Нима изкуството е нещо друго
освен опит да заместим онова,
което действителността ни отказва.
Наченките на немската поезия се губят в мистичния мрак на безписмеността. Едва през XII век по немските земи възниква светска литература на говоримия език и оттогава датират първите записани текстове на песни — отначало анонимни, а после с автори като „Един от Кюренберг“, „Дитмар от Айст“ или „Бургграфът на Регенсбург“. Това са стихове най-вече за възвишената любов, повлияни от френската и провансалската рицарска култура — те възпяват недостижимата любима и страданията от напразните домогвания до прекрасното й сърце. Немските минезингери — певците на любовта — се състезават сред стените на средновековните замъци като Вартбург в Тюрингия и демонстрират своето умение да изплитат най-изискани строфи с най-покъртително съдържание. Първи сред тях били рицарят Хартман фон Ауе и странстващите певци Волфрам фон Ешенбах и Валтер фон дер Фогелвайде.
Според църковните и дворцовите предписания на онези времена чувствената любов се смятала за порок. Но ето че с времето се появяват поети, които започват да нарушават дворцовия етикет и да пеят за плътските радости на любовта. Сред тях особено се откроява Найдхарт фон Ройентал, който използвал грубовати мотиви от простолюдния бит и така създал жанра „дворцово-селска поезия“, силно предпочитан от изкушените в словото немски благородници от късното Средновековието. Самото име на Найдхарт фон Ройентал крие една двусмислица — на старонемски диалект то означава „Лукавият от долината на скръбта“.
Впоследствие възниква и градският минезанг, чийто голям майстор става швейцарецът Йоханес Хадлауб. В игриви строфи той възпява годишните времена, женската красота и виното и затрогва слушателите си с непринудени и сладостни описания на собствените си страсти и неволи.
През следващото XVII столетие поезията в Германия се преселва в кабинетите на учените и в университетските библиотеки. Това е епохата на Барока, в която поетическите творби демонстрират не само ученост и владеене на латински и множество чужди езици, но разкриват и най-големи умения в изграждането на стиха. Поетът, обикновено приел латинизирано име, се стреми — по подобие на княза — да докаже своето владеене на порядъка и хармонията. Авторът рядко говори от свое име, а почти винаги от името на Висшия разум. Затова и читателят трябва да притежава нужните знания в науката, религията, политиката и реториката, за да възприеме и разбере творбата. Най-яркият поет на немския Барок, създал философски проникновена лирика, е Андреас Грифиус. Стиховете му излъчват мрачно величие и мъжество, поетът — професор по философия, естествени науки и история в Лайденския университет — отхвърля жалкото смирение пред човешката съдба.
След Тридесетгодишната война (1618–1648), довела до пълната разруха на страната, немските князе извоюват независимостта си от германския кайзер и през XVIII век Германия се разпада на повече от триста малки и средноголеми държавици, свързани в крехък съюз. Отделянето на личния живот от църковните и морални предписания спомага за създаването на частна етическа сфера, в която се въздига култът към приятелството, разгръща се културата на писмата и на домашния уют. Вместо религиозната отдаденост, важни стават личните добродетели и разумното поведение, както и отношението към ближния. Философът Готфрид Вилхелм Лайбниц вече вижда в социалното мироздание „най-добрия от всички възможни светове“. Развива се и дълбок усет към природата, в която съзират божието присъствие в цялата му мощ. За швейцарския поет Албрехт фон Халер естеството е не само обект за изучаване, но то има и своето морално въздействие, понеже подтиква към прост и непринуден начин на живот, освободен от ненужно богатство и изобилие, но озарен от чувствителност към света. Халер се стреми да преодолее рационализма на времето си, като се обръща към „майката природа“ с нейната необятна съзидателна сила. В Германия бавно навлизат идеите на френското Просвещение с произведенията на Дидро, Волтер и най-вече на Жан-Жак Русо.
Постепенно немската поезия напуска кабинета на учения, загубва характера си на академична дейност и се насочва към света на човешките чувства. Личното изживяване става единствено достойно за поетическо претворяване. Сантименталността се приема като най-изискан начин на живот — да изпитваш чувства и да говориш за чувства е вече проява на висше духовно благородство. Поетът Фридрих Готлиб Клопщок, повлиян от стремежите на Френската революция, предлага основните мотиви на новата поезия: природа, приятелство, любов, отечество. В Германия тези умонастроения се преплитат с идеите на пиетизма — религиозното реформаторско движение, което се стреми да намери общуване с Бог в практическата дейност, отвъд църковните ритуали и догми. Според философа и теоретика Йохан Готфрид Хердер лирическата поезия трябва да представлява естествен, цялостен израз на живота, да дава непосредствена изява на емоциите и с това да се доближи да танца и музиката. Идеал стават творбите на древния йонийски поет от VI в. пр.Хр. Анакреон, чиято житейска мъдрост се заключава в девиза: „Вино, жени и песни“. Така на сковаващия рационализъм от отминалия XVII век са противопоставени удоволствието и радостта.
В центъра на новата немска естетика е положена творческата „гениалност“. Геният черпи своята креативна енергия не от книжните знания, а от мълниеносно проблясващия божествен пламък на вдъхновението. Изгражда се представата за поета като божи наместник и върховен жрец. Младият Йохан Волфганг Гьоте става изразител на тази нова епоха на „Бурни устреми“. А заедно с другия велик немски поет от онова време, Фридрих Шилер, полага основите на Ваймарската класика, чиято основна художествена задача е следването на античните поетически образци — с естетическия идеал за „благородна простота и спокойно величие“. Творбите на Шилер представляват постоянно домогване до красотата, доброто и истината в името на братството между хората, озарени от извънземната светлина на изкуството. В трактата си „За наивната и сантименталната поезия“ той обаче изразява покрусата си от загубената цялостност с природата и от съзнанието за непостижимостта на идеала.
Към края на XVIII век в Германия се заражда ново поколение поети като Фридрих Хьолдерлин и Новалис, чийто образец стават творчеството на Фридрих Шилер и философията на Имануел Кант. В поезията на Шилер те намират преливане на световна история, философия на живота и страстност на израза. С това започва немската епоха на Романтизма. Сега вече стремежът е създаването на универсална поезия, която да изхожда от себепознанието и превъзмогването на житейските ограничения. Изкуството се превръща в сакрална дейност, мощта на фантазията допълва гениалността. Новалис си поставя за цел да съедини поезията с религията, за да допринесе за възцаряването на нов „златен век“. Идеалът му е просветленото Средновековие и старата католическа църква. За романтическия творец поетът — жрец и пророк — е най-висшият правомощник на човечеството.
Немските романтици нямат за цел чрез литературата да създадат един илюзорен свят, а да въздигнат реалния живот до поезия. Романтикът — подобно на Аделберт фон Шамисо — много странства, за да изживее себе си в света и света в себе си. Според младия немски поет еснафът планира и предвещава бъдещето си, но творецът се стреми да бъде свободен за нови открития и преживявания. Романтическата лирика търси корените си в немския фолклор, в забравените митове и легенди и довежда до съвършенство музикалността на езика.
Парадоксът на романтизма е, че опоетизирането на всекидневието се поддава лесно на подражание. В Германия скоро става модно да си романтичен — всеки търговец може в края на седмицата да съчини някоя лекокрила ода за хурката на любимата си и да се появи в салоните с романтически везан костюм и изящно тръстиково бастунче. Към средата на XIX век поетите в Германия наброяват десетки хиляди, публикуват се стотици стихосбирки и антологии с посредствено „романтическо“ съдържание за масова употреба. Ето защо късните големи романтици като Лудвиг Уланд, Хайнрих Хайне или Николаус Ленау внасят в творчеството си иронични нотки или мрачни багри на отчаяние.
Като противодействие на прекаленото вторачване в личните преживявания и поривите на фантазията към края на XIX век в немската поезия настъпва отрезвяване. Под влияние на философската херменевтика на Вилхелм Дилтай поетите започват да изследват и обясняват действителността. Лирикът е изправен пред новите познания в биологията и социологията — това е времето на дарвинизма, детерминизма и позитивизма. Теоретикът Вилхелм Бьолше обсъжда природонаучните основи и основания на поезията. Поетът Арно Холц изисква от съмишлениците си „последователен натурализъм“, който да отразява „естествената истина“. Лириката се опитва чрез словото да предаде сетивните възприятия в тяхната непосредственост и мигновеност — важно става мимолетното впечатление, което действителността оставя у твореца. А това дава началото на импресионизма, чийто основен представител в лириката става Детлев фон Лилиенкрон. Импресионизмът обаче не намира силен отклик в немската поезия, отправена повече към дълбините на душата, отколкото към ограничените региони на познанието. За немското мислене — музикално и философско — е трудно да приеме, че светът не съществува като нещо цялостно, а само като индивидуални сетивни дразнения.
Така се поражда немският символизъм, вдъхновен от френските образци на Маларме, Рембо и Верлен. Докато поетът импресионист наблюдава обектите в света и възпроизвежда своите впечатления от тях, символистът изгражда предметите в съзнанието си, като им придава своята сетивност и светоусещане и ги превръща в символи. Рихард Демел надмогва естетиката на реализма и натурализма и изпълва поезията си с „чиста символика“, с пантеистична еротика и „варварски“ копнеж по една отвъдна реалност, белязана от „битката между Бог и Звяр“. А в една своя лекция от 1898 година върху модерната лирика Райнер Мария Рилке оповестява: „Схващам изкуството като стремеж на твореца — въпреки теснотата и мрака на съществуването — да намери връзка с всички предмети, с най-дребните, както и с най-големите, и в този постоянен диалог да се доближи до най-високите безмълвни извори на живота. Тайните на предметите се преливат в душата му със собствените му най-съкровени възприятия и добиват глас, сякаш са част от неговите собствени копнения.“ Символизмът се връща към зародената още в романтизма представа, че външната реалност е само шифър и символ на един по-дълбок смисъл, на по-висше битие. Поетическото слово създава свой собствен космос.
Прекалено езотеричният и социално необвързан символизъм в немската поезия предизвиква в годините около Първата световна война културно противодействие, което се разгръща в така нареченото „експресионистично десетилетие 1910–1920 г.“. Новите поети гравитират около списанията „Дер Щурм“ и „Ди Акцион“ и намират общ форум в антологията на Курт Пинтус „Залезът на човечеството“ (1919) — с най-ярки представители Ернст Щадлер, Георг Хайм и Георг Тракл. Повлияни от възгледите на философа Георг Зимел за модерния духовен живот, експресионистите разработват като основни теми: големия град, войната, гибелта на света, апокалипсиса, бунта, а също проклятието над съвременното индустриално общество. Немският експресионизъм е обладан от „патоса на новото“, от витаещите идеи за „свръхчовека“ на Фридрих Ницше и за „свръхобществото“ на Карл Маркс, които нерядко взаимно се преплитат. Всички търсят „новия човек“, който да възвърне на света загубената първичност и хармония.
Ницшеанците, чийто най-влиятелен представител е Готфрид Бен, развиват една естетика на „злото и грозното“, на разпада на личността, на опиянението и екстаза — като противовес на доволството и посредствеността на буржоазното общество. Наред с това обаче те демонстрират безсилие, страдат от загуба на ориентация, от метафизична безотечественост и самота.
Марксистите, сред чиито най-ярки имена са Бертолт Брехт и Йоханес Р. Бехер, упражняват своята критика на обществото, използвайки поезията като средство в политическата битка за комунизъм и срещу зараждащия се националсоциализъм.
Когато през 1933 година в Германия на власт идва Хитлер, книгите на мнозина световноизвестни немски поети са публично изгорени, а на някои от живите е отнето немското гражданство. Мнозина поемат пътя на изгнанието, а други потъват във „вътрешна емиграция“. В страната се установява „партийна и народностна“ култура, която възхвалява Фюрера и завоеванията на неговата партия. Едно известно стихотворение, дало текста на бойна песен, има за рефрен: „Днес наша е Германия, а утре — целият свят!“
След разрухата на Германия от Втората световна война немската поезия слиза на своята „нулева точка“ — настъпва „епоха на изсечената гора“. С превръщането на западната окупационна зона във Федерална република Германия и на източната в Германска демократична република се развиват различни културни процеси на „превъзпитание и демократизация“ — съответно по американски и по съветски образец.
На Запад писателите Алфред Андерш и Ханс Вернер Рихтер започват да издават литературното списание „Дер Руф“ с подзаглавие „Независим орган на младото поколение“. Скоро американските власти забраняват списанието и тогава се сформира свободното литературно сдружение „Група 47“, което за дълги години ще стане най-авторитетният литературен форум във Федералната република. Поезията в западната част на Германия желае да се освободи от традиционното немско „дълбокомислие“. Сред всеобщия упадък на ценностите артистичното постижение се превръща във възможност на изкуството да изживее самото себе си като единствена ценност и от това изживяване да изгради нов художествен стил. Постепенно поезията става монологична и херметична. Критиката на езика, изразена от философа Лудвиг Витгенщайн, упражнява дълбоко влияние — значение в лириката добива езиковият експеримент, вече се търси чисто оптическият или акустичният ефект, създава се „визуална поезия“, преминава се границата между звук и шум в така наречената „конкретна поезия“, чийто първосъздател е швейцарският поет и професор по естетика Ойген Гомрингер. Възниква „абсолютното стихотворение“, освободено от вяра и надежда, отправено към Никого — текст, съставен от ефектно монтирани думи, като резултат от крилатата фраза на философа Теодор Адорно: „След Аушвиц да се пишат стихове е варварство“.
Литературният процес в източната част на Германия е съвсем различен. Отначало там се налага един „нов патос“ и идеализиране на „демократичната“ действителност съгласно официално установения след 1951 година „социалистически реализъм“ — с изискването за „партийност“ и „народностност“ на изкуството. В началото на 60-те години обаче в ГДР се заражда мощен протест на младото творческо поколение, в който взимат участие Щефан Хермлин, Сара Кирш, Фолкер Браун, Волф Бирман. Негодуването е насочено не толкова срещу „строителството на социализма“, колкото срещу самодоволството на по-старото партийно поколение. През 70-те години започва трайното прогонване от страната на неудобните за режима значими поети като Гюнтер Кунерт, Райнер Кунце, Бернд Йенч. С това настъпва всеобща „ревизия на вярата в ГДР“, която намира израз в поезията като „нова субективност“. Още с първата си стихосбирка Дурс Грюнбайн става представител на тази лирическа вълна в ГДР, повлияна от постмодернизма — меланхолична, цинична и антиметафизична. И тук — както и във ФРГ — стихотворението се превръща в поредица от семантични ефекти и физиологически ексцесии с цел да се постигне силно „магнитно поле“. Текстът трябва да прониква в тялото на читателя и чрез своите звуци и кодове да експлодира в подсъзнанието му, подобно на интензивено съновидение.
Общото, което остава в поезията на обединена Германия след падането на Берлинската стена през 1989 година, е развитието на една надпартийна и надидеологическа „природна лирика“ с мощно магическо внушение. Вече са създадени големите образци — в ГДР от Петер Хухел и Йоханес Бобровски, във ФРГ — от Гюнтер Айх и Карл Кролов. Сега природата вече не е „обективна реалност“, която може да се възпява, а става естетически и философски обект, превръща се в противоположност на белязания от техническо и индустриално развитие, но и от политически и социални катастрофи съвременен свят. Природната лирика може да се възприема като естетическо бягство от една непоносима действителност, но в същото време тя е в съзвучие с проблемите за опазването на околната среда и с идеите на „екологическото движение“ в Германия от 80-те години.
Немската поезия на XX век се осъществява в силовото поле на модернизма и постмодернизма. Наред с това обаче личи домогването до една „нова лекота“ и съзнателно възприемане на разпокъсаната действителност, с която да може художествено да се играе. В съгласие с възгледите на философа Мартин Хайдегер лирическият език става език на истинското познание.
* * *
Разпространено е мнението, че Германия е „страна на философи и поети“. Тази крилата фраза изглежда оправдана, понеже немската поезия — от своите наченки до наши дни — се е вдъхновявала от мислители, от идеи на немската философия и естетика. А немската мисловност — ведно с поезията — винаги е била насочена към глъбините и тайните на мирозданието и човешкия дух, за да извлече от мрака на съществуването трайна светлина: „Повече светлина!“ според предсмъртния завет на Гьоте.
И днес поетът Кристоф Мекел — в стихотворението си „Светлината на света“ — възкликва:
Тук, в този шемет на вълчия век,
отредил ми пътеки от кръв, аз стоя в светлината,
за да поема скалата, която от свода ще падне
и ще разкъса ръцете ми, ала не ще ме забие в земята.
Хартман фон Ауе (ок.1168—ок.1210) е сред първите по значение немски рицари-минезингери. За живота му се знае малко. Посещава манастирското училище в Райхенау, където получава добро образование и познания по латински език, нещо необичайно за рицарите по онова време. По собствените му сведения става слуга и доверено лице на благородник от Швабия.
Първата поетическа творба на Хартман фон Ауе е една жалбена „Книжица“ (ок. 1180), в която душата и тялото водят диалог за чувствата — тук по френски маниер се представя рицарското схващане за любовта и страданието. С ранния си епос „Ерек“ (ок. 1185) Хартман фон Ауе става първосъздател на немския дворцов „роман в стихове“. Възгледите на поета за моралното „престъпление и наказание“, за житейската „вина и изкупление“ намират израз в поетическата легенда „Грегориус или Добрият грешник“ (ок. 1187). През 1189–1191 г. Хартман фон Ауе участва в Третия кръстоносен поход на Фридрих Барбароса и става автор на пропити от религиозна мистика кръстоносни песни. Около 1195 г. създава най-прочутата си творба — новелата в стихове „Бедният Хайнрих“ и на двадесет и седем годишна възраст получава рицарско звание. Шедьовърът на Хартман, романът в стихове „Ивайн“ (ок. 1200) с общо 18 000 стиха), се основава на келтската легенда за крал Артур и следва образеца на френския куртоазен поет Кретиен дьо Троа.
Хартман фон Ауе е смятан за един от най-проникновените описатели на рицарската етика в Германия. Творбите му се отличават с ясен, изискан език, с голяма мощ на изображението и съвършено овладени поетически средства. Легендата му за Грегориус става първообраз на романа „Избраникът“ (1951) от Томас Ман.
Някой тъй ме поздравява
(поздравът ме натъжава):
„Хартман, хайде да вървим,
знатни дами да следим!“
Оставете ме на мира,
но идете, кой ви спира!
Не очаквам аз награда —
само болка и досада.
В глупостта си, в скръб голяма,
заприказвах знатна дама:
„Ах, госпожо, сън не зная,
вашата любов желая!“
Тя погледна ме с насмешка.
Не повтарям тази грешка
и задявам се с жените,
дето чуват ми молбите.
Дамите ми вдъхват страх:
както с мен са, тъй съм с тях.
Времето да отшуми,
диря простички моми.
Вред са те, а ме ласкае
тази, дето ме желае
и жарта си с мен споделя:
Що високо да се целя?
ок. 1180
Коя жена изпраща свиден мъж
на кръстоносен поход с гордо чело?
Награда заслужава неведнъж,
щом в своя дом така постъпва смело,
но също име най-благопристойно.
Измоли ли за двамата пощада,
за двамата ще тръгне той достойно.
ок. 1188
Прощален поздрав, родственици и другари.
Напускам ви, на всички мир желая!
Въпросът ви не бива да ме изпревари,
защо поемам — сам ще ви призная:
Любов държа ме в плен, но днес ще я прославя
и аз ще я запазя, като с порив смел
достигна крайната, едничка свята цел.
Не мога клетвата за вярност да забравя!
Мнозина хвалят се с успехи в любовта.
Словата чувам, где са им делата?
С отрада виждам как сега се моли тя
да служат й по моя път в душата.
Любов, това е да оставиш свойта мила.
В земите свети днес тя праща ме с достойнство.
И Саладин[1], да беше жив, с безчетно войнство,
от франките да ме откъсне няма сила.
А вие, минезингери, ще се сломите,
в заблуда, в скръб сърцето ви ще стене.
Аз пея с истинска любов в гърдите,
че цял съм в любовта, а тя е в мене.
Каквото аз жадувам, с жар то мене мами.
А вашата заблуда ви разочарова:
не ви желае тя, към вас е все сурова.
Защо не споделите, клети, любовта ми?
ок. 1193
Волфрам фон Ешенбах (ок.1170—ок.1220) е най-големият епически поет на немското Средновековие. Той произхожда от обеднял рицарски род от Бавария, но е живял като странстващ поет из замъците на свои почитатели. От 1204 г. пребивава в двора на покровителя си, ландграфа на Тюрингия, където се среща с Валтер фон дер Фогелвайде и двамата провеждат прочутото поетическо състезание в замъка Вартбург. После поетът дълго време живее в Щирия и накрая се завръща в родината си.
Волфрам фон Ешенбах създава изпълнения с религиозни и философски размисли стихотворен епос „Парцифал“ (1200–1210), съдържащ 28 840 стиха. В този монументален рицарски роман, изграден по образеца на френския дворцов поет Кретиен дьо Троа, Волфрам фон Ешенбах свързва християнското учение за душевното спасение с нравствения кодекс на немското рицарство. Героят Парцифал кръстосва света, преживява битки и приключения и чрез страдание израства духовно, като преминава през различни степени на познанието в търсене на Свещения Граал — чашата, която според преданието е съхранила последните капки кръв на Исус Христос. Мъките на Парцифаловия чичо, пронизан от отровно копие в слабините, посочват на рицаря пътя към добродетелта, повеляващ смирение, любов и милосърдие. Накрая героят се завръща при любимата си съпруга, решен да служи поравно на Бог и на света.
Освен това Волфрам фон Ешенбах е автор на новелата в стихове „Вилехалм“ (1209) и на два строфически фрагмента „Титурел“, в които доразвива една от сюжетните линии на „Парцифал“ с пространни разсъждения за силата на любовното чувство: „Ах, Любов! И този без очи те вижда, макар и сляп да е! Любов, безброй са твоите образи, и даже всички пишещи накуп не биха смогнали да предадат в слова коя си ти, каква си и какви са твоите пътища!“ Волфрам е оставил и девет съкровени „песни за любовта“ (Minnelieder), в които — за разлика от тогавашните схващания — прославя съпружеската любов. Сред тях са и пет от най-значимите немски средновековни „алби“ — утринни песни, които нощната стража пее, за да предупреди тайните влюбени, че настъпва денят и е време да се разделят.
„Парцифал“ на Волфрам фон Ешенбах е дал сюжета на последната музикална драма на Рихард Вагнер „Парсифал“ (1882). Самият Волфрам се появява като образ в ранната Вагнерова опера „Танхойзер“ (1845), както и в „Нюрнбергските майстори-певци“ (1867). В чест на поета баварският окръг Мителфранкен учредява през 1980 г. културната награда „Волфрам фон Ешенбах“.
Владетелят ми, брат в полето,
намери дама на сърцето,
изящна, със снага омайна.
Коя бе тя, остава в тайна.
На нея предан, тръгна той
честта й да опазва в бой.
От мощната му длан разбит,
в прахта лежеше всеки щит.
Красивият и храбър мъж
воюваше на шир и длъж.
Покри ли се с достойна слава
във всяка рицарска държава,
не ще узнаем в този миг.
Бе „Amor!“[2] бойният му вик.
Но този вик не бе смирен
за рицар, в битки закален!
И ето, кралят тръгна сам
(бе свитата му в смут голям)
да се пребори със смъртта:
повела бе го любовта,
наслади тайни го плениха.
Но на турнира го раниха,
отровно копие го спря
(той повече не оздравя),
че ударът не бе в гърдите,
а го прониза в слабините.
ок. 1200/1210
I.
Изгря зората на пазача с песента
и сепна дамата, която тайно
нощес лежа в прегръдките на мъж любим.
И в ясните очи посърна радостта.
Горчиви сълзи рукнаха безкрайно
и жално рече тя: „О, ден неотвратим!
Ти радваш всяка твар — защо ли не и мен?
Жадува всеки да те зърне, а от теб боя се аз:
не може милият ми да остане в този час,
че твоите лъчи прогонват го сломен.“
II.
Денят напираше в прозорците без жал.
Тя трескаво заключи си вратите.
Но знаеше, че няма полза от това.
Любимата обзе любимия с печал.
Очите й намокриха страните
на двамата. Устата й смълви едва:
„Ах, две сърца сме ние, но в едничка плът,
неразлъчима е предаността, която ни събра.
Омаяна съм от любов, пламтя като заря.
Когато в мен проникваш, в теб съм всеки път.“
III.
Мъжът помръкнал се сбогува с нова жар.
Телата им блестяха в полумрака
и сляха се, когато изсветля денят.
Разплакани очи — целувка с женски чар!
Така дариха си частица всяка:
ръцете и нозете голи, устни, гръд.
Та кой художник нарисувал би страстта,
с която обладаха се докрай — не би му стигнал дъх.
Гнетеше ги на грижата убийствения лъх,
но злобата отвред сразиха с любовта.
ок. 1217
Потайна любов възхваляваш,
но в ранния здрач възроптаваш:
печал иде вместо наслада.
Очакваш най-сладка награда,
сплели телата,
но скоро настъпва разлъка
и двама посървате в мъка:
пуква зората,
ах, нощни пазачо, възпри песента си,
звукът й ранява сърцата.
Но който желание има
да легне с прекрасна любима,
без страх от безброй съгледвачи
и заран спокойно да крачи
вън от вратата,
той може деня да дочака,
а не да спасява в сумрака
с горест душата.
Такава любов ще намери при нежна
законна съпруга в кревата.
ок. 1217
Разцъфват цветята, напъпват листата,
и в майския въздух пак екват полята от старите песни:
аз нося все нови напеви в душата,
дори и в сланата, госпожо, без твоите дари чудесни.
Че скоро и горските звуци отслабват,
комай от средата на лятото вече слуха ни не радват.
Цветята сияят от багри прекрасни,
навсякъде ярко блестят, озарени от росните капки:
през целия май с гласовете си ясни
приспиват децата си дивните птички с мелодии сладки.
Там славеят бдеше сред нощите сини:
днес бодър съм аз, песента ми ехти в планини и долѝни.
Но моята песен сега се нуждае
и ти да я чуеш, омайна госпожо: раздай милостта си.
Награда прилична от теб тя желае,
тогаз ще ти служа, ще служа с безкрайна любов до смъртта си.
Дари ми утеха с усмивка ефирна,
та с песните да се избавя от тежката мъка безспирна.
Красива госпожо, сърцето ми бедно
се пита дали милостта ти с възторг ще заслужи правдиво,
та моята скръб да изчезне безследно
и дългото тъжно очакване с чест да приключи щастливо?
Тъй мили са твоите погледи сладки,
че само за тебе са моите песни, и дълги, и кратки.
Достойна госпожо, словата добри,
но също гневът ти чаровен ме радват без мяра, уви.
Душата ми искаш ли да заискри?
Знай, дума едничка на отклик веднага ще ме оздрави,
тъгата с ликуване днес замени,
та бодро духът ми да пее до края на земните дни.
ок. 1217
Валтер фон дер Фогелвайде (ок.1170—ок.1230) е може би най-големият лирик на немското Средновековие. Родното му място и произходът му остават обгърнати в мрак, но се приема, че е родом от Бавария или по-скоро Австрия. Поетът няма постоянно жилище, като странстващ музикант пътува от място на място, пее и рецитира от дворец на дворец — знае се, че епископът на Пасау му подарява пет солди, за да си купи кожено палто. Тридесетгодишен пребивава в замъка на Филип Швабски, а новият XIII век го заварва във Виена. После го откриваме в замъка Вартбург на Херман Тюрингски, където се провежда прочутото състезание в певческо умение с другия прославен минезингер Волфрам фон Ешенбах.
В някои от песните си като „Под липата“ (1205) Валтер фон дер Фогелвайде възпява любовта сред природата между благородник и момиче от народа. Това представлява отказ от традиционното схващане за „възвишена“ и по правило несподелена любов на рицаря към знатната „дама на сърцето“. В други любовни песни Валтер фон дер Фогелвайде размишлява върху „високата“ — възвишена любов (Hohe Minne) и „ниската“ — недостойна любов (Niedere Minne), като създава новия идеал за „равната“ — взаимна любов (Ebene Minne), споделена от двамата равни не по произход, но по чувство влюбени.
Валтер фон дер Фогелвайде си създава име в литературната история и със своята „политическа поезия“, в която отхвърля експанзионистичните стремежи на папата и се застъпва за немската независимост и единство. Поетът живее в постоянна несигурност и едва към края на живота си получава малко ленно владение от кайзер Фридрих Втори, за чийто кръстоносен поход съчинява призивни стихове. Погребан е в катедралата на град Вюрцбург. В чест на поета град Мюнхен учредява през 1960 г. културната награда „Валтер фон дер Фогелвайде“.
Седях на камък хладен,
на мислите отдаден.
Преметнал крак връз крак, едва
подпрял на лакътя глава,
държах лице в дланта си
и питах се в ума си:
как да живеем в този свят.
Защото всеки, стар и млад,
жадува три неща
да свърже без щета.
А двете — Почит и Богатство,
нарядко поминуват в братство:
и трето — Милост божа,
тя двете превъзхожда.
Бих искал да ги скътам в скрин.
Но случай няма ни един
благата, почитта,
на Бога с милостта
в едно сърце да се сберат.
Отнети са им цел и път,
вред дебнат ги коварство,
насилие, бунтарство,
Мирът и Правото линеят:
за трите няма здрав подслон,
щом тези две не оздравеят.
ок. 1200
Там, под липата
сред полето,
където сбра ни любовта,
покрай гората,
при дерето
ще видиш смачкани цветя.
В долината с кръшен глас,
тандарадай,
славей пееше над нас.
Бързах за среща,
да сме двама,
че чакаше ме моят драг.
Той ме посрещна
като дама,
щастлива бях до сълзи чак.
Сто целувки ми дари,
тандарадай,
ей, устата ми гори!
В миг ме направи
най-блажена
в постеля пъстра от цветя.
С радост ще слави
откровена,
дошлият тука заранта,
зърнал розите в прехлас,
тандарадай,
дето съм лежала аз.
Ако говори,
боже чуден,
от срам ще вляза в гроба, ой!
С мене що стори
моят възлюбен,
ще знаем само аз и той.
Малка птичка в оня лес,
тандарадай,
пази тайната ни днес.
1205
Ах, кой ще ми каже какво е любов?
Май нещичко зная, но още да чуя желая.
За отговор има ли някой готов:
защо причинява тя толкова мъка накрая?
Любов ли е, трябва добро да създава;
изпълва ли с болка душата, не е любовта достоверна.
Дори няма име за нея, та всеки да я назовава.
Сега ако вярно ми смисля умът
какво е любов, отвърнете ми с „да“ за отплата:
Любов значи двойка сърца да пламтят,
поравно делят ли я, има любов на земята.
Разцъфне ли някъде несподелена,
за клетото, слабо, самотно сърце става тя прекомерна.
Горко ми, прекрасна, дали ще ме срещнеш с любов озарена!
ок. 1205
Мига благославям, когато с очи я открих,
живота ми, тялото тя начаса подчини,
тъй своите мисли и чувства докрай й дарих,
защото получих в отплата безброй добрини.
Не мога в сърцето си да се откъсна от нея,
това тя извърши с безкрайно добра красота
и своята алена, вечно засмяна уста.
Все нея, прекрасната дама, съзирам в ума си,
замайват ме невинността, любовта, добротата,
дано са щастливи за двама ни дните ни къси,
за най-благородната милост копнее душата.
За дивната радост, от нея дарена, ще пея,
това тя извърши с безкрайно добра красота
и своята алена, вечно засмяна уста.
ок. 1210
Найдхарт фон Ройентал (ок. 1180—ок.1246) е поет от стар баварски рицарски род, прославен минезингер, възпяващ любовта и чувствените радости. Той често използва грубовати мотиви от простолюдния живот, така нарушава установените поетически норми и става създател на жанра „дворцово-селска поезия“, особено предпочитан сред изкушените в словото немски аристократи от късното Средновековие.
Ройентал се прочува и като майстор на летни и зимни песни за селските танци на открито или в покоите на дворците за развлечение на владетелите и техните приближени. Смята се, че поетът взима участие в Петия кръстоносен поход през 1217 г. и там създава своите религиозни песни, упражнили голямо влияние върху следващите поколения творци.
Личността на Найдхарт фон Ройентал се възпява в шванки и народни карнавални комедии от XIV до XVI век, които го представят като шегобиец и дяволит рицар. Самото име на поета крие една двусмислица — на старонемски диалект то означава „Лукавият от Долината на скръбта“. Ройентал е герой и на анонимната народна книга в стихове „Найдхарт Лисицата“, а по време на Реформацията Ханс Закс го осмива в простодушните си „Сценки за Найдхарт“. Найдхарт фон Ройентал е погребан в пищна гробница до южната страна на катедралата „Св. Стефан“ във Виена.
Лято, твоите разкошни дни защо ги няма:
тази люта зима носи болка и тъга.
Нямам и утеха от прекрасната си дама:
как ще минат тези дълги месеци сега,
щом от студ повехнаха в полето всичките цветя?
Птиците в гората са замлъкнали съвсем, забравили са песента.
ок. 1210
Из планината и в долината
птици огласят отново гората,
всичко цъфти,
както преди.
Зима, отивай си с твойте беди!
Клоните, дълго от студ посивели,
нови зелени одежди са сплели,
птици летят:
пее светът.
Май е превзел с красота всеки кът.
В страх от смъртта бдеше болна старица
денем и нощем с примряла душица.
Днес тя самичка
като козичка
скочи за танц и момците сборичка.
ок. 1210
„Най-после снеговете се стопяват,
нощта е къса, дните дълги стават.
Настъпва вече пролетта,
на всички носи радостта —
ехти на птиците щастливи песента.
Светът е чиста радост за очите —
съзираш дивни рози из лъките,
расте цветец подир цветец.
Как свежо лъхаше ветрец,
когато моят мил оплете ми венец.
Гората сивотата си прогони,
седял е вече Май по всички клони —
от тях шуми зелен листак.
Побързай, дружке с поглед благ —
ти знаеш, имам среща с моя рицар драг.“
Но майката дочу това и рече:
„Разбрах! Без полза ще отричаш вече.
Разпътна си и ще мълчиш!
Днес трябва да се забрадиш.
При дружки идеш ли, без рокля ще вървиш!“
„Но, майко, вечно слушам твойта воля.
Защо пък и за дрехи да те моля?
В тях няма твой конец дори.
Не вдигай шум, а се смири!
Къде е ключът? Раклата ми отвори!“
Заключена бе дрехата в сандъка.
С едно дърво разби го тя без мъка.
А майката се съкруши —
детето скрина й строши.
Езикът й скова се, гняв я задуши.
Извади роклята с кенари тънки,
надиплена на чудни ситни гънки.
Коланчето й тясно бе с везма.
И виж — на Ройентал сама
подхвърли топката си кипрата мома.
ок. 1210
Йоханес Хадлауб (ок.1280—ок.1340) е късен швейцарски минезингер, произлязъл от буржоазните среди на град Цюрих. Бил заможен човек и обичал да общува с патрициите и меценатите на града. Лиричните му песни често носят автобиографични черти и в маниера на народните майстори-певци пресъздават собствените му любовни увлечения и страдания.
Под влияние на Найдхарт фон Ройентал швейцарският минезингер затрогва слушателите си с непринудени, често грубовати и чувствено откровени описания на човешките страсти и неволи. Поетът създава и множество есенни песни, посветени на жътвата и младото вино.
Предполага се, че Хадлауб е взел дейно участие в съставянето на сборника с песни „Manessische Liederhandschrift“ (ок. 1300), богато украсен с миниатюри и съхраняван днес в Хайделбергската университетска библиотека. В XIX век швейцарският писател Готфрид Келер увековечава образа на поета в творба за любовта на нежния певец „Хадлауб“ от цикъла „Цюрихски новели“ (1877).
Красива песен щом обичаш,
сърцето е с красиво чувство.
А песента, красиво дело,
възниква от красиви мисли:
Любов красива и изкуство —
от тях духът пораства смело.
Светът какво е без жена прекрасна?
От нея иде толкоз сладост,
струи поезия и младост,
звучи тя в песен сладкогласна:
сърцето пълни с дивна радост.
ок. 1300
Прегърнах я неволно с обич сляпа,
тя трепна и ухапа
ръката ми.
Но горест в мен това не породи,
по-скоро услади
душата ми.
Ухапването беше тъй приятно,
че болка не изпитах, страдах само
за нежното й рамо,
невероятно.
ок. 1300
Видях я как прегръщаше дете —
това душата ми погали.
Притискаше го, милваше го тя
и любовта ми се разпали.
Държеше личицето белоснежно,
докосваше го с устни и страни.
О, как целуваше го нежно!
А то искреше, сякаш че бях аз —
прегръщаше я доверчиво
и като че топеше се от страст.
То беше толкова щастливо!
При гледката в мен завист забушува
уви, защо не бях това дете,
та тъй и мене да целува!
Но в миг от нея то се отдели
и аз го взех нетърпеливо.
Потръпвах — милвала го беше тя,
сега притисках го щастливо.
Държах го, както тя го бе държала.
Целувах го по същите места.
Усещах сладостна премала!
„Едва ли ти по нея страдаш тъй —
говорят ми със присмех злъчен, —
изглеждаш здрав, а не болнав и блед,
съсухрен, от любов измъчен.“
Не виждат, че от горест се раздирам.
Една надежда само ме крепи,
напусне ли ме тя — умирам!
ок. 1300
Рюдигер фон Мюнер (ок.1290—ок.1350) е немски предренесансов поет и автор на забавно-поучителни истории. За живота му почти нищо не се знае, предполага се, че е роден в Тюрингия, но се е преселил в Бавария и е творил на западно-среднонемско наречие.
В произведенията си, които предшестват по-късните битови шванки, Рюдигер фон Мюнер най-често осмива нравите на зараждащото се и бързо забогатяващо бюргерско съсловие, например в „Суматоха в бюргерския дом“ („Irregang und Girregar“), история за дяволито студентско приключение от XIV век в 1450 стиха.
От устното народно творчество поетът заимства предания и легенди за зли духове, както и цветисти заклинания срещу тяхното злотворство.
Принасяме ти дар господен.
Ще станеш с него ти свободен
от женорята полудели,
от хитростите им умели
и пъклените им дела.
Да пийнем, божичко, ела!
Спаси го от магия зла!
Заклинам те в псалтира свети,
на Вотан в ордите безчетни
и в Свети Петровия рай:
ще идеш право в ада, знай,
ако не кажеш ти самия:
каква злодейска дяволия
кроите с тази олелия?
Изсипвай клетви, анатеми —
злините ще са по-големи!
Не, нямаш ти над мене власт,
в дома ти ще остана аз!
Проклет и скверен дух, мълчи —
но името си изречи!
Не ще го чуеш ти от мен
и ще вилнеем ден след ден!
Заклинам те и в Карлов мост,
във Флегетановата кост,
на Волф, херцога ни, в брадата,
на старите жени в чреслата,
в петте магарешки копита,
в Бавария които скитат:
не изречеш ли имената,
ще те пръждосам вдън земята!
Хей, уха, оле, боже мили,
злодеят клет изгубва сили.
Търчи-лъжи ми викат с яд,
Топур-лопур е моят брат.
Кроим навред рога да турим,
да мамим и топур-лопурим.
Пусни ме вътре и кажи:
Бесувай пак, Търчи-Лъжи!
Ще правим с теб лопур-топур,
дорде баща ти стане щур!
— — — — —
Сега ще ти се подчиним
и ще изчезнем яко дим!
ок. 1310
Попът ни, за да се скрие,
в коша трябваше да скочи:
грездеят му — лакът дълъг —
през отвора се проточи.
Ах, дано го дръпне бърже,
че селякът, щом го зърне,
и на двама ни живота
мигом в пъкъл ще превърне.
Господи, помилуй!
ок. 1310
Ханс Закс (1494–1576) е най-значимият и най-прославен творец на бюргерската литература в Германия от XVI век. Той е нюрнбергски майстерзингер, певец на занаятчийското съсловие, сътворил множество карнавални комедии, драми, поеми и шванки.
Ханс Закс е син на прост шивач, сам изучава обущарство и като странстващ калфа предприема пътувания по поречията на реките Дунав и Рейн, след това из Холандия и Средна Германия. В двора на император Максимилиан I в Инсбрук изучава „майсторското пеене“, а след това в Мюнхен взима уроци при прочутия майстерзингер Линхард Нуненбек. Когато в 1516 г. се завръща в Нюрнберг, Ханс Закс вече си е създал име и става майстор-певец на обущарската гилдия. По-късно дори създава и ръководи школа по майсторско пеене във Франкфурт.
Поетът, твърде начетен за времето и съсловието си, израства с протестантските идеи на Мартин Лутер — в една от прочутите си поеми от 700 стиха го възхвалява като Витенбергския славей, който с трелите си поразява римския папа Лъв X, отлъчил Лутер от Светата църква. Остър полемист и присмехулник, Ханс Закс е олицетворение на простодушния, но и лукав възторг от „новото време“ на Реформацията. Творбите му, на брой общо над 6 000, са изпълнени с хумор и назидателност, каквато изисква времето и религията му, и по правило завършват с недвусмислен „морал“. Голяма негова заслуга е умението му да преработва в безримни стихове сюжети и мотиви от световната литература. Въздействието му през следващия век обаче намалява поради презрението на дворцовите поети към грубите му, неизтънчени стихове.
Преоткрива го в XVIII век Йохан Волфганг Гьоте, като в негова чест написва възторженото стихотворение „Поетическото послание на Ханс Закс“ (1776). Началната сцена на своя „Фауст“ Гьоте сътворява в стила на Закс, като използва неговия стихотворен размер „кнителферз“. В XIX век Рихард Вагнер пресъздава образа на народния поет в операта си „Нюрнбергските майстори-певци“ (1867). В чест на поета родният му град Нюрнберг учредява през 1975 г. наградата за драматургия „Ханс Закс“.
Граф някой крал Алфонс запита
Кога е любовта честита?
„Мъжът когато оглушее,
А пък жената — ослепее.“
Отвърна графът разсъдлив:
„Защо бедата страховита
Да прави брака ни щастлив?“
И рече кралят: „Щом ушите
Не чуват вече ругатните,
Мъжът прогонва от слуха си
Словата злобни на жена си
На масата или в кревата.
Така, избавен от кавгите,
Живее в мир, с душа благата.
Подобно случва се с жената:
Щом не съзира светлината,
Не може да следи съпруга
Дали не кръшка тайно с друга,
Тъй ревността й се стопява,
Във всичко вярва слепешката
И бракът се успокоява.“
1547
Преди в глупешката си младост
Не знаех що е свястна радост,
С другари дирех все забава,
Но често взе да ме смущава
В ума ми някой случай странен.
Веднъж на сватба бях поканен.
Седях до доктор там един,
Префинен, учен господин
И сред самото празненство
Го питам с почит: На какво,
Да обясни, ако обича,
Човешкото сърце прилича?
А той вежливо ми отвръща:
„СЪРЦЕТО МЕЛНИЦА Е СЪЩА,
ВЪРТИ СЕ КАТО КОЛЕЛО,
ЩОМ СИПЕШ МУ ДОБРО, И ЗЛО.
Копнежи, страсти ден и нощ
Без отдих смила с бясна мощ,
В чували трупа ги накрая,
Търчи напред-назад в омая,
Потъва в размисъл дълбока,
Само̀ теши се и се хока,
Ту в светла радост засиява,
Ту в ужас се опечалява,
Ту борбено е, ту унило,
Днес гневно, а пък утре мило,
Ту смело, ту с отпаднал глас.
Променя се за ден, за час
Според това дали успява
Да мели зърно или плява.
Така човекът, дето в сласт
Живее на земята с нас,
Прилича на възбунен звяр.
Сърцето му е жалка твар.
То крета като спънат кон
Сред глупост и порочен стон,
Разврат и мъст владеят тук,
Един порок довежда друг.
Че както мелят ни сърцата,
Тъй са делата и словцата.
Но разумът щом зацарува,
И днес, и в бъдеще ликува,
Подобни мисли ще осъдиш
И от сърцето ще пропъдиш.
А то тъй бързо да не гние,
Смирени трябва да сме ние.
Бъди благочестив до гроба,
Постъпвай честно и без злоба.“
Така говореше ми той
И даде примери безброй
Как страстите да укротим,
Сърцето как да си щадим,
Та страх и вопли да не мели
И в скотската си глупост спрели,
Да губим в празна суета
Годините на младостта.
Сърцето те да не товарят,
Да бъде разум мелничарят.
Тогава чувството голямо
Ще ражда мъдри мисли само
Как благородно да живееш.
Тогава сам ще проумееш
Забава чиста где да дириш
И в нравственост духа да шириш.
На младини се упражнявай,
В сърцето си не съгрешавай,
Да израстеш човек достоен
И в старините си спокоен,
Да спомниш моята поука.
Блага, достойнства и сполука
Ще се множат за теб безчет.
Ханс Закс ти дава тоз съвет.
1548
В страна Франкония веднъж
Живял дворянин — нагъл мъж,
Плячкосвал той нашир и длъж
По пътищата из горите;
Да дебнат пращал си слугите
И да нападат пришълците.
Търговец сам
Щом яздел там,
Пресрещали го с глъч голям
И го ограбвали без срам.
Един дошъл му на крака,
Без кон, обран от зла ръка,
И се оплакал ей така:
„Към замъка вървят следите,
Злодеите са ти слугите,
Те причиниха ми щетите!“
Мъжът без свян
Посочил с длан:
„Ти носеше ли тоз кафтан,
В леса когато бе обран?“
„Да, тъкмо него носех аз!“
Мъжът отвърнал с жлъчен глас:
„Не са слугите ми тогаз,
Понеже моите обичат
Със скъпи дрехи да се кичат
И щом ги зърнат, ги събличат!“
Така признал
Без капка жал,
Че със слугите си крадял.
Дори не го е премълчал!
1549
Вървеше си Христос веднъж
Със Петър, този славен мъж,
И там, край някакво си село,
Подзе светията несмело:
„Прости, Учителю, но на̀ —
Дивиш ме с твойта добрина!
Макар и да си всемогъщ,
Светът е все един и същ,
Пророк Авакум дума с право:
Насилието е лукаво!
Безбожникът клевети вред
Благочестивите наред,
А злото шири се безспир
По земния греховен мир!
Ядат се людете ти, ето,
Тъй както рибите в морето,
А ти все гледаш и мълчиш,
Наместо да се разгневиш
На таз човешка неуправа,
Но тя комай не те смущава…
Да имах, ех, година, аз
Божествената твоя власт,
Друг ред бих турил на земята —
Ще залича глада, войната,
Ще спра грабежи и лъжи,
Че туй безкрайно ми тежи!
С десницата си, ей я на,
Ще сея мир и добрина,
Та клетият човешки род
Да заживей честит живот!“
Исус въздъхна: „Петре, май
Си мислиш ти, че в този край
Да властваш по-добре ще можеш
И ред на всичко да наложиш?“
„Така е! — свети Петър рече, —
Да подобря аз искам вече
Тоз жалък свят с порядък нов!“
Исус отвърна му с любов:
„Божествената своя власт
В ръцете ти предавам аз,
Прави каквото си решил,
Бъди суров или пък мил,
Изричай благослов, ругай,
Дъжд, вятър или слънце дай,
Наказвай или поощрявай,
Но с пълни сили се залавяй
Да управляваш в този ден
Делата земни вместо мен!“
Потръпна благият светец,
Огрян от божия искрец.
И виж, насреща се задава
Женица бедна и болнава,
Окъсана и босонога,
С една козица криворога.
Щом стигна кръстопътя, тя
С отпаднал глас й прошептя:
„Върви и Господ да те брани
От буря, вълци и капани!
Защото аз сама, за бога,
Да крача с тебе веч не мога,
А трябва да изкарам днес
И някой грош за хляб злочест,
Че вкъщи гладните дечица
Ме чакат и берат душица!
В ръцете божи те предавам,
На него само се надявам!“
Па сетне тъжно сбърчи чело
И с пъшкане възви към село.
Исус усмихна се и рече:
„Е, Петре, ти си Господ вече
И чу на бедната молбата.
Смили се и вземи козата
За днес под своята закрила,
Пази я от нечиста сила,
А почне ли да се смрачава,
Върни я читава и здрава
В дома на клетата жена.
Върви и струвай добрина!“
След тия думи Петър сбара
Добичето и го подкара
Към пасището край реката,
Че тучна беше там тревата.
Но бе козата буйна, млада,
Не спираше се сред ливада,
А ту се шмугне в храсталак,
Ту към баира свърне пак
Или побегне, без да чака,
И Петър гони я в трънака.
С прегракнал глас, до кръв издран,
Стои светецът, в пот облян,
А слънцето пече без жал
И в болки Петър тръпне цял.
Най-сетне свършва този ден
И блед, посърнал, изнурен,
По мрак светецът бавно връща
Козата в схлупената къща.
Погледна го Исус игриво,
Засмя се, па подхвана живо:
„Е, Петре, още ли ламтиш
Делата земни да редиш?“
Отвърна Петър с морен глас:
„О, Боже, твойта свята власт
От плещите ми ти свали!
Ах, мъдростта ми позволи
Едвам една коза да водя,
По дирите й в страх да бродя.
Прости ми, Боже, глупостта
И чуй от моята уста:
Догде съм жив, не ще желая
Властта ти аз да обладая!“
Христос отсече: „Петре, знай:
Де можеш, правда ти раздай!
Но божите дела сега
Предай във моята ръка!“
1555
Над този свят царувам аз,
Раздавам чест, пари и власт!
И щом наслади ти жадуваш —
Да любиш, пиеш и лудуваш,
Да тънеш в радост без тревога —
То опълчи се срещу Бога!
Не слушай майка, ни баща
И аз ще те възнаградя
Със всичко скъпо под небето,
Което блазни ти сърцето!
1567
Андреас Грифиус (1616–1664) е латинизираното име на Андреас Грайф — най-яркият немски поет на XVII век, създал множество класицистични драми и философски проникновена лирика, вдъхновени от литературния гений на Шекспир и стоицизма на Сенека.
Андреас Грифиус се ражда в дома на лутерански свещеник в Глогау, Силезия, но рано изгубва родителите си и детството му преминава сред опустошенията от Тридесетгодишната война (1618–1648) между католици и протестанти и ужаса от плъзналата в Европа чумна епидемия. Препитанието си намира като домашен учител, с годините се самообразова, усвоява десет чужди езика, между които староеврейски, халдейски и сирийски, и става професор по философия, естествени науки и история в Лайденския университет. Макар и с разклатено здраве предприема редица пътувания в Хага, Париж, Марсилия, Флоренция, Рим, Венеция, Щрасбург (днес Страсбург) и др. В 1662 г. Сакс-Ваймарският херцог Вилхелм IV го въвежда във висшето общество, където поетът получава прозвището „Безсмъртният“.
Ранните си произведения Грифиус написва на латински и в тях изразява копнежа си по мир и житейска осмисленост. В сонети, оди и епиграми — вече на немски — поетът с патос призовава „бога на любовта“ да помири враждуващите, да разсее суетата на света и спре войните, за да се възцари „вечен мир“ на земята. Първият сборник с немски сонети на Грифиус излиза в 1637 г. Следващите му поетически произведения са „Неделни и празнични сонети“ (1639) — тук е включено прочутото стихотворение „Сълзите на отечеството“ (1636), — „Немски римувани стихове“ (1650) и „Немски стихотворения — първа част“ (1657).
Творбите на Андреас Грифиус излъчват мрачно величие и мъжество, те не знаят пощада и отхвърлят всяко жалко смирение пред съдбата. Трагедиите му възхваляват героичното страдание и невинната смърт на християнски мъченици, които при всички превратности на съдбата запазват душевната си твърдост. В чест на поета град Дюселдорф учредява през 1957 г. литературната награда „Андреас Грифиус“, която от 1990 г. се поема от родния му град Глогау.
Сега съвсем, напълно сме опустошени!
Пълчища чужд народ, тръба слуха глуши,
Омазан в кърви меч, оръдие трещи,
Благата ни отнеха, с труд и пот стъкмени.
Сред жар изтляват кули, църкви повалени.
В прах кметството лежи, съсечени бащи,
Момите са без чест и всичко се руши
От огън, чума, смърт, сърцата са сразени.
В града ни непрестанно прясна кръв тече.
Реката вече три по шест лета влече
Зловонни трупове и бавно се отлива.
За напастта мълча, по-страшна от смъртта,
По-зла от чумата, пожара, бедността:
Душевното богатство в хората погива.
1636
… Не виждам вече град! С жарава са покрити
Красивите места! В прахта си са зарити
Порутените сгради! Вони на изгоряло —
Ей там изравят пак едно димящо тяло
На някой клет човек, в съня си запламтял.
Неволята множи се в пожара побеснял.
Избава не съзирам! Ах, музи, как погива
И вашето богатство — огънят залива
В гнева си и нещата, наречени свещени,
А вятърът разнася листата овъглени;
Ах, онова, с което умът се е прославил
И тленния човек безсмъртен е направил,
Изчезва само в миг! Днес тъпчем с грозно чувство
Онуй, което вчера бе мъдрост и изкуство!
О, суета световна! Как да устоим,
Щом времето погубва своя син любим!
И нищо че ти служи все още тази плът,
Щом камък и метал тъй лесно се рушат.
Нима тук има някой, отдаден на порок,
Когато ни заплашва с възмездието Бог
И огън на греха разпалва тоз пожар,
Принесъл Фрайщат с ярост на гибелта във дар?
1637
Каквото днес строиш, събаря утре друг;
Съзираш градове, но става пустош тук
И само млад пастир подвиква след стадата;
Каквото с плам цъфти, затъпква се в земята;
Каквото вдига глас, ще отшуми без звук;
И бронз, и мрамор горд превръщат се в боклук.
Днес щастие цари, ще го смени тъгата.
Великите дела помръкват като блян.
Как слабият човек да крачи в ураган?
Ах, всичко, що броим за дивно и чудесно,
Без стойност е сега, пуст вятър, сянка, прах,
Подобно полски цвят, забравен с грозен смях.
Безсмъртните неща не се познават лесно!
1643
Какво съм аз, човекът! Една смъдяща рана,
Играчка на съдбата, пламък мъжделив,
На болките арена, стаена в ужас див,
Топящ се бързо сняг и свещ, в нощта отвяна.
Животът ни лети като шега презряна.
А който изтърпял е своя дял горчив
И вече е записан в смъртния архив,
Забравен е навек в душата ни смълчана.
Тъй както избледнява някой глупав блян
Или пък бърз поток струи необуздан,
Така ще отшумят известност, почит, слава.
Днес който дъх поема, чака го потоп,
След нас което иде, пак ще гние в гроб.
Ще свършим всички, сякаш дим се изпарява.
1643
Годините не притежавам,
които времето ми е отнело;
Годините не притежавам,
които ще посрещна смело.
Единствено мигът е мой
и днес, окажа ли му почитта,
не само той ще бъде мой,
но и годините, и вечността.
1650
Така се чувствам сам, живея в самота,
Макар и да не съм захвърлен сред пустини,
Сред тигри, хищна гмеж, бърлоги на гадини.
Така се чувствам сам, задавен от скръбта;
Дори и сред народ, ликуващ с волността
На нови мирни дни и небосводи сини,
Все тъй се чувствам сам. А нявга сред жасмини
Целувахме се с жар. Но днес далеч е тя.
Така се чувствам сам, самотен, слят с тъгата,
Понеже мойто Аз е тъй далеч от мен,
Без нея нищо тук не гали ми душата.
Но скъпият й лик с любов ме изненадва.
Самотен ли? Ликът пред мен е всеки ден?
Какво ли би било, щом още с лик ме радва!
1663
Албрехт фон Халер (1708–1777) е швейцарски поет от епохата на ранното Просвещение, който — в стила на времето — е и универсален учен, изтъкнат естествоизпитател и лекар. Халер произлиза от стар бернски патрициански род, но рано загубва баща си и с помощта на близки следва медицина в Тюбинген и Лайден. На младини предприема с учебна цел продължителни пътувания из Англия и Франция. В 1736 г. Халер става професор по анатомия, хирургия и ботаника в Гьотингенския университет и постепенно си спечелва световна слава — става член на всички именити научни академии в Европа. Албрехт фон Халер, който в 1749 г. получава за научните си заслуги благородническа титла, е смятан за създател на експерименталната физиология.
Като поет Халер се изявява преди всичко с публикуваната в 1732 г. стихосбирка „Опит за швейцарски стихове“. Още в тези ранни поетически творби младият Халер се стреми да преодолее рационализма на епохата си, като се обръща към „майката природа“ с нейната необятна съзидателна мощ. Включената в сборника епическа поема „Алпите“ (1729) възпява в изискани строфи красотата на планинския пейзаж, възхвалява простия човешки труд и изразява убеждението, че природосъобразният живот на обикновените хора е по-нравствен и по-разумен от изтънчения и преситен бит на висшето съсловие. Халер си създава име и с „поучителни стихотворения“ върху религиозни, нравствени и метафизически въпроси на епохата. Неговата образованост се проявява и в многобройни литературно-критически статии, което става причина да плъзне мълвата, че „четял и докато яздел“.
Възгледите на Албрехт фон Халер за живителната мощ на природата, за необходимостта от всестранно познание и поврат към първоизворите на живота завладяват френското Просвещение и особено мислите на Жан-Жак Русо — така те става подтик за всички социални обновления след края на XVIII век.
Когато чест и злато лих съюз създават,
В смутената душа погасва радостта.
Нещата стойност имат, щом ни завладяват,
А скъпият товар ни тегли към смъртта.
Какво ли отличава княза от овчаря,
Щом скиптърът от гегата е по-немил?
Тежко му, който в честолюбие изгаря:
Слуги навред да има, пак ще е унил!
Нали щом вечен мир душата обладае,
По-леко сън заспива, който пух не знае?
Щастливо златно време, дар на боговете!
Защо, уви, тъй рано си отиде ти?
О, не, че вихър зъл не къса тука цвете,
А вечна пролет сред ливадите цъфти;
И не, че житото само расте в нивята,
А мед и мляко на потоци вред шурти,
И не, че дързък лъв не плаши веч стадата,
А заблудено агне кротко с вълци спи.
Не! Ала тук излишество злотворно няма
И в бедността е скрита благодат голяма!
Блазе ви, о, деца на Майката Природа!
Не приказен разкош душите ви коси;
Но що да дирим блясък и суетна мода,
Когато добродетелта труда краси?
Не царствен дял съдбата ви е отредила,
Сразяват ви и мълнии, и зли слани;
Безкрайна зима пролетта е тук скъсила
И вечен лед обгръща хладни долини.
Но нравите ви златни всичко заменяват —
И елементите дори ви облажават!
1729
Как Бог сред самота е вечността прозрял,
Защо преди, не днес, е този свят създал;
Къде е бил духът, преди да влезе в тяло;
И как да устои сред всичко онемяло;
Как Нищото в гръдта ни се превърна в Нещо;
Как мисълта начена да си служи вещо
В услуга на душата; как кръгът далечен
На безначално време се простира вечен
Пред взора; как потокът, който днес линее,
В морето на безбрежността ще се прелее:
Това не проумява никой, замълчете,
С такава дързост да се мъчат враговете!
Достатъчно, Бог грее в цялата Природа,
Строежът на света е в негова угода.
В безмерното пространство, в светли висоти
Безкраен свят край друго слънце се върти
По божия повеля. А звезди безброй
Летят с неспирен блясък и в единен строй,
По скрит закон разпръснати на небосвода,
Кръжат по пътя си и следват хоровода,
Създаден от Твореца; неговата воля
Твори движение, покой и всяка роля
По своя мяра. Всеки камък на Земята,
Прославя Бог за мъдростта и чудесата!
1729
Потънал в крепък сън на мисли вечно нови,
Духът захвърля горд човешките окови.
И вижте как навред обзиращо снове
В безкрайния простор на други светове.
Защо звездите свои пътища намират,
Как цветовете в бяла светлина се сбират,
Какъв двигател с мощ вселената върти,
Защо морето в равни часове тупти,
Това той знае днес: просвета драгоценна
И траен източник на истина нетленна.
Ще си отиде той, на мъдрост сит, в звездите
Ще дирят името му учени честити.
Яви се, дух велик, щом в черна пустота
Светът затъне цял, а ти пламтиш в нощта,
И нека твоят ум, почитан от народи,
С последните си мисли смело да ни води!
Как различаваш ти живота от съня?
Как се отделя в миг тъмата от деня?
На твърдите тела кой формата придава,
Как тъй мени се тя, но същата остава?
Пороя, който всичко в бездната завлича,
Властта в магнита как желязото привлича,
На зрака скоростта, движение, покой,
Обвързаност, подем, възможности безброй…
Това обследвай ти, учи ни, дух безсмъртен
И с благослов светът от теб ще е покъртен!
Но ти ще търсиш все в изкуствена среда
На истината свята тъмната следа —
Природата е скрила същността, отрежда:
Щастлив е, който зърне външната одежда!
1730
Душа, смири се, довери се на съдбата,
Тя знае за какво жадуваш:
Не винаги одеждите й са в позлата,
Честит бъди, че съществуваш.
Духът ти е свободен, а делата прями,
Ти още имаш дом, родина:
Защо тъгуваш? Само гордостта се срами
От бедност, смазала мнозина.
Сега не бива мъдреците да забравяш,
Които с чест смъртта посрещат:
Нима изрядната им твърдост ще прославяш,
Но твоя дух не ще подсещат?
За дарове от времето да не милееш,
Стремиш се, ала зло те слита;
Към Бог една молба отправяй: да живееш
Далеч от нужда и пресита.
1732/34
Как за смъртта сърцето да говори?
О, Мариане! Как да пея днес,
Когато вопъл с думата се бори,
А смисълът побягва с вик злочест?
Насладата, която с теб получих,
Сега уголемява ми скръбта;
Раненото сърце докрай отключих
И чувствам по-изгарящо смъртта.
Ах, любовта ми беше твърде жарка,
Но ти я заслужаваше без спор,
Ликът ти мил изпълва ме без мярка,
Как да мълча за теб с помътен взор!
И в знак, че любовта добри ни прави,
За ново щастие намирам тих завет:
След себе си ти нещо ми остави —
На верността ни нежния портрет!
1736
Дъбрави, гдето чезне всеки слънчев зрак,
Ели и храсти диви, скрити в гробен мрак;
Изронени скали под птици заблудени,
В самотен рой кръжащи с мишци уморени;
Потоци през поля, замрели в сухота,
Водите си излели в гниещи блата;
Посърнали нивя, безрадостни простори —
Сред багри на смъртта душата ми се бори!
О, с вас подхранвам пак в сърцето си скръбта!
За мен сте вие знак на Вечността!
1736
Фридрих Готлиб Клопщок (1724–1803) е немски поет и драматург, живял в епохата между литературния барок и класицизма. Роден е в Кведлинбург в семейството на юрист, като последно от седемнадесет деца. Получава образование в духа на християнския пиетизъм. Изучава теология в Йена и Лайпциг и още като студент сътрудничи на списание „Бремер Байтреге“, където публикува първите три песни на събудилата широк интерес епическа поема „Месия“, написана в класически хекзаметър.
За две години Клопщок става домашен учител в Лангензалца, влюбва се безутешно и създава най-хубавите си ранни оди за недостижимата любима, които предизвикват буря от възторг. Поетът предприема пътешествие в Швейцария и следващите му оди имат за тема религията, любовта, приятелството, родината и изживяването на природата. Двадесет и седем годишен Клопщок получава пожизнена стипендия от датския крал Фридрих V и няколко години живее в Копенхаген. Тогава се оженва, но съпругата му скоро умира и през следващите тридесет години поетът я възпява в своите елегии, една от най-хубавите сред които е „Лятна нощ“ (1764). През последните десетилетия от своя живот Клопщок завършва поемата си „Месия“ (1773), съдържаща 22 000 стиха, установява се в Хамбург и задълго е честван като най-велик поет на Германия.
Фридрих Готлиб Клопщок е смятан за родоначалник на сантименталната поезия и на немския ирационализъм, а също за баща на идеята за немска национална държава. Поетът приветства Френската революция, нарича я „най-благородното дело на столетието“, но после се отвращава от нейните жестоки последици. В поезията си той се отрича от всекидневния език и яркото му словотворчество създава непознати дотогава образи и ритми, като въз основата на антични образци доразвива немското стихосложение.
Клопщок е предшественик на литературното направление „Бурни устреми“, а творбите му са упражнили голямо влияние върху цяло поколение немски поети, сред които Йохан Волфганг Гьоте, а в по-ново време Стефан Георге и Райнер Мария Рилке.
Открих я в пролетните сенки;
С гердан от рози я обкичих;
Тя нищо не усети, спеше.
Погледнах я; животът ми
С тоз поглед в нейния се влюби:
Почувствах го, не го съзнах.
Все пак зашепнах й без глас,
Герданът ми от рози шумна:
И тя пробуди се от сън.
Погледна ме; животът й
С тоз поглед в моя се залюби,
И в миг край нас настъпи рай.
1753
Гледаше май мълчалив увенчаните
Леко развени къдрици в сребристия ручей;
Венецът му там руменееше сякаш сред изгрев,
Той се оглеждаше и се усмихваше нежно.
Яростно спусна се в миг ураган от планинския хребет!
Ясенът, борът, дъбът се прекършиха,
А със скалите се срути и кленът
От смутния лик на върха.
Но май спокойно задряма край ручея,
Нека бушува гърмящата буря!
Унесено спеше, обвеян от цвят,
И се събуди ведно с Хесперида.
Днес ти не чувстваш все още бедата,
Животът се смее пред теб като Грация.
Ставай и въоръжавай се с мъдрост,
Защото, младежо, цветът прецъфтява!
1764
Добре дошъл, о, месец сребролик,
Красив и нежен спътник на нощта!
Отиваш си? Не бързай, остани, приятелю на мисълта ми!
Вижте, той остава, облаците отминават.
Пробудата на май е само
Още по-красива, като лятна нощ,
Щом росата, ясна като светлина, от къдрите му капе,
И заруменял, по хълма се изкачва.
Ах, вие, благородници, обрастват вече
Надгробните ви плочи с тежък мъх!
О, как бях щастлив, когато още можех с вас
Да гледам как денят поруменява, как блести нощта.
1764
Когато блясъкът на месеца се стича
Над горите, а ухания се смесват
С мирисите от липите
И лъхат в нощната прохлада;
Тогава като сенки ме връхлитат мисли
За гроба на любимата и виждам само
В гората здрача, не долавям
Аромата на цъфтежа.
А някога, о, мъртви, сладостта бе обща!
Как ни обвяваше уханната прохлада,
Как те красеше месецът,
О, прелестна природо!
1764
Нека мълчаливите ви кости, и каквото друго бяхте,
А не гнили мощи, да дочуят този свят копнеж
Сред недрата на Земята
И в полята на Елизиума!
Да живеем мъдри като вас и предани на спомена
За вашата смърт, но да бъдем весели;
Сякаш всички вие пак сте тук
С най-честитите другари!
1764
О, гледка на сияйна нощ, на звездно войнство,
Как възвисяваш ти! Как възхищаваш, съзерцание
На прелестния свят! Създател Бог!
О, как възвишен си, Създател Бог!
Как чувстващият радва се от погледа към звездното ти войнство,
Как незначителен е, ала кой е Бог, каква прашинка, ала кой е Бог,
Той, неговият Бог! О, с мен бъди, усещане
За възхищение, когато ще умра и аз!
Защо така те плаши, Смърт, осмисленият сън?
О, не засенчвай повече насладата от радостта небесна!
Аз ще потъна в прах, това е божия сеитба! С какво ще побоиш
Безсмъртния, измамна Смърт?
О, с всички заедно надолу, мое тяло, към разтление!
В долината му потъват всички паднали
Още от житейското Начало! С всички заедно надолу, моя прах,
Към войнството, заспало вечен сън!
1766
На граф и графиня Холк
Сянката ви дълго вече ме разхлажда, дъбове
На милата горичка! Аз не съм вкопал
Корените на високите върхари, вие избуяхте
Преди мен, станете,
Млади гранки, толкоз снажни, изправете още по-високо
Някой ден глава и протегнете, щом денят преваля,
По-далечни сенки. Зеленейте, оцелявайте; не ви
Завиждам, дъбове!
Желая покрай вас да насадя другари,
Плачещи върби, та някой ден, когато слънцето се
Скланя, в хладината ви, облъхнати от вечерния
Вятър, техните листа
Да се раздвижат леко, та любимият да каже
На момичето си: Те не плачат, те шептят,
Музика мълвят; как би описал Праотецът
Красивата върба!
А когато в бурята дъбът тук няма да шумти,
И вече няма да повява шепот от върбата,
Ще останат песните, които от сърцето идат
И в сърцата се преливат.
1778
Увенчайте чело̀то ми, лаври победни: Сражавах се
Мъжки. С всяко отхвърляне и опошляване
На онова, което въздига човека,
Което го прави Човек!
Пред мене излязоха; ах, горестта и погнусата
Ме връхлетяха, с ярост ужасна!
Блаженство! Аз победих, не станах
Човекомразец.
Жестока бе битката, и нескончаема, заради мирните дни
На живота! Сразен бе врагът; тъй угасна за мен
Всяка радост! Светът се превърна
В глуха пустиня! Денят стана нощ!
1795
Йохан Волфганг Гьоте (1749–1832) е велик поет на Германия и един от най-завършените гении на човечеството. Роден е във Франкфурт на Майн, тогава част от Свещената римска империя. Баща му Гаспар Гьоте е юрисконсулт с титла имперски съветник. Той лично се грижи за началното образование на сина си, обучавайки го по музика, живопис и чужди езици. Гьоте по-късно учи право в университета в Лайпциг, където преживява първото си любовно разочарование. Юридическите науки не му допадат особено и той предпочита да посещава редовно театър, да взима уроци по рисуване, прави и първи поетически опити. Стиховете, които пише в Лайпциг — книгата „Анете“ (1767), — са в духа на модерната тогава галантна поезия в стил рококо. Така и не успява да завърши следването си и през есента на 1768 г. болен се завръща в родния си град. След двегодишно лечение от меланхолия и суицидни пориви (от тях се освобождава едва чрез романа си „Страданията на младия Вертер“. Гьоте продължава обучението си в Щрасбург (днес Страсбург), където отново се влюбва трагично и се сближава с писателите от литературното направление „Бурни устреми“. Под влияние на свои приятели медици посещава лекции по медицина и естествени науки. Запознава се с Йохан Готфид Хердер и възприема неговия възглед за поезията, че тя е „не привилегия за избраници, а плод на народния дух“. През 1770 г. Гьоте получава научната степен „доктор по право“ и няколко месеца практикува в съда в град Вецлар. Там преживява нова мъчителна любов и пак се завръща в родния Франкфурт, където става адвокат, но посвещава времето си главно на литературата.
Идеите на движението „Бурни устреми“ оказват голямо влияние върху ранното творчество на Гьоте. Основни теми в него са силната личност, геният, свръхчовекът. Сред най-известните му произведения от този период са одата „Прометей“ (1774), първоначалният вариант на „Фауст“ — „Прафауст“ (1773), първата немска историческа драма „Гьоц фон Берлихинген с желязната ръка“ (написана през 1771 г. и публикувана през 1773 г.) и сантименталният роман „Страданията на младия Вертер“ (1774).
Славата на Йохан Волфганг Гьоте като поет се разнася бързо из Германия и Европа. В дома му се стичат множество почитатели, сред които е и престолонаследникът на княжество Саксония-Ваймар-Айзенах Карл Аугуст. Веднага щом наследява престола, той кани Гьоте да живее във Ваймар. През 1775 г. поетът постъпва на служба към княжеския двор и там се увлича по красивата, но студена придворна дама баронеса Шарлоте фон Щайн. Гьоте получава званието „действителен таен съветник“ и място в Държавния съвет, а после е назначен за първи министър и получава благородническа титла (1782). Ентусиазирано се заема с организирането на културния живот на Ваймар. Привлича да работят там Йохан Готфид Хердер и Фридрих Шилер, с когото го свързва тясно приятелство и то трае повече от десетилетие, като оказва плодотворно въздействие и върху двамата. През този период Гьоте пише някои от най-хубавите си балади — „Рибарят“. „Горски цар“. „Певецът“, но като цяло огромната натовареност не му позволява пълноценни творчески занимания. Някои го определят като „затихваща знаменитост“. Вероятно самият той се е чувствал неудовлетворен, тъй като през 1786 г. тайно напуска Ваймар и за две години се установява в Италия.
Съприкосновението с хармоничната антична култура оказва огромно положително влияние върху Гьоте. Той се завръща в Германия помъдрял и успокоен, изпълнен с нови творчески планове. Ориентиран изцяло към принципите на класицизма, търси възможности за тяхното утвърждаване в съвременното немско изкуство. Така се ражда програмата на Ваймарския класицизъм, от която е вдъхновено и късното Гьотево творчество — изящните „Римски елегии“ (1788–1790), посветени на простата цветарка Кристиане Вулпиус, за която след осем години поетът се оженва. В този период възникват епичната поема „Херман и Доротея“ (1798); драматургичните творби, които той започва по-рано, но едва тогава преосмисля и публикува — „Ифигения в Таврида“ (1787), „Егмонт“ (1788), „Торквато Тасо“ (1790); образецът на новия образователен роман „Вилхелм Майстер — години на учение“ (1796) и „Вилхем Майстер — години на странстване“ (1807/1821), мемоарно-автобиографичната книга „Поезия и истина“ (1811–1814) и още много други.
Бляскавата епоха на своята литературна дейност Гьоте завършва с най-великата творба на живота си — трагедията „Фауст“. Тя го определя като безспорен първомайстор в интелектуалния живот на Германия. Цяла Европа с уважение произнася името на поета. Дори Наполеон през 1806 г., след като завладява град Ваймар, цял час с увлечение разговаря с Гьоте и го награждава с Кръста на Почетния легион.
До сетния си миг Гьоте живее във Ваймар — там извършва и своите изследвания в областта на естествените науки, донесли му допълнителна слава. При своите пътувания вече възрастният поет преживява редица любовни увлечения, а през 1821 г. в курорта Мариенбад се запознава със седемнайсетгодишната Улрике фон Левецо и не след дълго — вече седемдесет и четири годишен — й прави предложение за женитба. Отказът дълбоко го наранява и в резултат възниква поемата „Трилогия на страстта“ (1827), в която е включена прочутата „Мариенбадска елегия“ (1823).
Йохан Волфганг фон Гьоте е оставил име не само на проникновен творец и значителен учен, но и на велик жизнелюбец и страстен почитател на „вечната женственост“. От юношеската си любов към „Кетхен“ (по-голяма с три години) до старческото увлечение по Улрике (по-млада с петдесет и пет години) Гьоте е търсил в Жената упование и подтик за съзидание. Откривал е в Нея божествеността на Природата, очарованието на Красотата и даровете на Любовта, намирал е духовно Преображение и творческо Себепостигане.
Поетът умира на 22 март 1832 г. и е погребан във ваймарската княжеска гробница. Академичното издание на Гьотевите произведения, осъществено по поръчка на великата херцогиня Софи фон Заксен в периода 1887–1920 г., се състои от 143 тома.
Литературното творчество на Гьоте съчетава чистотата и елегантността на стила с богато художествено въображение и с дълбоки философски идеи. Неговият живот е смятан за образец на най-хармонично развитие. Името на поета още приживе достига до всички цивилизовани кътчета на земята, а възгледът му за възникването на „световна литература“ намира в наши дни пълно потвърждение. В чест на поета литературни награди „Гьоте“ учредяват през 1927 г. родният му град Франкфурт на Майн, през 1949 г. столицата на ГДР град Берлин, а през 1949 г. ханзейският град Хамбург.
Античните поети
Наричали са книги
На богове и музи,
Но не и на любими.
Защо ли, ах, Анете,
Щом всичко си за мене —
Любима, бог и муза —
Не дам на тази книга
Прекрасното ти име?
1767
Макар без поздрав и писмо от мен,
Съмнения не бива да таиш
В сърцето, че синовната любов,
Която ти дължа, от мойта гръд
Е отлетяла. Както канара,
Закотвена навеки сред река,
Не се поклаща, нищо че вълни,
Ту бурни, ту спокойни там шумят
И от очите ни я скриват, тъй
Не се поклаща любовта към теб
В гръдта ми, но житейският поток
Ту бурно я връхлита с дива скръб,
Ту с радост кротко я залива в миг
И пречи й да извиси глава,
Да заблести сред слънчеви лъчи,
Та с всеки поглед да разбираш ти
Как нежно те почита твоят син.
1767
Разперил млад орел крила,
На лов поел,
Но в миг пронизва го стрела
И скършва устрема му смел.
Той пада посред миртова горичка,
Три дни се гърчи в болки там
И тръпне изнурен
Три дълги, дълги нощи;
Накрая той е изцелен
От животворния балсам
На вездесъщата Природа.
От храсталака се измъква,
Крила разтваря — ала, ах,
Къде е мощният размах?
С последни сили се издига
Над земята,
За плячка закопнял,
Но каца, премалял от скръб,
На камъните край реката;
Зарейва поглед в клонестия дъб,
В небесния простор
И сълзи пълнят гордия му взор.
Тогава посред миртовите гранки
Долита гълъб с гълъбица —
Те закачливо се поклащат
По пясъка златист покрай брега
И нежно гукат в хор,
Извиват сластно алени очи
И зърват горестната птица.
Гълъбът приплясва отзивчиво
До близкия шубрак, кокори се
Изискано-самодоволен:
„Ти страдаш! — бъбри той. —
Приятелю, главата горе!
Нима за щастие безбурно
Не ще намериш всичко тук?
Не те ли радват тези златни гранки,
Чиято сянка в зноя те разхлажда?
Нима не можеш сред лъчите
На залеза да опнеш гръд
Връз мекичкия мъх покрай потока?
Сред росни цветове ще бродиш ти,
Ще късаш до насита
Из горските гъстаци
Отбрани лакомства, ще квасиш
Гърло в ручея сребрист…
Приятелю! Умереност —
Това е истинското щастие!
С умереност навред ще си доволен!“
„О, колко мъдро! — промълвил орелът
И в себе си потънал мрачно. —
Ах, мъдрост! Ти говориш като гълъб!“
1771
Любовта ми измени
И в мене се всели тъгата;
Замаян тръгнах към реката,
Там спрях пред бързите вълни.
Стоях отчаян, вкаменен,
Главата ми в несвяст ехтеше,
Водата властно ме зовеше,
Светът се завърта край мен.
Внезапно чух гласец висок
Зад моя гръб да се раздава,
Тъй мил сред китната дъбрава:
„Ей, ти! Потокът е дълбок!“
Тозчас кръвта ми заигра,
Съзрях момиче с лик приветен
И питам: „Как се казваш?“ „Кетхен!“
„О, Кетхен! Ти си тъй добра!
От смърт спаси ме днес и знай:
На теб дължа живота бъден!
Но този дар е тъй оскъден —
В живота радост ти ми дай!“
Признах й своята беда,
Тя нежно взор към мен обърна;
Целунах я, тя ми отвърна
И… в миг забравих за смъртта.
1774
Кой ще чуе? На кого да кажа?
А да плача, ще ли ме пожалят?
Устната, която толкоз радост
Вкусваше и даваше в замяна,
Се разцепи и боли ужасно.
Раната кърви, но не защото
Милата ми в пламенна целувка
Сладко зъб е впила, та по-силно
На любимия да се порадва:
Нежната ми устна се разцепи,
Ах, понеже в дни на мраз и хали
Ветрове враждебни ме връхлитат.
Нека сок от скъпо грозде, смесен
С пчелен мед край моето огнище,
В миг ме изцели: но, ах, едва ли,
Ако любовта в сместа не влее
Капка от балсама си чудесен!
1776
Нека моят труд полека
В дело се превърне, нека
Не изсъхна като гранка!
Участ! Вярвам: много пъти
Тези днес безлистни пръти
Ще дадат и плод, и сянка.
1776
Спри това кръжене вечно,
Песента ми не гнети!
Ах, съчувствие сърдечно,
Щастие, къде си ти?
Да остана? Да побягна?
Стига този празен шум!
Радост щом не ми се падна,
Грижа, дай ми поне ум!
1776
Ти, в небето който бдиш,
Всяка горест утоляваш,
Дважди клетника тешиш,
Дважди с бодрост го даряваш,
Чуй, на този свят съм сит —
На възторзи и беди!
Мир честит,
Слез във моите гърди!
1776
Коя ле безсмъртна
Венец заслужава?
Няма да споря,
Но аз го отреждам
На вечно подвижната,
Винаги новата,
Чудната щерка не Юпитер,
Свидното негово чедо —
Фантазия!
Защото на нея
Той позволи
Всички прищевки,
Които по право
За себе си пази;
И сам весели се
С безумката.
Тя може, обкичена с рози,
Яхнала лилиев стрък,
Да броди из китни долѝни,
Летните птици да води
И с пчелно хоботче
Лека и вкусна роса
От цветните чашки да пие.
Също тя може
С развени къдрици
И поглед навъсен
Сред вихри да стене
Край стръмни чукари
И в хиляди багри
На утро и вечер,
Неспир променлива
Като лунния лик,
Да блясва пред смъртните.
Нека тук всички
Възхвалим бащата,
Великия старец,
Задето тъй дивна,
Невехнещо-млада съпруга
На смъртните хора
Склони да даде!
Защото единствено нас
Той обручи със нея
В небесен съюз
И повели й
В радост и скърби
Вярна съпруга да бъде,
Да не ни изоставя!
Всичките други
Злочести създания
На многодетната
Майка Земя
Едвам поминуват
В тъмни наслади
И лихи страдания
На мимолетния
Скуден живот,
Превити в ярема
На вечната Нужда.
Обаче на нас
Той отстъпи, ликувайте!,
Своята палава,
Галена щерка.
Срещнете я с ласки
Като любима!
Отдайте й почит
На мила стопанка!
И нека свекървата —
Старата Мъдрост —
Душицата нежна
Не хока!
Също познавам сестра й,
По-зрялата, по-разсъдливата:
Кротката моя другарка.
О, нека, додето угасне
В очите ми зракът,
Тя не отвръща от мене лика си,
Достойната моя водителка
И вечна утеха — Надеждата!
1780
Чуйте ме, дървета мили,
Посадих ви, озарен
От надежди лекокрили
И от полет вдъхновен.
Днес пред вас сърце разтворих:
Любят ме и сам пламтя;
Ах, на чистия ми порив
С дваж по-чист отвръща тя!
Вирвайте в небето стволи,
Че в сърдечен изблик, ах,
Много страсти и неволи
В корените ви вкопах.
Плод и сянка ми носете,
Нова радост всеки ден;
С даровете си сторете
Тя да бъде вечно с мен!
1780
Възпявам ловкия Стрелец,
Но не старика благ,
При който слънцето-беглец
Се скрива в дъжд и сняг,
А юношата ведролик
Сред цъфнали поля;
Той нежните сърца за миг
Пронизва със стрела.
И ето че в мъгли и дим,
Сред зимна тишина
Дарява ни с другар любим
И с прелестна жена.
О, нека занапред блести
Чрез образа си драг
Навеки с ярките звезди
Тоз мил и свиден знак!
1783
I
Камъни, о, говорете! Мълвете ми, горди палати!
Улици, дума кажете! Жив ли си, дух на града?
Да, всичко има дихание между стените свещени.
О, вечен Рим! Само за мене все още мълчиш.
Ще ми пошепне ли някой на кой прозорец ще зърна
Нежния поглед, който с жарта си ще ме съживи?
Може би още не зная пътя, по който при нея
Често ще ходя и своето време ще й даря?
Още разглеждам църкви, палати, руини, колони —
Тъй разумният странник прилично използва деня.
Скоро обаче ще свърши това! Тогава единствен
Храмът на бога Амур посветения ще приюти.
Цял един свят си ти, о, Рим! Но любов ако няма,
Няма светът да е свят, няма и Рим да е Рим.
IX
Есенно пламъкът свети от ведрото селско огнище,
Пука и блясва, как бързо от съчките лумва възбог!
Но тази вечер ме радва премного; защото преди да
Стане на въглени снопът и пепел да скрие жарта,
Моето нежно момиче ще дойде. Главнѝте ще пламнат.
Сгряната бляскава нощ ще е сладостен празник за нас.
Утре, забързана, тя ще остави любовното ложе,
От пепелта ще разбуди наново пламтящи главни.
Че преди всичко Амур е предал на Лъстивката дарба
Радост да буди, която не чезне сред пепел и прах.
1788–1790
До вратата ще застана,
Мълком там ще постоя;
С милостта ще се нахраня,
И отново ще вървя.
Пред лика ми ще светлее
Всеки като в зарево;
И сълзица ще пролее,
Без да зная за какво.
1794
Бързаш ли да ме оставиш?
А тъй близко бе за миг!
Посред облаци се бавиш,
Где е милият светлик?
Виждаш, сълзите потичат:
Блясваш с лъч като звезда!
Казваш ми, че ме обичат,
Но далеч е още Тя.
Хайде, прекоси небето
В орбита от чистота!
Нищо, че боли сърцето,
Преблажена е нощта.
1828
Фридрих Шилер (1759–1805) е велик немски поет — дълбок мислител, съвършен драматург и блестящ историк. Израства в Марбах в ограничена дребнобуржоазна среда и постъпва във военно училище, за да си осигури препитание. Там тайно изучава философия и прави първите си литературни опити. Ранното му творчество е свързано с литературното направление „Бурни устреми“ и това се проявява най-вече в драмата му „Разбойници“ (1781), чиято премиера в Манхайм предизвиква всеобщ възторг. Но заради присъствието са на премиерата Шилер е наказан с арест и официално му е забранено да пише „комедии и подобни глупости“. В резултат поетът предприема бягство и под чуждо име заживява в имението на своя почитателка, където създава поставяната и до днес драма „Коварство и любов“ (1783).
Шилер се заема с изучаването на древногръцката литература и стига до убеждението, че елинската култура е най-съвършеното от всичко, което човечеството е сътворило в тази област. С помощта на Гьоте поетът става извънреден професор по история и философия в Йена и се вдълбочава в трудовете на Имануел Кант, които упражняват трайно влияние върху художествено-теоретичните му възгледи. Развива понятието „красива душа“ — това е човек, чиито емоции са възпитани от разума му, така че „задължението и влечението“ не си противоречат. Вече доста болен, Шилер се преселва при Гьоте във Ваймар, където след няколко продуктивни години умира от белодробна туберкулоза.
Поезията на Фридрих Шилер представлява постоянно домогване до красотата, доброто и истината в името на братството между хората, озарени от извънземната светлина на изкуството. Прочутата му „Ода на радостта“ (1785) става върховен символ във финалната част на Деветата симфония на Лудвиг ван Бетховен — днес официален химн на Европейския съюз. В чест на поета литературни и културни награди „Фридрих Шилер“ учредяват през 1920 г. швейцарската фондация „Шилер“, през 1954 г. град Манхайм, а през 1955 г. провинция Баден-Вюртемберг.
Слава на тебе, че пак засияваш, сине небесен!
Слава на дивния лъч
В твойта усмивка, той всичко приветства, всичко обайва!
Тъжно, в боязън и мрак
Тънеше скрито творението: ах, красотата бе мъртва
Дълго пред жадния взор.
Ала от нежното розово лоно на облака рано
С обич ти вдигна глава
И ни разбуди в зарята на утрото; тя приветливо
Своя пожар разгоря
Над върховете и възвести ни твойта поява.
Бързо започна нощта
Да се оттегля в безбрежността на планините.
После изплува и ти,
Прелестно Слънце, стопиха се сивите страшни грамади!
И като влюбени, ах,
Дълго разделяни, гледа Небето с копнеж към Земята,
Нежно пък смее се тя;
Облаци на хоризонта сините хълми целуват;
Въздухът чист е и лек;
Всички ливади се къпят в блясъка мил на лика ти,
С радостни трели ехти
Хорът на птиците от позлатения злак на горите,
Песни летят на възбог;
Всяко създание опиянено ликува в блаженство:
Весел е целият свят!
Всичко това дължим, о, Слънце, на твоята обич.
Отче небесен, прости,
О, прости ми, че падам ничком и вместо тебе
Боготворя твоя син!
Ала ето че тръгва той с оня пурпурен облак,
Литва над всички царства,
Над необятните водни простори, пламти над Всемира:
Долу превръщат се в прах
Кралските тронове, сякаш в плесен искрят градовете;
Ах! И самата Земя
Става гроб. Ала Слънцето от висините се смее
Ведро към времето-смърт
И постига великата цел: сферите стопля.
О, прекрасният лик,
Пример за доблест, с дружески поглед нека огрява
Дълго нашия дом,
Докато в грохота на Вечността потънат звездите
И ти самото заспиш!
1781
На ***
„Кой би желал на сенки да се наслаждава,
С които същността чужд облик получава
И мамят те надеждата с лъжлива власт?
Да гледам истината гола искам аз!
Пък нека с бляна ми да рухнат небесата
И в миг реалността да окове
Духа свободен, полетял към върхове
На безграничните възможности в царствата —
Да се надвие трябва той самият,
Така свещената повеля на дълга
И на неволята мъчителна вика
Дваж по-смирен ще го открият.
Щом истината вече те гнети,
Как ще търпиш необходимостта?“
Така от пристана на своя опит ти,
Приятелю, възкликваш най-сурово
И с укор гледаш на привидните неща.
Уплашени от строгото ти слово,
Побягват Ерос и крилатият му сонм,
Замлъкват музите, а Хорите игрите
Прекъсват, снемат си венците
От хубавите къдри с жален стон.
Строшава златната си лира Аполон,
А Хермес — жезъла вълшебен със змията.
И на живота от посърналия лоб
Се свлича розовото було на мечтата —
Светът показва се, какъвто си е: гроб!
Синът на Китерея от очите дръпва
Превръзката, проглежда любовта,
В божественото си дете в миг зърва
Преходна твар, изплашва се и хуква тя.
На красотата младото лице старее,
Дори по твойте устни леденее
Любовната целувка — в радостна забрава
Сърцето ти окаменява.
1795
„Трябва ли — питаш — да вярвам в словото на мъдреците,
Щом тълпата новаци тъй сигурно, вещо зове?
Може ли истински мир да намеря в науката само,
Метод да стане опора на правдата и радостта?
Трябва ли в порива, тихо нашепващ ми, да се съмнявам
Или в закона, изписан в гръдта ми, Природо, от теб,
Докато Вечната книга печата си школски наложи
И с предписания строги скове крилатия дух?
Отговори ми — нали си прониквал в същата бездна
И си се върнал от този мухлясал гроб невредим,
Знаеш какво съдържа ковчегът на тъмните думи,
Дали за живите има утеха при мумиите там,
Да го измина ли, нощния път? Боя се — признавам!
Но го желая, ако извежда към истина той.“
Ах, приятелю, Златния век ти познаваш, поети
Много легенди за него са пели с наивност и плам,
Оня век, в който святост изпълвала още живота,
Девствено и непорочно чувството още било,
А пък законът велик, който в небето владее
Хода на Слънцето, буди в яйцето зародиша скрит —
Същият таен закон на всяка необходимост
Движел и волните, мощни вълни в човешката гръд,
Разумът, без да се лута, сякаш стрелка на часовник
Само правдивото сочел, към вечността устремен.
Нямало този дележ на невежи и посветени,
Никой не дирел при мъртвите жизненост, сила и страст;
Всяко сърце еднакво разбирало вечната норма,
Животворящият извор за всички еднакво бил скрит,
Ала щастливият век е отминал! Дръзко безчинство
Днес е смутило онзи божествен, природен покой.
Стъпкано, чувството глас не е вече на боговете
И занемява оракулът в опозорената гръд.
Само в най-скритото Аз още духът го долавя,
Святият смисъл търси подслон в мистичния слог.
Тук, в тази бездна, зове го чистосърдечният учен
И поругана, Природата връща му пак мъдростта.
Тебе, щастливецо, ангел-пазител не е изоставял,
Ти не си губил шепота любещ на своя инстинкт,
Взорът ти бистър вярната истина още съглежда,
Нейният зов още ясно звучи в детинската гръд,
В твоята ведра душа мълчи на съмнения бунтът
И ще немее, сам знаеш, навеки, както до днес,
Никога съдник за спора на чувствата няма да дириш,
Ясният разум не ще се помъти от злото сърце —
О, ти живееш с прекрасната своя невинност, не може
Нищо науката да ти даде. Ще се учи от теб!
Онзи закон, който с жезъл от мед непокорния води,
Теб не засяга. Което ти вършиш, което цениш,
То е закон — за потомците става върховна повеля:
Щом с озарена десница или със свещена уста
Нещо твориш, то ще затрогва пленения разум;
Ти единствен не виждаш бога, гръдта ти превзел,
Нито всевластния знак, пред който всички се кланят —
Просто и тихо ти крачиш през покорения свят.
1795
„Всичко пожертвах“ — говориш, — „да бъда на хората в помощ;
Нямах успех, а награда ми беше омраза и гнет.“ —
Нека ти кажа, приятелю, как аз разбирам човека!
Вярвай на Словото! Още Водачът не ме е подвел.
Никога няма да можеш за хората мъдро да съдиш;
Както ги носиш в сърцето, така и ще ги прецениш.
А на човека, когото в живота си кратък ще срещнеш,
Ако желае, подай му радушно за помощ ръка.
Но за дъжда и за благото тук на човешкото племе
Грижата нека да има Небето, и вчера, и днес!
1795
Силни сте вие с добрата магия на свойто присъствие;
Всичко постигате с благост, никога нищо със гняв.
Мощ диря аз у мъжа, достойнството той отстоява,
Ала жената владее — и нека! — единствено с чар.
Вярно, владели са някои с мощ на ума и делата,
Ала на тях им е липсвал пък този най-царствен венец.
Истински властна е само женската хубост в жената:
Щом появи се, в появата вече е нейната власт.
1796
Само върхът на живота — цветецът — разпалва наново
Природния свят, но също така и света на духа.
1796
Твоята мисъл е обща; но собствено само е чувството.
За да е твой, ти почувствай и бога, когато го мислиш.
1796
Нека езикът за тебе е както плътта за любимите.
Той съществата разделя и в миг само той ги събира.
1796
Как ли без теб бих живял, не разбирам — но ужас изпитвам,
Гледайки толкова хиляди как поминуват без теб.
1796
Тъй безпределно, тъй възвисено съзирам Небето!
Ала дребнавият дух и Небето тук долу свали.
1796
Ето, същинската тайна лежи пред очите на всички,
Винаги около вас е, но никой не я е съзрял.
1796
Искаш ли себе си да опознаеш, ти другите гледай.
Искаш ли другите да разбереш, сърцето си виж.
1796
Да си изряден е низшата, ала и висшата степен;
Тя се достига, ако си немощен или велик.
1796
Винаги тъй е било и ще бъде: човешката немощ
Търси покой в правилата, но силата ражда успех.
1796
Ако не можеш красиво да чувстваш, действай разумно,
Нека духът ти постига, което човека ще спре.
1796
Фридрих Хьолдерлин (1770–1843) е немски поет, роден в Лауфен на река Некар в семейството на рано починал манастирски управител. Момчето изучава класически езици в прочутия Маулбронски семинар, а после постъпва в университета „Тюбингер щифт“, за да следва протестантска теология. Тук възникват и ранните химни на Хьолдерлин. Младежът се вдълбочава в трудовете на Лайбниц, Платон, Клопщок и Спиноза. Тясно приятелство го свързва с философите Хегел и Шелинг. Среща се с Гьоте и Шилер, който публикува първите откъси от епистоларния му роман в два тома „Хиперион или отшелникът от Гърция“ (1797, 1799) и му дава моралната си подкрепа. Хьолдерлин продължава образованието си в Йена, където слуша лекции при философа Фихте. Поради материални затруднения става домашен учител в дома на банкера Гонтард във Франкфурт на Майн и там се влюбва безутешно в майката на своя ученик, чийто образ (под името Диотима) става основен символ в поезията му.
Напразни са усилията на поета да основе списание, което да „обединява и помирява науката с живота, изкуството с идеала и образованите хора с природата“, както и да са установи в Йена като независим писател. След множество пътувания, физически и духовно разнебитен, Хьолдерлин постъпва в психиатрична клиника, а в 1807 г. заживява в дома на един дърводелец в Тюбинген, където в пълно умопомрачение прекарва близо четиридесет години. До смъртта си продължава да пише странни и често обвеяни от гениалност стихове, които подписва с измисленото име Скарданели.
Творчеството на Фридрих Хьолдерлин е проникнато от идеите и образите на класическата древност, но е повлияно и от стремежите и идеалите на Френската революция. Поетът вижда смисъла на изкуството във възпитанието на нов човешки род „на следващото столетие“, за да се осъществи хармоничното развитие на личността. Въздействието му се проявява едва върху поезията на XX век, най-вече в творчеството на Стефан Георге, Георг Хайм и Георг Тракл. През 1983 г. град Бад Хомбург фон дер Хьое учредява в чест на поета престижната литературна награда „Фридрих Хьолдерлин“. Едноименна награда е учредена и през 1989 г. от университетския град Тюбинген.
Хубав живот! Като нежните пъпки през зимата крееш,
Сред остарелия свят ти разцъфваш потайно, сама.
С обич стремиш се навън, да се сгрееш на пролетен лъч,
За да се стоплиш, подиряш сега младостта на света.
Твоето слънце, прекрасното време, е вече залязло,
Днес в мразовитата нощ урагани се гонят с ненавист.
1797
Едно лято само, Всевластни, ми дайте,
Една още есен, да узрее песента ми,
Та после с охота сърцето ми, сито
От сладките звуци, в мен да умре!
Душата, която в живота божествено право
Не вкуси, не ще да намери покой и в Оркуса;
Но ако с най-святото нещо, което
Сърцето ми сгрява, Поезията, нявга успея,
Тогава добре си дошла, тишина на подземния свят!
Ще съм доволен, макар и звукът от моята лира
Да не ме съпроводи там долу; като боговете
Един път живях, и друго не искам.
1798
Свято създание! Често смущавал съм твоя
Божествен и златен покой, а от скритите,
По-съкровени страдания на битието
Някои са ти дарени от мен.
О, забравѝ и прости! Като облака горе
Пред мирния месец, аз ще си ида, а ти
Ще отдъхнеш и пак ще сияеш
В своята прелест, добра Светлина!
1798
В младежките дни се радвах на утрото,
А вечер ридаех; сега, когато съм вече на възраст,
Започвам деня си несмело, но
Свят и ведър е краят му.
1798
Не е ли свещено сърцето ми, пълно с по-светъл живот,
Откакто обичам? Защо ме ценяхте тъй много,
Когато бях по-горделив и по-див,
По-многословен и по-лековат?
Ах! На тълпата допада каквото върви на пазара,
Слугата почита единствено силния;
В божественост вярват само
Които сами са божествени.
1798
Къде си? Унася се опиянена душата ми
В цялото твое блаженство; понеже
Тъкмо съзирам, как морен от дългото
Странстване, дивният син на боговете
Млади къдрици окъпва в златистите облаци;
Неволно очите ми още подире му гледат;
Ала далеко е той, отминал е вече към
Благочестиви народи, които все още го тачат.
Обичам и тебе, Земя! Ти заедно с мене тъгуваш
И нашата скръб като детска печал
Се превръща на сън! О, както вихрушки
Пърполят и шепнат в звънтежа на струните,
Докато майсторски пръсти не дръпнат красивия тон,
Тъй свирят мъгли и мечти покрай нас,
Докато милият бог не пристигне отново
И не разпали в гърдите ни дух и живот.
1798
Ако безчестно загина, ако душата ми
Не отмъсти на безсрамните, ако надвит
От враговете на гения, вече съм паднал
В страхливия гроб,
Забравѝ ме тогава, о, само от гибел спаси
Моето име и ти, отзивчиво сърце! Нищо друго,
Тогава поруменявай и ти, която
Бе мила към мене, но не и по-рано.
Ала не го ли предчувствам? Трижди проклет ще си,
Ангел-хранител! Далеко от тебе навярно
Всичките демони на Смъртта ще засвирят раздиращо
Върху струните на моето сърце.
О, побелейте тогава, къдрици на смелата
Младост! И по-добре днес, отколкото утре.
… тука, където на този уединен
Кръстопът горестта,
Смъртоносната, ме покоси.
1798
Залязвай, прелестно Слънце, тъй малко светът
Те почиташе, тебе, светеца, никой не знаеше,
Понеже без мъка и тихо
Възлизаше над угнетените.
За мене залязваш и се възраждаш приятелски, о, светлина!
Добре разпознават очите ми тебе, прекрасната!
Понеже и аз се научих божествено кротко да тача,
Че Диотима душата ми в миг изцели.
Вестителко на небесата! как в тебе се вслушвах!
За теб, Диотима! Любов! как от тебе
Към златния ден, блестящи и предани,
Вдигнах аз тези очи. И ето, по-живо
Заплискаха извори, а цветовете на тази
Тъмна земя с любов ме облъхнаха,
И с мила усмивка над сребърни облаци
За благослов се надвеси над мене ефирът.
1800
Ти, мирен Етер! Винаги нежно опазваш
Душата ми в болката; по-благородна
И смела се ражда в лъчите ти,
Хелиос, често гръдта ми разбунена.
Вие, добри богове! Беден е, който не ви е познал,
В грубата гръд не затихва нивга раздорът,
В нощ се превръща светът, не изниква
За него ни радост, ни песен приветна.
Вие единствени, с вечната младост, крепите
В сърцата, които ви любят, детския нрав
И не оставяте никога гения
В грижи и лутане да се руши.
1800
Ти също мечтал си за нещо по-висше, ала любовта
Съкрушава ни всички, скръбта по-могъщо ни смазва,
Ненапразно се връща обратно
Нашият път, откъдето е тръгнал.
Нагоре или надолу! Нима не повява в святата нощ,
Където безмълвно Природата готви ни идните дни,
Не повява ли, както и в хладния Оркус,
Любящо дихание?
Това проумях. Ала вие, Небесни, Всесъхраняващи,
Само да знаех, нивга подобно на смъртните майстори
Не ме поведохте
С обич по равния път.
Трябва всичко човек да опита, казват Небесните,
Та утолил своя глад, да се научи за всичко да благодари,
И да разбере свободата
Да поеме накъдето желае.
1800
Нали сродни на теб са всички живи създания?
Нали те откърмят и служат ти парките даже?
Затуй продължавай да крачиш в живота
Все тъй беззащитен и се не бой!
Всичко, което се случва, за тебе е благословено,
Превръща се в радост! Какво би могло
Да те засегне, сърце? Какво би могло
Да те слети по пътя ти?
Както спокойно покрай брега, или в сребристия
Шумен поток, или над стихнали
Бездни леко
Плувецът се движи — така и ние,
Ние, поетите на народа, с охота сме там,
Където животът ври и кипи — ведри и мили към всички,
С вяра във всеки! Защото как инак
Бихме възпели бога на всекиго?
А когато все пак вълната ласкаво хвърли в глъбта
Някой от смелите, доблестно вярващ,
Когато гласът на певеца
Накрая заглъхне в чертога лазурен —
Ведро загинал е той и горите самотни
Дълго оплакват смъртта на своя любимец;
Понякога Девата слуша
От клоните ведрата негова песен.
Привечер, дойде ли някой събрат
При гроба на своя другар, размишлява той
Край свидното паметно място,
Мълчи и си тръгва с още по-силна надежда.
1801
С жълти круши
И пълен с диви рози
Брегът виси над езерото,
Вие, дивни лебеди,
Пияни от целувки,
Потапяте глави
В свещенотрезвата вода.
Горко ми, ах, къде цветята ще намеря,
Зима щом настъпи, а къде ще са
На слънцето лъчите
И на земята сенките?
Стени се извисяват
Безмълвни и студени, посред вихъра
Проскърцват ветропоказатели.
1802
Тъй малко познание, радост обаче голяма
На смъртните е отредена,
Защо ли, о, прелестно Слънце, ти, цвете на моите цветя!
В майския ден не ми стигаш?
Какво по-велико познавам?
О, да бях по-радушен, като децата!
И, като славей, безгрижна възхвала
За моето щастие днес да запея!
1804
Когато човешката участ поеме към далечините,
Където в простора просветват последните дни на лозите,
Там скоро пустеят на жаркото лято полята
И в траурна тъмна одежда изниква гората.
Природата само допълва на времето знака,
Но тя устоява, а то отминава, не чака;
Това съвършенство блести от небето тогава
Към хората, както дърветата цвят увенчава.
1843
Тя ни изплашва,
Смъртта, нашата вярна спасителка. Кротко пристига,
Безшумно, в облак от сънища.
Ала остава ужасна, гледаме само
Надолу към гроба дали начаса ще ни грабне и отведе
От заслоните на нощта до съвършенството
В страната на всички познания.
1843
Новалис (1772–1801) е поетическото име на Фридрих Филип Леополд барон фон Харденберг, родоначалник на немския литературен романтизъм. Роден е в имението Обервидерщет сред планината Харц в Курзаксен и е потомък на стар благороднически род. Учи в Лутеровата гимназия в Айслебен, където получава знания по реторика и антична литература. Силно повлиян от художествения гений на Фридрих Шилер, при когото като студент по право слуша лекции в Йена, Новалис се изпълва с трансцендентален идеализъм — така превъзмогва покрусата си от жестокостите на Френската революция. Неговият духовен опит съдържа потресението от сблъсъка на действителността с житейските и художествените потребности на личността. За това светоусещане допринасят срещите му с Гьоте, Хердер и Жан Паул, както и приятелството му с Лудвиг Тик, философа Шелинг и братята Шлегел в Лайпциг.
Първите творби на поета, подписани с псевдонима Новалис, излизат под заглавие „Цветен прашец“ (1798) в списание „Атенеум“. В недовършения си роман за легендарния минезингер „Хайнрих фон Офтердинген“ (1799–1800), пропит от мистика и младежка чувственост, Новалис си поставя за цел да съедини поезията с религията, за да допринесе за възцаряването на нов „златен век“. Идеалът му е просветленото „тъмно“ Средновековие и старата католическа църква. Благотворна промяна на действителността и установяване на вътрешна хармония са възможни според него само чрез съкровено „пътуване в себе си“. Дълбокият порив към отвъдното го осенява с идеята, че поетът — жрец и пророк — е най-висшият правомощник на човечеството, понеже му дарява „синьото цвете“ — символ на романтическата поезия. Нежните и задушевни „Химни на нощта“ (1799–1800), сътворени в отчаяние от кончината на петнадесетгодишната му годеница, са изпълнени с копнеж по избавлението на смъртта. Сам поетът умира съвсем млад от белодробна туберкулоза, вероятно заразен при общуването си с болния Фридрих Шилер.
Влиянието на Новалис върху немската и световната литература и култура е изключително силно. В музикалната си драма „Тристан и Изолда“ (1859) Рихард Вагнер разработва мотива на поета за нощта като отвъдно пространство за утопичен житейски опит. На Новалис се позовават американските трансценденталисти, европейските символисти („Синята птица“) и неоромантиците от края на XIX век. Неговото далечно въздействие се долавя и в поезията на херметичния модернизъм от XX век, както и в ранните творби на Херман Хесе. В чест на поета град Дрезден учредява през 2006 г. литературната награда „Новалис“.
Кажи, уста, защо дари те с песен
И нежна звучност в милостта си Бог,
Навярно за да мога с рой словесен
Богатите да сепвам в сън убог.
Че песента не стига до сърцата,
Не стресне ли порочния покой;
Повежда ги с възторг към небесата,
Когато ги изтръгне от застой.
Е, чуйте ме, разгулни богаташи,
В гръдта си намерете малко жал;
Скръбта на бедните не ви ли плаши?
Нали един Отец ви е създал!
1790
Въртете се буйно в кръга на живота,
Не спирайте, пейте, играйте с охота,
Сърцата да тупкат, галете момите,
Че бързо летят младостта и шегите.
