Франсис Скот Фицджералд
Избрани творби в три тома. Том 1
Разкази и автобиографична проза

Николай Попов
Ехо от ерата на джаза или опит за портрет на Франсис Скот Фицджералд

В една своя статия Уилям Фокнър с голямо огорчение пише, че „Америка още не е отредила място за твореца, за онзи, който се занимава с проблемите на духа, вместо да използва своята известност в търговията със сапун или цигари, в продажбата на автоматични писалки или рекламата на автомобили, морски екскурзии и курортни хотели“.

Тази горчива констатация може да се отнесе с пълна сила и към творческата и лична съдба на именития американски писател Франсис Скот Фицджералд.

През двайсетте години на нашия век той се появява с много шум и блясък на литературния небосклон. Шума си създава сам, а блясъкът са неговите ранни разкази и особено романът му „Отсам рая“. Скоро той се превръща в мит. Негово е и определението на декадата от края на войната до Голямата депресия като ерата на джаза. Превръща се в идол на своето поколение и особено на университетската младеж.

Още в началото на писателската си кариера Фицджералд изпитва ударите на недоброжелателната литературна критика. Наричат го „търгаш“, „пияница“, „неудачник, проиграл таланта си, така щедро изявен в първите му творби“. Странно е, че по-късно и автор като Хемингуей не остава настрана от тази критика. В мемоарната си книга „Безкраен празник“ той с необяснима жестокост ни показва като в криво огледало окарикатурения образ на своя някогашен приятел. Странно е, защото не друг, а Фицджералд е човекът и писателят, който пръв оценява новаторската стихия на Хемингуей и горещо препоръчва на авторитетното издателство „Скрибнърс“ да отпечата сборника разкази „В наше време“. Взаимоотношенията на тези двама ярки представители на американската белетристика между двете световни войни имат дълга и сложна история. Ще се спрем по-подробно на тях, когато разглеждаме Парижкия период от биографията на Фицджералд.

Трябваше да изминат близо трийсет години от смъртта на писателя, за да се появи отново интерес към неговото художествено наследство. Както при случая с позабравения Фокнър, това се дължи на факта, че някои издателски компании пуснаха през седемдесетте години в големи тиражи и в джобен формат неговите събрани съчинения. Появи се даже и един огромен том с неиздадените му работи. Някои търсят причината за този неочакван бум в носталгията на американеца към безоблачните, весели години от началото на века. Онова опиянение, което лъха от страниците на новелата „Първи май“. Далечното ехо на безвъзвратно отминалата ера на джаза. Критиката и читателят не само преоткриват Скот Фицджералд, но го нареждат сред писателите, създали славата на американската литература в наши дни — Драйзър, Андерсън, О’Нийл, Фокнър, Хемингуей, Сандбърг, Улф и др. Разбира се, отрицателни оценки се срещат и сега. Неотдавна Гор Видал публикува обширна статия под заглавие „Случаят Скот“, в която подробно разглежда две новоизлезли книги на Фицджералд — „Дневници“ и „Писма“. Заключението на Видал е, че една съвсем нищожна част от творчеството на Фицджералд притежава известна литературна стойност. Той оспорва дори плодовете от каторжната работа на писателя в сценариите отдели на Холивуд. „Каторжна“, защото по думите на Уилям Фокнър „да работиш в Холивуд, е все едно да работиш в солна мина“. Все пак не друг, а Фицджералд е автор на сценария на „Трима другари“, филм, който навремето дълбоко вълнуваше любителите на киното и правдиво разкриваше хуманните настроения на Ремарк. Между другото и оригиналните произведения на Фицджералд се оказват по-подходящи за екранно пресъздаване от тези на неговия озлобен рецензент Гор Видал.

Но ако въпреки всичките си разминавания и спорове съвременната критика има положително отношение към най-добрите произведения на писателя — „Великият Гетсби“, „Нежна е нощта“ и „Последният магнат“, — към новелистиката, заемаща централно място в творчеството му, тя и до днес си остава резервирана. Много изследователи смятат дори за излишно да се занимават с нея. По мнението на един изкуствовед разказите са „своеобразна банка, където се влагат идеите, темите, художествените решения, намерили по-късно място в романите“.

Времето, най-безпристрастният съдник за стойността на едно произведение, опровергава подобни съждения, защото разкази като „Първи май“, „Диамантът, голям колкото Риц“, „Младият богаташ“, „Леденият дворец“, „Завръщане във Вавилон“ и др. отдавна са влезли в златния фонд на съвременната американска новелистика.

Вярно е, че много от разказите на Фицджералд са предназначени за пошлите търговски издания, но не са малко случаите, когато именно в разказите се поставят и решават съществени идейни и художествени проблеми, намерили по-късно място в зрелия период на творчеството му.

Скот Фицджералд е роден на 24 септември 1896 г. в град Сейнт Пол, щата Минесота, в т.нар. „Среден запад на Америка“. Майка му е ирландка и римокатоличка, бащата е неуспял дребен търговец, който почти до края на живота си разчита на скромното наследство на жена си. Като дете Скот неведнъж се ужасява от мисълта, че някой ден може да попадне в общежитието за бедняци. За негово щастие се намира една богата леля, която поема издръжката му първо в католическото училище „Нюман“ и после в реномирания Принстънски университет.

Фицджералд отрано проявява вкус към писането. Едва четиринайсетгодишен, той започва да си води дневник, наименуван многозначително „Книга на мисълта“. Дневници писателят веди до края на живота си, независимо какво записва — свои мисли, цитати, афоризми, подслушани разговори, интересни имена.

По същото време той пише разкази за училищното списание, а в края на 1911 г. съчинява пиеса, която сам режисира и в която играе главната роля. За жалост тези юношески литературни прояви се посрещат с неприязън и от учители, и от съкласници. От учителите, защото той е един от най-слабите ученици, а другарите му се дразнят от неговото високомерие. Но главно за това, че Скот се оказва негоден за мъжествения американски футбол. И до днес, за да си изградиш репутация в което и да е американско училище, трябва с успех да упражняваш поне един от популярните спортове и особено грубия и опасен за здравето американски футбол. Слабоватият юноша е щастлив само когато може да избяга в Ню Йорк и да отиде на театър. Това действа като балсам за нараненото му самолюбие. „Видях музикалната комедия «Квакерката» и оттогава масата ми е затрупана с либретата на Гилбърт и Съливан“ (модните в ония години английски автори на оперети). По същото време, по думите на неговия най-добър биограф Майзиър, Скот започва да пие вместо невинното шери по-силен алкохол. В родния му град често казват, че младият Фицджералд е човек, който се напива. Това го ласкае, придава му известна романтична окраска. Но скоро пиенето ще се окаже онзи страшен порок, който ще го преследва до края на краткия му живот.

През септември 1914 г., макар и трудно, той успява да издържи приемните изпити и постъпва в Принстънския университет. Скот и тук не става, както мечтае, един от „боговете на своя клас“. Позаякнал, той е включен във футболния отбор на университета, но още при първата тренировка си навяхва коляното и завинаги се прощава със спорта. И по-добре, защото отново насочва вниманието си към литературата. Сдружава се с поета Джон Пийл Бишоп и бъдещия голям изкуствовед и критик Едмънд Уилсън, който в зигзагите на творческия му път ще бъде негова неотменна „интелектуална съвест“.

Попаднал в културна среда, Фицджералд започва усилено да се самообразова. По това време негови любими автори са Бърнард Шоу, Хърбърт Уелс, Бут Таркингтън, Алджърнън Суинбърн и Къмтън Маккензи. В Принстън той завършва и първия вариант на романа си, тогава наречен „Романтичният егоист“. Но вече бушува Първата световна война и Скот, макар и болнав, постъпва през есента на 1917 г. офицер в редовната армия. Изпратен е на подготвителен лагер, където през свободното си време продължава да работи над романа. Като офицер за свръзка в щата Алабама, по време на една танцова вечеринка в град Монтгомъри, той среща дъщерята на местния съдия и се влюбва в нея. Момичето се казва Зелда Сейър и с право може да се нарече фаталната жена на неговия живот. Пред приятелите си Фицджералд я описва като „най-красивото момиче в Алабама и Джорджия“. Очевидно един щат не е достатъчно голям, за да вмести възхищението му. По-късно ще напише в дневника си: „Липсваха ми двете първостепенни неща — животински магнетизъм и пари. Затова пък имах двете второстепенни — красива външност и интелигентност.“ Ето как Нанси Милфорд описва в биографичната си книга за Зелда тази негова външност: „Скот беше поразително красив, с нежни класически черти, златисто руса коса, широко чело и правилен нос. Очите му бяха ледено зелени я променяха цвета си с настроенията му. Само устните бяха тънки и винаги напрегнати. Макар и сравнително нисък, той изглеждаше добре в безупречно ушитата си офицерска униформа. За разлика от другите носеше яркожълти ботуши с шпори. Появеше ли се, хората веднага го забелязваха.“

И Фицджералд се сгодява за очарователната Зелда Сейър, но до брак не се стига, тъй като той няма средства за издръжката на такава скъпа и луксозна вещ. Това е първата му горчива среща с темата за парите, която протича като кървава нишка през цялото му творчество.

Войната свършва и Скот напуска армията, без да изпита ужаса на бойните полета. Установява се в Ню Йорк и започва да търси работа. „Романтичният егоист“ е отхвърлен от издателство „Скрибнърс“. Отказът е придружен с насърчително писмо от Максуел Пъркинс, бъдещият прочут редактор на същото издателство. Списанията методично връщат и разказите на Фицджералд. Всичките любезни и нелюбезни откази, 122 на брой, младият писател забожда с карфици по стените на скромната си квартира. Най-после успява да си намери работа в една рекламна агенция с 90 долара месечна заплата и никакви шансове за повишение. Въпреки пламенните писма на своя избраник практичното момиче от Алабама не вижда никаква перспектива във връзката си с Фицджералд и най-безцеремонно разтрогва годежа. С накърнено самочувствие Скот взема пари на заем от свои съученици, пиянства три седмици и се завръща в родния си град Сейнт Пол, за да преработи романа си под ново заглавие. Този път романът е приет от авторитетното издателство „Скрибнърс“ и се появява в книжарниците през март 1920 г.

Според Енциклопедия Британика за много американци символ на двайсетте години е трезво мислещият президент Кулидж, олицетворение на икономическия следвоенен бум. Характерното за този мним просперитет са големите борсови спекулации и разорението на дребните фермери, така покъртително описано в „Гроздовете на гнева“ на Стайнбек. Като в притчата за Бедния Лазар — богатата трапеза за милионерите, трохите за бедняците.

За други символът е ерата на джаза, определение, взето от книгата на Фицджералд „Разкази за ерата на джаза“. Зад този по-точен и по-привлекателен символ се крият някои нововъведения в американския начин на живот. Разцъфтява „селото“, така наричат нюйоркския квартал Гринич Вилидж — стълпотворение на поети, художници и музиканти, дошли да опитат щастието си на арената на изкуството. По това време тук често се среща и ярката фигура на Джон Рийд, пламенния пропагандатор на идеите на Октомврийската революция.

Еманципира се външният вид на младите жени, т.нар. „флапъри“ — съблазнителни. За ужас на пуританите те носят къси рокли, подстригват се като момчета и играят чарлстон в новооткритите танцувални заведения, където гърми джазова музика и тайно се продава долнокачествен алкохол. Появява се многотиражната жълта сензационна преса и радиото, което скъсява разстоянията и прави света малък и достъпен. Всяка седмица петдесет милиона американци гледат немите филми, произведени от „фабриката за мечти“, както някога Иля Еренбург наричаше Холивуд. По асфалтираните шосета вече бръмчи автомобилът, готов послушно да откара своите пътници до някой от близките провинциални клубове за голф. Пак според Енциклопедия Британика в лудите години на този неспирен карнавал на мода са сатиричните романи на Синклер Луис и обаятелната проза на Скот Фицджералд. Но двайсетте години си имат и своите сенчести страни. Може би най-кошмарната от тях е зараждащият се гангстеризъм. Обявената с осемнайсетата поправка на конституцията забрана да се произвежда и продава алкохол слага началото на масовата контрабанда, „бут-легинг“, на спиртни напитки и войната между отделните гангстерски банди. Достатъчно е да си спомним името на Ал Капоне, един от най-жестоките „кръстници“ на мафията. Той е заловен и осъден, но не за убийствата, извършени от него и бандата му, а за неплащане на данък върху общия си доход.

Първият роман на Фицджералд, „Отсам рая“, носи петната на незрялото младежко творчество. Авторът използва по нещо от всичко, писано дотогава: разкази, стихове, есета, откъси от писма и дневници на Зелда, биографични фрагменти и дори диалози. Неслучайно приятелите му шеговито определят книгата като „събраните съчинения на Скот Фицджералд“. Но за читателите очевидно това няма значение. Нали в романа съвсем вярно е предаден духът на времето, неговият ритъм и стил, а чрез устата на героите е провъзгласена една програма, която се споделя от мнозинството: „Ако не посветиш живота си в търсене на Свещения Граал, сигурно ще го прекараш не без удоволствия.“ В романа се проявява и основната тенденция в творчеството на Фицджералд — обръщане към проблема за богатството и неговото влияние върху съдбата на човека. Главният герой Еймъри дори се обявява за социализма: „Аз не обичам бедните… Някога бедността беше прекрасна, но сега тя е отвратителна… По-добре е да бъдеш корумпиран и богат, отколкото невинен и беден.“ Но същевременно героят изпитва огромно желание да даде на народа чувство за безопасност. Пътя за това той вижда единствено в социализма. Еймъри се опитва да изложи своите социалистически идеи пред един милионер, който случайно го е качил в колата си. Както сочи английският критик Крос, този разговор е твърде опасен, защото се води в годините на полицейските разправи със стачниците и когато смъртта виси над главите на Сако и Ванцети.

Тези свои настроения Фицджералд изразява много по-ясно в новелата си „Първи май“. Дори самото заглавие подсказва социалните мотиви на произведението. Срещаме се не само с пагубния свят на богатите, но и с хората от низините. Засягат се съществени моменти от класовите сблъсъци в Щатите. Чувства се стремежът да се пише не просто „красиво“, а да се вложи повече смисъл в една сгъстена и наситена със сарказъм проза. Ето как рисува двайсет и четири годишният писател образа на властващата класа, приела завръщането на войната като щастливо начало на един непрекъснат просперитет: „Никога по-рано великият град не бе живял в такъв разкош, защото победоносната война донесе след себе си изобилие и търговците се стичаха тук ведно с домочадията си от Юга и Запада, за да вкусят от тлъстите пиршества и да присъстват на подготвените за тях разточителни забавления; да купят на жените си кожи за следващата зима, мрежести чанти, разноцветни пантофи от коприна и сребро, розов сатен и плат със златни нишки.“

Основната идея на разказа е да се покаже душевната студенина на богаташите, които се стичат в Ню Йорк, за да вкусят от блясъка на пиршествата. Но в „Първи май“ авторът със същата сила ни разкрива и беднотата, ония, които не могат и нямат право да участват в празничната вакханалия. Със своето остро социално звучене новелата, по думите на съветския критик М. О. Менделсон, е не само ново, но и почти уникално явление в творчеството на Фицджералд — той вече никога няма да напише произведение с такава категорична симпатия към социализма.

Успешният дебют носи на Фицджералд не само слава, но и пари. Според дневника му през 1919 г. той получава от писателския си труд едва 879 долара, а през следващата година спечелва и успява да изхарчи солидната сума от 18 850 долара. Скромният чиновник от рекламната агенция се е превърнал не само в нашумял писател, но и във всепризнат представител на поколението си.

И красавицата от Алабама отново се появява на сцената. Този път сватбата ще се състои и младоженците ще излязат от нюйоркската катедрала „Свети Патрик“ усмихнати, щастливи и хванати ръка за ръка. Те ще се влеят в маскарада на двайсетте години, за да се превърнат в един от митовете на ерата на джаза, който и досега шества из страниците на американската литературна история. Коментарът на Скот е кратък: „Чувствахме се като малки деца в една огромна, светла и неизследвана плевня.“

Списанията вече сами търсят разказите на Фицджералд и плащат добри хонорари. Излизат първите му сборници с разкази — „Съблазнителки и философи“ и „Разкази от ерата на джаза“. Разбира се, много от тези ранни творби са само изпробване на перото, оригинални заявки на вече набиращия скорост талант. За нещастие именно слабите разкази се възприемат от публиката като нова дума в литературата и тя очаква от автора вариации на вече постигнатото. От друга страна, критиката настойчиво не вижда съзряването на писателя, художествените му търсения, придобиването на по-голямо майсторство. Нали още в тези опити се чувства всепризнатата днес нежност и елегантност на неговия стил? За да угоди на читателската аудитория, Фицджералд години наред стои на ръба на сериозната и лековатата литература, която щедро пласира в пошли издания като „Сатърди Ивнинг Поуст“.

В началото на 1921 г. Фицджералд завършва втория си роман „Красиви и прокълнати“. Сюжетът проследява сложните перипетии на един неуспял брак. Според твърденията на автора в главите герои Антъни и Глория няма нищо автобиографично. Книгата се появява първо като подлистник в „Метрополитън Магазин“ и година след това е отпечатана от „Скрибнърс“. В писмо до редактора Пъркинс Фицджералд пише, че не е твърде доволен от романа си, но е убеден в търговския му успех. Смята, че от книгата ще се продадат най-малко 60 000 екземпляра. Особено възмутен е от рисунката на обложката: „Там стои някакъв развратен тип, който твърде много прилича на мене“. Интересно е, че рецензия за книгата написва и самата Зелда. Тонът на отзива й е ироничен. Тя препоръчва на читателите да купят романа по чисто „естетски“ причини, които включват и желанието й да получи от хонорара рокля от златен плат и пръстен от платина. Вижда книгата като наръчник за съвременен етикет, а приключенията на Глория са пример за това как едно момиче не трябва да се държи в обществото. Зелда не се опитва да скрие и паралелите между героинята и себе си; „На една страница забелязах част от мой стар дневник и откъси от добре редактирани мои писма, които много тайнствено изчезнаха след женитбата ни. Изглежда, че плагиатството започва в семейството“.

Независимо от слабостите „Красиви и прокълнати“ е книга, написана от романист, който вече добре владее изкуството на композицията. Забелязват се тънки психологически наблюдения и остроумна характеристика на героите.

Неслучайно в изказването си пред Парижката конференция на писателите в защита на културата, състояла се през 1938 г., Теодор Драйзър споменава книгата на Фицджералд като пример за отдалечаването на „американския роман от традиционното описание на светския живот, за обръщането му към човешкото съществувание в условията на псевдодемокрацията“. И Драйзър, най-уважаваният от Фицджералд съвременен американски писател, поставя „Красиви и прокълнати“ до „Главната улица“ на Синклер Луис.

През май на 1921 г. Фицджералд и Зелда предприемат първото си пътуване до Европа. В Лондон те се запознават и са поканени на вечеря от мастития Джон Голзуърди. Срещат се с лейди Спенсър Чърчил и сина й Уинстън, който според мълвата бил очарован от едночасовия си разговор със Зелда. Осмеляват се да посетят свърталищата на подземния свят. Онези тъмни бордеи край Темза, където по това време няма нито таксита, нито полиция.

В Париж, Рим, Венеция и Флоренция те са просто туристи, уморени и отегчени от музеите и старините.

При завръщането си в Щатите Скот пише на своя приятел Едмънд Уилсън: „Проклет да е европейският континент. Той предизвиква само антикварен интерес… Ти беше казал, може би на шега, че Ню Йорк е столицата на културата, но след двайсет и пет години той ще стане също като Лондон. Културата следва парите и никакви естетски изящества няма да й попречат да смени престола си (Господи, каква метафора!). При следващото поколение ние ще бъдем римляните, каквито сега са англичаните.“

В семейството се появява нов член, дъщеря им Патриша. Но още от малка тя получава прякора Скоти. Бащата до края на живота си, при всички трудности и нещастия, ще храни най-топли чувства към единственото си дете. Ще бъде неин наставник, ще поощрява литературните й опити, ще препоръчва да посети с група студенти Съветския съюз.

Въпреки предсказанията си в писмото до Уилсън културната столица на Запада за дълго време си остава Париж. И той предизвиква не само „антикварен интерес“. Там се зараждат и процъфтяват някои от най-ярките модерни и модни течения и школи. В Париж са и техните англо-американски представители. Езра Паунд вече е преплувал плитките води на „имажизма“ в поезията и сега се занимава с разчитане на китайските йероглифи. Скоро интересите му ще се прехвърлят върху икономиката и той ще се пресели в Италия, за да стане глашатай на фашистките идеи на Мусолини. Томас Елиът е написал вече поемата си „Пустата земя“ и се готви да влезе в лоното на католицизма. В салона на Гъртруд Стайн човек може да се срещне не само с видни литератори, но и с художници като Пикасо, Матис и Брак. Полуслепият Джеймс Джойс все още не може да намери издател на своя отдавна превърнал се в легенда роман „Одисей“. В книгата си „Завръщането на изгнаника“ критикът Малкълм Каули описва как изглежда отблизо този динозавър на модерната литература: „Джойс прие да го интервюирам и аз отидох в хотела му. Той ме чакаше в стаята с кисел и посърнал вид като червено плюшената мебел в здрача зад затворените щори. Видях висок, мършав човек с много високо чело и тъмни очила; тънките му устни и бръчките в ъглите на очите издаваха такова видимо страдание, че аз забравих предварително подготвените въпроси. «Бих ли могъл да ви услужа с нещо, мистър Джойс?» Да, имаше с какво: трябваха му пощенски марки. И аз с облекчение излязох на улицата да му купя необходимите марки. Вървях и си мислех: ето, той е достигнал гениалност, но в тази гениалност има нещо толкова студено, като допира на неговите дълги, гладки, ледени и мраморно-влажни пръсти.“

В различна стенен, поклонници на тези крупни фигури са група млади и талантливи американски писатели: Ърнест Хемингуей, Джон Дос Пасос, Арчибалд Маклийш, Харт Крейн и др. Към тях скоро се присъединява и Скот Фицджералд. Всички те, а кръгът може и да се разшири, са известни под наименованието „изгубено поколение“. Определение, което Хемингуей ще използва като мото на първия си роман „И изгрява слънце (Фиеста)“.

Парижкото си кръщение Фицджералд вероятно получава в салона на Гъртруд Стайн. Меценатката вече е чела „Отсам рая“ и е на мнение, че с романа си младият автор „наистина създава за публиката едно ново поколение“. Предрича, че неговите книги ще се четат и тогава, когато много от добре познатите съвременни писатели отдавна ще са забравени. Сравнява литературата на ерата на джаза с епохата на Такъри, отразена в „Панаир на суетата“. Гостът е респектиран от похвалните оценки на Стайн, още повече, че зад гърба му виси нейният портрет, нарисуван от самия Пикасо.

Много по-интересна е друга една среща на Фицджералд. През пролетта на 1925 г. в парижкия „Динго Бар“ той се запознава с Ърнест Хемингуей. Там започва тъжната история на дългото им и мъчително приятелство. „Хемингуей е опасен приятел“, предупреждава един техен съвременник и ако съдим по написаното в „Безкраен празник“, това се оказва напълно вярно. Двамата младежи веднага се сдружават, макар че освен по общия си произход (и двамата са родени в Средния запад) и по това, че са писатели, те почти по нищо друго не си приличат. Скот очевидно се възхищава от предаността, с която Хемингуей се отнася към творчеството си, от привидната му външна простота и душевна сложност, от любовта му към приключенията и спортните занимания. С една дума, вълнува го познатият хемингуевски чар. Прави му удоволствие да играе ролята на покровител и наставник. Препоръчва на „Скрибнърс“ да издадат първата му книга с разкази „В наше време“. Чете ръкописа на романа „И изгрява слънце“ и предлага да отпадне първата глава. Обвинява автора в многословност, лековата ирония и тромавост в някои пасажи. Хемингуей се вслушва в справедливите бележки, но по-късно ще напише в „Безкраен празник“, че Скот няма нищо общо с поправките. Същото се повтаря и с романа „Сбогом на оръжията“. Едва ли е било нужно Хемингуей да отрече редакторската помощ на Скот, тъй като направените препоръки се пазят в архива му. Хемингуей не си е дал труда да унищожи доказателствата.

Отначало в отношенията им има нежност — често се срещат, споделят замислите си, пишат си шеговити писма, имат общи познати. Но още тогава Хемингуей се плаши от очевидните слабости на Фицджералд. Навикът му да приспособява сериозната проза към изискванията на пошлите издания. Нали „Сатърди Ивнинг Поуст“ плаща вече по 4000 долара за всеки негов разказ. Предупреждава го, че това е проституиране с изкуството, че писателят трябва да пише по най-добрия възможен начин, за да не разруши таланта си. Безпокои го неговото пиянство, малките количества алкохол, от които изпада в пълно вцепенение. Но според него най-голямото нещастие на Скот е, че е оставил Зелда да командва живота му и накрая да го „унищожи“. Хемингуей твърди, че веднага е усетил лудостта на Зелда и това, че тя го ревнува от работата му и се наслаждава на слабостта му към пиенето. Между двамата автори се появява неприязън и във връзка с литературните им успехи. Скот се дразни от едно метафорично сравнение на Гъртруд Стайн, направено в тяхно присъствие. Тя казва, че „пламъците“ на двамата съвсем не си приличат. Фицджералд е убеден, че Стайн смята неговия пламък за по-второстепенен, и пише на Ърнест писмо, в което се оплаква от направената констатация. В отговора си Хемингуей го успокоява, че знатната дама е имала предвид тъкмо обратното. Казва, че подобни сравнения са глупост и че между сериозни писатели не може да има съперничество.

Но съперничество има и Фицджералд е особено огорчен, че издателство „Скрибнърс“ предпочита произведенията на препоръчания от него Хемингуей. Може би ръководен от подобни чувства, Фицджералд пише на своя поохладнял приятел, че „Зелените хълмове на Африка“ е неговата най-слаба книга. Хемингуей саркастично отговаря, че от писмото на Скот е разбрал, че той все още не знае кога една книга е добра и какво я прави лоша. Кани го да дойде в Кий Уест и заедно да отидат в Куба за следващата революция. Това ще е добър сюжет за роман и „ако наистина си потиснат, направи си добра застраховка и аз ще се погрижа да те убият… Ще напиша чудесно надгробно слово, от което Малкълм Каули ще използува най-хубавите пасажи за «Ню Рипъблик». Черния ти дроб ще подарим на Принстънския музей, сърцето на хотел «Плаза». Единия ти бял дроб ще дадем на Макс Пъркинс, другия на Джордж Лоримър… Ще поканим Маклийш да напише една мистична поема, която ще се прочете в католическото училище, в което си учил“. Писмото е добър образец на черния хумор.

Но най-жестокия удар срещу Скот Хемингуей нанася в първата публикация на разказа „Снеговете на Килиманджаро“. В един от пасажите умиращият Хари се възмущава, че „богаташите са скучни хора, пият много и непрекъснато играят табла. Скучни са и всички до един си приличат“. И по-нататък: „Спомни си за бедния Скот Фицджералд и неговото романтично благоговение пред тях и как веднъж започна един разказ с думите «Богатите не приличат на нас с тебе», и как някой го прекъсна: «Да, те имат повече пари», но Скот не разбра шегата, той смяташе, че те са някаква особена обаятелна порода, и когато разбра заблуждението си, огъна се, както би се огънал и от много други неща.“

Фицджералд протестира и в следващите издания на новелата в цитирания пасаж се появява вече името Джулиан.

Заслужава внимание и истината около споменатия анекдот. Според Пъркинс първоначално шегата е била отправена към самия Хемингуей. По време на един обед, на който присъстват Пъркинс, Ърнест и писателят Моли Колъм, Хемингуей подхвърля, че е „почнал да опознава богатите“, и Моли добавя: „Единствената разлика между богатите и останалите хора е в това, че богатите имат повече пари.“

През април на 1925 г., месец преди запознанството с Хемингуей, излиза от печат шедьовърът на Фицджералд „Великият Гетсби“, една от големите книги на съвременната американска белетристика. В първите седмици след публикуването му романът получава блестящи рецензии, но търговският му успех е незначителен. В „Сатърди Ривю“ Уилям Бенет пише, че „някои хора се раждат с късмет — едни да правят красиви осморки върху леда, други да изтръгват музика от клавишите на пианото, трети да разкриват чара си върху машинописната страница. Фицджералд се е родил с таланта да пише красиво. Добрите феи са го дарили и с отчаяна самонадеяност“. По-нататък следва изцяло положителен анализ на произведението. „В книгата има части, и особено втората глава, които едва ли може да се напишат по-сполучливо. Спомнете си характеристиката на гостите в четвърта глава и образа на Том Бюканан. Този едър и тромав екземпляр, продукт на американския университет, е изваян с почти болезнен реализъм.“ Похвални писма Фицджералд получава от Едмънд Уилсън, Идит Уортън, Томас Елиът. Авторът особено се гордее с мнението на Елиът, който казва: „… струва ми се, че това е първата стъпка, направена от американската проза след Хенри Джеймс.“

Сюжетът на този кратък роман разкрива взаимоотношенията между Джей Гетсби, беден младеж от Средния запад, стигнал до чин майор в Първата световна война, и Дейзи Бюканан, момиче от богато луисвилско семейство, в което Гетсби вижда своя идеал за красота и щастие. С връщането си от фронта героят узнава, че любимото момиче се е омъжило. Той наивно вярва, че парите отново ще му върнат Дейзи, и без да подбира средствата, контрабанда с алкохол по време на забраната и борсови спекулации, натрупва огромно богатство. Накрая това естествено и логично довежда до неговата гибел.

Трагедията на „великия“ Гетсби, велик следва да се приема пародийно, отразява вътрешната раздвоеност на т.нар. „американска мечта“. Героят има две измерения — романтик, мечтател, ценител на красотата и доброто, а от друга страна той е мошеник, бут-легър, личност със съмнително минало. Повествованието се води от името на писателя Ник Карауей. Той единствен прониква в същността на Гетсби и остава до края негов верен приятел. Закономерно е Ник да произнесе и присъдата над всичко отрицателно не само у героите, но и в цялото американско общество. Цивилизация, в която духовният живот е подчинен единствено на материалното благополучие, не може да бъде хуманна.

В художествено отношение романът поразява със своята полифоничност, с органичното сливане на реалистична и лирико — романтична проза, голямата роля на детайла, на външния портрет, на символите. Когато Ник и Гетсби говорят за гласа на Дейзи, Гетсби само с едно изречение прониква в нейната същност: „Гласът й е пълен с пари.“ Макар че в стила на романа някои критици долавят влияние на поезията на Кийтс и прозата на Джоузеф Конрад, „Великият Гетсби“ притежава и немалко новаторски моменти. Мястото на водещия разказа и намесата на автора, формулираното от Каули понятие „дъбъл вижън“ (две гледни точки) са нещо ново в романистиката. В образа на Том Бюканан се долавят черти, които скоро ще станат типични за „героите“ от годините на нацизма.

Фицджералд ще продължи и през трийсетте години да търси красивото и нравственото в изкуството, но това ще става мъчително и с големи прекъсвания поради семейните нещастия — Зелда е вече постоянен пациент на психиатрични заведения, а и здравето на писателя постепенно се влошава.

Той ще напише още два романа — „Нежна е нощта“ (1934) и „Последният магнат“ (1941).

Макар заглавието на романа „Нежна е нощта“ да е взето от романтичната балада „На славея“ на английския поет Кийтс, в него има малко романтичен патос и възвишени чувства. В социален план това е може би една от най-дълбоките и искрени книги на Фицджералд. Сюжетът проследява драмата на талантливия психиатър Дик Драйвър, пожертвал се заради кариера и богатство. Героят ще осъзнае трагедията си, — ще напусне света на милионерите, но вече вътрешно опустошен, загубил и таланта, и идеалите си. Романът е начало на творческата криза на Фицджералд и своеобразно прощаване с ерата на джаза.

В 1939 г. Хемингуей малко тъжно ще напише до своя редактор Пъркинс: „В Куба си намерих «Нежна е нощта» от Скот. Изумително е колко прекрасна е в по-голямата си част. Колко хубаво би било, ако продължаваше да пише. Но вече всичко е свършено. Или може би пак ще започне? Ако му пишеш, предай му топлите ми чувства. Винаги съм имал към Скот някакво детинско чувство на превъзходство — малкото и яко момче се надсмива над слабичкия си талантлив приятел. Но романът, който прочетох сега, ми се видя много хубав, ужасно хубав.“

Вече като сценарист в Холивуд, Фицджералд продължава да работи над „Последният магнат“, останал недовършен и издаден посмъртно под редакцията на Едмънд Уилсън. И тук главният герой са парите. Тяхно олицетворение е богатият кино продуцент и режисьор Мънроу Стар. Драмата се разиграва на фона на бурния и наситен с конфликти холивудски свят.

Но пясъчният часовник на живота вече изтича. Денят е 21 декември 1940 г. Рано следобед в дома на приятелката си, Шийла Грейъм, Фицджералд е седнал в креслото до камината и си води бележки за някаква статия. Изведнъж се изправя, опитва се да се подпре на камината и рухва на пода. Миг след това той е мъртъв. Писателят е само на 44 години.

По-трагична е смъртта на Зелда. През 1948 г. тя загива по време на пожар в едно от поредните си психиатрични заведения.

Особено значение за творчеството на Фицджералд и неговата личност имат излезлите между двата романа очерци и разкази, известни под общото заглавие „Крахът“. В тях се съдържа удивително трезва и дори сурова самооценка на всичко, създадено от писателя.

Дори и в най-тежките периоди от пълния си с драматизъм живот Франсис Скот Фицджералд е неотклонно верен на ония общочовешки и непреходни ценности, които поставят произведенията му до тия на Фокнър, Хемингуей, Драйзър и Улф, сред най-доброто, създадено в американската литература на двайсетия век.

Разкази

Бърнис се подстригва

I

Ако човек застанеше във вечерния съботен здрач на първата площадка на игрището за голф, прозорците на местния клуб му се виждаха като жълт небосвод над черен и развълнуван океан. Вълните на този океан, тъй да се каже, бяха главите на мнозина любопитни момчета, прислужници в голфа, няколко по-отракани шофьорчета, глухата сестра на професионалния играч на голф и обикновено още няколко свенливи вълнички отстрани, които можеха да се присъединят към останалите, стига да искат. Това беше галерията.

Балконът беше навътре. Състоеше се от един кръг плетени столове, които опасваха стените на комбинираната клубна и бална зала. По време на танците в събота вечер той се заемаше изключително от жени — стълпотворение от дами на средна възраст с остри погледи и ледени сърца зад лорнети и огромни гърди. Главната функция на балкона беше критическа. Понякога показваше завистливо възхищение, но никога одобрение, защото сред жените на възраст над трийсет и пет е добре известно, че щом през лятото младите танцуват, то те го правят с възможно най-лошите намерения на този свят и ако не ги обстрелват с ледени погледи, някои по-откъснати двойки ще танцуват ужасни дивашки танци из ъглите, а по-популярните и по-опасни момичета могат да се оставят да бъдат целувани в паркираните автомобили на нищо неподозиращите богати вдовици.

Но в края на краищата този критически кръг не беше достатъчно близо до сцената, за да вижда лицата на актьорите и да долови тънката странична мимика. Той може само да се мръщи, да шушука, да задава въпроси и да си прави що-годе задоволителни заключения на базата на своя запас от постулати като например онзи, който гласи, че всеки младеж с голям доход живее като фазан през ловния сезон. Този кръг всъщност никога не може да разбере драмата на променливия полу жесток свят на юношеството. Не: ложи и партер, солисти и хор — всичко представлява една бъркотия от лица и гласове, които се носят в печалните африкански ритми на „Дайърс данс оркестра“.

От шестнайсетгодишния Отис Ормонд, на когото оставаше да учи още две години в Хил Скул, до Дж. Рийс Стодард, над чието бюро вкъщи висеше диплома от Юридическия факултет на Харвард, от малката Маделин Хоуг с прическа, все още стояща странно и несигурно на главата й, до Беси Макрей, която от прекалено дълго време неизменно беше душата на компанията — повече от десет години, — тази бъркотия бе не само центърът на сцената, но и единствено онези, които влизаха в нея, можеха да я разгледат напълно.

Музиката спира с извивка и гръм. Двойките си разменят изкуствени и вяли усмивки, повтарят на шега „ла-де-да-да дум-дум“ и над избухналите ръкопляскания се издига врява от момичешки гласове.

Двама-трима разочаровани младежи в центъра на дансинга, уловени точно в момента, когато са се канили да отнемат нечия партньорка, се оттеглят до стената апатично, тъй като тези летни увеселения не са като бурните коледни балове — те се считат просто за умерено задушевни и вълнуващи. На тях даже младите семейни двойки стават и изпълняват старинни валсове и ужасяващи фокстроти за снизходително удоволствие на още по-младите си братя и сестри.

Уорън Макинтайър, който посещаваше от време на време Иейлския университет и който в момента се оказа един от клетите самотници, бръкна в джоба на смокинга си за цигара и излезе на просторната полутъмна веранда, където по масите се бяха пръснали разни двойки и изпълваха обкичената с фенери нощ с неясни думи и мъглив смях. Той кимна на някои от по-малко вглъбените и докато минаваше край всяка от двойките, в мислите му изплуваха разни полузабравени истории, тъй като градчето беше малко и миналото на всеки представляваше отворена книга за всички. Тук бяха например Джим Стрейн и Етъл Димоурест, неофициално сгодени от три години. Всички знаеха, че щом Джим успее да се задържи на някоя работа повече от два месеца, тя ще се омъжи за него. И въпреки всичко какъв отегчен вид имаха и двамата и колко уморено Етъл гледаше Джим, сякаш се чудеше защо е трябвало да увива бръшляна на своите чувства около толкова паянтова топола.

Уорън беше на деветнайсет години и се отнасяше някак със съжаление към онези свои приятели, които не бяха учили в колежи на Изток. Но като повечето момчета се хвалеше ужасно много с момичетата от родния си град, когато се намираше далеч от него. Тук беше още Дженевив Ормонд, която посещаваше редовно всички балове, домашни забави и футболни мачове в Принстън, Иейл, Уилямс и Корнел; както и чернооката Робърта Дилън, която сред връстниците си бе не по-малко известна от Хайръм Джонсън[1] или Тай Коб[2] и, разбира се, Марджори Харви, която, освен дето имаше лице на фея и смайващо зашеметяващ език, си бе спечелила заслужената слава, че на последния бал в Ню Хейвън направила пет последователни цигански колела.

Уорън, израснал срещу дома на Марджори, отдавна беше „луд по нея.“ От време на време тя като че ли отвръщаше на чувствата му със слаба признателност, но след като го бе подложила на своя безпогрешен тест, му беше казала сериозно, че не го обича. Същността на теста й се състоеше в това, че когато се намираше далеч от него, тя го забравяше и ходеше с други момчета. Това действаше много обезкуражаващо на Уорън, особено при положение, че Марджори през цялото лято пътуваше насам-натам и първите два-три дни след всяко нейно завръщане той намираше масата в антрето на семейство Харви отрупана с писма, адресирани до нея с различни мъжки почерци. Не стига това, ами и през целия август й гостуваше братовчедка й Бърнис от Оу Клер и беше невъзможно да я види насаме. Вечно трябваше да обикаля и да търси някой, който да се погрижи за Бърнис. С изтичането на месеца това ставаше все по-трудно.

Колкото и да боготвореше Марджори, Уорън трябваше да признае, че братовчедка й „малко издишаше“. Беше хубава, с тъмна коса и румено лице, но по време на танците беше скучна. Всяка събота той се чувствуваше задължен да изкара по един дълъг и тежък танц с Бърнис, за да достави удоволствие на Марджори, но никога не бе изпитвал друго освен отегчение, когато беше с нея.

— Уорън…

Мислите му бяха прекъснати от един нежен глас; той се обърна и видя Марджори, зачервена и сияеща както винаги. Тя сложи длан върху рамото му и лицето му просветна едва забележимо.

— Уорън — прошепна тя, — направи ми една услуга, покани Бърнис. Почти цял час танцува само с малкия Отис Ормонд.

Лицето на Уорън помръкна.

— Но… разбира се — отвърна той с неохота.

— Нямаш нищо против, нали? Ще се погрижа да не останеш вързан за нея.

Марджори се усмихна — само усмивката й беше достатъчна благодарност.

— Ти си ангел и аз съм ти страшно благодарна.

Ангелът огледа верандата с въздишка, но Бърнис и Отис не се виждаха никакви. Влезе отново вътре и пред дамската тоалетна стая завари Отис, наобиколен от група младежи, които се превиваха от смях. Отис размахваше някаква пръчка и говореше шумно.

— Влезе да си оправи косата — извика буйно той. — Чакам я, за да танцувам още един час с нея.

Те отново се разсмяха.

— Защо някой от вас не ми я отнеме? — извика с негодувание той. — Тя предпочита разнообразието.

— Но, Отис — намеси се един от приятелите му, — ти едва-що си започнал да свикваш с нея.

— Защо ти е тоя бастун, Отис? — попита го Уорън, като се усмихна.

— Бастун? А, това ли? Това е тояга. Като се появи, ще я фрасна по главата и ще я накарам да влезе отново вътре.

Уорън се строполи върху едно канапе и зави от смях.

— Не се хаби, Отис — успя да каже накрая той. — Този път ще те отърва.

Отис се престори, че припада, и връчи пръчката на Уорън.

— В случай, че ти потрябва, старче — каза той с дрезгав глас.

Колкото и красиво и умно да е едно момиче, излезе ли й име, че не я отнемат често от партньора й по време на танц, положението й става много окаяно. Младежите може и да я предпочитат пред пеперудките, с които танцуват по десет пъти на вечер, но закърменото с джаз младо поколение е темпераментно и непостоянно и идеята да танцуваш повече от един фокстрот от начало до край с едно и също момиче е неприемлива, да не кажем ужасна. А наложи ли се пък да изкарат заедно няколко танца и паузите между тях, момичето може да бъде сигурно, че младежът, след като веднъж се отърве от нея, никога повече няма да настъпи своенравните й крака.

Уорън изкара целия следващ танц с Бърнис и накрая, благодарен на паузата, я изведе на една маса на верандата. Настъпи кратко мълчание, докато тя си играеше тъпо с ветрилото.

— Тук е по-горещо, отколкото в Оу Клер — каза Бърнис.

Уорън потисна въздишката си и кимна. Може и така да е, но него това нито го интересуваше, нито го засягаше. Зачуди се дали тя не умееше да води разговори, защото никой не й обръщаше внимание, или никой не й обръщаше внимание, защото не умееше да разговаря.

— Дълго ли още ще останеш тук? — попита я той и се изчерви. Тя можеше да се досети защо я пита.

— Още една седмица — отвърна Бърнис и впери поглед в него, като че ли да се улови за следващата реплика в мига, щом излезе от устата му.

Уорън не го сдържаше на едно място. После, внезапно подтикнат от желание за благотворителност, реши да опита върху нея един от своите трикове. Обърна се и я погледна в очите.

— Устата ти е само за целувки — подхвана той тихо.

Това бяха думи, които казваше на момичетата по баловете в колежа, когато разговаряха в полумрак като този. Бърнис направо подскочи. Изчерви се ужасно и започна да мачка ветрилото. Никой не й беше казвал подобно нещо преди.

— Хлапак! — изплъзна й се от устата, преди да се усети, и тя прехапа устни. Със закъснение реши да се позабавлява и го дари със смутена усмивка.

Уорън се ядоса. Макар да не беше свикнал да вземат на сериозно думите му, те все пак предизвикваха смях или някои и други сантиментални закачки. Освен това мразеше да го наричат „хлапак“, когато не беше на шега. Желанието му за благотворителност се изпари и той смени темата.

— Джим Стрейн и Етъл Димоурест както винаги седят отстрани — забеляза той.

Това беше по в стила на Бърнис, но заедно с облекчението при смяната на темата тя изпита и известно съжаление. С нея младежите не разговаряха за устни и целувки, а й беше известно, че с другите момичета говорят за подобни неща.

— О, да — каза тя и се засмя. — Казаха ми, че се мъкнат от години заедно, без да имат пукната пара. Тъпо е, нали?

Уорън се възмути още повече. Джим Стрейн беше близък приятел на брат му, но освен това не беше хубаво да се присмиваш на хората, че са бедни. Бърнис обаче не искаше да се присмее. Тя просто беше нервна.

II

Марджори и Бърнис се прибраха вкъщи и си казаха „лека нощ“, когато се качиха на втория етаж. Макар и братовчедки, те не бяха близки. Всъщност Марджори нямаше приятелки — тя смяташе момичетата за глупави. Бърнис пък през цялото това гостуване, уредено от родителите й, копнееше за онези разговори, подправени с кикотене и сълзи, които считаше за неотменим фактор в женското общуване. Но в това отношение намираше Марджори за доста студена; при разговорите с нея изпитваше същото затруднение, както с мъжете. Марджори никога не се кикотеше, от нищо не се боеше, рядко се смущаваше и всъщност притежаваше много малко от качествата, които според Бърнис бяха типично женски и открай време благословени.

Тази вечер, докато си миеше зъбите, тя за стотен път се запита защо винаги когато се намираше далеч от къщи, никой не я ухажваше. Това, че семейството й беше най-богатото в Оу Клер, че майка й канеше ужасно много гости и преди всички балове даваше малки вечери от името на дъщеря си, че й бе купила кола, с която да се разхожда сама — не й бе хрумвало, че всички тези неща могат да бъдат причина за успеха й в родния й град. Както повечето момичета, и тя бе откърмена с топлото млечице на Ани Фелоус Джонстън[3] и с романи, в чиито героини се влюбваха заради някакви техни мистериозни качества, винаги споменавани, но никога описвани.

Бърнис изпитваше неясна болка от това, че в момента не е популярна. Не й беше известно, че ако не бяха старанията на Марджори, през цялата вечер щеше да танцува само с един мъж, но знаеше, че дори в Оу Клер някои момичета, с по-ниско положение и не толкова красиви, жънеха много по-големи успехи. Причината търсеше в някаква хитра безпринципност у тези момичета. Това никога не я беше тревожило или ако я разтревожеше, майка й щеше да я успокои, че другите понижават цената си и че мъжете наистина харесват момичета като нея.

Тя загаси лампата в банята и неочаквано реши да отиде при леля си Джоузефин, за да си побъбри с нея, тъй като в спалнята й още светеше. Премина безшумно с меките си пантофки по застлания с килим коридор, но понеже чу гласове отвътре, спря недалеч от открехнатата врата. После долови собственото си име и без всякакво намерение да подслушва се застоя — и нишката на разговора прониза съзнанието й рязко, като че ли бе прокарана с игла.

— Тя е напълно безнадежден случай — Беше гласът на Марджори. — О, зная какво ще кажеш! Толкова много хора ти разправят колко е хубава и мила и как готвела! И какво от това? Тя се чувства ужасно. Мъжете не я харесват.

— Какво значение има евтината популярност?

Гласът на мисис Харви прозвуча сърдито.

— Има огромно значение, когато си на осемнайсет години — каза подчертано Марджори. — Направих всичко, каквото можах. Държах се мило и карах момчетата да танцуват с нея, но те просто не искат да се отегчават. Като си помисля само как тази глупачка похабява страхотната си красота и какво би направила Марта Кеъри, ако я имаше… о-о-о!

— В днешно време не съществува кавалерство.

Гласът на мисис Харви подсказваше, че не би могла да издържи на съвременните условия. През нейната младост всички момичета, които произлизаха от добри семейства, се забавляваха превъзходно.

— Е — продължи Марджори, — никой не би могъл да повдига непрекъснато духа на неудачната си гостенка; в днешно време всяко момиче се грижи само за себе си. Дори се опитах да й подскажа как да се облича и тъй нататък, но тя се вбеси — гледаше ме по ужасно странен начин. Достатъчно е чувствителна, за да разбере, че няма никакъв успех, но съм сигурна, че се успокоява, като се мисли за много целомъдрена, а мен — за прекалено весела и лекомислена, заради което ще свърша зле. Всички момичета, които не са харесвани, мислят тъй. Гроздето е кисело! Сара Хопкинс ни нарича с Дженевив и Робърта „кокетки“! Сигурна съм, че би дала десет години от живота си заедно с европейското си образование, само и само да би могла да бъде „кокетка“, в която да са влюбени трима-четирима и на баловете да я отнемат от партньора й на всяка втора стъпка.

— Струва ми се — прекъсна я мисис Харви с малко уморен глас, — че трябва да направиш нещо за Бърнис. Виждам, че не е много жизнерадостна.

Марджори изстена.

— Жизнерадостна! Боже господи! Не съм я чувала да казва на някое момче нещо друго освен, че е горещо или че дансингът е претъпкан, или че догодина ще ходи да учи в Ню Йорк. Понякога ги пита какви коли имат и им казва каква марка е нейната. Страшно занимателно!

Настъпи кратко мълчание, след което мисис Харви отново подхвана старата песен:

— Това, което зная със сигурност, е, че други момичета, които не са и наполовина толкова мили и привлекателни, си имат ухажори. Марта Кеъри например е дебела и гръмогласна, а майка й е от простолюдието. Робърта Дилън отслабна тази година толкова много, че като я погледне човек, си мисли, че е дошла от пустинята на Аризона. Изтощава се до смърт от танцуване.

— Но, мамо — прекъсна я нетърпеливо Марджори, — Марта е жизнерадостна и ужасно остроумна, тя е екстра момиче, а Робърта танцува великолепно. Популярна е от толкова време!

Мисис Харви се прозина.

— Струва ми се, че всичко е от индианската й кръв — продължи Марджори. — Може би тя представлява един вид връщане към първобитното съществуване. Индианките по цял ден са седели, без да продумат.

— Върви да си лягаш, глупаво дете — изсмя се мисис Харви. — Нямаше да ти го кажа, ако знаех, че ще го запомниш. Според мен повечето от твоите идеи са идиотски — завърши тя със сънлив глас.

Последва още една пауза, докато Марджори се чудеше дали си заслужава да убеждава майка си. Хората над четирийсет години рядко могат да бъдат убедени в нещо завинаги. На осемнайсетгодишна възраст убежденията ни са като върхове, от които гледаме, а на четирийсет и пет са може би пещери, в които се крием.

След тези разсъждения Марджори каза „лека нощ“. Когато излезе в коридора, там нямаше никой.

III

На следващата сутрин, докато Марджори закусваше, в стаята влезе Бърнис, поздрави доста официално и седна срещу нея, като я загледа втренчено и леко навлажни устните си.

— За какво си се замислила? — попита я Марджори, доста озадачена.

Бърнис помълча, преди да метне ръчната си граната.

— Снощи чух какво каза на майка си за мен.

Марджори се сепна, но само леко почервеня и когато заговори, гласът й прозвуча съвсем спокойно:

— Къде беше?

— В коридора. Отначало нямах намерение да подслушвам…

След като я погледна неволно с презрение, Марджори сведе поглед и се задълбочи в балансирането на една неизядена царевична люспа[4] върху пръста си.

— Мисля, че ще е най-добре да се върна в Оу Клер, след като съм ти толкова неприятна. — Долната устна на Бърнис потрепваше ужасно и тя продължи с плачевен глас: — Опитах се да се държа мило, пък… ти първо не ми обръщаше внимание, а после ме и обиди. Никога не съм се отнасяла с гостите си по този начин.

Марджори мълчеше.

— Но аз ти преча, разбирам. Досаждам ти. Приятелите ти не ме харесват. — Тя млъкна и си спомни още една от своите болки. — Естествено бе, когато се опита да ми намекнеш миналата седмица, че роклята ми не е хубава, да се вбеся. Не мислиш ли, че аз може би знам как да се обличам?

— Не — едва чуто промърмори Марджори.

— Какво?

— Нищо не съм намеквала — каза рязко Марджори. — Доколкото си спомням, казах, че е по-добре да облечеш една хубава рокля три пъти, отколкото да я смениш с две ужасни.

— Смяташ ли, че това беше много любезно от твоя страна?

— Не съм имала за цел да се държа любезно. — Помълча и добави: — Кога искаш да си тръгнеш?

Бърнис си пое рязко дъх.

— О! — Това беше почти вопъл.

Марджори я изгледа учудено.

— Не каза ли, че ще си тръгваш?

— Да, но…

— Аха, значи не мислиш да го правиш!

Известно време двете се гледаха втренчено над масата за закуска. Пред погледа на Бърнис всичко беше като размазано, а върху лицето на Марджори бе изписан онзи суров израз, който се появяваше, когато леко пийналите студенти й се обясняваха в любов.

— Значи не мислиш да го направиш — повтори тя, сякаш точно това бе очаквала.

Бърнис го потвърди, като избухна в сълзи. На лицето на Марджори се изписа досада.

— Ти си ми братовчедка — хлипаше Бърнис. — Аз съм ти на г-г-гости. Трябваше да остана цял месец и ако се върна, майка ще разбере и ще се чу-чуди…

Марджори изчака пороят от накъсани думи да се уталожи до леки подсмърчания.

— Ще ти дам парите, които ми се полагат за един месец — каза хладно тя, — и можеш да прекараш последната седмица където си поискаш. Има един много хубав хотел…

Хълцанията на Бърнис се извисиха до звук на флейта, изведнъж тя стана и избяга от стаята.

Един час по-късно, както Марджори седеше в библиотеката, вглъбена в съчиняването на едно от онези неангажиращи и възхитително уклончиви писма, които само някое младо момиче може да пише, Бърнис отново се появи със силно зачервени очи и привидно успокоена. Тя не погледна Марджори, а взе напосоки една книга от рафта и седна като че ли с намерението да чете. Братовчедка й изглеждаше вглъбена в писмото и продължаваше да пише. Когато часовникът показа дванайсет, Бърнис затвори шумно книгата си.

— Струва ми се, че ще е най-добре да си купя билет за влака.

Това не беше началото на речта, която бе репетирала горе, но тъй като Марджори не реагираше по обичайния за случая начин — не я уговаряше да бъде разумна, не я убеждаваше, че всичко това е недоразумение, — настоящият увод беше най-доброто, което можа да измисли.

— Почакай малко само да си допиша писмото — каза Марджори, без да вдига глава. — Искам да го пратя със следващата поща.

След още една минута, изпълнена със забързано скърцане на перото, тя се обърна и се облегна с вид, сякаш казваше: „На твое разположение съм.“ Бърнис отново трябваше да говори.

— Ти искаш ли да си отида?

— Ами — каза Марджори, като размисляше — смятам, че ако не ти е приятно, най-добре ще е да си отидеш. Няма смисъл да се чувстваш зле.

— Не мислиш ли, че благоприличието изисква…

— О, моля ти се, не ми цитирай „Малките дами“[5] — извика Марджори с раздразнение. — Това е демоде.

— Така ли смяташ?

— Боже господи, разбира се! Кое съвременно момиче би могло да живее като тези тъпи жени?

— Те са били идеалът на нашите майки.

Марджори се изсмя.

— Да, да — нищо подобно! Освен това нашите майки са си живели много добре, но сега почти нищо не знаят за проблемите на дъщерите си.

Бърнис се изправи в стола си.

— Моля те да не говориш така за майка ми.

Марджори се изсмя отново.

— Мисля, че не съм споменавала името й.

Бърнис усети, че я отклоняват от темата.

— Смяташ ли, че ще се държиш добре с мен?

— Направих всичко, каквото можах. Ти си доста тежък случай.

Клепачите на Бърнис се зачервиха.

— Според мен ти си тежък случай и си егоистка, и не притежаваш никаква женственост.

— О, боже господи! — извика отчаяно Марджори. — Ама че си откачалка! Момичетата като теб са виновни за всички досадни и скучни бракове с всички тези ужасни безсмислици, които минават за женственост. Представям си какъв удар е за един мъж с въображение, когато, след като се ожени за някой вързоп дрехи, за който си е създавал идеали, открие, че жена му е само една слаба, хленчеща и страхлива маса от преструвки!

Устата на Бърнис беше полуотворена.

— Женствената жена! — продължаваше Марджори. — Цялата й младост е изпълнена с критикуване на момичетата като мен, които наистина се забавляват добре.

Марджори повиши глас и долната устна на Бърнис увисна още повече.

— Когато едно грозно момиче хленчи, за него има известни извинения. Ако аз бях безнадеждно грозна, нямаше никога да простя на родителите си, че са ме създали. Но да започваш живота си без ни най-малък недостатък… — Марджори сви в юмрук малката си длан. — Ако си мислиш, че ще ревна с теб, лъжеш се. Върви си или остани, прави каквото щеш. — И като взе писмата, тя излезе от стаята.

Бърнис каза, че я боли глава, и не се появи на обяд. Следобед двете трябваше да ходят на дневно представление, но тъй като главоболът не й минаваше, Марджори трябваше да я извини пред един не много разочарован младеж. Но когато се върна късно следобед, тя завари Бърнис да я чака в спалнята, а върху лицето й бе изписана строга решителност.

— Реших — подхвана направо тя, — че може би си права за тези неща… макар че по всяка вероятност не си. Но ако ми кажеш защо приятелите ти не… не се интересуват от мен, ще видя дали ще мога да направя това, което искаш от мен.

Марджори седеше пред огледалото и си разпускаше косата.

— Наистина ли?

— Да.

— Всичко ли? Ще направиш ли точно това, което ти кажа?

— Ами аз…

— Без „ами“! Ще направиш ли точно това, което ти кажа?

— Ако е разумно.

— Не е разумно! Ти не си за разумни неща.

— Да не искаш да ме караш… да ми препоръчаш…

— Да, всичко. Ако ти кажа да взимаш уроци по бокс, трябва да го направиш. Пиши вкъщи и кажи на майка си, че ще останеш още две седмици.

— Ако ми кажеш…

— Добре, сега ще ти дам няколко примера. Първо, липсва ти лекота в маниерите. Защо? Защото никога не си сигурна във външния си вид. Когато едно момиче чувства, че е идеално облечено и нагласено, може да забрави за тези неща. В това е чарът. Колкото по-голяма част от себе си можеш да си позволиш да забравиш, толкова повече чар ще имаш.

— Не изглеждам ли добре?

— Не. Ти например никога не се грижиш за веждите си. Те са черни и лъскави, но както ги оставяш разрошени, имат ужасен вид. Можеха да бъдат красиви, ако в една десета от времето, през което нищо не вършиш, се грижеше за тях. Трябва да ги сресваш и те ще се оформят.

Бърнис повдигна въпросните вежди.

— Искаш да кажеш, че мъжете обръщат внимание на веждите?

— Да, подсъзнателно. А когато се върнеш вкъщи, трябва да отидеш да ти поизправят зъбите. Това почти не се забелязва, но…

— Но аз си мислех — прекъсна я Бърнис учудено, — че ти мразиш подобни женски придирчивости.

— Мразя придирчивите умове — отвърна Марджори. — Но жената трябва да бъде придирчива спрямо външния си вид. Ако всичко в нея е тип-топ, тя може да говори за Русия, пинг-понг или Обществото на народите и да има успех.

— Друго какво?

— О, това е само началото! Помисли как танцуваш.

— Не танцувам ли добре?

— Не — трябва да се облегнеш на мъжа; да, трябва — едва забележимо. Направи ми впечатление на танците вчера. А ти танцуваш изправена, вместо леко да се приведеш. Сигурно някоя възрастна дама от наблюдаващите ти е казала някога, че така изглеждаш много величествено. Но освен в случаите, когато танцуват с малки момиченца, на мъжете им е много по-трудно така, а важен е именно партньорът.

— Продължавай. — На Бърнис й се виеше свят.

— Трябва да свикнеш да се отнасяш мило с мъжете, които са „умърлушени пилета“. Ти имаш вид на обидена, щом попаднеш на някой, който не е от най-популярните. Виж, Бърнис, когато танцувам, мен ме отнемат от партньора ми на всяка втора или трета стъпка и кой го прави най-вече? Именно умърлушените пилета. Никое момиче не бива да си позволява да не им обръща внимание. Те са мнозинството във всички увеселения. Момчетата, които са прекалено плахи в разговор, са най-удобни да се усъвършенстваш в общуването. За танцуване най-удобни са непохватните партньори. Ако съумееш да танцуваш с тях и да изглеждаш грациозна, смятай, че можеш да минеш с танк играчка през небостъргач, обграден с бодлива тел.

Бърнис въздъхна дълбоко, обаче Марджори не беше свършила.

— Ако отидеш на някой бал и наистина забавляваш, да кажем, три от умърлушените пилета, които танцуват с теб; ако разговаряш с тях толкова добре, че те вече да не си мислят, че са се вързали с теб, значи си постигнала нещо. Следващия път те пак ще дойдат и скоро с теб ще започнат да танцуват толкова много умърлушени пилета, че хубавите момчета ще видят, че няма опасност да се вържат с теб и вече ще те канят на танц.

— Да — съгласи се немощно Бърнис. — Струва ми се, че започвам да разбирам.

— И накрая — завърши Марджори — самочувствието и чарът сами ще дойдат. В една слънчева утрин ще се събудиш и ще разбереш, че си го постигнала, и мъжете също ще го разберат.

Бърнис стана.

— Беше ужасно мило от твоя страна, но досега никой не ми е говорил такива неща и съм малко учудена.

Марджори не отговори, а загледа замислено отражението си в огледалото.

— Ужасно мило е от твоя страна, че ми помагаш — додаде Бърнис.

Марджори продължаваше да мълчи и тя си помисли, че се е престарала в благодарностите.

— Зная, че не си по сантименталностите — плахо каза Бърнис.

Марджори се обърна бързо към нея.

— О, аз не мислех за това. Мислех си дали няма да е по-добре, ако ти подстрижем косата късо.

Бърнис се строполи по гръб на леглото.

IV

Следващата сряда в местния клуб имаше бал с вечеря. Когато гостите влязоха, Бърнис откри картончето с името си с известно раздразнение. Макар че от дясната й страна седеше Дж. Рийс Стодард, изключително желан и популярен млад ерген, от много по-важната лява страна трябваше да бъде, уви, Чарли Полсън. На него не му достигаха височина, красота и умение да общува и ново просветената Бърнис реши, че единственото му достойнство като неин партньор бе, че досега не му се беше случвало да се върже с нея. Но чувството на раздразнение изчезна заедно с последната чиния за супа и тя си спомни специалните инструкции на Марджори. Като преглътна гордостта си, Бърнис се обърна към Чарли Полсън и се хвърли в атака.

— Смятате ли, че трябва да си подстрижа косата, мистър Чарли Полсън?

Чарли я погледна изненадано.

— Защо?

— Защото се чудя. Това е толкова сигурен и лесен начин за привличане на вниманието.

Чарли се усмихна мило. Той не знаеше, че думите й бяха репетирани. Отвърна й, че не разбира много от къси коси. Обаче Бърнис беше затова до него — за да го осведоми.

— Разбирате ли, искам да бъда един вид жена вамп — съобщи му спокойно тя и продължи да му обяснява, че късо подстриганата коса била необходимо предварително условие. Каза още, че искала да го помоли за съвет, тъй като била чувала колко критичен бил спрямо момичетата.

Чарли, който разбираше от женска психология толкова, колкото и от душевното състояние на будистите по време на съзерцание, се почувствува донякъде поласкан.

— Тъй че реших — продължи тя, като повиши леко глас — в началото на другата седмица да отида в бръснарницата на хотел „Севие“, да седна на първия стол и да се подстрижа. — Като забеляза, че седящите наблизо са прекъснали разговорите си и са се заслушали, тя се позапъна, но само след моментно объркване обучението на Марджори си каза думата и Бърнис завърши речта си към всички наоколо: — Разбира се, влизането ще става с платени билети, но ако всички дойдете да ми давате кураж, ще раздам пропуски за вътрешните места.

Последва вълна от одобрителен смях и под негово прикритие Дж. Рийс Стодард се наведе бързо и й прошепна в ухото:

— Взимам една ложа още сега.

Тя го погледна в очите и се усмихна така, като че ли беше казал нещо изключително остроумно.

— Харесваш ли късите коси? — попита я все така тихо Дж. Рийс.

— Мисля, че са неморални — отвърна му сериозно Бърнис. — Но разбира се, човек трябва или да развлича хората, или да ги храни, или да ги шокира. — Марджори бе взела последната реплика от Оскар Уайлд. От страна на мъжете тя бе посрещната с лек смях, а от страна на момичетата — със серия бързи втренчени погледи.

След това, все едно че не бе казвала нищо остроумно или важно, Бърнис отново се обърна към Чарли и прошепна доверително в ухото му:

— Бих искала да чуя мнението ви за няколко души. Според мен вие сте голям познавач на човешките характери.

Чарли се развълнува леко и й направи един завоалиран комплимент, като й разля, без да иска, водата.

Два часа по-късно, както си стоеше в редицата на мъжете и гледаше разсеяно танцуващите, като се чудеше къде и с кого бе изчезнала Марджори, Уорън Макинтайър забеляза, че постепенно в съзнанието му се набива един факт, което нямаше нищо общо с мислите му — а именно, че в последните пет минути Бърнис, братовчедката на Марджори, на няколко пъти бе сменила партньорите си. Затвори очи, после ги отвори и я погледна отново. Допреди няколко минути танцуваше с един гостуващ младеж, което беше лесно обяснимо — гостуващите момчета нямаха представа. Но сега беше с друг, а към нея се бе запътил с решителен поглед Чарли Полсън. Странно — Чарли рядко танцуваше с повече от три момичета на вечер.

Уорън искрено се учуди, когато, след като размяната бе направена, освободеният младеж се оказа не някой друг, а самият Дж. Рийс Стодард. Освен това той съвсем не изглеждаше доволен от отърваването. Следващия път, когато Бърнис го наближи, Уорън се вгледа в нея внимателно. Да, тя беше хубава, определено хубава и тази вечер лицето й изглеждаше наистина оживено. На него беше изписано онова изражение, което нито една жена, колкото и добра артистка да е, не може да имитира успешно — видът й беше на момиче, което се чувства чудесно. Хареса му начинът, по който бяха подредени косите й, и се почуди дали блясъкът им се дължеше на брилянтин. Роклята й също беше хубава — тъмночервена, тя подчертаваше черните й очи и руменото й лице. Спомни си, че когато я видя за първи път в града, я беше взел за хубава, преди да бе разбрал, че е тъпа. Колко жалко, че беше тъпа — тъпите момичета бяха непоносими; въпреки всичко обаче определено беше хубава.

Мислите му се върнаха към Марджори. И това нейно изчезване щеше да бъде като всички останали. Когато се появи, щеше да я попита къде е била и тя щеше да му отвърне рязко, че това не е негова работа. Жалко, че беше толкова сигурна в него. Беше спокойна, защото знаеше, че никое друго момиче в града не го интересува; предизвикваше го да се влюби в Дженевив или Робърта.

Уорън въздъхна. Пътят към сърцето на Марджори беше истински лабиринт. Той вдигна поглед. Бърнис отново танцуваше с гостуващия младеж. Почти несъзнателно пристъпи една крачка от мъжката редица към нея, но се поколеба. После си каза, че го прави от снизхождение. Тръгна към нея и неочаквано се сблъска с Дж. Рийс Стодард.

— Извинявай — каза Уорън.

Дж. Рийс обаче не се спря, за да се извини. Той отново отне Бърнис от партньора й.

 

 

Същата нощ в един часа Марджори, с ръка върху копчето за лампите в коридора, се обърна, за да види още веднъж искрящия поглед на Бърнис.

— Значи подейства?

— О, Марджори — да! — извика Бърнис.

— Видях, че се забавляваше доста добре.

— Наистина! Единственият ми проблем беше, че към полунощ не ми остана какво да говоря. Трябваше да се повтарям — пред различни мъже, разбира се. Надявам се, че после няма да си разказват думите ми.

— Мъжете не правят това — каза Марджори, като се прозина, — пък и да го правеха, няма значение — даже ще те помислят за още по-остроумна.

Тя щракна ключа на лампите и когато тръгнаха нагоре по стълбите, Бърнис сграбчи перилата с благодарност. За първи път в живота си беше капнала от танцуване.

— Разбираш ли — каза й Марджори, щом стигнаха до втория етаж, — когато един младеж види, че някой те отнема от партньора ти, започва да си мисли, че сигурно има защо. Утре ще измислим нещо ново. Лека нощ.

Докато си разпускаше косата, Бърнис прекара в мислите си цялата вечер. Беше следвала напътствията точно. Даже когато Чарли Полсън дойде за осми път да я отнеме от партньора й, тя се бе престорила на зарадвана, но беше явно и заинтригувана, и поласкана. Не беше говорила за времето, Оу Клер, автомобили или училището си, а бе ограничила разговорите около темите „аз“, „ти“ и „ние“.

Но няколко минути, преди да заспи, в съзнанието й забълбука сънливо една непокорна мисъл — в края на краищата именно тя беше постигнала това. Разбира се, Марджори й бе преотстъпила репликите си, но тя от своя страна ги черпеше главно от книгите, които четеше. Червената рокля си я беше купила сама, макар че до момента, в който Марджори я изрови от куфара й, не я беше харесвала чак толкова; освен това нейният глас бе изговарял думите, нейните устни се бяха усмихвали, нейните нозе бяха танцували. Марджори — приятно момиче… макар и суетно… приятна вечер… приятни младежи… като Уорън… Уорън… — Уорън — каква му беше фамилията… Уорън…

Тя заспа.

V

За Бърнис следващата седмица беше едно откритие. С мисълта, че другите я харесват и изпитват истинско удоволствие да я гледат и слушат, дойде и основанието й за самочувствие. Разбира се, в началото имаше доста грешки. Тя например не знаеше, че Дрейкът Дейоу учи за свещеник и бе решил да танцува с нея само защото си мислеше, че е тиха и затворена. Ако знаеше това, нямаше да му излезе с репликата, която започваше със „Здрасти, сладур!“ и да продължи с историята за ваната: „През лятото изразходвам ужасно много енергия, докато си среша косата — толкова е буйна, затова винаги първо си правя прическата, напудрям си лицето, слагам си шапката, после влизам във ваната и след това се обличам. Не смяташ ли, че това е най-доброто решение?“

Въпреки че Дрейкът Дейоу се занимаваше тъкмо с трудностите във връзка с кръщаването чрез къпане и би могъл да направи някаква връзка с това, трябва да си признаем, че той не съумя да го стори. За него къпането на жени беше неморална тема и той й разви някои от теориите си за поквареността на съвременното общество.

