Готически романи

Георги Цанков
Следи от копитата на дявола

Ти, пастрок на безброй, които в черна злоба

от Рая Бог — отец подгонил е към гроба,

о, Сатана, смили се над мойта скръб безмерна!

Шарл Бодлер, „Литаниите на Сатаната“

В подземията на Кентърбърийското абатство туристите и до днес с притаен трепет разглеждат една огромна каменна колона, върху която застрашително тъмнеят контурите на могъща човешка фигура. Екскурзоводите разказват за убийството на архиепископ Томас Бекет от опиталия се да ограничи властта на духовенството крал Хенри II Плантадженет. Според легендата още на следващия ден сянката се появила върху колоната: опитали се да я изтрият, упорито стъргали камъка, но напразно…

Споменът за този кървав конфликт ще се актуализира пет века по-късно: през 1535 г. Хенри VIII се провъзгласява за „глава на църквата и на духовенството в Англия“ и скъсва с Рим. Шестте „кървави“ постулата за вярата са причината към ешафода да поеме „човекът на всички времена“, Томас Мор, духовникът, чиято „Утопия“ (1516) е предзнаменование за края на една епоха. Пропукват се непристъпните манастирски стени, разграбват се плодородните църковни земи. Призраците плъзват сред руините на средновековна Англия.

Наистина приказките и народните поверия пазят невероятни свидетелства за какви ли не фантастични създания: от древната поема за Беоулф „наднича“ страшното чудовище Грендел, което завлича жертвите си в своето блатно леговище, английските и шотландските балади нашепват кръвосмразяващи истории за мъртъвци, които напускат гроба, за да видят отново близките си или за да отмъстят на враговете си (като например „Призракът на милия Уилям“, по сюжета на която Бюргер ще напише една от най-известните романтически балади — „Ленора“).

И все пак бесът на кръвожадните изчадия адови не е страшен, докато бдят на стража смелите благородни рицари от обкръжението на крал Артур. В търсене на свещения Граал те храбро вървят от изпитание към изпитание и методично чистят божия свят от всевъзможните слуги на дявола. Повествованието на Томас Малори „Смъртта на Артур“ (1469 — 1470) носи симптоматично заглавие — това е не просто компилативна обработка на популярните романи от рицарския цикъл, а своеобразна енциклопедия за средновековния живот и мироглед, която завършва процеса на тяхната митологизация.

За Уилям Шекспир нравствената и естетическата система на рицарския епос вече е нефункционална. Англия от края на XVI столетие не се нуждае от вълшебния Ескалибур (мечът на крал Артур), нито от могъществото на магьосника Мерлин — нейната непобедима флота раздава справедливост не само над испанската Армада, но и по далечните земи на Северна Америка и Източна Индия. Творческата съвест на елизабетинската епоха освобождава притаените сили на мрака: родилните мъки на новите времена и на новото човешко самочувствие привличат и цялото сатанинско войнство. В Шекспировите прокълнати дворци стенат призраци, из лесовете скитат вещици пророчици, които сякаш предсказват раждането на Оливер Кромуел и пожарищата на революцията.

След 1640 г. тревата на запустението ще поникне и сред каменните блокове на феодалните замъци, Даниел Дефо ще възпее предприемчивия буржоа, който може да превърне в удобен дом дори пустинния остров, а Роксана и Мол Фландърс ще поставят физическите си прелести в услуга на спекулативно — финансовите си способности. Когато вълните на „шум и ярост“ окончателно притихнат, край бумтящите камини в новите удобни имения ще се стоплят сърцата и ще изгрее звездата на прелестните и добродетелни Памели и Клариси. По това време вече Англия, Шотландия и Ирландия ще бъдат окончателно свързани в една държава, наречена Обединено кралство Великобритания, и нейният истински владетел ще бъде не кралят, а изключително способният премиер-министър Робърт Уолпоул. Този човек е чужд на празните мечтания, той се стреми да разпространи влиянието на своята страна върху целия европейски континент, да подчини напълно Новия свят, да тласне решително напред промишления разцвет. Сър Робърт Уолпоул, несменяем водач на партията на вигите, управлява Великобритания двадесет и една години (от 1721 до 1742). Джордж II го удостоява с титлата граф Орфордски. Междувременно най-малкият син на некоронования владетел, Хорас Уолпоул, проявил се като блестящ ученик в Итън, а след това и в Кеймбридж, пътува из Швейцария, Италия и Франция заедно с обичния си съученик Томас Грей (бъдещият прочут поет).

За възторжените младежи природните и архитектурните забележителности разкриват един нов, неподозиран свят; непознат и интересен за тях е и механизмът на обществения живот. Уолпоул остава в Европа до 1741 г. и следователно успява отблизо да се запознае с такива явления във френския литературен живот, каквито са „Персийските писма“ на Монтескьо, „Философските писма“ на Волтер, комедиите и романите на Мариво, еротичните фантазии на Кребийон-син.

Грей и Уолпоул не са пасивни наблюдатели — те живеят във време, когато динамиката на сетивата трябва непрекъснато да бъде доказвана чрез епистоларно умение. Във века на просветителите писмото е равноправен (и дори фаворизиран) литературен жанр, някои от най-важните си политически, нравствени и естетически постановки творци като Русо, Волтер, Дидро изразяват най-пълно именно в кореспонденцията си. Цели романи се пишат под формата на епистоларни послания. Нека си припомним например писмата на Волтер, свързани с делото Калас (невинна жертва на породен от религиозния фанатизъм съдебен произвол) — в тях безпощадно се разголват политическите и социалните язви на „стария режим“. Кореспонденцията на Уолпоул е огромна — само до сър Хорас Ман за четиридесет и шест години (1740 — 1786) той е написал над две хиляди писма. Томас Маколи твърди, че „литературните деликатеси“ съдържащи се в писанията на Уолпоул, биха могли да бъдат произведени само от нездрав и разстроен ум. За да си представим по-точно позицията на писателя в тогавашния английски литературен живот, нека се опитаме да си обясним тази убийствена оценка.

В прочутия „Дневник за Стела“ на Суифт, както и в памфлетите на Гей и Фийлдинг името на сър Робърт Уолпоул се среща често: към политика се отправят остри нападки, той е обвинен (и то основателно), че последователно въвежда политическата корупция в системата на държавно управление. Но синът вижда само величието на своя баща, нещо повече — през 1778 г. в едно свое писмо до Ман ще напише с нескривана горчивина: „Пристигнах в Англия в навечерието на края на щастливото царуване на моя баща. След това, както той предвиди, последва метеж и много бедствия. Започнаха нова война и нови беди. После пък изгря слънцето на лорд Четъм… Днес не са ни съдени нито покой, нито триумфи!… Ние не само изгубихме Америка, но и се отказахме от нея. Дори вече не можем да претендираме за ролята на континентална държава! Боя се, че дори тризъбецът ни ще открие, че е изгубил немалко зъбци.“

Това свидетелство е извънредно важно: то ни дава ясна представа за политическите убеждения, за манталитета на Хорас Уолпоул. Осигурен материално от баща си, синът жали за руините, над които скита бездомна сянката на благородния бивш господар. И по своеобразен начин се опитва да обезсмърти него и най-вече неговото духовно завещание: в „Спомени за царуването на Джордж I и на Джордж II“ се прави опит за митологизация на отминалото „златно“ време. Особена форма на съпротива срещу съвременните нрави, срещу традицията на великите сатирици е самата кореспонденция на Уолпоул. В писмата му спонтанността е напълно сподавена, той грижливо работи над стила си, използва отличната си осведоменост за политическите интриги в услуга на партийните интереси, като никога не забравя да изтъкне значимостта на собствените си идеи. Нещо повече, загрижен за съдбата на своите многократно премисляни и редактирани послания, авторът често пъти моли получателите да му върнат обратно прочетените писма (убеден е, че сам той най-сигурно ще ги съхрани за поколенията).

И така, Хенри VIII е обрекъл на запустение абатствата и манастирите, Кромуел е опожарил замъците. Но за новото самочувствие на личности като Уолпоул са необходими и съответните значещи символи. Развалините са изгубили своята функционалност в общественото битие, но те биха могли да бъдат възродени като действени оръдия на естетическото съзнание. Просветителите отричаха средновековния ред и изкуство, за тях всичко „готическо“ бе и „варварско“, Том Джоунс на Фийлдинг следваше пътя на Апулеевите герои, а естетът Шафсбъри беше убеден, че готическото е „съвършено невъзможно в природата“.

Уолпоул е на друго мнение — и като политик, и като естет. Той открива в средновековната старина възвишеното и тържествено начало, в кръстоносните походи — оправдание за колониалните апетити на баща си. Неговата Великобритания е нападнат от призрачни врагове готически замък, из който все още кръжат сенките на великите прадеди. С удоволствие чете той „Писма за рицарството и за средновековните романи“ от Ричард Хърд, а в собствените си трудове „Анекдоти за живописта“ и „Каталог на английските автори от кралски и дворянски произход със списък на трудовете им“ утвърждава пристрастието си към строгото величие на готическия стил.

Уолпоул не е силен във философските съждения, той не се вълнува от споровете за естествения и социалния индивид, още по-малко го интересуват правата на човека. Границите на неговия политически критицизъм не стигат по-далеч от тревогата за помръкването на британското величие. Пък и тази тревога е до голяма степен театрална. Но в резултат на упорития стремеж да митологизира персоната си, да се покаже като достоен син на своя знаменит баща, Уолпоул успява ако не друго, да създаде първата готическа повест в историята на литературата. Това е „Замъкът Отранто“ (1764).

В едно свое писмо писателят споделя, че замъкът му се присънил, видял и някаква гигантска ръка в желязна ръкавица — и това било достатъчно, за да разпали въображението му. Самото писане продължило по-малко от два месеца. Всъщност сънищата за красива готическа сграда отдавна преследват Уолпоул: още в началото на 50-те години започва да я строи върху територията на скромното си имение (недалеч от Лондон, край Темза). Търси навред старинни цветни витражи, средновековни оръжия, сам чертае планове, архитектурни скици. Идеята не е да се следва сляпо средновековният архитектурен канон, а да се търсят форми за разумно осъвременяване на старината, така че да се избегне противоречието между строгостта и удобството. Замъкът ще бъде окончателно завършен едва през 1770 г. и тогава влюбеният в своето творение Уолпоул ще издаде подробно описание на замъка, придружено с илюстрации и чертежи.

В успеха на повестта си авторът не е толкова сигурен, затова първото издание е анонимно (представено е като английски превод на съчинение, писано от италиански каноник в епохата на кръстоносните походи). Сам авторът по-късно ще обясни, че причина за мистифицирането е била творческата му скромност, но ще признае и убеждението си в новаторския характер на повестта: постигнатото обединение между чертите на средновековния и на съвременния роман. Уолпоул признава, че е търсил непознатото за съвременната му литература единство между фантастично и правдоподобно. Съвременни теоретици на фантастиката, като Жак Гоамар например, определят жанра „готически романи“ като просветителска, обяснена фантастика. Но призраците, пророчествата и свръхестествените явления, които ни очакват в „Замъкът Отранто“, съдържат много по-дълбок смисъл. В предговора си Уолпоул обръща внимание, че психологическата достоверност на персонажите би била непълна, ако вярата им в чудесата не бе показана като нещо естествено за епохата.

Самият сюжет на повестта вече е предизвикателство към класицистичните теории. Но писателят отива още по-далеч: той сблъсква мненията на Волтер и Шекспир по важни проблеми на литературния стил. Така пет десетилетия преди прочутия манифест на Стендал „Расин и Шекспир“ Уолпоул поставя началото на нов тип критическо преосмисляне на класическото наследство. Духът на Шекспир витае над стените на Отранто: няма да ни бъде трудно да открием сюжетните заемки от трагедиите. „Хамлет“, „Крал Лир“, от историческите хроники. Отровеният владетел на Отранто Алфонсо Добрия, тиранинът Манфред, внук на отровителя, младият Теодор, който трябва по право да наследи замъка — това са все истински Шекспирови герои. И същевременно те безспорно са законни рожби на въображението на Уолпоул — внимателният читател ще долови в текста ехото на личните родови истории (нека си припомним, че една от титлите на бащата е граф Орфордски — фонетичната близост с името на замъка — Отранто — едва ли е случайна). Можем да спорим до каква степен идеята за повестта е породена от интимните преживявания на автора, но няма съмнение, че художественото осъществяване на замисъла се противопоставя на установените традиции на епохата. Особено важно е обстоятелството, че в литературния живот са назрели събития, които налагат новаторски търсения: историческите промени след Английската буржоазна революция пораждат новите естетически открития, сред които особено място заема естетиката на „готическия роман“.

„Замъкът Отранто“ ни дава особено ясна представа за най-специфичните черти на явлението. Уолпоул съзнателно търси приемственост от рицарския епос, от творчеството на Шекспир, но също така съзнателно взема от предшествениците си само онова, което му е необходимо. За него средновековието не е кипящ от живот свят, а подходящ живописен декор, сред който естетът може да се скрие от дразнещата го съвременна посредственост. Трагедията в създадения от неговото въображение замък не носи универсално послание, няма го почти вселенското пространство на Шекспировия кръгозор, а титаничната битка между доброто и злото (в която силите на мрака неведнъж са тържествували) е сведена до едва ли не нравоучителния извод за неизбежното морално възмездие. В този смисъл каноните на класицистичното изкуство тегнат над творческото съзнание на писателя.

Но готическата атмосфера обгръща не само описанията в повестта: перипетиите на сюжета се разстилат пред слисания читател като разклонения в средновековен лабиринт, а коварните убийства, преследванията из подземията, свръхестествените явления въздействат шоково, рушат стереотипите на възприемане, възпитани от романа на XVIII век. Разколебаването на класицистичната система, потърсеният нов ключ за изграждането на композицията оказват значително влияние и върху характеризацията на образите. И макар че те са марионетки в ръцете на всезнаещия автор, който изкусно управлява съдбите им, понякога успяват да се изплъзнат от покровителството му и да заживеят собствен живот. Това се отнася най-вече за владетеля на Отранто, зловещия Манфред (може би не е случайно, че името му ще пребъде в епохата на романтизма). Той воюва срещу съдбовното предопределение и в пъклената му сила несъмнено е притаена трагическа красота. Сред останалите благородни герои Манфред е сякаш нереален, тъй като неговият замък смущава идиличния пейзаж на Обединеното кралство.

Предизвикателството на Уолпоул е като следа от копитото на дявола в „храма“ на просветителския рационализъм. Един разочарован от действителността аристократ се опитва да върне назад времето, да го затвори в подземията на призрачен средновековен замък. Но се случва обратното — от спомена на ерудита (възкресил елементи от традициите на рицарския епос и елизабетинската драма) призраците се пренасят в съвременния духовен живот, за да разбудят литературния герой на новата епоха. Но процесът ще бъде дълъг и ще срещне много препятствия.

Още през 1777 г. „ученичката“ на Уолпоул Клара Рийв ще се опита да повтори успеха на „Замъкът Отранто“. В своята повест „Старият английски барон“ тя запазва непокътната историята на зловещия узурпатор, но пренася действието в Англия и го освобождава от… чудесата. Популярността на сръчното подражание е не по-малка от тази на оригинала. Дори неведнъж двете произведения са били издавани под обща обложка. Но това едва ли би могло да примири същностните противоречия, които ги разделят. „Старият английски барон“ е опит „готическият роман“ да бъде подчинен на здравия разум. Оказва се, че най-голяма опасност за консервативното мислене е полетът на освободеното въображение. Защото, както великият стратфордец напомня, там, дето кръжат призраци, „има нещо гнило“.

Готическият декор се оказва изключително продуктивен и тайнствените замъци в литературата започват да се размножават. Изгрява щастливата звезда на Ан Радклиф, знаменитата авторка на „Тайните на Удолфо“ (1794) и на „Италианецът“ (1797). Тя охотно използва откритията на Уолпоул, но в редакцията на Клара Рийв. В романите й можем да намерим ужасяващи семейни тайни, които връхлитат нищо неподозиращите благородни фамилии, страшното се редува с пространствени природни описания, особено внимание се отделя на интимните преживявания на героите. Ан Радклиф не се доверява на гласовете от отвъдното, тя винаги успява да намери разумни обяснения за щедро разпръснатите из творбите си загадки. Но в характерите на злодеите, изпречващи се на пътя на доброто, отново както в повестта на Уолпоул кипят неукротими сили — енергията на разрушението властно напира и никакви изкуствени прегради няма да я спрат, когато пожелае да напусне бутилката. Впрочем в романа си „Монахът“ (1795) Матю Луис вече е отпушил тапата. Границите между реалност и фантазия са разрушени, а романтическият герой е заел мястото си на литературната сцена.

Но междувременно популярността на Хорас Уолпоул е прекосила Ламанша. През 1767 г. „Замъкът Отранто“ се появява във френски превод. Пет години по-късно един странен и зловещ пророк ще напише своята „готическа“ повест „Влюбеният дявол“.

* * *

Шарл Нодие, авторът на тайнствените и прекрасни романтични повести „Смара“ и „Трелби“, обича да си спомня фигурата и разказите на стария Жак Казот. Дори се заема да пише роман за него: в откъса, който ни е оставил, Казот разказва за вечната младост на Марион Делорм. По-късно ученикът на Нодие Жерар дьо Нервал посвещава много от страниците в книгата си „Озарените“ на живота и творчеството на Казот. От ръка на ръка се предава писанието на Лаарп за страшното пророчество на загадъчния писател. Славата му сред романтиците се превръща в митологически ореол, макар че повечето от многобройните му поеми, балади, повести и романи са забравени. Чете се и се помни само „Влюбеният дявол“, но не по-малко значение от знаменитата повест продължава да има и легендата за нейния автор. Преди да разкажем нещо повече за него, нека поразсъждаваме над особеностите на френския духовен живот в последните години на стария режим.

Знаем добре, че това е времето на Енциклопедията и на енциклопедистите. Чели сме „Фантастичните повести“ и „Философския речник“ на Волтер, познаваме трактатите и романите на женевския мъдрец Русо, на яростния рационалист Дидро, гледали сме остроумните и хапливи пиеси на Бомарше и Мариво. Но с приближаването на революционния тътен в духовния живот настъпват неуправляеми процеси, просветителите, които са открили пътя на революционните идеи, трябва да отстъпят територия на набиращите могъщество „ирационални“ сили. В изпълнените с живот и фалшив блясък дворци започват да се промъкват страшни сенки. Идва времето на лъжепророците и на „магьосниците“, на подготвящите се за пир по време на чума аристократи. В романа си „Жозеф Балсамо“ Александър Дюма неповторимо разкрива ежедневието на предчувстващия близкия край дворцов свят — авантюристът Балсамо под името граф Калиостро успява да убеди обществото, че притежава свръхестествени способности. Той идва от древния Египет, познава всички тънкости на магическото изкуство и е безсмъртен. Неговият колега, граф Сен Жермен, също обикаля европейските кралски дворове и събира след себе си тълпи от последователи. Монархическата институция и църквата са в криза, властват сектите. Всеки уважаващ себе си аристократ трябва да бъде сред „озарените“ — пророци като Лаватиер, мистици като Мерсие са на всеобща почит. Лаватиер е може би най-яркият пример за умел вулгаризатор на тайните доктрини: той успешно се представя за човек, който знае всички тайни на природата и безпогрешно разчита тайните на лицата, прониква в дълбините на душите. Дори госпожа Дьо Стал ще признае по-късно влиянието, което той е оказал върху нея.

Но може би най-интересната фигура сред учителите на „озарените“ е „неизвестният философ“ (неговото огромно въздействие ще открием в писмата на Сенанкуровия „Оберман“, в стиховете на Вини и в романите на Балзак). Така е бил наричан от съвременниците си Луи Клод дьо Сен Мартен, френският тълкувател и популяризатор на учението на Сведенборг. Сред оригиналните трудове на Сен Мартен най-значителните са „Грешки и истина“, „Духът на нещата“, „Човек на желанието“. Сен Мартен отхвърля шарлатанството на Калиостро и на подобните нему „велики магове“. Във времето на пълната деградация на нравите, на разпространяващото се безверие, на сатанинските наслади, проповядвани от писателите либертини, Сен Мартен се опитва да открие бога навсякъде: „Бог ми е необходим“ — шепне той и тръгва да търси съвършеното, абсолютното, с помощта на висшите окултни познания.

„Човекът на желанието“, за когото Сен Мартен мечтае, е благороден рицар на божията правда, изразител на зараждащия се религиозен синкретизъм. Още по-далеч ще отиде Фабр д’Оливе, който се опитва да обоснове залеза на християнизма и да свърже надеждите си за победа над сатаната с възраждането на орфизма.

Без съмнение всички тези мистични теории са израз на все по-изразителното противоречие в икономическите и социалните отношения. Безвъзвратно си е отишло царството на галантните приказки за феи, феодалният свят е вече почти беззащитен пред изобретателността на злите духове, тръгнали по земята да събират грешни души. В повестта си „Влюбеният дявол“ Жак Казот успява пръв да даде художествен израз на тези обективни процеси. И той като Уолпоул пренася своята история в чужди земи, и той ни отвежда сред мрачни развалини, където ни очаква среща не с призраците на благородни рицари, а със самия Велзевул.

Син на дижонски съдебен служител, възпитаник на езуитски колеж, младият Казот напразно търси влиятелни поддръжници из литературните салони и се посвещава на морска служба. Тридесет и две годишен (през 1747 г.) е изпратен на остров Мартиника, където ще остане дванадесет години. Завръща се във Франция болен, полусляп, но решен да се отдаде на литературни занимания. Интересите му към средновековната поезия и към фантастичните народни балади намират израз в първите му поеми, във фееричните новели „Котешката лапа“ и „Хиляда и една безсмислици“, а баладата „Историята на Оливер“ (1763) дори се радва на известен успех.

Казот е чест посетител в литературния салон на маркиза Д’Урфе, където окултизмът е любима тема. В началото той прилича на героя от своята повест „Импровизираният лорд“ (1770), който изпитва любопитство към всичко, свързано с тайните учения. Но в това няма нищо чудно, защото в противен случай човек не би бил в крак с модата. Чудесата започват оттук нататък, от деня, в който се появява „Влюбеният дявол“. Легендата разказва за тайнствения посетител, който заплашил писателя, че го очаква сурово наказание за разгласяване на свещените тайни. Човекът бил член на братството на мартинистите (секта последователи на португалския философ Мартинес Паскуалиса, чийто френски водач, познатият ни вече Сен Мартен, вложил ново съдържание в идеите на сектата). Казот сам обичал да разказва тази история. После той добавял, че в една нощ срещу Ивановден дочул небесни гласове и бил надарен с пророчески дар. Тук вече идва на мястото си и историята на Лаарп: представете си ефекта сред обществото в аристократичния салон, когато Казот предсказва на Кондорсе и Шамфор, на Малзерб и Вик д’Азир, на херцогиня Дьо Грамон и дори на техни кралски величества страшната съдба, която ги очаква. Но и с това романтичните събития в биографията на писателя не се изчерпват. Очаква го разрив с мартинистите (Сен Мартен поздравява революцията), участие в заговор за организиране бягството на Луи XVI (през лятото на 1792 г.) и смърт на ешафода в края на септември 1792 г.

Като изключим причината за смъртта, всички останали факти от необикновения му живот са несигурни. Но и Лаарп, и Нодие, и Нервал страстно желаят всичко разказано наистина да се е случило. Техният Казот е въплъщение на истинския романтически герой: недоволен от светската суета, пророк, който общува с отвъдното, творец със свободно от предразсъдъци въображение, който с полета на поетичното си вдъхновение руши догмите на картезианската философия. Дори само с биографичната си легенда Жак Казот вече е предвестник на романтичния дух в изкуството. Но най-сигурното доказателство за неговото художествено новаторство е повестта „Влюбеният дявол“.

Разбира се, тя би могла да бъде възприета и като нравоучителна, сатирична приказка, като притча за опасностите, които дебнат развратеното общество. Но дори и в този случай психологическото проникновение на Казот притежава изключителна стойност, защото той защищава тази теза чрез умелото противопоставяне на характерите. Неговият дявол „е успял да усъвършенства организацията на настъплението си“, той си служи с такива средства, които най-лесно биха го приближили към победата. Следователно духът на злото по необходимост трябва да бъде вещ психолог, да проникне в човешката природа, да познава както универсалните, така и частните й проявления. В стратегията на Велзевул следователно ще търсим израз на авторовата философия. Но преди да направим това, нека споменем и другите възможни тълкувания. А нима „Влюбеният дявол“ не е и поетична фантазия за вечната борба — страст между мъжа и жената, нима авторът не намига лукаво към своите читатели и не ги предупреждава, че и в най-красивата жена е скрит един Дявол? Но в такъв случай философията остава на заден план и взема връх възхищението ни от тънкия психологически анализ на любовното чувство. И най-после повестта ни отвежда в страната на сънищата, на призрачните видения, руши границите между реалното и фантастичното, между илюзията и действителността, сякаш за да ни внуши, че животът е сън.

Но всички тези неща в художествения свят на Казот са неотделими: философия, поезия, психология са диалектически преплетени. Историята на любовта е и разказ за силата на страстите, и размисъл за особеностите на човешката природа, а писателят е еднакво убедителен, когато навлиза в битовата пъстрота и когато ни отвежда в чертозите на въображаемото.

За да обоснове чудесата в „Замъкът Отранто“, Уолпоул прибягва към тройно наслагване на временните пластове: съвременният преводач интерпретира текста на несъществуващ италиански автор от XVI век, който от своя страна разказва събития от XI столетие. Така историята започва да звучи като отдалечена от гледната точка на разказвача легенда. При Казот е точно обратното — той се отказва от позицията на всевиждащ и възприема до голяма степен гледната точка на Алваро. Читателят непрекъснато има чувството, че действието се развива пред очите му, често пъти дори героят нетърпеливо отнема думата на автора и започва сам да говори. Достатъчно е да премахнем ненужните кавички и ще почувстваме доколко модерен и неочакван за литературата на XVIII век е този задъхан монолог (има страници, които спокойно можем да характеризираме със съвременния термин „поток на съзнанието“). За ефекта, съзнателно търсен от Казот, допринася и непрекъснатото редуване на минало със сегашно време (в българския превод е изоставено, защото се нарушава стиловото единство на творбата), както и редуването, дори противопоставянето между гледните точки на героите. Всъщност историята е разказвана и тълкувана от три лица: от самия Алваро, от дявола и от учения дон Кабракуернос. Всичко това усложнява възприемането на посланието, позволява ни да проникнем в психологическите дълбини на личността.

Пред очите ни се развива не само необикновена любовна история, но и се завързва идеен спор за същността на човешката природа. Младият Алваро ще премине дълъг път на емоционално и интелектуално развитие. Неговото безгрижие в началото е смутено, първата му изборна крачка е смелото противоборство със злите духове. И той не се побоява да застане в центъра на магическия кръг, да изрече магическите думи: „Che voui?“ Но истинските трудности започват, когато насреща му застава една млада и удивително красива жена. Неслучайно дон Кабракуернос се чуди, че не е срещал нищо подобно в най-авторитетните трактати за магии и демони. Наистина нищо подобно няма и в народните поверия, и в „дяволските“ истории на писатели като Льосаж („Куцият дявол“ например). Младежът трябва да се пребори не с чудовище, което го изпълва с ужас (авторът намеква, че никак не му е трудно да стори това — Алваро не трепва пред ужасната камилска глава), а да устои срещу „опияняващия език на страстите“. Неговите оръжия са две: нравственото и религиозното възпитание (майката и църквата). Може би тук трябва да си припомним, че на подобно изпитание беше изправен и героят на абат Прево (прелестната куртизанка Манон Леско спечелва сърцето на Де Грийо). Но изборът на Алваро ще бъде много по-труден. Още в първия разговор с кабалиста Соберано младежът признава, че не знае нищо за духовете и прибавя към тях „своя собствен“ (в чието съществуване е убеден). Следователно не е възможно да тълкуваме любопитството му към окултното само с празното любопитство — то е израз на висшия стремеж да разбере дълбините на своето „аз“, да опознае тайнствените страни на собствената си психология. Алваро е сигурен в това, че е смел, благороден, прям, но той притежава „фаустовския“ дух на личността, която е „слабо привързана към обикновеното човешко познание“.

Желанието час по-скоро да проникне в тайните на отвъдното, да предизвика тайнствените сили е истинско предизвикателство във време, когато тържествуват точните науки. Сред развалините на „някога величествени, а сега рухнали, разпилени, изпотрошени, обрасли с къпини здания“, пред прага на подземието, дето ще бъде посветен в тайнството, героят размишлява за преходността на всичко земно: „Ето как времето властва над делата на човешката гордост и умение“, мисли си той (и тук паралелът с разсъжденията на престарелия Фауст отново се налага). Когато изпитанието започва и страховитите сенки от отвъдното настъпват, да им се противопоставяш единствено с разум, е нелепо: „Без съмнение душите ни са необозримо дълбоки и притежават някаква изумителна пружина“, такъв е най-важният урок, който получава Алваро в подземията на Портичи. Сред занимателните външни перипетии на историята читателите навярно ще успеят да отделят етапите на неговата вътрешна борба: Биондета е може би най-прелестното създание, но тя без съмнение е и самата човешка фантазия. Крита, унижавана, преследвана, фантазията трябва да бъде защитена. Срещу нея са настръхнали „завистта, ревността, ядът, раздразнението“, Инквизицията е непрекъснато по петите й, преследват я и измамените в същината на способностите си кабалисти. Биондета не е покорният дух — роб, който пали лулата на Соберано. След срещата с нея Алваро започва непрекъснато да сънува, насън и наяве той се бори с двойствеността в себе си: извънредно важно е, че се бои не за чувствата, а за разсъдъка си. Застрашени са родовата традиция, благоразумието, верността към бога. Алваро се опитва да потърси забрава в плътската наслада (куртизанката Олимпия), за да се отърве от любовта — страст (от неговите състояния до „кристализациите“ на Стендал има само една крачка). Но силите на Биондета сякаш са неизчерпаеми. „Нима е възможно по-сполучливо да се имитират чертите на истината и на природата?“, пита се героят. Но за каква имитация става дума, когато чертите на „истината и природата“ според официалната наука и религия в неговата епоха са съвсем други?

Биондета не имитира нищо, тя изповядва истината на „силфидите, саламандрите, гномите и ондините“, истината на „естествената религия“, на фантазията, която единствено би могла да разкрие на човека „величието на неговата природа“, да подчини „на волята му стихиите“. Тази истина се крие в лицето на жената, „сътворена от роса, от земни изпарения, от слънчеви лъчи и от сгъстените отломки на дъгата“, тази истина е в неочакваната и прекрасна музикална импровизация, тази истина е във вълшебния сън, който лекува болката и безсилието.

Казот майсторски градира пътя на Алваро към просветлението, той непрекъснато увеличава силата на изпречващите се пред него препятствия, най-страшното, сред които е безмилостното притегляне на разума. Кулминацията на философския спор е разговорът между Биондета и Алваро в странноприемницата на път за Естремадура. Героят се е опитал да избяга от спътницата си, но тя го е настигнала. И ако досега му е казвала само части от истината, време е да му каже всичко. Нейният монолог е страстно обвинение срещу, „учените в Саламанка“, срещу инерцията на „разумните намерения“: „Въображението ми наподобява вулкан“ — признава тя и сравнява освободената страст с „небесния огън“, защото според нея това е „единствената сила, с чиято помощ тялото и душата могат да си взаимодействат“. Същевременно Биондета ясно разбира, че Алваро не е все още достоен за висшето познание, тя предвижда своята гибел и неговото нещастие. Оттук нататък следите от копитата на дявола стават все по-ясно видими. Силфидата постепенно се превръща в ужасното създание, което отмъщава на бягащия от истината човешки род. Кой всъщност е дяволът? Дали онази, която тласка неспокойното съзнание към нови хоризонти на познанието, или „мъдрият“ учен, който има подходящи обяснения за всички чудеса? Дон Кабракуернос е „верен“ страж на добродетелта, той нарича „разврат“ „привлекателността на съблазнителните таланти“, празненствата и разбира се, преди всичко „опияняващия език на страстите“. И е безмилостен към фантазията, към сънищата, предизвикани от „болезнените видения на мозъка“. Сега, под властта на напътствията му, Алваро ще трябва да се превърне в „слуга“ на традиционния ред, той ще приеме с благодарност ръката на избраната от майка му невеста и ще участва в борбата с „тълпите от обладани“, ще търси и ще руши „подземия, много по-опасни от тези в Портичи“.

Но логиката на историческото развитие ще се противопостави на саламанския учен. Тълпите от обладани вече не могат да бъдат усмирени, а „духът на злото“ им носи векове жадуваната духовна свобода. Енергията на разрушението взривява отвътре един свят на канонизираното добро, на „кралете слънца“ и на непогрешимите духовници. И предсказанията на Казот наистина ще се окажат пророчески — неговите идеи на свой ред ще пресекат Ламанша, за да се вселят в душата на монаха Амброзио (героят на романа „Монахът“ от Матю Луис). На неговия път няма да застане дон Кабракуернос, няма да се намери и добродетелна майка. Под влиянието на дяволска съблазнителка Амброзио ще стане престъпник и ръководен от неукротимите чувствени пориви, ще убие майка си и сестра си. Двадесет години по-късно „Еликсирите на дявола“ ще омагьосат и Хофмановия Медард. Бариерата, изкуствено поставена пред Алваро, вече е вдигната. Романтическият герой е дете на страстта, неговата богоборческа стихия го извежда извън границите на разумния ред, на безметежното съществуване. Освободената фантазия лети над близки и далечни земи, тя черпи живителни сокове от съкровищата на източния фолклор, където безстрашни герои подчиняват на волята си могъщи джинове. Последната творба на Казот се нарича „Продължение на хиляда и една нощ“ (1788 — 1789), но година преди това англичанинът Уилям Бекфорд вече е написал своята „арабска приказка“ „Ватек“.

* * *

През 1795 г. Донатиен Алфонс Франсоа маркиз дьо Сад пише своето най-зловещо произведение „Сто и двадесетте дни на Содом“. Събраните в един замък аристократи искат да докажат на практика своето философско убеждение, че „природата е създала хората, за да се забавляват с всичко, що има на земята… И толкова по-зле за жертвите, те са необходими“. Ужасяващи са жестокостите на търсещите наслада в мъченията и убийствата мъже, които изповядват правото на силния, на човека палач, който не признава богове и ограничения, който следва най-естествените повеления на природата. Творчеството на зловещия маркиз е може би най-мрачната прослава на разрушението в историята на световната литература, в непоносимо кървавите сцени сякаш изригва цялата стихия на мрачините на подсъзнанието, развихря се освободената агресия, фантазията без идеал и надежда. Антигероите на Сад са самотници, единаци, те се събират на групи само за да разкъсат плячката, и след това отново потъват в усамотение. Те се гаврят с името на бога, с простите човешки чувства на привързаност и обич, противопоставят им безумното удоволствие от тоталното разрушение, от причинената страшна болка. Това неистово пътуване към подземията на познанието в годините, когато старият свят загива под ножа на гилотината, звучи като пъклена музика — разтърсеният в основите на своя мироглед се опитва да види себе си не в сияйното лице на бога, а в разкривената усмивка на дявола. И ако маркиз Дьо Сад е изразител на патологическите отклонения в „продукцията“ на обезумялото въображение, то авторите на „готически романи“ изследват етапите на борбата между разума и страстта, между верността към канонизираните традиции и желанието те да бъдат разрушени, заменени с нова вяра.

Романи с призраци и тайнствени замъци не се създават от доволни от съдбата си хора, следи от копитата на дявола се търсят не от светци, а от грешници. Предчувствието за промени спохожда не смирено вярващите, а съмняващите се — тези, които се опитват да разчетат пророческите си сънища. Един от тях, от „прокълнатите поети“ на XVIII век, е и Уилям Бекфорд, чийто живот също се е превърнал за поколенията в легенда. Мнозина говорели, че в чертите на халифа Ватек Бекфорд бил изобразил самия себе си, че престъпленията на страшния внук на Харун ал Рашид били престъпления на господаря на „абатството Фонтхил“. Съдбата на този човек сама по себе си наистина е достойна за сюжет на „готически роман“ — в живота му има и неразгадани семейни тайни, и родови проклятия, и фатални срещи с изкусители, и разбира се… призрачни замъци. Една от любимите героини на Александър Дюма е Ема Хамилтън (втората жена на братовчеда на Уилям Бекфорд старши — сър Уилям Хамилтън). Тази невероятна красавица ще смущава сънищата на романтиците с авантюристичния си живот, с фаталната си любов към адмирал Нелсон. Когато, осемнадесетгодишен, Уилям младши пътува из Швейцария, той пише писмо след писмо до пленителната си родственица. Пише и на още една ослепителна красавица — Луиза Бекфорд, жена на негов братовчед, в която е безумно влюбен. Писмата на Бекфорд са образец на ерудитско — галантна проза: момчето е останало сирак на десетата си година, но това е „най-богатият“ сирак във Великобритания. Неговият баща никога не е достигнал политическите висоти на Робърт Уолпоул, но затова пък е наследил и донатрупал баснословно състояние. Богатството идва от колониалните земи, от остров Ямайка, от екзотичния Изток. Сто и петдесет хиляди фунта стерлинги годишно е наистина капитал, достоен за халифа Ватек. С такова състояние човек не учи в „обществени училища“, той свещенодейства сред науките, които му носят наслада. Уилям изучава живопис и музика, чете каквото му попадне пред очите и тълкува гръцките и латинските класици в оригинал. Езиците му се отдават невероятно бързо; освен задължителния френски, галещите ухото италиански, испански и португалски той иска да усвои тайните на арабския и персийския. Легендата твърди, че когато концертирал в Лондон, осемгодишният гений Моцарт дал няколко клавирни урока на младия Уилям.

Може би тези години са преминавали така, както течал и животът на Ватек до пристигането на индиеца: блестящите балове в родовото имение, пътуванията из Европа, обкръжението от ослепителни красавици — сякаш богатият и красив младеж преминавал от двореца на „вечния празник“ в храма на „благозвучията“, от обителта на „благоуханията“ в „убежището на радостта“. Но и за Ватек, и за Бекфорд дошъл краят на златните времена; дали и писателят, както неговият герой, е възжелал да види непознатите за човешкото око съкровища на „двореца на подземния огън“? Всичко започнало с една скандална история (столетие по-късно един друг естет дилетант, Оскар Уайлд, ще преживее подобна трагедия), в която бил замесен невръстният син на лорд Бодуен. Престъпните намерения на „развратника“ били добре дошли за управляващите среди, защото влиянието на Бекфорд сред опозицията растяло. И ето го доброволен изгнаник в Париж — един странен свидетел на революционния подем, на щурма срещу Бастилията, на пожарите и разрушенията. След него тръгва и младата му съпруга, но две години по-късно тя умира (мълвата му приписва вината за тази смърт).

Бекфорд не се и опитва да осмисли дълбоката значимост на якобинските идеали, но той е опиянен от стихията на разрушението. Франция погребва под развалините онези, които като две капки вода си приличат с хората, принудили го да напусне родината. Затова низвергнатият аристократ се ласкае от приятелството на началника на Националната гвардия Сантер, на членовете на якобинското дружество „Брут“, сред тях той минава за „англичанин, който се ползва с особено уважение заради революционните си принципи“. Всъщност „революционните му принципи“ са доста странни и те се свеждат до настойчивото желание да реализира една своя натрапничава идея. От мислите му не излиза мрачната красота на „Замъкът Отранто“, вълнува го готическата приумица на Уолпоул. Бекфорд също иска да има своя готическа крепост. И „верен на революцията“, търси във Франция подходяща свободна постройка, която да удовлетвори мечтанията му. А когато не намира такава, решава да я търси из Португалия и Испания. Известно време сякаш вярва, че е постигнал целта си — с величествения замък над морския бряг, при устието на река Тахо, но все пак това не е творение на собствената му фантазия.

Неговият Дворец на подземния огън ще бъде изграден по проект на най-големия британски архитект от онова време, сър Джеймс Уайт. Бекфорд ще наеме над петстотин работници, а строителната площадка ще бъде обградена с около четири метра висока стена, за да спира ентусиазма на любопитните. Своят замък писателят ще нарече „абатство Фонтхил“, неговата кула ще бъде висока деветдесет метра, а в безбройните зали ще бъдат изложени редки антики, картини от големи майстори, стари оръжия, ръкописи… Слуховете разнасят навред името на живеещия в самота богаташ, говори се, че зад мрачните стени на замъка се извършват страшни престъпления, че там става онова, което въображението на Сад щедро рисува. Но съдбата отново подгонва Бекфорд, капиталите му сякаш изтичат и през 1823 г. той е принуден да продаде Фонтхил, за да се приюти в своя последен, този път сравнително скромен замък Ленсдаун. Тук осемдесет и осем годишният старец ще откаже последно причастие и ще склопи очи, без да се е разкаял пред бога. След смъртта му ще остане само зловещата легенда за престъпния му живот и малката повест „Ватек“. Потомците ще забравят пътеписите му, размишленията му („Сънища, мечти наяве и случайни произшествия“), приказките му. Те ще четат „Ватек“ не само защото ще възприемат тази книга като своеобразна изповед на автора, но и защото ще откриват в нея „следи от копитата на дявола“.

Бекфорд пише „Ватек“ точно в онези години, когато настъпва фаталната промяна в живота му. Историята на създаването и отпечатването на повестта е изключително интересна, затова тук ще приведем част от изследванията по този въпрос, направени от английския литературен историк Еф. Блейлър. Като че ли всичко започва от срещата между Бекфорд и ориенталиста Самюел Хенли през 1781 г. Хенли учи братовчеди на младия Уилям в Хароу и оказва на момчето ценна помощ в желанието му да опознае персийската и арабската култура. Няма съмнение, че Бекфорд познава отлично преводите на „Хиляда и една нощ“, направени от Галан (1704 — 1717), както и английската версия на това издание (тя започва да излиза още през 1705 г.). Той притежава и „Енциклопедията за знания относно народите от Ориента“ на Д’Ербело (1697), известна също под името „Източна библиотека“. По-късно ще видим доколко халифът Ватек прилича на традиционните герои от арабските приказки. Замисълът на произведението датира някъде от 1782 г., а година по-късно Бекфорд вече работи над текста. Той иска да напише своята творба на френски език (според френския литературовед Макс Милнер „ориентализмът се представя пред нашия автор като израз на иначемислие, който не би намерил напълно подходящо проявление в националния му език“), затова се вслушва в съветите на Хенли. През юни 1785 г. са готови два ръкописа — един на английски и един на френски, които авторът оставя на Хенли за уточняване на някои подробности и грапавини в стила. Бекфорд, подобно на Уолпоул и на Казот, обича да разпространява легендата, че е написал повестта на един дъх (и то на френски), но механизмът на тези твърдения вече ни е познат. Междувременно облаците над личния живот на писателя се сгъстяват, но той продължава да обработва текста. В началото на 1786 г. пише на Хенли, че английското издание на повестта трябва да се задържи поне още една година. Желанието му е това да стане, след като „Ватек“ бъде представен пред съда на френските читатели. Но Хенли се надява, че затрудненията на Бекфорд ще му попречат да реагира, и се опитва да извлече материална полза от издаването на книгата: тя излиза в лондонските книжарници в началото на юни 1786 г. Естествено следва скъсване между приятелите, но Хенли си отмъщава и отказва да предаде на Бекфорд френския текст на повестта. Авторът е принуден да наеме преводач, за да осъществи така мечтаното френско издание. Жан — Давид Льовад се оказва за съжаление лош интерпретатор на неистовата фантазия. Първите две издания (в Лозана и в Париж) дразнят естетическото чувство на Бекфорд, той се заема сам да редактира „Ватек“ (наема и нови помощници), но подобреното френско издание се появява в Париж едва през 1815 г., Така че в епохата на създаването на повестта най-вярно на авторовата идея е нейното първо лондонско издание (от което е направен и настоящият превод).

Бекфорд продължава да работи и над трите новели, които трябва да дообогатят посланието и органично да се впишат в художествения замисъл. Години след смъртта му те ще бъдат намерени в сандъците с документи на херцог Хамилтън, но ще предизвикат интереса само на ограничен кръг изследователи. Защото голямата, истинската история, която обезсмъртява името на Бекфорд, това е неговото повествование за халифа Ватек.

В безбрежното море на източния фолклор има какви ли не истории — за благородни халифи и коварни везири, за зли джинове и омагьосани красавици, за вълшебни лампи и летящи килимчета, за разбойници и хитри търговци… Но в тези приказки има и неписани закони, които действат, независимо от криволиците на сюжета: там винаги доброто побеждава и след всеки разказ славата на Аллах засиява с още по-ярка светлина. Достатъчно е да си припомним изобретателността на неизтощимата Шехеразада, в нейните приказки тържествува добродетелта, сред пищно богатство от ярки багри там е възпята чувствената любов, насладата и мъдростта.

А историята на внука на Харун ал Рашид, халифа Ватек, започва оттам, отдето свършва хиляда и първата вълшебна нощ. Бекфорд навярно е срещнал името му в „Източната библиотека“ на Д’Ербело и е запомнил легендата, че страшният поглед на халифа убивал на място тези, които предизвиквали гнева му. Запомнил е и че Ватек бил сластолюбец, че се занимавал с астрология, че жестокостта му не познавала граници. И историческото лице повече не го интересувало. Именно такава личност търсел той за герой на своята повест, такъв човек искал да противопостави срещу светия пророк и могъщия Аллах. Героят на Уолпоул беше местен владетел, който се бореше с призраците в зловещия си замък. Но за Бекфорд Уолпоул е само „онзи стар глупак“, неговият герой е „повелител на правоверните“, той разполага с несметни богатства, построил е шест двореца и иска да достигне страната, където никой смъртен не е пристъпвал, да види Двореца на подземния огън и там да срещне мюсюлманския Велзевул, низвергнатия от небесните селения ангел Иблис. И нищо не е в състояние да го спре в преследването на тази цел.

Алваро, героят от „Влюбеният дявол“, изпитва любопитство към висшата наука, но неговите нравствени и религиозни принципи са по-силни от гласа на страстта. Ватек не е просто любопитен, той е измъчван от неутолима жажда. Вълнуват го не дребните забавления с подчинените джинове, не любовната страст към опитна изкусителка от отвъдния свят. Той се стреми към самата тайна на адското могъщество, към опознаването на единствената сила, достойна да се противопостави на бога. Халифът не познава никакви нравствени задръжки, за да достигне до тайната на разрушението, е готов непрекъснато да руши, да убива, да жертва нищо незначещата за него човешка гмеж. Неговата майка е лишена от добродетелите на доня Менсия — тя самата подтиква своя син в престъпните му намерения. След тежките стъпки на Ватек земята се тресе, той не се замисля каква е цената на принесените в угода на дявола жертви. Каквото поиска от него неговият зловещ Мефистофел, този безмилостен Фауст е готов начаса да изпълни. Жертвоприношенията за господаря на Двореца на подземния огън сякаш нямат край — халифът изпраща на смърт дори невинните деца, за да могат той и любимата му Нурониар да замират във възхита един от друг и в ослепението на своето величие да виждат себе си като небесни господари.

Не е трудно тук да направим паралел със самовлюбените палачи на маркиз Дьо Сад (например от романа му „Жулиета“), но без съмнение различие в психологическия баланс, както и най-вече във философското послание съществува. Защото самият Ватек е нещастен и неудовлетворен, в престъпленията си той не намира нито морално, нито естетическо удовлетворение, а ги извършва в името на голямата си цел — богоборчеството. В този смисъл обаче той е също така отдалечен и от едноплановите злосторници в източния приказен епос. Цялата атмосфера на повестта се различава и дори се противопоставя на източната художествена традиция. Това е една „готическа повест“, а декорът е пренесен отново в чужда (този път — в източната) действителност. Но естеството на конфликтите, характеризацията на персонажите и мрачният колорит на описанията следват и доразвиват композиционните идеи на предромантичната „готическа проза“. Очевидна е репликата към сатиричните повести с източни мотиви, характерни за мнозина от просветителите (Волтер, Дидро, Кребийон). Именно техният рационализъм е на прицел в описаната от Бекфорд история на халифа Ватек. Все по-могъщо и по-сложно става въображението на търсещите открито противоборство със силите на студения разсъдък герои. И все по-враждебен, по-трагичен е обграждащият ги свят. От първия проблясък на мълнията до разрушителните революционни гръмотевици са изминали няколко десетилетия. Това, което в „Замъкът Отранто“ бе по-скоро смътно предчувствие, във „Ватек“ е страшна действителност. Човекът се изправя срещу гнетящия го повелител на духа, срещу собствената си несигурност, въстава срещу изградения по законите на феодалната справедливост свят. Бунтовникът е страшен, понякога дори отблъскващ, но и същевременно величествен в своя гняв. Неслучайно Байрон ще открие за себе си именно този гневен Ватек и ще си спомня за него, докато пише поемата „Гяур“. Неговият лирически герой носи в сърцето си пламъка на страстта, макар че е осъден да скита вечно около престола на Иблис.

Творбата на Бекфорд се вписва органично в традицията на две европейски литератури — английската и френската. Нейно второ рождение е изданието в Париж от 1876 г., придружено с голям предговор от Стефан Маларме.

Маларме отделя специално внимание на живота на Бекфорд, като по същество разказва легендата за създаването на „Ватек“, използвайки неизвестни писма на автора. В тях се говори за огромните зали във Фонтхил, от които въображението на твореца съградило владенията на Иблис. Френският поет се възхищава от стила на повестта, от необикновената поетичност и от многозначността на символите. Той сравнява историята на халифа с античната трагедия на съдбата, открива в описанията привлекателен черен хумор, за него „Ватек“ е величествен поетичен сън. Популярността на творбата расте и във Великобритания. Само между 1809 и 1829 г. излизат осемнадесет нови издания. Романтиците търсят своите предтечи и естествено най-лесно откриват „сродни души“ сред авторите на „готически романи“. Уолтър Скот предлага своя нов прочит на „Замъкът Отранто“. Жерар дьо Нервал вижда в лицето на Казот своето второ „аз“. „Ватек“ печели възхитата на Суинбърн и на Тургенев. Всички се надпреварват да създават „страшни“ романи, повести и новели. Разкрепостената фантазия призовава великата сянка на певеца и мага Орфей, възкръсват тайнствените фигури на средновековните алхимици и мислители, отново се припомнят пророчествата на Нострадамус и Сведенборг. И в пълен ръст се изправя величаво — трагическата фигура на сатаната, когото творците призовават, за да им прошепне великата тайна на отвъдното, на единственото откровение, което ще изгрее върху челата на избраниците в часа на истината. Но ето че един нежен женски глас се отделя от общия хор, за да предупреди „новите прометеевци“, че ги заплашва страшна опасност. Мери Шели знае нещо изключително важно, което в заслеплението си венценосците дори не подозират.

* * *

Съпруга на Шели, душеприказчица на Байрон, тя винаги е оставала в сянка. Край нея любимците на музите обсъждали своите възвишени теми, страдали от любовно безумие, били осенявани от божествени импровизации или потъвали в бездънна печал. Тя тихо следвала болния си съпруг, когато той с ужас гледал как собственият му призрак се разхожда по терасата. С всеопрощаваща усмивка четяла лиричните му писма (в които той споделял вълнението си от други жени). Успокоявала доведената си сестра Клер Клеърмон след разрива й с Байрон, мълчаливо отминавала флирта й с Шели и самопожертвователно се грижела за дъщеря й Алегра.

Малката Мария отраснала сред суровия шотландски пейзаж в „подножието на близките голи планини“, бояла се от сър Уилям Годуин, който изпитвал към нея не само бащински чувства. По-късно тя ще разкаже ранните си спомени в повестта „Матилда“ (написана през 1819 г., но непредназначена за чужди очи), ще опише скитанията си „край безлюдните и печални брегове на Тей“, където за нея е „орловото гнездо на свободата“. Момичето живее в света на фантазията си, то измисля невероятни истории със странни, романтични герои, сред които няма смелост да нареди и себе си. Но нейната собствена история всъщност скоро ще започне: по-необичайно от която и да била друга. Защото тя всъщност е отвлечена, едва седемнадесетгодишна, от своя „любим Дон Кихот“ (както обичала да нарича Шели). И ето осемнадесетгодишното момиче на брега на Женевското езеро, в компанията на Байрон, който чете третата песен на „Чайлд Харолд“. Той артистично декламира своите стихове, „окъпани в цялата светлина и хармония на поезията, и те увековечаваха божественото великолепие на небето и земята“.

Възможно ли е да се прокраднат сенките на страха и мъката сред тази идилия? Нима младата влюбена е предчувствала, че щастието й ще бъде само миг, че ще изгуби децата си, че ще види удавения труп на любимия (тогава ще е едва двадесет и четири годишна), че я чакат дълги години на самота и недоимък? Но ето че Байрон, като на шега, предлага всеки да напише разказ за призраци и Мери се заема сериозно да измисли история, „която да възбужда тайнствените страхове на нашата природа, от която да побиват студени тръпки, да кара читателя да не смее да погледне зад гърба си, да смразява кръвта му, да ускорява ударите на сърцето“.

В един от разговорите между Байрон и Шели ще чуе за опитите на доктор Еразъм Дарвин (дядо на Чарлс Дарвин). Твърдяло се, че той поставил парче фиде в една епруветка и успял да го накара да извърши съзнателни движения. И Мери изведнъж си представя колко „безкрайно ужасен би бил всеки човешки опит да се възпроизведе изумителният механизъм, създаден от Твореца“. Така се ражда идеята за доктор Франкенщайн и неговото чудовище, една притча, която обръща наопаки легендата за сътворения по божие подобие човек, едно предупреждение за проклятието, което ще настигне крадеца на божествения огън.

Алваро (героят от „Влюбеният дявол“) мечтаеше да властва над могъщите духове, халифът Ватек искаше да влезе като господар в Двореца на подземния огън, а с полета на фантазията си романтиците сякаш постигнаха всичко това. Те летяха на крилете на съня, властваха над природната стихия, опознаха езика на страстите. Човекът творец от началото на деветнадесетия век възхитено следеше научните открития. Професор Валдман разкрива пред младия Франкенщайн невероятните постижения в разбулването на съкровените природни тайни. За амбициозния студент това са сякаш думи на съдбата. „Аз ще постигна повече, много повече! Вървейки по вече прокарания път, аз ще открия нов, ще изследвам неизвестните сили, ще разкрия на света най-дълбоките тайни на природата!“

Не е ли това мечтата на поета романтик: този стремеж е ключ към художествените търсения на Казот и Бекфорд, на Шели и на Байрон, на поколения дръзки богоборци, жадни да повторят подвига на Прометей. Младият доктор Франкенщайн е творецът, който непоколебимо вярва във възможностите на своята фантазия, в силата на таланта си — той мечтае създаденото от въображението и умението му творение да проговори. Но това е и Микеланджело, който удря с чука коляното на Мойсей и заповядва: „Говори!“ Това е и Жак Казот, който сам започва да вярва, че в повестта си е разкрил най-съкровените тайни на висшата наука. Това е и Шели, който преследва по верандата призрачния си двойник… Уви, съвършенството е недостижимо, а зараждането на живота си остава забулено в магическа пелена.

Мери Шели може би инстинктивно достига до една от най-значимите теми на битието и на изкуството: за опасностите, които крие познанието. Нейният герой успява да създаде изкуствен човек, но оттук нататък творението е неподвластно на своя автор. Някой е написал „книгата на живота“, друг е композирал най-изповедната си симфония, трети е нарисувал картината на сънищата си. Родената за живот творба, рожба на най-възвишените и благородни намерения, вече влиза в съприкосновение с външния свят, тя попада в конфликтната среда на епохата.

Героят на повестта е работил със съзнание за своята изключителна мисия. Както поетите романтици той е осъзнавал „превъзходството си над всички останали хора“, познавал е богатствата на въображението и на ума си, трудолюбието му е било безгранично, успял е да преодолее всички прегради по пътя към „великата цел“. Изповедта на Франкенщайн всъщност не ни е непозната: същите възвишени думи ние сме срещали в писмата на Байрон, на Юго, чели сме ги в книгите на Шатобриан и Нервал.

Защо тогава, когато идва часът за равносметка, богоподобният творец горестно признава, че „също като архангела, домогващ се до всевластие, окован във вериги, аз се намирам във вечен ад“? Защо тягостно се полюшва въжето с трупа на Нервал, защо водите на езерото успокояват метежния дух на Шели, защо угасва в самота Бекфорд? Защо вместо горд и красив Адам, баща на човешкия род, създанието — двойник на своя създател — е само един паднал ангел?

Чудовището ще разкаже на доктор Франкенщайн причините за своята самота, за ужасната си ненавист към хората. В него е вложена идеята за изначалната доброта, с нежна и любеща душа пристъпва то към себеподобните, за да потърси сред тях взаимност и топлота. Но скоро ще разбере, че най-ценените съвременни добродетели са „знатното и неопетнено име, съчетано с богатство“, че грозното лице е непростителен грях. Това е сякаш плачът на ключаря на „Нотр Дам“, уродливия Квазимодо, но във „Франкенщайн“ готическият декор е отхвърлен. Мрачни катедрали тук са самите човешки души, по които личат следи от копитата на дявола.

В тази повест сякаш са събрани всички вопли на романтичната душа, на гордите духове, които се стремят към слънцето на вечната красота, но падат обгорени от безмилостните лъчи. Обществото отхвърля външно безобразното създание, което не се помества в общоприетите норми. То е предизвикателство към мъртвешкото спокойствие на всички онези, които се задоволяват с жалкото подобие на щастие.

Може би отиваме далеч отвъд първоначалната идея, дала живот на повестта за Франкенщайн, но в поетичното послание на Мери Шели ние се опитваме да открием дълбините на трагичното романтическо самопознание. Пък и продължението на тази ужасяваща история можем да проследим в един от късните романи на авторката. Той се нарича „Последният човек“ и ни отвежда в далечното бъдеще. Родила четири деца и изгубила без време три от тях, самотна и обезверена, писателката предсказва обезлюдяването на света. Първият проблясък на това мрачно видение вече се мярка по страниците на „Франкенщайн“. Сред необятните ледени простори, някъде накрай земята, обезумяващият и губещ сили творец преследва своя страшен двойник, за да го убие. И колкото повече се топи физическата му енергия, толкова по-силно става чувството му за личната вина, за личната отговорност.

Пред прага на смъртта доктор Франкенщайн ще намери кураж да погледне истината в очите. Неговото прозрение се състои в следното: той е творил, за да докаже собствената си изключителност, създал е нещо, което никой преди него не е успявал да дари с живот. Но всъщност е вдъхнал живот на собствената си разрушителна стихия, на „падналия ангел“ в душата си. Единственият отбранителен инстинкт на неговото създание е разрушението. Отблъснато от враждебното общество, това обезумяло от самота чудовище има само една цел: отмъщението.

Навярно такава присъда над сътвореното от романтичната фантазия е прекалено сурова, но тя не е несправедлива. Зловещите гении на „готическите“ автори и на романтиците са родени от едно отчуждаващо се от враждебната действителност въображение, но те нямат позитивна програма. Висш идеал на романтическото съзнание е свръхчовекът творец, който влиза в страшна битка с бога и с подобните си. В тази битка той е обречен, тъй както е обречено и посаденото от него крехко цвете. Малцина успяват да разберат произхода на проклятието, което тегне над тях. Но с чувствителните си сетива те все пак го улавят и го втъкават в произведенията си — затова загиват Манфред и Ватек, затова съдбата безмилостно премазва Квазимодо и влюбения в Аурелия младеж. Затова „прокълнатите“ поети пеят „литании на Сатаната“. Разбира се, те се заблуждават, когато абсолютизират собственото си разрушително могъщество, това е една от обективните илюзии на конкретното историческо съзнание. Светът край тях сам върви към залез, оплитайки се все по-безизходно в икономическите и социалните си противоречия. „Готическият“ лабиринт на романтическото въображение е без изход. И все пак сибилата Мери Шели намира лъч надежда за моряците, заседнали сред ледовете: „Предстоеше ви да спечелите безсмъртие като благодетели на човешкия род, имената ви щяха да се повтарят с благоговение като имена на смелчаци, намерили смъртта за своя прослава и за благото на човечеството. А ето че при първите признаци на опасност или ако предпочитате да се изразя по друг начин, при първото по-сурово и страшно изпитание за вашата мъжественост вие се предавате и сте готови да минете за хора, неспособни да понесат студа и неволята — бедничките, те са намръзнали и се прибрали в топлите си огнища. Защо беше тогава цялата подготовка — нямаше нужда да се стига чак дотук и да посрамите капитана си като пораженец само за да докажете, че сте страхливци. Бъдете мъже — или нещо повече — бъдете твърди и непоколебими като скали. Този лед не е несломим като сърцата ви — той се топи и няма да устои пред вас, стига да решите. Не се връщайте при близките си с клеймото на позора върху челата си. Върнете се като герои, които са се сражавали и са победили и не знаят какво значи да обърнеш гръб на врага.“

Такива изстрадани слова възвръщат смелостта — в тях диша мъдростта на най-сияйните висини, до които се издига хуманната романтическа мисъл. Те са плод на горчиво, но целебно познание, защото истината се ражда в мъки, в противоречия, възкръсва от кладите и кръстовете. И по тази истина, която възвръща изгубеното единство между твореца и творението, възвръща вярата в оцеляването на човека и в непрекъснатостта на човешкия прогрес, по тази истина следи от копитата на дявола не може да има. Те остават в измъчените души, в изпепелените мечти, в изгубените надежди. И атакуват веднага щом забележат пукнатини във вярата.

След „Франкенщайн или Новият Прометей“ на Мери Шели „готическият роман“ вече се е самоизчерпал. Той е изпълнил предназначението си като градивна единица в процеса на литературното развитие. Всички опити за неговото възраждане ще повтарят и всъщност ще вулгаризират постигнатото от първомайсторите. Но десетки ще бъдат предприемчивите „занаятчии“, които ще използват ефекта от въздействието на ирационалния ужас върху масовата читателска публика. Баща на „романа на ужаса“ е Брем Стоукър, който през 1897 г. публикува „Дракула“. След това ще плъзнат подражанията, ще бъде възкресен и самият Франкенщайн (чудовището ще получи името на своя създател). Историята може да бъде продължена до наши дни. И това е още едно доказателство за справедливите опасения на доктора — как ще бъде използвано познанието, за какви цели ще послужи то. Разбира се, художествените открития на „готиците“ ще влязат в инструментариума и на значителни майстори на словото. Та нима е възможно друго в един все по-сложен и все по-противоречив свят, в който атаките на „дявола“ са безмилостно жестоки? Призраците на фашизма, на ядрения апокалипсис, на мизерията и безправието скитат по света и докато те не бъдат окончателно изгонени, опитът за борба със силите на злото на творци като Хорас Уолпоул, Жак Казот, Уилям Бекфорд и Мери Шели ще ни бъде необходим и полезен.

Хорас Уолпоул
Замъкът Отранто

Уолтър Скот за „Замъкът Отранто“ на Хорас Уолпоул[1]

 

„Замъкът Отранто“ е забележителна повест не само поради невероятно увлекателния сюжет, а и защото е първият съвременен опит да се съчини забавна история по подобие на старинните рицарски романи. Тези достолепни легенди били пренебрегнати и започнали да губят своята стойност още по времето на кралица Елизабет, когато — както научаваме от критичните отзиви през онази епоха — приказните сладкодумия на Спенсър[2] се приемали поради тяхното мистично и алегорично тълкуване, а не в простия и очевиден смисъл на пищен рицарски спектакъл. Драматургията, която скоро след това навлиза в своя разцвет, и преводите на многобройните италиански писатели доставяли на висшите съсловия онези удоволствия, които техните бащи черпели от легендите за Дон Белианис и „Огледало на рицарството“; огромните томове, помагали едно време на благородници и монарси да прекарват приятно времето си, сега били лишени от своите украшения, орязани, съкратени и прогонени в кухнята и детската стая или — в най-добрия случай — във вестибюлите на старомодните провинциални имения. По времето на Чарлс II литературните вкусове клонели силно към френската литература, а това довело до разпространението на възможно най-скучните книги — повествованията на Калпрьонед[3] и мадмоазел Дьо Скюдери[4], които представляват нещо средно между старинните рицарски романи и съвременния роман. Тези два жанра били обединени по такъв несполучлив начин, че от рицарската проза книгите запазили непоносимата й разтегнатост и обстойност, подробните описания на безброй еднообразни сражения, неестествените и насилени обрати в действието, но се простили с непресушимия и щедър талант на гения и силата на въображението, с които често се отличавали старинните романи; същевременно в тях изобилствали сладникави сантиментални излияния и плоската любовна интрига на съвременния роман, ала липсвал живецът на свойствените му разнообразни персонажи, верността в изобразяването на чувствата и проницателните възгледи за живота. Тези недомислени писания удържали позициите си далеч по-продължително време, отколкото би могло да се допусне, само защото били смятани за развлекателни и нямало с какво да бъдат заменени. Дори по времето на „Зрителят“[5] представителките на прекрасния пол обичали да се уединяват в компанията на „Клелия“[6], „Клеопатра“[7] и „Величественият Кир“[8] (както това драгоценно произведение било наречено от бездарния си преводач[9]). Този извратен вкус започнал обаче да отслабва в началото на осемнадесетия век, а към средата му бил окончателно изместен от творбите на Льосаж[10], Ричардсън[11], Фийлдинг[12] и Смолет[13]; така че дори самото словосъчетание „рицарски роман“, звучащо днес тъй почтено за антикварите и библиофилите, било почти забравено по времето, когато „Замъкът Отранто“ излиза за пръв път.

Своеобразните обстоятелства в живота на Хорас Уолпоул, находчивия автор на това произведение, определили недвусмисленото му предпочитание към така наречения „готически стил“ — термин, който благодарение главно на неговите усилия бил спасен от лошата слава, съпровождаща го преди това, когато означавал всичко, диаметрално противоположно и несъвместимо с правилата на добрия вкус.

Излишно е да напомняме на читателя, че мистър Уолпоул бил син на знаменития министър, държал юздите на управлението по време на царуването на двама последователни монарси, и то така — уверено и властно, че могъществото му изглеждало неотделимо от правата на Брауншвайгската династия[14]. При това положение синовете му естествено получавали в пълен размер придворните блага, които обикновено се полагат на близките роднини на лицата, в чиито ръце са поверени съдбините на държавата. Към усещането за собствената значимост, присъщо на всеки, който се ползува с такова внимание, от най-ранни години се прибавил и навикът да се свързват и отъждествяват интересите на сър Робърт Уолпоул и дори личните дела на семейството му е борбата на партиите в английския кралски дом и промените в европейските обществени работи. Затова не е чудно, че Хорас Уолпоул, склонен още по рождение да се гордее с родословното си дърво и високо да цени семейната чест, по-нататък задълбочава тази своя склонност, тъй като по силата на обстоятелствата съдбата на собствения му род била не просто свързана, а тясно преплетена със съдбата на монарсите и това извисило достойнството на гербовете на Уолпоулови, Шортърови и Робсартови, от които произлизал, до степен, непозната на първоначалните им собственици. Ако мистър Уолпоул е хранил някога надежди да стане важна политическа фигура, като се възползува от влиянието на своето име, то отстраняването на баща му от власт и съпътстващите го промени в личното му положение го отвратили от обществения живот и много отрано го принудили да се ограничи с уединени литературни занимания. Вярно, че дълги години бил член на парламента, но с изключение на единствения случай, когато твърде достойно и красноречиво защитил паметта на баща си, не участвал в дебатите и се държал настрани от партиите, които ги водели.

Начинът на мислене и естеството на чувствата на мистър Уолпоул до голяма степен определили кръга на неговите, интереси, в който се проявили живото му въображение и острият, подвижен, проницателен ум, обогатен от най-разнообразни познания. Пътешествията развили у него вкус към изящните изкуства, но поради особеното му пристрастие към знатния произход и издигнатото обществено положение той свързал проучванията си в тази област предимно с историята и паметниците на средновековието. Тази му склонност се забелязва още в неговите „Анекдоти за живописци и гравьори“, но „Каталогът на писатели монарси и благородници“ и „Исторически съчинения“ са изцяло дело на антиквар и изследовател на генеалогията. Преклонението на мистър Уолпоул пред знатния произход особено много личи в „Каталога“; но ако авторът е разчитал чрез него да спечели признание, то резултатът бил по-скоро обратен. Защото би било трудно, колкото и да се старае човек, да се състави равностоен по количество списък на писатели плебеи, който да съдържа също такъв нищожен брой достойни за уважение автори. „Историческите съчинения“ са ярък и интересен пример за това как най-щателните антикварни проучвания могат да разколебаят вярата ни в някои факти, признати за безспорни от общоизвестните исторически съчинения. Любопитно е също така да се наблюдава как защитата на един метод, очевидно избран първоначално само като литературно упражнение, води до прерастването на авторовите съмнения в солидни истини, с които никой не бива да спори.

