Жорж Сименон
Лудият от Бержерак

Лудият от Бержерак

I
Пътникът, който не може да спи

Случайности, низ от случайности! Вечерта Мегре не знаеше, че ще предприеме това пътешествие. А беше и сезонът, в който Париж започваше да му дотяга — март, с пикантния привкус на пролет, с ясното, остро, но вече сгряващо слънце.

Госпожа Мегре беше в Алзас за петнадесетина дни, при сестра си, която очакваше бебе.

Но във вторник сутринта комисарят Мегре получи писмо от свой колега от криминалната полиция, в пенсия от две години, който живееше в Дордон.

… И най-вече, ако добрият вятър те доведе в този край, не се отказвай да прекараш няколко дни у нас. Моята стара прислужница е доволна само когато вкъщи има хора. Започва и сезонът на сьомгата…

Една подробност накара Мегре да се замечтае — върху хартията на писмото имаше герб с адрес. Гравирана бе старинна земевладелска къща, оградена с две кръгли кули. Следваха думите:

Ла Рибодиер — Вильфранш-Ан-Дордон

На обяд госпожа Мегре телефонира от Алзас, че раждането се очаквало за следващата нощ, и добави:

— Има цъфнали дръвчета! Човек би помислил, че е лято…

Случайности… Случайности… Малко по-късно Мегре бе вече в бюрото на началника си да побъбрят.

— Между другото… Още ли не сте ходили в Бордо да направите онези справки, за които бяхме говорили?

Дребна работа. Не беше спешно. При удобен случай Мегре трябва да прескочи до Бордо да се порови в градските архиви. Ето ти я връзката: Бордо — Дордон. В този миг върху кристалния глобус, който служеше за преспапие на началника, попадна слънчев лъч.

— Това е идея… Тъкмо нямам нищо спешно в момента…

Към края на следобеда той се качи на влака от гара Орсе с билет за първа класа до Вильфранш. Кондукторът му напомни да не изпусне връзката в Либурн.

— Освен ако не сте в спалния вагон, който се прикачва при тази смяна…

Мегре не обърна внимание на думите му, прочете няколко вестника и се отправи към вагон-ресторанта, където остана до десет часа. Когато се върна в купето, пердетата бяха спуснати, светлината приглушена, а една стара двойка заемаше двете седалки.

Мина кондукторът.

— Няма ли случайно някоя свободна кушетка?

— В първа няма… Но струва ми се, че има във втора… Ако това не ви пречи…

— Разбира се!

И ето Мегре помъква чантата си по коридорите. Кондукторът отваря врата след врата и най-подир открива купето, в което е заета само горната кушетка.

И тук светлината бе приглушена, а пердетата спуснати.

— Желаете ли да запаля?

— Благодаря.

Вътре е топло и спарено. Чува се леко свистене, като че ли тръбите на парното са спукани. Някой се движи, диша тежко и се върти на горното легло.

Комисарят смъква безшумно обущата си, сакото, жилетката. Изляга се, присяга се за бомбето и го поставя килнато на главата си, тъй като усеща леко течение, което идва кой знае откъде.

Заспива ли? Във всеки случай — дреме. Може би час. Може би два. Може и повече. Но не успява да заспи дълбоко.

И в това полусънно състояние го завладява някакво безпокойство. Дали не от топлината въпреки течението?

По-скоро заради човека, който не стои нито миг спокоен.

Колко пъти в минутата се обръща? И е точно над главата на Мегре. Всяко негово движение е толкова шумно.

Диша учестено, сякаш има температура.

Мегре е дотам раздразнен, че става и излиза в коридора да се поразтъпче. Само че в коридора е много студено.

И отново купето, просъницата, в която усещания й мисли се объркват.

Човек е изолиран от околния свят. Кошмарна работа.

Не се ли надига на лакти мъжът горе, не се ли надвесва, за да види своя съсед?

Мегре, обратно, не смее да помръдне. От двете ракии и половин бутилка бордо, които изпи във вагон-ресторанта, му е тежко на стомаха.

Нощта е дълга. На спирките се чуват неясни гласове, стъпки в коридора, блъскащи се врати. И се чудиш дали изобщо влакът ще тръгне.

Струва му се, че човекът плаче. На моменти спира да диша. И току подсмръкне. Обръща се, изсеква се.

Мегре съжалява, че не остана в купето на първа класа, при старата двойка.

Задрямва. Пробужда се. Пак заспива. Най-сетне не издържа. Кашля, да придаде твърдост на гласа си.

— Господине, опитайте да се успокоите най-после!

Но се смущава, защото гласът му е много по-сърдит, отколкото би желал. Ами ако човекът е болен.

Мъжът не отговаря. Не се движи. Сигурно прави страшни усилия, за да не допусне и най-малкия шум. И Мегре си задава внезапно въпроса дали това е наистина мъж. Би могло да бъде и жена. Не го е видял. За него той е невидим, притиснат между матрака и тавана на влака.

А горе сигурно е и много задушно от топлината. Мегре се опитва да регулира радиатора. Апаратът е повреден.

Уфф! Три часът сутринта… „Сега вече трябва да заспя.“

Изобщо не му се спи. Вече е изнервен почти колкото и съседът му. Дебне.

„Ето! Отново започва…“

И Мегре се принуждава да диша равномерно, като брои до петстотин, с надеждата да заспи.

Съвсем сигурно е, човекът плаче! Дали не е ходил до Париж на погребение? Или обратно. Някой бедняк, който работи в Париж и е получил лоша вест от своя край — болна майка или умряла… Или жена му… Мегре се разкайва, че е бил груб с него… Кой знае? Понякога към влака прикачват и погребален фургон…

А и балдъзата в Алзас с това раждане! Три деца за четири години!

Мегре спи. Влакът спира, потегля отново… Минава по железен мост и вдига такъв шум, че Мегре отваря изведнъж очи.

Стои неподвижно загледан в двата крака, увиснали пред него. Човекът отгоре е седнал на своята кушетка. Завързва си обущата съвсем предпазливо. Това е първото нещо, което комисарят вижда от него. Забелязва, че са високи лачени обуща. А чорапите са от сива вълна и, изглежда, са плетени на ръка.

Човекът притихва, ослушва се, може би в дишането на Мегре, което се е променило? Комисарят отново започва да брои.

Много е трудно, понеже вниманието му е привлечено изцяло от ръцете, които връзват връзките. Те така треперят, че на четири пъти захващат все същия възел.

Минават малка гара, без да спират. Виждат се само светлините, проникващи през пердетата.

Човекът слиза! Става все по-кошмарно. Би могъл да се смъкне и по-пъргаво. Или се смущава, страх го е да не го смъмрят отново?

Кракът му дълго търси стълбата. Едва не се сгромолясва. Обръща гръб на комисаря.

Най-сетне е вън, забравил да затвори вратата. Изчезва към дъното на коридора.

Ако не беше тази отворена врата, Мегре би използувал, разбира се, момента, за да заспи отново. Но трябва да става, да я затваря. Поглежда навън.

Успява да си наметне сакото, забравя жилетката.

Защото вижда, че в края на коридора непознатият е отворил вратата на вагона. Това не е случайно! В същото време влакът забавя своя ход. Покрай пътя се виждат очертанията на гора. Невидимата луна осветява облаците.

Спирачките скърцат. От осемдесет километра в час трябва да е намалил на тридесет, а може и повече.

И мъжът скача, изчезва по насипа и сигурно се търкаля надолу. Метре почти не се замисля. Влакът се движи още по-бавно. Няма никакъв риск.

Вече е във въздуха. Пада настрани. Търкаля се. Преобръща се три пъти, спира до ограда от бодлива тел.

Червената светлина се отдалечава заедно с трясъка на вагоните.

Комисарят не си е счупил нищо. Надига се. Падането на неговия спътник трябва да е било по-лошо, защото на петдесет метра оттук онзи започва едва сега да се изправя бавно и мъчително.

Смешно положение! Мегре не знае дори какво го е подтикнало да скочи върху насипа, когато багажът му пътува към Вильфранш-ан-Дордон. Та той не знае къде се намира.

Вижда само дърветата, гората навярно е голяма. Някъде се вие светлата лента на път, който потъва в нея.

Защо мъжът не се движи? Вижда се само една коленичила сянка. Дали е забелязал своя преследвач? Или е ранен?

— Хей! Вие там… — му вика Мегре, търсейки револвера в джоба си.

Изпреварват го. Блясва червено. И той усеща удар в рамото още преди да е чул детонацията.

Всичко това не трае и десета от секундата, а мъжът вече е станал и прекосява едно сечище, пресича големия път и потъва в непрогледния мрак.

Мегре изругава. Очите му са влажни не от болка, а от изумление, от яд, от объркване. Всичко стана толкова бързо! И в какво жалко положение изпадна!

Той изпуска револвера си, навежда се да го вдигне, мръщи се от болка в рамото.

И нещо друго — усещането, че кръвта му изтича, че при всеки удар на сърцето от засегнатата артерия блика топла кръв.

Не смее нито да тича, нито да се движи. Дори оръжието си не прибира.

Слепоочията му са мокри, гърлото свито. И докосвайки рамото си с ръка, той усеща, както очакваше, лепкава кръв. Притиска мястото, търси артерията, опипва, за да спре кръвоизлива.

С помътненото си съзнание усеща, че влакът спира на по-малко от километър, стои така дълго, дълго, а той напряга слух разтревожен.

Какво от това, че влакът е спрял? Усеща го машинално. Липсата на шум от тракането на колелата го ужасява като пустотата.

Най-после! В далечината отново се чува шумът. В небето, зад дърветата, се раздвижва нещо червено.

После нищо!

Само Мегре — прав, хванал рамото си с дясната ръка. Наистина лявото рамо е! Опитва да раздвижи лявата си ръка. Успява да я повдигне леко, но тя отново пада, внезапно натежала.

В гората не се чува нищо. Сякаш мъжът не е продължил да бяга, а се е притаил в трънака. И дали ако Мегре тръгне към главния път, той няма пак да стреля, за да го довърши?

„Глупак! Глупак! Глупак!“ — ръмжи Мегре, чувствувайки се безкрайно нещастен.

Защо му трябваше да скача на чакъла! На разсъмване неговият приятел Льодюк щеше да го чака на гара Вильфранш, а прислужницата щеше да е приготвила сьомгата.

Мегре върви. Краката му омекват. На всеки три метра спира, тръгва, пак спира.

Само пътят едва светлее в нощта, един бял път, прашен като посред лято. А кръвта не спира да тече. Не така силно. С ръка Мегре притиска силната струя. Въпреки това дланта му цялата лепне.

Да не повярваш, че е раняван три пъти в живота си. Така е разстроен, сякаш ще се качва на операционна маса. Би предпочел една истински силна болка пред това бавно изтичане на кръвта.

Защото глупаво щеше да бъде все пак да умре тук, съвсем сам, тази нощ!

Без дори да знае къде се намира! А багажът му си пътува без него.

Толкова по-зле, ако онзи стреля. Мегре върви, доколкото му е възможно по-бързо, приведен напред. Вие му се свят. Съзира някакъв пътен знак. Само дясната му страна е осветена от лунното сияние: 3,5 километра.

Какво може да има на три и половина километра? Кой град? Кое село?

От същата посока се чува мучене на крава. Небето нататък бледнее. Сигурно това е изток! И денят скоро ще се роди.

Непознатият, изглежда, е изчезнал. Или се е отказал да довърши този, когото е ранил. Мегре си прави сметка, че има сили за още три-четири минути и се мъчи да ги използува докрай. Крачи като в казармата, с отмерена стъпка, като брои, за да не мисли.

Кравата, която бе чул, е сигурно от някоя ферма. Селяните стават рано… Значи…

Кръвта тече по лявата му страна, под ризата, под колана на панталона…

Светлина ли вижда? Бълнува ли вече? „Ако загубя повече от един литър кръв…“ — мисли той.

Светлина е. Но трябва да премине през угарта и това е най-трудно. Краката му затъват в пръстта. Натъква се на изоставен трактор.

— Има ли някой? Ало! Някой! Бързо!

Това „бързо“ се откъсва от езика от отчаяние и той веднага се подпира на трактора. Свлича се. Сяда на земята. Чува, че някъде се отваря врата и зърва фенер, който се люлее в нечия ръка.

— Бързо!

Дано само човекът, който ще дойде, който идва, се сети да спре кръвта! Ръката на Мегре се отпуска, смъква се по тялото, съвсем омекнала.

„Едно… две… едно… две…“

Кръвта изтича на струи.

 

 

Смътни образи, мяркащи се сред празнотата. И всичките белязани от ужаса на кошмара.

Някакъв ритъм… Стъпки на кон… Слама под главата и дървета, който се нижат отдясно…

Мегре разбира. Намира се в някаква каруца. Светло е. Движат се бавно по ограден с кленове път…

Отваря очи, без да помръдва… Най-после погледът му попада на един мъж, който крачи отпуснато, размахвайки камшик.

Кошмар ли е това? Мегре не бе видял мъжа от влака в лице. Помнеше смътно силуета му, обущата от лачено шевро и чорапите от сива вълна…

Защо мислеше тогава, че селянинът, който го води, е човекът от влака?

Виждаше грубо издяланото лице с големи сиви мустаци и гъсти вежди… И светлите очи, вперени право напред, без да поглеждат към ранения…

Къде бяха? Накъде отиваха?

Комисарят размърда ръка и усети нещо странно около гърдите си, нещо като дебела превръзка.

После мислите в главата му се замъглиха точно в мига, в който един слънчев лъч го прониза в очите…

След това видя къщи, бели фасади… Една широка улица, цялата окъпана в светлина… Шум зад каруцата, шум от тълпа… И гласове… Но той не различи думите… Друсането на колата му причиняваше болка…

Друсането спря… Усети само поклащане напред-назад, настрани, което му бе непознато досега…

Беше на носилка… Пред него крачеше мъж в бяла престилка… Затваряха голяма решетка, зад която шумеше тълпата… Някой тичаше…

— Отнесете го веднага в амфитеатъра…

Не помръдваше глава. Не мислеше. И въпреки това гледаше.

Пресякоха градина, където се издигаха малки, доста чисти постройки от бели тухли. По пейките имаше хора, облечени еднакво в сиво. Някои бяха с превързана глава или крак… Притичваха медицински сестри…

И с размекнатото си съзнание той безуспешно търсеше думата болница…

Къде бе селянинът, който толкова приличаше на човека от влака? Ох! Изкачваха стълби… Болеше…

И Мегре се съвзе отново, за да види един мъж, който си миеше ръцете и го оглеждаше с тежък поглед…

Това му подействува като удар в гърдите… Този човек имаше брадичка, дебели вежди!

Не приличаше на селянина? Във всеки случай приличаше на човека от влака!

Мегре не можеше да говори. Само отваряше уста. Човекът с брадичката говореше спокойно:

— Настанете го в трети номер. По-добре да бъде изолиран, заради полицията…

Как заради полицията. Какво искаха да кажат?

Хора в бяло го отвеждаха, караха го отново през градината. Имаше такова слънце, каквото комисарят никога не бе виждал: тъй светло, тъй весело слънце, което проникваше сякаш и в най-тайните кътчета…

Настаниха го в едно легло. Стените бяха бели. Беше топло почти като във влака.

Някъде се чуваше глас:

— Комисарят пита кога ще може…

Не е ли той комисарят? Нищо не е питал? Смешна работа!

И най-смешното беше историята със селянина, който приличаше на доктора и на мъжа от влака!

И в крайна сметка имаше ли човекът от влака сива брадичка? Мустаци? Дебели вежди?

— Разтворете му зъбите… Добре… Стига вече…

За да го довърши, като го отрови, дявол да го вземе!

 

 

Когато надвечер Мегре дойде на себе си, медицинската сестра, която го наглеждаше, се отправи към коридора на болницата. Там чакаха петима души — следователят от Бержерак, прокурорът, полицейският комисар, един секретар от съда и съдебният лекар.

— Можете да влезете. Но професорът препоръча да не го уморявате много. Впрочем той така смешно гледа, че не бих се учудила, ако е луд.

Петимата мъже се спогледаха и се усмихнаха съучастнически.

II
Петима разочаровани мъже

Всичко това приличаше на сцена от мелодрама, играна от лоши актьори: медицинската сестра, като се оттегли усмихната, хвърли последен поглед на Мегре.

Поглед, който говореше: „Оставям ви го!“

И петимата мъже окупираха стаята, усмихнати всеки посвоему, но всички с еднакво заплашителен вид. Просто да не повярваш, като че ли го правеха нарочно и искаха да изиграят една хубава шега на Мегре.

— Минете, господин прокурор…

Беше съвсем дребен човек, ниско подстриган и с ужасен поглед, който навярно е отработвал, за да приляга на професията му. И тази пресилена злобна студенина. Той само мина пред леглото на Мегре, като му хвърли един бегъл поглед, след което, сякаш за да спази церемония, отиде и се изправи до стената с шапка в ръка.

Следователят също мина край него, подсмихвайки се и поглеждайки ранения, след което застана до своя началник.

После секретарят… Вече трима бяха до стената, също като съзаклятници… А ето че и лекарят се присъедини към тях…

Оставаше само полицейският комисар, дебеланко с изпъкнали очи, който щеше да играе ролята на палач.

Бегъл поглед към другите. После бавно отпусна ръка върху рамото на Мегре.

— Натясно сме, а?

В друг момент това би могло да бъде страшно забавно. Но Мегре дори не се усмихна, напротив, смръщи неспокойно вежди.

Тревога за собствената му участ! Все още имаше чувството, че границата между действителност и сън му се изплъзваше и с всеки миг все повече се заличаваше.

Ето че му разиграха тази истинска пародия на разпит. Комисарят с гротескния си вид приличаше на същински хитрец на дребно.

— Признавам, че не ми е неприятно най-после да видя физиономията ти.

А другите четирима до стената гледаха, без да трепнат!

Мегре бе учуден, че успя да въздъхне дълбоко и да извади дясната си ръка изпод чаршафа.

— Кого преследваше тази нощ? Пак някоя жена или момиче?

Едва тогава Мегре си даде сметка за всичките думи, които трябваше да изрече, за да оправи положението, и това го изплаши. Беше изтощен. Спеше му се. Цялото тяло го болеше.

— Достатъчно! — промълви машинално той, помръдвайки се едва-едва.

Не го разбраха. Той повтори още по-тихо:

— Достатъчно! Утре…

И притвори очи, а прокурорът, следователят, лекарят, комисарят и секретарят се сляха в съзнанието му в един образ, който приличаше на хирурга, на селянина и на мъжа от влака.

На другата сутрин той седеше вече на леглото си или по-скоро гърбът му беше леко повдигнат с две възглавници и наблюдаваше сестрата, която подреждаше стаята, обляна в слънчева светлина.

Беше хубаво момиче, едро и силно, агресивно русо, което час по час поглеждаше към ранения с някакво смесено чувство на предизвикателство или боязън.

— Кажете, моля… Наистина ли вчера идваха петима господа?

Тя го изгледа отвисоко и се ухили:

— Няма да се хвана на въдицата…

— Както искате… Тогава кажете ми какво търсеха тук?

— Нямам право да разговарям с вас и предпочитам да заявя, че ще предам всичко, което бихте ми казали!

Най-любопитното беше, че Мегре изпитваше някаква наслада от това положение, както на разсъмване, когато човек сънува и упорито се мъчи да довърши съня си, преди да се разсъни съвсем.

Слънцето трептеше също като в цветните вълшебни приказки. Някъде отвън минаваха войници на коне и когато завиха на ъгъла, звукът на тръбите им проехтя триумфално.

В същия миг сестрата мина край леглото и Мегре, който искаше да привлече вниманието й, за да я разпита отново, хвана с два пръста крайчеца на роклята й.

Тя се обърна, нададе ужасен вик и избяга.

Нещата се оправиха едва малко преди обяд. Хирургът сваляше превръзката на Мегре, когато пристигна полицейският комисар. Носеше съвсем нова сламена шапка и вратовръзка в турскосиньо.

— Нима не проявихте любопитство поне да отворите портфейла ми? — любезно му каза Мегре.

— Много добре знаете, че нямате портфейл.

— Добре. Всичко е ясно. Телефонирайте на криминалната полиция. Ще ви кажат, че съм дивизионният комисар Мегре. Ако искате да бъдете по-експедитивен, предупредете моя колега Льодюк, който има вила във Вильфранш… Но преди всичко благоволете да ми кажете къде съм!

Комисарят все още не се предаваше, пускаше леки усмивчици. Дори побутваше хирурга с лакът.

И така до пристигането на Льодюк, яхнал един стар форд, хората бяха резервирани.

Най-после трябваше да се съгласят, че Мегре е наистина Мегре, а не „лудият от Бержерак“!

 

 

Льодюк имаше розовия цъфтящ тен на дребен рентиер и откакто бе напуснал криминалната полиция, предпочиташе да пуши само с лула от морска пяна, чийто мундщук от дива череша стърчеше от джоба му.

— Ето цялата история с няколко думи. Не съм от Бержерак, но идвам тук всяка събота на пазар, с колата си… Използувам това, за да обядвам в хотел „Англия“… И така, преди около месец на главното шосе е била намерена мъртва жена… По-точно удушена… И не само удушена… След като я умъртвява, в пристъпа си на садизъм убиецът стига дотам, че забива в сърцето й една голяма игла…

— Коя е била жената?

— Леонтин Моро, от фермата Мулен-Ньоф. Нищо не са й откраднали.

— И не са я…?

— Няма такива деяния… макар че е било хубаво трийсетинагодишно момиче… Престъплението е извършено рано вечерта, когато се е прибирала вкъщи от снаха си… Това едно! Другото…

— И две ли има?

— Две и половина… Другото е една хлапачка на шестнайсет години, дъщерята на началник-гарата, която излязла да се разхожда с велосипеда. Намерена е в същото състояние…

— Вечерта?

— На другата сутрин. Но престъплението е било извършено вечерта… И накрая третата — прислужница в хотела, която отишла да види брат си, кантонер, работещ по пътя на пет-шест километра… Тръгнала пеш… Някой изведнъж я хванал изотзад и я съборил… Но тя е куражлийка… Успява да ухапе човека за китката… Той изпсувал и избягал… Видяла го само в гръб, бегло, като тичал към гората…

— Това ли е всичко?

— Това е! Хората са убедени, че се касае за луд, който се е укрил в близката гора. В никакъв случай не може да се допусне, че е някой от града… Когато фермерът дошъл да съобщи, че те намерил на пътя, помислили, че убиецът си ти и че си бил ранен, когато си подготвял ново нападение…

Льодюк беше сериозен. Изглежда, не схващаше комичността на това недоразумение.

— Впрочем — прибави той — има хора, които няма скоро да повярват в обратното.

— Кой разследва тези престъпления?

— Прокуратурата и местната полиция.

— Хайде, остави ме да поспя.

Каза го без съмнение поради своята отпадналост. Мегре изпитваше непрекъснато непреодолимо желание да дреме. Чувствуваше се добре само в полусънно състояние, със затворени очи, по възможност обърнат към слънцето, чиито лъчи пронизваха клепачите му.

Сега той можеше да си представя и други лица, да ги кара да оживяват в съзнанието му, както детето си представя марша на многоцветните войничета от кутийката.

Трийсетгодишната фермерка… Дъщерята на началник-гарата… Прислужницата от хотела…

Припомняше си гората, големите дървета, светлия път и си представяше нападението, жертвата, търкаляща се в праха, и мъжа, който размахва своята дълга игла…

Беше фантастично! Още повече разиграло се в тази болнична стая, където се чуваше ежедневният шум от улицата. Някой се мота поне десет минути под прозореца на Мегре, преди да запали колата си. Хирургът пристигна с бърза и лека кола, която караше сам.

Когато дойде и се наведе над Мегре, беше вече осем часът вечерта и лампите бяха запалени.

— Тежко ли е положението ми?

— По-скоро ще трае дълго… Петнайсет дни на легло…

— Не бих ли могъл например да се настаня в хотела?

— Тук не ви ли е добре? Естествено, ако има кой да се грижи за вас…

— Я ми кажете, но откровено, какво мислите за лудия от Бержерак?

Лекарят дълго не отговаряше. Мегре уточни:

— Вярвате ли като другите, че това е някакъв малоумен, който живее в гората?

— Не!

Що за въпрос? Мегре имаше достатъчно време да помисли за това, да си спомни за няколкото подобни случая, които знаеше или за които бе чувал.

— Това е човек, който в нормалния живот ще се държи като нас двамата, не е ли така?

— Твърде вероятно.

— Иначе казано, много е вероятно да живее в Бержерак и да упражнява някаква професия…

Хирургът го погледна някак странно, поколеба се, смути се.

— Имате ли нещо предвид това? — продължи Мегре, без да го изпуска от очи…

— Имах много, едно след друго… Идва ми нещо наум… Отхвърлям го ядосан… Отново го подхващам… Разглеждани от определен ъгъл, всички хора могат да имат психически смущения.

Мегре се засмя.

— И целият град ли мина под този знаменател? От кмета, та дори от прокурора до първия минувач… Като не забравяте колегите си, портиера на болницата…

Не. Хирургът не се смееше.

— Един момент… Не мърдайте вече… — каза той, като почистваше раната с много тънко острие… — По-ужасно е, отколкото можете да си представите…

— Колко жители има Бержерак?

— Около шестнайсет хиляди… Всичко ме кара да мисля, че лудият е от по-висшата класа… И дори…

— Иглата очевидно — промърмори Мегре, като се мръщеше, понеже хирургът му причиняваше болка.

— Какво искате да кажете?

— Че тази игла, забита точно в сърцето, без капка кръв, два пъти последователно, говори вече за известни познания по анатомия…

Мълчание. Хирургът свъси угрижено чело. Той направи отново превръзка около рамото и гръдния кош на Мегре и с въздишка се изправи.

— Казахте, че предпочитате да бъдете настанен в хотела?

— Да, ще повикам жена си…

— Искате да се заемете с тази работа?

— И още как!

Само един чадър можеше да обърка всичко. Но в продължение на не по-малко от петнайсет дни не падна нито капка.

А Мегре бе настанен в най-хубавата стая на хотел „Англия“, на първия етаж. Леглото му бе преместено близо до прозореца, така че той се наслаждаваше на гледката на големия площад, където виждаше как сянката бавно се премества от единия ред къщи на срещуположния.

Госпожа Мегре приемаше това положение, както приемаше всичко — без учудване, без горещене. От един час бе в стаята и тя ставаше вече нейна стая, с дребните удобства и отпечатъка от нейното присъствие.

Сигурно по същия начин преди два-три дни е бдяла над сестра си, която раждаше в Алзас.

— Една дебела щерка. Ако беше я видял! Тежи близо пет кила… — и питаше хирурга: — Какво може да яде, докторе? Хубав пилешки бульон? Има нещо, което трябва да му забраните — лулата! То е като бирата! След един час ще ми я поиска…

На стената имаше тапети в чудесно червено и зелено. Кърваво червено! Крещящо зелено! Дълги ивици, които сякаш пееха на слънцето.

И невзрачните хотелиерски мебели от лакиран махагон с високи нестабилни крачета.

Огромна стая с две легла. И камина отпреди два века, в която са инсталирали евтин радиатор.

— Питам се все пак защо скочи след този човек… Представи си, че беше паднал върху релсите… Имам една идея… Ще ти направя крем с лимон… Надявам се, че ще ми позволят да ползувам кухнята…

Сега Мегре се унасяше все по-рядко. Дори когато притваряше очи, заслепен от слънчев лъч, мислите му бяха почти ясни.

Но продължаваше да съживява образите, създадени или възстановени от неговото въображение: „Първата жертва… фермерката… Омъжена? Деца?“

— Омъжена за син на фермери… Но не се разбирала със свекърва си, която я обвинявала, че е много кокетна и си слагала копринен комбинезон, когато дояла кравите…

Тогава спокойно, с любовта на художник, който започва своето платно, Мегре заизгражда в съзнанието си портрета на фермерката — апетитна, добре сложена, чиста жена, донесла в къщата на свекъра си вълненията на своето време заедно с парижките каталози.

Тя се връщала от града… И той виждаше съвсем ясно пътя… Сигурно всички си приличат, с големите дървета, хвърлящи сянка от двете страни… И тебеширената почва, толкова бяла, проблясваща под всеки слънчев лъч.

После хлапачката на своя велосипед.

„Дали е имала любим?“

— За това не се споменава изобщо. Всяка година тя ходела за петнайсет дни на почивка в Париж, при една леля…

Леглото беше овлажняло. Хирургът идваше два пъти на ден. След обеда пристигаше и Льодюк със своя форд, като правеше несръчни маневри под прозорците, за да паркира колата.

На третата сутрин той дойде със сламена шапка, същински полицейски комисар.

Посети го прокурорът. Той взе госпожа Мегре за прислужница и й подаде бастуна и бомбето си.

— Разбира се, вие ще ни простите грешката… Но самият факт, че нямахте в себе си никакви документи…

— Да! Портфейлът ми изчезна. Но защо не седнете, драги господине…

Имаше все същия агресивен вид. Какво можеше да се направи! То се дължеше на малкия му топчест нос, на четинестите му мустаци.

— Тази история е крайно неприятна, застрашено е спокойствието на този хубав край… Да беше Париж, където порокът върлува като епидемия… Но тук!

По дяволите! И той имаше дебели вежди. Като селянина. Като доктора. Сиви вежди, които Мегре свързваше машинално с веждите на човека от влака.

И бастун с дръжка от изваяна слонова кост.

— Е, надявам се, че бързо ще се възстановите и няма да останете с много лош спомен от нашия край…

Това бе само едно посещение на учтивост. Той бързаше да си ходи.

— Имате чудесен лекар… Ученик на Мартел… Жалко, че за другото…

— Кое друго?

— Добре, добре… Не се безпокойте… До скоро виждане… Ще заръчам всеки ден да ми носят новини за вас…

Мегре изяде лимоновия крем, който бе истински шедьовър.

Но долавяше неприятната миризма на трюфели, идваща от трапезарията…

— Нечувано! — каза жена му. — Тук сервират трюфелите, както другаде пържените картофи! Просто да не повярваш, че струват само две су. Дори в меню за петнадесет франка…

Сега беше ред на Льодюк.

— Седни… Малко крем? Не? Какво знаеш за интимния живот на моя доктор, на когото не зная дори името…

— Доктор Риво! Не зная много нещо… Речено-казано… Живее с жена си и балдъзата… Тукашните хора казват, че и балдъзата му е толкова жена, колкото и собствената му… Но…

— А прокурорът?

— Господин Дюурсо? Говориха ли ти вече?

— Кажи все пак!

— Сестра му, вдовица на капитан за далечно плаване, е луда… Други твърдят, че той я е вкарал в болница заради богатството и…

Мегре ликуваше. Старият му другар го гледаше смаян как седи на леглото, присвива очи и наблюдава площада.

— И какво още?

— Нищо! В малките градчета…

— Само че знаеш ли, драги Льодюк, това не е малко градче като другите. Това е малко градче, в което има луд.

Най-смешното бе, че Льодюк наистина се безпокоеше.

— Един луд на свобода! Луд, който е луд на периоди и който през останалото време шари насам-натам, говори като тебе и мене…

— Жена ти не скучае ли тук?

— Обръща кухнята с главата надолу. Дава рецепти на майстора и преписва тези, които той й пробутва… Всъщност може би и майсторът е луд…

Истинско опиянение изпитва човек, който се е измъкнал от смъртта, оздравява, глезят го, и то в една такава нереална обстановка.

И въпреки всичко да си напрягаш мозъка от любителска страст…

Да изучаваш от леглото си, от своя прозорец един край, един град…

— Има ли тук градска библиотека?

— Разбира се.

— Добре, ще бъде чудесно, ако отидеш и ми вземеш всички книжки, които разглеждат душевните болести, извращенията, маниите… И също да ме снабдиш с телефонния указател… Попитай впрочем долу дали техният апарат няма дълга жица и не могат ли от време на време да ми го донасят тук…

Дрямката го оборваше. Мегре усещаше как го завладява като треска, как прониква до най-дълбоките му фибри.

— Всъщност утре ти ще обядваш тук… Събота е…

— И трябва да купя една коза — довърши Льодюк, като търсеше сламената си шапка.

Когато излезе, Мегре вече бе затворил очи, дишаше равномерно с полуотворена уста.

Бившият комисар срещна доктор Риво в коридора на партера. Притегли го настрана и след дълго колебание промърмори:

— Сигурен ли сте, че раната не би могла да повлияе върху… върху психиката на моя приятел? Или поне върху… Как да ви кажа… Разбирате ли ме?

Лекарят махна неопределено с ръка.

— Поначало той умен мъж ли е?

— Много умен! Невинаги има вид на такъв, но…

— А!

И хирургът тръгна по стълбите със замислен поглед.

III
Билетът за втора класа

Мегре бе напуснал Париж във вторник следобед. През нощта го раняват близо до Бержерак. Прекарва в болницата четвъртък и петък. В събота пристига жена му от Алзас и Мегре се настанява с нея в голямата стая на първия етаж на хотел „Англия“.

Беше понеделник, когато госпожа Мегре изведнъж му каза:

— Ти защо не си пътувал със служебната си карта?

Беше четири часът следобед. Госпожа Мегре, която никога не стоеше на едно място, подреждаше стаята за трети път. Щорите бяха полуспуснати и през прозорците, тези светли екрани, се виждаше как навън кипи живот.

Мегре пушеше една от първите си лули и погледна жена си с известна почуда. Струваше му се, че докато очакваше отговора му, тя избягваше да се обръща към него, поруменяла от смущение.

Въпросът беше глуповат. Наистина той имаше като всички комисари служебна карта за първа класа, с която можеше да пътува из цяла Франция. С нея беше дошъл от Париж.

— Ела поседни тук! — изсумтя той.

И видя, че жена му се колебаеше. Той почти я застави да седне на края на леглото.

— Казвай!

Гледаше я язвително и тя се смущаваше още повече.

— Май сбърках, че ти поставих така въпроса. Направих го, защото понякога си странен.

— Ти също.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че всички ме смятат за странен и всъщност не вярват напълно на моята история с влака. Е, и…

— Да! Е, добре, виж. Преди малко в коридора, точно срещу нашата врата, вдигнах изтривалката и намерих това…

Въпреки че живееше в хотел, тя носеше престилка, за да се чувствува, както казваше, като у дома си. Извади малко картонче от джоба си. Беше билет за втора класа Париж — Бержерак с дата от миналата сряда.

— До изтривалката… — повтори Мегре. — Вземи хартия и молив…

Тя се подчини, без да разбира, видимо поомекнала.

— Пиши… Първо, шефа на хотела, който дойде към девет часа сутринта да пита как съм… После хирурга, малко преди десет… Постави имената в колонка… Прокурорът мина по обяд, а полицейският комисар влезе в момента, когато той си тръгваше…

— И освен това Льодюк — осмели се госпожа Мегре.

— Точно така! Запиши Льодюк! Това ли е всичко? Като прибавиш, разбира се, всеки прислужник от хотела или всеки пътник, който може да изпусне билета в коридора.

— Не!

— Защо не?

— Защото коридорът води само до тази стая! И тогава ще е някой, който е дошъл да подслушва на вратата.

— Свържи ме по телефона с началник-гарата.

Мегре не познаваше нито града, нито гарата, нито никое от местата, за които му говореха хората. Въпреки това вече си бе създал една представа за Бержерак, доста точна, в която не липсваше почти нищо.

Намери плана на града в пътеводителя „Мишлен“.

Значи той се намираше в самия център на Бержерак. Площадът, който виждаше, бе търговският център. Зданието, което започваше вдясно, бе Съдебната палата.

В пътеводителя се казваше:

Хотел „Англия“. Първа класа. Най-ниската цена на стаите — двадесет и пет франка. Баня. Храна от 15 и 18 франка. Специалитет от трюфели, гъши пастет, задушено птиче руло, сьомга от Дордона.

Дордона бе някъде отзад, невидима за Мегре. Но той проследяваше течението й с помощта на цяла серия пощенски картички. На една от тях се виждаше гарата. Той знаеше, че хотел „Франция“, от другата страна на площада, бе конкурент на хотел „Англия“.

И си представяше улиците, водещи към главните пътища, като онзи, който бе изминал, олюлявайки се.

— Началник-гарата е на телефона.

— Питай го дали от влака от Париж са слизали пътници в четвъртък сутринта.

— Казва, че не!

— Това е всичко!

С почти математическа точност можеше да се каже, че билетът принадлежеше на човека, скочил от влака малко преди Бержерак и бе стрелял по комисаря…

— Знаеш ли какво трябва да направиш? Иди да видиш къщата на господин Дюурсо, прокурора, а после и на хирурга…

— Защо?

— Така! За да ми кажеш какво си видяла.

Той остана сам и използува това, за да попуши лулата си повече, отколкото му бе разрешено. Вечерта се спущаше бавно и площадът бе обагрен в розово. Търговските пътници се завръщаха един след друг от своите обиколки, спираха колите си на площадката пред хотела. Долу се чуваше удрянето на билярдните топки.

Беше часът за аперитив в светлата стая, където шефът на хотела с бяло боне на готвач идваше от време на време да хвърли по един поглед.

„Защо човекът от влака слезе преди спирката с риск да се убие и защо, като видя, че го преследват, стреля?“

Във всеки случай човекът познаваше линията, понеже беше скочил върху баласта точно когато влакът забавяше ход.

А не бе отишъл до гарата, защото чиновниците го познаваха.

Което впрочем не беше достатъчно, за да се докаже, че това е убиецът на фермерката от Мулен-Ньоф и дъщерята на началник-гарата.

Мегре си спомняше възбудата на своя спътник по купе, неравномерното му дишане, мълчанието, прекъсвано от отчаяни въздишки.

„По това време Дюурсо сигурно си е вкъщи, в своя кабинет, и чете парижките вестници или рови в досиетата… Хирургът минава по стаите, следван от сестрата… Полицейският комисар…“

Мегре не бързаше. Обикновено в началото на всяка анкета той биваше обхванат от нетърпение, приличащо на замайване. Несигурността му беше мъчителна. Успокояваше се едва когато почнеше да предугажда истината.

Този път беше обратното може би заради състоянието му.

Нали докторът му каза, че няма да се вдигне по-рано от петнайсетина дни и че дори тогава трябва да бъде доста предпазлив.

Имаше време. Дълги дни, които ще прекара в леглото, изграждайки картината на един колкото може по-истински Бержерак с всички действуващи лица.

„Ще трябва да звънна да запалят лампите“.

Но беше толкова ленив, че не го направи и когато жена му се върна, завари го съвсем на тъмно. Прозорецът бе все още отворен и през него нахлуваше свежият вечерен въздух. Лампите обграждаха площада с гирлянд от светлини.

— Пневмония ли искаш да хванеш? Как може да стоиш на отворен прозорец, когато…

— Е?

— Какво „е“? Видях къщите! Но изобщо не разбирам защо ти е това.

— Разказвай!

— Господин Дюурсо живее от другата страна на Съдебната палата, на един площад почти колкото този. Масивна къща на два етажа. На първия има каменен балкон. Там трябва да е кабинетът му, понеже стаята светеше. Видях и един прислужник да затваря капаците на приземния етаж.

— Приветливо ли е?

— Какво искаш да кажеш? Масивна къща като всички масивни къщи. По-скоро мрачна… Във всеки случай има завеси от гранатовочервен плюш, които навярно струват към две хиляди франка едната. Лек копринен плюш, който пада на едри гънки…

Мегре беше очарован. Малко по малко той доуточняваше образа, който си бе създал за къщата.

— Прислужникът?

— Какво прислужникът?

— Носи ли раирана жилетка?

— Да!

Мегре щеше да изръкопляска — масивна къща, солидна, със скъпи завеси от плюш, балкон от дялан камък, старинни мебели. Слуга с раирана жилетка. А и прокурорът — със сако, със сив панталон, лачени обуща и бели, ниско подстригани коси.

— Той наистина носи лачени обуща.

— Обуща с копчета. Вчера забелязах… Мъжът от влака също носеше лачени обуща. Но дали бяха с копчета или пък с връзки?

— А къщата на доктора?

— Тя е почти в края на града. Вила, каквито има по брега на морето…

— Английски котедж.

— Точно така. С нисък покрив, морави, цветя, хубав гараж, бял чакъл по алеите, капаци, боядисани в зелено, фенер от ковано желязо. Капаците не бяха затворени… Забелязах, че жена му бродираше в салона.

— А балдъзата?

— Тя се върна с кола заедно с доктора. Много е млада, много хубава, много добре облечена… Човек не би повярвал, че живее в малък град, сигурно поръчва роклите си в Париж…

Какво отношение би могло да има това с един маниак, който напада жените по пътя, удушва ги, за да прониже после сърцето им с игла?

Мегре не се опитваше да разбере. Задоволяваше се с това да постави хората по местата им.

— Никого ли не срещна?

— Никого от познатите. Обитателите навярно изобщо не излизат вечер.

— Кино има ли?

— Забелязах такова нещо в една уличка… Прожектират филм, който съм гледала в Париж преди три години…

 

 

Льодюк пристигна към десет часа сутринта, остави стария форд пред хотела и малко по-късно почука на вратата на Мегре. А той в момента опитваше бульона, който жена му сама бе приготвила в кухнята.

— Добре ли сме?

— Седни! Не! Не на слънце… Пречиш ми да гледам площада…

Откакто напусна криминалната полиция, Льодюк бе започнал да напълнява. И нещо по-благо, по-плахо имаше в него сега.

— Какво ти даде днес на закуска твоята готвачка?

— Агнешки котлет с крем… Трябва да ям съвсем лека храна…

— Я ми кажи не си ли ходил напоследък в Париж?

Госпожа Мегре се извърна бързо, изненадана от този нахален въпрос. И Льодюк се смути и изгледа своя колега с упрек.

— Какво искаш да кажеш? Знаеш много добре, че…

Разбира се, Мегре знаеше добре, че… но той оглеждаше силуета на колегата си, оглеждаше рижавите му тънки мустачки… Гледаше и краката му, обути с големи ловни обуща…

— Между нас казано, какъв избор имаш тук по отношение на любовта?

— Млъкни! — намеси се госпожа Мегре.

— В никакъв случай! Това е много важен въпрос. На село човек няма удобствата на града… А твоята готвачка на колко години е?

— На шейсет и пет. Виждаш, че…

— И само това?

Цялото неудобство идваше може би от сериозния тон, с който Мегре задаваше тези въпроси, които обикновено се подхвърлят леко и иронично.

— Няма ли някоя овчарка наоколо?

— Племенничката й идва понякога да помогне.

— Шестнайсетгодишна? Осемнайсет?

— Деветнайсет… Но…

— И ти… вие… такова…

Льодюк не знаеше вече как да се държи, а госпожа Мегре, по-притеснена от него, изчезна някъде в дъното на апартамента.

— Не си дискретен.

— Другояче казано, това е факт? Добре, приятелю.

И Мегре, който, изглежда, не мислеше повече за това, промърмори малко по-късно:

— Дюурсо не е женен… Нали?

— Личи си, че идваш от Париж. Говориш за тези неща, сякаш по-естествено от това няма. Мислиш си, че прокурорът разказва на всеки своите лудории?

— Но тъй като всичко се знае, убеден съм, че ти си в течение.

— Зная само това, което се приказва.

— Виждаш ли!

— Господин Дюурсо ходи в Бордо един-два пъти седмично… И там…

Мегре не преставаше да гледа изпитателно своя събеседник и една насмешлива усмивка трепкаше на устните му. Той познаваше един различен Льодюк, който не си мереше така приказките и жестовете, не страдаше от провинциални предразсъдъци.

— Знаеш ли какво трябва да направиш, както си свободен и се разхождаш? Ще направиш малко разследване и ще узнаеш кой е отсъствувал от града миналата сряда. Чакай! Интересуват ме най-вече доктор Риво, прокурорът, полицейският инспектор, ти и…

Льодюк бе станал. Обиден, той гледаше сламената шапка като човек, който ей сега ще си я нахлупи и ще излезе.

— Не! Стига шеги… Не зная какво ти става… След това раняване… изобщо не си нормален… Как ме виждаш, в този малък град, където всичко се знае, да правя разследване за прокурора на републиката? И за полицейския комисар! Аз, който нямам вече никакви титли! Без да се смятат твоите подмятания…

— Седни, Льодюк!

— Нямам вече много време.

— Седни ти казвам! Ще разбереш защо. Тук, в Бержерак, има един господин, който в обикновения живот по всичко прилича на нормален и който без съмнение упражнява някаква професия. И точно този господин изведнъж, в пристъп на лудост…

— И ти ме поставяш в един кюп с възможните убийци! Мислиш ли, че не разбрах смисъла на твоите въпроси? Искаш да узнаеш дали имам любовници… Защото си мислиш, че, нали, всеки мъж, който няма, е по-податлив от другите на тези… — наистина се сърдеше. Беше почервенял. Очите му блестяха. — С това разследване се занимава прокуратурата, както и местната полиция. Мен това не ме засяга. А сега, ако искаш да се месиш в неща…

— … които не ме засягат? Толкова по-зле! Но представи си, да речем, че след ден, два, три или осем намерят твоята малка приятелка на деветнайсет години с игла в сърцето…

Льодюк не го остави да продължи. Стисна шапката и я нахлупи с такава сила, че сламата изхрущя. После излезе, като рязко затвори вратата.

Госпожа Мегре, която чакаше само това, се появи от другата страна нервирана и разтревожена.

— Какво ти е направил Льодюк? Рядко съм те виждала да се държиш така отвратително с някого. Като си помисля, че го подозираш в…

— Знаеш ли какво трябва да направиш? След малко или утре той ще дойде отново и съм сигурен, че ще се извини, задето си е тръгнал така. Добре, ще те помоля да отидеш да обядваш с него в „Рибодиер“…

— Аз? Но…

— А сега бъди така добра, натъпчи ми лулата и вдигни малко възглавницата ми…

Половин час по-късно, когато докторът влезе, Мегре се усмихваше чаровно. Беше в отлично настроение и попита Риво:

— Какво ви каза той?

— Кой?

— Моят колега Льодюк… Разтревожен е. Сигурно е помолил да ме подложите на сериозен психически преглед. Не, докторе, не съм луд… Но…

Млъкна, защото му сложиха термометър под езика. Докато му мереше температурата, хирургът махна превръзката на раната, която заздравяваше бавно.

— Твърде много се движите! Трийсет и осем и седем… Няма нужда да ви питам дали сте пушили… Толкова е задимено.

— Би трябвало да му забраните изобщо да пуши, докторе — намеси се госпожа Мегре.

Но мъжът й я прекъсна.

— Можете ли да ми кажете на какви интервали са били извършени престъпленията на нашия луд?

— Чакайте… Първото се случи преди месец… Второто — една седмица по-късно… После несполучливият опит следващия петък и…

— Знаете ли какво мисля, докторе? Че е много възможно да сме в навечерието на нов опит. Дори нещо повече: ако няма такъв, то ще е без съмнение, защото убиецът усеща, че го следят. А ако има…

— Е?

