Агата Кристи
Пет малки прасенца. Азбучните убийства

Анотация

През 1990 година се навършват сто години от рождението на АГАТА КРИСТИ. Родена на 15 септември 1890 година в град Торки на залива Торбей (така наречената Английска ривиера), Агата Кристи става световноизвестна с десетките си криминални романи. Нейният Еркюл Поаро се появява за пръв път през 1920 г. и вече близо седем десетилетия развлича многомилионната си публика с неизчерпаемата си находчивост. В памет на една от най-четените авторки в света сънародниците й учредяват от 1989 г. ежегоден фестивал „Агата Кристи“ в Торбей през месец май. На фестивала ще бъдат представяни пиеси, филми, телевизионни и видеоверсии на произведения на Агата Кристи, както и творби на други известни автори и режисьори, които работят в криминалния жанр.

Този том на библиотека „Лъч“ — Избрано на издателство „Народна младеж“, включва романа „Пет малки прасенца“ (издаден в Англия през 1942 г. и още същата година в САЩ под заглавието „Убийство в ретроспекция“) в превод на талантливата преводачка Вилиана Данова и романа „Азбучните убийства“ (второ издание) във великолепния превод на Радка Лафчиева и Жечка Георгиева.

Пет малки прасенца

На Стивън Гленвил

Въведение
Карла Льомаршан

Еркюл Поаро изгледа с интерес и одобрение младата жена, която тъкмо въвеждаха в стаята. Писмото й не съдържаше нищо определено — беше просто молба за среща, без ни най-малко да засяга причините за тази молба. Посланието бе кратко и делово. Само необработеният почерк издаваше, че Карла Льомаршан е млада.

И ето, сега самата тя стоеше пред него — високо, стройно момиче в зората на своите двадесет години. След такава жена винаги се обръщат. Дрехите й бяха хубави: полата и палтото — скъпи, с отлична кройка и богато украсени с кожи. Главата си държеше грациозно изправена, имаше широко чело, нос с чувствителни ноздри и решителна брадичка. От нея бликаше живот. Всъщност не толкова красотата й, колкото тази нейна жизненост беше отличителната й черта. Преди идването й Поаро усещаше, че е стар, а сега изведнъж беше млад, жив, енергичен…

Той тръгна към нея, за да я поздрави, и почувствува как тъмносивите й очи внимателно го изучават. Младата жена извършваше щателния си оглед напълно сериозно. Тя седна, взе предложената й цигара, после я запали и помълча минута-две, пушейки, като продължи да се взира в него строго, замислено…

— Да — подхвана тихичко Поаро, — трябва да решите, нали?

— Моля? — сепна се момичето. Макар и леко сипкав, гласът й беше приятен, привлекателен.

— Опитвате се, нали, да решите дали съм просто един шарлатанин, или човекът, който ви трябва?

Тя се усмихна и отвърна:

— Е, да… нещо от този род. Виждате ли, мосю Поаро… вие… вие съвсем не изглеждате така, както си представях.

— А съм и стар, нали? По-стар, отколкото сте предполагали?

— Да, това също — тя се поколеба. — Ще бъда откровена. Искам… трябва да намеря най-добрия!

— Бъдете спокойна — отвърна Поаро. — Аз съм най-добрият.

— Не сте скромен… все пак склонна съм да ви вярвам.

— Човек не използува само мускулите си — каза кротко Поаро. — На мене не ми е нужно да превивам гръб и да измервам отпечатъци от обувки, да събирам фасове или да ровя из стъпканата трева. Достатъчно е да се отпусна в креслото си и да мисля. Ето това — и той потупа леко яйцевидната си глава, — това е, което функционира.

— Зная — отговори Карла Льомаршан. — Точно затова дойдох при вас. Искам да извършите нещо фантастично!

— Звучи обнадеждаващо — каза Поаро, поглеждайки я насърчително.

Карла Льомаршан въздъхна дълбоко.

— Казвам се не Карла, а Каролайн — също като майка ми. Кръстена съм на нея.

Тя замълча за миг.

— И въпреки че всички ме знаят като Льомаршан, моето истинско име е Крейл.

Поаро смръщи чело озадачен.

— Крейл — измърмори той, — като че ли си спомням нещо…

— Баща ми беше художник… доста известен художник. Някои хора твърдят, че е бил велик. Мисля, че наистина е бил такъв.

— Еймиъс Крейл?

— Да — тя замълча, а след това продължи: — Майка ми, Каролайн Крейл, е била съдена за убийството му.

— Аха! — възкликна Поаро. — Сега се сещам, но доста смътно. По това време бях в чужбина. Беше много отдавна.

— Преди шестнадесет години — отвърна момичето.

Изведнъж лицето й силно побледня, а очите й се превърнаха в два горящи въглена.

— Разбирате ли? Тя е била съдена и осъдена… Не я обесили, защото хората чувствували, че има смекчаващи вината обстоятелства. Затова й намалили присъдата на доживотен затвор. Само година след процеса обаче майка ми умряла. Нали разбирате? Всичко е отминало, приключено, свършено…

— И тъй? — тихо попита Поаро.

Момичето, наречено Карла Льомаршан, притисна дланите си една в друга. Заговори бавно, със запъване, като някак странно и болезнено натъртваше всяка дума.

— Трябва да разберете точно каква е моята роля. По онова време, когато това се случило, съм била на пет години — твърде малка, за да проумявам нещо. Разбира се, спомням си майка си и баща си и как изведнъж трябваше да напусна дома си и да замина за провинцията… Помня прасенцата и една симпатична пълна жена — жената на фермера — и това, че всички бяха много добри с мене… Спомням си също съвсем ясно как всеки ме гледаше особено — някак плахо, гузно… Аз, естествено, знаех, както всички деца, че нещо не е наред, но не знаех какво… След това се качих на кораба. Беше чудесно! Плавахме дълго и накрая се озовах в Канада. Посрещна ме чичо Саймън. С него и леля Луиза заживях в Монреал, а когато питах за мама и татко, казваха ми, че скоро ще дойдат. А после… после, струва ми се, забравих. Само знаех, че са умрели, без всъщност някой да ми го е казвал, защото по това време вече не се сещах за тях. Бях много щастлива, чичо Саймън и леля Луиза бяха много мили с мене, ходех на училище, имах много приятели и съвсем забравих, че някога името ми не е било Льомаршан. Леля Луиза ми каза, че в Канада ще се казвам така, и тогава това ми се видя съвсем логично — просто такова беше канадското ми име. Но, както вече казах, накрая съвсем забравих, че някога съм имала друго име.

Тя предизвикателно издаде напред брадичката си.

— Погледнете ме — ако ме срещнете на улицата, ще си кажете: „Ето това момиче няма никакви грижи!“ Нали? Богата съм, с превъзходно здраве и достатъчно приятна външност. Умея да се забавлявам. На двадесет години не бих си сменила мястото с нито едно момиче на света. Вече започнах да се питам обаче за майка си и баща си: кои са били и с какво са се занимавали. Аз бях длъжна да разбера най-после… Но хората сами ми казаха, когато навърших двадесет и една години[1]. Трябваше да го направят, първо, защото тогава станах пълноправна господарка на парите си, и после, знаете ли, заради писмото… писмото, което майка ми оставила за мене, когато умирала.

Изражението й се промени, стана непроницаемо. Очите й не бяха вече горящи въглени, а две тъмни, мрачни езера.

— Тогава научих истината: майка ми е била осъдена за убийство. Беше доста… ужасно.

Настъпи кратко мълчание.

— Има и нещо друго, което трябва да ви кажа: сгодена съм и ще се омъжа. Всички говореха, че трябва да чакаме, докато навърша двадесет и една години. Когато научих истината, разбрах защо.

Поаро се размърда и се обади за първи път.

— Как реагира годеникът ви? — попита той.

— Джон ли? Не искаше и да знае. Казваше, че нямало никакво значение, поне не и за него. Той и аз сме били Джон и Карла и миналото било без значение.

Тя се наведе напред.

— Още сме годеници, но все пак вие знаете, че има значение — за мене, а също и за Джон. И не миналото има значение за нас, а бъдещето. — Карла сви ръцете си в юмруци. — Искаме да имаме деца. И двамата искаме деца, но не желаем да ги гледаме как израстват в страх.

— А нима сред праотците на всеки един от нас не се среща и злото, и насилието?

— Не ме разбирате. Така е, естествено, но пък хората обикновено не знаят за това. А ние знаем. Злото е много близо до нас. Понякога виждам как Джон ме гледа… такъв един бърз поглед — просто стрелване с очи. Ами ако се бяхме оженили и се бяхме скарали и Джон ме погледнеше така… сякаш… сякаш не знае какво да мисли?

— Как е бил убит баща ви? — попита Поаро.

Гласът на Карла беше ясен, нетрепващ:

— Бил е отровен.

— Разбирам.

Настъпи мълчание. После момичето заговори спокойно и делово:

— Слава богу, че сте така разумен. Вие разбирате, че има значение и какво се крие зад всичко това. Поне не се опитвате да замажете работата и да ме утешавате.

— Разбирам много добре — отвърна Поаро. — Това, което не разбирам, е какво искате от мен!

— Искам да се омъжа за Джон — каза простичко Карла. — Ще направя всичко възможно да се омъжа за него. И искам да имам най-малко две дъщери и двама синове. А вие ще направите това възможно.

— Имате предвид аз да обясня на годеника ви? Ах, не! Що за глупости говоря! Вие предлагате нещо съвсем различно. Кажете ми какво сте наумили.

— Чуйте, мосю Поаро. Чуйте и разберете съвсем ясно: наемам ви да разследвате убийство.

— Искате да кажете…?

— Да, точно това искам да кажа. Убийството си е убийство независимо от това, дали е станало вчера, или преди шестнадесет години.

— Но, мое мило момиче…

— Чакайте, мосю Поаро, още не сте чули всичко. Има едно много важно обстоятелство.

— Да?

— Майка ми е била невинна.

Еркюл Поаро потърка носа си и измърмори:

— Хм, аз, естествено, разбирам, че…

— Не съм сантиментална. Нейното писмо е налице. Оставила го е за мене, преди да умре. Трябвало е да ми го предадат, когато навърша двадесет и една години. Единствената причина, поради която го е написала, е: аз да бъда сигурна — нищо друго! — да бъда винаги сигурна, че тя не го е извършила, че е невинна.

Поаро погледна замислено младото жизнено лице, взиращо се в него с ревностна убеденост, и полека изрече:

— Tout de même…[2]

Карла се усмихна.

— Не, майка ми не беше такава. Може би мислите, че е излъгала от сантименталност? — Тя се наведе напред настойчиво. — Слушайте, мосю Поаро, има неща, които децата знаят доста добре. Помня майка си — откъслечни представи, разбира се, но съвсем добре си спомням каква бе същността й като човек. Тя никога не лъжеше, било то и благородно. Ако трябваше да отида на зъболекар или да ми извадят трън от пръста, или нещо друго — тя винаги ми казваше. Казваше ми, когато трябваше да изтърпя болка. Истината беше естествен импулс за нея. Мисля, че не я обичах много, но й вярвах. Все още й вярвам. Щом като тя твърди, че не е убила баща ми, значи не го е убила. Не е човек, който ще вземе най-тържествено да лъже, когато знае, че умира.

Бавно, почти против волята си, Еркюл Поаро кимна. Карла продължи:

— Ето защо при мен всичко ще е наред, ако се омъжа за Джон. Аз зная, че всичко е наред, но той не знае. Той чувствува, че е съвсем естествено да мисля майка си за невинна. Трябва да бъде изяснено, господин Поаро — вие ще го направите.

— И да е вярно това, което казвате, госпожице — изрече бавно Поаро, — все пак минали са шестнадесет години!

— О, ще бъде трудно, разбира се, и никой друг освен вас не би могъл да го направи.

Очите на Поаро заискриха.

— Твърде много ме ласкаете.

— Чувала съм за вас, за това, което сте извършили и как сте го извършили. Интересувате се от психология, нали? А тя не се променя с времето. Веществените доказателства ги няма — фасовете, отпечатъците, стъпканата трева. Няма вече къде да ги търсите. Но можете да прегледате още веднъж всички факти по делото и евентуално да поговорите с хората, които са били там тогава. Всички са живи… все още. И тогава… тогава ще можете да се отпуснете в креслото си и да мислите, както току-що казахте. И ще знаете какво се е случило в действителност…

Поаро се изправи, поглаждайки с ръка мустаците си.

— Госпожице, за мене е чест! Ще оправдая доверието ви. Ще разследвам вашия случай, ще се ровя в събитията отпреди шестнадесет години и ще открия истината.

Карла стана. Очите й блестяха, но тя каза само:

— Добре.

Еркюл Поаро красноречиво поклати показалеца си.

— Една минутка. Казах, че ще открия истината, но вие разбирате, че не съм предубеден. Не приемам вашата увереност в невинността на майка ви. Ако тя е виновна — eh, bien[3] — тогава какво?

Карла отметна гордо глава и каза:

— Аз съм нейна дъщеря и искам истината!

— En avant[4] тогава. Макар че не това би трябвало да кажа, а обратното: En arrière…[5]

I книга

I глава
Защитата

— Дали си спомням случая Крейл? — попита сър Монтегю Диплийч. — Разбира се, спомням си много добре. Доста привлекателна жена, но неуравновесена, естествено. Никакво самообладание!

Той крадешком хвърли поглед към Поаро.

— Какво ви кара да ме питате?

— Интересува ме.

— Не постъпвате особено тактично, драги ми приятелю — каза Диплийч. Внезапно оголвайки зъбите си в своята прочута вълча усмивка, за която говореха, че разтрепервала свидетелите. — Знаете ли, не успях тогава — не можах да я отърва.

— Зная.

Сър Монтегю сви рамене.

— Тогава, разбира се, нямах толкова опит, колкото сега. И все пак мисля, че направих всичко, което е по силите на един човек. А без помощ трудно може да се направи нещо. В края на краищата успяхме да намалим присъдата на доживотен затвор. Била е провокирана, видите ли. Множество почтени съпруги и майки подписаха петиция. Доста хора й съчувствуваха.

Той се облегна назад, изпъвайки дългите си нозе. Изражението му показваше, че се опитва да даде една критична преценка.

— Ако беше го застреляла, знаете, или поне пробола с нож, щях да направя всичко възможно за непредумишлено убийство. Но с отровата шега не бива. Рисковано е… много рисковано.

— Каква беше защитата? — попита Поаро. Той знаеше, защото беше чел вече вестникарските хроники, но считаше, че няма да навреди, ако пред сър Монтегю играе ролята на напълно неосведомен.

— О, самоубийство! Единственото нещо, което можеше да се направи, при все че не беше много убедително. Крейл просто не беше такъв човек! Предполагам, не сте го познавали? Не? Той беше неповторим, отявлен деребей, вдъхновен любител на жените, бирата и тям подобни. С удоволствие се отдаваше на плътски наслади. Никой съд не можеш да убедиш, че такъв човек ще седне и кротко ще свърши със себе си. Не подхожда някак си. Не, още от самото начало се страхувах, че каузата ми е загубена. А и мисис Крейл не ме подкрепи. Разбрах, че сме загубили още щом влезе в свидетелската ложа. Изобщо не се бореше. Но пък не накараш ли клиента си да влезе в свидетелската ложа, съдът си прави съответните изводи.

— Това ли имахте предвид, когато преди малко казахте, че трудно може да се направи нещо без помощ? — попита Поаро.

— Напълно, скъпи ми приятелю! Не сме фокусници, нали? Половината битка е спечелена, ако обвиняемият направи благоприятно впечатление на съда. Неведнъж съм виждал как в съда произнасят присъди, изцяло противопоставящи се на заключението на съдията: „Той го е извършил — такова е нашето становище.“ Или: „Никога не е извършвал подобно нещо. Не ми ги разправяйте на мене тия!“ Каролайн Крейл даже не се опита да се бори.

— И защо?

— Откъде да зная. Тя, разбира се, обичаше мъжа си. Съвсем падна духом, когато дойде в съзнание и разбра какво е извършила. Мисля, че изобщо не успя да се съвземе от шока.

— Значи според вас тя е била виновна?

Диплийч беше доста изненадан.

— Хм, ами аз мислех, че това се разбира от само себе си.

— Тя някога призна ли се за виновна?

Диплийч бе шокиран.

— Не… не, разбира се. Ние си имаме наш кодекс: винаги считаме, че обвиняемият, ъ-ъ-ъ, се преструва на невинен. Щом като толкова се интересувате, наистина е жалко, че не можете да се видите със стария Мейхю. Двамата Мейхю бяха адвокатите, които подготвиха делото за мене. Старият Мейхю би могъл да ви каже повече, отколкото аз, но ето на, той е покойник. Младият Джордж Мейхю е жив, разбира се, ала по онова време беше още момче. Много вода изтече оттогава…

— Да, зная. За мене е щастие, че помните толкова неща. Имате забележителна памет.

Диплийч замърка доволно:

— О, ами човек си спомня по-важните заглавия, видите ли, особено когато става въпрос за углавно престъпление. А делото Крейл доби, разбира се, голяма популярност чрез пресата. Всички много се интересуваха от интимния му живот и въобще. Момичето в случая се държа доста скандално. „Безскрупулна жена!“ — помислих си тогава.

— Моля да ме извините, ако ви се струвам твърде настоятелен, но ще повторя още веднъж: вие не сте имали никакви съмнения по отношение вината на Каролайн Крейл?

Диплийч сви рамене и отвърна:

— Откровено казано, като мъж с мъж, не можеше да има никакво съмнение. Да, тя го бе извършила.

— Какви бяха уликите срещу нея?

— Наистина крайно изобличаващи. Преди всичко имаше мотив. Тя и Крейл живеели в непрестанни кавги, като куче и котка. Той винаги се забърквал с някоя и друга жена. Не можел да устоява — такъв си бил. Тя, общо взето, прилично понасяла това, проявявала снизхождение заради темперамента му, а и той, знаете, беше първокласен художник. Оттогава цената на картините му се покачи извънредно много. Аз лично не харесвам този художествен стил — грозновати, впечатляващи платна, но без съмнение добри… Та, както казах, от време на време мистър Крейл създавал тревоги с авантюрите си. Мисис Крейл не била някоя хрисима жена, която да страда мълчаливо. Имали страхотни скандали, но накрая той винаги се връщал при нея. Тези негови похождения не оставяли следи, но последната му авантюра била доста различна. Този път било момиче, разбирате ли, при това съвсем младо — само на двадесет години… Елза Гриър — така се казваше, единствена дъщеря на някакъв йоркширски фабрикант. Имала пари, решителност и знаела какво иска. А това, което искала, бил Еймиъс Крейл. Накарала го да я рисува, макар че той не правел портрети на хората от висшето общество, като например „Мисис Еди-коя си в розова коприна и перли“, обаче рисувал човешки фигури… Не съм чувал много жени да искат Крейл да ги рисува — той никак не ги щадеше. Ала момичето Гриър нарисувал и накрая здравата хлътнал по него. Наближавал четиридесетте, видите ли, а бил семеен от дълги години. Тъкмо бил назрял моментът да изглупее по някое младо момиче. Това момиче била Елза Гриър. Той лудеел по нея и мислел да поиска развод от жена си, за да се ожени за Елза. Каролайн Крейл не можела да понесе това. Тя го заплашвала и била чута от двама души да казва, че ако не се откаже от момичето, ще го убие. Щяла е да го стори сигурно. В деня, преди да се случи това, пиели чай с един съсед, който — между другото — се занимавал с билки и домашно приготвяне на отвари. Сред патентите му имало и отвара от бучиниш — кониинов разтвор. Поговорили малко за него и за смъртоносните му качества. На следващия ден съседът забелязал, че половината от съдържанието в шишето го няма, и се уплашил. На дъното на едно от чекмеджетата в стаята на мисис Крейл намерили почти празно шише от кониинов разтвор.

Еркюл Поаро се размърда притеснено и каза:

— Може някой друг да го е сложил там.

— О, тя призна в полицията, че го е взела. Твърде неразумно, естествено, но на този етап Каролайн Крейл нямаше адвокат, който да я посъветва. Когато я попитали, тя съвсем откровено признала, че го е взела.

— По какви причини?

— Казала, че уж го взела, за да свърши със себе си, но не могла да обясни нито защо шишето е празно, нито защо върху него има отпечатъци само от нейните пръсти. Точно този факт от цялата история се оказа най-фатален. Тя твърдеше, че Еймиъс Крейл се е самоубил, но ако той е взел кониин от шишето, скрито в стаята й, то върху шишето трябваше да има отпечатъци както от нейните, така и от неговите пръсти.

— Кониинът му е бил даден в бира, нали?

— Да, тя извадила бутилка бира от хладилника и сама я занесла долу в градината, където той рисувал. Наляла бирата в чаша, дала му я и го видяла как я изпива. След малко всички се качили горе да обядват и го оставили — той често се хранел отделно от другите. После Каролайн Крейл и гувернантката го намерили там мъртъв. Нейната версия беше, че бирата, която тя му дала, била напълно в ред, а нашата версия, че Крейл изведнъж е почувствувал голяма мъка и разкаяние и сам си е сипал отровата. Вятър и мъгла! Той въобще не беше такъв човек, а историята с отпечатъците от пръсти се оказа най-фатална от всичко.

— Намериха ли отпечатъци от нейните пръсти върху бирената бутилка?

— Не, намериха само негови, при това фалшиви. Тя останала сама с трупа, когато гувернантката изтичала горе, за да повика лекар. Това, което вероятно е направила, е следното: избърсала е бутилката и чашата и е притиснала в тях неговите пръсти. Искала е да покаже, че уж въобще не се е докосвала до тези неща. Обаче номерът не мина. Старият Рудолф, който водеше делото, направи истински фурор, като доказа съвсем определено, че никой не може да държи бутилка, ако пръстите му са в такова положение. Ние, разбира се, направихме всичко възможно да докажем, че би могло, защото, когато човек умира, ръцете му не го слушат. Откровено казано обаче, нашата версия не беше много състоятелна.

— Кониинът трябва да е бил сипан в бирата, преди Каролайн Крейл да я занесе долу в градината — каза Поаро.

— В бутилката изобщо нямаше кониин. Само в чашата.

Настъпи мълчание. Едрото красиво лице на сър Монтегю изведнъж се промени и той рязко извърна глава.

— Я, виж ти! Ей, Поаро, за какво намеквате?

— Ако Каролайн Крейл е била невинна — отвърна Поаро, — тогава някой друг е сложил кониина в бирата. По това време защитата е твърдяла, че сам Еймиъс Крейл го е направил. Но вие казвате, че това е във висша степен неправдоподобно, а що се отнася до мене, аз напълно съм съгласен с вас. Той не е бил такъв човек. Тогава, ако Каролайн Крейл не го е направила, направил го е някой друг.

Диплийч едва не се задави.

— О, по дяволите, човече, губете си времето, щом искате! Има цяла вечност, откакто всичко приключи. Разбира се, че тя го е извършила. Вие също щяхте да сте сигурен, ако я бяхте видели тогава. На челото й беше написано! Даже, струва ми се, присъдата й дойде като облекчение. Тя не се страхуваше и изобщо не нервничеше. Просто искаше да премине през всичко това и то да свърши. Много смела жена наистина…

— И все пак — каза Поаро, — когато умирала, тя оставила писмо за дъщеря си, в което тържествено се заклевала, че е невинна.

— А как иначе?! — отвърна сър Монтегю Диплийч. — На нейно място и вие, и аз бихме постъпили по същия начин.

— Дъщеря й твърди, че тя не е такава жена.

— Дъщеря й твърди… пфу! Че какво знае тя? Скъпи ми Поаро, по време на процеса дъщерята беше просто дете… на четири или пет години. Дадоха й друго име и я изпратиха в чужбина при някакви роднини. Какво ли може да помни тя?

— Понякога децата разбират хората по-добре от възрастните.

— Може би, но не и в този случай. Естествено, момичето иска да вярва, че майка й не го е извършила. Оставете я да вярва. Това на никого не вреди.

— За жалост обаче тя иска доказателство.

— Доказателство, че Каролайн Крейл не е убила съпруга си?

— Да.

— Тогава няма да го получи — каза Диплийч.

— Така ли считате?

Известният адвокат замислено погледна събеседника си.

— За мене винаги сте били честен човек, Поаро. Какво мислите да правите? Да спечелите пари, като си играете с естествените чувства на едно момиче?

— Вие не я познавате. Тя е необикновена и с много силен характер.

— Да, мога да си представя. Дъщерята на Еймиъс и Каролайн Крейл би трябвало да е такава. Какво иска тя?

— Истината.

— Хм, боя се, че няма да може да я смели. Честно, Поаро, считам, че няма никакво съмнение — тя го е убила.

— Простете ми, приятелю, но бих искал сам да се уверя по този въпрос.

— Е, не виждам какво повече можете да направите. Можете да прочетете репортажите за процеса. Хъмфри Рудолф беше прокурор, но той почина. Кой ли му беше заместник… чакайте да помисля… младият Фог, струва ми се. Да, Фог. Поговорете с него. После хората, които са били там тогава, също са живи. Не вярвам да им се хареса вашата намеса и разравянето на цялата тази история, но смея да твърдя, че ще получите каквото търсите. Печелите доверие и сте голям дявол.

— Ах, да — заподозрените. Това е много важно. Вие вероятно помните кои са те?

Диплийч се замисли.

— Чакайте да видя… беше много отдавна. Всъщност били са само пет души, така да се каже, без да се брои прислугата — двама съпрузи, възрастни хорица, много предани и плахи. Те не знаеха абсолютно нищо и никой не би могъл да ги заподозре.

— Пет души, казвате. Разкажете ми за тях.

— Ами Филип Блейк. Той е бил най-добрият приятел на Крейл — знаели се от малки. Бил им на гости тогава. Още е жив. Виждам го от време на време на игрището за голф, живее в Сейнт Джордж Хил. Борсов агент е. Играе на борсата и добре се справя. Преуспяващ човек, склонен малко към пълнеене.

— Да, а другите?

— По-големият брат на Блейк е провинциален скуайър[6]. Обича да си седи вкъщи — домошар.

Едно детско стихче се въртеше в главата на Поаро. Той го отпъди. Нима вечно щяха да го преследват глупави детски песнички?! В последно време това сякаш му бе станало идея фикс. И все пак мелодийката продължаваше да звучи:

Първото прасенце на пазар отиде,

второто прасенце вкъщи си остана…

— Значи обича да си седи вкъщи, да?

— Той е човекът, за когото ви разказах — този, който се занимава с лекарства и билки. Разбира малко от химия — хоби му е. Как ли му беше името? Име на някакъв писател беше… Сетих се! Мередит — Мередит Блейк. Не зная жив ли е, или не.

— Кои са другите?

— Другите? Ами причината за целия този смут — момичето в случая, Елза Гриър.

— „Третото прасенце хапна печено месце“ — измърмори Поаро.

Диплийч го изгледа смаян.

— Че как да не си е хапвала?! Та тя е консуматор. Смени трима съпрузи оттогава. Жени се и се развежда като „добър ден“. И всяка следваща женитба е по-сполучлива от предишната. Сега е лейди Дитишам. Ще я намерите на страниците на всеки „Татлър“[7].

— А другите двама?

— Гувернантката… не мога да си спомня името й. Симпатична, способна жена. Май че се казваше… Томсън… Джоунс — нещо подобно. Петият свидетел е детето — природената сестра на Каролайн Крейл. Тогава трябва да е била на петнадесет години. Тя доста се прочу. Копае разни неща и пътува с фургона си бог знае къде. Уорън — така се казва. Анджела Уорън. Рядко смущаваща млада жена в днешно време. Запознах се с нея преди два дни.

— В такъв случай тя не е прасенцето, което плакало кви-кви-кви?

Сър Монтегю Диплийч изгледа Поаро някак особено и каза сухо:

— Имала е за какво да плаче в живота си! Ако искате да знаете, тя е обезобразена — има голям белег на лицето си! Тя… хм, впрочем… не се съмнявам, че вие сам ще чуете за всичко това.

Поаро се изправи.

— Благодаря ви, бяхте много любезен. Ако мисис Крейл не е убила съпруга си…

— Само че тя го е убила, приятелю — прекъсна го Диплийч, — тя го е убила. Можете да ми вярвате.

Поаро продължи, сякаш нищо не се бе случило:

— … тогава, струва ми се, логично е да допуснем, че някой от тези петима го е направил.

— Един от тях би могъл, предполагам — каза Диплийч със съмнение, — но не виждам защо. Няма абсолютно никаква причина. Всъщност аз съм напълно сигурен, че никой от тях не го е извършил. Избийте си тази мисъл от ума, приятелю!

Еркюл Поаро само се усмихна и поклати глава.

II глава
Обвинението

Дяволски виновна — каза мистър Фог кратко.

Поаро погледна замислено слабото, с правилни черти лице на адвоката. Куентин Фог, старши адвокат, беше съвсем различен от Монтегю Диплийч. Диплийч притежаваше сила, магнетизъм, беше напориста и малко тиранична личност. Постигаше своите ефекти чрез бърза и драматична промяна в поведението. Красив, изискан, очарователен в даден момент, а след това изведнъж… магическа промяна — устните, разтеглени в зловеща усмивка, готов да смуче кръвта ти.

Куентин Фог беше слаб, блед, напълно лишен от индивидуалност. Задаваше въпросите си тихо, монотонно, но с упорито постоянство. Ако Диплийч беше рапирата, то Фог беше свределът, който дълбае неуморно. Никога не постигна шумна слава, но бе известен като първокласен служител на закона. Обикновено печелеше делата си.

Поаро го съзерцаваше, обмисляйки нещо.

— Значи с такова впечатление сте останали?

Фог кимна.

— Трябваше да видите мисис Крейл в свидетелската ложа. Старият Хъмфри Рудолф — той водеше делото — просто я накълца на кайма. На кайма!!!

Той замълча, а след това изведнъж каза:

— Общо взето, знаете ли, всичко мина някак като по вода.

— Не съм сигурен — обади се Поаро, — че ви разбирам добре.

Куентин Фог събра тънките си вежди. Чувствителните му пръсти докоснаха горната му устна.

— Как да ви кажа? Това е едно съвсем английско виждане. Пословицата „Да стреляш по вързано пиле“[8] най-добре го обяснява. Можете ли да схванете смисъла?

— Да, както казахте, това е едно съвсем английско виждане, но мисля, че ви разбирам. Било то в Централния углавен съд, на игрищата в Итън[9] или на лов, англичанинът обича жертвата му да има някакъв шанс.

— Точно така. А в този случай обвиняемата нямаше никакъв шанс. Хъмфри Рудолф правеше с нея каквото си поиска. Първо я разпита Диплийч. Тя се изправи там, знаете, като послушно момиченце на вечеринка. Отговаряше на въпросите му така, сякаш знаеше отговорите наизуст: съвсем смирена, думите й отлично подбрани, но… крайно неубедителна. Бяха я научили какво да каже и тя го казваше. Диплийч не беше виновен. Старият хитрец изигра блестящо ролята си, обаче сцена, за която са нужни двама актьори, не може да бъде изпълнена само от един. Тя не взе пример от него, а това се отрази извънредно неблагоприятно върху съдебните заседатели. И тогава се изправи славният Хъмфри. Виждали сте го, предполагам? Страхотен е!!! Като почна да си подръпва тогата, да се клати напред-назад и изведнъж хоп… върху жертвата… Казвам ви, на кайма я направи! Подвеждаше я насам и натам и тя всеки път се хващаше в капана. Накара я да признае абсурдността на своите собствени твърдения, да противоречи на себе си и тя затъваше все по-дълбоко и по-дълбоко. Накрая Хъмфри завърши по обичайния начин — съвсем категоричен и напълно убеден: „Не е ли вярно, мисис Крейл, че вашата история за открадването на кониина с цел самоубийство е чиста лъжа? Не е ли вярно, че вие сте го взели, за да го дадете на съпруга си, който е щял да ви остави заради друга жена? Не е ли вярно, че вие умишлено сте му дали отровата?“ А тя го погледна, такава една хубава, грациозна, нежна, и каза: „О, не, не, не съм“. Най-изтърканото нещо, което някога сте чували, и най-неубедителното. Видях как старият Диплийч се сгърчи на стола си. Той разбра тогава, че всичко е загубено.

Фог спря за миг, след това продължи:

— И все пак… не зная… това като че ли беше най-умното нещо, което би могла да направи. Поведението й призоваваше към кавалерско отношение, онзи особен вид кавалерство, който срещаме при лова с хрътки и който кара чужденците да ни мислят за такива ужасни самохвалковци! Съдебните заседатели и целият съд чувствуваха, че тя няма никакъв шанс. Мисис Крейл не можа даже за себе си да се бори и, естествено, не би могла да окаже никаква съпротива на такъв грамаден, интелигентен звяр като славния Хъмфри. Това тъничко, неубедително: „О, не, не, не съм“, беше трогателно… просто трогателно. С нея бе свършено! Да, тъй или иначе, това беше най-доброто, което би могла да направи. Съдебните заседатели излязоха за около половин час и се произнесоха: „Виновна с право за помилване“. Фактически, знаете ли, мисис Крейл се открои рязко от другата жена в случая — момичето. Още отначало съдът не я прие добре, а на нея изобщо окото й не мигна. Беше много хубава, закоравяла, съвременна. За жените, които присъствуваха в залата, тя бе символ на жената, разбиваща чуждите семейства. Домовете на всички са застрашени, щом момичета като Елза Гриър се разхождат спокойно наоколо, преливащи от похот и нехаещи за правата на съпругите и майките. Ала и тя не се пощади, бих казал. Бе пряма, удивително пряма! Била влюбена в Еймиъс Крейл и той в нея и нищо не можело да й попречи да го отнеме от жена му и детето му. До известна степен й се възхищавах, защото имаше кураж. При разпита Диплийч й зададе няколко коварни въпроса, но мис Гриър се справи добре. Съдът обаче гледаше неблагосклонно на нея. Старчето Ейвис, съдията, също не я хареса. Сам той на младини си е падал по жените, но щом сложи тогата и в качеството си на съдия, става върл моралист. Заключението му срещу Каролайн Крейл беше самото милосърдие. Той не отрече фактите, но наблегна много на това, че мисис Крейл е била провокирана, и прочие.

— Значи той не е подкрепял версията на защитата за самоубийство? — попита Поаро.

Фог поклати глава.

— Тази версия беше крайно несъстоятелна. Забележете, не казвам, че Диплийч не направи всичко, което беше по силите му. Той пледира превъзходно, описа една доста затрогваща картина на пламенен мъж, с голямо сърце и обичащ удоволствията, ненадейно овладян от страст по едно чудесно младо момиче, измъчван от съвестта си и все пак неспособен да устои. После неговият ужас, отвращението му от начина, по който постъпва със съпругата и детето си, и внезапното му решение да свърши с всичко — почтеният изход. Уверявам ви, пледоарията му беше извънредно прочувствена. Гласът на Диплийч извикваше сълзи в очите на хората. Ние просто виждахме нещастника, разкъсван от страстите си и своята вродена почтеност. Ефектът беше поразителен. Само че когато речта му свърши и трансът премина, човек някак си не можеше да свърже обрисувания митичен герой с Еймиъс Крейл. Всички знаеха прекалено много за него. Той изобщо не беше такъв човек, а и Диплийч не беше успял да се добере до никакъв факт, който да доказва, че е такъв. Бих казал, че Крейл се доближаваше повече до представата ни за човек без елементарна съвест даже. Той беше безжалостен, себичен, весел и щастлив егоист. Ако притежаваше някаква етика, то тя се отнасяше до творчеството му. Сигурен съм, че той не би нарисувал слаба, лоша картина независимо от подбудите. Колкото до останалото, Крейл беше пълнокръвен мъж и обичаше живота, живееше го с жар. Самоубийство? Как ли пък не!

— Може би защитата не е била правилно подбрана?

Фог сви тесните си рамене и каза:

— Какво друго да направят? Да не искате да седнат и да пледират, че в случая няма въобще никакво престъпление, или може би обвинителите да докажат, че има някакво дело срещу обвиняемата? Имаше премного доказателства. Тя бе взела отровата — всъщност призна, че я е откраднала. Имаше средство, мотив, възможност — всичко.

— Някой би могъл да се опита да докаже, че всичко е било изкуствено нагласено.

— Тя призна повечето неща — отвърна Фог рязко. — И във всеки случай това би било твърде много. Искате да кажете, предполагам, че някой друг може да е убиецът и така да е нагласил работата, щото да изглежда, че Каролайн Крейл го е извършила.

— Считате го за съвсем неприемливо?

— Боя се, че да — изрече Фог бавно. — Вие вмъквате неизвестен хикс. Къде да го търсим?

— В един тесен кръг очевидно — отвърна Поаро. — Били са само пет души, нали, които биха могли да имат отношение към убийството?

— Пет? Чакайте да видя. Единият беше онзи нескопосник, който си играеше на варене на билки — опасно хоби, но човекът е мил и обичлив. Чудак, обаче не го виждам като хикс. После момичето — тя би могла да очисти Каролайн, но не и Еймиъс — определено. След това — борсовият агент — най-добрият приятел на Крейл. В криминалните романи често се случва, но не и в живота. Други няма. О, да — по-малката сестра. Тя обаче не може да бъде сериозно заподозряна. С нея стават четири.

— Забравяте гувернантката — каза Поаро.

— Вярно. Бедните гувернантки! Никой никога не ги помни, макар че тази си я спомням все пак: средна възраст, нищо особено на външен вид, но си разбираше от работата. Някой психолог сигурно би казал, че тя е обичала Крейл, чувствувала се е виновна и следователно го е убила — комплексът на старата мома! И това не става — просто не е за вярване. Доколкото мога да си спомня, макар и смътно, тя не беше невротична.

— Било е доста отдавна.

— Петнадесет или шестнадесет години, предполагам. Да, точно така. Не можете да очаквате, че ще си спомня всичко съвсем точно.

— Тъкмо обратното — възпротиви се Поаро. — Помните с поразяваща яснота. Това ме смайва. Вие виждате всичко, нали? Когато говорите, картината е пред очите ви.

— Да, прав сте — промълви Фог. — Наистина виждам… съвсем ясно.

— Много бих искал да зная, приятелю, ако можете да ми кажете, защо.

— Защо ли? — Фог се замисли над въпроса. Слабото му интелигентно лице бе съсредоточено, заинтригувано. — Да, наистина… Защо?

— Какво е това, което виждате така ясно? — попита Поаро. — Свидетелите? Съдебните заседатели? Обвиняемата на подсъдимата скамейка?

— Но разбира се! Ето какво било! — прошепна Фог. — Попаднахте право в целта. Винаги ще помня Каролайн Крейл. Имаше нещо странно, романтично в тази жена. Не зная дали беше наистина красива… Не беше много млада, имаше изморен вид, с тъмни кръгове под очите, но всичко бе съсредоточено в нея — интересът, драмата… И все пак почти през цялото време тя като че ли не беше там, а някъде далече, далече. Присъствуваше само телом — притихнала, вежлива, кротко усмихната, цялата полутонове и полусенки. Въпреки всичко обаче с тези си черти Каролайн Крейл беше много по-жива, отколкото другата — онова момиче с идеалното тяло, с красивото лице и брутална млада сила. Възхищавах се от Елза Гриър, защото тя имаше кураж, можеше да се бори, устоя на мъчителите си и нито веднъж не трепна! Но аз се възхищавах от Каролайн Крейл, защото не се бори, а се оттегли в своя свят на полутонове и полусенки. Никой не можа да я победи, тъй като тя не оказа никаква съпротива.

Фог замълча.

— Сигурен съм в едно нещо само — продължи той, — тя обичаше мъжа, когото бе убила. Обичаше го толкова много, че половината от нея умря заедно с него.

Старши адвокатът мистър Фог замълча и избърса очилата си.

— Боже мой — каза той, — аз май ви наговорих разни врели-некипели! В онези години бях съвсем момче, нали разбирате — просто един амбициозен младок. Такива неща правят впечатление. И все пак сигурен съм, че Каролайн Крейл беше забележителна жена. Никога няма да я забравя. Не, никога няма да я забравя…

III глава
Младият адвокат

Джордж Мейхю беше предпазлив и неангажиран. Спомнял си за случая, разбира се, но съвсем не така ясно. Главно баща му се занимавал с него, а той самият по това време бил едва на деветнадесет години.

Да, процесът доста смутил духовете, защото Крейл бил добре известен. Картините му били много хубави… наистина много хубави. Две от тях били в Тейт[10]. Не че имало някакво значение…

Би ли го извинил мосю Поаро, но той, Джордж Мейхю, не разбирал какво би могло да интересува господина по това дело. О, дъщерята! Така ли? Наистина ли!? Канада? Той винаги смятал, че е Нова Зеландия.

Младият Мейхю уталожи малко безпокойството си и се поотпусна.

Такъв шок в живота на едно момиче. Той дълбоко й съчувствуваше. Наистина по-добре било тя изобщо да не научава тези неща. Каква полза имало да се казват сега?

Тя искала да знае? Да, но какво толкова имало да се знае?

Разбира се, вестникарските репортажи за процеса. Той самият не можел много да каже.

Не, боял се, че нямало никакво съмнение по отношение вината на мисис Крейл. За нея имало известно извинение. Тези художници — трудно се живеело с тях! Както се подразбрало, Крейл винаги се забърквал с разни там жени. А и самата мисис Крейл сигурно е била ревнива, неспособна да приеме фактите. В днешно време тя просто би се развела и би превъзмогнала всичко.

— Чакайте да помисля — добави адвокатът предпазливо. — Ъ-ъ-ъ, лейди Дитишам май че беше момичето в случая.

Поаро отговори, че вероятно е така.

— Вестниците подхващат от време на време тази история. Тя доста често се развежда. Много е богата; както предполагам, го знаете. Преди Дитишам беше омъжена за онзи изследовател… Лейди Дитишам е повече или по-малко известна личност. Сигурно обича скандалността.

— Или може би има нужда да боготвори знаменитости — вметна Поаро.

Тази идея обърка Джордж Мейхю и той я прие колебливо.

— Хм, вероятно… да, предполагам, че би могло и така да е.

Младият адвокат сякаш обмисляше такава една възможност.

— Вашата фирма защитаваше интересите на мисис Крейл дълги години, нали?

Джордж Мейхю поклати глава.

— Тъкмо обратното. Джонатан и Джонатан бяха адвокати на Крейл. При създалите се обстоятелства обаче мистър Джонатан почувствува, че никак няма да е удобно да се яви от името на мисис Крейл, и уреди ние, тоест баща ми да поеме случая. Мисля, че добре ще постъпите, мосю Поаро, ако се срещнете със стария мистър Джонатан. Той се е оттеглил от активна работа — над седемдесетгодишен е, — но познаваше семейство Крейл много добре. Би могъл да ви каже доста повече неща от мене. Всъщност аз лично изобщо нищо не мога да ви кажа. По онова време бях още момче и даже не си спомням дали присъствувах в съдебната зала.

Поаро стана, а Джордж Мейхю, също изправяйки се, добави:

— Може би ще искате да поговорите с нашия чиновник, Едмъндс. Тогава той работеше във фирмата и случаят много го заинтересува.

 

 

Едмъндс говореше трудно. В очите му проблясваше присъщата за юриста предпазливост. Той огледа Поаро от всички страни и най-накрая склони да бъде предизвикан към разговор.

— Тъй, тъй, помня го случая Крейл — каза той и добави строго: — Срамна история!

Едмъндс изгледа Поаро хитро, преценяващо.

— Ами че много време има оттогава, за да се ровят пак тези неща.

— Присъдата не винаги слага край на всичко.

Едмъндс поклати бавно четвъртитата си глава.

— Не бих казал, че нямате право.

— Мисис Крейл е оставила дъщеря — продължи Поаро.

— Тъй, тъй, помня, че имаше дете. Изпратиха я в чужбина при роднини, нали?

— Дъщерята твърдо вярва в невинността на майка си — каза Поаро.

Гъстите рунтави вежди на мистър Едмъндс отхвръкнаха нагоре.

— Вярва значи, така ли?

— Има ли нещо, което бихте могли да ми кажете в подкрепа на това твърдение? — попита Поаро.

Чиновникът помисли малко, после бавно поклати глава.

— Не бих могъл с чиста съвест да ви кажа, че има. Възхищавах се от мисис Крейл. Каквото и друго да беше, тя си беше дама! Не като другата — ни повече, ни по-малко уличница. Безсрамница! Долна измет! Точно това беше тя и го показа! А мисис Крейл беше благородна дама.

— Но все пак убийца?

Едмъндс се намръщи и каза с неочаквана жар:

— Ето това и аз се питах ден след ден. Седеше на подсъдимата скамейка толкова спокойна и нежна. „Не мога да повярвам“, казвах си тогава. Но ако добре ме разбирате, мистър Поаро, нямаше друго за вярване. Кониинът не е паднал от небето в чашата на мистър Крейл. Някой го е сложил там. И ако не е била мисис Крейл, кой тогава?

— Това е въпросът — отвърна Поаро. — Кой?

Проницателните живи очи отново се спряха върху лицето на Поаро.

— Значи това е вашата идея? — каза Едмъндс.

— А вие какво мислите?

Настъпи кратко мълчание, после служителят отговори:

— Нямаше нищо, което да даде такава насока на нещата — абсолютно нищо.

— Вие сте присъствували в съдебната зала по време на целия процес, нали?

— Всеки ден.

— И сте слушали свидетелските показания?

— Да.

— Нещо да ви е направило впечатление в тяхното поведение — някаква пресиленост, неискреност?

— Искате да кажете, дали някой не е лъгал? — попита направо Едмъндс. — Дали някой от тях не е имал причина да желае смъртта на мистър Крейл? Ще прощавате, мистър Поаро, но вашата идея понамирисва на мелодрама.

— Помислете поне — подкани го Поаро. Той наблюдаваше умното лице, дълбоките замислени очи.

Бавно, със съжаление Едмъндс поклати глава.

— Тази мис Гриър — каза той — беше много озлобена и… жадна за отмъщение. В приказките си доста прехвърли нормите на приличието, но тя искаше Крейл жив. Мъртъв той не й беше нужен. Тя желаеше да види мисис Крейл обесена, но само защото смъртта й бе отнела любимия. Като тигрица в клетка беше тази мис Гриър! Обаче, както казах вече, тя искаше Крейл жив. Мистър Филип Блейк също беше против мисис Крейл. Гледаше на случая пристрастно и не пропускаше възможност да я уязви. Но бих казал, че бе честен по своему. Той беше най-близкият приятел на мистър Крейл. По-големият брат, мистър Мередит Блейк, беше слаб като свидетел — неясен, колеблив, сякаш никога не бе сигурен в отговорите си. Виждал съм много такива свидетели. Винаги ти се струва, че лъжат, когато всъщност казват истината. Нито един път не се изпусна да каже нещо повече. Адвокатите затова и не го харесаха. Беше такъв един кротък човечец, когото лесно можеш да объркаш. Гувернантката обаче им устоя. Не приказваше излишни неща и отговаряше кратко, по същество. Ако я бяхте чули, не бихте могли да кажете на чия страна е. Много съобразителна и будна жена.

Едмъндс замълча, после каза:

— Не бих се учудил, ако знае повече, отколкото каза.

— И аз не бих се учудил — отвърна Поаро. Той се втренчи в набразденото умно лице на Алфред Едмъндс, но то си остана вежливо, безучастно. Дали това не беше намек, питаше се Поаро…

IV глава
Старият адвокат

Мистър Кейлъб Джонатан живееше в Есекс. След една любезна размяна на писма Поаро получи покана за вечеря с преспиване. Старият джентълмен решително беше човек със собствен стил. На фона на младия, но безцветен Джордж Мейхю мистър Джонатан беше като чаша портвайн, собствено производство. Той си имаше свой метод и подход към всяка тема и чак към полунощ, посръбвайки от чашата си ароматно старо бренди, мистър Джонатан наистина се отпусна. Както е прието в Ориента, той оцени жеста на Поаро да не го пришпорва по никакъв начин и сега, когато му бе дошло времето, сам желаеше да разкаже нещо повече за семейство Крейл.

— Нашата фирма, разбира се, е познавала много поколения Крейл. Аз познавах Еймиъс Крейл и неговия баща Ричард Крейл, а помня също и Инък Крейл — дядото. Всички бяха скуайъри и мислеха повече за коне, отколкото за хора. Яздеха добре, обичаха жените и не витаеха много из облаците. На разните там идеи гледаха с недоверие. Жената на Ричард Крейл обаче беше пълна с идеи — повече идеи, отколкото разум. Имаше поетична душа, беше музикална — свиреше, знаете ли, на арфа. Обладаваше крехко здраве, но изглеждаше чудесно, полегнала на дивана си. Беше почитателка на Кингсли и затова кръсти сина си Еймиъс. Отначало бащата се смееше на това име, но после се примири. Еймиъс Крейл има само полза от тази смесена наследственост. Артистичната си жилка получи от болната си майка, а силата и безмилостния егоизъм — от бащата. Всички от фамилията Крейл бяха егоисти. Никога и в никой случай те не виждаха по-далече от собствения си интерес.

Потупвайки облегалката на креслото със своите деликатни пръсти, старецът хвърли проницателен поглед към Поаро.

— Кажете ми, ако греша, мосю Поаро, но мисля, че се интересувате… как да кажа… от характери, така ли е?

— За мен — отвърна Поаро — това е главният интерес във всичките ми случаи.

— Разбирам. Вие се поставяте на мястото на вашия престъпник, тъй да се каже. Колко интересно и увлекателно! Нашата фирма, естествено, никога не е имала опит в криминалната практика. Ние не бихме били компетентни да се явим като защитници на мисис Крейл даже ако добрият тон позволяваше. Адвокатите Мейхю обаче бяха напълно подходяща фирма. Те дадоха делото на Диплийч, но в това не проявиха може би достатъчно съобразителност. Той все пак ни струваше доста пари и, разбира се, беше извънредно драматичен. Това, което не успяха да разберат, беше, че Каролайн Крейл никога нямаше да се държи така, както искаше Диплийч. Тя не беше драматична по природа.

— Каква беше тя? — запита Поаро. — Това е главното, което се опитвам да науча.

— Да, да… естествено. Как е стигнала дотам, че да извърши убийство? Този е всъщност съдбоносният въпрос. Познавах я, преди да се омъжи. Казваше се Каролайн Сполдинг тогава — неспокойно, мрачно създание. Беше много жизнена. Майка й остана вдовица в младите си години, а Каролайн беше много привързана към нея. После майката се омъжи повторно и се роди друго дете. Да, да, много тъжно, много болезнено. Тези млади, пламенни, юношески ревности.

— Тя беше ли ревнива?

— Страстно ревнива. Имаше един нещастен инцидент. Бедното дете как горчиво се обвиняваше след това. Но вие знаете, мосю Поаро, че тези неща се случват: нарича се невъзможност да се спреш. Зрелите хора притежават способността да се владеят.

— Какво се е случило? — попита Поаро.

— Каролайн ударила детето, тоест бебето. Хвърлила по него преспапието. Малкото загубило зрението на едното си око и било обезобразено завинаги.

Мистър Джонатан въздъхна и каза:

— Можете да си представите какъв ефект би имал такъв един въпрос по време на процеса.

Той поклати глава.

— Създаде се впечатление, че Каролайн Крейл е жена с необуздан нрав. Това не беше вярно. Не, не беше вярно.

Мистър Джонатан замълча, а след това отново продължи:

— Каролайн Сполдинг идваше често на гости в Олдърбъри, яздеше добре и с голямо желание. Ричард Крейл я обичаше. Тя прислужваше на мисис Крейл, беше сръчна и нежна. Мисис Крейл също я харесваше. Момичето не беше щастливо у дома си, но бе щастливо в Олдърбъри. Даяна Крейл, сестрата на Еймиъс, и Каролайн бяха приятелки. Филип и Мередит Блейк, момчета от съседното имение, също често посещаваха Олдърбъри. Филип беше противно зверче, непрекъснато заето с мисълта за печелене на пари. Трябва да призная, че винаги ми е бил неприятен. Чувам обаче, че доста му провървяло и се ползува с името на верен приятел. Мередит бе това, което моите съвременници биха нарекли женски Пейо. Обичаше ботаниката и пеперудите, наблюдаваше птиците и техните гнезда — наричат го естествена история в наши дни. Ах, боже мой, всичките тези младежи донесоха разочарования на родителите си. Нито един не стана като прадедите си — да ходи на лов, да стреля, да лови риба. Мередит предпочиташе да наблюдава птиците и животните, вместо да ги стреля и лови. Филип определено предпочете града пред селото и се залови с печелене на пари. Даяна се омъжи за човек, който изобщо нямаше благородна кръв — беше временно офицер през войната. А Еймиъс — силният, красивият, мъжествен Еймиъс, процъфтя като художник… художник, моля ви се! Мисля, че този шок Ричард Крейл не можа да преживее… След известно време Еймиъс се ожени за Каролайн Сполдинг. Между тях винаги имаше разправии, но много се обичаха. Подлудяваха се един друг и продължаваха да се обичат. Ала Еймиъс си беше типичен Крейл — безмилостен егоист. Обичаше Каролайн, но нито веднъж не се съобрази с нея. Правеше каквото си ще. Считам, че той я обичаше повече от всеки друг, колкото изобщо бе в състояние да обича, но Каролайн оставаше на заден план заради изкуството му. Рисуването беше на първо място и бих казал, че в нито един момент то не отстъпи мястото си на тази жена. Крейл имаше авантюри с жени — те го стимулираха, — но ги зарязваше напълно веднага щом им се наситеше. Той не беше сантиментален, нито романтичен, нито пък много чувствителен. Единствената жена, която все пак го интересуваше, беше неговата собствена съпруга. И тъй като тя знаеше това, успяваше да преглътне доста неща. Еймиъс беше много добър художник, както знаете, а Каролайн разбираше това и го уважаваше. Той изчезваше по време на своите любовни авантюри и пак се връщаше, обикновено с някоя картина за компенсация… Можеше да продължи така до безкрай, ако не беше се появила Елза Гриър. Елза Гриър…

Мистър Джонатан поклати глава.

— Какво за Елза Гриър? — попита Поаро.

Старият джентълмен каза неочаквано:

— Бедното дете… бедното дете.

— Значи такова е вашето отношение към нея? — вметна Поаро.

— Може би е така, защото съм стар, мосю Поаро, но мисля, че има нещо в беззащитността на младите, което ме трогва до сълзи. Младостта е толкова уязвима, толкова безмилостна, толкова сигурна. Толкова щедра и толкова себична.