Домашните занимания на мистър Уолпоул, така както и научните му изследвания, са белязани от интереса към английските старини, който по онова време изглеждал твърде необичаен. Той обичал, според думите на един сатирик, да „гледа на готическите играчки през готически стъкла“; имението му в Стробъри Хил, което избрал за свое постоянно жилище, постепенно се разраснало във феодален замък чрез пристрояването на кулички, кули, галерии и коридори, чиито орнаментални покриви, ламперии със сложни дърворезби и осветени витражи хармонирали с украсата от гербове, хералдически девизи, щитове, кръстосани копия и всевъзможни рицарски атрибути. В наши дни готическият архитектурен стил е така разпространен и се използува тъй безразборно, че по-скоро бихме се учудили, ако провинциалната къща на някой оттеглил се от занаята търговец не е разкрасена със стреловидни прозорци, разделени с каменни колони и гарнирани с цветни стъкла, ако кухненският бюфет не е във формата на църковен олтар, а фасадата на свинарника не е заимствана от старинен параклис. Но в средата на осемнадесетия век, когато мистър Уолпоул започнал да въвежда елементи от готическия стил и да показва как орнаменти, присъщи на катедрали и паметници, могат да се използуват за украса на камини, тавани, прозорци и парапети, той не съблюдавал изискванията на господстващата мода, а удовлетворявал собствения си вкус в романтичния облик на издигнатата от него постройка[15].

Останалите занимания на мистър Уолпоул били подчинени на същия принцип, който ръководел историческите му проучвания и архитектурния му вкус. Той справедливо се гордеел с обширните си познания по чуждестранна литература, но те били подвластни на интереса му към английските старини и древните родословия, откъдето заимствал сюжети, за своите стихове, романтична проза и полемични съчинения по история. Проучвания от подобен род са безусловно скучни, но само ако се правят от хора, лишени от всякакво въображение. Ала личности като Хорас Уолпоул и Томас Уортън[16] не са прости събирачи на дребни, сухи факти, обикновено подминавани с презрение от историците. Те носят в себе си факела на дарованието, за да озарят развалините, сред които обичат да бродят; за антиквари като тях сочните, богати и изпълнени със страст картини от феодалното минало, нарисувани от Фроасар[17], служат за източник на мощно вдъхновение, каквото ученият — историк никога не ще почерпи от страниците на Вергилий. И ето, обогатен от множество знания, натрупани от изучаването на средновековните старини, и вдъхновен — както той сам ни осведомява — от романтичното обкръжение на собственото си жилище, мистър Уолпоул решил да покаже на публиката, че готическият стил може да бъде приложен и към съвременната литература, както вече бе сторил това по отношение на архитектурата.

По същия начин, по който нашият автор създава прототип за съвременна готическа къща, като усърдно се опитва да приспособи богатата, разнообразна и сложна ажурна украса и резба на старинните катедрали към целите на съвременните удобства или дори разкош, така в „Замъкът Отранто“ той се стреми да съедини невероятните случки и величавото повествование, характерни за старинните рицарски романи, с правдивото изобразяване на човешкия характер и сблъсъка на чувства и страсти, които са — или поне трябва да бъдат — отличителни черти на съвременния роман. Ала тъй като мистър Уолпоул не бил сигурен как ще се приеме такова необикновено произведение, а желаел да избегне насмешките в случай на провал, той публикувал „Замъкът Отранто“ като превод от италиански. Изглежда, никой не се е усъмнил, че повестта е негова. Мистър Грей[18] писал на мистър Уолпоул на 30 декември 1764 година: „Получих «Замъкът Отранто» и ви изразявам своята благодарност за него. Тук (т.е. в Кеймбридж) той привлече всеобщото внимание и дори разплака някои от нас; във всеки случай сега всички се страхуват да си легнат нощем. Смятаме, че книгата е превод, и бихме повярвали в истинността на разказаната история, ако не беше свети Никола.“ На приятелите на писателя вероятно скоро е било позволено да надзърнат зад завесата, скрила авторството, а предисловието към второто издание, което накратко тълкува и пояснява естеството на повестта и намеренията на автора, изобщо премахва тази завеса. От следващия откъс, преведен от писмо на автора до мадам Дю Дефан[19], става ясно, че мистър Уолпоул съжалил за отхвърленото инкогнито; чувствителен към критиката като повечето дилетанти, той бил далеч по-уязвен от подигравките на нехаресалите рицарския му роман, отколкото удовлетворен от похвалите на своите поклонници: „И тъй, обявиха моя «Замък Отранто» за преведен вероятно за да се посмеят над автора. Така да бъде. Само ще ви помоля да не отговаряте нито с една дума на подигравките им. Критиците да пишат каквото си искат; те не ме притесняват. Аз съчиних книгата не за нашето време, което не търпи нищо, освен хладния здрав разум. Признавам, скъпа приятелко (вие сигурно ще ме помислите за по-луд от всякога), че това е единственото ми произведение, от което, аз самият съм доволен; в него дадох воля на въображението си, докато ме възпламениха породените от него видения и чувства. Съчиних го в разрез с всички правила, напук на всички критици и философи. И поради тези причини много го ценя. Дори съм убеден, че след време, когато добрият вкус отново заеме мястото си, узурпирано от философията, моят беден «Замък» ще намери свои почитатели. Впрочем такива той вече има, тъй като в момента подготвям третото му издание. Пиша това не за да изпрося вашето одобрение[20]. Казах ви от самото начало, че книгата няма да ви хареса — виденията на вашето въображение са от съвсем различно естество. Аз не съжалявам, че преводачът е отпечатал второто предисловие, но първото съответства повече на стила на творбата. Искаше ми се тя да мине за старинна и почти всички ми повярваха.“

Макар че осъдителните гласове донякъде приглушили одобрителния хор и с това наранили чувствата на автора, неспирното искане за нови издания на „Замъкът Отранто“ показало колко високо публиката цени това произведение и може би в крайна сметка примирило мистър Уолпоул с вкусовете на неговите съвременници. Тази романтична повест справедливо била оценена не само като първия удачен опит да се създаде нов литературен жанр, но и като образец на нашата развлекателна проза. Сметнахме за уместно да прибавим въведение и някои бележки за творбата и литературния й жанр към последното издание на „Замъкът Отранто“, което издателите са се постарали да направят възможно най-изящно от уважение към самото произведение и таланта на неговия автор.

Би било несправедливо спрямо паметта на мистър Уолпоул да се твърди, че единствената му цел при написването на „Замъкът Отранто“ е била „изкуството да събужда изненада и ужас“; или, с други думи, да гъделичка тайното, скрито от света влечение към необикновеното и свръхестественото, таящо се дълбоко в душата на всеки от нас. Ако се е стремил само към това, то начинът, който е избрал за постигането на тази цел, може с основание да се нарече тромав и детински. Ала целта на мистър Уолпоул била както по-трудна за постигане, така и твърде важна. Той възнамерявал да нарисува такава картина на домашния бит и обичаи по време на феодализма, която да е напълно правдоподобна и при това изпъстрена и оживена от свръхестествени сили, в чието съществуване безпрекословно са вярвали непросветените от онази епоха. „Земните“ части на повествованието са замислени така, че да се свързват с чудните произшествия; и по силата на тази връзка разните speciosa miracula[21] особено поразяват и впечатляват, макар хладният разум да не допуска тяхната реалност. Разбира се, за да може образованият човек да изпита поне донякъде чувства на изумление и страх, породени от свръхестествени събития, формата и съдържанието на цялата история трябва да бъдат в пълна хармония с тази главна пружина на интереса. Всеки, който в юношеските си години е прекарал самотна нощ в някое от малобройните старинни имения, пощадени от последната мода, която остави непокътната първоначалната им подредба, вероятно е изпитал този свръхестествен страх или дори ужас, породен от огромните нелепи фигури, смътно различими по избелелите гоблени, далечното глухо блъскане на невидими врати, които го делят от останалия свят, дълбокия мрак, в който тънат високите, украсени с резба тавани, едва видимите портрети на древни рицари, прочули се със своята храброст, а може би и престъпления, разнообразните неопределени шумове, които нарушават глухата пустота на почти изоставената къща, и най-накрая усещането, че си се пренесъл назад във времето на феодалната власт и папските суеверия. При такива обстоятелства суеверието става заразно и ние се вслушваме почтително, да не кажа с тръпка на ужас, в легендите, които само ни забавляват на дневна светлина, сред разсейващите вниманието ни гледки и звуци на ежедневието.

Изглежда, че намерението на Уолпоул е било да постигне чрез най-грижливо обмисления сюжет, в който се обръща специално внимание на възпроизвеждането на историческия колорит — костюми и обстановка, — именно такива асоциации, които да подготвят читателя за възприемането на чудеса, сродни с вярванията и чувствата на участниците в повествованието. Феодалният тиранин, злочестата девица, смиреният, но изпълнен с достойнство свещеник, самият замък с неговите тъмници, тайни врати, параклиси и галерии, картините на феодалния съд, рицарското шествие, турнирите — накратко, обстановката, изпълнителите и действието, тъй реални в тази история, служат като съпровод на призраците и чудесата и имат същото въздействие върху ума на читателя, каквото фигурите от гоблена в описаната по-горе стая върху случайния гостенин. Изпълнението на тази задача изисквало голяма ерудиция, необуздано въображение, необикновен талант. Асоциациите, за които споменахме, са изумително крехки и лесно могат да бъдат прекъснати или разбъркани. Така например не е възможно в наши дни да се построи готическо здание, което да събуди у нас чувства, подобни на описаните по-горе. То може да е величествено или мрачно, може да навява възвишени или печални мисли, но не ще пробуди чувство на мистичен ужас, познато ни от залите, ехтели от гласовете на далечни праотци и стъпките на отдавна погребани поколения. И все пак като писател Хорас Уолпоул постигнал онова, което в качеството си на архитект неминуемо е усетил не по силите си. Далечната суеверна епоха, в която се развива действието на романа, майсторски изобразените готически орнаменти, издържаните в единен тон и, общо взето, пропити с патос обноски на феодалните герои — всичко това постепенно ни настройва да възприемем чудесата, които — макар да не са се случили в действителност в никоя епоха — са били в унисон с вярванията на целия човешки род по времето, когато се развиват събитията в романа. Следователно целта на автора не е просто да изуми и ужаси читателя чрез въвеждането на свръхестествени обстоятелства, а да изостри възприятията му до такава степен, че той да се отъждестви, макар и само за миг, с живелите през онази по-сурова епоха, които

свято вярваха на всяка небивалица.

Трудностите при постигането на такава изящна точност в описанието могат да се оценят, като се сравни „Замъкът Отранто“ с недотам успешните опити на по-късни съчинители, в чиито произведения, въпреки положените усилия да се възпроизведе атмосферата на старинния рицарски роман, непрекъснато се сблъскваш с нещо, тъй откровено нелепо, че неволно се сещаш за евтин маскарад, в който призраци, странстващи рицари, вълшебници и прелестни девици са издокарани с костюми, взети под наем от един и същ магазин на Тависток Стрийт.

Има един важен момент, в който и най-значителните последователи на мистър Уолпоул не са способни да следват утъпкания от него път.

Съществуват два вида романтични истории: едните са правдоподобни сами по себе си и могат да се възприемат като вероятни през всички епохи; другите звучат невероятно в по-просветени времена, но са били съзвучни с вярванията на съвременниците. Сюжетът на „Замъкът Отранто“ се отнася към втората група. Мисис Радклиф[22], чието име трябва винаги да произнасяме с уважението, което дължим на големия талант, се е постарала да постигне компромис между тези два различни повествователни типа, като в последните глави на романите си обяснява всички чудеса с някакви естествени причини. Можем да издигнем толкова възражения срещу това усъвършенстване на готическия роман, че сме склонни да предпочетем като по-прост и внушителен литературния подход на мистър Уолпоул, който предава свръхестествените събития от гледната точка на хора, живели през единадесетия или дванадесетия век и охотно вярвали в чудеса. Първо, читателят възнегодува, щом разбере, че с измама е бил накаран да повярва в ужаси, които накрая се изясняват като породени от най-прости причини; при втория прочит вече не му е интересно, тъй като още първия път е бил допуснат зад кулисите на действието. Второ, необходимостта да се свали от душата ни бремето на предполагаемия мистичен ужас е също тъй излишна за едно откровено измислено съчинение, както и предвидливостта на благоразумния тъкач Кросното[23], който предлага изпълнителят на ролята на лъва да подаде човешкото си лице изпод маската и недвусмислено да обясни на зрителите, че е човек като всички хора, и то не друг, а именно столарят Талашко. И трето, заместителите на свръхестественото са често също тъй неправдоподобни, както и механизмите, които са призовани да обяснят и подменят. Читателят, от когото се иска да допусне възможността за свръхестествена намеса, много добре разбира какво се очаква от него; и ако е благоразположен към автора, настройва ума си за възприемане на измамата, замислена за негово развлечение, съгласявайки се по време на четенето с онези предпоставки, на които е основана фабулата[24]. Ако обаче авторът доброволно се задължава да разтълкува всички чудни произшествия, въведени от него, ние сме в правото си да изискваме обясненията да бъдат прости, естествени, остроумни и изчерпателни. Всеки, който е чел такива произведения, помни примери, когато обосновките на тайнствените обстоятелства са се оказвали също толкова, ако не дори и повече, неправдоподобни, както ако тези обстоятелства бяха обяснени чрез действието на отвъдните сили. И най-големите скептици трябва да признаят, че намесата на такива сили изглежда по-правдоподобна, отколкото ако привидното им присъствие се дължеше изцяло на незадоволителни причини.

Не е необходимо да се разпростираме повече върху този частен въпрос, който споменахме единствено с цел да защитим нашия автор от обвинението, че използува по-тромави свръхестествени ефекти, отколкото изисква повествованието. Да утвърдиш смело реалното съществуване на духове и призраци, според нас е нещо, което хармонира по-закономерно с нравите и обичаите на феодалния бит и въздейства на читателя по-силно от всякакви опити да се примирят средновековните вярвания и суеверия с философския скептицизъм на нашия век, като всички чудеса се окажат породени от избухливи смески, комбинирани огледала, вълшебни фенери, тайни проходи, рупори и подобни атрибути на немската фантасмагория.

Впрочем трябва да признаем, че естеството на свръхестествените „механизми“ в „Замъкът Отранто“ може да предизвика някои възражения. Те прекалено често се задействат и се намесват в хода на събитията и оказват такъв упорит и непрестанен натиск върху чувствата на читателя, че нищо чудно да отслабят еластичността на пружината, която трябва да задвижат. Възможностите на днешния читател да откликне съчувствено на един разказ за чудеса са съществено понижени от нашия начин на живот и възпитание. Прадедите ни са били в състояние неуморно да изпитват чувства на изумление и захлас, проправяйки си път през лабиринтите на безкрайния стихотворен романс за някое вълшебно царство или омагьосана земя, сътворен вероятно от

Поет, доверчив по душа и вярващ

в чудесата, за които пеел.

Ала нашите навици, чувства и вярвания са различни и днес вълшебната приказка може да предизвика дори у надарения с изключително живо въображение само мимолетно, макар и ярко впечатление. Като ни затрупва с чудеса, мистър Уолпоул рискува да предизвика най-нежелателния резултат, а именно да разбуди la reison froide[25] — онзи хладен здрав разум, който той не без основание смята за най-голям враг на търсения ефект. Също така можем да добавим, че свръхестествените явления в „Замъкът Отранто“ са озарени от твърде ярка дневна светлина и се отличават с прекалено отчетливи и резки контури. Тайнствената замъгленост хармонира по-добре, макар да не е задължителна, с нашите представи за безплътни духове, а гигантските крайници на Алфонсовия призрак в разказа на ужасените слуги са твърде зрими и материални за чувствата, които появата им е призована да възбуди. Този недостатък обаче, ако наистина е такъв, е компенсиран с лихва от големите достойнства на много от другите вълшебни епизоди. Сцената, в която праотецът на Манфред излиза от портрета си, макар и да граничи с екстравагантното, е въведена много изкусно и прекъсва с поразителен ефект интересния диалог. Чували сме мнения, че в тази сцена би било по-уместно да оживее статуя, а не портрет. Силно се съмняваме в основателността на тези възражения. Преимуществата на живописта ни карат решително да предпочетем замисъла на мистър Уолпоул вместо предлаганата замяна. Кой от нас не е изпитвал в детството си смътен ужас пред старинния портрет, чийто поглед като че ли е вперен в зрителя, където и да се намира той? Бихме могли да отправим излишно заядливото обвинение (макар че Уолпоул е авторът, от когото най-малко би трябвало да се очаква такъв пропуск), че единадесетият век, когато се развива предполагаемото действие, е твърде ранен период за портрети в пълен ръст. Явяването на скелета на отшелника пред маркиз Да Виченца дълго време се смяташе за ненадмината сцена на ужаса, ала напоследък долината на Йосафат[26] не смогва да набавя стари кости, нужни за демонстрирането на подобни призраци, и тези многобройни и неумели подражания до известна степен навредиха на ефекта, постигнат от първоначалния образец. Най-поразителното в „Замъкът Отранто“ е начинът, по който разните чудни явления, свързани едно с друго, а всички заедно — със сбъдването на старото пророчество, предвещаващо падението на дома на Манфред, постепенно ни подготвят за големия катаклизъм. Озареният от луната призрак на Алфонсо, уголемен до гигантски размери, групата изумени свидетели на преден план, развалините на рухналия замък на заден план — всичко това е описано пестеливо, но величествено. Не познаваме епизод, който да му е равен по сила на въздействието, освен може би явяването на призрака на Фадзеан в старинната шотландска поема[27]. В онези части на книгата, където действието зависи от чувствата и постъпките на героите, повествованието се разгръща с драматичен талант, който по-късно се проявява тъй ярко в „Тайнствената майка“[28]. Действащите лица наистина са по-скоро типизирани, отколкото индивидуални характери, но това до известна степен е било продиктувано от замисъла да се покаже цялостният облик на обществото и неговите нрави от времето, което авторът тъй много обичал, като бъдат пренебрегнати особените отсенки и неповторимите лични черти на героите. Действащите лица обаче са обрисувани изумително релефно, с едри щрихи, в тон с духа на епохата и естеството на повествованието. Няма образ, който някога да е олицетворявал феодалната тирания по-добре от Манфред. Той е храбър, лукав, двуличен и честолюбив като повечето владетели през онези варварски и мрачни времена, но не е лишен от наченки на съвест и човешки чувства, които ни карат да му съчувстваме донякъде, когато гордостта му секва и родът му е изтрит от лицето на земята. Набожният монах и кротката Иполита умело са противопоставени на себелюбивия и деспотичен принц. Теодор е обичайният юноша от повечето романтични истории, а Матилда е изпълнена с повече нежна прелест от онази, която обикновено обладават героините на подобни разкази. Тъй като авторът умишлено изтласква на заден план образа на Изабела, за да изпъкне дъщерята на Манфред, много от читателите остават недоволни от намека, направен в заключителните редове, че Теодор в крайна сметка се венчава с нея. Този обрат е до известна степен отстъпление от правилата на рицарството и макар такова едно събитие да е естествено в живота, то е несъвместимо с царството на вълшебните илюзии. Що се отнася до всичко останало, като погледнем снизходително на необичайните произшествия в една бурна и мрачна епоха, разказът тече плавно, в рамките на естествените събития, обмислен е във всички подробности, епизодите са увлекателни и следват един подир друг с логична последователност, а финалът е величествен, трагичен и вълнуващ.

„Замъкът Отранто“ е написан на чист и правилен английски език, в съответствие с едновремешните образци, които са по-близки до класическите. Като се ръководи от собствения си вкус и разбирания, мистър Уолпоул отхвърля въведените от доктор Джонсън[29] тромави, макар и силни латинизми, които междувременно се оказаха за мнозина, опитали се да ги използуват, непосилно бреме, подобно на ръкавиците на Ерикс[30].

et pondus et ipsa

Huc illuc vinclorum immensa volumina versat[31].

При това чистотата на езика на мистър Уолпоул и простотата на повествователния му стил не допускат пищните, цветисти и натруфени природни описания, с които мисис Радклиф често украсява и също тъй често претоварва своите романи. Едва ли в целия „Замък Отранто“ ще откриете дори едно описание заради самото описание и ако писателите се позамислят колко много печели повествованието от такава сдържаност, те вероятно ще се изкушат поне да съкратят показните словесни излишества, по-уместни в поезията, отколкото в прозата. Уолпоул пази всичките си сили за диалога; забележителен е начинът, по който той се разпорежда със „земните“ си персонажи подобно на съвременен драматург, като същевременно се придържа неотклонно към стила на рицарската реч, характерен за епохата на действието. Това той постига не като разкрасява разказа и диалога с излезли от употреба изрази и старинна фразеология, а като изключва внимателно всичко, което би предизвикало съвременни асоциации. В противен случай романът му би приличал на модерна дреха, нелепо накичена с антикварни украшения, докато в настоящия си вид той напомня по-скоро за старинни рицарски доспехи, почистени от ръжда и паяжини. Като пример за казаното можем да отпратим читателя към първата среща на Манфред с маркиз Да Виченца, в която великолепно са възпроизведени обичаите и речта на рицарското съсловие, ала същевременно майсторски са вплетени душевният смут и угризенията на човек, съзнаващ своята вина и силно объркан при опита да се оправдае дори пред един безмълвен обвинител. Критиката отбелязва, че в образите на прислугата не достига достолепието, което отличава романа като цяло. Но по този въпрос авторът достатъчно говори в своя защита в предисловията към книгата.

След всички тези разпокъсани забележки остава да добавим, че ако Хорас Уолпоул, прокарал път към нов литературен жанр, е бил задминат от някои свои последователи в ненатрапчивото майсторство на описанията, а може би и в умението да държи читателя в продължение на цял един дълъг и объркан роман в състояние на трескаво напрежение и тревожно очакване, то за него все пак остава нещо повече от заслугата на първооткривател и новатор. Похвалите, които заслужават целомъдрената строгост и точност, умелото съчетание на свръхестественото и човешкото, издържаността на повествованието в духа на феодалните нрави и език, постигнати чрез изразително обрисувани герои и единство на действието, в хода на което се редуват занимателни и величествени сцени, с други думи, похвалите, които не можем да не поднесем в знак на признателност на онзи, който умело събужда у нас силни чувства на страх и състрадание, ние сме длъжни да отправим към автора на „Замъкът Отранто“.

Предговор към първото издание

Настоящото съчинение бе открито в библиотеката на стар католически род от Северна Англия. Било е отпечатано с готически шрифт в Неапол през 1529 година. Не става ясно колко време преди тази дата е било написано. Главните събития в него отразяват суеверията през най-мрачните векове на християнската ера, но нито речта, нито поведението на действащите лица носят отпечатъка на варварството. Съчинението е написано на чист италиански език. Ако историята е била създадена по времето, когато се предполага, че се развива действието, то може да се допусне, че периодът е между 1095 и 1243 година — датите на първия и последния кръстоносен поход, или малко по-късно. В творбата не се срещат други обстоятелства, които да ни подскажат към кой период се отнася действието. Имената на действащите лица са явно измислени, вероятно умишлено променени; ала все пак испанските имена на прислугата ни навеждат на мисълта, че съчинението не би могло да е създадено преди възцаряването на Арагонската династия в Неапол, когато тези имена са се разпространили из страната. Изящният слог на автора и неговият плам (сдържан впрочем от удивително чувство за мярка) ме карат да предположа, че произведението е било съчинено малко преди отпечатването му. По онова време литературата в Италия достига най-големия си разцвет и много допринася за разсейването на суеверията, с които упорито воюват реформаторите. Напълно е вероятно някой съобразителен свещеник да се е опитал да нападне провъзгласителите на нови истини с техните собствени оръжия и да се е възползувал от дарованието си на съчинител, за да укрепи в съзнанието на простолюдието неговите стари заблуди и суеверия. Ако намеренията му са били именно такива, то той е действал с изумително умение. Произведение като публикуваното от нас е в състояние да пороби стотици непросветени умове, и то много по-изкусно от половината полемични книги, написани от времето на Лутер до наши дни.

Това тълкуване на авторовите подбуди представлява обаче само една догадка. Каквито и да са били намеренията му и постигнатите резултати, днес неговото съчинение може да бъде предложено на обществото само като забавно четиво. Но дори и в това си качество то се нуждае от някои оправдания. Чудесата, призраците, черната магия, знаменателните сънища и прочие свръхестествени явления са изчезнали днес дори от рицарските романи. Нещата са били съвсем различни по времето, когато е писал нашият автор, да не говорим за епохата, към която уж се отнасят пресъздадените събития. Вярата във всичко необичайно е била тъй силна в онези мрачни векове, че всеки съчинител би изневерил на нравите на своята епоха, ако пропусне да го спомене. Не било необходимо той самият да вярва в чудеса, ала бил длъжен да изобрази героите си като изпълнени с такава вяра.

Ако читателят извини тези мними чудеса, то той няма да намери тук нищо друго, недостойно за неговия интерес. Допуснете само вероятността на представените обстоятелства и ще видите, че всички действащи лица се държат както подобава на хора, изпаднали в тяхното положение. В произведението липсва надутият стил, няма пресилени сравнения, декоративни изрази, отклонения и излишни описания. Всеки епизод тласка повествованието към развръзката. Вниманието на читателя непрестанно се поддържа в напрежение. Цялото действие е подчинено на законите на драмата. Героите са добре обрисувани и — което е по-важно — характерите им са издържани докрай. Главното оръдие на автора — ужасът — ни за миг не позволява на повествованието да забави ход, при това на ужаса тъй често е противопоставено състраданието, че читателят непрестанно се озовава в плен на най-различни чувства.

На някои може да се стори, че образите на слугите не са достатъчно сериозни за естеството на разказа; ала освен че представляват контраст с главните герои, авторът твърде умело ги използва в хода на повествованието. Благодарение на своя наивитет и простодушие те откриват много съществени за сюжета обстоятелства, които по никакъв друг начин не биха били вмъкнати в него: така например женските страхове и слабости на Бианка в последната глава играят съществена роля за приближаването на развръзката.

За преводача е естествено да бъде предубеден в полза на осиновеното от него произведение. По-безпристрастните от мен читатели вероятно няма да бъдат така поразени от красотата на това съчинение. И все пак аз не съм сляп за недостатъците на писателя. Иска ми се да бе основал разказа си на по-добра поука от следната: греховете на бащите се изплащат от техните деца до трето и четвърто коляно. Съмнявам се, че по негово време нещата са били по-различни, отколкото днес, и користолюбците са потискали жаждата си за власт от страх пред такова смътно наказание. Ала и тази поука е отслабена от друга, внушена на читателя, макар и косвено: че дори такива проклятия могат да бъдат избягнати, като почитаме свети Никола. Явно в случая пристрастията на монаха са надделели над замисъла на писателя. Въпреки изброените недостатъци обаче не се съмнявам, че английският читател ще изпита удоволствие от това произведение. Благочестивостта, която блика от всяка страница, уроците по добродетелност, внушавани тъй неотстъпно, строгата чистота на чувствата спасяват съчинението от порицанието, което често заслужават рицарските романи. Ако творбата пожъне успеха, на който се надявам, може да бъда насърчен да публикувам италианския оригинал, макар че това ще обезцени донякъде собствения ми труд. Нашият език е лишен от обаянието, присъщо на италианския, и му отстъпва по разнообразие и хармония. Италианският език е особено подходящ за простото повествование. Трудно е да разказваш на английски, без да принизиш или да възвисиш излишно; отдавам този недостатък на слабата загриженост за чистотата на езика в обикновен разговор. Всеки италианец или французин, каквото и да е общественото му положение, смята за свой дълг да говори правилно, да подбира изразите си. Не мога да се похваля, че в това отношение съм отдал дължимото на автора: стилът му е не по-малко изящен от умението му да описва човешките страсти. Жалко, че не е изпробвал таланта си в онази област, която очевидно му е подхождала повече — в театъра.

Няма да задържам повече читателя и ще си позволя само още една дребна забележка. Макар сюжетът да е плод на въображението, а имената на героите — измислени, все не мога да се отърся от мисълта, че в основата на произведението лежи истинска случка. Събитията несъмнено се разиграват в някакъв действително съществувал замък. Често, без да иска, авторът описва отделните му части. „Стаята вдясно“, казва той, или „вратата отляво“, „разстоянието от параклиса до покоите на Конрад“. Тези и други места в съчинението ни карат да предполагаме, че пред взора на писателя е стояла някаква определена постройка. Любознателните, които разполагат със свободно време за подобни разследвания, може да открият в други италиански писания основата, послужила на нашия автор. Ако се окаже, че настоящият труд е бил породен от истинска катастрофа, която макар и слабо да напомня описаната, то това ще допринесе за интереса на читателите и ще направи „Замъкът Отранто“ още по-вълнуващо произведение.

Предговор към второто издание

Благожелателният прием, с който публиката посрещна това малко произведение, кара автора да поясни причините, довели до неговото написване. Ала преди да изложи съображенията си, той е длъжен да измоли прошка от своите читатели, задето първоначално им предложи труда си като превод. Липсата на вяра в собствените сили и новостта на начинанието бяха единствените подбуди за тази заблуда и авторът се надява, че постъпката му ще бъде простена. Той довери произведението си на безпристрастния читателски съд и бе твърдо решен да го остави да изтлее в безизвестност, ако не срещне одобрение; нямаше намерение да се признае за съчинител на такава дреболия, освен ако по-достойни съдии не се произнесат, че може да се подпише под своята творба, без да се черви.

В това произведение бе направен опит да се съчетаят два вида романи — старинният и съвременният. В средновековния роман всичко е въображение и небивалица; съвременният пък си поставя винаги за цел вярно да възпроизведе природата на нещата, и понякога успява. Измислицата и днес не липсва; ала богатите възможности на въображението са твърде ограничени от рамките на всекидневния живот. Но ако в новия роман природата е потъпкала въображението, то тя просто си отмъщава, задето изцяло е била пренебрегната в средновековието. Постъпките, чувствата, разговорите на едновремешните герои и героини са били съвсем неестествени, както и целият механизъм, който ги задвижва.

Авторът на това произведение сметна за възможно да примири споменатите два вида романи. Като желаеше да даде воля на силите на въображението да се вихрят из необятните простори на измислицата и по този начин да създадат по-интересни картини, той целеше същевременно да изобрази простосмъртните участници в драмата съобразно законите на правдоподобието; с други думи, да ги накара да мислят, говорят и действат като обикновени мъже и жени, попаднали в необикновени обстоятелства. Авторът е забелязал, че в проникновените съчинения, когато небето обсипва героите с чудеса или ги прави свидетели на най-поразителни явления, те все пак си остават обикновени хора, докато в романтичните рицарски истории всяко невероятно събитие е последвано от нелеп диалог. Действащите лица сякаш губят здравия си разум в мига, в който се нарушат природните закони. Тъй като публиката се отнесе благосклонно към това съчинение, авторът не смее да твърди, че изобщо не се е справил със задачата, с която се бе нагърбил; ако обаче е успял да проправи път, по който да тръгнат други съчинители, надарени с повече талант, той трябва да признае с всичката си скромност и с голямо удоволствие, че е бил наясно до каква степен е можел да усъвършенства замисъла си, ако имаше по-силно въображение и умееше по-изкусно да обрисува бурните чувства.

Ако читателите ми позволят, ще добавя още няколко думи относно поведението на слугите, за които вече говорих в първия предговор. Простодушното им поведение, което може да предизвика дори насмешка и на пръв поглед сякаш противоречи на общия колорит на произведението, ми се струва не само уместно, но бе дори умишлено подчертано от мен. Ръководех се единствено от природата. Колкото и да са сериозни, значими и дори мъчителни преживяванията на монарсите и големите герои, те не предизвикват същия отклик у прислугата; във всеки случай тя не се изразява с подобно достойнство и не бива да изискваме това от нея. Моето скромно мнение е, че контрастът между възвишеността на едните и простодушието на другите подчертава още по-силно патетиката в държането на господарите. Когато героите от простолюдието се отдават на грубите си закачки и по този начин отдалечават читателя от очакваната трагична развръзка, нетърпението, възбудено у него, вероятно подсилва значимостта на финалните събития и във всеки случай показва, че съчинителят майсторски е съумял да задържи вниманието му. При описанието на този вид поведение обаче аз имах за пример по-висок авторитет от моите собствени възгледи — Великият познавач на човешката природа — Шекспир — бе образецът, на който подражавах. Позволете ми да попитам: нямаше ли трагедиите за Хамлет и Юлий Цезар да изгубят до голяма степен своята живост и забележителна красота, ако бяха пропуснати или бяха облечени във високопарни фрази хуморът на гробарите, шегите на Полоний и тромавите закачки на римските граждани? Нима красноречието на Антоний и превзето — непревзетата реч на Брут не изглеждат още по-възвишени в контраст с грубите реплики на техните слушатели, изблици на естествената им човешка природа? Тези щрихи ми напомнят за гръцкия скулптор, който, в желанието си да създаде представа за Родоския колос в рамките на един печат, изобразил редом момченце, голямо колкото палеца на статуята.

„Не — казва Волтер в изданието си на Корней[32]. — Това смесване на клоунадата със сериозното е непоносимо.“ Волтер е гений[33], но не от Шекспирова величина. Без да прибягвам към спорни авторитети, ще цитирам самия Волтер. Няма да се обръщам към предишните му възхвали по адрес на нашия могъщ поет, макар че френският критик преведе два пъти все същия монолог на Хамлет[35] — първия път преди няколко години за възхвала, втория път — за подигравка; и аз със съжаление установявам, че силата на преценката му е отслабнала, вместо да съзрее с годините. Ала ще се възползувам от неговите собствени думи, казани по повод на театъра, когато той не е имал намерение нито да хвали, нито да хули Шекспир, тоест в момент, когато Волтер е бил безпристрастен. В предговора към своя „Блуден син“ — тази превъзходна пиеса, от която се възхищавам и която не бих подложил на насмешки и след двадесет години, ако живея толкова, той казва следното за комедията (но то със същата сила може да се отнесе и за трагедията, ако тя действително е отражение на човешкия живот, както и би трябвало да бъде; не ми е ясно също така защо случайно вметнатата шеговита фраза заслужава да бъде гонена от трагедията по-безмилостно, отколкото патетичната сериозност — от комедията): „On y voit un mélange de sérieux et de plaisanterie, de comique et de touchant, souvent même une seule aventure produit tous ces contrastes. Rien n’est si commun qu’une maison, dans laquelle un père gronde, une fille occupée de sa passion pleure; le fils se moque des deux et quelques parents prennent différemment à la scène, etc. Nous n’inférons pas de là que toute Comédie doive avoir des scènes de bouffonnerie et de scènes attendrissantes: il y a beaucoup de très bonnes pièces où ne règne que la gaîté; d’autres toutes sérieuses; d’autres mélangées; d’autres où l’attendrissement va jusques aux larmes; il ne faut donner exclusion à aucun genre: et si l’on me demandait, quel genre est le meilleur, je répondrais, celui qui est mieux traité.“[36]

Очевидно, щом като комедията може да бъде toute sérieuse[38], то трагедията би могла да си позволи от време на време по някоя сдържана усмивка. Кой ще й забрани? Редно ли е критикът, заявил в самозащита, че никой жанр не бива да бъде изхвърлен от комедията, да предписва правила на Шекспир?

Знам, че предговорът, от който заимствам цитираните редове, не е подписан с името на господин Дьо Волтер, а с това на издателя му; ала кой се е съмнявал някога, че издателят и авторът в случая са едно и също лице? Пък и къде е издателят, който така вещо е усвоил авторовия стил и блестящата му лекота в спора? Цитираните редове несъмнено изразяват собствения възглед на великия писател. В посланието си към Мафеи[39], по повод на неговата „Меропа“, той изказва почти същото мнение, макар, струва ми се, с известна ирония. След като превежда няколко строфи от „Меропа“ на Мафеи, господин Дьо Волтер добавя: „Tous ces traits sont naïfs: tout y est convenable à ceux que vous introduisez sur la scène et aux moeurs que vous leur donnez. Ces familiarités naturelles eussent été, à ce que je crois, bien reçues dans Athènes; mais Paris et notre parterre veulent une autre espèce de simplicité[40].“

Струва ми се, повтарям, че в тези и в други редове от посланието прозира насмешка, но силата на истината не отслабва от примеса на подигравката. Задачата на Мафеи била да пресъздаде гръцки сюжет, а атиняните са били не по-малко компетентни съдници от парижкия партер[41] за гръцките нрави и доколко е било уместно да се показват те на сцената. „Напротив — твърди Волтер (и аз не мога да не се възхитя от доводите му), — Атина е имала десет хиляди жители, а Париж наброява близо осемстотин хиляди, от които поне тридесет хиляди са съдии на драматургията.“ Вярно! Ала дори ако допуснем, че съставът на трибунала наистина е толкова многоброен, това, струва ми се, е единственият случай, когато тридесет хиляди души, живеещи близо две хиляди години след епохата, за която става дума, са обявени само поради численото си превъзходство за по-добри съдии от самите гърци по въпроса какъв трябва да е характерът на трагедията, писана по мотиви от гръцката история.

Няма да влизам в спорове относно този espèce de simplicité[42], изискван от парижкия партер, нито за веригите, в които тридесетте хиляди съдии са оковали поезията си, чието основно достойнство, доколкото улавям от „Новия коментар към Корней“, се състои в подскачане въпреки веригите; достойнство, което, ако беше вярно, би принизило поезията от възвишен полет на въображението до детинско и крайно презряно занимание — difficiles nugae[43] със свидетел! Не мога да не цитирам един куплет, в който английският ми слух винаги е откривал пример за най-плоска и безцелна описателност, но който Волтер, отнесъл се тъй строго към девет десети от съчиненията на Корней, е похвалил от цялото творчество на Расин[44]:

De son appartement cette porte est prochaine,

Et cette autre conduit dans celui de la Reine.

В превод:

В покоите на краля води тая

врата, а другата — в кралицината стая.[45]

Нещастни Шекспире! Ако ти бе накарал Розенкранц да съобщи на другаря си Гилденстерн разположението на покоите в копенхагенския дворец, вместо да разгръщаш пред нас нравоучителен диалог между Датския принц и гробаря, просветеният парижки партер би бил повторно посъветван да се възхити от таланта ти.

Целта на всичко казано от мен досега е да защитя дързостта си със силата на примера, който ни дава най-яркият гений — поне от родените в тази страна. Можех да заявя, че създавайки нов вид роман, съм имал правото да създам такива правила, каквито сметна за най-целесъобразни; и все пак ще изпитам по-голяма гордост от това, че съм подражавал, макар и слабо и твърде неумело на такъв забележителен образец, отколкото ако ми се припише заслугата, че съм създал нещо ново, ала набелязано от печата на гения и оригиналността. Какъвто и да е моят труд, читателите го удостоиха с достатъчно внимание, независимо от мястото, което ще му отредят в литературата.

Първа глава

Манфред, Отрантският принц, имаше син и дъщеря; щерката — изумително красива осемнадесетгодишна девица, се наричаше Матилда. Синът му Конрад, три години по-млад от нея, бе с нищо незабележителен болнав юноша, който не даваше големи надежди. Въпреки това баща му го беше обявил за свой любимец, докато към Матилда не проявяваше никакви признаци на благоволение. Манфред бе сключил договор за брак между сина си и Изабела, дъщерята на маркиз Да Виченца; тя вече бе предадена от опекуните си в ръцете му, за да отпразнуват венчавката веднага щом позволи слабото здраве на Конрад. Семейството на Манфред и съседите му бяха забелязали с какво нетърпение очаква той сватбения обред. Близките му обаче се бояха от неговия суров нрав и не смееха да изказват предположения относно причините за тази прибързаност. Съпругата му Иполита, добросърдечна жена, понякога дръзваше да изрази опасенията си по повод тъй ранния брак на единствения им син, твърде млад и обременен от болести, ала в отговор неизменно чуваше само упреци за собственото си безплодие, лишило принца от друг наследник. Васалите и поданиците на Манфред не бяха тъй предпазливи в разговорите, които водеха помежду си: те отдаваха прибързаната венчавка на страха, изпитван от принца, да не се сбъдне старинното пророчество, което според слуховете гласяло, че „замъкът и прилежащите на Отранто земи ще бъдат изгубени от настоящата династия, щом истинският владетел стане прекалено голям, за да ги обитава“. Трудно бе да се изтълкува смисълът на това предсказание; още по-неясна беше връзката му с въпросния брак. Но въпреки загадките и противоречията простолюдието упорито поддържаше мнението си.

Бракосъчетанието бе насрочено за рождения ден на младия Конрад. Участниците в церемонията се събраха в уречения час в параклиса на замъка, където всичко бе готово за венчалния обред; отсъстваше единствено самият Конрад. Манфред, който се дразнеше и от най-малкото забавяне, а и не бе забелязал кога синът му се е оттеглил в покоите си, изпрати един от подвластните си да доведе младия принц. Слугата, който не се бе забавил дори и толкова, че да прекоси двора и да стигне покоите на Конрад, дотърча обратно задъхан, сякаш обезумял, с изцъклени очи и пяна на уста. Без да произнесе и дума, той посочи с пръст двора. Присъстващите се смразиха от изумление и ужас. Без да знае какво се е случило, но обзета от уплаха за сина си, принцеса Иполита изгуби съзнание. Манфред, по-скоро вбесен от забавянето на венчавката и нелепото поведение на прислужника си, отколкото изплашен, попита гневно какво е станало. Човекът продължи безмълвно да сочи двора, ала когато за втори път му поискаха обяснение, възкликна:

— Ах! Шлемът! Шлемът!

Междувременно част от присъстващите бяха изтичали на двора, откъдето долиташе неясна врява от ужасени писъци и възгласи. Обезпокоен заради отсъствието на сина си, Манфред също излезе да провери от какво е предизвикан странният смут. Матилда остана да се суети загрижено около майка си; Изабела не излезе поради същите причини, а и не желаеше да се покаже раздразнена от поведението на жениха, към когото, да си кажем правичката, не бе успяла да се привърже.

Първото, което зърна Манфред, бяха слугите му, които вкупом се опитваха да вдигнат от земята нещо, наподобяващо огромна купчина черни пера. Той остана като вкаменен, без да вярва на очите си.

— Какво правите? — кресна гневно. — Къде е синът ми?

— Ах, господарю! — викнаха всички едновременно. — Принцът! Принцът! Шлемът! Шлемът!

Поразен от тези горестни възгласи, изплашен, без сам да знае от какво, Манфред пристъпи бързо напред и — о, каква гледка за бащиния взор! — видя отпреде си трупа на своето дете, смазан и почти погребан под огромен шлем, сто пъти по-голям от всяка каска, правена за човешка глава, и украсен със съответно количество черни пера.

Ужасната картина, пълното неведение на всички околни относно това как е станало нещастието и преди всичко исполинският шлем лишиха Манфред от дар слово. Ала едва ли мълчанието му щеше да продължи толкова дълго, ако бе предизвикано само от мъката. Той не откъсваше очи от онова, което напразно се надяваше да се окаже само видение, и като че ли не бе погълнат толкова от тежката загуба, колкото от поразителния предмет, станал причина за нея. Докосваше смъртоносната каска, разглеждаше я и дори кървящите обезобразени останки на младия принц не можеха да отклонят взора му от това знамение. Околните, които знаеха за пристрастната обич на Отрантския принц към Конрад, бяха поразени от безчувственото му отношение не по-малко, отколкото от чудния шлем. Пренесоха осакатения труп в замъка, без да получат никакви указания от Манфред. Той прояви същото безчувствие и към дамите, останали в параклиса; нещо повече, без да спомене и дума за нещастните принцеси — съпругата и дъщеря си, първите слова, които изрече, бяха:

— Погрижете се за господарката Изабела.

Слугите не обърнаха внимание на тази странна заповед и водени от обичта си към своята господарка, решиха, че принцът се е изразил така странно поради тежкото й душевно състояние; така че се притекоха да й помагат. Пренесоха я полужива в покоите й, безразлична към всички необичайни обстоятелства, за които й разказаха — към всичко, освен смъртта на сина си. Матилда, която бе предана до гроб на майка си, потъпка собствената си мъка и изумление, обзета единствено от мисълта как да помогне на съкрушената от скръб Иполита и да я утеши. Изабела, към която принцесата винаги се бе отнасяла като към собствена дъщеря — и която й се отплащаше с не по-малко гореща преданост и обич, също тъй усърдно се грижеше за нея; заедно с това тя се стараеше да сподели тежкото бреме на мъката, която Матилда явно полагаше усилия да потисне, защото изпитваше към щерката на Иполита топло сестринско съчувствие. И все пак собственото й положение не можеше да не намери място в нейните мисли. Смъртта на младия Конрад не събуждаше в гърдите й никакви чувства, освен жал и тя никак не бе опечалена, че се е отървала от един брак, който не й обещаваше никаква радост както от отредения й жених, така и от суровия нрав на Манфред. Въпреки голямото снизхождение, което проявяваше към годеницата на сина си, принцът я изпълваше с неизразим страх заради безпричинното си коравосърдечие спрямо такива кротки същества като Иполита и Матилда.

Докато дамите съпровождаха покрусената майка до ложето й, Манфред остана в двора да съзерцава зловещия шлем, без да обръща внимание на тълпата, която се насъбра около него, привлечена от необичайното произшествие. Почти нищо не говореше и само повтори въпроса си дали някой знае откъде се е появил този шлем. Никой обаче не можеше да му даде сведения. Но тъй като Манфред явно се интересуваше единствено от това, скоро и останалите зрители съсредоточиха вниманието си върху тази загадка и започнаха да изказват предположения, точно толкова нелепи и неправдоподобни, колкото бе невероятно и самото бедствие. В разгара на безсмислените догадки един млад селянин, привлечен в замъка от съседното село, където бяха успели да достигнат слуховете за събитието, забеляза, че чудният шлем си прилича като две капки вода с шлема на черната мраморна статуя на Алфонсо Добрия, един от предишните принцове, в църквата „Свети Никола“.

— Негоднико! Какво каза? — кресна разярено Манфред, излязъл внезапно от състоянието си на вцепенение, и сграбчи младия селянин за яката. — Как смееш да изричаш тези предателски слова! Ще заплатиш за тях с живота си!

Присъстващите все тъй недоумяваха за причината на неговия гняв, както и за всичко друго, на което бяха станали свидетели, и този нов обрат съвсем ги обърка. Младият селянин бе най-изумен от всички и не можеше да проумее с какво е оскърбил принца; ала успя да се съвземе и едновременно с достойнство и смирение се освободи от железните ръце на Манфред, след което с дълбок поклон, изразяващ желание да засвидетелства своята невинност, а не страх, попита какво е провинението му. Манфред, по-скоро вбесен от решимостта, макар и твърде почтителна, с която младият мъж го накара да разтвори пръсти, отколкото умилостивен от покорността му, заповяда на хората си да го сграбчат и ако не бяха приятелите, които бе поканил за сватбата, щеше на място да промуши селянина с кинжала си.

По време на тази свада няколко души от простолюдието изтичаха до голямата църква недалеч от замъка и се върнаха оттам със зинали от изумление уста и с новината, че шлемът бил изчезнал от главата на статуята на Алфонсо Добрия. Като чу това, Манфред изпадна в неистов бяс и — сякаш усетил нужда да излее гнева си върху някого — се нахвърли върху младия селянин с викове:

— Негодник! Дяволско изчадие! Магьосник! Това е твое дело! Ти си убил сина ми!

Тълпата, която търсеше достъпен отдушник, върху който да стовари бремето на своето душевно объркване, подхвана думите на господаря си и откликна:

— Да, да, той е! Той е! Той е откраднал шлема от гроба на Алфонсо Добрия и е смазал с него главата на сина ви!

При това никой не се замисли за огромната разлика между мраморния шлем в църквата и стоманения, изпречен пред очите на всички; на никой не му мина през ума, че е немислимо за един юноша, който едва ли имаше и двадесет години, да домъкне част от доспехи с такова невъобразимо тегло.

Явната нелепост на тези възгласи охлади разума на Манфред, ала дали защото бе раздразнен от това, че селянинът забеляза приликата между двата шлема и по този начин стана причина да се открие липсата на онзи в църквата, или защото желаеше да пресече всички слухове, които можеха да се породят от това дръзко предположение, той заяви тържествено, че младежът е очевидно магьосник и докато църквата се заеме с разследването на случая, изобличеният вълшебник ще бъде затворен под самия шлем; при това добави, че храна няма да му се дава, защото е в състояние сам да си я набави с помощта на сатанинското си изкуство.

Напразно го молеше юношата да отмени нелепата си присъда; напразно се опитваха и приятелите на Манфред да го убедят да се откаже от жестокото си и неоснователно решение. Мнозинството обаче бе във възторг от заповедта на своя господар, която според техните разбирания бе крайно справедлива, тъй като магьосникът щеше да бъде наказан от оръдието, с което бе извършил злото си дело; ничие сърце не трепна състрадателно при мисълта, че юношата може да умре от гладна смърт, защото всички бяха твърдо убедени, че с помощта на дяволските си магии лесно ще си набави препитание.

Така че заповедта на Манфред бе изпълнена с голяма готовност; след като постави пред шлема стража и строго се разпореди да не се дава никаква храна на затворника, той отпрати приятелите и слугите си, заключи портите на замъка, където разреши да останат само близките му, и се оттегли в собствените си покои.

Междувременно, благодарение на грижите и усърдието на младите девойки, принцеса Иполита дойде на себе си; тя отново се потопи в мъката си, но сред бурните пристъпи на отчаянието често питаше за своя съпруг и повелител, готова бе да изпрати слугите си да бдят над него и най-сетне убеди Матилда да я остави и да отиде да утеши баща си. Макар да трепереше от страх пред суровия нрав на Манфред, младата принцеса, вярна на синовния си дълг пред него, изпълни нареждането на майка си, като я остави на грижите на Изабела; осведоми се от слугите къде се намира баща й и разбра, че се е прибрал в покоите си и е заповядал никой да не влиза при него. Като предположи, че се е отдал на скръбта по мъртвия й брат, и се побоя да не би при вида на единственото му останало дете сълзите отново да бликнат от очите му, тя се поколеба дали да наруши печалното му уединение; ала собственото й безпокойство за него и нарежданията на нейната майка й дадоха кураж да престъпи заповедите на баща си — нещо, което никога преди не бе вършила. Кротката стеснителност, която й бе присъща, я накара да се подвоуми пред вратата му. Чу го как крачи напред-назад из стаята — ту по-бързо, ту по-бавно — и това подсили лошите й предчувствия. И тъкмо щеше да помоли за разрешение да влезе, когато Манфред внезапно разтвори вратата; тъй като се смрачаваше, а и в душата му цареше объркване, той не позна застаналата пред него девойка и попита сърдито кой е.

— Скъпи татко — отвърна разтрепераната Матилда. — Аз съм, вашата дъщеря.

— Махай се! Нямам нужда от дъщеря! — извика Манфред, като отстъпи бързо назад. После рязко се върна в стаята и тръшна вратата пред онемялото момиче.

Матилда твърде добре познаваше необуздания нрав на баща си, за да се осмели повторно да го обезпокои. Когато се посъвзе от силното смущение, предизвикано от недружелюбния прием, тя избърса сълзите си, за да спести на Иполита допълнителната болка, която би й причинило знанието за случилото се; когато майка й започна да я разпитва тревожно за здравословното състояние на Манфред и как той понася тежката загуба, Матилда я увери, че баща й е добре и се справя с нещастието с мъжествена твърдост.

— Но нима няма да ме пусне при себе си? — тъжно попита Иполита. — Нима няма да ми позволи да смеся сълзите си с неговите, нима майката не ще може да изплаче мъката си върху гърдите на своя повелител? Да не би да ме мамиш, Матилда? Знам каква любов изпитваше Манфред към сина си. Да не би ударът да се е оказал твърде безпощаден? Да не би да го е сразил? Уви, ти не ми отвръщаш! Боя се от най-лошото. Вдигнете ме — обърна се тя към прислужниците си. — Длъжна съм на всяка цена да видя съпруга си. Незабавно ме отведете при него. За мен той е по-скъп дори от собствените ми деца.

Матилда даде знак на Изабела да попречи на Иполита, която правеше усилия да стане, и двете прелестни девойки кротко, ала настойчиво се опитаха да задържат принцесата и да я успокоят. В този миг пристигна един слуга с поръчение от Манфред да съобщи на Изабела, че господарят му желае да разговаря с нея.

— С мен? — възкликна Изабела.

— Вървете — рече й Иполита, която изпита облекчение от това, че съпругът й е изпратил послание. — Манфред не е сега в състояние да вижда най-близките си. Той смята, че не сте съкрушена като нас, и се опасява от силата на моята мъка. Утешете го, скъпа Изабела, и му кажете, че по-скоро ще потисна собствената си горест, отколкото да засиля неговата.

Тъй като се бе спуснала вечер, слугата, който съпровождаше Изабела, вървеше отпреде й с факел в ръка. Когато се изправиха пред Манфред, който крачеше нетърпеливо из галерията, той се стресна и рече забързано на слугата:

— Изнеси светлината и се махни! — След това затръшна вратата подире му и се строполи върху скамейката до стената, като направи знак на Изабела да седне редом с него. Тя се подчини, разтреперана от страх. — Изпратих да ви повикат… — Той замълча, явно силно объркан.

— Господарю!

— Да, изпратих да ви повикат по един много важен повод — продължи Манфред. — Избършете сълзите си, Изабела. Изгубихте жениха си… Да, такава е жестоката съдба! А аз изгубих надеждата да продължа рода си. Ала Конрад бе недостоен за вашата красота.

— Как, господарю! — възкликна девойката. — Надявам се, не храните подозрения, че не изпитвам достатъчно скръб! Моят дълг и моята преданост винаги щяха да…

— Не мислете повече за него — прекъсна я Манфред. — Конрад беше болнаво, мекушаво дете; господ го прибра, защото може би не искаше да положа бъдещето на своя род върху толкоз нездрава основа. Потомството на Манфред се нуждае от многобройни опори. Моята неблагоразумна обич към това момче бе засенчила взора ми и ме бе лишила от далновидност; така че всяко зло за добро. Надявам се, че след няколко години ще имам основания да изпитвам радост от смъртта на Конрад.

Не може да се опише с думи изумлението на Изабела. Отначало й се стори, че скръбта е помътила разума на Манфред. Сетне й хрумна, че тези странни слова може би имат за цел да я подмамят в някакъв капан; изплаши се, че Манфред се е досетил за безразличието й към неговия син, и затова сметна за благоразумно да отвърне:

— Добри ми господарю, не се съмнявайте в моите чувства; отдавайки ръката си, аз щях да отдам и сърцето си. Щях да посветя всичките си грижи на Конрад. Както и да се разпореди с мен съдбата, винаги ще почитам паметта му, а на вас и на достойната ви съпруга Иполита ще гледам като на родни баща и майка.

— Проклета да е Иполита! — извика Манфред. — Забравете я от този миг нататък, така както я забравих аз. С други думи, Изабела, вие изгубихте жених, който бе недостоен за вашите прелести. Вместо хилаво хлапе ще получите за съпруг мъж в разцвета на силите си, който умее да цени красотата ви и ще може да очаква многобройно потомство.

— Уви, господарю! Умът ми е твърде погълнат от нещастието, постигнало вашето семейство, за да мога да мисля за нова женитба. Ако баща ми се завърне някога, ще се подчиня на волята му, каквато и да е тя, така както се съгласих да дам ръката си на вашия син; до неговото завръщане обаче ви моля да ми позволите да остана под гостоприемния ви покрив и да прекарам скръбните си дни в усилия да облекча мъката, завладяла вас, Иполита и прелестната Матилда.

— Помолих ви вече — гневно изрече Манфред — да не споменавате тази жена; от този час нататък тя трябва да стане за вас също тъй чужда, както и за мен. Накратко казано, Изабела, тъй като не мога да ви дам сина си, предлагам ви себе си за съпруг.

— О, боже! — извика Изабела, от чиито очи най-сетне падна пелената. — Какво чувам! Вие, господарю! Вие! Моят свекър! Бащата на Конрад! Съпругът на праведната и кротка Иполита!

— Казах ви — властно заяви Манфред, — че Иполита вече не ми е съпруга; от този час се развеждам с нея. Проклятието на нейното безплодие твърде дълго ме измъчва. Съдбата ми зависи от това дали ще имам синове и тази нощ, надявам се, ще постави началото на моите надежди.

Изрекъл тези думи, той сграбчи студената като лед ръка на Изабела, полумъртва от страх и ужас. Тя изпищя и се отскубна от него. Манфред скочи, за да я настигне, но в този миг луната, която бе вече изгряла и хвърляше снопове светлина през отсрещния прозорец, озари перата на съдбоносния шлем, извисен досами прозореца; те бурно се залюляха напред-назад и зашумяха глухо като дървесни клони. Това вдъхна смелост на Изабела, защото нищо не я ужасяваше толкова, колкото настойчивият стремеж на Манфред да осъществи намерението си.

— Вижте, господарю, вижте! — извика тя. — Дори небето се опълчва срещу нечестивите ви замисли!

— Нито небето, нито преизподнята ще ми попречат да изпълня решението си — отвърна принцът и се хвърли отново към девойката.

В този миг портретът на дядо му, закачен над скамейката, на която двамата седяха допреди малко, въздъхна дълбоко и гърдите му се надигнаха. Изабела, която стоеше с гръб към него и не видя нищо, не разбра откъде се раздават тези звуци, ала се разтрепери цялата.

— Чуйте, господарю! Какво беше това? — попита тя и се хвърли към вратата.

Манфред, раздвоен между бягащата Изабела, успяла вече да стигне стълбите, и размърдалия се портрет, от който не бе в състояние да откъсне взора си, направи няколко крачки подире й, извръщайки очи към оживялото изображение; внезапно видя как портретът напуска рамката си и с натъжен и скръбен вид слиза на пода.

— Нима сънувам! — възкликна Манфред и се върна назад. — Или може би самите дяволи са се съюзили срещу мен? Говори, адско видение! И ако наистина си моят праотец, защо и ти си встъпил в заговор срещу своя злощастен потомък, който твърде скъпо заплаща…

Ала преди да доизрече започнатото, призракът отново въздъхна и направи знак на Манфред да го последва.

— Води ме! — извика принцът. — Ще те следвам до самата преизподня!

Видението мрачно и невъзмутимо закрачи към дъното на галерията и свърна в една от стаите вдясно. Манфред го следваше на известно разстояние, изпълнен с ужас и тревога, ала непоколебим. Тъкмо да влезе и той в стаята, когато незрима ръка затвори със силен трясък вратата. Принцът се възползува от това забавяне, за да събере всичката си смелост, и се опита да отвори, като риташе вратата с крак, но се убеди, че тя не се поддава на усилията му.

— Щом като адът отказва да задоволи любопитството ми — промълви той, — аз ще използувам всички достъпни човешки средства, за да съхраня своя род. Изабела няма да ми избяга.

Девойката, чиято решимост се смени със страх в мига, в който се отскубна от Манфред, продължи да тича надолу по главното стълбище. Спря се в подножието му, тъй като не знаеше накъде да продължи, за да се спаси от необуздания принц. Портите на замъка бяха залостени, навсякъде из двора се разхождаха стражи. Дали да се вслуша в зова на сърцето си и да предупреди Иполита за жестоката съдба, която я очакваше? Тя не се съмняваше, че Манфред ще я потърси в покоите на своята съпруга и яростта му ще стане причина да нанесе на Иполита удар, още по-суров от намисления, а двете ще се окажат безсилни срещу неистовите му страсти. Каквото и да е забавяне можеше да му даде време да размисли над суровите мерки, които бе решил да предприеме, или да породи някакво благоприятно за нея обстоятелство; ала за това бе необходимо да осуети, поне през тази нощ, осъществяването на чудовищния му замисъл. Къде обаче да се скрие? Как да се спаси от преследването, което той неминуемо щеше да предприеме из целия замък? Докато тези мисли се мяркаха из главата й, тя си спомни за подземния проход, който водеше от избите на замъка към църквата „Свети Никола“. Ако успееше да стигне олтара, преди да я догонят, дори побеснелият Манфред не би се осмелил да оскверни това свещено място; и тя реши, ако не й се предостави друго спасение, завинаги да се укрие при светите деви, чийто манастир бе долепен до църквата. Като взе това решение, Изабела сграбчи светилника, горящ в подножието на стълбата, и се устреми към тайния проход.

Подземната част на замъка се състоеше от множество ниски сводести галерии, тъй заплетени и криволичещи, че развълнуваната до крайност Изабела трудно откри вратата, откъдето започваше проходът. Страховита тишина цареше из тези подземия и само от време на време течението разклащаше вратите, през които минаваше девойката, караше ръждивите им панти да скърцат и звукът отекваше из дългите мрачни лабиринти. При всяко шумолене нов пристъп на ужас изпълваше душата й, ала от всичко най-много се боеше да не чуе яростния глас на Манфред, подканящ слугите да я преследват. Тя пристъпяше предпазливо, доколкото й позволяваше нетърпението, но често спираше да се ослуша дали някой не иде подире й. В един такъв момент й се стори, че чува въздишка. Цялата се разтрепери и отстъпи няколко крачки назад. Миг по-късно до слуха й сякаш достигнаха нечии стъпки. Кръвта се смрази в жилите й — реши, че това е Манфред. Породени от нечовешкия ужас, в главата й нахлуха какви ли не предположения. Укори се за прибързаното бягство, което я правеше безпомощна пред неговата ярост, и то на място, където виковете й щяха да останат нечути и никой нямаше да й се притече на помощ. Ала звукът сякаш не идваше иззад гърба й; ако Манфред знаеше накъде бе тръгнала, той непременно я бе последвал; девойката все още се намираше в една от подземните галерии, а стъпките, които дочу, бяха твърде отчетливи, за да идват оттам, откъдето бе побягнала самата тя. Ободрена от тази мисъл и водена от надежда да намери приятел във всеки човек, освен принца, Изабела тъкмо реши да продължи напред, когато вратата, която стоеше открехната недалеч от нея вляво, леко се разтвори; ала преди още светилникът, който тя вдигна нависоко, да й позволи да разгледа човека, отворил вратата, той побърза да отстъпи назад в мрака.

Изабела, която вече се плашеше до смърт от всяка дреболия, се поколеба — тя не знаеше дали да продължи напред. Страхът й от Манфред обаче се оказа по-силен. Именно обстоятелството, че непознатият я избягваше, й вдъхна известна смелост. „Може да е само някой от слугите“ — помисли си тя. Благият характер на девойката не й бе създал врагове и съзнанието за нейната собствена невинност й вдъхна надежда, че слугите на принца, освен ако не са изпратени от него да я дирят, по-скоро биха улеснили бягството й, отколкото да му попречат. Като се поободри от тези размишления и предположи по някои признаци, че е при самия вход на подземната пещера, тя се приближи до току-що отворената врата; ала внезапен порив на вятъра я посрещна при отвора, изгаси светилника и тя остана в пълен мрак.

Никакви думи не са в състояние да опишат ужаса на положението, в което се оказа Изабела. Сама в това злокобно място, все още в плен на страшните впечатления от изминалия ден, изгубила надежда да се спаси, очакваща всеки миг появата на Манфред и съвсем не успокоена от факта, че наблизо се спотайва непознат човек, който има свои причини да се укрива наоколо — всички тези мисли нахлуха в смутеното й съзнание и за малко не я накараха да падне в несвяст от уплаха. Мислено се обърна към всички светии на небето с гореща молба за помощ. Обхваната от дълбоко отчаяние, дълго време не бе в състояние да помръдне. Най-сетне се опита колкото се може по-безшумно да открие пипнешком вратата, а като я намери, пристъпи разтреперана под сводовете, откъдето дочу въздишката и стъпките. За миг изпита нещо като радост при вида на немощния лъч лунна светлина, прокраднал се през тавана; част от него, изглежда, бе пропаднала и оттам висеше или парче земя, или отломък от стена — тя не можа да различи какво именно. С разтуптяно от надежда сърце Изабела забърза към пролома, ала изведнъж зърна облегната на стената човешка фигура.

Девойката изпищя, убедена, че това е призракът на нейния жених Конрад. Фигурата се приближи до нея и почтително произнесе:

— Успокойте се, господарке. Няма да ви причиня нищо лошо.

Поободрена от думите на непознатия и от тона, с който бяха изречени, и като съобрази, че това трябва да е човекът, отворил вратата, Изабела се съвзе достатъчно, за да каже:

— Господине, който и да сте, смилете се над злочестата принцеса, изправена, на ръба на гибелта! Помогнете ми да избягам от този злокобен замък, иначе след няколко минути ще трябва горко да оплаквам съдбата си.

— Уви! — въздъхна непознатият. — Как да ви помогна? Бих загинал, защищавайки вас, ала не познавам замъка и нямам…

— Ах! — възкликна Изабела и го прекъсна. — Помогнете ми само да намеря скритата в пода врата, която се намира някъде наблизо, и ще ми направите най-голямата услуга, тъй като нямам и минута за губене.

След тези думи тя започна да опипва каменния под и помоли непознатия и той да стори същото, за да открият малката медна пластинка, вградена в една от плочите на настилката.

— Това е ключалка, която се отваря с пружина — обясни девойката. — Знам тайната й. Ако я открием, може да успея да се спася; в противен случай, уви, любезни чужденецо, боя се, че ще въвлека и вас в нещастието си. Манфред ще заподозре, че сте съучастник в бягството ми, и ще паднете жертва на неговата ярост.

— Не ценя живота си — отвърна непознатият. — И за мен ще е все пак някакво утешение, ако го отдам, за да ви избавя от тиранията на Манфред.

— Благородни младежо — промълви Изабела, — ще мога ли някога да ви се отблагодаря…

Докато произнасяше тези думи, през отвора в тавана се прокрадна лунен лъч и блесна върху ключалката, която търсеха.

— О, радост! — възкликна девойката. — Ето я вратата!

И като извади ключ, натисна пружината, която се плъзна встрани и разкри желязна халка.

— Повдигнете капака — помоли Изабела. Непознатият се подчини; в краката им се появиха каменни стъпала, които се спускаха в тунел, погълнат от непрогледен мрак. — Трябва да слезем долу — продължи тя. — Следвайте ме; макар да е страшно и тъмно, няма да се изгубим — оттук се стига право в църквата „Свети Никола“. Ала може би — вежливо додаде принцесата — нямате основания да напускате замъка, а и аз вече мога да се оправя без вашата помощ; след няколко минути ще бъда недосегаема за гнева на Манфред. Само ми кажете — кому дължа толкова много?

— Никога няма да ви изоставя, докато не сте в пълна безопасност — живо възрази непознатият. — А и не ме мислете, принцесо, за по-самоотвержен, отколкото съм; макар сега да сте основната ми грижа…

Той млъкна, чул внезапна врява от гласове, които се приближаваха към тях; скоро бегълците различиха следните думи:

— Какво ми говорите за магьосници! Повтарям ви, тя трябва да е в замъка! Ще я намеря напук на всички вълшебства!

— О, небеса! — възкликна Изабела. — Това е гласът на Манфред! Побързайте, иначе сме погубени! И спуснете капака подире си!

С тези думи тя побърза да побегне надолу по стъпалата. Непознатият искаше да я последва, обаче изтърва капака и пружината щракна ключалката. Напразно се мъчеше да отвори — не бе забелязал как Изабела се справи с пружината, а и не му оставаше време да продължи опитите. Манфред дочу трясъка на падналия капак и се устреми по посока на звука, съпроводен от слугите си, понесли факли.

— Сигурно е Изабела! — извика той още преди да е влязъл в сводестата галерия. — Опитва се да избяга през тайния тунел, но едва ли е стигнала далече!

Ала какво беше изумлението на принца, когато на светлината на факлите зърна отпреде си не Изабела, а младия селянин, който — както си мислеше Манфред — бе затворен под смъртоносния шлем!

— Изменник! — възкликна Манфред. — Как попадна тук? Мислех, че си затворен на сигурно място горе, на двора!

— Не съм изменник — смело отговори младежът. — Нито пък мога да отговарям за вашите предположения.

— Нагъл злодей! — развика се Манфред. — Нарочно ли предизвикваш гнева ми? Говори — как се измъкна изпод шлема? Сигурно си подкупил стражите, но те ще отговарят за това с живота си.

— Моята бедност — спокойно отвърна селянинът — ще ги оневини. Макар и да са призовани да служат на капризите на своеволен тиранин, те са ви предани и са дори твърде ревностни изпълнители на несправедливата заповед, която им наложихте.

— Нима си толкоз дързък, та дори не се боиш от гнева ми? — попита принцът. — Е, нищо — мъченията, на които ще те подложа, ще изтръгнат истината от устата ти. Говори! Искам да знам кои са твоите съучастници!

— Ето го съучастника ми — с усмивка посочи младежът към тавана.

Манфред нареди да повдигнат високо факлите и видя, че единият край на омагьосания шлем бе пробил каменната настилка на двора, когато слугите бяха захлупили пленника, като по този начин се бе образувала пролука. Младият селянин бе съумял да се промъкне през нея няколко минути преди срещата си с Изабела.

— Оттам ли си се спуснал? — попита Манфред.

— Да.

— Какъв беше тогава шумът, които чух на влизане в тази зала? — продължи принцът.

— Някаква врата се затвори — отвърна селянинът. — Аз също чух.

— Каква врата? — бързо попита Манфред.

— Не познавам вашия замък — рече младежът. — За пръв път съм в него и това подземие е единственото помещение, в което съм влизал.

— Аз пък ти казвам — настоя Манфред (той искаше да разбере дали юношата е открил тайния вход), — че шумът, който чух, идваше от тази посока. Слугите ми също го чуха.

— Господарю — услужливо се намеси един от прислужниците. — Това бе със сигурност тайната врата, а той се е опитвал да избяга.

— Млъкни, глупако! — скара му се Манфред. — Ако се е опитвал да избяга, как се е озовал от тази страна? Искам да чуя от собствената му уста какъв беше шумът, който дочух. Кажи ми истината! Животът ти зависи от твоята честност.