— Е, може да се процедира по метода на изключването. Представете си, че в момента на престъплението вие се намирате в тази стая. Изведнъж излизате от играта. Представете си, че прокурорът е в Бордо, полицейският комисар в Париж или някъде другаде, моят приятел Льодюк, където си ще…

Лекарят гледаше втренчено болния.

— Изобщо вие стеснявате кръга на възможностите…

— Не! На вероятностите…

— Все едно. Искам да кажа, че го стеснявате около малката група, която видяхте при събуждането си след операцията…

— Не точно, защото пропускате секретаря. Стеснявам го около лицата, които ме посетиха през вчерашния ден и които биха могли по невнимание да изпуснат един билет за влак. Впрочем къде бяхте миналата сряда?

— В сряда?

И докторът, смутен, се помъчи да си спомни. Беше млад мъж, енергичен, амбициозен, с прями и изискани обноски.

— Мисля, че… Почакайте… Ходих в Рошел за… Но се стегна, като видя веселата усмивка на комисаря.

— Трябваше ли да считам това за разпит? В такъв случай ви предупреждавам, че…

— Успокойте се! Помислете, че нямам какво да правя по цял ден, аз, който съм навикнал на страшно активен живот. Така си измислям малки игри за самия себе си. Игри на луд! Нищо не пречи на един лекар да бъде луд, нито на един луд да бъде лекар. Казвам дори, че почти всички психиатри са пациенти на самите себе си. Нищо не пречи също на прокурора на републиката…

Мегре чу как докторът питаше съвсем тихо жена му:

— Пил ли е нещо?

Най-интересно беше, когато доктор Риво си тръгна.

Госпожа Мегре се приближи до леглото, смръщила укоризнено чело.

— Даваш ли си сметка какво вършиш? Наистина! Не те разбирам вече! Искаш да накараш хората да мислят, че лудият си ти, друго не можеш… Докторът не каза нищо… Той е твърде възпитан… Но аз почувствувах, че… Какво има, та се усмихваш такъв?

— Нищо. Слънцето. Тези червени и зелени линии на тапетите… Жените, които бърборят на площада… Малката кола в лимоненожълто, която прилича на едро насекомо… И тази приятна миризма на гъши дроб… Само че ето какво! Има един луд… Погледни онова хубаво момиче със закръглени като на планинарка прасци, което минава… Тя има съвсем малки, като круши гърди… Може би точно нея лудият ще…

Госпожа Мегре го погледна в очите и разбра, че вече не се шегуваше, че говореше много сериозно, че в гласа му имаше страх.

Той я хвана за ръката и продължи:

— Знаеш ли, убеден съм, че няма да спре дотук! И с цялата си душа желая да не стане така, че някое хубаво момиче, днес живо и здраво, да премине през близките дни през този площад в катафалка, придружено от хора в черно. Има един луд в града, под слънцето! Луд, който говори, който се смее, който се разхожда… — и с ласкав глас той прошепна с притворени очи: — Дай ми все пак една лула!

IV
Срещата на лудите

Мегре бе избрал девет часа, любимия си час, заради особения начин, по който грееше слънцето по това време и заради ритъма на живот на площада, който започваше с отварянето на нечия врата, с тропота на някоя каруца, с блъскането на някой прозоречен капак и който до обяд постепенно се увеличаваше.

От прозореца си виждаше на явора един от афишите, които бе накарал да разлепят из целия град.

В СРЯДА, ДЕВЕТ ЧАСА, В ХОТЕЛ „АНГЛИЯ“ КОМИСАРЯТ МЕГРЕ ЩЕ ДАДЕ НАГРАДА ОТ СТО ФРАНКА НА ВСЕКИ, КОЙТО МУ ДОНЕСЕ СВЕДЕНИЯ ЗА НАПАДЕНИЯТА В БЕРЖЕРАК, КОИТО, ИЗГЛЕЖДА, СА ДЕЛО НА НЯКОИ ЛУД.

Трябва ли да остана в стаята? — го питаше госпожа Мегре, която долу в хотела си намираше почти толкова работа, колкото и в собствения си дом.

— Можеш да останеш!

— Не държа на това. Впрочем никой няма да дойде.

Мегре се усмихваше. Беше още осем и половина и запалвайки лулата си, той прошепна, заслушан в шума на мотор:

— Един вече идва.

Беше познатият, шум от стария форд, който се долавяше още щом се зададеше по моста.

— Защо Льодюк не дойде вчера?

— Разменихме по някоя дума. Не сме на едно и също мнение за лудия от Бержерак. Това не пречи той да бъде тук след малко…

— Лудият?

— Льодюк… Лудият също… И може би няколко луди! Това е, така да се каже, математика… Подобно съобщение привлича неудържимо ненормалните, фантазьорите, невротиците, епилептиците… Влез, Льодюк!

Льодюк не успя дори да почука на вратата. Беше малко смутен.

— Не можа ли да дойдеш вчера?

— Точно така. Моля да ме извиниш… Добър ден, госпожо Мегре… Принуден бях да търся водопроводчик, заради една пукната тръба… По-добре ли си?

— По-добре… Гърбът ми е още вдървен като ковчег, но като изключим това… Видя ли моето съобщение?

— Какво съобщение?

Лъжеше, Мегре трябваше да му го каже. Но в края на краищата не беше толкова жесток.

— Седни. Дай си шапката на жена ми. След няколко минути ще посрещаме хората. И между другото да пукна, ако лудият не дойде.

На вратата се чукаше. А никой не бе минал през площада. Миг след това влезе собственикът на хотела.

— Извинете… Не знаех, че имате гости… Аз за съобщението…

— Имате нещо да ми кажете?

— Аз? Не! Вие какво си мислите! Ако имах да кажа нещо, да съм го казал вече… Исках само да зная дали да пускам всички, които дойдат…

— Ами да! Да! — и Мегре го изгледа с присвити очи. Това вече му бе станало навик. Или пък се дължеше на слънчевия лъч, който упорито не се отместваше.

— Свободен сте.

Обърна се към Льодюк:

— Също любопитен човек. Едър, кръвен, як като скала, с розова кожа, която всеки момент ще се пръсне…

— Бивш ратай в една съседна ферма, който започна кариерата си, след като се ожени за своята господарка. Беше на двайсет години, а тя на четирийсет и пет…

— И оттогава?

— Това е третата му женитба. Фатална съдба! Всички умират…

— Защо?

— Е, това не зная. Но ще се върне, когато всички се съберат. Ще намери претекст. Сигурно и прокурорът в този момент излиза от къщи, облякъл сакото си. Колкото до доктора, обзалагам се, че препуска от стая в стая, за да приключи надве-натри сутрешната визитация.

Мегре не бе довършил изречението си, когато видяха, че господин Дюурсо се задава от една уличка и с бързи крачки прекосява площада.

— Трима.

— Как трима?

— Прокурорът, собственикът и ти.

— Пак ли? Слушай, Мегре…

— Шт! Иди да отвориш вратата на господин Дюурсо, който не смее да почука…

— Ще се върна подир час — заяви госпожа Мегре, която вече си бе сложила шапката.

Прокурорът я поздрави съвсем официално, стисна ръката на комисаря, без да го гледа в лицето.

— Казаха ми за вашия експеримент. Държах да ви видя преди това. Първо, разбира се, вие действувате от свое име. Въпреки това бих желал да бъда осведомяван, като се има предвид последната инструкция…

— Седнете, моля. Льодюк, вземете шапката и бастуна на господин прокурора. Тъкмо казвах на Льодюк, господин прокурор, че след малко убиецът сигурно ще бъде тук… Добре! Ето и комисаря, който си гледа часовника и ще пийне нещо долу, преди да се качи…

 

 

Истина беше! Видяха, че комисарят влезе в хотела, но той се появи в стаята едва след десет минути. Изглежда, се стъписа, като видя прокурора, извини се и промърмори:

— Счетох за свой дълг да…

— Дявол да го вземе, Льодюк, търси столове! Трябва да има в съседната стая… Ето че нашите клиенти започнаха да идват. Само че никой не иска да бъде първи…

Трима-четирима души наистина се разхождаха по площада и хвърляха чести погледи към хотела. Чувствуваше се, че им липсва смелост. Всички проследиха с очи колата на лекаря, която спря точно пред вратата.

Въпреки пролетното слънце, във въздуха се долавяше напрежение. Лекарят, както и дошлите преди него, направи едно колебливо движение, когато намери толкова народ в стаята.

— Истински военен съвет! — смеейки се, отбеляза той.

И Мегре забеляза, че е лошо обръснат и че вратовръзката му е много по-лошо затегната от друг път.

— Мислите ли, че следователят…

— Той замина в Сент за един разпит и няма да се върне до довечера.

— А секретарят му? — попита Мегре.

— Не зная дали е с него… Или по-скоро… Я гледайте! Ето го, излиза от къщи… Защото той живее точно срещу хотела, на първия етаж в къщата със сини капаци.

Стъпки по стълбите. Стъпки на много хора. После шепот.

— Отвори, Льодюк.

Този път бе жена, която не идваше отвън. Прислужницата, която за малко не бе станала жертва на лудия и още работеше в хотела. Следваше я срамежлив, смутен мъж.

— Годеникът ми, чиновник в гаража. Не ме пускаше да дойда под предлог, че колкото по-малко се говори…

— Влезте… Вие също, годеникът… И вие, собственикът…

Защото собственикът на хотела беше на прага с бялата си шапка в ръка.

— Исках само да зная дали прислужницата ми…

— Влезте! Влезте! А вие как се казвате?

— Розалия, господине… Само че аз не зная дали за наградата… Защото, нали? Аз казах всичко, което знаех…

А годеникът изръмжа гневно, без да поглежда никого:

— Стига да е вярно!

— Разбира се, че е вярно! Да не съм го измислила…

— И историята с клиента, който искал да се ожени за теб, не си измислила? И когато ми казваше, че майка ти е била отвличана от цигани…

Момичето се ядоса, но не се смути. Беше силна селянка, набита, със здрави мускули. Щом се раздвижи малко, и косите й се разрошиха като след бой, а като вдигна ръце да ги пооправи, се видяха влажните мишници с ръждиви косми.

— Казах, каквото казах… Усетих ръка до брадата си… Тогава я ухапах с всичка сила… Дори, ето, имаше златен пръстен…

— Не видяхте ли мъжа?

— Той избяга веднага в гората. Беше в гръб. А на мен ми бе трудно да се надигна, защото…

— Значи ви е невъзможно да го познаете! Това ли е всичко, което сте заявили при следствието?

Розалия замълча, но в упоритото изражение на лицето й имаше нещо заплашително.

— Бихте ли познали пръстена?

Погледът на Мегре се плъзна по ръцете на всички — по пълничките пръсти на Льодюк, който носеше пръстен с голям камък, по дългите и фини ръце на доктора само с една венчална халка, по ръцете на прокурора, който бе извадил кърпата си от джоба, много бледи, с нежна кожа.

— Пръстенът беше златен!

— И нямате никаква представа кой може да е вашият нападател?

— Господине, уверявам ви… — започна годеникът с изпотено чело.

— Говорете!

— Не искам да се случи нещо лошо. Розалия е добро момиче, казвам го пред нея. Но тя сънува всяка нощ. Понякога ми разказва сънищата си. А се е случвало след няколко дни да повярва, че всичко това е станало. Като в романите, които чете…

— Напълни ми една лула, Льодюк, може ли? — сега Мегре виждаше под прозорците около десетина души, които се съветваха нещо и говореха полугласно. — И така, Розалия, вие все пак имате някаква представа…

Момичето замълча. Само за секунда погледът й се спря на прокурора и Мегре още веднъж видя черните лачени ботинки с копчета.

— Дай й нейните сто франка, Льодюк. Извини ме, че те използувам като секретар… Вие доволни ли сте от нея, шефе?

— Като камериерка нищо лошо не мога да кажа за нея.

— Добре, да влязат следващите.

Секретарят на съда се бе промъкнал в стаята и се бе облегнал на стената.

— Вие бяхте ли там? Седнете де…

— Имам много малко време… — промърмори лекарят и измъкна часовника си от джоба.

— Е, предостатъчно ще е.

И Мегре запали лулата си, загледан във вратата, която се отвори. Влезе един младеж, облечен в дрипи, със сплъстени коси, гурелив.

— Надявам се, че няма да… — смънка прокурорът.

— Влез, моето момче! Кога ти беше последната криза?

— Преди осем дни е излязъл от болницата — каза лекарят.

Очевидно той беше епилептик, като онези, които хората наричат „лудия на селото“.

— Какво искаш да ми кажеш?

— Аз?

— Да, ти… Казвай…

Но вместо да заговори, младежът се разплака и след няколко минути хълцанията му станаха конвулсивни. Можеше да се очаква криза. Долавяха се някакви неясни срички.

— Все аз съм виновен… Нищо не съм направил… Кълна се! Защо не ми дават тогава сто франка да си купя костюм?

— Сто франка! Следващият! — каза Мегре на Льодюк.

Прокурорът явно нервничеше. Полицейският комисар отбеляза с доста небрежен тон:

— Ако градската полиция процедира по същия начин, вероятно на следващия общ съвет…

В единия ъгъл Розалия и годеникът й се караха шепнешком.

Собственикът на хотела подаде глава през открехнатата врата, за да чуе шумовете, идещи от приземния етаж.

— Наистина ли се надявате да откриете нещо? — въздъхна господин Дюурсо.

— Аз ли? Съвсем не…

— В такъв случай…

— Бях ви обещал, че лудият ще бъде тук и вероятно е.

Бяха влезли само трима души: един кантонер, който три дни преди видял как някаква „сянка се промъква между дърветата“ и избягала, като се приближил.

— Нищо ли не ви направи сянката?

— Не!

— И не я разпознахте? Добре, петдесет франка!

Само Мегре бе запазил доброто си настроение. На площада имаше не по-малко от трийсетина жители на групички, които гледаха към прозорците на хотела.

— А ти?

Беше стар селянин в траур, със свиреп поглед.

— Аз съм бащата на първата жертва. И тъй, дошъл съм да кажа, че ако това чудовище ми падне в ръцете, аз…

Той също се обръщаше все към прокурора.

— А имате ли някаква представа кой е?

— Представа може да нямам. Но казах каквото казах! Никой не може да направи нищо на човек, който е загубил дъщеря! По-добре ще направите, ако потърсите там, където вече е имало нещо. Знам, че не сте от този край… Вие не знаете. Всички ще ви кажат, че се случиха неща, които още са тайна…

Лекарят се бе изправил, изнервен от нетърпение. Полицейският комисар гледаше встрани като човек, който не иска да слуша. Колкото до прокурора, той стоеше като истукан.

— Благодаря ви, драги!

— Знайте, че не ви искам нито петдесетте, нито стоте франка… Ако някой ден можете да наминете към фермата… Всеки ще ви каже къде се намира…

Не попита трябва ли да остане. С никого не се сбогува и си отиде със смъкнати рамене.

Излизането му бе последвано от дълго мълчание и Мегре си даде вид, че е много зает с почистването на лулата с единствената си здрава ръка.

— Льодюк, запали ми я…

В това мълчание имаше нещо вълнуващо. Човек би казал, че дори групичките, пръснати из площада, се стараеха да не вдигат шум.

Чуваха се само стъпките на стария фермер по чакъла…

— Моля те да мълчиш, чуваш ли!

Беше годеникът на Розалия, който се стресна, че говори високо, а момичето гледаше право пред себе си — дали се беше предала, или все още се колебаеше?

— И така, господа — въздъхна най-после Мегре, — струва ми се, че нещата потръгнаха…

— Всички тези разпити бяха вече проведени — подхвърли комисарят, като стана и потърси шапката си.

— Само че този път лудият е тук!

Мегре не гледаше никого. Говореше, вперил поглед в бялата табла на леглото си.

— Докторе, мислите ли, че след като кризата премине, той си спомня какво е направил?

— Почти сигурно.

Собственикът на хотела стоеше прав насред стаята и тази подробност го смущаваше още повече, защото с белите си дрехи привличаше погледите.

— Льодюк, иди виж дали някой друг не чака!

— Ще ме извините, но аз нямам повече време — каза доктор Риво, като се надигна. — Имам консултация в единайсет часа и там също се касае за човешки живот.

— Ще ви придружа… — промърмори полицейският комисар.

— А вие, господин прокурор? — прошепна Мегре.

— Хм… аз… да… аз…

От известно време Мегре не изглеждаше доволен и на няколко пъти погледна с нетърпение към площада. Внезапно, когато всички се бяха изправили, готови да си тръгнат, той се надигна леко в леглото и продума:

— Най-после! Един момент, господа… Мисля, че ще има още нещо…

И посочи жената, която тичаше към хотела. Хирургът също я виждаше от мястото си и каза с учудване:

— Франсоаз!

— Познавате ли я?

— Това е балдъзата ми… Сигурно някой болен е телефонирал… Или има спешен случай…

Някой тичаше по стълбите. Говореше. Вратата се отвори и една задъхана млада жена влезе в стаята, заоглежда се уплашено.

— Жак! Комисарю! Господин прокурор…

Нямаше повече от двайсет години. Беше слаба, неспокойна, красива. Но по роклята й имаше следи от прах. Корсажът й бе тук-там разкъсан. И непрекъснато посягаше с ръце към врата си.

— Аз… Аз го видях… И той ме…

Никой не помръдна. Тя говореше с мъка. Направи още две крачки към зет си.

— Виж!

И му показа врата си, по който имаше синини. Продължи да говори:

— Там… в гората на Мулен-Ньоф… Разхождах се, когато един мъж…

— Нали ви казах, че ще узнаем нещо! — изръмжа Мегре, възвърнал спокойствието си.

Льодюк, който го познаваше много добре, го погледна с учудване.

— Видяхте го, нали? — продължи Мегре.

— За малко. Не зная какво направих, за да се освободя от ръцете му… Мисля, че се спъна в някаква клонка… Използувах това и го ударих…

— Опишете го тогава…

— Не зная… Скитник, изглежда… Със селски дрехи… С големи клепнали уши… Никога не съм го виждала…

— Избяга ли?

— Разбра, че ще викам… Откъм пътя се чуваше шум от кола… Втурна се към гъсталака…

Постепенно тя дойде на себе си, с една ръка на врата и друга на гърдите.

— Толкова се уплаших… И ако не беше шумът от колата… Дотичах тук…

— Извинете! Не бяхте ли по-близо до вилата?

— Знаех, че само сестра ми е там.

— Вляво от фермата ли беше? — попита полицейският комисар.

— Непосредствено след изоставената кариера.

Комисарят каза на прокурора:

— Ще наредя да претърсят гората… Може би още има време?

Доктор Риво изглеждаше раздразнен. Той гледаше със смръщени вежди балдъзата си, която се бе подпряла на масата и дишаше по-нормално.

Льодюк търсеше погледа на Мегре и когато успя да го срещне, не скри иронията си.

— Както изглежда, всичко това все пак доказва — изпита нужда да подчертае, — че лудият не е бил тук тази сутрин.

Полицейският комисар слезе по стълбите, сви надясно към кметството, където беше кабинетът му. Прокурорът търкаше бавно бомбето си с края на ръкава.

— Госпожице, още щом следователят се върне от Сент, ще ви помоля да отидете в кабинета му, за да повторите своите показания и подпишете протокола.

Той протегна съсухрената си ръка на Мегре.

— Предполагам, че повече нямате нужда от нас?

— Разбира се! Впрочем аз не смятах да ви безпокоя — Мегре направи знак на Льодюк, който разбра, че трябва да отпрати всички.

Розалия и нейният годеник още се караха.

Щом Льодюк се върна усмихнат до леглото, се учуди, като видя своя приятел с намръщено, загрижено лице.

— Е?

— Нищо!

— Нищо не стана?

— Много нещо стана! Напълни ми една лула, докато не се е върнала жената, може ли…

— Струва ми се, че лудият трябваше да дойде тази сутрин.

— Разбира се!

— Все пак…

— Не настоявай, драги. Най-ужасно би било, видиш ли, ако имаше още една жертва. Защото тогава…

— Какво?

— Не се опитвай да разбереш. Добре. Ето, жена ми прекосява площада. Ще ми каже, че много пуша и ще ми скрие тютюна. Пъхни ми малко под възглавницата…

Горещо му беше. Може би дори бе леко зачервен.

— Върви! Остави телефона до мен…

— Смятам да обядвам в хотела. Днес имат варена гъска. Ще дойда да те видя следобед…

— Както искаш! Между другото онази малката… Нали знаеш, за която ми говори… Отдавна ли не сте се… не си я виждал?

Льодюк потрепери, погледна своя приятел в очите и изръмжа:

— Това е вече много!

И излезе, забравяйки сламената си шапка на масата.

V
Лачените обуща

— Да, госпожо. В хотел „Англия“… И разбира се, ако не искате, може и да не идвате.

Льодюк току-що бе излязъл. Госпожа Мегре се качваше по стълбите. Докторът, балдъзата му и прокурорът се бяха спрели на площада до колата на Риво.

Мегре се обаждаше на госпожа Риво, която трябваше да е сама вкъщи. Молеше я да дойде до хотела и не се учудваше, че от другия край на жицата се чуваше неспокойният й глас.

Госпожа Мегре слушаше края на разговора, сваляше шапката си.

— Вярно ли е, че има още едно нападение? Срещнах доста хора, които бързаха към Мулен-Ньоф…

Мегре не отговори. Бе изцяло потънал в размисли. Той виждаше как градът се оживяваше постепенно. Новината се разпространяваше и все повече хора се стичаха към един път вляво от площада.

— Там трябва да има подлез! — промълви Мегре, който вече познаваше топографията на града.

— Да! Има една дълга улица, която в началото е като градска, а завършва с черен път. Мулен-Ньоф е след втория завой. Впрочем вече няма мелница, ами голяма ферма с бели стени. Когато минах, впрягаха волове в един двор, пълен с птици. Между другото има хубави мисирки…

Мегре слушаше като някой слепец, на когото описват пейзаж.

— Много земя ли има?

— Тук я мерят на журнали^[1]. Казаха ми, че има двеста журнала, но не зная колко прави това. Всеки случай горите започват непосредствено след нивите. По-нататък е отбивката на магистралата за Перигюйо…

Стражарите сигурно бяха там, както и няколкото пазители на реда в Бержерак. Мегре си представяше как се разхождат с широки крачки из трънаците, като при хайка за зайци. И групите, спрели по пътя, децата, покатерени по дърветата…

— Сега трябва да ме оставиш. Върни се там, ако искаш.

Тя не възрази. На излизане срещна една млада жена, която влизаше в хотела, и се обърна учудена, а може би и с малко неприязън.

Беше госпожа Риво.

— Седнете, моля. И ме извинете, че ви обезпокоих за толкова дребно нещо. Дори се питам дали имам въпроси към вас. Тази история е толкова заплетена.

Не я изпускаше от очи и тя стоеше като хипнотизирана от погледа му. Мегре бе учуден, но не и объркан. Смътно долови, че госпожа Риво го заинтригува, и си даде сметка, че тя бе много по-интересна личност, отколкото можеше да предположи.

Сестра й Франсоаз бе фина, елегантна и по нищо не личеше, че е провинциалистка.

Госпожа Риво не привличаше толкова погледа и дори не можеше да се каже, че е красива жена. Беше на около двайсет и пет — трийсет години. Средна на ръст, малко пълна. Дрехите й бяха шити от обикновена шивачка, а ако бяха от известна модна къща, то тя не умееше да ги носи.

Но най-поразителното в нея бяха очите й — неспокойни, болезнено тъжни. Неспокойство, в което въпреки всичко имаше примирение.

Например, когато гледаше Мегре. Той чувствуваше, че тя се страхува, но й бе невъзможно да реагира. Ако пресили малко нещата, човек би могъл да каже, че тя очаква всеки момент да бъде ударена. Истинска дребна буржоазка. Съвсем както трябва! Стискаше машинално в ръце кърпичка, с която би могла да си избърше сълзите, ако потрябва.

— Отдавна ли сте омъжена, госпожо?

Тя не отговори веднага. Въпросът я плашеше. Всичко я плашеше.

— От пет години — прошепна най-сетне с равен глас.

— Живели ли сте в Бержерак?

Тя отново изгледа дълго Мегре, преди да отговори.

— Живеех в Алжир със сестра си и майка си.

Беше му много трудно да продължи, защото усещаше, че всяка дума може да я сплаши.

— Доктор Риво живял ли е в Алжир?

— Прекара две години в болницата…

Погледна ръцете на младата жена. Струваше му се, че те не бяха в унисон с вида й на буржоазка. Ръце, които бяха работили. Но твърде деликатно беше да разпитва за това.

— Майка ви…

Не продължи. Тя беше с лице към прозореца и изведнъж се надигна, а по лицето й се изписа ужас. В това време се чу как навън се затръшва вратата на лека кола.

Беше доктор Риво, който слезе от колата, втурна се в хотела и заудря бясно вратата.

— Вие сте тук?

Той каза това на жена си сухо, без да гледа Мегре, после се обърна към комисаря:

— Не разбирам… Имате нужда от жена ми? В такъв случай бихте могли…

Тя сведе глава. Мегре гледаше Риво леко учуден.

— Защо се сърдите, докторе? Изпитах желание да се запозная с госпожа Риво. За жалост ми е невъзможно да се движа и…

— Свърши ли разпитът?

— Не става въпрос за разпит, а за спокоен разговор. Когато влязохте, говорехме за Алжир. Обичате ли тази страна?

Спокойствието на Мегре беше привидно. Докато говореше бавно, цял бе нащрек. Взираше се в двете същества пред себе си. В госпожа Риво, която сякаш всеки момент щеше да се разплаче, и в Риво, който се оглеждаше, като че търсеше следите на онова, което се бе случило и искаше да узнае какво бе то.

Имаше нещо потайно. Нещо ненормално.

Но къде? И какво?

Нещо ненормално имаше и у прокурора. Но всичко беше мъгляво, объркано.

— Кажете ми, докторе, кога се запознахте с жена си, когато я лекувахте ли?

Риво погледна бързо госпожа Риво.

— Позволете ми да ви кажа, че това няма никакво значение. Ако разрешите, ще откарам жена си с колата и…

— Разбира се… Разбира се…

— Какво се разбира?

— Нищо… Извинете! Не знаех, че говоря на глас… Доста любопитно нещо, докторе. Любопитно и ужасно! Колкото по-дълбоко навлизам, толкова по-ужасно ми се струва. А балдъзата ви доста бързо възвърна спокойствието си след такова силно вълнение… Това се казва енергичен човек! — и той видя как Риво изведнъж застина, тревожно очаквайки продължението. Дали докторът не мислеше, че Мегре знае много повече от това, което казваше?

Комисарят чувствуваше, че работата напредва, но изведнъж всичко се обърка — теориите, които изграждаше, животът в хотела, в града.

Започна с това, че на площада се появи един стражар на колело. Той заобиколи няколко къщи и се насочи към дома на прокурора. В същия момент телефонът иззвъня и Мегре вдигна слушалката.

— Ало, тук е болницата. Доктор Риво още ли е при вас?

Докторът пое нервно слушалката, заслуша се стъписан, после я остави толкова развълнуван, че дълго стоя загледан в празното пространство.

— Намерили са го! — каза най-сетне.

— Кого?

Мъжът… Поне трупа му… В гората на Мулен-Ньоф…

Госпожа Риво ги гледаше — единия, после другия, — без да разбира.

— Питат ме дали мога да направя аутопсията… Но…

Но ето че, поразен на свой ред от някаква мисъл, той погледна Мегре подозрително.

— Нападнали са ви в гората… Отвърнали сте на удара… Стреляли сте поне веднъж с револвера…

— Не съм стрелял.

Друга мисъл се въртеше в главата на лекаря, който прокара трескаво ръка по челото си.

— Смъртта е настъпила преди няколко дни… Но тогава как е могла Франсоаз тази сутрин? Елате!

Той изведе жена си, която тръгна покорно с него, и след малко я настани в колата. Прокурорът, изглежда, също бе поръчал такси, защото едно спря пред тях. Стражарят си тръгна. Вече не любопитство като сутринта, а силна треска завладяваше града.

Скоро всички, включително и собственикът на хотела, се отправиха към Мулен-Ньоф и само Мегре остана в леглото си със схванат гръб и втренчен в нагорещения от слънцето площад.

— Какво ти е?

— Нищо.

Влизайки, госпожа Мегре видя само профила на мъжа си, но разбра, че има нещо, понеже той гледаше начумерено навън.

Не й трябваше много, за да разбере. Тя седна на леглото, взе машинално празната лула и се зае да я тъпче.

— Няма нищо… Ще се опитам да ти предам всички подробности… Аз бях там, когато намериха мъжа, и стражарите ми позволиха да се приближа…

Мегре още гледаше навън, но докато тя говореше, вече други образи, не тези от площада, се отразяваха в очите му.

— На това място гората е стръмна… Покрай пътя има дъбове… После борова гора… Любопитните бяха пристигнали с коли, които спираха на завоя, върху банкета… Стражарите от съседното село обкръжиха гората да не изпуснат мъжа… Тукашните напредваха бавно, а старият фермер от Мулен-Ньоф ги придружаваше с револвер в ръка… Не смееха да му кажат нищо… Мисля, че би застрелял убиеца…

Мегре си представи гората, земята, покрита с борови иглици, сенки и слънчеви петна, униформите на стражарите.

— Един хлапак, който тичаше до групата, извика и посочи някаква фигура, легнала пред едно дърво…

— С лачени обуща?

— Да! И с чорапи от сива вълна, плетени на ръка. Добре видях, понеже си спомних, че…

— На каква възраст?

— Може би петдесетгодишен. Не се знае точно… Беше по очи… Когато го обърнаха, не можех да гледам повече, защото, ти знаеш. Трябва да има поне осем дни, откакто е там… Почаках да закрият главата му с кърпа… Чух, че никой от този край не го познава. Не е оттук…

— Рана?

— Една голяма дупка в слепоочието… И когато е паднал, сигурно е гризал пръстта в агонията си…

— Какво правят сега?

— Всичко живо отива там. Не разрешават на любопитните да навлизат в гората. Когато тръгвах, очакваха прокурора и доктор Риво… След това ще пренесат тялото в болницата за аутопсия…

Площадът бе тъй пуст, както никога досега Мегре не го бе виждал. Всичко на всичко едно малко куче, млечнокафяво, което се грееше на слънце.

Удари бавно дванайсет часът. Работници и работнички излизаха от печатницата на съседната улица и бързаха към Мулен-Ньоф, повечето на велосипеди.

— Как е облечен?

— В черно, с право пардесю… Трудно е да се каже в състоянието, в което се намираше…

Госпожа Мегре чувствуваше, че й прилошава. Въпреки това предложи:

— Искаш ли да се върна там?

 

 

Той остана сам. Видя собственика на хотела, който се върна и му викна от тротоара:

— Казаха ли ви? И като си помисля, че трябва да сервирам обяда!

И пак тишина, небе, пожълтял от слънцето площад, празни къщи.

Едва след час се чу шум от тълпа в съседната улица — носеха тялото в болницата и всички го придружаваха.

После хотелът се изпълни с хора. Площадът се оживи. В приземния етаж се чукаха чаши. На вратата се почука плахо и се появи Льодюк с нерешителна усмивка.

— Мога ли да вляза?

Седна до леглото и преди да заговори, си запали лулата.

— Това е! — въздъхна той.

Учуди се, когато Мегре се обърна към него с усмихнато лице и още повече, когато го чу да казва:

— Е, доволен ли си?

— Но…

— И всички. Докторът. Прокурорът. Комисарят. Всички вкупом са очаровани от хубавия фарс, който изиграха на злия полицай от Париж. Излъга се по всички линии този полицай. Въобразяваше си, че е много умен, толкова фасони направи, че по едно време едва ли не го приеха на сериозно и някои хора дори се поуплашиха.

— Ще признаеш, че…

— Че съм се излъгал?

— Намериха мъжа, това е! И описанието отговаря на това, което ти направи на непознатия от влака. Аз го видях. Човек на неопределена възраст, по-скоро лошо облечен, макар и с определена изисканост. Получил е куршум в слепоочието, почти от упор, доколкото може да се съди от състоянието, в което…

— Да!

— Господин Дюурсо е съгласен с полицията, че се е самоубил преди около осем дни, може би веднага след като те е нападнал.

— Намерили са оръжието до него?

— Именно. Но не е точно така. В джоба на пардесюто му са намерили револвер, в който липсвал само един куршум…

— Моят, дявол да го вземе!

— Това ще се опитат да изяснят… Ако се е самоубил, работата се опростява… Като е усетил, че го преследват, малко преди да бъде хванат, той…

— Ами ако не се е самоубил?

— Има доста възможни хипотези… Някой селянин може и да е бил нападнат от него през нощта и да е стрелял… После да се е уплашил от усложненията, което е съвсем нормално за психиката на селяните.

— А нападението срещу балдъзата на доктора?

— И те говореха за това. Може да се помисли, че лош шегобиец е инсценирал нападение и…

— С други думи иска им се да приключат с това — въздъхна Мегре и изпусна облак дим, който се разстла като ореол.

— Не е точно така. Но очевидно няма никакъв смисъл нещата да се протакат и в момента…

Мегре се изсмя на объркването на своя колега.

— Остава още билетът от влака! — каза той. — Трябва да се обясни как този билет е дошъл от джоба на нашия непознат в хотел „Англия“…

Льодюк гледаше упорито тъмночервения килим, после изведнъж се реши да проговори:

— Искаш ли един добър съвет?

— Да зарежа всичко това? Да се възстановя колкото се може по-бързо и да напусна Бержерак?

— За да дойдеш да прекараш няколко дни в Рибодиер, както се бяхме разбрали. Аз говорих за това с доктора, който каза, че ако вземем някои предпазни мерки, бихме могли още сега да те пренесем там…

— А прокурорът какво казва?

— Не разбирам.

— Той също трябва да е казал нещо умно. Не ти ли напомни, че аз нямам абсолютно никакво пълномощие, освен правото на жертвата, да се занимавам с тази работа?

Горкият Льодюк! Искаше Да бъде внимателен! Държеше всички да са доволни. А Мегре беше безмилостен.

— Трябва да признаем, че от административна, гледна точка…

И изведнъж, събрал всичката си смелост, каза:

— Слушай, драги! Предпочитам да бъда откровен. Вярно е, че след тази малка комедия сутринта ти имаш по-скоро лошо име в този край. Прокурорът вечеря всеки четвъртък с префекта и ми каза преди малко, че ще му говори за теб, за да ти изпратят някакви нареждания от Париж. И особено в едно нещо ти много сгреши: с раздаването на банкноти от сто франка… Казват…

— Че насърчавам утайката на града да дрънка какво ли не…

— Откъде го знаеш?

— … че давам ухо на гнусни подмятания и в крайна сметка дразня злите езици… Уф!

Льодюк млъкна. Нищо не можеше да каже. Всъщност точно такова бе и неговото мнение. Няколко минути по-късно той се осмели да каже плахо:

— Ако поне имаше някаква нишка! В такъв случай бих казал, че ще променя мнението си и че…

— Нямам нишка. Или по-скоро имам четири-пет. Тази сутрин се надявах, че поне две от тях ще ме отведат до нещо. Но нищо не стана. Скъсаха се.

— Сам виждаш! А! Направи още един гаф, и може би много сериозен, защото си спечели един върл враг… С тази идея да телефонираш на жената на доктора… Толкова е ревнив, че малко хора могат да се похвалят, че са я видели… Не я пуска да излезе от вилата…

— И въпреки това той е любовник на Франсоаз! Значи е ревнив за едната, а за другата не е?

— Това не ме засяга. Франсоаз е свободна. Тя дори кара колата. Що се отнася до законната жена… С една дума, чух как Риво каза на прокурора, че смята тази постъпка за дебелашка и че като дошъл тук, имал силното желание да ти даде да разбереш…

— Това е насърчително!

— Какво искаш да кажеш?

— Че точно той ми превързва раната и я почиства три пъти на ден.

И Мегре се разсмя, но доста шумно и продължително, за да бъде искрено. Смееше се като човек, който е изпаднал в смешно положение и упорствува, защото е твърде късно да отстъпи, а не знае как да се измъкне.

— Няма ли да обядваш? Струва ми се, че те чух да говориш за маринована гъска…

Пак се разсмя. Каква вълнуваща партия трябваше да изиграе! Имаше работа навсякъде — в гората, в болницата, във фермата на Мулен-Ньоф, при доктора и в тежката къща на прокурора, общо взето навсякъде, а и маринована гъска за ядене, и трюфели в салфетка, и цял един град, който Мегре дори и не бе виждал.

А бе прикован към легло, до един прозорец и всеки път, когато направеше по-рязък жест, изпитваше желание да изкрещи. Трябваше да му пълнят лулите, защото не можеше да си служи с лявата ръка и госпожа Мегре използуваше това, за да му налага режим.

— Ще дойдеш ли при мен?

— Обещавам, когато това свърши.

— Но щом няма вече луд!

— Кой знае? Върви да обядваш. Ако те питат какви са моите намерения, отговори, че нищо не знаеш по този въпрос. А сега — на работа! — казваше го точно така, сякаш бе изправен пред някаква смазваща физическа работа, като да меси тесто или да прехвърля тонове пръст.

И наистина имаше много неща за прехвърляне — цял куп неясни, объркани неща. Но това не бяха материални неща, а образи, повече или по-малко неясни, които се мяркаха пред очите му — надменното и мърморещо лице на прокурора, неспокойното лице на доктора, окаяната, раздърпана фигура на жена му, лекувана в алжирската болница — лекувана от какво? — нервната и доста решителна Франсоаз… И Розалия, която сънуваше по цели нощи, за голямо съжаление на годеника си; дали всъщност те вече спяха заедно? И това подмятане по адрес на прокурора за неща, които са били потулени! И този мъж от влака, който бе скочил от вагона в движение само за да стреля срещу Мегре и да умре. Льодюк и племенничката на неговата готвачка — това пък е толкова опасно. Собственикът на хотела, който вече е имал три жени, но с такъв темперамент, че можеше да убие двайсет.

Защо Франсоаз беше?…

Защо докторът беше?…

И този потаен Льодюк?…

Защо? Защо? Защо?

И всички искаха да се отърват от Мегре, да го изпратят в Рибодиер?

Той се изсмя за последен път силно и грубо. А когато жена му четвърт час по-късно влезе, го намери блажено заспал.

VI
Тюленът

Мегре сънува тежък сън. Намираше се на брега на морето. Беше страшно горещо и пясъкът, останал след отлива, бе ръждив като зряло жито. Имаше повече пясък, отколкото вода.

Морето беше някъде много далече, а чак до хоризонта се виждаха само малки локви сред пясъчните наноси.

Тюлен ли бе Мегре? Може би не точно това. Но не беше и кит. Едно доста едро животно, закръглено и блестящо черно.

Беше съвсем сам сред тази знойна необятност. И му бе ясно, че на всяка цена трябва да си върви, да върви надолу, към морето, където най-после щеше да е свободен.

Само че не можеше да помръдне. Крайниците му бяха като на тюлените, но не знаеше да си служи с тях. Беше съвсем схванат. Щом се надигаше, той отново падаше на пясъка, който му изгаряше гърба.

А непременно трябваше да стигне до морето! Инак щеше да потъне в пясъка, който се отваряше под него при всяко движение.

Защо беше така скован? Дали не бе ранен от някой ловец! Не можеше да си спомни. И се въртеше непрекъснато. Беше една жалка, черна, потяща се грамада.

 

 

Когато отвори очи, видя обляния вече в слънце четириъгълник на прозореца и жена си, която, седнала до масата, закусваше и го гледаше.

Но още от този неин поглед разбра, че нещо ставаше. Поглед, който добре познаваше, твърде сериозен, много майчински, с нотка на тревога.

— Лошо ли ти беше?

Второто нещо, което усети, бе, че му тежи главата.

— Защо питаш?

— Цяла нощ се въртеше. На няколко пъти изстена… — тя бе станала, за да дойде да го целуне.

— Изглеждаш зле! — продължи тя. — Сигурно си имал кошмари…

Точно тогава той си спомни за тюлена и се почувствува раздвоен между смътната тревога, която изпитваше, и желанието да се разсмее. Но не се изсмя. Всичко се свързваше. Госпожа Мегре, седнала на края на леглото, заговори тихо, сякаш се боеше да не го засегне:

— Мисля, че трябва да вземем някакво решение.

— Решение?

— Снощи говорих с Льодюк. Ясно е, че при него ще се чувствуваш по-добре, ще си починеш и ще оздравееш напълно.

Не смееше да го гледа в лицето. Всичко това му беше познато и той промълви:

— И ти ли?

— Какво искаш да кажеш?

— Мислиш, че греша, нали? Убедена си, че няма да успея и че…

Това бе достатъчно, за да се изпоти по слепоочията и над устната.

— Успокой се. Докторът ще дойде и…

Време беше наистина. Мегре не бе го виждал от сцените, които се разиграха вчера, и мисълта за тази среща го накара да забрави за миг грижите си.

— Ще ме оставиш ли насаме с него?

— И тръгваме за Льодюк?

— Няма да тръгнем… Ето, колата му спира… Остави ме…

Обикновено доктор Риво изкачваше стълбите през три стъпала, но тази сутрин влезе с цялото си достойнство, отправи бегъл поздрав към госпожа Мегре, която излизаше, постави лекарската си чанта на нощната масичка, без да продума.

Сутрешната визита ставаше все по един и същи начин. Мегре си слагаше термометъра в устата, а хирургът му снемаше превръзката.

И сега стана така, и техният разговор протече при това положение.

— Разбира се — започна докторът, — аз ще изпълня докрай своя дълг към един ранен като вас. Моля ви само отсега нататък нашите отношения да се ограничат дотук. Забележете обаче, че като се има предвид неофициалния характер на вашето положение, аз ви забранявам да безпокоите членовете на моето семейство.

Миришеше на подготвена фраза. Мегре не помръдна. Беше гол до кръста. Взеха термометъра от устата му и той чу мърморенето:

— Пак трийсет и осем градуса!

Беше много, знаеше го. Докторът мръщеше вежди и като избягваше да го гледа, продължи:

И без вашата постъпка вчера, като лекар бих ви казал, че най-доброто, което можете да направите е да завършите лечението си в някое спокойно място. Но този съвет би могъл да бъде изтълкуван по друг начин и… Причинявам ли ви болка?

Защото докато говореше, той почистваше раната, по която все още тук-там имаше възпаление.

— Не… Продължавайте…

Но Риво нямаше повече какво да каже. Визитацията завърши в мълчание и сред това мълчание хирургът подреди чантата си и си изми ръцете. Само в момента, когато излизаше, отново погледна Мегре в лицето.

Поглед на лекар ли беше това? Или поглед на зетя на Франсоаз, на мъжа на странната госпожа Риво?

Във всеки случай бе поглед, в който имаше безпокойство. Преди да излезе, той трябваше да каже нещо. Но предпочете да мълчи и чак по стълбите се чу шушукането му с госпожа Мегре.

Най-тежкото беше, че сега комисарят си спомняше за всички подробности на своя сън. А долавяше и други признаци. Нищо не бе казал преди малко, но преслушването му бе по-болезнено, отколкото вечерта, което бе лош признак. Лош признак бе и тази постоянна температура.

До такава степен, че той взе лулата от нощната масичка и след това я отблъсна.

— Какво ти каза?

— Нищо не иска да каже. Аз го попитах. Изглежда, че те е съветвал за пълна почивка.

— Докъде стигна официалното разследване?

Примирена, госпожа Мегре седна. Но всичко говореше ясно, че не одобрява поведението на мъжа си, че не споделя упорството му, нито неговата увереност.

— Аутопсията?

— Човекът трябва да е умрял до няколко часа, след като те е нападнал.

— Още ли не са намерили оръжието?

— Не. Снимката на трупа е била отпечатана тази сутрин във всички вестници, понеже никой не го познава. Дори парижките вестници я публикуват.

— Покажи ми…

И Мегре пое вестника с известно вълнение. Като гледаше фотографията, имаше чувството, че е единственият, който познава мъртвия.

Не беше го видял. Но бяха прекарали заедно цяла една нощ. Спомняше си неспокойния сън — беше ли наистина сън! — на своя спътник, въздишките, онези хълцания, които го спохождаха изведнъж…

После двата крака, които провисваха, лачените обуща, чорапите, плетени на ръка…

Фотографията беше ужасна, като всички фотографии на мъртъвци, на които се опитваха да придадат по-нормален вид, за да се улесни идентификацията.

Безжизнено лице. Две изцъклени очи. И Мегре не се учуди, като видя сивата брада, обрасла страните.

Защо още в купето на влака бе мислил така? Никога не беше си представял своя спътник без тази сива брада!

И ето че имаше брада или по-скоро — трисантиметрови косми, които бяха поникнали по цялото лице.

— Всъщност тази работа не те засяга.

Жена му се мъчеше да му помогне плахо, сякаш се извиняваше. Тя го съжаляваше заради здравословното му състояние. Гледаше го, както се гледа тежко засегнато същество.

— Снощи чух какво говорят хората в ресторанта. Всички са против теб. И да ги разпитваш, никой няма да ти каже това, което знае. При тези условия…

— Можеш ли да вземеш лист и писалка?

Той издиктува една телеграма до свой приятел от тайната полиция в Алжир.

МОЛЯ ТЕЛЕГРАФИРАЙТЕ СПЕШНО БЕРЖЕРАК ВСИЧКИ СВЕДЕНИЯ ОТНОСНО СТАЖА НА ДОКТОР РИВО, БОЛНИЦАТА АЛЖИР, ПРЕДИ ПЕТ ГОДИНИ, БЛАГОДАРЯ.

СЪРДЕЧНИ ПОЗДРАВИ, МЕГРЕ.

Изражението на жена му бе красноречиво. Тя пишеше. Но не вярваше в това разследване. Бе загубила вяра.

И той го усещаше. Бе побеснял. Приемаше скептицизма на другите. Но у жена си не можеше да го понесе. Затова избухна или по-точно — стана язвителен.

— Това е. Няма нужда да го поправяш или да си даваш мнението. Изпрати телеграмата! Осведоми се докъде е стигнало разследването! Аз ще направя останалото.

Тя го погледна, сякаш го молеше да се помирят. Но той бе отишъл твърде далеч в гнева си.

— Ще те помоля отсега нататък да си пазиш мненията за себе си! С други думи, няма нужда да се доверяваш на доктора, на Льодюк или на който и да е глупак!

Обърна се на другата страна така тежко, така неловко, че това му напомни за тюлена от снощи.

 

 

Пишеше с лявата си ръка, от което буквите ставаха още по-размазани от обикновено. Дишаше шумно, защото позата му беше неудобна. На площада две хлапета играеха на стъклени топчета точно под прозорците и десет пъти трябваше да им извика да млъкнат.

Първо престъпление: Дъщерята на фермера от Мулен-Ньоф е нападната на пътя, удушена, после в гърдите й е забита дълга игла, която е засегнала сърцето.

Той въздъхна и отбеляза в полето:

Време, място, сила на жертвата?