Мистър Джонатан стана и отиде до библиотеката, извади оттам някакъв том, отвори го, прелисти страниците и накрая прочете на глас:

Ако признанието ти е честно

и намерението ти женитба,

по таз, която утре ще ти пратя,

прати ми вест: кога и где би искал

да се венчаем с теб, и аз ще сложа

богатствата си в твоите нозе

и ще те следвам, господарю мой,

до края на света![11]

— Ето я любовта, ръка за ръка с младостта, говореща с думите на Жулиета. Няма резервираност, няма задръжки, няма я така наречената моминска скромност. Това е куражът, неотстъпчивостта, безмилостната сила на младите. Шекспир е познавал младостта. Жулиета избира Ромео, Дездемона иска своя Отело. Младостта няма съмнения, няма страх, няма гордост.

— Значи според вас — каза замислено Поаро — Елза Гриър е говорела с езика на Жулиета?

— Да. Тя беше разглезено от богатството си дете — млада, прелестна, богата. Бе намерила своя партньор и си го искаше — не някой млад Ромео, а женен художник на средна възраст. Елза Гриър не познаваше закон, който да я спре, тя познаваше само закона на своето съвремие: „Вземи, каквото искаш, защото веднъж се живее“.

Джонатан въздъхна, облегна се назад и отново потупа облегалката на креслото си.

— Една хищна Жулиета — млада, непознаваща съчувствието, но ужасно ранима, залагаща безразсъдно всичко само на една карта. И вероятно е щяла да спечели… но тогава в последния момент идва смъртта и живата, пламенна, радостна Елза също умира. Остава само една жадна за отмъщение, студена и сурова жена, мразеща с цялата си душа онази, чиято ръка е извършила престъплението… Ох, господи! — Гласът на стария джентълмен се промени. — Моля да ме извините за това мелодраматично отклонение. Да, една брутална млада жена с брутални възгледи за живота… не особено интересна персона, струва ми се. Розово-бяла младост, страстна и бледа и тъй нататък. Махнете това и какво остава? Някаква си посредствена госпожица, търсеща друг герой в цял ръст, за да го постави върху опразнения пиедестал.

— Ако Еймиъс Крейл не беше известен художник… — каза Поаро.

Мистър Джонатан веднага се съгласи.

— Именно… точно така — отвърна той. — Схващате отлично идеята ми. Елзите на този свят обичат само герои. Мъжът трябва да е направил нещо, трябва да е някой… А пък Каролайн Крейл… тя можеше да открие достойнства и в банков чиновник, и в застрахователен агент. Тя обичаше Еймиъс Крейл, мъжа, а не художника. Каролайн Крейл не беше груба, но Елза Гриър беше. Тя обаче беше млада, красива и безкрайно трогателна за мене.

Същата вечер Еркюл Поаро си легна, обладан от най-различни мисли. Въпросът за човешката личност силно го вълнуваше. За Едмъндс, чиновника, Елза Гриър беше уличница, ни повече ни по-малко. За стария мистър Джонатан тя беше вечната Жулиета. А Каролайн Крейл? Нея всеки я виждаше различно. Диплийч я презираше заради неумението й да се бори и затова, че беше дезертирала. За младия Фог тя бе символ на романтичното. Едмъндс я виждаше просто като дама, а Джонатан я бе нарекъл неспокойно, мрачно създание. Как би я видял той, Еркюл Поаро? Той чувствуваше, че от отговора на този въпрос зависеше успехът на неговото разследване. Дотук нито един от хората, с които се беше срещнал, не се бе усъмнил, че каквито и други качества да имаше, Каролайн Крейл беше извършила убийство.

V глава
Полицейският началник

Бившият полицейски началник Хейл дръпна от лулата си и каза замислено:

— Странна идея имате, мосю Поаро.

— Да, вероятно е малко необикновена — съгласи се Поаро.

— Толкова време мина оттогава, видите ли — каза Хейл.

Поаро предвиждаше, че точно тази фраза мъничко ще му досади, и затова каза меко:

— Това прави нещата по-трудни, разбира се.

— Да се ровите в миналото… — размишляваше другият. — Поне да имаше някаква цел…

— Цел има.

— Каква е тя?

— Удовлетворението от разкриването на истината сама за себе си. Аз винаги го изпитвам. А не трябва да забравяте и младата дама.

Хейл кимна.

— Да, нея мога да я разбера, но, извинете ме, мосю Поаро, вие сте човек с въображение. Бихте могли да измислите някаква история.

— Не познавате младата дама — отвърна Поаро.

— О, хайде, хайде… човек с вашия опит!

Лицето на Поаро се издължи.

— Може и да съм изтънчен и обигран лъжец, mon cher[12] — поне вие, струва ми се, мислите така, — но не такава е представата ми за етично поведение. Аз си имам свои норми.

— Извинете, мосю Поаро, не исках да ви обидя, но всичко това би било в името на една благородна кауза, така да се каже…

— Виж ти! Нима?

— Много е тежко — каза Хейл бавно — за едно щастливо, невинно момиче, на което му предстои женитба, да научи, че майка й е извършила убийство. Ако бях на ваше място, щях да й кажа, че в края на краищата е било самоубийство. Кажете й, че случаят е бил преиначен от Диплийч и че вие ни най-малко не се съмнявате, че Крейл сам се е отровил.

— Но аз много се съмнявам! Не вярвам и за миг, че сам се е отровил. Вие лично смятате ли, че може да има такава, макар и теоретична, възможност?

Хейл бавно поклати глава.

— Ето, виждате ли! Не, на мене ми трябва истината, а не някаква хитрина… или не особено хитра… лъжа.

Хейл се извърна и изгледа Поаро. Четвъртитото зачервено лице на бившия полицейски началник стана още по-червено и даже сякаш малко по-четвъртито.

— Вие говорите за истината — каза той. — Искам да бъда ясен: в случая Крейл ние считаме, че сме разкрили истината.

— Това твърдение, произнесено от вас, означава много. Познавам ви и зная, че сте честен и способен човек. Сега кажете ми следното: появявало ли се е у вас в даден момент някакво съмнение по отношение вината на мисис Крейл?

Отговорът дойде незабавно.

— Абсолютно никакво, мосю Поаро. Обстоятелствата сочеха право към нея и всеки факт, който открихме, потвърди това становище.

— Можете ли да ми дадете в общи линии какви бяха уликите срещу нея?

— Мога. Когато получих писмото ви, прегледах още веднъж случая — Хейл отвори малък бележник. — Записал съм всички по-очевидни неща.

— Благодаря ви, приятелю, целият съм слух.

Хейл прочисти гърлото си. Леко служебна интонация се прокрадна в гласа му.

— В 2,45 часа следобед на 18 септември д-р Ендрю Фосет позвънил по телефона на инспектор Конуей. Д-р Фосет казал, че мистър Еймиъс Крейл от Олдърбъри е починал внезапно и че поради обстоятелствата, при които е настъпила смъртта, и изявление, направено пред него от някой си мистър Блейк, гост, отседнал в къщата, той решил, че случаят е за полицията… Инспектор Конуей, придружен от един сержант и съдебния лекар, пристигнал в Олдърбъри незабавно. Д-р Фосет бил там и го завел до мястото, където било тялото на мистър Крейл, непипано до този момент… Преди това мистър Крейл рисувал в малка градина, оградена от всички страни с назъбена стена, известна под името батарейна градина поради факта, че имала изглед към морето и някакво малко оръдие, поставено върху един от зъберите. Намирала се на четири минути път от къщата. Мистър Крейл не се прибрал за обяд, тъй като искал да хване играта на светлината върху камъка, а по-късно този ефект от слънчевите лъчи щял да се загуби. Следователно той останал сам в батарейната градина, рисувайки. Установило се, че това не било нещо необичайно. Мистър Крейл не обръщал внимание на часовете за хранене. Понякога му изпращали долу сандвич, но в повечето случаи предпочитал да не го безпокоят. Последните хора, които го видели жив, били мис Елза Гриър, отседнала в къщата, и мистър Мередит Блейк, близък съсед. Тези двамата се изкачили заедно до къщата и после отишли с другите да обядват. След обяда на терасата било поднесено кафе. Мисис Крейл изпила кафето си и тогава заявила, че ще слезе долу, за да види докъде е стигнал Еймиъс. Мис Сесилия Уилямс, гувернантката, станала и я придружила. Тя търсела някакъв пуловер, принадлежащ на ученичката й Анджела Уорън, сестра на мисис Крейл. Анджела Уорън била оставила някъде пуловера и считала, че може да е забравен долу на брега. Двете жени тръгнали заедно. Пътят надолу минавал през някаква горичка и стигал до една врата, през която се влизало в батарейната градина. На това място можело или да се влезе в градината, или да се продължи надолу по същия път до брега. Мис Уилямс продължила надолу, а мисис Крейл влязла в батарейната градина. Почти веднага обаче мисис Крейл изпищяла и мис Уилямс бързо се върнала при нея. Мистър Крейл, облегнат на някакъв стол, бил мъртъв. По настоятелната молба на мисис Крейл мис Уилямс излязла от батарейната градина и забързала нагоре към къщата, за да телефонира за лекар. По пътя обаче срещнала мистър Мередит Блейк и предала на него поръчката си, а тя самата се върнала при мисис Крейл, в случай че последната има нужда от помощ. Д-р Фосет пристигнал на местопроизшествието четвърт час по-късно. Той веднага видял, че мистър Крейл е умрял известно време преди това, и поставил вероятния час на смъртта някъде между 13,00 и 14,00 часа. По нищо не можело да се разбере какво е предизвикало смъртта. Нямало следи от рани и положението на тялото било напълно естествено. Въпреки това д-р Фосет, който добре познавал здравословното състояние на мистър Крейл и знаел с положителност, че не е имал никаква болест или слабост, бил склонен да мисли работата за много сериозна. Точно тогава мистър Филип Блейк направил известно изявление пред д-р Фосет…

Хейл замълча, въздъхна дълбоко и премина към част втора.

— Впоследствие мистър Блейк повторил това изявление пред инспектор Конуей. То имало следния смисъл: същата сутрин мистър Мередит Блейк, живеещ в Хендкрос Менър на миля и половина път, се обадил на брат си, мистър Филип Блейк. Мистър Мередит Блейк бил любител химик или може би по-точно — билкар. Въпросната сутрин, когато влязъл в лабораторията си, мистър Мередит Блейк се стреснал, щом забелязал, че шишето, съдържащо отвара от бучиниш, което било пълно предния ден, сега било почти празно. Обезпокоен и разтревожен от този факт, той се обадил на брат си за съвет. Мистър Филип Блейк накарал брат си да дойде веднага в Олдърбъри, за да обсъдят случилото се. Сам мистър Филип Блейк излязъл и повървял малко, за да пресрещне брат си, и след това двамата заедно се върнали в къщата. Те не могли да стигнат до никакво решение за това, какво трябва да правят, и оставили въпроса за след обяда… В резултат на по-нататъшни разследвания инспектор Конуей установил следните факти: предишния следобед пет души от Олдърбъри отишли в Хендкрос Менър на чай — мистър и мисис Крейл, мис Анджела Уорън, мис Елза Гриър и мистър Филип Блейк. По време на чая мистър Мередит Блейк им изнесъл една доста подробна беседа относно своето хоби, след това всички отишли в малката му лаборатория и той ги развел из нея, като по време на обиколката споменал някои специални лекарства. Между тях бил и кониинът — активна съставна част на бучиниша. Мистър Мередит Блейк обяснил неговите свойства, оплакал се, че вече го няма във Фармакопеята, и се самоизтъкнал със своите познания, като казал, че малки дози от лекарството помагат много при коклюш и астма. По-късно споменал и за смъртоносните му свойства, прочитайки всъщност на гостите си пасаж от гръцки автор, описващ тези ефекти.

Полицейският началник Хейл замълча, напълни отново лулата си и премина към част трета.

— Полковник Фрер, главен началник на полицията в града, постави изцяло случая в мои ръце. Резултатът от аутопсията отхвърли всякакво съмнение за причината за смъртта. Кониинът, доколкото разбирам, не оставя видими следи у починалия, но лекарите знаеха какво да търсят и доста голямо количество от веществото беше открито. Д-р Фосет считаше, че отровата е била дадена два или три часа преди смъртта. На масата пред мистър Крейл имало полупразна чаша и бирена бутилка. Остатъците в тях бяха анализирани — в бутилката нямаше кониин, но в чашата имаше. Направих запитвания и научих следното: в малката беседка в батарейната градина винаги имало бира и чаши, в случай че мистър Крейл ожаднее, но въпреки това същата тази сутрин мисис Крейл донесла от къщата току-що изстудена бутилка бира. Мистър Крейл бил зает с рисуването си, а мис Гриър му позирала, седнала на оградата… Мисис Крейл отворила бутилката, наляла от нея в чашата и я сложила в ръката на съпруга си, докато той стоял пред статива. Мистър Крейл глътнал бирата на един дъх — такъв му бил навикът, както разбирам, — после направил гримаса, оставил чашата на масата и казал: „Всичко има отвратителен вкус днес!“ Мис Гриър се засмяла на това и казала: „Черният ти дроб!“ Мистър Крейл отвърнал: „Добре поне, че беше студена“.

Хейл прекъсна разказа си.

— В колко часа е станало това? — попита Поаро.

— Около единадесет и четвърт. Мистър Крейл продължил да рисува. По думите на мис Гриър той по-късно се оплакал от схващане на крайниците и измърморил, че сигурно е хванал ревматизъм. Мистър Крейл обаче бил човек, който мразел да бъде болен от каквото и да било, и несъмнено се опитвал да скрие, че му е зле — ядовитата подкана да го оставят на мира и да отидат да обядват, било нещо, бих казал, обичайно за него.

Поаро кимна, а Хейл каза:

— И така, Крейл бил оставен сам в батарейната градина. Без съмнение той се свлякъл на стола и се отпуснал веднага щом всички си отишли. След малко настъпила парализа на мускулите, а наблизо нямало никой да му помогне и тогава дошла смъртта.

Поаро отново кимна, а Хейл продължи:

— Хм, аз постъпих по обичайния начин — не беше много трудно да се доберем до фактите. Предния ден между мисис Крейл и мис Гриър избухнал скандал. Последната доста нахално взела да обяснява как щяла да промени мебелировката. „Когато аз започна да живея тук“ — казала тя. Мисис Крейл я прекъснала с думите: „Какво имаш предвид с това: «когато аз започна да живея тук?»“ Мис Гриър отговорила: „Не се преструвай, че не разбираш какво искам да кажа, Каролайн, ти си също като щрауса, който си заравя главата в пясъка. Много добре знаеш, че Еймиъс и аз се обичаме и ще се оженим.“ „Не зная нищо подобно“ — отвърнала мисис Крейл. Тогава мис Гриър казала: „Е, сега вече знаеш“, при което, изглежда, мисис Крейл се обърнала към съпруга си — той тъкмо влизал в стаята — и попитала: „Вярно ли е, Еймиъс, че ти ще се жениш за Елза?“

— Какво е отговорил мистър Крейл на това? — попита заинтересуван Поаро.

— Той очевидно се нахвърлил върху мис Гриър и й изкрещял: „Какво, по дяволите, те накара да изтърсиш това? Нямаш ли малко разум в главата поне, за да си държиш езика зад зъбите?“ Мис Гриър отговорила: „Мисля, че Каролайн трябва да знае истината“. Мисис Крейл отново попитала съпруга си: „Вярно ли е, Еймиъс?“ Той, изглежда, не смеел да я погледне, извърнал лице встрани и измърморил нещо, а тя казала: „Говори ясно. Аз трябва да зная.“ Тогава мистър Крейл отвърнал: „О, вярно е, общо взето, но… не желая да разискваме това сега“. Той се втурнал навън възбудено, а мис Гриър казала: „Виждаш ли?“, и продължила с това, че нямало смисъл мисис Крейл да се държи като кучето, което хем не иска кокала, хем не го дава на другите. Всички те трябвало да постъпят като разумни хора. Тя лично се надявала Каролайн и Еймиъс да останат винаги добри приятели.

— А какво е казала мисис Крейл на това? — попита Поаро с любопитство.

— По думите на свидетелите тя се изсмяла и отвърнала: „Само през трупа ми, Елза“, тръгнала към вратата, а мис Гриър извикала след нея: „Какво искаш да кажеш?“ Мисис Крейл се обърнала и отговорила: „Ще убия Еймиъс, преди да го получиш ти“.

Хейл замълча за миг.

— Доста изобличаващо, а?

— Да — Поаро сякаш обмисляше нещо. — Наблизо имало ли е някой, който да чуе тази разправия?

— Мис Уилямс и Филип Блейк са били в стаята… Много конфузно положение.

— Техните описания за скандала съвпадат ли?

— Почти се покриват. Никога няма да намериш двама свидетели да си спомнят нещо по един и същ начин. Вие знаете това така добре, както и аз.

Поаро кимна и каза замислено:

— Да, интересно ще бъде да се види… — той не довърши изречението, а Хейл продължи:

— Започнах претърсване на къщата. В спалнята на мисис Крейл в едно чекмедже намерих малко шише, скрито под някакви дебели чорапи. На шишето имаше етикет с надпис „Жасминова есенция“ и беше празно. Изследвах го за пръстови отпечатъци — имаше само отпечатъци от пръстите на мисис Крейл. При анализа на остатъците в шишето бяха открити следи от жасминова есенция и силен разтвор на кониинов хидробромид… Аз обърнах внимание на мисис Крейл и й посочих шишето. Тя веднага отговори, че напоследък се чувствувала много нещастна. След като чула описанието на мистър Мередит Блейк за лекарството, Каролайн Крейл се върнала тайно в лабораторията — преди това изпразнила шишето с жасминова есенция, което се намирало в чантата й — и го напълнила с кониинов разтвор. Попитах я защо е направила това, а тя отвърна: „За някои неща не ми се иска да говоря повече, отколкото е необходимо, но ми беше нанесен тежък удар. Моят съпруг заяви, че смята да ме остави заради друга жена. Ако това е вярно, то аз не желая повече да живея. Затова взех кониина.“

Хейл прекъсна разказа си.

— Все пак… твърде правдоподобно е — каза Поаро.

— Може би, мосю Поаро, но не съвпада с това, което другите са чули. Освен това на следната сутрин избухнал още един скандал. Мистър Филип Блейк чул една част от него, мис Гриър чула друга част. Скандалът бил между мистър и мисис Крейл. Мистър Блейк бил в антрето и чул съвсем малко, а мис Гриър седяла отвън до отворения прозорец на библиотеката и чула по-голямата част.

— И какво са чули те?

— Мистър Блейк чул мисис Крейл да казва: „Ти и твоите жени! Иде ми да те убия! Някой ден наистина ще те убия.“

— И не е споменала за самоубийство?

— Именно. Въобще нищо. Нито дума от рода на: „Ако направиш това, аз ще се самоубия.“ Мис Гриър дала почти същите показания. Според думите й мистър Крейл казал: „Наистина, Каролайн, опитай се да бъдеш разумна. Аз държа на тебе и винаги съм ти желал доброто — на тебе и детето, но ще се оженя за Елза. Ние се споразумяхме всеки от нас да бъде свободен.“ На това мисис Крейл отговорила: „Много добре! Да не кажеш, че не съм те предупредила?“ „Какво имаш предвид?“ — попитал той, а тя отвърнала: „Обичам те и нямам намерение да те загубвам. По-скоро ще те убия, отколкото да те дам на онова момиче.“

Поаро направи леко движение с ръка.

— Струва ми се — измърмори той, — че мис Гриър е била учудващо неразумна да повдигне този въпрос. Мисис Крейл просто е можела да откаже да даде развод на мъжа си.[13]

— Ние притежаваме известни улики, които обясняват това обстоятелство — отвърна Хейл. — Мисис Крейл, изглежда, е споделяла до известна степен с мистър Мередит Блейк, стар и верен приятел. Той бил много нажален и успял да поговори с мистър Крейл за случилото се. Това значи е станало предния следобед. Мистър Блейк започнал тактично да увещава приятеля си. Казал също, че ще бъде крайно опечален, ако бракът между мистър и мисис Крейл се разпадне катастрофално. Наблегнал и на това, че мис Гриър е много млада и че съвсем не е шега работа да влачиш едно младо момиче по съдилищата, докато се развеждаш. В отговор мистър Крейл се ухилил — доста закоравял грубиян трябва да е бил — и казал: „На Елза и през ум не й минава такова нещо. Тя никъде няма да се появява. Ще уредим нещата по обикновения начин.“

— Следователно толкова по-неблагоразумно е било избухването на Елза и откриването на тайната — отбеляза Поаро.

— О, знаете какви са жените! — възкликна Хейл. — Все гледат да се хванат гуша за гуша. Във всеки случай положението е било доста сериозно. Не мога да разбера как мистър Крейл е допуснал всичко това. По думите на мистър Мередит Блейк той искал да завърши картината си. Можете ли да проумеете това?

— Да, приятелю, мога, струва ми се.

— А аз не. Човекът просто си е търсел белята.

— Вероятно Крейл много се е ядосал на младата си приятелка за това, че така се е разприказвала.

— Ядосал се е, разбира се. И Мередит Блейк каза същото. Но ако е трябвало да завърши картината, не виждам защо не е направил снимки, за да рисува по тях. Един мой познат рисува акварелни пейзажи… той работи по снимки.

— Не, Крейл художникът ми е ясен. Трябва да разберете, драги мой, че в онзи момент единственото нещо, което вероятно го е интересувало, е била картината му. Колкото и да е искал да се ожени за Елза, картината е била на първо място. Ето защо той се е надявал гостуването на мис Гриър да мине без усложнения. Момичето обаче е виждало нещата иначе. При жените любовта винаги е на първо място.

— Да не мислите, че не зная? — отвърна разгорещено бившият полицейски началник.

— Мъжете — продължи Поаро, — и особено художниците, са съвсем различни.

— Изкуство! — каза презрително Хейл. — Не ми приказвайте за изкуство. Никога не съм го разбирал и никога няма да го разбера. Да бяхте видели картината на Крейл! Една такава разкривена: момичето изглеждаше, сякаш го боли зъб, а зъберите на стената — все едно че ги е рисувал кривоглед. Като цяло беше неприятна за гледане. Дълго не можах да я забравя, даже я сънувах. Нещо повече — тя дори повлия на зрението ми. Започнах да виждам зъбери, стени и неща, като че ли са нарисувани. Да, и жени също!

Поаро се усмихна.

— Без да разбирате — каза той, — вие току-що поднесохте почитанията си на великия художник Крейл.

— Глупости! Защо да не може да се нарисува нещо приятно и весело за гледане? Защо е целият този труд да се търси уродливото?

— Някои от нас, mon cher, виждат красотата на странни места.

— Момичето беше хубаво: да, много грим и почти никакви дрехи. Неприлично е момичетата да се разхождат така. Освен това, забележете, беше преди шестнадесет години. Днес никой няма да обърне внимание, но тогава… хм, шокира ме. Панталон и една от тези тъмни ризи с разкопчано деколте… ама нищо друго, бих казал!

— Вие, изглежда, много добре помните тези подробности — измърмори хитричко Поаро.

Полицейският началник Хейл се изчерви.

— Аз просто ви предавам впечатленията си — каза той строго.

— Разбира се, разбира се — каза Поаро утешително и продължи: — Значи излиза, че главните свидетели против мисис Крейл са били Филип Блейк и Елза Гриър?

— Да. И двамата бяха много злостни. Адвокатите по обвинението обаче призоваха и гувернантката. Това, което тя каза, има много повече тежест, отколкото показанията на другите двама. Мис Уилямс бе изцяло на страната на мисис Крейл. В огъня би влязла заради нея. Но инак беше честна жена и даде показанията си точно, без да се опитва да омаловажава фактите.

— А Мередит Блейк?

— Той беше много разстроен от цялата история, горкият човечец! Че как няма да е разстроен? Хвърли вината върху себе си — заради отварите от билки. Следователят също го обвини — кониинът и отровните соли попадат в Каталог I от Закона за отровните вещества. Мередит Блейк беше доста въздържан при даването на показанията си — като приятел на двете страни, този случай бе много тежък удар за него. Освен това той е провинциален благородник, а такива като него бягат от лошата слава и публичността като дявол от тамян.

— Малката сестра на мисис Крейл не даде ли показания?

— Не, не беше необходимо. Тя не е била там, когато мисис Крейл е заплашвала съпруга си, и не би могла да ни каже нищо повече от другите. Тя е видяла мисис Крейл да отива до хладилника, да изважда оттам изстудената бира и адвокатите по защитата, естествено, биха могли да призоват и нея, за да каже, че мисис Крейл веднага е занесла бирата долу, без да сипва нищо в кея. Това обаче би било безсмислено, тъй като ние никога не сме твърдели, че е имало кониин в бутилката.

— А как мисис Крейл е успяла да сложи отровата в чашата, след като онези двамата са гледали?

— Ами, преди всичко те не са гледали нея. Мистър Крейл рисувал, тоест гледал платното и позиращата. Мис Гриър седяла почти с гръб към мястото, където стояла мисис Крейл, а погледът й бил насочен някъде над рамото на мистър Крейл.

Поаро кимна.

— Както казах, никой от тях не е гледал към мисис Крейл. Тя е държала отровата в една от тези пипети, с които се пълнят автоматични писалки. Намерихме пипетата, счупена на парчета, нагоре по пътя за къщата.

— Вие за всичко имате отговор — измърмори Поаро.

— Е, хайде, хайде, мосю Поаро! Оставете предразсъдъците! Тя е заплашвала, че ще го убие, тя е взела отровата от лабораторията, празното шише е намерено в нейната стая и никой друг не го е пипал освен нея. Тя нарочно му занася долу изстудената бира… странно нещо, като се има предвид, че не са били в добри отношения…

— Много любопитно. Аз вече си го отбелязах.

— Да, това малко я е издало. Защо изведнъж е станала толкова любезна? Мистър Крейл се оплакал от вкуса на бирата, а кониинът има отвратителен вкус. Съпругата нагласява нещата така, че тя да открие трупа. Другата жена изпраща до телефона. Защо? За да изтрие бутилката и чашата и да притисне неговите пръсти в тях. След това вече е можела да се обади и да каже, че мистър Крейл е почувствувал разкаяние и се е самоубил. Правдоподобна история.

— Но определено не много добре измислена.

— Не. Ако питате мене, тя изобщо не си е дала труд да помисли. Цялата е била пропита от омраза и ревност. Мислела е само как да го очисти. А после, когато всичко е свършило и го е видяла мъртъв… хм, тогава изведнъж е дошла на себе си, бих казал, и е разбрала, че извършеното от нея е убийство и че за убийство пращат на бесилката. Тя отчаяно се е втурнала към единственото нещо, за което се е сетила — самоубийство.

— Това, което казвате, е логично, да. Могла е така да разсъждава.

— Хем е предумишлено убийство, хем не е — отвърна Хейл. — Знаете ли, не ми се вярва да го е обмисляла в действителност. Просто го е извършила слепешката.

— Интересно… — измърмори Поаро.

Хейл го изгледа с любопитство и каза:

— Убедих ли ви, мосю Поаро, че случаят е съвсем ясен?

— Почти. Не съвсем. Има едно-две странни обстоятелства!…

— Можете ли да предложите някакво друго разрешение, което да е достатъчно състоятелно?

— Какви са били действията на другите същата тази сутрин? — попита Поаро.

— Проучили сме ги, уверявам ви. Проверихме всички, но никой нямаше сигурно алиби: невъзможно е, тъй като става въпрос за отрова. Нищо не може да попречи на предполагаемия убиец да сложи малко отрова в капсула, да я даде на жертвата предния ден, като каже, че е специално лекарство за стомах и че трябва да се вземе преди обяд, а след това да замине за другия край на Англия.

— Но вие считате, че в този случай не е имало такова нещо?

— Мистър Крейл не страдаше от стомах и във всеки случай не виждам как би могло да се случи. Вярно, мистър Мередит Блейк е имал наклонност да препоръчва своите отвари като универсално лекарство, но не мога да си представя, че мистър Крейл ги е опитвал. Ако го бе сторил, той вероятно би казал и би се шегувал по този повод. Освен това защо му е на мистър Мередит Блейк да убива мистър Крейл? По всичко личи, че двамата добре са се разбирали. Другите — също: мистър Филип Блейк е бил най-добрият му приятел, мис Гриър е била влюбена в него, мис Уилямс, предполагам, е изразявала доста явно неодобрението си към него, но моралното несъгласие не води до убийство. Малката мис Уорън, вярвам, е имала чести препирни с него — била е в трудна възраст, канели се да я пратят в училище, — но мистър Крейл я обичал, а и тя — него. Всички в къщата се отнасяли към нея, знаете, с особена нежност и разбиране. Може би сте чули защо: получила тежка травма като дете. Мисис Крейл я ударила в пристъп на маниакален гняв, а това показва, нали, че е била твърде избухлива. Да се нахвърли на дете и да го осакати за цял живот!

— Това би могло да означава — каза замислено Поаро, — че Анджела Уорън напълно основателно е имала зъб на Каролайн Крейл.

— Може би, но не и на Еймиъс Крейл. Във всеки случай мисис Крейл е била много привързана към малката си сестра, взела я при себе си, когато родителите й починали, както казах, отнасяла се към нея с особена топлота и по хорските думи ужасно я разглезила. Момичето явно е обичало мисис Крейл, но не го допуснали до съда. Пазели го грижливо от всичко това, доколкото било възможно — мисис Крейл е настоявала, предполагам. Мис Уорън била много разстроена и жадувала да я заведат да види сестра си в затвора. Каролайн Крейл не се съгласила. Тя казала, че подобно нещо би могло да осакати представите на едно момиче завинаги, и уредила сестра й да замине да учи в чужбина. Мис Уорън се оказа доста известна жена: пътува до най-отдалечени места, изнася лекции в Кралския географски факултет и тям подобни.

— И никой не си е спомнил за нея по време на процеса?

— Ами, първо, името е различно. Даже моминските им имена не бяха еднакви. Имали са една и съща майка, но различни бащи. Фамилното име на мисис Крейл е било Сполдинг.

— А тази мис Уилямс, тя на детето ли е била гувернантка или на Анджела Уорън?

— На Анджела. За детето имаше бавачка, но то сигурно всеки ден е вземало по някой урок от мис Уилямс.

— Къде е било детето по време на убийството?

— Била е с бавачката на гости при баба си, някоя си лейди Тресилиън — вдовица, загубила и двете си дъщери. Тя била много привързана към детето.

Поаро кимна.

— Разбирам.

Хейл продължи:

— Що се отнася до действията на другите хора в деня на убийството, то аз мога да ви ги кажа: след закуска мис Гриър седнала на терасата, близо до прозореца на библиотеката. Там, както казах, тя чула караницата между Крейл и жена му. После придружила Крейл до батарейната градина и му позирала до обед с малки прекъсвания за почивка… Филип Блейк останал в къщата след закуска и дочул част от разправията. Когато Крейл и мис Гриър излезли, той започнал да чете вестника си, докато брат му не позвънил по телефона, след което слязъл до брега, за да го посрещне. Двамата се изкачили обратно, като минали край батарейната градина. Мис Гриър тъкмо била отишла до къщата, за да си вземе пуловера, защото й било хладно, а мисис Крейл била при съпруга си и разисквала приготовленията във връзка със заминаването на Анджела за училище.

— Ах, дружеска беседа.

— Ъ-ъ-ъ; не. Не е била дружеска. Той страхотно й се развикал, доколкото разбирам — ядосал се, че го безпокоят с домашни проблеми. Мисис Крейл, предполагам, е искала да постави нещата в ред в случай на раздяла.

Поаро кимна, а Хейл отново подхвана разказа си:

— Двамата братя разменили по някоя и друга дума с Еймиъс Крейл. В този момент мис Гриър се върнала, заела отново мястото си, а Крейл хванал четката си с явното намерение да се отърве от двамата братя. Те схванали намека и тръгнали нагоре към къщата. Между другото точно когато били при батарейната градина, те чули Еймиъс Крейл да се оплаква, че всичката бира долу била топла и жена му обещала да му донесе студена.

— Аха!

— Именно — аха! Разтапяла се от любезности към него. Двамата братя пристигнали в къщата и седнали отвън на терасата. Мисис Крейл и Анджела Уорън им изнесли бира. По-късно Анджела тръгнала надолу към брега да се изкъпе, а Филип Блейк я придружил. Мередит Блейк също тръгнал надолу към една поляна, на която имало пейка — точно над батарейната градина. Оттам той виждал как мис Гриър позира, седнала върху оградата, и чувал гласа й и този на Крейл, докато разговаряли. Мередит Блейк седял там и размишлявал върху изчезналия кониин. Все още бил много разтревожен и не знаел какво точно да направи. Елза Гриър го видяла и му махнала с ръка. Когато звънецът за обяд иззвънял, той слязъл надолу към батарейната градина и заедно с Елза Гриър се прибрали в къщата. Мистър Блейк забелязал, че Крейл изглежда много особено, както той се изразил, но тогава не обърнал внимание на това. Еймиъс Крейл бил човек, който никога не боледувал, следователно никой не би допуснал, че е болен. От друга страна, той понякога изпадал в състояние на ярост или униние в зависимост от това, дали картината се получавала според желанието му. В такива случаи хората не го закачали и минавали край него на пръсти. Тези двамата така и направили… Колкото до другите, прислужниците били заети с къщната работа и приготвянето на обяда. Сутринта мис Уилямс била в класната стая и поправяла тетрадки. После по някое време излязла на терасата, като взела със себе си дрехи за закърпване. Анджела Уорън прекарала по-голямата част от сутринта в градината, катерела се тук и там, ядяла разни неща — знаете какви са петнадесетгодишните момичета, — джанки, кисели ябълки, зелени круши и тъй нататък. След това тя се върнала в къщата, както казах, слязла до брега с Филип Блейк и се изкъпала преди обяда.

Полицейският началник Хейл прекъсна разказа си.

— Е, сега — каза той заядливо — можете ли да ми кажете кое е фалшивото тук?

— Абсолютно нищо — отвърна. Поаро.

— Ами тогава!?

Зад тези две думи се криеха светове.

— И все пак — каза Еркюл Поаро — аз трябва да се убедя. Аз…

— Какво смятате да правите?

— Ще посетя тези пет души и от всеки ще взема неговата или нейната версия.

Полицейският началник Хейл въздъхна с дълбоко прискърбие и каза:

— Човече, вие сте луд! Тези версии изобщо няма да съвпадат! Нима не можете да схванете един толкова елементарен факт? На света няма двама души, които да си спомнят нещо по един и същи начин. И след всичките тези години! Ами че вие ще чуете пет разказа за пет различни убийства!

— На това — отвърна Поаро — аз разчитам най-много. Ще бъде твърде поучително.

VI глава
Първото прасенце на пазар отиде…

Личеше си, че Филип Блейк напълно отговаря на описанието, дадено му от Монтегю Диплийч: преуспяващ, умен, приветлив на вид мъж, склонен леко към пълнеене.

Еркюл Поаро беше определил срещата си за шест и половина един съботен следобед. Филип Блейк тъкмо бе отбелязал осемнадесетата си точка на голф и водеше играта, спечелвайки от противника си пет лири. Той беше в настроение да е общителен и експанзивен. Поаро обясни причината за своето посещение и възложената му задача, като поне в този случай не прояви прекалена страст към чистата истина. Ставаше въпрос, както подразбра Блейк, за серия от книги, третиращи най-известните престъпления. Той се намръщи и каза:

— Боже мой, защо се правят тези неща?

Еркюл Поаро сви рамене. Днес той бе чужденец повече от всеки друг път. Беше готов на всичко, за да го презират, но и да го покровителствуват.

— Публиката иска това — измърмори той. — Тя гълта такива работи… да, гълта ги.

— Ловци на таласъми — каза Филип Блейк, но го каза добродушно, без придирчивостта и антипатията, които би проявил един по-чувствителен човек.

Поаро отново сви рамене и отвърна:

— Такава е човешката природа. Вие и аз, мистър Блейк, не сме вчерашни и нямаме никакви илюзии по отношение на нашите събратя. Повечето от тях не са лоши хора, но, разбира се, не бива да се идеализират.

— Отдавна вече нямам илюзии — каза Блейк с жар.

— Но за сметка на това пък доста сте успели. Поне така казват.

— Ах! — очите на Блейк светнаха. — Чули сте значи?

Смехът на Поаро дойде точно навреме. Историята на Филип Блейк не беше поучителна, но бе забавна. Той се облегна назад, отпусна се и около очите му се появиха бръчици, издаващи добро разположение на духа. На Поаро изведнъж му хрумна, че Блейк доста прилича на едно доволно прасе. Прасе. Първото прасенце на пазар отиде… Що за човек беше този Филип Блейк? Човек без грижи, както изглеждаше — преуспяващ, доволен, без разкаяния и тягостни угризения на съвестта от миналото, без натрапчиви спомени. Не, той беше едно добре хранено прасе, отишло на пазар и донесло у дома пълната пазарна стойност… Някога обаче Филип Блейк е бил може би по-различен. На младини трябва да е бил хубавец. Вярно, очите му не са много големи и като че ли малко сближени, но инак е бил добре сложен, хубав младеж. На колко ли години беше сега? Някъде между петдесет и шестдесет. Тогава, по времето на смъртта на Крейл, е наближавал четиридесетте. Не е бил толкова философски настроен и не така отдаден на доволството си от всеки отлитащ миг, искал е от живота порече, а е получавал по-малко…

— Разбирате в какво положение съм — измърмори Поаро, колкото да каже нещо.

— Не, всъщност, знаете ли, да пукна, ако разбирам. — Борсовият агент отново се изправи в креслото си, а погледът му стана още по-проницателен. — Чакайте, вие… Да не сте писател?

— Не, не съвсем… фактически аз съм детектив.

Скромността на тази ремарка бе вероятно ненадмината до този момент.

— Разбира се! Всички знаем това. Прочутият Еркюл Поаро!

В гласа на Филип Блейк обаче се долавяше леко подигравателна нотка. По своята вътрешна нагласа Блейк бе твърде много англичанин, за да приеме сериозно претенциите на един чужденец. На своите приятели той щеше да каже:

„Чудат, малък измамник. Е, да, такива неща, предполагам, се нравят на жените.“

И въпреки че леко презрителното, покровителствено отношение беше точно това, към което се стремеше, Поаро все пак се ядоса. Този човек, този преуспяващ бизнесмен, не беше впечатлен от Еркюл Поаро! Това бе скандално!

— Приятно ми е — каза неискрено Поаро, — че вие така добре ме познавате. Нека да ви кажа, че моят успех се основава на психологията, на вечното защо в човешкото поведение. Това, мистър Блейк, е, което интересува криминалния свят днес. В миналото основното беше любовната история. Известните престъпления се предаваха само от една-единствена гледна точка — любовната история, свързана с тях. В наши дни е съвсем различно: хората четат с интерес как д-р Крипън убива съпругата си, защото е едно едро женище, а той — малък и невзрачен и следователно тя го карала да се чувствува непълноценен; четат за това, как една известна престъпница започнала да убива, защото, когато била на три години, баща й здравата я хокал. Както казах, днес ни интересува защото в човешкото поведение.

Филип Блейк леко се прозя.

— Защото в повечето престъпления е достатъчно очевидно, бих казал. Обикновено пари.

— Ах, но драги ми господине — извика Поаро, — това защо съвсем не трябва да е очевидно. Там е цялата работа!

— И точно тогава на сцената се появявате вие?

— И точно тогава, както казахте, на сцената се появявам аз! Получих предложение да напиша отново историите на някои минали престъпления от психологична гледна точка. Моята специалност е психологията на престъплението и аз приех поръчката.

Филип Блейк се ухили.

— Доста съблазнителна, предполагам?

— Надявам се… наистина се надявам.

— Поздравявам ви. Сега може би ще ми кажете каква е моята роля?

— Но разбира се! Случаят Крейл, мосю.

Филип Блейк сякаш не се изненада, ала, изглежда, се умисли.

— Да, естествено — каза той, — случаят Крейл…

— Нали не ви е неприятно, мистър Блейк? — запита Поаро нетърпеливо.

Блейк сви рамене.

— Колкото до това, няма смисъл да ти е неприятно нещо, когато не си в състояние да го предотвратиш. Делото Каролайн Крейл е обществено достояние. Всеки би могъл да се залови да пише по него. Безсмислено е аз да се противопоставям. Все пак — нямам нищо против да ви призная — доста ми е неприятно наистина. Еймиъс Крейл беше един от най-добрите ми приятели. Жалко, че пак трябва да се разравя цялата тази отвратителна история. Но такива неща се случват.

— Вие сте философ, мистър Блейк.

— Не, не. Просто съм видял достатъчно, за да зная, че срещу ръжен не се рита. Не се съмнявам, че вие ще го направите много по-фино, отколкото мнозина други.

— Най-малкото надявам се да го напиша с деликатност и такт — отвърна Поаро.

— Карате ме да се смея, като ви слушам.

Филип Блейк гръмогласно се разсмя, но личеше, че не му е смешно.

— Уверявам ви, мистър Блейк, наистина съм заинтригуван, не е само въпрос на пари. От все сърце искам да възкреся миналото, да усетя и видя събитията, които са се случили, да разбера какво се крие зад очевидното, да онагледя мислите и чувствата на актьорите в драмата.

— Не си спомням случаят да е бил особено заплетен. Съвсем очевидно беше — свирепа женска ревност. Това бе всичко.

— За мене ще представлява огромен интерес, мистър Блейк, ако мога да науча как сте реагирали на тази история.

Филип Блейк изведнъж се разгорещи, а лицето му почервеня.

— Реакции, реакции! Не ми говорете като педант! Като че ли съм стоял там, за да реагирам! Вие, изглежда, не разбирате, че приятелят ми — казвам ви, моят приятел — беше убит, отровен! И ако бях действувал по-бързо, можеше да го спася.

— Откъде знаете, мистър Блейк?

— Ей тъй нà — зная. Предполагам, че вече сте изчели всички факти по делото?

Поаро кимна.

— Много добре. Онази сутрин значи брат ми Мередит ми се обади по телефона. Беше доста уплашен. Една от неговите дяволски отвари липсваше, при това — дяволски смъртоносна. Какво направих ли? Казах му да дойде при мене, за да обсъдим случилото се, да решим какво да правим. „Да решим какво да правим!“ Не ми стига умът как съм могъл да бъда такъв нерешителен глупак! Трябваше да зная, че няма никакво време за губене. Трябваше направо да отида при Еймиъс и да го предупредя, като му кажа: „Каролайн е задигнала една от отровите на Мередит, така че ти и Елза по-добре си отваряйте очите“.

Блейк се изправи и възбудено закрачи нагоре-надолу.

— Боже господи, човече, нима си въобразявате, че не съм премислял тези неща хиляди пъти. Аз знаех. Имах възможност да го спася, но се разтакавах, за да чакам Мередит! Как не съм могъл да разбера, че Каролайн не би се измъчвала от скрупули или угризения. Тя бе взела отровата, за да я използува и, за бога, щеше да я използува при първа възможност. Нямаше да чака Мередит да открие липсата, я! Знаех… знаех, разбира се, че Еймиъс се намира в смъртна опасност, и нищо не направих!

— Мисля, че излишно се упреквате, мосю. Не сте имали много време…

— Време? — прекъсна го другият. — Разполагах с маса време. Всичко беше в ръцете ми. Можех да отида при Еймиъс, както казах… но, разбира се, той вероятно нямаше да ми повярва. Крейл не беше човек, който лесно би повярвал, че го грози опасност. Щеше да се изсмее на такова нещо, а и той въобще не проумяваше колко проклета бе Каролайн. Аз обаче можех да отида при нея и да й кажа: „Зная какво кроиш и какво си намислила да правиш, но ако Еймиъс или Елза умрат от конииново отравяне, ти ще увиснеш на въжето!“ Това щеше да я спре. Или пък да бях се обадил в полицията. Ох, толкова неща можех да направя, а вместо това аз се оставих да бъда повлиян от мудността и предпазливостта на Мередит. „Трябва да сме сигурни, да обсъдим, да знаем с положителност кой е взел отровата…“ Проклет стар глупак! През целия си живот не е могъл да вземе едно бързо решение! Добре, че е по-големият син и има имение, където да живее[14]. Ако трябваше сам да печели пари, щеше да изгуби всичко до последното пени.

— Вие самият не сте ли имали съмнения за това, кой е взел отровата? — попита Поаро.

— Не, разбира се. Веднага разбрах, че е Каролайн. Аз, видите ли, я познавах много добре.

— Това е много интересно — каза Поаро. — Искам да зная, мистър Блейк, що за жена е била Каролайн Крейл.

— Тя съвсем не беше пострадалата невинна, за каквато я мислеха по време на процеса! — тросна се Блейк.

— Каква е била тогава?

Блейк отново седна и каза сериозно:

— Наистина ли искате да знаете?

— Наистина много бих искал да зная.

— Каролайн беше негодница. Негодница до мозъка на костите си. Забележете, тя имаше чар и така мило се държеше с хората, че това ги заблуждаваше напълно. Беше крехка и беззащитна на вид и така събуждаше у другите желание да я закрилят. Понякога, когато чета исторически романи, си мисля, че кралица Мери на шотландците е била малко като нея — винаги мила, нещастна, магнетична, а всъщност е била студена, пресметлива жена, интригантка, организирала убийството на Дарили и излязла суха от цялата работа. А и имаше зъл нрав. Не зная дали някой ви е казал какво е направила със сестра си, когато е била бебе… не беше от съществено значение за процеса, но я разкриваше напълно. Тя, знаете ли, беше ревнива. Майка й се омъжила повторно и цялото й внимание и любов били за малката Анджела. Каролайн не могла да понесе това и се опитала да убие бебето с парче желязо — ударила го по главата. За щастие ударът не се оказал фатален. Но да направиш такова нещо е направо ужасно.

— Да, наистина.

— Ето такава беше истинската Каролайн. Тя трябваше да е първа. Единственото нещо, което не можеше да понесе, беше да не е първа. В нея се криеше студен, егоистичен демон, способен да убива. На пръв поглед беше импулсивна, но в действителност бе пресметлива… Когато гостуваше в Олдърбъри като момиче, тя всички ни огледа критично и си състави своя план. Каролайн нямаше собствени пари. Аз не влизах в сметките й, тъй като бях по-малкият брат и трябваше сам да си проправям път… Смешното е, че сега бих могъл да купя и Мередит, и Крейл, ако беше жив!… За известно време тя се спря на Мередит, но накрая се установи на Еймиъс. Той щеше да наследи Олдърбъри и въпреки че нямаше да получи много пари, тя разбра, че талантът му на художник е нещо изключително. Каролайн заложи не само на неговия гений, но и на парите, които той щеше да донесе… И спечели. Признанието за Еймиъс дойде рано. Не може да се каже, че беше на мода, но геният му на художник беше признат и картините му се купуваха. Виждали ли сте някоя негова картина? Тук има една. Елате да я видите.

Блейк заведе госта си в трапезарията и посочи стената вляво.

— Ето, това е Еймиъс.

Поаро съзерцаваше в мълчание. Изведнъж той бе зашеметен от мисълта как човек можеше да пропие със своята собствена магия един толкова неоригинален обект — ваза с рози върху лакирана махагонова маса. Изтъркана тема. Как тогава Еймиъс караше розите си да пламтят, да горят, вълнуващи и почти неприлично живи?! Лакираното махагоново дърво трептеше и сякаш бе одухотворено. Как да се обясни вълнението, което картината събуждаше? Защото тя беше вълнуваща. Размерите на масата сигурно щяха да притеснят полицейския началник Хейл — той щеше да се вайка, че нито една нормална роза няма точно такава форма или такъв цвят, щеше да си отиде с неясното учудване защо розите, които бе видял, не му харесват и щеше да започне да се дразни от кръгли махагонови маси, без да знае защо.

Поаро въздъхна леко и промълви:

— Да, всичко е съсредоточено тук.

Блейк го поведе обратно, мърморейки.

— Аз самият никога не съм разбирал изкуството. Не зная защо толкова много обичам да гледам тази работа, но обичам. Тя е… О, по дяволите всичко — тя е хубава.

Поаро закима енергично. Блейк предложи на госта си цигара, сам запали една и каза:

— Това е човекът… човекът, който е нарисувал онези рози, нарисувал и „Жената с коктейлен шейкър“, човекът, нарисувал онова поразително болезнено „Рождество“ — това е човекът, погубен в разцвета на силите си, напорист и силен, лишен от живот заради една отмъстителна, долна жена!… Ще кажете, че съм озлобен, че не трябва да съм така предубеден спрямо Каролайн. Тя имаше чар — усещал съм го. Но аз знаех… винаги съм знаел каква е истинската същност на тази жена. А тази жена, мосю Поаро, беше лоша. Тя бе жестока, злобна, грабителка!

— И все пак казаха ми, че мисис Крейл е трябвало да изтърпява доста трудности в живота си на омъжена жена?

— Да, като че ли не разгласи на всички за това! Вечната мъченица! Горкият Еймиъс. Брачният му живот бе един непрекъснат ад… или по-скоро би бил, ако не бяха неговите изключителни качества — изкуството му. Разбирате ли, той винаги го е имал като убежище. Когато рисуваше, не го бе грижа за нищо, отърсваше се от Каролайн и нейните натяквания, и вечните кавги и крамоли. А те бяха непрестанни, знаете. Не минаваше и седмица без някоя люта разправия за това или онова. На нея така й харесваше. Караниците, предполагам, я стимулираха, бяха й отдушник. Тя можеше да каже всички груби, злобни и обидни думи, които й хрумнат. И след някоя от тези разправии сигурно се е изнизвала, мъркайки доволна и сита като котка. Ала контрата оставаше в него. Той се нуждаеше от спокойствие, почивка, тих живот. Разбира се, човек като него не би трябвало да се жени. Домашната атмосфера не му се нравеше. Мъж като Крейл трябваше да има авантюри, но не и ангажиращи връзки — те го ядосваха.

— Той е споделял с вас?

— Е, знаеше, че му бях предан, и ме оставяше да виждам някои неща. Не се оплакваше, не беше такъв човек. Понякога ще рече: „По дяволите всички жени“. Или: „Не се жени, старче. Защо ти е ад тук, щом като го има на небето?“

— Вие знаехте за неговата връзка с мис Гриър?

— О, да. Поне виждах, че така ще стане. Каза ми, че се е запознал с чудесно момиче — била различна от всичко и всички, които познавал преди това. Не мога да кажа, че обърнах особено внимание на този факт — Еймиъс винаги се запознаваше с разни жени, които все бяха „различни“. Обикновено след месец, ако някой му ги споменеше, той щеше да се втрещи и да се чуди за кого става дума! Но тази Елза Гриър наистина беше различна. Разбрах това, когато отидох в Олдърбъри на гости. Беше го хванала здраво на въдицата си. Бедният Крейл! Направо ядеше от ръката й като кученце.

— И Елза Гриър не сте харесвали?

— Не, не ми харесваше. Определено беше хищно същество. Тя също искаше да притежава Крейл — и тялото, и душата му. Все пак обаче мисля, че Елза би била по-добра за него от Каролайн. Тя може би щеше да го остави на мира, след като веднъж се увереше, че й е сигурен. Или може би щеше да й омръзне и да тръгне с някой друг. За Еймиъс най-добре би било да не се обвързва с никоя жена.

— Но това, изглежда, не е било по вкуса му?

Филип Блейк въздъхна и каза:

— Пустият му наивник винаги се забъркваше с разните там жени. И все пак те някак си означаваха твърде малко за него. Единствените жени, които всъщност бяха оставили някакви следи в живота му, бяха Каролайн и Елза.

— Той обичаше ли детето? — попита Поаро.

— Анджела? О, ние всички обичахме Анджела. Тя беше чудо момиче, от нищо не се боеше. Горката й гувернантка какъв живот само водеше! Да, Еймиъс обичаше Анджела, но понякога тя прекаляваше и той наистина се ядосваше, а тогава се намесваше Каролайн. Каро беше винаги на страната на Анджела и това окончателно довършваше Еймиъс. Той мразеше, когато Каро се съюзяваше с Анджела срещу него. Във всичко това, знаете, имаше малко ревност. Еймиъс ревнуваше за това, че Каро винаги поставяше Анджела на първо място и би направила всичко за нея. А Анджела ревнуваше от Еймиъс и се бунтуваше срещу егоистичните му похвати. Заминаването на Анджела за училище същата есен беше негово решение и малката се вбесяваше от това. Мисля, че не защото идеята за училище не й харесваше — всъщност вярвам, че тя самата искаше да отиде, — но високомерният и безцеремонен начин, по който Еймиъс уреждаше нещата, я влудяваше. За отмъщение тя му погаждаше най-различни номера. Веднъж пъхна в леглото му десет голи охлюва. Считам, че, общо взето, Еймиъс имаше право. Време беше момичето да се научи на малко дисциплина. Мис Уилямс бе много добра, но даже и тя признаваше, че вече трудно се справя с Анджела.

Блейк замълча, а Поаро каза:

— Когато попитах дали Еймиъс е обичал детето, имах предвид собственото му дете — неговата дъщеря.

— О, искате да кажете, малката Карла? Да, тя беше голяма сладурана и когато биваше в добро настроение, Крейл обичаше да си играе с нея. Но любовта към детето не би му попречила да се ожени за Елза, ако това имате предвид. Нямаше чак толкова чувства към малката.

— Беше ли Каролайн Крейл много привързана към дъщерята?

Лицето на Филип сякаш се сгърчи и той отвърна:

— Не бих казал, че тя не бе добра майка. Не, не мога да кажа това. Единственото нещо…

— Да, мистър Блейк?

— Това е единственото нещо в тази история, за което съжалявам — мисълта за детето. Такова трагично обкръжение за нейния млад живот! Изпратиха я в чужбина при една омъжена братовчедка на Еймиъс. Надявам се, искрено се надявам, че са успели да опазят истината от нея.

Поаро поклати глава и каза:

— Истината, мистър Блейк, има навик да става известна. Даже след много години.

— Дали? — промърмори борсовият агент.

— В интерес на истината, мистър Блейк, ще ви помоля да направите нещо.

— Какво е то?

— Ще ви помоля да ми направите точно описание в писмен вид на това, което се е случило през онези дни в Олдърбъри, тоест ще ви помоля да напишете цялостен разказ за убийството и обстоятелствата, свързани с него.

— Но, драги ми човече, след всичкото това време?! Та аз ще бъда отчайващо неточен.

— Не непременно.

— Сигурно е.

— Не. Преди всичко с минаването на времето мозъкът задържа съществените неща и отхвърля несъществените.

— О, искате да кажете, едно по-общо описание?

— Ни най-малко. Имам предвид един подробен, съзнателен разказ за всяко събитие, което е станало, и всеки разговор, който можете да си спомните.

— А представете си, че ги помня погрешно?

— Бихте могли поне да дадете думите, които според вас се приближават най-много до истината. Разбира се, ще има празнини, но това не може да се избегне.

Блейк го изгледа с любопитство.

— Но каква е целта? Полицейските досиета ще ви опишат цялата работа много по-точно.