Но като компенсация за неприятната случка Бърнис постигна и няколко блестящи успеха. Малкият Отис Ормонд се отказа от едно пътуване на Изток, вместо което предпочете да върви по петите й като кутре, за развлечение на своите другари и раздразнение на Дж. Рийс Стодард, на когото провали няколко следобедни посещения с възмутително нежните си погледи към Бърнис. Той даже й разказа случката с пръчката и тоалетната стая, за да й покаже колко много се е лъгал, пък и всички останали, в първото си впечатление от нея. Бърнис го прие като шега, но не й стана много приятно.

От всички нейни теми за разговор може би най-прословутата и най-харесваната беше онази за подстригването й.

— О, Бърнис, кога ще се подстрижеш?

— Вдругиден, може би — отговаряше тя през смях. — Ще дойдете ли да ме гледате? Защото разчитам на вас, нали разбирате?

— Дали ще дойдем? Разбира се! Но по-добре побързай.

Бърнис, чиито намерения за подстригване бяха абсолютно неискрени, отново се разсмиваше.

— Съвсем скоро ще се учудите.

Но може би най-значимият символ за нейния успех беше сивата кола на свръх критичния Уорън Макинтайър, която всеки ден стоеше пред дома на семейство Харви. Първия път, когато той попита за Бърнис вместо за Марджори, прислужницата искрено се зачуди, но след като това продължи цяла седмица, тя съобщи на готвачката, че мис Бърнис е отмъкнала най-готиното гадже на мис Марджори.

И мис Бърнис наистина го беше направила. Може би то бе започнало с желанието на Уорън да предизвика ревност у Марджори; може причината да бе в познатия му, неразгадан стил на Марджори в репликите на Бърнис; може да беше и двете едновременно, но освен това може да имаше и нещо от рода на чистото привличане. Но някак си за една седмица всички младежи усетиха, че най-сигурният ухажор на Марджори бе направил изумителен поврат и по най-неоспорим начин тичаше подир нейната гостенка. Сега въпросът беше как ще приеме това Марджори, Уорън търсеше Бърнис два пъти дневно по телефона, пращаше й писъмца, освен това ги виждаха често заедно в спортната му кола, очевидно вглъбени в някой от онези сериозни и важни разговори на тема дали е искрен, или не.

Когато намекнаха за това на Марджори, тя само се разсмя. Каза, че била ужасно доволна, дето Уорън най-сетне си е намерил някой, който да го оцени. И тъй, по-младите също се разсмяха, помислиха, че Марджори пет пари не дава, и се задоволиха с това.

Един следобед, когато бяха останали само три дни от гостуването й, Бърнис чакаше в антрето Уорън, с когото трябваше да ходят на бридж парти. Намираше се в някакво блажено настроение и когато Марджори, която също щеше да ходи на това парти, се приближи до нея и започна да оправя небрежно шапката си в огледалото, Бърнис изобщо не беше подготвена за нещо от рода на стълкновение. Марджори постигна целта си съвсем хладнокръвно и лаконично — само с три изречения.

— Можеш да избиеш мисълта за Уорън от главата си — каза с леден глас тя.

— Какво? — Бърнис беше направо поразена.

— Можеш да престанеш да се правиш на глупачка заради Уорън Макинтайър. Той пет пари не дава за теб.

В един напрегнат миг двете се гледаха — Марджори с укор, надменно; Бърнис поразена, полуядосана, полууплашена. После пред къщата спряха два автомобила и се чуха два оглушителни клаксона. Двете поеха едновременно дъх, обърнаха се и изтичаха рамо до рамо.

През цялото бридж парти Бърнис безуспешно се опитваше да надвие в себе си надигащото се безпокойство. Беше обидила Марджори — сфинкса на сфинксовете. С най-добрите и невинни намерения на света бе отнела нейна собственост. Изведнъж се почувства ужасно виновна. Играта свърши и когато се събраха в кръг и заговориха за общи неща, бурята постепенно се отприщи. Малкият Отис Ормонд неволно я ускори. Някой го беше попитал:

— Кога ще се върнеш в детската градина, Отис?

— Аз ли? В деня, в който Бърнис се подстриже.

— В такъв случай с образованието ти е свършено — намеси се бързо Марджори. — Това е само номер от нейна страна. Мислех, че си го разбрал.

— Наистина ли? — попита Отис и погледна укорително Бърнис.

Ушите на Бърнис пламнаха, докато се мъчеше да измисли ефектен отговор. Но при тази директна атака въображението й се бе парализирало.

— На този свят има, много номера — продължи Марджори с особено приятен тон. — Мислех, че си достатъчно голям, за да си разбрал тези неща, Отис.

— Ами — каза Отис — може и да е тъй. Гледай ти! Ама че майтап от страна на Бърнис!

— Наистина ли? — прозина се Марджори. — Какво е последното нещо, което е казала?

Никой не знаеше. И наистина — Бърнис, която се занимаваше с ухажора на своята муза, в последно време не беше казвала нищо по-забележително.

— Това наистина ли е било само майтап? — попита Робърта с любопитство.

Бърнис се поколеба. Тя чувстваше, че от нея очакват някаква остроумна реплика, но под внезапно ледения поглед на братовчедка си беше напълно неспособна да измисли нещо.

— Не зная — заусуква го тя.

— Дрън-дрън! — извика Марджори. — Признай си!

Бърнис забеляза, че Уорън беше вдигнал погледа си от мексиканската китара, на която подрънкваше, и я гледаше въпросително.

— О, не зная! — упорито отвърна тя. Страните й горяха.

— Дрън-дрън! — повтори Марджори.

— Хайде, Бърнис — подкани я Отис. — Кажи й нещо на място.

Бърнис отново се огледа — струваше й се, че беше невъзможно да се скрие от погледа на Уорън.

— Късите коси ми харесват — каза бързо тя, сякаш той я беше попитал — и имам намерение да се подстрижа.

— Кога? — попита Марджори.

— Когато и да е.

— Няма по-добър момент от настоящия — предложи Робърта.

Отис скочи на нозе.

— Чудесна идея! — извика той. — Ще си направим лятно увеселение с подстригване. Доколкото си спомням, беше споменала бръснарницата на хотел „Севие“.

В следващия миг всички бяха на крак. Сърцето на Бърнис биеше лудо.

— Какво? — едва изрече тя.

Над всички се издигна гласът на Марджори — съвсем ясен и презрителен:

— Не се безпокойте — тя ще се отметне.

— Хайде, Бърнис! — извика Отис и тръгна към вратата.

Два чифта очи — на Уорън и на Марджори — я гледаха съсредоточено, дръзко, предизвикателно. В следващия миг тя се колебаеше ужасно.

— Добре — каза бързо. — Нямам нищо против.

В последвалите минути, които й се сториха цяла вечност, докато пътуваше към центъра на града до Уорън, а другите ги следваха в колата на Робърта, Бърнис изпитваше всичко онова, което е изпитвала Мария Антоанета в талигата на път за гилотината. Полусъзнателно се чудеше защо не беше извикала, че е станала грешка. Това беше всичко, което можеше да стори, или пък да хване косата си с две ръце, за да я опази от враждебния свят. Но тя не направи нито едното, нито другото. Даже и мисълта за майка й вече не можеше да я възпре. Това беше върховното изпитание за нейната честност, за правото й да се разхожда необезпокоявана в звездните небеса на харесваните момичета.

Уорън се беше умълчал замислено и когато стигнаха до хотела, спря до бордюра и кимна на Бърнис да излезе преди него. От колата на Робърта се изсипа една кикотеща се тълпа и нахлу в бръснарницата, която гледаше с две стъклени витрини към улицата.

Бърнис се спря пред бордюра и погледна надписа „Бръснарница Севие“. Наистина приличаше на гилотина и палачът беше първият бръснар, който, облечен с бяла престилка и пушещ цигара, се бе облегнал нехайно на първия стол. Може би бе разбрал за нея; може би вече от цяла седмица я чакаше, като пушеше вечната си цигара, облегнат на този зловещ, така често споменаван първи стол. Щяха ли да й завържат очите? Не, обаче щяха да обвият бяла кърпа около врата й, за да не пада кръв — глупости, коса — по дрехите й.

— Хайде, Бърнис — каза бързо Уорън.

С високо вдигната брадичка тя прекоси тротоара, блъсна остъклените летящи врати и без дори да поглежда към шумната и развълнувана тълпа, която се беше разположила на пейката за чакащи, се приближи до първия бръснар.

— Искам да ми подстрижете косата — късо. Първият бръснар зяпна. Цигарата му падна на пода.

— А!

— Косата ми — подстрижете я!

Без повече уговорки Бърнис се възкачи на стола. Мъжът от съседното място извърна лице към нея — наполовина пяна, наполовина почуда. Един от бръснарите се стресна и съсипа месечното подстригване на дребния Уили Шунмън. Мистър О’Рийли на последния стол изръмжа и изпсува мелодично на старо келтски, когато бръсначът рязна бузата му. Две ваксаджийчета опулиха очи и се спуснаха към краката й. Но Бърнис пет пари не даваше.

Отвън се спря някакъв минувач и се загледа, към него се присъедини една двойка, отнякъде изникнаха пет-шест момчешки нослета и се залепиха на витрината — през летящите врати се промъкнаха откъслечни думи, донесени от летния ветрец:

— Я глей ква дълга коса има тва момиче.

— Отде ти дойде наум? Тва е брадата на една жена и той ще я бръсне.

Но Бърнис нито виждаше, нито чуваше нещо. Единственото й оцеляло сетиво й казваше, че мъжът с бялата престилка вече бе взел единия костен гребен, после извади и другия; че несвикналите му пръсти дърпаха неумело фибите; че косата й, нейната чудесна коса, вече си отиваше, че никога повече нямаше да усети дългата й разкошна тежест, когато се спуснеше в тъмно кестеняво величие по гърба й. В един миг тя почти се беше отказала, но пред погледа й изплува механично следната картина — Марджори, извила устни в иронична усмивчица, като че ли иска да каже:

„Откажи се и слез от стола! Опита се да се надуваш пред мен и аз те предизвиках с твоя номер. Нали виждаш, че за нищо не те бива.“

Бърнис намери последни сили, за да стисне длани под бялата кърпа, а очите й се присвиха по странен начин, което Марджори отбеляза пред някой много след това.

След двайсет минути бръснарят завъртя стола с лице към огледалото и тя трепна при ясния вид на злината, която й бе причинена. Косата й не беше къдрава и сега падаше безжизнено от двете страни на внезапно пребледнялото й лице. Беше адски грозно — тя си знаеше, че ще бъде адски грозно Главното очарование на лицето й се криеше в неговата простота на мадона. Сега вече това липсваше и тя изглеждаше… ужасно посредствено… изобщо не шик, а само смешно; приличаше на момиче от Гринич Вилидж, което си е забравило очилата вкъщи.

Докато ставаше от стола, се опита да се усмихне — не й се удаде. Видя, че две от момичетата се спогледаха; забеляза, че Марджори бе извила устни в лек присмех и че очите на Уорън изведнъж станаха ужасно студени.

— Видяхте ли? — думите й прозвучаха сред неловко мълчание. — Направих го.

— Да, ти… го направи — съгласи се Уорън.

— Харесва ли ви?

Последва едно „Разбира се“, изречено с половин уста на два-три гласа, и още една неловка пауза, след което Марджори бързо се извърна към Уорън със змийски вторачен поглед.

— Имаш ли нещо против да ме закараш до химическото чистене? — попита го тя. — Просто трябва да си взема една рокля преди вечеря, Робърта ще отиде направо вкъщи и може да закара останалите.

Уорън беше вперил разсеян поглед в някаква точка отвън. В един миг очите му се спряха хладно на Бърнис, а след това се извиха към Марджори.

— С удоволствие — каза той бавно.

VI

Бърнис не бе осъзнала напълно жестокия номер, който й бе погоден, до мига, когато, малко преди вечеря, срещна учудения поглед на леля си.

— Но, Бърнис!

— Подстригах се, лельо Джоузефин.

— Но, детето ми!

— Харесва ли ти?

— Но, Бърнис!

— Май те стреснах.

— Не, но какво ще си помисли утре вечер мисис Дейоу? Бърнис, трябваше да изчакаш да мине балът в семейство Дейоу — щом си искала да направиш това, трябваше да почакаш.

— Беше наложително, лельо Джоузефин. Както и да е, какво общо има с това точно мисис Дейоу?

— Но, детето ми — извика мисис Харви, — в доклада си на тема „Грешките на младото поколение“, който прочете на последното заседание на нашия клуб, тя посвети цели петнайсет минути на късите коси. Това е любимият й прицел. А балът е в чест на теб и Марджори!

— Съжалявам.

— О, Бърнис, какво ще каже майка ти? Ще помисли, че аз съм ти позволила да го направиш.

Вечерята беше истинска агония. Беше се опитала да се накъдри набързо с машата и си бе изгорила пръста и голяма част от косата. Виждаше, че леля й е разтревожена и натъжена едновременно, а чичо й непрекъснато повтаряше: „Хм, дявол да го вземе!“ с обиден и малко сърдит глас. Марджори си седеше съвсем мълчаливо, като се прикриваше зад тънка, леко подигравателна усмивчица.

Как да е Бърнис преживя вечерята. Пристигнаха трима младежи; Марджори изчезна с единия от тях, а Бърнис направи отчаян и безуспешен опит да забавлява другите двама — и въздъхна с благодарност, когато в десет и половина тръгна по стълбите за спалнята си. Какъв ден!

Когато се съблече да си ляга, вратата се отвори и влезе Марджори.

— Бърнис — каза тя. — Ужасно съжалявам за бала у Дейоу. Честна дума, съвсем бях забравила за това.

— Няма нищо — отвърна лаконично Бърнис. Тя застана пред огледалото и бавно прокара гребена през късата си коса.

— Утре ще те заведа в центъра — продължи Марджори — и фризьорите ще те нагласят тъй, че ще изглеждаш шик. Не мислех, че ще го направиш. Наистина, страшно съжалявам.

— О, няма нищо.

— Освен това утре е последната ти вечер, тъй че според мен няма чак такова значение.

Бърнис трепна, когато Марджори си спусна косата върху раменете и започна да я сплита бавно на две дълги руси плитки — в кремавия си халат приличаше на нежен портрет на някоя саксонска принцеса. Бърнис гледаше хипнотизирана как плитките растат. Бяха тежки и пищни и се движеха под ловките й пръсти като неспокойни змии — за Бърнис оставаше само този спомен, машата и утрешният ден, изпълнен с погледи. Представи си Дж. Рийс Стодард, който я харесваше, как, след като приеме харвардския си вид, казва на партньорката си, че не е трябвало да дават на Бърнис да гледа толкова много филми; или Дрейкът Дейоу как си разменя погледи с майка си и се държи съзнателно благосклонно с нея. Но до утре мисис Дейоу може и да научи новината и да й прати кратко ледено писмо, с което да я помоли да не присъства, а зад гърба й всички щяха да й се присмиват и да казват, че Марджори я е направила на глупачка и че шансът й да бъде красавица е бил пожертван заради предизвикания от ревност каприз на една егоистка. Изведнъж тя седна пред огледалото и прехапа вътрешната страна на бузата си.

— Харесва ми — с усилие каза тя. — Мисля, че ще ми отива.

Марджори се усмихна.

— Изглеждаш добре. За бога, недей да се тревожиш!

— Няма.

— Лека нощ, Бърнис.

Но когато вратата се затвори, нещо в Бърнис се пречупи. Тя скочи енергично на крака, стисна юмруци, след което безшумно и бързо отиде до леглото си и извади изпод него пътната си чанта. В нея сложи тоалетни принадлежности и една смяна дрехи. След това се зае с куфара и бързо нахвърля вътре бельото и летните дрехи от двете чекмеджета. Работеше спокойно, но с голяма ефективност и след четирийсет и пет минути куфарът бе заключен и окопчан, а тя — облечена в елегантен нов костюм за пътуване, който бе избрала с помощта на Марджори.

Седна пред писалището и написа кратко писмо на мисис Харви, в което й обясни защо си тръгва. Запечата го в плик, адресира го и го остави върху възглавницата си. Погледна часовника си. Влакът тръгваше в един часа, а тя знаеше, че като отиде пеш до хотел „Марбъро“, който се намираше през две пресечки, може лесно да вземе такси.

Изведнъж Бърнис си пое рязко дъх и в погледа й се появи онзи израз, който опитният познавач на характери би могъл смътно да свърже с решителното й изражение, когато седеше на бръснарския стол — един вид негово продължение. За нейното лице това беше нещо ново — и си имаше своите последствия.

Тя се приближи до писалището крадешком, взе нещо оттам, а след това загаси светлината и стоя неподвижно, докато очите й свикнаха с тъмнината. После отвори безшумно вратата на спалнята на Марджори. Чу тихото и равно дишане на спящ човек с необезпокоявана съвест.

Застана до леглото, решителна и спокойна. Движенията й бяха бързи. Наведе се, хвана едната от плитките на Марджори, проследи я до най-близкото място до главата и след това, като я държеше малко отпуснато, за да не усети спящата дърпане, я подхвана с ножицата и я отряза. С отрязаната коса в ръце, тя затаи дъх. Марджори беше промърморила нещо в съня си. Бърнис чевръсто ампутира и другата плитка, постоя един миг, а след това се върна бързо и тихо в стаята си.

Когато слезе долу, тя отвори голямата входна врата, затвори я внимателно зад гърба си и със студеното чувство на щастие и възторг се спусна от верандата в лунната светлина, като размахваше тежкия си куфар така, сякаш бе пазарска чанта. След като вървя бързо една минута, Бърнис забеляза, че в лявата си ръка все още стиска двете руси плитки. Неочаквано се разсмя — трябваше да си запуши устата, за да не се разкиска съвсем. Беше стигнала до дома на Уорън; обзета от някакво внезапно желание, тя остави багажа си на земята, завъртя плитките като въжета и ги запрати на дървената веранда, където те паднаха с глухо тупване. Отново се разсмя, вече без да се въздържа.

— Ха! — кискаше се лудо тя. — Скалпирах егоистката!

После взе багажа си и продължи почти тичешком по залятата от лунна светлина улица.

Зимни мечти

I

Някои от момчетата — прислужници в голфа, бяха ужасно бедни и живееха в къщурки с една-единствена стая и неврастенична крава в предния двор, но бащата на Декстър Грийн бе собственик на втория по големина колониал в Блак Беър — в най-големия, „Хъб“, пазаруваха богаташите от Шери Айланд, — така че Декстър носеше стиковете и топките само за да си докарва джобни пари.

Есенно време, когато дните ставаха хладовити и сиви и дългата зима на Минесота се спускаше като бял капак върху кутия, ските на Декстър се плъзгаха по снега, който скриваше очертанията на игрището за голф. През тези месеци природата го изпълваше с дълбока меланхолия — беше му криво, че игрището е принудено да бездейства, обезпокоявано само от опърпани врабчета през целия дълъг сезон. Беше тъжно и поради факта, че по площадките, които през лятото бяха изпъстрени с разноцветни знаменца, се виждаха само изоставени сандъчета с пясък, наполовина затънали в заледения сняг. Когато пресичаше хълмовете, вятърът духаше отчайващо студен, а ако имаше и слънце, Декстър вървеше, присвил очи срещу силния и неизмерим блясък.

През април зимата свършваше изведнъж. Снегът се спускаше в езерото Блак Беър, без да дочака първите играчи да прогонят зимата с червени и черни топки. Без въодушевление, без преход от дъждовно надмощие, студовете вече ги нямаше.

На Декстър му бе известно, че в този тип северна зима има нещо мрачно, както знаеше, че в есента има нещо величествено. Есента го караше да стиска юмруци, да потръпва и да си повтаря идиотски изречения, да прави бързи и резки движения, сякаш командва въображаема аудитория или армия. Октомври го изпълваше с надежди, които ноември издигаше в някакъв възторжен екстаз, и в това настроение мимолетните бляскави спомени от лятото на Шери Айланд идваха като готов материал в неговата мелница. Той ставаше шампион по голф и побеждаваше мистър Т. А. Хедрик в един възхитителен мач, който изиграваше стотици пъти на игрището на своето въображение, мач, всяка подробност от който бе неуморно променяна — понякога побеждаваше с почти смешна лекота, друг път излизаше най-ненадейно напред с великолепна игра. Освен това слизаше от автомобил марка „Пиърс Ароу“ и също като мистър Мортимър Джоунс влизаше високомерно във фоайето на голф клуба или пък, заобиколен от възхитена тълпа, правеше шоу, като изпълняваше фантастични скокове от трамплина на кулата пред клуба… Сред онези, които го гледаха отворили уста в почуда, бе и мистър Мортимър Джоунс.

Докато един ден стана тъй, че същият този мистър Джоунс — той, а не неговият призрак — дойде при Декстър е насълзени очи и му каза, че бил… най-добрият прислужник в целия клуб, и го попита дали не би се отказал от намерението си да напуска, ако мистър Джоунс му даде повече пари, тъй като всички останали… прислужници му губели по една топка на всяка дупка… най-редовно…

— Не, сър — отвърна решително Декстър, — не желая да работя повече като прислужник. — Помълча малко и додаде: — Вече съм прекалено голям.

— Не си на повече от четиринайсет. Защо, по дяволите, реши точно тази сутрин, че искаш да напускаш? Беше обещал, че следващата седмица ще дойдеш с мен на щатския турнир.

— Реших, че съм прекалено голям.

Декстър върна значката си на прислужник „Първи клас“, взе си полагащите му се пари от отговорника на прислужниците и се върна пеш в Блак Беър.

— Най-добрият… прислужник, който съм виждал — извика мистър Мортимър Джоунс, докато си пиеше питието същия следобед. — Никога не е губил топка! С желание! Интелигентен! Кротък! Честен! Благодарен!

Момичето, което бе причинило това, беше единайсетгодишно — красиво — грозно като всички малки момичета, на които им е съдено след няколко години да станат неописуемо красиви и да донесат неизброими нещастия на много мъже. Искрата обаче се забелязваше отсега. Имаше нещо безбожно в начина, по който извиваше краищата на устните си надолу, когато се усмихваше и в — Боже, опази! — почти страстните й очи. У такива жени жизнеността се пробужда рано. В момента тя личеше съвсем ясно, светеше като сияние през тънката й фигурка.

Беше дошла нетърпеливо на игрището за голф в девет часа заедно с гувернантката си, облечена в бял лен и с пет нови стика за голф, които придружителката й носеше в торба от бял брезент. Когато Декстър я съзря за първи път, тя стоеше до къщичката на прислужниците; чувстваше се доста неловко, но се опитваше да го прикрие, като водеше явно необичаен разговор с гувернантката си, украсяван с изумителни и неуместни гримаси.

— Какъв хубав ден, Хилда — чу я той да казва.

Тя отпусна краищата на устните си, усмихна се и се огледа крадешком, при което очите й се спряха мимоходом ма него. След това отново се обърна към гувернантката:

— Струва ми се, че тази сутрин няма много хора, а?

Отново същата усмивка — лъчезарна, явно изкуствена, убеждаваща.

— Не ми е ясно сега какво трябва да правим — каза гувернантката, като гледаше неопределено в пространството.

— А, няма нищо. Аз ще се оправя.

Декстър стоеше неподвижен с леко отворена уста. Знаеше, че ако направи една крачка напред, втренчения му поглед ще срещне нейния, ще попадне в полезрението й, а ако отстъпи назад, няма да може да вижда добре лицето й. За един миг сякаш забрави колко е малка. После си спомни, че миналата година я беше виждал няколко пъти — тогава гащичките й се подаваха изпод роклята.

Неочаквано, без да иска, той се разсмя — кратък и рязък смях, след което, стреснат от самия себе си се обърна и закрачи бързо обратно.

— Ей, момче!

Декстър спря.

— Момче…

Нямаше съмнение, че викаше него. Не стига това, ами и го дари с онази абсурдна и невероятна усмивка, която най-малко една дузина мъже щяха да запазят в спомените си чак до средна възраст.

— Момче, знаеш ли къде е учителят по голф?

— Има урок.

— А знаеш ли къде е отговорникът на прислужниците?

— Още не е дошъл.

— Ааа. — В първия момент това я обърка. Тя пристъпи от десния на левия си крак.

— Искаме да вземем прислужник — каза гувернантката. — Мисис Мортимър Джоунс ни прати да играем голф, но не знаем как ще играем, ако не си вземем прислужник.

Тук тя бе възпряна от заплашителния поглед на мис Джоунс, последван незабавно от усмивка.

— Наблизо няма други прислужници освен мен — каза Декстър, — но аз трябва да стоя тук, докато дойде отговорникът.

— Ааа.

Мис Джоунс се оттегли заедно със свитата си и когато се отдалечиха на почетно разстояние от Декстър, подхванаха разгорещен разговор, който завърши с това, че мис Джоунс извади един от стиковете и го удари ядосано в земята. И за по-убедително го вдигна отново и щеше да го стовари яко върху гърдите на гувернантката, ако последната не го беше хванала и изтръгнала от ръката й.

— Гадна стара вещица! — изкрещя бясно мис Джоунс.

Последва нов спор. Понеже си помисли, че в сцената има комични елементи, Декстър го досмеша на няколко пъти, но се сдържаше, за да не го чуят. Не можеше да не се подаде на чудовищното убеждение, че момиченцето има право да бие гувернантката си.

Положението бе разрешено от случайната поява на отговорника, на когото гувернантката веднага се изжалва:

— Мис Джоунс трябва да получи едно момче прислужник, а това не иска.

— Мистър Маккена каза да чакам тук, докато дойдете — каза бързо Декстър.

— Е, той вече е тук. — Мис Джоунс се усмихна лъчезарно на отговорника. След това пусна торбата и заситни палаво към първата пясъчна площадка.

— Е? — обърна се отговорникът към Декстър. — Какво стоиш като препариран? Вземи стиковете на младата дама.

— Смятам днес да не работя — каза Декстър.

— Ти няма…

— Смятам да напусна.

Сериозността на решението му го изплаши. Беше най-предпочитаният прислужник и от никое друго място край езерото не би могъл да спечели тези трийсет долара, които взимаше тук всеки месец през лятото. Но бе получил силен емоционален шок и вълнението му изискваше дързък и незабавен отдушник.

Но не беше и чак толкова просто. Както много често щеше да се случва в бъдеще, Декстър несъзнателно бе воден от своите зимни мечти.

II

Е, разбира се, качеството и навременността на зимните му мечти не бяха едни и същи, но есенцията им оставаше. Няколко години по-късно те накараха Декстър да се откаже да следва търговия в щатския университет — баща му, който преуспяваше в този момент, щеше да му плаща скромна издръжка — заради несигурната авантюра да учи в по-стар и по-известен университет на Изток, където се притесняваше от ограничените си средства. Не си мислете обаче, че след като в началото зимните му мечти включваха размисли за богатите, у момчето имаше нещо чисто снобско. Декстър не търсеше близост с лъскавите вещи и бляскавите хора, а искаше да притежава самите лъскави вещи. Той често посягаше към най-хубавото, без да съзнава защо го желае — и понякога се сблъскваше с тайнствените откази и забрани, които си позволява животът. Именно с един от тези откази, а не с кариерата му като цяло, е свързан настоящият разказ.

Той забогатя. По много удивителен начин. Като завърши колежа, отиде в града, откъдето идваха богатите клиенти на езерото Блак Беър. Едва бе навършил двайсет и три, още не бяха изминали и две години от пристигането му в града, а вече се намираха хора, които обичаха да заявяват: „Това се казва момче…“ Около него богаташките синове търгуваха смело с облигации, влагаха дръзко наследствата си или си тъпчеха главите с двайсет и четирите тома на курса по търговия на Джордж Вашингтон, докато Декстър взе хиляда долара на заем срещу дипломата си от колежа и надеждните си обещания и купи един дял в някаква обществена пералня.

Когато влезе в съдружието, пералнята бе малка, но Декстър се специализира, като изучи начините, по които англичаните перяха вълнените си чорапи за голф така, че да не се свиват, и още същата година вече обслужваше всички клиенти, които носеха голфове. Мъжете държаха вълнените им панталони и пуловери да се дават в неговата пералня така, както бяха държали да имат прислужник, който да им намира топките. Малко по-късно започна да приема и бельото на съпругите им и вече поддържаше пет клона в различни части на града. Преди да бе навършил двайсет и седем години, Декстър притежаваше най-голямата мрежа от перални в тази част на страната. И точно в този момент продаде всичко и замина за Ню Йорк. Но периодът от живота му, който ни интересува, ни връща към дните, когато направи първия си голям удар.

Когато навърши двайсет и три години, мистър Харт — един от побелелите мъже, които обичаха да казват „Това се казва момче“ — му даде покана да гостува в голф клуба на Шери Айланд една събота и неделя. И тъй, един ден той се разписа в регистъра на клуба и още същия следобед игра в четворка с мистър Харт, мистър Сандуд и мистър Т. А. Хедрик. Не счете за необходимо да споменава, че някога е носил торбата със стиковете на мистър Харт на същото това игрище и че със завързани очи може да намери всяка трапчинка или улейче по него, но се улови, че наблюдава четиримата прислужници, които ги следваха, като се опитваше да забележи някакъв поглед или жест, които да му напомнят за него самия и да намалят пропастта, лежаща между настоящето и миналото.

Денят бе странен за него, накъсан рязко от мимолетни, познати впечатления. В един миг се чувстваше като нарушител, а в следващия биваше поразен от огромното превъзходство, което изпитваше спрямо мистър Т. А. Хедрик; последният се оказа досаден и даже вече не беше добър играч.

След това, заради мистър Харт, който си изгуби една топка някъде около петнайсетия чим, се случи нещо много важно. Докато претърсваха твърдата трева в неравната част на игрището, зад едно хълмче откъм гърба им се чу ясно провикване: „Хвърлям!“ И в мига, в който и четиримата се обърнаха рязко кръгом, една нова-новеничка топка профуча над хълмчето и удари мистър Т. А. Хедрик в корема.

— По дяволите! — извика той. — Някои от тези шантави жени не трябва да ги пускат на игрището. Започва да става непоносимо.

Над хълма се показа една глава и едновременно с това се чу глас:

— Имате ли нещо против да минем през игрището?

— Вие ме ударихте в корема! — заяви мистър Хедрик разярен.

— Така ли? — Момичето се приближи до групата мъже. — Съжалявам. Аз извиках „Хвърлям!“

Тя обходи небрежно с поглед всеки един от тях, след което заоглежда игрището за топката си.

— На някоя издатина ли налетях?

Невъзможно бе да се определи дали въпросът й е остроумен или злобен. Само след миг обаче тя разсея всички съмнения, защото, когато партньорката й се зададе иззад хълма, тя й извика весело:

— Ето ме! Щях да изляза на игрището, само че улучих нещо.

Когато зае стойка за лек удар със стика, Декстър се вгледа по-внимателно в нея. Беше облечена в синя памучна рокля, обшита с бяло около шията и раменете, което подчертаваше тена й. Онова впечатление за прекаленост, за слабост, което на единайсетгодишна възраст правеше страстните й очи и извитата надолу уста някак абсурдни, вече го нямаше. Тя беше поразително красива. Розовината по страните й бе концентрирана като на картина — не беше „руменина“, а по-скоро някаква променяща се трескава топлина, така завоалирана, сякаш всеки миг можеше да се стопи и да изчезне. Тази нейна розовина и подвижната й уста непрекъснато създаваха впечатление за движение, за бурен живот, за страстна жизненост, което само донякъде се уравновесяваше от тъжното великолепие на очите й.

Тя замахна нетърпеливо и вяло със стика и запрати топката в една пясъчна ямка в другия край на игрището. После се усмихна бързо и неискрено, каза едно небрежно „благодаря“ и се запъти след нея.

— Ах, тази Джуди Джоунс! — обади се мистър Хедрик при следващия чим, докато я чакаха няколко секунди — да хвърли за пореден път топката си. — Трябва да я хванат и да я пердашат като малко момиченце в продължение на шест месеца, а после да я омъжат за някой старомоден кавалерийски капитан.

— Боже мой, толкова е хубава! — каза мистър Сандуд, който неотдавна бе навършил трийсет.

— Хубава! — извика презрително мистър Хедрик, — винаги има такъв вид, сякаш иска да я целунат! Оглежда всички телета в града с тоя свой кравешки поглед!

Мистър Хедрик едва ли имаше предвид майчинския инстинкт.

— Би могла да играе доста добре, стига да иска — каза мистър Сандуд.

— Няма форма — сериозно отбеляза мистър Хедрик.

— Но има хубава фигура — отвърна му мистър Сандуд.

— Ти по-добре благодари на бога, че няма по-силен удар — додаде мистър Харт, като смигна на Декстър.

По-късно следобед слънцето се скри в пъстроцветен водовъртеж от сини и алени цветове и остави характерната за Запада суха шумоляща нощ. Декстър стоеше на верандата на голф клуба и съзерцаваше спокойното плискане на водата от слабия ветрец, като сребърна меласа под пълната луна. После луната сложи пръст на устните си и езерото се превърна в гладък басейн, светъл и тих. Декстър си сложи банския костюм и заплува към най-отдалечения сал, където се излегна мокър върху брезента на трамплина.

Една риба се преметна, проблесна звезда, а около езерото потрепваха светлинки. От другата страна, откъм някакво тъмно полуостровче, се чуваше пиано; свиреше песните от миналото лято и от предишните лета — песни от „Чин-чин“, „Граф Люксембургски“ и „Шоколаденият войник“ — и тъй като звукът от пиано, носещ се над водно пространство, винаги изглеждаше прекрасен за Декстър, той лежеше съвсем неподвижен и слушаше.

Веселата мелодия, която се чуваше в момента, бе от времето, когато Декстър учеше във втори курс на колежа. Бяха я свирили на един от университетските балове, когато не можеше да си позволи лукса да ги посещава и тогава бе стоял отвън до гимнастическия салон и бе слушал. Мелодията предизвика у него някакво възторжено чувство и изпълнен с това чувство, той се замисли върху нещата, които ставаха с него сега. Намираше се в състояние на истинско доволство; усещаше, че най-сетне и той е влязъл във великолепно съзвучие с живота и че всичко около него излъчва светлина и очарование, които може би никога повече няма да изпита.

Неочаквано един плосък и светъл продълговат предмет се откъсна от мрака на острова, като издаваше вибриращия звук на препускаща моторница.

От разрязаната водна повърхност зад нея се извиха две бели вълни и в почти същия миг лодката вече бе при него, удавяйки горещите звуци на пианото в шума от плискаща се вода. Декстър се надигна на лакти и забеляза някаква фигура на кормилото и две тъмни очи, които го гледаха през увеличаващото се водно пространство — след това лодката отмина и започна да се върти безцелно в огромен кръг, очертан от водна пяна в средата на езерото. Един от ексцентричните кръгове се отклони и се насочи обратно към сала.

— Кой сте вие? — извика тя и загаси мотора. В момента се намираше толкова близо до него, че той забеляза банския й костюм, който определено наподобяваше розово детско гащеризонче.

Носът на лодката се удари в сала и тъй като той се килна на една страна, Декстър се търкулна към нея. Разпознаха се с различна степен на интерес.

— Не сте ли един от мъжете, в чието игрище влязохме днес следобед? — попита го тя.

Да, беше един от тях.

— Ами можете ли да карате моторна лодка? Защото, ако можете, ще ви помоля да покарате тази, а аз да се повозя на сърфа зад нея. Казвам се Джуди Джоунс — тя го удостои с едно абсурдно ухилване или по-скоро опит за ухилване, тъй като колкото и да си кривеше устата, това, което се получаваше, не бе гротескно, а направо красиво — и живея в къщата ей там, на острова; там ме чака един мъж. Когато спря колата си пред нашата врата, аз тръгнах с лодката от пристана, защото той казва, че съм била неговият идеал.

Една риба се преметна, проблесна звезда, а около езерото потрепваха светлинки. Декстър седна до Джуди Джоунс, докато му обясняваше как се управлява лодката й. После тя скочи във водата и заплува с мощен кроул към сърфа. Човек можеше да я гледа без напрежение, както се гледа вейка, която се люлее на вятъра, или летяща чайка. Ръцете й, загорели като шоколад, загребваха мощно вълните — с цвят на матова платина — първо се появяваха лактите, след което изхвърляше горната им част заедно с ритмична водна струя, после изпъваше тяло напред и се гмуркаше, като прокарваше пътека пред себе си.

— Карайте бързо — извика тя, — колкото се може по-бързо.

Той придвижи послушно лоста напред и носът се обля в бяла пяна. Когато се обърна отново назад, момичето стоеше изправено върху сърфа с широко разперени ръце и вдигнато към луната лице.

— Ужасно студено е — извика тя. — Как ви е името?

Каза й.

— Защо не дойдете утре на вечеря?

Сърцето му се преобърна като маховика на лодката и за втори път нейната случайна прищявка промени посоката на живота му.

III

На следващата вечер, докато я чакаше да слезе по стълбите, Декстър изпълни във въображението си уютната и прохладна лятна гостна и остъклената веранда пред нея с мъжете, които бяха обичали Джуди Джоунс в миналото. Той знаеше какъв тип хора са били — като младежите, които по времето, когато постъпи в колежа, идваха от прочутите първоначални училища с елегантни дрехи и силно загорели след летата, прекарани в почивка и спорт. Беше разбрал, че в известна степен е по-добър от тях. Бе по-нов и по-силен. Въпреки всичко, признавайки си, че иска децата му да бъдат като тях, Декстър се съгласяваше, че самият той не е нищо друго, а грубият и здрав материал, от който винаги са излизали такива хора.

Когато и за него настъпи моментът да носи хубави дрехи, той знаеше кои са най-добрите моделиери в Америка и именно те бяха ушили костюма, който бе облякъл тази вечер. Беше усвоил сдържаността в облеклото, характерна за неговия университет, която го отличаваше от останалите. Декстър съзнаваше какво значение има за него тази маниерност и я бе възприел; беше разбрал, че за да бъдеш небрежен в облеклото и маниерите, е необходима много повече самоувереност, отколкото, ако искаш да бъдеш стриктен. Небрежността беше за децата му. Моминското име на майка му беше Кримслих. Тя бе селско чедо от Бохемия и до края на живота си бе говорила завален английски. Синът й трябваше да се придържа към общоприетите норми.

Малко след седем часа Джуди Джоунс слезе по стълбите. Беше със следобедна рокля от синя коприна и в началото той се разочарова, че не бе облякла нещо по-официално. Разочарованието му се засили, когато след кратък поздрав тя отиде до една от вратите към кухнята и като я отвори, извика:

— Можеш да сервираш вечерята, Марта.

Беше очаквал, че вечерята ще обяви икономът и че преди това ще има коктейл. После, когато двамата седнаха на едно канапе и се обърнаха с лице един към друг, той остави тези свои мисли на заден план.

— Баща ми и майка ми ги няма — каза замислено тя.

Той си спомни последния път, когато бе видял баща й, и се зарадва, че родителите й ги нямаше тази вечер — можеше да се чудят кой е. Бе роден в Кийбъл, село в щата Минесота, което се намираше петдесет мили на север, и винаги казваше, че е оттам, а не от Блак Беър. Нямаше нищо лошо да произхождаш от някое провинциално градче, стига да не бе така неудобно близко и да не го засенчваха модерните езерни курорти.

Говориха за неговия университет, който тя бе посещавала често през последните две години, и за близкия голям град, от който идваха постоянните гости на Шери Айланд и където на следващия ден Декстър щеше да се завърне при своите преуспяващи перални.

По време на вечерята тя изпадна в меланхолична депресия, което го накара да се почувства неловко. Какъвто и укор да произнесеше с гърления си глас, той се тревожеше. На каквото и да се усмихнеше — на него, на някое пилешко дробче, на нищо, — той се страхуваше, че усмивката й не идва от радост, нито дори от забавление. Когато алените ъгълчета на устните й се извиваха надолу, това бе по-скоро покана за целувка, отколкото усмивка.

После, след вечерята, тя го изведе на тъмната веранда и умишлено промени настроението.

— Ще имате ли нещо против, ако си поплача малко? — попита го тя.

— Боя се, че ви отегчавам — отвърна бързо той.

— Не, вие ми харесвате. Но днес имах ужасен ден. Обичах един човек, а днес следобед — като гръм от ясно небе — той ми каза, че бил беден като църковна мишка. Преди не беше и намеквал дори за подобно нещо. Ужасно материалистично ли ви звучи?

— Може би се е страхувал да ви го каже.

— Да предположим, че е така — отвърна тя. — Но просто не е започнал както трябва. Разбирате ли, ако го мислех за беден… ами че аз съм била влюбена в много бедни мъже и съм имала твърдото намерение да се омъжа за тях. Но в случая не мислех по този начин за него и интересът ми към него не беше достатъчно силен, за да преживея шока. Все едно някое момиче да съобщи спокойно на годеника си, че е вдовица. Той може и да няма нищо против вдовиците, но… Хайде да започнем както трябва — прекъсна изведнъж речта си тя. — Кой сте вие всъщност?

В първия момент Декстър се поколеба. След това съобщи:

— Никой. Кариерата ми е изцяло въпрос на бъдеще.

— Беден ли сте?

— Не — отвърна откровено той. — Печеля може би повече от всеки друг на моята възраст в Северозападните щати. Знам, че това, което казвам, е противно, но вие ме помолихте да започна както трябва.

Настъпи мълчание. После тя се усмихна, при което ъгълчетата на устните й се извиха надолу и едно почти незабележимо олюляване я приближи до него, вдигнала поглед към очите му. В гърлото на Декстър заседна буца и той зачака със затаен дъх експеримента, застанал лице срещу лице с неизвестното съединение, което щеше да се получи по най-загадъчен начин от елементите на техните устни. После разбра — тя му предаде своята възбуда бурно, дълбоко, с целувки, които не бяха обещание, а самото му изпълнение. Те не събуждаха в него глад за повторението им, а удовлетворение, търсещо ново удовлетворение — целувки, които бяха като милосърдие, предизвикващо желание с всеотдайността си.

Не му бяха нужни много часове, за да реши, че е искал Джуди Джоунс още от времето, когато е бил гордо и изпълнено с желания малко момче.

IV

Всичко започна така — и продължи с различна сила до самата развръзка. Декстър отдаде част от себе си на най-безцеремонното и безпринципно същество, което бе срещал някога. Каквото и да поискаше, Джуди го постигаше с цялата настойчивост на своето очарование. При нея липсваше разнообразие в методите, опити да заеме изгодно положение или предварително обмисляне на последиците — във всичките й любовни игри мисловната част беше много малка. Тя просто заставяше мъжете да почувстват възможно най-силно нейната физическа красота. Декстър нямаше желание да я променя. Недостатъците й се преплитаха със страстната й жизненост, която ги надвишаваше и оправдаваше.

Когато в тази първа нощ му прошепна, както бе положила глава върху рамото му: „Не зная какво става с мен. Снощи мислех, че съм влюбена в друг, а тази вечер ми се струва, че съм влюбена в теб…“, думите й му се сториха красиви и романтични. Причината беше в безпределната му възбудимост, породена от факта, че в момента владее и притежава. Една седмица по-късно обаче бе принуден да види същото качество в различна светлина. Тя го закара със спортната си кола на една вечеря сред природата и след вечерята изчезна, пак със спортната си кола, с друг мъж. Декстър ужасно се ядоса и едва успя да се държи що-годе прилично с останалите присъстващи. Когато го убеждаваше, че не се е целувала с другия, той знаеше, че го лъже, но въпреки това беше благодарен, дето си бе направила труда да го излъже.

Както забеляза още преди да е свършило лятото, той беше един от подновяващата се дузина мъже, които кръжаха около нея. Всеки от тях в определен момент бе поставян над останалите — около половината все още се утешаваха с откъслечни сантиментални изблици от нейна страна. Щом някой от тях покажеше, че възнамерява да се откаже поради продължително незачитане, тя го даряваше с кратък меден час, което го вдъхновяваше да се влачи след нея още около година. Тези свои набези върху безпомощните и покорените Джуди правеше без зла умисъл — всъщност тя едва ли съзнаваше, че в това, което върши, има нещо лошо.

Когато в града се появеше нов мъж, всички останали биваха изоставяни — насрочените срещи отпадаха автоматически.

Най-отчайващото в опитите да се направи нещо беше, че тя вършеше всичко сама. Джуди не беше момиче, което можеше да се „покори“ в кинетичния смисъл на думата — тя бе неуязвима, устояваше и на ум, и на очарование; ако някой с тези качества започнеше да я преследва прекалено напористо, тя незабавно поставяше нещата на физическа основа и под магията на външната й прелест както силните, така и умните започваха да играят по нейната свирка. Изпитваше удовлетворение единствено от постигането на желанията си и от прякото въздействие на личното си очарование. Може би вследствие на толкова много юношеска любов и толкова много млади ухажори тя бе започнала, като един вид самозащита, да се задоволява със собствените си емоции.

Първоначалната възторженост на Декстър бе последвана от раздразнение и неудовлетвореност. Безпомощният екстаз от това, че се намираше в нейна власт, му действаше по-скоро като опиат, отколкото като тоник. През зимата бе по-добре за работата му, че тези моменти на екстаз не се появяваха често. Известно време в началото на познанството им изглеждаше, че между тях съществува силно и спонтанно привличане — в този първи техен август например, трите дни с дълги вечери на мрачната веранда, със странните изнурени целувки в късните следобеди в сенчести сводове или под прикритието на увивните растения около градинските беседки, и сутрините, в които тя беше свежа като сън и почти свенлива, когато се видеха на светлината на новия ден. В отношенията им се долавяше целият екстаз, присъщ на един годеж, и той бе още по-силен поради факта, че годеж нямаше. Именно през тези дни той за пръв път я помоли да се омъжи за него. Тя му отвърна: „Може би някой ден“, каза му: „Бих искала да се омъжа за теб“, подхвърли: „Обичам те“…, накрая не му отговори нищо.

Трите дни бяха прекъснати от пристигането на един нюйоркчанин, който гостува на тяхното семейство цялата половина на септември. За огромна мъка на Декстър, се разнесе слух, че са се сгодили. Мъжът беше син на президента на някаква голяма компания. В края на месеца обаче се чу, че Джуди вече се е отегчила. По време на един бал тя седя цялата вечер в някаква моторна лодка заедно с един от местните си ухажори, а през това време нюйоркчанинът обърна клуба с краката нагоре да я търси. Беше казала на местния, че гостът й я отегчава, и след два дни нюйоркчанинът си тръгна. Бяха я видели с него на гарата и се говореше, че той изглеждал наистина много нещастен.

Лятото свърши в този дух. Декстър беше на двайсет и четири години и все повече се убеждаваше, че може да прави каквото си пожелае. Стана член на два клуба в града и живееше в единия от тях. Макар да не присъстваше неизменно в редиците на мъжете по време на увеселенията в клубовете, той съумяваше да ходи по баловете, където можеше да се появи Джуди Джоунс. Имаше възможност да излиза в обществото колкото си иска — сега, като подходящ за брак млад мъж, бе много популярен сред бащите от търговската част на града. Всеизвестното му увлечение по Джуди Джоунс бе затвърдило неговото положение. Но му липсваха социални аспирации, пък и се отвращаваше от танцуващите мъже, които не пропускаха баловете в четвъртък и събота и ходеха по разните вечери, давани от младоженци. Той вече се замисляше над идеята да замине на Изток, в Ню Йорк. Искаше да вземе Джуди Джоунс със себе си. Никакви разочарования от света, в който бе израснала, не можеха да го излекуват от убеждението му в нейната привлекателност.

Запомнете това, тъй като единствено в тази светлина бихте могли да разберете нещата, които Декстър извърши заради нея.

Осемнайсет месеца след запознаването му с Джуди Джоунс той се сгоди за друго момиче. Казваше се Айрийн Шиърър и баща й бе от хората, които винаги бяха вярвали в него. Айрийн беше русокоса, миловидна и благородна — и малко пълничка — и имаше двама кандидати, от които мило се освободи, щом Декстър поиска официално ръката й.

Лято, есен, зима, пролет, отново лято, още една есен — толкова бе отдал той от активния си живот на непоправимите устни на Джуди Джоунс. Към него тя се бе отнасяла с интерес, с насърчение, с безразличие, с омраза. Беше му причинила всички възможни и неизброими малки обиди като един вид отмъщение за това, че изобщо бе проявила интерес към него. Беше му кимала насърчително, бе се прозявала и отново му бе кимала и често той бе отвръщал с горчивина, присвил очи. Беше му доставяла върховно щастие и непоносими душевни страдания. Бе му причинявала нечувани неудобства и немалко неприятности. Беше го обиждала, бе го стъпквала в калта и го беше заставяла да поставя интереса си към нея срещу интересите си в работата — просто за удоволствие. Бе се отнасяла по всякакъв начин към него, само не беше го критикувала — вероятно защото единствено по този начин би могла да накърни абсолютното безразличие, което показваше и искрено питаеше спрямо него.

Есента настъпи отново, замина си и той най-после разбра, че не може да има Джуди Джоунс. Трябваше да си го набие в главата и най-сетне се убеди. Една нощ лежа буден и премисля. Припомни си тревогите и мъките, които му бе причинила, и изброи очевидните й недостатъци като съпруга. После си каза, че я обича, и малко след това заспа. В продължение на една седмица, за да не може да си представя дрезгавия й глас по телефона или очите й насреща си по време на обяд, той работи усилено и до късно, а нощно време отиваше в кантората си и кроеше планове за бъдещето.

В края на седмицата отиде на едно увеселение и танцува веднъж с нея. Може би за първи път, откакто се бяха запознали, не я покани да поседят заедно, нито й каза, че е красива. Стана му болно, че тя не обърна внимание — това бе всичко. Не изпита ревност, като забеляза, че тази вечер бе с нов мъж. Отдавна беше загубил способността да я ревнува.

Декстър остана до късно на увеселението. В продължение на един час седя с Айрийн Шиърър и разговаря с нея за книги и музика. И в двете области знаеше много малко. Но сега започваше да разполага повече с времето си и самодоволно бе решил, че той, младият и вече пословично преуспяващ Декстър Грийн, трябва да знае повече за тези неща.

Това стана през октомври, когато беше на двайсет и пет години. През януари Декстър и Айрийн се сгодиха. Годежът им трябваше да бъде обявен през юни и три месеца след това двамата щяха да се оженят.

Зимата в Минесота се проточи безкрайно и беше вече почти май, когато ветровете се смекчиха и снегът най-сетне се свлече в езерото Блак Беър. За първи път след повече от година Декстър се радваше на известно вътрешно спокойствие. Джуди Джоунс беше ходила във Флорида, след това в Хот Спрингс, някъде се беше сгодила, а другаде бе развалила годежа. В началото, след като Декстър окончателно се отказа от нея, му ставаше криво, че другите все още ги свързваха и го питаха за нея, но когато на вечерите започнаха да го поставят до Айрийн Шиърър, престанаха да го разпитват, а му разказваха за нея. Вече не беше сведущ по въпроса за Джуди Джоунс.

Най-после настъпи май. Нощем, когато тъмнината бе влажна като след дъжд, Декстър се разхождаше по улиците и се дивеше, че така бързо и с тъй малко усилия от него си бе отишъл толкова много възторг. Миналогодишният месец май бе белязан с мъчителната и непростима, но въпреки всичко прощавана буйност на Джуди Джоунс — това бе един от онези редки периоди, когато си въобразяваше, че е започнала да го обича. Срещу тази своя трошица щастие бе получил планини от омраза. Той знаеше, че Айрийн няма да представлява нещо повече от завеса, дръпната зад гърба му, от ръка, която се движи сред блестящи чаени чаши, от глас, който вика децата му… Огънят и красотата си бяха отишли, вълшебството на нощите и чудото от сменящите се часове и сезони… нежни устни, които се извиват надолу, свеждат се над неговите и го извисяват в небеса от очи… Онова бе все още дълбоко в него. Беше прекалено силен и жизнен, за да може то да умре просто така.

Една вечер в средата на май, когато в продължение на няколко дни времето балансираше на онзи фин мост, който води към истинското лято, той се отби в къщата на Айрийн. До обявяването на годежа им оставаше само една седмица — той нямаше да учуди никого. А тази вечер щяха да седят един до друг на канапето в университетския клуб и да гледат танцуващите в продължение на един час. Когато излизаше с нея, изпитваше някаква солидност — тя беше така непоклатимо популярна, до такава степен „чудесна“.

Декстър изкачи стълбите на дома от кафяв камък и влезе.

— Айрийн — извика той.

От дневната излезе да го посрещне мисис Шиърър.

— Декстър — каза тя, — Айрийн е горе в спалнята си с ужасно главоболие. Искаше да дойде с теб, но аз я накарах да си легне.

— Надявам се, че не е нещо сериозно…

— О, не. Утре сутринта ще дойде да играете голф. Можеш да я извиниш за една вечер, нали, Декстър?

Усмивката й беше мила. С Декстър хранеха симпатии един към друг. Той размени няколко думи с нея в дневната, преди да й пожелае „лека нощ“.

Върна се в университетския клуб, където разполагаше с апартамент, и постоя малко на вратата да погледа танцуващите. Облегна се на входа, кимна на един-двама, прозина се…

— Здравей, скъпи.

Познатият глас до рамото му го сепна. Джуди Джоунс беше оставила кавалера си и прекосила салона, за да дойде при него — Джуди Джоунс, нежна полирана кукла, облечена в злато: злато в лентата на главата й, злато в двете връхчета на пантофките й, които се подаваха изпод ръба на роклята. Познатият нежен огън сякаш обля лицето й, когато му се усмихна. През салона премина топъл и светъл полъх. Декстър стисна инстинктивно юмруци в джобовете на смокинга си. Обзе го внезапно вълнение.

— Кога се върна? — попита я нехайно.

— Ела и ще ти разкажа.

Тя се обърна и Декстър я последва. Беше отсъствала — той би могъл да се разплаче от чудото на нейното завръщане. Беше минавала по вълшебни улици и бе вършила неща, които са били като провокираща музика; всички тайнствени случки, всички нови и живителни надежди си бяха отишли с нея, а сега се бяха върнали.

На входа тя се обърна.

— С кола ли си? Ако не си, аз съм с кола.

— С кола съм, двуместна.

Влезе, прошумолявайки със златната си рокля. Той затвори вратата. Бе влизала в толкова много коли — така… или по друг начин… опряла гръб на кожената облегалка, ето тъй — с лакът на вратата… чакаща. Би трябвало отдавна вече да бе омърсена, ако изобщо имаше нещо, което би могло да я омърси — освен тя самата себе си, — но това бяха изблици на собствената й същност.

Декстър с усилие се принуди да запали колата и да върне на заден в улицата. Това не беше нищо, не биваше да забравя. Беше го правила и преди, но той й бе обърнал гръб, сякаш бе задраскал погрешна сметка в книжата си.

Подкара бавно към центъра на града и като се преструваше на разсеян, мина по безлюдните улици на търговската част, оживени само на отделни места, където от кината излизаха тълпи от зрители, или около игралните домове, пред които висяха туберкулозни на вид или яки като боксьори момчета и младежи. Откъм нощните заведения — обители с лъскави стъкла, изпълнени с мръсна жълта светлина — се чуваше звън от чаши и удари с юмруци по баровете.

Тя го гледаше съсредоточено и мълчанието бе смущаващо, но в този решителен момент той не можеше да намери нехайни думи, с които да оскверни настъпилия час. На едно удобно място зави и тръгна по обратния път към университетския клуб.

— Липсвах ли ти? — попита тя изведнъж.

— На всички липсваше.

Почуди се дали бе разбрала за Айрийн Шиърър. Беше се върнала само преди един ден — отсъствието й почти съвпадаше с неговия годеж.

— Ама че го каза! — Джуди се засмя тъжно, но без тъга. Погледна го проницателно. Той впери очи в арматурното табло.

— Разхубавил си се — додаде замислено тя. — Декстър, ти имаш най-незабравимите очи.

Той би трябвало да се изсмее на това, но не го направи. Подобни неща се казваха на колежанчета. И все пак усети, като че ли го прободоха с нож.

— Всичко ужасно ми омръзна, скъпи. — Наричаше всички „скъпи“, като ги даряваше с това ласкаво обръщение някак небрежно и сякаш с индивидуално другарско чувство. — Бих искала да се ожениш за мен.

Прямотата на думите й го смути. Сега трябваше да й каже, че ще се жени за друго момиче, но не можеше да го направи. Със същия успех би могъл да се закълне, че никога не я е обичал.

— Мисля, че ще се разбираме — продължи тя на същата тема, — освен ако си ме забравил и си се влюбил в друга.

Явно беше ужасно самоуверена. Всъщност искаше да каже, че не би могла да повярва на такова нещо и че ако е истина, той просто е извършил една по детински необмислена постъпка — вероятно с цел да се изперчи. Щеше да му прости, тъй като не ставаше въпрос за нещо важно, а за инцидент, който може да се отмине с лека ръка.

— Ти, разбира се, не можеш да обичаш никоя друга — продължи тя. — Харесвам начина, по който ме обичаш. О, Декстър, забрави ли миналата година?

— Не, не съм забравил.

— И аз.

Беше ли искрено развълнувана, или се бе запалила от актьорската си игра?

— Да можехме пак да бъдем както преди — каза тя, а той с усилие й отвърна:

— Мисля, че е невъзможно.

— Сигурно е така… Разбрах, че си си загубил ума по Айрийн Шиърър.

В начина, по който произнесе името й, нямаше никакъв намек, но Декстър изведнъж се засрами.

— О, закарай ме у дома — извика неочаквано Джуди, — не искам да се връщам на това идиотско увеселение — с тези хлапаци.

После, когато в края на улицата зави към жилищния район, Джуди започна да плаче тихо. Преди никога не я беше виждал да плаче.

Тъмната улица се обля в светлина — около тях се издигаха жилищата на богатите; той спря автомобила пред огромната бяла маса, която представляваше домът на семейство Мортимър Джоунс, спящ, величествен, окъпан в блясъка на влажната лунна светлина. Неговата солидност го стресна. Яките стени, стоманените греди, размахът, мащабът и пищността му още повече контрастираха с нежната красавица в колата до него. Домът бе масивен и с това подчертаваше нейната крехкост, сякаш за да покаже какъв вятър би могъл да се образува от крилото на една пеперуда.

Той седеше абсолютно неподвижен с изпънати до скъсване нерви и се страхуваше, че само ако помръдне, ще я намери в обятията си, на което не би могъл да устои. По мокрото й лице се бяха стекли две сълзи и потрепваха на горната й устна.

— Аз съм най-красивата от всички — каза тя на пресекулки, — защо не мога да бъда щастлива? — Мокрите й очи го извадиха от равновесие, устните й се извиха бавно надолу с изящна тъга. — Бих искала да се омъжа за теб, Декстър, ако ме вземеш. Сигурно си мислиш, че не си струва, но, Декстър, аз ще бъда толкова красива само за теб.

На устните му се бореха един милион думи на гняв, гордост, страст, омраза и нежност. После го обля всепоглъщаща вълна от любов и отнесе със себе си утайките от мъдрост, традиции, съмнения, чест. Това бе неговото момиче, което говореше — единствено негово, неговата красавица, неговата гордост.

— Няма ли да влезеш? — Той чу как тя пое рязко дъх.

Чакаше.

— Добре. — Гласът му трепереше. — Ще вляза.

V

Странно, че нито когато всичко свърши, нито много след него той не съжаляваше за тази нощ. Като си спомнеше за това след десет години време, фактът, че любовта на Джуди към него бе издържала само един месец, му изглеждаше без значение. Нито пък имаше значение, че с отстъплението си накрая, се бе подложил на още по-големи страдания и бе нанесъл страшна обида на Айрийн Шиърър и на родителите й, които му бяха приятели. В мъката на Айрийн нямаше нищо впечатляващо, което да се запечата в съзнанието му.

Дълбоко в себе си Декстър бе коравосърдечен. Онова, което се говореше из града за постъпката му, не го интересуваше не защото смяташе да го напуска, а защото всяко странично виждане му изглеждаше повърхностно. Към общественото мнение беше напълно безразличен. Нито пък изпита лошо чувство към Джуди Джоунс, когато разбра, че е безполезно и че не притежава сила, с която би могъл да я разтърси из основи или да я задържи. Той я обичаше и това щеше да продължи дотогава, докато остарееше толкова, че да не може да изпитва обич — но не можеше да я има. И тъй, Декстър вкуси от върховното страдание, което е отредено само за силните, точно тъй, както бе вкусил и от върховното щастие.

Даже и безочливата лъжа за причината, поради която Джуди бе прекратила връзката им: че не искала да го „отнема“ от Айрийн — Джуди, която не бе искала нищо друго, — не го отврати. Той бе претръпнал към всичко отблъскващо и всичко приятно.

През февруари замина на Изток с намерение да продаде пералните и да се установи в Ню Йорк, но през март Америка се включи във войната и това промени плановете му. Той се завърна на Запад, предаде ръководството на работата на съдружника си и в края на април постъпи в първия лагер за военно обучение. Декстър бе един от хилядите младежи, които посрещнаха войната с известно облекчение и се радваха на освобождението си от мрежите на обърканите чувства.

VI

Не забравяйте, че настоящият разказ не представлява негова биография, макар че тук се промъкват моменти, които нямат нищо общо с младежките му мечти. За тях вече казахме почти всичко, за него — също. Остана само още едно нещо, което се случи седем години по-късно.

Това стана в Ню Йорк, където той се бе справил толкова добре, че за него не съществуваха непреодолими бариери. Беше на трийсет и две години и ако не се смяташе едно пътуване със самолет веднага след войната, не се беше връщал на Запад цели седем години. Един мъж от Детройт на име Девлин дойде в кантората му по работа и точно тогава се случи онова, с което завърши, така да се каже, този етап от живота му.

— Значи сте от Средния запад — каза му Девлин с небрежно любопитство. — Странно, мислех, че хората като вас се раждат и израстват на Уол Стрийт. Знаете ли, съпругата на един от най-близките ми приятели в Детройт е от вашия град. Аз им бях шафер на сватбата.

Декстър слушаше, без да предусеща онова, което щеше да чуе.

— Джуди Симс — продължи Девлин без особен интерес. — Преди се е казвала Джуди Джоунс.

— Да, познавам я. — Обзе го неясна тревога. Беше чул, разбира се, че се е омъжила — може би нарочно не бе пожелал да научи нещо повече.

— Много добро момиче — размишляваше Девлин просто така. — Някак си ми е мъчно за нея.

— Защо? — Изведнъж нещо в Декстър се събуди и веднага откликна на думите.

— Ами Лъд Симс един вид пропадна. Не искам да кажа, че се държи лошо с нея, обаче пие и скита…

— Тя не скита ли?

— Не. Стои си вкъщи с децата.

— А-ха.

— Малко е старичка за него — каза Девлин.

— Старичка! — извика Декстър. — Но, боже мой, тя е едва на двайсет и седем.

Обхвана го лудо желание да хукне навън и да вземе влака за Детройт. Конвулсивно скочи на крака.

— Сигурно сте зает — заизвинява се бързо Девлин. — Не мислех, че…

— Не, не съм зает — отвърна Декстър с по-спокоен глас. — Ни най-малко не съм зает. Ни най-малко. Вие ли казахте, че е на двайсет и седем? Не, аз го казах.

— Да, вие го казахте — съгласи се сухо Девлин.

— Продължавайте тогава. Продължавайте.

— Какво имате предвид?

— За Джуди Джоунс.

Девлин го погледна безпомощно.

— Ами това е… вече ви казах всичко. Отнася се с нея ужасно. Но няма да се разведат или нещо подобно. Тя му прощава даже когато се държи най-възмутително. Всъщност струва ми се, че го обича. Когато пристигна за първи път в Детройт, беше хубаво момиче.

Хубаво момиче! Думите прозвучаха абсурдно.

— Вече не е ли… хубаво момиче?

— А, не е лоша.

— Вижте какво — каза Декстър, като седна изведнъж. — Не мога да ви разбера. Казвате, че била „хубаво момиче“, а после, че „не е лоша“. Не ми е ясно какво имате предвид — Джуди Джоунс изобщо не беше хубаво момиче. Тя беше голяма красавица. Ами че аз я познавах, познавах я… Тя беше…

Девлин мило се разсмя.

— Нямам намерение да се карам с вас — каза му той. — Смятам, че Джуди е мило момиче, и я харесвам. Не разбирам как мъж като Лъд Симс е могъл да се влюби лудо в нея, но се е влюбил. — После добави: — Повечето жени я харесват.

Декстър се вгледа внимателно в Девлин и трескаво се замисли, сигурно имаше нещо — или този мъж беше безчувствен, или таеше някаква лична омраза.

— Повечето жени повяхват точно по този начин. — Девлин щракна с пръсти. — Сигурно и вие сте го забелязали. Може би съм забравил колко хубава е била на сватбата си. Разбирате ли, след това съм я виждал толкова много пъти. Очите й са хубави.

Декстър бе обзет от някакво тъпо чувство. За пръв път в живота му се прииска да се напие здраво. Разбираше, че се смее високо на нещо, което беше казал Девлин, но не знаеше какво бе то и защо му е смешно. Когато след няколко минути Девлин си тръгна, той се излегна на канапето и се загледа през прозореца към нюйоркския хоризонт, зад който слънцето залязваше в убити златно розови цветове.

Беше му се струвало, че след като няма какво повече да губи, най-сетне е станал неуязвим, но сега разбра, че току-що е загубил още нещо, както ако се беше оженил за Джуди Джоунс и със собствените си очи я бе видял да повяхва.

Сънят беше изчезнал. Нещо му бе отнето. Обзет от някаква паника, той притисна очите си с длани и се опита да си представи картината с водите, които се плискаха на брега на Шери Айланд, и обляната от лунна светлина веранда, памучните й рокли на игрището за голф и златистия цвят на нежния мъх по врата й. Устните й — влажни, когато я целуваше, и очите й — умоляващи и тъжни, и нейната свежест — като чисто ново фино бельо сутрин. Боже мой, тези неща повече не съществуваха на света. Беше ги имало, но сега вече ги нямаше.

За първи път от много години лицето му се обля в сълзи. Но сега те бяха за него самия. Не го интересуваха устни, очи и движения на ръце. Искаше да го интересуват, но не го интересуваха. Защото той си беше отишъл и никога нямаше да може да се върне. Вратите се бяха затворили, слънцето бе залязло и не бе останала друга красота освен тази на стоманата, която надживява времето. Дори и тъгата, която трябваше да изпитва, оставаше в онзи край на илюзиите, на младостта, на богатствата на живота, където бяха разцъфнали зимните му мечти.

— Отдавна — промълви той, — много отдавна имах нещо, но вече го нямам. Вече го нямам, нямам го. Не мога да плача. Не се вълнувам. Това никога няма да се върне.

Най-разумното нещо

I

Когато настъпи великият час на американската обедна почивка, Джордж О’Кели оправи съсредоточено и с вглъбен вид бюрото си. Никой в службата не биваше да знае, че бърза — успехът е въпрос на външен вид и затова не е хубаво да изтъкваш факта, че умът ти се намира на хиляда километра разстояние от работата.

Но след като излезе от сградата, той стисна зъби и започна да тича, като от време на време хвърляше поглед към яркия ранно пролетен ден, който изпълваше Таймс Скуеър и се носеше на по-малко от шест метра над главите на хората. Всички гледаха леко нагоре и вдишваха дълбоко мартенския въздух, а слънцето заслепяваше очите им, така че едва ли някой виждаше нещо друго освен собственото си отражение в небето.

Джордж О’Кели, чиито мисли се намираха на повече от хиляда километра разстояние, реши че целият свят е отвратителен. Той се спусна в метрото и докато преминаваше край деветдесет и петте пресечки, не сведе обезумял поглед от плаката във вагона, който ясно показваше, че шансът му да си запази зъбите поне още десет години е само едно към пет. На Сто трийсет и седма улица прекъсна изследването си върху рекламното изкуство и отново се впусна в бяг — неуморим, трескав, който този път го доведе до дома му — стая във висока, отвратителна жилищна сграда в центъра на никъде.

Ето го на бюрото писмото — написано със свещено мастило върху благословена хартия; ако се вслушаха, хората в целия град можеха да чуят как бие сърцето на Джордж О’Кели. Той изчете запетаите, мастилените капки и петното от палеца й в полето — след това се хвърли отчаян на леглото.

Беше загазил; един от онези ужасни случаи, които са нещо обикновено в живота на бедните и ги преследват като хищни птици. Бедните или пропадат, или се издигат, или дори се оправят по някакъв свой начин, но Джордж О’Кели беше такъв новак в бедността, че ако някой отречеше уникалността на неговия случай, той щеше много да се учуди.

Преди по-малко от две години завърши с отличие Масачузетския технологичен институт и постъпи на работа в една строителна фирма в южната част на Тенеси. Цял живот беше мислил за тунели и небостъргачи, за огромни язовири и гигантски три пилонови мостове, приличащи на танцьорки, хванати за ръце, с глави високо в небето и подножия от преплетени кабели. На Джордж О’Кели му се струваше романтично да променя течението на реките и формата на планините, за да могат затънтените места, където преди животът не е могъл да пусне корен, вече да процъфтяват. Обожаваше стоманата и в мечтите му тя винаги присъстваше около него — разтопена, във вид на блокове, листове и плочи, в безформени пластични маси, тя го очакваше в ръцете му като бои и платно. Неизчерпаеми количества стомана, която огънят на неговото въображение трябваше да превърне в нещо прекрасно или страшно…

Понастоящем той беше застрахователен агент със седмична заплата от четирийсет долара, а мечтата му се изплъзваше бързо зад гърба. Мургавото момиче, което бе причината за това негово ужасно и непоносимо положение, чакаше в Тенеси да бъде повикано.

След петнайсет минути хазайката, от която пренаемаше стаята, почука на вратата и го попита с вбесяваща любезност дали, след като си е вкъщи, иска да обядва. Поклати глава, но прекъсването го върна към действителността и той стана от леглото, за да напише телеграма.

Писмото ме потисна уплаши ли се вършиш глупости и си просто разстроена, за да мислиш за скъсване защо не се омъжиш веднага за мен разбира се че ще се оправим…

В един безумен миг се поколеба, но след това дописа с почерк, за който трудно можеше да се каже, че е негов:

При всички случаи пристигам утре в шест часа.