Раздори и ревност далеч оставете,
С мъчителни мисли мига не сквернете,
Обичайте с вяра, с мечта несломима,
Тъй всеки от вас ще намери любима.
1794
Последен приятелски поглед към края на дългото странстване,
Преди да затвори гората беззвучната порта зад мен.
Закичвам признателно знака на вярната спътница Обич,
С душевна наслада разтварям пред нея сърцето си днес.
Единствено тя през живота ме водеше с умни съвети
И нейна е само заслугата, ако постъпвах с добро,
Щом нежни сърца безутешно след скитника ронеха сълзи
Или пък надежди посърваха с мене у мъдри мъже.
Но още когато детето почувства напиращи сили
И в своята седма година навлезе честитият син,
С най-трепетна длан любовта до момчешката гръд се докосна —
Тъй женската прелест безмер разкрасява му ранните дни.
Как майката своя любимец от дрямка разбужда с целувка,
Как зърва я той преди всички и тя му разкрива за миг:
Навред любовта ще е с тебе — и ето, света опознавах,
Чрез нея намерих и себе си, как да обичам разбрах.
Превърна се в нещо значимо, което игра бе дотука,
Не ме изоставяше тя и когато съмнения, смут
Нерядко коварно опитваха да ме откъснат от нея.
Най-сетне настъпи на моята вътрешна цялост денят,
Когато съдбата с любима жена ме дари и — навеки
Свободен — в безкрайното щастие вдъхна ми вяра без страх.
1798
VII. Химн
Малцина познават
Тайнството на любовта,
Незаситеност сещат
И нескончаема жажда.
Небесният смисъл
На вечната Тайна вечеря остава
За сетивата ни тленни загадка;
Но който вече е всмукал
От пламенни, любещи устни
Дъха на живота,
Комуто свещеният огън
Стопил е сърцето в трептящи вълни,
Комуто очите веднъж са разкрити
И той е измерил глъбта непристъпна
На Небесата,
Той ще се храни от тялото
И ще поема кръвта
Навеки.
Та кой е разгатнал високия смисъл
На тленното тяло?
Кой може да каже,
Че проумява кръвта?
Всичко е тяло,
ЕДИНСТВЕНО тяло,
В небесната кръв
Плава блажената двойка. —
О! Как морето световно
Вече е поруменяло,
В ухаеща плът
Набъбва скалата!
Никога няма да спре тази сладка вечеря,
Любовта няма никога да се засити.
Несъкровено, несъщностно
Тя може да има любимия.
От все по-изнежени устни
Преобразена става насладата
По-съкровена, по-близка.
По-жарко блаженство
Разтърсва душата.
По-жадно, по-алчно
Става сърцето:
Така и пребъдва насладата на любовта
От вечност към вечност.
Щом разсъдливите
Вече веднъж са опитали,
Всичко оставят
И сядат при нас
Край трапезата на въжделението,
Никога празна не ще я намерят.
Ще опознаят безкрайната
Щедрост на любовта,
И ще възхвалят храната
От тяло и кръв.
1799
II.
Вечно ли ще се завръща утрото?
Няма ли властта на Земното да свърши?
Нима злощастна суетня ще скърши
Божествения полет на нощта?
Защо навеки не пламти
Невидимият жертвеник на любовта?
На светлината и будуването
Е отредено време —
Ала надвременно е на нощта господството,
Всевечно трае срокът на съня.
О, сън свещен!
Ощастливявай по-начесто
Отдадените на нощта —
В тоз земен всекидневен труд.
Единствено глупаците не те признават
И нищичко не знаят за съня,
Освен за сянката,
Която в оня мрак
На истинската нощ
Ти милостиво ще разстелеш върху нас.
Не те усещат
В златния поток на гроздето,
В лечителното ма̀сло
На бадема,
Нито в кафеникавия сок на мака.
Те не знаят,
Че тъкмо ти облъхваш
Гръдта на нежното момиче
И в рай превръщаш скута —
Не подозират,
Че при нас пристигаш
От древните сказания,
За да разкриеш
Дверите на небесата,
Че носиш ключа
Към жилищата на блажените —
Ти, мълчалив вестител
На безпределни тайни.
1799
Вечно ще цъфти копнежа
Към любимия, стремежа
На душите си в кипежа
Да се слеете докрай,
Жаждата да утолите,
С ласки да се изтощите,
Двама пир да си дарите,
Двама само в своя рай.
1800
С безбройни образи ни запленява
Загадъчната власт на песента —
Ту шества като вечен мир[3] в света,
Ту като млада кръв ни съживява.
В очите ни пламти и засиява —
Дари ни с усета за красота
И пиянѝ дъха с благодатта,
Която здрави, и сломени сгрява.
Аз от гръдта й пих живот, догдето
Чрез нея прояви се всичко в мен
И радостно повдигнах си лицето.
Тъй дълго спал бе моят дух смутен;
Тя като ангел слезе от небето —
В прегръдките й литнах просветлен.
1800
Щом скудни цифри и чертежи
Не спират нашите копнежи,
Щом някой пее и целува,
Тъй както учен не сънува,
Щом и животът е свободен
И върне се в света природен,
Щом сетне светлина и сянка
Се съберат в една осанка
И само в приказни поеми
Съзрем световните проблеми,
Тогаз с един вълшебен слог
Ще се стопи светът убог.
1800
Клеменс Брентано (1778–1842) или Клеменс Венцеслаус Брентано де ла Рош, както гласи пълното му име, е немски поет и белетрист, роден в Еренбрайтщайн (днес Кобленц) край р. Рейн в семейството на богат търговец от италиански произход. Противно на желанието на баща си да поеме търговско поприще, Брентано следва минно дело и стопански науки в Хале и медицина в Йена, но скоро се отдава на литературните си наклонности и се сближава с писателите Виланд, Хердер, Гьоте и Тик.
В 1801 г. Брентано започва да следва философия в Гьотинген и там завързва сърдечно приятелство с поета Ахим фон Арним, с когото предприема романтично пътуване по Рейн. В Хайделберг двамата издават прочутия сборник от стари немски народни песни „Вълшебният рог на момчето“ в три тома (1806–1808) и с това стават основатели на „Хайделбергската романтическа школа“. След години на депресии и вътрешна обърканост, прекарани в Берлин, Прага и Виена, Клеменс Брентано се отдава на религиозен мистицизъм и се отказва от светската поезия.
От творбите на Брентано блика богато, често извънмерно въображение. Поетът създава образци на любовната, духовната и мистичната лирика, балади и песни в народен стил. Смятан е за класик на християнската литература с книгите си за Дева Мария и тритомника „Печалните страсти на нашия Господ Исус Христос“, публикуван едва през 1858–1860 г. — в наши дни режисьорът Мел Гибсън създава по тази творба филма „Страстите Христови“ (2004). В чест на поета град Хайделберг учредява през 1993 г. престижната литературна награда „Клеменс Брентано“.
Достоен е, който се чувства човек! Личността му
Е извисена от вечния пламенен извор,
Благородна искра; а душата му
Е отливка на божеството и е нетленна.
Ти си човек; тъй че гордо челото вдигни
Към небето, и се огледай, онзи презри,
Който за доблест човешка е недостоен,
И за позорен ярем врата си подлага!
1798
На божеството храмът е порутен,
Под купола свещен не се разнасят
Камбанен звън и думи на молитва,
А в такт покрай колоните пробягват
Към полилея лековати звуци
В безреда сладка на красиви къдри,
По гордото му чело разпилени.
Разбита е възвишената сграда,
А с екота си словото умира.
От чуждото небе не иде песен.
Ужасна е повелята на дните
И е нелепо тука да се молиш.
1800
Когато слънцето се скри,
Потънах в непрогледен мрак,
Ей в злато залезът искри,
Ала нощта е с тъжен знак.
Откакто любовта се скри,
Осиротях като дете,
Възторг в очите не искри,
Печални и без зрак са те.
О, мракът в мен ще премълчи
И болката, и радостта;
Но звездно-лунните лъчи
Ще кажат всичко на света.
Устата ми ще премълчи
В сърцето как пламти жарта,
Сълзите ми като лъчи
Ще озаряват любовта.
1801
Чуй, пак флейтата ридае,
Хладният поток ехти!
Златен звук ще ни омае,
Тихо, тихо, не шепти!
Мила дума, ласка нежна,
Ах, сърцето не мълчи!
Сред нощта, в тъма безбрежна,
Звуците са рой лъчи!
1802
Чуй потока под звездите
Чуй щуреца как цвърчи!
Тихо, тихо, най-честит е,
Който в сън склопи очи.
Който в облаци се рее
И живее сред мечти,
Месецът комуто пее
И насън в захлас лети,
Който пъстра китка свива
От звезди като цветя:
Спи, сънувай, тъй щастлива
Ще те будя заранта.
1811
Аз го разпознавам,
Него никой не обича,
Аз го назовавам:
Меча той на гроб обрича!
Главата му стърчи в нощта,
Нозете му пълзят в прахта,
Пред него сипят се листа
И гният в тъмната земя;
Навред ръмжи,
В ръце държи
Детинския,
Замаян свят!
Зове се Смърт!
Немилосърд
Герой без жал, злорад!
1812
Мъртвило бе Земята,
Самотни — мойте дни,
Зарееха в тъмата
Очите ти едни.
Подаваш ми да пия,
Но с поглед раздвоен,
Ако извърнеш шия,
Знай, свършено е с мен.
Сред пролетна омая
Земята спи в мечти,
Да си до мен желая
Едничка, мила, Ти!
1817
Каквото в тези редове е зряло,
Каквото ведро е, или пък вяло,
Не бива и дете да натъжава,
Че само простотата е посяло,
Унинието с порив е отвяло
И на гръдта копнежа насърчава.
След жътвата полето е заспало
И сиромахът със сърце замряло
Намира клас сред угарта кафява —
Едно небе, за него онемяло,
Едно небе, чрез него оживяло,
Едно небе, което пожелава.
И щом, самотен, с чувство отмаляло,
Среднощ, с лице, в молитва затрептяло,
Зърното смила, но петел пропява,
Това, което, любовта познало,
Скръбта извън света е разпиляло,
Там на разпятието различава:
„Звезда и цвете, дух и мимолетност,
Любов и скръб, и миг и Вечност!“
1834
Аделберт фон Шамисо (1781–1838) е немското име на Луи Шарл Аделаид де Шамисо, роден във френския замък Бонкур. През време на Терора родителите му — заможни шампански аристократи — побягват от Франция и през Холандия се установяват в Германия. В Берлин младият Шамисо става паж на пруската кралица, а след това — в съответствие с фамилната традиция — поема военно поприще. Но отблъснат от порядките в пруската армия, той се вдълбочава във философията и поезията, усвоява немската литература и култура, а по-късно се посвещава на естествените науки. Дълго странства из Швейцария заедно с Мадам дьо Стал. Като ботаник Шамисо взима участие в околосветското пътуване на руска полярна експедиция с кораба „Рюрик“ — картографира големи райони от крайбрежието на Аляска, изучава нейната флора и описва бита на ескимосите и алеутите.
Противно на аристократическия произход на Шамисо поезията му е пропита от буржоазно-либерални настроения, характерни за късния немски романтизъм. В баладите си той често използва грубоватата стилистика на френската и немската народна песен. Шамисо превежда на немски политическата поезия на Пиер Беранже. Световна слава му донася романът „Чудната история на Петер Шлемил“ (1814), където в стила на Е.Т.А. Хофман е описан човек, продал сянката си за пари.
Хайнрих Хайне казва за Шамисо: „Този своеобразен и най-значителен съвременен поет много повече принадлежи на млада, отколкото на стара Германия.“ Стиховете на Шамисо са дали текста на много песни, композирани от Роберт Шуман. Днес с престижната награда „Аделберт фон Шамисо“, учредена през 1985 г. от Баварската академия за изящни изкуства, се отличават писатели в Германия, чийто роден език не е немският.
Ето скръбта на тежките дни!
Ето тежките дни на скръбта!
Ето тежката скръб на дните!
Ето дните на тежката скръб!
1813
Дойде Пролетта и разбуди Земята,
Полята потънаха в цвят.
Отново за песни настроих душата,
Усещам се бодър и млад.
Как слънце огрява зелените ниви,
Листата потрепват в лъха!
Защо са ми станали къдрите сиви?
Това е комай от праха.
Гнездото строи си и песен запява
Красивата птичка и тя.
Щом прах не ме багри, какво е тогава?
Нали като птичка летя?
Дойде Пролетта и разбуди Земята,
Полята потънаха в цвят.
Отново за песни настроих душата,
Усещам се бодър и млад.
1822
Угасете светлините
И разпалете огъня.
Беранже
Без злоба чуйте, добри хора,
Какво камбаните говорят:
Вървете, не правете свада,
Държавата ни да не страда.
На йезуитите, хвала!
Днес трябва ни народ послушен,
Не просветен, а благодушен;
Ако сте учени — добре,
Но никой да не разбере.
На йезуитите, хвала!
Царува Господ в небесата,
А ние тука на земята
И абсолютен ще е кралят,
Ако реда ни не развалят.
На йезуитите, хвала!
Ще имате добра изгода,
Ако крепите небосвода;
Но светлините угасете
И вред огньове разпалете.
На йезуитите, хвала!
Чрез клади Бога ще спасим,
Сектантите ще вразумим
И философите докрай —
По стария ни обичай.
На йезуитите, хвала!
Та, господа, добри бъдете,
Вървете си по домовете
И спете цяла нощ спокойно,
Защото пазим ви достойно.
На йезуитите, хвала!
1826
Виж, по пътя край гората
Бавно шества там колона!
Знаме свела е войската,
На ковчега — меч, корона.
Ами златната карета!
Виж конете със звънчета!
Чудна гледка! Красота!
Ах, това е, ах, това е,
Дето весели сганта.
Ала при ония трупи
Спря старица, виж — изглежда
Тъй сломена, пръсти чупи,
Охка, плаче и нарежда…
С погребалната каляска
Този охка, онзи пляска,
Някой плаче, друг крещи —
Ах, това е, ах, това е,
Дето вечно ни гнети.
„Майчице, изтрий сълзите,
Не скърби — тъй попът пее. —
С краля ни не свършват дните,
Та синът му с нас живее!
Като татко си ще кара
Той историята стара,
Няма да усетиш чак.“
„Ах — изхлипа тя, — това е,
Дето ме разплаква пак.“
1826
Навсякъде цъфнали рози
Съзираш в градината ти —
Но по-прелестна и от роза
Една девойка за тебе цъфти.
Старателно свързах на китка
Най-красивите нежни цветя —
Ти целуна червените устни
И после над мен се надсмя.
1829
Откакто в миг го зърнах,
Сякаш ослепях;
Където да погледна,
Все него виждам, ах;
Като сън наяве
Ликът му ме следи
Струи от тъмнината,
По-светъл от преди.
Иначе безцветно
Е всичко покрай мен,
Игрите със сестрите
Заглъхват ден след ден,
Бих искала да плача
В стаята си, ах;
Откакто в миг го зърнах,
Сякаш ослепях.
1830
Ниско пълзи изнурено бледото слънце,
Есенно-златистожълти са цветовете на шумата, жали
Полето наоколо, вече оголено, бавно мъглите се стелят
Над сухи стърнища.
Виж, есента приближава и скоро след нея
Ще допълзи и коварната зима, ще смръзне животът;
Да, остарява годината, тъй остарял се усещам и аз
Самият!
Мила, с боязън ме гледаш, недей да се плашиш;
Виж, косите са бели, очите
Отслабнали; макар и сърцето горещо да бие в гърдите,
Аз зъзна!
Наближи ли ме демонът, нека го гледам право в очите:
Наистина, страх не ми вдъхва, да дойде,
Не ще да ме грабне безпаметен, искам
Да го разгледам и опозная.
Нека горчилката, тази последна, за миг да изпия,
А не да се влача, отдавна мъртвец и забравен,
След като, пълен със сили, нявга върху земята
Следи съм оставил.
Ах, кръв избликва от скъпото мое сърце:
Имай смелост, силна бъди; ще зарасне дълбоката рана,
Пречистен и свиден ще скъташ лика ми в сърцето си,
Нетленен навеки.
1837
В младите години
Имах ведър нрав,
В слънчевия блясък
Бях добър, корав.
Приливи любовни,
Цветове, звезди!
С издръжливи жили!
С пламенни гърди!
Всичко изповехна:
Блянове, реси;
Зимата прошари
Моите коси.
Бързо остарявам,
Слаб съм, сляп и глух.
Ах! Лети животът
Като вихър сух!
1837
Лудвиг Уланд (1787–1862) е късен немски романтик, роден в Тюбинген; той е най-видният представител на „Швабската школа“ — автор на балади, драми и политическа публицистика. В родния си град Уланд следва право и филология, след което пребивава в Париж, за да проучва старофренски и старонемски ръкописи. Приятелство го свързва с Аделберт фон Шамисо и тогава публикува книгата си „Стихотворения“ (1815). За да си осигури препитанието, Уланд работи като адвокат, но се отдава и на активна политическа дейност, заради която е преследван. Наред с това събира, коментира и издава средновековни текстове, например „Валтер фон дер Фогелвайде, един старонемски поет“ (1822). В 1829 г. Лудвиг Уланд става професор по немски език и литература в Тюбингенския университет, но след десет години — по политически причини — изоставя академическото поприще и се посвещава на научни изследвания. С литературно-теоретическите си трудове той си създава име на един от основателите на германистиката.
Народностно обагрената лирика на Лудвиг Уланд притежава мощна първичност и езикова простота. В баладите си поетът разгръща преди всичко исторически и легендарни сюжети. В редица поеми — като в прочутата балада „Проклятието на певеца“ (1804) — Уланд вгражда един основен мотив: властта на поезията, която формира човешкото съзнание и увековечава или обрича на забвение историческите събития и личности.
Много от любовните и пейзажни стихотворения на Лудвиг Уланд са послужили за текстове на песни, композирани от Йоханес Брамс, Ференц Лист, Феликс Менделсон-Бартолди, Франц Шуберт, Роберт Шуман и др. В чест на поета град Вюртемберг учредява през 1992 г. литературната награда „Лудвиг Уланд“.
Ах, сбогом, сбогом, моя мила!
Час иде за разлъка.
Целувка дай ми ти за сила!
Да стихне мойта мъка.
Един цветец ми откъсни
от твоята градина!
Че няма плод да румени
в далечната чужбина.
1807
Какво разбужда ме от сън
С прекрасен сладък глас?
О, мамо! Кой ли е навън
Във този късен час?
„Не виждам нищо, не слухти,
Заспи ми без тъга!
Не чакай серенада ти,
Че болно си сега!“
Неземна музика е туй,
Звучи с омайна мощ;
Зоват ме ангелите, чуй,
О, мамо, лека нощ!
1810
О, мостче, не потрепвай в този ден!
Скали, не се надвесвайте над мен!
Небе не рухвай, искам свят да зърна,
Преди любимата си да прегърна!
1811
Злак и теменужен дъх,
чучулиги, кос в нощта,
слънчев дъжд, омаен лъх!
Щом подлавям тези песни,
нужни ли са по-чудесни,
за да славя Пролетта?
1811
Повяха меки ветрове,
Струят над ниви, лесове,
От сън разбуждат всеки край.
О, полъх свеж, о, припев нов!
Сърце, надай победен зов,
Без страх промяна пожелай!
Светът възхожда с всеки ден
Все по-красив и пременен,
Навред пламти цъфтеж безкрай
И долините оживи:
Сърце, скръбта си забравѝ,
Без страх промяна пожелай!
1812
Един прекрасен замък в старинни времена
Властта си разпростирал над цялата страна;
Ухаещи градини обгръщали го с цвят,
Сред тях фонтани бистри в дъга росели хлад.
Живял там крал преситен от слава и разкош,
Седял на трона бледен, по-мрачен и от нощ;
Кроял дела ужасни, в очите яд таял,
Бичувал с думи гневни, перото в кръв топял.
Веднъж певци поели към дивния палат —
Момче с къдрици златни и старец белобрад;
Старикът стискал арфа и яздел с горд стоеж
Край него бодро крачел цъфтящият младеж.
Старикът благ му казал: „Готви се, сине мой!
За най-умилни песни душата си настрой!
Да пламнат скръб и радост по твоето лице,
Че трябва да затрогнем днес кралското сърце.“
И ето, те застават в блестящия чертог,
Кралицата и кралят седят на трон висок,
Той — северно сияние, вещаещо злина,
Тя — прелестна и нежна, изгряваща луна.
Старикът пръв изтръгва от арфата си звук,
Нараства той, изпълва слуха на всички тук;
Гласът момчешки литва към светлия простор,
А старческият тътне като подземен хор.
Запяват те за младост, за обич, за копнеж,
За свобода и гордост, за вярност и стремеж;
Възпяват всичко сладко, вълнуващо кръвта,
Възпяват всичко светло, надигащо гръдта.
Стълпените придворни забравят своя смях,
Суровите войници чела навеждат в страх;
Кралицата немее от жал и красота
И хвърля на певците в миг розата си тя.
„Народа прелъстихте, жена ми ли сега?“ —
Извиква злобно кралят с трепереща снага,
Гърдите на момчето пронизва с меча сам
И вместо дивни песни, избликва кръв оттам.
И сякаш буря пръсва в миг гостите безчет.
В ръцете на старика младежът хъхри блед;
Той с плаща го загръща, изнася го навън,
За коня го привързва и тръгва като в сън.
При портите високи се спира сред нощта
И сваля свойта арфа — най-звънката в света,
В колоната я хрясва сам старият певец
И виква тъй, че гръмва из целия дворец:
„Проклет бъди, палате! Чуй, вече нивга в теб
Да не отеква песен, а само шум нелеп,
Да слушаш плач и вопли, да пъшкаш в робски страх,
Дордето дух-мъстител не те превърне в прах!
Горко на вас, градини, сред майския ветрец!
Показвам ви лицето на този свят мъртвец,
За да изсъхнат тука поток и храсталак,
Да станете пустиня, безплоден камънак!
Проклет бъди, злодейо! Погубваш ти певци!
Да се стремиш напразно към слава и венци!
Да се стопи в безкрая като предсмъртен стон
Зловещото ти име ведно със твоя трон!“
Тъй старецът извикал и в мрака чул го Бог —
Днес срутен до основи е гордият чертог;
Една колона само напомня за разкош,
Но пукната е вече, ще рухне тя за нощ.
Уханните градини са жалки съсипни,
Дърво не хвърля сянка, поток не ромони.
А краля не прославят с прочутите крале.
Забравен е навеки! Певецът го прокле.
1814
Докосва времето в летежа си не само
Цветята полски и разкоша на гората,
Дъха на младостта и бликащата сила:
Най-пагубно громи света на мисълта.
Красивото, достойно, пълноценно, вечно,
Заслужилото труд и всяка жертва,
То прави го така безцветно, кухо, дребно,
Така нищожно, че самите сме сразени.
Все пак блазе ни, ако вярно пепелта
Искрата пази, ако клетото сърце
Не се е уморило да пламти отново!
Защото истинска е само тази жар,
Картината е по-значима от предмета,
Илюзията властва над реалността.
А виждаш ли отвъд, не си живял напразно;
Животът следва сцената: и там, и тук,
Щом блянът отлети, завесата се спуска.
1825
Сред вечерните простори
Зървам облаци в жарава,
Ярка светлина огрява
Тях, неясните в тъмата.
И сърцето ми говори:
Мигом да се слеем ние,
Нека слънцето изтрие
Мрачините ми в душата.
1834
Йозеф фон Айхендорф (1788–1857) е немски поет, белетрист, драматург и преводач, роден в замъка Лубовиц край Ратибор, Горна Силезия в семейството на пруски офицер аристократ. Завършва католическа гимназия в Бреслау и следва право и философия в Хале и Хайделберг. Двадесетгодишен предприема образователно пътуване в Париж и Виена. Посещава и Берлин, където слуша лекции при философа Фихте и се сближава с романтиците Ахим фон Арним, Клеменс Брентано и Хайнрих фон Клайст. Тогава публикува и първите си стихотворения. Дипломира се като юрист и взима участие в освободителните войни срещу Наполеон (1813–1815). След това заема редица официални длъжности в Бреслау, Данциг, Кьонигсберг и Берлин, където се издига до таен съветник.
Творчеството на Айхендорф е белязано от един основен конфликт — битката на индивида с „изкушението да се отклониш от правия път“, това изкушение поетът съзира от една страна във филистерския живот и лишеното от въображение всекидневие, а от друга — в демоничното себепогубване на романтичния човек. Разрешаването на този конфликт Айхендорф вижда в реализирането на средновековния идеал за „божието царство“ като „възраждане на цялостния живот“. Стремежа към превъзмогване на човешката деформация поетът осъществява в своята лирика, чиито същностни белези са „простота, съкровена искреност и дълбока религиозност“. Тази ведра откритост към света, свързаността с природата и неусложненото богопочитание са изразени в книгата му „Стихотворения“ (1837), която си спечелва популярността на сборник с автентични народни песни.
Айхендорф е смятан за един от най-великите лирици в немската литература, оказал силно влияние върху поколения поети. За него Пенчо Славейков казва: „Много от песните му живеят в душата и устата на народа, който не знае вече от кого са те и ги чувства и смята свои.“ По текстове на Айхендорф са творили композитори като Франц Шуберт, Феликс Менделсон-Бартолди и Роберт Шуман. В чест на поета през 1934 г. е учредена наградата „Йозеф фон Айхендорф“ за културни постижения в немскоезиковата Судетска област. Литературна награда „Айхендорф“ е учредена през 1956 г. и от град Ванген в Алгой.
В градината откривам
цветя прекрасни вред.
От тях венци ще свивам,
душата си ще вливам
и поздрави безчет.
1817
Радостта ни се смълчава:
Като в сън шуми Земята,
Чудно шепнат дървесата,
А сърцето не познава
Стари дни и сладка мъка,
през гърдите тиха тръпка
Като мълния минава.
1826
Който отива в чужбина,
Да тръгне с любима на път;
Там радост ще сетят мнозина,
А него ще мъчи студът.
Какво знаете, тъмни върхари,
За старите, прелестни дни?
Где са родните, свидни чукари —
Чезнат в смътните далечини!
С носталгия гледам звездите —
Те блещукаха, както и днес;
Тук славеи пеят в горите,
А пееха в нашия лес.
Ведрост ми носи зората!
Протягам към тебе ръце,
Пращам ти от планината,
Германийо, привет от сърце!
1826
Върхът гори в жарава
Сред утринна мъгла,
На билото най-горе
Възправя се ела.
Стоя на клон високо
И взирам се с копнеж,
О, свят красив, не виждам
Май друго — все цъфтеж!
1831
Песен спи навред в нещата,
В сън поели на възбог,
И запява в миг Земята,
Кажеш ли вълшебен слог.
1835
Небето разцелува
Смълчаната Земя,
Та него да сънува
Сред звездната тъма.
Ветрецът над полята
Люлееше жита,
Шептеше с глас гората,
Тъй тиха бе нощта.
Душата ми разпери
Крилата си и тя,
И сякаш път намери,
Към къщи полетя.
1837
Все диря синьото цвете,
Но нигде не го съзирам,
Бленувам, ах, в чудното цвете
Ново щастие да намирам.
Странствам със своята арфа
През полята и градовете,
Навсякъде се надявам
Да зърна синьото цвете.
Странствам от дълго време,
В напразни надежди посърнах,
Пламенно вярвах, но нигде
Синьото цвете не зърнах.
1841
За всички с радостна омая
В сърцето трябва да възкръсвам.
За всички трябва да страдая,
За всички трябва да разцъфвам,
Ала дадат ли цветовете плод,
Ще съм забравен в земния живот.
1841
Тъй тихо е сред полята,
Градината вехне в повей студен,
Долавям как с шепот падат листата,
Земята спи — аз съм тъй уморен
Треперят в гората и шума, и звяр,
Аз мръзна, ах, вече съм стар,
Сняг ще посипе планинския гръб,
Ще скрие градината, мене и всичката, всичката скръб.
1841
Хайнрих Хайне (1797–1856) е може би най-сложното явление на немския литературен небосклон, най-обичаният и най-мразеният поет на XIX век. Роден е в Дюселдорф в семейството на обеднял търговец-евреин. Хари — така е истинското му име — следва търговски науки във Франкфурт на Майн и после в Хамбург при чичо си, банкера Саломон Хайне, в чиято дъщеря безутешно се влюбва. С пари на чичо си захваща търговия, отваря магазин за текстил, но начинанието скоро фалира. Младият поет вече е създал цикъла с песни и романси „Юношески страдания“ (1817–1821), но решава да стане юрист — записва право в Бонския университет. Хайне следва и в Гьотинген, от там прекосява пеш планината Харц, за да се представи на обвеяния със световна слава Гьоте във Ваймар. (На въпроса на застаряващия Олимпиец: „Какво пишете?“ Хайне отвръща: „Един нов «Фауст»“ — това слага край на отношенията им.)
В Гьотинген Хайнрих Хайне става доктор на юридическите науки и преминава от юдейската към протестантската религия, за да си осигури гражданско поприще. Тогава публикува своята „Книга на песните“ (1827), която му донася огромна популярност и малко пари. Хайне тръгва да странства из Германия, в Мюнхен напразно се опитва да получи място в университета. Неспокойният дух на вече болния поет (сифилис) го отвежда в Лондон и Италия, а през май 1831 г. — в Париж. Там се сближава с Пиер Беранже, Жорж Санд, Виктор Юго, Балзак и др. и започва да публикува остросатирични политически стихотворения и статии срещу деспотизма в родината си. В 1835 г. германския парламент забранява творчество му и — изправен пред материални затруднения — Хайне приеме отпуснатата му от френското правителство „Почетна пенсия за немски политически емигранти“. В Париж поетът написва голямата си теоретическа книга „Романтическата школа“ (1836), а повлиян от приятелството си с Карл Маркс, създава стихотворния епос „Германия. Зимна приказка“ (1844). Последното десетилетие от живота си Хайне прекарва на легло, полусляп, разяждан от напредващата болест. Погребан е на парижкия хълм Монмартър, където и до днес гробът му е обсипван с цветя и оскверняван от неофашистки надписи.
В младежката си поезия, на която главно дължи литературната си слава, Хайне възпява любовта, русалките, старинните немски замъци, славеите и залезите над Рейн. Сред полуискрената-полутеатрална „мирова скръб“, която вее от стиховете му, звучи лекият и прост напев на народната песен, често пречупван от неочаквана иронична поанта. В годините на националсоциализма Хайне е забранен в Германия, всички негови паметници са разрушени, а „Лорелай“ е обявена за творба на безименен автор. Пенчо Славейков още в 1911 г. изрича за него: „Тоя поет, тъй омразен на мнозина, е създал неща, които ще живеят и дотогава, когато от Немско и немци може би не ще има и помен дори.“ В чест на поета са учредени две литературни награди „Хайнрих Хайне“ — през 1956 г. от Министерството на културата на ГДР и през 1972 г. от родния му град Дюселдорф.
През прелестния месец май
Потъва в цвят полето,
И ето, любовта
Разцъфна ми в сърцето.
През прелестния месец май,
Ах, всички птички пеят,
Тогава й признах
Копнежа си по нея.
1822
От сълзѝте ми никнат
Много прекрасни цветя,
От въздишките ми се ражда
Песен на славей в нощта.
Но ако, дете, ме обикнеш,
Твои са всички цветя,
Пред прозореца ти ще екне
На славея песента.
1822
На север смърч самотен
Заспива в бледия зрак.
На голия хълм се белее,
Покриват го лед и сняг.
Сънува прекрасна палма
На изток, в далечна страна,
Как тиха, самотна тъгува
В пламтящата тишина.
1822
Не зная какво означава,
Но мъчи ме смътна тъга;
Легенда прастара не дава
Покой на ума ми сега.
В прохлада денят си отива,
А Рейн в полумрака мълчи;
Планинският връх се облива
В сетните ярки лъчи.
Там чудно красиво момиче
Върху канарата седи,
Ликът й е в злато обкичен
И златни коси тя реди.
Разресва ги с гребена златен
И песен запява в нощта;
Звукът й е сладък и властен,
Най-дивният на света.
Лодкаря, замаян от грижа,
Изпълва тя с дива печал;
Скалите подводни не вижда,
А гледа върха онемял.
И вярвам, вълните поглъщат
Каика с лодкаря накрай;
Това с песента си могъща
Е сторила Лорелай.
1823
Накрая на хоризонта
Изниква в мъглив полумрак
Градът с високите кули,
Загърнати в късния зрак.
Влажният вятър набръчква
Посивелия речен лик;
Тъжно с веслата поскърцва
Лодкарят в моя каик.
Но слънцето мигом просветва,
Надига се в сетна заря,
Показва ми свидното място,
Където любовта ми умря.
1823
Те двамата влюбени бяха,
Но никой не си го призна;
Враждебно се гледаха с обич,
И чезнеха в горчивина.
Така се разминаха, само
Се срещаха в сън призори.
Но бяха безжизнени вече —
Не го осъзнаха дори.
1823
Когато пред вас любовта си признах,
Не казахте нищо, прозявка видях;
Но щом я изрекох красиво и в стих,
С безкрайни похвали за миг се сдобих.
1823
Ах, ти си като цвете,
Тъй чиста, нежна, жива;
Поглеждам те и скръбно
Сърцето ми се свива.
С молитва бих докоснал
Главицата лъчиста,
Бог нека те запази
Тъй жива, нежна, чиста.
1823
Нека снежна буря вие,
Нека зла градушка бие
По прозореца ми в здрача;
Няма аз да се оплача —
Че понесъл съм в гръдта
Образ мил от пролетта.
1823
Който люби първи път,
Но нещастно, пак е бог;
А повторно, който люби,
И нещастно, е глупец.
Аз, глупецът, пак съм влюбен
Безнадеждно, безответно!
Слънце и звезди се смеят,
С тях се смея — и умирам.
1823
Вярно ли е, че ме мразиш,
Вярно ли е, че си друга?
Пред света ще се оплача,
Че ме пъдиш без заслуга.
О, неблагодарни устни,
Как говорите хапливи
За мъжа, целувал с обич
Вас блажено в дни щастливи?
1823
Смъртта, това е хладна нощ,
Животът е задушен ден.
Стъмява се, жадувам сън,
Денят остави ме без мощ.
Над моето легло навън
В клонака пее славей млад;
Той пее страстно за любов,
Дочувам го дори насън.
1823
„Где е нежната любима,
Някога от теб възпяна,
С чудни пламъци когато
Бе душата ти огряна?“
Пламъците прегоряха,
Студ и мрак царят в гръдта ми;
Тази книжка днес е урна
С пепелта на любовта ми.
1823
Седях на сивия морски бряг
Потънал в мисли и сам.
В заревото слънцето хвърляше
По водата огненочервени бразди,
А белите, далечни вълни,
Подгонени от прилива,
Се пенеха и шумяха все по-наблизо
С някакъв странен звук, шепот и свирене,
Смях и роптание, плач и фучене,
Между тях гальовно приспивно пеене —
Сякаш дочувах потънали легенди,
Прастари, чудни сказания,
Които нявга, като момче,
Слушах от съседски деца,
Когато в летните вечери,
На каменния праг пред вратата,
Се гушехме и тихо разказвахме,
С малки, будни сърца
И любопитни, умни очи;
Догдето големите момичета
Седяха отсреща на прозореца
До ухаещи саксии с цветя,
С лица като рози,
Усмихнати, озарени от месеца.
1825
Николаус Ленау (1802–1850) е поетическото име на Николаус Франц Нимбш фон Щреленау, австрийски лирик, роден в Тимишоара в семейството на разорен офицер. Още на младини Ленау вкусва горчивините на бедността и на съсипаното семейно огнище. Намерил убежище при баба си във Виена, той следва философия, право и медицина и общува с виенски писатели, сред които Франц Грилпарцер и Фердинанд Раймунд. За да избяга от „затвора на народите“, както нарича Австрийската империя, Ленау напуска родината си и започва да странства, а в 1832 г. се преселва в Америка. На следната година обаче се завръща в Германия, разочарован от „вонящите до небето еснафски душици“ на американците. Нещастната любов към съпругата на свой приятел, напразните домогвания до професура по естетика във Виенския университет и разтрогването на два годежа довеждат поета до душевен срив и той е въдворен в лудницата Обердьоблинг край Виена, където след три години умира в пълно умопомрачение.
Поезията на Николаус Ленау, популярна преди всичко с „Песни на тръстиките“ (1832), е проникната от дълбоко страдание и див възторг, в нея метежната душа непрекъснато дири светла пролука през мрака на покрусата и отчаянието. Ленау предпочита есенните мотиви с мекия блясък на залеза над смълчаните планини, с нежната прозрачност на въздуха, който бавно натежава от багрите на нощта. Поетът е майстор при предаването на всички отсенки на мимолетното настроение, но и на страстното опустошително чувство, което не дарява радост, а е извор на мъка — такава е за него любовта. Пламенни стихове посвещава Ленау на борците за човешко освобождение — сред тях са чешкият национален герой Ян Жишка и изгореният на клада италиански реформатор Савонарола. Своя романтически възглед за раздвоението между блян и действителност поетът излага в драматичната си поема „Фауст“ (1836).
„Мировата скръб“ на Ленау го сродява с други големи негови съвременници като Джордж Гордън Байрон и Джакомо Леопарди. Отличен музикант, Николаус Ленау е написал много хармонични стихове, към някои от които сам е съчинил музика. За него Пенчо Славейков казва: „Особено на млади хора, като на мене едно време, Ленау ще се харесва със своята меланхолия и с вълшебната музикалност на стиха… Неговите пейзажи са едни от най-дивните в немската лирика, и темпераментът на Ленау е добил може би най-добър израз в тях.“ В чест на поета Съюзът на немскоговорящите унгарци в град Фюнфкирхен учредява през 1990 г. културната награда „Ленау“.
4
Залезът гори,
Облаци чернеят,
Сякаш сред искри
Ветрове лудеят!
Мълнии отвред
Гонят се в небето;
Образът им блед
Странства из полето.
В мен се възкреси
Гледка величава:
Твоите коси
Бурята развява!
1831
Блуждае плахо по лика небесен
Гнетяща мисъл — облакът бурлив;
И като луд, обзет от пристъп бесен,
Шубракът се извива в порив див.
Далеч в небето гръм отеква вяло,
Премигват там светкавични зари;
— Така трепти око, сълза наляло, —
И скъден лъч в ресниците гори.
Мъгли летят безшумно над полето,
Студени сенки пъплят — мрачна сган;
В печален размисъл мълчи небето
И слънцето затиска с тежка длан.
1831
С гняв шуми дъбакът стар,
Тъне в облаци небето;
Севернякът — зъл хусар,
Гони друмника в дерето.
Както вятър есенес
Шета лудо из горите,
Тъй разбужда блян злочест
Стара горест във гърдите.
Брули вятър поривист
Сетните листенца леки;
Падат тихо лист след лист,
Скриват горските пътеки.
И не виждам вече път,
А умора ме застига;
Тука, в този мрачен кът,
Моят гроб ще се издига.
1831
Сам друмник свойта светла песен лее,
Но млъква и потъва сред борака;
А исках дълго да го слушам в мрака
И се теша: не може все да пее.
Замлъкна той, но от скалите вее
Ехтене като тъмен хор и всяка
Мелодия възкръсва в гъсталака.
И стихва — само изворът се смее.
Замлъкна друмникът и — край. Това е!
Е, сбогом! Но защо изпитвам мъка,
Че песента бе кратка пред разлъка?
Ах, повече от гроба ще ме смае,
Ако след време хора я запеят
Тук-там — дордето всички занемеят.
1831
Китаро, как висиш печално!
Ах, струните ти не звънтят
И скъсани отдавна, жално
В зефира вечерен трептят.
Мълчиш! Скръбта и теб целуна;
Звукът ти сладък не ехти,
Откакто всяка ведра струна
Се скъса в моите гърди.
Приятелят ми в цвят и сила
Пое с вълните на смъртта;
И пламенната моя мила
Лежи студена под пръстта.
Днес нови струни ще обтегна
На тебе, лиро, в тебе, гръд,
Та спомените да досегна,
Да звъннат горестта, смехът.
Ще идем в тъмната дъбрава,
Там дните пазят своя лик;
Ще вдигнем песните тогава
От гробовете им за миг.
Те с хора си ще ни обгърнат,
Екът им ще ни разтуши;
От тъмните вълни ще върнат
Обратно свидните души.
Звънтиш! И с порив плах полита
От дланите ми пак звукът;
В степта тъй птичка упорита
Догонва ятото на път.
ПАК господар съм на сърцето!
Ах, гръмва бурният акорд!
Изплуват духовете, ето —
Покачват се на моя борд.
Приятелю, тъй прям и верен,
Пак виждам твоите черти,
Пак чувам глас добронамерен…
Момиче дивно, где си ти?
Уви! Лъстят ме мрачни сили!
Приятел? Русото дете?
Мъглата скрива мойте мили,
А вятър тръните мете!
1832
По стъпала от звънки песни
Пак чучулигата лети;
Сред цвят и мириси чудесни
В гората весел хор ехти.
Навред олтари се разкриват
Пред тайнството на пролетта
И хиляди сърца забиват
За празника на любовта.
И сякаш свещи в катедрала
Припламват рози на възбог;
Навлезли в жертвената зала,
Душите тръпнат от възторг.
1832
Като розата в косата
Скоро ще повехнеш ти:
О, красавице, душата
Гледай да не прецъфти!
Знай, прогони ли те есен
От божествения рай
На цъфтежа ти чудесен,
Ще настъпи твоят край;
В лиха горест ще униваш,
Ще изгубиш дързостта
С рози алени да скриваш
На лицето бледостта.
О, душата ти тогава,
Ако я опазиш в мраз,
Като цвете ще огрява
Мрака в сетния ти час.
1836
Глупец бе ти, но в този час
Спогодба ти предлагам аз!
Тиранът стар държи човека
В набожен страх от памтивека.
Но моят враг не ме възпира
За лов да бродя из всемира —
Стани ми спътник в този лов
И аз, кълна се, съм готов
Загадката да ти разкрия
На междузвездната стихия!
А с чест и слава, власт и злато
Ще те отрупам пребогато!
Душата ти — без туй е ясно —
Ще влезе в сметката негласно.
Та нека с кръв и серен дим
С теб малък договор скрепим:
Туй петльово перо вземи —
В гората двама сме сами…
Вечерта се върнах тъжен
В мрачната си пуста стая,
Но вратата щом разтворих,
Светлината ме замая.
Там един добър приятел
С любещ взор откри пролука,
Лъч на радостта да хвърли
Посред самота и скука.
Зърнах бюста на човека,
Който ми дари сърцето,
По-кораво от скалите,
По-дълбоко от морето.
Воят на алпийски бури,
Щормът див над океана
И сърцето на Бетховен —
Звук свещен сред урагана,
Те разбуждат в мене смелост
За съдбата да нехая
И с усмивка все да гледам
Как гори дървото в рая.
Боря се, но без омраза,
Любя с жар, но съм безсловен,
Сладка е смъртта, щом страдам
С тези песни на Бетховен;
Заликуват ли, животът
В миг добива сила, младост
И над гробовете еква
Дионисиевска радост.
Разгневят ли се свещено —
Пред човешкото достойнство
И пред волята побягва
С крясък демонското войнство…
Нежен порив, ромолене
Ах, вълните в океана
Сякаш глас на любовта са —
Как преливат, пръскат пяна!
Върху гладки раковини
Нимфи своя танц играят,
Славеите неродени
На коралов клон мечтаят.
Чуй! По-тихо! Тези песни
Слуша геният свободен,
Че в съня на младенеца
Шепне ги духът природен;
Свири ги на лунни струни,
Опнати над страшни бездни,
Ритмите им в тъмнината
Стават на кристали звездни;
Под вълшебните им звуци
Розата разтваря пъпки,
Литва жеравът, усетил
Есенните скръбни стъпки…
Ах, Кориолан! Къде са
Бунтът, битките победни?
Днес унило и сломено
Глъхнат гласове последни.
Как героят в бой чутовен
Всичките прегради смете,
Сетне — поразен трагично,
В празни мисли се оплете.
Впива поглед той в земята,
За бедите размишлява;
И ликът му благороден
В няма скръб се помрачава…
В тези гласове нестройни,
Чуй, епохата се моли,
Те примирие вещаят
След борби и зли неволи.
И в симфониите гръмки,
И сред бурите дочувам:
Слиза Зевс и на Исуса
Кървавия лоб целува;
И ехти любов велика,
Всичко тя с крило обгръща,
Нов свят в стария се влива,
В свят извечен се превръща.
1841
Студ, есенна вечер, вятър мете,
Край гроба на майката плаче дете.
Роднини, приятели тълпят се там,
А попът говори усърдно и с плам
Как мъртвата майка набожна била,
Как вършела само добри дела,
Детето си носела все на ръце,
Но грижите пръснали туй сърце.
Не чувства дори, че в подобен час
Е грозно да хвали мъртвеца пред нас;
Прилежният поп не съзнава въобще,
Че къса сърцето на едно дете.
Дъжд плисва, усилва се, руква порой,
Над гроба сякаш заплаква и той,
Но туй не смущава надгробната реч,
А никой дори не поглежда далеч.
Не чува покойната проповедта,
Не чува как шиба дъждът в калта,
Ни воя на вятъра в сивия мрак,
Ни стона на своето дете сирак.
А мисли добро неуморният поп —
Залъгва народа край пресния гроб:
— Самият той тленна прах сред прахта —
Че никак не вярва във тленността.
1843
Едуард Мьорике (1804–1875) е късен немски романтик, лирик и белетрист, представител на „Швабската школа“. Роден е в Лудвигсбург в семейството на лекар. Още като момче загубва баща си, но успява да завърши гимназия в Щутгарт, а после следва в университета „Тюбингер щифт“ протестантска теология. В Тюбинген се влюбва трагично в една красива дама с циганско потекло и в стила на Петрарка възвеличава любимата си в песни — цикъла „Перегрина“ (1824). След дълги усилия Мьорике успява да се назначи за викарий, но не се задържа задълго на тази длъжност. Става домашен учител при чичо си в Щутгарт и едва на тридесетгодишна възраст получава постоянно място като пастор в Клеверзулцбах, но след девет години се пенсионира по болест. Поетът встъпва в несполучлив брак, публикува много и е избран за почетен доктор на Тюбингенския университет. Накрая става придворен съветник и професор по литература.
Едуард Мьорике с неговите „Стихотворения“ (1838–1867) е смятан за един от големите немски поети на XIX век, който гради творчеството си върху художествените традиции на класиката, романтизма и християнството. Той възстановява хармонията между човека и света, постигната чрез самоотречение и отказ от „насладите и тегобите“ на мига. С топлота и тънък усет за човешките копнежи поетът възпява дребните неща в живота на хората и в живота на природата. Стиховете на Мьорике се отличават с прецизно описание на душевни състояния и богата метафорика, с нюансирана метрика и сила на внушението. Много негови текстове са станали основа за прочути песни на композитора Хуго Волф. През 1991 г. град Фелбах учредява в чест на поета литературната награда „Мьорике“.
Ах, вижте жалкия му инструмент!
На тази стара, слаба кранта
Ще преброиш ребрата за момент,
Но ето че в ръцете на момчето
Тя става буен, благороден кон,
Отгледан под арабски небосклон!
Юздите не търпи жребчето,
То скача, цвили и зъбѝ открива,
Разтърсва сетне бяла грива —
Тъй морска пяна пръсва в миг, —
Но властно покорено от ездача,
Сълза отронва с горък вик…
О, чуй! Сега по златни стълби стъпва в здрача!
1825
„Сбогом!“ — Чувстваш ли за миг
Тази дума как ранява?
Казваш я с уверен лик,
Сякаш туй те забавлява.
„Сбогом!“ — Смазан от печал,
Сам изрекох под небето.
Стенех в непосилна жал,
Тъй погубих си сърцето.
1834
Често към края на селото, дето прогнила ограда
Простите гробове заобикаля, бродя самотен.
Виж как е хлътнала тази могила; старците тук
Вече не помнят чия е, не знаят, че тя е светиня.
Липсва й всяка украса, дори обяснителен знак;
Жалко дръвче над нея простира закрилящи длани.
Шипко! Единствено тебе откривам вместо цветя;
Ах, засрами ги, за чудо цъфни като прелестна роза!
Своето хилядолистно сърце разтвори! Запламти
С дивия мирис, който извличаш от глъбините!
Тук е погребана майката на безсмъртен поет;
Всички чада на Германия паметник днес му издигат.
1835
Вчера подремнах в леса и момичето зърнах в съня си,
Както обичахме с него в детството да си играем.
То ми показа дъба, гдето кацнала бе кукувица,
Тя беше, както я виждат децата, голяма и пъстра.
„Ето! Това е то истинската кукувица! — извиках. —
Кой ми твърдеше, че уж била малка, невзрачна и сива?“
1837
Бързи стъпки птица по снега реди,
Виждам върху хълма нежните следи:
Дваж по-нежно пише милата ми днес,
Писъмце ми праща в девствения лес.
Вдига се бекас над стръмната скала,
Няма да го спре куршум или стрела:
По-високо, устремно като на лов,
Литват мислите на вярната любов.
1837
„Мастило! Мастило! Най-хубаво черно мастило продавам!“
Звънливо подвикваше в тихата улица живо момченце.
Пламтящият поглед със смях ме уцели до моя прозорец,
Преди да усетя, хлапето безшумно се шмугна при мене.
Не съм те повикал! — „Но само опитайте моята стока!“
Изви се и пъргаво сне от плещите си малка бъчонка.
Неволно за миг пораздраната дрешка почти се отметна
От рамото, и ослепително там се подаде крило.
Я гледай ти, синко, изглежда търгуваш и с птичи пера?
Амур, преоблечен хитрец! На секундата ще те оскубя!
А той се усмихна, разкрит, и допира до устните пръст:
„По-тихо! Не са обмитени — не ми нарушавай кроежа!
Мастилница дай, ще ти сипя безплатно, бъди ми приятел!“
И речено-сторено, после изчезна без звук през вратата. —
Все пак ме измами: сега ще напиша май нещо полезно,
Навярно любовно писмо ще излезе, или еротична поема.
1837
Ако поетът в душата си чувства пленителна песен,
Ден не отдъхва, догдето в поема не я сътвори.
Вчера, красавице, бегло те зърнах на твоя прозорец,
И закопнях: ала днес вече в мойте прегръдки лежиш!
1838
Примула, астра и люляк, от тихата свещ озарени,
Как отчуждени от вазата гледате с призрачен вид!
Слънце зареше, стъкми ви любимата, бяхте приветни:
Ето че нощ е край вас и любимата няма я тук.
1838
Комуто в сърцето, усещащо чисто, прелестни музи
Са вдъхнали грация и са му дали обайващо слово —
На него му вярваме; ала на тези тъй ласкави устни
Май всичко повярвах, преди да съм чул и думица даже.
1843
Все още тук, прекрасна лампо, украсяваш,
На гиздави вериги леко окачена,
Почти забравената стая за наслади.
По бялата ти мраморна подложка, с ръб,
Оплетен от бръшлянов златовит венец,
През смях се вие буен детски хоровод.
Как прелестно е всичко тук, и все пак дух
На нежна строгост се излива в тази форма —
Най-чист художествен предмет! Кой го цени?
Но красотата и без отклик е честита.
1846
Една еличка избуява,
Кой знае, някъде в гората,
А розов храст изниква, кой ще каже,
Сред коя градина?
Те вече са избрани,
О, помисли, душа,
Да пуснат корен в твоя гроб,
Там да порастат.
Две черни кончета пасат
В зелената ливада,
Ще хукнат към дома в града,
Щастливо ще подскачат.
Ала ще крачат с бавен ход,
Понесли твойто тяло,
Навярно, ах, навярно даже
Преди подковите им леки,
Които виждам как проблясват,
От копитата да паднат!
1851
Детлев фон Лилиенкрон (1844–1909) е немски поет, белетрист и драматург, роден в Кил и израсъл в семейството на обеднял аристократ — датски митнически чиновник и дъщеря на американски генерал. След отбиване на военната си служба Лилиенкрон става офицер в Майнц. Участва в поход срещу Полша и в други военни операции. На тридесет и една годишна възраст напуска военната служба заради дългове и без особен успех упражнява различни професии в Америка — преподавател по езици, пиано и езда. След завръщането си в Германия става учител по пеене в Хамбург. Тогава публикува първите си стихотворения и новели. Лилиенкрон получава назначение като управител на остров Пелворм, но трябва да остави работата си отново заради дългове. В края на дните си поетът получава почетна рента от кайзер Вилхелм II, а в годината на смъртта си е удостоен с титлата почетен доктор на университета в Кил.
Първата значима стихосбирка на Детлев фон Лилиенкрон излиза в 1883 г., когато той е вече близо четиридесетгодишен — под заглавие „Адютантска езда и други стихотворения“. С нея привлича вниманието на натуралистите. Лилиенкрон поема попрището на писател на свободна практика и живее в Мюнхен, Берлин и Алтона. Съосновател е на „Дружество за модерен живот“ (1891–1892) в Отензен край Хамбург. Поддържа приятелство с писателите Рихард Демел и Густав Фалке. В книгите си „Мъгла и слънце“ (1900) и „Пъстра плячка“ (1903) той свежо и колоритно, с настроение и мощна чувственост предава впечатленията си от заобикалящия го свят.
С лириката си Лилиенкрон става водещ представител на литературния импресионизъм, като упражнява влияние върху младите Райнер Мария Рилке и Хуго фон Хофманстал. В края на живота си Лилиенкрон публикува автобиографията си „Живот и лъжа“ (1908). Пенчо Славейков казва за него: „В песните му се чувства офицера: спретнати са, безукоризнени външно, и с вътрешно достойнство.“ А Емануил Попдимитров го определя така: „Лилиенкрон беше като Янус с две лица — едното осветено от смеха и слънцето, а другото скрито в сянката на мрачен песимизъм.“ В чест на поета град Хамбург учредява литературната награда „Лилиенкрон“.
Вървя по пътя, който всеки ден
Минавам сам, от мисли угнетен.
Край мен безлюдното поле мълчи
И само вятър в храстите фучи.
Простира се навред безбрежна степ —
Сърцето ми жадува само теб.
И дойдеш ли с протегнати ръце,
Ще ти се поклоня: обичам те.
При твой едничък поглед приветлив
Ще знам, че жребият ми е щастлив.
Но срещнеш ли ме с каменно лице,
Момиче, ще река: обичам те.
А поздравиш ли ме със слънчев смях,
Ще се разпръсне моят нощен страх,
Ще сграбча с трепет свидното сърце
И тихо ще шептя: обичам те.
1889
Когато в моите прегръдки спиш,
Дъха ти слушам в сладката почивка;
Насън щом името ми промълвиш
И устните ти затрептят в усмивка —
Щастлив съм пак.
Когато след горещ, усилен ден
Прогониш с ласка грижата ми тежка;
Щом до гръдта ти легна уморен,
Без мисълта за участта човешка —
Щастлив съм пак.
1892
Ах, ти, ах, ти —
Защо ли не обви
Ръце около мен
И не прошепна името ми?
Защо не приюти главата ми
На своето рамо?
Защо не чух словата ти насън
И не узнах какво сънуваш?
Когато се престорих на заспал,
Ти предпазливо се изви над мен
И ме достигна тихата ти, сладостна молитва;
Но ти не пожела да ме събудиш,
Защо не ме събуди,
Защо не чух да ме повикаш
В тази безутешна нощ?
Не се притисна в мене,
Дланите ти не погалиха косите ми.
Исках да те сгуша до гърдите си,
А вместо да намеря устните ти,
Целувах твоите възглавки
В луд копнеж
По теб, по теб.
Час подир час
Летяха сенките,
А мрачините ме разтърсваха
В ужаса на любовта.
Сега стоя до празния прозорец.
Разкъсах ризата си над сърцето,
Да ме охлади росата.
В едва светлеещите небеса
Безстрастно избледнява
Утринна луна.
Долита от реката
Бавно и отмерено плющене на весла.
При всеки удар
Ремъците скърцат и прохлипват в своите колчета.
Самотно, сред заслушаната тишина,
Пропява дрозд
В съседната градина.
Не помръдват в здрача бледосиви и сребристи
Листата на дървета и на храсти;
Единствено една окръглена леха с мушкато
Светлее яркоалена към мен.
И всички най-смирено, сякаш
С наведени очи,
Очакват този ден.
1892
В предутринната здрачина
Царува бледата луна.
Небето багри синевата,
Отлитат перли от росата.
Покоят тръпне: с пълна гръд
Реве, протяга се денят,
Отърсва се, ръмжи с охота,
Показва ни наглед живота.
Но слънцето загубва мощ,
Настъпва залез и среднощ.
В предутринната здрачина
Царува бледата луна.
Изгризва времето света
И тътри се през вечността.
1900
Облаци се носят над лъките,
В синкава омара спят горите.
Жерави небето разорават,
С крясъци ятата прилетяват.
Чучулиги хвъркат на рояци,
С трели пролетта ни дава знаци.
Ах, момиче, с твоите кордели
Блян лети из ширните предели.
Блян лети и в облаците пее;
Спреш ли го, в мига ще занемее.
1903
Розата, която тази сутрин на раздяла
За мен откъсна от градината
И я затъкна на ревера ми,
Та в шумотевицата на деня
Да ми напомня все за теб,
Намери странно приложение:
Случайността ме прати
Пред ковчега на окъсано момче.
И тъй като ковчегът нямаше украса,
Положих свежата ти роза
Върху повехналата длан на просячето.
Дали за двамата, за него и за розата,
Ще разцъфти повторно нов живот?
Навярно ангелите вече го очакват,
За да го вземат в своите прегръдки,
Понеже отлетя оттука с роза,
Която твоята любов за мен откъсна.
Край!
1903
Разгорещен и жаден след лова в полята,
Прибирам се задъхан в моя горски хан.
Окачвам пушка и фуражка на стената,
Ведрото търси алчно песът изтерзан.
Застава пред тезгяха младата вдовица,
Нерадостна, без глас, а залезът дими.
Усмихва ми се скришом, метнала къдрица;
И скоро гостите оставят ни сами.
1903
Край мен тече морето на града,
Ту тоз, ту онзи, все един след друг.
Следят се с погледи, и отминават.
Шарманката подрънква свойта песен.
Край мен шурти морето на смъртта,
Ту тоз, ту онзи, все един след друг.
Следят ковчега му, и отминават.
Шарманката подрънква свойта песен.
Вървят с мъртвец в морето на града,
Насреща хора, все един след друг.
Следят ковчега ми, и отминават.
Шарманката подрънква свойта песен.
1904
Рихард Демел (1863–1920) е най-видният представител на немския литературен символизъм — поет, драматург и романист. Демел е роден във Вендиш Хермсдорф, Бранденбург в семейството на лесничей. Следва естествени науки, икономика, социология и философия, а също така теология в Берлин и Лайпциг. Дълго време работи като чиновник в застрахователна компания и едва тридесет и две годишен се отдава изцяло на литературата. Пътува из Италия, Гърция, Швейцария, Холандия и Англия, приятелство го свързва с Детлев фон Лилиенкрон, Аугуст Стриндберг и Станислав Пшибишевски. В Първата световна война поетът участва като доброволец и е награден с кръст за храброст.
Сред произведенията на Рихард Демел се открояват стихосбирките „Избавления“ (1891), „Но любовта“ (1893) и „Жената и светът“ (1896), като последната предизвиква шумен скандал заради „накърняване на религиозните и нравствените чувства“. Чрез тези творби Демел се стреми да надмогне традицията на немския реализъм и натурализъм. Силно повлиян от философията на Фридрих Ницше, той изпълва поезията си с „чиста символика“, с пантеистична еротика и „варварски“ копнеж по една отвъдна реалност, белязана от „битката между Бог и Звяр“. Това особено проличава в последната му стихосбирка „Красив див свят“ (1913).
Творчеството на Рихард Демел, излъчващо езикова мощ, упражнява силно влияние не само върху съвременната му немска литература, но и върху поколението на експресионистите, най-вече върху ранната поезия на Йоханес Р. Бехер. Стихотворения на Демел са преведени на български от Пенчо Славейков, който казва за него: „Той беше гений, изразител на модерната душа…“ През годините преди Първата световна война Гео Милев изготвя в Лайпциг дисертация на тема „Лириката на Рихард Демел с оглед на новата поезия“, като го счита за „най-великия гений на немското словесно творчество“ и превежда негови стихове, които включва в своята „Антология на жълтата роза“ (1922).
По текстове на Демел пишат свои произведения композиторите Рихард Щраус, Макс Регер, Арнолд Шьонберг и Курт Вайл. Прочутият струнен секстет „Просветлена нощ“ оп. 4 (1899) на Шьонберг е създаден по едноименното стихотворение на Рихард Демел от книгата му „Жената и светът“ с основна тема противоречието между „любов и сексуалност“.
Щом полята притъмнеят,
Виждат по-добре очите;
Тук-таме звезди светлеят,
Пеят призивно щурците.
Всеки звук е по-наситен,
Всичко става по-различно,
Небосводът е по-китен,
Всеки връх блести магично.
Не долавяш сред гората
Как денят, към мрак понесен,
Се изтръгва от тъмата.
И внезапно си потресен.
1878
Светът мълчи, кръвта искри;
Потъва в светли пещери
Далеч денят,
Не се бои; в пожар гори
Върхът висок, в морето ври
Далеч нощта,
Не се мири; в глъбта зари
Една звезда, в духа откри
Се Вечността.
1893
Мълчи полето.
В леса, в житата
Расте тъмата.
Ти сякаш чуваш:
Струи мъглата.
Слухтиш — и ето:
Ти сякаш плуваш,
Кърниш морето
На тишината.
1893
Езеро край бащината къща,
Притъмено в здрача на върбите,
Там топола вие кръшни клони,
Кимащи към лодките, вълните.
Тъй уютно е това местенце,
Още хла̀пе тук съм се забравял,
Плакал съм край гъстите тръстики,
Детската си мъка съм сподавял.
В черната вода сега се взирам,
Но сълза окото не изцежда;
Виждам само кръшната топола
В езерото пак да се оглежда.
1893
Лежи градът в полето,
отмира блед денят;
и ето, вече пада нощ,
но месец и звезди
в небето не блестят.
Дошла от върховете,
мъгла града забули;
изчезват покрив, двор и къща,
димът й всеки звук поглъща,
и мостове, и кули.
А странникът потръпва,
но в долината зрак расте;
сред мрака, през мъгла и дим,
хвалебна песен прозвуча
от устни на дете.
1893
Под младото дръвче стоеше ти.
И първите зелени малки плодове
замаяна докосна с нежни пръсти;
последни цветове окапваха край теб.
Под младото дръвче стоях и аз.
Коравата ми длан и не докосна
малките зелени първи плодове;
последни цветове окапваха край мен.
1896
Поисках челото ти да целуна
и да ти кажа на сбогуване: „Благодаря!“
Ала в очите ти съгледах светлина
като предутринна жарава върху непристъпни върхове;
и трябваше да й се подчиним
безмълвно.
1896
Желая ти щастие с ярки лъчи.
Донасям ти слънцето в свойте очи.
Сърцето ти чувствам в гърдите си аз:
Желае ти то не суетен прехлас.
То чувства, желае ти: слънчеви дни,
Дори да съзираш навред съсипни.
Желае ти в миг да забравиш гнета,
Тъй сякаш понесла си в скута света.
Желае ти в блянове да запламтиш,
Тъй сякаш Земята сега ще родиш.
Желае ти силата в теб да гори,
Която от зимата пролет твори.
Да светят безспирно в живота суров
Цветята на святата вечна любов!
1896
Виж, небето става синьо;
лястовиците се гонят
като риби между мокрите брези.
А ти ще плачеш?
В душата ти ще се превърнат скоро
голите дървета, всички сини птици
в изображение от злато.
А ти плачеш?
С моите очи
съзирам в твоите
две мънички слънца.
И ти се смееш.
1896
Там плаче нещо в този мрак.
И питам се какво е то.
Оплаква вятърът нощта?
Но вятърът не плаче тъй.
Той плаче надалеч в нощта.
В слуха ми плаче мойта кръв,
навярно мойта кръв.
Но мойта кръв не плаче тъй.
Спокойна е като нощта.
Сърце там плаче в този мрак.
1907
Арно Холц (1863–1929) е немски поет, драматург, белетрист и литературен теоретик. Роден е в Растенбург, Източна Прусия в семейството на аптекар, но израства в Берлин. На осемнадесет години напуска училище и се опитва да се прехранва като редактор и писател на свободна практика. В Берлин се сближава с писателя Герхарт Хауптман.
Това е времето на първите стихове на Арно Холц, събрани в книгата „Звънтящо сърце“ (1883). За бунтарската стихосбирка „Книга на епохата. Песни на един модерен човек“ (1884) Холц получава литературната награда „Фридрих Шилер“. Започват заниманията му с дарвинизъм, резултат от които е стихосбирката „Одраният пегас“ (1892), съставена заедно с Йоханес Шлаф. През 1891–1892 г. Холц публикува студията си „Изкуството. Неговата същност и неговите закони“, в която развива теорията за „последователен натурализъм“ с детайлно описание на средата и използване на просторечни обрати: „Изкуството трябва да бъде точно възпроизвеждане на действителността“.
Така Холц става теоретически предводител на натуралистите в Берлин и в 1898 г. оглавява водещото литературно списание „Фрайе бюне“. Поетът си служи с „безримен стил“, като произведенията му са подчинени на „вътрешен ритъм“ — това Холц обосновава в програмното съчинение „Революция на лириката“ (1899). Основната му творба остава езиково виртуозната стихосбирка „Фантазус“ (1898-1916-1925), над която Холц работи почти през целия си живот. Формален белег тук е центрирането на стиховете, подредени симетрично около невидима вертикална ос. В 1903 г. поетът публикува донеслата му и материален успех стихосбирка „Песни за една стара лютня“, изпълнена с барокова чувственост и жизнерадост — по-късно книгата е разширена и издадена под заглавието „Дафнис. Лирически портрет от XVII век“ (1904).
В 1923 г. по случай шестдесетия му рожден ден Арно Холц е удостоен със званието почетен доктор на Кьонигсбергския университета. Три години по-късно поетът публикува „Дванадесет любовни стихотворения“ (1926), става член на Пруската академия на изкуствата в Берлин и е номиниран за Нобелова награда, но не получава отличието.
„Той бе глупец!“ — говореше светът без жал,
„Мечтател!“ — каза снизходително съседът,
Приятелят му промълви: „Той бе поет!“
До болничното му легло седеше бледа
Една сестра със състрадателно сърце
И гледаше замислено парче хартия,
Което вчера пъргавият телеграф
Старателно покрил бе с разкривени знаци,
И само с мъка смогна да ги разчете:
„Ах, първата Ви драма! Приказен успех!
Прочут сте вече от един замах! Честито!“
Но той, комуто този малък къс хартия
Дарил би най-жадуваната свидна вест:
„Щастливец! Ето че не си живял напразно!“ —
Той спеше и не зърна нищо, беше мъртъв.
Нощта процеждаше студена светлина
През зимночерните замръзнали прозорци,
Играеше върху лицето на жената,
Която бледото чело на мъченика
Разглеждаше с безкрайна красота и милост.
А долу поувехнал гробищен венец
Обгръщаше в зелено пожълтяла лента;
Написаното от приятелска ръка
Гласеше: „Лавров лист и просяшка тояга!“
1883
Посред площада,
гдето вдигат шум деца,
се спирам.
Хлапаци
карат се за топчета,
момиченце играе с обръч…
Боже Господи, това е Пролет!
А нищо, нищо аз не забелязах!
От всички храсти
напъпват вече цветовете!
1898
В тъмни нощи
дъбовете й унило шумоляха.
Белите снежинки скриваха могилата ми.
Сега цъфти иглика,
пее дрозд,
а по зелените ливади, край синеещото езеро
пастирът гони своите стада.
Бели облачета плуват.
Ти, сладък свят!
На най-блестящата звезда
спаси едно сърце, което те обича!
1898
Пред прозореца ми
пее птица.
Слушам тихо, а сърцето ми замира.
Припомня ми
богатствата на детството,
които после — изоставих!
1898
Зад цъфналите ябълкови клони
луната се издига.
Нежни вейки,
бледи сенки
назъбват блясъка й по чакъла.
Безшумно пърха пеперуда.
Блажено се изтягам на сребристата трева
и там лежа,
сърцето в небесата!
1898
После светлината угаси
и в тишината
само ударите на сърцето ти …
Блаженство!
В градината, в зори, изчурулика птичка,
от хиляди треви се стичаше росата,
цялото небе пламтеше в рози.
Любим! Любима!
И пак: целувка след целувка …
Какво ли още можеше светът да ни предложи!
1898
Тъй
сладко… дишаше
нощта!
Под
тъмни кестени… до лунноозарената стена
лежеше
ти
с притворени… очи… сред сенките.
Не се… целувахме.
Мълчанието
казваше… ни… всичко.
1898
Ти тръгна си.
Листата… падат.
И в синкав … здрач … потъва долината.
Аз
взирам се … в … надигащата се
мъгла.
. . . . . . . . . . . .
А там,
за сетен път,
в далечината
се вее … твойта … кърпа.
Привет!! Привет!!
Протягам, копнеещи, ръце.
. . . . . . . . . . . .
Това е.
От
високите, отвесни,
безмълвни, сякаш вкаменени,
сребърни тополи
крещят скорците … в … слънчевия залез!
1898
Аз
съм
звезда.
Аз
… сияя …
Тъжно … умоляващо,
от сълзи бледо,
към мен … повдигаш ти … лицето си.
Твоите
ръце … ридаят.
„Утеши ме!“
Аз
… сияя …
Моите лъчи
трептят
в
сърцето … ти!
1898
От колко време
вече
не съм … поглеждал … към луната!
В моята
задушна стая,
приведен между книги,
дни,
седмици, месеци
дълги,
седях … и пишех!
Неща, които някога болезнено са ме ранявали, неща,
които някога
възторжено са ме вълнували,
неща отпреди хиляди години, и неща, които никога не са били,
неща,
неща, неща,
неща!
. . . . . . . . . . . .
Как … чуждо ми е всичко днес! … И как
далечно!
Сега е … есен! Есен … е и в мене!
Есен!
Мина… времето, когато още хранех ликуващи надежди! … Мина
времето, когато още знаех
какво е
радост!
. . . . . . . . . . . .
Само
едно ми е останало! Едно!
Задушната,
оскъдна,
тясна и самотна
стая,
столът, масата
и жълтата окръжност
на лампата, … и тези мъртвобледи книги,
един
безреден куп … хартия
и
„неща“ … „неща“ … „неща“
„неща!“
1899
Рикарда Хух (1864–1947) е немска поетеса, романистка и историчка, родена в Брауншвайг в семейството на едър търговец. В рода ѝ има много литератори и историци на културата. Рикарда Хух следва в Цюрих, понеже университетите в Германия все още не допускат жени. Изучава история, философия и филология и става една от първите жени, получили докторска титла. Намира си работа като секретарка в Цюрихската централна библиотека и после като учителка в девическа гимназия. Намеренията ѝ да основе в Бремен школа за подготовка на момичета за следване в университет, пропадат. След два неуспешни брака поетесата се преселва при дъщеря си в Берлин, а после живее в Хайделберг, Фрайбург и Йена.
Когато през 1933 г. в Германия на власт идва Хитлер, Рикарда Хух като протест срещу настъпващата „империя на пъкъла“ напуска Пруската академия на изкуствата и е подложена на силен политически натиск, но остава да живее в Германия. След края на Втората световна война — малко преди смъртта си — тя става почетен председател на Първия немски конгрес на писателите в Берлин (1947).
Ранната лирика на Рикарда Хух, публикувана под псевдонима Рихард Хуго в книгата „Стихотворения“ (1891), е изпълнена със страстни чувства и меланхолични настроения в стила на неоромантизма от края на XIX век. Според поетесата духовното обедняване на западния свят започва още през XVII век със загубването на чувството за човешка самоличност и Бог. Но постепенно тя се домогва до възгледа, че нравствената цел трябва да стои над естетическата форма, а научното познание — над индивидуалния емоционален порив. Нейното творчество става по-рационално и идейно по-задълбочено, подкрепено от убеждението, че вечните божествени закони стоят над преходния материализъм на епохата.
Поезията на Рикарда Хух е събрана в книгите „Стари и нови стихотворения“ (1920) и „Есенен огън“ (1944). Пенчо Славейков превежда за антологията си „Немски поети“ (1911) стихове от Рикарда Хух и казва за нея: „Тя пише мъжки. И в нейните песни рядко се чува поетически интимен тон. Тя се мъчи здраво да чувства, логично да мисли.“
Поетесата е отличена с наградата „Гьоте“ на град Франкфурт на Майн (1931) и за цялостно творчество с литературната награда „Вилхелм Раабе“ на град Брауншвайг (1944). В нейна чест град Дармщат учредява през 1978 г. литературната награда „Рикарда Хух“.
От много птичи песни
Събудих се и, ах,
Градините на татко
В съня си пак видях;
Там в нощите чудесни
Сред люляци копнях,
Любимия тъй сладко
Очаквах с порив плах.
1891
Какво е в твоята душа,
Какво е в моите гърди,
Та в жарки мисли се руша:
Кажи, обичаш ли ме ти?
От дом, където бях богата
И в мил уют живях самичка,
Измъкваш ме като луната —
Към теб пристъпям лунатичка.
1891
Да бъда само с тебе,
Приех беди, несгоди,
Оставих дом, другари,
Кристални небосводи.
Към теб се устремявам
Като вълнѝ към бряг,
Като наесен птица
Към южноземен злак.
Като алпийско цвете,
Бленуващо в нощта
За снежните чукари
В подлунна бистрота.
1891
Както, щом Бог пожелае, морета, реки по Земята,
Кипнали, рукват обратно, подвластни на воля пресвята,
Тъй, щом и ти пожелаеш, кръвта ми изригва в сърцето,
Руква по твоя повеля, гореща струи към небето.
1891
Тази, която ме водеше по лъкатушния път,
Тя ме остави, Надеждата, посред планинския проход.
Ще се завърне ли? Не, Паметта, по-добрата сестра,
Крачи с уверена стъпка до мен, неповикана даже.
Сочи ми родната местност и пътя, дотук извървян,
Вещо, с тълкуваща длан; при това замечтано ми шепне,
Като с оплитаща мрежа ме тегли надолу, напред —
Ако и тя ме напусне, очаква ме нямата дружка.
1891
О, цъфнала морава, скоро ще посърнеш!
Ах, звезден небосвод, и теб ли смърт те чака?
А щастие за мен е с взор да ме обгърнеш,
Желая само дълго да те гледам в мрака!
Очите на духа, любовните жасмини,
Звезди, нима ще спрете жарко да блестите
Със златна синева над тъмните рътлини?
Земя, небе умират, ако не пламтите!
1891
Не искам да слушам мелодии стари,
Спомени те ми навяват;
Тъжни, красиви, искри от пожари,
Сребристо море, звънтящи поляни,
Отдих и сън върху зъбери вечни,
Над нас небесата остават
Смълчани,
Преливащо щастие, сълзи сърдечни.
Твойте целувки бяха за мен
Сладки, но стават по-сладки сега.
Твоите мисли, надежди, тъга,
Всичко, годините взели ни в плен —
Възторга на всяка пропусната нощ,
Копнежа на неутоления блян,
Младата кръв с божествена мощ,
Живота, от обич пиян —
Облъхва ме с жар,
Облива ме пак,
Тъй както планински върхар
Заискрява от лунната си белота —
С далечния слънчев зрак,
Подсладен от нощта.
1907
Скръбта мелодиите изцеляват,
Те връщат пак
На радостта изчезващия зрак,
Балсам за болните сърца даряват.
От този свят, където в грижи сиви
Гнетът расте,
В лъчисто царство ни отнасят те
Върху криле на демони щастливи.
Ехти, звучи навред, вълшебна песен!
Че без следа
Лети Земята — кървава звезда,
А любовта ръми с дъжда небесен.
1907
Приморски южен град,
Пристанище с воня на гнила риба,
В което вече кораби не спират.
Посред пазарския площад стърчи
Сив паметник на смахнат компонист —
Цигулката си стиска като скиптър.
Кой още името му помни тук?
Навред в кошове пъплят морски твари,
А хитрост с алчност шумно се препират.
И песента му, някога тъй страстна,
Сега лети над просяци, бакали,
Нечута — ах, трагично сладка!
А нощем покрай него се тълпят:
На чайки крясъци и ек на бури,
Високите звезди, луна, море —
Сред тях от раковините тръби
Напевът на върховната повеля.
1907
С неспокойни криле, пеперудо, се мъчиш
Да избягаш далеч от горящата лампа,
И без да опазваш крилцата си нежни,
Се блъскаш в стъклата на своята клетка.
В прозореца диша теменуженосиня
Нощта със звездите, запели в дуети.
Ефирът се сипе, а дим благовонен
От гробници скрити струи в небесата.
Красива затворничке, ще те избавя;
Но кой на душата затвора ще срине?
Треперя, когато тя, тъй огорчена,
Безумно лети срещу зидове страшни.
1907
Стефан Георге (1868–1933) е немски поет, есеист и преводач, роден в Бюдесхайм край Бинген в семейството на винар и гостилничар. Сам научава различни чужди езици, за да може да чете световни автори в оригинал. След като завършва гимназия, Георге пътува из Европа и следва филология, философия и история на изкуството в Париж, Берлин, Мюнхен и Виена, но никъде не се установява за дълго време и живее у приятели.
В Париж Стефан Георге се запознава с Огюст Роден и поетите-символисти Маларме и Верлен, които оказват голямо въздействие върху мисловната му нагласа. Публикува стихосбирките „Химни“ (1890) и „Поклонничества“ (1891) и превежда творби на Данте и Шекспир, както и съвременни френски поети. Във Виена Георге се сближава с Хуго фон Хофманстал, с когото го свързва бурно, но краткотрайно приятелство. Става съиздател на списание „Блетер фюр ди кунст“, в което за дълги години пропагандира възгледа „изкуство за изкуството“ и се противопоставя на натурализма. Публикува стихосбирките „Годината на душата“ (1897) и „Килимът на Живота и песните за Мечтата и Смъртта“ (1899). Около поета се създава така нареченият „Кръг Георге“, съюз от избраници, включващ млади лирици, есеисти и учени, които го боготворят като свой пророк и учител. Това намира израз в стихосбирката му „Седмият пръстен“ (1907). В „Звездата на съюза“ (1914) Георге представя себе си като посредник между Бог и Човек и проклина поквареното си съвремие.
Поетът се отнася с неприязън към Първата световна война, остава чужд и на последвалата я в Германия Ваймарска република. През 1927 г. е удостоен с първата награда „Гьоте“ на град Франкфурт на Майн. Тогава публикува стихосбирката „Новият Райх“ (1928), в която провъзгласява настъпването на нова героична епоха. Националсоциалистите се опитват да привлекат Георге за политическите си цели, но поетът съзира своя Нов Райх единствено в царството на духа. С поемането на властта от Хитлер министърът на пропагандата Гьобелс предлага на Георге поста президент на една нова Академия за литература, но поетът отказва и емигрира в Швейцария. Там умира през зимата на 1933 година. По стихове на Стефан Георге са създадени музикални творби от Арнолд Шьонберг и Антон Веберн. В чест на поета университетът „Хайнрих Хайне“ в Дюселдорф учредява през 1990 г. наградата „Стефан Георге“ за млади преводачи на френска литература.
Ела във този сякаш мъртъв парк и гледай:
Зарята на далечни брегове изтлява ·
На облаците чисти синевата бледа
Пътеките и езерата озарява.
Златисто жълто · нежно сиво там светлее
От буковете и брезите · вятър вее ·
А розите не са загубили живец ·
Върви с целувка свий от тях подбран венец ·
А също тези късни астри не забравяй ·
И пурпура на дивите лози без плод ·
Тъй всичко спастрено в зеления живот ·
Почувствай и в лика на есента улавяй ·
1895
През мартенските дни посяхме семената
Когато пак сърцата ни димяха в кръв
За мъртвата година с болка непозната
За битката на лед и слънце с дива стръв.
Желаехме да им дадем опора силна
За тях издирихме поток кристалночист ·
Та леко да растат сред светлина обилна
Да руменят под поглед нежен и лъчист ·
С душевна радост ги поливахме грижливо ·
Към облаците гледахме с напрегнат страх
И заедно надявахме се търпеливо
Да избуи листо да тръгне филиз плах.
Набрахме ги на път край лозова градина
Покрай съседски плет от месеца огрян ·
Без дъх от блясъка на нощната пъртина
Държахме ги щастливи в детската си длан.
1897
Цял залив новото пристанище запълва
Изсмуква щастието на брега · луна
От бляскави и груби зидове на сгради ·
Навред безкрайни улици · с еднаква алчност
Тълпата мами денем и беснее нощем.
И само жалък присмех стига родовия град
На хълма горе с черни каменни стени
Стаил се обеднял · от времето забравен.
Но крепостта живее и бленува
Как кулата й бди с непреходни слънца ·
Покоя брани на свещените икони
А по тревясалите улички пристъпят
Безмълвни босоноги люде в дрипи.
Не сеща скръб · съзнава ще настане ден:
От пищните дворци тогаз ще се проточи
Нагоре към върха процесия с молитви:
›Коси ни пустота и в мъка ще загинем
Без помощта ви — че сме болни от излишък.
Дарете ни дъха пречист на висината
И бистрия си излак ще подирим отдих
В обор и двор и в дупката на всяка порта.
Съкровища нечути ще дадем — брилянти
От стоката на кораби по-скъпи · гривни
И пръстени на стойност цели континенти!‹
Но идва отговорът строг: ›Тук няма сделки.
Ценените от вас богатства са боклук.
Седмина само някога дошли спасихме
И нашите деца ги срещнаха с усмивка.
Вас всички чака смърт. А броят ви е гавра.
Вървете си с фалшивия разкош противен
На рожбите ни! Вижте как с нозете голи
Ще го запратят през скалите вдън морето.‹
1907
Гнетящожълти облаци струят над хълма
И бури зли — вестителки на есента
Но и на ранна пролет… Хладната стена
Обграждаше ли Гръмовержеца — единствен
Сред всички хиляди от дим и прах край него?
Тук хвърли той към равната крайморска шир
И мъртвия й град светкавица последна
И от дълбока нощ премина в най-дълбока.
Търчи тълпата долу с бяс · не я плашете!
Какво медуза · или бурен ще рани!
Да поцари благочестива тишина
А звярът омърсил го с глупави възхвали
И угоен сред изпарения на гнилост
Която него също задуши · да свърши!
Тогава ти ще заблестиш пред времената
Подобно други вождове с корони в кръв.
Спасителю! Самият ти си най-злочест —
Обременен с мощта на толкова съдби
Съзря ли ласкава страната на копнежа?
Нима създаде богове за да ги сринеш
Не знаещ отдих и отрада от градеж?
Най-свидното в самия себе си погуби
Та с устрем нов след него да трепериш
И да крещиш от болката на самотата.
Но умоляващият закъсня да каже:
Там вече няма път през ледени скали
Посред гнезда на страшни птици — днес е нужно:
Да си обаян в кръг сграден от любовта ..
Така когато строгият измъчен глас
Накрая като химн отекне в синя нощ
И светлоструй — ще жали: трябваше да пее
А не да проговаря новата душа!
1907
III
Пристигнах у дома: потопът многоцветен
Не бе ме срещал тъй .. полето бе в кипеж
В горичката ми се таяха спящи сили ·
Видях реки рътлини долинѝ в прехлас
И братя вас · на Слънцето чадата бъдни:
В несмелия ви взор струи една мечта
Копнежът ви ще стане нявга живо тяло …
Животът ми гнетящ се скланя към съня
Ала обетът на Небето лек въздава
На вярващия .. в Царството не влиза той:
Но аз ще стана пръст · могила на герои
За святите потомци сбъднат идеал:
С ТЯХ ИДЕ НОВАТА ВЪЛНА · ЛЮБОВЕН ПОРИВ
РОДИ СВЕТА · И ТЯХ ЛЮБОВ ЩЕ ПРЕРОДИ.
Изрекох словото · кръгът е обрисуван ..
Преди да падне мракът ще ме отнесе
Видение върховно: скоро с леки стъпки
Ще прекоси полята в блясъка си Бог.
1914
Елзе Ласкер-Шюлер (1869–1945) е немска поетеса, белетристка, есеистка и автор на театрални пиеси, родена в Елберфелд край Вупертал в семейството на заможен банкер. По майчина линия произлиза от испански евреи — сефаради, а дядо ѝ е бил главен равин в синагога. Поетесата рано напуска родния си дом и се преселва в Берлин, за да се посвети изцяло на живописта и литературата.
Там излиза първата стихосбирка на Елзе Ласкер-Шюлер „Стикс“ (1902), последвана от „Седмият ден“ (1905). В Берлин поетесата сътрудничи на експресионистичните списания „Ди Акцион“ и „Дер Щурм“, както и на списанието на Карл Краус „Ди Факел“. Тясно приятелство я свързва с много от най-значимите берлински писатели и художници като Теодор Дойблер, Оскар Кокошка, Франц Марк, Франц Верфел, Георг Тракл, а към поета Готфрид Бен тя изпитва дълбока и безутешна любов. След два безуспешни брака Елзе Ласкер-Шюлер се затваря в себе си и заживява единствено за творчеството си. Изнася лекции в Мюнхен, Цюрих, Виена и Прага, пътува и в Съветския съюз. В 1932 г. получава авторитетната литературна награда „Хайнрих фон Клайст“ за „непреходните ценности в нейната поезия“. Когато в страната се установява властта на националсоциалистите и творбите ѝ са официално забранени, поетесата напуска Германия и през Египет се преселва в Палестина, където в Йерусалим завършва живота си в усамотение и бедност.
Елзе Ласкер-Шюлер е смятана за родоначалник на литературния експресионизъм, изразен в стихосбирката ѝ „Моите чудеса“ (1911). Творбите ѝ, често илюстрирани от самата нея, са проникнати от мрачното съзнание за непоправимата разруха на междучовешките отношения — отмирането на любовта поетесата възприема като край на света. В стиховете ѝ границата между „поезия и истина“ се стапя в едно въображаемо царство на словесна музика с мистично, фантастично и екзотично звучене, породено от ориенталски и юдейски съновидения. Особено характерни са поетическите ѝ книги „Староеврейски балади“ (1913), „Куполът“ (1920), „Тива“ (1923), „Концерт“ (1932) и — последната — „Моето синьо пиано“ (1943). Карл Краус нарича Елзе Ласкер-Шюлер „най-яркото и най-непроницаемо лирическо явление на модерна Германия“. В чест на поетесата провинция Райнланд-Пфалц учредява през 1992 г. наградата „Елзе Ласкер-Шюлер“ за драматургия.
Аз, пламтящият пустинен вятър,
Замръзнах и сдобих се с образ.
Къде е слънцето, което да ме разтопи,
Или светкавицата, за да ме разчупи!
Каменна глава на сфинкс
Издигам гневно днес към небесата.
1902
Очите ти чакат пред моя живот
Като нощи, които жадуват за дни,
А сластният сън е полегнал на тях
Неразгадан.
Странни звезди са вторачили взор към Земята,
Железни на цвят, от копнеж набраздени,
С пламтящи обятия дирят любов
И посягат в прохладата на ветровете.
1902
Светът задавя се от плач,
Като че Бог е вече мъртъв пламък,
Оловна сянка в падащия здрач
Тежи като надгробен камък.
Ела, да излетим от тесните кафези…
Животът свива се в сърцата
Като в ковчези.
Ела, до кръв да се целунем —
Светът потръпва от копнеж,
От който скоро ще загинем.
1903
Като извор потаен
Шепне кръвта ми
Вечно за теб, вечно за мен.
Под тази пияна луна
Моите голи, ламтящи мечти,
Деца-сомнамбули,
Тихо танцуват над мрачни трънаци.
О, твоите устни са слънчеви…
Тази уханна омая на твоите устни…
От сини съцветия в сребърен кръг
Ти се усмихваш… ти, ти.
И лъкатуши извечният ромон
По моята кожа,
Над раменете, нататък…
Цяла съм слух…
Като извор потаен
Шепне кръвта ми.
1905
Мечтата ми е млада жилава върба
И вехне в маранята.
Тъй както дрехи денем парят:
Обгръщат ме полята.
Трябва ли да те примамя с песента на чучулига,
Или пък да те викам като полска птица?
Тюю! Тюю!
Как кипят край двете ми нозе
Сребърните класове — — —
О, моята болезнена наслада
Плаче като мъничко дете.
1910
Тя ли беше великият ангел,
Които крачеше редом с мен?
Или е погребана майка ми
Под небето от дим —
След смъртта й то вече не ще разсинее.
Да можеха ярко да блеснат очите ми,
Та светлина да й пратя.
Да не бе отлетяла от лика ми усмивката,
Окачила я бих на гроба й.
Ала зная една звезда,
Където цари вечен ден —
Нея над пръстта й ще пратя.
Сега ще съм вечно сама
Като великия ангел,
Който крачеше редом с мен.
1911
Сърцето ми — тягостно време,
Което безшумно изтича.
Майка ми имаше златни криле,
Които света не откриха.
Слушайте, дири ме майка ми,
Ясни са нейните пръсти, нозете й — странстващи блянове.
Сладостни бури със синкави повеи
Ще топлят моите сънища
Винаги в нощите,
Чиито дни ще ми носят на моята майка короната.
А от луната ще пия безмълвното вино,
Когато нощта ще пристига самотна.
Моите песни донесоха тук синевата на лятото
И се завърнаха мрачни в дома си.
— Подиграхте се с моите устни,
А разговаряте с тях. —
Все пак посегнах към вашите длани,
Че е дете любовта ми, жадуваше да поиграе.
И аз заприличах на вас,
Понеже копнеех за хората.
Така обеднях
От вашето просяшко благодеяние.
И морето сега ще оплаква
Сам Бог.
Аз съм за вас йероглифът,
Който стои зад творението.
А пък очите ми
Венец са на времето;
Техният зрак ще целува предела на Бог.
1911
Винаги сутрин прииждат болезнени багри,
Те ми напомнят душата ти.
О, трябва да мисля за теб,
Но навсякъде цъфват тъй тъжни очи.
А ти разказвах за много велики звезди,
Ала ти гледаше само в земята.
Нощи израстват от моята мисъл,
Не зная къде да вървя.
Мечтая тъй нежно за теб,
Бяла коприна вече забулва очите ми.
Защо ли заради мен
Не остави Земята — кажи?
1913
Винаги съм искала да те обсипя
С купища любовни думи,
Без покой сега издирваш
Загубените чудеса.
Но засвири ли моята малка латерна,
С теб ще празнуваме сватба.
О, твоите сладки очи
Са мои любими цветя.
А сърцето ти — моето царство небесно…
Позволи ми там да надникна.
Ти целият си от блестяща мента
И толкова отдадено вглъбен.
Винаги съм искала да те обсипя
С купища любовни думи,
Защо ли не го сторих?
1913
Избрах те
Между всичките звезди.
И съм разбудена — едно слухтящо цвете
Сред жужащия листак.
Устните ни ще приготвят мед,
Лъчистите ни нощи разцъфтяха.
От съкровеното сияние на твоето тяло
Сърцето ми разпалва небесата си —
Всичките ми блянове летят към твоето злато,
Избрах те между всичките звезди.
1913
Сърцето ти е ясно като нощ,
И виждам го да бди
— За мене мислиш — спират всичките звезди.
Като луната златно, твоето тяло
За миг отлита вече
И свети отдалече.
1913
Когато заговориш,
Обагреното ми сърце се буди.
Всички птици изпълняват песните си
С твоите устни.
Вечна синева разпръсва твоят глас
По пътя:
Където заразказваш, грейват небеса.
Думите ти са изваяни от песен,
Обзема ме тъга, когато млъкнеш.
Музика обгръща те отвсякъде —
Какви ли сънища сънуваш?
1913
Душата ти, която моята обича,
В килим тибетски с нея се обрича.
Лъчи в лъчи, встрастени шарки,
Звезди разменят ласки в небесата жарки.
Нозете ни почиват върху скъпоценност,
Хилядобрънкамногочисленанетленност.
Прекрасен син на лама в трон от мускусни цветя,
Как дълго устните ти моите целуват,
Дали страните ни са вплетени в безкрайността?
1917
Ще скътаме деня в потира на нощта,
Тъй като за нощ копнеем.
Златни светила са нашите тела,
Те жадни са да се целуват — да целуват.
Усещаш ли дъха на дремещите рози
Над тъмната морава —
Такава ще е и нощта ни.
Да се целуват жадни са телата ни от злато.
Винаги потъвам в мрака на нощта.
Всички небеса разцъфват от искрящата любов.
Да се целуват жадни са телата ни, да се целуват — да целуват.
1920
Вкъщи имам синьо пиано,
Но не знам и една нота.
В мрака дреме то смълчано,
Откакто оскотя животът.
Звездни пръсти дрънкат припряно
— Пее лунна жена сред нощната флота —
И плъхове скачат необуздано.
Разбити клавиши, покривало раздрано,
За синия труп тъжа без охота.
Ангели, още приживе, по-рано,
— Горчивия залък дъвках без ропот —
Моля ви, въпреки всяка забрана,
Отворете ми небесната порта.
1937
Кристиан Моргенщерн (1871–1914) е немски поет, фейлетонист, драматург и преводач, роден в Мюнхен в семейството на художник. Десетгодишен загубва майка си, която страда от белодробна туберкулоза. Младостта си прекарва в Бреслау (днес Вроцлав), където баща му получава назначение в Кралското художествено училище. На шестнадесет години Моргенщерн съчинява трагедията „Александър Български“ (1887), която не е запазена. Прекъсва обучението си и по желание на бащата се записва във военно училище, с намерението да стане офицер. Скоро обаче се връща в гимназията и когато я завършва, следва икономически науки и право, а по-късно философия и история на изкуството. На двадесет и две годишна възраст заболява от туберкулоза и прекарва дълго време по санаториуми, където се вдълбочава в творчеството на Фридрих Ницше. Предприема продължителни пътувания в Швейцария и Италия.
В 1894 г. Моргенщерн се преселва в Берлин, където работи като журналист и публикува хумористично-фантастичната стихосбирка „В замъка на Фанта“ (1895), а също романтическите си книги със стихове „По много пътища“ (1897) и „Аз и светът“ (1898). Междувременно превежда Стриндберг и Ибсен и една година пътешества из Норвегия. Спечелва си име с блестящите си афоризми и с пронизаните от меланхолична ирония и гротескно остроумие „Песни под бесилото“ (1905), повлияни от идейния свят на Шопенхауер и Ницше и подготвили естетиката на дадаизма и на модерната „конкретна поезия“. Моргенщерн публикува и книгата си „Меланхолия. Нови стихотворения“ (1906) — съдържаща първата му мистична „природна лирика“.
В 1909 г. поетът се запознава с теософа Рудолф Щайнер, с когото до края на живота си го свързва тясна дружба. Късното творчество на Моргенщерн получава религиозна окраска в духа на антропософското боготърсачество. Поетът умира от туберкулоза в Мерано, Южен Тирол, месеци преди избухването на Първата световна война. По негови стихове са създали музикални творби Паул Хиндемит, Фридрих Гулда и други композитори.
Къде си, сладко цвете на живота ми?
Протягам уморени, лакоми за щастие ръце
към твоята благословена чашка?
Къде си —
та непорочната ти, мека като кадифе главица
да целуна?
Къде си —
та пърхащата пеперуда на душата ми
от прашеца на цвета ти
наново да се позлати?
Жадувам, гладен съм за твоето ухание!
Къде укриваш красотата си?
Коя градина в рая
обгръща твоето великолепие?
Къде си — де си —
сладко цвете на живота ми?
1894
Знаеш ли какво сънувах?
С тебе се разделяхме
за цял живот.
Ръцете ти
ме сграбчиха,
устата ти пламтяха
и трепереха…
Пламтяха и трепереха с пророчество
за една Едничка Нощ,
едничка хаотична нощ…
Някъде…
Някога…
Може би дори
не на нашата Земя…
Може би на някоя звезда,
където в съкровена свобода
невинността все още взима и раздава,
каквото пожелае.
И те притиснах
до себе си по-силно,
и те целунах по-чистосърдечно.
Но накрая
ти отпусна бавно
свидната прегръдка,
косата вдигна си отзад
на стегнат кок.
Загърнах раменете ти
с палтото.
Вратата хлопна.
И долу сред снега
потегли тъничка следа,
девичи стъпки
отминаха
далеч, далеч
в лунноозарената,
самотна нощ.
1894
Подобно на потънала мелодия
долавям как отминалите дни
около мен звучат.
Горещи от сълзи
са бузите ми,
с тягостни въздишки
шумят гърдите ми,
където ти —
ах, ти!
полагаше отдавна русата си
пламнала главица,
о, любима!
1898
Нощ е
и сърцето ми при тебе идва,
не издържа,
не издържа повече при мене.
Ляга на гърдите ти,
като звезда,
потъва,
при твоето сърце потъва.
Там едва,
там едва покой намира,
лежи на дъното
на своето вечно Ти.
1908
Фунии две в нощта вървят.
През тесните гърла струят
лъчите лунни с
вопъл кратък
в леса
стъ-
мен
и т.
н.
1902
~
U U
~ ~ ~
U U U U
~ ~ ~
U U U U
~ ~ ~
U U U U
~ ~ ~
U U U U
~ ~ ~
U U
~
1905
Самотна невестулка
засвири на цигулка
под ледена висулка.
Кажете, тази твар
защо тъй стори?
В нощта ми отговори
небесният стражар
със жар неповторима:
Тоз авангар-
ден звяр
го стори, за да има рима.
1905
Кроклоквавци? Семемеми!
Сейокронтро —— прафрипло:
Бифци, бафци; хулалеми:
квасти басти бо…
Лалу лалу лалу лалу ла!
Хонтраруру мироменте
цаску цес рю рю?
Ентепенте, лайоленте
клеквапуфци лю?
Лалу лалу лалу лалу ла!
Симарар кос малципемпу
силцуцанкункрей (;)!
Марйомар дос: Квемпу Лемпу
Сири Сури Сей []!
Лалу лалу лалу лалу ла!
1905
Палмстрьом, силно развълнуван,
вади носна кърпа и премига,
че на нея дъб е изрисуван,
а отдолу — дама с книга.
Палмстрьом се бои да се изсекне,
капе влагата, а той не знае
що да стори, та да му олекне —
почит към изкуството питае.
Нежно кърпата обратно свива…
Надали ще го упрекнат
хората с душа красива,
че си тръгва неизсекнат.
1906
Палмстрьом, не съвсем запазен,
спрял пред уличната гледка,
от една камионетка
е прегазен.
„Как (той бързо се надига
и решително премига)
злополуката се случи,
как тъй всичко се получи?
Следва ли да се оплача,
строго да глобят водача?
Полицейският декрет
трябва да създава ред!
Сигурно му забранява
живите да умъртвява?
— искам да си отговоря:
Право има ли шофьора?“
Омотан като тампон,
рови в пътния закон,
най-накрая той узнава:
Там кола не преминава!
Преценява с разум хладен:
Сън сънувал съм досаден.
Има ли запрет наложен,
фактът става невъзможен!
1909
Хуго фон Хофманстал (1874–1929) е австрийски поет, белетрист, есеист и драматург, роден във Виена в семейството на банкер от стар аристократичен род. Завършва елитната Академична гимназия във Виена, където изучава италиански, френски, английски, латински и гръцки. Под влиянието на Фридрих Ницше започва да публикува (под псевдоним) още шестнадесетгодишен. Запознава се с възрастния вече Хенрик Ибсен и с Герхарт Хауптман. Но най-голямо значение за духовното му развитие има срещата със Стефан Георге в 1891 г. Хофманстал следва право във Виенския университет, но скоро напуска и поема доброволна едногодишна военна служба при драгунския полк в Брюн (днес Бърно). После Хофманстал записва френска филология и завършва с докторат. Предприема пътувания до Венеция и Париж, където се запознава с Морис Метерлинк и скулптора Огюст Роден. Приятелство го свързва с Райнер Мария Рилке и композитора Рихард Щраус, с когото осъществява редица общи проекти в сътрудничество с режисьора Макс Райнхард.
Ранното творчество на Хуго фон Хофманстал, създадено в маниера на сецесионния „югендстил“, е обвеяно от тъжното очарование на френския символизъм. Поет на „уморената кръв“, той отрича натурализма и застъпва естетическите идеи на Fin-de-siècle за „чисто изкуство“. Хофманстал смята, че всеки човек, независимо от своя произход, раса и епоха, носи в себе си една първоначална, още лишена от съдба „пре-екзистенция“, която в сблъсъка с живота и в резултат на „деяния и страдания“ се превръща в осъзната „екзистенция“. Това схващане за съществуването върху тази земя позволява на поета да се приобщи към различни културни сфери — в творчеството му се долавят влияния от Еврипид, средновековната лирика на минезингерите и австрийската барокова книжовност, но също и от Шекспир, Гьоте, Стефан Георге, Райнер Мария Рилке. Въпреки това многообразие от въздействия Хофманстал рано постига свой собствен стил и индивидуален художествен изказ.
Поетическата слава на Хофманстал се гради на умението да изразява тайнствените връзки на предметите с човешката душа чрез ритмично пулсираща, неизказано музикална словесна магия. Сред по-важните му произведения личат първата му драма „Вчера“ (1891), последвана от „Смъртта на Тициан“ (1892), „Безумецът и смъртта“ (1893) и „Жена на прозореца“ (1897), а също „Избрани стихове“ (1903) и повестта „Жената без сянка“ (1919). В 1919 г. Хуго фон Хофманстал за първи път е номиниран за Нобелова награда, но и при следващите номинации не получава отличието.
Нямаш ли сили да си припомниш блаженото време?
Над долината стъмена просветваха първи звезди,
Двама потръпвахме в сенките. Ала гигантският бряст
Сякаш насън се люлееше, пръскаше тропащи капки
Долу в тревата: не беше изминал и час от дъжда!
Ала това бе за мене време безкрайно. Понеже
За преживяващия се разтваря мигът: мълчаливо
Зейват безбрежните бездни от блян между поглед и поглед:
В себе си всмуках докрай твоя двайсетгодишен живот.
— Имах го, докато брястът изцеждаше своите капки.
1891
С ухания сребристи долината
Бе пълна в здрача, тъй луна прозира
През облаците. Но не беше нощ.
С ухания сребристи в долината
Се сляха в мрака здрачните ми мисли,
Без звук в прозрачнодейното море
Потънах и живота изоставих.
Най-прелестни цветя намерих там
С пламтящотъмни чашки! Гъсталак,
През който ален блясък на топази
С лъчи нахлуваше, искреше. Всичко
Изпълнено бе с приливи дълбоки
На меланхолна музика. И знаех,
Макар да не разбирах, но го знаех:
Това смъртта е. В музика вплътена,
Копнежна и пламтящотъмна, сродна
С дълбока меланхолия.
Но странно!
Безименна носталгия без звук
В душата ми проплака за живота,
Като човек в огромен кораб, който
С гигантски пурпурни платна по залез
Сред сините води покрай града,
Край родния му град минава. Зърва
Площада с ромонящ фонтан, долавя
Ухания на люляк, и се вижда
Като детето на брега, с очи
Уплашени, облени в сълзи, гледа
В прозореца на стаята му свети —
Но корабът огромен го отнася,
Сред сините води без звук отплава
С гигантски чужди пурпурни платна.
1892
Дъха й още чувствам по страните:
Как стана тъй, че тези близки дни
Изтляха, вече няма ги следите?
Не може никой туй да разгадае,
А страшно е човек да се вини,
Че всичко се изплъзва и не трае,
Че мойто Аз, от нищо невъзпряно,
Избяга от едно дете, така е,
Подобно пес — безмълвно, нежелано.
А също: че съм жив за кой ли път
И моите предци, след век, незвано
Едно са с мене като моя плът —
Тъй сродни като собствената плът.
1894
От тъкан като тази на мечтите
Сме сътворени; будни, те не спят
Като деца, стаени под върбите,
В чиито клони златния си път
Поема бавно месецът сред мрака.
… Така и нашите мечти растат,
И в миг като дете се смее всяка —
Могъщи не по-малко в своя ход
От месеца, разбуден сред клонака.
За тях душата, е разтворен свод,
Като видения посред нощта
Те имат в нас нетленен свой живот.
В единство са — човек, предмет, мечта.
1894
Тя стискаше бокала в крехка длан
— А устните й се топяха в блян, —
Тъй леко, сигурно вървеше тя,
Че даже капчица не се разля.
Тъй лека, с мощ бе неговата длан:
Той яздеше пламтящ жребец умело
И с жест небрежен го застави смело
Да спре треперещ като закован.
Но щом от нейната гореща длан
Пое бокала лек, за миг в тъмата
Той тежък стана за една ръка,
Понеже двама тръпнеха така,
Че всяка длан протегна се без свян —
И тъмно вино плисна на земята.
1895
Някои действително загиват долу,
Дето тежките весла водата бият.
Други при кормилото живеят горе,
Виждат птичи полет, звездните простори.
Някои остават вечно с болни стави
Покрай корените на живота смътен,
Други имат тронове, за тях стъкмени,
При сибилите, великите царици,
Там присядат волно, сякаш са в дома си,
С леки размишления и леки длани.
Ала сянка от единия живот
Пада върху другия живот безшумно,
Лекотата свързана е с тежестта,
Както всичко с въздуха и със земята:
Немощта на днес забравени народи
Тайно тегне върху моите клепачи,
Как да скрия от смутената душа
Тихата погибел на звезди далечни.
Много участи край моята изникват,
Безразборно си играе с тях животът,
Моят дял е нещо повече от дните
С краткотраен пламък или крехка лира.
1895
Откриха градинарите лехите
И просяци запъплиха отвред,
С превръзки на очите и с бастуни —
Ала и с арфи, с новите цветя,
С ухания на пролетни цветя.
Прозираха безлистните дървета:
Откриваха реката и пазара,
Край езерата тичаха деца.
Той бавно крачеше посред полята,
Властта им сещаше и проумя —
Че носи сам съдбата на света.
Към чуждите деца се приближи,
Готов да се дари за нов живот
В служение пред неизвестен праг.
И вече не издигаше над всичко
Богатството на своето сърце,
Изминатия път и спомена
За нежно слети длани и души.
Уханните цветя мълвяха само
За нова красота — и въздух нов
Поемаше смирен, но без копнеж:
С едничка вече радост, че ще служи.
1896
Не бягай от едничкото си бреме!
Щом плаши те, това е твоят дял:
Животът не ни дава друг сигнал,
А хаосът изяжда твойто време.
1896
Река реве да ни удави,
Скала насреща ни се мята,
Долитат птици с мишци здрави
И ни отнасят на крилата.
Под нас земята се открива,
А плодовете на полята
В безброй води се отразяват.
Чело̀ от мрамор се извива
Край извора посред цветята,
И леки ветрове повяват.
1898
Райнер Мария Рилке (1875–1926) е роден в Прага, но е смятан за австрийски поет, понеже пише главно на немски в пределите на старата Австро-Унгарска империя. Израства в семейството на чиновник от железопътното ведомство. По желание на честолюбивата си майка години наред е възпитаван като момиче, носи женски дрехи и прически. След раздялата на родителите му, по настояване на бащата като противовес пет години прекарва във военно училище, където се чувства смазан физически и психически. Рилке следва в Търговската академия в Линц, а после записва философия, право и история на изкуството в университетите в Прага, Мюнхен и Берлин. Останалата част от живота му преминава в непрекъснати странствания из Италия, Испания, Франция, Дания, Швеция и Швейцария. Сред тях особено значение има пътуването му до Москва, където многократно се среща с Лев Толстой.