— Не, мистър Блейк. Ние говорим сега от психологична гледна точка. Аз не искам голи факти. Аз искам вашия личен подбор на фактите. Времето и паметта ви са отговорни за този подбор. Вероятно е имало неща, които са станали, и думи, които са били казани, и които напразно бих търсил в полицейските досиета. Неща и думи, които вие никога не сте споменали, защото може би сте преценили, че не са от значение или защото сте предпочели да не ги повтаряте.

— Този мой разказ ще бъде ли публикуван? — запита Блейк остро.

— Разбира се, че не. Само аз ще го чета, за да ми помогне да направя своите заключения.

— И няма да цитирате от него без мое съгласие?

— Не, разбира се.

— Хм — каза Филип Блейк, — аз съм много зает човек, мосю Поаро.

— Аз разбирам, че ще загубите време, ще положите труд и ще бъда щастлив да ви предложа едно… разумно заплащане.

Настъпи кратко мълчание. После изведнъж Блейк каза:

— Не, ако го направя, ще бъде безплатно.

— А ще го направите ли?

— Не забравяйте — предупреди Блейк, — аз не мога да се закълча, че ще си спомня всичко точно.

— Това се подразбира.

— Тогава бих искал да го направя. Чувствувам, че някак си го дължа на Еймиъс Крейл.

VII глава
Второто прасенце вкъщи си остана

Еркюл Поаро не беше човек, който пренебрегва подробностите. Той грижливо обмисли подхода си към Мередит Блейк. Мередит беше, Поаро бе сигурен вече в това, съвсем различен от Филип Блейк. Натискът тук нямаше да има успех. Атаката трябваше да бъде бавна, постепенна. Поаро знаеше, че има само един начин да се превземе крепостта. Към Мередит Блейк трябваше да се подходи със съответните препоръки. Тези препоръки трябваше да бъдат социални, а не професионални. За щастие по време на своята кариера Поаро се бе сприятелил с много хора в най-различни графства. Девоншър не правеше изключение. Той се залови да прегледа какви възможности имаше в Девоншър. В резултат на това откри двама души, които бяха приятели или познати на мистър Мередит Блейк. Ето защо Поаро посети най-неочаквано Мередит Блейк, въоръжен с две писма: едното от лейди Мери Литън-Гор, благородна вдовица с ограничени средства, най-скромното създание на света, а другото — от един адмирал в оставка, чието семейство живееше в графството вече четири поколения.

Мередит Блейк прие Поаро с известно объркване. Напоследък той все по-често усещаше, че нещата не са такива, каквито бяха преди. Дявол да го вземе! Частните детективи си бяха частни детективи — хора, на които се поверяваше пазенето на сватбените подаръци по време на празненството, хора, при които отиваш, когато става някаква нечиста работа и трябва да я разбереш. Но ето нà, лейди Мери Литън-Гор пишеше: „Еркюл Поаро е мой стар и много ценен приятел. Моля ви, нали ще направите всичко възможно, за да му помогнете?“ А лейди Мери Литън-Гор не беше… не, решително не беше жена, която може да има нещо общо с детективи или с това, което те представляват. Адмирал Кроншо пък бе написал: „Много приятен човек — съвсем разумен. Ще бъда благодарен, ако направите за него каквото е по силите ви. Много е забавен. Може да ви разкаже цял куп интересни историйки.“

И ето сега човекът стоеше пред него — една напълно невъзможна личност наистина! Неподходящо облекло, обувки с копчета и невероятни мустаци! Този човек изобщо не му беше по вкуса — вкуса на Мередит Блейк. И сигурно нито ходеше на лов, нито стреляше, нито пък можеше да играе нещо свястно. Чужденец!

Леко развеселен, Еркюл Поаро съвсем точно разчете мислите, които минаваха през главата на другия. Сам Поаро почувствува как любопитството му значително порасна, докато влакът се носеше на запад. Сега той щеше да види със собствените си очи мястото, където в действителност бяха станали онези отдавна отминали събития. Тук, в Хендкрос Менър, бяха живели двама братя, младежи, които ходели в Олдърбъри, шегували се, играели тенис, били приятели с един млад Еймиъс Крейл и едно момиче, наречено Каролайн. Оттук Мередит тръгнал за Олдърбъри онази фатална сутрин. Това бе станало преди шестнадесет години.

Еркюл Поаро изгледа с любопитство човека, който стоеше пред него учтив и малко смутен. До голяма степен такива бяха и очакванията на Поаро. Външно Мередит Блейк приличаше на всеки друг английски джентълмен от провинцията, притеснен финансово и обичащ живота сред природата. Палтото му от Харисов туид[15] бе старо и раздърпано, лицето му бе лице на мъж на средна възраст, загрубяло от времето, приятно и с малко сякаш избледнели сини очи. Устните му бяха тънки, полускрити от разбъркани, фитилести мустаци. Поаро намираше, че Мередит Блейк е пълна противоположност на брат си: нерешителен и с бавни умствени процеси. Като че ли с годините неговият ритъм се бе забавил така, както пък този на брат му се бе ускорил. Както предвиждаше Поаро, Мередит Блейк не бе човек, когото можеш да накараш да се разбърза. Спокойният живот на английската провинция беше в кръвта му.

Мередит изглеждаше доста по-възрастен от брат си, мислеше детективът, макар че според думите на мистър Джонатан разликата бе само няколко години. Еркюл Поаро се гордееше с това, че знае как да се държи с хора, ненадраснали училищните разбирания. Сега не беше моментът да се прави на англичанин. Не, човек трябваше да бъде чужденец — направо чужденец — и щедро да му се прощава поради този факт. „Тези чужденци! Те, естествено, не знаят точно къде какво да правят. Ще вземат да се ръкуват преди закуска! Все пак този човек наистина е свестен…“

Поаро се залови да създава такова впечатление за себе си. Двамата мъже предпазливо разговаряха за лейди Мери Литън-Гор и адмирал Кроншо. Други имена също бяха споменати. За щастие Поаро познаваше братовчедката на един, снахата на друг. Той видя как в очите на скуайъра се прокрадна топлота. Човекът, изглежда, познаваше когото трябва. Хитро и с грация детективът навлезе в целта на своето посещение. Той бързо парира неизбежното отдръпване. Книгата — уви! — трябвало да бъде написана. Мис Крейл, която сега се наричала Льомаршан, много искала той, Поаро, да я редактира както трябва. За нещастие фактите били публично достояние, но доста би могло да се направи за тяхното представяне, така че да се избегне нараняването на хора, податливи към тези неща. Преди много време, мърмореше Поаро, той имал възможност да използува дискретно влиянието си с цел да се избягнат известни срамни пасажи в една мемоарна книга. Мередит Блейк се изчерви от гняв. Ръката му леко потрепера, докато пълнеше лулата си.

— Това е… това е ч-чудовищно — леко заекна той, — гдето се ровят в тези неща. Преди ш-шестнадесет години. Защо не оставят всичко, както си е?

Поаро сви рамене и каза:

— Съгласен съм с вас, но какво можете да направите? Такива неща се търсят. Всеки има право да възстанови едно доказано престъпление и да го коментира.

— На мене ми се вижда срамно.

— Уви — промълви Поаро, — времето, в което живеем, съвсем не е деликатно… Ще се изненадате, мистър Блейк, ако знаехте за неприятните публикации, които съм успял… как да кажа… да омекотя. Имам голямо желание да направя всичко, което мога, за да пощадя чувствата на мис Крейл в тази история.

— Малката Карла! — промълви Мередит Блейк. — Онова дете — вече голяма жена. Да не повярва човек.

— Зная. Времето лети бързо, нали?

Блейк въздъхна и каза:

— Твърде бързо.

— Както ще видите в писмото, което ви връчих от мис Крейл — каза Поаро, — тя много иска да научи всичко възможно, което е свързано с тъжните събития от миналото.

— Защо? — попита Блейк с леко раздразнение. — Защо трябва да се ровим пак в тези неща? Колко по-добре би било всичко да се забрави!

— Вие казвате това, мистър Блейк, защото знаете миналото много добре. Не забравяйте, че мис Крейл не знае нищо, тоест знае само тази история, която е прочела в официалните доклади.

Мередит Блейк трепна и каза:

— Да, забравих. Горкото дете! Какво отвратително положение за нея! Шокът от истината и после тези бездушни, груби репортажи за процеса.

— Не можем да отдадем дължимото на истината — каза Поаро — само в едно правно изложение на фактите. Пропуснатите неща са тези, които имат значение. Емоциите, чувствата, характерите на актьорите в драмата. Смекчаващите вината обстоятелства…

Поаро замълча, а другият заговори нетърпеливо като актьор, на когото тъкмо е дошъл редът да си каже репликата.

— Смекчаващи вината обстоятелства! Точно така. Ако на света има смекчаващи вината обстоятелства, то те са тук, в този случай. Еймиъс Крейл беше стар приятел — неговото и моето семейство дружеха от няколко поколения, но трябва да се признае, че държането му беше направо възмутително. Той бе художник, разбира се, и това вероятно обяснява нещата. Обаче фактът си е факт — Крейл си позволяваше странни авантюри една след друга. Никой нормален и свестен човек не би приел подобно положение дори за миг.

— Любопитно е, че казвате такива неща — рече Поаро. — Това ме озадачаваше. Един добре възпитан мъж, един светски човек, не би излагал на показ авантюрите си.

Слабото нерешително лице на Блейк светна от въодушевление.

— Да — каза той, — но цялата работа е там, че Еймиъс никога не е бил обикновен човек! Той бе художник, знаете, и рисуването при него идваше на първо място, макар и понякога по много странен начин наистина! Аз самият не разбирам тези така наречени хора на изкуството и никога не съм ги разбирал. Разбирах малко Крейл, естествено, защото го познавах от малък. Семейството му беше също като моето и в много отношения Крейл приличаше на прадедите си. Само където се намесваше изкуството, той се отклоняваше от обикновената норма. Еймиъс, знаете, изобщо не беше аматьор. Беше първокласен… наистина първокласен. А някои хора твърдяха, че е гений. Може би бяха прави, но в резултат на това той винаги бе неуравновесен, поне аз бих го обрисувал като такъв. Когато рисуваше картина, нищо друго нямаше значение. Не позволяваше нищо да му пречи. Беше като човек, изпаднал в транс: напълно отдаден на това, което вършеше. И чак когато завършеше картината, той се освобождаваше от вцепенението си и отново поемаше пътя на нормалния живот.

Блейк изгледа Поаро въпросително и последният кимна.

— Виждам, че разбирате. Е, това, мисля, обяснява защо се е получила тази особена ситуация. Той бе влюбен в онова момиче и искаше да се ожени за нея. Беше готов да остави жена си и детето си заради нея. Крейл беше започнал да я рисува тук и искаше да завърши картината. Нищо друго нямаше значение за него. Той не виждаше нищо друго. И фактът, че ситуацията е била невъзможна за двете жени в случая, изглежда, не му е минал през ума.

— Някоя от тях не разбираше ли неговото становище?

— О, да, до известна степен Елза го разбираше, предполагам. Тя беше ужасно въодушевена от рисуването му. Но положението бе трудно за нея… естествено. Колкото до Каролайн…

Той спря, а Поаро каза:

— Да, наистина… Каролайн.

Мередит Блейк отговори с известно запъване:

— Каролайн… аз винаги… Е, аз винаги съм бил привързан към Каролайн. Беше време, когато… когато се надявах да се оженя за нея, но мечтата ми умря още в зародиш. Все пак аз останах, ако мога така да се изразя, верен на… на нейните желания.

Поаро кимна замислен. Той усети, че тази малко старомодна фраза напълно охарактеризираше мъжа пред него. Мередит Блейк беше човек, който с готовност би служил на някакво романтично и достопочтено посвещение — би служил вярно на своята дама, при това без надежда за отплата. Всичко бе твърде много в неговия стил.

Детективът внимателно премери думите си и каза:

— Вие сигурно сте били възмутен от създалите се отношения заради Каролайн?

— Да. О, да. Аз… аз всъщност увещавах Крейл по този въпрос.

— Кога стана това?

— Всъщност в деня… деня, преди да се случи онази работа. Те, знаете, дойдоха тук на чай. Повиках Крейл настрана и… и му го казах, спомням си, даже му казах, че не е честно спрямо двете.

— Ах, вие сте казали това?

— Да. Видите ли, мислех, че той не разбира.

— Вероятно не.

— Казах му, че това поставя Каролайн в една крайно непоносима ситуация. Ако е имал намерение да се жени за онова момиче, той не е трябвало да допуща престоя й в къщата и, хм, така да се перчи пред Каролайн. Казах му, че това е нетърпима обида.

— Какво отговори той? — попита Поаро с любопитство.

— Той каза — отвърна Блейк гнусливо: — „Каролайн трябва да го преглътне“.

Поаро вдигна вежди.

— В отговора му не е имало много съчувствие.

— Намирам, че беше отвратителен. Загубих самообладание и му рекох, че щом нехае за жена си, него сигурно никак не го е грижа колко много страда тя, обаче какво би казал за момичето? Нима не е ясно, че положението е отвратително и за нея? Отговорът му на това беше, че Елза също трябва да го преглътне! После продължи: „Ти, изглежда, не разбираш, Мередит, че това, което рисувам в момента, е най-хубавата ми картина досега. Казвам ти хубава е и няма да позволя на някакви си там ревниви и свадливи жени да ми попречат… не, по дяволите, няма да ми попречат…“ С него бе безполезно да се говори. Казах му, че той, изглежда, отдавна се е простил с всяко човешко благоприличие и че рисуването не е всичко. Той ме прекъсна и каза: „Ах, но то е всичко за мене“… Все още бях много ядосан и му отвърнах, че отношението му към Каролайн е било винаги ужасно неприлично, че животът й с него е нещастен. Той ми отговори, че знаел това и че съжалявал. Съжалявал! Каза ми: „Зная, Мери, ти не вярваш, но такава е истината — животът на Каролайн с мене бе ад, а тя бе светица, но мисля, че знаеше всъщност с какво се нагърбва. Аз откровено й казах какъв проклет, неморален егоист съм.“ Тогава му заявих доста ядосано, че той не трябва да разбива семейството си, че трябва да помисли за детето и за всичко. „Разбирам — рекох му, — че момиче като Елза може да подлуди всеки мъж, но даже и заради нея трябва да прекратиш връзката си.“ Тя беше много млада и се впускаше в тази история презглава, но по-късно можеше горчиво да съжалява. „Не можеш ли да се стегнеш — попитах го, — да скъсаш с нея и да се върнеш при жена си?“

— А той какво каза?

— Просто изглеждаше… объркан. Потупа ме по рамото и рече: „Ти си добър човек, Мери, но си твърде сантиментален. Почакай, докато навърша картината, и тогава ще видиш, че съм бил прав.“ „По дяволите картината!“, казах му, а той се ухили и ми отвърна, че всички невротични жени в Англия накуп не могат да сътворят такова нещо. Тогава му казах, че би било много по-достойно, ако цялата тази работа бе спестена на Каролайн, докато картината бъде завършена. Крейл ми отговори, че грешката не била негова. Елза настоявала да издрънка всичко. Попитах го защо, а той ми отвърна: „Навила си е на пръста, че иначе няма да бъде честно. Иска всичко да бъде ясно и открито.“ Е, човек може да разбере това, естествено, и да изпита уважение към момичето. Колкото и лошо да се държеше, тя поне искаше да бъде честна.

— Честността понякога предизвиква доста ненужна болка и огорчение — отбеляза Поаро. Мередит Блейк го изгледа недоверчиво и въздъхна — такова схващане не бе съвсем по вкуса му.

— Беше много… мъчителен период за всички ни.

— Единственият човек, който, изглежда, не е бил повлиян от това, е бил Еймиъс Крейл — каза Поаро.

— И защо? Защото беше върл егоист. Сега си го спомням как се ухили на тръгване и каза: „Не се тревожи, Мери, всичко ще се нареди!“

— Непоправимият оптимист — промълви Поаро.

— Крейл не вземаше жените много навътре. Аз бих могъл да му кажа, че Каролайн е отчаяна.

— Тя каза ли ви това?

— Не с много думи, но винаги ще виждам лицето й онзи следобед — бледо и напрегнато от една отчаяна веселост. Тя говори и се смя много, но очите й… в тях имаше някаква болезнена печал — най-покъртителното нещо, което бях виждал. При това тя бе толкова благородно същество.

Еркюл Поаро го изгледа секунда-две мълчаливо. Очевидно човекът пред него не чувствуваше ни най-малко неудобство да говори така за жената, която на следващия ден съзнателно бе убила съпруга си.

Мередит Блейк продължи. Сега той вече беше напълно преодолял първоначалната си подозрителна враждебност. Поаро притежаваше дарбата да слуша. За хора като Мередит Блейк възкресяването на миналото имаше определено очарование. В момента той говореше повече на себе си, отколкото на госта си.

— Трябваше да се досетя, предполагам. Тъкмо Каролайн насочи разговора към… към моето малко хоби. Трябва да призная, че душа и сърце влагам в него. Книгите на старите английски хербалисти са много интересен материал за изучаване. Преди е имало толкова много растения, които са били използувани в медицината и които ги няма днес в официалната Фармакопея. И наистина е поразително как разтвор от това или онова може да извърши чудеса. Изобщо може да не ви потрябва лекар. Французите разбират тези работи — някои от техните tisanes[16] са първо качество.

Блейк разказваше вече с опиянение за хобито си.

— Чай от глухарче например — вълшебно нещо. Или отвара от шипки. Онзи ден четох, че отново идва на мода в медицината. О, да, трябва да призная, приготвянето на отвари ми доставя огромно удоволствие. Събирането на растенията в най-подходящото време, изсушаването им… стриването… и всичко друго. Станах дори суеверен и понякога съм събирал корени при пълнолуние по съветите на древните билкари. Въпросния ден, спомням си, изнесох пред гостите си беседа върху петнистия бучиниш. Той цъфти веднъж на две години, плодовете се събират в периода на зреене, малко преди да пожълтеят. Кониинът, знаете, е отмрял като лекарство и мисля, че в последната Фармакопея нищо не се споменава за конииновия разтвор… Колкото до това обаче аз доказах ползата му при коклюш, а също и при астма.

— Говорили сте за това в лабораторията си?

— Да. Разведох ги из нея и им обясних различните лекарства… Валерианът и начинът, по който той привлича котките — едно смръкване и са готови! Попитаха ме за старото биле и аз им разказах за беладоната и атропина. На всички им беше много интересно.

— Всички? Какво включва тази дума?

Мередит Блейк изглеждаше малко изненадан, сякаш беше забравил, че слушателят му не е бил очевидец и не знае тези неща.

— О, цялата компания. Чакайте да видя: Филип беше и Еймиъс, разбира се… Каролайн… Анджела и Елза Гриър.

— И това са били всички?

— Мисля, че… да. Да, сигурен съм. — Блейк го изгледа с любопитство. — Кой друг е трябвало да бъде там?

— Мислех, че може би гувернантката…

— О, разбирам. Не, онзи следобед нея я нямаше. Сега, струва ми се, няма да мога да си спомня името й. Мила жена. Отнасяше се сериозно към задълженията си. Анджела й създаваше ядове, предполагам.

— Защо така?

— Ами тя беше мило дете, но имаше склонност към щуротии. Все ще скрои някой номер. Един ден пъхна гол охлюв в гърба на Еймиъс, както бе унесен в рисуване. Той вдигна страхотна пара. Ругаеше я както му падне. И точно след този случай Крейл започна да настоява за училището.

— Да я изпратят на училище?

— Да. Не че не я обичаше, но понякога я намираше досадна. И мисля, че… винаги съм мислил, че…

— Да?

— Той малко ревнуваше. Видите ли, Каролайн робуваше на Анджела. До известна степен може би Каролайн поставяше Анджела на първо място, а на Еймиъс това хич не му се нравеше. Имаше си причина, разбира се. Няма да се спирам на това, но…

Поаро го прекъсна:

— Причината е, че Каролайн се е упреквала заради своя постъпка, която е довела до обезобразяване на момичето.

— О, вие знаете за това? — възкликна Блейк. — Не исках да го споменавам. Всичко отдавна е отминало, но да — мисля, че тази бе причината за нейното отношение. Тя, изглежда, винаги считаше, че никога не ще може да направи достатъчно, за да компенсира случилото се.

Поаро кимна замислено и попита:

— А Анджела? Имаше ли тя зъб на заварената си сестра?

— О, не — не си втълпявайте такава мисъл. Анджела бе предана на Каролайн. Сигурен съм, че тя въобще не мислеше за тази стара история. Просто Каролайн не можеше да прости сама на себе си.

— Идеята за пансион понрави ли се на Анджела?

— Не, тя кипеше от яд срещу Еймиъс. Каролайн беше на страната на Анджела, но Еймиъс бе непреклонен. Въпреки горещия си темперамент той в много отношения беше добряк, но когато се заинатеше за нещо, всички други трябваше да отстъпят. И Анджела, и Каролайн се примириха.

— Тя трябваше да замине за училище… кога?

— През есента. Спомням си, че й приготвяха необходимите неща. Ако не беше трагедията, щеше да замине след няколко дни, предполагам. Същата онази сутрин се говореше за стягането на багажа й.

— А гувернантката? — попита Поаро.

— Какво гувернантката?

— Как прие тя тази идея? Това я е лишило от работата й, нали?

— Да, хм, вероятно е така до известна степен. Малката Карла вземаше по няколко урока, но тя, разбира се, беше само на… колко… шест години или там някъде. За нея имаше бавачка. Мис Уилямс не можеше да остане заради Карла. Да, така се казваше — Уилямс. Странно, как нещата изплуват в съзнанието ти, когато се заговори за тях.

— Да, наистина. Вие се върнахте в миналото, нали? Възкресявате сцените… думите, които хората са казали, техните жестове… израженията на лицата им.

— Като че ли… да — каза бавно Мередит Блейк. — Но, видите ли, има празнини… липсват големи отрязъци. Спомням си например, останах като гръмнат, когато за първи път чух, че Еймиъс се кани да изостави Каролайн. Не мога обаче да си спомня дали той ми каза, или Елза. За спора си с Елза по този въпрос помня — искам да кажа, опитах се да й обясня, че това е доста долна постъпка, а тя само се изсмя студено по своя си начин и каза, че съм старомоден. Да, сигурно съм старомоден, но все пак мисля, че бях прав. Еймиъс имаше жена и дете и трябваше да остане при тях.

— Но мис Гриър е считала, че такова виждане е остаряло?

— Да. Забележете, преди шестнадесет години на развода не се гледаше като на нещо обикновено, както е сега. Ала Елза беше момиче, което душа и свят даваше да е модерна. Становището й беше, че когато двама души не са щастливи заедно, по-добре е да се разделят. Тя каза, че Еймиъс и Каролайн никога не са спирали да се карат и че за детето би било много по-добре, ако не расте в атмосфера на разногласия.

— И този неин аргумент не ви впечатли?

— През цялото време чувствувах — отвърна Блейк бавно, — че тя всъщност не разбира за какво говори. Елза просто бърбореше за тези неща; неща, които бе прочела в книгите или чула от приятелки — като папагал. Тя беше — странно е да го каже човек — някак си трогателна. Толкова млада и така самоуверена. — Мередит замълча за миг. — Има нещо в младостта, мосю Поаро, което е… което може да бъде… ужасно трогателно.

Поглеждайки го с известен интерес, Поаро каза:

— Зная какво имате предвид…

Блейк продължи, говорейки повече на себе си, отколкото на Поаро:

— Мисля, че отчасти поради тази причина се заех да убедя Крейл. Той беше с двадесет години по-възрастен от момичето. Не беше справедливо.

— Уви! — измърмори Поаро. — Колко рядко човек успява да постигне резултат. Когато някой вземе някакво определено решение, особено ако е замесена жена, никак не е лесно да го отклониш от намерението му.

— Вярно е — рече Блейк. Тонът му беше един нюанс по-рязък. — Аз наистина нищо не постигнах с моята намеса. Но пък и не ме бива много да убеждавам. Никога не ме е бивало.

Поаро го стрелна с поглед. В тази тънка язвителност на тона той усети раздразнението на чувствителния човек от собствената му липса на индивидуалност. Детективът призна в себе си, че това, което Блейк току-що каза, е истина. Мередит Блейк не беше човек, който можеше да убеди някого в нещо или да го разубеди. Неговите добронамерени опити винаги биваха отхвърляни, обикновено със снизхождение, незлобливо, но категорично отхвърляни. Те нямаха тежест. По своята същност той беше неубедителен човек.

С подобаващ вид Поаро изостави болезнената тема на разговора и каза:

— Лабораторията с лекарствата и стимулантите съществува още, да?

— Не — отговорът дойде изведнъж, с почти болезнена острота. Мередит Блейк се изчерви и каза: — Изоставих цялата работа — разглобих я. Не можех повече да продължавам. Как бих могъл? След всичко, което се случи! Би могло да се каже, видите ли, че аз съм виновен за цялата история.

— Не, не, мистър Блейк, вие сте твърде чувствителен.

— Но нима не разбирате? Ако не бях събирал онези проклети билки… ако не бях се спрял на тях специално, ако не бях се хвалил с тях и не ги бях натрапил на вниманието на онези хора… Но аз и за момент не помислих… не допусках… как бих могъл?!

— Как наистина.

— Ала аз продължих да бъбря за тях, доволен от познанията си. Заслепен, самомнителен глупак. Посочих и онзи проклет кониин. Даже, какъвто съм глупак, ги заведох в библиотеката и им прочетох откъс от Фидий, описващ смъртта на Сократ. Прекрасен пасаж — винаги съм го харесвал. Но оттогава нямам покой.

— Намериха ли отпечатъци от пръсти върху шишето с кониина? — попита Поаро.

— Нейните.

— На Каролайн Крейл?

— Да.

— Не и вашите?

— Не. Видите ли, аз не бях пипал шишето. Само го посочих.

— Но въпреки това вие сигурно все някога сте го пипали?

— О, разбира се, но аз периодически почиствам шишетата от прах — никога не пускам тук прислужниците, естествено — и бях направил това преди четири или пет дни.

— И държите стаята заключена?

— Постоянно.

— Кога Каролайн Крейл е взела кониина от шишето?

Мередит Блейк отговори неохотно:

— Тя излезе от стаята последна. Аз я повиках, спомням си, и Каролайн излезе забързана — бузите й малко порозовели, очите широко отворени и възбудени. О, господи, и сега я виждам.

— Вие въобще говорихте ли с нея онзи следобед? — попита Поаро. — Искам да кажа, дискутирахте ли въобще ситуацията, възникнала между нея и съпруга й?

Отговорът на Блейк беше муден и тих.

— Не директно. Тя изглеждаше, както ви казах, много разстроена. Когато по едно време бяхме останали за малко сами, аз й казах: „Случило ли се е нещо, мила моя?“, а тя отвърна: „Всичко се е случило…“ Да бяхте чули отчаянието в гласа й. Онези думи бяха абсолютната, буквалната истина. Нямаше где да се дене от нея — Еймиъс Крейл беше целият свят на Каролайн. Тя каза: „Всичко е минало свършено. С мене е свършено, Мередит.“ След това се разсмя и се обърна към другите — диво, неестествено весела.

Еркюл Поаро бавно кимна с глава. Той много наподобяваше китайски мандарин.

— Да, разбирам. Значи тъй е било…

Мередит Блейк изведнъж удари с юмрук и извиси глас. Той почти извика:

— И ето какво ще ви река, мосю Поаро: когато Каролайн Крейл каза в съда, че е взела отровата за себе си, аз мога да се закълна, че тя каза истината! По това време у нея изобщо не е имало мисъл за убийство. Кълна се, не е имало. Появила се е по-късно.

— Сигурен ли сте, че изобщо се е появила по-късно? — попита Поаро.

Блейк го изгледа втрещен и каза:

— Моля? Не разбирам съвсем…

— Питам ви дали мисълта за убийство изобщо се е появила. Напълно ли сте убеден вътре в себе си, че Каролайн Крейл умишлено е извършила убийство?

Дишането на Мередит Блейк стана накъсано.

— Но ако не… ако не… да не би да предполагате, хм, някакъв нещастен случай?

— Не непременно.

— Това, което казвате, с много странно!

— Така ли? Вие нарекохте Каролайн Крейл благородно създание. Благородните създания извършват ли убийства?

— Тя беше благородно същество, но все пак… ъ-ъ-ъ, имаше доста люти кавги, знаете!

— В такъв случай не е била толкова благородно създание?

— Напротив, беше… Ох, колко трудно е да се обяснят тези неща!

— Опитвам се да разбера.

— Каролайн повече приказваше — говореше необуздано. Тя можеше да каже: „Мразя те. Искам да умреш!“, но това не би означавало… не би предполагало действие.

— Значи по ваше мнение твърде нехарактерно би било мисис Крейл да извърши убийство?

— Вие представяте нещата по много необикновен начин, мосю Поаро. Мога само да кажа, че… да, струва ми се, наистина нехарактерно за нея. Обяснявам си го само с това, че е била провокирана до крайна степен. Тя обожаваше съпруга си. При тези обстоятелства една жена би могла… ъ-ъ-ъ, да убие.

Поаро кимна.

— Да, съгласен съм.

— Аз бях слисан в началото. Чувствувах, че не може да бъде вярно. И не беше вярно, ако разбирате какво искам да ви кажа — не истинската Каролайн го беше извършила.

— Но сте съвсем сигурен, че от правна гледна точка го е извършила Каролайн Крейл?

Мередит Блейк отново го изгледа втрещен.

— Скъпи човече, ако не е тя…

— Ами да, ако не е тя?

— Не мога да си представя някакво друго разрешение. Нещастен случай? Невъзможно, разбира се.

— Съвсем невъзможно, бих казал.

— А не мога да повярвам и в теорията за самоубийство. Тя трябваше да бъде разгледана, но беше крайно неубедителна за всички, които познаваха Крейл.

— Напълно.

— Така че какво остава? — попита Блейк.

— Остава възможността Крейл да е бил убит от някой друг — отвърна Поаро хладно.

— Но това е абсурдно.

— Така ли мислите?

— Сигурен съм. Кой би искал да го убие? Кой би могъл да го убие?

— По-вероятно е вие да знаете, отколкото аз.

— Нима вие сериозно вярвате, че…

— Може би не, но ме интересува да изследвам тази възможност. Помислете сериозно и ми кажете мнението си.

Мередит го гледа минута-две втренчено, после сведе поглед. След две минути той поклати глава и каза:

— Не мога да си представя някакво алтернативно решение. Бих искал да мога. Ако имаше причина да бъде заподозрян някой друг, аз с готовност бих повярвал в невинността на Каролайн. Не искам да мисля, че тя го е сторила. В началото не можах да повярвам. Но кой друг може да бъде? Кой друг е бил там? Филип? Най-добрият приятел на Крейл. Елза? Абсурдно. Аз? Приличам ли ви на убиец? Една почтена гувернантка? Няколко стари, верни прислужници? Може би ще допуснете, че детето Анджела е извършило убийството? Не, мосю Поаро, няма друга възможност. Никой друг не би могъл да убие Еймиъс Крейл освен съпругата му. Но той я тласна към това, така че в крайна сметка си е самоубийство, предполагам.

— Което значи, че е умрял в резултат на своите постъпки, макар и не от собствената си ръка?

— Да, чудновато виждане може би, но… хм, нали знаете — причина и следствие.

— Мислили ли сте някога, мистър Блейк — попита Поаро, — че причината за убийство почти винаги се открива, когато изследвате личността на убития?

— Не точно… Да, мисля, че разбирам какво имате предвид.

— Докато не разберете точно какъв човек е бил убитият — каза Поаро, — вие не можете да видите ясно обстоятелствата на престъплението. Това именно търся — добави той. — Това, което вие и вашият брат ми помогнахте да направя — да възкреся човека Еймиъс Крейл.

Мередит Блейк пропусна основното в тази забележка, тъй като вниманието му бе привлечено от една-едничка дума.

— Филип? — бързо каза той.

— Да.

— Говорили сте и с него?

— Разбира се.

— Трябваше да дойдете първо при мене — отвърна рязко Блейк.

Леко усмихнат, Поаро се поклони вежливо.

— Според законите на първородството това е така. Зная, че сте по-възрастният, но вие разбирате, че брат ви живее близо до Лондон и ми беше по-лесно да посетя първо него.

Мередит Блейк бе все още намръщен и леко подръпваше долната си устна.

— Трябваше да дойдете първо при мене — повтори той.

Този път Поаро не отговори. Той чакаше. След малко Блейк продължи:

— Филип — каза той — с предубеден.

— Да?

— Всъщност той е пълен с предразсъдъци… винаги е бил. — Притеснен, Мередит стрелна Поаро с очи. — Той се е опитал да ви настрои срещу Каролайн.

— Има ли значение след толкова… време?

Блейк шумно въздъхна.

— Зная. Забравям, че е било отдавна… че всичко е свършено. Никой вече не може да навреди на Каролайн. Но все пак не бих искал да имате погрешни впечатления за нея.

— Мислите, че брат ви би създал у мене погрешна представа за Каролайн?

— Откровено казано, да. Винаги е имало, видите ли — как да се изразя — известен антагонизъм между Филип и Каролайн.

— Защо?

Въпросът сякаш раздразни Блейк и той каза:

— Защо? Откъде да знам защо? Стават такива неща. Филип винаги се заяждаше с нея. Мисля, че се ядоса, когато Еймиъс се ожени за Каролайн. Не стъпи у тях повече от година. И все пак Еймиъс беше почти най-добрият му приятел. Всъщност тази беше причината, предполагам: Филип мислеше, че никоя жена не е достатъчно добра за Еймиъс. И вероятно е чувствувал, че намесата на Каролайн ще развали дружбата им.

— А това стана ли?

— Не, разбира се. Еймиъс все така обичаше Филип до последния си ден. Упрекваше го, че е грабител на пари, че развива корпорация и че, най-общо казано, е еснаф. Филип не се обиждаше — само се ухилваше и казваше, че е хубаво, гдето Еймиъс има поне един достопочтен приятел.

— Как реагира брат ви на авантюрата с Елза Гриър?

— Знаете ли, малко ми е трудно да го кажа. Всъщност отношението му не може да се определи лесно. Беше раздразнен, мисля, от това, че Еймиъс така бе изглупял по момичето. Все казваше, че нищо нямало да излезе и че Еймиъс щял да съжалява, докато е жив. В същото време имам чувството… да, съвсем определено чувствувам, че той просто беше мъничко доволен да види как Каролайн е изиграна.

Поаро вдигна вежди:

— Така ли е било наистина?

— О, не ме разбирайте погрешно. Не бих си позволил да кажа нещо повече от това, че въпросното чувство вероятно е било в подсъзнанието му. И той самият, мисля, едва ли е проумявал, че чувствува тъкмо това. Филип и аз не си приличаме много, но хората от една кръв са свързани. Единият брат често знае това, което мисли другият.

— А след трагедията?

Мередит Блейк поклати глава и лицето му се сгърчи от болка.

— Бедният Фил — каза той. — Беше ужасно смазан, просто съсипан от случилото се. Той винаги е бил привързан към Еймиъс. Мисля, че малко го боготвореше. Крейл и аз сме на една възраст. Филип беше с две години по-млад и винаги гледаше с уважение на Еймиъс. Да, за него беше голям удар. Той бе… страшно озлобен срещу Каролайн.

— Но в такъв случай поне не се е съмнявал?

— Никой от нас не е имал никакви съмнения — каза Мередит Блейк.

Настъпи мълчание. После Блейк захвана раздразнено да се вайка като някакъв неудачник.

— Всичко бе свършено, забравено и ето: идвате вие и разравяте всичко…

— Не аз. Каролайн Крейл.

Мередит го изгледа смаян.

— Каролайн? Какво искате да кажете?

Поаро го наблюдаваше.

— Каролайн Крейл втора — каза той.

Лицето на Блейк се отпусна.

— А, да — детето. Малката Карла. За момент… за момент се заблудих.

— Помислихте, че имам предвид истинската Каролайн Крейл? Помислихте, че именно тя — как да се изразя — няма да почива мирно в гроба си?

Мередит Блейк потрепери.

— Недейте, човече!

— Знаете ли, тя е писала на дъщеря си — предсмъртните й думи, — че е невинна?

Мередит го изгледа втрещен.

— Каролайн е написала това? — гласът му изразяваше крайно недоверие.

— Да. — Поаро замълча за малко, после продължи: — Изненадан ли сте?

— И вие щяхте да се изненадате, ако я бяхте видели в съда. Горкото преследвано и беззащитно създание. Даже не се бореше.

— Пораженка?

— Не, не. Тя не беше такава. Беше, мисля, поради осъзнаването й, че е убила човека, когото е обичала. Поне аз мислех така.

— Сега не сте толкова сигурен?

— Да напише такова нещо… тържествено… когато е умирала.

— Благородна лъжа може би? — подсказа Поаро.

— Може би. — Но в гласа на Блейк имаше съмнение: — Това не е… това не е в стила на Каролайн.

Еркюл Поаро кимна. И Карла Льомаршан бе казала същото. Карла притежаваше само незаличимия спомен на едно дете, но Мередит Блейк добре бе познавал Каролайн. Това бе първото доказателство, което Поаро получи, че на убеждението на Карла можеше да се вярва.

Мередит Блейк вдигна поглед към Поаро и бавно каза:

— Ако… ако Каролайн е невинна… ами че тогава цялата история е лудост! Аз не виждам никакво друго възможно решение…

Изведнъж той се нахвърли върху Поаро:

— А вие? Какво мислите вие?

Последва мълчание.

— Засега — каза най-после Поаро — не мисля нищо. Просто събирам впечатления каква е била Каролайн Крейл, какъв е бил Еймиъс Крейл, какви са били хората, които са били там по онова време. Какво точно се е случило през онези два дни. Това е, от което имам нужда. Да прегледам обстойно фактите един по един. Вашият брат ще ми помогне, ще ми изпрати писмен разказ за събитията така, като си ги спомня той.

— Нищо няма да научите от това — каза троснато Блейк. — Филип е зает човек. Щом нещо е свършено и минало, той го забравя. Вероятно ще си спомни нещата съвсем объркано.

— Празнини ще има, естествено, аз разбирам това.

— Чуйте какво ще ви кажа… — Мередит замълча изведнъж, след това продължи, почервенявайки леко, докато говореше. — Ако желаете, аз… аз мога да направя същото. Искам да кажа: ще бъде един вид съпоставяне, нали?

— Ще бъде изключително полезно. Идеята ви е превъзходна, отлична! — каза Поаро с топлота.

— Точно така — ще напиша. Имам едни стари дневници. Забележете — Блейк се засмя стеснително, — не ме бива много в литературния език. Даже правописът ми не е много добър, но вие… Вие няма да придиряте?

— Ах, на мене не ми трябва стил. Нужен ми е един обикновен разказ за всичко, което можете да си спомните: какво е казал всеки един, как е изглеждал — просто какво се е случило. Не се безпокойте, ако нещо ви се вижда несъществено. Всичко помага за атмосферата, така да се каже.

— Да, разбирам това. Трябва да е трудно да си представите визуално хора и места, които никога не сте виждали.

Поаро кимна.

— Има още нещо, за което искам да ви помоля. Олдърбъри е съседното имение на това, нали? Ще бъде ли възможно да отида там, да видя със собствените си очи мястото, където е станало нещастието?

— Мога да ви заведа там веднага — каза бавно Мередит. — Но, разбира се, имението е много променено.

— Обаче не е строено наново?

— Не, слава богу. Не е чак толкова зле. Сега е нещо като общежитие. Купи го някаква организация. Тълпи от млади хора идват тук през лятото и, естествено, всички стаи бяха преградени и разделени на малки кабинки. Дворът на имението също доста се промени.

— Трябва да го възкресите за мене с обясненията си.

— Ще се постарая. Да бяхте го видели в онези дни! Беше едно от най-прекрасните имения, които познавам.

Мередит Блейк излезе през вратата на терасата и поведе госта си надолу по билото на един зелен хълм.

— Кой извърши продажбата?

— Изпълнителите на завещанието от името на детето. Тя наследи всичко, което имаше Крейл. Той не беше оставил завещание, така че, предполагам, имуществото е било автоматически поделено между съпругата и детето му. Завещанието на Каролайн също оставяше всичко на детето.

— И нищо на природената й сестра?

— Анджела имаше свои собствени пари, оставени й от нейния баща.

Поаро кимна.

— Разбирам — след това той изведнъж извика: — Но къде ме водите? Пред нас е морският бряг!

— Ах, трябва да ви обясня нашата география. След минутка сам ще се убедите. Има едно малко, тясно заливче, видите ли, наричат го Камъл Крийк. То се врязва в сушата — изглежда почти като устие на река, но не е. Това е просто морето. За да стигнете до Олдърбъри по суша, трябва да тръгнете към вътрешността и да заобиколите заливчето, но най-краткият път от едната къща до другата е да преминете с лодка през тясното заливче. Олдърбъри е точно насреща — там. Вижда се между дърветата.

Те бяха излезли на малка пясъчна ивица. Срещу тях се възправи горист хълм, а високо горе сред дърветата се белееше къща.

На брега имаше две лодки. Мередит Блейк, подпомогнат малко несръчно от Поаро, избута едната във водата и след малко двамата гребяха към отсрещната страна.

— В онези дни винаги минавахме оттук — обясни Мередит. — Освен ако имаше буря или валеше. Тогава вземахме кола. Но е почти три мили, ако заобиколите по другия път.

Той спря лодката точно до каменния кей на другия бряг и хвърли презрителен поглед към няколко дървени бунгала с циментови тераси.

— Всичко туй е ново. Преди имаше навес за лодки — стара, разнебитена барака — и нищо друго. Минавахме по брега и се къпехме ей там, зад онези скали.

Блейк помогна на госта си да скочи от лодката, завърза я и тръгна нагоре по стръмна пътека.

— Не вярвам да срещнем някого — мимоходом каза той. — През април тук няма никой освен на Великден. Без значение е, дори и да срещнем. Аз се погаждам със съседите си. Слънцето е превъзходно днес — сякаш е лято. И тогава беше чудесен ден. Все едно че беше юли, а не септември. Слънцето — ярко, ала ветрецът — мразовит.

Пътеката излизаше от горичката и заобикаляше подножието на няколко скали. Мередит посочи нагоре с ръка.

— Това е, което наричат Батареята. Ние сме горе-долу под нея. Заобикаляме подножието й.

Блейк и Поаро отново навлязоха сред дърветата, а пътеката пак направи остър завой и те се озоваха пред една врата, вградена във висока стена. Самата пътека продължаваше зигзагообразно нагоре, но Мередит отвори вратата и двамата мъже минаха през нея.

За момент Поаро бе заслепен, излизайки от сянката. Батареята представляваше плато — дърветата бяха изсечени — с бойници и оръдие. Създаваше впечатление, че е увиснала над морето. Над нея и зад нея имаше дървета, но откъм страната на морето — долу, нямаше нищо друго освен ослепително синя вода.

— Красиво място — каза Мередит и кимна пренебрежително към някакъв павилион, построен на задната стена. — Това, разбира се, го нямаше, а само една стара, схлупена барака, където Еймиъс си държеше пособията за рисуване, няколко шишета бира и шезлонги. Тогава я нямаше и циментовата тераса. Имаше само една пейка и маса, направени от желязо и боядисани. Това беше всичко. Все пак не се е променило много. — В гласа му се прокрадна плачлива нотка.

— Значи тук е станало? — каза Поаро.

Мередит кимна.

— Пейката беше там — горе, до навеса. Крейл лежеше прострян върху нея. Имаше навика да лежи така понякога, когато рисуваше. Направо се просваше долу и гледаше някъде втренчено, след туй — хоп! — скачаше и започваше да нанася боите като луд. — Блейк направи пауза. — Ето защо, знаете, той изглеждаше… почти естествен. Сякаш беше заспал — просто задрямал. Но очите му бяха отворени… и той просто… се беше вдървил. Лекарството, разбирате ли, парализира. Няма никаква болка. Винаги… винаги съм бил благодарен за това…

— Кой го е намерил? — попита Поаро, макар че вече знаеше.

— Тя — Каролайн. След обяда. Аз и Елза, предполагам, сме били последните, които са го видели жив. Сигурно още тогава е започнало — той изглеждаше особен. Не ми се иска да говоря за това. Ще ви го напиша — така е по-лесно.

Той рязко се обърна и излезе от Батареята. Поаро го последва мълчаливо и двамата продължиха нагоре по виещата се пътека. Малко по-горе, над Батареята, имаше друго плато, забулено от дървета. Тук имаше пейка и маса.

— Тези не са се променили толкова — каза Мередит. — Пейката обаче нямаше чак толкоз кръчмарски вид. Просто си беше желязна, боядисана пейка — твърда за седене, но пък гледката е прекрасна.

Поаро се съгласи. През оградата от дървета погледът минаваше над Батареята и стигаше чак долу до устието на заливчето.

— Онази сутрин поседях известно време тук, горе — обясни Мередит. — Тогава дърветата не бяха толкова големи. Зъберите на Батареята се виждаха съвсем ясно. Точно там, знаете, позираше Елза. Беше седнала върху един зъбер с извърната глава.

Блейк размърда леко рамене.

— Дърветата растат по-бързо, отколкото ние си мислим — измърмори той. — О, хм, значи остарявам. Хайде да отидем до къщата.

Те продължиха по пътеката и стигнаха до една хубава стара къща в георгиански стил. Тя беше надстроена, а на близката зелена морава се виждаха около петдесет малки дървени кабинки.

— Младежите спят там, а момичетата — в къщата — поясни Мередит. — Вярвам, че тук няма какво да искате да видите. Всички стаи са преградени. Навремето имаше малка оранжерия тук, но тези хора построиха закрита веранда. Е, предполагам, че прекарват ваканциите си приятно. Не може да се запази всичко, както е било, и толкова по-жалко.

Той рязко се обърна.

— Ще се върнем долу по друг път. Всичко… всичко възкръсва пред мене, знаете. Призраци, навсякъде призраци.

Двамата мъже се върнаха при кея по друг, малко по-дълъг и по-лъкатушещ път. Никой не говореше. Поаро уважаваше настроението на спътника си.

Когато стигнаха отново в Хендкрос Менър, Мередит Блейк изведнъж каза:

— Аз, знаете ли, купих онази картина, гдето я рисуваше Еймиъс. Не можех да понеса мисълта да я продадат, хм… на търг… и хиляди грубияни с мръсно подсъзнание да я зяпат. Беше красива творба. Еймиъс каза, че е най-хубавото нещо, което някога е правил. Няма да се изненадам, ако е бил прав. На практика картината бе завършена. Той искаше да поработи над нея само ден или два. Бихте ли… бихте ли искали да я видите?

— Да, разбира се — каза бързо Поаро.

Блейк преведе госта си през фоайето и извади от джоба си ключ, отключи някаква врата и двамата влязоха в една голяма стая, миришеща на прах. Капаците на прозорците бяха плътно затворени. Блейк прекоси стаята и ги отвори. След това с малко труд той успя да отвори един от прозорците и вълна от ароматен пролетен въздух лъхна в стаята.

— Така е по-добре — каза Мередит.

Той стоеше до прозореца, вдишвайки свежия въздух, а Поаро се приближи до него. Нямаше нужда да пита какво е представлявала стаята преди. Лавиците бяха празни, но следите върху тях показваха къде са стояли шишетата. До едната стена, на коя го имаше умивалник, беше подпрян някакъв изоставен химически апарат. Всичко бе покрито с дебел слой прах.

Мередит Блейк гледаше през прозореца.

— Как добре си спомням всичко. Стоях тук, миришех жасмина и приказвах ли, приказвах аз, глупакът, за безценните си лекарства и дестилати!

Поаро разсеяно се пресегна през прозореца и отскубна стръкче жасминови листа, току-що изникнали от стеблото.

Мередит Блейк решително прекоси стаята. На стената имаше картина, покрита с платно. Блейк дръпна платното настрани.

Поаро затаи дъх. Досега той бе видял четири картини на Еймиъс Крейл: две в галерията Тейт, една — у един лондонски търговец, и един натюрморт — вазата с розите. Но сега той гледаше това, което самият художник бе определил като своята най-хубава картина, и Поаро веднага разбра какъв превъзходен художник е бил Крейл.

Картината притежаваше една примитивна, повърхностна загладеност. На пръв поглед би могло да е плакат — така измамно груби бяха контрастите й. Едно момиче, момиче в яркожълта риза и тъмносини панталони, седнало върху сива стена, огряно щедро от слънцето, на фона на бурно синьо море. Тема, подходяща тъкмо за плакат.

Но първоначалното впечатление лъжеше: чувствуваше се едно леко отклонение — изумителната ослепителност и чистота на светлосянката. А момичето…

Да, това беше самият живот — всичко, което представляваше, което можеше да бъде животът, младостта, чистата пламтяща виталност. Лицето беше пълно с живот, а очите…

Толкова много жизненост! Толкова страстна младост! Значи това е видял Еймиъс Крейл у Елза Гриър, което го е направило сляп и глух за благородното създание — неговата съпруга. Елза беше животът. Елза беше младостта.

Едно превъзходно, стройно, наперено същество. Арогантно извърнало глава, очите — нахално триумфиращи, гледат към тебе, дебнат те, чакат…

Еркюл Поаро разпери ръце:

— Това е една знаменита… да, знаменита е…

— Тя беше толкова млада… — каза Мередит и гласът му секна.

Поаро кимна. „Какво имат предвид повечето хора, когато казват това — мислеше си той — толкова млада — нещо невинно, нещо трогателно, нещо беззащитно. Но младостта не е такава! Младостта е груба, младостта е силна, младостта е могъща… да, и жестока! И още нещо — младостта е ранима.“

Детективът последва домакина до вратата. Сега интересът му към Елза Гриър, която предстоеше да посети, бе много пораснал. Какво ли бяха направили годините с това страстно, триумфиращо, първично дете?

Поаро пак погледна картината.

Тези очи: дебнеха го… дебнеха го… Казваха му нещо… Ами ако той не можеше да разбере какво му казваха? А истинската жена щеше ли да му каже? Или пък те казваха нещо, което истинската жена не знаеше?

Такава арогантност, такова предчувствие за победа.

А после идва Смъртта и отнема жертвата от тези нетърпеливи, жадни млади ръце… И светлината в пламенните, предчувствуващи очи угасва. Какви ли бяха сега очите на Елза Гриър?

Поаро излезе от стаята, като хвърли последен поглед към картината. „Била е прекалено много жива“ — помисли си той и се почувствува малко… уплашен…

VIII глава
Третото прасенце хапна печено месце

Къщата на Брук Стрийт имаше сандъчета с огромни лалета пред прозорците. Вътре във фоайето внушителна ваза с бял люляк изпускаше талази от аромат към отворената входна врата.

Иконом на средна възраст пое шапката и бастуна на Поаро. Появи се лакей, който на свой ред ги пое, а икономът почтително измърмори:

— Бихте ли ме последвали оттук, сър?

Поаро го последва през фоайето надолу по три стъпала, отвори се врата и икономът произнесе името му съвсем правилно, сричка по сричка. После вратата се затвори зад гърба му, един висок, слаб мъж стана от креслото до камината и се приближи към него.

Лорд Дитишам нямаше още четиридесет години. Той беше не само пер в кралството, но също и поет. Две от неговите фантастични поетически драми бяха поставени на сцена при огромни разходи и постигнаха succes d’estime[17]. Челото му беше доста изпъкнало, брадичката — остра, а очите и устата — неочаквано хубави.

— Седнете, мосю Поаро — каза той.

Поаро седна и прие цигарата, предложена му от домакина. Лорд Дитишам затвори кутията, драсна клечка кибрит и я поднесе към Поаро, за да запали цигарата му, а след това сам той седна и погледна замислено посетителя си.

— Зная, че сте дошли да се видите със съпругата ми — каза той.

— Лейди Дитишам беше така любезна да ми определи среща — отговори Поаро.

— Да.

Настъпи мълчание.

— Надявам се, не възразявате, лорд Дитишам? — осмели се да попита Поаро.

Слабото замислено лице бе преобразено от неочаквана, бърза усмивка.

— На възраженията на съпрузите в днешно време никой не гледа сериозно, мосю Поаро.

— Значи възразявате?

— Не. Не мога да кажа това, но трябва да призная, че съм малко обезпокоен от ефекта върху съпругата ми. Нека бъда напълно откровен. Преди доста години, когато е била съвсем младо момиче, жена ми е преминала през ужасно изпитание. Надявам се, че вече се е съвзела от шока. Имам основание да вярвам, че го е забравила. Сега се появявате вие и вашите въпроси непременно ще събудят тези стари спомени.

— Съжалявам за това — каза учтиво Поаро.

— Не зная точно какъв ще бъде резултатът.

— Мога само да ви уверя, лорд Дитишам, че ще бъда възможно най-дискретен и ще направя всичко, което е по силите ми, за да не разстроя лейди Дитишам. Без съмнение тя има деликатен и чувствителен темперамент.

След това другият внезапно и неочаквано се разсмя.

— Елза? — каза лордът. — Елза е здрава като кон!

— Тогава… — Поаро тактично замълча. Ситуацията го заинтригува.

— Жена ми е годна да издържи колкото искате шокове. Интересно дали се досещате за причината, поради която иска да ви види?

— Любопитство — отвърна кротко Поаро.

— Ах, значи разбирате?

— Неизбежно е — каза детективът. — Всяка жена би искала да види един частен детектив! Мъжете ще му кажат да върви по дяволите.

— И някои жени също биха могли да му кажат да върви по дяволите.

— Но след като го видят. Не преди това.

— Може би — лорд Дитишам направи пауза. — Какъв е замисълът на тази книга?

Еркюл Поаро сви рамене.

— Хората възкресяват стари мелодии, стари театрални постановки, стари костюми. Също и стари престъпления.

— Пфю! — каза лорд Дитишам.

— Пфю, ако щете, но с това не можете да промените човешката природа. Убийството е драма. Желанието за драма у човека е много силно.

— Зная, зная… — измърмори лорд Дитишам.

— Ето виждате — каза Поаро, — че книгата трябва да бъде написана. Моята задача е да се погрижа да няма очебиещи неверни твърдения и груби изопачавания на познати факти.

— Мислех, че фактите са обществено достояние.

— Да, но не и тяхното тълкуване.

— Какво точно искате да кажете с това, мосю Поаро? — запита рязко Дитишам.

— Скъпи лорд Дитишам, има много начини, по които може да се тълкува например един исторически факт. Да вземем многобройните книги, които са написани за вашата кралица Мери на шотландците. Тя е представена като мъченица, като безпринципна и разпътна жена, като малко глуповата светица, като убийца и интригантка и пак като жертва на случайностите на съдбата! Имате избор.

— А в този случай? Крейл е бил убит от жена си — това, разбира се, е безспорен факт. На процеса съпругата ми беше по мое мнение незаслужено оклеветена. След това на излизане от съда бе принудена да се крие. Общественото мнение беше много враждебно настроено към нея.

— Англичаните — каза Поаро — са много морални.

— Дявол ги взел, така е! — каза лорд Дитишам и добави, гледайки Поаро: — А вие?