— Честността ми е по-скъпа от живота, който не бих си купил с цената на лъжата — отвърна селянинът.

— Нима, млади философе! — презрително изрече Манфред. — Кажи ми тогава какъв беше този шум.

— Задавайте ми въпроси, на които знам отговора, а ако излъжа, наредете незабавно да ми отнемат живота.

Манфред, който, започна да се дразни от непоколебимото безстрашие и невъзмутимостта на юношата, възкликна:

— Добре тогава, правдолюбецо, отговаряй: беше ли породен шумът, който чух, от падането на капака?

— Да.

— Така си и знаех — произнесе принцът. — А как разбра, че тук има тайна врата?

— Лунната светлина освети медната пластинка — отвърна младият селянин.

— Ала кой ти каза, че това е ключалка? И как научи тайната на отварянето й?

— Провидението, освободило ме изпод шлема, ми помогна да открия пружината на ключалката.

— Провидението трябваше да отиде по-далеч и да те предпази от моя гняв — рече Манфред. — След като ти е показало как да отключиш тайната врата, то те е изоставило, защото си глупак, неспособен да се възползува от благодеянията му. Защо не се втурна по пътя, водещ към спасението ти? Защо спусна капака, преди да си слязъл по стълбите?

— Бих искал да ви попитам, господарю — рече селянинът, — откъде можех да зная аз, който за пръв път попадам в замъка ви, че тези стъпала водят към някакъв изход? Ала смятам за недостойно да се отклонявам от въпросите ви. Накъдето и да водеха стъпалата, вероятно щях да опитам щастието си и да се спусна по тях — едва ли щях да изпадна в положение, по-плачевно от това, в което вече се намирах. Истината обаче е тази, че изтървах капака, а вие се появихте миг след това. Вече бях вдигнал шум и привлякъл вниманието ви към себе си — имаше ли някакво значение дали ще бъда заловен минута по-рано или по-късно?

— Ти си храбър злодей за годините си — издума Манфред. — Но като размислям, започвам да подозирам, че хитруваш — още не си ми казал как успя да се справиш с ключалката.

— Сега ще ви покажа, господарю — отвърна юношата, взе в ръка един от камъните, срутили се от тавана, легна върху капака и заудря по него; намерението му беше да даде време на принцесата да избяга.

Самообладанието и младежката прямота на селянина направиха силно впечатление на Манфред. Той дори усети склонността му прости, защото не бе извършил никакво престъпление. Принцът не беше от онези свирепи тирани, които черпят наслада от жестокостта, и не й се отдаваше без повод. Обстоятелствата в живота му го бяха направили коравосърдечен, но по природа беше човеколюбив; доброто начало у него се проявяваше винаги, когато страстите не замъгляваха ума му.

Докато Манфред стоеше объркан и не знаеше как да постъпи, в далечината из подземните галерии отекна неясна глъч. Шумът се приближи и принцът разпозна гласовете на своите слуги, които бе пратил из целия замък да търсят Изабела.

— Къде е господарят? — викаха те с цяло гърло. — Къде е принцът?

— Тук съм — обади се Манфред, когато наближиха. — Намерихте ли принцесата?

— Ах, господарю! — възкликна първият от влезлите в залата. — Колко се радвам, че ви открихме!

— Открили сте ме! — изненада се принцът. — А открихте ли Изабела?

— Мислехме, че сме я настигнали, господарю — отвърна слугата, изплашен до смърт, — обаче…

— Обаче какво? — извика Манфред. — Да не е избягала?

— Ние с Жак, господарю…

— Да, ние с Диего… — прекъсна го вторият слуга, току-що влязъл в залата и още по-изплашен от първия.

— Говорете един по един! — нареди Манфред. — Питам ви: къде е принцесата?

— Не знаем — отвърнаха двамата в един глас. — Обаче от страх ни се взе умът!

— Това се вижда от само себе си, глупаци такива. Какво толкова ви наплаши?

— Ах, господарю — започна Жак. — Диего видя такова нещо… Не бихте повярвали на очите си…

— Какви нелепости дрънкате! — кресна Манфред. — Отговаряйте направо, без заобикалки, иначе небето да ви е на помощ…

— Ама, господарю, ако на ваша светлост му е угодно да ни изслуша — започна горкият човечец. — Ние с Диего…

— Да, ние с Жак… — възкликна другарят му.

— Нали ви забраних да говорите едновременно! Отговаряй ти, Жак! Другият глупак май съвсем си е изгубил ума. Какво е станало?

— Милостиви господарю — започна Жак, — благоволете да ме изслушате. Ние с Диего, както заповядахте, тръгнахме да търсим младата господарка. Но понеже се бояхме да не срещнем призрака на младия господар, вашия благороден син — господ да даде мир на душата му, — тъй като не бе погребан по християнски…

— Глупак! — разяри се Манфред. — Значи сте видели само някакъв си призрак!

— Ах, господарю, по-лошо, много по-лошо! — извика Диего. — По-добре да бях видял цели десет призрака!

— Господи, дари ме с търпение! Тези глупаци направо ще ме подлудят! Махни се от очите ми, Диего! А ти, Жак, ми кажи съвсем накратко: с ума си ли си? Да не би да бълнуваш? Друг път си проявявал известна разсъдливост. Или онзи глупак е предал уплахата си и на теб? Говори! Какви небивалици е видял?

— Сега ще ви кажа, господарю — разтреперан заговори Жак. — Тъкмо бях започнал да ви разправям, че откак нашият млад господар загина тъй жестоко — господи, упокой невинната му душа! — никой от нас, верните ви слуги, а ние сме си такива, господарю, макар и бедни люде… та значи никой от нас не се осмелява да ходи сам из замъка — все сме по двама. Така че ние с Диего, като предположихме, че младата господарка може да е в голямата галерия, качихме се там да я търсим и да й съобщим, че ваша светлост желае да разговаря с нея.

— О, безнадеждни глупаци! — възкликна Манфред. — А тя междувременно е избягала, защото сте се уплашили от таласъми! Как не се сети, негоднико, че тя именно там ме остави! Нали аз самият идвам от галерията!

— Ако питате мен, тя е още там — заяви Жак. — Само че по-скоро дяволите ще ме вземат, отколкото пак да отида да я търся на онова място… Горкият Диего! Той едва ли някога вече ще се съвземе, така си мисля…

— От какво да се съвземе? Аз, изглежда, така и няма да разбера какво е отнело разсъдъка на тези негодници. Само си губя времето. Следвай ме, нещастнико, сам ще проверя дали Изабела е в галерията.

— За бога, добри ми господарю! — извика Жак. — Не ходете в галерията! Мисля, че самият сатана е там, в съседната стая.

Манфред, който до този момент се отнасяше към страха на слугите си като към дребнаво малодушие, бе поразен от това ново обстоятелство. Той си спомни за оживелия портрет, както и за внезапно затворилата се врата в дъното на галерията и гласът му потрепери, когато попита смутено:

— Какво има в голямата стая?

— Господарю — отвърна слугата, — когато ние с Диего стигнахме галерията, той влезе пръв, защото каза, че е по-храбър от мен… Та като влязохме, вътре нямаше никой. Погледнахме под всяка пейка, под всеки стол, но никого не видяхме.

— Всички портрети ли бяха на местата си? — обади се Манфред.

— Да, господарю. Но не се сетихме да надникнем зад тях.

— Добре, продължавай.

— Когато наближихме вратата на голямата стая, тя се оказа затворена.

— И не можахте да я отворите, така ли? — отново го прекъсна принцът.

— А, не, господарю — отворихме я. Но по-добре небето да не бе допускало това! — възкликна Жак. — Не, не я отворих аз, а Диего — той стана безразсъдно дързък и реши да влезе вътре, макар че как не го разубеждавах… Да пукна, ако някога посегна отново към затворена врата!

— Не се отвличай — промълви Манфред и потрепери. — Кажи ми какво видя в голямата стая, когато отвори вратата.

— Аз ли, господарю? — учуди се Жак. — Ами че аз нищо не видях. Бях зад гърба на Диего, но чух шума.

— Жак, заклевам те в душите на моите прадеди тържествено издума Манфред. — Кажи ми: какво видя? Какво чу?

— Диего го видя, господарю, а не аз. Аз само чух шума. Щом отвори вратата, той изкрещя и побягна назад. Аз хукнах подире му и го попитах: „Призракът ли беше?“ — „Призракът ли? Не, не! — отвърна Диего и косата му настръхна. — Стори ми се, че беше великан, облечен в доспехи. Видях стъпалото му и част от крака и те бяха огромни, като шлема долу на двора.“ Едва изрече това господарю, и дочухме оглушителен шум, задрънчаха доспехи, сякаш великанът се надигаше — защото Диего после ми каза, че той бил легнал, така му се сторило, кракът му бил протегнат по цялата дължина на стаята! Още не бяхме стигнали дъното на галерията, и вратата на голямата стая се затръшна подире ни, ама ние не се осмелихме да погледнем назад, за да видим дали великанът ни гони… Макар че, като си помисля сега, ако ни беше подгонил, сигурно щяхме да го чуем. Но моля ви, господарю, извикайте свещеника и му наредете да прогони духовете от замъка, защото този замък е омагьосан, в това няма съмнение.

— Да, господарю, молим ви! — развикаха се в един глас всички слуги. — Сторете го незабавно!

— Спокойно, глупаци — нареди Манфред. — Вървете след мен. Сега ще разбера какво означава всичко това.

— Да ви следваме, господарю! — възкликнаха те в хор. — Не, не! Няма да стъпим в галерията, та ако ще ваша светлост да ни дава всичките си богатства!

Тогава се обади младият селянин, който до този миг бе мълчал:

— Ще ми позволите ли, господарю, аз да се впусна в това начинание? Животът ми не е ценен за никого, от злите духове не се боя, а на добрите не съм сторил нищо лошо…

— Държиш се по-достойно, отколкото очаквах — отбеляза Манфред, като го гледаше с почуда и възхищение. — По-късно ще те възнаградя за твоята храброст, ала сега — въздъхна той — не мога да се осланям на ничии очи, освен на своите — така ми повеляват обстоятелствата. Разрешавам ти обаче да ме придружиш.

Когато преди време Манфред напусна галерията, за да преследва Изабела, той се запъти право към покоите на съпругата си, като предположи, че девойката се е отправила натам. Иполита го позна по стъпките и развълнувано се изправи да го посрещне, тъй като не го бе виждала, откак бе загинал синът им. Готова беше да се хвърли на гърдите му в изблик на радост и мъка, ала той грубо я отблъсна и попита:

— Къде е Изабела?

— Изабела, господарю? — повтори изненаданата Иполита.

— Да, Изабела! — властно кресна принцът. — Трябва ми Изабела!

— Господарю — обади се Матилда, която забеляза колко поразена бе майка й от неговото държане. — Не е била при нас, откак изпратихте да я повикат.

— Кажи ми къде е сега — настоя Манфред. — Не ме интересува къде е била!

— Добри ми господарю — рече Иполита. — Дъщеря ви говори истината: Изабела ни остави по ваша заповед и оттогава не се е връщала. Съвземете се, господарю, идете да си починете. Този злощастен ден е смутил спокойствието на духа ви. Утре сутринта Изабела ще бъде на ваше разположение.

— Значи знаете къде е! — викна той. — Веднага ми кажете, защото нямам миг за губене! А ти — обърна се той към съпругата си — кажи на своя свещеник, че го викам незабавно при себе си.

— Предполагам, че Изабела се е оттеглила в покоите си — кротко изрече Иполита. — Не е свикнала да бодърства в такъв късен час. Добри ми господарю — продължи тя, — кажете ми от какво сте разтревожен. Нима Изабела ви е оскърбила?

— Не ми досаждай с въпроси, а ми кажи къде да я намеря.

— Матилда ще отиде да я повика — отвърна принцесата. — А вие седнете, господарю, и възстановете обичайното си присъствие на духа.

— Какво, нима ме ревнуваш от Изабела, та желаеш да присъстваш на срещата ни! — изрече Манфред.

— О, боже! — възкликна Иполита. — Какво искате да кажете, господарю?

— Скоро ще разбереш, потърпи само няколко минути — рече жестокият принц. — Изпрати свещеника си при мен, а после чакай тук да чуеш волята ми.

И с тези думи той се втурна вън от стаята да търси Изабела, като остави жена си и дъщеря си поразени от речите му и от безумното му поведение. Ала двете напразно се опитваха да отгатнат намеренията му.

Сега Манфред се връщаше от подземието, съпроводен от младия селянин и няколко слуги, на които заповяда да го придружат. Той изкачи стълбите на един дъх и пред вратата на галерията срещна Иполита заедно с нейния свещеник. Оказа се, че след като бе отпратил Диего, слугата незабавно се бе запътил към покоите на принцесата да й съобщи развълнувано какво е видял. Подобно на Манфред, благородната дама не се бе усъмнила в истинността на видението, ала се бе престорила, че го смята за налудничаво бълнуване. Но в желанието си да спести на своя господар още едно душевно сътресение и готова, поради вече изтърпените многобройни страдания, да приеме безтрепетно новите злочестия, тя реши първа да се принесе в жертва, в случай че съдбата бе предначертала да погуби семейството й именно в този час. Като отпрати Матилда да си почива, макар девойката напразно да молеше майка си за позволение да я съпроводи, придружена само от свещеника, Иполита бе обиколила галерията и съседната голяма стая; и сега, обладана от душевно спокойствие, каквото от много време не бе изпитвала, тя посрещна съпруга си и го увери, че гигантският крак бе чиста измислица, породена несъмнено от страха, замъглил разсъдъка на слугите в този късен и злокобен час. Двамата със свещеника били обходили стаята и в нея всичко си било както винаги.

Макар Манфред да беше убеден също като Иполита, че видението не е било плод на нечия фантазия, все пак възбудата, завладяла духа му вследствие на множеството странни събития, се поуталожи. Освен това изпита срам от безчовечното си отношение към принцесата, която на всяко оскърбление отвръщаше с нови прояви на любов и преданост; той усети, че обичта му към нея е още жива, ала тъй като се срамуваше не по-малко от угризенията на съвестта си заради една жена, с която възнамеряваше да се отнесе още по-жестоко, Манфред потъпка порива на сърцето си и не си позволи да прояви дори жал. След миг душата му бе готова на най-изтънчено злодейство. Като разчиташе на неизменната покорност на Иполита, той се осмели да се надява, че тя не само смирено ще се съгласи да бъде разтрогнат брачният им съюз, но и ще склони — ако той й заповяда — да измоли съгласието на Изабела. Ала едва-що завладян от тази ужасяваща надежда, Манфред се сети, че още не е открил Изабела. Дошъл на себе си, той нареди всички изходи на замъка да се охраняват строго и заповяда на слугите си под страх от смъртно наказание да не пускат никого извън пределите му. На младия селянин, с когото разговаря благосклонна, рече да се разположи в малката стаичка под стълбището, където имаше паянтово дървено легло, а ключа взе със себе си, като обясни на юношата, че сутринта ще разговаря с него. Сетне освободи съпровождащите го слуги, удостои Иполита с леко кимване на главата и се оттегли в собствените си покои.

Втора глава

Матилда, която по заповед на Иполита се бе прибрала в стаята си, не можеше да заспи. Тя бе потресена от ужасната гибел на брат си. Изненадваше я и отсъствието на Изабела, а странните думи, отронили се от устните на баща й, неговите смътни заплахи, отправени срещу принцеса Иполита и придружени от необяснимия му гняв, изпълваха нежната душа на девойката със страх и тревога. Тя очакваше с нетърпение завръщането на Бианка — младото момиче, което й прислужваше, — изпратена да разбере/какво се бе случило с Изабела. Бианка скоро се появи и съобщи на господарката си, че доколкото бе успяла да разузнае от слугите, Изабела била изчезнала. Тя й предаде случката с младия селянин, открит в подземието, като додаде ред наивни измислици, украсили несвързаните описания на прислугата. Най-дълго разправя за гигантския крак, видян в стаята до галерията. Това последно обстоятелство изпълваше Бианка с такъв ужас, че тя се зарадва, когато Матилда обеща да не си ляга, а да дочака будна ставането на майка си.

Младата принцеса се терзаеше с всевъзможни догадки относно бягството на Изабела и заплахите на Манфред, отправени срещу майка й.

— Каква неотложна работа може да има той със свещеника? — попита тя. — Да не би да възнамерява да погребе тайно брат ми в параклиса?

— Ах, господарке! — възкликна Бианка. — Досещам се. Тъй като станахте негова наследница, той изгаря от нетърпение да ви омъжи. Винаги е искал да има още синове и сега няма търпение да му се родят внуци. Името ми да не е Бианка, ако най-сетне не ви видя булка! Добра ми господарке, нали няма да изгоните вярната си Бианка, няма да поставите дона Розария над мен, щом като вече сте наследница на княжеството?

— Бедна моя Бианка — отвърна Матилда. — Колко далече те отнася въображението! Аз да стана наследница на княжеството? Нима си видяла нещо в държането на Манфред след смъртта на брат ми, което да говори за нарасналата му привързаност към мен? Но той е мой баща и не бива да се оплаквам. Не, ако небето е отсъдило сърцето на баща ми да остане завинаги затворено за мен, то поне ме възнаграждава двойно с нежната любов на моята майка. Милата ми майчица! Да, Бианка, най-много се опасявам от грубостта на Манфред, когато е насочена срещу нея. В състояние съм търпеливо да понасям суровия му нрав, ала когато се държи жестокосърдечно с нея, душата ми се облива в сълзи.

— Ах, господарке, всички мъже се държат така със съпругите си, когато те им омръзнат.

— И все пак ти току-що ми честити, когато предположи, че баща ми е решил да ме омъжва.

— Иска ми се да ви видя знатна дама — отвърна Бианка, — пък каквото ще да става. Никак не ми се ще да ви затворят в манастир, както щяха да сторят, ако се бяха вслушали в желанието ви или ако не ви беше възпряла моята господарка, майка ви, която знае, че е за предпочитане да имаш лош съпруг вместо никакъв… Господи помилуй, какъв е този шум? Прости ми, свети Никола! Аз само се шегувах!

— Това е вятърът — успокои я Матилда. — Той свири през пролуките в назъбените стени на кулата. Хиляди пъти съм го чувала.

— Аз нищо лошо не исках да кажа — рече Бианка. — Не е грях да се говори за женитби. Та както ви разправях, господарке, ако негова светлост Манфред ви предложи за съпруг някой красив млад рицар, вие какво — ще му се поклоните дълбоко и ще му кажете, че предпочитате монашеското покривало?

— Слава богу, не ме заплашва такава опасност — отвърна Матилда. — Ти сама знаеш колко кандидати за ръката ми е отхвърлил.

— И вие сте му благодарна за това като предана дъщеря, нали, господарке? Ала все пак си представете, че утре вашият баща ви повика в голямата съвещателна зала и там до него зърнете прекрасен млад принц с големи черни очи, гладко бяло чело и мъжествени гарванови къдри, с други думи, господарке, ако видите млад герой, досущ като портрета на Алфонсо в галерията, пред който прекарвате часове, без да откъсвате очи от него?

— Не говори така лекомислено за този портрет — прекъсна я с въздишка Матилда. — Знам, че възхищението, с което го наблюдавам, е необичайно, но аз не съм влюбена в парче изрисувано платно. Личността на този добродетелен принц, уважението към неговата памет, внушено ми от моята майка, молитвите, които не знам защо ми е заръчала да произнасям над гробницата му — всичко това ме е накарало да вярвам, че по някакъв начин моята съдба е свързана с него.

— Божичко, господарке, как е възможно това? Открай време съм слушала, че вашият род и родът на Алфонсо не са свързани помежду си; и да си призная, не мога да проумея как моята господарка, принцесата, ви изпраща сутрин и вечер, в студ и влага, да се молите над гробницата му — все пак той не е записан в календара като светец. Щом като трябва да се молите, защо майка ви не ви нареди да се обръщате към нашия прославен свети Никола? Убедена съм, че постъпвам правилно, като му се моля да ми изпрати съпруг.

— Може би това нямаше да ми прави такова дълбоко впечатление, ако мама ми обяснеше защо трябва да постъпвам така — каза Матилда. — Но именно тази тайнственост ми внушава… не знам как да го нарека. Тъй като постъпките й никога не са рожба на прищевки, аз съм убедена, че тук се крие някаква съдбоносна тайна… Впрочем в бездънната си болка, предизвикана от смъртта на брат ми, тя изтърва няколко дум, които намекнаха за това.

— Ах, скъпа ми господарке! — възкликна Бианка. — Какви бяха думите?

— Не — отвърна младата принцеса. — Ако майката неволно изтърве някоя дума, която не е искала да произнесе, не бива дъщерята да я повтаря.

— Как! Нима тя съжали за казаното? Бъдете спокойна, господарке, можете напълно да ми се доверите.

— Да, мога да ти доверя личните си тайни, но не и майчините. Дъщерята не бива да има нито уши, нито очи — тя трябва да бъде направлявана от майката.

— Ах, господарке, ясно ми е като бял ден, че сте родена светица — човек не може да избяга от призванието си. Рано или късно ще се озовете в манастир. Виж, господарката Изабела не е така потайна и ми позволява да разговарям с нея за млади мъже, а когато веднъж в замъка пристигна един красив и знатен рицар, тя сподели, че би искала брат ви Конрад да прилича на него.

— Бианка, забранявам ти да говориш непочтително за моята приятелка. Изабела е с жизнерадостен нрав, ала душата й е чиста като самата добродетел. Тя знае за твоята склонност към празни приказки и вероятно от време на време я е поощрявала, за да разсее тъгата и да оживи самотата, която ни налага моят баща.

— Пресвета Богородице, ето пак! — изплашено възкликна момичето. — Нима нищо не чувате, господарке? Този замък положително е населен с духове!

— Мълчи и слушай! Като че ли наистина чух нечий глас… Сигурно ми се е сторило. Несъмнено твоите страхове са се предали и на мен.

— Не, господарке, не ви се е сторило! — изхлипа Бианка, полужива от страх. — Сигурна съм, че чух глас!

— Някой нощува ли в стаята под нас? — попита принцесата.

— Никой не смее да спи там, откакто се удави ученият астролог, наставникът на вашия брат. Сигурно, господарке, неговият призрак и призракът на брат ви са се срещнали там долу… За бога, да бягаме в покоите на майка ви!

— Заповядвам ти да не мърдаш от мястото си! Ако това са страдащи души, ние можем да облекчим мъките им, като им зададем някои въпроси. Те няма да ни сторят нищо лошо, защото не сме им причинили зло, а ако решат да ни навредят, нима ще бъдем в по-голяма безопасност, ако се прехвърлим в друга стая? Подай ми броеницата — първо ще прочета една молитва, а след това ще поговорим с тях.

— Ах, скъпа господарке, за нищо на света няма да разговарям с призрак! — възкликна Бианка.

Тъкмо произнесе тези думи, и двете девойки чуха как прозорецът на стаичката, разположена точно под покоите на Матилда, се отвори. Те се ослушаха внимателно и след малко им се стори, че някой пее, но не успяха да различат думите.

— Не може да е зъл дух — прошепна младата принцеса. — Изглежда, е някой от живеещите в замъка. Отвори прозореца, за да познаем гласа.

— Не смея, господарке, честна дума, не смея!

— Ти наистина си много глупава — рече Матилда и сама полекичка отвори прозореца.

И все пак шумът достигна до слуха на оногова, който се намираше под тях, и песента му замлъкна; момичетата разбраха, че е чул отварянето на прозореца.

— Има ли някой там долу? — попита Матилда. — Ако е така, обадете се.

— Има — обади се нечий глас.

— Кой сте вие? — продължи принцесата.

— Непознат — откликна гласът.

— Какъв непознат? И как сте попаднали тук в този късен час, когато всички врати на замъка са залостени?

— Не съм тук по своя воля и моля да ми простите, благородна господарке, ако съм нарушил покоя, ви — не знаех, че ме чувате. Сънят избяга от очите ми, аз се надигнах от леглото, в което не намерих покой, и се опитвах да прекарам мъчителните часове с взор, отправен към наближаващото утро, понеже нямам търпение да напусна този замък.

— В думите и гласа ви прозира тъга — каза Матилда. — Ако сте нещастен, много ми е жал за вас. Ако причината за страданията ви е бедността, кажете ми — ще ходатайствам пред принцесата, чиято милостива душа е винаги отворена за неимущите. Тя ще ви помогне.

— Аз наистина съм нещастен и не познавам охолството. Ала не се оплаквам от съдбата си, защото съм млад и здрав, и не се срамувам, че дължа препитанието си единствено на своя труд. Ала не мислете, че съм горделив и не ценя великодушното ви предложение. Ще ви споменавам в молитвите си и ще моля господа да благослови вас и благородната господарка на този замък. Ако въздишам, господарке, то е, защото скърбя за други, не за себе си.

— Сега вече се сетих кой е, господарке — прошепна Бианка. — Това несъмнено е младият селянин и да пукна, ако не е влюбен! Ах, каква прелестна история! Хайде, господарке, нека го разпитаме! Той не знае коя сте и ви мисли за придворна на господарката Иполита.

— Как не те е срам, Бианка! — сгълча я Матилда. — Какво право имаме да изтръгваме тъй безцеремонно тайните от сърцето на един младеж? Струва ми се, че е добродетелен и прям — призна си, че е нещастен. Ала нима това е достатъчна причина да се разпореждаме с него както намерим за добре? На какво основание ще искаме да ни разкрие душата си?

— Божичко, господарке, колко малко знаете за любовта! — възрази Бианка. — Ами че за влюбените няма по-голямо удоволствие от това да споделят за своите любими!

— И ти искаш да стана довереница на някакъв си селянин!

— Тогава нека аз си поговоря с него — примоли се Бианка. — Макар да имам честта да съм от свитата на ваша милост, невинаги съм заемала такова високо положение в живота. Освен това любовта не само прави хората с различно звание равни един на друг, но и ги издига над останалите. Влюбеният младеж предизвиква у мен само уважение.

— Замълчи, глупаво момиче! Макар да си призна, че е нещастен, от това съвсем не следва, че е влюбен. Спомни си всички събития, станали през днешния ден, и ми кажи дали нямаше по-големи несрети от тези, които причинява любовта. Непознати момко — продължи Матилда, — ако нещастията ти не са плод на твоята вина и ако е по силите на принцеса Иполита да ти помогне, то аз ти обещавам, че тя ще бъде твоя покровителка. Щом те пуснат от замъка, иди незабавно при светия отец Джером в манастира до църквата „Свети Никола“ и му разкажи своята история, доколкото сметнеш за необходимо. Той непременно ще осведоми принцесата, която майчински се грижи за всички нуждаещи се. Сбогом! Не ми подобава да водя такъв дълъг разговор с мъж в тъй неподходящ час.

— Да ви пазят светиите, любезна господарке! — отвърна селянинът. — Но за бога, кажете, ще позволите ли на един беден и клет младеж да ви помоли за още миг внимание? Ще ме дарите ли с това щастие? Прозорецът не е затворен още… Може ли да ви попитам…

— Говори по-бързо — рече Матилда. — Вече съмва, а какво ще стане, ако орачите излязат на полето и ни зърнат? Какво искаше да ме попиташ?

— Не знам как… Не смея да… — започна нерешително момъкът. — Ала съчувствието, с което се отнесохте към мен, ми вдъхва смелост… Мога ли да ви се доверя, господарке?

— Боже всемогъщи! — възкликна младата принцеса. — Какво значат тези думи? Какво искаш да ми довериш? Говори смело, ако тайната ти може да бъде споделена с добродетелно сърце.

— Искам да ви попитам — посъвзе се селянинът, — дали е вярно онова, което дочух от слугите — че принцесата е изчезнала от замъка?

— Какво значение има това за теб? — предпазливо рече Матилда. — Отначало думите ти издаваха благоразумие и подобаваща сериозност. Да не си дошъл тук да разузнаеш тайните на Манфред? Сбогом! Излъгала съм се в теб!

И с тези думи тя побърза да затвори прозореца, без да даде възможност на младежа да отговори.

— Щях да постъпя по-умно — доста рязко се обърна принцесата към Бианка, — ако те бях оставила ти да поговориш с този селянин: неговото любопитство може напълно да съперничи с твоето.

— Не ми подобава да споря с ваша милост — отговори момичето, — ала може би въпросите, които щях да му задам, биха били по-уместни от онези, които ви бе угодно да му поставите.

— О, не се съмнявам — та ти си толкоз благоразумна. Мога ли да те попитам какви щяха да са въпросите?

— Онзи, който наблюдава играта отстрани, често вижда в нея повече от самите участници — рече Бианка. — Нима ваша милост допуска, че въпросът му относно принцеса Изабела беше плод на празно любопитство? Не, не, господарке, тук се крие нещо много повече, отколкото предполагате вие, знатните господа. Лопес ми каза, че по мнението на всички слуги този юноша е помогнал на господарката Изабела да избяга. А сега обърнете внимание на следното: ние с вас знаем, че тя никога не е изпитвала особено благоразположение към младия принц, вашия брат. Чуйте по-нататък: той е убит в решителния момент — аз, разбира се, никого не обвинявам. От небето пада шлем — поне така казва моят господар, баща ви. Ала Лопес и другите слуги говорят друго — че този любезен младеж е магьосник и го е задигнал от гробницата на Алфонсо.

— Прекрати веднага тези нагли празнословия! — заповяда Матилда.

— Както ви е угодно, господарке — възкликна девойката. — И все пак е много странно, че господарката Изабела изчезна в същия ден, а младият селянин бе намерен при капака на тайния вход. Никого не обвинявам, но ако смъртта на брат ви беше почтена…

— Не смей да хвърляш и сянка от съмнение върху чистотата на моята скъпа Изабела!

— Чистота или не, важното е, че тя изчезна, а се появи никому непознат младеж. Вие сама го разпитахте и той ви отговори, че е влюбен — или нещастен, което е едно и също, — при това си призна, че е нещастен заради друг. А нима някой страда за друг човек, ако не е влюбен в него? И забележете, веднага след това ви попита най-простосърдечно — горкичкият — дали е вярно, че господарката Изабела е изчезнала.

— Трябва да призная — отвърна Матилда, — че съображенията ти не са безоснователни… Бягството на Изабела ме смайва… Любопитството на непознатия е твърде странно… И все пак Изабела никога не е крила от мен мислите си.

— Така е твърдяла пред вас, за да изкопчи тайните ви. Откъде да знаем, господарке, дали този младеж не е някой преоблечен принц? Моля ви, разрешете ми да отворя прозореца и да му задам няколко въпроса.

— Не — възрази Матилда. — Аз сама ще го попитам и ако се окаже, че знае нещо за Изабела, значи е недостоен да продължи да разговаря с мен.

Тя тъкмо щеше да отвори прозореца, когато откъм страничната порта, вдясно от кулата, където се намираше стаята на Матилда, се чу камбанен звън. Това попречи на принцесата да възобнови разговора си с непознатия. След като помълча известно време, тя рече на Бианка:

— Убедена съм, че каквато и да е причината за бягството на Изабела, тя не може да е недостойна. Ако този неизвестен младеж има нещо общо с изчезването й, значи тя е уверена в неговата преданост и благонадеждност. Направи ми впечатление — а ти, Бианка, не забеляза ли? — че думите му бяха пропити от необичайно благочестие. Речта му не беше груба, а подобаваше на човек с благороден произход.

— Нали ви казах, господарке — сигурна съм, че е преоблечен принц.

— И все пак — продължи Матилда, — ако е улеснил бягството й, как ще обясниш факта, че не е избягал заедно с нея? Защо се е изложил съвсем излишно и безразсъдно на гнева на баща ми?

— Що се отнася до това, господарке, след като се е измъкнал изпод шлема, значи ще намери начин да избегне и яростта на вашия баща. Не се съмнявам, че има някакъв чародеец талисман.

— Ти на всяка крачка виждаш магии. Човек, който общува със силите на ада, не би посмял да си служи с внушителните и свещени думи, които той произнесе. Нима не чу с какъв плам се закле да ме споменава в молитвите си? Да, Изабела несъмнено е била убедена в неговото благочестие.

— Не ми говорете за благочестието на младеж и девойка, които са се наговорили да избягат заедно! — извика Бианка. — Не, не, господарке — принцеса Изабела е от съвсем друго тесто, не я гледайте, че е такава… Вярно, когато бяхте заедно, все въздишаше и вдигаше очи към небето, защото знаеше, че сте същинска светица, ала щом обърнехте гръб…

— Несправедливо я набеждаваш — прекъсна я Матилда. — Изабела не е лицемерка. Набожна е в необходимата мярка и никога не се е преструвала, че ще се посвети на бога. Напротив, винаги се е противопоставяла на влечението ми към манастира и макар да признавам, че съм озадачена от тайното й бягство, макар постъпката й да противоречи на дружбата, която ни свързваше, аз не ще забравя безкористната жар, с която се опитваше да ме отклони от намерението да се покалугеря. Искаше да ме види омъжена, макар че зестрата ми би накърнила интересите й и тези на моите племенници. Заради нея ще мисля само добро за този млад селянин.

— В такъв случай значи допускате, че двамата изпитват взаимна привързаност? — попита Бианка, ала докато произнасяше тези думи, в стаята се втурна един слуга и съобщи на принцесата, че господарката Изабела е била намерена.

— Къде? — попита Матилда.

— Укрила се в църквата „Свети Никола“ — отвърна слугата. — Отец Джером лично донесе това известие. Сега е долу с негова светлост.

— А майка ми къде е? — продължи да разпитва Матилда.

— Тя е в покоите си, господарке, и иска да ви види.

 

 

Щом се зазори, Манфред стана и се отправи към стаите на Иполита, за да разбере дали има някакви известия от Изабела. Докато я разпитваше, дойдоха да му доложат, че отец Джером желае да разговаря с него. Тъй като не подозираше истинската причина за появата на монаха и знаеше, че с негова помощ Иполита върши богоугодни дела, Манфред нареди да го пуснат в стаята с намерението да ги остави сами и да продължи да дири Изабела.

— При мен ли сте дошли или при принцесата? — попита той.

— И при двамата — отвърна божият слуга. — Принцеса Изабела…

— Какво знаете за нея? — нетърпеливо го прекъсна принцът.

— Тя е при олтара на свети Никола.

— Това не засяга Иполита — смути се принцът. — Да отидем в покоите ми, отче, и там ще ми разкажете как се е озовала в църквата.

— Не, господарю — отсече добрият човечец с такава властна решимост, че подчини на волята си дори своенравния Манфред, който, без да иска, почиташе този човек, надарен с добродетелите на светите праведници. — Натоварен съм с мисия, която се отнася и до двама ви, и затова, ако ми позволи ваша милост, ще я изложа в присъствието и на господарката Иполита. Ала преди това съм длъжен да попитам принцесата дали е запозната с причината, поради която господарката Изабела е напуснала замъка.

— Не, кълна се в безсмъртната си душа! — възкликна Иполита. — Нима Изабела твърди, че съм съучастница в бягството й?

— Отче — прекъсна я Манфред. — Изпитвам необходимото уважение към вашия сан, но тук аз съм господар и няма да допусна някакъв си безцеремонен свещеник да се бърка в домашните ми работи. Ако имате нещо да ми кажете, елате в покоите ми… Нямам навика да посвещавам съпругата си в своите тайни дела; те не са женско занимание.

— Ваша светлост — отвърна благочестивият монах. — Аз не се намесвам в семейни тайни. Мой дълг е да въдворявам мир, да разрешавам споровете, да проповядвам покаяние и да уча хората да обуздават неукротимите си страсти. Прощавам на ваша светлост обидните слова, насочени към мен. Знам дълга си и изпълнявам волята на много по-могъщ господар от Манфред. Вслушайте се в повелята на оногова, който говори чрез моите уста.

Манфред се разтрепери от ярост и срам. Лицето на Иполита изразяваше изумлението и нетърпеливото й желание да разбере как ще свърши всичко това; ала почитта й към Манфред бе по-силна от всичко и тя премълча.

— Господарката Изабела — продължи Джером — се покланя дълбоко на негова светлост принц Манфред и на нейна светлост принцеса Иполита. Тя благодари и на двама ви за любезното отношение по време на престоя й във вашия замък; дълбоко е опечалена от смъртта на сина ви и от това, че съдбата не й е отредила да стане дъщеря на такива мъдри и благородни господари, които винаги ще почита като свои родители; тя се моли на бога за крепкостта на вашия съюз и за съвместното ви благополучие (тук лицето на Манфред пламна), ала тъй като родствените й връзки с вас са вече невъзможни, моли за съгласието ви да остане в светилището, докато получи известие от баща си; или, ако се потвърди слухът за неговата смърт, докато се окаже свободна да разполага със себе си и може, с одобрението на своите настойници, да встъпи в подходящ за нея брак.

— Не давам съгласието си — заяви принцът — и настоявам за незабавното й завръщане в замъка; отговарям за нея пред настойниците й и няма да я поверя на ничии ръце, освен на моите.

— Ваша светлост би трябвало да размисли дали отсега нататък това би било уместно — възрази монахът.

— Нямам нужда от наставници — поаленя Манфред. — Поведението на Изабела навява подозрения от твърде странно естество… Пък и онзи млад негодник, който бе най-малкото съучастник в бягството й, ако не и причина за него…

— Причина ли? — прекъсна го Джером. — Нима млад мъж е станал причина за бягството на Изабела?

— Не, това вече е непоносимо! — изкрещя Манфред. — В моя собствен замък да ми противоречи някакъв си нагъл монах! Вече всичко ми е ясно — ти укриваш тайната им любовна връзка.

— Бих се молил на всевишния да ме пречисти от обидните ви предположения — рече Джером, — ако пред лицето на своята съвест вие сам не съзнавахте колко несправедливо ме обвинявате. Ала ще се моля на небето да ви прости за нанесеното оскърбление и умолявам ваша светлост да остави принцеса Изабела спокойно да пребивава на онова свято място, където никой няма да тревожи душата й с такива суетни и мирски развлечения като любовните излияния на който и да било.

— Недей да угодничиш пред мен — каза Манфред, — а иди там и доведи Изабела тук, където е нейният дълг.

— Мой дълг е да й попреча да се върне — възрази монахът. — Тя се намира там, където сирачетата и девиците са напълно защитени от клопките и съблазните на този свят; само родителската власт може да й повели да напусне светилището.

— Аз съм неин свекър — заяви Манфред — и настоявам да бъде върната!

— Тя искаше да й станете свекър, ала небето се възпротиви на този брак и завинаги разкъса всички връзки помежду ви. И аз заявявам пред ваша светлост…

— Спри, дръзки човече! — кресна Манфред. — Моят гняв ще те настигне!

— Свети отче — намеси се Иполита. — Вашето положение изисква да не се съобразявате със сана на оногова, с когото разговаряте, а само със своя дълг… ала мой дълг е да не слушам нищо, което не е угодно на моя господар. Последвайте принца в покоите му, а аз ще се оттегля в моя параклис и ще моля пресветата Дева да ви озарява с божествената си мъдрост и да възвърне на съпруга ми обичайното му спокойствие и добросърдечие.

— О, благородна душа! — възкликна монахът. — Господарю, готов съм да ви следвам.

Манфред, съпроводен от отец Джером, влезе в покоите си, затвори вратата и рече:

— Виждам, отче, че Изабела ви е запознала с намеренията ми. А сега чуйте моето решение и му се подчинете. Държавни съображения, твърде неотложни държавни съображения — безопасността на моята особа и на моя народ — изискват аз да имам син. Безнадеждно е да очаквам наследник от Иполита, затова се спрях на Изабела. Трябва не само да я върнете, но и нещо повече. Знам какво влияние имате върху съпругата ми — вие сте неин духовен наставник. Признавам, че е безупречна жена: душата й е устремена към небето и тя презира нищожното величие на този свят. Вие сте в състояние съвсем да я освободите от тегобите му. Убедете я да даде съгласието си за разтрогването на брачния ни съюз и да се оттегли в манастир; ако иска, може да стори богато дарение на някоя обител, а ще има и възможността да прави пожертвования за вашия орден каквито тя или вие пожелаете. По този начин ще предотвратите бедствията, надвиснали над главите ни, и на вас ще се падне заслугата да спасите княжество Отранто от гибел. Вие сте благоразумен човек и макар да се разгорещих и да употребих някои неподобаващи слова, аз почитам вашата добродетелност и ще се радвам да ви бъда задължен за спокойния си живот и за продължението на рода си.

— Да бъде волята божия! — отвърна монахът. — Ала аз съм само недостойно нейно оръдие. Чрез моята уста бог ви възвестява, принце, че вашите помисли са неправедни. Обидите, нанесени на добродетелната Иполита, достигнаха божия престол, откъдето струи милост и състрадание. Чрез мен сте порицан за прелюбодейския си замисъл да я отхвърлите, чрез мен сте предупреден да сложите край на кръвосмесителните си кроежи спрямо девойката, която почти ви стана снаха. Господ, който я спаси от вашето безумие в момент, когато възмездието, постигнало вашия дом, би трябвало да ви изпълни с други помисли, ще продължи и занапред да бди над нея. Дори аз, бедният и недостоен монах, съм в състояние да я защитя от вашето насилие. Колкото и да съм грешен и колкото и жестоко да бях унизен от вашето обвинение, че укривам някаква незнайна за мен любовна връзка, аз презирам съблазните, с които вие току-що се опитахте да изкусите моята честност. Предан съм на ордена си, почитам набожните души, уважавам благочестието на вашата съпруга и няма да измамя доверието, което тя питае към мен, нито ще служа на някого, пък било то и на църковното дело, чрез гнусни и греховни угодничества; виж ти, наистина — благополучието на държавата зависело от това дали ваша светлост ще има син! Небето се надсмива над късогледите човешки кроежи. До вчера сутринта чий род можеше да се сравнява по величие и благополучие с Манфредовия? А къде е сега младият Конрад? Господарю, уважавам сълзите ви, но нямам намерение да ги спирам — нека текат, те имат повече тежест пред господа и повече ще допринесат за благото на поданиците ви от един брак, основан на плътска страст или политическа сметка, който никога не би бил благополучен. Скиптърът, преминал от рода на Алфонсо във вашия, не може да бъде съхранен чрез съюз, който църквата никога не ще благослови. Ако волята на всевишния е името на Манфред да изчезне от лицето на земята, примирете се, господарю — тогава ще заслужите нетленен венец. Елате, господарю — вашата печал ме радва, — елате да се върнем при принцесата — тя не е осведомена за вашите жестоки намерения, пък и аз исках само да ви поставя нащрек. Сам видяхте с какво кротко търпение, с каква непоколебима обич към вас слушаше тя разговора ни и дори отказа да чуе продължението му, за да не се разкрие напълно вината ви. Знам, че изгаря от желание да ви притисне до гърдите си и да ви увери, че чувствата й към вас са неизменни.

— Отче — отвърна принцът. — Вие погрешно тълкувате горестта ми. Аз почитам добродетелите на Иполита — за мен тя е светица и бих искал за доброто на собствената ми душа връзката помежду ни да бъде още поздрава… Ала уви! Вие, отче, не знаете най-мъчителните терзания на моята душа. От известно време храня съмнения относно законността на нашия брак: Иполита е моя родственица от четвърто коляно! Вярно е, че получихме специално разрешение от църквата, но също така научих, че преди е била сгодена за друг. Ето какво тежи като камък на сърцето ми! Незаконността на нашия брак е според мен причината за постигналото ни божие наказание — смъртта на Конрад. Облекчете съвестта ми от това бреме, разтрогнете брака ни и доведете докрай богоугодното преображение на душата ми, което започна благодарение на благочестивите ви увещания.

Мъчителна болка прониза добрия човечец, когато проумя накъде клони коварният принц. Разтрепера се за Иполита, защото почувства, че съдбата й е решена. Изплаши се, че ако изгуби надежда да си възвърне Изабела, в нетърпението си да се сдобие със син, Манфред ще обърне взор към друга жена, която за разлика от Изабела може би не ще устои на съблазните, които предлагаше високият ранг на принца. Известно време светият отец бе погълнат от дълбоки размишления. Най-сетне, решил, че единствено забавянето на събитията крие някаква надежда, той сметна за най-разумно поведението, което не би допуснало Манфред да бъде обзет от отчаяние, че някога ще си възвърне Изабела. На нея монахът можеше да се осланя (той знаеше за привързаността й към. Иполита и отвращението й към задирянията на принца), че ще го подкрепя, докато църквата не стовари огъня и жупела на своето неодобрение върху замисления от принца развод. Взел това решение, Джером се престори на разтревожен от съмненията на Манфред и най-после проговори:

— Ваша светлост, размислих над току-що казаното от вас и ако причината за рязкото ви отчуждаване от вашата добродетелна съпруга е наистина неспокойната съвест, опазил ме бог от желанието да вкарам сърцето ви в грях. Църквата е любеща майка — изповядайте й мъките си; само тя може да влее утеха в душата ви, като успокои вашата съвест или като ви освободи след внимателно проучване от този брак и ви насърчи да продължите своя род по законен начин. Във втория случай, ако сполучим да вземем съгласието на принцеса Изабела…

Манфред, който реши, че или добрият старец е бил склонен от хитроумните му доводи, или с разгорещената си тирада просто е платил данък на благоприличието, се зарадва на този внезапен обрат и отново обсипа събеседника си с щедри обещания в случай, че собственият му замисъл успее чрез посредничеството на монаха. Добронамереният отец го остави да се самозаблуждава, въпреки че бе твърдо решен да попречи на намеренията му, а не да им съдейства.

— Тъй като постигнахме разбирателство — подхвана отново Манфред, — надявам се, отче, че ще отговорите на един мой въпрос: кой е юношата, когото открих в подземието? Сигурно е съучастник в бягството на Изабела. Кажете ми истината: неин любовник ли е той? Или посредник на трето лице, изгарящо от любов по нея? Винаги съм подозирал, че Изабела е равнодушна към сина ми, и хиляди обстоятелства, нахлули сега в паметта ми, потвърждават това мое впечатление. Тя самата така добре го съзнаваше, че по време на нашия разговор в галерията изпревари моите подозрения и се опита да отрече хладното си държане към Конрад.

Монахът знаеше за юношата само онова, което Изабела бе успяла да му разкаже, и нямаше представа какво е станало с него по-сетне; като не прецени достатъчно добре необуздания нрав на Манфред, той реши, че не би било зле да посее в душата му семената на ревността — впоследствие това можеше да се окаже от полза или като настрои Манфред срещу Изабела, в случай че той продължи да настоява на брак с нея, или като го насочи по лъжлива следа и тласне мислите му към мнима интрига, която би го отклонила от нови опити да осъществи намеренията си. Избрал това неподходящо средство, монахът отговори на Манфред в смисъл, че не изключва наличието на някаква връзка между Изабела и младежа.

Принцът, чиито страсти не се нуждаеха от много жар, за да се възпламенят, изпадна в ярост при мисълта, че предположението на Джером може да се окаже истина.

— Ще разнищя до дъно тази история! — ревна той и като нареди на монаха да го чака, се втурна вън от стаята право към парадната зала, където заповяда да доведат селянина.

— Ах ти, закоравял лъжец! — кресна той още щом зърна юношата. — И сега ли ще ми се хвалиш с твоето правдолюбие? Значи провидението и лунната светлина те били насочили към ключалката на тайния вход? Разказвай, дръзко момче, кой си и откога се познаваш с принцесата! И се погрижи отговорите да не бъдат уклончиви като снощи, защото иначе ще изтръгна истината с мъчения!

Младежът разбра, че участието му в бягството на девойката е разкрито, и като реши, че думите му вече не могат нито да й помогнат, нито да й навредят, отвърна:

— Не съм лъжец, господарю, и не съм заслужил да ме позорите с такива упреци. Снощи отвърнах на всички въпроси, които ваша светлост ми зададе, със същата правдивост, с която ще говоря и сега. И ще го направя не от страх пред мъченията, с които ме заплашихте, а защото всяка лъжа е чужда на душата ми. Благоволете да повторите въпросите си, господарю; готов съм да ви дам изчерпателни отговори, доколкото ми е възможно.

— Знаеш вече въпросите ми и само печелиш време, за да намериш вратичка, през която да се измъкнеш. Говори направо: кой си и откога познаваш принцесата?

— Ратай съм в съседното село и името ми е Теодор — отвърна селянинът. — Принцесата ме видя за пръв път снощи в подземието — никога преди това не ме е срещала.

— В моя власт е дали да ти повярвам, или не — рече Манфред, — но преди това искам да изслушам разказа ти докрай и да преценя доколко е правдив. Кажи ми, какви причини изтъкна пред теб принцесата за своето бягство? Животът ти зависи от отговора, който ще дадеш.

— Каза ми, че е на ръба на гибелта и ако не успее да избяга от замъка, след няколко минути горко ще оплаква съдбата си.

— И за теб бе достатъчно само това — думите на някакво глупаво момиче, — за да рискуваш да си навлечеш моя гняв?

— Не се боя от ничий гняв, когато изпаднала в беда жена моли за моята закрила.

По време на този разпит Матилда, придружена от Бианка, се бе отправила към покоите на Иполита. Пътят им минаваше през закрита галерия със зарешетени прозорци, разположена в дъното на залата, където седеше Манфред. Като чу гласа на баща си и зърна струпалите се около него слуги, младата принцеса спря да разбере какво става. Затворникът почти веднага привлече вниманието й. Достойният и сдържан тон, с който отговаряше, както и галантността, прозвучала в последните му думи — всъщност първите, достигнали до слуха й, — спечелиха нейното благоразположение. Дори при тези обстоятелства външността на момъка изглеждаше благородна, красива и представителна, ала чертите на лицето му скоро погълнаха цялото й внимание.

— Божичко, Бианка! — тихо промълви Матилда. — Да не би да сънувам? Не ти ли се струва, че този юноша си прилича като две капки вода с портрета на Алфонсо в галерията?

Повече нищо не можа да каже, защото гласът на баща й ставаше по-висок с всяка изречена дума:

— Тази наглост надминава всички безочливи отговори, които си ми давал досега! Ще изпиташ силата на моя гняв, към който се осмеляваш да се отнасяш с пренебрежение. Хванете го и го вържете! — обърна се той към слугите. — Първото, което ще чуе бегълката за своя защитник, ще бъде, че заради нея е изгубил главата си.

— Несправедливостта, с която се отнасяте към мен — рече Теодор, — ме убеждава, че съм извършил добро дело, като съм спасил принцесата от вашата тирания. Дано бъде щастлива, пък с мен да става каквото ще!

— Той е неин любовник! — яростно изкрещя Манфред. — Никой селянин не би бил вдъхновен от подобни чувства пред лицето на смъртта! Казвай, безразсъдно момче, казвай кой си, или дибата[46] ще те принуди да издадеш тайната си!

— Вие вече ме заплашихте със смърт — отговори младежът — заради истината, която ви казах. Ако това е наградата, която мога да очаквам за своята искреност, не виждам защо трябва да продължа да задоволявам празното ви любопитство.

— Значи няма да говориш? — настоя Манфред.

— Не, няма!

— Отведете го на двора! Още сега искам да видя как главата ще падне от раменете му.

При тези думи Матилда изгуби съзнание. Бианка изпищя и се развика:

— Помощ! Помощ! Принцесата умира!

Като чу тези викове, Манфред скочи от мястото си и попита какво става. Младият селянин, който също ги чу, окаменя от ужас и на свой ред зададе този въпрос. Ала Манфред нареди незабавно да го отведат на двора, за да бъде обезглавен веднага щом самият той се осведоми за причината на Бианкините писъци. Когато разбра каква е работата, принцът пренебрежително се отнесе към всичко като към женски страхове и заповяда да отнесат Матилда в покоите й, след което изтича на двора и извика при себе си един от стражите, а на Теодор нареди да коленичи и да се подготви за смъртоносния удар.

Безстрашният младеж посрещна жестоката присъда със смирение, което трогна сърцата на всички присъстващи, освен на Манфред. Теодор изгаряше от желание да разбере смисъла на думите „Принцесата умира!“, ала тъй като предположи, че става дума за бегълката, и се боеше да не й навлече още по-яростния гняв на Манфред, той се въздържа от въпроси. Единствената милост, която се осмели да поиска, бе да му позволят да се изповяда на някой свещеник и да поиска опрощение на греховете си. Манфред, който се надяваше чрез изповедника да научи тайната на младежа, охотно удовлетвори молбата му и бидейки уверен, че отец Джером е вече на негова страна, нареди да го повикат, за да изслуша осъдения. Монахът, който не бе предвидил пагубните последствия от необмислената си постъпка, падна на колене пред принца и взе да го моли в името на всичко свято да не пролива невинна кръв. Той жестоко се проклинаше за неразумните думи и с все сили се опитваше да оправдае юношата, като при това използува всички средства, за да усмири яростта на тирана.

Манфред не само не се смили, но дори още повече се ожесточи от застъпничеството на свещеника, като при това се усъмни, че и двамата го мамят, и нареди на Джером да изпълни дълга си, предупреждавайки го, че няма да даде на осъдения повече от няколко минути за изповед.

— На мен и не ми трябва много време, господарю — рече нещастният младеж. — Греховете ми, слава богу, са малобройни — не повече, отколкото може да се очаква за възрастта ми. Избърши сълзите си, скъпи отче, и да побързаме — този свят е изпълнен със зло и нямам причини, поради които да го напусна със съжаление.

— О, злочесто момче! — възкликна Джером. — Как можеш да ме гледаш спокойно! Та аз съм твоят убиец! Аз съм този, който те погуби!

— Прощавам ти от все сърце — отвърна Теодор. — Както се надявам да ми прости всевишният. Чуй изповедта ми, отче, и ме благослови.

— Но как да те подготвя към прехода в един друг свят? Душата ти няма да е спасена, ако не простиш на враговете си, а нима можеш да простиш на този нечестивец?

— Мога и му прощавам.

— Нима и това не те трогва, жестоки владетелю?

— Извиках те да го изповядаш — сухо изрече Манфред, — а не да се застъпваш за осъдения. Ти именно предизвика гнева ми срещу него. Нека сега кръвта му тежи на твоята съвест!

— Да! На моята! — изстена отчаяно добрият монах. — Нито ти, нито аз ще попаднем някога там, където отива сега този благословен от бога юноша.

— Побързай! — нареди Манфред. — Хленчът на свещениците не ме трогва повече от воплите на жените.

— Какво! — извика Теодор. — Нима съдбата ми бе причина за онова, което чух в залата! Да не би принцесата отново да е във ваша власт?

— Ти само разпалваш още повече гнева ми — каза Манфред. — Приготви се, защото това е последната минута от живота ти.

Негодуванието на юношата срещу Манфред непрекъснато нарастваше, като същевременно той бе дълбоко трогнат от мъката, обхванала не само монаха, но и всички присъстващи; ала Теодор потисна чувствата, си, свали жакета, разкопча яката си и коленичи да си каже молитвата. Когато се навеждаше, ризата му се свлече от рамото и разкри белег във формата на кървавочервена стрела.

— Боже всемогъщи! — извика поразеният монах. — Какво виждам! Та това е моят син! Моят Теодор!

Трябва да си представите всеобщия потрес, тъй като той не се поддава на описание. Сълзите секнаха от очите на присъстващите не толкова от радост, колкото от изумление. Всички впериха погледи в господаря си, сякаш го питаха какво трябва да почувстват. По лицето на Теодор преминаха изненада, съмнение, нежност и почит. Той прие скромно и сдържано бурните сълзи и прегръдки на стария монах, но тъй като не смееше да изпита надежда, а и подозираше не без основание, че Манфред по природа не е способен на жалост, той погледна към принца, сякаш го питаше: „Нима тази сцена не е в състояние да те трогне?“

Ала сърцето на Манфред все пак не беше от камък. Той бе забравил гнева си от учудване, но гордостта не му позволяваше да си признае, че е развълнуван. Дори се усъмни, че откритието на Джером е уловка, за да бъде спасен юношата, и попита:

— Какво означава всичко това? Как може той да ти бъде син? Нима подобава на твоя сан и светостта на поведението ти да признаваш, че това селско момче е плод на незаконна твоя връзка?

— О, господи! — възкликна добрият старец. — Нима се съмняваш, че е мое дете? Щях ли да изпитам тези мъки, ако не му бях роден баща? Пощади го, добри ми господарю, пощади го, а мен накажи както ти е угодно!

— Смилете се, смилете се! — развикаха се и слугите. — Смилете се заради този добър човечец!

— Мълчете! — сурово заповяда Манфред. — Трябва да науча нещо повече, преди да реша дали заслужава да го пощадя. Не е задължително копелето на светеца също да е светец.

— Несправедливи владетелю — обади се Теодор. — Не утежнявайте жестокостта си с оскърбления. Ако аз действително съм син на този почтен мъж, то знайте — макар да не съм принц, кръвта, която тече в жилите ми…

— Да! — прекъсна го монахът. — Кръвта му е благородна и той съвсем не е нищожното създание, за което го смятате. Теодор е мой законен син, а Сицилия не може да се похвали с много домове, по-древни от рода Фалконара… Ала уви, господарю, какво значение има кръвта и знатността? Ние всички сме нищожни, жалки, грешни твари. Само благочестието ни отличава от прахта, от която сме произлезли и в която трябва да се превърнем.

— Прекратете проповедта си — нареди Манфред. — Забравяте, че вече не сте брат Джером, а граф Фалконара. Разкажете ми цялата си история, а след това ще имате достатъчно време за нравоучителни излияния, ако не сполучите да издействате милост за този дързък престъпник.

— Пресвета Богородице! — възкликна монахът. — Нима е възможно негова светлост да отхвърли молбата на един баща, който моли за живота на своето единствено, отдавна изгубено чедо! Стъпчете ме, господарю, издевателствайте над мен, изтезавайте ме, вземете живота ми, ала пощадете моя син!

— Значи си в състояние да разбереш какво означава загубата на единствен син! А не е изминал и час, откак ми проповядваше смирение — родът ми трябвало да загине, щом такава била волята на съдбата. Но граф Фалконара…

— Уви, господарю, — въздъхна Джером. — Признавам, че сгреших. Но не утежнявайте страданията на един старец! Не го правя заради рода си и не суетни мисли ме вълнуват — заради самата природа, заради паметта на прекрасната жена, която го роди на бял свят, ви моля да се смилите над този юноша. Тя… Теодор, тя мъртва ли е?

— Да, отдавна вече е сред блажените — отвърна момчето.

— Как стана така? — извика Джером. — Разкажи ми… Не, недей… Тя сега е щастлива! Ти си ми едничката грижа! Жестоки господарю! Ще… ще пощадиш ли живота на нещастното ми момче?

— Върни се в манастира си — отвърна Манфред — и доведи принцесата. Подчини ми се и във всичко останало, за което говорихме, и аз ти обещавам в замяна живота на твоя син.

— О, господарю! — извика старецът. — Нима с честта си ще заплатя за живота на детето си?

— За мен? — възкликна Теодор. — Предпочитам да умра хиляда пъти, отколкото да омърся съвестта ти. Какво иска от теб този тиранин? Нима принцесата все още не е в негова власт? Тогава я защити, почтени старче, и нека цялата тежест на гнева му се стовари върху моята глава!

Джером се опита да укроти необуздаността на младежа, ала преди Манфред да успее да каже още нещо, се разнесе конски тропот и внезапно засвири медната тръба, окачена отвъд портата на замъка. В същия миг черните пера на вълшебния шлем, който все тъй се извисяваше в другия край на двора, бурно се заклатиха и три пъти се огънаха ниско, сякаш невидимият му носител се поклони на някого.

Трета глава

Сърцето на Манфред трепна, когато видя, че перата на вълшебния шлем се клатят в такт със звуците на медната тръба.

— Отче — обърна се той към Джером, като веднага спря да се отнася към него като към граф Фалконара. — Какво означават тези знамения? Ако съм съгрешил… — Перата се заклатиха още по-силно. — Ах, аз злочест принц! — възкликна той. — Свети отче! Нима не ще се застъпите за мен в молитвите си!

— Ваша светлост — отвърна Джером. — Всевишният несъмнено е разгневен, задето се глумите над неговите слуги. Покорете се на църквата и престанете да преследвате нейните избраници. Освободете този невинен юноша и се научете да почитате светия сан, с който съм облечен. С господа шега не бива, сам виждате.

Отново се разнесоха звуците на тръбата.

— Признавам, че действах прибързано — рече Манфред. — Идете, отче, при портата и попитайте кой е.

— Подарявате ли ми живота на Теодор? — попита монахът.

— Да, да. Само попитайте кой е!

Джером се хвърли на врата на сина си и избухна в сълзи — тъй преизпълнена с чувства бе душата му.

— Обещахте да отидете при портата — напомни му Манфред.

— Помислих си — отвърна старецът, — че няма да ми се разсърдите, ако преди това ви благодаря с тези сълзи, бликнали от дъното на сърцето ми.

— Вървете, ваша милост — обади се Теодор. — Подчинете се на принца. Не заслужавам заради мен да забавите изпълнението на възложеното ви поръчение.

Джером отиде да попита кой е отвъд портата и получи отговор: вестоносец.

— Кой го праща? — осведоми се монахът.

— Рицарят на гигантския меч — отвърна вестоносецът. — Трябва да говоря с узурпатора на Отранто.

Джером се върна при принца и му предаде дума по дума казаното от вестоносеца. Отначало Манфред бе обхванат от ужас, ала като чу, че го наричат узурпатор, отново се разяри и цялата му храброст се възвърна.

— Аз — узурпатор? Дързък негодник! — извика той. — Кой смее да оспорва титлата ми? Вървете си, отче, това не е работа за монаси. Аз сам ще посрещна този самонадеян човек. Вървете в манастира и подгответе завръщането на принцесата. Синът ви ще остане като заложник за верността ви. Животът му ще зависи от вашето послушание.

— О, боже! — възкликна Джером. — Господарю, та вие току-що освободихте детето ми без всякакви условия! Нима тъй скоро забравихте предупреждението на небесните сили?

— Небето — отвърна Манфред — не изпраща вестоносци да оспорват титлите на законните владетели. Съмнявам се дори дали провъзгласява волята си е посредничеството на монаси… Ала това си е ваша работа, не е моя. Засега знаете какво ми е угодно и никакъв нагъл вестоносец няма да спаси сина ви, ако не се завърнете с принцесата.

Напразно се опитваше светият старец да възрази на принца. Манфред заповяда да го изпроводят от замъка през задната порта, а на някои от слугите си нареди да отведат Теодор на върха на черната кула и строго да го охраняват; при това едва позволи на бащата и сина да се прегърнат набързо на раздяла.

Сетне Манфред се върна в парадната зала на замъка, зае царствена поза и нареди да доведат вестоносеца.

— Е, дръзки човече, какво искаш от мен?

— Изпратен съм при теб, Манфред, узурпатор на княжество Отранто, от прославения и непобедим рицар — Рицарят на гигантския меч, който от името на своя господар, маркиз Фредерик Виченца, иска да върнеш принцеса Изабела, дъщеря на този принц, която ти с низки и предателски средства си взел под своя власт, подкупвайки в негово отсъствие вероломните й настойници. Той иска също така да се откажеш от княжество Отранто, което си узурпирал от споменатия маркиз Виченца — най-близкия кръвен роднина на последния законен владетел Алфонсо Добрия. Ако незабавно не изпълниш тези искания, той те предизвиква на смъртен двубой.

С тези думи вестоносецът хвърли в краката на Манфред своя жезъл.

— А къде е самохвалкото, който те изпраща? — попита Манфред.

— На една левга оттук. Тръгнал е насам, за да те накара да изпълниш исканията на неговия повелител, тъй като той е истински рицар, а ти — узурпатор и насилник.

Колкото и оскърбително да бе това предизвикателство, Манфред съобрази, че не е в негов интерес да гневи маркиза. Той знаеше колко основателни са претенциите на Фредерик, пък и не ги чуваше за пръв път. Прадедите на маркиза бяха приели титлата на принцовете Отранто след смъртта на Алфонсо Добрия, който не бе оставил наследници; ала Манфред, баща му и дядо му бяха прекалено силни, за да може родът Виченца да им отнеме властта. Фредерик — доблестен и влюбчив принц — се бе оженил по любов за млада дама, която беше умряла при раждането на Изабела. Смъртта й му бе подействала тъй тежко, че той взе кръста и се отправи към Светите земи; там го раниха в сражение с неверниците, попадна в плен и се разнесе слух, че е умрял. Когато това известие достигна до ушите на Манфред, той подкупи настойниците на принцеса Изабела и те му я повериха, за да я омъжи за сина си Конрад, тъй като се надяваше с този брак да удовлетвори претенциите и на двата рода. След смъртта на Конрад същото това съображение го тласна към внезапното решение сам да се ожени за нея, а сега намисли да опита да се сдобие със съгласието на Фредерик за този съюз. Подобни подбуди го подтикнаха да покани бранителя на интересите на Фредерик в замъка, та да не би той да научи за бягството на Изабела, за което най-строго забрани на слугите си да споменават дори дума пред хората на рицаря.

— Вестоносецо — рече Манфред, щом размисли над всички тези доводи, — върни се при своя господар и му предай, че преди да разрешим спора си с мечове, бих желал да поговоря с него. Кажи му, че го каня в замъка си, където — кълна се, тъй като съм истински рицар — ще му бъде оказан любезен прием и ще му бъде осигурена пълна безопасност — на него и на хората му. Ако не съумеем да разрешим спора си с мирни средства, давам честната си рицарска дума, че безпрепятствено ще напусне замъка и ще получи пълно удовлетворение според законите на оръжието — нека бог и светата троица бъдат с мен!

Вестоносецът се поклони три пъти и си тръгна.

Докато траеше този разговор, душата на Джером се мяташе между хиляди противоречиви чувства. Тъй като бе уплашен до смърт за живота на сина си, първата му мисъл бе, че ще трябва да убеди Изабела да се върне в замъка. И все пак мисълта за нейния брак с Манфред го плашеше не по-малко. Боеше се от безграничната покорност на Иполита спрямо волята на нейния господар и макар да не се съмняваше, че ако сполучи да поговори с нея, ще разколебае послушанието й, като я убеди в неблагочестието на този развод, все пак се опасяваше, че научи ли Манфред кой подклажда несъгласието на съпругата му, Теодор би бил сполетян от същата печална участ. Джером нямаше търпение да узнае откъде се бе появил този вестоносец, който тъй безцеремонно оспори титлата на Манфред, обаче съзнаваше, че мястото му сега е в манастира, за да не би Изабела да напусне пределите му и бягството й да бъде приписано на него. И така, той се върна безутешен в обителта, без да знае как да постъпи. Монахът, който го посрещна на входа и забеляза опечаления му вид, попита:

— Уви, братко, значи е вярно, че сме изгубили нашата прекрасна принцеса Иполита?

Светият старец се стресна и възкликна:

— Какво искаш да кажеш, братко? Аз идвам направо от замъка и я оставих в отлично здраве!

— Преди четвърт час Мартели мина покрай манастира на път от замъка и ни съобщи, че нейна светлост се е поминала. Всички братя се отправиха към параклиса да се молят за благополучното преселване на душата й в един по-добър свят, а мен оставиха да дочакам завръщането ти. Те знаят за светата ти привързаност към тази благочестива жена и се безпокоят за мъката, която това известие ще ти причини, макар всички да имаме основания да проливаме сълзи — тя бе като майка за нашата обител. Ала ние сме само странници в този живот и не бива да роптаем — всички ще я последваме. Дано кончината ни бъде подобна на нейната!

— Ти бълнуваш, добри ми братко! — каза Джером. — Казвам ти — идвам право от замъка и оставих принцесата в добро здраве. Къде е Изабела?

— Горката девойка! — отвърна монахът. — Съобщих й тъжната вест и й предложих духовна утеха; напомних й за преходността на нашия земен живот и я посъветвах да се покалугери, като й дадох за пример благочестивата принцеса Санча от Арагон.

— Усърдието ти е похвално — нетърпеливо го прекъсна Джером, — но засега е излишно: Иполита е в добро здраве, или поне искрено вярвам, че е така. Не съм чул нищо в обратния смисъл. Ала все пак ми се струва, че решимостта на принца… Е, братко, къде е принцеса Изабела?

— Не знам. Тя дълго плака, а сетне каза, че ще се оттегли в стаята си.

Джером незабавно остави събрата си и забърза към Изабела, ала не я намери в покоите й. Разпита манастирските слуги, но не научи нищо за нея. Напразно я търси из целия манастир и из църквата, изпрати хора да я дирят из околностите, да питат дали някой я е видял — ала всичко бе напразно. Не може да се опише с думи недоумението на добрия човечец. Той предположи, че Изабела е заподозряла Манфред в убийство на жена си, уплашила се е и се е укрила в някое по-тайно убежище. Това ново бягство, помисли си той, сигурно ще вбеси принца до крайност. Макар известието за смъртта на Иполита да му се стори неправдоподобно, то още повече усили страховете на добрия старец; и въпреки че бягството на Изабела бе красноречиво свидетелство за отвращението на девойката към брака с Манфред, Джером не можа да почерпи от това утеха, тъй като то представляваше заплаха за живота на сина му. Той реши да се върне в замъка и накара няколко от събратята си да го съпроводят, за да потвърдят пред Манфред неговата невинност и при нужда също да ходатайстват за живота на Теодор.

 

 

Междувременно принцът излезе на двора и заповяда да разтворят широко портите на замъка, за да приемат непознатия рицар и неговата свита.