Нищо не знаеше. В едно обикновено разследване тези подробности се изясняваха само след няколко хода. Сега това бе цял един свят.

Второ престъпление: Дъщерята на началник-гарата е нападната, удушена и сърцето й е пронизано с игла.

Трето престъпление (осуетено): Розалия е нападната изотзад, но е принудила нападателя да избяга. (Сънува всяка нощ и чете романи. Показания на годеника.)

Четвърто престъпление: Един мъж, който слиза от влака в движение и когото аз преследвам, ме ранява с куршум в рамото. Да се отбележи, че това става както в другите три случая — в гората на Мулен-Ньоф.

Пето престъпление: Мъжът е убит с куршум в главата в същата гора.

Шесто престъпление (?): Франсоаз е нападната в гората на Мулен Ньоф и надвива нападателя.

Смачка листа и го хвърли, вдигайки рамене. Взе друг и нахвърли небрежно с ръка:

Дюурсо: луд?

Риво: луд?

Франсоаз: луда?

Госпожа Риво: луда?

Комисарят: луд?

Хотелиерът: луд?

Льодюк: луд?

Непознат с лачени обувки: луд?

Но всъщност защо бе необходим луд в тази история? Мегре изведнъж смръщи вежди, спомни си първите си часове в Бержерак.

Кой всъщност му бе говорил за лудост? Кой бе подметнал, че двете престъпления са могли да бъдат извършени само от луд?

Доктор Риво!

И кой бе потвърдил същото и бе насочил официалното разследване в тази посока? Прокурорът Дюурсо!

А ако не търсим никакъв луд? Ако търсим чисто и просто едно логическо обяснение на серията от факти?

Например с тази история за иглата, забита в сърцето, не се ли цели единствено да бъде внушено, че се касае за престъпление на садист?

На друг лист Мегре написа:

ВЪПРОСИ

И украси буквите като разсеян ученик.

1. Розалия наистина ли е била нападана или си е въобразила?

2. Била ли е нападана Франсоаз?

3. Ако е била — дали от същия убиец, който напада първите две жени?

4. Дали убиецът е мъжът със сивите чорапи?

5. Кой е убиецът на убиеца?

Госпожа Мегре влезе, хвърли само един поглед на леглото, отиде в дъното на стаята, за да свали шапката си и дойде да седне до мъжа си.

С механичен жест му взе молива и хартията и въздъхна:

— Диктувай.

Тогава, за един миг само, той бе раздвоен между желанието си да направи още една сцена и да приеме това поведение като предизвикателство, като обида и нуждата да възстанови реда в семейството, да омекне.

И какъвто беше неловък при такива обстоятелства, извърна глава. Тя прокара поглед по редовете, които бе написал.

— Имаш ли някаква идея?

— Никаква.

Едва издържаше. Не, той нямаше никаква идея. Той нямаше да се оправи вече в тази объркана, измислена история. Побесняваше. Беше на една крачка от отчаянието. Имаше желание да си почине, да прекара няколкото дни отпуск, които му оставаха, в малкото чифличе на Льодюк, сред птиците, приятните шумове на фермата, миризмата на крави, на коне…

Но не искаше да отстъпи. Не искаше съвети.

Разбираше ли тя най-сетне? Щеше ли да му помогне истински, вместо глупаво да го кара да си почива?

Ето какво се четеше в помътнелия му поглед.

И тя му отговори с една дума, която не употребяваше често:

— Горкият Мегре!

Защото тя го наричаше Мегре само в особени случаи, когато признаваше, че той беше мъжът, господарят, силата и умът на семейството. Може би този път не го правеше много убедително. Но не чакаше ли той нейния отговор като дете, което има нужда от насърчаване?

Ето. Сега всичко бе минало.

— Сложи ми трета възглавница. Може ли?

Край на глупавото разнежване, на ядосването на дребно, на детинщините.

— И ми напълни една лула.

Двете хлапета се караха на площада. Едното получи плесница и се отправи към ниска къща и в момента, в който влизаше, започна да реве и да се оплаква на майка си.

— В последна сметка най-напред трябва да се състави план за работа. И тъй, мисля, че най-добре е да действуваме така, сякаш няма да получим никакви нови сведения. Иначе казано, да разчитаме на това, което знаем, и да опитаме всички хипотези, докато намерим верния тон.

— Срещнах Льодюк в града.

— Каза ли ти нещо?

— Разбира се! — рече тя, като се усмихваше. — Той пак настоя да те накарам да напуснеш Бержерак и да се настаниш при него. Излизаше от прокурора.

— Я виж ти!

— Говореше бързо, сякаш беше отегчен.

— Ти ходи ли в моргата да видиш трупа?

— Морга няма. Поставиха го в ареста. Петдесет души се трупат на вратата. Изчаках реда си.

— Видя ли чорапите?

— От хубава вълна. Плетени са на ръка.

— Което показва, че това е човек, водил нормален живот, който има поне жена, сестра или момиче, което се грижи за него. Или пък е скитник. Защото скитниците получават чорапи, плетени в пансионите за момичета от добри семейства.

— Само че скитниците не пътуват в спални вагони.

— Нито, общо взето, дребната буржоазия. Още по-малко — дребните чиновници. Поне във Франция. Спалният вагон говори за човек, свикнал с дълги пътувания.

— Обущата?

— Имат марка. Такива се продават в стотина-двеста клонове.

— Костюмът?

— Черен комплект, доста износен, но от хубав плат, шит по мярка. Носен е най-малко три години, както и пардесюто.

— Шапката?

— Не са я намерили. Вятърът сигурно я е отнесъл далече.

Мегре се помъчи да си спомни шапката на човека от влака, но не успя.

— Друго нищо ли не забеляза?

— Ризата беше репризирана на яката и маншетите. Добре направена работа.

— Което, изглежда, показва, че жена се е грижила за този човек. Портфейл, книжа, дребни монети из джобовете?

— Само едно цигаре от слонова кост, много късо.

Двамата си говореха много просто и естествено, като добри сътрудници. Това бе успокоението след преживяното нервно напрежение. Мегре пушеше лулата си, като изпускаше малки облачета.

— Ето, Льодюк идва.

Виждаха как пресича площада, походката му бе по-несигурна от обикновено, а сламената шапка малко килната на тила. Когато се изкачи на етажа, госпожа Мегре му отвори вратата, а той забрави да я поздрави:

— Идвам от прокурора.

— Зная.

— Да… жена ти ти е казала… После минах през комисариата, за да се уверя, че новината е вярна. Това е нещо нечувано, нещо, което преобръща всичко с главата надолу.

— Слушам.

Льодюк се бършеше. Изпи машинално половин чаша от лимонадата, приготвена за Мегре.

— Може ли? Това се случва за първи път… Естествено изпратили са в Париж отпечатъците от пръсти! Току-що се получи отговорът… И тъй…

— И тъй?

— Нашият труп е мъртъв от години!

— Какво рече?

— Казвам, че официално нашият труп е труп от години. Касае се за някой си Майер, познат под името Самюел, осъден на смърт в Алжир и…

Мегре се бе надигнал на лакти.

— И екзекутиран?

— Не. Починал в болницата няколко дни преди екзекуцията.

Госпожа Мегре не можа да се сдържи и да не се усмихне нежно, с едва доловим присмех, пред грейналото лице на мъжа си.

Той улови тази усмивка и на свой ред се усмихна. Овладя се с достойнство. Смръщи чело, както подобаваше.

— Какво е направил този Самюел?

— Не се казва в отговора от Париж. Получихме само една шифрована телеграма. Тази вечер ще имаме копие от неговия картон. Не трябва да забравяме, че Бертийон сам признава, че има вероятност едно към сто хиляди, ако не се лъжа, отпечатъците на двама души да съвпадат. Много е възможно да сме попаднали на такова изключение…

— Как ли се чувствува прокурорът?

— Разбира се, досадно му е. Казва, че ще повика подвижната бригада. Но се страхува да не попадне на инспектори, които да дойдат за инструкции при теб. Пита ме дали имаш голямо влияние в Дирекцията и т.н.

— Напълни ми една лула — рече Мегре на жена си.

— Третата е.

— Няма значение. Хващам се на бас, че нямам повече от трийсет и седем градуса температура. Самюел. Обущата с ластик. Самюел е евреин. Евреите обикновено имат чувствителни крака. Имат и култ към семейството — плетените чорапи. И култ към икономии — костюм от три години, от здрав плат…

Той млъкна.

— Шегувам се, деца. Но мога да ви кажа и истината. Току-що преживях няколко отвратителни часове. Само като си помисля за този сън… Сега, понеже тюленът — освен ако не е кит! — тюленът, казвам, проходи… И ще видите, че полека-лека той ще започне спокойно да си гледа работата.

Избухна в смях, защото Льодюк гледаше тревожно госпожа Мегре.

VII
Самюел

Двете новини пристигнаха почти в едно и също време, — вечерта, няколко минути преди посещението на хирурга. Първо една телеграма от Алжир:

ДОКТОР РИВО НЕПОЗНАТ БОЛНИЦИТЕ. ПРИВЕТИ.

МАРТЕН.

Мегре едва бе скъсал лентата, когато Льодюк влезе, без да посмее да попита своя колега какво чете.

— Виж това.

Той хвърли поглед върху телеграмата, поклати глава и въздъхна.

— Много ясно.

Неговият жест означаваше: „Много ясно, че не трябва да се очаква нищо лесно от тази история. Обратно, на всяка крачка ще срещаме нови препятствия. И аз имам право, като казвам, че най-добре ще е да отидем и да се настаним удобно в Рибодиер.“

Госпожа Мегре беше излязла. Въпреки, здрача Мегре не мислеше да запалва светлината.

Уличните фенери на площада бяха запалени и той обичаше в този час да наблюдава техните правилни гирлянди. Знаеше, че най-напред светва във втората къща вляво от гаража, и различаваше под лампата приведения силует на една шивачка, която работеше.

— Полицията също има новини — смънка Льодюк.

Беше объркан. Не искаше да проличи, че идва да осведомява Мегре. Може би дори са му казали да го държи в неведение за резултатите от официалното разследване.

— Новини от Самюел?

— Точно така. Най-напред получиха картона му. След това Люка, който някога се е занимавал с неговия случай, телефонира от Париж за подробностите.

— Разказвай.

— Не се знае точно откъде е. Но е много вероятно да е роден в Полша или Югославия. Във всеки случай някъде оттам. Мълчалив човек, който не е говорил много-много пред хората за своите работи. В Алжир е имал бюро. Отгатни за какво?

— Някаква мътна история, сигурен съм.

— Търговия с пощенски марки.

И Мегре бе очарован, защото това бе много подходящо за индивида от влака.

— Търговия с пощенски марки, зад която се крие нещо друго всъщност. Най-лошото е, че е било така добре направено, че полицията не е забелязала нищо и е трябвало едно двойно престъпление, за да… Повтарям на ангро това, което Люка каза по телефона. Въпросното бюро е било едва ли не една от най-големите работилници за фалшиви паспорти и особено за фалшиви договори за работа. Самюел е имал кореспонденти във Варшава, Вилнюс, Силезия, Истанбул…

Сега нощта беше съвсем синя. Къщите се открояваха в седефенобяло. Долу се чуваше, както винаги, глъч от кафенето.

— Любопитно — процеди Мегре.

Но любопитното за него не бе професията на Самюел. А достигналите до Бержерак нишки, прокарани някога между Варшава и Алжир. И особено това, че от една чисто местна история, от едно провинциално престъпление бе попаднал на международната мрежа.

Хора като Самюел той бе проучвал със стотици в Париж и другаде и винаги го бе правил със смесица от любопитство и смущение, но не и отвращение, сякаш бяха съвсем друг вид хора, не като обикновените.

Индивиди, които срещаш като бармани в скандинавските страни, гангстери в Америка, съдържатели на игрални домове в Холандия и другаде или директори на театри в Германия, търговци в Северна Африка…

И точно тук, пред съвършено тихия площад на Бержерак, в съзнанието му изникваше един ужасяващ със своята сила, численост и трагична съдба свят.

Централна и Източна Европа — от Будапеща до Одеса, от Талин до Белград, гъмжаща и пренаселена…

Стотици хиляди гладни евреи поемат ежегодно във всички посоки: емигранти в трюмовете на корабите, в нощните влакове, с деца на ръце, със стари родители, с примирени лица, трагични, обикалящи граничните стълбове…

В Чикаго има повече поляци, отколкото американци… Франция приемаше цели влакове, а секретарите в селските кметства сричаха буква по буква имената, които жителите идваха да отметнат при раждане или смърт…

Има такива, които напускат страната официално, с редовни документи. Има и други, които нямат търпение да чакат или не могат да получат виза…

И тогава се намесват Самюеловци. Самюеловци, които познават всички села-резервати и всички местоназначения, всички гранични гари, всички консулски печати и подписи на отговорни чиновници…

Самюеловци, които говорят десетина езика и още толкова диалекти.

И които крият дейността си зад някаква преуспяваща търговия, колкото се може по-интернационална.

Добре са намерени пощенските марки.

ГОСПОДИН ЛЕВИ, ЧИКАГО,

ИЗПРАЩАМ ВИ СЪС СЛЕДВАЩИЯ ПАРАХОД ДВЕСТА РЕДКИ ПОЩЕНСКИ МАРКИ, ОРАНЖЕВА ВИНЕТКА, ОТ ЧЕХОСЛОВАКИЯ…

И разбира се, Самюел, както повечето от себеподобните му, трябва да се занимава само с мъжете.

В специалните къщи на Южна Америка най-доброто са французойките. Техните експедитори работят в Париж, по големите булеварди.

Но най-голямата част от групата, евтината стока, идва от Източна, Европа. Селски момичета, които тръгват на петнайсет-шестнайсет години и се завръщат на двайсет или съвсем не се завръщат, след като са спечелили своята зестра.

Всичко това бе всекидневна храна за Ке-дез-Орфевр^[2].

Онова, което смущаваше Мегре, бе внезапното появяване на този Самюел в аферата в Бержерак, където досега бяха само прокурорът Дюурсо, докторът и жена му, Франсоаз, Льодюк, собственикът на хотела…

Това бе съвсем друг свят, със съвсем различна атмосфера…

И то в крайна сметка променяше нещата.

Отсреща Мегре виждаше малка бакалничка, накрая запомни всичките й буркани. По-нататък бе автоматът за бензин на гаража, който служеше само за украса, защото бензинът се даваше с бидони.

Льодюк говореше:

— Какво удивително хрумване да завърти търговия в Алжир… Впрочем Самюел е имал доста добра клиентела от араби и дори от негри, дошли от вътрешността на страната…

— А престъплението му?

— Две престъпления! Двама мъже, също евреи, непознати в Алжир, са намерени мъртви на едно пусто място. И двамата са пристигнали от Берлин. Направени са издирвания. От игла до конец е проучено, че са работили дълго време със Самюел. Разследването продължило месеци наред. Нямало доказателства. Самюел се разболял и от лечебницата на затвора бил пренесен в болницата. Конфликтът е почти изяснен: двамата съдружници от Берлин дошли да се оплачат от нередностите, Самюел сигурно е бил мошеник, който е крадял от всички. Оттам идват и заплахите…

— И нашият човек ги премахва?

— Бил е осъден на смърт. Но не станало нужда да го екзекутират, понеже умрял в болницата няколко дни след присъдата… Това е всичко, което зная.

 

 

Докторът се изненада, като видя двамата мъже на тъмно, и с рязък жест запали осветлението. След като кимна за поздрав, той постави чантата си на масата, свали си пардесюто и пусна горещата вода в умивалника.

— Тръгвам си — каза Льодюк и стана. — Ще дойда утре.

Сигурно не беше очарован от това, че доктор Риво го свари в стаята на Мегре. Беше местен човек. Имаше интерес да бъде добре и с двата лагера, понеже сега наистина съществуваха два лагера.

— Лекувай се. Довиждане, докторе.

Последният, който си сапунисваше ръцете, отговори, сякаш изръмжа.

— Температурата?

— Горе-долу — отвърна Мегре.

Беше в радостно настроение, както в началото, когато бе толкова щастлив, като разбра, че е още жив.

— Болката?

— А! Започвам да свиквам…

Следваше серия обичайни жестове, все същите, станали вече нещо като ритуал, който се извършва още веднъж. През това време лицето на Риво бе съвсем близо до Мегре, който неочаквано забеляза:

— Не сте много изразен еврейски тип.

Отговор не последва — само равномерно, леко свистящо дишане на доктора, който почистваше раната. Когато я почисти и направи превръзка, заяви:

— Вече сте годен за транспортиране.

— Какво искате да кажете?

— Че можете да излизате от хотелската стая. Доколкото зная, канехте се да прекарате няколко дни у вашия приятел Льодюк?

Човек, който умееше да се владее, това бе факт! Почти от четвърт час най-малко Мегре го държеше под око, а той не трепваше, изпълнявайки със сигурни пръсти деликатните жестове на своята професия.

— От днес нататък ще идвам веднъж на два дни, а за останалото ще ви изпратя асистента си. Можете да му имате пълно доверие.

— Колкото на вас ли?

Имаше моменти — доста рядко впрочем! — когато Мегре не можеше да се въздържи да не подхвърли някоя думичка от този род с глуповат вид, който я правеше още по-остроумна.

— Лека нощ.

Готово! Замина си. Мегре остана отново сам с всички образи в главата си, плюс прословутия Самюел, който се присъедини към колекцията и който изведнъж бе заел първото място.

Самюел, с неговата последна, доста рядка странност да умира два пъти.

Той ли беше убиецът на двете жени, маниакът с иглата?

В такъв случай се натрупваха доста странни неща — най-малкото две: първо, че бе избрал Бержерак за сцена на своите действия. Такива хора предпочитаха градовете, където населението е по-разнолюдно и където имат повече шансове да останат незабелязани.

 

 

Но Самюел не бе забелязван никога в Бержерак, нито в областта, а той не беше човек, който с лачените си обуща ще живее като оперетен бандит в горите.

Трябваше ли да се предполага, че се укрива у някого? У доктора? У Льодюк? Дюурсо? В хотел „Англия“?

Престъпленията в Алжир бяха обмислени, умни престъпления, с които се е целяло да бъдат премахнати някои съучастници, станали опасни.

Престъпленията в Бержерак, напротив, бяха дело на маниак, на сексуално извратен тип, на садист.

А може в периода между предишните и сегашни престъпления Самюел да е полудял? Или да е имал нужда с някаква тайна цел да симулира лудост и историята с иглата да е само зловещо прикритие?

— Любопитен съм да разбера дали Дюурсо е ходил в Алжир — полугласно изръмжа Мегре.

Влезе жена му. Беше уморена. Хвърли шапката си на масата, отпусна се в дълбокото меко кресло.

— Какъв занаят си си избрал! — въздъхна тя. — Като си помисля, че цял живот се трепеш все така…

— Нещо ново?

— Нищо интересно. Чух да говорят, че са получили рапорта от Париж относно Самюел. Пазят тайната.

— Аз я зная.

— Льодюк? Добре е постъпил. Защото няма по-добър източник от него в града. Хората са объркани. Някои смятат, че историята със Самюел няма нищо общо с престъпленията на лудия, че се касае само за човек, дошъл да се самоубие в гората, и че рано или късно ще има друга убита жена…

— Ти разходи ли се към вилата на Риво?

— Да. Нищо не видях. Но пък научих една дреболия, която може би няма никакво значение. Два-три пъти във вилата е идвала възрастна жена, съвсем обикновена, за която мислят, че е тъщата на доктора. Но никой не знае къде живее тя, нито дали е жива. За последен път е идвала преди две години.

— Дай ми телефона!

И Мегре набра комисариата.

— Секретарят ли е? Не, няма нужда да безпокоите началника… Кажете ми само моминското име на госпожа Риво… Предполагам, че не виждате в това нищо неудобно…

Няколко мига по-късно той се усмихваше. С ръка на слушалката рече на жена си:

— Отидоха при комисаря да го питат дали могат да ми дадат това сведение. Много са объркани. Много биха искали да ми откажат. Ало! Да… Какво казвате? Босолей? Благодаря ви…

И след като остави слушалката, продължи:

— Великолепно име. А сега ще ти възложа една малко бенедиктинска задача. Ще вземеш един „Ботен“^[3]. Ще направиш списък на всички медицински училища във Франция. Ще телефонираш на всяко от тях и ще питаш дали е имало издадена диплома преди години на някой си Риво…

— Мислиш, че той не е бил… Но… но тогава как те е лекувал?

— Хайде, тръгвай!

— Трябва да телефонирам от кабината долу, нали? Забелязах, че от стаята се чува всичко, което се говори…

— Точно така.

И той пак остана сам, натъпка си една лула и затвори прозореца, тъй като ставаше хладно.

Нямаше никаква нужда изобщо да се насилва, за да си представи вилата на лекаря, мрачната къща на прокурора.

Той, който изпитваше такава страст да ходи и да души навсякъде!

Атмосферата на вилата беше може би една от най-любопитните.

Прост декор, чисти линии. Една от онези къщи, които предизвикват завист у всички, които минават и мислят: колко ли са щастливи тези хора?

Виждат се светли стаи, ослепителни завеси, цветя в градината, искряща мед… Автомобилът боботи пред гаража… Едно младо и пъргаво момиче скача на волана или това е хирургът, с твърда стъпка…

Какво биха могли да си говорят вечер тримата? Беше ли узнала госпожа Риво за любовната връзка между сестра си и своя мъж?

Тя не бе красива. И го знаеше. Изобщо не приличаше на добра любовница, по-скоро създаваше впечатление на покорна майка…

А Франсоаз пращеше от живот.

Дали се криеха от нея? Сигурно се целуваха скришом зад вратите?

Или това бе просто едно положение, установено веднъж завинаги?

Мегре бе виждал такова нещо и другаде, в една много по-строга на вид къща. Също в провинцията.

Откъде идваха тези Босолей? Беше ли вярна историята с болницата в Алжир?

Във всеки случай по онова време госпожа Риво сигурно е била съвсем обикновено момиче… Усещаше се по някои дребни подробности, по някои погледи, по нещо незначително в държането, по начина на обличане.

Две малки, съвсем обикновени момичета… По-голямото, на което истинският произход му личеше повече, дори след години… Обратно — по-малкото, което се бе приспособило по-добре, създаваше съвсем друго впечатление…

Дали се мразеха? Споделяха ли си всичко? Не се ли ревнуваха?

А майката Босолей, която бе идвала два пъти в Бержерак? Без да знае защо, Мегре си представяше една едра бъбрива лелка, предоволна, че е наредила дъщерите си, която ги съветва да бъдат мили с този толкова важен и богат господин, хирурга.

Сигурно са й давали някаква рента.

„Виждам я много добре в Париж, в 18-ти район, или още по-добре — в Ница…“

Дали разговаряха по време на вечерята за престъпленията?

Да можеше да отиде у тях поне веднъж, само за няколко минути! Да огледа стените, украшенията, дребните предмети, които се мотаят из всяка къща и разкриват така добре интимния живот на семейството.

У господин Дюурсо също. Защото между тях имаше връзка, може би съвсем тънка, но имаше.

Всички те бяха един клан. Всички се поддържаха.

Изведнъж Мегре позвъни, помоли собственика на хотела да се качи. И го попита направо, без заобикалки:

— Знаете ли дали господин Дюурсо вечеря често у семейство Риво?

— Всяка сряда. Зная го, защото не иска да ходи с колата си и тогава моят племенник, който кара такси…

— Благодаря!

— Това ли е всичко?

Хотелиерът си отиде слисан. И Мегре нареди край бялата покривка, която си представяше, още един сътрапезник — прокурора на републиката, когото поставяха сигурно вдясно от госпожа Риво.

„И аз бях нападнат една сряда или по-точно, сряда срещу четвъртък вечерта, когато скочих от влака и когато Самюел бе убит!“ — откри внезапно той.

Значи те бяха вечеряли заедно там. Мегре имаше чувството, че е направил гигантска стъпка напред. Той вдигна телефонната слушалка:

— Ало! Станция Бержерак? Тук е полицията, госпожице…

Преправи си гласа, защото се страхуваше, че ще му откажат.

— Бихте ли ми казали дали последната сряда господин Риво е имал телефонен разговор с Париж?

— Ще проверя в картона му.

Това трая само една минута.

— Разговарял е в два часа след обяд с абонат 14-67…

— Имате ли списък на абонатите в Париж по номера?

— Струва ми се, че съм виждала някъде това. Почакайте на телефона.

Сигурно бе хубаво момиче. И весело. Мегре му говореше усмихнат.

— Ало! Намерих. Ресторант „Четири сержанта“ на площад Бастилия.

— Разговор от три минути, нали?

— Не. Три пъти по-дълъг. Или девет минути.

Девет минути! В два часа! Влакът тръгваше в три. Вечерта, докато Мегре е пътувал в претопления вагон на долната кушетка, измъчван от безсъница, прокурорът е вечерял у Риво…

Мегре бе обладан от лудо нетърпение. Малко оставаше да скочи от леглото. Защото чувствуваше, че се приближава до целта, но сега не беше време да се лъже.

Истината бе тук, някъде съвсем близо. Беше въпрос само на нюх, на тълкуване на сведенията, с които разполагаше…

Само че точно в такива моменти човек може да се впусне презглава по фалшива следа.

Да видим сега… Те са на масата… Какво подхвърля Розалия на господин Дюурсо? Без съмнение нещо дръзко, съвсем неподходящо за възрастта и поста му… В малките градчета човек не може да помилва по брадичката някое момиче, без да го вземат за лош господин… Дали Франсоаз? Тя е точно онзи тип жена, която може да разпали един човек на възраст… Значи, те на масата… Във влака аз и Самюел… И Самюел вече се бои… Факт е, че той се бои… Трепери… Задъхва се…

Мегре бе вир-вода. Чуваше как сервитьорките долу тракат с чиниите.

„Дали не скача от влака, защото мисли, че го преследват или че го чакат?“

Много важен въпрос! Мегре усеща. Открил е едно слабо място. И повтаря полугласно, сякаш някой ще му отговори:

— … защото мисли, че го преследват или че го чакат… Но телефонът иззвъня…

Жена му влезе така развълнувана, че не забеляза оживлението на Мегре.

— Трябва незабавно да се повика лекар, истински! Това е нечувано! Това е престъпление… Като си помисля…

И го оглежда, сякаш търси по лицето му нещо обезпокоително.

— Той няма диплома! Не е лекар! В никой регистър не го намериха… Сега разбирам защо температурата ти не спада и раната не заздравява…

— Да! — рече победоносно Мегре. — Защото е знаел, че го чакат!

Телефонът пак иззвъня. Обаждаше се собственикът на хотела:

— Господин Дюурсо пита може ли да се качи при вас.

VIII
Един библиофил

Физиономията на Мегре постепенно се измени, той стана безразличен, унил, примирен като болен, който умира от скука.

Може би поради това се промени и атмосферата в стаята. С разхвърляното легло, което бяха преместили на по-светло, с четириъгълника на мястото, където се намираше по-рано, с лекарствата върху нощното шкафче и захвърлената шапка на госпожа Мегре, тя бе загубила привлекателността си.

Сякаш случайно госпожа Мегре тъкмо бе запалила спиртника, за да свари чай от билки.

Всичко това, погледнато така, бе малко обезсърчително. На вратата се почука няколко пъти кратко и отсечено. Госпожа Мегре отиде да посрещне прокурора и след като се поклони, той й поднесе най-естествено бастунчето и шапката си и се запъти към леглото.

— Добър вечер, комисаре.

Не беше много смутен. Приличаше по-скоро на човек, който е набрал сили, за да изпълни поредното задължение.

— Добър вечер, господин прокурор. Седнете, моля…

И за първи път Мегре видя усмивка върху смръщеното лице на господин Дюурсо. Леко присвиване на устните. И то беше подготвено.

— Заради вас почувствувах нещо като угризение… Учудва ли ви? Да, яд ме беше на себе си, че си позволих да бъда малко по-строг към вас… Наистина държанието ви понякога е доста дразнещо…

Бе седнал с длани върху бедрата, леко приведен напред, и Мегре го гледаше право в лицето с широко отворени, съвсем безизразни очи.

— Накратко, реших да ви поставя в течение на…

Естествено комисарят слушаше. Но не би могъл да повтори нито една негова думичка. Защото всъщност го изучаваше подробно, черта по черта, както физически, така и като психика.

Светъл тен, прекалено светъл, който сивите коси и мустаците подчертаваха… Господин Дюурсо нямаше болен черен дроб… Нямаше високо кръвно, не страдаше от подагра…

За каква ли болест бе уязвим? Защото човек не стига до шейсет и пет години, без да има слабо място.

„Артериосклероза!“ — отговори си Мегре.

И се втренчи в слабите пръсти, в ръцете с нежна кожа, но с изпъкнали, твърди като стъкло вени.

Дребен, сух човечец, нервен, избухлив!

„А психически кое бе слабото му място, неговият порок?“

Защото имаше такъв. Чувствуваше се. Под цялото му достойнство имаше нещо мътно, изплъзващо се, срамно…

Той говореше:

— … след два-три дни най-късно разследването ще приключи… Защото фактите говорят сами… Как Самюел е избягнал смъртта и е погребал друг на свое място, това засяга алжирската прокуратура, ако иска да се рови в тази стара история… Според мен дори няма да стане въпрос за това…

Имаше моменти, в които гласът му се снижаваше. Това бе, когато търсеше погледа на Мегре и срещнеше само пустотата в очите му. Тогава се питаше дали комисарят го слуша, дали не трябваше да приеме тази пустота като връх на иронията.

Правеше усилие, гласът му укрепваше.

— И все в същия дух, този Самюел, който сигурно не е бил съвсем нормален още там, пристига във Франция, крие се известно време къде ли не и скоро съвсем полудява… Това се случва често, доктор Риво ще потвърди… Започва да върши престъпления… Във влака мисли, че сте по дирите му… Стреля по вас и полудявайки все повече и повече, накрая се самоубива…

И с твърде непринуден жест прокурорът добавя:

— Забележете, че не отдавам никакво значение на липсата на револвера при трупа… Съдебните анали предлагат стотици примери от този род… Някой скитник може да е минал оттам или някое дете… И това ще се научи след десет-двайсет години… Най-важното е, че изстрелът е бил даден отблизо и аутопсията потвърждава това… Ето с няколко думи…

А Мегре се питаше: „Какъв ли порок има?“

Не е алкохолът. Не е комарът. И интересно — комисарят бе изкушен да каже, че не са и жените.

Скъперничеството? Това вече беше по-приемливо. По-лесно можеше да си представи как господин Дюурсо, залостил всички врати, отваря желязната си каса и подрежда на масата пачки с банкноти и малки торбички злато…

И накрая, той имаше по-скоро вид на самотник. А хазартът е групов порок. Любовта също. Алкохолът почти винаги…

— Господин Дюурсо, вие ходили ли сте в Алжир?

— Аз?

Когато някой отговаря по този начин, в девет десети от случаите иска да спечели време.

— Защо ме питате? Имам ли вид на колониалист? Не, не съм ходил никога в Алжир, нито в Мароко. Най-дългото ми пътешествие бе, когато отидох да видя фиордите в Норвегия. Беше през 1923.

— Да… Не зная наистина защо ви зададох този въпрос… Не можете да си представите как ме омаломощи тази загуба на кръв.

Още един стар трик на Мегре — да минава от една тема на друга и да заговорва изведнъж за неща, които нямат никаква връзка с разговора.

Събеседникът, който се страхува от клопки, се опитва да отгатне някакво скрито намерение там, където го няма. Той си напряга мозъка, изнервя се, изморява се и накрая губи нишката на собствените си мисли.

— Казвах го и на доктора. Впрочем кой готви у тях?

— Но…

Мегре не му даде възможност да отговори.

— Ако е някоя от сестрите, то сигурно не е Франсоаз. Нейното място е по-скоро зад волана на някоя луксозна кола, отколкото да готви рагу… Ще бъдете ли така добър да ми подадете чашата с вода?

И Мегре, надигнал се на лакът, започва да пие, но така неловко, че изпуща чашата с вода върху крака на господин Дюурсо.

— Извинете! Колко глупаво! Жена ми ще ви избърше веднага. Добре че от това не става леке…

Другият беше бесен. Водата, която бе пропила в панталона, сигурно се стичаше по прасеца му.

— Не се безпокойте, госпожо… Както каза мъжът ви, дори не става леке… Значи няма никакво значение…

В думите му имаше ирония.

Приказките на Мегре и като връх на всичко този малък инцидент го бяха накарали да загуби престорено доброто си настроение, което бе демонстрирал в началото. Беше се изправил. Спомняше си, че трябваше да каже още някои неща.

Но сега играеше лошо своята роля, като постигаше само една съмнителна сърдечност.

— А вие, комисаре, какви са вашите намерения?

— Все същите.

— Тоест?

— Да хвана убиеца, разбира се. И после, бога ми, ако ми остане още малко време, да отида най-сетне да видя тази Рибодиер, където би трябвало да се намирам от десетина дни.

Господин Дюурсо беше пребледнял от гняв и възмущение. Как? Той си бе направил труда да направи това посещение, да разкаже всичко, което разказа, почти да ухажва Мегре!

И на всичко отгоре му изливат чаша вода върху краката — а прокурорът бе убеден, че Мегре го направи нарочно! — и му заявяват съвсем спокойно:

„Ще хвана убиеца!“

И това го казват на него, съдията, точно в момента, когато идва да потвърди, че няма вече убиец! Не приличаше ли това на заплаха? Трябваше ли още веднъж да си тръгне, затръшвайки вратите?

Все пак господин Дюурсо успя да се усмихне.

— Упорит сте, комисаре.

— Нали знаете, когато човек лежи по цял ден и е без работа… Нямате ли случайно да ми дадете някоя книга?

Още един сондаж. Мегре долови, че погледът на събеседника му стана още по-неспокоен…

— Ще ви изпратя…

— Нещо по-весело, нали?

— Време е да си ходя…

— Жена ми ще ви донесе шапката и бастуна. Вкъщи ли вечеряте?

И подаде ръка на прокурора, който не посмя да не я поеме. Когато вратата се затвори, Мегре остана неподвижен, с поглед, впит в тавана, и жена му започна:

— Мислиш, че…

— Розали работи ли още в хотела?

— Мисля, че я срещнах по стълбите.

— Трябва да отидеш и да я доведеш.

— Хората пак ще кажат…

— Няма значение!

Докато чакаше, Мегре си повтаряше:

„Дюурсо се бои. Боеше се още от началото. Страх да не открият убиеца и да не проникнат в частния му живот. Риво също се бои. Госпожа Риво се бои…“

Оставаше да се установи каква връзка можеха да имат тези хора със Самюел, търговец на бедни дяволи от Централна Европа и специалист по фалшиви документи.

Прокурорът не беше евреин. Риво — може би, но не е сигурно.

Вратата се отвори. Влезе Розали, следвана от госпожа Мегре, като бършеше едрите си червени ръце в платнената престилка.

— Господинът ме е викал?

— Да, малката… Влезте… Седнете тук…

— Ние нямаме право да сядаме в стаите.

Тонът й бе твърде красноречив. Това не беше вече непосредственото и бъбриво момиче от предните дни. Сигурно бяха я мъмрили и стреснали с някакви заплахи може би.

— Исках да ви помоля за едно просто обяснение. Никога ли не сте работили при прокурора?

— Работила съм две години там.

— Точно така си мислех и аз. Като готвачка? Или като камериерка?

— Той няма нужда от камериерка, нали е мъж.

— Разбира се… В такъв случай сте вършили едрата работа… Чистили сте паркета, бърсали сте прахта…

— Домакинствувах, това е.

— Точно така. И сте имали възможност да узнавате малките тайни на къщата. Колко години има оттогава?

— Една година, откакто напуснах къщата.

— С други думи вие сте били хубаво момиче, както и сега… Да, разбира се…

Мегре не се смееше. Той притежаваше редкия талант да казва тези неща с възхитителна убедителност. Впрочем Розали не беше грозна. Имаше пищни форми, които сигурно бяха привличали вече доста любопитни ръце.

— Идваше ли прокурорът да ви гледа, когато работите?

— Само това липсваше. Направо щях да го зарежа сред бъркотията от кофи и парцали.

Едно нещо успокояваше Розали: когато гледаше как госпожа Мегре се занимава с дребните работи по домакинството. Тя наблюдаваше почти само нея и понякога не можеше да се въздържи да не каже:

— Ще ви донеса една малка четка… Имаме долу… С метлата е много изморително…

— Прокурорът приемаше ли много жени?

— Не зная.

— Хайде! Розали, говорете ми по-учтиво! Вие сте не само хубаво, но и добро момиче и си спомняте, че само аз ви защитих онзи ден, когато всички подмятаха…

— И все пак няма да има никаква полза.

— От кое?

— Ако говоря. Първо, Алберт — годеникът ми — ще си провали бъдещето, защото иска да работи в администрацията… После, ще ме затворят като луда… Само защото сънувам всяка нощ и разказвам сънищата си…

Тя се разпалваше. Оставаше само да я подтикне малко.

— Говорехте за скандал…

— Да беше само това.

— Казахте ми значи, че господин Дюурсо не приема жени. Но той ходи много често в Бордо…

— Това не ме засяга.

— Тогава скандалът…

— Всеки може да ви го каже… Защото се разбра… Има две години оттогава… На пощата пристигна един пакет, малък препоръчан пакет от Париж… Но когато разносвачът понечил да го вземе, забелязал, че етикетът се е отлепил… Не можеше да се разбере за кого е… Нямаше име на изпращача…

Осем дни чакаха, преди да го отворят, защото се надяваха, че някой ще дойде и ще си го поиска… И знаете ли какво намериха?

Фотографии! Но не като другите… Само голи жени… И не само жени… Двойки…

Тогава два-три дни се питаха кой получава такива неща в Бержерак… Пощенският служител дори повика комисаря…

Добре, но един ден виждат, че пристига друг подобен пакет, обвит в същата хартия… Етикетът бе от същия вид като този, който се бе отлепил, и колетът бе адресиран до господин Дюурсо! Това е!

Мегре изобщо не се учуди. Нали преди малко бе стигнал до заключението: някакъв порок на самотник.

Не за да брои парите си се затваряше вечер в тъмния си кабинет на първия етаж старецът. А за да се наслаждава на снимките и без съмнение на някои леки книжки.

— Чуйте, Розали. Обещавам да не казвам на никого за вас. Но признайте, че щом узнахте за това, което току-що казахте, вие надзърнахте в библиотеките…

— Кой ви го каза? Първо в онази долу, която е с решетка и винаги е затворена… Само веднъж намерих там един ключ…

— И какво видяхте?

— Вие много добре го знаете. Дори няколко нощи сънувах кошмари и повече от месец не исках да се докосна до Алберт…

Хм! Нейните отношения с русия годеник се уточняваха.

— Дебели книги, нали? На хубава хартия, с гравюри…

— Да… И други… Неща, които човек не може да си представи…

Това ли беше цялата тайна на господин Дюурсо? В такъв случай беше жалко. Един беден човечец, ерген, съвсем самотен в Бержерак, където не можеш да се усмихнеш на жена, без това да предизвика скандал.

И за да се утеши, той става своего рода библиофил, колекционирайки любовни щампи, еротични фотографии и книги, които в каталозите любезно се наричат „произведения за познавачи“…

И се боеше…

Само че тази страст нямаше никаква връзка с двете убити жени и още по-малко със Самюел.

Освен ако Самюел не го е снабдявал със снимките? Да? Не? Мегре се колебаеше. Розали пристъпваше от крак на крак зачервена, учудена от себе си, че е казала толкова много.

— Ако жена ви не беше тук, никога не бих посмяла…

— Доктор Риво идваше ли често при господин Дюурсо?

— Почти никога. Той телефонираше.

— И никой от семейството му?

— С изключение на госпожица Франсоаз, която му беше секретарка.

— На прокурора?

— Да. Беше донесла дори малка пишеща машина, която се затваряше в кутия.

— Тя занимаваше ли се със съдебни дела?

— Не зная с какво се занимаваше, но това бе допълнителна работа, която тя вършеше в малкото бюро, отделено от библиотеката с тапицирана стена… От зелен плюш…

— И… — започна Мегре.

— Не съм казала нищо. Нищо не съм видяла.

— Колко продължи това?

— Шест месеца… После госпожицата отиде при майка си в Париж или Бордо, не зная точно…

— С две думи, господин Дюурсо никога не ви е ухажвал?

— Щеше да си изпати хубаво.

— И вие нищо не знаете! Благодаря ви. Обещавам ви, че няма да бъдете обезпокоявана и че вашият годеник няма да узнае за идването ви тук тази вечер.

Когато тя излезе, госпожа Мегре затвори вратата и въздъхна:

— Ако и това не е жалко! Хора интелигентни, с подобно положение…

Госпожа Мегре се учудваше винаги когато откриеше нещо некрасиво. Тя не допускаше дори възможността за съществуването на инстинкти, по-смущаващи от нейните инстинкти на добра съпруга, която съжалява, че няма деца.

— Мислиш ли, че това момиче не прекалява? Ако питаш мен, тя гледа да се представи за по-интересна. Би разказвала какво ли не, ако има кой да я слуша. Сега вече се хващам на бас, че никога не е била нападана…

— Аз също.

— Като балдъзата на доктора… Тя не е силна… С една ръка биха я съборили… И да успее да се измъкне от един мъж…

— Имаш право.

— Нещо повече. Мисля, че ако продължава така, след осем дена няма да знаем кое е истина и кое лъжа. Тези историйки развиват фантазията. Сутрин хората разказват като истински истории, които са си мислили вечер на заспиване… Ето и господин Дюурсо вече е станал долен господин… Утре ще ти кажат, че полицейският комисар изневерява на жена си и че… Ами ти! Какво могат да кажат за теб? Защото няма някаква причина да не заговорят… Ще трябва някой ден да им покажа брачното свидетелство, ако не искам да мина за твоя любовница…

Мегре я гледаше и се смееше с нежност. Тя се увличаше. Всички тези усложнения я ужасяваха.

— Като този доктор, който не е доктор…

— Кой знае?

— Как кой знае? Нали телефонирах на всички университети, на всички медицински училища и…

— Я ми дай чая, ако обичаш.

— Той поне няма да ти навреди, понеже не е предписан от него.

Докато пиеше, той държеше ръката на жена си. Струйка пара излизаше от радиатора с непрекъснато свистене като котешко мъркане.

Долу вечерята бе привършила вече. Партиите билярд и табла започваха.

— Един хубав чай — това е нещо, което…

— Да, скъпа… Един хубав чай…

И той целуна ръката й с нежност, прикрита зад ироничния му вид.

— Ще видиш. Ако всичко върви добре, след два-три дни ще си бъдем у нас…

— И ще започнеш ново разследване.

IX
Отвличането на лекомислената певица

Обърканият вид на Льодюк, който мърмореше, забавляваше Мегре:

— Какво значи за теб да ми възложиш някаква деликатна задача?

— Ако щеш задача, която само ти си способен да изпълниш. Хайде! Не прави такава физиономия! Не става дума нито да ограбиш прокурора, нито да проникнеш с взлом в квартирата на Риво…

И Мегре придърпа един местен вестник и подчерта с нокът малко съобщение.

„Търси се дама на име Босолей, пребивавала преди в Алжир, за наследство. Търсете нотариуса Мегре, хотел «Англия», в Бержерак. Спешно.“

Льодюк не се смееше. Той гледаше кисело своя колега.

— Искаш да играя ролята на фалшив нотариус? Произнесе го с такава липса на ентусиазъм, че госпожа Мегре, която бе в дъното на стаята, не можа да сдържи смеха си.

— О, не. Съобщението излезе в десетина вестници в Бордо и района, и в главните ежедневници на Париж…

— Защо в Бордо?

— Не се безпокой. Колко влака, дневно пристигат в Бержерак?

— Три-четири.

— Не е нито много горещо, нито много студено. Не вали. Има ли на гарата кръчма? Да. Ето и твоята задача: да бъдеш на перона при пристигането на всеки влак, докато забележиш госпожа Босолей…

— Но аз не я познавам.

— Аз също. Не зная дори дали е слаба, или дебела. Трябва да е между четирийсет и шейсет години. И ми се струва по-скоро, че е дебела.

— Но нали в съобщението е казано да дойде тук, не виждам защо…

— Точно така! Аз пък предвиждам, че на гарата ще има трето лице, което ще попречи на дамата да дойде тук. Ясна ли е задачата? Въпреки всичко дамата да бъде доведена. И то ловко!

Мегре никога не бе виждал гарата на Бержерак, но имаше подръка една картичка. На нея се виждаше перонът, облян в слънце, малкото бюро на началник-гарата, складчето.

Беше много забавно да си представиш как бедният Льодюк се разхожда насам-натам със сламената си шапка в очакване на всеки влак, как се взира в лицата на пътниците, проследявайки всички дами на възраст и ги пита, ако стане нужда, не се ли казват Босолей.

— Да разчитам ли на теб?

— Щом трябва.

И си тръгна, достоен за съжаление. Виждаше се как се мъчи да запали колата и като не успя да я подкара дълго въртя манивелата.

Малко по-късно асистентът на доктор Риво, който го заместваше при Мегре, влезе в стаята, поздрави тържествено госпожа Мегре, после комисаря.

Беше млад червенокос мъж, само кожа и кости, срамежлив и се блъскаше във всички мебели, извинявайки се непрекъснато.

— Извинете, госпожо, може ли да ми кажете къде има топла вода?

И след като едва не събори нощната масичка:

— Извинете! О, извинете!

Докато се грижеше за Мегре, той непрекъснато се безпокоеше:

— Не ви ли причинявам болка? Извинете… Не бихте ли могли да стоите малко по-прав? Извинете…

Мегре се усмихваше, като си мислеше за Льодюк, който сигурно паркираше стария си форд пред гарата.

— Много ли работа има доктор Риво?

— Той е много зает, да. Той винаги е много зает.

— Доста енергичен човек, нали?

— Много енергичен… Искам да кажа, че е изключителен… Извинете! Като си помислите, че започва сутрин от седем часа с безплатната консултация… После в неговата клиника… После в болницата… Забележете, че той не се доверява само на асистентите си, както много други, и иска да види всичко сам…

— Никога ли не ви е идвало наум, че той може да не е лекар?

Асистентът едва не се задави от смях.

— Вие се шегувате. Доктор Риво да не е лекар, той е много голям лекар. И ако искаше да живее в Париж, скоро щеше да има страшна репутация.

Мнението беше искрено. У младия човек се усещаше истински ентусиазъм без никакъв умисъл.

— Знаете ли в кой университет е учил?

— В Монпелие, мисля. Да. Точно така… Говорил ми е за своите професори там. После е бил асистент в Париж, на доктор Мартел.

— Сигурен ли сте в това?

— Видях в лабораторията му фотография с доктор Мартел, заобиколен от своите ученици.

— Това е любопитно.

— Извинете. Наистина ли ви е идвало наум, че доктор Риво не е лекар?