— Аз — отвърна Поаро — водя съвсем почтен живот, което не значи, че разбирам много от морал.

— Чудил съм се понякога — каза лорд Дитишам — каква ли е била тази мисис Крейл и цялата история за оскърбената съпруга. Имам чувството, че зад това се крие нещо.

— Съпругата ви може би знае — съгласи се Поаро.

— Жена ми — отвърна лордът — не е споменала случая нито веднъж.

Поаро го погледна с нараснало любопитство.

— Започвам да разбирам… — каза детективът.

— Какво разбирате? — тросна се другият.

— Творческото въображение на поета… — отвърна Поаро с поклон.

Лорд Дитишам се изправи и позвъни със звънеца.

— Жена ми ви чака — каза той грубо.

Вратата се отвори.

— Звъняхте ли, милорд?

— Заведете мосю Поаро при нейно височество.

Два етажа по стълбите нагоре, краката потъват в меките дебели килими. Приглушена светлина. Пари — навсякъде пари. Вкус — не толкова. Стаята на лорд Дитишам бе мрачна и неприветлива, но тук в къщата имаше само изключително изобилие. Най-доброто. Не непременно най-натрапващото се или най-екстравагантното. Просто „най-скъпи предмети“ и липса на въображение. „Печено месце? — каза си Поаро. — Да, печено месце!“

Въведоха го в не много обширна стая. Голямата приемна беше на първия етаж. Това бе личната всекидневна на господарката на дома, а самата господарка седеше до решетката на камината, когато известиха за Поаро и той влезе.

Една фраза подскочи в съзнанието му и се загнезди дълбоко.

Тя умря млада…

Такава беше мисълта му, след като видя Елза Дитишам — някогашната Елза Гриър.

Той никога не би я познал от картината, която Мередит Блейк му бе показал. Преди всичко това бе картина на младостта, на живота. Тук нямаше младост, а може би никога не бе имало. И все пак Поаро разбра нещо, което не можеше да се види от картината на Крейл — Елза беше красива. Да, жената, която се приближи и му протегна ръка, беше много красива. И съвсем не стара, разбира се. Най-после на колко години беше тя сега? На не повече от тридесет и шест, ако е била на двадесет по време на нещастието. Черната й коса беше превъзходно подредена около добре оформената й глава, чертите й бяха почти класически, гримът — изящен.

Поаро почувствува странно жегване. Вината вероятно бе на мистър Джонатан и приказките му за Жулиета. Тук нямаше Жулиета, освен ако човек можеше да си я представи останала жива… продължаваща да живее без Ромео… Не беше ли най-важното в ролята на Жулиета да умре млада?

Елза Гриър бе оставена да живее…

Тя го поздрави с равен, малко монотонен глас.

— Толкова съм заинтригувана, мосю Поаро. Седнете и ми кажете какво желаете от мене.

„Но тя не е заинтригувана — помисли си Поаро. — Нищо не я интересува.“

Големи сиви очи — като мъртви езера.

По свой навик Поаро стана малко повече чужденец от друг път.

— Смутен съм, мадам. Наистина съм смутен! — възкликна той.

— О, не, защо?

— Защото разбирам, че това… това възкресяване на една минала драма ще бъде изключително болезнено за вас!

Лейди Дитишам сякаш се развесели. Да, тя бе развеселена — съвсем истински развеселена.

— Предполагам — каза тя, — че съпругът ми ви е пъхнал тази идея в главата? Той се видя с вас, когато пристигнахте, но, естествено, нищичко не разбира. Никога не е разбирал. Аз въобще не съм чувствителната личност, за която той ме мисли.

Веселостта все още беше в гласа й.

— Баща ми, знаете, е бил воденичар. Сам се издигнал и направил състояние. Това нямаше да стане, ако кожата му не е била дебела. Аз съм същата.

„Да, вярно — помисли си Поаро. — Само дебелокожа жена би могла да дойде и да остане на гости в къщата на Каролайн Крейл.“

— Какво ще искате от мене? — каза лейди Дитишам.

— Сигурна сте, мадам, че припомнянето на миналото няма да е болезнено за вас?

Тя се замисли за момент и Поаро изведнъж разбра, че лейди Дитишам е много откровена жена. Тя би излъгала по необходимост, но никога, ако можеше да избира между истината и лъжата.

Елза Дитишам бавно каза:

— Не, не е болезнено. Даже бих искала да е.

— Защо?

— Толкова е глупаво — никога нищо да не чувствувам! — раздразнено рече тя, а Еркюл Поаро си помисли: „Да, Елза Гриър е мъртва…“

На глас той каза:

— Във всеки случай, лейди Дитишам, това много улеснява моята задача.

— Какво искате да знаете? — весело попита тя.

— Имате ли добра памет, мадам?

— Сравнително добра, мисля.

— И сте сигурна, че няма да ви причини болка припомнянето на онези дни в подробности?

— Няма да ми причини никаква болка. Нещата могат да ви наранят само тогава, когато се случват.

— Зная. С някои хора е така.

— Точно това моят съпруг Едуард не може да разбере — каза лейди Дитишам. — Той мисли, че процесът и всичко друго е било ужасно изпитание за мене.

— А не беше ли?

— Не, хареса ми — отвърна Елза Дитишам. Гласът й звучеше така, сякаш си бе спомнила нещо със задоволство. — Господи, как само се нахвърли върху мене онзи стар звяр, Диплийч. Той е самият дявол, ако щете. Хареса ми да се боря с него. Не успя да ме повали.

Тя погледна към Поаро с усмивка.

— Надявам се, че не разрушавам илюзиите ви. Бях момиче на двадесет години — трябваше сигурно да се валям в праха и да агонизирам от срам или нещо подобно. Но не стана така. Не ме беше грижа какво ми говорят. Исках само едно нещо.

— Какво?

— Да я обесят, разбира се — каза Елза Дитишам.

Той забеляза ръцете й — красиви ръце, но с дълги, извити нокти. Хищни ръце.

— Мислите, че съм отмъстителна? — каза тя. — Да, отмъстителна съм към всеки, който ме нарани. За мене онази жена беше най-долната жена на света. Тя знаеше, че Еймиъс ме обича и че щеше да я остави… и тя го уби, за да го нямам аз.

Елза Дитишам погледна Поаро.

— Не мислите ли, че това е твърде долно?

— Вие не разбирате и не съчувствувате на ревността?

— Не. Мисля, че не. Ако си загубил, загубил си. Щом не можеш да задържиш съпруга си, остави го да си отиде с достойнство. Собственическото чувство е това, което не разбирам.

— Може би щяхте да го разберете, ако се бяхте омъжили за Еймиъс.

— Не вярвам. Ние не бяхме… — изведнъж тя се усмихна на Поаро. Той усети, че усмивката й е малко смразяваща — така чужда на всякакво човешко чувство.

— Бих искала да разберете правилно следното нещо — каза тя. — Не мислете, че Еймиъс Крейл бе прелъстил младо и невинно момиче. Въобще не беше така! От двамата аз бях тази, която пое отговорността. Запознах се с Еймиъс на един прием и хлътнах по него… Знаех, че трябва да го имам.

Пародия, гротескна пародия, но…

… и аз ще сложа богатствата си в твоите нозе

и ще те следвам, господарю мой, до края на света!

— Въпреки че беше женен?

— Нарушителите ще бъдат съдени? Само че едно предупреждение, напечатано на лист хартия, не е достатъчно, за да те накара да се откажеш от действителния свят. Ако той бе нещастен с жена си и би бил щастлив с мене, тогава защо не? Имаме само един живот да живеем.

— Говореше се обаче, че той е щастлив със съпругата си.

Елза поклати глава.

— Не. Караха се като куче и котка. Каролайн го тормозеше. Тя беше… О, тя беше ужасна жена!

Елза Дитишам седна и запали цигара.

— Вероятно съм несправедлива към нея — каза тя, леко усмихната. — Но аз наистина мисля, че Каролайн беше доста противна.

— Беше голяма трагедия — каза бавно Поаро.

— Да, беше голяма трагедия. — Изведнъж тя се обърна трескаво към него, а нещо в мъртвото й, гладко и отегчено лице трепна и оживя. — Това уби мене! Уби ме. Оттогава няма нищо — изобщо нищо. — Гласът й стана по-тих. — Празнота! — Тя разпери нетърпеливо ръце. — Като препарирана риба в стъкленица!

— Нима толкова много означаваше Еймиъс Крейл за вас?

Елза кимна. Беше странно, доверително, леко кимване — особено трогателно.

— Считам, че винаги съм била моногамна — каза тя. — Предполагам — размишляваше мрачно лейди Дитишам, — че човек наистина би трябвало да се прободе с нож — като Жулиета. Но… но да го направиш, това би означавало да признаеш, че с тебе е свършено… че животът те е победил.

— А вместо това?

— Каквото и да беше станало — все същата работа. След като човек веднъж го преживее. Аз го преживях. За мене то вече нямаше никакво значение. Мислех, че ще намеря нещо друго.

Да, нещо друго — следващия. Поаро ясно я видя как с всички сили се опитва да изпълни това сурово намерение. Видя я красива и богата, съблазняваща мъжете, търсеща алчно с хищните си ръце да запълни един живот, който бе празен. Тя обожаваше знаменитости: омъжена за известен авиатор; след това — изследовател — този огромен мъж великан, Арнолд Стивънсън, който физически вероятно не бе много различен от Еймиъс Крейл; после — завой към изкуствата: Дитишам!

— Никога не съм била лицемерка — каза Елза Дитишам. — Има една испанска поговорка — винаги съм я харесвала: Вземи каквото искаш и плати за него, казва бог. Е, аз направих това. Взех каквото исках, но винаги съм желала да платя.

— Това, което не разбирате е, че има неща, които не могат да бъдат купени — каза Поаро.

Тя го изгледа втренчено.

— Нямам предвид само пари.

— Не, не — отвърна Еркюл Поаро. — Разбирам какво искате да кажете, но не всичко в живота може да има етикет с пазарната стойност. Има неща, които не се продават.

— Глупости!

Поаро лекичко се усмихна. В гласа на лейди Дитишам звучеше арогантността на преуспелия воденичар, който бе натрупал богатства.

Внезапно Еркюл Поаро почувствува прилив на съжаление. Той гледаше гладкото без възраст лице, уморените очи и си спомни момичето, което Еймиъс Крейл беше нарисувал…

— Разкажете ми за тази книга — каза Елза Дитишам. — Каква е целта? Чия е идеята?

— О! Скъпа милейди, каква друга цел може да има, освен да се сервират стари сензации с нова гарнитура.

— Но вие не сте писател?

— Не. Аз съм криминален експерт.

— Искате да кажете, че ви ползуват като консултант за криминални книги?

— Не винаги. В този случай имам поръчка.

— От кого?

— Аз трябва — как се казва — да проверя данните за тази книга от името на заинтересована страна.

— Каква страна?

— Мис Карла Льомаршан.

— Коя е тя?

— Дъщерята на Еймиъс и Каролайн Крейл.

Елза се втренчи за момент, после каза:

— О, разбира се, помня, че имаше дете. Сигурно вече е пораснала?

— Да, на двадесет и една години е.

— Как изглежда?

— Висока е, тъмнокоса и, мисля, красива. Смела е и е момиче с характер.

— Бих желала да я видя — каза замислено Елза.

— Тя може би не ще иска да ви види.

Лейди Дитишам погледна Поаро изненадана.

— Защо? О, разбирам. Но що за глупости! Тя едва ли помни нещо за това — не може да е била на повече от шест години.

— Знае, че майка й е осъдена за убийството на баща й.

— И мисли, че вината е моя?

— Такова виждане е възможно.

Елза сви рамене.

— Каква глупост! Ако Каролайн се беше държала като разумно човешко същество…

— Значи вие не поемате никаква отговорност?

— А защо трябва да поемам? Няма нищо, от което да се срамувам. Аз го обичах и щях да го направя щастлив.

Тя погледна към Поаро. Лицето й се промени. Странно, изведнъж той видя момичето от картината!

— Ако можех да ви накарам да видите — каза тя. — Ако можехте да видите от моята страна. Ако знаехте…

Еркюл Поаро се наведе напред.

— Но аз точно това искам. Вижте, мистър Филип Блейк, който е бил там по онова време, ще ми напише подробен разказ за всичко, което се е случило. Мистър Мередит Блейк — също. Сега, ако вие…

Елза Дитишам пое шумно въздух и каза с презрение:

— Тези двамата! Филип винаги е бил глупав. Мередит имаше навика да се върти около Каролайн, но е много мил. От техните разкази обаче няма да получите истинска представа.

Поаро я наблюдаваше и видя как очите й оживяват, как от мъртвата жена се роди жива.

— Вие искате истината? — каза бързо и почти свирепо лейди Дитишам. — О, не за пресата. Просто за вас…

— Наемам се да не публикувам нищо без ваше съгласие.

— Бих искала да напиша истината… — миг-два тя мълчеше, размишлявайки. Поаро видя как гладката твърдост на страните й се разпуква и приема нова, по-млада извивка, видя как живот изпълни жилите й, когато миналото отново я споходи.

— Да се върна назад… да напиша всичко… Да ви покажа каква е била…

Очите й горяха, гърдите й буйно се повдигаха.

— Тя го уби. Тя уби Еймиъс. Еймиъс, който искаше да живее… който обичаше живота. Омразата не би трябвало да е по-силна от любовта, но нейната омраза беше. А моята омраза към нея е… Мразя я… мразя я, мразя я…

Тя се приближи към него, наведе се, сграбчи го за ръкава и каза трескаво:

— Трябва да разберете — трябва — какво сме били един за друг. Имам предвид Еймиъс и аз. Имам нещо… Ще ви го покажа.

Елза Дитишам се втурна към другия край на стаята, отключи малко бюро, издърпа едно чекмедже, скрито в преградата за писма. После се върна, стискайки измачкано писмо с избеляло мастило, пъхна го в ръцете на Поаро и у него с горчива яснота изникна споменът зя едно дете, което той познаваше и което беше сложило в ръцете му едно от нейните съкровища — специална мидена черупка, намерена на морския бряг и ревниво пазена. По същия начин това дете беше отстъпило назад, наблюдавайки с гордост и страх, и с остро критично чувство как той ще приеме съкровището й.

Поаро разгъна избелелите листи.

„Елза — ти, прекрасно дете! Никога на света не е имало нещо по-красиво. И все пак аз се боя. Твърде стар съм — един мошеник на средна възраст, с отвратителен и нестабилен характер. Не се осланяй на мене, не ми вярвай. Аз не струвам, като оставим настрана работата ми. Най-добрата част от мене е в нея. Ето, не казвай, че не съм те предупредил.

По дяволите, прелестна моя… въпреки всичко ще те имам. Бих влязъл в пъкъла заради тебе, ти го знаеш. Ще те нарисувам на картина, пред която всички тъпаци ще се плеснат по страните и ще занемеят. Луд съм по тебе, не мога да спя, не мога да се храня. Елза, Елза, Елза! Твой съм завинаги… твой до смърт.

Еймиъс“

Преди шестнадесет години. Избеляло мастило, ронеща се хартия, но думите… все още живи… все още трептят…

Поаро погледна към жената, за която бяха написани, ала тя не беше вече предишната жена — беше младо, влюбено момиче.

Отново Еркюл Поаро помисли за Жулиета…

IX глава
Четвъртото прасенце нищичко не яде

— Мога ли да попитам защо, мосю Поаро?

Еркюл Поаро помисли добре, преди да отговори на този въпрос. Той почувствува как едно малко, съсухрено лице и чифт проницателни сиви очи го наблюдават.

Поаро се беше качил на последния етаж на една гола сграда и почукал на врата номер 584 от блоковете „Гилеспи“, построени, за да осигурят работещите жени с така наречените „квартирки“.

Тук, в това малко пространство във формата на куб, съществуваше мис Сесилия Уилямс — в една стая, която беше спалня, всекидневна, трапезария и кухня при разумно използуване на газовата печка. Нещо подобно на кабина, свързана със стаята, съдържаше една четвърт баня и три четвърти сервизни помещения.

Колкото и оскъдна да беше обстановката, мис Уилямс бе измислила как да сложи своя личен отпечатък. По стените, боядисани в аскетична бледосива боя, висяха различни репродукции: Данте среща Беатриче на моста и онази картина, която едно дете беше описало като „Сляпо момиче, седнало върху портокал и наречена не знам защо «Надежда».“ Имаше също два акварела на Венеция и цветно копие на Ботичелевата „Primavera“[18]. Върху нисък скрин бяха натрупани избелели снимки — повечето отпреди двадесет-тридесет години, съдейки по фризурите.

Квадратното парче килим бе изтъркано, мебелите бяха изтърбушени и долнокачествени. Поаро ясно виждаше, че за Сесилия Уилямс ножът бе опрял почти до кокал. Тук нямаше печено месце — това бе прасенцето, което нищичко не ядеше.

С ясен, рязък и настойчив глас мис Уилямс повтори въпроса си.

— Вие искате спомените ми по делото Крейл? Мога ли да зная защо?

За Еркюл Поаро някои от приятелите и познатите му казваха, особено когато най-много ги бе ядосал, че предпочита лъжите пред истината и че по-скоро ще положи специални усилия да постигне целта си чрез сложни и лъжливи твърдения, отколкото да се довери на простата истина.

В този случай обаче той бързо взе решение. Поаро не произлизаше от класата белгийски или френски деца, които бяха имали английска гувернантка, но той реагира така просто и неизбежно, както всяко малко момче, което на своето време бе запитвано: „Изми ли си зъбите тази сутрин, Харолд (или Ричард, или Антъни)?“ За част от секундата момчето се спираше на възможността да излъже, но веднага я отхвърляше и отговаряше съкрушено: „Не, мис Уилямс“. Защото мис Уилямс имаше това, което всяка добра детска възпитателка трябваше да има — загадъчното качество авторитет! Когато мис Уилямс казваше: „Върви горе да си измиеш ръцете, Джоана“, или: „Очаквам да прочетете главата за елизабетинските поети, за да можете да отговаряте на въпросите ми“, всички неизменно й се подчиняваха. На нея и през ум не й минаваше, че някой може да не я послуша.

Така че в този случай Поаро не използува никакви благовидни обяснения за книгата, която трябвало да се напише, третираща минали престъпления. Вместо това той просто разказа обстоятелствата, при които Карла Льомаршан бе потърсила неговата помощ.

Дребната възрастна жена в спретната, износена рокля слушаше внимателно.

— За мене е много интересно да науча нещо за това дете — каза тя. — Да разбера каква е станала.

— Мис Льомаршан е една очарователна и привлекателна млада жена с много смелост и самостоятелен дух.

— Хубаво — рече кратко мис Уилямс.

— И тя е, ако мога така да кажа, личност с тежест. Не е човек, на когото лесно можеш да откажеш или да върнеш.

Бившата гувернантка кимна замислено и попита:

— Артистична ли е?

— Мисля, че не.

— Ето нещо, за което можем да сме благодарни — сухо отсече тя.

Тонът на забележката не оставяше абсолютно никакви съмнения по отношение възгледите на мис Уилямс за художниците. След това добави:

— От това, което ми разказахте за нея, считам, че тя прилича повече на майка си, отколкото на баща си.

— Твърде възможно. Ще можете да ми кажете, като я видите. Искате ли да я видите?

— Да, наистина много бих искала да я видя. Винаги е интересно да видиш как се е развил някой, който си познавал от дете.

— Предполагам, че е била много малка, когато сте се разделили?

— На пет години и половина. Беше много мила — може би малко по-мълчалива от другите деца и замислена. Обичаше да си играе свои, собствени игри и не даваше други да й се месят. Държеше се естествено и не се глезеше.

— Добре, че е била толкова малка — каза Поаро.

— Да, вярно, ако беше по-голяма, шокът от трагедията можеше да й се отрази много зле.

— Все пак чувствува се, че за нея е имало трудности. Колкото и малко да е разбирало детето и колкото и да са се пазили от него, имало е атмосфера на несигурност, на отбягване и изведнъж то е било изтръгнато от родния си дом. Тези неща не са хубави за едно дете.

— Може би не са били чак толкова лоши, колкото вие си мислите — отговори замислено мис Уилямс.

— Преди да оставим темата за Карла Льомаршан, тоест малката Карла Крейл, има нещо, което бих искал да ви попитам. Ако изобщо някой може да го обясни, то аз мисля, че сте вие.

— Да? — тонът й беше въпросително-безучастен.

Поаро размаха ръце в усилието си да изрази по-ясно смисъла на думите си.

— Има едно нещо — един нюанс, който не мога да определя, но винаги, когато съм споменавал детето, никой като че ли не й е давал цялостната стойност на това, което тя представлява. Когато я споменавам, отговарят ми неизменно с някаква смътна изненада, сякаш човекът, с когото говоря, въобще е забравил, че е имало дете. Е, мадмоазел, разбирате ли, че това съвсем не е естествено? Едно дете при тези обстоятелства е личност, особено важна не сама по себе си, а като отправна точка. Еймиъс Крейл е можел да си има причини да остави или да не остави жена си, но обикновено при разпадането на един брак детето представлява много важен пункт. А тук малката Карла означава толкова малко. Това ми се вижда… странно.

— Сложихте пръст в раната, мосю Поаро — бързо отвърна мис Уилямс. — Вие сте съвсем прав. Отчасти поради това преди малко казах, че преместването на Карла в друга обстановка в някои отношения е било добро за нея. Ако беше по-голяма, тя би могла, видите ли, да страда от известна празнота в родния си дом.

Бившата гувернантка се наведе напред и заговори бавно и внимателно:

— В процеса на работата си аз, естествено, съм видяла много страни на проблема родител-дете. Много деца, даже бих казала повечето от децата, страдат от прекалено внимание от страна на родителите си — прекалено много любов, прекалена грижа за детето. То чувствува тягостно това вечно бдене и търси как да се освободи, да се махне, да се отърве от родителското око. Такъв е случаят особено когато детето е единствено и, разбира се, майките са тези, които са най-пристрастени. Ефектът върху брачния живот често пъти е неблагоприятен. Съпругът мрази да е на второ място и търси успокоение или по-скоро ласкателство и внимание другаде. Рано или късно се стига до развод. Убедена съм, че най-доброто за едно дете е да не му се обръща много внимание от страна и на двамата родители в границите на разумното. Това се постига по естествен път в големи семейства с много деца и малко пари. На децата не се обръща специално внимание, защото на практика майката буквално няма време да се занимава с тях. Те много добре разбират, че тя ги обича, но не са обременени от премного демонстрации на този факт. Но има и друга страна. Срещат се понякога мъж и жена така напълно достатъчни един на друг, така вглъбени един в друг, че и на двамата детето от брака им се вижда почти недействително. При тези обстоятелства детето, мисля, започва да ненавижда този факт и да се чувствува измамено, изоставено и самотно. Разбирате, че не ви говоря за каквото и да било пренебрегване. Мисис Крейл например бе това, което се нарича отлична майка: винаги загрижена за доброто на Карла, за здравето й; играеше с нея, когато трябва, и винаги беше мила и весела. Въпреки всичко това обаче мисис Крейл бе истински и напълно отдадена на съпруга си. Би могло да се каже, че тя съществуваше само чрез него и за него.

Мис Уилямс направи пауза, а после каза тихо:

— Считам, че такова е оправданието за това, което тя извърши в крайна сметка.

— Искате да кажете, че те са били по-скоро като любовници, отколкото като съпрузи?

Сесилия Уилямс, която не харесваше чуждата фразеология, се намръщи леко и рече:

— Да, разбира се, би могло и така да се каже.

— Той бе така отдаден на нея, както и тя на него?

— Бяха отдадени един на друг, но той, естествено, беше мъж.

Мис Уилямс успя да вложи в последната дума напълно викториански смисъл.

— Мъже… — каза тя и замълча.

Както един богат собственик казва: „Болшевики!“, както убеденият комунист произнася „Капиталисти!“, както съвестната домакиня произнася „Хлебарки!“, така мис Уилямс произнесе; „Мъже!“ Животът й на стара мома и гувернантка предизвика изригването на лава от свиреп феминизъм. Никой, който я бе чул да говори, не би могъл да се съмнява, че за мис Уилямс мъжете бяха враг номер едно!

— Настроена сте враждебно към мъжете?

— Те получават най-хубавото от този свят — отвърна сухо тя. — Надявам се, че не винаги ще бъде така.

Еркюл Поаро я погледна, размишлявайки. Той лесно можеше да си представи как мис Уилямс методично и здраво приковава себе си към релсите на влака или как участвува в гладна стачка с решително упорство. Изоставяйки общото, за да се върне към частното, Поаро каза:

— Вие не сте харесвали Еймиъс Крейл?

— Разбира се, че не харесвах мистър Крейл. Нито одобрявах поведението му. Ако аз бях негова съпруга, щях да го оставя. Има неща, които нито една жена не бива да понася.

— Но мисис Крейл ги е понасяла?

— Да.

— Мислите, че не е била права?

— Да. Една жена трябва да има известно уважение към себе си, а не да се подлага на унижения.

— Казвали ли сте някога нещо подобно на мисис Крейл?

— Не, разбира се. Не ми беше работата да й казвам. Бях наета да обучавам Анджела, а не да давам съвети на мисис Крейл, които тя не е искала. Да направя такова нещо, би било изключително нахалство.

— Вие харесвахте мисис Крейл?

— Много харесвах мисис Крейл — авторитетният глас омекна, пропит от топло чувство — Много я харесвах и ми беше много мъчно за нея.

— А ученичката ви Анджела Уорън?

— Тя беше извънредно интересно момиче — една от най-интересните ученички, които някога съм имала, безспорно много умна, но недисциплинирана и избухлива. В много отношения трудно се справях с нея. Имаше обаче хубав характер.

Мис Уилямс замълча за малко, после продължи:

— Винаги съм се надявала, че тя ще направи нещо голямо. Така и стана! Чели ли сте книгата й за Сахара? Открила е също онези толкова интересни гробници във Фаюм. Да, гордея се с Анджела. Не останах много дълго в Олдърбъри — две години и половина, — но винаги ще храня надеждата, че аз съм допринесла да се стимулира умът й и да бъде подпомогнат интересът й към археологията.

— Разбрах, че е било решено да се продължи образованието й, като я изпратят на училище. Трябва да ви е било неприятно — измърмори Поаро.

— Ни най-малко, мосю Поаро. Аз бях напълно съгласна с това. — Тя направи пауза и продължи: — Нека да ви поясня. Анджела беше много мило момиче. Наистина много мило — с горещо сърце и импулсивна. Но тя беше също така и това, което аз наричам трудно момиче, тоест момиче в трудна възраст. Винаги има моменти, в които едно момиче се чувствува неуверено в себе си — ни дете, ни жена. В някои моменти Анджела беше разумна и зряла, всъщност съвсем голяма, но миг по-късно се превръщаше в палаво дете, което прави бели, държи се грубо и нервничи. Момичетата, знаете, понасят зле тази възраст — ужасно са чувствителни. Те се противопоставят на всичко, което им се казва. Дразнят се, когато се отнасят към тях като към деца, а после изведнъж се засрамват, когато ги третират като възрастни. Анджела беше в такова състояние. От време на време я прихващаше — изведнъж не можеше да понася закачки и се разгневяваше. Тогава се цупеше с дни и седеше все намръщена. После внезапно пак подивяваше, катереше се по дърветата, тичаше наоколо с градинарчетата и не се подчиняваше на никого.

Мис Уилямс направи пауза и продължи:

— Когато една госпожица стигне до тази фаза, училището много помага. Тя се нуждае от съприкосновение с други умове, а също и здравата дисциплина на една общност, която да й помогне да стане разумен член на обществото. Не бих нарекла домашните условия на Анджела идеални. Първо, мисис Крейл я беше разглезила. Анджела трябваше само да я помоли за нещо и мисис Крейл винаги я подкрепяше. Резултатът беше следният: Анджела смяташе, че има най-голямо право да претендира за времето и вниманието на сестра си. Точно в тези нейни настроения тя се сблъскваше с мистър Крейл. Мистър Крейл, естествено, мислеше, че той трябва да е на първо място, и правеше всичко, за да бъде така. Всъщност той много бе привързан към момичето — бяха добри другари, боричкаха се заедно съвсем приятелски. Но имаше моменти, когато мистър Крейл изведнъж започваше да ненавижда тази прекалена загриженост на мисис Крейл към Анджела. Като всички мъже, той беше разглезено дете и искаше всички да се въртят около него. Тогава той и Анджела вдигаха истинска врява, а мисис Крейл често заставаше на страната на Анджела. Мистър Крейл побесняваше. В тези случаи именно Анджела обичаше да се прави на дете и да му скрои някой противен номер. Мистър Крейл имаше навик да глътва питието си на един дъх. Веднъж Анджела му изсипа цяла солница в чашата. Той, разбира се, повърна и не можа дума да каже от ярост, но това, което фактически сложи капак на всичко, беше, когато тя му сложи цяла шепа голи охлюви в леглото. Мистър Крейл изпитваше особена погнуса към тях. Той напълно загуби самообладание и каза, че момичето трябва да се изпрати в училище и че повече нямал намерение да понася всички тези детинщини. Анджела беше ужасно разстроена, макар че самата тя веднъж-дваж бе изразила желание да отиде в пансион. В случая обаче реши да бъде много нещастна. Мисис Крейл също не желаеше да я изпрати, но се остави да бъде убедена в резултат, мисля, до голяма степен на това, което й казах по този въпрос. Аз й посочих, че училището ще бъде от голяма полза за Анджела, а и наистина считах, че ще е полезно. И така, беше решено тя да замине през есента за Хелстън — едно много хубаво училище на южното крайбрежие, но мисис Крейл съжаляваше през цялото време. А Анджела, щом се сетеше, веднага се озъбваше на мистър Крейл. Нали разбирате, мосю Поаро, положението не беше чак толкова сериозно, но хвърляше своята сянка, така да се каже, върху всичко, което се случи онова лято.

— Имате предвид Елза Гриър?

— Точно така — каза рязко мис Уилямс и след произнасянето на тези две думи силно стисна устните си.

— Какво беше мнението ви за Елза Гриър?

— Аз въобще нямах мнение. Напълно безпринципна млада жена.

— Била е много млада.

— Достатъчно голяма, за да знае някои работи. Не виждам нищо, което би могло да я извини. Изобщо нищо.

— Сигурно е била влюбена в него…

— Хм, влюбена! — изсумтя мис Уилямс. — Каквито и да са чувствата ни, мосю Поаро, ще ми се да вярвам, че можем да ги контролираме и да се държим прилично. А действията си сме напълно в състояние да управляваме. Онова момиче нямаше абсолютно никакви морални норми. Фактът, че мистър Крейл беше женен, не означаваше нищо за нея. Тя беше изключително безсрамна във всичко, студена и решителна. Може би е била зле възпитана, но това е единственото извинение, което мога да намеря за нея.

— Смъртта на мистър Крейл трябва да е била тежък удар за мис Гриър?

— О, да, но тя беше виновна за всичко. Не бих отишла толкова далече, че да оправдавам убийство, но все пак, ако изобщо на света е имало жена, доведена до състояние на безумие, то тази жена беше Каролайн Крейл. Откровено ви казвам, имаше моменти, когато ми се искаше да ги убия и двамата. Да се показва с момичето пред жена си, да я слуша и да понася нахалството й! А тя беше нахална, мосю Поаро. О, не! Еймиъс Крейл получи, каквото заслужаваше. Никой мъж не може да се отнася така към жена си и да не бъде наказан. Смъртта му беше справедливо възмездие.

— Имате силни чувства.

— Да, чувствата ми за брачната връзка са много силни. Ако тя не се уважава и подкрепя, държавата ще се разпадне. Мисис Крейл беше предана и вярна съпруга. Мъжът й умишлено й се подиграваше и въведе любовницата си в дома й. Както казах, той получи това, което бе заслужил. Мистър Крейл предизвика съпругата си до краен предел и ако питате мене, аз например не я виня за това, което направи.

— Да, държал се е зле, приемам — каза Поаро. — Но не забравяйте, че е бил голям художник.

Мис Уилямс изсумтя страховито.

— О, да, зная. В днешно време това винаги е извинение. Художник! Извинение за всякакъв вид неморален живот, за пиянство, за кавги, за изневери. И какъв чак толкова художник беше мистър Крейл в крайна сметка? Може би ще бъде на мода да се харесват картините му няколко години, но те няма да са вечни. Ами че той даже не умееше да рисува! Перспективата му беше ужасна! Дори познанията му по анатомия бяха погрешни. Разбирам нещо от това, за което говоря, мосю Поаро. Като момиче учих рисуване известно време във Флоренция. И за всеки, който познава и цени великите майстори, тези мацаници на мистър Крейл са наистина смешни. Просто цапва няколко бои върху платното — няма постройка, няма чист рисунък. Не — тя поклати глава. — Не ме карайте да почитам картините на мистър Крейл.

— Две от тях са в галерията Тейт — напомни й детективът.

— Възможно — каза презрително мис Уилямс — Също и една от статуите на мистър Ъпщайн[19], предполагам.

Поаро усети, че според мис Уилямс последната дума бе вече казана. Той изостави темата за изкуството.

— Вие сте били с мисис Крейл, когато тя е намерила трупа?

— Да. Тя и аз излязохме от къщата след обяда и тръгнахме заедно надолу. Анджела си беше забравила пуловера на брега или в лодката, след като се беше къпала. Тя беше много небрежна към вещите си. Оставих мисис Крейл при вратата на Батарейната градина, но тя почти веднага ме извика обратно. Предполагам, че мистър Крейл е бил мъртъв тогава повече от час. Той лежеше прострян на пейката, близо до статива си.

— Разстрои ли се много тя, когато го намери?

— Какво точно искате да кажете с това, мосю Поаро?

— Питам ви какви са били впечатленията ви в този момент.

— О, разбирам. Да, тя ми се видя съвсем зашеметена. Изпрати ме да телефонирам за лекар. В края на краищата не можехме да сме съвсем сигурни, че е мъртъв. Би могло да бъде каталептичен припадък.

— Спомена ли тя такава възможност?

— Не си спомням.

— И вие отидохте да телефонирате?

Тонът на мис Уилямс беше сух и грубоват.

— Бях изминала половината път до къщата, когато срещнах мистър Мередит Блейк. Предадох на него поръчката си и се върнах при мисис Крейл. Помислих, видите ли, че може да припадне, а мъжете никак не ги бива в такива случаи.

— Тя беше ли припаднала?

— Мисис Крейл се владееше напълно — сухо отвърна мис Уилямс. — Тя беше съвсем различна от мис Гриър, която направи истерична и твърде неприятна сцена.

— Каква сцена?

— Опита се да нападне мисис Крейл.

— Искате да кажете: тя е разбрала, че мисис Крейл е виновна за смъртта на мистър Крейл?

Мис Уилямс размисли миг-два.

— Не, едва ли е могла да бъде сигурна. Това, хм, ужасно подозрение още не се беше появило. Мис Гриър просто изпищя: „Ти си го направила, Каролайн. Ти го уби. Ти си виновна.“ Тя фактически не каза: „Ти си го отровила“, но съм сигурна, че си го мислеше.

— А мисис Крейл?

Мис Уилямс се размърда притеснено.

— Трябва ли да бъдем лицемерни, мосю Поаро? Аз не мога да ви кажа какво всъщност е чувствувала или мислела в този момент. Дали е било ужас от това, което е направила…

— Така ли изглеждаше?

— Н-не, н-не. Не бих казала. Зашеметена — да, и мисля — уплашена. Да, сигурна съм, че беше уплашена. Но това е съвсем естествено.

— Да, може би е съвсем естествено… — каза Поаро недоволно. — Какво беше официалното й становище относно смъртта на съпруга й?

— Самоубийство. Още отначало тя съвсем определено каза, че трябва да е самоубийство.

— Когато говореше насаме с вас, същото ли каза или предложи някаква друга теория?

— Не. Тя… тя си даде специален труд да създаде у мене впечатление, че е самоубийство.

Мис Уилямс беше озадачена.

— А вие какво казахте на това?

— Мосю Поаро, нима има някакво значение какво съм казала аз?

— Да. Мисля, че има.

— Не виждам защо…

Но сякаш неговото мълчание, изпълнено с очакване, я хипнотизираше и тя отвърна неохотно:

— Мисля, че казах: „Разбира се, мисис Крейл, трябва да е самоубийство“.

— Вярвахте ли на думите си?

Мис Уилямс вдигна глава и каза твърдо:

— Не. Не повярвах. Но моля разберете, мосю Поаро, аз бях изцяло на страната на мисис Крейл, ако мога така да се изразя. Исках тя да спечели, а не полицията.

— Бихте искали да я оправдаят?

— Да — отговори дръзко мис Уилямс.

— Тогава вие разбирате и чувствата на дъщеря й?

— Аз съм изцяло за Карла.

— Ще имате ли нещо против да ми напишете подробен разказ за нещастието?

— Имате предвид Карла — тя да го прочете?

— Да.

Мис Уилямс бавно каза:

— Не, нямам нищо против. Тя е напълно решена да се запознае с това, нали?

— Да. Предполагам, че би било по-добре да не знае истината…

Мис Уилямс го прекъсна:

— Не. Винаги е по-добре да погледнеш истината в очите. Няма смисъл да отбягваш нещастието, като подправяш фактите. За Карла е било удар, когато е научила истината. Сега иска да знае как точно се е стигнало до трагедията. Струва ми се, че това е правилният път, който трябва да поеме една смела млада жена. След като веднъж научи всичко, тя ще може да го забрави отново и да заживее собствения си живот.

— Може би сте права.

— Сигурна съм, че съм права.

— Но вижте, има и още нещо: тя не само иска да знае, тя иска да докаже, че майка й е невинна.

— Горкото дете.

— Значи това е, което можете да кажете, така ли?

— Сега разбирам защо твърдяхте, че щеше да е по-добре, ако Карла не бе научила истината. Все пак мисля, че както е сега, е по-добре. Желанието й майка й да бъде невинна е естествена надежда и колкото и да е тежко разкриването на фактите, по това, което казахте, съдя, че Карла е достатъчно смела, за да научи истината.

— Сигурна сте, че това е истината?

— Не ви разбирам?

— Не виждате ли някаква възможност да се допусне, че мисис Крейл е била невинна?

— Смятам, че на тази възможност въобще не се гледаше сериозно.

— И все пак самата тя се е придържала към версията за самоубийство?

— Нещастната жена трябваше да каже нещо — сухо отвърна мис Уилямс.

— Знаете ли, че когато умирала, мисис Крейл е оставила писмо за дъщеря си, в което тържествено се заклела, че е невинна?

Мис Уилямс го погледна слисано.

— Това е било грешка от нейна страна — рязко каза тя.

— Така ли мислите?

— Да. О, не се съмнявам, че сте сантиментален, както повечето мъже…

Поаро възмутено я прекъсна:

— Аз не съм сантиментален.

— Но има и такива неща като например лъжливи чувства. Защо е трябвало да пише това — да лъже в такъв тържествен момент? За да спести болката на детето си. Да, много жени биха го направили. За мисис Крейл обаче не го допусках. Тя беше смела и честна жена. Да каже на дъщеря си да не я съди, би било много повече в нейния стил.

— Значи вие даже не желаете да помислите върху възможността Каролайн Крейл да е написала истината? — каза Поаро с леко раздразнение.

— Не, разбира се!

— И все пак вие твърдите, че сте я обичали?

— Да, обичах я. Много я обичах и дълбоко й съчувствувах.

— Ами тогава…

Мис Уилямс изгледа Поаро доста особено.

— Вие не разбирате, мосю Поаро. Едва ли ще има някакво значение това, което сега ще ви кажа след толкова време: аз, вилите ли, по една случайност зная, че Каролайн Крейл бе виновна.

— Какво?

— Вярно е. Не съм сигурна дали постъпих правилно, че не казах каквото знаех, но не го казах. Повярвайте ми, мосю Поаро, аз зная съвсем определено, че мисис Крейл бе виновна…

X глава
Петото прасенце заплака: кви, кви, кви

Апартаментът на Анджела Уорън гледаше към Риджънтс Парк. Този пролетен ден през отворения прозорец тук се чувствуваше лек полъх и ако не беше непрестанният рев на уличното движение долу, човек добиваше впечатление, че е сред природата.

Поаро извърна глава от прозореца, когато вратата се отвори и в стаята влезе Анджела Уорън. Той не я виждаше за първи път. Беше си издействувал да присъствува на една нейна лекция в Кралския географски факултет. Поаро считаше, че лекцията е отлична: суховата може би за средния слушател. Мис Уорън изнесе доклада си превъзходно. Тя не се запъваше, не се спираше, за да търси думи, не се повтаряше. Гласът й беше чист и мелодичен. Не направи никакви отклонения — нито към романтиката, нито към любовта към приключения. От общочовешка гледна точка лекцията не представляваше голям интерес: беше превъзходно, сбито изложение на факти, подкрепени съответно с отлични диапозитиви и интелигентни изводи. Сухо, точно, ясно, разбираемо, високо технично.

Еркюл Поаро одобряваше с цялото си същество. „Ето — мислеше си той — един подреден ум.“

Сега, когато я видя отблизо, той разбра, че Анджела Уорън лесно би могла да бъде хубава жена. Чертите й бяха правилни, макар и строги. Имаше тънко очертани тъмни вежди, чисти, умни кафяви очи и фина, бледа кожа. Раменете й бяха доста ъгловати, а походката — малко мъжка.

Със сигурност у нея нямаше нищо, напомнящо прасенцето, което плакало: кви, кви. Върху дясната й страна обаче беше онзи заздравял белег, който обезобразяваше и набраздяваше кожата й. Дясното й око беше малко изкривено — външният му ъгъл бе дръпнат надолу, но никой не би разбрал, че тя не вижда с него. За Поаро беше почти сигурно, че Анджела Уорън бе живяла с недъга си толкова дълго, та вече не мислеше за него. Изведнъж му хрумна следната мисъл: от петимата, представляващи интерес за него във връзка с разследванията му, тези, които, така да се каже, бяха започнали живота си с най-много актив, не бяха успели да постигнат много успехи и щастие. Елза, за която би могло да се каже, че е имала всички предимства на младостта, красотата и богатството си, бе свършила най-зле. Тя беше като цвете, без време попарено от слана — още пъпка, но без живот. Сесилия Уилямс на външен вид не можеше с нищо да се похвали. И въпреки това Поаро видя, че у нея нямаше униние или пораженческо чувство. Животът на мис Уилямс беше интересен за нея — тя все още се вълнуваше от хора и събития. Тя бе притежавала огромното морално и духовно предимство на строгото викторианско възпитание, което днес ние нямаме, бе изпълнила задълженията си в тази област на живота, в която бог бе избрал да я призове, и тази нейна увереност я обвиваше като в броня, непроницаема за жилата и стрелите на завистта, недоволството и съжалението. Мис Уилямс имаше своите спомени, своите дребни удоволствия, постигнати благодарение на строги икономии и достатъчно здраве и сила, които й даваха усещането, че е интересно да се живее.

А у Анджела Уорън — това младо създание, обременено от недъга си и произтичащите от него унижения, Поаро считаше, че вижда един дух, закален от неизбежната борба за увереност и сигурност. Недисциплинираната ученичка беше отстъпила място на една жизнена и силна жена със значителни умствени възможности и надарена с огромна енергия да постигне големи цели. Поаро чувствуваше, че тя бе и щастлива, и успяваща жена. Животът й беше пълноценен, ярък и изключително приятен.

Не случайно Анджела бе типът жени, които Поаро истински харесваше. Въпреки възхитителната яснота и точност на ума, тя имаше у себе си напълно достатъчно от femme formidable[20], което развълнува Поаро просто като мъж. Той беше повече за пищното и екстравагантното.

С Анджела Уорън не бе трудно да се дойде до същността на неговото посещение. Нямаше никакви увъртания — той просто й разказа за разговора си с Карла Льомаршан.

Строгото лице на Анджела Уорън засия.

— Малката Карла е тук? — каза тя одобрително. — Много бих искала да я видя.

— Не сте ли поддържали връзка с нея?

— Не така, както би трябвало. Бях ученичка, когато тя замина за Канада, и разбирах, естествено, че след година-две ще ни забрави. През последните години по някой и друг подарък за Коледа е бил единствената връзка между нас. Предполагам, че сега вече е напълно пропита от атмосферата в Канада и че бъдещето й е там. При тези обстоятелства така е по-добре.

— Да, разбира се, човек би могъл да си го помисли — каза Поаро. — Ново име, нова обстановка, нов живот. Но се оказало, че няма да е толкова лесно.

Тогава той й разказа за годежа на Карла, откритието, което направила, когато навършила пълнолетие, и мотивите й да дойде в Англия.

Анджела Уорън слушаше мълчаливо, подпряла с ръка обезобразената си страна. Тя не издаде чувствата си по време на разказа, но щом Поаро свърши, тихо каза:

— Браво на Карла.

Поаро се сепна. За пръв път той срещаше такава реакция.

— Вие одобрявате, мис Уорън?

— Разбира се. От все сърце й желая успех. Ще направя всичко, което мога, за да й помогна. Чувствувам се виновна, че самата аз нищо не съм направила.

— В такъв случай има някаква възможност тя да е права във вижданията си.

— Права е, разбира се — каза троснато Анджела Уорън. — Каролайн не го е извършила. Винаги съм знаела това.

— Наистина много ме изненадвате, мадмоазел — измърмори Поаро. — Всички, с които говорих…

Анджела рязко го прекъсна:

— Не ги слушайте. Не се съмнявам, че косвените улики са цяло море. Моето собствено убеждение се основава на познание — познаването на моята собствена сестра. Чисто и просто зная, че Каро не би могла да убие когото и да било.

— Можете ли да кажете това със сигурност за всяко човешко същество?

— В повечето случаи вероятно не. Съгласна съм, че животинското в човека крие какви ли не изненади, но в случая с Каролайн имаше особени причини — причини, които само аз най-добре бих могла да преценя — тя докосна ранената си буза. — Виждате ли това? Сигурно сте чули нещо? — Поаро кимна. — Каролайн го е направила. Ето защо аз съм сигурна — зная, че тя не е извършила убийството.

— За повечето хора това няма да е убедителен аргумент.

— Не, тъкмо обратното. Всъщност предполагам, че именно по този начин са го използували — като доказателство за сприхавия и необуздан характер на Каролайн! Понеже, когато съм била бебе, тя ме е наранила, учените мъже са решили, че тя също би могла да отрови и неверния си съпруг.

— Аз поне разбирам разликата — каза Поаро. — Внезапен пристъп на гняв не може да те накара първо да откраднеш отровата и после умишлено да я използуват на следващия ден.

Анджела Уорън нетърпеливо махна с ръка.

— Въобще нямам това предвид. Трябва да се опитам да ви го изясня. Да речем, че вие сте човек обичлив и мил по природа, но сте и склонен към силна ревност. Да предположим също, че през тези години на вашия живот, когато самоконтролът е най-труден, вие всъщност в пристъп на гняв едва не извършвате нещо, което фактически е убийство. Помислете за страшния шок, за ужаса, за разкаянието, които ви връхлитат. Една чувствителна личност като Каролайн не би могла напълно да се освободи от този ужас и разкаяние. Те никога не я напуснаха. Струва ми се, че всичко това не съм го осъзнавала тогава, но като обърна поглед назад, ясно го виждам. Каро бе измъчвана, непрекъснато измъчвана от факта, че ме е наранила. Тази мисъл не й даваше покой. Тя придаваше оттенък на всичките й постъпки и обясняваше отношението й към мене. Нищо не беше достатъчно хубаво за мене. В нейните очи аз винаги трябваше да съм на първо място. Половината от кавгите й с Еймиъс бяха заради мене. Аз я ревнувах от него и му скроявах най-различни номера. Задигнах един ден препарат за котки, за да му го сложа в питието, а веднъж пъхнах в леглото му таралеж. Каролайн обаче винаги ме защитаваше — мис Уорън направи пауза и продължи: — Това беше лошо за мене, естествено, защото ужасно ме разглези, но е без връзка с въпроса. Става дума за отражението върху Каролайн. Този изблик към насилие я накара да изпитва ужас за цял живот от всякакви подобни действия. Каро винаги се наблюдаваше, винаги живееше в страх, че нещо от този род може пак да се случи. И тя си имаше свои, собствени начини да се предпазва от това. Един от тези начини беше прекомерната свобода на езика. Тя усещаше (и от психологическа гледна точка, мисля, е била напълно права), че ако е достатъчно буйна в речта си, не би се поддала на изкушението да извърши акт на насилие. От опит се е убедила, че методът й действува. Затова често съм чувала Каро да казва: „Иска ми се да нарежа еди-кого си на парчета и да го пека на бавен огън“. Понякога ще каже на мене или на Еймиъс: „Ако продължаваш да ме дразниш, ще те убия“. В същото време тя се караше с лекота и страст. Осъзнавала е, мисля, вродената си склонност към насилие и по този начин умишлено й е давала отдушник. Тя и Еймиъс вдигаха страхотни, потресаващи кавги.

Еркюл Поаро кимна.

— Да, има улики за това. Някой каза, че се карали като куче и котка.

— Именно. Ето кое е глупавото и подвеждащото в уликите. Разбира се, че Каро и Еймиъс се караха! И си казваха, естествено, обидни, отвратителни, жестоки думи. Ами да, караха се! На Еймиъс също му харесваше. Просто бяха такава двойка. И двамата обичаха драмата и бурните сцени. Повечето мъже не ги харесват — те обичат спокойствието. Но Еймиъс беше художник. Харесваше му да крещи, да заплашва и въобще да обижда. За него това бе като отдушник. Беше такъв човек, че ако си изгубеше копчето за яка, срутваше къщата от викове. Зная, звучи доста странно, но непрекъснатите кавги и сдобрявания бе представата на Еймиъс и Каролайн за щастие!

Анджела щракна нетърпеливо с пръсти.

— Да не бяха ме отпратили така бързо и да бяха ми позволили да свидетелствувам, щях да им кажа тези неща — тя сви рамене. — Но мисля, че нямаше да ми повярват, а и при всички случаи нямаше да ми бъде ясно така, както сега. Това е нещо, което съм знаела, но не бях помислила тогава — и през ум не би ми минало да го предам с думи — тя погледна към Поаро. — Разбирате ли какво искам да кажа?

Той енергично кимна.

— Отлично разбирам. Осъзнавам също, че това, което казахте, е абсолютно вярно. Има хора, за които разбирателството означава еднообразие. Необходим им е стимулантът „недоволство“, за да направят от живота си драма.

— Точно така.

— Мога ли да ви попитам, мис Уорън, какви бяха вашите собствени чувства по онова време?

Анджела Уорън въздъхна.

— Най-вече объркване и безпомощност, струва ми се. Като че беше някакъв ужасен кошмар. Твърде скоро арестуваха Каролайн — три дни след произшествието, мисля. Още помня възмущението и безумния си гняв и, разбира се, моята детска вяра, че това е някаква глупава грешка и че нещата ще се оправят. Каро се безпокоеше главно за мене. Тя поиска веднага да ме отстранят от всичко това и възможно най-далече. Почти веднага накара мис Уилямс да ме отведе при някакви роднини. Полицията нямаше нищо против. А после, когато бе решено, че от моите показания няма да има нужда, уредиха да замина в чужбина, за да уча. Аз, естествено, не исках да тръгна, но ми обясняха, че Каро ужасно се безпокояла за мене и че единственият начин да й помогна е да замина.

Тя направи пауза, после каза:

— И така, заминах за Мюнхен. Бях там, когато… когато са произнесли присъдата. Нито веднъж не ме пуснаха да видя Каро — тя не искаше. Мисля, че само тогава Каро не ме разбра.

— Не можете да сте сигурна в това, мис Уорън. Посещението в затвора на човек, когото много силно обичате, може да остави ужасни впечатления у едно младо и чувствително момиче.

— Възможно е.

Анджела Уорън стана и каза:

— След присъдата, когато беше осъдена, моята сестра ми писа. На никого до днес не съм показвала писмото. Считам, че сега трябва да го покажа на вас. Вероятно ще ви помогне да разберете какъв човек е била Каролайн. Ако желаете, можете да го вземете, за да го покажете и на Карла.

Тя отиде до вратата. После се обърна и каза:

— Елате с мене. В стаята ми има портрет на Каролайн.

За втори път Поаро застана пред картина с широко отворени очи.

Като рисунък портретът на Каролайн Крейл беше посредствен, но детективът го гледаше с интерес. Интересуваше го не художествената му стойност.

Поаро виждаше едно продълговато, овално лице, с грациозна извивка при брадичката и мило, леко смутено изражение. Това беше лице, издаващо несигурност в себе си, емоционално, с далечна, скрита красота. То нямаше силата и жизнеността на лицето на дъщеря й — тази енергия и радост от живота, които Карла Льомаршан без съмнение беше наследила от баща си. Това бе едно не толкова положително създание. И все пак, гледайки лицето от картината, Еркюл Поаро разбра защо Куентин Фог — човек с въображение — не бе успял да я забрави.

Анджела Уорън отново застана до него с писмо в ръка.

— Сега, след като видяхте каква е била — каза тя тихо, — прочетете писмото й.

Поаро внимателно го разгъна и прочете какво бе написала Каролайн Крейл преди шестнадесет години:

„Моя скъпа малка Анджела,

Ще чуеш лоши неща и ще тъгуваш, но искам да ти внуша, че всичко е наред. Никога не съм те лъгала и сега не те лъжа, когато ти казвам, че всъщност съм щастлива — чувствувам такова цялостно удовлетворение и покой, каквито никога досега не бях познавала. Всичко е наред, скъпа, всичко е наред. Не се обръщай назад, не съжалявай и не тъгувай за мене — живей собствения си живот и постигай успехи. Знам, че можеш. Всичко, всичко е наред, мила, и аз отивам при Еймиъс. Ни най-малко не се съмнявам, че ще бъдем заедно. Не бих могла да живея без него. Моля те, направи едно нещо за мене — бъди щастлива. Казах ти — аз съм щастлива. Човек трябва да си плати дълговете. Толкова е хубаво да чувствуваш покой.

Твоя любеща те сестра

Каро.“

Еркюл Поаро прочете два пъти писмото отначало докрай, после го върна, като каза:

— Много хубаво писмо, мадмоазел… и много забележително. Много забележително.

— Каролайн — отвърна Анджела — беше доста забележителна личност.

— Да, и необикновен ум. Вие считате, че това писмо говори за невинност?

— Разбира се!

— Но това не е изказано така явно.

— Защото Каро знаеше, че никога не би ми дошло наум да я сметна за виновна!

— Вероятно, вероятно… Но писмото може да се тълкува и по друг начин — в смисъл, че е била виновна и изтърпявайки наказанието си за престъплението, е намерила покой.

„Напълно съвпада — мислеше Поаро — с описанието й в съда.“ В този момент за първи път той силно се усъмни в идеята си, към която досега се придържаше. Дотук всичко неизменно сочеше, че Каролайн Крейл е виновна. А сега и собствените й думи свидетелствуваха срещу нея.