Когато свърши, изтича навън и отиде в телеграфната служба до спирката на метрото. На този свят той разполагаше с по-малко от сто долара, но от писмото се виждаше, че тя е „неспокойна“, и поради това не му оставаше никакъв избор. Знаеше какво означава „неспокойна“ — че тя е в емоционална депресия и че изгледите да се омъжи и да заживее в бедност и тревоги бяха прекалено голямо изпитание за любовта й.

Джордж О’Кели стигна до застрахователното дружество с обикновения си бяг — бяг, който за него се беше превърнал едва ли не във втора природа, който като че ли най-добре характеризираше напрежението, под което живееше. Отиде направо в стаята на директора.

— Искам да говоря с вас, мистър Чеймбърс — съобщи задъхано той.

— Е? — Две очи като зимни прозорци се впериха с жестоко безразличие в него.

— Искам да взема четири дни отпуск.

— Но вие излизахте в отпуск само преди две седмици! — каза изненадан мистър Чеймбърс.

— Така е — призна си смутеният младеж, — но сега ми се налага отново да изляза.

— Къде ходихте миналия път? В къщи?

— Не, отидох… в един град в Тенеси.

— И къде искате да отидете сега?

— Амии, сега искам да ида… в един град в Тенеси.

— Въпреки всичко сте упорит — каза директорът сърдито. — Но не мисля, че сте назначен за търговски пътник.

— Не съм — отчаяно проплака Джордж, — но ми се налага да отида.

— Добре — съгласи се мистър Чеймбърс, — но не е нужно да се връщате. Така че не се връщайте!

— Няма да се върна. — И за свое огромно изумление, а и на мистър Чеймбърс, лицето му порозовя от удоволствие. Почувства се щастлив, ликуващ — за първи път от шест месеца се почувства свободен. Очите му се изпълниха със сълзи на благодарност и той стисна сърдечно дланта на мистър Чеймбърс.

— Искам да ви благодаря — каза той в изблик на радост. — Не искам да се връщам. Струва ми се, че щях да полудея, ако ми бяхте казали, че мога да се върна. Само че не можех да напусна сам, разбирате ли, искам да ви благодаря, че… че ме уволнихте.

Той махна великодушно с ръка и извика:

— Дължите ми заплата за три дни, но можете да я задържите! — И побягна навън от стаята.

Мистър Чеймбърс позвъни на секретарката си и попита дали О’Кели не се е държал странно в последно време. Беше уволнявал много хора по време на своята кариера и те бяха приемали това по най-различен начин, но никой от тях до този момент не му беше благодарил.

II

Името й беше Джонкуил Кеъри, а за Джордж О’Кели нищо не бе изглеждало така свежо и бледо, както лицето й, когато тя го съзря и побягна нетърпеливо по перона към него. Ръцете й бяха вдигнати, а устните — полуотворени за целувката му, когато внезапно и леко го отблъсна от себе си и се огледа малко смутена. Зад нея стояха две момчета, като че ли по-млади от Джордж.

— Това са мистър Крадок и мистър Холт — весело съобщи тя. — Познавате се от миналия път, когато идва тук.

Раздразнен поради това преминаване от целувка към представяне и подозиращ нещо скрито, Джордж се смути още повече, когато разбра, че автомобилът, който трябваше да ги откара до дома на Джонкуил, е собственост на единия от двамата младежи. Струваше му се, че това го поставя в неизгодна светлина. По пътя Джонкуил бърбореше ту към предната, ту към задната седалка, а когато се опита, под прикритието на мрака, да промъкне ръката си и да я прегърне, тя го принуди с бързо движение да хване само дланта й.

— Тази улица на път за вас ли е? — прошепна й той. — Не си я спомням.

— Това е новият булевард. Джери днес си взе тази кола и иска да ми я покаже, преди да се приберем у дома.

Когато след двайсет минути ги оставиха пред дома на Джонкуил, Джордж почувства, че щастието от първия миг на срещата, радостта, която с такава увереност беше видял в очите й на гарата, се бяха разпилели по време на това натрапено пътуване с колата. Онова, което бе очаквал с такова нетърпение, беше загубено ужасно нехайно и той размишляваше за него, докато пожелаваше хладно „лека нощ“ на двамата младежи. Лошото му настроение изчезна, когато Джонкуил го привлече както преди в прегръдките си в полумрака на антрето и му каза по десетина начина, от които най-хубавият беше без думи, колко й е липсвал. Чувствата й възвърнаха увереността му и обещаха на разтревоженото му сърце, че всичко ще бъде наред.

Седнаха един до друг на канапето, всеки погълнат от присъствието на другия, чужди за всичко останало освен за откъслечните си милувки. По време на вечерята дойдоха и бащата, и майката на Джонкуил и се зарадваха на Джордж. Те го харесваха и бяха проявили интерес към професията му на инженер, когато преди повече от година пристигна за първи път в Тенеси. Съжаляваха, когато той се отказа от работата си и замина за Ню Йорк, за да си търси друга, с която ще може да забогатее по-бързо, но както оплакваха прекъсването на кариерата му, така бяха съгласни с него и бяха готови да признаят годежа. По време на вечерята го разпитваха как вървят работите му в Ню Йорк.

— Всичко е чудесно — съобщи разпалено той. — Повишиха ме, получавам по-голяма заплата.

Почувствува се нещастен, когато го изрече, но всички толкова много се зарадваха.

— Сигурно те харесват — каза мисис Кеъри — сигурно е така, иначе не биха те пуснали в отпуск два пъти за три седмици, за да идваш тук.

— Казах им, че трябва да ме пуснат — обясни бързо Джордж. — Казах им, че ако не ме пуснат, повече няма да работя за тях.

— Но ти трябва да пестиш парите си — укори го нежно мисис Кеъри, — а не да харчиш всичко за това скъпо пътуване.

Вечерята свърши, той и Джонкуил останаха сами и тя отново се върна в прегръдките му.

— Толкова се радвам, че си тук — въздъхна тя. — Иска ми се никога да не си тръгваш, миличко.

— Липсвам ли ти?

— О, толкова много, толкова много.

— Ти… идват ли често да те виждат други мъже? Като тези две момчета?

Въпросът я изненада. Тъмните й кадифени очи се впериха в него.

— Ама разбира се, че идват. През цялото време. Но… аз ти бях писала, че идват, миличко.

Това беше вярно — когато дойде за първи път в града, около нея вече се навъртаха десетина момчета, които отвръщаха с юношеско обожание на екзотичната й нежност, но малцина от тях разбираха, че красивите й очи са освен това и умни, и добри.

— Да не би да смяташ, че изобщо не бива никъде да излизам — попита Джонкуил и се отдръпна назад върху възглавниците на канапето, при което му се стори, че го гледа от стотици километри разстояние — и просто да си седя кротко със скръстени ръце — вечно?

— Какво искаш да кажеш? — извика уплашено той. — Да не искаш да кажеш, че според теб никога няма да имам достатъчно пари, за да се оженя за теб?

— О, не си прави такива прибързани изводи, Джордж.

— Не си правя прибързани изводи. Ти каза така.

Изведнъж Джордж реши, че навлиза в опасни води. Не беше имал намерение да разваля вечерта. Опита се отново да я прегърне, но тя неочаквано му отказа с думите:

— Горещо е. Ще донеса електрическия вентилатор.

Когато вентилаторът беше пуснат, те отново седнаха, но Джордж бе изпаднал в прекалено чувствително състояние и неволно се впусна именно в онзи разговор, който искаше да избегне.

— Кога ще се омъжиш за мен?

— А ти готов ли си да се ожениш за мен?

Изведнъж нервите му не издържаха и той скочи на крака.

— Дай да изключим този проклет вентилатор — извика той, — подлудява ме. Като часовник е, който отброява минутите, когато съм с теб. Дойдох, за да бъда щастлив и да забравя всичко за Ню Йорк и за времето…

Той се тръшна на канапето така рязко, както бе станал. Джонкуил изключи вентилатора, след което сложи главата му в скута си и започна да го гали по косата.

— Нека поседим така — каза тихо тя, — просто да поседим така и аз ще те приспя. Съвсем си изтощен и изнервен — твоето сладурче ще се погрижи за теб.

— Но аз не искам да седя така — възропта той и изведнъж рязко се дръпна. — Изобщо не искам да седя така. Искам да ме целунеш. И в никакъв случай не съм изнервен — ти си изнервена. Изобщо не съм изнервен.

И за да докаже, че не е изнервен, той стана от канапето и се тръшна в един люлеещ се стол в другия край на стаята.

— Точно когато съм готов да се оженя за теб, ти ми пишеш най-нервни писма, като че ли искаш да скъсаш и аз трябва да тичам с всички сили насам.

— Не си длъжен да идваш, ако не искаш.

— Но аз наистина искам — настоя Джордж.

Струваше му се, че е спокоен и логичен, а тя умишлено го изкарва крив. С всяка дума се отдалечаваха все повече и повече и той не можеше да се сдържа, нито да прикрие тревогата и болката в гласа си.

Но след малко Джонкуил започна да плаче тъжно и Джордж се върна на канапето и я прегърна. Сега играеше ролята на утешител, привлече главата й върху рамото си, като й мълвеше старите познати думи, докато тя се поуспокои и само потръпваше леко и конвулсивно в прегръдките му. В продължение на повече от час те седяха така, а през това време вечерните пиана пулсираха с последните ритми вън на улицата. Джордж нито помръдваше, нито мислеше, нито се надяваше — предусещането за нещастие го бе направило безчувствен. Часовникът щеше да продължава да тиктака, щеше да стане единайсет, дванайсет, и тогава мисис Кеъри ще извика нежно по стълбите — след това пред него щеше да се изправи само утрешният ден и отчаянието.

III

Разривът настъпи в жегата на следващия ден. И двамата бяха отгатнали истината за другия, но тя беше по-готова да приеме положението.

— Няма смисъл да продължаваме — каза тъжно Джонкуил. — Сам знаеш, че мразиш застрахователната дейност и никога няма да преуспееш с нея.

— Не е там работата — упорито настояваше той. — Мразя това, че се боря сам. Ако се омъжиш за мен и опитаме заедно, мога да преуспея навсякъде, но не и когато се тревожа за теб отдалеч.

Преди да отговори, тя мълча дълго време — не размисляше, тъй като беше видяла края, а само изчакваше, защото знаеше, че всяка дума, би звучала по-жестоко от последната. Накрая каза:

— Джордж, обичам те с цялото си сърце и не знам дали някога ще обичам друг. Ако беше готов да го направиш преди два месеца, щях да се омъжа за теб — сега не мога, защото някак си това не е най-разумното нещо.

Той й отправи гневни обвинения — има някой друг, тя крие нещо от него!

— Не, няма друг.

Това беше вярно. Но в резултат от тревогите около тяхната любов тя бе намерила покой в компанията на млади момчета като Джери Холт, които имаха предимството, че не означаваха абсолютно нищо в нейния живот.

Джордж не прие никак добре положението. Прегърна я силно и буквално се опита с целувката си да я накара незабавно да се омъжи за него. След като не успя, се впусна в дълъг самосъжалителен монолог и млъкна едва когато осъзна, че по този начин става жалък в очите й. Заплаши я, че ще си тръгне, без да има намерение за това, и отказа да го направи, когато тя му каза, че в края на краищата най-добре ще е да си замине.

В първия миг Джонкуил го съжали, а в следващия беше просто любезна.

— Най-добре е да си тръгнеш още сега — извика толкова силно тя накрая, че мисис Кеъри слезе разтревожена при тях.

— Станало ли е нещо?

— Заминавам си, мисис Кеъри — изрече на пресекулки Джордж. Джонкуил беше излязла от стаята.

— Не бива да се чувстваш толкова нещастен, Джордж — с безпомощно съчувствие замига срещу него мисис Кеъри, съжаляваща и едновременно с това доволна, че малката трагедия е почти приключила. — На твое място бих отишла вкъщи при майка си за една-две седмици. Може би, в края на краищата, това е най-разумното нещо…

— Моля ви, замълчете — извика той. — Моля ви, не ми говорете нищо сега!

Джонкуил отново влезе в стаята, с тъга и нервност, скрити под пудрата, ружа и шапката й.

— Поръчах такси — каза хладно тя. — Можем да се разходим с него до тръгването на влака ти.

Джонкуил излезе на предната веранда. Джордж си сложи палтото и шапката и постоя немощно за минута в стаята — откакто бе напуснал Ню Йорк, почти не беше ял. Мисис Кеъри се приближи, притегли главата му и го целуна по бузата, а той се почувства ужасно смешен и слаб, защото си мислеше, че сцената накрая е смешна и слаба. Ако само си беше тръгнал още предишната вечер и я бе оставил завинаги с подобаваща гордост.

Таксито беше дошло и в продължение на един час двамата бивши любовници обикаляха с него тихите улици. Той държеше ръката й и на слънчевата светлина ставаше все по-спокоен, като разбираше със закъснение, че през цялото пътуване не е имало какво да правят или да си кажат.

— Ще дойда пак — промълви той.

— Знам — отвърна тя, като се опита да изрази безгрижна вяра с гласа си. — И ще си пишем… понякога.

— Не — каза той, — няма да си пишем. Не бих могъл да го понеса. Някой ден ще дойда пак.

— Никога няма да те забравя, Джордж.

Пристигнаха на гарата и тя влезе с него, докато си купуваше билет.

— А, Джордж О’Кели и Джонкуил Кеъри!

Това бяха един младеж и едно момиче, познати на Джордж от времето, когато работеше тук, и Джонкуил сякаш прие появата им с облекчение. В продължение на пет безкрайни минути всички стояха на едно място и разговаряха, после влакът пристигна с грохот на гарата и Джордж протегна ръце към Джонкуил със зле прикрита мъка на лицето. Тя направи несигурна крачка към него, после се спря и бързо стисна ръката му, сякаш се сбогуваше със случаен познат…

— Довиждане, Джордж — каза Джонкуил. — Желая ти приятно пътуване.

— Довиждане, Джордж. Ела някой път отново да се видим.

Онемял, почти ослепял от болка, грабна куфара си и се качи зашеметен на влака.

Той полетя през громолящи прелези, като набираше скорост между отделните предградия, към залеза. Може би тя също щеше да види залеза и щеше да спре за миг, да се обърне, да си спомни, преди той да е избледнял заедно със съня й в миналото. Мракът на тази нощ щеше завинаги да скрие слънцето, дърветата, цветята и смеха на неговия младежки свят.

IV

В един дъждовен септемврийски следобед на следващата година някакъв млад мъж със силно загоряло до медно кафяв отблясък лице слезе от влака в един град в Тенеси. Той се огледа тревожно и сякаш остана доволен, когато откри, че никой не е дошъл на гарата да го посрещне. Отиде с такси до най-добрия хотел на града, където с известно задоволство се регистрира като Джордж О’Кели, Куско, Перу.

Той се качи в стаята си и поседя няколко минути до прозореца, като гледаше надолу към познатата улица. После с леко трепереща ръка вдигна телефонната слушалка и поиска някакъв номер.

— В къщи ли е мис Джонкуил?

— Тя е на телефона.

— О!… — Гласът му, след като се пребори с малката склонност да трепери, продължи с приятелски любезен тон: — Обажда се Джордж О’Кели. Получи ли писмото ми?

— Да. Очаквах те да пристигнеш днес.

Гласът й, спокоен и безразличен, го смути, но не така, както бе очаквал. Той чу глас на чужд човек, равен, любезно съобщаващ, че ще й бъде приятно да се видят — това беше всичко. Прииска му се да затвори телефона и да си поеме дъх.

— Не съм те виждал от… отдавна. — Успя да го произнесе небрежно. — От една година.

Той знаеше точно колко време беше минало — до деня.

— Ще ми бъде ужасно приятно отново да си поговорим.

— Ще дойда след около час.

Затвори телефона. В продължение на четири дълги сезона всяка минута от свободното му време бе преизпълнена с очакването на този час и ето че той настъпи. Беше си мислил, че може да я завари омъжена, сгодена, влюбена, но не бе очаквал, че ще бъде равнодушна към завръщането му.

Никога вече в живота му, чувстваше той, нямаше да има други десет месеца като тези, които току-що беше преживял. За млад инженер се беше изявил по безспорно забележителен начин — имаше две неочаквани възможности: едната в Перу, откъдето току-що се бе върнал, а другата, която представляваше следствие от първата, в Ню Йорк, където отиваше. За този кратък период се беше издигнал от бедността до положение с неограничени възможности.

Погледна се в огледалото на тоалетната масичка. Беше почти черен от слънцето, но този тен се смяташе за романтичен и през последната седмица, след като имаше време да мисли за подобни неща, това му бе доставило малко удоволствие. С известно възхищение одобри и силната си фигура. Някъде бе загубил част от едната си вежда и продължаваше да носи еластичен бандаж около коляното си, но беше още твърде млад, за да не забележи как немалко жени на кораба го бяха гледали с покорно любопитство.

Дрехите му, разбира се, бяха ужасни. Беше му ги ушил някакъв грък в Лима, за два дни. Освен това бе прекалено млад, за да опише този шивачески дефект в иначе краткото си писмо до Джонкуил. Единствената друга подробност, която съдържаше то, беше, че не иска да го посрещат на гарата.

Джордж О’Кели от Куско, Перу, чака час и половина в хотела, докато, за да бъдем точни, слънцето измина половината от пътя си по небосклона. След това, прясно избръснат и напудрен до малко кавказки тен, тъй като в последния момент суетата беше надделяла над романтизма, той нае едно такси и се отправи към дома, който познаваше така добре.

Дишаше тежко — забеляза го, но си каза, че е от възбуда, а не от чувства. Той беше тук, тя не бе омъжена — това бе достатъчно. Дори не беше сигурен какво трябва да й каже. Но това бе момент от живота му, с който чувстваше, че най-малко би му се искало да се раздели. В края на краищата, без момиче не може да има победа и ако не можеше да сложи своята плячка в нозете й, можеше поне да я покаже за един кратък миг пред очите й.

Изведнъж къщата се извиси пред него и първата му мисъл беше, че тя е придобила някаква странна нереалност. Нищо не бе променено и въпреки това всичко бе различно. Изглеждаше по-малка и по-овехтяла отпреди; над покрива и от прозорците не се излъчваше вълшебна светлина. Дръпна звънеца и на вратата се появи непозната черна прислужница. Мис Джонкуил ще слезе след минутка. Той облиза нервно устните си, влезе в дневната — и усещането за нереалност се усили. След всичко Джордж видя, че това беше само една стая, а не вълшебният чертог, където бе изживял толкова вълнуващи часове. Седна на един стол учуден, че беше просто стол, и осъзна, че въображението му бе преиначило и разкрасило всички тези обикновени и познати вещи.

После вратата се отвори и в стаята влезе Джонкуил — в този миг като че ли всичко се замъгли пред очите му. Беше забравил колко е красива и усети как лицето му пребледнява, а гласът му се снишава до жална въздишка.

Беше облечена в бледорозово, а тъмната й права коса бе прибрана като с корона от златна панделка. При влизането й познатите кадифени очи срещнаха погледа му и през тялото му премина тръпка на уплаха от красотата й, способна да причинява болка.

Той каза „здравей“ и двамата направиха няколко крачки напред и си стиснаха ръцете. След това седнаха на два доста раздалечени стола и се загледаха от двата края на стаята.

— Върнал си се — каза тя, а той й отвърна също така банално:

— Прииска ми се да се отбия и да те видя.

Опита се да се пребори с трепета в гласа си, като гледаше навсякъде, но не и към лицето й. Негово беше задължението да говори, но му се струваше, че ако не започне още от началото да се хвали, няма какво да каже. В предишните им отношения никога не беше имало нищо делнично — изглеждаше абсурдно хора в подобно положение да си говорят за времето.

— Смешно е — започна с неочаквано смущение той. — Не знам какво точно да правя. Притеснява ли те присъствието ми?

— Не. — Отговорът й беше едновременно сдържан и равнодушно тъжен. Това го огорчи.

— Сгодена ли си?

— Не.

— Влюбена ли си в някого?

Тя поклати глава.

— А! — Той се облегна назад в стола си. Още една тема като че ли беше изчерпана — разговорът не вземаше насоката, която бе очаквал.

— Джонкуил — подхвана той, този път с по-нежен тон. — След всичко, което се случи помежду ни, исках да се върна и да те видя. Каквото и да правя в бъдеще, никога няма да обичам друго момиче така, както обичах теб.

Това бе една от речите, които беше репетирал. На парахода му се струваше, че точно това е най-подходящият тон — да напомни за нежността, която щеше да изпитва винаги към нея, и да й съобщи неангажиращо за настоящото си положение. Тук, с миналото около него и край него, което всяка минута натежаваше все повече във въздуха, думите му звучаха театрално и фалшиво.

Тя не каза нищо; седеше неподвижна, а очите й го гледаха с израз, който можеше да означава и всичко, и нищо.

— Ти вече не ме обичаш, нали? — попита я той със спокоен глас.

— Да.

Минута след това, когато влезе мисис Кеъри и заговори за успехите му — местният вестник беше излязъл с половин колона за него, — той изпита смесено чувство. Сега вече знаеше, че все още желае да има това момиче и че понякога миналото се възвръща — това бе всичко. За останалото трябваше да бъде силен и нащрек и щеше да види какво ще стане.

— А сега — каза им мисис Кеъри — искам двамата да отидете при жената с хризантемите. Тя специално ми каза, че иска да те види, защото била чела за теб във вестника.

Тръгнаха към жената с хризантемите. Докато вървяха по улицата, той забеляза с известно вълнение, че крачките й, по-къси от неговите, не съвпадат с неговия ход. Жената се оказа приятна, а хризантемите — огромни и изключително красиви. Бели, розови, жълти — градините й бяха така препълнени, че когато се намираше сред тях, човек сякаш се беше върнал в средата на лятото. Имаше две пълни градини с вратичка между тях; когато тръгнаха към втората, жената мина първа през вратичката.

Тогава се случи нещо странно. Джордж направи крачка встрани, за да даде път на Джонкуил, но вместо да мине, тя се спря за миг и се загледа в него. Не беше толкова самият поглед, в който нямаше усмивка, колкото мигът на мълчание. Всеки погледна в очите на другия и си пое рязко и малко забързано дъх, след което и двамата влязоха във втората градина. Това бе всичко.

Следобедът свършваше. Благодариха на жената и тръгнаха към къщи бавно, замислено, един до друг. По време на вечерята също мълчаха. Джордж разказа на мистър Кеъри част от това, което му се беше случило в Южна Америка, и успя да разясни, че в бъдеще за него всичко ще върви като по вода.

После вечерята свърши и двамата с Джонкуил останаха сами в стаята, която бе видяла началото и края на тяхната любов. Струваше му се, че всичко е много далечно и неизразимо тъжно. На това канапе бе изпитал такава болка и мъка, каквито никога вече нямаше да изпита. Никога вече нямаше да бъде толкова слаб, нито толкова уморен, нещастен и беден. Въпреки всичко съзнаваше, момчето отпреди петнайсет месеца бе притежавало нещо: вяра, топлина — която бе изчезнала завинаги. Най-разумното нещо, те бяха сторили най-разумното нещо. Бе заменил младостта си за сила и беше превърнал отчаянието си в успех. Но заедно с младостта животът му бе отнел и свежестта на неговата любов.

— Значи няма да се омъжиш за мен, така ли? — попита тихо той.

Джонкуил поклати тъмнокосата си глава.

— Никога няма да се омъжа — отвърна тя.

Той кимна.

— Утре сутринта заминавам за Вашингтон.

— Ооо…

— Налага се да замина. До първи най-късно трябва да съм в Ню Йорк, а преди това искам да се отбия във Вашингтон.

— По работа?

— Нее… — отвърна като че с нежелание той. — Там има една личност, която трябва да видя — беше много мила с мен, когато бях толкова… затънал.

Това бе измислица. Нямаше кого да вижда във Вашингтон, но той следеше внимателно Джонкуил и беше сигурен, че тя попремигна леко, че очите й се притвориха, а след това отново широко се отвориха.

— Но преди да тръгна, искам да ти разкажа за всичко, което ми се случи, след като се разделихме, и тъй като може би повече не ще се видим, мислех си дали… дали просто за последен път не би седнала на коленете ми, както правеше преди. Не бих те помолил, ако имаше някой друг… въпреки това… може би няма значение.

Тя кимна и след миг вече седеше на коленете му, както беше правила толкова често през онази далечна пролет. Усещайки главата й върху своето рамо и познатото й тяло, той изпита емоционален шок. На ръцете му, които я държаха, им се прииска да я обхванат плътно, затова той се изтегна назад и започна да говори замислено в пространството.

Разказа й за отчаяните две седмици в Ню Йорк, които бяха завършили с привлекателна, макар и не много добре заплатена работа на една строителна площадка в Джързи Сити. Когато се появила възможността за работа в Перу, отначало той не я приел като нещо изключително. Щял да бъде трети помощник-инженер в експедицията, но само десет души от американската група, в това число осем землемери и топографи, стигнали изобщо до Куско. Десет дни по-късно починал от жълта треска и ръководителят на експедицията. Това бил неговият шанс — шанс за всеки, ако не е глупак, чудесен шанс…

— Шанс за всеки, ако не е глупак? — невинно го прекъсна тя.

— Даже и за глупак — продължи той. — Беше чудесно. И тъй, пратих телеграма до Ню Йорк…

— И така — отново го прекъсна тя, — те ти отвърнаха, че би могъл да използваш възможността?

— Бих могъл! — възкликна той, все още облегнат назад. — Аз трябваше да го направя. Нямаше време за губене…

— Нито минута дори?

— Нито минута.

— Нито дори време за… — Тя замълча.

— За какво?

— Погледни.

Внезапно той наведе главата си напред и в същия момент тя се притисна към него, а устните й бяха полуотворени като цвете.

— Да — прошепна той на устните й. — Разполагаме с всичкото време на този свят…

Всичкото време на този свят — неговият и нейният живот. Но за миг, както я целуваше, той осъзна, че и цялата вечност да претърси, пак не ще може да си възвърне онези изгубени часове през април. Можеше да я притиска толкова силно, че мускулите на ръцете му да се издуят — тя бе нещо желано и рядко, за което се беше борил и бе спечелил — но никога вече нямаше да има неуловим шепот в здрача или по нощния ветрец…

Е, нека отмине, мислеше си той; април свърши, април свърши. На света има различни видове любов, но никога една и съща два пъти.

Младият богаташ

I

Започнете с една отделна личност и преди да сте се усетили, ще се окаже, че сте създали типичен образ; започнете с типичен образ и ще се окаже, че не сте създали нищо. Така е, защото всички ние сме странни птици, много по-различни от онова, което бихме искали да виждат другите в нас, и от това, което ние самите виждаме в себе си. Когато чуя някой да твърди, че бил „обикновен, честен и открит човек“, аз съм съвсем сигурен, че в него има някаква определена и може би ужасна особеност, която е решил да прикрие, и тъкмо със заявлението си, че е обикновен, честен и открит, той признава пред себе си, че скрива нещо.

Няма типове, нито множества. Става дума за едно богато момче и това е неговата история, а не на брат му. През целия си живот съм живял с братята му, но именно той беше мой приятел. Освен това ако трябваше да пиша за братята му, щях да започна с отричането на всички лъжи, които бедните разказват за богатите и които богатите измислят за себе си — създали са такъв неправдоподобен свят, че когато отворим някоя книга за богатите, ние инстинктивно се настройваме за нещо нереално. Даже интелигентните и ревностни художници на живота рисуват този техен свят фантастичен като страната на приказките.

Позволете да ви разкажа за много богатите. Те се различават от вас и от мен. Те получават земните блага и им се наслаждават по-рано и това ги прави крехки там, където ние сме устойчиви, и цинични тогава, когато ние сме доверчиви, по такъв начин, че ако не сте богати по рождение, ще ви бъде трудно да го разберете. Дълбоко в душите си те са убедени, че са по-добри от нас, защото ние трябва сами да откриваме убежищата и насладите в живота. Даже когато навлязат напълно в нашия свят или паднат още по-ниско, те все още мислят, че са подобрите. Те не са като нас. Единственият начин, по който бих могъл да опиша Ансън Хънтър, е да подходя към него като към чужд човек и да следвам упорито тази своя гледна точка. Ако само за миг приема неговата, загубен съм — не бих могъл да ви представя нещо по-различно от един смехотворен филм.

II

Ансън беше най-голямото от шестте деца, които един ден щяха да си поделят богатството от петнайсет милиона долара, и навлезе в съзнателната си възраст[6] — седемгодишен ли беше? — в началото на века, когато дръзки млади дами вече сновяха по Пето Авеню[7] с електромобили. В онези години той и брат му имаха гувернантка англичанка, която говореше езика много ясно, отсечено и безпогрешно, така че двете момчета възприеха нейния говор — думите и изреченията им бяха ясни и отчетливи, а не слети като нашите. Те не говореха съвсем като английските деца, но се сдобиха с произношение, характерно за модните среди в Ню Йорк.

През лятото преместиха шестте деца от къщата на Седемдесет и първа улица в едно голямо имение в Северен Кънетикът. Мястото не беше от модните — бащата на Ансън искаше да отложи за децата си откриването на тази страна от живота. Той беше човек, който стоеше над класата си, съставляваща нюйоркското висше общество, а също и над времето, представляващо снобската и формализирана вулгарност на Позлатената ера[8], и искаше синовете му да се приучат на размисъл, да имат здрава физика и да станат праволинейни и преуспяващи мъже. Преди двете най-големи момчета да отидат да се учат, той и жена му наглеждаха децата колкото можеха, но в големите домове това е трудно; много по-просто бе в множеството малки и средно големи къщи, където премина моето детство — никога не можех да се отделя на такова разстояние, до което да не достига гласът на майка ми, усещането за нейното присъствие, за одобрението или несъгласието й.

За първи път Ансън усети чувство на превъзходство, когато забеляза донейде неохотната и типично американска почит, която му отдаваха в това село в Кънетикът. Родителите на момчетата, с които играеше, винаги го разпитваха как се чувстват майка му и баща му и бяха някак развълнувани, когато собствените им деца биваха канени в дома на семейство Хънтър. Той приемаше това като нещо естествено, но до края на живота си изпитваше нетърпимост към всички групички, на които не беше център — по богатство, положение или авторитет. Ансън не желаеше да се бори с другите момчета за надмощие — смяташе, че то трябва да му бъде признато направо, в противен случай се затваряше в семейството си. То му беше достатъчно, защото в Източните щати парите все още имат известен феодален смисъл — могат да създават кланове. В снобския Запад парите разделят фамилиите и образуват класи.

На осемнайсет години, когато отиде в Ню Хейвън, Ансън беше висок и снажен, с чисто лице и здрав тен благодарение на редовния живот, който бе водил в училище. Косата му беше руса и растеше по странен начин на главата му, носът му беше гърбав — тези две неща му пречеха да бъде красавец, но той притежаваше някакво самонадеяно очарование и прямота, така че мъжете от висшето общество, които го срещаха на улицата, разбираха, без някой да им казва, че е богат и е учил в някое от елитните училища. Независимо от всичко именно неговото чувство на превъзходство му попречи да има успех в университета — вземаха самостоятелността му за себичност, а отказът му да приеме нормите в Йейл със съответното страхопочитание като че ли омаловажаваше всички, които правеха това. И тъй, много преди да завърши, той започна да измества центъра на живота си в Ню Йорк.

В Ню Йорк Ансън се чувстваше в свои води — там бяха собственият му дом със „слуги, каквито вече не се намират“ и собственото му семейство, в което благодарение на своя весел нрав и умението си да движи нещата той бързо ставаше център; също — баловете за дебютиращи в обществото девойки, атмосферата на благовъзпитаност и мъжественост в мъжките клубове, както и от време на време буйните веселби с дръзките момичета, които Ню Хейвън[9] познаваше само от разстояние. Мечтите му бяха доста обикновени — дори включваха безупречната сянка, за която един ден щеше да се ожени, но се различаваха от мечтите на повечето младежи по това, че не бяха обвити в мъгла, нямаха онова качество, наричано ту „идеализъм“, ту „илюзия“. Ансън прие безрезервно света на многото пари и голямото разточителство, на разводите и разоренията, на снобизма и привилегиите. Животът на повечето от нас завършва като компромис, а неговият започна с това.

С него се запознахме в края на лятото на 1917-а, когато той току-що бе завършил университета в Иейл и както всички нас беше подхванат от организираната истерия на войната. Той пристигна в Пенсакола[10] облечен в синьо-зелената униформа на военноморската авиация, където оркестрите в хотелите изпълняваха песента „Извинявай, скъпа“, а ние младите офицери танцувахме с момичета. Всички го харесваха и макар че минаваше за човек, който обича да си попийва, и не беше кой знае колко добър летец, дори инструкторите се отнасяха към него с някакво уважение. Той вечно водеше нескончаеми разговори с тях със своя самоуверен и убедителен глас — разговори, които завършваха с неговото отърваване или по-често на друг от офицерите от някоя грозяща опасност. Беше дружелюбен, разпуснат и жаден за удоволствия и всички бяхме учудени, когато се влюби в едно скромно и доста порядъчно момиче.

Името й беше Пола Лажандър — смугла, сериозна красавица, някъде от Калифорния. През зимата семейството й държеше къща край града и независимо от скромността си тя беше много харесвана. Много мъже от себичност не понасят чувството за хумор у жените. Ансън не беше от тях, но аз не можех да разбера с какво нейната „искреност“ — това е, което можеше да се каже за нея — привличаше будния му и критичен ум.

Независимо от всичко те се залюбиха — и то така, както тя искаше. Той престана да посещава среднощните сбирки в бар „Де Сото“ и когато и да ги видехме заедно, двамата бяха погълнати от дълъг и сериозен разговор, който сигурно водеха от седмици. Много по-късно той ми обясни, че не са разговаряли за нищо конкретно, а просто си разменяли незрели изказвания — емоционалното съдържание, с което малко по малко го бяха изпълнили, е идвало не от думите, а от огромната им сериозност. Беше нещо като хипноза. Често разговорът бе прекъсван, за да отстъпи на онзи блудкав хумор, наричан закачки, но щом останеха насаме, диалогът се подхващаше отново — сериозен, тих и насочен така, че да поражда у двамата усещане за единство на мисли и чувства. Те започнаха да се дразнят от всякакви прекъсвания и да не обръщат внимание нито на остроумията за живота, нито даже на лекия цинизъм на връстниците си. Бяха щастливи единствено докато протичаше диалогът им, чиято сериозност сякаш ги обливаше с кехлибарения цвят на жив огън. Към края се появиха прекъсвания, за които нямаха нищо против — разговорът им започна да се прекъсва от страстта.

Колкото и странно да беше, Ансън бе увлечен не по-малко от нея в този техен разговор и не по-малко повлиян от него, макар едновременно с това да съзнаваше, че от негова страна това не беше съвсем искрено, докато от нейна се явяваше просто естествено. Освен това в началото мразеше простотата на чувствата у нея, но от любовта му характерът й се задълбочи и разцъфтя и вече не го дразнеше. Имаше чувството, че ако може да навлезе в топлия и спокоен живот на Пола, ще бъде щастлив. Дългата подготовка от диалога им беше премахнала всички пречки — той й показа някои неща, които беше научил от по-смели жени, и тя му отвърна с всеотдайна и чиста екзалтираност. Вечерта след един бал се уговориха да се оженят и той написа на майка си дълго писмо за нея. На следващия ден Пола му каза, че е богата и разполага със състояние, от почти един милион долара.

III

Ако си бяха казали: „Никой от нас няма пукната пара, ще живеем заедно в бедност“, щяха да бъдат също толкова щастливи, както сега, когато щяха да живеят в богатство. Това ги караше да изпитват взаимност в своето приключение. Въпреки всичко когато през април Ансън получи отпуск и Пола заедно с майка си отиде с него на север, тя остана поразена от положението, което заемаше семейството му в Ню Йорк, и от разкоша, в който живееха. За първи път сама с него в стаите, където беше играл като малък, тя бе обзета от чувството на удобство, сякаш животът й беше уреден и спокоен. Снимките му — Ансън с униформено кепе от първото училище, Ансън на кон заедно с любимата си през едно тайнствено и забравено лято, Ансън сред весела група от шафери и шаферки на някаква сватба — я накараха да го ревнува от живота му без нея в миналото и тези негови притежания й се сториха толкова характерни и типични за властния му характер, че Пола пламна от желанието да се оженят веднага и да се върне в Пенсакола като негова съпруга.

За незабавна сватба обаче не беше ставало дума — даже годежът им трябваше да остане в тайна до края на войната. Когато осъзна, че от отпуска му остават само два дни, недоволството й прерасна в намерение да го накара да изпитва същото нежелание за изчакване. Трябваше да вечерят извън града и тя реши да постави въпроса още същата вечер.

По това време една нейна братовчедка беше отседнала при тях с майка й в хотел „Риц“ — злобно и неприятно момиче, което обичаше Пола, но изпитваше и някаква завист към нея заради помпозния й годеж, и понеже Пола закъсня, докато се обличаше, братовчедката, която нямаше да ходи на увеселението, прие Ансън в хола на апартамента им.

Той се беше срещнал с приятели в пет часа и бе пил с тях свободно и непредпазливо в продължение на един час. Напусна Йейлския клуб навреме и шофьорът на майка му го откара до хотел „Риц“, но обичайните му способности му бяха изневерили и в затопления от парното хол изведнъж му се замая главата. Той осъзна това; стана му забавно, но се изпълни и със съжаление.

Братовчедката на Пола беше двайсет и пет годишна, но изключително наивна и отначало не можа да проумее какво има. Тя не беше виждала Ансън преди и остана учудена, когато той започна да говори неясно за странни неща и едва не падна от стола си, но до появата на Пола и през ум не й мина, че това, което беше взела за миризма на униформа след химическо чистене, всъщност беше уиски. Ала Пола разбра още щом влезе и единствената й мисъл бе да изведе Ансън, преди да го е видяла майка й; като забеляза нейното изражение, братовчедка й също разбра.

Когато Пола и Ансън слязоха при колата, те намериха в нея двама души — и двамата заспали. Това бяха неговите другари, с които беше пил в Йейлския клуб — те също отиваха на увеселението. Съвсем беше забравил, че са в колата. На път за Хампстед двамата се събудиха и се разпяха. Някои от песните им бяха груби и въпреки че Пола се опитваше да се примири с факта, че езикът на Ансън не знае много задръжки, тя сви устни от срам и отвращение.

В хотела братовчедката, смутена и разтревожена, се замисли върху случилото се, след което влезе в спалнята на мисис Лажандър с думите:

— Ама че е странен!

— Кой е странен?

— Как кой — мистър Хънтър. Изглеждаше толкова странен.

Мисис Лажандър я изгледа строго.

— Какво му е странното?

— Ами каза, че бил французин. Не знаех, че е французин.

— Това е невъзможно. Сигурно не си разбрала правилно. — Тя се усмихна. — Било е шега.

Братовчедката упорито поклати глава.

— Не. Каза, че бил израснал във Франция. Каза, че изобщо не можел да говори английски и затова не можел да разговаря с мен. И наистина не можеше.

Мисис Лажандър погледна с досада встрани точно когато братовчедката добави замислено:

— Може би причината е, че беше доста пиян — и излезе от стаята.

Тази любопитна история беше вярна. Като забеляза, че езикът му е надебелял и не може да го владее, Ансън беше прибягнал до обичайния си спасителен ход — заяви, че не говори английски. Години след това той обичаше да разказва тази част от историята и неизменно заразяваше останалите с гръмкия смях, предизвикан от спомена за нея.

През следващия един час мисис Лажандър опита пет пъти да се свърже по телефона с Хампстед. Когато успя, трябваше да чака десет минути, преди да чуе гласа на Пола в слушалката.

— Братовчедка ти Джо ми каза, че Ансън е пиян.

— О, не…

— О, да. Братовчедка ти Джо твърди, че той е пиян. Казал й е, че бил французин, паднал от стола и поведението му е било на много пиян човек. Не желая да се връщаш с него.

— Мамо, нищо му няма! Моля те, не се тревожи за…

— Но аз не мога да не се тревожа. Според мен това е ужасно. Искам да ми обещаеш, че няма да се прибереш с него.

— Ще се оправя, мамо…

— Не желая да се връщаш с него.

— Добре, мамо. Дочуване.

— Внимавай, Пола. Помоли някой друг да те доведе.

Пола бавно отдели слушалката от ухото си и я окачи на вилката. Лицето й беше зачервено от безсилен гняв. Ансън спеше проснат в една спалня на втория етаж, докато долу увеселението вървеше бавно към своя край.

Едночасовото пътуване го бе накарало да поизтрезнее, появата му беше направо възторжена и Пола се надяваше, че в края на краищата вечерята не е провалена, но той има неблагоразумието да изпие два коктейла преди вечерята и катастрофата беше пълна. В продължение на петнайсет минути Ансън говори бурно и донякъде оскърбително на присъстващите като цяло, след което се свлече безмълвно под масата — приличаше на образ от стара гравюра, но, за разлика от старите гравюри, изглеждаше направо ужасно, без да има старинен вид. Никое от присъстващите момичета не каза нищо за случилото се — сякаш единственото, което то заслужаваше, беше мълчание. Чичо му заедно с други двама мъже го пренесоха на горния етаж и веднага след това Пола беше извикана на телефона.

Един час по-късно Ансън се събуди в мъгла от тревожна агония, през която след малко разпозна фигурата на чичо си Робърт, застанал до вратата.

— … Попитах те, по-добре ли си?

— Какво?

— По-добре ли се чувстваш, човече?

— Ужасно — отвърна Ансън.

— Ще ти дам още едно хапче бромозелиър. Ако не го повърнеш, ще ти помогне да заспиш.

Ансън с усилие спусна краката си от леглото и се изправи.

— Нищо ми няма — изрече тъпо той.

— Успокой се.

— Мисля, че ’ко ми дадеш да пийна едно бренди, ще мога да сляза долу.

— А, не…

— Да, само тва ми трябва. Вече ми няма нищо… Май се направих на прасе долу.

— Всички разбраха, че си посръбнал — каза с пренебрежение чичо му. — Но не бива да се тревожиш за това. Скайлър даже не можа да дойде дотук. Припаднал в тоалетната на „Линкс“.

Безразличен към мнението на всички, с изключение на Пола, Ансън имаше твърдото намерение да спаси остатъка от вечерта, но когато се появи, след като беше взел един студен душ, по-голямата част от гостите си бяха заминали. Пола веднага стана да си върви.

В колата беше подхванат старият сериозен диалог. Знаела, че пие, призна тя, но никога не очаквала подобно нещо — струвало й се, че в края на краищата, може би, те не са един за друг. Представите им за живота били прекалено различни и така нататък. Когато свърши, на свой ред съвсем трезво заговори Ансън. След това Пола каза, че трябвало да премисли всичко отново, не можела да реши тази нощ; не била сърдита, но ужасно съжалявала. Каза му, че не желае той да идва в хотела с нея, но преди да излезе от колата, се наведе и го целуна печално по бузата.

Следващия следобед Ансън разговаря надълго с мисис Лажандър, докато Пола слушаше мълчаливо. Разбраха се, че Пола ще трябва да размисли известно време върху случилото се и след това, ако майката и дъщерята решат, че така ще бъде най-добре, ще последват Ансън в Пенсакола. От своя страна той се извини искрено и с достойнство — и толкоз. Мисис Лажандър държеше всички козове в ръцете си и пак нямаше преимущество. Той не даде никакви обещания, не показа никаква смиреност, а само изрече няколко философски слова за живота, с което накрая си спечели морално превъзходство. Когато след три седмици се върнаха на юг, нито Ансън — в задоволството си, нито Пола — в своето успокоение от събирането им, разбраха, че с психологичния момент между тях беше свършено завинаги.

IV

Той имаше власт над нея и я привличаше, като едновременно с това я изпълваше с тревога. Смутена от смесицата от солидност и разпуснатост, от сантименталност и цинизъм в него — несъвместимости, които нейният невинен ум не можеше да разбере, — Пола започна да го възприема като две отделни личности. Когато го виждаше сам, на някое официално тържество или с безцеремонни подчинени, тя изпитваше огромна гордост от силното му, завладяващо присъствие и от неговото покровителствено и разбиращо отношение. Сред други хора й ставаше неловко, когато изтънченото му пренебрежение към фалшивите маниери показваше обратната си страна. Тази страна беше груба, буйна, интересуваща се единствено от удоволствията. От време на време това я плашеше и пропъждаше мислите й за него, дори я тласна към един малко таен опит да започне нов флирт с един свой бивш обожател, но напразно — след четирите месеца със завладяващата жизненост на Ансън всички останали мъже й изглеждаха анемично бледи.

През юли той получи заповед да замине за чужбина и нежността и желанието им преминаха в кресчендо. В последния момент Пола отново се размисли за женитба и се отказа само защото сега дъхът му непрекъснато ухаеше на коктейли, но при раздялата тя буквално се поболя от мъка. След неговото заминаване му писа дълги писма, изпълнени със съжаление за любовните дни, които бяха пропуснали в чакане. През август самолетът на Ансън падна в Северно море. След като прекара една нощ във водата, го извадиха на някакъв разрушител и той постъпи в болница с пневмония. Примирието беше подписано, преди да се върне окончателно вкъщи.

Сега, след като разполагаха отново с всички възможности и не трябваше да преодоляват никакви обективни пречки, скритите особености на характерите им застанаха между тях и започнаха да изсушават целувките и сълзите им, да карат гласовете им да звучат по-слабо и да заглушават интимния разговор на сърцата им, докато накрая старата връзка стана единствено възможна с писма, писани отдалече. През един следобед някакъв репортер от светската хроника чака в продължение на два часа в дома на семейство Хънтър за потвърждение на годежа им. Ансън отрече, но независимо от това в ранния брой излезе статия на първа страница — виждали ги „постоянно заедно в Саутхамптън, Хот Спрингс и Тъксидо Парк“. Сериозният диалог обаче се бе превърнал в нескончаема кавга и връзката им беше почти приключена. Веднъж Ансън се напи открито и не отиде на среща с Пола, при което тя предяви определени изисквания към поведението му. Отчаянието на Ансън беше безсилно пред гордостта и самомнението му — годежът им бе окончателно развален.

Любов моя — казваха сега писмата им, — любов моя, любов моя, когато се събудя нощем и си помисля, че след всичко това мечтите ни няма да се сбъднат, чувствам, че искам да умра. Не мога да живея повече. Може би когато се видим през лятото, отново ще обмислим всичко и ще вземем друго решение — бяхме толкова развълнувани и нещастни в онзи ден. Струва ми се, че не ще мога да живея цял живот без теб. Пишеш ми за други. Нима не знаеш, че за мен други не съществуват, а само ти…

Докато скиташе насам-натам из Източните щати, от време на време Пола съобщаваше за някое и друго развлечение, в което бе участвала, за да събуди любопитството му. Ансън обаче бе прекалено проницателен, за да прояви интерес. Когато срещнеше името на мъж в писмата й, ставаше още по-сигурен в нея и изпитваше известно пренебрежение — той винаги беше стоял над тези неща. И въпреки всичко все още се надяваше, че един ден ще се оженят.

Междувременно той беше погълнат изцяло от оживлението и блясъка на следвоенния Ню Йорк — постъпи в една посредническа фирма, стана член на пет-шест клуба, нощем ходеше по балове и се движеше в три свята — в своя собствен, в света на току-що завършилите Йейлския университет и онзи полусвят, който граничи с Бродуей. Но несъмнено отделяше цели осем часа без прекъсване, които посвещаваше на работата си на Уол Стрийт, където съчетанието от влиятелните връзки на семейството му, будния му ум и изобилието от чисто физическа енергия почти веднага го изведоха на върха. Притежаваше такъв ум, който сякаш беше разделен на секции — понякога се появяваше в кантората си бодър, след по-малко от един час сън, но такива случаи бяха редки. Още през 1920-а годишният му доход в заплати и комисионни надвишаваше дванайсет хиляди долара.

След като традициите на Йейл останаха в миналото, той започна да става все по-популярен сред съвипускниците си от Ню Йорк, много по-популярен, отколкото в университета. Живееше в голяма къща и имаше възможност да представя младежи в други големи къщи. При това животът му вече изглеждаше осигурен, докато те в повечето случаи отново изправени пред изпълненото с неизвестни начало. Започнаха да го търсят за развлечение и разтуха и Ансън с готовност се отзоваваше, като изпитваше удоволствие да помага на другите при разрешаването на проблемите им.

В писмата на Пола вече не се споменаваха мъже, но в тях се долавяше някаква нежна нотка, която липсваше преди. От няколко източника той беше дочул, че си имала „сериозен кандидат“, Лоуъл Теър, от Бостън, разполагащ с пари и социално положение, и макар да беше сигурен, че тя все още го обича, му ставаше криво, когато си помислеше, че в края на краищата може и да я загуби. С изключение на един неудовлетворителен ден тя не беше идвала в Ню Йорк вече почти пет месеца и след като слуховете зачестиха, той започна да става все по-нетърпелив да я види. През февруари си взе отпуск и замина за Флорида.

Палм Бийч[11] се простираше със закръглените си и пищни форми между проблясващия сапфир на Лейк Уърт[12], чиято гладкост се нарушаваше тук-там от някоя и друга закотвена яхта и огромния тюркоазен предел на Атлантическия океан. Грамадните туловища на хотелите „Брейкърс“ и „Роял Поинсиана“ се издигаха като два търбуха — близнаци над светлата пясъчна ивица, а около тях бяха скупчени увеселителните заведения „Дансинг Глейд“ и „Брадлис Хаус ъф Чанс“, както и една дузина модни центрове за дрехи и шапки, където цените на стоките надвишаваха три пъти тези в Ню Йорк. Върху озеленената веранда на хотел „Брейкърс“ двеста жени правеха стъпка наляво, после надясно, завъртаха се и се плъзгаха в прословутия ритъм на един от нашумелите по това време танци, докато в такт с музиката две хиляди гривни, подрънкваха нагоре-надолу по двеста ръце.

Вечерта в „Евърглейдс Клъб“ Пола, Лоуъл Теър, Ансън и един случаен четвърти играеха бридж с белязани карти. На Ансън му се струваше, че нейното мило и сериозно лице е бледо и уморено — от дебюта й в обществото вече бяха изминали четири или пет години. Той я познаваше от три.

— Две пики.

— Цигара?… О, извинявам се. Аз съм пас.

— Пас.

— Кажи ми три пики, че да ти дам контра.

В помещението, което се изпълваше с дим, имаше една дузина маси за бридж. Очите на Ансън срещнаха очите на Пола и упорито се задържаха върху тях дори и когато се намеси погледът на Теър…

— Какво играем? — разсеяно запита той. Младежите в ъглите на помещението пееха „Роза от Уошингтън Скуеър“:

Вехна млада и зелена

в този въздух в сутерена…

Димът се стелеше като мъгла и при отварянето на някоя от вратите помещението се изпълваше с вихрушки от ектоплазма[13]. Бляскави очички обхождаха масите, търсейки мистър Конан Дойл сред англичаните, които бяха заели стойки на англичани.

— Въздухът може с нож да се реже.

— … с нож да се реже.

— … да се реже.

В края на играта Пола изведнъж стана и каза нещо на Ансън с напрегнат и тих глас. Без даже да погледнат Лоуъл Теър, те излязоха и се спуснаха по едно дълго каменно стълбище — в следващия миг вече крачеха ръка за ръка по осветения от луната плаж.

— Скъпа, скъпа…

Прегръщаха се безумно и страстно в една сянка… После Пола отдръпна лицето си, за да позволи устните му да изрекат това, което искаше да чуе; тя направо усещаше как думите се оформят, когато се целуваха отново… Тя пак се дръпна и зачака, но когато той я притегли обратно до себе си, Пола отново разбра, че не беше казал нищо, само: „Скъпа! Скъпа!“ — с онзи дълбок и тъжен шепот, който винаги я караше да плаче. Смирено и покорно чувствата й му се подчиниха, лицето й се обливаше в сълзи, но сърцето й продължаваше да повтаря: „Попитай ме… о, Ансън, скъпи, попитай ме!“

— Пола… Пола!

Думите пробождаха като игли сърцето й и Ансън, който я усещаше как трепери, реши, че чувствата са достатъчни. Не трябваше да казва нищо повече, за да не обричат съдбите си на нещо фактически неизвестно. И защо беше необходимо, когато можеше да я има и така, без да бърза, още една година — винаги? Той мислеше и за двамата, за нея повече, отколкото за себе си. В един миг, когато тя каза, че трябва да се връща в хотела си, той се поколеба, като първо си помисли: „Това е моментът в края на краищата“, но после си каза: „Не, по-добре да почакам — тя е моя…“

Беше забравил, че Пола също е душевно изтерзана от тригодишното напрежение. Настроението й изчезна завинаги в нощта.

На другата сутрин той тръгна обратно за Ню Йорк с чувството за някакво тревожно недоволство. Към края на април без предупреждение получи телеграма от Бар Харбър, с която Пола му известяваше, че се е сгодила за Лоуъл Теър и че ще се оженят веднага в Бостън. Това, което никога не бе предполагал, че ще се случи, накрая беше станало.

В този ден Ансън се напи с уиски, отиде в кантората си и работи през цялото време без почивка, защото се страхуваше от онова, което можеше да се случи, ако спре. Вечерта излезе както обикновено, без да казва нищо за станалото; беше сърдечен, весел, съсредоточен. Но имаше едно нещо, което не можеше да преодолее — в продължение на три дни, където и с когото и да беше, изведнъж скриваше лице в ръцете си и се разплакваше като дете.

V

През 1922 година, когато Ансън замина за чужбина заедно с един младши партньор на фирмата, за да разследват някакви кредити в Лондон, пътуването беше знак, че от служител той щеше да стане съдружник. Вече бе на двайсет и седем години, малко тежък, без да е определено пълен, и с маниери, твърде зрели за възрастта му. Стари и млади го харесваха и му се доверяваха, а майките бяха спокойни, когато оставяха дъщерите си с него, защото умееше още с влизането си в стаята да застане на равна нога с най-възрастните и най-консервативните от присъстващите. „Ние с вас, сякаш казваше той, сме солидни хора. Ние разбираме.“

Той някак инстинктивно и доста милосърдно предусещаше слабостите у мъжете и жените и това го правеше още по-загрижен за запазването на външното благоприличие, сякаш беше пастор. За него стана нещо обичайно всяка неделя да проповядва в някакво модерно неделно училище на епископалната църква дори когато само един студен душ и бързото навличане на официалния костюм го деляха от предишната бурна нощ.

След смъртта на баща си той фактически стана глава на семейството и като получи това законно право, започна да направлява съдбите на по-малките от него. Поради някакви условия в завещанието правата му не се разпростираха върху имението на баща му, което се управляваше от чичо му Робърт, бонвиванът на фамилията — добродушен и обичащ да си попийва член на онзи обществен кръг, чийто център бе Уитли Хилс[14].

Той и жена му Една бяха доста близки с Ансън в младежките му години, но чичото остана разочарован, когато племенникът му отказа да поеме по неговия път. Съдейства му да влезе в един от най-недостъпните клубове на Америка — човек можеше да стане негов член само ако семейството му „беше спомогнало за основаването на Ню Йорк“ (или с други думи, ако е било богато през 1880 година) — и когато Ансън, вече приет, го заряза заради Йейлския клуб, чичо Робърт го извика на кратък разговор. Но когато на това отгоре Ансън отказа да стане съдружник на консервативната и донякъде изоставаща посредническа фирма, собственост на Робърт Хънтър, той съвсем охладня към него. Също като начален учител, който е казал всичко, което знае, чичото отпадна от живота на Ансън.

Сега животът му беше пълен с приятели и едва ли имаше и един сред тях, на когото да не бе направил някоя изключителна услуга или когото някога да не бе смутил с изблиците на грубия си речник, както и с навика си да се напива където и както си иска. Той се дразнеше, когато някой друг правеше това, но собствените си грешки приемаше като шега. Случваше му се какво ли не, но говореше за това със заразителен смях.

През тази пролет работех в Ню Йорк и често обядвах с него в Йейлския клуб, който се използваше и от моя университет, докато си построи собствен. Бях прочел във вестниците за женитбата на Пола и един следобед, когато го запитах за нея, нещо го накара да ми разкаже цялата история. След това често ме канеше на семейни обеди в дома си и се държеше, като че ли между нас имаше някаква особена близост, като че ли, след като беше споделил миналото си, част от спомените му бяха преминали в мен.

Забелязах, че независимо от доверчивите майки отношението му към дъщерите невинаги беше покровителствено. Всичко зависеше от момичето — ако покажеше склонност към разпуснатост, трябваше само да се грижи за себе си дори когато беше с него.

„Животът, обясняваше често той, ме прави циник.“

Като казваше „животът“, имаше предвид Пола. Понякога, особено когато беше пил, той мислено изопачаваше нещата и решаваше, че коравосърдечно го е изоставила.

Този негов „цинизъм“, или по-скоро разбирането му, че не си заслужава да се жалят разпуснатите момичета, доведе до връзката му с Доли Каргър. Това не беше единствената му връзка в ония години, но тя почти го разтърси из основи и оказа огромно влияние върху житейското му гледище.

Доли беше дъщеря на прословут „публицист“, който си беше взел жена от висшето общество. Тя самата беше израснала в Младежката лига[15], дебютира в обществото в хотел „Плаза“, след което посети цялата серия модерни балове и само няколко фамилии като Хънтър си задаваха въпроса дали тя „наистина е“ от висшето общество, тъй като снимката й се появяваше често във вестниците и я удостояваха с много повече завидно внимание, отколкото немалко други момичета, които несъмнено бяха от тези среди. Тя имаше тъмни коси, карминени устни и прекрасен румен тен, който криеше под розово синкава пудра в продължение на целия си първи сезон, защото руменият тен не беше на мода — това, което се търсеше, беше викторианската бледост. Носеше семпли черни костюми и стоеше с ръце в джобовете, леко наклонена напред, с шеговита строгост на лицето. Танцуваше безупречно, най-много от всичко обичаше да танцува — от всичко, освен от любовта. От десетгодишна възраст тя непрекъснато беше влюбена, най-често в някой, който не й отвръщаше с взаимност. Тези, които й отвръщаха, а те бяха доста, не след дълго я отегчаваха, но за онези, които не беше покорила, запазваше най-топлите кътчета на сърцето си. Щом ги срещнеше, непременно правеше още един опит — понякога успяваше, но по-често не.

В циганския си стремеж към недостижимото тя никога не можа да проумее, че тези, които отказваха да се влюбят в нея, имаха нещо общо — всички те притежаваха силна интуиция, благодарение на която забелязваха слабостите й, не слабостите на чувствата, а на характера й. Ансън го разбра още когато я видя за първи път — по-малко от месец след женитбата на Пола. По това време той пиеше доста и в продължение на една седмица се преструваше на влюбен в нея. После изведнъж я изостави и я забрави — от този миг зае най-важното място в сърцето й.

Като повечето момичета по това време Доли беше невъздържано и неблагоразумно разпусната. Отказът от условностите на малко по-възрастното поколение беше една от страните на следвоенното движение за отхвърляне на отживелите норми на поведение, а Доли принадлежеше не само към по-възрастните, но и към по-бедните духовно, така че тя откри в Ансън двете противоположности, които търси всяка емоционално ограничена жена — отдаване на удоволствия, редуващо се с покровителствена проява на сила. В характера му тя виждаше едновременно сибарита[16] и твърдата скала и това удовлетворяваше всички нейни изисквания.

Предусещаше, че няма да бъде лесно, но грешеше относно причината — мислеше, че Ансън и семейството му желаят по-блестящ брак, но веднага беше решила, че предимството й се крие в неговата склонност да пие.

Виждаха се на големите балове за дебютиращи в обществото момичета, но когато увлечението й се засили, започнаха да се срещат все по-често. Като повечето майки мисис Каргър бе убедена, че Ансън е изключително благонадежден, и затова позволяваше на Доли да посещава с него клубове извън града и домове в предградията, без да се интересува подробно за това какво правят, нито да иска обяснения, когато се връщаха късно нощем. В началото обясненията можеха и да бъдат точни, но светските идеи на Доли за покоряването на Ансън скоро бяха погълнати от надигащата се вълна на чувствата й. Целувките на задните седалки в таксита и частни автомобили вече не бяха достатъчни и двамата направиха нещо странно.

За известно време напуснаха своя собствен свят и си създадоха друг, по-долен, в който пиенето на Ансън и късните часове на Доли правеха по-малко впечатление и предизвикваха по-малко приказки. Този техен свят се състоеше от най-различни елементи — няколко приятели на Ансън от Йейл и техните съпруги, двама-трима млади агенти и посредници и няколко необвързани младежи, току-що завършили колеж, с много пари и склонност към разгулен живот. Което липсваше на този свят по отношение на величината и мащабите му, неговите членове компенсираха с това, че разрешаваха на Доли и Ансън свобода, каквато едва ли биха позволили и на себе си. При това двамата заемаха централно място в него и то даваше възможност на Доли да се наслаждава на собствената си снизходителност — удоволствие, което Ансън, проявявал снизходителност през целия си живот от презадоволеното си детство насам, не можеше да сподели.

Той не беше влюбен в нея и през дългата и трескава зима на тяхната връзка й го беше казвал доста често. През пролетта почувства умора, искаше да обнови живота си с нещо друго, още повече, че разбра — или трябваше да скъса с нея веднага, или да поеме отговорността за явна съблазън. Насърчителното отношение на родителите й ускори решението му — една вечер, когато мистър Каргър почука дискретно на вратата на библиотеката, за да му съобщи, че е оставил бутилка отлежало бренди в трапезарията, Ансън усети, че съдбата го притиска. Същата вечер написа кратко писмо, в което й съобщи, че заминава на почивка и че като се вземат предвид всички обстоятелства, ще бъде по-добре повече да не се виждат.

Беше месец юни. Близките му бяха затворили къщата и бяха напуснали Ню Йорк, така че той живееше временно в Йейлския клуб. Бях чувал за връзката му с Доли, докато ходеше с нея — сведения, поднесени с насмешка, защото той мразеше разпуснатите жени и не им отреждаше място в социалната структура, в която вярваше, — и когато една вечер ми каза, че ще скъса окончателно с нея, аз се зарадвах. Бях виждал Доли тук или там и винаги бях изпитвал жалост към безнадеждността на нейните стремежи и неудобство от факта, че знаех толкова много за нея, без да имам това право. Тя беше от така наречените „сладурчета“, но в нея имаше някакво безразсъдство, което ме очароваше. Преклонението й пред богинята на самоунищожението не би било толкова очебийно, ако беше по-кротка; по всяка вероятност тя щеше да се принесе в жертва, но аз бях доволен, когато разбрах, че церемонията няма да се извърши пред очите ми.

Ансън щеше да остави прощалното си писмо в дома й на следващата сутрин. Къщата им беше една от малкото, които се обитаваха, на Пето Авеню — той знаеше, че мистър и мисис Каргър, заблудени от думите на Доли, се бяха отказали от пътуването си в чужбина, за да й дадат необходимата възможност. Когато прекрачи прага на клуба и стъпи на Медисън Авеню, срещна пощальона и се върна след него. Първото писмо, което прикова погледа му, беше адресирано с почерка на Доли.

Ансън знаеше предварително какво ще намери в него — дълъг и трагичен монолог, изпълнен с познатите му укори, спомени от миналото, предположения за бъдещето — онези стари и съкровени неща, които беше казвал на Пола Лажандър, както му се струваше, преди цял век. Той прерови няколко сметки, след което отново го извади отгоре и го отвори. За негова изненада вътре имаше кратко и някак си официално съобщение, гласящо, че Доли нямало да може да го придружи извън града в края на седмицата, защото внезапно бил пристигнал Пери Хол от Чикаго. Накрая добавяше, че Ансън сам си бил виновен за това: „Ако чувствах, че ме обичаш така, както аз тебе, щях да те последвам всякога и навсякъде, но Пери е толкова мил и толкова много иска да се омъжа за него…“

Ансън се усмихна презрително — и друг път беше получавал писма — примамки. Още повече, той знаеше колко старателно Доли беше запланувала всичко, по всяка вероятност бе извикала верния Пери и бе пресметнала кога трябва да пристигне, дори се беше постарала да напише бележката така, че да го накара да ревнува, без да го отблъсне от себе си. Както в повечето компромиси, и в този нямаше нито сила, нито живот, а само плахо отчаяние.

Изведнъж той се ядоса. Седна във фоайето и препрочете писмото. После отиде до телефона, обади се на Доли и й каза с ясния си заповеднически глас, че е получил бележката й и ще мине да я вземе в пет часа, както се бяха уговорили предварително. Не стоя да чуе изпълненото с престорено колебание „Може би ще мога да ти отделя един час“ от нейна страна, а окачи слушалката и тръгна за работа. По пътя накъса своето писмо на парчета и ги хвърли на улицата.

Не беше ревнив — тя не означаваше нищо за него, но при тази нейна трогателна уловка цялата му упоритост и самолюбие изплуваха на повърхността. Това беше дързост на посредствено същество и той не можеше да я отмине току-така. Щом тя искаше да знае кому принадлежи, щеше да види.

В пет и петнайсет беше на прага й. Доли беше облечена за излизане и той мълчаливо изслуша нейното „Мога да ти отделя само един час“, което беше подхванала още по телефона.

— Сложи си шапката, Доли — каза той, — ще излезем да се разходим.

Вървяха по Медисън Авеню, след това по Пето, докато ризата на Ансън залепна на масивния му гръб в голямата жега. Той говори малко, укори я, не й каза нито една нежна дума, но преди да бяха изминали и шест пресечки, тя отново беше негова — извиняваше се за бележката, обещаваше като изкупление изобщо да не се вижда с Пери, обещаваше какво ли не. Мислеше си, че бе дошъл, защото е започнал да я обича.

— Горещо ми е — каза той, когато стигнаха до Седемдесет и първа улица. — Костюмът ми е зимен. Ще се отбия вкъщи да се преоблека. Ще имаш ли нещо против да ме изчакаш долу? Няма да се бавя повече от минута.

Беше щастлива — интимността на факта, че му е горещо, на всеки физически факт, свързан с него, я изпълваше с вълнение. Когато стигнаха до портата от железни решетки и Ансън извади ключа си, тя отново изпита някакво задоволство.

На долния етаж беше тъмно и след като той се качи с асансьора, Доли повдигна една от завесите и се загледа през гъстата дантела към отсрещните къщи. Чу, че асансьорът спря, и с цел да го подразни натисна копчето, което беше за слизане. След това, подтиквана от нещо, което беше повече от прищявка, влезе в него и се качи на етажа, който предполагаше, че е неговият.

— Ансън — извика тя, като се засмя леко.

— Един момент — отвърна той от спалнята си… И след малка пауза: — Сега можеш да влезеш.

Беше се преоблякъл и закопчаваше жилетката си.

— Това е моята стая — непринудено каза той. — Харесва ли ти?

Тя забеляза снимката на Пола на стената и се загледа унесена в нея по същия начин, по който Пола беше гледала преди пет години приятелките от детството на Ансън. Тя беше чувала за Пола и понякога се измъчваше от това, което знаеше.

Изведнъж се приближи до Ансън и вдигна ръце. Прегърнаха се. През прозорчето на сутерена вече нахлуваше мек, изкуствен мрак, макар че слънцето все още огряваше ярко покрива на отсрещната къща. След половин час в стаята щеше да бъде съвсем тъмно. Непредвидената възможност ги обхвана, остави ги без дъх и те се притиснаха още по-силно.

Беше неотложно, неизбежно. Все така прегърнати, повдигнаха глави и погледите им попаднаха едновременно върху снимката на Пола, която ги гледаше от стената.

Изведнъж Ансън отдръпна ръцете си, седна пред писалището и се опита да отвори едно чекмедже с връзка ключове.

— Искаш ли една глътка? — запита я той с пресипнал глас.

— Не, Ансън.

Той си наля половин чаша уиски, изпи го и отвори вратата към коридора.

— Хайде — каза той.

Доли се колебаеше.

— Ансън, ще дойда извън града с теб тази вечер въпреки всичко. Разбираш, нали?

— Естествено — грубо отвърна той.

Тръгнаха за Лонг Айланд с колата на Доли, по-близки в чувствата си от всеки друг път. Знаеха какво ще се случи, след като нямаше да го има лицето на Пола, което да им напомня, че нещо липсва — щом останеха насаме в тихата и топла нощ на Лонг Айланд, нищо нямаше да ги спре.

Имението в Порт Уошингтън, където щяха да прекарат края на седмицата, принадлежеше на една братовчедка на Ансън, която беше омъжена за собственик на медна мина от щата Монтана. От къщичката на портиера при входа започваше нескончаема алея, която лъкатушеше между специално доставени тополови фиданки и водеше към огромна розова къща в испански стил. Ансън беше идвал доста често тук.

След вечерята отидоха да танцуват в „Линкс Клъб“. Към полунощ Ансън се убеди, че братовчедите му няма да си тръгнат преди два часа, след което каза, че Доли е изморена — ще я откара до къщата и след това ще се върне при тях. Потръпващи от вълнение, двамата се качиха в една наета кола и поеха към Порт Уошингтън. Когато стигнаха до вратата, той спря и попита нощния пазач:

— Кога ще започнеш обиколката си, Карл?

— Сега.

— Значи ще бъдеш тук, когато другите се върнат?

— Да, сър.

— Добре. Слушай: ако някой автомобил, независимо на кого е, влезе вътре, искам веднага да се обадиш по телефона в къщата. — Той сложи една пет доларова банкнота в ръката на Карл. — Ясно ли е?

— Да, мистър Ансън. — И понеже беше от стария свят, той нито намигна, нито се подсмихна. Независимо от това Доли седеше с леко извърнато лице.

Ансън имаше ключ. След като влязоха, той наля по една чаша на двамата — Доли остави своята недокосната, — после провери къде точно се намира телефонът и откри, че ще се чува добре от стаите им, които бяха на първия етаж.

След пет минути почука на вратата на Доли.

— Ансън?

Той влезе и затвори вратата зад себе си. Доли беше в леглото, подпряла се неспокойно на лакти върху възглавницата. Ансън седна до нея и я прегърна.