В своята младост Рилке всяка Коледа завършва по една стихосбирка — така публикува книгите „Живот и песни“ (1894), „Жертва на ларите“ (1895), „Увенчан от сънища“ (1896) и „Пред Рождество“ (1897), които в 1903 г. обединява в сборника „Първи стихотворения“. В началото на новото столетие Рилке издава стихосбирката „Книга на образите“ в четири части (1902–1906). В Париж той става секретар на скулптора Огюст Роден, който му оказва силно влияние със строгостта на формата, конкретността и експресивността на пластиките си. Във френската столица Рилке създава стихосбирката си „Часослов“ (1905), посветена на писателката Лу Андреас-Саломе, близка негова приятелка до края на живота му. Публикува и сборника „Нови стихотворения“ (1907), както и книгата „Реквием“ (1909). След тежка душевна криза, от която се избавя едва с написването на романа „Записките на Малте Лауридс Бриге“ (1910), Рилке заминава за Северна Африка, а после за две години се установява като гост на княгиня Мари фон Турн унд Таксис в старинния замък „Дуино“ на Адриатическото крайбрежие — там започва да пише прочутите си „Дуински елегии“ (1912–1922) и замисля цикъла „Сонети към Орфей“ (1923), негова поетическа изповед. Последните си години проживява в Швейцария, където приятели му предоставят една кула в така наречения „Замък Мюзо“. Там Рилке, вдъхновен от лириката на близките му Пол Валери и Андре Жид, пише стихове предимно на френски, някои издадени след смъртта му — „Les Roses“ (1927). Умира от левкемия и е погребан в двора на малка църква сред Бернските Алпи.
Поезията на Райнер Мария Рилке — от неговата първа книга „Живот и песни“, написана в маниера на сецесионния „югендстил“, до последните му предсмъртни стихове — е проникната от копнеж по съкровена човешка близост, чиято непостижимост води до все по-дълбока самота и изтънчено самовглъбяване. В духа на немския неоромантизъм Рилке създава „чисто изкуство“, отправено пряко към човека като единствена значима реалност. Определящи мотиви на творбите му е смъртта и копнежът по отвъдното. За Рилке смъртта е не гибел, а своеобразно възнесение към непознати и далечни небесни региони. Като изключителен майстор на формата Рилке си служи със свещенодействен език, достигащ до границите на възможно изразимото. Младежката му книга „Песен за любовта и смъртта на корнета Кристоф Рилке“, създадена през 1899 г. и публикувана в завършен вид в 1906 г., е преведена на български от Гео Милев. В чест на поета е учредена престижната награда за лирика „Райнер Мария Рилке“.
О, как сега душата си да спра,
та твоята да не докосва? Как
над теб да я издигна в небесата?
Бих искал да я скрия в пещера,
затулена сред местност непозната,
за да не тръпне в стихналия мрак,
когато в теб потръпва глъбината.
Но всичко ни раздвижва — теб и мен, —
и като лък, две струни хванал в плен,
извлича пак ЕДИН акорд чудесен.
Кой инструмент разпъва ни така?
И кой ли цигулар ни взе в ръка?
О, сладка песен.
1907
Най-сетне отвъд страданията, той се отърси от страшното
тяло на болките. Горе. Остави го там.
А мракът сам се боеше
и замеряше бледия
с прилепи, — привечер в тяхното пърхане
все още се люшка страхът от сблъсъка
с окаменялата мъка. Тъмен тревожен въздух
губеше смелост покрай мъртвеца; в силните
будни зверове на нощта се таеше потиснатост и неохота.
Освободеният дух навярно желаеше да пребивава
в пейзажа, бездеен. Понеже редът от мъчения
бе предостатъчен. Твърде умерен
му изглеждаше нощният бит на нещата,
и като тъжно пространство той го обвиваше около себе си.
Ала земята, изсъхнала в жажда от всичките негови рани,
ала земята сега се разтвори, от дълбината долиташе вик.
Той, познавачът на изтезанията, слушаше как
Адът вие към него, алчен да схване
съвършената му неволя: че отвъд края на тази негова
(безкрайна) мъка долавяше своята, трайно уплашена болка.
И той се хвърли, духът, с цялата тежест на
изтощението: бързо закрачи
сред удивените дебнещи погледи на тихите сенки,
вдигна очи към Адам, набързо,
забърза надолу, изчезна, просветна, угасна в глъбта
на още по-дивите бездни. Внезапно (високо-високо) над грамадата
от кипнали викове, върху дългата
кула на своята изстрадана мъка той се възправи: без дъх,
без опора, владелец на толкова болки. Мълчеше.
1913
Често се чудех на тебе, стоях на открития вчера прозорец,
стоях и пак ти се чудех. Все още новият град
изглежда ми бе забранен, а пейзажът, неукротен,
в мрака изчезваше, сякаш ме нямаше. Никакъв близък предмет
не си даваше труд да ми стане понятен. Покрай фенера
нагоре се виеше уличка: виждах, че ми е чужда.
Отсреща — някаква стая, достъпна, озарена от лампа —,
вече участвах; те го усетиха, спуснаха щори.
Стоях. И тогава проплака дете. Знаех майките
някъде там из къщите какво причиняват — познавах
в същото време на всеки плач неутешимата първопричина.
Или запяваше някакъв глас и изтръгваше далечен отломък
от моето очакване, или долу покашляше старец,
изпълнен с упрек, сякаш снагата му имаше право да бъде
по-сприхава срещу по-нежния свят. После удари някакъв час —,
но заброих твърде късно и той се отрони край мене. —
Като момче, чужденец, когато най-сетне са го допуснали,
но топката все не улавя и не умее нито една от
игрите, които другите толкова леко помежду си споделят,
стои там и гледа встрани, — сега накъде?: аз стоях, и внезапно
разбрах, че ТИ общуваш с мене, играеш си, зряла
нощ, и ти се чудех. Където църковните кули
се мръщеха, където ме заобикаляше град
с предотвратима съдба и неразличимите хълмове
лежаха насреща ми, а в близост наоколо
жадната чуждост обграждаше случайното пламване
на моите чувства —: сега, Висина,
за тебе не беше позор, че ме познаваш. Твоето дихание
струеше над мен. Твоята белязана от далечна сериозност
усмивка проникна в мен.
1914
Отдих, дори и за най-посветения,
не ни е отсъден; от вече завършени
образи духът ненадейно се хвърля
към чакащи още да бъдат завършени; едва океаните
имат присъствие във вечността. Най-неуморното тук
е падението. От обиграното чувство излязло,
то се надвесва над доловеното, и по-дълбоко.
За теб, величавия, заклинател на духове, настойчивият
образ беше самият живот; когато му даваше израз,
стихът се затваряше като съдба; та даже в най-лекия
смъртта се таеше, и ти пристъпяше в нея; обаче
богът-водач отвъд те извеждаше.
О, ти странстващ, най-странстващ дух! Как всички
живеят в топлината на твоята поема, уютно; и дълго
остават пленени в сравнения, леко общуващи. Само ти
отминаваш като луната. А долу се озарява и пак затъмнява
твоят нощен, свято потръпващ пейзаж,
който ти чувстваш все на раздяла. Никой
не го е представял по-извисено, не го е възвръщал на Цялото
по-крепък, по-невредим. Така също
през вече безчетни години ти играеше свято
с безкрайното щастие, сякаш не беше в сърцето ти,
сякаш никой не го притежаваше, а беше разпръснато в нежната
земна трева, изоставено от божествени рожби.
Ах, за което небесните жадни са, ти го изграждаш, без друго да искаш,
камък по камък: и то устоя. Но дори и да рухне,
то не би те смутило.
Защо, щом е имало този безсмъртен, все още сме
недоверчиви към Земното? Вместо от тленното
чувствата да се научат сериозно какво
да обичат, утре в пространството?
1914
Запокитен върху зъберите на сърцето. Виж там, колко малко,
виж: последното градче на думите, и по-нагоре,
но също колко малък, още един, последен
селски двор на чувството. Познаваш ли го?
Запокитен върху зъберите на сърцето. Камънак
под дланите. Навярно тук вирее нещо; от безмълвна урва
разцъфва с песен един незнаещ бурен.
Но знаещият? Ах, който почваше да знае
и сега мълчи, запокитен върху зъберите на сърцето.
Там навярно, с непокътнато съзнание,
нещо обикаля, някакъв недостижим планински звяр,
снове и пребивава. А голямата неуязвима птица
кръжи около отказа открит на върховете. — Но
уязвимият, тук върху зъберите на сърцето…
1914
Музика: дихание на статуите. Може би:
Мълчание на образите. Ти, език, където езикът
свършва. Ти, време,
изправено отвесно по посока на умиращи сърца.
Чувства към кого? О, ти, превръщане
на чувствата в какво? —: в усетен от слуха пейзаж.
Ти, чужденката: музика. Надраснало ни
пространство на сърцето. Най-съкровеното наше,
което надхвърля ни и ни изтласква, —
свята разлъка:
понеже същността ни обгражда
като най-обиграна далечност, различна
страна на въздуха:
чист,
безкраен, вече
необитаем.
1918
Как извисен стои пред мрачината
в дъждовна вечер, чист и млад;
разперил клонки като дар в тъмата,
но и затворен като розов цвят;
с назрели пъпки, тук-таме разкрити,
покарали свободно и без ред:
една над друга вихрено извити,
възбудено напиращи отвред,
говори той на странника, преминал
оттам по пътя, в мисли углъбен:
О, виж ме как стоя, в покой застинал,
без дом, ала от всичко утолен.
1924
Роза, о, чисто противоречие, радост
ничий сън да не бъдеш
под толкова много
клепачи.
1925
Ернст Щадлер (1883–1914) е немски поет, критик, есеист и преводач, роден в Колмар, Елзас, на границата между Германия и Франция. Щадлер израства в семейството на прокурор и настоятел на университета в Щрасбург (днес Страсбург). Следва германистика, романистика и сравнително езикознание в университетите на Щрасбург и Мюнхен.
Съвсем млад Щадлер публикува стихове и критически статии върху съвременната му немска литература — главно в експресионистичното списание „Ди Акцион“. Влияние му оказват Фридрих Ницше, Рихард Демел, Детлев фон Лилиенкрон и Арно Холц. След доброволна едногодишна военна служба в Елзаската полева артилерия в Щрасбург Щадлер подхваща академично поприще. През 1906 г. прави докторат върху „Парцифал“ на Волфрам фон Ешенбах и получава стипендия от Оксфордския университет, където подготвя хабилитационен труд върху „Виланд и неговите преводи на Шекспир“ (1910). Поетът получава покана и става доцент, а скоро след това и професор по германистика в Свободния университет в Брюксел. Предложената му професура в Торонто, Канада е осуетена от избухването на Първата световна война. Преди да бъде мобилизиран, Щадлер успява да изнесе две лекции в Щрасбург, където се сближава с философа и социолога Георг Зимел. Поетът намира смъртта си като артилерийски офицер още в първите дни на сраженията в Белгия.
Ранните неоромантически творби на Ернст Щадлер, събрани в книгата му „Прелюдии“ (1904), възникват като отзвук на естетическите светове на Стефан Георге и Хуго фон Хофманстал, но също и под влиянието на Уолт Уитман и на френските символисти. Постепенно поезията на Щадлер се изпълва със социален патос и жизнеутвърждаване в стремежа му към духовно обновление на модерния човек и културно сътрудничество между европейските народи — особено между Германия и Франция. Най-значимата стихосбирка на Ернст Щадлер носи заглавието „Бунт“ (1914) в стила на ранния експресионизъм, чиито изявени представители наред с него стават Георг Хайм и Георг Тракл. „Аз съм само пламък, жажда и вик, и пожар…“ изрича Щадлер в характерния за него дълъг поетичен слог.
Над градската улица тежко се спуща вечерният здрач,
Над сивите циглени покриви, стройните кули,
Над прах, мръсотия, наслади, страдания, градски лъжи —
Спуща се с царствена неумолимост.
Подобно на скални отломки тъмнеят грамадите-облаци,
Надвиснали, каменни… Бавно се носи във въздуха
Безумно упорство, узрява внезапният бунт —
Далече на запад издъхва денят.
През есенноцветните кестени стене среднощната буря,
Сякаш във миг светове се разбуждат за бдение
И за последна, решителна кървава битка.
Упорство в сърцата и диви мечти за борба, за неволя и бурна победа.
Аз се притискам в желязната клетка на своя балкон и съзирам
Как хиляди пламъци блясват и как заискряват червени бради,
Виждам ранения колос отново да сграбчва горяща хоругва.
Отново отеква старинният, див героичен напев
В трептящи акорди —
Срива се
Тътне
Глухо —
Далеч…
По тъмната улица дрънкат файтони. И музика. Пеят бойци-запасняци.
Внезапно и аз се възнасям —
Над кули и покриви тропа нощта.
1902
Фонтаните шумят като насън,
Звънтят далеч вечерните камбани
И глъхнат меко в здрача· който в миг
Разнася лъх от нощните градини·
Където скитам. Там се извисява·
Сред кули от мъждива светлина·
От срутени грамади засводена·
На сетно странстване могила сетна:
Потокът чер на златно-тъмен дрейф.
Студените железни стъпала
Ме водят в долината· от която
Не се завръща никой. Тук ме скрива
Страна без цветове сред сини сенки·
Бленуван прилив!
Вече ме докосва
Настръхнал тежкият ти полъх. Вече
Слепи ме блясък като от икона
Сред буреносен облак. Вече мътно
Е злото огледало на живота·
Погасващ сън помежду ден и мрак.
1904
Отново трябва да почувстваш, че те сграбчват всички здрави, млади сили,
Че нищо не застива, че край теб кръжи небесно злато и звездите пламенеят,
Че слънцето и вечерта се спущат, а ветрове над сини морски степи веят,
На щурм през облаци раздрани трябва да проникнеш в небесата светлокрили.
Нима си смятал, че пристанищните нежни светлини ще приласкаят твоите платна,
Набъбнали като моминска гръд, напираща необуздано под копринени брокати?
Чуй вече, в тъмнината, призрачен любовен глас — тече и ромоли кръвта ти —
А ти желаеше без мощ ръце да скръстиш, да се предадеш смирено без вина?
Почувствай: светлината и дъждът на твоя блян са се стопили,
Светът се е пропукал, бездната те мами, но пламти лазурната небесна твърд,
Започва бурята, сърцето ти запраща в пагубни обятия със сетни сили,
Догдето то напълно рухне с вик на сладост, щастие и смърт.
1914
През тези нощи зъзне мойта кръв за твойта плът, любима.
О, жаждата ми е като тъмнееща вода, заприщена от шлюзи,
Натрупана сред обедната тишина, сковано дебнеща,
Ламтяща да изригне. Лятна буря,
Която трудно сдържа заредените в засада облаци. Кога ще дойдеш, мълния,
Та бурята да разразиш, тежаща от наслада, мост,
Далеч от язовете да разтвориш тръпнещи бедра?
Желая да те донеса при себе си в леглото като снопче млади детелини
От рохкава земя. Ще бъда градинарят, който
Най-нежно ще те засади в лехата. Облак, който
Ще те полива, въздух, който ще те обкръжава.
В пръстта ти искам да заровя полудялата си жар и,
С копнеж разцъфнал, над плътта ти да възкръсна.
1914
Вратите на небето са отворени за мрака,
Безшумно се излива той, като в бездънен кратер
Страната смачква. Сенките напират като вятър
От рохкавите, с нощ налети, пори на земята.
Тополите, едва докоснати от слънце в зрака,
Напомнят черни кръстове, побити сред полето.
Нивята се простират сиви — грозни, страховити.
Нощта струи от облачните ями, над гората
Повяват вече хладни вихри, в сумрака превити,
Зелени върбалаци, в тях издъхва, хъхри, ето,
Оцъкля се последният светлик.
1914
Розите в градината цъфтят за втори път. Набъбват всеки ден към слънцето
На едри пъпки. Но я няма разточителната нежност,
С която първият цъфтеж се люшкаше сред блясъка на бял и ален звезден огън.
Изскачат днес по-алчно, сякаш кръв изтича от раздрани вени,
Над ревностно набъбналата плът на късните листа.
Дивото цъфтене е като предсмъртно хъхрене,
Което отминаващото лято хвърля сред несигурната светлина на есента.
1914
Прегръдките ти като буря
Ни люшкат над световни бездни,
Прегръдките ти като див уханен дъжд
Поят кръвта с мечта и лудост.
Но после идва ден. Натегнали от нощ, очите се разтварят,
Сломен от златно разорение и смърт,
През реки от тъмна кръв, подобно отлив, шумно се завръщам,
Чувствам пронизително злочестие,
Долавям ударите на сърцето ти как тупат върху моето сърце
И все пак знам: че си съвсем недостижима и далечна.
Чувствам: че над пламъците на насладата, която разразихме,
Повява скръб,
До вас по-близо! Небеса, които от безмълвното ми
Всекидневно упование изтръгват твоя лик,
Чуждеещ, в него ти се скриваш, в него твойта пламенност,
Напяваща любовни шепотни литания, ще коленичи,
Сърдечна кръв, която капе, разпилени думи,
Поглаждане на парещо чело, събрани пръсти,
Нежно разтопени погледи, които никога не съм познавал —
Безкрайност се простира като тайнствено
Дълбока, тънеща сред здрач земя,
Градини, сраснали се, цъфнали в светлика на деня,
Обграждат твоята душа —
Зная: че ти трябва да преминеш
През стотици мостове, през дълги заградени пътища,
Назад,
Обратно в твоята момичешка земя,
Че трябва да ми подадеш ръка
И цялото безмерно разстояние
Да пребродиш с мен,
Догдето спомени, наслади и страдания те изоставят,
И сред утринно раззеленените бразди
Застанем пред дола на новото начало…
Но ти отвръщаш поглед. Сепваш се и тръпнеш.
Усмихваш се. И твойте устни,
Крила на диви лебеди, се спускат към устата ми,
Като че искат да не се събудят
От пиянство до несвяст.
1914
Бертолд Фиртел (1885–1953) е австрийски поет, новелист, есеист и режисьор, роден във Виена в семейството на търговец-евреин. Следва история и философия в родния си град. Публикува стихове и художествена критика в големите литературни списания „Симплицисимус“ и „Ди Факел“ на Карл Краус, с когото го свърза близко приятелство. В 1911 г. Фиртел става съосновател, режисьор и драматург на виенския театър „Фолксбюне“. След Първата световна война работи като постановчик в Дрезден, Берлин и Дюселдорф, наред с това публикува театрална критика и фейлетони. В края на двадесетте години Фиртел заминава за Холивуд, където намира поприще като сценарист и кинорежисьор. Осъществява лични контакти с много литературни и филмови знаменитости като Чарли Чаплин, Грета Гарбо, Ъптон Синклер, Дороти Томпсън и Синклер Луис.
В 1932 г. Фиртел се завръща в Австрия, но след като там се установява националсоциалистическа власт, емигрира в Париж, а след това в Англия и САЩ — в Ню Йорк той поставя драмата на Бертолт Брехт „Страх и мизерия в Третия райх“. През 1938 г. Бертолт Фиртел заедно с Йоханес Р. Бехер, Алберт Айнщайн, Лион Фойхтвангер, Оскар Кокошка, Хайнрих Ман и Стефан Цвайг е в президиума на основания в Лондон „Свободен немски културен съюз“. В 1942 г. Фиртел получава американско гражданство, но след края на Втората световна война се завръща в Европа и прави постановки за „Дойчес театър“ в Берлин и Брехтовия „Берлинер ансамбъл“, както и за Залцбургските театрални празненства.
Ранните стихове на Бертолд Фиртел, събрана в книгата „Следа“ (1913), както и следващите му поетически творби, са пропити от религиозност, еротика и нестихващ протест срещу буржоазните порядки. По време на емиграцията си поетът публикува антифашистките стихосбирки „Не бой се!“ (1941) и „Биография“ (1946), с които се опитва да допринесе за „хуманизирането на света“. Посмъртно излизат книгите му „Поезия и документи“ (1956) и „Събрани стихотворения“ (1981).
Нещастието ни венча,
То своя благослов ни даде.
Вървяхме, сплетени в една душа,
По път, обстрелван от снаряди.
Ти дрипаво платно разви
Там, дето любовта ни свари.
Под него в мрака криехме глави
От смрад на кръв и на пожари.
Така, побягнали в нощта,
Дарихме си за миг наслада.
Целувката ни плаха сред прахта
За мъката ни бе награда.
1946
Аз нямам власт, о, не —
Ала все още мога да те нараня.
Живея в неприятелска страна
И дъвча хляб по милост,
Стаята ми гледа безнадеждно към морето —
Ала все още мога да те нараня.
Принадлежа на два народа,
И двата ги загубих.
Единият е беззащитен, като мене.
Другият ще стане скоро беззащитен, като мене —
Ала все още мога да те нараня.
1946
Аз също
В тъмните бездни на душата,
От блуждаещите огньове на мечтите подмамен,
Някога намерих спасение в бягството:
Дали пък оттатък не е мойта родина?
Но се завърнах.
Защото зад мен се развихряше пъкълът.
Човешки факли ми осветиха обратния път:
Където крещеше гладът,
Там бе родината.
Където растяха планините от трупове,
Там бе родината.
Където всяко лице бе омърсено с омраза,
Там бе родината.
Където изобщо нямаше вече родина,
А само пожарища и съсипни,
Там бе родината.
Върху пепелищата, където стърчаха бесилките,
Там бе родината.
Където бягаха, където се съпротивляваха,
Там бе родината.
Първо порасна страхът, после порасна съпротивата,
Но там бе родината.
Където все още владее потоп,
Където едва след години пак ще поникне трева,
Където един ден стадата овце ще се съберат,
За да гласуват в Съвета на животните,
Там ще бъде родината!
По-прост живот ще водя тогава,
Защото едва сега зная
Как да бъда щастлив.
1946
За правда, казват, са загинали мнозина.
Отбележете си: за правда са умрели.
Не го забравяйте! Година след година —
Че иначе неправдата и вас ще смели.
Кръвта си, казват, дали са за свободата —
Разменна сделка — в нея те не оцеляха.
А вие, оцелелите, мислете си в сърцата:
За свободата с чест кръвта си те проляха.
За бъдещето своя днешен ден са дали —
И вече няма жив, когото да посоча.
Четете тези редове като скрижали —
За настоящето ви трябва тази плоча.
1946
Хуго Бал (1886–1927) е немски поет, белетрист, драматург, есеист, режисьор и преводач, роден в Пирмасенс, на границата с Франция, и израснал в строго католическо семейство. Следва германистика, история и философия в Мюнхен и Хайделберг, където слуша лекции върху Рихард Вагнер, Артур Шопенхауер и Фридрих Ницше. Не завършва дисертацията си върху Ницше и след разрив със семейството си заминава за Берлин, където се записва в театралната школа на Макс Райнхард. Работи като драматург в Плауен и Мюнхен и сътрудничи на литературни издания.
В 1913 г. Хуго Бал публикува своите „Афоризми“ в списание „Югенд“ и първите си експресионистични стихотворения в списанията „Ди Акцион“ и „Ди нойе кунст“. Заедно с Василий Кандински възнамерява да издаде алманах „Новият театър“ като допълнение към сборника „Синият ездач“, но начинанието се осуетява поради избухването на Първата световна война. Хуго Бал се записва доброволец, но е освидетелстван като негоден за военна служба. В 1915 г. емигрира в Цюрих и изкарва прехраната си като пианист и автор на текстове във вариете „Фламинго“, с което обикаля Швейцария.
Заедно с Ханс Арп, Рихард Хюлзенбек, Тристан Цара и Марсел Янко поетът основава през 1916 г. в Цюрих прочутото „Кабаре Волтер“, което става люлка на дадаизма. Това художествено движение възниква като протест срещу войната, институционализирането на културата, целесъобразността на изкуството и перфекционизмът на техниката. Като предпочитани изразни форми поетите-дадаисти използват колажи и произволно свързани поредици от думи и срички. На първата дадаистична вечер Хуго Бал прочита манифест, в който казва: „Ще чета стихове, чиято главна цел е отказът от езика“. Тогава са създадени и неговите „звукови поеми“ (Lautgedichte), „стихове без думи“, с идеята, че звукът е по-искрен от словото. Образец за цюрихските дадаисти стават гротескните „Песни под бесилото“ (1905) на Кристиан Моргенщерн.
След края на войната Хуго Бал се посвещава на католицизма, изучава старите мистици и се занимава с екзорсизъм като форма на раннохристиянска психотерапия. Изнася лекции в Германия и Швейцария и издава автобиографичната си книга с афоризми „Бягство от времето“ (1927). В Тесин завързва тясно приятелство с писателя Херман Хесе, за когото в 1927 г. написва проникновеното биографично есе „Херман Хесе. Живот и творчество“. Бал умира край Лугано от рак на стомаха. През 1990 г. родният град на поета Пирмасенс учредява в негова чест литературната награда „Хуго Бал“.
Така си мрем, така си мрем.
Умираме си ден след ден,
Та тъй приятно е да мрем.
Още по зори насън,
По обед вече сме на път.
А вечер гроб ни е домът.
Битката е наш бардак.
Слънцето ни плува в кръв.
Смъртта е знаме и девиз.
Оставяме жена, деца —
Какво ни бъркат те?
Когато всички все на нас
Разчитате.
Така мъртвим, така мъртвим.
Убиваме си ден след ден
Другарите в мъртвешки танц.
Братко, застани пред мен,
Братко, мъжка гръд да подадеш,
Братко, днес ще паднеш и умреш.
Не мърморим, не говорим,
Мълчим си ден след ден,
Дордето хвърлим топа.
Хлябът ни е сух,
Одърът ни е убог.
Кървав и окалян е добрият Бог.
Благодарим, благодарим
На кайзера за милостта,
Че сме избрани за смъртта.
Спи сладко, спи спокоен сън,
Дордето те разбуди крадешката
Трупът ни клет, изникнал под тревата.
1916
На черносвъсената райска порта
Стои блестящата луна
И пази божия покой.
Изникват страшни облаци.
Седефени и люспести. Оглеждат
Глупаво пазача и се вмъкват
Вероломно покрай него.
Долу на земята хората заспиват
В тъмни хижи, а владетелката Нощ преследва
Със сребърни стрели невидим дивеч.
1916
Сънят, сънят ни е докрай погинал,
На трона е окото Божие, клепачът му е було от червена свила.
Преследванията на мандарините не ни тревожат вече.
Магаре и теленце си живеят при нозете ни в леглото
И весело бърборят като да е Коледа във Витлеем.
Граф фон Агац язди ленения си чаршаф: о, Греко!
Розово крило на ангел е провиснало от облак.
Със зеления си петльов гребен ти играеш в кабарета.
Детският ти лоб е незлобив към мене.
Ти си кърпичка от пурпур.
Ореол от млади лъвове се вие над чело̀то ти.
Устните ти гребни колела са на живота.
Духовете от Messe Rouge[4] се хранят от дланта ти.
Бубу от Монпарнас, Исус от Назарет
Са смаяни от купищата знамена на твоето усърдие.
1916
О, Мариета-Крипистика!
Престолно канапе в сарая на Севиля!
Ти по̀ си ценна от ликуващата
паплач на тирантите,
чиито хоботи
имат навика
да душат
по корема ти.
1916
бфир бфир
онгог
рор ссс
думпа
фейф дири
ху габа
раур
сс
1916
брулба дори даула дала
зула лори вауга мала
лори дама фузмалу
Даше маме цаме рила
шурше зага мол васвила
зури пауге фацмалу
Доли гамба бокамуфти
забел ице спогагуфти
палацума поля геи
мула дампе дори вила
алес вирдс шави дрестила
офи лима доцапау
позадау
1916
йолифанто бамбла о фали бамбла
гросига м’пфа хабла хорем
егига горамен
хиго блоико русула хую
холака холала
анлого бунг
благо бунг
благо бунг
босо фатака
ю юю ю
шампа вула вуса олобо
хей тата горем
ешиге цунбада
вулубу субуду улуву субуду
тумба ба — умф
кузагаума
ба — умф
1916
гаджи бери бимба гландриди лаула лони кадори
гаджама грама берида бимбала гландри галасаса лаулиталомини
гаджи бери бин бласа гласала лаула лони кадорсу засала бим
гаджама туфм и зимзала бинбан глигла воволимаи бин бери бан
о каталоминаи риноцеросола хопзамен лаулиталомини хоооо
гаджама риноцеросола хопзамен
блуку терулала блаулала лоооо
цимцим урулала цимцим урулала цимцим цанцибар цимцала цам
елифантолим брусала болумен брусала болумен тромтата
вело да банг банд афало пурцамаи афало пурцамаи ленгадо тор
гаджама бимбало гландриди гласала цингтата примпало йогрйогйойойойо
виола лаксато виола цимбрабим виола ули палуджи малооо
туфм им цимбрабим неграмаи бумбало неграмаи бумбало туфм и цим
гаджама бимбала оо бери гаджама гага ди гаджама афало пинкс
гага ди блинг блонг
гага блунг
1916
еломен еломен лефиталоминал
волминускало
баумбала бунга
акикам гластула файрофим флинзи
еломинускула плуплубаш
ралалалаио
ендремин саксаса флумен флоболала
фелобаш фаляда фолиди
флумбаш
керобададрада
граглуда глиглода глодаш
глугламен глоглада глерода гландриди
еломен еломен лефиталоминал
волминускало
баумбала бунга
акикам гластала файрофим блисти
еломинускула плуплуш
ралабатаио
1916
баубо сбуги нинга глофа
зиви фафа
сбуги фафа
олофа фафамо
фауфо халя фини
зирги нинга баня сбуги
халя ханя голя бидим
ма ма
пиаупа
мяма
павапа баунго сбуги
нинга
глофалор
1916
тресли бесли небоген лайла
флуш ката
балубаш
цак хити цоп
цак хити цоп
хити бецли бецли
пруш ката
балубаш
фаш кити бим
цити китилаби билаби билаби
цико ди цакобам
фиш кити биш
бумбало бумбало бумбало бамбо
цити китилаби
цак хити цоп
тресли бесли небоген грюгрю
блаулала виолабимини биш
виолабимини бимини бимини
фуш ката
балубаш
цик хити цоп
1916
омбула
таке
битдли
золункола
табла токта токта такабла
така так
Бабула м’балам
так тру — ю
во — ум
биба бимбел
о кла о аув
кла о аува
ла — аума
о кла о ю
ла о аума
клинга — о — е — аува
оме о-аува
клинга инга М ао — Аува
омба дий омуф помо — аува
тру — ю
тро-у-ю-о-а-о-ю
мо-аува
гомум гума цангага гаго благага
сцагаглуги м ба-о-аума
сцага сцаго
сцага ла м’блама
бшиги бшиго
бшиги бшиги
бшиго бшиго
гого гого
огого
а — о — аума
1916
Готфрид Бен (1886–1956) е немски поет, новелист, есеист и драматург, роден в Мансфелд в семейството на протестантски пастор. Израства в селски условия заедно с шест братя и сестри. По желание на баща си следва теология и философия в Марбург и Берлин, но после завършва медицина и малко преди избухването на Първата световна война пътува до Съединените щати като корабен лекар. След това е частен лекар в Берлин, където се свързва с кръга на експресионистите и сътрудничи на списанията „Ди Акцион“ и „Дер Щурм“.
Готфрид Бен публикува първата си книга „Морга и други стихове“ (1912), в която провокативно отрича поетическия „краснопис“ на символистите. Издава и посветената на поетесата Елзе Ласкер-Шюлер стихосбирка „Синове“ (1913). По време на войната Бен публикува книгата с омерзени от кръвопролитията стихове „Плът“ (1917), а след това работи като лекар по кожни и венерически болести в Берлин и издава стихосбирките „Упойка“ (1925) и „Раздвоение“ (1925). По творбата му „Безспирното“ Паул Хиндемит композира оратория (1931).
В 1932 г. Готфрид Бен става член на Пруската академия на изкуствата. Поетът приветства настъплението на националсоциализма в Германия с вярата, че „народностното обновление“ и един исторически нов човешки тип ще сложат край на буржоазното декадентство. Своите възгледи Бен излага в силно оспорваната реч по радиото „Новата държава и интелектуалците“ (1933). Само една година по-късно той се отрича от тази позиция и изпада в дълбока изолация. Гьобелсовата пропаганда го обявява за „изроден поет“. Бен е изключен от лекарския съюз, а в 1938 г. и от Имперската писателска камара, като творчеството му е официално забранено. Успява да издаде нелегално „Двадесет и две стихотворения 1936-1943“ (1943).
Едва след края на Втората световна война Готфрид Бен може отново да публикува — издава в Швейцария „Статични стихове“ (1948), а също „Фрагменти“ (1951), но е подложен на остри критики заради политическото си минало. Въпреки всичко през петдесетте години творчеството му достига световна слава и Бен е удостоен с високото литературно отличие „Георг Бюхнер“ (1951). Тогава излизат и книгите му „Дестилации“ (1953) и „Aprèslude“ [Постлюдия] (1955), които затвърждават името му на патриарх на модерната немска поезия.
Един удавен разносвач на бира бе проснат върху плота.
Някой беше втъкнал между зъбите му
тъмно-светла лилава астра.
Когато откъм гърдите
под кожата
с дълъг скалпел
изрязвах езика и гръкляна,
навярно съм я бутнал, понеже тя се плъзна
сред лежащия наблизо мозък.
В гръдния му кош я пъхнах
между талаша,
когато го зашиваха.
Напий се до насита в своята ваза!
Почивай в мир,
малка астра!
1912
Устата на едно момиче, което дълго бе лежало сред тръстиките,
изглеждаше така нагризана.
Когато отвориха гърдите й, хранопроводът беше тъй надупчен.
Най-сетне в едно укритие под диафрагмата
намериха гнездо на млади плъхове.
Една сестричка беше мъртва.
Другите живееха от черен дроб и бъбреци,
пиеха изстиналата кръв и тук
прекарваха красива младост.
Ала красиво и внезапно настъпи и смъртта им:
Хвърлиха ги всички във водата.
Ах, как пищяха малките муцунки!
1912
Самотният кътник на една проститутка,
умряла безименна,
имаше златна пломба.
Останалите като в таен сговор
се бяха разотишли.
Гробарят го изби,
заложи го и после отиде да танцува.
Понеже, каза той,
само пръст ще се превърне в пръст.[5]
1912
Езеро, отровено от сивата
разлята кръв на есента,
ме разболяваше.
Брегът, безрадостен и скрит под шума,
изтерзан приемаше като надгробна пръст
следите ми.
После се яви в градината една леха:
с цъфтежа си погълна цялата несрета,
езерото, облаците, бурята над парка
и крещеше: Аз съм неунищожима!
Аз опърлям ледената мутра на смъртта.
Щом всичко алено, горещо, пламенно
развратничи от моите бедра!
Помози Бог!
1913
Европа, тоз сопол
от носа на гимназист —
хайде да вървим в Аляска.
Син на морето, рожба на тайгата,
всичко ражда от корема си,
яде тюлени, бие мечки,
и на женските понякога завира нещо:
истинският мъж.
1913
Понесъл съм те като рана
на чѐлото си, тя не се затваря.
Не винаги боли. И не прегаря
сърцето от това до смърт.
Ала понякога внезапно ослепявам и усещам
кръв в гръкляна.
1913
Не много словоохотлив,
идеите не бяха силата му,
покрай него всички имаха идеи,
щом Дьолакроа развиваше теории,
той ставаше напрегнат, сам
не можеше да обясни ноктюрните.
Слаб любовник;
привидение в Ноан,
където децата на Жорж Санд
не приемаха от него
наставления.
Гръдоболен в тази форма
с кръвоизливи и сраствания,
която се протака дълго;
спокойна смърт
за разлика от друга
с болезнен пароксизъм
или от залп на карабини:
Преместиха рояла (Erard) до вратата
и Делфина Потоцка
изпя в последния му час
песента за теменужката.
В Англия замина с три рояла:
Pleyel, Erard и Broadwood,
Свиреше за двадесет гвинеи вечер
четвърт час
у Ротшилд, Уелингтън, в Страфорд Хаус
и пред многобройни жартиери;
потъмнял от немощ и от приближаващата смърт,
се връщаше
на Скуер д’Орлийнс.
След това изгаря своите скици,
ръкописи,
никакви остатъци, фрагменти и бележки,
тези издайнически улики —
накрая каза:
„Моите опити са съвършени с оглед на това,
което съм можел да постигна.“
Всеки пръст трябваше да свири
със сила, съответна на природата му,
четвъртият е най-слаб
(със средния в сиамска връзка).
Щом започваше, поставяше ги
на e, fis, gis, h, c.
Който някога е слушал
определени негови прелюдии,
било във вила или
високо в планината,
или от вратите на тераса,
например в санаториум,
ще го забрави трудно.
Не е композирал опера,
нито симфония,
само тези трагически прогресии
с артистична убеденост
и малка длан.
1943
Дълбочината на мъдреца е в
безразличието му към развитието,
деца и внуци
не го тревожат,
не проникват в него.
Да следваш направления,
да действаш,
да пристигаш и да заминаваш
е белег на един свят,
който не вижда ясно.
Пред прозореца ми
— мъдрецът казва —
се простира долина,
в нея се събират сенките,
две тополи очертават път,
ти знаеш — закъде.
Перспективизъм
е друга дума за статичността му:
Да полагаш линии,
да ги продължаваш,
по закона на филизите —
филизи да пораждаш —,
също ята, врани,
да ги разпръсваш в зимно зарево на ранни небеса,
да ги оставяш после да потънат —
ти знаеш — за кого.
1943
Всички имат небесата, любовта и гроба,
няма да се занимаваме с това,
за него е говорено и мислено в културните среди.
Новото сега обаче е въпросът за изграждане на фразата
и той е неотложен:
Защо ли нещо изразяваме?
Защо римуваме или рисуваме момиче
направо или като огледално отражение,
или скицираме на къс необработена хартия
безброй растения, корони на дървета, зидове,
последните като охранени гъсеници с глави на костенурки,
проточващи се необикновено ниски
в определен порядък?
Внушително и безответно!
Мотивът не е хонорарът,
мнозина от това гладуват. Не,
има някакъв импулс в ръката,
управляван отдалеч, нагласа в мозъка,
навярно закъснял Спасител или звяр-тотем,
формален приапизъм в ущърб на съдържанието,
това ще отшуми,
но днес основното е
изграждане на фразата.
„Малцината, които от това разбират“ — (Гьоте)[6] —
всъщност от какво?
Допускам: от изграждане на фразата.
1950
Разрушения —
ала където няма повече за разрушаване,
дори развалините остаряват
с жиловляк и цикория
върху едва загатнат хумус,
сгърчен в буца пръст —
Разрушения —
това все пак подсказва: тук е имало
обем, строеж, сцепление —
о, красива дума,
пълна с отзвук
от изобилие
и родни широти —
Разрушения —
о, сива съселова дума
с облаци, градушки, притъмнен листак,
задълго съхранена —
където трябваше да има лято
с плодови напитки,
изпотени чаши с лед
и Partys[7] в светли нощи на брега.
1950
Фрагменти,
душевни храчки,
кървави съсиреци на двадесети век —
Белези — разстроен кръговрат на ранното Творение,
исторически религии от пет столетия разбити,
науката: пукнатѝни в Партенона,
Планк с квантовата си теория се върна
при Кеплер и Киркегор, отново омрачен —
но имало е вечери, протичащи сред багрите
на Всеотеца, ведри, озаряващи далеч,
неоспорими в своето безмълвие
на струяща синева,
багра на интровертираните,
когато си събираш
дланите, опрени на коляното,
по селски, простичко
отдаден на кротко питие
под хармониките на ратаите —
и други,
подгонени от чревни сплитания,
разпъващи подувания,
сгъстявания на стила
или ловувания за любов.
Кризи в изразяването и еротични пристъпи:
това е днешният човек,
отвътре кухота,
континуитетът на личността
се съхранява от костюмите,
които при добра материя траят десетилетие.
Останалото са фрагменти,
полузвуци,
откъслечни мелодии от съседски къщи,
негърски спиричуъли
или Аве Марии.
1951
Онзи господин оттатък си поръчва втора бира,
това ми е приятно, така не се налага да се укорявам,
че между другото и аз гаврътвам по една.
Човек веднага смята, че е болен,
в един американски вестник даже четох,
че една цигара съкращавала живота с тридесет и шест минути,
в това не вярвам, сигурно зад тази статия стои
концернът „Кока-кола“ или някоя компания за дъвка.
Живот нормален и нормална смърт,
това не значи нищо. И нормалният живот
докарва смъртоносна болест. Въобще смъртта ни
няма нищо общо със здраве или болест,
тя просто ги използва за целта си.
Как разбирате това: Смъртта ни няма нищо общо с болест?
Разбирам го така: Мнозина заболяват, ала не умират,
значи има тук и нещо друго,
фрагмент проблематичност,
факторът несигурност,
тя не е тъй ясно очертана,
и косата не размахва,
наблюдава, гледа иззад ъгъла, дори се сдържа
и е музикална с друга, собствена мелодия.
1951
Рози, господ знае откъде така красиви,
в зелени небеса градът
привечер,
в отминаването на годините!
С какъв копнеж си спомням времето,
когато една марка и тридесет ми бяха жизнено необходими,
да, притиснат от неволята, ги преброявах,
с тях трябваше да преживявам дните си,
какво говоря дни: седмици на хляб и сливово пюре
от пръстени гърнета,
донесени от родното ми село,
още озарени от домашната оскъдица,
как жално беше всичко, как красиво и трептящо!
Какво е блясъкът на европейските авгури,
на прославените имена,
на Pour le mérite[8],
които гледат себе си и продължават да творят,
ах, само отминаващото е красиво,
припомняйки си бедността,
а също застоялото, което не усещаш,
хлипаш и се регистрираш като безработен,
чудесен беше този Хадес,
който застоялото приема
като авгурите —
никой да не плаче,
никой да не казва: аз, тъй сам.
1952
Да не знаеш английски
и да чуеш за добър английски криминален роман,
непреведен на немски.
При жега да видиш бира,
която не си в състояние да платиш.
Да имаш нова мисъл,
която не можеш да развиеш в стих на Хьолдерлин,
както правят професорите.
Нощем на път да чуеш плясък на вълни
и да си кажеш, че те винаги правят така.
Много лошо: да те поканят на гости,
когато вкъщи е по-тихо,
кафето по-добро
и не е нужно да разговаряш.
Но най-лошо:
да умреш не през лятото,
когато всичко е светло
и пръстта е лека за лопатите.
1952
Срещал съм хора, които,
попиташ ли ги за името,
плахо — сякаш не могат да си позволят
да имат название —
„Госпожица Кристиан“, отговарят и сетне:
„като малкото име“, искат да ти облекчат разбирането,
никакво трудно име като „Попиол“ или „Бабендерерде“ —
„като малкото име“ — моля, не натоварвайте паметта си!
Срещал съм хора, които
са израсли в една стая с родители и четирима братя,
нощем, заболи пръсти в ушите,
са учили край кухненската печка,
издигнали се, външно красиви и ladylike[9] като графини —
а вътрешно нежни и отзивчиви като Навзикая,
и носят чисти чела на ангели.
Често съм се питал и не съм намерил отговор,
откъде иде нежността и добротата,
и до днеска не зная, но трябва вече да тръгвам.
1955
Георг Хайм (1887–1912) е немски поет и белетрист, роден в Хиршберг, Силезия в семейството на юрист, страдащ от чести пристъпи на меланхолия. По настояване на религиозния си баща следва право във Вюрцбург, Берлин и Йена и започва работа като стажант в съда. В Берлин се сближава с експресионистичния „Нов клуб“ и започва да изучава синология в семинар по ориенталистика. Тогава създава емблематичните си стихотворения „Богът на града“ (1910) и „Войната“ (1911) и публикува единствената си издадена приживе стихосбирка „Вечният ден“ (1911). При пързаляне върху леда на река Хафел при Шваненвердер прави опит да спаси свой потънал приятел-поет и сам се удавя.
Георг Хайм, наред с Ернст Щадлер и Георг Тракл, е сред най-ярките поети на ранния експресионизъм. Неговата изградена с богата метафорика поезия е школувана от образците на Хьолдерлин, Вийон, Бодлер, Рембо, Верлен и Верхарен. Георг Хайм е изпълнен с отвращение от неоромантическия култ към красотата, псевдогероизма и шовинизма, характерни за Вилхелминската епоха. Стиховете му, обладани от униние и предчувствия за смъртта, възпяват „демона“ на големия град в неговата многоликост като символ на опустошението и покрусата на модерния човек, прогонен и изоставен от природния живот. Поетът предусеща задаващата се Първа световна война, предвещаваща непреодолим хаос и всеобща гибел.
Посмъртно излизат стихосбирките на Георг Хайм „Umbra Vitae“ [Сянката на живота] (1912) и „Маратон“ (1914). Неголямото му по обем творчество оказва мощно влияние върху редица немски поети като Готфрид Бен, Йоханес Р. Бехер, Бертолт Брехт, Щефан Хермлин, Ханс Магнус Енценсбергер и др.
Присяда, ала масата отскача
От стола му под тромавата ласка
На едра плът, той дъвче и провлача
Носа си върху фината дамаска.
Пиян изглежда. Но в очите свети
Копнеж, изпълнен с мъка, завист, злоба,
Ръката сякаш гали пищна роба,
Изливаща се по бедра напети.
1910
Денят потъва в пурпурночервено,
Реката в гладка белота прегаря.
Платно светлее. В лодката смирено
Изниква силуетът на лодкаря.
По островите тлее есента
С червените корони на гората.
Отекват тъмни звуци от глъбта,
Подобно древни арфи в планината.
На изток тъмнината се излива —
Лазурно вино от разбити урни.
Сред далнината в черен плащ се скрива
Дълбока нощ на сенчести котурни.
1910
Всички полета и гледки
Потъват в синята глеч
И всяко дърво край реката,
Поела на север далеч.
Сини облачни материци,
Бели лодки с издути платна,
Бреговете на небесата
Разяждат вятър и светлина.
Когато вечерите изтлеят
И заспиваме в късния час,
Сънищата прекрасни
С леки стъпки влизат при нас.
И зазвучават цимбали
В ръцете им ясни, горещи.
Някои шепнат и стискат
Пред лицата си ярки свещи.
1911
Остроглав пристига той над покривите,
Подире си помъкнал жълти власи,
Вълшебникът, поел безшумно към небесните селения
По лъкатушната, осеяна с цветя, пътека на звездите.
Отдолу всички зверове в гората, в гъсталака
Лежат с добре пригладени муцуни
И пеят лунния хорал. Ала децата
В леглата си по бели ризки коленичат.
На душата ми безкрайното море
Полека се отлива в нежни струи.
Отвътре съм съвсем зелен. Отлитам
Подобно детско стъклено балонче.
1911
На Голо Ганги
Душата ми е зла змия,
Тя мъртва е като дърво,
Понякога сред есента,
В безлиственото зарево,
Аз от прозореца излитам
В небето с падащи звезди
И над цветята и тревите
Под стенещия нощен вятър
Челото ми сред тях блести.
1911
На Хилдегард К.
Твоите мигли, дългите,
На твоите очи водите тъмни,
Позволи ми да се гмурна в тях,
Позволи ми да достигна дълбините.
Както миньорът слиза в мината,
А мътната му лампа се люлее
Над портата от руда,
Високо на стена от сенки,
Виж, аз се спускам,
В твоя скут, за да забравя,
Далече, каквото горе тътне,
Светлината, болката, деня.
Сраства се с полята,
Където вятър вее, пиян от зърното,
Висок бодил, висок и болен
Към синевата на небето.
Подай ръката си
И нека един с друг се сраснем,
Трофей за някой вятър,
Полет на самотни птици,
Ще слушаме сред лятото
Органа на немощната буря,
Ще се къпем в есенната светлина,
Край брега на синия отмиращ ден.
Понякога ще се изправяме
Пред прага на тъмнеещия извор,
За да прогледнем надълбоко в тишината,
Да потърсим любовта ни.
Или ще се измъкваме
От сянката на златните гори,
Безкрайни сред жаравата на залеза,
Която нежно челото ти ще докосва.
Божествена печал,
Мълчание на вечната любов.
Вдигни си чашата,
Изпий съня.
Веднъж на края да застанем,
Където океанът в жълтеникави петна
Безшумно вече се прелива
В заливите на септември.
Да отпочинем горе
В дома на жадните цветя,
Надвесен над скалите,
Ще пее и трепери вятърът.
Но от тополата,
Издигната във вечния лазур,
Най-сетне се отронва кафеникаво листо
И върху тила ти си отдъхва.
1911
О, дълга, дълга вечер. В жар поглъщат
Полека хълмовете хоризонта,
Мечтан пейзаж — на облаците фронта.
О, дълга вечер, посевите връщат
Светлика на деня със златен блясък.
Ехти небето в лястовичи крясък.
Полетата се багрят в песента,
Гората от тръстика и водата,
Където мачти бдят. Ала в гнездата
На хълмовете вече спи нощта.
1911
Как тъмни са ти страните,
дланта ти поемам едва.
Далеч ли си вече оттука,
не чуваш ли мойте слова?
В светлика на мътните свещи
ликът ти е тъжен и стар,
а устните, свити жестоко,
се вкопчват в невидим олтар.
Тук утре ще бди тишината
и може би в сивия ден
ще плъзне шумът на венците
и тежкият мирис на тлен.
Тъй с всяка изтекла година
по-празна ще става нощта,
че някога тук ти лежеше,
но сетният дъх отлетя.
1911
Георг Тракл (1887–1914) е австрийски поет и драматург, роден в Залцбург в дома на заможен търговец на желязо. Майка му е студена и неприветлива жена и общо седемте деца в семейството израстват под грижите на френска гувернантка. Така бъдещият поет усвоява рано френски език и обиква френската литература. С близо пет години по-младата му сестра Маргарете го свързва дълбока, почти инцестна любов, която трае до края на живота му и често се явява в лириката му под образа на Сестрата. Тракл следва фармация във Виена и там опознава наркотиците. После работи в Инсбрук като военен аптекар, но не успява да си създаде гражданско поприще. Поради зависимостта от опиати изпада в тежки депресии и е притесняван от постоянно безпаричие.
Първи поетически опити Тракл прави още в 1908 г., но стиховете му започват да излизат едва през 1912 г. в културно-политическото списание „Дер Бренер“. Тогава се запознава с критика Карл Краус, който публикува негови творби в списание „Ди Факел“, и с художника Оскар Кокошка. Излиза и книгата му „Стихове“ (1913), изпълнена с апокалиптични видения и предчувствия за приближаваща световна катастрофа. В Берлин, където любимата му сестра претърпява преждевременно раждане, Тракл се запознава с поетесата Елзе Ласкер-Шюлер и след като се завръща в Залцбург, започва работа над втората си стихосбирка — „Себастиан насън“. През август 1914 г., скоро след избухването на Първата световна война, Тракл е мобилизиран и пратен на Източния фронт като санитар. Там преживява сражението край Гродек и при мизерни условия трябва сам да се грижи за деветдесет тежкоранени войници, без да може да им помогне. Мъчителните преживявания от войната довеждат поета до ръба на лудостта, той преживява нервен срив и е пратен в лазарета в Краков. В своето отчаяние се самоубива чрез свръхдоза кокаин. След смъртта му са публикувани стихосбирките „Себастиан насън“ (1915), „Поезия“ (1917) и „Есента на самотника“ (1920).
Георг Тракл е смятан за най-значимия представител на австрийския експресионизъм. Творчеството му е белязано от меланхолия, тъга и боготърсачество. Смъртта, упадъкът, самотата и гибелта на западната култура са основни мотиви на неговата дълбока лирика, изградена с богати символи и метафори. Есента и нощта са постоянни образи в поезията му. Тракл оказва силно влияние върху немската и световната лирика след Втората световна война. През 1952 г. австрийската провинция Залцбург и родният град на поета учредяват престижната литературна награда за лирика „Георг Тракл“.
В тъмната земя почива святият скиталец.
От нежните му устни Бог изтръгна жалбата,
Понеже сред цъфтежа му потъна той.
Синьо цвете
Продължава да живее песента му в нощния приют на болките.
1912
Вечер слушаш писъка на прилепите,
Два врани коня скачат по поляната,
Шуми червеният кленак.
Пред странника изниква малка кръчмица край пътя.
Чудесен е вкусът на младо вино с орехи.
Чудесно е: пиян да се клатушкаш през смрачената гора.
През черни клони проехтяват болестни камбани,
А по лицето капе влага.
1913
Вечер, щом по тъмни пътища поемем,
Пред нас изникват бледите ни образи.
Жадни ли сме,
Пием белите води на езерото,
Сладостта на тъжното ни детство.
Угаснали, почиваме под бъзовия храст
И гледаме сивеещите чайки.
Пролетните облаци се камарят над мръкналия град,
Мълчи възвишеното време на монасите.
Когато тясната ти длан поех,
Разтвори тихо ти учудени очи.
То бе отдавна.
Но ако тъмно благозвучие душата осени,
Ще изникнеш бяла в есенната гледка на приятеля.
1913
Пълно с плодове на бъз; живееше спокойно детството
В синя пещера. По някогашната пътека,
Където днес, кафява, дивата трева свисти,
Размисля тихият клонак; звукът на шумата е
Същият, когато синята вода се плиска сред скалите.
Трепетна е жалбата на коса. Там един пастир
Безмълвно следва слънцето, търкулнато по есенния хълм.
Душата е едничко синьо мигновение.
В края на гората се показва плахо дивеч, мирно
Почиват в долината старите камбани, мрачните селца.
По-благочестиво опознаваш смисъла на тъмните години,
Хлад и есен сред самотни стаи;
И в свята синева звънтят все по-далече светещите стъпки.
Леко дрънва някъде прозорец; и до сълзи
Трогва гледката на запустяло гробище връз хълма,
Спомен за разказвани легенди; но понякога душата се избистря,
Когато размишлява за щастливи хора, тъмнозлатни дни на пролет.
1913
Слиза вечер в старата градина;
Времето на Соня, син покой.
Странстване на дива бекасина;
Дънер гол сред есенен покой.
Слънчоглед поляга нежно, сплита
В клуп на Соня белия живот.
Рана алена, незнайна, скрита,
Дири тъмни стаи за живот,
Дето сините камбани бият;
Стъпките на Соня, благ покой.
Там умиращи животни вият,
Дънер гол сред есенен покой.
Слънцето на стари дни огрява
В миг на Соня белите й вежди,
Сняг ланитите й овлажнява
И пустинята на двете вежди.
1913
Погребаха пастири слънцето сред голата гора.
Един рибар измъкна
С мрежата развласена луната от замръзващото езеро.
В син кристал
Живее бледият човек, опрял страна на своите звезди;
Или глава прекланя в пурпурния сън.
Но винаги затрогва черният летеж на птиците
Гледащия, светостта на сините цветя,
Премисля близкият покой забравеното, мръкналите ангели.
Отново челото нощува в лунен камънак;
Един лъчист младеж,
Изниква и сестрата в есента и черното разтление.
1913
Всеки ден изниква жълтото слънце над хълма.
Красив е лесът, тъмният звяр,
Човекът; ловец или пастир.
Червенееща скача в зеленото езеро рибата.
Под кръглото небе
Рибарят тихо плава в синята ладия.
Бавно зрее гроздето, зърното.
Когато кротко се склони денят,
Прииждат доброто и злото.
Настане ли нощ,
Странникът тихо повдига тежки клепачи;
Бликва слънце от мрачната урва.
1913
Вечер млъква жалбата
На кукувицата в леса.
По-ниско се привежда зърното,
Аленият мак.
Черна буря се извива
Там над хълма.
На щуреца древната мелодия
Замира сред полето.
Дори не трепват листите
На кестена.
На вита стълба
Роклята ти шумоли.
Тихичко пламти свещта
В тъмната ти стая;
Една сребриста длан
Я угасява;
Безветрие, беззвездна нощ.
1914
Вечер заехтява есенният лес
От смъртоносните оръжия, златистите поля
И сини езера, в небето слънцето
Сърдито се търкаля; а нощта обгръща
Умиращите войни, дивите роптания
На разкъсаните им уста.
Но под върбите бавно се натрупва
Червен облак, в който гневен бог живее,
Цялата пролята кръв, сред лунен хлад;
Всички пътища извеждат в черното разтление.
Под златните клонаци на звездите и нощта
В смълчаната горичка сянката се люшка на сестрата,
Дошла да поздрави душите на героите, кървящите глави;
В тръстиките звучат по-тихо, тъмни, флейтите на есента.
О, горда скръб! Олтарите й от желязо,
Парещият пламък на духа подхранва днес могъща болка,
Всички неродени внуци.
1914
Курт Швитерс (1887–1948) е немски поет, есеист, художник, скулптор и дизайнер, роден в Хановер в заможно семейство. Още като дете има епилептични пристъпи. Следва в Художественото училище в Хановер и в Дрезденската академия на изкуствата, а през 1918 г. отива в Берлин, където се свързва с експресионистите от кръга на Херварт Валден. Сближава се с художниците Раул Хаусман и Ханс Арп, възприема идеите на цюрихските и берлинските дадаисти, поддържа контакти с холандските и руските авангардисти и участва в различни ДАДА-начинания, но накрая се завръща в Хановер и там създава художественото направление „Мерц“.
Своите произведения — поезия, графики и колажи — Швитерс публикува в 24 книжки на излизащото между 1923 и 1932 г. списание „Мерц“. Най-известната му литературна творба е поемата „На Анна Блуме“ (1919), чиито основни мотиви са човешкото тяло, условността на цветовете и сетивните възприятия и разрушаването на граматиката. Много от стихотворенията на поета включват откъснати изречения от списания, изрезки от каталози и плакати. Швитерс е предшественик на бъдещата „конкретна поезия“ и си създава име със своите „звукови поеми“, особено с голямата, изпълнявана и до днес, „Прасоната“ (1922–1932), изградена от „първични звуци“, при което значението на думите отстъпва пред звуковите свойства на езиковия материал. В картините си Швитерс комбинира късове от вестници, автобусни билети, парчета канап, игли, косми и отпадъчни дървени предмети. Основното в неговото изкуство — по думите му — е ритъмът: в поезията, музиката, живописта и в живота. Прави изложби в Хановер, Дрезден, Мюнхен, Йена, Кьолн, Прага, Париж и Ню Йорк.
От 1923 до 1936 г. Швитерс оформя в Хановер двуетажна сграда-лабиринт в стил „Мерц“, наречена „Катедрала на еротичната нищета“, която обаче в 1943 г. е разрушена от бомбардировките. В 1937 г. Курт Швитерс успява да избяга в Норвегия, а четири негови произведения са представени в националсоциалистическата изложба на „изроденото изкуство“ в Мюнхен. Швитерс заживява сам в Лисакер край Осло, където създава втора Мерц-сграда, а в 1940 г. емигрира в Англия и там е интерниран на острова Ман до есента на 1941 г. По-късно се преселва в Амбълсайд, северна Англия, където през 1945 г. създава трета Мерц-сграда, останала незавършена до края на живота му.
С творчеството си Курт Швитерс става родоначалник на съвременните художествени стилове поп-арт, хепънинг, концептуализъм, мултимедийно изкуство и постмодернизъм. В чест на поета и художника през 1982 г. в провинция Долна Саксония е учредена наградата „Курт Швитерс“ за поощряване на изобразителното изкуство.
О, ти, любима на моите 27 сетива, обичам ти!
Ти твоят тебе ти, аз ти, ти ми, ———— Ние?
На това (без друго) мястото му не е тук!
Коя си ти, неизброима жено, ти си ———— ти ли си?
Хората говорят, ти би била.
Нека си говорят, те не знаят откъде изгрява слънцето.
Ти носиш шапката върху нозете си и се разхождаш на ръце,
На ръце пътуваш ти.
Ей, червените ти дрехи, сразяни на бели гънки,
Червена я обичам Анна Блуме, червена ти обичам.
Ти твоят тебе ти, аз ти, ти ми, ———— Ние?
На това (без друго) мястото му е в студената жарава!
Червено цвете, червена Анна Блуме, как говорят хората?
Въпрос с награда:
1. Анна Блуме има птичка на главата.
2. Анна Блуме е червенокоса.
3. Какъв цвят има птичката?
Син е цветът на твоята жълта коса,
Червено е цвъртенето на твоята зелена птичка.
Ти, простичко момиче с всекидневна рокля,
Ти, миличко зелено животинче, обичам ти!
Ти твоят тебе ти, аз ти, ти ми, ———— Ние?
На това (без друго) мястото му е в ———— сандъка за жарта.
Анна Блуме, Анна, А————Н————Н————А!
Капя твоето име.
Името ти капе като разтопена овча лой.
Знаеш ли го, Анна, знаеш ли го вече,
Човек може също да те прочете отзад.
А ти, най-прелестна от Всички,
Отзад си същата като отпред:
А——————Н——————Н——————А
Овча лой прокапва и ме ГАЛИ по гърба.
Анна Блуме,
Ти, капещо животно,
Аз———————обичам———————ти!
1919
каа гее дее такепак тапекек катедраале таке тапе драале такепак кек кек каа тее дее такепак тапекек катеедраале таке тапе драале такепак кек кек ~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~ (всички:) оовендуумиир ~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~ каа тее дее диимаан тапекек катеедраале диимаан тапе драале диимаан кек кек ~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~ диимаан — — — — — — диимаан ~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~ диимаан ~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~ (всички:) аавандуумиир ~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~1919
Б
ф
бв
фмс
бвре
фмсбеве
беверете
фмсбевете
п
беверетеце
фмсбеветеце
п
беверетецеу
фмсбеверетецеу
пеге
фмсбеветецеу
пегифф
Кюи — Е
1921
Цигаррен
Ци
гарр
рен
Це
и
ге
а
ерр
ерр
е
ен
ЦеИ
ЦеИГе
ЦеИГеА
ЦеИГеАЕрр
ЦеИГеАЕррЕр
ЦеИГеАЕррЕрр
ЦеИГеАЕррЕрр
ЕррЕЕн
ЕЕн
Ен
Це
и
ге
а
ерр
ерр
е
ен
Ци
гарр
рен
Цигаррен
(Последният стих се изпява)
1921
Я Ю Ь Ю Щ Ш Ч Ц Х Ф У Т С Р П О Н М Л К Й И З Ж Е Д Г В Б А1927
Едно Две Три Четири Пет
Пет Четири Три Две Едно
Две Три Четири Пет Шест
Шест Пет Четири Три Две
Седем Седем Седем Седем Седем
Осем Едно
Девет Едно
Десет Едно
Единадесет Едно
Десет Девет Осем Седем Шест
Пет Четири Три Две Едно
1922
Оооооооооооооооооооооооо,
длл ррррр беееее бьо
длл ррррр беееее бьо фюммс бьо,
ррррр беееее бьо фюммс бьо вьо,
бьо фюммс бьо вьо тее:
Фюммс бьо вьо тее цее Уу,
пьогифф,
Квии Ее.
Дъдъснн нн ррррр,
Ии Ее,
мпифф тиллоо тоо,
тилллл,
Йюю Каа?
Риннцъкътъ бее бее ххю крр мюю?
цииуу ъннце, цииуу риннцкррмюю,
ракете бее бее,
Рруммпфф тиллфф тоооо?
Цииуу ъннце цииуу ннцкррмюю,
Цииуу ъннце цииуу риннцкррмюю,
ракете бее бее? ракете бее цее.
Фюммс бьо вьо тее цее Уу,
Уу цее тее вее бее фюммс.
Оооооооооооооооооооооооооооооооо
Бее бее бее бее бее — — — — — — — —
Оооооооооооооооооооооооооооооооо
Цее цее цее цее цее — — — — — — — —
Оооооооооооооооооооооооооооооооо
Риннцъкътъ — — — — бее — — бее — —
Оооооооооооооооооооооооооооооооо
енн цъ — — — — — — — енн цъ — — —
Оооооооооооооооооооооооооооооооо
Ланкъ трр глл
пъ пъ пъ пъ пъ
Оока оока оока оока
Ланкъ трр глл
пии пии пии пии пии
цююка цююка цююка цююка
Ланкъ трр глл
Ррммп
Ррннф
Ланкъ трр глл
Цииуу лънн трлл?
Люмпфф тюмпфф трлл
Ланкъ трр глл
Ррумпфф тилфф тоо
Ланкъ трр глл
Цииуу лънн трлл?
Люмпфф тюмпфф трлл
Ланкъ трр глл
пъ пъ пъ пъ пъ
Оока оока оока оока
Ланкъ трр глл
Пии пии пии пии пии
цююка цююка цююка цююка
Ланкъ трр глл
Ррммп
Ррннф
Ланкъ трр глл
Цииуу ииуу
цииуу аауу
циуу ииуу
ииуу Ааа
Цииуу ииуу
цииуу аауу
циуу ииуу
цииуу Ооо
Цииуу ииуу
цииуу аауу
Цииуу ииуу
Ланкъ трр глл
пъ пъ пъ пъ пъ
Оока оока оока оока
Ланкъ трр глл
пии пии пии пии пии
цююка цююка цююка цююка
Ланкъ трр глл
Ррммп
Ррннф
Ланкъ трр глл
Цииуу лънн трлл?
Люмпфф тюмпфф трлл
Ланкъ трр глл
Ррумпфф тилфф тоо
Ланкъ трр глл
Цииуу лънн трлл?
Люмпфф тюмпфф трлл
Ланкъ трр глл
пъ пъ пъ пъ пъ
Оока оока оока оока
Ланкъ трр глл
Пии пии пии пии пии
цююка цююка цююка цююка
Ланкъ трр глл
Ррммп
Ррннф
Ланкъ трр глл
1922–1932
Ии
Юю
Аа
П’гикк
П’п’гикк
Бекке Дии кее
П’п’бампедии
Ии Юю Оо Аа
Брр
Брекке Дии Кекке
Ии Юю Оо ии Аа
Нц’дотт — Нц’дотт
Долл
Ее
П’гикк
Лемпе Дии Крр
Гаал
Брии Нюю Аау
Ба Браа
1946
Курт Тухолски (1890–1935) е немски поет, белетрист и публицист, роден в Берлин. Израства в дома на заможен директор на търговско дружество и получава възпитание в еврейска среда. Следва юридически науки в Берлин, Женева и Йена и става доктор по право. В Берлин Тухо (както го наричат) завързва приятелство с Франц Кафка и заедно предприемат излети.
Още съвсем млад поетът публикува сатирични гротески в списание „Шаубюне“. Но журналистическата му дейност е прекъсната от избухването на Първата световна война. В 1915 г. поетът е мобилизиран и пратен на Източния фронт, където издава войнишкия вестник „Дер Флигер“. След края на войната Тухолски е вече убеден пацифист и започва да публикува антимилитаристични статии в списание „Велтбюне“ и от 1924 г. до края на двадесетте години е негов кореспондент в Париж. Подобно на своя литературен образец Хайнрих Хайне и Курт Тухолски пребивава до края на живота си предимно в чужбина.
Своята поезия и проза Тухолски обединява в сборниците „С 5 конски сили“ (1928), „Усмивката на Мона Лиза“ (1929) и „Научи се да се смееш, без да плачеш“ (1931). Когато през 1933 г. в Германия идват на власт националсоциалистите, Тухолски загубва немското си гражданство, а книгите му са забранени и публично изгаряни. Поетът изпада в дълбоко отчаяние от възшествието на фашизма в Европа и, достигнал върха на литературната си слава, в навечерието на Коледа, в жилището си недалеч от Гьотеборг, Швеция, слага край на живота си.
Курт Тухолски е сред най-ярките сатирически пера на Германия. Публикувал е под четири псевдонима — Игнац Вробел (критик на съвременния живот), Петер Пантер (критик на театъра и литературата), Теобалд Тигер (агресивен и ироничен поет) и Каспар Хаузер (малък човек, който не може да се справи с живота). Поезията на Тухолски го представя наред с Ерих Кестнер като създател на модерния немски градски шансон. Неговите изпъстрени с жаргон и просторечни изрази стихове са образец на езиково майсторство и блестящ хумор. В чест на поета са учредени две награди „Курт Тухолски“ — през 1984 г. от шведската секция на Международния ПЕН-център, присъждана на писатели, които са преследвани в родината си и живеят в изгнание, и през 1995 г. от фондацията „Курт Тухолски“ за публицистика.
Тук гарнизонната управа
(напреднали сме по култура)
клозетите ни разкрасява
със вестници-макулатура.
Но виж, хартийка тя не слага
червена, вредна, грубовата;
кой знае —
при такава влага
дали не пуща си боята.
А пипнат ли войника млад,
щом заехти тръбата славна,
да си чете такъв трактат —
това измяна е държавна!
Затуй употребете днес
„Кройццайтунг“, „Пост“ без съжаление!
Така те изпълняват с чест
самото си предназначение.
1912
Пиесата е с мироглед. Като мишленце
седи до мен Отилия, съвсем без мощ.
Един очаква след театъра каренце,
друг — сладка нощ…
Долага за търговците слугата,
гърми шампанско, дамата е с тоалет.
А тази шие шапки… Галя й ръката…
Какъв късмет!
На сцената любов и страст до изнемога,
но всичко — сдържано, прилично, с красота.
„Отилия — шептя, — цениш ли ме, за бога?!“
Ах: кимва тя.
И вече ми е все едно: не забелязвам
трагедията, даже чувствам малко хлад.
Щом дамата отрова глътва, казвам:
„И съм богат…“
Не ме засяга глупавата им интрига!
Виж само как стърчат покрай трупа любим!
Достатъчно!
„Отилия! — изричам. — Стига,
да си вървим…“
1913
Я виж: дебелият поет навънка,
разбуден пак от своя зимен сън,
на арфата си бодри песни дрънка —
дзън-мрън; лъхти ветрец, небесен звън…
Той озарен е, ангелче с къдрица
венеца лавров му държи отпред.
Ей, пролет иде — младата мръсница, —
и пробва, още плахо, пирует.
А барометърът заплашва: „Хора!
Не бързайте! Ще падна скоро, знам!“
Дори и барометрите дърдорят…
На Теобалд в страната няма ням.
В театъра намираш крах и свади;
а идеш ли на карнавал, звучат
протести — вкусваш всякакви наслади
и всички все гълчат, гълчат…
Огледаш ли Германия и този
опасан от овни духовен мир
с фатални Парси-фалове и пози —
ех, Пролет! Нека зима е безспир!
1914
Симптома забелязваш първо в песа,
а после в календара и в лъха;
и най-накрая някоя принцеса
обгръща се на пролетта в пуха.
Човек! Какво от пролетта желае?
Нали целогодишно тъне в сласт?
Ала нагонът му предел не знае —
и механизмът му е в божа власт.
И всеки път процесът се повтаря:
наслада дирим, не молитвен слог;
свещената одежда в надпревара
скверним — нима това желае Бог?
И фауната също се нарежда:
ей там виж пуделката с шпица бял —
изисканата дама поглед свежда,
а надничарят в завист тръпне цял.
Но крясъците двойката не плашат,
Ромео получава здрав ритник —
разбирам: влюбените ги пердашат…
Така е всяка пролет, всеки миг.
Е, майко, дай ми мойта мандолина,
кафето ми сложи до стола мек —
и моят бас кънти: „Сабина, бина…“
Какво да правя? Също съм човек.
1914
В града умни кучета водят слепците — те бавно вървят,
душат и дирят, намират им верния път.
Доскоро, слепци, пет години пътя ви други избираха.
Ръмжаха и лаеха, живите хора дресираха.
Доскоро, слепци, вълци в окопите кални ви настаняваха,
вериги ви слагаха, за храна помия ви даваха.
Когато усетиха края, избягаха. Лочиха кръв човешка
и носят зад граница днес отговорност най-тежка.
Кучето зорко ви води по вашия път,
ушите наострило — в погледа кротост и вярност блестят.
Слепци! Никой водач, с медали обкичен и скучен,
пред Бога не се извисява човешки така като вашето куче!
1921
Господи!
Ако случайно между две борсови кризи
и някоя глупава битка в Мароко намериш време
да се погрижиш и за бедните хора —
чуй как в Германия седем хиляди комунисти
стенат в затвора!
Господи, помилуй!…
Сред тях има бедни момчета, тръгнали просто с другите,
но сега са попаднали в лапите на съдията;
върху тях се стовари полицейската палка,
която на всеки от нас вечно виси над главата…
Господи, помилуй!…
Там обаче има и зрели мъже — с убеждения
и смело сърце…
Но тъкмо това не обичат съдиите
и то не им понесе добре…
Господи, помилуй!…
А някои вярваха, че бранят републиката —
но на нея това й бе неприятно.
Фриц Еберт се боеше от своите повече, отколкото
от враговете — в смисъла на: черно-червено-златно!
Господи, помилуй!…
Господи! Те лежат от години в тесни килии,
болни са, бледи и без жени;
надзирателят Машке ги разиграва, ругае,
в мазето ги хвърля и ги пердаши с дни…
Господи, помилуй!…
Някои си имат паяк и той им замества приятеля;
мнозина са отчаяни, всеки е болен от мъка и озлобен —
понякога, милостиви боже, хиляда години трае един ден!
Господи…
Дали ще си тъй любезен да надникнеш
в Новия завет някой път?
При нас го четат пасторите, но само в неделя
през седмицата на власт са Наказателният кодекс
и председателят на окръжния съд.
… помилуй!…
Дали знаеш, мили боже, защо в немски затвори
отидоха седемте хиляди до един?
Аз зная. Но няма да кажа. Можеш и сам да помислиш.
Амин.
1924
Жените на приятелите развалят приятелството.
Отначало плахо завземат част от приятеля,
окопават се в него,
изчакват,
следят,
привидно участват в приятелския съюз.
Това късче от приятеля никога не ни е принадлежало —
ние не забелязваме нищо.
Но скоро положението се променя:
те завоюват все повече и повече,
проникват все по-надълбоко
и скоро владеят целия приятел.
Той се е преобразил; сякаш изпитва срам за приятелството си.
Както преди се е срамувал от нас за любовта,
така сега се срамува от нея за приятелството.
Той вече не ни принадлежи.
Тя не стои помежду ни — тя го е отвлякла.
Той не е вече наш приятел:
той е неин мъж.
Някаква слаба наранимост остава.
Тъжно гледаме подир него.
Онази в леглото излиза винаги права.
1925
Когато милиони в труд само живеят,
когато децата им без мляко линеят —
това е порядък.
Когато работници с ярост крещят:
„Които ограбва труда ни — на съд!“ —
това е безпорядък.
Когато край струга туберкулозни се сплуват,
когато тринайсет в една стая нощуват —
това е порядък.
Когато пък някой отвори уста,
понеже иска да си осигури старостта —
това е безпорядък.
Когато богатите зиме отиват
в Швейцария, а лете край Комо почиват —
тогава цари мир.
Когато вървят към промяна нещата,
когато забраняват спекулата със земята —
тогава цари безпорядък.
„Важно е: гладните да не признаваме.
Важно е: гледката да не смущаваме.
Не викайте!
Времето света ще оправи.
Еволюцията всичко ще ви достави.“
Тъй вашият народен депутат разсъждава.
Но няма ли да пукнете всички дотогава?
Затуй пък на гроба ви ще четем за утеха:
„Те мирни и порядъчни винаги бяха.“
1925
На Уолт Уитман
Видени отгоре, нещата изглеждат приблизително тъй:
Всички обикалят един покрай друг и търсят.
Храна.
Мечката броди нощем в гората и ръмжи,
понеже е гладна —
тя търси пчелна хралупа или нещо друго, за да издуе
своето сланинесто рухо;
безработният раздипля с треперещи от студ ръце
скъсано парче вестник — може би вътре има
нахапана кифла?
Японецът учтиво се оригва и взима още една изящна
купичка ориз — търси с очи по-малко красивата,
понеже е добре възпитан;
кърмачето блъска нетърпеливо по майчината гръд.
Любов.
Банковият прокурист цели два часа дърдори за Пикасо
и въобще за модерно изкуство — при това я съблича
с поглед;
фелдфебели бъркат под полите на селското момиче;
един господин с намигане пита портиера в хотела
къде може човек тук да чукне нещо;
швестер търси друг швестер;
копнеещата учителка определя на своя междувременно
порасъл ученик час за вторник вечер;
танцьорката хвърля по време на танца особени погледи
в ложата, където сияе накитената с бижута съпруга
на едрия търговец;
Ханс търси Грете;
глупчо, канарчето, възбудено скача по пръчката и бие
с малките си крилца, вече не издържа.
Пари.
Милиони се стичат в града сутрин от сивите, опушени
гари на предградията, краката им се тътрят, облак
от човешки изпарения тегне над тях;
приятели предават приятелите си, докато те търсят;
пенсионерът разгръща списъка на печалбите;
просякът търси някого, който да му повярва, че е сляп;
картоиграчи, полубезумни, търсят да уредят някакъв заем;
банкерът търси чужди пари.
Всички търсят.
Търкулналата се от стола монета и падащият самолет
търсят земята — любимата гравитация!
Един човек търси кучето си и то него;
майка ми търси своето калъфче с ключове;
семейства търсят квартира;
един отчаян търси причината, задето живее на този свят.
Видени отгоре, нещата изглеждат приблизително тъй:
Никой няма това, което всъщност му е нужно.
Цял свят търси.
1925
Да, ти това би желал:
вила с голяма тераса в полето,
отзад — „Фридрихщрасе“, отпред — морето;
с прелестен изглед, светско-първичен —
от банята виждаш върха епичен,
но вечер отиваш в кино луксозно.
Всичко — скромно, непретенциозно:
Девет стаи — не, по-добре десет!
На покрива — дъбове, там е финесът.
Радио, парно, безлюдност пълна,
прислуга възпитана, главно — безмълвна,
сладка жена, породиста и с нерв —
(и още една за неделя, в резерв), —
библиотека, край теб — самота,
пчелички жужукат в безбрежността.
В обора: две понита, четири коня;
осем коли, моторетка — а оня,
който ги кара, си ти — защо не?
Понякога ходиш на лов за свине.
Да, а това пък забравих съвсем:
изискана кухня, разглезен корем,
стари вина от разкошен бокал —
и все си оставаш ненапълнял.
А също — пари. И бижута — вагон.
Без мъка натрупваш милион след милион.
Пътуваш. Животът е пъстър, забавен.
Прекрасни деца. Неувяхващо здраве.
Да, ти това би желал!
А как са нещата тук на земята?
Сякаш така е решила съдбата —
тя земното щастие peu à peu[10] дава.
Все нещо не те удовлетворява.
Имаш пари, но липсват блондинки,
жената откриваш, нямаш стотинки —
при гейша отиваш, но пречи воалът —
ту виното липсва, ту липсва бокалът.
Все нещо!
Но нека човек не се вкисва!
Всяко щастие понамирисва.
Желаем: Имот. Красота. Положение.
Всичко да имаш —
е изключение.
1927
Сега е неделна утрин;
и просто за разсънка
стоим си на прозореца
и гледаме навънка.
Слънцето грее. Животът тече.
Мъничко куче, дебело момче…
Открихме се двама, любовта ни зове
за дни, за седмици, месеци,
за часове — часове.
Аз, мъжът, за нищо не мисля.
Днес мога у дома да остана,
днес не ходя в бюрото, но трябва
с данъка да се захвана…
Часът колко е? Туй не важи.
Като съпруга тя с мен се държи,
привързан се чувствам, не сме врагове —
за дни, за седмици, месеци,
за часове — часове.
Аз, жената, тук идвам с охота.
За сватба сега не говоря.
Но един ден ще го вкарам в ярема,
с него ще се преборя.
Дебеланата на онзи балкон
на детето си дава бонбон
и играе си с кучета — две…
Такъв ще е и моят живот,
не само за часове — часове.
Между главите ни ток протича;
все още влече ни любов.
След време ще се разделим,
ще дойде друга… ще дойде нов…
Или ще живеем завинаги двама:
тогава ще угасне големият пламък,
а любовта ни ще стане рутинна.
И само нарядко в нас ще кълве
споменът за една чудна година
и за часове — за блажените часове.
1928
Внезапно погледът ти се спира на огледалото
и се заковава.
Виждаш:
Избръснатите до блясък страни
— „бузка“: това е добре за другите, —
изящно изваяната уста, гладката горна устна,
вратовръзката стои хубаво — не, все пак:
поправѝ я!
Сега си безукорен.
Коси, нос, врат, яка, рамене — всичко е добре
композирана картина —
изцяло те одобрява твоят поглед.
С наслада се взираш в себе си,
разглеждаш копринените къдрици покрай ушите,
незабележимо се поизпъчваш —
толкова си самодоволен
и усещаш здравата сърцевина на живота си.
Впрочем по стъклото са кацали мухи
или пък някакъв химически процес е разял амалгамата:
там виждаш малки мътни зеници…
А сега пак пренастрой вътрешния далекомер на очите си:
На дясното слепоочие
— но само ако се взреш внимателно —
личат няколко ситни бръчки,
стрелкови окопи на кожата —
не, това не са още бръчки,
но все пак там, на същото място, някога ще се появят.
Тогава ще бъдеш старец;
тогава хората ще говорят: „Старият Каспар…“;
тогава леко ще подиграват момичето, на което
прошепваш нещо —
„С този старец ли?…“ — ще кажат приятелките му.
Старец.
Как само се гледате —
мъжът от стъклото и ти!
Никога,
никога друг човек не ще те гледа така —
без следа от ирония.
Изобщо не смееш да се гледаш в огледалото.
Tat tvam asi?…[11]
Гладко е лицето ти, добре измито, избърсано.
Времето се е плискало в него.
Това лице, пепелище на твоите чувства, ти си съсипал
с лъжи,
смях,
целувки, мълчания, мъки, въздишки — с живот, —
виж, под лявото око имаш малки петна.
Оправи лицето си в огледалото!
От преживяното през тези последни години
нищо не ти личи.
Всичко ти личи.
Казват, понякога факирите се хипнотизират сами.
Ако дълго се взираш в огледалото, тъй пише в енциклопедията,
изпадаш в транс…
Гледаш човека насреща,
който гледа как ти гледаш —
ти гледаш как той гледа как ти…
Отвърна очи! Събуди се.
Тъй, подпрян на лакът, би излязла хубава снимка
за илюстрованите списания:
поетът гледа строго абоната,
изисква страхопочитание — признат, докато трае един
разсеян поглед; недостъпен, напълно уверен,
сякаш изваян от замръзнала мас — съвършена вещ.
В двете искрящи точици,
поставени в центъра на очите ти,
блещука животът.
Всъщност сме много красиви, нали?…
Ти се разглеждаш, както се гледат мъжете в бръснарниците,
когато, подстригани, стават:
„Всичко е, слава богу, на мястото си, а ние сме все тъй
представителни!…“
Дълго се наблюдават в огледалото:
проверка на ротата, извършена от фелдфебела-поглед —
не могат да се откъснат,
после изпъват жилетката си
и с нови сили излизат на улицата,
напълно готови за битката с другите, неподстриганите.
Но изведнъж
трайната сигурност на твоето изгладено сако изчезва;
идва страхът.
Страх се таи в тъмните отвори на носа ти,
с който вдишваш въздух;
тенекията върху камината тихо потрепва,
ти чуваш с очите си…
Кажи нещо!
Говори!
Пророкувай какво ще стане нататък!
Дали ще умра сред грижи, в легло: наобиколен от строг
професор, медицинска сестра в бяло и сладникаво
миришещи шишенца;
или ще пукна без шум на някое шосе, съвсем сам —
на другите скитници понякога приказвам по френски,
понеже все пак съм бил нещо по-добро;
дали ще си изкашлям дробовете, или кротко ще се отпусна в креслото…
Бялото на очите ти бавно се налива с кръв —
какво състрадание изпитваш към себе си!
Обожаваш се с омраза.
Говори!
Пророкувай:
Успех… Престиж… Забрава… Безпаричие… Унижения…
Охранените ти другари минават край теб и те тупат
ободрително по рамото, с леко злорадство.
Кичур. Целувана уста. Живото кълбо на главата.
С напрегнати мускули се гледате двамата.
Още не се вижда нищо. Още и двамата сте красиви.
Дълбоко вътре гризе страхът.
„Върху яката на сакото си — казва мъжът от огледалото
на другия мъж — имате косъм!
Виждате ли? Блести в светлината на вечерната лампа —
странно, ала така не бива; моля, махнете го!…“
Грижливо отстранявате косъма.
Отдалечавам се от огледалото.
Другият — също…
Разговор не е имало.
Очите се взират в пустотата,
с огледален поглед —
без другия от огледалото.
Сам.
1928
Ти тъй се люлееш, тъй бледнееш —
какво ти е, майко?
Ти нещо желаеш, ала немееш —
какво ти е, майко?
„В своята утроба нося дете;
а знам челядта ми как расте:
без обуща, без дрехи, без мляко се вайка —
майка съм аз! Но майка да бъда вече не ща!
Ще крещя!…
Ще крещя!…“
То не бива да види света — че как?
„Какво искаш, жено?“
Мъжът ми без работа, в дома — ни петак!
„Какво искаш, жено?“
За една нощ на милувки страстни
не искам с децата да бъдем нещастни!
Искам правата на всяка богата особа,
която си прави аборти без глоба…
Защо никой не ме освободи от гнета?
Ще крещя!…
Ще крещя!…
Нищо не се постига с крещене…
Жени, събудете се!
Долу църковното робско търпение!
Жени, събудете се!
От болки се гърчите в своя позор,
а в ушите ви вият търгашите в хор:
„Ще родиш! Ще родиш!
В бурята ти ще пълзиш!
Стига държавата да съществува —
животът на всички ви нищо не струва!
Гладни били сте — все същата песен!
Децата ви трябват ни за Дортмунд и Есен,
в райхсвера, в канторите ще ги дадем —
а вие ако пукнете, ще се отървем!“
Сред йодоформ и кървава вата
с плач и скимтене детенце се мята.
А до креватчето чака отпред
вече един всесилен квартет:
Фабрика. Данъчно. Охтика. Бог.
Това е съдбата на един немски отрок.
1928
От тебе не отвръщам аз лице.
Защото над пазача си застиваш
с изящно сплетени ръце
и се подсмиваш.
Прочута си като онази кула в Пиза,
в усмивката ти виждат иронично тържество.
Но да… Защо се смееш, Мона Лиза?
На нас, заради нас, въпреки нас, със нас —
или пък за какво?
Без думи учиш ни какъв е земният ни дял.
Понеже, Лизхен, от портрета ти личи,
че който на света премного е видял,
усмихва се, ръцете на корема скръства
и мълчи.
1929
Тези здания ще живеят по-дълго от тебе.
Ти си мислеше, че за теб са строени.
Но те са били тук и преди.
Ти си мислеше, че ще ги надживееш.
Но те и след теб ще са тук.
Тези здания ще живеят по-дълго от тебе.
Когато сновеш из града,
понесъл пакет хартия за писане, който си купил, наивнико,
понеже това е животът ти:
осем часа се шляеш,
за да се порадваш на един,
и то дъждовен…
Когато се мъкнеш из града,
тогава теб те разглеждат
господа зданията
и се подсмиват с широки муцуни-врати.
Те ще живеят по-дълго от тебе.
Когато идваш от онази дама,
на която казваш какво да работи
(или тя на тебе — това не може тъй точно да се различи),
тогава тези неща се извисяват наоколо —
зданията;
безброй пъти си им доказвал любовта си,
но те едва й отвръщат.
Те са студени.
Зданията се извисяват,
позволяват да ги обитаваш,
но остават неми като стени
— разбира се, като стени —
и ще живеят по-дълго от тебе.
Когато отиваш на лекар,
„Дали… дали не… може би…“ —
този страх в чакалнята,
докато ти дойде редът!
„Никога вече!“ — кълнеш се тихо —
това ти е осемдесет и третата клетва в тази насока…
Когато тичаш на лекар,
безчувствен към всичко, с една-единствена натрапчива мисъл
в главата:
тогава край тебе те се издигат
и
— каквото и да направиш —
ще живеят по-дълго от тебе.
И още,
когато засвирят за погребението ти —
ах, не, днес вече не свирят, —
когато извън града те извозва боядисаната в черно кола,
автомобил,
естествено —
понеже толкова бързаш,
помисли: не си ли пропуснал нещо!
Когато те насадят в земята
или изгорят,
ако си платил 4.85 марки членски внос
и си кралско-пруски волнодумец —
когато те експедират там,
където — станал вече проблем — ти е мястото,
понеже сега си за другите трагично-досаден —
тогава тук ще се извисяват зданията,
видели всичките твои глупости, откак си роден,
защото те по-дълго са здания, отколкото ти — човек
и ще живеят по-дълго
от тебе.
1930
Някой ден двама трябва да се разделят;
някой ден те вече не могат да се разберат —
някой ден се разклонява всеки път — и всеки
тръгва сам — вината у кого е?
Вина тук няма. Ход на времето е това.
Такива пътища се пресичат в безкрайността.
Всеки разнася със себе си другия —
винаги нещо остава.
Някога един към друг вълна ви е плъзнала,
нажежили сте се, слели сте се, после сплавта е замръзнала —
били сте рожба на себе си. Сега всяка половина отпада —
нов човек се е появил.
Всеки към дребната си съдба лети.
Животът е промяна. Всяко Аз търси някое Ти.
Всеки търси своето бъдеще — и ето, с тромав вървеж,
тласкан от волята, без обяснения и поздрав, пеш
поема към далечна страна.
1930
Ти срещаш го в някаква светска среда.
Той бъбри. Вежлив е. В подем.
Познава добре всяка тенис звезда.
Изглежда красив. Без корем.
Танцува отлично. Не снемаш очи…
Но там и мъжът ти стърчи.
Сравняваш ги тайно — това все пак може.
Мъжът ти е с нисичък ръст.
Как само стои като пън — о, боже!
Вратът му направо е тлъст!
И мислиш си вече: „А всъщност… Освен…
Да, онзи е тъкмо за мен!“
Ах, мила госпожо! Изслушай добре
стареца врял и кипял:
И с другия мъж, след година, след две,
ще бъдеш на същия хал!
Тогаз ще му знаеш ръцете, устата;
тогаз ще го гледаш по гащи в кревата;
тогаз ще е сит той на твойте кавги;
тогаз ще си чула ти всички шеги;
тогаз ще го виждаш за радост и яд
отгоре, отдолу, отпред и отзад…
Повярвай ми: в близостта идва момент,
когато спасява ни хепиенд.
На прием сме често чаровно-красиви…
но в делника пак сме еснафи свадливи.
За нас не съди по добрия ни миг.
А щом си открила все пак хубостник,
който безкрайно не ти се въси:
то остани при мъжа си!
1930
Например вие, Феърбанкс, просто сте страхотен!
Знам, имате си собствен океан,
пари и щастие… и никога самотен…
с женичка, сладка като марципан…
Но, мисля си, дали в среднощ, тогава,
когато всичко спи, скръбта не ви напява:
„Да, винаги щастлив… това е анекдот.
Цял ден?
Година цяла?
Цял живот?…“
Например вас, съпруга, всеки облажава:
жена ви е кралицата на красотата.
Пред вас от ваната Венера се явява…
А ние гледаме я на плаката.
Благата си съдбата разпределя вещо.
Но след години в погледа ви трепва нещо…
Така бръмчат мухи, залепнали в компот…
Цял ден?
Година цяла?
Цял живот?…
Човече, не завиждай!
Щастието дави…
И в долината не забравяй върховете:
Добро е нещо, щом веднъж се прави.
Принуден ли си да го вършиш вечно — не е цвете.
Обичаш пиле. Но какво ли ще речеш,
щом всеки ден ти дават пиле да ядеш?
Е, виждаш ли? Цениш го като епизод…
Бъди мъдрец!
И дръж на собствения си живот.
1930
Дарих ти всичко със охота —
душа и плът, пари и дни.
Ти мъж си — ти си ми животът,
мой малък ад и висини.
На щастие се наслаждавам
от твоето лице, коси.
Така подробно те познавам —
ах, нежен с мен не си.
Целуваш хубаво. Показваш
наслада що е. Аз мълвя —
обичаш клюки. Забелязваш,
че трябва да се начервя.
Към всяка друга си безчувствен —
тя няма да те изкуси;
и вярвам, че не си изкуствен…
Но нежен с мен не си.
Да беше нежен!
О, за мене
да би намерил топлота!
Подобно пролетно ръмене
ще ме обгърне нежността!
Но ти си твърд и гледаш строго.
Аз слаба съм. Не се муси!
Обичаш ли, ще страдаш много.
Ах, нежен с мен не си.
1931
Апендиксът ми е в Палмникен;
оставих кътник за престиж,
дори зъб млечен, в Саарбрюкен.
А сливиците са в Париж.
Безмитно тъй се разпилявам
навред в Европа и у нас.
На клиниката в Нойкьолн давам
хрущялче от носа си аз.
Добрият лекар оперира.
И е доволен, и богат.
Но всичко ми се ампутира.
Негоден съм за тоя свят.
Аз, клетникът, какво ще правя,
тръби когато затръбят?
Как в този вид ще се представя
в деня на страшния ни съд?
Та Дядо Боже с поглед леден
ще ме възпре: „Хер Тигер! Ах,
изглеждаш ми съвсем повреден!
Къде изчезна твоят смях?“
„Прочетох в някакви обяви
за генералски щат — море.
Тогаз смехът ми ме остави.“
Ще схване Бог.
Ще разбере.
1932
Франц Верфел (1890–1945) е австрийски поет, романист, драматург и есеист. Също като Рилке, и той е роден в Прага и носи в творчеството си нещо от мистичното излъчване на „златния град“. Верфел израства в семейството на заможен търговец-евреин и следва в университетите на Лайпциг и Хамбург. Близко приятелство го свързва с пражките писатели Макс Брод и Франц Кафка. След едногодишна военна служба Франц Верфел се посвещава на литературата и с Валтер Хазенклевер и Курт Пинтус съставя прочутата експресионистична антология „Страшният съд“ (1913–1921). През този период общува с поета Райнер Мария Рилке и с критика Карл Краус. През Първата световна война Верфел е мобилизиран и служи на Източния фронт. След войната заживява във Виена, там се оженва за Алма Малер — вдовицата на композитора Густав Малер — и предприема дълги плодотворни пътувания из Италия, Египет и Палестина, изпълнени с преживявания и творчество.
Когато в Германия идва на власт националсоциализмът, Верфел е изключен от Пруската академия на литературата и творбите му са забранени, а след Аншлуса на Австрия в 1938 г. той е принуден да емигрира във Франция, а после в САЩ, където в 1941 г. получава американско гражданство. Заедно с други немски писатели-емигранти като братята Ман и Лион Фойхтвангер се установява в Бевърли Хилс, Калифорния, където умира, без да се завърне в родината си.
Дълбоката религиозност на Франц Верфел, почерпана от еврейски и католически представи и предания, го довежда до социална изолация и вътрешна самота. В творчеството му се примесват боготърсачество с хладен психологизъм. Поезията му обаче, на която той особено държи, е изпълнена с хуманистичен патос — стихосбирките му „Приятел на света“ (1911), „Ние съществуваме“ (1913) и „Един-друг“ (1915) дават на младото поколение, запокитено сред хаоса на Първата световна война, духовна опора с призиви към любов и братство. Следват стихосбирките „Песни от трите царства“ (1917), „Съдният ден“ (1919), „Заклинания“ (1923) и „Нови стихотворения“ (1928).
Като разказвач Верфел си създава име преди всичко с новелите „Не убиецът, убитият е виновен“ (1920) и „Смъртта на дребния буржоа“ (1927). Голям интерес събуждат „Верди. Роман за една опера“ (1924), „Абитуриентска среща. Историята на една младежка вина“ (1928), „Барбара или Благочестието“ (1929), „Сестрите от Неапол“ (1931), „Песента за Бернадета“ (1941) и посмъртно издаденият роман „Звездата на неродените“ (1946). В късните произведения на Верфел основен мотив става страданието, болестта и смъртта. Личната драма на твореца придобива космически измерения.
Понесъл съм много у себе си.
Миналото на предишни животи.
Затрупани пространства,
С леки следи от звездни лъчи.
Често не съм на повърхността,
Потънал дълбоко в чужди съдби.
Изпитвам тъга по дома си.
О, късове, останки, о, минало отминало!
1910
Моят стар моряшки костюм! В него все още намирам топчета най-разноцветни.
Как си припомня ръката ми детските джобове, мили, приветни!
Трохи от закуските, малък подковообразен магнит,
Бележник със „Списък на учители и съученици“, доста изтрит.
Спомням си: В предния двор се намираше помпа, увита цялата в слама,
През междучасието в десет там ни обземаше радост голяма.
Разпятие, портрети на кайзера, гъба, дъска, тебешир, показалка,
И зеленият чин, в който бях издълбал своя дупчица малка.
Следобед в четири, как само изхвръквахме от любимото здание.
Ритахме топка сред калните, стъпкани вече поляни.
Всичко бе силно, сурово, буйно, чудесно,
Никога после не съм дишал тъй дълбоко и лесно.
Сещам се: Често наведен, сякаш през порта разглеждах света между краката,
Тогава по-други и чужди изглеждаха слънцето, небето, земята.
1910
Ти галиш силния и верен дог.
Вникни в глъбта на взора му дълбок
И разтълкувай страшната печал,
Която ни души като воал.
Прозре ли ангел в нашите очи,
Ще пита същото, ще замълчи,
Ще се извърне, ще се потресе,
Понеже няма да го понесе.
1910
Сърце, ликувай!
Сторих добрина.
И вече не съм сам.
Един човек е жив,
Един човек живее,
И щом за мен помисли,
Очите му се навлажняват.
Сърце, ликувай:
Един човек живее!
И вече не съм, не, вече не съм сам,
Понеже сторих добрина.
Ликувай, сърце мое!
Край на горестните дни.
Хиляда добрини сега ще сторя!
Вече чувствам
Как всичко ме обича,
Понеже аз обичам всичко!
Кипя, изпълнен от блаженство на познанието!
Ти, мое сетно и най-сладко,
Най-ясно, най-пречистено, най-просто чувство!
Доброжелателност!
Хиляда добрини сега ще сторя.
И най-прекрасната награда
За мен е отредена:
Благодарност!
Благодарност от света.
Безмълвните предмети
Се хвърлят в обятията ми.
Безмълвните предмети,
Които в миг на сбъдновение
Погалвах като предани животни.
Писалището ми проскърцва,
Разбирам, че ламти да ме прегърне.
Пианото се мъчи да изсвири любимата ми песен,
Тайнствено и непохватно
Отекват всички струни заедно.
Книгата, в която съм зачетен,
Разгръща страниците си сама.
Сторих добрина!
Някой ден ще тръгна сред зелената природа,
А дърветата и виещите се растения
Ще ме последват,
Тревите и цветята
Ще ме догонват,
Опипващите корени ще ме обгръщат,
Нежни клонки
Ще ме обвиват здраво,
Листа ще се посипват върху мене,
Тихо, като малък,
Плискащ водопад.
Безброй ръце към мене се протягат,
Безброй зелени длани,
И обграден отвсякъде,
Стоя пленен
От прелест и любов.
Сторих добрина,
Изпълнен съм от радост и доброжелателност
И вече не съм сам,
Не, вече не съм сам.
Ликувай, сърце мое!
1910
Негова е силата, звездното войнство,
Той държи света като орех в дланта си,
Безсмъртно се вие смях край лика му,
Войната е негова същност, триумфът — негова цел.
А където е той и протяга ръце,
Където викът му тиранично отеква,
Разчупва се несправедливостта на творението,
И всички неща стават едно и божествени.
Непобедими са сълзите на Доброто,
Градиво за света и влага за плодовете,
Където добрите му сълзи се стичат,
Разпада се всяка форма и се завръща в себе си.
Няма ярост, с неговата сравнима.
Той стои сред кладата на живота си,
И в нозете му се гърчи загубен
Дяволът, стъпкан бръмбар-рогач.
А когато поеме по сетния път, отстрани ще летят
Два ангела, главата му ще потопят в небесните сфери,
Ще крещят тържествуващо сред злато и огън,
И с трясък ще блъскат своите щитове.
1910
Всичко, от нас произлязло, в други пространства отива.
Даря ли ти своята обич, така и света ще обикна!
Извисиш ли се заради мене, походката ти сияе,
Изличи ли се моята болка… духът ми криле ще разпери!
Ах, каквото съдба назовават, нека ме прати в небето!
Ако пък ме улучи стрелата… дано само ти си щастлива.
Зазвучиш ли край мен като флейта, денят ми за миг разцъфтява!
И ето че тук на земята ставаме богоподобни!
1910
Ха! Не съм напуснал още таз звезда!
Все още ме обгръща сладостно бездейна скръб.
Ала преди велението на душата
Да ме отнесе към ранната зора,
Ще прошумя през дългата Световна нощ,
Ще полетя с покойниците
През непробудени ливади и гори.
Сладостно през мене ще потънат
Плачещите образи на изоставения.
Преди да гръмнат първите фъртуни,
Преди да паднат чуждите лъчи,
Преди в горчивата прегръдка гибелното У т р о да ме задържи.
1913
Още броди нощем по Земята —
Тя, най-тежкото сърце човешко.
Броди бавно под звезди, дървета,
През врати и пътища повява.
Древна майка, най-злочеста майка!
Толкоз мляко имаше в гърдите,
Толкоз много синове отгледа.
Скитай вредом! — Нощем по Земята,
Древна майко, ядка на Всемира,
Като гаснеща звезда прелиташ.
Под звезди, дървета, броди нощем
Тя през хиляди стъмени стаи,
Дето спят жените — млади майки,
Броди край креватчетата с мрежи
И в лъча на сънищата детски.
Спира се до някоя главица
И се взира там с такава мъка —
Немощен ветрец, от скръб изваян, —
Че скръбта намира образ в нея,
А светликът в мъртви лампи плаче.
И жените стават от леглата,
Щом си тръгне — боса, с тежки стъпки…
Дълго бдят край сънищата детски,
Гледат бавно стаята сред мрака,
Бършат сълзи на невнятна мъка.
1914
Йоханес Р. Бехер (1891–1958) е немски поет, белетрист и драматург, роден в Мюнхен в семейството на юрист. През 1910 г., отвратен от буржоазния морал на родителите си и от социалното лицемерие, Йоханес Р(оберт) Бехер решава да се самоубие заедно с приятелката си, но самият той, след като я застрелва, оцелява, макар и с тежки поражения. Следва филология, философия и медицина в родния си град, Йена и Берлин.
Съвсем млад Бехер започва да пише и сътрудничи на експресионистичното списание „Ди Акцион“ в търсене на нови поетически форми и нов художествен изказ. Поради влошеното си здраве от опита за самоубийство е освидетелстван като негоден за военна служба и избягва участието си в Първата световна война, но се пристрастява към наркотици и хомосексуални връзки. Престоява в психиатрични клиники, за да се лекува от морфинова зависимост. Прави нов опит за самоубийство, като си прерязва вените, но и този път оцелява.
В 1918 г. Бехер става член на съюза „Спартак“, от който се сформира новосъздадената Германска комунистическа партия. Разочарован от поражението на Ноемврийската революция, поетът напуска в 1920 г. комунистическата партия и се отдава на религията, но в 1923 г. отново се връща в партията и се заема с журналистическа и писателска дейност в полза на една бъдеща социална революция. Срещу стихосбирката му „Трупът на трона“ (1925) и романа му „Люисит или Единствената справедлива война“ (1925) е заведено съдебно дело заради „подготовка за държавна измяна“. (В същата година в България Гео Милев е подведен под отговорност за поемата си „Септември“ и загива като „безследно изчезнал“.) Процесът срещу Йоханес Р. Бехер е прекратен едва в 1928 г. поради протестите на видни световни писатели като Томас Ман, Ромен Ролан и Максим Горки. В 1932 г. Бехер става кандидат за депутат на Германската комунистическа партия в Райхстага.
Когато на власт идват националсоциалистите, книгите на Йоханес Р. Бехер са публично изгаряни и му е отнето немското гражданство. Поетът успява да емигрира през Париж в Съветския съюз, но там търпи обвинения в „троцкистки уклон“ и прави нови опити за самоубийство. Под натиска на събитията и сталинистките „чистки“ неговият литературен стил се променя от „екстатичен експресионизъм“ в „социалистически реализъм“. Близка дружба го свързва с унгарския философ и литературен теоретик Дьорд Лукач, който го подтиква да се запознае по-обстойно с литературата на XVIII и XIX век — така поетът открива за творчеството си формата на сонета.
След края на Втората световна война Бехер се завръща в родината си и отдава силите си за духовното възраждане на Германия, като става президент на Академията на изкуствата на ГДР и министър на културата. В 1949 г. съосновава най-значимото литературно списание в ГДР „Зин унд форм“. Създаденият през 1955 г. Литературен институт в Лайпциг е наречен след смъртта на поета на неговото име.
В най-доброто от лириката на Йоханес Р. Бехер се сплитат народностни мотиви с интимни изповеди, политически копнения с прекрасни природоописания, а философските му „Немски сонети“ (1951) са изпълнени с дълбоки прозрения за смисъла на живота и мястото на човека върху тази раздирана от противоречия земя. През 1958 г. в чест на поета е учредена литературната награда „Йоханес Р. Бехер“.
Край морето слънцето пече —
Гледаме как времето тече,
Сякаш всички векове зад нас
Са еднакви с този земен час.
А велик бе само ОНЯ ден,
След като човек бе сътворен,
В който сред стихии с мощен вик
Той пред Нищото бе вдигнал лик…
Край морето слънцето пече,
Времето към пустош ни влече,
Нищото връхлита ни за миг…
Ставаме: за да възправим лик.
1918
Обичам те, че зорко в мене бдиш,
Обичам те, че тайно ме градиш.
Обичам те, че мразиш слабостта
И всичко излиняло в любовта.
Обичам те, че искаш ти от мен
Без страх да крача, с поглед извисен.
Обичам те, че само ти успя
В сърцето ми да разгориш борба.
Да те обичам трябва. Ти в нощта
Живот ми вдъхна с любеща уста.
Да те обичам трябва. С твоя смях
Просветнах сам и своя лик огрях.
Да те обичам трябва като зрак,
Обичам те, мой блян и таен знак.
Обичам те, мой кестен в паметта,
Бял облак, литнал в синя висота.
Ти бе в полето малкият поток,
Ти беше моят небосвод дълбок.
Да те обичам трябва. Всичко в мен
Е твое — аз от теб съм озарен.
Каквото бях, каквото даде плод —
То с мен ще те обича цял живот.
1919
На събора, дето всеки път
Вечер луди танци се въртят…
В църквата или на двора вън,
Щом отекне литургиен звън…
В кръчмата на сватбения пир,
Щом задумка музика безспир…
Вредом, непрестанно, час след час
В черни дрехи тя стои пред нас.
Взима дял на хората в глъчта,
Въпреки че е безмълвна тя.
Там е, дето и стражарят бди
Кой пак с дръзки приказки вреди.
Щом селякът нощем в пот облян
Чуе плач и скочи изтерзан,
А жена му рожбата зове,
Ала само вятър вън реве…
Рано заран, плъзнат ли мъгли
И закукуригат ли петли:
Вредом, непрестанно, час след час
В черни дрехи тя стои пред нас.
Всеки вижда сивата глава —
Майка на загинал е това.
Тя се вглежда, дири със очи,
Сякаш син й в миг ще дотърчи.
В погледа й все живее той —
За какво ли падна в оня бой?
Мълком пита всяко същество,
Мълком пита всички: „За какво?“
На площада често до зори
Чака. Отговор дали откри?
Образът й сякаш не е сам.
Сякаш много майки чакат там…
Вредом, непрестанно, час след час
В черно майката стои пред нас.
Няма тя да се успокои.
Дума не отронва. Но стои.
1919
Блуждаят още звуците, застиват
И бдят, отдръпват се пред урагана,
Прозвънва тон — последната камбана:
И гръмват, сякаш планини се сриват,
Ликуват звуците, нахлуват с ек
И в теб, и в мен и властно ни пленяват
— Желаем само да сме отзвук лек, —
Но те към светъл връх ни извисяват,
Отдето всичко покрай нас за миг
Добива своя неподправен лик.