Кортежът пристигна след няколко минути. Най-отпред яздеха двама предводители с жезли. Следваше ги вестоносец, съпровождан от двама пажове и двама тръбачи. Зад тях — сто пеши охранници, придружени от още толкова на коне. После — петдесет слуги, облечени в алено и черно: цветовете на рицаря. Сетне се появи знаменосец, чийто кон бе воден за юздите от двама вестители — знамето му бе разделено на четири части и изобразяваше гербовете на Виченца и Отранто: обстоятелство, което твърде много уязви принца, но той успя да сдържи раздразнението си. После още двама пажове. Изповедникът на рицаря, чаткащ с броеницата си. Отново петдесет прислужници, облечени като предишните. Двама рицари, в доспехи от главата до петите, със спуснати забрала — другари на главния рицар. Техните оръженосци, понесли знамената и гербовете на своите господари. Оръженосецът на главния рицар. Сто придворни, изнемогващи под тежестта на гигантския меч. Самият рицар, възседнал кафяв жребец, в пълни бойни доспехи, с копие на рамо, със скрито под забралото лице и огромен сноп алени и черни пера на шлема. Петдесет пеши охранници с барабани и тръби завършваха процесията, която се раздели на две, за да стори място на главния рицар.

Той спря веднага щом наближи портата, а вестоносецът пристъпи напред и отново прочете предизвикателството. Манфред не бе в състояние да откъсне очи от гигантския меч и като че ли не чуваше думите му, ала вниманието му скоро бе привлечено от мощния вятър, който задуха откъм гърба му. Той се обърна и видя, че перата на вълшебния шлем се развяваха по същия начин, както и преди. Нужна бе цялата неустрашимост на Манфред, за да не падне духом пред съвкупността от всички тези обстоятелства, които сякаш предвещаваха неговата гибел. Ала той сметна за недопустимо да прояви малодушие в присъствието на непознати и да изгуби славата си на храбър мъж, затова рече:

— Почтени рицарю, който и да си ти, приветствам те с добре дошъл. Ако си обикновен смъртен, твоята смелост ще срещне тук равна на себе си, а ако си истински рицар не ще прибегнеш до магии, за да постигнеш целта си. Дали небето или адът изпраща тези знамения, е без значение — Манфред вярва в правотата на своето дело и в подкрепата на свети Никола, който винаги е покровителствал дома му. Слез от коня си, почтени рицарю, и отдъхни — утре ще се срещнем в честен бой и дано всевишният подкрепи този, чиято страна е справедлива.

Рицарят слезе от коня си, без да отвърне, и Манфред го поведе към парадната зала на замъка. Когато прекосяваха двора, непознатият спря и впери поглед във вълшебния шлем; сетне коленичи и като че ли няколко минути се моли наум. След това стана и направи знак на принца, че е готов да го следва. Щом влязоха в залата, Манфред предложи на рицаря да свали доспехите си, ала той само поклати отрицателно глава.

— Почтени рицарю — каза Манфред, — това е неучтиво от твоя страна, ала кълна се в бога, че няма да ти противореча, а и ти не ще имаш основания да се оплачеш от принца на Отранто. Аз не замислям предателство и се надявам, че и ти ще ми отвърнеш със същото; ето, вземи този залог. — Манфред свали пръстена от ръката си. — Ти и твоите приятели ще бъдете закриляни от закона на гостоприемството. Остани тук, докато донесат храна и напитки — ще дам разпореждания да настанят удобно и теб, и свитата ти и пак ще се върна.

Рицарят и двамата му другари се поклониха, показвайки с това, че приемат любезната покана на Манфред. Принцът нареди да изпроводят свитата на непознатия до приюта в съседство, основан от принцеса Иполита за странстващи поклонници. Когато процесията обикаляше двора, за да се отправи наново към портите, гигантският меч изведнъж се изтръгна от ръцете на онези, които го носеха, падна на земята досами шлема и остана там, без да помръдне. Манфред, станал почти безчувствен към свръхестествените явления, устоя и на това ново чудо, върна се в залата, където междувременно бяха приготвили всичко за гощавката, и покани безмълвните си гости да заповядат на масата. Колкото и да му беше тежко на душата, той все пак се опитваше да развесели събралите се. Зададе им няколко въпроса, но му бе отговорено не с думи, а със знаци. Новодошлите повдигнаха забралата си само колкото да могат да се хранят, ала и ядоха твърде оскъдно.

— Господа — обърна се принцът към тях, — вие сте първите гости, приветствани между тези стени, които ми отказват благоволението да общуват с мен; струва ми се също така, че рядко се е случвало господари да излагат на опасност владенията и достойнството си, встъпвайки в единоборство с безмълвни непознати. Твърдите, че сте се явили тук от името на Фредерик да Виченца; чувал съм за него, че е доблестен и учтив рицар; осмелявам се да кажа, че той не би сметнал за недостойно да разговаря на маса с равен нему принц, прочут с бойните си подвизи. Въпреки това мълчите — е добре, както желаете! Според законите на гостоприемството и рицарството вие сте господари под този покрив и сте свободни да постъпвате както ви е угодно… И все пак налейте ми бокал с вино; надявам се, че няма да откажете да вдигнете наздравица за повелителките на сърцата си.

Главният от тримата рицари въздъхна, прекръсти се и стана с намерението да напусне масата.

— Почтени рицарю — рече му Манфред, — това, което казах, бе само шега — няма с нищо да ви притеснявам, постъпвайте както желаете. Щом не сте предразположен към веселие, нека всички бъдем тъжни. Може би сте настроени да пристъпим направо към деловите въпроси — в такъв случай да се оттеглим и чуйте какво имам да ви кажа, дано то ви допадне повече от напразните ми опити да ви развлека.

И Манфред поведе тримата рицари към вътрешните покои на замъка, затвори вратата, покани ги да седнат и заговори, като се обръщаше към най-главния:

— Вие дойдохте при мен, почтени рицарю, от името на маркиз Виченца, който, доколкото ми стана ясно, желае да върна дъщеря му Изабела, сгодена пред лицето на светата църква и със съгласието на законните й настойници за моя син; също така искате да се откажа от своите владения в полза на вашия господар, който претендира, че е най-близкият кръвен роднина на принц Алфонсо — мир на праха му! Най-напред ще отговоря на второто ви искане. Трябва да знаете, както това е известно на вашия господар, че наследих княжество Отранто от баща си, дон Мануел, който от своя страна го унаследи от дядо ми, дон Рикардо. Техният предшественик Алфонсо умря бездетен в Светата земя и завеща владенията си на дядо ми Рикардо като награда за вярната му служба.

Непознатият поклати отрицателно глава.

— Почтени рицарю! — разпали се Манфред. — Рикардо беше храбър и честен мъж; той бе и много благочестив, за което свидетелстват съседната църква и двата манастира, основани от щедрите му пожертвования. Особено го покровителстваше свети Никола… Дядо ми не бе способен да… Искам да кажа, господине, че дон Рикардо не бе способен… Извинете, прекъснахте ме и забравих мисълта си. Почитам паметта на дядо си… Е, господа, той запази това княжество благодарение на своя меч и на покровителството на свети Никола… Запази го и баща ми, а същото, господа, ще сторя и аз, пък да става, каквото ще става! Ала Фредерик, вашият господар, е най-близкият кръвен роднина… Аз се съгласих да поверя на оръжието съдбата на своята титла… щях ли да го сторя, ако тя бе незаконна? Бих могъл да попитам — къде е господарят ви Фредерик? До нас достигна вестта, че е умрял в плен. А вие твърдите, по-точно постъпките ви говорят за това, че бил жив… Няма да поставям действията ви под съмнение, а бих могъл, господа, бих могъл! Но не искам. Други на мое място биха предложили на Фредерик да отвоюва наследството си със сила, ако може, не биха се съгласили достойнството им да зависи от изхода на един двубой… не биха се покорили на решението на безмълвни непознати… Извинете, господа, твърде съм разпален, ала поставете се на мое място: нима вие самите, бидейки доблестни рицари, не бихте възнегодували, ако вашата чест и честта на прадедите ви се постави под съмнение? Но да се върнем на въпроса — искате да ви дам принцеса Изабела… Ала трябва да ви попитам, господа — упълномощени ли сте да я вземете от мен? — Рицарят кимна. — Тогава я вземете — продължи Манфред. — Вземете я, щом имате това право. Но трябва да ви попитам, благородни рицарю, пълномощията дадени ли са ви по всички правила? — Рицарят отново кимна. — Добре. Тогава чуйте какво ще ви предложа. Вие виждате пред себе си, господа, най-нещастния от всички мъже. — Той заплака. — Не ми отказвайте съчувствието си, заслужил съм го с пълно право. Знайте, че изгубих единствената си надежда, своята радост, опората на дома си — вчера сутринта умря Конрад. — Рицарите изразиха със знаци учудването си. — Да, господа, зла участ отне сина ми. Изабела е свободна.

— Значи я връщате! — възкликна главният рицар, като наруши мълчанието си.

— Моля ви за още малко търпение — продължи Манфред. — С удовлетворение разбирам от този израз на добра воля, че ще можем да разрешим спора си без кръвопролитие. Ала трябва да ви кажа още нещо, което съвсем не е продиктувано от личните ми интереси. Пред себе си виждате човек, отвратен от този свят: загубата на сина ми ме накара да се отвърна от земните грижи. Силата и могъществото вече нямат цена в моите очи. Исках с чест да предам на сина си жезъла, наследен от прадедите ми… ала уви, това е вече невъзможно! Самият живот ми е тъй безразличен, че с радост приех предизвикателството ви — за истинския рицар няма по-достоен край от този да умре, защищавайки призванието си; каквато и да я волята на всевишния, аз й се подчинявам, защото — уви, господа! — много са моите неволи. На Манфред не може да се завижда… ала, вие несъмнено знаете цялата ми история. — Рицарят показа със знаци, че тя не му е известна, и даде да се разбере, че му е любопитно и иска Манфред да продължи. — Възможно ли е, господа, да не сте запознати с историята ми? Нима не сте чули нищо за мен и принцеса Иполита? — Рицарите поклатиха глави. — Не? Тогава чуйте, господа. Вие мислите, че съм честолюбив, ала честолюбието, уви, е изтъкано от по-груба материя. Ако бях честолюбив, щях ли през всичките тези години да се измъчвам в ада на душевните страдания… ала аз злоупотребявам с търпението ви; ще бъда кратък. Знайте, че от дълго време съвестта ми е тревожна заради брака ми с принцеса Иполита. Ах, господа, ако само познавахте тази възхитителна жена! Аз я обожавам като възлюбена и високо я ценя като другар… ала — уви! — човек не е роден за пълно щастие! Тя споделя моите тревоги и с нейно съгласие представих това дело за разглеждане от църквата, тъй като сме свързани с родствени връзки, при които бракът е недопустим. Всеки миг очаквам да получа окончателното решение, което ще ни раздели завинаги… убеден съм, че ми съчувствате… виждам го в очите ви… простете сълзите ми! — Рицарите се споглеждаха и се чудеха накъде клони Манфред. — След внезапната смърт на сина ми — продължи той, — в момент, когато душата ми бе обхваната от тревогата, която споделих с вас, едничката ми мисъл бе да се откажа от княжеството и завинаги да се оттегля от хорските очи. Но силно се затруднявах да реша кого да оставя за наследник — човек, способен да се грижи за народа ми — и как да постъпя с младата принцеса Изабела, която ми е скъпа като родна дъщеря. Искаше ми се да възстановя династията на Алфонсо, пък било то и в лицето на някой много далечен неин представител, макар, моля да ме извините, да съм убеден, че именно по негова воля потомците на Рикардо заеха мястото на Алфонсовите родственици; и все пак къде трябваше да търся тези родственици? Не познавах никого, освен вашия господар Фредерик, а той бе в плен у неверниците или мъртъв; а дори и да беше жив, щеше ли да напусне процъфтяващата държава Виченца заради незначителното княжество Отранто? И ако не пожелаеше да дойде тук, можех ли да понеса мисълта, че ще виждам със собствените си очи как някой жесток и безчувствен наместник управлява нещастните ми верни поданици? Защото, господа, аз обичам народа си и, слава на всевишния, се радвам на неговата любов… Но ще попитате — каква е целта на тази дълга реч? Накратко казано, господа, работата е следната. Като ви доведе при мен, небето сякаш ми посочи изход от затрудненията и лек за злощастията. Принцеса Изабела е свободна, аз самият скоро ще бъда свободен. Заради благото на моя народ съм готов на всичко… Няма ли да е най-добрият, дори единственият начин да сложим край на разприте между нашите родове, като взема принцеса Изабела за жена… Изглеждате ми изумени… Ала макар че добродетелите на Иполита винаги ще ми бъдат скъпи, един принц не бива да мисли за себе си — той е роден, за да служи на своя народ.

Влезлият в този миг слуга уведоми Манфред, че Джером и няколко негови събратя искат незабавно да бъдат приети. Принцът се раздразни от тази намеса и тъй като се опасяваше да не би монахът да разкрие пред непознатите, че Изабела се е укрила в светилището, реши да не го допуска в залата. Тутакси обаче си помисли, че Джером вероятно е дошъл да съобщи за завръщането на девойката, и започна да се извинява пред рицарите, задето му се налага да ги остави за няколко минути, ала монасите нахълтаха, преди да успее да излезе. Принцът гневно ги наруга за това нахлуване и се опита да ги изблъска навън, обаче Джером бе твърде развълнуван, за да бъде изгонен тъй лесно. Той гръмогласно оповести бягството на Изабела и започна разгорещено да доказва своята невинност. Манфред, обезумял както от новината, така и от факта, че тя бе станала достояние на непознатите, беше способен да произнася само несвързани фрази — ту ругаеше монаха, ту успокояваше рицарите; изгаряше от нетърпение да разбере какво е станало е принцесата и също толкова се боеше да не би и гостите му да научат; едва се сдържаше да не се впусне да я преследва и същевременно се страхуваше да не би и новодошлите да се присъединят към него. Предложи да изпрати свои хора да я дирят, ала главният рицар наруши мълчанието си и гневно го порица за недостойната и лукава игра, след което пожела да узнае причината за първоначалното бягство на Изабела от замъка. Манфред хвърли суров поглед на Джером, с който му заповядваше да мълчи, и набързо стъкми някаква история — че след смъртта на Конрад я бил настанил в светилището, докато вземе решение как да постъпи с нея по-нататък. На Джером, който трепереше от ужас за живота на сина си, дори не му хрумна да го опровергае, обаче един от монасите, който не беше в плен на подобни страхове, разказа откровено, че Изабела избягала предишната нощ и се скрила в църквата. Напразно Манфред се опитваше да сложи край на тези разкрития, които го позоряха и изпълваха душата му със смут. Изумен от противоречивите съобщения и почти убеден, че Манфред, макар да бе изразил безпокойство при вестта за нейното бягство, е скрил някъде принцесата, главният рицар се втурна към вратата, възкликвайки:

— Предател! Изабела ще бъде намерена!

Манфред се опита да го спре, но другите двама помогнаха на другаря си да се изтръгне и той забърза към двора, където свика хората си. Когато разбра, че няма как да му попречи в издирването на Изабела, Манфред предложи да го съпроводи и извика слугите си, а на Джером и на монасите нареди да показват пътя; след това всички напуснаха замъка. Тайно обаче принцът нареди да охраняват строго свитата на рицаря, докато пред самия него се престори, че изпраща вестоносец да извика хората му на помощ.

 

 

Междувременно Матилда, която всячески търсеше начини да спаси младия селянин, завладял изцяло мислите й, откакто чу в парадната зала смъртната му присъда, научи от прислужниците си, че веднага след излизането на отряда от замъка Манфред разпратил хората си в разни посоки да дирят Изабела. В бързината той бе дал нарежданията най-общо, без намерението да ги отнесе и до пазачите на Теодор. Слугите обаче, водени от усърдието да изпълнят дословно заповедите на своя строг господар и подтиквани от собственото си любопитство и жажда за развлечение, предоставено от възможността да участват в такава завладяваща гонитба, до един бяха напуснали замъка. Матилда се освободи от прислужниците си, промъкна се в тъмната кула, дръпна резето и се появи пред изумения юноша.

— Млади момко — рече тя, — макар синовният дълг и моминската скромност да осъждат предприетата от мен стъпка, светото милосърдие, което стои над всичко, оправдава действията ми. Бягай! Вратата на тъмницата е отворена! Баща ми и слугите му не са в замъка, но може скоро да се върнат. Върви си в мир и нека небесните ангели да те напътстват!

— Ти несъмнено си един от тези ангели! — възкликна възхитеният Теодор. — Само благословена от господа светица може да говори, да постъпва и да изглежда като теб! Мога ли да науча името на моята божествена покровителка? Стори ми се, че спомена баща си. Възможно ли е? Възможно ли е Манфредовата плът и кръв да изпитва свето състрадание? Прекрасна дево, ти мълчиш и не ми отговаряш… Но как самата ти се озова тук? Защо пренебрегваш своята безопасност и удостояваш с внимание клетник като мен? Да избягаме заедно! Животът, който ми даряваш, ще бъде посветен на твоята защита.

— Уви, грешиш — въздъхна Матилда. — Аз наистина съм дъщеря на Манфред, ала никакви опасности не ме грозят.

— Това е изумително! — възкликна Теодор. — Едва снощи благославях случая, който ме направи твой защитник, а ти, ръководена от великото си състрадание, вече ми се отплащаш.

— Отново грешиш — отвърна принцесата. — Но сега не е време за обяснения. Бягай, добродетелни младежо, докато все още съм в състояние да те спася; ако баща ми се завърне, и двамата ще има от какво да се боим.

— Как можеш да допуснеш, прелестна дево, че ще приема да получа в дар живота си от тебе срещу цената да ти навлека беда? По-добре да понеса хиляди пъти смъртта!

— Никаква заплаха не тегне над главата ми — отговори девойката, — ако ти не се бавиш. Бягай и никой не узнае, че съм ти помогнала.

— Закълни се във всички светци — настоя младежът, — че няма да те заподозрат. Иначе давам дума, че няма да помръдна оттук и ще чакам жребия, който ми е отредила съдбата.

— О, колко си благороден! Ала бъди спокоен — върху мен не ще падне и сянка от подозрение.

— Подай ми прекрасната си ръка като доказателство за своята искреност — продължи Теодор — и ми позволи да я окъпя в горещите сълзи на признателността.

— Опазил бог! Това не бива да стане.

— Уви! — рече момъкът. — До този час познавах само злочестието и може би никога вече не ще бъда дарен с такова щастие… Не отхвърляй чистия порив на безпределната ми признателност! Самата ми душа иска да запечата върху ръката ти чувствата, които я преизпълват!

— Замълчи и бягай — настоя Матилда. — Какво би казала Изабела, ако те видеше в краката ми?

— Коя е Изабела? — учуди се Теодор.

— Боже мой! — възкликна девойката. — Нима услужвам на един измамник! Вече си забравил с какво любопитство ме разпитваше тази сутрин!

— Твоят облик, твоите постъпки, цялото ти прекрасно същество излъчва божественост, ала думите ти са неясни и тайнствени — рече юношата. — Говори, благородна дево, но говори така, че речта ти да е понятна за твоя верен слуга.

— Много добре разбираш всичко! — възрази Матилда. — И аз още веднъж ти заповядвам да тръгваш! Ако губим време в празни спорове, то твоята кръв, която се опитвам да спася, ще тегне на моята съвест.

— Тръгвам, господарке моя, защото такава е волята ти и защото не искам да вкарам в гроба беловласия си баща, когото мъката ще погуби. Само ми кажи, възхитителна дево, че ми даряваш състраданието на нежната си душа.

— Постой — промълви Матилда. — Ще те проводя до подземния проход, през който избяга Изабела. Той ще те отведе в църквата „Свети Никола“, където можеш да се укриеш.

— Как! — възкликна Теодор. — Нима съм помогнал на друга в подземните сводове, а не на теб, прекрасна дево?

— Да, на друга. Но не ме разпитвай повече. Треперя, като виждам, че си още тук. Бягай по-бързо и търси убежище при олтара!

— При олтара — повтори момъкът. — Не, принцесо, такива убежища са за безпомощни девици или за престъпници. Никакъв грях не тегне на душата на Теодор и не бива да изглежда, че се чувствам виновен. Дай ми меч, господарке моя, и баща ти ще види, че презирам позорното бягство.

— Безразсъдни момко! — извика Матилда. — Нима ще посмееш в своята самонадеяност да вдигнеш ръка срещу принца на Отранто?

— Не, срещу твоя баща не ще посмея — призна Теодор. — Извини ме, господарке, бях забравил… Но нима мога да те гледам и да вярвам, че си рожба на тиранина Манфред? Ала той е твой родител и от този миг всичко лошо, което ми е причинил, ще потъне в забрава.

Глухо продължително стенание, което долетя някъде отгоре, стресна и двамата.

— Боже всемогъщи! — възкликна Матилда. — Някой ни е подслушвал!

Те напрегнаха слух, но повече нищо не достигна до ушите им и затова решиха, че шумът е бил причинен от поривите на вятъра; принцесата тръгна с леки стъпки пред Теодор и го отведе в оръжейната, където му даде пълни бойни доспехи и го изпрати до задната порта.

— Стой по-надалеч от градчето и всички места на запад от замъка — заръча му тя. — Навярно именно там Манфред и непознатите рицари търсят Изабела. Придържай се към другата страна. Зад онази гора на изток ще видиш скална верига, прорязана от цял лабиринт пещери, стигащи до брега. Там ще можеш да се укриеш, докато ти се представи случай да направиш знак на някой кораб да се приближи и да те качи. Върви и нека господ те закриля. А понякога в молитвите си споменавай Матилда.

Теодор се хвърли в нозете й, сграбчи бялата й като лилия ръка и след известна душевна борба тя му позволи да я целуне; той се закле при първа възможност да получи рицарско звание и пламенно я замоли да му разреши да стане неин рицар.

Ала преди принцесата да успее да отговори, оглушителен гръм разтърси внезапно стените на замъка. Теодор щеше да продължи молбите си въпреки бурята, ала изплашената девойка побърза да се върне обратно, като с безпрекословен тон му заповяда да си върви. Момъкът въздъхна и потегли, без да може да откъсне поглед от портата, докато Матилда не я затвори и не сложи край на срещата, възпламенила сърцата и на двамата със страст, каквато не бяха познали до този момент.

Потънал в размисли, Теодор се запъти към манастира, за да види баща си и да му съобщи за своето освобождение. Там му казаха, че Джером отсъства, а също така, че търсят принцеса Изабела, и юношата научи някои подробности за нейната история, които дотогава не беше чувал. Присъщата му рицарска доблест и великодушие незабавно разпалиха в сърцето му желание да й помогне, ала монасите не бяха в състояние да го упътят по дирите й. А и не беше склонен да я търси надалече, тъй като образът на Матилда се бе запечатал тъй дълбоко в сърцето му, че не можеше да понесе мисълта да се отдалечи твърде много от замъка, където тя живееше. Обичта, която Джером прояви към него, засили неохотата му и той дори убеди сам себе си, че синовната преданост е главната причина, задето се мае тъй между замъка и манастира. Най-сетне Теодор реши до завръщането на Джером да се укрива в споменатата от Матилда гора и така да изчака вечерта. Там той започна да търси най-сенчестите места, тъй като те твърде добре подхождаха на сладостната печал, завладяла душата му.

В плен на тези настроения, той незабелязано за себе си стигна до пещерите, служили в стари времена за приют на отшелници, а сега според жителите от околността се населяваха от зли духове. Като си спомни за тези поверия, Теодор — човек безстрашен и обичащ приключенията — даде воля на любопитството си и потъна в тайните извивки на лабиринта. Още не беше навлязъл дълбоко в недрата на пещерите, когато изведнъж му се стори, че чува отпреде си нечии отдалечаващи се стъпки. Макар да не се съмняваше в нищо, в което ни повелява да вярваме нашата свята религия, момъкът не бе в състояние да си представи, че един добър човек би могъл да бъде изоставен безпричинно на произвола на злите тъмни сили. Помисли си, че това място навярно е обитавано по-скоро от разбойници, отколкото от онези пратеници на преизподнята, които — както се говори — досаждат на странниците и ги заблуждават. Теодор отдавна изгаряше от нетърпение да изпита доблестта си и като оголи меч, тръгна спокойно напред, воден от едва доловимото шумолене. От своя страна подрънкването на неговите доспехи издаваше присъствието му на онзи, който го отбягваше. Вече убеден, че не греши, Теодор ускори крачка и полека-лека достигна беглеца, макар той също да бързаше. Преследваният се оказа жена, която в същия миг падна задъхана на земята. Момъкът побърза да я вдигне, ала тя бе обхваната от такъв ужас, че той се изплаши, да не би да изгуби съзнание в ръцете му. С най-топли думи Теодор се постара да разпръсне тревогата й, като я увери, че не само не ще й причини зло, а дори ще я защищава с цената на собствения си живот. Успокоена от галантното му държане, дамата вдигна поглед към лицето на покровителя си и рече:

— Но аз съм чувала вече този глас!

— Това едва ли е възможно — отвърна Теодор, — освен ако не сте принцеса Изабела.

— Боже милосърдни! — извика тя. — Нали не сте изпратен да ме търсите?

С тези думи тя падна пред него на колене и започна да му се моли да не я предава на Манфред.

— На Манфред! — възкликна младежът. — Не, благородна дево, аз ви избавих веднъж от тиранията му и ще положа всички усилия, каквото и да ми струва това, за да ви укрия от нови негови посегателства.

— Нима е възможно вие да сте онзи благороден непознат, когото срещнах снощи в подземията на замъка? Сигурно не сте простосмъртен, а моят ангел — пазител. Нека на колене ви благодаря…

— Недейте, любезна принцесо — рече Теодор. — Не се унижавайте пред един беден и самотен младеж. Ако всевишният ме е предопределил за ваш избавител, той ще доведе делото си докрай и ще укрепи десницата ми в името на справедливостта. Ала по-добре елате с мен, принцесо, тъй като сме твърде близо до входа на пещерата; нека потърсим недрата й — няма да съм спокоен, докато не се уверя, че сте в пълна безопасност.

— Уви, покровителю мой, какво имате предвид? — попита тя. — Макар постъпките ви да са благородни, макар изразените от вас чувства да свидетелстват за чистотата на вашата душа, нима ми подхожда да се отдалечавам насаме с вас в този заплетен лабиринт? Какво ще си помисли за моето поведение този строг съдник, светът, ако бъдем открити заедно?

— Уважавам вашата добродетелност — отвърна Теодор — и съм убеден, че не изпитвате подозрения, оскърбителни за моята чест. Намерението ми бе да ви отведа в най-потайната пещера сред тези скали и с цената на живота си да преградя пътя на всеки, който би дръзнал да нахлуе там. Освен това, благородна принцесо — продължи той с въздишка, — колкото и да сте прекрасна и съвършена и макар да не крия, че съм подвластен на земни чувства, знайте, че сърцето ми принадлежи на друга и въпреки…

Внезапен шум попречи на Теодор да продължи. Скоро двамата различиха възгласите: „Изабела! Ехей! Изабела!“ — и ужасът отново сграбчи в ноктите си разтрепераната принцеса. Момъкът се опита да я ободри, ала безуспешно. Той я увери, че по-скоро ще умре, отколкото да допусне тя отново да попадне във властта на Манфред, и като я помоли да се скрие, се върна назад, за да препречи пътя на човека, който я търсеше.

При входа на пещерата той зърна рицар в пълно бойно снаряжение да разговаря с един селянин, който го уверяваше, че видял как някаква дама се скрила сред скалите. Рицарят възнамеряваше да се втурне по дирите й, ала Теодор се изправи пред него с оголен меч и решително му нареди, ако му е мил животът, да не прави и крачка напред.

— Кой си ти, дръзнал да излезе насреща ми? — високомерно попита рицарят.

— Аз съм този, чиито думи не се разминават с делата му — отвърна Теодор.

— Търся принцеса Изабела — заяви рицарят — и научих, че се е укрила сред тези скали. Не ми пречи, защото ще се разкайваш, дето си преди викал гнева ми.

— Намерението ти е тъй гнусно, както е презрян гневът ти — рече Теодор. — Върни се там, откъдето си дошъл, или скоро ще разбереш чий гняв е по-страшен.

Непознатият, който бе главният рицар, явил се от името на маркиз Виченца, бе успял да се отскубне с галоп от Манфред, докато принцът разпитваше всеки срещнат за Изабела и издаваше различни заповеди, с цел да попречи на тримата рицари да я открият. Гостът и по-рано бе хранил подозрения, че Манфред сам е укрил девойката, а сега оскърблението, нанесено му от човек, поставен — според него — от принца да я охранява, потвърди тези подозрения и затова, без да каже и дума повече, той се нахвърли с меч в ръка срещу Теодор; скоро сигурно щеше да се освободи от всякакви препятствия, ако момъкът, който от своя страна го взе за един от военачалниците на Манфред, не бе готов да подкрепи на дело хвърленото предизвикателство и не посрещна удара с щита си. Дълго сдържаната в гърдите му храброст изригна с все сила и той се нахвърли устремно срещу рицаря, тласкан към не по-малко доблестна съпротива от бушуващите в душата му гордост и ярост. Двубоят бе ожесточен, ала краткотраен — Теодор нанесе на противника си три рани и успя да го обезоръжи, тъй като загубата на кръв бе обезсилила рицаря и той изгуби съзнание. Селянинът, избягал още при първата схватка, съобщи за случилото се на някои от слугите на Манфред, които, изпълнявайки заповедите на господаря си, се бяха разпръснали из гората и диреха Изабела. Те дотърчаха в мига, в който рицарят рухна на земята, и много скоро разпознаха в него пристигналия в замъка благороден непознат. Въпреки омразата си към Манфред Теодор не бе в състояние да се радва на удържаната победа, без да изпитва чувства на жал и състрадание; ала вълнението му нарасна още, когато разбра кой е неговият противник и му бе разяснено, че той не е човек на Манфред, а негов враг. Младежът помогна на слугите на принца да освободят рицаря от доспехите му и се опита да му окаже помощ и да спре струящата от раните кръв. Събрал сетни сили, раненият проговори със слаб, пресекващ глас:

— Великодушни противнико, и двамата с теб изпаднахме в заблуда. Аз те взех за оръдие на тиранина, а виждам, че и ти си извършил същата грешка… Късно е вече за извинения… Силите ми секват… Ако Изабела е наблизо… Повикай я… трябва… важни тайни…

— Той умира! — възкликна един от слугите. — Някой няма ли у себе си разпятие? Андреа, помоли се над него.

— Донесете вода — заповяда Теодор — и му дайте да пийне глътка, а аз ще изтичам да извикам принцесата.

С тези думи той се втурна при Изабела и накратко, като премълча за собствената си доблест, й разказа как за нещастие се заблудил и ранил един придворен на баща й, който желаел преди смъртта си да й съобщи нещо много важно. Изабела се бе зарадвала, като чу Теодор да я вика, и сега бе цяла във властта на изумлението, предизвикано от неговите думи. Ободрена от новото доказателство за храбростта на младия мъж, тя позволи да бъде отведена при простряния на земята окървавен рицар, останал без глас и стон, ала страховете й се възродиха, когато зърна слугите на Манфред. Девойката бе готова да побегне отново, ала Теодор й посочи, че слугите са невъоръжени, и ги заплаши с мигновена смърт, ако посмеят да докоснат принцесата. Непознатият отвори очи и като видя пред себе си жена, промълви:

— Ти… умолявам те, кажи ми истината… ти ли си Изабела да Виченца?

— Да, аз съм — отвърна Изабела. — Дано господ ви помогне да оздравеете.

— Тогава ти… тогава ти… — с мъка продължи рицарят — виждаш пред себе си… своя баща… Целуни ме…

— О, чудо! О, ужас! Какво чувам! Какво виждам! — извика девойката. — Баща ми! Вие сте баща ми! Но как се озовахте тук? За бога, говорете! О, тичайте за помощ, той ще издъхне!

— Това е самата истина — промълви със сетни сили раненият благородник. — Аз съм Фредерик, баща ти… Да, дойдох да те спася… Но не ми било отредено… Целуни ме за сбогом и вземи…

— Господине — обади се Теодор. — Пестете силите си. Позволете ни да ви отнесем в замъка.

— В замъка! — възкликна Изабела. — Нима не ще можем да получим помощ някъде по-наблизо? Нима ще изложите беззащитния ми баща на произвола на тирана? Ако се отправите натам, аз не ще посмея да го съпроводя… а не мога и да го оставя.

— Дете мое — прошепна Фредерик, — за мен е безразлично къде ще ме отнесат — след няколко минути ще бъда вън от всякаква опасност… Но не ме изоставяй, скъпа Изабела, докато очите ми все още могат да ти се радват! Този храбър рицар… не го познавам… ще защити твоята невинност… Господине, нали няма да изоставите детето ми на произвола на съдбата?

Като проливаше сълзи над жертвата си и тържествено се закле да закриля принцесата с цената на собствения си живот, Теодор убеди Фредерик да позволи да го отнесат в замъка. Качиха рицаря върху коня на един от слугите, като преди това превързаха, доколкото можаха раните му. Теодор тръгна с тях, а сразената от мъка Изабела, която не можеше да понесе мисълта за раздяла с баща си, ги последва съкрушена.

Четвърта глава

Печалната процесия бе посрещната при вратите на замъка от Иполита и Матилда, предупредени за пристигането й от слуга, когото Изабела бе изпратила. Двете наредиха да отнесат Фредерик в най-близките покои и се оттеглиха, докато лекарите преглеждаха раните му. Матилда пламна, когато зърна Теодор и Изабела заедно, ала се опита да прикрие смущението си, като прегърна своята приятелка и изрази съчувствие по повод нещастието, сполетяло баща й. Скоро се появиха лекарите и съобщиха на Иполита, че никоя от раните на маркиза не е опасна и че той желае да види дъщеря си и другите две дами. Под предлог, че желае да изкаже на маркиза радостта, обзела го, след като бяха отпаднали опасенията му за смъртоносния изход на двубоя, Теодор се поддаде на изкушението да последва Матилда. А тя тъй често свеждаше поглед, щом срещнеше очите му, че Изабела, която наблюдаваше Теодор със същото внимание, с което той следеше Матилда, много скоро се досети коя е особата, завладяла сърцето му. По време на тази няма сцена Иполита питаше Фредерик защо бе избрал такъв тайнствен начин да прибере дъщеря си, като същевременно вмъкна най-различни доводи, за да оправдае съпруга си, замислил брака между техните две деца. Колкото и да негодуваше срещу Манфред, Фредерик не можа да остане безучастен към любезността и доброжелателността на Иполита, ала най-много бе поразен от красотата на Матилда. И в желанието си да ги задържи около своето ложе, той започна да разказва на Иполита историята си.

Разправи й как сънувал веднъж, докато все още бил в ръцете на неверниците, че Изабела, за която не бил чувал нищо от деня на пленничеството си, е държана насила в някакъв замък, където я заплашвали най-ужасни нещастия; сънувал също, че ако съумее да се освободи и се отправи към една гора, недалеч от Яфа, ще научи още новини за дъщеря си. Разтревожен от този сън и безсилен да изпълни указанията в него, той започнал да страда още по-мъчително поради тежестта на веригите си. Ала докато мислите му били заети от разсъждения как да се сдобие със свобода, до слуха му достигнала радостната вест, че принцовете съюзници, воюващи в Палестина, са изплатили за него откуп. Той незабавно се запътил към гората, посочена в съня му. Три дни и три нощи се лутал из нея, съпроводен от слугите си, без да срещне жива душа; вечерта на третия ден обаче се натъкнали на килия, в която открили беловлас отшелник, предаващ богу дух. С помощта на живителни билки те възвърнали дар словото на божия човечец.

— Деца мои — промълвил той, — признателен съм ви за проявеното милосърдие… ала всичко е напразно… запътил съм се към вечен покой. Все пак умирам с удовлетворението, че съм изпълнил волята господня. Още когато се оттеглих от света, а страната ми падна плячка на неверниците — уви, изминаха петдесет години, откакто станах свидетел на това страшно събитие! — яви ми се свети Никола и ми разкри една тайна, която забрани да споделям, с който и да е смъртен до настъпването на моя сетен час. Ето че този страшен час дойде и вие несъмнено сте избраните воини, на които ми бе заповядано да разкрия поверената тайна. Веднага щом извършите необходимите обреди над това бренно тяло, разкопайте земята под седмото дърво вляво от бедното ми жилище и вашите страдания ще бъдат… О, милостиви боже, приеми душата ми!

И с тези думи набожният старец предал богу дух.

— На другата сутрин, щом съмна — продължи Фредерик, — предадохме светите останки на земята и започнахме да копаем според указанията… И какво беше нашето изумление, когато на дълбочина шест фута открихме огромен меч — същия, който лежи долу на двора.

На острието, което тогава леко излизаше от ножницата — макар че сега, след нашите усилия да го измъкнем, е вече напълно скрито, — бяха изписани следните редове. Но не, госпожо — прекъсна сам себе си маркизът, като се обърна към Иполита, — моля да ме извините, ако се въздържа да ги повторя — твърде много ви почитам като дама и знатна господарка, за да раня слуха ви с оскърбления по отношение на нещо, което ви е скъпо.

Той замълча. Иполита цялата се разтрепери, защото не се съмняваше, че Фредерик е предопределен от бога да изпълни съдбовната присъда, надвиснала над нейното семейство. Тя погледна Матилда с любов и тревога и по бузата й се търкулна сълза, ала после овладя тревогата си и рече:

— Продължете, маркизе. Господ нищо не върши напразно — смъртните са длъжни да приемат решенията му покорно и безропотно. Можем само да се молим да отвърне от нас гнева си или да се прекланяме пред проявената от него воля. Повторете написаното на меча, маркизе, а ние ще ви изслушаме със смирение.

Фредерик горчиво съжали, задето бе казал толкова много. Достойното поведение и кротката твърдост на Иполита му вдъхнаха уважение към нея, а нежната взаимна обич, която майката и дъщерята проявяваха една към друга, го трогна почти до сълзи. Ала тъй като се опасяваше, че отказът му да изпълни молбата на принцесата ще разтревожи още повече двете дами, той с тих пресекващ глас произнесе следните слова:

Където се намери шлемът като за този меч,

да знаеш, че бедата не е от щерка ти далеч,

Алфонсо кърви ще пролее за нея — само той!

Най-сетне сянката на принца ще се смири в покой.

— Че какво има в тези стихове, което да е оскърбително за тук присъстващите дами? — нетърпеливо попита Теодор. — Защо трябваше да ги развълнувате с тайнствената си изтънченост, за която няма никакви основания?

— Думите ви са резки, млади човече — каза маркизът. — И макар съдбата да бе благосклонна към вас първия път…

— Уважаеми мой татко — намеси се Изабела, недоволна от разпаленото поведение на Теодор, породено, както тя се досещаше, от чувствата му към Матилда, — не се разстройвайте заради невъздържаността на един селски син — той забравя, че ви дължи почтителност, защото не познава благородническите обноски.

Разтревожена от възникналата препирня, Иполита сгълча младежа за неговата дързост, но стори това с вид, който изразяваше признателността й за горещото му застъпничество; и като промени темата на разговора, попита Фредерик къде е оставил съпруга й. Маркизът тъкмо се готвеше да отговори, когато отвън долетя шум; докато дамите и Теодор ставаха, за да разберат каква е причината, в стаята влязоха Манфред, Джером и част от съпровождащите ги войници, вече осведомени от мълвата за всичко, което се бе случило. Манфред забързано се приближи до ложето на Фредерик, за да му поднесе съчувствието си и да го разпита по-подробно за двубоя, но внезапно обхванат от ужас и изумление, възкликна:

— О! Кой си ти? Кой си ти, страшни призрако? Нима е настъпил сетният ми час?

— Скъпи мой благородни съпруже! — извика Иполита и го притисна в обятията си. — Какво видяхте? Защо гледате така втренчено?

— Какво! — задъхано продължи Манфред. — Нима ти, Иполита, нищо не виждаш? Значи това страховито видение е изпратено само на мен… на мен, който не…

— За бога, съпруже мой! Елате на себе си, не губете разсъдъка си… Тук сме само ние, вашите приятели.

— Как! Това не е ли Алфонсо? — извика принцът. — Не го ли виждаш? Нима е плод на болния ми мозък?

— Това, съпруже, е Теодор — юношата, който има нещастието…

— Теодор! — мрачно повтори Манфред и се удари по челото. — Теодор или призрак, той наруши душевния ми покой… Ала как се е озовал тук? И защо е в доспехи?

— Предполагам, че е търсел Изабела — рече Иполита.

— Изабела! — отново изпадна Манфред в ярост. — Да, да, не се и съмнявам. Но как се е освободил от пленничеството, в което наредих да го държат? Изабела ли му е помогнала или този лицемерен стар монах?

— Нима един родител е престъпник, господарю, ако се стреми да освободи детето си? — попита Теодор.

Джером силно се учуди, че синът му прехвърля вината върху него, при това без основание, и просто не знаеше какво да мисли. Той не можеше да проумее как Теодор е успял да избяга, как се е снабдил с доспехи и къде е срещнал Фредерик. Ала не смееше да задава въпроси, които биха могли отново да възпламенят гнева на Манфред срещу сина му. Мълчанието на монаха убеди принца, че именно Джером е организирал бягството на Теодор.

— Така значи се отплащаш на мен и на Иполита за щедростта, неблагодарно старче? Не ти стига това, че се противопоставяш на най-съкровените въжделения на сърцето ми, ами въоръжаваш незаконородения си син и го водиш в собствения ми замък, за да ме оскърбява!

— Господарю, несправедлив сте към баща ми — рече Теодор. — Нито той, нито аз сме способни на зли помисли, които да смутят вашия покой. Ще ме сметнете ли за дързък оскърбител, ако сам се предам в ръцете на ваша светлост? — добави той, като положи почтително меча си в краката на принца. — Ето гърдите ми — пронижете ги, господарю, ако подозирате, че вътре се спотайва изменническа мисъл. Душата ми не храни чувство, несъвместимо с почтителността към вас и вашите близки.

Благовъзпитаността и жаркият плам, с които бяха изречени тези слова, спечелиха на Теодор доброжелателството на всички присъстващи. Дори Манфред бе трогнат, ала тъй като все още бе под силното впечатление на приликата с Алфонсо, възхищението му бе потиснато от таен ужас.

— Стани! — нареди той на младежа. — Сега няма да посегна на живота ти. По-добре ми разкажи историята си и как се оказа свързан с този стар предател.

— Господарю… — разгорещено започна Джером.

— Замълчи, измамнико! — прекъсна го принцът. — Не желая да го подучваш!

— Нямам нужда от ничия помощ, ваша светлост — рече Теодор. — Историята ми е твърде кратка. На петгодишна възраст бях откаран в Алжир заедно с майка си, която бе пленена от пирати на Сицилийското крайбрежие. Не мина и година, и тя умря от мъка…

Сълзи рукнаха от очите на Джером, а по лицето му се изписа буря от чувства.

— Преди смъртта си — продължи младежът — тя заши за моята дреха точно под мишницата ми листче хартия, от което разбрах, че съм син на граф Фалконара.

— Това е самата истина — обади се монахът. — Аз съм този злочест баща.

— Още веднъж ти заповядвам да мълчиш — каза Манфред. — Продължавай, млади човече.

— Останах в робство до миналата година, когато — съпровождайки своя господар в един от набезите му — бях освободен от християнски кораб, надвил в бой пиратския. Разкрих на капитана кой съм и той великодушно ме закара в Сицилия, ала — уви! — вместо да намеря баща си, научих, че имението му, намиращо се на самия морски бряг, било разграбено в негово отсъствие от морския разбойник, пленил мен и майка ми, а замъкът — изгорен до основи. Когато се завърнал, баща ми продал останките от имуществото и приел духовнически сан някъде в Неаполитанското кралство, ала къде именно — никой не можа да ми каже. Неимущ и самотен, почти изгубил надежда да бъда някога притиснат в бащини обятия, отплавах при първата възможност за Неапол, откъдето през последната седмица пристигнах пеша тук, в тези земи, като се изхранвах с труда на двете си ръце. До вчера сутринта не съм и мислил, че всевишният ми е отредил друго, освен душевен покой и блажена бедност. Това е, господарю, моята история. Щастлив съм повече, отколкото можех да се надявам, защото открих баща си, а съм по-нещастен, отколкото заслужавам, задето си навлякох немилостта на ваша светлост.

Той млъкна. Одобрителен шепот се разнесе откъм присъстващите.

— Това не е всичко — намеси се Фредерик. — Честта ме задължава да добавя онова, което този младеж премълча. Той е скромен, но аз трябва от чувство за справедливост да додам, че е най-храбрият юноша във всички християнски земи. Вярно, лесно се пали, но макар да го познавам съвсем отскоро, напълно съм уверен в искреността му — не би ни разказал онова, което чухме, ако не беше самата истина… А що се отнася до мен, младежо, уважавам прямотата, подобаваща на твоя произход. Преди малко ти наистина ме оскърби, но мисля, че не е беда, ако благородната кръв, течаща в жилите ти, понякога кипва — особено сега, когато тъй наскоро установихме източника й. Хайде, благородни господине — обърна се той към Манфред, — щом като аз мога да му простя, и за вас не би трябвало да е трудно. Юношата няма вина, че сте го взели за призрак.

Тази злостна подигравка дълбоко уязви Манфред.

— Ако посланиците от онзи свят са способни да ми внушат ужас — надменно проговори той, — то поне никой смъртен не може да стори същото, още по-малко ръката на този зелен младок…

— Съпруже — прекъсна го Иполита, — нашият гост има нужда от покой. Не трябва ли да го оставим?

С тези думи тя хвана Манфред за ръката и като пожела на маркиза скорошно оздравяване, поведе всички към вратата. Принцът съвсем не съжаляваше, че по този начин бе сложен край на един разговор, който му напомни, че е разкрил най-съкровените си опасения, и се остави да бъде отведен в собствените си покои, като преди това позволи на Теодор да се оттегли с баща си в манастира, макар и при условие, че на другия ден ще се върне в замъка — нещо, на което младежът охотно се съгласи.

Матилда и Изабела бяха твърде погълнати от собствените си размисли и прекалено недоволни една от друга, за да изпитват желание за по-нататъшна беседа. Те се оттеглиха в покоите си, като се разделиха далеч по-официално и с по-малко сърдечност от всеки друг път, а се познаваха от деца.

Но макар в раздялата им да липсваше топлота, двете побързаха да се срещнат още при изгрев-слънце. Вълнението гонеше съня от очите им и през нощта всяка си спомни хилядите въпроси, които би искала да зададе на другата още сутринта. Матилда си мислеше, че Теодор вече два пъти спасява Изабела от големи опасности — обстоятелство, което според нея едва ли се дължеше на случайност. Вярно, че в стаята на Фредерик взорът му бе неизменно прикован в нея, ала момъкът би могъл да се преструва, за да прикрие и от двамата бащи страстта си към Изабела. Най-добре беше да си изясни това незабавно. Искаше да знае истината, за да не нанесе незаслужена обида на приятелката си, като питае нежни чувства към нейния възлюбен. По този начин ревността едновременно подклаждаше любопитството и му намираше оправдание в приятелската обич.

Изабела, не по-малко разтревожена, имаше доста повече основания за подозренията си. Вярно, Теодор сам й призна с думи и поглед, че сърцето му е заето, ала все пак може би Матилда не отговаряше с взаимност на чувствата му — та тя винаги бе изглеждала неспособна на любов, всичките й мисли бяха отправени към небето… „Защо ли я разубеждавах? — упрекваше сама себе си Изабела. — Ето че съм наказана за великодушието си… Но кога са се запознали? И къде? Не е възможно — аз се заблуждавам… Сигурно снощи са се срещнали за пръв път и друга е господарка на сърцето му; в такъв случай не съм толкова злочеста, колкото си мислех; ако приятелката ми Матилда не е… Но как така! Нима ще се унижа дотам, че да се домогвам до чувствата на мъж, който така грубо ми заяви, че е безразличен към мен! И то в момент, когато най-обикновената учтивост изискваше поне да се покаже любезен. Ще отида при скъпата ми Матилда и тя ще ме подкрепи в гордостта, тъй подобаваща на нашия пол… Мъжете са притворни… Ще се посъветвам с нея дали да не се подстрижа за монахиня — тя ще се зарадва, че съм в такова разположение на духа; и ще й кажа също така, че вече нямам нищо против влечението й към манастира.“

С тези мисли Изабела се отправи към Матилда, тъй като бе твърдо решила да разкрие сърцето си на своята приятелка. Намери я вече облечена, подпряла замислено глава на ръката си. Позата й, тъй съответстваща на състоянието на Изабела, възобнови нейните подозрения и сложи край на желанието й да бъде откровена с приятелката си. При срещата и двете се изчервиха, тъй като бяха твърде неопитни, за да могат умело да прикриват чувствата си. След като си размениха няколко незначителни въпроси и отговори, Матилда попита Изабела каква е била причината за бягството й. Изабела вече бе почти забравила за страстта на Манфред към нея — дотолкова бе погълната от собствената си страст — и реши, че Матилда има предвид последното й бягство от манастира, довело до събитията от изминалата вечер. Затова отвърна:

— Мартели пристигна в манастира с известието, че майка ви е починала.

— О! — прекъсна я Матилда. — Бианка ми обясни това недоразумение. Като ме видяла припаднала, тя възкликнала: „Принцесата е мъртва!“, а Мартели, който бил дошъл в замъка за обичайната милостиня…

— А вие защо бяхте припаднали? — попита Изабела, без да обърне внимание на всичко останало.

Матилда пламна.

— Баща ми… — започна със запъване тя — тъкмо съдеше един престъпник…

— Какъв престъпник? — живо се заинтересува Изабела.

— Един младеж… Предполагам, че беше онзи същият…

— Кой, Теодор ли?

— Да — потвърди Матилда. — Тогава за пръв път го видях; не знам с какво бе оскърбил баща ми… но тъй като ви е оказал подкрепа, радвам се, че принцът му прости.

— Оказал ми подкрепа? Това ли наричате подкрепа — да рани баща ми и почти да го убие? Макар едва вчера да бях благословена с щастието да позная баща си, надявам се, не смятате, че съм дотолкова лишена от синовни чувства, та да не се възмутя от дързостта на този самонадеян юноша или да питая някаква любов към човека, осмелил се да вдигне ръка срещу онзи, комуто дължа живота си. Не, Матилда, сърцето ми изпитва само отвращение към него и ако все така сте вярна на дружбата, в която ми се заклехте в най-ранно детство, то и вие ще възненавидите човека, който за малко щеше да ме направи нещастна за цял живот.

Матилда сведе глава.

— Надявам се, че скъпата ми Изабела не се съмнява в приятелските ми чувства. До вчера никога не бях виждала този юноша; почти не го познавам, но тъй като лекарите обявиха, че баща ви е вън от всякаква опасност, не би трябвало да изпитвате такава нехристиянска омраза към един човек, който — убедена съм в това — не е знаел, че маркизът е ваш роднина.

— Много горещо се застъпвате за него — каза Изабела, — особено като се има предвид, че почти не го познавате! Или греша, или и той питае същата любов към вас.

— Какво искате да кажете?

— Нищо.

Изабела вече съжаляваше, че е намекнала на Матилда за чувствата на Теодор към нея. И за да смени темата на разговора, попита защо Манфред бе взел Теодор за призрак.

— Господи! — възкликна Матилда. — Нима не сте забелязали удивителната прилика между него и портрета на Алфонсо в галерията? Споменах това пред Бианка още преди да го видя в доспехи, а с шлема на главата той си прилича с портрета като две капки вода.

— Аз не разглеждам много портретите — рече Изабела, — а още по-малко съм изучавала старателно чертите на този младеж, което очевидно сте сторили вие… Ах, Матилда! Сърцето ви е в опасност… Позволете ми да ви предпазя като ваша приятелка… Той ми призна, че е влюбен; не е възможно вие да сте обектът на любовта му — нали едва вчера сте се срещнали за пръв път?

— Да, така е — отвърна Матилда, — но защо моята скъпа Изабела е готова да заключи от думите ми, че аз… — Тя млъкна за миг, после продължи: — Той е видял първо вас и аз съм далеч от тщеславната мисъл, че привлекателността ми, която не е никак голяма, би могла да заплени сърце, вече отдадено на вас… Бъдете щастлива, Изабела, каквато и да е съдбата на Матилда!

— Прекрасна моя приятелко! — възкликна Изабела, чието честно сърце не можа да устои на добрия порив. — Вие сте тази, от която се възхищава Теодор. Видях, убедена съм в това, и никога мисълта за собственото ми щастие не ще допусне да попреча на вашето.

Искреността на Изабела изтръгна сълзи от очите на кротката Матилда и ревността, която за известно време бе охладила отношенията между двете прелестни девойки, скоро отстъпи място на присъщите на душите им чистосърдечност и откровеност. Те признаха една на друга какво впечатление им е направил Теодор и след тези откровения последва съперничество по великодушие, като всяка настояваше да отстъпи своя избраник на приятелката си. Накрая гордостта и добродетелта на Изабела й напомниха, че Теодор почти бе изразил пред нея предпочитания към нейната съперница; това я принуди да потисне силните си чувства и да се откаже от своя любим в полза на Матилда.

Докато траеше тази надпревара в добри чувства, в стаята на младата принцеса влезе Иполита.

— Скъпа Изабела — рече тя. — Вие така обичате дъщеря ми и приемате тъй близко до сърцето всичко, свързано с нещастното ни семейство, че между мен и Матилда не може да има тайни, от които да ви изключа. — Разтревожени от това начало, младите принцеси се превърнаха целите в слух. — Знайте тогава, скъпа — продължи Иполита, — и ти, мила моя Матилда, че изминалите два зловещи дни ме убедиха в небесната повеля скиптърът на принцовете Отранто да премине от ръцете на Манфред в тези на маркиз Фредерик и аз бях осенена — може би пак по волята на всевишния — от прозрението как да предотвратя нашата окончателна гибел посредством съюз между двата ни враждуващи рода. С тази цел предложих на съпруга си Манфред да омъжи това скъпо, скъпо дете за Фредерик.

— Да ме омъжи за маркиз Фредерик! — извика Матилда. — О, небеса! Любима моя майко! Нима вече оповестихте мислите си на баща ми?

— Да — отвърна Иполита. — Той изслуша благосклонно предложението ми и се отправи към маркиза, за да му го съобщи.

— О, нещастна принцесо! — възкликна Изабела. — Какво сте сторили! Каква непоправима беда навлякохте с непредпазливата си доброта на вас самата, на мен и на Матилда!

— Аз да навлека беда на вас и на детето си? — учудено повтори Иполита. — Какво значи това?

— Уви! — проплака Изабела. — Чистотата на собственото ви сърце ви пречи да видите поквареността на другите. Вашият съпруг Манфред, този нечестивец…

— Спрете! — каза Иполита. — Не смейте, принцесо, в мое присъствие да говорите неуважително за Манфред. Той е мой съпруг и господар и…

— И няма още дълго да е такъв, ако успее да осъществи нечестивите си намерения — прекъсна я Изабела.

— Тези думи ме изумяват! — възкликна Иполита. — Вашият нрав, Изабела, е буен, ала до този момент не съм ви виждала да губите нужната сдържаност. Коя постъпка на Манфред ви позволява да говорите за него като за убиец или престъпник?

— Добродетелна и прекомерно доверчива принцесо! — отвърна Изабела. — Той не цели да ви отнеме живота, а да се раздели с вас! Да се разведе!

Иполита и Матилда възкликнаха едновременно:

— Да се разведе с мен!

— Да се разведе с майка ми!

— Да — потвърди Изабела. — И за да доведе престъплението си до успешен край, той замисля… Не, не мога да го кажа!

— Какво може да надмине произнесеното вече от вас? — попита Матилда.

Иполита мълчеше. От мъка бе изгубила дар слово; а като си спомни неотдавнашните двусмислени приказки на Манфред, тя се убеди, че казаното от Изабела бе самата истина.

— Прекрасна, скъпа госпожо! Господарке! Майко! — извика Изабела и в изблик на внезапни силни чувства се хвърли в краката на принцесата. — Вярвайте ми, имайте ми доверие — аз по-скоро ще умра хиляди пъти, отколкото да се съглася да ви причиня зло, да се поддам на такъв гнусен… О!

— Не, това е вече много! — възкликна Иполита. — Едно престъпление води след себе си друго! Станете, скъпа Изабела! Аз не се съмнявам във Вашата добродетелност. О, Матилда, този удар е твърде тежък за теб! Не плачи, детето ми! И не се бунтувай, умолявам те. Помни, че той все пак е твой баща!

— Но и вие сте моя майка — пламенно възрази Матилда. — И сте тъй добродетелна, тъй безупречна! Как, как да не се бунтувам?

— Не бива — повтори Иполита. — Хайде, стига, всичко ще свърши добре. Изтерзан от мъка след смъртта на брат ти, Манфред не е знаел какво говори. Може би Изабела не го е разбрала правилно — той има добро сърце… Освен това, детето ми, ти още не знаеш всичко! Зла съдба е надвиснала над нас и ръката на провидението вече е замахнала… О, ако можех да те спася от гибелта! Да — продължи тя малко по-спокойно. — Може би ако се жертвам, ще успея да изкупя всички грехове… Ще отида и ще кажа, че съм съгласна да се разведа — безразлично ми е какво ще стане с мен. Ще се оттегля в близкия манастир и ще прекарам остатъка от живота си в молитви и сълзи по моето дете и… и принца!

— Този свят не заслужава вашата доброта — каза Изабела. — А Манфред е злосторник… Но не мислете, госпожо, че вашата слабост ще ме разколебае. Кълна се — о, чуйте ме, ангели небесни…

— Спрете, в името на всичко свято! — извика Иполита. — Помнете, че не можете да разполагате със себе си — вие имате баща.

— Баща ми е тъй добродетелен, тъй благороден — прекъсна я Изабела, — че никога не ще ми заповяда да извърша нещо нечестиво. Но дори и да ми нареди, може ли един баща да накара дъщеря си да извърши нещо противно на бога? Мога ли да се омъжа за бащата, след като съм била сгодена за сина? Не, госпожо, не. Никаква сила не може да ме принуди да споделя омразното ложе на принца. Аз го ненавиждам, той буди отвращение у мен! Божиите и човешките закони забраняват… А моята приятелка, моята скъпа Матилда! Нима мога да раня нежната й душа, като причиня зло на майка й, която тя обожава? На собствената ми майка!… Та аз не познавам друга.

— О, тя е майка и на двете ни! — възкликна Матилда. — Както и да я боготворим, Изабела, това никога не ще е достатъчно!

— Прекрасни мои деца — трогна се Иполита. — Вашата любов ме покорява… но аз не бива да отстъпвам пред нейната сила. Ние не можем сами да избираме пътя си — господ — бог, бащите и съпрузите ни имат тази власт. Проявете търпение, докато чуете какво са решили Манфред и Фредерик. Ако маркизът се съгласи да вземе ръката на Матилда, аз знам, че тя безропотно ще се подчини. А всевишният може да се намеси и да предотврати останалото… Но какво става с теб, детето ми? — възкликна тя, тъй като Матилда бе рухнала в нозете й, цяла обляна в сълзи. — Но не, не ми отговаряй, дъще! Не бива да чувам и една дума, която противоречи на волята на баща ти.

— О, не се съмнявайте в моето послушание — в моето печално послушание към вас двамата! — каза Матилда. — Но мога ли аз, най-почитаната от всички девойки, мога ли да изпитвам всичката тази безгранична доброта и да крия мислите си от най-прекрасната майка на този свят?

— Какво възнамеряваш да кажеш, Матилда? — прекъсна я Изабела и се разтрепери. — Опомни се!

— Не, Изабела! — отвърна принцесата. — Бих била недостойна за тази несравнима майка, ако и най-тайните кътчета на душата ми криеха непозволена от нея мисъл… О, аз вече я оскърбих! Допуснах в сърцето си страсти, без да й ги призная… но ето, сега се отказвам от тях и давам обет пред всевишния и пред нея…

— Дете мое, дете мое! — възкликна Иполита. — Какви думи изричаш! Какви нови злини ни е приготвила съдбата? Ти — влюбена? И то в този страшен за всички ни час?

— О, аз осъзнавам вината си — промълви Матилда. — Отвращавам се от себе си, ако съм допуснала да причиня болка на своята майка. Тя е най-скъпото, което имам на този свят… О, аз никога, никога вече не ще го погледна отново!

— Изабела! — рече Иполита. — Вие сте посветена в тази злочеста тайна; каквато и да е тя, говорете!

— Какво! — извика Матилда. — Нима дотолкова съм потъпкала любовта на майка си, че тя дори не ще ми позволи сама да призная вината си? О, злочеста, злочеста Матилда!

— Вие сте твърде жестока — обърна се Изабела към Иполита. — Как можете да гледате страданията на тази добродетелна душа и да не й съчувствате?

— Аз ли не жаля детето си! — извика Иполита и притисна Матилда към гърдите си. — Аз знам, че тя е добра, преизпълнена с благородство, любов към ближните и чувство за дълг. Прощавам ти, прекрасна моя, единствена надежда в живота ми!

Тогава принцесите разказаха на Иполита за чувствата си към Теодор и за решението на Изабела да го отстъпи на Матилда. Иполита ги сгълча за тяхното неблагоразумие и им разясни, че е невъзможно бащата на коя да е от двете да склони да даде наследницата си на бедняк, пък бил той и от благороден произход. Тя донякъде се утеши, като разбра, че и двете са влюбени съвсем отскоро и че младежът все още няма основания да подозира за чувствата им. После строго им нареди да избягват всякакви срещи и разговори с него. Матилда пламенно обеща да се подчини, ала Изабела, която се залъгваше с мисълта, че иска само да уреди брака на приятелката си с Теодор, не можеше да вземе твърдо решение да страни от момъка, затова не каза нищо.

— Отивам сега в манастира — рече Иполита — и ще поръчам нови молитви, за да се избавим от тези беди.

— О, майко! — възкликна Матилда. — Вие възнамерявате да ни напуснете, да се оттеглите в манастира и да дадете възможност на баща ми да осъществи пагубните си намерения. О, колко сме нещастни! На колене ви умолявам — не вършете това… Нима ще ме оставите плячка на Фредерик? Идвам с вас в манастира.

— Успокой се, детето ми. Ще се върна веднага. Никога не ще те оставя, ако не съм убедена, че такава е волята господня и че ще ти донесе добро.

— Недейте ме мами — каза Матилда. — Не ще се омъжа са Фредерик, докато вие не ми заповядате… Уви! Какво ще стане с мен?

— Защо са тези вопли? — учуди се Иполита. — Нали обещах да се върна.

— О, майко! — продължи девойката. — Останете и ме спасете от самата мен. Дори сянката на недоволство върху лицето ви значи повече за мен от цялата суровост на баща ми. Аз отдадох сърцето си и единствено вие можете да ме накарате да си го взема обратно.

— Спри дотук — предупреди я Иполита. — Не започвай отново, Матилда.

— Мога да се откажа от Теодор, но трябва ли да се омъжвам за друг? — питаше Матилда. — Позволете ми да ви придружа в манастира и завинаги да се оттегля от света.

— Съдбата ти е в ръцете на твоя баща — настоя Иполита. — Любовта ми към теб, изглежда, е причинила зло, щом като те е научила да мислиш, че на тоя свят съществува нещо, което можеш да почиташ повече от волята на баща си. Прощавай, детето ми — отивам да се моля за теб.

Истинската цел на Иполита бе да попита Джером дали може с чиста съвест да се съгласи на развод. В миналото тя доста често бе настоявала пред Манфред да се откаже от владетелската титла, която бе постоянно бреме за чувствителната й душа. Тези тревоги правеха раздялата със съпруга й по-малко страшна, отколкото при каквито и да било други обстоятелства.

Предишната вечер, като си тръгваше от замъка, Джером строго попита Теодор защо го бе обвинил пред Манфред, че е подпомогнал бягството му. Момъкът си призна, че целта му била да отклони подозренията на принца от Матилда, и додаде, че всеобщото уважение към праведния и благочестив живот на Джером са сигурна защита срещу гнева на тирана. Монахът силно се огорчи при вестта, че синът му питае нежни чувства към принцесата, и на раздяла обеща да му изложи още на другата сутрин важни причини, които налагали да се пребори със своята страст. Подобно на Изабела Теодор също съвсем отскоро бе усетил тежестта на родителската власт, за да се преклони покорно, потискайки поривите на сърцето си. Не изгаряше от любопитство да научи съображенията на монаха, а още по-малко от желание да им се подчини. Прелестната Матилда имаше по-голяма власт над него от синовния дълг. Момъкът цяла нощ се остави в плен на любовни видения и чак след сутрешната молитва си спомни за заръката на монаха да се срещне с него при гробницата на Алфонсо.

— Млади момко — започна баща му, щом го зърна. — Това закъснение никак не ми харесва. Нима заръките на твоя родител вече значат тъй малко за теб?

Теодор непохватно се заизвинява и обясни закъснението си с това, че се успал.

— И чий образ ти се яви насън? — строго попита Джером, а синът му пламна. — Неблагоразумни момко, това не може да продължава — изтръгни от корен тази престъпна страст!

— Престъпна страст! — възкликна Теодор. — Нима престъплението може да съпътства невинната красота и добродетелната скромност?

— Грях е да обичаш онези, които всевишният е обрекъл на гибел — настоя монахът. — Потомството на тиранина трябва да бъде изтрито от лицето на земята до трето и четвърто коляно!

— Нима всевишният ще накаже невинните за престъпните деяния на виновните? — извика Теодор. — Прекрасната Матилда има предостатъчно добродетели…

— За да те погуби — прекъсна го Джером. — Нима тъй бързо забрави, че свирепият Манфред вече два пъти те осъжда на смърт?

— Не съм забравил, татко, но помня също така, че милосърдието на дъщеря му ме избави от неговата власт. Обидите мога да забравя, но не и благодеянията.

— Обидите, нанесени на теб от рода на Манфред, превъзхождат всичко, което можеш да си представиш. Не отговаряй, а се вгледай в този свят образ! Под мраморната плоча почива прахът на Алфонсо Добрия — един принц, надарен с всички добродетели, баща за своя народ, украшение за рода человечески! На колене, твърдоглаво момче, и слушай внимателно ужасната история, която баща ти ще разкрие пред теб. Това ще прогони от душата ти всяко чувство, освен свещената жажда за възмездие. Алфонсо! Многострадални принце! Нека неотмъстената ти сянка витае страшно из разбунения въздух, докато тези тук треперещи уста… А! Кой идва?

— Най-злочестата от всички жени! — откликна Иполита и се приближи до олтара. — Имате ли свободно време, добри ми отче?… Но защо е коленичил този юноша? Какво означава ужасът, изписан по вашите лица? Защо до тази почтена гробница?… О, небеса! Нима ви се е явило видение?…

— Отправяхме към всевишния нашите молитви — промълви монахът, леко смутен — да дойде краят на бедите в това нещастно княжество. Присъединете се към нас, госпожо! Безупречно чистата ви душа може да измоли от бога опрощение за присъдата, надвиснала над вашия дом, за която тъй ясно говорят поличбите от последните няколко дни.

— Горещо се моля на всевишния за спасение — отвърна благочестивата принцеса. — Вие знаете, че най-главната грижа в живота ми бе да изпрося благоволение за своя съпруг и за невинните си деца… Едното, уви, ми бе отнето; но дано всевишният чуе моите молби и пощади бедната ми Матилда! Отче, застъпете се за нея пред бога!

— Та чие сърце не би я благословило? — възкликна пламенно Теодор.

— Мълчи, невъздържани момко! — сгълча го Джером. — А вие, добра принцесо, не спорете с небесните сили! Бог дава, бог взема! Благословете светото му име и се примирете с неговата воля.

— Безропотно се подчинявам — отвърна Иполита, — но нима той не ще пожали единствената ми утеха? Нима и Матилда трябва да загине? Ах, отче, дойдох при вас, за да… ала отпратете сина си. Ничии уши, освен вашите не бива да чуят онова, което ще кажа.

— Дано всевишният изпълни всичките ви молби, достойна принцесо! — рече Теодор и си тръгна, а Джером се намръщи.

Тогава Иполита разказа на монаха за хрумването си, което бе споделила с Манфред, за неговото одобрение и за това, че принцът е отишъл при Фредерик да му предложи ръката на Матилда. Джером не можа да потисне раздразнението си, породено от това действие, но го прикри, като изрази съмнение, че Фредерик, най-близкият по кръв роднина на Алфонсо, явил се да претендира за наследството си, ще се съгласи на съюз с узурпатора на своите права. Ала изумлението на монаха бе безпределно, когато Иполита му съобщи за готовността си да не се противопоставя на развода и го попита дали съгласието й не е в разрез с църковните закони. Джером премълча колко му е омразна мисълта за брак между Манфред и Изабела, ала окуражен от молбата на принцесата за съвет, й описа в най-мрачни краски греховността на нейното съгласие, предрече божие наказание в случай, че тя отстъпи пред искането на съпруга си, и й заръча най-строго да отхвърли всяко подобно предложение с негодувание и възмущение.