— Ансън, скъпи.

Той не й отвърна.

— Ансън… Ансън! Обичам те… Кажи, че ме обичаш. Кажи го сега, не можеш ли да го кажеш сега? Даже и да не е вярно?

Той не я слушаше. Над главата й, тук, на стената в тази стая, видя портрета на Пола.

Стана и се приближи до него. Рамката блестеше слабо на отразената лунна светлина — на снимката се виждаха неясните очертания на непознато лице. Той едва не се разрида; обърна се и погледна с ненавист крехката фигура в леглото.

— Това е глупаво — изхриптя той. — Не зная какво съм си въобразявал. Аз не те обичам, така че ще бъде по-добре да почакаш, докато се намери някой, който да те обича. Не можеш ли да разбереш, че аз изобщо не те обичам?

Гласът му секна и той излетя от стаята. Долу в салона си наливаше с разтреперани ръце уиски в една чаша, когато входната врата неочаквано се отвори и влезе братовчедка му.

— О, Ансън, разбрах, че Доли била болна — подхвана загрижено тя. — Разбрах, че Доли била болна.

— Няма нищо — прекъсна я той и повиши глас, за да се чуе в спалнята на Доли. — Беше малко изморена. Отиде да си легне.

Дълго време след това Ансън вярваше, че има ангел — пазител, който понякога се намесва в човешките дела. Но Доли Каргър, която лежеше будна и гледаше втренчено тавана, никога вече нямаше да вярва в нищо.

VI

Когато на следващата есен Доли се омъжи, Ансън се намираше по работа в Лондон. Както женитбата на Пола, и нейната беше внезапна, но му подейства различно. В началото му изглеждаше забавно и той често се смееше, когато си мислеше за това. После започна да го потиска — караше го да се чувства стар.

В това имаше нещо повтарящо се — да, разбира се, Пола и Доли принадлежаха към различни поколения. Той изпитваше онова, което изпитва един четирийсетгодишен мъж, когато разбере, че дъщерята на някоя негова стара любов се е омъжила… Изпрати поздравителна телеграма и понеже в случая не ставаше дума за Пола, тя бе искрена — всъщност Ансън никога не беше желал Пола да бъде щастлива.

Когато се върна в Ню Йорк, го направиха съдружник във фирмата и тъй като отговорностите му се увеличиха, той разполагаше с по-малко свободно време. Отказът на едно застрахователно дружество за живот да му издаде полица го стресна до такава степен, че се отказа от пиенето за цяла година, като твърдеше, че се чувства по-добре физически, но ми се струва, че му липсваха веселите разкази за приключенията в стил Челини[17], които бяха играли такава роля в неговия живот през младежките години. Той не се отказа обаче от Йейлския клуб. В него Ансън беше фигура, личност и присъствието му там възпираше онази склонност на неговите състуденти, от чието завършване на университета вече бяха минали седем години, да се оттеглят към по-сериозни заведения.

Дните му никога не бяха прекалено ангажирани, нито умът му — дотолкова претоварен, че да не може да окаже помощ на всеки, който го помолеше за нещо. Онова, което бе вършил отначало от гордост и високомерие, се превърна в навик и увлечение. И винаги имаше нещо — някой по-малък брат, изпаднал в беда в Ню Хейвън, скарване между негов приятел и съпругата му, което трябва да се изглади, за този да се уреди работа, за онзи капиталовложение. Но негов специалитет беше разрешаването на проблемите на младоженците. Младоженците просто го очароваха, а домовете им бяха почти свещени за него — той знаеше историята на тяхната любов, съветваше ги къде и как да живеят и помнеше имената на бебетата им. Отношението му към младите съпруги беше благоразумно, Ансън никога не злоупотребяваше с доверието, което техните съпрузи — колкото и странно да изглеждаше, като се имат предвид нескритите му прояви на разпуснатост — неизменно му гласуваха.

Започна да изпитва съпричастно удоволствие от щастливите бракове и да изпада в почти толкова приятна тъга по тези, които се разтрогваха. Не минаваше сезон, в който пред очите му да не се разпадне някоя връзка, покровителствана от него. Когато Пола се разведе и почти веднага се омъжи за друг бостънец, той ми говори цял следобед за нея. Никога нямало да обича друга така, както бил обичал Пола, но твърдеше, че вече не изпитва чувства към нея.

— Никога няма да се оженя — започна да казва той. — Видял съм толкова много и знам, че щастливият брак е нещо много рядко. Освен това съм прекалено стар.

Но всъщност Ансън вярваше в брака. Като всички мъже, отгледани от родители с щастлив и сполучлив брак, той страстно вярваше в него — нищо не можеше да унищожи тази негова вяра, от която и цинизмът му се разсейваше като дим. Но наистина беше убеден, че е прекалено стар. На двайсет и осем години започна да приема с равнодушие вероятността да се ожени без романтична любов; за тази цел си избра едно нюйоркско момиче от своята класа, красиво, интелигентно, безукорно, и се приготви да се влюби в него. Но той повече не можеше да произнася без усмивка и с необходимата сила, за да звучат убедително, думите, които пред Пола бе изричал искрено, а пред другите момичета — с галантност.

— Когато стана на четирийсет — казваше на приятелите си, — ще бъда зрял. Ще се влюбя в някоя танцьорка, както всички останали.

Въпреки всичко не се отказа от опитите си. Майка му искаше да го види женен, пък и сега той можеше спокойно да си го позволи — вече притежаваше правото да провежда банкови операции и годишният доход само от заплатата му възлизаше на двайсет и пет хиляди долара. Идеята беше приемлива; когато приятелите му — Ансън прекарваше повечето от свободното си време в кръга, който си бяха създали с Доли — вечер се затваряха зад стените на семейните огнища, той вече не изпитваше радост от свободата си. Даже се замисли дали нямаше да е по-добре, ако се беше оженил за Доли. Дори и Пола не беше го обичала колкото нея и в самотния си живот той бе разбрал колко рядко човек среща истинската любов.

Точно когато беше започнало да го обзема това настроение, до ушите му достигна тревожен слух. Леля му Една, жена почти на четирийсет години, поддържаше открита връзка с някакъв разпуснат млад пияница на име Кеъри Слоун. Всички знаеха за това освен чичо му Робърт, който от петнайсет години насам не преставаше да изнася дълги речи по клубовете и да вярва сляпо на жена си.

Ансън чуваше непрекъснато за тази история и му ставаше все по-неприятно. Предишното чувство към чичо му донякъде се възвърна, това чувство не беше само лично — Ансън отново се намираше под въздействието на онази семейна солидарност, върху която се градеше неговата гордост. Вътрешното чувство му подсказваше: най-важното в случая беше, че с чичо му не бива да се подиграват. За първи път щеше да се намеси, без да са го молили, но доколкото познаваше характера на леля си Една, той чувстваше, че може да оправи нещата много по-добре, отколкото един районен съдия или чичо му.

Чичо му беше в Хот Спрингс. Ансън проучи източниците на слуха, за да избегне някоя евентуална грешка, след което се обади на Една и я покани на обяд в хотел „Плаза“ на следващия ден. Нещо в гласа му сигурно я беше изплашило, защото тя се опита да му откаже, но той настоя и отложи часа на няколко пъти, докато отпадна всякакво оправдание да не дойде.

Срещнаха се в определеното време във фоайето на хотела — тя беше красива позавехнала блондинка, облечена с палто от руски самур. Върху елегантните й ръце студено проблясваха пет огромни пръстена, обкичени с диаманти и смарагди. Ансън си помисли, че умът на баща му, а не на чичо му беше спечелил парите за кожата и скъпоценните камъни — това пищно сияние, което поддържаше умиращата й красота.

Макар че Една подуши враждебността му, тя не беше подготвена за подобен разговор.

— Една, аз съм смаян от поведението ти напоследък — твърдо и открито започна той. — Отначало не можех да повярвам.

— На какво да повярваш — попита рязко тя.

— Няма защо да се преструваш пред мен, Една. Става дума за Кеъри Слоун. Като оставим настрана всичко останало, не съм предполагал, че може да се отнасяш към чичо Робърт…

— Виж какво, Ансън… — започна сърдито тя, но властният му глас я прекъсна:

— … и към децата по този начин. Женени сте от осемнайсет години и си достатъчно възрастна, за да знаеш как трябва да се държиш.

— Нямаш право да ми говориш така! Ти…

— Имам. Чичо Робърт винаги е бил най-добрият ми приятел.

Ансън беше страшно развълнуван. Изпитваше истинска мъка заради чичо си и тримата си по-млади братовчеди.

Една стана, като остави недокосната салатата си от раци.

— Това е най-глупавото нещо…

— Добре тогава, щом не искаш да ме изслушаш, ще отида при чичо Робърт и ще му разкажа всичко — той все някога ще научи, рано или късно. А после ще отида при стария Мозес Слоун.

Една се отпусна на стола си.

— Не говори толкова силно — помоли го тя. Очите й се замъглиха от сълзи. — Нямаш представа колко е силен гласът ти. Можеше да избереш някое по-закрито място, за да ми отправиш всички тези безумни обвинения.

Той не отговори.

— О, аз знам, че никога не си ме харесвал — продължи тя. — Ти просто използваш тази глупава клевета, за да се опиташ да разрушиш единственото интересно приятелство, което някога съм имала. Какво съм направила, че толкова ме мразиш?

Ансън продължаваше да мълчи. Тя щеше да се позове на неговото кавалерство, после на милосърдието му и накрая — на възвишения му ум, а когато Ансън успееше да отбие всичко това, щяха да последват признания и той щеше да я притисне. С мълчанието си, със своята непроницаемост и с това, че непрекъснато се придържаше към главното си оръжие, което беше собственото му искрено чувство, той я принуди да изпадне в безумно отчаяние, докато измина часът, определен за обяд. В два часа тя си извади огледалото и една кърпичка, за да избърше следите от сълзите си и да напудри малките браздички, които бяха образували. Беше се съгласила да го приеме в дома си в пет часа.

Когато пристигна, тя се беше излегнала в едно кресло, покрито с кретон за през лятото, и очите й бяха изпълнени като че ли със същите сълзи, които беше предизвикал по време на обяда. След това забеляза Кеъри Слоун, който бе седнал пред студената камина, мрачен и ядосан.

— Какво си намислил? — внезапно избухна Слоун. — Разбрах, че си поканил Една на обяд и си я заплашил заради някакви невероятни клевети.

Ансън седна.

— Нямам причини да смятам, че това са само клевети.

— Разбрах, че си решил да кажеш за това на Робърт Хънтър и баща ми.

Ансън кимна.

— Или се разделете, или ще го сторя — каза той.

— По дяволите, Хънтър, какво общо имаш ти с това?

— Запази спокойствие, Кеъри — каза нервно Една. — Трябва просто да му покажем колко абсурдно…

— Първо на първо, моето, а не друго име се подмята от уста на уста — прекъсна я Ансън. — Та това е, което ме засяга, Кеъри.

— Една не е член на твоята фамилия.

— Разбира се, че е! — Той се разгневи още повече. — Тя дължи тази къща и пръстените по ръцете си на ума на моя баща. Когато чичо Робърт се ожени за нея, тя нямаше пукната пара.

Всички погледнаха пръстените, като че ли те имаха особено отношение към случая. Една понечи да ги свали.

— Тези пръстени не са единствените на света — каза Слоун.

— О, това е глупаво — изплака Една. — Ансън, ще ме изслушаш ли? Открих откъде идва тази нелепа история. Това е дело на една прислужница, която уволних. Тя постъпи при Чиличеви — всички руснаци подпитват слугите си и след това преиначават думите им. — Тя удари сърдито с юмрук по масата. — И то след като Робърт им услужи с автомобила си за цял месец миналата зима, докато бяхме на юг…

— Нали разбираш? — попита нетърпеливо Слоун. — Прислужницата погрешно е разбрала нещата. Тя знаеше, че с Една сме приятели, и го е казала в дома на Чиличеви. В Русия мислят, че ако един мъж и една жена…

Той изнесе цяла реч на тема социалните отношения в Кавказ.

— Ако случаят е такъв, по-добре да го изясните пред чичо Робърт — хладно каза Ансън, — така че, когато слуховете стигнат до него, да знае, че не са верни.

Като се придържаше към метода, който беше използвал спрямо Една по време на обяда, той ги остави да му обяснят всичко. Знаеше, че са виновни и че скоро от обяснения ще преминат към оправдания и сами ще докажат вината си по много по-неопровержим начин, отколкото той би могъл да го стори. В седем часа направиха отчаяна стъпка да му разкажат истината — пренебрежението от страна на Робърт Хънтър, празното съществуване на Една, дребния флирт, който беше прераснал в буйна страст, но като всички други истории и тази имаше недостатъка да бъде овехтяла и измършавялото й тяло напразно се блъскаше в бронята на Ансъновата решимост. Заплахата, че ще отиде при бащата на Слоун, ги направи напълно безпомощни, тъй като последният, пенсиониран борсов агент по памука, беше известен фундаменталист[18], който упражняваше контрол върху сина си, като му отпускаше само строго определени суми, и беше обещал, че при следващата лудория ще спре издръжката му завинаги.

Вечеряха в един малък френски ресторант, където продължиха разговора си — по едно време Слоун прибягна до физическа заплаха, но малко по-късно двамата вече молеха да им даде време. Ансън обаче беше неумолим. Той разбра, че Една бе започнала да се поддава, и не трябваше да позволи едно подновяване на връзката им да й даде нови сили.

В два часа, в един малък нощен бар на Петдесет и трета улица, нервите на Една неочаквано рухнаха, тя се разплака и поиска да си отиде вкъщи. Слоун пи много през цялата вечер и беше изпаднал в сълзливо настроение, седеше подпрян на масата и хлипаше леко, скрил лице в дланите си. Ансън им постави набързо условията си. Слоун трябваше да напусне града за шест месеца и при това — до четирийсет и осем часа. Когато се върне, няма да подновят връзката си, но след като мине една година, Една може, ако желае, да каже на Робърт Хънтър, че иска развод, и да постъпи по обичайния начин.

Той замълча, като от израженията на лицата им черпеше увереност за последната си дума.

— Но има и още нещо, което можете да сторите — бавно каза той, — ако Една иска да изостави децата си, с нищо не мога да ви попреча да избягате заедно.

— Искам да си отида вкъщи — отново се разплака Една. — О, не ти ли стига това, което ни стори за един ден?

Навън беше съвсем тъмно, с изключение на слабото сияние, в другия край на улицата, което идеше от Шесто Авеню. На тази светлина двамата, вече бивши любовници, погледнаха тъжните си лица за последен път и разбраха, че не са достатъчно млади и силни, за да попречат на окончателната раздяла. Слоун внезапно тръгна надолу по улицата и Ансън потупа по ръката един задрямал шофьор на такси.

Беше почти четири часът; по мрачната настилка на Пето Авеню бавно се стичаше водата, с която го миеха, а върху тъмната стена на църквата „Сейнт Томас“ се стрелнаха сенките на две проститутки. После — безлюдният гъсталак на Сентръл Парк, където Ансън често бе играл като малък, и нарастващите номера на улиците, имащи значение като имена, край които минаваха. Това беше неговият град, мислеше си той, където неговото име процъфтяваше от пет поколения насам. Никаква промяна не можеше да го измести оттук, защото именно промените бяха онази първооснова, чрез която той и другите с неговото име се отъждествяваха с духа на Ню Йорк. Съобразителността и силната му воля — защото неговите заплахи, ако бяха изречени от някой по-слаб човек, нямаше да струват нищо — бяха изчистили наслоения прах от името на чичо му, от името на целия му род и даже от треперещата фигура, която седеше до него в колата.

Тялото на Кеъри Слоун беше намерено на следващата сутрин върху циментовата основа на една от колоните на моста Куинсбъро. Поради мрака във вълнението си той бе решил, че това е тъмната вода, която тече под него, но след по-малко от секунда едва ли е имало някакво значение — освен ако не е смятал да си помисли за последен път за Една и да извика името й, докато се бори безсилно във водата.

VII

Ансън никога не се обвини, че има пръст в случилото се — нещата, които го бяха причинили, не бяха негово дело. Но покрай сухото гори и мокрото и той откри, че с най-старото и може би най-ценното негово приятелство беше свършено. Не можа да разбере каква изопачена история бе разказала Една, но той вече не беше желан в дома на чичо си.

Точно преди Коледа мисис Хънтър се оттегли в едно кътче на епископалния рай, достъпно само за избраници, и Ансън стана глава на своето семейство. Една неомъжена леля, която живееше при тях от дълги години, се грижеше за къщата и се опитваше, съвсем безуспешно, да съпровожда по-малките му сестри в обществото. Всичките му братя и сестри бяха по-малко самостоятелни от него и по-обикновени както в положителните, така и в отрицателните си качества. Смъртта на мисис Хънтър беше причинила отлагането на дебюта на една от дъщерите й в обществото и сватбата на друга. Освен това им беше отнела нещо дълбоко материално, защото с кончината на мисис Хънтър свърши и тяхното спокойно и благо състоятелно превъзходство.

Първо, богатството, което бе значително намаляло след двете такси за наследство и скоро щеше да бъде разделено между шестте деца, вече не беше толкова голямо. Ансън забеляза, че по-малките му сестри са склонни да говорят с доста голям респект за семейства, които преди двайсет години „не съществуваха“. Чувството му за превъзходство не намираше отзвук у тях — понякога проявяваха обикновен снобизъм — и толкова. Второ, това беше последното лято, което щяха да прекарат в имението в Кънетикът, защото против него се вдигна шумен протест — „Кой иска да пропилява най-хубавите месеци от годината, затворен в това затънтено градче?“ Той отстъпи с нежелание, щяха да продадат къщата през есента, а следващото лято да наемат нещо по-малко в окръга Уестчестър. Това беше отстъпление от разбирането на баща му за скъпо платената простота и макар да се съгласяваше с тяхното бунтарство, Ансън се и дразнеше от него — докато майка му беше жива, той бе отскачал дотам поне всяка втора неделя дори през най-бурните лета.

Но въпреки всичко самият той беше част от тази промяна и силният му инстинкт за живот го бе накарал да се отвърне на двайсетгодишна възраст от пустото мъртвило на тази безплодна аристократична класа. Ансън не го съзнаваше напълно, той все още мислеше, че съществува норма, обществен стандарт. Обаче нямаше — съмнително бе дали някога в Ню Йорк е имало норма. Малцината, които все още плащаха и се бореха, за да навлязат в определен социален кръг, можеха само да открият, че като общество той почти не съществува или, което беше още по-тревожно, онази Бохемия, от която бягаха, заемаше по-важно място на трапезата.

На двайсет и девет години най-голямата грижа на Ансън беше нарастващата му самота. Вече бе убеден, че никога няма да се ожени. Броят на сватбите, на които беше фигурирал като главен свидетел или шафер, нямаха чет, в къщи имаше чекмедже, препълнено с официални вратовръзки, от една или друга сватба, вратовръзки, напомнящи за романси, които не бяха издържали и една година дори, или за младоженци, които бяха изчезнали завинаги от неговия живот. Игли за вратовръзки, позлатени моливи, копчета за ръкавели — подаръци от цяло поколение младоженци преминаха през кутията му за бижута, а след това бяха изгубени и при всяка следваща церемония той все по-трудно можеше да си се представи на мястото на младоженеца. Под искреното му доброжелателство към всички тези сватби се криеше отчаянието му пред мисълта за неговата собствена.

Сега, когато наближаваше трийсетте, той доста страдаше от ударите, които женитбите, особено в последно време, нанасяха на връзките му с неговите приятели. Неприятно му беше, че групичките започнаха да се разтурят и да изчезват. Мъжете от неговия колеж — а именно на тях преди всичко той бе посвещавал времето и чувствата си — му се изплъзваха най-много. Повечето бяха погълнати от семейния живот, двама бяха мъртви, един живееше в чужбина, а един работеше в Холивуд като монтажист на филми, които Ансън предано гледаше.

Най-голямата част обаче се бяха обособили в постоянно семейно общество, обединено от някой клуб в предградията, и точно при тях Ансън чувстваше най-остро своето отчуждение.

В началото на семейния си живот всички бяха имали нужда от него — той им даваше съвети относно ограничените им финанси и разсейваше опасенията им дали е разумно да си родят дете, ако живеят в двустаен апартамент с баня, но преди всичко в техните очи той беше големият свят отвън. Но сега финансовите им затруднения бяха минало, а със страх очакваното дете имаше куп братчета и сестричета. Всички винаги се радваха да видят стария Ансън, но се обличаха официално за срещите си с него и се опитваха да му направят впечатление с настоящото си положение и не споделяха тревогите си. Вече нямаха нужда от него.

Няколко седмици преди трийсетия му рожден ден се ожени последният му близък приятел от младежките години. Ансън влезе в обичайната си роля на главен свидетел, подари обичайния си сребърен сервиз за чай и отиде до обичайния параход, за да се сбогува. Беше горещ петъчен следобед през май и когато си тръгна от пристанището, се сети, че всичко е затворено за края на седмицата и той е свободен до понеделник сутринта.

„Накъде?“ — запита се.

В Йейлския клуб, разбира се — ще играе бридж до вечерята, а след това ще изпие два-три коктейла в стаята на някого и ще прекара една приятна импровизирана вечер. Той съжаляваше, че днешният младоженец нямаше да е с него — двамата винаги можеха да извлекат толкова много от подобни вечери; те знаеха как да привличат жените и как да се отърват от тях, и точно колко внимание заслужаваше всяко момиче в интелигентното им епикурейство. Баловете бяха нещо планирано — трябва да се придружи определено момиче до определено място и да се забавлява в точно определени граници; трябва да се пие малко, не много — мъничко повече от допустимото, и в определен час на сутринта човек трябва да стане и да каже, че си отива вкъщи. Стояха настрана от колежаните, пияниците, бъдещите ангажименти, от сбивания, чувства и непредпазливост. Такъв беше техният стил. Всичко останало беше проява на разгулност.

На сутринта никога не се налага да съжаляваш — не трябва да взимаш решения, но ако си попрекалил и сърцето ти малко не е в ред, минаваш на сух режим за няколко дни, без да даваш да се разбере, и чакаш да се натрупа достатъчно нервна скука у теб, за да отидеш на друго увеселение.

Фоайето на Йейлския клуб беше безлюдно. В бара трима доста млади бивши възпитаници на университета веднага го изгледаха, но без интерес.

— Здравей, Оскар — обърна се той към бармана. — Мистър Кейхил да е идвал днес следобед?

— Мистър Кейхил замина за Ню Хейвън.

— А-а… така ли?

— Отиде да гледа мача. Доста народ отиде.

Ансън надникна още веднъж във фоайето, замисли се за миг, след това излезе и тръгна по Пето Авеню. През широкия прозорец на един от клубовете му — не беше ходил там почти пет години — го гледаше мъж с побеляла коса и воднисти очи. Той се спря, обърна се кръгом и тръгна по Четирийсет и седма улица към апартамента на Тийк Уордън. Някога Тийк и жена му бяха най-близките му приятели — това беше един от домовете, посещаван често от него и Доли Каргър в дните на тяхната връзка. Но Тийк беше започнал да пие и жена му беше заявила публично, че Ансън има лошо влияние над него. Думите й достигнаха до Ансън доста преувеличени, а когато накрая всичко се изясни, крехката магия на близостта беше безвъзвратно унищожена.

— Мистър Уордън вкъщи ли е? — попита той.

— Заминаха в провинцията.

При тази вест неочаквано го заболя. Бяха отишли в провинцията, без да го известят. Преди две години щеше да знае датата, часа, щеше да намине в последния момент, за да пийнат по едно на сбогуване и да се уговорят кога да дойде пак у тях. Сега бяха заминали, без да се обадят.

Ансън погледна часовника си и си помисли дали да не прекара края на седмицата заедно с близките си, но имаше само пътнически влак, с който щеше да се клатушка цели три часа в убийствената горещина. И на следващия ден, когато отиде в провинцията, и в неделя — нямаше настроение за игра на бридж по верандите с разни учтиви абитуриенти и за танци след вечеря в местния хотел — увеселения в умален вид, които баща му ценеше прекалено високо.

„О, не — каза си… — Не.“

Той беше внушителен, изпълнен с достойнство млад мъж, вече малко пълен, но без следи от отпуснатост. Можеше да служи за модел на стълб (понякога човек бе убеден, че това не може да бъде стълб на обществото, а в други случаи — на нищо друго) или на правосъдието, или на църквата. Няколко минути той стоя неподвижен на тротоара пред къщата на Четирийсет и седма улица; може би за първи път в живота си нямаше какво да прави.

След това забърза по Пето Авеню, сякаш си спомни, че там има важен ангажимент. Необходимостта от илюзии е една от малкото ни общи черти с кучетата и аз си мисля за Ансън през онзи ден като за някой охранен екземпляр, останал измамен пред една от познатите му кухненски врати. Той отиваше да се види с Ник, някога нашумял барман, търсен за всички частни балове, който понастоящем се занимаваше с изстудяване на безалкохолно шампанско[19] в подземните лабиринти на хотел „Плаза“.

— Ник — каза му той, — какво става около нас?

— Всичко измира — отвърна Ник.

— Приготви ми един коктейл с уиски. — Ансън му подаде през бара половин литрова бутилка с уиски. — Ник, момичетата не са същите. Имах една приятелка в Бруклин, която се омъжи миналата седмица, без да ме уведоми.

— Наистина ли? Ха-ха-ха — беше дипломатичният отговор на Ник. — Тя ви е изпързаляла.

— Точно така — каза Ансън. — При това излязохме заедно предишната вечер.

— Ха-ха-ха — смееше се Ник, — ха-ха-ха!

— Ник, помниш ли онази сватба в Хот Спрингс, на която накарах келнерите и оркестрантите да пеят „Боже, пази царя“?

— Хм, чия беше тази сватба, мистър Хънтър? — замисли се Ник. — Струва ми се, че това беше…

— Когато за кой ли пореден път ми поискаха още, се почудих колко ли им бях платил дотогава — продължаваше Ансън.

— … Струва ми се, че това беше сватбата на мистър Тренъм.

— Не го познавам — решително отрече Ансън.

Той се подразни от намесването на това непознато име в спомените му. Ник го усети.

— Да, да — съгласи се той. — Би трябвало да го познавам. Беше един от вашата тайфа… Брейкинс… Бейкър…

— Бикър Бейкър — каза отзивчиво Ансън. — Когато всичко свърши, ме натовариха в една катафалка, затрупаха ме с цветя и ме откараха.

— Ха-ха-ха — изсмя се Ник. — Ха-ха-ха!

Скоро усърдието на Ник да играе ролята на стар прислужник на семейството се изпари и Ансън се качи във фоайето. Той се огледа — очите му срещнаха погледа на някакъв непознат служител на рецепцията и попаднаха върху едно цвете, останало от сватбата сутринта, което се крепеше върху ръба на месингов плювалник. Ансън излезе и тръгна бавно срещу огненочервеното слънце, което грееше откъм Кълъмбъс Съркъл[20]. Изведнъж се обърна, пое обратно към „Плаза“ и се напъха в една телефонна кабина. (По-късно ми каза, че през този следобед се опитал три пъти да ме намери.)

Звъни на всички, за които мислеше, че може да са в Ню Йорк, на мъже и момичета, които не беше виждал от години, на един модел от дните му в университета — избледнелият й номер все още фигурираше в тефтерчето му с адреси, но телефонистката му каза, че даже такава централа вече не съществува. Накрая насочи търсенето си в провинцията и води кратки, разочароващи разговори с категорични икономи и домашни прислужници. Еди-кой си не бил вкъщи, бил отишъл на езда, да плува, да играе голф, отплавал за Европа миналата седмица. За кого да предадат, че се е обаждал?

Той не можеше да понесе факта, че ще трябва да прекара вечерта сам — личните планове, които човек си прави, за да прекара сам свободното си време, губят цялото си очарование, щом се усети самотен. Определени жени винаги можеше да се намерят, но онези, които той познаваше, временно бяха изчезнали, а и никога не му бе идвало наум да прекара една вечер в Ню Йорк в компанията на някоя наета непозната — подобно нещо би му изглеждало срамно и потайно, развлечение за някой търговски пътник в чужд град.

Ансън плати сметката — телефонистката направи безуспешен опит да се пошегува с него относно големината й — и за втори път през този следобед тръгна да излиза от „Плаза“, без да знае къде да отиде. Близо до въртящата се врата стоеше жена, явно бременна, обърната настрани към светлината; при завъртането на вратата на раменете й се развяваше тънка бежова пелерина и всеки път тя поглеждаше нетърпеливо натам, като че ли й беше омръзнало да чака. Още като я съзря, той усети силна нервна тръпка от нещо познато, но едва като се приближи на метър и половина до нея, осъзна, че това е Пола.

— А, Ансън Хънтър!

Сърцето му се преобърна.

— А, Пола…

— Но това е чудесно. Не мога да повярвам, Ансън!

Тя хвана и двете му ръце и в свободата на жеста й той откри, че споменът за него е загубил своята сила. Но не и при него — той почувства как предишното настроение, което тя предизвикваше у него, се прокрадва към съзнанието му, онази нежност, с която винаги бе посрещал оптимизма й, като че ли се страхуваше да не повреди гладката му повърхност.

— Ние сме в Рай[21] за през лятото. Пит пристигна на Изток по работа — ти сигурно си разбрал, че сега съм мисис Питър Хагърти, — така че взехме децата с нас и наехме къща. Трябва да ни дойдеш на гости.

— Може ли? — И запита направо: — Кога?

— Когато поискаш. Ето го и Пит.

Вратата се завъртя и от нея се появи елегантен и висок трийсетгодишен мъж с потъмняло от слънцето лице и добре оформени мустаци. Безупречната й фигура контрастираше силно с нарасналото тегло на Ансън, което личеше под малко стегнатото му официално сако.

— Не бива да стоиш права — каза Хагърти на жена си. — Да седнем тук.

Той посочи фотьойлите във фоайето, но Пола се поколеба.

— Трябва да се връщам веднага вкъщи — каза тя. — Ансън, защо не… Защо не дойдеш сега у нас на вечеря? Още не сме се устроили, но ако се примириш с това…

Хагърти сърдечно се присъедини към поканата.

— Напуснете града за тази нощ.

Колата им чакаше пред хотела и Пола уморено се отпусна върху копринените възглавнички в ъгъла на седалката.

— Толкова много неща имам да ти казвам — промълви тя, — че времето няма да ми стигне.

— Разкажи ми за себе си.

— Ами — тя се усмихна на Хагърти — за това също трябва много време. Имам три деца — от първия си брак. Най-голямото е на пет години, следващото на четири и последното на три. — Тя отново се усмихна. — Не съм си губила времето, нали?

— Момчета ли са?

— Едно момче и две момичета. След това… О, случиха се много неща, преди една година получих развод в Париж и се омъжих за Пит. Това е всичко — освен че съм ужасно щастлива.

В Рай спряха пред голяма къща близо до „Бийч Клъб“, откъдето веднага изскочиха три почернели от слънцето слаби деца, които се откъснаха от гувернантката англичанка и се затичаха към тях с непонятни викове. Пола прегърна разсеяно и непохватно всяко от тях и те приеха ласките й неподвижно — явно им бяха казали да не се блъскат в мама. Даже и на фона на свежите им личица кожата на Пола не изглеждаше никак повехнала — при цялата си физическа отпуснатост тя му се стори по-млада от времето, когато я беше видял за последен път в Палм Бийч преди седем години.

По време на вечерята Пола беше прекалено заета, но после, докато отдаваха почит на радиото, тя легна със затворени очи на канапето и Ансън си помисли дали не е излишен. Но в девет часа, когато Хагърти стана и учтиво съобщи, че ще ги остави за малко сами, Пола бавно започна да говори за себе си и за миналото.

— Първото ми дете — каза тя, — това, което се казва Дарлинг, по-голямото от момиченцата… когато разбрах, че съм бременна, ми се искаше да умра, защото Лоуъл ми беше като чужд. Написах ти писмо и го скъсах. О, ти беше толкова лош с мен, Ансън!

Отново започваше старият диалог, надигащ се и заглъхващ. Ансън усети внезапно нахлулите спомени.

— Не беше ли сгоден по едно време — запита тя — за някакво момиче на име Доли не знам коя си?

— Никога не съм бил сгоден. Опитах се, но никога не съм обичал друга освен теб, Пола.

— О! — възкликна тя. След малко добави: — Това дете е първото, което наистина желая. Разбираш ли, аз съм влюбена, най-сетне.

Той не отговори, потресен от измяната на паметта й. Тя може би забеляза, че нейното „най-сетне“ го беше наранило, защото додаде:

— Аз бях увлечена по тебе, Ансън, ти можеше да ме накараш да сторя каквото си поискаш. Но ние нямаше да сме щастливи. Не съм достатъчно умна за теб. Аз не обичам нещата да бъдат сложни, както ти. — Тя замълча, след това каза: — Ти никога няма да се ожениш.

Думите й му подействаха като удар в гърба — от всички обвинения това беше най-незаслуженото.

— Бих искал да се оженя, ако жените бяха по-различни — каза той. — Ако не ми бяха ясни до такава степен, ако не разваляха отношението на мъжа към другите жени, ако имаха поне малко гордост. Ако можех да заспя за известно време и да се събудя в дом, който е наистина мой — ето това е, за което съм роден, Пола, това е, което жените виждат и харесват в мен. Само че вече не мога да издържам на предварителните условности.

Хагърти се прибра малко преди единайсет; пиха по едно уиски, след което Пола стана и заяви, че ще си ляга. Тя се приближи до съпруга си.

— Къде беше, скъпи? — попита го тя.

— Пихме по едно с Ед Сандърс.

— Тревожих се. Помислих си да не си избягал.

Тя облегна глава на гърдите му.

— Много е мил, нали, Ансън?

— Изключително — отвърна Ансън, като се разсмя.

Тя вдигна глава към съпруга си.

— Е, аз съм готова — каза тя и се обърна към Ансън: — Искаш ли да видиш семейния ни акробатически номер?

— Да — отвърна той заинтригуван.

— Добре. Хайде, хоп!

Хагърти я пое на ръце без всякакво усилие.

— Това е семейният акробатически номер — каза Пола. — Той ме носи до горе. Нали е много мил?

— Да — изрече Ансън.

Хагърти леко наведе главата си и докосна лицето на Пола.

— И аз го обичам — продължи тя. — Току-що ти го казах, нали, Ансън?

— Да — повтори Ансън.

— Той е най-сладкото същество, което някога е живяло на този свят, нали, скъпи?… Е, лека нощ. Хайде, хоп. Нали е силен?

— Да — каза Ансън.

— Ще намериш една от пижамите на Пит върху леглото си. Приятни сънища, ще се видим на закуска.

— Да — каза Ансън.

VIII

По-старите членове на фирмата настояваха Ансън да отиде в чужбина през лятото. Последните седем години почти не бил почивал, казваха те. Бил изморен и имал нужда от промяна. Ансън отказа.

— Ако замина — заяви той, — никога няма да се върна.

— Това е невъзможно, човече. Ще се върнеш след три месеца и от депресията ти няма да има и следа. Тип-топ както винаги.

— Не. — Той поклати упорито глава. — Ако спра, няма да започна да работя отново. Ако спра, ще означава, че съм се отказал, че с мен е свършено.

— Да опитаме. Остани шест месеца, ако искаш — не се страхуваме, че ще ни напуснеш. Та ти ще бъдеш нещастен, ако не работиш.

Уредиха пътуването му. Те харесваха Ансън, всички го харесваха, и промяната, която се забелязваше в него, предизвикваше тъга сред колегите му. Ентусиазмът му, който винаги бе признак за делова дейност, вниманието към равните нему и по-нисшите по длъжност, силата на жизнения му дух — в последните четири месеца изключителната му нервност беше обърнала тези му качества в дребнав песимизъм на четирийсетгодишен мъж. При всички сделки, в които участваше, действаше вяло и насила.

— Ако замина, никога няма да се върна — повтаряше той.

Три дни преди да отплава, Пола Лажандър Хагърти умря по време на раждане. Тогава се виждах доста често с него, тъй като щяхме да пътуваме заедно, но за първи път, откакто бяхме приятели, той не ми каза нито дума за това, което изпитваше, нито пък аз забелязах и най-малкия признак на вълнение у него. Главната му грижа беше фактът, че е на трийсет години — насочваше разговора така, че да може да го спомене, и после млъкваше, като че ли той трябваше да подтикне събеседника му към определени размисли и това само по себе си му бе достатъчно. Като неговите съдружници и аз бях стъписан от промяната в него и се зарадвах, когато параходът навлезе във водното пространство между двата свята, като остави неговия зад гърба му.

— Искаш ли да пийнем нещо? — предложи той.

Влязохме в бара с дръзко самочувствие, характерно за първия ден след всяко отплаване, и си поръчахме четири мартинита. След първия коктейл в него настъпи промяна — той се пресегна и ме тупна по коляното с веселост, каквато проявяваше за първи път от няколко месеца.

— Забеляза ли момичето с червената барета? — попита той. — Онова смуглото, което се сбогуваше с двете немски овчарки на пристанището.

— Хубава е — съгласих се аз.

— Направих справка за нея в списъка на пътниците и открих, че е сама. След няколко минути ще сляза при стюарда. Довечера ще вечеря с нас.

Малко по-късно той ме остави сам, а след един час вече се разхождаше с нея нагоре-надолу по палубата и й говореше със своя силен и ясен глас. Червената й барета се открояваше на фона на сиво-зелената вода; от време на време тя го поглеждаше, като вдигаше рязко главата си и се усмихваше с радост, удоволствие и предчувствие. По време на вечерята пихме шампанско и ни беше много весело, а след това Ансън се зае да ръководи томболата със заразително увлечение и няколко души, които ме бяха видели с него, ме запитаха за името му. Той и момичето разговаряха и се смееха на едно канапе в бара, когато тръгнах да си лягам.

По време на пътуването се виждахме много по-рядко, отколкото се бях надявал. Той искаше да си направим четворка, но нямаше с кого и затова се виждахме само на ядене. От време на време обаче идваше да изпие един коктейл в бара и ми разказваше за момичето с червената барета и за приключенията си с нея, като ги представяше все необикновени и приятни, както правеше преди, а аз се радвах, че той отново е такъв, какъвто беше или поне какъвто го познавах, и се чувствах спокоен. Мисля, че беше щастлив единствено когато някое момиче беше влюбено в него и му се покоряваше, както стружките на магнита, помагаше му да се разкрие и му обещаваше нещо. Но какво точно — не знам. Може би му обещаваха, че на света винаги ще има жени, които ще отдават най-светлите, най-чисти и изключителни мигове от живота си, за да подхранват и подкрепят превъзходството, което той, носеше у себе си.

Детското гости

Когато Джон Андрос се почувства стар, започна да намира утеха в мисълта, че животът му продължава чрез неговото дете. Страшните тръби на забравата не звучаха толкова силно, когато чуваше как шляпкат крачетата й или когато гласът й му бърбореше възторжено и непонятно по телефона. Последното се случваше всеки следобед в три часа, когато жена му се обаждаше от предградието в службата, и той започна да го очаква с нетърпение като един от най-приятните мигове в работния си ден.

Физически не беше стар, но животът му представляваше серия от трудни изкачвания на стръмни върхове, така че на трийсет и осем години, след като бе спечелил битките с болестите и бедността, му бяха останали по-малко от обичайния брой илюзии. Дори и чувството към дъщеричката му беше специфично. Тя бе прекъснала доста бурната любовна връзка с жена му и беше причина да живеят в предградие, където за чистия въздух плащаха с безкрайните тревоги около прислугата и с изтощителната въртележка на метрото.

Малката Ид го интересуваше главно като олицетворение на определен момент от детството. Обичаше да я слага в скута си, да разглежда подробно уханната й пухкава главица и очите й, чиито ириси имаха цвят на утринна синева. След като отдаваше почитта си по този начин, Джон беше доволен, когато бавачката я вземаше от него. След десет минута започваше да се дразни от самата жизненост на детето; често, когато се счупеше нещо, избухваше, а един неделен следобед, когато дъщеря му провали играта на бридж, като криеше непрекъснато асото пика, той вдигна такъв скандал, че накара жена си да се разплаче.

Това беше нелепо и Джон се срамуваше от себе си. Подобни случки бяха неизбежни, а и не беше възможно малката Ид да прекарва цялото време, когато се намираше в къщи, в детската стая на втория етаж, където, както казваше майка й, с всеки изминал ден тя все повече „заприличваше на човек“.

Беше на две годинки и половина и днес следобед например щеше да ходи на детско гости. Голямата Идит, майка й, му съобщи това по телефона в службата, а малката Ид потвърди факта, като изкрещя в нищо неподозиращото му ляво ухо: „Аш ще ходя на гошти!“

— Нали ще се отбиеш у Марки на път за в къщи, скъпи? — продължи майката. — Ще бъде забавно. Ид ще бъде пременена с новата розова рокля…

Разговорът бе прекъснат от внезапен трясък, което означаваше, че телефонът е бил съборен на пода. Джон се засмя и реши да си тръгне по-рано — идеята за детско гости в нечий дом му допадаше.

„Каква сладка олелия! — весело си помисли той. — Цяла дузина майки и всяка една не поглежда нищо друго освен собствената си рожба. Малчуганите чупят разни вещи и посягат с ръце към тортата, а всяка майка си тръгва към къщи, убедена в изтънченото превъзходство на собственото си дете пред останалите присъстващи.“

Днес той беше в добро настроение — нещата в живота му вървяха по-добре от всеки друг път. Слезе от влака на спирката, поклати отрицателно глава към един нахален таксиметров шофьор и закрачи нагоре през мразовития декемврийски сумрак по дългия склон към своя дом. Бе едва шест часът, но луната беше изплувала и озаряваше с горда светлина тънката захарно снежна покривка над тревните площи.

Докато вървеше и вдишваше дълбоко студения въздух, той се почувства още по-щастлив, а идеята за детското гости му харесваше все повече. Започна да се чуди как ли изглежда Ид в сравнение с останалите деца на нейната възраст и дали розовата рокля, с която щеше да бъде облечена, й придава съвсем нов и зрял вид. Като ускори крачка, той наближи собствения си дом, където светлините от повехналото коледно дърво продължаваха да греят в прозореца, но отмина по тротоара. Гостито беше у семейство Марки, в съседната къща.

Като се качи на тухленото стъпало и натисна звънеца, той дочу гласове и се зарадва, че не е закъснял много. После вдигна глава и се ослуша — гласовете не бяха детски, но бяха силни и доста сърдити; бяха най-малко три и в единия от тях, който премина в истерично хълцане, той разпозна гласа на жена си.

„Станала е някаква беля“ — мина му набързо през ума.

Натисна бравата — оказа се, че вратата не е заключена и той я отвори.

 

 

Детското гости започваше в четири и половина, но Идит Андрос, след като пресметна хитро, че новата рокличка ще се откроява още по-ярко на фона на вече поизмачканите детски дрешки, реши да пристигнат с малката Ид в пет. Когато се появиха, гостито беше вече в разгара си. Четири момиченца и девет момченца, всяко едно с причесани букли, измито и пременено с всички грижи на гордото и ревниво майчино сърце, танцуваха под музиката на грамофон. В един и същи момент не танцуваха повече от две или три, но това беше общото впечатление, тъй като всички бяха непрекъснато в движение, защото тичаха до майките си, за да получат насърчение, и се връщаха обратно.

Когато Идит и дъщеря й влязоха, музиката беше временно заглушена от продължителен хор, който повтаряше главно думата „сладурче“, отнасяща се за малката Ид, която стоеше и плахо се оглеждаше, като мачкаше подгъва на розовата си рокля. Не я целуваха — това беше санитарната възраст, — но тя премина край редиците от майки, всяка от които й каза „Сладууурче!“ и подържа за миг розовата й ръчица, преди да я предаде на следващата по ред. След известни насърчения и няколко леки побутвания тя се сля с танцуващите и стана активен участник във веселбата.

Идит стоеше близо до вратата и разговаряше с мисис Марки, без да изпуска от очи фигурката в розовата рокличка. Тя не харесваше мисис Марки, смяташе я за надменна и проста, но Джон и Джо Марки бяха близки и пътуваха заедно в метрото за работа, затова двете жени поддържаха престорено любезни отношения. Вечно се укоряваха една друга със „Защо не дойдеш да се видим?“ и винаги замисляха гостувания от онези, които започват с „Трябва тези дни да дойдете на вечеря у нас, а след това ще идем на театър“, но никога не достигат по-нататъшно развитие.

— Малката Ид е абсолютна сладурана — каза мисис Марки, като се усмихна и облиза устни по начин, който според Идит бе направо отвратителен. — Толкова е пораснала — просто не мога да повярвам!

Идит се замисли дали „малката Ид“ имаше нещо общо с факта, че Били Марки, макар и по-малък с няколко месеца, тежеше почти с три-четири килограма повече. Тя прие чаша чай и седна на канапето при две други жени, като се отдаде на истинската същност на следобеда, която, разбира се, се заключаваше в разказване на последните заучени неща или пакости на рожбата й.

Измина един час. Танците омръзнаха и децата се втурнаха в по-бурни забавления. Те хукнаха към трапезарията и се опитаха да нахлуят през кухненската врата, но бяха спасени от един експедиционен корпус майки. След като бяха подкарани обратно, те веднага се изплъзнаха и хукнаха към кухнята, като отново се опитаха да влязат през познатата им двукрила, врата. Започна да се чува думата „запотени“ и да се трият малките бели челца с бели носни кърпички. Настъпи всеобщ стремеж децата да бъдат накарани да седнат, но те се смъкваха от скутовете на майките с викове „Долу! Долу!“ и тичането към притегателната трапезария започна наново.

Този етап от гостито приключи с поднасянето на почерпките — огромна торта с две свещички и купички с ванилов сладолед. Били Марки, набито и засмяно момченце с рижа коса и леко криви крачета, духна свещите и натисна пробно с палец бялата глазура. Разпределиха сладкишите и децата започнаха да ядат лакомо, но без да се смущават — бяха се държали забележително добре през целия следобед. Това бяха съвременни деца, които ядяха и спяха под час, и затова бяха в добро настроение и със здрави румени личица — преди трийсет години подобно мирно увеселение не би било възможно.

След почерпката започна всеобщо оттегляне. Идит погледна тревожно часовника си — беше почти шест, а Джон го нямаше. Тя искаше той да види Ид заедно с другите деца — да я види колко е важна, възпитана и умна и как единственото петно от сладолед върху роклята й капна от брадичката й само защото някой я бутна отзад.

— Ти си сладурана — прошепна й тя, като внезапно я притисна до коляното си. — Знаеш ли каква си сладурана? Знаеш ли каква си сладурана?

Ид се засмя и неочаквано изрече:

— Бау-бау.

— Бау-бау? — Идит се огледа. Тук няма бау-бау.

— Бау-бау — повтори Ид. — Искам бау-бау.

Идит проследи с поглед малкия показалец.

— Това не е бау-бау, мило, това е мечо.

— Мечо?

— Да, това е мечо и е на Били Марки. Не искаш мечото на Били Марки, нали?

Обаче Ид го искаше.

Тя се отскубна от майка си и отиде при Били Марки, който здраво стискаше играчката в ръце. Ид стоеше и го гледаше с неразгадаем поглед, при което Били се засмя.

Голямата Идит отново погледна часовника си, този път с нетърпение.

Гостите се бяха разотишли и освен Ид и Били бяха останали само още две деца, и то само защото едното от тях се беше скрило под масата в трапезарията. Това, че не идваше, беше егоистично от страна на Джон. Показваше, че не се гордее много с детето си. Другите бащи, петима или шестима, дойдоха да вземат жените си, постояха малко и погледаха.

Неочаквано се чу рев. Ид беше докопала мечето на Били, издърпвайки го насила от ръцете му, а когато той се опита да си го вземе обратно, тя го блъсна най-безцеремонно на пода.

— О, Ид! — извика майка й, като потискаше желанието си да се разсмее.

Джо Марки, хубав, широкоплещест трийсет и пет годишен мъж, вдигна сина си и го изправи отново на крака.

— Ама и ти си един мъж — весело каза той. — Да се дадеш на едно момиче да те повали. Голям мъж, няма що.

— Удари ли си главата? — пристигна разтревожената мисис Марки, след като изпрати предпоследната майка до вратата.

— Неее — отвърна Марки. — Удари си нещо друго, нали, Били? Удари си нещо друго.

До този момент Били беше забравил удара и вече правеше опити да си възвърне собствеността. Сграбчи един от краката на мечето, който стърчеше извън обятията на Ид, и го задърпа, но безуспешно.

— Не — категорично отказа Ид.

Неочаквано, окуражена от успеха на предишната си полуслучайна маневра, Ид пусна мечето, хвана Били за раменете и го повали назад.

Този път той се приземи по не чак толкова безопасен начин — главата му се удари о пода с тъп звук точно там, където свършваше килимът, при което той пое дъх и нададе неистов писък.

Изведнъж в стаята настана бъркотия. Марки ахна и се втурна към сина си, но жена му стигна първа до пострадалото дете и го взе на ръце.

— О, Били — извика тя, — как се удари само! Заслужава да я напляскат.

Идит, която веднага беше изтичала при дъщеря си, чу тези думи и сви сърдито устни.

— О, Ид — прошепна формално тя. — Лошо момиче!

Неочаквано Ид отметна главица назад и се разсмя. Това беше силен смях, възторжен смях, изпълнен с победа, предизвикателство и презрение. За нещастие беше и заразителен. Преди да осъзнае деликатността на положението, майка й също се разсмя — смехът й бе силен, звънък, същият като на дъщеря й и със същите оттенъци.

След това, пак така внезапно, тя млъкна.

Лицето на мисис Марки беше почервеняло от яд, а Марки, който опипваше с един пръст задната част на главата на детето, я изгледа намръщено.

— Вече има цицина — каза с укор той. — Ще донеса мехлема.

Мисис Марки обаче избухна:

— Не виждам нищо смешно в това, че детето се удари — каза тя с разтреперан глас.

Междувременно малката Ид гледаше майка си с любопитство. Тя забеляза, че нейният смях беше накарал и майка й да се разсмее, и се почуди дали една и съща причина ще предизвиква винаги едно и също последствие. И така, тя избра точно този момент, за да отметне назад главица и отново да се разсмее.

Този неин смях беше последната капка, която накара майка й да изпадне в истинска истерия. Тя затисна уста с носната си кърпичка и се разкиска неудържимо. Това беше нещо повече от нервност — чувстваше, че по свой специфичен начин тя се смее с детето си, смееха се заедно.

Беше един вид предизвикателство — те двете срещу целия свят.

Докато Марки изтича до банята на горния етаж, за да вземе мехлема, жена му се разхождаше нагоре-надолу из стаята, като люлееше в ръце пищящото дете.

— Моля те да си вървиш — изведнъж избухна тя. — Детето се удари лошо и ако ти не можеш да се държиш прилично и да си мълчиш, по-добре си върви.

— Чудесно — отвърна Идит, която почувства, че избухва. — Никога не съм виждала хора, които да правят слон от такава…

— Вън! — извика вбесена мисис Марки. — Ето ти вратата, вън! Не искам да те виждам повече в къщата си. Нито теб, нито твоята пикла.

Идит беше хванала дъщеря си за ръка и вървеше бързо към вратата, но при тези думи спря и се обърна кръгом с изкривено от възмущение лице.

— Да не си посмяла да я наричаш така!

Мисис Марки не отвърна, но продължи да крачи нагоре-надолу, като мърмореше нещо неразбрано на себе си и на Били. Идит се разплака.

— Ще си ида! — изхълца тя. — Никога не съм виждала такива груби и п-прости хора в живота си. Радвам се, че детето ти падна — той не е нищо друго освен един малък дебел глупак.

Джо Марки стигна долното стъпало точно навреме, за да чуе тези думи.

— Но, мисис Андрос — каза остро той, — не виждате ли, че детето се удари? Би трябвало да се владеете.

— Да се в-владея! — извика на пресекулки Идит. — По-добре накарай нея да се в-владее. Никога през живота си не съм виждала такава простачка.

— Тя ме обижда! — Мисис Марки беше вече пребледняла от ярост. — Чу ли я какво каза, Джо? Изхвърли я. Ако не иска да излезе, направо я хвани за раменете и я изхвърли.

— Да не сте посмели да ме докоснете! — извика Идит. — Ще си отида веднага, щом си намеря палтото.

С невиждащи от сълзи очи тя тръгна към антрето. Точно в този момент вратата се отвори и Джон Андрос влезе разтревожен.

— Джон! — извика Идит и се хвърли към него като луда.

— Какво става? Но какво става?

— Те… те ме изхвърлят! — изплака тя и се свлече в ръцете му. — Той току-що се канеше да ме хване за раменете и да ме изхвърли. Искам си палтото.

— Не е вярно — бързо отрече Марки. — Никой не иска да те изхвърля. — Той се обърна към Джон: — Никой не иска да я изхвърля. Тя…

— Какво искаш да кажеш с това „да я изхвърля“? — попита рязко Джон. — За какво изобщо става дума?

— О, хайде да си тръгваме! — извика Идит. — Те са толкова прости, Джон!

— Виж какво! — Лицето на Марки потъмня. — Стига си повтаряла това. Държиш се като смахната.

— Нарекоха Ид „пикла“!

За втори път през този следобед малката Ид изрази чувствата си в неподходящ момент. Смутена и уплашена от виковете, тя се разплака и сълзите й бяха един вид доказателство, че е взела обидата присърце.

— Какво искате да кажете с това? — избухна Джон. — Да не би да обиждате гостите в собствения си дом?

— Струва ми се, че жена ти беше тази, която ни обиди! — отвърна рязко Марки. — Всъщност неприятностите започнаха заради вашето дете.

Джон изсумтя презрително:

— Наричаш с обидни думи едно невръстно дете? — попита той. — Поведение на истински мъж, няма що.

— Не му говори, Джон — настояваше Идит. — Намери ми палтото!

— Трябва да си съвсем зле — продължи сърдито Джон, — щом си изкарваш яда върху едно безпомощно невръстно дете.

— Никога през живота си не съм виждал такова изопачаване на нещата — извика Марки. — Ако жена ти си затвори устата поне за малко…

— Я чакай! Сега нямаш насреща си жена и дете…

Последва кратко прекъсване. До този момент Идит ровеше върху един стол и си търсеше палтото, а мисис Марки я следеше с разпален и разярен поглед. Изведнъж остави Били на канапето, при което той веднага спря да плаче и се изправи, а тя отиде в антрето, намери бързо палтото на Идит и й го подаде, без да каже нито дума. След това се върна при канапето, взе Били и като го люлееше на ръце, отново загледа Идит с пламнал и разярен поглед. Прекъсването трая по-малко от половин минута.

— Жена ти идва тук и започва да крещи колко сме били прости! — избухна разярен Марки. — Е, щом сме толкова прости, дявол да го вземе, по-добре стойте настрана от нас. А освен това най-добре е да се махате веднага оттук!

Джон отново се изсмя кратко и презрително.

— Ти си не само прост — отвърна той, — ти си явно ужасен грубиян, когато имаш насреща си беззащитни жени и деца. — Той потърси бравата и отвори широко вратата. — Хайде, Идит.

Като взе дъщеря си на ръце, жена му излезе, а Джон, който продължи да гледа презрително Марки, понечи да тръгне след нея.

— Чакай малко! — Марки направи крачка напред; той леко трепереше, а на слепоочията му две огромни вени се напълниха бързо с кръв. — Не си въобразяваш, че това може да ти се размине, нали? И то с мен!

Без да каже нито дума, Джон излезе навън, като остави вратата широко отворена.

Идит, все още ридаеща, беше тръгнала към къщи. След като я проследи с поглед до тяхната пътека, Джон се обърна към осветения вход, където Марки слизаше бавно по хлъзгащите се стъпала. Свали палтото и шапката си и ги хвърли в снега встрани от пътеката. След това, като залитна леко по заледената настилка, направи крачка напред.

При първия удар и двамата се подхлъзнаха и се строполиха на тротоара, надигнаха се и отново се повалиха на земята. Забелязаха, че върху тънкия сняг встрани устойчивостта е по-добра, и се вкопчиха един в друг там, където се въртяха разярени, а снегът под краката им се превърна в рядка кал.

Улицата беше пуста и ако не се смятаха късите им морни пъхтения и плясъкът, когато някой се свлечеше в калния сняг, двамата се бореха тихомълком, ярко осветени от луната и от кехлибарената светлина, която идеше от отворената врата. На няколко пъти паднаха едновременно и тогава схватката продължаваше яростно върху моравата.

В продължение на петнайсет-двайсет минути те се бориха като обезумели на лунната светлина. В един мълчаливо уговорен интервал и двамата бяха съблекли саката и жилетките си и сега ризите на гърбовете им висяха на мокри мръсни парцали. И двамата бяха окъсани, окървавени и толкова изтощени, че можеха да стоят изправени само ако се подпират един на друг — докосване или и най-малко блъсване караше и двамата да се свличат на четири крака.

Но не умората сложи край на схватката им, пък и самата й безсмисленост бе причина тя да не бъде прекратена. Спряха, защото по някое време, както се протягаха един към друг на земята, доловиха мъжки стъпки, които се приближаваха по тротоара. Двамата някак си се бяха търколили в сянката и когато чуха шума, престанаха да се бият, замряха, спряха да дишат и лежаха вкопчени като момченца, които си играят на индианци, докато стъпките отминаха. След това се вдигнаха на крака, олюлявайки се, и се изгледаха като пияни.

— Да ме вземат дяволите, ако продължа повече — извика задавено Марки.

— И аз няма да продължа — каза Джон Андрос. — Дойде ми до гуша.

Двамата отново се изгледаха, този път намръщено, като че ли всеки подозираше, че другият го подтиква да подновят боя. Марки изплю кръвта, която течеше от сцепената му устна, след което изпсува тихо, вдигна от земята сакото и жилетката си и учудено изтръска снега от тях, сякаш това, че бяха почти мокри, беше единствената му грижа на този свят.

— Ще влезеш ли в къщи да се измиеш? — неочаквано попита той.

— Не, благодаря — отвърна Джон. — Трябва да се прибирам, жена ми ще се тревожи.

Той също вдигна сакото и жилетката си от земята, а след това палтото и шапката си. Както беше вир-вода и плувнал в пот, изглеждаше му невероятно, че преди половин час е бил облечен с всичките тези дрехи.

— Ами… лека нощ — каза той, като се колебаеше.

Неочаквано пристъпиха един към друг и си стиснаха ръцете. Това не беше формален жест — ръката на Джон Андрос обгърна рамото на Марки, а той го потупа нежно по гърба.

— Нищо ми няма — продължи на пресекулки той.

— Не си ли?…

— Не, нищо ми няма.

— Ами — каза след малко Джон Андрос, — тогава ще ти кажа „лека нощ“.

Преметнал дрехите си на ръка и накуцвайки леко, той си тръгна. Луната продължаваше да свети ярко, когато се отдалечи от тъмното петно на отъпканата земя и стъпи на моравата. Откъм спирката, на половин миля разстояние, Джон Андрос долови грохота на влака в седем часа.

 

— Но ти сигурно си се побъркал — извика на пресекулки Идит. — Аз си мислех, че ще загладиш нещата и ще си подадете ръце. Затова си и тръгнах.

— Ти искаше ли да загладим нещата?

— Разбира се, че не. Не искам да ги виждам повече. Но си мислех, че ще направите точно това. — Тя мажеше раните по врата и гърба му с йод, а той седеше спокойно в горещата вана. — Ще извикам лекар — решително каза Идит. — Може да имаш вътрешни наранявания.

Той поклати глава.

— В никакъв случай. Не искам да се разчуе из целия град.

— Все пак не мога да разбера как стана това.

— И аз. — Той се усмихна тъжно. — Струва ми се, че тези детски гостувания са доста неприятни преживявания.

— Е, поне — подхвана с надежда Идит — със сигурност съм доволна, че имаме говеждо за утрешната вечеря.

— Защо?

— За да наложа окото ти, разбира се. Знаеш ли, за малко щях да поръчам телешко? Не е ли голям късмет?

Половин час по-късно, съвсем облечен, освен че нито една яка не можеше да се закопчее на врата му, Джон протегна крайници пред огледалото.

— Струва ми се, че трябва да се постегна — замислено каза той. — Сигурно остарявам.

— Искаш да кажеш, че следващия път ще го надвиеш?

— Аз го надвих — съобщи той. — Или поне го набих толкова, колкото и той мен. И няма да има следващ път. Престани вече да наричаш хората прости. Ако се забъркаш в някоя история, просто си вземи палтото и се прибери вкъщи. Ясно?

— Да, скъпи — каза кротко тя. — Постъпих много глупаво и сега разбирам.

Той излезе в коридора и внезапно спря пред вратата на детската стая.

— Заспа ли?

— Дълбоко. Но можеш да влезеш и да надникнеш, просто да й кажеш „лека нощ“.

Двамата влязоха на пръсти и се надвесиха над креватчето. Малката Ид, със зачервени от здраве страни и притиснала розови ръчички, спеше дълбоко в прохладната тъмна стая. Джон протегна ръка през оградата на креватчето и нежно поглади копринената косица.

— Заспала е — промълви учудено той.

— Естествено, след такъв следобед.

— Мис Андрос — откъм коридора се понесе силният шепот на чернокожата прислужница. — Мистър и мис Марки съ долу и искат да ви видят. Мистър Марки е цял в рани, мадам. Лицето му прилича на бифтек. А пък мис Марки изглежда направо бясна.

— Ама че нахалство! — извика Идит. — Кажи им, че не сме вкъщи. За нищо на света няма да сляза.

— Ще слезеш, и още как. — Гласът на Джон беше твърд и решителен.

— Какво?

— Не само, че ще слезеш веднага, но и каквото и да прави онази жена, ще се извиниш за всичко, което си казала днес следобед. След това не е необходимо повече да се срещаш с нея.

— Ама… Джон, не мога да го направя.

— Трябва да го направиш. И не забравяй, че сигурно на нея й е било два пъти по-неприятно да дойде у нас, отколкото на теб да слезеш долу.

— Няма ли да дойдеш и ти? Трябва ли да сляза сама?

— Ще сляза… след малко.

Джон Андрос я изчака, докато затвори вратата зад себе си, след това се наведе над креватчето, взе дъщеря си както си беше със завивките и седна в люлеещия се стол, като я притисна здраво в прегръдките си. Детето се размърда леко и той притаи дъх, но то беше заспало дълбоко и в следващия миг се отпусна в извивката на лакътя му. Той наведе бавно глава, докато докосна с бузата си светлата му косица.

— Милото ми момиченце — прошепна той. — Милото ми момиченце, милото ми момиченце.

Най-после Джон Андрос разбра за какво се беше бил толкова разярено тази вечер. Сега той го имаше, притежаваше го завинаги и известно време остана да седи в стаята, като се люлееше напред-назад в тъмнината.

Магнетизъм

I

Приятният и впечатляващ булевард бе ограден на заможни интервали с типичните за Нова Англия колониални къщи — без корабни макетчета в антретата. Когато наемателите се преместиха тук, корабчетата най-сетне бяха предоставени на децата. Следващата улица даваше пълна представа за архитектурния стил испанска едноетажна вила, характерен за Западния бряг, докато две пресечки по-нататък цилиндричните прозорци и кръгли кули от 1897 — меланхолични антики, в които се помещаваха брамини, йоги, гадатели, моделиери, учители по танци, художествени академии и лечители — гледаха към профучаващите автобуси и трамваи. Една малка разходка из околността би могла, в случай че в този ден се чувствате стари, да ви подейства доста обезкуражаващо.

По зелените площи край съвременния булевард деца, с колене, белязани от червените петна, характерни за оловно хромната ера, си играеха с целесъобразни играчки — греди, които насочват към инженерна мисъл, войници, възпитаващи в мъжество, и кукли, които развиват майчинството. Когато куклите се олющваха до такава степен, че вече не наподобяваха истински бебета, а заприличваха на кукли, децата започваха да ги обичат. Всичко наоколо, та дори и мартенското слънце, беше ново, свежо, изпълнено с надежди и младо, както може да се очаква за един град, който през последните петнайсет години бе утроил населението си.

Тази сутрин бяха излезли само няколко домашни прислужници и една от тях, хубава и млада, метеше стъпалата пред най-голямата къща на улицата. Тя бе едра и простичка мексиканка, която живееше с големите и простички амбиции на времето и мястото, където се намираше, и вече бе разбрала, че представлява някаква ценност — получаваше сто долара месечно в замяна на личната си свобода. Докато метеше, Долорес не изпускаше из очи стълбите в къщата, тъй като автомобилът на мистър Ханафорд чакаше вън и явно самият той скоро щеше да слезе за закуска. Проблемът възникна за първи път тази сутрин, а той се състоеше в следното: задължение ли беше или услуга, когато тя помагаше на бавачката англичанка да свали детската количка по стъпалата. Англичанката винаги казваше „моля“ и „много ви благодаря“, но Долорес я мразеше и й се щеше, без особена причина, да я пребие до смърт. Както повечето латиноамериканци под въздействието на американския начин на живот, и тя изпитваше непреодолима склонност към насилие.

Както и да е, бавачката се отърва. Синята й пелерина се стопи надменно в далечината точно когато мистър Ханафорд, който бе слязъл тихо по стълбите, стъпи на площадката пред входната врата.

— Добро утро. — Той се усмихна на Долорес; беше млад и изключително красив. Долорес се спъна в метлата и падна от площадката. Джордж Ханафорд се втурна по стъпалата и стигна до нея в момента, в който тя вече се изправяше на нозе, като псуваше необуздано на мексикански; той просто я докосна дружелюбно по ръката и каза:

— Надявам се, че не се ударихте.

— Ааа, не.

— Страхувам се, че вината беше моя. Боя се, че ви изплаших, като се появих така изведнъж.

В гласа му имаше истинско съжаление и челото му се бе сбърчило от състрадание.

— Сигурна ли сте, че ви няма нищо?

— Ааа, разбира се.

— Не си ли изкълчихте глезена?

— Ааа, не.

— Ужасно съжалявам за това.

— Ооо, вие не виновен.

Джордж Ханафорд продължи да се мръщи и след като тя влезе, а Долорес, която не се беше ударила и умът й щракаше бързо, неочаквано се размисли за евентуална любовна връзка с него. На няколко пъти се огледа в кухненското огледало и докато му наливаше кафето, застана близо до него, но той се бе зачел във вестника и тя разбра, че за тази сутрин това бе всичко.

Ханафорд се качи в автомобила си и отиде в дома на Жул Ренар. Жул беше френски канадец по рождение и най-добрият приятел на Джордж — те бяха много близки и прекарваха доста време заедно. И двамата се отличаваха с простота и изтънченост във вкуса и начина на мислене и с природно благородство; в света на лекомислието и ексцентричността намираха един в друг някаква спокойна солидност.

Завари Жул да закусва.

— Ходи ми се на лов за баракуда — започна Джордж направо. — Кога си свободен? Хайде да вземем яхтата и да отидем в Долна Калифорния.

Под очите на Жул имаше тъмни кръгове. Преди два дни бе разрешил най-големия проблем в живота си: бе постигнал съдебна спогодба с бившата си жена за двеста хиляди долара издръжка. Беше се оженил прекалено млад за някаква домашна прислужница от Квебек, която не бе успяла да се издигне до неговото ниво и впоследствие бе станала наркоманка. Предишния ден, в присъствието на адвокатите, последният й жест към него беше да му премаже пръста с телефона. В последно време му беше дошло до гуша от жените и той посрещна предложението за риболова с радост.

— Как е малкото? — попита той.

— Малкото е добре.

— А Кей?

— Не е на себе си, но не й обръщам внимание. Какво ти е на ръката?

— Друг път ще ти разкажа. Какво става с Кей, Джордж?

— Ревнува.

— От кого?

— Хелън Ейвъри. Няма значение. Не е на себе си, това е всичко. — Той стана. — Закъснявам. Обади ми се, като се освободиш. Удобно ми е всеки ден след понеделник.

Джордж се сбогува и тръгна с колата по един нескончаем булевард, който се стесни в дълъг бетонен път и се изкачи сред хълмовете извън града. На известно разстояние в огромната пустош се появиха група сгради, наподобяващи обори — редица от канцеларии, един голям, но не луксозен ресторант и пет-шест малки едноетажни постройки. Шофьорът остави Ханафорд пред главния вход. Той влезе и премина през различни помещения, всяко от които се отделяше с летящи врати и се населяваше от секретарка.

— Има ли някой при мистър Шрьодер? — попита той пред една врата с това име на нея.

— Не, мистър Ханафорд.

В същия миг погледът му попадна на младата жена, която пишеше зад едно бюро встрани, и той се поспря.

— Здравей, Маргарет. Как си, скъпа?

Русата и нежна красавица вдигна очи, като се намръщи леко, все още погълната от работата си. Това беше мис Донован, скриптерката, дългогодишна негова приятелка.

— Здравей. О, Джордж, не забелязах, че си ти. Мистър Дъглас иска днес следобед да работите върху филма по книгата.

— Добре.

— Това са промените, които решихме да направим в четвъртък вечерта. — Тя му се усмихна и за стотен път Джордж се запита защо никога не се беше снимала.

— Добре — каза той. — Само инициалите достатъчни ли са?

— Инициалите ти са същите като на Джордж Харис.

— Добре, мила.

Когато се подписа, Пит Шрьодер отвори вратата си и му кимна.

— Джордж, ела при мен! — каза му той някак разпалено. — Искам да чуеш някого на телефона.

Ханафорд влезе.

— Вдигни слушалката и кажи „ало“ — нареди му Шрьодер. — Не казвай кой си.

— Ало — каза послушно Ханафорд.

— Кой е на телефона? — попита женски глас.

Ханафорд закри слушалката с длан.

— Какво трябва да правя?

Шрьодер се изкиска и Ханафорд се поколеба, като се усмихваше, изпълнен с подозрения.

— С кого искате да говорите? — попита той, за да спечели време.

— С Джордж Ханафорд. Той ли е на телефона?

— Да.

— О, Джордж, това съм аз.

— Кой?

— Аз, Гуен. Ужасно трудно те открих. Казаха ми, че…

— Коя Гуен?