От другата страна беше само непоколебимата увереност на Анджела Уорън. Анджела несъмнено я бе познавала добре, но не беше ли нейната сигурност всъщност фанатичната преданост на едно незряло още момиче, готово в огъня да влезе заради свидно обичаната си сестра?

Сякаш прочела мислите му, Анджела Уорън каза:

— Не, мосю Поаро — аз зная, че Каролайн бе невинна.

— Добрият господ знае, че не бих искал да ви разколебавам в това — каза бързо Поаро. — Но нека бъдем практични. Казвате, че сестра ви е била невинна. Много добре! Тогава какво всъщност се е случило?

Анджела кимна замислено.

— Трудно е, съгласна съм. Предполагам, че, както е казала Каролайн, Еймиъс се е самоубил.

— Приемливо ли е това, след като знаете характера му?

— Доста неприемливо.

— Но не твърдите както в първия случай: „Зная, че е невъзможно“?

— Не, защото, както току-що казах, повечето хора наистина вършат невъзможни неща, тоест, които ви изглеждат нехарактерни. Считам обаче, че ако опознаете човека в най-тънки детайли, тези неща вече няма да ви се виждат нехарактерни.

— Познавахте ли добре зет си?

— Да, но не както Каро. Струва ми се направо фантастично Еймиъс да се самоубие, но предполагам, че би могъл. Фактически трябва да го е направил.

— Не виждате ли друго обяснение?

Анджела прие подхвърлената идея спокойно, но не и без известно любопитство.

— О, разбирам какво имате предвид… В действителност никога не съм се спирала на тази възможност. Искате да кажете, че някой от другите го е убил? Че е умишлено, хладнокръвно убийство…

— Би могло да бъде, нали?

— Да, би могло… Но наистина ми изглежда съвсем неправдоподобно.

— По-неправдоподобно, отколкото самоубийство?

— Трудно е да се каже. Явно не е имало причини да се заподозре някой друг. И сега не виждам, когато се обърна назад.

— Все пак нека разгледаме тази възможност. Кой от тези непосредствено свързани хора би бил най-вероятният извършител?

— Чакайте да помисля. Е, аз не съм го убила. Онова същество Елза — също. Тя беснееше от яд, когато Еймиъс умря. Кой друг беше там? Мередит Блейк? Той бе винаги много предан на Каролайн — въртеше се из къщата като домашен котарак. Предполагам, че това би могло да бъде мотив за него по някакъв начин. Ако беше роман, Мередит сигурно би искал да очисти Еймиъс, за да може той самият да се ожени за Каролайн, но би могъл да го осъществи също като остави Еймиъс да си замине с Елза и след известно време утеши Каролайн. Обаче наистина не мога да видя Мередит като убиец — прекалено мекушав и прекалено нерешителен. Кой друг?

— Мис Уилямс? Филип Блейк? — подсказа Поаро.

Сериозното лице на Анджела мигновено се отпусна и по него се разля усмивка.

— Мис Уилямс? Човек едва ли би могъл да се накара да повярва, че нечия гувернантка ще вземе да извърши убийство! Мис Уилямс бе винаги толкова праволинейна и благочестива.

Анджела Уорън замълча за миг, после продължи:

— Беше предана на Каролайн, разбира се — би направила всичко за нея, а и мразеше Еймиъс. Беше голяма феминистка и не харесваше мъжете. Това достатъчно ли е за убийство? Естествено, че не.

— Трудно би могло да бъде — съгласи се Поаро.

Анджела продължи:

— Филип Блейк? — тя помълча известно време, после изведнъж каза: — Знаете ли, мисля, че ако говорим просто за вероятности, той е най-вероятният извършител.

— Твърде много ме интригувате, мис Уорън. Мога ли да попитам какво ви кара да мислите така?

— Общо взето, нищо определено, но от това, което си спомням за него, бих казала, че е човек с ограничено въображение.

— И ограниченото въображение предразполага към убийство?

— Може да ви накара по груб начин да разрешите проблемите си. Мъже от този тип получават истинско удовлетворение, когато извършат някакво действие. Убийството е груба работа, не мислите ли?

— Да, сигурно сте права… Това определено е становище, но все пак, мис Уорън, трябва да има още нещо. Какъв мотив евентуално би могъл да притежава Филип Блейк?

Анджела Уорън не отговори веднага. Тя стоеше намръщена, взирайки се в пода.

— Той беше най-добрият приятел на Крейл, нали? — каза Поаро.

Тя кимна.

— Но вие имате нещо наум, мис Уорън, нещо, което още не сте ми казали. Може би двамата са били съперници за момичето — за Елза?

Анджела поклати глава.

— О, не. Не и Филип.

— Какво има тогава?

— Знаете ли — отвърна бавно Анджела, — вероятно, когато минат години, нещата изведнъж идват при нас. Ще ви обясня какво имам предвид. Някой ми беше разказал една история веднъж, когато бях на единадесет години. Не виждах абсолютно никакъв смисъл в тази работа, нито ме разтревожи — просто влезе през едното ми ухо и излезе през другото. Мисля, че въобще не се сещах за нея, както се казва. Преди две години обаче, както си седях на първия ред и гледах едно ревю, тази случка отново ме споходи и бях толкова изненадана, че фактически казах на глас: „О, сега разбирам смисъла на онази смешна история за млякото с ориз.“ И все пак нямаше директен намек — само някаква шега за „Ни лук ял, ни лук мирисал“.

— Разбирам мисълта ви, мадмоазел.

— Тогава ще разберете и това, което ще ви кажа. Веднъж бях отседнала в хотел. Както вървях по коридора, една от вратите на стаите се отвори и от нея излезе жена, която аз познавах. Това не беше нейната стая и тя ясно го показа на лицето си, когато ме видя. Тогава разбрах значението на израза, който веднъж видях върху лицето на Каролайн, когато една нощ в Олдърбъри тя излезе от стаята на Филип Блейк.

Анджела се наведе напред и възпря думите на Поаро.

— По онова време аз нямах представа, разбирате ли? Знаех някои неща — момичетата на тази възраст обикновено знаят, — но не ги свързвах с действителността. За мене излизането на Каролайн Крейл от стаята на Филип Блейк си беше просто: Каролайн Крейл излиза от стаята на Филип Блейк. Би могло да бъде стаята на мис Уилямс или моята. Но това, което наистина забелязах, беше изразът на лицето й — странно изражение, което не познавах и не можех да разбера. Не можех да го разбера, докато — както ви казах — една нощ в Париж не видях същия израз върху лицето на друга жена.

— Но това, което ми казвате, мис Уорън — изрече бавно Поаро, — е твърде зашеметяващо. От самия Филип Блейк аз имам впечатление, че той винаги е мразел сестра ви.

— Зная. Не мога да го обясня, но е така.

Поаро бавно кимна. Още докато говореше с Филип Блейк, той смътно бе почувствувал, че нещо не е както трябва. Тази прекалена враждебност към Каролайн някак си не беше нормална…

Думите и изразите от разговора му с Мередит Блейк отново изникнаха в ума му: „Много се разстрои, когато Еймиъс се ожени — не стъпи у тях повече от година“. Нима Филип винаги е бил влюбен в Каролайн? Беше ли се превърнала любовта му в горчивина и омраза, когато Каролайн бе избрала Еймиъс?

Да, Филип беше прекалено разгорещен и доста предубеден. Поаро си го представи, замислено весел, преуспяващ мъж, с неговия голф и хубавата му къща. Какво в действителност бе чувствувал Филип Блейк преди шестнадесет години?

— Не разбирам — говореше Анджела Уорън. — Аз, видите ли, нямам опит в любовта — не ми се е изпречвала на пътя. Просто ви казах всичко това, в случай че… в случай че има някаква връзка със станалото.

II книга

Разказ на Филип Блейк

(Придружаващо писмо, получено с ръкописа)

Скъпи мосю Поаро,

Изпълнявам обещанието си и тук ще намерите приложен разказ за събитията, свързани със смъртта на Еймиъс Крейл. Дължа да отбележа, че след толкова много време спомените ми може да не са абсолютно точни, но съм написал това, което изглежда най-близо до тях.

Искрено Ваш

Филип Блейк

Бележки върху развитието на събитията, довели до убийството на Еймиъс Крейл през септември 19… година

Приятелството ми с покойния датира от много ранен период. Ние живеехме в провинцията, бяхме съседи и семействата ни дружаха. Еймиъс Крейл беше с около две години по-голям от мене. Като момчета играехме заедно през ваканциите, макар че не учехме в едно и също училище. От гледна точка на дългогодишното ми познанство с човека считам, че аз лично съм специално подготвен да дам показания относно неговия характер и възгледи върху живота. Веднага ще кажа също така, че за всеки, който добре познаваше Еймиъс Крейл, идеята за самоубийство беше абсурдна. Крейл никога не би отнел собствения си живот. Той прекалено много обичаше живота! Твърдението на защитата по време на процеса, че Крейл е бил обхванат от угризения на съвестта и е взел отрова в пристъп на разкаяние, е чист абсурд за всеки, който го познаваше. Бих казал, че Крейл имаше твърде малко съвест, и то съвсем не болезнена. При това той и жена му бяха в лоши отношения и мисля, че Еймиъс не би имал никакви скрупули да се раздели с нещо, което за него беше един съвсем неудовлетворителен семеен живот. Той имаше възможност да се погрижи за материалното благосъстояние на съпругата и детето от брака и съм сигурен, че щеше да го направи щедро. Еймиъс беше много щедър; общо взето, с горещо сърце и обичлив. Не само че беше голям художник, но и приятелите му бяха верни. Доколкото зная, той нямаше никакви врагове.

От дълги години познавах и Каролайн Крейл — още преди да се омъжи, когато идваше на гости в Олдърбъри. Тогава Каролайн беше малко невротична госпожица, склонна към необуздани избухвания, не без привлекателност, но определено труден характер за съжителство.

Почти веднага тя показа предпочитанията си към Еймиъс. Всъщност мисля, че той не беше много влюбен в нея, но те често биваха заедно — както казах, тя беше привлекателна — и не след дълго се сгодиха. Най-добрите приятели на Еймиъс Крейл бяха резервирани спрямо тази женитба, тъй като чувствуваха, че Каролайн не беше много подходяща за него.

Това създаде в началото известно напрежение между съпругата и приятелите на Крейл, но Еймиъс беше верен приятел и нямаше намерение да се откаже от старите си другари по нареждане на жена си. След няколко години той и аз възстановихме предишните си отношения и започнах често да посещавам Олдърбъри. Мога да прибавя, че бях кръстник на момиченцето Карла, а това, мисля, доказва, че Еймиъс ме считаше за негов най-добър приятел, и ми дава право да говоря за човека, който вече не може да се защити.

Но да се върна към действителните събития, за които ме помолихте да напиша. Пристигнах в Олдърбъри (както виждам от един стар дневник) пет дни преди престъплението, тоест на тринадесети септември. Веднага усетих, че обстановката е някак си напрегната. В къщата беше отседнала също и мис Елза Гриър, която Еймиъс рисуваше по онова време.

За първи път виждах лично мис Гриър, но знаех от по-рано за нейното съществуване. Месец преди това Еймиъс ми говори разпалено за нея — каза, че бил срещнал чудесно момиче. Беше толкова ентусиазиран, щото му рекох на шега:

— Внимавай, старче, иначе пак ще хлътнеш.

Еймиъс ми каза да не бъда такъв проклет глупак: той просто рисувал момичето и нямал никакъв личен интерес към нея.

— Разправяй ги на старата ми шапка — отвърнах му. — И друг път съм те чувал да говориш така.

— Този път е по-различно — рече той.

На това аз отвърнах малко цинично:

— Винаги е различно!

Тогава Еймиъс сякаш се разтревожи и притесни.

— Не разбираш — каза ми той. — Тя е просто момиче — не много по-различно от едно дете.

Добави също, че имала доста модерни схващания и била напълно освободена от всякакви предразсъдъци.

— Тя е честна — каза той, — естествена и абсолютно безстрашна!

Тогава си помислих, макар и да не му го казах, че този път Еймиъс здравата е загазил. Няколко седмици по-късно чух коментари от други хора. Някой каза, че момичето Елза било страхотно увлечено. Друг добави, че щяло да е малко трудничко за Еймиъс, като се имало предвид колко млада била тя, а трети пък изсумтя, че Елза си знаела доста добре работата. По-нататъшните коментари отбелязаха, че мис Гриър била страшно богата, винаги получавала това, което искала, и че тя била поела „инициативата в свои ръце“. Някой попита какво мислела за това съпругата на Крейл и многозначителният отговор беше, че сигурно вече трябва да е свикнала. Друг колебливо отговори, че както се чувало, съпругата била дяволски ревнива, а Крейл водел такъв ужасен живот, щото всеки друг мъж би бил оправдан да има по някоя и друга авантюра.

Споменавам всичко това, защото мисля, че е важно да бъдат изяснени напълно нещата преди моето пристигане там.

Любопитен бях да видя момичето — тя беше забележително хубава и привлекателна и трябва да призная, малко позлорадствувах, когато забелязах, че Каролайн наистина е много ядосана.

Самият Еймиъс Крейл не беше така безгрижен както друг път, макар че за тези, които не го познаваха добре, държанието му изглеждаше както обикновено. Аз обаче го познавах съвсем отблизо и забелязах веднага признаци на напрегнатост, неувереност, пристъпи на вялост, отнесеност и обща раздразнителност.

Независимо от склонността му да бъде умислен винаги, когато рисуваше, не можеше да се приеме, че картината, над която работеше, е изцяло отговорна за напрежението му. Зарадва се, когато ме видя, и веднага щом останахме насаме, ми каза:

— Слава богу, че дойде, Фил. Ако живееш в къща с четири жени, може съвсем да се смахнеш. Всички те ще ме изпратят в лудницата.

Атмосферата наистина беше натегната. Каролайн, както казах, беше очевидно много ядосана от цялата история. По учтив и възпитан начин тя бе много по-груба към Елза, отколкото човек би могъл да си помисли, че е възможно — всъщност без ни една оскърбителна дума. Самата Елза знаеше, че е господарка на положението, и никакви скрупули поради добро възпитание не биха могли да я възпрат да се държи открито отблъскващо. В резултат на това, когато не рисуваше, по-голямата част от времето си Крейл прекарваше, като се караше с малката Анджела. Обикновено между тях съществуваха отношения на обич, макар и доста често да се дразнеха и сбиваха. В този случай обаче всичко, което Еймиъс вършеше или казваше, беше язвително и двамата наистина се нахвърляха един върху друг. Четвъртият член от компанията беше гувернантката. „Кисела вещица — я нарече Еймиъс, — мрази ме свирепо! Седи със свити устни и непрекъснато ме упреква!“

После каза:

— По дяволите всички жени! Ако човек иска да живее спокойно, трябва да не се докосва до тях.

— Не биваше да се жениш — рекох му. — Ти си такъв човек, че трябваше да се пазиш от домашни обязаности.

Отвърна ми, че сега било твърде късно да се говори за това, и добави, че Каролайн сигурно щяла да бъде безкрайно щастлива, ако можела да се отърве от него. За първи път усетих, че нещо необикновено витае във въздуха.

— Какво става с тебе? — казах му. — Значи работата с прекрасната Елза е сериозна?

— Прекрасна е, нали? — изпъшка той. — Понякога ми се иска никога да не бях я виждал.

— Виж какво, старче — рекох му, — трябва да се съвземеш. Нима искаш да се обвързваш с още жени?

Той ме погледна и се разсмя:

— Лесно ти е да говориш, но аз не мога да оставя жените — просто не мога. А дори и да можех, те нямаше да ме оставят на мира!

После сви тези широки свои рамене, усмихна ми се и рече:

— О, предполагам, че накрая всичко ще се оправи. Признай, че картината е добра.

Ставаше въпрос за портрета на Елза, който рисуваше, и дори аз, макар и да не разбирах техниката на рисуване, виждах, че творбата му ще има особена сила.

Когато рисуваше, Еймиъс беше друг човек. Въпреки че ръмжеше, охкаше, мръщеше се и ругаеше на воля, а понякога хвърляше и четките си, той беше наистина безмерно щастлив.

Само когато се връщаше в къщата за храна, враждебната атмосфера между жените го сваляше на земята. Враждебните настроения достигнаха връхната си точка на 17-и септември. На обяд всички се почувствувахме неудобно. Елза беше наистина особена — нахална — мисля, е единствената точна дума! Тя умишлено пренебрегваше Каролайн, като непрекъснато се обръщаше само към Еймиъс, сякаш той и тя бяха сами в стаята. Каролайн говореше с нас свободно и весело и така умело водеше разговора, щото няколко на пръв поглед съвсем невинни забележки да имат хапливо значение. Тя не притежаваше пренебрежителната откровеност на Елза Гриър — при Каролайн всичко беше косвено, по-скоро загатнато, отколкото изказано.

Ситуацията достигна своята кулминация след обяда в гостната, тъкмо когато си допивахме кафето. Говорех за една дърворезба: глава от добре лакирано буково дърво — много интересна творба — и Каролайн каза:

— Работа е на един млад норвежки скулптор. Еймиъс и аз много ценим изкуството му и се надяваме да го посетим следващото лято.

Това спокойно твърдение за притежание беше прекалено много за Елза. На нея не й минаваха такива предизвикателства. Тя почака минута-две и заговори с ясния си, малко силен глас:

— Тази стая би била чудесна, ако беше наредена както трябва. Претъпкана е с мебели. Когато започна да живея тук, ще изхвърля целия този боклук и ще оставя само едно-две хубави неща. Мисля да сложа завеси с цвят на мед така, че лъчите на залязващото слънце да стигат до тях през големия прозорец на задната стена. — Тя се обърна към мене и каза: — Не мислите ли, че ще бъде направо чудесно?

Нямах време за отговор. Говореше Каролайн, а в гласа й имаше кадифе, коприна и нещо, което бих описал само като опасно.

— Да не мислиш да купуваш тази къща, Елза?

— Няма да е необходимо — отвърна Елза.

— Какво имаш предвид? — попита Каролайн, но гласът й вече не беше мек, а твърд и метален.

Елза се разсмя и каза:

— Трябва ли да се преструваме? Хайде, хайде, Каролайн, много добре знаеш какво имам предвид.

— Нямам никаква представа — отвърна тя.

На това Елза каза:

— Недей да бъдеш като щрауса. Няма смисъл да се преструваш, че не виждаш и нищо не знаеш. Еймиъс и аз се обичаме. Това не е твой дом. Негов е. И след като се оженим, аз ще живея тук с него!

— Мисля, че си луда — каза Каролайн.

А Елза отвърна:

— О, не, не съм, скъпа моя, и ти го знаеш. Би било много по-просто, ако бяхме честни една към друга. Еймиъс и аз се обичаме — ти си видяла това достатъчно ясно. Има само едно достойно нещо, което би могла да направиш за него: трябва да му върнеш свободата.

— Не вярвам на нито една дума от това, което говориш — рече Каролайн, ала гласът й беше неубедителен. Елза бе успяла да пробие бронята й. В този момент в стаята влезе Еймиъс и Елза каза със смях:

— Ако не вярваш на мене, питай него.

— Ще го питам — отвърна Каролайн и без да чака, рече: — Еймиъс, Елза твърди, че искаш да се ожениш за нея. Вярно ли е?

Горкият Еймиъс! Съжалих го. Човек сигурно се чувствува глупаво, когато такава сцена се стовари върху главата му. Той стана аленочервен, започна да заеква, обърна се към Елза и я попита:

— Защо, за бога, не си държа езика зад зъбите?

— Значи е вярно? — каза Каролайн.

Той нищо не отговори, просто стоеше там и прокарваше показалеца си по вътрешната страна на яката си. Като малък правеше така, когато забъркаше някоя каша.

— Не желая да разисквам това — каза Еймиъс, мъчейки се думите му да звучат с достойнство и авторитет, но, разбира се, не успя да го постигне, нещастникът.

— Обаче ние ще го разискваме! — отвърна Каролайн.

Тогава се намеси Елза:

— Мисля, че е просто справедливо да кажем на Каролайн.

— Вярно ли е, Еймиъс? — попита Каролайн много тихо. Той изглеждаше малко засрамен от себе си. Мъжете се срамуват, когато жените им ги притиснат до стената.

— Отговори ми, моля те. Аз трябва да зная — каза тя.

Тогава той отметна глава, горе-долу както прави волът в хомота, и отсече:

— Да, вярно е, но не желая да разисквам това сега.

После се обърна и напусна стаята, а аз излязох подир него; не исках да го оставям сам с жените. Настигнах го на терасата. Той ругаеше — никога не бях виждал човек да ругае с такъв жар.

След това се развика:

— Защо тя не си държа езика зад зъбите? Само наля масло в огъня! А аз трябва да завърша картината, чуваш ли, Фил? Това е най-хубавото нещо, което някога съм правил… Най-хубавото нещо, което съм направил през целия си живот. И някакви си глупави жени искат да я развалят!

Малко по-късно се поуспокои и каза, че жените нямали никакво чувство за пропорция. Не можах да сдържа усмивката си и рекох:

— Е, по дяволите, старче, сам си го докара до главата.

— Като че ли не зная — изпъшка той и добави: — Трябва обаче да признаеш, Фил, че не можеш да виниш никой мъж, гдето си е загубил ума по Елза. Дори Каролайн трябва да го разбере.

Попитах го какво би станало, ако Каролайн се запъне и не му даде развод, но той вече беше изпаднал в едно от своите състояния на отнесеност. Повторих забележката си, ала Еймиъс отвърна разсеяно:

— Каролайн не може никога да бъде отмъстителна. Ти не разбираш, старче.

— Имате дете — отбелязах аз.

Той ме хвана за ръката.

— Фил, стари приятелю, ти имаш добри намерения, но недей да ми грачиш като гарван. Аз сам ще си оправя работите. Всичко ще се нареди. Ще видиш, че всичко ще се нареди.

Такъв си беше Еймиъс — абсолютно неоправдан оптимист. После се развесели и каза:

— Да върви по дяволите цялата тази пасмина!

Не си спомням да сме говорили нещо друго. Няколко минути по-късно Каролайн се втурна на терасата.

— Свали това изцапано сако, Еймиъс — каза тя със съвсем обикновен, всекидневен тон. — Отиваме на чай у Мередит. Да не си забравил?

Той се втрещи и отвърна с леко заекване:

— О, бях забравил. Д-д-да, разбира се.

— Тогава се постарай да не приличаш толкова на вехтошар — каза тя. Въпреки че гласът й беше съвсем естествен, Каролайн не го погледна, а отиде до лехата с гергините и започна да къса увехналите цветове. Еймиъс бавно се обърна и влезе в къщата.

Каролайн започна да разговаря с мене. Говори много: за това, дали времето ще се задържи така, дали ще има достатъчно скумрия, та Еймиъс, Анджела и аз да отидем на риболов. Тя беше наистина изумителна — трябва да й го призная.

Лично аз обаче мисля, че това показваше какъв тип жена е Каролайн. Тя притежаваше силна воля и отлично самообладание. Не зная дали тогава вече е имала план да го убие, но не бих се учудил, ако е така. Беше способна да изготви плана си внимателно и хладнокръвно, с абсолютно ясно съзнание и без жал.

Каролайн Крейл беше много опасна жена. Трябваше да зная тогава, че тя нямаше да остави нещата така, но като истински глупак аз мислех, че е решила да приеме неизбежното, или пък вероятно е мислела, че ако се държи както обикновено, Еймиъс би могъл да промени решението си.

След малко другите излязоха. Елза изглеждаше предизвикателна и в същото време победителка. Каролайн не й обръщаше внимание. Всъщност Анджела спаси положението. Тя излезе, спорейки с мис Уилямс, че заради нищо и никакво няма да си сменя полата. Полата си беше много добра. Във всеки случай ставаше за милия стар Мередит — той никога нищо не забелязваше.

Най-после слязохме. Каролайн вървеше с Анджела, а аз вървях с Еймиъс. Елза вървеше сама и се усмихваше.

На мене лично не ми харесваше — беше твърде агресивна, но трябва да призная, че онзи следобед изглеждаше невероятно красива. Жените стават хубави, когато получат каквото искат.

Събитията от онзи следобед изобщо не мога да си спомня ясно. Всичко е замъглено. Спомням си как стария Мери излезе да ни посрещне. Мисля, че първо се разходихме из градината. Водихме, помня, дълъг разговор с Анджела относно обучаването на териери за лов на плъхове. Тя изяде невероятно количество ябълки и се опита да накара и мене да направя същото.

Когато стигнахме обратно до къщата, вече сервираха чая под един голям кедър. Мери, спомням си, изглеждаше много разстроен. Предполагам, че или Каролайн, или Еймиъс му бяха казали. Той погледна колебливо към Каролайн, а след това се втренчи в Елза. Милият човек беше съвсем разтревожен. На Каролайн, разбира се, й харесваше да го разиграва — предания, платоничен приятел, който никога не би отишъл твърде далече. Такъв тип жена беше тя.

След чая Мередит размени с мене няколко бързи реплики.

— Виж какво, Фил, Еймиъс не може да направи такова нещо! — каза той.

— Не се заблуждавай, ще го направи — отвърнах му аз.

Тогава той рече:

— Не може да остави жена си и детето си и да тръгне с това момиче. Много по-стар е от нея. Не вярвам тя да е на повече от осемнадесет години.

Отговорих му, че мис Гриър е на цели двадесет години и е с житейски опит.

— Все пак непълнолетна е и не разбира какво върши.

Горкият стар Мередит! Вечно благородният, истински европеец.

— Не се тревожи, старче — казах му аз. — Тя знае какво върши. И така й харесва!

Само това успяхме да си кажем. Помислих си, че Мери вероятно е разтревожен от мисълта Каролайн да бъде изоставена съпруга. След като разводът приключеше, тя би могла да очаква нейният верен Добин[21] да се ожени за нея. Знаех, че преданост без надежда за награда беше много повече в стила на Мередит. Признавам, че тази страна на въпроса ме забавляваше.

Странно, твърде малко си спомням за посещението в лабораторията на брат ми. Той обичаше да показва хобито си. Аз самият винаги съм се отегчавал. Предполагам, че съм бил там с другите, когато е изнасял беседата си за ползата от кониина, но не си спомням, а и не съм видял Каролайн да задига отровата. Както казах, тя беше много ловка жена. Помня как Мередит прочете на глас откъс от Платон, описващ смъртта на Сократ. Много досадно, мислех си. Класиците винаги са били скучни за мене.

Друго не мога да си спомня за онзи ден. Сещам се, че Еймиъс и Анджела вдигнаха страхотна врява, а ние я приехме с облекчение, защото така избягвахме други трудности. Анджела хукна към спалнята си с последно злостно излияние, като каза, че: първо, тя ще му плати за това; второ, пожелаваше му да умре; трето, надяваше се той да умре от проказа; четвърто, пожелаваше на мястото на носа му да порасне наденица и никога да не се махне, както ставало в приказките. Когато Анджела излезе, всички се разсмяхме. Не можахме да се сдържим — беше толкова смешна бъркотия.

Веднага след това Каролайн се качи в спалнята си. Мис Уилямс изчезна след ученичката си. Еймиъс и Елза отидоха заедно в градината. Ясно беше, че не съм желан, и тръгнах да се поразходя сам. Нощта беше чудесна.

На следната сутрин слязох долу късно. В трапезарията нямаше никой. Чудно какви неща само помни човек! Спомням си вкуса на бъбречетата и бекона, с които добре похапнах. Много хубави бъбречета бяха — пикантни.

След това тръгнах да диря някого. Излязох навън, но не видях никой, изпуших една цигара и се натъкнах на мис Уилямс, която тичаше наоколо и търсеше Анджела — тя трябвало да шие скъсаната си рокля, а вместо това избягала, както обикновено. Върнах се във фоайето и разбрах, че Еймиъс и Каролайн се разправят в библиотеката. Говореха доста високо. Чух я да казва: „Ти и твоите жени! Иде ми да те убия. Някой ден ще те убия.“ Еймиъс отвърна: „Не бъди глупава, Каролайн“, а тя рече: „Не се шегувам, Еймиъс“.

Е, не исках да подслушвам повече и отново излязох. Тръгнах по терасата в обратна посока и се натъкнах на Елза. Тя седеше на една от дългите скамейки точно под прозореца на библиотеката, който беше отворен. Не бих се изненадал, ако беше чула всичко, каквото се говореше вътре. Когато ме видя, тя стана, ни лук яла, ни лук мирисала, и тръгна към мене усмихната. Хвана ме за ръката и каза:

— Каква чудесна сутрин, нали?

Да, за нея сутринта беше чудесна! Доста жестоко момиче. Не, мисля, че беше просто откровена и без въображение. Виждаше единствено това, което искаше.

Стояхме на терасата и разговаряхме около пет минути, когато чух как някой хлопна вратата на библиотеката и Еймиъс Крейл излезе. Лицето му беше много червено.

Той безцеремонно хвана Елза за рамото и каза:

— Хайде, време е да позираш. Искам да довърша картината.

— Добре. Ще се кача да си взема пуловера — задуха студен вятър — отвърна тя и влезе в къщата.

Чудех се дали Еймиъс ще ми каже още нещо, но той нищо друго не каза освен: „Тези жени!“. „Горе главата, старче“ — рекох му аз.

После и двамата замълчахме, докато Елза отново излезе от къщата. Те тръгнаха заедно надолу към батарейната градина, а аз влязох вътре. Каролайн стоеше във фоайето. Мисля, че въобще не ме забеляза. Понякога такъв й беше маниерът: сякаш се беше оттеглила някъде, в този случай — вътре в самата себе си. Тя само прошепна нещо — не на мене, а на себе си. Долових само думите: „Твърде жестоко е“.

Точно това каза. После мина покрай мене и тръгна нагоре, като че ли все още без да ме забелязва — също като човек, съсредоточен върху някаква вътрешна представа. Аз лично мисля (разбира се, нямам право да го казвам), че тя се качи горе, за да вземе отровата и че тогава реши да направи това, което всъщност направи.

Тъкмо в този момент телефонът иззвъня. В някои къщи прислугата обслужва телефона, но толкова често бях отсядал в Олдърбъри, щото повече или по-малко се чувствувах член от семейството. Вдигнах слушалката.

Чух гласа на брат си Мередит. Той беше много разстроен. Обясни ми, че бил в лабораторията и че шишето с кониина било наполовина празно.

Не искам да се спирам отново върху нещата, които сега зная, че трябваше да направя. Фактът беше толкова изненадващ, а и аз бях достатъчно глупав, за да се изненадам. Мередит доста се беше разтреперал на другия край. Чух някой по стълбите и остро казах на Мери да дойде веднага.

Сам аз слязох долу да го посрещна. В случай че не знаете ландшафта на местността, най-краткият път от едното имение до другото е с лодка през тясното заливче. Спуснах се по пътя до малкия пристан, където държаха лодките. За да стигна дотам, трябваше да мина покрай стената на батарейната градина. Чух как Елза и Еймиъс разговаряха, докато той рисуваше. Гласовете им бяха весели и безгрижни. Еймиъс каза, че било невероятно горещ ден (наистина беше твърде горещо за септември), а Елза — че там, където седяла, върху бойниците, духал студен вятър от морето. После тя рече: „Ужасно се схванах от позирането. Не мога ли да си почина, скъпи?“ Чух как Еймиъс извика: „За нищо на света. Задръж така. Ти си жилаво момиче. Казвам ти, става добре.“ Елза рече: „Звяр!“, и се разсмя, а аз се отдалечих и вече нищо не можех да чуя.

Мередит тъкмо се приближаваше с лодката към брега. Изчаках го да я завърже и да се качи по стълбите. Изглеждаше блед и разтревожен.

— Ти си по-умен от мене, Филип — каза той. — Какво да направя? Лекарството е опасно.

— Напълно сигурен ли си? — попитах го.

Мередит, знаете, винаги е бил колеблив. Затова и не го приех така сериозно, както би трябвало. Той ми отговори, че бил съвсем сигурен — шишето било пълно вчера следобед.

— И нямаш абсолютно никаква представа кой може да го е задигнал?

Отговори ми, че нямал абсолютно никаква представа и поиска да узнае какво мисля аз. Възможно ли е някой от прислужниците? Отвърнах, че евентуално би могло, но ми се струва малко вероятно.

— Винаги държиш вратата заключена, нали? — казах му, а той отговори, че винаги била заключена, и започна да бръщолеви, че в долната си част прозорецът бил открехнат на няколко инча и че някой би могъл да влезе оттам.

— Случаен крадец? — попитах скептично. — Струва ми се, Мередит, че има няколко опасни възможности.

Той ме попита какво всъщност мисля, а аз му отговорих, че щом е сигурен в това, което казва, то вероятно Каролайн е взела лекарството, за да отрови Елза, или обратното — Елза го е взела, за да отстрани Каролайн и да разчисти пътя на истинската любов.

Мередит започна да дърдори припряно, че било абсурдно и мелодраматично и че не можело да бъде вярно.

— Е, лекарството го няма. Какво е твоето обяснение? — попитах го.

Той, разбира се, нямаше обяснение. Фактически мислеше като мене, но не смееше да погледне истината в очите.

— Какво да правим? — повтори той, а аз, проклет глупак, му отговорих:

— Трябва да обмислим внимателно. Или веднага кажи за изчезналото лекарство пред всички, или хвани Каролайн, когато е сама, и я постави натясно. Ако се убедиш, че тя няма нищо общо с това, направи същото с Елза.

— Такова момиче! — каза той. — Не може да е тя.

Отвърнах му, че не бих се заклел.

Докато говорехме, вървяхме нагоре по пътя към къщата. След последната ми забележка и двамата замълчахме за малко. Завивахме отново покрай батарейната градина, когато чух гласа на Каролайн.

Помислих си, че се карат трима души, но всъщност спорът беше за Анджела. Каролайн се възмущаваше: „Ще бъде тежко за момичето“, а Еймиъс отговори нещо нервно. После, тъкмо се изравнихме с вратата на градината, и тя се отвори. Еймиъс малко се изненада, като ни видя. Каролайн, излизайки, каза:

— Здравей, Мередит. Разисквахме въпроса за отиването на Анджела в училище. Изобщо не съм сигурна, че това е най-доброто за нея.

— Недей да се тревожиш толкова много за момичето — каза Еймиъс. — Нищо няма да й стане. Най-после ще се отървем.

Точно тогава по пътеката от къщата тичешком дойде Елза. В ръката си държеше някакъв червен пуловер. Еймиъс изръмжа:

— Хайде, връщай се да позираш. Не искам да губя време.

Той се върна към статива. Забелязах, че леко залита, и се почудих дали не пие. Всеки мъж при такава лудница и такива сцени можеше да бъде извинен за пиенето си.

— Бирата тук направо е гореща — измърмори Еймиъс. — Защо нямаме малко лед?

Каролайн каза:

— Ще ти изпратя долу бира направо от кофичката с лед.

— Благодаря — изсумтя Еймиъс.

После Каролайн затвори вратата на батарейната градина и се качи с нас до къщата. Ние седнахме на терасата, а тя влезе вътре. След малко излезе Анджела с няколко бири и чаши. Денят беше горещ и това ни зарадва. Докато пиехме, Каролайн мина покрай нас. Тя носеше бутилка бира и каза, че ще я занесе долу на Еймиъс. Мередит предложи да го стори той, но Каролайн беше решила твърдо тя сама да я занесе. Помислих си като истински глупак, че е от ревност. Не можеше да понася онези двамата да останат долу сами. Това вече я беше накарало да отиде веднъж долу уж да говори за заминаването на Анджела.

Тя тръгна по криволичещата пътека, а Мередит и аз гледахме след нея. Все още не бяхме решили нищо, а и Анджела започна да крещи да отида с нея, за да се изкъпем в морето. Изглеждаше невъзможно да останем насаме с Мередит. Казах му само: „След обяда“, и той кимна.

После отидохме с Анджела да се къпем. Поплувахме добре — през заливчето и обратно, а след това се изтегнахме на скалите, за да се попечем на слънцето. Анджела беше малко умислена, но това ми допадаше. Реших, че веднага след обяда ще се отделя с Каролайн настрана и от упор ще я обвиня в открадването на отровата. Нямаше смисъл Мередит да го прави — беше твърде мекушав. Направо щях да я обвиня. Тогава тя щеше да я върне, а дори и да не я върнеше, нямаше да посмее да я използува. Бях почти сигурен, че е тя, защото й е било необходимо да обмисли нещата. Елза беше твърде разумна и корава млада жена, за да рискува да се забърква с отрови. Имаше хладен разум и знаеше добре да пази кожата си. Каролайн беше направена от по-опасен материал — нестабилна, поддаваща се на импулса си и определено невротична. И все пак, знаете, в подсъзнанието ми остана чувството, че Мередит може да е сбъркал. Или пък някой прислужник си е пъхал носа там, разсипал е отровата и не е посмял да си признае. Отровата, виждате ли, е нещо много мелодраматично: човек не може да повярва.

Докато не се случи.

Беше доста късно, когато погледнах часовника си, и двамата с Анджела направо хукнахме за обяд. Всички тъкмо сядаха освен Еймиъс, който беше останал в Батареята, за да рисува. Това беше обичайно за него и лично аз си помислих, че е постъпил разумно, гдето е избрал тъкмо днес да рисува — обядът предвещаваше да бъде напрегнат.

Поднесоха кафето на терасата. Бих искал да мога да си спомня по-добре как изглеждаше Каролайн и как се държеше. Тя изобщо не беше възбудена. Струваше ми се по-скоро тъжна и мълчалива. Самият дявол беше тази жена!

Защото да отровиш мъжа си хладнокръвно, е дяволско нещо. Ако беше грабнала пистолет и го беше застреляла — е, това можеше да се разбере. Но такова студено, умишлено, отмъстително отравяне… И така спокойна и съсредоточена.

Тя стана и каза, че ще му занесе кафето долу, по възможно най-естествения начин. Все пак е знаела — трябва да е знаела, — че вече ще го намери мъртъв. Мис Уилямс тръгна с нея. Не си спомням дали Каролайн й предложи, или не. Май че Каролайн й предложи.

Двете жени тръгнаха заедно. Малко след това Мередит излезе на разходка. Тъкмо се извинявах, за да тръгна след него, когато той се върна тичешком. Лицето на Мередит беше сиво и той каза пресекливо:

— Трябва да повикаме лекар… бързо… Еймиъс…

Аз скочих.

— Болен ли е? Умира ли?

— Боя се, че е мъртъв — отвърна Мередит.

За момента бяхме забравили Елза, но тя внезапно нададе вик. Беше като вой на банши[22]. „Мъртъв? Мъртъв?“ — извика тя, сетне побягна. Не знаех дотогава, че някой може така да се движи — като сърна, като простреляно животно. Също и като Стихия, жадна за мъст.

— Тичай след нея — изрече задъхано Мередит. — Аз ще телефонирам. Тичай след нея, че не знаеш какво може да направи.

Хукнах след нея и добре, че го сторих. Тя би могла съвсем лесно да убие Каролайн. Никога не бях виждал такава болка, такава свирепа омраза. Всичкото лустро на финеса и възпитанието бе паднало. Всеки можеше да види, че баща й, и майката на бащата на нейния баща са били воденичари. Лишена от любовника си, тя беше примитивна жена — би издрала лицето на Каролайн, би й скубала косите, би я блъснала от парапета, ако можеше. По някаква причина Елза мислеше, че Каролайн го е пробола с нож. Всичко беше объркала, естествено.

Аз я хванах и тогава я пое мис Уилямс. Трябва да кажа, че мис Уилямс помогна много. Тя успя да накара Елза да се владее за по-малко от минута. Каза й, че трябва да мълчи и да престане да вика и да буйствува. Опасен човек беше гази жена и успя. Елза утихна — само стоеше там, хълцаше и трепереше.

Колкото до Каролайн, считам, че маската й беше смъкната. Тя стоеше съвсем смирена — бихте могли да кажете, че е зашеметена. Но не беше зашеметена — очите й я издаваха. Те дебнеха в пълно съзнание… тихо дебнеха. Предполагам, че вече бе почнала да се страхува…

Отидох при нея и й заговорих. Говорех й съвсем тихо. Другите не ни чуваха.

— Проклета убийцо — казах й, — ти уби най-добрия ми приятел.

Тя се дръпна назад и отвърна:

— О, не… не… той… той сам го е извършил.

Изгледах я право в очите и казах:

— Можеш да разкажеш това в полицията.

Тя го разказа и те не й повярваха.

Край на показанията на Филип Блейк.

Разказ на Мередит Блейк

Скъпи мосю Поаро,

Както Ви обещах, аз съм приготвил писмен разказ за всичко, което мога да си спомня, свързано с трагичните събития, случили се преди шестнадесет години. Най-напред бих искал да спомена, че внимателно премислих това, което ми казахте при последната ни среща. И като размислям, все повече се убеждавам, че е във висша степен неправдоподобно Каролайн Крейл да е отровила съпруга си. Винаги ми се е струвало нелепо, но липсата на някакво друго обяснение и нейното собствено отношение ме подведоха като овца да следвам мнението на други хора и да казвам заедно с тях, че ако тя не го е извършила, какво друго обяснение би могло да има?

Откакто Ви видях, аз много внимателно обмислих алтернативното решение, представено по онова време и използувано от защитата на процеса — сиреч, че Еймиъс Крейл е отнел собствения си живот. Макар от това, което знаех за него, такова решение да ми изглеждаше съвсем фантастично по онова време, то сега виждам, че трябва да променя мнението си. Първостепенен и особено важен е фактът, че Каролайн го вярваше. Ако сега трябва да приемем, че тази очарователна и благородна дама е била несправедливо обвинена, нейното често повтаряно убеждение трябва да има голяма тежест. Тя познаваше Еймиъс по-добре от всеки друг. Ако тя е мислила самоубийството за възможно, то трябва да е било възможно въпреки скептицизма на приятелите му.

Следователно аз предлагам теорията, че у Еймиъс Крейл е имало някакво зрънце съвест, някакво подсъзнателно течение от разкаяние и даже отчаяние, доведени до крайност от неговия темперамент, и което само неговата съпруга осъзнаваше. Мисля, че такова предположение не е невъзможно. Той може би е разкрил тази своя страна само пред Каролайн. Въпреки че това е несъвместимо с всичко, което съм го чувал да казва, все пак истина е, че в повечето мъже има по някоя неподозирана и противоречаща черта, често изненадваща хората, които ги познават отблизо. В живота на един уважаван и аскетичен мъж откриваме скрита бруталност, а един вулгарен богаташ може да има тайно влечение към някоя изящна художествена творба. Доказано е, че груби и безмилостни хора могат да притежават неподозирано милосърдие, а щедрите и добродушните — по някоя долна и жестока черта.

И така, възможно е у Еймиъс Крейл да е имало тенденция на подсъзнателно болезнено самообвинение и колкото повече е демонстрирал егоизма и правото си да върши каквото си ще, толкова повече се е активизирало това тайно подсъзнание. Повърхностно погледнато, изглежда невероятно, но сега вярвам, че така трябва да е било. И отново повтарям: самата Каролайн упорито се придържаше към такова виждане. Пак казвам, че това е много важно!

А сега да изследваме фактите или по-скоро спомените ми за фактите в светлината на новото становище.

Считам, че тук с основание мога да включа един разговор, който проведох с Каролайн няколко седмици преди разигралата се трагедия. Беше по време на първото гостуване на Елза Гриър в Олдърбъри.

Каролайн, както ви казах, знаеше за дълбокото ми чувство и привързаност към нея. Следователно аз бях човекът, на когото тя най-лесно би се доверила. Каролайн не изглеждаше много щастлива напоследък. Въпреки това бях изненадан, когато един ден тя внезапно ме попита дали Еймиъс наистина много обича момичето, което е довел.

— Интересува се от нея, защото я рисува — казах й. — Знаеш какъв е Еймиъс.

Тя поклати глава и отвърна:

— Не, той е влюбен в нея.

— Е, може би малко…

— Много, струва ми се.

— Тя е необикновено привлекателна, признавам, а и двамата знаем, че Еймиъс е податлив, но досега, скъпа моя, трябва да си се убедила, че има само един човек, когото Еймиъс обича, и това си ти. Той си има увлечения, но те не са трайни. Ти си единственият човек за него и въпреки лошото му държание чувството му към тебе остава непроменено.

— Винаги съм мислила така преди — отвърна Каролайн.

— Повярвай ми, Каро, така е — казах аз.

— Този път, Мери, се боя. Това момиче е толкова… толкова ужасно откровено. Толкова е млада и така екзалтирана. Имам чувството, че този път е сериозно.

— Но самият факт, че тя е толкова млада и, както каза, така откровена, ще я предпази. Общо взето, жените са лесна плячка за Еймиъс, но с момиче като това е различно.

— Да — каза тя, — точно от това се страхувам — че е различно. — После продължи: — Знаеш, Мери, на тридесет и четири години съм и сме женени от десет години. По външност въобще не мога да се меря с това дете Елза и го съзнавам.

— Но ги знаеш, Каролайн, знаеш, че Еймиъс ти е истински предан.

— Може ли да ги разбере човек мъжете? — отвърна тя, засмя се малко тъжно и каза: — Много примитивна жена съм, Мери. Иска ми се да замахна със секирата срещу това момиче.

Казах й, че детето вероятно изобщо не се сеща какво върши, че се възхищава и боготвори Еймиъс и може би не разбира, че той се влюбва в нея. Каролайн каза само: „Милият Мери“, и започна да говори за градината си. Надявах се, че няма повече да се тревожи по този въпрос.

Скоро след това Елза се върна в Лондон. Еймиъс също замина за няколко седмици. Съвсем бях забравил за цялата тази история и тогава чух, че Елза е дошла отново в Олдърбъри, за да може Еймиъс да завърши картината.

Бях малко обезпокоен от новината, но когато видях Каролайн, забелязах, че не е много общителна. Изглеждаше съвсем нормално — не беше нито разтревожена, нито разстроена. Помислих си, че всичко е наред.

Затова и толкова се шокирах, когато научих колко далече беше стигнала работата.

Казах Ви за разговора си с Крейл и Елза. Нямах възможност да говоря с Каролайн. Можехме само да разменим тези няколко думи, за които вече Ви споменах.

И сега виждам лицето й, големите тъмни очи, потиснатото чувство и гласа й, който казва: „Всичко е свършено…“ Не мога да Ви опиша безкрайната мъка, скрита в тези думи. Те изразяваха голата истина. С предателството на Еймиъс всичко свършваше за нея. Ето, затова съм убеден, че тя е взела кониина — било е изход: изход, подсказан й от моята глупава беседа върху лекарството. А и откъсът от Фидий, който прочетох, описва една красива смърт.

Такова е сегашното ми становище: тя е взела кониина, решена да отнеме собствения си живот, когато Еймиъс я изостави. Той може би я е видял да взема отровата или е открил по-късно.

Това откритие е имало страхотно въздействие върху него. Той се е ужасил, че постъпките му са я накарали да помисли за такова нещо, но въпреки ужаса и разкаянието Еймиъс все пак е чувствувал, че не може да се откаже от Елза. Това мога да го приема. Който и да беше се влюбил в Елза, щеше да разбере, че е почти невъзможно да се откъсне от нея.

Той не е могъл да си представи живота си без Елза, разбрал е, че Каролайн не би могла да живее без него, и е решил, че има само един изход: той самият да употреби кониина. Мисля, че начинът, по който го е направил, е характерен за него. Рисуването беше за Еймиъс най-скъпото нещо в живота му. Той е избрал да умре буквално с четка в ръка и последното, което очите му са виждали, е било лицето на момичето, обичано от него до отчаяние. Може също да си е помислил, че смъртта му ще бъде добро разрешение и за Елза.

Признавам, че тази теория оставя някои интересни факти без обяснение. Защо например върху шишето с кониина са били намерени отпечатъци само от пръстите на Каролайн? Допускам, че след като Еймиъс го е пипал, неговите отпечатъци са били размазани или изтрити от купчината меки тъкани, които са се допирали до шишето, и че след смъртта му Каролайн е взела шишето, за да види дали някой не го е пипал. Нима това не е възможно и приемливо? Що се отнася до уликите за пръстовите отпечатъци върху биреното шише, свидетелите по защитата са били на мнение, че човешката ръка би могла да се изкриви така след приемане на отрова, щото да хване шишето по съвсем неестествен начин.

Още едно нещо трябва да бъде обяснено — поведението на Каролайн по време на целия процес. Мисля обаче, че сега вече разбирам причината за това. Фактически тя взе отровата от лабораторията ми. Решението й да се самоубие беше нейно, но то накара съпруга и да отнеме собствения си живот. Нима не е логично да се допусне, че при един болезнен пристъп на отговорност тя е счела себе си виновна за неговата смърт? Убедила е себе си, че е виновна за убийство, макар и не точно такова, в каквото я обвиняваха.

Мисля, че всичко би могло да бъде така и ако случаят е такъв, няма да е трудно да убедите малката Карла. Тя ще може да се омъжи за своя млад приятел и да бъде спокойна, че единственото нещо, за което майка й има вина, е било един порив (не повече) да отнеме собствения си живот.

Всичко това, уви, не е, което ме помолихте, а то е: разказ за събитията, както си ги спомням. Нека сега попълня този пропуск. Вече Ви разказах подробно какво се случи през деня, предшествуващ смъртта на Еймиъс. Сега идваме до самия ден.

Спах много зле, разтревожен от гибелния за моите приятели обрат на събитията. След дълго будуване, през което напразно се мъчех да измисля нещо, за да предотвратя катастрофата, съм заспал дълбоко в шест часа сутринта. Поднасянето на сутрешния чай не ме е разбудило, а се събудих едва в девет и половина с натежала глава и неотпочинал. Малко след това, мисля, чух стъпки в стаята долу, която използувах като лаборатория.

Тук искам да кажа, че шумът всъщност може да е бил причинен от котка, която е влязла вътре. Намерих рамката на прозореца леко повдигната, небрежно оставена така от предния ден. Отворът беше достатъчен, за да пропусне котка. Споменавам за този шум просто за да обясня кое ме накара да вляза в лабораторията.

Влязох вътре веднага, щом се облякох, и като прегледах рафтовете, забелязах, че шишето, съдържащо кониинов разтвор, е малко по-навън от редицата. Привличайки погледа ми по този начин, аз се стреснах, защото видях, че значително количество от разтвора липсва. Предния ден шишето беше почти пълно, а сега — почти празно.

Затворих и залостих прозореца, излязох и заключих вратата след себе си. Бях доста разстроен, а също и объркан. Боя се, че когато се стресна, умствените ми процеси малко се забавят.

Първо се обезпокоих, после усетих тревога и накрая определено се уплаших. Разпитах прислугата, но всички отрекоха да са влизали в лабораторията. Помислих още малко и реших да позвъня на брат ми за съвет.

Филип беше по-бърз от мене. Той разбра сериозността на откритието ми и ме накара веднага да отида при него, за да обсъдим случая.

Излязох и срещнах мис Уилямс, която беше дошла от другата страна, за да търси избягалата си ученичка. Уверих я, че не съм виждал Анджела и че тя не е идвала у дома.

Мис Уилямс, струва ми се, забеляза, че нещо не е наред. Тя ме изгледа с любопитство, обаче аз нямах намерение да й казвам за случилото се. Посъветвах я да отиде в овощната градина — Анджела много харесваше едно ябълково дърво там, — а сам аз забързах надолу към брега и се приближих с лодката през заливчето до Олдърбъри на другия бряг.

Брат ми вече беше там и ме чакаше.

Тръгнахме заедно нагоре към къщата по пътя, който изминахме с Вас онзи ден. След като сте видели релефа, можете да разберете, че минавайки покрай стената на батарейната градина, ние непременно щяхме да чуем всичко, което се казваше вътре.

Като оставим настрана факта, че Каролайн и Еймиъс бяха ангажирани в някакъв спор, аз не обърнах голямо внимание на разговора им.

Сигурен съм, че не съм чул никакви заплахи, изречени от Каролайн. Предметът на спора беше Анджела и, предполагам, Каролайн е молела за отсрочка на решението за училище. Еймиъс обаче беше непреклонен и крещеше раздразнено, че всичко е решено и че той ще се погрижи за багажа й.

Вратата на Батареята се отвори точно когато се изравнихме с нея и Каролайн излезе. Тя изглеждаше обезпокоена, но не прекалено. Усмихна ми се малко разсеяно и каза, че спорели за Анджела. В тази минута дойде Елза и тъй като Еймиъс явно искаше да продължи с рисуването, без да бъде обезпокояван от нас, ние продължихме нагоре.

По-късно Филип жестоко се укоряваше, че не сме действували веднага. Аз обаче виждам нещата по-иначе. Нямахме абсолютно никакво основание да считаме, че се обмисля нещо, каквото е убийството (още повече, сега не считам, че е било обмисляно). Ясно беше — трябва да предприемем някакви действия, но все още твърдя, че трябваше първо внимателно да разгледаме въпроса. Необходимо беше да намерим правилното решение, а веднъж-дваж аз самият се хващах, че се чудя дали все пак не съм се заблудил. Наистина ли беше пълно шишето предния ден, както си мислех? Не съм от хората, които се перчат с увереността си във всичко (като брат ми Филип). Паметта може да ни изневери. Колко често например човек е сигурен, че е поставил нещо някъде, а после го намира на съвсем друго място. Колкото повече се опитвах да си спомня положението на шишето предния ден, толкова по-несигурен и колеблив се чувствувах. Това много дразнеше Филип, който напълно загуби търпение с мене.

Тогава не успяхме да продължим разговора си и мълчаливо се съгласихме да го отложим за след обяда. (Искам да кажа, че ако желаех, винаги можех да се отбия в Олдърбъри на обяд.)

По-късно Анджела и Каролайн ни донесоха бира. Попитах Анджела защо е избягала и й казах, че мис Уилямс е била готова да обяви война, а тя ми отговори, че се къпала в морето и добави, че не разбирала защо трябва да кърпи ужасната си стара пола, когато за училище щели да й купят само нови дрехи.

Тъй като изглеждаше, че няма да има шанс да поговорим насаме с Филип и понеже наистина силно желаех сам да обмисля нещата, аз тръгнах надолу по пътеката към Батареята. Точно над Батареята, както Ви показах, има поляна сред дърветата, където в миналото имаше стара пейка. Седнах там, пушех, мислех и гледах как Елза позира на Еймиъс.

Винаги ще я помня, както беше онзи ден — скована в позата, с жълта риза, тъмносини панталони и червен пуловер, метнат върху раменете й.

Лицето й беше така грейнало от живот, здраве и лъчезарност. И веселият й глас, с който говореше за бъдещи планове.

Ще Ви се стори, че съм подслушвал, но не е така. Елза ме виждаше много добре. И двамата знаеха, че съм там. Тя ми махна с ръка и извика, че тази сутрин Еймиъс бил абсолютен звяр — не й давал почивка. Била се схванала и навсякъде я боляло.