 

 

Междувременно обаче Манфред бе успял да уведоми Фредерик за плана си и да му предложи двойна сватба. Слабохарактерният маркиз, комуто красотата на Матилда бе направила неотразимо впечатление, изслуша с жив интерес това хрумване. Той забрави начаса за враждата си с принца, още повече, че почти не хранеше надежда да му отнеме със сила властта; и като си каза, че бракът на дъщеря му с тирана едва ли ще даде потомство, започна да гледа на женитбата си с Матилда като на крачка по пътя към собственото си изкачване на престола. Ето защо той почти не се противопостави на предложението и само от благоприличие постави условието Иполита да се съгласи на развод. Манфред се нагърби сам с тази задача. Окрилен от успеха си и изгарящ от нетърпение да се сдобие със синове, той се устреми към покоите на жена си, твърдо решил да изтръгне съгласието й. Там научи, че е отишла в манастира, и силно възнегодува. Нечистата съвест му подсказа, че тя може да е била уведомена от Изабела за намеренията му. Веднага си помисли, че посещението й в манастира навярно означава намерение да остане там, докато успее да попречи някак си на развода, а подозрението, което и без това питаеше към Джером, породи опасения, че монахът не само ще се противопостави на намеренията му, но и ще внуши на Иполита решимост да се укрие в светата обител. Изгарящ от нетърпение да разкрие тези коварни замисли и да попречи на осъществяването им, Манфред се втурна към манастира и пристигна там тъкмо в момента, когато Джером настойчиво увещаваше принцесата в никакъв случай да не се съгласява на развод.

— Госпожо — започна Манфред. — Кое ви доведе тук? Защо не ме дочакахте да се върна от посещението си при маркиза?

— Дойдох да измоля благословия за вашите намерения — отвърна Иполита.

— Моите намерения не се нуждаят от намесата на монаха — заяви принцът. — И нима от всички хора по света този беловлас предател най-много ви предразполага към беседа?

— Нечестиви принце! — възкликна Джером. — Нима си дошъл при олтара, за да оскърбяваш неговите служители? Ала твоите богопротивни замисли са разкрити, Манфред. Всевишният и тази добродетелна жена знаят за тях… не, принце, напразно въсиш вежди! Църквата презира твоите заплахи. Нейните гръмотевици ще заглушат изблиците на гнева ти. Ако продължаваш все тъй нагло да се стремиш към този греховен развод, преди да си дочакал църковното решение, то аз ще стоваря анатема на главата ти още сега, на това място!

— Дръзки бунтовнико! — извика Манфред, като се опитваше да прикрие страхопочитанието, изпълнило душата му при тези думи на монаха. — Нима се осмеляваш да заплашваш законния си господар?

— Ти не си законен господар — отвърна Джером. — И не си никакъв принц… Върви, обсъди претенциите си с Фредерик, а когато свършите…

— Вече свършихме — заяви Манфред. — Фредерик прие ръката на Матилда и е съгласен да се откаже от претенциите си до момента, в който ми се роди мъжка рожба.

Докато произнасяше тези думи, три капки кръв паднаха от носа на статуята на Алфонсо. Манфред пребледня, а принцесата се отпусна на колене.

— Виж! — извика монахът. — Виж това чудно знамение — кръвта на Алфонсо нивга не ще се смеси с тази на Манфред!

— Уважаеми съпруже — рече Иполита. — Нека се смирим пред божията воля… Не мисли, че твоята неизменно послушна съпруга се е опълчила срещу властта ти. Аз нямам воля, различна от тази на моя господар и на църквата. Нека затова се обърнем към този високоуважаван съд. Не от нас зависи да разкъсаме връзката, която ни е съединила. Ако църквата одобри разтрогването на нашия брак, така да бъде — остават ми малко години живот, а и те ще бъдат прекарани в скръб. Къде бих ги прекарала по-добре, ако не в подножието на този олтар, в молитви за благополучието на двама ви с Матилда?

— Но дотогава няма да останеш тук — рече Манфред. — Ще се прибереш с мен в замъка и аз ще размисля там относно стъпките, които трябва да предприема за развода; ала този монах, който във всичко се бърка, няма да стъпи повече там — отсега нататък гостоприемният ми дом ще бъде затворен за предателя… А що се отнася до издънката на твое преподобие — обърна се той към Джером, — то знай, че го гоня от моите владения. Предполагам, че поне той не е свещена персона и не се намира под закрилата на църквата. Който и да се ожени за Изабела, това няма да бъде новоизлюпеният син на отец Фалконара.

— Новоизлюпени са онези, които внезапно се появяват върху троновете на законните владетели — отвърна монахът. — Ала те вехнат като тревата и не оставят подире си никаква следа.

Манфред изгледа презрително отеца и поведе Иполита към изхода; ала при вратата на църквата прошепна на един от хората си да се скрие нейде из манастира и да го извести веднага щом там се появи някой от обитателите на замъка.

Пета глава

Колкото повече си мислеше Манфред за поведението на монаха, толкова по-силно се убеждаваше, че той е посредник в любовната връзка между Изабела и Теодор. Ала дръзката неподатливост на Джером, която бе в силно противоречие с неотдавнашната му безропотност, го навеждаше на далеч по-сериозни опасения. Принцът дори заподозря, че монахът разчита на някаква тайна подкрепа от страна на Фредерик, чието пристигане едва ли бе съвпаднало случайно с повторната поява на Теодор. И все пак най-силно го тревожеше приликата между момъка и портрета на Алфонсо. Вярно, че последният бе умрял, без да остави потомство — това се знаеше със сигурност.

А и Фредерик се съгласи да му даде дъщеря си за жена… Всички тези противоречия терзаеха ума на Манфред. Виждаше само два начина да се измъкне от затрудненията си. Първият бе, като се откаже от владенията си в полза на маркиза, ала срещу тази мисъл се опълчваха неговата гордост, честолюбие и упованието му на старинни пророчества, които гласяха, че съществува възможност да опази за потомството си княжество Отранто. Вторият начин бе да ускори брака си с Изабела. Докато вървеше редом с Иполита към замъка, той дълго и мълчаливо прехвърляше в ума си тези тревожни мисли, но сетне сподели с нея причината за безпокойството си и пусна в ход всеки убедителен и правдоподобен довод, за да изтръгне съгласието и дори обещанието на принцесата да подпомогне разтрогването на техния брачен съюз. Всъщност нямаше нужда дълго да я убеждава, докато я подчини на волята си. Тя се опита да го предума да се откаже от владенията си, но като видя, че увещанията й са безплодни, увери мъжа си, че доколкото позволява съвестта й, не ще се противопостави на раздялата им, макар че няма дейно да се стреми към нея, освен ако той не й изложи доводи, по-основателни от сегашните.

Макар и непълна, тази отстъпчивост бе достатъчна, за да окрили надеждите на Манфред. Той вярваше, че властта и богатството му ще способстват на неговата молба пред църковния съд в Рим, и тутакси реши да убеди Фредерик да се отправи натам. Последният бе обзет от такава страст към Матилда, че принцът хранеше силни надежди да осъществи всичките си желания посредством чаровете на дъщеря си, като ту предоставя, ту отнема на Фредерик възможността да им се наслаждава в зависимост от това доколко маркизът е склонен да подкрепи действията му. Временното отсъствие на Фредерик щеше да е дори от съществена полза за принца, тъй като би му позволило да предприеме допълнителни мерки за своята безопасност.

Така че Манфред пусна Иполита да върви в покоите си и се запъти към маркиза, ала като прекосяваше парадната зала, през която минаваше пътят му, срещна Бианка. Тъй като знаеше, че момичето се ползва с доверието на двете млади принцеси, Манфред начаса реши да я разпита за Изабела и Теодор. Затова извика прислужницата в нишата, образувана от един еркерен прозорец, и като я обсипа с безброй ласкателства и обещания, взе да й задава въпроси за чувствата на Изабела.

— Ах, господарю… Не, господарю… Да, господарю… Горкичката! Тя така се тревожи за раните на баща си, ама аз й рекох, че ще оздравее. Вие как мислите, господарю?

— Не те питам какво мисли за баща си — прекъсна я Манфред. — Ти си посветена в тайните й. Хайде, бъди добро момиче и ми кажи: има ли някой момък… разбираш какво искам да кажа.

— Божичко! Дали ви разбирам? Не, нищо не разбирам. Ама й рекох, че с целебни треви и покой…

— Нямам предвид баща й — нетърпеливо рече принцът. — Знам, че ще се оправи.

— Ах, господарю, така се радвам да чуя това от вашата уста! Макар да не й позволявам да пада духом, все пак ми се стори, че маркизът има доста изнурен вид и може би… Спомням си, че когато младият Фердинанд беше ранен от венецианеца…

— Не се отклонявай от въпроса ми — прекъсна я Манфред. — Ето на, вземи това украшение — може би то ще ти помогне да се съсредоточиш… Не, няма нужда от реверанси. Благоволението ми не ще се изчерпи с това… Хайде, кажи ми истината за сърдечните тайни на Изабела.

— Ах, ваша светлост е така любезен! Да, разбира се… Но умеете ли да мълчите?… Ако някога излезе от вашите уста…

— Няма, няма! — възкликна принцът.

— Не, не, закълнете се, ваша светлост!… Майчице божия, ако се разбере, че съм ви казала… Но истината си е истина — аз не мисля, че господарката Изабела обичаше много сина ви, пък той беше такова мило момче, малко са като него… Само да бях принцеса… О, божичко! Трябва да тичам при господарката Матилда! Тя сигурно се чуди къде съм се дянала.

— Почакай! — извика Манфред. — Все още не съм получил от теб задоволителен отговор. Предавала ли си й някога бележчица или писмо?

— Аз! Да съм предавала… Боже мой! — възкликна Бианка. — Да предавам писма! Не бих го направила и за кралската корона! Надявам се, ваша светлост знае, че макар да съм бедна, аз съм честно момиче… Не сте ли чули какво ми предлагаше граф Мареили, когато дойде да иска ръката на господарката Матилда?

— Нямам време да слушам брътвежите ти! Не поставям под съмнение честността ти, но твой дълг е да не криеш нищо от мен. Откога се познава господарката Изабела с Теодор?

— О, виждам, че нищо не убягва от погледа на ваша светлост! — каза Бианка. — Не че знам нещо по въпроса… Теодор, то се вижда, е свестен момък и както казва моята господарка Матилда, прилича си като две капки вода с портрета на Алфонсо Добрия… Вие, ваша светлост, не сте ли забелязали?…

— Да, да… Тоест не… Ти ме измъчваш. Къде се е запознала с него? Кога?

— Кой? Моята господарка Матилда ли?

— Не, не Матилда, Изабела. Къде се е запознала за пръв път с този Теодор?

— Пресвета Дево Марийо! — възкликна девойката. — Че аз откъде да знам?

— Знаеш, знаеш! Но аз също трябва да знам и ще го разбера!

— Господи! Нима ваша светлост ревнува господарката Изабела от младия Теодор?

— Да ревнувам? Не, от къде на къде?… Може да възнамерявам да ги оженя. Ако съм сигурен, че Изабела не се отвращава от него.

— Да се отвращава? Не, мога да гарантирам за това… Той е един от най-красивите млади мъже, които са се раждали по християнските земи. Ние всички сме влюбени в него; в целия замък няма да намерите и един човек, който не би искал да го види на княжеския трон… искам да кажа, когато всевишният пожелае да ви прибере при себе си.

— Нима! Значи дотам е стигнала работата! Ах, този проклет монах!… Но да не губя време… Върви, Бианка, погрижи се за Изабела; ала нито дума за нашия разговор. Разбери какво чувства принцесата към Теодор. Ако ми донесеш добри вести, то знай, че пръстенът, който ти подарих, няма да е единствен… Чакай ме на долната площадка на витата стълба; отивам при маркиза, а на връщане ще си поговорим още.

След като побеседва с Фредерик за това-онова, Манфред го помоли да отпрати двамата си приятели рицари, тъй като трябвало да обсъдят много важни дела. Щом останаха насаме, той изкусно, със заобикалки се зае да го подпитва какво чувства към Матилда; и след като му стана ясно, че отношението на маркиза е точно такова, каквото му се искаше да бъде, той намекна колко ще е трудно да се бракосъчетаят, освен ако… В този миг в стаята се втурна Бианка — погледът й беше обезумял и тя кършеше ръце в изблик на нечовешки ужас.

— О, господарю! Господарю! — развика се тя. — С нас е свършено! Онова отново се появи! Отново се появи!

— Кое се появи? — попита Манфред изумен.

— Ох, ръката! Великанът! Ръката!… Дръжте ме, ще падна! Така съм изплашена, ума си не мога да събера — викаше Бианка. — За нищо на света няма да остана да спя довечера в замъка. Но къде да отида?… Вещите ми могат да бъдат изпратени утре… Ах, защо не се съгласих да се омъжа за Франциско!… Така ми се пада — ако не бях толкоз честолюбива…

— От какво си така наплашена, девойко? — попита маркизът. — Тук си в безопасност, не се страхувай.

— О, ваша милост е тъй добър! — възкликна Бианка. — Но не смея… Не, моля ви, нека си вървя… По-скоро ще захвърля всичките си вещи, отколкото да остана, макар и час още под този покрив.

— Върви по… Ти съвсем си обезумяла — разсърди се Манфред. — Не ни прекъсвай — обсъждахме важни дела. Това момиче, маркизе, често има пристъпи… Ела с мен, Бианка.

— О, милосърдни светии! За нищо на света! То е дошло да предупреди ваша светлост, в това няма съмнение… Иначе защо ще ми се явява? Аз си казвам молитвите и сутрин, и вечер… Ах, ако ваша светлост беше повярвал на Диего! Тази ръка е също тъй голяма, както и кракът, който той беше видял в галерията… Отец Джером често ни повтаряше, че в най-скоро време ще ни се яви поличба… „Бианка, казваше, помни ми думите…“

— Ти бълнуваш! — яростно се развика Манфред. — Махай се и върви да плашиш с тези глупости другарките си!

— Какво! Но, господарю! Нима мислите, че нищо не съм видяла? Идете тогава сам при долната площадка на голямото стълбище… Да пукна на място, ако не видях…

— Какво? Кажи, хубава девойко, какво по-точно си видяла? — намеси се Фредерик.

— Нима, маркизе, ще обърнете внимание на бълнуванията на тази глупава слугиня, която се е наслушала на разкази за призраци, та чак им е повярвала? — възкликна Манфред.

— Това не са просто измислици — възрази Фредерик. — Уплахата й не е престорена и е твърде силна, за да бъде плод на въображението. Кажи, мила девойко, кое именно те порази?

— Да, господарю, благодаря ви, ваша милост — произнесе Бианка. — Сигурно цялата съм пребледняла… ще ми мине, само да си поема дъх… Бях тръгнала за стаята на господарката Изабела, както ваша светлост ми нареди…

— Няма нужда от подробности — прекъсна я Манфред. — Щом като маркизът желае да чуе, разказвай, но накратко.

— Божичко, ваша светлост, така ме объркахте… — започна момичето. — Страх ме е вече и от собствената ми сянка… Никога през живота си… Та както разправях на ваша милост, бях тръгнала към покоите на господарката Изабела, защото господарят така ми заповяда… Нейната стая е светлосинята отдясно на втория етаж; и като стигнах главното стълбище… бях се загледала в подаръка на негова светлост…

— О, господи, дари ме с търпение! — извика Манфред. — Ще каже ли това момиче поне една дума на място? Защо му е на маркиза да знае, че съм ти подарил някаква дрънкулка за усърдна служба при дъщеря ми? Интересува ни какво си видяла!

— Ами тъкмо щях да кажа на ваша светлост, ако не ме бяхте прекъснали. Та значи търках камъка на пръстена… сигурна съм, че не бях изкачила и три стъпала… когато чух дрънченето на доспехи; бога ми, дрънчаха по същия начин, както Диего ги беше чул в галерията, когато великанът се обърнал към него…

— Какво значат думите й, ваша светлост? — обърна се маркизът към Манфред. — Да не би из замъка ви да бродят великани и таласъми?

— Божичко! Нима ваша милост не е чул за великана от галерията? — извика прислужницата. — Учудвам се, че негова светлост не ви е казал… Да не би да не знаете и за поличбата…

— Тези празни приказки са направо непоносими! — прекъсна я принцът. — Нека освободим това глупаво момиче, маркизе. Чакат ни къде по-важни дела.

— Ако позволите — възпротиви се Фредерик, — това съвсем не са празни приказки; огромният меч, към който бях насочен в гората, онзи шлем, който явно е от същите доспехи… и те ли са фантазии, възникнали в главата на това бедно девойче?

— И Жак мисли същото, ако ми позволите, ваша милост — промълви Бианка. — Че преди още тази луна да се смени с нова, ще станем свидетели на необичайни промени. Аз лично няма да се учудя, ако това стане още утре, защото, както ви разправях, като чух дрънченето на стоманата, цялата ме изби студена пот… Вдигнах очи и ако щете, вярвайте, ваша милост, на най-горното перило на стълбата видях ръка в желязна ръкавица, голяма колкото… колкото… стори ми се, че ще припадна… и като си плюх на петите, та чак тук… А трябваше направо да избягам от замъка… Моята господарка Матилда ми каза вчера заранта, че на нейна светлост господарката Иполита й е известно нещо…

— Ти си нагло момиче! — извика Манфред. — Маркизе, храня силни подозрения, че цялата тази сцена е устроена нарочно, за да бъда оскърбен. Нима собствените ми слуги са подкупени да разпространяват слухове, позорящи честта ми? Отстоявайте претенциите си смело, както подобава на един мъж; или нека погребем разприте си, както вече ви предложих, чрез брачни съюзи, свързващи всеки от нас с щерката на другия; ала повярвайте ми, недостойно е за един принц от вашето потекло да се ползува от услугите на подкупени слугини.

— Отхвърлям вашите обвинения с най-голямо презрение — отвърна Фредерик. — За пръв път в живота си виждам това момиче. И никакви скъпоценности не съм й подарявал! Ах, принце, принце, вашата съвест, нечистата ви съвест ви разобличава, а вие се опитвате да прехвърлите вината върху мен… Задръжте дъщеря си и забравете за Изабела: присъдата, произнесена над вашия дом, не ми позволява да се сродя с него.

Разтревожен от решителния тон, с който бяха произнесени тези думи, Манфред се опита да успокои маркиза. Той отпрати Бианка и започна така да ласкае Фредерик, така да хвали Матилда, че маркизът отново се разколеба. Ала тъй като чувствата му към младата принцеса бяха завладели душата му съвсем отскоро, те не бяха успели да пуснат дълбоки корени в нея и да заглушат породилите се съмнения. От думите на Бианка му беше станало достатъчно ясно, че всевишният не е благосклонен към Манфред. Предложените бракове прекалено отдалечаваха изгледите му да се качи на трона, а веднага завоюваната владетелска титла бе по-силна съблазън за него от вероятността да я наследи посредством женитба с Матилда. Все пак не му се искаше напълно да се отрече от сключения договор и решил да печели време, попита Манфред дали е верен слухът, че Иполита се е съгласила на развод. Принцът се зарадва, че това е единственото препятствие по пътя му, и като разчиташе на властта си над Иполита, увери маркиза, че е чул правилно и че може да получи уверение от собствената й уста.

Докато разговаряха, влезе един слуга и доложи, че всичко е готово за пиршеството. Манфред поведе маркиза към парадната зала, където ги посрещнаха Иполита и младите принцеси. Манфред сложи Фредерик да седне до Матилда, а той самият се настани между жена си и Изабела. Иполита се държеше достойно и непринудено, ала девойките бяха мълчаливи и тъжни. Принцът, който бе решил да доведе още същата вечер започнатото дело докрай, удължи вечерята до късна доба, като се правеше на безгрижно весел и усърдно черпеше госта си с пълни бокали вино. Ала Фредерик беше по-бдителен, отколкото се искаше на Манфред, и отклоняваше твърде честите тостове под предлог, че наскоро е изгубил много кръв; принцът, напротив, се опитваше да повдигне собствения си дух и да изглежда нехаен; поглъщаше вино в изобилие, макар и не до степен да помрачи съзнанието си. Пиршеството свърши, когато вечерта бе твърде напреднала. На Манфред му се искаше отново да остане насаме с маркиза, но той се извини със здравословното си състояние и нуждата от почивка и се оттегли в покоите си, като на прощаване вежливо рече на принца, че дъщеря му ще го забавлява, тъй като самият той не е в състояние да стори това. Манфред се съгласи и за голямо огорчение на Изабела я придружи до стаята й. Матилда остана с майка си, която пожела да излезе на крепостния вал, за да се наслади на нощната прохлада.

Скоро след като компанията се разпръсна в няколко посоки, Фредерик напусна стаята си и попита дали Иполита е сама; една от прислужниците й, която не знаеше, че господарката й е излязла, го осведоми, че в този час принцесата обикновено е в параклиса си и маркизът ще може да я намери там. По време на вечерята той бе наблюдавал Матилда с нарастваща страст. Затова сега се надяваше да намери Иполита в онова разположение на духа, за което му бе дал уверения съпругът й. Тревожните знамения бяха забравени под напора на силните желания. Той се промъкна безшумно и незабелязан от никого, влезе в покоите на Иполита с намерението да я насърчи още повече в решението й да се съгласи на развод, тъй като му бе станало ясно, че Манфред няма да му даде Матилда, докато самият той не получи Изабела.

Тишината, царяща в покоите на принцесата, не учуди маркиза. Като реши, че тя е в параклиса, както му бе казано, той продължи по-нататък. Вратата на параклиса беше открехната, вечерта бе мрачна, облачна. Той леко бутна вратата и различи пред олтара коленичила човешка фигура. Фредерик се приближи, ала съзря пред себе си не жена, а мъж в дълго монашеско одеяние, обърнат с гръб към него. Непознатият бе погълнат от молитвите си. Маркизът тъкмо се канеше да си тръгне, когато онзи се изправи и остана няколко мига неподвижен, потънал в размисли, без да гледа към него. Като очакваше набожният човек да тръгне насреща му и желаеше да се извини за грубото си нахлуване, Фредерик му рече:

— Преподобни отче, търсех принцеса Иполита.

— Иполита! — откликна глух глас. — Нима си дошъл в този замък, за да търсиш Иполита?

С тези думи фигурата се извърна бавно и разкри на Фредерик оголените челюсти и празните очни кухини на скелет, скрит под качулката на отшелник.

— О, ангели господни, защитете ме! — извика Фредерик и залитна назад.

— Първо заслужи защитата им — рече призракът. Маркизът падна на колене и се замоли на зловещото видение да се смили над него.

— Не ме ли помниш? — попита привидението. — Забрави ли гората недалеч от Яфа?

— Нима ти си светият отшелник? — разтрепери се Фредерик. — Мога ли да направя нещо, за да намериш вечния покой?

— Затова ли бе освободен от робство, за да се стремиш към плътски удоволствия?… Забрави ли заровения меч и завета, гравиран върху острието?

— Не съм, не съм — мълвеше Фредерик. — Ала кажи, душа благословена, защо ми се явяваш? Какво още трябва да сторя?

— Да забравиш Матилда! — издума призракът и изчезна.

Кръвта на Фредерик се смрази в жилите му. Няколко минути той остана неподвижен. Сетне рухна ничком пред олтара и се замоли на всички светии за закрила и опрощение. Поток от сълзи бликна от очите му; въпреки волята му образът на прекрасната Матилда изплува пред неговия взор и той остана прострян върху пода, разкъсван от противоречиви чувства на разкаяние и страст. Още не се бе съвзел от избликналата мъка, и в параклиса влезе принцеса Иполита — сама, със свещ в ръката. Като видя, че на пода лежи неподвижно човек, тя изпищя, тъй като предположи, че е мъртъв. Уплахата й накара Фредерик да се съвземе. Той побърза да стане, все още с мокро от сълзи лице, и щеше да избяга от параклиса, ако Иполита не го бе спряла и помолила най-жалостиво да й обясни причината за разстроения си вид и по силата на какви странни обстоятелства го е намерила проснат на пода.

— Ах, добродетелна принцесо! — произнесе маркизът, потопен в мъка, и млъкна.

— За бога, маркизе — възкликна Иполита. — Разяснете ми причината за вашето състояние! Какво означаваха тези страдалчески стенания, това тревожно възклицание, с което се обърнахте към мен? Какви още мъки е отредил всевишният за злочестата Иполита?… Въпреки всичко мълчите?… Заклевам ви във всички милосърдни ангели, благородни рицарю — продължи тя, като падна на колене пред него. — Разкрийте ми какво тегне на сърцето ви. Виждам, че изпитвате състрадание към мен, че разбирате на какви страшни мъки ме подлагате… Говорете, имайте милост!… Знаете ли нещо, което да се отнася до детето ми?

— Не мога да говоря! — извика Фредерик и се изтръгна от нея. — О, Матилда!

И като напусна незабавно принцесата, той се устреми към собствените си покои. При вратата се натъкна на Манфред, който — възбуден от виното и любовта — бе дошъл да го търси, за да му предложи да прекарат няколко часа от нощта в песни и веселие. Оскърбен от тази покана, тъй неуместна за състоянието на духа, в което се намираше, Фредерик грубо го отблъсна, влезе в стаята си, хлопна злостно вратата под носа на Манфред и се заключи отвътре.

Вбесен от необяснимото държане на маркиза, гордият принц си тръгна, а в гърдите му бушуваха чувства, които можеха да го тласнат към най-пагубни действия. Като прекосяваше двора, срещна слугата си, когото бе оставил при манастира да следи Джером и Теодор. Останал без дъх, тъй като бе тичал през целия път, слугата му доложи, че Теодор и някаква дама от замъка се намират в този момент при гробницата на Алфонсо в църквата „Свети Никола“ и беседват насаме. Прислужникът бил проследил младежа дотам, ала нощната тъма му попречила да разпознае жената.

Манфред бе прогонен преди това от Изабела, тъй като бе опитал твърде невъздържано да й натрапи своята страст, и сега, цял пламнал от ярост, не се усъмни нито за миг, че безпокойството й се е дължало на нетърпението по-скоро да се срещне с Теодор. Разярен от тази догадка и силно раздразнен от баща й, той забърза към църквата, като внимаваше да не го види някой. Плъзна се безшумно по пътеката между скамейките, воден само от смътно проблясващ през цветните стъкла на прозорците лунен лъч, и се промъкна към гробницата на Алфонсо, насочван от неясния шепот на онези, които търсеше.

Първите думи, които различи, бяха следните:

— Уви! Нима това зависи от мен? Манфред никога не ще ни позволи да се оженим…

— Никога! И ето как ще го предотврати! — извика тиранът и като измъкна кинжала си, замахна през рамото на жената и го заби право в сърцето й.

— Ах, аз съм убита! — възкликна Матилда, падайки. — Боже милосърдни, приеми душата ми!

— Гнусно, безчовечно изчадие! Какво направи! — кресна Теодор, втурна се срещу Манфред и му отне кинжала.

— Спри, спри нечестивата си ръка! — извика девойката. — Та това е баща ми!

Манфред сякаш се пробуди от своя унес, започна да се удря в гърдите, да си скубе косите и се опита да изтръгне оръжието от ръцете на Теодор, за да сложи край на живота си. Не по-малко отчаян, момъкът все пак успя да овладее мъката си, за да се притече на помощ на Матилда, а ето че дотърчаха и няколко монаси, привлечени от виковете му. Някои от тях се опитваха заедно с Теодор да спрат кръвта на умиращата принцеса, докато останалите държаха Манфред, за да му попречат в неговото безумно състояние да посегне на себе си.

Матилда, която кротко се бе примирила със съдбата си, обърна към момъка взор, изпълнен с обич и признателност за неговото усърдие. Ала всеки път, когато успяваше да преодолее своята слабост и да проговори, тя молеше присъстващите да утешат баща й. Появи се и Джером, който вече бе чул за страшното събитие. В погледа му като че ли се четеше укор към Теодор, но той се обърна към Манфред и рече:

— Видя ли, тиранино! Видя ли каква мъка се стовари на нечестивата ти и упорита глава! Кръвта на Алфонсо, въпиеща към небесата за мъст, е накарала всевишния да допусне осквернението на този олтар с убийство, за да пролееш своя родна кръв пред гробницата на този принц!

— Жестоки човече! — възкликна Матилда. — Защо утежняваш мъките на един баща! Дано господ — бог го благослови и му прости тъй, както му прощавам аз! Господарю, прекрасни мой татко, ще простите ли на своето дете? Кълна се, че не дойдох тук да се срещна с Теодор. Заварих го да се моли при тази гробница, където майка ми ме изпрати да се застъпя пред всевишния за вас… за нея… Скъпи татко, благословете детето си и кажете, че ми прощавате…

— Да ти простя? Аз, чудовищният убиец, да ти простя? — извика Манфред. — Нима престъпникът има правото да прощава? Взех те за Изабела, а господ насочи кървавата ми ръка в сърцето на собственото ми дете… О, Матилда!… Не смея да го изрека… Можеш ли да простиш сляпата ми ярост?

— Мога и ви прощавам пред лицето на всевишния! — промълви Матилда. — Но докато все още имам сили, бих искала да ви помоля… О, майко! Какво ли ще почувства тя!… Нали ще я утешите, господарю мой? Нали няма да я изоставите? Тя така ви обича… О, силите ме напускат… Отнесете ме в замъка… Дали ще доживея да я зърна отново?

Теодор и монасите се заеха горещо да я увещават да се съгласи да бъде пренесена в манастира, ала тя настоя, така че те я положиха на носилка и я понесоха към замъка; сразен от мъката на безнадеждната любов, Теодор подкрепяше с ръка главата й и се опитваше да я ободри с надеждата, че ще оживее. От другата страна на носилката Джером я тешеше с приказки за всевишния и — държейки отпреде й разпятие, което Матилда обливаше с невинни сълзи — я подготвяше за прехода към вечния живот. Потънал в най-дълбока скръб, Манфред вървеше подир носилката.

Преди още да стигнат замъка, Иполита, известена за страшното събитие, дотича да пресрещне умиращото си дете; ала щом зърна печалната процесия, непоносимата мъка я лиши от чувства и тя рухна на земята като безжизнен труп. Изабела и Фредерик, които я съпровождаха, бяха потопени в също тъй силна печал. Само Матилда като че не забелязваше собственото си състояние; тя бе изцяло отдадена на нежната обич към майка си. Като нареди на носачите да спрат, тя повика баща си веднага щом Иполита дойде на себе си. Той се приближи, ала нямаше сили да говори. Матилда взе неговата ръка и тази на майка си, съедини ги и ги притисна към сърцето си. Манфред не можа да понесе тази трогателно благочестива постъпка. Хвърли се о земи и прокле деня, когато се е родил. Изабела се изплаши, че Матилда не ще може да издържи при вида на тези силни душевни терзания, и се разпореди да отнесат принца в покоите му, а Матилда да бъде положена в най-близката стая. Иполита, не по-жива от Матилда, бе безразлична към всичко, освен към дъщеря си; ала когато Изабела в своята нежна грижовност поиска да отведат и нея, докато лекарите преглеждат раната на Матилда, тя възкликна:

— Да ме отведат! За нищо на света! Аз живях за нея и ще издъхна с нея!

Като чу гласа на майка си, Матилда повдигна клепачи, ала пак ги затвори, без да продума. Сърцето й биеше все по-бавно, ръцете й станаха влажни и хладни и скоро всички изгубиха надежда, че ще бъде спасена. Теодор последва лекарите в съседната стая и ги чу да произнасят присъдата си с отчаяние; близко до безумието.

— Щом като в живота не може да бъде моя — извика той, — то нека стане моя в смъртта! Татко! Джером! Съединете ръцете ни! — обърна се той към монаха, който бе дошъл при лекарите заедно с маркиза.

— Какво значат безразсъдните ти и безумни думи? — възкликна Джером. — Нима сега е време за женитба?

— Да, именно сега! — крещеше Теодор. — Уви, друго време не ще има!

— Млади момко, твърде си неразумен — рече Фредерик. — Нима в този съдбовен час трябва да слушаме любовните ти излияния? Какви права можеш да имаш над една принцеса?

— Правата на принц! — отвърна Теодор. — На суверенния владетел на княжество Отранто. Този почтен мъж — баща ми — разкри пред мен тайната на моя произход.

— Ти бълнуваш! — възкликна маркизът. — Тук няма друг Отрантски принц, освен мен, тъй като, извършвайки убийство, светотатствено убийство, Манфред потъпка своите права.

— Господарю — изрече властно Джером. — Той говори истината. Нямах намерение тъй скоро да разкривам тайната, ала съдбата бърза да извърши предначертаното. Хладнокръвните ми думи ще потвърдят разкритието, направено от този страстен порив. Знайте, маркизе, че когато Алфонсо отплавал за Светата земя…

— Време ли е сега за разяснения! — извика Теодор. — Елате, татко, и ме венчайте с нея; тя ще бъде моя, а във всичко останало безпрекословно ще ви се покорявам. Живот мой, обожаема моя Матилда! — възкликна момъкът и се втурна във вътрешната стая, където лежеше девойката. — Искаш ли да бъдеш моя? Ще дариш ли щастие на твоя… — Изабела му направи знак да млъкне, усещайки, че наближава сетният час на принцесата. — Какво! Нима е мъртва! Възможно ли е?

Сърцераздирателните му възгласи възвърнаха съзнанието на Матилда. Тя отвори очи и потърси с поглед майка си.

— Живот мой ненагледен, тук съм, тук съм — простена Иполита. — Не бой се, няма да те оставя!

— Ах, колко сте добра — прошепна Матилда. — Но не плачете за мен, майко. Отивам там, където няма печал… Изабела, ти ме обичаше; нали ще даряваш с любовта, която чувствам, тази прекрасна, прекрасна жена… Ах, силите ми отслабват…

— Дете мое, дете мое! — ридаеше Иполита. — Как да продължа поне малко живота ти?

— Това е невъзможно — мълвеше Матилда. — Молете се за мен на всевишния… Къде е баща ми?… Простете му, майко, простете му моята смърт… Това бе грешка… О, забравих… скъпа майко, дадох обет нивга вече да не виждам Теодор… може би това именно предизвика нещастието… но постъпката ми не бе преднамерена… можете ли да ми простите?…

— Ах, не мъчи изтерзаната ми душа! — каза Иполита. — Ти никога с нищо не си ме наскърбила… Уви! Тя изгуби свяст! Помощ! Помощ!…

— Искам да кажа още нещо — със сетни сили произнесе Матилда. — Ала вече не мога… Изабела… Теодор… заради мен… Ах! — И с тези думи тя издъхна.

Изабела и прислужниците откъснаха Иполита от бездиханното тяло, ала Теодор заплаши със смърт всеки, който се опита да го отдели от Матилда. Той покри с хиляди целувки хладните й ръце и мълвеше всички думи, които му подсказваше любовното отчаяние.

Междувременно Изабела изпрати съсипаната от скръб Иполита в покоите й, ала насред двора ги пресрещна Манфред, който, обезумял съвсем от терзаещите го мисли, изпитваше непреодолимо желание да зърне още веднъж дъщеря си и се бе запътил към стаята, в която тя бе положена. Тъй като луната се бе вече издигнала високо, той прочете по лицата на двете нещастни жени, че най-страшното, от което се опасяваше, вече е станало.

— Как? Нима е мъртва? — извика той в див смут. В същия миг удари гръм, разтърси замъка из основи, земята се затресе и се чу дрънченето на гигантски доспехи. Фредерик и Джером решиха, че е настъпил краят на света. Монахът се втурна вън на двора, като повлече и Теодор след себе си. В същия миг, в който момъкът се появи навън, стените на замъка зад гърба на Манфред се сринаха от някаква могъща сила и насред руините се извиси разрасналата се до гигантски размери фигура на Алфонсо.

— В Теодор виждате истинския наследник на Алфонсо! — провъзгласи видението и с тези думи се възнесе величествено към небесата, придружено от оглушителна гръмотевица, а облаците се разтвориха, показа се свети Никола и посрещна духа на Алфонсо; скоро сиянието на славата ги скри от взора на смъртните.

Всички присъстващи паднаха ничком на земята, тъй като разгадаха божията воля. Иполита първа наруши мълчанието.

— Господарю мой — обърна се тя към падналия духом Манфред. — Ето каква е суетата на човешкото величие. Конрад бе погубен! Матилда вече не е между живите! Теодор е истинският принц Отрантски. Не знам какво чудо го е направило такъв… но стига ни това, че небето възвести съдбата ни. Нима ние… можем да сторим друго, освен да посветим жалките часове, които ни делят от смъртта, на молитви за опрощение, отправени към всевишния? Господ ни прокужда… къде другаде да се оттеглим, ако не в онези свещени килии?

— Невинна клетнице! Страдаща поради моите престъпления! — възкликна Манфред. — Сърцето ми най-сетне е открито за твоите благочестиви напътствия. О, ако можех… Ала това е невъзможно… Вие всички недоумявате… Нека сам се осъдя! Сам ще покрия с позор главата си! Това е единственото удовлетворение, което мога да предложа на оскърбените небеса. Моите деяния ни навлякоха това наказание, затуй нека изповедта ми да изкупи… Ала уви! Кое може да изкупи вината на узурпатора, на човека, убил собствената си дъщеря! Убил я на свещено място!… Слушайте, господа, и нека тази кървава история служи като предупреждение за бъдещите тирани!

Както всички знаете, Алфонсо умря в Светата земя… Тук ще ме прекъснете и ще кажете, че не е умрял от естествена смърт… и ще бъдете прави, иначе Манфред нямаше да изпие до дъно горчивата чаша… Рикардо, моят дядо, служеше при него като шамбелан… Искаше ми се да прикрия деянията на моя праотец, ала всичко е напразно! Алфонсо бе отровен. Подправено завещание обяви Рикардо за негов наследник. Престъпленията му го преследваха… И все пак не той изгуби Конрад, нито Матилда! Аз плащам цялата цена на узурпирания трон! Веднъж в морето го настигнала буря. Измъчван от вината си, той дал обет на свети Никола да основе църква и два манастира, ако доживее да стигне Отранто. Жертвата му била приета — насън му се явил сам светецът и обещал, че потомците му ще царуват в Отранто, докато законният владетел стане прекалено голям, за да обитава замъка, и докато съществуват потомци на Рикардо от мъжки пол… Уви, уви! Няма вече потомци нито от мъжки, нито от женски пол и само аз останах от този прокълнат род… Това е. Мъките от изминалите три дни казват останалото. Как този момък се оказа наследник на Алфонсо, не знам… но не се и съмнявам, че е истина. Негови са тези владения, аз му ги отстъпвам… И все пак не знаех, че Алфонсо има наследник… Не че поставям под съмнение волята господня… Бедност и смирение ще запълнят малкото печални дни, които ми остават, докато бъда призован при Рикардо.

— Останалото трябва да разкажа аз — обади се Джером. — Когато Алфонсо отплавал за Светата земя, той бил изхвърлен от буря на Сицилийския бряг. Другият кораб, на който се намирали Рикардо и княжеската свита, се изгубил от погледите на корабокрушенците, както ваша светлост сигурно знае…

— Да, така е — потвърди Манфред. — Макар като прокуденик да нямам право на титлата, с която ме величаете… Но както и да е… Продължавайте.

Джером пламна от смущение и продължи:

— Цели три месеца неблагоприятни ветрове задържали Алфонсо в Сицилия. Там той залюбил една прекрасна девица на име Виктория. Тъй като бил прекалено благочестив, за да я склони към непозволени удоволствия, двамата се венчали… Обаче Алфонсо сметнал тази любов за несъвместима с дадения обет да се сражава за Светата земя и решил да скрие този брак до завръщането си от кръстоносния поход, когато възнамерявал да отиде при Виктория и да я признае за своя законна съпруга. Оставил я да очаква дете. В негово отсъствие тя го дарила с дъщеря, ала преди още да утихнат родилните мъки, до слуха й достигнала печалната вест, че съпругът й е мъртъв, а Рикардо го е наследил. Какво можела да стори една самотна, беззащитна жена? Каква тежест би имало нейното признание?… И все пак, господарю, аз имам истинско свидетелство, написано с почерка на…

— Не е необходимо — рече Манфред. — Ужасът на изминалите дни, видението, което току-що ни се яви, потвърждават думите ти по-добре от хиляди пергаменти. Смъртта на Матилда и моето изгнаничество…

— Успокойте се, господарю — каза Иполита. — Този свят човек не искаше да ви напомня за вашите несгоди.

— Няма да се спирам на излишните подробности — продължи Джером. — Когато дъщерята на Виктория порасна, тя ми бе дадена за жена. Виктория умря и тайната остана скрита в гърдите ми. Какво е станало по-нататък, знаете от разказа на Теодор.

Монахът млъкна. Безутешните му слушатели се оттеглиха в онези части на замъка, които не се бяха срутили. На другата сутрин, с одобрението на Иполита, Манфред писмено се отрече от княжеската титла и двамата се оттеглиха в съседните манастири. Фредерик предложи на новия принц ръката на дъщеря си, а Иполита, която нежно обичаше Изабела, горещо подкрепи този брак; ала мъката на Теодор бе твърде прясна, за да допусне мисълта за нова любов; чак след множество беседи с Изабела за скъпата Матилда той се убеди, че ще познае щастието единствено с онази, с която винаги щеше да споделя скръбта, завладяла душата му.

Жак Казот
Влюбеният дявол

На двадесет и пет години бях капитан в гвардията на Неаполския крал: живеехме си много дружно, по младежки, с други думи — жени, комар, докато изпразним кесиите; а когато не оставаха никакви средства, философствахме в казармите.

Една вечер, след като бяхме изчерпали всичките си мъдрувания на бутилка кипърско вино и няколко сухи кестена, разговорът се насочи към кабалата и кабалистите[47]. Някой твърдеше, че това наистина е наука, чиито изводи са достоверни, четирима от най-младите му противоречаха, че тя е куп безсмислици, извор на всякакви дивотии, способни да измамят лековерните и да забавляват дечурлигата.

Най-възрастният сред нас, по произход фламандец, разсеяно пушеше лула и не проронваше дума. Сред тази нестройна гълчава, която ни зашеметяваше и ми пречеше да взема участие в прекалено разнопосочния, за да ми бъде интересен, разговор, неговата студенина и разсеяност определено ми правеха впечатление.

Намирахме се в стаята на пушача; нощта напредваше, гостите се разотидоха и аз останах насаме с по-възрастния си другар.

Той продължи флегматично да пуши, аз подпирах с лакти масата и мълчах. Най-после домакинът разчупи тишината.

— Млади момко — каза ми той, — току-що чухте голяма шумотевица; защо се отдръпнахте от суматохата?

— Защото предпочитам да си мълча — отговорих му, — вместо да потвърждавам или отричам неща, които не познавам: дори не знам какво означава думата „кабала“.

— Тя има различни значения — каза той, — но не за тях е думата, а за самия феномен. Вярвате ли, че е възможно да съществува наука, която учи как да се трансформират металите и как да бъдат подчинени духовете?

— За духовете не знам нищо, дори за своя собствен, освен че съм убеден в съществуването му. А що се отнася до металите, познавам стойността на един карлин[48] в играта на комар, в гостилницата и на други места, но не мога нито да твърдя, нито пък да отричам каквото и да било за чистата същност на едни или други метали, за промените и взаимовлиянията, към които са чувствителни.

— Млади ми приятелю, много ми се харесва вашето незнание; то струва по-скъпо от теориите на останалите — вие поне не сте склонен да се заблуждавате и макар да не сте обучен, таите предразположение към тайната наука. Вашата естественост, прямотата на характера ви, независимостта на духа ви ми допадат; аз знам нещо повече от людското множество — закълнете се в честта си, че ще запазите пълна тайна, обещайте да бъдете предпазлив, и ще станете мой ученик.

— Скъпи ми Соберано, много ми е приятно вашето предложение. Най-силната ми страст е любопитството. Ще ви призная, че инстинктивно изпитвам много слаба привързаност към обикновеното човешко познание — то винаги ми се е струвало крайно ограничено, догаждах се за съществуването на тази висша сфера, в която благоволявате да ми помогнете да проникна, но кажете, кой е първият ключ за споменатата от вас наука? Ако вярваме на казаното в спора между другарите ни, самите духове направляват обучението ни; възможно ли е тогава човек да се свърже с тях?

— Правилно говорите, Алваро, сами нищо не бихме могли да научим. Що се отнася до възможността да се свържем с тях, то аз ще ви дам сигурно доказателство.

След като изрече тези думи, той допуши лулата си; удари я три пъти в масата, за да изпадне пепелта, останала на дъното, после я сложи върху дървения плот, съвсем близо до мене. Чух гръмкия му глас: „Калдерон — рече той, — ела, вземи лулата ми, натъпчи я и ми я донеси.“

Още преди да доизрече заповедта си, аз видях как лулата изчезна и преди да си обясня как постигна това или да се запитам кой е този подчинен на повеленията му Калдерон, ето че запалената лула се бе върнала и моят събеседник бе подновил заниманието си.

Известно време той продължи да пуши не толкова, за да се наслади от благината на тютюна, колкото от удоволствие, че предизвика в мене такова учудване; после стана от мястото си и каза:

— Утре през деня застъпвам караул, трябва да си почина. Идете и вие да си легнете, бъдете разумен и ние пак ще се срещнем.

Оттеглих се, изгарящ от любопитство и гладен за нови знания, като си обещавах скоро да се заситя с помощта на Соберано. Видях го на следващия ден, след това дни наред се срещахме, вече не познавах други страсти, бях се превърнал в негова сянка.

Отрупвах го с хиляди въпроси; едни той отклоняваше, а на други отговаряше загадъчно, с пророчески глас. Най-сетне го насилих да каже в какво вярват подобните на него.

— В естествената религия[49] — гласеше неговият отговор. Посвети ме в някои подробности; съжденията му повече подхождаха на наклонностите, отколкото на принципите ми, но аз твърдо исках да достигна целта си и затова не трябваше да му се противопоставям.

— Вие сте повелител на духовете — казах му. — Искам като вас и аз да общувам с тях, искам, искам!

— Много сте припрян, приятелю, още не сте преминали изпитателния срок, не сте изпълнили нито едно от условията, които ни позволяват без боязън да пристъпим към тази висша степен…

— О, още дълго ли ще трябва да чакам?…

— Може би две години…

— Отказвам се тогава от намерението си — извиках. — Та аз междувременно ще умра от нетърпение. Жесток сте, Соберано. Невъзможно ви е да си представите силата на желанието, което разбудихте в мене: то ме изгаря…

— Млади момко, смятах ви за по-предпазлив; принуждавате ме да треперя и за вас, и за себе си. Как ще се изложите на такава опасност — да предизвикате духовете, без никаква подготовка?…

— О, какво би могло да ми се случи?

— Не казвам, че непременно трябва да ви се случи нещо лошо; но ако те действително имат власт над нас, то е заради нашата слабост, нашата немощ — а всъщност сме родени, за да бъдем техни господари…

— О, аз ще бъда техен господар…

— Да, вярно е, че имате горещо сърце, но ако изгубите ума и дума, ако успеят да ви ужасят в някаква степен?

— Щом работата е такава, да ме плашат, нека само се опитат…

— Ами ако видите пред себе си самия дявол?

— Ще откъсна ушите на голямото пъклено чудовище…

— Браво! Щом сте толкова сигурен в себе си, можете да рискувате, аз ви обещавам поддръжката си. В петък ви каня на обяд, ще дойдат и двамина от нашите, ще доведем приключението докрай.

Беше едва вторник; никога с такова нетърпение не съм очаквал дори любовна среща. Най-после желаният ден настъпи; у другаря си заварих двама мъже с не особено предразполагащи лица. Обядвахме. Разговорът се въртеше все около незначителни теми.

След обяда предложиха да се разходим пеша към развалините на Портичи. Потеглихме и пристигнахме. Останките от някога величествени, а сега рухнали, разпилени, изпотрошени, обрасли с къпини здания навяваха необичайни за въображението ми представи. „Ето — мислех си — как времето властва над делата на човешката гордост и умение.“ Промъквахме се сред развалините и накрая почти слепешком се добрахме до някакво мрачно място, където не проникваше никаква светлина отвън.

Другарят ми ме водеше за ръка; щом той спреше, спирах и аз. Тогава някой от спътниците ни драсна огниво и запали свещ. На слабата светлина видях, че се намираме в помещение с добре запазил се свод, широко около двадесет и пет крачки и още толкова дълго, с четири изхода. С тръстиковия бастун, който му служеше за опора при ходенето, другарят ми очерта кръг върху тънкия пясъчен слой по пода на помещението и след като изписа някакви знаци, се измъкна от кръга.

— Храбрецо — каза ми той, — влезте в този пентакъл[50] и не излизайте, докато не съзрете добри знамения…

— Обяснете ми по-точно при какви знамения трябва да изляза.

— Когато почувствате, че всичко ви се подчинява. Но ако преди това страхът ви принуди да направите грешна стъпка, ще се изложите на най-сериозни опасности.

Тогава той ми довери кратка, настойчива, заклинателна формула, съставена от няколко думи, която аз никога няма да забравя.

— Произнесете с твърдост — каза ми той — това заклинание и след това повторете ясно три пъти името Велзевул; и най-важното — не забравяйте какво обещахте да направите с него.

Припомних си хвалбите, че ще му издърпам ушите. „Ще удържа на дадената дума“, рекох си, не ми се искаше да се посрамя.

— Искрено ви желая успех — рече той. — Щом свършите, предупредете ни. Намирате се точно срещу вратата, през която трябва да излезете, за да се присъедините към нас.

И те се оттеглиха.

Не знам самохвалко да се е озовавал в по-трудно положение. Едва се сдържах да не ги повикам, но пък бих изгорял от срам, а и това би означавало да се откажа от всичките си надежди. Заковах се на мястото си и си разреших минутка за размисъл: „Опитват се да ме изплашат — рекох си, — искат да проверят дали съм малодушен. Мъжете, които ме подлагат на изпитание, са на две крачки оттук и щом изрека заклинанието, трябва да очаквам от тях някакви номера, с които да ме стреснат. Но нека се стегнем и да обърнем шегата срещу шегобийците.“

Краткият ми размисъл бе смущаван от гласовете на населилите околностите и дори вътрешността на подземието бухали и кукумявки.

Разсъжденията ме поуспокоиха, аз застанах твърдо на нозете си и с ясен, категоричен глас произнесох заклинанието; след което три пъти, все по-високо, с кратки промеждутъци, призовах Велзевул.

Жилите ми се наляха с трепет, а косите по главата ми настръхнаха.

Щом замлъкнах, точно срещу мене, под самия свод, се разтвориха двете крила на някакъв прозорец, от отвора плисна могъщ поток светлина, по-ярка от дневната, и ето — на прозореца изникна камилска глава, ужасна както с големината, така и с формата си: най-вече ушите й бяха огромни. Чудовищният призрак раззина паст и със съответстващ на външността си глас изрече: „Che voui?“[51] И всички сводове, всички подземия наоколо като ехо подеха кошмарното „Che voui?“.

Не бих могъл да опиша положението си, не бих могъл да определя кой поддържаше мъжеството ми, кой ми попречи да се строполя в несвяст при вида на тази картина и при още по-ужасяващия шум, който отекваше в ушите ми.

Почувствах, че, трябва да сбера сили, но те сякаш се давеха в студена пот; направих върховно усилие. Без съмнение душите ни са необозримо дълбоки и притежават някаква изумителна пружина: цяло войнство от чувства, мисли, представи нападна сърцето ми, оттам връхлетя в разсъдъка ми и всичките те, едновременно, ме смазваха с присъствието си.

Настъпи прелом, обуздах страха си. Смело погледнах призрака право в очите.

— Как дръзна да ми се покажеш в този отвратителен вид?

Призракът се поколеба за миг.

— Ти ме повика — отвърна той малко по-приглушено.

— Нима — казах му — робът смее да плаши господаря си? Ако си дошъл да получиш моите заповеди, приеми подходяща форма и говори покорно.

— Господарю — каза призракът, — под каква форма да се явя, за да ви бъда приятен?

Първото нещо, което ми хрумна, беше да го превърна в куче.

— Бъди шпаньол — изрекох.

Щом заповядах, ужасяващата камила източи дългата си шестнадесет крачки шия, приведе глава към центъра на подземието и изплю малък бял шпаньол с блестящи, копринени косми и клепнали до земята уши.

Прозорецът се затвори, видението изчезна и под достатъчно осветения свод останах сам с кучето.

То все обикаляше около кръга, въртеше опашка и подскачаше.

— Господарю — каза ми, — желая да оближа петите ви, но страшният кръг, който ви заобикаля, ме отблъсква.

Моята увереност се бе превърнала в дързост, излязох от кръга, протегнах крак, кучето го облиза, аз посегнах да му издърпам ушите, то легна по гръб, сякаш ме молеше за милост, и тогава видях, че е женско.

— Стани — казах й, — прощавам ти; нали виждаш, че съм с приятели, господата чакат наблизо, а разходката сигурно ги е уморила. Искам да ги нагостя, необходими са плодове, закуски, сладолед и гръцки вина, разбира се. Искам да осветиш и украсиш залата, без разкош, но да бъде чисто. Към края на угощението се яви с арфа в ръце, преобрази се в ненадмината виртуозка; щом ми потрябваш, ще те повикам. И внимавай да изиграеш добре ролята си, вложи повече чувство в песента, а в държането си — приличие и сдържаност…

— Ще се подчиня, господарю, но кажи, при какво условие?

— Има само едно условие, робе — да се подчиняваш. Подчинявай се, без да си позволяваш уговорки, защото иначе…

— Вие съвсем не ме познавате, господарю, в противен случай не бихте се отнасяли толкова сурово с мене; единственото ми условие без съмнение е да ви обезоръжа напълно и да ви се харесам.

Кучката още не бе млъкнала, когато аз се обърнах и видях, че заповедите ми са изпълнени по-чевръсто, отколкото се извършва смяната на декорите в операта. Допреди малко черни, влажни, обрасли с мъх, сега стените и сводовете на пещерата грееха в меки багри и бяха приели приятни за окото очертания: намирах се сред салон от ясписов мрамор. Сводът се поддържаше от колони, а осем кристални свещника, всеки с по три свещи, разпръскваха ярка, равномерна светлина.

Само след още миг масата и бюфетът бяха подредени, отрупани с всичко необходимо за нашия пир: имаше плодове и сладости от най-редки видове, възможно най-вкусните и най-привлекателните. Порцелановият сервиз беше японски. Малката кучка правеше безчет обиколки из залата, безброй пъти подскачаше около мене, като че ли се опитваше да ускори приготовленията и да разбере дали съм доволен.

— Отлично, Биондета — й казах аз. — Облечете си ливрея и идете да предупредите господата, те не са далече, че ги чакам и че трапезата е готова.

Не успях дори да отместя поглед, и ето че се появи паж в ливрея, изящно облечен, с горяща факла в ръка; след малко той се върна и водеше след себе си моя другар — фламандеца, и неговите приятели.

Появата и любезните покани на пажа ги бяха подготвили да видят нещо изключително, но все пак не очакваха чак такова преображение на мястото, дето ме бяха оставили. Ако съзнанието ми не бе заето с други грижи, бих се позабавлявал повече с тяхното учудване — то сякаш избухна във виковете им, изписа се по променените им лица, в поведението им.

— Господа — казах, — днес заради мене вие бихте дълъг път, а ни чака и още толкова, за да се върнем в Неапол. Затова си помислих, че това скромно угощение няма да ви обиди и вие ще извините скромния избор и недостатъчното изобилие с импровизираността на трапезата.

Моята непринуденост ги смути повече, отколкото промяната на декора и видът на изисканата гощавка, която им предстоеше да опитат. Веднага забелязах това и реших да доведа докрай приключението, което вътрешно ме тревожеше, като все пак извлека от него всичката възможна изгода, затова дори пресилих свойствената за характера си веселост.

Поканих ги да се настанят около масата, а пажът наместваше столовете с чудотворна бързина. Седнахме, аз напълних чашите, предложих им плодове; устата ми сякаш сама се отваряше, за да говори и да се храни, докато останалите си стояха, зяпнали от почуда. Все пак ги накарах да опитат от плодовете, убеди ги моята увереност; вдигнах тост за най-красивата неаполска куртизанка, отпихме. Разправях за една нова опера, за пристигналата наскоро от Рим импровизаторка, чийто талант направил впечатление в двора, пак говорих за чудесните таланти, за музиката, за скулптурата, като при случай не пропусках да им изтъкна красотата на някои от мраморните плочи, които орнаментираха салона. Щом бутилката се изпразваше, веднага я заменяше още по-хубава, пажът беше навсякъде и прислужването нито за миг не замираше. Поглеждах го тайно: представете си амурче в одеянията на паж; от своя страна другарите ми по приключение също го наблюдаваха и в погледите им се четеше учудване, доволство и тревога едновременно. Скоро еднообразието започна да ми дотяга; види се, време беше да го наруша.

— Биондето — казах на пажа, — сеньора Фиорентина обеща да ми отдели няколко минути, проверете дали е пристигнала.

Биондето излезе от помещението.

Гостите ми дори не успяха да се удивят от странната заповед и ето че една от вратите към салона се отвори, Фиорентина влезе със своята арфа: беше облечена със скромна, но изящна роба, носеше пътна шапка и прозрачен воал забулваше лицето й.

— Сеньор дон Алваро — каза тя, — не бях предупредена, че имате гости, и затова се явявам тук така облечена. Моля господата да извинят пътничката.

Тя седна, а ние в надпревара започнахме да й предлагаме остатъците от скромната гощавка, но тя само от любезност едва се докосна до тях.

— Нима е истина, госпожо казах й, — че вие само минавате през Неапол? Не бихме ли могли да ви задържим тук?

— Едно отколешно задължение ме обвързва, сеньоре; по време на миналия карнавал във Венеция към мен проявиха изключителна любезност, принудиха ме да обещая пак да се върна там, получих дори предплата, в противен случай не бих се отказала от примамливите предложения на тукашния двор, както и от надеждата да заслужа одобрението на неаполитанските благородници, които с тънкия си усет надминават всички останали в Италия.

В отговор на възхвалата двамата неаполитанци се поклониха и потресени от истинността на сцената, разтъркваха очи, за да се събудят. Подканих виртуозката да ни покаже таланта си. Тя се чувстваше неразположена, изморена, справедливо се боеше да не ни разочарова. Най-после се съгласи да изпълни речитатив и петатична ариета от финала на трето действие из операта, в която трябваше да вземе участие…

Тя пое арфата, докосна струните с издължената си, пухкава розово-бяла ръчичка, чиито леко закръглени пръсти завършваха с необичайно изящни нокти; всички ние бяхме изненадани, имахме чувството, че присъстваме на възхитителен концерт.

Дамата запя. Невъзможно е да си представи човек по-красив глас, повече душа, повече изразителност, при това съчетани с такава неповторима лекота. Бях трогнат до дъното на сърцето си и почти забравих, че създател на обзелото ме очарование бях самият аз.

Певицата отправяше към мене нежните послания на разказа и песента си. През воала проникваше огънят на погледа й, пронизваше ме и ме изпълваше с непостижима сладост; но аз познавах тези очи. Когато се вгледах в чертите, доколкото воалът ми позволяваше да ги видя, открих във Фиорентина дяволитостта на Биондето, но изяществото и привлекателността на фигурата се забелязваха много по-ясно под женските одежди, отколкото под ливреята на пажа.

Когато певицата свърши, ние я обсипахме със справедливи възхвали. Аз я помолих да ни изпълни някоя бравурна ария, за да ни даде възможност да се възхитим от многообразието на талантите й.

— Не — отвърна тя, — бих се справила зле при сегашното състояние на духа ми, а вие впрочем сигурно сте забелязали какво усилие ми струваше да ви се подчиня. Лошите последици от пътуването се усещат в гласа ми — дрезгав е; предупредих ви, че тази нощ заминавам. Тук бях доведена с наета карета, тя ме чака, моля да приемете извиненията ми и да ми позволите да се оттегля.

Като каза това, тя стана и поиска да отнесе арфата си. Поех я от ръцете й, след което я съпроводих до вратата, през която бе влязла, после се върнах при компанията.

Надявах се, че съм ги развеселил, но в погледите им четях обратното; опитах се да прибягна към помощта на кипърското вино, то ми се стори възхитително, възвърна силите и присъствието на духа ми. Сипах си още и тъй като времето напредваше, заповядах на пажа, който отново бе заел мястото си зад моя стол, да докара каретата ми. Биондето веднага излезе, за да изпълни заповедта.

— Карета ли имате тук? — попита ме Соберано.

— Да — отговорих, — наредих да ме следва и съобразих, че ако тържеството ни се проточи, няма да имате нищо против да се приберете удобно. Нека изпием по още една чаша, не рискуваме да объркаме пътя.

Не бях още изрекъл последните думи, и ето че пажът се върна, следван от двама едри, яки лакеи, облечени с превъзходни ливреи.

— Сеньор дон Алваро — каза ми Биондето, — не успях да прекарам дотук каретата ви. Тя е отвъд, но съвсем близо до развалините, които обкръжават местността.

Ние станахме и тръгнахме след Биондето и лакеите.

Тъй като не беше възможно да вървим четиримата заедно между основите на стените и изпочупените колони, Соберано, който бе най-близо до мене, ми стисна ръката.

— Чудесно ни нагостихте, приятелю, но ще ви струва скъпо.

— Приятелю — отговорих, — щастие за мене е, ако съм ви доставил удоволствие, каквато и цена да заплатя.

Стигнахме до каретата, а там заварихме още двама лакеи, един кочияш и един водач на предните коне. На мое разположение бе предоставена изключително удобна пътническа карета. Поканих спътниците си и ние плавно поехме по пътя към Неапол.

Известно време помълчахме, най-после един от другарите на Соберано се разприказва:

— Не ви питам каква е тайната ви, Алваро, но сигурно вие сте сключили необикновена сделка. Никога не съм виждал да обслужват човек така, както обслужваха вас, а през всичките четиридесет години, откакто съм на служба, не мога да се похваля и с една четвърт от вниманието, оказано ви тази вечер. И при това не слагам в сметката най-божественото видение, достъпно за простосмъртен, повече сме привикнали с наскърбяващите очите, отколкото с радостните гледки. Но както и да е, вие си знаете работата: на вашата възраст е естествено да жадувате прекалено много неща, да пришпорвате наслажденията, а време за размисъл така и не остава.

Бернадильо, така се казваше този мъж, говореше, без да бърза, и това ми позволи добре да обмисля отговора си.

— Не знам — отвърнах му — на какво дължа тези изтънчени благоволения; предчувствам обаче, че няма да бъдат продължителни, и единственото ми утешение е, че успях да ги разделя с добри другари.

Спътниците ми почувстваха, че не съм склонен към откровения, и разговорът секна.

Но мълчанието ме подтикна към размисъл: припомних си думите на Соберано и на Бернадильо, стигнах до извода, че съм на път да се измъкна благополучно от най-неприятната история, в която празното любопитство и безразсъдството могат да въвлекат човек като мене. Добро възпитание не ми липсваше: до тринадесетата си година раснах пред очите на моя баща — дон Бернардо де Маравиляс, безупречен благородник, и на моята майка — доня Менсия, най-религиозната, най-благочестивата жена в цяла Естремадура.

„О, майко! — рекох си наум. — Какво ли бихте помислили за своя син, ако го бяхте видели, ако сега го виждахте? Но приключението свърши дотук, давам ви дума.“

Междувременно каретата пристигна в Неапол. Съпроводих другарите на Соберано по домовете им. А ние с него се прибрахме в нашата казарма. Блясъкът на екипажа ми доста учуди часовите, край които минахме, но красотата на седналия върху капрата Биондето направо ги порази.

Пажът освободи каретата и прислугата, грабна от ръцете на един лакей горящ факел и пресече казармения двор, за да ме отведе в покоите ми. Моят камериер, още по-учуден от останалите, се опита да каже нещо, за да разбере причините, довели до тази бляскава промяна в начина ми на живот.

— Свободен сте, Карло — казах му още с влизането, — няма да сте ми необходим, вървете да почивате, ще ви извикам утре.

Останахме сами в стаята и Биондето затвори вратата. В дружески кръг, както и сред шумните казармени помещения, през които преминахме, положението ми сякаш не изглеждаше чак толкова затруднително.

С намерение да сложа край на неприятната история се опитах да си събера мислите. Погледнах изпод око пажа, той бе приковал взор към земята, лицето му се къпеше в руменина, а държането му издаваше смущение и силно вълнение. Най-после се реших да проговоря:

— Биондето, вие ми служихте добре, вложихте особено старание във всичко, което направихте за мене, но тъй като предварително получихте възнаграждението си, аз мисля, че сметките ни са уредени.

— Дон Алваро, прекалено сте благороден, за да приемете, че на такава цена сте се издължили…

— Ако направеното от вас е повече, отколкото сте били задължен, ако аз още съм ви длъжник, то представете своята сметка. Но не ви обещавам да ви заплатя веднага. Възнаграждението ми за този месец вече е изядено, задлъжнял съм на карти, в кръчмата, на шивача…

— Шегите ви са неуместни…

— Тогава да оставим шегата настрана, моля ви да се оттеглите, вече е късно и аз трябва да си лягам…

— И вие сте готов толкова неучтиво да ме отпратите в този късен час? Не съм очаквала подобно отношение от един испански благородник. Другарите ви знаят, че съм дошла тук с вас, войниците, слугите ви — всички ме видяха и отгатнаха пола ми. Дори ако бях презряна куртизанка, вие бихте спазили правилата на благоприличието, което дължите на една жена, но към мене си позволявате да се отнасяте позорно, безчестно, всяка дама би се почувствала унизена.

— А, значи сега ви е по-удобно да бъдете жена, за да изпросите внимание. Е, добре! За да избегнете скандала при отстъплението си, погрижете се то да стане през дупката на ключалката.

— Какво! Нима вие сериозно искате, без дори да разберете коя съм…

— Възможно ли е аз да не знам това?

— Наистина не знаете, казвам ви, че вие се вслушвате единствено в предубежденията си. Но която и да съм, аз лежа в нозете ви, с окъпани в сълзи очи: умолявам ви да ме защитите. По-неблагоразумна съм от вас, но може би имам извинение, защото причината — това сте вие, вие днес ме накарахте да презра всички опасности, да се принеса в жертва, за да ви служа, да се посветя на вас и да ви следвам. Срещу себе си възбудих най-жестоките, най-безпощадните страсти; остава ми само вашата закрила, а покоите ви са единственото ми убежище. Нима ще ми го откажете, дон Алваро, нима ще се мълви навред, че един испански благородник се е отнесъл тъй безжалостно, тъй низко с онази, която заради него е пожертвала чувствителната си душа, че е низвергнал крехкото създание, което се уповава на неговата помощ, иначе казано, че се е погаврил със същество от нежния пол?

Отстъпвах назад с намерението, доколкото е възможно, да се измъкна от затруднението, но тя целуваше нозете ми, влачеше се след мене на колене и накрая ме притисна към стената.

— Станете — казах й. — Без сама да знаете, ми припомнихте за клетвата, която съм дал. Когато моята майка постави в ръцете ми първата шпага, тя ме накара да се закълна върху нея, че цял живот вярно ще служа на жените и никога няма да им причиня страдание. Но що се отнася до това, което мисля за случилото се днес…

— Добре, жестокосърдечни човече, каквито и условия да поставите, позволете ми само да преспя в покоите ви.

— Какво пък, случаят наистина е изключителен, нека доведем докрай странното приключение, съгласен съм. Опитайте да се настаните така, че нито да ви виждам, нито да ви чувам, при първата подозрителна дума или движение аз на свой ред ще извися глас, за да ви попитам: „Che voui?“

Обърнах й гръб, приближих се към леглото си й започнах да се събличам.

— Да ви помогна ли? — чу се глас.

— Не, аз съм военен и сам се обслужвам.

Легнах си и през прозрачната завеса видях, че мнимият ми паж разгъна в ъгъла на стаята някаква износена рогозка, която откри в гардероба. Седна върху нея, съблече се, обгърна се с един от плащовете ми, захвърлен върху стола, угаси светлината и с това сцената временно се затъмни, за да се поднови след малко действието в моето легло. Лежах, измъчван от безсъние. Струваше ми се, че навсякъде виждам лицето на пажа: открояваше се сред балдахина, надвесваше се между колоните. Напразно се опитвах да свържа този прелестен лик със спомена за отвратителния призрак от пещерата; безобразното видение още повече подчертаваше чара на новопоявилата се.

Мелодичната песен, която чух под пещерния свод, извивките на възхитителния глас, словата, сякаш прииждащи от сърцето, все още звучаха в душата ми и предизвикваха в нея странен трепет.

„О, Биондета — говорех си, — ако вие не бяхте фантастично създание, ако вие не бяхте тази гадна камила! Но какво е това чувство, в чиято власт попадам? Аз победих страха, сега трябва да изкореня още по-опасно усещане. Що за нежности мога да очаквам? От кого? Нима тя няма да запази навеки печата на произхода си? Пламъкът на толкова трогателните и толкова нежни погледи е страшна отрова, а тези хармонични, румени, свежи и уж наивни устни се разтварят само за да изричат лъжи; и сърцето — ако то наистина е сърце — се сгрява само за да измени.“

Докато бях в плен на размислите, предизвикани от връхлетелите ме разнолики чувства, луната — там високо от чистото безоблачно небе — изливаше през трите големи прозореца всичките си лъчи в стаята ми.

Като луд се въртях из леглото, то беше старо, дървенията поддаде и трите дъски, които поддържаха дюшека ми, с трясък се строполиха на пода.

Биондета скочи, дотича при мене и уплашено промълви:

— Какво нещастие ви сполетя, дон Алваро?

Независимо от злополуката аз непрекъснато я държах под око, така че я видях как стана и изтърча към мене: беше с къса като риза на паж нощница и когато лунният лъч докосна и се отрази в бедрото й, той засия още по-силно. Счупеният креват почти не ме обезпокои — това означаваше само, че ще спя малко по-зле; значително повече се изплаших, когато се озовах здраво обгърнат в обятията на Биондета.