— Гуен — не чуваш ли? От Сан Франциско — миналия четвъртък вечерта.

— Съжалявам — отрече Джордж. — Имате грешка.

— Джордж Ханафорд ли е на телефона?

— Да.

Гласът стана малко сопнат.

— Аз съм Гуен Бекър, с която прекара вечерта миналия четвъртък в Сан Франциско. Няма смисъл да се преструваш, че не знаеш коя съм, защото ме познаваш.

Шрьодер взе слушалката от ръцете му и затвори телефона.

— Някой ме е дублирал в Сан Франциско — каза Ханафорд.

— Ето, значи, къде си бил миналия четвъртък вечерта!

— Тези неща не са ми смешни след случая с оная… Зелър. Никога не можеш да ги убедиш, че са ги изпързаляли, защото оня, с когото са били, е приличал по нещо на теб. Какво ново, Пит?

— Да отидем до снимачния павилион и да видим.

Двамата излязоха през задния изход, минаха по една кална пътека, отвориха малката врата на огромната и без прозорци стена на студията и влязоха в полумрака.

Тук-там в неясния здрач се забелязваха фигури, които обръщаха бледите си лица към Джордж Ханафорд, подобно на души от чистилището, които гледат как преминава някой полубог. На места се чуваше шепот и тихи гласове, а в далечината звучеше нежно тремоло на малък орган. Двамата завиха зад ъгъла от струпани декори и излязоха пред ослепително бялото зарево на сцената, където стояха неподвижно двама души.

Някакъв артист във вечерно облекло и с нагръдник, яка и маншети в ярко розово се спусна да им подаде столове, но те поклатиха глави и застанаха да гледат. Доста време на сцената не ставаше нищо — никой не помръдваше. Няколко прожектора изгаснаха със зловещо съскане, после отново светнаха. Чуваше се жално почукване, с което някой умоляваше да влезе нейде си, едно синкаво лице се появи горе сред ослепителните прожектори и извика нещо неразбираемо към мрака над себе си. След това плътен и ясен глас откъм сцената наруши тишината:

— Ако искате да разберете защо съм без чорапи, погледнете в гримьорната ми. Вчера скъсах четири чифта, а от тази сутрин насам — вече два… Роклята ми тежи шест фунта.

Един мъж от онези, които наблюдаваха, пристъпи напред и се вгледа в загорелите крака на момичето: голотата им едва ли се забелязваше, но във всеки случай изражението й подсказваше, че няма намерение да направи нищо по въпроса. Дамата беше ядосана, но имаше толкова силен характер, че изрази чувствата си само със слабо присвиване на очи. Бе тъмнокосо, хубаво момиче с фигура, която щеше напълно да разцъфне много по-скоро, отколкото й се искаше. Беше на осемнайсет години.

Ако това се беше случило преди една седмица, сърцето на Джордж Ханафорд щеше да замре. Отношенията им тогава бяха точно на тоя етап. Той не бе казвал и дума на Хелън Ейвъри, на която Кей би се противопоставила, но на втория ден от филма между тях бе започнало нещо, което жена му бе доловила в самата атмосфера. Може би бе започнало и по-рано, защото още като видя първите пробни снимки На Хелън Ейвъри, той реши тя да му бъде партньорка. Гласът й и начинът, по който притваряше очи, след като свършваше да говори, сякаш така упражняваше контрол върху себе си, го очароваха. Той бе почувствал, че и двамата имаха нещо скрито, че всеки от тях знаеше половината от някаква тайна за хората и живота и ако се втурнеха един към друг, щеше да се получи романтично преживяване от почти невероятна величина. Именно този елемент на обещание и възможност го бе преследвал две седмици, но сега вече отмираше.

Ханафорд беше на трийсет години и бе станал киноартист само поради куп случайности. След първата си година в някакъв малък технически колеж той бе постъпил през лятото на работа в една електрическа компания и първото му появяване в кино студия бе, за да поправи няколко прожектора. В момент на нужда изигра някаква епизодична роля и се представи добре, но цяла година след това смяташе този етап от живота си за чисто преходен. В началото повечето неща го дразнеха — почти истеричното самомнение и превъзнасяне, покривани с ужасно тънкия воал на многословна дружелюбност. Едва в последно време, с появата на хора като Жул Ренар във филмовата индустрия, той започна да вижда някаква възможност за приличен и сигурен личен живот, почти такъв, какъвто щеше да има, ако бе станал способен инженер. Най-после почувства успеха сигурно под нозете си.

С Кей Томкинс се запознаха в старата студия на Грифит в Мамаронек и женитбата им бе свежо, интимно събитие, далеч по-различно от повечето филмови сватби. След това се посветиха един на друг и всички ги сочеха с думите: „Ето една двойка в киното, която успя да се задържи.“ Много хора щяха да се почувстват ограбени — хора, които изпитваха сигурност, като наблюдаваха техния брак, — ако те се бяха разделили и по този начин любовта им се укрепваше от известни усилия да оправдаят това.

Той държеше жените на разстояние с учтива простота, която вътрешно бе сурова и зорка — когато усетеше отприщване на някаква струя, ставаше невъзприемчив към емоции. Кей очакваше и получаваше повече от мъжете, но и тя имаше чувствителен термометър на сърцето си. До предишната вечер, когато го укори, че се увлича по Хелън Ейвъри, ревността между двамата се бе свеждала до абсолютния минимум.

Когато напусна студията и тръгна към своята сграда отсреща, Джордж Ханафорд бе все още погълнат от Хелън Ейвъри. В мислите му, първо, бе ужасът, че някой може да застане между него и Кей и второ, някаква печал, че вече не предвиждаше подобна възможност. Това му бе донесло огромно удоволствие, както нещата, които му се бяха случили по времето на първия му голям успех, преди да стане така, че да не очаква вече нищо по-добро от бъдещето; сега това беше нещо, на което можеше да се порадва скритом — нова и все пак странна радост. Не беше любов, тъй като към Хелън Ейвъри той бе критичен както никога към Кей. Но миналата седмица чувствата му бяха силно осезаеми и незабравими и сега бе разтревожен, че вече ги нямаше.

Докато работеха този следобед, те бяха рядко заедно, но той усещаше присъствието й и знаеше, че и тя усеща неговото.

По едно време тя стоя с гръб към него доста дълго, а когато накрая се обърна, погледите им полетяха един към друг и се докоснаха като криле на птици. В този миг той разбра, че са отишли далеч; добре беше, че се бе оттеглил. Зарадва се, като видя, че идват да я вземат, когато почти бяха приключили работата.

Облече се и се върна в административното крило, където се отби за минутка, за да се види с Шрьодер. Никой не отговори на почукването му и като завъртя топката на бравата, той влезе. Вътре завари Хелън Ейвъри сама.

Ханафорд затвори вратата и двамата се взряха един в друг. Лицето й бе младо, уплашено. В първия миг, след като и двамата мълчаха, се разбра, че сега би трябвало да си изяснят някои неща. Почти с благодарност той усети как горещият жизнен сок на неговите чувства напусна сърцето му и премина в тялото му.

— Хелън!

Тя промълви в унес:

— Какво?

— Това е ужасно. — Гласът му трепереше.

Изведнъж тя се разплака — с болезнени и шумни хълцания, които я разтърсиха.

— Имаш ли кърпа? — попита го.

Той й даде кърпата си. В този миг отвън се зачуха стъпки. Джордж отвори наполовина вратата, за да не може Шрьодер да завари сцената с нейните сълзи.

— Сам съм — каза остроумно той. Постоя с рамо срещу вратата още няколко секунди. После я остави да се отвори бавно.

Седнал в автомобила си, той се замисли след колко ли време Жул ще бъде готов за риболова.

II

От дванайсетгодишна възраст Кей Томкинс бе носила мъжете като пръстени на всеки пръст. Лицето й беше кръгло, младежко, красиво и силно — силата му се подчертаваше от начина, по който откликваше, като движеше вежди и ресници над чистите си и блестящи бадемови очи. Като дъщеря на сенатор от някакъв западен щат, бе търсила безуспешно вълнуващи преживявания в малкото си градче, докато навърши седемнайсет години — тогава избяга от къщи и се посвети на сцената. Тя беше от онзи тип хора, които получават много повече известност, отколкото всъщност заслужават.

В нея имаше нещо вълнуващо, което сякаш бе отражение на вълнението на околните. Докато изпълняваше епизодични роли в спектаклите на Зигфелд, тя посещаваше и баловете в Йейлския университет, а по време на едно случайно начинание в киното се запозна с Джордж Ханафорд — вече звезда от новия „естествен“ тип, който излизаше на мода. В него откри онова, което бе търсила.

В момента се намираше в така нареченото опасно положение. В продължение на шест месеца бе безпомощна и изцяло зависима от Джордж и сега, когато синът й бе поверен на стриктната и със силно чувство за собственост бавачка англичанка, Кей, отново свободна, изведнъж изпита необходимост да докаже своята привлекателност. Искаше й се всичко да бъде както преди, когато бебето още не бе замислено. Освен това чувстваше, че напоследък Джордж си позволява твърде много — тя инстинктивно долавяше, че той се увлича по Хелън Ейвъри.

Вечерта, когато се върна вкъщи, Джордж бе омаловажил до минимум кавгата им от предишната вечер и остана искрено учуден от формалния й поздрав.

— Какво има, Кей? — попита я той след минута. — И тази вечер ли ще бъде като вчерашната?

— Знаеш ли, че ще ходим на гости? — каза тя, като избягна въпроса му.

— Къде?

— У Катрин Дейвис. Не знаех дали ще искаш да дойдеш…

— Искам да дойда.

— Не знаех дали ще искаш да дойдеш. Артър Буш каза, че ще мине да ме вземе.

Вечеряха, без да продумат. Тъй като нямаше тайни мисли, към които да прибегне като дете към буркан със сладко, Джордж бе неспокоен и освен това чувстваше, че атмосферата е изпълнена с ревност, подозрителност и гняв. Доскоро двамата успяваха да съхранят нещо помежду си и то правеше дома им един от най-приятните за посещение в Холивуд. Сега изведнъж той започна да не се отличава по нищо от останалите; Джордж се почувства посредствен и несигурен. Почти бе превърнал нещо светло и ценно в евтино и неприятно. Обзет от внезапен прилив на нежност, той прекоси стаята и тъкмо щеше да я прегърне през рамото, когато се чу входният звънец. Миг след това Долорес извести за пристигането на мистър Артър Буш.

Буш беше грозен, популярен и дребен — сценарист, а в последно време и режисьор. Преди две-три години двамата бяха един вид герой и героиня в очите му и даже и сега, когато бе станал някаква фигура в света на киното, той приемаше безропотно начина, по който го използваха за цели като таз вечерната. Беше влюбен в Кей от години, но тъй като любовта му изглеждаше безнадеждна, никога не го бе измъчвала кой знае колко.

Отидоха заедно на събирането. Беше по случай нов дом, с хавайски музиканти, а гостите бяха предимно от старите познати. Тези, които бяха участвали в ранните филми на Грифит, независимо от факта, че в момента бяха едва трийсетгодишни, се смятаха за стара школа; те бяха по-различни от онези, които излизаха сега, и го съзнаваха. В тях имаше някаква гордост и прямота, идващи от съзнанието, че са работили в киното още преди филмите да бяха окъпани в златния ореол на успеха. Все още изглеждаха доста скромни на фона на изумителната си слава и по този начин — за разлика от новото поколение, което приемаше всичко на вяра — бяха в непрекъснат допир с реалността. Пет-шест от жените съзнаваха с особена сигурност, че са неповторими. Не бе се появила никоя, която да ги измести; тук или там някое хубавичко личице привличаше вниманието на публиката за около година, но представителките на старата школа вече бяха станали легенда — неостаряващи и безтелесни. При всичко това те все още бяха достатъчно млади, за да вярват, че ще останат вечно.

Посрещнаха Джордж и Кей топло — разместиха се, за да им направят място. Хавайците свиреха, а сестрите Дънкан пееха до пианото. В мига, в който видя кои са присъстващите, Джордж разбра, че и Хелън Ейвъри ще дойде, и това го подразни. Не беше редно и тя да бъде част от компанията, сред която двамата с Кей се бяха движили спокойно и чувствали като у дома си в продължение на години.

Най-напред я зърна, когато някой отвори летящата врата към кухнята; малко по-късно тя влезе и погледите им се срещнаха, той разбра със сигурност, че не я обича. Отиде при нея да я поздрави и още след първите й думи долови, че с нея също бе станало нещо, което бе разсеяло следобедното й настроение. Бе получила голяма роля.

— Направо не съм на себе си! — възкликна щастливо тя. — Струваше ми се, че е абсолютно невъзможно, макар че, откакто прочетох книгата, единствено за това мисля.

— Чудесно. Много се радвам.

Въпреки всичко той имаше чувството, че трябва да я гледа с известно съжаление — след сцена като днешната, човек не можеше изведнъж да се промени и да приеме тона на другарска непосредственост. Неочаквано тя се разсмя.

— О, Джордж, такива сме артисти — ти и аз.

— Какво имаш предвид?

— Знаеш какво имам предвид.

— Не зная.

— Разбира се, че знаеш. Днес следобед знаеше. Жалко, че нямахме камера.

След като точно тогава не й каза, че я обича, вече нямаше какво да й казва. Усмихна се примирително. Около тях се бе образувала групичка, която ги погълна, и Джордж, след като сметна, че вечерта е уредила нещата, реши да се прибере вкъщи. Една развълнувана и сантиментална възрастна дама — майката на някой си — се приближи и му заразправя колко вярвала в него и в продължение на половин час Джордж се държа учтиво и мило, както само той можеше. После отиде при Кей, която през цялата вечер бе седяла с Артър Буш, и й предложи да си тръгват.

Тя го погледна с нежелание. Бе изпила няколко коктейла и леко й личеше. Не й се искаше да тръгва, но след малък спор стана и Джордж отиде на втория етаж за палтото си. Когато се върна долу, Катрин Дейвис му каза, че Кей вече била излязла при колата.

Гостите се бяха увеличили и за да избегне сбогуването с всички, той мина през салона с френските прозорци и излезе на моравата — на по-малко от двайсетина фута разстояние забеляза фигурите на Кей и Артър Буш на фона на ярката улична лампа; бяха застанали близо един до друг и се гледаха в очите. Забеляза, че се държат за ръце.

След първото сепване от изненадата Джордж инстинктивно се обърна кръгом, върна се бързо през салона, откъдето бе дошъл, и излезе шумно през предната врата. Кей и Артър Буш обаче продължиха да стоят близо един до друг и когато накрая се обърнаха и го видяха, сториха го бавно и с унесени погледи. Двамата като че ли направиха усилие — отдръпнаха се един от друг така, сякаш това им причиняваше физическа болка. Джордж се сбогува особено сърдечно с Артър Буш и в следващия миг двамата с Кей пътуваха към къщи в ясната калифорнийска нощ.

Той не каза нищо и Кей не каза нищо. Не можеше да повярва на очите си. Беше подозирал, че Кей се е целувала с този или онзи, но никога не беше го виждал, нито се бе замислял за това. Сега беше различно — имаше някакъв елемент на нежност, а в очите на Кей забеляза нещо загадъчно и далечно, което не бе виждал никога преди.

Без да промълвят и дума, двамата влязоха вкъщи; Кей спря пред вратата на библиотеката и надникна.

— Вътре има някой — каза тя и добави с безразличие: — Аз се качвам горе. Лека нощ.

Когато тя изтича нагоре по стълбата, онзи от библиотеката излезе в коридора.

— Мистър Ханафорд…

Беше блед и як младеж; лицето му изглеждаше някак познато, но Джордж не можеше да се сети къде го е виждал.

— Мистър Ханафорд? — повтори младежът. — Познах ви от филмите. — Той загледа Джордж с явно възхищение.

— Какво мога да направя за вас?

— Бихте ли влезли вътре?

— Какво има? Не ви познавам.

Казвам се Донован. Брат съм на Маргарет Донован. — Лицето му малко се стегна.

— Случило ли се е нещо?

Донован посочи вратата:

— Влезте тук. — Сега гласът му прозвуча уверено, почти заплашително.

Джордж се поколеба и влезе в библиотеката. Донован го последва и застана от другата страна на масата разкрачен и с ръце в джобовете.

— Ханафорд — каза младежът с тон на човек, който се опитва да разпали яда си, — Маргарет иска петдесет хиляди долара.

— За какво говорите, по дяволите? — извика Джордж невярващ.

— Маргарет иска петдесет хиляди долара — повтори Донован.

— Вие сте брат на Маргарет Донован?

— Да.

— Не вярвам. — Но сега забеляза приликата. — Маргарет знае ли, че сте тук?

— Тя ме изпрати. Срещу петдесет хиляди ще ви върне двете писма без никакъв шум.

— Какви писма? — Джордж се изсмя неудържимо. — Това е някой от майтапите на Шрьодер, нали?

— Това не е майтап, Ханафорд. Имам предвид писмата, които сте подписали днес следобед.

III

Един час по-късно Джордж се качи на втория етаж замаян. Грубостта в случая бе едновременно и възмутителна, и невероятна. Фактът, че някой, който му е бил близък в продължение на седем години, може неочаквано да го помоли за подпис върху документи, различни от това, за което са представени, караше всичко около него да му изглежда паянтово и несигурно. Дори и сега бе много повече погълнат от самия замисъл, отколкото от това как да се защити, и се опитваше да си представи стъпките, които Маргарет бе извървяла, за да стигне до подобно дръзко или отчаяно деяние.

От десет години насам тя работеше като скриптерка в различни студии и с различни режисьори, като в началото получаваше по двайсет, а сега по сто долара седмично. Бе красива и интелигентна — през тези десет години можеше винаги да пожелае да й направят пробни снимки, но й липсваха някои качества като инициативност или амбициозност. Не бяха малко случаите, когато нейното мнение бе издигало или проваляло начинаещи кариери. Но въпреки всичко тя продължаваше да бъде в услуга на режисьорите и да изчаква, като все по-силно съзнаваше, че времето тече.

Най-много го учудваше това, че за своя жертва бе избрала именно него. По едно време, преди да се ожени, бе изпитал някакво временно увлечение нея — беше я завел на един майски бал и сега си спомни, че на изпращане я бе целунал в таксито.

Флиртът им продължи колебливо една седмица и преди да успее да прерасне в нещо сериозно, той замина на Изток и срещна Кей.

Младият Донован му показа копията на писмата, които бе подписал. Бяха написани на машината, която държеше в кабинета си в студията, и бяха съчинени внимателно и убедително. Представляваха един вид любовни писма, които потвърждаваха, че е любовник на Маргарет Донован и иска да се ожени за нея; заради това се готви да си уреди развода. Беше невероятно. Не можеше никой да не го е видял, когато ги подписваше тази сутрин, не беше възможно никой да не я е чул да казва: „Инициалите ти са същите като на мистър Харис.“

Джордж се чувстваше уморен. Тренираше футбол за филма, който щяха да снимат следващата седмица със статисти от Южнокалифорнийския университет, и бе привикнал на редовен живот. По средата на някакъв объркан и отчайващ размисъл за Маргарет и Кей изведнъж се прозина. После се изкачи механично на втория етаж, съблече се и си легна.

Точно преди разсъмване Кей дойде при него в градината. Сега край тях течеше река и по водите й бавно и някъде далеч се носеха лодки, слабо осветени от зелени и жълти лампи. Нежното звездно сияние падаше като дъжд върху тъмното спящо лице на света, върху черните загадъчни силуети на дърветата, върху спокойните проблясващи води и върху отсрещния бряг.

Тревата беше влажна и Кей дойде при него забързана; тънките й пантофки бяха мокри от росата. Тя стъпи върху обувките му, сгуши се в него и вдигна лице нагоре, както се вдига книга, разтворена на определена страница.

— Помисли върху това как ме обичаш — прошепна тя. — Не искам от теб да ме обичаш винаги така, но те моля да запомниш.

— За мен ти винаги ще си останеш същата.

— О, не, но ми обещай, че ще запомниш. — От очите й се лееха сълзи. — Аз може да се променя, но някъде дълбоко в себе си винаги ще си остана такава, каквато съм тази нощ.

Сцената бавно избледня, но Джордж се помъчи да се събуди. Седна в леглото; беше сутрин. От двора навън се чуваше бавачката, която посвещаваше сина му в нормите на добро поведение за двумесечни бебета. От съседния двор някакво момиченце извика загадъчно:

— Кой ми е сложил тази бариера?

Както бе по пижама, Джордж отиде до телефона и се обади на адвокатите си. После извика прислужника си и докато той го бръснеше, успя донякъде да приведе в ред снощния хаос. Първо, трябваше да се оправи с Маргарет Донован, второ — да държи Кей настрана от това, тъй като в настоящото си състояние тя можеше да повярва на всичко, и трето, да се разбере с нея. Последното му се струваше най-важно.

Когато приключи с обличането, чу, че телефонът на долния етаж звъни, и вдигна слушалката о инстинктивен страх.

— Ало… А, да. — Огледа се и видя, че и двете врати са затворени. — Добро утро, Хелън… Всичко е наред, Долорес. Ще говоря оттук. — Изчака да чуе щракването на слушалката на долния апарат. — Как си днес, Хелън?

— Джордж, обаждам ти се заради снощи. Не можеш да си представиш колко съжалявам.

— Съжаляваш? За какво?

— Задето се държах с теб по този начин. Не знам какво ми беше станало, Джордж. Цяла нощ не съм спала — мислех си за това колко отвратително се държах.

Върху и без това размътения ум на Джордж се стовари нова каша.

— Не се излагай — каза той. За свое отчаяние чу собствения си глас да добавя: — В първия миг, Хелън, не те разбрах. После си помислих, че така е по-добре.

— О, Джордж — прозвуча след малко и нейният глас, много тихо.

Настъпи отново мълчание. Той се захвана да си слага копчето на маншета.

— Трябваше да ти се обадя — каза след малко тя. — Не можех да оставя нещата така.

Копчето падна на пода: той се наведе да го вдигне, след което побърза да каже в слушалката: „Хелън“, за да прикрие факта, че за малко се е бил откъснал от разговора.

— Какво, Джордж?

В този миг вратата откъм коридора се отвори и в стаята влезе Кей, излъчваща леко недоволство. Тя се поколеба малко.

— Зает ли си?

— Не, не съм. — В продължение на няколко секунди гледа в слушалката. — Е, довиждане — измърмори изведнъж той и затвори телефона. После се обърна към Кей: — Добро утро.

— Не исках да те прекъсвам.

— Не си ме прекъснала. — Поколеба се малко. — Беше Хелън Ейвъри.

— Не ме интересува кой е бил. Дойдох да те попитам, ще ходим ли довечера в „Кокоунът Гроув“?

— Седни за малко, Кей.

— Не ми се говори.

— Седни за една минута — каза той раздразнен. — Колко дълго още смяташ да продължаваш така?

— Нищо не продължавам. Между нас всичко е свършено, Джордж, и ти го знаеш не по-зле от мен.

— Това са глупости — каза той. — Нали само преди една седмица…

— Няма значение. От месеци насам вървим към този край и сега всичко е свършено.

— Искаш да кажеш, че не ме обичаш? — Не бе особено разтревожен. И преди бяха имали подобни сцени.

— Не знам. Предполагам, че винаги ще те обичам по някакъв начин. — Изведнъж тя се разхлипа. — О, толкова е тъжно. Той ме обича от толкова време.

Джордж я загледа втренчено. Застанал лице срещу лице с несъмнено истински чувства, той не знаеше какво да каже. Тя не беше сърдита, не заплашваше и не се преструваше — изобщо не мислеше за него, а изцяло бе погълната от собствените си чувства към другия.

— Какво има? — извика той. — Да не искаш да кажеш, че си влюбена в него?

— Не знам — отвърна безпомощно тя.

Джордж направи крачка към нея, после отиде до леглото и легна, вперил тъжен взор в тавана. След малко една от прислужниците почука и съобщи, че мистър Буш и мистър Касъл, адвокатът на Джордж, са долу. Съобщението беше без значение за него. Кей влезе в стаята си, а той стана и я последва.

— Хайде да кажем, че ни няма — предложи й Джордж. — Можем да идем някъде и да си изясним всичко.

— Не ми се ходи никъде.

Тя вече не беше тук, с всяка минута ставаше все по-загадъчна и чужда. Нещата върху тоалетната й масичка бяха сякаш на някой чужд човек.

Джордж започна да й говори сухо и забързано:

— Ако продължаваш да мислиш за Хелън Ейвъри, това са глупости. До този момент не ме е интересувала друга освен теб.

Слязоха в дневната на първия етаж. Беше почти обяд — още един слънчев и лишен от емоции калифорнийски ден. Джордж забеляза, че на светлината грозното лице на Артър Буш изглежда изпито и бледо. Артър направи крачка към него, но се спря, сякаш чакаше нещо — предизвикателство, укор, удар.

В един миг във въображението му премина сцената, която щеше да последва. Той се видя как се движи в нея, видя ролята си, в няколко варианта, но всеки един от тях бе против него и в полза на Артър Буш. Изведнъж ги отхвърли всичките.

— Надявам се, че ще ме извините — каза бързо той на мистър Касъл. — Извиках ви, защото една скриптерка на име Маргарет Донован ми иска петдесет хиляди долара за някакви писма, за които твърди, че съм й бил писал. Разбира се, цялата тази история е… — Той млъкна. Това нямаше значение. — Утре ще дойда при вас. — После се приближи до Кей и Артър, за да го чуят само те: — Не зная нищо за двама ви — за това какво сте намислили да правите. Само ме оставете на мира; нямате никакво право да ми стоварвате подобни неща, защото в края на краищата вината не е моя. Няма да допусна да ме забърквате в отношенията си.

Обърна се и излезе. Автомобилът му беше пред входа и той нареди на шофьора: „Карай към Санта Моника“, тъй като това бе първото нещо, което изникна в съзнанието му. Колата потегли в безкрайната прозрачна слънчева светлина.

Пътува в продължение на три часа, мина край Санта Моника, после тръгна по друг път към Лонг Бийч. Представяше си как Кей и Артър Буш прекарват следобеда — като че ли беше нещо, което наблюдаваше с крайчеца на окото си и само с част от вниманието си. Кей щеше да плаче много и в началото положението щеше да им изглежда трудно и изненадващо, но нежният залез на деня щеше да ги привлече един към друг. Щяха неизменно да се сближат, а той все повече и повече щеше да изпада в положението на външен враг.

Кей бе искала той да падне в калта и мръсотията на скандала и да се бие за нея. Не и Джордж — той ненавиждаше скандалите. Ако веднъж се унижеше да се бори за сърцето на Кей с Артър Буш, Джордж никога вече нямаше да бъде същият за себе си. В него неотменно щеше да има нещо от Артър Буш и това щеше да остане завинаги помежду им като срамна тайна. Джордж притежаваше известна театралност — милионите зрители, пред чиито погледи бяха трептели неговите преживявания и промени на лицето в продължение на десет години, никога не бяха лъгани в онова, което виждаха. От мига, в който красивите очи на някогашния двайсетгодишен младеж се бяха загледали във въображаемите простори на един уестърн на Грифит, публиката наистина бе започнала да следи развитието на един прям, спокойно мислещ и романтичен мъж през случайно изпълнения му с перипетии живот.

Грешката му се състоеше в това, че прекалено бързо се бе почувствал сигурен. Изведнъж разбра, че като седяха винаги един до друг на масата, двамата Феърбанкс не поддържаха никаква поза. Те просто изпълняваха семейните си задължения. Това може би беше най-странното общуване в богатата, дива и отегчена империя, но за да можеше да успее един брак в нея, или не трябваше нищо да очакваш, или да бъдеш винаги до партньора си. Погледът му се бе откъснал от Кей само за миг и той веднага бе политнал заслепен в бездната.

Както си мислеше за това и се чудеше къде да отиде и какво да прави, колата мина край една жилищна сграда, която изскочи в паметта му. Намираше се в покрайнините на града и представляваше розова грозотия, построена по подобие на нещо отнякъде, и то така евтино и повърхностно, че каквото и да бе то, архитектът отдавна трябва да го беше забравил. И изведнъж Джордж си спомни, че някога бе взел Маргарет Донован оттук за майския бал.

— Спри пред тази сграда! — извика той на шофьора си.

Влезе. Докато се издигаше нагоре, чернокожото момче в асансьора го гледаше с отворена уста. Вратата отвори самата Маргарет Донован.

Когато го видя, тя се отдръпна със слаб вик. Докато той влизаше и затваряше вратата, тя се оттегли в предната стая. Джордж я последва.

Навън се здрачаваше и апартаментът беше мрачен и тъжен. Последните лъчи падаха нежно върху конфекционните мебели и върху богатата галерия от снимки с автографи на хора от света на киното, които покриваха една от стените. Лицето й беше пребледняло и докато го гледаше, тя започна да чупи нервно пръстите си.

— Какви са тези глупости, Маргарет? — каза Джордж, като се стараеше в гласа му да не прозвучи укор. — Толкова ли много ти трябват пари?

Тя поклати вяло глава. Очите й продължаваха да го гледат с някакъв ужас; Джордж сведе поглед.

— Предполагам, че идеята е на брат ти. Или поне не вярвам, че можеш да бъдеш толкова глупава. — Той вдигна поглед, като се опитваше да запази строгия наставнически тон на човек, който говори на непослушно дете, но при вида на лицето й всички чувства, с изключение на съжалението го напуснаха. — Малко съм уморен. Мога ли да седна?

— Да.

— Днес съм малко объркан — каза Джордж след минута. — Всички са се нахвърлили върху мен.

— Но аз мислех… — по средата на изречението гласът й стана ироничен — мислех, че всички те обичат, Джордж.

— Не ме обичат.

— Само аз ли?

— Да — отвърна той разсеяно.

— Бих искала да съм само аз. Но тогава, разбира се, ти нямаше да бъдеш същият.

Изведнъж Джордж осъзна, че тя говори сериозно.

— Това са глупости.

— Поне ти си тук — продължи Маргарет. — Предполагам, че би трябвало да съм щастлива заради това. И съм. Определено съм. Често съм си представяла как сядаш на този стол точно по това време, когато е почти тъмно. Съчинявах си малки едноактни пиеси за онова, което трябваше да се случи после. Искаш ли да чуеш една от тях? Ще трябва да започна, като дойда до теб и седна на пода в краката ти.

Ядосан и едновременно смаян, Джордж правеше отчаяни опити да се хване за някоя дума или настроение и да промени темата.

— Толкова често съм си те представяла да седиш тук, че сега не изглеждаш по-реален от призрака си. Само дето шапката ти е смачкала от едната страна хубавата ти коса и под очите си имаш тъмни кръгове или прах. Освен това, Джордж, изглеждаш блед. Сигурно снощи си бил някъде на гости.

— Бях. И когато се върнах вкъщи, заварих брат ти да ме чака.

— Той умее да чака, Джордж. Току-що е излязъл от затвора „Сан Куентин“, където чака цели шест години.

— Значи, идеята е била негова?

— Замислихме я заедно. Със своя дял смятах да отида в Китай.

— Защо трябваше аз да бъда жертвата?

— С теб изглежда по-реално. Някога, преди пет години, ми се стори, че си на път да се влюбиш в мен.

Изведнъж напереността в тона й се стопи, а в стаята все още бе достатъчно светло, за да забележи, че устните й се разтрепериха.

— Обичам те от години — каза тя, — от първия ден, когато дойде на Запад и влезе в старата студия „Риъларт“. Ти беше толкова смел с околните, Джордж. Които и да бяха, ти се приближаваше направо, откъсваше им по някоя част, която ти пречеше, и започваше да ги опознаваш. И аз като всички останали се опитах да те обичам, но ми беше трудно. Ти привличаш хората съвсем плътно до себе си и ги държиш тъй, без да могат да мръднат.

— Всичко това е чисто въображение — каза Джордж, като се намръщи неловко — и аз не мога да упражнявам контрол върху…

— Не можеш, знам. Не можеш да упражняваш контрол върху чара си. Той просто трябва да се използва. След като го имаш, не трябва да го изоставяш, а да живееш, като привличаш към себе си хора, които не желаеш. Не те обвинявам. Само да не беше ме целунал в нощта на майския бал. Сигурно е било от шампанското.

Джордж се почувства така, сякаш някакъв оркестър, който в продължение на доста време бе свирил в далечината, изведнъж бе дошъл под неговия прозорец. Той винаги бе подозирал, че подобни неща се случват около него. Сега, когато се замисли, осъзна, че винаги бе знаел за любовта на Маргарет, но му се бе струвало, че слабата музика на нейните чувства, която бе долавял, няма нищо общо с истинския живот. Тези нейни чувства за него бяха като духове, които бе сътворил от нищо, и никога не си бе представял настоящите им превъплъщения. Щом пожелаеше, те трябваше безвъзвратно да изчезнат.

— Не можеш да си представиш какво означаваше това за мен — продължи Маргарет след минута. — С думите, които ми беше казал някога, а после бе забравил, се приспивах нощ след нощ, като се опитвах да извлека нещо повече от тях. След онази вечер, когато ме заведе на майския бал, другите мъже престанаха да съществуват за мен. А имаше и други — много други. Но аз те виждах да вървиш из студията, като гледаш надолу и се усмихваш леко, като че ли ти се е случило нещо много приятно — както ти го правиш. Минавах край теб, ти вдигаше очи и се усмихваше наистина. „Здравей, скъпа!“, „Здравей, мили!“ — и сърцето ми се обръщаше. Това се случваше четири пъти на ден.

Джордж стана, при което тя бързо скочи.

О, аз те отегчих — проплака тихо. — Трябваше да се досетя, че ще те отегча. Искаш ли да си отидеш. Чакай да видим — имаше ли още нещо? А, да, можеш да си получиш обратно онези писма.

Тя ги извади от едно чекмедже, след което ги занесе до прозореца и на проблясъка от уличните лампи се убеди, че са същите.

— Това са наистина хубави писма. Правят ти чест. Сигурно е доста глупаво, както ти каза, но поне ще ти послужат за урок — как да се подписваш или нещо такова. — Тя ги накъса на парченца и ги хвърли в кошчето за отпадъци. — А сега си върви.

— Защо трябва сега да си вървя?

За трети път през последните двайсет и четири часа той бе изправен пред тъжни и неудържими сълзи.

— Моля те, иди си — извика сърдито тя — или остани, ако желаеш. Само да ме поискаш, и съм твоя. Знаеш го. Ти можеш да имаш всяка жена, която пожелаеш, само да си мръднеш пръста. Дали аз ще ти доставя удоволствие?

— Маргарет…

— О, върви си тогава. — Тя седна и извърна лицето си. — И без това след малко ще изглеждаш глупаво. А ти не би желал подобно нещо, нали? Така че си тръгвай.

Джордж стърчеше безпомощно, като се опитваше да се постави на нейно място и искаше да й каже нещо, което да не прозвучи превзето, но нищо не му идваше наум.

Опита се да потисне собствените си мъки и тревоги, както и смътното презрително чувство, без да подозира, че тя го наблюдава и разбира всичко, и борбата, която е изписана върху лицето му, й доставя радост. Изведнъж нервите му не издържаха на напрежението от последното денонощие и той усети, че очите му се замъгляват и гърлото му се стяга. Поклати глава безпомощно. После се обърна — като все още не подозираше, че тя го наблюдава и го обича, и то толкова, че чувства как сърцето й ще се пръсне от любов — и излезе.

IV

Автомобилът спря пред дома му — тъмен, с изключение на слабата светлина в детската и в антрето на долния етаж. Той чу, че телефонът звъни, но когато вдигна слушалката, оттатък не се обади никой. В продължение на няколко минути крачи наоколо из тъмното, преместваше се от стол на стол и ходеше до прозореца, като се взираше в нощната пустота отсреща.

Беше му странно да е сам, да се чувства сам. При умората, която изпитваше, не му беше неприятно. Както снощната неприятност бе отдалечила безкрайно Хелън Ейвъри от него, така и разговорът му с Маргарет бе изиграл ролята на катарзис за собственото му нещастие. Той знаеше, че скоро ще го почувства отново, но в момента съзнанието му беше прекалено изтощено, за да може да си спомня, да си представя или да страда.

Измина половин час. Видя как Долорес излезе от кухнята, взе вестника от стълбите пред входа и се прибра с него, за да го разгледа, преди да му го даде. Той се качи на втория етаж с неясната мисъл, че трябва да я постегне. Отвори вратата към стаята на Кей и я завари да лежи в леглото.

В първия миг не каза нищо, а само тръгна да се разхожда назад-напред из банята между двете спални. После влезе при нея и светна лампите.

— Какво има? — попита я небрежно. — Не се ли чувстваш добре?

— Опитвах се да поспя — отвърна му тя. — Джордж, смяташ ли, че това момиче е откачило?

— Кое момиче?

— Маргарет Донован. Никога не съм чувала такова ужасно нещо.

В първия миг той си помисли, че се е случило още нещо.

— Петдесет хиляди долара! — извика възмутено тя. — Не бих й ги дала дори да беше вярно. Трябва да я пратят в затвора.

— О, не е чак толкова ужасно — каза той. — Тя има брат, който е доста пропаднал, и идеята е била негова.

— Тя е способна на всичко — продължи сериозно Кей. — И ти си истински глупак, ако не го виждаш. Никога не съм я харесвала. Ходи с мръсна коса.

— Е, и какво от това? — попита той раздразнен, след което добави: — Къде е Артър Буш?

— Отиде си веднага след обяда. Или по-скоро аз го накарах да си иде.

— Решила си, че не си влюбена в него?

Тя го погледна почти изненадана.

— Влюбена в него? А, имаш предвид тази сутрин. Просто ти бях сърдита, мислех, че си го разбрал. Беше ми малко мъчно за него снощи, но според мен е било от уискито.

— Тогава какво искаше да кажеш, когато… — Джордж млъкна. Накъдето и да се обърнеше, намираше бъркотия, затова реши категорично да не се замисля.

— Боже господи! — извика Кей. — Петдесет хиляди долара!

— О, остави това. Тя скъса писмата — била ги е написала сама. Сега всичко е наред.

— Джордж.

— Да.

— Разбира се, Дъглас веднага ще я уволни.

— Разбира се, че няма да го направи. Той няма да научи нищо.

— Искаш да кажеш, че няма да я изхвърлиш? След всичко това?

Той скочи на крака.

— Смяташ ли, че тя е мислила за това?

— За какво да е мислила?

— Че ще ги накарам да я изхвърлят.

— Но ти, разбира се, трябва да го направиш.

Той прелисти трескаво телефонния указател за името й.

— Оксфърд — извика в слушалката.

След необичайно дълга пауза телефонистката от централата се обади:

— Жилищен дом „Бърбън“.

— Мис Маргарет Донован, ако обичате.

— Но… — Гласът на телефонистката секна. — Почакайте една минута, моля. — Той зачака; мина една минута, после втора. След това отново чу гласа на телефонистката: — Преди малко не можех да ви го кажа. С мис Донован се е случило нещастие. Застреляла се е. Когато позвънихте, тъкмо я изнасяха през фоайето, за да я откарат в болницата „Сейнт Катрин“.

— Тя… сериозно ли е? — попита Джордж обезумял.

— В началото си помислиха най-лошото, но сега смятат, че те се оправи. Ще й правят операция, за да извадят куршума.

— Благодаря ви.

Стана и се обърна към Кей.

— Опитала се е да се самоубие — каза той е напрегнат глас. — Трябва да отида до болницата. Днес следобед се държах малко грубо и мисля, че отчасти и аз съм виновен.

— Джордж — каза неочаквано Кей.

— Какво?

— Не смяташ ли, че е непредпазливо от твоя страна да се замесваш в това? Хората могат да кажат…

— Пет пари не давам какво ще кажат хората — отвърна й рязко той.

Отиде в стаята си и започна механично да се приготвя за излизане. Когато зърна лицето си в огледалото, затвори очи с внезапно възклицание на отвращение и се отказа от намерението да се реши.

— Джордж — извика Кей от стаята си. — Обичам те.

— И аз те обичам.

— Обади се Жул Ренар. Каза нещо за лов на баракуда. Не смяташ ли, че ще бъде много весело, ако отидем заедно? Мъжете и жените заедно.

— Някак си това предложение не ми допада. Цялата идея за ходене на риболов…

Телефонът долу иззвъня и той се сепна. Долорес го вдигна. Беше някаква жена, която се бе обаждала вече два пъти този ден.

— Мистър Ханафорд вкъщи ли е?

— Не — отвърна бързо Долорес. После се изплези и затвори телефона точно когато Джордж Ханафорд слезе по стълбите. Помогна му да си облече палтото, като стоеше възможно най-близо до него, след което отвори вратата и го последва до площадката пред външните стълби.

— Мийстър Ханафорд — каза тя неочаквано, — тая мис Ейвъри днес обажда пет-шест пъти. Аз казва вас няма и не казва нищо на мисис.

— Какво? — Той я зяпна, като се почуди колко ли знаеше тя от неговия живот.

— Тя обажда току-що и аз казва вас няма.

— Добре — отвърна й той разсеяно.

— Мийстър Ханафорд.

— Да, Долорес.

— Аз не се ударила днес сутрин, когато паднала от стълба.

— Чудесно. Лека нощ, Долорес.

— Лека нощ, мийстър Ханафорд.

Джордж я погледна с усмивка — слаба и мимолетна, която разкъса завесата помежду им, и с това несъзнателно й обеща да я допусне до хилядите радости и чудеса, които само той знаеше и над които само той имаше власт. После тръгна към автомобила си, а Долорес седна на стълбите и потри ръце с жест, който можеше да бъде предизвикан както от възторг, така и от задушаване, и загледа изгряването на тънката и бледа калифорнийска луна.

Пред ателието на мебелиста

Автомобилът спря на ъгъла на Шейсета улица и някаква мрачна пресечка. Жената излезе. Мъжът и момиченцето останаха в колата.

— Ще му кажа, че не може да струва повече от двайсет долара — каза жената.

— Добре. Взе ли чертежите?

— А, да — тя се пресегна за чантата си на задната седалка, — сега вече са у мен.

— Dites qu’?l ne faut pas avoir les forts placards[22] — каза мъжът. — Ni le bon bois[23].

— Добре.

— Недейте да говорите на френски — помоли момиченцето.

— Et il faut avoir un bon ’height. L’un des Murphy’s etait come fa.[24]

Той вдигна ръката си на метър и половина от земята. Жената влезе през някаква врата с надпис „Мебелист“ и изчезна по едно тясно стълбище.

Мъжът и момиченцето се огледаха наоколо без особен интерес. Кварталът беше затънтен, скучен и тих. Няколко негри се занимаваха с нещо по-нагоре по улицата и от време на време минаваше по някой автомобил. Беше хубав ноемврийски ден.

— Слушай — каза мъжът на момиченцето, — обичам те.

— Аз също те обичам — отвърна му то, като се усмихна учтиво.

— Слушай — продължи мъжът. — Виждаш ли онази къща от другата страна?

Момиченцето погледна натам. Това бе къща на гърба на магазин. Пердетата скриваха по-голямата част от вътрешността й, но зад тях се забелязваше слабо движение. Отвореният капак на един от прозорците се удряше напред и назад в стената през няколко минути. Нито мъжът, нито момиченцето бяха виждали това място преди.

— Зад пердетата има една Принцеса от приказките — каза мъжът. — Не можеш да я видиш, но тя е там, държи я затворена един зъл Магьосник. Знаеш ли какво е магьосник?

— Да.

— Тази Принцеса е много красива, с дълги златни коси.

Двамата се загледаха в къщата. За миг на прозореца се показа част от жълта рокля.

— Това е тя — каза мъжът. — Там живеят хората на Магьосника, които я пазят. Той е затворил Краля и Кралицата на десет хиляди метра под земята. Тя не може да излезе, докато Принцът не намери трите… — Той се поколеба.

— И какво, татко? Трите какво?

— Трите… виж! Ето я пак!

— Трите какво?

— Трите… трите скъпоценни камъка, които ще освободят Краля и Кралицата.

Той се прозина.

— И после?

— После ще дойде и ще почука три пъти на всеки прозорец и така ще я освободи.

Жената подаде глава от втория етаж, където беше мебелистът.

— Той има работа — извика надолу тя. — Божичко, какъв хубав ден!

— И после, татко? — попита момиченцето. — Защо Магьосникът я държи затворена тук?

— Защото не са го били поканили на кръщавката й. Принцът вече е намерил един от скъпоценните камъни в кутията, в която президентът Кулидж си държи иглите за вратовръзки. Сега търси втория в Исландия. Щом намери някой от скъпоценните камъни, стаята, в която е затворена Принцесата, се огрява от синя светлина. Божичко!

— Какво, татко?

— Точно когато се обърна, видях как стаята се огря от синя светлина. Това означава, че е намерил и втория скъпоценен камък.

— Божичко! — извика момиченцето. — Гледай! Тя пак стана синя; това значи, че е намерил и третия скъпоценен камък.

Стреснат от надпреварата, мъжът се огледа внимателно и гласът му стана напрегнат от вълнение.

— Виждаш ли това, което виждам аз? — попита я той. — Насам по улицата… се задава самият Магьосник, разбира се — маскиран; прави се на Момби от „Страната на Оз“.

— Виждам.

Двамата се загледаха. Едно дребно момче, изключително дребно, което обаче вървеше с много широки крачки, се приближи до вратата на къщата и почука; никой не излезе, но то като че ли и не очакваше да излезе някой, така че не бе особено разочаровано. Извади парче тебешир от джоба си и започна да драска с него точно под звънеца.

— Прави магически знаци — прошепна мъжът. — Иска да е сигурен, че Принцесата няма да излезе през тази врата. Сигурно е разбрал, че Принцът е освободил Краля и Кралицата и съвсем скоро ще дойде.

Момчето постоя малко, после отиде под един от прозорците и извика нещо неразбрано. След малко някаква жена отвори прозореца и му отвърна нещо, което свежият вятър отнесе.

— Каза, че държи Принцесата заключена — обясни мъжът.

— Виж Магьосника — каза момиченцето. — Рисува магически знаци и под прозореца. И по тротоара. Защо?

— Разбира се, защото не иска тя да излезе. Затова и танцува. То също е магия — това е магически танц.

Магьосникът си тръгна с широки крачки. Двама мъже прекосиха улицата пред тях и се изгубиха от погледите им.

— Кои са тези, татко?

— Това са двама от войниците на Краля. Сигурно армията се събира на пазара, за да обгради къщата. Знаеш ли какво значи „да обгради“?

— Да. А онези мъже също ли са войници?

— И те. Освен това ми се струва, че старият човек зад тях е самият Крал. Той върви приведен, за да не го разпознаят хората на Магьосника.

— А коя беше жената?

— Тя е Вещица, приятелка на Магьосника.

Капакът се затвори с трясък и бавно се отвори отново.

— Това са добрите и лошите феи — поясни мъжът. — Те са невидими, но лошите феи искат да затворят капака, за да не може никой да надзърне вътре, а добрите искат да го отворят.

— Добрите феи сега побеждават.

— Да. — Той погледна момиченцето. — Ти си моята добра фея.

— Да. Татко, виж! Кой е този мъж?

— Той също е от армията на Краля. — Помощникът на мистър Милър, бижутера, мина край тях, някак си без да прави впечатление на военен. — Чуваш ли свирката? Това значи, че се събират. Слушай — това е барабанът.

— Ето я Кралицата, татко. Виж там. Това Кралицата ли е?

— Не, това е едно момиче, което се нарича мис Телевизия.

Той се замисли за нещо хубаво, което се беше случило предишния ден. Изпадна в транс. След това погледна момиченцето и видя, че то е много щастливо. Беше на шест години и красиво. Той го целуна.

— Мъжът, който носи парчето лед, е също от войниците на Краля — каза той. — Той ще го сложи върху главата на Магьосника и ще му замрази мозъка, за да не може да прави повече злини.

Очите й проследиха мъжа до края на улицата. Минаха още хора. Мина двуколка с надпис „Тапицери Дел Къмпани“, карана от негър, облечен в жълто негърско палто. Капакът отново се затвори с трясък и бавно се отвори.

— Татко, гледай, добрите феи пак побеждават.

Мъжът беше достатъчно възрастен, за да знае, че ще се връща в мислите си към този миг — тихата улица, приятното време, вълшебството, което бе сътворил, макар че самият той никога вече нямаше да види или усети неговия блясък и атмосфера. Вместо това отново целуна бузката на дъщеря си и като отплата вкара в приказката още едно момче и един куц мъж.

— Обичам те — каза той.

— Знам, татко — отвърна разсеяно момиченцето.

То гледаше къщата. Той затвори очи за секунда и се опита да я види като нея, но не виждаше нищо — окъсаните щори бяха дръпнати пред него завинаги. Понякога минаваха негри и малки момчета, а времето му напомняше много по-шумни сутрини от миналото.

Жената излезе от ателието на мебелиста.

— Как мина?

— Добре. Il dit qu’il a fait les maisons de poupee pour les Du Ponts. Il vale faire.[25]

— Combien?[26]

— Vingt-cinq[27]. Извини ме, че се забавих толкова.

— Татко, виж, там минават още войници!

Те потеглиха. След като изминаха няколко мили, мъжът се обърна и каза:

— Докато беше вътре, видяхме нещо страшно интересно. — Той разказа накратко случката. — Жалко, че не можахме да почакаме и да видим освобождаването.

— Но ние го видяхме — извика детето. — Те я изведоха на съседната улица. А в оня двор там е тялото на Магьосника. Кралят, Кралицата и Принцът бяха убити и сега Принцесата е Кралица.

Той харесваше своя Крал и Кралица и си помисли, че тя ги бе отстранила прекалено набързо.

— Ти трябваше да си измислиш героиня — малко раздразнено каза той.

— Тя ще се омъжи за някого и ще го направи Принц.

Продължиха да пътуват смълчани. Жената размишляваше за къщичката за кукли, тъй като в детството си бе живяла бедно и никога не бе имала такава, мъжът си мислеше как притежава почти един милион долара, а момиченцето си представяше необикновените неща, случили се на мрачната уличка, която бе останала зад тях.

Бурният рейс

I

Веднъж стъпил на дългия покрит пристан, човек попада в някаква призрачна страна, която вече не е тук, но и все още не е там. Особено нощем. Мъглявият жълт свод е изпълнен с викове и отекващи гласове. Чуваш грохот на камиони и тракане на сандъци, оглушителното дрънчене на крановете и долавяш соления дъх на море. Преминаваш бързо, макар че имаш достатъчно време. Миналото, континентът остават зад гърба ти, бъдещето е онази ярко осветена паст в корпуса на парахода, а мрачната и шумна пътека е доста обърканото ти настояще.

Качваш се по мостчето и гледката ти към света се избистря, стеснява се. Ставаш гражданин на държава, по-малка от Андора. Вече не си сигурен в нищо. Хората пред гишето на касиер — домакина — странно равнодушни; каютата — като килия; очите на пътниците и на техните близки — пренебрежителни, а стоящият на безлюдната горна палуба офицер, замислен за нещо свое и загледан в тълпата под себе си — тържествен. Последна нелепа мисъл, че всъщност не е трябвало да тръгваш; след това — оглушителните и скръбни свирки и този феномен — не толкова параход, колкото човешка идея, мисловна представа, се понася напред в огромната тъмна нощ.

Ейдриън Смит, една от знаменитостите на кораба — не от най-големите, но достатъчно известен, за да бъде окъпан в светлина от светкавицата на един фотограф, взел името му, но без да е сигурен с какво „се занимава“ неговият собственик, — Ейдриън Смит и русокосата му съпруга Ива се качиха на горната палуба, минаха край печалния морски офицер и след като си откриха едно тихо кътче, облегнаха лакти на парапета.

— Тръгваме! — извика след малко той и двамата се разсмяха възторжено. — Избягахме. Вече не могат да ни стигнат.

— Кой?

Той махна неопределено с ръка към тиарата от тълпящ се народ.

— Всички онези хора оттатък. Ще идват с хайките си, със съдебни постановления и списъци от престъпления, които сме извършили, ще звънят на вратата на дома ни на Парк Авеню и ще питат за семейство Ейдриън Смит, но, боже господи! — семейство Ейдриън Смит заедно с децата и бавачката са заминали за Франция.

— Караш ме да мисля, че наистина сме извършили престъпление.

— Не могат да те имат — каза той, като се намръщи. — Това е едно от нещата, заради които ме преследват — знаят, че нямам никакво право да притежавам човек като теб, и са бесни. Това е една от причините да се радвам, че се махам.

— Мили мой — каза Ива.

Тя беше на двайсет и шест — пет години по-млада от него. Представляваше скъпоценност за всеки, който я познаваше.

— Този параход ми харесва повече от „Маджестик“ и „Акуитания“ — отбеляза тя, като изневери на корабите, с които бяха плавали по време на сватбеното си пътешествие.

— Много по-малък е.

— Но е много шик, а и тези магазинчета в коридорите. Освен това ми се струва, че луксозните каюти са по-големи.

— Хората се държат много официално, забеляза ли? Сякаш си мислят, че всички са мошеници на карти. А след около четири дни едната половина от тях ще се обръщат към другата на малко име.

Четирима от пътниците вече пристигнаха — четворка млади момичета, рамо до рамо, правеха обиколка на палубата. Четири чифта очи моментално се впериха в Ейдриън и Ива и след това автоматически се отместиха, с изключение на две, които замряха за миг, леко стреснати. Принадлежаха на една от девойките, която всъщност единствена от четирите беше пътничка. Не бе на повече от осемнайсет — малка смугла красавица, излъчваща онзи кристален блясък, който при брюнетките се равнява на светлия огън у блондинките.

— Хм, коя беше тази? — почуди се Ейдриън. — Виждал съм я и преди.

— Хубава е — каза Ива.

— Да. — Той продължи да се чуди и за момент Ива се подаде на неговата разсеяност, но след това се усмихна и го привлече обратно към интимния им живот.

— Говори ми още — каза тя.

— За какво?

— За нас — колко хубаво ще бъде и как ще се чувстваме много по-добре, и ще бъдем много по-щастливи, и винаги много близко един до друг.

— Как бихме могли да бъдем по-близо? — Ръката му я привлече към себе си.

— Искам да кажа, че никога няма да се караме за глупости. Знаеш ли, когато миналата седмица ми даде подаръка за рождения ден — тя поглади с пръст прекрасните дребни перли на шията си, — реших, че ще се старая никога вече да не ти казвам нищо лошо.

— Ти никога не си ми казвала нищо лошо, скъпа моя.

Въпреки това, даже както я притискаше до себе си, тя усети, че мигът на пълно усамотение бе отминал почти преди да е настъпил. Мъжът й вече беше пуснал антените си и опипваше с тях този нов свят.

— Повечето от хората изглеждат направо ужасно — каза той, — дребни, мургави и грозни. По-рано американците не изглеждаха така.

— Имат унил вид — съгласи се тя. — Хайде да не се запознаваме с никого, просто да си бъдем сами.

Удари гонг и стюардите се развикаха от палубите: „Моля, изпращачите да слязат!“, при което гласовете се усилиха в оглушителен хор. В един миг мостчетата се задръстиха от народ, след това опустяха и блъскащите се хора зад бариерата размахаха ръце и завикаха нещо неразбираемо, като не преставаха да се усмихват доброжелателно. Когато хамалите се заловиха с въжетата, дотича един широкоплещест и някак замаян млад мъж и мина по мостчето, подкрепян от един носач и от един шофьор на такси. Корабът го погълна равнодушно, като че ли беше мисионер за Бейрут, и започна тихо и заплашително да вибрира. Пристанът с лицата на хората се плъзна назад и в първия миг корабът заприлича на треска, случайно откъсната от него; след това лицата се отдалечиха, замлъкнаха, а вълноломът стана едно от многото жълти петна на хоризонта. Сега вече пристанището започна да се оттегля бързо назад.

На един паралел северна ширина се образуваше ураган и се движеше на юг-югоизток, предшестван от силен западен вятър. По пътя му беше съдено да потопи парахода „Петер И. Юдин“ от Амстердам заедно с екипажа му от шейсет и шест души, да прекърши утлегара на най-големия кораб в света и да донесе скръб и нищета на няколкостотин моряшки жени. Презокеанският параход, който тръгна в неделя вечерта от Ню Йорк, щеше да попадне в зоната на бурята във вторник, а в обсега на урагана — късно през нощта, в сряда.

II

Във вторник следобед Ейдриън и Ива направиха първото си посещение в пушалнята. Това беше в разрез с намеренията им — бяха решили „да не поглеждат коктейли“, след като напуснат Америка, но бяха забравили за еднообразното стакато на корабите, където целият живот се струпва около бара. Така че влязоха само за минутка.

Беше пълно. Вътре се намираха тези, които бяха останали след обяда, и онези, които щяха да останат и след вечерята, да не споменаваме неколцината неизменни посетители, които седяха там от девет часа сутринта. Това беше една богаташка компания, която се развличаше с бридж, пасианси, криминални книжки, алкохол, спорове и любов. Дотук можеше да се сравни с живота в някой клуб или казино в която и да било страна, но над всичко витаеше някаква потисната нервна енергия, зле прикрито нетърпение, което обхващаше и стари, и млади. Пътуването бе започнало и началото им бе харесало, но самото шоу не беше достатъчно разнообразно за шестте дни и на всички им се искаше вече да е приключило.

На една маса близо до тях Ейдриън забеляза хубавото момиче, което се беше загледало в него на палубата миналата вечер. Той отново бе запленен от красотата й — нямаше и сянка дори върху кристалния блясък, който просветваше в задимения въздух на помещението. Заедно с Ива бяха решили, че по всяка вероятност тя бе „Мис Елизабет Д’Амидо и прислужница“ от списъка на пътниците, а и той беше чул да я наричат „Бетси“, когато веднъж мина край играещите тенис на палубата. Сред младите хора с нея беше и чипоносият младеж, когото бяха „натоварили“ на кораба през нощта на отплаването; предния ден се беше разхождал на палубата с мрачен вид, но явно вече се съживяваше. Мис Д’Амидо му прошепна нещо и той погледна с любопитство към семейство Смит. Ейдриън бе станал известна личност твърде скоро и не можа да не извърне неловко поглед.

— Има малко вълнение. Усещаш ли? — попита Ива.

— Може би ще е най-добре да си поделим половин литър шампанско.

Докато даваше поръчката, на другата маса се провеждаше кратко съвещание; след малко един от младежите стана и дойде при тях.

— Не сте ли мистър Ейдриън Смит?

— Да.

— Мислехме си дали ще можем да ви включим в турнира по тенис на палубата. Ще провеждаме турнир по тенис на борда.

— Но… — поколеба се Ейдриън.

— Казвам се Стакоум — отприщи се младежът. — Всички ви познаваме — знаем пиесите ви и каквото пишете — и си мислехме дали не бихте се съгласили да дойдете на нашата маса.

Малко объркан, Ейдриън се засмя; мистър Стакоум чакаше — речовит, галантен, прегърбен, очевидно убеден, че му е поднесъл голям комплимент.

Ейдриън, който също разбра това, отвърна:

— Благодаря, но може би е по-добре вие да дойдете тук.

— Нашата маса е по-голяма.

— Но ние сме по-възрастни и по-улегнали.

Младежът се усмихна учтиво, сякаш искаше да каже: „Няма значение.“

— Запишете ме — каза Ейдриън. — Колко ви дължа?

— Един долар. Наричайте ме Стак.

— Защо? — попита стреснат Ейдриън.

— За по-кратко.

Когато младежът си тръгна, двамата се засмяха открито.

— Божичко! — възкликна Ива. — Те май че идват при нас.

Наистина идваха. След дълго пресушаване на чаши, повикване на келнери и преместване на столове три момчета и две момичета се прехвърлиха на тяхната маса. Ако имаше някаква стеснителност, то тя се отнасяше само до домакините, тъй като новопристигналите се скупчиха любопитно около тях, като гледаха Ейдриън с уважение — с прекалено голямо уважение, — сякаш искаха да кажат: „Това май беше грешка и няма да е много забавно, но може да извлечем някаква поука, която да ни бъде от полза за в бъдеще, както е в училище.“

След малко мис Д’Амидо и един от младежите си размениха местата и лъчезарното същество седна до Ейдриън, като го гледаше с открито възхищение.

— Влюбих се във вас в мига, когато ви видях — каза силно и без всякакво смущение тя, — така че поемам цялата вина за нашето натрапване. Гледах пиесата ви четири пъти.

Ейдриън повика келнер да вземе поръчката им.

— Разбирате ли — продължи мис Д’Амидо, — навлизаме в буря и може до края на плаването да се окажете повален на легло, така че не можех да рискувам.

Той разбра, че в това, което му говореше, нямаше нито подтекст, нито злонамерен намек, нито пък нужда от нещо подобно. Самите й думи бяха достатъчни, а преклонението й, с което пренебрегваше младежите и насочваше цялото си внимание към него, беше някак много трогателно. Обля го лека топла вълна — чувстваше се повече от просто приятно.

Ива се забавляваше по-малко, но чипоносият младеж, който се казваше Бътъруърт, познаваше някои от нейните приятели и това като че ли правеше срещата не чак толкова небрежна и случайна. Тя не обичаше новите познанства, освен ако не бяха „полезни с нещо“ и често се отегчаваше от потоците хора от всички ония видове, среди и класи, които преминаваха през живота на Ейдриън. Тя самата „си имаше всичко“ — което означаваше, че беше богато надарена със способности и чар, и не смяташе, че новите познанства заслужават непрекъснато да им дава всичко от себе си.

Половин час по-късно, когато стана, за да отиде да нагледа децата, беше доволна, че епизодът е приключил. На палубата беше позастудяло, почти валеше дъжд и се усещаше определено люлеене. Когато отвори вратата на луксозната каюта, Ива с изненада забеляза, че стюардът седи отпуснато върху леглото й, подпрял глава на възглавницата. Когато влезе вътре, той я погледна безизразно, но не понечи да стане.

— След като си подремнете достатъчно, можете да ми донесете чиста калъфка — каза рязко тя.

Мъжът продължаваше да седи неподвижно. Тогава забеляза, че лицето му е зелено.

— Не можете да страдате от морска болест тук — заяви строго тя. — Вървете да лежите в собствената си каюта.

— Стомахът ми — едва-едва изрече той. Опита се да стане, дрезгаво простена от болка и отново се отпусна.

Ива позвъни за камериерката.

Корабът вече непрекъснато се клатушкаше и подмяташе не на шега, но тя не изпитваше съчувствие към стюарда, а искаше единствено да го изхвърли колкото се може по-скоро. Когато дойде камериерката, Ива се опита да й обясни това, но вече й се виеше свят и тя се хвърли на леглото си, като затвори очи.

— Той е виновен — изстена, когато мъжът беше изнесен. — Нищо ми нямаше и ми прилоша, като го видях. Дано да умре.

След няколко минути влезе Ейдриън.

— О, лошо ми е! — проплака тя.

— Защо, горкото ми сладурче? — Той се наведе и я прегърна. — Защо не ми каза?

— Горе ми нямаше нищо, но тук беше един стюард… О, не мога да говоря, много ми е зле.

— По-добре ще е да вечеряш в леглото.

— Да вечерям! О, боже господи!

Той замълча съчувствено, но тя искаше да чува гласа му, който да заглуши плачевните скърцания на гредите.

— Къде беше?

— Помагах да записваме участници в турнира.

— Ще се състои ли, ако времето е такова? Защото, ако се състои, ще те проваля.

— Не знаех, че ще участваш в двойките — каза Ейдриън.

— Но това е единственото забавно нещо.

— Казах на онова момиче, Д’Амидо, че ще играя с нея.

— Ооо.

— Не се замислих. Знаеш, че предпочитам да играя с теб.

— Защо няма да играеш с мен тогава? — попита спокойно тя.

— И през ум не ми мина.

Тя си спомни, че по време на сватбеното им пътешествие бяха участвали във финалите и бяха спечелили награда. Минаха години. Но Ейдриън никога не се бе мръщил по този съжалителен начин, освен когато се чувстваше малко гузен. Той се запрепъва наоколо, докато изваждаше вечерния си костюм от куфара, а тя затвори очи.

Когато едно особено силно залюляване я стресна и я събуди, той се беше облякъл и си връзваше вратовръзката. Имаше здрав и свеж вид, а очите му блестяха.

— Е, какво ще кажеш? — попита я той. — Ще можеш ли да участваш, или не?

— Не.

— Искаш ли да направя нещо за теб, преди да изляза?

— Къде отиваш?

— При онези хлапета в бара. Искаш ли да направя нещо за теб?

— Не.

— Скъпа, не ми се иска да те оставям така.

— Не ставай глупав. Просто ми се спи.

Това съжалително мръщене — когато й беше известно, че до болка му се иска да излезе и да е далеч от тясната каюта. Зарадва се, когато вратата се затвори след него. Това, което трябваше да направи, бе да заспи, да заспи…

Нагоре… надолу… настрани… Хей там, не толкова далеч! Изтеглете кораба нататък, зад завоя! Сега люлейте: наляво… надясно… Скръъъц! Тряс! Цоп!

Няколко часа по-късно Ива смътно почувства, че Ейдриън се е надвесил над нея. Искаше й се да я прегърне и да я извади от тази шеметна унесеност, но докато се събуди напълно, каютата беше празна. Бе надникнал и излязъл. Когато отново се събуди, наоколо беше тъмно и той си бе легнал.

Сутринта беше свежа и прохладна, а морето бе достатъчно утихнало, за да накара Ива да си помисли, че може да стане. Закусиха в каютата и с помощта на. Ейдриън тя успя да постигне нещо като утринен тоалет, след което се качиха на палубата. Тенис турнирът беше вече започнал и предоставяше поле за действие за десетина любителски кинокамери, но в голямата си част пътниците представляваха безжизнени вързопи по палубните шезлонги, проснати до недокоснати подноси.

Ейдриън и мис Д’Амидо изиграха първия си сет. Тя бе сръчна и грациозна — очевидно беше добра. Под гладката й като слонова кост кожа се забелязваше още повече топлина, отколкото предишния ден. Помощник-капитанът, който се разхождаше наоколо, се спря и я заговори; пет-шест души, които допреди три дни не беше познавала, я наричаха „Бетси“. Тя вече бе красавицата на рейса, пътеводна звезда за изгладнелите очи на кораба.

Но след малко Ива предпочете да гледа чайките по мачтите и лекото поклащане на извития небесен свод. Повечето от пътниците изглеждаха глупаво със своите кинокамери, които бяха побързали да си купят, а сега не знаеха как да използват, обаче моряците, които боядисваха подпорите на спасителните лодки, бяха мълчаливи, загрубели и близки — сигурно и на тях им се искаше плаването да е приключило.

Бътъруърт седна на палубата до стола й.

— Тази сутрин правят операция на един от стюардите. Сигурно е ужасно при това вълнение.

— Операция? От какво? — попита разсеяно тя.

— Апандисит. Налага се да го оперират сега, защото навлизаме в по-лошо време. Затова корабният карнавал ще се проведе довечера.

— О, горкият човек! — простена тя, защото осъзна, че това сигурно беше нейният стюард.

Ейдриън се показваше като особено галантен и внимателен по време на играта.

— Извинете. Ударихте ли се?… Не, вината беше моя… По-добре партньорката ми да се облече веднага, за да не настине.

Играта беше свършила и те бяха победили. Зачервен и доволен, той се приближи до стола на Ива.

— Как се чувстваш?

— Отвратително.

— Победителите черпят в бара — съобщи той като извинение.

— И аз ще дойда — заяви Ива, но веднага й се зави свят и тя отново се отпусна в стола си.

— По-добре остани тук. Ще ти пратя нещо.

Тя усети, че държането му към нея бе станало малко по-рязко.

— Ще се върнеш ли?

— О, веднага.

С изключение на един морски офицер, който крачеше леко приведен по мостика, тя остана сама на палубата. Когато коктейлът пристигна, се насили да го изпие и се почувства по-добре. Опита се да се развлече с приятни мисли, като си припомни оптимистичните неща, за които бяха говорили с Ейдриън преди отплаването: малката вила в Бретан, децата ще учат френски — това бе всичко, което можеше да си спомни сега, — малката вила в Бретан, децата ще учат френски… И така тя си повтаряше думите отново и отново, докато те станаха безсмислени като широкия бял небосклон. Причината, поради която се намираха тук, изведнъж започна да й убягва и й се стори, че присъствието й тук е случайно и ненужно, искаше й се Ейдриън да се върне бързо, изпълнен със загриженост и нежност, за да й вдъхне увереност. В това, че отиваха за една година във Франция, се таеше надеждата, че има някаква тайна, за да живее човек красиво, някаква реална компенсация за изгубената безгрижна самоувереност, когато си на двайсет и една години.

Денят премина мрачен, наоколо се виждаха все по-малко хора, а ръмящото небе се беше прихлупило. Изведнъж стана пет часът и всички отново се намираха в бара, а мистър Бътъруърт й разказваше миналото си. Тя изпи доста шампанско, но въпреки това смътно се чувстваше зле, като че ли морската болест беше душата й, която се бореше да пробие растящата преграда на ненормалния живот.

— Физически вие сте моят идеал за гръцка богиня — говореше й Бътъруърт.

Беше много приятно да си физическият идеал на мистър Бътъруърт за гръцка богиня, но къде беше Ейдриън? Заедно с мис Д’Амидо бяха излезли на носа, за да видят дъжда. Ива се чу да обещава да си донесе боите и да нарисува Айфеловата кула върху ризата на Бътъруърт за карнавала вечерта.

Когато Ейдриън и Бетси Д’Амидо, вир-вода от дъжда, отвориха с усилие вратата поради силния вятър и влязоха във вече покритата горна палуба, те спряха и се обърнаха с лице един към друг.

— Е? — каза тя.

Но Ейдриън продължаваше да стои с гръб към перилата и да я гледа, страхувайки се да говори. Тя също мълчеше, защото искаше той да започне пръв, така че в първия миг не се случи нищо. Но после пристъпи към него, а той я прегърна и я целуна по челото.

— Ти просто ме съжаляваш, това е всичко. — Тя започна да плаче тихо. — Просто се държиш мило.

— Това ме кара да се чувствам ужасно. — Гласът му бе напрегнат и трепереше.

— Тогава ме целуни.

Палубата беше безлюдна. Той бързо се наведе към нея.

— Не, целуни ме истински.