Еймиъс изръмжа, че не била така схваната като него. Той се бил схванал целият. Имал мускулен ревматизъм. Елза каза подигравателно: „Горкият старец“, а той й отвърна, че се нагърбвала с един скрибуцащ инвалид.

Шокира ме, знаете, тяхното лековато съгласие за съвместното им бъдеще, което причиняваше толкова много страдание. И все пак не можех да я виня. Тя беше толкова млада, толкова уверена, така много влюбена. А и не знаеше какво точно върши. Тя не разбираше страданието — просто приемаше с наивната увереност на дете, че Каролайн „ще се оправи“, че „скоро ще забрави“. Елза не виждаше нищо освен себе си и Еймиъс — щастливи навеки. Вече ми беше казала, че имам старомодни схващания. Тя не изпитваше съмнения, угризения или пък съчувствие. Но нима може да очаква човек съчувствие от лъчезарната младост? То е много по-зряло и по-мъдро чувство.

Елза и Еймиъс не разговаряха много, разбира се. Никой художник не обича да бъбри, когато работи. Може би на всеки десет минути Елза казваше по нещо, а Еймиъс изръмжаваше в отговор. По едно време тя каза:

— Мисля, че си прав за Испания. Първо там ще отидем. Трябва да ме заведеш да видя борба с бикове. Сигурно е чудесно. Само че искам бикът да убие човека, а не обратното. Разбирам как са се чувствували римлянките, когато са виждали да умират мъже. Мъжете не струват, но животните са великолепни.

Предполагам, че тя самата беше като животно — млада, примитивна, не наследила още нищо от тъжния човешки опит и подлагащата всичко на съмнение мъдрост. Считам, че Елза още не беше започнала да мисли — тя само чувствуваше. Но тя беше толкова жива — по-жива от всички хора, които бях познавал…

Тогава за последен път я видях сияеща и уверена, на върха на щастието. Ненормално весела е точният израз, нали?

Звънецът иззвъня за обяд, аз станах, тръгнах надолу по пътеката и при вратата на Батареята надникнах вътре. Елза дойде при мене. Светлината ме заслепи, защото бях седял под сенките на дърветата. Едва виждах. Еймиъс се беше проснал на пейката, а ръцете му бяха разперени встрани. Той гледаше вторачено картината. Толкова често го бях виждал така. Откъде можех да зная, че отровата вече е действувала и го е вцепенила, както е седял?

Еймиъс толкова мразеше и ненавиждаше болестите, щото никога не би признал, че е болен. Сигурно е мислел, че е слънчасал — симптомите са почти същите, — но за нищо на света не би се оплакал.

— Еймиъс няма да идва за обяд — каза Елза.

Помислих си, че постъпката му е разумна, и казах:

— Тогава до скоро виждане.

Той отмести очи от картината, докато спря погледа си върху мене. Имаше странен… как да кажа… сякаш злобен, отмъстителен израз. Приличаше на злонамереност.

Естествено, тогава не разбрах, защото, ако картината му не се получаваше, както искаше, той често биваше съвсем непоносим. Помислих си, че случаят е такъв. Еймиъс издаде някакъв хъркащ звук.

Нито Елза, нито аз забелязахме нещо нередно в него — просто артистичен темперамент.

И така, оставихме го там, а тя и аз се заизкачвахме към къщата, смеейки се и разговаряйки. Само ако знаеше горкото дете, че повече няма да го види жив… И добре, че не знаеше. Така успя да бъде поне още малко щастлива.

На обяд Каролайн се държа съвсем нормално — беше малко по-разсеяна — нищо повече. А нима необходимостта да играе не е била причината за това? Тя не би могла да бъде чак такава артистка.

Каролайн и гувернантката слязоха след това долу и са го намерили. Срещнах мис Уилямс, когато идваше нагоре. Каза ми да телефонирам за лекар и се върна при Каролайн.

Бедното дете — имам предвид Елза! Мъката й беше неистова и необуздана както у децата — те не могат да повярват, че животът може да им поднесе такива неща. Каролайн беше съвсем спокойна. Разбира се, тя умееше да се владее по-добре от Елза. Не изглеждаше разкаяна… тогава. Само каза, че сигурно Еймиъс го е направил сам. Ние не повярвахме на това. Елза избухна и я обвини право в лицето.

Естествено, Елза може би вече е разбирала, че и тя самата ще бъде заподозряна. Да, това вероятно обяснява поведението й. Филип беше съвсем убеден, че Каролайн го е направила.

Гувернантката беше голяма помощ и опора. Тя накара Елза да легне, даде й успокоително и отстрани Анджела, когато полицията дойде. Да, много силна беше тази жена.

Цялата история се превърна в кошмар. Полицаите претърсваха къщата, задаваха въпроси, а после репортерите се рояха в къщата като мухи, святкаха със светкавиците си, искаха интервюта от членовете на семейството.

Истински кошмар беше…

След всичките тези години пак е кошмар. Дано даде господ, след като убедите малката Карла в това, което наистина се е случило, да можем да забравим всичко и никога вече да не си го спомняме.

Еймиъс трябва да се е самоубил, колкото и невероятно да изглежда.

Край на разказа на Мередит Блейк.

Разказ на лейди Дитишам

Тук съм изложила цялата история — от запознаването ми с Еймиъс Крейл до неговата трагична смърт.

Видях го за пръв път на събиране в едно ателие. Спомням си, че стоеше до прозореца — съзрях го още от вратата. Попитах кой е и някой ми отговори: „Това е Крейл, художникът“. Веднага казах, че искам да се запозная с него.

Говорихме тогава около десет минути. Когато някой ви направи такова впечатление, каквото Еймиъс ми направи, безнадеждно е да се опитвате да си спомните за какво сте говорили. Ако кажа, че след като го видях, всички други сякаш се смалиха и избледняха, ще изразя най-точно усещането си.

Веднага след тази среща отидох да видя колкото е възможно повече негови картини. В момента имаше негова изложба на Бонд стрийт, една от картините му беше в Манчестър, друга — в Лийдс и две — в държавни галерии в Лондон. Отидох и ги видях всичките. После го срещнах отново и казах:

— Видях всичките ви картини. Мисля, че са чудесни.

Той сякаш се развесели.

— Кой ви е казал, че разбирате нещо от рисуване? Не вярвам да имате някакво понятие.

— Може би не — казах аз, — но въпреки това са чудесни.

Еймиъс се усмихна и отвърна:

— Не бъдете такава сантиментална малка глупачка.

— Не съм — казах аз. — Искам да ме нарисувате.

— Ако имахте малко разум изобщо — отвърна Крейл, — щяхте да разберете, че не рисувам портрети на хубави жени.

— Не е нужно да е портрет и аз не съм хубава жена — отговорих му.

Тогава той ме погледна така, сякаш ме виждаше за първи път, и каза:

— Не. Вероятно не сте.

— В такъв случай ще ме нарисувате ли? — попитах го.

Той наклони глава и ме гледа известно време.

— Вие сте странно момиче, нали?

— Доста богата съм, знаете, и мога да си позволя да платя добре — рекох аз.

— Защо толкова искате да ви нарисувам? — попита той.

— Защото искам!

— Това причина ли е?

— Да. Винаги получавам това, което искам.

Тогава той каза:

— О, бедно мое дете, колко сте млада!

— Ще ме нарисувате ли? — попитах го.

Крейл ме хвана за раменете, обърна ме към светлината и ме огледа. След това малко се отдалечи от мене. Стоях, затаила дъх, и чаках.

— Понякога ми се е искало да нарисувам полет на шарени австралийски папагали, които кацат на катедралата „Сейнт Пол“. Ако ви нарисувам на фона на хубав, традиционен пейзаж, вярвам, резултатът ще бъде същият.

— Значи ще ме нарисувате?

— Вие сте едно от най-прекрасните, нешлифовани, екстравагантни и екзотични парчета, които съм виждал. Ще ви нарисувам!

— Тогава считам, че се уговорихме.

— Но ви предупреждавам, Елза Гриър — продължи той, — че ако наистина ви рисувам, аз вероятно ще се любя с вас.

— Надявам се, че ще го сторите… — отвърнах аз.

Казах го съвсем спокойно и тихо. Чух как той задържа дъха си и видях израза, който се появи в очите му.

Разбирате ли, беше толкова внезапно!

След ден-два отново се видяхме. Искаше да замина за Девъншир — там намерил мястото, което му било нужно за фон.

— Знаеш, че съм женен и много обичам жена си — каза ми той.

Отговорих му, че щом обича жена си, значи тя е много мила.

— Изключително мила — отвърна той. — Всъщност тя е достойна за обожание и аз я обожавам. Така че запомни го добре, Елза.

Отвърнах му, че разбирам много добре.

Седмица по-късно той започна картината. Каролайн Крейл ме посрещна любезно. Не ме хареса много, но и не беше нужно в края на краищата. Еймиъс беше твърде предпазлив. Не ми каза нито една дума, която жена му да не може да чуе, и аз бях съвсем учтива и официална с него. Вътре обаче в себе си ние и двамата знаехме.

След десет дни Крейл ми каза да се върна в Лондон.

— Картината не е завършена — рекох му.

— Едва съм я започнал — отговори той. — Истината е, че не мога да те нарисувам, Елза.

— Защо? — попитах го.

— Много добре знаеш защо, Елза, и точно затова трябва да изчезнеш. Не мога да мисля за картината, не мога да мисля за нищо освен за тебе.

Бяхме в батарейната градина. Денят беше горещ и слънчев, чуруликаха птици, жужаха пчели. Трябваше да има щастие и покой, но аз не ги чувствувах. Като че ли усещах някаква обреченост, сякаш… сякаш това, което щеше да се случи, вече беше отразено наоколо. Знаех, че няма смисъл да се връщам в Лондон, но казах:

— Много добре. Ще замина, щом искаш.

— Послушно момиче — отвърна Еймиъс.

И така аз заминах, без да му пиша. Той издържа десет дни и тогава дойде при мене. Беше толкова слаб, измъчен и нещастен, че направо ме потресе.

— Предупредих те, Елза — каза Еймиъс. — Не казвай, че не съм те предупредил.

— Чаках те и знаех, че ще дойдеш — отвърнах аз.

Той изпъшка и каза:

— Има неща, които са твърде силни за един мъж. Не мога да ям, да спя или да почивам от желание по теб.

Отговорих му, че зная, че с мене е същото и че е било така от първия миг, в който съм го видяла. Това беше работа на Съдбата и нямаше смисъл да се борим.

— Ти не си се борила много, нали, Елза? — попита ме той.

Отвърнах му, че изобщо не съм се борила.

Еймиъс каза, че му се искало да не съм толкова млада, а аз му отговорих, че няма значение. Мога, струва ми се, да кажа, че през следващите няколко седмици бяхме много щастливи. Но „щастие“ не е точната дума. Беше нещо по-дълбоко и по-страшно.

Ние бяхме родени един за друг и се бяхме намерили. И двамата знаехме, че трябва да сме заедно навеки.

Но случи се и нещо друго. Недовършената картина започна да мъчи Еймиъс. Той ми каза:

— Дяволски смешно е. Преди не можех да те рисувам — ти самата ми пречеше. Но аз искам да те нарисувам, Елза. Искам да те нарисувам така, че тази картина да бъде най-хубавото нещо, което някога съм правил. Сърбят ме ръцете да грабна четките и да те видя седнала там на тази старинна дървена ограда с бойни кули, с традиционното синьо море и благопристойните английски дървета и ти… ти, седнала там като пронизителен вик на победата. Трябва да те нарисувам така! И не искам да ме притесняват и безпокоят, докато те рисувам. Когато завърша картината, ще кажа истината на Каролайн и ще оправим цялата тази бъркотия.

— Каролайн ще ти създаде ли трудности за развода? — попитах го аз.

Той отвърна, че не вярвал, но с жените човек не можел да бъде сигурен.

Казах му, че съжалявам, загдето тя ще се разстрои, но в края на краищата такива неща се случват.

— Много мило и разумно, Елза, но Каролайн не е разумна, никога не е била и няма да бъде. Знаеш, че ме обича.

Отговорих му, че разбирам това, но ако тя го обича, трябва да постави щастието му на първо място и в никой случай не би го задържала, ако той иска да е свободен.

— Житейските проблеми не могат да бъдат разрешени чрез възхитителните максими от съвременната литература. Природата е кръвожадна, запомни — каза ми той.

— Но днес всички сме цивилизовани хора — отвърнах аз.

Еймиъс се разсмя и каза:

— Цивилизовани хора, дрън-дрън! Каролайн сигурно би замахнала с брадвата срещу тебе, а и наистина би могла да го стори. Не разбираш ли, Елза, че тя ще страда — страда? Не знаеш ли какво означава това?

— Тогава не й казвай — рекох аз.

— Не — отвърна той. — Трябва да скъсам. Ти ще ми принадлежиш както трябва, Елза — открито, пред целия свят. Изцяло моя.

— Ами ако не ти даде развод?

— Не ме е страх.

— От какво се страхуваш тогава?

— Не зная… — бавно отвърна той.

Разбирате ли, той познаваше Каролайн, но не и аз.

Ако само се досещах…

Отново отидохме в Олдърбъри. Този път нещата вървяха трудно. Каролайн беше станала подозрителна. Не ми харесваше… не ми харесваше… Никак не ми харесваше. Винаги съм мразела измамата и потайността. Считах, че трябва да й кажем. Еймиъс не искаше и да чуе за това.

Най-странното от цялата работа беше, че него изобщо не го интересуваше. Макар и да бе привързан към Каролайн и да не искаше да я нарани, той изобщо нехаеше за честността или не — честността на цялата история. Бе изпаднал в някакво безумие, докато рисуваше, и нищо друго не го интересуваше. Преди не бях го виждала в тези негови творчески настроения. Тогава разбрах какъв истински гений е. За него беше естествено да бъде така отнесен, та обикновеното благоприличие нямаше никакво значение. Но за мене не беше същото. Бях в ужасно положение. Каролайн ме ненавиждаше — и с пълно право. Единственото нещо, което можеше да оправи тази ситуация, беше да сме честни и да й кажем истината.

Ала всичко, което Еймиъс казваше, беше, че не желае да бъде притесняван с кавги и сцени, докато не завърши картината. Отговорих му, че вероятно нямаше да има сцени — Каролайн бе твърде горда и с достойнство, за да го позволи.

— Искам да бъда честна във всичко — казах му. — Ние трябва да бъдем честни!

— По дяволите честността — отвърна Еймиъс. — Да ви вземат мътните! Аз рисувам картина!

Разбирах го, но той не ме разбираше. Най-после не издържах. Каролайн говореше за някакъв план, който тя и Еймиъс възнамерявали да изпълнят следващата есен. Говореше съвсем уверено. Изведнъж почувствувах, че това, което вършим, е отвратително: да я оставим да продължава в същия дух. А може би бях и ядосана, защото тя наистина се държеше зле с мен по един хитроумен начин, на който не можех да се противопоставя.

И така аз разкрих цялата истина. Все пак и до днес мисля, че бях права, макар и да не бих го направила, ако имах и най-малка представа какво щеше да последва.

Катастрофата стана веднага. Еймиъс се вбеси от мене, но не можеше да не признае, че това, което бях казала, е вярно.

Изобщо не разбирах Каролайн. Всички отидохме на чай у Мередит и тя се държа чудесно — говореше и се смееше. Аз, глупачката, си помислих, че Каролайн приема нещата леко. Неловко ми беше, че не мога да си замина — Еймиъс щеше да вдигне страхотна пара, ако си бях тръгнала. Мислех си, че може би Каролайн ще си отиде. Щеше да ни бъде много по-леко, ако беше го направила.

Не я видях да взема кониина. Искам да бъда честна и затова мисля, че просто е възможно тя да го е взела, както каза, с идеята да се самоубие.

Ала не го вярвам истински. Считам, че Каролайн бе една от тези крайно ревниви и алчни жени, които никога не пускат това, което веднъж им е принадлежало. Еймиъс беше нейна собственост. Мисля, че тя беше готова да го убие по-скоро, отколкото да го даде изцяло и завинаги на друга жена. Считам, че тя веднага бе решила да го убие, а съвсем свободната беседа на Мередит за кониина й подсказа средството, с което да осъществи вече замисления от нея план. Каролайн беше много злобна и отмъстителна жена — жадна за мъст. През цялото време Еймиъс знаеше, че тя е опасна, но аз не знаех.

На следната сутрин тя окончателно се скара с Еймиъс. Бях отвън на терасата и чух почти всичко. Еймиъс беше превъзходен — много търпелив и спокоен. Молеше я да бъде разумна. Каза й, че е много привързан към нея и детето, че винаги ще бъде и че ще направи всичко, каквото може, за да осигури бъдещето им. После той стана по-твърд и каза:

— Но разбери: каквото и да стане, аз ще се оженя за Елза и нищо не може да ме спре. Ти и аз се бяхме споразумели да бъдем свободни. Такива неща се случват.

Каролайн му каза:

— Прави каквото искаш. Предупредих те.

Гласът й беше много тих, но в него имаше странна нотка.

— Какво искаш да кажеш, Каролайн? — попита Еймиъс.

— Ти си мой — отвърна тя. — И нямам намерение да ти връщам свободата. По-скоро ще те убия, отколкото да те дам на онова момиче.

Точно в тази минута на терасата дойде Филип Блейк. Станах и отидох при него — не исках той да чуе нещо.

След малко Еймиъс излезе и каза, че е време да се залови с картината. Слязохме заедно до Батареята. Той не беше много разговорлив — каза само, че Каролайн е страшно разгневена, но „за бога, нека не говорим за това“. Искаше да се съсредоточи върху това, което правеше. Още ден-два и щеше да завърши картината.

— Ще бъде най-хубавото нещо, което някога съм правил, Елза — каза той, — дори и да трябва да платя с кръв и сълзи.

Малко по-късно аз отидох до къщата, за да си взема пуловер. Духаше мразовит вятър. Когато се върнах, Каролайн беше там. Предполагам, че беше дошла да го моли за последен път. Филип и Мередит Блейк също бяха там.

Тогава Еймиъс каза, че е жаден и иска да пие, обаче бирата долу не беше студена.

Каролайн отговори, че ще му прати студена бира. Тонът й беше съвсем естествен, почти приятелски. Голяма артистка беше тази жена. Трябва вече да е знаела какво ще направи.

След десет минути донесе бирата. Еймиъс рисуваше. Тя му наля и постави чашата до него. Никой не гледаше към нея: Еймиъс беше вдълбочен в работата си, а аз не биваше да развалям позата.

Той изпи бирата наведнъж, както винаги — просто я изля в гърлото си на един дъх. Направи гримаса и каза, че имала лош вкус, но поне била студена.

Даже тогава никакво подозрение не ми мина през ума, а само се засмях и казах: „От черния ти дроб е“.

Когато го видя, че изпи бирата, Каролайн си отиде.

Може би след около четиридесет минути Еймиъс се оплака от скованост и болки. Каза, че сигурно има мускулен ревматизъм. Той не понасяше никакви оплаквания и не обичаше да се суетят около него. След тези си думи Еймиъс се пошегува: „Предполагам, че остарявам. Нагърбваш се с един скърцащ инвалид, Елза.“ Аз влязох в тона му, но забелязах, че краката му се движат особено и сковано и един-два пъти лицето му се сгърчи. Никога не би ми дошло наум, че не е ревматизъм. После той дръпна пейката и се просна върху нея, като от време на време се протягаше, за да нанесе по малко боя върху платното тук и там. Понякога правеше така, когато рисуваше — просто седеше и гледаше втренчено ту мене, ту картината. Затова и тогава не обърнах особено внимание.

Чухме звънеца за обяд и Еймиъс каза, че няма да дойде. Искаше да остане долу и не желаеше нищо за ядене. Това също бе обичайно, а и по-лесно би било за него да не се среща с Каролайн на масата.

Говорът му беше малко особен — изръмжаваше думите си. Ала той имаше такъв навик, когато картината не ставаше, както му се иска.

Мередит Блейк дойде да ме вземе. Той каза нещо на Еймиъс, но Еймиъс само изръмжа в отговор.

Двамата заедно се качихме до къщата и го оставихме там. Оставихме го там, за да умре сам. Не бях виждала много болни и не разбирах много от болести. Мислех си, че Еймиъс просто е в творческо настроение. Ако само знаех, ако разбирах… Може би лекар би могъл да го спаси… О, господи, защо не… но няма полза да мисля за това сега. Бях една сляпа глупачка — една сляпа, безумна глупачка.

Нямам какво повече да кажа.

Каролайн и гувернантката слязоха долу след обяда. Мередит ги последва. Минута по-късно той се върна тичешком и ни каза, че Еймиъс е мъртъв.

Тогава разбрах! Искам да кажа — разбрах, че е Каролайн. Все още не мислех за отрова: мислех, че е слязла долу и тогава го е застреляла или пробола с нож.

Исках да се добера до нея — да я убия…

Как можа да го направи? Как можа? Той беше толкова жив — изпълнен с живот и сила. Да убиеш всичко това — да го превърнеш в безчувствена и студена маса. Просто за да го нямам аз.

Ужасна жена…

Ужасна, отвратителна, жестока, отмъстителна жена…

Мразя я. Още я мразя.

Дори не я обесиха.

Трябваше да я обесят.

Дори бесилката беше малко за нея…

Мразя я… мразя я… мразя я…

Край на разказа на Лейди Дитишам

Разказ на Сесилия Уилямс

Скъпи мосю Поаро,

Изпращам Ви разказ за събитията през септември 19… година, на които фактически съм била свидетел.

Напълно откровена съм и не съм скрила нищо. Можете да го покажете на Карла Крейл. Вероятно ще я заболи, но аз винаги съм вярвала в истината. Извъртанията са вредни. Човек трябва да има смелостта да погледне истината в очите. Без тази смелост животът е лишен от смисъл. Хората, които ни нанасят най-голяма вреда, са тези, които ни предпазват от действителността.

Повярвайте ми.

Искрено Ваша

Сесилия Уилямс

Казвам се Сесилия Уилямс. Бях наета от мисис Крейл да бъда гувернантка на природената й сестра, Анджела Уорън, през 19… година.

Започнах работа в Олдърбъри — едно много хубаво имение в Южен Девън, което бе принадлежало на семейството на мистър Крейл от много поколения насам. Знаех, че мистър Крейл е художник, но не бях го виждала, преди да дойда да живея в Олдърбъри.

Домакинството се състоеше от мистър и мисис Крейл, Анджела Уорън (тогава момиче на тринадесет години) и трима души прислуга, които бяха живели със семейството дълги години.

Намирах, че ученичката ми е интересна и обещаваща като характер. Тя се отличаваше със способности и беше удоволствие да я обучавам. Беше малко необуздана и недисциплинирана, но тези недостатъци се проявяваха само когато беше в приповдигнато настроение, а аз обичах момичетата ми да бъдат силни духом. Излишъците от жизнена сила могат да бъдат овладени и направлявани за постигане на истински и полезни резултати.

Общо взето, считах, че Анджела се поддава на дисциплина. Беше поразглезена главно от мисис Крейл, която твърде много й угаждаше. Влиянието на мистър Крейл намирах по-скоро за вредно. На моменти той невероятно я глезеше, а в други случаи беше ненужно деспотичен. Вероятно това се дължеше на така наречения артистичен темперамент.

Аз самата никога не съм разбирала защо притежаването на артистични способности трябва да бъде извинение за неспособността на мъжа да упражни някакъв самоконтрол. Лично аз не харесвах картините на мистър Крейл. Рисунъкът ми се струваше неточен, а цветовете — прекалено силни, но, естествено, не бях повикана да давам мнението си за тези неща.

Скоро дълбоко се привързах към мисис Крейл. Възхищавах се от характера й и твърдостта, с които преодоляваше трудностите в живота си. Мистър Крейл не беше верен съпруг и мисля, че този факт беше източник на много болка за нея. Една по-силна духом жена би го оставила, но мисис Крейл сякаш никога не се спря върху тази възможност. Тя търпеше изневерите му и ги прощаваше, но трябва да кажа, че не ги понасяше хрисимо. Протестираше, и то много буйно!

На процеса беше споменато, че мистър и мисис Крейл са живели като куче и котка, но не бих казала, че е точно така. Мисис Крейл имаше прекалено много достойнство, за да се употребява такъв израз за нея, но те наистина се караха. Считам обаче, че при тези условия това бе съвсем естествено.

Бях живяла с мисис Крейл повече от две години, когато на сцената се появи мис Елза Гриър. Тя пристигна в Олдърбъри през лятото на 19… година. Мисис Крейл не я познаваше отпреди. Мис Гриър беше приятелка на мистър Крейл и казаха, че дошла, за да може той да я рисува.

Веднага пролича, че мистър Крейл е увлечен по момичето и че то не прави нищо, за да го обезсърчи. По мое мнение мис Гриър се държа доста скандално, като беше отвратително груба с мисис Крейл и открито флиртуваше с мистър Крейл.

Естествено, мисис Крейл нищо не ми каза, но аз виждах, че е разтревожена и нещастна, и правех всичко, което бе по силите ми, за да я развлека и да облекча бремето й. Мис Гриър позираше на мистър Крейл всеки ден, но забелязах, че картината не напредва много бързо. Без съмнение те имаха да си казват други неща!

Благодарна съм, че ученичката ми забелязваше твърде малко от това, което ставаше наоколо. В някои отношения Анджела беше още дете. Въпреки че интелектът й беше добре развит, тя изобщо не беше това, което наричаме преждевременно зряла, не показваше желание да чете забранени книги и не даваше никакви признаци на болезнено любопитство, което момичетата на нейната възраст често проявяват.

Следователно тя не виждаше нищо нередно в дружбата между мистър Крейл и мис Гриър. Въпреки това Анджела не харесваше мис Гриър и я мислеше за глупава. В това тя беше права. Мис Гриър, предполагам, бе получила нужното възпитание, но не бе отворила нито една книга и изобщо не познаваше съвременните литературни течения. Освен това не можеше да води разговор на никаква тема.

Тя беше изцяло погълната от външността си, от дрехи и мъже.

Анджела, мисля, дори не разбираше, че сестра й е нещастна. По това време тя не беше особено наблюдателна. Повечето време прекарваше в лудории, катерене по дърветата и майсторско каране на велосипед. Тя беше страстна читателка и показваше отличен вкус по отношение на това, което харесваше и не харесваше.

Мисис Крейл винаги внимаваше да не показва, че е нещастна пред Анджела, и се мъчеше да изглежда весела и засмяна, когато момичето беше наблизо.

Мис Гриър се върна в Лондон и на това, казвам Ви, ние всички много се зарадвахме! Прислугата също не я харесваше, така както и аз. Тя беше от онези хора, които причиняват много излишни неприятности и накрая забравят да кажат „благодаря“.

Мистър Крейл замина скоро след това, но аз, разбира се, знаех, че е тръгнал след момичето. Много ми беше мъчно за мисис Крейл — тя остро преживяваше тези неща. Бях крайно ядосана на мистър Крейл. Когато един мъж има очарователна, грациозна и интелигентна съпруга, той няма право да се отнася с нея зле.

Мисис Крейл и аз обаче се надявахме авантюрата му скоро да приключи. Не че бяхме споменавали за това една пред друга — не бяхме, — но тя много добре знаеше как го приемам.

За нещастие след няколко седмици двамата отново се появиха. Позирането, изглежда, щеше да бъде възобновено.

Този път мистър Крейл рисуваше в пълно умопомрачение. Той сякаш не се интересуваше толкова от момичето, колкото от нейния портрет. Въпреки това разбрах, че такова нещо не се беше случвало преди. Онова момиче беше впило ноктите си в него и не се шегуваше. Мистър Крейл беше като восък в ръцете й.

Положението достигна връхната си точка в деня преди смъртта му, тоест на седемнадесети септември. Поведението на мис Гриър беше нетърпимо нахално през последните няколко дни. Тя се чувствуваше уверена в себе си и искаше да изтъкне своята важност. Мисис Крейл се държеше като истинска благородница. Беше ледено учтива, но ясно показа на другата какво мисли за нея.

Същия този ден — 17 септември, както си бяхме в гостната след обяда, мис Гриър неочаквано изтърси, че щяла да промени мебелировката на стаята, когато дойдела да живее в Олдърбъри.

Естествено, мисис Крейл не можеше да отмине такова нещо. Тя поиска обяснение от мис Гриър, а последната има нахалството да каже пред всички, че щяла да се омъжи за вече женен мъж — и то на съпругата му!

Бях много, много ядосана на мистър Крейл. Как смееше той да остави това момиче да обижда съпругата му в нейната гостна? Ако искаше да забегне с Елза Гриър, да беше забягнал, а не да я довежда в дома на жена си и да я подкрепя в нахалството й.

Независимо от чувствата си мисис Крейл запази своето достойнство. Точно тогава съпругът й влезе и тя неочаквано поиска потвърждение от него.

Той беше естествено разгневен от необмисленото форсиране на ситуацията от мис Гриър. Освен всичко друго това го представяше в лоша светлина, а мъжете не обичат да се показват така — суетата им страда.

Мистър Крейл, какъвто беше огромен, застана там като някое овчедушно, глупаво, непослушно момче. Достойнството на жена му спасяваше положението. Той глупаво бърбореше, че било вярно, но не искал тя да научава по този начин.

Никога не бях виждала такъв презрителен поглед, с какъвто мисис Крейл удостои съпруга си. Тя излезе от стаята с високо вдигната глава. Красива жена беше мисис Крейл — много по-красива от онова пищно момиче — и имаше походка на императрица.

С цялото си сърце се надявах, че мистър Крейл ще бъде наказан за жестокостта си и за безчестието, с което позореше една безкрайно страдаща и благородна жена.

За първи път аз се опитах да кажа нещо за това, което чувствувах, пред мисис Крейл, но тя ме спря.

— Трябва да се опитаме да се държим както обикновено. Така е най-добре. Всички ще отидем на чай у Мередит Блейк.

Тогава й казах:

— Мисис Крейл, вие сте чудесна.

— Кой знае… — отвърна тя.

Сетне на излизане от стаята тя се обърна и ме целуна.

— Такава утеха си ми ти — рече мисис Крейл.

После тя се качи в стаята си и съм сигурна, че плака. Видях я, когато всички излязоха. Носеше шапка с голяма периферия, която скриваше лицето й. Тази шапка тя носеше твърде рядко.

Мистър Крейл се чувствуваше неловко, но се опитваше да заглади нещата. Мистър Филип Блейк се стараеше да се държи както обикновено. Онази мис Гриър беше като котка, която е подушила мляко — доволна и мъркаща!

Всички тръгнаха. Върнаха се към шест часа. Повече не видях мисис Крейл сама тази вечер. На масата тя беше мълчалива и сдържана и си легна рано. Мисля, че никой друг освен мен не знаеше колко много страда.

Вечерта премина в обичайната караница между мистър Крейл и Анджела. Те подхванаха старата тема за училището. Мистър Крейл беше раздразнен и на нож, а Анджела — излишно досадна. Въпросът беше уреден, училищните принадлежности бяха купени и нямаше смисъл отново да се започва спор, но Анджела изведнъж бе решила да направи цяла трагедия. Не се съмнявам, че тя е усетила напрежението във въздуха и то й беше повлияло така, както на всички други. Боя се, че съм била твърде погълната от собствените си мисли, за да я спра, както подобаваше. Всичко свърши с това, че Анджела хвърли преспапието по Мистър Крейл и излетя от стаята.

Излязох след нея и рязко й казах, че се срамувам от хлапашкото й държане, но тя още не можеше да се овладее и реших, че е най-добре да я оставя сама.

Колебаех се дали да отида при мисис Крейл в стаята й, но най-накрая счетох, че сигурно ще й бъде неприятно. Как ми се искаше след това да бях преодоляла нерешителността си и да бях я накарала да ми говори. Ако беше го направила, може би нещата щяха да се променят. Тя, виждате ли, нямаше с кого да сподели. Въпреки че се възхищавам от човешкото самообладание, трябва със съжаление да призная, че понякога то може да стигне до крайност. Един естествен отдушник на чувствата е за предпочитане.

Като вървях по коридора към стаята си, срещнах мистър Крейл. Той ми каза „лека нощ“, но аз не му отговорих.

Следващата сутрин, помня, денят беше хубав. Събуждайки се сред такъв покой, човек чувствува, че дори един мъж би могъл да се вразуми.

Преди да сляза за закуска, влязох в стаята на Анджела, но тя беше вече на крак. Вдигнах една скъсана пола, която лежеше хвърлена на пода, и я взех със себе си, за да може Анджела да я закърпи след закуска.

Тя обаче беше взела филия с мармалад от кухнята и бе излязла. След като закусих, тръгнах да я търся. Споменавам това, за да обясня защо не бях повече при мисис Крейл тази сутрин, както вероятно би трябвало да бъде. В този момент чувствувах, че задължението ми е да се погрижа за Анджела. Тя беше доста непослушна и твърдоглава, когато ставаше въпрос да си закърпи някоя дреха, а нямах никакво намерение да й позволя да не ми се подчинява в това отношение.

Банският й костюм липсваше и аз съответно слязох до брега. Не я видях никъде във водата или на скалите. Предположих, че е отишла у мистър Мередит Блейк. Тя и той бяха големи приятели. Преминах с лодката до другия бряг и продължих търсенето си. Не я намерих и не след дълго се върнах. Мисис Крейл, мистър Блейк и мистър Филип Блейк бяха на терасата.

Онази сутрин беше много горещо, когато човек стоеше на завет, а къщата и терасата бяха защитени от вятъра. Мисис Крейл предложи да донесе студена бира.

Към къщата имаше малка оранжерия, пристроена през викторианската епоха. Мисис Крейл не я харесваше и не я използуваше за растения, но я бе превърнала в нещо като бар — на лавиците имаше най-различни бутилки с джин, вермут, лимонада, вино от джинджифил и прочие, малък хладилник, който се пълнеше с лед всяка сутрин и в който държаха няколко бутилки с вино от джинджифил и бира.

Мисис Крейл отиде там, за да вземе малко бира, а аз я придружих. Анджела беше до хладилника и тъкмо изваждаше шише бира.

Мисис Крейл влезе преди мен и каза:

— Искам да взема една бутилка и да я занеса на Еймиъс.

Сега ми е толкова трудно да преценя дали тогава трябваше да предугадя нещо. Гласът й, почти съм сигурна, беше напълно нормален. Но налага се да призная, че в онзи миг бях съсредоточена не върху нея, а върху Анджела. Анджела стоеше при хладилника и с радост забелязах, че е зачервена и гузна.

Бях доста рязка с нея, но за моя изненада тя беше съвсем хрисима. Попитах я къде е била. Отговори ми, че се била къпала в морето. „Не те видях на брега“ — рекох й, а тя се разсмя. Сетне я попитах къде е фланелата й и тя каза, че сигурно я е забравила на брега.

Споменавам тези подробности, за да обясня защо оставих мисис Крейл сама да отнесе бирата в батарейната градина.

Останалата част от сутринта се губи в паметта ми. Анджела донесе игленика и започна да кърпи полата си без повече разправии. Струва ми се, че аз пък закърпих част от кухненските покривки. Мистър Крейл не дойде за обяд. Зарадвах се, че има поне толкова приличие.

След обяда мисис Крейл каза, че отива долу в Батареята. Исках да взема фланелата на Анджела от брега и тръгнахме двете заедно. Тя влезе в Батареята, а аз продължих, когато викът й ме върна обратно. Както Ви казах при Вашето идване, тя ме помоли да отида горе и да телефонирам. Качвайки се нагоре, срещнах мистър Мередит Блейк и тогава се върнах при мисис Крейл.

Такава е историята, която разказах на следователя и по-късно в съда.

Това, което се каня да напиша, не съм казвала на нито една жива душа. Не ми беше зададен въпрос, на който да не отговоря вярно. Въпреки това бях виновна, че скрих някои факти, но не съжалявам. Пак бих го сторила. Напълно съзнавам, че може би заслужавам порицание, но мисля, че след толкова много време никой няма да погледне сериозно на въпроса — още повече Каролайн Крейл беше осъдена и без това мое показание.

Ето какво се случи.

Срещнах мистър Мередит Блейк, както казах, и се втурнах обратно колкото можех по-бързо. Бях обула сандали, а и походката ми е лека. Стигнах до отворената врата на Батареята и видях следното: мисис Крейл трескаво бършеше бутилката върху масата с носната си кърпичка. След като я избърса, тя взе ръката на мъртвия си съпруг и притисна пръстите му към бутилката. През цялото време мисис Крейл се ослушваше и оглеждаше. Страхът, който беше изписан на лицето й, ми каза цялата истина.

Тогава разбрах без никакво колебание, че Каролайн Крейл беше отровила мъжа си. Колкото до мен, аз не я виня. Той я доведе до положение, което никой човек не можеше да изтърпи, и сам си беше виновен.

Никога не споменах този инцидент пред мисис Крейл и тя не разбра, че съм я видяла.

Дъщерята на Каролайн Крейл не бива да изгражда живота си върху лъжа. Колкото и да я боли, истината е единственото нещо, което има значение.

Кажете й от мое име, че не трябва да осъжда майка си. Мисис Крейл беше доведена до състояние, което една любеща жена не би могла да изтърпи. Дъщеря й трябва да разбере и да прости.

Край на разказа на Сесилия Уилямс.

Разказ на Анджела Уорън

Скъпи мосю Поаро,

Спазих обещанието си и написах всичко, което мога да си спомня за онова ужасно време преди шестнадесет години, но чак когато започнах, разбрах, че всъщност помня много малко. Преди истинското нещастие, видите ли, нямаше нищо, с което да го свържа.

Имам само смътни спомени за летни дни и отделни случки, но не мога дори да кажа през кое лято точно са се случили! Смъртта на Еймиъс беше просто гръм от ясно небе. Нищо не загатваше за нея и аз, изглежда, съм пропуснала всички събития, които са довели до смъртта.

Опитах се да разсъждавам дали такова нещо можеше да се очаква или не, дали повечето петнадесетгодишни момичета са така слепи, глухи и недосетливи, каквато бях аз. Може и да са. Бързо схващах настроенията на хората, но никога не се замислях какво предизвиква тези настроения.

Освен това точно тогава изведнъж вкусих от опиянението на словото. Прочетеното от мене, отделни стихове — Шекспир — звучаха в съзнанието ми. И сега помня как вървях по пътеката към овощната градина и си повтарях в екстаз: „под кристалнозелената прозрачна вълна…“ Беше толкова прелестно и аз го повтарях безспир.

Заедно с тези нови открития и вълнения съществуваха и всички други неща, които обичах да върша, откакто се помнех — да плувам, да се катеря по дърветата, да ям плодове, да правя номера на коняря, да храня конете.

Каролайн и Еймиъс приемах като някаква даденост. Те бяха централни фигури в моя свят, но никога не мислех за тях, за техните работи или за това, което те мислеха и чувствуваха.

Не обърнах особено внимание на идването на Елза Гриър. Мислех я за глупава и даже не я намирах хубава. Приех я като някаква богата, но досадна жена, която Еймиъс рисуваше.

Всъщност първото ми приобщаване към цялата история беше това, което чух на терасата, когато един ден избягах след обяда: Елза каза, че щяла да се омъжи за Еймиъс! Стори ми се просто смешно. Помня, че питах Еймиъс. Беше в градината на Хендкрос Менър.

— Защо Елза казва, че ще се омъжи за тебе? Тя не би могла. Хората нямат по две жени — това е двуженство и ти ще отидеш в затвора.

Еймиъс много се ядоса и ме попита:

— Как, по дяволите, си чула това?

Отговорих му, че съм го чула през прозореца на библиотеката.

Тогава той се ядоса повече отвсякога и рече, че е крайно време да отида в училище, за да се откажа от навика си да подслушвам.

Още си спомням омразата, която усетих, когато Еймиъс каза това, защото беше толкова несправедливо. Абсолютно и напълно несправедливо.

Заекнах от яд и отвърнах, че не съм подслушвала, но както и да е, защо Елза ще говори такива глупости?

Еймиъс каза, че е било просто шега.

Това би трябвало да ме задоволи и то ме задоволи… почти. Но не изцяло.

Казах на Елза, когато се връщахме:

— Попитах Еймиъс какво имаш предвид с това, че ще се омъжиш за него, и той отговори, че е шега.

Чувствувах, че това трябва да я подразни, но тя само се усмихна.

Не ми хареса тази нейна усмивка. Отидох в стаята на Каролайн — тя тъкмо се обличаше за вечеря. Попитах я дали е възможно Еймиъс да се ожени за Елза.

Спомням си отговора на Каролайн, все едно че го чувам сега. Сигурно много е наблегнала на думите си.

— Еймиъс ще се ожени за Елза само ако аз умра.

Това напълно ме успокои. Смъртта ми се виждаше толкова далече от всички нас. Все пак още бях сърдита на Еймиъс за приказките му онзи следобед и жестоко се заяждах с него по време на цялата вечеря. Помня, че стана истински скандал. Аз избягах от стаята, легнах си и поплаках, преди да заспя.

Не си спомням много за следобеда у Мередит Блейк, при все че помня как той прочете откъс от Фидий, описващ смъртта на Сократ. Никога не бях го чувала преди. Считах, че това е най-прекрасното нещо, което някога съм слушала. Това помня, но не си спомням кога беше. Доколкото мога да се сетя сега, би могло да е всеки божи ден през онова лято.

Нито пък помня какво се случи на следващата сутрин, макар и непрекъснато да мисля. Имам смътното чувство, че се къпах в морето и че някой ме накара да закърпя нещо.

Всичко е твърде неясно и замъглено до момента, в който Мередит дотича задъхан на терасата, а лицето му беше особено и сиво. Спомням си, че една кафена чашка падна от масата и се счупи — Елза го направи. Помня също как тя побягна — хукна презглава надолу по пътеката, а лицето й имаше ужасен израз.

Непрекъснато си повтарях: „Еймиъс е мъртъв“, но ми се струваше просто нереално.

Помня, че дойде д-р Фосет — лицето му беше сериозно. Мис Уилямс беше заета с грижи по Каролайн. Мотаех се наоколо доста самотна и само пречех на хората. Спомням си, че ми стана много зле. Не ме пускаха да сляза долу и да видя Еймиъс. Малко по малко къщата се изпълни с полицаи, които пишеха в бележниците си. Сетне донесоха тялото на носилка, покрито отгоре с плат.

По-късно мис Уилямс ме заведе в стаята на Каролайн — тя лежеше на дивана и изглеждаше много бледа и болна.

Каролайн ме целуна и каза, че трябва да замина час по-скоро, че случилото се е ужасно, но да не се тревожа и да не мисля много за това. Трябваше да отида при Карла — в къщата на лейди Тресилиън, която щеше да остане доколкото е възможно без достъп на външни лица.

Вкопчих се в Каролайн и казах, че не искам да заминавам. Исках да остана с нея. Тя отвърна, че знае, но че ще е по-добре за мене, ако замина, и че това щяло да смъкне голямо бреме от нея. Мис Уилямс се намеси:

— Най-добрият начин да помогнеш на сестра си, Анджела, е да направиш това, което иска тя, без да се глезиш.

И така аз обещах, че ще направя това, което иска Каролайн, а тя ми каза: „Милата ми Анджела“, прегърна ме и рече, че няма защо да се безпокоя и че не бива много-много да мисля и да говоря за това.

Трябваше да сляза долу при полицейския следовател. Той беше много любезен и ме попита кога за последен път съм видяла Еймиъс и много други неща, които за момента ми се сториха безсмислени, но които сега разбирам. Следователят се убеди, че нямам нищо да му кажа, което вече да не беше чул от другите. Той каза на мис Уилямс, че няма нищо против да замина за Фериби Грейндж при лейди Тресилиън.

Заминах и лейди Тресилиън беше много мила с мене, но, разбира се, скоро научих истината. Арестували Каролайн почти веднага. Бях толкова ужасена и зашеметена, че съвсем се разболях.

Чух после, че Каролайн ужасно се безпокояла за мене. По нейно настояване бях изпратена в чужбина преди започването на процеса… Но това вече Ви разказах.

Както виждате, написаното от мене е оскъдно за съжаление. След като говорих с Вас, прехвърлих в ума си малкото съхранени спомени, като усилено напрягах паметта си, за да се сетя някои подробности от реакциите или изражението на този или онзи човек. Не мога да си спомня нищо, което да посочва вина. Безумието на Елза; сивото разтревожено лице на Мередит; мъката и гнева на Филип — всички те ми се струват естествени. Предполагам обаче, че някой би могъл и да играе.

Зная само това: Каролайн не го е извършила.

Напълно сигурна съм по този въпрос и винаги ще бъда, но и не притежавам никакви доказателства освен това, че изключително добре познавах характера на сестра си.

Край на разказа на Анджела Уорън

III книга

I глава
Заключения

Карла Льомаршан вдигна поглед. В очите й имаше умора и болка. Тя отмахна изнурено кичура коса, паднал върху челото й.

— Всичко е толкова объркващо — каза тя и докосна купчината изписани листа. — Гледната точка всеки път е различна! Всеки вижда майка ми различно, но фактите са същите. Всички са единодушни за тях.

— Обезсърчи ли ви четенето?

— Да, а вас не ви ли обезсърчи?

— Не. Намирам, че тези документи са много ценни — пълни с много информация.

Поаро говореше бавно, размишлявайки.

— Иска ми се никога да не бях ги чела! — каза Карла.

Поаро я погледна.

— Ах, значи това ви кара да се чувствувате така?

— Всички мислят, че майка ми е виновна — отвърна Карла с горчивина. — Всички освен леля Анджела, а какво мисли тя, не е от значение. Тя няма никакви основания. Леля Анджела е от тези предани хора, които остават верни дори на кръст да ги разпънат. Тя просто непрекъснато повтаря: „Невъзможно е Каролайн да го е направила“.

— Така ли ви се струва?

— Как иначе би могло да ми се струва? Ясно ми беше, че ако майка ми не го е извършила, тогава трябва да е някой от тези пет души. Дори си имах собствени теории за причината.

— Ах, това е интересно! Кажете ми.

— О, бяха само теории. Например Филип Блейк. Той е борсов агент. Бил е най-добрият приятел на баща ми и вероятно се е ползувал с доверието му. А художниците обикновено са небрежни към парите си. Блейк може да е накарал баща ми да подпише нещо. После работата е щяла да бъде разкрита и само смъртта на баща ми би могла да го спаси. Това е едната възможност, за която се сетих.

— Добре сте се сетили. Какво друго?

— Ами Елза. Филип Блейк тук казва, че главата й стояла здраво на раменете й, за да се забърква с отрови, но аз мисля, че това изобщо не е вярно. Представете си, че майка ми е отишла при нея и й е казала, че няма да даде развод на баща ми, че нищо няма да я накара да се разведе с него. Можете да говорите каквото си щете, но мисля, че Елза е била с буржоазен манталитет — искала е да бъде почитаната съпруга. В този случай считам, че тя е била напълно способна да задигне лекарството — онзи следобед тя също е имала възможност — и може да се е опитала да отстрани майка ми, като я отрови. Мисля, че това е съвсем в стила на Елза. После, възможно е по някаква ужасна случайност Еймиъс да е изпил отровата вместо Каролайн.

— Също добра идея. Какво още?

— Хм, мислех си… може би… Мередит! — отвърна бавно Карла.

— Ах, Мередит Блейк?

— Да. Видите ли, той ми изглежда точно такъв човек, който би извършил убийство. Искам да кажа, че е бавен, нерешителен, другите му се подиграват и вътрешно Мередит е ненавиждал това. Сетне баща ми се оженва за момичето, за което той е искал да се ожени. Баща ми преуспял и забогатял, а той правел всичките тези отрови! Всъщност може би ги е приготвял, защото му е харесвала мисълта да може да убие някого някой ден. Мередит е трябвало да се обади, че лекарството е изчезнало, за да отклони подозрението от себе си, но сам той е далеч най-вероятният човек, който би могъл да вземе отровата. Мередит дори би могъл да иска обесването на Каролайн за това, че преди години тя е измамила надеждите му. Мисля, разбирате, че това, което е написал в разказа си, е доста подозрително — как хората вършат неща, нехарактерни за тях. Ами ако е имал предвид себе си, когато го е писал?

— Имате право поне в това — да не вземате написаното като задължително вярно — каза Поаро. — Може нарочно да е написано така, че да подвежда.

— О, зная. Имах го предвид.

— Някакви други идеи?

— Чудех се — каза бавно Карла, — преди да прочета това, за мис Уилямс. Тя щяла да загуби работата си след заминаването на Анджела в училище. Ако Еймиъс умреше внезапно, Анджела вероятно нямаше да замине все пак. Искам да кажа — ако изглеждало като естествена смърт, което лесно можело да стане, предполагам, ако Мередит не беше забелязал липсата. Запозната съм с кониина — той не оставя никакви следи след настъпването на смъртта. Можеха да помислят, че е слънчев удар. Зная, че загубата на работа не звучи съвсем убедително като мотив за убийство, но откакто свят светува, убийства се извършват заради това, което на нас се струва абсурдни и недостатъчни мотиви, понякога и заради дребни парични суми. Една гувернантка на средна възраст и вероятно немного компетентна, може да се развълнува много и просто да не види пред себе си никакво бъдеще. Както казах, мислех така, преди да прочета това — думите на мис Уилямс съвсем не я показват като такава. Тя изобщо не е некомпетентна.

— Ни най-малко. Все още е интелигентна и способна.

— Зная, личи си, а и думите й заслужават доверие. Точно това наистина ме разстрои. О, вие знаете, вие разбирате. Безразлично ви е, естествено. През цялото време подчертавахте, че ви е нужна само истината. Сега вече имате истината! Мис Уилямс е съвсем права — човек трябва да приеме истината. Няма смисъл да градиш живота си върху лъжа, защото тя е това, което ти се иска да вярваш. Добре тогава! Аз мога да приема истината. Майка ми не е била невинна. Написала ми е това писмо, защото е била слаба, нещастна и е искала да ме пощади. Не я осъждам. Може би и аз бих се чувствувала така. Не зная как би ми подействувал затворът. Не я виня. Ако толкова отчаяно е обичала баща ми, сигурно не е могла друго да направи. Но, общо взето, и баща си не виня. Разбирам — съвсем малко — как се е чувствувал той — толкова жив и толкова жаден за всичко… Не е можел да устои — просто такъв е бил. Бил е и голям художник. Мисля, че това го извинява до голяма степен.

Тя извърна лицето си към Поаро, зачервено и възбудено, а брадичката й беше предизвикателно вдигната.

— Значи… значи това ви удовлетворява? — попита я Поаро.

— Удовлетворява? — гласът й трепна при тази дума.

Поаро се наведе напред и бащински я потупа по рамото.

— Слушайте, вие се отказвате от борбата в момент, когато най-заслужава да се борим, когато аз, Еркюл Поаро, имам много добра представа за това, което всъщност се е случило.

Карла го изгледа и каза:

— Мис Уилямс е обичала майка ми. Тя е видяла със собствените си очи как майка ми се мъчи да подправи уликите, за да изглежда самоубийство. Ако вярвате на това, което тя казва…

Еркюл Поаро се изправи и отвърна:

— Мадмоазел, твърдението на Сесилия Уилямс, че е видяла как майка ви поставя пръстовите отпечатъци на Еймиъс Крейл върху бирената бутилка — забележете, бирената бутилка, — е единственото нещо, което ми е нужно, за да ми каже определено, веднъж завинаги, че вашата майка не е убила баща ви.

Той кимна няколко пъти с глава и излезе от стаята, оставяйки Карла да гледа смаяно след него.

II глава
Поаро задава пет въпроса

I

— Е, мосю Поаро?

Тонът на Филип Блейк изразяваше нетърпение.

— Трябваше да ви благодаря за вашия чудесен и ясен разказ относно трагедията Крейл — отвърна Поаро.

Филип Блейк малко се смути.

— Много сте любезен — измърмори той. — Наистина е учудващо колко много си спомних, когато се залових да пиша.

— Разказът ви е възхитителен и ясен, но в него има известни пропуски, нали?

— Пропуски? — Филип Блейк се намръщи.

— Не сте напълно откровен, така да се каже — гласът на Поаро стана по-твърд. — Имам информация, мистър Блейк, че една нощ през онова лято мисис Крейл е била видяна да излиза от стаята ви в немного приличен час.

Настъпи тишина, нарушавана само от тежкото дишане на Филип Блейк. Най-после той рече:

— Кой ви каза това?

— Не е важно кой ми го е казал, а това, че го зная.

Отново настъпи тишина. Тогава Блейк се реши.

— Изглежда, по някаква случайност вие сте се натъкнали на съвсем личен въпрос. Признавам, че не съвпада напълно с това, което съм написал, и все пак съвпада много повече, отколкото вие си мислите. Принуден съм сега да ви кажа истината. Наистина бях враждебно настроен към Каролайн и в същото време тя силно ме привличаше. Може би последното е предизвикало първото. Ненавиждах властта, която тя имаше над мене, и се опитах да намаля притегателната й сила, като непрекъснато се спирах върху нейните лоши черти. Никога не съм я харесвал, ако добре разбираше, но по всяко време за мене не би било трудно да се любя с нея. Като момче бях влюбен в нея, но тя не ме забелязваше. Не можех лесно да простя това. Моят шанс дойде, когато Еймиъс си загуби напълно ума по онова момиче Елза. Без да съм го мислил предварително, аз се хванах, че казвам на Каролайн, че я обичам. Съвсем спокойно тя ми отвърна: „Да, винаги съм го знаела“. Представете си нахалството на тази жена! Разбира се, знаех, че тя не ме обича, но видях, че е разтревожена и обезверена от настоящото увлечение на Еймиъс. В такова настроение жената лесно може да бъде спечелена. Тя се съгласи да дойде при мене онази нощ и дойде.

Блейк замълча. Сега вече му беше трудно да произнесе думите.

— Тя дойде в стаята ми и тогава, както я бях обгърнал с ръце, Каролайн ми каза съвсем хладно, че няма смисъл! Въпреки всичко, рече, тя била само на Еймиъс Крейл за добро или за зло. Съгласи се, че се е отнасяла лошо с мене, но нищо не можела да направи. Помоли ме да й простя и ме остави. Тя ме остави! Учудвате ли се, мосю Поаро, че омразата ми към нея се увеличи стократно? Учудвате ли се, че никога не й простих за обидата, която ми нанесе, както и за това, че уби приятеля, когото обичах най-много на света?

Силно разтреперан, Филип Блейк извика:

Не искам да говоря по този въпрос, чувате ли? Получихте отговора си. И да не ми споменавате никога вече за това!

II

— Искам да зная, мистър Блейк, реда, в който вашите гости са напуснали лабораторията ви тогава.

Мередит Блейк запротестира:

— Но, скъпи ми мосю Поаро, след цели шестнадесет години! Как мога да си спомня? Казах ви, че Каролайн излезе последна.