— Нищо не се е случило — казах й, — оттеглете се. Тичате по пода без пантофки, ще настинете, върнете се в леглото си.

— Но на вас така не ви е удобно…

— Да, но причината сега е във вас, оттеглете се или — щом толкова държите да се криете в покоите ми — ще ви заповядам да спите в ъгъла, сред онази там паяжина.

Тя не дочака да доизрека заканата и отиде да си легне върху рогозката, като тихичко проплакваше.

Нощта изтичаше и умората взе своето, дари ми мимолетен сън. Когато се събудих, денят бе отдавна влязъл в правата си, не е трудно да се отгатне посоката на първия ми поглед: потърсих с очи своя паж.

Седеше върху една табуретка, облечен, но без камизола, беше разпуснал коси, те падаха към земята и покриваха с вълнисти, естествени букли гърба, раменете и дори цялото му лице.

Като нямаше с какво, той разчесваше косите си с пръсти. Никога по-ослепително бял гребен не е прониквал сред по-гъст лес от пепеляворуси коси, мекотата не отстъпваше на останалите им достойнства; беше достатъчно с леко движение да известя за събуждането си, и тя отстрани с пръсти буклите, които засенчваха лицето й. Представете си пролетната зора — тя изпълзява сред утринните изпарения с росата, със свежестта и с ароматите си.

— Биондета — казах аз, — вземете гребен, ще го намерите в чекмеджето на онова бюро.

Тя се подчини. Скоро косите й бяха сръчно и елегантно вчесани и привързани с панделка. Тя облече камизолата, с това приключи тоалета си и отново седна на табуретката; изглеждаше засрамена, смутена, разтревожена, неволно предизвика у мене живо съчувствие.

„Ако по цял ден — мислех си — трябва да гледам безчет коя от коя по-съблазнителни картини, няма да издържа. Трябва да потърся възможност и да предизвикам развръзката.“

— Денят настъпи, Биондета — обърнах се към нея. — Спазихме правилата на приличието, сега можете да излезете от покоите ми, без да се страхувате, че ще се подложите на присмех.

— Вече се излекувах от този си страх — отвърна тя, — но вашите и моите собствени интереси ми диктуват много по-основателни опасения. Те не ми позволяват да се разделя с вас.

— Обяснете думите си — казах й.

— Изслушайте ме, Алваро. Вашата младост и безгрижност ви карат да затваряте очи за опасностите, които ние сами струпахме около себе си. Още когато ви съгледах в подземието, когато видях мъжеството ви пред лицето на ужасния призрак, аз изпитах влечение към вас. „Ако — помислих си, — за да изпитам щастието, трябва да се свържа със смъртен, то значи е време да облека телесното одеяние. Ето го героя, който е достоен за мене. Нека недостойните съперници, що жертвам заради него, роптаят; нека си навлека тяхната злоба и отмъстителност. Нищо няма да ме спре! Да бъда обичана от Алваро, да бъда свързана е Алваро, тогава и те, и самата природа ще ни се подчинят.“ Останалото видяхте сам, а ето какви са последствията: завистта, ревността, ядът, раздразнението ми готвят най-жестоките наказания, предназначени за същество от моя вид, низвергнато по свой избор. Само вие можете да ме защитите. Едва се е пукнал денят, и ето че доносниците вече са на път, в добре познатото ви съдилище те ще съобщят, че сте некромант. А само след час…

— Спрете! — извиках и закрих очи със стиснати юмруци. — Вие сте най-ловкият, най-големият измамник. Говорите ми за любов, представяте се за нейното живо въплъщение и същевременно отравяте самата мисъл за нея… Забранявам ви да ми говорите каквото и да било, оставете ме да се успокоя дотолкова, че да мога да взема някакво решение. Ако ми е съдено да попадна в ръцете на Инквизицията, то в този миг аз не се колебая в избора си между нея и вас. Но ако ми помогнете да се измъкна от това положение, с какви ли задължения ще се обвържа? Ще бъде ли възможно да се разделя с вас, щом пожелая? Искам ясно и точно да ми отговорите…

— Едно усилие на волята ви, Алваро, ще бъде достатъчно, за да се разделите с мене. Аз дори съжалявам, че ще бъда принудена да се покоря. Ако и след всичко това не сте готов да признаете усърдието ми, значи сте безразсъден и неблагодарен…

— Нищо не вярвам, освен едно — че трябва да тръгвам. Ще събудя камериера си: той ще ми намери пари, ще иде в пощата. Отивам във Венеция, при Бентинели, банкера на моята майка.

— Пари ли ви трябват? За щастие излязох предвидлива и имам известна сума на ваше разположение…

— Запазете си я. Би било низост да приема пари от жена…

— Но аз не ви ги дарявам, предлагам ви ги в заем. Дайте ми полица, изплатима от банкера ви, и пресметнете колко сте задлъжнели тук. Оставете върху бюрото си нареждане Карло да се разплати. Напишете до командира си оправдателно писмо: неотложни дела ви принуждават да заминете, без да си вземете отпуск. Аз ще ида до пощата да потърся кола и коне. Но преди това, Алваро, тъй като необходимостта да се разделя с вас възвръща всичките ми страхове, моля ви, повторете; „О, дух, ти, който заради мене и само заради мене облече телесното одеяние, приемам твоето подчинение и ти обещавам покровителството си!“

След като произнесе тона заклинание, тя се хвърли в нозете ми, хвана ръката ми, започна да я стиска и я окъпа в сълзи.

Не бях на себе си, чудех се какво да направя; оставих я да ми целува ръката и промълвих тъй значителните според нея думи. Щом свърших, тя стана и извика възторжено:

— Ваша съм, мога да бъда най-щастливото създание във всемира!

Само за миг се докара с едно дълго наметало, нахлузи над очите си широкопола шапка и излезе от стаята.

Чувствах се като оглупял. Открих сметките си, написах под тях разпореждане до Карло да ги изплати; отброих необходимата сума, приготвих писмата до командира и до един от близките ми другари, като си мислех колко ли странни ще им се сторят. А пред дверите вече се чуваше шумът от каретата и от бича на кочияша.

Влезе Биондета, все така забулена в наметалото, отведе ме. Карло, разбуден от шума, се появи по риза. Казах му:

— Разпорежданията ще намериш на бюрото ми.

Качих се в каретата и отпътувах. Биондета влезе заедно с мене в каретата и седна отпред. Когато напуснахме града, тя свали шапката, която засенчваше лицето й. Тъмночервена мрежа прибираше косите й, стърчаха само крайчетата: като перли сред корали. Не си беше сложила никакви други украшения и лицето й сияеше с естествената си красота. Тя имаше удивително прозрачна кожа. Нежност, кротост, невинност по някакъв непостижим начин се съчетаваха с лукавите пламъчета, които проблясваха в погледа й. Улових се, че мимо волята си извършвам тези наблюдения, прецених, че те не са безопасни за почивката ми, и затворих очи, опитах се да поспя.

Опитът не се оказа безплоден, сънят наложи властта си над сетивата ми и ме дари с най-приятни видения, които позволиха на душата ми да отдъхне от измъчващите я ужасни и странни мисли. Спах продължително и когато по-късно майка ми тълкуваше приключенията ми, тя твърдеше, че това упоение не е било естествено. Когато най-после се събудих, бяхме стигнали брега на канала, откъдето отплават корабите за Венеция.

Навън бе нощ. Усетих, че някой ме дърпа за ръкава: един носач искаше да се заеме с багажа ми, пък аз нямах дори нощно боне.

Биондета се появи при другата врата, за да ми съобщи, че корабът е готов да отплава. Машинално слязох от каретата, качих се в малкия, лек кораб и отново изпаднах в летаргия.

Какво друго да разкажа? На сутринта се намерих настанен в най-хубавия апартамент на най-добрата венецианска странноприемница. Бях идвал тук, на площад Сан Марко, веднага познах къде съм. Видях до леглото си бельо и разкошен халат. Предположих, че това е знак на внимание от страна на стопанина, който е забелязал, че съм без багаж.

Станах и се огледах дали съм единственото живо същество в стаята. Търсех Биондета.

Засрамих се от първия си порив и мислено изразих благодарност към благоразположението на съдбата. Значи ние с този дух не сме неразделни: освободил съм се от него; и ако загубя само командването на гвардейската рота, ще мога да се считам за щастливец.

„Смелост, Алваро — говорех си наум, — по света има и други, дворове, и други владетели. Неаполитанският не е единствен. Тази история трябва да ти послужи за урок, ако ти не се окажеш непоправим. За в бъдеще ще се държиш по-добре. Изхвърлят ли те от воинска служба, ще ти подадат ръка твоята нежна майка, родната Естремадура и честното бащино наследство. Но какво искаше от тебе този вампир, който цяло денонощие не те остави на мира? Изключително съблазнителен облик беше приел и пари ми даде — държа да му ги върна.“

Още не бях свършил с разсъжденията си, когато видях, че моят кредитор се връща; водеше двама прислужници и двама гондолиери.

— Докато чакаме пристигането на Карло — каза, — ви е необходима прислуга. В странноприемницата ми дадоха гаранции за интелигентността и верността на тия хора, а ето че пред вас са и двамата най-безстрашни моряци на Венецианската република.

— Доволен съм от избора, Биондета — отвърнах й. — Вие също ли се настанихте тук?

— Позволих си да заема най-отдалечената от вашата стая в апартамента на ваше превъзходителство, за да ви създавам възможно най-малко притеснения — отговори пажът с наведени очи.

Оцених предпазливостта и деликатността в намерението й да се оттегли на известно разстояние, бях й благодарен.

„В най-лошия случай — помислих си — мога да я прогоня от въздуха, ако й хрумне незримо да ме преследва. Но щом знам коя е стаята й, винаги ще мога да преценя какво пространство ни разделя.“ Бях доволен от доводите си и с лекота изразих съгласие по всички въпроси.

Имах намерение да изляза, за да посетя банкера на моята майка. Биондета се разпореди относно тоалета ми; когато бях готов, тръгнах в желаната посока.

Учуди ме приемът, който ми беше оказан. Банкерът се намираше в кантората си, отдалеч ме приласка с поглед и веднага тръгна насреща ми.

— Дон Алваро — каза, — не очаквах, че ще ви видя тук. Точно навреме идвате, ще ми попречите да направя груба грешка: щях да ви изпращам две писма и пари.

— Тримесечният ми доход ли?

— Да — отвърна той, — но и нещо отгоре. Ето двеста цехина[52], които тази сутрин пристигнаха за вас. Предаде ми ги от името на доня Меисия един стар благородник, дадох му разписка. Тъй като не получила никакво известие от вас, тя помислила, че сте болен, и възложила на познат ви испанец да ми ги даде, за да ви ги изпратя.

— Назова ли името си този испанец?…

— Да, написах го върху разписката. Дон Мигуел Пимиентос, бил интендант на конюшнята в имението ви. Тъй като не знаех, че вие сте тук, не го попитах на какъв адрес е отседнал…

Взех парите. Отворих писмата: майка ми се оплакваше от здравето си, от невниманието ми и не пишеше нито дума за изпратените цехини. Това ме накара още по-дълбоко да почувствам добротата й.

Щом видях кесията си толкова навреме и така богато препълнена, развеселен се върнах в странноприемницата; с много труд намерих Биондета в подобието на жилище, което си беше избрала за убежище. Там се влизаше през отделен вход: случайно надникнах и я видях приведена край прозореца, премного заета с опитите си да събере и залепи частите на стар клавесин.

— Вече имам пари — казах й, — връщам дълга си.

Както винаги, преди да заговори, тя поруменя. Потърси моята разписка, върна ми я, взе сумата и промълви само, че съм много стриктен, че би желала по-дълго да се наслаждава на удоволствието да съм й задължен.

— Но аз ви дължа още пари — казах, — нали вие платихте каретата.

Сметката лежеше върху масата, платих я. Със забележимо хладнокръвие тръгнах да излизам; тя попита какви ще бъдат заповедите ми, но аз нямах такива и Биондета отново се зае спокойно с работата си, обърна ми гръб. Известно време я проследих с поглед: изглеждаше много заета и влагаше в заниманието си много сръчност и енергия.

Върнах се в стаята си да поразмишлявам. „Това — казах си — е някакво подобие на онзи Калдерон, който палеше лулата на Соберано; от един дол дренки са, макар външността му да е толкова изискана. Ако не стане прекалено настоятелен и не се натрапва, ако няма особени изисквания, защо пък да не си го запазя? Впрочем нали ме убеждаваше, че само с един знак мога да го пропъдя. Защо още отсега да бързам, щом мога да направя това по всяко време на деня.“

Размишленията ми бяха прекъснати от съобщението, че обядът е сервиран. Седнах на трапезата. В парадна ливрея Биондета стоеше зад стола ми и се напрягаше да предугади желанията ми. Не беше необходимо да се обръщам, за да я видя: три разположени в салона огледала отразяваха всичките й движения. Обядът свърши, разтребиха масата; тя се оттегли.

При мене се качи стопанинът на странноприемницата, ние с него не се познавахме отскоро. Карнавалът беше в разгара си и затова пристигането ми никак не го изненада. Той ме поздрави, че видимо съм променил начина си на живот, което предполага подобрение на финансовото ми състояние обсипа с похвали и пажа ми: най-красивия, най-предания, най-умния младеж, когото някога е виждал. Попита ме дали имам намерение да вкуся от карнавалните удоволствия; точно такива бяха плановете ми. Маскирах си и се качих в гондолата си.

Завтекох се към площада, посетих театъра, отидох и в „Ридото“. Там играх, спечелих четиридесет цехина и след като бях търсил развлечения навсякъде, където могат да се намерят, се прибрах много късно.

С факел в ръка пажът ми ме посрещна долу на стълбите, повери ме на грижите на един камериер и се оттегли, след като се осведоми в колко часа ще заповядам да се представи сутринта.

— Както обикновено — отвърнах, без да си давам сметка какво говоря — дори не помислих, че тук никой не е в течение на навиците ми.

На следващата сутрин се събудих късно и веднага скочих от леглото. Случайно хвърлих поглед към оставените върху масата писма от майка ми.

— О, достойна жено — възкликнах, — какво правя аз тук? Защо не побързам да прислоня глава под защитата на мъдрите ви съвети? Ще дойда, да, ще дойда, това е единственият изход, който ми остава.

Говорех на висок глас и така дадох да се разбере, че съм се събудил. Тя влезе при мен и аз отново видях изкушението за своя здрав разум. Имаше равнодушен, скромен и покорен вид, затова ми се стори още по-опасна. Съобщи, че някакъв шивач е донесъл платове; когато се спогодихме за покупките, тя изчезна заедно с шивача и се появи отново едва на обяд.

Хапнах малко и побързах да се влея във водовъртежа на градските забавления. Гонех маски, изслушвах ги, пусках тук и там безстрастни шеги, завърших вечерта в операта и след това се предадох на хазарта — най-голямата ми страст до този момент. При този втори сеанс спечелих много повече, отколкото първия път.

Десет дни изминаха при същото разположение на ума и сърцето ми, сред, кажи-речи, еднородни забавления. Намерих стари познати, свързах се и с нови. Бях представен в най-изисканите кръгове: благородниците ме приеха в казината си.

Всичко би продължило добре, ако не ми бе изменило щастието в играта, но една вечер в „Ридото“ изгубих хиляда и триста цехина, които преди това бях натрупал от печалби. Не знам човек да е играл по-злощастно. Оттеглих се в три часа сутринта, бях останал на сухо и дължах на познатите си сто цехина. Погледът ми и целият ми външен вид издаваха мъката ми. Биондета изглеждаше развълнувана, но не промълви нито дума.

На следващата сутрин станах късно. Разхождах се с широки крачки из стаята, потропвах нервно с крак. Сервираха ми закуската, но не се докоснах до нея. След като разтребиха масата, Биондета остана, противно на обичая си. Огледа ме внимателно и проля няколко сълзици.

— Изгубихте пари, нали, дон Алваро, и може би дори повече, отколкото сте в състояние да заплатите…

— Дори и да е така, какво мога да направя?

— Вие ме обиждате. Както и преди аз съм на вашите услуги, предлагам ви ги на същата цена, но едва ли те биха се разпрострели надалеч, ако с мен ви свързват само задълженията, които ви се налага да изпълните начаса. Позволете ми да седна: изпитвам вълнение, което не ми позволява да стоя права. Имам впрочем да ви казвам важни неща. Нима искате да се разорите?… Защо, като не умеете, играете с такава лудешка страст?

— Не са ли всички наоколо подвластни на хазартните игри? И кой би могъл да ме научи?

— Да оставим предпазливостта настрана, но игрите на шанса, които вие неправилно наричате хазартни, могат да бъдат изучени. Хазарт или случайност във вселената не съществуват. Всичко винаги е било и ще бъде следствие от необходимите съчетания, поддаващи се на овладяване само с помощта на науката за числата. Нейните принципи са толкова абстрактни и толкова дълбоки едновременно, че не е възможно човек да ги разбере без ръководството на учител. Но важно е да се знае къде може да се намери и как да спечелим благоразположението на този учител. Способна съм да ви обясня висшето познание само в образна форма: равновесието във всемира зависи от порядъка на числата[53], а именно то управлява така наречените от нас непредвидени и уж предопределени събития, чрез невидими махала ги принуждава да следват всяко по своя ред, като се започне от най-значителните явления в отдалечените сфери и се стигне до нищожните дребни игри на късмета, където днес изчезнаха парите ви.

Такава учена тирада в почти детска устица и малко неочакваното предложение да ми се намери учител ме накараха да потръпна, а по челото ми изби студена пот както тогава, под свода на Портичи. Втренчих се в лицето на Биондета и тя веднага сведе поглед. Казах й:

— Не желая учители, боя се, че ще ме преучат, но опитайте се да докажете, че е възможно един истински благородник да знае нещо повече, извън обикновените правила на играта, и без да накърни достойнството си, да се възползва от своите познания.

Тя прие задачата и ето в основни линии краткото изложение на доказателствата й.

Основен принцип на банката са огромните приходи, които се подновяват с всяко ново залагане. Ако тя не е подложена на известен риск, би могло да се говори за пладнешки обир на играчите, но каквито и сметки да правим, те си остават само предполагаеми, а банката винаги печели, тъй като на всеки обучен играч се падат по десет хиляди измамени овце.

Доказателствата й се разпростряха още по-далеч. Посочи ми една-единствена комбинация, на пръв поглед много елементарна. Не отгатнах принципа, но още първата вечер изпитах непогрешимостта на успеха.

С една дума, последвах съвета и отново спечелих всичко, което бях изгубил, изплатих игралните си дългове, дори, като се върнах, отброих на Биондета парите, които ми беше заела, за да изпитам късмета си.

Сега вече проблеми с парите нямах, но бях по-разтревожен от когато и да било преди. Опасенията ми за помислите на опасното същество, чиито услуги благосклонно приемах, се подновиха. Изтъня убеждението ми, че ще мога да го отдалеча от себе си, във всеки случай вече не ми достигаха силите да пожелая такова нещо. Отклонявах очи, за да не го виждам, и го виждах дори там, където го нямаше.

Играта престана да ме занимава и разсейва. Страстно обичах фараон, но и тази игра, след като не беше свързана с никакви рискове, изгуби за мене цялата си привлекателност. Досадиха ми карнавалните маймунджилъци: представленията ми се струваха блудкави. Дори да бях усетил сърцето си достатъчно свободно, за да пожелая връзка с жена от знатно потекло, предварително ме обхващаше отвращение от скуката, церемониала и неестествеността на кавалерското изкуство. Оставаха ми благородническите казина, където вече не ми се играеше, и куртизанките.

Сред този род жени имаше няколко, които се отличаваха с елегантния си блясък и с оживено обкръжение, макар че и те не притежаваха особени лични достойнства. В домовете им откривах истинската свобода и с удоволствие се ползвах от нея, блазнеше ме шумното веселие; не че ми харесваше, но ме замайваше, и най-после сред тях си позволявах упорито да злоупотребявам с честите пристъпи на разума ми да ме обуздае. Ухажвах всички подобни жени, които ме приемаха в салоните си, без да имам определени намерения към нито една от тях. Но най-прочутата венецианска куртизанка ми беше хвърлила око и скоро прояви желанието си.

Наричаше се Олимпия, беше двадесет и шест годишна, изключителна красавица, талантлива и умна. Скоро тя ми даде да разбера, че е предразположена към мене, и без да изпитвам същото, аз се озовах в обятията й, като се надявах по този начин да се избавя от самия себе си.

Нашата връзка започна внезапно и тъй като не откривах в нея особена прелест, реших, че ще свърши по същия начин, че Олимпия ще изпита досада от невниманието ми и скоро ще си потърси друг любовник, който по-справедливо ще се отнася към нея, още повече като се има предвид, че страстта ни беше напълно безкористна. Но покровителстващата ни планета реши друго: без съмнение, за да бъде наказана тази надменна и избухлива жена и за да бъда аз подложен на нови затруднения, Олимпия бе обладана от неистова страст към мене.

Изгубих свободата вечер да се прибирам в странноприемницата, а денем бях поставен под наблюдение и засипван от разни бележки и послания.

Олимпия непрекъснато се оплакваше от студенината ми. Още не беше открила обект за ревността си, затова я обръщаше срещу всички жени, които биха могли да привлекат вниманието ми. Готова бе да изисква от мене дори неучтивост към възможните съперници, ако по този начин би успяла да сломи характера ми. Тези почти непрекъснати капризи никак не ми харесваха, но трябваше да свиквам с тях. Опитвах се искрено да обикна Олимпия, за да обичам някого и по този начин да се отклоня от тайно изпитваното опасно влечение, а междувременно решителната сцена назряваше.

По заповед на куртизанката тайно ме следяха в странноприемницата. Веднъж тя ме попита:

— Откога разполагате с този красив паж, който толкова много ви интересува и комуто засвидетелствате такова внимание? Щом дългът го призове в стаята ви, вие непрекъснато го следите е поглед. Защо сте му наложили строго уединение, защо никога не го виждаме из Венеция?

— Моят паж — отговорих — е юноша от знатно потекло и мой дълг е да се грижа за възпитанието му. Това е…

— Това е жена, предателю! — прекъсна ме тя е пламнали от ярост очи. — Един от тайните ми агенти я е зърнал през ключалката, когато се е обличала.

— Давам ви честната си дума, че не е жена…

— Не прибавяйте и лъжа към измяната. Жената ридаела, видели са я, тя е нещастна. Вие не знаете какво да правите със сърцата на мъчениците, които са ви се отдали. Прелъстили сте я, така както прелъстихте и мене, а след това сте я изоставили. Върнете това момиче на родителите му и ако вашето прахосничество не ви позволява да го възмездите, с това ще се заема аз. Каквото му дължите, аз ще му го дам, но искам то още утре да изчезне.

— Олимпия — отвърнах с най-студения възможен тон, — заклевам ви се и повторно се кълна, че това не е жена. И слава богу!

— Какво, означават тези лъжи, чудовище? И защо казвате слава богу? Повтарям ви, отпратете я, защото иначе… Аз имам и други възможности, за да ви разоблича, и знам, че тя ще послуша гласа на разума, щом вие не сте способен да го чуете.

Не бях на себе си от този поток проклятия и заплахи, но макар да бе много късно, се прибрах вкъщи с престорено равнодушно лице.

Пристигането ми като че ли изненада прислугата и най-вече Биондета; тя изрази известно безпокойство за здравето ми, отвърнах, че съм напълно здрав. Почти не я бях заговарял, откакто започна връзката ми с Олимпия, но отношението й към мене въобще не се беше променило; промяна имаше само във външния й вид, в унилото и скръбно изражение.

На другия ден, току-що се бях събудил, Биондета влезе в стаята ми с писмо в ръце. Тя ми го подаде и аз прочетох:

За мнимия Биондето.

Не зная коя сте, госпожо, нито какво търсите при дон Алваро, но сте толкова млада, че заслужавате снизхождение, и сте попаднали в толкова лоши ръце, че внушавате състрадание. Види се, този кавалер ви е обещал същото, което обещава на всички, същото, в което все още всекидневно ми се кълне, макар че е решил да измени и на двете ни. Казват, че сте толкова умна, колкото и хубава: вярвам, че ще се вслушате в един добър съвет. На вашата възраст, госпожо, злото, което сама сте си причинили, може да се поправи. Една състрадателна душа ви предлага средството: няма да се пазарим за стойността на жертвата, необходима, за да се осигури спокойствието ви. Тя трябва да бъде съответна на вашето положение, на мечтите, които сте били принудена да изоставите, и на тези, които бихте могли да очаквате от бъдещето. С една дума, определете сама условията си. Но ако упорствате в желанието си да бъдете лъгана и нещастна, като по този начин правите и другите такива, очаквайте всички жестокости, които безнадеждността може да подскаже на вашата съперница.

Чакам отговора ви.

Прочетох писмото и го върнах на Биондета.

— Отговорете на тази жена — казах й, — че е луда. Вие по-добре от мен знаете доколко тя…

— Познавате ли я, дон Алваро? Не се ли боите от нея?

— Боя се, че може и занапред да ми досажда, затова я напускам. И за да бъда сигурен, че съм се освободил, още тази сутрин ще наема красивата къща край Брента, която ми предложиха.

Веднага се облякох и отидох да сключа сделката. Пътьом размислях върху заплахите на Олимпия. „Нещастницата се е побъркала! — казвах си. — Иска да убие…“ Не разбирах защо, но все не можех да произнеса тази дума.

Щом свърших работата си, върнах се вкъщи, обядвах и опасявайки се да не би силата на навика да ме отведе при куртизанката, реших през целия ден да не излизам.

Взех книга, но не бях способен да се съсредоточа върху прочетеното и я оставих; приближих се към прозореца, но тълпата и разнообразните примамки за погледа, вместо да ме развлекат, започнаха да ме дразнят. Крачех напред и назад из апартамента, в постоянното движение на тялото търсех успокояване на духа.

По време на безцелното блуждаене изведнъж крачките ми се насочиха към тъмния килер, където слугите слагат ненужните вещи. Никога не бях влизал там, сумракът ми се понрави, седнах върху един сандък и останах така няколко минути.

Точно по това време чух шум в съседната стая, слаб лъч светлина блесна в очите ми и ме привлече към някаква зазидана врата. Лъчът се прокрадваше през ключалката, прилепих око.

Видях, че Биондета седи пред клавесина си, скръстила ръце, в положението на дълбоко замечтан човек. Но ето че тя наруши мълчанието.

— Биондета! Биондета! — възкликна. — Той ме нарече Биондета. Това е първата и единствена ласкава дума, която съм чула от устата му.

Тя млъкна и сякаш отново се унесе в размисъл. Най-после постави ръце върху клавишите на клавесина, който я бях видял да поправя. На пюпитъра пред нея лежеше затворена нотна тетрадка, тя засвири някакво встъпление и като си акомпанираше, тихичко запя.

Веднага прецених, че това, което пееше, не бе завършено произведение. Когато се вслушах по-внимателно, дочух моето име и това на Олимпия: тя импровизираше речитатив за своето положение и за това на съперницата си, което според нея било по-щастливо от нейното, най-после за моето сурово отношение към нея и за предизвикващите недоверието ми подозрения, отдалечаващи ме от щастието. Тя би ме повела към върховете на славата, богатството и знанията, а аз от своя страна бих могъл да осигуря нейното върховно блаженство. „Уви — мълвеше тя, — това не е възможно. Моите чародейства са безсилни, щом той не забелязва истинската ми същност, а онази — другата…“

Страстта вземаше връх и сълзите сякаш задушаваха гласа й. Биондета стана, взе една кърпичка, избърса лицето си и отново се приближи към клавесина. Искаше пак да седне, но тъй като прекалено ниският стол притесняваше движенията й, тя взе нотната тетрадка от пюпитъра, постави я върху ниския стол, едва тогава седна на другия и отново засвири.

Скоро разбрах, че втората музикална сцена няма да прилича на първата. Познах мотива на една модерна по онова време във Венеция баркарола[54]. Тя го повтори два пъти и след това с по-отчетлив и по-сигурен глас запя следната песен:

Ах, мечти от време старо!

Рожба бях на тази вис…

За земята и Алваро

те напускам, свят лъчист!

Всеки блясък, всяка сила

във веригите изтля…

А съдбата отредила

ми е робство и тегла,

 

През полета и оврази

все пришпорват ви, коне,

ала конникът ви пази

от раняване поне!

А десницата му слава

може да ви отреди

и не страдате тогава

от това, че сте с юзди.

 

Ах, Алваро, вече зная:

друга те отне от мен!

Как ли твоят хлад от тая

непозната бе стопен?

С добродетел най-отбрана

смяташ, че се слави тя…

Да, харесваш я — остана

да ме мъчи ревността.

 

Тъй като ме подозираш,

ти самият страдаш, ах!

Щом ме няма, ме презираш,

щом съм с теб — изпитваш страх.

Сред терзание зловещо

без причина стена аз:

лъжа, щом продумам нещо,

мамя, щом мълча без глас!

 

Теб, любов, те оскверниха,

мен упрекват ме в лъжи —

отмъсти и с кротост тиха

грешката му покажи,

направи така, че свято

да ме търси нощ и ден,

да презре страстта, която

не е свързана със мен.

 

Ах, съперницата моя

с мен се разпорежда днес

и очаквам вече своя

край в робия — край злочест!

О, сърце, не бий така за

поруганите мечти —

само ще родиш омраза!

Аз мълча — мълчи и ти!

Звученето на гласа, пеенето, смисълът на стиховете, начинът на изразяването им ме доведоха до неизразим с думи смут. „Фантастично създание, опасна измамница! — извиках и бързо се измъкнах от мястото, където бях останал прекалено дълго. — Нима е възможно по-сполучливо да се имитират чертите на истината и на природата? Истински щастливец съм, че едва днес открих пролуката в тази ключалка, в противен случай често бих идвал тук да се опиянявам, охотно бих се самозалъгвал! Да се махаме оттук! Още утре да идем в Брента! Не, още тази вечер!“

Извиках веднага един слуга и му заповядах бързо да товари в гондолата всичко необходимо ми, за да прекарам нощта в новия си дом.

Прекалено трудно би ми било да изчакам нощта в странноприемницата. Излязох вън. Вървях без цел. На ъгъла, край входа на едно кафене ми се стори, че видях да влиза там онзи Бернадильо, който при разходката ни в Портичи придружаваше Соберано. „Още призраци — рекох си, — преследват ме.“ Качих се в гондолата и обиколих Венеция, канал след канал; прибрах се в единадесет вечерта. Исках веднага да замина за Брента и тъй като уморените ми гондолиери отказаха да гребат, бях принуден да наема други; те се представиха, тогава слугите ми, предупредени за моите намерения, наскачаха преди мене в гондолата заедно с вещите си. Биондета ме следваше.

Едва бях стъпил в лодката, когато нечии викове ме накараха да се обърна. Видях, че една маска пронизваше Биондета.

— Ти ми го отне! Умри! Умри, омразна съпернице!

Покушението бе осъществено тъй светкавично, че останалият на брега гондолиер не успя да го предотврати. Той се опита да атакува убиеца, замахна с горящ факел пред очите му, но дотича друга маска и го отблъсна със заплашителен жест. По странния й глас ми се стори, че разпознах Бернадильо.

Изскочих от гондолата не на себе си. Убийците бяха изчезнали. Светлината на факела ми откри Биондета — бледа, обляна в кърви, издъхваща.

Моето състояние бе неописуемо. Всяка друга мисъл се изличи. Виждах пред себе си само обожаваната жена — жертва на нелепо предубеждение, на празната ми и безумна доверчивост, — която до този миг бях подлагал непрекъснато на най-жестоки оскърбления.

Хвърлих се към нея и същевременно зовях за помощ, за отмъщение. Появи се хирург, привлечен от шумотевицата. Наредих да пренесат ранената в апартамента ми и от страх, че едва ли ще се погрижат за нея достатъчно съвестно, сам се нагърбих с половината задължения.

Когато я разсъблякоха, когато видях това красиво тяло окървавено и двете зейнали, дълбоки рани, които сякаш бяха поразили източниците на живота, аз изрекох и извърших хиляди луди неща.

Биондета видимо лежеше в безсъзнание и не можеше да ме чуе, но гостилничарят, слугите му, хирургът, както и двамата повикани лекари прецениха, че за болната е опасно да ме оставят в близост с нея. Изведоха ме от стаята.

Оставиха до мен слугите ми, но когато един от тях, без много да мисли, ми каза, че според лекарския съвет раните са смъртоносни, аз се разкрещях пронизително. Най-после, измъчен от тези пристъпи, изпаднах във вцепенение, което преля в сън.

Стори ми се, че насън видях майка си; аз й разказвах приключението и дори, за да й го обясня по-добре, я повеждах към развалините на Портичи.

— Нека да не отиваме там, сине — казваше ми тя, — подлагате се на явна опасност.

Движех се сигурно, когато пресичахме тесния проход, но изведнъж една ръка ме тласна в пропастта; познах я — беше ръката на Биондета. Падах, но друга ръка ме изтегли и аз се озовах в майчините обятия. Събудих се, задъхан от ужас.

— О, нежна моя майко! — извиках. — Не ме изоставяте дори в съня.

„Биондета! Нима искате да ме погубите?! Но не — този сън е творение на разстроеното ми въображение. О, трябва да изгоня мислите, които ме лишават от признателност и човечност.“

Извиках един слуга, за да ми каже новините.

— Двамата хирурзи бдят, пуснали са й много кръв, боят се от треска.

Когато на сутринта свалиха превръзките, решиха, че само дълбочината на раната е опасна, но ето че треската връхлетя, веднъж и още веднъж, наложи се да я пресичат с нови кръвопускания.

Аз толкова настоявах да вляза при нея, че беше невъзможно да ми откажат. Биондета бълнуваше и непрекъснато повтаряше моето име. Гледах я — никога не ми е изглеждала толкова красива.

„Нея ли — мислех си — възприемах като разхубавен призрак, като облак искрящи изпарения, скупчили се единствено за да завладеят чувствата ми? Та в нея, както и в мене, животът искреше, но ето че тя сега го губи, защото аз не пожелах да я изслушам, защото съзнателно я подложих на смъртна опасност. Аз съм тигър, истинско чудовище. Ако ти, о, най-достойна за обич, склопиш очи, аз не искам да те преживея. О, колко низко се отплатих за твоите добрини, ще умра, но преди това ще принеса в жертва над гроба ти диво жестоката Олимпия.

Ако небето пожелае да те върне при мене, ще бъда твой. Ще се отблагодаря за всичките ти благодеяния, ще възнаградя добродетелите и търпението ти, ще изпълня своя висш дълг — да те направя щастлива, като сляпо ще ти подчиня чувствата и желанията си.“

Няма да описвам тук мъчителната борба на лекарите и на природата да върнат към живот изнемогващото от толкова приведени в действие подкрепителни средства тяло. Изминаха двадесет и един дни между страха и надеждата, най-после треската бе прогонена и сякаш съзнанието на болната започна да се възвръща.

Наричах я „мила ми Биондета“, тя стисна ръката ми. В този миг осъзна света наоколо. Седях до главата й, тя впиваше очи в мене, а от моите капеха сълзи. Не мога да опиша благосклонността и изразителността на усмивката, която ми дари. „Скъпа Биондета — промълви тя. — Аз съм скъпата на Алваро Биондета.“ Искаше да сподели повече неща, но отново ме принудиха да се оттегля.

Твърдо реших да остана в стаята, в едно ъгълче, откъдето тя не би могла да ме види. Най-после отново ми разрешиха да се приближа.

— Биондета — казах й, — наредих да преследват убийците ви.

— О, пощадете ги — отвърна тя, — те са виновниците за моето щастие. Ако издъхна, ще е за вас; ако живея, ще е, за да ви любя.

Разумно е да съкратя описанието на трогателните сцени помежду ни до деня, когато лекарите ме увериха, че мога да отведа Биондета край брега на Брента, където чистият въздух ще върне силите й. Настанихме се там. Още щом полът й се потвърди, когато трябваше да се превържат раните, аз наех две жени за прислуга. Обкръжих я с всевъзможни удобства и мислех единствено за нейното успокоение, развлечение и удоволствие.

Силите й видимо се възстановяваха и красотата й сякаш придоби непознат блясък. Най-после си позволих, без да се опасявам за здравето й, да я въвлека в по-дълъг разговор.

— О, Биондета — казах й, — упоен съм от обич. Убедих се, че вие не сте фантастично създание. Сигурен съм, че ме обичате въпреки досегашното ми отблъскващо поведение спрямо вас. Но вие добре знаете, че имах основания за тревоги. Разкрийте ми тайната на странното видение, което порази погледа ми под свода на Портичи. Откъде идваха и къде отиваха ужасното чудовище и малката кучка, която изникна непосредствено преди вас? Как, защо ги заместихте вие и какво ви привърза към мене? Кои бяха те? Коя сте вие? Успокойте окончателно преданото вам сърце, което е готово да ви се обрече навеки.

— Алваро — отговори Биондета, — изумени от смелостта ви, некромантите искаха да се позабавляват, като ви унижат, и вдъхвайки ви ужас, да ви превърнат в жалък роб на своите желания. Те предварително се подготвиха да ви изплашат, като ви подтикнаха да повикате най-могъщия и най-опасния сред духовете; с помощта на подвластните им сили ви подготвиха едно представление, което щеше да ви убие от ужас, ако силата на душата ви не бе обърнала срещу тях собствените им уловки. Вие се държахте героично и възхитените от смелостта ви силфиди, саламандри, гноми, ондини[55] решиха изцяло да ви подкрепят в борбата с вашите врагове. По произход аз съм силфида, една от най-знатните сред тях. Появих се в образа на малка кучка, получих заповедите ви и всички ние се разбързахме да ги изпълним с охота. И колкото повече високомерие, решимост, непринуденост, интелигентност проявявахте вие в заповедите си, толкова повече нарастваше нашето възхищение и усърдие. Повелихте ми да ви служа като паж, да ви развличам като певица. С радост се подчиних и подчинението ми достави такава наслада, че реших навеки да се посветя на вас. „Трябва — помислих си — да реша своята съдба и своето щастие. Обречена на непрекъсната несигурност сред въздушните вълни, лишена от чувства и радости, робиня на заклинанията и играчка на фантазията на кабалистите, по задължение ограничена в правата и познанията си, нима и за в бъдеще ще се колебая какви средства да избера, за да облагородя своята същност? Разрешено ми е, ако се съюзя с мъдрец, да приема телесно одеяние: ето го. Щом приема простосмъртен женски образ, по силата на тази желана от мен промяна, ще изгубя естествените права на силфидите и поддръжката на своите дружки, но ще изпитам щастието да обичам и да бъда обичана. Ще служа на моя победител, ще му разкрия величието на неговата природа, той дори не подозира какви преимущества крие тя. Тогава той ще подчини на волята ни стихиите, чието царство напуснах, и духовете от всички сфери. Той е създаден, за да бъде господар на вселената, а пък аз ще бъда господарка, обожаваната от него господарка.“ Тези мисли, необикновено бързи за лишено от органи и субстанция същество, мигновено предопределиха моето решение. Аз запазих личността си, но приех женското тяло, което ще напусна заедно с живота. Когато почувствах плътта си, Алваро, открих, че имам и сърце. Възхищавах се от вас, обикнах ви, но какво стана с мен, когато открих само ненавист и омраза от ваша страна. Не беше възможно нито да се променя, нито дори да се покая, подложена съм на всички превратности, които дебнат създанията от вашия род, и същевременно си навлякох гнева на духовете, безпощадната омраза на некромантите: лишена от вашата закрила, аз станах най-нещастното същество под небесата, но какво говоря — и сега бих била същото, ако не ме закриляше вашата любов.

Прелестта на лицето и жестовете й, звукът на нейния глас още повече увеличаваха очарованието, излъчвано от този разказ. Не разбирах нищо от това, което чувах. Но нима въобще имаше нещо разбираемо в приключението ми!

„Всичко това ми се струва сън — мислех си, — но нима човешкият живот е нещо друго? Сънищата ми са по-необичайни, това е всичко. С очите си видях как тя очакваше помощ единствено от изкуството на лечителите, как стигна почти до дверите на смъртта, след като премина всички граници на изтощението и болката. Човекът бил смесица от кал и вода. Но защо пък жената да не е сътворена от роса, от земни изпарения, от слънчеви лъчи и от сгъстени отломки на дъгата? Кое е възможното?… И кое — невъзможното?“

В резултат от тези размишления аз още по-силно се поддадох на влечението си, като вярвах, че се допитвам до разума си. Обсипвах Биондета с благоразположение и с невинни ласки. Тя ги приемаше с възхитителна непосредственост, с естествена свенливост, която е независима от ума и страха.

Измина месец в опияняващо блаженство. Биондета се възстанови напълно и вече можеше да споделя разходките ми. Поръчах да й ушият костюм на амазонка; с тази дреха и с една широкопола, обкичена с пера шапка тя привличаше всички погледи. Не се и съмнявахме, че безгрижните граждани, които при хубаво време плъзваха из вълшебното крайбрежие на Брента, завиждаха на нашето щастие. Дори жените сякаш се бяха отрекли от присъщата им ревност, покорени може би от несъмненото превъзходство на съперницата си или пък обезоръжени от поведението й, което свидетелстваше, че тя и не помисля за това превъзходство.

В очите на света аз бях обичаният любовник на прелестното създание, гордостта бе равна на любовта ми, а ласкателната мисъл за бляскавия й произход още повече увеличаваше самочувствието ми.

Не се и съмнявах, че Биондета притежава най-редки познания, и не без основание предполагах, че целта й е да ме посвети в тях. Но тя беседваше с мене само за най-обикновени неща и сякаш бе забравила за другото. Една вечер, докато се разхождахме по терасата на градината, й казах:

— Биондета, когато тъй радващата ме склонност ви повели да свържете съдбата си с моята, вие обещахте, че ще ме направите достоен за любовта си, като споделите с мен недостъпни за повечето хора знания. Нима сега ви се струвам недостоен за вашите грижи; нима е възможно толкова нежна, толкова деликатна любов като вашата да не желае да облагороди своя обект?

— О, Алваро — отговори ми тя, — едва от шест месеца съм жена и имам чувството, че страстта ми все още преживява своя първи ден. Простете, че най-нежното чувство опиянява сърцето ми, което преди това никога нищо не е изпитвало. Бих желала да ви науча да обичате като мене и дори само благодарение на тази способност вие ще се издигнете високо над себеподобните си, но човешката гордост е устремена към по-други наслади. Вродено безпокойство не й позволява да се наслади на щастието, ако в бъдещето не открива още по-пълно блаженство. Да, аз ще ви обуча, Алваро. С удоволствие бях забравила своя собствен интерес, ето че той ми напомня за себе си, защото отново трябва да възвърна своето величие във вашето; но не е достатъчно само да ми обещаете да бъдете мой, необходимо е да ми се отдадете без остатък и навеки.

Седяхме на обвита в зеленина пейка, в дъното на градината, а над главите ни се сплитаха клонките на орловите нокти. Хвърлих се в нозете й.

— Скъпа Биондета — казах, — кълна ви се във вярност, готова да издържи на всички изпитания!

— Не — отговори тя, — вие не ме познавате, вие и себе си не познавате; необходимо ми е абсолютно отдаване. Само то може да ме успокои и задоволи.

Възторжено целувах ръката й, повтарях клетвите си: тя ми противопоставяше своите опасения. С разгорещяването на спора главите ни се сведоха, а устните ни се срещнаха… В този миг почувствах дръпване за долния край на дрехата и силно разтърсване. Беше кучето ми, подареният ми млад дог. Всеки ден го разигравах с кърпичката си. Предишната вечер избяга от къщи и за да предотвратя второ бягство, бях заповядал да го вържат. Но той току-що бе скъсал каишката и воден от обонянието си, ме бе намерил; сега ме дърпаше за пеша на плаща, за да ми покаже колко е щастлив и да ме предизвика към закачки. Опитах се да го прогоня с ръка, скарах се гласно, но се оказа невъзможно да го отделя от себе си: той тичаше, връщаше се към мене, лаейки, най-после нахалството му взе връх, хванах го за нашийника и го отведох вкъщи.

Когато тръгнах обратно към беседката, за да се върна при Биондета, един слуга изтича по петите ми и съобщи, че трапезата е сервирана. Заехме местата си около масата. Биондета като че ли изглеждаше смутена. За щастие не останахме сами — един млад благородник бе дошъл да сподели с нас вечерта.

На другия ден влязох при Биондета с твърдото решение да й разкажа за сериозните размисли, които ме бяха налегнали през нощта. Тя още лежеше и аз седнах до нея на леглото.

— Вчера — казах й — едва не извършихме лудост, за която бих се разкайвал до края на дните си. Моята майка иска да се оженя на всяка цена. Не мога да принадлежа никому, освен на вас, но и нямам право да поемам сериозни задължения без нейното съгласие. Аз гледам на вас като на своя бъдеща жена, Биондета, и затова мой дълг е да ви уважавам.

— Но нима не е необходимо и аз също да ви уважавам, Алваро? И все пак не би ли било това чувство отрова за нашата любов?

— Лъжете се — отговорих й, — то е само чудесна подправка.

— Хубава подправка, която ви води към мене леденостуден, която ме вкаменява. Ах, Алваро, Алваро, за щастие не разбирам нищо от брътвежите ви, аз нямам майка и баща и искам да обичам от все сърце, без такава подправка. Казвате, че държите да се съобразите с майчината воля; това е естествено, достатъчно, обаче тя да утвърди съюза на сърцата ни, защо е необходимо да го предшества? Вашите предразсъдъци са резултат от грешки на образованието ви, обмислени или не, все едно, те са причина за непоследователното ви и странно поведение. А когато срещнете истински задължения, вие си внушавате, че е невъзможно или ненужно да ги изпълните; най-после, търсите как да се отклоните от пътя, който би ви отвел към притежанието на най-желаното от вас. Нашият съюз, нашите отношения попадат в зависимост от чужда воля. Кой знае дали доня Менсия ще реши, че съм от достатъчно благороден род, за да вляза в семейството на Маравиляс? И тогава аз ще бъда презряна! О, защо вместо сам да грабнете желаното, трябва да го получите от нея? Дали с мен говори мъжът, предопределен за високата наука, или детето, слязло от планините на Естремадура? И да убия ли аз своята чувствителност, щом виждам, че повече пазят чуждата? Алваро, Алваро, превъзнасят любовта на испанците, но в сърцата им винаги ще има повече място за гордост и надменност, отколкото за обич.

Вече бях видял доста необикновени сцени, но все пак не бях подготвен за тази. Искаше ми се някак да оправдая уважението към майка си, повеляваше ми го дългът, а също — и дори в по-голяма степен — признателността и привързаността. Но тя не ме слушаше…

— Не без причина станах жена, Алваро, вие ме отнехте от самата мене и аз искам да ви взема от вас самия. Доня Менсия трябва да не е на себе си, ако по-късно се противопостави. Не говорете повече. Откакто ме уважават, откакто взаимно се уважаваме, откакто уважаваме всичко живо, аз ставам все по-нещастна, дори повече, отколкото когато ме ненавиждаха.

И тя се разплака.

За щастие аз съм горд и това качество ме спаси от порива на слабост, който би ме запратил в нозете на Биондета в желанието ми да разоръжа безпричинния й гняв и да пресуша сълзите, довеждащи ме до отчаяние. Отидох в кабинета си. Ако в този миг някой ми бе надянал окови, щеше да ми окаже услуга; най-после, тъй като се опасявах от изхода на вътрешната борба, която бушуваше в мене, изтичах към гондолата си. Една от прислужниците на Биондета се изпречи на пътя ми.

— Отивам във Венеция — казах й, — необходимо е да се явя на заведения срещу Олимпия процес.

Заминах веднага, терзаеше ме опустошително безпокойство, бях недоволен от Биондета и от себе си, виждах, че единствената ми възможност е да се мятам между подлостта и безнадеждността.

Пристигнах в града, изскочих от гондолата на първия пристан. Като в мъгла прекосих всички улици по пътя си, дори не забелязах, че върху ми ще се сгромоляса страхотна буря и трябва да се погрижа за подслон.

Беше средата на юли, скоро заваля пороен дъжд, примесен с едри зърна град.

Видях пред себе си отворена врата: беше на църквата при големия францискански манастир, скрих се вътре.

Първо си помислих, че откакто съм във Венецианската република, трябваше да се случи такова премеждие, за да вляза в църква; след това си дадох сметка, че напълно съм занемарил религиозните си задължения. Най-после, в желанието да се откъсна от тези мисли, започнах да разглеждам картините и статуите в църквата: направих любопитна обиколка около храмовия кораб и хора.

Накрая стигнах до затънтено параклисче, беше осветено от лампа, защото външната светлина не достигаше до него; в дъното на параклиса нещо ослепително привлече погледа ми; беше статуя. Два ангела спускаха женска фигура в гробница от черен мрамор, а други два ридаеха край гроба.

Фигурите бяха от бял мрамор, естественият блясък на камъка отразяваше слабата светлина на лампата и изпъкваше още по-силно от контраста с черното; обзе ме чувството, че самите фигури излъчват светлина, която осветява параклиса. Приближих се, разгледах композицията: статуите ми се сториха безупречно пропорционални, най-съвършено изваяни и пълни с живот.

Насочих погледа си към главната фигура. Но какво ми стана? Стори ми се, че виждам лика на майка си. Почувствах се изпълнен със силна и нежна болка, със свята почит. „О, майко, като позволихте на това студено изваяние да наподоби скъпите ви черти, вие без съмнение ме предупреждавате, че недостатъчната ми нежност и безпорядъкът в живота ми ще ви отведат в гроба. О вие, най-достойна сред жените! Колкото и да е заблуден Алваро, всичките ви права над сърцето му са съхранени. Хиляди пъти ще предпочете той да умре, преди да измени на подчинението, което ви дължи: нека безчувственият мрамор му бъде свидетел. Уви, разкъсва ме най-тираничната страст, не ми е възможно да се овладея. Вие, майко, току-що разговаряхте с очите ми, говорете, о, говорете на моето сърце; ако трябва да изтръгна от него страстта, научете ме как бих могъл да сторя това, без да се разделя с живота си.“

Щом произнесох тази гореща молба, аз се прострях по лице о земи и в това положение зачаках отговор. Почти бях сигурен, че отговор ще има — толкова силен бе поривът на чувствата ми.

Сега размислям над онова, което тогава не бях в състояние да направя: в случаите, когато, за да поправим поведението си, молим за помощ небесата, ние напрягаме всичките си духовни сили и дори ако там горе не чуят молбата ни, можем, докато сме съсредоточени, да използваме богатите възможности, които ни предоставя собственото ни благоразумие. Аз заслужавах да бъда оставен само на своето благоразумие и ето какво ми подсказа то: „Ще си поставиш за цел да изпълниш дълга си, ще отдалечиш страстта от себе си, а в хода на събитията ще дойде и просветлението.“

„Хайде — помислих си, докато ставах стремително, — трябва да разкрия сърцето си пред майка си и още веднъж да потърся убежище в скъпите й обятия.“

Върнах се в първата странноприемница, наех кола и без особени приготовления отпътувах по Тюренския път, за да стигна през Франция в Испания. Преди това сложих в един пакет банков чек за триста цехина и следното писмо:

На скъпата ми Биондета.

Разделям се с вас, скъпа ми Биондета, и това би означавало, че се разделям с живота си, ако надеждата да се завърна бързо не утешаваше сърцето ми. Отивам, да видя майка си; въодушевен от вашия пленителен образ, вярвам, че ще я спечеля и ще дойда при вас с нейното съгласие: за да сключим съюза, от който зависи щастието ми. Радостен съм, че ще изпълня своя дълг, преди изцяло да се отдам на любовта и да предам във ваша власт остатъка от земните си дни! Вие ще опознаете испанеца, Биондета: по поведението му ще разберете, че както се подчинява на кръвния си дълг, тъй умее да изпълнява и останалите си задължения. Щом съзрете щастливия резултат от предразсъдъците му, ще престанете да наричате гордост чувството, което го обвързва. Не се съмнявам в любовта ви: бяхте ми обещали пълно покорство, ще потвърдите още по-добре това, като проявите нищожно снизхождение към постъпка, която цели единствено постигането на общото ни благополучие. Изпращам ви необходимото за поддържането на нашия дом. От Испания ще получите най-достойния за вас дар, за да облекчи очакването на мига, когато най-страстната нежност ще доведе в нозете ви.

Вашият роб.

Пътувах към Естремадура. Беше най-хубавото годишно време и сякаш всичко хармонираше с нетърпението ми да пристигна в родината си. Вече бях съгледал камбаните на Тюрен, когато една полудяла от бързане пощенска кола надмина моята карета, спря и аз видях през вратата някаква жена, която ми правеше знаци и се втурна да слиза.

Моят кочияш също спря, слязох и аз и Биондета падна в прегръдките ми; тя успя да промълви само: „Алваро, вие ме изоставихте!“, и замря в несвяст.

Отнесох я в каретата си, само там можех да я настаня удобно, защото тя за щастие бе двуместна. Направих всичко възможно, като я освободих от онези дрехи, които пречеха; продължих пътя, като я придържах в ръцете си, а състоянието ми не е трудно да се отгатне.

Спряхме в първата що-годе по-угледна странноприемница; отнесох Биондета в най-удобната стая. Положих я върху леглото и седнах до нея. Заповядах да донесат амонячни соли и билки, които да възвърнат съзнанието й. Най-после тя отвори очи.

— Още веднъж вие пожелахте моята смърт — каза тя, — е какво, желанието ви ще се сбъдне.

— Колко сте несправедлива! — отговорих. — По волята на каприза се противопоставяте на разумни и необходими мои действия. Ако не намеря начин да ви се противопоставя, рискувам да наруша дълга си и да се изложа на неприятности, на угризения на съвестта, които ще смутят спокойствието на нашия съюз. Взех решение да избягам, за да получа майчиното съгласие.

— Защо, о, жестокосърдечни, не споделихте намерението си с мене? Аз бих ви последвала. Но да ме изоставите сама, без покровителство, в ръцете на отмъстителните неприятели, които си създадох заради вас; спокойно да ме гледате изложена по ваша вина на най-унизителни оскърбления…

— Обяснете ми, Биондета! Би ли се осмелил някой?

— А какво би рискувал срещу създание от моя пол, от никого непризнато, без никаква поддръжка? Недостойният Бернадильо откри следите ни във Венеция; щом вие изчезнахте, той престана да се бои от вас: откакто ви принадлежа, е безсилен срещу мене, но успя да смути въображението на прислугата, като насели вашата къща в Брента със създадени по негова заповед призраци. Слугините ми се изплашиха и ме изоставиха. Навред се разнесе слух, потвърден от много писма, че някакъв таласъм отвлякъл капитан от гвардията на Неаполския крал и го отвел във Венеция. Твърди се, че този таласъм съм аз, и разпратените описания почти го доказват. Всички ужасени се отдръпваха от мене; молех за помощ, за съчувствие, но никъде не ги откривах. Най-после златото сполучи там, където човечността се оказа безсилна. Изключително скъпо ми продадоха една стара пощенска кола. Намерих водачи, кочияши, тръгнах след вас…

Моята решителност като че ли се разколеба, докато Биондета разказваше за премеждията си.

— Не беше възможно — казах й — да предвидя такъв ход на събитията. Представях си, че сте обект на вниманието, на уважението, които жителите край брега на Брента ви засвидетелстват. Нима можех да предположа, че в мое отсъствие те ще ви оспорят това, което толкова бяхте заслужили. О, Биондета, нали сте ясновидка, не трябваше ли да предвидите, че като се противопоставяте на тъй разумните ми намерения, ще ме подтикнете към отчаяни решения? Защо?…

— Нима винаги успяваме да овладеем импулса да се противопоставим? Аз се превърнах в жена по собствена воля, Алваро, но ето че в крайна сметка съм жена, изложена на всякакви въздействия, а не парче мрамор. Сред елементите, съставящи всемира, избрах първичната материя, от която е сътворено тялото ми: тя е извънредно възприемчива, но ако не беше такава, би ми липсвала чувствителност, за да изпитвам влечение към вас, и скоро щях да ви се сторя непоносима. Простете ми, задето рискувах да приема всичките несъвършенства на своя пол, но сторих това, за да получа, ако е възможно, и всичките му прелести. Ето че лудостта е извършена и такава, каквато съм сега, моите възприятия са несравнимо изострени: въображението ми наподобява вулкан. С една дума, притежавам неистови страсти, които би трябвало да ви плашат, ако вие не бяхте обектът на най-необузданата от тях и ако не познавахте по-добре принципите и проявленията на тези природни пориви, отколкото ги познават учените в Саламанка[56]. Дават им най-отвратителни названия и твърдят, че на всяка цена трябвало да бъдат угасени. Да гасят небесния огън, единствената сила, с чиято помощ тялото и душата могат да си взаимодействат, и в същото време да търсят несъществуващи начини за поддръжката на техния съюз! Това е ужасно глупаво, мили ми Алваро! Наистина трябва да управляваме тези движения, но понякога ни се налага и да им се подчиняваме. Ако им противодействаме, ако се възмущаваме от тях, те всичките едновременно се освобождават от оковите на волята ни и тогава вече разумът ни не знае на какво да се опре, за да управлява. Моля ви, Алваро, щадете ме в такива мигове — та аз съм едва на шест месеца и се възторгвам от онова, което сега изпитвам. Помнете, че отказите ви, необмислените думи унизяват любовта, бунтуват гордостта, будят яда, недоверието, страха. Но какво ли говоря?! Предвиждам своята гибел и виждам моя Алваро също тъй нещастен!

— О, Биондета — възкликнах аз, — когато съм край вас, удивлението ми не секва, сякаш откривам самата природа в изповедта ви за вашите влечения. Но ние ще открием срещу тях противоотрова в убежището на взаимната ни нежност. Нима не ще потърсим надежда и в съветите на благородната ми майка, която ви очаква с разтворени обятия? Сигурен съм, че тя ще ви обикне и всичко наоколо ще ни помага да преживеем щастливи дни…

— Налага се да желая това, което желаете вие, Алваро. Добре познавам жените и не храня тъй силни надежди, но за да ви се харесам, бих искала да се подчиня, затова се предавам.

Радвах се, че пътувам за Испания в обществото на създанието, което плени чувствата ми; бързах да открия пътя през Алпите, за да стигна във Франция, но сякаш, откакто не бях сам, небето ми се противопоставяше: страшни бури ни задържаха и правеха пътищата непроходими. Конете се заваляха, каретата, която изглеждаше нова и добре сглобена, имаше нужда от поправки на всяка пощенска станция — ту се чупеше ос, ту колело, ту пък ходовата част. Най-после, след безкрайни препятствия, стигнахме до прохода Тенд.

Сред всевъзможните причини за безпокойство и сред вълненията, които ми причиняваше неприятното пътуване, аз се възхищавах от характера на Биондета. Сякаш не беше вече онази нежна, тъжна или гневяща се жена, която познавах: сякаш искаше да облекчи тревогите ми, като често се отдаваше на безгрижно избликнало веселие или пък ме убеждаваше, че умората съвсем не й е противна.

Приятните й шеги бяха примесени с толкова съблазнителни ласки, че аз не успявах да устоя: отдавах им се, но сдържано — мисълта да не изложа гордостта си служеше като спирачка за силата на желанията ми. Биондета четеше съвсем ясно погледите ми, ясно виждаше моето смущение и не правеше опити да го увеличава. Признавам, че се намирах в опасност. Така веднъж не бих могъл да кажа какво щеше да стане с чувството ми за чест, ако колелото не се беше счупило. Този случай ме накара да бъда по-внимателен занапред.

След невероятно уморителен преход ние стигнахме в Лион. В знак на внимание към нея се съгласих да отпочинем няколко дни. Тя насочи вниманието ми към непринудените и леки нрави на френската нация.

— В Париж, в двора — ето къде бих искала да ви видя. Материални средства няма да ви липсват, ще играете ролята, която ви харесва, пък аз знам сигурни средства, за да ви осигуря най-високо положение: французите са галантни и макар да нямам кой знае колко високо мнение за външността си, най-изисканите сред тях ще дойдат да ми засвидетелстват почитта си, но аз ще ги пожертвам до един заради, моя Алваро. Колко хубав повод за тържество на испанската суетност!

Възприех това предложение като шега.

— Не — отговори тя, — аз сериозно ви предлагам тази фантазия.

— Тогава да побързаме към Естремадура — казах аз — и ще се върнем да представим пред френския двор съпругата на дон Алваро Маравиляс, тъй като не ни подхожда да я въведем там като някаква авантюристка.

— Поела съм по пътя за Естремадура — промълви тя — и трябва да гледам на нея като на онази крайна точка, където ме чака щастието ми. Ах, как да сторя така, че никога да не я видя?

Чувах и виждах отвращението й, но напредвах към целта си и ние скоро се озовахме на испанска територия. Непредвидени обстоятелства, тресавища, непроходими пътища, пияни мулетари, вироглави мулета: всички те още по-малко, отколкото в Пиемонт и в Савоя, можеха да спрат устрема ми.

Говорят се, и то с право, много лоши неща за испанските гостилничари; въпреки това се считах за щастлив, когато дневните препятствия не ме принуждаваха да прекарвам нощта в полето или в някоя изоставена плевня.

— Какъв ли ще е краят, който търсим — казваше Биондета, — ако се съди по мъките, дето ни спохождат? Много далеч ли сме още?

— Намирате се — отговорих — в Естремадура, най-много на десет левги[57] от замъка Маравиляс.

— Сигурно няма да стигнем дотам, небето ни пречи да се доближим. Погледнете как се сгъстяват облаците.

Обърнах очи към небето и трябва да кажа, че то никога не ми се е струвало по-заплашително. Успокоих Биондета, че плевнята, в която се приютихме, може да ни защити от бурята.

— Но ще ни защити ли и от гръмотевиците? — каза ми тя.

— Какво толкова са за вас гръмотевиците, та вие сте свикнали да живеете сред ефира, колко често сте виждали как те се раждат и навярно отлично познавате физическата им природа!

— О, ако ги познавах малко по-зле, сигурно нямаше да ме е страх; но от обич към вас аз се предадох във властта на физическите явления и се боя от тях, защото те убиват, боя се именно защото са физически.

Бяхме седнали върху две купчини слама в двата края на плевнята. Междувременно бурята приближи, като бучеше страховито. Небето приличаше на огън, разпалван от духащи в хиляди посоки ветрове. Тътенът от гръмотевиците, повтарян от ехото на близките планини, ечеше ужасяващо наоколо. Те не следваха една след друга, а сякаш едновременно се сгромолясваха. Вятър, град, дъжд спореха помежду си кой ще изпълни с най-черен ужас зловещата картина, която поразяваше възприятията ни. Избухна светкавица, тя сякаш възпламени убежището ни. Последва зловещ гръмотевичен, тътен. Затворила очи, е длани върху ушите, Биондета се хвърли в обятията ми:

— О, Алваро, загубена съм!

Опитах се да я успокоя.

— Сложете ръката си на сърцето ми — каза тя. Постави я върху гърдите си и макар че сбърка, като я допря до място, отдето биенето не се усещаше особено ясно, успях да доловя, че вълнението е необикновено. Тя с все сила ме целуваше и след всяка светкавица двойно увеличаваше набезите си. Най-после отекна гръм, по-страшен от чутите дотогава. Биондета се прикри така, че в случай на нещастие мълнията да не я порази, преди, да е повалила мене.

Тази проява на боязън ми се стори странна и започнаха да ме плашат не толкова последствията от бурята, колкото намеренията на жената да надвие съпротивата ми. Макар че възмущението ми бе неизразимо, изправих се и казах:

— Биондета, вие просто не знаете какво правите. Успокойте страха си, този грохот не заплашва нито вас, нито мене.

Видимо спокойствието ми я удиви, но тя успя да прикрие мислите си и продължи да се преструва на изплашена. За щастие след това последно издихание на бурята небето започна да се прочиства и светликът на луната възвести, че стихиите не бива да ни плашат вече.

Биондета не помръдваше от мястото, където се бе приютила. Седнах безмълвно до нея, тя се престори на заспала и аз потънах в размисли за своята страст, по-тъжни от всички, които ме бяха спохождали от самото начало на приключението. Ще изложа съвсем накратко разсъжденията си: любовницата ми е очарователна, но аз искам да я направя своя съпруга.

Когато, потънал в размисъл, денят ме изненада, станах, за да видя дали можем да продължим пътя си. За момента това се оказа невъзможно. Мулетарят, който караше каретата ми, каза, че мулетата не са годни за впрягане. Докато бях в затруднение, Биондета се присъедини към мене. Вече започвах да губя търпение, но ето че някакъв мъж с ужасяващо лице, но с могъщо телосложение се появи пред портата на фермата; той гонеше пред себе си две прилични на вид мулета. Предложих му да ме откара до вкъщи; той знаеше пътя, за цената се спогодихме. Понечих да се кача в каретата, когато ми се стори, че разпознах една пресичаща пътя селянка, след нея вървеше слуга. Приближих се и я огледах: беше Берта, честна стопанка от моето село и сестра на дойката ми. Повиках я, тя спря, на свой ред погледна към мене, но видях в очите й горестно смайване.

— Как, нима това сте вие, дон Алваро? — каза.

Какво търсите на това място, където гибелта ви е сигурна, където причинихте безутешна скръб?

— Аз ли, скъпа ми Берта? Но какво съм направил?

— О, сеньор Алваро, нима не ви измъчва съвестта за горестното положение, в което поставихте достойната си майка, добрата ни господарка! Тя умира…

— Умира ли? — извиках.

— Да — продължи тя, — в резултат от мъката, която й причинихте, в този миг, докато говоря с вас, тя сигурно вече не е между живите. До нея стигнаха писма от Неапол, от Венеция. В тях пишеше неща, които разтреперват. Нашият добър господар, вашият брат, е бесен: той казва, че ще успее да вземе отвсякъде заповеди за арестуването ви, че ще ви издаде, сам ще ви предаде в ръцете на Инквизицията…

— Вървете, госпожо Берта, ако се връщате в Маравиляс и стигнете там преди мене, съобщете на моя брат, че скоро ще ме види.

Начаса запретнаха каретата, подадох ръка на Биондета, прикрих под маската на твърдостта смута в душата си.

— Как — попита тя изплашена, — нима ще се предадем на вашия брат? Ще раздразним с присъствието си и без това гневното семейство, опечалената прислуга…

— Нямам причини да се боя от брат си, госпожо, най-важно е да разсея заблужденията му, ако той ми предяви несправедливо обвинение. Пък ако е справедливо, длъжен съм да се извиня: тъй като вината ми е неволна, имам право да прося неговото състрадание и опрощение. Ако с неправилния си начин на живот съм вкарал майка си в гроба, трябва да измия позора и тъй гръмко да изплача тази загуба, че истинността и силата на съжаленията ми да изтрият в очите на цяла Испания онова петно, което ще се отпечата в кръвта ми по грешка на природата.

— О, дон Алваро, вие бързате към своята и моята гибел: тези изпращани отвсякъде писма, тези разпространявани с толкова упорита бързина предразсъдъци са следствие от нашите приключения и от преследванията, на които бях подложена във Венеция. Предателят Бернадильо, когото не познавате достатъчно добре, нашепва на брат ви натрапчиви идеи, той ще успее да го подтикне…

— Не, нима ще се побоя от Бернадильо и от всевъзможни негодници? Единственият опасен враг съм си аз самият, госпожо. Никой никога няма да склони брат ми към сляпо отмъщение, към несправедливост, към недостойни за умен и храбър благородник действия.

След този оживен разговор последва мълчание; то можеше най-накрая да стане тягостно и за двама ни, но след няколко минути Биондета лека-полека се унесе и заспа. Можех ли да не гледам към нея? Можех ли да я наблюдавам невъзмутимо? Върху това окъпано от всички съкровища и от великолепието на младостта лице сънят прибавяше към естествената прелест на покоя онази възхитителна, одухотворена свежест, която придава хармония на чертите; бях завладян от ново очарование: то отблъсна моите подозрения, безпокойствата се разсеяха и ми остана само силният страх, че внезапните, груби разтърсвания от клатушканията и друсанията на каретата причиняват неудобства на завладялото чувствата ми създание. Единственото ми занимание вече беше да придържам прекрасната главица, за да я предпазвам от удари. Но ето че изпитахме едно много силно раздрусване, което не успях да предотвратя, Биондета извика, а каретата се обърна. Беше се счупила оста, за наше щастие мулетата бяха успели да спрат. Измъкнах се и изпълнен с голяма тревога, се хвърлих към Биондета. Само лакътят й беше леко контузен и скоро ние отново стояхме изправени насред полето, изложени на обедния слънчев пек, само на пет левги от замъка на майка ми, но тъй като пред очите ни не се откриваше обитаемо място, нямахме никакво средство да стигнем дотам.

Все пак, като се взрях внимателно, стори ми се, че на разстояние една левга различавам дим над едно ниско сечище, насред което стърчаха и няколко доста високи дървета. Тогава поверих каретата на грижите на мулетаря и подканих Биондета да върви с мен към това място, което сякаш ми предлагаше илюзията за някаква помощ.

Колкото повече напредвахме, толкова повече се засилваше надеждата ни: малката горичка вече като че ли се разделяше на две; скоро се появи алея, в чието дъно се виждаха силуетите на скромни постройки, а в самия край се очертаваше голямо стопанство.