Не помнеше кога беше усещал нещо толкова младо и свежо като устните й. Дъждът се стичаше по порцеланово гладките й страни като сълзи, пролети за него. Беше недокосвана и безупречна, а очите й бяха като обезумели.

— Обичам те — прошепна тя. — Не мога да не те обичам. Още когато те видях за първи път — о, не на парахода, а преди повече от година Грейс Хийли ме заведе на една репетиция и изведнъж ти скочи от втория ред и започна да им казваш какво да правят. Написах ти писмо и го скъсах.

— Трябва да се връщаме.

Докато вървяха по палубата, тя плачеше. Още веднъж, непредпазливо, вдигна лицето си към неговото пред вратата на каютата си. Когато Ейдриън тръгна към бара, кръвта му бушуваше яростно.

Беше благодарен, че както изглеждаше, Ива почти не го забелязваше или може би не беше разбрала, че е излизал. След малко се престори, че му е интересно какво прави.

— Какво е това?

— Рисува Айфеловата кула върху ризата ми за тази вечер — обясни Бътъруърт.

— Готово! — Ива остави четката и избърса ръцете, си. — Какво ще кажеш?

— Шедьовър.

Очите й заоглеждаха хората, които я наблюдаваха, и се спряха небрежно върху Ейдриън.

— Мокър си. Иди да се преоблечеш.

— Ела и ти.

— Искам още един коктейл с шампанско.

— Пи достатъчно. Време е да се облечеш за карнавала.

Тя затвори с неохота боите си и тръгна пред него.

— Стакоум е поръчал маса за девет души — отбеляза той, докато минаваха по коридора.

— Младите — каза тя с ненужна горчивина. — О, младите. И ти, който се забавляваш — с едно дете.

В каютата имаха дълъг разговор, неприятен за нея и уклончив от негова страна, който приключи, когато корабът се издигна внезапно високо нагоре и Ива, след като въздействието на шампанското беше преминало, отново се почувства зле. Не можеше да се направи нищо друго, освен да изпият по един коктейл в каютата, след което решиха да отидат на карнавала — сега тя вече или му вярваше, или пет пари не даваше.

Ейдриън беше готов първи — той никога не се маскираше.

— Аз ще се кача горе. Не се бави.

— Почакай, моля те, толкова се люлее.

Той седна на едно от леглата, като прикриваше нетърпението си.

— Нямаш нищо против да ме изчакаш, нали? Не искам да се изтърся горе съвсем сама.

Тя подгъваше един ориенталски костюм, взет назаем от бръснаря.

— Параходите карат хората да се побъркват — говореше Ива. — Мисля, че са отвратителни.

— Да — промърмори разсеяно той.

— Когато стане съвсем зле, си представям, че съм на върха на някое дърво, което се люлее напред-назад. Но след това започвам да си въобразявам какво ли не и накрая трябва да си представям, че не съм луда, когато зная, че съм.

— Ако продължаваш да мислиш така, ще полудееш.

— Виж Ейдриън. — Тя вдигна бисерната огърлица, преди да я закопчее на врата си. — Красиви са, нали?

Както беше нетърпелив, на Ейдриън му се струваше, че тя се движи из каютата като фигура в забавен кадър. След малко я попита:

— Ще се бавиш ли много? Тук е задушно.

— Заминавай! — избухна тя.

— Не искам да…

— Заминавай, моля те! Само ме притесняваш, като ме караш да бързам.

Той я остави с подчертана неохота. След кратко колебание слезе на долния етаж и почука на една от вратите.

— Бетси.

— Един момент.

Тя излезе в коридора, облечена в червено двуредно сако и панталони, които беше заела от пиколото.

— Пиколата имат ли бълхи? — попита го тя. — Като предпазна мярка съм се навлякла с всичко, което имам.

— Трябваше да те видя — каза бързо той.

— Тихо — прошепна тя. — Мисис Уордън, която уж ме съпровожда, е в отсрещната каюта. Болна е.

— Болен съм за теб.

Внезапно те се целунаха, притиснати близо един до друг, като се полюляваха заедно с кораба.

— Не си тръгвай — промълви тя.

— Трябва да вървя, трябва да…

Младостта й сякаш се преливаше в него и го възвисяваше в някакъв лек романтичен екстаз, който стоеше над страстта. Не можеше да се отрече от него, бе открил нещо, за което си беше мислил, че е изгубено безвъзвратно заедно с младостта му. Докато вървеше по коридора, знаеше, че е престанал да мисли, той повече не смееше да мисли.

Срещна Ива, която отиваше в бара.

— Къде беше? — попита тя с пресилена усмивка.

— Да видя какво става с масата.

Беше красива; самоуверената й изисканост стоеше над посредствения й костюм и му придаваше нов живот със своето одобрение и гордост. Седнаха на една маса.

Бурята се надигаше с всеки изминал час и самото преминаване по коридора вече се бе превърнало в трудно изпитание. Във всички луксозни каюти куфарите бяха завързани с ремъци за умивалниците, а нервните жени, които се премятаха болни и нещастни в леглата, си припомняха с подробности катастрофата с кораба „Вестрис“. В пушалнята един пълен мъж политна силно назад и си нарани лошо главата, а по-леките столове и маси вече бяха струпани до стената и завързани с въжета.

Хората, които се бяха облекли с карнавални костюми и вечеряха заедно, бяха намалели на около шестнайсет души. Единственото условие за присъствие вече беше да можеш да стигнеш до пушалнята. Компанията варираше от адвокат от Гротън-Харвард до малограмотния комисионер, когото наричаха с прякора Кръвожадния циганин; различията между тях обаче бяха изчезнали, за момента присъстващите бяха един вид самураи, избрани измежду няколко стотици заради издръжливостта им срещу бурята.

Галавечерята в гротескно украсения с фенери и серпантини салон беше нарушавана от колективни прекосявания на помещението, предварителни оттегляния и разлято вино, а параходът ревеше и се жалваше, че под маската на палат все пак си беше кораб. По-късно на горния етаж десетина двойки се опитаха да танцуват, като се влачеха и притичваха насам-натам в лудешко фанданго[28], тласкани от някаква магическа сила пряко собственото си желание. Като се имаха предвид мъките на стотиците под тях, това тяхно поведение започна да изглежда неприлично; беше като веселба в дома на покойник и скоро непрекъснато намаляващата група на оцелелите се изнесе в бара.

С напредването на вечерта чувството за нереалност у Ива се засилваше. Ейдриън беше изчезнал — вероятно заедно с мис Д’Амидо — и умът й, помътнен от болестта и шампанското, започна да размисля върху този факт; раздразнението й се смени с мрачен, всепоглъщащ яд, тъгата — с отчаяние. Никога не се беше опитвала да го възпира, никога не бе имало нужда, тъй като те бяха сериозни хора, с много общи интереси, доволни един от друг, но това се явяваше като нарушение на договора, беше жестоко. Как можеше да си въобразява, че тя не разбира?

Стори й се, че бяха изминали няколко часа, когато той се облегна на стола й в бара, докато тя изнасяше прочувствена лекция на тема бебета пред някаква жена, и каза:

— Ива, най-добре е да си лягаме.

Тя сви презрително устни:

— За да можеш да ме оставиш там и да се върнеш при осемнайсетгодишната си…

— Замълчи.

— Няма да си легна.

— Добре. Лека нощ.

Измина още време и хората на масата се смениха. Стюардите искаха да затворят помещението и като си помисли за Ейдриън — нейния Ейдриън, който беше някъде далеч и говореше нежно на едно младо и красиво момиче — Ива се разплака.

— Но той се прибра да спи — убеждаваха я онези, които бяха останали последни с нея. Видяхме го, когато отиваше.

Ива поклати глава. Тя знаеше най-добре. Ейдриън беше изгубен. Дългият седемгодишен сън бе разпилян. Може би я наказваха за нещо, което бе сторила; когато й хрумна тази мисъл, скърцащите греди над главата й започнаха да й повтарят, че най-после се е сетила. Това беше заради нейния егоизъм спрямо майка й, която беше против омъжването й за Ейдриън, заради всичките грехове и грешки в живота й. Тя стана и каза, че трябва да излезе малко на чист въздух.

Палубата беше тъмна и пропита от вятъра и дъжда. Параходът се сгромолясваше в пропасти и бягаше от черните водни хребети, които ревяха срещу него. Ива се вгледа в нощта и разбра, че нямаха никакъв изход, освен ако тя не изкупеше вината, ако не умилостивеше бурята. От нея се искаше любовта на Ейдриън. С решителен жест тя разкопча перлената огърлица, вдигна я до устните си — защото знаеше, че заедно с нея се разделя и с най-скъпия, най-нежния миг от живота си — и я хвърли на стихията.

III

Когато Ейдриън се събуди, беше станало обяд, но той чувстваше, че някакъв много по-тежък звук от този на тръбата го бе извадил от дълбокия му сън. После разбра, че куфарът се бе развързал и се блъскаше между гардероба и леглото на Ива. Той извика и скочи, но на нея й нямаше нищо — беше просната на леглото, все още в костюма си и потънала в дълбок сън. След като стюардът му помогна да завържат куфара, Ива отвори едното си око.

— Как си? — попита я той, като седна на края на леглото й.

Тя си затвори окото и отново го отвори.

— Попаднали сме на ураган — каза й той. — Стюардът каза, че бил най-страшният, който е виждал от двайсет години насам.

— Главата ми — проплака тя. — Хвани ми главата.

— Как?

— Отпред. Очите ми изскачат. Струва ми се, че умирам.

— Глупости. Искаш ли да повикам доктора?

Тя издаде някакъв странен хрип, който го изплаши; позвъни и прати стюарда за доктора.

Младият доктор изглеждаше блед и уморен. Лицето му беше небръснато. Той влезе, поклони се рязко и като се обърна към Ейдриън, запита с нелюбезна церемониалност:

— Какво има?

— Жена ми не се чувства добре.

— И какво искате — приспивателно?

Леко раздразнен от неговата рязкост, Ейдриън каза:

— По-добре ще е да я прегледате и да разберете от какво има нужда.

— Има нужда от приспивателно — отвърна докторът. — Наредил съм, докато е на кораба, да не й дават повече никакъв алкохол.

— Защо? — запита учуден Ейдриън.

— Не знаете ли какво се случи снощи?

— Не, бях заспал.

— Мисис Смит обикаля кораба в продължение на един час, без да съзнава какво прави. Наредихме на един моряк да върви след нея, а после, когато медицинската сестра се опита да я накара да си легне, жена ви я обиди.

— О, боже мой! — проплака слабо Ива.

— Сестрата и аз не сме спали цяла нощ, бяхме при стюарда Картън, който почина тази сутрин. — Той взе чантата си. — Ще пратя приспивателно за мисис Смит. Довиждане.

В продължение на няколко минути в каютата цареше мълчание. После Ейдриън бързо я прегърна.

— Няма нищо — каза й той. — Ще се оправим.

— Сега си спомням. — Тя прошепна със страхопочитание. — Перлите ми. Изхвърлих ги зад борда.

— Изхвърлила си ги зад борда?

— После започнах да те търся.

— Но аз бях тук, в леглото.

— Не вярвах. Мислех, че си с онова момиче.

— Тя припадна по време на вечерята. Аз спях тук.

Той се намръщи и позвъни на стюарда да донесе нещо за обяд и бутилка бира.

— Съжалявам, но не можем да сервираме бира във вашата каюта, сър.

Когато той си излезе, Ейдриън избухна:

— Това е безобразие. Ти просто се беше уплашила от бурята, те не могат да проявяват подобни своеволия. Ще отида при капитана.

— Ужасно, нали? — измрънка Ива. — Горкият човечец е починал.

Тя се извърна и захълца във възглавницата си. На вратата се почука.

— Може ли да вляза?

В бясно люлеещата се каюта влезе прилежният мистър Бътъруърт, учудващо здрав и безупречен.

— Е, как е мистичката? — попита той Ива. — Спомняте ли си как се молихте на стихията снощи в бара?

— Не желая да си спомням нищо за снощи.

Разказаха му за медицинската сестра и с това положението се облекчи — всички се разсмяха.

— Ще ви донеса бира за обяда — каза Бътъруърт. — Трябва да излезете на палубата.

— Не си отивайте — помоли го Ива. — Изглеждате толкова свеж и хубав.

— Само за десет минути.

Когато той излезе, Ейдриън позвъни за две бани.

— Трябва да се облечем с най-хубавите си дрехи и да обиколим три пъти гордо палубата — каза той.

— Да. — След малко Ива добави разсеяно: — Този младеж ми харесва. Снощи, когато ти изчезна, той беше много мил с мен.

Пристигна стюардът от банята и съобщи, че за деня къпането е прекалено опасно. Бяха попаднали в центъра на най-силния ураган в Северния Атлантически океан за последните десет години; тази сутрин, при опити за къпане, вече имало две счупени ръце. Една възрастна жена паднала по стълбата и нямало надежди да оживее. Освен това сутринта били получени няколко сигнала SOS от различни кораби.

— Ще им се притечем ли на помощ?

— Всички са зад нас, сър, затова ще се наложи да ги оставим на „Мауретания“. Ако се опитаме да се обърнем в това море, илюминаторите ще се разбият.

При толкова много бедствени положения техните тревоги изглеждаха незначителни. След като похапнаха за обяд и изпиха бирата, която им донесе Бътъруърт, двамата се облякоха и се качиха на палубата.

Независимо от това, че беше възможно да се придвижваш само стъпка по стъпка, и то ако се държиш за опънато въже или парапет, на палубата бяха излезли много повече хора, отколкото предишния ден. Страхът ги бе прогонил от каютите, където куфарите се удряха о стените, а вълните блъскаха илюминаторите и се очакваше всеки миг да ги повикат на спасителните лодки. И наистина, докато Ейдриън и Ива стояха на напречната палуба над втора класа, чуха сигнал на рог, последван от събиране на стюарди и стюардеси на долната палуба. Но параходът беше здрав, той бе надживял един от пътниците си — погребваха стюарда Джеймс Картън в морето.

Всичко беше в силно британски стил и много тъжно. С неподвижно застаналите в проливния дъжд мъже и жени и с тялото, покрито с флага на империята, която живееше от морето. Главният касиер — домакин прочете молитвата, изпяха химна и предадоха тялото на урагана. В момента, в който Ива се разрида неудържимо при тази скромна кончина, някаква последна нишка в нея се скъса. Сега вече наистина нищо не я интересуваше. Посрещна с възторг предложението на Бътъруърт да им донесе шампанско в каютата. Настроението й разтревожи Ейдриън — тя не беше свикнала да пие толкова много и той не знаеше какво да прави. Когато спомена, че ще е по-добре да си легнат, тя направо се изсмя и приспивателното, което докторът бе изпратил, си остана недокоснато върху умивалника. Ейдриън я наблюдаваше, като се преструваше, че слуша за тъпотиите на неколцина членове на семейство Стакоум — за негова изненада и безпокойство отношенията между нея и Бътъруърт му се сториха фамилиарни и дори сантиментални и той се замисли дали това не беше един вид отмъщение за проявения от него интерес към Бетси д’Амидо.

Каютата бе изпълнена с дим, принудителното бездействие, очакването на края на бурята започваха да му действат на нервите. Бяха в океана от четири дни, а му се струваше, че е изминала година.

Двамата Стакоумовци най-сетне си тръгнаха, но Бътъруърт остана. Ива го убеждаваше да отиде за още една бутилка шампанско.

— Изпихме достатъчно — противопостави се Ейдриън. — Трябва да си лягаме.

— Няма да си легна! — избухна тя. — Ти сигурно си се побъркал! Забавляваш си се колкото искаш, а след това, когато аз си намеря някой, който да ми хареса, искаш да ме накараш да си легна.

— Хванала те е истерията.

— Нищо подобно, никога не съм била толкова разумна.

— Мисля, че ще е най-добре да ни оставите, Бътъруърт — каза Ейдриън. — Ива не съзнава какво говори.

— Той няма да си отиде. Няма да му позволя да си отиде. — Тя стисна бурно ръката на Бътъруърт. — Той е единственият човек, който се е държал поне малко честно към мен.

— Най-добре ще е да си отидете, Бътъруърт — повтори Ейдриън.

Младежът го погледна неуверено.

— Струва ми се, че не сте справедлив към жена си — осмели се да каже той.

— Жена ми не е на себе си.

— Това не е достатъчна причина да се отнасяте грубо с нея.

Ейдриън избухна:

— Махайте се оттук! — извика той.

За миг двамата мъже се погледнаха мълчаливо. След това Бътъруърт се обърна към Ива и каза:

— По-късно ще дойда пак. — И излезе от каютата.

— Ива, трябва да се съвземеш — каза й Ейдриън, когато вратата се затвори.

Тя не му отговори, а само го изгледа враждебно, с полуотворени очи.

— Ще поръчам вечеря тук за двама ни, а после ще се опитаме да поспим.

— Искам да се кача горе и да пратя радиограма.

— На кого?

— На някой парижки адвокат. Искам развод.

Въпреки раздразнението си Ейдриън се разсмя.

— Не ставай глупава.

— Тогава искам да видя децата.

— Ами иди ги виж. Аз ще поръчам вечерята.

Той я почака в каютата двайсет минути. След това нетърпеливо отвори срещуположната врата в коридора — бавачката му каза, че мисис Смит не е идвала при тях.

С внезапно предчувствие за нещастие той побягна нагоре, погледна в бара, в салоните, дори почука на вратата на Бътъруърт. После обиколи бързо палубите, като си пробиваше път през връхлитащите черни вълни и дъжда. Един моряк го спря, когато се беше омотал в някакви въжета.

— Има заповед да не пускам никого, сър. Една вълна заля радио кабината.

— Да сте виждали една дама?

— Тук имаше една млада дама… — Той млъкна и се огледа. — А! Няма я.

— Качила се е горе! — разтревожено каза Ейдриън. — В радио кабината!

Морякът хукна към горната палуба; като се препъваше и подхлъзваше, Ейдриън го последва. В момента, в който махна преградата пред стълбата, една огромна вълна блъсна кораба със страшна сила и го наклони под ъгъл от четирийсет и пет градуса; Ейдриън политна и се затъркаля безпомощно по мократа палуба, след което се изправи, зашеметен и ожулен, до една от подпорите на спасителните лодки.

— Ива! — извика той.

Гласът му потъна в непрогледната буря. На слабата светлина в радио кабината той видя моряка, който си проправяше път напред. — Ива!

Вятърът го блъскаше като платно в една от спасителните лодки. Последва още един разтърсващ удар и високо над себе си, над самия параход, Ейдриън видя да проблясва гигантска бяла вълна и в частта от секундата, докато тя се намираше над главата му, той съзря и Ива, застанала до някакъв вентилатор на двайсет фута от него. Той се отдръпна от подпората и се хвърли отчаяно към нея точно в момента, в който вълната се разби със смазващ рев. В един миг водната стихия беше дълбока пет фута и се носеше с огромна сила към ръба на кораба — тогава в него се блъсна някакво човешко тяло, той го сграбчи бясно и водата ги понесе заедно към парапета. Ейдриън усети как тялото му се удари о него, но продължи да притиска отчаяно към себе си своя товар; после, когато параходът бавно се наклони обратно, двамата, все още притиснати в желязна прегръдка, се претърколиха изтощени по мокрите дъски. След миг той изгуби съзнание.

IV

Два дни по-късно, когато влакът с пътниците от парахода се движеше спокойно на юг към Париж, Ейдриън се опитваше да накара децата да погледат нормандския пейзаж през прозореца.

— Красиво е — убеждаваше ги той. — С тези малки ферми като играчки. Но, за бога, няма ли да погледнете?

— Параходът ми харесва повече — каза Естел. Родителите й си размениха дете убийствени погледи.

— Все още усещам люлеенето му — каза Ива и потрепери. — А ти?

— Аз не. Всичко ми изглежда някак много далечно. Дори пътниците ми се сториха непознати, когато минавахме през митницата.

— Повечето от тях не се бяха появявали на палубата преди това.

Той се поколеба.

— Между другото, осребрих онзи чек на Бътъруърт.

— Ти си откачен. Никога вече няма да видиш тези пари.

— Сигурно е имал ужасна нужда от тях, иначе нямаше да дойде при мен.

Едно бледо и изпито момиче, което минаваше по коридора, ги позна и надникна в купето им.

— Как се чувствате?

— Ужасно.

— И аз — съгласи се мис Д’Амидо. — Имам слаба надежда, че годеникът ми ще ме познае на гарата. Разбрахте ли, че две вълни били залели радио кабината?

— Чухме — отвърна сухо Ейдриън.

Тя излезе грациозно от купето и от живота им.

— Истината е, че тези неща не са се случили — каза Ейдриън след малко. — Всичко беше кошмар — невероятно ужасен кошмар.

— В такъв случай къде са ми перлите?

— Скъпа, в Париж има по-хубави перли. Поемам отговорността за перлите ти. Аз наистина вярвам, че ти спаси кораба.

— Ейдриън, нека повече да не се запознаваме с други и да си останем завинаги само двамата — просто ти и аз.

Той стисна ръката й в своята и те седнаха по-близо един до друг.

— Как мислиш, кое беше онова семейство Ейдриън Смит на парахода? — попита той. — Изключено е да съм бил аз.

— Нито пък аз.

— Били са други двама — каза той, като кимна на себе си. — На света има толкова много хора с името Смит.

Величество

I

Не е странно, че с времето хората се оказват по-лоши или по-добри, отколкото сме очаквали — особено за Америка това е нещо обикновено. Странно е как те поддържат нивото си, изпълняват обещанията си — всъщност като че ли ги подкрепя някаква неизбежна съдба.

Едно от нещата, които ме карат да се чувствам доволен, е, че откакто навърших осемнайсет, никой не ме е разочаровал, защото имам способността да откривам истинските качества у хората и даже мнозина от онези, които се перчеха в миналото, продължават и днес да се перчат открито и безпрепятствено.

Емили Касълтън беше родена в Харисбърг в средно голяма къща, на шестнайсет години се премести в по-голяма къща в Ню Йорк, постъпи в училището „Брирли“, после се премести в огромна къща, след това — в имение в Тъксидо Парк, а накрая — в чужбина, където участваше в различни модерни прояви и всички вестници пишеха за нея. В миналото, в годината на дебюта й, един от онези френски художници, които са особено догматични на тема американски красавици, я беше посочил редом с още единайсет известни и полуизвестни знаменитости за представителка на идеалния американски тип. По това време много мъже бяха единодушни с него.

Тя бе малко по-височка от обикновено, с правилни, леко едри черти и с толкова сини очи, че щом човек я погледнеше, не можеше да не го забележи, и дълга гъста руса коса — пленителна и блестяща. Майка й и баща й не познаваха добре новия свят, в който бяха навлезли, така че се наложи Емили да се сблъсква сама с всичко: забърка се в разни истории и част от първоначалния й цвят падна обрулен. Тя обаче имаше предостатъчно цветове. Последваха годежи и полугодежи, кратки бурни увлечения, а на двайсет и две години един голям любовен роман я прекърши и я накара да скита по различните континенти, за да търси щастие. Тя стана „артистична“, както правят повечето богати американски момичета на тази възраст, защото се смята, че артистичните личности таят някаква загадъчност, някаква вътрешна опора, някакъв спасителен кораб. Но повечето от приятелките й бяха вече омъжени, така че нейният живот представляваше огромно разочарование за баща й и тъй, на двайсет и четири години, Емили се завърна в родината си с мисълта за женитба, залегнала ако не в сърцето, то поне в ума й.

Това беше падение в кариерата й и Емили го съзнаваше. Тя не се бе представила добре. Беше едно от най-популярните и най-красивите момичета на своето време, притежаваше очарование, богатство и известност, но нейното поколение се бе прехвърлило в други сфери на действие. При първия снизходителен знак от страна на една нейна бивша съученичка, понастоящем млада майка, тя замина за Нюпорт, където бе покорена от Уилям Бревърт Блеър. И незабавно пак стана несравнимата Емили Касълтън. Призракът на френския художник отново се появи във вестниците — най-нашумялото събитие сред висшето общество за месец октомври беше нейната сватба.

Отличаваща се с разкоша си сватба във висшето общество… Харолд Касълтън строи серия павилиони, по пет хиляди долара единият, представляващи нещо като свързани помежду си циркови палатки, в които ще се проведе сватбеният прием, обядът и балът… Близо хиляда поканени, много от които изявени бизнесмени, ще се срещнат с хора от върховете на висшето общество… Сватбените подаръци се изчисляват на стойност четвърт милион долара.

Един час преди брачната церемония, която трябваше да се извърши в църквата „Свети Вартоломей“, Емили седеше пред тоалетната масичка и се взираше в отражението си в огледалото. В този момент лицето й и беше малко поомръзнало и внезапно я обзе потискащата мисъл, че през следващите пет години то ще изисква все повече грижи.

— Би трябвало да съм щастлива — изрече тя на глас, — но всички мисли, които ми идват наум, са тъжни.

Братовчедка й Олив Мърси, която седеше на леглото, кимна.

— Всички младоженки са тъжни.

— Такава загуба — промълви Емили.

Олив се намръщи раздразнено.

— Загуба на какво? Жените са несъвършени, докато не се омъжат и не родят деца.

В първия миг Емили не й отговори. След това каза бавно:

— Да, но чии деца?

За пръв път в живота си Олив, която обожаваше Емили, почти изпита омраза към нея. Нямаше момиче сред поканените на сватбата, включително и Олив, което не би било щастливо да се омъжи за Бревърт Блеър.

— Ти си щастливка — отвърна й тя. — Толкова си щастлива, че дори не го съзнаваш. За тези твои думи заслужаваш да те напердашат.

— Ще започна да го обичам — шеговито заяви Емили. — Любовта ще дойде с брака. Е, не е ли ужасно като перспектива?

— Защо се насилваш да не бъдеш романтична?

— Напротив, аз съм най-романтичната личност, която познавам. Знаеш ли какво си мисля, когато ме прегърне? Мисля си, че ако вдигна поглед, ще срещна очите на Гарланд Кейн.

— Но тогава защо…

— Когато се качих в самолета му онзи ден, единственото нещо, за което си мислех, беше капитан Марчбанкс и малкия двуместен самолет, с който прелетяхме над Ламанша, и как сърцата ни просто се разкъсваха един за друг, но не промълвихме и дума за това, заради жена му. Не съжалявам за тези мъже — съжалявам единствено за онази част от мен, която съм дала заедно с любовта си. За Бревърт останаха само трохите, които му подавам в розово кошче за отпадъци. Трябваше да има много повече — дори когато съм била най-увлечена, съм си мислила, че пазя нещо за единствения. Оказва се, че не съм го правила. — Тя млъкна, след което добави: — И въпреки всичко не съм сигурна.

От това, че бяха понятни, думите й не бяха по-малко предизвикателни за Олив и ако не беше положението й на бедна роднина, тя щеше да й каже каквото трябва. Емили бе ужасно разглезена — в продължение на осем години мъжете я бяха убеждавали, че не са достойни за нея, и тя беше приела това за истина.

— Ти се притесняваш. — Олив се опита в гласа й да не се долови раздразнение. — Защо не полегнеш за един час?

— Да — отвърна разсеяно Емили.

Олив напусна стаята и слезе на долния етаж. В коридора се сблъска с Бревърт Блеър, който беше доста развълнуван, облечен в сватбения редингот с бял карамфил на ревера.

— О, извинявай — каза бързо той. — Исках да видя Емили. Става дума за халките — кои точно, разбираш ли? Взех четири вида, а тя все още не е решила, пък аз не мога да й ги подам в църквата и да я чакам да си избере.

— Случайно разбрах, че иска гладката халка от платина. Но ако все пак искаш да я видиш…

— О, много ти благодаря. Не искам да я безпокоя.

Стояха близо един до друг и дори в този момент, когато той беше чужд, окончателно изгубен, Олив не можеше да не си мисли колко много си приличаха двамата с Бревърт. Коса, цвят на кожата, черти — можеха да минат за брат и сестра; и двамата бяха плахи и сериозни по нрав, притежаваха една и съща обикновена непосредственост. Всичко това мина през ума й само за миг, заедно с мисълта, че русата и буйна Емили със своята жизненост и широк размах беше в края на краищата във всяко едно отношение по-подходяща за него, но отново въпреки всичко тя усети да я залива вълна от нежност, от чисто физическо съжаление и копнеж и й се стори, че ако направи само половин крачка напред, ще намери обятията му широко отворени, за да я поемат.

Но вместо това направи крачка назад, за да се откъсне от него — тя сякаш го докосваше с върховете на пръстите си, но ги отдръпна. Може би някакви вибрации, предизвикани от чувствата й, си пробиха път до съзнанието му, защото той неочаквано каза:

— Ще бъдем добри приятели, нали? Моля те, не си мисли, че ти отнемам Емили. Знам, че не мога да я притежавам — никой не би могъл, — а и не искам това.

Безмълвно, докато той говореше, тя се сбогува с него — с единствения мъж в живота си, за когото беше искала да се омъжи.

Хареса й вглъбеното му колебание, с което взе палтото и шапката си и започна да търси опипом бравата на вратата откъм страната на пантите.

Когато той си отиде, тя влезе в гостната, огромна и величествена с нарисуваните вакханалии, с масивните полилеи и с портретите от осемнайсети век, които би трябвало да са предците на Емили, но не бяха и този факт показваше, че те й принадлежаха още повече. Тя седна там, както винаги в сянката на Емили.

През вратата, водеща към малката безценна тревна площ на Шейсета улица, на която сега се намираха павилионите, влезе чичо й, мистър Харолд Касълтън. Беше дегустирал собственото си шампанско.

— Олив, толкова сладка и прекрасна — прочувствено извика той. — Олив, скъпа, тя го направи. Дълбоко в себе си е била съвсем наред, както си и знаех. Истинските винаги влизат в правия път, нали — чистокръвните жребци? Бях започнал да си мисля, че всевишният и аз, между нас казано, сме й дали прекалено много и че тя никога няма да бъде доволна, но накрая стъпи на краката си като… — той безуспешно търсеше някакво сравнение — като чистокръвен жребец и ще види, че в края на краищата на земята не е чак толкова зле. — Той се приближи. — Ти си плакала, моя малка Олив.

— Малко.

— Няма значение — великодушно каза той. — Ако не бях толкова щастлив, и аз щях да плача.

След това, когато потегли заедно с още две шаферки към църквата, на Олив й се стори, че тържественият трепет на голямата сватба започва с пулсирането на автомобила. На църковната врата той се подхващаше от органа, после щеше да се долавя във всяко чело и виола на тържеството и да заглъхне едновременно с шума от автомобила, който щеше да откара младоженеца и младоженката.

Тълпата около църквата беше огромна и на три метра над нея въздухът бе отегнал от аромата на парфюми, слабия дъх на чисти тела и специфичната миризма на нови дрехи. Зад струпаните шапки в предната част на първия ред от двете страни на пътеката седяха двете фамилии. Блеърови — те притежаваха сигурен фамилен белег, изразяващ се във високомерието, изписано върху лицата както на истинските, така и на некръвните роднини — се представяха от Гардинър Блеърови, младши и старши; лейди Мери Боус Хауърд, по баща Блеър; мисис Потър Блеър; мисис принцеса Потовски Пар Блеър, по баща Инхбит; мис Глория Блеър; малкия Гардинър Блеър III и родовете, бедни и богати, на семейства Смит, Бикъл, Дифъндорфър и Хамн. Касълтънови, от другата страна на пътеката, правеха по-скромно впечатление — мистър Харолд Касълтън, мистър и мисис Тиодор Касълтън заедно с децата, Харолд Касълтън младши от Харисбърг и мистър Карл Мърси заедно с две стари лели на име О’Кийфи, сврени в ъгъла — за тяхна изненада сутринта ги бяха напъхали в един автомобил и ги бяха откарали в някакъв моден салон, където ги издокараха от главата до петите.

Във вестиария на църквата шаферките пърхаха наоколо като пеперуди с огромните си широкополи шапки и за последен път преди идването на Емили си слагаха червило на устните и си оправяха фибите. Те представляваха няколко етапа от живота и — имаше една съученичка от „Брирли“, последната й неомъжена другарка сред връстничките й, с които беше дебютирала в обществото, една приятелка, с която бе пътувала из Европа, и момичето, на което бе гостувала в Нюпорт, когато се запозна с Бревърт Блеър.

— Наели са Уейкман — каза последната, като отиде до вратата и се вслуша в музиката. — Той свири на сватбата на сестра ми, но аз никога не бих го наела.

— Защо?

— Защото свири все едно и също — „На зазоряване“. Вече го повтори пет-шест пъти.

В този миг се отвори другата врата и оттам се подаде загриженото лице на един младеж.

— Готови ли сте вече? — попита той най-близката от шаферките. — Бревърт изпадна в тиха лудост. Стои и мачка яка след яка.

— Успокойте се — отвърна момичето. — Младоженката винаги закъснява с няколко минути.

— Няколко минути! — извика шаферът. — Не бих го нарекъл няколко минути. Народът навън започна да се върти и да нервничи, а органистът свири едно и също вече половин час. Ще взема да го накарам да разнообрази с малко джаз.

— Колко е часът? — попита Олив.

— Пет без петнайсет… пет без десет.

— Може да е имало задръстване в движението — Олив млъкна, когато мистър Харолд Касълтън, следван от един разтревожен свещеник, си проби път през навалицата, като търсеше телефон.

После хората започнаха необяснимо да се оттеглят от предната част на църквата, един по един, след това по двама, докато вестиарият се изпълни с объркани роднини.

— Какво е станало?

— Какво се е случило, за бога?

Влезе един шофьор и развълнувано съобщи. Харолд Касълтън изпсува и с пламнало лице започна грубо да си пробива път към вратата. Направиха опит да опразнят вестиария и тогава, като че ли за да се противопостави на оттеглянето, откъм задната част на църквата се понесе шум от гласове и се насочи към олтара, като ставаше все по-отчетлив, по-бърз и по-развълнуван, усилваше се, караше хората да станат на нозе, достигна силата на далечен вопъл. Съобщението от олтара, че сватбата се отменя, не се чу, защото до този миг всички вече знаеха, че са участници в сензационен скандал, че Бревърт Блеър е оставен да чака Емили Касълтън пред олтара, а тя е избягала.

II

Когато Олив пристигна на Шейсета улица, пред дома на Касълтънови вече имаше десетина репортери, но в своята унесеност тя дори не чу въпросите им; ужасно й се искаше да отиде при един определен човек и да го утеши, но не биваше да ходи при него, така че вместо това потърси чичо си Харолд. Мина през свързващите се павилиони на стойност пет хиляди долара единият, където сервитьорите и прислужниците все още стояха в почтителен погребален сумрак сред подносите с хайвер и гърди от пуйка, и сватбената торта във вид на пирамида и чакаха да се случи нещо. Олив намери чичо си на втория етаж да седи на едно столче пред тоалетната масичка на Емили. Гримовете й, пръснати пред него и явно свидетелстващи за женско приготовление, направо караха неуместното му присъствие да изглежда като символ на безумната катастрофа.

— О, ти ли си? — Гласът му беше безизразен; беше се състарил за два часа.

Олив сложи ръка на прегърбеното му рамо.

— Ужасно съжалявам, чичо Харолд.

Изведнъж той изригна поток от псувни, след което млъкна и от едното му око бавно потече една-единствена сълза.

— Искам при мен да дойде масажистът — каза той. — Кажи на Макгрегър да го намери.

Той изпусна една дълга и пресеклива въздишка, като дете, когато е спряло да плаче, а Олив забеляза, че ръкавите му са целите в пудра от масичката, сякаш беше седял облегнат на нея и бе плакал в резултат от прословутото си шампанско, което беше изпил.

— Имаше телеграма — промърмори той. — Тук някъде е.

Той бавно додаде:

— Отсега нататък ти си моята дъщеря.

— О, не бива да говориш така.

Тя разгъна телеграмата и прочете:

Не мога да постигна каквото искам. И в двата случая щях да се чувствам като глупачка, но така всичко ще свърши по-бързо. Ужасно ми е мъчно за теб.

Емили

След като доведе масажиста и нареди на някакъв прислужник да стои пред вратата на чичо й, Олив отиде в библиотеката, където един объркан секретар се опитваше да не отговаря конкретно на настоятелните въпроси по телефона.

— Толкова съм разтревожен, мис Мърси — извика с отчаян фалцет той. — Казвам ви, толкова съм разтревожен, че имам ужасно главоболие. От половин час ми се струва, че чувам танцова музика откъм долния етаж.

В този миг и на Олив й се стори, че изпада в истерия — в промеждутъците от уличния шум силно и ясно се чуваше как отдолу се носи песен:

Дали е тя красива

и сладка ли е тя,

мен не ме е грижа.

Не мога да се меря

с този, който…

Тя изтича бързо по стълбите, мина през гостната, а песента звучеше все по-силно в ушите й. При входа на първия павилион спря поразена.

Върху покрития с брезент дансинг десетина млади двойки танцуваха под акомпанимента на някакъв малък, но несъмнено професионален оркестър. В ъгъла пред бара стояха други младежи, а пет-шест сервитьори размесваха енергично коктейли и отваряха бутилки с шампанско.

— Харолд! — извика строго тя на един от танцуващите. — Харолд!

Висок осемнайсетгодишен младеж предаде партньорката си на друг и се приближи към нея.

— Здрасти, Олив. Как го прие татко?

— Харолд, какво, за бога…

— Емили е луда — утешително каза той. — Винаги съм ти казвал, че Емили е луда. Стопроцентово куку. Винаги си е била такава.

— Какво означава това?

— Това? — Той невинно се огледа. — О, това са няколко приятелчета, които дойдоха с мен от Кембридж.

— Но — да танцувате!

— Е, нали няма мъртвец? Реших, че бихме могли да се възползваме от тези…

— Кажи им да си вървят — нареди Олив.

— Защо? Какво лошо, за бога, има в това? Тези приятелчета са дошли чак от Кембридж…

— Просто не им прави чест.

— Но, Олив, тях какво ги е грижа? Сестрата на единия била направила същото, само че в деня след сватбата, а не преди нея. В днешно време много хора го правят.

— Отпрати оркестъра, Харолд — каза строго Олив, — иначе ще отида при баща ти.

Той явно смяташе, че такова дребно нещо след това, което се беше случило, едва ли би могло да опозори семейството му, но се подчини макар и с неохота. Безкрайно потресеният иконом се залови да прибира шампанското, а младежите, в известна степен обидени, се изнесоха невъзмутимо в по-гостоприемната нощ. Сама със сянката — сянката на Емили, която беше надвиснала над този дом, — Олив седна в гостната, за да помисли. В същия миг на вратата се появи икономът.

— Тук е мистър Блеър, мис Олив.

Тя скочи уплашено на нозе.

— Кого иска да види?

— Не каза. Просто влезе.

— Предайте му, че съм тук.

Той влезе с по-скоро разсеян, отколкото нещастен вид, кимна на Олив и седна на столчето пред пианото. Искаше й се да му каже: „Ела. Облегни главата си тук, клети човече. Няма нищо.“ Но едновременно с това й се искаше и да заплаче, затова не каза нищо.

— След три часа — промълви тихо той — ще можем да си купим сутрешните вестници. На Петдесет и девета улица продават.

— Това е глупаво… — започна тя.

— Не съм повърхностен — прекъсна я той, — но това, което ме тревожи най-много в момента, са сутрешните вестници. За мое учудване самата случка изобщо не ме вълнува.

— И аз не бих се тревожила.

— Много съм й благодарен, че го направи навреме.

— Защо не заминеш? — Олив се наклони чистосърдечно към него. — Иди в Европа, докато всичко утихне.

— Да утихне. — Той се изсмя. — Подобни неща никога не утихват. През целия си живот ще бъда преследван от лек присмех. — Той простена. — Чичо Хамилтън отиде направо към Парк Роу, за да обиколи редакциите на вестниците. Той е вирджинец и е проявил неблагоразумието да изрече старомодната дума „камшик“ пред един от редакторите. Нямам търпение да видя неговия вестник. — Той млъкна за малко. — Как е мистър Касълтън?

— Ще оцени това, че дойде да се поинтересуваш.

— Не дойдох за това. — Той се поколеба. — Дойдох да ти задам един въпрос. Исках да те попитам ще се омъжиш ли за мен утре в Гринич.

В един миг на Олив й се стори, че пада в празно пространство, тя издаде странен плах звук, устата й остана отворена.

— Знам, че ме харесваш — продължи бързо той. — Всъщност веднъж ми се стори, че си малко влюбена в мен — извини ме за предположението. Както и да е, ти много приличаш на едно момиче, което наистина ме обичаше някога, така че може би ще… — Лицето му беше почервеняло от смущение, но той продължи все така сериозно: — Както и да е, аз много те харесвам и всички чувства, които съм изпитал към Емили, вече, мога да кажа, са се изпарили.

Сърцето й биеше така силно от вълнение, че й се струваше, че той го чува.

— Услугата, която ще ми направиш, ще е огромна — продължи той. — Боже мой, знам, че това звучи ужасно тъпо, но нима има нещо по-тъпо от целия днешен следобед? Разбираш ли, ако се омъжиш за мен, вестниците ще излязат със съвсем различна история — ще решат, че Емили се е оттеглила, за да не ни пречи, и в края на краищата шегата ще бъде за нейна сметка.

Очите на Олив се изпълниха със сълзи на възмущение.

— Предполагам, че трябва да отдам това на нараненото ти самолюбие, но не съзнаваш ли, че ми правиш обидно предложение?

Лицето му помръкна.

— Извинявай — каза след миг той. — Трябва да съм бил пълен глупак, за да си помисля изобщо за такова нещо, но мъжете не обичат да губят достойнството си за цял живот заради капризите на някое момиче. Разбирам, че е невъзможно. Извинявай.

Той стана и взе бастунчето си.

Когато тръгна към вратата, сърцето на Олив се спря в гърлото й и тя усети как я обля огромна вълна от чувство за самосъхранение — заля всичките й скрупули и цялата й гордост. Стъпките му прозвучаха в коридора.

— Бревърт! — извика тя. Скочи на нозе и изтича към вратата. Той се обърна. — Бревърт, в колко часа ще излезе онзи вестник, заради който чичо ти е отишъл в редакцията?

— Защо?

— Защото няма да е късно да променят съобщението си, ако им позвъня сега! Ще им кажа, че сме се оженили тази нощ!

III

В Париж съществува един обществен кръг, който е направо разнородно продължение на американското общество. Хората, които влизат в него, са свързани чрез хиляди нишки с отечеството си и техните развлечения, странни прояви, успехи и неуспехи са отворена книга за приятелите и роднините им в Саутхамптън, Лейк Форест или Блак Бей. Така че по време на предишния престой на Емили в Европа координатите й, докато се движеше според сезоните на Континента, се оповестяваха публично, но от деня, когато един месец след провалената сватба отплава от Ню Йорк, тя изчезна напълно от полезрението. От време на време се получаваше писмо от баща й, понякога плъзваше слух, че била в Кайро, Константинопол или по-малко посещаваната Ривиера — и това беше всичко.

Веднъж, една година по-късно, мистър Касълтън я срещнал в Париж, но както каза на Олив, срещата им само го накарала да се почувства неловко.

— В нея имаше нещо — каза неясно той, — като че ли… като че ли подсъзнателно си мислеше за много неща, които не можех да доловя. Беше мила наистина, но всичко бе механично и официално. Попита за теб.

Независимо от солидното й положение с бебе на три месеца и красив апартамент на Парк Авеню, Олив усети, че в сърцето й трепна несигурност.

— Какво каза?

— Радвала се за теб и за Бревърт. — А на себе си той добави с разочарование, което не можеше да крие: „Макар че ти прие най-добрата партия в Ню Йорк, когато тя я отхвърли.“

… Повече от година след това гласът на неговия секретар попита Олив по телефона дали ще могат да посетят мистър Касълтън същата вечер. Завариха стареца да се разхожда нервно из библиотеката си.

— Е, стана тя! — разярено заяви той. — Хората няма да си замълчат, никой не мълчи. На този свят или се издигаш, или пропадаш. Емили реши да пропадне. Струва ми се, че е стигнала нейде близо до дъното. Да сте чували за някой, който ми описват като… — той погледна писмото, което държеше в ръка — пропаднал некадърник на име Петрокобеско? Самият той се нарича принц Габриел Петрокобеско, очевидно е от… отникъде. Това писмо е от Халам, моя човек в Париж, и в него има изрезка от парижкия вестник „Матен“. Изглежда, полицията е заставила този господин да напусне Париж и сред неголемия му антураж, който е тръгнал заедно с него, имало и едно американско момиче, мис Касълтън, „според слуховете — дъщеря на милионер“. Били са ескортирани до гарата от полицаи. — С треперещи пръсти той подаде изрезката и писмото на Бревърт Блеър. — Какво ще кажеш за това Емили Да стигне дотук!

— Не е много хубаво — каза Бревърт, като се намръщи.

— Това е краят. Напоследък си мислех, че харчи прекалено много пари, но не съм подозирал, че е издържала…

— Може да е грешка — предположи Олив. — Може да е друга мис Касълтън.

— Точно Емили си е. Халам е проверил всичко. Емили, която се страхуваше да се потопи в чистия и хубав поток на живота и която сега завърши с плуване из уличните канали.

Шокирана, Олив внезапно и остро почувства съдбата в нейните крайни варианти. Тя, с огромна къща в Уестбъри Хилс, а Емили — забъркана в позорен скандал с някакъв депортиран авантюрист.

— Нямам право да ви моля за това — продължи мистър Касълтън. — Разбира се, нямам право да моля Бревърт за каквото и да било, свързано с Емили. Но аз съм на седемдесет и две и доктор Фрейзър твърди, че ако отложа лечението си с още две седмици, той не отговаря, а след това Емили ще остане завинаги сама.

— Но мислиш ли, че имаме нужното влияние? — попита Бревърт. — Нямам основание да смятам, че тя ще ме послуша.

— Няма кой друг. Ако вие не отидете, ще трябва да отида аз.

— О, не — бързо каза Бревърт. — Ще направим каквото можем, нали, Олив?

— Разбира се.

— Върнете я тук — няма значение как, но я върнете. Ако е необходимо, излезте пред съда и се закълнете, че е луда.

— Много добре. Ще направим каквото можем.

Точно десет дни след този разговор семейство Бревърт Блеър се намираха в дома на парижкия агент на мистър Касълтън, за да получат сведенията, които той можеше да им даде. Те бяха много, но незадоволителни. Халам бил виждал Петрокобеско в различни ресторанти — дебело дребно човече с привлекателна усмивка и неугасима жажда. Бил с неясна националност и в продължение на няколко години го били гонили от място на място из Европа, като през това време един бог знае от какво е преживявал — по всяка вероятност за сметка на американците, макар че Халам бе подразбрал, че напоследък около него са се въртели дори и най-известните кръгове на международното общество. За Емили Халам знаеше съвсем малко. Миналата седмица му била съобщено, че са в Берлин, а предния ден — в Будапеща. По всяка вероятност такава нежелана личност като Петрокобеско трябваше да се регистрира в полицията навсякъде и това бе нишката, която Халам препоръча да следват и семейство Блеър.

Четирийсет и осем часа по-късно, придружавани от американския вицеконсул, те се намираха при префекта на полицията в Будапеща. Офицерът говореше бързо на унгарски на вицеконсула, който скоро съобщи за същината на думите му — семейство Блеър бяха закъснели.

— Къде са заминали?

— Не знам. Получил е нареждане да ги изгони и те тръгнали снощи.

Неочаквано префектът написа нещо на лист хартия и го подаде на вицеконсула с кратка забележка.

— Каза да опитате тук.

Бревърт погледна листа.

— Стурмдорп — къде е това?

Отново бърз разговор на унгарски.

— На пет часа оттук с един местен влак, който тръгва във вторник и петък. Днес е събота.

— Ще вземем такси от хотела — каза Бревърт.

Тръгнаха след вечеря. Беше трудно нощно пътуване през безлюдната унгарска пуста. По едно време Олив се събуди разтревожена от неспокойната си дрямка и видя, че Бревърт и шофьорът сменяха гума; отново се събуди, когато спряха край една мътна рекичка, отвъд която проблясваха пръснатите светлини на някакъв град. Двама войници в непознати униформи погледнаха в колата; после минаха по моста на тясната и криволичеща главна улица и стигнаха до единствения хотел на Стурмдорп — петлите вече се обаждаха, когато те се проснаха в жалките кревати.

Олив се събуди с неочакваното и сигурно чувство, че са настигнали Емили, а заедно с него я обхвана и старото усещане за безпомощност пред нейните настроения; в един миг далечното минало с център Емили се върна при нея и това, че бе тук, й се стори едва ли не нахално. Но целенасочеността на Бревърт й вдъхна сили и самоувереността й се възвърна, когато слязоха във фоайето и откриха, че собственикът говори добре английски, който научил в Чикаго преди войната.

— Тук не се намирате в Унгария — обясни той. — Прекосили сте границата и сте в Чешка Ханза. Но това е само една малка страна с два града — този и столицата. От американците не искаме визи.

„Сигурно заради това са и дошли тук“ — помисли Олив.

— Може би ще можете да ни дадете сведения за едни чужденци? — попита Бревърт. — Търсим една американка.

Той описа Емили, без да споменава вероятния й спътник, и докато говореше, с лицето на хотелиера настъпи странна промяна.

— Позволете да видя паспортите ви — каза той и допълни: — И защо искате да я видите?

— Тази дама е нейна братовчедка.

Хотелиерът се поколеба за момент и каза:

— Мисля, че ще мога да я намеря.

Той извика портиера — последваха бързи наставления на неразбираем местен език.

— Следвайте това момче, той заведе там.

Поведоха ги през мръсни улици и стигнаха пред някаква съборетина в края на града. Един мъж с ловна пушка, който се беше подпрял отвън, се изправи и каза нещо строго на портиера, но след като размениха няколко изречения, те минаха покрай него, качиха се по стълбите и почукаха на вратата. Когато тя се отвори, иззад нея се подаде една глава; портиерът отново заговори и те влязоха.

Намираха се в огромно мръсно помещение, което приличаше на евтин пансион от която и да е част на Западния свят — избелели завеси, протрита тапицерия, безформено легло и усещането, независимо от голотата на стаята, за претъпканост, навявано от мебелите с призрачен вид, белязани с праха и ожулванията от последното десетилетие. В средата стоеше нисък и набит мъж със сънливи очи и любопитен нос над красива и разглезена малка уста и ги гледаше съсредоточено, докато отваряха вратата, а сетне с едно-единствено „Уф!“, изпълнено с отвращение, се извърна нервно настрани. В стаята имаше още няколко души, но Бревърт и Олив виждаха само Емили, която се беше излегнала с полузатворени очи в един шезлонг.

Като ги видя, очите й се разтвориха в лека почуда; тя сякаш понечи да стане, но вместо това протегна ръка, усмихна се и произнесе имената им с ясен и учтив глас, не толкова като поздрав, колкото като един вид обяснение пред останалите за присъствието им тук. При споменаването им лицето на дребния мъж от намръщен прие неохотно любезен вид.

Момичетата се целунаха.

— Туту! — каза Емили, сякаш го изкомандва да застане мирно. — Принц Петрокобеско, позволете да ви представя братовчедка си мисис Блеър и мистър Блеър.

— Plaisir — каза Петрокобеско. Той и Емили си размениха бързи погледи, при което Петрокобеско каза: — Ще седнете ли? — и веднага зае единствения стол, сякаш играеха на някаква игра. — Plaisir — повтори той.

Олив седна върху облегалката на шезлонга на Емили, а Бревърт приближи едно столче, подпряно на стената, като междувременно огледа останалите в стаята. Някакъв млад мъж с особено зловещ вид и в пелерина стоеше до вратата с кръстосани на гърдите ръце и блеснали зъби, а двамата окъсани и брадати мъже, единият с револвер, другият — клюмнал отчаяно глава върху гърдите си, седяха един до друг в ъгъла.

— Вие отдавна тук?

— Току-що пристигнахме тази сутрин.

В един миг Олив не можеше да не сравни двамата — високия американец с изтънчени черти и неприятния южноевропеец, който едва ли беше подходящ кандидат за Елис Айланд[29]. После погледна Емили — все същите гъсти руси коси със слънчева светлина в тях, очите — с намек за топли морета. Лицето й беше едва доловимо удължено, около устата й имаше нови тънки бръчици, но тя си оставаше същата Емили — властна, бляскава, с разностранен ум. Изглеждаше срамно при цялата й красота и при нейната личност да се намира в евтин пансион на края на света.

На вратата се почука, мъжът с пелерината отвори и след това подаде едно листче на Петрокобеско, който го прочете, извика „Уф!“ и го подаде на Емили.

— Разбираш ли, няма карети — каза печално той на френски. — Каретите били унищожени — всички, с изключение на една, която се намирала в някакъв музей. Както и да е, предпочитам кон.

— Не — каза Емили.

— Да, да, да! — извика той. — Кой го интересува?

— Хайде да не правим сцени, Туту.

— Сцени! — изпухтя той. — Сцени!

Емили се обърна към Олив:

— С кола ли дойдохте?

— Да.

— С голям луксозен автомобил? С покрив, който се сваля?

— Да.

— Ето — каза Емили на принца. — Можем да нарисуваме герба върху нея.

— Чакай малко — намеси се Бревърт. — Тази кола е на един хотел в Будапеща.

Очевидно Емили не го чу.

— Яниерка би могъл да го направи — продължи замислено тя.

В този момент Емили бе прекъсната от друго. Отчаяният мъж в ъгъла внезапно скочи на нозе и понечи да побегне, при което другият вдигна револвера и стовари приклада върху главата му. Мъжът се олюля и щеше да се свлече, ако нападателят не го бе довлякъл обратно на стола, където той седна като в кома, а по челото му бавно потече струйка кръв.

— Мръсен гражданин! Кирлив, мръсен шпионин! — извика Петрокобеско през стиснати зъби.

— Точно такива думи не трябва да казваш никога! — отбеляза остро Емили.

— Тогава защо ние не чуваме? — извика той. — Завинаги ли ще останем в тази кочина?

Без да му обръща внимание, Емили се обърна към Олив и започна да я разпитва за Ню Йорк. Сухият режим продължава ли да има успех? Кои са новите пиеси? Олив се опитваше едновременно да й отговаря и да улови погледа на Бревърт. Колкото по-скоро пристъпеха към целта си, толкова по-бързо щяха да отведат Емили оттук.

— Не можем ли да поговорим насаме с теб, Емили? — попита направо Бревърт.

— Ами засега не разполагаме с друга стая.

Петрокобеско беше ангажирал вниманието на мъжа с пелерината в някакъв развълнуван разговор и като се възползва от това, Бревърт й заговори бързо с тих глас:

— Емили, баща ти остарява. Има нужда от теб у дома. Той иска да се откажеш от този смахнат начин на живот и да се върнеш в Америка. Изпрати нас, защото сам не можеше да дойде и никой друг не те познава достатъчно…

Тя се изсмя:

— Искаш да кажеш, че не знае за чудовищните деяния, на които съм способна?

— Не — намеси се бързо Олив. — Никой не те обича като нас. Не мога да кажа колко ужасно е да те гледа човек как се скиташ по целия свят.

— Но ние не скитаме вече — поясни Емили. — Това е родината на Туту.

— Къде е гордостта ти, Емили? — каза Олив с раздразнение. — Знаеш ли, че за онова, което е станало в Париж, пише във вестниците? Какво според теб мислят хората у нас?

— Това, което се случи в Париж, е безчинство. — Сините очи на Емили се плъзнаха гневно наоколо. — Някой ще заплати за това, което се случи в Париж.

— Навсякъде ще бъде все същото. Просто ще затъваш все по-надолу, ще се влачиш в калта, а един ден ще те изоставят…

— Престани, моля те! — Гласът й беше леденостуден. — Струва ми се, че не разбираш добре…

Емили млъкна, когато Петрокобеско се върна, хвърли се на стола и зарови лице в ръцете си.

— Не мога да го понеса — прошепна той. — Би ли ми измерила пулса? Струва ми се, че не е наред. Носиш ли термометъра в чантата си?

Тя подържа мълчаливо китката му.

— Няма ти нищо, Туту. — Сега гласът й беше нежен, почти напевен. — Стегни се. Бъди мъж.

— Добре.

Той кръстоса крак връз крак, сякаш нищо не беше се случило, и се обърна рязко към Бревърт.

— Как са финансовите дела в Ню Йорк? — попита го той.

Но Бревърт нямаше намерение да удължава абсурдното положение. Усети как го залива споменът за един конкретен час на ужас преди три години. Той не беше човек, когото можеха два пъти да правят на глупак, затова стисна зъби и стана.

— Емили, събери си нещата — каза троснато. — Отиваме си.

Емили не помръдна. На лицето й се изписа израз на учудване, което премина в забавление. Олив я прегърна през рамо.

— Ела, мила. Да се махаме от този кошмар. След това Бревърт додаде:

— Чакаме те.

Неочаквано Петрокобеско каза нещо на мъжа с пелерината, който се приближи и стисна Бревърт за ръката. Бревърт го отблъсна сърдито, при което мъжът направи крачка назад и посегна към колана си.

— Не! — извика заповеднически Емили.

Последва още едно внезапно прекъсване. Вратата се отвори без почукване и двама яки мъже в рединготи и цилиндри на главите се втурнаха направо към Петрокобеско. Хилеха се и го потупваха по гърба, като говореха на непознат език, а след малко и той се ухили и ги потупа по гърбовете и тримата се разцелуваха, след което Петрокобеско се обърна към Емили и й заговори на френски:

— Всичко е наред — развълнувано каза той. — Даже не е имало и спорове. Ще получа титлата крал.

Емили се отпусна в стола си с дълбока въздишка, а устните й се разтвориха в спокойна усмивка.

— Много добре, Туту. Ще се оженим.

— О, небеса, какво щастие! — Той сплете ръце и впери възторжен поглед в избелелия таван. — Какво огромно щастие. — Падна на колене до нея и целуна ръката й от вътрешната страна.

— Какви са тези приказки за крале? — попита Бревърт. — Това… той крал ли е?

— Крал е. Нали, Туту? — Емили приглади нежно с длан мазната му коса и Олив забеляза, че очите й са необикновено блестящи.

— Аз съм твой съпруг — извика почти разплакан Туту. — Най-щастливият мъж на света.

— Чичо му е бил принц на Чешка Ханза преди войната — поясни Емили, а гласът й пееше от задоволство. — Оттогава има република, но селската партия поиска смяна и редът беше на Туту. Само че аз не исках да се омъжа за него, докато не настоеше да стане крал вместо принц.

Бревърт прокара длан по потното си чело.

— Искаш да кажеш, че всъщност това е истина?

Емили кимна.

— Събранието е гласувало за него днес сутринта. И ако ни дадете назаем вашия луксозен автомобил, ще влезем официално в столицата днес следобед.

IV

След повече от две години мистър и мисис Бревърт Блеър заедно с двете си деца стояха на един от балконите на хотел „Карлтън“ в Лондон — място, препоръчвано от управата за наблюдаване на кралското шествие. То започна със звуци на фанфари по булевард Странд и скоро пред погледа им се появи една от алените редици на конната гвардия.

— Мамо, леля Емили кралица на Англия ли е? — попита момиченцето.

— Не, мило, тя е кралица на една мъничка страна, но когато идва тук, се вози в кралската карета.

— Ооо.

— Благодарение на магнезиевите мини — додаде рязко Бревърт.

— Била ли е принцеса, преди да стане кралица? — попита момиченцето.

— Не, мило, беше си американско момиче, а после стана кралица.

— Защо?

— Защото нищо друго не я задоволяваше — отвърна бащата. — Помисли си само, по едно време можеше да се омъжи за мен. Ти какво предпочиташ, миличка — да се омъжиш за мен или да станеш кралица?

Момиченцето се замисли.

— Да се омъжа за теб — учтиво, но неуверено отвърна то.

— Стига, Бревърт — каза майката. — Ето ги, идват.

— Виждам ги! — извика момченцето.

Кавалкадата се понесе по претъпканата с народ улица. Зададоха се още конни гвардейци, една рота драгуни, съпровождащи ездачи и Олив усети, че дъхът й спира, и стисна парапета на балкона, когато между двойката редици от кралски телохранители се зададоха двете величествени златно пурпурни карети. В първата бяха кралските особи — униформите им блестяха с лентите, кръстовете и звездите, а във втората — двете кралски съпруги; едната стара, а другата млада. Както всеки друг път, сцената беше заобиколена от блясъка, излъчван винаги от старата империя, която заемаше половината свят, от нейните кораби и церемонии, пищност и символи, и тълпата го усещаше — пред шествието се носеше слаб шепот, който се възвисяваше до силни приветствени възгласи. Двете дами се кланяха наляво и надясно и макар че малцина знаеха коя е втората кралица, приветстваха и нея. В миг величествената паноплия премина под балкона и изчезна от погледа. Когато Олив се обърна, в очите й имаше сълзи.

— Чудя се дали й харесва, Бревърт. Дали наистина е щастлива с този ужасен дребосък?

— Е, тя получи каквото искаше, нали? А това е нещо.

Олив въздъхна дълбоко.

— О, тя е така прекрасна… — изплака тя — така прекрасна! Винаги ме е карала да се вълнувам, дори когато съм й била най-сърдита.

Всичко е толкова глупаво — каза Бревърт.

— Сигурно е така — изрекоха устните на Олив, но сърцето й, окрилено от безпомощно преклонение, се намираше на километър разстояние и следваше братовчедка й през дворцовия портал.

Последната южна красавица

I

След пищния театрален начин, по който Атланта ни показа очарованието на Юга, всички подценявахме Тарлтън. Тук беше малко по-горещо от местата, през които бяхме минали — десетина новобранци припаднаха първия ден на джорджийското слънце, — а когато човек видеше стадата крави, подкарвани с викове по главната улица от цветнокожи пастири, изпадаше в транс сред тази ослепителна жега и трябваше да размърда ръка или крак, за да се убеди, че е жив.

Тъй че аз си стоях в лагера и оставях лейтенант Уорън да ми разказва за момичетата. Това се случи преди петнайсет години и не си спомням как се чувствах, но дните се нижеха един след друг по-добре, отколкото сега, а аз усещах празнота в сърцето си, защото далече на Север онази, чиято легенда бях обичал в продължение на три години, се омъжваше. Бях видял съобщенията и снимките във вестниците. Беше „романтична сватба във военно време“ — много богата и тъжна. Виждах живо тъмния блясък на небето, под което се провеждаше тържеството, и като всеки млад сноб бях изпълнен повече със завист, отколкото с тъга.

Веднъж слязох в Тарлтън да се подстрижа и случайно срещнах един симпатичен мой познат на име Бил Ноулс, с когото бяхме учили заедно в Харвард Бе постъпил в едно отделение на Националната гвардия, което е било преди нас на лагер; в последния момент се бе прехвърлил в авиацията и беше останал тук.

— Радвам се, че те срещам, Анди — каза той с неочаквана сериозност. — Ще ти предам цялата си информация, преди да замина за Тексас. Знаеш ли тук има само три момичета…

Бях заинтригуван — в това, че момичетата бяха три, имаше нещо тайнствено.

— … и ето тук е едната от тях.

Намирахме се пред една дрогерия; той ме вкара вътре и ме представи на една дама, която веднага не ми хареса.

— Другите две са Ейли Калхун и Сал и Карол Хапър.

От начина, по който произнесе името й, предположих, че се интересува от Ейли Калхун. Тревожеше се за това какво щяла да прави, докато него го няма — искаше тя да прекарва времето си тихо и скучно.

Сега, на тази възраст, изобщо не се колебая да си призная, че името на Ейли Калхун — това прелестно име — изпълни въображението ми със съвсем некавалерски представи. На двайсет и три години понятието „монополизирана красота“ не съществува; макар че ако Бил ме бе помолил, аз несъмнено щях да се закълна с цялата си искреност да се грижа за нея като за сестра. Но той не ме помоли — просто се вайкаше, че трябва да тръгва за фронта. Три дни по-късно ми се обади по телефона и ми съобщи, че на следващия ден заминава и че щял да ме заведе същата вечер у нея.

Срещнахме се в хотела и тръгнахме през града в горещия здрач, изпълнен с ухание на цветя. Четирите бели колони на къщата на семейство Калхун бяха обърнати към улицата, а зад тях верандата беше тъмна като пещера с висящи увивни растения.

Когато тръгнахме по пътеката, от предната врата изскочи едно момиче в бяла рокля и извика:

— Ужасно съжалявам, че се забавих! — Но като ни видя, добави: — Но на мен ми се стори, че ви чух да идвате преди десет минути…

Тя млъкна, когато изскърца стол и един друг мъж, авиатор от лагера „Хари Ли“, се показа от мрака на верандата.

— А! Канби! — извика тя. — Как си?

Той и Бил Ноулс мълчаха напрегнато като явни врагове.

— Канби, искам да ти пошепна нещо, скъпи — каза тя след секунда. — Извини ни, Бил.

Те се оттеглиха встрани. След малко лейтенант Канби, доста ядосан, каза със сърдит глас:

— Тогава нека бъде четвъртък, но да е сигурно.

След като ни кимна едва, той се отдалечи по пътеката, а шпорите му, с които вероятно смушкваше самолета си, проблеснаха на светлината от лампите.

— Заповядайте… само че не знам името ви…

Това беше точно тя — южнячка, до мозъка на костите си. Бих разпознал Ейли Калхун дори да не бях чувал Рут Дрейпър и да не бях чел „Марс Чан“. Тя притежаваше онази изкусност, обвита в захаросана многословна непринуденост, която предполагаше, че предците й, чак до героичните времена на Юга, са били предани бащи, братя и обожатели, и онова неизменно хладнокръвие, което е било постигнато в непрестанната борба с горещината. В гласа й имаше нотки, които командваха роби и сразяваха капитани янки, а също — нежни, умилкващи се нотки, които се сливаха с нощта по странно красив начин.

В тъмнината почти не я виждах, но когато се изправих да си тръгвам — беше ясно, че няма защо да оставам, — тя застана в оранжевата светлина от вратата. Беше дребна и много руса, а лицето й изглеждаше като трескаво от прекалено многото руж, подсилван от белия й напудрен като на клоун нос, но независимо от това тя грееше като звезда.

— След като Бил замине, ще си седя тук съвсем сама всяка вечер. Може би ще ме водите на баловете в извънградския клуб. — Трогателното й предсказание накара Бил да се разсмее. — Почакайте малко — промълви Ейли. — Оръжието ви съвсем се е разкривило.

Тя оправи иглата на яката ми и ме погледна за една секунда с нещо, което беше повече от любопитство. Това беше питащ поглед; той сякаш казваше! „Възможно ли е да си ти?“ И аз, като лейтенант Канби, си тръгнах с нежелание във внезапно обеднялата нощ.

Две седмици по-късно седях с нея на същата веранда или по-скоро тя се беше полуизлегнала в прегръдките ми, като почти не се докосваше до мен — как успяваше да го прави, не мога да си спомня. Исках да я целуна и се опитвах да го направя от цял час. Имахме една закачка — тя казваше, че не съм бил искрен. Моята теория беше, че ако ми позволи да я целуна, ще се влюбя в нея. А нейният аргумент беше, че съм бил явно неискрен.

В едно затишие между боричканията тя ми разказа за брат си, който починал, когато бил втори курс в Йейл. Показа ми една негова снимка — имаше хубаво, будно лице и перчем в стил „Лиъндекър“ — и ми каза, че ако срещне някой равен на него, ще се омъжи. Този семеен идеализъм ми подейства обезсърчаващо — даже и с моето нахално самочувствие не можех да се меря с мъртвите.

Всички останали вечери преминаваха по този начин и свършваха със завръщането ми в лагера, изпълнен със спомена за аромата на магнолиите и чувството на някакво неясно неудовлетворение. Нито веднъж не успях да я целуна. В съботните вечери ходехме във вариетето и извънградския клуб, където Ейли рядко правеше десет последователни стъпки с един и същи кавалер, а тя ме водеше по излети, където се печеше месо на шиш, и по шумни пикници, на които се ядяха дини, но нито веднъж не й хрумна, че си струва да променя онова, което изпитвах към нея, в любов. Сега виждам, че нямаше да е трудно, но за своите деветнайсет години тя беше доста зряла и сигурно е разбирала, че сме емоционално несъвместими. И тъй, вместо любим, й станах довереник.

Говорехме си за Бил Ноулс. Тя размисляше за Бил, защото, макар и да не желаеше да си го признае, една зима в някакво нюйоркско училище и един бал в Йейлския университет бяха обърнали взора й на Север. Казваше, че не би се омъжила за южняк. И малко по малко аз забелязах, че тя съзнателно и преднамерено се държеше различно от другите момичета, които пееха негърски песни и играеха на зарове в бара на извънградския клуб. Ето защо тя привличаше и Бил, и мен, и останалите. Ние я отличавахме.

През юни и юли, докато до нас стигаха неясни слухове за боеве и ужаси отвъд океана, очите на Ейли шареха по дансинга на извънградския клуб и търсеха нещо сред високите млади офицери. Тя се сближи с няколко, като ги подбираше с безпогрешна прозорливост — изключение правеше случаят с лейтенант Канби, за когото твърдеше, че го мрази, но независимо от това му определяше срещи, защото бил „толкова искрен“, и през цялото лято ние двамата си поделяхме нейните вечери.

Един ден тя скъса с всичките си ухажори — Бил Ноулс беше получил отпуск и щеше да дойде. Разговаряхме за това събитие с философско безпристрастие — дали той щеше да я накара да вземе решение? Лейтенант Канби обаче изобщо не беше безпристрастен и се държеше доста нахално. Каза й, че ако се омъжи за Ноулс, щял да се вдигне със самолета си на шест хиляди фута височина, да загаси мотора и да падне. Той я плашеше и аз трябваше да му отстъпя последната среща с нея преди пристигането на Бил.

В събота вечерта тя и Бил Ноулс дойдоха в извънградския клуб. Двамата заедно бяха много красиви и аз отново почувствах завист и тъга. Те танцуваха на дансинга, а оркестърът от трима души изпълняваше „След като заминеш“ така трогателно и несъвършено, че музиката все още звучи в ушите ми; всяка нота откъсваше по миг от онова скъпо време. Тогава разбрах, че съм започнал да обичам Тарлтън, и почти уплашено се озърнах да видя дали към мен не ще се приближи някое лице от онази топла, пееща тъма навън, откъдето пристигаха двойка след двойка, облечени в рокли от муселин и униформи в сивкаво маслинен цвят. Беше време на младост и война и едва ли някога въздухът е бил изпълнен с повече любов.