Редят ни звуците, мълвят: „Недей,
Това е дребно, онова — голямо!“
Велико време! Как отеква само…
В могъщата му фуга ти се влей!
1938
Лицето ми е нива! Набраздено,
Разровено поле от скръб! Без ред
Дълбае времето, неутолено
От бръчките, от образа ти блед.
Лицето ми е нива! А скръбта —
Сеяч! Ори ти, моя скръб! Изравяй
Самоизмамата, надменността —
Скръбта на страдащите не забравяй
И преори лицето ми без мяра!
Засей го с горести и този път!
Лицето ми е нива, угар стара:
Орачи и сеячи го плодят…
И от глъбта му светлина прелива
И става лик… Лицето ми е нива!
1938
Видяхме как се сриват градовете.
Къде да дирим днес сигурността?
Остана ли приятел? Доброта?
Нима сред ада ще поникне цвете?
С уверен поглед, впит в безкрайността,
Без името на Бог да призовете,
Със себе си повели спор в гръдта,
Преди последен стон да издадете,
Пак горди, че на времето в пастта
Растете — вие, моите другари:
Сам врекох се на вашите души —
Дължа на вас, калените в пожари,
Че вечната разруха на света
Живота ми все пак не разруши.
1938
Когато от колибите поеха
Селяците, сплотени до един,
И царския дворец със щурм превзеха,
Земята засия под свода син.
Тя също своя господар прогони
И сякаш цялата се подмлади,
Когато мощни тракторни колони
Вдълбаха в древната й гръд бразди.
И с всички заедно запя земята,
Когато труд свободен закипя
И жътва заприбираха селата —
За плодородието химн запя:
„Днес вече няма роб и няма цар,
Свободният човек е господар!“
1938
Пред нас е път. Но трудно се върви
И никой още пътя не познава.
В редиците тревожен глас мълви:
„Нима все пак посоката е права?“
И някой спира, мисли углъбен,
По дългия и труден път се взира,
Но тръгва пак, уверен, окрилен,
И в тих копнеж сърцето му замира.
А често в нас посоката се губи
И трудният ни път по-труден става,
Когато хленчим: „Този път не струва…“
И ето че другар пред нас развява
Отново знаме в дланите си груби…
О, труден път! Но друг не съществува.
1938
Нели Закс (1891–1970) е немска поетеса, автор на театрални пиеси и преводачка, родена в Берлин в семейството на изобретател и фабрикант. Израства в култивирана еврейска среда, отрано музицира, пише стихове и желае да стане балерина. Толкова е впечатлена от дебютния роман на Селма Лагерльоф „Сага за Йоста Берлинг“ (1891), че започва да си кореспондира с шведската писателка и това общуване ще продължи повече от тридесет и пет години.
Нели Закс живее в усамотение и не участва в обществения живот. В 1921 г. с помощта на писателя Стефан Цвайг издава първата си стихосбирка „Легенди и разкази“, създадена в стила на неоромантизма и възпяваща природата и музиката. Поетесата се вдълбочава в трудовете на Мартин Бубер и усвоява неговите хасидистки възгледи. След 1933 г. Нели Закс прекарва „седем години под ужаса на Хитлер“, а творбите ѝ са официално забранени. Едва в 1940 г. успява чрез името на току-що починалата нобелистка Селма Лагерльоф да получи виза за Швеция и в последния момент преди изпращането ѝ в концлагер се преселва заедно с майка си в Стокхолм (цялото останало семейство загива в лагерните пещи).
В емиграция поетесата изкарва прехраната за себе си и майка си като перачка, научава шведски и започва да превежда модерна шведска лирика на немски. Едва в 1953 г. получава шведско гражданство. Нели Закс записва и по-късно публикува стиховете, които е носила в съзнанието си през дните на страдания в родината си. Задълго остава непризната в западната немскоезикова общност и е издавана със съдействието на поета Йоханес Р. Бехер само в Източна Германия — там излиза стихосбирката ѝ „В обиталищата на смъртта“ (1946), както и отделни стихове в списание „Зин унд форм“. Едва след време в Амстердам излиза стихосбирката ѝ „Звездно затъмнение“ (1949). През петдесетте години Нели Закс започва кореспонденция с поета Паул Целан, когото посещава в Париж през 1960 г. Постепенно тя си пробива път и в литературния живот на ФРГ и бива „открита“ от младото поколение немски поети. Нейните стихосбирки „И никой не знае какво по-нататък“ (1957) и „Бягство и преображение“ (1959) излизат в Хамбург, Мюнхен и Щутгарт. Следват „Пътуване в безпрашието“ (1961), „Все тъй смъртта празнува живота“ (1961), „Пейзаж от викове“ (1966) и издадената посмъртно „Разцепѝ се, нощ“ (1971).
Жалби и надежди за просветление озаряват книгите на Нели Закс. Пророческата ѝ поезия се корени в библейските псалми, староеврейските традиции и идеите на хасидизма. Творбите ѝ са изпълнени с болката и религиозната мистика на еврейския народ, като проникват в дълбокия смисъл на това мъченичество. „Небето те руши, ти вкусваш милостта“, се казва в едно нейно стихотворение.
Нели Закс е удостоена с редица литературни отличия, между които наградата „Дросте“ на град Меерсбург (1960) и учредената на нейно име в град Дортмунд награда „Нели Закс“ (1961), а в 1966 г., на седемдесет и петия си рожден ден, получава от ръцете на шведския крал Нобеловата награда — „за изключителните ѝ поетически и драматически произведения, които със завладяваща мощ тълкуват съдбата на еврейския народ“. Парите от наградата поетесата дарява на нуждаещи се. Нели Закс не се завръща в Германия и умира в Стокхолм, достигнала световно признание.
Дойде ли някой
отдалече
с език
който може би заключва
звуците
с цвиленето на кобила
или
писукането
на новородени косове
или
като скриптящ трион
разкъсва всяка близост
Дойде ли някой
отдалече
с движения на куче
или може би на плъх
и е зима
тогава дай му топла дреха
също е възможно
да тлее жар под стъпките му
(може би е яздил
метеор)
затова не го гълчи
ако килимът ти надупчен закрещи —
Чужденецът винаги държи
родината си на ръце
като сираче
за което може би не дири
нищо друго освен гроб.
1946
Да знаех само
на какво се е спрял твоят последен поглед.
Било ли е камък, изпил вече много последни
погледи, докато ослепени,
са падали върху слепеца?
Или е било пръст,
достатъчна, за да запълни обувка,
и вече почерняла
от толкова разлъки
от толкова насилствена смърт?
Или е било последният ти път,
донесъл ти сбогуване от всички пътища,
които си изминал?
Или пък локва, къс блестящ метал,
навярно катарамата на твоя враг,
или някой друг, нищожен прорицател
на Небето?
Или тази Земя, която
никого не пуска да си тръгне необичан,
пратила ти е по въздуха едничък знак на птица,
припомнящ на душата ти, че тръпне
в твоето изпепелено от страдание тяло.
1946
Вие, мои мъртви,
сънищата ви осиротяха
нощ затули образите ви
езикът ви лети и пее с тайни знаци
Бежанският рой на мислите
горещото ви завещание
проси на брега ми
Неспокойна съм
до смърт уплашена
да уловя съкровището с късче от живот
Макар и притежателка на мигове
на сърцебиения и разлъки
на смъртоносни рани
къде е моето наследство
Солта е моето наследство
1946
Вие, зрителите,
пред чиито погледи убиват.
Както чувстваш нечий поглед впит в гърба ти,
така ще чувствате по тялото си
погледите на убитите.
Колко ли оцъклени очи ще ви сподирят,
когато от скривалищата си берете теменуги?
Колко умоляващо издигнати ръце
сред мъченически извития клонак
на стари дъбове?
Колко спомени ще никнат от кръвта
на вечерната заря?
О, неизпетите приспивни песни
в нощния самотен вик на гургулицата. —
Някой някога звезди е свалял от небето,
сега това ще прави вместо него старият геран!
Вие, зрителите,
няма да издигнете убиваща ръка,
ала не сте отърсили
прахта от своите копнежи
и ще спрете — там, където тя
ще се превърне в светлина.
1946
Ние, спасените,
от чиито кухи кости смъртта издяла вече своите флейти
на чиито жили смъртта прокара вече своя лък —
нашите тела все още жалят за отминалите дни
с осакатената си музика.
Ние, спасените,
все още примките за нашите гърла висят
пред нас сред синкавия въздух —
все още всички пясъчни часовници се пълнят с капещата наша кръв.
Ние, спасените,
все още ни разяждат червеите на страха.
Нашата звезда лежи погребана в прахта.
Ние, спасените,
ви молим:
Покажете ни полека своето слънце.
Под строй ни поведете от една звезда към друга.
Позволете ни безмълвно да научим пак живота.
Иначе и песента на птица,
пълненето на ведрото в кладенеца
могат да разбунят лошо запечатаната наша болка
и да ни отнесат сред пяната.
Молим ви:
Не ни показвайте все още хапещ пес —
може да се случи, може да се случи
на прах да се разпаднем —
пред очите ви да се разтлеем в пепел.
Та какво задържа нашата тъкан?
Ние, бездиханните,
душите ни избягаха при Него от дълбоката среднощ
дълго преди да се спасят телата ни
в ковчега на мига.
Ние, спасените,
стискаме ръката ви,
разпознаваме очите ви —
но ни задържа заедно единствено разлъката,
разлъката в прахта
задържа ни при вас.
1946
Закриляни са влюбените
под зазиданите небеса.
Незнайна сила им дарява дъх,
те носят камъните за благодатта
и всичко, тук което расне,
при тях тепърва ще намери дом.
Закриляни са влюбените
и единствено за тях все още славеите пеят,
не са изчезнали сред глухотата,
а приказките тихи на леса, сърните
кротко страдат пак за тях.
Закриляни са влюбените,
те отгатват затаената тъга на вѐчерното слънце,
кървящо върху върбов клон —
и упражняват през нощта усмихнати умирането,
тази тиха смърт
с всички ручеи, изтичащи в копнеж.
1949
Ние, майките,
в дома си спастряме
семена на копнежа от морската нощ,
пастирки сме ние
на разпиляно имане.
Ние, майките,
с планетите
мечтателно скитаме,
приемаме прилива
на отминалия, на идния ден,
с рожбите си
като с остров
сме сами.
Ние, майките,
на смъртта казваме:
разцъфвай в кръвта ни.
За любовта носим пясък,
а за звездите — сияещ всемир.
Ние, майките,
в люлките люшкаме
здрачните спомени
за деня на Твореца…
Ритъмът на диханието
е нашата любовна песен.
Ние, майките,
напяваме в сърцето на света
музиката на покоя.
1949
Винаги
когато тук деца умират
най-крехките неща изгубват своята родина.
Жертвеното було на вечерната заря
в която тъмната душа на коса
жалостно зове нощта —
тихи ветрове повяват над треперещи треви
гасят руините на светлината им
и сеят смърт —
Винаги
когато тук деца умират
изгарят огнените образи
на тази нощ, самотна в своята тайна —
Но кой ли знае за указващите пътя знаци
които праща ни смъртта:
уханието от дървото на живота,
кукуригането на петел, което дните съкращава
магически часовник от тревогата на есента
където детски стаи рухват от проклятия —
разбиването на вълните о брега на мрака
кипящият, увличащ сън на времето —
Народи на Земята,
вие, които се обгръщате със силата на непознати
светила като кълбо с конци,
съшивате и пак раздирате съшитото,
изкачвате се сред смешението на езиците
като в пчелни кошери,
та в сладостта да жилите
и да бъдете ужилвани —
Народи на Земята,
не разрушавайте Вселената на думите,
не сечете с ножа на омразата
звука, роден ведно с дъха.
Народи на Земята,
О, нека никой да не мисли „Смърт“, изричайки „Живот“ —
и никой да не вижда „Кръв“, когато казва „Люлка“ —
Народи на Земята,
оставете думите при извора им,
защото те са силата, която може
да тласне хоризонтите към истинско небе
и те със своята отвърната страна,
подобно маска, зад която се таи нощта,
помагат на звездите да родят —
1949
Колко морета в пясъка изгубени,
колко пясък в камъка затворен,
колко време в песенния рог на раковините
изплакано,
колко смъртна самота
в бисерните погледи на рибите,
колко утринни тръби в коралите,
колко звездни образи в кристала,
колко кълнове на смях в гърлото на чайката,
колко носталгични нишки,
по нощните планетни орбити пътували,
колко плодородна почва
за корена на словото:
Ти —
зад всички падащи решетки
на загадките
Ти —
1957
Отвърната
те чакам аз
ти пребиваваш надалеч от живите
или пък близо.
Отвърната
те чакам аз
тъй като не бива освободените
да бъдат заловени
с примки на копнежа
нито увенчани
с корона от планетен прах —
Любовта е пясъчно растение
което служи в огъня
и не изгаря —
Отвърната
те чака тя —
1959
Линия
като жив косъм
изтеглен
с блясъка на смъртна нощ
от теб
до мен.
С колеблива стъпка
излизам вън
и се привеждам
жадна
да целуна края на далечините.
Вечерта
прехвърля моста
на нощта над заревото
удължава твоя морски провлак
и аз с боязън слагам крак
върху треперещата струна
на започващата вече смърт.
Но това е любовта —
1959
Самота безмълвна кадифена нива
от градински теменуги
изоставена от алено и синьо
виолетово преобладаващата багра
твоят плач я сътворява
от нежната уплаха на очите ти —
1959
Все тъй смъртта празнува
живота в тебе
глупачке в спиралата на припряността
всяка стъпка все по-далеч от детските часовници
и по-близо по-близо хваната от вятъра
грабителя на копнежа —
От страхопочит се надигат легла и столове
тъй като вълнението е вече морско
и врати —
ключът сложен за отбрана
променя посоката с отваряне навън —
Белите сестри окъпани в звезди
от докосванията на чуждоземни знаци
от онзи който тук захранва жилите
чрез своите подземни извори на жаждата
от тях виденията трябва да пият до насита —
1961
Тази нощ
поех по тъмна уличка
зад ъгъла
Там сянката ми падна
в моите прегръдки
Тази уморена дреха
искаше да бъде носена
и баграта на Нищото ме заговори:
Отвъд си ти!
1961
Густав Хайнзе (1896–1971) е австрийски поет, който десетилетия наред живее и твори в България. Пристига в София през двадесетте години на XX век. Създава тук семейство, заживява с българската култура и до края на дните си превежда от български на немски творби от български поети.
Сто и десет години след рождението на Густав Хайнзе преводаческото му наследство е обединено в един том под надслов „Български напеви“ („Bulgarische Gesänge“. (2006), за да представи на съвременната немскоезична публика творци на българското слово: от Любен Каравелов и Иван Вазов до Валери Петров и Леда Милева. В антологичния сборник са включени избрани поеми и балади, създавани в продължение на едно столетие (1875–1970).
С какво ли бих могъл да покруся аз теб, непокрусимата?
Погубих дни и нощи в размишления,
примамван с гласовете на надеждата,
че времето е мое притежание
и в неговата безизмерност възможното ще се роди.
Сега те виждам покрусена, теб, непокрусимата!
Как стана тъй, кажи?
Наистина, бе мое търпеливото, протяжно време,
но не и краткотраещият миг.
Той него Другият обхвана, когото тъй и не познах.
Бертолт Брехт или Ойген Бертолд Фридрих Брехт, както гласи цялото му име, е немски поет, белетрист, драматург, режисьор и теоретик на изкуството, роден в Аугсбург в семейството на фабрикант. Следва естествени науки, медицина и литература в Мюнхен, а в края на Първата световна война е мобилизиран като санитар в аугсбургски лазарет. После продължава следването си, но се отдава изцяло на литературата и театъра и става драматург и режисьор в Мюнхен при кабаретиста Карл Валентин. В 1922 г. получава литературната награда „Хайнрих фон Клайст“, а в 1924 г. отива в Берлин и там работи като драматург в „Дойчес театър“ при Макс Райнхард. През цялото това време пише стихове, а като противодействие на буржоазния си произход се увлича от учението на Маркс за класовата борба, но никога не встъпва в Германската комунистическа партия. Брехт развива идеята си за „епическия театър“, в 1928 г. се оженва за голямата актриса Хелене Вайгел и заедно жънат сценични успехи, най-значимият от които е постановката на „Опера за три гроша“ (1928).
След установяването на националсоциалистическа диктатура в Германия поетът емигрира в Дания, а в родината му неговите творби са публично изгаряни и му е отнето немското гражданство. В Дания, изпълнен „с вяра в нежната сила на разума“. Брехт създава драмата „Животът на Галилей“ (1938) и написва прочутите си „Свендборгски стихотворения“ (1939). През 1941 г. се преселва в САЩ с напразната надежда да намери поприще като сценарист в Холивуд. През 1947 г. е подложен на разпити от Комисията за антиамериканска дейност и, набеден като комунист, едва успява да избегне затвора. В 1948 г. Брехт се завръща в Германия и заедно с жена си създава световноизвестния театър „Берлинер ансамбъл“, където поставя преди всичко свои творби. Умира в Берлин и е погребан до своя учител по диалектика — философа Хегел.
Поетическото си творчество Брехт започва с дръзки антибуржоазни сатири и улични балади в експресионистичен маниер, но под влиянието на Вийон, Рембо и Киплинг скоро задълбочава художественото си светоотношение и постепенно намира своя неповторим поетически глас. След Втората световна война стремежът му е да създаде поезия, която „да съответства на новите обществени отношения“, каквито смята, че открива в ГДР. В последните години от живота си Брехт сам съставя известния сборник „Сто стихотворения“ (1951), в който включва най-добрите си работи от всички творчески периоди. Публикува и последната си стихосбирка „Буковски елегии“ (1953).
Славата на Бертолт Брехт като поет и драматург несправедливо засенчва постиженията му в областта на прозата — той е също майстор на „притчовия роман“ и социалния разказ. Във всеки Брехтов прозаичен откъс е вложено зрънце от онова богатство на идеи, образи, философски прозрения, житейски опит, ерудиция, които присъстват в драматургията и лириката му. Многообразното творческо дело на Бертолт Брехт продължава да оказва неизмеримо въздействие върху съвременната немска и световна литература. В чест на поета родният му град Аугсбург учредява през 1995 г. литературната награда „Бертолт Брехт“.
1
През лятото, щом ветровете само
Върхарите поклащат, ти наслуки
Легни сред езерото, сред реката —
Тъй ставаш водорасло между щуки.
Олеква тялото ти. А дланта ти,
Щом леко литне към небето пак,
Ветрецът в унес я люлее,
Навярно взел я за кафяв клонак.
2
По обед сипе тишина небето.
Очи притваряш: лястовици слизат.
Сред тинята мехурчета бълбукат
И знаеш: хладни риби те пронизват.
Тъй тялото, бедрата и ръката
Събрани са в едно, не трепваш ти.
И само риба щом през теб премине,
Усещаш — горе слънцето блести.
3
А вечер, щом от дългото лежане,
От леност тялото те наболява,
Без жалост всичко захвърли със плясък
В лазурната вода — тя отминава.
Но е добре да издържиш до мрак,
Когато над реката връхлетят
Акулите на небесата бледи —
И в миг нещата ще се наредят.
4
Естествено, легни по гръб тогава.
По навик остави се на водата.
Не плувай, не, а просто се преструвай,
Че сам си вече камък сред реката.
Небето гледай, дръж се, сякаш в скут
Жена те носи. И така е, знай!
Не се движи, прави като добрия Господ,
Когато вечер плува в своя речен рай.
1919
Аз мъкнех каручката си със сетни сили,
До „Франкфуртер Алее“ едвам допълзях.
И там си помислих: „Ах!
Останах съвсем без сили! Отпусна ли се за миг,
Ще се скъсат моите жили.“
Десет минути по-късно
Вече лежах с изплезен език.
Тъкмо бях рухнал на калния път
(Каруцарят хукна да дири телефон),
От всички страни се втурнаха сякаш милион
Гладни хора — фунт месо да откъснат от мене без жал.
С ножове режеха от кокалите ми жива плът,
Но аз още дишах, изобщо
Докрай не бях си умрял.
А познавах от преди тези хора грабливи!
Те сух хляб ми даваха,
Мятаха ми зебло против мухите и предупреждаваха
Каруцаря да се държи добре с мене.
Някога тъй любезни, а днес тъй немилостиви!
Какво ли е станало с тях?
Ах, изведнъж са като преобразени!
И се запитах: какъв ли е този студ, дето стяга
Душите на хората тук?
Кой тъй ги блъска, че един към друг
Вече напълно са охладнели?
Но помогнете им! И то веднага!
Иначе ще ви сполети нещо, от което бихте онемели!
1919
1
През оня ден на синия септември
Под млада слива аз държах смълчан
В прегръдките си бледата любима,
Безмълвна и красива като блян.
А в лятното небе високо горе
Над нас се рея дълго облак бял.
Когато после пак глава повдигнах,
Подирих го — той беше отлетял.
2
От оня ден изминаха години.
Без шум отплуваха към вечността.
Изсечени са сливите навярно
И питаш ти: „Що стана с любовта?“
Повярвай ми: не мога да си спомня
И знам какво си мислиш в тоя час.
Наистина лицето й забравих,
Знам само, че целунах го тогаз.
3
Целувката май също бих забравил,
Ако не беше онзи облак бял.
До днес го помня, ще го помня вечно —
Над нас сред синевата затрептял.
Пак сливите цъфтят. А на жената
Навярно седми син се е родил.
Но облакът цъфтя минути само,
Подирих го — той беше се стопил.
1920
1
Това е дом за теб,
Тук има място за твоите вещи.
Нареди мебелите по свой вкус,
Кажи какво ти е нужно,
Ето ключът.
Тук остани.
2
Това е помещение за всички ни,
А за теб има стая с едно легло.
Можеш да помагаш в двора.
Ще имаш своя чиния.
При нас остани.
3
Ето тук ще нощуваш.
Леглото е още съвсем чисто,
Само един човек е спал в него.
Ако си придирчив,
Изплакни калаената лъжица в оня чебър
И ще стане като нова.
Остани спокойно при нас.
4
Това е стаичката.
Хайде, побързай или можеш да останеш
Цялата нощ, но ще ти струва повече.
Аз няма да ти досаждам.
Впрочем не съм болна.
Тук ще си подслонен не по-зле от другаде.
Тъй че можеш да останеш.
1926
1
На гения живота възхваляват —
Подслажда той ума, а не стомаха,
Огризват мишки бедната му стряха.
Тез приказки пред мене не минават!
Да води, който ще, живот смирен!
Наситих се на просяшки подслон.
Тъй птичките — оттук до Вавилон —
Не биха издържали даже ден.
Какво е свободата? Жребий лош!
Животът е приятен сред разкош!
2
А попът в „Сейнт Джон“ ближните обича,
Но също тъй обича и вината.
Опипва Мери сластно в тъмнината,
Дордето проповед пред нея срича.
Днес всеки взима според дързостта.
Говори ли ви друго, лъже той.
Дори изкуството се плаща в брой.
Похвална тук е откровеността.
Когато взимаш, заграби цял кош!
Животът е приятен сред разкош!
3
Храбрецът защитава право дело,
До сетен дъх за другите се бори
И истината винаги говори,
Та да чете еснафът нещо смело.
Но вижте го как вечер изнурен
Си ляга с безразличната жена,
Не ръкопляска никой отстрана —
Той в бъдещето взира се сломен.
Кажете: туй не е ли жребий лош?
Животът е приятен сред разкош!
4
Поел бих с радост аз подобно бреме:
Велик и сам, загледан към простора?
Ала видях отблизо тези хора
И рекох си: „Отказвай се навреме!
Гладът е мъдрост и досада, знай!
А смелостта е слава и беди.
Ах, гладен, мъдър, смел и сам бе ти,
Но вече на величието — край!
Тук няма щастие без пукнат грош:
Животът е приятен сред разкош!“
1928
Много пъти е честван бляскаво
Другарят Ленин. Изваяни са му паметници
И бюстове. Градове и деца носят името му.
На разни езици звучат речи;
Събрания и демонстрации се устройват
От Шанхай до Чикаго в чест на Ленин.
Но ето как го почетоха
Килимарите от Куян-Булак,
Малко селище в Южен Туркестан:
Двадесет килимари, от треска разтърсвани,
Си тръгват привечер от вехтия стан.
Върлува треска: над гарата
Висне плътен облак жужащи комари, които
Излитат от блатото зад камилското гробище.
Но ето че влакът, който докарва
През две седмици вода и пушек, веднъж
Донася и вестта, че предстои
Годишнината на другаря Ленин.
И решават хората от Куян-Булак,
Бедни хорица, килимари,
Че и в тяхното село ще бъде поставен
Гипсов бюст на другаря Ленин.
Но когато събират парите за бюста,
Идват всички, от треска разтърсвани,
И с треперещи ръце внасят
Своите спечелени с пот копейки.
А червеноармеецът Стьопа Гамалев,
Който най-грижливо брои
И зорко следи за всичко,
Вижда готовността, с която
Хората Ленин почитат, и се радва.
Но вижда също ръцете треперещи
И изведнъж предлага:
С парите за бюста да купят петрол
И да залеят блатото зад камилското гробище,
Отдето комарите идват и болестта причиняват.
Тъй треската да победят в Куян-Булак, и то
В чест на мъртвия, ала
Незабравим
Другар Ленин.
Така и решиха.
А в деня на годишнината
Понесоха един подир друг разкривени ведра,
Препълнени с черната течност,
И блатото с нея заляха.
Така, почитайки Ленин, те извършиха
Нещо полезно, а вършейки полезното дело,
Отдадоха почит на Ленин, което значи,
Че го бяха разбрали.
2
Ето, чухме как народът на Куян-Булак
Чествал Ленин. А същата вечер, когато
Петролът бил купен и изсипан в блатото,
Провели събрание. Думата взел един мъж
И поискал да поставят на гарата плоча,
Където да пише за всичко подробно,
Да разказва за първия план
И после как заменили
Бюста на Ленин с тон петрол,
Който болестта ликвидирал.
И всичко — в чест на Ленин.
Това също направили,
И поставили плочата.
1929
Излез пред строя: Чуваме,
Че си добър човек.
Неподкупен си, но и мълнията,
Която трясва в дома, също е
Неподкупна.
Държиш на думите, които си изрекъл.
Но какво си изрекъл?
Честен си, казваш своето мнение.
Но какво мнение?
Смел си.
Но срещу кого?
Мъдър си.
Но за кого?
Не търсиш облаги за себе си.
А за кого?
Добър приятел си.
И на добри хора?
Тогава слушай: Знаем,
Че си наш враг. Ето защо
Сега ще те изправим до стената.
Но предвид на твоите заслуги
И добри качества
Стената ще бъде добра и ще те разстреляме
С добри куршуми от добри пушки и ще те заровим
С добра лопата в добра земя.
1931
Сине мой, както и да тръгнат нещата,
Те вече те чакат с палките, знам,
Защото за теб, сине мой, на земята
Е само сметището, а е претъпкано там.
Сине мой, майка си чуй какво те съветва:
Живот те очаква по-лош и от смърт,
Но под сърцето те носих и дадох клетва,
Че ще израснеш не малодушен, а твърд.
Щом нещо откажат ти, вземи го със сила.
Щом нямаш, не бързай да се примириш.
Аз, твоята майка, не съм те родила,
Та един ден под мосто̀ве да спиш.
Ти може би с нищо не се отличаваш,
Не ти давам пари, ни знатен род,
Тъй че разчитам на теб да внимаваш
Да не прахосаш по трудови борси своя живот.
В безсънните нощи ръцете ми те намират —
Опитвам юмручето ти колко тежи.
С теб сигурно вече войни планират —
Какво да направя, че да не вярваш на мръсните им лъжи?
Майка ти, сине мой, съвсем не ти казва,
Че пред другите с нещо блестиш,
Но не те взимам до своята пазва,
Та един ден върху бодливата тел за вода да крещиш.
Затова, сине мой, дръж се за себеподобни,
Та на властта им да скършим дебелия врат.
Ти, сине мой, аз и всички на нас подобни
Трябва да сме задружни, да сме способни
Да премахнем неравенството от тоя свят.
1932
„Отче, аз мога да летя —
Рече шивачът на попа, —
Ще литна като стрела!“
И се качи без уплаха
На високата църковна стряха
И там си привърза крила.
Попът продължи в здрача.
„Това са празни мечти!
Човекът не е птица
И никога не ще лети!“ —
Рече попът за шивача.
„Отче, преби се шивачът —
Рече тълпата на попа, —
Издъхна безумецът млад!
Крилата му се раздраха
И сега лежи, сиромаха,
На твърдия църковен площад.“
„Нека забият камбани!
Това бяха празни мечти!
Човекът не е птица
И никога не ще лети!“ —
Рече попът на всички миряни
По време на Световната война
В една килия на италианския затвор „Сан Карло“,
Пълна с арестувани войници, пияници и крадци,
Войник-социалист надраскал с химически молив
Върху стената;
„Да живее Ленин!“
Написал го най-горе, под тавана на полутъмната
Килия, едва различимо, но с грамадни букви.
Когато надзирателите открили това, пратили
Бояджия с кофа вар.
И той заличил с дълга четка опасния надпис.
Но понеже варосал само буквите,
Високо горе в килията се четяло, сега
Очертано с вар:
„Да живее Ленин!“
Дошъл втори бояджия и с четка-баданарка измазал
Цялата стена,
Тъй че за часове надписът изчезнал, ала призори,
Когато разтворът изсъхнал, изпод варта
Изникнало пак:
„Да живее Ленин!“
Тогава надзирателите пратили зидар с шпакла
Да се справи с надписа.
И той цял час стъргал буква подир буква,
А когато свършил, високо горе в килията се четял,
Вече изчистен от варта,
Но врязан дълбоко в стената, непобедимият надпис:
„Да живее Ленин!“
— А сега съборете стената! — им рекъл войникът.
1934
1
Мръсно нещо, казват, е пара̀та.
Ала липсва ли, повява мраз.
По-уютна би била Земята
На парите чрез добрата власт.
Вчера в сълзи цялата залята —
Днес цъфти под свода син,
Ледовете слънцето стопява,
Радостни са всички до един.
Хоризонтът в миг порозовява —
Виж: над покрива дими комин!
Да, животът става друг, по-лек.
Бие с жар сърцето. Взорът се разкрива.
Няма гладни. Дрехата е по-красива.
И човекът става друг човек.
2
Ах, греши дълбоко, който смята,
Че парите са порок.
Не остава нищо от благата,
Щом пресъхне свежият поток!
Всеки граби, вика на възбог,
Негодуване навред гърми.
Някой сит е, другите гладуват,
Всички са бездушни и сами.
Майка, брат, баща — враждуват!
Виж: коминът вече не дими!
Вятърът разнася само смрад.
Ражда се омраза, завист дива.
Всеки мисли, че за вожд го бива.
И светът е вече леден свят.
3
Тъй е с всичко хубаво, велико —
То посърва бързо в този свят.
Щом си бос, а празен е стомахът, никой
За величие не чувства глад —
Искаш не да си добър, а по-богат
И унило гледаш свода син.
Ала щом пари добрите хора имат,
Те добро създават до един.
Злите не понасят този климат —
Виж: над покрива дими комин!
Да, и вярваш пак в достойния човешки род и нрав.
„Доблестен бъди, добър…“[12] — това отива!
Мирогледът вече става здрав.
Бие с плам сърцето. Взорът се открива.
Всеки вижда кой за вожд го бива.
И отново правият е прав.
1934
1
В Нюрнберг съчиниха закон
И той разплака някои жени, които
С незаконен мъж деляха леглото си.
В предградията месото поскъпва,
Трещят барабаните с мощ!
О, господи, каквото настъпва,
Ще ни слети тази нощ!
2
Мари Зандерс, твоят възлюбен
Има много черна коса —
По-добре днес не бъди с него такава,
Каквато довчера си била!
В предградията месото поскъпва,
Трещят барабаните с мощ!
О, господи, каквото настъпва,
Ще ни слети тази нощ!
3
Мамо, дай ми ключа!
Не може да е толкова страшно —
Виж, луната си грее, както преди…
В предградията месото поскъпва,
Трещят барабаните с мощ!
О, господи, каквото настъпва,
Ще ни слети тази нощ!
4
Една сутрин в девет часа
Те я прекараха през града —
По риза, с дъска на гърдите,
С остригана коса.
Тълпата крещеше. Тя
Гледаше безучастно.
В предградията месото поскъпва,
Тази нощ Щрайхер[13] реч ще държи!
Велики боже, какво за тях настъпва,
иха разбрали, ако имаха уши.
1935
Кой е съградил седмовратната Тива?
В книгите четем имена на царе.
Нима царете са мъкнали камъните?
А многократно сривания Вавилон?
Кой го е въздигнал толкова пъти? В какви домове
Са живели строителите на златосияйната Лима?
Къде са отишли зидарите вечерта
След завършването на Китайската стена? Великият Рим
Е изпълнен с триумфални арки. Кой ги е издигнал?
Над кого са триумфирали цезарите? Всички ли
Жители на многовъзпяваната Византия са живели
В дворци? Дори в легендарната Атлантида
През нощта, когато вълните са я поглъщали,
Давещите се крещели на своите роби за помощ.
Младият Александър завладял Индия.
Сам ли?
Цезар сразил галите.
Нямало ли е с него поне един готвач?
Филип Испански плакал, когато флотата му
Потънала. Никой ли друг не е плакал?
Фридрих Втори победил в Седемгодишната война.
Кой заедно с него е победил?
На всяка страница — победа.
Кой е готвил за победните пирове?
На всеки десет години — велик човек.
Кой му е плащал разноските?
Толкова много летописи!
Толкова много въпроси!
1935
Моят брат бе смел летец —
Щом заповед пристигна тук,
Той бързо куфара си стегна
И отлетя на юг.
Моят брат е завоевател,
В страната ни е теснота —
Да се сдобием със земица
Е стара наша мечта.
И брат ми завзе парче земя
В Сиера де Гуадарама —
Два метра и двадесет дълго,
На дълбочина и два метра няма.
1937
Гаутама, наречен Буда, проповядвал
Учението за колелото на алчността,
На което сме разпънати всички, и съветвал
Да умъртвим желанията — така, освободени от страсти,
Да потънем в Нищото, назовано от него Нирвана.
Веднъж учениците му го запитали:
„Какво е това Нищо, Учителю? Всички ние с охота
Ще умъртвим желанията, както учиш, но кажи ни:
Нищото, в което след това ще потънем,
Прилича ли на Единението с всичко Сътворено,
Когато, лениво отпуснати, лежим във водата
По пладне, с олекнало тяло, почти без мисъл,
Или когато се унасяме, съзнавайки смътно,
Че завивката придръпваме и мигом
Ни грабва сънят? Дали е то също тъй радостно,
Хубаво Нищо, или твоето Нищо е просто само
Едно Нищо — студено и пусто, лишено от смисъл?“
Дълго Буда мълчал, накрая безстрастно изрекъл:
„На въпроса ви отговор няма.“
Ала привечер, когато учениците вече си тръгнали,
Буда, все тъй седнал под хлебното дърво, разказал
На другите, които нищо не питали, следната притча:
„Видях тези дни един дом. Той гореше. Пламъци
Ближеха покрива. Пристъпих по-близо и зърнах,
Че вътре все още има хора. Вратата разтворих
И викнах, че покривът гори, те трябва, значи,
Да изскачат по-скоро навън. Но хората,
Изглежда, не бързаха. Един от тях заразпитва,
Дордето огънят вече му пърлеше веждите:
Как е времето вън, дали не вали,
Не духа ли вятър, има ли нов дом за тях
И какво ли не още. Без да отвърна,
Излязох. Тези — казах си — трябва да изгорят,
Та да престанат със своите въпроси.
И действително, приятели мои,
На когото земята под нозете не е тъй гореща,
Че да жадува час по-скоро да я напусне
И я замени с която и да е друга —
На него нямам какво да говоря.“
Тъй каза Гаутама, наречен Буда.
Ала и ние, които вече не усвояваме Изкуството на търпението,
А по-скоро усвояваме Изкуството на нетърпението,
Предлагаме средства за изменение на земния ред
И учим хората да се отърсят от себеподобните си
Угнетители, смятаме, че на онези, които
Пред връхлитащите бомбардировачни ята на Капитала
Все още предълго разпитват: какво мислим
За туй, за онуй, как си представяме всичко,
Какво ще стане със спестовните им книжки
И с празничните им дрехи след Революцията —
Също нямаме кой знае какво да кажем.
1937
1
Щом седемдесет прехвърли, сгърбен от умора,
Философът зажадува за покой.
Бе в страната пак доброто без опора,
А злините ставаха безброй.
Затова обущата си стегна той.
2
Нужното — а много то не беше —
Върза на бохчица с як канап:
Сложи книжката, която винаги четеше,
Взе лулата, дето вечер пушеше край огън слаб,
Тури също малко житен хляб.
3
Полюбува се за сетен път на долината,
После я забрави, щом пътеката през билото пое.
Волът му с охота хрупаше тревата.
На гърба му старецът се чувстваше добре —
Нямаше защо да бърза, можеше и да поспре.
4
Но след три дни пътя му кръстоса
Митничар и викна с остър глас:
„Ценности за обмитяване?“ — „Не нося.“
„Философ е…“ — каза воловарчето тогаз.
Всичко изяснено бе завчас.
5
„И какво роди на стареца главата?“ —
Заразпитва го мъжът развеселен.
А момчето рече: „Туй, че мека е водата,
Ала твърдата скала дълбае ден след ден.
Проумя ли, силният ще бъде победен!“
6
За да не замръкнат в планината,
Малкият подкара вола си с камшик.
Тримата възвиха покрай черен бор в гората,
Ала митничарят пак нададе вик:
„Хей, почакай!“ И настигна ги за миг.
7
„Как бе онова с водата, старче?“
„Важно ли е?“ — старецът го наближи.
„Аз съм само митничар, обаче
Кой ще бъде победител и за мен важи.
Тъй че ако знаеш, разкажи!
8
Мъдростта си продиктувай на хлапето! Запиши я!
Че със себе си не бива да я отнесеш.
Там при нас мастило има и хартия,
Има и вечеря, ако щеш.
Трябва само да речеш!“
9
Старецът през рамо го изгледа:
Дреха в кръпки, бос, с напукани пети,
Сбръчкано чело, устата бледа…
Ах, не победител ще го приюти.
После промълви: „Нима и ти?“
10
Да откаже на молба вежлива,
Старецът май беше вече твърде стар.
Затова високо рече: „Който пита, отговор добива!“
„А и застудява…“ — смънка мъничкият воловар.
„Е, добре, ще спрем за нощ макар.“
11
Бавно старецът от своя вол се свлече.
Седем дена писаха момче и философ.
Митничарят носеше храна (по-надалече
Хокаше контрабандистите със глас суров).
Най-накрая ръкописът бе готов.
12
И трактат с осемдесет и една глави за спомен
Връчи малкият на митничаря ученолюбив.
Те приеха за из път подарък скромен
И възвиха към гората покрай бора крив.
Е, кажете: кой бе по-вежлив?
13
Ала само философа да не славим дружно —
Името му върху книгата личи!
От мъдреца да изтръгнем мъдростта е нужно.
Затова за митничаря нека да не се мълчи:
Той мъдреца насърчи.
1938
1
Добрите хора по това се познават,
Че опознаеш ли ги,
По-добри стават. Добрите хора
Те приканват да ги направиш по-добри. Защото
Нали човек поумнява, като се вслушва,
Щом нещо му казват?
2
В същото време обаче
Те правят по-добър онзи, който ги гледа
И когото те гледат. Помагат ни те
Не като ни улесняват да се сдобием
С храна или яснота, а като знаем,
Че те съществуват и променят света.
3
Идеш ли у тях, ще ги намериш.
Те си спомнят своя стар образ
От последната ваша среща.
Колкото и да са променени —
Защото тъкмо те се променят, —
Най-много да са станали по-разбираеми.
4
Те са като дом, при чийто строеж сме помагали.
Но те не ни заставят да живеем в него,
Понякога дори не разрешават.
Можем по всяко време при тях да идем, макар и
Да сме незначителни, ала
Каквото им носим, трябва да е подбрано.
5
За своите дарове те винаги намират причини,
А видят ли ги захвърлени, смеят се.
Но и с това ни доказват,
Че изоставим ли себе си,
И тях изоставяме.
6
Извършат ли грешка, ние се смеем:
Защото сложат ли камък не на място,
Гледайки ги, съзираме
Точното място.
Те печелят всеки ден интереса ни, както
Всеки ден си печелят хляба.
Те са встрастени в нещо,
Което е извън тях.
7
Добрите хора ни привличат,
Сякаш нищо не могат да свършат сами.
Всички техни отговори съдържат нови въпроси.
В решителни мигове, когато корабите потъват,
Внезапно откриваме, че те ни гледат с широко
Разтворени очи.
Макар такива, каквито сме, да не им харесваме,
Те все пак са в съгласие с нас.
1939
През трийсет и девета в Полша
Се завърза кървав бой;
Много градове и села
На пепел превърна той.
Сестрата изгубваше брат си,
Жената — мъжа във войската;
Сред пламъци и развалини
Оставаха без баща и майка децата.
Ни вестници, ни писма
От Полша не идваха вече.
Но из земите на изток
Мълва се носеше надалече.
Сняг валеше, а в един източен град,
Далеч от оръдейния грохот,
Разправяха как в Полша започнал
Детски кръстоносен поход.
По шосетата ситнели
Групичка гладни деца;
Към тях прииждали нови
От опожарените селца.
Бягали от страшните битки,
От кошмара на тази война,
Искали да отидат
В някоя мирна страна.
Дете им било предводител,
То слабите окуражавало,
Но тежка грижа го гнетяла:
Пътя не познавало.
Единайсетгодишно момиче
Мъкнело тригодишно дете;
Като майка за него се грижело,
Само мир не можело да му даде.
Имало там едно еврейче
С велурено наметало;
Свикнало било бял хляб да яде,
Но сега мъжки се държало.
Имало и двама братя,
Ненадминати стратези —
Превзели празна селска къща,
Но точно преди дъжда излезли.
Кретало там и момченце в сиво,
Но се държало все настрана —
Баща му служел в нацистко посолство,
А това било ужасна вина.
Имало и музикант — бил намерил
В разбит селски дюкян барабан;
Но не бивало да удря по него,
За да не ги вкара в капан.
Вървяло с тях и едно куче,
Уловено, за да го изядат;
Но никой не посягал на него
И го хранели през целия път.
Имало при тях и училище —
Малък ученик с тебешир
Върху бронята на взривен танк
Написал думата „мир“.
Изпълнен бил дори концерт
Край шумен заснежен поток —
Там нямало кои да ги чуе,
Та барабанът ехтял на възбог.
Имало там и любов —
Той бил петнайсетгодишен, дванайсетгодишна тя;
В един изровен от бомби двор
Тя косата му сресала на черта.
Но любовта дълго не издържала,
Много силен бил студът —
Дори дръвчетата
През зимата не цъфтят!
Имало при тях и война
С друга детска групичка,
Но понеже била безсмислена,
Твърде скоро приключила.
Дордето край разрушен кантон
Бушувала тази война,
Разправят, едната от армиите
Останала изведнъж без храна.
Когато другите това узнали,
Картофи им пратили — цяла торба,
Защото, който е гладен,
Негоден е за борба.
Там бил проведен и съд —
Пламтели две свещи в гората,
Разпитът бил ужасен.
Накрая осъдили съдията.
Устроили и погребение
На дете с велурени дрешки —
Двама немци и двама поляци
Понесли трупа момчешки.
Предали го на земята
Протестант, католик и нацист.
А за бъдещето на живите
Реч държал млад комунист.
Та имали надежда и вяра,
Но хляб и месо нямали те.
И нека не ги упрекваме,
Че крадяло всяко дете.
Да не упрекваме и бедняка,
Отказал да им даде храна —
За петдесет гърла е нужно
Брашно, а не добрина.
Да са две или три деца,
Ще ги покани човек на софрата,
Но когато са толкова много,
Затръшва пред тях вратата.
В съсипан селски двор
Открили брашно в един трап.
Единайсетгодишно момиче
Седем часа пекло хляб.
Добре омесило тестото,
За огъня всеки мъкнел дръвче,
Но хлябът така и не станал —
Не знаели как хляб се пече.
Те напредвали бавно на юг,
По слънцето се ориентирали —
Точно в дванайсет на обед
Посоката по него намирали.
Веднъж ранен войник открили
В гората заскрежена.
За да им покаже пътя,
Гледали го седем дена.
„Към Билгорай вървете!“ — трескаво
Устните му промълвили.
Умрял на осмия ден —
Те и него зарили.
Намирали и пътни знаци,
Макар сред преспи дълбоки,
Но всички били обърнати
В погрешни посоки.
Не било това зла шега,
А „по военни съображения“.
И Билгорай те търсили
В невярно направление.
Край предводителя се скупчили,
А той сред виелицата виждал едвам,
Но вдигнал детската си ръчица
И казал: „Трябва да е натам!“
Веднъж през нощта зърнали огън —
Не го приближили от умора.
Друг път три танка край тях префучали,
Но вътре имало хора.
Веднъж град пред тях изникнал
Но те и него заобиколили —
Дордето се отдалечат,
През нощта вървели със сетни сили.
В югоизточна Полша хора видели
Сред виелица и снежен прах
Да кретат петдесет и пет деца —
И вече никой не открил следа от тях.
Затворя ли очи, аз ги виждам
Как странстват дълги дни
От един до друг селски двор
Сред пепелища и съсипни.
А над тях сред облаците съзирам
Нови шествия в страшната зима —
Други деца с мъка се влачат
Без път, без дом, без родина.
Търсят те мирна страна
Без пожари и ями снарядни,
Не като страната, отдето идат —
И редиците стават грамадни.
И в сумрака сякаш виждам
Някакви други лица —
Виждам испански, френски,
Жълтолики деца.
През онзи януари в Полша
Заловили куче-пощальон;
Около мършавата му шия
Висяло парче картон.
Там пишело: „Елате на помощ!
Изгубихме пътя в лютия мраз!
Ние сме петдесет и пет деца,
Кучето ще ви доведе при нас.
Ако не можете да дойдете,
Молим никой да не го убие.
Прогонете го другаде,
Само то знае къде сме ние!“
Написано било с детски почерк.
Прочели го селяни в ров от снаряд.
Година и половина оттогаз са изминали.
А кучето било полумъртво от глад.
1941
На стената ми виси дървена японска маска
На зъл демон, изписана със златен лак.
Съчувствено разглеждам
Изпъкналите жили по чело̀то, издаващи
Как уморително е да си зъл.
1942
Ерих Кестнер (1899–1974) е немски лирик, белетрист и автор на книги за деца, роден в Дрезден. Израства в дребнобуржоазна среда, в семейството на майстор-седлар и прислужница. През целия си живот запазва най-нежно отношение към майка си. В 1917 г., още ученик, Кестнер е мобилизиран и като артилерист участва в Първата световна война. Завършва гимназия с отличие и получава за това „Златната стипендия на град Дрезден“. Следва литература, история, философия и театрознание в Лайпциг, като дори успява да защити докторска дисертация. После се преселва в Берлин, сътрудничи на редица вестници със стихотворения, репортажи и рецензии и си създава име на блестящ хуморист и сатирик, както и на проникновен писател за деца. Тъничката му книга „Емил и детективите“ (1928) се разграбва, преди още да е засъхнало мастилото, романът скоро е преведен на двадесет и четири, а до днес вече на петдесет и девет езика. Една след друга излизат „Антон и Точица“ (1931), „Фабиан. Историята на един моралист“ (1931) и „Хвърчащата класна стая“ (1933), които го утвърждават като блестящ разказвач.
През 1933 по площадите в Берлин изгарят и „нездравите“ творби на д-р Кестнер. Сред тълпата, която мълчаливо наблюдава пламъците, е и самият писател. Обявен за „политически неблагонадежден“, той е изключен от Съюза на писателите, на два пъти е арестуван и като по чудо се изплъзва от ръцете на Гестапо. Лично Хитлер забранява издаването на творбите му в Германия, като властите му позволяват временно да публикува „аполитични“ книги само в чужбина, за да се набавя чужда валута за Райха. Така в Швейцария излиза романът му „Трима мъже в снега“ (1934). След края на Втората световна война Кестнер отива в Мюнхен, където заедно със завърналите се от емиграция приятели основава литературното кабаре „Ди Шаубуде“ — за него написва множество песни, оформили модерния немски градски шансон. Създава още книги за деца, между които „Двойната Лотхен“ (1949), „Конференцията на животните“ (1949) и „Малкият мъж и Малката мис“ (1967).
Още първата стихосбирка на Ерих Кестнер „Сърце върху талията“ (1928), а особено „Лирична домашна аптечка на доктор Е. К.“ (1936), разкриват собствен, неподражаем поетически стил, който остроумно използва и пародира езика на всекидневието. Този тон критиката назовава „нова обективност“. А писателят сам определя себе си като моралист, който се бори с еснафския морал, фалшивия патос и милитаризма. Затова си спечелва прозвището „будното око и съвестта на епохата“. Кестнер казва: „Аз съм като тенекиеното петле, което немирни деца са привързали скришом с въженце. Щом вятърът смени посоката си, всички други ветропоказатели се завъртат, освен мене. Просто не мога! Някои наричат това ’закостенялост’, а други — ’характер’.“
Ерих Кестнер е удостоен за творчеството си с редица отличия, между които престижната литературна награда „Георг Бюхнер“ (1957) и наградата „Ханс Кристиан Андерсен“ (1960). В чест на писателя пресе-клубът в родния му град Дрезден учредява през 1994 г. културната награда „Ерих Кестнер“.
Симфония Девета си за мене ти!
Застанеш ли в нощта, облечена небрежно,
подобно чело между коленете ми,
желая нотите ти да разгърна нежно!
Ах, дай ми да прелистя твойте партитури!
(В тях има Хендел, Граун и много тремоло.)
Жадувам да раздухам в тебе всички бури,
ти, мой копнеж, трикратно подчертано „О“!
Ела, с див устрем да напредваме в октави!
(А фуриозото ще го повторим и с вокал!)
Дали ръката ми глисандо да направи?
Но при кресчендо трябва повече педал!
О, звънкото ти тяло! Мощните акорди!
И на синкопите ритмичният контраст!
Сега очите ти блестят като фиорди…
Продумай с глас, макар задавена от страст!
1927
Красива съм. Като красива съм известна.
У мене почти всеки вижда Ботичели.
Не съм приятна дама. Нито интересна.
Аз съм красива! При това се казвам Ели.
Щом срещна някого и само промълвя,
набожен става той, поглежда ме с тревога
и сякаш моли се да го благословя…
Мъжете вярват, че да благославям мога.
Да си красива като мен не е забавно.
Да си красива като мен е просто мъка!
За идеал мъжете са ме взели явно.
А щом избрана си, не можеш се измъкна.
За тях светица съм, икона претворена.
Не пита никой искам ли да съм светица!
Аз съм момиче здраво, не и мъченица.
Защо да бъда, ах, божествено смирена?
Да, вижте ме! Аз съм красива поначало!
Не ми приказвайте изискано-несмело…
Че най-божественото в мен е мойто тяло,
и да ме любите не е престъпно дело.
Извайте ме в портрет! В поема вдъхновена!
Съгласна съм, но тези песни са преструвка.
Не зяпайте, като че съм ви забранена!
Красива съм, но заслужавам и целувка.
Позирам в профил, сгушена сама на стола.
Усещам се покрита от църковен прах.
Красива! А не ме е виждал никой гола.
Кой мъж ще връхлети, без страх от ореола!
Това, че сте така набожни с мен, е грях.
1929
След като се любеха вече осма година
(а можем да кажем: любеха се добре),
любовта им изчезна съвсем без причина,
сякаш бе шапка или цигаре.
Те бяха тъжни, но пак се желаеха,
целувката сякаш пак същата беше,
какво да направят и двама не знаеха.
И тя се разплака. А той мълчеше.
От прозореца можеха навън да погледнат.
Той каза, че пет е часът и е рано,
време е някъде на кафе да поседнат.
В съседство подрънкваше някой на пиано.
Отидоха в близкото кафене на квартала,
внимаваха чашите си да не разлеят.
Вечерта ги завари с уста онемяла.
Седяха сами, а луната бе цяла,
и просто не можеха да го проумеят.
1929
Не пише моят син, защо, не знам.
Писмото за Великден бе последно.
За мен си спомнял с радост, казва там,
и ме обичал много, извънредно.
Откак бях с него, дните все броя —
година и половина вече става.
Понякога край релсите стоя,
щом за Берлин — той там е — влак минава.
Веднъж дори си купих и билет,
насмалко за Берлин да отпътувам!
Но след това отново чаках ред,
билета върнах — где ще пренощувам?
Любима имал, даже бил сгоден.
Очаквам снимката й със тревога.
Ще викне ли на сватбата и мен?
Възглавка да им избродирам мога.
Не зная тя харесва ли везма…
И люби ли го, както той жадува?
Понякога се чувствам тъй сама.
Нима по-нежен син не съществува?
А хубаво живеехме си двама! —
В един дом… И в един и същи град.
Вън свири влакът… Сън за мене няма.
Дали синът ми кашля в този хлад?
Остави ми той детските обуща.
Голям е днес и опустя домът.
Седя и мъката не ме напуща.
Защо децата трябва да растат?
1929
Самичък ли си, нищо не върви.
И всички се изпълват с гняв.
Създават колектив и делови
си вярват, че на път са прав.
Народът гледа много търпелив
към бъдещето с грейнал лик.
Ала промяна няма! Кой е крив?
Задача за математик:
Хиляда нули ако наредиш,
какво излиза на бял свят?
С число безкрайно да ги умножиш,
все същото е: както да въртиш,
добиваш нула в резултат.
1930
Изведнъж почувства: „Трябва да я видя!“
Влака взе, пътува дълго, слезе плах.
След това по улиците обикаля.
Да застане пред дома й бе го страх.
Привечер събра кураж, откри адреса.
Но видя, че горе лампа не гори.
И зачака под прозорците й в мрака.
А луната скоро в кметството се скри.
Много късно спря едно такси пред входа.
С радост си помисли: „Сигурно е тя!“
Беше тя! Но с нея слезе мъж и бързо
двама минаха през пътната врата.
Той остана пак на улицата пуста.
А пък в стаите й грейна светлина.
По завесите се залюляха сенки.
Кучи лай отекна в мъртва тишина.
Часовете залетяха в надпревара.
Пушеше на пейката с посърнал лик.
Призори започна тихо дъжд да капе.
Ала времето се бе стопило в миг.
Щом разсъмна, той извади й писмата,
писани до него с неугасващ плам.
И зачете как безкрайно го обича…
И глава заклати към дома й ням.
В шест часа излезе господин Заместник,
тръгна си, подсвиркващ песен с бодър звук.
А мъжът на пейката смълви засрамен:
„Само да не забележи, че съм тук!“
Горе дамата прозорците разтвори,
слезе на балкона, шумно се прозя.
Той се вдигна и към гарата закрета.
Тя се сепна, проследи го през сълза.
1932
Денят е чуден, слънце свети.
Камбаните сънуват Бог.
Градът мирише на котлети
и мъничко на зелев сок.
В неделя всичко е сънливо.
Почти не виждаш жив човек.
Две лелки хулят заядливо
транспорта в този смахнат век.
Душата си докрай изливат,
тешат се с клюки и сплетни.
Прозорците с перденца скриват
прозевките си отстрани.
Виж, аптекарят как си чака
колосаната риза пак.
Сумти, че дълго се протака.
Личи си — още е новак.
На църква иска да отиде
като изискан господин.
Защо така сумти обиден?
Ей носи ризата Полин…
Пристъпят бавно часовете,
едва повдигат крак след крак.
Гостува скука в домовете.
Одумват лелките мъжете.
А сред пазара при конете
похърква кестенът преблаг.
1936
Всеки ден я виждам да се спира
и през стъклото да наднича мълчаливо,
където, без съдбата да подбира,
ковчезите ни чакат търпеливо.
Всеки ден я виждам да сияе,
когато във витрината се взира.
Защо е радостта й тъй голяма?
Оглежда шапчицата си, това е.
Друго няма.
1950
Заблудите подхранват порив смел,
но то не е току-така.
Не всеки мъж, за Индия поел,
открива и Америка.
1971
Щом камбана проехтява,
може то да означава:
Празничен е този ден.
В този ден си ти роден.
Някой пръстен ти е дал.
В този ден си ти умрял.
Щом камбана прозвучава,
нищо май не означава.
1971
Мари Луизе Кашниц (1901–1974) или баронеса Мари Луизе фон Холцинг-Берщет, както гласи рожденото ѝ име, е немска поетеса, белетристка и есеистка, родена в Карлсруе в дома на генерал от стар елзаски благороднически род. Израства в Потсдам и Берлин, а във Ваймар и Мюнхен изучава професията на книжар, която за кратко упражнява в Рим. Там се омъжва за виенския археолог проф. Гвидо фон Кашниц-Вайнберг и години наред го съпътства при неговите проучвания във Франция, Италия, Гърция, Турция и Северна Африка.
Своите създавани в продължение на две десетилетия „Стихотворения“ (1947) и книгата „Мъртвешки танц и стихове за епохата“ (1947) поетесата публикува едва след рухването на националсоциализма, който ненавижда по морални подбуди. Следват стихосбирките „Музика на бъдещето“ (1950), „Вечният град“ (1952) и „Нови стихове“ (1957). В 1960 г. Мари Луизе Кашниц става гост-доцент по поетика във Франкфуртския университет. Събраните ѝ стихотворения от периода 1958–1961 г. излизат под заглавие „Твоето мълчание — моят глас“ (1962), посветени на починалия ѝ съпруг, а след тях е публикувана „Още една дума“ (1965). Последните поетически книги на Кашниц са „Без заклинания“ (1972) и „Песен за човешкия живот“ (1974).
В творчеството си поетесата свързва защитата на хуманизма, наследен от християнството и античността, с изобразяването на парливите проблеми на съвременния свят. Мари Луизе Кашниц получава редица литературни отличия, между които престижната награда „Георг Бюхнер“ (1955), ордена „Pour le Mérite“ (1967), както и наградите „Йохан Петер Хебел“ (1970) и „Розвита“ на град Бад Гандерсхайм (1973). В чест на писателката Евангелистката академия в Туцинг учредява през 1984 г. литературната награда „Мари Луизе Кашниц“.
Днес отново на брега видях
Как в нозете ти вълни шумят.
С пръст по пясъка дълбаеш, ах,
Знаци, а вълните ги рушат
Цяла бе отдадена в игри
С вечната преходност на света —
Приливът звезда и кръг изтри,
Но ти бързо правиш пак черта.
С весел смях изви към мен страна,
Не долавяш болката ми ти.
Плисна най-красивата вълна
И помете твоите следи.
1932
Красива като никога съзрях Земята.
Приличаше на остров, плуващ с ветровете.
Щастлива, чиста, сипеше из небесата
Прекрасните отблясъци на младостта.
Искряха в пазвите й сини езерата,
Реките й с ливади покрай бреговете.
Навред шумяха в светлината й горите,
Понасяха се птици с нейния летеж.
Богата с пъргави животни бе Земята.
Жребчета скачаха из ясните поляни,
Крещяха звънко малки птички от гнездата,
В камъша гукаше люпилото безспир.
Пред тухлените къщи, сгушени в бъзака,
Играеха деца и пумпали свистяха;
Те с песни сплитаха сред жълтите поляни
Венци от билки и жълтурчета подред.
Безспир се люшкаха сред вятъра полята
В зелената си младост, с повея си дъхав;
Въртяха се с размах на мелници крилата,
Платна летяха към пристанищния кей.
Безспир кръжеше в младата си мощ Земята
През седмоцветните лъчи на небесата;
Набързо само като сянката на облак
Полягаше върху лицето й нощта.
1935
Котката, която той намери, седеше в един изкоп и мяукаше.
Първата нощ, и втората, третата нощ.
Първият път той отмина, за нищо не мислеше
Отнесе мяукането в слуха си, сепваше се насън.
Втория път се наведе в заснежения изкоп
Напразно примамваше сянката, която там обикаляше.
Третия път скочи вътре, взе животното.
Нарече го „Котка“, понеже не му дойде друго наум.
И котката прекара при него седем дни.
Козината й беше настръхнала, не можеше да се заглади.
Когато се завръщаше, вечер, тя скачаше на гърдите му и го перваше с лапа.
Лявото й око постоянно нервно потрепваше.
Скачаше върху завесата в коридора, забиваше нокти
Люлееше се напред-назад, тъй че железните халки дрънчаха.
Изгризваше всички цветя, които той носеше вкъщи.
Буташе вазите от масата, раздираше листенцата на пъпките.
Нощем не спеше, седеше в подножието на леглото му
И го гледаше с пламтящи очи.
След една седмица завесите му бяха на парцали,
Кухнята му бе пълна с отпадъци. Той вече нищо не вършеше
Не четеше, не свиреше на пиано
Лявото му око постоянно нервно потрепваше.
Беше й направил кълбо от сребриста хартия,
Което тя дълго пренебрегваше. Но на седмия ден
Тя се сви и задебна, внезапно се втурна,
Подгони сребърното кълбо. На седмия ден
Скочи в скута му, позволи му да я гали и замърка.
Тогава той се усети като човек с голяма власт.
Люлееше я, причеса я, върза й панделка около шията.
Но през нощта тя избяга, скочи от третия етаж
И изтича, недалеч, само дотам, където
Той я беше намерил. Където сенките от върбата
Повяваха в лунната светлина. На старото място
Тя скачаше от камък на камък с настръхнала козина
И мяукаше.
1957
Кръстете ме отново
С какво ли?
С първата намерена вода
Която е светена винаги.
Положете длан върху главата ми
Дайте ми първото попаднало ви име
Някое безполово
Име на утринен вятър или на ела
За последния предел от пътя.
Във всеки случай ме преобразете
Очите ми само оставете
Защото открай време са отворени
Открай време са готови.
1961
Отдалечаваш се тъй бързо
Отминал си отдавна Херкулесовите стълбове
По водите на никога
Неизмерени в дълбините си морета
Под орбитите на никога
Неизчислени светила
Летиш
С отворени очи.
Твоето мълчание
Моят глас
Твоето успокоение
Моето движение
Твоето всичко-е-минало
Моето все-още-сме-тук.
1962
Едно стихотворение, направено от думи.
Откъде пристигат думите?
От дълбеите като мокрици,
От майските шубраци като цветове,
От пожара като звуци,
Каквото ми се падне, взимам го,
Да я среша срещу косъма,
Да я съеша противоестествено,
Да я острижа чак до голо,
Да я умия в луга,
Моята дума
Моят гълъб, моят пришелец,
От устните разкъсан,
От дъха съборен,
В плаващите пясъци изписан
Със себеподобни
С несебеподобни
Стих след стих,
Моята лична пустиня
Стих след стих
Моят рай.
1962
Красивата ми сестра си замина и няма да я намериш,
Не можеш да я срещнеш в града.
Нито да й позвъниш по телефона или пък да й пишеш писма,
Отиде в манастир, където не желаеше да бъде.
В килия, която не харесваше.
Понеже не вярваше в друго освен в живота тук,
Който украсяваше със знамена и дрънкулки,
Лъскаше го като златна купа, влюбената.
Сила и очарование бяха нейните одежди.
В пашкул се сви разкошната гъсеница,
Изправена високо с огненото кадифе на кожата си,
С треперещите рогчета на охлюв, незнаеща за своята метаморфоза.
В мъничкия си ковчег лежи тя толкоз леко,
Че на рамо могат да го вдигнат ралица и жълти цветове на боб
И да го понесат посред житата
Към празника на Сириус.
1962
Не бива да ме гледаш в миг когато
Гримасите ми огледалото разчупват
Когато нощем се въртя в леглото
Към стената към прозореца
А завивките въздишат.
Не бива да ме виждаш как пристъпям ослепена
Пипнешком покрай веригата от свои поражения
(На нея също можеш да се задържиш)
Нито да присъстваш
Когато патетичните си стихове чета.
Но нужна е понякога една-едничка твоя дума
И зад гърба ми стъпките затихват
Пъхнеш ли дланта си под страната ми
И аз заспивам.
1965
Не се спирай пред границата на болката
Не се спирай
С още една дума
Едно дихание
Извиси се над себе си
Откъсни от Пустотата
Цветето на Възкресението
1965
Не е казано
Каквото би трябвало да се рече за слънцето
Нито за мълнията едничко вярното
Камо ли за любовта.
Опити. Търсения. Безуспешни
Неточни описания
Пропуснато е утринното зарево
Да не говорим за сеяча
И само между другото са отбелязани
Лютичето и теменужката.
Не ви е укрепен гърбът
С вечното блаженство
Упадъкът не е отречен
А също отчаянието
Дяволът си няма работа
Понеже аз не вярвам в него
Бога не прославям
Но коя съм аз че
1965
Някой ден ще съобщя по радиото
Призори когато никой повече не слуша
Моите изпитани рецепти
Залейте телефона с мляко
Оставете котките да се множат в миялната машина
Размачкайте часовниците си в корито за пране
Излезте от обувките си
Подправете прасковите с лют пипер
И джолана с мед
Децата научете на лисича таблица за умножение
В градината листата обърнете от сребристата страна
Уговорете се със совата
Когато лятото настъпи облечете коженото си палто
Срещнете слизащите от баирите
Гайдарите
Излезте от обувките си
Не бъдете много сигурни
Че ще настане вечер
Много сигурни
Че Господ ви обича.
1972
Розе Ауслендер (1901–1988) е смятана за австрийска поетеса, родена в Черновци, Буковина (Украйна) в семейството на юрист. Израства в светска и либерална среда, в която обаче са съхранени основните правила на еврейската традиция. Розе следва литературознание и философия в университета на Черновци, а в 1921 г. заедно с младежкия си приятел Игнац Ауслендер се преселва в САЩ, където се оженват. Там публикува първите си стихове и работи като редактор, секретарка и банкова служителка. В 1926 г. поетесата получава американско гражданство, но скоро го загубва, понеже се завръща в родния си град, за да се грижи за болната си майка и изкарва прехраната си като журналистка, преводачка и преподавател по английски.
В Черновиц излиза и първата стихосбирка на Розе Ауслендер „Небесната дъга“ (1939). През Втората световна война градът е окупиран и поетесата прекарва две години в гетото и още една година се укрива, за да избегне депортирането в концлагер. В гетото на Черновци се запознава с поета Паул Целан, под чието влияние модернизира своя литературен стил и се освобождава от експресионистичния си звукопис. В 1946 г. Розе Ауслендер заминава за Ню Йорк, където отново придобива американско гражданство и сътворява стихове на английски. Едва по-късно, през 1956 г., започва отново да пише на немски, преодоляла мъчително езиковата травма от преследванията.
Първата следвоенна книга на поетесата „Сляпо лято“ (1965) излиза във Виена и е посрещната възторжено от читателите и критиката. На следващата година тя се преселва във ФРГ, пътува много, преди всичко в Италия, където открива своя нова „духовна родина“. Последните две десетилетия от живота си прекарва в пансион за възрастни хора на еврейската общност в Дюселдорф, тежко болна от артрит и принудена да диктува стиховете си, понеже не може сама да пише. Публикува общо над двадесет стихосбирки, сред които емблематичната „Майчина земя“ (1978) и претърпялата много издания „Броя звездите на своите думи“ (1983).
За творчеството си Розе Ауслендер получава редица литературни отличия, между които наградата „Андреас Грифиус“ (1977), наградата „Розвита“ на град Бад Гандерсхайм (1980) и „Голямата литературна награда на Баварската академия за изящни изкуства“ (1984).
Винаги са
хората.
Знаеш го.
Сърцето им
е мъничка звезда
която озарява
Земята.
Кой откъсна
небесната дъга
от погледа ми
исках да я прикрепя
към седем думи
Удавят се в дъжда
очите ми
Държа се
за едно листо
за този лист хартия.
Венеция
град мой
Чувствам те
от вълна̀ на вълна̀
от мост на мост
Живея
във всеки дворец
край големия канал
Моите камбани
прозвънват стихове
Моята Венеция
не ще потъне
Живота
прославям
който се губи
и отново изниква
в теб
Със стихове
утешавам
скърбящите
за своите покойници
Спасих се
в твоята вълшебна шатра
Любов
в дъхащия лес
където връхчета трева
се скланят
понеже
няма нищо по-красиво
Пак ще се намерим
в езерото
ти като вода
аз като лотос
Ти ще ме носиш
аз ще те пия
Ще си принадлежим
пред погледа на всички
Дори звездите
ще се чудят:
тук двама
се превърнаха обратно
в своята мечта
която ги избра
Когато
на острова се срещнахме
слънцата бяха сплетени
в гоблен
където бе втъкано
диханието на водата
През дните на прахта
слънцата се откъснаха
едно от друго
островът отнесен бе при сушата
а ти лежеше като златна рибка
в стъклен съд
И тези дни изчезнаха
Брега на острова
извезвам
в книга
Страха си захвърли
във въздуха
Скоро
времето ти ще премине
скоро
небето ще прорасне
под тревата
мечтите ти ще се продънят
в Нищото
Все още
ухае карамфилът
пее дроздът
все още може да обичаш
да даряваш думи
все още ти си тук
Бъди каквото си
Раздай каквото имаш
Когато го очакваше
розите разцъфваха
тя държеше лятото
в ръцете си
Когато не дойде
тя преброи до сто
до хиляда
до безкрай
Когато той дойде
тя беше статуя
с безжизнени очи
с разкъртена уста
Те угасят огъня
който в теб пламти
По заповед
на поразяващия миг
потичат от очите ти
по пътищата на страните
Не може никой да ги спре
Те не ти искат
позволение
Предани солени капки
от вътрешното ти море
Ти плаваш
по морето
на безкрайността
Ако успееш
да достигнеш бряг
къс суша
ще стане твоята родина
Дали била съм пеперуда
преди да се родя
дърво или
звезда
Забравила съм вече
Ала знам
била съм
и ще бъда
мигове
от вечност
Русата ми майка
никога не се завърна.
Не се завърна
майката
никога не се отказа
от смъртта
от сина закърмена
със черно мляко
което съхрани живота му
който се удави
в мастилената кръв
Между премълчани стихове
не-словото
в празното пространство
светещо
1975
Още има простор
за едно стихотворение
Още стихотворението
е простор
където може да се диша
1976
Нека да ти служа
доживот
искам в теб да дишам
Жадна съм за тебе
дума подир дума те изпивам
мое изворче
Гневното ти святкане са
зимните слова
Нежен като люляк
разцъфваш в мене с
пролетни слова
Следвам те
в съня си
сричам твоите видения
От едничка дума се разбираме
обичаме се
1976
Петер Хухел (1903–1981) е немски поет и публицист, роден в Лихтерфелде край Берлин в семейството на чиновник. Детството си прекарва в селската къща на своя дядо в маркграфство Бранденбург. Следва литература и философия в Берлин, Фрайбург и Виена. Тогава издава стихосбирката си „Мрежа за звезди“ (1928). После живее няколко години във Франция, препитавайки се от случайна работа и от хонорарите за стихотворения, публикувани в Германия. Поетът предприема пътуване до Цариград и странства по Черноморското крайбрежие от Балчик до Кюстенджа.
Литературната дарба на Хухел намира в Германия все по-голямо признание. В 1932 г. дрезденското списание „Ди Колоне“ му присъжда своята награда за лирика и тогава Петер Хухел се запознава с поета Гюнтер Айх. Когато на власт идва националсоциализмът, Хухел изтегля вече отпечатаната си стихосбирка „Езерото на момчето“ (1932) и изоставя писателското поприще. В 1941 г. е мобилизиран, прекарва пет години на фронта и попада в съветски плен. След Втората световна война поетът е художествен директор на Берлинското радио и публикува томче „Стихотворения“ (1948), а в 1949 г. става главен редактор на съоснованото от Йоханес Р. Бехер най-значимо литературно списание в ГДР „Зин унд форм“, което ръководи четиринадесет години. В 1963 г., след издигането на Берлинската стена (1961), Хухел се оттегля от обществена работа. Издава във ФРГ стихосбирката „Шосета, шосета“ (1963), за която е удостоен с наградата „Теодор Фонтане“ (1963), и избрани творби от периода 1925–1947 под надслов „Мрежа за звезди“ (1967). Поради несъгласие с политиката на ГДР по отношение на Пражката пролет (1968) поетът се преселва през 1971 г. във Федералната република, където излизат стихосбирките му „Броени дни“ (1972), „Стихотворения“ (1973) и „Деветият час“ (1979).
Поетическото творчество на Петер Хухел не е голямо по обем, но притежава дълбочина и всички белези на съвършенство, отличава се с народностно оцветен език, стилистична чистота и необикновена художествена мощ. Петер Хухел е удостоен с редица литературни отличия, между които наградата за есеистика „Йохан Хайнрих Мерк“ (1971), „Австрийската държавна награда за европейска литература“ (1972), литературната награда „Андреас Грифиус“ (1974), ордена „Pour le Mérite“ (1976) и наградите „Якоб Буркхарт“ (1979) и „Айхендорф“ на град Ванген (1979). В чест на поета провинция Баден-Вюртемберг учредява през 1984 г. литературната награда за лирика „Петер Хухел“.
Не тъгувай, златоока жабке,
в блатистите води на езерото.
Като огромна раковина
ехти небето нощем.
Ехтежът му ме вика у дома.
С коса на рамо
спускам се към светлото шосе,
от кучета облаян,
покрай окадената ковачница,
където наковалнята стъмена спи.
Вън пред стопанството
тополите се реят
в млечното сияние на месеца.
Полята още дишат палещо
сред писъците на щурците.
О, земен огън,
в сърцето ми прегаря друга жар.
Ливада след ливада окосих,
но нито стрък не беше мой.
Вилнейте, бури есенни!
В пустия простор
да се събудят гладните сънливци.
Няма сам да крача
по светлото шосе.
В покрайнината на нощта
звездите ще проблясват
като зъ̀рното в хармана,
ще се завърна в източната си родина,
в утринното зарево.
1928
Върху земния насип ръждясва камбаната.
Релси и талпи стърчат разпокъсани,
от снаряди разбити товарни вагони.
На шосето,
чакъл наместо възглавница,
лежи посред черен клонак жена,
убита от паднала раздробена топола.
Още жали устата й,
притисната о земята.
В разтворените очи
се сипят дъжд и сняг.
О, жалба на майките,
сълзи?те не ще изгасят
пламъците на битката.
Зад плета на мъглата,
със сняг върху гривите,
пасат мъртви коне,
сенките на нощта.
1963
Помежду ни ръмеше дъждът на забравата.
Във фонтана помръкват монетите.
Котката върху зида
Глава извръща сред мълчанието.
Не ни познава вече.
Слабият светлик на любовта
Потъва във звездите на очите й.
Дрънчат зъбчати колела от кулата
И със закъснение часа отмерват.
Пръстта не ни дарява време
Отвъд смъртта,
Вплетени в нощната тъкан,
Гласовете потъват
Безследно.
Два гълъба отлитат от перваза на прозореца.
Мостът пази клетвата.
Този камък,
Във водите на Адидже,
Живее величаво сред покоя си.
А в сърцевината на нещата
Тъгата.
1963
На Ханс Майер
Както крачех под студа небесен
И слизах бавно към реката,
Съзрях ровината в снега,
Където е лежал нощес
Ветрецът с равните си плещи.
Крехкият му глас, долитащ
От замръзналите клони горе,
Се блъскаше във образа лъжлив
На белезникавия въздух:
„Всичко тук заровено ме гледа,
Трябва ли да го измъкна от прахта
И на съдника да го покажа? Ще мълча!
Не искам повече да съм свидетел!“
Затихна слабият му шепот,
Нестоплен от искрица даже.
Нощта не ще узнай, душа,
Къде се втурваш ти. Понеже
Нищо друго няма тук, освен
Безмълвен ужас на безчетни същества.
Но ето го свидетелят. Това е светлината.
Стоях на моста сам
Под студа небесен.
Нима диша още, па макар и слабо,
През гръкляни от тръстика,
Скованата от ледове река?
1963
Уловена си, мечта!
Глезенът ти пари,
раздробен в капана.
Вятърът отдипля
къс кора.
Отворено е
завещанието на повалените ели,
написано
с дъждовносива търпеливост
неизличима
последната им воля —
Мълчание.
Градушката дълбае
надгробен надпис върху черния емайл
на локвата.
1963
Под корените на магарешкия трън
Живее днес езикът,
Неотвърнат,
В каменната глъб.
Винаги е бил
На огъня преграда.
Сложи дланта си
На тази канара.
Трепери вкочаненият
Клонак на рудата.
Ала изпразнено е
Лятото,
Срокът е изтекъл.
Сенките сред младата гора
Разстилат
Ловните си мрежи.
1963
Покоят на реката,
земният огън,
празният мрак на небето,
са мои опасни съседи.
Бекасът може от много езера да избира
плитката, обрасла с тръстики вода,
където с внезапен удар
да лови и убива плячката.
Водата не може
да избира бекаса.
Търпеливо понася страха на рибите,
острия крясък на гладната птица.
Вода и бекас,
съседи са двете
на високи елши,
на камъша и жабите.
Смачкани от равнодушие,
хората, моите съседи,
дъвчат насъщния хляб.
Никой не иска да стане на пръст.
Никой не успява
да изсече монета,
още валидна
за ледена нощ.
1972
Върху плуващата мъглива глава
на дъба
каца враната.
Празна е гредата на котката.
Сянка от суха
лозова гранка
по тавана на стаята.
Знак,
изписан от ръка
на мандарин.
Азбуката,
която владееш,
не стига
да отговориш
на беззащитния надпис.
1972
Когато се връщаме от горите
на лятото,
още струи от палтата ни
пъстрата песен на косове,
мъх и листа̀ пак отърсваме
от брадите и от косите си.
Понякога Бог изрисува
с пръсти от облаци
вечѐрна заря по прозорците,
или от стомната на нощта излива луна
над синята прелест в градините.
Сияе сребристият фонтан на звездите.
Пред портите на вечерта
свирукат славеи,
песента им е блян и жасмин…
А ние сипем ухание на карамфил
над прелестта на млади жени.
1972
Когато коленичиш край гората,
с червена шума по косите,
долавяме тъгата на пейзажа,
прекършения смях
на окосените ливади,
уморения летеж на птиците
сред облаците на привечерта…
Долавяме смъртта,
сладостния плод на мъката,
узрял през лятото у нас
и напращял от семена.
Как прелестно е твоето умиране
в сянката на небесата,
как ликът ти се усмихва —
освободен и примирен…
1972
Над облаците
тропат колелата на каруци,
бежанци откъм селата,
на път.
Здравеняци
прогонват с яка длан мъглата,
пренасят сънени жени
през брода.
Тръстиките,
почти неузнаваеми.
Мъж,
през рамото преметнал мрежа,
стои край водоема
и изкормя рибите.
Белези от рани,
рибешки хриле,
светлеят под луната.
Словото, посято за нощта,
покълва, пуска корени сред вятъра.
Безкрайна е
литанията на дъжда.
1972
На Михаел Хамбургер
Забулена сова,
дъщеря на снега,
подвластна на нощния вятър,
все пак с ноктите
корени пускаш
в плесенясали келяви зидове,
клюнест лик
с кръгли очи,
сърцезастинала маска
от перата на белия пламък, недокоснат
от време и от пространство,
студено вее нощта
към старото селско стопанство,
в предния двор мъждив сбиротък,
шейни, товари, заснежени фенери,
в делвите смърт,
в каните яд,
Завѐтът пригвозден върху гредите.
Потайното под
лапите на канарите,
пролуката към нощта
смъртният страх,
като щипеща сол вложен в плътта.
Нека се спуснем
с езика на ангелите
към разбитите тухли на Вавилон.
1973
НИЩО за отбелязване.
Еднорогът си тръгна
и почива в паметта на леса,
в килийките на мака,
когато игуменката дава на мъртвите
слънце и луна.
Есента се избистря,
изгубва паметта си
в кървящата следа на бука.
Не остава нищо друго
освен черната жица във въздуха,
която обединява два гласа.
В белия метох на зимата
беззвучен плясък на криле.
В нейно име —
до края на деня.
1976
Под голата мотика на луната
ще умра,
без да съм научил
азбуката на светкавиците.
Да съм разшифровал
детството на митовете
във водния знак на нощта.
Незнаещ,
летя надолу, запокитен
при тленните останки на лисиците.
1976
Жегата вдълбава в камъка
пророческото слово.
Един мъж мъчително
изкачва хълма,
в пастирската торба
деветият час[14],
гвоздей и чук.
Сухото сияние на козето стадо
се разпилява из въздуха
и като прахан пада отвъд хоризонта.
1979
Ерих Аренд (1903–1984) е немски поет и преводач на латиноамериканска и испанска лирика, роден в Нойрупин. Младият Аренд сменя много професии — работи като художник на театрални декори, банков служител, журналист и възпитател в експериментално училище. Ранните си поетически творби публикува в експресионистичното списание „Дер Щурм“, а в 1926 г. става член на Германската комунистическа партия и предприема дълги странствания из Германия, Швейцария, Франция и Испания. След възхода на Хитлер емигрира в Швейцария, а от 1936 до 1939 г. се сражава в интернационалните бригади в Гражданската война в Испания. После прекарва близо десет години в индианските поселища из джунглите на Колумбия, а в 1951 г. се заселва в ГДР.
Първите си книги Аренд издава едва след края на Втората световна война — „Нощта понесе албатроса“ (1951) и „Балада за планинския вятър“ (1952), — в тях използва предимно строгите форми на баладата и сонета. До средата на петдесетте години в творчеството му преобладава емигрантската тематика, но по-късно поетът се обръща към съвременността, като се стреми да я осмисли във всемирно, „планетарно“ измерение.
В поезията на Аренд се съживява немската философска ода на XVIII век, сътворявана от поети като Клопщок, младия Гьоте и Хьолдерлин. Аренд следва тази традиция, но стиховете му са изградени с отчетлива, драматическа дикция и сложни, трудно достъпни метафори. В книгите си „Оди за пòлета“ (1959), „Егея“ (1967), „Стихове от пет десетилетия“ (1968), както и в късните стихосбирки „Памет и образ“ (1976) и „Отграничаване“ (1981) Аренд се откроява като един от най-значимите поети на нова Германия. Удостоен е с литературната награда „Йоханес Р. Бехер“ (1966).
Луна, студена като рибна люспа
в бамбуковия храст.
Зелена се потапя светлината ти
сред дървените сенки
на оградите. На сутринта лежаха
четири огромни риби в мрежата.
С разтворени муцуни
оплакваха се
на деня.
Тежка беше мрежата,
когато към брега я мъкнехме,
от толкоз много смърт.
Луна зелена,
ти умря сред зъзнещо небе,
стъклено отекващо
над бамбуковите покриви,
гонг за смърт,
голям и тих
за дремещите негри.
Чувате ли
как през мрака
на рибите
невидимият и едва усетен
хоризонт
бавно ни руши?
1948
От пясък е тази страна.
Тишина.
Морскосива, прашлива страна.
Кактуси сред непрозирния зрак
носят
железния тежък капак:
небесната бледа стена;
стена
от безжизнен зрак.
Край морето смъртта блуждае:
тръни
вдървени, с ужасен връх.
Едничък цветец ухае,
вехне,
прободен от трън върху ската.
Бодлите възпират поглед и дъх.
Вятър
се лута без мощ по земята.
Кости, в прибоя събрани:
дънер
до дънер, могъщи и странни,
от жарки реки и гори.
Дънери,
твърдо отлети, с кори,
столетия тлели в жарта.
Дърво,
потъващо към гибелта.
Прииждат вълните, дордето
страх
гнети лунноголия бряг:
приплясква акулата пак.
Облаци
мятат сенки в морето.
Изчезнал е птичият грак.
Морето
е пусто, празно небето.
От пясък е тази страна.
Тишина.
Морскосива, прашлива страна,
Не вирее тук даже и тръст,
обаче
на склона, възправил ръст,
негър оре, превил рамена.
Оглежда
най-малката бучица пръст!
1949
Дошли от фреските на Го̀цоли,
в наследство красота и гордост взели,
с чела на строги гении или
огрени от дъха на Ботичели,
те ведро разорават в маранята
по Апенините златистите нивя.
По скатовете вият се лозята.
Небето се разтваря в синева.
Кавал ечи. Колона извисява
сред сребърни маслини строен стан.
А Херкулес замахва с боздуган
и в кулата камбана проехтява.
Оре селякът в край на древни песни,
бразди с бика наетите земи.
В дворците Дантев глас все тъй гърми —
за свобода пламтят слова чудесни.
Оре селякът. Словото дочува.
Обгръща с поглед своята страна.
И там, на господарската стена,
той скоро сърп и чук ще нарисува.
1954
„Хлябът има вкус на кръв от
разстреляните селяни“ — говорят
жителите на селата в испанските
провинции.
Вкус на кръв има хлябът,
вкус на кръв има виното.
Гибелен вятър с гранати от камък срази долините.
В Куенка и Ронда, в Каланда,
Андора, Бесейт —
глинени делви, кой ви побутна, че в пепел лежите?
Само мишки и прах
в безнадеждност събира душата.
Паяк премрежи на старото слънце очите.
В Куенка и Ронда, в Каланда,
Андора, Бесейт
мъртвешки камбани без глас закънтяха в гърдите.
Вкус на селяшка кръв
има вечно храната.
Полята, осеяни с трупове: уж от ръжда житата загиват.
В Куенка и Ронда, в Каланда,
Андора, Бесейт
сакати лози с окърва̀вени нокти в дървото се впиват.
Залци горчиви.
На масата сяда тъгата.
Земята сълзи с пролятата кръв на свидните селяни!
В Куенка и Ронда, в Каланда,
Андора, Бесейт
партизаните слизат, приятел разбужда селата простреляни.
Планини на герои!
Хълмове, вречени на свободата!
Привечер пихме безгрижно и пяхме на няколко гласа.
В Куенка и Ронда, в Каланда,
Андора, Бесейт
героите бяха селски момци като всички на нашата маса!
Вкус на кръв има хлябът,
вкус на кръв има виното.
Рана открита държим в земята ни опозорена.
Но колко ли вкусен хлябът ще бъде,
ак вкусни ще бъдат хлябът и виното,
когато трапези издигнем в родината освободена.
1954
В памет на Алберт Айнщайн
Мъдрец, преди
очите да склопи,
отново вдигна
предупредително ръка… Пространството
напрегнато замря.
Но вече вехнеха като следи
по изтерзан от болка бряг
сенките край устните му. И все пак
изпълнен с предсказания, изцяло
озарен от овладяна светлина на мръкнали
звезди бе сетният му час:
космическа поема на числата.
Единствено:
ръката му остана равнодушна.
Вятър над вселенските
поля. Живот и смърт —
и болка! Изтръгнати
от божите криле, разпръснати
лежаха мислите.
Но ти летиш сред нощни бездни,
все по-далеч
от белите ланити на земята си,
от детското учудване, от горските
върхари и от тихата като трева луна:
в мъртвешкия покой
сред недостъпните небесни светила
предчувства днес сърцето ти
могъща власт.
Дочуй звука: мълчание…
безвъзрастната мисъл
на Всемира: моста,
тънко засводен!
А може би все пак
дълбоко в теб витае страх
и си припомняш болката
в набръчканото старческо лице на Рембранд,
това познание
под клепките, въздържано,
кораво като корен, сянка?
Как свършва в миг човекът… и политат вече
планините,
надживели го за дъх,
в очите му угасва
човешкото доскоро… смазана е
гордостта му, пеперудено крило сред буря.
Сякаш под понесени към бляна облаци
още стъпват тихо
твоите нозе и ето —
дълго носила те,
вече се разпуква
тънката черупка на Земята.
Избликва кръв, ах,
все отново тази кръв!
Заслони с изпепелена гръд, о, братко,
заслони ръцете си! Покрий ги,
съпричастните в делата, те
умеят да мълчат:
покрий и пръстите,
които карта подир карта хвърляха
в коварната игра върху зацапаната маса,
за да не видят, че
палачът шества там. Покрий,
злочестнико, лицето си,
сякаш искаш да заспиш
посред смъртта.
Ала не беше ли, кажете,
кажете истинното слово: този
Бухенвалд, където
Великият обичащ[15]
в сърцето си се вслушваше,
не беше ли надеждно място? Някога
не пя ли той? — Изсечена до голо
е планината му. Пясък и студена вкочаненост:
незарасналите рани!
А под кората на дърветата
пълзи безпръстен страх!
О, нощ на нощите:
подяждаща скалите сянка
над сърцата ни!
Все още дървесата ти, Германийо,
безмерно много знаят.
1955
Върхове прехвърлил —
прилив на сърцата ни!
С буден взор
бленува в планината
великото Неизчислимо:
Времето. Ти, полетелият,
възпей сред рухващия прах
нетленния му лик!
Отро̀ни се
от земното чело̀
тъмнеещият плод на дрямката:
о, красота
на първото проглеждане! Светлик
връз скулите на Космоса!
Над пластове от облаци
и над помръкващи звезди
„Да бъде!“ прорицава, о, родени в полет,
твоята уста.
В нозете ти —
събореният торс
на Небесата
и всички мъртви богове.
С раковинения звук на вечността в косите,
се засводява
великият небесен купол —
блясък над море и твърд: но нищо
не е загубено! Ти, деен блян:
о, нетърпение на срока ни! Долавяш
как по стъпалата на годините
тътне на възбог
залезната буря, неизбежен
гръм за нашите глави,
същински морски ястреб.
Кой виновен е, и кой — невинен!
Вярно прорица гласът, че изкласила тишина
и справедливост ще въздигнат храма
на света под каменните клони
на небето: „Дайте ни
обречения, който
осъдихте на смърт, освободете
клетия Кала̀с[16]!
Та в човешката ръка
Земята да положи свойта ос:
доверието!“ И както
махалото внезапно,
видимо за всички,
пред бездната се спира, тъй
победи веднъж
усмивката…
Незасенчена
през вековете светлина
струи: униние с маскирани очи,
заоблено сияние —
чело̀то й.
Дванайсетият час
ви ослепи, дано плодът на вашата печал
узрее: майката на смъртните
дървета и скали,
с желязно острие
в сърцето, потрепери
от удара пергелен
на историята: като разломи
хилядолетното лице
от камък — о, болка,
о, плам! — „Аврора“
законно възвести деня и даде
една възможност
на Човека.
1958
С човешките сенки седях
край железните маси. А малката улица
на рибари и рудокопачи сънуваше.
Пиехме земния мрак, който възлизаше
в кладенеца на къщните зидове.
Горе бе изходът, носещ спасение, зракът
умираше.
Пустош в очите. Чуждеещи
длани. Растеше мълчанието
в късния час. Отпиваше то
от щърбите чаши заедно с нас,
заслушано: честият полет
на лястовици между стрехите
заплиташе тихата мрежа.
Пристанът се люшкаше долу,
далеч в паметта: но там
в заревото на сярната гибел
висяха от светлите кръстове-мачти
сиви и мъртви платна.
Тука,
понесъл на плещи яркото лемноско слънце,
дойдох, край главата ми
стръвен облак пчели, ехтене
прииждаше откъм скалистата пустош
на Егея. Дрипав странстващ
бог, заговорих на сенките:
„Какво означава могъщият ход
на тази тъй близко заключена древност?
Не пое ли мъдрецът в далечните дни
там на възбог, себе си в жертва да хвърли?“ Нощ
се търкаля, връхлита, нощ
като някога, ето:
в Непрогледното зърнахме —
разпуква се Етна, рана
кървящочервена, прастара. А под нозете ни
в земната сърцевина гигантски орел
приплясва с криле и
бликва пламтяща жарава от клюна му
и от очите. Бяло от гняв,
с мъртва риба изпълнено,
морето се движи, вика към сушата
вечното име: „Градът, Емпедокле,
се срива!“
На хълма — колоните каменни
дори не помръдваха.
Вятърът само захлопваше портите.
Слухтене: нощ…
Ала потънали чак до гърдите
в кървящата пак детелина,
крачат миньорите в здрача, слизат
към сярата. Утрото плъзва
из пустия град, настръхнало сред
железни отблясъци.
1960
На К. Х. А.
Солен е
на скалата езикът, който
ветреца целува
в Евбея,
а също къдрица
в косите ти.
Първият шепот: вълна
и всичко
е спомен! Гол
като златния полъх на пясъка,
голата червенина
на тръпнещ сред заника
връх: устата ти,
твоето лоно.
Блясък на пореста кожа,
заоблена! Хубава
като извивка
на гръдна кост.
Над твоето дишащо рамо
море и сенки,
водата, от бял варовик
дълбокото дъно — ела,
разпростри светлината
на тези очи, която
дървото без птици възпя,
над острова.
Кършете
от клона на всяка усмивка покой,
тесни листа,
когато морето, чуждеещо,
пак
до сърцето ни плисне,
за нощна
постеля.
1961
Зъл шепот
в Песента на Соломон
изравяш
в пясъка:
Измяна!
но тъй че
сякаш съществуват само
ти и аз и
Словото
1981
Студ край мене
долу танцът
горе в планината
за последен път
нозете
стопля
и
се връща
бледият й лик
очите
гледат надалеч
напуканите устни
с черните снежинки
бях
разбудил
без целувка
сега
непроницаема
стена
не знаех
че от старостта съм мъртъв
аз виках
в нея
в омотаното с мечти
сърце
аз викам аз
виках
1981
Волфганг Вайраух (1904–1980) е немски поет, белетрист и автор на радиопиеси, роден в Кьонигсберг (днес Калининград) в семейството на земемер. Изучава актьорско майсторство във Франкфурт на Майн и получава театрални ангажименти в Мюнстер, Бохум и Тале. После следва германистика, романистика и история във Франкфурт. През тридесетте години Вайраух работи като редактор и публикува първите си книги. Цялата Втора световна война прекарва на фронта и в края ѝ за няколко месеца е задържан в съветски военнопленнически лагер. След войната работи отново като редактор в различни литературни и културни издания в Берлин, Ворпсведе, Хамбург и Дармщат.
Вайраух публикува стихосбирките си „За милосърдието на щастието“ (1946), „Чучулига и ястреб“ (1948), „Край и начало“ (1949) и „Написано на стената“ (1950). Наред с това се изявява и като успешен белетрист и радиодраматург, но неговата поезия заема значимо място в панорамата на немската следвоенна лирика. Той е автор и на редица литературни антологии. От 1951 г. Вайраух е член на литературното сдружение „Група 47“. Стихосбирките му „Песен, за да не умреш“ (1956) и „Никога мракът не успява“ (1956) събуждат силен интерес с лаконичния си изказ и хуманния призив към вселюбов и съкровено изживяване на природата — с това Вайраух става един от важните представители на немската следвоенна „природна лирика“.
От 1967 поетът е член на Немската академия за език и литература в Дармщат. Публикува още „Стихотворения“ (1974), „Запетайката накрая“ (1977) и „Пешеходци“ (1978), следва и посмъртното издание „Обезглавен трикратно“ (1983), както и събраните му стихотворения под заглавие „Атом и алое“ (1987). За творчеството си Волфганг Вайраух е удостоен с наградата „Андреас Грифиус“ (1973). В негова чест град Дармщат учредява през 1979 г. литературната награда „Волфганг Вайраух“ за поощряване на млади поетически таланти.
Догдето хора с теб ридаят,
от греховете си сломени,
догдето в мрак звезди сияят,
с безброя си благословени,
догдето славеите пеят
в най-тъмната и тъжна нощ,
догдето в обич ще се слеят
любящите с блажена мощ,
догдето хвъркат пеперуди
и полетът им се въздига,
догдето има мисли луди
и нещо все не им достига,
догдето не ламтят сърцата
добри да станат сред беди,
догдето смърт грози душата,
стани човек и смел бъди!
1944
Жълтуга, жълта, но посърнала
заради ноември, който я заплашва.
Онзи полуостров вика.
Флейта плаче и скърби,
че е оставила тръстиките.
Клетият ни полуостров.
Сиви чучулиги, кукувицата,
която ме зове на път,
към суматохата на полуострова.
Трепетликови листа, потръпващи
в безмълвието на ветровете.
Полуостровът, застлан с окастрена жълтуга.
1961
Когато смятате, че истина приказвам,
съмнявам се, че истината в мен се ражда.
Какво ли на гърба превит и днес опазвам?
Зла питанка, която се самоизяжда.
1971
аз съм представител
представям всичко
стоката е без значение
ако никой не я знае
значи сте модерна домакиня
ако мнозина вече са я купили
значи сте в крак с времето
аз проучвам тук общественото мнение
правим средностатистически извадки
но тези извадки
са си нашите извадки
нищо не е обективно
както си постелеш
такова ще е твоето бъдеще
аз гадая на ръка
линиите са
като всички линии
но линиите са бъдещето
щом клиентът ми харесва
ще му върви в живота
но не съвсем
съвсем премного се натрапва
аз съм просяк
и преглъщам все трохи
та тези горе да не се задавят
неумереното е нездравословно
а тези долу трябва да участват
милостта е доброволна
нищо не ти струва
аз съм малък
всички ме подритват
скоро вече няма да съм малък
тогава аз ще ги подритвам
аз съм ученичка
мъчно ми е за учителите
моите почти забравени възлюбени
ще ми напишеш ли шестица
аз съм жената в градския клозет
там съм
където всички стават равни
всички са еднакво дребни
стотинките и автомата
нужда и руло хартия
всички те от мен зависят
аз съм от тайните служби
назначен съм заради сигурността
сигурността на малцинството
е по-важна от сигурността на мнозинството
аз съм футболист-бранител
силата ми е в краката
главата ми е празен орех
но миналата събота изглежда поумнях
направих грешна стъпка
остарявам
аз съм домакиня
яйцата взимам
разбивам им с бъркалката жълтъка
разбивам го до кремообразна маса
разбивам и белтъка на твърд сняг
разрязаното с ножа трябва да личи
и скоро тортата ми е готова
така мъжът ми ще се наяде с охота
1978
писателят към друг писател:
заеми се с книгата си,
от значение си само ти,
оглеждай се, оглеждай новото,
единствено еснафът спи,
но думите ти са делата.
Гюнтер Айх (1907–1972) е немски поет, белетрист, преводач и автор на радиопиеси, роден в Лебус ан дер Одер. Следва ориенталистика, право и икономика в Лайпциг, Берлин и Париж. Превежда китайска поезия, а първата си поетическа книга публикува на двадесет и три годишна възраст — „Стихотворения“ (1930). Създава си име като автор на радиопиеси в стихове и това му позволява да работи като писател на свободна практика в Берлин и Дрезден. Преживява Втората световна война на фронта, като в края ѝ попада в американски плен.
След рухването на националсоциализма Айх става съосновател на свободното литературно сдружение „Група 47“. Публикува стихосбирките „Отдалечени дворове“ (1948) и „Подземна железница“ (1949), в които се долавя благотворното влияние на „природната лирика“ на Петер Хухел. Тези творби донасят на Айх наградата на „Група 47“ (1950) и „Голямата литературна награда на Баварската академия за изящни изкуства“ (1951), чийто член поетът става в 1955 г.
Следват стихосбирките „Посланията на дъжда“ (1955), „Продължение на разговора“ (1957), „Към дело“ (1964) и „Поводи и алпинеуми“ (1966). Последната му поетическа книга излиза в годината на смъртта му — „Според книжата на Зойме“ (1972). Гюнтер Айх е удостоен и с престижната литературна награда „Георг Бюхнер“ (1959), както и с наградата „Фридрих Шилер“ на провинция Баден-Вюртемберг (1968). В негова чест са учредени две награди „Гюнтер Айх“ — австрийска за лирика (1984) и немска за радиопиеси (2006).
Това е моята фуражка,
това е моят шинел,
ето моята самобръсначка
в ленената торбичка.
Консервна кутия:
Моята чиния, моята чаша,
върху бялата ламарина
съм издраскал името си.
Издраскал съм го с този
безценен пирон,
който крия
от алчни очи.
В походната торба има
чифт вълнени чорапи
и неща, които
на никого не ще издам.
Така тя служи нощем
за възглавница на главата ми.
Тази мукава лежи
между мен и земята.
Графита на молива
обичам най-много:
Денем той ми записва стихове,
които измислям нощем.
Това е моят бележник,
това е моето платнище,
това е моята кърпа за лице,
това е моят конец.
1945
Известия, за мен определени,
трополят от дъжд на дъжд,
от каменен на керемиден покрив,
разпространяват се като зараза,
контрабандна вещ, доставена на някой,
който не я иска —
Отвъд стената ламарина на прозореца дрънчи,
ехтящи буквички, които се подреждат
и дъждът говори
на език, за който мисля,
че не разбира никой, освен мене —
Изумен дочувам
послания на отчаянието,
послания на бедността
и послания на упрека.
Обижда ме, че са отправени към мен,
понеже никаква вина не чувствам.
С ясен глас изричам,
че не се страхувам от дъжда и неговите обвинения,
също и от онзи, който ми ги праща,
че ще дойде час,
когато ще изляза да му отговоря.
1949
Събудете се — понеже сънищата ви са лоши!
Останете будни — понеже ужасното наближава.
И при тебе ще дойде, макар да живееш далеч
от местата, където се пролива кръв,
при теб и при твоя следобеден сън,
който не обичаш да ти смущават.
Ако не дойде днес, ще дойде утре,
бъди сигурен.
„О, приятен сън
на възглавката с червени цветя,
коледен подарък от Анита,
който тя е плела три седмици,
о, приятен сън,
когато печеното бе тлъсто, а зеленчукът крехък.
При заспиване си мислиш за седмичния преглед от предната вечер:
великденски агънца, пробуждаща се природа,
откриване на казиното в Баден-Баден,
Кеймбридж победи Оксфорд с две и половина дължини —
това е достатъчно да занимава ума ти.
О, тези меки възглавници, първокласен пух!
Върху него забравяш досадата на света,
онази новина например:
Обвинената за извършване на аборт каза в своя защита:
Жената, майка на седем деца, дойде при мен с едно кърмаче,
за което нямаше пелени и
го бе увила в стари вестници.
Е, това са случаи за съда, не за нас.
Не можеш нищо да сториш против това,
че някои живеят малко по-трудно от други.
А каквото и да дойде, нашите внуци ще се преборят с него.“
Ах, ти вече спиш? Добре се разбуди, приятелю!
Вече тече ток в телените заграждения,
а постовете са разставени.
Не, не спете, докато разпоредителите на света действат!
Бъдете недоверчиви към тази тяхна власт,
за която твърдят, че им е нужна заради самите вас.
Внимавайте сърцата ви да не са пусти,
когато разчитат на пустотата в сърцата ви!
Вършете недопустимото, пейте песните,
които не очакват да чуят от устата ви!
Бъдете неудобни, бъдете пясък, а не смазка, в механизма на света!
1951
Разглеждайте върховете на пръстите дали вече не променят цвета си!
Някой ден тя ще се върне, изкоренената чума.
Пощальонът ще я пусне като писмо в дрънкащата кутия,
като дажба от херинги ще ви я сложат в чинията,
майката ще я подаде на детето с гръдта си.
Какво да сторим ние, когато не е жив вече никой от онези,
които са знаели как да се справят с нея?
Който е сприятелен с ужасното,
може да очаква спокойно своята гостенка.
Ние винаги сме подготвени за щастието,
но то не обича да сяда в нашите фотьойли.
Разглеждайте върховете на пръстите! Започнат ли да почерняват,
вече е твърде късно.
1955
С бели кореми висят мъртвите риби
сред водната леща между тръстиките.
Враните имат крила да избягнат смъртта.
Понякога зная, че Бог
е загрижен най-много за дните на охлюва.
Построява му къща. Но нас не обича.
Бяло знаме от прах влачи по здрач автобусът,
когато прибира отбора по футбол.
Луната проблясва сред върбалака
ведно със звездата вечерница.
Колко си близо, безсмъртие, в крилото на прилепа,
в двойката фарове,
които по хълма се спущат.
1955
Кой би искал да живее без разтухата на дървесата!
Колко хубаво е, че участват те в умирането!
Прасковите са обрани, сливите наливат цвят,
докато под арките на моста прошумява времето.
На прелетните птици доверявам отчаянието си.
Отмерват те спокойно своя дял от вечността.
Техните пътеки
стават видими между листата като тъмен отпечатък,
движението на крилата им обагря плодовете.
Нужно е търпение.
Скоро писмената на птиците ще бъдат разгадани,
под езика ще усетиш вкуса на дребната монета.
1955
Дъждовна вода
в следите от кравите.
Неуморими мухи,
ноември е близо.
Червеният карамфил не ще устои на вятъра.
Капакът на прозореца ще скърца в пантите,
ще се блъска ту в рамката,
ту в стената.
Кой ще го чуе?
1955
Не ще хвърля монети във фонтана,
не желая да се върна.
Твърде много Запад,
подозрително.
Твърде много свят неспоменат.
Никаква възможност
за алпинеуми.
1963
Да премислим произхода на истината:
корените й, облепнали с пясък,
следите й по земята,
измеримото раздвижване на въздуха,
когато като птица пристига.
Прозрения чрез „Первитин“[17],
събрани за отлитането с лястовиците.
Далеч, далеч, сред вечерта, над планината!
Други, каменоделски знаци по листата,
понятни само за съня
и едно с насмешките на бабите:
Затвори очи,
сега каквото виждаш,
то е твое.
1964
Ние, скромни преводачи,
евентуално на транспортни разписания,
цвят на косата, облачни образувания,
какво да кажем на онези,
които са съгласни
и четат оригинални текстове?
(така един събра
от книгите на Ойленшпигел
овесени зрънца)
При тъй голямо упование
тъгата ни остава вятърничава,
смесена с дъжда,
отнася покривите,
спуска се върху усмивките,
неизлечима.
1964
Подредихме къщата
и затулихме прозорците,
имахме достатъчно запаси в избите,
въглища и нафта,
а между бръчките на кожата
бяхме скътали смъртта в ампули.
През пролуката на портата разглеждахме света:
един обезглавен петел
тичаше из двора.
Той стъпка нашите надежди.
Окачваме чаршафите си на балкона
и се предаваме.
1964
Щом прозореца отворих,
в стаята нахлуха риби,
херинги. Изглежда
тъкмо ято преминаваше оттам.
Играеха и между крушите на двора.
Ала повечето
още плуваха в гората,
над бранищата, каменните кариери.
Досадни са. Но по-досадни са моряците
(и с по-висши чинове, кормчии, капитани),
които често идват на прозореца ми
да искат огънче за своя лош тютюн.
Смятам да се изнеса.
1966
Алфред Андерш (1914–1980) е немски белетрист, есеист и поет, роден в Мюнхен в семейството на бивш офицер от кайзеровата армия. В годините на икономическата криза младият Андерш чете Верлен и Рембо, но се възхищава и от духовната сила, която излъчват работническите политически водачи, изучава марксизма и влиза в Комунистическия младежки съюз през 1930 г. Когато на власт идва Хитлер, през 1933 г. Андерш е арестуван и хвърлен в концентрационния лагер Дахау. Само неговата младост и репутацията на баща му го спасяват от смърт. Години наред Андерш изкарва прехраната си като книжарски служител в Мюнхен, работи в различни индустриални предприятия в Хамбург и Франкфурт на Майн като специалист по рекламата. В края на 1940 г. го призовават във Вермахта и пътищата на Втората световна война го отвежда във Франция и Италия, където в 1944 г. дезертира — до края на войната остава военнопленник в САЩ.
След завръщането си в Германия Андерш се заема с публицистична и обществена дейност — става редакционен помощник на Ерих Кестнер в мюнхенския „Нойе цайтунг“, а в 1946 г. заедно с Ханс Вернер Рихтер започва да издава литературното списание „Дер Руф“ с подзаглавие „Независим орган на младото поколение“. На следващата година американските окупационни власти забраняват списанието, тогава Андерш и сътрудниците му сформират свободното литературно сдружение „Група 47“ — за дълги години „Група 47“ ще бъде най-авторитетният литературен форум във Федералната република.