— Не точно това…

— Повтарям ви и можете да ми вярвате: той е майстор! Само в едно го упреквам, че работи много, защото при този режим ще се изразходи бързо. Доста пъти съм го виждал в такова нервно състояние, че…

— Напоследък?

— Между другото, да… Но вие видяхте, че ми позволи да го заместя при вас едва когато раната почна да заздравява. И при това не се касае за тежък случай. Някой друг би ви предал още първия ден на асистента си…

— Неговите сътрудници много ли го обичат.

— Всички му се възхищават.

— Питам ви дали го обичат?

— Да… струва ми се… не виждам причина…

Но в тона му имаше нещо недоизказано. Очевидно асистентът правеше разлика между възхищение и обич.

— Често ли ходите у тях?

— Никога. Виждам го всеки ден в болницата.

— Така че не познавате семейството му.

През целия разговор той не прекъсваше своята работа, чиито етапи Мегре бе научил вече наизуст. Щорите бяха спуснати и слънцето се процеждаше слабо, но се чуваха шумовете от площада.

— Той има много хубава балдъза.

Младият човек не отговори. Направи се, че не е чул.

— Често ходи в Бордо, нали?

— Викат го понякога. Ако искаше, можеше да прави операции навсякъде — в Париж, в Ница и даже в чужбина…

— Въпреки своята младост!

— За хирурга това е качество. Възрастните хирурзи, общо взето, не ги обичат…

Асистентът беше свършил. Миеше си ръцете. Търсеше кърпа, мърмореше на госпожа Мегре, която му я подаваше:

— О! Извинете…

Нови черти, които Мегре можеше да прибави към образа на доктор Риво. Колегите му говореха за него като за образец. Неговата енергия беше изтощителна.

Амбициозен? Възможно беше. И при това не се уреждаше в Париж, където мястото му бе сигурно.

— Разбираш ли нещо? — попита госпожа Мегре, когато останаха сами.

— Аз… Може ли да вдигнеш щорите? Ясно е, че той е лекар. Ако не беше, нямаше да успее да залъгва дълго хората около себе си, особено в работата, не скрит в кабинета за консултации, а в болницата…

— Все пак университетите…

— Едно по едно. Засега чакам Льодюк, който здравата ще се обърка като посрещач. Не чу ли влака? Ако е от Бордо, много е възможно да…

— Какво очакваш?

— Ще видиш. Дай ми кибрита.

По-добре беше. Температурата беше спаднала на 37,5° и дясната му ръка не беше вече така скована. Най-добрият признак бе, че не можеше вече да стои неподвижен в леглото си. Непрекъснато се местеше, подреждаше възглавниците, повдигаше се, изпъваше се…

— Трябва да позвъниш на няколко места…

— На кого?

— Бих искал да зная къде се намира всяко лице, което ме интересува. Искай първо прокурора. Щом чуеш гласа му, прекъсни…

Това бе направено. През същото време Мегре наблюдаваше площада и пушеше лулата, изпускайки малки облачета.

— Вкъщи си е.

— Сега телефонирай в болницата. Искай доктора…

Той също беше там.

— Остава да телефонираш във вилата… Ако се обади жена му, питай за Франсоаз… Ако е Франсоаз, питай за госпожа Риво…

Отговори госпожа Риво. Тя заяви, че сестра й отсъствува, и попита дали да й предаде нещо.

— Прекъсни!

Имаше хора, които биха се заинтересували и биха търсили цяла сутрин кой е звънил.

Пет минути по-късно автобусът на хотела пристигна от гарата с трима пътника и момчето качи багажите им. После раздавачът мина на колело, отнасяйки пощенския чувал в пощата.

Най-после познатият клаксон на стария форд, после самият стар форд, който спря на насипа. Мегре видя, че до Льодюк имаше някой и му се стори, че забелязва трети човек на задната седалка.

Не се лъжеше. Бедният Льодюк слезе първи, оглеждайки се с угрижен вид, като човек, който се страхува да не му се смеят, помогна на една дебела дама, която едва не се хвърли в прегръдките му, да слезе.

Едно младо момиче вече бе скочило на земята. Първата му грижа беше да хвърли зъл поглед към прозореца на Мегре.

Беше Франсоаз, облечена с кокетен костюм в нежно зелено.

— Мога ли да остана? — попита госпожа Мегре.

— Защо не? Отвори вратата… Те идват…

По стълбището беше страшен шум. Чуваше се силното дишане на дебелата дама, която влезе, бършейки потта си.

— Тук ли е нотариусът, който не е никакъв нотариус? Един груб глас. И не само гласът. Може би не беше на повече от четирийсет и пет години. Във всеки случай имаше още претенции, че е красива, защото се бе гримирала като за сцена.

Блондинка с преливаща гладка плът и отпуснати устни.

Като я гледаше, човек имаше чувството, че я е виждал някъде. И изведнъж разбираше: това бе същият онзи тип, доста рядко срещан вече вид, на лека певица от кафе-шантаните преди години. Устни във формата на сърце. Пристегната талия. Предизвикателен поглед. Млечнобели оголени рамене. И този своеобразен начин да се поклаща, като върви, да гледа събеседника си, както се гледа публика от подиума…

— Госпожа Босолей? — попита Мегре доста галантно. — Седнете, моля ви… Вие също, госпожице…

Но Франсоаз не сядаше. Тя се държеше надменно.

— Предупреждавам ви — каза тя, — че ще се оплача! Това е невиждано!

Льодюк стоеше на вратата тъй жалък, че веднага се разбираше — нещата не бяха вървели гладко.

— Успокойте се, госпожице. И ме извинете, че пожелах да видя вашата майка…

— Кой ви е казал, че това е моята майка? — госпожа Босолей не разбираше. Тя гледаше ту много спокойния Мегре, ту Франсоаз, настръхнала от яд.

— Предположих, най-малкото защото сте отишли да я посрещнете на гарата…

— Госпожицата искаше да попречи на майка си да дойде тук! — въздъхна Льодюк, забил поглед в килима.

— И какво направи ти тогава?

Отговори Франсоаз:

— Той ни заплаши… Говореше за някаква заповед за арестуване, като че ли сме крадли… Нека да я покаже тази заповед за арестуване, ако ли не…

И тя протегна ръка към телефонната слушалка. Ясно бе, че Льодюк си бе превишил малко правата. И не бе много горд от това.

Вече виждаше мига, в който те предизвикват скандал в чакалнята!

— Момент, госпожице, кого искате да повикате?

— Как… прокурора…

— Седнете! Забележете, че не ви преча да му телефонирате… Напротив… Но може би в интерес на всички е да не избързвате…

— Мамо, забранявам ти да отговаряш!

— Нищо не разбирам вече! В крайна сметка вие нотариус ли сте или полицейски комисар?

— Комисар.

Тя направи едва доловим жест, сякаш да каже: „В такъв случай…“ Виждаше се, че това е жена, която си е имала вече работа с полицията и изпитва респект или най-малкото — страх от тази институция.

— Все пак не виждам защо аз…

— Не се бойте от нищо, госпожо… Ще разберете… Просто трябва да ви задам няколко въпроса и…

— Няма ли наследство?

— Още не зная…

— Това е отвратително — изръмжа Франсоаз. — Мамо, не отговаряй!

Не се сдържаше вече. С върха на пръстите си разнищваше кърпичката си. И често хвърляше ядни погледи към Льодюк.

— Предполагам, че вашата професия е лиричен артист?

Знаеше, че тези две думи ще погъделичкат събеседничката му по слабото й място.

— Да, господине. Навремето съм пяла в „Олимпия“, където…

— Струва ми се, че си спомням името ви… Босолей… Ивон, нали?

— Жозефин Босолей! Но лекарите ми препоръчаха топлите страни и аз предприех турнета из Италия, Турция, Сирия, Египет…

По времето на кафе-шантаните. Той си я представяше много добре по малките естради на тези заведения по парижка мода, посещавани от всички контета и офицери в града… После тя слизаше в залата, обикаляше масите с поднос в ръка, накрая пиеше шампанско с едни или други…

— В Алжир ли прекъснахте?

— Да! Родих първата си дъщеря в Кайро.

Франсоаз беше готова да изпадне в нервна криза. Или да се нахвърли върху Мегре.

— Неизвестен баща?

— Извинете, познавах го много добре. Един английски офицер, прикрепен към…

— В Алжир родихте втората си дъщеря, Франсоаз…

— Да… И това бе краят на театралната ми кариера… В действителност бях доста дълго време болна… Когато се съвзех, бях загубила гласа си.

— И?

— Бащата на Франсоаз се грижеше за мен до момента, в който го повикаха във Франция… Защото той работеше в митническата администрация…

Всичко, което Мегре бе мислил, се потвърждаваше. Сега можеше да възстанови живота на майката и на двете дъщери в Алжир: Жозефин Босолей, все още привлекателна, имаше сериозни приятели. Дъщерите растяха…

Нямаше ли и те да тръгнат по пътя на майка си? По-голямата беше на шестнадесет години…

— Исках да направя от тях танцьорки. Защото танцът не е толкова неблагодарна работа като пеенето. Особено в чужбина. Жермен започна да взема уроци от един стар приятел, който живееше в Алжир…

— И се разболя?

— Тя ли ви каза? Да, тя не е била никога много здрава… Може би защото доста бе пътувала, когато беше още малка… Защото аз не исках да я давам на дойка… Закачвах нещо като люлка по мрежите на купето…

Една смела жена, общо взето. Сега тя се чувствуваше доста добре. Изглежда, дори не разбираше гнева на дъщеря си. Нали Мегре й говореше най-учтиво, с благосклонност? На съвсем простичък език, който тя разбираше.

Тя беше актриса. Бе пътувала. Имала бе любовници, после деца… Не беше ли това в реда на нещата?

— От гръдни болести ли страдаше?

— Не. От главата… Винаги се оплакваше, че я боли… Докато един ден направи менингит и трябваше да бъде пренесена спешно в болницата…

Време беше да спре. Дотук всичко вървеше от само себе си. Но Жозефин Босолей се приближаваше до критичната точка. Тя не знаеше какво повече да каже и търсеше с поглед Франсоаз.

— Комисарят няма право да те разпитва, мамо. Не отговаряй повече…

Лесно бе да се каже. Само че тя знаеше, точно тя, колко опасно е да си спечелиш враг в лицето на полицията. А така много би искала да задоволи всички.

Льодюк, който се беше съвзел, започна да намига на Мегре, което означаваше: „Напредваме!“

— Слушайте, госпожо… Вие можете да говорите или да мълчите… Ваше право е… Това не означава, че няма да ви задължат да говорите на друго място… В углавния съд например…

— Но аз не съм направила нищо!

— Именно! Ето защо според мен е най-добре да говорите. Що се отнася до вас, госпожице Франсоаз…

Тя не слушаше. Бе вдигнала телефонната слушалка. И говореше с разтревожен глас, загледана в Льодюк, сякаш се страхуваше да не й я издърпа от ръката.

— Ало… Той в болницата ли е? Няма значение… Трябва да го извикат веднага! Или по-добре му кажете да дойде незабавно в хотел „Англия“… Да… Той ще разбере… Обажда се Франсоаз…

Заслуша се още миг, остави слушалката, погледна Мегре студено, предизвикателно.

— Той ще дойде… Не говори, мамо…

Тя трепереше. Перли пот се стичаха по челото й, малките кафяви кичури лепнеха по слепоочията.

— Виждате, господин комисар…

— Госпожице Франсоаз… Аз не ви попречих да телефонирате. Напротив… Преставам да разпитвам майка ви… А сега искате ли един съвет? Повикайте също така господин Дюурсо, който си е у тях…

Тя се помъчи да отгатне мисълта му. Поколеба се. Накрая вдигна нервно слушалката.

— Ало… 167, ако обичате…

— Ела тук, Льодюк — и Мегре му прошепна няколко думи на ухото.

Льодюк изглеждаше изненадан, смутен.

— Смяташ ли, че?…

Той реши да тръгне и вече го виждаха как върти манивелата на колата си.

— Обажда се Франсоаз… Да… Телефонирам ви от стаята на комисаря… Пристигна майка ми… Да. Комисарят иска да дойдете… Не! Не! Кълна ви се, че не!

И този водопад от не-та бе произнесен силно, със страх.

— Щом като ви казвам, значи не!

Тя остана права до масата, цялата вдървена. Мегре я гледаше усмихнат, запалвайки лулата си, а Жозефин Босолей си слагаше пудра.

X
Билетът

Мълчаха така известно време, после Мегре видя, че Франсоаз се намръщи, като погледна към площада, и рязко и тревожно извърна глава.

Госпожа Риво минаваше по насипа и се отправяше към хотела. Оптическа измама? Или пък фактът, че ставаха опасни неща, предизвикваше още по-черни мисли? Погледната отдалеч, тя винаги създаваше впечатлението за действуващо лице от драма. Сякаш някаква невидима сила, на която не се опитваше да противостои, я тласкаше напред.

Скоро вече се различаваше лицето й. Беше бледно. Косите й бяха разрошени. Мантото разкопчано.

— Ето Жермен… — обади се най-после госпожа Босолей. — Сигурно са й казали, че съм тук…

Госпожа Мегре машинално отиде да отвори вратата. И когато видяха госпожа Риво съвсем отблизо, разбраха, че тя наистина изживяваше трагични мигове.

При това правеше усилия да бъде спокойна, да се усмихва. Но в погледа й имаше безумие. По лицето й пробягваха нервни тръпки, които тя не можеше да обуздае.

— Извинете, господин комисар… Казаха ми, че майка ми и сестра ми са тук и…

— Кой ви каза?

— Кой? — повтори тя и потрепери.

Каква разлика между нея и Франсоаз! Госпожа Риво бе жертвата, жената, която бе запазила плебейския си вид и с която можеха да се отнасят без всякакво уважение. Дори майка й я гледаше донякъде сурово.

— Как, ти не знаеш кой?

— Беше на улицата…

— Не видя ли мъжа си?

— О, не! Не! Кълна се, че не…

А Мегре гледаше тревожно една след друга трите жени, после поглеждаше към площада, където Льодюк все още не се появяваше. Какво означаваше това? Комисарят искаше да бъде сигурен, че хирургът ще бъде на негово разположение. Той бе поръчал на Льодюк да го следи и по възможност да го придружи до хотела.

Не обръщаше внимание на жена си. Гледаше прашните обувки на госпожа Риво, която сигурно бе тичала по пътя, после изопнатото лице на Франсоаз.

Изведнъж госпожа Мегре се наведе над него и прошепна:

— Дай ми лулата си…

Щеше да възрази. Но не го направи. Забеляза, че тя пусна върху чаршафите малко листче. И той прочете:

Госпожа Риво току-що подаде един билет на сестра си, която го държи в ръка.

Навън грееше слънце. И долитаха онези шумове на града, чиято мелодия Мегре знаеше наизуст. Госпожа Босолей чакаше съвсем изправена на стола си, като жена, която знае как да се държи. Госпожа Риво, обратно, бе неспособна да приеме някакво държане и напомняше на хитроумна ученичка, която току-що са хванали в нарушение.

— Госпожице Франсоаз… — започна Мегре. Тръпка премина от главата до петите й. За секунда погледът й се кръстоса с този на Мегре. Поглед твърд, умен, на човек, който не си губи ума.

— Бихте ли се приближили за малко и…

Браво на госпожа Мегре! Дали отгатна какво щеше да се случи? Защото внезапно се извъртя, за да отиде до вратата. Но Франсоаз бе скочила вече. Тя тичаше по коридора, спускаше се по стълбите.

Мегре не помръдваше, не можеше да помръдне. Нито пък да изпрати жена си след бягащата.

— Кога вашият мъж ви даде билета? — задоволи се той да запита госпожа Риво.

— Какъв билет?

Защо да започва пак мъчителния разпит? Мегре повика жена си.

— Иди до някой прозорец, който гледа зад хотела…

А прокурорът избра точно този момент, за да влезе. Беше надут. Понеже без съмнение се страхуваше, лицето му бе придобило строг, почти заплашителен израз.

— Телефонираха и ми казаха…

— Седнете, господин Дюурсо.

— Но… Лицето, което ми телефонира…

— Франсоаз току-що се измъкна. Възможно е да я заловят. Но и обратното също е възможно… Седнете, моля ви. Познавате госпожа Босолей, нали?

— Аз? Съвсем не…

И той се опитваше да следи погледа на Мегре. Защото се виждаше, че комисарят говори само за да прави нещо, а мисли за друго, или по-скоро си дава вид, че наблюдава някаква сцена, която съществува единствено за него. Гледаше площада, ослушваше се, взираше се в госпожа Риво.

Изведнъж в хотела настъпи страшна суматоха. По стълбите тичаха хора. Блъскаха се врати. Дори комай се чу и изстрел.

— Какво… какво е това?

Викове. Потрошена посуда. После пак шум от преследване на горния етаж и едно счупено стъкло, парчета от което падаха на тротоара.

Госпожа Мегре влезе бързо в стаята и завъртя ключа.

— Мисля, че Льодюк ги… — каза тя задъхано.

— Льодюк? — промълви подозрително прокурорът.

— Колата на доктора беше в малката уличка отзад. Докторът стоеше там и чакаше някого. В момента, когато Франсоаз стигна до вратата и щеше да влезе в колата, се появи старият форд на Льодюк. Трябваше да му извикам да побърза. Видях, че остана на мястото си… Но той си е имал нещо наум, защото съвсем спокойно изстреля един куршум в гумата на колата…

Докторът и Франсоаз не знаеха къде да се дянат… Докторът се оглеждаше на всички страни като ветропоказател… Като видя, че Льодюк слиза от колата си все още с револвер в ръка, блъсна момичето към хотела и изтича след него…

Льодюк ги преследва из коридорите… Те са горе…

— Аз все още нищо не разбирам — промълви прокурорът побледнял.

— Предхождащите събития ли? Много просто. С едно малко съобщение накарах госпожа Босолей да дойде тук. Докторът, който не желае тази среща, изпрати на гарата Франсоаз да попречи на майка си да дойде… Бях предвидил това… Бях изпратил Льодюк на перона и вместо да ми доведе едната, той ми доведе и двете… Ще видите как всичко се подрежда… Франсоаз, която усеща, че нещата се объркват, телефонира на своя зет и го моли да дойде…

Аз пък изпращам Льодюк да следи Риво. Льодюк пристига много късно в болницата… Докторът вече е заминал. Отишъл си е вкъщи… Приготвя билет за Франсоаз и заставя жена си да дойде и да й го връчи тайно…

Разбирате ли? А той с колата си чака на малката уличка зад хотела… Чака Франсоаз, за да замине с нея…

Само половин минута още и щяха да успеят… Но Льодюк също пристига със своя форд, усъмнява се, че това, което става, не е много в реда на нещата, стреля в едната гума и…

Докато говореше, врявата, която се чуваше в хотела, се засили за няколко секунди. Беше горе. Но какво ставаше?

И после изведнъж — гробно мълчание. До такава степен гробно, че всички развълнувани стояха неподвижни.

Чу се Льодюк, който даваше заповеди на горния етаж. Но не се разбираше какво говори.

Глухо блъскане… Второ… Трето… И накрая трясък от избита врата…

Долитаха други шумове, но очакването стана мъчително. Защо тия горе се умириха? Защо бяха тия бавни, спокойни стъпки по пода само на един човек?

Госпожа Риво бе отворила широко очи. Прокурорът подръпваше мустаците си. Госпожа Босолей бе готова да се разридае от нерви.

— Сигурно са мъртви! — произнесе бавно Мегре, като гледаше към тавана.

— Как? Какво говорите!

Госпожа Риво се оживи, спусна се към комисаря с разкривено лице и безумни очи.

— Не е вярно! Кажете, че не е вярно!

Отново стъпки… Вратата се отваряше… Влезе Льодюк, кичур коса бе паднал на челото му, сакото бе разкъсано, той бе мрачен.

— Мъртви?

— И двамата.

Спря с протегнати ръце госпожа Риво, която искаше да мине през вратата.

— Не сега…

— Не е вярно! Зная, че не е вярно! Искам да видя… Беше на края на силите си.

Майка й вече не знаеше как да се държи. Господин Дюурсо гледаше втренчено килима. Човек би помислил, че той е най-объркан, най-потресен от новината.

— Как, и двамата? — промълви най-после той, като се обърна към Льодюк.

— Преследвах ги по стълбите и коридорите. Успяха да влязат в една стая и да затворят вратата, преди да ги настигна… Не бях в състояние да разбия такава рамка… Изпратих да повикат собственика, той е силен… Виждах ги през ключалката…

Жермен Риво го гледаше като обезумяла. Що се отнася до Льодюк, той търсеше погледа на Мегре, за да разбере трябва ли да продължи.

Защо не? Нали трябваше да се стигне до края на драмата, на истината!

— Те се притискаха… Особено трескаво се притискаше тя в прегръдката му… Чух я да казва:

— Не искам… Не това! Не! По-добре…

И сама взе револвера от джоба му. Сложи го в ръката му… Чух, че каза:

— Стреляй… Стреляй, както ме прегръщаш…

— Не видях нищо повече, защото собственикът дойде…

Той попи потта си. Дори през панталоните му се забелязваше, че коленете му треперят.

— Закъсняхме с не повече от двайсет секунди. Когато се наведох над Риво, той беше вече мъртъв… Очите на Франсоаз бяха отворени… Отначало помислих, че всичко е свършено… Но в момента, когато най-малко очаквах…

— Какво? — почти изхълца прокурорът.

— Тя ми се усмихна… Наредих да поставят касата на вратата… Нищо няма да се пипа… Телефонираха в болницата…

Изглежда, Жозефин Босолей не бе разбрала добре. Тя се взираше глупаво в Льодюк. После се обърна към Мегре и каза като в просъница:

— Това не е възможно, нали?

Около Мегре, който бе прикован към леглото, не спираха да се движат. Вратата се отвори. Хотелиерът подаде зачервеното си лице. И като заговори, лъхна на алкохол. Сигурно бе изпразнил на тезгяха някоя голяма чаша, за да се съвземе. Рамото на бялата му дреха беше мръсно, съдрано.

— Докторът дойде… Трябва ли?

— Аз ще отида — каза със съжаление Льодюк.

— Вие сте тук, господин прокурор… В течение ли сте? Ако бяхте видели само! Очите си да изплачеш… Тъй са хубави и двамата! Човек би казал…

— Излезте! — викна Мегре.

— Трябва ли да затворя хотела? Хората започват да се трупат на площада… Комисарят не е в бюрото си… Идват полицаи, но…

Когато Мегре потърси с поглед Жермен Риво, видя я просната на леглото на госпожа Мегре, забила глава във възглавницата. Не плачеше, нито хълцаше. Само стенеше протяжно и злокобно като ранено животно.

Госпожа Босолей си бършеше очите, после се изправи и попита енергично:

— Мога ли да ги видя?

— След малко… Когато лекарят свърши…

— Госпожа Мегре се въртеше край Жермен Риво, без да знае какво да направи, за да я успокои. А прокурорът въздишаше:

— Аз ви казвах…

Шумът от улицата проникваше в стаята. Двама полицаи на велосипеди принудиха любопитните да се отстранят. Някои протестираха.

Мегре натъпка лулата си, гледайки навън или по-точно — гледайки, без да си дава сметка, към малката бакалничка отсреща, на която най-сетне бе запомнил всичките клиенти.

— Госпожо Босолей, в Бордо ли оставихте детето?

Тя се извърна към прокурора за съвет.

— Аз… да…

— Сигурно е вече на три годинки?

— На две…

— Момче ли е?

— Момиче… Но…

— Дъщеря на Франсоаз, нали?

Прокурорът се надигна решително:

— Комисаре, моля ви…

— Имате право… След малко… Или по-скоро при първото ми излизане ще си позволя да ви посетя…

Стори му се, че неговият събеседник се успокои.

— Дотогава всичко ще приключи… Какво говоря? Всичко вече е приключено, нали? Не мислите ли, че мястото ви е горе, където ще трябва да упражните прокурорски надзор?

В бързината прокурорът забрави да се сбогува. Тичаше като ученик, комуто изведнъж са простили наказанието.

Щом вратата се затвори, атмосферата се промени. Жермен още стенеше. Изобщо не чуваше думите на госпожа Мегре, която й поставяше студени компреси на челото.

Болната ги отблъскваше нервно, водата постепенно навлажняваше възглавницата.

А другата жена, Жозефин Босолей, седна до Мегре и въздъхна:

— Кой можеше да предположи!

Корава жена! С присъщия й морал. През целия си живот го е смятала нормален, естествен. Можеше ли някой да я упрекне за това?

Сълзите напираха изпод набръчканите й клепачи на възрастна жена и скоро потекоха по страните й, размивайки грима.

— Тя беше вашата любимка…

Майката не се стесняваше от Жермен, която едва ли я чуваше.

— Логично е! Тя беше толкова хубава, така фина! И толкова по-умна от другата. Жермен не е виновна. Тя винаги е била болна. И не се разви много… Когато доктор Риво пожела да се ожени за Жермен, Франсоаз беше още малка. Едва тринайсетгодишна… И ако щете вярвайте, но аз подозирах, че това ще им създаде проблеми по-късно… И така стана.

— Как се казваше Риво в Алжир?

— Доктор Майер… Предполагам, че няма повече нужда да се крие… Впрочем, щом сте уредили всичко това, значи го знаете вече…

— Той ли уреди бягството на баща си от болницата? Самюел Майер…

— Да… И с това започна историята с Жермен… В стаята за менингитно болни имаше само трима… Моята дъщеря, Самюел, както казваха, и един друг… Една нощ докторът наредил да я подпалят… Кълнеше се, че третият, онзи, когото после приеха за Майер, бил вече мъртъв… Много ми се иска да вярвам, защото докторът не беше лошо момче… Би могъл изобщо да не се занимава с баща си, който бе извършил толкова глупости…

— Разбирам. Значи другият е бил записан в регистрите за починали като Самюел Майер… Докторът се е оженил за Жермен и… И ви е довел и трите във Франция…

— Не веднага… Първо отседнахме в Испания… Той чакаше документите, които все не идваха…

— А Самюел?

— Изпратиха го в Америка, като му препоръчаха да не стъпва повече в Европа. Нямаше вече вид на човек, който е с всичкия си.

— И един ден зет ви е получил документи на името на Риво. И е пристигнал тук, настанил се е с жена си и с балдъза си. А вие?

— Отпусна ми малка сума, за да остана в Бордо… Аз бих предпочела Марсилия например или Ница… Най-вече Ница! Но той искаше да му бъда подръка… Работеше много… Въпреки всичко, което може да се каже за него, беше добър лекар, никога не би направил зло на болния, за да…

Мегре затвори прозореца, за да не чува шума отвън. Радиаторите работеха. Мирисът на лула изпълваше стаята.

Жермен стенеше като дете, а майка й обясняваше:

— Откакто й направиха трапанация, стана още по-зле… Тя и без това не беше весела… Помислете! Едно дете, прекарало цялата си младост на легло! След това — сълзи за щяло и нещяло… И от всичко се боеше…

В Бержерак не бяха усетили нищо. Целият този смутен, драматичен живот се бе влял в живота на малкия град и никой не се бе усъмнил в нищо.

Казваха: „вилата на доктора“… „колата на доктора“… „жената на доктора“… „балдъзата на доктора“…

И виждаха само спретнатата красива вила, добрата марка на колата с удължено торпедо, младото момиче със спортен вид, пълно с нервна енергия, малко тромавата съпруга…

В Бордо, в един буржоазен апартамент, госпожа Босолей изживявала мъчително края на своя бурен живот. Тя, която толкова се бе страхувала за утрешния ден, тя, която бе зависила от капризите на толкова мъже, можела най-сетне да заживее като рентиерка!

Сигурно са я почитали в квартала. Имала е определени навици. Плащала е редовно за донесените продукти.

А децата са идвали да я видят с тяхната хубава кола…

Ето че тя отново заплака. Бършеше се със съвсем малка носна кърпа, почти само от дантела.

— Ако само познавахте Франсоаз… Ето, когато дойде да роди при мен… Защото това стана при мен… Може да говорим пред Жермен. Тя го знае много добре…

Госпожа Мегре слушаше подплашена. Защото за нея това бе разкритие за един ужасяващ свят.

Под прозорците се бяха наредили доста коли. Бе пристигнал съдебният лекар, както и следователят, секретарят на съда, комисарят, когото най-сетне бяха намерили на пазара в едно съседно село, където се канел да купува зайци.

На вратата се почука. Беше Льодюк, който срамежливо погледна Мегре, за да разбере дали да влезе.

— Хайде, остави ни, приятелю!

По-добре беше да запази интимната атмосфера. Обаче Льодюк се приближи до леглото и каза тихо:

— Ако искат да ги видят така, както са…

— Не! О, не!

Защо? Госпожа Босолей чакаше досадника да излезе. Тя бързаше да продължи своята изповед, изпитваше доверие към този едър мъж в леглото, който я гледаше доброжелателно.

Той я разбираше. Не се удивляваше. Не задаваше смешни въпроси.

— Струва ми се, че говорехте за Франсоаз…

— Да… И така, след като се роди детето… Но… Сигурно не знаете още всичко…

— Зная!

— Тя ли ви го каза?

— Господин Дюурсо е бил там.

— Да. Никога не бях виждала такъв нервен и нещастен човек… Той каза, че е престъпление да се създават деца, защото човек рискувал да убие майката… Той чуваше виковете… Наложи се да му предложа някоя и друга чашка…

— Голям ли е апартаментът ви?

— Три стаи…

— Имаше ли акушерка?

— Да… Риво не искаше сам да поеме отговорността…

— До пристанището ли живеете?

— Много близо до моста, в една малка уличка, където…

Още една сцена, която Мегре виждаше, сякаш бе присъствувал там. Но в същото време не виждаше друга сцена, която се разиграваше в този миг точно над главата му.

Риво и Франсоаз, които докторът с помощта на хората от погребалното бюро се мъчеше да раздели…

Прокурорът сигурно бе по-бял от формулярите, които секретарят попълваше с трепереща ръка…

И полицейският комисар, който само преди час бе мислил за своите зайци.

— Когато господин Дюурсо разбра, че е момиче, заплака и, казвам ви самата истина, положи глава на моите гърди… Дори помислих, че ще му стане лошо… Опитах се да не му позволя да влезе, защото…

И тя отново млъкна, поглеждайки крадешком и с подозрение Мегре.

— Аз съм само една бедна жена, която винаги е правила каквото може… Няма да е много хубаво, ако се злоупотреби с това, за да…

Жермен Риво бе престанала да стене. Беше седнала на края на леглото и гледаше право пред себе си с блуждаещ поглед.

Това бе най-трудният момент. Пренасяха телата в носилки, които се блъскаха в стените и вдигаха шум. И тежките предпазливи стъпки на носачите, които слизаха стъпало по стъпало…

Някой казваше:

— Внимателно край перилата…

Малко по-късно се потропа на вратата. Беше Льодюк, който също миришеше на алкохол. Той промълви:

— Свърши се…

Наистина навън някаква кола потегляше.

XI
Бащата

— Ще съобщите за комисаря Мегре.

И неволно се усмихна, защото това бе първото му излизане и той беше щастлив, че може да ходи като всички. Дори беше горд с гордостта на дете, което прави първите си стъпки.

При това походката му бе плаха, несигурна. Прислужникът забрави да го покани да седне и той сам придърпа едно кресло, защото вече усещаше как потта избива по челото му.

Камериерът бе с раирана жилетка. С лице на селянин, който се е поиздигнал и изпитва глупава гордост от това.

— Ако господинът иска да си направи труда да ме последва… Господин прокурорът ще приеме веднага господина…

Камериерът не подозираше доколко мъчително може да бъде да изкачиш едно стълбище. Мегре се държеше за перилата. Горещо му беше. Броеше стъпалата…

Още осем…

— Оттука… Един момент…

И къщата беше точно такава, каквато Мегре си я бе представял. Той се намираше в прословутото бюро на първия етаж, което си бе представял толкова пъти.

Бял таван с тежки греди от лакиран дъб. Огромно огнище. И особено библиотеката, която покриваше всички стени…

Нямаше никого. В къщата не се чуваха стъпки, защото подът навсякъде бе покрит с дебели килими.

Тогава Мегре, макар да бързаше да поседне, тръгна към края на библиотеката, където една желязна решетка и зелена завеса закриваха книгите.

Провря с мъка пръста си през една дупка на решетката. Отдръпна завесата. Отзад нямаше вече нищо, само празни рафтове.

И когато се обърна, видя Дюурсо, който бе присъствувал на този експеримент.

— От два дни ви чакам… Признавам…

Човек можеше да се закълне, че бе отслабнал с десет килограма. Страните му бяха повехнали. А бръчките около устата му бяха станали два пъти по-дълбоки.

— Седнете, моля.

Господин Дюурсо се чувствуваше зле. Не смееше да гледа своя гост в лицето. Той самият седна на обичайното си място, пред бюрото, отрупано с досиета.

Тогава Мегре прецени, че ще бъде много по-благородно да приключи всичко това с няколко думи. Много пъти прокурорът се беше изплъзвал. Много пъти той му бе отмъщавал. Сега почти съжаляваше за това.

Един шейсет и пет годишен мъж, съвсем сам в тази голяма къща, съвсем сам в този град, на който бе най-висшият началник, съвсем сам в живота…

— Виждам, че сте изгорили книгите си.

Не получи отговор. Само малко розова кръв нахлу в скулите на стареца.

— Позволете да привърша първо със съдебната страна на случая… Вярвам впрочем, че този път всички са съгласни.

Самюел Майер, който е това, дето аз ще наричам буржоа авантюрист, тоест патентован търговец, плуващ в забранени води, има амбицията да направи от своя син голям човек…

Факултет по медицина… Доктор Майер става асистент на професор Мартел… Всички мечти за бъдещето са осъществими…

Първо действие — Алжир. Старият Майер има съучастници, които го заплашват… Изпраща ги на оня свят…

Второ действие — пак Алжир. Осъден е на смърт. По съвета на своя син симулира менингит. И синът го спасява.

Дали онзи, който ще бъде погребан под негово име, е вече мъртъв? Без съмнение това никога няма да узнаем.

Синът на Майер, който отсега нататък приема името Риво, не е от хората, които имат нужда да се доверяват на някого. Той е силен. Разчита на самия себе си…

Амбициозен е. Човек с остър ум, който знае цената си и иска да използува това, каквото и да му коства…

Само една слабост — влюбва се сляпо в млада болна и се оженва за нея, за да забележи малко по-късно, че тя не е толкова интересна…

Прокурорът не помръдваше. И за него тази част от разказа беше безинтересна. Той очакваше със страх продължението.

— Новият Риво изпраща баща си в Америка. Той се настанява тук с жена си и балдъзата си… Накрая настанява и тъща си в Бордо…

И разбира се, това, което трябва да стане, става… Момичето, с което живее под един покрив, го заинтригува, вълнува го и в края на краищата той го прелъстява.

Това е третото действие. Защото в същия този момент прокурорът на републиката със средства, които още не зная, е на път да открие истината за хирурга от Бержерак.

Така ли е?

Ясно и без колебание господин Дюурсо отвърна:

— Точно така.

— Значи трябва да го накара да мълчи… Риво знае, че този прокурор има една не толкова безопасна мания… Еротичните издания, наричани от евфемизъм „издания за познавачи“…

Това е мания на старите ергени, които имат пари за пръскане и смятат, че една колекция от пощенски марки е нещо много блудкаво…

Риво ще я използува… Неговата балдъза ви е представена като образцова секретарка… Тя ще идва да ви помага за документацията на делата… И ще ви принуди малко по малко да я ухажвате…

Извинете, господин прокурор… Но това не е трудно… Трудността е друга — Франсоаз е бременна… И трябва, за да ви държат изкъсо, да повярвате, че детето е от вас…

Риво не иска да бяга пак, да си сменя името, да се урежда отново… Започва да става известен… Бъдещето е прекрасно…

Франсоаз успява…

И разбира се, когато ви съобщава, че ще стане майка, вие се хващате…

Отсега нататък вие ще мълчите. Държат ви. Нелегално раждане в Бордо, при Жозефин Босолей, където продължавате да ходите, за да виждате детето, което мислите за свое…

Това ми го каза самата Босолей…

От стеснение Мегре избягваше да гледа събеседника си.

— Разбирате ли? Риво е кариерист. Човек с положение. Човек, който не иска да позволи миналото да му попречи. Но обича истински своята балдъза. И въпреки това грижата за бъдещето му е по-силна и той позволява, поне веднъж, тя да бъде във вашите ръце. Това е единственият въпрос, който ще си позволя да ви задам. Веднъж ли?

— Веднъж.

— След това тя ви се изплъзва, нали?

— Под различни претексти… Срамуваше се…

— О, не, тя обичаше Риво. Отдала ви се е, за да го спаси…

Мегре продължаваше да не поглежда към креслото на своя събеседник. Взираше се в огнището, където пламтяха три хубави цепеници.

— Вие сте убеден, че детето е от вас. Отсега нататък ще мълчите. Приемат ви във вилата. Ходите до Бордо да виждате дъщеря си…

И ето драмата. В Америка Самюел — нашият Самюел от Полша и от Алжир — полудява съвсем… Той напада две жени в околностите на Чикаго и ги довършва с удар, с игла в сърцето… Това открих в архивите…

Преследван, той бяга във Франция… Няма вече пари… Стига до Бержерак… Дават му пари, за да изчезне отново, но изпадайки в нова криза, той извършва още едно престъпление…

Същото нещо… Удушване… Игла… В гората на Мулен-Ньоф, която е между вилата на доктора и гарата… Но досещате ли се вече за истината?

— Не! Кълна ви се.

— Той се връща отново… Започва пак… Втори път се връща, но не успява… И всеки път Риво му дава пари, за да си върви… Не може да го вкара в болницата… Още по-малко — в полицията…

— Казах му, че това не може да продължава.

— Да. И той взема мерки. Старият Самюел му телефонира. Синът му го кара да скочи от влака малко преди гарата…

Съдията беше бледен, не можеше нито да продума, нито да помръдне.

— Това е всичко. Риво го убива. Той не признаваше никакви пречки пред бъдещето си, за което смяташе, че е призван… Дори жена си, която някой хубав ден щеше да изпрати на оня свят… Защото обичаше Франсоаз, от която имаше дъщеря… Тази дъщеря, която…

— Стига!

Тогава Мегре стана така естествено, като след обикновено посещение.

— Това е, господин прокурор.

— Но…

— Това бе пламенна двойка, нали? Двойка, която не признаваше препятствия. Риво имаше жената, която му трябваше — Франсоаз. Заради него тя ви прие…

Говореше вече на един жалък човечец, неспособен на никакви реакции.

— И двамата са мъртви… Остана жената, която никога не е била достатъчно умна, нито достатъчно опасна — госпожа Риво. Тя ще получи пенсия… Ще отиде да живее при майка си в жилището в Бордо или другаде… Те двете няма да говорят никога за това…

Той си взе шапката от стола.

— А за мен е време да се връщам в Париж, защото ми свърши отпускът…

Направи няколко крачки към бюрото, протегна ръка:

— Сбогом, господин прокурор…

И понеже неговият събеседник сграбчи тази ръка с признателност, която можеше да се отприщи в поток от думи, той отсече:

— Без лоши чувства!

Излезе, следвайки камериера с раирана жилетка, озова се на прегрятия от слънцето площад, стигна не без мъка до хотел „Англия“, където каза на собственика:

— За днес, най-после, трюфели, гъши пастет… И сметката! Тръгваме си.

Мъжът от Лондон

I

В момента не съзнаваш, че преживените часове са изключителни, едва по-късно си даваш сметка за това, напрягаш се да възстановиш загубената нишка, да споиш една по една разпилените минути.

Защо Малоан беше излязъл от къщи в лошо настроение тази вечер. Бяха вечеряли, както обикновено, в седем часа. Имаше печени херинги, такъв беше сезонът. Ернст, немирникът, се бе нахранил прилежно.

Малоан си спомняше сега, че жена му бе казала:

— Анриет дойде преди малко.

— Пак ли!

Това, че дъщеря му беше прислужница в същия град, почти в техния квартал, не значеше, че трябва да тича в къщи за най-малкото нещо. Да не говорим, че се оплакваше. Господин Лене бил казал това, мадам Лене — онова.

„Ако мястото при аптекаря е свободно, там все пак е по-чисто, отколкото при месаря.“

Не беше голяма работа, но въпреки това Малоан излезе в лошо настроение. Това също не беше кой знае какво. Не му попречи да си вземе синьото емайлирано канче с кафето, нито хляба и маслото, нито наденичката, приготвени от жена му.

Всяка вечер той тръгваше по едно и също време — точно в осем без шест. Къщата му, заедно с две-три други, бе построена на стръмния бряг и щом излезеше, той виждаше в краката си морето, дългия вълнолом на пристанището и по-наляво — залива и град Диеп. Беше зима и от пейзажа в този час се виждаха само светлини: червени и зелени по вълнолома, бели по кейовете, с техните отражения във водата и накрая гъмжилото от градски светлини.

„Няма много мъгла“ — забеляза той.

От четири дни падаше толкова гъста мъгла, че хората се блъскаха един в друг по улиците.

Малоан се спусна по стръмната пътека, зави наляво и се отправи към моста. В 8 часа без 2 минути той минаваше пред морската гара. В 8 часа без 1 започваше да се изкачва по желязната стълба, която водеше към неговия гълъбарник.

Беше стрелочник. За разлика от другите стрелочници, чиито кабини се намират далеч от шумния свят, изникнали сред линии, насипи и железопътни сигнали, неговата беше насред града, дори в самото сърце на града. Това се дължеше на факта, че неговата гара не беше обикновена, а морска гара. Корабите, които идваха от Англия два пъти дневно, в един часа и в полунощ акостираха по дължината на кея. Бързият влак от Париж тръгваше от железопътната гара на другия край на Диеп, пресичаше улиците като трамвай и спираше на няколко метра от кораба.

Бяха всичко пет коловоза, без огради, без насипи и нищо не отделяше релсите от околния свят.

Малоан трябваше да изкачи тридесет и две стъпала, а на върха на стълбата се намираше остъклената кабина, където неговият колега от дневната смяна вече закопчаваше пардесюто си.

— Как е?

— Добре. Съобщиха за четири хладилни на втори коловоз.

Не обръщаше внимание на думите. При това нямаше да забрави никога и най-малката подробност от тази нощ. Неговият колега носеше вълнен шал и Малоан помисли, че трябва да накара жена си да му изплете един такъв, но по-тъмен, по-скромен. Натъпка първата си лула, постави кесията за тютюн на масата, до шишето с виолетово мастило.

Беше наистина приятно място, най-добрият наблюдателен пост в целия град. Виждаха се светлините на двата рибарски кораба, които ловяха риба в залива и се завръщаха в пристанището с прилива. Откъм сушата, до покрития пазар, проблясваха рекламите на кафене „Швейцария“, а оттам тръгваше върволицата на градските витрини.

Край него бе тъмно и тихо — затворени прозорци, заключени врати, — освен шарената врата на „Мулен Руж“, през която музикантите вече влизаха. Малоан знаеше, че ще свирят при празен салон докъм десет часа, защото първите клиенти идваха едва тогава. Но въпреки това те свиреха и сервитьорите бяха по местата си.

Чугунената печка бе нажежена до червено. Малоан постави отгоре канчето с кафе и отвори своя шкаф, за да вземе бутилката с ракия.

Вече близо тридесет години правеше едно и също, по същото време, на същото място. В девет часа даде път на четири хладилни вагона, а после на освободената машина, която се връщаше в гарата. В десет часа видя как светлината в неговия дом на стръмния бряг угасва, а у Бернардови все още светеше, защото те не си лягаха преди единадесет.

Както винаги, той пръв забеляза на тъмния хоризонт и светлините на кораба от Ню Хейвън, а през това време край неговата кабина настъпи леко оживление. Четиримата дежурни митничари се приближаваха бавно, после носачите, сервитьорът от бюфета, едно такси. Заведенията на гарата светваха едно след друго, а с първия звук на корабната сирена кеят заблестяваше като на празник.

Малоан знаеше, че влакът тръгва от гарата на Диеп много преди димът на конвоя да се разпростре над пристанището.

Той, разбира се, очакваше влака, но несъзнателно, без да престава да вижда всичко наоколо, например Камелия, която се отправи към „Мулен Руж“, изкашля се, преди да влезе, и още веднъж — като затръшваше вратата.

Започваше най-късият час на нощта. Докато отваряха вратите на фургоните, корабът напредваше сред вълноломите, правеше завой в средата на пристанището, после хвърляха тежките въжета. И тъй като на кея имаше само хора, които работеха тук, всички вече бяха преброили петимата пасажери от първа класа и дузината от втора.

Малоан си наля кафе, добави в него ракия и натъпка третата си лула, която запали прав, загледан отвисоко в движещите се долу силуети. Защо му направи впечатление тъкмо този човек измежду толкова други? Както обикновено, бяха спуснали бариерите, за да попречат на пътниците да излизат, без да минат през митницата. Но въпросният човек, който идеше от града, остана извън бариерите, точно под стрелочната кабина, и Малоан дори си помисли, че би могъл да плюе отгоре му.

Носеше сиво пардесю, сива плъстена шапка, кожени ръкавици и пушеше цигара. Други подробности Малоан не различаваше. Дежурната смяна, митничарите, гаровите служители се заеха с хората, които слизаха по мостчето. Освен човека в сиво, Малоан съзря някаква сянка, изправена в предната част на кораба, която в същия миг хвърли нещо на кея.

Точността бе удивителна — като акробатичен номер. На петдесет метра от тълпата през бариерите полетя куфар и непознатият от града вече го държеше в ръка, като естествено продължаваше да пуши.

Би могъл да си тръгне. На никого не би му хрумнало да го разпитва. Но той остана там, на няколко метра от бързия влак, като пътник, който чака приятеля си. Куфарът изглеждаше лек. Беше едно от тези куфарчета от фибър, в които можеше да се побере един костюм и малко бельо. Анриет имаше такова.

„Каква ли контрабанда прехвърлят?“ — се питаше Малоан.

Нито за миг не му мина през ум да издаде двамата непознати, за които си оставаше все тъй невидим. Не беше негова работа. Ако бе отишъл в Англия, и той щеше да донесе контрабанда тютюн или алкохол, всички го правеха.

Най-напред от чакалнята излезе млада жена и се отправи към едно купе от първа класа. Доста възрастен мъж, следван от двама носачи, се настани в спален вагон. Тъй като всеки ден имаше пътници за категория лукс, особено в нощните кораби, Малоан бе виждал от кабината си министри, делегати от Обществото на народите, актьори, кинозвезди. Понякога фотографите се трупаха на кея да ги чакат.

Човекът с куфарчето не помръдваше. Приличаше повече на англичанин, отколкото на французин, но нищо не се знаеше. Най-сетне от стаята на митницата излезе един мъж — висок и мършав, с бежов шлифер, и веднага тръгна към онзи, който чакаше. Ясно беше. Уговорена работа. Мъжът от Лондон бе хвърлил куфара на своя съучастник и сега си стискаха ръцете.