Когато танцувах с Ейли, тя внезапно предложи да излезем навън и да седнем в някоя кола. Искаше да знае защо никой не я отнемаше от кавалера й по време на танците тази вечер. Да не би да си мислеха, че вече се е омъжила?

— Ще го направиш ли?

— Не зная, Анди. Понякога, когато се отнася с мен като с нещо свято, това ме изпълва с трепет. — Гласът й беше приглушен и далечен. — Обаче…

Тя се разсмя. Тялото й, толкова крехко и нежно, докосваше моето; лицето й бе обърнато към мен и там, неочаквано, на десет ярда от Бил Ноулс аз можех най-сетне да я целуна. Устните ни се докоснаха опитващо; след малко един от летците офицери излезе иззад ъгъла на близката веранда и се взря колебливо в мрака край нас.

— Ейли.

— Да.

— Чу ли какво е станало днес следобед?

— Какво? — Тя се приведе напред, а в гласа й вече се долавяше напрежение.

— Хорас Канби е катастрофирал. Умрял е на място.

Тя стана бавно и излезе от колата.

— Искаш да кажеш, че е мъртъв?

— Да. Не се знае каква е причината. Моторът му…

— Ооох! — През дланите й, с които внезапно бе покрила лицето си, прозвуча остър шепот. Гледахме я безсилни как наклони глава върху колата и се опита да приглуши сухите си хлипове. След минута отидох при Бил, който стоеше сред офицерите и се оглеждаше трескаво за нея, и му казах, че тя иска да се прибере вкъщи.

Седнах на стъпалата отвън. Мразех Канби, но неговата ужасна и безсмислена смърт беше много по-реална за мен, отколкото ежедневните известия за хилядите убити във Франция. Ейли и Бил излязоха след няколко минути. Ейли хлипаше слабо, но като ме видя, очите й придобиха твърд израз и тя начаса се овладя.

— Анди — заговори тя с бърз и тих глас, — разбира се, ти не бива да казваш на никого какво ти казах за Канби вчера. Искам да кажа — това, което той каза.

— Разбира се, че няма да казвам.

Тя продължи да ме гледа още една секунда, сякаш за да се увери. Накрая се увери. След това въздъхна толкова тихо, че аз почти не повярвах на ушите си, и повдигна вежди по начин, който можеше единствено да се определи като престорена мъка.

— Ан-ди!

Погледнах от неудобство надолу, като съзнавах, че тя искаше да насочи мислите ми към своето неволно и пагубно влияние върху мъжете.

— Лека нощ, Анди! — извика Бил, докато двамата влизаха в едно такси.

— Лека нощ — казах аз и едва не добавих: „Глупак такъв.“

II

Трябваше да си направя, разбира се, един от онези хубави поучителни изводи, до които стигат литературните герои, и да я намразя. Точно обратното — не се и съмнявам, че Ейли можеше да ме има, стига само да си помръднеше пръста.

След няколко дни тя оправи нещата, като промълви тъжно:

— Зная, че според теб беше ужасно от моя страна да мисля за себе си в такъв момент, но това беше потресаваща случайност.

На двайсет и три години аз нямах никакви други убеждения, освен че някои хора са силни и привлекателни и могат да правят каквото си пожелаят, а други ги залавят и ги наказват. Надявах се, че аз съм от първите. За Ейли бях сигурен, че е от тях.

Трябваше да съпоставя мнението си за нея с това на останалите. По време на дълъг разговор с едно друго момиче на тема целуване — в онези дни хората все още повече говореха за целуването, отколкото го правеха — аз споменах, че Ейли се е целувала само с двама-трима мъже, и то само когато е мислела, че е влюбена. За мое огромно смущение момичето буквално се просна на пода и се преви от смях.

— Но това е вярно — започнах да я убеждавам аз, като изведнъж разбрах, че не е истина. — Самата тя ми го каза.

— Ейли Калхун! О, боже господи! Миналата година на пролетния бал в Технологическия институт…

Това беше през септември. Всяка седмица се очакваше да ни прехвърлят през океана, така че, за да попълни редиците ни, от четвърти лагер пристигна още една, последна група офицери. Четвърти лагер не беше като останалите три — офицерите бяха от строя, даже и от ново набраните дивизии. Имаха странни имена без гласни букви в тях и с изключение на неколцина млади членове на Националната гвардия, човек трудно можеше да си представи, че изобщо имат някакъв произход. Като попълнение в нашата рота дойде лейтенант Ърл Шън от Ню Бедфорд, щата Масачусетс; като физика — най-добрият екземпляр, който бях виждал някога. Беше висок шест фута и три инча и имаше черна коса, мургава кожа и искрящи тъмнокафяви очи. Не притежаваше кой знае какъв интелект и определено нямаше никакво образование, но въпреки това беше добър офицер, темпераментен, властен и с онази лека суетност, която така добре приляга на военните. Мислех си, че Ню Бедфорд е провинциално градче, и на това приписвах неговата склонност към перчене.

Настаниха ги да живеят при нас и той дойде в моята барака. Още през първата седмица на дъсчената стена беше грубо закован кабинетният портрет на едно от тарлтънските момичета.

— Не е някое просто момиче или нещо подобно. Тя е от обществото, движи се сред най-свестните хора тук.

Следващата неделя се запознах с въпросната дама край един частен плувен басейн извън града. Когато пристигнахме с Ейли, мускулестото тяло на Шън, трептящо в банския му костюм, се намираше от другата страна на басейна.

— Ей, лейтенант!

Когато му махнах в отговор, той се ухили и ми намигна, като посочи с глава момичето до себе си. След това я смуши в ребрата и кимна към мен. Беше един вид представяне.

— Кой е тоя с Кити Престън? — попита ме Ейли и когато й казах, добави, че й приличал на трамваен кондуктор, след което се престори, че си търси билета.

Миг след това той преплува басейна с грациозен и мощен кроул и излезе при нас. Запознах го с Ейли.

— Какво ще кажеш за моето момиче, лейтенант? — попита ме той. — Нали ти казах, че си я бива? — Той кимна с глава към Ейли, този път, за да покаже, че неговото момиче и Ейли се движат в едни и същи кръгове. — Защо не вземем да вечеряме в хотела някой път?

След малко ги оставих, зарадван от вида на Ейли, която явно реши, че той в никакъв случай не е нейният идеал. Но от лейтенант Шън нямаше лесно отърване. Той огледа с весел и приветлив поглед цялата й хубава и нежна фигурка и реши, че я бива дори повече от другото момиче. След десет минути ги видях заедно във водата; Ейли плуваше по нейния съсредоточен начин, а Шън се премяташе буйно около и пред нея и я зяпаше прехласнато като момче, което гледа плаваща играчка.

През целия следобед се въртеше все около нея. Накрая Ейли дойде при мен и ми прошепна през смях:

— Той върви по петите ми. Мисли, че не съм си платила трамвайния билет.

Тя се обърна бързо. До нас беше застанала мис Кити Престън, а лицето й бе особено развълнувано.

— Ейли Калхун, не съм мислила, че можеш да стигнеш дотам, нарочно да отмъкнеш мъжа на друго момиче. — За миг по лицето на Ейли премина ужас от предстоящата сцена. — Мислех, че не си способна на такова нещо.

Гласът на мис Престън беше тих, но в него се долавяше онова напрежение, което можеше по-скоро да се почувства, отколкото да бъде различено със слуха, и видях как красивите и ясни очи на Ейли се озърнаха в паника. За щастие към нас, весел и невинен, се беше запътил самият Ърл.

— Ако държиш на него, в никакъв случай не бива да се унижаваш в негово присъствие — изрече бързо Ейли с високо вдигната глава.

Това беше първият й опит да се отнесе по общоприетия начин към наивното и егоистично чувство за собственост на Кити Престън или, ако щете, сблъсък между „възпитанието“ на Ейли и „посредствеността“ на другото момиче. Тя си тръгна.

— Почакай, малката! — извика Ърл Шън. — Какъв ти е адресът? Може да ми се прииска да ти се обадя по телефона.

Тя го погледна по такъв начин, който би трябвало да покаже на Кити, че не проявява никакъв интерес към него.

— Този месец имам много работа в Червения кръст — отвърна му тя с глас, хладен като сресаната й назад мокра руса коса.

По пътя за вкъщи се разсмя. Вече не се държеше като човек, когото, без да се усети, са забъркали в неприятна история.

— Тя никога няма да задържи този младеж — каза ми Ейли. — Той иска нещо ново.

— Очевидно иска Ейли Калхун.

Това й достави удоволствие.

— Би могъл да ми даде билетния си перфоратор да го понося като студентска значка. Ама че майтап! Ако мама види някой като него у нас, направо ще легне и ще умре.

И за да отдам заслуженото на Ейли, трябва да кажа, че изминаха цели две седмици, преди той наистина да посети техния дом, макар че още на следващия бал в извънградския клуб я бе преследвал до такава степен, че тя трябваше да се престори на сърдита.

— Той е най-големият дивак, Анди — прошепна ми тя. — Но е толкова искрен.

Тя използва думата „дивак“ не с онова значение, което би й придала, ако той бе южняк. Ейли усещаше това със съзнанието си, но ухото й не можеше да различи говора на различните янки. И някак си, мисис Калхун не издъхна, като го видя на прага си. Непримиримите, както се предполагаше, предразсъдъци на родителите на Ейли бяха удобно явление, което можеше да се изпари при евентуално желание от нейна страна. Всъщност поразените бяха нейните приятели. Ейли, която стоеше винаги малко над Тарлтън, чиито ухажори бяха неизменно, след много внимателен подбор, „най-симпатичните мъже в лагера“ — Ейли и лейтенант Шън! Уморих се да убеждавам всички, че тя просто се развлича — и наистина, горе-долу всяка седмица се появяваше по някой нов: мичман от Пенсакола, стар приятел от Ню Орлиънс, но в промеждутъците, винаги си оставаше Ърл Шън.

Пристигна заповед една предварителна част от офицери и сержанти да тръгне към пристанището за дебаркиране и да отплава за Франция. В списъка бе и моето име. В продължение на една седмица бях на стрелби, а като се върнах в лагера, Ърл Шън веднага ме подхвана:

— Ще си направим малко прощално увеселение в столовата. Само ти, аз, капитан Крейкър и три момичета.

Ърл и аз трябваше да доведем момичетата. Взехме с колата Сали Карол Хапър и Нанси Леймар и се запътихме към дома на Ейли, но пред вратата ни посрещна икономът, който съобщи, че тя не си е вкъщи.

— Не си е вкъщи? — повтори Ърл озадачен. — Къде е?

— Не ми е казвала нищо, само ми рече, че не е вкъщи.

— Но това, по дяволите, е направо смешно! — извика Ърл.

Той се заразхожда по познатата мрачна веранда, а през това време икономът чакаше пред вратата. Нещо дойде наум на Ърл.

— Абе виж какво, май че е сърдита — осведоми ме той.

Аз замълчах. Той нареди на иконома със строг глас:

— Кажи й, че искам да поговоря за минута с нея.

— Как да й кажа, като я няма вкъщи?

Ърл отново закрачи замислен по верандата. После поклати няколко пъти глава и каза:

— Сърдита е за онова, което се случи в града.

С няколко думи ми описа случилото се.

— Виж какво, ти почакай в колата — казах му аз. — Може би ще успея да уредя нещо. — А когато той тръгна с неудоволствие, се обърнах към иконома с думите:

— Оливър, кажи на мис Ейли, че искам да се видя с нея насаме.

След известни уговорки той предаде думите ми и се върна с отговора:

— Мис Ейли рече, че не ще да вижда оня другия джентълмен за нищо на света. Рече вие да влезете, ако искате.

Тя беше в библиотеката. Бях очаквал да видя спокойна картина на оскърбено достойнство, но лицето й беше объркано, развълнувано, отчаяно. Очите й бяха зачервени, сякаш бе плакала тихо и горко в продължение на часове.

— О, здравей, Анди — каза тя на пресекулки. — Не съм те виждала от толкова време. Той отиде ли си?

— Хайде, Ейли…

— Хайде, Ейли! — извика тя. — Хайде, Ейли! Разбираш ли, той ме поздрави. Повдигна си шапката. Стоеше на десет фута от мен с тази ужасна… тази ужасна жена… като й държеше ръката и й говореше, а след това, като ме видя, си повдигна шапката. Анди, не знаех какво да правя. Бях принудена да вляза в дрогерията и да помоля за чаша вода, но се страхувах толкова много той да не влезе след мен, че помолих мистър Рич да ме пусне през задния изход. Не искам нито да го виждам, нито да го чувам повече.

Започнах да й говоря. Казах това, което се казва в такива случаи. Говорих й в продължение на половин час. Не успях да я трогна. На няколко пъти тя ми отвръщаше, като измърморваше, че той не бил „искрен“, и аз за четвърти път се запитах какво ли означава тази дума за нея. В никакъв случай не беше вярност; струва ми се, че бе някакъв особен начин, по който тя искаше да се отнасят с нея.

Станах да си вървя. И тогава, най-невероятно клаксонът на колата отвън прозвуча нетърпеливо три пъти. Беше поразяващо. Той казваше толкова ясно, сякаш Ърл беше в стаята: „Добре тогава, върви по дяволите! Няма да те чакам тук цяла нощ!“

Ейли ме погледна смаяна. И изведнъж на лицето й се появи странно изражение, разпростря се, трепна и разцъфна в сълзлива истерична усмивка.

— Не е ли отвратителен! — извика тя с безпомощно отчаяние. — Нали е ужасен?

— Не се бави — казах бързо. — Вземи си пелерината. Това е последната ни нощ.

Все още живо си спомням тази последна нощ, светлината от свещите, която трепкаше по грубите дъсчени стени на столовата и опърпаните хартиени гирлянди, останали след забавата на домакинската рота, и тъжната мандолина в далечината, която непрекъснато подхващаше „Моят дом в Индиана“ от всеобщата носталгия по отиващото си лято. Трите момичета, попаднали в този загадъчен мъжки град, също усещаха нещо — някаква магическа мимолетност, сякаш се намираха върху вълшебно килимче, което бе кацнало в Южните щати и всеки миг вятърът можеше да го вдигне и да го отнесе надалеч. Вдигнахме тостове за нас и за Юга. После оставихме на масата салфетките и празните чаши и заедно с част от миналото, хванати за ръце, излязохме на лунната светлина. Сигналът за изгасване на лампите беше прозвучал; сега цареше тишина с изключение на далечното процвилване на кон, някакво гръмко и неспирно хъркане, което ни разсмя, и звука от пошляпваща кожа при приближаването на часовоя, който застана мирно с оръжие пред гърди до караулното помещение. Крейкър беше дежурен; останалите се качихме в чакащото такси, отидохме в Тарлтън и оставихме момичето му.

След това Ейли, Ърл, Сали и аз, двама по двама на широката задна седалка, шепнещи, вглъбени, потеглихме в необятната и тъмна равнина.

Преминавахме през борови гори, натежали от лишеи и висящ испански мъх, между светложълтите памукови полета по пътя, който беше бял като ивицата на хоризонта. Спряхме под назъбената сянка на една мелница, където се чуваше шумът от течащата вода и неспокойният крясък на птиците, всичко бе осветено от сияние, което се опитваше да се промъкне навсякъде — в разпръснатите негърски колиби, в автомобила, в крепостта на сърцата ни. Югът пееше за нас — питам се дали другите си спомнят. Аз помня — хладните бледи лица, сънните влюбени очи и гласовете:

— Удобно ли ти е?

— Да, а на теб?

— Наистина ли?

— Да.

Изведнъж разбрахме, че е късно и че всичко е свършило. Върнахме се обратно.

На следващия ден нашата единица замина за Камп Милс, но в последна сметка не стигнах до Франция. Прекарахме един студен месец в Лонг Айланд, качиха ни на някакъв транспортен кораб с окачени на кръста каски и след това отново ни свалиха. Войната беше свършила. Бях я пропуснал. Когато се върнах в Тарлтън, се опитах да напусна армията, но бях на редовна служба и останах почти до края на зимата. Ърл Шън обаче бе един от първите, които се демобилизираха. Искаше да си намери хубава работа, докато „имало богат избор“. Ейли не желаеше да се ангажира, но се бяха разбрали той да се върне.

Към януари военните лагери, които бяха властвали в града в продължение на две години, вече започнаха да изчезват. Беше останала само тръпчивата миризма на изгоряло, която напомняше за миналото оживление. Единственият живот бе съсредоточен около сградата на щаба с офицерите от редовната армия, недоволни, че и те са пропуснали войната.

И тогава тарлтънските младежи започнаха да се завръщат от краищата на света — някои с канадски униформи, други с патерици или празни ръкави. Завърналите се войници от Националната гвардия преминаха по улиците в бойни редици, в които местата на загиналите не бяха попълнени, а след това свалиха завинаги романтиката от себе си и започнаха да продават стоки в местните магазини. В извънградския клуб сред официалните костюми вече само тук-там се мяркаха униформи.

Точно преди Коледа един ден неочаквано пристигна Бил Ноулс и си тръгна на следващия — или беше поставил ултиматум на Ейли, или най-после тя бе решила какво да прави. С нея се виждахме понякога, когато беше със завърналите се герои от Савана и Огъста, но се чувствах като ненужен ветеран и наистина бях такъв. Тя очакваше Ърл Шън с такава огромна несигурност, че не й се искаше да говорим за това. Той дойде три дни, преди да се уволня окончателно.

За първи път ги срещнах случайно да се разхождат по търговската улица и ми се струва, че през живота си не съм изпитвал такова съжаление към никоя друга двойка, макар че според мен тази ситуация се е повтаряла във всеки град, в който беше имало военни лагери. Във външния вид на Ърл нямаше абсолютно нищо, което да е наред. Шапката му бе зелена, с радикално перо, а костюмът му се отличаваше с прорезите и ширитите на онази гротескна мода, на която националните реклами и филмите бяха видели сметката. Явно бе ходил при стария си бръснар, защото косата му бе подстригана на калпак, а вратът му се розовееше обръснат. Не изглеждаше ексцентричен или беден, но в очите на всеки, и най-вече на Ейли, се набиваше произходът му от малък провинциален град с неговите танцови забави и пикници сред природата. Защото тя никога не си бе представяла реалността — в тези дрехи дори естествената красота на великолепното му тяло не се забелязваше. В началото Ърл се похвали с хубавата си работа — тя щяла да ги крепи що-годе, докато си намерел „нещо по-леко“. Но той трябва да бе разбрал, че от момента, в който се беше върнал с истинската си същност в нейния свят, всичко бе станало безнадеждно. Не знам какво му беше казала Ейли и колко голяма е била мъката й на фона на изумлението й. Но тя действаше бързо — три дни след пристигането му двамата с Ърл тръгнахме с влака за Север.

— И тъй, това беше краят — каза мрачно той. — Тя е чудесно момиче, но за мене е прекалено важна. Мисля, че трябва да се ожени за някой паралия, който ще й даде голямо положение в обществото. Не ги разбирам тия префърцунени работи. — И след малко добави: — Каза да съм се върнел и да се срещнем след една година, ама няма никога да се върна. Тия аристократични работи не са лоши, ако имаш необходимите пари, но…

„Но не са истински“ — искаше да каже той. Провинциалното общество, в което се беше движил с такова задоволство цели шест месеца, вече му изглеждаше надуто, „префърцунено“ и нереално.

— Ей, знаеш ли какво видях да се качва във влака? — попита ме той след малко. — Две чудесни пиленца, съвсем самички. Какво ще кажеш, да се завъртим в другия вагон и да ги поканим на обяд? Аз си избирам тая със синята рокля. — На средата на вагона той неочаквано се обърна. — Кажи ми, Анди — попита той, като се намръщи, — едно нещо; откъде, смяташ, е разбрала, че съм бил кондуктор на трамвай? Никога не съм й казвал за това.

— Убий ме, ако знам.

III

Тук разказът идва до една от големите празнини, която стоеше неизбежно пред мен, когато го започнах. В продължение на шест години, докато следвах право в Харвард, правех пътнически самолети и влагах средства в построяването на шосета, които се разбиваха на прах под камионите, Ейли Калхун за мен не представляваше нищо повече от едно име върху коледна картичка; нещо, което навяваше топли нощи в съзнанието ми, когато си спомнех за магнолиите. От време на време някой познат от дните ми в армията ме питаше: „Какво стана с онова русото момиче, което беше толкова популярно?“, но аз не знаех. Една вечер срещнах случайно Нанси Леймар в ресторант „Монмартър“ в Ню Йорк и разбрах, че Ейли се била сгодила за някакъв мъж от Цинцинати, отишла на Север на гости на семейството му я след това развалила годежа. Била си същата красавица и все така имала по един или двама сериозни ухажори. Но нито Бил Ноулс, нито Ърл Шън се бяха връщали отново.

Пак по това време чух, че Бил Ноулс се оженил за едно момиче, с което се срещнали на някакъв кораб. Това е то — не е кой знае каква кръпка за запълването на празнина от шест години.

Колкото и да е странно, едно момиче, което видях в здрача на някаква малка гара в Индиана ме накара да замисля едно пътуване на Юг. Момичето, в колосана рокля от розов органдин, се хвърли на врата на един мъж, който слезе от нашия влак и го повлече към чакащото такси, а аз усетих някаква остра болка. Стори ми се, че го отвежда в изгубения свят на летните нощи от моите двайсет години, където времето е спряло и очарователни момичета, неясни пред погледа като самото минало, все още се разхождат бавно по мрачните улици. Според мен поезията е блясък на мъжа от Севера по Юга. Но едва месеци по-късно пратих телеграма на Ейли и веднага след това тръгнах за Тарлтън.

Беше юли. Хотел „Джеферсън“ ми се стори странно овехтял и тесен; някакъв клуб от поддръжници нахлу в ресторанта по време на една пресеклива песен, която в спомените си отдавна бях посветил на офицерите и момичетата. Разпознах шофьора на таксито, който ме откара до дома на Ейли, но неговото „Разбира се, че си спомням, лейтенант“ не прозвуча убедително. Аз бях само един от двайсетте хиляди.

Това бяха странни три дни. Предполагам, че част от първия младежки блясък на Ейли може би беше помътнял по земния си път, но не мога да твърдя със сигурност. Тя продължаваше да бъде все така привлекателна физически; просто ти се искаше да докоснеш духа й, който трептеше върху устните й. Не, промяната беше много по-дълбока.

Изведнъж разбрах, че тя е променила своя стил. Нотките на гордост, извивките в гласа й, които бяха намеквали, че познава тайните на по-светли, по-хубави дни отпреди войната, бяха изчезнали; за тях вече нямаше време и тя бърбореше полу на смях, полуотчаяно по начина, характерен за новия Юг. И в това бърборене беше вложила всичко, за да продължава и да не оставя време за размисъл: настояще, бъдеще, себе си, мен. Отидохме на едно шумно увеселение в дома на някаква млада омъжена двойка и нервният пламтящ център на вниманието бе тя. В края на краищата не беше на осемнайсет, но в ролята си на дързък палячо бе привлекателна както винаги.

— Обаждал ли ти се е Ърл Шън? — попитах я на втората вечер на път за бала в извънградския клуб.

— Не. — За момент стана сериозна. — Често си мисля за него. Той беше… — Тя се поколеба.

— Продължавай.

— Щях да кажа „мъжът, когото обичах най-много“, но няма да е вярно. Никога не съм го обичала наистина, иначе щях да се омъжа за него при всяко положение, нали? — Погледна ме въпросително: — Поне нямаше да се отнеса с него по този начин.

— Беше невъзможно.

— Разбира се — съгласи се несигурно тя. Настроението й се промени, стана закачлива: — Как само ни мамеха янките нас, горките южни момичета. Боже мой!

Когато стигнахме в извънградския клуб, тя се смеси като хамелеон с непознатата за мен тълпа. На дансинга имаше ново поколение, с по-малко достойнство от онова, което познавах, но никой не притежаваше в по-голяма степен от Ейли оная ленива, трескава същност. Вероятно тя беше разбрала, че в първоначалния си стремеж да избяга от провинциализма на Тарлтън е била сама и е вървяла по стъпките на едно поколение, което беше обречено да няма последователи. Точно в кой момент бе загубила битката, която бе повела зад белите колони на своята веранда, аз не знаех. Но тя беше сгрешила, бе изпуснала нещо. Буйната й оживеност, привличаща дори и сега около нея достатъчно мъже, които съперничеха на антуража и на най-младите и най-свежите, беше признание, че е победена.

Напуснах дома й, както толкова често го бях напускал през оня изгубен юни, с неясното усещане за неудовлетвореност. Едва няколко часа по-късно, докато се въртях в леглото в хотела си, разбрах причината — аз бях дълбоко и неизлечимо влюбен в нея. Независимо от цялата несъвместимост в характерите ни, тя продължаваше да бъде и винаги щеше да остане за мен най-привлекателното момиче, което съм срещал. На следващия следобед й го казах. Беше един от онези горещи дни, които така добре познавах, и Ейли седеше на канапето до мен в затъмнената библиотека.

— О, не, не бих могла да се омъжа за теб — каза тя, почти уплашена. — Изобщо не те обичам по такъв начин… И никога не съм те обичала. А и ти не ме обичаш. Не мислех да ти го казвам сега, но идния месец ще се омъжа за друг. Даже не сме го обявили, защото вече два пъти го правя. — Изведнъж й мина през ума, че мога да се обидя: — Анди, на теб просто ти е хрумнала тази глупава идея, нали? Ти знаеш, че никога не бих могла да се омъжа за човек от Север.

— Кой е той? — попитах аз.

— Един мъж от Савана.

— Влюбена ли си в него?

— Разбира се, че съм. — И двамата се засмяхме. — Разбира се, че съм! Какво друго искаш да ти кажа?

Нямаше никакви съмнения, за разлика от по-рано с другите мъже. Тя не би си позволила да има някакви съмнения. Знаех го, защото отдавна бе престанала да се преструва пред мен. Тази нейна естественост, осъзнах аз, се дължеше на това, че не ме считаше за подходящ. Под маската на интуитивно същество от чистокръвна порода, тя никога не беше се лъгала и не можеше да повярва, че някой, който не я приема с безкритично обожание, може да я обича истински. Именно това тя наричаше „искреност“ — чувстваше се най-сигурна с мъже като Канби и Ърл Шън, които не бяха в състояние да осъждат едно подчертано аристократично сърце.

— Добре — казах аз, като че ли ми бе поискала разрешение да се омъжи. — А сега, би ли направила нещо за мен?

— Каквото поискаш.

— Да идем до лагера.

— Но там няма нищо, скъпи.

— Няма значение.

Слязохме в града. Шофьорът на таксито пред хотела повтори думите й:

— Там вече няма нищо, капитане.

Двайсет минути по-късно той спря пред широка непозната равнина, засята с нови памукови насаждения и оградена с отделни групички борови дървета.

— Да карам ли натам, дето се вижда пушекът? — попита шофьорът. — Това е новият щатски затвор.

— Не. Просто карай по този път. Искам да намеря мястото, където живеех.

Стар хиподрум, незабелязан в славните дни на лагерното време, сега се хвърляше в очи с разнебитената си трибуна в тази пустош. Опитвах се напразно да се ориентирам.

— Карай по този път, покрай онази група дървета и след това завий надясно… не, наляво.

Той се подчини с професионално отвращение.

— Нищичко няма да намериш, скъпи — каза Ейли. — Предприемачите разрушиха всичко.

Движехме се бавно край полето. Можеше да е било тук…

— Добре. Искам да сляза — неочаквано казах аз.

Оставих Ейли да седи в таксито; изглеждаше много красива, както вятърът рошеше късо подстриганата й къдрава коса.

Можеше и тук да е било. Това означаваше, че алеите са били ей там, а бараката на столовата, където вечеряхме онази нощ, е била просто оттатък пътя.

Шофьорът ме гледаше угоднически как се препъвам насам-натам из високите до коляно шубраци и търся младостта си в някоя дъска от барака, част от покрив или ръждива консервена кутия от доматен сок. Опитах се да се ориентирам по една смътно позната група от дървета, но вече се стъмваше и не бях сигурен, че това бяха точно те.

— Решили са да оправят стария хиподрум — извика Ейли от колата. — Тарлтън започна да става доста шикозен на стари години.

Не. Като се размислих, реших, че не приличат на същите дървета. Бях сигурен единствено в това, че мястото, което някога бе изпълнено с живот и усилия, сега вече го нямаше, сякаш никога не бе съществувало, и че след още един месец и Ейли нямаме да я има, и за мен Югът щеше да опустее завинаги.

Една вечер на панаира

Само една тясна река с много мостове делеше двата града[30]; покрайнините им лъкатушеха успоредно на двата бряга, срещаха се и се събираха, а там, където се съединяваха, под ревнивия взор на всеки от тях, всяка есен се разполагаше щатският панаир. Поради изгодното си положение и поради селскостопанското значение на самия щат панаирът беше един от най-богатите в Америка. Правеха се обширни изложения на зърнени храни, добитък и селскостопански машини, провеждаха се конни и автомобилни състезания, а напоследък показваха и самолети, които наистина се вдигаха във въздуха; имаше шумна централна алея с люлки и въртележки от Кони Айланд, които те понасяха в кръг из пространството, а също и едно скимтящо и дрънчащо ориенталско шоу. Като обединяващ елемент между сериозното и баналното, всяка вечер на голямата арена се даваше величествено представление с фойерверки, чиято кулминационна точка беше възпроизвеждането на битката при Гетисбърг[31].

В късния следобед на един горещ септемврийски ден две петнайсетгодишни момчета, преситени от храна и газирани напитки и изтощени след осемчасово непрекъснато обикаляне, излязоха от галерията с игралните автомати. Единият, който имаше красиви тъмни и жадни очи, беше според космичния надпис върху учебника му по древна история от миналата година „Базил Дюк Лий, Холи Авеню, Сейнт Пол, Минесота, САЩ, Северна Америка, Западно полукълбо, Земята, Вселената“. Макар и малко по-нисък от приятеля си, той изглеждаше по-висок, защото се източваше, така да се каже, в късите си панталони, докато Рипли Бъкнър младши миналата седмица беше изкласил в дълги. Това обстоятелство, така просто и естествено, имаше пагубно влияние върху близкото приятелство, което съществуваше от няколко години между тях.

До този момент Базил, по-надареният с въображение член на компанията, беше ръководещият партньор и изместването му от този пост, причинено от шестдесет сантиметра син шевиот, го хвърляше в недоумяващ смут — всъщност Рипли Бъкнър беше започнал да проявява явно безразличие към Базил, когато го удостояваше с присъствието си на обществено място. Според неговото мнение дългите панталони обещаваха освобождаване от ограниченията и униженията на детството, така че приятелството с някого, който, ако се съди по късите му панталони, беше все още малко момче, се явяваше като нежелано напомняне за това колко скорошна беше собствената му метаморфоза. Пред себе си той не го признаваше напълно, но през целия следобед явно показваше известна заядливост в отношенията си с Базил и определена склонност да го унижава, като му се присмива надменно. Базил усещаше промяната остро. През август семейният съвет бе решил, че макар и да му предстоеше да замине на училище в Източните щати, все още е прекалено малък за дълги панталони. Той го опроверга, като порасна с четири сантиметра за две седмици, което потвърди мнението за него, че е непостоянен, но освен това го накара да се надява, че в края на краищата майка му може и да се съгласи.

Когато излязоха от задушната палатка на светлината на залеза, момчетата започнаха да се колебаят; те оглеждаха нагоре-надолу алеята, претъпкана с лица, изразяващи смесица от досада и безмълвен копнеж. Не им се прибираше вкъщи преди определения час, макар да знаеха, че временно са заситили глада си за зрелища; желаеха някаква промяна в тоналността, в мотива на деня. Близо до тях се намираше паркингът — все още скромен двор — и както се въртяха нерешително, погледите им попаднаха и се задържаха върху малка кола, червена на цвят и прилепнала възможно най-близко до земята, което говореше едновременно за шеметни скорости и бурен живот. Колата беше „Блатц Уайлдкет“ и в следващите пет години щеше да стане символ на амбициите на няколко милиона американски момчета. Вътре в нея, в поза на високомерна изтощеност, наложена от наклонената седалка, седеше лъскаво русокосо момиче със сладко личице.

Двете момчета зяпнаха. Тя им отправи един-единствен хладен поглед и отново се отдаде на удоволствието да се излежава в блатц уайлдкета и надменно да съзерцава небето. Момчетата се спогледаха, но не помръднаха от мястото си. Те наблюдаваха момичето, а когато се усетиха, че погледите им правят впечатление, сведоха очи и започнаха да зяпат колата.

След няколко минути се появи млад мъж със силно розово лице и розова коса, в жълт костюм и жълта шапка, който си сложи розови ръкавици на ръцете и влезе в колата. Последва серия от страхотни експлозии, след което — равномерното „туп-туп-туп“ от незаглушения му ауспух, нахално, ритмично и вълнуващо като удари на барабан, и колата с момичето и младия мъж, в когото двамата разпознаха Спийд Пакстън, се понесе плавно напред.

Базил и Рипли се запътиха бавно и замислено към централната алея. Те знаеха, че Спийд Пакстън е обвеян с лоша слава — той беше буйният и разглезен син на местен пивовар, но му завиждаха — да потегли към залеза с такава колесница, към тишината и потайностите на нощта, а редом с него — това загадъчно момиче със сладко личице. Вероятно тази им завист ги накара да се развикат, когато забелязаха едно високо момче на техните години да излиза от стрелбището.

— А, Ел! Хей, Ел! Почакай малко!

Елуд Лийминг се обърна и зачака. Той минаваше за разпуснат сред добрите момчета в града — пиеше бира, дружеше с шофьори и беше слаб от многото цигари. Когато го поздравиха радостно, те срещнаха в притворените му очи твърдия и вещ поглед на истински мъж.

— Здрасти, Рип. Дай си лапата, Рип. Здрасти, Базил, мой човек. Дай си лапата.

— Кво правиш, Ел? — попита Рипли.

— Нищо. Вие кво правите?

— Нищо.

Елуд Лийминг примижа още повече и сякаш се замисли, след което решително цъкна с език.

— И тъй, кво ще кажете, ако си хванем по едно момиче — предложи той. — Днес следобед забелязах тук доста добри парчета.

Рипли и Базил се сепнаха и си поеха плахо дъх. Преди една година те бяха шокирани от факта, че Елуд беше ходил да гледа програмите със стриптийз в „Звездата“, а сега той им открехваше вратите към своя бурен живот.

Отговорността пред новата му зрелост заставяше Рипли да се покаже горящ от желание.

— Нямам нищо против — извика ентусиазирано той.

После погледна Базил.

— И аз нямам нищо против — измърмори Базил.

Рипли се изсмя по-скоро от вълнение, отколкото с подигравка:

— Май ще е по-добре първо да пораснеш, Базил. — Той погледна Елуд за одобрение. — По-добре ще е да стоиш настрана, докато станеш мъж.

— Я си затваряй устата! — отвърна Базил. — От колко време носиш дълги панталони? Само от една седмица!

Но той разбра, че го дели цяла пропаст от двамата, и тръгна с тях, обзет от чувството, че се влачи като опашка.

Елуд Лийминг вървеше начело, като се озърташе наляво-надясно със зоркото изражение на опитен покорител на Дивия запад. Няколко двойки разхождащи се момичета срещнаха зрелия му поглед и се усмихнаха окуражаващо, но той не ги харесваше — бяха или много дебели, или много грозни, или много груби. Изведнъж очите им се спряха върху две, които се разхождаха малко пред тях, и те ускориха ход, Елуд — самоуверено, Рипли — като се преструваше на самоуверен, а Базил — внезапно обзет от бурно вълнение.

Настигнаха ги. Сърцето на Базил се спря в гърлото му. Той погледна встрани, когато чу гласа на Елуд:

— Здравейте, момичета! Как сте тази вечер?

Дали ще извикат полиция? Дали майка му и майката на Рипли няма да се появят внезапно на ъгъла?

— Здрасти, малкият!

— Накъде сте се запътили, момичета?

— Наникъде.

— Тогава да вървим заедно.

При което образуваха групичка и Базил с облекчение забеляза, че в края на краищата те бяха просто негови връстнички. Бяха хубави, с чисти лица и червени устни и с вдигнати като на госпожици коси. Едната веднага му хареса повече от другата — тя говореше по-тихо и беше срамежлива. Базил се зарадва, когато Елуд тръгна с по-наперената и ги остави с Рипли да го следват с другата.

Първите вечерни светлини започнаха слабо да проблясват, тълпата се беше поразредила и из алеите, вече пусти, се носеше разнообразната и наситена миризма на пуканки и фъстъци, на меласа, прахоляк и топли кренвирши, смесена с едва доловимия и не неприятен дъх на животни и сено. Виенското колело, сега обкичено със светлини, се въртеше бавно в полумрака, няколко празни вагончета на въздушното влакче трополяха над главите на хората. Горещината бе преминала и във въздуха се носеше свежият и възбуждащ полъх, характерен за есента на Север.

Разхождаха се. Базил чувстваше, че би трябвало да заговори момичето, но не можеше да измисли нищо друго в духа на оживения и доверителен тон на Елуд Лийминг спрямо другата пред тях — сякаш случайно бе открил в нея родство по вкус и по душа. Така че, за да измъкне разходката им от абсолютното безмълвие, тъй като приносът на Рипли се заключаваше единствено в някое и друго глупаво изхилване, Базил се престори, че се интересува от местата, покрай които минаваха, и започна да ги обсъжда.

— Тук е телето с шестте крака. Виждала ли си го?

— Не, не съм.

— Тук един мъж кара мотор в кръг. Влизала ли си вътре?

— Не съм.

— Гледай! Започват да надуват балона. В колко ли часа пускат фойерверките?

— Ходил ли си да гледаш фойерверките?

— Не. Ще ходя утре вечер. А ти?

— Да, аз ходя всяка вечер. Брат ми работи там. Помага да ги запалят.

— Ааа!

Той се чудеше дали брат й ще се разтревожи, ако разбере, че тя се разхожда с непознати. И още повече се чудеше дали тя се чувства толкова глупаво, колкото той. Сигурно вече ставаше късно, а той беше обещал да се прибере преди седем и половина от страх, да не би да му забранят да излезе на следващата вечер. Той настигна Елуд.

— Ей, Ел — попита Базил, — къде отиваме?

Елуд се обърна я му намигна:

— Ще се пуснем по Старата мелница[32].

— Ааа!

Базил отново изостана и забеляза, че по време на краткото му отсъствие Рипли и момичето се бяха хванали за ръце. През тялото му премина тръпка на ревност, той се вгледа по-внимателно в момичето и откри, че е по-хубаво, отколкото му се беше сторило. Очите й, тъмни и топли, сякаш се бяха пробудили от все по-ярките светлини над главите им и в тях се таеше обещание за нещо вълнуващо като обещанието на прохладната вечер.

Помисли си дали да не я хване за другата ръка, но вече беше късно — тя и Рипли се смееха на нещо или по-скоро — на нищо. Беше го попитала на какво се бе смял през цялото време, а той се беше изсмял отново в отговор. След което продължиха да се смеят весело на пресекулки.

Базил изгледа Рипли с отвращение.

— Никога не съм чувал по-глупав смях през живота си — каза той възмутено.

— Нима — изкиска се Рипли Бъкнър. — Нима не си чувало, момченцето ми?

Той се преви от смях, момичето също се разсмя. Думата „момченце“ се стовари върху Базил като струя студена вода. Във вълнението си беше забравил нещо, както куцият забравя за своя недъг и се сеща за него едва когато се втурне да бяга.

— Мислиш се за много голям! — извика той. — Откъде взе тия панталони? Откъде ги взе тия панталони? — Реши да си направи удоволствието, като му каже: „Това са панталоните на баща ти, но се сети, че бащата на Рипли, както и неговият, е мъртъв“.

Двойката пред тях стигна входа на Старата мелница и се спря да ги изчака. Всеки момент щяха да я пуснат и пет-шест лодки се блъскаха в дървената преграда, полюлявани от слабото течение на изкуствената рекичка. Елуд и неговото момиче се разположиха на предната седалка и той веднага обви с ръка раменете й. Базил помогна на другото момиче да се настани на задната седалка, но както беше посърнал, не оказа никаква съпротива на Рипли, когато се вмъкна между тях и седна по средата.

С потеглянето веднага навлязоха в тъмен кънтящ тунел. Някъде далеч пред тях возещите се в друга лодка пееха, а гласовете им бяха ту отдалечени и романтични, ту близки и от това — още по-тайнствени, когато каналът правеше обратен завой и лодките се разминаваха близо една до друга, разделяни от невидима завеса.

Трите момчета викаха и крещяха и Базил се опитваше със своята гръмогласност и изобретателност да се издигне над Рипли в очите на момичето, но след няколко минути не се чуваше нищо друго, освен неговия глас и непрекъснатото думкане на лодката о дървените стени и без да поглежда, той разбра, че Рипли е сложил ръката си около раменете на момичето.

Навлязоха в някакво червено сияние — сцена, изобразяваща ада с ухилени демони и ярки пламъци — и той забеляза, че Елуд и неговото момиче са допрели страните си; после отново потънаха в мрака с тихото плискане на водата и пеещата лодка, която ту минаваше близо, ту се отдалечаваше. Известно време Базил се преструваше, че това му е много интересно, и викаше по другите или съобщаваше, когато се приближаваха. После забеляза, че лодката може да се люлее, и се залови за това клето развлечение, когато Елуд Лийминг се обърна възмутен назад и изкрещя:

— Ей! Какво се опитваш да направиш?

Най-после стигнаха отново до входа и двойките се пуснаха. Базил скочи нещастен на брега.

— Дайте ни още билети — провикна се Рипли. — Искаме да направим още един кръг.

— Аз не ща — каза Базил с пресилено равнодушие. — Трябва да се прибирам вкъщи.

Рипли започна да се смее подигравателно и тържествуващо. Момичето също се разсмя.

— Е, довиждане, момченце — весело извика той.

— О, я млъквай! Довиждане, Елуд.

— Довиждане, Базил.

Лодката вече тръгваше; ръцете отново обгърнаха раменете на момичетата.

— Довиждане, момченце!

— Довиждане, говедо такова! — извика Базил. — Откъде взе панталоните? Откъде взе панталоните?

Но лодката вече беше изчезнала в тъмната паст на тунела, оставяйки само ехото от подигравателния смях на Рипли.

Стара истина е, че всички момчета копнеят да бъдат мъже. Това е, защото понякога се дразнят от ограниченията на детството, докато през много по-големите периоди от време са повече от доволни, че са деца, което изразяват не с думи, а с действия. Понякога на Базил му се искаше да е мъничко по-голям, но не много. Въпросът за дългите панталони не беше от жизнена важност за него — той искаше да ги има, но като облекло те не притежаваха онази романтична значимост като например футболния екип или офицерската униформа, нито даже цилиндъра и официалната пелерина, с които обикновено джентълмените — разбойници кръстосваха нощем улиците на Ню Йорк.

Но когато се събуди на другата сутрин, те бяха най-голямата необходимост в живота му. Без тях той беше изолиран от връстниците си, а момчето, командвано до този момент от него, сега му се надсмиваше. Самият факт, че сноши някакви си момиченца бяха предпочели Рипли, беше без особено значение за него, но той бе болезнено амбициозен и ненавиждаше, когато го принуждаваха да се бори с едната ръка, вързана на гърба. Предчувствуваше, че подобни ситуации ще се появят и в училището, а това би било непоносимо. Когато на закуска постави въпроса пред майка си, беше страшно развълнуван.

— Но, Базил — запротестира изненадана тя, — когато взехме решението, на мен ми се стори, че ти не държиш толкова много.

— Трябва да имам — заяви той. — По-скоро бих умрял, отколкото да тръгна на училище без дълги панталони.

— Хайде сега, няма смисъл да се правиш на глупак.

— Наистина по-скоро бих умрял. Ако не мога да имам дълги панталони, не виждам каква е ползата да ходя на училище в друг град.

Възбудата му беше толкова голяма, че мисълта за неговата смърт наистина започна да тревожи майка му.

— Хайде престани да говориш глупости и ела да закусиш. Можеш още преди обяд да слезеш в града и да си купиш няколко чифта от магазина на „Бартън Лий“.

Поуспокоен, но все още разкъсван от напора на желанието си, Базил закрачи из стаята.

— Едно момче е направо безпомощно, ако няма дълги панталони — разпалено заяви той. Изречението му хареса и той го разшири: — Едно момче е просто напълно безпомощно, ако няма дълги панталони. По-скоро бих умрял, отколкото да тръгна на училище…

— Базил, престани да говориш така. Някой сигурно те е дразнил за това.

— Никой не ме е дразнил — възмутено отрече той, — абсолютно никой.

След закуска прислужницата го повика на телефона.

— Аз съм, Рипли — прозвуча колеблив глас.

Базил се отзова хладно.

— Не се сърдиш за снощи, игли? — попита Рипли.

— Аз? Не. Кой казва, че се сърдя?

— Никой. Тогава слушай, нали знаеш, че ще ходим заедно на фойерверките довечера?

— Да! — Гласът на Базил беше все така хладен.

— Ами едното от момичетата, онова, което беше с Елуд, има сестра, която била още по-хубава, та тя може да дойде довечера и ти би могъл да бъдеш с нея. Решихме, че може да се срещнем около осем, защото фойерверките не започват преди девет.

— Какво ще правим?

— Ами може пак да се пуснем по Старата мелница. Снощи се пуснахме още три пъти.

Настъпи кратко мълчание. Базил погледна да види дали майка му беше затворила вратата на стаята си.

— Ти целуна ли твоята? — попита в слушалката той.

— Разбира се! — По жицата се понесе едва доловимо глупаво хихикане. — Слушай, Ел смята, че ще може да излезе с колата си. Можем да минем и да те вземем в седем.

— Добре — съгласи се рязко Базил, след което добави: — Тази сутрин ще ходя в града, за да си купя дълги панталони.

— Така ли? — До слуха на Базил отново достигна слаб смях. — Та така, в седем тази вечер бъди готов.

Чичото на Базил дойде в магазина за облекло на „Бартън Лий“ и Базил почувства известна вина поради това, че бе станал причина за тези тревоги и разноски на близките си. Като следваше съветите на чичо си, той се спря на два костюма — един в наситен шоколадов цвят за всеки ден и един тъмносин за официални случаи. Трябваше да се направят някои поправки, но се уговориха единият от костюмите на всяка цена да му бъде донесен на домашния адрес същия следобед.

Моментното му разкаяние за това разточителство го накара да спести парите за трамвая и той тръгна пеш от търговския център за вкъщи. Когато стигна до Крест Авеню, нарочно се спря и прескочи високия пожарен кран пред дома на Ван Шелинджър, като се чудеше дали човек може да го прави, ако е обут в дълги панталони, и дали самият той щеше да го направи пак някога. Бе принуден да прескочи крана още два-три пъти като един вид официално сбогуване и беше погълнат от това, когато луксозният автомобил на Ван Шелинджър зави по пътеката към къщата и спря пред портата.

— А, Базил — извика някой.

Едно свежо нежно личице, обградено от буйни, почти бели къдрици, го гледаше откъм гранитните колони пред входа на втория по големина дом в града.

— Здравей, Гладис.

— Ела за малко насам, Базил.

Той се подчини. Гладис ван Шелинджър беше с една година по-малка от него — кротко, отгледано с особени грижи момиче, което според местните нрави беше възпитавано да се омъжи на Изток. Тя имаше гувернантка и винаги играеше с няколко определени момичета вкъщи или в техните домове; безгрижната свобода на децата, живеещи в градовете на Средния запад, не й беше позволена. Не ходеше и на места като двора на Уортънови, където в следобедите се провеждаха детски игри.

— Базил, искам да те питам нещо — ще ходиш ли довечера на панаира?

— Ами да, разбира се.

— Тогава не би ли искал да дойдеш в нашата ложа и да гледаш фойерверките?

За миг той се замисли над предложението й. Искаше да приеме, но нещо необяснимо го принуждаваше да откаже — да се откаже от едно удоволствие, за да се впусне в приключение, което според чистата логика изобщо не го интересуваше.

— Няма да мога. Страшно съжалявам.

Сянка на неудоволствие премина по лицето на Гладис.

— Аха. Ами ела някой от тези дни да се видим, Базил. След няколко седмици ще замина на Изток на училище.

Той продължи по улицата, изпълнен с недоволство. Гладис ван Шелинджър никога не е била негово момиче, всъщност тя не беше ничие момиче, но това, че щяха да тръгнат по едно и също време на училище в друг град, го караше да се чувства близък с нея — сякаш бяха избрани за романтичните приключения на Изтока, набелязани заедно за едно необикновено бъдеще, което изключваше факта, че тя беше богата, а той — само заможен. Той съжаляваше, че тази вечер не може да седне в ложата й.

Към три часа Базил, който четеше „Червеният пуловер“ в стаята си, започна да надава ухо при всяко звънене на вратата. Отиваше до стълбите, навеждаше се и се провикваше: „Хилда, това пакет за мен ли беше?“ А към четири, разочарован от нейното безразличие и липса на усет към важните неща, както и от бавното й отиване до входа и завръщане оттам, той се премести на долния етаж и започна сам да отваря вратата. Но нищо не пристигна. Позвъни в „Бартън Лий“ и някакъв припрян чиновник му каза: „Ще получите костюма. Гарантирам ви, че ще получите костюма.“ Но той не вярваше на честната дума на чиновника и излезе на верандата, за да гледа дали ще пристигне разносната кола на „Бартън Лий“. Майка му се прибра вкъщи в пет.

— Може би има повече поправки, отколкото са мислели — предположи тя, за да го успокои. — Сигурно ще го получиш утре сутринта.

— Утре сутринта! — извика той невярващ. — Трябва да имам този костюм тази вечер.

— Е, на твое място не бих се разочаровала чак толкова, Базил. Всички магазини затварят в пет и половина.

Базил огледа развълнувано Холи Авеню от край до край. След това си сложи шапката и хукна към трамвая на ъгъла. Миг след това една предвидлива мисъл го накара да се върне обратно със същата бързина.

— Ако дойдат, задръж ги, докато се върна — нареди той на майка си като мъж, който мисли за всичко.

— Добре — обеща сухо тя, — ще ги задържа.

Беше по-късно, отколкото си мислеше. Трябваше да чака трамвая и когато стигна до „Бартън Лий“, с ужас забеляза, че вратите са заключени и капаците спуснати. Той застана на пътя на последния чиновник, който напускаше, и развълнувано заобяснява, че костюмът му трябва за тази вечер. Чиновникът не знаеше нищо по този въпрос… Да не би Базил да е мистър Шварце?

Не, Базил не беше мистър Шварце. След кратък спор, в който той се опита да убеди чиновника, че този, който му е обещал костюма, трябва да бъде уволнен, Базил се върна отчаян вкъщи.

Няма да отиде на панаира без костюм — изобщо няма да ходи. Ще си седи вкъщи, а щастливите момчета ще се разхождат по Широкия бял път[33]. Загадъчни момичета, млади и дръзки, ще се спускат с тях в омагьосания мрак на Старата мелница, но заради глупостта, егоизма и нечестността на някакъв си чиновник в магазина за облекло той няма да бъде там. След ден-два панаирът ще свърши — завинаги; тези момичета — от всички момичета на света най-недостижимите, най-желаните, тази сестра, за която казват, че била най-хубавата от всички — ще изчезнат завинаги от живота му. Ще отпътуват в лунната нощ с коли „Блатц Уайлдкет“, без да бъдат целунати от Базил. О, цял живот — макар че ще поиска да уволнят чиновника: „Виждате ли сега какво ми причинихте с постъпката си“ — той с безкрайно съжаление ще си спомня този неповторим час. Както повечето хора, Базил не можеше да си представи, че в бъдеще може да има други желания, равни по сила на тези, които изпитваше в момента.

Прибра се у дома — пакетът не беше дошъл. Тръгна унил и отчаян из къщи, а в шест и половина се съгласи да седне кротко на вечеря с майка си, подпрял лакти на масата.

— Нямаш ли никакъв апетит, Базил?

— Не, благодаря — отвърна разсеяно той, защото си помисли, че му предлага нещо.

— Има още две седмици до тръгването ти на училище. Какво значение има…

— О, не за това не ми се яде. Целия следобед ме болеше главата.

Към края на вечерята погледът му се спря разсеяно върху няколко парчета пандишпанова торта и като някакъв сомнамбул той изяде три от тях.

В седем часа Базил дочу шума, който трябваше да предвещае една вечер, изпълнена с романтични преживявания.

Колата на Лийминг спря отвън и миг след това Рипли Бъкнър звънна на вратата. Базил стана тъжно от мястото си.

— Аз ще отида — каза той на Хилда. А след това на майка си със слаб, непреднамерен упрек: — Извини ме за момент. Искам само да им кажа, че не мога да отида на панаира тази вечер.

— Ама разбира се, че можеш да отидеш, Базил. Не ставай глупав. Само заради…

Той почти не я чу. Отвори вратата и видя Рипли на стълбите. Зад гърба му се виждаше лимузината на Лийминг, стара висока кола, чийто силует се очертаваше на фона на кръглата луна.

„Бум-бум-бум!“ По улицата се зададе разносната кола на „Бартън Лий“. „Бум-бум!“ Изскочи един мъж, стовари се тежко на паважа, втурна се по улицата, след това се обърна, върна се отново назад и тръгна към тях с продълговата четвъртита кутия в ръце.

— Ще трябва да почакате малко — развълнувано извика Базил. — Това няма да ви затрудни. Ще се преоблека в библиотеката. Слушай, ако си ми приятел, ще почакаш малко. — Той излезе на верандата. — Хей, Ел, току-що си получих… трябва да се преоблека. Ще почакате малко, нали?

Проблесна огънче от цигара, когато Ел заговори с шофьора, моторът на колата му замлъкна с въздишка и небето изведнъж се изпълни със звезди.

 

Отново — панаирът, но различен от следобедния панаир, както едно момиче през деня се различава от блестящия си вид вечерта. Материята на картонените сергии и гипсовите палати бе изчезнала, беше останала осанката им. Очертани със светлини, техните контури загатваха неща, които бяха много по-тайнствени и вълнуващи от самата им същност, а хората, които се разхождаха из лабиринта от алеи, излъчваха същото усещане, когато бледите им лица, поотделно или на групички, проблясваха в полумрака.

Момчетата се втурнаха към мястото на срещата и откриха момичетата в тъмната сянка на Двореца на зърнените храни. Групата им едва се бе събрала, когато Базил усети, че нещо не е наред. Като осъзнаваше това все по-ясно, той започна да се вглежда от лице в лице и когато ги представиха един на друг, разбра ужасяващата истина — по-малката сестра беше, направо казано, грозотия: трътлеста и мърлява, с пъпчиво лице, което личеше под маската от евтина розова пудра, и безформена уста, която непрестанно се опитваше да се нагласи в привлекателна гримаса.

Като в просъница чу момичето на Рипли да казва:

— Не знам дали трябва да дойда с теб. Имам среща с друг, когото срещнах днес следобед.

Тя се заоглежда нетърпеливо нагоре-надолу по алеята, а Рипли, учуден и объркан, се опита да я хване за ръката.

— Хайде — настояваше той. — Нали аз пръв ти определих среща?

— Но аз не бях сигурна дали ще дойдеш — отвърна му опърничаво тя.

Елуд и двете сестри също започнаха да я уговарят.

— Може да дойда на виенското колело — с неохота каза тя, — но не и на Старата мелница. Другото момче ще се ядоса.

Този удар разклати самоувереността на Рипли — той зяпна, а ръката му отчаяно сграбчи нейната. Базил поглеждаше ту своето момиче — с болезнена учтивост, ту останалите — с безкраен укор, изписан на лицето му. Единствен Ел беше доволен и щастлив.

— Да вървим на виенското колело — нетърпеливо каза той. — Не можем да стърчим тук цяла нощ.

Пред будката за билети опърничавата Олив отново започна да се колебае, като се мръщеше и се оглеждаше, сякаш все още се надяваше, че съперникът на Рипли ще се появи.

Но когато въртящите се люлки спряха, тя си позволи да я убедят да се качи и трите двойки със своите проблеми бавно се издигнаха във въздуха.

Когато люлката се възнесе по въображаемия кръг в небето, Базил си помисли какво удоволствие би изпитал, ако беше с някой друг или дори сам — под него панаирът проблясваше с нова пъстрота, а кадифеният цвят на мрака около светлините бе едва забележимо разреден от слабото им сияние. Но той не можеше да обиди някого, когото смяташе за по-недостоен от себе си. След малко се обърна към момичето.

— В Сейнт Пол ли живееш или в Минеаполис? — официално запита той.

— В Сейнт Пол. Уча в Седмо училище. — Изведнъж тя се приближи до него. — Ама че си бавен — насърчи го тя.

Той я прегърна през рамо и откри, че то е топло. Отново се издигнаха на върха и небето се разпростря над тях, а после отново се спуснаха надолу през талази от музика, идеща от далечни латерни. Като гледаше внимателно встрани, Базил я притисна до себе си, а когато отново се издигнаха в мрака, се наведе и я целуна по бузата.

Значимостта на съприкосновението го развълнува, но с крайчеца на окото си той зърна лицето й и изпита благодарност, когато някъде долу прозвуча гонг и колелото бавно спря.

Трите двойки едва се бяха събрали отвън, когато Олив се разпищя развълнувано.

— Ето го! — извика тя. — Това е Бил Джоунс, когото срещнах днес следобед — с него имам среща.

Зададе се момче на тяхната възраст, което пристъпяше като циркаджийско пони и въртеше в ръка, чевръсто като тамбурмажор, малко ратаново бастунче. Под този псевдоним, измислен от предпазливост, момчетата познаха своя приятел и връстник — самия прословут Хюбърт Блеър.

Той се приближи. Поздрави всички, като се изсмя дружелюбно. Свали си шапката, завъртя я на пръста си, пусна я, хвана я и я сложи кокетно килната на главата си.

— Бива си те — каза той на Олив. — От петнайсет минути те чакам.

Той направи шеговит опит да я натупа с бастунчето си и тя се разкиска от удоволствие. Хюбърт Блеър имаше онова държане, което всички четиринайсетгодишни момичета и един по-груб тип възрастни жени намират покоряващо. Беше виртуозен гимнастик и тялото му бе в непрекъснато движение; притежаваше закачливо остър нос, обезоръжаващ смях и голям талант в правенето на комплименти. Когато извади от джоба си бонбон, сложи го на челото си, отхвърли го с едно движение на главата си и го хвана с уста, за всеки страничен наблюдател стана ясно, че на Рипли не му беше съдено да бъде повече с Олив тази вечер.

Групичката беше така запленена, че никой не забеляза как в очите на Базил проблесна искрица надежда, нозете му направиха четири стъпки назад с цялото коварство, присъщо на един джентълмен — разбойник, а тялото му се промъкна през един от отворите на брезентовата преграда и той се озова в безлюдната изложба на жътварски машини и трактори. Почувствал се в безопасност, Базил се отпусна от напрежението и като си помисли как Рипли дори не подозира за задълженията, които скоро щяха да се прехвърлят върху него, той се преви от щастлив смях в тъмнината.

Десет минути след това в отдалечена част на панаира едно момче крачеше пъргаво и предпазлива към мястото на фойерверките и размахваше вървешком наскоро закупено ратаново бастунче. Няколко момичета го изгледаха с интерес, но той надменно ги отмина; за един кратък миг хората го отегчаваха — миг, който едва не беше пропуснал във водовъртежа на живота; сега се наслаждаваше на дългите си панталони.

Купи си билет за откритите места и тръгна по пътеката след тълпата, като търсеше своя сектор. Няколко войници в униформата на Съюзническата армия разместваха оръдия наоколо в подготовка за битката при Гетисбърг и както беше спрял и ги гледаше, Гладис ван Шелинджър го извика от ложата зад гърба му.

— Хей, Базил, ако искаш, ела да седнеш при нас.

Базил се обърна и отиде при тях. Размени любезности с мистър и мисис Ван Шелинджър, след което беше мило представен на още няколко души като „момчето на Алис Райли“ и му бе сложен стол отпред до Гладис.

— О, Базил — прошепна му развълнувано тя, — нали е много хубаво?

Разбира се, че беше. Той усети как в него се надига някаква вълна на добродетелност. В този момент му изглеждаше необяснимо как някой може да предпочете компанията на онези обикновени момичета.

— Базил, нали ще бъде много хубаво, като тръгнем на Изток? Може би ще пътуваме с един и същи влак.

— Нямам търпение — съгласи се със сериозен тон той. — Преминах на дълги панталони. Получих ги, защото заминавам да уча в друг град.

Една от жените в ложата се наведе към него:

— Познавам добре вашата майка — каза тя. — Познавам и един ваш приятел. Аз съм лелята на Рипли Бъкнър.

— О, така ли!

— Рипли е такова добро момче — каза сияеща мисис Ван Шелинджър.

В този момент, сякаш споменаването на името му го беше призовало внезапно, се появи Рипли Бъкнър. По вече безлюдната и ярко осветена пътека се зададе малко, но чудовищно шествие, някаква бурлеска на лилипути, представящи бурния и разпътен живот. Начело вървяха Хюбърт Блеър и Олив; Хюбърт стъпваше и въртеше бастунчето си като тамбури мажор под акомпанимента на одобрителното й кискане. Следваха ги Елуд Лийминг и младата му дама, които се бяха притиснали така, че вървежът им се затрудняваше — очевидно се бяха прегърнали. Шествието завършваше безславно с Рипли Бъкнър и бившата дама на Базил, която се опитваше да надвика Олив и да привлече вниманието върху себе си.

Стъписан, Базил гледаше Рипли, чието изражение представляваше странна смесица. На моменти той се присъединяваше към общия тон на компанията, но от време на време по лицето му преминаваше някаква измъченост, сякаш не бе убеден, че вечерта протича приятно.

Шествието привличаше вниманието — до такава степен, че дори Рипли не забеляза втренчените погледи, отправени към него от ложата на Базил, макар че мина на четири крачки от нея. Беше се отдалечил достатъчно, за да не може да чуе, когато между зрителите й се понесоха странни шумолящи въздишки и шепот.

— Какви странни момичета — каза Гладис. — Първото момче Хюбърт Блеър ли беше?

— Да.

Базил се беше заслушал в част от разговора зад гърба си: „Утре непременно ще разкажа за това на майка му.“

Докато Рипли беше пред очите му, Базил до болка се срамуваше заради него, но сега в гърдите му се надигна нова вълна на добродетелност, дори по-силна от първата. Мисълта за случилото се би му донесла пълно щастие, ако не беше се сетил, че може би майката на Рипли няма да го пусне на училище в друг град. Но след няколко минути дори и това изглеждаше поносимо. Базил обаче не беше злобен. Просто природната жестокост на себеподобните му към страдащите при него все още не беше прикрита от двуличие — това беше всичко.

С взрив от величие, под редуващите се звуци на „Дикси“[34] и „Звездно знаме“[35], завърши „Битката при Гетисбърг“. Когато излязоха навън при паркираните коли, внезапно нещо накара Базил да се приближи до лелята на Рипли.

— Мисля, че няма да бъде добре, ако майката на Рипли научи. Той не е направил нищо лошо. Той…

Ядосана от случилото се вечерта, тя му отправи хладен, наставнически поглед.

— Ще постъпя така, както смятам за добре — отвърна лаконично тя.

Той се намръщи. После се обърна и се качи в автомобила на Шелинджърови.

Както седеше до Гладис на малката предна седалка, той внезапно почувства, че я обича. От време на време ръката му нежно докосваше нейната и той усещаше как сърдечната връзка между тях — това, че и двамата отиваха да учат в друг град — се заздравяваше и ги сближаваше.

— Няма ли да дойдеш утре да се видим? — насърчи го тя. — Майка ми няма да бъде вкъщи, но тя казва, че мога да каня когото си искам.

— Добре.

Когато колата намали, за да спре пред дома на Базил, тя бързо се наведе към него.

— Базил…

Той почака. Усещаше топлия й дъх върху бузата си. Искаше тя да побърза, защото, когато колата спреше, родителите й, дремещи на задната седалка, можеха да чуят какво ще му каже. Сега тя му се струваше красива — нейната външна незабележителност се компенсираше двойно от съвършения й финес и изтънчения разкош, сред който живееше.

— Базил… Базил, когато дойдеш утре, би ли довел и Хюбърт Блеър?

Шофьорът отвори вратата. Мистър и мисис Ван Шелинджър се сепнаха и се събудиха. Когато колата потегли, Базил се загледа замислено подире й, докато тя зави зад ъгъла.

Базил — пленената сянка

I

Базил Дюк Лий затвори входната врата зад гърба си и запали лампата в трапезарията. Гласът на майка му се понесе сънливо надолу по стълбите:

— Базил, ти ли си?

— Не, мамо, крадец е.

— Струва ми се, че дванайсет часа е доста късно за едно петнайсетгодишно момче.

— Бяхме в „Смитс“ и пихме по една сода.

Щом трябваше върху Базил да се прехвърли някое ново задължение, той ставаше „почти шестнайсетгодишен“, но когато въпросът опреше до някоя привилегия, той беше „петнайсетгодишно момче“.

Отгоре се зачуха стъпки и мисис Лий слезе по халат до първата площадка.

— Харесахте ли с Рипли пиесата?

— Да, много.

— За какво се разправяше?

— А, просто за един мъж. Съвсем обикновена пиеса.

— Нямаше ли заглавие?

— „Ти масон ли си?“

— Ааа. — Тя постоя, жадно загледана в будното му и живо лице, като го задържаше с погледа си на едно място. — Няма ли да идваш да си лягаш?

— Ще потърся нещо за хапване.

— Още нещо ли?

В първия момент не й отговори. Застана пред една остъклена библиотечна етажерка в дневната и заразглежда книгите в нея с изцъклен поглед.

— Смятаме да поставим пиеса — каза изведнъж той. — Аз ще я напиша.

— Ами… това е много хубаво. Моля ти се, легни си по-рано. Снощи също стоя до късно и сега имаш тъмни сенки и под очите.

След малко Базил взе от етажерката „Ван Бибър и други“, в която се зачете, докато ядеше пълна чиния ягоди, разбъркани с четвърт сметана. Върна се в дневната, където поседя няколко минути пред пианото, и докато храносмилаше, съзерцаваше цветната корица на една плоча с песен от „Среднощни синове“. На картинката бяха нарисувани трима мъже във вечерно облекло и с цилиндри на главите, които се носеха весело по Бродуей на ослепителния фон на Таймс Скуеър.

Базил би отрекъл учудено предположението, че в последно време това беше любимото му произведение на изкуството. Но наистина беше така.

Той се качи на втория етаж. Извади от едно чекмедже на бюрото си тетрадка за упражнения и я отвори.

Базил Дюк Лий

училище „Сейнт Реджис“

Истчестър, Кънетикът

Тетрадка по френски за пети клас

А на следващата страница, под надписа „Неправилни глаголи“:

Сегашно време

Je connais// nous con

Tu connais

Il connait

Той обърна още един лист.

Мистър Уошингтън Скуеър
Музикална комедия
от Базил Дюк Лий
Композитор Виктор Хърбърт
Първо действие

Верандата на Клуба на милионерите край Ню Йорк.

Действието започва с хор.

 

Лейлия и дебютантки:

Не пеем тихо, не пеем и силно,

защото никой не е чувал откриващия хор.

Ние сме една весела дружина.

Обаче никой не е чувал откриващия хор.

Ние сме само една група дебютантки,

и то от най-веселите

и няма нещо, което да ни отегчи.

Ние сме най-досетливите и най-красивите

в целия свят.

Обаче никой не е чувал откриващия хор.

Лейлия (излиза напред): Ей, момичета, мистър Уошингтън Скуеър да се е мяркал днес насам?

Базил прелисти на следващата страница. Въпросът на Лейлия оставаше без отговор. Вместо него с едри букви бе написано съвсем ново заглавие:

ХИК! ХИК! ХИК!
Смешен фарс в едно действие
от Базил Дюк Лий

Сцена

 

Модерен апартамент близо до Бродуей, Ню Йорк. Почти полунощ е. С вдигането на завесата на вратата се чука; след няколко минути тя се отваря и в стаята влиза хубав мъж, облечен в официално вечерно облекло, придружен от свой приятел. Той явно е пиян, защото преплита език, носът му е червен и едва се държи на краката си. Мъжът светва лампата и застава в средата на сцената.

 

Стайвесънт: Хик! Хик! Хик!

 

О’Хара (негов приятел): Дявол да го вземе, цяла вечер само това повтаряш.

Базил обърна още един лист, после втори, като четеше забързано, но не и без интерес.

Професор Тиквин: Така че, ако сте образован човек, както сам твърдите, сигурно ще можете да ми кажете как е на латински „това“.

 

Стайвесънт: Хик! Хик! Хик!

 

Професор Тиквин: Правилно. Много добре, наистина. Аз…

На това място „Хик! Хик! Хик!“ спираше насред изречението. На следващата страница, със също тъй решителен почерк, сякаш предните две творби не бяха останали недовършени, бе изписано и дебело подчертано заглавието на трета:

Пленената сянка
Мелодраматичен фарс в три действия
от Базил Люк Лий

Сцена

 

Действието на цялата пиеса преминава в библиотеката в дома на Ван Бейкър в Ню Йорк. Библиотеката е обзаведена добре с червен лампион в единия край, по стените има кръстосани копия, шлемове и прочие, има и диван — общо взето, напомня кабинет в ориенталски стил.

Когато завесата се вдига, мис Сондърс, Лейлия Ван Бейкър и Естела Каридж седят край масата. Мис Сондърс е стара мома на около четирийсет години, много кокетлива. Лейлия е красива, с тъмни коси. Естела е с руси коси. Двете заедно са впечатляваща гледка.