След дълги преговори с издателските къщи най-сетне в 1952 г. Алфред Андерш успява да публикува автобиографичната си книга „Черешите на свободата“. Тя бързо му спечелва известност, защото изразява идеи и чувства, владеещи голяма част от интелигенцията на следвоенна Германия. В 1957 г. излиза и първият му роман „Занзибар или последното основание“, където писателят прави равносметка на преживяното през време на фашистката диктатура в Германия. В 1958 г. Андерш изоставя всички постове и задължения и се преселва в Швейцария, където заживява на свободна писателска практика — в 1973 г. приема швейцарско гражданство. Допълнителна слава му донасят романите „Червенокосата“ (1960), „Ефраим“ (1967), „Винтершпелт“ (1974) и новелата „Бащата на един убиец“ (1980). Няколко години преди смъртта си Андерш публикува сборник със стихотворения под заглавие „Възмущавайте се, небето е синьо!“ (1977), в които изследва начините, по които човек се доближава или отдалечава от основната си цел — свободата.
Започнал литературния си път сравнително късно, още с първите си творби Андерш се откроява като „политически писател“, ангажиран с борбата за преодоляване на фашисткото минало и за опазването на страната от въвличането ѝ в нова война. Така той вижда взаимовръзката между изкуството, живота и морала. Или, както сам пише: „Литературата — това е работа над въпросите, които поставя времето.“ За творчеството си Алфред Андерш е удостоен с наградата „Нели Закс“ (1967) и „Голямата литературна награда на Баварската академия за изящни изкуства“ (1975).
лазур ръждиво-червено морско-синьо
циганското лято на войната
род айлънд или есенната яснота
заливът вятърът тревата
сред природата затворниците слушат
лекция за разделението на властите
пианото на теди уилсън
call me joe[18] казва подполковникът
професор джоунс иронизира По
на изток мъртвите
тук новият проект от яворовите гори
ерата на великия парализиран
носталгия през октомври
според хартата на комиксовото море
към фара толкоз бял на нарагансет
1962
1
никой не може заради
своя пол
своето потекло
своята раса
своя език
своята родина и произход
своята вяра
своите религиозни или
политически
възгледи
да бъде ощетяван или
облагодетелстван
2
един народ от
бивши нацисти
и техни
помагачи
отново развива
любимия си спорт
преследване на
комунисти
социалисти
хуманисти
дисиденти
левичари
3
който е десен
се подсмихва
4
например
разрешават една партия
за да могат
да съсипят
живота
на нейните членове
впрочем
нацистите бяха
по-откровени
признавам
новият метод е
cleverer[19]
5
след тридесет години
отново има
да речем
десет хиляди
провеждащи разпити
новото гестапо
защитавайте се
навярно има вестници
които ще открият рубрика
всеки ден в каре
една муцуна
снимка на мутра
провеждаща разпит
с име
професия
адрес и
както
в повечето случаи
членския номер в
нсгрп[20]
тогава разбира се
никакво насилие
просто
отивате
и белязвате
жилищната врата
на инквизитора
с пречупени кръстове
гарантирам ви
той ще размисли
дали да продължава
да извършва разпити
ще изтича при
своя шеф
и ще каже
sorry boss[21]
ще ме хванат
става
много опасно за мен
от страх
ще напълни гащите
престанете да хленчите
защитавайте се
най-добрата отбрана е
нападението
(клаузевиц)
6
когато нацистите
по време на войната
в дания
поискаха да въведат еврейската звезда
кралят на дания
при следващата си поява
носеше на униформата си
жълта звезда
защо
шеел
шмит
вили бранд
геншер
майхофер
не си сложат
еврейската звезда
когато
на закуска четат
че отново
са изтезавали
някоя учителка
ах забравям
че такова едно съобщение
трябва да го търсите
с лупа
какво би станало
западногермански вестници
ако вие
предоставяте
на немските дисиденти
поне една десета от мястото
което
посвещавате
на руските
но вие предпочитате
да хвърляте камъни
от стъкления си дом
да виждате
съчицата в чуждото око
вместо гредата
в своето
7
новият концлагер
е вече изграден
радикалите са изхвърлени
от публичните длъжности
тоест хвърлени са
в лагера
който се издига срещу
мисълта за
промяна
на публичните длъжности
обществото
отново е разделено
на надзиратели
и надзиравани
постарому
разнася се миризма
миризмата на машина
произвеждаща газ
1976
като гледам лаура съседката как крачи
в низината към спирката на автобуса повикали са я
в новара при майка й чийто разум
внезапно се е помрачил съзирам
над занемялата
съвсем дребни черни знаци
от птичи ята
от лястовичи нокти
в хартията от дим
лястовичи сигнали
врязани в хартията от дим разкъсана пред планината
свирукания от нокти
в хартията от дим
от лястовичи нокти
от птичи ята
съвсем дребни черни знаци
над занемялата
в сенчестата си клисура долу занемялата река
1977
дори из димящата
шир
на заличената ни страна
последните от нас
ще се лутат
с ослепени очи
и без език
ще фъфлят думите
военна военна
служба повинност
не е ли по-добре
преди да е станало късно
да измислим
нови думи
някои други
1977
по отношение на художественото произведение
в епохата на неговата техническа възпроизводимост
Вие сте се лъгали
бенямин
оригиналите си остават тайни
с аура for ever[22]
както „херцогиня де германт“
в нейния превод
Вашият дребен и загадъчен почерк
днес можела да разчете само гретел адорно
казват
брехт не беше съвсем на висотата
на Вашата благосклонност
той Ви смяташе просто за крайно интелигентен
аналитик
на испанската граница Вие знаехте
че времето Ви е изтекло
отвъд океана бе само
институтът
оценяваните текстове
отхвърлените дисертации
като някога
във франкфурт
това не беше цел за Вас
бенямин
Вие бихте предпочели да останете в париж
сред синьо-сивите улици
заедно с бодлер
мекушав буржоазен берлински евреин
очакващ ленин и
светия дух
1977
Кристине Лавант (1915–1973) Кристине Лавант или Кристине Тонхаузер, както гласи истинското ѝ име, е австрийска поетеса, белетристка и художничка, родена в долината Лавант, Каринтия като девето дете на беден рудокопач. Завършва само „народно училище“ и изкарва прехраната си като плетачка и тъкачка. Детството ѝ е белязано от недоимък и болести — почти ослепява, има нарушения в слуха и заболява от белодробна туберкулоза. На осемнадесетгодишна възраст за кратко престоява в психиатрична клиника.
В началото на Втората световна война Кристине Лавант се омъжва и след нови години на несгоди и лишения успява да публикува стихосбирката си „Несъвършена любов“ (1949), която веднага привлича вниманието с грубоватата си, но художествено силна образност, напомняща олтарна дърворезба. В 1954 г. поетесата е удостоена с престижната австрийска литературна награда „Георг Тракл“ (получава я и в 1964 г.). И в следващите си стихосбирки — „Просяшка паничка“ (1956), „Вретено под луната“ (1959), „Слънчева птица“ (1960), „Крясък на паун“ (1962) и „Половината сърце“ (1967) — Лавант, дълбоко вярваща католичка, изповядва копнежа си по човечен и справедлив живот.
За творчеството си поетесата е удостоена с литературната награда „Антон Вилдганс“ (1964), а в 1970 г. тя получава „Голямата австрийска държавна награда за литература“, която е най-високо признание не само за художествените, но и за нравствените достойнства на нейното творчество. В чест на поетесата град Волфсберг учредява през 1993 г. международната награда за лирика „Кристине Лавант“.
На височина два житни класа
ангели от семена на бурени
поемат вихрено към гробищата.
Гаснат всички тазгодишни свещи
на златните жълтурчета,
в пламъците ще изтлеят
над телата на покойниците,
а много скоро и в сърцето ми.
1949
Омагьосах твоята и моята сянка
в един всесилен лешников храст,
да дочакат Второто пришествие,
да си спомнят Първото пришествие
и постигнат своята прослава.
Щом луната в стаята пристъпи,
в мътното ми огледало
смаяно се свежда чело̀то на нощта
пред многоликото ми упование.
Уповавам се под лешника,
уповавам се над покривния мъх,
уповавам се така дълбоко, тъй високо и тъй силно,
че от това ушите ми свистят.
1949
Пак крадецът у съседа сви,
а прозорецът ми бе отворен;
като сюнгер, напоен догоре,
в самота сърцето ми кърви.
Пак се гърчат устните ми днес,
ронят плач, молби, закани луди;
а отсреща всичко се разбуди,
в бяг летят кокошки, котка, пес.
Не дойде при мен, отново взе
същество, ламтящо да живее;
лунният часовник пак беснее,
вре стрелките в моите нозе.
В горест съхнат жадните уста,
в горест тръпне чашата в ръката,
в горест моля милост за душата
и предъвквам свойта самота.
1956
Страхът се вдигна в мен.
Като жена, която си е спомнила ужасно нещо
и след това — ако държи две стаи —
се лута от едната в другата,
така страхът се лута в мен напред-назад.
Често му приказвам,
пея и за него аз се моля,
или с часове чета на глас
от много умни, много свети книги.
Но това не му въздейства.
Така той само става все по-тежък,
докато всяко място, дето стъпи,
се разтреперва.
И вече всичко в мен трепери,
колене, ръце и устни,
а най-силно може би клепачите на моите очи.
Но той не се успокоява от това
и през портата на разума
нахлува в бедната душа.
А там отдавна всичко се люлее.
Картини от небето и от ада
сгромолясват се една връз друга и върху страхливката.
О, бедната!
Тя никога не ще успее да заспи,
той никога не ще ми позволи да спя,
понеже някой му е казал слово,
което като меч,
вързан за конеца на едничката надежда,
виси над нас.
1956
Позволи ми да съм тъжна
под твоите очи, звездите.
Навярно те не виждат, че тъгувам,
понеже раковината на месеца се е отвърнала
и не долавя моите слова.
А денем слънчевото чѐло сигурно не размишлява
никога за мене, помрачената —
позволи ми да потъна и да се изгубя
докрай сред дебрите на меланхолията.
1956
Кажи ми една дума
и ще ти извая от цимента цвете,
понеже станах силна в своята слабост
от безсмисленото чакане,
станах магнетична в сетивата си.
Със сигурност ще трябва да се появиш!
Над гарата трепери въздухът,
рояци гълъби очакват
настъпването на голямата ми радост.
Светлината нежно е полегнала на релсите,
далече от косите на девойките
и от очите на мъжете.
Престанах да ридая,
дори престанах да очаквам чудото,
защото непрекъснато се случва същото,
докато моята слабост все нараства,
издига се, издига се, излита чак над гълъбите
и се спуска в тъмни кладенци,
където даже денем може да се видят
скритите звезди.
Там долу не се сменят ден и нощ,
там долу непрекъснато жадуваш
нежното цветче на моето желание.
1956
Пусни ме да вляза, преди да запеят петлите ти,
и аз ще ти служа отдадено във вкостенения дом,
на твойто сърце барабана ще бия и дъх ще ти дам,
свещената роза три пъти на ден ще поливам,
сутрин, обед и вечер.
Пусни ме да вляза, преди да изтлеят очите ми,
в тях твоя лик ще стопя, за да стане свободен,
владетел на светлите ангели ще го направя,
на Бог ще го пратя за негов заместник, изпълнен със
вяра, надежда, любов.
Пусни ме да вляза, преди да се скършат крилете ми,
и девет пъти за теб със змията смъртта ще убия,
на мъката корена ще ти изтръгна, сама ще го сдъвча
и после от мрежата слънчева ще ти извадя
хляб, вино и гълъб.
1959
Не питайте какво нощта прорязва,
понеже тя е моята нощ
и моят мощен крясък на паун,
съвсем навътре в него е езикът
с послание единствено до мен.
Дори когато следващата заран слънцето,
съвсем изчерпано и вече сраснато
с цветчето на чистилището,
иска да почине, в миг прогонено ще бъде —
понеже то е моето цветче
върху гърба на моя камък
за следващата моя нощ.
1962
В дълбоката си замечтаност,
слънцето обърна своя път,
сега нагоре по потока се завръща вкъщи
над землистата вода и острите треви
към младата зелена ръж.
Трескаво щурците в детелината скриптят,
догдето една птица посред песента
тайната си с яд осакатява
и дъждоносният ветрец пресъхва.
Все тъй не зная накъде да тръгна.
Сянката ми своята посока сбърка
и унизено спря пред дивия разцъфнал мак,
който пак почти враждебно се разтваря.
Пътят ми отново става тяло на змия
с множество извивки по гърба
и с хищен раздвоен език,
който срещу гробището се насочва.
Защо ли слънцето не си отиде по-прозрачно?
Защо нелепата ми сянка все очаква
твоята да се покаже лъчезарна
от тъмната зловеща туя[23]?
1962
От днес, ала завинаги,
ще зная, че земята ни действително е топла —
ще върна на копривата парливостта,
на таралежите бодлите.
От днес за мен е всичко ангел-покровител,
а целият ни свят е люлка сред върбите,
в която вятърът един към друг ни тласка
и дъха ни като възел сплита.
1963
Кристине Буста (1915–1987) е австрийска поетеса и белетристка, родена във Виена в разгара на Първата световна война. Израства като извънбрачно дете и сменя много професии — работи като помощник-учителка, преводачка, хотелска служителка. Няколко семестъра следва английска и немска филология във Виенския университет, но прекъсва поради психическо заболяване. Накрая, когато в зряла възраст публикува първата си стихосбирка „Година след година“ (1950), става библиотекарка във Виена и започва да сътрудничи на културно-политическото списание „Ди Фурхе“.
След втората си поетическа книга „Дървото на дъжда“ (1951) Кристине Буста получава престижната австрийска литературна награда „Георг Тракл“ (1954) (заедно с Кристине Лавант), а след „Лампата и делфинът“ (1955), „Хамбарът на птиците“ (1958), „Другият агнец“ (1959) и „На път към стари огньове“ (1965) тя е отличена с „Голямата австрийска държавна награда за литература“ (1969). Следват стихосбирките „Солни градини“ (1975), „Ако рисуваш герб на любовта“ (1981), „Посред цялата преходност“ (1985). Посмъртно са издадени „Небето в кестеновото дърво“ (1989), „Дъхът на словото“ (1995) и „Едносричен е езикът на нощта“ (2000).
В творчеството си поетесата вплита библейски иносказания, образи от античността и мотиви от изобразителното изкуство, за да изрази с пестелив и емоционално оцветен език вътрешните напрежения и поривите на лирическото Аз. От стиховете на Кристине Буста, изградени с традиционни формални средства, струи християнска светска набожност, лишена от догматичност и отправена към реалния живот. „Основната ми тема — казва поетесата, — е превръщането на страха, ужаса и чувството за вина в радост, любов и избавление.“ За художествените достойнства на лириката си Кристине Буста е отличена също и с литературните награди „Дросте“ на град Меерсбург (1963), австрийската награда „Антон Вилдганс“ (1975) и наградата „Айхендорф“ на град Ванген (1982).
В хамбара на птиците вятър повява.
Незримо се люшка реколтата в облаци прах:
Ухае на слънце, смола, мирисът тайнствен на вечния сняг,
разтворена сол се е сляла с дъждовните нанизи.
Тук вече работа нямат бухалки на тленни вършачи,
а нощем харманът е сметен и чист за звездите.
1958
Вечерта надува червени фанфари
и сипе листа в златните пещи,
студът ги изпича.
Тръпки набръчкват плътта на реката,
и като гнездо, пълно с врабчета,
моят град се гуши
край огъня.
1958
Онази година аз нямах елха.
В снега пред дома ти видях заскрежена
стъпкана клонка и ти я изрови — зелена
и свежа ухаеше тя под твойта стреха.
Ти смелост събра и вейката целуна скришно.
Минаваха толкова хора — те носеха разни
пакети, а нашите голи ръце бяха празни.
В студа се сбогувахме — тъй да стоим бе излишно.
Вечер аз дъвчех иглици, от клона обрани.
С вкуса им горчив се изпълних докрай самата.
А ти си отдавна преселен в земята,
която елхите с вечна Коледа храни…
1958
След полунощ прилетяха черни петли.
Изкълваха звездите, а после накацаха тихо по стрѐхите.
Никакъв грак не издаде предателите, никой в нощта не заплака.
Недостъпни за болката на предадените,
те останаха зад стените на заговора
неумолимо сами със себе си.
1958
Дни като птици и рехави сякаш са детски косици.
По стъпалата подскача дъждът и рисува своите преходни знаци.
Играе със слънцето. Скоро и то ще достигне до твоя прозорец,
ще скочи в твоята стая, която тъй дълго бе пълна със сенки.
1958
Моят мил ми казва, че го будя, щом запея
нощем,
можел да ме чуе и от километри.
Ах, при този тънък слух на далечния
любим,
той дори не знае, че мога да се будя
и от тишината.
1958
Понякога попада камък в мелниците
и те мелят пясък.
Едва обаче с хляба
чуваш скърцането му.
1958
Зад всички тези врати не живее НИКОЙ,
никой за мене,
мислеше мъжът,
докато се качваше по стълбите,
и под стряхата
разглежда дълго просторите с пране.
Малко преди туй покрай вратата му
НЯКОЙ бе преминал на път за избата,
там той разглежда дълго куката в стената.
Случайно двамата се срещнаха
на връщане и сепнато се поздравиха.
И всеки постоя за кратко зад
една врата, където НИКОЙ не живееше.
1958
Някои птици те дебнат:
Клечат по дървета и покриви
или в гъсталака, ала не пеят.
Не са ти известни гнездата, където
били са излюпени, полетът им
е недостижим, а техният крясък
пронизва внезапно сърцето.
Беззвучни са някои думи,
но винаги нещо внимателно гледа
подире ти от тишината.
Проверени са твоите пътища,
всички. Само върви! И вече подушваш
приютния дим на огнището.
Ала пред края на селото
то ще те стигне завинаги.
1959
Очите ти са птици в сенчести гнезда.
Щом допрях кората на дървото,
те хвръкнаха и полетяха срещу мен.
Сега гнездят в сърцето ми,
дълбоко в пламенната плът на моето пладне.
Животът ми вече е сън и слухтене
за птичите тайнствени песни.
1959
Понякога на някой праг да седнеш,
да си починеш от нестигащото никъде пътуване,
зад тебе е вратата, ала ти не тропаш.
Да чуваш всички шумове,
но шум сама да не издаваш.
В живота, който не те иска, да се вслушаш:
в дома, на улицата,
сърцето на мотора и на мишката,
гласовете на водата и на въздуха,
стъпките на хората, звездите,
въздишането на земя и камък.
Понякога до тебе ще присяда светлината,
а понякога и сянката,
верните сестри.
Гнездо ще свият върху тебе прах
и непристъпен сняг.
И бавно под езика ти
ще се затопля твоята последна дума.
1959
Почакай мъничко, преди да дойдеш: остави
часовника си с пясъка на безполезността
при мен. Ще слушам как изтича ден след ден,
макар за смъртника да е противен този звук.
Косата също остави, понеже тука няма
какво да прибереш. Тя само ще се счупи
о камъка на горестта, под който тоз живот
с последен дъх отчаяно се брани.
Не скитай гола. Моя сън вземи за покривало.
Прокъсано е то, но бе последната утеха,
останала за бедността ми. Аз ще бдя
при ангелите на неумолимостта.
1959
За любовта е всичко важно и любимо:
една невидима трапчинка на страната,
плетеницата от бръчки край очите
белег от детинство на петата,
скрито петънце по кожата
една подуваща се вена
и оголяващото място сред косата.
Всяка загуба превръща се в печалба
и спомените умножава.
По-скъпи от насладата ни прави нежността,
страданието от преходността ни обновява.
През филтрите на предпазливата печал
натрупваме безсмъртна красота.
1981
Живот,
запазен в кехлибар,
погребан.
Белези,
докосваш ги,
ненакърними.
Изобразено
време посред времето.
Тебешир или ахат.
1985
Щефан Хермлин (1915–1997) или Рудолф Ледер, както гласи рожденото му име, е немски поет, белетрист, есеист и преводач, роден в Кемниц. Израства в интелигентско буржоазно еврейско семейство на имигранти, но още като юноша влиза в Комунистическия младежки съюз и се включва в борбата срещу националсоциализма — организира нелегална печатница в Берлин. В 1936 г. емигрира в Палестина и като интербригадист участва в Гражданската война в Испания, а после се установява във Франция, където след немската окупация е арестуван и пратен в лагер. С помощта на френски партизани Хермлин успява да избяга в Швейцария.
След Втората световна война Щефан Хермлин се завръща в Германия и работи в радиото във Франкфурт на Майн. Публикува книгата си „Дванадесет балади за големите градове“ (1945), където се проявява като значим поет на следвоенната епоха — неговата езикова мощ се родее с творчеството на Георг Хайм и ранния Йоханес Р. Бехер, издава влияния на експресионизма и лириката на барока, на Суйнбърн и Аполинер. Излиза и стихосбирката му „Пътищата на страха“ (1946).
В 1947 г. Хермлин се преселва в тогавашната съветска окупационна зона — по-късно ГДР — и отдава силите си за културното възстановяване на страната. Публикува стихосбирките „Двадесет и две балади“ (1947) и „Полетът на гълъба“ (1952). В 1962 г. е сред организаторите на литературно четене на млади автори в Академията на изкуствата на ГДР, от което започва свободомислещата лирическа вълна на шестдесетте години. Това начинание му струва на Хермлин уволнението като секретар по въпросите на поезията в Академията. През 1968 г. той критикува смазването на Пражката пролет от войските на Варшавския договор, а през 1976 г. е сред инициаторите на протеста от страна на видни писатели срещу лишаването от гражданство на поета Волф Бирман и изгонването му от страната.
От 1976 г. Щефан Хермлин е член и на Западноберлинската академия на изкуствата. Неговите „Събрани стихотворения“ излизат в 1979 г. и като допълнено издание в 1981 г. Поетическото му творчество е отличено с „Националната награда на ГДР“ (1950 и 1954) и литературната награда на Министерството на културата на ГДР „Хайнрих Хайне“ (1972). Своите размишления за поезията и своеобразието на литературния процес, за културата на духовното унаследяване и осмислянето на житейския път Щефан Хермлин излага в ценната си автобиографична книга „Вечерна светлина“ (1979).
Гласове, говорете, аз още ви чувам:
Гласове на пчелите в леса,
Глас на степта под блясъка слънчев,
На долѝните властни гласа,
Камбаните градски в червено и златно,
Страхове от морето в смрачения ден —
Върху крилата на самотата
Вие летяхте към мен.
Не ми ли шептяхте за езерни заливи,
В демонични мъгли потопени?
Може би помните лунните паркове,
От фантазията озарени?
Знаете крехките мостове в бурята,
От които побягнах с безсилни крака.
О, морета, които след моите пътища чакат —
Защо не остана всичко така…
Сладкият страх под неясния крясък на лястовица,
Пияният низ на терасите бели.
Хиляди ликове, отдавна познати,
Които в очите ми вечно са спрели.
Вие, мъртви поети, вместо мене говорехте —
Изоставихте ме, но аз верен ви бях.
Потъвах в морето на горчивините,
А вие не чувахте, като крещях.
Защото все още слънце изгрява
Над заливната далечина.
А вие, гласове, ме подмамихте всички
И ме оставихте в горчивина.
И все по-чужд вятъра чувствам,
Враждебни и хладни долѝните —
Преди младостта ми да постигне величие,
Изпаднах във властта на годините.
Децата избягват от слабата длан,
А птиците мразят снежния склон,
И стихотворението не е желан гост
В Ниневия и Вавилон.
Защото всички потърсват пламтящата жар
На живата болка и радостта,
Но за теб са обраснали летните пътища
И мислиш в пожара за пепелта.
Огледай се: ти не си сам —
В смърдящи канавки сразено мълчи
На поетите дружното братство
И в него се взират мъртви очи.
Онази усмивка под заслона на листа,
До безсмъртието разпростряна,
Тук ще намериш гримирана в стаята
Точно пред паравана.
Дъхът ти пресекна, но той възвестява
Славата на Кралица Горчивина —
Тя властно царува в страната на воплите
От кървящия трон на тези времена.
Когато остане единствено горчивината,
Ръката, сломена в раздели и съсипни,
Може внезапно в юмрук да се свие. И омразата
Погледа ще възпламени.
И безжалостно в чекмеджетата сложени,
Ще видиш сонати и словата
На мъртви поети. От морето вечерно
И от спомена ти ще поемеш в мъглата.
Без сълзи, без памет,
Към хоризонта на тези времена,
През страната на воплите, гдето могъщо царува
Кралица Горчивина.
1942
Откривам те вред по земята: във Фландрия долу в полето
Или в гласовете под живата сянка на римски фонтан,
Навсякъде, гдето околният хлад ни обгръща сърцето,
Грози ни трагичната твоя осанка на призрак смълчан.
Съзираш ти острите тръни, които човек е посипал.
По пътя, изпълнен с коварни заплахи, духът ти е смел.
Но ти си сиротен, за тебе едва ли е някой попитал,
Когато под яркия северен свод в самота си поел.
Ужасният пакостник само те следва. Недей да студуваш,
Загръщай се в расото. Пътят пред теб ще е дълъг сега,
Селцата остават назад. Гласовете им вече не чуваш,
Пресъхват водите в дъха на безкрайната твоя тъга.
1942
Зашумят ли тъмните долини,
Цъфват от очите черни рози.
В тежки сънищни метаморфози,
Зашумят ли тъмните долини
Като звездопади над рътлини,
В паметта изникват некролози.
Зашумят ли тъмните долини,
Цъфват от очите черни рози.
Лунен брат за тях ще бъда буден,
Пеещите, с изстрели надпети,
Облаците скриват там комети.
Лунен брат за тях ще бъда буден,
Че потъва в сълзи смях отруден.
Сняг от имена по мене свети.
Лунен брат за тях ще бъда буден,
Пеещите, с изстрели надпети.
1942
Кипне ли в гроздето сокът,
С теб ще сме заедно, знай.
И пред вълната висока,
С теб ще сме заедно, знай.
Чезнат ли пагубно дните,
С теб ще сме заедно, знай.
Литнат ли в здрача скорците,
С теб ще сме заедно, знай.
И като дойде часът ни,
С теб ще сме заедно, знай.
Нашите сенки безплътни
Пак ще са заедно, знай.
Пламнеш ли цяла от властни
(Пак ще сме заедно, знай)
Ласки — и злобни, и страстни, —
С теб ще сме заедно, знай.
Щом и скръбта ни е сладка,
С теб ще сме заедно, знай.
Смели в житейската схватка
С теб ще сме заедно, знай.
Слънце и хляб, и вино ми дай —
С теб ще сме заедно, знай…
* * *
Но отлетяха годините. И на сърцето по склона пасат,
Черни, конете на часовете. Изпречват се вече дори
Есенни бранища — късните пътници в тях не сноват,
Сянка се спуща от неспасени гори.
Тя повява по пътя. И на децата незрими
Затулва очите уплашени край реката стъмена.
Мъртвите само с безстрастния взор на дванадесет зими
Лежат в камънак и чакъл за почивка смирена.
В сянката всички оттеглят словата, които
Оратори разни измислиха. А върху щика цветята
Повехнаха. Мъртвите вече отплаваха скрито
На бързия сал, обливан от гривата на водата.
В сянката никой не става докрай безтегловен.
Неразпозната — неразпозната и всеизвестна, тя си отива.
Стенем насън, щом в нашите вчерашни рани, отровен,
Днешният ден като пареща киселина се излива.
Тази нощ раните няма да се затворят още.
Вдругиден също открити остават.
Вслушвам се в знаците, щом потекат часовете нощем,
Взирам се в знаците, които понякога се изпълняват.
1949
Под прозореца чувам стъпки.
В лозницата песен трепти.
Кой ли ме чака в мрака?
Какво ще ме навести?
Сенки от стари години
Пъплят по мойта стена.
Историята ми нашепва
За друга една страна…
За бреговете и тъмни,
За небето, потънало в зрак
Над катедрали и лаври,
За нейния вдигнат флаг.
Ти, мое утро и пладне,
Покрив пробит, хляб и плам.
Страдание. Мое и твое.
И нашия, нашия срам…
Познат-непознат като своя
Живот, чувам глас променен.
Все по-тихо заливи плискат
В златосянката на Пусен.
О, страна, песента ти излитна
В надрейнския чист лазур.
Победният пламък гореше
В мрачния свят на Латур.
Под прозореца чувам стъпки.
В лозницата те шумят.
Кой ли ме чака в мрака?
Влез, приятелю, идещ от път!
Но вратата не се отваря.
Пусто е вън. Пада нощ.
И чувам: в огнището лумва
Битката с нова мощ.
1953
Цъфти по-близо, сияй,
Нежен вечерен лик.
В гаснещия светлик
Заслепения ти приласкай.
Бяло лице. Как блести
Под ледената луна.
Нощем на звездна шейна
Тя в простора лети.
Чуй, някой пее насън…
Нима в полунощния час
Ти ми плачеш с трепетен глас
Под небесния звън?
Ах, бродя с развени коси
В лабиринта на бляна.
От участта пропиляна
Никой не ще ни спаси.
Над главата ми ти протегни
Гибелна бяла ръка.
Нощта като чудна река
Прелива в поля, долини.
О, отмини, отмини,
Роптаещ печален лик.
В чезнещия светлик
Другаря си ти напусни.
1953
Карл Кролов (1915–1999) е немски поет, есеист, преводач и публицист, роден в Хановер в семейството на чиновник. По здравословни причини е освободен от военна служба и по време на Втората световна война следва германистика, философия, романистика и история на изкуството в Гьотинген и Бреслау. В 1943 г. излиза първата му стихосбирка „Прехвален, добър живот“, в която поетът се стреми да разгадае „знаците на времето“ и да ги превърне в поезия.
Ранната лирика на Кролов изразява свързаността му с природата, но и с актуалната обществена проблематика като опасността от термоядрена война. Пропита е от елегичната тоналност на Георг Тракл, но е школувана и от европейски образци като поезията на Лорка, Елюар, Бодлер и Маларме. В стихосбирката „Изпитания“ (1948) Кролов оплаква своята сполетяна от бедствията на войната родина. В книгите „Знаците на света“ (1952), „Вятър и време“ (1954) и „Дни и нощи“ (1956) поетът надмогва увлечението си по природно-магическата лирика и това развитие достига своя връх в „Чужди тела. Нови стихотворения“ (1959), където Кролов заявява пристрастията си към модернизма — особено към лириката на френските и испанските сюрреалисти, които той усвоява чрез многобройните си преводи. В стихосбирката „Невидими длани. Стихотворения 1959-1962“ (1962) се проявява поетическото своеобразие на Кролов — лаконична виртуозност и очарование на фона на меланхолия и скептична резигнация.
Като писател на свободна практика Кролов живее в Гьотинген, Хановер и Дармщат. Става гост-доцент по поетика във Франкфуртския университет (1961) и редовен доцент в Мюнхенския университет (1964). В 1965 излиза първият от четирите тома на неговите „Събрани стихотворения“. Следват книгите „Пейзажи за мен“ (1966), „Всекидневни стихове“ (1968), „Буржоазни стихове“ (1970), „Нищо повече, освен да живеем“ (1970), „Преминаване на времето“ (1972) и „Заради простотата“ (1977). За късната лирика на Кролов са характерни безримни стихотворения, изградени с разточителни иронични метафори. В стихосбирките „Между нула и безкрайност“ (1982), „Много благодаря и отминавам“ (1984), „Когато му бе дошло времето“ (1988) и „Чувам се да казвам“ (1992) поетът по завладяващ начин тематизира смъртта и преходността. Посмъртно излизат стихосбирките му „Шепа пясък“ (2001) и „Да изчезнеш в тукашния свят“ (2002).
Карл Кролов си създава име на един от най-значимите лирици на немската следвоенна литература. От 1954 г. е член на Немската академия за език и литература в Дармщат, от 1959 г. — на Академията на науките и литературата в Майнц, а от 1961 г. — на Баварската академия за изящни изкуства. Удостоен е с престижната литературна награда „Георг Бюхнер“ (1956) и с „Голямата държавна награда на провинция Долна Саксония“ (1965), а също с литературните награди „Райнер Мария Рилке“ (1975), „Голямата литературна награда на Баварската академия за изящни изкуства“ (1985) и „Фридрих Хьолдерлин“ на град Бад Хомбург (1988).
Двама души крачат по алея от тополи
Един към друг:
Среща на два тигъра.
А вятърът издува безучастно якето за в 5 часа на единия,
Карирано в червено,
И то случайно се докосва до якето за в 5 часа на другия,
Карирано във синьо.
Сърцата им затупкват в яростна вражда,
Но хитро по неясните лица
Пълзи усмивка като супа, която ще изстине.
Преди взаимно да се поздравят,
В душата си единият се хвърли
Върху другия: скок на голяма котка
От брутален храсталак.
Тъй двамата останаха разкъсани, преди следобедната сянка
На листата да се разруши.
Но междувременно пък дяволът
Се бе преселил
И от въздуха крещеше като сойка. —
Тогава те един на друг се поклониха
И се разминаха.
1954
Говоря ти с притихнал глас:
Ще го дочуеш ли
Зад билковогорчивото лице на месеца,
Който се разпада?
Сред божествената красота на въздуха,
Когато се разсъмва,
А зората е червена риба с трепкащ плавник?
Красива си.
Ще го кажа на полята, пълни със зелени пащърнаци.
Хладна е и суха кожата ти. Ще го кажа
Между жилищните кубове на този град, където аз живея.
Погледът ти — нежен и уверен като погледа на птица.
Ще го кажа на стремителния вятър.
Твоят тил е — чуваш ли — от въздух,
Който като гълъб се провира през пролуките на сините листа.
Лицето си повдигаш.
На тухления зид изниква то повторно като сянка.
Красива си, ти си красива.
Хладен като водна струя беше моят сън край теб.
Говоря ти с притихнал глас.
А нощта се разтрошава като сода, черна и лазурна.
1955
На декемврийския перон в един часа след полунощ.
Фигурата ти изрязана в студа,
с бяла дреха, шалът ти преметнат над главата,
и със сияещо в раздялата лице.
Измислям те за сетен път в момента на сбогуването:
Объркана от нежност и копнеж за щастие,
с притихнал от желанието глас
сред зимния замръзнал въздух.
Измислям те за сетен път: сега създадена
да тръгнеш с мен, не с другия, мъжа
с изправена яка на шлифера,
свалил стъклото на прозореца в купето
на влака за далечни разстояния, и махащ.
Оставаш там, полюшвана от вихрите на сивата виелица,
оставаш там с прегръдката, целувката, с уханието на твоята кожа.
И черно-белият шахмат на тази снежна нощ
поляга на лицето ти; разбирам,
че нищо в теб за мен не е предназначено.
1955
Твърде много щастие
е нужно,
едно тяло да се понесе
по въздуха
с гърди, рамо и коляно,
и в този въздух
да срещне друго тяло,
като него
на път.
Атмосферата от тях създава
два споени торса.
Неусетно техният възторг изписва
нежни линии в короните на дървесата.
Дълго време още
долавям тяхното шептене,
и как един на друг
си подаряват
своята лекота.
Да си щастлив започва винаги
малко над земята.
Но никой не е можел да го наблюдава.
1955
Някой от прозореца
изсипва светлина.
Розите на въздуха
разцъфват,
а на улицата
децата, докато играят,
очи повдигат.
Гълъби кълват
от сладостта.
Момичетата стават по-красиви,
а мъжете нежни
от тази светлина.
Ала преди да им го кажат другите,
отново някой
прозореца затваря.
1955
Между платаните
са наредени мебели,
та минувачите
да могат да поседнат.
Достатъчен е един стол,
и пейзажът вече е уютен!
Отстрани на пътя
гипсовите бюстове разглеждат
разпадането на предобеда.
Алеята обаче
ще поживее още малко
с шапки и очи по двойки,
които дебнат зад завесите.
Пианистът скоро ще замлъкне.
Музиката му не може да понася
жегата на пладнето,
което като синя гола фигура
изниква на асфалта.
1955
Кърви от изворите синева:
Вода през юни или август.
Светлина: една открита гръд очаква
удара й със стилет.
Извит пейзаж с тополи и скорци,
тайният език на въздуха —
обесен на прозоречната рамка
като коническо сечение на Аполоний[24].
Със завързани очи
ще пуснеш в действие
механичната играчка на минутите.
1955
Пръстите все по-трудно се удържат,
с радост тръгват да намерят
таблица за умножение,
вместо върху темето
на вятъра да си почиват.
Играят си с числа над десет
и оставят да умират мандолините,
които знаеха тъй нежно
да подръпват.
Могат само още да заплашват,
както в стари времена,
когато и не мислеха
да се упражняват
в алгебра.
1960
Хоризонтът
с неговите принадлежности,
основен белег, белези за разстояние —
виждам там една алея,
а също бели габъри,
устремени, те изчезват
като памет, която
постепенно се отказва
от подробностите — загуба
на спомнено очарование.
Хоризонтът, ивица
на нивото на очите, отстъпваща
пред въжделението, което
се гради на него,
и му праща
купища от онова,
което не му дава мира.
1970
Тези старци, дето никой
вече не поглежда, амбулантни
просяци с въображение, реални нули,
при прекратяването на живота им,
под дърветата на парка не очакват
нищо друго освен миналото —
географска карта, пълна с прах.
Скрити изречения живеят още в тях,
в изсъхналата им уста.
Някои имат хубаво лице
за кратък миг. Почти безплътно,
казват. Кой ли знае нещо
за тези дребни фигури,
които се отдалечават?
1977
Приготвих
всичко,
което ми е нужно:
здрав капан за обирджии, кухненски
пособия, уред за затопляне на бира,
тези обичайни дреболии на гостоприемството,
особено красиви ножове,
стари фотографии, с петна от мухъл,
джобен пистолет на подходящо място
под покривката на масата,
препарат за чистене, студен
пастет от дивеч,
пирамида чаши,
бдителен стоящ часовник,
ивичеста котка,
за умилкване.
Седя
сред своето имущество,
щастлив, че с него мога
да се разпореждам.
Когато позвънят,
ще сложа черното кафе.
Бавно ще прелиства
вестник
некролозите им.
Това ще стори въздушното течение,
а то ще дойде от вратата,
която ще отворя.
1982
И изобщо: откажи се.
Но не бързай да увиснеш
на окачалката за дрехи
или на душа в банята,
още не изчезвай зад известния ти ъгъл,
щом и за тебе няма вече
какво да сториш.
Все още ти е раничко
езика да оплезиш
и да се олюляваш с надървен член.
На първо време още се страхуваш
от тази гледка и без паника очакваш
едно свободно падане,
което няма да приключи.
1992
Трауте Форести (р.1915) е австрийска актриса, поетеса, белетристка и преводачка, родена в Кюб ам Земеринг (Долна Австрия) като Гертрауд Щефани Мария Луизе Йозефа Маргарета Фриц. През 1935 г. напуска аристократичния си дом и се преселва в Берлин, където работи като детегледачка, частна учителка и възпитателка. През 1939 г. започва да следва психотерапия в Института за психологически изследвания, а също актьорско майсторство при Паул Гюнтер от „Дойчес театър“. Берлин. През 1941 г. се установява във Виена, където завършва актьорското си образование и приема артистичното име Трауте Форести. Творческото ѝ поприще започва с литературни четения, в които представя немска и източна поезия, а като член на Форарлбергския областен театър се изявява в Брегенц — през театралния сезон 1945/46 г. играе Лейди Милфорд от драмата на Фридрих Шилер „Коварство и любов“.
Успоредно с театралната си дейност Форести сътрудничи и на Австрийското радио, като участва в радиопиеси и телевизионни постановки — съавтор е на литературното предаване „Светът на книгата“. От 1953 г. Форести се изявява и като литературен критик, най-вече в радиопоредицата „ex libris“. След 1960 г. предприема множество лекционни пътувания из цяла Европа, в които популяризира австрийската поезия.
Сравнително късно Трауте Форести започва да публикува собствени творби. Издава книги с поезия и проза, между които „Смърт, ти ще си последната ми любов. Стихотворения и шансони“ (1985), сборника с любовни разкази „Срещи на Млечния път“ (1990), стихосбирката „Пристигане и раздяла или Между Риба и Скорпион“ (1992), „Абсолютното Ти“ (1994) — стихотворения и проза, стихосбирката „Поривът на вятъра носи сърцето ми“ (1995), „Пламтящият мак“ (1997) — стихотворения и проза и „Да откъснеш тишината. Импулси“ (2002).
Трауте Форести пресъздава „вътрешното пространство“ на битието, тишината и нежността на съществуването с вяра в „достойнството на човека“. Стиховете ѝ дишат с очарованието на ведра и тръпчива меланхолия, основните им теми са любовта, радостта, страданието, смъртта, раздялата и самотата, но също и познанието за красотата на живота. По нейни стихотворения са композирани песни. За творчеството ѝ се пише много: „По следите на стиховете. Австрийска лирика в огледалото на три десетилетия“ (2001), „Трауте Форести в литературния живот на Австрия“ (2004) — дисертация в Университета в Грац. Поетесата има заслуги и към българската литература. През 1980 г. тя издава в свои преводи антологията „Нова българска лирика“, за което е удостоена с ордена „Кирил и Методий“.
До новата ни среща
с тебе, град зелен,
с твойте пъстри, многолики къщи
и кръгли църкви,
с широките ти булеварди
и улички, застлани с дялан камък,
обточени със кестени
и цъфнали липи,
от чийто мирис ме пронизва болка,
припомнил ми
за многото разлъки.
Тук всички пътища, площади и градини
пеят за живота.
И той ме среща
с хиляди лица
на снажни и напети хора
в шумни механи,
из клубове и барове.
Навред усещам аз Балкана!
До новата ни среща
с Витоша, Балкана и Родопите,
с безкрайните гори
и каменисти урви.
Да отпочина в манастирите
на Рила и на Бачково,
да мога да мечтая
сред прастари фрески
със земни цветове
в кафяво и червено,
да седна на старинен стол
между монаси,
прастари и брадати,
а покрай нас — икони,
и всичко толкоз близко и сърдечно,
тъй топло и така достъпно,
в небесни висоти
да мога да живея,
в тези църкви,
и да бъда тиха, съвсем тиха…
До новата ни среща
с вас, овни власати,
и вашите пастири,
с коне и мулета
и писани каручки,
които те изпращат
до градските врати.
А сетне —
да слушам тъжните кавали,
в чиито песни
звучи Балканът!
До следващия път,
довиждане до следващия път,
кавалът ме зове,
аз идвам, идвам…
До новата ни среща!
1980
Йоханес Бобровски (1917–1965) е немски поет, белетрист, есеист и преводач, роден в Тилзит, Източна Прусия. Израства в дома на железопътен чиновник, а в 1928 г. семейството се преселва в Кьонигсберг (днес Калининград), града на философа Имануел Кант. Още от юношеските си години Бобровски развива интерес към историята и изкуството на германските, славянските и прибалтийските народи, увлича се от старинна музика, сам свири на орган и рисува. В 1937 г. започва да следва в Берлин история на изкуството, но е призован във Вермахта. Прекарва цялата Втора световна война на фронта като ефрейтор, воюва в Полша, Франция и на Източния фронт — в Прибалтика и при Новгород, — където създава и първите си стихотворения. В самия край войната Бобровски попада в плен и остава в съветски трудов лагер край Ростов на Дон до 1949 г. След завръщането си в Германия работи до смъртта си като редактор в издателство и в 1955 г. публикува своите „Пруска елегия“ в списание „Зин унд Форм“.
Под перото на Бобровски излизат четири стихосбирки — „Сарматско време“ (1961), „Реки на сенчестата земя“ (1962), „Знаци на времето“ (1967) и „Сред гъсталаците на вятъра“ (1970) (последните две посмъртно), — в които с неповторима пластичност и изразителност обрисува природата и хората на Прибалтика и северните части на Русия и Германия, където се сблъскват, за да се оплодят взаимно славянската с немската култура. Световна слава му донасят романите „Воденицата на Левин“ (1964) и „Литовски пиана“ (1966), както и сборниците с разкази „Бьолендорф и празникът на мишките“ (1965) и „Предупредителят“ (1967) (посмъртно).
Йоханес Бобровски е смятан за най-значителния немски поет след Втората световна война. Творчеството му се съизмерва с това на френския нобелист Сен-Джон Перс и възпламенява духа с художествената си мощ и замайващото си своеобразие. Книжовното дело на Бобровски е удостоено с много литературни отличия, между които австрийската награда „Алма Йохана Кьониг“ (1962), наградата на „Група 47“ (1962) (ФРГ), наградата на Берлинската академия на изкуствата „Хайнрих Ман“ (1965) и международната награда „Charles Veillon“ (1965).
Пламък, кървава стръв —
човекът красив. Като сън
е цялото минало; блянове,
с реките отплували,
върху водата,
без платна, по течението.
Равнини — тези глухи
села, крайнина на горите.
И тъничък дим
в простора,
отвесен.
Някога
с бухнали бърни Перкун[25]
пристигнал, в брадата с перо,
вървял по копитната диря на лоса,
пелтекът дошъл,
поел по реките, мрак
подир себе си мъкнел с рибарската мрежа.
Там
бях и аз. В древното време.
А ново така и не дойде. Аз съм мъж,
една плът с жена си,
децата си аз отглеждам
за дни, свободни от страх.
1961
От клона на разхубавеното дърво
по име
лудеещата риба позовах.
И очертах край бялата луна
една ранена във крилете фигура.
Така съня сънувам на ловеца
как дивеча край себе си пропуска…
Изтичат над реката облаци —
това е моят глас.
Горите в снегове белеят —
това са моите коси.
През мрака на смълчаното небе
по своя път дойдох —
в устата ми треви, а сянката ми,
облегната на дървения плет, говори:
„Обратно в себе си ме приеми!“
1962
С разперени криле,
над ручея,
над мочурливата гора се рее
орелът — в извития небесен лък
стрела с опърлени пера,
забита с ноктите си в ствола
на моята врата.
О, аз ще се пробудя —
замаян, в планината, сред гори;
ще се пробудя със очи,
излитнали от гъсталака.
С разперени криле
орела приковах
към покрива на своя дом —
сега ще спя; и във съня си
ще полетя — стрела от пепел
над мочурливата гора.
1962
Под мен е езерото
с потънали отколе брегове.
Под облака прелита жерав — бял,
проблясващ
сред хилядолетията на
пастирските народи.
Със вятъра
дойдох на хълма.
И тука ще живея.
Аз бях ловецът, но мене улови
тревата.
Трева, учи ме да приказвам!
Ти, камък, научи ме да съм мъртъв,
да слушам дълго, да говоря!
Води, да се възпра ме научете!
А ти, повяващ вятър,
за мене повече не питай!
1962
Трудно
прораствам надолу,
корени
разстилам в дълбините,
водите на земята ме намират
и в мен възлизат.
Но устните ми пият
горчивина:
земята е далеч под тебе,
ти птица си на ветровете
и ставаш все по-лека
в светлината.
Единствен моят страх
те спира още
сред земния кипеж.
1962
Тъй привечер
реката зазвучава —
дихание дълбоко на горите;
небето прекосяват
провикващи се птици — брегове
на тъмнината; а над тях —
стареещи, припламват
звездните огньове…
Живях като човек. Вратите,
разтворени пред мен,
така и не броих —
но на заключените хлопах.
Тъй всякоя врата отворена е днес.
Пред мене Викащият се възправя
с разперени ръце. Отвред
към моята трапеза слизат думи.
Горите зазвучават,
в реката, дишаща, прелитат риби,
над мен небето сред огньове се люлее.
1962
Високо, сред пламъци
изникват села. От скалите
се спуща брегът. А реката,
скована, с ледно дихание,
лъха и мрачно безмълвие
тихо я следва.
Реката е бяла. Надвиснал е
тъмният бряг. Конете
възлизат по склона. И ето,
оттатък брегът се сниши
и съзряхме
далеч зад полята,
пред младия месец, стени,
протегнати към небесата.
Там
пее Див,
от кулата,
грачи към облака птицата,
цяла от злочестина, крещи
над скалистия бряг,
зове равнините да слушат:
„Могили, разкрийте се — вика, —
излезте в бойни доспехи,
покойници, шлем наложете!“
1962
Идва
Бабел, Исак.
И говори: „По време на погрома
бях още дете,
на моя гълъб
откъснаха главата.“
Къщи по дървонастлана улица,
огради с цъфнал бъз над тях.
Протрит до бяло праг,
стълбичка, извеждаща надолу…
Тогава, помниш, се проточи
кървавата диря.
Хора, казвате: „Нека забравим…“
Израстват младите,
смехът им — бъзов храст.
Хора, бъзовият цвят би могъл
да загине
от вашето безпаметство.
1962
Двина̀,
край теб повява
утринната свежест
и вятърът уханен,
дошъл от равнината.
Старият градец
е вече дим и пепел…
Брегът ти е студен. А храсталакът —
разстелена зелена лента.
От теб излитат лястовици
и кръжат сред светлината…
Дойдох
при тебе изнурен
във обедния час
и падам върху твоя пясък!
Искам да живея
с диханието на реките,
от извора да пия,
да пия от земята,
от нощта,
от тайните на глъбините
под тревата…
Всред огъня на дните
жадувам да живея —
в тях пламъците да разделям,
за да те видя пак —
посърнала от многото години,
потъмняла…
От теб излитат чайки
и водни пръски.
Със крясъци морето те приема
и ти потъваш в него —
от дълбините му,
в тъмнеещите сенки,
стареещи, животните
с въздишка те приемат.
1963
Своенравен човек,
с душа на градски свирач, с шпага
и склонност към чувства
(полезни, разбира се),
с детска радост изпълнен
от ромолящи води, от вечно
живия ход на реките;
така и сухият бряг на Йордан,
и натежалият от небеса
Ефрат
с него общуват.
А морският залив, който видя —
с човека, пристъпващ
незримо зад пламъци,
с древна печал
призоваващ планетите, —
понякога в Кьотен отеква,
в блестящата дворцова музика,
или в бюргерското велелепие
на лайпцигските години. Към края
той вече не чувал ехтенето
на божия дух в гласа на тромпета
или тромбона (в 16-фусовия регистър).
Предхождат го флейти, когато,
уморил се да пише,
излиза пред своя старинен дом;
усеща летящия вятър, ала
не разпознава вече
земята.
1963
По разкривеното небе
с тромави стъпки
се лута през мрака Сатурн
и подсвирква на своите луни.
От пробития покрив
всичко се вижда,
но целият дом е потънал в сън,
изпълнен е сякаш с гори
и в съня си потрепва,
а над дъха му, разперили
тежки криле, дремят птиците.
Един-другиму нека сънуваме
чуждия сън, да не чуваме
шума на звездите и всички
гласове в тъмнината, кръвта
нека само шурти, да се спуска и пада
с възчерни, червени по края
листа под сърцето.
Утре ще можеш да пръснеш
пепел и прах по небето,
пред този настъпващ
ход на Сатурн.
1963
С твоя глас
до късна нощ
мълви върбакът, светлини
летят наоколо.
А по небето водна лилия
пътува в мрака.
С животните си
диша пак реката.
Сред папура
сплитам своя дом.
Охлювът
безшумно
по стряхата ми лази.
В линиите
на дланта си
откривам твоя лик.
1963
I
Моята врата
те призова, затворих
прозореца, строшеното стъкло
затулих, облакът,
мой покрив под свистящи ветрове,
се вдигна, цветове на слез
поникнаха през сламата, откраднах
светлината на дъжда и светлината
на разплискана вода — така в дома си
мрака изгорих.
На прага
твоята страна
запита устните ми, рамото
отвърна на бедрото:
„Някога отлитна ти, но есен
прозираше все още, зимата
пристигна, носена от светилата, пурпурни
огньове, ала ти живееше сред чужденци.“
Зелена пукнатина пропълзя в леда.
И стонове обгърнаха реката.
А белота — снега.
II
Аз съм, който към тебе пристъпва,
ала не казвам: „Ето ме, идвам!“
Бяла, по пътя
тръгна си ти, белите викове
свиха в селата, зеленият
глас на брега,
заизраства
малинов клонак през нашите
длани. Бял и зелен.
Кой ли стои
зад вратите, слухти:
почукване
скита под покрива?
Тук ще говори,
който на портата спре,
живият, той ще ни каже:
„Дойде ли някой по пътя,
нека да влезе!“
1963
Дърво
по-снажно от нощта
със дъх на езеро
и с шепот извисен
над тишината
Камънак
отронен под нозете
проблеснал руден пласт
поникнал сред прахта
завинаги
Език
подгонен
от сломената уста
по този безконечен път
към дом на непознат съсед
1963
Над дървения плет
увисват твоите думи:
снегът — товарът на дърветата
се стапя.
Дори в окапалия люляк
ехти цвъртеж на косове;
щурецът издълбава
с тревистия си глас
резки в стената, а полетът
на лястовиците
е стръмен —
извит срещу дъжда. Съзвездия
пътуват по небето
в кръг.
Онези,
които те заравят
под корените на дърветата,
ще чуят:
приказваш ти
на пясъка, изпълнил
докрай устата ти.
Тъй пясъкът ще проговори.
а камъкът ще закрещи,
водата пък —
навред ще полети!
1963
Алеята,
обгърната
от стъпките на мъртъвци…
И както ехото пронизва
въздушното море,
така бръшлянът
се вие сред гората,
а корените на дърветата,
оголени, просветват…
Със птиците пристига тишината —
с белите им гласове.
Из къщата се лутат сенки,
долита разговор на чужденци
под тъмния прозорец —
в разпукания клавесин
пробягват мишки…
Съглеждам
в дъното на пътя
приседнала на камъка старица
със черна кърпа на главата
и с поглед, впит в просторите на юг.
Над пясъка,
с разкъсани листа,
цъфти магарешки бодил —
небето е разтворено над него,
налято с цвят на бебешки косици
и с хубост на земя кърмилна…
1964
Хайнрих Бьол (1917–1985) е немски писател, роден в Кьолн в семейството на мебелист. Той е един от най-значителните представители на следвоенната немска литература. Творчеството му обхваща романи, разкази, есета, драми, радиопиеси и поезия. В 1939 г. Бьол започва да следва германистика и класическа филология в Кьолнския университет, но е призован във Вермахта и шест години участва във Втората световна война, воюва и на Източния фронт, но накрая попада в американски и английски пленнически лагери. В 1945 г. писателят се завръща в разрушения си роден град и продължава следването си по германистика. Публикува кратки разкази, които го изявяват като проницателен психолог и сатирик, майстор на малката форма.
Още първата книга на Хайнрих Бьол — новелата „Влакът пристигна навреме“ (1949) — му създава известност и допринася за наградата на литературното сдружение „Група 47“ (1951). Следват сборникът с разкази „Странниче, пристигнеш ли в Спа…“ (1950) и романите „Къде беше, Адам?“ (1951) и „И не каза нито дума“ (1953). Световно признание си спечелва с романите „Дом без стопани“ (1954), „Билярд в девет и половина“ (1959), „Възгледите на един клоун“ (1963) и „Групов портрет с дама“ (1971). Бьол се занимава активно и с проблемите на тероризма и политическата борба в страната си. Като резултат създава романите „Изгубената чест на Катарина Блум“ (1974) (преведен на повече от тридесет езика) и „Грижовна обсада“ (1979). Последният му роман, литературен паметник на град Бон, тогавашна столица на ФРГ, е „Жени пред речен пейзаж“ (1985).
В годината на Нобеловата награда за литература (1972) Хайнрих Бьол издава и книга с поезия. В нея с дълбоко проникновение обрисува картината на обществения живот във Федерална република Германия. Тази картина е мрачна, угнетяваща, но в нея има и упование. И като поет Бьол проявява мъжеството да бъде безпощадно критичен към всички прояви на бездуховност и насилие над човека и все пак да търси и намира пролуки за светлината, за вярата, надеждата и любовта. Той е убеден в способността на поезията, на литературата и изкуството да променят света — да го изпълват с повече човечност и мъдрост. Посмъртно са публикувани още две негови стихосбирки — „Идем отдалеч“ (1986) и „Ангелът — когато го търсиш“ (1987).
За творчеството си Хайнрих Бьол е удостоен и с престижната литературна награда „Георг Бюхнер“ (1967). Провъзгласен е за почетен гражданин на град Кьолн, като през 1985 г. родният му град учредява в чест на писателя наградата „Хайнрих Бьол“ за изтъкнати постижения в областта на немската литература.
Моята муза на ъгъла чака;
евтино дава на всеки това,
което аз не желая;
когато е весела,
тя ми дарява, каквото поискам,
но весела рядко я виждам.
Моята муза е монахиня;
в мрачния дом
зад двойна решетка
тя казва на своя любим
добра дума за мене.
Моята муза се труди във фабрика;
вечер след работа
иска да иде с мен да танцува,
но вечер след работа
не е време за мене.
Моята муза е стара;
през пръстите тя ме перва
и с изсъхнали устни крещи:
„Напразно, глупако!
Глупако, напразно!“
Моята муза е домакиня;
но в шкафа не пази бельо,
а думи;
рядко вратите отваря
и ми дава по някоя.
Моята муза е прокажена
като мене;
един-другиму целуваме пяната
от своите устни
и за чисти се обявяваме.
Моята муза е германка —
не предлага закрила;
само когато се къпя в драконска кръв,
тя слага длан на сърцето ми
и тъй уязвим аз оставам.
1972
На Улрих Зонеман
Бий тревога
Събери приятелите си
не
когато хиените вият
не
когато чакалът те обикаля
или
домашните кучета джафкат
не
когато волът под ярема
стъпи накриво
или мулето се препъне посред хармана
Бий тревога
Събери приятелите си
когато зайчетата облещят зъби
и покажат своята кръвожадност
когато врабците се упражняват в пикиране
и налитат
Бий тревога
1975
Ангелът — когато го търсиш
той е земята
между камъните на високата планина
готов е да се възправи
когато го викаш
когато го викаш
без сила
без блясък
викай като брат
когато го търсиш
германец е бил той евреин и християнин
земята е той
за трънка фуксия и жълтуга
между звездите на високата планина
1985
Идем отдалеч
мило дете
и трябва далеч да отидем
не бой се
всички са с теб
които преди теб са били
твоята майка, твоят баща
и всички, които преди тях са били —
далеч-далеч назад
всички са с теб
не бой се
идем отдалеч
и трябва далеч да отидем
мило дете
1985
Маргарете Нойман (1917–2002) е немска поетеса, белетристка и авторка на детски книги, родена в Пюриц, Померания. Изучава социална педагогика в Кьонигсберг (днес Калининград) и до 1945 г. работи в служба за социални грижи в Хайлсберг. След преселването си в Германия работи на село. От 1952 г. е писателка на свободна практика и живее в Хоен Нойендорф и Нойбранденбург. В стихотворенията, романите и разказите си Нойман според собствените си преживявания изобразява възникването на нови условия за живот в страната. Най-известната ѝ стихосбирка е „Хляб в дървена купа“ (1959), а също „Листа“ (1977).
Маргарете Нойман е смятана за представителка на „социалистическия реализъм“ в ГДР, но в поезията ѝ има много лиризъм и съпричастност. Удостоена е с наградата на Берлинската академия на изкуствата „Хайнрих Ман“ (1957) и наградата „Фриц Ройтер“ (1962). Нейният син — писателят Герт Нойман — си създава име на радикален дисидент и му е позволено да публикува само на Запад. След политическата промяна в Германия през 1989 г. Маргарете Нойман дълго време живее в Тунис.
1
Завърши този хубав ден.
сега заспи, струи нощта,
завърши този ден.
Денят бе тих, тъй уморен,
разцъфна бледата уста,
завърши този ден.
Разцъфна бледата уста,
сега заспи, тъй уморен,
заспи на моята ръка.
2
В изблик на пламенността си
хиляди уста целунах,
те останаха безмълвни
и потънах аз в съня си.
Ала да обичаш, значи
брат си да намериш,
двамата да израстете
в нещо трето, ново, непознато.
Паул Целан (1920–1970) е литературният псевдоним на Паул Анчел. Смятан е за австрийски поет, понеже израства в немскоговорящо еврейско семейство в гр. Черновци, сегашна Украйна, тогава част от Румъния след разпадането на Австро-Унгария. Целан следва медицина в Тур, а след избухването на Втората световна война записва романистика в родния си град. В 1942 г. като евреин е пратен в трудов лагер в Румъния, а родителите му и много близки загиват в концлагер.
След войната Целан се завръща в Черновци, за да завърши следването си, а после отива в Букурещ, където работи като лектор и преводач. В 1947 г. избягва от сталинисткия режим през Унгария във Виена, където публикува първата си поетическа книга „Пясък от урните“ (1948) и после заминава за Париж — там следва германистика и езикознание. Среща се с поетесата Ингеборг Бахман, с която изживява краткотрайна, но „демонична“ любовна връзка. Втората си стихосбирка „Мак и памет“ (1952) поетът съставя в Париж. В 1955 г. Паул Целан придобива френско гражданство и от 1959 г. е доцент в „Екол нормал супериор“ на Парижкия университет.
В стихосбирката „От праг до праг“ (1955) Целан изследва „структурата на онемяването“, лишаването на човека от словесна способност. Следващите му книги „Езикова решетка“ (1959), „Ничия роза“ (1963), „Сетен дъх“ (1967), „Разнищени слънца“ (1968), „Принудата на светлината“ (1970) и посмъртните — „Снежен дял“ (1971) и „Стопанство на времето“ (1976) го утвърждават като един от най-големите немскоезични поети на новото време.
Целан си създава име и на проникновен преводач на френска, англоезична, италианска, румънска и руска поезия — под перото му са претворени на немски език творби от Антонен Арто, Гийом Аполинер, Шарл Бодлер, Андре Бретон, Рьоне Шар, Пол Елюар, Стефан Маларме, Анри Мишо, Артюр Рембо, Пол Валери, Морис Метерлинк, Фернандо Песоа и Пабло Пикасо от Емили Дикинсън, Робърт Фрост, Уилям Шекспир и Джон Дън, от Джузепе Унгарети и Тудор Аргези, от Александър Блок, Велимир Хлебников, Осип Манделщам, Сергей Есенин, Евгений Евтушенко и много други.
Още ранните книги на Целан намират широк отзвук и го представят като дълбок и сложен поет с трудно проницаем изказ и богата метафорика. В творчеството му се долавят библейски мотиви и хасидистки впечатления от детството, влияния от Иван Гол, Елзе Ласкер-Шюлер и поезията на френските сюрреалисти. Основно духовно състояние в поезията на Целан е чувството за нараненост и дирене на нова действителност. Стиховете му са безримни, със строга структура, често организирани на музикален принцип. Особена известност придобива поемата му „Фуга на Смъртта“, създадена още в 1945 г., с тема унищожаването на евреите в националсоциалистическите концлагери.
За творчеството си Паул Целан получава множество литературни отличия, между които „Рудолф Александер Шрьодер“ на град Бремен (1958) и престижната награда „Георг Бюхнер“ (1960).
Целан се самоубива в Париж, като се хвърля в Сена. В чест на поета-преводач Немският литературен фонд учредява през 1988 г. наградата „Паул Целан“ за изтъкнати преводачески постижения.
Черно утринно мляко ний пием го вечер
по обед го пием и заран ний пием го нощем
ний пием ли пием
копаем си гроб в небесата там има простор
Живее във къщата мъж той играе със змии той пише
той пише когато се стъмва в Германия твоята златна коса Маргарете
той пише а сетне застава на прага сияят звездите той свирва на свойте копои
той свирва на свойте евреи копайте си гроб във земята
нарежда свирете за танц
Черно утринно мляко ний пием те нощем
ний пием те заран по обед ний пием те вечер
ний пием ли пием
Живее във къщата мъж той играе със змии той пише
той пише когато се стъмва в Германия твоята златна коса Маргарете
Косата ти пепелен прах Суламит ний копаем си гроб в небесата там има простор
Той крясва едните дълбайте в земята а другите пейте свирете
размахва в ръка пистолета очите са сини
едните дълбайте с лопати а другите още свирете за танц
Черно утринно мляко ний пием те нощем
по обед те пием и заран ний пием те вечер
ний пием ли пием
живее във къщата мъж твоята златна коса Маргарете
Косата ти пепелен прах Суламит той играе със змии
Той крясва свирете по-сладко смъртта смъртта е германски маестро
той крясва стържете по-мрачно с цигулките сетне ще станете дим във небето
сетне сред облаци вий ще намерите гроб там има простор
Черно утринно мляко ний пием те нощем
по обед те пием смъртта е германски маестро
ний пием те вечер и заран ний пием ли пием
смъртта е германски маестро очите са сини
улучва те той със оловен куршум улучва те точно
живее във къщата мъж твоята златна коса Маргарете
срещу нас той насъсква свойте копои дарява ни гроб във небето
той играе със змии мечтае смъртта е германски маестро
твоята златна коса Маргарете
косата ти пепелен прах Суламит
1945
Без люляк са косите ти, ликът ти е чисто стъкло.
От око към око плава облакът, като Содом към Вавилон:
като листак окършва кулата и вилнее край серния храст.
Тогава трепва светкавица около устните ти — онази урва с останки от цигулка.
С белоснежни зъби някой тегли лъка: О, по-красиво звучеше тръстиката!
Любима, и ти си тръстиката, а всички ние дъждът;
вино невиждано е твоето тяло, а ние с дузини отпиваме;
лодка сред житото е сърцето ти, с нея гребем към нощта;
каничка синева, тъй леко прескачаш над нас, а ние спим…
Пред шатрата крачи центурията, а ние, пирувайки, те отнасяме в гроба.
Сега по плочите на света ехти твърдият талер на бляна.
1945
Трепетлико, листите ти се белеят в мрака.
Ах, на майка ми косите тъй не побеляха.
Ей, глухарче, толкова зелена е Украйна.
Русата ми майка никога не се завърна.
Облако дъждовен, маеш ли се край чешмите?
Нямата ми майка плаче днес заради всички.
Ей, звездице ясна, ти заплиташ златна примка.
Ах, на майка ми сърцето нарани олово.
Дъбова вратичке, кой от пантите те вдигна?
Нежната ми майка вече няма да си дойде.
1945
С мазолести длани събираш ми зърното на тишината.
Душата ми сито му бе, седемнайсета делва е вече преляла —
градът, дето нощем живееш. Пред твоя прозорец стрък лайка се мята —
вечерях аз там прашец от цвета й… Би ли и тя издържала
на този покой като тебе? Не сте ли премного и двете?
Ще ида пред къщата в пясъка там вода да намеря бърже —
празна остана последната моя, осемнайсета делва, изпадна от нея ливадното цвете.
Как странно жълтеят косите ти! Твоя лазурен венец ще отвържа.
1948
От ръката ми хрупа есента своя лист: ние сме приятели.
Измъкваме времето от орехите и го учим да ходи:
времето пак се завръща в черупката.
В огледалото е неделя,
в съня си спим,
устата говори истина.
Окото ми плъзва надолу към пола на любимата:
ние се гледаме,
мълвим си тъмно,
обичаме се като мак и памет,
спим като вино в раковини,
като морето в струята кръв на луната.
Стоим прегърнати на прозореца, от улицата ни гледат:
време е да узнаят!
Време е камъкът да поиска да разцъфти,
в безпокойството да затупти сърце.
Време е да стане време.
Време е.
1952
Най-белият от гълъбите полетя: позволено ми е да те обичам!
В тихия прозорец се люлее тихата врата.
Тихото дърво пристъпи в тихата ми стая.
Ти си толкоз близо, сякаш не си тук.
От ръката ми поемаш едроцъфналото цвете:
то не е бяло, нито пък червено, нито синьо — ала ти го взимаш.
Където никога не е било, там завинаги ще си остане.
Ние никога не сме били, значи ще останем с него.
1952
Преброй бадемите,
преброй каквото е било горчиво и те е държало будна,
преброй и мене с тях:
Очите ти потърсих, когато ги отвори и никой не те гледаше,
опънах тази скрита нишка,
по която росата, за която мислеше,
при чашите се плъзна,
закриляни от мъдрост, не намерила ответ от ничие сърце.
Там едва напълно встъпи в името, което ти принадлежи,
пое уверено към себе си,
разлюляха се свободно чукалата в камбанарията на твоето мълчание,
дочутото те наближи,
мъртвото обгърна с длан и теб,
и тримата закрачихте през вечерта.
Направѝ и мен горчив.
Преброй и мен с бадемите.
1952
С променящ се ключ
отключваш дома, където
нахлува снегът на мълчанието.
Според кръвта, която блика
от очите, от устата, от ушите ти,
ключът ти се променя.
Ключът ти се променя, променя се и словото,
което може да се носи със снежинките.
Според вятъра, който те помита,
снегът около словото се трупа.
1955
С окръглени очи помежду пръчките.
Трепкащо животно клепката
гребе нагоре,
погледа освобождава.
Ирисът, плувец, без блян, помътен:
небето, сърцесиво, трябва да е близо.
Косо, в желязната съдина,
димящите отломки.
По усета за светлината
душата ще отгатнеш.
(Да бях аз като теб. Да бе ти като мен.
Не ни ли брулеше
ЕДИН пасат?
Чужденци сме.)
Плочите на пода. Върху тях,
една до друга, двете
сърцесиви локви:
две
гърла мълчание.
1959
Никой не ще ни омеси отново от пръст и кал,
никой не ще благослови нашата прах.
Никой.
Хвала на теб, Никой.
Заради теб ще
цъфтим.
Срещу
теб.
Нищо
бяхме, сме, ще
останем, цъфтящи:
роза на Нищото,
ничия роза.
С
близалцето душесветло,
тичинката небопуста,
венчето червено
от пурпурното слово, което пяхме
над, о, над
бодила.
1963
Разнищени слънца
над сиво-черната пустиня.
Като дърво —
висока мисъл
улавя звуците на светлината: има
още песни да се пеят отвъд
човека.
1967
Лежахме
вече надълбоко в макията[27], когато ти
най-сетне допълзя.
Но не можахме
да се притъмним към теб:
цареше
принудата на светлината.
1970
Където се забравях в теб,
ти се превръщаше на мисъл,
нещо
профучава през нас двамата:
първите
от сетните криле
на този свят,
козината ми
пораства
над буреносната
уста,
ти
не вървиш
към
себе си.
1970
Що за времена са това,
когато един разговор
става почти престъпление,
понеже в себе си включва
толкова много изречено?
1971
Лежиш отвън
над себе си.
Над теб отвън
лежи съдбата ти,
белоока, от песен
отронена, към нея иде нещо,
то помага
при изтръгването на езика,
по обед също, вън.
1976
Ханс Цибулка (1920–2004) е немски поет и прозаик, роден в Йегерндорф, днес Кърнов в Чехия, в семейството на текстилен майстор. Като войник от Вермахта прекарва цялата Втора световна война на фронта, а накрая попада в американски плен в Сицилия. След освобождаването си Цибулка не може да се завърне в своята судетска родина, която е отделена от Германия, и се установява в Тюрингия. Следва библиотекознание в Берлин и за дълги години става директор на библиотеката в старинния град Гота.
В творбите на Ханс Цибулка по сложен начин се съчетават древни стихотворни размери с модерен поетически език в служба на съвременна тематика („Горестна балада“). Стихосбирките му „Мартенска светлина“ (1954), „Две срички“ (1959) и „Ариозо“ (1962) възкресяват спомени от детството в родната Бохемия и от преживяното през войната. А в книгите си „Роза на ветровете“ (1968), „Лястовици на светлината“ (1973), „Дърво на живота“ (1977), „Лозова пръчка“ (1980) и „Оневинен. Стихове от три десетилетия“ (1986) поетът надмогва елегическото усамотение, характерно за ранните му стихове, и изповядва интимното си съпричастие с изкуството на други епохи и народи. Творчеството на Цибулка издава духовно родство с поетическите светове на Гьоте, Ницше, Юнгер, Хауптман и Езра Паунд.
В 1988 г. поетът е избран за почетен професор на Щатския университет във Флорида, САЩ. След политическата промяна в Германия през 1989 г. Ханс Цибулка остава да живее в своето творческо уединение, като публикува цяла поредица от дневници. За творчеството си поетът е отличен с редица литературни награди, между които „Луис Фюрнберг“ (1973), „Йоханес Р. Бехер“ (1978) и „Ервин Щритматер“ (2000).
I
Смолести яки въжета протриват
обветрени плещи, помежду слюда
и гнайс тежката брадва блести.
Виснат ръждиви шишарки по шумолящите клони,
като замръзнало мляко светлее предзимна
луна.
С радост към хижите крачат, гладни за топла
вечеря, бързат към къщи секачите. Сови в гората
крещят.
Чакат жените на прага, сключили горестни устни —
тъй са тръпчиви студените трънки по голия
храст.
Лампата после мъждука, пука в лулата
тютюнът, огънят дава закрила, борини
бодро пращят.
Майките с хурки предат, край огнището тихо
присядат, ала среднощният вятър бразди долини
и сърца.
II
О, камениста земя, от гранитни била обкръжена,
тленната плът ти владееш, омразата
и любовта.
Като крадец след години скалистия праг
аз прекрачих, счупена пушка мъчително стисках
в премръзнала длан.
Все пак прикладът потропа веднъж по залостени
порти,
глухо отекна дървото, в косите звезди затрептяха.
В кръчмата зърнах едвам сред дима посивели мъже
с бели от скрежа бради, но в очите им —
сякаш бетон.
Над набраздени чела пламтяха ръждиви къдрици,
хълмове рухваха с грохот, вятърът виеше зло.
„Хей, чужденецо — пищеше, — не пипай звездите ни,
парят!
Махай се! Твоите братя са мъртви! Сестрите ти —
слепи!“
Просеща ягода сякаш, стоях озарен
сред гората, но каменистият край блудния син
не прие.
1959
Крехко създание, сред пясъка на нищетата
родено, скъдно цъфтиш и бързо повяхваш
в безветрени дни.
Ти не растеш в оранжерия и под тропическо
слънце, никога цвят не излагаш за продан
на шумен пазар.
Често се кипрят сестрите ти просто
с блестящи одежди —
даже и мирисът сам не придава на цветето дъх.
Който единствено багри обича, пред теб е
безсилен.
Жилаво като орач, ти цъфтиш по огрени
места.
Който те дири, по каменни сипеи
трябва да мине,
между небето и пясъка шепнеш
към будния слух.
Даже пред чуждия праг ти ми носиш лъха
на родина,
строго слънчево цвете, ела, моя глас развържи.
Тебе да славя — затуй ми е дала мама езика,
всичко, което съм любил, отново в лика ти
открих.
Тъй че сестра те зова, неподправена
като живота,
даже луна да възлиза, лицето си скланям
към теб.
Върху звънтящите твои листа пиша строфи
за обич, ах, като мен ти изпитваш цялата скръб
на века.
Ти не извиваш глава според вятъра, брат си
не мамиш, винаги гледаш човека, който
към тебе върви.
С нежна снага и правилна форма, по дух
непреклонно, никнеш в сърцето на хората, вярно
на своя закон.
Сребърен трън, предълго в живота се лутах,
докато схвана, че моето свидно богатство си ти.
Винаги крачи някой до тебе —
сред нощния вятър,
възлизащ из дъното на долината,
или в планинския край, когато
лятото хвърля своите стари одежди,
а пък земята, вглъбена, се готви
за зимния сън.
Винаги крачи някой до тебе,
който е взрян в небесата раздрани
и с поглед измерва пространството
на хвърлей камък,
за теб изчислено
от друг.
Винаги крачи някой до тебе —
в беззвездната нощ,
когато кучешки лай
те спира по пътя за вкъщи,
той слага спасителна свещ
на прозореца.
Винаги тук има някой,
който си спомня за тебе —
твой брат, твой другар,
твой приятел.
Сламка
наместо халка
около пръста ти сложих —
крехка и тънка.
Свят
през детски очи,
върху лунния диск
изписахме
своите две имена,
от звезда до звезда
прокарах аз линии
за твоята длан.
По птичите пътища,
където са пощенските кутии,
синева в синевата,
отнасяха лястовици
целувките ни
из страната.
А през ноември
старо разпятие стърчеше край пътя.
планинският вятър лъхтеше на сняг,
пееше вече в клонака на имела
птицата
на Забравата.
В живота ми изкорени ти
мрачните гори,
о, неразумни хора,
които още не разбират
откъде пристигаш, накъде вървиш.
Знанието овладял в труда,
винаги очи в очи с Живота
и Земята,
ти народите зовеш
по име.
Въпреки че ден и нощ
гарвани небето ти кълват,
ти си „повратът на сърцата
и бунтът на ръцете
за честта на волния човек“!
В твоята жарава
изтля на пепел
самотата ми.
Другари,
в трънаците на времето.
да посадим сърце на любовта,
звездите до една залязоха,
а небесата в зарево пламтят!
Привечер
през покрива нахлуват
в стаята ми
гласовете на света.
Долавям
металическите нотки
в речите на политиците.
Антигона плаче:
„Защо не бива своя брат
да погреба?“
Зад завесата от джаз
се вслушвам
в дъха на негрите.
Дула на пушки
към мене се насочват,
чувам трясъка,
на изстрелите.
Биг Бен
десети час удари.
В Космоса
лети
„Восток-6“.
1963
Не каменна грамада,
слепешком
търкаляна
от закона за всемирното привличане,
е нашата Земя —
достига тя далеч
в пространството,
обвита от диханието
на Слънцето.
Земята
аз не бива
да предавам,
понеже постоянно
ми е нужна майка,
за да съм Човек.
Нима желаеш
да живееш в дом,
чиито зидове
са полетяла прах,
а покривът му е
от вятър?
Всички светила,
пламтящи
между Орион
и Андромеда,
не струват колкото
Живота.
Мартенско слънце
изтръгва студа
от земята,
върху гърба на хълма
вятър повява.
В тази местност
виното расне
по свой собствен закон,
от никой парламент
неприет.
То
влиза в живота ми,
ала не и дъбът.
1980
Изтерзани,
стъпкани,
прогонени,
доведени обратно
и пак
отречени.
Нося ги
в слуха си
като вик,
като лъжа
под езика,
те са хлябът,
който всеки ден предъвквам,
за тялото
невидимата
дреха.
Няма игри,
само гора от коприва.
И все пак:
най-нежните от всички тъкани,
нетленни,
от хората създадени.
1980
Спокойно
седим
един срещу друг.
Никой не знае
дали броиш часовете,
как в твоите животински очи
се отразяват
книгата,
стръмният лъч,
който струи през прозореца,
късните гроздове
на шпалира.
Искам
да ти даря
късче
от моя свят,
да те държа,
до себе си
да те прегърна —
ала тогава
ти гасиш светлините
и се завръщаш
в своя собствен
свят.
1980
Дорис Мюрингер (1920–2009) е австрийска поетеса, белетристка и преводачка, родена в Грац. Следва литература във Виенския университет и няколко години живее и работи в Залцбург, където публикува първите си творби. После поетесата живее във Виена на свободна писателска практика.
Основните книги на Дорис Мюрингер, с които си създава известност, са „Стихотворения I“ (1957) и „Стихотворения II“ (1969). В 1969 г. предприема лекционно пътуване в САЩ, където стиховете ѝ намират добър отзвук. През следващите години Мюрингер публикува стихосбирките „Прах отваря очите. Стихотворения III“ (1976), „Безсънни птици. Стихотворения IV“ (1984), „Да танцуваш под мрежата“ (1985), „Да пътуваме. Избрани стихотворения“ (1995), „Но сега се колебаеш“ (1999) и „Избрани стихотворения“ (2000). Излиза и книгата ѝ с поезия и проза „Осемдесет по осемдесет“ (2000).
За творчеството си Дорис Мюрингер е удостоена с престижната литературна награда „Георг Тракл“ (1954).
Чакане
Вятър
променя посоката
Буря
отваря очите
Завесата
трепка
Чакане
Може пепел
да падне на дрехата
Може пепел
да падне на погребалния плащ
Чакане
Прах
отваря очите
1976
Златни рибки насън
изгубих от очите си
попитах у Робинзон но
той не беше ги виждал
гмурнах се в Южните морета
но там открих само бисери
попитах вятъра но той
си имаше нещо с палмите
и ме прогони
слязох при майка си под земята
и там ги намерих
в очите й
едната в дясното другата в лявото
а третата посред
челото й махаха ми с опашки
1976
Когато вятърът задуха откъм запад
и в небесата антилопи заподскачат
или
когато
затъркаля
тромавите дракони
или античните дебели гневни водосвинки
които изпълзяват от морето
тъй че мирозданието тръпне
аз лежа
един човек
върху плещѝте на земята
стискам здраво в длани
звездата
дишам и се смея
1976
Любов
и ето полъх
дъх
нокът
сън
люлка
може би
багер
може би
помежду ни
път
може би
път
1976
Разпростря ли мрежата си над света?
Мрежата си разпрострях.
От какво я изплете?
От прежда.
Каква прежда използва?
Коприна, коприва, паяжина, стомана.
Откъде ги взе?
Коприна от старческата коса на майка ми.
Коприва от очите на съпруга ми в брачното ложе.
Паяжина от годежното пръстенче на сестра ми.
Стомана от дървената броеница на кърмачката ми.
Колко време я плете?
Сто години.
Къде хвърли мрежата си?
Над планини и долѝни.
Какво улови в нея?
Перца. Перца.
Достатъчно ли е?
Това е светът.
1985
Но къде
питам
Към дома
Но къде е той
питам
Вътре в теб
казва гласът
1995
Да вървим
се научихме
да обичаме също
(трудно)
да се отказваме
все още не.
1995
Докато обущата си търсех
преминах
през светлини и сенки
през години и дни
през поля и морета
през мене и тебе
Днес ги зърнах
да висят
над тебе и мене
над мляко и кръв
много бели
много червени
2000
Посадете цветя
над майките:
парички
очанки
детелина
(те обичат да растат
в рохкава пръст)
а също трева
Не садете бръшлян:
Достатъчно са живели на сянка
Не
им
градете
паметник:
Трудно е
да го повдигат
нощем
в началото
(а и дълго след това)
да проверяват
дали всичко е добре
и спи
Насадете жив плет
та косът гнездо да си свие
посадете бреза:
Един ден
по-късно
когато коренът стигне там
където всичко почива
листакът й
ще замълви
2000
Имам дом
Имам покрив над дома
Имам прозорец в покрива над дома
Имам сняг върху дома
Имам сняг върху покрива над дома
Имам сняг върху прозореца в покрива над дома
Имам светлина под снега върху прозореца в покрива над дома
Имам топлина под снега върху покрива над дома
Имам тишина под снега върху покрива
Имам тишина под снега
2000
Волфганг Борхерт (1921–1947) е немски поет, белетрист и драматург, роден в Хамбург. Още петнадесетгодишен започва да пише стихове. Изучава книжарска професия и за кратко е актьор в Люнебургския областен театър. В 1941 г. Борхерт е призован във Вермахта, на следващата година е тежко ранен, влиза в лазарет, но заради антинацистки изявления е арестуван и накрая осъден на смърт за „разложение на армията“ — помилван е и пратен обратно на фронта, за да „докаже себе си“. Отново е арестуван и осъден, накрая попада във френски плен, но успява да избяга при транспортирането си в лагер. Тежко болен и дълбоко потресен от преживяванията си във войната, Борхерт се завръща през 1945 г. в родния си град. Започва работа като автор на текстове за литературно кабаре, но пак го арестуват за политически вицове.
Борхерт става асистент-режисьор в Хамбургския театър и ръководител на кабаре, а след това и режисьор във Вестерланд. Успява да публикува стихосбирката си „Фенер, нощ и звезди“ (1946) с творби от периода 1940–1945 г. Международна известност му създава експресионистичната драма „Вън пред вратата“ (1947), която го изявява като първия ярък представител на новата „поезия на оцелелите“, както и сборникът му с разкази „Жълтурчето“ (1947). Поетът умира от туберкулоза в швейцарски санаториум.
Малкото по обем творчество на Волфганг Борхерт е създадено в трескава надпревара със смъртта и става символ за „поколението на завърналите се“ от Втората световна война, което не намира мястото си в новата действителност. Поезията му оказва силно влияние върху новата немска литература и преди всичко става подтик за създаването на свободното литературно сдружение „Група 47“. Цялостното творчество на Борхерт е публикувано през 1949 г.
Защо, ах, чуй, защо
пак слънцето се скри?
Спи, рожбо, спи ми кротък сън,
че тъмна нощ се спусна вън —
тя слънцето закри.
Защо, ах, чуй, защо
градът се е смълчал?
Спи, рожбо, спи ми кротък сън,
че тъмна нощ се спусна вън —
той вече е заспал.
Защо, ах, чуй, защо
фенерът тъй гори?
Спи, рожбо, спи ми кротък сън,
че тъмна нощ се спусна вън —
той пръска рой искри!
Защо, ах, чуй, защо
държим се за ръце?
Спи, рожбо, спи ми кротък сън,
че тъмна нощ се спусна вън —
и стискаме ръце.
Защо, ах, чуй, защо
сърцето се ломи?
Спи, рожбо, спи ми кротък сън,
че тъмна нощ се спусна вън —
и сме съвсем сами.
1946
Отново броди тъмносинята девица,
сестрата бледа на пиячи и поети,
из улиците онемели и мъгливи.
Полюшква се лениво пасмината нощна:
Момичета, за часове светици,
пламтят греховно в сенките на пътя,
догдето утринният вятър ги прогони.
Фенерите въздишат сред прегръдки
на буйни и отчаяни пиячи —
ала поетът шепне дългия си монолог:
Вземи ги, тъмносиня дево, всички безутешни
в своя вечно милосърден скут!
1946
В Хамбург тъмна е нощта,
не както в други градове:
жената синя и красива
изглежда в Хамбург сива;
с безверните си синове
тя бди на пост в дъжда.
В Хамбург скрива се нощта
в пристанищни вертепи,
полите си развява,
безчинства, приласкава,
когато между погледи свирепи
се смее любовта.
В Хамбург дива е нощта,
тук нежни трели не звучат
на славеи опиянени;
тя знае: песните на корабни сирени,
които от пристанището към града бучат,
изпълват ни гръдта.
1946
Всяка вечер тя унива в сива
самота, за щастие копнее.
Ах, в очите й тъга прелива —
няма той да оцелее.
През нощта от тъмен вихър диво
в уличен фенер бе претворена.
Влюбените там шептят щастливо:
Знай, обичам те, благословена — — —
1946
Дъждът снове като окъсана старица,
която с горест броди по страната.
Измокрена, покрита с власеница,
протяга тя понякога ръката,
унило хлопа по стъклата и се мръщи,
а там завесата шепти и се люлее.
Момичето ще си остане вкъщи,
а тъкмо днес така му се живее!
Див вятър сграбчва скитницата за косите,
светът в горчивите й сълзи плува.
Тя дръзко разпилява си полите
и като призрачна магьосница танцува!
1946
Вали, но тя едва ли забелязва,
сърцето й от щастие трепти:
В целувката дори денят залязва,
а мократа й рокля все лети —
запретва се, като че ли тепърва
нозете й на всички ще дари.
Една дъждовна капка само зърва
какво се случва там преди зори.
Такава страст й беше непозната,
навярно зверовете тъй пламтят!
Светлее ореолът на косата —
фенери в нея лъчове плетат.
1946
Коляното ти с моето е слято,
а смръщеното ти носле в екстаза
косата ми намокря несъзнато.
Изваяна си като синя ваза,
ръцете ти разцъфват като астри,
които с трепет се отдават, греем
и двамата, сред бурята се смеем:
грехът — любов и скръб ще спастри.
1946
Постой безмълвен сред дъжда,
повярвай в капката-звезда —
вплети се в струйните води,
опитай се, добър бъди!
Постой сред вятъра ноще,
повярвай му като дете —
скрий буря в своите гърди,
опитай се, добър бъди!
Постой сред огъня със дни
и този хищник обикни
в сърцето си, дори в беди —
опитай се, добър бъди!
1946
Дай ми розата-уста
за една целувка само.
Днес поемам през нощта
на пътуване голямо.
Дай ми светлия си скут
за една молитва в мрака.
Спри в душата всеки смут!
— Чуй морето как ме чака.
Дай ми меките коси
бързо за една надежда:
Че любов ще ме спаси —
дай ми светлата надежда!
1946
Мъглата пада ледена и сива
върху предметите, фенерите еднички
и белите касинки на сестри
проблясват. В миг отделни думи заръмяват
като дъждовни капки: „… призори…“
и: „… моята жена…“
и странно отшумяват
подобно стихове, тогава
от тях се сътворява
една завършена история.
Самотен марш на север търси път,
а улиците стихват сред липи,
че вече уморен е и шумът,
дори градът желае да заспи.
1946
Вечер отекват камбани небесни,
с пролетен смях се стопява денят.
Сепнат от своите собствени песни,
плахо замира на коса гласът.
Ето, тихият дъжд нощта разхлади,
и Земята задиша с пълни гърди.
1946
Бих искал да съм фар
в нощта и урагана —
за треската и за калкана,
за всяка лодка на вода —
а пък самият аз
съм кораб във беда!
1946
Ерих Фрид (1921–1988) е австрийски поет, белетрист, есеист и преводач, роден във Виена в еврейско семейство. След Аншлуса на Австрия през 1938 г. и смъртта на баща му вследствие на разпити в Гестапо Фрид емигрира в Лондон, където остава да живее и упражнява различни професии — общ работник, млекар, библиотекар, стъклар. В 1950 г. става редактор на списание „Блик ин ди велт“, а след това сътрудник на немската секция на БиБиСи (до 1968 г.) и на лявото литературно списание „Кюрбискерн“.
Първите публикации на Ерих Фрид са стихосбирките „Германия“ (1944) и „Австрия“ (1945). През 1963 г. поетът става член на свободното литературно сдружение „Група 47“. В творбите си с типичен виенски „черен хумор“ Фрид създава застрашителни „модели“ на света, като провокира читателя към заемане на житейска и гражданска позиция. И в следващите си поетически книги, между които „Предупредителни стихове“ (1964), „Нападки“ (1967), „Въпроси на времето“ (1968), „Покана за безпокойство“ (1972), „Противоотрова“ (1974), „Тъй дойдох сред немците“ (1977), „Шарении“ (1977) и „100 безотечествени стихотворения“ (1978), Фрид излага своя опит в позитивното превъзмогване на миналото и настоящето. Лириката му си служи с архитипични мотиви и символи и е богата на културни асоциации, възникващи от неочаквани словесни образувания, в които понякога са вплетени изрази от древни мъдрости, от народни приказки и детски римушки. Стихосбирките му „Любовни стихотворения“ (1979) и „Каквото е“ (1983) се превръщат в най-четените лирически книги в немскоезичната общност след Втората световна война.
Прозата на Ерих Фрид е силно повлияна от света на Франц Кафка и обрисува един демоничен свят на насилие и безизходица. Особена значимост добива романът му „Един войник и едно момиче“ (1960), както и сборниците с текстове „Деца и глумци“ (1965), „Почти всичко възможно“ (1975) и „Безмерността на всички неща“ (1982).
За творчеството си Ерих Фрид е отличен с виенската „Почетна награда за литература“ (1973), с „Prix International des Éditeurs“ (1977–1978), „Австрийската почетна награда за литература“ (1978), „Литературната награда на град Виена“ (1980), „Рудолф Александер Шрьодер“ на град Бремен (1983), „Австрийската държавна награда“ (1986) и престижната награда „Георг Бюхнер“ (1987). В 1988 г. писателят става почетен доктор на университета в Оснабрюк. В негова чест през 1990 г. е учредена австрийската международна литературна награда „Ерих Фрид“.
Домът ни ще се срути:
реката гризе почвата
вятърът разгонва пясъка
на който вдигнахме дома си
Вятърът разгонва пясъка:
тъй разбойници разгонват стадото
песъчинките скърбят
че домът ни ще се срути
Реката гризе почвата:
тъй плъховете гризат в зимника
почвата скърби
че домът ни ще се срути
Домът ни няма да се срути:
свободни от почвата и пясъка
измити от реката
изсушени от разнопосочни ветрове
зидовете ще разперят каменни криле
1968
Това е безумие
казва разумът
Това е, каквото е
казва любовта
Това е нещастие
казва пресметливостта
Това не е друго освен страдание
казва страхът
Това е безнадеждно
казва познанието
Това е, каквото е
казва любовта
Това е смешно
казва гордостта
Това е лекомислено
казва предпазливостта
Това е невъзможно
казва опитът
Това е, каквото е
казва любовта
1979
Най-напред се влюбих
в сиянието на твоите очи
в твоя смях
и радостта ти от живота
сега обичам и твоя плач
и страха ти от живота
и безнадеждността
в твоите очи
обаче аз ще ти помогна
срещу страха
защото радостта ми от живота
е все така сиянието на твоите очи
1979
ще те покрия
не с целувки
а само
с одеялото
(което
от раменете ти
е паднало)
та да не зъзнеш
в своя сън
по-късно
когато
се събудиш
прозореца ти ще затворя
и ще те прегърна
и ще те покрия
с целувки
и ще те
открия
1979
Когато те целувам
целувам
не само устните ти
не само пъпа ти
не само скута ти
целувам също твоите въпроси
и твоите желания
целувам твоите размишления
твоите колебания
и твоята смелост
любовта ти към мен
и свободата ти от мен
твоите нозе
които са дошли
и пак ще си отидат
целувам те
каквато си
и каквато ти ще бъдеш
утре и след дни
и когато времето ми свърши
1979
Топъл летен дъжд:
Когато падне тежка капка
потръпва цялото листо.
Така потръпва всеки път сърцето ми
когато името ти върху него падне.
1979
„Много е просто
да заживееш без любов:
Нужно е само да се обградиш
с красота която да те радва
без да те уморява“
И тъй аз се заобграждах
с все повече красота
но тя не ме радваше
а ми изглеждаше
скучна
и ме натъжаваше
Тогава пак потърсих мъдреца
И той рече:
„Много е просто:
Непрестанно
красотата може да радва
само онзи
който има и любов“
1979
Животът
навярно
щеше да бъде по-прост
ако изобщо
не бях те срещнал
По-малко тъга
всеки път
когато трябва да се разделяме
по-малко страх
от следващата
и по-следващата раздяла
А също не толкова
от този безсилен копнеж
когато те няма — тебе
която желае само невъзможното
и то веднага
в следващия миг
и която после
понеже не може да го получи
е поразена
и тежко диша
Животът
навярно щеше да бъде
по-прост
ако не бях
те срещнал
Само че нямаше да е
моят живот.
1979
Къде живее тя?
В къщата при отчаянието
С кого е сродна?
Със смъртта и страха
Къде ще иде
когато си тръгне?
Това никой не знае
Откъде е дошла?
От съвсем близо или съвсем далеч
Колко дълго ще остане?
Ако имаш сполука
докато си жив
Какво ще иска от тебе?
Нищо или всичко
Какво означава това?
Че е едно и също
Какво ще ти даде
— или пък на мене — за всичко това?
Точно толкова колкото ще ти вземе
Тя не запазва нищо
Ще те държи ли
— или пък мене — в плен
или ще ни освободи?
Може да ни се случи
да ни дари свободата
Да сме свободни от нея
Това добро ли е или лошо?
То е най-лошото
което може да ни се случи
Какво всъщност е тя
и как можем да я определим?
Знае се: Бог е казал
че той е тя
1979
Къде ще се научим да живеем
и къде ще се научим да учим
и къде да забравяме
та да не живеем само с наученото?
Къде ще се научим да сме достатъчно умни
та да отбягваме въпросите
които не правят любовта ни сговорчива
и къде
ще се научим да сме достатъчно честни
та заради любовта ни
да не отбягваме въпросите?
Къде ще се научим
да се браним от действителността
която иска с измама
да ни отнеме свободата
и къде ще се научим да мечтаем
и да сме будни за мечтите си
та нещо от тях да стане
наша действителност?
Вчера започнах
да се уча да говоря
Днес се уча да мълча
Утре ще престана
да се уча
Не се съмнявай
в този
който казва
че се страхува
но се страхувай
от този
който ти казва
че не познава съмнението
От живота
преминах
в стиховете
От стиховете
преминах
в живота
Кой път
ще се окаже накрая
по-добрият?
Казват
поетът
е човек
който подрежда
думи
Това е невярно
Ерих Фрид
Поетът
е човек
когото
думите
донякъде
подреждат
ако има щастие
Ако няма щастие
думите
го разкъсват
Зад плета седят:
Животът и Смъртта.
И двамата ме викат,
искат да ме посъветват.
Зад плета долавям
гласовете им.
През плета не мога да премина,
не бива да ги видя.
„Стига си обичал своето нещастие,
щастието си обикни!
Днес още! Вече нямаш много време!“
вика ми единият от гласовете.
А другият говори:
„Запази с любов това, което си обикнал.
Дори нещастието да обичаш, може да е щастие,
а да сменяш любовта си ще ти донесе нещастие!“
Накрая двамата изричат: „Тръгвай!“,
и аз вървя и знам,
единият от тях е моята Смърт,
а другият — Животът ми.
Фридрих Дюренмат (1921–1990) е швейцарски белетрист, есеист и драматург, а също поет и художник. Роден е в Конолфинген, кантон Берн в семейството на протестантски пастор. Следва теология, философия, естествени науки и литература в Цюрих, а после и в родния си град. Работи като график и театрален критик.
Дюренмат си създава световно име преди всичко като драматург, който с моралистичен патос дири своята нравствена позиция отвъд идеологиите и класовата борба. На сцена излиза трагикомедията му „Писано е“ (1947), но успех му донася комедията „Бракът на господин Мисисипи“ (1952). Най-често поставяните му драми са „Посещението на старата дама“ (1956), „Франк V“ (1959), и особено „Физиците“ (1962).
Но литературния си път Дюренмат започва като прозаик. Написва разкази, повлияни от мрачните внушения на Франц Кафка и Ернст Юнгер. В тях се води мистична борба между световните сили на доброто и на злото. През 1950 г. излиза сборникът „Градът“ и първият му роман „Съдията и неговият палач“. Следват романът „Подозрението“ (1951), прозаичната комедия „Един грък търси гъркиня“ (1955), новелата „Авария“ (1956) и романът „Обещанието“ (1958). През следващите години Дюренмат публикува самостоятелно издание на новелата „Тунелът“ (1964) и повестта „Сгромолясването“ (1971). Накрая идва и книгата „Зимната война в Тибет“ (1981) — зловеща „антиутопия“, в която от хуманистични позиции се разглеждат последиците от една Трета световна война. Така Фридрих Дюренмат се утвърждава и като майстор на психологическата проза, като сатирик с остър усет за гротескното и абсурдното.
В последното десетилетие от живота си Фридрих Дюренмат публикува и книга със стихове, в която се изразява като предупредител за нещастията, които дебнат човешкия род. Посмъртно излиза и „Възможното е страшно. Избрани стихотворения“ (1993).
За творчеството си писателят получава много отличия, сред които културната награда „Шилер“ на град Манхайм (1959), Голямата швейцарска награда „Шилер“ (1960), „Австрийската държавна награда за европейска литература“ (1983), наградата „Жан Паул“ на провинция Бавария (1985), наградата „Фридрих Шилер“ на провинция Баден-Вюртемберг (1986) и престижната награда „Георг Бюхнер“ (1986). В 1969 г. писателят става почетен доктор на университета „Темпъл“ във Филаделфия, САЩ.
Сред неумолимостта
не изисквай неизпълнимото
Спазвай правилата на играта
Не съди осъдените
Ти си един от тях
Не се намесвай, вече си намесен
Бъди човечен, отдръпвай се
Всеки е улучен от собствена стрела
Не можеш да предпазиш никого
Несправедливост няма
има ужас
Каквото ти се случва, това си ти
Заслужил си го
1948
Обичам да излизам от дома си
да тръгвам към деня, когато се прелива с вечерта
да газя през морета от червена шума.
1949
Простираш се пред мен, страна, тъй смешна,
две-три крачки и ще те пребродя,
сред този злополучен континент,
пригвозден към прогнилата си дървесина и облизван
от пламъците на делата си.
Пръстта, която те държи, се вкаменява, хълм
след хълм се трупат,
това е лунният пейзаж,
пречупващ се във вечността, чиито брегове
си ти.
Швейцария! Ти, Дон Кихотът на народите! Защо
да те обичам!
Как често, в отчаяние, съм свивал блед
юмруци срещу теб
с разстроен лик!
Като къртица криеш своите богатства. Гние,
каквото ти обичаш,
и само онова, което не цениш, пребъдва.
Обичам те различно, не по начина, по който искаш
да си любена.
Не ти се възхищавам. Но не те
оставям,
вълк, впил зъбите си в тебе.
С крака потъпквам твоята ситост, подигравам те
за лошото у теб. Предците ти
не ме тешат, прозявам се, когато заговорят
за тях.
Обичам не това, което си, и не това,
което си била.
Но твоите възможности обичам, милостта,
която винаги сияеща над теб витае,
приключението, днес да ти принадлежа и
смелостта
сега, наистина сега, да не изпитвам страх от
святото безумие, че те харесвам!
Защото моя си страна, единствено ако си
чудо,
мъж, който не потъва, ако
ходи по водата.
Тъй жаден съм за вярата ти, страна моя!
Какво по дяволите да направя с тази си страна?
Тя се простира пред нозете ми, две крачки
на дължина и три на ширина,
като градината на фабрикант,
който
е заминал
по тъмни сделки.
Може би след двадесет или пък петдесет
години той ще банкрутира,
оставяйки подире си разплакани семейства, също историци,
които изумени ще проучват
причините.
В Съединените американски щати
можеш да пътуваш цяла седмица с бърз влак,
преди да зърнеш, заобикаляйки едно изронено от бури
разклонение на Rocky Mountains[30],
големия океан.
В Русия Транссибирската железопътна линия
е такова необятно начинание, че
цели влакове
изобщо не пристигат, пухтели
с години през безлюдната пустиня
Гоби.
Иначе наистина небето е навсякъде безкрайно
и Земята
се простира навсякъде без граници.
Потъва в океана и отново се издига
другаде за нови континенти.
Пътешественици тъй ме уверяват.
Но ако в тази страна вземеш
влака,
за четири-пет часа стигаш от едната
граница до другата
и при изгледа на Боденското езеро
във вагон-ресторанта изчовъркваш
от зъбите си сетните останки
от менюто,
поръчано в Женева.
А при това така ужасно се нуждаем
от разстояния.
Често, когато съм ядосан и без надежда,
казвам:
Това е отвратителна страна.
Тя се събира, тъй да се рече, в четирите рамки
на прозорците ми.
Паница с мазна супа от
дом, който някога е имал
добри времена, а днес — още по-добри.
Предложена на куче, дарение от
стара дама,
която — тя винаги говори за това — осемстотин и четиридесет
години непрестанно е живяла
почтено. Състрадателна била и обичала животните,
твърдят съседите.
Все пак не желая да лоча от тази паница.
Но се налага.
Едно куче също иска да живее. Времената днес
са лоши.
Но малцина само го разбират. —
А и планините всъщност не обичам.
Какво ли, ако се окажеше разумно, главите
и гръбнаците
да опнем в тъй високи висоти, където цари вечен сняг,
дори през лятото.
И ето те брониран в лед, без
живот и вече не общественоопасен,
та накрая даже дивите кози край тебе
не подскачат.
Но с нашите литературни историци в последна сметка
е същото.
С много неща в страната ни е същото. Често
съзнавам,
че всички до един сме
трупове.
Момичетата влизат в завода за часовници. Публичните домове
и йезуитите са забранени.
Предимно в нашата страна живеят мъртвите.
1950
Безволно така ще загинат
политици, герои, държава.
Кучета кости ще ринат,
кръвта във пръстта ще изтлява.
Богаташите — сити, лениви —
последния шанс проиграват.
Пълзят вече сенки мъждиви,
голямата гибел настава.
Сами не изчезват нощеска
сърдечна и улична кал.
Каквото не сторите днеска,
в зори ще ви глътне без жал.
Затова престанете да блудствате,
подхванете делата си пак —
да не би своя ден да пропуснете
и да спрете в студения мрак.
1954
Все още са наши слуги
Все още извършват
Каквото им наредим
Глупаво, тъпо, усърдно
Но вече резултатите
Които доставят
Могат да контролират
Само техни себеподобни
Ала скоро
Ще продължат да пресмятат
Без нас
Формули да намират,
Които вече не можем да разгадаем
Докато накрая познаят Бог,
Без да го проумеят
Безгрешни и безпощадни
Ненаказуеми и неръждаеми
Паднали ангели
1958
Някога бях жаден за вярата ти
Страна моя!
Сега съм жаден за твоята правдивост
Наистина
Задниците на твоите прокурори и съдии
Тъй тегнат върху нея
Че едва понасям вече думичката „свобода“
Понеже постоянно е в устата ти
За да докажеш достоверността си
В която никой повече не вярва
При тебе сигурни са още само банковите тайни.
Какво е станало от тебе, страна моя?
Когато сутринта събираш средства
За негрите в Биафра или другаде
Вечерта си лягаш, монахиня и проститутка едновременно,
С главатарите им сред чаршафите
И сключваш оръжейни сделки
За да могат тези, с които спиш,
Да стрелят срещу другите, за които си събирала дарения,
А когато хванат твоите сутеньори
Те нищичко не знаят.
Издържана от укриватели на данъци от цялата планета
Наливаш на генерал Уестморленд[31] уиски
И в късна доба вдигаш с него тост за спасението
На Запада.
Горко на всички, които не мислят като тебе
Твоите професорски катедри
Са прочистени и от прашинчица марксизъм
воят патриотизъм е така стерилен и без микроорганизми
Че действително на неговата почва нищо вече не вирее
сяка нова мисъл е за тебе като чума
Така живееш в постоянен страх от хрема или дребна шарка
всъщност имаш рак, ала не искаш и да знаеш
А психиатрите смутено се почесват зад ушите
аговорят ли за теб, но ти не даваш да ти се приказва
Който иска да ти проповядва друг морал
е го накараш да почувства твоя.
Нямам нищо против твоята войска. О, този доблестен съюз
апердашил някога австрийци и бургунди
германци.
Напердашил угнетените от чужди угнетители
о преди всичко напердашил себе си
Докато, слава богу, Наполеон така основно го е напердашил
оттогава вече е миролюбив
И въоръжен опазва границите ни
то си въобразява
Понеже всъщност ни опазват
но сделките.
Нямам нищо против този ни съюз. Ставаш негов член
доброволно, тъй пише в уставите
Но щом нападне хора
не го смятат за безусловно нужен
Аз го нападам
името на свободата
Която той си дава вид, че защитава.
Той не е опората на моята страна.
Опората на моята страна са тези, които мислят
не онези, които маршируват.
Клети Вилар[32]
бийствата осъдил
Осъден си в една страна
ято трупа печалби от убийства.
Твоята чистота ще ни е пример.
Твоята смелост ще е наша.
Смелост да живееш в една страна
дето постепенно става срамно
Да подадеш ръка на депутат.
Все още има неколцина мислещи, но мнозинството
стъпква в подмолите
Заклеймява ги като швейцарци от каналите. Така
то къртици те подриват
Почвата, която те държи, моя страна
с времето променят онова
Което смяташ за непроменимо
осквернен швейцарски паспорт в джоба.
1971
Небето изисква от хората
преди всичко постижимото. То знае, че
не може веднага да ни превърне
в съвършени създания, че само
ще ни погуби, ако поиска това.
Така че Небето ни обича тъкмо
в нашето несъвършенство. То е
търпеливо към нас и се задоволява
отново и отново с любов да ни смъмря,
както баща своя невръстен син,
та в потока на хилядолетията
постепенно да ни възпита.
1973
Ако целта на човешкия дух
се съзира само в това всичко да проумее,
пресъхва въображението.
Един проумян свят
ще бъде скучен до смърт,
човешкият дух се нуждае
от загадката, както и от решенията,
от хаоса, както и от порядъка.