Сигурен ли сте в това?

— Да… поне… така мисля.

— Нека да отидем там сега. Трябва, видите ли, да сме съвсем сигурни.

Все още протестиращ, Мередит Блейк поведе госта си, отключи вратата и отвори капаците на прозорците. Поаро заговори авторитетно:

— Сега, приятелю, вие сте показали на посетителите си интересни билкови отвари. Затворете очи и помислете…

Мередит Блейк послушно затвори очи. Поаро извади от джоба си носна кърпичка и леко я размаха напред-назад. Ноздрите на Блейк леко трепнаха и той измърмори:

— Да… да! Изумително е как отново виждам нещата. Каролайн, спомням си, беше в бледокафява рокля. Фил изглеждаше отегчен. Винаги е мислел хобито ми за съвсем откачено.

— Помислете сега — каза Поаро. — Вие се каните да излезете от стаята. Искате да отидете в библиотеката, където ще четете откъс за смъртта на Сократ. Кой напуска пръв — вие ли?

— Елза и аз — да. Тя мина през вратата първа, а аз веднага след нея. Разговаряхме. Спрях се, за да почакам другите да излязат, че да мога отново да заключа вратата. Филип — да, Филип излезе втори и Анджела — тя го питаше какво е това бикове и мечки[23]. Те продължиха през фоайето. Еймиъс ги следваше. Стоях там и чаках… Каролайн, разбира се.

— Значи сте съвсем сигурен, че Каролайн е останала последна? Виждахте ли я какво прави?

Блейк поклати глава.

— Не. Стоях, видите ли, с гръб към стаята. Говорех с Елза. Отегчавах я, предполагам; разказвах й как някои билки трябва да се берат при пълнолуние според старите вярвания. И тогава Каролайн излезе, малко забързана, а аз заключих вратата.

Той спря и погледна към Поаро, който прибираше носната кърпичка в джоба си. Мередит подуши гнусливо с нос и си помисли: „Боже мой! Та този човек употребява парфюм!“ На глас той каза:

— Съвсем сигурен съм. Такъв беше редът: Елза, аз, Филип, Анджела и Каролайн. Това изобщо помага ли ви?

— Всичко съвпада — каза Поаро. — Чуйте, искам да организирам среща тук. Вярвам, няма да е трудно…

III

— Е?

Елза Дитишам зададе въпроса си малко нетърпеливо, като дете.

— Искам да ви питам нещо, мадам.

— Да?

— След като всичко свърши — имам предвид процеса, — Мередит Блейк не ви ли предложи женитба?

Елза го изгледа втренчено и с презрение — почти отегчена.

— Да, защо?

— Бяхте ли изненадана?

— Дали бях изненадана? Не си спомням.

— Какво му казахте?

Елза се засмя и отвърна:

— Какво мислите, че му казах? След Еймиъс — Мередит? Би било смешно! Глупаво беше от негова страна. Той винаги е бил малко глуповат.

Тя внезапно се усмихна.

— Искаше, знаете ли, да ме пази, да се грижи за мене — точно така каза! Той мислеше, както всички други, че предварителните съдебни заседания са били ужасно изпитание за мене. И репортерите, и ревящата тълпа, и всичката кал, хвърлена отгоре ми!

Тя се замисли за миг, после каза:

— Бедният Мередит! Такова магаре!

И отново се разсмя.

IV

Още веднъж Еркюл Поаро срещна проницателните нетрепващи очи на мис Уилямс и отново почувствува как годините се смъкват от плещите му и той се превръща в хрисимо, послушно момче. Поаро обясни, че трябвало да зададе един въпрос.

Мис Уилямс изрази желание да чуе какъв е този въпрос.

Еркюл Поаро заговори бавно, внимателно подбирайки думите си.

— Анджела Уорън е била наранена като много малка. В моите бележки на два пъти се споменава този факт: единият отбелязва, че мисис Крейл е хвърлила преспапието по бебето, а другият, че е хвърлила парче желязо. Коя от тези версии е вярна?

Мис Уилямс отговори веднага:

— Никога не съм чувала за парче желязо. Историята с преспапието е вярна.

— На вас лично кой ви каза?

— Самата Анджела. По свое желание тя ми съобщи това още в самото начало.

— Какво точно ви каза?

— Докосна бузата си и рече: „Каролайн е направила това, когато съм била бебе. Хвърлила е по мене преспапието. Моля ви, никога не го споменавайте, защото ужасно я разстройва.“

— Мисис Крейл споменавала ли ви е някога за случая?

— Само по косвен път. Тя считаше, че аз зная. Спомням си, веднъж каза: „Разбирам какво мислите — че съм разглезила Анджела. Но виждате ли, аз винаги съм смятала, че нищо не е достатъчно добро за нея, за да компенсира това, което съм направила“. При един друг случай тя рече: „Да знаеш, че завинаги си осакатила човешко същество, е най-тежкото бреме, което някой може да понесе“.

— Благодаря ви, мис Уилямс. Това беше всичко, което исках да науча.

Сесилия Уилямс каза троснато:

— Не ви разбирам, мосю Поаро. Показахте ли разказа ми на Карла?

Поаро кимна.

— И вие все още… — тя замълча.

— Помислете малко. Ако в рибарския магазин видите в тавата дузина риби, ще помислите, че са истински, нали? Но една от тях може да не е истинска.

Мис Уилямс разгорещено отвърна:

— Твърде малко вероятно, но както и да е…

— Ах, малко вероятно — да, но не и невъзможно. Мой приятел занесе веднъж в рибарския магазин една своя препарирана риба (такъв му беше занаятът, нали разбирате), за да я сравни с истинските? А ако видите ваза с екзотични цветя през декември в нечия гостна, ще си кажете, че са изкуствени, но те може да са истински, докарани със самолет от Багдад.

— Какво означават всичките тези глупости? — попита мис Уилямс.

— Това идва да покаже, че човек всъщност вижда с очите на разума.

V

Поаро забави малко крачка, щом наближи големия жилищен блок с изглед към Риджънтс парк.

Наистина, като си помислеше само, никак не му се искаше да задава въпроси на Анджела Уорън. Единственият въпрос, който все пак би желал да й зададе, можеше да почака…

Не. В действителност само неутолимата му жажда за симетрия го беше довела тук. Пет души — значи трябваше да има и пет въпроса! Така беше по-прегледно. Историята добиваше по-цялостен вид.

Хм, както и да е, все ще се сети за някой въпрос.

Анджела Уорън го поздрави с чувство, твърде много наподобяващо нетърпение.

— Открихте ли нещо? Стигнахте ли донякъде?

Бавно-бавно Поаро кимна с глава. Приличаше на китайски мандарин повече отвсякога.

— Най-после имам напредък — каза той.

— Филип Блейк? — Това беше и въпрос, и твърдение.

— Мадмоазел, не бих желал да казвам нищо засега. Още не е дошъл моментът. Това, което искам да ви помоля, е да бъдете така добра да дойдете в Хендкрос Менър. Другите се съгласиха.

— Какво смятате да правите? — каза тя, леко намръщена. — Да възстановите нещо, което се е случило преди шестнадесет години?

— Да го видя може би от по-ясен ъгъл на зрение. Ще дойдете ли?

— О, да, ще дойда — бавно каза Анджела Уорън. — Ще бъде интересно пак да видя всичките тези хора, да ги видя сега вероятно от по-ясен ъгъл на зрение — както вие се изразихте, — отколкото преди.

— И ще донесете писмото, което ми показахте?

Анджела Уорън се навъси.

— Това писмо е лично мое. Показах ви го по сериозни и уважителни причини, но нямам никакво намерение да го дам, за да го четат чужди и студени хора.

— Но позволете аз да ви напътствувам в това отношение!

— Нищо подобно няма да направя. Ще донеса писмото, но ще се осланям на моята собствена преценка, която, смея да мисля, е толкова добра, колкото и вашата.

Поаро разпери ръце в жест на примирение и стана да си върви.

— Разрешавате ли да ви задам едно въпросче? — попита той.

— Какво е то?

— Тъкмо преди да се случи нещастието, вие сте четели „Луна и грош“ на Съмърсет Моъм, нали?

Анджела го изгледа слисано, сетне каза:

— Предполагам, че… ами да, точно така! — тя го погледна с искрено любопитство. — Откъде знаете?

— Искам да ви покажа, мадмоазел, че дори в дребните и маловажни работи аз съм нещо като фокусник — има неща, които зная, без да е нужно някой да ми казва.

III глава
Възстановяването

Следобедното слънце грееше в лабораторията на Хендкрос Менър. В стаята бяха донесли няколко кресла и едно канапе, но те служеха по-скоро да подчертаят състоянието на запуснатост, отколкото да я мебелират.

Леко смутен, подръпвайки мустака си, Мередит Блейк говореше с Карла малко несвързано. По едно време той спря и каза:

— Боже мой! Вие много приличате на майка си и все пак сте така различна.

— В какво приличам и в какво съм различна? — попита Карла.

— Имате нейния цвят и се движите като нея, но сте — как да кажа — по-категорична, отколкото тя някога е била.

Филип Блейк гледаше през прозореца, нетърпеливо барабанеше с пръсти по стъклото, а една дълбока бръчка браздеше челото му.

— Какъв е смисълът на всичко това? Толкова хубав неделен следобед…

Еркюл Поаро побърза да успокои духовете.

— Ах, извинете ме. Зная, че е непростимо да проваля игра на голф. Mais voyons[24], мосю Блейк, това е дъщерята на вашия най-добър приятел. Заради нея бихте пропуснали точка, нали?

Прислужникът обяви:

— Мис Уорън.

Мередит стана да я посрещне.

— Добре, че отделихте малко време, Анджела. Зная, че сте заета.

Той я заведе до прозореца.

— Здравей, лельо Анджела — каза Карла. — Прочетох статията ти в „Таймс“ тази сутрин. Хубаво е да имаш бележита роднина. — Тя посочи високия млад мъж с изпъкнала брадичка и спокойни сиви очи. — Това е Джон Ретъри. Той и… аз… се надяваме… да се оженим.

— О! Не знаех… — каза Анджела Уорън.

Мередит отиде да поздрави следващия пристигнал.

— Е, мис Уилямс, толкова години не сме се виждали.

Слабата, крехка и непоколебима възрастна гувернантка влезе в стаята. Очите й замислено се спряха на Поаро за миг, после се отместиха върху високата фигура с прави рамене, облечена в туид с хубава кройка.

Анджела Уорън се приближи да я поздрави и каза с усмивка:

— Чувствувам се пак като ученичка.

— Аз много се гордея с вас, скъпа моя — рече мис Уилямс. — Вие ме представихте много добре. Това, предполагам, е Карла? Тя няма да ме помни — беше твърде малка…

Филип Блейк се притесни.

— За какво е всичко това? Никой не ми каза…

— Да го наречем пътешествие в миналото — намеси се Поаро. — Няма ли да поседнем? Така ще бъдем готови за последната гостенка и когато тя пристигне, ще се заловим с нашата работа — викане на духовете.

— Що за палячовщини?! — възкликна Филип Блейк. — Нима ще правите сеанс?

— Не, не. Само ще разгледаме някои събития, които са се случили много отдавна. Ще ги разгледаме и може би ще видим по-ясно как са станали. Колкото до духовете, те няма да се материализират, но кой може да каже, че не са тук, в тази стая, макар и да не ги виждаме? Кой може да каже, че Еймиъс и Каролайн Крейл не са тук и не слушат?

Филип Блейк каза:

— Чисти глупости… — и прекъсна изречението си, когато вратата се отвори.

Влезе Елза Дитишам с така характерната за нея едва доловима, скучаеща арогантност. Тя дари Мередит с лека усмивка, изгледа студено Анджела и Филип и отиде до креслото при прозореца, малко настрани от другите. Освободи разкошните светли кожи около врата си, така че да паднат назад, огледа стаята миг-два, след което очите й се спряха на Карла. Момичето издържа погледа й, замислено преценявайки жената, която беше създала такъв хаос в живота на родителите й. В нейното младо, сериозно лице нямаше никаква омраза, само любопитство.

— Съжалявам, ако съм закъсняла, мосю Поаро — каза Елза.

— Много любезно от ваша страна, че дойдохте, мадам.

Сесилия Уилямс тихичко изсумтя. Елза срещна враждебния й поглед с пълно безразличие.

— Нямаше да ви позная, Анджела — каза Елза Дитишам. — Колко ли време има оттогава? Шестнадесет години?

Еркюл Поаро незабавно се възползува от случая.

— Да, изминали са шестнадесет години от онези събития, за които сега ще говорим, но нека първо ви кажа защо сме тук.

С няколко думи той описа молбата на Карла и приемането на задачата от негова страна. Поаро бързо продължи, пренебрегвайки буреносния облак върху челото на Филип Блейк и отвращението, изписано върху лицето на Мередит.

— Аз приех поръчката и се залових за работа, за да открия истината.

В голямото високо кресло Карла Льомаршан чуваше думите на Поаро неясно, сякаш отдалече.

Заслонявайки с ръка очите си, тя тайно изучаваше петте лица. Можеше ли да види някой от тези пет души като убиец? Екзотичната Елза, зачервения Филип Блейк, милия, скъп, добър мистър Мередит Блейк, тази сурова, упорита гувернантка, хладната и компетентна Анджела Уорън?

Можеше ли тя, ако се опиташе както трябва, да си представи някой от тях да убива някого? Вероятно да, но това щеше да е съвсем друг вид убийство. Карла можеше да си представи Филип Блейк в пристъп на гняв да удуши някоя жена — да, това би могла да си представи… Или пък Мередит Блейк — как заплашва с пистолет някой крадец и без да иска, натиска спусъка.

Можеше да си представи и Анджела Уорън също стреляща с пистолет, но не без да иска и без никакво пристрастие в случая — успехът на експедицията зависи от това! Или пък в някакъв приказен замък върху миндер, застлан с ориенталски коприни — Елза, която казва: „Хвърлете нещастника в пропастта“. Безумни фантазии! Но и най-безумните фантазии не можеха да обрисуват малката мис Уилямс да убива някого! Ето друга картина на фантазията: „Убивали ли сте някого някога, мис Уилямс?“, „Продължавай със задачата, Карла, и не задавай глупави въпроси. Да убиеш някого е голям грях.“

„Сигурно съм болна — помисли си Карла. — Трябва да престана. Слушай, глупачке, онзи мъничък мъж, който твърди, че знаел.“

Еркюл Поаро говореше.

— Такава беше задачата ми — да потегля на задна скорост, тъй да се каже, да препусна назад през годините и да открия какво всъщност се е случило.

— Всички знаем какво се е случило — каза Филип Блейк. — Да се преструваме, че е имало нещо друго, е мошеничество — точно така! — нагло мошеничество. Вие измъквате пари от това момиче под фалшив претекст.

Поаро не си позволи да се разгневи.

Всички знаем какво се е случило, казвате. Говорите, без да мислите — рече Поаро. — Приетата версия за дадени факти не е непременно вярната. Вие например, мистър Блейк, сте питаели явна неприязън към Каролайн Крейл. Такава е приетата версия за поведението ви, но всеки един с известна склонност към психология би разбрал веднага, че всъщност вярно е точно обратното. Каролайн Крейл винаги силно ви е привличала. Вие сте ненавиждали този факт и сте се мъчили да го победите, като упорито сте повтаряли пред себе си нейните недостатъци и това, че я мразите. По същия начин мистър Мередит Блейк е бил по традиция привързан към Каролайн Крейл от дълги години. В разказа си за нещастието той казва, че заради нея ненавиждал държанието на Еймиъс Крейл, но трябва само да умеете да четете между редовете, за да видите, че тази дългогодишна привързаност се е износила и че всъщност младата и красива Елза Гриър е обсебила ума и мислите му.

Мередит изпелтечи нещо, а лейди Дитишам се усмихна.

Поаро продължи:

— Споменавам тези неща само като примери, макар че те имат значение за случилото се. Много добре тогава: започвам пътешествието си назад, за да науча всичко, каквото мога, за нещастието. Ще ви кажа как постъпих: говорих с адвоката, който е защитавал Каролайн Крейл, с помощник-прокурора, със стария адвокат, който много добре е познавал семейство Крейл, с чиновника в адвокатската колегия, присъствувал на процеса, с полицейския служител, отговорен за случая, и най-накрая дойдох и до петимата очевидци, които са били на местопрестъплението. И от всичко това сглобих една картина — сложната картина на една жена. Научих също следните факти: нито веднъж Каролайн Крейл не е протестирала, че е невинна (освен единствено в писмото, написано до дъщеря й). Каролайн Крейл не е показала никакъв страх на подсъдимата скамейка, не е проявила почти никакъв интерес и през цялото време се е държала като пораженка. В затвора тя е била тиха и спокойна. В писмото, което е написала до сестра си веднага след присъдата, Каролайн Крейл е казала, че приема съдбата си такава, каквато е. По мнението на всички, с които говорих (освен едно важно изключение), Каролайн Крейл е била виновна.

— Разбира се, че е била! — кимна Филип Блейк.

— Но моята роля — каза Поаро — не е да приемам присъдата, която други хора са изготвили. Трябваше да изследвам фактите сам, да ги изследвам и да се убедя, че психологията на престъплението съвпада с тях. За тази цел аз прегледах внимателно полицейските досиета, успях също да накарам пет души, които са били на местопрестъплението, да ми напишат това, което са видели от трагедията. Тези разкази бяха много ценни, защото съдържаха известни факти, които полицейските досиета не можеха да ми дадат. Това ще рече: първо, някои разговори и инциденти, счетени за несъществени от полицейска гледна точка; второ, мнението на самите хора относно мислите и чувствата на Каролайн Крейл (което официално не се приема за доказателство); трето, някои факти, умишлено запазени в тайна от полицията.

Сега вече бях в състояние сам да преценя случая. Изглеждаше, че няма абсолютно никакво съмнение — Каролайн Крейл е имала прекалено много мотиви за престъплението: тя е обичала съпруга си, той публично е заявил, че ще я остави заради друга жена, и по нейни собствени думи тя е била ревнива.

Да преминем от мотивите към средствата: празно шише от парфюм, което е съдържало кониин, е било намерено в чекмеджето на бюрото й. Върху шишето не е имало никакви други отпечатъци освен тези на Каролайн Крейл. Когато в полицията я попитали, тя признала, че го е взела от тази стая, в която сме сега. Върху шишето с кониин, което е стояло тук, също е имало нейни пръстови отпечатъци. Попитах мистър Мередит Блейк за реда, по който петимата са напуснали лабораторията онзи следобед, защото ми се стори трудно да приема, че в присъствието на пет души в стаята някой би могъл да вземе от отровата. Хората са излезли в следния порядък: Елза Гриър, Мередит Блейк, Анджела Уорън и Филип Блейк, Еймиъс Крейл и накрая Каролайн Крейл. При това мистър Мередит Блейк е бил с гръб към стаята, докато е чакал мисис Крейл да излезе, така че той не е могъл да види какво е правела Каролайн вътре, тоест тя е имала възможност. Следователно убеден съм, че Каролайн Крейл наистина е взела кониина. Има косвено потвърждение за това. Преди няколко дни мистър Мередит Блейк ми каза: „Спомням си, че стоях тук и вдъхвах жасминовия аромат през отворения прозорец“. Но тогава е било септември и жасминовите растения отвън до прозореца би трябвало да са спрели цъфтежа си. Обикновено жасминът цъфти през юни и юли. Но шишето от парфюм, намерено в стаята на Каролайн Крейл, съдържащо остатъци от кониин, първоначално е било пълно с жасминова есенция. Тогава със сигурност приемам, че мисис Крейл е решила да открадне кониина и тайно е изпразнила шишето с парфюм, което е имала в чантичката си.

За втори път проверих това, когато онзи ден помолих мистър Блейк да си затвори очите и да опита да си спомни реда, в който гостите са напуснали стаята. Един полъх от жасмин веднага стимулира паметта му. Всички ние се влияем от миризми много повече, отколкото допускаме.

— И така, идваме до сутринта на онзи фатален ден. Дотук фактите не си противоречат. Мис Гриър внезапно разкрива, че тя и мистър Крейл мислят да се женят, Еймиъс Крейл потвърждава това и Каролайн Крейл е дълбоко разстроена. За тези неща има показания от няколко свидетели.

На следната сутрин в библиотеката избухва скандал между съпруга и съпругата. Първото нещо, което се чува, е: „Ти и твоите жени!“ Гласът й е пълен с горчивина. По-нататък тя казва: „Някой ден ще те убия“. Филип Блейк е дочул това от фоайето, а мис Гриър го е чула отвън на терасата.

После мис Гриър е чула, че мистър Крейл е помолил жена си да бъде разумна, а мисис Крейл отговорила: „По-скоро ще те убия, отколкото да те дам на онова момиче“. Скоро след това Еймиъс Крейл излиза и грубо казва на Елза Гриър да отиде долу, за да му позира. Тя взема един пуловер и го придружава.

Дотук няма нищо невярно от психологическа гледна точка. Всички са се държали според очакванията, но сега идваме до нещо, което е несъвместимо.

Мередит Блейк открива липсата и телефонира на брат си: те се срещат долу на пристана и се качват нагоре, минавайки покрай батарейната градина, където Каролайн Крейл разисква със съпруга си въпроса за училището на Анджела. Ето това наистина ми се вижда много странно. Съпругът и съпругата са имали ужасен скандал, завършил с определена заплаха от страна на Каролайн, и някакви си двадесет минути по-късно съпругата слиза долу и започва да разисква един съвсем дребен домашен въпрос.

Поаро се обърна към Мередит Блейк:

— Във вашия разказ вие казвате, че сте чули мистър Крейл да казва определени думи, а те са: „Всичко е решено. Ще се погрижа за багажа й.“ Така ли е?

— Беше нещо такова… да.

Поаро се обърна към Филип Блейк:

— И вие ли помните същото?

Филип Блейк се намръщи.

— Не можех да си спомня, докато вие не го споменахте, но сега вече си спомням. Казаха нещо за багаж!

— Мистър Крейл ли го каза, или мисис Крейл?

— Еймиъс го каза. Всичко, което чух Каролайн да казва, беше, че щяло да бъде много тежко за момичето. Както и да е, какво значение има това? Всички знаехме, че Анджела заминава за училище след няколко дни.

— Вие не виждате смисъла на моето възражение. Защо Еймиъс Крейл да приготвя багажа на момичето? Толкова е абсурдно! Ами има мисис Крейл, мис Уилямс, прислужницата — та това е работа на жена, а не на мъж.

— Какво значение има? — каза нетърпеливо Филип Блейк. — Няма никаква връзка с престъплението.

— Мислите, че няма? За мене това беше първият пункт, който ме усъмни и който веднага е последван от друг. Мисис Крейл — съкрушена и с разбито сърце, която е заплашила съпруга си малко преди това и която със сигурност замисля самоубийство или убийство, в следващия момент по най-дружелюбен начин предлага да донесе малко изстудена бира.

— Не изглежда странно, ако е замисляла убийство — изрече бавно Мередит Блейк. — Тогава тя би направила точно това — би симулирала!

— Така ли мислите? Каролайн Крейл е решила да отрови съпруга си — тя вече е имала отровата. Съпругът й имал запас от бира долу в батарейната градина. Нима, ако изобщо е притежавала някаква интелигентност, тя не би сложила отровата в онези бутилки долу във време, когато наоколо е нямало никой?

Мередит Блейк запротестира:

— Не е било възможно — някой друг би могъл да я изпие.

— Да, Елза Гриър. Да не искате да ми кажете, че след като е решила да убие съпруга си, Каролайн Крейл би се поколебала да убие и момичето?

Но нека не спорим по този въпрос. Нека се спрем само на фактите. Каролайн Крейл казва на мъжа си, че ще му донесе изстудена бира, качва се до къщата, взема една бутилка от оранжерията, където са държали бирата, и я занася на Еймиъс Крейл. Налива му я и му я дава. Той я изпива и казва: „Всичко днес има отвратителен вкус“.

Мисис Крейл отново се прибира в къщата, обядва и изглежда почти както обикновено. Беше казано, че изглеждала малко разтревожена и замислена, но това не ни помага, защото още няма критерий за убиец. Има спокойни убийци, има и нервни убийци.

След обяда тя отново слиза в Батареята, открива съпруга си мъртъв и прави, тъй да се каже, очевидно очаквани неща — показва чувства и изпраща гувернантката да повика лекар. Сега идваме до един факт, който преди не беше известен. — Поаро погледна мис Уилямс. — Не възразявате, нали?

Мис Уилямс беше доста бледа, но каза:

— Не съм ви заклевала да го пазите в тайна.

Тихо и изразително Поаро разказа какво беше видяла гувернантката.

Елза Дитишам се размърда. Тя изгледа безцветната женица в голямото кресло и недоверчиво попита:

— Вие наистина ли сте видели това?

Филип Блейк скочи.

— Но това решава въпроса! — извика той. — Решава го веднъж завинаги.

Еркюл Поаро го погледна благо и рече:

— Не непременно.

Анджела Уорън рязко заяви:

— Не вярвам — враждебна светкавица блесна в очите й, отправени към дребничката гувернантка.

Мередит Блейк подръпваше мустака си слисан. Само мис Уилямс остана необезпокоена. Тя се изправи в креслото и на бузите й избиха две червени петна.

— Само аз мога да гарантирам за това — спокойните сиви очи срещнаха очите на Поаро. — Не съм свикнала, мосю Поаро, да се съмняват в думите ми.

Еркюл Поаро се поклони и каза:

— Аз не се съмнявам в думите ви, мис Уилямс. Каквото сте видели, е станало точно така, както и вие сте го видели, и по тази причина аз разбрах, че Каролайн Крейл не е била виновна — нямало е как да бъде виновна.

Високият млад мъж с неспокойно лице, Джон Ретъри, заговори за пръв път.

— Интересно ми е да зная защо казвате това, мосю Поаро.

Поаро се извърна към него.

— Разбира се, ще ви кажа. Какво е видяла мис Уилямс — видяла е как Каролайн Крейл много внимателно и усърдно изтрива отпечатъци от пръсти, а след това слага пръстите на ръката на починалия си съпруг върху бирената бутилка. Забележете — бирената бутилка. Но кониинът е бил в чашата, не в бутилката. Полицията не е намерила остатъци от кониин в бутилката. В нея никога не е имало кониин. А Каролайн Крейл не е знаела това.

Тя, която трябва да е отровила съпруга си, не е знаела как е бил отровен той и е помислила, че отровата е в бутилката.

Мередит запротестира:

— Но защо…

Поаро светкавично го прекъсна:

— Именно — защо? Защо Каролайн Крейл така отчаяно се е борила да наложи версията за самоубийство? Отговорът е — трябва да е — много лесен. Защото тя е знаела кой е отровил съпруга й и е искала да направи всичко, да изтърпи всичко, само да не бъде заподозрян този човек. С това кръгът съвсем се стеснява. Кой би могъл да е този човек? Би ли прикривала тя Филип Блейк? Или Мередит? Или Елза Гриър? Или Сесилия Уилямс? Не, имало е само един човек, когото тя е искала да предпази на всяка цена. Мис Уорън, ако носите писмото на сестра си, бих искал да го прочета на глас.

— Не — каза Анджела Уорън.

— Но, мис Уорън…

Анджела се изправи. Гласът й звънтеше, студен като стомана.

— Много добре разбирам какво намеквате. Искате да кажете, че аз съм убила Еймиъс Крейл, нали, и че сестра ми е знаела това? Напълно отхвърлям такова твърдение.

— Писмото… — започна Поаро.

— Писмото е писано лично до мен.

Еркюл Поаро погледна към мястото, където двамата най-млади хора стояха един до друг.

— Моля те, лельо Анджела, направи, както иска мосю Поаро — каза Карла Льомаршан.

— Карла! Нима нямаш никакво чувство за приличие? Тя е била твоя майка… ти… — изрече с болка Анджела Уорън.

Гласът на Карла проехтя ясен и напрегнат:

— Да, била е моя майка. Ето защо имам право да те помоля. Аз говоря от нейно име и искам това писмо да бъде прочетено.

Анджела Уорън бавно извади писмото от чантата си и го подаде на Поаро.

— По-добре никога да не бях ви го показвала — каза тя с горчивина и се загледа през прозореца, обръщайки гръб на другите.

Докато Еркюл Поаро четеше писмото на Каролайн Крейл, сенките в ъглите ставаха по-дълбоки. Карла внезапно почувствува, че в стаята има някой, който добива форма, слуша, диша и чака. „Тя е тук: майка ми е тук — помисли си Карла, — Каролайн… Каролайн Крейл е тук, в тази стая.“

Еркюл Поаро спря да чете и каза:

— Вярвам, всички ще се съгласите, че това е едно твърде забележително писмо. Хубаво е, но и забележително, защото в него има един шокиращ пропуск — Каролайн Крейл изобщо не споменава, че е невинна.

— Не е било необходимо — отвърна Анджела Уорън, без да извръща глава.

— Да, мис Уорън, не е било необходимо. Не е било нужно Каролайн Крейл да казва на сестра си, че е невинна, защото е мислела, че сестра й вече знае този факт поради една-единствена причина. Каролайн само е искала да успокои и увери сестра си и да отстрани вероятността Анджела да признае. Тя повтаря отново и отново: „всичко е наред, мила. Всичко, всичко е наред.“

— Не разбирате ли? — каза Анджела Уорън. — Искала е да бъда щастлива — това е всичко.

— Да, искала е да бъдете щастлива, пределно ясно е. Това е била единствената й грижа. Имала е дете, но не за това дете е мислела. Тази мисъл ще дойде по-късно. Не! Анджела била обсебила ума й, изключвайки всичко друго. Мисис Крейл е искала да успокои и окуражи сестра си, за да живее тя своя собствен живот, да бъде щастлива и да успява. И за да не усеща Анджела бремето, че сестра й се е жертвувала заради нея, Каролайн включва тази много важна фраза: „Човек трябва да си плати дълговете“. Този единствен израз обяснява всичко. Той явно се отнася за бремето, което Каролайн е носила толкова много години — от момента, когато в пристъп на необуздан, юношески гняв тя хвърля преспапието по сестра си, която е бебе, и осакатява тази сестра за цял живот. Сега най-после Каролайн има възможност да си плати дълга. И ако това е някакво успокоение, ще кажа на всички вас следното: искрено вярвам, че с плащането на този дълг Каролайн Крейл е получила такъв покой и прояснение, каквито никога дотогава не е познавала. Поради вярата й, че плаща този дълг, процесът и присъдата не са я засегнали. Странно е да се говори така за една осъдена убийца, но тя е имала всичко, за да бъде щастлива. Да, много повече, отколкото можете да си представите, както ще ви покажа след малко.

Виждате ли как с това обяснение всичко идва на мястото си там, където става въпрос за реакциите на Каролайн. Погледнете събитията от нейна гледна точка. Първо, предната вечер става един инцидент, който силно й напомня за нейното собствено непокорно юношество: Анджела хвърля преспапието по Еймиъс Крейл. Забележете — това самата Каролайн е направила преди много години. Анджела изкрещява, че пожелава на Еймиъс да умре. После на следната сутрин Каролайн отива в малката оранжерия и сварва там Анджела да пипа бирата. Спомнете си думите на мис Уилямс: „Анджела беше там. Изглеждаше виновна…“ „Виновна, че е избягала“, си мисли мис Уилямс, но за Каролайн виновното лице на Анджела, както са я сварили неподготвена, има друго значение. Спомнете си, че неколкократно Анджела е слагала разни неща в питиетата на Еймиъс. Лесно би могло да й хрумне такава идея.

Каролайн взема бутилката, която Анджела й дава, и я занася долу в Батареята. Там тя я налива на Еймиъс и му я дава, а той я изпива, прави гримаса и изрича тези знаменателни думи: „Всичко има лош вкус днес“.

Тогава Каролайн още не подозира, но след обяда слиза в Батареята и намира съпруга си мъртъв. Тя изобщо не се съмнява, че той е отровен. Тя не го е отровила. Кой тогава? И всичко изведнъж нахлува в главата й — заплахите на Анджела, лицето на Анджела, надвесена над бирите, когато я сварват неподготвена. Виновна… виновна… виновна. Защо го е направило детето? Като отмъщение на Еймиъс, вероятно без мисъл да го убива, а само да го накара да му прилошее или да повърне. Или пък го е направило заради Каролайн? Нима тогава Анджела е разбрала, че Еймиъс иска да напусне сестра й, и го е възненавидяла? Каролайн помни — о, как добре помни! — своите собствени необуздани, буйни чувства, когато е била на годините на Анджела. Една-единствена мисъл завладява съзнанието й — как да предпази Анджела. Анджела е пипала тази бутилка, значи нейните отпечатъци са върху нея. Тя бързо я избърсва и излъсква. Дано всички да повярват, че е самоубийство. Ако намерят само отпечатъци от пръстите на Еймиъс! Каролайн се опитва да закрепи мъртвите пръсти около бутилката и отчаяно се ослушва дали не идва някой…

Приемете ли веднъж такова допускане за вярно, след това всичко съвпада. Нейната тревога за Анджела през цялото време, настояването й тя да бъде отведена, да бъде настрана от събитията. Страхът й да не бъде сестра й хитро разпитана от полицията и накрая нейната завладяваща настойчивост да бъде изпратена Анджела в чужбина преди започването на процеса, защото тя винаги се е ужасявала от възможността сестра й да не издържи и да признае.

IV глава
Истината

Анджела Уорън полека се извърна. Погледът й, твърд и презрителен, обходи лицата, които я гледаха.

— Всички вие сте заслепени глупци — каза тя. — Нима не знаете, че ако го бях направила аз, щях да си призная? Никога не бих позволила Каролайн да страда за това, което аз съм извършила. Никога!

— Но вие все пак сте пипали бирата — намеси се Поаро.

— Аз? Да пипам бирата?

Поаро се обърна към Мередит Блейк:

— Чуйте, мосю, във вашия разказ за станалите събития вие посочвате, че сте доловили шум в тази стая, която е под спалнята ви, сутринта в деня на убийството.

Блейк кимна.

— Но това беше само котка.

— Откъде знаете, че е било котка?

— Аз… аз не мога да си спомня, но беше котка. Прозорецът беше отворен толкова, че да пропусне котка.

— Но той не е бил закрепен в това положение: рамката се движи свободно. Някой човек би могъл да я бутне, да влезе и да излезе.

— Да, но аз зная, че беше котка.

— Вие не сте видели котка.

— Не — продума бавно и объркано Блейк. — Не я видях… — той замълча и се намръщи. — И все пак — сигурен съм.

— След малко ще ви кажа защо сте сигурен. Междувременно ви предлагам следната теория. Някой би могъл да дойде в къщата онази сутрин, да влезе в лабораторията, да вземе нещо от рафта и да си отиде, без да го видите. Ако този някой е бил от Олдърбъри, той не би могъл да бъде Филип Блейк, нито Елза Гриър, нито Еймиъс Крейл, нито Каролайн Крейл. Ние знаем доста добре какво са правили тези четирима души. Остават Анджела Уорън и мис Уилямс. Мис Уилямс е била тук — вие всъщност сте я срещнали, когато сте излезли. Тя ви е казала, че търси Анджела, която излязла рано сутринта, за да се изкъпе. Но мис Уилямс не я видяла нито във водата, нито на скалите. До Хендкрос Менър Анджела би могла лесно да преплува. Фактически тя го е направила по-късно, когато същата тази сутрин е отишла да се къпе с Филип Блейк. Считам, че тя е доплувала дотук, отишла е до къщата, влязла е през прозореца и е взела нещо от лавицата.

— Нищо подобно не съм направила — каза Анджела. — Не съм… или поне…

— Ах! — Поаро нададе победоносен вик. — Спомнихте си. Нали вие ми казахте, че за да скроите шега на Еймиъс, сте задигнали „препарат за котки“, както го нарекохте?

— Валериан! — извика Мередит Блейк. — Разбира се!

— Точно така. Това ви е накарало да сте сигурен в съзнанието си, че в стаята е имало котка. Обонянието ви е много чувствително. Вие сте подушили слабата неприятна миризма на валериан, без да го разбирате вероятно, но тя е подсказала на подсъзнанието ви: „Котка“. Котките обичат валериан и отиват къде ли не заради него. Валерианът е особено неприятен на вкус и вашата беседа предния ден е накарала злосторницата Анджела да поиска да сложи малко от него в бирата на зет си, която, както било известно на Анджела, той глътвал наведнъж.

— Този ден ли беше наистина? — зачуди се Анджела Уорън. — Отлично си спомням, че го взех. Да, помня също, че извадих бирата, а Каролайн влезе и едва не ме хвана! Разбира се, че си спомням, но никога не съм го свързвала точно с този ден.

— Естествено, че не. В съзнанието си не сте го свързвали, защото двете случки са съвсем различни. Едната е била подобна на всички други палави шеги, а другата е била като избухване на бомба — нещастие, връхлитащо ни изневиделица и изтриващо всички по-маловажни инциденти в мислите ни. Обаче аз забелязах, че когато говорехте, вие казахте: „Задигнах…“ и тъй нататък, „За да го сложа в питието на Еймиъс“. Вие фактически не казахте, че сте го направили.

— Не, защото не успях да го направя. Каролайн влезе тъкмо когато отварях бутилката. О! — почти извика Анджела. — И Каролайн е мислела, че съм аз!…

Тя прекъсна изречението си и се огледа.

— Предполагам, че всички мислите така — тихо каза Анджела с обичайния си хладен тон, помълча, после рече: — Не съм убила Еймиъс нито в резултат на глупава шега, нито по какъвто и да било друг начин. Ако бях го направила, никога нямаше да мълча.

— Разбира се, че нямаше, скъпа моя — рязко се намеси мис Уилямс. Тя погледна Поаро. — Никой освен глупак не би го помислил.

— Аз не съм глупак и не мисля така — отвърна кротко Еркюл Поаро. — Зная много добре кой е убил Еймиъс Крейл.

Настъпи кратко мълчание.

— Винаги съществува опасност, когато се приемат фактите така, както са доказани, да не са всъщност такива, каквито ни изглеждат. Да вземем ситуацията в Олдърбъри: ситуация, стара като земята — две жени и един мъж. Еймиъс Крейл е искал да изостави съпругата си заради другата жена, но аз ви заявявам сега, че той никога не е имал такова намерение. И преди Крейл се е увличал по жени. Увлеченията са го владеели, докато са траели, но скоро приключвали. Жените, в които се влюбвал, били обикновено жени с известен опит — те не са очаквали твърде много от него. Но този път жената е очаквала. Тя, видите ли, изобщо не била жена, а момиче и по думите на Каролайн Крейл ужасно откровена. Може да е била хладнокръвна и мъдра на приказки, но в любовта била ужасяващо еднозначна. Поради това, че самата тя е била завладяна от дълбока и всепоглъщаща страст към Еймиъс Крейл, мис Гриър решила, че и с него е същото. Тя приела, без да се замисли, че тяхната страст ще трае цял живот, и сметнала, без да пита Крейл, че той ще напусне съпругата си.

Но защо, кажете ми, Еймиъс не я е разубедил? И моят отговор е — картината. Искал е да завърши картината.

За някои хора това звучи невероятно, но не и за тези, които познават художниците. А ние вече сме приели това обяснение по принцип. Сега разговорът между Крейл и Мередит Блейк става по-разбираем. Крейл е объркан, потупва Блейк по гърба и оптимистично го уверява, че всичко ще се оправи. За Еймиъс Крейл, видите ли, всичко е просто. Той рисува картина, малко притеснен от две ревниви и невротични жени, но на никоя от тях той няма да позволи да му попречи в това, което за него е по-важно и от живота.

Ако е трябвало да каже истината на Елза, трябвало е да се прости с картината. Вероятно при първия порив на чувствата му към Елза той наистина е казал, че иска да изостави Каролайн — мъжете говорят такива неща, когато се влюбят. Вероятно е оставил момичето да си мисли така. Същото е направил и по-късно. Него не го е било грижа какво си е мислела Елза. Да мисли каквото си ще, само да бъде послушна още ден-два.

Тогава той щял да й каже истината — че всичко е свършено между тях. Крейл никога не е бил измъчван от скрупули.

Мисля, че в началото той все пак е направил опит да не се забърква с Елза — предупредил я що за човек е, но тя не го послушала и предизвикала съдбата. А за мъж като Крейл жените били лесна плячка. Ако някой го беше попитал, той сигурно щеше да каже, че Елза е млада и скоро ще го забрави. Ето така е било устроено съзнанието на Еймиъс Крейл.

Жена му фактически е била единственият човек, когото той е обичал, но не се тревожел много за нея. Трябвало само да изтърпи още няколко дни. Той се вбесил, че Елза е изтърсила всичко пред Каролайн, но въпреки това оптимистично е вярвал, че „всичко ще се оправи“. Каролайн щяла да му прости, както често е правела преди, а Елза — Елза просто щяла да го „преглътне“. Така лесни са житейските проблеми за човек като Еймиъс Крейл.

Считам обаче, че последната вечер той истински се разтревожил — за Каролайн, не за Елза. Може би е отишъл в стаята й, но тя е отказала да говори с него. Във всеки случай, прекарвайки една безсънна нощ, той я дръпнал настрана след закуската и й казал цялата истина: бил увлечен по Елза, но всичко приключило. Щом завърши картината, повече няма да я види.

И в отговор на това Каролайн възмутено извикала: „Ти и твоите жени!“ Тази фраза, видите ли, е поставила Елза наравно с другите, към които Еймиъс отдавна бе загубил всякакъв интерес. После Каролайн гневно добавила: „Някой ден ще те убия“.

Тя била разгневена и отвратена от неговата грубост и жестокост към момичето. Когато Филип Блейк я видял във фоайето и я чул да шепне на себе си: „Твърде жестоко е“, Каролайн Крейл е мислела за Елза в този момент.

Колкото до Крейл, той излязъл от библиотеката, видял Елза с Филип Блейк и безцеремонно й наредил да слезе долу и да се залови с позирането. Това, което не е знаел, е било, че Елза Гриър е седяла отвън точно до прозореца на библиотеката и е чула всичко. А разказът, който тя дава за този разговор, не е верен. Забележете, освен нея никой друг не знае.

Представете си какъв удар е било за нея — да чуе истината, изречена така грубо!

Мередит Блейк ни каза, че предния следобед, докато чакал Каролайн да напусне тази стая, той стоял с гръб към нея и говорел с Елза Гриър. Това означава, че тя е била с лице към него и че тя е могла точно да види какво е правила Каролайн вътре през рамото на Мередит. Елза Гриър е единственият човек, който би могъл да види това.

Тя е видяла Каролайн да взема отровата, не казала нищо, но си спомнила за това, когато седяла отвън до прозореца на библиотеката.

Щом Еймиъс Крейл излязъл, тя се извинила, че иска да си вземе пуловер, и се качила в стаята на Каролайн, за да търси отровата. Една жена винаги знае къде друга жена би могла да скрие нещо. Елза намерила отровата и внимавайки да не изтрие никакви отпечатъци или да остави своите, изтеглила течността от шишето с пълнител за автоматична писалка.

Тогава отново слязла долу и отишла с Крейл в батарейната градина. След малко без съмнение тя му наляла бира и той я глътнал наведнъж по обичайния си начин.

Междувременно Каролайн Крейл сериозно се разтревожила. Когато видяла, че Елза се качва към къщата (този път наистина да вземе пуловер), тя бързо слязла в батарейната градина и заговорила със съпруга си по този въпрос: това, което той вършел, било срамно! Тя не искала да го търпи! Било невероятно жестоко и тежко за момичето! Еймиъс, раздразнен, че го прекъсват, казал, че вече е решено — когато свършел картината, щял да изпрати момичето да си стегне багажа. „Всичко е решено — ще я изпратя да си стегне багажа, казвам ти.“

В този момент те чули стъпките на двамата Блейк, Каролайн излязла и леко смутена, измърморила нещо за Анджела и училището и че щяло да има много работа. По естествен път двамата братя свързали нещата и решили, че разговорът, който са чули, се отнася за Анджела. „Ще я изпратя да си стегне багажа“ станало „Ще се погрижа за багажа й“.

А Елза, с пуловер в ръка, слязла надолу по пътеката студена, усмихната и отново заела позата.

Без съмнение тя разчитала, че Каролайн ще бъде заподозряна и че шишето с кониин ще бъде намерено в стаята й. Сега обаче Каролайн съвсем й помогнала. Тя донесла долу изстудената бира и наляла от нея на съпруга си.

Еймиъс я глътнал наведнъж, направил гримаса и казал: „Всичко има лош вкус днес“.

Не разбирате ли колко знаменателна е тази забележка? Всичко има лош вкус днес. Значи преди тази бира е имало нещо друго, което е било горчиво, и вкусът бил още в устата му. И още нещо — Филип Блейк казва, че Крейл залитал малко и мистър Блейк се учудил дали Еймиъс не пиел. Но лекото залитане е първият сигнал за действуващия кониин и означава, че вече той му е бил даден известно време преди Каролайн да му донесе изстудената бира.

И така, Елза Гриър седнала на сивата стена и заела позата. Но тъй като е трябвало да го пази, за да не събуди подозрение, докато не станело твърде късно за това, тя говорела на Еймиъс Крейл весело и естествено. След малко видяла Мередит на пейката горе, махнала му с ръка и заради него заиграла ролята си с още по-голямо усърдие.

А Еймиъс Крейл, който ненавиждал болести и отказвал да се признае за болен, продължавал упорито да рисува, докато крайниците му изневерили, езикът му надебелял и той се свлякъл там на онази пейка безпомощен, но с все още ясен разсъдък.

Звънецът в къщата иззвънял и Мередит станал от пейката, за да отиде долу в Батареята. Мисля, че в този кратък момент Елза напуснала мястото си, изтичала до масата и пуснала последните капки от отровата в чашата бира, която съдържала още една, последна невинна глътка. (Тя се освободила от пълнителя, като го смачкала на малки парчета, докато вървяла нагоре по пътеката към къщата.) На прага на Батареята Елза срещнала Мередит.

На това място слънцето било ослепително и Мередит, идвайки от сенчесто място, не виждал много добре. Видял само приятеля си проснат в обичайната си поза и очите му да се отместват от картината, втренчени злобно — отмъстително, както е казал в разказа си мистър Блейк.

Какво е знаел Еймиъс и доколко се е досещал? Колко е разбирало неговото съзнание, ние не можем да кажем, но зрението и ръката му са били верни.

Еркюл Поаро посочи картината на стената.

— Трябваше да се сетя още щом видях картината, защото това е забележителна картина. Това е картина на убийца, нарисувана от жертвата й — картина на едно момиче, което наблюдава как любимият й умира.

V глава
Послеслов

В последвалата тишина — страшна и ужасяваща — залезът бавно гаснеше. И последният слънчев лъч напусна стаята, спирайки се прощално върху тъмната коса и светлите кожи на жената до прозореца.

Елза Дитишам се размърда и каза:

— Изведи ги, Мередит. Остави ме насаме с мосю Поаро.

Тя седеше неподвижна, докато вратата не се затвори зад тях. Тогава лейди Дитишам каза:

— Вие сте много умен, нали?

Поаро не отговори.

— Какво очаквате от мен? Да призная?

Той поклати глава.

— Защото нищо подобно няма да направя! — каза Елза. — И нищо няма да призная, но това, което си кажем тук, няма значение. Става въпрос за вашата дума срещу моята.

— Точно така.

— Искам да зная какво смятате да правите.

— Ще направя всичко възможно, за да накарам властите да издадат посмъртно опрощаване на вината на Каролайн Крейл.

Елза се изсмя и каза:

— Какъв абсурд! Да получиш опрощаване за нещо, което не си извършил. — После добави: — А какво ще стане с мен?

— Ще дам заключенията си на съответните хора. Ако те решат, че има възможност да възбудят дело срещу вас, може би ще го направят. Ще ви кажа, че по мое мнение няма достатъчно улики. Това са само умозаключения, а не факти. Още повече че няма много да им се иска да възбудят процес срещу човек с вашето положение, освен ако няма напълно достатъчно оправдание за такава постъпка.

— Не ме е грижа — каза Елза. — Ако седна на подсъдимата скамейка и се боря за живота си, в това може би има нещо — нещо живо, възбуждащо. Може и да ми хареса.

— Но не и на съпруга ви.

Тя го изгледа.

— Мислите ли, че изобщо ме интересува как ще се чувствува съпругът ми?

— Не, не мисля. Смятам, че в живота си вие никога не сте се интересували какво чувствува някой друг човек. Ако бяхте го сторили, вероятно щяхте да сте по-щастлива.

— Защо ме съжалявате? — попита остро Елза Дитишам.

— Защото, мое дете, вие има да научите толкова много неща.

— Какво трябва да науча?

— Всички чувства на възрастните: милост, състрадание, разбиране. Единствените неща, които знаете, които изобщо сте научили, са любов и омраза.

— Видях как Каролайн взе кониина — каза Елза. — Мислех, че иска да се самоубие. Това щеше да опрости нещата. И тогава, на следната сутрин, разбрах. Той й каза, че пет пари не дава за мене — обичал ме, но всичко свършило. Щом завършел картината, щял да ме изпрати да си вървя. Каза й, че нямало какво да се тревожи. А тя… тя съжаляваше мене. Разбирате ли как ми подействува това? Открих отровата и му я дадох. Седях там и го гледах как умира. Никога не съм се чувствувала толкова жива, тържествуваща и силна. Гледах го как умира…

Тя разпери ръце.

— Аз не разбрах, че убивам себе си, а не него… После видях нея, хваната в капан, но и това не ме задоволи. Не можех да я нараня — тя нехаеше, избягна всичко. Повечето време не беше там. И тя, и Еймиъс — двамата — бяха отишли някъде, където не можех да ги достигна. Но те не умряха — умрях аз.

Елза Дитишам се изправи, отиде до вратата и отново каза:

— Умрях аз…

Във фоайето тя мина покрай двама млади хора, чийто съвместен живот едва-що започваше.

Шофьорът отвори вратата на колата, лейди Дитишам влезе вътре и той загърна коленете й с кожената наметка.

Азбучните убийства

Първа глава
Писмото

През юни 1931 година се завърнах от ранчото си в Южна Америка, за да прекарам около половин година на родна земя. Световната икономическа криза не ни беше подминала и животът ни в Аржентина никак не бе лек. Имах да уреждам в Англия някои дела, които се нуждаеха от личната ми намеса. Жена ми остана да се грижи за ранчото.

Струва ми се излишно да споменавам, че една от първите ми работи, щом пристигнах в Лондон, бе да потърся стария си приятел Еркюл Поаро.

Открих го в модерно обзаведена квартира с всички съвременни удобства. Упрекнах го (и той не възрази), че се е настанил там само заради строго геометричните пропорции на сградата.

— Така е, приятелю, симетрията е изключително приятна, не намираш ли?

Отвърнах, че са попрекалили с квадратните форми и намеквайки за една стара шега между нас двамата, попитах дали в този супермодерен дом не карат кокошките да снасят четвъртити яйца.

Поаро се засмя от сърце.

— Значи помниш какво си говорихме? Уви, науката засега не е открила начин да принуди кокошките да се съобразяват с изискванията на модата. Те все така си снасят различни по големина и цвят яйца.

Огледах одобрително приятеля си. Изглеждаше чудесно — на вид не беше остарял дори с един ден.

— Виждам, че си в отлична форма, Поаро. Годините не ти личат. Бих казал дори, че имаш по-малко бели коси отпреди, ако това бе възможно.

Той се усмихна широко.

— Защо да не е възможно? То си е така.

— Да не би косата ти да се превръща от прошарена в черна вместо обратното?

— Именно.

— Но това не е възможно.

— Нищо подобно.

— Не мога да повярвам. Противоречи на природните закони.

— Ти, Хейстингс, си все тъй наивен и вярващ във възвишеното. Дори годините не те променят. В едно и също изречение констатираш факта и го обясняваш, без обаче да се усетиш.

Втренчих се в него озадачен.

Без да каже дума повече, той отиде в спалнята, донесе едно шишенце и ми го подаде. Взех го, все тъй недоумяващ. Етикетчето гласеше:

РЕВИВИТ

ВЪЗВРЪЩА ЕСТЕСТВЕНИЯ ЦВЯТ НА КОСАТА

РЕВИВИТ НЕ Е БОЯ

В ПЕТ ОТТЕНЪКА: ПЕПЕЛЯВОРУС, КЕСТЕНЯВ, ТИЦИАНОВОЧЕРВЕН, КАФЯВ И ЧЕРЕН

— Поаро! — възкликнах аз. Та ти си боядисваш косата!

— Аа, най-сетне проумя.

— Ето значи защо ми се видя по-черна отпреди.

— Точно така.

— Боже мой — додадох, след като се съвзех от изненадата. — Няма да се учудя, ако следващия път те заваря с изкуствени мустаци… Или вече си свършил тази работа?

Поаро се намръщи. Мустаците му са неговата слабост. Толкова се гордее с тях. Думите ми го жегнаха.

— Какво говориш, mon ami[25]! Този ден, дай боже, е все още твърде далеч. Изкуствени мустаци! Quel horreur[26]!

И ги подръпна енергично, за да ме убеди в истинността им.

— Трябва да призная, че са все тъй разкошни — казах аз.

— N’est pas[27]? В цял Лондон няма да намериш мустаци като моите.

„И слава богу“, рекох си аз. Но за нищо на света не бих произнесъл тези свои думи на глас — раната би била смъртоносна. Затова смених темата и го попитах дали упражнява от време на време професията си.

— Знам — рекох, — че от години вече не работиш, но…

— C’est vrais[28]. Нали се оттеглих в провинцията и се заех с отглеждането на тиквички. Но още преди да започна, стана едно убийство и край на тиквичките. Оттогава… Знам какво ще кажеш, че съм като примадона, която дава прощалното си представление, само че то се повтаря безкрай.

Засмях се.

— Така е — настоя Поаро. — Всеки път си казвам — край! Ала не — появява се нещо ново. Но да ти призная, приятелю, пенсионерският живот никак не ме привлича. Малките сиви клетки — почука се той по главата — хващат ръжда, ако не се упражняват.

— Значи ги упражняваш, но умерено.

— Точно така. Подбирам си делото. Днес Еркюл Поаро се занимава само с каймака на престъпленията.

— Намира ли се каймак?

— Pas mal[29]. Наскоро едва се отървах.

— От неуспеха ли?

— Какво говориш! — възмути се. — Не. Просто мен… мен… Еркюл Поаро… за малко не ме очистиха.

Аз подсвирнах.

— Предприемчив убиец!

— По-скоро небрежен — поправи ме моят приятел. — Именно небрежен. Но стига по този въпрос. Знаеш ли, Хейстингс, в някои случаи гледам на теб като на свой талисман.

— Така ли? В какъв смисъл?

Поаро продължи, без да отговори на въпроса ми.

— Щом чух, че се завръщаш, си рекох: „Нещо ще се случи. Ще тръгнем двамата с теб на лов, както едно време. Но случаят не бива да е обикновен. Трябва да е нещо recherchè[30], нещо изтънчено, fine…“

Той вдъхна на последната непреводима дума целия й букет от отсенки.