Щяха ли да се качат във влака? Малоан тъкмо се питаше, когато ги видя да пресичат улицата и да влизат в „Мулен Руж“, откъдето за миг дочу музика.

Началник-гарата изсвири. Звънецът отекна в кабината. Малоан натисна докрай втория лост и след малко влакът потегли към другата, истинската гара, откъдето щеше да тръгне за Париж. Започнаха да гасят лампите и да затварят вратите. Митничарите си тръгнаха заедно, а двама от тях влязоха в кафене „Швейцария“. На борда на парахода светлините също угасваха една след друга, освен в задната част, където един кран вадеше с трясък сандъци от зиналия трюм.

Ритуалът бе един и същ всяка нощ. Още два-три часа щеше да се чува скърцането на рудана и да блести ослепителната светлина на прожектора, насочен към трюма.

Малоан се загледа неволно в „Мулен Руж“, в пъстрите витрини, зад които се мяркаха сенките на танцуващите.

„Може би Камелия ще излезе с един от двамата“ — си каза той.

Защото от време на време тя излизаше от кабарето с някой кавалер, завиваше зад първия ъгъл и миг след това се чуваше звънецът на един малък хотел. Малоан я бе придружавал като другите — от любопитство. Беше хубаво момиче, винаги в добро настроение и когато минаваше край него, го поздравяваше.

„Не! Ето ги, излизат без нея“ — измърмори той. Често си говореше сам в кабината и все едно че си имаше компания. „Обзалагам се, че сега ще делят!“ Вместо да тръгнат към града, двамата пресякоха улицата, преминаха пред линиите и стигнаха до най-тъмното, най-пустото място в края на пристана, а Малоан се усмихна, защото никога не се сещаха за него. На никого не му минаваше през ум, че там горе, в стъклената клетка, обляна в червеникава светлина, има един човек, който гледа! Влюбените пък изобщо не се сещаха и стрелочникът си имаше доста забавни спомени.

Обърна се за секунда да вземе чашката с кафе и да пийне една глътка. Така пропусна навярно едно-две движения на непознатите, но не повече. Когато погледна отново, високият мършав мъж удряше грубо, с учудваща бързина своя другар в лицето. Удряше с дясната си ръка, без да изпуска куфара, който държеше в лявата. Юмрукът му не белееше в тъмното, сякаш удряше с бокс. Кранът не преставаше да скърца.

С лице залепено о стъклото, Малоан видя как раненият се олюлява в самия край на пристана, откъдето неминуемо щеше да падне. Другият знаеше това. Бе пресметнал следващия си удар. Но явно не бе предвидил, че жертвата му, навярно съвсем инстинктивно, ще се вкопчи в куфара и ще го изтръгне от ръцете му.

Чу се едно „Пляс!“, после още едно, по-слабо. Първо бе паднал човекът. След туй и куфарът. А високият мършав мъж хвърли бърз поглед наоколо и се наведе над водата.

Едва след няколко дни Малоан се попита защо не бе извикал за помощ.

Е, да, откровено казано, не беше се сетил. Когато човек си представя някоя драма, той смята, че ще направи това или онова. Но когато я вижда, е различно. Всъщност той гледаше, както би гледал каквато и да е сцена на улицата, с любопитство, и едва когато мъжът се изправи, промърмори:

„Другият сигурно е мъртъв!“

Лулата му бе загаснала и той я припали отново, като оглеждаше намръщено кея, защото негов дълг беше да слезе, а се страхуваше.

Дали човек, който току-що е убил някого, ще се замисли, преди да убие и друг? Все пак той отвори вратата. Убиецът под него чу шума, повдигна глава и се отправи с широки крачки към града.

Малоан се смъкна тежко. Както очакваше, водата на пристанището бе съвсем гладка, нямаше и следа от тялото и от куфара. На петдесет метра се издигаше носът на кораба от Ню Хейвън. Отзад продължаваха да разтоварват сандъци.

Щеше ли да отиде до кафене „Швейцария“, където имаше дежурен полицай? Поколеба се, сети се, че нямаше вече ракия, влезе в „Мулен Руж“ и седна на бара, до вратата.

— Как е? — попита Камелия.

— Добре! Ще пия един калвадос…

Джазът бе в дъното, осветен в розово, и няколко души танцуваха. Камелия очакваше Малоан да й направи знак и за миг и на него му се прииска, но после изпи още един калвадос и не помисли повече за това.

Нямаше настроение, сега си спомни, че и от къщи бе излязъл в лошо настроение. Но сега имаше сериозна причина. Не бе извикал веднага и сигурно щяха да го упрекнат за мълчанието. При това не беше виновен, просто не беше се сетил.

— Тръгваш ли си? — попита Камелия.

— Тръгвам си.

Погледа отново водата на пристанището и замислен се изкачи в своята клетка. Във всеки случай нямаше никаква нужда да се търси тялото, защото човекът бе мъртъв, няма съмнение. Колкото до другия, той сигурно бе вече далеч.

Малоан погледна сигналното табло, даде път по трети коловоз, който му искаха, на другите товарни вагони. Едно такси спря пред „Мулен Руж“, двама мъже търсеха забавление.

— В края на краищата това не ме засяга! — каза високо Малоан.

Напълни отново печката и изпи последната капка кафе. Беше по-лошата половина на нощта, по-студената. Ветровете бяха източни, небето ясно и след час щеше да има лека неприятна поледица. До отварянето на рибния пазар, още по тъмно, който свършваше посред бял ден, нямаше нито какво да прави, нито какво да гледа.

„Уби го, та куфарът да остане само за него! — помисли Малоан. — Ама хубаво се подреди!“

Какво ли можеше да има в куфара? Не се убива за нищо.

Имаше отлив. След час дълбочината в края на пристана нямаше да бъде повече от три метра. Дори по-малко, защото беше пълнолуние. Малоан смръщи вежди, сбърчи ноздри, почеса се по слепоочието и въздъхна. Навици, които човек придобива, когато остава сам с часове: прави гримаси, жестове, мърмори, говори си от време на време.

„Защо пък не?“

Беше студено, разбира се. Но ако си струваше труда?

Помая се из клетката, като продължаваше да си говори. После изведнъж заслиза по желязната стълба и се отправи към брега на кея.

— Толкова по-зле! — промърмори пак той.

Свали си обущата, сакото, погледна смълчания английски кораб и се гмурна. Преди тази си служба бе ловил риба на един рибарски кораб, а след това бе прекарал пет години във флота.

Гмурна се два пъти, три пъти и всеки път ръцете му размътваха хладната тиня на дъното. Четвъртия път се натъкна на стар стоманен кабел. Едва на петия, когато страхът вече го завладяваше, той откри куфарчето.

С всяка секунда страхът му нарастваше в паника. Съжаляваше за порива си. Запита се какво би станало, ако го изненадат, и хукна да бяга, грабнал сакото си, забравяйки обущата на кея.

Никога не бе изкачвал така бързо желязната стълба. Куфарчето се оцеждаше. Оцеждаше се и той самият. Но в шкафа си имаше работно облекло и можеше да се преоблече, без да отваря куфара, към който поглеждаше недоверчиво. След това трябваше да отиде да си прибере обущата и се върна в клетката точно когато затваряха „Мулен Руж“.

Камелия излезе последна, хвърли един поглед нагоре, за да се увери, че той не желае да бъде с нея тази вечер. В същото време Малоан мърмореше:

— И сега какво ще правя?

Ще отвори куфара естествено! Неизбежно беше!

Ако го занесеше в участъка, не биха разбрали постъпката му, а в края на краищата в куфарчето може би имаше само контрабанден тютюн.

То дори не бе заключено и когато повдигна капака, той забеляза нещо меко, мокро, куп безформени парцали. Порови ги, за да види дали няма нещо друго, и едва тогава откри банкнотите.

Стъписан — както от престъплението отначало, — Малоан изобщо не се развълнува, само гледаше тъпо купчината бели банкноти, английски банкноти по пет и по десет лири. Самият той имаше повече от пет хиляди франка в спестовната каса и къщата, в която живееше, бе негова.

Но тук не ставаше дума за десет, нито за петдесет банкноти, нито за друга подобна сума. Това бе цял куфар с банкноти! Една невероятна сума!

Най-напред Малоан започна да снове из клетката и да поглежда навън. Морето светлееше. От другата страна на кея, на рибния пазар, където две бистра светеха, вече спираха камиони и автомобили.

Той се откъсна от купчината банкноти и сякаш разбрал кое е най-важното в момента, изсипа водата от куфара и го сложи до огъня да съхне. После просна мокрите си панталони на един стол и запали лулата.

— Може би дори милион… — каза той полугласно.

Тогава седна пред банкнотите и започна да ги брои една по една, като поставяше тези по пет лири на една страна, а по десет — на друга. След това потопи писалката във виолетово мастило, умножи, събра и получи цифрата петстотин и четиридесет хиляди франка по приблизителния курс на обмяна.

Това е! Бяха само петстотин и четиридесет хиляди франка. И вече свикнал с тази мисъл, сякаш това бе най-простото нещо на света, Малоан ги раздели на пачки, обви ги в сива хартия, сложи ги в куфара и затвори всичко в своя шкаф.

Бяха трима стрелочници и всеки си имаше подобна малка мебел за своите вещи.

— Ама че история… — продума той, като се усмихваше неволно. Все пак беше малко притеснен. Не смееше например да прави проекти и да си признае, че тези пари са негови. Приближи се още веднъж до стъклата, които вече светлееха, и погледът му се спря на двама души, разговарящи от другата страна на пристанището. Единият от тях беше Батист, рибарят, който слагаше винаги въдиците си на пристанището и покрай вълноломите. Лодката му, боядисана в зелено, се казваше „Божия милост“.

Но човекът, с когото Батист разговаряше, носеше бежов шлифер. Беше висок и мършав. Това бе убиецът. Понеже не е имал време да спи, сигурно е прекарал нощта, скитайки из града.

Какво ли говореше, загледан в зелената лодка? Щеше ли да посмее да я наеме и да тръгне с Батист да влачат кука по дъното?

Малоан се усмихваше, без да знае защо. Не беше развълнуван. Батист тръгна сам към лодката и прибра въдиците, а другият го гледаше от кея и от време на време духаше вкочанясалите си от студ пръсти.

Измина цял час, през който слънцето изгря, а морето, вече бледозелено, заблестя, сякаш бе покрито с рибени люспи. Прозорецът на първия етаж в дома на Малоан бе отворен. Жена му приготвяше закуската на малкия, който в седем и половина тръгваше на училище.

Един човек минаваше по моста и Малоан знаеше, че това бе неговият колега, който идваше да го смени.

Изобщо всичко беше наред. Тази сутрин бе като всички други. Мъжът с шлифера отиваше от време на време до ъгъла на кея, после се връщаше на същото място, без да откъсва поглед от пристана и от лодката на Батист.

На борда на английския кораб миеха мостика и моряците тичаха боси по залетия с вода под.

Малоан имаше в шкафа си петстотин и четиридесет хиляди франка, в белия дървен шкаф, който не струваше и петдесет франка и който трябваше да се пребоядиса. Кой би допуснал подобно нещо? На шкафа бе закачено пукнато огледало. Той се огледа с любопитство. Същият си беше. Малоан, със светла кожа, покрита с тънки бръчки, набраздени от морската сол, със сивкави очи, рунтави вежди и прошарени мустаци.

— За хубавец ли се смяташ? — каза колегата му, като остави канчето си с кафе на печката.

Малоан му смигна.

— Знае ли човек?

Поглеждаше към гардероба. Поглеждаше зелената лодка и мъжа от Лондон, който тъпчеше на място от нетърпение. Невъзможно бе да не се усмихнеш. Не го правеше нарочно.

— Съобщиха ли нещо?

— Десет вагона ранни плодове…

Очите му се смееха, после помръкваха и отново се смееха. Много сложно беше. Впрочем нямаше нужда да мисли за всичко още сега. По-късно щеше да реши.

Като слизаше по стълбата, си помисли, че жена му щеше да се разфучи, защото бе нахлузил обущата си с мокри чорапи. А на ъгъла на улицата, до кафене „Швейцария“, видя отдалеч дъщеря си, която отиваше да вземе млякото на своите господари.

II

Нещата биха могли да се случат и така: Малоан щеше да се прибере спокойно вкъщи и нямаше да види никога повече мъжа от Лондон. И тъй като го бе забелязал през нощта или тази сутрин от доста далече, той имаше основание да твърди, че не го познава.

Но докато Малоан заобикаляше пристанището, минаваше по железния мост и се отправяше към стръмния бряг, зелената лодка, вместо да си лови риба спокойно, се насочи право към рибния пазар, а мъжа от Лондон с привидно безразличие се запъти към мястото, където тя щеше да акостира.

Малоан пак би могъл да отмине, но тъкмо тогава се спря да види един огромен калкан и когато вдигна глава, зеленото петно беше пред очите му, огряно от слънцето, до кафявото петно на шлифера в едър план, а отзад синият силует на Батист, който насочваше лодката с веслото.

— Привет, Малоан! — поздрави някой, помъкнал кошница с морски раци.

— Привет, Жозеф!

При това си бе казал, че ще мине съвсем бързо, само по тротоара. Но беше доста късно. Всичко стана заради „божия милост“, която и двамата гледаха. А когато двама души се интересуват от едно и също нещо, много рядко не си хвърлят по един поглед. Нямаше и пет метра помежду им. Бяха разделени от един бронзов кнехт, целия в блестящ скреж. Утринната мъгла се беше разпръснала и въздухът бе прозрачен, а цветовете наоколо — бледи и нежни. Половината свят бе във владението на морето, по което нямаше нито една гънка, нито една бяла вълничка край брега. А другата половина постепенно се пробуждаше край блестящите риби, заедно с идващите от дълбините на града шумове, звънци, удари с чук, дрънчене на ролетки.

Стъпил здраво на краката си, с лула в устата и железничарска фуражка на глава, Малоан се правеше, че гледа водата, както много хора обичаха да гледат, но не изпускаше с крайчеца на окото си един бежов силует.

„Доста е отчаян“ — мислеше той.

Но може би мъжа от Лондон не беше никога весел? Имаше доста смешна глава, съвсем мършава, с дълъг остър нос, бледи устни и изпъкнала адамова ябълка.

Но трудно можеше да отгатне професията му. Не беше работник. Имаше големи, грижливо поддържани ръце с червеникави косъмчета и квадратни нокти. Дрехите му бяха подобни на дрехите на повечето английски пътници, които минаваха през Диеп: костюм от кафяв туид, съвсем обикновен, но добре скроен, мека яка, мека шапка и шлифера, който също беше от добро качество.

Не приличаше и на чиновник, защото нещо подсказваше, че не води заседнал, нито дори редовен живот. Малоан мислеше за гари, хотели, пристанища…

И изведнъж му хрумна нещо, за добро или за зло, което съвпадаше с впечатленията му: мъжът имаше вид на човек от мюзикхол, от цирк, може би фокусник, вентрилок или дори акробат?

Батист, който бе вързал лодката си, слагаше на кея кошница с морски змиорки, а мъжа следеше всяко негово движение с хлътнали и тъжни очи, хванал цигарата с пожълтели от тютюна пръсти.

— Не са кой знае какво! — каза Батист, сочейки змиорките.

И заговори на мъжа, както рибар говори на който и да е любопитен, застанал на кея.

Щеше ли и мъжът, на свой ред, да каже нещо на Батист? Не чакаше ли толкова дълго точно това? Малоан беше сигурен. Знаеше, че е излишен, но не искаше да си тръгне.

Докато рибарят се изкачваше на кея, мършавата глава на англичанина се извърна съвсем леко встрани и два погледа се срещнаха за първи път — тревожни, учудени, неспособни да се откъснат един от друг.

Внезапно Малоан усети страх, страх от нищо и от всичко, а и мъжът, от своя страна, изпита страх от този железничар, който стоеше там и не помръдваше.

„Не бива да гледам към кулата — си рече Малоан. — Той веднага ще се усети“.

И, разбира се, погледна натам, сигурен, че другият следеше погледа му.

„Ще познае железничарската ми фуражка и…“

Стана автоматично. Очите на мъжа се вдигнаха към фуражката му.

— Все още ли искате да се разходите? — попита Батист.

Малоан не чу отговора. Той бягаше, бягаше тромаво, блъсна се в някаква жена, натоварена със скариди, провираше се между хората на пазара, докато не се озова от другата страна на зданието. Когато погледна зад себе си, не видя повече шлифера.

Беше сигурен, че мъжът е побягнал като него — внезапно, без да мисли, и че също го търсеше на другия край на пазара.

 

 

Обикновено той си лягаше веднага след като се нахранеше, ставаше към два часа и прекарваше следобеда в риболов или се залисваше с друго. И сега искаше да заспи както всеки ден, но не мина и час, откакто бе легнал, и стана, като взе дрехите си.

— Искаш ли нещо? — извика жена му, която го бе чула отдолу.

Нищо не искаше, но не му се спеше. В леглото със затворени очи бе мислил преди всичко за морските течения и бе правил изчисления.

Когато тялото падна във водата, оставаха още близо два часа до края на отлива. Значи повлечено по дъното или плуващо сред теченията, то е било отнесено към дълбочините.

Не беше първият удавник в Диеп, а когато познаваш добре едно пристанище, можеш да предвидиш доста точно на кое място ще заседне някой труп. Този сигурно се е заклещил в основите на вълнолома и в такъв случай дълго нямаше да бъде открит.

Или е отнесен през входа на пристанището и вълните ще го изхвърлят на плажа, малко по-долу, както американеца миналото лято.

Малоан завърза обущата си и слезе по стълбите от махагон, които се тресяха под тежестта му, както впрочем и цялата къща, строена от лек материал.

— Излизаш ли? — учуди се госпожа Малоан, която переше.

— Излизам.

Тя не искаше да знае повече. Той надигна капака на тенджерата, за да види какво има за обед, и докато връзваше шалчето си, се сети за плетения шал на своя колега, а на прага натъпка лулата си.

От мястото, където беше, се виждаше плажът, но бе доста далеч, за да различи някакво тяло сред каруците, които товареха чакъл.

Когато прекоси рибния пазар, търгът бе привършил и вече миеха плочите със силна струя вода. Стъклената кабина от другата страна на пристанището бе осветена от слънцето и Малоан ясно виждаше силуета на своя колега.

— Дай ми един калвадос — каза той, като се облакъти на тезгяха в бистрото.

Щеше ли да срещне клоуна? Така го наричаше сега. Откровено казано, нямаше желание да го вижда отново и въпреки това го търсеше по улиците.

Мястото за разходки по вълнолома бе пусто, големите хотели не работеха през зимата, капаците бяха затворени. Казиното също бе затворено, както и луксозните бунгала около него. Малоан не идваше никога тук, през лятото, защото не беше място за него, а през зимата — защото нямаше какво да прави. Няколко майки разхождаха децата си край вълнолома. Мина каруца, натоварена с чакъл, а на плажа хора с лопати в ръка товареха още.

Малоан се разхождаше бавно, с ръце в джобовете, пушеше лулата си и приличаше на обикновен работник, излязъл да подиша въздух. С привидно спокоен поглед той оглеждаше линията на брега, осеяна с водорасли.

Нямаше труп. Само една купчина водорасли му заприлича отдалеч на тяло и той отиде да я види, като дори я подритна. Върна се на вълнолома, без да вдига поглед, и едва когато започна да изкачва стъпалата, съзря току пред себе си своя клоун.

Очите им, както сутринта, бързо се срещнаха. Поизплашен, разбира се, бе погледът на англичанина. Малоан забеляза, че носът му е посинял от студ и цигарата трепери на устните му.

Ако бе продължил да се изкачва, щяха да се докоснат при разминаването. Затова Малоан, сякаш хванат в лъжа, смутено се извърна към морето и се престори, че му се любува. Ослушваше се. Чуваше стъпки, но все по-слабо. Когато се обърна, мъжът от Лондон бе вече далеч и вървеше с такива големи крачки, че приличаше на скакалец.

Що за човек беше той? Нямаше вид на грубиян. Напротив! Приличаше по-скоро на болнав клетник, който живее като единак.

И все пак той бе донесъл от Лондон куфар с петстотин и четиридесет хиляди франка и бе убил приятеля си, за да не дели с него.

Докато мъртвият… Всъщност Малоан не знаеше нищо за мъртвия. Беше го видял само отдалеч, през нощта. Знаеше, че бе облечен в сиво и бе малко по-пълен от другия. Това е всичко!

Мина пред хотел „Ню Хейвън“ — единственият на дигата, който работеше, защото клиентелата му бе от търговски пътници. Клоунът беше изчезнал зад казиното и Малоан не искаше да го вижда повече.

„Имам петстотин и четиридесет хиляди франка“ — си каза неуверено той, за да разсее безпокойството, което още му тежеше.

Беше на стотина метра от месарницата, където дъщеря му работеше като прислужница. Колко странно. Като минаваше, той не я видя, защото сигурно беше в кухнята. Но госпожа Лене, седнала на касата, му кимна с глава.

Дори и не подозираш, че съм по-богат от тебе! — промърмори той.

Защо тогава бе толкова кисел? Влезе в кафене „Швейцария“, като си каза, че един-два аперитива сигурно ще го оправят. Беше почти обед. Пътниците пристигаха за кораба в един часа и всичко се повтаряше като през нощта. След като изпи две чаши, му се прииска да отиде до остъклената кабина, където пристигна задъхан.

— Защо идваш? — учуди се колегата му.

Малоан го изгледа подозрително. Чувствуваше, че греши, но то бе по-силно от него.

— Дразни ли те, че ме виждаш?

— Защо да ме дразни?

— Така изглежда!

Звънецът иззвъня. Стрелочникът даде път на трети коловоз, докато Малоан оглеждаше шкафа си. Би искал да каже нещо, за да заличи лошото впечатление. Не намираше какво. Впрочем не искаше да проличи, че той пръв прави опити. Защо колегата му мълчеше?

Почака две минути, три минути, прав сред кабината, като се преструваше, че следи с поглед един рибар, който се прибираше. Най-сетне въздъхна и си тръгна, без да каже дума.

— Толкова по-зле… — смънка той, като слизаше по желязната стълба.

Вратата на „Мулен Руж“ беше отворена. Две жени миеха пода, а съдържателят — стар парижки барман, слагаше в лед бялото испанско вино.

Малоан се прибра. На минаване купи вестник и го разгъна на масата.

— Няма ли да кажеш нещо? — попита жена му.

— Няма нищо за казване.

Можеше да има нещо във вестника, макар и само два реда за куфара, за някоя кражба в Англия или за фалшиви пари.

При тази мисъл две бръчки прорязаха челото му. Ами ако парите бяха фалшиви? Не можеше да си представи един крадец или мошеник с лице на клоун. Но фалшификатор, скрит в мазето, отдаден изцяло на тази педантична работа, пристрастен към мастила и киселини…

— Какво ти е? — попита жена му.

Какво ли? Беше бесен. Или по-скоро се страхуваше, че ще побеснее, защото ако парите бяха фалшиви…

— Няма ли да ядеш повече?

— Не!

Само да не вземе сега да му досажда с въпроси! Не го сдържаше на едно място. Изправи се с желанието да се раздвижи. А не знаеше къде да отиде.

Нямаше ли да открият поне трупа? След малко ще падне мрак и всичко ще остане за утре. Кой знае? Удавникът може да се е закачил за някое от старите корабни въжета, които се влачеха по дъното, и тогава нямаше никаква надежда — щяха да го открият след месец или никога!

— Защо го няма Ернест?

— Забравяш, че днес се храни у леля си.

Отиде пак в града. В три и половина лампите по витрините и по улиците вече светеха. Стъклената клетка до морската гара също се освети. За около четвърт час на Малоан му се приспа, но после се разсъни.

Накрая седна в един ъгъл на кафене „Швейцария“, където имаше поне музика от фонографа. Точно пред него, в отсрещния ъгъл, бе седнала Камелия — добре облечена, с лисица на врата. Той й се усмихна. Тя му махна леко и той бе готов да й предложи да я изведе. Все пак така щеше да мине един час. Но после се разколеба, защото в джоба си имаше само двадесетина франка.

По какъв начин да узнае дали парите в куфара са фалшиви или не? Не можеше да покаже една банкнота в банката. Ако само вестниците…

Отвори парижките, които тъкмо бяха пристигнали, и дълго време остана неподвижен, свит в ъгъла си на топло, потопен в музиката. На съседната маса играеха на домино. Дрямката пак го унесе, но не му беше неприятно.

Вратата се отвори. Беше се отваряла поне двайсет пъти, без да й обръща внимание, но този път вдигна бързо глава и видя своя клоун, който влезе и седна на една маса.

Нямаше и три метра помежду им. Англичанинът не го беше видял. Когато сервитьорът се приближи, той изрече:

— Един коняк.

Всеки миг щеше да извърне глава и да забележи Малоан. Попречи му Камелия, която се настани важно до мъжа и му подаде ръка:

— Къде е твоят приятел? — попита тя направо. — Беше ми определил среща в четири часа. Сега е почти пет.

Малоан чакаше. Боеше се от това, което щеше да стане. Струваше му се, че всичко ще завърши непременно със скандал. И като отвърна очи от Камелия, мъжът от Лондон погледна стрелочника и в зениците му за миг проблесна ужас.

— Не зная. Мисля, че замина за Париж. Имаше акцент, но не силен. Говореше бавно, без да изпуска от очи Малоан. Камелия го докосна по рамото, за да го накара да се обърне към нея.

— Какво щеше да прави в Париж?

Хванат натясно, клоунът остана спокоен, дори се опита да се усмихне.

— Откъде мога да знам? Теди не ми казваше всичко.

Малоан направи още едно откритие: мъжът имаше развалени и пожълтели от тютюна зъби.

— Келнер! — извика той.

— Сигурен ли си, че Теди не е вече в Диеп?

Камелия сякаш подозираше истината. Имаше тежък поглед, който Малоан не би искал да падне върху него.

— Пет франка и петдесет, с чашата на госпожата.

Той плати, без да гледа стрелочника, и излезе от другата врата, за да не се обръща към него. Останала сама, Камелия си сложи пудра и червило и на свой ред повика сервитьора.

— Жозеф, ако ме потърсят, ще кажеш, че не съм могла да чакам повече… Просто да дойдат довечера в „Мулен Руж“.

 

 

Когато един мъж в шлифер влезе в хотел „Ню Хейвън“, собственичката, която се пъчеше на бюрото в дъното на хола, се извърна към малкото прозорче на офиса.

— Жермен! Поставете прибори за господин Браун!

И се усмихна на господин Браун, който окачваше шлифера си на порт мантото.

— Приятна ли беше разходката? Струва ми се, че не сте много добре облечен за сезона. Тук, в Диеп, ветровете са влажни.

Той потвърди с кимване, също се усмихна или по-скоро се опита да го направи и отиде на бара.

— Жермен! — викна пак съдържателката. — Господин Браун ви чака на бара.

Беше дебела и весела жена, любезна, без това да й коства някакво усилие.

— Едно уиски, господин Браун? — попита Жермен, с бутилка в ръка. Мъжът от Лондон бе седнал в един кожен фотьойл, ясно беше, че няма какво да прави. Гледаше пред себе си, без да мисли, а ако мислеше, не му личеше. Хотелиерката смяташе, че е изискан, първо, защото бе висок и слаб, и после — защото не говореше много и никога не се смееше. — Дълго ли смятате да останете при нас, господин Браун?

— Не зная. Може би.

— Ако желаете някакво специално ястие, изобщо не се притеснявайте. През зимата мъжът ми няма толкова работа.

Той кимна утвърдително.

— В колко часа сте свикнали да ставате? Ще ви носим закуската в леглото.

Той присви учтиво устни, изпи уискито си, стана и като въздишаше, разходи едрото си тяло из хола, после отново го сгъна в един фотьойл, но този път в салона.

— Жермен! Иди да запалиш лампите!

Господни Браун гледаше все така тъжно пред себе си и когато седна сам на масата, недалеч от двама търговски пътници, никой не подозираше, че в джоба си имаше само една лира стерлинга.

В същото време Малоан дори не забеляза на вечерята, че синът му подпира лакти на масата.

— Мисля, че си хванал хубав грип — осмели се да каже жена му.

— Пак с твоите глупости — отвърна той.

Взе канчето с кафе, намазаните филии, целуна и двамата — жена си и момчето — по челото и си сложи фуражката.

Госпожа Малоан би се учудила много, ако й кажеха, че мъжът й се страхува! И то от тъмнината!

Стръмният склон към кея не беше осветен. Той се спусна с толкова бързи крачки, че се подхлъзваше надолу. В същото време си мислеше, че думите на жена му не бяха чак толкова глупави.

Оставаше само да хване грип! Щяха да му дадат цяла седмица отпуска.

Светлините на кея се отразяваха във водата, където Батист тласкаше „Божия милост“ към вълноломите, за да прибере въдиците и кошовете си.

— Привет, Малоан!

Гласът се процеждаше през влажната тъмнина, в която трепкаше малката светлинка на лодката, и тази светлина му се струваше толкова далечна, макар да бе съвсем наблизо.

— Привет, Батист!

Може би Малоан щеше да се чувствува по-добре, ако бе спал? На минаване хвърли един поглед в кафене „Швейцария“, но неговият англичанин не беше там. Съвсем начумерен, той се вмъкна в кабината с две минути закъснение и зае поста си, без да каже дума на своя колега.

„Мулен Руж“ беше осветен. Музикантите идваха. Малоан седна до печката и се загледа в лостовете.

III

Когато на другата сутрин той влезе в кухнята, по-тътрил крака, жена му нямаше нужда да го поглежда, за да рече:

— Виждаш ли, че си хванал грип? Не бях ли права?

Тя съвсем не беше права, понеже той нямаше грип, но с възклицанието си доказа на Малоан, че има болнав вид. Вярно, жена му притежаваше особен нюх да подушва, когато нещо не е в ред, най-вече за срамните и порочни неща или просто за досадните. Тя първа откриваше пъпка по лицето на някого или отгатваше лъжите на Ернест.

— Не яж много! Ще ти приготвя един грог.

Обикновено като се върнеше, той ядеше притоплено месо с картофи, но този път дори не седна на мястото си и след като хвърли свъсен поглед наоколо, тръгна към стълбището.

Никога не бе се чувствувал толкова уморен. Беше нещо по-лошо от умора, тялото го болеше, главата му се пръскаше, очите му пареха. И освен това така му се гадеше, както след някое от лошите му пиянства.

— Остави ме на спокойствие! — заповяда той на жена си, която бе понечила да тръгне след него по стълбите.

Не искаше да я гледа как обикаля край леглото му, как сипе наставления и хленчи.

— Няма ли да пиеш грог?

Вместо отговор, той затръшна вратата с ритник. Сирената за мъгла пронизваше ушите му. Стаята бе студена. Захвърли едната обувка наляво, другата надясно, панталона върху облегалката на стола и за миг остана по риза, загледан в краката си.

Пак ли щеше да мисли? Не му ли стигаше цялата нощ? Дебнешком, като че бе замислил нещо, отиде бос до прозореца, отвори го рязко и дървото изскърца.

Всичко тънеше в мъгла, но тя не попречи на Малоан, чиято половина се подаде от прозореца като дявол от кутия, да забележи мъжа на петдесет метра от къщата.

Доволен бе, че го уплаши. Защото не се съмняваше, че го е стреснал, като отвори изведнъж прозореца и се подаде до кръста навън. Беше точно така, защото, без да се обръща, англичанинът се спусна по стръмнината към града…

Малоан си легна, като си говореше сам, както в кабината:

— Трябва да спя, иначе няма да издържа на напрежението.

Каква нощ бе прекарал само! Нищо трагично не беше се случило, нищо, което си заслужава да бъде разказано. Миналата нощ бе хиляди пъти по-драматична, щом един човек бе убит на няколко метра от Малоан, но въпреки това не го впечатли толкова.

Може би се дължеше на факта, че сега той познаваше убиеца? Нямаше да говори с него, разбира се! Не знаеше нито името му, нито професията му, нито защо беше убил, нито дали е откраднал или изфабрикувал парите. Съвсем нищичко не знаеше, но познаваше мъжа!

До такава степен, че лицето му бе станало вече по-близко и от лицето на баджанака му, когото от петнадесет години виждаше всеки месец.

До полунощ кейовете бяха съвсем пусти и пристигането на кораба от Ню Хейвън стана както обикновено, по-скоро тихо, защото имаше твърде малко пътници. По това време нощта беше все още ясна, но сякаш корабът носеше мъглата със себе си, защото тя започна да се стеле по водата, после бавно се издигна, побеляла от луната.

Тъй като нямаше какво да прави, Малоан бе натъпкал така печката, че плочата се нажежи до червено и стана нужда да отваря прозореца. Той правеше често това, защото щом всички прозорци бяха затворени, имаше чувството, че е глух. С открехнати прозорци чуваше и най-малките шумове и ги разпознаваше до един. Дори без да им обръща внимание, си казваше:

— Я виж! „Франсет“ излиза от пристанището. Ще имат хубаво време за риболов…

Или:

— Господин Бабю се прибира с колата си.

Иначе не го познаваше. Той бе наемател на кораб, който често ходеше до Хавър и се завръщаше с кола. Понеже къщата му беше близо до морската гара, Малоан чуваше мотора и това бе всичко.

Разтоварваха солена риба в задната част на английския кораб, но скърцането на рудана не му пречеше да долавя и други, по-слаби и по-далечни звуци, така че към един часа Малоан чу как се плиска водата от другата страна на пристана, там, където Батист оставяше лодката си.

Веднага разбра. Запита се само дали Батист е на борда с непознатия, или не. Когато лодката стигна до средата на пристанището, сред все още прозрачната мъгла, стана съвсем ясно, че в нея има само един човек и това бе англичанинът.

Не беше моряк, защото не умееше да я управлява. Тъй като имаше само едно гребло, сигурно му беше много трудно, най-вече защото се мъчеше да не вдига шум. Натискаше веслото отдясно, после отляво и макар да внимаваше много, то току се удряше в борда. Лодката не се движеше право напред. Странно беше да наблюдаваш така в мъглата един човек с мека шапка, който се мъчи да управлява тежката лодка.

Отначало Малоан гледаше с любопитство, но постепенно натрапчивото чувство го завладя и не му позволи да откъсне очи, да вижда или да чува нещо друго. И докато мъглата се сгъстяваше и човекът и лодката се превръщаха на моменти в смътен силует, той ги виждаше, виждаше преди всичко лицето на англичанина, и то с най-малките подробности.

Толкова ясно не би могъл да си представи дори чертите на своя баджанак, дори на жена си, без нещо застинало, неясно, без някаква празнота.

Лодката напредваше на тласъци и Малоан беше сигурен, че мъжът с острия нос гледа водата с тъжните си очи, едновременно с тревога и примирение. Когато сянката се изправяше, той знаеше, че онзи наблюдава клетката, увиснала в небето като венециански фенер.

Лодката стигна до мястото, където бе паднал куфарът, веслото бе прибрано и мъжът се изправи, залитащ и неловък от люлеенето.

Малоан отгатна всеки жест, въжето, което англичанинът оправяше, после куката, която се удряше в борда при спускането и падна във водата.

Първият звук на корабната сирена отекна в края на вълнолома, а десет минути по-късно мъглата нахлу и в най-скритите ъгли, като затули дори осветената врата на „Мулен Руж“.

Малоан би могъл да използва това, за да помисли за нещо друго, да почете вестник или да дремне в ъгъла до огъня.

Но остана прав до прозореца, притаил дъх, за да не изпусне нито звук, мръщейки чело, когато скърцането на рудана заглушаваше плясъка на вълните.

От птичи поглед мъжът бе на петнадесет метра от него. Той нямаше представа от ритмичността на морските приливи и не мислеше за отлива, който го носеше бавно към открито море.

Само хвърляше тук-там куката във водата, но като се огледаше, виждаше, че не е вече на същото място, а по едно време се блъсна дори във влекача на флота. Батист, Малоан или който и да е щеше да удържи лодката на място, с гребло в едната ръка и кука в другата.

Мъглата беше бяла и студена като лед, ще кажеш, че е твърда и Малоан на няколко пъти щеше да се закашля. Какво би станало тогава? Мъжът щеше да вдигне глава, защото в мъглата звуците изглеждат много по-близки, отколкото са в действителност. Може би щеше да изпусне въжето и да изгуби куката? Кой знае? В паниката и веслото можеше да му се изплъзне и да бъде отнесено бавно към вълноломите.

Щеше ли да има смелостта да извика?

Не смееше да застане прав от страх да не загуби равновесие. Седнал не можеше да действува свободно и търсеше по-удобно положение.

Ядосан, Малоан даде път на една композиция вагони и пак зае мястото си до стъклото.

Не помисли нито за миг за мъртвия, който не го интересуваше или по-скоро нямаше нищо общо с неговите грижи. Той дори не го беше видял! Забелязал бе едно пардесю, една шапка. Някаква фигура се бе олюляла в края на кея.

Впрочем мъртвият нямаше повече нужда от куфара, щом беше мъртъв.

Колкото до клоуна, той сигурно имаше страшна нужда от него! Това дори бе невероятно. Защото в крайна сметка той всъщност бе извършил престъпление — на това същото място, миналата нощ! Не знаеше дали не са намерили трупа, дали някой не бе видял сцената и не бе съобщил.

Невъзможно бе да не мисли за това и въпреки всичко, вместо да напусне Диеп с първия влак или кораб, той остана тук, бродейки като човек, който се терзае.

Той се терзаеше още сутринта, когато гледаше със завист как лодката на Батист се движи из пристанището. От този момент Малоан бе сигурен, че той ще се върне, но въпреки това тръпки го полазваха по гърба, докато англичанинът се бъхтеше сред влажната тъмнина. Знаеше ли поне да плува?

„Трябва ли да се инати толкова!“

Малоан би могъл да му се изсмее или най-малко да се усмихне, тъй като парите бяха в шкафа. Но тъкмо обратно, това го мъчеше. Той се тревожеше, като чуваше как клоунът търси из водата с тази смешна кука. Хубаво щеше да се подреди, ако вместо куфара, закачеше трупа!

А може би нямаше пари да напусне Диеп? Дали те не бяха предназначени за някой друг?

Бе първата нощ, в която Малоан забрави да пуши лулата си. Чу гласове откъм „Мулен Руж“, разпозна гласа на Камелия. Затваряха вратите. Ролетката издрънча. Последни заглъхнаха стъпките на сервитьора, който живееше от другата страна на пристана, недалеч от дома на Малоан.

Непоносимо е да слушаш с часове как някой плъх чопли дървото. Камо ли да слушаш човек, който чопли нещо във водата в такава мъгла! И да знаеш, че е безполезно, че нищо няма да намери! И да си представяш смешния му нос, изострен от отчаяние!

Малоан би могъл да си каже, че така му се пада, но сега не мислеше за това и на моменти дори се задъхваше от нетърпение.

По едно време извади ключа от джоба си, отвори шкафа и постави куфара на масата. Той беше сух, със следи от влагата, които напомняха контурите на географска карта. Върху банкнотите имаше същите жълтеникави очертания. А честите удари на веслото не преставаха да се чуват.

Не можеше ли просто да извика:

— Хей! Човече… Дръж!

И да му хвърли шепа банкноти, да си уреди сметките?

„Невъзможно е!“ — въздъхна Малоан, като затвори отново куфара и едва не забрави ключа на масата. Когато се усети, пребледня, разбрал изведнъж какво можеше да изгуби от едно забравяне, от една случайност, една разсеяност. Колегата му щеше да намери ключа. Щеше да си каже: „Я гледай! Малоановата ракия може да е по-силна от моята…“

Малоан бе правил вече този номер, пиеше от бутилките на колегите и доливаше същото количество вода.

Като си помисли за вода, Малоан си представи ръцете на мъжа, които бъркаха в морето и които сигурно бяха почервенели от студ. Освен това англичанинът не бе свикнал на физическо натоварване, въпреки че бе нанесъл такъв удар с юмрук.

Дали беше дошъл от Лондон с намерението да удави приятеля си? Или се бяха скарали, докато пиеха в „Мулен Руж“?

Най-дразнещ бе шумът от куката, която падаше във водата всеки две-три минути. В края на краищата това значеше стотици пъти един и същ плисък! И отгоре на всичко сирената, която също виеше ритмично, по-мощна от всичко, способна да заглуши целия град, в сравнение с която скърцането на рудана беше просто лека музика.

В четири часа сутринта Малоан беше готов да даде половината от банкнотите, само и само да види как лодката се маха. Въпреки това, когато в четири и четвърт чу ударите на веслото и разбра, че „Божия милост“ прекосява пристанището, почувствува една празнота, обзе го мъчително чувство.

И дума не можеше да става вече за гледане. Дори носовата част на английския кораб беше само една сянка в мъглата. И единствено звуците говореха, като дрънченето на веригата, когато мъжът завързваше лодката, после стъпките му по кея, по железния мост, отново по кея. Малоан каза:

— Идва!

За да се върне в града, англичанинът трябваше да завие на ъгъла на кафене „Швейцария“ и в такъв случай шумът щеше да заглъхне. Но той се приближаваше, стигна до подножието на желязната кула.

Малоан седна от предпазливост. Мислеше си, че щом клетката е осветена, мъжът можеше да забележи силуета му и да се прицели с револвер.

Едва се бе настанил до масата, покрита с разкъсана попивателна хартия, когато стълбата се раздруса. Някой се бе хванал за нея. Бе стъпил на първото стъпало.

Той стаи дъх. Нямаше оръжие. Впрочем за нищо на света не би стрелял по мъжа от Лондон. Не знаеше защо, но беше така.

„Ако не се качи, ще дам петстотин франка на църквата!“ — реши той.

Църквата бе издигната на върха на стръмния бряг, недалеч от неговия дом, и моряшките жени ходеха там да се молят, когато корабите не се завръщаха.

„Ще ги дам, когато обменя банкнотите“ — поправи се той, като се сети, че не би могъл да отдели петстотин франка от парите за вкъщи, без да събуди подозрението на жена си.

Долу англичанинът се колебаеше. Нормално беше. Може би му бяха казали, че човекът, когото бе срещал три пъти през деня, беше нощният стрелочник. А може и да беше проследил Малоан?

Беше ли се досетил, че куфарът е изваден?

Бяха двамата, съвсем близо един до друг, разтревожени за едно и също нещо, и никой не знаеше какво мисли и знае другият.

„Ако дойде, ще му върна куфара.“

Мъжът бе изкачил две стъпала.

„Ще ми даде една част за труда…“

Малоан би извикал. Но беше силен. Четири-пет пъти му се бе случвало да се бие в кафенето без най-малкото колебание.

Ужасното беше, че непрекъснато си представяше мършавата и зловеща глава на клоуна, която можеше да се появи всеки миг горе на стълбата.

Не! Отказа се. Тръгваше си. Чакълът скърцаше под подметките му. Нима се боеше повече, отколкото Малоан? Или се уплаши от звънеца, който съобщаваше за вагоните? Стрелочникът натисна шумно лостовете и задействува отдалеч преместването на релсите с такова удоволствие, каквото тези движения никога не бяха му доставяли.

Кафенетата на рибния пазар вече светеха. Нощта преваляше. Най-много още час щеше да бъде тъмно, час, през който Малоан нямаше да знае нищо за своя непознат, който беше изчезнал, беше се стопил в мъглата, която ставаше все по-млечна. Вече се чуваха само познатите шумове от пристанището и града.

Впрочем, за да минава по-бързо времето, той гледаше два рибарски кораба, които се прибираха, без да имат никаква видимост, и едва напредваха, надули всичките си сирени. Когато поеха между вълноломите, се чуваше дори гласът на дежурните, надвесени над носа.

Малоан натъпка първата си лула и си наля чаша силна ракия, точно от ракията на колегата си, който бе оставил бутилката до печката, както Малоан щеше да остави ключа си.

Денят набираше скорост. Защото отсега нататък това бе един механизъм, в който нямаше място за нищо непредвидено: звънецът на пазара, впрегнатите каруци, камионетките, препълнените кошове, чието поскърцване на ракитата бе така познато, хорската глъч и мокрите риби, падащи направо на плочите.

Трябваше да се даде път и на влака с прясна риба и когато Малоан зареди печката за последен път, вече бе съмнало, но не се виждаше по-добре, отколкото през нощта, толкова гъста бе мъглата. Минаваха автомобили със запалени фарове. Прозорците на къщите светваха — все същите, на същите хора, които ставаха рано.

— Как е? — попита колегата, като отваряше вратата.

— Добре! — отвърна той, като забрави, че предната вечер бяха сърдити.

Погледна шкафа си, увери се, че ключът е в джоба му и слезе по стълбата, чиито железни пръчки бяха потънали в студената мъгла.

Едва бе пресякъл морската гара, когато забеляза мъжа пред себе си в края на тротоара, с измокрен шлифер, смачкана шапка и ръце в джобовете. Мъжът го гледаше. Чакаше. И сигурно щеше да направи две крачки и да го заговори.

Малоан не би избягал. Не би направил нищо в своя защита. Предварително се бе примирил. Щеше да слуша, да прави каквото му кажеха, щеше дори да отиде и да вземе куфара от кабината. Не личеше ли това по поведението му?

Да, но въпреки всичко мъжът не помръдна, не го заговори, с трескави очи, стиснати от студ ноздри и разкривена уста той гледаше минаващия стрелочник.

Малоан се спъна. Спъната бе и крачката му. Очакваше да получи удар отзад или нещо подобно. Зави наляво, защото толкова бе свикнал с това, че можеше да го стори и със затворени очи. Не се осмели да се обърне, но почти с облекчение дочу зад себе си стъпките на мъжа.

Таксиметровите шофьори бяха на поста си. Един полицай се разхождаше по тротоара.

Нищо не можеха да му сторят. Беше в безопасност!

Когато нагази сред отпадъците от риба, разбра, че пресича пазарището, но не виждаше нищо, поне нищо конкретно, защото мъглата беше не само около него, но и в главата му.

Мъжът го следваше, мъжът изкачваше стръмната, пътека, и ето, жена му вече казваше съвсем сериозно: „Виждаш ли, че си хванал грип!“

Един хубав грип беше работа само за нея, една възможност да вари чайове, да се чумери още повече и да тормози малкия, без защитата на бащата. Той беше премалял, капнал, грохнал от умора и въпреки това трябваше на всяка цена да мисли.

Да мисли не като жена си, която от три дни напираше или да купува тенджера, или да го занимава с уроците по цигулка на Ернест, цигулка, за която се говореше повече от година вкъщи и у баджанака.

Да мисли! Мъжът сигурно си бе отишъл, но можеше и да обикаля край къщата. Той знаеше, че Малоан знае. Във всеки случай Малоан можеше да знае.

Много късно беше да носи куфара в полицията. Но дори и да не беше много късно, Малоан би се решил на това само по принуда.

Какво щеше да стане, ако мъжът се застоеше в Диеп? Щеше ли да продължава да наднича с клоунската си глава от всеки ъгъл на улицата?