Ето защо,
колкото повече рационализмът расте,
толкова повече расте и
ирационализмът.
1983
Яростен и мокър
се измъкнах от утробата на майка си
никога не проумях с каква цел
и по чия повеля
по-късно запремигах в светлината
и станах недоверчив
такъв съм още
сам съм си достатъчен; светът
там вън
е смътен. И не ми принадлежи.
Дали е непонятна милост
или пък
гибелно проклятие. Кой може
да ми каже
Бъди готов на всичко.
Затова колекционирам вино
пуша кафяви изсушени
шумки
Прехо̀дности
единствено нищожното е
трайно.
1983
Илзе Айхингер (р.1921) е австрийска поетеса и белетристка, родена във Виена в семейството на учител. Нейни роднини и близки са депортирани и ликвидирани в концлагер. Като полуеврейка Айхингер е преследвана от националсоциалистите, а по време на Втората световна война е призована на трудова служба. В 1945 г. тя записва медицина, но прекъсва следването си, за да завърши първия си роман. Работи като редактор в издателство във Виена, а по-късно във Франкфурт на Майн. Голям литературен интерес предизвикват есето ѝ „Призив към недоверие“ (1946), в което тя настоява „да бъдем недоверчиви към яснотата на собствените си намерения, дълбочината на собствените си мисли и добронамереността на собствените си постъпки“, както и романът ѝ „По-голямата надежда“ (1948).
Илзе Айхингер се откроява като майстор на психологическия разказ със сборниците си „Реч под бесилото“ (1951) и „Прикованият“ (1953). Писателката става член на литературното сдружение „Група 47“ и в 1952 г. получава наградата му за разказа си „Огледална история“ (1949). Следват прозаичните сборници „Където живея“ (1963), „Елиза, Елиза“ (1965), „Новини от деня“ (1970) и „Лоши думи“ (1976). В произведенията си писателката най-често с помощта на притчата и гротеската рисува един свят, в който звучи безнадеждност и страх пред анонимните сили в живота. Своите събрани стихотворения от 1955 до 1978 г. Илзе Айхингер публикува под заглавие „Подарен съвет“ (1978).
За творчеството си писателката получава редица отличия, между които наградите „Имерман“ на град Дюселдорф (1955) и „Рудолф Александер Шрьодер“ на град Бремен (1955), „Литературната награда на Баварската академия за изящни изкуства“ (1961), австрийската награда „Антон Вилдганс“ (1968), наградите „Нели Закс“ (1971) и „Розвита“ на град Бад Гандерсхайм (1975), престижната награда „Георг Тракл“ (1979), наградите „Петрарка“ (1982), „Франц Кафка“ на град Клостернойбург (1983), „Мари Луизе Кашниц“ на Евангелистката академия в Туцинг (1984), наградата „Гюнтер Айх“ (1984) за лирика, „Голямата литературна награда на Баварската академия за изящни изкуства“ (1991) и „Австрийската държавна награда за европейска литература“ (1995).
Утешава ме,
че в златните нощи
едно дете спи;
че дъхът му струи край ковачницата
и за него слънцето
рано заран
с петела и кокошките
възлиза над тревите росни.
1955
Оставям се
на ловджийските рогове
да ме прогонят от моите бърлоги,
до утринната зора
под снега
до пожълтялата трева.
С ръцете си
достигам вече
до оброка на дедите,
които бързо нависоко ме изтеглят,
и улавям
ъгловатата луна.
1960
Не ви пиша писма,
но ще ми е леко с вас да умра.
Безгрижно оставихме да ни пропаднат луните
и ако първият отдих бе при пухкавите сърца,
вторият вече ще ни намери с вълците и малиновата зеленина
и нищо необлекчаващия огън, третият, там
през спускащите се крехки облаци с оскъдните мъхове
и бедното гъмжило на звездите, което тъй леко прекрачихме,
ще бъда при вас, във вашето небе.
1961
Преди мечтите да ръждясат и се преломят,
нека влюбените да се спуснат,
големите и малките
в сивите палта,
ето тук, светлеещата линия, ледът.
1961
Защото какво бих правила,
ако ги нямаше ловците, моите
блянове,
които сутрин
по гърба на планината
в сянката се спускат.
1963
Тъй като светът възниква от раздалечения,
от стълбища и от мочурища,
а поносимото изглежда подозрително,
не бива да допускате
с устрем да излитат свраките
зад вашите оборища и с блясък
да се хвърлят в бляскавите езера,
а пушекът ви още да се вие
над горите,
по-добре е да изчакаме,
догдето златните лисици
изпълзят в снега.
1963
Един спокоен юнски ден
ми преломява кокалите,
преобръща ме наопаки,
запокитва ме на портата,
нокти ми прикачва
с различни цветове —
жълто, бяло и сребристобяло,
не ме сбърква
с никого,
оставя само шутовската шапка,
любимата ми вещ,
души ме
с новите си примки,
докато още дишам.
Не си отивай, скъпи ден!
1963
Ако нощем дойде пощата,
а пък луната
ти пъхне огорчения
под портата:
Те ще изникнат като ангели
в белите си одеяния
и тихо ще застанат до стената.
1978
Дай ми плаща си, Мартин,
но първо слез от коня
и меча остави —
дари ми целия.
1978
Защото какво трябваше на светло да излезе
освен ивиците сняг,
мечовете до ръба на детството,
а при гората
клоните на ябълковите дървета,
които месецът окъпа в черно,
пилците, които вече са броени?
1978
Остани пантера,
черна,
петниста и гладна —
за великденски делници,
дъждовни струи,
закони за молитви с броеници;
дори за тези,
които губят сила,
за порочните печалби
от детските лотарии,
за съдържанието
на сладки и безсъдържателни послания,
остани такава,
мокра и сърдита;
каквато си сега,
готова
от първите си котенца
до точилния камък
и до дългата граница
всички
с всякакви различия
да излапаш,
остани такава,
остани гладна
за нас.
1978
Ерика Буркарт (1922–2010) е швейцарска поетеса, белетристка и есеистка, родена в Аарау в семейството на гостилничар. Десет години работи като селска учителка. През това време пътува из Франция, Италия, Испания, Ирландия, а от 1956 г. е писателка на свободна практика. Основни теми в творчеството ѝ стават природата, любовта, раздялата и смъртта. Поетесата живее и създава творчеството си в бившия игуменски дом на манастира Мури в Аристау.
С ранните си стихосбирки „Тъмната птица“ (1953), „Спътници на звездите“ (1955), „Обаяние и полет“ (1956), „Лятно слънцестоене“ (1957) и „Духът на полята“ (1958) Ерика Буркарт съгражда един художествен свят, който ще продължи да обитава с все по-нарастваща поетическа мощ. Следват стихосбирките „Спасената Земя“ (1960), „С очите на кариатидата“ (1962), „Живея“ (1964), „Бягащите брегове“ (1967), „Прозрачността на отломките“ (1973), „Светлината в сечището“ (1977), „Очевидец. Избрани стихотворения“ (1978), „Свободата на нощта“ (1982), „Зодиакът на Детето“ (1984), „Минута мълчание“ (1988), „Диря синия мак“ (1989), „Нежността на сенките“ (1991), „Тишината на най-далечния отзвук“ (1997), „Бавно изречение“ (2002) и „Безпризорна близост“ (2005).
Смятана за едно от най-значимите поетически явления в швейцарската литература, Ерика Буркарт получава редица отличия, между които първата награда „Дросте“ на град Меерсбург (1957), наградата „Конрад Фердинанд Майер“ на град Цюрих (1961), наградите „Йохан Петер Хебел“ (1978), „Готфрид Келер“ (1992) и Голямата швейцарска награда „Шилер“ (2005).
Където облакът всмуква чистите хълмове
и червената ела разтваря широки прегръдки
за връщащите се винаги птици,
аз встъпих в моята звезда.
Обмълвяна от дървета и ветрове,
научих се да изострям сетивата си
от всяка фигура, откроила се
в мрака на предрождения свят.
Образ се сливаше с образ и дума с дума.
Образ и дума бяха едно.
От предметите
се откъсваха имената.
Имената им променях
и бях наранена,
преобразена от тях.
Между предмет и дума
чудесното прозрение,
че почти нищо
не можем да опознаем.
Под притворените клепачи
любовните игри на светлината,
видях блясък и отблясък достатъчно,
за да остана заслепена завинаги.
1958
Търся думата,
която би ме намерила.
Всяка дума е мярка за разстояние,
което не преодолявам с думи.
Слухтенето е разговор с безмълвието.
Стиховете са степени на мълчанието.
1964
Паякът обвива своята плячка.
Човекът обяснява на човека войната.
Древни сили упражняват насилие,
потопът съска в прометеевия огън,
бушува от демони оскверненият въздух.
Млечният път е шев
в плаща на чуждостта.
Той още веднъж ме обгръща.
С моите фасетъчни очи се оглеждам.
Полагам косата си под луната
и едната длан в другата.
Това було, този шлем
не желая повече да надявам.
Да, искам да казвам, и: Не.
Една кучешка глава търси коляното ми.
Едно дете ме допуска в играта си.
Не желая да безпокоя боговете.
Живея.
1964
Има дни, в които
една носна кърпа, изгубена на улицата,
ме изпълва с ужас, и се боя
от чували с картофи и улеи в пясъка.
Ловци се укриват във въздуха.
От коварната синева
се прицелват, когато вървя из полето.
Белите кореми на лястовиците
вече не ме предпазват. Златният надпис
на кръстопътя е мрачна легенда,
понеже под струящото слънце
се носят колите на безликите роби,
кръв изпълва стъпките на децата.
Къде отлетяха
децата с фенерите,
къде са мъжете, засадили гората?
Върху своята сянка се възправя дървото,
узнало за всичко. От смеха на децата
блести похабената шума.
Равнодушно попива росата,
изтича водата, белосва луната,
открива гъсеници от листо на листо,
не разпознава пеперуда, дърво.
На кого да разкажа, че нощем
ме плаши трептенето на древни звезди,
и съм смутена, понеже днес е ден,
отминал преди хиляда години.
1973
Всекидневно усилие
да обичаш неотменимото,
сажди и пушек и кофи за смет,
растениевидните инициали
по старите сребърни прибори, миризми
от майчините кутийки, после думи
като готварски ножове, мляко, подправки.
Тя бели картофи и слуша
как подвижният кран на чешмата отмерва
седемте плодни години,
седемте гладни години
и онези,
през които не си струва
да си живял,
ако нямаш
по-дълбок корен.
Тази вода под камъка
ще пиеш
сред прашни звезди
сам.
1977
Този зареещ вятър
може да се усили
в хода на деня.
Все още младите листа
ръсят светлина,
променят ме заедно с облаците,
стигам до другия слой,
само мимолетното
изглежда там вечно,
няма да умра,
както и тези листа,
озарили ме,
докато бях дете.
Където е наобиколено от облаци,
по-красиво се разтваря небето,
за приятелите си мисля,
обичам ги и зная,
че някои също така ме обичат.
За зелената светлина
ще им разкажа,
как се сипе по дланите ми
и как я задържам, неуловимата,
за да я предам по-нататък
през развихрения прах сред мрака.
Прах се извива нагоре,
селяни карат сено към дома си,
вятърът усуква листата, внезапно
оставам съвсем сама
и смъртта ме слепи
с бели листа.
До смърт сама съм внезапно,
ще умра и по принуда
ще наскърбя най-скъпите хора
със своята восъчна маска.
Листата искрят,
годината още е млада и скоро ще стигне върха си.
Моята сянка пролазва под кожата ми,
сгрявам се
от резеца на светлината.
1978
Погрешно е да се мисли, че те нямат
какво повече да си кажат;
още много неща жадуват да изрекат,
но думите се връщат обратно
от устните.
Изчерпаност, отчуждение, нараненост:
да живееш означава този отрязък, или ден,
който преминава почти без думи
и безмълвно ни праща
към объркани образци
и към правото на всеки от нас —
да въведеш с неназовими картини
в мълчанието.
1982
В памет на Райнер Брамбах
От зимна горичка
да видиш как се издига стълб дим,
сякаш някой дух
дава знак на друг.
Да не можеш да преброиш чайките
по разораната мъглиста нива,
да обмисляш пътя на водата,
времето на звездите —
със скреж по миглите,
да влезеш в отоплена стая,
да сгрееш длани на чайника,
да се заслушаш в сърцето си,
което е извън себе си
от нищо друго освен от живота,
краткия, който ти носи
познанието, че преди
да е станало твърде късно,
си зърнал звездите,
когато си мръзнал, нощем,
край изстиваща печка,
докато вятърът
е тропал по прозореца
а от снега
короните на дърветата
са израствали до леденото
небе.
1983
Не се приближавай много до нея,
тя може да те заслепи
с едничък лъч, който за миг
да прегори всичките ти
предпазители.
Не очаквай от нея присъда.
Развява тя знамето и на двата лагера.
До Страшния съд ще се протака
процесът, в който ще те въвлече.
Тя е съставена от частици,
прикрити от понятни неща,
от лесни за доказване факти.
Пристига без знак, като въздух —
появява се и, веднъж раздвижена,
събаря сградите, в които
трупаме нейните променливи
изображения.
На първо място
смъртоносната истина.
Съгласно едно стародавно вярване,
злото, в съюз с нея,
се приема като изцеление.
1984
Едно бяло цвете
е винаги подарено,
спомен от миналото, рано
пленило и камък, и сняг.
То възвестява послание,
което долавяш
с преклонена глава,
душа на зеленината,
на нашата скръб ти си
ответът на любовта.
1988
От билото на покрива сред цветни корони
излитат те и се стрелкат пред прозорците,
сенки и мълнии,
и аз не зная:
дали са демони,
или омагьосани гарвани
с кралски криле и с крясък на норни[36],
повеляващ мълчание, изискващ
плетиво от копривата на избавлението.
2003
Анемари Бострьом (р.1922) е немска поетеса, автор на театрални пиеси и преводачка, родена в Лайпциг в лекарско семейство. По време на Втората световна война следва литература и театрознание в Лайпциг, Берлин и Виена, а след това работи в издателство. От 1944 г. живее в Берлин.
Голям литературен успех постига Анемари Бострьом с любовната си лирика, събрана под надслов „Терцини на сърцето“ (1947). Книгата ѝ е официално порицана от културните фактори в Източна Германия като „прекалено лична“ и чужда на обществено-политическите тежнения на „новия живот“. В класически размер и строги рими поетесата пресъздава с голяма художествена сила съкровените чувства и духовни състояния на влюбената жена.
Анемари Бострьом е автор и на успешната пиеса „Веригата пада“ (1948), поставена от театъра в Кемниц. В 1990 г. публикува хумористичната книга „За брадата на императора. 99 кръстословици в петостишия“. Бострьом си спечелва име и с проникновени преводи на англоезична и друга поезия.
Аз бях дете, когато те открих,
не знаех как пред теб да проговоря,
със своя детски свят се разделих,
но първа стъпка не посмях да сторя.
Ти зърна погледа ми неуверен.
Копнежът, с който исках да се боря,
спря моя смях, направи прекомерен
възторга и плача ми неуморен.
Преди бе всеки кълн недостоверен,
понеже спеше в свят неплодотворен.
Ти сипна пак звездите в небесата,
ти сгря мечтите ми да пуснат корен,
от твойта пръст роди се кълн в земята.
1947
Ще дойде ден и ще се влюбиш в мен
тъй неизбежно, както се редуват
сезоните. И ще ме вземеш в плен
с целувка, без да питаш как жадуват
за теб очите ми. Така лъчите
на слънцето безмилостно нахлуват
в снега, затиснал с тежък сън лъките.
На тях се доверява планината,
тъй както аз повярвах на звездите
и устните ти. Искам в синевата
на нови дни с усмивка да се слея.
Ще ми стопиш леда, сковал душата,
ще се пробудя, скъпи, ще живея!
1947
И пролетта ще понеса, любими,
ако с очакването струни нови
в душата се изопнат, не за химни,
а само за мига да са готови,
когато твойте пръсти в чернотата
на мрака, кипнал в нощите сурови,
с любов ще пратят звуци в светлината.
Но ако лятото пристигне тук
и стъпче светостта на самотата,
смутена, за да се спася напук,
аз се превърна в немощна лъжкиня,
че чувствата ми се стремят към друг…
ела тогава, за да не загина.
1947
Как чужд ми стана, как изтля далече
ликът ти, щом си тръгна този ден.
Не знам дали ще те обикна вече,
преди гласът ти да затихне в мен?
Безсилно гледам: чувствата отлитат,
не мога с разум да ги хвана в плен.
Нерядко погледите ни се сплитат,
лек поздрав, топъл смях душата галят
и сякаш часовете ще опитат
жарта у нас наново да разпалят,
но всичко се оказва сладък сън —
разбити арфи само глухо жалят,
от тях не еква възкресяващ звън.
1947
Дълбоко твоята вина усещах,
когато днес при мен дойде. Лежах
без глас, любими, и посрещах
страстта ти, твоето „Защо?“ разбрах,
но отговор така и не открих
гнета в сърцето си с един замах
да потуша. Ах, само заглуших
премногото въпроси, натежали
от бремето си, мислите стопих
в ума си, бяха тягостно заспали
и нямах власт над тях в нощта безкрайна.
Обичам те, узна ли го, едва ли,
все пак ще трябва да го пазя в тайна.
1947
Дъхът ти още гали ми косата,
по кожата ми твоят жар пламти.
Очите ми излъчват яснотата
на странно тъмния ти взор. В мечти
все още тръпне младото ми тяло,
целувано от теб. Любими, ти
тъй близък си ми, сякаш отначало
обиквам твоя мирис, твойта сласт —
тъй сладостно изпълваш ме изцяло,
че, струва ми се, своя собствен глас
не чувам повече. — Жълтеещ мрак
нахлува в стаята. — Сама съм аз…
Но в моите прегръдки ти си пак.
1947
Настъпи вече нощ, и твоят лик
изплува горд и чист от мойта кръв.
Луната се съблече и за миг
се гмурна цяла в този прилив пръв
на вечни океани, в синевата
на чужди светове, и с тъмна стръв.
В косите ми се насъбра росата
на вечерта, а звездният кръжец
в очите ми се отразява. Слята,
любими, с теб, трептя като листец,
облъхната от теб, от твойта мощ,
сред пламъци — без було, без венец, —
нощта настъпи вече, сладка нощ.
1947
Фридерике Майрьокер (р.1924) е австрийска поетеса, белетристка, автор на радиопиеси, преводачка и художничка, родена във Виена. Осемнадесетгодишна е мобилизирана в противовъздушната отбрана по време на Втората световна война. Повече от две десетилетия работи като учителка по английски език във Виена. Причисляват я към представителите на „конкретната поезия“, сюрреализма и „автоматичното писане“. Поетесата описва своя творчески метод така: „Аз живея сред образи. Виждам всичко в образи, цялото ми минало, спомени са образи. Превръщам образите в език, като навлизам докрай в образа. Навлизам толкова дълбоко, докато той се превърне в език.“
Първите публикации на Фридерике Майрьокер са от 1946 г. във виенското авангардно списание „План“. Сравнително късно издава стихосбирката „Стърготини за кървенето на сърцето ми“ (1967). През 1970–1971 г. поетесата е стипендиант на Берлинската артистична програма на Немската служба за академичен обмен в Западен Берлин. През 1972 г. с подкрепата на австрийското министерство за образование и изкуство предприема заедно с поета Ернст Яндл — неин дългогодишен спътник — лекционни пътувания из САЩ. След това публикува стихосбирките „Сини озарения“ (1973) и „Сред бавни светкавици“ (1974). Следват пътувания из ФРГ, ГДР, Холандия, Люксембург, Полша, Англия, Франция, Швейцария и Съветския съюз. Публикува поредица от книги с избрани стихове — „Лека нощ, добро утро“ (1982), „Зимно щастие“ (1986) и „Побъркана възраст“ (1992). Поканена е отново от Берлинската артистична програма (1993). Издава поетическите сборници „Бележки върху една камила“ (1996) и „Съседни метали“ (1998). Събраните ѝ стихотворения излизат в 2004 г.
Фридерике Майрьокер е сред най-значимите австрийски литературни творци, член е на Берлинската академия на изкуствата, на Австрийския художествен сенат на Виена и на Немската академия за език и литература в Дармщат. Удостоена е с множество литературни отличия, между които „Теодор Кьорнер“ (1964), „Австрийската почетна награда за литература“ (1975), наградата за поезия „Георг Тракл“ на провинция Залцбург (1977), наградите „Антон Вилдганс“ (1981) и „Розвита“ на град Бад Гандерсхайм (1982), „Голямата австрийска държавна награда на министерството за образование и изкуство“ (1982), наградата „Фридрих Хьолдерлин“ на град Бад Хомбург (1993), „Голямата литературна награда на Баварската академия за изящни изкуства“ (1995), наградите за поезия „Елзе Ласкер-Шюлер“ (1996) и „Дросте“ на град Меерсбург (1997), „America Awards Prize“ (1997), наградата „Кристиан Вагнер“ (2000) и престижната литературна награда „Георг Бюхнер“ (2001).
виждаш ли Вечерницата?
виждам я
чуваш ли вятъра?
чувам го
чувстваш ли вечността?
чувствам я
а името ти как е?
наричай ме Нощ
откъде идеш?
от твоята самота
къде отиваш?
в твоята душа
подай ръка
1954
какво да правя с любовта си
къде да ида с любовта си
ти не я желаеш
на някого
на нещо
ще я дам
но няма да съм радостна
какво да правя с любовта си
къде да ида с любовта си
щом не я желаеш
1954
Понякога при случайно движение
ръката ми докосва твоята ръка китката ти
или пък тялото ми напъхано в дрехи почти без да съзнава за миг
се обляга на твоето тяло в дрехи
тези най-леки почти растителни движения
твоят отместен поглед и очите ти умишлено втренчени
в празнотата
твоят секнал още в началото въпрос къде ще ходиш през лятото
какво четеш в момента
ме пронизват през сърцето
и направо през гръкляна като сладък нож
и аз пресъхвам като извор в жарко лято
1967
Когато днес си тръгна сърце мое
допрях устни до ръба на чашата ти
когато днес си тръгна сърце мое
прокарах длани през долчѝнките
които лактите ти бяха издълбали в покривката на масата ни
когато днес си тръгна сърце мое
пратих сълзите си като ручей да тече нагоре по баира
подир тебе
1967
Пътешествие без край
поклонничество на колѐне
всички пътища покрити с тръни
реките през които трябва да премина
сама изплаках.
Но твоят шепнещ глас напред ме носи и
почти изтритите следи
на любовта ти.
1967
Ти си далечна страна
с наслада ти пишех писма под дърветата
ти си далечна страна
с кого ли днес се целуваш?
ти си далечна страна
луната изгря над дърветата
о моя любима страна
дните притихват
1967
Жълта гладиола
е сърцето ми
жълта перла
е сърцето ми
жълта пълна с
кленови листа гора
е сърцето ми
някога сърцето ми бе
алено
или пък синьо
или зелено
или бяло като
пролетта:
но сега
сърцето ми е жълто
1967
Моят живот:
панорамно сандъче с малки пейзажи
кротки хорица
бавни стада
добре познати повтарящи се гледки
внезапно по име повикана
не оставам повече в безбурната панорама
с пъстрите трептящи картинки
а като страхотно пламтящо колело се търкулвам
надолу по стръмния склон
освободена от всички предишни забрани и блянове
отправена към незнайна подвижна цел:
без избор
но с нетърпеливо сърце
1974
вчера
когато се раз-
деляхме
си подадохме
и двете ръце —
но не и устните
за целувка —
: внезапно вдървена
прегръдка?
питам се
неспокойна
и в сълзи /
ти поглеждаш назад
без усмивка
през рамото
7.5.1981
На Хайнц Лунцер
какво ти е нужно? едно дърво един дом да
разсъдиш колко голям колко малък е животът като човек
колко голям колко малък щом вдигнеш очи към листака
изгубиш се в зелена разточителна хубост
колко голям колко малък обмисляш колко кратък е
твоят живот с живота на дърветата го сравняваш
нужно ти е едно дърво нужен ти е един дом
но не само за себе си само един ъгъл един покрив
да седиш да мислиш да спиш да сънуваш
да пишеш да мълчиш да виждаш приятеля
звездите тревата цветята небето
1992
На Еми Некам
в моята войнишка раница
стръкче мащерка
две монети
тъп молив
смачкани бележки
кифлени трохи
зелена щипка за пране
визитна картичка на японска германистка
счупен малък гребен
мравки на Дали по затрупан нотен лист
1992
По-добре в мислите си да пътуваш, Хокусай
по гръб, или под лампата,
да крачиш към подножието на Фуджи и да вдигнеш поглед
към заснежения му връх, високите обувки
влажни и студени, бялата надиплена яка измачкана.
Как, питам, да опознаеш една далечина
със собствените си нозе, как, питам, да натрупаш опит от една далечина
със собствените си очи. Как копнежа по далечина
да съчетаеш с уседналост. Как, нозе с очи,
сълза с наслада.
1992
На Даниела Рийс-Бегер
през Виале Бруно Буоци, покрай хотел Лорд Байрон, оттатък
на вестникарската будка питам за илюстровани картички от Рим,
мъжът кисел и ме отпраща с двете ръце, а
високата алея с платани обвита с нежна ноемврийска
омара където вървях и откривах лицата,
летящите автомобили, лек ръмеж и се върнах
минах обратно по другата страна на улицата, за да не се
объркам, докато чувствата освободени, възземащи се
горите без колебание ме следваха като всекидневното
кръвопускане на мислите, като всекидневните
МИСЛИ СМЪРТ ГРЕХОВЕ, прошепнати, и повторение
(видение в жегата), върху кръглата хартиена чиния
със стари петна от кафе поетическата ярост: Бодлер
в устната кухина
1994
На Криста Кюнхолд
бяха ли това кокошки деца стърчиопашки бук-
ви които край езерата и сред ливадите:
сред облаците сред пищните облаци и ливади: раздвижени
и сред които личаха 3 фигури със сламеножълти
Ван-Гог-шапки .. тази невинност тези заобикалки
към езерото и дрънчащото тенекиено ведро при навъсено
време това бяха нарове т.е. капки от
бурно небе: от стрехите
трещящ и бодящ инструмент необясним
инструмент на времето, и т.н., луковите растения и
омбрелите в гората над градините с мушкато когато
са оставени на дъжда тогава те започват
тогава кървят т.е. белият чадър като
забоден в земята на цветята: фирнов или
фирнисов сняг по тила на планината, върху
изписаната с тебешир черна дъска, облегната до вратата
на гръцкия ресторант, стоеше начело
в менюто едно ястие като БОЖИ АГНЕЦ /
АГНЕЦ БОЖИ, в костюм на дъжд и херолди
: едно черно клонче бе тъй превито и счупено
т.е. откършено от дървото че очертаваше
инициалите на поета.
1997
Ернст Яндл (1925–2000) е австрийски поет, драматург, есеист и преводач, роден във Виена. След като завършва гимназия, осемнадесетгодишен е пратен на фронта и в края на Втората световна война попада в американски плен. В пленническия лагер опознава новата американска литература, преди всичко произведенията на Гъртруд Стейн, които оказват трайно въздействие върху художественото му развитие. След освобождението си Яндл следва германистика и англицистика и от 1949 до 1979 г. работи като гимназиален учител във Виена.
Още в 1952 г. Ернст Яндл публикува първите си стихове в списание „Нойе веге“, а след няколко години излиза и първата му стихосбирка „Други очи“ (1956). Най-известната книга на поета „Звук и Луизе“ е публикувана едва в 1966 г. Тук по неподражаем начин Яндл разгръща разновидностите на експерименталната литература: предлага визуални поеми, говорни стихотворения, звукови поеми в стила на дадаистите от „Кабаре Волтер“, стихотворения на виенски диалект. Излиза и книгата му „Изкуственото дърво“ (1970), в която са събрани най-добрите му поетически творби от едно десетилетие, както и стихосбирката „Задържан“ (1973). Сборникът „Префасониране на фуражката“ (1978) използва нов поетически език, съставен главно от инфинитиви и основни глаголни форми. Този стил намира израз и в стихосбирката „Жълтото куче“ (1980). В последното десетилетие от живота си Яндл се обръща към словесността на своето детство и я прилага в книгите си „Идилии“ (1989) и „Станци“ (1992). До късната си стихосбирка „Петер и кравата“ (1996) поетът непрекъснато развива своя стил. В 1997 г. излизат неговите „Поетически творби“ в десет тома, а последният му сборник с лирика и проза е озаглавен „Из действителния живот“ (1999).
Ернст Яндл, който до смъртта си живее в творческо съдружие с поетесата Фридерике Майрьокер, си създава име на един от най-значимите немскоезични лирици на новото време. Удостоен е с множество литературни отличия, между които наградата „Георг Тракл“ на провинция Залцбург (1974), „Австрийската почетна награда за литература“ (1978), наградата „Антон Вилдганс“ (1982), „Голямата австрийска държавна награда за литература“ (1984), престижната награда „Георг Бюхнер“ (1984), наградите „Петер Хухел“ (1990), „Хайнрих фон Клайст“ (1993) и „Фридрих Хьолдерлин“ на град Бад Хомбург (1995). В чест на поета през 2001 г. е учредена австрийската международна литературна награда „Ернст Яндл“.
ние сме хората върху земята
скоро ще сме хората под земята
ще има земя ще има дъбрава
каква приятна почивка на тази морава
1954
дори твърдите черни
пъпки, дори ленивите
пъпки светлината отваря.
дори красивите бели
цветчета, дори уханните
цветчета вятърът разпилява.
дори красивите зелени
листа, дори слънчевите
листа вятърът смачква.
дори старите големи
дървета, дори устойчивите
дървета времето скършва.
1954
лежа до тебе. твоите ръце
ме държат. твоите ръце
държат повече от това, което съм.
твоите ръце държат това, което съм
когато лежа до тебе и
твоите ръце ме държат.
1954
Мъжът търси
жената
с очите си и
с ръцете си
и крачи по улици
(Лесно се намира
казват други)
Мъжът търси
жената
за очите си и
за ръцете си
за очите си и
за устата си
която иска да изкаже думи
които трудно се намират
между другите.
1956
прекръствам се
пред всяка църква
преджанквам се
пред всяка градина
как върша първото
знае всеки католик
как върша последното
само аз
1963
някои мислят
дяво и лясно
не може да се
стрешаг
какла забвуда!
1963
штцнгрмм
штцнгрмм
т-т-т-т
т-т-т-т
грррммммм
т-т-т-т
ш-------------ш-------------ш
тцнгрмм
тцнгрмм
тцнгрмм
грррммммм
штцн
штцн
т-т-т-т
т-т-т-т
штцнгрмм
штцнгрмм
тсссссссссссссс
гррт
грррррт
грррррррррт
шт
шт
т-т-т-т-т-т-т-т-т-т
шт
тцнгрмм
тцнгрмм
т-т-т-т-т-т-т-т-т-т
шт
шт
шт
шт
шт
грррррррррррррррррррррррррррр
т-тт
1966
един пръст
десет пиана
два пръста
девет пиана
три пръста
осем пиана
четири пръста
седем пиана
пет пръста
шест пиана
шест пръста
пет пиана
седем пръста
четири пиана
осем пръста
три пиана
девет пръста
две пиана
десет пръста
едно пиано
1968
многото букви
които не могат да напуснат своите думи
многото думи
които не могат да напуснат своите изречения
многото изречения
които не могат да напуснат своите текстове
многото книги
с многото прах върху тях
добрата чистачка
с пухената бърсалка за прах
1977
аз нещо търси
аз не знае какво търси
аз не знае как знае какво търси
аз търси как знае какво търси
аз знае какво търси
аз търси как знае какво търси
аз знае аз търси как знае какво търси
аз нещо знае
1978
вчера си направих дневен план за днес
днес ставам от леглото и не го поглеждам дълго
в него е записано каквото не е свършено
и още днеска трябва всичко да се свърши
и кой трябва да го свърши
това не е добър въпрос
а също неговият отговор
1980
че никога
не ще напише
автобиографията си
че собственият му живот
направо му изглежда
истински боклук
че само някои
моменти, кървави
си спомня още
че все пак никога
не ще се посвени
да се завре в боклука
та да измъкне нещо
което може би
ще стане материал
за поезия
неговата отвратителна
житейска цел
1980
не виждам нищо, което бих искал да видя,
но все пак, за щастие, виждам с двете очи,
както открай време;
и не чувам нищо, което бих искал да чуя,
но все пак, за щастие, чувам с двете уши,
както открай време;
и не усещам нищо, което бих искал да усещам,
но все пак, за щастие, усещам с цялото тяло,
както открай време;
и не мисля нищо, което бих искал да мисля,
но все пак, за щастие, мисля с главата,
както открай време;
и не стъпвам там, където бих искал да стъпвам,
но все пак, за щастие, стъпвам с двата крака,
както открай време;
и не вземам нищо, каквото бих искал да вземам,
но все пак, за щастие, вземам с двете ръце,
както открай време;
и когато, пред безполезността на всичко,
ме обзема ужас, все пак, за щастие, съм
непокътнат, както открай време.
1980
а2 ти добре говори
ти има мисловна способност
ти словесна мощ
а1 аз професор
какъв ти?
а2 аз човек на изкуство
какъв ти?
а1 аз университет професор
какъв ти?
а2 аз велик човек на изкуство
какъв ти?
а1 аз университет професор
за истории
какъв ти?
а2 аз велик немец при това
национално човек на изкуство
какъв ти?
а1 аз университет професор
капацитет за истории
какъв ти?
а2 аз велик немец при това
национално нобелов награда човек на изкуство
какъв ти?
а1 аз нобелов награда университет
професор капацитет за немско истории
а2 аз нобелов награда
а1 аз и ти нобелов награда
а2 господа колеги
а1 господа колеги
а2 аз и ти нобелов награда
а1 аз и ти господа колеги
1985
моля тук свободно ли е
не заето е
благодаря
моля тук свободно ли е
не заето е
благодаря
моля тук свободно ли е
не заето е
благодаря
тук свободно ли е
не заето е
благодаря
тук свободно ли е
заето е
благодаря
моля тук свободно ли е
не
благодаря
тук свободно
заето
благодаря
тук свободно ли е
не за съжаление тук е заето
благодаря
тук свободно ли е
моля
благодаря
1989
Волфганг Бехлер (1925–2007) е немски поет, белетрист и преводач, роден в Аугсбург в семейството на юрист. Осемнадесетгодишен е пратен на фронта, а в 1944 г. е тежко ранен във френските Алпи. До края на Втората световна война остава в лазарет и попада в плен, откъдето успява да избяга. После следва германистика, романистика, история на изкуството и театрознание в Мюнхенския университет. Работи като киноактьор, редактор в издателство и преводач.
Волфганг Бехлер е най-младият съосновател на свободното литературно сдружение „Група 47“. Ранните му стихове, възкресяващи преживяното през войната, са публикувани в списания и вестници, а в 1950 г. излиза и първата му стихосбирка „Цистерна“, последвана от „Смяна на светлината“ (1955). В 1956 г. Бехлер се преселва в Париж, а след шест години се установява в Горен Елзас. Там създава стихосбирките „Звънче над вратата“ (1962) и „Врати от пушек“ (1963). В 1967 г. поетът се завръща в Мюнхен, където се установява трайно. Следващите му поетически книги са „Да избягаш“ (1976), „Нощен живот“ (1982), „Трепери още земята. Ранна лирика“ (1982), „Последвах светлата ти диря. Любовни стихове“ (1988) и „Където свършват писмената на вълните. Избрани стихове от пет десетилетия“ (2000).
Творчеството на Волфганг Бехлер е високо ценено от поети като Готфрид Бен и Карл Кролов. Неговата лирика и кратка проза са посветени на значими екзистенциални теми и могат да бъдат сравнявани с литературното дело на Волфганг Борхерт. За произведенията си Волфганг Бехлер е удостоен с редица литературни отличия, между които наградата „Тукан“ на град Мюнхен (1975) и „Швабингската художествена награда за литература“ (1984). Поетът е член на ПЕН-центъра на ФРГ.
Трепери още от ботуш земята.
Цъфти полето, както и преди,
но болката остана във душата,
вдълба се в бръчките, в чертите на лицата
и често сънищата ни гнети.
Просмука се кръвта, от нас пролята,
а раната е жива и гори;
изсъхнаха сълзите на децата,
но и в смеха, и в ругатнята
смъртта все тъй безмълвно ни следи.
Рушат се нощем пак развалините,
повява пепел във прашец от цвят;
от пещите долитат вопли скрити,
а праведници бродят по стъгдите —
за своята невинност пак крещят.
Над нас отново слънцето огрява,
но сянка на сърцата ни тежи
и светлите копнежи помрачава.
На хълма кръст до кръст се извисява —
там ново вино зрее и сълзи.
1947
Излезли нощес на полето,
черноглави, на бели петна,
спят кравите под небето,
сред свежата зеленина.
Ята от чайки и врани
се сплитат под облака бял,
студен вятър лодките гони
в тъмнеещия канал.
Сред дюните бавно потъват
гробовете от Съпротивата,
а вятърни мелници мелят
вечния прах на забравата.
1947
През мокреш и люшната пшеница
плава разнебитен древен кораб
с преломена мачта и разпукан нос —
иде от готическото време в нашето,
изоставен от жреци и богомолци…
Небето пълни купелите и свещените съдини
с прохладен дъжд.
Врабчета и скорци се гмуркат в тях.
А на амвона каца горски гълъб.
Към кого ли тъй сърдито гука?
Кой ще разбере любовния му зов?
А сред здрача на сакристията
треви заобикалят
цъфтящ магарешки бодил.
Гъсеници прояждат светото писание
и търпеливо сричат ред по ред.
С надиплени криле
спят нощни пеперуди в раклите.
Два кълвача чукат тихичко в съня им
и дълбаят, дирят там
заровени съкровища.
Пейките на богомолците са скрити в мъх.
За среднощна литургия тук присядат
бухали: поклащат черните раса,
литания прохлипват, сетне
„Амин!“ промълвят тежко и сурово,
въртят глави, когато
в порутения орган прилеп запищи,
съпровождан от акордите на вятъра,
а луната сребърния си потир
плисне върху плочника…
Замрежили са паяци
изкъртените дупки на прозорците —
улавят и прецеждат утринната светлина.
От гробниците изпълзяват гущери.
Акари смучат топлите тела на мишките,
а сред праха на черепа кокошка мъти.
Напразно червеите
прояждат дървения кръст:
макар докрай разнищен,
той формата си съхранява.
Край портала разцъфтял венец от шипки
сцената обгръща на съда господен.
Пчелен рой мълви молитви.
Кошерът е скътан в скута на Мадоната —
там едри пити зреят, пълни с най-уханен мед.
През разпуканите образи на грешниците
пълзи лоза.
А пък нозете им горят
сред пламъците на копривата.
1947
Колко мъртъвци от колко години растат в това дърво?
Чии тела са му дали сила купола си днес да засводи,
да разкърши клонак, да се ширне в небето?
Сенките му хвърлят кораби над нашия балкон.
Вечер те се плъзгат в стаята. Безплътни длани мятат
тъмните товари на земята, трупат ги по масата, по столовете.
Невидими ръце посягат към останките от нашата вечеря,
блуждаят над белия хляб, в червеното вино се гмуркат…
Защо угаси светлината? Ще съзрат ли отнесените от бурята
друг маяк, посока да им даде? Кой ли бряг
ще приюти мъртъвците, щом вятър ги отбрули от клонака?
Не затваряйте прозорците, пуснете листата в стаята!
Настъпва дълга и сурова зима.
1947
Самотен стоя
в океана от звуци.
Камбани отекват
дълбоко през мен.
Самотен отпивам
в реката на времето.
Огледала ме обхващат,
понесен нататък.
Нощи се спущат
невъзмутимо.
Нощи ме скътват
опиянен.
Звездите рухват
навътре в мен.
И звезди изскачат
навън от мен.
С ранена ръка
на кърмата на месеца
вися освободен
напряко през Нищото.
Планети танцуват
край моето тяло.
Далечините се
охлаждат с мен.
Огньовете се
уталожват с мен.
Искрите се пръскат
навред из всемира.
Смехове дрънкат,
викове съскат.
Молитви се лутат
нагоре, надолу.
Боговете растат,
мечтите растат,
мъртвите растат
навътре в мен.
С огнен юмрук
на кърмата на месеца
се нося свободно
напряко през Нищото.
1947
Мъртвите преграждат пътя ми
и ме обкръжават,
гледат ме с очите си — звезди.
В тях се отразява
моята вина.
Но те не ме осъждат,
връщат се в надгробните си камъни,
оставят ме отново сам,
предават ме на живите.
1947
Пълен съм с морска вода
като мъртвец,
подхвърлян от бряг на бряг.
И камъни нося в себе си от планината
и трева от равнините,
прах от пътищата,
сажди от заводите.
Нося в себе си земя и пясък,
храст, дърво и дом,
кола и кораб —
те ме прекосяват.
Никога нищо не съм притежавал.
Но всичко е проникнало в мен.
1947
Обичам дъжд.
Дъждът съшива
небето и земята
Но светкавици
разкъсват пак шева.
Напразно се опитвам
да уловя, да задържа
края на небето.
Само нишки се процеждат
през дланта ми.
1947
Смъртта седи в часовниците.
Нося моя като гривна
навсякъде със себе си,
доверен спътник,
поглеждам го,
когато съм се уговорил с някого,
преди да включа радиото
или телевизора,
когато имам срокове, когато бързам
и когато ми е скучно.
Нощем слушам тихото му цъкане.
Преди да съм заспал,
последният ми поглед е за него,
и първият,
когато се събудя.
1947
Жълтите стени на лятото са посивели.
Врати от пушек се отвориха
в мечтата за реколтите,
които не успях да прибера,
изгниха те, преди да стигнат зрялост.
Врати от пушек се затръшнаха,
отвориха се сред гората,
изтляха в небосвода.
Ала не зърнах огън.
Усетих само
близостта на есента,
пътеките й, багрите,
на дивеча следите.
Чух кучетата,
чух гърмежи.
Крясъкът на птица
овладя пространството
помежду слънцето и пушека.
Едничко ехото се спусна
през просветващите примки
в тъмнеещата мрежа
на земята.
Ала ловец не зърнах.
Видях фазаните:
отнасяха мечтата
невредима
през сноповете светлина
над стълбовете дим, короните,
гората, към други ниви
зад реката.
1963
Докато заспивах, си помислих,
че съм развил бронхит
или че просто съм пушил твърде много.
Но после от гърдите ми
израсна едно дърво,
разклони се, листа покара.
Птици накацаха по клоните,
започнаха да чуруликат.
Корените обгърнаха сърцето ми,
проникнаха в неговите камери.
То затуптя през дънера
нагоре чак до последните вейки.
Кръвта ми хранеше дървото,
изпълваше жилките на листата
и то издишваше и вдишваше с мене.
Но как ли някога щях пак да се изправя
с това дърво в гърдите?
Как ще мина през вратата?
По-лесно ще прорасне моето дърво
през тавана на стаята, през покрива.
Да, само тъй ще се измъкнем от дома.
1976
Да избягаш
от оградите на думите,
от веригите на фразите,
от системите на пунктуация,
от загражданията в скоби,
от рамките на самооглеждането,
от запетаите, тиретата
— поставени заради уклончивите, размекващи
безсмислия. —
Да избягаш
в свободата на мълчанието.
1976
Не в стаята ти,
не в леглото. Не в леглото.
Навярно под върбите край реката
или пък в буковата сянка,
когато първите листа се ронят,
падат върху тебе, върху мене,
и аз изчиствам от лицето ти листата,
и ти изчистваш от лицето ми листата,
и ги струпваме накуп.
Изтръгваме си снопчета трева,
увиваме си стръкчета около пръстите,
разменяме си тревни пръстени,
пъхаме си сламки между устните…
Ти слагаш ризата си под главата ми
и кората на деня прорязваш.
1982
Гара. Дъжд.
Влакът закъснява.
Чакам те.
Но никой влак
не закъснява толкова,
колкото те чаках,
преди да те познавам.
1982
Една среднощ остава
като нож,
който не мога да затворя,
пълнокръвен час
на углъбени сетива,
след като ти си тръгна.
Беседа насаме със светлината.
Много нещо обсади живота ми,
много нещо къса думите ми.
Дали съм вече в моята поема,
или едва се питам как да вляза в нея?
1982
Ойген Гомрингер (р.1925) е швейцарски поет и белетрист, роден в Качуела Есперанса, Боливия от баща швейцарец и майка боливийка. Изучава икономика и история на изкуството в Берн и Рим. После работи като секретар във Висшето училище по пластично оформление в Улм.
В 1953 г. Ойген Гомрингер публикува стихосбирката си „Констелации“ и създава понятието „конкретна поезия“ като аналог на термина „конкретно изкуство“. Става съосновател на международното списание „Шпирале“, където излага възгледите си за модерната словесност. Издава и теоретичния си манифест „От стих към констелация. Смисъл и форма на една нова поезия“ (1954). Сам той пише на немски, швейцарско-немски, испански, френски и английски език. В творбите си, изградени от материалния облик на шрифта, поетът следва абстрактната — наречена от него „конструктивна“ — живопис на своето време. Публикува книгата си „Идеограми“ (1960), а от 1960 до 1965 г. издава литературната поредица „Конкретна поезия“. В 1969 г. Гомрингер събира свои творби под надслов „Думите са сенки. Констелации 1951-1968“ и създава понятието „визуална поезия“. От 1971 г. е член на Берлинската академия на изкуствата, а от 1977 до 1990 г. е професор по теория на естетиката в Държавната художествена академия в Дюселдорф. Публикува още стихосбирките „Идентичности“ (1981), „Да присъстваш, да участваш“ (2000) и „Ентропия“ (2000).
В 2000 г. Ойген Гомрингер основава международния Институт за конструктивно изкуство и конкретна поезия в Реау, където се установява да живее. Четвъртият том на неговите събрани съчинения, включващ приказки, текстове и стихотворения, е озаглавен „Квадрати от всички страни“ (2006).
думите са сенки
сенките стават думи
думите са игри
игрите стават думи
ако сенките са думи
думите стават игри
ако игрите са думи
думите стават сенки
ако думите са сенки
игрите стават думи
ако думите са игри
сенките стават думи
1953
равномерно равно равномерно неравно неравномерно
равно неравномерно неравно равномерно
равно
равномерно неравно неравномерно равно
неравномерно неравно равномерно равно равномерно
1953
пинг понг пинг понг пинг понг пинг понг пинг понг1953
б б я у р р р у я у я б б1953
черната тайна е тук тук е черната тайна1953
мълчание мълчание мълчание мълчание мълчание мълчание мълчание мълчание мълчание мълчание мълчание мълчание мълчание мълчание1953
поляна и
овца
овца и
крава
крава и
поляна
поляна и
крава
крава и
овца
овца и
поляна
огряна
видяна
1995
не знаем къде
не знаем какво
не знаем защо
не знаем как
не знаем къде какво
не знаем къде защо
не знаем къде как
не знаем какво къде
не знаем какво защо
не знаем какво как
не знаем защо къде
не знаем защо какво
не знаем защо как
не знаем как къде
не знаем как какво
не знаем как защо
не знаем къде какво защо
не знаем къде какво как
не знаем къде как защо
не знаем какво защо как
не знаем какво къде защо
не знаем какво къде как
не знаем защо къде какво
не знаем защо какво как
не знаем защо как къде
не знаем как къде какво
не знаем как къде защо
не знаем как защо какво
не знаем къде какво защо как
не знаем къде защо как какво
не знаем къде как какво защо
не знаем какво къде защо как
не знаем какво защо как къде
не знаем какво как къде защо
не знаем защо къде какво как
не знаем защо какво как къде
не знаем защо как къде какво
не знаем как къде какво защо
не знаем как какво защо къде
не знаем как защо къде какво
не знаем
не знаем
не знаем
не знаем
1995
СВОБ ОДЕН СВОБ ОДЕН СВОБ ОДЕН СВОБСВОБСВОБ СВОБСВОБСВОБ ОДЕНОДЕНОДЕН ОДЕНОДЕНОДЕН СВОБ ОДЕН СВОБ ОДЕН СВОБ ОДЕН СВОБ ОДЕН СВОБ ОДЕН СВОБ ОДЕН1998
квадратът и кръгът
казва сократ
са сами по себе си красиви
четири квадрата
свързани в една точка
и задвижени около нея
различно наредени
са единадесет пъти сами по себе си красиви
четири кръга
свързани в една точка
и задвижени около нея
различно разгънати
са двадесет и два пъти сами по себе си красиви
четири квадрата и четири кръга
свързани в една точка
и задвижени около нея
различно наредени
различно разгънати
са четиридесет и четири пъти сами по себе си красиви
2006
ентропията е красива
противоположността е красива
растежът е красив
промяната е красива
съществуването е красиво
редът е красив
противоположността е красива
материята е красива
енергията е красива
ботаниката е красива
санскритът е красив
противоположността е красива
разкривеното е красиво
заблудата е красива
значението е красиво
истината е красива
противоположността е красива
ентропията е красива
2006
Хелмут Прайслер (р.1925) е немски поет и автор на книги за деца, роден в Котбус. В края на Втората световна война пребивава две години в белгийски военнопленнически лагер. След това става учител и следва в Литературния институт „Йоханес Р. Бехер“ в Лайпциг. Създава си име още с първата стихосбирка „Гласове на мъртвите“ (1957) — поредица от въображаеми епитафии на загинали немски войници, — повлияна от естетиката на Бертолт Брехт и вдъхновена от книгата на американския поет Едгар Ли Мастърс „Антология Спун Ривър“. Като продължение следват „Гласове на живите“ (1958) и „Гласове на потомците“ (1961), в които Прайслер прославя „новия живот“ в традициите на агитационната поезия на Ерих Вайнерт и Куба.
Но освен като „партиен поет“ Хелмут Прайслер се откроява и като автор на съкровена любовна и интимна лирика. Сред най-значимите му книги са „Между треви и звезди“ (1963), „Щастието да е трайно“ (1971), „Моят копнеж: човекът“ (1976), „Мечтани брегове“ (1979), „Лотосови семена“ (1984), „С тебе искам да живея“ (1988), „Зелена диша земята“ (1988). Прайслер е и съставител на антологията „Немска любовна поезия от Валтер фон дер Фогелвайде до наши дни“ (1963).
След политическата промяна в Германия през 1989 г. Хелмут Прайслер е поканен в 1993 г. да участва в писателска среща, където в самокритичен план поставя въпроса: „Как да се справят писателите от ГДР с рухването на илюзията на столетието?“ За творчеството си поетът е отличен с литературната награда на Министерството на културата на ГДР „Хайнрих Хайне“ (1966).
Времето не си скъпи,
далеч от мен;
дори в раздялата
любовта ти ме ощастливява.
Любовта не е
близост между вечеря и закуска;
ласки и наслада
за любовта не са достатъчни;
хиляда часа заедно
не засищат любовта.
Любовта се сбъдва в усилието
да променим света:
Любовта се сбъдва в устрема
един за друг да бъдем ценни.
Поритването чух
в корема ти.
Изведнъж децата ме обикват
и разговарят с мен.
Кърмачета с плача си ме привличат
към количките,
засмиват се, когато се сведа над тях.
Дечица доверчиво се катерят
по мен,
даряват ми незнайни дотогава
нежности.
Изведнъж откривам красота
у всяко мръсно детско личице.
Изведнъж разбирам пак езика
на очите, звуците, ръцете.
Откак поритването чух
в корема ти,
говоря в името на всички,
които още са безмълвни,
говоря в името на всички,
които занапред ще се научат
да говорят;
и като децата,
които все повтарят една дума,
аз казвам:
„Мир!“
Ингеборг Бахман (1926–1973) е австрийска поетеса, белетристка, автор на радиопиеси и преводачка, родена в Клагенфурт, Каринтия. Първоначално желае да следва музика, но изучава философия, психология и германистика в университетите на Инсбрук, Грац и Виена (1945–1950). Става доктор по философия с дисертация върху (по точно: против) екзистенциализма на Мартин Хайдегер (1950). След това Бахман пребивава в Париж и работи като редактор във Виенското радио. В Париж се запознава с поета Паул Целан, с когото изживява краткотрайна, но бурна любовна връзка.
В 1953 г. Ингеборг Бахман получава наградата на литературното сдружение „Група 47“ за първата си стихосбирка „Разсроченото време“ (1953), става член на сдружението и заживява като писателка на свободна практика. За няколко години се установява в Италия, преди всичко в Рим, а през 1955 г. е поканена да участва в международния семинар на Харвардския университет в Кеймбридж, Масачусетс. В 1956 г. поетесата публикува емблематичната си стихосбирка „Призоваване на Голямата мечка“, а на следващата година е избрана за член-кореспондент на Немската академия за език и литература в Дармщат. През 1959–1960 г. Бахман е доцент по поетика във Франкфуртския университет, а след 1965 г. до смъртта си живее в Рим.
В поезията на Ингеборг Бахман кристализират традициите на освободения от илюзии хуманизъм на Хуго фон Хофманстал, Георг Тракл и Елзе Ласкер-Шюлер. Поетесата изразява критичното си отношение към реставрационната политика на Федералната република, довела до отчуждение на човека от околния свят и себеподобните си. Характерни за Бахман са изящното съчетание между интелектуалност и лиризъм, богатата образност и сложната музикалност на израза. Сред прозаичните ѝ произведения личат сборниците с разкази „Тридесетата година“ (1961), „Място за произшествия“ (1965), „Симултанно“ (1972) и романът „Малина“ (1971).
За творчеството си Ингеборг Бахман е удостоена с множество отличия, между които наградата „Рудолф Александер Шрьодер“ на град Бремен (1957), „Берлинската награда на критиката“ (1961), престижната награда „Георг Бюхнер“ (1964), „Голямата австрийска държавна награда за литература“ (1968) и наградата „Антон Вилдганс“ (1971). В нейна чест родният ѝ град Клагенфурт учредява през 1977 г. литературната награда „Ингеборг Бахман“.
В дърветата не виждам никакви дървета.
Клоните са голи без листата, които ги държат сред вятъра.
Плодът е сладък, ала без любов.
Даже не засища.
Какво сега ще стане?
Пред очите ми гората бяга,
пред слуха ми птиците замлъкват,
легло не ми предлага никоя поляна.
Преждевременно съм сита
и гладна съм за време.
Какво сега ще стане?
По хълмовете нощем ще горят огньове.
Да тръгна ли, отново да се приближа до всичко?
В никой път не виждам вече път.
1948
Още се боя да те обвържа с преждата на своя дъх,
да те покрия със знамената сини на мечтата,
по призрачните порти на зловещия си замък
да запаля факли, та да ме намериш…
Още се боя да те откъсна от мъждеещите дни,
от златния наклон на тази слънчева река на времето,
когато върху ужасяващия образ на луната
сърцето ми сребристо се разпеня.
Вдигни очи, ала не ме поглеждай!
Спуснати са знамената, факлите догарят,
а луната плаче пак по своя път.
Време е да дойдеш и ме вземеш, свята лудост!
1950
Като Орфей върху струните
на живота свиря смъртта
и в прелестта на Земята
и на очите ти, които владеят Небето,
мога само да мълвя тъмно.
Не забравяй, че в утрото,
когато твоето ложе бе още
в роса, а карамфилът
до сърцето ти спеше, ти също, внезапно,
зърна тъмната река,
която покрай теб течеше.
Струната на мълчанието,
опъната върху вълните от кръв,
подръпнах звънтящото ти сърце.
Къдрицата ти се превърна
в призрачния кичур на нощта,
черните снежинки на тъмата
засипаха лицето ти.
Ала аз не ти принадлежа.
И двамата сега пак пеем жалби.
Но като Орфей откривам
живота наред със смъртта,
и за мене синеят
твоите навеки склопени очи.
1952
Големият товар на лятото е вдигнат,
край кея слънчевият кораб е готов,
щом чайка нададе зад теб последен зов.
Големият товар на лятото е вдигнат.
Край кея слънчевият кораб е готов,
в лика на фигурите, пазещи от бури,
пълзи нескритата усмивка на лемури.
Край кея слънчевият кораб е готов.
Щом чайка нададе зад теб последен зов,
от запад заповед пристига за разплата;
но ти с очи ще се удавиш в светлината,
щом чайка нададе зад теб последен зов.
1952
Задават се сурови дни.
Разсроченото до отмяна време
става видимо на хоризонта.
Ще трябва скоро да си стегнеш пак обущата,
обратно да прогониш кучетата в дво̀ровете край тресавищата.
Понеже вътрешностите на рибите
от вятъра се вледениха.
Едвам мъждукат цветовете на жълтеещия боб.
Погледът ти пуска диря през мъглата:
Разсроченото до отмяна време
става видимо на хоризонта.
Оттатък твоята любима все потъва в пясъка
и той расте около разпилените коси,
прекъсва думите й,
повелява й да е безмълвна,
намира, че е смъртна
и готова за раздяла
след всякоя прегръдка.
Не се озъртай.
А стегни обущата си.
Прогони обратно кучетата.
Рибите хвърли в морето.
Изгаси на боба цветовете.
Задават се сурови дни.
1952
Отронѝ се, сърце, от дървото на времето,
отронете се вие, листа, от вледенените клони,
които някога прегръщаше слънцето,
отронете се, както сълзѝте се ронят от поразени очи!
Дори вятър цял ден да развява къдрицата
край загорялото чѐло на земния бог,
юмрукът ти вече притиска под ризата
кървящата зейнала рана.
Затова бъди твърд, когато нежният гръб на облак
над тебе още веднъж се сведе,
не го смятай за нищо, когато Химет[37] медната пита
още веднъж ти напълни.
Защото едничко стръкче в засухата малко значение има за селянина,
едно лято е малко за нашия род многоброен.
И на какво е свидетел сърцето ти?
Между вчера и утре се люшка,
безмълвно и чуждо,
а каквото вече отмерва,
е отронването си отвъд времето.
1953
Войната вече не се обяснява,
а се продължава. Немислимото
става всекидневие. Героят
се укрива надалеч от битките. Слабия
го пращат на огневата линия.
Униформата на дните е търпението,
отличието — жалката звезда
на упованието над сърцето.
Присъждат я,
когато нищо вече не се случва,
когато барабанният огън затихне,
когато врагът е станал невидим
и сянката на вечното въоръжаване
задръсти небесата.
Присъждат я
за отлъчване от знамената,
за храброст, проявена пред приятеля,
за издаване на непристойни тайни
и неуважение
към всяка заповед.
1953
Когато някой си отива, трябва
шапката с миди, събрани
през лятото, в морето да хвърли
и да си тръгне с развени коси,
трябва масата, която за любовта си
е подредил, да катурне в морето,
трябва глътката вино,
останала в чашата, да изсипе в морето,
трябва хляба си на рибите да подари
и капка кръв да смеси с морето,
трябва с ножа си добре да промуши вълните
и обувката си да потопи,
сърце, котва и кръст,
и да си тръгне с развени коси!
Тогава пак ще се върне.
Кога?
Не питай.
1954
Голяма мечко, слез на земята, рунтава нощ,
облачно космато животно с древни очи,
звездни очи,
от гъсталака изникват и блясват
ноктите на твоите лапи,
звездни нокти,
зорко пазим стадата,
от теб омагьосани, не се доверяваме
на уморените ти хълбоци и на острите
полуоголени зъби,
стара мечко.
Една шишарка: вашият свят.
Вие: люспите по нея.
Аз ги роня, търкалям ги
от елите в началото
към елите в края,
сумтя срещу тях, докосвам ги с муцуна
и с лапи ги сграбчвам.
Страхувайте се или не се страхувайте!
Пуснете подаянието в паничката и кажете
на слепеца една добра дума,
та да държи мечката вързана.
И подправете агнетата добре.
Че възможно е тази мечка
да се отскубне, да не заплашва повече,
а да подгони всички шишарки, нападали
от елите, големи, крилати,
сгромолясали се от рая.
1955
Твоята шапка се повдига леко; поздравява, сред вятъра се люлее,
непокритата твоя глава е омагьосала облаците,
сърцето ти е заето някъде другаде,
устата ти усвоява нови езици,
треперещата трева в полето се разраства навсякъде,
лятото разпалва и угася астрите,
ослепен от цветни листенца, повдигаш лицето си,
смееш се, плачеш и загиваш от себе си,
какво повече може да ти се случи —
Обясни ми, любов!
Паунът, в тържествен захлас, разперва опашка,
гълъбът вдига яката си пухена,
препълнен от гукане, разширява се въздухът,
патокът кряка, от дивия мед похапва
целият свят, а в насадения парк
всяка леха е покрита от златен прашец.
Рибата поруменява, изпреварва пасажа
и се стрелва през пещерите в коралово ложе.
Под музиката на сребърен пясък скорпионът плахо танцува.
Бръмбарът подушва отдалеч най-прекрасната;
да имах и аз сетивата му, също бих чувствала,
как под нейната броня проблясват крилца,
и бих поела далечния път към горските ягоди!
Обясни ми, любов!
Водата умее сама да говори,
вълната улавя друга вълна за ръка,
в лозето се наливат зърната, пукат и падат.
Тъй доверчиво излиза охлювът от дома си!
Камъкът умее да размеква друг камък!
Обясни ми, любов, каквото не мога да обясня:
нужно ли беше в краткото страшно време
да общувам единствено с мисли и сама
нищо мило да не позная и нищо мило да не извърша?
Трябва ли човекът да мисли? Няма ли да липсва на някого?
Ти казваш: друг дух разчита на него…
Нищо не ми обяснявай. Виждам как саламандърът
преминава през всякакъв огън.
Не го преследва страх, нищо не го боли.
1956
В тези дни ставам от сън с брезите
и отмятам пшеничената си коса от челото
пред огледало от лед.
Примесено с моето дихание,
млякото се сгъстява.
То кипва лесно тъй рано.
А щом на стъклото подухна, изниква,
изписано с детско пръстче,
пак твоето име: Невинност!
След толкова време.
В тези дни не изпитвам болка,
че може и да забравя
и ще трябва да си припомням.
Обичам. Нажежена до бяло,
обичам и благодаря с ангелски поздрави.
Научих ги в полет.
В тези дни мисля за албатроса,
с който излетях на възбог
към една непозната страна.
На хоризонта долавям,
блестящ в своя залез,
там отвъд, моя приказен
континент, който ме освободи
в мъртвешки саван.
Жива съм и отдалеч слушам лебедовата му песен!
1956
По-красиво от величествената луна и благородната й светлина,
по-красиво от звездите, ордените знаменити на нощта,
много по-красиво от пламтящата поява на комета
и с призвание далече по-красиво от всякое светило на небето,
тъй като животът — твоят, моят — всеки ден е свързан с тебе, слънцето.
Красиво слънце, ти изгряваш, ала не забравяш своето дело
и го завършваш — най-красиво посред лятото — когато в миг денят
край бреговете се стопява и безсилно отразените платна
през окото ти минават, докато отпаднеш и последното изчезне.
Без слънцето изкуството потъва в манастирски мрак,
ти повече не се явяваш, а морето, пясъкът,
разгонени от сенките, се скриват под клепача ми.
Красива светлина, която нас ни топли, съхранява и чудесно се погрижва
да виждам пак — и тебе пак да виждам!
Няма нищо по-добро под слънцето от участта под слънцето да бъдеш…
Нищо по-красиво от това да гледаш пръчката посред водата и в небето птицата,
която полета си проверява, а долу рибните ята,
тъй пъстри и оформени, дошли на този свят с послание за светлина,
кръга да видят и квадрата на едно поле, хилядоъгълника на страната ми,
и дрехата, която носиш. Дрехата ти, звънчевидна, синя!
Красиво синьо, сред което рой пауни се разхождат и се кланят,
синева на далнините, зоните на щастието с обзалагащите се за моето чувство,
синьо случване на хоризонта! Ето, моите възторжени очи
отново се разтварят, заблестяват, разранени от жаравата.
Красиво слънце, на което още от праха дължим безкрайно възхищение,
затова не заради луната и звездите, не и
заради нощта, накипрена с комети и подирила глупеца в мен,
а заради теб, без край, като за нищо друго
ще се жалвам за неотменимото изгубване на моите очи.
1956
Под чуждото небе
сенки рози
сенки
на чуждата земя
сред рози сенки
в чуждата вода
моята сянка
1956
На Нели Закс, приятелката, поетесата, с обожание
Хей, думи, ставайте, хайде след мен!
Дори да сме вече напред,
много напред, ще стигнем още
по-надалеч, ще стигнем безкрая.
А не просветва.
Думата
само ще повлече
други думи
подире си,
изречението — друго изречение.
Ако ще светът,
окончателно,
да се натрапи,
вече ще е казано.
Но той не продумва.
Думи, хайде след мен,
за да не е окончателно
— не на словесната похот
и на реч подир противоречие!
Нека поне за малко
не говори никое чувство,
мускулът сърце
другаде да се упражнява.
Нека, казвам аз, нека.
Дори в най-висшето ухо,
нищо, казвам аз, да не нашепваш,
за смъртта нищо да не помисляш,
нека, и хайде след мен, нито нежно,
нито горчиво,
не и утешително,
без утеха
нищо не обозначаващо,
но не и без знак —
И само не това: картината
в мрежата на праха, празен громол
от срички, предсмъртни слова.
Никакво предсмъртно слово!
Хей, думи!
1961
На Анна Ахматова
Комуто никога дума не се е задавяла,
и казвам ви,
който умее да се справя
и с думите —
на него не може да се помогне.
Нито по краткия,
нито по дългия път.
Да направиш едно-едничко изречение трайно,
да устои сред гмежта на думите.
Това изречение не ще напише никой,
който не подпише.
1964
Йенс Герлах (1926–1990) е немски поет, роден в Хамбург в семейството на служител. На седемнадесетгодишна възраст е призован във Вермахта, а след две години, прекарани на фронта, прави опит да дезертира, но е заловен. Обвинен е в „разложение на армията“ и е пратен в наказателна рота за обезвреждане на пехотни мини. Накрая Герлах попада в американски плен. След Втората световна война работи като докер в хамбургското пристанище и като рекламен агент. През 1947–1951 г. поетът следва живопис и история на изкуството, печата в леви западногермански издания.
В 1953 г. Йенс Герлах публикува книгата си с политическа лирика „Твой глас искам да стана“ (1953) и се преселва в ГДР — там се изявява като лирик, сатирик, автор на песни и кантати, породени от стремежа към един „социализъм с човешко лице“. Прецизните му лирически етюди от сборника „Светлина и мрак. Стихове за любовта“ (1963) са последвани от язвителни сатири в „Снимки от Запада“ (1965). В оригинални по форма стихотворения и балади от книгата „Джаз“ (1966) Йенс Герлах пресъздават стила на негърските блусове и разкрива личната и социална драма на техните създатели. За творчеството си поетът е отличен с литературната награда на Министерството на културата на ГДР „Хайнрих Хайне“ (1967).
Винаги когато с теб се любим скрито,
искаме да зърнем през стените
как далеч дърво и облак се преплитат,
щом полъхне вятър над горите.
Милиони влюбени върху Земята
като нас за щастие жадуват,
не пропускат даже и минута
в светъл унес да не се целуват.
Любима, светът е прекрасен!
Но сенки ужасни
още се мятат
навред по Земята:
сърца похабени,
гладуващи майки,
от скръб угнетени,
гаменски шайки,
бомби, вдовици,
фугасна зараза,
мъртви войници,
омраза, омраза…
Любима, не искам, дордето съм жив,
да бъда едничък щастлив!
Винаги когато с обич се притиснем,
ще поглеждаме и през стените:
любовта желае бъдното да смислим,
та звездите мирно да прелитат
да не бъдат в мрака искри от пожари —
смърт за всяка радост краткотрайна.
Като нас когото обич пари,
мисли само за любов безкрайна…
Ала нищо не може любовта да спъне, нито нежността:
Ти ще пееш, наранена любов, ще пееш
В ласките на влюбените, ще танцуваш
По дирите на пъстрите кервани,
През блестящите от гнилота котловини на Южна Франция,
В меланхоличните мазета на Латинския квартал,
И винаги отново, внезапно занемяла, по безименни пътеки,
Вдъхновена от копнеж и странстваща към непозната цел:
Прославен и обичан Джанго!
1966
Момиче невръстно — тя тъй ме родила,
моята майка, на белия свят.
На цялата болница пода измила,
преди да ни пуснат, примрели от глад.
Бе в Балтимор въздухът с мирис на блато.
Небето бе черно, а също лицето.
Мъжете в мен рано откриха жената
и бавно растеше студът във сърцето.
Суров бе животът и хората — също.
Щом с честност не може, тогава — с измама.
Пожари опушваха къща след къща —
за толкова мъка сълзѝ никой няма.
Познах аз мъжете. Разбрах им цената.
Нещата наричах със истинско име.
В поток вледенен се превърна душата.
И студ ме изгаряше лете и зиме.
Тъй се полюшвах — тропически плод,
огнено-черен сред южния вятър.
Хората търсих през своя живот,
но тъй не ги срещнах до днес на земята.
Нека по дявола всички вървят!
Аз бях „Лейди Дей“! Не бе то напразно.
Дори да изчезна из прашния път,
жаравата в мен ще изгаря омразата!
1966
Твърде леките, евтини вицове
нямат цел, нито мярка:
тъй съдбата често играе на зарове,
а злополуката става
проста история:
скриптяща ламарина,
строшени стъкла —
последно пропадане
в последния мрак.
Тъй глупав нерядко животът е,
а трябваше много
неща да завърша —
днес моята работа кой ще поеме?
Защо ли е нужно да тлея във гроба
като откършена
коралова клонка,
да лежа под пръстта
сред гниещи лаври?
Нехаен навярно не съм бил ни веднъж,
изкуството в битката класова
съвсем не нехайно е:
то иска от тебе сърцето, ума.
А вие, петленца,
това не съзнаете ли,
бурята в миг ще оскубе перата ви —
на всичко отгоре
ще трябва отново Маркс да четете…
Едно нещо разбрах несъмнено:
заспи ли един,
другите бдят,
(Печална утеха, понеже
аз съм сънливецът…)
Все пак уверен съм, вие ще тръгнете
с моите мисли
по моите следи:
като мен вие твърди бъдете и по възможност —
не толкова слаби!
Очите,
небето,
тихият ден:
всичко мълви
с форми
звуци
и багри — в мен
само смъртта мълчи.
Моят живот
бе език,
който думи реди, търси и бди.
Моят гроб
е таз тишина.
Хора, послушайте
дали тишината всъщност мълчи…
Гюнтер Грас (р.1927) е немски поет, белетрист и драматург, роден в Данциг (днес Гданск) в немско-полско семейство на търговец на колониални стоки. След края на Втората световна война става селскостопански работник и миньор. Изучава каменоделство и скулптура, а през 1949–1953 г. следва в художествените академии в Дюселдорф и Западен Берлин. Предприема пътувания из Италия, Франция и Испания, а в 1956 г. се установява в Париж.
Гюнтер Грас издава илюстрираната със собствени графики стихосбирка „Предимствата на ветропоказателите“ (1956) и става член на литературното сдружение „Група 47“, което в 1958 г. му присъжда своята годишна награда. В 1959 г. Грас публикува големия си роман „Тенекиеният барабан“, който му донася световна слава, последван от повестта „Котка и мишка“ (1961) и романа „Кучешки години“ (1963) — трите произведения образуват т.н. „Данцигска трилогия“. Допълнителна известност донасят на писателя романите „Местна упойка“ (1969), „Из дневника на един охлюв“ (1972), „Калканът“ (1977), „Плъхката“ (1986), „Моето столетие“ (1999) и новелата „Рачешката“ (2002), както и автобиографичната книга „Да люспиш лука“ (2006).
И следващите стихосбирки на Гюнтер Грас „Обръщателен триъгълник“ (1960) и „Разпитан“ (1967) го представят като поет с мощен езиков инстинкт за ритмично-чувствени внушения, издаващ сродство с експресионистичната лирика на Готфрид Бен и сюрреалистичните творби на Ханс Арп. Гюнтер Грас пътува и в страни на Източна Европа — Полша, Чехословакия и Унгария, а също в САЩ и Израел. Поетът развива активна политическа дейност, като ревностно подкрепя Германската социалистическа партия и Източната политика на Вили Бранд, а през 1968 г. се обявява в защита на смазаната от войските на Варшавския договор Пражка пролет. През новото столетие излизат книгите му „Стихотворения и кратка проза“ (2002), „Думи до поискване. 7 стихотворения“ (2002), „Последни танци“ (2003), „Лирическа плячка“ (2004) и „Глупакът Август“ (2007).
Творчеството на Гюнтер Грас е отличено с множество литературни награди, между които „Берлинската награда на критиката“ (1960), френската награда „Le meilleur livre étranger“ (1962), престижната немска награда „Георг Бюхнер“ (1965), наградите „Теодор Фонтане“ (1968) и „Теодор Хойс“ (1968), „Голямата литературна награда на Баварската академия за изящни изкуства“ (1994), чешката награда „Карел Чапек“ (1994), наградите „Томас Ман“ на град Любек (1996) и „Самуел Богумил Линде“ (1996), както и испанската награда „Принц на Астурия“ (1999). В 1999 г. Гюнтер Грас е удостоен с Нобеловата награда за литература.
Спореха четири птици.
Когато на дървото не остана лист,
дойде Венера, натъкмена като молив,
и есента,
менителница с предстоящ падеж,
подписа с живописни заврънкулки.
1956
Когато скакалци нападнаха града ни,
и останахме без мляко вкъщи, а вестникът замлъкна,
отвориха тъмниците и пуснаха на свобода пророците.
Те тръгнаха по улиците, 3800 пророка.
На воля можеха да проповядват и обилно да се хранят
с онази скачаща, зелена плесен,
която ние нарекохме проклятие.
А можехме ли друго да очакваме? —
Скоро имахме отново мляко, вестникът пое си дъх,
пророците изпълниха тъмниците.
1956
Живеем в яйце.
Вътрешността на черупката
издраскахме с неприлични рисунки
и с имената на своите врагове.
Нас ни мътят.
Който и да ни мъти,
ще измъти и нашия молив.
Ако някой ден се измъкнем,
веднага ще нарисуваме
образа на мътещия.
Допускаме, че ни мътят.
Представяме си хрисима домашна птица
и пишем школски съчинения
за цвета и породата
на мътещата ни квачка.
Кога ли ще се измъкнем?
Нашите пророци в яйцето
спорят срещу скромно възнаграждение
върху продължителността на мътенето.
Допускат съществуването на ден „Х“.
От скука и реална потребност
измислихме инкубатори.
Загрижени сме за потомството си в яйцето.
На драго сърце ще предложим патента
на онази, която бди над нас.
Все пак над главите си имаме покрив.
Застаряващи пиленца,
ембриони-полиглоти,
дърдорят по цял ден
и тълкуват своите сънища.
Ами ако не ни мътят?
Ако тази черупка не се пропука никога?
Ако хоризонтът ни е само хоризонтът
на нашите драскулки и такъв си остане?
Живеем с надеждата, че ни мътят.
Макар да приказваме само за мътене,
все пак си остава опасността
някой извън черупката да огладнее,
да ни хвърли в тигана и ни поръси със сол.
Какво ще правим тогава, мои братя в яйцето?
1958
В пясъка,
останал от зидарите,
мъти една квачка.
Отляво,
откъдето винаги пристига влакът,
се зададе черен облак.
Безукорна бе квачката,
усърдно беше яла от варта,
неприбрана също от зидарите.
Облакът обаче сам се препитаваше,
излизаше от себе си,
но все оставаше окръглен.
Сериозни и внимателни
са отношенията
между квачката и нейните яйца.
Когато свъсеният облак
надвисна над безукорната квачка,
той се държеше, както облаците се държат.
Но и самата квачка се държеше,
както квачки се държат,
щом над тях надвиснат облаци.
Тези отношения обаче
забелязах аз,
застанал зад фургона на зидарите.
Не, не полетя светкавица
от облака,
за да подаде на квачката ръка.
И ястреб нямаше,
да връхлети от облака
към безукорната перушина.
Отляво и надясно,
както правеше и влакът,
облакът отмина, и бързо се смали.
Никой никога не ще узнае
какво се случи с тези четири яйца
под квачката, под облака,
в пясъка, останал от зидарите.
1960
Бавно футболът проникна и в небето.
Сега видяхме, че трибуната е пълна.
Самотен чакаше поетът на вратата,
но съдията свирна: нарушение.
1960
Зъл,
както може зъл да бъде само готическият шрифт,
той се разпространява на линирана хартия.
Децата могат всичките да го четат
но тутакси побягват
и на зайчетата го разказват,
а зайчетата мрат, изгиват —
за кого ли още да хабя мастило, щом вече няма зайчета!
1960
Празен автобус
полетява в звездната нощ.
Шофьорът му навярно пее
и е щастлив.
1960
Един етаж по-долу
млада майка бие
на всеки половин час
детето си.
Така че
часовника продадох,
напълно се осланям
на строгата ръка
под мене,
на преброените цигари
до мене;
времето ми е разчетено.
1960
Имаме децата, две на брой.
Най-често ходим на различни филми.
За несподелен живот мълвят приятелите.
Но моите и твоите интереси
все още се докосват
на все същите места.
Не само по проблема с копчетата ми за ръкавели.
Но и услугите:
Подръж ми огледалото.
Да се сменят угасналите крушки.
Нещо да се донесе.
Или пък разговори, докато се изприказва всичко.
Два предавателя, нерядко едновременно
нагласени на приемане.
Може ли да се изключа?
Изтощението прилича на хармония.
Какво ли си дължим? Това.
Кое ме дразни: космите ти по клозетната чиния.
Но след единадесет години още удоволствие от всичко?
Една плът да бъдем при тези скачащи цени?
Мислим пестеливо в дребни сметки.
На тъмно ти ми вярваш всичко.
Разплитане и пак заплитане.
Разтеглената предпазливост.
Красиво казваме един на друг благодаря.
Съвземи се.
Твоята ливада пред дома ни.
Ето че отново ставаш ироничен.
Но ти се смей и на това.
Вдигни си чукалата, ако можеш.
Омразата ни днес е устойчива срещу бури.
Но понякога сме нежни, от разсеяност.
Свидетелствата на децата трябва
да се подпишат.
Приспадаме от данъка си.
Вдругиден е краен срок.
ТИ. Да ТИ. Не пуши тъй много.
1967
мисля си за мъртвите,
за незнайните и тези с имена.
Тогава всекидневието похлопва,
и през оградата
градината подвиква: „Черешите узряха!“
1997
Когато при челна стойка преброявам семейството
и зная, че никой не липсва,
понеже всички страхливо треперят и притеснени
стоят в полукръг безмълвно,
понеже таткото показва, какво още
като старец му се удава —
на седемдесет, седемдесет и пет,
с навирен дупешник, краката криви, —
и аз близо до земята виждам,
че всички внуци са наглед добре,
синовете, дъщерите са красиви
в своите кризи и до един с главата горе,
светът сякаш си е в ред
и за удивление достоен,
догдето съм с главата долу;
ала после се разклаща онова, което само бе
предположение и — траяло за миг —
ме бе направило щастлив в обратна стойка.
2003
През гората се задава срещу мен
с привидно твърда, ала после
явно тромава походка,
човек, облечен
в корд със землист цвят,
аз — крача тромаво, облечен в корд —
и все повече и повече го наближавам.
Скоро той се изравнява с мене,
с лошо теглеща лула,
по пътя през гората.
И двамата сме целеустремени. Попрегърбени.
Той край мене, аз край него преминаваме,
без да си обръщаме внимание.
Кратък поглед само с крайчеца на ириса.
Никаква уплаха. Аз и аз
желаем само да узнаем кой е насъбрал
по-много гъби в раницата си.
2003
Гюнтер Бруно Фукс (1928–1977) е немски поет, белетрист, график и автор на книги за деца, роден в Берлин. Още ученик е призован в „народното опълчение“ и в края на Втората световна война служи в противовъздушната отбрана на Берлин. Заловен е и е пратен в белгийски военнопленнически лагер. През 1949 г. се завръща в Берлин и става студент във Висшия институт за изобразително изкуство. Работи като клоун в пътуващ цирк, а след 1952 г. е писател и график на свободна практика. Фукс издава в Ройтлинген литературното списание „Визум“, съосновател е на галерия „Цинке“ и сътрудничи на радиото. В 1958 г. поетът се преселва в Западен Берлин. От 1971 г. е член на ПЕН-центъра на ФРГ.
В поезията си Гюнтер Бруно Фукс заявява своето нежелание да се приобщи към съществуващите политически порядки. Първата му стихосбирка „Сутринта“ (1954) и следващата „Цигански барабан“ (1956) със собствени гравюри на дърво са посветени на стремежа да се изгради собствено съществование „помежду властващите идеологии“. Следват „След домашния обиск“ (1957), „Молитвеник на един гълтач на мечове“ (1960), „Пиянски съзерцания“ (1962), „Песен на скитника“ (1965), „Странички на един придворен поет и други стихотворения“ (1967).
Наричат Гюнтер Бруно Фукс непримирим размирник, поет с „едно плачещо и друго смеещо се око“. На погребението му са стичат почитатели от цяла Германия. Надгробното слово държи поетът и негов приятел Кристоф Мекел.
Преди да роди: тя моли зеления клоун
да храни сребристите птици.
Кенгуруто
от деца разбира.
Ще разпита кенгуруто.
О, ето акушерката: безшумно
мълви устата й, безшумно
милват я косматите й цигански ръце.
О, цяла от любов горя. Пламти
и се откъсва мъничкото ми сърце.
Да свирим, нали днес е ден за отдих.
Нека лудува жълтият орган: свирете
буйните си песни — само не и
гладиаторския марш.
Прогресът
хич не се
интересува
от мене. А що се отнася до мене,
аз хич не се
интересувам от
прогреса. Понеже
моя милост
е бил
като човек
преди него
на този свят.
Така, детето ми,
запиши
това
в училищната си тетрадка.
Вчера
стоях пред
входа на двореца. Исках
да открадна
един прочут портрет. Пазачът на музея
ме попита: Коя картина
смятате
да вземете със себе си? Портрета
от Вато. Добре де, щом сте
искрен, ще затворя
едно око. Но само
да не става
навик, иначе нещата
ще излязат
на бял свят.
В чакалнята, когато влаковете
закъсняваха,
той разказваше
приказки от „Хиляда
и една нощ“.
Никога не се научи
да поздравява правилно. На „Добър ден“
винаги отвръщаше: „Дано“.
Знаем: шапка сваляше
на кучетата.
Императорската му корона от стар вестник
децата носеха по домовете си.
Петте реда в местния раздел на вестника
завършваха така: „Била е
последната му нощ,
когато в парка се е покатерил на дървото.“
Слухове вървят, че е забравил
да се държи,
когато е отправял към света
апел за мир.
Добре, не опустошихте всичко.
Пак ще дойдете,
но и то ще е напразно.
Шумите вече дълго преди полунощ.
Изкоренихте ми цветята,
няма нищо да намерите.
Сменихте само пасмината,
дето цял живот
обгражда жилището ми.
Чувам обикалящите стъпки на ботушите:
камък, цев за пика, алебарда,
картечна лента и бомбохвъргачка.
Вечно търсите все собствените си оръжия.
Никога не ще намерите играта,
носеща названието, което трудно ще произнесете.
Живея подир стъпките
на полицая, който проверява документите ми.
Живея в мазето на неголяма
съборетина, в старопиталището
за пенсионирания вятър.
Живея в люшкащия се кафез
на папагал, научил наизуст
всичките закони.
Подслонът ми
на площада за обществен безпорядък
е горящият цирк —
моите поздрави
пристигат на ръце при тебе,
моите поздрави
са последни акробати
под пламналия купол.
Не само че дърветата израстват в небесата —
сега и катеричките дори се смеят
и мятат лешниците в космоса.
Да питаме
докъде ще стигне лудорията —
възможно е
гората да поеме на четири нозе пряко града:
Какво ще сторим
ако тя разстрои плана за доставка на ковчези
и ни покаже като ощетени, че някоя дъска ни хлопа.
Сутринта
към мен пристъпи
слънцето. Но съм се справял
и с много други
хора. Гумената палка
израсна от ръката ми,
че нужно беше
действие, аз имах
работа
след дълго време —
за съжаление не много, но човек
се радва.
Неизвестни обирджии
пристигат отдалеч в града. Развените
криле на рединготите им
докосват хоризонта. В своите кутии за цигулки
те носят празничните и неделни дни.
Смеят се радушно, хвърлят
плячката си върху покривите, промъкват се безшумно
към трамвайното депо
и заминават някъде извън града.
Нима сме
жертва на романс? Подходящи
сведения ще приема всяко длъжностно лиц
Музиката ни
е сносно копие на жабешки концерти —
носи ни се слава на приятни паразити
ние сме емигрантите и обитателите на бутилките
напиваме се от деня на лебедите,
животът ни е миг на водно конче —
мечовете запокитваме
дълбоко в езерцето на окото.
Бау, бау, казва кучето ни, ще вървя за Бремен
и ще превзема старата разбойническа къща.
Каналът носи параходи и товарни кораби.
Каналът носи рибарски лодки на гърба си.
Каналът носи в сърцето си удавник.
Сърцето му е морга.
Каналът е погълнал някой обущар.
Обущарят ще стъкми обуща за една голяма риба.
1965
На стола ми е седнал болният
стражар. Лицето му на мъстакулка
се рони от години.
Ето че го виждам пак: пристига
на кон, изправен
на седлото, чувам
звънтенето на
белезниците
и
смеха му като днес —
само че по-млад
и радостен от бъдещата кариера.
1965
Оставаме.
А в кухненската ниша ни посреща
шейсетгодишната луна. И тя е остаряла
като нас, това да знаете. Не
злословим за родителите си: Но казахте ни
да си донесем ракия. Върнахме се
от стълбището и повече не се явихме. Можете спокойно
да ни наричайте пройдохи, никой няма
да ви се разсърди.
1965
Търсим те върху дъската на прозореца,
където пее канарчето,
търсим те в беседката
посред зеления четириъгълник наблизо,
в златния букет жълтурчета.
Търсим те и само се надяваме
на вест кога ще дойдеш,
и че няма да се заблудиш
сред сумрака на стълбището.
Надяваме се още тази зима
да дойдеш по възможност като въглищар
и да накладеш в огнището ни
огън.
1965
Това е първият ми стих.
С втория започва моята поема да расте.
Ако продължавам тъй, ще стигна скоро края.
За това ще ми помогне и четвърти стих. (Благодаря, четвърти стих!)
Съдията-изпълнител, вметвам, снася в кукувичето гнездо яйцата си.
Така, привърших работата си и лягам да поспя.
1965
Уве Бергер (р.1928) е немски поет, белетрист, есеист и преводач, роден в Ешвеге в семейството на банков директор. Още ученик, в края на Втората световна война, е призован да служи в противовъздушната отбрана на Берлин, а после и като младши военноморски офицер в Дания. След завръщането си в Германия следва германистика и изкуствознание в Хумболтовия университет в Берлин.
Уве Бергер започва литературния си път с абстрактни творби, но с време се утвърждава като поет на „новия живот“, който изобразява в различни стихотворни жанрове: от автобиографичната балада и философския сонет до гражданската поезия и интимно-лиричните импресии. Като познавач на класическата и съвременната немска поезия Бергер подготвя и издава съчиненията на Конрад Фердинанд Майер, Йоханес Р. Бехер и др., а така също (заедно с Гюнтер Дайке) обширната антология „Немска христоматия“ (1963), в която са събрани образци на немската лирика от ранните минезингери до Йоханес Р. Бехер, Георг Маурер и новите западногермански поети.
В стихосбирките си „Бодилът в теб“ (1958), „Сърцето на Земята“ (1960), „Земя по пладне“ (1965), „Лица“ (1968), „Образи на превъплъщението“ (1971), „Кремък“ (1974), „Усмивка в полет“ (1975), както и в цикъла „Мечта на пътищата“. Уве Бергер представя дните на своето поколение в историческа перспектива и в духовна приемственост. Той е автор и на проникновена любовна поезия, включена в стихосбирките „Тихи думи“ (1978), „Излизане от тишината“ (1982), „Това отражение в очите ти“ (1985), „Мечтата на Орфей. Любовна лирика 1949-1984“ (1988), „Дъх“ (2003).
Поетът много пътува и през 1978 г. посещава България. Художествен резултат от опознаването на множество страни и народи са стихосбирките му „Пространства“ (2004) и „Проходими думи“ (2006). За творчеството си Уве Бергер е отличен с литературната награда на Министерството на културата на ГДР „Хайнрих Хайне“ (1968).
Пламтящ искрец и ясен взор са обладали
дълбоко плахото ми тяло с порив страстен.
Танцуват дните. Ах, дръвче, да се смиря ли…
Ехти гласът ми на възбог: студен и властен.
На светло всички скрити часове потрепват.
Земята, ветровете — синор плодороден,
ми дават дом. Отказване не ми нашепват,
и не обичат да се чувствам по-свободен.
1948
Над командния пулт се привеждам
и ръката ми с трясък изхвърля от бездната
огнени късове лава, до червено разжарени.
И сграбчва парчето сурово желязо силата,
която държа във властта си — тя го мачка,
а то се извива и съска, захвърля го,
сграбчва го пак и го спитва, огъва и мята,
додето — най-сетне надвито — сякаш змия
се източва, пълзи по конвейра, вече тръба.
Насочвам го аз и пълзя едновременно с него, макар
да не мърдам от пулта си, цял развълнуван,
вълнуващ, превърнал се в слово и слух.
1955
Дали на коварствата
устояваме
или
на враговете
си показваме
зъбите,
дали с радост
се втурваш напред
или несмутимо
гърба ми прикриваш,
такава една
ще си ти,
с която
и в Космоса
бих излязъл.
1985
С
разпенени вълни
на корабния нос
поемаме
отново
през неизменното:
натам, където
на бягащия
се струва, че
морето и небето,
се срещат,
без никога
да ги достигне.
Неизменност и Бягство,
силите на Вселената,
определят
и нашия път,
пътувайки,
ние ги следваме
и
подвластни на
земно притегляне,
напред се стремим. И така
наближаваме
скалите от варовик,
които изникват
от вечно
течащото
и то ги размива.
Подвижното
е по-силно
от
Твърдото;
и хората,
на камъни подобни,
навярно могат
да рушат и
да смазват, убийствено,
ала
не и да празнуват победа.
Само Движението
остава
като твоето
лице,
което проблясва
из глъбините
и играе
със светлината
сред засмените
вълни.
1987
Все още са живи тази плът,
тези мускули, които
нежно и крепко докосвам,
трепет си пращаме и приемаме,
все още сме живи да си признаем:
любовта е само борба
за освобождение на любовта,
все още сме живи, смисъл
да си дадем, радост от зеленината
на дървесата, от словото
на другия, наслада
другото да опознаем и
самите себе си
да намерим. Все още.
1990
Което е било
е нищо и нищо е
което е забравено
аз имам всичко само
не блещукането
на водата в
пърполещия вятър
блещукането върху твоите
колене пърполенето
в твоите коси
1995
Синьо сиво зелено
От този остров
До Антарктика
Блещукат
Под слънцето
Търкалят се сред вятъра
Събарят се
В гигантски
Течения базалтите
Раздробяват се
Стопяват полюсите
Заливат
Равнините тежко
Простират мантията
Над живота
1998
Петер Рюмкорф (1929–2008) е немски поет, белетрист, публицист, есеист и драматург, роден в Дортмунд в семейството на пътуващ кукловод. В 1944 г. е мобилизиран в трудови войски на фронта. След края на Втората световна война прави първи опити като автор на шлагерни текстове и агитационни песни, а деветнадесетгодишен издава списанието „Пестбойле“. След като полага матура, изучава педагогика, история на изкуството, германистика и психология в Хамбург.
Първата си стихосбирка Петер Рюмкорф публикува в съавторство с Вернер Ригел — „Гореща лирика“ (1956). Двамата поети са смятани за основатели на литературното направление „финизъм“, което се самовъзприема като край на всички „изми“ и последна възможност за литературно въздействие върху обществото.
Поезията на Рюмкорф е изпълнена от провокативно остроумие, но и от песимистични настроения. Неговите често пародийни стихове са събрани в първата му самостоятелна книга „Земни удоволствия в g“ (1959). От 1961 г. поетът е член на Съюза на немските писатели. Публикува книгата си „Фокуси. 50 стихотворения наред с ръководство за противодействие“ (1962), която намира широк отзвук сред читателите. В 1963 г. Рюмкорф става член на Свободната академия на изкуствата в Хамбург, а от 1972 г. е член на ПЕН-центъра на ФРГ. През 1969 г. Петер Рюмкорф е гост-лектор по модерна немска литература в университета на Остин, Тексас. Следващата му стихосбирка е „Феникс — напред!“ (1977). В 1977 г. става член на Немската академия за език и литература в Дармщат, а в 1987 г. — на Берлинската академия на изкуствата. Поетическата му книга „Срок на годност до края на 1999“ излиза в 1979 г. Своя читателска публика намират и стихосбирките му „Освен любовта нищо друго“ (1986) и „Когато — но тогава“ (1999).
Петер Рюмкорф е удостоен с редица литературни отличия, между които наградата за есеистика „Йохан Хайнрих Мерк“ (1986), литературните награди „Ерих Кестнер“ (1979), „Рудолф Александер Шрьодер“ на град Бремен (1980) и „Арно Шмид“ (1986), литературната награда на Министерството на културата на ГДР „Хайнрих Хайне“ (1988), престижната награда „Георг Бюхнер“ (1993) и наградата „Николас Борн“ (2003).
За кратко настанил се в този мой градински квадрат,
където вечерта още не иска да напусне очите ми,
хубаво е
да мога сега да кажа: хубаво е
как небето се прояснява и любовта ме замайва,
всичко след толкова безумия и скитания,
да заудрям по едно уседнало сърце, усещаш
удар с нож дълбоко във вкоравената гръд
РАДОСТТА.
Щом остроумието ми не променя страната,
устата ми заговаря веднага,
— ръката се вдига и клепачът се спуска за нищо —
но докато все още дишам, пуша и съществувам,
докато все още тъгата ме разяжда
и все още моето щастие ме интересува,
искам
онова, от което аурата ни припламва,
да възхваля с несдържан език!
Дръзка в прелестта: Тебе,
когато нощта вече хвърля своя плащ
върху твоята неука плът, всички неща
се обръщат откъм тленната си страна,
а от обилния мрак струи
тъмно веселие…
Аз обаче отсам и оттатък челото си не назовавам
освен любовта нищо друго,
което ме държи и ми действа.
1976
Колко ли е часът? Изведнъж изпърхват толкова много
мънички птички, по дяволите!
Скоро слънцето ще капне лимонената си светлина
в жумящите ми очи. . .
И никаква поука не следва от това-онова
и никаква мисъл за
оживление / оздравление.
Да се събудя? — Защо?
Та според социологическите проучвания за 44%
от всички граждани на ФРГ след смъртта настъпва Нищото.
Да не говорим пък за онези, за които след Нищото
веднага идва смъртта —
За съжаление забравих какво всъщност
исках сега да кажа, ах, да:
Който е схванал това,
него скоро вече никой няма да го разбира.
В това отношение ти, естествено, не можеш да се оплачеш
(това между другото) —
Но и не бива да смяташ, че всичко си е същото,
както тогава през последната година.
Или може би си открил идея, за която безогледно
би сложил главата си на дръвника?
Добре де, един презерватив се изхлузва…
Но това не бива веднага да води до истерия.
Както винаги съм казвал, в такова състояние
човек всъщност не бива да пише стихове.
Защото клиентът може веднага да си помисли,
че ти е задръстен окулярът,
следователно вече нямаш живот
в тази роля —
Но не е така!
Денят се обляга на въртящата се врата:
Където предлагат любимите ми кюфтета, все още свети,
кракът ми вече е тръгнал. . .
Скоро — телефонът — в съня ти — ще издрънчи!
и тържествено ще ти обяви
пробуждането на моя труп: — : — : —
1979
Бавно се затварят раните на младостта,
а нищо не идва на тяхно място.
Дори страданието от човечеството
все някога се превръща в навик;
е, тогава навярно старата кримка постепенно закретва към края си,
винаги става с нас тъй нататък,
и ако става тъй нататък, както досега,
скоро ще свършим.
Например, днес пак имаме и липите
зад себе си (Кой говори още за люляка?).
Човек вече почти не се осмелява да каже „Аз“ при такава
всеобща деятелност.
Скоро, когато с неудържимата шума
есента ще ни отпраща,
а и дроздовете ще преглъщат своите песни,
ти ще затопляш празното си сърце — Първо купи въглища!
— с думи от Ницше.
Няма причина за отказ, Маестро!
Старостта е също съвсем пълноценен отрязък от живота,
и докато ходенето по нужда ти е редовно,
денят още не е незапълнен
— Ама естествено,
а после идва трикът „От една страна-от друга страна“,
тази слузеста диалектика:
Та човек узнава това едва, да речем, в напреднала възраст.
Когато дееспособността поотслабне.
И устата зейва:
Сива и празна, без песни.
1979
Както чувам, отдавна вече не си пял
за себе си, чичко?!
Хората навярно вече си мислят,
че са си помежду си —
Колко царства междувременно
смениха своите собственици?
И сега аз ви се изтърсвам
само с крайни въпроси.
Може ли да вляза, да седна,
да попитам как се излиза оттук?
Но, деца, все пак нещо
не е наред с перспективата!
Всички стени са разкривени,
откакто последния път разговаряхме за бъдещето.
„Принципът надежда“ е напълно извън кадър.
Истинско чудо е, че всички ние
още не сме станали кривогледи.
Трябва ли да ви кажа какво е положението?
Хайде, от мен да мине, можем тук и веднага
да станем от масата и да преустроим света,
ала с кого все пак, с КОГО?
С работническата класа сте свързани
вече само чрез Космоса
(медиум с изключително комуникативна способност).
Дишате един и същ въздух —
повече от това почти няма.
Зная — зная, човек не бива никога
докрай да изоставя социализма.
„20,000 работници в азотен завод доброволно застъпват извънредна
смяна в чест на другаря Ле-“ е, какво има?!
Затова пък Профсъюзът на металурзите: „150,000 работни места в немската
оръжейна промишленост дългосрочно застрашени!“
Истината винаги и отново с дебела черта
зачерква вярата.
Гледаш в бъдещето — поне аз! —
като в дуло на оръдие.
А може би е просто тъй:
сърцето ми постепенно привлича лешоядите.
Който вече не вижда вляво твърда почва,
скоро за него Земята полита
като изтъркана автомобилна гума към вечното сметище —
Свир-подсвир, само не тичай веднага
при мама със своите пепелища.
Свир-подсвир! Още един туш за Закона-за-болничното-осигуряване-и-
понижаване-на-разходите.
Добавка-за-риск-към-заплатите-на-константинополските-калфи-изработващи-свирки-за-гайди!
1979
Ханс Магнус Енценсбергер (р.1929) е немски поет, белетрист, есеист, драматург и преводач, роден в Кауфбойрен. Прекарва детството си в Нюрнберг, преживява бомбардировките над града и евакуацията, а в края на Втората световна война е призован в „народното опълчение“. Енценсбергер следва литературознание, чужди езици и философия в Ерланген, Фрайбург, Хамбург и парижката Сорбона. Три години сътрудничи на студентски театър, после на автостоп прекосява Европа от Лапландия до Гибралтар. В 1955 г. защитава докторска дисертация върху поетиката на Клеменс Брентано.
В 1957 г. Ханс Магнус Енценсбергер публикува първата си стихосбирка „В защита на вълците“, в която с грубовато и предизвикателно слово, с употреба на жаргон, игрословици и езикови монтажи, изразява гнева си от духовната корупция и еснафското безразличие в своята родина. С желанието си стиховете му да бъдат възприемани като „предмети за потребление подобни на оръжия“ Енценсбергер става художествен наследник на Ерих Кестнер и Бертолт Брехт. През 1957 г. поетът предприема пътувания из САЩ и Мексико, две години престоява в Норвегия и една година в Италия. Втората му стихосбирка „Роден език“ (1960) го представя като ярък критик на обществените порядки и безпощаден сатирик.
В 1963 г. поетът получава авторитетната литературна награда „Георг Бюхнер“, пътува в Съветския съюз, а след това из Близкия изток. Публикува стихосбирката „Писменост за слепци“ (1964) и става гост-доцент по поетика във Франкфуртския университет. От 1965 до 1975 г. издава литературно-политическото списание „Курсбух“, с което упражнява силно влияние върху студентското движение от шейсетте години. В 1968 г. Енценсбергер отказва гост-професорско място в САЩ в знак на протест срещу американската политика и живее две години в Куба, като взима участие в Конгреса на културата в Хавана. Голяма литературна слава му донася поетическият епос „Гибелта на «Титаник»“ (1978). Освен това публикува „Мавзолей. 37 балади из историята на прогреса“ (1978), „Фурията на изчезването“ (1980), „Павилион“ (1995), „По-леко от въздуха“ (1999), „Тридесет и три стихотворения“ (2001) и „Историята на облаците“ (2003). Поетът се установява да живее в Мюнхен.
Ханс Магнус Енценсбергер е удостоен и с литературните награди „Хайнрих Бьол“ на град Кьолн (1985), „Голямата литературна награда на Баварската академия за изящни изкуства“ (1987), наградите „Ерих Мария Ремарк“ (1993), „Хайнрих Хайне“ на град Дюселдорф (1998), „Лудвиг Бьорне“ (2002), испанската награда „Принц на Астурия“ (2002), както и с италианската награда „Premio d’Annunzio“ (2006) за цялостно творчество.
тази нощ ме остави да спя в китарата,
в удивената китара на нощта,
остави ме да отдъхна
в сломеното дърво,
остави ръцете ми да отпочинат
върху струните,
удивените мои ръце
остави да заспят
сладкото дърво
и струните ми остави
остави нощта
върху забравените грифове да отпочине
остави ръцете ми сломени
да заспят
върху тези сладки струни
в удивеното дърво.
1957
1
на пазара при конете
сладък писък на кларнети
хлопки, шатри и килими
боси циганки; лениво
шишове с овни превъртат
мръсни мургави хлапаци
там: край тлеещия огън
сред дима те зърнах.
2
яркото вечерно слънце
свети в медните казани
а жените се усмихват
рибата цвърчи в тигана,
вятър шумоли в листата
на върбите край реката
там: на камъните бели
улових те в здрача.
3
пада вечер застудява:
здраво хъркат в сън опушен
циганите въглищари
в дрямка сладостна клепачи
и кръчмарите отпущат:
черна нощ стърнища сухи
там: на есенната слама
любихме се до насита.
4
заранта: в косите плява,
в нивите пълзи росата
от небето кряскат птици,
тъмна пак тече реката
как се казва? не научих
и не искам да узная
там: в зелената вода
за последен път те зърнах.
5
в лед реката се сковава
вятърът разнася слама
и студена черна пепел.
там: в снега свещеник крачи
тропа с прът по камънака
дето любовта ни свари.
тропа: сетне се заслушва.
хубаво: че поп не съм.
1957
къде чезнеш, дордето ми стискаш
ръката, спътнице моя; дордето
камбаните в кулата своята смърт
сънуват, какви лабиринти изброжда
сърцето ти?
къде, през какви ли сечища тичаш,
дордето нежно милвам страните ти,
каква ли омайна нощна трева те гали
в съня ти, какъв ли брод опръсква
нозете ти?
къде ли, дордето пусто небето сивее,
обхождаш, любима, камъша на бляна,
докосваш порти и гробове; с чии вестоносци
разменяш целувки, та тихо потрепва
устата ти?
къде ли е флейтата, към която свеждаш ухото си,
къде ли е крясъкът, който безшумно изправя
косите ти, а пък аз лежа вцепенен и слухтя,
и будувам; накъде те отнасят
крилете ти?
къде, в кои лесове, дордето ми стискаш
ръката, спътнице моя, те въвлича
сънят?
1957
защо очаквате от лешояда да хрупа незабравки?
нима чакала ще накарате
козината си да хвърли? а вълка
сам да си изтръгне зъбите?
какво не ви харесва в политруците
или пък в светите отци,
защо с такова изумление като кретени
се взирате в телевизионния екран
узрели за поредната лъжа?
кой пришива кървави лампази
на бричовете генералски? кой
поднася на лихваря угоения петел?
кой опиянен от гордост
украсява своя куркащ пъп
с тенекиен кръст и дъбови листа? а кой
приема дребната почерпка, сребърника
вечен, жалката монета на мълчанието?
ограбените в този свят са много,
малко са крадците; кой тогава
обирниците аплодира, кой
ги кичи с почетни дрънкулки, кой
жадува за лъжата?
в огледалото се вижте: страхопъзлювци,
от мъките на истината се боите,
знанието ненавиждате, а мисълта
оставяте на вълците,
пъхнатата в ноздрите халка
е вашето най-скъпо украшение,
няма глупост на света
която с апетит да не излапате.
и най-евтината подлост
ви носи начаса утеха,
колкото и да ви мачкат
вие радостно се хилите.
овце сте вие, враните, сравнени с вас,
са божи кравички: как само
един-друг се хапете и мамите.
братство има между вълците:
движат се на глутници.
слава на разбойниците: вие
сами се хвърляте върху прояденото ложе
на покорството, така приканвате
да ви насилят. и дори когато хленчите,
пак лъжете. сами желаете
да ви разкъсват. няма вие
този свят да промените.
1957
нещо, което няма цвят, нещо
без мирис, нещо лепкаво
се сцежда от усилвателните станции,
просмуква се в шевовете на дните
и обущата, нещо набъбва
от коксовите пещи, издува
като муден бриз дивидентите
и кървящите платна на болниците,
натрапчиво се намесва в шушукането
за професури и за премии, капе
нещо лепкаво в реките, от което сьомгата
умира, процежда се, безцветно,
и убива калкана в плитчините.
малцинството има болшинство,
мъртвите не могат да гласуват.
в държавните печатници
коварното олово служи на въоръжаването,
министерствата мънкат, на флокс
и невалидни резолюции мирише
август. зеят заседателните зали.
в небето радарният паяк
изписва своята лепкава мрежа.
в доковете танкерите
вече го надушват, преди да дойде лоцманът,
а ембрионът смътно го долавя
в своя топъл, потръпващ ковчег:
въздухът е пълен с нещо натрапчиво
и лепкаво, нещо, което няма цвят
(само новите ни акции не го усещат):
срещу нас връхлита то, срещу житата
и морските звезди. ядем от него
и в телата ни прониква нещо лепкаво,
а ние спим посред стопанския разцвет,
сред петилетния план, безгрижно
спим в парещата риза,
като заложници, заобиколени от лепкава,
безцветна, набъбваща бездна.
1960
след време узнах, че петък било,
когато с плач съм излязъл
от своя ковчег, от своята майка.
между коварното ми рождение,
скрепено с ма̀сло, вода и сол,
и унаследената смърт,
през дългите дни между петък
и пакпетък бях имунизиран и помазан,
и военно освидетелстван. щастие
вещаеше лакираният образ на насилието.
веднъж в годината се подновяваше снегът.
но аз менях мъртвешката си риза всеки ден.
и проумях четирите посоки на света.
а думите ми с вятъра пътуваха.
тъй славата и огънят не ме погълнаха.
сърцето ми тежи в нощта като граничен камък
и щом настъпи петък, чувам викове,
сякаш сам крещя от бялата си риза,
както някога, в часа на моето рождение.
след това заспивам свъсен и си мисля:
е, това не ме засяга. а избухне ли
война, не мене, друго мъртво куче
ще изстрелят към звездите и ще го заровят
в полуделия, ридаещ Космос.
1960
драконът се е венчал със карамфила,
теб да създаде.
все някъде живееш, може би
където орловият нокът и през март напъпва,
за да цъфне, дето
гръмотевицата през октомври става нежна
и ухае. викай ме!