В това, макар и изолирано обиталище всичко се намираше в движение. Щом ни забеляза, някакъв мъж се отдели от останалите и приближи към нас. Заговори ни вежливо. Имаше порядъчна външност: беше облечен със сюртук от черен сатен, украсен с огнени ленти и със сребърни ширити. Изглеждаше на около двадесет и пет — тридесет години, имаше загоряло селско лице, а от загара му се излъчваше свежест и лъхаше сила и здраве.

Разказах му какво нещастие ме е довело при него.

— Господин рицарю — отговори ми той, — вие сте добре дошли сред хора, изпълнени с добра воля. Тук имам ковачница и вашата ос ще бъде поправена, но и да ми предложите цялото злато на моя господар — граф Де Медина — Сидония, нито аз, нито който и да било от хората ми ще се хване на работа днес. Ние с невестата ми се връщаме от църква, това е нашият най-хубав ден. Влезте! Щом видите булката, родителите, приятелите и съседите, които трябва да черпя, сам ще отсъдите дали ми е възможно сега да работя. Впрочем, ако вие с госпожата не презирате компанията на хора, които от веки веков са живели от своя труд, седнете с нас на трапезата, всички сме щастливи днес — от вас само зависи да споделите нашата радост. За работа ще мислим утре.

Той веднага заповяда да докарат каретата ми.

И ето ме гост на Маркос, фермера на господин херцога; ние влязохме в приготвения за сватбена гощавка салон, който заемаше цялата задна част на двора и се опираше до централната постройка: това бе един вид беседка с арки, потънали в гирлянди от цветя, отвътре се откриваше приятна гледка, погледът спираше първо на двете горички, после, през просека на алеята, се губеше към полята.

Масата беше приготвена, булката Луисия седеше между Маркос и мене, а Биондета — до Маркос; бащите и майките заедно с останалите роднини се бяха настанили насреща, а младежите заемаха двата края.

Младоженката свеждаше две големи черни очи, които не бяха създадени да гледат надолу; всичко, което й говореха, дори незначителните неща, я разсмиваше и я караше да аленее.

Достолепието владееше началото на пиршеството: такъв е националният обичай, но постепенно, щом разположените около трапезата мехове с вино започнаха да спадат, лицата се поотпуснаха. Гостите започнаха да се оживяват и неочаквано местните поети импровизатори изникнаха край масата. Това бяха слепци, които си акомпанираха на китари и подпяваха следните куплети:

С Луиза Маркос разговаря:

„От страст към тебе съм обзет!“

А тя отвръща: „Най-напред

да идем в църквата, в олтара!“

И там, където бог мълчи,

те сливат устни и очи

във вечна вярност на Амура.

А който иска да съзре

сам тази двойка, най-добре

да посети Естремадура!

 

Луиза дивна е! „Къде я

откри?“ — завиждат там и тук.

Но той доказва, че съпруг

съвсем достоен е за нея,

така че и другар, и враг

приветстват хубавия брак,

призван да служи на Амура…

А който иска да съзре

сам тази двойка, най-добре

да посети Естремадура!

 

О, как пламти в сърцето младо

любов към другото сърце!

И ето, техните овце

събрани са в единно стадо,

Те всичко — и добро, и зло,

и блян, и радост, и тегло —

делят в прослава на Амура…

А който иска да съзре

сам тази двойка, най-добре

да посети Естремадура.

Докато ние слушахме тези тъй простички, както и хората, за които са предназначени, куплети, слугите от стопанството, вече освободени от задълженията си, се скупчиха весело, за да излапат остатъците от трапезата; размесиха се с цигани и циганки, повикани да повишат още повече празничното удоволствие, и заедно с тях под дърветата на алеята образуваха оживени, живописни групички, които правеха гледката още по-красива.

Биондета непрекъснато търсеше погледа ми и насила го насочваше към онези неща, които видимо най-много й харесваха; тя сякаш ме упрекваше, че не споделям напълно цялото удоволствие, което те й доставяха.

Но угощението явно вече прекалено досади на младежите, те очакваха увеселението. Наложи се по-възрастните да проявят снизходителност. Раздигаха трапезата, подредиха бъчвите, върху които тя се крепеше, в дъното на беседката, отгоре наместиха дъските, от които бе скована, и ето че се получи панаирджийски подиум за оркестъра. Засвириха севилско фанданго[58], млади цигани с кастанети и тамбурини го изпълняваха, сватбарите се смесиха с тях, вече всички танцуваха.

Биондета сякаш поглъщаше с очи зрелището. Без да напуска мястото си, тя се опитваше да повтаря всяко видяно движение.

— Струва ми се — каза тя, — че безумно ще обикна увеселенията.

Скоро се включи в танците и повлече и мене. Отначало в движенията й се усещаше известна скованост и дори непохватност, но бързо усвои стъпките, успя да съчетае изяществото със силата, лекотата и точността. Разгорещи се, потрябва й кърпичка — ту нейната, ту моята, която й попаднеше подръка; спираше само за да изтрие потта от лицето си.

Танците никога не са били моята стихия, а и душата ми не беше толкова спокойна, че да се предам изцяло на празната забава. Отскубнах се и се усамотих в един от ъглите на беседката, като търсех там кътче, дето да седна и да размисля.

Шумен брътвеж разпръсна мислите ми и неволно привлече вниманието ми. Зад гърба си дочувах два гласа.

— Да, да — казваше единият, — той е дете на тази планета, тя скоро ще навлезе в своя дом[59]. Погледни, Зорадиля, роден е на трети май в три часа сутринта.

— Да, наистина, Лелагиса — отвърна другият глас, — тежко на децата на Сатурн! Той има Юпитер на асцендента, а Марс и Меркурий са в конжонкция и същевременно в тригон с Венера.[60] О, колко красив младеж! Какви природни дарове притежава! Какво блестящо бъдеще се откриваше пред него! Какви богатства можеше да натрупа! Но…

Знаех точно часа на раждането си и чух, че те поразително вярно го определиха. Обърнах се да огледам бъбрещите. Видях две стари циганки, които не седяха, а по-скоро клечаха. Кожата им имаше масленозеленикав цвят, очите им бяха вдлъбнати и пламтящи, устните — хлътнали, гърбавите им носове, които започваха високо от челото, достигаха до брадичката — тънки и огромни; парчета плат на бели и сини ивици обикаляха по два пъти около полулисите черепи, падаха като шалове към раменете и оттам към бедрата, така че едва прикриваха голотата им, с една дума — това бяха създания почти толкова възмутителни, колкото и смешни.

Отидох при тях. Като видях, че продължават да ме разглеждат и да си правят знаци, им казах:

— За мене ли разговаряте, госпожи?

— Значи вие ни подслушвате, господин рицарю?

— Разбира се — отговорих. — Кой ви съобщи с такава точност часа на моето раждане?

— Още много неща бихме могли да ви разкажем, щастливи младежо, но преди това трябва да позлатите дланите ни.

— Това да са ви грижите — отвърнах и веднага им дадох един дублон.

— Гледай, Зорадиля — каза по-възрастната, — гледай колко е благороден, той наистина е създаден, за да се наслаждава на всички предназначени за него съкровища. Хайде, вземи китарата и ми свири.

Тя запя:

Испания за майка сте избрали,

но Партенопа дойката ви бе.

Земята ви се кланя и ви хвали,

а само ако бяхте пожелали,

обикнало ви би това небе.

 

Но щастието, ужким предрешено,

могло би да си иде и от вас.

Побързайте: вземете го в ръце,

но със сила го задръжте непременно,

за да остане то във ваша власт.

 

Но кой ли може да се е надявал,

че на властта ви ще е подчинен?

Дали не е известен с име…

Стариците бяха в стихията си, превърнах се целият в слух. Биондета заряза танците, притича, дръпна ме за ръката, искаше насила да ме отдалечи.

— Защо ме изоставихте, Алваро? Какво правите тук?

— Слушах — отговорих й.

— Как! — възкликна тя, отвеждайки ме. — Слушате тия стари чудовища?

— Вярно е, скъпа ми Биондета, че тези създания са странни, но те знаят повече, отколкото човек може да предположи. Казаха ми…

— Сигурно — прекъсна ме тя иронично — са упражнявали занаята си, врачували са и вие сте им повярвали. Макар да сте толкова умен, вие сте лековерен като дете. Тези ли са причините, които ви пречат да се погрижите за мене?

— Напротив, мила ми Биондета, те тъкмо щяха да ми говорят за вас.

— Да ви говорят за мене! — възкликна тя живо и с известно безпокойство. — Че какво знаят те? Какво биха могли да кажат? Отсега нататък до края на вечерта ще танцувате, за да ми помогнете да забравя усамотяването ви.

Последвах я, върнах се отново в кръга, но дори не обръщах внимание какво става около мене и какво правя аз самият. Мислех само как да се отскубна, за да открия, ако е възможно, двете врачки. Най-после ми се стори, че издебнах сгоден момент; използвах го. Полетях мълниеносно към моите вещици, открих ги и ги отведох в една малка беседка край зеленчуковата градина на стопанството. Там веднага започнах да ги уговарям да разкажат без загадки, в проза, съвсем лаконично всичко интересно, каквото знаят за мене. Настоятелните ми молби ги убедиха, защото ръцете ми бяха пълни със злато. Те пламнаха от желание да говорят, тъй както аз — да ги слушам. Скоро престанах да се съмнявам, че са осведомени и за най-съкровените тайни на семейството ми, че смътно познават връзката ми с Биондета, а също — страховете и надеждите ми. Вярвах, че ще науча доста нови неща, очаквах сред тях да чуя и значителни, но моят аргус отново беше по петите ми.

Биондета не дотича, тя прилетя. Опитах се да кажа нещо.

— Никакви извинения — отсече тя, — повторното провинение е непростимо…

— О, вие ще ми го простите — казах й, — сигурен съм. Макар че ми попречихте да науча всичко докрай, и сега знам достатъчно…

— За да извършите нови щуротии. Направо съм бясна, но не тук е мястото да се караме; ако не изпитваме уважение един към друг, то поне дължим внимание на домакините. Ето че те отново сядат край трапезата, аз ще седна до вас и вече няма да допусна да ми се изплъзнете.

При новото подреждане около масата ние се случихме срещу новобрачните. Те изглеждаха оживени от удоволствията на изминалия ден: очите на Маркос блестяха, а и Луисия вече не гледаше чак толкова срамежливо, но срамът си отмъщаваше и покриваше страните й с ярка руменина. Бутилките с херес обикаляха навред и развързваха езиците: оживени от спомени за отминали удоволствия, дори старците подкачаха младите с остроумия, в които имаше повече пипер, отколкото шега. Гледах тая картина пред очите си, и още една, редом с мене — още по-жива и по-променлива.

Биондета изглеждаше обзета ту от страст, ту от досада, устните й ту се присвиваха в гордо презрение, ту разцъфваха в усмивка; тя ме дразнеше, цупеше се, щипеше ме до кръв и накрая дори леко ме настъпи. С една дума, проявяваше едновременно благоразположение, упрек, наказание, ласка; под властта на тези променливи усещания аз изпитвах необясним смут.

Младоженците изчезнаха, по едни или други причини част от гостите ги последваха. И ние станахме от масата. Някаква жена, разбрахме, че е леля на фермера, взе свещ от жълт восък и ни поведе към малка стая, не по-широка от седем метра; мебелировката се състоеше от метър и половина широк креват, маса и два стола.

— Господине и госпожо — каза нашата придружителка, — това е единствената стая, която можем да ви предложим.

Тя сложи свещта на масата и ни остави сами. Биондета наведе очи. Аз я попитах:

— Значи вие им казахте, че сме женени?

— Да — отговори тя, — не можех да излъжа. Вие ми дадохте своята дума, аз ви дадох моята. Това е най-важното. Вашите обреди са един вид мерки срещу злонамереността, но в моето сърце такава няма. А останалото не зависеше от мене. Впрочем, щом не искате да разделите предоставеното ни ложе, ще ме поставите в унизителното положение да гледам колко неудобно ще прекарате нощта. Аз имам нужда от почивка — чувствам се повече от изморена, измъчена съм до смърт от всичките преживелици.

Тя произнесе тези думи с безкрайно раздразнен тон и се просна върху кревата с нос към стената.

— О, Биондета — извиках аз, — с какво предизвиках вашето недоволство? Защо сте толкова сърдита? Как мога да изкупя вината си? Пожелайте живота ми!

— Алваро — отговори тя, без да се обръща, — идете и поискайте съвет от циганките как да върнете покоя в моето и във вашето сърце.

— Какво, нима моят разговор с тези жени е причината за вашия гняв? О, вие ще ми простите, Биондета, само ако знаехте до каква степен съветите, които те ми дадоха, съвпадат с вашите: благодарение на тях аз най-после реших да не се връщам в замъка Маравиляс. Да, решението е взето, утре ние заминаваме за Рим, за Венеция, за Париж — навсякъде, където пожелаете да живеете с мене. Там ще чакаме съгласието на моето семейство.

След тези думи Биондета се обърна, но лицето й беше сериозно и дори сурово.

— Помните ли вие коя съм аз, какво очаквах от вас, какво ви съветвах да направите? Значи така! Докато дискретно използвах просветлението, с което съм надарена, не успях да ви подтикна към нищо разумно, а сега вашето и моето поведение ще зависят от бръщолевенията на две най-опасни са вас и за мене, най-презрени изчадия. Права съм била — възкликна тя в пристъп на болка, — като винаги съм се бояла от мъжете, векове не съм се решавала да направя своя избор, но ето че сега той е направен, той е необратим. О, колко съм нещастна!…

Лицето й се обля в сълзи, които тя напразно се опитваше да скрие от погледа ми.

Раздиран от буйни страсти, аз паднах пред нея на колене.

— О, Биондета — извиках, — само ако видехте сърцето ми, бихте престанали да го разкъсвате!

— Вие не ме познавате, Алваро, и жестоко ще ме карате да страдам, преди да ме опознаете. Трябва да направя едно последно усилие, за да ви разкрия своите възможности и така да повиша уважението и доверието ви към мене; не искам да се излагам повече на унизителната и опасна участ да ви разделям с други: съветите на вашите врачки подозрително съвпадат с моите съвети и именно затова ми внушават справедливи опасения. Какво ми гарантира, че под тези маски не се крият Соберано, Бернадильо, вашите и моите неприятели? Спомнете си Венеция. Но аз ще противопоставя на хитрините им такива чудеса, каквито те не очакват от мене. Утре пристигам в Маравиляс, щом техните козни се опитват да ме отдалечат оттам, ще бъда посрещната с най-непоносимите, най-унизителните подозрения, но доня Менсия е справедлива, достойна за уважение жена, вашият брат има благородна душа — ще се предам на техния съд. Ще бъда истинско чудо на кротостта, приветливостта, подчинението и търпението, ще вървя право срещу изпитанията.

Тя замълча за миг и след това възкликна с болка:

— Достатъчно силно ли ще бъде унижението ти, нещастна силфидо?…

Опита се да продължи, но притокът на сълзи й отне дар — словото.

Какво направиха с мене тези изблици на страстта, този израз на болка, тези продиктувани от благоразумието решения, тези прояви на храброст, които ми се сториха героически! Седнах до нея; опитах се да я успокоя с ласки, отначало тя ме отблъсна, но след това вече не усещах съпротива. Въпреки всичко нямах причини да се радвам: дишането й пресекваше, очите й се притвориха, тялото се подчиняваше само на конвулсивни движения, по кожата й се разля подозрителна студенина, пулсът не се усещаше. Тя би изглеждала напълно безжизнена, ако сълзите не се стичаха все със същата сила.

О, могъщество на сълзите! То е без съмнение най-точната стрела на любовта! Съмненията, решимостта, клетвите — забравих всичко! Желаех да пресуша извора на безценната роса, плътно приближих до устните, там, дето свежестта и нежното благоухание на рози се смесваха; направих опит да се отдръпна, но две неописуемо бели, нежни и прелестни ръце се превърнаха в окови, от които не беше възможно да се освободя.

— О, мой Алваро! — възкликна Биондета. — Аз победих! Сега аз съм най-щастливото създание!

Нямах сила да приказвам, мъчеше ме необикновен смут, дори нещо повече — бях се вкаменил от срам. Тя изскочи от леглото, хвърли се в нозете ми и започна да ми събува обувките.

— Какво правите, скъпа Биондета! — извиках. — Какво правите! Защо се унижавате така?

— О, неблагодарнико — отговори тя, — прислужвах ти, когато беше мой повелител; остави ме да прислужвам на своя любовник.

Само за миг се оказах разсъблечен; тя разреса косите ми и ги прибра в мрежичка, която намери в джоба си. Силата, енергията и ловкостта й победиха жалките ми опити за съпротива. Със същата бързина Биондета приготви и своя нощен тоалет, угаси свещта, която ни осветяваше, и тук завесата се спусна.

Чух гласа й, чиято прелест е несравнима и с най-прелестната музика:

— Дарих ли на моя Алваро щастието, с което той ме възнагради? Но не, все още единствено аз съм щастлива — ще бъде и той, аз желая това, ще го даря с упоително блаженство, ще го изпълня със знания, ще го издигна на върха на почитта! Искаш ли, мое сърце, искаш ли да бъдеш повече от всички останали създания, искаш ли да предам във властта ти себе си, хората, стихиите, цялата природа?

— О, мила ми Биондета! — казах й, но наистина с известно насилие над себе си. — Ти си ми достатъчна, ти си единствено желана от сърцето ми.

— Не, не — живо възрази тя, — не бива Биондета да ти бъде достатъчна. Това не е моето име, ти ми го даде, то ме ласкаеше, носех го с удоволствие, но сега ти трябва да знаеш кой съм аз… Аз съм Дяволът, скъпи ми Алваро, аз съм Дяволът…

Тя произнесе тези думи с толкова вълшебна нежност, че напълно преряза пътя ми да отговоря така, както бих искал. Все пак, когато събрах сили да наруша мълчанието, казах:

— Спри, мила ми Биондета, или както и да се наричаш, не произнасяй това съдбовно име и не ми припомняй заблуждението, от което отдавна съм се отрекъл.

— Не, скъпи ми Алваро, ти не се заблуждаваше, но аз трябваше непременно да ти внуша, че грешиш, бедни ми човеко. Длъжна бях да те заблудя, за да те вразумя. Вашият род бяга от истината; само ако успея да ви заслепя, бих могъл да ви направя щастливи. О, стига да искаш, ти ще бъдеш много щастлив! Обещавам да изпълня желанията ти. Ти вече се убеди, че не съм толкова отвратителен и черен, колкото ме описват.

Най-накрая това дърдорене ме разстрои. Отказвах да вярвам и пияните ми чувства помагаха доброволно да се самозаблуждавам.

— Отговори ми де! — настояваше тя.

— Но какво да ви отговоря?

— Неблагодарнико, сложи ръка върху това сърце, което те боготвори — може би и в твоето ще прелее капка от тъй силните чувства, които ме изпълват. Позволи във вените ти да проникне искрица от пламъка, що изгаря моите, смекчи, ако е по силите ти, гласа си — той е създаден, за да буди любов, но ти го използваш само за да плашиш нежната ми душа; най-после, кажи ми, ако можеш, тъй нежно, както аз ти говоря: „О, мили ми Велзевул, боготворя те…“

При произнасянето на това съдбовно име, макар и назовано толкова нежно, бях обхванат от смъртен ужас; учудване, изумление смазаха душата ми, помислих дори, че тя е унищожена, но глухият глас на угризенията стенеше от дълбините на сърцето ми. В същото време чувствата ми могъщо се разбунтуваха и разумът вече не бе в състояние да ги овладее. Предаде ме беззащитен в ръцете на моя враг, който се възползва от това и с лекота ме завладя.

Не ми предостави време да се опомня, да размисля над извършената грешка, за която той беше не толкова съучастник, колкото виновник.

— Работите ни са уредени — каза той, без да променя чувствително тона, с който бях привикнал. — Ти дойде да ме потърсиш, аз те последвах, служих ти вярно, помагах ти, изпълнявах всичките ти желания. Но исках да те завладея и за да постигна това, беше необходимо ти да ми се отдадеш доброволно. Без съмнение първата ти благосклонност дължа на известна хитрина, а колкото до втората — аз вече ти бях казал кой съм и ти не можеш да се позоваваш на незнанието си. Отсега нататък нашата връзка е неразривна, Алваро, но за да укрепим здраво своя съюз, трябва по-добре да се опознаем. Тъй като аз вече почти съвършено те познавам, време е, за да бъде изгодата ни взаимна, да ти се покажа такъв, какъвто съм в действителност.

Не ми се предостави време да размисля над странната реч; някъде край ушите ми прозвуча рязко изсвирване. В миг обгръщащият ме мрак се вдигна. Целият корниз над ламперията се покри с огромни охлюви, рогата им се движеха енергично и се поклащаха, излъчваха потоци фосфоресцираща светлина, чиито блясък и въздействие нарастваха двойно от движенията и протяганията.

Тая внезапна илюминация почти ме ослепи, преместих поглед към леглото, но какво видях — о, небеса! — вместо прелестното тяло там мърдаше ужасяваща камилска глава. Тя произнесе гръмовно своето мрачно: „Che voui?“, което толкова ме изплаши в пещерата, избухна в още по-страшен кикот и изплези безкрайно дълъг език…

Скочих със затворени очи и се проснах под леглото о лице о земи. Чувствах, че сърцето ми бие със страшна сила, задушавах се, дишането ми сякаш всеки миг щеше да спре. Не мога да кажа колко време прекарах в това неописуемо състояние, докато усетих, че някой ме дърпа за ръката. Ужасът се увеличи, въпреки всичко намерих сили, отворих очи и изведнъж ярка светлина ги ослепи. Не беше от охлювите, нямаше ги вече по корнизите — слънцето грееше право в лицето ми. Някой отново ме дръпна за ръката, и още веднъж: познах Маркос.

— Е, господин рицарю — каза ми той, — в колко часа смятате да потеглите? Нямате време за губене, ако искате още днес да стигнете в Маравиляс — наближава пладне.

Нищо не отговорих. Той внимателно ме погледна.

— Как, нима сте прекарали цялата нощ облечен? Спали сте значи непробудно цели четиринадесет часа? Сигурно много ви е била нужна почивка. Госпожа съпругата ви се досети: сигурно за да не ви пречи, тя прекара нощта при една от лелите ми. Оказа се по-чевръста от вас: по нейна заповед още рано сутринта поправиха каретата ви и сега можете да тръгвате. Колкото до госпожата, няма да я намерите тук. Дадохме й едно добро муле: искаше да се възползва от утринната свежест, предвари ви, каза, че ще ви чака в първото село по пътя.

Маркос излезе. Несъзнателно разтърках очи и прекарах длан по косите си, за да открия мрежичката, в която вчера бяха прибрани… Нямаше нищо такова, косата ми бе разрошена, а плитката — заплетена както обикновено, фльонгата държеше. „Сънувам ли? — помислих си тогава. — Нима съм спал? Възможно ли е такова щастие, ами ако всичко е било сън? Видях я, докато гасеше свещта… Угаси я… Да, ето тази свещ…“

Маркос се върна.

— Ако желаете да похапнете, господин рицарю, закуската е готова. Каретата ви чака.

Станах от леглото, но едва се държах на краката си — коленете ми се подгъваха. Съгласих се да хапна малко, но не можах да преглътна нито залък. След това исках да благодаря на стопанина и да му платя дължимото, но той отказа.

— Госпожата — отговори ми — ни възнагради повече от щедро. О, господин рицарю, ние с вас имаме чудесни жени.

Не отвърнах нищо на тези думи, седнах в каретата и потеглихме.

Няма да описвам какъв смут цареше в мислите ми — дори опасността, която навярно заплашваше майка ми, едва мъждукаше сред тях. Гледах тъпо, устата ми зееше, приличах повече на кукла, отколкото на човек. Моят водач прекъсна вцепенението ми:

— Господин рицарю, трябва да потърсим госпожата в онова там село.

Нищо не му отговорих. Преминахме през някаква махала; той разпитваше пред всяка къща дали не са виждали да минава една такава и такава на вид млада дама. Отговаряха му, че тя никъде не се е спирала. Той се обръщаше, сякаш търсеше изписаната по лицето ми тревога. Ако не знаеше повече неща от мене, навярно съм щял да му изглеждам много разстроен. Излязохме извън селцето и аз започнах да се обнадеждавам, че причината за страховете ми поне за известно време се е отдалечила. „О, само да успея да пристигна, да падна в нозете на доня Менсия — мислех си, — да се озова под крилото на достопочтената си майка. Ей вие, призраци, чудовища, опълчени срещу мене, ще посмеете ли да нападнете това убежище? Там отново ще открия природосъобразните чувства и спасителните принципи, от които отстъпих — те ще ме закрилят срещу вас. Но ако причинената от моята разпътност скръб ме е лишила от ангела хранител, о, тогава ще продължа да живея единствено за да мъстя сам на себе си. Ще се погреба в манастир. Но кой ще ме избави от завладелите мозъка ми видения? Ще приема духовен сан. О, скъпи жени, трябва да се откажа от вас, защото най-трогателното в природата ви ще ми напомня, че едно дяволско изчадие си присвои всички прелести, пред които се прекланям…“

Докато бях потънал в тия размисли, каретата влезе в големия двор на замъка. Чух глас:

— Това е Алваро! Това е моят син!

Вдигнах очи и познах на балкона пред покоите й своята майка. Нищо не може да се сравни с нежността и силните чувства, които изпитах. Хвърлих се, полетях към очакващите ме обятия. Проснах се в нозете й и просълзен, с разкъсван от ридания глас, извиках:

— О, майко, майко, значи аз не съм вашият убиец? Признавате ли ме за свой син? О, майко, вие ме целувате…

Вълнението и страстният порив бяха променили дотолкова чертите на лицето ми и звука на гласа ми, че доня Менсия се обезпокои. Тя благо ме изправи, отново ме разцелува и ме накара да седна. Исках да говоря, но не ми беше възможно, хвърлих се в ръцете й и ги окъпах със сълзи, обсипах ги с най-нежни ласки.

Доня Менсия ме гледаше изумено: мислеше си, че нещо необикновено ми се е случило, дори се изплаши, че умът ми е разстроен. Безпокойство, любопитство, доброта и нежност се четяха в благосклонния й поглед, но същевременно загрижеността събра в ръцете й всичко, което можеше да потрябва на пътника, изморен от дългото и мъчително пътуване. Слугите се надпреварваха да ми прислужват: само от любезност наквасих устните си, но очите ми блуждаеха тревожно, защото никъде не откриваха брат ми.

— Госпожо — казах, — къде е дълбокоуважаваният дон Хуан?

— Той ви писа да се върнете и много ще се зарадва на вашето пристигане, но тъй като писмата са писани в Мадрид и са заминали само преди няколко дни, ние не очаквахме да ви видим толкова скоро. Назначен сте за командир на полка, който командваше вашият брат, а него кралят провъзгласи за един от наместниците си в Индия.

— О, небеса! — възкликнах. — Нима преживяният от мен ужасен сън е бил напълно лъжовен?… Не, не е възможно…

— Но за какъв сън говорите, Алваро?

— Най-дългият, най-страшният, най-ужасният, който може да се присъни някому.

Тогава надвих гордостта и срама, подробно разказах всичко, което ми се беше случило — от влизането ми под свода на Портичи до щастливия миг, когато отново можах да целуна нозете й.

Достойната жена ме изслуша с изключително внимание, търпение и доброта. Аз ясно съзнавах размера на вината си и затова тя реши, че не е необходимо да увеличава нейната тежест.

— Скъпи ми синко, тичали сте след измамни видения и те още от първия миг са ви оплели. Отсъдете сам — съобщават ви за моята болест и за гнева на по-големия ви брат. Вярвали сте, че разговаряте с Берта, но от известно време тежък недъг я е приковал към постелята. Никога не съм помисляла да изпратя двеста цехина над обичайния ви приход — бих се побояла, че така ще ви подтикна към разпуснат живот или ще ви изкуша да проявите криворазбрана щедрост. Честният благородник Пимиентос почина преди осем месеца. А сред хиляда и осемстотинте стопанства из цяла Испания, които са собственост на херцог Медина — Сидония, на мястото, което вие посочихте, няма и педя негова земя: чудесно познавам местността и сигурно това стопанство и неговите обитатели също са били ваш сън.

— Но, госпожо — отговорих, — мулетарят, който ме доведе, видя същите неща, които видях и аз. Той танцуваше на сватбата.

Майка ми заповяда, да доведат мулетаря, но той бързо бе разпрегнал каретата и си беше отишъл, без да иска заплащане. Това стремително и безследно бягство донякъде събуди подозрението на майка ми.

— Нюгес — каза тя на пажа, който минаваше през покоите й, — идете и кажете на достопочтения дон Кабракуернос[61], че моят син Алваро и аз го чакаме тук. Този човек — продължи тя — е доктор от Саламанка, той заслужи моето доверие и уважение, можете и вие да му се доверите. В самия край на съня ви има едно по-особено обстоятелство, което ме смущава, но дон Кабракуернос е по-вещ в тази материя и по-добре от мене ще изясни нещата.

Достопочтеният не ме накара да го чакам дълго. Още преди да е проговорил, той внушаваше уважение с достолепното си държане. Майка ми пожела да повторя пред него откровения разказ за безразсъдните ми постъпки и за последствията от тях. Той ме слушаше внимателно и в същото време учудено, но не ме прекъсваше. Когато свърших, размисли малко, после взе думата и каза следното:

— Дон Алваро, няма никакво съмнение, че вие сте успели да избегнете най-голямата опасност, която човек по собствена вина може да си докара до главата. Раздразнили сте лукавия и като сте извършили куп безразсъдности, сте му позволили така да се предреши, че да ви измами и погуби. Вашето приключение е крайно необичайно; не съм чел нищо подобно нито в „Демономания“ от Боден, нито в „Омагьосаният свят“ от Бекер.[62] Дължа да призная, че откакто тези велики мъже са създали своите трудове, нашият враг удивително е успял да усъвършенства настъпленията си, поучил се е от хитрините, до които нашите съвременници прибягват, за да се развращават взаимно. Той вярно и изборно копира природата, служи си с привлекателността на съблазнителните таланти и разбира се, устройва празненства, усъвършенства опияняващия език на страстите, дори до известна степен подражава на добродетелта. Сега очите ми се отвориха за много от нещата, които се случват около нас: виждам много по-опасни подземия от тези в Портичи, виждам тълпи от обладани — те дори не подозират състоянието си. Що се отнася до вас, вярвам, че ако сега и за в бъдеще вземете мъдри предпазни мерки, ще се освободите напълно от магиите. Няма съмнение, че вашият враг е отстъпил. Съблазнил ви е наистина, но не е успял да ви разврати. Честните ви намерения и угризенията на съвестта са ви предпазили, но не без поддръжката, която са ви оказали небесата. И за вас, и за него мнимата му победа и вашето поражение са били само илюзия, а искреното ви разкаяние напълно ще я разсее. Що се отнася до врага ви, той е имал само един изход — принудителното отстъпление, но с възхитителна ловкост го е прикрил и отивайки си, е оставил разума ви в смут, а сърцето — развълнувано, за да поднови отново атаките си, ако му предоставите възможност. След като успя толкова, колкото вие самият му позволихте, да ви заслепи, той беше принуден да ви се разкрие в цялата си безобразност и да ви се подчини като роб, който замисля бунт срещу господаря си. Целта му бе напълно да обърка и размъти мислите ви, затова си служеше едновременно с гротескното и страшното: редуваха се детинщината със светещите охлюви и ужасяващата поява на отвратителната глава, най-после — лъжа и истина, покой и бдение, така че смутеният ви разсъдък престана да различава нещата и вие бихте повярвали дори, че поразилото ви видение е следствие не толкова от нечистия му помисъл, колкото сън, предизвикан от болезнените видения на вашия мозък, но сред всичко това той грижливо отдели спомена за прелестното привидение, с което толкова продължително си служеше, и ще се опита отново да ви го припомни, ако му предоставите възможност. При все това не смятам, че като преграда трябва да му противопоставите манастира или духовния сан. Вие все още не сте определили окончателно своето призвание; на света са необходими именно хора с вашия жизнен опит. Послушайте ме: сключете законен съюз с особа от нежния пол, доверете се на вашата уважавана майка при избора и ако тази, чиято ръка държите, притежава небесна прелест и талант, вие никога няма да се изкушите да я сравнявате с Дявола.

Епилог на „Влюбеният дявол“

Когато излезе първото издание на „Влюбеният дявол“, читателите отсъдиха, че развръзката е прекалено внезапна. Повечето предпочитаха капанът, в който героят попада, да бъде покрит с достатъчно цветя, за да го предпазят те от огорченията при падането. Най-после, твърдяха, че още преди последната четвърт от краткото начинание въображението е напуснало автора. Тогава суетата, която не понася и най-малкото поражение, го подбуди да отмъсти на упреците в безплодие, да оправдае своя вкус, като разкаже пред приятели целия роман такъв, какъвто е бил замислен при първия творчески порив. Алваро става жертва на своя враг и първата част от замисленото в две части произведение завършва с тази злополучна катастрофа, докато във втората се развива темата за последиците. В този вариант Алваро беше само послушно оръдие в ръцете на Дявола, последният си служеше с него, за да посее хаоса навред. Планът на втората част откриваше пред въображението широки пространства, както и богати възможности за критика, сарказъм и волности.

След този разказ мненията се разделиха: едни твърдяха, че сюжетът трябва да бъде доведен до падението на Алваро, включително, и там да се сложи точка; други — че последствията не трябва да се укриват.

В настоящото ново издание ние се помъчихме да примирим мненията на критиците. До определен момент Алваро е мамен, но без да се превръща в жертва; за да победи, врагът му е принуден да се преструва на честен и почти добродетелен, но това унищожава въздействието на избрания начин на действие и прави неговия успех непълен. Най-после с жертвата му се случва същото, което може да сполети всеки благовъзпитан мъж, съблазнен от мнимата добропорядъчност: той, разбира се, ще понесе известни загуби, но ако обстоятелствата около приключението му получат гласност, ще успее да спаси честта си.

Лесно е да се предугадят причините, поради които авторът отхвърли втората част на повестта. Дори ако тя не бе лишена от известна доза комизъм, непринуденост, пикантност, макар и насилени, все пак би внушила черни мисли, а ние не бива да ги предлагаме на нация, за която може да се каже, че ако смехът е отличителна черта на човека като животно, то при нея тази черта е най-изящно подчертана. Тя съхранява същото изящество и в своята чувствителност, но независимо дали я забавляваме, или интригуваме, трябва да пазим безгрижния й природен нрав, трябва да й спестяваме конвулсиите.

Тази малка и не особено значителна творба, която днес преиздаваме допълнена, има разумни подбуди, а източникът й е съвършено достоен, за да говорим за него с най-голямо уважение. Вдъхновена е от откъс, прочетен в безкрайно почитан от нас автор — там се говори за възможните хитрини на демона, когато реши да се харесва и да прелъстява. Опитахме се, доколкото ни е възможно, да ги обединим във вид на алегория, където принципите мерят сили със страстите: бойното поле е душата, движеща сила за действието е любопитството, алегорията се оказва двойна и читателите без усилие ще забележат това.

Няма да продължаваме с обясненията: спомняме си, че бяхме на двадесет и пет години, когато, преглеждайки пълното събрание на съчиненията на Тасо, попаднахме на том, който съдържаше само обяснения на скритите в „Освободеният Йерусалим“ алегории. Въздържахме се да го отворим. Бяхме страстно влюбени в Армида, Ермина, Клоринда[63], ако тези принцеси бяха сведени до обикновени символи, бихме загубили прекалено пленителни за нас илюзии.

Уилям Бекфорд

Уилям Бекфорд
Ватек

Ватек, деветият халиф от рода на Абасидите[64], беше син на Мутасим и внук на Харун ал Рашид. Поради ранното си възкачване на трона и бележитите качества, които проявяваше в негова прослава, поданиците му имаха основания да се надяват, че царуването му ще бъде дълго и честито. Външността му беше приятна и внушителна, ала разгневеше ли се, едното му око ставаше тъй страшно, щото никой не можеше да устои срещу него; нещастникът, върху когото се заковаваше то, губеше съзнание и често биваше смъртно поразен. Така че, от страх да не обезлюди държавата си и да не превърне в пустиня двореца си, Ватек твърде рядко даваше израз на гнева си.

Тъй като страстно обичаше жените и богатата трапеза, той любезно търсеше приятни люде да му правят компания. В това си начинание жънеше успехи, тъй като щедростта му беше безгранична, а удоволствията — необуздани. Той съвсем не бе съгласен о халиф Умар бен Абдулазиз[65], че земният живот трябва да е ад, за да заслужим рая на оня свят.

По блясък Ватек надмина всички свои предшественици. Дворецът Ал кореми, издигнат от баща му Мутасим върху Хълма на шарените коне, чиято величествена сграда господстваше над целия град Самара[66], му се видя твърде тесен и скромен. Поради това прибави към него още пет крила, или по-право дворци, всеки един от които бе предназначен да служи за задоволяването на различните му сетива.

В първия дворец трапезите винаги бяха отрупани с най-отбрани гозби, сменявани денонощно според охотата на пируващите. Най-пивките вина и най-добрите ликьори се лееха обилно от сто чешми, които никога не пресъхваха. Този дворец се наричаше „Вечният или Ненаситен пир“.

Вторият дворец бе наименуван „Храм на благозвучието или Нектар за душата“. Той бе населен от най-изкусните музиканти и именити поети по онова време; те не само изявяваха дарбите си вътре в него, но се и пръскаха на групи по всички посоки на света и ги огласяха с песните си, които редяха една след друга по най-възхитителен начин.

Дворецът, наричан „Наслада за окото или Опора на паметта“, представляваше една неспирна омая. Той изобилстваше с рядкости, събрани от всички кътчета на земята, които биха замаяли и объркали хората, ако не бяха най-грижливо наредени. В една от галериите бяха изложени картините на прочутия Мани[67] и статуи, които изглеждаха като живи. Тук сполучлива перспектива очароваше погледа, там магията на оптиката приятно го мамеше, а всички дарове, с които небето е отрупало земята, бяха грижливо изложени за радост на любителите на природата. С една дума, Ватек, най-любознателният от хората, се бе погрижил да украси двореца си с всичко онова, което би задоволило любопитството на посетителя, макар неговата страст към знания никога да не биваше задоволена.

„Дворецът на благовонията“, наричан още „Поощрител на сладострастието“, бе разделен на няколко зали, където в златни мангали неспирно тлееха всички благовония на земята. Дори посред бял ден там горяха факли и ароматични светилници. За да се разсее твърде силното въздействие на това шеметно опиянение, от двореца се слизаше в обширна градина, където изобилието от най-благоуханни цветя правеше въздуха сладък и омаен.

Петият дворец, именуван „Убежище на радостта или Опасният“, се обитаваше от множество млади момичета, красиви като хуриите[68] и не по-малко прелъстителни. Те никога не отказваха да приемат с ласки онзи, на когото халифът разрешаваше да ги доближи, и му даряваха часове на блаженство.

Въпреки сладострастието, в което тънеше Ватек, поданиците му предано го обичаха. Те мислеха, че владетелят, който се отдава на наслади, е способен да управлява не по-зле от онзи, който се обявява за техен враг. Ала неспокойният и поривист нрав на халифа не му позволяваше да се задоволи само с това. Докато бе жив баща му, той бе учил толкова много за свое развлечение, че бе натрупал неизчерпаеми запаси от знания, които обаче не го задоволяваха — искаше да опознае всичко, дори науките, които още не съществуваха. Обичаше да спори с учените, но не им позволяваше да му възразяват без мярка. Затваряше с подаръци устата на онези, които се поддаваха на подобно лекарство, а тези, чиято упоритост не успяваше да сломи, пращаше в затвора, за да охладят своя плам; това средство често помагаше.

Ватек откри също така у себе си склонност към теологически спорове, но невинаги заставаше на страната на правоверните. По този начин вдигна насреща си фанатиците и в отговор взе да ги преследва, защото бе твърдо решен на всяка цена правото да бъде на негова страна.

Великият пророк Мохамед, на когото халифите са земни наместници, се възмути от седмото си небе[69] против безбожните дела на този свой приемник.

— Да го оставим — рече той на джиновете[70], винаги готови да изпълнят заповедите му. — Нека видим докъде ще го докарат неговата лудост и нечестивост. Ако те бъдат извънмерни, ще знаем как да го накажем. Затова му помогнете да построи кулата[71], която е започнал по подобие на Нимрод[72] — не за да се спаси от Потопа като този велик воин, а от дръзкото любопитство да отгатне тайните на Небето. Но той не ще узнае съдбата, която го чака!

Джиновете се подчиниха; и когато работниците успяваха денем да издигнат кулата с един лакът, те прибавяха още два през нощта. Бързината, с която бе построена тази кула, поласка тщеславието на Ватек. Той си въобрази, че дори безчувствената материя е готова да се подчинява на волята му, забравяйки, че успехите на безразсъдния и злия са първите удари, които се стоварват върху гърба му.

Неговата гордост стигна връхната си точка, когато от най-горния етаж на кулата, след като изкачи за пръв път хиляда и петстотинте стъпала, той погледна долу към земята. Хората му се видяха като мравки, планините — като раковини, а градовете — като пчелни кошери. Мисълта за собственото му величие, породена от това изкачване, съвсем му замая главата: готов бе да се самообожава, но когато погледна нагоре, видя, че звездите са все така далеч от него, както и от земята.

Неволното и нежелано чувство за своята нищожност той смекчи с утешителната мисъл за величието си в очите на останалите хора. При това го ласкаеше надеждата, че светлината на ума му ще надмине силата на зрението му и ще изтръгне от звездите присъдата на неговата съдба.

С тази цел любознателният принц прекарваше повечето нощи на върха на кулата, додето най-сетне сметна, че е посветен изцяло в тайните на астрологията, и си въобрази, че планетите разкриват пред взора му най-прекрасни приключения, отредени на някаква изключителна личност от незнайна страна. Извънмерното му любопитство винаги го бе карало да бъде любезен с чужденците, но от този миг нататък той удвои своето гостоприемство и разгласи с фанфари по улиците на Самара, че никой от неговите поданици, под заплаха да възбуди недоволството му, не бива да приема и дава подслон на пътниците, а да ги довежда право в двореца.

Не мина много време и в столицата му се появи човек, чието лице бе тъй ужасно, щото пазачите, спрели го на улицата, бяха принудени да мижат, докато го водеха със себе си. Самият халиф остана изумен от това ужасяващо лице, но скоро чувството на потрес бе сменено от радост: непознатият изложи на показ пред Ватек рядкости, каквито халифът не бе виждал и за съществуването на които дори не подозираше.

Действително, нищо не можеше да се сравни с изумителните стоки, донесени от чужденеца; повечето от любопитните вещи не само че бяха великолепно изработени, но заслепяваха със своя разкош, а в прикачени към тях пергаментни свитъци се описваха многобройните им чудни свойства. Имаше чехли, които с помощта на пъргави пружини помагаха на нозете да ходят; ножове, които режеха без никакво усилие на ръката; саби, нанасящи сами удар на човека, към когото бяха насочени. И всичко това — богато украсено с невиждани скъпоценни камъни.

Вниманието на халифа бе приковано преди всичко от сабите, чиито остриета излъчваха ослепителен блясък. Той си даде дума да разгадае в своето свободно време гравираните върху тях неразбираеми надписи. Затова, без да попита за цената им, нареди да донесат от съкровищницата всички налични там златни монети, а на търговеца рече да си вземе колкото пожелае. Чужденецът се подчини, взе си няколко монети, ала продължи да пази дълбоко мълчание.

Ватек, убеден, че тази безсловесност се дължи на страхопочитанието, вдъхнато от неговото присъствие, благосклонно разреши на търговеца да пристъпи напред и го попита снизходително кой е, откъде иде и къде се е сдобил с тези чудни вещи. Вместо да отговори, човекът, или по-право чудовището, трикратно потърка челото си, което също както и тялото му — бе по-черно от абанос, удари четири пъти по грамадния си корем, разтвори широко и без това огромните си очи, които светеха като въглени, засмя се грозно и показа жълтите си плесенясали зъби.

Халифът, макар и малко стреснат, повтори въпросите си, но не успя да изтръгне отговор. Тогава, загубил търпение, Ватек възкликна:

— Знаеш ли, нещастнико, кой съм и кому се присмиваш? — И като се обърна към стражата, рече: — Чували ли сте неговия глас? Да не би да е ням?

А те отвърнаха:

— Да, проговори, но нищо не разбрахме.

— Нека заговори отново — нареди Ватек — и да ми каже кой е, откъде иде и къде е набавил тези изумителни рядкости. В противен случай, кълна се във Валаамовата магарица[73], ще го накарам да се кае за упоритостта си.

Заплахата бе съпроводена с един от ужасните погледи на халифа, но чужденецът го понесе, без да трепне, макар че гледаше принца право в очите.

Не може да се опише с думи удивлението на придворните, когато видяха, че дръзкият търговец издържа спокойно подобно изпитание. Те до един се хвърлиха по лица на земята, за да спасят живота си, и щяха да останат в тази раболепна поза, ако халифът не им бе извикал:

— Станете, страхливци, и хванете търговеца! Затворете го в тъмница и нека го вардят най-добрите ми воини! Може да задържи парите, които му дадох. Не възнамерявам да го лиша от собствеността му — искам само да проговори.

Едва изрекъл тези думи, и придворните се нахвърлиха върху чужденеца, оковаха го в яки вериги и го поведоха към затвора в голямата кула. Седем огради от железни колове, завършващи с тънки като игли остриета, опасваха тази кула от всички страни. А междувременно халифът продължаваше да беснее. Седна все пак на трапезата, ала от тристате блюда, поднасяни му всеки ден, успя да вкуси едва тридесет и две.

Не бе свикнал на подобен глад и само той му стигаше, за да го лиши от сън. Прибавете безпокойството, което го измъчваше, и ще си представите неговото състояние! Още в зори забърза към затвора, за да разпита отново тайнствения търговец, ала каква бе неговата ярост, когато намери тъмницата празна, решетките разбити, а пазачите — мъртви. В пристъп на безумие той се нахвърли бясно върху злощастните трупове и ги рита с нозе до падането на нощта, без да спре нито за миг. Придворните и везирите положиха всички усилия, за да го усмирят, а когато се убедиха, че всички средства са безполезни, дружно се развикаха:

— Халифът полудя! Халифът полудя!

Този вик отекна по улиците на Самара и най-сетне стигна до ушите на Каратис, майката на Ватек, която дотърча, обзета от ужас, да упражни своята власт над сина си. Със сълзи и милувки тя сполучи да отвлече вниманието му и не след дълго той отстъпи пред нейните увещания и се съгласи да го отведат в двореца.

Каратис го сложи да легне и тъй като се боеше да го остави самичък, седна до леглото му и се опита с мили думи да го утеши и успокои. В това отношение никой не можеше да съперничи с нея. Халифът я обичаше не само като майка, но я уважаваше като жена, надарена със забележителен ум. Тя бе гъркиня и именно чрез нея Ватек бе опознал науките на родината й, които изпълваха всички добри мюсюлмани с ужас и омерзение.

Астрологията бе една от науките, които Каратис познаваше с вещина. Затова нейна първа грижа бе да напомни на сина си онова, което му бе предречено от небесните светила, и съобщи за намерението си отново да прибегне до тяхната мъдрост.

— Уви! — рече халифът, щом можа да проговори. — Колко бях глупав! Не защото нанесох четиридесет хиляди ритника на пазачите, оставили се да бъдат избити като овце, а задето не съобразих изобщо, че този необикновен човек е същият, за чието пристигане ме известиха планетите. Вместо да го подложа на изтезания, аз трябваше да го предразположа с любезни обноски и мило отношение.

— Миналото не се връща — отвърна Каратис. — Но то ни кара да мислим за бъдещето. Може би отново ще срещнеш този, за когото скърбиш. Възможно е да получиш сведения от надписите върху сабите. Затова яж и си почини, обични ми сине. А утре ще помислим как да постъпим.

Ватек последва съвета й, събуди се в най-добро разположение на духа и тутакси заповяда да му донесат удивителните саби. Заразглежда ги внимателно през оцветено стъкло, за да не го ослепи техният блясък, и с усърдие се зае да разгадае написаното. Ала безбройните му опити бяха до един напразни — колкото и да си блъскаше главата и да си гризеше ноктите, не можа да разчете нито една буква. Това злостно разочарование отново щеше да го хвърли в предишния яростен пристъп, ако за щастие в този момент в стаята не беше влязла Каратис.

— Имай търпение, сине мой! — обърна се тя към него. — Не ще и дума, че си посветен във всички значителни науки, но знаенето на езиците е в най-добрия случай дреболия, с която се занимават само педантичните умове. Обещай подобаваща за твоя сан награда на онзи, който преведе неразбраните слова, с чието отгатване не ти прилича да се занимаваш. Така любопитството ти скоро ще бъде задоволено.

— Може би — каза халифът. — Но междувременно ще ме тормозят ужасно тълпите от самозвани учени, дошли както да си направят удоволствието да се поупражняват в дърдорене, така и с надеждата да спечелят възнаграждението. За да се избегне това зло, редно е да добавя, че ще отнема живота на всеки, който не ме задоволи с отговора си. Защото, слава богу, достатъчно съм способен да различа дали човек превежда, или си измисля.

— О, не се съмнявам в това — възкликна Каратис. — Но да накажеш със смърт невежите, е твърде строго и може да има опасни последици. Задоволи се с това да им изгорят брадите[74]: брадите в една държава са по-маловажни от хората.

Халифът се вслуша в доводите на майка си, нареди да повикат Мораканабад, първия му везир, и рече:

— Заповядай на глашатаите да разгласят не само из Самара, но и във всички градове на моята империя, че онзи, който дойде тук и разчете едни неразгадаеми наглед надписи, ще се увери лично в моята щедрост, прочута из целия свят. Но в случай на несполука брадата му ще бъде изгорена до последния косъм. Нека оповестят също, че ще дам петдесет хубави робини и също толкова сандъка кайсии от остров Кирмит на онзи, който ми донесе някакви вести за странния чужденец.

Поданиците на халифа, които също като него много обичаха жените и кирмитските кайсии, усетиха как им потичат слюнки от тези обещания, ала нямаха никаква надежда да задоволят щенията си, тъй като никой не знаеше какво бе станало е чужденеца.

Що се отнася до първото искане на халифа, резултатът бе твърде различен. Учени, полуучени и пълни невежи, които обаче си въобразяваха, че са на равна нога и с първите, и с вторите, смело отидоха да рискуват брадите си и позорно ги изгубиха. Евнусите, които взеха да се занимават само с горенето на бради, така се вмирисаха на изгорели косми, че това изпълни жените от сарая с отвращение и се наложи тази работа да бъде поверена на други.

Най-сетне един ден се появи старец, чиято брада беше лакът и половина по-дълга от всички видени дотогава бради. Дворцовата стража, която го въведе вътре, си каза: „Колко жалко! Колко жалко, че тази хубава брада ще изгори!“ Дори халифът, като я видя, се съгласи с тях; но не беше необходимо да си прави труда да съжалява стареца. Последният прочете надписа без никакво усилие и го преведе дума по дума по следния начин: „Направени сме там, където направата на всичко е съвършена; ние сме най-незначителното от чудесата на една страна, където всичко е чудно, и сме достойни за погледа на най-могъщия владетел на земята.“

— Превеждаш възхитително! — извика халифът. — Знам за какво говорят тези чудодейни слова. Дайте на стареца толкова разкошни мантии и толкова хиляди златни цехина, колкото думи произнесе. Аз съм донейде облекчен от озадачението, което тегнеше на душата ми.

И Ватек покани стареца да обядва с него и да прекара няколко дни в двореца му.

За зла беда човекът прие. Халифът нареди да го повикат на другата сутрин и му рече:

— Прочети ми отново вече прочетеното. Не мога да се наслушам на обещанието, което ми вещаят тези думи и което жадувам да се изпълни.

Старецът тутакси сложи зелените си очила, но те паднаха от носа му, когато забеляза, че вместо вчерашните надписи се бяха появили нови.

— Какво ти стана? — запита халифът. — Защо е това учудване?

— Повелителю на вселената — отвърна старият човек, — надписите върху сабите днес са различни от вчерашните!

— Какво говориш! — учуди се Ватек. — Впрочем все едно. Ако можеш, разчети ги.

— Ето какво означават, господарю: „Горко на дръзкия, който иска да знае онова, което не трябва да знае, и се залавя за работи, които не са по силите му.“

— Горко на самия теб! — извика халифът, вън от себе си. — Днес за нищо не те бива! Махай се от очите ми! Ще изгорят само половината ти брада, защото вчера отгатна добре. А що се отнася до даровете, аз никога не отнемам даденото веднъж.

Старецът, достатъчно умен, за да разбере колко евтино се е разплатил за глупостта си да разкрие неприятната истина, тутакси се оттегли и повече никой не го видя.

Ватек обаче се разкая за своята прибързаност, и не без основание: макар сам да не бе в състояние да разгадае надписите, той непрекъснато се взираше в тях и скоро му стана ясно, че те всекидневно се менят. Ала за жалост не се яви нов кандидат да ги разчете. Това занимание, което толкова го озадачаваше, взе да разпалва кръвта му, пред погледа му се замъгли, непрестанно му се виеше свят и едва се държеше на краката си. Но макар и в такова състояние, халифът не пропускаше да заповядва често да го изнасят горе на кулата, тъй като се самоласкаеше с мисълта, че ще може да научи съдбата си от звездите; ала надеждите му оставаха излъгани. Неговите очи, замъглени от тежки бълнувания, взеха да му служат тъй зле, че виждаше само тъмен облак, което изтълкува като зловещо предзнаменование.

Възбуден от толкова притеснения, Ватек се прости с душевното си спокойствие: облада го треска, загуби напълно апетита си и както преди бе известен като ненаситен в яденето, така сега се прочу с пиенето без мярка. Мъчеше го неестествена жажда и устата му бе винаги готова като фуния да поема всякакви питиета и най-вече студена вода, която единствена го утоляваше.

Тогава нещастният владетел, неспособен вече да се ползва от благата на живота, заповяда да затворят дворците на петте сетива, престана да се явява пред народа, да блести със своя разкош или да раздава правосъдие и се оттегли в най-отдалечените покои на харема си. Тъй като винаги бе добър съпруг, жените му бяха съкрушени заради окаяното му състояние, непрестанно се молеха за неговото здраве и му носеха вода.

Междувременно царица Каратис, чиято горест никакви думи не могат да опишат, не се потопи в сълзи и вопли, а се затваряше всеки ден с везира Мораканабад с надеждата да изнамерят някакъв лек, някакво облекчително средство за болестта на халифа. Убедени, че е причинена от магия, те заедно прелистиха всички книги по това изкуство, които биха могли да посочат лек, и накараха да дирят най-старателно и навсякъде страшния чужденец, когото смятаха виновник за магията.

На няколко мили от Самара се издигаше висока планина, чиито склонове бяха обрасли с мащерка и босилек и на чийто връх се простираше такава великолепна поляна, сякаш това бе раят, обещан на правоверните. Тя бе обрасла с шипки и други благоуханни храсталаци, безброй рози, сплели клони с жасмин и орлови нокти, горички от портокалови, кедрови и лимонови дръвчета, които се преплитаха с палми, нарове и лози и бяха истинска радост за вкуса и зрението. Земята бе покрита с теменуги и камбанки, а букети от нарциси, зюмбюли и карамфили пръскаха във въздуха сладкия си мирис. Четири извора, колкото чисти, толкова и дълбоки и тъй обилни, че можеха да утолят жаждата на десет армии, сякаш нарочно бликаха в това място, за да го оприличат още повече на Едемската градина, оросявана от четири свещени реки. Тук славеят възпяваше цъфтежа на розата — своята любима — и същевременно оплакваше преходната й красота, а гургулицата тъгуваше по загубените удоволствия. Вечно будната чучулига пееше химни за раждането на животворната светлина. Тук чуруликането на птиците, сляло се в едно, изразяваше различните им страсти — техни вдъхновителки, а възхитителните плодове, от които те кълвяха на воля, сякаш удвояваха силите им.

Понякога отнасяха Ватек на тази планина, за да подиша по-свеж въздух и най-вече за да се напие до насита от изворите. Придружаваха го само неговата майка, жените му и неколцина евнуси, които бързаха да пълнят с вода големите кристални чаши и се надпреварваха да му ги носят. Ала жаждата му често се оказваше по-силна от тяхното усърдие и той се просваше на земята, за да лочи от водата, която никога не му стигаше.

Един ден нещастният владетел дълго пролежа в тази унизителна поза, когато неочаквано се разнесе дрезгав, ала силен глас и го упрекна тъй:

— Защо подражаваш на кучето, о, халифе — ти, който толкова се гордееш със своя сан и могъщество!

При тези думи Ватек вдигна глава и съзря чужденеца, причинил му толкоз горест. Пламнал от ярост при тази гледка, той възкликна:

— Проклет гяур! За какво си дошъл? Не ти ли стига, че превърна един владетел, прочут със своята бодрост и пъргавост, в съд за вода? Нима не виждаш, че може да загина от прекомерно пиене и неугасима жажда?

— Изпий тогава и тази глътка — рече чужденецът и му подаде стъкълце с червеникавожълта течност. — А за да утолиш жаждата на душата си след телесната, ще ти кажа, че аз съм индиец, но от напълно неизвестен край на Индия.

Халифът, щастлив, че част от желанията му се изпълниха, и обнадежден, че скоро всички ще бъдат задоволени, изпи без минутка колебание течността. В миг се почувства отново в добро здраве, жаждата му бе утолена, а крайниците си усети по-пъргави и отпреди. Извън себе си от щастие, той се хвърли на врата на страшния индиец, зацелува гнусната му уста и хлътналите бузи, като че бяха кораловите устни и розовите страни на най-красивата от жените му.

Тези възторжени излияния нямаше да имат край, ако красноречието на Каратис не го беше накарало да се опомни. След като убеди сина си да се приберат в Самара, тя се разпореди един глашатай гръмко да оповести: „Удивителният чужденец се появи отново! Той излекува халифа! Той проговори! Проговори!“

Щом чуха това, жителите на огромния град до един изскочиха от домовете си и се стекоха на тълпи да погледат шествието с Ватек и индиеца, когото те сега благославяха също тъй многословно, както преди го кълняха. Отвсякъде се чуваха непрекъснати възгласи: „Той излекува нашия повелител! Той проговори! Проговори!“ Същите думи се разнасяха и по време на народните празненства, устроени още същата вечер в знак на всеобща радост. Поетите ги взеха за припев на всички песни, с които увековечиха този интересен случай.

Междувременно халифът нареди да отворят отново дворците на сетивата и тъй като бързаше да посети преди всичко Двореца на вкуса, нареди незабавно да приготвят в него бляскав пир, на който покани всичките си висши офицери и любими царедворци. Индиецът, когото сложиха да седне до самия халиф, изглежда, си помисли, че щом са го удостоили с такава изключителна чест, трябва да се храни, пие и говори без мярка. Разните деликатеси изчезваха, едва сложени на масата, за голямо огорчение на Ватек, който се имаше за най-големия чревоугодник на земята, а в този конкретен случай, освен всичко беше и благословен с отличен апетит.

Останалите гости се споглеждаха изумени, ала индиецът като че ли не забелязваше нищо, гаврътваше огромни чаши за здравето на всекиго, пееше с цяло гърло, разказваше истории, на които сам се смееше невъздържано, и съчиняваше на бърза ръка стихове, които не биха били лоши, ако не ги произнасяше с ужасни гримаси. С други думи, беше сладкодумен колкото сто астролози, а ядеше и пиеше колкото сто хамали.

Въпреки че гозбите на трапезата бяха сменени тридесет и два пъти, халифът се притесни от лакомията на своя гост и мнението му за него доста се понижи. На Ватек обаче никак не му се искаше да издаде огорчението си, което едва прикриваше, затова прошепна на Бабабалук, началника на неговите евнуси:

— Виждаш, че този човек върши всичко на широка нога. Какво ли ще стане, ако проникне сред жените ми! Нареди да ги надзирават още по-строго, особено черкезките — те биха му допаднали повече от другите.

Трети петли пропяха и удари часът на Дивана[75]. Ватек бе обещал да присъства на него в знак на благодарност към своите поданици, така че незабавно стана от трапезата и тръгна, облегнат на везира си, който едва издържаше под тежестта му — толкова бе зашеметен горкият халиф от изпитото вино, ала още повече от необузданото държане на шумния си гост.

Везирите, придворните офицери и законоведите се наредиха в полукръг около повелителя си, потънали в почтително мълчание; а индиецът с хладнокръвие, сякаш бе пълен въздържател, се отпусна безцеремонно на едно от стъпалата, водещи към трона, и се подсмихваше на негодуванието, с което присъстващите посрещнаха тази дързост. Халифът обаче, чиито мисли бяха объркани, а главата му — замътена, зле съобразяваше и несполучливо раздаваше правосъдие. Накрая първият везир, осъзнал положението, потърси удобен повод да прекрати аудиенцията и да спаси честта на своя господар, шепнейки му:

— Ваше величество, царицата Каратис прекара цялата нощ в изучаване на звездите и поръча да ви кажем, че те ви вещаят зло и опасността е твърде близка. Пазете се да не би този чужденец, комуто така щедро се отблагодарихте за няколкото вълшебни дреболии, да посегне на живота ви. Неговата течност като че ли ви излекува, но може би е просто отрова, която ще подейства внезапно. Не пренебрегвайте тази догадка; поне го попитайте какъв е съставът на течността и откъде я е набавил. Напомнете му за сабите, които, изглежда, забравихте.

Нахалството на чужденеца ставаше все по-непоносимо за Ватек, ето защо той смигна на везира си в знак, че ще последва съвета му. После се обърна към индиеца и рече:

— Стани и разкажи пред целия Диван от какви билки е направена течността, която ми даде да пия, защото има подозрения, че е отровна. Разкрий ми също така тайната на сабите, които ми продаде, защото тя много ме измъчи, и изрази по този начин признателността си за милостите, с които те отрупах.

Ватек произнесе тези думи колкото се може по-въздържано, след което мълчаливо зачака отговор. Ала индиецът, без да помръдне от мястото си, възобнови гръмкия си смях и страшните гримаси и не отвори уста.

Ватек не можа да понесе повече тази наглост, изгуби самообладание и с един ритник го събори от стъпалото. Веднага след това слезе от трона си и продължи да го рита тъй яростно и без минутка отдих, щото целият Диван последва примера му. Виждаха се само вдигнати във въздуха нозе, насочени към индиеца, и всеки, който току-що го беше ритнал, усещаше непреодолимо желание да повтори удара.

Чужденецът се оказа твърде подходяща цел за това тяхно забавление: тъй като беше нисък на ръст и закръглен, той се сви на кълбо и взе да се търкаля във всички посоки под ударите на своите нападатели, които го следваха неотлъчно, накъдето и да се насочеше, а настървението им беше неописуемо и броят им растеше с всяка изминала минута. И наистина тази топка привличаше де кого срещнеше, търкаляше се неспирно от една стая в друга, така че скоро целият дворец потъна във всеобщ смут и се вдигна нечувана врява. Жените от харема, изумени от шума, се хвърлиха към завесите да открият причината, ала веднъж забелязали кълбото, усещаха, че не са в състояние да се сдържат, и се изплъзваха от ръцете на евнусите, които, за да ги спрат, ги щипеха до кръв. Ала напразно: самите евнуси, полумъртви от ужас, че поверените им жени ще избягат, не можеха да устоят на зрелището и сподиряха кълбото.

Като премина така през залите, галериите, стаите, кухните, градините и конюшните на двореца, индиецът най-сетне пое през двора. Халифът, който тичаше най-близо до кълбото, го риташе все така неуморно, като от време на време сам получаваше по някой ритник, нанесен от усърдните му съперници и предназначен за индиеца.

Каратис, Мораканабад и двама-трима мъдри везири, които до този момент се бяха въздържали от всеобщото увлечение, в желанието си да предпазят Ватек от подобно унижение пред собствените му поданици, паднаха на колене пред него и се опитаха да го спрат.

Ала той сякаш не забеляза това, прескочи ги и продължи напред все така устремено. Тогава те заповядаха на муезините[76] да съберат народа на молитва, с цел да очистят пътя и да се опитат с молби към всевишния да предотвратят бедствието. Ала тези техни опити излязоха неуспешни. Достатъчен беше един поглед към това дяволско кълбо, и всички се втурваха подире му. Дори и муезините, макар да го бяха зърнали отдалече, заслизаха бързо от своите минарета и се присъединиха към тълпата; тя нарастваше толкова неумолимо, че в къщите на Самара останаха само старците, болните, прикованите на легло и пеленачетата, изоставени от кърмачките, за да бягат по-леко. Най-после самата Каратис, Мораканабад и останалите се присъединиха към множеството. Писъците на жените, изоставили харемите си и неспособни да се освободят от натиска на тълпата, на евнусите, които се блъскаха, за да не ги изгубят от очи, ругатните на съпрузите им, устремени напред и сипещи закани един към друг, ритниците, които бягащите нанасяха и получаваха, спъванията и прекатурванията на всяка крачка — всичко, с една дума, правеше Самара да прилича на град, превзет с пристъп и подложен на пълен грабеж. Най-сетне проклетият индиец, все така свит на кълбо, след като премина през всички улици и площади и ги остави празни, се затъркаля по долината в подножието на планината с четирите извора към равнината Катул.

Мощен водопад бе изровил страшна бездна в долината, чиято отсрещна страна се затваряше от стръмен склон.

Халифът и бягащите подире му се изплашиха да не би кълбото да се катурне в пропастта и удвоиха сили, за да му попречат, ала напразно. Индиецът упорито се носеше напред и — както всички се опасяваха — се стрелна към пропастта със светкавична бързина и се изгуби от поглед в зейналата безкрайност.

Ватек щеше да последва вероломния гяур, ала невидима сила го възпря. Множеството, което вървеше подире му, бе заковано на място по същия начин и начаса се възцари пълен покой. Преследвачите се споглеждаха изумени; с изпопадали воали и чалми, изпокъсани дрехи и полепнал по потните им тела прах те представляваха твърде забавна гледка, но въпреки това никой не се усмихна. Напротив, смутени и натъжени, хората се завърнаха в Самара все така смълчани, прибраха се в най-уединените стаи на своите жилища, без да се замислят дори, че невидима сила ги бе принудила да действат по безумния начин, за който се упрекваха; защото хората са склонни не само да величаят себе си за доброто, на което са просто оръдия, но си приписват и нелепостите, които не са били в състояние да избягнат.

Едничък халифът не си тръгна от долината. Заповяда да опънат там шатрите му и се настани на ръба на пропастта въпреки увещанията на Каратис и Мораканабад, които го убеждаваха, че това място може да се срути и че освен това е прекалено близо до магьосника, който тъй жестоко го бе изтормозил. Ватек се присмя на всичките им доводи и след като нареди да запалят хиляда факли, а свитата му да продължи да пали нови, легна на самия ронлив ръб на пропастта и се опита с помощта на това изкуствено осветление да проникне през тъмнината, която не биха могли да разсеят всички небесни светила. Понякога дочуваше гласове откъм дъното на бездната, друг път му се струваше, че различава смеха на индиеца, ала в действителност това бе глухият тътен на невидими води и гръмкият ек на водопадите, втурнали се по стръмнините на планинските склонове.

Халифът прекара цялата нощ в това тревожно състояние. Призори се оттегли в шатрата си и заспа, без да хапне нищо; събуди се, когато вечерният здрач отново взе да се спуска. Тогава отиде да продължи бдението си на предишното място и няколко нощи не помръдна оттам. Най-сетне, изнурен от безплодното си бодърстване, потърси облекчение в промяната. С тази цел закрачи забързано напред-назад из равнината и взе да хвърля свирепи погледи към звездите, като ги обвиняваше в измама. Изведнъж ясната небесна синева бе прорязана от кървави ивици, които се простираха от долината чак до Самара. Когато това страшно знамение стигна кулата, на Ватек първо му хрумна да се отправи натам, за да види всичко от високо, ала силите му измениха, облада го страх и той закри лице в полите на своята мантия.

Ала колкото и ужасяващи да бяха тези знамения, те имаха само мимолетно въздействие върху халифа и послужиха да възбудят още повече влечението му към необичайното. Затова, вместо да се прибере в двореца си, той продължи упорито да стои там, където бе изчезнал индиецът. Една нощ обаче, както се разхождаше из равнината, месечината и звездите внезапно потъмняха и навред се възцари пълен мрак. Земята потрепери под краката на Ватек и от нея се разнесе глас — гласът на гяура, който екна по-силно от гръмотевица:

— Желаеш ли да ми се посветиш? Да се поклониш на земните сили и да се отречеш от Мохамеда? Ако го сториш, ще те отведа в Двореца на подземния огън[77]. Там под огромни сводове ще съзреш съкровищата, обещани ти от звездите. Те ще ти бъдат предадени от същества, които твоето подчинение ще направи благосклонни. Оттам са взети моите саби и там почива Сулейман, синът Давидов[78], обкръжен от талисманите, които властват над света.

Изуменият халиф трепереше, докато изричаше своя отговор, ала думите му издаваха човек, навикнал на свръхестествени приключения:

— Къде си ти? Покажи се! Разпръсни мрака, който ме гнети и за който те смятам отговорен! След многото факли, които изгорих, би могъл поне да ми дадеш да зърна ужасното ти лице!

— Тогава се отречи от Мохамеда! — отвърна индиецът. — И ми обещай истински доказателства за своята искреност. Иначе никога няма да ме видиш!