Малоан стана и за втори път отвори прозореца, пак така внезапно, но видя само жената на един рибар — точно жената на Батист, — която продаваше риба от врата на врата. Видя отгоре как жена му купуваше херинги след дълги пазарлъци. Пак херинги!

След като поспа малко, той вече долавяше през мъглата жълтеникавия диск на слънцето.

Вчера по същото време, противно на навика си, Малоан беше навън. Може би защото бе изключение, той пазеше приятен спомен от тази разходка, особено от изпитите чашки в кафене „Швейцария“, което не беше пивница, а най-хубавото кафене в града.

Навън сред шума, сред тълпата и движението се мисли по-добре. Човек не прави капитал от дребните неща. Той се облече и като го чу, жена му дотича веднага, както и очакваше.

— Надявам се, че няма да излизаш?

Много искаше да избегне всякакви сцени, но беше невъзможно.

— Остави ме на мира!

— А после ще дойдеш да ми охкаш, че си болен! И пак аз трябва да се грижа…

Не е ли странно, че може да живееш двайсет и две години с една жена, да имаш деца от нея, да делите парите и в края на краищата да си останете чужди? Тя беше виновна, защото не разбираше нищо и непрекъснато мрънкаше. Не признаваше дори, че в дните, когато ходеше да играе на кегли, той можеше да се прибере малко пийнал и никога не го питаше дали е спечелил, нещо повече — само тя не знаеше, че той е най-добрият играч в Диеп!

— Казвам ти, Луи!

— Стига вече!

Сега малко посвикна, но в началото за подобна приказка плачеше три дни поред.

— Аз отговарям за семейството, нали? — каза й той право в очите. — Аз съм този, който работи! Аз ви храня! А ако утре ти кажа, че сме богати? А? Ако утре ти покажа стотици хиляди?

Предизвикваше я. И тя започна да отстъпва, не защото бе смаяна, а защото искаше да прекрати сцената. Но той искаше точно обратното.

— Да не би да съм неспособен? Точно това си мислиш, нали? Само твоят зет е умен, защото е банков чиновник! Почакай! Аз самият ще му дам пари за влагане…

За момента това го облекчи и той облече най-хубавия си костюм от дебело синьо сукно, каквито носеха рибарите в неделя.

— Забрави си носната кърпа — каза тя.

— Аз не забравям никога нищо, по-добре запомни това веднъж завинаги!

Не можа да не се усмихне пред огледалото и като сви рамене, излезе. Пред къщата имаше само една площадка за тротоар, защото още нямаше истинска улица, внимаваше да не стъпва в локвите с чистите си обувки. На върха на стръмната пътека срещна Ернест, който се връщаше от училище, и го целуна по студената буза.

— Побързай! Майка ти чака.

Най-после се спусна към пристанището, като си повтаряше, че трябва да мисли. От време на време се оглеждаше изненадан и обезпокоен, че не вижда мъжа.

IV

Беше около четири и половина, защото лампите отдавна бяха запалени, когато Малоан забеляза англичанина, който излизаше от пощата. Ускори крачка, за да го проследи от разстояние, и така двамата тръгнаха край витрините.

Какво ли бе правил мъжът от сутринта? Дали беше спал? Или пак бе обикалял край пристана? Не беше възможно, защото тогава би срещнал Малоан, който бе минал оттам десетина пъти.

Вървеше бързо. Беше студено. Всичко тънеше в мъгла, а сирената продължаваше да вие в края на вълнолома.

След антикварния магазин мъжът зави надясно. Една тясна уличка водеше към дигата, близо до хотел „Ню Хейвън“. От хотела се виждаха само две топки от матово стъкло, които плуваха в мъглата като две луни. Отляво, от непрогледния мрак, се долавяше диханието на морето.

Усещаше ли англичанинът, че го следят? Не се обърна, тръгна по-бързо, може би защото вече наближаваше целта си.

Хотелът имаше широко преддверие, обзаведено със столове, фотьойли, порт манта. В дъното това преддверие ставаше още по-широко и преминаваше в хол, с едно бюро вляво и бар вдясно.

Някакъв човек бе седнал в креслото от камъшит, с бомбе на коленете, и стоеше така търпеливо, загледан пред себе си толкова спокойно, сякаш се бе настанил във влак. Гледаше към осветеното преддверие, в края на което влажната нощ се издигаше като стена.

Той видя как от тъмнината изниква шлиферът на англичанина. Съдържателката, която приключваше сметките, не виждаше нищо от своето място, но имаше способността да познава клиентите си по стъпките.

— Ето и самия господин Браун — каза тя, като се усмихваше.

Когато господин Браун стигна до средата на преддверието, един по-нисък силует се мярна вън на тротоара, постоя известно време нерешително и изчезна. Беше Малоан.

Мъжът от Лондон не знаеше, че го чакат и вървеше, като гледаше в земята. Когато вдигна глава, бе само на три крачки от плетеното кресло. Присви ноздри. Тънките му устни се разкривиха в нещо подобно на усмивка, а посетителят, който бе станал, каза на английски, с протегната ръка:

— Радвам се, че ви виждам, господин Браун!

Дали Браун също бе подал ръка, или неговият събеседник я бе хванал насила? Във всеки случай той я стиска дълго и здраво, сякаш изобщо нямаше да я пусне.

Любезната хотелиерка обясняваше:

— Вашият приятел дойде тъкмо когато излязохте. В тази мъгла той предпочете да чака, вместо да ви търси из града.

И Браун, обърнал лице към нея, се опита още веднъж да се усмихне признателно.

— Искате ли да светна в салона?

Това беше една остъклена стая вляво от преддверието, срещу трапезарията, която оставаше вдясно. Хотелиерката натисна копчетата на едно табло и стаята се освети, невзрачна и тъжна като приемната на зъболекар, със същите списания по масата. Без да губи време, хотелиерката отвори гишето на офиса.

— Жермен! Вижте какво искат да пият тези господа!

Посетителят все пак бе пуснал ръката на Браун, който стоеше пред него, без да продумва и без да помръдва, сякаш от този момент му бе отнета всякаква възможност за действие.

— Едно уиски, господин Браун? — разбърза се Жермен. — А вие, господине?

— Много добре. Две уискита.

Влязоха в салона и Браун съблече шлифера си, а неговият спътник седна в един фотьойл и кръстоса крака.

— Учудва ли ви, че ме виждате, господин Браун?

Бяха на една възраст, но мъжът с бомбето беше толкова самоуверен, че ставаше дързък. Жермен поднесе уискито. Двамата събеседници не затвориха вратата, защото така беше по-спокойно, при условие че говореха тихо. Пръв атакува посетителят:

— Бих излъгал, ако кажа, че не съм очаквал да ви намеря в Диеп, защото имате странния навик да обикаляте от време на време континента.

Браун мълчеше, сякаш не му се искаше да участвува в разговора. Гледаше събеседника си с тъжни очи и държеше ръцете си кръстосани върху коляното.

— Впрочем сигурно сте срещнали вашия приятел Теди? Не? Разминали сте се? При това е бил забелязан в Диеп, когато сте пристигнали.

През стъклата се виждаше хотелиерката, която изготвяше сметките на двама пътници и от време на време хвърляше по един поглед към тях.

— Имате уморен вид, господин Браун. Да не сте болен? Пак ли ви мъчи черният дроб?

Браун въздъхна, прехвърли отново крак върху крак и сложи ръце на коляното си.

— Знаете ли — продължи другият — колко трудно ми беше да попреча на стария Мичъл да ме придружи?

Браун не трепна, остана унил и безразличен и тогава неговият събеседник се изправи припряно, обиколи два пъти салона и като мина зад мъжа от Лондон, изведнъж сложи ръце на раменете му. Този път Браун потрепери, но кратко и само веднъж. Краката му останаха кръстосани.

— Да играем с открити карти, господин Браун! — той седна отново — не така непринудено, но заговори почти сърдечно:

— Вие познавате стария Мичъл не по-зле от мен. Всъщност той вече притежаваше „Паладиум“ от петнадесет години, когато вие дебютирахте в мюзикхола, и доколкото си спомням — подписа с вас няколко договора… Каква хубава зала! И особено великолепната фасада от големи сиви камъни… Виждате я и сега, нали? Осветеният тротоар, колите, които спират отпред, двамата полицаи на пост, портиера, прислужниците в ливреи… Над голямата врата с блестящи букви се обявява спектакълът… Ослепителни са! Така ослепителни, че зад тях всичко остава в пълен мрак… Стената например, тоест онази част от фасадата, която е над мецанина…

Господин Браун запали цигара с отмерени движения и пак сложи ръцете си върху коленете.

— Знаете и кабинета на Мичъл, нали? Най-горе, под покрива, на нивото на корниза, над залата… Мичъл така и не пожела да си смени кабинета, въпреки че артистите не обичат да изкачват желязната стълба шест-седем етажа, не помня точно…

Хотелиерката даваше наставления на Жермен, който започна да подрежда приборите в трапезарията.

Той се появи за миг на прага на салона, за да попита:

— Заедно ли ще се хранят господата?

— Разбира се!

Браун не отговори.

— И най-сетне вие знаете, господин Браун, че в събота миналата седмица Мичъл реши да продаде заведението си на някаква кинематография. Цялата преса говореше за това, развълнувана за стария мюзикхол, който се закриваше. И знаете може би, че продажбата се извърши в три часа в кабинета на Мичъл и че купувачите изплатиха веднага една сума от пет хиляди лири.

Много е интересно, защото казват, че Мичъл се е съгласил само за да осигури зестра на дъщеря си. Но това не ни интересува за момента. Да се заемем със следобеда и вечерта в събота.

Банкнотите са в касата на Мичъл, защото банките са затворени. Сутрешният спектакъл е минал и Мичъл, както обикновено, не излиза от театъра дори за да обядва, а яде сандвичи в бара. Знаете ли бара? Онзи на първия етаж, към фасадата, чиито прозорци са точно зад светещите букви на надписа. Един от тези прозорци е винаги отворен поради дима от лулите и цигарите.

В осем часа вечерта парите са още горе. В осем и половина Мичъл слиза и взема от касата прихода от деня и го занася в кабинета си. В подножието на желязната стълба, която води до кабинета му, има винаги дежурен, чието задължение е да не пуска никого. На няколко метра от кабинета си, на корниза, Мичъл си е избрал едно местенце, от което вижда едновременно и залата, и спектакъла.

Браун слушаше покорно.

— Вече почти свършвам. Но внимавайте добре. Мичъл е излязъл от кабинета си и е останал на корниза на залата точно двадесет минути. Когато се връща, касата е празна. Никой не е минавал нагоре или надолу по стълбите. Дежурният е сигурен. Затова пък малко по-късно научавам, че моят стар приятел Браун е изпил чаша бира в бара.

Разбирате ли? Би могло да се влезе само през фасадата, тоест изкачвайки се нагоре по стената, като се стъпва по фугите на камъните. Но само един човек според мен е способен на тази акробатика. Сега стигам до моята мисия…

Чуха се откъслечните гласове на група търговски пътници, които пристигнаха, но не влязоха в салона, а се настаниха на бара. Браун отново кръстоса крака, после още веднъж.

— Татко Мичъл не е лош човек. Хората разправят, че като е давал работа на артистите в течение на тридесет години — първо в провинцията, после в Лондон, — е натрупал богатство. Мога да ви уверя, че това не е така и че петте хиляди лири, които получи, са почти всичко, което му е останало, за да осигури дъщеря си и да изживее дните си.

— Той ме повика в кабинета си, който и вие знаете. Заяви ми, че няма намерение да иска наказание за крадеца, но желае на всяка цена да намери парите си, поне част от тях. Разбирате ли?

Гърлото на Браун сигурно бе пресъхнало, защото преди да преглътне уискито, го задържа доста време в устата си.

— Ние сме във Франция, което е във ваша полза. Мичъл би се задоволил да получи петте хиляди лири и би се отказал от прихода от двете съботни представления.

Настъпи тишина. Чуваха се ударите на билярдните топки някъде от бара, но не се виждаха нито билярдът, нито играчите. А сирената на вълнолома бе само неясен, плътен фон на шумовете наоколо.

— Знаете ли, господин Браун, какво отговорих аз, инспектор Молисън, на бедния стар Мичъл? Отговорих му буквално така: „Ще се опитам да открия едно явление, което ние в Ярд наричаме «Неудачникът». Това е най-ловкото животно на света и не за първи път лази по стените като муха. Първия път е трябвало да изостави плячката си и да избяга по покрива. Втория път е бил нападнат на улицата, когато се е прибирал вкъщи, а третия път откраднатите пари са били фалшиви.“ И добавих: „Ако го намеря у тях, в Ню Хейвън, с милата му женичка, която има вече две бебета, преговорите ще бъдат лесни, защото всъщност Неудачникът не би направил зло и на една муха. Но ако е имал време, преди да му стисна ръката, да се срещне с един Теди, нещата ще се затруднят. Впрочем видяхте ли се с Теди?“

Изпушената почти до края цигара вече изгаряше пръстите на Браун.

— Колко казахте, че имало? — въздъхна той. Инспектор Молисън чукна по масата да поръча уиски.

— Общо близо шест хиляди лири.

— Вие огледахте стаята ми естествено.

— Поисках съседната стая, като казах на хотелиерката колко големи приятели сме. Мисля, че вратата ви не беше добре затворена.

— Ходили сте у нас, в Ню Хейвън?

— Жена ви ми поднесе чай. В момента къпеше бебетата. По-голямото е доста едро за възрастта си.

— Какво ви каза тя?

— Че началниците пак са ви изпратили в Амстердам. Не е хубаво да лъжете така жена си. Впрочем на бюфета имаше сметка за газта. Като долови погледа ми, жена ви я скри в едно чекмедже и се изчерви.

Браун изпи до дъно втората си чаша и стана.

— Какво трябва да кажа на стария Мичъл? — настоя инспекторът. — Обещах още тази вечер да му телефонирам. Само при това условие той се отказа да дойде лично. Представете си, искаше да ви види непременно, за да ви убеди. Трябва да е вече на около седемдесет и две години тоя веселяк!

— Мога ли да се кача в стаята си? — попита Браун.

Преди да отвърне, инспекторът също стана, приближи се до своя събеседник и без никой да забележи, опипа ловко джобовете му, за да се увери, че не носи оръжие.

— Чакам ви в хола.

Браун остави шлифера си на фотьойла в салона, мина пред бюрото, удостоен от усмивката на хотелиерката.

— Кога желаете да вечеряте, господин Браун? Моят мъж е приготвил за вас и приятеля ви един хубав калкан „по диепски“.

— Слизам веднага.

Изкачи стълбите почти нормално и чак на последните стъпала ускори малко крачка. Чу се отварянето на вратата. Инспекторът, който се оглеждаше, сякаш се любува на обстановката, промърмори:

— Сигурна ли сте, че няма втори изход?

Мръщеше вежди, вдигаше глава към тавана, поглеждаше ядно играчите на билярд, които вдигаха шум.

— Нищо не се чува вече — рече изведнъж той.

— Какво искате да кажете?

— Аз…

Хотелиерката също вдигна глава:

— Гледай ти! Някой ходи по терасата…

Ето какво бе забравила да му каже тя: над трапезарията и хола имаше тераса пред самите прозорци на стаите. Инспекторът се втурна на улицата и видя как една слаба фигура скочи от четири метра височина на краката си и хукна покрай къщите.

Излишно беше да го преследва. Изправен в края на тротоара, Молисън натъпка лулата си и влезе само за да каже:

— Ще вечерям после.

— А господин Браун?

— Той явно няма да вечеря днес.

В края на гаровия перон, над една лошо осветена канцелария имаше надпис: „Специален отдел“. Там инспекторът намери един френски колега, който го изслуша, взе си бележка и малко по-късно вече телефонираше на всички полицейски постове и жандармерийски бригади в околността.

— Казвате, че няма в себе си пари?

— Във всеки случай — няма френски пари. Разпитах служителите в хотела. Карал е портиера да му взема цигари, а аз зная какво значи това.

— Значи до утре по обед ще го хванем.

 

 

За да се прибере, Малоан трябваше да мине през центъра на града, така попадна на улица „Сент Йон“ и пое по нея, осветяван от блесналите витрини. Едва бе отминал магазинчето на един търговец на лули, когато се извърна и влезе, без изобщо да мисли и без да се колебае.

— Бих желал една лула от морска пяна, с кехлибарен край.

— Истинска ли?

Купи си лула за двеста и петдесет франка, същата, каквато подариха със събрани пари на помощник-началника Мордавен за тридесет и пет годишната му служба, когато бе награден. Натъпка я още там и я запали.

Това беше поне едно малко удовлетворение. Поразходи се по улицата, като пушеше внимателно, и погледът му се спря на месарницата, където работеше дъщеря му. Докато другите магазини се пълнеха все още с хора, решетките на месарницата бяха дръпнати наполовина, а месото бе вече подредено в хладилника.

Анриет беше сама вътре, свита надве на пода, с коси, паднали на лицето, и крака, обути в сабо, и миеше червеникавите плочки с много вода. Тя беше с гръб към улицата. Понеже носеше доста къса рокля, краката й се виждаха над коленете и дори малко над черните чорапи.

Малоан пресече улицата, продължавайки да пуши с лулата, и извика от тротоара:

— Анриет!

Тя се обърна с парцал в ръка и измърмори:

— Ти ли си? Изплаши ме.

— Беше ми казала, че продавачите мият магазина.

— Вече не. Господарката смята, че имат много работа.

Почувствува се унизен, без да знае защо, навярно заради тази решетка, през която си говореха, или защото Анриет не спираше да работи, за да го изслуша. Някакъв глас се дочу от задната част на магазина, един доста остър женски глас:

— Какво има, Анриет?

— Нищо, госпожо!

Малоан трябваше да си върви. Това му бе ясно.

— Имаш хубава лула — забеляза дъщеря му, докато изцеждаше парцала с доста странен шум. — Мама ли ти я купи?

Някакви стъпки се приближиха. Една колкото висока, толкова и широка жена с лице на прасе застана на вратата към задната част на магазина.

— Е, Анриет…

— Да, госпожо… — заекна объркана прислужницата, с коси, натопени в кофата.

— Нали ви бях забранила да говорите с мъже. Месарката се преструваше, че не вижда Малоан и че говори само на Анриет.

— Това е баща ми — каза момичето, като разстла парцала, за да попие водата.

— Ако ще да е и папата! Дори не сте си свършили работата в кухнята!

И Малоан видя отново само гърба на дъщеря си и оголените й крака. По тротоара край него минаваха хора.

— Анриет! — извика той.

Тя не смееше вече да се обърне към него. Месарката стоеше там й се питаше докъде ще стигне това нахалство.

— Иди да си прибереш нещата.

— Какво става? — попита месарката, като се приближи, пъхнала късите си ръце в джобовете на престилката.

Малоан бе толкова упорит, че и сам не знаеше какво иска. Би могъл да мине през решетката и да влезе в магазина, но като оставаше вън, запазваше достойнството си.

— Анриет, идете веднага да си свършите работата в кухнята!

— Да, госпожо.

— Анриет, забранявам ти да ходиш. Ще си вземеш нещата и веднага ще дойдеш с мен.

Още малко и сцената щеше да стане съвсем смешна и Малоан, който разбираше това, ставаше още по-упорит. На всичко отгоре и двамата с месарката се преструваха, че не се виждат.

— Ще си отидете след осем дни, щом толкова искате. Или по-точно ще си отидете на всяка цена, защото не ви искам повече в къщата си. Но първо ще си отработите осемте дни.

— Анриет, казвам ти да отидеш да се облечеш.

Прислужничката си изтри очите с опакото на ръката, без да пуска парцала, погледна господарката си, после баща си, който се очертаваше някак странно зад решетката.

— Разбра ли?

— Чухте ли, Анриет? Предупреждавам ви, че ако трябва, ще повикам и полиция.

— Много добре! Нека дойде и полицията — отвърна Малоан.

Не би могъл да каже какво точно ще направи. Беше сгрешил и сега беснееше, че е сгрешил.

— За последен път ти казвам да тръгваш с мен.

Анриет изчезна в задната част на магазина. Месарката, която не искаше да помислят, че отстъпва, остана известно време, облакътена на касата. Малоан пушеше лулата си, без да мисли, че това е новата лула за двеста и петдесет франка.

„Нямам право да оставям дъщеря си нито минута повече в тази къща — си казваше той неуверено. — Когато имаш повече от петстотин хиляди франка…“

От своето място той почти виждаше стъклената кабина, където в шкафа от бяло дърво имаше един куфар. Месарката бе изчезнала. От задната част се чуха викове и Малоан долови ридание.

Той почака, като се разхождаше с тежък поглед и стиснати челюсти. Имаше нужда да усеща, че е способен да действува. Отсреща имаше книжарница, а отстрани продаваха сувенири от Диеп. Най-сетне се обърна. Анриет минаваше през магазина с шапка, с манто и малко куфарче в ръката. Тя отвори решетката.

— Защо направи това? — попита, тръгвайки до баща си.

— Защото така!

— Тя иска да се оплаче на помирителната комисия. Ако господин Лене беше там, щеше да стане бой. Той е такъв грубиян.

Малоан се усмихна презрително и като си спомни за лулата, смукна дълбоко дим.

— Остави всичко на баща си! — каза най-после в момента, когато минаваха край кафене „Швейцария“.

През завесата забеляза Камелия в нейния ъгъл, както обикновено сама, пред чаша зелена мента.

V

Неочаквана, смешна, срамна и преди всичко глупава сцена избухна в малката къща на стръмнината, която госпожа Малоан, със синя престилка, бе изчистила този ден от горе до долу и която още пазеше следи от влагата.

Една минута преди Малоан и Анриет да стигнат до прага, те не подозираха нищо — нито мъжът, ни жената, ни дъщерята, но сцената вече набираше сила. Сякаш между другото, когато изкачваха стръмната пътека, Анриет попита:

— Какво ще каже мама сега?

„Какво ще каже мама сега?“ — си повтаряше Малоан, докато превърташе ключа в ключалката. А защо трябва да казва нещо? Защо Анриет се интересуваше от мнението на майка си?

Той влезе пръв в кухнята, като се правеше на колкото може по-нехаен. Тъй като Анриет беше още в сянката на коридора, госпожа Малоан попита:

— С кого си?

— С дъщеря ти.

Бурята все още не избухваше. Госпожа Малоан привърши с подреждането на масата и поднесе супата, преди да проговори отново.

— Защо е поискала днес да я освободят?

— Не е искала да я освободят. Аз я измъкнах от това място.

— Много умно!

Това бе последната секунда спокойствие. От този миг не се чуваше нито будилникът, нито бумтенето на печката и всичко, което бе останало от вечерята, нямаше да бъде изядено.

— Какво рече?

— Рекох, че ги вършиш все такива, с месеци търпиш, поглъщаш всичко, после изведнъж, в най-лошия момент, правиш най-голямата глупост…

— Аха. Аз съм направил глупост, а? Значи според теб трябваше да оставя Анриет в тази месарница, та като мие пода, минувачите да й гледат половината задник…

— Яж! Ще видим как ще се оправяме в края на месеца.

— Мислиш, че не разбирам ли?

— Какво да разбираш?

— Намекът! Не печеля достатъчно пари, за да храня семейството, нали? Аз…

Първият удар с юмрук разтърси масата и отбеляза началото на нова каденца. Между репликите вече едва се долавяше някаква връзка. Минаваха от тема на тема без явна причина, просто защото някой бе намерил по-злостна дума.

— Кажи, че съм и пияница!

— Не казвам това, но повтарям, че си пил. И когато си пил, вече не си същият.

— Чуваш ли, Анриет? Баща ти е пияница, а майка ти — тя е най-голямата светица!

Анриет плачеше. Госпожа Малоан непрекъснато тъпчеше залци хляб в устата си и забравяше да ги дъвче.

— Достатъчно ми е натяквано в твоето семейство, че съм само един прост работник. И колко струва това твое семейство! Можете да се превземате, да! Но в тенджерите нямате нищо…

— Всеки случай сме по-възпитани…

Продължението беше още по-срамно и невероятно.

— … и ме накара да страдам цели двадесет години…

— … не зная какво ме задържа да не…

— Да не какво?

— … да…

— Татко!

— Да, виж какъв красавец е твоят баща!

— Сигурно ще ме харесаш повече, ако ти сложа петстотин хиляди франка на масата, нали?

— Отвращаваш ме! Върви другаде, да ти мине махмурлукът…

— … да, петстотин хиляди франка… И цялото ти семейство ще дойде да ми лиже краката…

— Забранявам ти…

— Татко! Мамо!

Една ръка се вдигна, но само за да падне отново на масата и след малко пътната врата се затръшна. Малоан, забравил канчето си с кафе и храната, се носеше към пристанището.

— Яж! — говореше госпожа Малоан на дъщеря си. — Утре няма да помни вече нищо. Сигурна съм, че няма да си намериш работа преди празниците.

 

 

В хотел „Ню Хейвън“ инспектор Молисън бе седнал сам на една маса с два прибора и бавно се хранеше. От другите маси го гледаха с любопитство, примесено с уважение.

— Това е човек от Скотланд Ярд — бе пошушнал хотелиерът, с бяла шапка, който идваше да поздрави своите клиенти преди всяко ядене.

— А другият, господин Браун?

— Изглежда, че е известен английски крадец.

На касата хотелиерката бе изготвила сметката на господин Браун. Дължеше четиристотин и двадесет франка, които сигурно нямаше да видят никога.

Все още имаше мъгла, но това бе обикновена мъгла, каквато цари над Ламанша половин зима. Въпреки това сирената виеше. От устните на минувачите излизаше облак пара.

До девет и половина Малоан не забеляза в кабината си нищо ненормално. Бе поставил лулата си от морска пяна на масата и от време на време й хвърляше укорителен поглед, сякаш тя му беше виновна за нещо. Като се обръщаше наляво, виждаше светлината от прозореца на своята къща и това го караше да мръщи чело.

Загадките на нощта започнаха около „Франсет“. На рибарския кораб привършваха с товаренето на въглища, за да отплуват след един час с отлива. Един прожектор, окачен на крана, осветяваше палубата. Кошовете с въглища се полюшваха един след друг в края на елеватора и се изсипваха в трюма.

В това време трима мъже, облечени по градски, изникнаха от сянката. Единият от тях каза нещо, което Малоан не чу, и някакъв моряк изтича веднага да потърси капитана в един съседен магазин.

Разговорът се проведе под светлината на прожектора. Стрелочникът разпозна единия от мъжете, който беше от полицията. Видя как и тримата се разхождаха по палубата, как влязоха в поста отпред, после в кабината на телеграфиста, а през това време един униформен жандарм се разкарваше по кея, други отмерени стъпки отекваха оттатък пристанището.

Полицаите обиколиха още „Матамор“ и „Ва тужур“, които тръгваха същата нощ на риболов, и когато привършиха, вместо да се оттеглят, трите сенки поеха по кейовете, от тъмнината към светлото, като се навеждаха над лодките и поглеждаха в кафенетата.

За тридесет години Малоан бе наблюдавал сто пъти подобна картина, причина за която най-често беше някоя телеграма от Париж: „Наблюдавайте гарите, пристанищата и всички гранични постове!“

Той видя Камелия, която влизаше в „Мулен Руж“ една от първите, както обикновено, и която не знаеше нищо.

Времето минаваше. На Малоан му се спеше. Усещаше се натежал и беше бесен, че не си взе кафето. Два-три пъти между десет часа и полунощ той задряма, без да губи напълно съзнание, и веднъж дори премести стрелките в полусън, а после, като видя задаващите се вагони, се попита дали е задвижил лоста, или е сънувал.

Както всяка нощ, осветените прозорци на бързия влак Диеп-Париж се редяха на първи коловоз, когато корабът акостира, а комисарят от специалния отдел, който рядко нарушаваше спокойствието си, вече стоеше до пасарелата.

Нищо особено не се случи. Пасажерите бяха насочени към залата за паспорти, после към тази за багажа. Но освен комисаря, до влака стоеше и един жандарм и това бе достатъчно, за да придаде на пристигането по-особено значение.

Проверката сигурно беше много прецизна. Първият пътник излезе едва след десет минути и се настани във влака, след това излязоха още петима, седем, десет, петнадесет…

Един старец с кожух напусна на свой ред митницата — с два куфара в ръце, придружен от младо момиче. Понеже приличаха на богати пътници, прислужникът от луксозния вагон понечи да поеме багажа им, но старецът отказа, като се оглеждаше някак тревожно.

Дори отдалеч той привличаше вниманието първо с кожуха си, после с белите си коси, които бяха доста дълги, като на актьор, и които приличаха на възглавничка над астраганената му яка.

Когато си свикнал с пристигането на корабите, веднага отгатваш какво става с всеки пътник. Старецът и младото момиче бяха объркани като всички онези, които не вземаха влака за Париж, а оставаха в Диеп. През зимата наистина не бе направено нищо за посрещането им, тъй като не се очакваха хора. Двамата напразно търсеха някой служител от хотел или шофьор на такси. Старецът на два пъти спира някакви минувачи, които или не го разбираха, или не можеха да ги упътят.

Най-сетне с тях се зае един носач, поведе ги покрай влака, после заобиколиха локомотива и след малко старецът и момичето потеглиха в една наета кола.

Влакът също потегли. Затваряха помещенията на гарата. Малоан бе жаден и си каза, че щом всичко се успокои, ще изтича набързо да изпие нещо топло в „Мулен Руж“.

Но не се радва дълго на решението си. Щом оживлението стихна, по кея се забеляза едно необичайно раздвижване и Малоан откри например на различни места четирима жандарми, чиито униформи проблясваха в мрака, и още два силуета, сигурно също на жандарми, които оставаха в сянка.

Комисарят на специалния отдел не напускаше сектора. Той бе дребен и слаб човек, винаги в цивилно пардесю, дебело подплатено, с лачени обуща, които проблеснаха, когато пресече светлия кръг на газения фенер.

Припрян и нервен, той непрекъснато обикаляше от място на място и навсякъде, където спираше, имаше някой на пост: жандарм, цивилен инспектор или градски полицай.

Беше разгърната акция. Малоан виждаше само малка част от нея, но беше сигурен, че мрежата обхваща целия град.

Дали не търсеха мъжа от Лондон? Можеше да се предположи, защото не го виждаше да броди из покрайнините. И се увери напълно, когато още един силует се очерта на тротоара. Не би могъл да сбърка. Твърде много приличаше на английските детективи, които от време на време идваха в Диеп, за да издебнат или проследят някого и които стояха на пост до пасарелата на всеки пристигнал кораб в продължение на една-две седмици.

Този тръгна направо към „Мулен Руж“, което показваше, че познава града. През цялото време, докато остана там, Малоан дебнеше с тревога вратата и напрежението му нарасна, когато полицаят излезе, придружен от Камелия.

Не я отвеждаше в хотела. Навярно не бяха успели да говорят на спокойствие вътре, защото се заразхождаха нагоре-надолу по тротоара, като изминаваха всеки път по стотина метра, обръщаха се едновременно и тръгваха за кой ли път покрай желязната кула.

Инспекторът беше спокоен. Не си водеше бележки. Понякога кимаше с глава в знак на съгласие. Що се отнася до Камелия, тя говореше бързо, ядосана или разтревожена. Веднъж дори постави и двете си ръце върху рамото на инспектора, който внимателно се освободи и отново тръгна.

Предния ден Малоан би помислил, че едно такова разследване ще го подлуди. За собствено учудване, той бе спокоен почти колкото полицая. От висотата на своята стъклена клетка наблюдаваше двойката, жандармите и от време на време комисаря, който се появяваше в някоя стратегическа точка.

Лесно можеше да възстанови събитията. Полицията в Лондон е била осведомена за някаква кражба, свързана може би с убийство, и бе открила следа в Диеп. Комисарят от специалния отдел е бил предупреден и издирваше мъжа с шлифера или най-малкото не му позволяваше да се измъкне, с тази цел бяха претърсени и рибарските кораби, които вдигаха котва. Пристанището беше блокирано, гарата и пътищата — под наблюдение.

Горе от кабината гледката не беше впечатляваща, защото хората, които участвуваха в играта, изглеждаха твърде дребни, а припреният комисар, който тичаше насам-натам, бе по-скоро смешен.

Повече го тревожеше Камелия, която, изглежда, бе взела всичко много присърце. Не беше ли казала вече на инспектора от Скотланд Ярд, че двамата мъже с куфара бяха седнали в „Мулен Руж“ и бяха излезли оттам заедно? Навярно ги беше видяла дори да се отправят към пристанището? Ако го бе направила, инспекторът щеше да вдигне неминуемо поглед към клетката, издигната като фар в тъмнината.

Едно такси се появи на кея и пое някак неуверено покрай тротоара. Когато се изравни с двойката, една ръка почука по стъклото отвътре, таксито спря и от него слезе белокосият старец, като стисна ръката на инспектора и поздрави Камелия. Тримата разговаряха известно време, но жената не ги интересуваше вече толкова. Тя се върна в „Мулен Руж“ и двамата мъже престанаха да се занимават с нея, а инспекторът се забави малко, за да плати на таксито, което потегли към града.

Това, което направиха после мъжът от Скотланд Ярд и белокосият старец, бе непонятно за Малоан. Най-напред застанаха в началото на гарата и инспекторът огледа, без да бърза, терена около себе си, като посочи със замах мястото, което с идването на кораба бе заето от влака за Париж, на около три метра от тях.

След това се отправи към кораба и измина няколко пъти дължината му по кея, а старецът покорно го следваше.

Зениците на Малоан се бяха свили и сякаш цялата му кожа също се свиваше в рефлекс на самозащита. Той не поглеждаше към шкафа с куфара. Човек би казал, че се бои. После се замисли, смръщил чело за около пет минути, след което затвори грижливо прозореца, напълни отново печката и разбута огъня, за да пламне с всичка сила. Най-сетне се реши да седне на масата с протегнати крака и да натъпче новата си лула, вторачен право пред себе си. Не виждаше вече нищо по кея. Забелязваше едва-едва покривите на близките къщи, а скоро стъклата се замъглиха, посивяха и после побеляха, станаха матови.

Само трима души знаеха тази подробност, тримата стрелочници: през зимата, когато тяхната клетка се отопляше, трябваше да оставят един отворен прозорец, ако искаха да гледат навън. Единият от тримата, на когото често се схващаше вратът, предпочиташе дори да загася огъня, за да не стои постоянно на течение.

Малоан не беше по-глупав от един английски полицай. Той разбра, че като сновеше край кораба, инспекторът от Скотланд Ярд се питаше по какъв начин куфарът с банкнотите бе преминал през митническата бариера.

Оттам неминуемо щеше да проследи пътя на двамата до „Мулен Руж“, а на излизане от заведението щеше да се огледа и какво щеше да види? Стъклената клетка! Ако досега не я забелязваше, то бе, защото не се беше отдалечил малко, но нощта нямаше да мине, без да…

Малоан чу съвсем наблизо гласове. Тъй като прозорецът бе затворен, това бе само глухо боботене. Отдръпна стола си, така че да може да постави крака върху масата, и облегнат назад, забълва по-гъсти облаци дим.

Беше така невъзмутим, че непрекъснато трябваше да сдържа усмивката, която напираше на устните му. Когато чу, че желязната стълба се разклаща, се престори на заспал, което бе лесно за него. Няколко секунди по-късно на вратата се почука и той изръмжа:

— Влезте!

Беше полицаят. Малоан се сети, че ако остане отворено, мъглата ще изчезне, затова се изправи, блъсна вратата с крак и хвърли гневен поглед на своя гост.

— Какво търсите тук?

Как да не се усмихнеш, когато погледът на инспектора се спря точно на стъклата?

— Аз съм от Скотланд Ярд и бих искал да ви помоля за едно сведение.

Полицаят бършеше стъклото с опакото на ръката си и разширяваше полето на видимост.

— Във Франция ли се намираме или в Англия? — попита безочливо Малоан.

Посетителят се извърна изненадан, погледна печката, лулата от морска пяна, масата, покрита със стара попивателна, и шишето с виолетово мастило.

— Работя в съдействие с френската полиция — отвърна той.

— Как мога да бъда сигурен?

Бе очарован от начина, по който играеше ролята си.

— Ако държите на това, мога да извикам комисаря от специалния отдел. Но не си струва. Имам само един-два въпроса към вас. Тези стъкла винаги ли са затворени?

— Винаги.

— А какво правите, за да виждате вагоните? Малоан мислеше: „Никой няма да ми повярва, ако кажа, че в този момент ми се искаше да се изсмея!“

А беше истина. С леко движение на брадата той посочи онази част от стъклото, която инспекторът бе избърсал с ръка.

— Правя като вас — отвърна той.

— Нищо особено ли не забелязахте през последните нощи?

— Какво значи особено?

— Нищо. Благодаря ви.

Огледа отново стола, печката, масата, мастилото и дори шкафа, докосна ръба на бомбето си и излезе. Едва тогава Малоан усети, че гърлото му се свива и какво ли не би дал за чаша горещо кафе. Нямаше вече и ракия в бутилката, а неговият колега не бе забравил този път да заключи своята.

Не можеше нито да отваря прозорците, нито да гледа навън. Горещината ставаше непоносима. Малоан трябваше да си свали сакото и да разкопчае ризата си. Лек шум му подсказа, че започва да вали слаб ноемврийски дъжд.

Без да помръдва, той беше в състояние да си представи гледката навън: редиците жълти светлини, размазани от дъжда, блесналите улици, тъмните кейове, водата на пристанището, покрита с малки живи кръгове, и жандармите, които вдигат яките на мушамите си, както и дребния комисар, който сновеше насам-натам, подскачайки ядосан, като внимаваше да не изцапа лачените си обуща с кал.

Камелия бе на сухо в „Мулен Руж“, където клиентите я канеха на танц и й предлагаха да пие.

Но къде беше мъжът от Лондон? Без съмнение — не и в хотела. Сигурно бе видял как полицейските части обсаждат пристанището и града. Беше невъзможно да направи и триста метра, без да се натъкне на някой жандарм или инспектор.

Бяха започнали, както винаги, с претърсване на корабите, в които лесно можеше да се скриеш, а също — почти сигурно — из долнопробните хотели.

Малоан започна да се пита: „Къде бих се скрил аз на негово място?“

Първата му мисъл бе за няколкото пещери на стръмния бряг, но и жандармите щяха да се сетят за същото.

„Ако е направил това, загубен е!“

Не беше добре и да се мести от място на място. Да отвърже някоя лодка и да излезе в открито море беше безполезно, всички пристанища щяха да бъдат вдигнати по тревога.

„Остава само един начин: да има приятел в града и да го помоли за подслон.“

Но мъжът от Лондон не бе говорил с никого, ако не се смята Камелия, която му беше по-скоро сърдита.

„Ще го хванат! — си рече най-сетне Малоан разстроен. После помисли: — Аз имам полза. Така няма да дойде да си иска парите. — И веднага се поправи: — Но той ще каже, че е хвърлил куфара във водата до стрелочния пост.“

Задушаваше се. Въпреки всичко отиде да глътне малко свеж въздух и за миг зърна ограденото от светлини пристанище и пъстрите прозорци на „Мулен Руж“. Като хвърли поглед към стръмния бряг, си помисли с досада, че като се прибере вкъщи, ще срещне само смръщени лица, упреци или още една сцена.

Щеше да се отърве, ако се качеше веднага в стаята и си легнеше, защото имаше нужда от сън. Той задряма отново и отвори очи едва когато разсъмваше. Сега имаше право да отвори едното стъкло и да погледне наоколо.

Първо потърси жандармите и видя само двама на пост, по един на всеки кей. Но от една кола до рибния пазар слизаха хора. Образува се малка група и Малоан разпозна капитана на пристанището и домакина на Флота, които изслушваха обясненията на комисаря от специалния отдел. Човекът от Скотланд Ярд беше с тях. Колкото до стареца, той сигурно бе отишъл да спи.

Няколко минути по-късно лодките от пристанището потегляха от кея — с по трима души във всяка — и Малоан нямаше нужда да гледа повече, за да разбере. Тази гледка често се повтаряше. Всеки път, когато имаше удавник, чието тяло не бе открито, лодките претърсваха по един и същ начин пристанището с куки и брани.

Началниците, останали на кея под ситния дъжд, от който раменете им лъщяха, поговориха още няколко минути и се разделиха.

Беше най-неприятното време, влажно и студено, а небето тегнеше като похлупак над главите. Вагоните се оцеждаха. Господин Бабю, наемателят на кораб, изкара колата си от гаража с тикане, наля топла вода в радиатора, но въпреки тези мерки въртя манивелата четвърт час, докато запали мотора.

— Удавник ли си имал тази нощ? — попита колегата на Малоан, загледан в лодките.

— Нищо не е имало.

— Ама че горещо! — добави той, като затвори печката.

През това време мъжът от Лондон сигурно беше някъде — без огън, сигурно без пари за храна, сигурно…

Госпожа Малоан посрещна мъжа си и забеляза изплъзващия му се поглед.

Тя помисли, че това е заради снощната сцена и направи първата стъпка.

— Оставих Анриет да спи — смънка тя, като сервираше кафето. — Нека да използва. Няма да стои дълго без работа.

VI

— Олга, занесете бързо закуската на мис Мичъл!

Когато камериерката мина с подноса, собственичката я спря с жест и направи бърза проверка.

— Ще прибавите две препечени филии и парче масло.

Стенният часовник над бара от акажу показваше девет и половина. Но часовете нямаха никакво значение. Хотел „Ню Хейвън“ не живееше вече своя нормален живот.

Старият Мичъл, който се бе прибрал в пет часа сутринта, беше станал. Чуваше се как ходи насам-натам из банята и камериерът твърдеше, че правил гимнастика.

Инспектор Молисън пък бе прекарал нощта навън. Хотелиерката беше на бюрото, когато той влезе много спокойно, като всеки друг.

— Ще ме оставите да спя до десет часа и ако ме търсят по телефона или искат да ме видят, няма да ме безпокоите по никакъв повод. В десет часа ще ми донесете закуската.

— Това са само два часа сън.

— Достатъчно е!

Беше много любезен, много естествен и все пак хотелиерката не смееше да го разпитва. Като пристигна в осем и половина, прислужникът съобщи, че навсякъде имало жандарми и полиция. Малко преувеличаваше, но не много, защото и търговците, които отваряха капаците на прозорците, бяха забелязали същото.

Щеше да вали цял ден. Коварно зеленото море бе набраздено от бели гребени. В девет без четвърт вече телефонираха за инспектора, но хотелиерката бе непреклонна.

— Не, господине. Господин Молисън ми даде точни указания. След десет часа, ако обичате…

Като почваше работа, Жермен промърмори.

— Питам се дали ще го хванат.

А хотелиерката се изненада много, че още не бе се сетила за господин Браун. Без съмнение беше впечатлена от величието на полицейската акция, а може би и от спокойствието и авторитета на инспектора.

— Къде би се скрил? — продължи Жермен, като навличаше бялото сако, което носеше след часовете за хранене. — Вие, госпожо Дюпре, бихте ли го взели за разбойник? Колко тъжно си пиеше уискито и поръчваше следващото, без да говори, само с поглед.

— Шт! Господин Мичъл слиза.

 

 

Малоан, който дишаше шумно като препил — без да е вкусил капка алкохол, — се обърна наляво и осъзна, че се намира в собственото си легло и спи от около час. В същия миг пътната врата се отвори и затвори. Щеше пак да започне да размишлява, но в просъница се досети, че това няма да има край, че ще му бъде неприятно и успя да се унесе в сън.

Жена му триеше с фламандска паста готварската печка, а Анриет току-що бе излязла. Един голям ключ тежеше в джоба на палтото й. Беше си лъснала сабото, ала бе вързала с кърпа косите си.

— Иди да донесеш няколко рака за обяд — беше казала майка й.

За раците нямаше нужда да слиза по стръмната пътечка, която водеше към пристанището, а да продължи по пътя до морския бряг. Земята бе покрита с ниска трева, белезникаво зелена като вълните. Анриет забеляза, че един жандарм стои точно на завоя между скалистия бряг и пристанището, но не се смути и пое надолу по изровения в скалата път, който водеше към морето.

Имаше отлив. На около двеста метра навътре камъните бяха покрити с водорасли и морски растения, в които трябваше да гази — като внимаваше да не се подхлъзне — и да търси раци с куката. От шестгодишна Анриет ловеше раци на това място. От ситния дъжд косите й залепваха по слепоочията. Тя пое дълбоко въздух, за да усети силната миризма на водорасли, и се отправи към колибата, която баща й бе построил от стари материали в подножието на скалата, използувайки за опора скалистия бряг.

През цялото време тя виждаше над себе си силуета на жандарма, който, като нямаше друга работа, я следеше с поглед.

„Татко е забравил да заключи вратата“ — помисли си тя, като пъхна ключа в ключалката и разбра, че е излишно.

В колибата имаше една плоскодънна лодка, с която Малоан излизаше на риболов, кошове за омари, въдици и разни други неща, които той събираше по брега след силни бури: празни буренца, парчета корк, сандъци от бисквити, плаващи трупи.

Не беше много светло. Анриет знаеше, че кошниците са вляво и направи две крачки, но спря стъписана, понеже дочу изскърцване. Първо помисли, че е някой голям плъх, но дочу още едно изскърцване, което не можеше да бъде от плъх, и тогава съзря белезникавото петно на нечие лице в полумрака.

Защо не извика? Може би мислеше за жандарма, застанал на пост на скалата. Но забрави да вземе куката и кошниците за раци, втурна се назад, машинално затвори вратата и пъхна ключа в джоба си.

Хукна, без да мисли, към къщи и колкото повече се приближаваше, страхът й все повече нарастваше и тя все повече се чудеше на хладнокръвието, с което бе действувала. Почука тихо на вратата и щом майка й отвори, рече задъхано:

— В колибата има човек!

— Какво говориш?

— А на брега видях един жандарм. Сигурно търсят някого.

Горе, в малката спалня, Малоан отвори едното си око, щом дочу шушукането на двете жени. Различи тапетите на сребърни черти, с които бе сменил старите — на цветя, защото продавачът му бе казал, че са по-модерни. Но с които все още не можеше да свикне, както и с парчето червена коприна, украсена с четири дървени висулки, което служеше за абажур.

За да чуе какво говореха, трябваше само да отвори и другото си око, да се надигне и да нададе ухо. На мястото, което жена му заемаше до него през нощта в същото легло, имаше една вдлъбнатина и когато наместваше главата си, той докосваше другата възглавница, с по-друга миризма.

Питаше се дали да се ослушва, или да спи, но предпочете съня — сън, който не му пречеше да съзнава, че спи и че като се събуди, ще трябва да мисли за досадни неща.

 

 

— Ще ви сервираме в трапезарията, господин Мичъл. Жермен! Поднеси закуската на господин Мичъл… Ще искате яйца с шунка, нали?

Странен старец беше, съвсем дребен, невероятно трескав, но най-силно впечатление правеше с розовия си тен на дете и невинното лице под белите коси.

— Не е ли арестуван още? — с усилие попита той, защото знаеше само няколко френски думи и ги произнасяше лошо.