„Пленената сянка“ изпълваше останалата част от тетрадката и продължаваше на още няколко отделни листа. Когато текстът свърши, известно време Базил седя замислен. През този театрален сезон в Ню Йорк преобладаваха „комедиите за мошеници“ и активната част от съзнанието му бе заета с вълнението, хода и точния и жив спомен от двете пиеси, които бе гледал. Тогава те го изпълваха с мечти, пренасяха го в един свят, много по-широк и по-бляскав от представяния в тях, който съществуваше вън, зад прозорците и вратите им, и именно този мисловен свят, а не съзнателното желание да имитира „Офицер 666“ бе причината, която бе вдъхновила Базил да се заеме с настоящия си труд. След малко той написа „Второ действие“ на първия лист в нов тефтер и продължи да твори.

Измина един час. На няколко пъти той прибягва до два-три хумористични сборника и до една стара съкровищница на остроумието и хумора, в която бяха балсамирани овехтелите викториански шеги на епископ Уилбърфорс и Сидни Смит. Точно когато в пиесата му една врата бавно се отваряше, Базил дочу силно скърцане откъм стълбите. Той скочи, затаил дъх и разтреперан, но нямаше нищо; само една бяла нощна пеперуда се блъсна в мрежата, в другия край на града удари часовник и някаква птица изпърха с криле в едно дърво отвън.

Когато в четири и половина отиде до тоалетната, той изненадан видя, че утрото вече се синее през прозореца. Бе изкарал нощта буден. Спомни си, че онези, които не спят нощем, полудяват, и замръзнал на едно място в коридора, той се опита ужасен да се вслуша в себе си, за да разбере дали не полудява. Всичко наоколо му изглеждаше неестествено реално; втурна се обезумял в спалнята си и започна трескаво да се разсъблича в желанието да настигне изчезващата нощ. Вече съблечен, хвърли последен, изпълнен със съжаление поглед към ръкописа си — цялата следваща сцена бе готова в главата му. Той направи компромис с начеващата си лудост, като си легна, но продължи да твори още един час.

Късно на следващата сутрин Базил се сепна, разбуден от една от двете безмилостни сестри скандинавки, които на теория бяха прислужниците на семейство Лий.

— Единайсет часа! — изкрещя тя. — Даже и пет!

— Остави ме на мира — промърмори Базил. — Защо си дошла да ме будиш?

— Търсят те. — Той отвори очи. — Нощес си изял всичката сметана — продължи Хилда. — Нямаше за кафето на майка ти.

— Всичката сметана! — извика той. — Но аз видях, че има още.

— Тя беше вкисната.

— Това е ужасно! — възкликна Базил и седна в леглото. — Ужасно!

В продължение на няколко секунди тя се наслаждаваше на смущението му. После каза:

— Рипли Бъкнър е долу — и излезе, затваряйки вратата зад себе си.

— Кажи му да се качи при мен! — извика той подир нея. — Хилда, защо никога не слушаш, поне за малко? Има ли поща за мен?

Отговор не последва. След малко влезе Рипли.

— Боже господи, още ли си в леглото?

— Нощес работих върху пиесата. Почти свърших с второ действие. — Той посочи бюрото си.

— Точно за това исках да говорим — каза Рипли. — Майка смята, че трябва да включим и мис Халибъртън.

— За какво ни е?

— Просто да присъства.

Макар че мис Халибъртън бе приятно същество, което съчетаваше професиите на учителка по френски и по бридж, понякога придружаваше неофициално младите момичета и бе приятелски настроена към децата, Базил усещаше, че нейното наставничество би придало на постановката им непрофесионално звучене.

— Тя няма да се меси — продължи Рипли, който явно цитираше майка си. — Аз ще бъда продуцентът, а ти режисьорът, както сме се разбрали, но ще бъде добре, ако вземем и нея като суфльор или да се грижи за реда по време на репетициите. Това ще се хареса на майките на момичетата.

— Добре — съгласи се неохотно Базил. — А сега слушай, дай да видим кого ще включим в актьорския състав. Първо, главното действащо лице — това е един джентълмен крадец, когото наричат Сянката. Само че накрая се разбира, че той всъщност е млад мъж от светското общество, който прави всичко заради някакъв бас и изобщо не е крадец.

— Ще го играеш ти.

— Не, ти ще го играеш.

— Хайде, хайде. Ти си най-добрият артист — запротестира Рипли.

— Не, аз ще взема по-малка роля, за да мога да ви ръководя.

— А аз няма ли да бъда продуцент?

Разпределянето на актрисите, вероятно всички изгарящи от желание, се оказа трудна работа. Накрая се спряха на Имоджин Бисъл за главната женска роля; Маргарет Торънс — за нейната приятелка, и Кони Дейвис за ролята на мис Сондърс — „стара мома, много кокетлива“.

Понеже Рипли предположи, че няколко други момичета ще се разсърдят, ако не участвуват, Базил вкара в пиесата си една прислужница и една готвачка, „които просто могат да надничат от кухнята“. Той решително отхвърли следващото предложение от страна на Рипли прислужниците да бъдат две или три и да има „някаква шивачка“ и медицинска сестра. И най-безтелесният джентълмен крадец би видял зор, ако трябва да се движи в къща, която гъмжи от толкова много жени.

— Мога да ти кажа имената на двама души, които няма да включим — каза Базил замислено, — това са Джо Гормън и Хюбърт Блеър.

— Аз нямаше да участвам в пиесата, ако в нея играеше Хюбърт Блеър — заяви Рипли.

— Аз също.

Почти невероятният успех на Хюбърт Блеър сред момичетата бе причинил на Базил и Рипли доста страдания от ревност.

Двамата тръгнаха по домовете на бъдещите си актьори и още в самото начало начинанието им понесе първия удар. Имоджин Бисъл трябвало да замине за Рочестър, щата Минесота, за да й оперират апандисита и щяла да отсъства три седмици.

Двамата се размислиха.

— Какво ще кажеш за Маргарет Торънс?

Базил поклати глава. Той си представяше Лейлия като нещо по-изключително и по-енергично от Маргарет Торънс. Не че Лейлия беше кой знае колко енергична, дори и за Базил в нея имаше по-малко живот, отколкото в момичетата от картинките на Харисън Фишър, които си бе закачил на стената в училище. Но тя не беше Маргарет Торънс. Тя не беше някой, с когото веднага можеш да се срещнеш, стига да се обадиш половин час предварително по телефона.

Той отхвърляше кандидатка след кандидатка. Накрая в съзнанието му започна да се мярка едно лице като че ли в друга връзка, но затова пък така упорито, че той произнесе името й:

— Ивлин Бийби.

— Коя?

Макар че Ивлин Бийби бе едва на шестнайсет години, нейната рано узряла красота я бе издигнала сред по-големите и за Базил тя изглеждаше на възрастта на неговата героиня Лейлия ван Бейкър. Беше все едно да молиш за участие Сара Бернар, но след като веднъж се бе сетил за нея, всички други възможности му изглеждаха бледи.

По обяд двамата позвъниха на входната врата на семейство Бийби и се вкамениха от смущение, когато им отвори самата Ивлин и с учтивост, под която прикри известна изненада, ги покани да влязат.

Неочаквано, през портала към дневната, Базил видя и разпозна един младеж, обут в голф.

— Май че ще е по-добре да не влизаме — каза бързо той.

— Ще дойдем някой друг път — додаде Рипли. Двамата се втурнаха към вратата, но Ивлин застана на пътя им.

— Не се излагайте — настоя тя. — Това е само Анди Локхарт.

Само Анди Локхарт — спечелил на осемнайсет години купата на Шампионата по голф в Западните щати, капитан на студентския отбор по бейзбол, красавец, успяващ във всяко начинание, жив символ на великолепния и бляскав свят на Йейлския университет. В продължение на цяла година Базил бе вървял като него и безуспешно се бе опитвал да свири на пианото по слух, както можеше Анди Локхарт.

Двамата бяха вмъкнати насила в стаята само защото нямаше как да избягат. Изведнъж намеренията, с които бяха дошли, им се сториха самонадеяни и абсурдни.

Ивлин разбра състоянието им и се опита да ги разсее с приятни закачки.

— Е, крайно време беше да дойдеш да ме видиш — каза тя на Базил. — Всяка вечер си седя вкъщи и те чакам от… още от танците у Дейвис. Защо не дойде досега?

Той я изгледа тъпо, без да може дори да се усмихне, и измърмори:

— Да, да, чакала си ме.

— Чаках те, разбира се. Седни и ми кажи защо ме пренебрегваше! Предполагам, че и двамата сте тичали подир красивата Имоджин Бисъл!

— Ами аз разбрах… — започна Базил. — Чух от някого, че била заминала да й правят операция от апандисит… тоест… — Той понижи глас до неразбираемост, тъй като Анди Локхарт, който бе седнал пред пианото, изсвири замислено няколко акорда, които прераснаха в максикс — ексцентричното доведено дете на тангото. Като ритна назад едно килимче и повдигна леко роклята си, Ивлин се изви в кръг, почуквайки ритмично с пети по пода.

Двамата седяха безчувствени като възглавници върху канапето и я гледаха. Тя беше почти красива, имаше доста едри черти и силен младежки тен, зад който сърцето й сякаш винаги примираше от смях. Гласът й и гъвкавото й тяло непрекъснато имитираха и окарикатуряваха всеки чужд звук и жест, затова дори и онези, които не я обичаха, признаваха, че „Ивлин винаги може да те разсмее“. Тя завърши танца си с благоговейно изражение, като се престори, че се спъва, и се хвана уплашено за пианото, при което Базил и Рипли се разсмяха. Като видя, че не са вече толкова притеснени, тя се приближи и седна до тях, а те отново се разсмяха, когато им каза:

— Извинете, че съм толкова спъната.

— Искаш ли да изпълняваш главната женска роля в една пиеса, която ще поставим? — попита Базил, обзет от внезапно отчаяние. — Ще я изнесем в училище „Мартиндейл“ и ще бъде за детския фонд.

— Базил, това е така неочаквано.

Анди Локхарт се извърна от пианото.

— Какво ще давате — музикална вечеринка ли?

— Не, пиеса за мошеници, озаглавена „Пленената Сянка“. Мис Халибъртън ще я ръководи. — Изведнъж той осъзна колко удобно беше, че може да се скрие зад нейното име.

— Защо не представите нещо като например „Частният секретар“? — прекъсна го Анди. — Това е хубава пиеса за вас. Давахме я, когато бях последна година ученик.

— О, не, всичко е уредено — побърза да каже Базил. — Ще поставяме тази пиеса, защото аз съм я написал.

— Ти си я написал!

— Да.

— Боже господи! — възкликна Анди, след което продължи да свири.

— Виж какво, Ивлин — каза Базил. — Това ще продължи само три седмици и ти ще бъдеш главната изпълнителка.

Тя се разсмя:

— О, не. Не бих могла. Защо не вземете Имоджин?

— Тя е болна, нали ти казах. Чуй…

— Или пък Маргарет Торънс?

— Не искам никоя друга, освен теб.

Прямотата на тези негови думи я затрогна и в един миг тя се поколеба. Но героят от Шампионата по голф в Западните щати се извърна от пианото с присмехулна усмивка и Ивлин поклати глава.

— Не мога, Базил. Може би ще се наложи да замина с нашите на Изток.

Базил и Рипли станаха с неохота.

— Боже мой, Ивлин, как ми се иска да се съгласиш да участваш.

— Де да можех.

Базил се спря, като премисляше бързо — желаеше я повече от всякога; действително без нея едва ли си струваше да се захващат с пиесата. Внезапно устата му изрекоха една отчаяна хитрина:

— Ти наистина ще бъдеш чудесна. Разбираш ли, главната мъжка роля ще се изпълнява от Хюбърт Блеър.

Наблюдаваше я със затаен дъх и я видя как се колебае.

— Довиждане — сбогува се той.

Ивлин ги придружи до вратата и после излезе с тях на верандата леко намръщена.

— Колко дълго казахте, че ще продължат репетициите? — попита тя замислено.

II

Една августовска вечер три дни по-късно Базил четеше пиесата пред актьорския състав на верандата на мис Халибъртън. Беше нервен и в началото го прекъсваха с „По-силно“ и „Не така бързо“. Точно когато публиката му започна да се забавлява от остроумните реплики на двамата комични крадци — реплики, които бяха служили и на Уибър, а също и на Фийлдс, — четенето бе прекъснато от закъснялото пристигане на Хюбърт Блеър.

Хюбърт бе петнайсетгодишно празноглаво момче, но притежаваше две-три умения, които владееше в изключителна степен. И тъй като една способност предполага наличие и на други, момичетата не преставаха да му угаждат и на най-глупавите прищевки, като търпяха непостоянството на чувствата му, и нищо не беше в състояние да ги разубеди, че биха могли да надвият пълното му безразличие. Те се опияняваха от смайващото му самочувствие, от ангелското му простодушие, под което се криеше лукава способност да надхитря другите, и от изключителната му физическа привлекателност. Дългокрак, добре сложен, той притежаваше баланса на акробат, присъщ само на хората, „израсли близко до земята“. Непрекъснато се движеше, което бе приятно за окото, и Ивлин Бийби не беше единственото по-голямо момиче, което намираше в него някакво тайнствено обещание и го наблюдаваше отдавна с нещо повече от любопитство.

Сега той стоеше на вратата, а върху кръглото му нахално лице бе изписано фалшиво почитание.

— Извинете — каза той, — това Първа методистка епископална църква ли е? — Всички се разсмяха, дори и Базил. — Не знаех. Помислих си, че се намирам точно в тази църква, но съм сбъркал адреса.

Всички отново се разсмяха някак си обезсърчен, Базил почака, докато Хюбърт се настани до Ивлин Бийби. После отново започна да чете, докато останалите наблюдаваха заплеснато опитите на Хюбърт да закрепи един стол на задните му крака. Този скърцащ експеримент продължи като съпровод на четенето. Вниманието бе насочено обратно към пиесата едва когато Базил каза отчаяно:

— А сега се появяваш ти, Хюб.

Базил чете в продължение на повече от час. Когато накрая затвори тетрадката си и вдигна свенливо поглед, избухна гръм от спонтанни ръкопляскания. Той се бе ръководил стриктно от своите образци и независимо от всичките си нелепости резултатът наистина бе интересен — това беше пиеса. Накрая остана малко, за да поговори с мис Халибъртън, след което си тръгна, изгарящ от вълнение, и порепетира насаме в августовската нощ.

Първата седмица от репетициите представляваше за Базил едно непрекъснато тичане от залата до сцената и обратно и крещене: „Не! Виж, Кони, ти излизаш на сцената ето така.“ После започнаха неприятностите. Един ден на репетицията пристигна мисис Ван Шелинджър и след като изчака края, заяви, че не може да позволи на Гладис да играе в „пиеса за престъпници“. Тя даде идея как да се избегне този елемент — например вместо двамата комични крадци можеха да сложат „двама смешни фермери“.

Базил я слушаше ужасен. Когато тя си отиде, той заяви пред мис Халибъртън, че няма да промени нищо. За щастие Гладис играеше готвачката — вмъкната роля, която можеше да се съкрати, но отсъствието й се почувствува по друг начин. Тя беше тиха и послушна, „най-добре възпитаното момиче в града“, и когато си отиде, тонът по време на репетициите стана груб. Онези, които имаха единствено реплики като „Ще попитам мисис Ван Бейкър, сър“ в първо действие и „Не, госпожо“ в трето, започнаха да показват признаци на неспокойство през останалото време. Тъй че сега нещата вървяха така:

„Моля ти се, накарай това куче да млъкне или си го дръж вкъщи!“

Или:

„Къде е тази прислужница? За бога, Маргарет, събуди се!“

Или:

„Какво толкова смешно има, дявол да го вземе?“

Все по-голям проблем ставаше тактичното справяне с Хюбърт Блеър. Независимо от нежеланието да си научи репликите той беше задоволителен актьор, но когато не играеше, ставаше досаден. Разиграваше нескончаем театър специално за Ивлин Бийби, който взимаше различни форми: гонеше я любовно из салона или пък незабелязано хвърляше фъстъци през рамо и те падаха загадъчно по сцената.

Когато му извикваха да се държи прилично, той промърморваше „Ооо, я си затваряй устата!“ достатъчно силно, за да може Базил да се досети, но да не го чуе.

Ивлин Бийби обаче оправда всичките очаквания на Базил. Щом стъпеше на сцената, тя приковаваше изцяло вниманието на всички и Базил оцени това, като разшири ролята й. Той завиждаше на полусантименталното удоволствие, което тя и Хюбърт изпитваха по време на общите им сцени и чувствуваше неясна и безлична ревност от това, че почти всяка вечер след репетициите двамата се разкарваха с Хюбъртовия автомобил.

Един следобед, когато бяха изминали две седмици от началото на репетициите, Хюбърт дойде с цял час закъснение, по време на първото действие се шля наоколо и накрая заяви пред мис Халибъртън, че ще си ходи.

— Защо? — попита го Базил.

— Трябва да свърша някои неща.

— Важни ли са?

— Теб какво те интересува?

— Разбира се, че ме интересува — каза разпалено Базил, при което се намеси и мис Халибъртън:

— Няма смисъл да се карате. Това, което Базил иска да ти каже, Хюбърт, е, че ако става дума за нещо, което не е толкова важно… та нали всички ние се лишаваме от удоволствията си, за да има успех пиесата.

Хюбърт слушаше с явно отегчение.

— Трябва да отида с колата до центъра и да взема татко.

Той погледна Базил хладнокръвно, като че ли с това го предизвикваше да отрече уместността на оправданието му.

— Тогава защо дойде с един час по-късно? — попита го Базил.

— Защото трябваше да направя нещо за майка.

Вече се беше събрала групичка и той я огледа победоносно. Оправданието бе неприкосновено, но единствен Базил разбра, че е неискрено.

— Дрън-дрън! — каза той.

— Ти си мислиш тъй… Перко.

Базил пристъпи към него с пламнали очи.

— Какво каза?

— Казах „Перко“. Не те ли наричат така в училището?

Това беше истина. Прозвището го бе последвало чак в родния му град. Макар че пребледня от яд, Базил бе обхванат от огромно безсилие, тъй като осъзна, че миналото винаги дебне наоколо. Той видя лицата на съучениците си, които го гледаха подигравателно. Хюбърт се изсмя.

— Махай се! — извика Базил пресипнало. — Хайде! Махай се веднага!

Хюбърт отново се изсмя, но когато Базил направи крачка към него, се отдръпна.

— И без това не искам да участвам в пиесата ти. Никога не съм искал.

— Тогава се махай от салона.

— Базил, недей! — Мис Халибъртън застана между тях, притаила дъх. Хюбърт се изсмя още веднъж и затърси шапката си.

— Не искам да участвам в шантавата ти пиеса — каза той. След това се обърна бавно и наперено и излезе важно от салона.

Този следобед ролята на Хюбърт чете Рипли Бъкнър, но над репетицията надвисна облак. Играта на мис Бийби бе лишена от обичайното въодушевление, а останалите се събираха на групички и си шушукаха, но щом Базил се приближеше до тях, млъкваха. След репетицията мис Халибъртън, Рипли и Базил проведоха съвещание. След като Базил категорично отказа да поеме главната роля, решиха да включат някой си Мейол де Бек, когото Рипли познаваше бегло и който си бе създал име сред театралните среди на Централната гимназия.

На следващия ден обаче им бе нанесен непоправим удар. Ивлин, изчервена и смутена, заяви пред Базил и мис Халибъртън, че родителите й били променили решението си — щели да заминават на Изток следващата седмица и в края на краищата нямало да може да участвува в пиесата. Базил разбра. Тя се бе задържала толкова дълго само заради Хюбърт.

— Довиждане — каза й той мрачно.

Очевидното му отчаяние я засрами и тя се опита да се оправдае.

— Наистина нищо не мога да направя. О, Базил, толкова съжалявам!

— Не можеш ли да останеш при мен една седмица след като вашите заминат? — попита невинно мис Халибъртън.

— Невъзможно е. Татко иска да пътуваме всички заедно. Това е единствената причина. Ако не беше така, щях да остана.

— Добре — каза Базил. — Довиждане.

— Базил, нали не ми се сърдиш? — Обзе я чувство на разкаяние. — Ще направя всичко, за да ви помогна. Ще идвам на репетициите през тази седмица, докато намерите друга, а след това ще се опитам да й помогна с каквото мога. Но татко казва, че трябва да заминем.

След репетицията този следобед Рипли напразно се опитваше да повдигне духа на Базил, като му даваше предложения, които той отхвърляше с презрение. Маргарет Торънс? Кони Дейвис? Те едва се справяха със сегашните си роли. На Базил му се струваше, че начинанието им се разпада пред очите му.

Когато си тръгна към къщи, бе все още рано. Той седна отчаяно до прозореца в спалнята си и се загледа в момченцето на съседите Барнфийлд, което си играеше тъжно и само в двора до техния.

Майка му се прибра в пет часа и веднага забеляза унинието му.

— Теди Барнфийлд има заушки — подхвана тя, като се опитваше да го разсее. — Затова играе съвсем сам.

— Така ли? — попита вяло той.

— Никак не е опасно, но е много заразно. Ти ги прекара, когато беше на седем години.

— Хм.

Тя се поколеба.

— За пиесата ли се тревожиш? Да не би да е станало нещо?

— Не, мамо. Просто искам да постоя сам.

След малко той стана и се запъти да си вземе едно малцово мляко от сладкарницата на ъгъла.

Почти беше решил да отиде при мистър Бийби и да го попита не би ли могъл да отложи пътуването си на Изток. Само ако можеше да бъде сигурен, че това е единствената причина на Ивлин.

Мислите му се нарушиха от появата на деветгодишния брат на Ивлин, който идваше насреща по улицата.

— Здравей, Хам. Разбрах, че ще заминавате.

Хам кимна.

— Заминаваме следващата седмица. На море.

Базил го погледна замислено, като че ли посредством близостта си с Ивлин той можеше да му помогне да й въздейства.

— Къде отиваш сега? — попита го Базил.

— Да играя с Теди Барнфийлд.

— Какво? — възкликна Базил. — Но ти не знаеш ли… — Той млъкна. Обзе го дива, престъпна идея; в съзнанието му изплуваха думите на майка му: „Никак не е опасно, но е много заразно.“ Ако малкият Хам Бийби се заразеше от заушки, и Ивлин нямаше да може да замине…

Базил взе решението бързо и хладнокръвно.

— Теди играе в задния двор — каза той. — Ако искаш да отидеш при него, без да минаваш през къщата, защо не минеш по тази улица и не влезеш през задния вход?

— Добре. Благодаря — каза доверчиво Хам.

Базил постоя една минута и гледа след него, докато завие по улицата за задния вход, с пълното съзнание, че това е най-лошото нещо, което бе направил до този момент в живота си.

III

Една седмица по-късно мисис Лий приготви вечерята по-рано — само най-любимите неща на Базил: кълцано говеждо, пържени картофки, резенчета праскови със сметана и разни пикантни деликатеси.

На всеки две-три минути Базил възкликваше: „Боже мой! Колко ли е часът?“, и излизаше в антрето, за да погледне часовника.

— Тоя часовник точен ли е? — попита той с неочаквано подозрение. За първи път се интересуваше от подобно нещо.

— Абсолютно точен е. Ако ядеш толкова бързо, ще те заболи стомах и няма да можеш да играещ добре.

— Какво мислиш за програмата? — попита я той за трети път. — „Рипли Бъкнър младши представя комедията на Базил Дюк Лий «Пленената Сянка»“.

— Смятам, че е много добре.

— Всъщност той не я представя.

— Въпреки това звучи много добре.

— Колко ли е часът? — попита той.

— Току-що каза, че е шест и десет.

— Е, струва ми се, че трябва да тръгвам.

— Изяж си прасковите, Базил. Ако не ядеш, няма да можеш да играеш.

— Аз няма да играя — каза търпеливо той. — Ролята ми е съвсем малка и няма никакво значение… — Беше толкова досадно да обяснява. — Моля те, мамо, не ми се усмихвай, когато изляза на сцената — помоли я той. — Просто все едно, че е някой друг.

— Не може ли да ти кажа поне „здравей“?

— Какво? — Беше загубил чувството си за хумор. Сбогува се. Като полагаше всички усилия да смели не толкова храната, колкото сърцето си, което бе паднало в стомаха му, той тръгна към училище „Мартиндейл“.

Когато светналите му прозорци се изправиха пред него в нощта, вълнението му стана непоносимо; сградата нямаше нищо общо с онази, в която бе влизал спокойно в продължение на три седмици. Стъпките му отекнаха знаменателно и зловещо по безлюдния коридор; горе в салона завари само пазача, който подреждаше столовете в редици, и той закрачи по празната сцена, докато чу, че някой влиза.

Беше Мейол де Бек, високият, умен и не много приятен младеж, когото бяха взели от Лоуър Крест Авеню, за да изпълнява главната мъжка роля. Мейол, който изобщо не беше развълнуван, се опита да завърже приятелски разговор с Базил. Той искаше да го попита дали според него Ивлин Бийби ще има нещо против, ако поиска да я види, след като мине представлението. Базил предполагаше, че няма да има. Мейол каза, че имал един приятел, чийто баща бил собственик на пивоварна и имал дванайсет цилиндров автомобил.

— Брей! — каза Базил.

В седем без четвърт участниците запристигаха на групи — Рипли Бъкнър заедно с шестте момчета, които бе събрал, за да играят ролята на контрольори и разпоредители; мис Халибъртън, която се стараеше да изглежда много спокойна и благонадеждна, и Ивлин Бийби, която влезе така, като че ли се бе предала, и погледът, който хвърли на Базил, сякаш казваше: „Е, изглежда, че в края на краищата наистина ще участвам.“

Мейол де Бек трябваше да гримира момчетата, а мис Халибъртън — момичетата. Не след дълго Базил стигна до заключението, че мис Халибъртън няма никаква представа от гримиране, но сметна за дипломатично да не казва нищо в присъствието на толкова много дами, а просто завеждаше поотделно всяко момиче при Мейол да го оправи, след като мис Халибъртън приключеше с гримирането му.

Едно възклицание от страна на Бил Камф, който бе застанал до една пролука на завесата, накара Базил да изтича до него. Някакъв висок и плешив мъж с очила беше влязъл и бе настанен по средата на салона, след което се зачете в програмата. Той беше публиката. Зад неговите очакващи очи, изведнъж толкова загадъчни и неразбираеми, беше тайната за провала или успеха на пиесата. Той прочете програмата, свали очилата си и се огледа. Влязоха две възрастни жени с две момченца, а веднага след тях и още десетина души.

— Хей, Рипли — подвикна тихо Базил. — Кажи им да сложат децата отпред.

Рипли, който се движеше с труд в полицейската си униформа, вдигна глава и дългият черен мустак над горната му устна потрепна възмутено.

— Отдавна съм се сетил за това.

Салонът, който се запълваше бързо, гъмжеше. Децата от първата редица подскачаха нагоре-надолу по столовете, всички говореха и си подвикваха, с изключение на няколкото десетки готвачки и домашни прислужници, които седяха тихо и сковано на двойки из салона.

После внезапно всичко беше готово. Изглеждаше невероятно. „Спрете! Спрете!“ — искаше да извика Базил. „Не може да е готово. Сигурно има нещо, винаги има по нещо“, но затъмненият салон, както и пианото и цигулката на „Гийърс Оркестра“, които засвириха „Ела при мен във сенките“, опровергаха думите му. Мис Сондърс, Лейлия ван Бейкър и приятелката й, Естела Каридж, вече бяха заели местата си на сцената, а мис Халибъртън стоеше зад кулисите със суфльорския екземпляр на пиесата в ръце. Изведнъж музиката спря и разговорите отпред замряха.

„О, боже! — помисли си Базил. — О, боже мой!“

Завесата се вдигна. Отнякъде се чу ясен глас. Възможно ли беше да идва от непознатата групичка на сцената?

 

 

Да, мис Сондърс. Заявявам ви, че ще го направя!

Но, мис Лейлия, не смятам, че в днешно време вестниците са подходящо четиво за младите дами.

Не ме интересува. Искам да прочета за оня странен джентълмен крадец, когото наричат Сянката.

 

 

Значи, пиесата бе започнала. Почти преди да го осъзнае, сред публиката премина вълна от смях, когато Ивлин започна да имитира мис Сондърс зад гърба й.

— Приготви се, Базил — прошепна мис Халибъртън.

Базил и Бил Камф, крадците, хванаха под мишниците от двете страни Виктор ван Бейкър, безпътния син на семейството, и се приготвиха да му помогнат да влезе през предната врата.

Беше необичайно естествено да си на сцената и всички тези лица да те гледат окуражаващо. Мярна му се лицето на майка му и други лица, които познаваше и си спомняше.

Бил Камф се запъна на една реплика, но Базил бързо му подсказа и продължи.

 

Мис Сондърс: Значи, вие сте член на Градския съвет от Шести район?

Рабит Симънс: Да, госпойце.

Мис Сондърс (като поклаща кокетливо глава): И какво е това член на градски съвет?

Чайнаман Ръд: Член на градски съвет означава наполовина политик, наполовина пират.

 

Това бе една от репликите, с които Базил особено се гордееше, но откъм публиката не се чу никакъв звук, нямаше дори усмивки. Само миг след това Бил Камф изтри разсеяно челото си с кърпичката си и се опули, стреснат от червените петна грим по нея, при което публиката избухна в смях. Театърът бе от този род.

 

Мис Сондърс: Значи, вие вярвате в духове, мистър Ръд?

Чайнаман Ръд: Да, госпойце, аз наистина вярвам в духове. Имате ли тук[36]?

 

Следваше първият важен момент. На затъмнената сцена се отвори бавно един прозорец и Мейол де Бек, „в официално вечерно облекло“, прескочи през перваза. Той тръгна предпазливо на пръсти от единия край на сцената към другия, когато се появи Лейлия ван Бейкър. Отначало тя се изплаши, но той я увери, че е приятел на брат й Виктор. Двамата се заговориха. Тя му разказа наивно, но въпреки това прочувствено за възхищението си от Сянката, за чиито подвизи бе чела. Надяваше се обаче, че Сянката няма да дойде тази нощ у тях, тъй като скъпоценностите на семейството се намираха в ей този сейф вдясно.

Непознатият беше гладен. Бил закъснял за вечеря и не бил хапвал нищо тази вечер. Какво би казал за няколко бисквити с мляко? Да, това би било чудесно. Тя едва бе излязла от стаята, когато той коленичи пред сейфа и зачовърка ключалката му, несмущаван от разочароващия надпис „Торта“ върху вратата му. Тя се отвори, но той чу стъпки отвън и я затвори точно в мига, в който Лейлия влезе с бисквитите и млякото.

Двамата мълчаха, очевидно привлечени един към друг. Влезе мис Сондърс, много кокетливо, и бе представена. Ивлин отново я изимитира зад гърба й и публиката избухна в смях. Влязоха още обитатели на дома и също бяха представени на непознатия.

 

Какво е това? На вратата се похлопва и Мълиган, полицай, се втурва вътре.

Току-що получихме информация от Централното управление, че известният на всички крадец, наричан Сянката, е бил забелязан да влиза през прозореца! Никой не може да напуска тази нощ къщата?

 

Завесата се спусна. Първите викове от публиката — откъм по-малките братя и сестри на артистите, изпълнени с ентусиазъм — бяха изключително щедри. Актьорите се поклониха.

Миг след това Базил се намери насаме с Ивлин Бийби на сцената. Тя се бе облегнала на една маса и с този си грим приличаше на уморена кукла.

— Уф, Базил — каза тя.

Не беше му простила напълно, задето я бе накарал да си изпълни обещанието, след като заушките на братчето й бяха причинили отлагането на пътуването им на Изток, и Базил тактично я бе отбягвал, но ето че сега се сблъскаха в меката светлина на вълнението и успеха.

— Ти беше чудесна — каза й той. — Чудесна!

Базил се замисли за миг. Той никога нямаше да може да я достигне, защото тя търсеше някой като себе си — някой, който би могъл да се издигне до нея чрез собствените й чувства, като Хюбърт Блеър. Интуицията й подсказваше, че Базил притежава някакви смътни достойнства, но извън това неговият непрекъснат стремеж да кара другите да мислят и чувстват я тревожеше и плашеше. Неочаквано обаче в тази ярка вечер те се наведоха напред и кротко се целунаха — и от този миг, след като нямаха обща почва дори за кавги, двамата станаха приятели за цял живот.

Когато завесата се вдигна за второто действие, Базил се спусна по едни стълби, изкачи се по други в дъното на салона и застана там да гледа в тъмното. Заедно с публиката той се смееше тихичко и се наслаждаваше на пиесата, като че ли не я беше гледал до този момент.

Имаше една сцена във второ действие и една в трето, които много си приличаха. И в двете Сянката, останал сам на сцената, биваше изненадван от появата на мис Сондърс. Мейол де Бек, който имаше само десет дни за репетиции, бе склонен да ги бърка, но Базил бе съвсем неподготвен за онова, което се случи. Когато влезе Кони, Мейол каза репликата си от трето действие и тя му отвърна в същия дух.

Останалите, които излязоха на сцената, се поддадоха на нервността и объркването и така изведнъж по средата на второто действие те играеха трето. Всичко стана толкова бързо, че в първия миг Базил изпита съвсем неясно чувство, че нещо не е наред. После се втурна надолу по стъпалата, изкачи другите и се намери зад кулисите, като викаше:

— Спуснете завесата! Спуснете завесата!

Момчетата, които стояха там ужасени, се спуснаха към въжетата. В следващия миг Базил, задъхай, застана с лице към публиката.

— Дами и господа — каза той, — поради промяна в актьорския състав стана грешка. Ако ни извините, ще изиграем последната сцена отново.

Той се оттегли зад кулисите сред вълна от смях и ръкопляскания.

— Хайде, Мейол! — извика развълнувано той. — Върни се сам на сцената. Репликата ти е: „Искам само да се убедя, че скъпоценностите са си тук“, а на Кони е: „Проверете, не се притеснявайте от мен.“ Хайде! Вдигайте завесата!

В следващия миг всичко се оправи от само себе си. Някой донесе вода на мис Халибъртън, която бе почти припаднала, и когато действието свърши, всички излязоха да се поклонят втори път. След двайсет минути пиесата свърши. Героят притисна Лейлия ван Бейкър към гърдите си и си призна, че е Сянката, „при това пленена Сянка“; завесата се вдигаше и спускаше отново и отново; издърпаха мис Халибъртън насила на сцената, а разпоредителите се приближиха по пътеките, отрупани с цветя. После всичко стана неофициално и актьорите се смесиха с публиката, като се чувстваха важни и получаваха поздравления от всички страни. Един възрастен мъж, който Базил не познаваше, се приближи до него и му стисна ръката с думите: „Един ден ти ще станеш известен“, а някакъв журналист от вестника го попита дали наистина е само на петнайсет години. Всичко това може би беше много лошо и деморализиращо за Базил, но вече бе останало зад гърба му. Още когато публиката се разотиваше и последните няколко души поговориха с него и си тръгнаха, той почувствува огромна празнина в душата си. Всичко беше свършило, приключило и отминало — цялата работа, целият интерес, вглъбението. Празнотата напомняше страх.

— Лека нощ, мис Халибъртън. Лека нощ, Ивлин.

— Лека нощ, Базил. Поздравления, Базил. Лека нощ.

— Къде ми е палтото? Лека нощ, Базил.

— Оставете костюмите си на сцената, моля. Трябва да ги върнем утре.

Той си тръгна почти последен, като преди това се качи на сцената за малко и огледа празния салон. Майка му го чакаше и те тръгнаха заедно към къщи през първата прохладна вечер за годината.

— Е, според мен мина много добре. Доволен ли си? — В първия миг той не й отговори. — Не си ли доволен как мина?

— Доволен съм. — Той извърна глава.

— Какво има?

— Нищо. — След което добави: — Никой всъщност не го интересува, нали?

— Какво да го интересува?

— Всичко.

— Всеки се интересува от различни неща. Аз например се интересувам от теб.

Инстинктивно той се дръпна настрани от ръката, която бе протегната гальовно към него.

— О, не. Не искам да кажа това.

— Ти просто си преуморен, момчето ми.

— Не съм преуморен. Просто ми е малко тъжно.

— Не бива да ти е тъжно. Ами че хората ми казваха, след като свърши пиесата…

— О, всичко това свърши. Не ми говори — никога вече не ми говори за това.

— Тогава защо си тъжен?

— О, заради едно малко момче.

— Кое момче?

— За малкия Хам — ти няма да го разбереш.

— Когато се приберем, искам да вземеш един наистина горещ душ, за да си успокоиш нервите.

— Добре.

Но когато се прибра вкъщи, Базил потъна в дълбок сън още на канапето. Майка му се поколеба. После го зави с одеяло и една плътна покривка, подпъхна една възглавница под противящата му се глава и се качи в спалнята си.

Тя стоя на колене пред леглото си дълго време.

„Боже, помогни му! Помогни му! — молеше се тя. — Защото той има нужда от помощ, която аз вече не мога да му дам.“

Базил — най-големият хлапак

I

Това се случи посред нощ в един таен ресторант на Бродуей, изпълнен с бляскави и мистериозни групички от висшето общество, дипломатическите кръгове и престъпните среди. Само преди няколко минути се беше ляло искрящо вино и върху една от масите бе танцувало весело някакво момиче, но сега всички присъстващи бяха притаили безмълвно дъх. Погледите им бяха насочени към маскирания, но независимо от това елегантен мъж в официален костюм и цилиндър, който стоеше спокойно на вратата.

— Моля, никой да не мърда — каза той с възпитан и непринуден глас, в който въпреки всичко се долавяха стоманени нотки. — Тоза нещо в ръката ми може да… гръмне.

Погледът му тръгна от маса на маса — спря се на злобния мъж с навъсено лице малко по-навътре, на Хедърли, мазния таен агент на някаква чужда страна, след което се задържа малко по-дълго и може би по-нежно върху масата, където седеше само момичето с черни коси и тъмни трагични очи.

— Сега, след като постигнах целта си, може би ще ви бъде интересно да узнаете кой съм. — В очите на всички проблесна любопитство. Гърдите на тъмноокото момиче се надигнаха леко и из въздуха се разнесе слабо ухание на фин френски парфюм. — Не съм никой друг, а самият неуловим джентълмен на име Базил Лий, известен най-вече като „Сянката“.

Той свали елегантния си цилиндър и се поклони иронично от кръста нагоре. След това моментално се обърна и изчезна в нощта.

— В Ню Йорк можеш да ходиш само веднъж месечно — каза Луис Кръм, — при това трябва да си с някой от учителите.

Блесналите очи на Базил Лий се откъснаха бавно от оборите и дъските за обяви, които предлагаше пейзажът на щата Индиана, и се обърнаха към интериора на експреса „Бродуей Лимитед“. Хипнозата от сменящите се телеграфни стълбове се разсея и върху бялата покривка на отсрещната облегалка се открои тъпата физиономия на Луис Кръм.

— Когато пристигна в Ню Йорк, просто ще офейкам от даскала.

— Да, да, ще офейкаш!

— Бас държа.

— Опитай и ще видиш.

— Какво искаш да кажеш с твоето непрекъснато „ще видиш“, Луис? Какво ще видя?

Изключително ясните му тъмносини очи гледаха в момента неговия спътник с досада и раздразнение. Двамата нямаха нищо общо освен възрастта, която беше петнайсетгодишна, и дългото приятелство на бащите им, но за тях последното бе почти нищо. Освен това те пътуваха от един и същи град на Средния запад за първата година на Базил и втората на Луис в едно и също училище на Изток.

Обратно на всички традиции обаче, ветеранът Луис бе нещастен, а новакът Базил — щастлив. Луис мразеше училището. Той бе израснал изцяло под влиянието на своята енергична и жизнена майка и колкото повече се отдалечаваше от нея, толкова повече потъваше в тъга и носталгия. Базил, от друга страна, бе живял до такава степен с разказите за живота в училищата с пансиони, че не само не изпитваше носталгия, но бе изпълнен и с радостното чувство за нещо близко и познато. И именно с мисълта, че върши точно каквото трябва, с традиционното сборичкване, миналата нощ на гара Милуоки той бе изхвърлил от влака гребена на Луис без каквато и да било причина.

Невежият ентусиазъм на Базил отвращаваше Луис и инстинктивните му опити да го охлади бяха довели до взаимна раздразнителност.

— Ще ти кажа какво ще видиш — каза той заплашително. — Ще те хванат да пушиш и няма да ти разрешат да напускаш района на училището.

— Няма, защото няма да пуша. Ще започна да тренирам футбол.

— Футбол! Да, да! Футбол!

— Честно казано, Луис, на тебе май нищо не ти харесва, а?

— Футболът определено не ми харесва. Противно е да излезеш на игрището и да те фраснат по окото.

Луис го каза с агресивен тон, тъй като майка му бе определила всичките му прояви на плахост за признак на здрав разум. Отговорът на Базил, изречен с добро чувство, бе от онези забележки, които създават врагове за цял живот.

— Може би, ако играеш футбол, ще бъдеш много по-популярен в училище — подсказа му той наставнически.

Луис не се смяташе за непопулярен. Той изобщо не виждаше нещата по този начин. Това го изуми.

— Почакай само! — извика той вбесен. — Те ще ти избият тези хлапащини от главата.

— Затваряй си устата — отвърна Базил и оправи спокойно ръбовете на първите си дълги панталони. — Само си затваряй устата.

— Бас държа, всички знаят, че по-голямо бебе от теб нямаше на Националния празник!

— Затваряй си устата — повтори Базил с понамаляла самоувереност. — Затваряй си устата, ако обичаш.

— Зная какво писаха за теб в училищния вестник…

Спокойствието на Базил се изпари.

— Ако не си затваряш устата — каза той заплашително, — ще изхвърля и четките ти за коса.

Сериозността на заплахата оказа въздействие. Луис се облегна назад, като сумтеше и мърмореше, но вече по-кротко. Беше напомнил за един от най-срамните периоди в живота на своя спътник. Във вестника, издаван от момчетата в предишното му училище под заглавието „Лични обяви“ бе написано:

Ако някой бъде така добър да отрови малкия Базил или пък намери някакъв друг начин да му затвори устата, цялото училище и аз самият ще му бъдем много задължени.

Момчетата седяха наежени един срещу друг, без да продумват. След това Базил реши твърдо да закопае отново този неприятен спомен от миналото. Сега вече всичко бе зад гърба му. Може и да е бил донейде хлапак, но сега започваше отначало. След малко споменът избледня, а заедно с него и влакът, и мрачното присъствие на Луис — дъхът на Изтока отново го обля с безкраен копнеж. Чу глас, който го извика от приказния свят — до него стоеше един мъж и през грубия пуловер, с който бе облечен, той усети ръката му върху рамото си.

— Лий!

— Да, сър.

— Сега всичко зависи от теб. Ясно?

— Да, сър.

— Добре — каза треньорът, — влез и победи.

Базил свали пуловера, облечен над раираната му фланелка, и се втурна на игрището. Оставаха само две минути до края на играта и резултатът бе три на нула за противника, но при вида на малкия Лий, който не бе пускан в игра в продължение на цяла година поради злобните планове на Дан Хаскинс, училищния грубиян, и Уизъл Уимс, неговия подлизурко, по пейките с представители на училище „Сейнт Реджис“ премина вълна от надежда.

— 33 — 12 — 16 — 22! — изкрещя Миджет Браун, дребният преден защитник.

Това беше неговият сигнал…

— О, по дяволите! — каза Базил на глас, забравил за предишната си неприятност. — Иска ми се да пристигнем там още днес.

II

Училище „Сейнт Реджис“, Исчестър

18 ноември 19 —

 

Мила мамо,

В момента нямам кой знае какви новини, но реших да ти пиша за парите, които ми пращаш. Всички момчета получават повече пари от мен, а ми се налага да си купувам разни дреболии като връзки ай обувки и др. Училището продължава да ми харесва и аз се чувствам добре, но футболният сезон приключи и не съм, много зает. В края на тази седмица ще ходя в Ню Йорк, за да гледам театрално представление. Все още не знам какво ще бъде, но може би „Квакерката“ или „Малкото момче Влу“, тъй като и двете са много хубави. Доктор Бейкън е много мил и в градчето има добър аптекар. Повече няма да пиша засега, защото трябва да уча по алгебра.

Твой любещ син

Базил Д. Лий

В мига, в който сложи писмото в плика, в безлюдната занималня влезе едно съсухрено дребно момче, седна и впери поглед в него.

— Здравей — каза Базил и се намръщи.

— Търсих те — каза дребосъкът бавно и равнодушно. — Ходих навсякъде — горе в стаята ти, после в гимнастическия салон и ми казаха, че може да си се заврял тук.

— Какво искаш?

— Трай малко, Перко.

Базил скочи на крака. Дребосъкът отстъпи една крачка назад.

— Хайде, удари ме де! — изписука нервно той. — Хайде, удари ме, защото съм наполовина на твоя ръст… Перко.

Базил трепна.

— Само да ме наречеш още веднъж така, и ще те напердаша.

— Не, няма да ме напердашиш. Брик Уейлс каза, че само ако пипнеш някой от нас…

— Но аз не съм ви и докосвал дори.

— Не беше ли подгонил няколко от нас един ден и Брик Уейлс…

— Ооо, какво искаш? — извика Базил отчаяно.

— Доктор Бейкън те вика. Пратиха ме да те намеря и някой каза, че може да си се заврял тук.

Базил сложи писмото в джоба си и излезе, а дребосъкът заедно с чувството за обида го последва. Мина по един дълъг коридор, пропит с онази миризма, описвана най-точно като мирис на развалени карамели и така характерна за всички момчешки училища, слезе по стълбите и почука на една обикновена, но внушителна врата.

Доктор Бейкън седеше зад бюрото си. Той беше хубав, червенокос епископален духовник на петдесетина години, чиято първоначална истинска заинтересованост към момчетата бе поохладена от объркания му цинизъм — неизменна съдба на всички училищни директори, която ги покрива като плесен. Преди Базил да бъде поканен да седне, трябваше да се премине през предварително установени церемонии — да се издърпат отнякъде очилата с позлатени рамки за черното им шнурче, след което да се насочат към Базил, за да се провери да не би да е някой неканен, и да се прехвърлят огромни маси от листа върху бюрото, не в търсене на нещо, а както някой би разбърквал нервно колода карти.

— Днес сутринта получих писмо от майка ти, ъъ… Базил. — Употребата на малкото му име изведнъж го стресна. Никой в училище не го бе наричал по друг начин освен Перко или Лий. — Пише, че бележките ти са слаби. Доколкото ми е известно, ти си изпратен тук срещу известни ъъ… жертви и тя очаква…

Вътре в себе си Базил се сгърчи от срам не заради лошите си оценки, а защото финансовата му неадекватност бе спомената така направо. Той съзнаваше, че е едно от най-бедните момчета в училище за богати.

Може би доктор Бейкън усети неудобството му с някакво заспало чувство в себе си; той прошумя с листата още веднъж и смени темата.

— Както и да е, това не е причината, поради която те извиках тук сега. Миналата седмица си помолил за разрешение да отидеш в събота на дневно представление в Ню Йорк. Мистър Дейвис ми каза, че може би за първи път от началото на учебната година утре ще ти бъде разрешено да напуснеш района на училището.

— Да, сър.

— Това не говори добре. Както и да е, ще ти позволя да отидеш в Ню Йорк, ако се уреди. За жалост тази събота няма свободни учители.

Устата на Базил остана отворена.

— Но аз… но, доктор Бейкън, аз знам за две групи, които ще ходят. Не може ли да отида с някоя от тях?

Доктор Бейкън разлисти бързо страниците.

— За съжаление едната се състои от малко по-големи момчета, а другата е уредила всичко още преди няколко седмици.

— А групата, която ще ходи на „Квакерката“ с мистър Дън?

— За нея говоря. Смятам, че вече всичко е уредено, и са си купили билети заедно.

Изведнъж Базил разбра. Когато срещна погледа му, доктор Бейкън бързо продължи:

— Струва ми се, че бих могъл да направя нещо. Разбира се, в групата трябва да има няколко момчета, за да си поделят разходите на учителя помежду си. Ако намериш още двама, които да дойдат с теб, и до пет часа ми съобщиш имената им, ще изпратя с вас мистър Руни.

— Благодаря ви — каза Базил.

Доктор Бейкън се поколеба. Под дългогодишно натрупвания му цинизъм се събуди някакво инстинктивно желание да разгледа необикновения случай на това момче и да разбере кое го правеше най-омразното в училище. И ученици, и учители изпитваха някаква изключителна враждебност към него и въпреки, че доктор Бейкън бе имал случаи на най-различни момчешки провинения, нито сам, нито с помощта на доверени ученици от шести курс бе успял да стигне до причината за тази омраза. По всяка вероятност не беше само едно отделно нещо, а някакво съчетание; може би въпросът опираше до недоловимите проблеми на личността. Въпреки всичко той си спомни, че при първата си среща с Базил той му се бе сторил изключително симпатичен.

Директорът въздъхна. Понякога тези неща се оправяха от само себе си. Той не бе от хората, които се намесват грубо.

— Хайде следващия месец да изпратим по-добри бележки вкъщи, Базил.

— Да, сър.

Базил бързо изтича в стаята за почивка на долния етаж. Беше сряда и повечето момчета бяха отишли в градчето Истчестър, но на Базил, който все още нямаше право да напуска района, му беше забранено да ходи с тях. Когато огледа онези, които все още стърчаха около масите с игрите и пианото, той разбра, че никак няма да му бъде лесно да намери някой, който да дойде с него. Защото Базил твърде добре съзнаваше, че е най-непопулярният сред своите съученици.

Всичко бе започнало почти изведнъж. Един ден, по-малко от две седмици след пристигането му, няколко по-дребнички момчета, може би подучени от някого, неочаквано го наобиколиха и започнаха да му викат „Перко“. През следващата седмица се сби на два пъти и в двата случая тълпата, с бурни крясъци и насърчения, бе на страната на противника му. Наскоро след това, както просто се блъскаше незабележимо заедно с всички останали, за да влезе в столовата, Карвър, капитанът на футболния отбор, се изви, хвана го отзад за врата, задържа го и го удари силно. Приближи се тихичко до една от групите край пианото и чу: „Изчезвай. Не си ни притрябвал.“

Един месец по-късно Базил започна да осъзнава до каква степен бе непопулярен. Това го ужаси. Един ден, след някакво особено горчиво унижение, той се качи в стаята си и се разплака. Опита се да стои настрана известно време, но и това не помогна. Обвиняваха го, че се промъква ту тук, ту там с лоши намерения. Объркан и нещастен, той разглеждаше лицето си в огледалото и се опитваше да открие в него тайната за омразата на другите — в изражението на очите си, в усмивката.

Сега разбра, че в някои неща бе сгрешил още в самото начало — беше се хвалил, беше се оказало, че не го бива във футбола, бе посочвал на другите собствените им грешки, в клас се беше перчил с необикновения си запас от знания по обща култура. Но той бе опитал да се поправи и сега не разбираше защо не може да изкупи грешката си. Сигурно бе прекалено късно. Бе заклеймен завинаги.

Базил наистина бе станал изкупителна жертва, набеденият злодей, един вид сюнгер, който попива цялата злоба и избухливост наоколо; както най-уплашеният от няколко души някак си събира страха на останалите и ни се струва, че се страхува заради всички. Положението му не се облекчаваше от очевидния за всички факт, че неповторимото му самочувствие, с което бе дошъл в „Сейнт Реджис“ през септември, бе напълно смазано. Момчетата, които преди няколко месеца не смееха да му повишат тон, сега го дразнеха безнаказано.

Отиването в Ню Йорк бе започнало да означава всичко за него — откъсване от ежедневните му мъки и поглед към дълго лелеяния романтичен рай. Отлагането от седмица на седмица в резултат на неговите прегрешения — например непрекъснато го хващаха да чете след времето за изгасване на лампите, тъй като в своето нещастие той се опитваше да избяга от реалността, като се наслаждаваше на чуждото щастие — бе разпалило копнежа му толкова, че той се бе превърнал в изгарящ глад. Ако не отидеше, Базил нямаше да може да го понесе и той си прехвърли наум неколцината, които би могъл да уговори да дойдат с него. Това бяха Фет Гаспър, Тредуей и Бъгс Браун. След като обходи набързо стаите им, той разбра, че се бяха възползвали от правото си да ходят в сряда следобед в Истчестър.

Базил не се колеба. Разполагаше само с времето до пет часа и единственият му шанс бе да ги последва. Нямаше да му бъде за първи път да излезе извън района без разрешение, макар че последният му опит бе завършил злополучно с продължаване на принудителния му престой в училището. Отиде в стаята си и си облече дебел пуловер — палтото можеше да издаде намеренията му, — сложи върху него куртката и напъха шапката си в задния джоб. След това слезе долу и се запъти през моравата към гимнастическия салон, като си свиркаше безгрижно с уста. Когато приближи, спря за малко, сякаш надничаше през прозорците — първо от единия край на пътеката, после от другия, който бе близо до ъгъла на сградата. Оттам продължи бързо, но не прекалено бързо, през люляковите храсти. След това се стрелна край ъгъла, прекоси дългото затворено пространство, което не се виждаше от прозорците, и като раздалечи тела на оградата, пропълзя през нея и стъпи на чужда земя в съседното имение. Засега бе свободен. Сложи шапката на главата си, за да се предпази от студения ноемврийски вятър, и пое по пътя към градчето, което се намираше на половин миля.

Истчестър представляваше малко земеделско селище с дребна обувна фабрика. Заведенията, които обслужваха нейните работници, бяха и любимите места на момчетата — едно кино, ресторант на крак, намиращ се във фургон на колела, който се наричаше „Кучето“, и „Бостънската сладкарница“. Базил реши да опита първо в „Кучето“ и веднага попадна на една от възможностите.

Това бе Бъгс Браун, едно истерично момче, което често получаваше припадъци и бе упорито отбягвано от останалите. След години той стана отличен адвокат, но по това време момчетата в „Сейнт Реджис“ го смятаха за типичен лунатик поради особените звуци, които непрекъснато издаваше, за да уталожва нервността си.

Той се движеше с по-малки от него момчета, които нямаха предразсъдъците на по-големите, и сега Базил го завари в компанията на няколко от тях.

— У-и-и-и! — извика той. — И-и-и! — После запуши устата си с длан и започна бързо да я потупва, като издаваше индиански звуци. — Това е Перко Лий! Това е Перко Лий! Перко, Перко, Перко, Перко, Перко Лий!

— Чакай малко, Бъгс — каза разтревожено Базил, почти изплашен, че Бъгс може съвсем да откачи, преди да го е убедил да дойде с него. — Виж какво, Бъгс, изслушай ме. Недей, Бъгс, почакай малко. Можеш ли да дойдеш в събота следобед в Ню Йорк?

— И-и-и! — крещеше Бъгс за ужас на Базил. — И-и-и!

— Честно, Бъгс, кажи ми — можеш ли? Ще отидем заедно, ако дойдеш.

— Трябва да ходя на доктор — отвърна Бъгс, изведнъж успокоен. — Иска да ме види колко съм откачен.

— Не можеш ли да го накараш да те прегледа някой друг ден? — попита го Базил съвсем сериозно.

— У-и-и-и! — закрещя Бъгс.

— Добре тогава — каза бързо Базил. — Виждал ли си Фет Гаспър в градчето?

Бъгс продължи да крещи неистово, но все пак се разбра, че някой е виждал Фет; Базил бе упътен към „Бостонската сладкарница“.

Тя представляваше пъстроцветен рай от евтини сладкарски произведения. Миризмата вътре, тежка и противна, специално измислена да предизвиква появата на лепкава пот по дланите на възрастните, изпълваше до задушаване цялото заведение и посрещаше посетителите на входа като строго морално разубеждение. Вътре, под мрежа от мухи, също като черна брюкселска дантела, седяха цяла редица момчета и се гощаваха с тежки обеди от банани със сладоледов пълнеж, сладкиши с кленов сироп и шоколадови сладоледи с плодове и ядки. Базил завари Фет Гаспър на една от страничните маси.

За Базил той представляваше едновременно най-неподходящият и най-надеждният обект. Фет Гаспър минаваше за приятно момче — всъщност бе толкова мил, че даже се бе държал добре с Базил и бе разговарял учтиво с него през цялата есен. Беше му ясно, че той се държи така с всички, но все пак се надяваше, че Фет го харесва, както го бяха харесвали преди, затова изпитваше отчайващото желание да опита. Но Базил явно се заблуждаваше, защото когато приближи масата и видя ледените физиономии, с които го изгледаха другите момчета, надеждите му се стопиха.

— Виж какво, Фет — подхвана той, но се поколеба. После каза изведнъж: — Нямам право да напускам района, но избягах, защото трябваше да поговоря с теб. Доктор Бейкън ми каза, че ще мога да отида в събота в Ню Йорк, ако намеря две момчета, които да дойдат с мен. Попитах Бъгс Браун, но той не може, затова реших да попитам теб.

Той млъкна ужасно смутен и зачака. Изведнъж двете момчета, които бяха с Фет, избухнаха в неудържим смях.

— Бъгс не бил чак толкова откачен!

Фет Гаспър се колебаеше. Не можеше да отиде в събота в Ню Йорк и ако случаят бе обикновен, щеше да откаже, без да обиди някого. Сам той нямаше нищо против Базил, нито пък против когото и да било, но момчетата могат само донякъде да се противопоставят на общественото мнение, а презрителният смях на другите му бе подействал.

— Не ми се ходи — каза с безразличие той. — Защо питаш точно мен?

След което, почти засрамен, той се изсмя кратко и подигравателно и се наведе над сладоледа си.

— Просто реших да те помоля — каза Базил.

След това си тръгна бързо и отиде на касата, където с глух и несвой глас си поръча ягодов сладолед. Изяде го механично, като от време на време дочуваше откъм масата зад гърба си шепот или кикот. Все така зашеметен, Базил тръгна да излиза, без да си е платил сметката, но касиерката му извика и той отново чу презрителен смях.

В първия миг се поколеба дали да не се върне на масата и да удари един шамар на някое от момчетата, но разбра, че с това не ще спечели нищо. Щяха да кажат истината — че го е направил, защото не е могъл да накара никой да дойде с него в Ню Йорк. Той стисна юмруци от безсилен гняв и излезе от заведението.

Веднага срещна третото момче, на което се надяваше — Тредуей. Той бе постъпил в „Сейнт Реджис“ доста след началото на учебната година и от една седмица го бяха настанили в стаята на Базил. Самият факт, че Тредуей не бе видял униженията, на които бе подложен през есента, насърчаваше Базил да се държи с него естествено и отношенията им бяха ако не близки, то поне спокойни.

— Хей, Тредуей — извика му той, все още развълнуван от случилото се в сладкарницата, — можеш ли да дойдеш в събота с мен на театър в Ню Йорк?

Базил млъкна изведнъж, защото видя, че Тредуей е с Брик Уейлс, с когото се беше бил и който бе станал един от най-заклетите му врагове. Като погледна единия, а после другия, той долови някаква досада, изписана на лицето на Тредуей, докато изражението на Брик Уейлс беше разсеяно — Базил разбра какво е станало. Тредуей, който си проправяше път в живота на училището, току-що бе осветен по въпроса за своя съквартирант. И той като Фет Гаспър предпочете да скъса направо приятелските си отношения с Базил, отколкото да се признае достоен за подобна молба.

— За нищо на света — отвърна накратко той. — Довиждане.

Двамата го отминаха и влязоха в сладкарницата.

Ако тези обиди, още по-горчиви поради липсата на чувство в тях, му бяха нанесени през септември, той нямаше да може да ги понесе. Но оттогава бе придобил някаква твърда черупка, която макар и да не го правеше по-малко омразен, поне го предпазваше от някои по-специални мъчения. Както бе нещастен и изпълнен с отчаяние и самосъжаление, той мина на отсрещния тротоар и повървя малко, докато овладее ужасните гримаси на лицето си. След това тръгна по заобиколен път обратно към училището.

Стигна до съседното имение с намерението да се прибере по стария начин. Тъкмо бе влязъл в живия плет, когато чу приближаващи стъпки по тротоара; той замръзна на мястото си, изплашен да не би това да са учители. Гласовете им ставаха все по-близки и по-ясни — преди още да го осъзнае, чу ужасен и замаян:

— … и тъй, след като питал Бъгс Браун, горкият глупак помолил Фет Гаспър да дойде с него, но Фет му рекъл: „Какво искаш от мен?“ Така му се пада, щом не е могъл да намери никой, който да иде с него.

Това беше мрачният, но ликуващ глас на Луис Кръм.

III

Когато се качи в стаята си, Базил намери върху леглото един пакет. Той знаеше какво има в него и го бе очаквал с нетърпение от доста дълго време, но в момента бе толкова потиснат, че го отвори без всякакъв интерес. Това бяха серия от осем цветни репродукции на момичета от „Харисън Фишър“ „върху лъскава хартия, без текстове или реклами и подходящи за поставяне в рамки“.

Картините бяха озаглавени „Дора“, „Маргьорит“, „Бабет“, „Люсил“, „Гретхен“, „Роуз“, „Катрин“ и „Мина“. Базил взе две от тях — Маргьорит и Роуз, — скъса ги бавно и ги изхвърли в кошчето, както човек изхвърля по-хилавите кутрета от някое котило. Останалите шест закачи една до друга по стените на разстояние. После се отпусна на леглото си и ги заразглежда.

Дора, Люсил и Катрин бяха блондинки, а Бабет и Мина брюнетки. След няколко минути забеляза, че гледа най-много Дора и Бабет и от време на време към Гретхен, макар че холандската шапчица на последната изглеждаше неромантична и изключваше момента мистериозност. Бабет, малката красавица с виолетови очи и плътно прилепваща шапчица, го привличаше най-много; накрая погледът му се спря върху нея.

— Бабет — прошепна на себе си той, — красива Бабет.

Начинът, по който му прозвуча това име — така печално и изпълнено с толкова мечти, както „Вилия“ или „Щастлив съм в Максим“ на грамофона, — го размекна; той захлупи лице върху възглавницата и се разхълца. Хвана се за пречките на леглото над главата си и като хлипаше и се напъваше, започна да си говори на пресекулки — как ги мразеше и кои точно мразеше — той изброи една дузина — и какво ще им направи, когато стане велик и се сдобие с власт. В предишните моменти, подобни на този, винаги награждаваше Фет Гаспър за доброто му отношение, но сега и той беше като останалите. Базил се нахвърляше върху него, биеше го безмилостно с юмруци или се изсмиваше презрително, като го видеше да проси сляп на улицата.

Когато чу, че Тредуей влиза, той се овладя, но не се помръдна и не продума. Слушаше как съквартирантът му се движи из стаята и след малко осъзна, че се отварят прекалено много шкафове и чекмеджета. Базил се обърна, като закри с ръка обляното си в сълзи лице. Тредуей държеше куп ризи.

— Какво правиш? — попита го Базил.

Съквартирантът му го изгледа хладно и каза:

— Премествам се при Уейлс.

— А-ха!

Тредуей продължи да си събира багажа. Изнесе един пълен куфар, после още един, свали няколко флагчета от стената и извлече огромния си пътнически сандък в коридора. Базил го гледаше как си събра тоалетните принадлежности в една кърпа и хвърли последен поглед в оголялата стая, за да види дали не е забравил нещо.

— Довиждане — каза Тредуей с абсолютно безизразно лице.

— Довиждане.

Тредуей излезе. Базил отново се захлупи и захлипа във възглавницата.

— О, горката Бабет! — плачеше дрезгаво той. — Горката малка Бабет! Горката малка Бабет!

Бабет, стройна и пикантна, го гледаше кокетно от стената.

IV

Доктор Бейкън, усетил затруднението на Базил, а може би и огромното му нещастие, уреди все пак той да отиде в Ню Йорк. Щеше да пътува с мистър Руни, футболен треньор и учител по история. На двайсетгодишна възраст мистър Руни се бе колебал известно време дали да отиде на работа в полицията, или да се възползва от това, че му плащаха да завърши един малък колеж в Нова Англия; всъщност той беше тежък случай и доктор Бейкън възнамеряваше по Коледа да се отърве от него. Омразата на мистър Руни към Базил се основаваше на това, че през целия минал сезон поведението му на футболното игрище бе двусмислено и неубедително — беше се съгласил да го заведе в Ню Йорк по свои лични причини.

Базил седеше кротко във влака до него и поглеждаше през масивното му тяло към тесния пролив в голите поля на окръг Уестчестър. Мистър Руни прочете вестника си, сгъна го и потъна в мрачно мълчание. Беше закусил стабилно, но наложителността на случая не му бе дала възможност да си изразходи енергията в упражнения. Той си спомни, че Базил бе новак и че беше крайно време да направи нещо детинско, за да може да му се скара. Безукорното му мълчание го дразнеше.

— Лий — каза неочаквано той с тънко пресметната приятелска загриженост, — защо не вземеш да поумнееш най-сетне?

— Какво, сър? — Базил сепнато излезе от състоянието на развълнуван унес, в което се намираше от сутринта.

— Казах: защо не вземеш да поумнееш най-сетне? — повтори мистър Руни някак раздразнено. — Да не искаш все ти да си на мушката, докато завършиш училището?

— Не, не искам. — Базил изтръпна. Не можеше ли да се откъсне от тези неща поне за един ден?

— Не би трябвало да се държиш непрекъснато като хлапак. На няколко пъти в часовете по история ми идеше да ти счупя главата. — Базил не можеше да намери подходящ отговор. — Или когато играеш футбол — ти изобщо не можеш да се владееш — продължи мистър Руни, — изобщо не можеш да се владееш. Когато искаш, можеш да играеш по-добре от всеки друг, като онзи път срещу втория отбор на училище „Помфрит“, но и тогава загуби контрол над себе си.

— Не биваше да се опитвам да вляза във втория отбор — каза Базил. — Прекалено слаб съм. Трябваше да си стоя в третия.

— Ти си безхарактерен, в това е цялата работа. Трябва да поумнееш. Когато си в час, винаги мислиш за нещо друго. Ако не учиш, никога няма да можеш да влезеш в колеж.

— Аз съм най-малкият в пета паралелка — каза отчаяно Базил.

— Мислиш се за много умен, нали?

Мистър Руни го изгледа вбесен. После като че ли се сети за нещо, което промени отношението му и двамата продължиха пътуването си в мълчание. Когато влакът навлезе в гъсто застроените квартали край Ню Йорк, той заговори отново, но с по-мек тон и с вид на човек, който е обмислял дълго време:

— Лий, възнамерявам да ти гласувам доверие.

— Да, сър.

— Иди се наобядвай, а след това отиди на представлението. Аз имам една лична работа, която трябва да уредя, и като я свърша, ще се опитам да дойда за представлението. Ако не успея, при всички случаи ще те чакам пред театъра.

Сърцето на Базил подскочи.

— Да, сър.

— Не искам да споменаваш за това в училище — имам предвид, дето трябва да свърша една лична работа.

— Няма, сър.

— Ще видим дали ще можеш да си задържиш устата затворена поне веднъж — каза мистър Руни, като се постара да прозвучи шеговито. После добави с поучителна строгост: — И никакъв алкохол, ясно?

— О, не, сър! — Мисълта за това го ужаси. Той никога не бе лизвал алкохол, дори не беше се замислял за подобна възможност, ако не се смяташе въображаемото безалкохолно шампанско от мечтите му за ресторантите.

Воден от съвета на мистър Руни, Базил отиде да обядва в хотел „Манхатън“, недалеч от гарата, където си поръча двоен сандвич, пържени картофи и шоколадово парфе. С крайчеца на окото си той наблюдаваше безгрижните, непринудени и преситени нюйоркчани по съседните маси, като ги даряваше с романтика, от която тези, по всяка вероятност негови съграждани от Средния запад, не губеха нищо. Училището се бе свлякло като бреме от плещите му; в момента то не бе за него нищо повече от някаква врява, слаба и далечна, на която не обръщаше внимание. Базил дори отложи отварянето на писмото от сутрешната поща, което сега намери в джоба си, защото бе адресирано до него в училище.

Искаше му се още едно шоколадово парфе, но тъй като не желаеше да безпокои повече и без това заетия келнер, отвори плика и разгъна писмото пред себе си. Беше от майка му:

Скъпи Базил,

Пиша ти ужасно набързо, тъй като не исках да те плаша с телеграма. Дядо ти заминава за чужбина на минерални бани и иска и ние с теб да отидем с него. Смятаме, че би могъл да ходиш на училище в Гренобъл или Монтрьо до края на годината, където ще учиш френски, а ние ще сме наблизо. Тоест ако ти желаеш. Знам колко ти харесва в „Сейнт Реджис“ и колко обичаш да играеш футбол и бейзбол и, разбира се, там всичко това ще ти липсва, но от друга страна, промяната би била приятна независимо от факта, че може да отложи влизането ти в Йейлския университет с една година. Така че, както обикновено, искам да постъпиш както желаеш. Ние ще тръгнем почти веднага щом получиш писмото и в Ню Йорк ще отседнем в хотел „Уолдорф“, където можеш да дойдеш и да останеш с нас няколко дни дори ако решиш да не напускаш училището. Помисли си хубаво, скъпи.

С обич към милото ми момче

Мама

Базил стана от стола си с неясното желание да отиде в хотел „Уолдорф“ и да се заключи на спокойствие в него до пристигането на майка си. След което, подтикван да направи нещо, повиши глас и с един от първите си басови тонове гръмогласно и без задръжки извика келнера. Няма повече „Сейнт Реджис“! Няма повече „Сейнт Реджис“! Почти се задъхваше от щастие.

„О, боже! — възкликна наум той. — О, божичко! О, боже мой! О, боже!“ Няма повече доктор Бейкън, нито мистър Руни, нито Брик Уейлс, нито Фет Гаспър. Няма повече Бъгс Браун, няма повече да му забраняват да напуска района, нито да го наричат Перко. Нямаше защо повече да ги мрази, тъй като всички те вече бяха безсилни сенки в неподвижния свят, от който се откъсваше; минаваше бавно край тях, като им махаше с ръка. „Сбогом!“ — съжаляваше ги той. „Сбогом!“

Трябваше да чуе шума на Четирийсет и втора улица, за да се събуди от сълзливата си радост. Сложил ръка върху портфейла си, за да се предпазва от вездесъщия джебчия, той тръгна бавно към Бродуей. Какъв ден! Ще каже на мистър Руни… Но той дори можеше никога да не се връща по