Нещастният хатаиф, подтикван от ненаситно любопитство, отрупа индиеца с щедри обещания. Тутакси небето се проясни и три светлината на звездите, които изглеждаха като огнени, Ватек видя как земята се разтваря, а в дъното на огромната черна бездна съзря абаносова порта, пред която стоеше индиецът със златен ключ в ръка и чукаше с него по бравата.

— Как да сляза при теб? — извика Ватек. — Ела, вземи ме и отвори веднага портата!

— По-полека, нетърпеливи халифе! — отвърна индиецът. — Знай, че ме гори страшна жажда и не мога да отворя вратата, докато не се напия до насита. Нужна ми е кръвта на петдесет красиви деца. Вземи ги от семействата на твоите везири и придворни сановници. В противен случай нито моята жажда, нито твоето любопитство ще бъдат задоволени. Върни се в Самара, набави ми нужното питие и, пак ела тук, хвърли ги сам в пропастта и тогава чак ще видиш!

След тия думи индиецът обърна гръб на халифа, който, по внушение на демоните, се реши на страховитата жертва. Престори се на успокоен и тръгна към Самара, съпроводен от възторжените викове на народа, който още го обичаше и ликуваше невъздържано, тъй като вярваше, че владетелят му е възвърнал разсъдъка си. Той тъй изкусно скри вътрешното си смущение, че и Каратис, и Мораканабад бяха заблудени като останалите. Говореше се само за тържества и развлечения. Взеха да разказват дори историята с гибелното кълбо, за което досега никой не смееше зъб да обели. Всички се смееха, макар че много от хората бяха все още в ръцете на хирурзите поради раните, получени в това паметно приключение.

Преобладаващото весело настроение беше добре дошло за Ватек, защото той си даде сметка колко ще допринесе и за изпълнението на неговите планове. Халифът се престори на приветлив с всички, ала най-вече с везирите и сановниците си, които не пропусна да покани на разкошен пир. Незабелязано насочи разговора към децата на присъстващите и добродушно ги заразпитва кои от тях са благословени с най-красивите момчета. Всеки баща превъзнасяше своите и препирнята постепенно се разгорещи до такава, стенен, че само присъствието на халифа им попречи да стигнат до юмручна разправа. Преструвайки се, че иска да разреши спора, Ватек им каза, че той сам ще отсъди кой има право, и заповяда да доведат момчетата.

Подир малко доведоха цяла тълпа от тия клети деца, накичени от любещите им майки, за да изпъкне още повече тяхната хубост и свежестта на годините им. Ала докато дивната им прелест привличаше очите и сърцата на всички присъстващи, халифът ги оглеждаше с вероломна алчност, която всички взеха за внимание, и накрая избра от тях петдесет, които според него щяха да се харесат на гяура.

След това със същата престорена благосклонност предложи да бъде дадено празненство в долината, за да се забавляват младите му избраници, които според неговите думи трябвало да се радват повече от всички други на възстановеното му здраве поради благоволенията, с които възнамерявал да ги отрупа.

Предложението на халифа бе прието сред всеобщо ликуване и за него незабавно се разчу из цяла Самара. Приготвиха носилки, камили и коне. Жени и деца, стари и млади, всички се настаниха както им беше удобно. Шествието потегли, съпроводено от всички сладкари от града и предградията му; простолюдието вървеше пеша на тълпи и представляваше необикновена гледка. Отвред се носеха гръмки ликуващи възгласи и никой не си спомни какво бяха изстрадали неотдавна по този път, по който сега поемаха с такава радост.

Вечерта беше ведра, въздухът свеж, небето ясно, цветята пръскаха уханието си. Лъчите на залязващото слънце, чието меко великолепие позлатяваше върховете на планината, хвърляха алено отражение върху зелената долина и белите стада, пръснати из нея. Чуваха се само шуртенето на четирите извора, звуците на свирките и гласовете на овчарите, които се провикваха един към друг от околните хълмове.

Прекрасните невинни жертви, отиващи на сигурна смърт, до голяма степен допълваха великолепната гледка. Те се придвижваха жизнерадостно към долината — едни гонеха пеперуди, други беряха цветя или събираха малки лъскави камъчета, привлекли вниманието им. Някои избързваха напред, за да бъдат настигнати от другарчетата си, радваха се и се целуваха.

Отдалеч вече се виждаше страшната бездна, в дъното на която се намираше абаносовата порта. Тя приличаше на черна бразда, разпорила долината точно по средата. Мораканабад и останалите я взеха за някоя от чудноватите приумици на халифа. Нещастници! Те и не подозираха нейното предназначение! Ватек, комуто не се искаше да я разгледат прекалено отблизо, спря шествието и заповяда да начертаят голям кръг на известно разстояние от проклетата пропаст. После назначи евнуси телохранители да направят списък на игрите и да приготвят халките, през които трябваше да минат стрелите на младите стрелци с лък. Петдесетте състезателите съблякоха и представиха пред възхитените взорове на зрителите гъвкавите и изящни форми на стройните си телца. Очите им искряха от радост, която се отрази и в погледите на любещите им родители. Всеки се молеше в душата си за онзи малък състезател, който бе близък на сърцето му и в чийто успех искрено вярваше. Всички чакаха със затаен дъх съревнованието между тези мили, невинни жертви.

Халифът се възползва от тези първи мигове, за да се отдалечи от тълпата и да се приближи до ръба на пропастта; и той чу, не без трепет, гласа на индиеца, който запита нетърпеливо, скърцайки със зъби:

— Къде са? Къде са? Не виждаш ли, че слюнки ми текат от устата?

— Безмилостни гяуре! — отвърна Ватек, разтърсван от силни чувства. — Не може ли да те задоволи нещо друго? Нима трябва да погубиш тези прелестни дечица? О, ако можеше да съзреш тяхната хубост — тя сигурно би събудила твоето състрадание!

— Стига си дрънкал за състрадание, дърдорко! — изкрещя индиецът. — Давай ги! Веднага ми ги дай, ако не искаш завинаги да ти затворя портата!

— Не викай така! — замоли се халифът, пламнал от срам.

— Разбирам те — отвърна гяурът с кръвожадна усмивка. — Явно се владееш добре. Ще потърпя тогава още малко.

Докато водеха този страшен диалог, игрите бяха в разгара си и приключиха чак когато вечерната дрезгавина забули планините. Ватек, застанал все така на ръба на пропастта, извика с все сили:

— Нека моите петдесет любимци се приближат до мен един по един, според успеха в игрите! На първия победител ще подаря диамантената си гривна, на втория — смарагдовата си огърлица, на третия — рубинената си егретка, на четвъртия — пояса си от топази, а на всички останали — по нещо от облеклото си, та дори и обувките.

Тези думи бяха посрещнати с продължителни и възторжени възгласи; множеството превъзнасяше до небесата добротата на своя владетел, който бе готов да свали всичко от гърба си за удоволствие на поданиците си и за насърчение на подрастващото поколение. Халифът междувременно започна постепенно да се разсъблича, като всеки път вдигаше високо във въздуха бляскавата награда. Ала докато с едната си ръка я подаваше на детето, скокнало напред да я получи, с другата буташе нещастното невинно създание в бездната, където ръмжащият гяур неспирно повтаряше:

— Още! Още!

Тази страшна хитрост бе изпълнявана тъй умело, че следващото дете, което притичваше, не успяваше да се досети за участта на своя предшественик. А що се отнася до зрителите, вечерният здрач и голямото разстояние им пречеха да виждат ясно. Ватек, успял по този начин да хвърли долу и последното от петдесетте деца, вече се виждаше във въображението си велик като Сулейман и поради това неподлежащ на наказание за извършеното, когато ненадейно и за негово огромно изумление пукнатината се затвори и земята стана равна като останалата част от долината.

Нямаше думи, които да изразят яростта и отчаянието му. Той проклинаше вероломството на индиеца, назоваваше го с най-оскърбителни имена и тропаше с крак, сякаш искаше да бъде чут. И продължи да вилнее така, докато силите му го напуснаха и падна на земята като в безсъзнание. Везирите и дворцовите сановници, които се намираха по-наблизо от останалите, отначало си помислиха, че е седнал в тревата да играе с техните мили дечица; ала след малко, обзети от съмнения, те се приближиха до мястото, където намериха халифа сам.

— Какво искате? — попита ги той с безумен поглед.

— Децата си! Децата си! — развикаха се те.

— Много мило от ваша страна, дето искате да ме държите отговорен за една нещастна случка — отговори Ватек. — Както си играеха, децата ви паднаха в пропастта и същата участ щеше да постигне и мен, ако не бях отскочил навреме.

При тези думи бащите на петдесетте деца нададоха пронизителни писъци, които майките подеха още по-високо; останалите, които не знаеха каква е причината, скоро заглушиха тия викове с гръмките си вайкания. Не след дълго отвсякъде се чуваха гласове:

— Нашият халиф ни устрои тази измама, за да угоди на проклетия гяур! Да го накажем за неговото вероломство! Нека отмъстим! Да отмъстим за кръвта на невинните! Да хвърлим жестокия халиф в най-близката пропаст и нека дори името му да бъде забравено!

Като чу тези заплахи и подстрекавания, Каратис се приближи бързо до Мораканабад, изпълнена с ужас.

— Везире! — каза му тя. — Ти изгуби две прелестни дечица и сега сигурно си най-безутешният от всички бащи. Но ти си и благороден — спаси своя господар!

— С риск за живота си ще се опитам да го отърва от надвисналата опасност — отвърна везирът. — Но след това ще го оставя на собствената му съдба. Бабабалук! — продължи той. — Иди начело на своите евнуси. Разпръсни тълпата и ако е възможно, отведи нещастния господар обратно в двореца.

Бабабалук и останалите евнуси, които шепнешком се поздравяваха един друг, че са им спестени грижите и честта на бащинството, се подчиниха на заповедта на везира. Той от своя страна им помагаше според силите си, докато изпълни докрай великодушното си дело, след което се прибра в своите покои, за да даде воля на скръбта си.

Веднага щом халифът се прибра в двореца, Каратис нареди да залостят всички врати. Но като видя, че народното недоволство продължава да расте и че от всички страни се носят гневни проклятия, тя каза на сина си:

— Дали народът е прав или крив, сега е без значение. Важното е да се погрижим за твоето спасение. Да се оттеглим в личните ти покои и да преминем в кулата през подземния тунел, известен само на нас двамата. Там ще ни бранят глухонемите, които никога не я напускат. Бабабалук ще мисли, че още сме в двореца, и ще защищава входа заради собствения си живот. А ние скоро ще разберем какво трябва да правим и без съветите на този ревльо Мораканабад.

Ватек не отвърна нито дума на майка си и се остави изцяло на нейната воля, ала докато вървяха, непрестанно повтаряше:

— Къде си, подли гяуре! Разкъса ли вече злочестите деца? Къде са сабите ти? Златният ключ, дето ми обеща! Талисманите!

Чула тези словоизлияния, Каратис се досети за част от истината и без никакви затруднения я узна цялата, щом синът й се поуспокои малко в кулата. Тя не страдаше от никакви скрупули и беше зла, както може да бъде зла само една жена, а това значи много, защото слабият пол се гордее с това, че във всяко отношение превъзхожда силния. Ето защо разказът на халифа нито ужаси, нито изненада майка му. Единствените вълнения в душата й бяха породени от обещанията на гяура и тя рече на сина си:

— Трябва да се признае, че вкусовете на този гяур са твърде кръвожадни. Ала земните сили са винаги страшни. Във всеки случай обещанията му и даровете на ония, които го пращат, си заслужават някои жертви. Човек не бива да се спира пред никакво престъпление, за да получи такава отплата. Затова престани да хулиш индиеца — та ти не си изпълнил всички условия, срещу които ти е обещал услугите си. Не трябва ли например да умилостивим подземните духове? Редно е да помислим за това веднага щом наоколо се възцари покой. Аз лично ще се заема с тази задача и не се съмнявам, че ще успея с помощта на твоите богатства, от които спокойно можем да черпим с пълни шепи, след като ни очакват такива несметни съкровища.

И царицата, която владееше до съвършенство изкуството да убеждава, се върна по подземния проход в двореца и като се показа от прозореца пред народа, взе да го увещава с най-яркото си красноречие, а Бабабалук в това време хвърляше пари с шепи. Тези две средства излязоха сполучливи, тълпата се усмири, всички се разпръснаха по домовете си, а Каратис се върна в кулата.

Муезините се провикваха за сутрешна молитва, когато Каратис и Ватек се изкачиха по безбройните стъпала, водещи към върха на кулата, и останаха там известно време, макар че утринта бе мрачна и дъждовна. Навъсеното тегнещо небе напълно съответстваше на злите им сърца, а когато видяха, че слънцето скоро ще пробие облаците, те заповядаха да опънат една шатра, която да ги предпази от нежеланите му лъчи. Халифът, смазан от умора, потърси почивка в съня, като същевременно се надяваше, че ще бъде споходен от знаменателни видения. А неуморната Каратис, следвана от част от глухонемите, слезе долу да приготви каквото трябва за жертвоприношенията през идната нощ.

По скрити стъпала, издълбани в дебелата стена и известни само на нея и сина й, тя слезе в тайнствените подземия, където се намираха мумиите, задигнати от гробниците на древните фараони. Заповяда да вземат няколко и продължи оттам към една галерия, където под охраната на петдесет неми и слепи с дясното око негърки се пазеха масло от най-отровните змии, рога от носорози и парчета дървесина с неуловима, ала коварна миризма, донесени от най-потайните индийски гори — да не говорим за хилядите други, смразяващи кръвта рядкости. Те бяха събрани тук лично от Каратис за цел като сегашната, защото царицата предвиждаше, че един ден може да я осени щастието да влезе в допир със силите на ада, които обичаше страстно и чиито вкусове добре познаваше.

За да привикне с ужасите, изпречили се пред погледа й, Каратис остана, придружена от негърките, чието единствено око се взираше с неописуема наслада в черепите и скелетите, които Каратис измъкна от шкафовете. Те до една се гърчеха страховито и така пронизително и високо бръщолевеха, че царицата, изумена от тях и полузадушена от зловонния въздух, бе принудена да напусне галерията, като взе със себе си част от зловещите съкровища.

Междувременно халифът, който вместо очакваните видения получи хищен апетит, се бе вбесил от глухонемите. Забравил напълно за тяхната глухота, той нетърпеливо им бе поискал храна и като видя, че не обръщат внимание на заповедите му, взе да ги удря, щипе и хапе. За щастие на клетите същества Каратис пристигна и сложи край на тази тъй позорна сцена.

— Синко! Какво значи всичко това? — попита задъхано тя. — Докато идвах, ми се стори, че чувам писъците на хиляди прилепи, изгонени от скривалищата им в дъното на някоя пещера. А сега виждам, че това е бил плачът на тези нещастни неми, които ти безмилостно изтезаваш. Да ти кажа право, не заслужаваш великолепните неща, които ти нося.

— Дай ми ги веднага! — извика халифът. — Умирам от глад!

— Що се отнася до това — отвърна тя, — трябва да имаш наистина добър стомах, за да можеш да смелиш каквото съм донесла.

— Побързай! — настоя Ватек. — О, небеса! Какви ужаси! Какво възнамеряваш да правиш?

— Я стига! — сгълча го Каратис. — Не бъди такъв гнуслив! Помогни ми да подредя всичко както трябва и бързо ще се убедиш, че онова, което отхвърли с погнуса, скоро ще те направи щастлив. Дай да приготвим кладата за жертвоприношенията тази нощ, а преди това не смей и да мислиш за ядене. Нима не знаеш, че всички тържествени обреди трябва да се предшестват от сурови пости?

Халифът не посмя да й възрази и се отдаде на скръбта и на глада, който го глождеше отвътре, докато майка му се зае с необходимите приготовления. Скоро по перилата на кулата бяха наредени стъкленици със змийско масло, мумии и кости. Кладата растеше и за три часа израсна с двадесет лакътя. Най-сетне се свечери и Каратис, след като свали от себе си и последната дреха, взе да пляска с ръце, обзета от внезапен екстаз. Глухонемите последваха примера й, ала Ватек, изтощен от глад и нетърпение, не успя да се задържи на крака и се строполи в несвяст.

Искрите бяха запалили вече сухата дървесина, а отровното масло избухна в хиляди сини пламъчета. Мумиите бързо се топяха и изпускаха гъст черен дим. А когато се подпалиха, рогата на носорозите пръснаха такова зловоние, че халифът дойде на себе си, опомни се и с безумен поглед се втренчи в пламъците наоколо. Горящото масло се стичаше на потоци, а негърките, които непрекъснато носеха нови запаси, присъединяваха писъците си към виковете на Каратис. Накрая огънят стана толкова буен, пламъците, отразени в лъскавия мрамор, бяха тъй ослепителни, че халифът не можеше да понася повече горещината и блясъка, избяга и се скри под царското си знаме.

Междувременно жителите на Самара, изплашени от светлината, блеснала над града им, наскачаха бързешком от леглата си, качиха се по покривите на къщите и като видяха, че кулата гори, се втурнаха полуоблечени към градския площад. Любовта към техния владетел мигновено се пробуди в гърдите им и страхувайки се, че е изпаднал в опасност и ще загине горе на кулата си, те не мислеха за друго, освен как да го спасят. Мораканабад излезе от своето убежище, избърса сълзите си и заедно с останалите взе да вика за вода. Бабабалук, чието обоняние бе понавикнало на магьоснически миризми, веднага се досети, че Каратис се е отдала на любимите си занимания, и настоятелно взе да съветва тълпата да не се вълнува. Хората обаче го нарекоха дърт страхливец и подъл предател. Камилите вече бяха натоварени с вода, ала никой не знаеше как се влиза в кулата. Докато народът упорито се опитваше да строши вратите, яростен североизточен вятър поде пламъците и ги задуха към скупченото множество. В първия момент всички се отдръпнаха, но после с удвоена ревност се устремиха към кулата. Адското зловоние на рогата и мумиите нарасна и голяма част от хората изпопадаха на земята, полузадушени. Онези, които успяха да се задържат на крака, се чудеха гласно каква ли ще е причината за тази миризма и се съветваха един друг да се отдръпнат. Мораканабад, който се чувстваше по-зле от всички, будеше всеобщо съжаление. Запушили нос с ръце, всички упорито продължаваха опитите си да разбият вратите и да влязат в кулата. Най-сетне сто и четиридесет от най-силните и решителни самарци постигнаха целта си. Завладели стълбата чрез яростните си усилия, те за четвърт час успяха да се изкачат на голяма височина.

Каратис, разтревожена от знаците, които й правеха глухонемите, отиде при стълбата, слезе няколко стъпала и чу викове изотдолу:

— Ей сега ще получите вода!

Доста пъргава за възрастта си, тя изтича пак на горната площадка и замоли сина си да прекъсне за малко жертвоприношението.

— Скоро ще можем да го направим още по-бляскаво — додаде тя. — Без съмнение някои от твоите поданици са си въобразили, че сме се подпалили, и са действали прибързано, като са разбили непристъпните досега врати, за да ни донесат вода. Трябва да признаем, че са много добри — колко бързо са забравили злините, които им стори. Но това сега не е важно. Нека ги принесем в жертва на гяура! Ще им позволим да се изкачат, а нашите неми, на които не липсва нито сила, нито опит, на бърза ръка ще се справят с тези изнурени хорица.

— Добре — съгласи се халифът. — Стига всичко това да свърши час по-скоро, че искам да ям.

Добрите хора, задъхани от бързото изкачване на хиляда и петстотинте стъпала и огорчени, че са поразплискали водата, която носеха, още с пристигането си горе бяха свалени в несвяст от ослепителните пламъци и изпаренията на горящите мумии. И много жалко! Защото не можаха да видят приятните усмивки, с които немите и негърките нахлузиха въжетата на шиите им. Не че това намали с нещо радостта на тези мили същества, защото им се случваше за пръв път да изпълнят с такава лекота церемонията по обесването на своите жертви. Нещастниците падаха мъртви, без да окажат и най-малка съпротива, така че Ватек за няколко минути само се оказа заобиколен от труповете на най-верните си поданици, които бяха хвърлени до един на върха на кладата. Каратис, която никога не губеше присъствие на духа, съобрази, че разполага с достатъчно мъртъвци за жертвоприношението си, и нареди да обтегнат веригите и да залостят стоманените врати, за да не се качва никой повече.

Едва бяха изпълнени тези заповеди, и кулата се разтърси. Труповете изчезнаха в пламъците, които внезапно се промениха от алени в яснорозови. Полъхнаха упоително благовонни изпарения, мраморните колони взеха да звънтят мелодично, а от стопените рога се разнесе сладък аромат. Каратис изпадна във възторг и предвкуси успеха на своето начинание, докато немите и негърките, които получиха колики от благите миризми, с ръмжене се прибраха по килиите си.

Едва-що си бяха отишли, и вместо кладата, рогата, мумиите и пепелта халифът подуши и видя с удоволствие, каквото думи не могат да опишат, най-разкошната и отрупана с ястия трапеза: гарафи с вино и превъзходен шербет, положен върху сняг. Той се нахвърли, без да се замисли, върху тези лакомства и тъкмо захапа едно агънце с пълнеж от фъстъци, когато Каратис извади от филигранна кутия безкрайно дълъг пергамент, изплъзнал се от вниманието на сина й. Погълнат изцяло от задоволяването на вълчия си апетит, той я остави да чете несмущавана, а като свърши, тя му каза с властен глас:

— Стига вече с твоята лакомия и чуй дивните обещания, с които си удостоен! — След което зачете: — „Възлюбени Ватек! Ти надмина моите очаквания! Ноздрите ми се упоиха от аромата на твоите мумии, рога и най-вече от живата плът, принесена в жертва на кладата. Когато настане пълнолуние, нека засвирят твоите музиканти, а ти тръгни от двореца, заобиколен от възможно най-голям блясък — със своите най-верни роби, най-любими жени, най-богати носилки, най-бляскаво стегнати и богато натоварени камили, и поеми към Естахр[79]. Там ще те чакам аз — в земята на чудесата. Там ще получиш диадемата на Джиан бен Джиан[80], талисмана на Сулейман[81] и съкровищата на най-древните султани[82]. Там ще се насладиш на всички най-изтънчени удоволствия. Но горко ти, ако по пътя си влезеш в нечие жилище! Тогава ще те сполети моят гняв!“

Въпреки разкоша, в който бе навикнал да живее, халифът никога досега не бе се хранил тъй сладко. Той се отдаде изцяло на радостта, която му вдъхнаха тези добри вести, и отново взе да се налива. Каратис, за която не можеше да се каже, че ненавижда от дън душа виното, не пропускаше да отговори всеки път, когато синът й с присмех в гласа вдигаше наздравица за Мохамед. Адското питие ги изпълни с неблагочестива самоувереност и ги накара да се отдадат на безкрайни сквернословия. Те неспирно упражняваха остроумието си за сметка на Валаамовото магаре, кучето на седемте спящи[83] и другите животни, допуснати в рая на Мохамед[84]. Все така жизнерадостно настроени, двамата слязоха по хиляда и петстотинте стъпала, като се присмиваха на разтревожените хора, които се виждаха на площада през амбразурите и отдушниците на кулата, и скоро подземният проход ги отведе в царските покои. Бабабалук важно се разхождаше напред-назад и високопарно издаваше заповеди на евнусите, които духаха свещите и изписваха очите на черкезките. Щом съзря халифа и майка му, той възкликна:

— Я! Значи сте се спасили от пламъците! Впрочем така си и мислех.

— Какво ни интересуват твоите мисли! — извика Каратис. — Тичай да кажеш на Мораканабад, че го викаме да дойде. И гледай да не си губиш времето по пътя със своите глупави предположения!

Мораканабад тутакси пристигна и беше тържествено приет от Ватек и майка му. Съобщиха му с нажален тон, че огънят на върха на кулата е бил загасен, но за нещастие това струвало живота на смелите хора, притекли им се на помощ.

— Отново нещастия! — изстена Мораканабад и въздъхна. — О, повелителю на правоверните! Светият пророк несъмнено ни се е разсърдил! На теб се пада да го умилостивиш.

— Ще го умилостивим — отвърна Ватек с усмивка, която не вещаеше нищо добро. — Ще имаш предостатъчно време за молитви, докато отсъствам, защото тази страна ми съсипа здравето. Дотегна ми планината на четирите извора и затова съм решен да се напия от извора на Рокнабад[85]. Копнея да се освежа из чудните долини, които той оросява. А ти в мое отсъствие ще управляваш държавата, ръководен от съветите на майка ми, и ще имаш грижата да й набавяш всичко необходимо за нейните опити. Знаеш много добре, че нашата кула изобилства със съкровища, нужни за разцвета на науката.

Кулата съвсем не беше по вкуса на Мораканабад; огромни богатства бяха отишли за строежа й, а доколкото везирът беше видял, вътре вкарваха само негърки, глухонеми и някакви отвратителни билета. Каратис също го смущаваше, защото постоянно се менеше като хамелеон. Проклетото й красноречие често бе карало бедния мюсюлманин да губи търпение. Но, каза си той, ако добрите й качества бяха малобройни, то тези на сина й бяха още по-малко, така че при всяко положение тя беше за предпочитане. И като се утеши с тази мисъл, той се отправи да успокоява народа и да надзирава нужните приготовления за пътуването на господаря си.

За да угоди на духовете от подземния дворец, Ватек бе твърдо решен това негово пътуване да стане сред невиждан разкош. За тази цел той се зае да конфискува наляво и надясно имотите на своите поданици, докато достойната му майка обикаляше харемите и задигаше скъпоценните камъни, с които бяха украсени. Тя събра на едно място всички шивачки и везачки от Самара и останалите градове в радиус от шестдесет левги, които се заеха да изработят паланкините, шатрите, диваните, навесите и носилките за шествието на царската свита. В цял Масулипатан не остана едно късче кретон, а за облеклото на Бабабалук и останалите черни евнуси отиде толкова много муселин, че в целия вавилонски Ирак не остана и един аршин.

Докато ставаха тези приготовления, Каратис, която нито за миг не забравяше основната си цел, а именно да спечели разположението на тъмните сили, даваше отбрани вечери, на които канеше най-прочутите хубавици на града. Ала когато пиршеството биваше в разгара си, тя пускаше отровни змии и изсипваше цели гърнета със скорпиони под масата. Гадините хапеха до насита и Каратис би оставила гостенките си да умрат, ако за запълване на времето не се забавляваше да лекува раните им с една отлична противоотрова, приготвена от самата нея — защото добрата царица не обичаше бездействието.

Ватек, който не беше трудолюбив като майка си, прекарваше времето си изцяло в удовлетворяване на своите сетива в дворците, посветени именно на тях. Не си правеше вече труда да се отегчава в Дивана или в джамията. Половината население на Самара последва примера му, докато другата половина горчиво оплакваше главоломния упадък на нравите.

Докато ставаше всичко това, от Мека се завърнаха пратениците, отправили се за там в по-благочестиви времена. Това бяха най-почтените мулли[86], изпълнили отлично мисията си и донесли със себе си една от безценните метли, с които бяха чистили свещената Кааба[87]: дар, наистина достоен за най-могъщия владетел на земята!

В същото това време халифът се забавляваше в покои, които никак не подхождаха за приемането на такава делегация. Той чу гласа на Бабабалук, провикнал се иззад вратата и везаната завеса, закачена пред нея:

— Пристигнаха превъзходният Идрис ал Шафеи и ангелоподобният Ал Мухатедин, които носят метла от Мека и със сълзи на радост молят за честта лично да я поднесат на ваше величество!

— Да ми я дадат тук — отвърна Ватек. — Все ще влезе в работа.

— Как! — възкликна изуменият Бабабалук.

— Подчинявай се! — нареди Ватек. — Такава е върховната ми воля. Хайде, върви си! Изчезвай! Тук и само тук ще приема тия добри хора, дето те докараха до такова умиление.

Евнухът се отдалечи, като си мърмореше, и помоли почтените пратеници да го последват. Свещена радост обзе достоуважаемите старци. Макар и изнурени от дългото пътуване, те последваха Бабабалук с невиждана пъргавина и докато минаваха през великолепните портици, се чувстваха безкрайно поласкани, че халифът не ги приема като обикновени посланици в залата за аудиенции. Скоро навлязоха в харема (където от време на време иззад богатите везани завеси се появяваха и изчезваха като светкавици големи топли очи — сини и черни) и проникнати от почит и удивление, изпълнени със съзнанието за божествената си мисия, пристъпваха един след друг по безкрайните тесни коридори, които на пръв поглед не водеха никъде, ала в края на краищата ги изведоха право пред онази малка стаичка, където ги чакаше халифът.

— Как! Да не би да е болен повелителят на правоверните! — тихо пошепна Идрис ал Шафеи на своите спътници.

— По-скоро допускам, че се моли — отвърна му Ал Мухатедин.

Ватек, който дочу този разговор, извика нетърпеливо:

— Какво ви влизат в работата моите занимания? Приближете се, без да се бавите!

Те се подчиниха, а халифът протегна ръка за метлата иззад завесата, без да се показва. Всички се проснаха почтително на земята, доколкото им позволяваше тесният коридор. Въпреки това се получи доста правилен полукръг, а достопочтеният Идрис ал Шафеи извади метлата от извезаните и напарфюмирани копринени кърпи, в които бе увита, за да бъде предпазена от омърсителния поглед на непосветените очи, отдели се от спътниците си и с най-тържествен вид се приближи до мнимата молитвена стая. Ала какво беше неговото изумление, неговият ужас! Ватек избухна в подигравателен смях, грабна метлата от разтрепераната му ръка и като се взря в паяжините, провесени от тавана, взе да ги мете с най-сериозен вид, докато не остана ни една. Поразените старци не смееха да вдигнат очи от земята, защото Ватек беше дръпнал безгрижно завесата и те видяха всичко. Сълзите им оросиха мраморния под. Ал Мухатедин изгуби съзнание от горест и умора, а халифът седна отново на стола си, засмя се и запляска безмилостно с ръце. Сетне се обърна към Бабабалук:

— Драги ми черньо, иди и нагости тези жалки благочестиви душици с моето хубаво ширазко вино[88], тъй като те могат да се похвалят, че са видели от двореца ми повече от всеки друг.

При тези думи той им хвърли метлата в лицето и отиде при Каратис да се посмеят двамата. Бабабалук направи каквото можа, за да утеши старците, но двама от най-изтощените умряха на място. Останалите бяха отнесени в своите легла, откъдето повече не станаха, защото бяха сломени от мъка и срам.

През нощта Ватек и майка му се качиха на кулата да проверят готово ли е всичко за пътуването му, защото имаха пълно доверие във влиянието на небесните светила. Съзвездията бяха крайно благоприятни и халифът остана да вечеря весело горе, за да се наслади на тази тъй ласкателна гледка. По време на вечерята му се стори, че във въздуха ехти гръмовен смях, и сметна това за още по-обещаващо знамение.

Целият дворец бръмчеше като кошер. През нощта нито за миг не изгасиха светлините и отвсякъде се носеше звънтенето на занаятчийските инструменти, довършващи работата, ехтяха гласовете на жените и техните пазачи, защото те пееха, докато бродираха, и всичко това сякаш се бе съюзило да наруши покоя на нощта за безгранична радост на Ватек, комуто вече се струваше, че се възкачва триумфално на Сулеймановия трон. Народът бе доволен не по-малко от него и всички работеха неуморно, за да ускорят настъпването на мига, когато щяха да се отърват от тиранията и произволните капризи на своенравния си господар.

Денят преди заминаването на този омагьосан владетел Каратис прекара в повторение на тайнствените повели, съдържащи се в пергамента, които тя бе научила наизуст. Особено наблягаше, че по пътя Ватек не бива да се отбива у когото и да било.

— Защото много добре ти е известно — обясняваше тя, — че си лаком за хубави гозби и млади момичета. Умолявам те да се задоволиш със старите си готвачи, най-добрите в света, и с походния си харем, в който ще има най-малко три дузини хубавици, чиито фереджета Бабабалук още не е повдигнал. Аз самата изгарям от желание да следя поведението ти по пътя и да зърна подземния дворец, който несъмнено съдържа всичко интересно за хора като нас. Няма нищо по-приятно от това да се наслаждаваш на някоя пещера, а пристрастието ми към трупове и мумии е добре известно. Убедена съм, че ще намериш там най-доброто от този род. Недей да ме забравяш в този момент — щом завладееш талисманите, които ти дават власт над царството на минералите и центъра на земята, изпрати на всяка цена някой доверен дух, който да ме отведе при теб заедно със сбирката ми. Маслото от змиите, които щипах до смърт, ще бъде великолепен подарък за нашия гяур, който несъмнено обича такива лакомства.

Едва завърши Каратис тази своя тъй поучителна реч, и слънцето залезе зад планината на четирите извора, за да стори място на луната. Това светило, което тази вечер беше пълно, се стори изумително красиво на жените, евнусите и пажовете, изгарящи от нетърпение да потеглят. Градът кънтеше от радостни възгласи и тръбни звуци. Виждаха се само перата, развени по върховете на шатрите, и пискюлите, проблясващи на меката лунна светлина. Просторният площад приличаше на огромна цветна градина, изпъстрена с най-дивните лалета на Изтока.

Издокаран с най-парадното си облекло, облегнат на първия си везир и на Бабабалук, халифът слезе по главната стълба на кулата и се представи пред народа си. Цялото множество, дори камилите с разкошните си самари коленичиха пред него, а той се спираше от време на време да се полюбува на дивната гледка. Известно време всичко тънеше в благоговейна тишина, нарушавана само от пискливите викове на някои евнуси, наредени най-отзад[89]. Тези бдителни служители бяха забелязали, че някои от носилките с жените се бяха наклонили твърде много на една страна, и при проверка установиха, че няколко безстрашни юначаги бяха успели да се намъкнат вътре. Поувлеклите се поклонници бяха измъкнати оттам на бърза ръка и предадени на харемските хирурзи с надлежни наставления. Величието на тържествената сцена обаче не бе нарушено от подобни незначителни събития. Ватек приветства луната с идолопоклонническа страст, което никак не се хареса на Мораканабад, законоведите, везирите и дворцовите сановници, събрани да се насладят за последен път на господаря си.

Най-сетне тръбачите дадоха от върха на кулата сигнал за потегляне. Макар инструментите да свиреха в отличен унисон, към техните звуци се присъедини един-единствен дисхармоничен звук: Каратис, която пееше ужасните си молитви към гяура, докато негърките и немите й пригласяха басово, без да произнасят нито дума. Добрите мюсюлмани помислиха, че това е бръмченето на онези нощни насекоми, които вещаят нещастие, и замолиха Ватек добре да се грижи за свещената си особа.

По даден знак бе издигнато голямото знаме на халифата; около него засвяткаха двадесет хиляди копия и халифът, стъпвайки величествено по обшитите със злато килими, постлани в краката му, се възкачи в носилката под радостните възгласи на поданиците си.

Шествието потегли в такъв ред и тишина, че се чуваше дори и цвърченето на щурците из храсталаците на Катулската равнина. Изминаха цели шест левги, преди да съмне, все тъй отдадени на радостно и ведро настроение. Зорницата още проблясваше на небето, когато многобройното шествие стигна до брега на Тигър, където опънаха шатри, за да си починат през деня.

По същия начин се изнизаха още три денонощия. Ала на четвъртото небето се разгневи: раздираха го безброй светкавици, следвани от трясъка на страховити гръмотевици. Разтрепераните черкезки се вкопчиха с все сили в отвратителните си пазачи. Самият халиф усети силно желание да се укрие в големия град Гюлхисар, чийто кмет бе дошъл да го приветства и да му донесе всички разхладителни напитки, които можеха да се намерят в града. Ала след като изучи табличките, халифът безстрашно се остави дъждът да го измокри до кости въпреки настоятелните увещания на любимците си. Макар да съжаляваше много, че е тъй далеч от своя дворец на сетивата, той нито за миг не забрави целта на начинанието си и великите надежди вляха нови сили в твърдата му решимост. Заповядано бе на географите да се явят при него, ала времето беше толкова лошо, че когато дойдоха, тези нещастници бяха направо за окайване. Географските им карти, размити от дъжда, бяха в не по-малко плачевно състояние. Тъй като такова дълго пътуване не бе предприемано от времето на Харун ал Рашид, никой не знаеше каква посока трябва да следват. А Ватек, тъй добре запознат с разположението на небесните тела, не знаеше дори в кое място на земята се намира. Той сипеше гръм и мълнии по-силно и от стихията, съпровождани с намеци за бесилката, не особено приятни за слуха на учените. Отегчен от уморителната монотонност на пътя, взе решение да прекосят скалистите възвишения и да следват указанията на селянина, наел се да ги отведе за четири дни в Рокнабад. Колкото и да го уговаряха, не отстъпи от решението си.

Жените и евнусите нададоха сърцераздирателни писъци при вида на пропастите, зейнали под тях, и страшните планински усои, по чийто край се виеше пътеката. Ала преди да стигнат подножието на най-стръмния зъбер, падна нощта и се изви яростна буря, която разкъса завесите на носилките и изложи нещастните жени вътре в тях на пронизващ студ, какъвто те никога не бяха изпитвали. Тъмните облаци, забулили цялото небе, увеличиха ужасите на тази бедствена нощ и не се чуваше нищо, освен стенанията на пажовете и риданията на жените.

И като че ли не стигаха тези злочестини, ами в далечината се дочу страховитият рев на диви зверове и скоро в гората се замяркаха пламтящи очи — без съмнение на дяволи или тигри. Тези, които вървяха най-отпред и показваха пътя, доколкото това бе възможно, бяха разкъсани, преди изобщо да се опомнят. Настъпи невъобразима паника. Вълци, тигри и други кръвожадни хищници, привлечени от виенето на вкусилите вече човешка кръв свои събратя, взеха да прииждат от всички посоки. Отвред се чуваше само хрущенето на кости и ужасното пляскане на криле из въздуха, тъй като към пиршеството се бяха присъединили и лешояди.

Най-сетне ужасът обзе свитата на монарха и неговия харем, които бяха на две левги от това място. Ватек (излегнал се най-удобно в просторната си носилка върху копринени възглавници, с два малки пажа край себе си — по-бели от франгистанска глеч, — които усърдно отпъждаха мухите) спеше дълбоко и се наслаждаваше насън на Сулеймановите съкровища. Писъците на неговите жени обаче го извадиха рязко от това му състояние и вместо гяура със златен ключ в ръце съзря смразения от ужас Бабабалук.

— Господарю! — провикна се верният слуга на най-могъщия от монарсите. — Сполетя ни невиждано нещастие! Дивите зверове, които, изглежда, питаят към свещената ти особа толкова почит, колкото към едно мъртво магаре, нападнаха твоите камили и камилари. Тридесет от най-богато натоварените вече станаха техни жертви заедно със сладкарите, готвачите и снабдителите на твоята трапеза. Ако нашият свят пророк не ни се притече на помощ, вече няма да имаме какво да ядем.

Като чу, че става дума за храна, халифът направо обезумя. Той взе да реве пронизително и дори да се удря по гърдите (защото в тъмното нищо не се виждаше). Писъците се усилваха с всяка изминала минута и като видя, че е безпомощен да обуздае своя повелител, Бабабалук си запуши ушите, за да не слуша поне адската олелия на харема. После пак извика високо:

— Жени и вие, братя мои! Всички на работа! Запалете веднага огньове! Не ще допусна да се говори, че повелителят на правоверните е устроил пир на дивите зверове!

Макар измежду харемските красавици да имаше голям брой капризни и своенравни жени, този път всички до една се подчиниха. В миг зад носилките светнаха огньове. Тутакси бяха запалени десет хиляди факли. Сам халифът грабна дебела восъчна свещ и примерът му бе последван от всички останали. Усукаха напоени с масло кълчища около дълги прътове, запалиха ги и те ослепително заблестяха. Скалите пламнаха с великолепието на слънчевата светлина. Искрите, подети от вятъра, подпалиха сухата папрат, с която местността изобилстваше. Изплашени змии, прогонени от гнездата си, плъзнаха със съскане на всички страни. Конете запръхтяха, заудряха земята с копита, запротягаха нагоре шии и заритаха без пощада де когото видят.

Една от кедровите горички, покрай която минаваше пътят им, се подпали и надвисналите над пътеката клони предадоха огъня на тънките муселини и разкошните платове, с които бяха драпирани носилките на жените. Хубавиците бяха принудени да наскачат бързо навън, с риск да си строшат шиите. Ватек, който избълва по този повод хиляди проклятия, също бе принуден да докосне със свещените си нозе голата земя.

Такова нещо се случваше за пръв път. Обзети от покруса, срам и отчаяние, жените, които изобщо не умееха да ходят, изпопадаха в калта.

— Нима ще трябва да вървя пеша? — възкликна една.

— Да си измокря нозете! — възмущаваше се друга.

— Да си изцапам фустата! — додаде трета.

— Ах ти, гнусни Бабабалук! — извикаха всички те в хор. — Изчадие адово! За какво ти бяха тези факли? По-добре да ни бяха разкъсали тигрите, отколкото да изпаднем в това положение! С нас вече е свършено! В цялата войска не остана ни един носач, ни един камилар, който да не е видял някаква част от телата ни и което е много по-страшно — лицата ни!

С тези думи най-свенливите от тях залепиха лица о земята, а по-смелите се нахвърлиха върху Бабабалук, но той си даде сметка за настроението им и нали си беше хитрец, веднага си плю на петите и хукна да бяга, сподирян от своите другари, които захвърлиха факлите и заудряха тюмбелеците.

От пожара стана светло и топло като през най-горещия и слънчев летен ден. Ала каква унизителна гледка представляваше халифът, изпръскан с кал като най-обикновен смъртен! Тъй като съзнанието му се бе замъглило от всичко преживяно, една от неговите жени, етиопка (той бездруго обичаше разнообразието), го вдигна на ръце, метна го през рамо като чувал с фурми и видяла, че огънят започва да ги огражда от всички страни, се спусна да бяга със завидна скорост, като се има предвид товарът й. Другите жени, които едва сега се бяха научили да използват краката си, веднага я последваха. Стражата хукна подире им, а камиларите подтичваха в опашката на шествието с бързината, на която бяха способни поверените им животни.

Скоро стигнаха мястото, където дивите зверове бяха започнали кървавия си пир, ала те имаха достатъчно благоразумие и побързаха да се отдалечат, щом дочуха приближаването на ужасната врява. Пък и без туй се бяха навечеряли до насита. Бабабалук все пак се нахвърли върху няколко от най-тлъстите, които така се бяха натъпкали, че не можеха да помръднат, и взе да им дере кожите със завидно умение. Тъй като шествието се бе отдалечило достатъчно от пожара и горещината се бе превърнала в приятна топлина, взеха решение веднага да спрат. Опънаха останките от пъстроцветните шатри, заровиха остатъците от вечерята на вълците; и тигрите, изляха злобата си върху няколкото дузини лешояди, които така бяха преяли, че не можеха да излетят, преброиха оцелелите камили, затвориха отново жените в носилките им и вдигнаха царската шатра на най-равното място, което можаха да намерят.

Ватек се изтегна върху пухения си дюшек, посъвзе се от друсането върху раменете на етиопката — не си спомняше да бе яздил по-неудобно, — а после се провикна да му донесат храна. Но уви! Меките хлебчета, които изпичаха в сребърни фурни за неговите царски уста, тлъстите баници, кехлибарените сладка, каните с ширазко вино, порцелановите съдове със сняг и гроздето от бреговете на Тигър — всичко бе изгубено безвъзвратно! Бабабалук можа да му предложи единствено печен вълк, задушен лешояд, миризливи треви: с отровно — горчив вкус, гнили гъби, варени магарешки бодили и други диви треволяци, които разраняваха гърлото и изгаряха езика. Що се отнася до питиетата, изборът не беше по-добър; единственото, което евнухът успя да набави към гнусната храна, бяха няколко стъкленици долнопробна ракия, която кухненските слуги били укрили в папуците си. Ватек се мръщеше на тази отвратителна трапеза, ала Бабабалук само свиваше рамене и му отвръщаше с гримаси. Все пак халифът си хапна с нелош апетит и легна да си почине, като сънят му продължи шест часа.

Яркото слънце, отразено от ослепително белите скали на планините, най-сетне обезпокои съня на Ватек въпреки завесите, които го скриваха. Той се събуди ужасен, изпохапан до кръв от рояка мухи с цвят на пелин, от чиито криле се разнасяше задушлива смрад. Злочестият монарх не знаеше какво да прави, макар че умът му трескаво търсеше изход от положението. А Бабабалук си хъркаше, целият покрит от зловонните насекоми, които особено усърдно налитаха на носа му. Малките пажове, умиращи от глад, бяха изтървали ветрилата и със слабите си гласчета горчиво упрекваха халифа, който за пръв път в живота си чуваше езика на истината.

Всичко това само го накара да възобнови хулите си по адрес на гяура, като не пощади дори Мохамеда.

— Къде съм? — питаше той. — Какви са тези ужасни скали и мрачни долини? Дали не сме стигнали страшния Каф[90]? Може би Симорг[91] ще дойде ей сега да ми изкълве очите като наказание, задето съм предприел това неблагочестиво пътуване?

С тези думи той провря глава през отвора на шатрата, ала — уви! — каква бе гледката, изпречила се пред неговия поглед? От едната му страна се простираше безкрайна равнина, покрита с черен пясък, а от другата — отвесни скали, обрасли със същите онези магарешки бодили, които така жестоко му бяха изранили езика. Стори му се обаче, че между трънаците и бодилите вижда и някакви гигантски цветя, но се мамеше: това бяха пъстроцветни дрипи и останки от великолепния му керван. В скалите се виждаха много пукнатини, откъдето явно бе текла вода, и Ватек долепи ухо с надеждата да чуе ромона на някой поток, ала до слуха му достигна само глухият ропот на неговата свита, проклинаща това пътуване и липсата на вода.

— Защо ни доведоха тук? — питаха те. — Да не би халифът да възнамерява да издигне още една кула? Или може би тук живеят безмилостните африти[92], които Каратис толкова обича?

Като чу името на Каратис, Ватек си спомни за табличките, които му беше дала и към чиято помощ го бе посъветвала да прибегне в случай на неизбежна нужда, тъй като били надарени със свръхестествена сила. Докато се ровеше из тях, дочу радостни възгласи и пляскане с ръце. След малко завесите на шатрата му се разтвориха и той видя Бабабалук, следван от тълпа любими негови придворни. Те водеха със себе си две джуджета, лакът високи, носещи огромна кошница с пъпеши, портокали и нарове. Джуджетата пееха с гласове като сребърни камбанки следната песен:

— Ние живеем на върха на тези скали, в колиба, изплетена от тръстика и камъш. Орлите завиждат на нашето гнездо, малко изворче ни дава вода за церемониалното измиване на ръцете, лицето и нозете преди молитва и не минава ден, без да отправяме към всевишния молитвите, предписани от нашия пророк. Ние те обичаме, о, повелителю на правоверните! Нашият господар, добрият емир Фахредин, също те обича: в твое лице той почита наместника на Мохамеда. Макар и да сме малки, той ни има доверие: знае, че в презрените ни тела се крият добри сърца. Поставил ни е тук, за да помагаме на заблудените из тези зловещи планини. Снощи, докато четяхме свещения Коран в нашата скромна килийка, бурен вятър изгаси свещта и разтърси жилището ни. Два часа прекарахме тъй в непрогледна тъмнина, когато от далечината дочухме звуци и решихме, че излизат от звънците на някой кафила[93], минаващ през скалите. Скоро слухът ни се изпълни о жаловити писъци, грозни ревове и звън на тюмбелеци. Смразени от ужас, решихме, че това е Даджал[94], дошъл със своите сеещи смърт ангели да накаже хората на земята. Докато седяхме, погълнати от тези тъжни размишления, забелязахме на хоризонта кървавочервени пламъци и след миг върху ни се изсипа порой от искри. Изумени от тази гледка, разтворихме книгата, вдъхновена от блажените духове[95], и на светлината, която ни обкръжаваше, прочетохме стиха: „Уповавайте се само на небесното милосърдие, надявайте се само на светия пророк, планината Каф може да потрепери, но само могъществото на Аллах е непоклатимо.“ Едва произнесохме тези думи, и усетихме чудно успокоение, неземен мир изпълни душите ни. Обгърна ни тишина и ясно дочухме глас, който каза: „Слуги на моя верен слуга! Слезте в щастливата долина на Фахредин! Кажете му, че му се предоставя бляскава възможност да задоволи жаждата, изгаряща гостоприемното му сърце. Сам повелителят на правоверните се е заблудил из тези планини и се нуждае от неговата помощ.“ С радост се подчинихме на ангелската повеля и нашият господар, преливащ от благочестиво усърдие, набра собственоръчно тези пъпеши, портокали и нарове. Той иде подир нас със сто камили, натоварени с най-чистите води на неговите кладенци. Той иде да целуне полите на свещената ти дреха, о, господарю, и да те моли да удостоиш с присъствието си скромното му жилище, разположено в тези безводни пустини като смарагд върху пръстен от олово.

Като привършиха това слово, джуджетата останаха прави, с ръце, скръстени на гърдите, потънали в благоговейно мълчание.

Още докато произнасяха интересната си реч, Ватек се бе докопал до кошницата и много преди да млъкнат, плодовете се бяха стопили в устата му. Докато ядеше, благочестивостта му се възвърна и взе да отправя към всевишния молитви, като нареди едновременно да му донесат Корана и малко захар.

В това настроение погледът му случайно се спря на табличките, които бе захвърлил настрани при появата на джуджетата. Той ги взе отново и щеше да припадне, когато прочете следните думи, написани от Каратис с големи червени букви — думи, чийто смисъл го накара да се разтрепери: „Пази се от стари книжовници и техните малки вестоносци, лакът високи. Не се доверявай на благочестивите им лъжи. Вместо да ядеш пъпешите им, заповядай да набучат на колове приносителите на тези плодове. Ако проявиш слабост и се отбиеш при тях, вратата на подземния дворец ще се затвори пред теб с такава сила, че ще те разкъса на парчета. Твоето тяло ще бъде оплюто[96] и прилепи[97] ще свият гнездо в корема ти.“

— Какво е туй зловещо излияние? — възкликна халифът. — Нима трябва да загина от жажда сред тези пустини, когато мога да си отдъхна в благословена долина сред пъпеши и краставици? Проклет да е гяурът с неговата абаносова порта! Прекалено дълго ме разиграва вече! Пък и кой може да ми заповядва! Не ми било позволено да си отдъхна под чужд покрив! Така да е! Но чий е онзи дом, който да не е и мой?

Бабабалук, който не пропусна нито дума от този монолог, взе да ръкопляска от все сърце. За пръв път с него се съгласиха и жените.

Джуджетата бяха приети дружелюбно, погалиха ги и най-церемониално ги настаниха да седнат върху атлазени възглавнички. Радваха се на съразмерните им малки тела, като ги разглеждаха най-щателно. Предложиха им изобилие от дребни дрънкулки и вкусни деликатеси, ала те отказаха всичко с голямо достойнство, макар и много почтително. Покатериха се от двете страни на софата, където бе седнал халифът, настаниха се на раменете му и почнаха да му нашепват молитви. Езичетата им играеха като листата на трепетлика и Ватек вече губеше търпение, когато радостните възгласи, на воините възвестиха пристигането на Фахредин, съпровождан от сто беловласи и дългобради старци и също толкова Корани и камили. Те веднага си направиха церемониалното умиваме и взеха да повтарят „Бисмиллах“[98]. Ватек последва примера им, за да се отърве от дотегливите си наставници, а и защото го измъчваше нетърпение.

Добрият емир, който беше крайно религиозен и голям майстор на комплиментите и ласкателствата, произнесе реч, пет пъти по-многословна и по-дотеглива от тази на малките си вестоносци. Халифът не можа повече да се въздържи и възкликна:

— Драги ми Фахредин, стига толкова, в името на Мохамеда! Да се отправим към твоята долина и да се насладим на плодовете, с които те е дарило небето!

Едва изрекъл тези думи, и всички тръгнаха. Спътниците на емира се движеха доста бавно поради почтената си възраст, ала Ватек тайно беше наредил на малките си пажове да подгонват камилите им и от паланкините на жените ехтеше весел смях, защото забавните подскачалия на нещастните животни при всяко бодване и комичното смущение на възстарите им ездачи доставяха на дамите голяма радост.

Все пак се спуснаха благополучно в долината по широките стъпала, които емирът бе наредил да издълбаят в скалите. Вниманието им скоро бе привлечено от ромона на потоците и шепота на листата. Не след дълго керванът тръгна по една пътечка, която извиваше покрай цъфнали шубраци и извеждаше до голяма палмова гора, чиито клони хвърляха сянка върху обширна постройка от дялан камък. Сградата бе увенчана от девет кубета и украсена със също толкова бронзови порти, над които личаха следните надписи: „Убежище за богомолците“, „Приют за пътниците“, „Хранилище на тайните на цял свят“.

Пред всяка порта стояха по девет пажа, хубави като слънцето, издокарани с роби от египетско ленено платно. Те посрещнаха гостите любезно и приветливо. Четирима от най-привлекателните положиха халифа върху разкошен тахтраван[99], а други четирима, не чак тъй привлекателни, се погрижиха за Бабабалук, който заподскача от радост при вида на уютните покои, които му бяха отредили. Останалите пажове се погрижиха за свитата на халифа.

Когато всички мъже се изгубиха от поглед, вратата на голямата зала вдясно се отвори с мелодичен звън и отвътре излезе млада, стройна девойка със светлокестеняви коси, развени от лекия ветрец, полъхнал на смрачаване. След нея на пръсти вървяха група млади момичета, подобни на истински плеяди: те се запътиха към шатрите, където бяха жените на халифа. Младата девойка им се поклони грациозно и каза:

— Очарователни принцеси! Всичко е готово — имате на разположение меки постели, за да си починете, а покоите ви сме обсипали с жасминови цветове. Нито едно насекомо няма да смути съня ви: ние ще ги пропъждаме с хиляди ветрила. Хайде, елате, прекрасни дами! Освежете нежните си нозе и тела с цвят на слонова кост във ваните с розова вода, докато нашите слугини ви забавляват с развлекателни истории при светлината на благовонни мангали.

Жените на халифа приеха с удоволствие любезната покана и тръгнаха с младата хубавица към харема на емира. Нека ги оставим там за малко и се върнем при техния повелител.

Ватек се озова под огромен купол, където блестяха стотици светила от планински кристал. Безброй вази, също от планински кристал и напълнени с превъзходен шербет, блестяха върху огромна маса, отрупана с тънки гозби: ориз, сварен в бадемово мляко, шафранена супа, агънце, задушено в сметана — все деликатеси, които халифът обожаваше. Той яде от всичко колкото можеше да погълне, засвидетелства от все сърце прекрасните си чувства и признателност към емира и накара джуджетата да му потанцуват, въпреки че никак не им се искаше. Те обаче не посмяха да откажат на повелителя на правоверните. Най-сетне той се просна върху една софа и заспа тъй дълбоко, както никога преди не бе спал.

Под купола се възцари пълна тишина, нарушавана единствено от дъвченето на Бабабалук, който се опитваше да се възнагради възможно най-богато за принудителните пости в планината. Тъй като евнухът беше в твърде приповдигнато настроение и не можеше да заспи, пък и не обичаше да стои със скръстени ръце, той реши да отиде в харема и да се погрижи за жените, което беше негов дълг: да провери дали са били намазани с балсам от Мека, дали са в ред веждите им, с една дума — да им окаже онези малки услуги, които са тъй необходими на всички жени.

Той дълго търси врата, през която да излезе, но напразно. Не смееше да проговори, за да не би да разбуди господаря си, а в целия дворец цареше мъртва тишина. Вече се беше отчаял, когато до слуха му долетя тих шепот. Това бяха джуджетата, посветили се на обичайното си занимание — в момента препрочитаха за деветстотин деветдесет и девети път Корана. Те много учтиво поканиха евнуха да се присъедини към тях, но мислите му бяха другаде. Макар и малко сепнати от неговия недотам безупречен облик, джуджетата го упътиха към покоите, които той желаеше да открие. За да стигне там, Бабабалук трябваше да прекоси стотици мрачни коридори. Промъкваше се пипнешком и най-после взе да долавя в един дълъг проход приятното бъбрене на жените, при което сърцето му радостно затуптя.

— А, значи още не спите! — извика той, като ускори крачка. — Да не сте си помислили, че съм занемарил задълженията си?

При звука на този гръмък глас двама черни евнуси се стрелнаха напред с оголени саби в ръце, но скоро от всички страни се понесе:

— Това е само Бабабалук!

Бдителният страж се приближи до тънката завеса от алена коприна, през която се процеждаше мека светлина, и видя овален басейн от тъмен порфир, заграден от богати драперии, спускащи се на пищни дипли. Зад пролуките се виждаха млади робини, сред които Бабабалук съзря и своите питомки. Те протягаха ръце в сладка нега, като че искаха да прегърнат благовонната вода и да се освежат след дългата умора. Копнеещите морни погледи, доверителният шепот, омайните усмивки, с които се издумваха малки тайни, сладкият аромат на розите — всичко това будеше сладострастие, което изкушаваше дори самия Бабабалук.

Той обаче извика на помощ обичайната си внушителна сериозност и с властен заповеден глас нареди на жените незабавно да излязат от водата. Докато издаваше тези заповеди, младата Нурониар, дъщеря на емира, стройна и дяволита като газела и изпълнена с лекомислена закачливост, направи знак на една от робините си да спусне голямата люлка, закачена за тавана с копринени шнурове. Докато спускаха люлката, тя намигна на дружките си в басейна, недоволни, че трябва да напуснат тъй приятното си безделие, и те взеха да разбъркват косите си, да ги сплитат заедно, за да ядосват Бабабалук и да забавят излизането си от водата, като същевременно започнаха да го дразнят с хиляди други дяволити закачки.

Като видя, че евнухът вече губи търпение, Нурониар се приближи до него и му каза с почтителна загриженост:

— Господарю! Не е прилично главният евнух на халифа, нашия повелител, да стои прав. Благоволете да се отпуснете ето на този миндер, който ще се сломи от мъка, ако не му бъде оказана честта да ви приеме.

Запленен от тези ласкави думи, Бабабалук отговори любезно:

— О, радост за очите ми! Приемам предложението, направено от тези захарни уста! Да си призная, сетивата ми са заслепени от блясъка на твоята хубост.

— Полегни си тогава и отдъхни — повтори хубавицата и му помогна да се отпусне на мнимия миндер, който със светкавична бързина литна нагоре.

Другите жени, разбрали замисъла й, наскачаха голи от басейна и взеха така безмилостно да люлеят клетия евнух, че той скоро остана без дъх. Люлката прелиташе през огромното пространство от единия до другия край на високия купол; за миг краката на нещастната жертва докосваха водата, а в следващия момент прозорецът почти му сплескваше носа. Напразно цепеше той въздуха с продраните си писъци — заглушаваше ги звънкият смях на жените.

Нурониар, опиянена от своята младост и жизненост, навикнала на евнуси от обикновени хареми и никога невидяла такъв отвратителен, пък макар и царски евнух, се забавляваше повече от всички останали. Тя подигравателно занарежда персийски стихове и запя по момински предизвикателно:

— О, нежни бели гълъбе! Ти, който летиш из небесата — дари поне с един поглед вярната си другарка! Сладкопойни славею — аз съм твоята роза! Изпей ми някоя песничка, за да омаеш сърцето ми!

Султанките и робините им, въодушевени от тези закачки, продължиха така усърдно да люлеят нещастника, че най-сетне шнурът, на който се крепеше люлката, се скъса и Бабабалук цопна като огромна костенурка насред басейна. В същия миг се разнесе общ вик. Веднага се разтвориха дванадесет потайни вратички и жените тутакси изчезнаха зад тях, но не преди да затрупат евнуха с хавлиите си и да загасят светлините.

Потънал до гуша във водата, нещастникът не можеше да се освободи от купищата хавлии, спиращи движенията му, и макар да беше заслепен от мрака, за голямо свое огорчение продължаваше да чува от всички страни нови изблици на звънък смях, породени от бедата му. Напразно се мъчеше да излезе от водата — ръбът на басейна беше станал толкова хлъзгав от маслото на строшените светилници, че при всеки опит той се хързулваше назад с цамбуркане, което отекваше гръмко под високия купол. При всяко подхлъзване проклетият смях се възобновяваше с удвоена сила и накрая Бабабалук реши, че това място е обитавано по-скоро от дяволи, отколкото от жени; затова се отказа от безполезните си усилия и сметна за целесъобразно да остане във водата. Взе да убива времето с дълги монолози, прекъсвани от проклятия. Лукавите му съседки, изтегнали се удобно наоколо, не пропускаха нито една негова дума. Утрото ги изненада в това мило положение. Халифът, озадачен от отсъствието на евнуха си, бе заповядал да го търсят навсякъде и най-сетне го измъкнаха изпод грамадата хавлии, полузадушен и мокър до кости. Накуцвайки, с тракащи от студ зъби, той се приближи до господаря си, който изненадано го попита какво му е и кой го е издокарал така.

— А на теб защо ти трябваше да се отбиваш в това проклето леговище? — на свой ред попита ядосаният Бабабалук. — Редно ли е монарх като теб да посещава с харема си дома на някакъв си беловлас емир, който не знае какво е благоприличие! А с какви жени е претъпкан харемът му! Представи си — накиснаха ме като парцал и ме накараха да подскачам цяла нощ на дяволската им люлка като някакъв палячо! Хубав пример за твоите жени, които съм възпитал тъй старателно в дух на сдържаност и приличие!

Ватек, който не проумя и дума от целия този поток от хули, настоя да му бъде разказано всичко най-подробно. Ала вместо да изяви съчувствие към злочестия страдалец, той избухна в неудържим смях, щом си го представи на люлката. Наскърбеният евнух едва запази самообладание.

— Смей се, господарю, смей се! Ще ми се обаче тази Нурониар и с теб да си направи някоя шегичка! Тя е достатъчно зла, за да не пожали и царското ти величие.

За момента тези думи не направиха почти никакво впечатление на халифа, но по-късно той щеше да си ги спомни.

Разговорът им бе прекъснат от Фахредин, дошъл да покани Ватек да се присъедини към тържествената молитва и умиване, които се извършваха на просторна морава, оросявана от безброй потоци. Халифът намери водата освежаваща, но молитвите му бяха досадни до смърт. Развличаха го обаче множеството каландари[100], сантони[101] и дервиши[102], които кръстосваха напред-назад моравата, а също и брамините[103], факирите[104] и други набожни люде, пътуващи чак от Индия и спрели пътьом да се подслонят при емира. Всеки се отличаваше с някаква странност: един влачеше огромна верига, друг водеше със себе си грамаден орангутан, трети бе нарамил бичове. И всички изпълняваха превъзходно най-различни упражнения. Някои се катереха по дърветата, като използваха само единия си крак, други заставаха неподвижно над малки огньове или се чукаха безмилостно по носовете. Имаше измежду тях и любители на разни гадинки, които им връщаха милувките с не по-малка нежност. Тези странстващи безумци възмущаваха от дън душа дервишите, каландарите и сантоните, но скоро това тяхно чувство се поуталожи при мисълта, че присъствието на халифа ще ги излекува от лудостта им и ще ги върне в лоното на мюсюлманската вяра. Ала уви! Какво бе тяхното разочарование! Вместо да вземе да им чете проповеди, Ватек се отнесе към тях като към забавни шутове, помоли ги да поднесат почитанията му на Вишну и Ихора[105] и прояви особено предпочитание към един тантурест старец от остров Сарандиб[106], който имаше най-нелеп вид.

— Хайде — подкани го той. — Започни да се пляскаш по задника в името на твоите богове и ме позабавлявай.

Старецът, оскърбен от тези думи, гръмко се разрида, а тъй като представляваше неприятна гледка, Ватек му обърна гръб и се заслуша в думите на Бабабалук, който му шепнеше на ухото, докато държеше чадър над главата му:

— Нека твоя светлост се пази от този луд народ. Не мога да разбера за какво са се събрали тук! Защо е трябвало да се представят такива гледки през взора на могъщ владетел? Ами тези будистки свещеници, по-гнусни от крастави кучета? На твое място щях да заповядам да запалят голям огън и бих очистил земята и от емира, и от харема му, и от цялата тази зверилница.

— Млъкни! — кресна халифът. — Всичко това безкрайно ме забавлява и аз няма да напусна моравата, преди да съм видял и последния екземпляр от тази набожна просяшка сбирщина.

Накъдето и да тръгнеше Ватек, пътят му неизменно биваше препречван от какви ли не жалки гледки: слепи и полуслепи, мъже без носове и жени без уши; те в един глас възхваляваха до небесата щедростта на Фахредин, който заедно с белобрадите си старци великодушно раздаваше на всички желаещи лечебни лапи и пластири. По пладне се появи невиждано множество сакати, а малко след тях равнината се изпълни с какви ли не недъгави. Слепите се подкрепяха взаимно и вървяха пипнешком напред, хромите дружно покуцваха, едноръките си махаха едни на други със своите единствени ръце. Отстрани на големия водопад се тълпяха глухите. Сред тях имаше няколко от Пегу[107], с необичайно красиви и големи уши, но също тъй глухи, както и останалите. Не липсваха гърбави, гушави, дори и рогати, при това с удивително лъскави рога.

За да подчертае тържествения характер на празненството, организирано в чест на бележития гост, емирът нареди да наслагат кожи и покривки по моравата, върху които сервираха за добрите мюсюлмани разноцветни пилафи и други осветени от религията гозби. А по изрична заповед на Ватек, до безсрамие веротърпим, поднесоха малки блюда с нечестиви ястия[108] за голям ужас на правоверните. Благочестивото множество започна да се храни. Халифът също реши да хапне храна, приготвена там на място, въпреки увещанията на главния си евнух. Емирът, винаги готов да му угоди, незабавно се разпореди да опънат една маса в сянката на върбите. Най-напред поднесоха риба, току-що наловена от реката, която течеше по златен пясък в подножието на висока планина. Наловената риба веднага изпичаха на жар и я подправяха с оцет и редки треви от Синайската планина[109]: у емира всичко бе колкото превъзходно, толкова и благочестиво.

Още не бяха поднесли десерта, когато изведнъж се разнесоха мелодичните звуци на лютни, повтаряни многократно от ехото на съседните планини. Халифът, удивен и зарадван, вдигна глава и върху лицето му падна букетче жасмин. Закачката беше последвана от девически смях и в храсталаците се мярнаха стройните тела на няколко млади момичета, които подскачаха леко и игриво като диви кози. Благовонието на парфюмираните им коси стигна до Ватек, който прекъсна обяда си и като омагьосан рече на Бабабалук:

— Да не би перите[110] да са се спуснали от своите сфери? Виждаш ли онази, с тънката снага, която тъй безстрашно тича по самия ръб на пропастта и извръща глава, сякаш мисли само за изящните дипли на своето облекло? С какво прелестно нетърпение се бори с храстите, за да спаси своето було! Дали тя ми хвърли жасмина?

— О, да, тя беше. И теб би те хвърлила от върха на скалата — отвърна Бабабалук. — Това е моята приятелка Нурониар, която така мило ми отстъпи своята люлка. Господарю и повелителю мой — продължи той и отчупи една клонка от върбата. — Позволи ми да я настигна и да й дам един хубав урок, задето се отнесе тъй непочтително към теб. Емирът няма да има повод за недоволство, защото, макар и да го уважавам за неговата набожност, той е до голяма степен виновен, задето държи всички тия момичета горе в планините — свежият въздух прави кръвообращението прекалено буйно.

— Млъкни, богохулнико! — ядоса се халифът. — Не говори така за онази, която взе сърцето ми в доброволен плен и го отведе в планините. По-добре се погрижи да могат очите ми да се къпят в нейните, да се опивам от сладкия й дъх, докато тя припка запъхтяна сред тези възхитителни диви места. — При тези думи Ватек простря ръце към хълма, напрегнат от непознато дотогава вълнение, като внимаваше да не изпусне от очи онази, която бе омаяла душата му. Но да се следи нейният бяг, бе също тъй трудно, както полетът на красивите ясносини пеперуди от Кашмир, редки и бързокрили.

За халифа не бе достатъчно да вижда Нурониар; той искаше и да я чува, затова жадно се вслушваше да долови гласа й. Най-сетне дочу шепота й — тя казваше на една от своите дружки в храсталака, откъдето бе хвърлила жасминовото букетче:

— Трябва да призная, че халифът е приятен за гледане, но моят малък Гюлхенруз е много по-сладък. Една къдрица от косите му ми е по-скъпа от най-разкошните индийски шевици. Предпочитам зъбките му игриво да захапят пръста ми, отколкото да си сложа най-богатия пръстен от царската съкровищница. Къде е той, Сютлемеме? Защо не е при нас?

Развълнуваният халиф искаше да чуе нещо повече, ала тя побърза да се отдалечи заедно с робините си. Влюбеният монарх я проследи с очи, докато се скри от погледа му, и се почувства като заблуден в нощта пътник, комуто облаците са закрили пътеводното съзвездие. Сякаш черна завеса се спусна пред неговите очи: всичко му се виждаше безцветно. Шумът на водопада изпълни душата му с тъга и сълзи закапаха по жасмина, който бе уловил и притиснал до пламналите си гърди. Събра няколко бляскави камъчета за спомен от мястото, където бе усетил първите тръпки на любовта. Изминаха два часа и вече се свечеряваше, а той все не се решаваше да се отдалечи от това място. Много пъти понечваше да си тръгне, ала все напразно: тиха нега го бе лишила от сили и бе забулила ума му. Изтегнат на брега на реката, той впери поглед в планинския връ