Толкова лошо, че Жермен не разбра нищо и госпожа Дюпре трябваше да преведе:

— Господин Мичъл пита дали не са арестували крадеца. Не зная, господин Мичъл. Господин инспекторът си легна и заповяда да не го будим преди десет часа.

Хвърли поглед към стенния часовник, който показваше десет без десет минути. В същото време телефонът до нея иззвъня.

— Ало! Да, хотел „Ню Хейвън“… Не, господине… Ако искате, обадете се пак след десет минути… Уверявам ви, че е невъзможно… Моля? Извинете, господин капитан, но наистина нямам право…

Мъжът й подаваше глава през гишето на офиса, нахлупил бялата шапка.

— Беше капитанът на пристанището — му обясни тя, като размахваше ръце. — Току-що открили нещо…

— Зад стъклата на трапезарията тя виждаше господин Мичъл, който се хранеше бавно.

— Жермен! Часът е десет без три. Време е да приготвиш подноса…

Жермен разбра и след три минути вече чукаше на вратата на номер шест. Около четвърт час се чуваха стъпки, шум от чешма и когато вратата най-сетне се отвори, инспектор Молисън се появи на стълбите свежо избръснат, с изчеткан костюм и напръскани с одеколон коси.

— Обади се капитанът на пристанището. Изглежда, са намерили някакво тяло…

Старият Мичъл остави закуската си и се втурна към него, но инспекторът му подаде дясната си ръка, а с лявата вдигна веднага слушалката.

— Ало! Канцеларията на пристанището, моля…

Докато говореше по телефона, той подхвърляше и по някоя английска дума на стареца до себе си. Жермен бе застанал мирно до бара, собственикът стоеше неподвижно зад гишето, а госпожа Дюпре се усмихваше едва-едва, сякаш се извиняваше за присъствието си.

Щом приключи с разговора по телефона, инспекторът поговори още малко на английски със стария Мичъл и каза на Жермен:

— Пардесюто ми, ако обичате.

— Извинете, господин Молисън… Простете за нахалството… — госпожа Дюпре бе порозовяла от смущение. — Но ще позволите ли да ви попитам дали това е… дали са открили господин Браун?

Той я изгледа учудено.

— Защо господин Браун?

— Мислех… Не зная… Струваше ми се…

— Намерили са трупа. Трупа на човека, убит от вашия господин Браун…

Тя се изчерви още повече, защото той каза „вашия господин Браун“, а това звучеше почти като обвинение. Запита се дали нейният мъж бе забелязал намека, ала той не бе обърнал внимание.

— Донесете и кожуха на господин Мичъл, Жермен!

И двамата излязоха, като оставиха някаква студенина зад себе си. Отначало никой не проговори. Жермен подреди чашите и като гледаше в тезгяха, най-сетне промълви:

— Мислите ли, че това е възможно, госпожо Дюпре?

А хотелиерката гледаше фотьойла, където обикновено сядаше господин Браун и оставаше понякога повече от час така, с блуждаещ поглед. Беше на някакви си два метра от нея. От време на време те разменяха по някоя дума. Тя дори го беше попитала дали е женен, а той мълчаливо й бе показал халката си.

Нали бе стигнала дори дотам да си представя, че тъжното му настроение се дължи може би на порочността, или злобата на жена му?

— Започвайте да приготвяте масите, Жермен.

Ще трябват пет прибора за господин Анри и два за хората от Париж.

 

 

В кухнята на семейство Малоан се шушукаше.

Къщата беше почти нова. Обзаведена удобно и лесно се поддържаше. Имаше двор, покрит с плочи, с чешма и лятна кухня. Паркетът бе лакиран, а стените на стълбището — боядисани с блажна боя. Не бе помислено обаче за дебелината на стените. Като говореха, всичко се чуваше от стая в стая, а когато например Малоан се обличаше на първия етаж, в продължение на четвърт час се чуваше гръм и трясък.

— Сигурна ли си, че си заключила вратата?

— Дори не го направих нарочно. Излязох и превъртях ключа…

— Питам се дали да кажем на баща ти… Не знам какво му става тия дни… Видя ли лулата, която си е купил, без да каже дума? Вчера и завчера почти не е спал…

Можеха да кажат на жандарма и да му дадат ключа.

И двете мислеха за това, но тази мисъл ги караше да свеждат глава със свити стомаси, особено Анриет, която сега си мислеше, че бе уловила в полумрака погледа на подгонено животно.

— Ако знаехме само какво е направил…

— Може би има нещо в сутрешния вестник?

Вестникът бе в пощенската кутия, защото само Малоан го четеше, като станеше. Анриет погледна заглавията, прелисти го, но не намери нищо, което да има връзка с човека, скрит в колибата.

— Дали не е влязъл, за да открадне инструментите на баща ти? Достраша ги, защото Малоан щеше да се разгневи страхотно, ако въдиците му изчезнеха. Той спеше така леко горе, че непрекъснато долавяше шушукането им, макар да заравяше колкото може по-дълбоко глава във възглавницата, опита се дори да хърка, сякаш да примами съня. Сирената му подсказа, че е единадесет часът. Нормално той трябваше да спи още два часа, а после щеше да му остане и време да мисли за своите неща.

 

 

Мис Мичъл слизаше в хола на хотел „Ню Хейвън“ и собственичката я оглеждаше с любопитство, защото снощи пътниците бяха посрещнати от дежурния. Човек винаги си създава някакво мнение за хората, преди да ги познава, и госпожа Дюпре си бе представила Ева Мичъл като тънка и решителна жена спортен тип.

Тя обаче приличаше на момиченце или по-скоро на кукла — с големите си сини очи, съвсем малкия си нос и ефирния тоалет. Знаеше няколко френски думи, малко повече от баща си, а акцентът й бе затрогващ.

— Имате ли новини? — се осведоми тя.

— Новини за какво, мис?

— За нашите пари.

— Не! Знам само, че са извадили един… Извинете, един труп от пристанището… Жермен току-що ми каза, че бил заседнал от два дни в основите на южния вълнолом…

— На южния вълнолом… — повтори тя, сякаш изучаваше френски.

Не бе разбрала. Госпожа Дюпре говореше доста бързо. Тя погледна към бара, после трапезарията, салона, сякаш търсеше къде да се настани, но накрая се отправи към вратата.

Въпреки дъжда, който валеше непрестанно, тя прекоси насипа, а след това я гледаха дълго как се разхожда съвсем сама по дигата. Отдалече изглеждаше още по-крехка, същинско дете.

Близо до пристанището инспекторът и господин Мичъл излизаха от един хангар и полицаят рече на капитана на пристанището:

— Това е наистина Теди. Ще кажа да ви изпратят досието му.

— Мислите, че е убит ли?

— Не мисля. Сигурен съм. Все някой ден това трябваше да свърши така. Ако познавахте Браун, щяхте да разберете. Теди бе неговият зъл дух. Той го караше да върши едно или друго и винаги като напук без никаква полза за Браун…

Стиснаха си ръцете. Господин Мичъл бе много възбуден. Докато обикаляше кейовете с човека от Скотланд Ярд, непрекъснато му досаждаше с въпросите си.

— При това вие предадохте моята заръка на това момче?

— Повторих дума по дума поръчката ви.

— Сигурен съм, че той дори не е влизал в хотела.

— Вие ме бяхте уверили, че ако Браун разбере, че е разкрит, ще остави банкнотите, за да не го безпокоят…

Инспекторът не отвърна. Различаваше отдалеч жандармите и цивилните полицаи. Хората от Диеп също ги различаваха и по всички магазинчета се говореше само за това, тъй като във вестниците не се споменаваше за никакво престъпление, за никаква кражба.

— Идете при дъщеря си, господин Мичъл.

— Знаете ли, че при мен той направи за първи път своя номер на „човека без кости“. Преди беше обикновен клоун в един пътуващ цирк.

— Да! Идете да видите мис Ева, която сигурно скучае сама в този хотел.

 

 

Малоан се измъчи да се насилва да заспи. Поне двадесет пъти се бе обърнал и вече го болеше вратът. Колкото и да се опитваше да не разсъждава, мислите му се нижеха сами, щом се отпускаше за миг.

— Баща ти става — съобщи госпожа Малоан, като застла масата с покривка.

— Да му кажа ли?

— Да видим първо в какво настроение е. Ще ти дам знак.

Най-често Малоан слизаше необлечен, само с панталон и сако върху пижамата, а на краката с плъстени пантофи. Но сега го чуваха да се мотае дълго и когато бутна вратата на кухнята, беше облечен като вчера, в празничния си костюм.

— Какво толкова тайно си приказвате цялата заран? — изсумтя той и хвърли наоколо подозрителен поглед.

Отвори тенджерата и викна:

— Пак зеле!

— Исках да сготвя раци — рече, без да мисли, жена му.

— И какво?

Той забеляза в ъгъла на масата големия чер ключ, както и шалчето, което Анриет слагаше само когато ходеше на брега.

— Мисля, че има отлив?

— Да, татко.

Госпожа Малоан направи знак на дъщеря си да говори.

— Ще ти обясня… Последния път ти сигурно си забравил да заключиш колибата…

— Какво приказваш?

— Уверявам те, че вратата не беше заключена.

Смръщил вежди, той чакаше — с гръб към печката, с лула в ръцете, която бе започнал да пълни.

— Бях видяла вече един жандарм на скалистия бряг… Трябваше да ида да взема куката и кошницата…

В този миг жена му и дъщеря му играеха за него ролята на врагове.

— Хайде де! Онемя ли?

— Видях един човек в колибата — побърза да извика Анриет. — Беше скрит зад лодката…

Той направи крачка към нея, сякаш за да я удари.

— Какво ти каза той? Повтори каквото ти каза!

— Луи… — простена госпожа Малоан.

— Но говори, за бога!

— Нищо не ми каза. Аз избягах…

Той дишаше тежко, със суров поглед, както в кафенето, когато надушваше боя.

— Каза ли на жандарма?

— Не… — отвърна тя, готова да се разреве.

Той видя пак ключа и изведнъж избухна:

— Значи си го заключила?

Тя не посмя повече да продума. Кимна с глава, вдигнала ръце да се пази от ударите.

Малоан се задушаваше. Изпитваше нужда да направи нещо, каквото и да е — нещо необуздано, за да се успокои, и първата му жертва бе лулата, той я запрати с всичка сила на пода и тя се пръсна като яйце.

— Дявол да го вземе! Ти си го заключила в колибата?

Лулата му беше малко и госпожа Малоан, като следеше заплашителния му поглед, скри супника.

— По дяволите! — повтори той.

Всичко очакваше! Но точно това! Мъжът от Лондон затворен в собствената му колиба!

— Какво ще правиш сега, Луи?

Той беше взел ключа и го пъхаше в джоба си.

— Какво ще правя ли?

И той не знаеше. Но за да ги стресне, се изсмя.

— Слушайте! Първо, вие двете ще си затваряте устата, ясно ли е? Не искам да ме разпитват! А сега — гледайте си женските работи!

Прекоси коридора с тежки стъпки и след като откачи шапката си от порт мантото, отвори вратата. Дъждът бе станал по-силен и остър. След няколко крачки бузите му лъщяха, а ръцете му бяха мокри. Не се сети да вземе старата дървена лула, така че не можеше и да пуши.

Трябваше да измине само петдесет метра, за да забележи жандарма, изправен на завоя на скалистия бряг, с гръб към града, неподвижен като часовой. По-нататък бе зеленото море с бели бразди. А отвъд всичко, в безкрая, тъмното петно, което се открояваше в небето, бе димът на кораба от Ню Хейвън.

 

 

— Привет! — рече Малоан, с ръце в джобовете, като спря в края на скалата.

Можеше да мине и без любезности, защото един служител по железниците струва колкото един жандарм, и онзи разбра това, защото след като погледна фуражката му, отвърна свойски:

— Привет!

— Да не би нещо да не е в ред тук?

Малоан се преструваше, че гледа морето, но извръщаше жадно поглед към колибата си, която бе под него, покрита наполовина с нагъната ламарина, наполовина с насмолен картон.

— Търсим един англичанин — въздъхна жандармът, като се обърна към града, където, с добро зрение, можеше да видиш колко е часът на морската гара.

— А! Значи англичанин.

Жандармът си мислеше само за смяната и това обезсърчи Малоан. Той би желал да поговори по-дълго с него, да се наслади на този разговор, мислейки си, че мъжът, скрит в дупката под тях, ще чуе бъбренето им. Морето прииждаше. Към пет часа щеше да стигне до скалата и ако имаше вълнение, щеше да се удря във вратата на бараката.

— Наблизо ли живеете? — попита от учтивост жандармът.

Малоан посочи трите къщи, изникнали върху стръмнината, и събеседникът му въздъхна и рече убедено:

— Не е много весело!

— Кажете, бил ли е въоръжен този ваш англичанин?

— Изглежда, че не е.

На Малоан не му се тръгваше, но не бе много естествено да виси под дъжда и да зяпа морето. А точно този дъжд го успокояваше, както и присъствието на жандарма, тъжните мокри покриви на града и бялата пяна по зеленото море. Светът наоколо трябваше да бъде злокобен. Той чуваше шума на водните капки по неравната ламарина на колибата и знаеше, че вътре се процеждат мокри струи.

— Сигурни ли сте, че не е напуснал града? — попита той със същото безразличие, с каквото би поискал огън.

— Знам само това, което са ми казали. Инспекторът от Скотланд Ярд твърди, че нашият човек няма нито стотинка в джоба, нито револвер, нито нож.

Което доведе Малоан до мисълта, че неговият клоун нямаше нищо за ядене. Изумително бе да си там, където беше той, и съзнанието ти да работи бавно. Като чуваше да се говори, този човек не си ли представяше, че е обкръжен? Не трепереше ли от страх и студ? А когато бе влязла Анриет?

Малоан ритна с крак буца пръст до края на скалата и тя се търкулна върху неравната ламарина.

— Ваш ли е този заслон? — попита жандармът. Лодка ли имате?

— Имам само плоскодънна лодка, но тия дни ще си купя моторна.

— На колко години се пенсионирате в железниците?

— На петдесет и пет.

А човекът стоеше все така под тях, без храна. Малоан ритна още една буца пръст с нехайството на хлапе, което подритва камъче на връщане от училище. Но откакто се бе замислил, в мига, когато жандармът заговори за пенсията, погледът му бе станал някак блуждаещ: „Ако не му отворя вратата, след няколко дни ще умре!“

И това извикваше различни картини в съзнанието му, например как нощем по време на прилива Малоан влачи към морето едно мършаво, вцепенено тяло.

— Трябва да вървя да хапна! — рече той.

И пъхнал ръце дълбоко в джобовете, се отправи към къщи. Ужасно бе да дадеш воля на мислите си. През нощта жандармите сигурно щяха да обикалят с електрическите фенерчета и ако човекът имаше нещастието да помръдне…

Намери всички на масата, дори и Ернест, който се бе върнал от училище. Нахрани се, без да продума, като само поглеждаше семейството си.

— Искаш ли да излезеш с мен? — попита той изведнъж Анриет.

Тя се обърна към майка си, която се съгласи.

— Точно така! Идете да се разходите двамата.

— Ами аз? — захленчи Ернест.

— Ти ще стоиш тук!

Малоан се качи в своята стая да се среше и да изчетка костюма си, отвори старата кутия от бисквити, която бе в гардероба с огледалото, с намерението да вземе оттам малко пари. В кутията имаше една банкнота от хиляда франка и една от петстотин и той ги пъхна бързо в джоба си.

— Готова ли си, Анриет?

— След пет минути!

Мина край нейната врата и едва не се изкуши да влезе. Водата се плискаше в легена. Поспря само за миг и бързо подхвърли през смях:

— Да се докараш хубаво!

Мъжът сигурно бе гладен, а дъждът продължаваше, в колибата капеше най-малко от десет места, процеждаше се ледена вода.

— Ернест, излез за малко.

— Защо?

Той изтика момчето в коридора и протегна ръце над огъня, както правеше след измиване.

— По повод на това, което разказа Анриет тази сутрин, аз размислих — рече той на жена си. — Не трябва да се споменава на никого. Разбра ли?

— Ами ако замине с твоята лодка?

Не бе мислил за това. Въздъхна отегчено:

— Толкова по-зле!

Анриет се напудри и начерви, като сложи малко повече червило, което изглеждаше още по-силно, понеже носеше рокля от зелена коприна. Всеки път, когато се обличаше така, намираха, че е по-пълна отколкото беше.

— Къде отиваме?

— Ще видим.

Стигнаха мълчаливо до пътечката и Малоан имаше същото чувство, явно без причина, като в дните на празник или на сватба — чувството за живот, по-различен от всекидневния.

— Твоят шеф не те ли задяваше?

— Как не!

Той я наблюдаваше скрито с малките си очи, със задоволство и тревога.

— Казах на майка ти да не говори за колибата. Разбира се, и ти няма да говориш.

Едно рибарско корабче плуваше наблизо и екипажът, събран на мостика, гледаше Анриет и се смееше. Тя не вървеше както обикновено. Имаше си празнична походка — по-лека, по-боязлива. Прекрачваше локвите и някаква вътрешна радост осветяваше лицето й.

— В кафене „Швейцария“ ли отиваме?

Малоан не отвърна веднага, защото унесено гледаше стъклената клетка от другата страна на пристанището и потръпваше при мисълта, че е богат. Това бе невероятно, фантастично! Когато беше сам, дори не можеше да си представи какво значат реално тези пари, но сега, като се разхождаше с дъщеря си, откриваше нови възможности.

— Ще бъдеш ли доволна, ако не ходиш вече на работа?

— Това е невъзможно — отвърна тя, без да подозира какво се крие зад тези думи.

— Ами ако е възможно? И ако те облека дори по-хубаво от дъщерята на Лене?

— Тя може да харчи колкото си иска, няма вкус, но е тъпкана с пари!

Малоан виждаше горе в клетката сивия силует на колегата си. И денят беше сив. Лампите още не бяха запалени и това създаваше доста тягостно, жалко впечатление. Дежурният стрелочник сигурно също го виждаше и изпитваше завист, че той се разхожда с пременената си дъщеря.

Двамата жандарми стояха на пост на ъгъла на кея, трети пред морската гара. Хората бързаха. Денят преваляше и всеки прилепяше гръб о стените на къщите пред минаващите коли, за да не го изпръскат.

Кафене „Швейцария“ вече светеше. Фонографът свиреше. Камелия бе заела своето място и понеже Малоан беше с дъщеря си, се престори, че не го познава, но разгледа Анриет от глава до пети.

— Можеш да пиеш нещо хубаво, един ликьор. Келнер! Един ликьор и един хубав калвадос.

— Бенедиктин ли?

Анриет се поколеба за миг, после кимна с глава.

— Също калвадос и бучка захар.

И точно тя поведе разговор за техните тревоги.

— Питам се дали има какво да яде. Знаят ли дали е млад?

Ни млад, ни стар. Той нямаше възраст. Беше едно тъжно, уплашено същество.

„Един неудачник!“ — си каза Малоан, който си представяше как лодката се движи бавно и как куката потъва във водата, търсейки куфара.

— Скъпа ли беше твоята лула, татко? Защото ако не е много скъпа, бих ти купила друга.

Побоя се тя да не научи, че лулата струва двеста и петдесет франка и заговори за друго.

— Майка ти не те ли помоли да й занесеш синя вълнена прежда?

— Да. Иска да изплете пуловер на Ернест.

Колко ли можеше да струва една кожа като кожата на Камелия? Малоан си спомни, че веднъж, като целуна момичето, бе докоснал гладката й парфюмирана кожа. Не разбираше от тези неща. Попита Анриет, която я погледна надменно.

— Обзалагам се, че е имитация! А тя е лека жена. Познавам я. Идваше в месарницата сутрин в мръсен пеньоар и подпетени обувки.

— Ако е имитация, колко струва?

— Сигурно към триста франка.

Той изпи още един калвадос и плати на сервитьора с банкнота от петстотин франка.

— Ела.

— Къде отиваме?

— Ще видиш!

Понякога алкохолът изобщо не ти действува или те заболява само глава, а друг път изпълва гърдите ти с топъл оптимизъм. Така и сега. Очите на Малоан блестяха и на излизане той махна приятелски на Камелия.

Нощта бе паднала. Всички витрини бяха осветени. Чадърите се блъскаха един в друг. Малоан забеляза една млада жена, която носеше син шлифер, и веднага реши да купи същия на дъщеря си. С нехаен вид и усмивка на устните той я побутна към магазина „Нувел галери“, а после от щанд на щанд, до сектора за шлиферни облекла, а там, без много-много да умува, каза на продавачката:

— Покажете ни сините шлифери.

— От обикновен плат или от коприна?

Докато дъщеря му ги пробваше, той мислеше за инспектора от Скотланд Ярд и усмивката му бе предизвикателство точно към него. И не само към него, но и към смотания жандарм тази сутрин, към дребничкия комисар от специалния отдел, който тичаше отчаяно под дъжда.

— Колко? — попита той.

— Сто седемдесет и пет франка. Имаме и баретка в същия цвят.

Купи и баретата, която струваше двадесет франка, и хвърли още един поглед наоколо, за да се увери, че няма какво друго да купува.

— С тях ли ще останете, госпожице?

Разбира се. Тя даде адреса си, за да изпратят старото палто. Вече на улицата, Малоан и дъщеря му се чувствуваха все по-празнично. Минувачите, които съзираха възторжените им усмивки, не се съмняваха в това. Малоан си казваше, че може да изхарчи цялата банкнота от петстотин франка.

— Обувките ти бива ли ги още?

— Не пропускат вода, но не отиват на синьото.

Купиха и обуща. Каква радост бе да се приближиш до касата и без всякакъв страх от цифрите да кажеш: „Колко?“

Госпожа Малоан щеше да обикаля петнадесет дена града, за да купи същите обуща! По това време жандармът сигурно бе сменен. А може и да са махнали поста, защото не биха могли да пазят вечно брега само защото някакъв човек е избягал. Дъждът плющеше по неравната ламарина.

— Доволна ли си?

— О, да! Но какво ще каже мама?

Той присви очи, не отвърна, но малко по-нататък спря пред един магазин за ръкавици.

— Влез!

Анриет започна да поглежда с леко безпокойство възбуденото лице на баща си.

— С каква подплата искате, вълна или кожа?

— Което е по-хубаво.

Най-смешното беше, че той едва не плачеше от радост и нерви. Плуваше в един нов свят. Обикновено по това време трябваше да си бъде вкъщи, да се занимава с дреболии, както правеше почти всеки следобед, или да играе домино в кафенето.

— Вземи и един чифт за майка ти. Ще бъде доволна.

— Не й знам номера.

— Ако не станат, ще ги сменим, госпожице — побърза да каже продавачката.

Всички бяха мили. Когато купуваха чорапи в съседния магазин, нарекоха Анриет госпожа и Малоан извърна глава, за да скрие усмивката си.

Какво можеше да очаква мъжът, спотаен в колибата? Нямаше нито стотинка. Полицията разполагаше с отличителните му белези.

Изведнъж Малоан престана да се интересува от покупките на дъщеря си. Щом убиецът бе избрал неговата колиба, дали не смяташе да се промъкне у Малоан през нощта? Знаеше къщата. Не можеше да предположи, че куфарът е останал в стрелочната кабина. Знаеше, че Малоан отсъствува всяка нощ.

Бе чел такива истории във вестниците: някой рецидивист, престъпник, който няма какво да губи, се вмъква в усамотена къща, във ферма или вила, убива жените и старците с брадва или железен прът, открадва парите, опразва долапите с храна и пие вино направо от счупеното гърло на бутилките.

— Колко? — попита той разсеяно.

Анриет, която бе забелязала промяната в него, попита тихо:

— Скъпо ли ти се вижда?

— О, не!

— Сърдит ли си?

— Нали ти казвам, че не съм!

Той не обичаше Ернест, защото всички говореха, че приличал на вуйчо си и защото майка му винаги го защитаваше пред него. Все пак му купи нова чанта и кутия водни бои. Анриет носеше пакетите. Валеше по-слабо, но въпреки това водните капки шумоляха по фината хартия.

Какво още можеше да купи? Сега, след като бе развалил банкнотата от хиляда франка, нямаше вече причини да спира. Но нямаше и представа какво да купи.

— Би трябвало да си вземеш нова шапка, татко. А, да! Една железничарска фуражка! Защо не и цяла униформа?

— Да влезем за малко тук!

Беше някакво бистро и той изпи на бара един аперитив, с надеждата да си възвърне доброто настроение. Нямаше право да си остане дори тази нощ, за да пази дома си!

— Какво ще пиеш?

— Нищо. Не ми се пие.

— Донесете й все пак едно малко — каза той на сервитьора.

Защото ако тя не пиеше, това вече приличаше на упрек.

— Нищо няма да ти стане, хайде! Къде има магазин за кожи?

— Срещу пощата.

Ставаше досаден и още по-вироглав, обхванат от натрапчивите си идеи. Държа се лошо и пред продавача на кожи.

— Колко струва една лисица?

— Истинска ли? Като се почне от петстотин франка…

— Покажете ни на тази цена.

Дъщеря му го дръпна за ръкава.

— Недей. Мама ще се ядосва. И изкуствените са хубави.

— Остави ме на мира!

И нейното опиянение се изчерпваше, но скоро тя засия отново, като сложи лисицата на врата си. Беше червена лисица и не отиваше на шлифера.

— С нея ли ще останете?

Разбира се, че с нея! И те поеха отново с пакетите по улиците.

— Не е ли време за връщане? — разтревожи се Анриет.

Тя пресече на другия тротоар, за да мине пред месарницата, но решетката беше затворена, магазинът пуст. На ъгъла на улицата една жена питаше някого за нещо. Малоан я забеляза, защото говореше английски, и внимателно я погледна. Носеше черен костюм, доста тънък за сезона. Имаше неправилно лице, червеникави коси, които се подаваха от шапката й, и тънко вратле със златна верижка с медальон.

— Купи вестници — каза той на дъщеря си.

Той избягваше да гледа стъклената клетка, а когато завиваха край кафене „Швейцария“, за да стигнат до кея, Анриет се блъсна в Камелия, която стоеше в сянката заедно с английския инспектор.

Малоан ускори крачка. Не можеха да му кажат нищо! Нищо лошо не беше сторил! Свъсил вежди, той мислеше как да се справи с тази колиба. Защото след това бе достатъчно само да изчака няколко седмици или месеци и да поиска да го пенсионират.

Щеше да отиде някъде във Франция или все пак в Нормандия, на юг от Сена, например някъде до Кан. Ще си купи лодка с платна и мотор и ще лови риба само за удоволствие.

„Все пак си мисля какво ли ще каже мама!“

Безпокойството на Анриет растеше все повече с приближаването им към къщи. Малоан имаше точно толкова време, колкото да се преоблече, да хапне и да тръгне на работа.

Дали през нощта мъжът нямаше да се опита да излезе от скривалището си? Зад лодката имаше инструменти. Като разреже дъските…

Би полудял, ако не знаеше къде се намира вече! Дори повече, отколкото като знаеше, че е в колибата! Беше ли се колебал дали да убие онзи англичанин? Не! Той просто го бе убил, така както човек никога не мисли, че може да го стори, докато не се изправи пред престъплението, дотолкова е обикновено.

Ако не бе ял от миналата вечер, значи бе изтощен, а той не беше и преди много добре.

Но скрит в мрака на колибата, все пак имаше някакво предимство.

Не беше ли най-добре да поговори с него през стените — тихо, за да не чуе никой — и да му предложи част от банкнотите?

— Вкъщи има някой — забеляза Анриет, когато се приближиха.

— Откъде разбра?

— В коридора свети.

Когато нямаха гости, лампата във вестибюла се гасеше.

— Имаш ли ключ?

Тя отвори вратата. Чуваха се гласове. Анриет се питаше дали не е по-добре да остави новите си дрехи и пакетите в коридора, но баща й я побутна към кухнята.

Там бяха баджанакът и жена му.

— Не знаех, че сте се канили да идвате — каза Малоан, без да ги поглежда в лицето.

В същото време жена му извика:

— Какво е това? Баща ти ли?

И опипваше шлифера, шапката, ръкавиците, поглеждайки мъжа си с нарастваща тревога.

— За мене нищо ли няма? — захленчи Ернест, разтворил пакет с чорапи.

Снахата смяташе, че шлиферът е много ярък. Баджанакът рече:

— Току-що казвах на жена ти, че си сгрешил, като си прибрал Анриет от едно сигурно място при търговци, които имат пари.

В кухнята се събраха твърде много хора, а разтворените пакети внасяха още по-голям безпорядък.

От всички страни се говореше. Анриет показваше обущата си. Нещо загаряше на печката.

— В такова време е толкова трудно да се намери добро място…

Малоан навеждаше глава като разярен бик. Виждаше как всички се вълнуват. Отвсякъде чуваше врява и бе убеден, че никога няма да успее да сложи ред във всичко това, че никога няма да може да се измъкне от едно толкова сложно положение.

— По дяволите! — въздъхна той обезкуражен, отваряйки вратата.

Качи се в своята стая да си смени костюма и си избърса очите, преди да превърти електрическия ключ.

VII

Стъклена преграда разделяше хола от трапезарията и госпожа Дюпре можеше да ръководи сервирането от мястото си, тъй като едно гише я свързваше със залата, а друго с офиса.

Тази вечер имаше малко хора. За вечеря беше пристигнала една двойка, която бе поискала менюто, за да види цените: младоженци със скромни възможности, които правеха сватбеното си пътешествие до Лондон. Настаниха ги в левия ъгъл и те се хранеха, притеснени от сребърните прибори и от облеклото на Жермен.

Освен един търговски представител, който бе за десетина дни в Диеп, оставаше само масата на англичаните. Старият Мичъл и дъщеря му бяха седнали от едната страна, инспектор Молисън от другата.

Всички вечеряха мълчаливо и госпожа Дюпре знаеше, че ще мълчат до края. Така беше всеки път, когато нямаше поне пет сервирани маси и смущението бе толкова очебийно, че когато някой се появеше в такъв момент с намерението да вечеря, спираше на прага и се връщаше обратно. Поради липсата на хора обслужването ставаше по-бързо и Жермен успяваше да издебва чиниите като плячка.

Точно бяха поднесли сиренето, когато външната врата се хлопна. После се дочуха плахи стъпки и се появи млада жена, която се оглеждаше стеснително.

— Стая ли търсите? — попита хотелиерката доста отдалече.

Новодошлата отвърна на английски и госпожа Дюпре натисна звънеца, за да повика Жермен, който говореше малко този език.

Молисън бе видял младата жена от трапезарията и се бе надигнал от стола, за да разбере причината за нейното вълнение.

— Жената на Браун — промърмори инспекторът, като се отправи към хола. — Питам се за какво ли идва?

— Аз зная!

Ева Мичъл бе станала на свой ред, като сложи салфетката си на масата и добави с усмивка, в която имаше леко предизвикателство към полицая:

— Аз й телеграфирах да дойде.

Не се забави нито минута, не се поколеба нито за миг, като че всичко беше предвидено. Чак в преддверието каза на английски:

— Госпожа Браун, предполагам? Бихте ли дошли с мен в салона? Аз съм мис Мичъл!

Госпожа Браун беше на около двадесет и осем години. Явно е била много красива, с една крехка хубост, която не бе изчезнала съвсем, но бе посърнала. Когато се бе омъжила за Браун, играеше в някаква третокласна трупа, което не й пречеше да бъде така безлична и свита както сега, със същата усмивка, с която сякаш се извиняваше, че съществува.

Ева Мичъл бе седнала върху страничната облегалка на един фотьойл, кръстосала крака, и палеше цигара.

— Имате ли новини от мъжа си?

— Не. Сигурно е в Ротердам. Когато получих телеграмата ви, помислих, че му се е случило нещо.

— Каква е според вас професията на господин Браун?

— Пътува по поръчка на една френска търговска къща за театрален грим и перуки.

— Ако ви е казал така, излъгал е. Той е крадец и господинът, който е седнал там с баща ми, е инспектор от Скотланд Ярд, натоварен със задачата да го арестува.

Говореше така естествено, че госпожа Браун остана неподвижна, с широко отворени очи, без да помисля дори да възразява.

— Баща ми, когото виждате, е Харолд Мичъл, директор на „Паладиум“.

Малката госпожа Браун сякаш понечи да се поклони, по-зашеметена от това име, отколкото уплашена от обвинението на младото момиче.

— Вашият мъж е откраднал от него над пет хиляди лири.

Молисън ги наблюдаваше през двойните стъкла: мис Мичъл, на страничната облегалка на фотьойла, госпожа Браун права, стиснала с две ръце закопчалката на ръчната си чанта, вече готова на всичко, което събеседничката би й наредила.

— Ако желаете доказателства за това, което твърдя, мога да повикам инспектора.

Другата отказа от учтивост, поклащайки глава.

Точно в този момент Малоан влезе в стъклената кабина и подхвърли, както винаги:

— Привет!

— Привет, драги! Какво ти е? — рече колегата му.

— На мене? Какво може да ми е?

Остави канчето си върху печката, хляба на масата и измъкна вестник от джоба си.

— Още ли е тъпкано с жандарми?

— Сега патрулират. От време на време се появява белият кръг на някое джобно фенерче, претърсват всеки ъгъл на пристанището.

 

 

Ева Мичъл не губеше време, не позволяваше на своята събеседничка да си поеме дъх.

— Това са всичките пари, които ни оставаха с баща ми. Ако Браун ги върне, ще му дадем една част и няма да подаваме оплакване. Ако откаже, ще бъде съден за убийство и обесен.

— За убийство?

— Тук, в Диеп, преди три дни той е убил своя съучастник Теди. Вие познавате Теди, нали?

— Той пътуваше за същата търговска къща, както мъжът ми.

— Тоест те са извършвали ударите си заедно. Браун е ограбил кабинета на баща ми и е дошъл да се срещне с Теди в Диеп. Трябва да са се скарали в момента на подялбата и вашият мъж е убил Теди. Ако не ми вярвате, повикайте инспектора. Сега Браун се крие някъде в града и вие трябва да го намерите, за да му предадете предложението. Имате ли пари?

— Тръгнах от Ню Хейвън с две лири.

— Ето ви още две. Можете да се храните и да спите тук. Пансионът не е скъп.

— Какво искате да направя?

Не беше заплакала още, но се чувствуваше, че ще го направи, защото постепенно бе започнала да осъзнава случилото се.

— Това е ваша работа. Търсете! Пуснете съобщение във вестника. Може би инспекторът ще ви посъветва.

Все пак, когато Ева Мичъл се върна на мястото си и се зае с десерта, Молисън я погледна с изумление.

— Какво й казахте?

— Истината. Тя ще намери мъжа си по-бързо от нас или пък той ще научи за нейното идване и сам ще дойде.

— Но ако го намери? — изрече той смаян.

— Е, какво?

— Извършил е престъпление…

— Във Франция! Това не ви засяга. Това е работа на френската полиция.

Баща й я наблюдаваше не по-малко учуден и някакъв смут се прибави към възхищението му.

— Защо не ни каза нищо?

— Защото сигурно щяхте да ми попречите да я извикам.

Тя бе с гръб към стъклената преграда на салона и само инспекторът виждаше все още госпожа Браун, потънала в един фотьойл, с лице в шепите си.

Най-сетне Молисън остави салфетката си на масата и когато влезе в салона, младата жена въздъхна, без да открива лицето си:

— Истина ли е това?

— Истина е — отвърна той, като седна до нея. — Браун е в неприятно положение. Дотук го застрашаваше само затвор, но сега…

— Вярно ли е, че ако върне парите…

— Мичъл ще оттегли оплакването си, да, Скотланд Ярд няма повече да се занимава с него. Ще се оправя с френската полиция. А къде са момчетата ви?

— Момче и момиче са — поправи го тя машинално. — Оставих ги на една съседка. Но кажете ми какво трябва да правя?

Инспекторът погледна Мичелови, които още се хранеха, после избелелия килим и запали лулата си.

— Най-умно е може би да се разхождате из града, най-вече из пустите места. Диеп не е голям. Много е възможно Браун да ви забележи.

Тя се страхуваше, това се виждаше по очите й, бе страх от пустите улици и дори от тази среща с мъжа й. Молисън не знаеше какво да й каже.

— Преди всичко ви съветвам да вечеряте и да идете да си легнете. Ще има време утре да вземаме решения.

И тя отново бе оставена сама в малкия салон, а хотелиерката отиде и я попита на френски дали не желае да вечеря. Тя не разбра. Госпожа Дюпре показа с жестове, че се касае за ядене и госпожа Браун поклати глава.

— Ще видите, че тя ще го намери! — твърдеше Ева Мичъл. — Знам много добре колко тежко е това за нея, но за моя баща не е по-малко мъчително да остане на тази възраст без пари, след като е направил толкова артисти богати.

Младоженците станаха, влязоха в салона, но го напуснаха дискретно, щом видяха там една жена със зачервени очи. Мъжът попита хотелиерката:

— Има ли някакво кино? — И заминаха.

 

 

Камелия беше на поста си, на бара в „Мулен Руж“, с мътен поглед и разкривена уста. Шефът току-що бе чел вестниците.

— Ти познаваше ли го?

— Малкия, да. Теди се казваше. Идваше във Франция почти всеки месец. Често се сещаше за мен. Знаех, че работи нещо опасно и не много редно. Има моменти, когато всеки друг ще изпусне някоя дума, но не и той. Беше истински джентълмен, както се казва. И учтив, добре възпитан! Караше ме да минавам пред него, като влизахме в стаята и никога не би си тръгнал преди мен.

Камелия млъкна за миг.

— Не този валс! — извика тя към музиката. И обясни на шефа: — Последния път, когато дойде с онзи високия, мършавия, свиреха това парче. Помолих го да потанцуваме, а той ми отвърна, че имал работа, но щял да се върне малко по-късно. Не ми харесваше този негов приятел. Казах тихо на Теди: „Пази се от твоя човек! Винаги съм предчувствувала нещата. Така когато умря баща ми…“ Теди ми смигна. Изпиха три-четири уискита, барманът сигурно си спомня. Тръгнаха си и аз танцувах с Деде… Е, да, не бях във форма. Можех да се обзаложа, че Теди няма да се върне. На следващия ден срещнах два-три пъти другия. Дори говорих с него. Но още не знаех, иначе мисля, че щях да извикам ченгетата…

Сервитьорът също слушаше, както и шофьорът на таксито, който идваше всяка вечер да изпие по чаша бира.

— Чудя се къде ли се е спотаил — рече шефът, като наля на жената да пие.

 

 

Госпожа Браун излезе от хотела, без да каже нищо на никого. Инспекторът я последва от страх да не направи някоя глупост. Тя не познаваше града и пое покрай дигата в мрака. Нямаше жива душа. Сякаш се бе изгубила във влажната безбрежност. Върна се по същия път, откри една осветена улица, поколеба се и без да иска, стигна до центъра на града.

Вървеше и се препъваше, сякаш бе капнала от умора. На моменти едва не тичаше, в други като че всеки миг щеше да спре, загубила сили. Минувачите се обръщаха. Молисън, който я виждаше в гръб, предположи, че тя върви и плаче, и се запита дали Ева бе действувала така заради баща си, или заради себе си.

Недоволен беше и би предпочел той самият да поеме някоя по-мъчителна роля, отколкото да гледа как тази руса хлапачка си съставя подобен план и го осъществява без колебание докрай.

Какво можеше да предприеме малката госпожа Браун? И не трябваше ли да мисли само за това, че животът на мъжа й зависи от нея, че би трябвало да го намери на всяка цена и да го накара да върне петте хиляди лири?

Вече не валеше. Паветата бяха още мокри и локвите лъщяха под светлината на газовите фенери.

Изведнъж госпожа Браун се озова пред пристанището и дълго стоя така неподвижно, преди да се върне назад. Токчетата й бяха проядени само от едната страна. По врата й се виеха червеникави къдри. Тя се сблъска с инспектора, позна го веднага и извика:

— Кажете ми какво искате да направя! Плачеше без сълзи, в смисъл че лицето й се разкривяваше, а вече не можеше дори да изстене.

— Ще ви заведа отново в хотела, където ще си легнете. Мис Мичъл сгреши, като ви телеграфира.

— Но щом е за спасяването на Браун!

Не прие лесно да я отведат и от време на време спираше в началото на някоя тъмна уличка, с желанието да извика името на мъжа си.

— Елате!

— Ако се е скрил там?

После внезапно ставаше словоохотлива:

— Аз познавам Теди Бастър. Браун ми каза, че му е шеф и ме посъветва да бъда любезна с него.

— Нещо като шеф — въздъхна Молисън, който беше по-изтощен от тази глупава разходка през града, отколкото от цял ден разследване.

— Елате!

— Има ли поне палто!

— Не! Остави си шлифера в хотела.

Студено беше. Ако ветровете задухаха на изток, на разсъмване щеше да замръзне.

— Как ще си намери храна?

— Не зная, госпожо Браун. Не питайте повече. Утре сигурно ще имаме новини.

Когато преминаха през хола на хотела, видяха в салона Ева Мичъл и баща й, които играеха на дама. Молисън помисли за миг, че ще бъде принуден да сложи сам в леглото госпожа Браун — толкова отпаднала беше.

— Обещавате ли ми, че до утре нищо няма да се случи?

— О, да, да!

Десет минути по-късно, затворен в кабинката, той телефонираше на комисаря от специалния отдел.

— Ало! Вие ли сте? Нищо ли не са намерили?

— Нищо! Търсенето ще продължи цяла нощ. Почти сме сигурни, че не е напускал града. Впрочем сигнализираха ми, че някаква англичанка е пристигнала с паспорт на името на госпожа Браун. Не е ли…?

— Да. Жена му. Аз ще се заема с това.

 

 

В своята стъклена кабина Малоан захвърли вестника, който току-що бе прочел. Беше местен вестник, защото големите парижки ежедневници не се занимаваха с тази работа. Тук бе разказана цялата история. Репортерът бе успял да накара Молисън да говори, защото той разкриваше миналото на Браун и излагаше всички подробности за грабежа в „Паладиум“, бе отпечатана дори една снимка на стария Мичъл и дъщеря му, които излизаха от хотел „Ню Хейвън“.

Бяха изминали два дни, откакто, без да съзнава, Малоан не бе поглеждал шкафа, два дни, през които го болеше и главата от мислене. Беше още по-досадно, защото мислеше непрекъснато за едно и също.

Не беше ли рисковано, дето направи толкова много покупки този следобед? Видя добре как трепна неговият баджанак и разбра, че имаше нещо наум, като подхвърли:

— Ще рече човек, че си улучил голямата печалба!

Не искаше да се обръща и към скалистия бряг, който се открояваше още по-черен в черната нощ. Никога не бе помислял, че за този куфар ще се разтревожат толкова хора. И може би го впечатляваше не толкова човекът от Скотланд Ярд, колкото старият Мичъл с държането си на господар. Това бе човек, който ако попиташе за нещо Малоан — например за адреса на някой хотел или магазин, щеше да му даде бакшиш. И стрелочникът щеше да го вземе!

Възможно ли е да нямаше вече нито стотинка? Тази мисъл ласкаеше Малоан и го притесняваше. На всичко отгоре в края на статията имаше една кратка фраза, която той бе запомнил наизуст: „Браун има жена и две деца, които живеят в Ню Хейвън и както изглежда, не знаят нищо.“

Той беше видял Браун, бе видял шлифера му, износения му костюм, кърпените обуща. Можеше да си представи къщата, издигната на скалистия бряг на Ню Хейвън, както беше неговата, върху скалите на Диеп, това бе подобна на неговата къща, само малко по-буржоазна. И пак не беше сигурен!

Даде път на трети коловоз, който му поискаха, пи чаша горещо кафе. На кея видя инспектор Молисън да говори с англичанката, която срещна следобед на улицата.

Малоан се задъхваше. Чувствуваше, че непременно трябва да направи нещо. В един миг едва не отвори шкафа и не хвърли куфара във водата.

И каква полза от това? Нищо нямаше да се промени. Ако можеше да бъде поне сигурен, че след седмица-две, когато всичко привърши, ще го намери на същото място! Само че приливите и отливите щяха да го отнесат.

Даваше си вид, че не мисли за Браун. Не искаше да мисли, нарочно се захващаше с други неща, но всъщност духом беше край колибата. Така често бе ловил риба нощем! Знаеше час по час докъде бе стигнало морето. Чуваше грохота на разбиващите се в камъните вълни, надушваше мириса на смолата, с която бе напоил плоскодънната си лодка, и беше сигурен, че Браун има вече петна от смола по дрехите си.

Жандармерията бе обикаляла из пещерите по скалистия бряг. И пак щеше да обикаля. Някой жандарм можеше пътьом да ритне с крак дървената колиба и да каже: „Кой знае дали не е вътре!“

— Те нямат право да разбият вратата! — изрече Малоан полугласно.

Но ако мъжът вътре мръднеше, дали жандармите щяха да се поколебаят? Добре ли щеше да бъде това или не? Щеше ли да проговори Браун за стрелочника?

Когато корабът от Ню Хейвън влезе в пристанището, Малоан не мислеше вече за манипулациите, които извършваше. Не виждаше нищо, освен движещите се светлини и сенки. И освен звънеца на стрелките, чуваше само неясна глъчка.

Не смееше да погледне и към своята къща, където лампата отдавна бе загасена. В колибата имаше достатъчно инструменти, за да се разбие ключалката. Ако Браун знаеше, че куфарът е у Малоан, той сигурно мислеше, че го е скрил вкъщи.

На входа на морската гара комисарят от специалния отдел наблюдаваше всеки пътник и Малоан насмалко не отиде при него. Сигурно нямаше да го осъдят много? Съдебното му досие беше съвсем чисто. Всички щяха да го защитят. Но щяха да му вземат и куфара! И щеше да си загуби мястото!

Тогава щеше да се занимава само с дреболии, като Батист — да продава риба по улиците или нещо такова. Анриет щеше да се хване пак на работа и да му натяква. Във всеки случай жена му нямаше да пропуска случай да му повтаря: „Ето какво значи да се пишеш много хитър!“

Баджанакът му ще бъде на седмото небе! Дори Ернест няма да го слуша вече!

Ако можеше да слезе за няколко минути в „Мулен Руж“, щеше да се напие. Сигурно щеше да отиде и с Камелия, за да си докаже, че е още жив и силен мъж.

Забеляза само двама жандарми, но когато бързият влак за Париж замина, видя мъждукащата светлина на джобно фенерче и разбра, че продължават проверките. Патрулът мина в подножието на стрелочния пост и снопът светлина затанцува по желязната стълба.

Само два часа по-късно светлината замъждука от другата страна на пристанището, горе на скалистия бряг, на сто метра от тях — място, което той познаваше до последното камъче.

— Един прегладнял мъж… — изръмжа той. И след малко: — На това трябва да се сложи край!

Беше му невъзможно да прекара още няколко нощи като трите последни. Не знаеше какво би направил, но щеше да направи нещо. Ако не беше тази идиотска служба, щеше веднага да тръгне към колибата, но бе немислимо да остави стрелочния пост без надзор.