при теб ще дойда,
само ми кажи къде си,
да се опознаем
и се любим
с дръзка радост,
и добри да бъдем? —
добри да бъдем, значи никъде!
1960
едно перо загуби брат ми
гарванът
три капки кръв проля баща ми
разбойникът
падна лист в снега
от смриката
пантофка нежна на моята невяста
писмо от господин Незнайко
камък пръстен копа слама
погребани от ланшната война
така отдавна
смачкай писмото
пантофката скъсай
напиши върху листа с перото:
камък бял
черна слама
червена следа
ах как хубаво е че не зная
как се казват моята невяста
и моята страна и моят дом
и моят брат
и аз самият
1960
свидетел ти е окаденото сърце,
едничък властелин, гледец,
изострен от печал сред ветровете.
а ти, сприятелен с вълшебства
и прояснен от многото пустини,
си увенчан със непокорство.
теб времето не съумя да подчини,
и не със пепел е покрито
отдаденото ти чело.
тъй ти си дух, не знаещ белези от рани,
а мъртвото вълнение, което те изгаря,
е величаво и тържествено,
ти населяваш спомена, по-съвършен
от криволиците на морската лисица,
миропомазан в своя блясък,
недосегаем за смъртта, владетел.
но ти не си далеч, не си отминал,
не си е закъснял, та ти си тук.
правдивият ти взор се спуска
като хладен скреж от въздух
и обитава старите пристанища,
издига се над звездобройните, поел
към прашните бюра за безпризорни вещи,
отдъхва в мрачните циментени подземия
сред влагата, разяждаща телата на убийци,
изпраща своите влияния върху тромбози
и пушечни фитили, слиза в скотобойни
и шумни рафинерии, в които
прелива животрепкащият газ, почива
сред сънните сплетни на параходствата,
докосва се до опашатите звезди,
до карциномите на финансистите,
притихва върху зидовете на властта,
където времето отмерва мъртви часове,
и ги държи в обсада,
додето в тътена на твоя взор
небето, плесенясало от парашути, се продъни.
така ти крачиш непознат,
прекрасен повей, нощем
извил се над испанския площад.
владенията пак при теб се връщат,
невидимия, скрит ловец.
във царствено великодушие
откъсваш и забравяш
като невинен аспарагус,
подобието свое, белязано от теб.
и славата, и тъмното възмездие
принадлежат на теб,
спокойна, непомръкваща скала,
сприятелен с вълшебства,
свидетел таен и единствен!
тъй твоите коси от вихър
и неприкритият ти взор повяват
над древните и бъдещи владения,
и съхраняват сред дима на ветровете
нещата, осветени с истина.
1960
някой се смее
тревожи се
всеотдайно крепи лика ми под слънцето
кара думи да рони устата ми
в джоба си носи пари и паспорт
от страх се озърта
спори и люби
вълнува се
мята се в грижи
но това не съм аз
аз съм другият
той не се смее
няма лице под небето
нито думи в устата си
непознат е на себе си и на мен
не аз: другият: винаги другият
той не празнува победи
не търпи поражения
не изпитва тревога
нито вълнения
другият
безразличен към себе си
за него нищо не зная
никой не ще научи кой е
който никак не ме вълнува
това съм аз
1964
замръзнал е заливът
сковани се здраво рибарските кораби
ала нищо не значи това
ти си свободен
можеш в леглото да се изтегнеш
твоето име чисто остава
да изчезнеш можеш
и пак да се върнеш.
това е възможно
нали когато човекът умре
все още пристигат за него писма
не всичко е още загубено
ти можеш да спиш
това е възможно
нощес ще дойде ледоразбивачът
тогава корабите ще отплават
проломената бразда ще бъде тясна
през нощта отново ще замръзне
ала нищо не значи това
твоето име чисто остава
1964
Посвещавам на Гастон
Някой слухти. И чака. Стаява
дъх, съвсем близо,
тук. И казва: Този, който говори, съм аз.
Никога вече, изрича той,
не ще е тъй тихо,
тъй сухо и топло, както сега.
И своя глас чува
в шумящата си глава.
Тук няма друг, освен него,
който изрича: Навярно аз съм това.
Чакам, стаявам дъх,
ослушвам се. Далечният шум
в ушите, в тези антени
от мека плът, нищо не значи.
Това е просто кръвта,
която пулсира във вените.
Тъй дълго чаках,
притаил дъх.
Празни звуци в слушалките
от моята машина на времето.
Глух космически шум.
Ни морзов знак. Ни вик за помощ.
Радиомълчание.
Или всичко е свършило,
казвам си, или още
не е започнало.
Ето сега! Ето:
Скриптене. Стържене. Прорез.
Това е. Един леден нокът,
който дращи вратата и после замира.
Нещо се скъсва.
Безкраен брезент,
снежнобяла ленена лента,
която най-напред бавно,
после по-бързо, все по-бързо
и съскащо се раздира на две.
Това е началото.
Чувате ли? Нима не го чувате?
Дръжте се здраво!
После отново става тихо.
Само в стената отеква звън
от нещо фино полирано,
някакво кристално трептене,
което заглъхва
и накрая изчезва.
Това беше всичко.
Всичко ли? Да,
навярно е тъй.
Това бе началото.
Началото на края
е винаги недоловима.
Единайсет и четиридесет показва
часовникът на борда. Стоманената обшивка
под ватерлинията зейва
на дължина двеста метра, разпрана
от някакъв неимоверен нож.
Водата нахлува
през водонепроницаемите прегради.
Покрай осветения корпус
се плъзва, извисен тридесет метра
над морската равнище, черен
и безшумен айсбергът
и остава назад в тъмнината.
1978
Сблъсъкът бе съвсем лек. Първата радиограма:
00:15 часа. Първи май. До всички. Намираме се
на 41°46′ сев. ш. и 50°14′ зап. д. Чудесен е този Маркони!
Потракване в главата, в слушалката, безжично
и далечно, тъй далечно — на повече от половин век!
Няма сирени, няма алармени звънци, само
дискретно почукване по вратата на кабината,
покашляне в пушалнята. Докато долу
водата се качва, стюардът връзва върху палубата за разходки
обущата на един охкащ стар господин —
металорежещи машини и металургия.
„Смелост! Стига умора, уважаеми дами!
В галоп!“ — вика в настланата с паркет гимнастическа зала
треньорът мистър Маккоули, тип-топ както винаги,
в своя бежов фланелен костюм. Безшумно се люшкат
нагоре-надолу механичните камили.
Никой не подозира, че неуморният мъж е с болен стомах,
че не умее да плува и се бои.
Затова пък Джон Джейкъб Астор[39] разпаря с пилата за нокти
един спасителен пояс и показва на жена си —
от фамилията Коноут — какво има вътре
(навярно корк), докато в предния трюм
водата нахлува в струя, дебела като ръка, клокочи
ледена под пощенските чували, процежда се
в камбузите. „Wigl wagl wak, my monkey“[40],
свири джазбандът в белоснежни униформи:
потпури из „Доларовата принцеса“[41]
„Хайде горе в «Метропол»! Дават «Берлин живее и се смее»!“
Само там долу, където, както винаги, първи загряват,
хората трескаво сграбчват вързопи, бебета,
яркочервени възглавнички. Трета класа
не разбира английски, нито пък немски, но само едно
няма нужда да й се обяснява:
че първа класа първа ще се вреди,
че никога не стига мляко, не стигат обуща,
не стигат спасителни лодки за всички.
1978
Той вече не е в първа младост, въздиша,
изважда голямо платно, размишлява,
пазари се дълго и неотстъпчиво с клиента,
някакъв стиснат кармелит от Абруцо,
приор или каноник. Иде вече зима,
ставите на ръцете пукат, а съчките
пукат в камината. Той въздиша, грундира платното,
оставя го да поизсъхне, грундира го втори път,
нетърпеливо скицира на малки картони
своите образи, още безплътни, очертава ги с бяла боя.
Колебае се, разтрива бои, пропилява
няколко седмици. После, а в туй време
са минали Заговезни или Сретение Господне,
един ден, още в зори, потапя
четката в печената умбра и почва да рисува:
Ще стане мрачна картина. Откъде да захване,
та да изобрази гибелта на света? Пожарите,
потъналите острови, мълниите, странно
бавно сриващите се зидове, зъбери, кули:
технически въпроси, проблеми на композицията.
Да разрушиш целия свят се иска много работа.
Особено трудно ще нарисуваш звуците,
разкъсването на завесата в храма,
ревящите зверове, гръмотевицата. Защото
всичко трябва да се разкъса, да бъде разнищено,
само не и платното. А срокът
е твърдо определен: най-късно Задушница.
Дотогава, в задния план, трябва хилядократно
да се лакира бушуващото море със зелени,
пенливи отблясъци, пронизано от мачти,
отвесно потъващи в глъбините кораби,
плаващи останки, догдето вън, в средата на юли,
дори куче не се мярка на прашния площад.
Художникът е останал съвсем сам в града,
напуснат от жени, ученици, прислуга.
Изглежда уморен, но кой би си помислил това,
до смърт уморен. Всичко е в охра, без сянка,
вцепенено, замряло в някаква
зла вечност; само не и картината.
Тя нараства, бавно помръква, изпълват я
сенки, стоманеносини, земленосиви, мътновиолетови,
помпейскочервени; изпълват я дяволи, конници,
кланета; докато гибелта на света
благополучно приключи, а на художника
му олекне, макар само за миг;
безумно весел като дете,
сякаш са му подарили живота,
той още същата вечер поканва
жени, деца, приятели и врагове
на вино, пресни трюфели и бекасини,
а вън ромоли първият есенен дъжд.
1978
Тогава в Хавана окапваше мазилката
от сградите, в пристанището тегнеше
мирис на гнило, пищно прецъфтяваше старото,
оскъдицата ден и нощ стръвно
глождеше десетилетния план, а пък аз
пишех Гибелта на „Титаник“.
Липсваха обуща, играчки,
електрически крушки и спокойствие,
особено — спокойствие, а слуховете
жилеха като комари. Тогава всички мислехме:
„Утре всичко ще бъде по-добре, ако ли не
утре, то вдругиден. Е —
може би не непременно по-добре,
но все пак по-различно, съвсем различно —
при всички случаи. Всичко ще бъде различно.“
Прекрасно чувство. Спомням си.
Пиша това в Западен Берлин. Като него
и аз мириша на стари гилзи от патрони,
на Изток, на сяра и на лизол.
Бавно пак застудява.
Бавно препрочитам наредбите.
Далеч оттук зад многобройни кина
незабележимо се издига стената, зад която
далеч едно от друго се издигат единични кина.
Виждам чужденци в нови-новенички обуща
как единично дезертират през снега.
Зъзна. Спомням си — просто
да не повярваш, че оттогаз
не са изтекли и десет години —
странно леките дни на еуфорията.
Тогава едва ли някой мислеше за гибел,
дори не и в Берлин, който отдавна вече
бе преживял своята. Остров Куба
не се люшкаше под нозете ни.
Имахме чувството, че предстои нещо,
нещо, което трябва да бъде открито от нас.
Не знаехме, че празникът отдавна е свършил,
а всичко останало е работа
за секционните шефове на Световната банка
и за другарите от Държавна сигурност,
също както при нас, а и навсякъде другаде.
Дирехме нещо, бяхме нещо загубили
на този тропически остров. Тревата израстваше
над бракуваните кадилаци. Къде бе останал ромът,
бананите? Нещо друго трябваше
там да дирим — трудно е да се каже
какво всъщност бе то, —
но все не го намирахме
в оня мъничък Нов свят,
където всички говореха за захар,
за освобождението, за бъдеще, пълно
с електрически крушки, дойни крави
и нови-новенички машини.
Там, дето младите мулатки
с шмайзери в ръце
се усмихваха по уличните кръстовища —
на мен или на някой друг, — аз пишех ли,
пишех Гибелта на „Титаник“.
Нощем бе толкова топло, не можех да спя.
Млад не бях — какво значи млад?
Живеех край морето — все пак бях почти десет години
по-млад от сега и бледен от усърдие.
Сигурно е било през юни, не,
беше в началото на април, малко преди Великден;
вървяхме надолу по „Рампата“,
бе минал един часът, Мария Александровна
ме гледаше с искрящи от гняв очи,
Еберто Падиля[42] пушеше, той още не беше
в затвора — но кой бе този Падиля,
никои вече не знае, понеже се изгуби, един приятел,
един изгубен човек, — а някакъв немски
дезертьор уродливо се смееше — той също
се озова в затвора, само че по-късно,
а пък днес живее тук наблизо, пиянства
и върши своите укрепващи държавата проучвания,
и е смешно, че не съм го
забравил, не, малко неща съм забравил.
Говорехме на някакъв смесен език —
испански, руски, немски —
за страхотната захарна реколта
на Десетте милиона[43], днес, естествено,
никой вече за това не приказва. „Какво
ме интересува захарта, аз съм турист!“ —
крещеше дезертьорът, после цитира
Хоркхаймер[44], тъкмо Хоркхаймер
в Хавана! Говорихме също за Сталин
и Данте, вече не помня защо,
какво общо имаше Данте със захарта.
Разсеяно гледах навън,
над вълнолома към Карибско море,
и тогава го видях, много по-голям
и по-бял от всички бели неща, далеч навътре,
виждах го единствено аз и никой друг,
сред тъмния залив — нощта беше безоблачна,
а морето черно и гладко като огледало, —
там съзрях айсберга, безмерно висок
и студен, като ледена Фата Моргана,
той бавно и неотменно се носеше
с цялата си белота към мене.
1978
Губиш косата си, нервите,
разбирате ли, скъпоценното време,
в изгубена позиция губиш
висота и блясък, съжалявам,
няма значение, губиш по точки,
не ме прекъсвайте, кръв
губиш, баща си, майка си,
сърцето, изгубено в Хайделберг,
без да ти трепне окото,
още веднъж губиш прелестта
на всичко ново, тури му пепел,
губиш граждански и политически права, аха,
и главата си, за бога, главата,
щом непременно трябва, губиш
изгубения рай, от мен да мине,
работата си, изгубения блуден син,
губиш лика си, ах, и това ли,
един кътник, две световни войни,
три кила наднормено тегло губиш,
губиш, винаги само губиш, също
и отдавна изгубените илюзии,
е, какво пък, да не говорим
за загубените напразни усилия на любовта,
но отде-накъде губиш зрака
в очите си, невинността си,
уви, ключа от дома си,
уви, себе си, изгубен в мисли,
губиш сред тълпата,
не ме прекъсвайте,
губиш ума си, последния петак,
карай да върви, вече свършвам,
губиш самообладание, всяка надежда,
наведнъж губиш всичко,
уви, дори нишката на разказа,
шофьорската книжка, желанието.
1978
По онова време вярвах на всяка дума,
която пишех, а пишех
Гибелта на „Титаник“.
Бе хубава поема.
Спомням си точно
как започваше — с шум.
„Стържене“ — бях написал, —
„замиращо стържене“. Не,
не беше това. „Слабо звънтене“,
„Звънтенето на сребърните прибори.“ Да,
струва ми се, тъй започваше, тъй
или подобно. Цитирам
по памет. Как продължаваше
— вече не зная.
Колко приятно бе да си безхитростен!
Не исках да приема,
че тропическата фиеста вече е свършила.
(Каква ти фиеста? Това бе неволята,
кръгъл невежо, и нуждата.)
След някоя и друга оскъдна година —
сега всичко е минало —
има предостатъчно обуща,
електрически крушки, безработни,
нови-новенички разпоредби и машини.
Студът в костите ми,
чувствам, е анахронизъм
сред анахронизма.
Мирише на брикети.
Там, дето Европа е най-грозна,
аз седя царствено между чугунени
бавно разлагащи се Хохенцолерни
и членове на ЦК, сред горчивата
тревожна отечествена низост,
и си спомням, и си спомням
своите спомени. Да,
тогава си казвах, това е само
Фата Моргана, в действителност,
казвах си, остров Куба
не се люшка под нозете ни.
Тогава имах право.
Претърпя гибел тогава
единствено моята поема
за гибелта на „Титаник“.
Поемата нямаше копие,
написах я с молив
в тетрадка с черни мушамени корици,
защото в цяла Куба тогава
не се намираше индиго.
„Харесва ли ти?“ — попитах
Мария Александровна, а после
пъхнах поемата в плик
от кафява манила. В някой пощенски
чувал, натоварен в Хавана,
но никога непристигнал в Париж,
тя се изгуби безследно.
Какво стана по-нататък, знаем всички.
Навън вали сняг. Диря нишката на разказа,
която изгубих, и понякога,
например сега, ми се струва,
че вече съм я намерил.
После късам. Завесата се разкъсва
със съсък, просветва,
и отново ги виждам всички:
мулатките, капитана
с белите бакенбарди, Данте
(1265–1321), огняря Джеръм,
малкото му име неизвестно (1888?-1912),
стария художник от Умбрия
с изцапаните нокти,
роден еди-кога си
и еди-кога си починал,
Мария Александровна (1943-) —
Всички тези удавени или замръзнали
бяха 1217, казват едни,
1500, твърдят други, препирайте се,
дървояди, препирайте се, червеи!
И отново ги виждам, всеки
един, даже китайците,
петимата китайци, лежат там
като брашнени чували върху дъното
на спасителната лодка. Вярвам,
че са те, вярвам, че са живи,
ала не бих се заклел.
И тъй, седя тук, загърнат в одеяла,
дордето навън вали ли, вали,
и се забавлявам с гибелта,
с гибелта на „Титаник“.
Нямам по-важна работа.
Разполагам с време като някой бог.
Не бързам заникъде. Занимавам се
с радиограмите, с менюто,
с удавниците във водата. Събирам
удавниците от черната
ледена течност на изтеклото време.
Плуващи останки, отломки от изречения,
празни сандъци за плодове, тежки пликове от манила,
кафяви, прогизнали, разядени от солта,
стихове — всичко това измъквам от прилива,
от тъмния, топъл прилив
на Карибско море,
което гъмжи от акули,
експлодирали стихове, спасителни пояси,
кръжащи сувенири.
1978
„Грабете каквото са ви заграбили,
най-после вземете каквото е ваше!“ — викаше той,
зъзнейки; сакото му бе твърде късо,
косата му се развяваше под крановете,
той крещеше: „Аз съм един от вас,
какво чакате още? Сега
му е времето, сринѐте преградите,
изметете тази измет в морето
заедно с нейните куфари, кучета, лакеи,
жените също, дори децата,
със сила, с ножове, с голи ръце!“
И той им показа ножа, показа им голите си ръце.
Но хората от трета класа —
все преселници — стояха там,
в тъмнината, спокойно снели
каскети, и го слушаха внимателно.
„Кога най-после ще си отмъстите,
ако сега не се размърдате?
Или не можете да гледате кръв,
освен кръвта на децата си и своята собствена?“
И той раздра лицето си,
разряза ръцете си
и им показа кръвта си.
Но хората от трета класа
го слушаха внимателно и мълчаха.
Не защото не им говореше на литовски
(той не говореше литовски);
не защото бяха пияни
(стародавните им шишета,
увити в груби кърпи,
отдавна бяха изпити);
не защото бяха гладни
(наистина бяха гладни):
Не това бяха причините. Не можеше
тъй лесно да се обясни.
Те навярно разбираха какво им говори,
но него не го разбираха.
Думите му не бяха техните думи.
Разяждаха ги други страхове
и други надежди.
Стояха там търпеливо,
с торбите си, с броениците си,
с рахитичните си деца
край преградите, сторваха място,
слушаха го внимателно, с уважение,
и чакаха тъй, дордето потънаха.
1978
Безстрастно разглеждам тази гола стая в Германия,
високия таван, който преди няколко години бе съвсем бял,
саждите, които се стелят върху масата като малки снежинки,
и докато наоколо градът все по-бързо притъмнява,
аз се развличам, като възстановявам един текст,
който може би никога не е съществувал. Реставрирам образи,
фалшифицирам собствената си творба. И се питам
как ли е изглеждала пушалнята на „Титаник“ и дали
игралната маса е имала дървен плот или пък зелено сукно.
Как е било в действителност? Как беше в моята поема?
Беше ли то в моята поема? А онзи слабоват човек, кръстосващ
Хавана, възбуден, разсеян, заплетен в препирни,
метафори, безчислени любовни истории — нима наистина бях аз?
Не бих се заклел. А след още десет години
не бих се заклел, че тези думи
са моите думи, написани там, където Европа
е най-мрачна, в Берлин, преди десет години, т.е. днес,
за да забравя вечерните новини и безкрайно многото
безкрайни минути, които още ми предстоят и които, колкото
по-близък е някакъв край, толкова по-безкрайно се точат. Два
градуса под нулата, под прозореца всичко е черно, дори снегът.
Изпълва ме, не зная защо, дълбоко спокойствие.
Взирам се навън като някой бог. Не се забелязва айсберг.
1978
Айсбергът напредва към нас
неотменно.
Виж, откъсва се той
от челото на ледника,
от полите на ледника.
Да, той е бял
и се движи,
да, по-голям е
от всичко, което се движи
в морето,
из въздуха
или по земята.
Обречени на смърт мечти,
през които се носи
керван от айсберги:
„Извисени повече от двеста и петдесет фута
над морското равнище,
пресните пукнатини
сред леда
отразяват цветовете,
цветове, които са прекрасни
и съвсем прозрачни.“
„Струва ти се, че виждаш
как разжареното слънце
се оглежда в прозорците
на стотици дворци.“
Не е хубаво
да се размисля
за масата на айсберга.
Който веднъж се натъкне на него,
трудно ще забрави
вида му,
дори да живее дълго.
„Това зрелище
разпалва въображението,
но също изпълва сърцето
с чувство
на неволен ужас.“
Айсбергът няма бъдеще.
Оставя се да го влачи течението.
Не можем с айсберга
да си послужим.
Той не познава съмнения.
Той нищо не струва.
Уютът
не е негова отлика.
По-голям е от нас.
Винаги виждаме само
върха му.
Той е преходен.
Но за това не се и замисля.
Не бележи напредък в нищо,
и все пак, „когато
сякаш грамадна
бяла
мраморна плоча
с отсенки и синкави жилки
се сгромоляса и преобърне,
океанът потръпва“.
За него не искаме нищо да знаем,
той плава безмълвно нататък,
сам няма нужда от нищо,
не се размножава,
топи се.
Подире си не оставя следа.
Изчезва напълно.
Да, точно така е:
Напълно.
1978
Продължаваме нашата обиколка и сега се намираме
в палмовата зала, която се използва за по-малки балове.
Великолепните стенописи са изготвени в ориенталски стил
от известен салонен художник, специално за „Титаник“.
Вечеря Първа класа
14 април 1912 г.
Хайвер от моруна
Ордьовър, асорти
Супа от костенурка
Двукрилите врати, които виждате тук, водят към турската баня —
Внимание, стъпало! — където по всяко време на ваше разположение
са лечебни масажи и водни процедури под лекарски надзор;
моля, обърнете внимание на колоните от червен карарски мрамор.
Консоме тапиока
Раци по американски
Печена сьомга с хрянов сос
Пиле, подправено с къри
Ризото с бадеми Тропически плодове
Двете бронзови нимфи при портала на Голямото фоайе
са издържани в класически ренесансов стил.
Едната олицетворява Мира, а другата — Прогреса.
Сега вече си позволяваме да поканим дамите и господата на вечеря.
1978
I
Когато завърших своята „Тайна вечеря“ —
пет и половина на близо тринайсет метра,
страхотен труд, но много добре заплатен, —
почнаха обичайните въпроси:
Какво означават тези другоземци
с техните алебарди? Облечени са
като еретици или пък като немци.
Смятате ли за благопристойно да се сложи
в ръката на свети Лука
клечка за зъби?
Кой ви е подучил
да настаните на господнята трапеза
маври, пияници и шутове?
Какво търси тук това джудже с папагала,
какво означава кучето, дето души,
и защо на мамелюка му кърви носът?
Господа, отвърнах аз, всичко това
съм измислил за свое удоволствие.
Но Седемте съдника на Светата инквизиции
зашумоляха с червените си тоги
и промърмориха: Това не ни убеждава.
II
О, рисувал съм и по-хубави картини;
но онова небе разкрива багри,
каквито няма да намерите на никое небе,
нерисувано от мене;
харесват ми и тия готвачи
с огромните касапски ножове,
тези люде с диадеми, пера от чапли,
бонета, обръбени с нагъната кожа,
и обвезани с перли тюрбани;
тук са и ония забулени хора,
накатерени върху най-далечните покриви
на моите алабастрови дворци
и наведени над високите парапети.
Какво дирят с очи
аз не зная. Ала нито вас,
нито светите мъже те не удостояват с поглед.
III
Колко пъти да ви повтарям!
Няма изкуство без удоволствие.
Това важи и за безчислените разпятия,
потопи и избивания на младенците във Витлеем,
които вие, не зная защо,
поръчвате при мене.
Когато въздишките на критиците,
хитроумието на инквизиторите
и подпитванията на книжниците
най-сетне ми дойдоха до гуша,
преименувах „Тайната вечеря“
и я нарекох
„Вечеря у господин Леви“.
IV
Ще видим кой има по-дълъг живот.
Ето например моята „Света Ана, Мадоната и Младенеца“.
Немного весел сюжет.
Ала под трона,
върху чудесния мраморен под, обагрен
в пясъчнорозово, черно и малахит,
за да уравновеся всичко, изписах
една костенурка с облещени очи,
изящни крайници и черупка
от полупрозрачна рогова тъкан:
великолепна идея.
Като огромен, изкусно заоблен гребен
с цвят на топаз тя пламтеше под слънцето.
V
Когато я зърнах как пълзи,
наум ми дойдоха моите врагове.
Чух мънкането на колекционерите,
съскането на учителите по рисуване
и оригнята на всезнайковците.
Хванах четката
и преди още дармоедите да седнат
да ми обясняват какво означава това,
погребах тази твар
под старателно нарисувани плочи
от черен, зелен и розов мрамор.
„Света Ана“ не е най-прочутата,
но може би най-добрата ми картина.
Едничък аз си зная защо.
1978
Солена вода в тенис-залата! Да, това е досадно,
ала мокри нозе далеч още не означават краят на света.
Хората вечно се радват твърде рано на гибелта,
като самоубийци, които си търсят алиби, а при това
губят поглед върху нещата, губят и нервите си.
Та кой иска да се дави, и то при минус два градуса?
А че преценката на пасажерите в миг на опасност
не е дотам сдържана, както би могло да се желае —
какво да се прави! Най-сетне сам аз кисна тук и зъзна
на тоя проклет параход, макар и в първа класа
и с чашка портвайн в ръка, който впрочем е забележителен.
Но дори да допуснем, че „Титаник“ наистина потъне,
нещо, което аз лично смятам за изключено — инженер съм
и фантазията ми не е толкова развита, —
е, и? Какво следва от това? Погледнато чисто статистически,
по всяко време десетки кораби се намират в беда,
но никой не иска да ги знае само защото са „Розалинда II“
или „Добра надежда“, но не и „Титаник“! Обратно:
Я помислете за хилядите плавателни съдове, които кръстосват
всички морета и океани, които, дори ние да се издавим,
ще стигнат навреме и невредими в крайните си пристанища.
Впрочем всяко обновление се дължи на някоя катастрофа:
нови машини, теории, чувства — хората наричат това еволюция.
Ето защо аз казвам: дори на шега да приемем,
че в един и същи ден всички кораби потънат,
тогава би трябвало нещо друго да измислим:
гигантски планери, дресирани китове, стоманени облаци.
Или пък да заживеем уседнало. Дърветата вършат това отдавна,
очевидно с успех. Ако пък не измислим нещо —
е, най-сетне и други форми на живот вече са изчезнали,
бих казал, за наше щастие. Къде щяхме да сме днес,
ако летящите гущери и динозаврите не бяха се натъкнали
някога на известни проблеми, които техните мозъци
така и не са успели да разрешат? Ето, виждате ли!
От това заключавам, че е безсмислено да разглеждаме
всяко премеждие, което случайно сполита нас самите,
например собствената ни смърт, от твърде тесен зрителен ъгъл.
С това аз — като любител на портвайн и инженер, —
естествено, не ви казвам нищо ново, ето защо ще загина.
1978
Тези чужденци, дето се снимаха
сред тръстиковите поля на Ориенте, размахали
своето мачете, косите залепнали, басмената риза вкоравена
от захарен сок и от пот: това бяха излишни хора!
Защото в сърцето на столицата все тъй спокойно
шестваше старата неволя, на стара урина
и старо потисничество миришеше всичко, водата
пресъхваше в крана още рано следобед,
пламъкът на газта гаснеше в печката, стените
се ронеха, липсваше прясно мляко, „народът“
търпеливо се редеше вечер на опашка за една
пица, дордето в хотел „Насионал“, на терасата към морето,
където някога се хранеха гангстери, а сенатори,
взели на тлъстите си колене накичени с пера стриптийзьорки
се пазаряха за техния бакшиш —
сега там седяха неколцина стари парижки троцкисти
и се замеряха с хлебни топчета, „приятно
превратаджийски“, или пък с цитати от Енгелс и Фройд.
Вечеря 14 април 1969 г.
(Година на воина-герой[45])
Коктейл от скариди
Консоме тапиока
Филе на скара
Салата от пореч
Сладолед
По-късно на палубата за разходки се появиха
от пушалнята неколцина картоиграчи в смокинги, черно-бели, дамите
във вечерни рокли, обшити с перли, малко преди полунощ
видяхме в един стар холивудски филм замерящи се с лед
любопитни хора в хавлии. Беше влажно и горещо.
Кварталното кино на Калсада де Сан Мигел
бе претъпкано с полуголи деца, които се кискаха
и прескачаха мръсните седалки. Картината беше неясна,
с драскотини, звукът стържеше: някакво скапано копие.
По снежнобялата палуба подрипваше Барбара Стануик
с Клифтън Уеб, кадърът подскачаше, и точно навреме,
както винаги, се появи по необходимост хаосът.
Не забравяй пистолета, мисли за смарагдите,
за сандвичите, за сценария. Ти ще вземеш Библията,
а ти — тенекиеното прасенце-касичка,
дето свири машише[46], щом му навиеш опашката,
не забравяй твоето шарено прасенце-касичка.
Делегации. Мулатки. Командири. В трапезарията
все още седят гладните поети от Парагвай
и се препират с троцкистите сред дим от пури,
а на пожарната стълба си тананикат румба
младите доносници, там са и неразгадаемите чехи
с лепнещите по ръцете им часовници и тъмните им сделки.
Още преди ужаса шумът те зашеметява
като с юмрук. Изуменият слух не може да го побере,
с петите си чувстваш: корпусът кънти,
от комините с рев изскача парата,
котлите са угасени. Трюмовите прегради са затворени,
всички машини са спрени. Колко е тихо сега,
изведнъж става тихо като в хотелска стая
към четири часа сутринта, когато внезапно се сепваш в съня си
и слухтиш. Никакъв признак на живот. Дори хладилникът
не издава звук. Сега би си пожелал дори кражба с взлом,
обиск, някое пукане в тръбите на парното.
Никога вече няма да е толкова сухо и тихо
като сега.
1978
Опитвам се да повдигна капака,
логично погледнато, капака,
който затваря моя сандък.
Та това не е ковчег, съвсем не,
а просто опаковка, кабина,
с една дума — сандък.
Но вие добре знаете какво имам наум,
когато казвам „сандък“,
не се правете на глупави,
имам наум само
един най-обикновен сандък,
дори не по-тъмен от вашия.
И тъй, искам да изляза, хлопам,
блъскам по капака,
крещя „Повече светлина!“[47], боря се
за глътка въздух, логично погледнато,
тропам по прозорчето. Хубаво.
Но за безопасност той е заключен,
моят сандък, не се отваря,
моята кутия за обувки има капак,
но капакът е доста тежък
с оглед на безопасността,
защото тук става дума
за хранилище, за свещен кивот,
за сейф. Не ще се справя.
Освобождението, логично погледнато,
може да се постигне само с общи усилия.
Но за безопасност аз съм
насаме със себе си в моя сандък,
в моя собствен сандък.
Всекиму своето! За да се измъкна
с общи усилия от собствения си сандък,
би трябвало, логично погледнато, вече
да съм се измъкнал
от собствения си сандък, и това важи,
логично погледнато, за всички.
И тъй, наблягам на капака
със собствения си врат. Ето!
Открехна се! Ах! Навън
прекрасен, просторен пейзаж,
изпълнен с консервни кутии, бидони,
и пак със сандъци, отзад
се носят стремително зелени вълни,
прекосяват ги плаващи куфари,
отгоре — неимоверно високите облаци,
и навсякъде, навсякъде — въздух!
„Пуснете ме да изляза!“, значи, крещя
с отслабващи сили, противно на разума,
с обложен език, плувнал в пот.
Да се прекръстя — дума да няма!
Да помахам — не може, ръцете ми са заети!
Да свия юмрук — изключено!
И тъй: „Изразявам — крещя —
съжаление, тежко ми!
Собственото си съжаление!“
Додето с глухо „хлоп“,
с оглед на безопасността,
капакът отново
над мен се затваря.
1978
Ето, значи, масата, на която седяха.
Отвън, през илюминатора, виждаш
в пушалнята Б., руски емигрант,
как ръкомаха, обвит
в сини облаци дим от скъпи пури,
кубински, марка „Партагас“, ръчна изработка,
седи напълно щастлив, унесен
край зелената маса, без изобщо да мисли
за айсберги, корабокрушения, потопи,
и на малка група фризьори,
комарджии, телеграфисти
проповядва преврата. Виждаш това,
но не можеш да го чуеш,
защото през дебелото издуто стъкло,
в което се отразява месингът,
не прониква звук. Не долавяш
нищо и все пак разбираш
накъде бие той, разбираш още,
че има право, макар че навярно
вече е твърде късно, за да има право.
Но ето че забелязваш на съседната маса
друг един господин; той се надига,
обзет от гняв. Текстилен фабрикант
от Манчестър — едва се владее,
когато чува цялата тази безсмислица. С резки
думи обяснява предимствата на строгата дисциплина,
нуждата от авторитет.
Безусловно, говори той, тя трябва да съществува,
а мустаците му треперят, и да бъде желязна,
особено на борда на един кораб!
Естествено, ти не можеш да следиш
доводите му, защото не ги чуваш.
Но виж само как извиват вратове
комарджиите и телеграфистите,
сякаш следят игра на тенис!
Разбира се, всички желаят да се спасят,
ти също. Но не е ли прекалено много
да се изисква това от една идея? Геймът
завършва наравно. Никой
не съзря двамата господа
в никоя спасителна лодка, никой
не чу повече нищо за тях.
Единствено масата, празната маса
все тъй се носи из Атлантика.
1978
При прочутото изригване на Хелгафел, вулкан
на остров Хеймаей, предавано директно от дузина
кашлящи телевизионни екипи, видях под серния дъжд
един възрастен мъж по тиранти, който сви рамене
и без да обръща внимание на силния вятър, горещината,
операторите, пепелта и зрителите (между тях и аз,
седнал удобно пред синкавия екран),
захвана с градински маркуч, тънък, но добре различим,
да полива лавата, догдето най-сетне надойдоха съседи,
войници, ученици, та дори пожарникари и с маркучи,
с нови и нови маркучи, заиздигаха срещу врящата,
неудържимо настъпваща лава висока и все по-висока стена
от мокра и втвърдена студена лава, и тъй,
макар и сиви от пепел, те възпряха — не завинаги,
но все пак временно — гибелта на Запада, и ето че
и днес още на Хеймаей, остров,
недалеч от Исландия, ако са живи, тези хора
се будят сутрин в своите пъстри дървени къщици
и следобед, ненаблюдавани от камери, поливат
в своите градини салатите, огромни от лавата —
естествено, вършат това само временно, и все пак без паника.
1978
Пуснете ни да излезем
Тук се задушаваме
Конският вагон се люлее
Скринът се клати
Ковчегът гъргори
Борим се на стълбите
Тропаме с юмруци по дървото
Изкъртваме вратите
Пуснете ни да излезем
Прекалено много сме
Ставаме все повече
колкото по-дълго се борим
за всяка стъпка земя
за всяка талпа дъска
Прекалено близко сме един до друг
та да се пощим взаимно
да се умиряваме да се пердашим
На джебчията се отпуска
приклещената ръка
на убиеца ножът
Задушаваме се взаимно
Натрупаната ярост
раздира своята кожа
и немощна става
Ужасно много сме
всички наедно
Тъпчем
стъпканите
масово на пихтия
Панически пудинг
миришещ на страх
хапливи като плъхове
изскачаме и потъваме
тромаво и кротко
1978
От този миг нататък всичко протича сякаш по план.
Стоманеният корпус вече не потрепва, бездействат
машините, отдавна са угаснали светлините.
Какво се е случило? Защо не пътуваме? Всички слухтят.
Вън в коридора се шепнат молитви, броеници потракват.
Морето е гладко, черно и стъклено. Нощта е безлунна.
О, няма нищо! Не е счупено нищо на борда,
нито ваза, нито дори чаша за шампанско. Чакат
на групички, мълчат, крачат нагоре-надолу,
облечени в кожи, пижами, комбинезони, всички се подчиняват.
Ето че се развиват въжета, свалят се брезенти
от лодките, извръщат се лодбалки. Сякаш
пасажерите са се нагълтали с хапчета. Този мъж, например,
дето мъкне своето виолончело по безкрайната палуба,
чува се как дращи шипът по талпите,
неспирно „кръц, кръц“, и всички се питат: „Как
е възможно?“ — „Ах! Вижте! Ракета за бедствие!“ —
Но се долавя само слабо изсъскване и ракетата вече изпуфква
в небето, сред отблясъка лицата са синкави и безизразни.
Безмълвно в шпалир са застанали прислужници, масажисти, хлебари.
На „Калифорния“, стар товарен кораб, на дванадесет мили оттук,
радистът се обръща в леглото си и заспива.
„Внимание! Внимание! Първо жените и децата!“ — „Но как тъй?“
Отговорът гласи: „We are prepared to go down like gentlemen.“[48] —
„Много добре!“ — Хиляда и шестстотин души отстъпват. Тишината
на борда е неописуема. „Говори ви капитанът. Сега е точно
два часът и аз заповядвам: Да се спасява кой както може! — Музика!“
За последно изпълнение диригентът вдига своята палка.
1978
Бушува буря с десет бала
и кораба люлее;
ангели с любов в очите
кимат ни от висините.
Поне звезда да бе огряла —
морето с бяс вилнее!
И черна грижа ме връхлита,
а гордостта ми се смути.
И ето, размишлявам:
„Ах, рухна всичко вече,
самин съм аз…“
От тежки грехове разбита,
душата ми за мир ламти.
Но ето че тогаз
посвикнах аз
и рекох си:
Налегне ли ме грижа тук,
заканват ли ми се с юмрук,
напук на мъки и тормоз
девизът ще ми бъде тоз:
Това не може да срази
един моряк,
не бой се ти, не бой се ти,
Розмари!
Когато нощ ме срещне сам,
тъй както Яков в час безчинен,
възглаве ще ми бъде, знам,
едничък камъкът пустинен.
От туй светът не ще загине!
Макар че ми изглежда бурен
и скрита е за мен целта
на Твоята пътека в нас,
той нявга пак ще е рубинен,
той нявга пак ще е лазурен,
щом сбъдне ми се таз мечта:
до Теб по-близко да съм аз,
когато злото паст раззине
корабът се прекатури,
а цялата земя трепери
и този свят се в ад намери…
Отмине ли след туй нощта,
засвети ли отново слънце,
за Теб ще вдигна своя храм
и гласно ще ликувам там:
Не ще оставим, хей,
да ни вгорчат живота,
не бой се ти, не бой се ти,
Розмари!
Щом свърши земният ми срок,
засмян ще литна на възбог:
От туй светът не ще загине!
Все още той е нужен,
все още той,
все още той,
все още той,
все още той,
все още той
е нужен!
„Nearer, my God, to Thee“[49] от Сара Флауър Адамс (ок. 1840)
„God of Mercy and Compassion“[50] от Едмънд Вон (ок. 1880)
„Autumn“[51] от Х. Ф. Лайт (ок. 1910)
„Това не може да срази един моряк“ от Бруно Балц (1939)
„От туй светът не ще загине“ от Бруно Балц (1942)
1978
Това не напомня клане, нито бомба;
ничия кръв не изтича, никой не е разкъсан;
това просто е нещо, което все повече и повече нараства,
стреми се навред да проникне, та всичко да закипи;
образуват се капки, вадички; това е нещо,
което ти мокри подметките, което
се просмуква в маншетите, от което яка̀та ти
се втвърдява на врата; то замъглява очилата,
сцежда се в сейфовете; по гипсовите розетки
плъзват мухляви петна; това е нещо,
на чиято миризма без мирис мирише всичко;
нещо, което капе, блика, тече, бълбука,
и то не подред, а стихийно и безразборно,
което навлажнява сухарите, филцовата шапка, долните гащи,
което потно се разлива и докосва колелата на болничния стол,
което нахлува в писоарите, солено-сладко на вкус, и кълколи
във фурните; после отново просто е тук, мокро, тъмно,
спокойно, невъзмутимо, и само се покачва, бавно-бавно,
повдига дребни вещи, играчки, ценни предмети,
шишета, пълни с отвратителни течности,
помита ги небрежно, отнася ги с тропот,
предмети от гума, мъртви, счупени вещи, догдето
най-после сам почувстваш в гърдите си
как то настъпва — настойчиво, солено, търпеливо,
как студено и кротко докосва първо
подколенните ямки, после бедрата, гръдните зърна,
ключиците; догдето накрая стигне до гърлото
и почнеш да го пиеш, догдето почувстваш как плъзва навътре,
към трахеята, матката, как водата
жадно дири устата; как се стреми навред да проникне,
да бъде погълната и сама да погълне всичко.
1978
При десерта го запитахме не го ли смущава
мастиленочерното, чемерновлажно дълбокомислие на метафорите му;
тези обрати и значения са овехтели,
модата, твърдяхме ние, е неумолима, дори в изкуството,
търпението ни се изчерпва; а впрочем не проумяхме
какво общо има тук Куба, Куба е идея-фикс.
И какво — дословно — целиш с тези свои басни
за живописта, за Гордън Пим[52], Бакунин и Данте?
„Именно вие — закрещя той и от устата му заизригва словесен порой, —
вие сподавяте всеки дъх, оцапвате всичко и кълцате
значения с касапските си ножове…
А не аз — гневно продължи той, — аз се оплитам,
пелтеча, приказвам завалено, размесвам, сливам думи,
ала кълна ви се: Този кораб е наистина кораб! —
Сега той бе извън себе си. — А разкъсващото се платно —
това той почти изпя — символизира разкъсващото се платно,
точно така, ни повече, ни по-малко, и знайте:
аз приличам на него, приличам на този опнат до скъсване
парцал.“ И той издърпа пред нас покривката от масата.
„Но това е превзето — възразихме му ние, — превзето
и объркано!“ Тогава той стана. „Аз не споря — рече тихо, —
аз поучавам.“ Стана и си тръгна.
От яд ни се искаше да му забием в гърба
ножа за хляб. Но при вратата той се извърна
и пак започна: „Забравяте — (с презрителен тон), —
че и аз съм ял човешко месо, също като вас
и като Гордън Пим! Слушах как старият анархист хъхри
до мен върху мръсните си възглавници, догдето прегръщах
жена му, усмихната. Не можете да ме баламосате! Най-малкото
вие! А освен това — (той така и не си тръгваше) —
нима аз съм виновен? Не аз съм измислил тази история
за Потъващия кораб, който е и не е кораб;
лудият, който се смята за Данте, е самият Данте;
пасажер с такова име винаги се намира на борда;
няма метафори. Вие не знаете какво говорите.“
„Това е объркано! — закрещяхме (объркано) един през друг, —
това не е поема, това е миш-маш!“ Тогава най-сетне той си отиде,
отиде си, а ние се спогледахме, погледнахме и ножовете си за плодове
и се запитахме дали има толкова остри метафори.
После отново захрупахме своите царски круши и зарзали.
1978
Гибелта на „Титаник“ е документирана.
Тя означава нещо за поетите.
Тя гарантира високо данъчно компенсиране на загубите.
Тя е ново доказателство за верността на тезите на Владимир Илич Ленин.
Тя се показва по телевизията веднага след спортния преглед.
Тя е неоценима.
Тя е неизбежна.
Тя е нещо по-добро, отколкото нищо.
Тя има в понеделник почивен ден.
Тя не замърсява природната среда.
Тя открива пътя към по-хубаво бъдеще.
Тя е изкуство.
Тя създава работни места.
Тя постепенно ни лази по нервите.
Тя е защитена от закона.
Тя има поддръжката на масите.
Тя е добре дошла.
Тя успява.
Тя е зрелище с изумителна красота.
Тя би трябвало да накара отговорните да се замислят.
Тя вече не е онова, което беше някога.
1978
Безшумно потъваме. Тихо, като във вана,
водата изпълва блестящо осветените палмови зали,
тенис кортовете, фоайетата и се оглежда в огледалата.
Мастиленочерни мигове, замръзнали като в желатин.
Няма спорове, няма препирни. Полугласни диалози.
„Моля, след вас. Поздравѝ децата. Пазѝ се да не настинеш.“
В лодките можеш да чуеш дори скриптенето на въжетата
и виждаш как от перото на веслото, което в забавен каданс
изплува от водата, падат обратно в морето фосфоресциращи капки.
Едва най-накрая — тъмната кърма се издига отвесно
от глъбините като някаква абсурдна кула,
светлините по корпуса са угаснали, никой не гледа часовника —
страхотен грохот раздира кристалната тишина:
„Скърцане бе това, не, трясък, дрънчене,
тътнеща поредица от гърмежи, сякаш от някакъв свод
захвърляха в бездната предмети, тежащи с тонове,
и тези неимоверно тежки неща разрушаваха при падането си
всичко. Това бе грохот, който никой човек преди
не бе чувал и който никой от нас, догдето е жив,
не би пожелал пак да чуе.“ От този миг нататък
вече нямаше кораб. Онова, което ни връхлетя после, бяха виковете.
1978
Борбата на всеки срещу всеки,
както узнаваме от среди,
близки до Вътрешното министерство,
ще бъде в най-скоро време одържавена —
до последната капка кръв.
Много ви здраве от Хобс.
Гражданска война с неравни оръжия:
каквото е за един данъчната декларация,
това е за друг велосипедната верига.
Отровителите и подпалвачите
ще трябва да основат профсъюз
за защита на работните си места.
Отзивчиво до немай-къде
ще протича изпълнението на присъдата.
Измиваем, в черна пластмасова подвързия,
Кропоткин ще бъде предоставен за изучаване:
„Системата на взаимопомощ
в природата“. Слаба утеха.
Със съжаление научаваме,
че няма справедливост,
а с още по-голямо съжаление —
както въпросните среди,
потривайки ръце, уверяват, — че подобно
нещо е немислимо, не трябва и не може да съществува.
Все тъй е спорно кой или какво
е причината за това. Дали първородният грях
или генетиката? Отглеждането на кърмачетата?
Недостатъчното възпитание на чувствата?
Неправилната диета? Лукавият?
Господството на мъжете? Капиталът?
А че за жалост не можем да престанем
взаимно да се изнасилваме,
да се разпъваме на всяко срещнато кръстовище
и да си ръфаме останките — за това
хубаво би било да намерим обяснение,
балсам за разума.
Макар че всекидневната грозота ни смущава,
тя все пак едва ли ни учудва.
Обаче непонятни изглеждат
мълчаливото съглашателство,
безпочвеното добродушие,
както и ангелската кротост.
Значи е крайно време с пламенно слово
да похвалим келнера, който часове наред
радушно слуша тирадите на импотентния;
а също — проявилия милосърдие търговски агент
на ръжен хляб, оттеглил платежното нареждане
малко преди смъртоносния удар;
както и усърдната богомолка, която
ненадейно укрива дезертьора,
затропал без дъх на вратата й;
да похвалим и похитителя, който, до смърт
изтощен, с вяла доволна усмивка
внезапно изоставя своя объркан кроеж;
после отпускаме вестника
и се радваме, повдигаме рамене, също както
при щастлив завършек на сърцераздирателен филм,
когато лампите в киното светват, а навън
е престанало да вали, и тогава най-сетне
вкусваме първата глътка дим от цигарата.
1978
След това те загребаха — рече глухият глас —
колкото се може по-бързо, надалеч
от неразличимото гладко място,
където бе потънал „Титаник“, обаче
не избягаха от виковете. Всеки един
от тези викове се открояваше
сред другите, пронизващият вик на ужас
бе по-различен от дрезгавия вопъл, ясно се долавяше
пискливият хленч сред задавените ридания,
и тъй нататък — продължи равно гласът, —
и тъй нататък, а не бяха малко ония,
които крещяха, повече от хиляда, и помислете:
морето не бе развълнувано, нямаше вятър,
гласовете — рече гласът — се носеха надалеч,
бяха съвсем ясни, тъй че в лодката
спореха: „Трябва да обърнем назад, има още място“ —
казваха едни. „В никакъв случай, те ще се вкопчат
за всяка дъска — тъй казваха други —
и викайки, ще ни издавят всички.“ Ето защо
продължиха да напрягат мишци и да гребат, догдето
най-сетне след един безкраен час — промълви беззвучно
гласът — гласовете стихнаха, само поединично,
слабо, тук-там се чуваше още някоя кашлица,
труднодоловимо животинско хриптене, което
скоро потъваше в мрака.
1978
Защото мигът,
в който произнасяме
думата „щастлив“,
никога не е щастлив миг.
Защото умиращият от жажда не може
да изрази своята жажда.
Защото в устата на работническата класа
изразът „работническа класа“ не съществува.
Защото отчаяният
няма желание да каже:
„Отчаян съм.“
Защото оргазмът и думата „оргазъм“
не съответстват помежду си.
Защото умиращият, вместо да потвърди:
„Сега аз умирам“,
само издава немощен звук,
който така и не разбираме.
Защото тъкмо живите
проглушават ушите на мъртвите
със страшните си известия.
Защото думите ни идват твърде късно
или твърде рано.
Защото следователно друг,
винаги друг,
говори
и защото онзи,
за когото става дума,
мълчи.
1978
Един човек лежеше сред водата върху дъска,
върху дървена табла, върху маса;
не, това беше врата, на нея висеше той,
люшкаше се нагоре-надолу, а понякога
над него се сгромолясваше нещо ледено,
ала все пак не го поглъщаше. Той не виждаше нищо,
никой не зърна очите му, лежеше дребен,
притиснал дребното си лице о дъската,
прострян, сякаш огромна ръка
го бе разпнала на вратата. Наистина, само мъртвите
изглеждат толкова дребни. Някои му подвикнаха нещо
от лодка, която тъкмо го задминаваше, по той
не отговори. „Защото е мъртъв“ — казаха едни,
ала имаше други, те искаха да му помогнат.
Пак старият спор. Гребяха, продължиха
край него, спореха и накрая се върнаха.
Изтеглиха го през борда, от пантите и дръжката
развързаха възлите, с които
сам се бе разпънал на кръст. „Това е дете!“ —
възкликнаха някои, обърнаха го по гръб
и му разтриха ръцете, но това беше
японец. Разтвори очи
и заприказва на своя език;
изминаха само няколко минути,
и той скочи, протегна длани нагоре,
заигра, затропа с крака, заизвива се, после
грабна веслата и греба до разсъмване, удар
след удар, като непрекъснато чуруликаше нещо.
Не беше той нито мъртъв, нито Месията,
ала никой не разбра какво им говореше.
1978
Войната в Триполи. Раздори сред социалдемократите.
VII международен конгрес по туберкулозата. Китаизиране
на тибетското население. Стачни закононарушения в Дортмунд.
Ню Йорк: покупателен курс за 24 часа 3 3/8. Ню Йорк: менителница
по предявление Берлин 95 1/8. Лондон: лек петрол промпт 39/3.
Париж. Според рапорта на въздухоплавателите аеростатът
„Фантаск“ е попаднал на буря и бил отнесен в морето.
Берлин. В мотивировката на законопроекта за войската се посоч-
ва, че преминаването на мирновременно към военно положе-
ние трябва да се улесни. За това, в какъв обхват ще
бъде привлечено населението за попълване на увели-
чения числен състав, се прилагат сравнителни таблици.
Коя амбициозна личност желае без капитал да започне
самостоятелна търговия и бързо да преуспее? Познания
не се изискват.
Телеграфни параходни вести. Пристигнали: „Йорк“
в Неапол, „Цитен“ в Бремерхафен, „Кралица Луизе“
в Антверпен, „Бюлов“ в Аден, „Крал Алберт“ в Генуа,
„Принцеса Алис“ в Коломбо, „Германик“ в Хавана,
„Принц Айтел Фридрих“ в Хамбург.
Ние в топлите легла оставаме невредими, но вън
вкорененото в земята създание трепери, когато нощният
априлски мраз с острите си смъртоносни мечове коварно
посича нежната тъкан на подранилите цъфнали пъпки. От
Роберт Швердфегер (Мюнхен).
Берлин. За губернатор на Того, както узнаваме от
достоверен колониален източник, е определен окончателно
херцог Фридрих фон Мекленбург. Д-р Шнее ще смени барон
фон Рехенберг в Германска Източна Африка.
Театър. Аугсбург (Гр. т.) „Непорочната Сузана“.
Базел (Гр. т.) „Стълбовете на обществото“. Бремен (Гр. т.)
„Бленуван валс“. Дюселдорф (Др. т.) „Нора“. Франкфурт (Оп.)
„Веселото момче“. Фрайбург (Гр. т.) „Шоколаденото момиче“.
Кьолн (Др. сц.) „Европа се смее“.
Берлин. При откриването борсата бе с тенденция за покачване.
Предвид бяха взети новините от Ню Йорк и от горносилезийското
тържище за прътово и валцувано желязо.
Мюнхен. Между Бавария и Райха понастоящем има коректни
отношения.
Париж. Представителите в консорциума на шестте спряха
отпуснатите на китайското правителство месечни кредити.
Висбаден. Стачката на тенекеджиите и водопроводчиците
приключи днес след двуседмична продължителност. На калфите
бе предложено увеличение на надниците с 3 пфенига на час.
Метеорологична служба на Физическото дружество във Франкфурт
на Майн. Над Средна Европа се установи обширна област
с високо атмосферно налягане, тъй че и за утре се
очаква почти слънчево време и по-нататъшно повишение
на температурите.
„Дойче банк“ 255.50, „Даймлер моторен“ 244. —,
„Сименс & Халске“ 241.90, „Алгем. електрицитет“ 262. —,
„Хьохстер фарбверке“ 575.–.
Свежи румени бузи ще добият всички анемични момичета,
които редовно употребяват екстракта за баня
„Патерман“.
Франкфурт. Германският търговски експерт в Калкута
насочва вниманието върху възможностите за пласмент
на автомобили в Британска Индия.
Ню Йорк. Тази сутрин в съобщение на „Ройтерс“ бе потвърдено,
че всички пасажери на „Титаник“ при тихо море са заели спаси-
телните лодки.
1978
На осми май бе черен ден —
„Титаник“ беше потопен.
Огняр на име Шайн бе там,
подгряваше котел голям.
Ядеше тъкмо сланина с праз,
но чинията му отплува завчас.
„Капитане, тъкмо ям сланина с праз,
и чинията ми отплува завчас.“
Капитанът рече: „Нима се боиш?
Помислѝ, Шайн, какво ми дължиш!
Седни си на черния гъз и трай,
своите помпи пуснах докрай.“
Шайн слиза пак, но нещо гори,
а водата корема му даже покри.
„Капитане, но нещо гори,
а водата корема ми даже покри.“
Капитанът рече: „Нима се боиш?
Помислѝ, Шайн, какво ми дължиш!
Седни си на черния гъз и трай,
своите помпи пуснах докрай.“
Шайн ляга долу в своя хамак,
но водата му стига до гърлото чак.
„Капитане, лягам в своя хамак,
но водата ми стига до гърлото чак.“
Капитанът рече: „Нима се боиш?
Помислѝ, Шайн, какво ми дължиш!
Седни си на черния гъз и трай,
своите помпи пуснах докрай.“
„Капитане, ти винаги прав си бил,
но тоз път животецът ми е мил!“
Шайн се съблича, напет като лорд,
и скача безмълвно през високия борд.
Капитанът вика: „Шайн, моля те, стой!
Ето ти сто и шейсет долара в брой.“
„Капитане, събличай се — Шайн му крещи, —
тук при акулите скачай и ти!“
Капитанската щерка надава вик,
на палубата хвърля сутиена си в миг.
„Шайн, мили Шайн!“ — моли го тя
с ръчичка на поничката и кюлотки на врата. —
„Шайн, мили Шайн, върни се и знай,
бялата ми поничка е твоя докрай!“
Шайн вика: „Благодаря, но късно е вече,
прибирам се вкъщи, а дотам е далече.“
Шайн бързо заплува с бодър вид,
по пътя си среща грамаден кит.
Китът казва: „Плуваш като риба в море,
но ако те пипна, ще си хапна добре.“
Шайн вика: „Съгласен съм, само ме хвани!“
И в миг изчезва сред сините вълни.
Във Вашингтон гръмна като бомба навред,
че „Титаник“ потънал с жертви безчет.
Шайн седи в бара, слуша засмян,
черпи наред всички, вече мъртвопиян.
По „Deep down in the Jungle. Negro Narrative Folklore from the Streets of Philadelphia.“[53] Съставил Роджър Д. Ейбрахамс, Чикаго 1970.
1978
По-късно, естествено, всички го бяха видели как приближава,
само ние, мъртвите, не. По-късно гъмжеше
от разкрития, екранизации, слухове.
Изведнъж се заговори, че против всяко благоприличие
на третокласната палуба били устроени
кучешки надбягвания; пъстро нашарени железни зайци,
движени от хитроумно приспособление,
по забранен начин подмамвали там
черно-белите хрътки; също тъй
при това глупаво състезание не един сиромах
проиграл и сетната си гвинея; да не говорим
за пукнатата параходна камбана, за бутилката бордо
при спускането на кораба във водата — „Шато Лароз“ от
осемдесет и осма — виното било вкиснато, за странното
поведение на плъховете в Куинстаун, последното пристанище,
и за потулената нервна възбуда сред корабния оркестър.
Всяка случайност е подозрителна, всеки порок е неизразим.
Само че: Каква вина имахме ние? Какво знаехме ние —
за шибаните с камшик херцогини под игралната маса,
за покварените корабни юнги, за малолетните момичета,
надаващи викове за помощ от вентилационната шахта,
и за хермафродитите, които в турската баня
си показват отверстията? Да, сега, когато вече е много късно!
Сега всички твърдят, че са чули звуци на орган, който,
недокоснат от тленна ръка, по цели нощи
свирел злокобни улични шлагери като последно предупреждение
за всички нас. Лесно е да се каже: Божието възмездие!
Предпоследните думи на един възпълен господин
например, простодушие изречени пред друг
възпълен господин малко след отплуването:
„Дори Господ-Бог не е в състояние да потопи
този кораб!“, ние не сме чули. Ние
сме мъртви. Ние не знаехме нищо.
1978
Понякога, макар и не често, при зимния лов на зайци
ги виждаш посред снега, или пък малко преди Великден,
догдето вън съмва, ги зърваш през полуотворения прозорец
на спалния вагон върху покривите на плевните,
въглищните насипища, наблюдателните кули в смесените гори —
малки групички хора, облечени в черно,
предвождани от проповедник с никелирани очила
над издутите ноздри, стоят неподвижно
и очакват гибелта на света. Докато ние, другите,
заети с преважните си дреболии, допускаме съществуването
на потопа в най-далечното минало свършено време
или пък го смятаме дори за достопочтена измислица,
ония там, дебнещите на ловната вишка, знаят точно
кога той ще настъпи. Своевременно са отписали телевизорите си,
опразнили са хладилниците, та да не се развали нищо,
и са подготвили душите си. Покъртително тънки,
гласчетата им долитат до слуха ни през разчистеното поле,
Рурското транзитно шосе, хладната, готова за оран ливада:
„По-близко, Господи, до Теб!“ С време наистина
едва ли ще може да се избегне един
или друг да не погледне часовника и да не потръпне;
а назидателно вдигнатата ръка на проповедника да не се скове;
и докато небето се прояснява, край тях прогърмява експресът,
насипищата се смаляват, снегът се стопява,
а зайците се преселват във фурната; и ето че един
след друг, под насмешливите аплодисменти
на околните, те слизат обратно в презряното всекидневие,
откриват си нова разплащателна сметка, купуват си лейка
и се стягат за неизбежния годишен отпуск.
С оглед на Общия трудов правилник
и на мръсното бельо дори проповедникът трябва
да направи известни отстъпки, но в своите възгледи остава
непоклатим. С тънък, но твърд глас той си казва:
„Всичко това е несъществено. Само търпение!
Две-три седмици или столетия по-рано или по-късно —
какво значение има в сравнение с Вечността!“
Що се отнася до него, когато един ден то стане,
той в никакъв случай не ще се изненада. Нали отдавна
най-сетне е заел становището: „Така
не може да продължава! Но пада ни се!
Сами сме си виновни! Де да бяхме го послушали навреме.“
И тъй върху покрива на своята плевня, дордето крещи
с упование, той усеща, че макар и закъсняваща,
гибелта на света винаги се услажда като манна небесна,
че носи някакво успокоение, блага утеха
при мрачни изгледи, при косопад или мокри крака!
1978
Далеч навътре в залива, в кадифения мрак,
гледах как шарят прожекторите на един разрушител.
В главата ми сякаш валяха снежинки. Стара Хавана
се задъхваше и безсрамно загиваше.
Нощите бяха много меки. Тогава ходех
в кварталните кина, в някоя посада[54],
в гангстерските кафенета с празните им маси.
Зад гробищния зид в сухите храсти
шумоляха влюбени двойки. Наистина не бях
добър другар. Вместо да пиша за захарта,
за социализма на един остров,
аз ловях живи трупове и мъртви мъртъвци
от черната вода, без да вземам страна, закъснял
с половин век. Взирах се в очите им
и всички разпознавах наново: Гордън Пим,
мълчаливия огняр Джеръм, мис Таусиг,
Гугенхайм (мед и калай), Енгелс (текстил),
Илмари Илхомаки, Данте — зъзнех, страхувах се,
но ги разпознавах: по ноктите,
по техните тайни, шапки, страсти,
различавах виковете им на ужас
в тропическата нощ, виждах в лунната светлина
какво стискат с вкочанясали длани: рози
от восъчна хартия, железни ключове, празен лист.
С гръб към бъдещето проучвах
чертежи и статистики, и навсякъде
прочитах едно и също: Всички седим в една лодка.
И все пак — който е беден, потъва по-бързо.
| 1. класа | 2. класа | 3. класа | Екипаж | Общо | |
|---|---|---|---|---|---|
| Отпътували | 325 | 285 | 1316 | 885 | 2201 |
| Спасени | 203 | 118 | 499 | 212 | 711 |
| Изчезнали | 122 | 167 | 817 | 673 | 1490 |
Слабият шум, с който започна всичко,
не беше трудно да се опише.
Но как продължаваше — не знаех.
Неусетно Берлин потъваше в сняг, в изолация.
Кротко се ширеше морето пред Малекон[55], омаслено и никъде.
1978
„Противоречия! — крещеше той. — Версии! Колебания!
Например броят на загиналите: 1635?
1715? 1490?“ Беше си пробил път,
бе дръпнал микрофона към себе си
и бе запитал: „Но на какво, уважаема публика,
дами и господа, на какво да се опрем?“
Той беше поет, имаше здрави мишци, изтласка
встрани другите, също повече или по-малко
поети, и завика: „О, емпирия!
Ще се побъркам! О, вечни препирни
между експертите! Горко на вещите лица!
Ах, библиографи, как ми е жал за вас!
Вие също ще загинете, ала никой
никога не ще ви сметне достойни за сериозно проучване,
тъй ще си потънете безславно, амин!“ — „Щѐ ти се! —
изрева друг един от сганта. — Повярвайте ми —
закрещя той и задърпа кабела от поета,
догдето онзи изпусна микрофона, — всички те
са взели за истина само написаното във вестниците
на другия ден, дори очевидците, жертвите
не са вярвали на очите си, а и ние
си казваме: «Сигурно е било, както го дават на кино.»“
Но ето че сцената превзеха колективно неколцина
доста яки поети, уловени един-друг под ръка,
с извити навън лакти. „Е, хайде,
добре дошли, слухове и легенди,
също и лъжи! — запяха те в хор. — Колкото по-празни,
толкова по-хубаво, дайте ги тук! Тишина в залата! Молим,
аплодисменти за Едуард Дж. Смит, нашия капитан,
белобрад, тридесет и осем години на служба,
загдето, без да слуша предупрежденията по радиото,
подкупен от алчни корабопритежатели, кара с пълна пара
право към айсберга, та да пристигне
за рекордно време, а сега изревава «Be British!»[56]
и надъхва в устата си дулото на револвера!
Браво! Колко чини един поет, догдето не глътне
от солената слуз, догдето не оближе
втечнената пара от желязната стена,
догдето не проникне до мозъка на костите му
смразената пот, ръмящата историческа влага?
Истина, истина ви казвам: Тишина в залата!
Туш! За графиня Ротес по нощница —
туш! За вещицата, суфражетката,
разюзданата лесбийка, загдето в спасителната лодка,
която завзе в своя власт — туш! —
провъзгласява господството на жените! Туш
за офицерите, които, мъртвопияни,
залитат по трапа и изпразват
пистолетите си в сганта, извираща
от трета класа: италианци, евреи, араби,
поляци! Всички слушайте моята команда!
Шайка огняри с черни лица
е изтласкана обратно в машинното отделение,
където отдавна се плиска водата, мастилена,
в това време, на разстояние по-малко от четири мили,
в своя плаващ ковчег, при спрени машини,
капитан Лорд, небрежно облегнат
на релинга, праща радиста в каютата,
та спокойно да се наслади на сигналите за бедствие
и на предсмъртните викове. Туш! Скъпи мои,
винаги се намира някой, който просто наблюдава,
с прочутото потрепване в ъгълчето на устата,
някой, който не действа, а си има едно наум.“
Поетите беснееха, призоваваха, съгласяваха се:
орда, която вече нищо не можеше да задържи.
„Задръжте го — викаха те, — задръжте милионера“,
който, предрешен като жена, с огромен
тюрбан на главата, се промъква,
забулен в последната спасителна лодка,
преди корабът да се пръсне на хиляди късчета.
„По-близко, Господи, до кого?“, свири оркестърът;
не, той свири рагтайм, „Трае песента ми
стара колкото една цигара“, не,
„Бог на състраданието и милостта“, не, нищо
подобно не е свирил, нямало е джазбанд,
нищо не е прозвучавало, не е била произнасяна нито дума,
никого не е имало там дори само за да изсвири един туш,
единствен туш, уважаеми дами и господа,
за вас, за поетите, за нас.
1978
Това не е Данте.
Това е снимка на Данте.
Това е филм, в който един актьор твърди, че е Данте.
Това е филм, в който Данте играе Данте.
Това е човек, който сънува Данте.
Това е човек, който се нарича Данте, но не е Данте.
Това е човек, който подражава на Данте.
Това е човек, който се представя за Данте.
Това е човек, който сънува, че е Данте.
Това е човек, който поразително прилича на Данте.
Това е восъчна статуя на Данте.
Това е подхвърлен урод, близнак, двойник.
Това е човек, който се смята за Данте.
Това е човек, когото всички, освен Данте, смятат за Данте.
Това е човек, когото всички смятат за Данте, единствено той не го вярва.
Това е човек, когото никой не смята за Данте, освен Данте.
Това е Данте.
1978
На втория ден от пътуването рано сутринта вахтените откриха
на палубата за разходки шатри. Какви са тези шатри?
Кой ги е издигнал? Отде идат тези хора?
Лицата им с цвят на светла маслина, на тъмна охра,
някои даже твърдят, че били изрисувани варварски.
Моряци с абордажни секири ги разгониха набързо,
но през нощта те пак дойдоха и ставаха все повече.
Мирис на печено овнешко се носеше от люковете, бял дим
издаваше къде са мангалите с дървени въглища, навсякъде пепел,
мяркаха се жени с вити златни гривни на ръцете,
с пъстри кръпки, с огледалца на гърдите,
голи деца се премятаха по перилата на стълбите,
по брустверите и бариерите, старци в шалвари,
с големи тюрбани на главите, седяха безмълвно
край наргилетата, скупчени зад радиостанцията,
носеха саби или по-скоро сребърни ханджари
и ятагани. На горната палуба можеше да се види
как между лодките се разхождат забулени дами,
целите в бяло, и господа с бурнуси. Ето че
започнаха да се чуват и цимбали. Но какво говорите?
Да, цимбали! Сред Атлантическия океан
недалеч от Големите Нюфаундлендски плитчини ехтяха цимбалите.
Ковчежникът нямаше никакво обяснение
за тези явления. „Аз обаче, аз
ги познавам! — извика Саломон П., салонният художник. —
Разпознавам ги всичките! Това са номади,
те идат от моята картина в палмовата зала,
образите са избягали. Пия прекалено много,
вижте, ръката ми трепери. Номадите обаче
викат подире ми: Моята картина, това съм аз! Никога
рече не ще рисувам. Не се извръщайте, уважаеми дами
и господа. Страхувам се от техните ятагани.“
„Да — рече Джон Джейкъб Астор, — и аз ги виждам.“
Тогава те изпълниха целия кораб. Запалиха
факли. Разнесоха се неразбираеми викове.
Освен това те имаха камили и техните разлюлени сенки
затъмняваха месинговия блясък на обковките.
Внезапно, сутринта на четиринадесети април,
всички изчезнаха. След себе си оставиха само
миризма на пустиня и тора от своите животни.
1978
Нисък, посивял, изкривен, стои той с чаша в ръка,
малко преди Великден, облегнат на железните перила,
с гръб към улицата, сякаш тя е море,
пред своя дом в Принсенграхт —
над стълбището, ниско, посивяло, изкривено,
се носи дъх на стар джин, защото
той пие повече, отколкото е добре за ръката му, —
а докато пие и пуска шеги за старостта,
отмествайки поглед от младичката
мюсюлманка, чиито полузабулени очи
са му нужни, Саломон Полок
й разправя за своята картина, която никога,
дори пиян, не губи от взора си.
Вляво, казва той, виждаш похищението на Зюлейка.
Там, зад високия зид, в градината,
под мимози и палми, край излака,
където огромни кринове — странно,
как високо са израсли тези цветя, —
невинни и бели, омайни и сладострастни,
пръскат аромата си; там, красавице моя,
лежи дъщерята на султана, нагиздена
с белезите на разкоша и блаженството,
с перли и пашкули. Мургавата ръка
на един скопец я разхлажда с ветрило.
Догдето най-сетне от сянката на растенията излиза той,
прашният хамалин,
и пред нея се открива, че е преоблечен принц —
посредством своя талисман от яснозелен яспис
и опитомения сокол, който го следва.
Повярвай ми, няма стари майстори.
Аз го зная. Цели тридесет години бях един
от ония, които могат всичко:
наполовина алхимик и наполовина мебелист,
най-добрият измежду реставраторите.
Грижливо и вярно, с помощта на смола,
восък и слюнка, „изобразявах“
за хората изгубени райове,
възстановявах деви, корабокрушения, втори пришествия —
персийски, фламандски и флорентински,
неща, които никога не са съществували —
с шпатула, ланцет и сюнгер:
един точен фалшификатор, чийто насъщен хляб
е миналото — има ли нещо по-хубаво от него!
То е моето творчество, то е зеницата на очите ми,
изложена в Райксмузеум, някаква шарлатани
възвишена и трогателна, световно чудо,
свещена пошлост.
По-нататък, в средата, е празникът на бедуините.
Навред блести от копия и пушки кремъклии
в нощта, сред пустинята, блести от ярките накити
на танцувачките, от дрънчащото злато
на техните обеци, от цимбалите,
от ехтящите цимбали и тъпани.
Онзи ездач на сиво-белия кон
в светлината на факлите — това е синът на емира.
Жената в обятията му, полуприкрита
от муселин с белезникави оттенъци —
това е похитената. Зъбите й, тъй е казано,
лъщят като ледени зърна, като карнеоли
са устните и, те ухаят на нард,
на амбра, алое, канела. Тъй е казано.
Конете цвилят. Сред виковете на воините
се вдига сватба.
Можех да виждам и със завързани очи,
опипвайки дървото на рамките, фирниса,
дращейки по напуканото платно
с рентгеновите си пръсти: непогрешим бях аз.
Когато накрая ти я покажат, картината,
освежена и почистена, тази блестяща цапаница —
след изтъркване, китиране, ретуширане, ангеле мои,
всичко, извършено от моята ръка, — ще откриеш
в ъгъла непипнат, малък квадрат, където
ще можеш да се възхитиш от мръсотията
на столетията, от безпорядъка,
от разкаянието на несъвършените потомци,
за които няма спасение.
В този тъмен остатък,
който издайничи за мен и моите похвати,
аз често съм се вдълбочавал.
И най-сетне отмъщението, вдясно.
Виж дългите сенки на ездачите
в утринното зарево, а пред зъберите на крепостта
шатрата на великия везир, украсена
с пайети, блещукащи на слънцето.
Виж лешоядите високо в разредения въздух,
мускусните плъхове в гъсталака, а на пътя —
преживящите, равнодушни камили.
Виж палача с черния тюрбан
как пъха меча в ножницата,
а там, върху дървения кол,
отсечената глава! Не я ли виждаш?
Виждаш ли султана в носилката му?
Виждаш ли го колко е разсеян,
как само се усмихва, как, без нищо да подозира,
разгръща напоената с отрова книга?
Тъй реших аз, вместо с престорен почерк
да рисувам „сам“. Знаеш ли какво значи това?
Понякога „сам“ не зная.
Онова, което рисувам, е лошо.
Ръката ми трепери. Не е виновен джинът.
Нито славата. А историята
с нейните безкрайни уловки и трикове.
Вечното мятане напред-назад:
тя измисля мене, аз измислям нея.
Да, аз, Саломон Полок, който украсявам стените
с някакъв изсмукан от пръстите Ориент.
Салонен художник. Да, одалиско моя,
навярно забелязваш колко сладкодумен съм
с тези мои лъжи. Истината,
тъмното прозорче там, в ъгъла,
истината е безмълвна.
1978
Последната лодка, номер С, тип „Енгелхарт“,
спусната на вода от десния корабен борд,
точно време: един часът и четиридесет и седем минути,
шест души екипаж.
Кормчията, боцман Дж. Т. Роу,
води командата, състояща се от
артелчик Пиърс, Уейкман, фризьор,
и трима огняри. Пасажери:
Гордън Пим, по професия призрак,
Дж. Б. Исмей, Esq., K. B. E. F. R. G. S.[57],
собственик на парахода „Титаник“,
президент на компанията „White Star Line
of America, Inc.“[58], страхливец,
с очи като стъклени топчета,
с брилянтин в косата. Останалите —
жени и деца.
Настанени общо: 35 човека,
особени произшествия: няма.
Едва когато се разсъмна,
когато наоколо изникнаха от здрача
айсбергите, обагрени в розово,
едва когато предвид на сигурното спасение
на всички им се струваше, че виждат
„как разжареното слънце се оглежда
в прозорците на стотици дворци“ —
под нозете на тридесет и петте
върху влажното дъно на лодката
се размърда
един мек вързоп,
раздвижи се нещо
в мръсното платнище,
нещо мокро и дрипаво,
съживи се и проговори.
Петима китайци бяха това,
петима непознати китайци.
И до днес някой не знае
как те, безименни, без пари,
без документи, без да знаят
едничка дума английски, са се качили
на борда на „Титаник“,
кога и как са се промъкнали
в лодката
и какво е станало с тях.
1978
О, проповедници с гръб към морето,
с гръб към съвремието, о, фокусници,
невъзмутимо загледани в бъдещето,
о, шамани, постоянно облегнати на релинга —
прелистя ли някое ваше джобно издание,
достатъчно ми е, за да ви разбера.
Гадаете по кости, по звездите, по чирепи,
по животински вътрешности,
за благото на обществото гадаете
какво е било и какво ще бъде —
о, науко! Бъди благословена,
благословени да са твоите дребни проблясъци,
наполовина блъф — наполовина статистика: видове смърт,
насочване на паричната маса, растяща ентропия…
Карай нататък! Тези сернистожълти озарения
все пак са нещо по-добро, отколкото нищо,
те ни развличат в задушните летни вечери:
хартиени ленти направо от компютъра,
изборни проби, разкопки, прогнози
по метода „Делфи“ — браво!
Да бъде благословено всичко временно!
Временно все още има достатъчно прясна вода,
временно диша и слухти кожата,
твоята кожа, моята — дори вашата,
дървени магьосници, още диша
въпреки преговорите за предоставяне на подслон,
бележките под линия и шрифтовия кегел —
временно краят („неспирна
повсеместна природна катастрофа“)
още не е окончателен — това е приятно!
Тъй че в края на седмицата, драги съзаклятници —
край Нюфаундленд единични айсберги,
над Средна Европа лятна гръмотевична буря,
сернисти облаци на хоризонта, —
беж да ви няма от институтите!
Глътка живот в края на седмицата;
каквото и да значи това, разбира се,
то е временно и без прогностична стойност.
О, вие, вечно ламтящи за знания,
жал ми е за вас, загдето после на дачата,
в ирландската селска къща, на остров Корчула,
с гръб към морето, невъзмутимо
изключвате своя мозък — все пак при играта на
пинг-понг гледайте да не угасне факелът на науката!
Карай нататък! Благославям ви.
1978
178. Външни снимки. В открито море.
Сценично копие от прочутото изображение
на Скот[59], от Лондонската академия
(модел). Просторна, синя водна шир.
Най-общ план.
Панорама от айсберги
във всички възможни цветове,
зад тях лъчезарен слънчев изгрев.
Музика.
Общ план.
Океанът, заснет от айсберг.
Рирпрожекция.
В далечината се вижда малка флотилия
от спасителни лодки (модели).
Бавен фарт напред.
Диктор (зад кадър):
„Петнадесети април 1912 година
беше чуден пролетен ден.“
Край на кадъра. Среден план.
Една спасителна лодка.
Камерата снима от водната повърхност.
Швенк нагоре.
Диктор (зад кадър):
„Първите чайки
от Нюфаундлендските плитчини!
Възвестители на спасението,
на живота!“
Музиката се усилва (цигулки)
Затъмнение.
Върху потъмняващия екран
се изписва думата
КРАЙ
1978
„В действителност нищо не се е случило.“
Никаква гибел на „Титаник“ не е имало:
това е било само филм, поличба, халюцинация.
„В действителност“, както и преди, се играе вист,
и ако не вист — табла; в пушалнята
кутиите с пури, ръчна изработка, Made in Cuba[60],
все още блестят от златни медали;
над портала към Голямото фоайе висят непрестанно
Мирът и Прогресът, охранени и алегорични,
излети от бронз; богаташите си останаха богаташи,
а командирите — командири; в турската баня
мисис Мод Слоукъм върти тежката си служба,
първа корабна масажистка в света, направо неуморима;
навсякъде полилеи, палми, огледала и кадифени завеси,
„Луи Кенз“, „Луи Каторз“, чак да ти прилошее!
Естествено, днес персоналът получава тринадесета заплата
и в каютата си има цветен телевизор; стюардът е турчин;
бавачката е дипломирана психоложка; но иначе?
Листовете за ястия са все още твърде дълги;
новост е най-вече, на първокласната палуба, финландската сауна,
където се поти ЦК и в чая си слага захарин вместо захар.
Глациолозите са взели със себе си микрокомпютър,
който, поставен под плексиглас, докато трае големият колоквиум
по изследване на климата, отпечатва айсбергови модели
за идните двеста и петдесет години.
Бутиците, както обикновено, правят фантастичен оборот
с пепелници „Титаник“ и фланелки с образа на „Титаник“;
в кината дават „A Night to Remember“[61]; хепиендът
е мило всекидневие както банковите обири,
както салонните дискусии върху коригирането на пенсиите
и върху социализма на един параход.
Сегиз-тогиз има някоя локално провеждана локална стачка;
тогава келнерите отпускат кофичките с шампанско,
а пианистът спира посред фантазията в c-moll.
Тогава се сепват също гангстерите и книгоиздателите;
салонните художници се косят; военните аташета
внезапно искат сметката; всички се смеят, всички се радват.
„Ето как — разсъждава мъдрата уличница, — ето как ще загине светът,
сред веселбата на своите най-умни глави, които си мислят,
че това е шега.“ А и поети все още колкото щеш!
Седят в кафе „Астор“, на самообслужване,
ще ги познаете лесно по блуждаещия поглед;
те сърбат от пластмасови чашки своята кола с ром
и отварят дума, както си е редно, за гастарбайтерите,
ескимосите и палестинците в корабната трета класа.
Лъжепоетът кима на третокласния поет,
третокласният поет на истинския поет.
После всеки се прибира в каютата си, всеки
сяда на своя сух стол и написва,
сякаш нищо не се е случило, върху сухия лист:
„В действителност нищо не се е случило.“
1978
Вярно с, че сме кадърни. Но понеже сме далеч от мисълта
света да променим, върху салонния подиум
измъкваме от главите си зайчета, зайчета и гълъби,
рояци белоснежни гълъби, които непрестанно
цвъкат по книгите. А за да схванеш, че разумът
е разум и не е разум, за това не е нужно
да бъдеш Хегел, достатъчен е само
един поглед в джобното огледалце. Там се виждаме
наметнати с развети сини плащчета, обвезани
със сребърни звезди, а на главите
с по една островърха шапка. В избата, където
лежат мъртвите души, се събираме на Хегелов конгрес,
наизваждаме своите кристални топки и хороскопи
и се залавяме за работа. Размахваме
експертизи, махала, научни отчети,
с мощта на духа си преместваме масите, питаме:
„Доколко действително е това, което е действително?“ Злорадо
се усмихва Хегел. Изписваме му мустаци.
И вече прилича на Сталин. Конгресът от радост
подрипва. Надлъж и шир не се мярка вулкан. Незабележимо
стои стражата на стража. Напълно спокойно —
„Скочи, тояга!“ — психическият ни апарат
бълва остроумни фрази, а ние си казваме:
„Във всеки брутален катил все пак се крие
един сговорчив помощник и приятел,
в който се крие един брутален катил.“ Абракадабра!
Като гигантска носна кърпа разгръщаме теорията, догдето
пред вратата на превърнатата в бункер семинарна зала
скромно чакат господата в шлифери.
Те пушат, почти не прибягват до служебното оръжие
и охраняват щатните бройки, книжните цветя
и белоснежния гълъбов тор, който покрива всичко.
1978
През илюминатора виждам как на шестия етаж в хотела,
на Казанската гара, на гарата в Омск, азиатците
с бременните си жени, увити в одеяла, стануват на гарата
„Хайдар паша“, как ледената киша плющи по стъклата,
чувам звъна на параходната камбана, виждам как цяла Хавана блещука
под мен в тропическата нощ, от асансьорите напират безработни,
все повече безработни сред синкавото аварийно осветление в коридора,
пред сълзящото ми око, притиснато към стъклото на шпионката,
се мярка изпадналият в делириум норвежец, той е плюскал вакса,
с начернена уста клечи край кормилната машина, ломоти нещо
и пред възпалените ми очи се разпада подобно на арабите,
които там отвън, тръгнали по жени, небръснати, издигат
бивак, палят стари вестници и се стапят сред пушека
в края на дългия, дългия, изтъркан и мръсен кокосов килим,
върху който, наобиколели от продажни педерасти и хотелски детективи,
последните прогонени вождове на някаква далечна революция
нагъват с голи ръце сурово магарешко месо, аз кашлям,
от дима сълзят и двете ми очи, олюлявам се,
в претъпканата си глава чувам музика, музика, чувам
как едни умопобъркан цигулар разговаря
по телефона с капитана. „Земя — крещи той, —
земя на хоризонта, краят на света, виждам лед, захар, сняг, хероин!“ —
а пък аз, тръпнещ от умора и влага, съм положил глава под брадвата,
под нощната лампа, под пожарния шланг в коридора на хотела,
извисен шест етажа над Карибско море, и бих искал да зная
кои са тези господа с ордени, с бради, с маркучи,
тези наемни убийци, които през вратата хвърлят шапките си на леглото ми.
„Самота — тананикам си аз, — самота, мръсотия и самота.“
Командният корабен апарат звъни непрекъснато, аз кашлям,
всички тия стапящи се хора, тия номади, тия пияници,
тия потъващи преди мен, с мен, подир мен разговарят по телефона един с друг
в моята глава с вместимост четиридесет и шест хиляди бруто регистър тона.
1978
Но да се върнем на темата за края:
Тогава ние още вярвахме (кои: „ние“?),
че има нещо, което напълно ще загине,
ще изчезне безследно, без да остави дори спомен,
че ще бъде премахнато веднъж завинаги
и няма, както обикновено, да ни завещае наследство
(до втръсване познатите,
„остатъци от миналото“)…
Също разновидност на упованието!
Още вярвахме в някакъв край тогава
(кога: „тогава“? В 1912? 18? 45? 68?),
а това ще рече: в някакво начало.
Но междувременно знаем: вечерята продължава.
Печена пуйка с боровинков сос
Ориз варен
Екстра ростбиф
Задушени картофи със сметана
Салата от пореч
Желе от шампанско Кокосов сандвич
Виенска сладоледова торта
Лешници асорти Пресни плодове
Сирене Бисквити
Кафе
Тъй че и осемстотинте кутии гръцки орехови ядки,
петте концертни рояла, тридесетте връзки
стикове за голф и тенис ракети за мистър Сполдинг,
видени за последен път на 42 градуса и 3 минути северна ширина,
49 градуса и 9 минути западна дължина,
не са загубени за вечни времена:
Тук, пред очите ни, те наново изплуват
(къде: „тук“?) с шестдесет и пет годишно закъснение…
Послания с бутилкова поща, а краят няма край!
Сърдечни привети, надраскани
преди удавянето върху някоя картонена кутия,
уловени в морето менюта,
илюстровани картички с размито мастило,
размекнати от виното, от сълзите, от океана —
признаци на живот, трудноразгадаеми, труднозабравими…
А да не говорим за заключителните доклади
на надлежните комисии,
за разните експертизи, полемични брошури, мемоари
и за протоколите от разискванията в аварийната служба —
двадесет и пет хиляди страници,
които не е прочел никой…
Реликви, сувенири за любителите на катастрофи,
храна за колекционерите, които дебнат по аукционите
и тършуват из таваните.
Листът за ястията от онзи ден
бива отпечатан като факсимиле,
всеки месец излиза нов брой на „Тайтаник комютейтър“,
официалният бюлетин
на Дружеството за проучване на гибелта…
Планове за изваждане на потъналия кораб посредством водолази,
посредством балони, напълнени с газ, посредством подводници;
оригинален детски сглобяем модел на „Титаник“
от пластмаса, измиваем, с дължина един метър,
Copyright Entex Industries, Inc.,
$ 29,80 без пощенска такса при предплата на Едуард Камуда,
285 Оук Стрийт, Индиан Орчард, Масачузетс,
ако не ви хареса — парите обратно…
Наистина изображението на една спасителна лодка
не може да спаси никого, но разликата
между един спасителен пояс и думите „спасителен пояс“
е като разликата между живота и смъртта:
Но вечерята продължава, поемата продължава,
чайките следват кораба
до края. Да престанем накрая
да чакаме края! Та и кой ли вярва,
че трябва да вярва в това?
Нещо винаги остава —
бутилки, дъски, палубни шезлонги, патерици,
начупени мачти:
Влаченият от течението материал остава
въртоп от думи.
Песни, лъжи, реплики: трошляк е това,
дето там подскача, дето там след нас
се люшка по водата като корк.
1978
Виждам сред житото да играе дете,
но то не вижда мечока.
Мечокът прегръща или поваля един селянин.
Той вижда селянина,
но не вижда ножа,
който стърчи в гърба му;
в гърба на мечока.
На хълма отсреща личат останките на човек,
разпънат на колело; но странстващият певец,
който там отминава, не забелязва нищо.
Също и двете армии, които
настъпват една срещу друга
в озарената от слънцето равнина —
копията им блестят и ме заслепяват, —
не обръщат внимание на кръжащия ястреб,
който зорко ги следи с безстрастен поглед.
Виждам ясно влакната от плесен,
които висят от гредите на покрива,
в преден план, а по-назад —
препускащия вестоносец.
Той сигурно е изскочил от някоя клисура.
Никога не ще узная
как изглежда в недрата си тая клисура;
но си я представям
влажна — сенчеста и влажна.
Лебедите по езерцето в центъра на картината
не се интересуват от мене.
Разглеждам беседката край пропастта,
черния слон — странно,
черен слон сред голо поле! —
също и статуите, чиито безцветни очи
се взират в птицелова посред гората,
в лодкаря, в искрящия пожар.
Колко безмълвно е всичко това!
На ония много далечни, много високи кули
с необичайни бойници
виждам как примигват совите. Да,
всичко това виждам добре,
но какъв е смисълът му, не знам.
И как бих могъл да го разгадая,
когато всичко, което виждам,
е така ясно, така необходимо
и така непроницаемо?
Без да разбирам нищо, улисан в делата си,
както оня град в своите,
или пък както ония там мержелеещи се
в още по-синята далечина градове
се преливат в други видения,
други облаци, армии и чудовища,
тъй продължавам и аз да живея. Крача нататък.
Видях всичко това, единствено
ножа, който в гърба ми стърчи, не видях.
1978
„Още сме живи“ — рече някой от нас,
който седеше в полумрака:
„Знаем го по-добре.“
След тези думи
настъпи дълго мълчание.
В най-далечния ъгъл на стаята
някой се изкашля, беше зима,
беше в Средна Европа,
беше един от ония следобеди,
когато оцелелите
предпазливо, лека-полека,
схващат, че са оцелели,
когато се събират
в изоставени гари и бункери,
в горски колиби и на други места.
Отвориха се овързани куфари, пълни
с тягостни спомени. Имаше там тенекиени
съдове. Имаше няколко пелени,
няколко клечки кибрит, остатъци
от моряшки сухар, загънати
в кърпи, а също малко тютюн.
Вън от небето все още
струеше слабо сияние.
Странно как от всичко,
което беше по-рано, по-голямата част
бе изчезнала като камък във вода,
без да остави диря след себе си.
Влажен мирис,
сякаш някой в този миг глади,
се носеше из цялото помещение.
Това беше болният дъх на момичето,
което стоеше с гръб към прозореца.
То ни отнемаше последната светлина.
Сега, когато хеликоптерите са отлетели,
когато нищо вече не дими или реве,
сега, когато най-лошото е отминало,
когато вече не искаме нищо да знаем,
всичко може да започне отначало.
Уверения на чужди езици,
суматоха, пелтечене, празен шум.
Първо трябва всичко да бъде дезинфектирано,
шинирано, закърпено и погребано.
После ще дойде отмъщението,
след отмъщението — повторението.
Печката пушеше. На голямата маса
в средата на стаята
лежеше нещо. Дали беше купчина
увити едно в друго палта,
или пък бяха платнища, чували с пясък,
бали кафява манилена хартия?
Никой не го беше грижа за това.
Години наред добре се забавлявахме
с изпитанията,
които ни чакат.
„Непредвидим риск — говореха тогава, — пробойна —
казваха, — най-голямата предполагаема злополука.“
„Чудесно!“ — отвръщахме ние. Какви времена бяха!
Някой размени две шевни игли
срещу малък калъп сапун.
Една мършава котка душеше
хоросана, който се ронеше от стената.
Сменяха се марли.
Очите на дезертьора,
който страдаше от жлези, светлееха
зад дебелите стъкла на очилата
като очите на удавник.
„Всичко, което вършехме, бе погрешно.
И затова бе погрешно всичко,
което мислехме. Аз съм свидетел!
Утеха не може да ми даде никой! Не на мене!
Аз бях там. Ето
тези белези! Погледнете,
ако не вярвате!
Тези белези са доказателството!“
И той ни показа своята съвсем
оръфана от хапане ръка.
Пред вратата сега се простираше
кално езерце
и всеки, който влезеше,
оставяше подире си мокра следа.
Най-сетне щяхме да сторим по-добре,
ако бяхме се защитавали. Но кога?
Но как? Лесно е да се каже: по-рано!
Та по-рано това не беше живот.
Нямахме никакъв избор. Сега обаче
цари оскъдица и нещо като спокойствие.
Надвиканите се споглеждаха.
Един, който носеше тюрбан,
сви рамене и се извърна.
Огнярят с провлачения глас
имаше последната дума.
Вън заваля едър сняг.
Столетният паркет
отдавна се беше напукал.
Около обувките ни
се образуваха малки локвички.
Някакъв старец със самурено палто
започна нежно да се моли.
„Половин килограм перигорски трюфели,
измити, почистени,
внимателно обелени,
нарязани на филийки с дебелината на ножа,
наредени заедно с чисто масло,
друсани над огъня, поднесени
с пържено филе от фазанови гърди —
соса вече съм забравил.“
Ние махнахме с ръка, оставихме го да говори.
Някой извика: „Е, добре.
Най-сетне да започваме.“
Никой не се помръдна.
Отнякъде долетя свистене,
все по-тънко, по-гневно, по-пронизително,
може би от печката.
1978
Берлинската стая се изпълваше
с дим, със спасени хора.
Задъхани и омотани в шалове,
те тропаха на вратата
или разтваряха прозорците,
скачаха вътре, отърсваха
снега от косите си
и сядаха около
съскащата печка.
Огнярят вдигна карбидната лампа
и ни показа белезите по стената
от по-раншните наводнения,
тъмни линии, на височина до коленете,
до хълбоците, до челото,
сред съскащата светлина.
„Най-лошото е зад нас!“
Крясъци, шепот, въздишки
на страх и на радост.
„Най-лошото никога не е отминало!
Пред нас е потоп!
Дръжте се здраво!“
Изведнъж всичко се превърна в опяване,
в шляпащо влизане и излизане,
в чесане на езици!
Стаята се люлееше.
Оцелелите не се уморяваха
да дърдорят за своето оцеляване,
дордето най-сетне се умориха.
Тогава за кратко настана покой.
Никой не запали лампата,
макар да бе съвсем притъмняло.
Снегът зад прозореца
се трупаше ли, трупаше. Тази нощ
нямаше да свърши тъй лесно.
Кабаретният портиер донесе горещ чай
в една кофа. Дори имаше захар.
Можеше да се чуе дрънченето на лъжиците —
тъй тихо беше сега
в ъглестата стая,
която сякаш все по-бързо остаряваше.
Някои седяха в кръг, върху пощенски чували,
декламираха фрази,
които знаеха наизуст
и говореха за един мъртвец.
„Добре, че е мъртъв.
Сега ние, неговите опечалени
врагове и приятелки, ще можем
да зачеркнем от тези прочути
песни онова, което не ни харесва.
Можем да изтриваме.
Без нас той е нищо.
Ние сме тези, които са в кожата му,
и можем да правим с него
каквото си щем.
Помните ли как той седеше тук, гол,
как се вайкаше и как,
размахвайки ръце, твърдеше,
че е изгубил нишката на разказа?
За какво можеше да ни послужи този удавник?
Каква полза от неговия хленч,
който нямаше спиран,
макар че чашата отдавна беше преляла?
Прахосник, потайник, педант!
Стар хищник, вероломен,
стиснат, безчувствен. Да, вярно е,
някога ние го хранехме,
топлехме този страхотен шарлатанин,
и задоволявахме желанията му —
но сърцето му на допотопно влечуго, алчността му,
дебелата му кожа, която смърдеше на квас,
на тиня, на мухъл…“
Неясно, в просторната стая,
изпълнена от ропота
на неприятелките и вдовиците,
лежеше на масата нещо тъмно
като огромен хляб.
От време на време, като в чакалня,
някой влизаше или излизаше без поздрав.
„Позволете, аз например,
аз искам да уточня веднъж завинаги,
че той никога не е бил в Хавана,
този симулант, а освен това
там няма айсберги.
Всичко е изсмукал от пръстите си!
Всичко е откраднал.“
Това изрече човек, когото никой не познаваше,
такъв един дребничък шишко с бомбе.
Името му бе К. или нещо подобно,
преди бе продавал бисквити,
цели корабни товари,
бисквити и ръжен хляб.
Старият кабаретен портиер
тътреше нагоре-надолу нозе
и ни слушаше. После се спря,
пъхна палци в червената си
изтъркана хусарска куртка
и тържествено възвести:
„Сто години опрощение за крадеца,
който обира друг крадец!“
„Хайде, стига!“ Някои се разсмяха,
макар че не ни беше до смях.
„Опрощение? Никога!“ Праведникът,
лицемерно ококорил очи,
бе чакал само този миг.
„Аз! Аз съм истинският поет!“
(Тъкмо пък той! Това недоносче.)
„Аз съм праведникът. Предупреждавам ви!“
Той плетеше език
от завист, ревност, страх.
По седефените му наркомански очи
си личеше, че никога няма да остарее.
Той се задави, запъна се,
огнярят го плесна по гърба.
Появи се жена в старомодни одежди,
ако съдим по името, беше рускиня.
Плачеше. Един от нас
й помогна да мине по талпата,
сложена пред вратата. Калната вода
жвакаше под стъпките й.
Тя беше съвсем млада, беше най-умната
между вдовиците, а очите и?
блестяха като мокри череши.
„Не, не се лъжа.
Той бе изкопаемо, едно лениво,
роптаещо чудовище,
подобно на ония китове, които някога
показваха по панаирите, в шатри,
където смърдеше на формалин и разтление.
Аз го обичах. Оплаках го жив,
а сетне го обявих за мъртъв
и го забравих.“
„Какво да правим сега, след като имаме
това наше спокойствие?
Нима не е хубаво и приятно
да седим тук на плиткото?
Не. Да тръгваме?
Не. Да продължаваме така?
Само това не.“
Дезертьорът, който винаги е бил за това
да се запуши устата на мъртвия,
стенеше в съня си.
Приятелка и неприятелка се прегърнаха,
измиха се, отдъхнаха.
Котката все още бе там.
Някои бяха налегнати от морска болест.
Други се любеха, плачейки в мрака.
Понякога се хранехме. Мнозина губеха сили.
Държахме се здраво.
Приятел и неприятел —
това нямаше вече значение.
Никой не поглеждаше часовника.
Бе красива нощ,
каквато можеш да преживееш само в тропиците.
Със затворени очи лежахме
в своите палубни шезлонги.
Водата тихо се плискаше
до глезените ни.
Ние бяхме оцелели, ние дишахме.
Случайност, някаква случайност
ни беше захвърлила тук.
Всички седяхме в една лодка.
1978
По-късно, когато необятната стая
се затъмни напълно,
тук вече нямаше никого,
освен мъртвия
и една непозната.
Приятелка и неприятелка
се бяха претопили
в друга жена.
Непознатата долови спокойното му дишане,
приведе се над него в мрака,
затвори му устата, целуна го
и го отнесе със себе си, с неповторимите си устни.
1978
Мокър до кости, съзирам люде с мокри куфари.
Виждам как стоят върху наклон, извити срещу вятъра
под косия дъжд, неясни, на края на пропастта.
Не, това не са привидения. Времето е виновно, че са тъй
бледи. Предупреждавам ги, викам: „Пътят е наклонен,
дами и господа, стоите на края на пропастта.“ Те, естествено,
само се смеят унило и храбро викат: „Благодарим, подобно!“
Питам се, наистина ли са няколко десетки люде само,
или там отсреща се е надвесил целият човешки род
като на увеселителен параход, който вече е старо желязо
и е годен само за още едно — за своята гибел?
Не зная. Вир-вода съм и слухтя. Трудно е да се каже
кои са ония люде, всички до един вкопчени в куфари,
зелени талисмани, динозаври, лаврови венци.
Чувам ги как се смеят и им подвиквам неясни думи.
Допускам, че непознатият с мокрите вестници на главата
е К., по професия пътуващ търговец на ръжен хляб;
нямам представа кой е оня с брадата; мъжът с мущабела
се казва Саломон П.; дамата, дето киха ли, киха, трябва да е
Мерилин Монро; облеченият в бяло обаче, онзи с ръкописа,
увит в черна мушама, без съмнение е Данте.
Тези люде са пълни с надежда, пълни с престъпна енергия!
Под поройния дъжд те водят на синджири своите динозаври,
отварят куфарите си и пак ги затварят,
и пеят в хор: „На тринайсети май ще загине светът,
тъй близо е денят, тъй близо е денят!“
Трудно личи кой се смее, кой ме забелязва и кой не
в тази мъгла, и колко широка и дълбока е пропастта.
Виждам как бавно потъват людете и им викам:
„Виждам как бавно потъвате!“ Никакъв отговор.
На далечни увеселителни параходи унило и храбро
свирят оркестри. Много съжалявам, но не ми е безразлично,
че всички загиват, мокри до кости, в това влажно време,
жалко, може и да се разплача, и плача. „Но в коя година —
плача аз — е неизвестно, туй е чудесно, туй е чудесно!“
Ами динозаврите — къде останаха? И откъде идат
тези хиляди и хиляди прогизнали куфари, които се носят
празни и безстопанствени по водата? Плувам и плача.
„Всичко — плача аз — е както преди, всичко се люшка, всичко
е под контрол, всичко е в ход, людете навярно са се удавили
под косия дъжд, жалко, няма значение, да ти се доплаче, и тъй може,
неясно е, трудно е да се каже защо…“ — плача и плувам нататък.
Хавана 1969 — Берлин 1977
1978
Гюнтер Кунерт (р.1929) е немски поет, белетрист, есеист, а също автор на радиопиеси и книги за деца, роден в Берлин. Не служи войник, понеже нацисткият закон за „расова чистота“ (майка му е еврейка) го определя като недостоен за фронтовак. След Втората световна война Кунерт следва графика в Академията за приложни изкуства в Източен Берлин. Литературната си дейност започва в 1947 г. със сатирични стихове и къси разкази, като поетическият му талант е поощрен от Йоханес Р. Бехер.
Първата стихосбирка на Гюнтер Кунерт „Пътепоказатели и надписи по стените“ (1950) напомня стила на Бертолт Брехт с поговорки и народни мъдрости, които едновременно предупреждават и призовават към заемане на житейска позиция. Стихосбирката „Под това небе“ (1955) и двете томчета със стихове и балади „Дневни дела“ (1960) и „Крайно порядъчна песнопойка“ (1961) разкриват съзерцателен и в същото време иронично-агресивен подход към света. Интелектуалният дидактизъм на поета се проявява с особена художествена мощ в стихосбирките му „Спомен за една планета“ (1963) и „Неканеният гост“ (1965), където наред със стремежа към опознаване на света се поставя и екзистенциалният въпрос за смисъла на раждането и смъртта. Това му донася остри критики от страна на официалните среди в ГДР. Следват поетическите книги „Възвестявания на времето“ (1966), „Невинността на природата“ (1966), „Бележки с креда“ (1970), „Предпазване от отражения“ (1970) и „Отворен изход“ (1972).
В 1972 г. Гюнтер Кунерт става гост-доцент в Тексаския университет в Остин и предприема пътувания из САЩ. Издава стихосбирката „В новия напредък“ (1974), а в 1975 г. е гостуващ писател в университета Уоруик във Великобритания. Участва в протеста срещу лишаването от гражданство на поета Волф Бирман в 1976 г. и е изключен от партията, а творчеството му е забранено. Същата година е избран за член на Западноберлинската академия на изкуствата и пътува из Федералната република, където се преселва в 1979 г. Там издава стихосбирките „На път към Утопия“ (1977), „Методи за умъртвяване“ (1980), „Натюрморт“ (1983), „В мъртвия ъгъл. Нощно представление“ (1999), „Така, а не иначе“ (2002), „Без послание“ (2005), „Из реалния приказен свят“ (2006) и „Старецът разговаря с душата си“ (2006). Кунерт се установява да живее като писател на свободна практика в Кайзборстел край Итцехое в Северна Германия.
Творчеството на Гюнтер Кунерт е отличено с редица литературни награди, между които наградата на Берлинската академия на изкуствата „Хайнрих Ман“ (1962), „Йоханес Р. Бехер“ (1973), „Хайнрих Хайне“ на град Дюселдорф (1985), „Фридрих Хьолдерлин“ на град Бад Хомбург (1991), „Георг Тракл“ (1997) и „Prix Aristeion“ на Европейския съюз (1999). От 1981 г. поетът е член на Немската академия за език и литература в Дармщат, а също е почетен доктор на университети в Пенсилвания, САЩ и на университета на Торино, Италия.
Когато те зърнах след нощния мрак,
Бе тихо, небето — без край.
Когато те зърнах, помислих си пак:
„На двама по-леко е май!“
Когато те зърнах, ни дим, ни светлик
Над къщите не заискря.
Мълчахме, но знаехме: само след миг
В небето ще пламне заря.
Когато те зърнах, внезапно разбрах,
Че щастие ще ни слети
В часа между здрача и изгрева плах,
Когато ме зърна и ти.
1964
Младежът от черните задни дворове,
Тикащ количката с въглища —
Той те познаваше.
А момичето с грубите длани,
Което в ранния час
Ми подаваше хляба през щанда —
Аз кой съм
Беше научило.
Под светлото лятно небе,
Под заслона на дънери, клони
И живи листа
Ще лежат подир вас
Онези,
В чиито очи пак ще се срещнем.
1964
Като дъжд по улиците кръв струеше,
Кръв и в мир, а през войната — цял порой,
В мирни дни срещу бедняка се гърмеше,
През войната пушка пък получи той.
Стреляше в града по своя брат нещастен,
Вдигнал се войната с бунт да потуши.
Той бе първо враг, а после труп ужасен —
Под настилката заровен днес лежи.
Вие, дето по площадите вървите,
Чуйте: под нозете ви мъртвец шепти.
Няма като него в бой да полетите —
Ра̀снете в града смирени, без мечти.
1964
Който е решил да живее,
Трябва да знае защо
Предната нощ се е будил, накъде
Го отвеждат днес улиците, за какво
Утре стените на своята стая
Пак ще вароса.
Вик ли е чул през нощта?
Пред себе си има ли цел?
Уверен ли е в своето бъдеще?
1964
Какво ще остане от нас, когато
С пясък зарити, в сухата пръст
Кротко изтлеем?
Стените на моята стая наново
Варосах. Столове сложих. Думи
Така подредих, че станаха нещо
По-голямо от думи
И дадоха смисъл — следния:
„Може
Тази Земя обитаема да се направи
За хората.“
В мечтите
На още гнетените, в тайните
Мисли на вече бунтовните, също
В делата
На всички, повели борба,
Ще намерите вие, каквото
От нас остане.
1965
1
Сложете до масата стол.
2
Дойде ни гост отдалече
(От варшавските покрайнини),
На масата седна вече,
А думица не размени.
3
Налейте му чаша вино.
4
Краката с парцал омотани,
Две дупки вместо очи,
На шията дълбоки рани
Разказват как бич фучи.
5
Какво ще обича гостът?
6
Мълчеше той като мрака
На бездна в дълбок океан.
После вдигна глава, зачака,
Сякаш отвън позован.
7
Отворете му бързо вратата.
8
Отиде си тихо гостът,
Както угасва свещ.
В чиниите стинеше сосът,
Но въздухът бе горещ.
9
Е, хайде добър апетит!
10
Но с пепелен вкус бе храната
И всички превиха глави;
Не можеха още в лъжата
Съвестта си да крият, уви!
11
Ах, стола махнете оттук.
1965
Ниските зелени хълмове
Пазят отлетялото време,
Забравените спомени
За всички, отдавна живели.
Сред вятъра, който никой не чува, звучат
Воплите на убитите. В тръбите на пещите
Мълвят гласове, до болка познати
И все пак толкова чужди.
Над града се струпва облак —
Миналото. Вечно
Разнасящо се, то пак се връща
Неудържимо.