Това решение го облекчи, той погледна часовника си и прекара последните три часа, чакайки, смръщил чело. Рибният пазар заработи още по тъмно.

 

 

Денят се роди ясен и студен. Колегата му пристигна с влажни ноздри и дрехи, пропити с леден въздух.

— Как е?

— Добре!

Без да се бе замислял предварително, той тръгна по търговската улица, където току-що бяха отворили вратите на една колбасарница, и купи салам, две кутии сардела и парче пастет, като се оглеждаше злобно в огледалото на стената.

На пазара съгледа кафене и подаде емайлирания си съд, като каза да го напълнят с ракия.

Беше се отпуснал. Действуваше против волята си, както се изпълнява дежурство, както се отива на погребение на съсед, на когото не си казвал и добър ден. Дори не вярваше на това, което вършеше. Не усещаше материалния свят. Ако го бяха разтърсили внезапно и се събудеше в леглото си, пак не би се учудил.

Вместо да се изкачи по стръмната пътечка, продължи долу покрай склона и не видя на върха му никаква униформа. Неговата колиба бе малко по-нататък, след първия изровен в скалата път. Трябваше да върви през големите огладени камъни и срутени скали и понеже бе сложил провизиите в джобовете си, помисли, че пастетът ще стане на каша.

В последния момент седна на един камък, трогнат внезапно от собствената си съдба, от съдбата на жена си, на дъщеря си и дори на Ернест. Къщата бе зад него, съвсем наблизо, невидима, издигната върху скалите като от игра с конструктор, и коминът й сигурно пушеше. Ернест закусваше, преди да отиде на училище. И сигурно бяха оставили Анриет да спи, тя имаше толкова рядко възможността да се наспива.

Сутрин къщата миришеше на нещо интимно, това бе мирисът на стаите, ароматът на кафето и лекият дъх на полето. Когато се връщаше, той протягаше първо ръце над огъня, после събуваше тежките си обуща, за да си сложи пантофите, които се топлеха върху капака на фурната.

Целият ден напред беше негов — първо, за да спи, с онзи сън, в който не губеше напълно съзнание и който не му пречеше да чува шумовете вкъщи и на улицата. След това имаше право да се занимава с каквото си иска, да оправя въдиците си, да боядисва лодката, да слуша радио или да разглобява будилника.

Измъкна салама от джоба си и го погледна с любопитство, сякаш бе забравил, че сам го беше купил. Морето бе гладко, едва поръбено с бяло, но в далечината напираха пенести вълни, тласкани от ветрове, духащи откъм сушата. Малоан познаваше лодките, които бавно теглеха своите драги за сен-жакови миди.

— Виж ти! Още не сме вкусили от тях тази зима — помисли той.

Беше си починал достатъчно. Не можеше да прекара целия ден на камъка.

Но действуваше все по и по-неуверено. Вече не виждаше много добре смисъла и необходимостта от това, което щеше да направи. Малко остана да се върне вкъщи, убеден, че нищо не се е случило и че животът си продължава. Наистина ли бе вече невъзможно?

Споменът за неговия баджанак, когото винаги бе мразил, го подтикна към действие. Той пъхна салама в джоба си и се изправи тежко, като човек, смазан от мускулна треска.

Може би го наблюдаваха с бинокъл. Това се случва често с рибарите, които влачат мрежи край брега. Те забелязват малка черна точка на скалистия бряг или в подножието му. Казват си: „Виж ти, Малоан отива за раци!“

Вземат бинокъла от заслона и оглеждат крайбрежието, докато чакат мрежите да се напълнят.

Имаше три рибарски лодки, плуващи в седефеното утро: две с кафяви платна и една със сини.

Малоан продължаваше да върви към колибата с онова привидно спокойствие, което прикрива страха. Защото това беше страх и нищо друго. Все едно че се канеше да предприеме трудна стъпка, да говори с големия началник на железопътната мрежа или да вземе думата на митинг.

Човек е прозорлив в такива мигове. Всичко вижда, всичко чува, раздвоява се. Той виждаше самия себе си — като в голямо огледало — как понечва да пъхне големия ключ в ключалката.

Би могъл да открехне вратата няколко сантиметра, да хвърли продуктите в колибата, да превърти пак ключа и да си отиде. Би могъл също да си тръгне, като остави отворено. Толкова възможни решения беше предвидил, че те не го интересуваха вече.

Ако правеше това или онова, то беше просто защото трябваше нещо да се прави. Нямаше значение какво и той знаеше много добре, че е твърде късно да се измъкне.

Ключът се превъртя леко, защото Малоан се грижеше за своите неща и ключалката беше смазана.

Най-напред открехна малко вратата, взря се в мрака, в който се очертаваше предната част на лодката, принадлежала преди на един рибар, ловец на трески.

Нищо не помръдваше. Нямаше ни шум, ни скърцане. Малоан не усещаше дори онзи лек трепет, който издава присъствието на живо същество.

Тогава отвори широко, светлината проникна в колибата и в същото време Малоан подуши силната миризма на човешки обор. Смръщи вежди, огледа лодката, поставена на дървени трупи. Отдясно се намираше бъчонка с катран, отляво — купчина кошове, а навсякъде, до най-скритите кътчета, бяха разпръснати разни дреболии, дъски, каси, една котва, дебело корабно въже, стари кутии.

„Не е имал много въздух!“ — помисли той.

Никога не му се бе случвало да остане в колибата със затворена врата и острата миризма го тормозеше, докато погледът му шареше непрекъснато по стените.

Без да мисли, тъй като бе дошъл за това, той измъкна салама от джоба си, постави го върху лодката, като през цялото време се взираше, за да се увери, че отникъде не се подава ни крак, ни ръка.

— Господин Браун… — каза той така, сякаш говореше на обикновен събеседник.

Прибави и двете кутии сардела към продуктите върху лодката.

— Чуйте, господин Браун… Зная, че сте тук… Колибата е моя… Ако исках да ви издам, да съм го направил още вчера…

Нададе ухо леко приведен, както щом пуснеш камък в някой тайнствен кладенец. Нищо не потрепваше, освен ехото на собствения му глас.

— Както искате. Ще видите, че идвам при вас с добри чувства. Не можах вчера, защото точно над вас, на скалата, имаше един жандарм.

Държеше канчето от син емайл в ръка и без да знае защо, не смееше да помръдне. И нареждаше сякаш научена наизуст реч, като въпреки всичко импровизираше:

— Най-важното е да се яде. Донесох салам, сардели и пастет. Чувате ли ме?

Ушите му бяха зачервени, както в детските години, когато трябваше да направи някакъв комплимент и гласът му ставаше по-дрезгав.

— Излишно е да хитрувате. Зная, че ме чувате. Ако бяхте заминали, ключалката щеше да бъде счупена или вратата открехната.

Дали не беше зад бъчвата с катран? Или зад струпаните кошове? Или под лодката? Защото под нея имаше доста място.

— Ще ви оставя тези продукти, както и едно канче с алкохол. Мисля, че е по-добре пак да затворя вратата, защото жандармите могат да претърсят наоколо и ако видят вратата отворена, ще влязат да хвърлят едно око…

Никога не бе говорил напразно. Толкова объркващо беше, че накрая почна да се ядосва.

— Чуйте ме хубаво! Нямаме време за губене. Искам да знам дали сте тук, жив или мъртъв.

Мисълта, че говори на умрял, не го накара дори да се усмихне.

— Кажете само една дума или направете някакъв шум. Няма да се опитвам да ви търся. Веднага ще си отида и утре ще ви донеса пак ядене.

Зачаках натежал поглед. Устата му започваше да се свива заплашително и той сведе леко глава, както обикновено, когато кипваше.

— Не се опитвайте да ме карате да мисля, че не знаете френски. Чух ви да говорите с Камелия.

Той почака още малко, преброи до десет, за да си наложи търпение.

— Ще броя пак до три… — каза той високо, — едно… две…

Не беше само от яд. От страх беше. Не смееше да помръдне. Казваше си, че ако претърси колибата, сигурно ще намери едно безжизнено тяло, свито в някой ъгъл като плъх, който е ял развалено жито. За миг си помисли, че миризмата… Но не! След двадесет и четири часа един труп не мирише!

— Е, добре! Отивам си…

И наистина отстъпи една крачка, изкушен да си тръгне. Зад него вратата беше отворена към блесналото в слънце море. Беше толкова просто да се отдалечи, оставяйки продуктите върху лодката.

— Тръгвам си… — повтори той.

Но не си тръгваше. Не можеше да си тръгне! Краката му сякаш бяха приковани към земята!

— Ще признаете, че не сте много любезен! Аз дойдох честно… „Но кажи нещо бе, идиот“ — се обаждаше един вътрешен глас. И пак наум той отговаряше на гласа: „Още една минута, само една минута! Ще отговори… Веднага ще си тръгна…“ — Късно ще бъде! Аз ли съм виновен?

Да, той ли бе виновен, щом не намираше сили да излезе от тази врата и да се върне в свежия и слънчев свят, който го очакваше? Погледът му шареше наоколо. Гласът му губеше своята сигурност, придобиваше умолителни нотки.

— Господин Браун, чувствувам, че ще се ядосам…

Трепереше от нерви, усещайки, че наближава крайният предел.

— За последен път броя до три. Едно… две…

Беше гледал непрекъснато пред себе си, без да помисли, че зад гърба му оставаше един още по-тъмен ъгъл. Точно в този ъгъл нещо изскърца и преди Малоан да се обърне, получи удар върху дясното рамо, удар с нещо тежко — като железен прът или чук, при това остър.

— Мръсник! — извика той, като се извърна.

Браун бе там. Или поне имаше някой, който можеше да бъде Браун и който по време на целия монолог на Малоан бе направил само едно движение, за да го докосне.

Лице, обрасло с червеникава брада. Две очи блестяха в полумрака. Адамовата ябълка подскачаше нагоре-надолу с ритъма на горещото, задавено дишане.

Ръката замахваше отново с оръжието, не беше чук, а куката за събиране на раци сред камъните и водораслите.

С инстинктивно движение Малоан хвана издигнатия пестник, изви го, докато костите не изпукаха, и изтръгна куката от пръстите, които останаха сгърчени.

Нервността му изчезна, гледаше смръщения от болка мъж, който набираше сили да скочи. Вече не мислеше нито че това е Браун, нито дори, че е човек. Знаеше само, че това живо същество щеше да се вкопчи в него, че двете тела щяха да се слеят, да се затъркалят по земята, че пръстите щяха да се мъчат да сграбчат нечие гърло, да се забият в нечие око или да извият нечий крайник.

Тогава рязко, точно, жестоко той удари. Не се прицели. Куката се заби в нещо меко, чу се хъркане.

 

 

Съществото бе още живо. Две очи все още блестяха. Една ръка пак се протягаше към Малоан.

— Ето ти! — задъха се той.

И още един удар с куката. Всеки удар отекваше различно в плътта, като онзи ден, когато бе смачкал плъх с токовете си. Стъпкал го беше десетина пъти. Плъхът не умираше лесно.

А сега един горещ дъх стигаше до него на талази, една ръка докосваше крака му, мъчейки се да го препъне.

— Ето ти. Ето!

Съществото мърдаше едва-едва. Съществото се влачеше по земята. Пръстите се отпускаха бавно. Но то направи още едно усилие и Малоан се приготви за удар.

Лицето лежеше в пръстта. Сивият костюм бе изпоцапан, разкъсан. Кръв лепнеше по косите. Тялото бе застинало в своята призрачна неподвижност и Малоан, който не издържаше повече, се хвърли на колене и застена, закрещя объркан, треперещ, потръпващ от студ:

— Простете! Кажете нещо! Простете! Не го направих нарочно… Вие знаете, че не го исках.

Не смееше да докосне мъртвия, гледаше носа, сплескан в земята.

— Господин Браун! Господин Браун! Кажете нещо… Ще извикам лекар… Ще ви излекува. Ще ви върна куфара… Ще ви помогна да избягате…

Обърна се към отворената врата и видя синята лодка, кафявата лодка, застинали сред гладката като небето морска шир.

— Господин Браун! За бога… Признайте поне, че вие започнахте пръв… Аз ви донесох за ядене и за пиене.

Надигна се на колене, взе канчето от лодката и преодолявайки за миг ужаса си, обърна тялото, което се просна по гръб.

Очите бяха отворени. Имаше рана на слепоочието, по-скоро дупка, истинска дупка, каквато може да се направи във всяка материя.

— Господин Браун!

Отвори канчето, докосна ръба до устата на англичанина и наля. Ракията потече с бълбукане, плъзна се по стиснатите зъби, по брадичката, около адамовата ябълка.

— Вие сте мъртъв… — изрече Малоан с глас на човек, който се пробужда.

Тогава се изправи, изтупа коленете си от прахта и прокара ръце по косите си, за да ги приглади назад. Трябваше му време, за да си поеме дъх. Гърдите му се повдигаха и отпускаха поривисто. Малко го болеше гърлото, може би от крещенето.

Не си спомняше да е плакал и се питаше защо клепачите му пареха.

Наведе се да вземе канчето и го пъхна в джоба си, без да се сети да изпие останалия алкохол.

Спокойствието му бе ужасяващо, спокойствие, каквото не бе изпитвал никога, спокойствие, подобно на пустотата. Движенията му бяха като на обикновен човек, но той чувствуваше, че вече не е като другите. Бе прекрачил някаква непонятна граница, без да може да каже в кой миг бе станало това.

Малко по малко лицето му възвръщаше спокойствието си и той съзнаваше това, чувствуваше, че нервите му не са така сковани, мускулите се отпускат, че кожата му е пак еластична.

Започна да подрежда. Ако кажеше това на някого, щяха да му се изсмеят. Въпреки всичко, бе точно така. Оправи първо дрехите си, после всичко около себе си. Имаше преобърнати предмети, куп разбъркани кошове, които не бе забелязал по време на боя.

Накрая погледна очите на Браун, които не можеше да остави отворени. Малоан ги затвори, без изобщо да се поколебае, когато докосваше клепачите. Каза само:

— Това е!

Пъхна салама и кутиите сардела в джоба си, обърна се за последен, път, за да се увери, че няма повече какво да прави тук. Точно щеше да излезе, когато чу един глас:

— Привет, Луи!

Той направи няколко крачки към прага и застана в рамката на вратата.

— Привет, Матилд!

— В морето ли излизаш?

— И да, и не!

Гласът му бе съвсем обикновен. Той присвиваше очи от слънцето. На двадесет метра от него минаваше Матилд, стара жена, която ловеше раци и ги продаваше в града. Тя носеше кука в ръка като тази в колибата и вървеше, превита о две под тежестта на коша, който носеше на гръб.

— Дали ще замръзне?

— Мисля, че да.

Тя отмина, а той остана на същото място, загледан в морето, с мъртвеца зад себе си. Въздухът бе толкова остър, че боцкаше кожата. Имаше източен вятър и морето, небето и скалата сякаш бяха затворени в мидена черупка, така светлеещи и дъгоцветни. Отдалече се виждаше как рибарите от синята платноходка вдигат мрежата и изсипват сен-жаковите миди в един кош.

Малоан запали лулата си и погледна за миг дима, който се издигаше право нагоре.

Нямаше вече какво да прави. От днес нататък и завинаги нямаше вече какво да прави и с лула в зъбите, с натъртено рамо, той си даде още минута-две.

„Докато си допуша лулата“ — рече си.

Предчувствуваше куп неща, но щеше да има достатъчно време да мисли. Нямаше защо да бърза. Това засягаше само него.

Една нощ в стъклената клетка, когато все още беше обикновен човек, тежък и бавен, и откъслечни мисли се нижеха в главата му, си бе представил колибата и дори как замахва да убие Браун. И ето, сега довършваше мислено историята, представяйки си тялото, което влачи към морето сред мрака.

Това го накара да свие рамене. Наистина ли нещата, които човек си представя по този начин, са свързани с действителността, с истинската, с тази, за която човек дори не подозира?

Когато бе мислил за възможността да убие Браун, той не искаше да го убива и бе сигурен, че няма да го направи, че няма да бъде изобщо способен да го направи.

Това не му попречи да убие Браун!

Би ли могъл да каже само защо не си отиде, след като остави продуктите на лодката? Кой дявол го бе накарал да дърдори, да хленчи, да заплашва, да обещава, да брои до три като хлапак, който дразни сестра си?

Никой не би могъл да отговори на този въпрос. Дори той. Но поне знаеше, че точно в това е тайната.

Лулата му бе угаснала, но той остана още малко. Чистият въздух освежаваше кожата му. Избърса със слюнка едно петънце от кръв на десния си показалец.

„Да вървим!“

Старата Матилд изкачваше на четири крака, като паяк, скалите, покрити с водорасли.

Малоан заключи вратата, камъчетата заскърцаха под краката му, после заизкачва стръмния път, изровен в скалата. Трите къщи, порозовели в светлината, с по един дялан бял камък под прозорците, димяха с комините си. Един рибарски кораб излизаше от пристанището без влекач, безшумно, като понесен от вълните.

„Те сякаш винаги се движат по-бързо в пристанището, отколкото в открито море“ — помисли си той.

И отри подметките си в стъргалото, преди да отвори вратата и да спре до порт мантото в коридора.

— Ти ли си? — попита жена му отгоре.

— Да.

— Закъсня. Щях да пратя Анриет да…

Анриет беше в кухнята, навлякла една стара рокля, обута с червени пантофи, от които се подаваха голите й глезени.

— Дай да закуся.

Не му се случваше често да говори така тихо. Остави салама и консервите на масата и забеляза, че бе забравил парчето пастет върху лодката.

— Защо си донесъл това?

— Ядеше ми се салам. Майка ти стаите ли оправя?

Изяде седем кръгчета от салама с кафето, после поиска вино и продължи да яде. Беше гладен. С всяка хапка му се струваше, че запълва някаква празнина в гърдите си.

— Какво каза вчера вуйчо ти, когато заминах?

— Той си е все същият.

— Обзалагам се, че е говорил за кожата?

— Твърди, че в нашето положение не може да се прави така, да се купува лисица на младо момиче, щом неговата жена е получила такава чак когато се е омъжила…

— Жалък тип! — каза Малоан.

Беше по-добре, че жена му бе заета горе и той остана сам с дъщеря си.

— Ще ми покажеш ли кожата! И всичко, което ти купих вчера…

Без да престава да яде, опипа лисицата, косъмът му се стори по-рядък, отколкото вечерта, и той за миг се начумери.

— Колко време се носи една такава кожа?

— Сигурно три-четири години, ако я слагаш само в неделя. Какво ти е?

— Нищо.

Нищо му нямаше. Само неволно се намръщи.

— Да ти дам ли пантофите?

— Не, трябва да излизам. Ернест на училище ли е?

— Отдавна. Ти забравяш, че е девет часът.

Той разклати синьото канче и изля останалия алкохол в една чаша.

— Това е — каза той, като избърса устните си.

— Това е какво?

— Това е всичко! И нищо! Изобщо това е! Не можеш да разбереш.

— Какво ти е тази сутрин?

— Какво мислиш, че ми е?

— Не зная. Странен си. Малко ме плашиш.

— Защо да те плаша?

Беше се изправил с гръб към огъня и ръце на гърба, както обикновено. Кожата лежеше на масата като звяр, до мръсните чинии и до синия шлифер, който миришеше на каучук.

— А, да. Вуйчо Виктор каза още, че тези шлифери са вредни, защото задушавали тялото.

Топлината го отпускаше. Усещаше, че става ленив и се стегна, преди да е станало късно.

— Дай ми фуражката. Не, не новата. Старата е още добра.

Спря се долу на стълбата, чу жена си да мете, докосна перилото, после се отказа.

— Здравей, Жан! — извика той.

— Няма ли да лягаш?

— Не сега.

— Ако видиш колбасаря, кажи му, че…

— Няма нужда. Аз донесох салам.

Обърна се към дъщеря си, целуна я крадешком, както обикновено — между бузата и косата.

— До скоро виждане! — каза тя.

И без да отвърне, той отвори вратата, затвори я след себе си и прекрачи прага от син камък.

VIII

Беше десет без двадесет. Жермен бе отворил капака на зимника, за да зареди бара с бутилки. Госпожа Дюпре правеше поръчките си по телефона.

— Да, седемнадесет шницела… Не много дебели…

И докато говореше, поглеждаше стенния часовник, защото инспектор Молисън бе заръчал да го събудят в десет часа. Чуваше се как старият Мичел прави всекидневната си гимнастика в банята.

Ева бе слязла вече, облечена в рокля на малки червени цветя, и както обикновено, бе минала покрай госпожа Дюпре, без да поздрави, с поглед, вперен право пред себе си. Няколко минути тя остана на прага на хотела, после, без палто, с развети от вятъра коси, се отправи към един силует, облегнат на парапета на дигата.

Беше студено и ясно. Чистото небе, роклята на цветя напомняха за летните дни. Облегната на парапета, малката госпожа Браун гледаше безизразно морето и се стресна, като чу глас до себе си.

— Имате ли калкани тази сутрин? — питаше хотелиерката по телефона.

А погледът й шареше от часовника до дигата. Госпожа Браун беше чер силует, а мис Мичъл — бял. Зад тях плуваха кафяви платна, госпожа Дюпре добави:

— Впрочем сложете и две дузини сен-жакови миди. По колко са те?

Това не й пречеше да мисли: „Какво ли още й говори?“

Защото Ева говореше разпалено на спътничката си, като я водеше към хотела.

— Ало. Не, много е скъпо! Сложете само калкани!

Двете жени преминаха от златистия блясък навън в сивата светлина на хола, после в полумрака на салона, а мис Мичъл не преставаше да нарежда. Госпожа Браун вдигаше от време на време плахи очи, проронваше няколко думи и човек, без да разбира английски, отгатваше, че тя казва:

— Но какво искате да направя аз?

Ева не спираше изобщо, тя бълваше фраза след фраза, лавини от фрази, които бяха и заповеди, и заплахи.

— Извинете, инспектор Молисън тук ли е?

Госпожа Дюпре не бе забелязала кога беше влязъл непознатият, който се изправи пред нея, с евтин куфар в ръката.

— Ще го събудя след десет минути — отвърна тя, като погледна за миг часовника. — Кой го търси?

— Няма значение.

Малоан не бързаше. В хола имаше два вида фотьойли: едните плетени, другите велурени. По навик, от скромност, той избра един плетен и като не посмя да кръстоса крака, положи фуражката върху коленете си, след като остави куфарчето на земята.

Известно време не забелязваше какво става в салона, чиято стъклена преграда бе пред очите му. Това, което привлече вниманието му, бе движението на Ева, която търсеше перодръжка. Понеже не намери, тя се насочи към бюрото и докосна краката на стрелочника.

Беше на годините на Анриет, но между тях нямаше нищо общо — нито в жестовете, нито в начина на говорене и обличане, и Малоан си помисли без удоволствие за шлифера от синя коприна.

— Дайте ми перодръжка и мастило!

— Разбира се, мис Мичъл.

Проследи я с поглед и когато тя се върна в салона, той забеляза младата отчаяна жена, която носеше чер костюм, какъвто би носила и дъщеря му.

Не разбираше английски. Ева бе накарала спътничката си да седне до кръглата еднокрака масичка и й диктуваше:

Моля Пит Браун да…

Малоан се изненада, като чу тези френски думи, но мис Мичъл вече махаше нервно с ръка и отново говореше на английски със сдържан гняв. На два пъти тя посочи няколко думи върху листа, а госпожа Браун сведе глава.

Накрая Ева я отстрани, зае нейното място и като търсеше думите си, написа един текст, който четеше едновременно на глас: „Моля Пит Браун да се свърже непременно с жена си, хотел «Ню Хейвън», Диеп.“

Малоан дълго ги гледа, без да разбира, защото умът му бе станал ленив. Когато се досети, той буквално впи поглед в жената с черен костюм.

Тя сигурно бе плакала цяла нощ, защото носът й беше червен, а клепачите подути. Малоан продължаваше да я сравнява с дъщеря си, забеляза например изкривените токчета, медальона, който висеше в деколтето й, непокорните коси — като косите на Анриет.

Чу стъпки по стълбата, но те не бяха на инспектора. Слизаше старият Мичъл, който поздрави госпожа Дюпре, както бе свикнал да поздравява винаги, и влезе в трапезарията, накъдето се втурна и Жермен.

Вече седнал, той забеляза Ева и госпожа Браун в салона, предпочете да не се занимава с тях и поръча закуската си.

Мис Мичъл премина още веднъж край Малоан, докосвайки го, без да се извини, и подаде листа над бюрото.

— Наредете това съобщение да се занесе до вестниците в Диеп. За моя сметка.

Отиде при баща си, целуна го по слепоочието и му заговори права.

— Жермен! Идете да събудите господин Молисън и му кажете, че го чакат.

Малоан не беше нетърпелив, той не реагираше, сякаш лишен от всички органи, които раздвижват хората. Би могъл да остане до вечерта, без да помръдне, седнал в края на плетения фотьойл, и никой, като го гледаше, не би се усъмнил, че толкова търсеният куфар е в краката му и че той току-що беше убил човека, за когото бе предназначено съобщението.

Една чистачка се появи с кофа, парцал и четка, за да измие хола.

— Извинете, че ви безпокоя — каза тя, — но ще трябва да си вдигнете за малко краката…

Точно както у тях — когато миеха кухнята, и той вдигаше краката си, за да минат с парцала отдолу.

Жермен влезе в трапезарията с поднос, на който имаше яйца с шунка, парчета масло в кристална купа и малки кутийки конфитюр, това беше закуската на стария Мичъл. Като минаваше през вратата, погледът му се плъзна разсеяно върху Малоан, но се спря само на железничарската фуражка.

Госпожа Браун се бе отпуснала безжизнено в един фотьойл в салона и човек можеше да помисли, че за да се оживи, очакваше новите заповеди на Ева. Мичъл се хранеше. Дъщеря му, права и огряна от слънцето, което се процеждаше през мръсното стъкло, навярно му разказваше какво бе направила тази сутрин, а инспекторът се бръснеше в стаята си.

Малоан седеше като в чакалнята на гара. Можеше да си отиде, никой не би го спрял. Можеше да отнесе куфара, да вземе някой влак, после друг, да отиде в кой да е град, да влезе в коя да е банка и да обмени банкнотите.

Достатъчно бе да протегне ръка, да вдигне куфарчето и да се отправи към слънцето.

А можеше да остави куфарчето и тук, където то щеше да стои сигурно ден-два, преди някой прислужник да се сети да погледне какво има вътре. Хотелиерката телефонираше от бюрото:

— Ало, да… Браун… „Б“ като Бернар. „Р“ като Робер…

Диктуваше съобщението дума по дума.

— Ще излезе ли във вечерното издание? Бихте ли ми казали колко ви дължа? За една клиентка е.

И когато Малоан най-малко очакваше, изведнъж рече с друг глас:

— Да, господин инспектор, онзи, който е седнал там…

Малоан стана със свито гърло, погледна още веднъж госпожа Браун.

— Вие ли искате да говорите с мен?

Нима нямаше да успее да проговори? Той гледаше Молисън и устните му трепереха, без да може да произнесе думите, които бе решил да каже. Това трая няколко секунди и накрая той грабна изведнъж куфарчето и го подаде на инспектора, като каза:

— Ето!

Молисън смръщи вежди, отвори леко куфара, обърна се към трапезарията и рече спокойно:

— Господин Мичъл!

Малоан забеляза, че инспекторът не се радваше, напротив — погледът му ставаше все по-тежък. Старият Мичъл остави закуската си и се приближи, изпреварен от дъщеря си.

— Ето вашите пари — каза човекът от Скотланд Ярд, посочвайки куфарчето.

Вместо да гледа Мичъл, той следеше през стъклата на салона госпожа Браун, която ги наблюдаваше, без да разбира какво става. За да провери съдържанието на куфара, старецът го постави върху камъшитената маса и започна да подрежда отгоре й пачките, като броеше полугласно, без да бърза. Ева му каза нещо на ухото. Той вдигна глава към Малоан, избра една банкнота, премисли, все още една и му ги подаде.

Беше много учуден, като видя, че стрелочникът клати глава и мислейки, че му е недостатъчно, прибави трета банкнота.

— Браун? — питаше вече Молисън.

Госпожа Браун, привлечена от банкнотите, стоеше на вратата на салона и чакаше смирено някакво обяснение. Ева й го даде отдалеч, помагайки на баща си в броенето.

Все още имаше време. Ако искаше, Малоан можеше просто да каже, че е намерил куфара, където и да е и да се закълне, че не знае нищо. Погледът на госпожа Браун бе прикован в него — въпросителен, вече замъглен от отчаяние.

Малоан извади кърпа от джоба си и изтри челото си. Помисли си, че понеже тя не разбира френски, можеше да говори и го направи бързо, на един дъх.

— Аз току-що убих Браун!

Край! Той пое дълбоко дъх и извърна поглед. Без да губи време, Молисън вече вземаше пардесюто и шапката си от порт мантото.

— Елате с мен.

Но госпожа Браун ги последва с намерението да не ги изпуска. Молисън не смееше да се обърне към нея. Малоан преглъщаше едва-едва и изведнъж, както вървяха, жената заговори на английски с пресекващ глас:

— Какво каза той?

Крачеха по тротоара, облян в слънце. Молисън бе в средата. Никой не знаеше къде отиват, а може би и тримата разбираха интуитивно.

— Тя пита дали мъжът й е страдал?

— Разбрала ли е?

Трябваше да хукне презглава, но това бе само мигновено желание и тялото му не се подчини, крачеше наравно с другите.

— Какво трябва да й кажа? — попита Молисън.

— Не зная. Той е мъртъв. Разбирате ли?

Не знаеше. Не разбираше смисъла на въпроса. Опитваше се да си спомни, но в паметта му нямаше нищо, което да се свърже с думата страдам.

— То е толкова различно… — промълви той, чувствувайки за първи път своята безпомощност да го изрази.

И гледаше към морето, за да не вижда лицето на госпожа Браун, обърнато към него.

— Ще й кажа, че не е страдал.

Молисън говореше на английски. Госпожа Браун избърса сълзите си. Малоан сам пое пътя към скалистия бряг.

— Много ли е далеч? — попита инспекторът.

— От другата страна на пристанището — на две крачки от нас. Ще видите.

Зиме има само две-три такива утрини, спокойни и така прозрачни, че на човек му се иска да чуе звъна на всички празнични камбани.

— Привет, Луи! — му извикаха, когато прекосяваха рибния пазар.

Малоан позна Батист, който бе извадил лодката си от водата и използваше хубавото време, за да я пребоядиса в нежнозелено.

— Привет! — отвърна като ехо той. Погледна с безразличие остъклената кабина от другата страна на водата. Тримата вървяха в крак, сякаш се бяха уговорили, и Малоан изобщо нямаше чувството, че е тръгнал с чужденци.

Едва си бяха проговорили, а госпожа Браун вече знаеше всичко. Нямаше нито викове, ни заплахи, ни отчаяни жестове. Тя бе разбрала френския език, без да го знае. Бе отгатнала къде отиват и вървеше бързо като тях, с изопнати като тях черти, с малко по-втренчени от обикновено зеници и пресъхнали устни.

Когато Малоан забеляза своята къща, издигната на скалистия бряг, с обляна от слънцето фасада, я посочи на Молисън, като каза:

— Това е моят дом.

Госпожа Браун също погледна къщата.

Вървяха все по-бързо и по-бързо. Тя държеше в шепа една смачкана на топка кърпичка и от време на време бършеше леко очите и ноздрите си.

На първия етаж имаше един отворен прозорец. Някой се мяркаше в сянката на стаята, но не можеше да се разбере дали е Анриет или майка й.

— Оттук. Внимавайте, защото пътят е лош.

Те заобиколиха скалистия бряг. Лодката със сини платна влизаше в пристанището и собственикът извика:

— Привет, Луи!

— Ловили са сен-жакови миди — обясни Малоан.

Каза това свенливо, сякаш с любезността си щеше да ги накара да забравят престъплението му. Но нямаше това предвид, правеше го инстинктивно и би желал да бъде още по-внимателен с малката госпожа Браун, която не бе свикнала да върви по камъните и си нараняваше глезените.

Другите две лодки още ловяха риба. Приливът ги бе доближил толкова до брега, че се виждаше димът на една лула и рибар, който пиеше вино направо от бутилката.

— Оттук виждате колибата. И бързо добави: — Аз работя винаги нощем. Така че през деня съм свободен и се занимавам с това-онова, ловя риба, правя от всичко по малко. Този заслон за лодката и инструментите си построих сам.

И като говореше така, сякаш искаше да каже: „Виждате какъв съм. Не съм злодей. Свестен човек съм. Не бива да ми се сърдите. Всъщност и аз съм нещастен като госпожа Браун. Ние сме двама нещастници. Ще видите.“

Размаха ключа, който англичанката погледна с присвити зеници, а кръговете около очите й станаха още по-дълбоки и тя стисна ръката на инспектора.

— Всичко стана толкова глупаво… — говореше Малоан.

И се отмести, за да могат да погледнат — прегърбен, сякаш очакваше удар.

Госпожа Браун не помръдваше. Вкопчена в инспектора, тя се втренчваше ту в проснатото тяло, ту в Малоан. Не можеше нито да продума, нито да помръдне и сякаш не дишаше.

— Това е! — повтори стрелочникът с разтреперани колене и влажни длани.

— В колибата ли е бил скрит? — попита инспекторът, след като се изкашля.

— Да. Щом разбрах, донесох салам и сардела. Ето, бялата хартия върху лодката е от парчето пастет.

Млъкна. Госпожа Браун се бе хвърлила на земята, върху камъните, гърчеше се, крещеше, а ръцете и краката й се свиваха конвулсивно. Инспекторът коленичи, говорейки й на английски. Малоан не знаеше какво да прави, нито къде да се дене. И понеже имаше чиста носна кърпа, разгъна я и я сложи върху лицето на Браун.

— Затворете колибата! — нареди Молисън, който се занимаваше с жената.

Малоан се подчини, завъртя ключа, прибра го в джоба си и зачака търпеливо, загледан в морето.

Изминаха няколко минути и когато се обърна, инспекторът подкрепяше госпожа Браун да стане и изтърсваше полите на роклята й от праха. Без да гледа Малоан, тя произнесе няколко думи.

— Тя пита дали не е казал нещо за нея? — повтори Молисън.

Какво можеше да отвърне? Тя не беше разбрала нищо. Това не беше станало просто така. Те се бяха били, бяха се удряли с куката, докато единият от тях не можеше вече да проговори. Той се замисли. Много би искал да й достави удоволствие, но не намери приемлива лъжа и поклати глава.

Отчайващо бе да не можеш да кажеш нищо и най-вече да смяташ, че единственият човек, който би могъл да разбере, бе точно мъртвият.

— Да вървим! — въздъхна той. И едва не се ядоса на учудването на Молисън.

— Къде искате да вървим?

— В полицията!

Навсякъде ли щеше да се блъска в стена? Какво изключително имаше в неговия начин на живот? Случило се бе нещастие, както се случва всеки ден — веднъж произшествие, друг път корабокрушение, трети убийство. Не е ли същото?

Имаше две жертви, три жертви, шест жертви. Браун бе мъртъв. Но Малоан също би могъл да бъде мъртъв на негово място и сега Браун да дава обяснения на госпожа Малоан!

Ако става въпрос за нещастни, те всички бяха такива, дори Анриет и Ернест, които още нищо не знаеха.

— Да се върнем в града — каза Молисън. — После ще видим.

— Както искате. Но няма какво да гледате.

Би дал много да помогне на госпожа Браун, докато тя вървеше по камъните, и от време на време й хвърляше бърз поглед, сякаш би могла да приеме подкрепата му. При това беше сигурен, че скоро тя ще приеме утешенията на Ева Мичъл.

— Глупаво е, та чак да заревеш! — сподели той с инспектора.

— Какво казва той? — попита на английски госпожа Браун.

— Нищо! — отвърна след кратко колебание Молисън.

Пред хотела Малоан се спря и заяви:

— Ще ви чакам тук.

И му стана противно, като видя, че англичанинът се бои да не му избяга. Изнасяха тежки кожени куфари с етикети от луксозни хотели. Бяха багажите на Мичъл, който, потънал в кожуха си, плащаше сметката.

Малоан го видя да влиза в салона, придружен от инспектора и госпожа Браун. Малко след това към тях се присъедини и Ева, облечена за път. Най-после, след няколко минути, Молисън излезе и се приближи до Малоан, който попита:

— Дадоха ли й поне нещо?

— Да.

— Много ли?

— Сто лири.

И както вървяха един до друг из обляния в слънце град, полицаят изведнъж призна за какво се притеснява.

— Защо отивате в полицията? — рече той, без да го гледа.

— Че къде искате да отида?

— Не зная! Ако бихте искали… Надявам се, че ще говорите за законна самоотбрана?

Тогава Малоан избухна:

— Да не си мислите, че ще се занимавам с това?

Влезе пръв в канцеларията на комисаря от специалния отдел. Тъй като тя беше на гарата, а Малоан носеше железничарската си униформа, комисарят помисли, че се касае за нещо служебно.

— Какво желаете, драги?

И подскочи, невярващ на ушите си, когато „драгият“ му каза:

— Аз убих Браун тази сутрин и идвам да ви обясня…

— Момент! Момент!

И се обърна към Молисън:

— Какво разправя този човек? Познавате ли го?

Малоан гледаше лачените обувки на комисаря, синия му костюм с два реда копчета, косите, разделени на път, и най-сетне лентичката му на Почетния легион и мислеше: „Той нищо няма да разбере!“

— Да почнем от началото — каза другият, като седна зад бюрото и отвори капачката на писалката си. — Кой сте вие?

— Луи Малоан, стрелочник на морската гара.

— Откъде познавате въпросния англичанин, наречен Браун?

Малоан вече съжаляваше, че е дошъл. Не бе предвидил това. Беше пожелал да следва съдбата си, да отиде в затвора, което е неизбежно, понеже бе убил Браун, но да отиде кротко, с достойнство.

— Видях как блъсна спътника си във водата и извадих куфара — започна да гледа пак така свирепо, както в дните, когато неговият баджанак му ходеше на гости.

— Какво направихте с този куфар?

— Току-що го предаде на Мичъл — намеси се Молисън, който долавяше раздразнението на Малоан.

— Защо?

— Защото бях убил Браун, дявол да го вземе! — изкрещя той.

— Един момент. Струва ми се, че това са две различни неща. С каква цел убихте Браун?

— Не исках да го убивам. Бях му занесъл салам, сардела и му говорих в продължение на четвърт час. Той се преструваше, че не е там или че е мъртъв. Когато го чух да се движи…

— Колко пъти го ударихте?

— Не съм ги броил.

— Аутопсията ще покаже. След като Браун умря, какво направихте с куфара?

— Първо се върнах у дома.

— За да измиете петната от кръв.

— О, не! Върнах се вкъщи, за да си бъда вкъщи… Ядох. И излязох.

— Вие признавате, че сте яли?

— Ядох дори от салама на Браун — подхвърли предизвикателно Малоан. — Сега доволен ли сте?

— Значи сте убили, за да вземете парите?

Стрелочникът предпочете да гледа в земята, без да казва нищо, смръщил поглед, стиснал челюсти. Комисарят го погледна за миг с присвити очи и взе телефонната слушалка:

— Дайте ми Съдебната палата, госпожице. Ало. Бих искал да говоря с прокурора на републиката… Ало. Вие ли сте, господин прокурор? Обажда се Жане. При мен, в канцеларията, е индивидът, който е задигнал банкнотите, откраднати от Мичъл. Да, завчера ви говорих за този случай. Не, французин е, работник от железниците. Тази сутрин е убил Браун…

Защо трябваше да намига, когато говореше?

— Разбрано! Ще бъда там. Можем да пристъпим към възпроизвеждане на случая веднага след обяда.

На камината имаше мраморен часовник, който показваше вече единадесет часа и половина. Ернест бе излязъл от училище и се отправяше с малкия Бернар, който живееше в съседната къща, към стръмната пътечка.

— Ало, дайте ми полицейския участък… Участъкът ли е? Обажда се Жане. Бихте ли ми изпратили двама души да пазят едно лице, което току-що ми доведоха?

Никой не беше довеждал Малоан. Защо е тази лъжа? И защо да е лице?

— Що се отнася до вас, приятелю… — започна комисарят на специалния отдел, като се изправяше.

Беше много учуден от погледа на Малоан, поглед, какъвто не очакваше да срещне, сериозен, дълбок, поглед отгоре, който сякаш претегляше колко струва дребният човечец с лачените обуща.

— … законът — продължи той по-бързо — изисква да бъдете придружаван от адвокат при съдебния оглед, който ще започне следобед. Имате ли предпочитания?

И какво още? Малоан сви рамене, мислейки с тъга за посещението в колибата, което тримата направиха преди малко. Колко по-просто и по-достойно беше!

— Предупредихте ли семейството си?

— Може да съм ги поканил да дойдат на това, дето го рекохте! — отвърна той, учуден от дързостта си.

Защото не му беше до шеги. Напротив, изпитваше нужда от съсредоточаване и покой. Това, което трябваше да направят, бе да го оставят там на спокойствие, в очакване да се реши съдбата му.

— Няма вечно да се инатите!

Малоан се усмихна така, сякаш сложи катинар на мислите и чувствата си.

Беше разбрал. Нямаше да се опитва повече да обяснява. Щеше да даде покорно показанията, които биха му поискали, без нито дума повече.

Същият следобед той премина, без да свежда глава, пред върволицата от любопитни, струпали се край колибата. Защо да свежда очи пред Батист? И пред тези добре облечени господа, които носеха чанти и подскачаха насам-натам.

— Вие признавате, че…

Правеха се на много хитри, надпреварваха се кой да го сложи натясно, когато той бе обяснил всичко сам, без да чака да го търсят.

Горе, от скалистия бряг, дочу ридание и като вдигна глава, забеляза жена си, която плачеше в престилката си, на няколко крачки от Бернардови. Сигурно бяха оставили Ернест на други съседи. Той дълго търси с очи Анриет и най-сетне я забеляза, скрита зад тълпата.

— Бихте ли повторили същите движения, които сте направили сутринта?

Изгледа презрително всички, както си бяха: прокурора, следователя с малка брадичка, и другите, които не знаеше какви са. Бяха му дали и адвокат, който непрекъснато му правеше знаци, които означаваха: „Внимавайте!“

Да внимава в какво? И щом толкова държаха, какво щеше да му коства да повтори сцената? Само че му беше невъзможно да повтори думите, които бе изрекъл, а без думите жестовете му нямаха вече смисъл.

„Извинявай, бледни ми Браун — си казваше той. — Но те искат непременно да видят как размахвам куката.“

Когато я пое — спокойно, както се взема кука за раци, се надигна глух ропот и хората отстъпиха ужасени.

— На кое място беше този предмет?

— На никое, защото Браун го държеше.

— Как ударихте?

— Ударих напосоки.

И тълпата отново заропта. Беше му все едно. Едва не изпита удоволствие, като видя колко са глупави.

— Вижте. Това е парчето пастет.

— Не пипайте! — извика следователят. Работата продължи два часа, със секретарите, които записваха и острите думи които си размениха следователят и адвокатът. Бяха свалили белезниците на Малоан, за да може да хване куката. Когато това свърши, му ги сложиха отново.

— Ще предложите ли още някой експеримент? — попита прокурорът адвоката.

— Не. Разбира се, искам психиатрична експертиза за моя клиент.

Доскоро всеки от събралите се тук казваше на Малоан: „Привет, Луи!“, щом го срещнеше.

А сега го гледаха с ужас, сякаш това не беше вече Малоан, не беше дори човек и собствената му дъщеря стоеше най-отзад.

До колибата не можеше да се стигне с автомобил и кортежът премина пеш част от града. Хлапаците тичаха да не изпуснат от поглед затворника. Фотографите заставаха на пътя му.

Най-после го затвориха в една килия и той огледа със задоволство белите стени, тясното легло, което се вдигаше към стената, подвижната масичка. Не си спомняше толкова да му се е спяло някога и щеше да заспи облечен, когато пуснаха при него адвоката.

— Направихте всички възможни грешки, позволете да ви го кажа.

У тях сигурно плачеха в кухнята, където току-що са запалили лампите и синьото канче, което бе купил един следобед в събота, преди да се роди Анриет, бе на масата и миришеше на ракия.

— Дошъл съм да ви дам някои съвети.

Малоан погледна адвоката, както би погледнал интересен, но ненужен предмет.

— Всички са единодушни, че вашият цинизъм е възмутителен, което затруднява моята задача. Трябва…

Малоан го прекъсна:

— Между другото, кога ще бъде погребението?

— Чие погребение?

— На Браун.

— Не се знае още. Първо ще направят аутопсия.

— Но защо, щом обясних всичко?

— Необходимо е да се знае кой удар е довел до смъртта и как?

— Жена му не е ли заминала?

— В хотела е още.

— Мислите ли, че ще погребат Браун в Диеп?

— Освен ако тя не плати пренасянето му до Англия.

— Мичъл трябва да плати! — погледна адвоката и смръщил вежди, въздъхна: — Оставете ме.

— Трябва непременно да се уговорим…

— Да, утре. Друг път!

Толкова по-зле. Той нямаше да отиде на погребението, защото госпожа Браун щеше да похарчи стоте лири, който й бяха дали, за да пренесе тялото на мъжа си. И той нямаше да ги види повече — нито единия, ни другия.

Глупаво е, но беше така. И най-възмутително беше, че всичко можеше да стане другояче. Всичко се дължеше на случайността.

Например, когато Браун щеше да се качи през нощта в стъклената кабина и се бе спрял на второто стъпало. Какво щяха да си кажат двамата горе?

И когато той проследи Малоан до дома му и не се реши да го заговори, а Малоан бе готов да му върне куфара.

И дори сутринта, когато отиде в колибата със салама, сарделите и пастета.

Какво щяха да си кажат двамата? Какво щяха да решат? Какво би станало после с тях и с двете къщи, в Ню Хейвън и в Диеп, с двете жени, с децата?

— Това беше невъзможно! — реши полугласно той.

— Кое беше невъзможно!

Малоан забеляза адвоката и въздъхна:

— Нищо! Мисля си.

— Точно това е. Струва ми се, че твърде много мислите.

По-добре беше да го остави да говори.

— А сега бих искал да спя.

Това не беше вярно. Щом адвокатът излезе и зашушука в коридора с пазача, Малоан се сви в леглото и дълго мисли за Браун, за жена му, за тяхната къща, която бе от другата страна на морето, с прозорци, които вечер светеха.

 

 

Когато го осъдиха на пет години, жена му и дъщеря му се хвърлиха разплакани в прегръдките му и след като ги целуна, той се огледа наоколо, сякаш търсеше някого.

После тръгна покорно с жандармите.

Допълнителна информация

$id = 4373

$source = Моята библиотека

Издание:

Жорж Сименон. Лудият Бержерак

Френска, I издание

Редактор: Екатерина Делева

Коректор: Ева Енгилиян

ИК „Христо Данов“, Пловдив, 1989