1965
Димът
Е душа на дървото —
Тя отлита,
Щом превърне се в пепел
И поривисто движение
Онова, което е нявга живяло,
Когато, изпълнено с чиста невинност,
Се е зовяло все още дърво.
1965
Стъклено бяло небе без облаче даже. По-ярко
От чистото слънце сияе
Снегът. От черно желязо са — сякаш
Огънати цеви — дърветата голи, несръчно
Изваяни. Най-слабият полъх на вятъра
Пронизва до кости.
Зад покритото с ледени шарки стъкло
На тихия дом (лек дим се извива над покрива)
Се мярка човешко лице.
Към
Живеещия там в уединение
Поглежда случайният пътник
Със завист; забравил,
Че безследно, подобно на зимния ден,
Като снега и дърветата, ще се стопи,
Който живее самотно.
1965
1
Наслада на създателя доставя
Успешното му дело.
2
Към оскъдната у нас небесна синева
Стърчат могъщите пилони
И преливащи от радост, ги разглеждат тези,
Които са ги зидали. Навирена
Коравост — тя напомня за строителя.
Възземането на втвърдения бетон показва
Колко е голямо
Задоволството на архитектите.
3
А който префучава покрай жилищните крепости,
Управителните палати и търговските дворци,
По-мощно дава газ, държи
Кормилото по-крепко:
Пронизан сам
От мощ и крепкост.
4
Смях напира от гърлата, щом
Величествената турбина се задвижи: пак невярващи.
Че те самите чудото са сътворили,
Смайва боговете, в миг
Открили, че съществуват богове.
5
Да седиш в кресло,
Към тялото ти пригодено. Да се изтегнеш най-удобно:
Каква наслада! Също е наслада да измислиш
Този пружиниращ съсъд, да пресметнеш
Размерите му, да го създадеш за всички, пожелали
Да седят удобно: ето нещо, което ще ви облекчи.
6
Да се разположиш върху трона
На верижния булдозер — трудовия танк,
Гигантската играчка —
И пред себе си да движиш
Пясък, камъни и пръст, тъй както
Досега е вършил само Бог — заместен днес от втората работна смяна:
„Бригадата Човек“.
7
Да яхнеш сам чугунения слон
Или стоманения дракон: ето удоволствие
За хората от плът и кръв, които
В мотора чуват ритъма на собственото си сърце,
В движенията на крана чувстват дланите, които
Над голите строителни площадки своя дъх
Изпращат с писъка на клаксон,
Та из пустошта да израсте
Творение, което да кънти и стене, да говори
С хиляди човешки гласове
И да живее хиляди живота:
А на този, който го съзре, гърдите
Да изпълни с гордост.
На нея ти се наслаждавай: тя
Никога не ще ти нагорчи, тъй както е горчива
Радостта от разрушението.
1965
Дори великото дело
Един ден делнично става.
Както героят, седнал на масата,
Пиян се оригва и в миг
Като човек се развенчава,
Тъй в делника проличава: великото дело
Недостатъци има.
За косовете заран на двора
Не е помислено. И за насладата, дето
Животът дарява. Дружелюбие не достига.
А че човекът все още е смъртен,
Би трябвало в плана да влезе.
Но не: да е смъртен човек не желае!
Ала ето че
Делничното дело величие придобива,
Щом се окаже
Пригодно за делника.
За косовете, насладата,
За дружелюбието, за човека.
1965
Над морето се стеле омара,
А то дреме спокойно, беззвучно.
Над него са виснали облаци,
А лодките сякаш са рифове,
Закотвени от хилядолетия.
Крайбрежните храсти и дънери,
Сковани от няколко вечности,
Крият в себе си каменни образи.
Брегът ще дочака да дойде,
Да издуха омара и облаци,
Да раздвижи безмълвните ладии
И да стресне хората, спящи под клоните —
Онова нещо — тъмно, безименно,
Което се носи със бурята.
1965
От течащите води
На реките се вдигам,
От моретата идвам,
От езерата,
Към вас.
Възправям се снажен и бърз:
Днес — тук, утре — там.
Посрещан с боязън за изобилието, което
Донасям и с копнеж — пак за същото —
Във времена на засуха: аз идвам
Под името
Д ъ ж д.
1965
От вятър нито полъх.
Бог е духнал някъде.
Лениво от леглата се надига човешкият поток
И в заводите нахлува: да произведе
Един никому ненужен ден.
Пилотите
Загубиха увереност, че може
Човекът да лети. А жителите
В градовете подозрително оглеждат
Сградите, привидно непокътнати.
И се привеждат
Над блестящите машини, за да построят машини,
А те на свой ред
Машина пак създават, и така безкрайно
Се множат едните, другите: чугун и плът,
Винаги несъвършени, вечно преждевременно повредени,
Пресилени и изнасилени, употребени
И злоупотребени:
Произвеждат се взаимно
В заплетена верига — окончателно
Заслужила да бъде скъсана.
С празни погледи
Търпят и се ослушват все дали през грохота
На цеховете няма
Да ги достигне онова, което чакат:
ВИК.
Изтръгнал се от собствените бетонирани души,
Та да ги разломи,
От техните практични мозъци, бронирани сърца:
Горък и прекрасен стон
На всички, които още проумяват,
Че няма състрадание
И
Трябва те сами да се смилят над себе си —
Безмилостно.
За вятър —
Никаква надежда. Защото Бог,
Милият убийствен Бог, ах, вече
Е офейкал.
1965
Единият бе много малък, другият —
Грамаден: мистър Голиат, професионален великан,
Размаха боздугана на тактическите ескадрили
Срещу Давид в зелената му броня — джунглата,
Уверен в леката победа
Над мъничката прашка,
Но додето той с триумф задръстваше небето,
Сред народите на цялата земя
Могъщият му лик
Бе вече смазан.
1972
Нещо повече от едно стихотворение
е например: никакво стихотворение,
защото нестихотворението живее
като нежна хладина на вдъхновението:
природно чувство
за падане на капки във водата.
Тялото се усеща в безопасност.
Сърцето не усеща нищо.
Везната е уравновесена.
Отвесът пак виси спокойно.
Стихотворението е състояние,
което стихотворението руши,
като
излиза от самото себе си.
1972
Навред живее той — наричащият гордо себе си:
Доброжелател.
Оповестява сам доброто си желание
Да не желае друго на света, освен
Доброто.
В гладуващата Индия изпраща пакет сухари и — наистина:
Човекът, който влиза в бой под знамето
Срещу всеобщия световен глад,
Пакетчето получил, престава да се бори.
Изпълва го отново вярата в доброто,
Което ще оправи всичко полюбовно.
През революцията в далечния Китай
Доброжелателят приканваше окаяните селяни
Да не проливат кръв, а пък треперещите
Властници — да проявяват разум.
Ала
Разумът на угнетителите призовава
С кръв да бъде смазан ропотът на угнетените.
Също против социализма
Доброжелателят не възразява, единствено
Против застъпниците му, които
От доброжелания са минали към злодеяния.
Доброжелателят е с остър поглед: забелязва
Тутакси доброжеланието у другите.
На прошарения генерал, съсипал в две
Войни мъжете на редица
Градове и вече проектиращ бъдещите
Хекатомби, той признава
Доброжеланието да завладее
Обширната Русия без едничък изстрел,
Без бомби и огнехвъргачки, стига
Тя да прояви
Също тъй доброжелание
И се предаде без бой.
Доброжеланието на доброжелателя е несмутимо.
За това е нужно да настъпи
Най-голямата от всички катастрофи:
Самият той
Да се окаже в кожата, изложена на гибелна опасност.
Край кофата за смет, в ръката
Стиснал избеляла шапка, молещ
За работа,
С коричка хляб в стомаха, осветяван
От рекламата „Коняк: световна марка“,
Дори доброжелателят
Превръща се в полезно същество:
В Човек.
1977
Всъщност
нямам представа. Стоя
на прозореца и гледам навън
обаче
няма нищо за гледане. Нищо
лошо всъщност. Не вали
не е студено
няма вятър нито слънце нито хора нито коли
Само един гол празен момент
Всяко значение се изпарява
стопила се е облекчителната преди мъгла
Наоколо неудачни съдби
със сходни истории: Стоят на прозореца
и гледат навън и не очакват нищо
На всеки десет години един поглед
във вестника е достатъчен
Дебнещо злочестие: Вече
отново говорят за своите идеали
Да бях дърво
сега щях да стоя под закрила
като елите които са мои
но аз съм ничий
и затова не стоя под закрила
а на прозореца
и гледам навън
1980
Никакъв човек, клиент
Или служащ не виждаш,
Поне едничък гражданин да бе се мярнал
В бинокъла.
Какво ли се е случило?
Сякаш всички тези кубове от камък,
Голи или разкрасени, просто са
Геометрически израстъци
На скалната основа и не съдържат нищо
Или пък съхраняват зад безброй прозорци
Безброй превърнати на какавиди твари,
А може би изсъхнали породи, опаковани
В запазващ от развала станиол.
До видимия хоризонт просветват
На кръстовищата светофари: червено, жълто
И зелено —
За никого. Безцветни изпарения обгръщат върховете,
Но който се е извисил над петдесетия етаж,
Живее вече в друг, огрян от слънце свят.
А долу някакъв напълно изтощен автомобил
С последни сили изпълзява от тунела,
Идва откъм Бруклин, от другата страна на Хадес,
И питаш се дали
Изобщо в него има някого. Причината коя е,
Че оня дрипав тип пред скъпия универсален магазин
Няма дял в историята? Какво ли се е случило,
Че Бен Франклин е целият позеленял
От гняв? Не слиза и не слиза
От своя постамент, макар наблизо
В магазина да работеха до вчера киноавтоматите —
Всеки прожектиран филм с безкраен хепиенд: голи
И какви ли не особи срещу четвърт долар предлагаха
Все същото, познато ни отдавна, ала винаги отново
То ни изненадва и вълнува —
Повече
От репортажа за кацането на Луната:
Всички са сега там горе, а Манхатън е пуст.
Сега клатушка негърът лилавата си шапка
И ходи на високи токове из Mare Membrum[63],
Полисменът пък люлее своя дървен член
От кратер към друг кратер, а продавачката
От магазина „Джимбълс“
Увеличава
Броя на безплодните бразди
В планината Тавър:
Тук
Няма вече никого и подир всичко
Може да се случи един ден
Незнаен пришълец
Да зърне тази местност между Хъдсън и Ист Ривър,
Да дойде и да кацне,
А после да забие нещо —
Нека да е знаме —
Защото ние сигурно тогава
Ще сме отпътували.
1981
Нощем пак носталгията
по Никъде.
Катастрофа в мозъчната кухина.
Съживените от пепелта
възкръсват в молекули
на път поели неотдавна като сън.
Така усетих
настоятелно докосване по ч?лото
което се разпука, та
да пропусне един малък образ
едно може би живяло Аз
да се завърне в изгубеното Вчера.
2005
Старецът
разглежда некролозите
със задоволство:
Генералният директор еди-кой си
починал шестдесетгодишен.
Човек веднага се усеща по-добре,
по-здрав, почти
щастлив. Подобно на война, когато
снарядите избухват
вляво, вдясно. И улучват
вечно другите. Е, слава богу,
че не съм от тях.
2006
Макс Болигер (р.1929) е швейцарски поет и автор на книги за деца, роден в Шванден, кантон Гларус. Отначало е селски учител, след това изучава психология и лечебна педагогика и работи в Люксембург. Завръща се в Швейцария и едно десетилетие е извънреден гимназиален учител в Адлисвил край Цюрих.
Първите литературни изяви на Макс Болигер са от началото на петдесетте години, когато публикува книгата си „Стихотворения“ (1953). В стихосбирката „Изпратен гълъб“ (1958) поетът разглежда екзистенциалната проблематичност на любовта въз основа на библейските предания. След 1968 г. Болигер е писател на свободна практика и сътрудничи на Швейцарската телевизия. Накрая се установява да живее във Везен. На трудните междучовешките отношения в една модерна епоха на безверие и отчужденост е посветена стихосбирката му „Мълчание, умножено сред снега“ (1969).
За цялостно творчество Макс Болигер е удостоен с „Голямата награда на Немската академия за детска и юношеска литература“ (2005).
Бъди предпазлив,
съумей да си служиш с очите си!
Каквото погледнеш, то те поглежда обратно.
И ти пак
ще го срещнеш.
То те изпитва,
и каквото те сполетява,
има твое лице;
красотата, страхът — всичко,
което те обича и наранява.
Навсякъде
то те очаква.
Ти трябва да му устоиш!
Не можеш да се изплъзнеш.
Каквото погледнеш, то те поглежда обратно.
1953
Ала сърцето
е изпратен гълъб,
белязан с пръстен
на нозете,
и трябва да се върне вкъщи,
трябва пътя да намери
дори с разкъсани криле,
с избодени очи,
трябва да се върне вкъщи, да се върне,
обратно да се върне при самото себе си.
1958
Понякога умира някой,
умира от любов,
избран
като мида
от ръката на дете.
Понякога умира някой,
умира от любов,
а на гроба му
не разцъфтява нищо,
освен състрадателна усмивка.
Времето е против любовта.
Любовта желае вечност.
А ние се боим.
1969
Безмълвие,
преведено на езика на снега,
преведено на езика на виелицата.
Кой ще съумее в ранно утро
да разчете следите?
1969
Мълчание,
умножено сред снега,
сред дъжда,
сред нощта,
сред много дни и нови нощи.
Мълчание,
умножено сред никога неказаните думи.
1969
Изучих езика,
езика
между теб и мен,
този наш език.
От дума на дума
опипом напредвам,
внимателно,
да не те уплаша.
Изучих езика,
езика,
който ми дава достъп
до твоето обиталище.
1969
Небе, разцъфнало нощно дърво
над чистия венец
от безмълвен камънак,
над полетата от лед и сняг.
Уплашено поема дъх
внезапно запокитеното в тишината
сърце.
1969
Раздвижени от вятъра
дърво, трева.
По следите
на животното,
един обичащ.
Неоткриваемо
остава то в бърлогата си.
Пада нощ.
1969
Тишината
се оттегля.
Обединението на охлювите
е завършено.
Жегата тежи гнетящо
над острата трева.
Страната овладяват лястовиците.
Танцът на комарите
предсказва нови дъждове.
1969
Виж това небе
и по всички хоризонти
тъмната гора!
Полята са се любили
и сега възлиза пушекът
от жертвените клади
сред вечерта.
Градовете забрави?
в кръвта си.
Полетът на птиците е надалеч
и много тих.
Виж как носталгията
се стапя от крилете им
и как кръговете се намират!
1969
Там, където живея,
ни липсват сенките.
Там, където живея,
при границите,
сме недоверчиви.
В мене се съмняват.
Трябва да се защитават
ден и нощ
преходите
от страна в страна.
1969
Живял съм
на много места,
запасен с онова,
което съм узнал,
с детството,
с любовта
и с надеждата.
Живял съм
в много стаи,
сам и сам.
Никога от себе си
не съм побягвал.
1969
Адолф Ендлер (1930–2009) е немски поет, есеист, драматург и преводач, роден в Дюселдорф в семейството на търговец. Издържа се като транспортен работник и кранист, сътрудничи на леви издания във ФРГ. Заради активността си в младежкото движение за мир е подведен под съдебна отговорност и в 1955 г. се преселва в ГДР. Следва в Литературния институт „Йоханес Р. Бехер“ в Лайпциг.
Адолф Ендлер утвърждава поетическото си дарование със стихосбирките „Събудете се без страх“ (1960) и „Децата на Нибелунгите“ (1964). Проявява се най-вече в баладите с „индустриална“ тематика с отчетлив, необичаен ритъм и звучен стих, а също и в политическата поезия — стихосбирките „Пясъчно зрънце“ (1974) и „Гол с очила“ (1975). Адолф Ендлер е известен и като темпераментен литературен критик, в чиито публикации общественото и художественото значение на младата лирика в ГДР намира задълбочена интерпретация. След участието си в протеста срещу лишаването от гражданство на поета Волф Бирман в 1976 г. и осъждането на писателя Щефан Хайм в 1979 г. Ендлер е изключен от Съюза на писателите и започва да сътрудничи на берлински подмолни издания. Успява да публикува стихосбирките „Объркани ясни послания“ (1979) и „Досие Ендлер“ (1981). По-късна поетът издаде и книгите „Пудингът на апокалипсиса. Стихотворения 1963-1998“ (1999), „На инат“ (1999) и „Изпревàри ни полетът на прелетните птици“ (2004).
За творчеството си Адолф Ендлер е удостоен с редица отличия, между които наградата на Берлинската академия на изкуствата „Хайнрих Ман“ (1990), „Бранденбургската литературна награда“ (1994), наградите „Братя Грим“ на град Ханау (1995), „Рудолф Александер Шрьодер“ на град Бремен (2000), „Петер Хухел“ (2000) и „Ханс Ерих Носак“ (2003). От 2005 г. поетът е член на Немската академия за език и литература в Дармщат. Адолф Ендлер, заедно с Уве Грюнинг, преведе на немски език поезията на Атанас Далчев.
Закътвам те, моя любима, в леса на дъжда,
покривам ти тялото с шума, с мъгла, а ръцете — с пясък.
Лицето ти люшкам в дъха си,
приспива го той.
Спи —
тази дума е вече завивка,
но аз те загръщам и с поглед,
мятам връз тебе небето, звънтящо от облаци и от листа,
затрупвам те с есен.
О, рамената ти носиха черната птица — страха,
криле тя разперваше през пролетта и през лятото,
свила си беше гнездо в очите ти.
Сега тя сразена лежи в храсталака,
сега си отдъхваме двама без страх.
Спи, вече прелетни птици разбуждат вятъра —
те като сънища трепкат в косите ти.
Спи, вече дъжд се излива
и сякаш перца докосват страните ти.
Спи —
вече бялото слънце се стапя,
очите ти пазят под клепките
червеното злато —
държат го за зимата.
1956
1.
Отвърнатият гущеров поглед на розите.
2.
Затворената в себе си старѐшка длан, която го подслушва.
1999
1.
Късче непотребна природа, временно с ливади, първата от трите; от пречистено земевладение, моля!
2.
Във втората са бетонирани изкусно тайните слова; ах, стенещата нишка на Ариадна!
3.
Третата пространствена преграда ще оставим вечерта да се разлее в широкоплощен ветрилообразен смях, нали?
1999
Частна собственост
Частна собственост
Частна собственост
Частна собственост
Частна собственост
Частна собственост
Частна собственост
Частна собственост
Частна собственост
Частна собственост
Частна собственост
Частна собственост
Частна собственост
Частна собственост
Частна собственост
Частна собственост
Частна собственост
Продава се
Продава се
Продава се
Частна собственост
Частна собственост
Частна собственост
Частна собственост
Частна собственост
Частна собственост
Частна собственост
Частна собственост
И тъй нататък
1999
1.
„Фу I, който обичаше облака в небето и планинския склон;
за съжаление умря от алкохол.“
2.
Вторият надпис е изронен от вечното дихание на вятъра;
отнася се до „нашия красноречив………“ — Хм, хм?
2001
Винаги, когато днес предавам ръкопис за пуб-
ликуване, ах,
Си мисля: В случай че излезе, ала с кръст-
че подир името ми
Евентуално. — Трябва ли затуй да плача, да се ус-
михвам, да се хиля?:
Хм, че и смъртта на атеиста отбелязват
с кръстче!
В есента пред къщи ме зове рекламата: „Благодарим на всички
спортни почетни деятели!“;
Внимавайте добре, защо ли?
2002
Ева Щритматер (р.1930) е немска поетеса, белетристка и есеистка, родена в Нойрупин. Завършва германистика, романистика и педагогика в Берлин, след което се занимава с литературна критика и пише книги за деца и юноши. Омъжва се за известния романист и драматург Ервин Щритматер. Като член на комисията по чужда литература към Съюза на писателите в ГДР предприема много пътувания в Съветския съюз и Югославия.
От 1966 г. Ева Щритматер започва да публикува стихотворения в списание „Нойе дойче литератур“, а в 1973 г. излиза първата ѝ стихосбирка „Ще направя песен от тишина“, която я прави изключително популярна. Стиховете на поетесата се отличават с прецизни наблюдения над „дребните неща“, с моментни изблици на гняв, едва обуздавани от неизменно присъстващата рима, с любовни признания, които — по думите на Херман Кант — дразнят мъжете-читатели единствено с това, че не са отправени към самите тях… На много добър прием се радват и стихосбирките ѝ „Лунен сняг покрива полята“ (1975), „Едничка розата надмогва всичко“ (1977), „Разговор между двама“ (1980), „Хелиотроп“ (1983), „Дъх“ (1988), „Под променящата се светлина“ (1990), „Красавецът“ (1997), „Любов и омраза. Потайни стихове“ (2000), „Сто стихотворения“ (2001), „Зимата след лошата любов“ (2004) и „Пейзаж“ (2005). Поетесата живее в Берлин и Шулценхоф край Гранзее.
Ева Щритматер е носителка на литературната награда на Министерството на културата на ГДР „Хайнрих Хайне“ (1975) и наградата „Валтер Бауер“ (1998).
Топлината на твоите
очи
е одеяние за моята
душа.
1966
Какво остава, ако ме напусне любовта?
Да ме напусне щастието да любя?
Все още всяка тиха дума
Ми шепне за Любов.
1966
Покой поисках да намеря.
И хванах пътя за гората.
Но там напълно се оплетох
В мрежата на самотата.
1966
Да те обичам мога, или да те мразя —
Както желаеш. (Не държа да те запазя.)
Ти можеш да мълчиш, или пък да говориш.
Както желаеш. Няма нищо да ми сториш
Сега. (И да замина мога надалече.)
Както желая аз, така ще става вече.
1966
Чудна нощ, луна красива.
Тишина след вихър див.
Двамата нощта ни слива —
Ти си ласкав, приветлив,
Чудни сънища ми пращаш,
Цели в светлина и цвят,
И пространства в мен разгръщаш
От безкраен, таен свят.
Само ти ме извисяваш
И пробуждаш моя глас,
Само ти живот ми даваш.
С ТЕБЕ знам коя съм аз.
1972
Не съм на чучулигите в страната.
Таи сърцето ми тревога.
Ръжда от скръб разяжда ми душата
И да запея днес не мога.
Ламтя при чучулигите да ида,
В отечеството им хвъркато.
Отдавна беше, нявга там намерих
Прашец от самородно злато
Изпаднал от крилата на певците
Или посипал се от песента им.
1972
Тези тайни трагедии, които ни слитат,
За които никой друг не узнава,
Те ни слагат контури, мрежи оплитат:
Нямат давност, щом не се разгласяват.
Ако някой ни е изневерил,
С когото нищо друго не ни обвързва,
Освен двете думи, които е промълвил,
А никой за тях да узнае не бърза,
Това може да ни срази като с камък.
Не се е случило нищо. Не се случва нищо.
Не бива да плачем, да крещим като в пламък.
Само изглеждаме вече разнищени.
1972
Моя е утринта сред гората.
Тишината, звездната чистота.
С първата диря към полята
Сама си създавам света.
1973
Лунен сняг покрива полята,
Когато от теб сбогом си взимам.
Обичаме се вече отдавна,
Не от последната зима.
Но винаги, когато се връщам,
Все още се чувствам занесена:
Не зная коя съм, къде съм,
Тъй тъжна, и тъй щастлива.
(И езичница, и благочестива.)
1975
Ела в моята стая, щом изгрее луна.
Имам седем прозорци, закрити с коприна.
Облени от лунната светлина,
Ще блестят като роза в нощна градина.
Сигурно с никоя друга жена
Не си лягал в розова пъпка.
Сред розата в лунната светлина
Ще си дарим сладката тръпка.
1977
Едничка розата надмогва всичко,
Разцъфнала от крехката мечта.
Спасява ни, за да не паднем ничком.
Обгражда ни с простор от чистота,
Сред който само с розата живеем.
В законите, от нея сътворени.
Настъпват дни, в които пламенеем.
На розата от зрака озарени.
1977
Някога три върбички възпях.
От тях само едничка остана.
Но аз три върбички възпях.
Затова всяка от тях остана.
2005
Хайнц Калау (р.1931) е немски поет, белетрист, драматург и автор на книги за деца. Роден е в Древиц край Потсдам в семейството на работник. През 1949 г. отива в Берлин, където следва в Академията на изкуствата под ръководството на Бертолт Брехт.
Още в първата си стихосбирка „Надеждата живее в клоните на Каиба“ (1954) Хайнц Калау излага размишленията си върху необратимото течение на времето и човешката история. В стихосбирките „Проба“ (1956) и „Потокът на нещата“ (1964) поетът се съсредоточава върху личната си неравна съдба и прави равносметка на дните си. Тези книги, както и най-известната му „Ти“ (1971) с любовна лирика и „Хвърчило за ангели“ (1974) представят Калау като автор с ярък индивидуален профил. Стихотворения с критически акцент са включени в книгата му „Траверса“ (1989).
След обединението на Германия през 1989 г. поетът доброволно разкрива дейността си като принудителен сътрудник на Държавна сигурност и се включва в разследващата комисия по историята на Съюза на писателите в ГДР. Излизат стихосбирките му „Везната на Каспер“ (1992) с текстове от годините след политическата промяна, „Двама“ (1999) и „Събрани стихотворения“ (2005). На седемдесет и петия си рожден ден поетът се установява да живее на остров Узедом в Балтийско море на границата с Полша.
Стиховете на Хайнц Калау по своята почти документална точност напомнят прозаични произведения — обикновено съдържат някакво фактическо съобщение с обоснован извод, а смисълът им, изразяван нерядко с нескрит дидактизъм, не допуска превратно тълкуване. Този привиден „рационализъм“, подхранван от силно чувство, дарява обаче лириката на Калау с особена художествена привлекателност.
Хайнц Калау е сред най-четените съвременни немски поети. За творчеството си поетът получава редица отличия, межди които литературната награда на Министерството на културата на ГДР „Хайнрих Хайне“ (1963) и „Лесинг“ (1972), както и „Националната награда на ГДР“ (1984).
Мъжът седеше край гората
и пасеше козите.
Издяла си флейта,
после изсвири своята песен,
за да го чуе онази,
дето переше на реката.
Флейтата намериха
след девет хиляди години,
но песента вече я няма.
Когато огънят на любовта ми пламна,
той беше много ярък за очите ти,
той беше много жарък за ръцете ти
и ти пред него учтиво се извърна.
Когато огънят на любовта ми се разжари,
смути те пукотът на неговия пламък,
а вихърът му разпиля косите ти
и ти не зърна там какво за теб изгаря.
Когато огънят на любовта ми се разискри,
блестеше светлината му в гърба ти,
пред погледа ти бе гората с дървесата,
а огънят не бе за тебе важен.
Но бавно огънят на любовта ми стихна,
ръцете ти започнаха да зъзнат,
очите ти се напрашават с пепел,
когато тъжно днес жарта раздухваш.
I
Понякога тъй се случва,
че любовта ни внушава
да станем различни от това,
което сме.
Ние го вярваме,
додето любовта
все още е по-гласовита
от нас самите.
Но уви, любовта
трябва да си поеме дъх.
Тогава отново чуваме
себе си,
тогава вече не можем
да станем, каквото желаем,
тогава трябва да бъдем такива,
каквито сме.
II
Не любовта
ще ни промени.
Други ще станем само,
когато вече не можем
да се понасяме,
когато вече
не сме си достатъчни такива,
каквито сме.
Разбира се —
да променим себе си
са нужни сили,
с които
се градят светове.
Но едничка любовта
ще ни даде
силата за това.
1968
I
Ние сме ангелите
с по едно крило.
Обикаляме света
и търсим.
Трябва да намерим
втория си ангел:
Измъчва ни копнеж,
понеже искаме да полетим.
II
Влюбени ли сме,
приличаме всички
на ангели.
Сред ангелите
приказките
за летене
са всекидневие.
Ние също
си говорим
за летене.
1969
Радостен и тъжен
съм, понеже чувствам.
Когато чувствам, зная,
че живея.
Чрез тебе чувствам
как живея силно.
Затова те и обичам:
Радостен и тъжен.
1970
Знаеш ли, че на прасковите цветовете
отвътре тъжни са?
Защото през нощта
са плакали —
копнели са
по вятъра
и слънцето,
което през нощта не свети.
Знаеш ли,
че също тъй са твоите очи?
1999
Всичко, което е истинско,
може да бъде тихо.
Тихо зреят плодовете.
Листата падат леко.
Безмълвно снегът ги покрива,
кротко замръзва езерото —
настъпва смъртта като сън.
Зачатието е мълчаливо.
Слънчевите лъчи не крещят.
Никой не чува, когато снегът се топи.
Всички треви от земята израстват —
безмълвно.
Когато пъпките се разтварят,
не гърми.
Всичко, което е истинско,
може да бъде тихо.
Живея сред тъга.
Птиците на упованието,
които досега гнездяха в черните ми клони,
се уплашиха и отлетяха.
Прекалено дълго
чакаха зеленината.
Все още стоя тук
и чувствам как ледът се стапя,
но корените ми
сега са мъртви
и не могат повече
да пият този дъжд.
Все още се надявам:
Може би по-късно
той ще ме разбуди,
подир всички тежки студове.
Но щом тревата
и първият листак покарат
и другите дървета се обкичат с цвят,
моята чернота ще сложи край
на всякакви съмнения.
Аз бях дърво,
преди да дойдат тези дълги зими.
Каквото в мене бе дърво,
потегли вече надалеч.
На твоята възраст, детето ми,
всеки човек има причини
още да вярва,
че би могъл
да се научи
да лети, както да ходи.
Ще се постарая
да не отварям очите ти.
Може би все пак
аз съм този,
който се лъже.
Винаги
умните са били
по-яростно и по-успешно
преборвани
от глупостта.
Умните, понеже никога
не са умни
заради самите себе си,
трябва
да се разпознаят,
за да действат.
Глупостта обаче,
в своето себелюбие,
се крие,
докато е възможно,
зад умните.
Освен
когато е
на власт.
Уве Гресман (1933–1969) е немски поет, роден в Щайнбах-Халенберг като извънбрачно дете. Израства в приюти за сираци и в чужди семейства. Белодробна туберкулоза го измъчва още от ранното детство. Препитава се като общ работник, много чете и пише поезия. Стиховете на Гресман намират изключителен читателски отклик при организираните в частния литературен кръг „Дер Люрикклуб Панков“ поетически вечери.
Във фантастично оцветените образи в творчеството на Гресман неизменно присъства острото чувство за реалност: съзнанието за свобода и сила, което съпътства навсякъде лирическото му Аз. Макар животът на поета да е кратък и безотраден, неговите стихове са жизнерадостни, а болестта сякаш прецизира наблюденията му върху света.
Поезията на Уве Гресман, събрана в книгата му „Птицата Пролет“ (1966), се възприема като вълшебна приказка, чийто герой се изявява като властелин на Вселената. Посмъртно излизат стихосбирките на Гресман „Слънчевият автомобил“ (1972), „Стихотворения“ (1978) и „Приказни създания“ (1983).
Често в края на пътуването ми до теб,
когато слизам от ракетата на светлината,
виждам те сред облаците като междузвездна станция
и как висиш в небето,
подобна на луна,
разперваш длани от мъгла,
сякаш тайно благославяш световете,
живеещи там някъде под теб.
Тогава буйно се притискам
към злачната ти разломена гръд —
о, майко на живота,
разтърсвана от урагани —
и до мрак лика ти озарявам
от Америка до Азия…
А ти ми даваш месинговия бокал,
който тук наричат Слънце,
за да ме гостиш по обичая си.
„О, тук е тъй различно от Всемира“ — казвам аз
и като гост изпивам чашата докрай,
а после се разхождаме покрай витрини
или с петицата излизаме навън
в гората, да послушаме певеца в парка,
звука на стъпките му,
неговите думи…
И чувствам как пленителен е този обичай
да бъда с теб Човек.
Пух напира от теб.
Затова избуяват цветята, тревите.
Пера зеленеят по теб.
Затова се разлиства гората.
Зелени светулки проблясват в перата ти.
Затова си тъй млада.
С бисерни капки дари те брат ти, утрото.
Затова си тъй пищна.
О, древна птицо, ти идеш от царството на всемогъщото Слънце.
Затова са излезли Човек и Звяр, и Земя —
да те посрещнат.
Ще им гостуваш за кратко,
но ти ги избавяш: разтваряш вратите на бялата тюрма,
в която ги хвърли Зимата.
И затова ще пристигнат певците —
да те прославят.
Пролет чаровна!
Ти вдигаш глава.
Затова е тъй синьо небето.
И стопля ни твоето златно око.
И ти ни оглеждаш.
И затова ние всички живеем.
Погледна ме ти с кестеняви,
огромни очи.
И как се усмихна, момиче!
Там, под дървото с фенера,
където пламтяха листа.
Ни дума. А искахме много
неща да си кажем. Но духаше
вятър и двамата само мълчахме.
Там, под дървото с фенера,
където пламтяха листа.
Ти стоеше пред мене с развени
коси, облегнала гръб
на металната хладна кора.
Там, под дървото с фенера,
където пламтяха листа.
Жадувам за твоите
тъй замечтани очи,
за дървото с фенера,
където тогава пламтяха листа.
Пренасяш товар след товар
в мазето, капнал си, но го подреждаш,
а друг надзирава излизат ли всичките въглища,
сякаш е вече краят на месеца.
Тогава е черен животът ти
като лицето на стар въглищар,
прогизва от пот.
Но ти се съсипваш, оставаш без дъх, а други стоят —
на тях им е леко,
премятат в ръце само връзката ключове.
Все пак изтикваш количката в склада до черния куп
и слагаш катанеца,
после се миеш, изтъркваш калта,
от която дошло ти е вече до гуша,
и ето че пак засияват очите ти —
ясни и бодри.
Понякога вземаш на рамо сина си,
сякаш желаеш на въглен да го превърнеш,
както трудът прави с тебе,
но тъкмо тогава ти се засмиваш,
понеже отново поемаш товар.
Хорст Бингел (1933–2008) е немски поет, белетрист, есеист, публицист и график, роден в Корбах, Хесен в семейството на учител. Изучава книжарска професия, а после следва живопис и скулптура.
В 1956 г. Хорст Бингел публикува първата си стихосбирка „Малкият Наполеон“. Работи като редактор в различни културни издания и става инициатор за създаването в 1965 г. на издателство „Хайнрих Хайне“, което си поставя за цел чрез публикуването на лявоанархистична литература да шокира западногерманското общество — издателството фалира в 1970 г. Меланхолично обагрените стихове на Бингел, сътворени с ненатраплив сбит и изразителен език, са изпълнени със скрита ирония към събитията на деня — книгата „На гости върху котвената верига“ (1960). Основните теми на поета са градът, любовта, природата, политиката и обществото. Голям читателски интерес предизвиква стихосбирката му „Търси се Хитлер“ (1965), която се занимава не толкова с „преодоляването на миналото“, колкото с проясняването на западногерманската действителност. Следващата му поетическа книга е „Песен вместо цимент“ (1975). Поетът се установява да живее във Франкфурт на Майн.
Хорст Бингел изисква от писателя да провокира всеки обществен строй, изграден въз основа на идеология и така застъпва позициите на „третия път“ в политиката. „Пиша, защото вярвам в промяната на света чрез литературата“, заявява поетът.
Още се протяга дървото
над езерото, над площада,
дето си играете,
площада, върху който
силуети вдигате от камък,
стомана и бетон.
Тази врява над улиците,
над площадите, тази врява
и празният глъч —
трябва ли пример да стават
за птиците в парка?
Там в кулата,
в кулата посред града
скорците вият гнездата си,
оставили вече дървото,
скорците, напуснали вече градината,
червената малка градина.
А пък цветарката днес
с продавача на гевреци ще танцува
посред града
при скорците.
Над перилата на моста
момче хвърля камък
срещу вятъра, хвърля
момчето камъка
в надпревара с вятъра.
Защо е тъй високо слънцето?
Песните ни радостни в нощта
достигат само до луната.
Последният трамвай ни връща у дома.
Рибата дочу ли?
Разказва на жена си
всеки тази вечер
историята на луната.
Нима не чуваш рибите?
И ето че в мига,
когато изведнъж веслото
увисне над водата,
играта си започва пак
мухата.
Погледни мухата как играе
винаги, веслото щом изскочи
от водата.
Изглежда, ще престанем да гребем.
Кой обича паметника,
паметника в парка?
Занитихме сандъка,
сандъка тенекиен и
в езерото — бух!,
сандъка потопихме.
Нощес със ладия
излязохме във езерото
и блоковете вдигнахме,
отмъкнахме от парка паметника.
А паметниците в града?
В езерото лежи паметникът,
лежи в езерото парковият паметник,
спуснат във водата през нощта.
А паметниците в града
сложихме един до друг
и наредени тъй, им се любуваме,
на куп, паметниците в града,
цокъл до цокъл в нашия град,
обичаме цоклите и сегиз-тогиз
надяваме фракове, щом в неделя
в голотата си цоклите лъснат.
Оставете песните в страната,
дето разпиляхте зърното!
Заложихте навред бомбени заряди —
фугас подир фугас —
и камъните запокитихте в небето.
Оставете песните на чучулигите —
те от песни преживяват.
Ако ли пропеете наново
в порутените здания,
зидовете ще се сринат.
А чучулигите ще евакуираме.
Тази местност е
мръсна много общо имаме
любовта към котките и кучетата
и неохотата заран когато
в тази местност
умре човек посаждат
дървета смъртта
не е кой да е
вчера тъкмо пусна училището
едно момче бе прегазено
45 минути лежа то
на тротоара ако аз
не се боях да не се набия в очи
бих донесъл на момчето
одеяло.
Кой не би желал да е дете,
с вятъра да се надбягва,
в чудеса отново да повярва?
Сняг покрие ли земята,
очертанията на деня се стапят
и децата построяват
снежния човек.
Не усещат парещия студ,
вледенил дома им —
само вятъра долавят,
сняг покрие ли земята..
Райнер Кунце (р.1933) е немски поет, белетрист, публицист, преводач и автор на книги за деца. Роден е в Йолсниц, Ерцгебирге в семейството на миньор. Кунце изучава философия, журналистика и публицистика в университета „Карл Маркс“ в Лайпциг. Ранните си стихове публикува през 1953 г. в списание „Нойе дойче литератур“. От 1955 до 1959 г. е научен сътрудник в Лайпцигския университет.
Първата стихосбирка на Райнер Кунце излиза под заглавие „Птици над росата“ (1959) и съдържа любовна лирика и песни, последвана от „Ала славеят ликува“ (1962). Политически нападки принуждават Кунце да прекъсне научното си поприще, малко преди да защити докторската си дисертация. Препитава се със случайна работа и две години пребивава в Чехословакия. Това е времето, когато създава първите си преводи от чешки и поетическата си книга „Посвещения“ (1963). През 1968 г. в знак на протест срещу навлизането на държавите от Варшавския договор в Чехословакия и смазването на Пражката пролет Райнер Кунце напуска партията. Стихосбирката му „Чувствителни пътища“ (1969) предизвиква остра реакция сред културната администрация на ГДР. Все пак излизат стихосбирките му „Стайна сила на звука“ (1972) и „Писма със син печат“ (1973). А прозаичната книга на Кунце „Чудесните години“ (1976), публикуван във ФРГ, става причина да бъде изключен от Съюза на писателите в ГДР, което означава забрана за публикуване.
Поради нарастващия натиск върху него и семейството му Райнер Кунце се преселва през 1977 г. във ФРГ. Там издава стихосбирките „На своя надежда“ (1981), „Разговори с кос“ (1984) и „Единственият на всекиго живот“ (1986). През 1988–1989 г. Кунце изнася лекции по поетика в Мюнхенския и Вюрцбургския университет. А след политическата промяна в Германия през 1989 г. е избран за почетен доктор на Дрезденския университет (1992). Публикува още стихосбирката „Един ден върху тази земя“ (1998). Установява се да живее в Ерлау край Пасау, Бавария.
Книгите на Райнер Кунце са преведени на 30 езика. Поетът получава редица отличия, между които „Голямата литературна награда на Баварската академия за изящни изкуства“ (1973), престижната награда „Георг Бюхнер“ (1977), наградите „Андреас Грифиус“ (1977), „Георг Тракл“ (1977), „Айхендорф“ на град Ванген (1984), „Фридрих Хьолдерлин“ на град Бад Хомбург (1999) и „Premia Bohemica“ (2004).
Вече съм трийсетгодишен,
а не познавам Германия:
Граничната брадва разсича германския лес
О, страна, разпадаща се
у човека
И всички мостове се срутват без подпори
Стихотворение, вдигни се, полети към небесата!
Издигай се, стихотворение, бъди
птицата Страдание
1963
Оскърбихме земята и тя си взима
чудесата обратно
Ние, от чудесата
едно
1966
Чувствителна
е земята над изворите: не бива
никое дърво да се поваля, никой корен
да се изравя
Изворите може
да пресъхнат
Колко много дървета
са повалени, колко много корени
са изровени
в нас
1966
Любовта
е дива роза в нас
Тя пуска корените си
в очите,
когато срещнат взора на любимия
Тя пуска корените си
в страните,
когато те усетят на любимия дъха
Тя пуска корените си
в плътта на рамото,
когато го докосне ръката на любимия
Тя пуска корените си,
расте и избуява
и ето, една вечер
или сутрин
само чувстваме:
изисква тя
пространство в нас
Любовта
е дива роза в нас,
неразгадаема за разума
и неподвластна нему
Но разумът
е ножът в нас
Разумът
е ножът в нас,
който през стотици клони
да отсече за розата
едно небе
1969
Ти молиш да те извиня
че пишеш пак на пишеща машина
Толкоз много имала си да ми кажеш
а тъй ставало по-бързо че отново
минавало среднощ
Зная —
вместо цветна лента влагаш
своя сън
Здравето ти е
изтърканият цвят
И те моля:
изсънувай ми едно писмо
1969
Баща ми, казвате,
баща ми в шахтата
има рѐзки по гърба,
белези от рани,
келяви следи от падащия камънак,
аз обаче, аз
възпявам любовта
Казвам:
тъкмо затова
1969
Засуха,
тъй че нощем изведнъж в ушите
заплющява дъжд
Бос изтичваш пред дома:
Степната трева не знае нищо,
а небето е преляло от звезди
1969
На М.
През пролуките на вярата проблясва
Нищото
Но даже камъкът
поема топлината
на ръката
1969
На Якуб Екиер
Тъй много отговори има,
но не знаем да задаваме въпроси
Стихотворението е
бастунът на слепеца, с който
поетът се докосва до нещата,
за да ги познае
1969
Само някой начинаещ ангел
лети под облаците
(все още в себе си самия
не е достатъчно далечен от човека)
Ако крило чело̀то ти докосне,
това един от тях е,
а ти стоиш в началото си
като него
1969
Не бива, каза совата на тетрева,
не бива да възпяваш слънцето
Слънцето не ни е важно
Тетревът зачеркна
слънцето от своята поема
Ти си художник,
каза совата на тетрева
А вече беше паднал мрак
1969
Да се притиснеш
към земята
Да не хвърляш сянка
върху други
В сянката на другите
да светиш
1998
На Е.
Все още прегърнати
един от друг се отдалечаваме
Докато някой зимен ден
по ръкава на единия
ще има само сняг
1998
Последната от всички врати
Но никой още не е
потропал на всичките
1998
Вулф Кирстен (р.1934) е немски поет и белетрист, роден в Клипхаузен край Майсен в семейството на каменоделец. В Лайпциг получава висше образование като учител по немски и руски език. По време на следването си Кирстен се занимава усърдно с литература и проучване на родния си диалект. Оттогава са и първите му публикации в литературни списания и антологии. След като завършва, за кратко работи като учител, а после става редактор във ваймарското издателство „Ауфбау“. Преминава деветмесечен курс в Литературния институт „Йоханес Р. Бехер“ в Лайпциг, където се запознава с идващия също от Саксония поет Хайнц Чеховски и с него за години го свързва продуктивно творческо приятелство. Голяма роля за литературното оформяне на Кирстен изиграва поетът от по-старото поколение Георг Маурер.
За едно десетилетие излизат стихосбирките на Вулф Кирстен „Поетичен албум“ (1968), „Начало на изречението“ (1970), „Езикът на тухларите“ (1974), „Бродещият из страната“ (1976) и „Оловното дърво“ (1977). Стихосбирката „Земята край Майсен“ (1986) съдържа подбрани творби, създадени в периода 1961–1982 г. и излиза едновременно в Лайпциг и Франкфурт на Майн. За тази книга Вулф Кирстен е отличен с престижната литературна награда „Петер Хухел“ (1987). Така поетът получава известност пред по-широка публика и в двете Германии.
След политическата промяна през 1989 г. книгите на Вулф Кирстен се публикуват главно в Швейцария. Там поетът издава стихосбирките „Време на теменужките“ (1989), „Трошляк от гласове“ (1993), „Влошаване на времето“ (1999), „Между местоположение и зрително поле. Стихове и парафрази“ (2001) и „Картини от живота на Земята. Стихове от петдесет години. 1954-2004“ (2004).
Още в предговора към първата си по-голяма стихосбирка „Начало на изречението“ Вулф Кирстен очертава своята поетическа програма. Стремежът му е да проникне по-дълбоко в природата, да постигне сетивно съвършен предметен език и многопластовост, чрез която в природната картина да навлязат социални и исторически мотиви. Според поета погледът към традицията е също толкова важен, колкото и отношението към съвремието, емоционалната близост е от същото значение като критическата дистанция. Основен мотив у Кирстен е връзката с пейзажа, който поетът възприема като природа, обработена и променена от човека. Така Вулф Кирстен продължава традицията на Петер Хухел и Йоханес Бобровски в „природната лирика“. Но особено в по-късните години у Кирстен доминира възгледа за бруталната, несъразмерна и непоправима човешка намеса в природата. Езикът на поета е изпъстрен с грубовати, често необичайни диалектни изрази и думи.
Вулф Кирстен все повече е определян като един от най-значимите съвременни немски поети. Това намира израз и в множеството други литературни отличия, между които поощрителната „Награда за литература на Берлинската академия на изкуствата“ (1971), наградата „Луис Фюрнберг“ (1972), значимата „Литературна и художествена награда на град Ваймар“ (1983), наградата „Йоханес Р. Бехер“ (1985), наградата на Берлинската академия на изкуствата „Хайнрих Ман“ (1989), наградите „Елизабет Ланггесер“ (1994), „Ервин Щритматер“ (1994), „Хорст Бинек“ на Баварската академия за изящни изкуства (1999), „Мари Луизе Кашниц“ на Евангелистката академия в Туцинг (2002), наградата „Айхендорф“ на град Ванген (2004), литературната награда на фондацията „Конрад Аденауер“ (2005) и наградата „Йозеф Брайтбах“ (2006). В 2003 г. поетът става почетен доктор на университета „Фридрих Шилер“ в Йена. Вулф Кирстен е член на Немската академия за език и литература в Дармщат, Берлинската академия на изкуствата, Академията за наука и литература в Майнц, Свободната академия на изкуствата в Лайпциг и ПЕН-центъра на ФРГ.
лято, каквото никога не се повтори. —
нищо не е истинско освен нощното дихание на езерото,
освен езика на предметите, с черни очертания;
покоят стигаше гнездата на спящите в папура птици.
за миг си отпочина лятото.
в листака на дърветата безшумни стъпки,
лятната пътека водеше през валове от облаци,
нежни писмена сред пасбището на нощта.
езерото замъглено огледало,
в хладното дихание на водата
се гмурна двойка думи:
предвкусване на ръкостискане и ново място.
два мига, бегла съразмерност, отвята от устата.
по-трайно не е нищо
от небесните посоки,
които ни отнасят с дългите си длани.
1968
На Е. и Р. К.
да се изкачиш по стъпалата
към града и над града
над една безмълвна есен
от камък,
която полетява,
щом вятър повели
на дърветата да отъркалят своите кълба от шума.
със стръмни думи
стъпка подир стъпка нашите гърла
посипват планината.
всяко едно стъпало, застинало в мълчание,
ние скътваме
в общия език.
1969
едно до друго, едно над друго,
врата до врата, стена до стена
живеят на поделен основен наем
в звукопроницаемата сграда
алчността злословието тъпотата,
кариеристът, от амбиции разяждан,
копоят, на когото вместо уши
израснали са бурени.
Отело с патерица,
съкрушен от малка пенсия.
пръстите на престарял естет
пробягват с часове по пианото,
изпълват стълбището
с трепкащ сноп
от смет и нотен прах,
а същевременно един пияница
пердаши жената и децата си.
1977
под прозореца ми
едно момиче се люлее.
спокойно се засилва и лети
в самозабрава леко
под цъфналата круша.
непокорният клонак
събран в снага от бели цветове
и от жужене засводен.
рой от медоносещи пчели
лудува
в своето усърдие.
безмълвно с вдигнат взор
лети момичето
над затревената поляна.
като махало се люлее
между земята и кръвта на дървесата.
момичето издига пролетта
в небето.
небето праща люлката
обратно към земята.
1990
градинската ограда, плъзнала по склона, паднала на колене,
зеещите дълбеи в недяланите камъни, обрасли с бъз,
от плета висяха едрите камбанки на див хмел
и те обгръщаха света пред моите очи,
лежах в тревата, пъхнал длани под главата.
край мене се разпадаше прогнила круша, задушена
от кафяво разложение, снопове филизи напираха към светлината,
красиво подредени и окръглени, една до друга дупки от кълвач,
така дървото се превръщаше във флейта за скорците,
гледах слънчевия злак, пъхнал длани под главата.
от къпинака и от тръните на габъра,
просторен вал, покрит с листа, надвиснал над водата,
духчета с навирени опашки цвъртяха от гнездо на мушитрънче
и се стрелкаха през тайното скривалище на моето детство,
в което аз лежах, пъхнал длани под главата.
един мечтател, който цели сладостни следобеди прахосваше,
с възторжени очи следеше облачните сътворения,
лежеше кротко в самота като удивен лентяй в кървави години
сред зелената ливада на един тревясал склон
с прибрани колене, пъхнал длани под главата.
1991
лятото простира зеления си покрив
над междуселския път
до каменистите лозя.
към гората две следи от колела, дълбоко
врязани в пръстта.
майка ми приказва с Лоренц, пекарския помощник,
скиторещ под черешите.
очите ми са приковани в късите чорапи,
обкичени с развласени пискюли,
неделно бели.
лицето и гласа му съм забравил.
за думите
не съм внимавал.
пекаря го прибраха във войската.
изгуби се безследно на източния фронт.
държана в други длани,
лопатата за мятане на хляб
подскача над трапчинката изровена с крака.
алеята с череши е осечена,
вятърът свободно преминава.
виждам се до майка си ръка в ръка
насред алеята.
сенчест път изпълнен с листна свежест.
разговорът под едно черешов дърво
съживителен неважен.
1992
есента размахва черна хлопка,
лудешки смели полети в небето
за показ, дирижирани от майстор,
наредил на облака скорци да вае фигури,
раздипляне и спускане на знамената,
развяване тъй нежно, с лекота, развяване
тъй гъвкаво и прелестно, догдето
се разпръсне черният им облак,
сякаш дяволът е влязъл в него
да гледа, да се възхищава колко елегантно
скорците се подреждат в миг, отдадени
на някакъв балет, внезапно скупчени,
а после бързо разпилени
по свръхестествена повеля,
инсценирана картина, представление
сякаш в древноримски цирк, шум от криле
хилядократен, в унисон,
изцяло в черно, а небето заличено
съвсем, безброй срещу безброй,
прелюдия и бегла прилика,
каквото там потрепва, тленността
се упражнява в звукови изображения,
не си припомня без причина нищо друго,
нито тебе, нито мене.
2003
погребан под пожълтели вестници
изчезнал сякаш сред полярното море
зает да се научи да забравя
чужд като едно око на друго
в едно лице
2004
Карл Микел (1935–2000) е немски поет, белетрист, драматург, есеист и преводач, роден в Дрезден в работническо семейство. Следва икономически науки в Източен Берлин, става научен сътрудник, редактор на сп. „Юнге Кунст“, а по-късно асистент в Берлинския икономически институт. Участва в ръководството на Брехтовия театър „Берлинер ансамбъл“ и впоследствие става професор в берлинския Висш институт за театрално изкуство „Ернст Буш“.
Карл Микел публикува стихотворения, школувани от образци на античната и старата немска поезия, но с ярка социална и политическа насоченост — стихосбирката „Хвалебни стихове и обругавания“ (1963). Формалната чистота и изразеният интелектуализъм на поезията му стават причина за остри дискусии в културната преса на ГДР. Микел публикува (по примера на Данте) и стихосбирката „Vita nova mea“ [Моят нов живот] (1966), която се разполага в границите между интимната любовна лирика и историческия портрет, между дребнавото всекидневие и диалектическото напрежение между съвременния човек и природата. Заедно с Адолф Ендлер издава оспорваната поетическа антология „В тази по-добра страна“ (1966). Следват стихосбирките „Ледников период“ (1975), „Желязна ера“ (1975), „Одисей в Итака. Стихове 1957-1974“ (1976), „Мотек казва“ (1990), „Палимпсест“ (1990), романът „Приятелите на Лахмунд“ (1991), сборникът с разкази „Из другия свят“ (1998), стихосбирката „Часът на духовете“ (1999), „Съчинения в шест тома“ (2000) и посмъртно издадената поетическа книга „Посещението“ (2003).
За творчеството си Карл Микел е отличен с литературната награда на Берлинската академия на изкуствата „Хайнрих Ман“ (1978), наградата „Вилхелм Мюлер“ на провинция Саксония-Анхалт (1997) и наградата „Кристиан Вагнер“ (1998).
Летви, станали на прахан, стобор под колебливи
стъпки:
Безшумно се разпада, хрущи между петите и дървото.
Тук бе веригата, сега ръжда. Изгарящ пясък! А пък
вятърът
Размята емайлирана табела: „Внимание! Зло куче!“.
Клонак, издут от вятъра, аркади, мятащи ни
плодове.
Под разпукано дърво устата, както си лежим, лови
Череши, от черешовия сок оцапана, пърполи блузата
на моето момиче.
Над нас, изпразнена въздушна форма, знамето, трофей от някоя
победа.
Гласове, довени отдалече. Тътрещи се стъпки,
селянин
Ръмжи между лула и зъби: „Грабете, колкото
успеете.“
1964
Къде е топката?
Намери веднага топката!
Трябва да намериш топката!
Намери топката!
Без топка да не ми идваш горе!
Трябва да намериш топката! Казах ти, там вляво в ъгъла.
Къде е топката?
Той не знае къде е ляво и къде е дясно.
Не ми идвай горе без топка! Веднага
Да намериш топката!
Казах ти. Ако не намериш топката,
Да не ми идваш горе.
Веднага идвай горе с топката,
Казах ти! Къде е топката,
Намери веднага топката! Ще има бой,
Ако дойдеш горе без топка.
Идвай веднага горе! Трябва
Да намериш топката! Казах ти!
1968
А сега, дами и господа, казва Бохумил
Такс, екскурзоводът
Наближаваме Терезин, на немски
Терезиенщат Майданек Аушвиц, може би
Сте чували за тях
Гроб до гроб, гробове след гробове
Пътеките широки като длан, в пътеките канавки
Под скарите проблясва слуз по черната
Вода: на равнището на труповете
1972
И за живите
Все пак ще трябва
Да се каже: Хубаво е
Че Този беше на Земята.
Вярваш ли в мира?
Ще изрека
По-добре веднага и за тебе:
Хубаво е, че го има.
За твоя слава
В най-високи тонове
Четири слова със „е“:
Той яде, пие, пише и ебе —
Когато през прозореца
Побягнат
Един и половина такта
Той има цялата
Спореща със себе си пиеса
Здраво я държи
Макар ставите му да треперят
И душата да пърполи
А нашите приятели
Които си заминаха —
Тук е Северно сияние
Там е Южен кръст —
Дали е другаде
По-друго?
Дали пък тук
По-друго е от другаде?
Все
Общата всеобща криза
На потъващия кораб
Потъващите кораби
Да съзерцаваш —
Да! Но за това
Да страдаш, виждай само половината
Човеци Симетрично:
Пръскай семето си
Казах; няколко години, и
Синовете ми
Ще се застрелват един-друг
1977
Повалената ограда; дребната старица
Ръцете една в друга сплетени
На пъпа; ноктите сивеят; първи камък
От мъничкото стадо сивкави балвани
Се отърква в левия ми крак; обли гърбове
Притиснати към обли гърбове; някой се разгонва
Съзирам от прозореца на автомобила. Моята
Шофьорка четиридесетгодишна
Госпожата Свят лети
Тумбур-лумбур по пътя
Минало-заминало; жената в огледалото
Се грижи за децата; после и детето гъските
На двойно разстояние, понеже се отдалечавам
Премествам се, като жената; и отпред съзирам вече
Повалената ограда; дребната старица
1983
Премина зъзнеща, но с лека стъпка
Покрай града и бълваше обиди
От тона й разпукваха се пъпки
От думите й тинята потръпна.
Вглъбена в размисъл на чуждо място
Прескачаше плетища и прегради
Пълзеше сянката й по стените
Родила в здрача едрата осанка.
И колкото вървеше по-далече
Изчезваха нозете й в Земята
Окръглена и бдяща, над тила й
За миг Полярната звезда припламна.
Обърна се. Видях прогнили зъби
А също и зашитите клепачи.
1997
Хайнц Чеховски (1935–2009) е немски поет, есеист, драматург и преводач, роден в Дрезден в семейството на чиновник. Десетгодишен преживява разрушителните бомбардировки на родния си град. След като получава образование за чертожник, следва в Литературния институт „Йоханес Р. Бехер“ в Лайпциг, където силно влияние му оказва поетът Георг Маурер.
Първите си стихотворения Хайнц Чеховски публикува през 1957 г. в списание „Нойе дойче литератур“. Работи като издателски редактор в Хале и драматург в Магдебург. Публикува още стихосбирките „Следобедът на една любовна двойка“ (1962) и „Пътуване по водата“ (1967). В ГДР Хайнц Чеховски е официално по-скоро търпян, отколкото ценен. Преди политическата промяна през 1989 г. поетът издава стихосбирките „Овце и звезди“ (1975), „Що се отнася до мене“ (1981), „Аз, например“ (1982), „До приятел и враг“ (1983) и „Никакъв по-близък знак“ (1987). През 1992 г. Хайнц Чеховски е един от съоснователите на Свободната академия на изкуствата в Лайпциг. След дългогодишно мълчание започва отново да публикува поезия и издава книгите „Нощна следа“ (1993), „Стихове и поеми“ (1996), „Пустошта Колмен“ (1997), „Моят Вестфалски мир“ (1998), „Очилата на Зойме“ (2000), „Времето е спряло“ (2001) и „Изцелен от всички чудеса“ (2006). Установява се да живее като писател на свободна практика в Шопинген и Франкфурт на Майн.
За творчеството си Хайнц Чеховски е удостоен с редица литературни отличия, между които „Художествената награда на град Хале“ (1961), наградите „Гьоте“ на град Берлин (1970), литературната награда на Министерството на културата на ГДР „Хайнрих Хайне“ (1977), наградата на Берлинската академия на изкуствата „Хайнрих Ман“ (1984), наградите „Ханс Ерих Носак“ (1996) и „Братя Грим“ на град Ханау (2001).
С право на възпитание
и все пак
постоянно заплашван от своите възпитатели;
с раздвижен език
получил право на глас
и все пак
постоянно заставян да си затварям устата,
аз крача —
вече веднъж го изрекох —
все така в кръг,
отправен, значи, към себе си
за добро или лошо,
известявам:
що се отнася до мене,
така аз съм аз.
Езикът на змията
е по-ловък от моя,
кожата на хамелеона
се нагажда по-съвършено от моята
към владеещите в момента условия.
Моите преимущества, признавам,
са сравнително малко: но,
че не умея да пълзя
и да променям цвета си
според желанията,
също е милост, за която
не трябва да благодаря на никого,
освен на самия себе си.
1981
Какво е зад нас,
Вече знаем. Какво е пред нас,
Ще остане за нас неизвестно,
Докато
Не остане зад нас.
1989
Навсякъде пръснати листчета, бележки, адреси, набързо
надраскани.
Денят е неясен. Кой или какво
ще дойде? Аз
още не съм се отказал,
да правя равносметки, но за настоящето
нямам определение. Като размислям напред-назад,
търся опорна линия,
за да нахвърлям своята биография.
Не ме напуска страхът,
че може и да съм се пропилял.
Произволно
посягам към едно листче. Три шест осем осем
пет —
това беше някога
моят собствен телефонен номер, но къщата,
в която живеех някога,
вече я няма. Тъй че
отказвам се да търся своята
изгубена самоличност, достатъчно е все пак,
че съществувам и че зная,
че все още съществувам…
1992
Когато докрай
Премислям всичко, помислих и това,
Докато, безследно изчезнал
Като други безследно изчезнали,
Крачех през сивата
Зимна гора, Италия
Зад гърба ми, пред мене
Бездната: Аз ли
Съм се изгубил
За света или
Той за мене?
1997
Погубен съм.
Враговете ми
Ще се радват
Да ме видят така. Ах,
Какви натрапливи представи
Ме връхлетяха!
Само остатък
От езика, който някога
Мислех, че говоря,
Стига все още до хартията…
Когато напуснах героичния град,
Вече знаех,
Че никога повече
Не бих се върнал
В тъмницата
На моята родина. Не
Бях обичал истински, не
Разтърсих
Света с думите си. По Великден,
Сред уханието на резедата,
Се опитах
Да забравя планината
На вината си. Сега
Кандидатствам
За остатъка от дните си.
Той
Не може да бъде съсипан, никой
Не разпитва
Дали още съм жив. Безмълвно
Се изправям и
Пия наздравица за себе си.
1998
Нещо да сторя. Опит за бягство
от прегръдките на това настояще. Отново
да съживя уморените сиви клетки. Да оправдая
Отчаянията си пред една тълпа
от невежи, които
те обявяват за побъркан поради
твоята безнадеждност при вида на
възправящото се пред тебе бъдеще, тоест
да превъзмогна деня, този и
може би следващия.
Понякога
вече си мисля,
че съм единственият, който,
заобиколен от прах, мръсотия
и неотговорени писма,
не намира трайност в живота си, но от време на време
все пак прониква звук
сред моите четири
нетрайни стени.
Суровата школа
на самотата.
Неизразимото.
Надеждата,
лишена от образ.
Наоколо
хладните
свидетели на съпротивата
срещу Нищото.
1998
Градът, прорязан от пропасти каньон, в който
Се изгубват всички спомени, които
Все още имам. Хълмовете на Льосниц[65]:
Белите слонове на Хемингуей,
А там някъде, където една любов започна
Или свърши, и днес още нещо
Ни отнася отвъд във въображаемото
Царство на справедливостта.
Пристигнах и все още се намирам
В разпра с глупостта, тази могъща
Сила, която помрачава вечерта. Насреща ми
Благородните мащаби на един дворец,
Подчертаващ опасността от красотата,
Която остава безсловесна и фактически
Не е нищо друго освен началото на ужаса.
Черните ангели, разперили криле,
С мечовете си от огън все още
Владеят долината, която е готова
Да приюти новото хилядолетие, сякаш
Сега настъпва време и за мен
Да посетя мястото на окончателността:
Гняв, тъга и чувството, че никога и
Никъде не си пристигал, макар
Цените на полетите да спадат и
Изпаренията на бензина
Да замъгляват чело̀то.
А ти, окопалата се в своята кула,
Хилядолетна нимфо,
Докато аз, поразен от треска,
Обратно отпътувам към своята барака.
2000
Седмицата приключва, както е започнала:
Всичко е, както преди.
Пих, и се напих.
Ядох, заситих се и застлах леглото си. Освен това
Мислих за миналото, видях се още веднъж
Как крача по стария път от „Бургдорфщрасе“ към „Ботгерщрасе“,
За да изпия в малката кръчма една бира и една житна ракия.
Очевидно зимен ден като днес е било тогава,
Когато Вестфалия се е държала като Зимната крепост на Германия.
Но и на Фелдберг е натрупал сняг.
Моята любима лежи в леглото с котарака си
В Берген-Енкхайм. Аз самият не се отнасям добре към себе си,
Но намерих сред прането една прастара риза,
Която си бях купил някога някъде в Old England[66]
От „Марк & Спенсър“. Също и английската лула,
Придобита в Шекспировото градче Стратфорд, все още е тук, освен това
Все още на моето писалище се намира
Един римски камък от Бат.
Само че писалището днес упорито
Отказва да ми служи: на него лежи картината
„Пропадналата Надежда“[67].
Докато в леглото прелиствам мемоарите на Надежда Манделщам, мисля си,
Понеже съм зле, колко относително все пак постъпва животът
С нас, поетите, във Века на вълците,
Който сега приключва, за да стори място
На новото хилядолетие, а с това и на пропадналата надежда
Да има бъдеще за мене.
Не, не си струва
Днес да отварям кепенците, понеже отново се смрачава, а и дните
Стават по-къси, в отсъствието на щастието
Се взирам в своя екран, където думите се струпват
В нещо, което вече не е послание. Къде
Още мога да ида, освен в тъмнината?
Депресии, лоши настроения и
Все наново предизвиканата невъзможност
Да успея още веднъж някъде да пристигна…
2001
Сара Кирш (р.1935) е немска поетеса, белетристка, художничка и преводачка, родена в Лимлингероде, Южен Харц в семейството на техник по далекосъобщенията. Истинското ѝ име е Ингрид Бернщайн, но тя променя малкото си име на Сара като протест срещу антисемитизма на баща си. След като завършва гимназия, работи в захарна фабрика, а после изучава биология в Хале. Две години следва в Литературния институт „Йоханес Р. Бехер“ в Лайпциг.
Като поетеса Сара Кирш се изявява през шестдесетте години с публикации в списания и антологии. Става член на Съюза на писателите в ГДР, а по-късно влиза и в неговото ръководство. Заедно със съпруга си поета Райнер Кирш публикува стихосбирката „Разговор с влечугото“ (1965), която намира официално признание. След това издава и самостоятелните стихосбирки „Пребиваване на село“ (1967) и „Птиците пеят най-добре в дъжда“ (1968). За свой учител в поезията Сара Кирш смята Йоханес Бобровски, от когото усвоява изкуството на свободния стих. Установила се в Източен Берлин, поетесата издава стихосбирката „Заклинания“ (1973). Във ФРГ е публикувана подборка от нейни стихове под заглавие „Имаше го това паметно лято“ (1974). В ГДР излиза стихосбирката ѝ „Попътен вятър“ (1976), в която са развити мотивите любов, раздяла и самота, породени от политически затруднената връзка със западноберлинския поет Кристоф Мекел.
Сара Кирш е сред първите, които подписват протеста срещу лишаването от гражданство на поета Волф Бирман в 1976 г. В резултат на това тя е изключена от партията и от Съюза на писателите. В 1977 г. Поетесата се преселва в Западен Берлин и там публикува стихосбирките „Пускане на хвърчила“ (1979), „Земно царство“ (1982), „Котешки живот“ (1984) и „Топлината на снега“ (1989). След политическата промяна в Германия през 1989 г. Сара Кирш отказва поканата да стане член на Берлинската академия на изкуствата, понеже там са намирали укритие бивши сътрудници на Държавна сигурност. Излиза стихосбирката ѝ „Дъщеря на самодивския цар“ (1992), за която получава наградата „Петер Хухел“ (1993), а също и стихосбирката ѝ „Бездънно“ (1996). В 1996 г. поетесата става професор в Каселския университет, а наред с това — гост-лектор по поетика във Франкфуртския университет. Установява се да живее в Тиленхен, Шлезвиг-Холщайн.
Сара Кирш е удостоена с редица отличия, между които литературната награда на Министерството на културата на ГДР „Хайнрих Хайне“ (1973), наградата „Петрарка“ (1976), „Австрийската държавна награда за европейска литература“ (1980), наградите „Розвита“ на град Бад Гандерсхайм (1983), „Фридрих Хьолдерлин“ на град Бад Хомбург (1984) и „Петер Хухел“ (1993), престижната награда „Георг Бюхнер“ (1996), а също наградите „Жан Паул“ на провинция Бавария (2005) и „Самуел Богумил Линде“ (2007).
Казвам: ти си големият вятър
ти ми навяваш мъка в лицето
Казваш: това не е буря
а само лек топъл бриз.
Но виждам на моя дом
покрива да се понася като коприненосив дим
книгите крилете си изпробват
нищо не остава пощадено, клавирните концерти
изчезват върху черните тави,
прозорците не се затварят вече. Къде ли
ще живея занапред?
Казвам: всичко отлетя от мене
Казваш: тука няма буря
Казвам: вятърът е толкова голям, че цигарите
изгарят, преди да стигнат до устата
и ако човек държи в ръка писалка
тя се забива в масата.
1965
Аз съм тигър сред дъжда
водни струи козината ми браздят
капки в очите ми влизат
Тътря се бавно, подмятам лапи
по „Фридрихщрасе“
и сред дъжда в огън пламтя
Пред колите на червено пресичам
влизам в кафене за горчиво питие
изяждам оркестъра и се люшкам нататък
На „Алекс“[68] рева бясно срещу дъжда
кулата се намокря, загубва си златния пояс
(ръмжа: всеки прави, каквото умее)
Но вече вали цяла седмица
Тъй че съм гневен до пръсване
Фуча и улицата опразвам
после сядам при почтените чайки
Всички те гледат наляво към Шпрее[69]
И когато аз могъщият тигър рева
разбират: мисля че би трябвало тук
да има и други тигри
1967
Следобед взимам книга
Следобед хвърлям книга
Следобед си спомням че има война
Следобед забравям за всяка война
Следобед меля кафе
Следобед връщам обратно
Смляното кафе в красиви
Черни зърна
Следобед се събличам обличам
Първо се гримирам после се измивам
Пея немея
1968
Исках да убия моя крал
Та пак да съм свободна. Гривната
Която той ми даде, хубавото име
Изоставих и захвърлих думите
Които бях създала: сравненията за
Очите му гласа езика
Наредих до дъно изпитите шишета
Напълних ги със експлозива който трябваше
Завинаги да го прогони. За да
Бъде бунтът пълен,
Вратата си заключих, тръгнах
Сред хората, побратимявах се
В различни домове, ала
Свободата ми не искаше да порасте
Късчето душа тази буржоазна вещ
Не само че упорстваше, но ставаше по-блага
Танцуваше когато с главата си
Се втурвах към стените. Следях
Слуховете из страната които
Свидетелстваха срещу него, струпах
Три тома прегрешения и цяла папка
Несправедливости, дори лъжи
Записвах. Най-накрая просто
Реших да го предам
Потърсих го, за да изпълня плана си
Целунах другия, та моят
Крал да не пострада с нищо.
1973
Въздухът на сняг ухае вече, моят мил е
Дългокос, ах, зимата, зимата която
Ще ни хвърли един към друг е пред вратата, идва
С впряг от хрътки. Ледени цветя
Разпръсва по прозореца, въглени пламтят в огнището, а
Ти най-красив и снежнобял полагаш си главата в скута ми
Казвам ето я
Шейната която вече не ще спре, сняг пада
Посред сърцето, той пламти
Върху кофите за пепел в двора Darling[70] шепне косът
1976
Привечер бе съвършена тишината.
Щурците млъкнаха из своите укрития
Дъбът на хълма
Се издигаше тъй черен пред златноаления небосвод.
Тогава в селото пристигнах от мочурищата.
Вървях през бляскащи стърнища
Звезда и камък ясно грееха
В къщите пламтяха светлините.
Ситно смляна прах по пътя.
Лютиче под нозете
От врата до друга стигаше, килим сред летен ден.
1976
Полето е слабо населено.
Въпреки гигантските ниви, машини,
Селата се гушат сънливи
В чимширените градини; рядко
Камък улучва котките.
През август се сипят звезди.
През септември надуват ловджийския рог.
Още лети сивата гъска, разхожда се щъркелът
Из неотровените ливади. Ах, облаци
Като планини хвърчат над горите.
Ако тук не поглеждаш вестник,
Светът е напълно в ред.
В каза̀ните със сливово сладко
Красиво се отразява лицето ти,
Огненоалени светят нивята.
1976
Винаги те желаят очите ми
Косата ми към теб полита; често
Сянката ми под нозете
С твоята се сплита; зрънца сол
Пред тебе ръся вече от година.
1976
Безразсъдно живея, ти се разхождаш
В ума ми през цялото
Смахнато лято. Опашати звезди прелитат
И от тези комети сияят очите ми.
1979
Но поетите обичат котките
Непредсказуемите меки
Свободни ноемврийския дъжд
На копринени кресла или сред парцали
Проспиват просънуват безмълвно
Отговор дават отърсват се и
Продължават да живеят в клетка
Когато побърканите съседи
Все още записват номера на коли
Надзираваният в своите четири стени
Отдавна е оставил границите подир себе си.
1984
Тогава няма да е нужен огън
Земята ще е пълна с топлина
гората ще изпуска пара, а моретата
ще кипнат — облаците млечнобелите животни
ще се стълпят: могъщо облачно дърво
Слънцето ще избледнее в целия си блясък,
осезаем ще е въздухът и аз ще го държа
далеч отекващ вятър ще свисти
в очите ми, но няма да заплача
Ще тръгнем съвсем голи
през жилища без порти и без сенки
ще сме сами понеже никой няма да ни следва няма
да ни откаже и постеля: ще са онемели
кучетата няма да опазват
крачките ми отстрани: езиците им
ще са надути и без звук ще са сковани
Единствено небе ще ни обгръща и пенливи дъждове студът
не ще го има повече, а камъните
вкоравените цветя телата ни като коприна между тях
ще излъчват топлина и светло ще е в нас плътта ни ще е сребърна
Утре ти ще бъдеш с мене в рая.
1985
Аз съм прелестната птица Феникс
Сутрин се отърсвам, казвам
Пет пари не давам! получавам си я, моята душа
Бяла като маргаритка
Аз съм
Прелестната птица Феникс
Но от това
Няма пак да полетя
1985
Подавам ти изопната от главата
До петите своята талия; и казвам
Дръзко: „винаги“, „никога“, „никой път“.
Изхабените сладки слова!
Сред тях търся „никога вече“.
1989
Снощи се събудих и разбрах
Че трябва да се разделя
Със тези стихове. Тъй става винаги
След няколко години. Нужно им е да поемат
По света. Не е възможно
ЗАВИНАГИ да ги държа под този покрив.
Бедните. Желаят да отидат във града.
По-късно някои от тях ще могат да се върнат.
Но повечето ще безделничат на воля
Кой знае пък какво от тях ще стане. Преди
Да се успокоят.
1992
Кристоф Мекел (р.1935) е немски поет, белетрист и график, роден в Берлин, но прекарва детството си във Фрайбург/Брайзгау и през 1944 г. преживява бомбардировките на града по време на Втората световна война. Следва живопис в художествените академии на Фрайбург, Мюнхен и Париж. Предприема продължителни пътувания из Гърция, Скандинавия, Италия, Франция, Африка и Америка (Мексико).
Своя лирически талант Мекел утвърждава още с първата си стихосбирка „Шапка-невидимка“ (1956), издаваща стилистично сродство с лириката на Гюнтер Айх и Карл Кролов. Както в графическите си цикли, така и в поезията си, особено в „Хотел за лунатици“ (1958), „Сирени в мъглата“ (1959) и „Пустоши“ (1962) Мекел изразява своето фантастично-приказно и в същото време апокалиптично светоусещане, пресъздадено с по детски гротескна и сюрреалистична образност. И следващите му поетически книги „Да пеем приживе“ (1967), „В мастилото“ (или: „Загазили сме“. (1968), „Баладите на Томас Балкан“ (1969), „Песни от бунището“ (1972), „Кого засяга“ (1974), „Любовни стихове“ (1977), „Киселина“ (1979), „Сутерен“ (1984), до стихосбирките от по-късните години — подборката „Сто стихотворения“ (1988), „Зъби“ (2000), „Кръв в обувката“ (2001), „Почти без смърт в сянката на дърветата“ (2003) и „Душата на ножа“ (2006) — са озарени от силния дух на героична резигнация. Поетът се установява да живее трайно в Берлин и Южна Франция.
За творчеството си Кристоф Мекел е удостоен с редица отличия, между които наградата на „Ново литературно общество в Хамбург“ (1973), наградата „Райнхолд Шнайдер“ на град Фрайбург (1974), наградите „Райнер Мария Рилке“ (1978), „Рудолф Александер Шрьодер“ на град Бремен (1981) и „Георг Тракл“ (1982), а също наградата „Йозеф Брайтбах“ (2003). Поетът става гост-професор в различни американски университети. Член е на Немската академия за език и литература в Дармщат.
Понеже се изгубих в нощите
ведно със хладната си смърт и неясната си диря,
гигантската ми сянка се бунтува, че не ме намира,
безшумната ми сянка шепне, че искала да ме целуне,
черната ми сянка прошептява, че желае да ме скрие,
та при нея да отида, под шапка-невидимка.
Но прикрит зад щитовете на помръкнали луни,
тръгвам аз за подвизи и страшно съм зает —
трябва да привикна да живея с името си
и на дребно да търгувам с дните си,
трябва да крада цветя за пустата си стая,
защото ангела-пазител съм поканил на вечеря.
1956
Нахлупи ли си есенната месечина нощна шапчица,
забрави ли да каже сбогом на бъзовия храст,
вятърът надява златни ръкавици,
та сетните листенца на акацията
да подреди във дневника си;
първата снежинка се колебае още
и каца временно
на рамото ми.
Желае ми добро дъждът,
разхожда се по покрива на тоя свят
с безшумни чехли,
но добрият Господ си е сложил бързоходните ботуши
и прескача през годините, в които аз живея.
1956
Потеглят ли заспалите отвред,
в дома ми ще намерят вечно притъмнен подслон
ловците на блуждаещи огньове, мумиите, зимните животни
и лишените от сън търговци, които по блещукащия
булевард на озарените от месеца хотели
продават изтощение от рога на изобилието.
По градската железница, където не полъхва вятър,
пътувате с товарни влакове,
под конвоя на съня, от светлина към мрак, тунелите
на здрача между тях не ви задържат дълго.
Накрая чукате на моята врата
и със задавен от видения глас, със кървави криле
и скъсани обуща, молите да ви събудя
от околосветското ви пътешествие през пустата
кошмарна нощ.
1958
Ела днес или пък утре,
или не идвай никога:
ще се познаем сред неизразимото
по маските, клепачите и дрипите,
по патериците и по брадите.
Макар че рибите и саламандрите
не си разменят погледи със слоновете,
едва ли можем с теб да се разминем,
тъй като държим главите си
на една височина.
Върви, свирни на своите лъвове,
аз пък ще свирна на остроносата си мишка!
Очи в очи, хамелеони в мрака,
неразличими за животните,
но жертва на една и съща тайна,
очи в очи, в мълчание неутолимо.
1958
За по-красивите си двойници
узнаха чак по-късно градовете отразени,
но острови възвиха сенките си в синевата,
където никнеха небесни кораби и пак потъваха;
все някое пристанище бе там отворено за тях
от трансатлантическите панаирджийски будки, а пък те
с грамадни ваденки-картини, плажове и райски изгледи
странстваха посред прахта в бедняшките квартали на Земята.
Възрастни номади потегляха оттам с коне.
Търговци на пустинята, където мъртво-тихите пазарища
израстваха пред тях в небето, проверяваха
птичи скелети по края на забранената им улица;
все някой разказвач на приказки извръщаше очи —
които чуеха словата му, разменяха си тайно погледи.
Но връщаха се прелетните птици в хладния септември
и стъклените хълмове в дима по края на света
не искаха да вярват на своите огледала,
че виждат престарели градове да отпътуват!
1958
Слязохме от планините, щом приливът
си спомни за морето и увлече пак реките.
Параход до параход висяха и се люшкаха по вишните,
а корабните юнги с пурпурни уста лудуваха в клонака.
Салове и джонки
вече бяха грабнати от стряхата на лесовете,
но все някоя акула, зъзнеща и сбръчкана,
скърбяща по водата, висеше посред мъртви цветове.
1958
Сред сняг и врани свих към планината,
която все не идваше при мен,
но там открих акули в езерата
с вдървени, черни перки, с кух корем.
В клисури, вирове, под жарки стволи
живях сред вълци, гъски, риби-меч,
видях на чайките крилата голи,
щом есен плъзна в залива далеч.
Нощта бе светла, грееше луната,
небето с топли вихри затрептя,
и не една страна в далечината
твърдеше, че от този свят е тя.
Видях най-първо бурни океани,
а дюните настъпваха сред прах,
след туй изникнаха скали вкопани —
пред стъклен хълм седеше просяк плах.
Кух рог на радостта му бе сърцето,
а той бе сляп — аз маската свалих,
открих си пред лопѐните лицето
и с вятъра косите си измих.
А бавно хълма вятърът рушеше,
пречистваше скали и брегове,
тъгата на морените личеше
през сумрака на късни часове.
Но в шахтите по хълма пак не свети,
и рудниците са миражен кръг,
по камъка расте усойно цвете,
ала не зърнах черния му стрък.
И хълма аз на пух и прах направих;
строшен бе на това небе ликът,
очите си на просяка оставих
и пак към оня свят поех на път.
1958
Когато яворът, почервенял, се свѐде над прозореца,
слугите го уведомиха, че настъпва златна есен;
но че отлитат птичите ята —
туй никой не му каза.
Оня писък на сирените в мъглата посред пролива
не моряци му го обясниха, а слуги,
оня удар на топора, скърцането на бесилото —
обясниха ги палачи, а пък робите мълчаха.
Всяка вест до него бе подбрана.
Добрите потвърждаваха
написаното в книгите на принца,
лошите засенчваха баща му,
но воя на виелицата по дворо̀вете
и дъжда — туй никой не му обясни.
Зададеше ли въпрос за градове, за празници и хора,
мълчанието на иначе бъбривите му шутове
го караше да вика оня ангел,
когото учеше покрай прозореца си да прелита.
1958
… излезе после от недрата на нощта,
в ръце с просмуканата потна кърпа на смъртта си,
променяйки следите си като бради или клепачи,
премина през тревата на ония ноемврийски заливи,
в които златото на есента се спичаше на мухъл,
преля масло̀то от угасналите бъзови светилници
в очите на заспали жерави,
а там, където лястовичите следи изчезват сред дима,
съзря стареещите ангели, облегнати на лятото,
помогна им да си свалят кървящите крила,
преслуша рухващите небеса
след погледите им, които капеха през мрака…
1958
Сред сумрака един човек развеждаше
изящни дами под малинова луна,
следваха ги кучета и птици,
муцуните и човките им бяха пълни с крясък
и предубеждение към слънчева Испания.
А след това се появиха слонове,
в откритите кресла на гърбовете им
видяхме кукли, също призраци на кукли,
да странстват там към някакво потайно Мексико.
И всички зацвъртяха мрачно
за техните души на лунатици,
а те брояха такта с ноктите си
и додето грееше вечерницата, там стояха
като изваяни от лунна светлина, засмени лилипути.
1958
Когато се завърнах вкъщи,
намерих в стаята си някакъв моряк,
който с лодка бе заседнал върху шкафа ми
и се опитваше оттам да слезе —
причината за своята поява не можа да обясни.
Вчера изненадах козе стадо,
което хрупаше ресните на килимите,
а завчера — един китаец,
който пробваше костюмите ми под предлог,
че бил объркал входа.
И ако утре ято жерави влети в прозореца ми,
това не би ме удивило повече, отколкото ако след ден
пристигне слон и ме помоли да го поизкъпя.
Подобни работи се случват тук и нощем.
Смятам просто да напусна стаята.
1959
Вие, оцелелите с големите флотилии
от бляскави ковчези над водовъртежите
на малкия или големия потоп, който ще настъпи някога.
вие, сутеньори на смъртта, угодници на Ной, не бихте
повече си спомнили за нас, които посред вихъра,
Сред пушек, кал и смрад останахме върху обгърнатите
от вълни места, където тракат зъби, ако тази тук бутилка
днес или пък утре не се блъсне в разновидно
позлатените ви домове, докато поглъщате
за кой ли път заклания отново гълъб и се смеете,
и се усещате уверени сред храма на света —
не бихте повече си спомнили за нас, ако
безброй бутилки като тази, с известия за вас,
не плаваха все още по водата, подмятани насам-натам,
и ако една или пък друга някой ден
не се натрапи изведнъж на погледа или слуха ви,
грозно нарушила всекидневния ви ред,
защото вътре пише нещо, което не ще можете да прочетете,
без да потреперите: „Вие, оцелелите
с големите флотилии от бляскави ковчези
над водите на отново размразения
потоп, излял се върху нас, пожертваните
върху потънали в забвение места, където тракат зъби…“
1959
Преди смъртта проверете грижливо бакшиша!
Огледайте всяка монета, преди да я пуснете в джоба!
Какво ли сте сторили, че ви дават бакшиш?
Какво ще поискат от вас
в отплата за почерпката?
Кой има полза от вашето мълчание?
На кого ще навреди гласът ви?
Какво не бива да видите, че ви даряват с наочници?
Какво сте вече прозрели, че ви предлагат слепота?
Какво сте изтървали насън, че ви колят гъски
и ви почерпват с ром?
Проверете грижливо бакшиша и запомнете добряка,
обещал с усмивка да ви запомни.
Каква е изгодата на съседа да запази живота ви?
Какъв е интересът на пазача да охранява съня ви?
Преди смъртта проверете грижливо бакшиша!
Огледайте всяка монета, преди да я пуснете в джоба!
Какво ли сте сторили, че ви дават бакшиш?
Какво ще поискат от вас
в отплата за почерпката?
1959
Живея в страна, която без особено кокетство
показва пред огледалата на Небето
износените си и кърпени костюми —
в страната под сълзящи ореоли,
чиито граници са винаги стените на плача.
Живея в страна, влюбена в смъртта,
земята й е мебелирана с безброй ковчези
и обзаведена със скелети, които мъдро молят
кръчмаря на смъртта да им достави нови сътрапезници;
слънцето подхожда за небето на страната,
но фабриките на смъртта тук никога не спират.
Живея сред ухания на вкиснали въздишки,
сигурна е тук смъртта, несигурен — животът;
двояко негодувам, че обвързан съм и задължен —
поради страх и неизбежна предпазливост,
нужни тук на всяка циркова маймуна
върху гърба на слон, за да не падне.
Живея в страна, влюбена в смъртта,
съсъд за съ̀лзи е неин герб и сувенир,
пиявица е амулетът й, а знамената й са плашила;
хилядният внук на моята надежда е вече мъртъв,
последният подслон на вярата ми е разбит.
1959
Завеса — и героят слиза ням.
Кръгът на боговете оредява,
а който си отива, отклонява
на славата пиедестала сам.
„Какво е слава! Да стоим, е дълг,
ти имаш роля тук да изпълняваш,
небесните дела ще управляваш,
щом назначен си — да не казваш гък;
на пост — до края! Има ли въпроси?
Главата трябва гордо да се носи…“
Мълчат си боговете, сфинксът спи,
пиедесталът им е на възбог,
те не рискуват сана си висок —
безмълвни са от ярост, може би.
1959
Да дойде спящият с отворени очи —
насън не вижда той какво край него става!
А името му? — Името си бил забравил…
Занятие? — Лежал на пясъка и спял…
Отечество? — Било за него, казва, мъртво…
Да дойде спящият с отворени очи!
Къде намира той легло, дърво, вода — къде?
Слуги, карети, куфари, жени — къде?
Къде е рибата? — В морето. Конят? — В двора.
А виното? — В мазата. Кукувицата? — В часовника.
Парите? — В джоба. Ами въшката? — В косата.
Къде е спящият с отворени очи?
Какво сега да правим с тоя лунатик,
какво, щом денем спи, нощта прекарва в сън?
!Примка на шията!
!Примка на шията!
1959
Казвам ви, човекът стори каквото можа.
Трудни думи шептя в тъмнината. Пълзя
глава до глава с жабите и приемаше
по ваше нареждане целувките им.
Видя небето ви, пълно с врани, дво̀ровете ви,
пълни с кучета и съсели,
и хамелеоните ви, неприкрити в горите.
Моля ви, дайте му сега някакъв девиз,
кажете му къде да намери колиба, в която
да смени дрехите си и изплакне устата си.
Пуснете го до себе си, кажете му, че сте доволни,
оставете го малко да се засмее, да подремне,
да поживее, да умре, попейте му, кимнете му с глава!
Позволете му да узнае какво ви е на душата и го потупайте
малко по рамото — всичко това не ви струва нищо.
Сега просто му кажете нещо. Уверете го, че
единствен той е бил в състояние да го стори!
1959
Аз, пълен властелин в страната на лъжата,
аз, мамещ пратворец на истина призната,
аз, страж на чудесата, искам да узная:
Кога луната ще изтлее сред безкрая
и нашия кошмар ще скрият тъмнините,
кога и китът ще прелита планините,
кога сред облак вятърът гнездо ще свие,
кога елхата черни вейки ще извие?
Кога ще хвръкне жаба? Охлюв щом се спъне.
Кога ще плува камък? Риба щом потъне.
Кога ленивецът ще тича по водата,
кога ще кажем „златна рибка“ на змията,
кога пред сумрачния бог ще ни представят,
кога пред всички в оня свят ще ни прославят
и в миг със своите сънища ще се прелеем,
кога най-после като сенки ще живеем?
Аз, страж на вечно мрачни слънчеви палати,
аз, таен властелин все с титли непознати,
аз, пръв вълшебник, повелявам, чуйте вие:
В небето нека облакът гнездо да свие,
покрай прозорците ни риба да прелита,
в морето бездната със сняг да е покрита,
да се удави трябва китът във водата,
а планините да потънат в небесата —
с цвета на приказките аз ще се обкича,
тъй истината на лъжата ще прилича.
Аз, пратворец на бляна, викам надалече:
Светът на чудото не съществува вече.
1959
Не видях да литва феникс от пепелта на Германия.
Като ровех с крак из пепелищата,
открих димящи рибни перки и рога, и кожи —
ала все пак съзрях един паун да рие пепелта
с криле: едното дървено, а другото желязно —
растеше той огромен, пламъците на пожарището
шибаше, а перата му сияеха.
Видях да изпълзяват врани от пепелта на Германия,
четинести славеи с прегракнали гърла,
петли с клюнове на риба-меч и олисели гребени —
за да засвирят и възпеят славата на птицата.
Видях ги посред огъня да душат пепелта,
а в нея вятърът повяваше и хладен дим отнасяше
към ширини, където много малко
от онова, което там блестеше, бе чисто злато.
Не видях да литва феникс от пепелта на Германия;
ала все пак съзрях един паун в заревото на перата му,
видях го да разгръща сияеща опашка
срещу посивялото небе, под блясъците на светкавици.
И чух ликуването на врабци и врани, и видях:
ята свраки кълвяха златните му пера,
черни въшки пъплеха из перушината му,
едри мравки разкъсваха очите му.
1962
Когато някога се появих под слънцето,
Владетелят сред здрача каза
на хората си: „Вижте оня, дето крачи
там на светлото, това е той, заемайте се с него —
камъни нахвърляйте по пътя му,
не бива нищо да му се размине, имайте го под око!“
Под сянката отивам, бързо сменям кожата си
и излизам пак на светло, със свирка и тояга —
оня там сред здрача е подушил нещо
и казва: „Имайте го още по-отблизо под око,
не бива нищо да му се размине, това е нашият човек!“
Владетелят е обграден от хората си,
познава всичките ми дрехи и звуците на свирката,
следите ми открива даже във водата,
не мога с празни приказки да го залъжа.
За да замажа някога очите му, са нужни
още много знания по грим и маски.
1962
Върти се камъкът, върти
и тъпият ми нож пламти,
щом острието му за миг
обхванах в сигурен пестник.
Скрипти точилото, фучи,
та чак главата ми бучи,
прозвънват стружки с остър глас —
но ножа не изпускам аз!
И ето, вече съм готов,
очаквам в тъмнината зов —
излезнеш ли от своя мрак,
знай, ножът ми е остър пак;
ти който щеш бъди, но днес
щом хулиш ме и мой си враг,
по мене лаеш като пес,
ти, който дебнеш в своя мрак —
знай, ножът ми е остър пак!
1962
Никога добри не бяха времената,
в които идвах да живея и в които
смъртта си дирех. Дето да попаднех,
все се връщах пак при търпеливия Харон
и двама се понасяхме из мрака…
Изглеждаше, че в кръг се движим,
сякаш пътя сме объркали, не виждах
да струи реката, като в езеро гребяхме…
На който бряг да стъпех, срещах вятър
и живот — села, часовници,
сняг, камъни и дъжд.
Но никога не зърнах Нищото.
И никога добри не бяха времената,
в които идвах да живея и в които
смъртта си дирех…
И за да свърша най-подир, отпуснахме греблата,
спряхме неподвижно сред реката;
от лодката да скоча се страхувах,
боях се, че там долу
в царства̀ по-други ще попадна.
Смъртта да търся сред водата
не беше редно. Сетния тютюн
си поделихме и зачаках някоя акула,
та Харон на нея да ме хвърли…
Някога по тези брегове кипял
за всекиго живот,
но разделени сме били от лятото и зимата
и скоро сме загубили завинаги
земята камениста…
Харон мълчеше. Безразличието
на господаря му го правеше ленив.
Накрая ми подвикна насмешливо: „Значи,
ще трябва пак да слезеш някъде
и пак да заживееш, може би
край оковани в лед реки
или пък в белите небостъргачи
на някое потънало Чикаго,
където светлина ще се процежда от небето…“
1962
E>
Други поети са пели химни
за нежните очи на антилопата,
за прекрасните пера на птиците…
E$
Бързо изскочи със шум
глава на кит
от кипнала вълна,
видях това, Мелвил —
от въздуха, който се стелеше бял
над морската шир, тя налапа
стари дракони, пеещи твари на ветровете,
видях това, Мелвил —
оттегли се китът с плячката, спусна се
през въртопите към дълбините,
където под безбройните пластове мрак
студено зее гнездото му,
видях това, Мелвил,
последвах го, зърнах го легнал
под безмълвната морска гмеж — бе стар, посивял.
Дълбоководна гъсеница
към висините пое —
с опашка напред, влачеше седем глави,
които бързите студени струи разтегляха,
видях това, Мелвил,
гмурнах се в най-дълбокия въртоп,
там гризах от сърцето на тъмата,
бездната в морето не ми вдъхва ужас,
зърнах черното сияние на океана
и няма с никого да споделя какво видях, Мелвил.
Какво разбира от морето онзи, който обитава суша!
И живее в неподвижен дом на каменна основа,
не знае той какво видях сред онзи мрак, Мелвил,
пътува по водата, без да мръдне крак от корабните талпи,
запалил е фенер,
претърсва гладката повърхност в кръг…
Аз гризах от сърцето на тъмата,
бездната в морето не ми вдъхва ужас,
няма с никого да споделя какво видях, Мелвил.
1962
Химера, химера,
старееща,
в храсталака зад дворците
тя седи, мърмори, кърпи дамските обуща, пощи
говорещата си маймунка,
гали нежно белия си котарак,
а слепият й син крещи
и с пръчка гони
из дво̀ровете куцото магаре.
Сестрите й възсядат черните петли,
тя пее,
великият скиталец нощем
при слугините отнася княза на химерите,
стъпките му пърлят там килимите, дъхът му
конете в кралските обори задушава.
Пет крале велики днес преобразих,
тя пее,
пет бели котарака си направих
в храсталака зад дворците,
много мръвчици за вас, сладките ми папагали.
Тя пее. Вятърът
подмята дрипи и жълтици вредом
из кралските дворове,
милва телешкото ти лице, детето ми,
ще имаш за играчка крал,
щом магарешката кожа донесеш, детето ми,
в храсталака зад дворците.
Тя пее. И хихика
маймунката във здрача, сгромолясва се
луната и поглъща светлината си, стъмена прелетява
по-ниско тя над кралските градини,
следват я, от лай
на кралски догове сподирени,
диви папагали в утрото.
Химера, химера —
мъртво е магарето ти,
ще получиш за играчка крал, детето ми,
тя пее, обеци
подрънкват в здрача, звън и тракане на ножици,
крясъци и крясъци!
Беззвучно се боричкат и лудуват
из дво̀ровете котки, папагали…
Химера, химера,
обеци подрънкват в здрача,
призори
събират кралските слуги
кости и кървящи кожи в сребърни ведра.
1962
Босх, нима твоите творения те пощадиха!
Не танцува ли нощем по покрива ти адската паплач
и не раздухва ли с мехове пламъка в твоето огнище —
нима нямаш понякога гости, които през стените ти влизат,
стъпкват хляба ти и плюят в твоето вино!
В твоето царство витаят сенки — отблясъци
от ангели-унищожители, бродят гъсеници,
мъртвешки черепи просят на твоята порта,
там има ята калкани и летящи риби,
и цели гори беладона — чувам да казват, —
а в сталагмитните кули висят пожарни камбани.
Измъкваш ти ден подир ден вехтории от блатата в Холандия,
безмълвни предмети, дошли от подземните водни царства̀,
от подмолните клопки избавяш ти дивеча, който, умиращ от жажда,
приижда от Африка — чувам да казват, —
извеждаш го до светлината, до водопоя.
Босх, как се живее тук с вълци-владетели,
с мумии и мъртъвци, скрити сред сламата в коша
как поминуваш, старче, та дървокраките птици,
всички сови и еднорози само пристигат и си отиват,
онези мастилени облаци се изваляват в твоето ложе,
а дневният месец снове по небето, в паяжини обвесен!
Пътувах веднъж през страната ти, Босх, шейната ми
с пъшкане теглеше черната северна риба, а мой кочияш
беше паунът с криле от слонова кост — летяхме надолу
по пътища, сякаш в магичен фенер, към стъклено рибешко царство.
Тогава те зърнах — седиш в планина от стъкло
и камъни мяташ, но здраво беше стъклото,
смешно е, Босх, но нямаше даже отломки,
а ти все седеше, фучащи акули и раци
връз теб се нахвърляха; а кочияшът от смях се превиваше.
Ти още живееш, Босх!
Твоите делфини — чувам да казват —
изяждат по една кукумявка на ден, а твоите
хищници рядко са гладни —
ето защо твоето царство, Босх, дълго ще просъществува,
преди да бъде разкъсано!
1962
През мрака тичах и крещях — Видях:
на светло, чуйте ме, вървеше там…
Какво вървеше?
Хълм, кит, вълк, цял куп
отломъци, от черен остров част,
брониран кораб, паякова сган,
дим, облаци, джудже, грамаден пес,
сюрия камъни — с различна плът
чудовище столико там пълзи…
Видя го, значи, да върви?
Видях:
минава през камъш, ломи скали,
из въздуха се носи, по брега,
закрива равнините и пълзи
под свода, влачи диря през реки,
горите затъмнява, бълва дим…
С какво покрит бе звярът?
Там видях:
с трева, желязна броня, кадифе,
масивна ризница и перлен плащ,
ботуши с шип, сплъстен кожух, калпак
и свинска кожа, конски косми, плат,
отдолу кости мърдат, люспи, рог,
нагръдник от пера и тиня, сняг,
и кожа от дърво, метал и лед…
А членовете?
С нокти и рога,
от влажни перки пънове стърчат,
крила гигантски, дълги пипала,
извити към небето, лапи в кал,
бодли, опашки, четина виси
и бяла, тежка се люлее там…
Очите му?
Безброй. Мъждукащ здрач,
стъкла и въглени, ръжда и лой,
блуждаещи огньове, същества
вълшебни, древни, чужди, с блясък див,
в бездънни сиви ями тлее жар,
отгоре — мигли, влажни и втвърдени…
Какво изрече звярът?
Изрева,
затропа, задрънча и заскимтя —
сто кучета под грейнала луна, —
трошене на скали, грухтене, вой,
мърморене, пухтеж, прозявка, дъх,
сподавен хохот и провлачен стон,
а после — песен, кротък смях и звън…
Какво направи звярът?
Тръгна в кръг,
пое на юг, на север — и расте
надлъж и шир, разгръща се навред
и пак се свива, и изпълва в миг
простора, всички градове, води,
а равнините пък докрай покри.
А името му? — Няма! — Откъде се взе?
От мрака, от водите, бездните — бе там,
когато аз дойдох, простираше се вред,
без сянка, без следа от произход…
Е, и сега? — Мълчах. — На лов отивай!
Нареждаме да хванеш тоя звяр,
пред прага ни да го положиш утре!
Къде да ида, викнах, сам не зная
къде му е сърцето, как да почна…
Но без да ме погледнат и за миг,
поеха мълком през нощта и мрака.
1962
Вън — снежна буря. Нощ. Мъгла и скреж.
Палачът ми е гост. С усмивка пряма
той казва: „Време ти е да умреш,
но искам всичко да обсъдим двама.
Ще можеш да живееш втори път
с глава на кит и ялова утроба,
като чудовище с маймунска плът,
което в миг ще изпълзи от гроба…“
Вън — снежна буря. Трябва да избирам
„или-или“, преди в очите здрачът
горите и морето да обгърне.
А богове така и не съзирам…
Какво да отговоря на палача?
„Плътта ми нека в леш да се превърне!“
1962
Ти как дойде на тоя свят? — Човешки,
светът ме приюти под небесата тежки.
Години? — Пет войни и оцеляване под знамената.
А ръст? — Като ковчег, побрал народите върху Земята.
Сърцето? — Мускул, който студ преживя.
Устата? — Изгорих си я със строфи.
Очите? — Често виждат те нощта да си отива.
Ушите? — Често чуват воплите от пещените кофи.
Какво възнамеряваш? — Пак да оцелея,
за да ви кажа: вече яздили сме тая кранта,
да сипем по-добър овес пред нея
и сложим нова сбруя под сайванта.
Родината ти? — Тя не съществува,
разкъсана е между много господари.
А твоят дом? — По цялата земя пътува,
навред звучи като хвалебствени фанфари.
Как може тъй да се говори — в списъка го зачеркнете!
Ще служиш ти на музикантите в отряда…
Добре — в латерната ще се запрегна, ако щете
и свирейки, ще я помъкна сам през ада.
1967
1
На бляна котвата къде изчезна!
Денят се носи в бясна надпревара
с нощта и праща сетния светлик.
Каква е помежду ни тази бездна —
препуска тя с жребците на кошмара
и къса червеи от своя лик.
Все с нас е тя, дори в съня ни влезна,
поискаме ли в гроба да ни вкара,
„Не ви познавам!“, ще отвърне в миг.
2
Каквото виждаш в здрача озарено
сред портокали, джанки и жасмин,
то куче грозде е, но овлажнено,
блести като окото на делфин.
Под сенките се люшкат портокали,
две вдъхвания — сол и джанков цвят;
нощта открадва звездните кристали
и с бисери обкичва твоя врат.
1967
Ти, старче, ослепя и оглуша,
и натежа край тази ръчка; вчера
по булеварда слезе с вял вървеж
смъртта-хлапак, подсвиркваше си нещо
и мимоходом хвърли едър плъх
в латерната ти; ето, капе кръв
от валците, които с труд въртиш,
а публиката плюе, отминава —
ти сам си, вече музата дори
не иска да те храни; а хлапакът,
по-малкият ти брат, те нареди
и ако ти си нямаше приятели
да те спасят, поети като нас,
не би получил вече ни петак, ни песен,
ни този горък къс безсмъртие,
което ти дарява някой стих
край кокала за кучето-водач;
простенва мъртва слава в твоите валци,
баладите ти скръбно ни звънтят —
напев от моргата на бляна, екнал
в поетите, които те закрилят.
1967
„Аз исках да съм само зрител в този сън, да видя
от бездната какво ще изпълзи
с незнаен облик, голо, зло, самотно
и сянката на Левиатан разкъсващо в пастта си…
О, исках аз да съм извън съня, обаче
потънах в него и това, което изпълзява
сега от бездната, с незнаен облик
и сянката на Левиатан в пастта — съм аз.“
1967
Очите ми пренесоха
едно дърво през небесата
и пред дома ти го издигнаха; и в сянката му
се пробуди ти, в часа, когато слънцето
с припламващ гребен
запристъпя през росата върху покрива,
зачака над дървото първите ти думи:
Мой братко, слънце,
над дървото на любимия, тъй близо.
Лека и красива,
очите ми те вдигнаха от злачната трева,
очите ми те грабнаха далеч от сенките
изпод дървото, в светлината
през утрото и пладнето до устните ми;
слънцето с проблясващ гребен те сподири,
зачака в дланите ти думите за мен:
До устните ми
живият ти дъх, тъй близо.
От дланите ти
литна слънцето по здрач,
над стари облаци зачака,
в мрака стъпило,
далеч сред стихналите сенки на дървото ти
зачака слетите в един дъх твои или мои думи:
Нито поглед, нито сянка
не ще ме разделят от устните ти.
Очите ми пренесоха
пълни с вятър кичести гори през небесата
и ги издигнаха покрай постелята ни; в сенките им
невидими лежахме, и когато слънцето
с угаснал гребен
пропълзя под сивия клонак и там
зачака полунощни твои или мои думи,
но в нашите гори
мълвеше само вятърът.
1969
1
Удави се той сред вълните на времето и безследно
потъна в пространства, които извая
от Земя и Небе, и изпълни докрай
с царства̀, богове и ангели, с неизтощимите
дихания на всемира, с мечти и огън,
с крясък и бури, и с първия гръм на Творението
Сляп за света, той пое, жив, надолу
по безтегловния, въртящ се над бездната
Маелстром[75], където водата увлича
в глъбта материци от светлина,
поглъща ги, сдъвква ги и ги запраща навред в небесата,
а там, танцуваща сред низходящия вятър, пяната бие криле
и се превръща за миг в корморани, които блестят
и покрай дъгата се люшват надолу
в нощта и още надолу в кипящата пустош.
Левиатан[76] го погълна и понесе през времето,
през прилив и отлив назад към Отвъдното,
но той го откъсна от синевата слепяща, напуснаха рая.
земята подириха; и той изпълзя от пастта му,
слезе на сушата, а зад гърба си остави морето и екота;
тъй се положи начало на времето; а кормораните
бяха вече дошли преди него, скалите
го зовяха по име; гори се издигаха там,
готови да го приемат сред цвят и сянка,
сред светлината да го приеме го чакаше слънцето;
а чужд да не бъде, подели рибата с него водата
на всички потоци, а лятото, зимата щедро
дариха го с облаци и небеса, с пяна от сняг.
2
Ето ме. Дойдох. Цели столетия,
изпълнени с буйство и скитане, оставих зад себе си,
отдалечих се немалко от боговете. Човешкият свят
състари ме от ярост, от гнет и заблуди,
състари ме съвсем. Мощта на човека
и неотменното негово право пред Творението, болката му
в зоните на обстрела, установеното му наследство:
гордостта пред смъртта, гневът, надеждата, нейният прах
с време кръвта ми почерниха, но аз виках и викам
назад към Началото: „Ето ме! И тук ще остана.“
Тъй време изтече, от всякоя нощ
с нова сянка излизам пред всякое слънце,
жив съм все още; гибели
сменям, и гнет, и смърт, но все още постигам
своето възкресение от порой и разруха,
все още извайвам пространства от земя и небе…
В тях аз живея, в тях аз предлагам за някое време
на царства̀ и слънца, на боговете онова домашно огнище,
което излиза от кратера (а в ушите ми
още ехти освободеният гръм на Творението),
живея за гняв и за смях, нелюбезен
към силните, даже в смъртта си огън издишвам,
за да е пулсът ми твърд като камък;
тук, в този шемет на вълчия век,
отредил ми пътеки от кръв, аз стоя в светлината,
за да поема скалата, която от свода ще падне
и ще разкъса ръцете ми, ала не ще ме забие в земята.
Приветствам всички епохи, през които преминах,
все по-смътно, далеч зад гърба ми отекваха те,
и вдигам глас, за да извикам назад към Началото,
че никой не ме очаква там долу, в мрачния край на Творението.
1969