— Честна дума, Поаро, като те слуша човек, би помислил, че си поръчваш обяд в Риц.

— А пък убийство не можем да си поръчаме… Така е — въздъхна той. — Но аз вярвам в късмета си, в предопределението, ако предпочиташ. Твоята съдба е да бъдеш редом с мен и да ме предпазваш от извършването на непростима грешка.

— Какво наричаш непростима грешка?

— Да не забележа очевидното.

Предъвквах тези негови думи, без да проумея смисъла им.

— Е — казах усмихнат след малко, — случило ли се е вече това суперпрестъпление?

— Pas encore.[31] Поне… Тоест…

Той млъкна и затруднен, сбърчи чело. Ръцете му машинално оправиха няколкото джунджурии, които бях разместил по невнимание.

— Не знам какво да мисля… — додаде бавно.

В тона му имаше нещо толкова особено, че го погледнах изумен.

Лицето му беше все тъй озадачено, намръщено.

После изведнъж кимна решително, прекоси стаята и отиде при писалището до прозореца. Излишно е да споменавам колко педантично беше подредено и систематизирано всичко върху него, така че той веднага намери листа, който му трябваше. После бавно се приближи до мен с отворено писмо в ръка. Прочете го наум и ми го подаде.

— Кажи ми, mon ami, разбираш ли нещо от тази работа?

Взех го от ръцете му заинтригуван. Беше напечатано на машина върху плътна бяла хартия.

„Мистър Еркюл Поаро, дето си въобразявате, че можете да разкривате тайни, които са прекалено заплетени за нашата нещастна дебелоглава английска полиция! Да видим тогава, мистър Умни Поаро, колко сте проницателен! Може би и тази работа няма да се окаже за вас костелив орех? Внимавайте какво ще се случи в Андоувър на 21-ви този месец.

Ваш ABC[32]

Погледнах плика. Адресът също беше напечатан на машина.

— Щемпелът е от Лондон, първи пощенски клон — изпревари ме Поаро, като видя, че се заглеждам в клеймото. — Е, какво ще кажеш?

Аз само свих рамене и върнах писмото.

— Трябва да е някой луд.

— Това ли е всичко според теб?

— А на теб не ти ли се струва, че е написано от луд?

— Да, приятелю, струва ми се.

Гласът му беше сериозен. Аз го изгледах с любопитство.

— Май го вземаш на сериозно?

— Лудите трябва да се приемат на сериозно. Те са много опасни.

— Да, разбира се, прав си. Но не това имах предвид. Исках да кажа, че ми звучи по-скоро като нескопосана шега. Може да е добронамерен глупак, обърнал някоя друга чашка повече.

— Comment[33]? Обърнал какво?

— Нищо, това е само израз. Искам да кажа, че се е насвяткал. Ох, дявол да го вземе, препил.

— Merci, Хейстингс, познат ми е изразът „насвяткал съм се“. Може и да излезеш прав.

— Ти не си ли на това мнение? — попитах аз, изненадан от недоволството в гласа му.

Поаро не каза нищо, само поклати глава, а в очите му се четеше съмнение.

— Взел ли си някакви мерки?

— Какви мерки мога да взема? Показах писмото на Джап. И той беше на твоето мнение. Глупава шега — това бяха думите му. В Скотланд Ярд получават такива всеки ден. Пък и на мен ми се е случвало.

— Но това го вземаш присърце.

— В него има нещо, Хейстингс, което никак не ми харесва — бавно произнесе моят приятел.

Тонът му ми направи силно впечатление.

— Кое именно не ти харесва?

Той обаче само поклати глава, взе писмото и го прибра в писалището.

— Щом като си тъй разтревожен, не можеш ли да направиш нещо?

— Ти си все тъй човек на действието, както виждам. Но какво мога да направя, кажи ми! Полицията в Андоувър видя писмото, но не му обърна внимание. Не откриха отпечатъци от пръсти. Няма и следи, които да ни насочат към подателя.

— Фактически налице е само твоята интуиция.

— Не го наричай интуиция, Хейстингс. Думата е твърде неподходяща. По-скоро моите знания и опит ми подсказват, че нещо не е в ред…

Той размаха ръце — думите не му достигаха. После отново поклати глава.

— Може пък и да правя от мухата слон. Така или иначе, нищо не можем да предприемем… освен да чакаме.

— Двайсет и първи е в петък. Ако в Андоувър стане някой голям обир, тогава…

— Ах, какво облекчение ще изпитам!

— Облекчение? — облещих се аз. Тази дума ми се стори съвсем неуместна. — Кражбата може да причини тревога, но едва ли облекчение!

Поаро тръсна енергично глава.

— Грешиш, приятелю. Не разбираш какво се опитвам да ти кажа. Обирът ще ми донесе облекчение, защото ще ми олекне, умът ми ще се освободи от страха.

— Страха от какво?

— От убийство! — произнесе Еркюл Поаро.

Втора глава
(Не от капитан Хейстингс)

Мистър Александър Бонапарт Къст[34] стана от мястото си и се взря с късогледите си очи в бедно обзаведената стая. Гърбът му се бе схванал от дългото седене и той се протегна. Мистър Къст бе всъщност доста висок, ала прегърбената стойка и късогледият поглед създаваха погрешното впечатление, че е дребен.

Той се приближи до вратата и извади от джоба на износеното сако, окачено на нея, кутия евтини цигари и кибрит. Запали и се върна при масата. Взе един железопътен справочник, прелисти го, после прочете отново написания на машина списък и отметна с писалка първото име.

Беше четвъртък, двадесети юни.

Трета глава
Андоувър

Предчувствията на Поаро относно анонимното писмо ми направиха силно впечатление, но трябва да призная, че когато двадесет и първи наистина настъпи, цялата история ми бе изхвръкнала от съзнанието и единственото нещо, което ми напомни за нея, беше посещението на главния инспектор от Скотланд Ярд мистър Джап при моя приятел. Познавахме се от дълги години и той сърдечно ме поздрави.

— Та това е капитан Хейстингс, завърнал се от дивата пустош на… Как му беше името? Като ви гледам пак заедно, напомняте ми за едно време. Изглеждате много добре, капитане. Само дето косата ви е пооредяла. Но какво да се прави — всички вървим натам. И моята взе да капе.

Аз се намръщих. Бях убеден, че благодарение на грижливия начин, по който решех косата си на темето, леката прозирност, за която Джап намекна, е почти незабележима. Както и да е. Джап никога не се е отличавал с тактичност спрямо мен, затова направих добродушна гримаса и се съгласих, че никой от нас не се е подмладил.

— С изключение на мосю Поаро — рече Джап. — Той става за реклама на препаратите против косопад. А и растителността под носа му е по-пищна отвсякога. На всичко отгоре на преклонна възраст стана център на вниманието. Има пръст във всички знаменити афери на деня, било то тайнствени убийства във влакове и самолети или във висшите кръгове — мосю Поаро е навсякъде. Откакто се оттегли от активна дейност, много се прочу.

— Аз вече казах на Хейстингс, че съм като примадона, която непрекъснато дава прощалното си представление — съгласи се Поаро и се усмихна.

— Няма да се учудя, ако накрая разследва и собствената си смърт — додаде Джап и гръмко се разсмя. — Каква чудесна мисъл! Като от книга.

— Ще оставим това разследване за Хейстингс — каза Поаро и намигна.

— Ха-ха! Хубава шегичка! — изкикоти се Джап.

Не ми стана ясно защо тази мисъл му се стори толкова забавна. Дори намерих, че е проява на лош вкус. Поаро, горкичкият, беше доста напреднал с годините и подобни шеги едва ли го радваха.

Може би се издадох какво мисля, понеже Джап промени темата.

— Чухте ли за анонимното писмо на мосю Поаро? — попита.

— Показах му го онзи ден — отговори моят приятел.

— Вярно! — възкликнах аз. — Съвсем го забравих! Чакайте да видя за кога ставаше дума.

— За двайсет и първи — рече Джап. — Затова се и отбих. Двайсет и първи беше вчера и от любопитство се отбих снощи в Андоувър. Наистина се оказа шега. Нищо не се случило. Една счупена витрина — дете хвърлило камък, и няколко пиянски истории. Веднъж и нашият белгийски приятел да се излъже.

— Признавам, че ми олекна — обади се Поаро.

— Ама здравата си го бяхте навили на пръста — рече Джап добродушно. — Ние получаваме на ден десетки такива писма. Пишат ги разни, дето по цял ден се чудят какво да правят или не са с всичкия си. Обаче не са злонамерени, само търсят силни усещания.

— Наистина глупаво беше да го взема толкова надълбоко — въздъхна Поаро. — Изглежда, сбърках къщата.

— Вие и сега бъркате адрес с къща — рече Джап.

— Comment?

— Дребна работа, сгрешена поговорка… Е, аз да си вървя. Имам работа на съседната улица с един прекупвач на крадени скъпоценности. Но реших да се отбия пътем да ви успокоя. Не бива да караме сивите клетки да работят на празен ход.

И с тези думи, съпроводени от звучен смях, полицейският инспектор си тръгна.

— Не се е променил много старият Джап, а? — попита Поаро.

— Видя ми се остарял. Съвсем е побелял — додадох отмъстително.

Поаро се изкашля.

— Знаеш ли, Хейстингс, моят фризьор е изключително изобретателен. Сега е открил едно малко средство… Прикрепяш го към темето и сресваш върху него собствената си коса. Не е перука, ами… как да ти кажа…

— Поаро! — изревах аз. — Веднъж завинаги ти казвам, че не желая да имам нищо общо с идиотските изобретения на глупавия ти фризьор! Какво й има на косата ми?

— Ама не, нищо, моля те!

— Като те слуша, човек може да си помисли, че съм започнал да оплешивявам.

— Какво говориш! Дума да не става!

— Естествено, косата ми пооредя от големите горещини в Латинска Америка, но на връщане ще си взема някой ефикасен препарат срещу косопад.

— Правилно.

— Пък и в края на краищата какво му влиза на Джап в работата? Винаги е бил нетактичен, а и чувство за хумор му липсва. Той е от хората, които се смеят, ако някой дръпне стола на сядащ човек.

— Доста хора биха се смели на това.

— Никак дори не е смешно!

— Така е от гледна точка на сядащия.

— Е — поуспокоих се аз. (Признавам, че съм чувствителен на тема коса.) — Съжалявам, че нищо не излезе от историята с анонимното писмо.

— Този път наистина сбърках. Стори ми се, че има нещо гнило в писмото. А то излезе просто глупост. Боже мой, с годините ставам подозрителен като старо куче, което ръмжи без причина.

— Ако ще работим заедно, трябва да се поровим из „каймака“ за друго сочно престъпление — засмях се аз.

— Не си ли спомняш какво каза завчера? Ако човек можеше да си избира престъпленията, както си поръчва обяд, ти на какво би се спрял?

Веднага влязох в тон:

— Чакай да помисля. Я да прегледам менюто. Обир? Или може би фалшификация? Не, не ми допада. Прекалено е вегетарианско. Трябва да е убийство, кърваво убийство. С гарнитура, естествено.

— То се знае. И ордьоври.

— А кой да бъде жертвата? Мъж или жена? Предпочитам мъж. Някоя важна клечка. Например американски милионер, министър-председател или собственик на вестник. А сега да се спрем на местопрестъплението. Какво ще кажеш за добрия стар изпитан кабинет? Предразполага като атмосфера. Що се отнася до оръжието… Може да е екзотично извита кама… или тъп инструмент… издялано от камък божество…

Поаро въздъхна.

— А може и отрова — продължих аз. — Но това звучи твърде професионално. Или изстрел, прорязал нощта. Освен това трябва да има и едно-две хубави момичета…

— Червенокоси — промърмори моят приятел.

— Пак с твоите подмятания! Едно от момичетата, естествено, ще бъде несправедливо заподозряно. Трябва да има и някакво недоразумение между нея и младия мъж. Ще вмъкнем и други заподозрени: по-възрастна жена, тъмнокос тип с вид на опасен престъпник, някой приятел или съперник на убития, сдържана секретарка, за която никой нищо не знае, едър здравеняк с безцеремонни обноски, уволнени слуги — мъж и жена, а може и горски пазачи, глупав детектив от типа на Джап и… за друго не се сещам.

— Значи това е твоята представа за каймака?

— Виждам, че не си съгласен.

Поаро ме изгледа тъжно.

— Ти преразказа накратко почти всички криминални романи, написани досега.

— А ти какво би поръчал?

Поаро затвори очи и се облегна назад. Гласът му замърка като стар котарак.

— Най-обикновено убийство без усложнения. В тих домашен кръг, безстрастно и интимно.

— Как е възможно едно убийство да бъде интимно!

— Я си представи една компания от пет души. Четирима играят бридж, а петият седи в удобно кресло до камината. Преди да се разотидат, откриват, че човекът до камината е мъртъв. Убил го е някой от четиримата, докато е бил мор, а другите трима, увлечени в разиграването, не са забелязали нищо. Ето кое наричам интересно убийство! Кой от четиримата е убиецът?

— Изобщо не звучи сензационно — разочаровах се аз.

Поаро ме погледна с укор.

— Ами да! Нали няма причудливо извити ками, изнудване или скъпоценен камък, който да е откраднатото око на каменно божество! Липсват и ориенталски отрови, които не оставят никакви следи. Прекалено си падаш по мелодрамите, Хейстингс! Сигурно би предпочел не едно, а цяла поредица от убийства.

— Признавам, че второто убийство в романа освежава интригата. Ако убийството стане още в първата глава и човек трябва да проследи алибито на всеки герой чак до предпоследната страница, доста доскучава.

Телефонът иззвъня и Поаро стана да се обади.

— Ало! Да, Еркюл Поаро на телефона.

Слуша известно време, после видях как лицето му се промени. Репликите му бяха кратки и несвързани.

— Да… да… Разбира се… Да, ще дойдем… Естествено… Щом казвате… Добре, ще го донеса. До скоро виждане тогава.

Остави слушалката и се приближи до мен.

— Инспектор Джап се обади, Хейстингс.

— Е, и?

— Току-що влязъл в кабинета си в Скотланд Ярд. Чакало го съобщение от Андоувър.

— От Андоувър! — възкликнах възбудено.

Поаро бавно продължи:

— Намерена е убита възрастна жена на име Ашър, собственичка на магазинче за цигари и вестници.

Останах силно разочарован. Интересът ми, разпален при споменаването на Андоувър, се поизпари. Очаквах нещо фантастично, нещо необикновено. Убийството на старица, притежателка на магазинче за цигари, ми се стори някак си мизерно и скучно. Поаро произнесе все тъй бавно, сериозно:

— Полицията в Андоувър е на мнение, че лесно ще хване убиеца.

Усетих нов пристъп на разочарование.

— Жената била в лоши отношения с мъжа си. Пиел и изобщо е известен нехранимайко. Неведнъж заплашвал, че ще я убие. Независимо от това — продължи Поаро — полицията иска предвид случилото се да хвърли още един поглед на анонимното писмо. Обещах веднага да потеглим за Андоувър.

Настроението ми леко се възвърна. В края на краищата, колкото и незначително да изглеждаше това убийство, все пак беше престъпление, а аз отдавна не бях имал работа с престъпления и престъпници.

Почти не обърнах внимание на следващите думи на Поаро. По-късно обаче те щяха да се изпълнят със смисъл:

— Това е началото — рече моят приятел.

Четвърта глава
Мисис Ашър

В Андоувър ни прие инспектор Глен — висок рус мъж с приятна усмивка.

Няма да се впускам в подробности, а ще преразкажа накратко какво бе известно за убийството.

Открил го дежурният полицай Доувър на двадесет и втори в един часа през нощта. По време на редовната си обиколка натиснал дръжката на вратата на магазинчето и тя се оказала отключена. Влязъл и на пръв поглед му се сторило, че вътре няма никой, но като насочил фенерчето си към тезгяха, видял сгърченото тяло на старицата. Съдебният лекар установил, че е била убита от силен удар в тила, по всяка вероятност, докато се е пресягала да вземе кутия цигари от долния рафт на полицата зад тезгяха. Смъртта била настъпила преди осем-девет часа.

— Но ние понапреднахме с разследването — похвали се инспекторът. — Открихме един човек, който купил пакет тютюн в седемнайсет и трийсет часа и друг, който влязъл в магазинчето в осемнайсет и пет и помислил, че то е празно. Това ограничава момента на убийството между седемнайсет и трийсет и осемнайсет часа и пет минути. Засега не съм издирил никой, който да е видял Ашър да се навърта наоколо, но има време. В девет часа е бил в кръчмата „Трите корони“, вече доста пийнал. Ще го намерим и ще го задържим като заподозрян.

— По всичко личи, че този Ашър не е много привлекателна личност — обади се Поаро.

— Неприятен тип.

— Не са ли живеели заедно?

— Не. Разделили се още преди години. Ашър е немец по произход. Известно време си изкарвал хляба като келнер, но се пропил и постепенно станал неработоспособен. И тя е работила. Последната й служба била като готвачка при една стара дама, някоя си мис Роуз. Мисис Ашър давала пари на мъжа си за храна, но той ги изпивал, отивал на местоработата й и правел сцени. Затова именно постъпила при мис Роуз в Грейндж — затънтено място на три мили от Андоувър. Ашър не можел да я навестява там толкова често. Когато мис Роуз починала, оставила на мисис Ашър малко наследство, с което тя отворила дюкянчето. Справяше се добре. Ашър имаше навика да се навърта наоколо и да я заплашва. Тя му даваше от време на време по някой друг шилинг, само и само да се отърве от него. Всъщност му отпускаше по петнайсет шилинга седмично.

— Деца имат ли? — попита Поаро.

— Не. Мисис Ашър има някаква племенница, която работи като прислужница в едно семейство в Оувъртън. Много изискано, сериозно момиче.

— Значи Ашър заплашвал жена си…

— Да. Той, като се напие, е същинска напаст. Ругаеше, заплашваше я, че ще й смачка главата. Не й беше лесно на мисис Ашър.

— Колко годишна беше?

— Около шейсет. Почтена, трудолюбива женица.

Поаро попита замислено:

— Според вас, инспекторе, Ашър е убил жена си, така ли?

Инспекторът се изкашля. Не му се правеха прибързани изводи.

— Рано е да се каже, мистър Поаро, но бих искал да чуя лично Франц Ашър как е прекарал снощи вечерта. Ако ми даде задоволителен отговор — добре. Ако ли не…

Настъпи напрегната пауза.

— Липсва ли нещо в магазинчето?

— Не. Парите в касата са непокътнати. Няма признаци за обир.

— Според вас Ашър е отишъл пиян при жена си, започнал е да буйства и да я заплашва и накрая я убил, така ли?

— Тази версия ми се струва най-вероятна. Но да призная, сър, все пак ми се иска да хвърля още един поглед на онова странно писмо, което получихте. Питам се дали не е работа на Ашър.

Поаро му подаде писмото и инспекторът го изчете намръщен.

— Не ми прилича да е от него — рече най-сетне. — Съмнявам се, че би употребил израз като „нашата английска полиция“. Освен да се е опитал да бъде твърде хитроумен. Пък е същинска развалина — ръцете му треперят и не би могъл да напечата буквите тъй чисто. Хартията е добро качество, мастилото също. Странното е, че споменава именно двайсет и първи. Но може да е и просто съвпадение.

— Възможно е.

— Мразя съвпаденията, мистър Поаро. Прекалено са нагласени.

Инспекторът млъкна. Бръчки прорязаха челото му.

— ABC. Кой, по дяволите, е този ABC? Ще проверим дали Мери Драуър, племенницата на мисис Ашър, не може да ни помогне с нещо. Ама че объркана история. Ако не беше това писмо, щях да се хвана на бас, че е работа на Франц Ашър.

— Знаете ли нещо за миналото на мисис Ашър?

— Родом е от Хампшър. Започнала като прислужница в Лондон, още съвсем млада. Там именно се запознала с Ашър и се оженили. Трябва да им е било доста тежичко по време на войната. Оставила го през 1922 година. Тогава още живеели в Лондон. Преместила се тук, за да се отърве от него, но той надушил къде е, последвал я и буквално й вадеше душата за пари…

Влезе униформен полицай.

— Кажи, Бригс, какво има?

— Във връзка с Ашър, сър. Намерихме го.

— Добре, доведете го. Къде го открихте?

— Криеше се на гарата. В един камион.

— Така ли? Нека влезе.

Франц Ашър беше наистина жалък и отблъскващ тип. Той ту цивреше, ту се подмазваше, ту буйстваше. Мътният му поглед се местеше непрестанно от едно лице на друго.

— Какво искате от мен? Нищо не съм направил! На какво прилича да ме мъкнете тук? Как смеете, свини такива! — Тонът му рязко се смени. — Не, не! Не исках да кажа това. Вие не бихте оскърбили един беден старец, нали? Няма да сте лоши с него. Всички обиждат бедния стар Франц! Горкият стар Франц!

И се разрева.

— Престани, Ашър! — сгълча го инспекторът. — Стегни се! В нищо не те обвинявам — все още. И не си длъжен да правиш изявления, ако не желаеш. Но от друга страна, ако не си замесен в убийството на жена си…

Ашър го прекъсна. Гласът му се извиси до писък:

— Не съм я убил! Не съм! Всичко това е лъжа! Проклети английски свини, всички сте срещу мен! Не съм я убил, не съм я убил!

— Но ти често я заплашваше, Ашър.

— Нищо не разбирате! Това си беше шега между нас двамата — между мен и Алис. Тя обаче разбираше.

— Странна шега. Би ли ми казал, ако нямаш нищо против, къде беше снощи?

— Да, да! Всичко ще кажа! Не съм и наближавал дори до магазинчето й! Снощи бях с приятели, с добри приятели. Първо се отбихме в „Седемте звезди“, а сетне наминахме покрай „Червеното куче“…

Говореше забързано, думите му се застъпваха.

— Дик Уилоус беше в компанията, и старият Кърди, и Джордж, и Плат, и много други момчета. Кълна се, не съм наближавал дори до Алис! Ах, Gott, самата истина ви говоря!

Гласът му беше писклив.

Инспекторът кимна на подчинения си.

— Отведи го. Задържам го като заподозрян в убийство. — Когато неприятният разтреперан старец със злобно изкривена уста напусна стаята, той се обърна към нас: — Не знам какво да мисля. Ако не беше писмото, щях да се закълна, че той го е извършил.

— А „момчетата“, които спомена?

— Разпасана компания — всеки от тях ще лъжесвидетелствува, без да му мигне окото. Не се съмнявам, че наистина е прекарал с тях по-голямата част от вечерта. Много ще зависи от това, дали е бил забелязан около магазинчето между пет и половина и шест часа.

Поаро поклати замислено глава.

— Сигурен ли сте, че нищо не е изчезнало оттам?

Инспекторът сви рамене.

— Знам ли… Може да са взети два-три пакета цигари, но за такова нещо никой не извършва убийство.

— А не намерихте ли нещо… и аз не знам какво… Нещо забравено в магазинчето, нещо странно, което да ви е учудило?

— Имаше един железопътен справочник.

— Железопътен справочник ли?

— Да. Беше разтворен и обърнат към тезгяха, сякаш някой е правил справка за разписанието на влаковете от Андоувър. Може да е била старата мисис Ашър, или някой купувач…

— Тя продаваше ли такива неща?

Инспекторът поклати отрицателно глава.

— Не. Само от малките разписания по едно пени. А този беше луксозен справочник, каквито се продават в големите книжарници.

Очите на Поаро светнаха. Той се наведе напред.

— Значи железопътен справочник, така ли? А какво издание беше — „Брадшо“ или „ABC“?

В погледа на инспектора също се появи блясък.

— Боже господи! Беше „ABC“!

Пета глава
Мери Драуър

Струва ми се, че същинският ми интерес към делото се пробуди именно след онова първо споменаване на железопътния справочник „ABC“. Дотогава всичко минаваше някак покрай мен, без истински да ме засегне. Жестокото убийство на някаква си старица в забутано дюкянче с нищо не се отличаваше от обичайните краткотрайни вестникарски сензации и не бе приковало вниманието ми. Вътрешно бях убеден, че датата в анонимното писмо и датата на убийството са обикновено съвпадение, а мисис Ашър е станала жертва на онзи пропил се нехранимайко, мъжа й. Но сега вече споменаването на железопътния справочник (известен съкратено като „ABC“, защото изброяваше гарите в азбучен ред) прониза възбудително цялото ми същество. Нима… Не, изключено да е второ съвпадение.

Започнах да виждам това банално престъпление в друга светлина.

Кой ли бе тайнственият непознат, убил мисис Ашър и оставил като следа железопътния справочник „ABC“?

Излязохме от полицейското управление и най-напред посетихме моргата, за да огледаме трупа. Странно чувство ме обзе, докато се взирах в сбръчканото старческо лице с рядка прошарена косица, опъната силно назад към темето. То излъчваше такова спокойствие, изглеждаше тъй небивало чуждо на всякакво насилие.

— Изобщо не е разбрала кой с какво я е ударил — поясни сержантът. — От доктор Кър го знам. Радвам се, че така си е отишла, горкичката. Беше много свястна жена.

— Изглежда, е била хубавица — обади се Поаро.

— Ами?! — не повярвах аз.

— Разбира се. Погледни само овала, скулите, формата на главата.

Той въздъхна, покри я отново с чаршафа и ние напуснахме моргата.

Следващата ни стъпка беше кратък разговор със съдебния лекар.

Доктор Кър беше на средна възраст и имаше много компетентен вид. Говореше забързано и делово.

— Не открихме оръжието. Не е възможно да се каже какво именно е било. Тежък бастун, тояга или чорап, напълнен с пясък — кое да е от тях би свършило работата.

— Според вас необходима ли е била голяма сила, за да се нанесе ударът? — попита Поаро.

Лекарят го стрелна с проницателните си очи.

— Въпросът ви, предполагам, означава дали немощен седемдесетгодишен старец е бил в състояние да стори това. Да, напълно. Ако краят на оръжието, с който е бил нанесен ударът, е достатъчно тежък, дори съвсем слаб човек може да постигне желания резултат.

— В такъв случай еднакво възможно е убиецът да е бил както мъж, така и жена?

Предположението дойде малко неочаквано за доктора.

— Жена ли? Да си призная, и през ум не ми бе минало да свържа жена с този вид престъпление. Но е възможно, естествено, напълно възможно. Само че от психологична гледна точка не бих казал, че е женско престъпление.

Поаро енергично закима с глава в съгласие с доктора.

— Именно. От тази гледна точка е крайно неправдоподобно. Но трябва да се вземат предвид всички вероятности. В каква поза лежеше тялото?

Докторът старателно описа положението, в което е била открита жертвата. Според него тя е стояла с гръб към тезгяха, а следователно и към убиеца, когато ударът е бил нанесен. Свлякла се е зад тезгяха така, че ако е влязъл по-късно друг клиент, не я е забелязал.

След като благодарихме на доктор Кър и излязохме, Поаро заключи:

— Ето, Хейстингс, още едно доказателство за невинността на Ашър. Ако той е ругаел и заплашвал жена си, тя щеше да стои зад тезгяха с лице към него. А е била обърната с гръб към убиеца си. Следователно явно е искала да вземе тютюн или цигари за клиент.

Аз потреперах.

— Какъв ужас!

Поаро кимна мрачно.

— Pauvre femme[35]!

После погледна часовника си.

— Струва ми се, че Оувъртън не е много далеч. Да прескочим ли дотам за един разговор с племенницата на убитата?

— Не трябва ли да видиш по-напред магазина, където е извършено престъплението?

— Предпочитам да сторя това по-късно. Имам съображения.

Той не даде повече обяснения и след няколко минути вече се носехме по пътя за Оувъртън.

Адресът, който ни даде инспекторът, ни отведе пред голяма къща на около миля извън селището в посока към Лондон.

На позвъняването ни отвори едно хубаво тъмнокосо момиче със зачервени от плач очи.

Поаро попита любезно:

— Вие ли сте Мери Драуър, прислужницата в тази къща?

— Да, сър. Аз съм Мери.

— Ще можем ли да поговорим с вас няколко минути, ако вашата господарка няма нищо против? Отнася се за леля ви, мисис Ашър.

— Госпожата излезе, сър. Сигурна съм, че не би имала нищо против. Заповядайте вътре.

Тя отвори вратата на малка всекидневна и ние влязохме; Поаро седна близо до прозореца и погледна изпитателно момичето.

— Предполагам, че вече сте научили за смъртта на леля си.

Тя кимна. Очите й отново се изпълниха със сълзи.

— Тази сутрин ми съобщиха, сър. Дойдоха от полицията. Такъв ужас! Горката ми леля! Не стига, че животът й беше тежък, ами и такъв страшен край.

— Полицаите не ви ли извикаха да отидете в Андоувър?

— Казаха ми само да присъствувам на предварителното следствие в понеделник. Нямам къде да отседна в Андоувър — и кракът ми няма да стъпи в онова проклето място! Една нощ не преспивам там. А и не ми се ще да оставям господарката дълго време без прислужница.

— Вие обичахте леля си, нали, Мери? — ласкаво попита Поаро.

— Много, сър. Тя винаги е била много добра с мен. Взе ме да живея при нея в Лондон след смъртта на мама. Бях само единайсетгодишна. На шестнайсет започнах работа като прислужница, но почивните си дни все при леля изкарвах. Големи главоболия си имаше с този немец. Викаше му „моят стар дявол“. Мира не й даваше, търтеят му с търтей.

В гласа й прозвуча озлобление.

— Не се ли е опитвала да се освободи от него по законен начин?

— Та тя беше омъжена за него, сър! Как да се отърве?

Каза го простичко, но с убеждение.

— А да сте чували да я заплашва, Мери?

— Как да не съм чувала, сър? Ако знаете какви страхотии й говореше… Щял да й пререже гръкляна, и все от този род… Ругаеше и на немски, и на английски, много го биваше за това. Но независимо от всичко леля често казваше, че когато го взела, бил голям хубавец. Страшно е, като си помисли човек докъде стигат някои хора.

— Така е. Затова предполагам, че след като неведнъж сте го чували да я заплашва, станалото никак не ви е учудило.

— Напротив, сър, много се учудих. Никога и през ум не ми е минало, че може да изпълни заканите си. Все си мислех, че само приказва глупости и нищо повече. Пък и леля май никак не се боеше от него. Ако знаете колко пъти съм го виждала да се измъква с подвита опашка… Тя, леля, като се ядосаше, на нищо го правеше! По-скоро той се страхуваше от нея, ако искате да знаете.

— Все пак му е давала пари…

— Нали й беше мъж.

Поаро помълча, после рече:

— Ами ако не е той убиецът?

— Да не е той? — ококори се момичето.

— Да. Да допуснем, че не е той, а някой друг. Имате ли представа кой би могъл да бъде?

Мери го погледна още по-учудено.

— Не, сър, никаква представа нямам, дори ми звучи невероятно.

— Леля ви не се ли страхуваше все пак от някого?

— От никого страх нямаше! Езикът й беше остър и можеше всекиму да излезе насреща.

— Чували ли сте я да споменава, че някой й има зъб или нещо подобно?

— Не, сър.

— А да е получавала анонимни писма?

— Какви?

— Неподписани или подписани само с букви, например ABC?

Поаро я гледаше изпитателно, но момичето явно недоумяваше. После поклати глава, все тъй учудено.

— Освен вас леля ви има ли други роднини?

— Вече не, сър. Били са десет деца, но от тях само три са оживели. Вуйчо Том го убиха по време на войната, вуйчо Хари замина за Америка и оттогава от него ни вест, ни кост, мама също почина… Само аз й бях останала.

— А спестявания имаше ли?

— Имаше колкото за едно прилично погребение, както обичаше да казва. Иначе едва свързваше двата края. Какво може да се очаква с камък на шията като нейния хубостник?

Поаро кимна замислено, после каза по-скоро на себе си, отколкото на нея:

— Да… Мътна история… Няма за какво да се захване човек. Дано се поизясни. — И додаде, като се надигаше от мястото си: — Ако ми потрябвате отново, Мери, ще ви пиша на този адрес.

— Но аз напускам, сър. Не обичам провинцията. Стоях само заради леля, да ме има наблизо. Тя си нямаше друга утеха. Ала сега… — Очите й отново плувнаха в сълзи. — Какво да правя тук? Ще се върна в Лондон. За едно момиче там е къде-къде по-интересно.

— Много ви моля, щом се уредите там, съобщете ми адреса си. Ето визитната ми картичка.

Тя я взе, прочете написаното и го изгледа озадачено.

— Та вие нямате нищо общо с полицията!

— Да, аз съм частен детектив.

Мери стоеше и го гледаше безмълвно. После рече:

— Да не би да има нещо… особено, сър?

— Да, детето ми, има нещо особено. И може би ще ми помогнете, но това ще стане по-нататък.

— Ще направя всичко, каквото мога, сър. Не беше честно да я убиват.

Момичето се изрази особено, но думите му прозвучаха трогателно.

Малко по-късно вече бяхме на път за Андоувър.

Шеста глава
Местопрестъплението

Уличката, където се бе разиграла трагедията, се оказа пряка на главната улица. Магазинчето на мисис Ашър се намираше от дясната страна.

Докато завивахме натам, Поаро погледна часовника си и чак тогава ми стана ясно защо идвахме толкова късно. Часът беше точно пет и половина. Моят приятел искаше да възпроизведе възможно най-точно атмосферата на вчерашния ден. Ако наистина това му бе намерението, то бе обречено на неуспех. Предната вечер улицата едва ли е изглеждала както в този момент. Между бедните къщурки имаше разпръснати няколко невзрачни магазинчета. Вероятно по това време на деня наоколо се виждат тук-там минувачи, може би и немалко деца играят по тротоарите и по уличното платно.

Сега обаче внушителна тълпа народ стоеше като стена, впила очи в една от къщите. Никак не ни беше трудно да се досетим в коя именно. Огромна маса човешки същества зяпаше с напрегнато любопитство мястото, където друго човешко същество е било лишено от живот.

Наближихме и предположенията ни се оказаха верни. Пред малкото опушено магазинче със спуснати кепенци стоеше млад полицай и настоятелно умоляваше тълпата да се разпръсне. С помощта на свой колега той успя да постигне някои размествания: двама-трима души недоволно въздъхнаха и поеха към обичайните си задължения, но местата им тутакси бяха заети от други, които дълбокомислено се заеха да съзерцават мястото на престъплението.

Поаро спря малко встрани от тълпата. От мястото, където стояхме, надписът на вратата се виждаше много ясно. Поаро го прочете тихичко:

— „А. Ашър“. Oui, c’est peut être là…[36] Хайде да влезем, Хейстингс.

Приех с готовност.

Пробихме си път през зяпачите и се обърнахме към младия полицай. Поаро показа пропуска, който му даде инспекторът. Полицаят кимна, отключи вратата и ни направи място да минем. Влязохме за голям интерес на зяпачите.

Поради спуснатите кепенци вътре беше много тъмно. Полицаят напипа ключа и запали лампата, но крушката беше много слаба и помещението остана в полумрак. Огледах се — малко, опушено място. Наоколо бяха разхвърляни евтини списания и вчерашни вестници, успели да се напрашат за един ден. Рафтовете зад тезгяха стигаха до тавана и бяха отрупани с тютюн и цигари. Имаше и няколко буркана с ментови бонбони. Обикновено малко магазинче като хиляди други.

Полицаят ни описа мизансцена на бавен хампшърски диалект.

— Беше се свлякла като чувал ей там долу под тезгяха. Докторът каза, че нищо не е усетила. Изглежда, е посягала към някой от рафтовете.

— Имаше ли нещо в ръката й?

— Не, сър, но до нея намерихме една кутия „Плейърс“.

Поаро кимна. Очите му оглеждаха магазинчето, без да пропускат нито една подробност.

— А къде беше железопътният справочник?

— Ето тук, сър.

Той посочи едно място върху тезгяха.

— Беше разтворен точно на страницата на Андоувър и лежеше обърнат надолу. Изглежда, е правил справка за лондонските влакове от Андоувър. В такъв случай не е бил тукашен. Но, от друга страна, справочникът може да е на някой, който няма нищо общо с убийството, а просто го е забравил.

— Отпечатъци на пръсти? — попитах аз.

Полицаят поклати глава.

— Веднага изследвахме цялото място, сър. Никакви отпечатъци.

— Дори на тезгяха? — попита Поаро.

— На тезгяха колкото искате, но всички са размесени.

— А имаше ли между тях на Ашър?

— Рано е да се каже, сър.

Поаро кимна и попита дали убитата е живяла в същата къща.

— Да, сър, минете през оная врата отзад. Извинете, че не мога да ви придружа, но съм длъжен да остана тук.

Поаро мина през посочената врата. Последвах го. Зад магазина имаше миниатюрно помещение, нещо между всекидневна и кухня. Беше спретнато и чисто, но мрачно и оскъдно мебелирано.

Над камината висяха няколко снимки. Приближих и започнах да ги разглеждам. Поаро се присъедини към мен. Фотографиите бяха всичко на всичко три. Едната беше евтина снимка на Мери Драуър, момичето, с което разговаряхме същия следобед. Явно бе облякла празничните си дрехи и на лицето й бе замръзнала стеснителната скована усмивка, която често обезобразява израза на лицето, когато дълго се позира, и кара човек да предпочита моменталните снимки.

Втората беше по-скъпа — артистично размит портрет на възрастна жена с побеляла коса. Около врата й бе преметната голяма кожена яка. Досетих се, че е въпросната мис Роуз, оставила на покойната малкото наследство, дало възможност да отвори магазинчето.

Третата снимка беше много стара, избледняла и пожълтяла от времето. Млада двойка, мъж и жена, облечени в старомодни дрехи, стояха хванати под ръка. Мъжът имаше цвете в петлицата на ревера си. От цялата поза лъхаше отминала тържественост.

— Вероятно сватбената им снимка — обади се Поаро. — Погледни, Хейстингс, нали ти казах, че е била красива?

Прав беше. Никакви старомодни прически и смешни дрехи не можеха да скрият красотата на момичето от снимката, неговите чисти и одухотворени черти. Взрях се в другата фигура. Беше почти невъзможно да се разпознае в този млад мъж с военна осанка сегашният оръфан Ашър.

Пред очите ми изплуваха пияният злобен старец и измореното отрудено лице на възрастната жена и студени тръпки ме полазиха при мисълта за безпощадността на времето.

Стълба водеше от всекидневната нагоре към другите две стаи. Първата беше празна и необзаведена, а втората явно бе спалнята на убитата. Заварихме я в състоянието, в което полицията я беше оставила след претърсването. Две стари одеяла върху леглото; малка купчинка добре закърпено бельо в едно чекмедже; готварски рецепти в друго; евтина книжка, озаглавена „Зеленият оазис“; чифт нови чорапи, трогателни с евтиния си блясък; две порцеланови украшения — един доста очукан овчар от дрезденски порцелан и куче на жълти и сини петна; черен дъждобран и вълнен пуловер, окачени на закачалки — това е притежавала на този свят покойната Алис Ашър.

Ако е имало лични документи, то полицията ги беше прибрала.

— Pauvre femme! — промърмори Поаро. — Хайде, Хейстингс, няма какво да правим тук.

Когато отново се озовахме на улицата, той се поколеба за миг, после мина на отсрещния тротоар.

Точно срещу дюкянчето на мисис Ашър имаше зарзаватчийница от тези, чиято стока е повече вън, отколкото вътре.

Поаро ме инструктира тихо, после влезе в магазина. Изчаках няколко минути и го последвах. Той водеше преговори за една маруля, аз пък купих фунт ягоди. Поаро разговаряше оживено с пълната продавачка.

— Нали точно срещу вас е станало това убийство? Ужасна история! Какви ли страшни преживявания ви е причинило!

На пълната жена явно й бе омръзнало да говори за убийството. Сигурно цял ден бе правила това. Тя само отбеляза:

— Няма да е зле, ако тази любопитна паплач разчисти пътя. Какво толкова гледат, не мога да разбера?

— Снощи сигурно всичко е било иначе — настоя Поаро. — Може би сте видели убиеца, като е влязъл в магазинчето. Един висок, рус мъж с брада, нали? Чух, че бил руснак.

— Какво? — тя вдигна рязко глава. — Руснак ли, казвате?

— Разбрах, че полицията го арестувала.

— Невероятно! — жената се оживи и разприказва. — Чужденец значи!

— Mais oui[37]. Помислих си, дали не сте го забелязали снощи?

— Аз всъщност нямам възможност да гледам наоколо. Вечерта е най-заетото ни време, доста хора се отбиват на път към вкъщи. Висок, рус мъж с брада? Не, не мога да кажа, че съм видяла такъв човек наоколо.

Тук аз вмъкнах своята реплика:

— Извинете, господине — обърнах се към Поаро. — Струва ми се, че грешно сте осведомен. На мен ми казаха, че е бил нисък мъж.

Избухна разгорещен спор, в който взеха участие пълната продавачка, кльощавият й съпруг и прегракналото чираче. Били забелязани не по-малко от четирима ниски, тъмни мъже, а прегракналото чираче видяло и висок, рус човек.

— Само че нямаше брада — добави то със съжаление.

Най-после с покупките в ръце напуснахме магазина, без да си направим труда да оневиним лъжите си.

— И за какво беше цялата тая работа, Поаро? — попитах укорително.

— Parbleu[38], исках да преценя какъв е шансът непознат човек да влезе незабелязан в отсрещния магазин.

— Не можеше ли просто да попиташ, без да съчиняваш лъжи?

— Не, mon ami. Ако бях „просто попитал“, както казваш, нямаше да получа отговор на нито един от въпросите си. Ти самият си англичанин, Хейстингс, но виждам, че не знаеш как реагират англичаните на пряко зададен въпрос. Те неминуемо стават подозрителни и в резултат млъкват. Ако бях помолил тези хора да ми дадат нужните сведения, щяха да се затворят в себе си като стриди. А като им пусна някоя нелепа и неуместна приказка, на която ти започваш да противоречиш, езиците им моментално се развързват. Ето, научихме, че именно по това време те са най-заети, което ще рече, че всеки е погълнат от собствената си работа и че доста хора минават тогава по улицата. Нашият убиец добре е подбрал времето, Хейстингс.

Той помълча, сетне добави с укор в гласа:

— Как може да нямаш капка здрав разум в главата си, Хейстингс? Аз ти казах да направиш някаква покупка, а ти като че ли нарочно избираш ягоди! Те вече започнаха да се процеждат през кесията и заплашват хубавия ти костюм.

Малко объркан, забелязах, че той има право, и побързах да връча ягодите на едно момченце, което много се учуди и ме погледна подозрително. Поаро прибави марулята и с това окончателно го изуми.

После продължи да ме поучава:

— Никога не купувай ягоди от евтина зарзаватчийница. Ягодата, когато не е прясно откъсната, винаги пуска сок. Купи банан, малко ябълки, дори зелка, но ягоди!…

— Това беше първото, което ми дойде наум — заоправдавах се аз.

— Говори лошо за твоето въображение! — сухо ме скастри Поаро и спря пред къщата вдясно от магазина на мисис Ашър. Беше необитаема. На един от прозорците имаше надпис „Дава се под наем“. Къщата от другата страна беше с не особено чисти батистени пердета.

Поаро се запъти натам и тъй като нямаше звънец, нанесе една серия силни удари по вратата. С известно закъснение вратата отвори много мръсно дете, чийто нос се нуждаеше от майчини грижи.

— Добър вечер — каза Поаро. — Вътре ли е майка ти?

— К’во?

Хлапето ни зяпаше с неодобрение и дълбоко подозрение.

— Майка ти — поясни Поаро.

На малкия му бяха необходими десетина секунди, за да възприеме съобщението, след което се обърна, изкрещя към стълбите: „Мамо, търсят те!“, и бързо се оттегли в мрачната вътрешност на къщата.

Една жена с остро лице надникна отгоре през перилата и започна да слиза.

— Няма смисъл да си губите времето… — започна тя, но Поаро я прекъсна, свали шапка и церемониално се поклони.

— Добър вечер, мадам. Аз съм репортер от „Вечерна светлина“. Идвам да ви помоля да приемете хонорар от пет лири и да ни разрешите да напишем статия за вашата покойна съседка мисис Ашър.

Сърдитите думи замръзнаха на устните й и тя слезе, като си оправяше косата и подръпваше надолу полата.

— Влезте, моля ви. Тук, вляво. Заповядайте, седнете.

Малката стаичка беше натъпкана с масивна гарнитура, имитираща якобински стил, но ние сполучихме да се проврем през вратата и да седнем на твърдия диван.

— Трябва да ме извините — рече жената. — Съжалявам, че преди малко ви говорих така рязко, но само да знаете колко безпокойства ми създават разните амбулантни търговци. Непрекъснато се мъкнат и какво ли не продават: прахосмукачки, чорапи, лавандула… И всички са толкова красноречиви и любезни. Дори името ми научили — „мисис Фаулър, това, мисис Фаулър, онова…“

Поаро ловко подхвана името:

— Надявам се, мисис Фаулър, че ще изпълните молбата ми.

— Не знам, не мога да ви обещая.

Но петте лири примамваха погледа й.

— Аз я познавах, разбира се, но чак да седна да пиша за нея…

Поаро побърза да я утеши, че не се изисква усилие от нейна страна — той щял да извлече необходимите сведения и да напише репортажа. Насърчена, мисис Фаулър се впусна с жар в спомени, догадки, предположения и клюки.

— Мисис Ашър беше доста затворена. Не беше общителна, но пък и животът й не бе лек на горката, това всеки го знаеше. Всъщност Франц Ашър трябваше да го тикнат в затвора още преди години. Не че мисис Ашър се страхуваше от него — тя ставаше същински дявол, когато я ядосаше. Връщаше му го тъпкано. Ама нали знаете как става — веднъж стомна за вода, два пъти стомна за вода, на третия път… Колко съм й приказвала: „Някой ден тоя тип ще ти види сметката, помни ми думата!“ И той й я видя накрая! А аз, представете си, да бъда през една врата и да не чуя нито звук!

В паузата Поаро успя да вмъкне един въпрос — дали мисис Ашър е получавала някакви особени писма, писма без подпис или подписани с нещо като ABC?

С явно съжаление мисис Фаулър отговори отрицателно:

— Знам какво имате предвид — наричат ги анонимни. Пълни с думи, дето човек ще се изчерви, ако ги каже на глас. Но не мисля, че Франц Ашър изобщо е писал подобни писма. Какво? Железопътен справочник „ABC“ ли? Никога не съм виждала справочник при нея и съм сигурна, че ако й бяха изпратили нещо такова, щях да узная. Сякаш ме фраснаха с мокър парцал, като научих за тая работа. Първа дойде и ми каза Еди — дъщеря ми. „Мамо, вика, да знаеш колко полицаи има у съседката!“ Толкова ме изплаши! „Така е, казах, като разбрах каква е работата, това доказва, че не биваше да остава сама в къщата и тази нейна племенница трябваше да живее при нея. Пияният човек е като гладен вълк.“ Ако питате мене, мъжът й е същински див звяр! Предупреждавала съм я много пъти и ето че думите ми се сбъднаха. „Ще те пречука!“ — виках й. И той я пречука. Човек трудно може да предвиди какво ще стори един пияница и това убийство доказва, че съм била права.

Тя завърши словото си леко запъхтяна.

— Доколкото знам, никой не е видял Ашър да влиза в магазина, вярно ли е? — попита Поаро.

Мисис Фаулър изпръхтя презрително:

— Естествено, че няма да стои да го гледат!

Как мистър Ашър е влязъл, без да го забележат хората, не благоволи да обясни.

Съгласи се с Поаро, че къщата няма заден вход и че в квартала Ашър е добре познат.

— Да, но той не се е навъртал наоколо, а се е криел.

Поаро се опита да води нишката на разговора още известно време, но когато стана ясно, че мисис Фаулър е казала всичко, което знае, и то неведнъж, той приключи интервюто, като преди това изплати обещаната сума.

— Май съвсем малко получи за петте си лири, Поаро — осмелих се да забележа, когато излязохме на улицата.

— Засега да.

— Мислиш ли, че знае повече от това, което ни каза?

— Приятелю, ние се намираме в онова особено положение, когато човек не знае какви въпроси да задава. Ние сме деца, които играят на криеница в мрака. Протягаме ръце и търсим пипнешком. Мисис Фаулър ни каза всичко, което мисли, че знае, и ако не друго, то поне хвърли светлина върху някои мои догадки. В бъдеще обаче нейните показания може би ще свършат работа. Внесох тази сума от пет лири в сметката на бъдещето.

Не схванах ясно мисълта му, но в този миг налетяхме на инспектор Глен.

Седма глава
Мистър Партридж и мистър Ридъл

Инспектор Глен беше много мрачен. Разбрахме, че цял следобед се опитвал да направи списък на хората, забелязани да влизат в магазинчето.

— И никой никого не е видял? — попита Поаро.

— Напротив. Трима високи мъже с тайнствени физиономии, четирима ниски с черни мустаци, двама с бради, трима дебели, всичките не оттук и всички, ако се вярва на очевидците, със зловещи изражения. Чудя се как никой не е забелязал банда маскирани мъже с револвери.

Поаро се усмихна съчувствено.

— Някой твърди ли, че е видял Ашър?

— Не, никой. И това е в негова полза. Току-що казах на дежурния полицай, че тази работа е за Скотланд Ярд. Едва ли е наше местно престъпление.

Поаро изрече важно:

— Съгласен съм с вас!

Инспекторът продължи:

— Нали разбирате, мосю Поаро, отвратителна история… Никак не ми харесва…

Преди да се върнем в Лондон, се срещнахме с още двама души. Първият беше мистър Джеймс Партридж. Мистър Партридж бе последният човек, за когото беше известно, че е видял мисис Ашър жива. Той направил покупката си от нея в пет и половина надвечер.

Беше ниско човече, с пенсне, много слаб и изсушен и точен в изискванията си, работеше като банков чиновник. Живееше в малка къщичка, спретната и подредена като самия него.

— Мистър… ъ… Поаро — каза той, като хвърли поглед върху визитната картичка, която моят приятел му връчи. — Инспектор Глен ли ви изпраща? С какво мога да ви услужа, мистър Поаро?

— Доколкото разбрах, мистър Партридж, вие сте последният човек, видял мисис Ашър жива.

Мистър Партридж преплете пръсти и изгледа Поаро, сякаш беше чек без покритие.

— По този въпрос може да се спори, мистър Поаро. Има вероятност много хора да са купували от мисис Ашър след мене.

— Ако е така, не са дошли да го съобщят.

Мистър Партридж се изкашля.

— Има хора, мистър Поаро, без чувство за обществен дълг.

И ни изгледа през очилата си като кукумявка.

— Вярно — промърмори Поаро. — Вие, доколкото разбрах, сте отишли в полицията по собствено желание.

— Разбира се, че по собствено. Още щом научих за тази поразителна случка, разбрах, че моите сведения могат да бъдат полезни, и съответно се явих в полицията.

— Много уместно сте постъпили — тържествено заяви Поаро. — Ще бъдете ли така добър да повторите разказа си и пред мен.

— Разбира се. Прибирах се вкъщи и точно в пет и половина…

— Извинете, откъде знаете с такава точност часа?

Мистър Партридж се подразни, че го прекъснаха.

— Църковният часовник тъкмо биеше. Погледнах моя и видях, че е с една минута назад. Това беше точно преди да вляза в магазина на мисис Ашър.

— Винаги ли купувахте оттам?

— Доста често. Магазинът ми е на път към къщи. Един-два пъти в седмицата купувам две унции мек тютюн за лула „Джон Котън“.

— Познавахте ли изобщо мисис Ашър? Знаехте ли нещо за живота или за миналото й?

— Абсолютно нищо. Освен във връзка с покупката или някоя случайна забележка за времето не говорех нищо друго с нея.

— Знаехте ли, че мъжът й е пияница, който често я заплашвал, че ще я убие?

— Не, нищо не знаех за нея.

— Все пак сте я познавали на външен вид. Да ви е направило снощи впечатление нещо във вида й? Да е изглеждала развълнувана или разстроена?

Мистър Партридж се замисли.

— Доколкото забелязах, изглеждаше както винаги.

Поаро стана.

— Благодаря, мистър Партридж, че отговорихте на въпросите ми. Случайно да имате в къщата „ABC“? Искам да погледна кога има влак за Лондон.

— На етажерката точно зад гърба ви.

На въпросната етажерка имаше „ABC“, един „Брадшо“, годишната борсова книга, „Кой какъв е?“ и местният телефонен указател.

Поаро взе справочника „ABC“, престори се, че търси разписанието на влака, поблагодари на мистър Партридж и се сбогува.

Следващата ни среща беше с мистър Албърт Ридъл и бе коренно различна. Мистър Албърт Ридъл беше кантонер и нашият разговор премина, съпроводен от тракането на чинии, които неговата явно нервна жена подреждаше, от ръмженето на куче и от неприкритата враждебност на самия мистър Ридъл — тромав великан с широко лице и малки подозрителни очички. Ядеше баница с месо, пиеше силен чай и ни хвърляше сърдити погледи.

— Съобщил съм вече всичко, което зная, не разбирате ли? — изръмжа той. — Какво общо имам с тая работа в края на краищата? Обясних се вече с проклетите полицаи, а сега наново да си отварям ченето заради двама мръсни чужденци!

Поаро ми хвърли развеселен поглед и го подкани:

— Искрено ви съчувствувам, но какво да се прави? Става дума за убийство, нали разбирате? Трябва да бъдем много, много внимателни.

— По-добре кажи на господина каквото иска, Бърт — рече нервно жената.

— Я си затваряй мръсната уста! — изрева великанът.

— Струва ми се, че не сте отишли в полицията по собствено желание.

Поаро вмъкна тази забележка много предпазливо.

— Защо, по дяволите, да ходя там? Това не ми влиза в работата.

— Въпрос на мнение — подхвърли безразлично Поаро. — Станало е убийство и полицията иска да разбере кой е бил в магазина. Мисля, че щеше да бъде… как да се изразя… много по-естествено, ако бяхте отишли доброволно.

— Аз си имам работа! Не съм казал, че нямаше да ида, ако имах време…

— А какво се получи? На полицията съобщили, че са ви видели да влизате в магазина на мисис Ашър, и се наложило те да ви потърсят. Останаха ли поне доволни от разказа ви?

— Защо пък да не са доволни? — озъби се Бърт.

Поаро само сви рамене.

— За какво намеквате, господине? Никой в нищо не може да ме обвини! Всички знаят кой утрепа старата — мръсният й мъж!

— Да, но той не е бил нея вечер на улицата, а вие сте били!

— Мен ли се опитвате да натопите? Няма да мине! За какво, по дяволите, ще извършвам такова нещо? Или мислите, че съм искал да задигна щипка от мръсния и тютюн? Или че съм мръсен насилник? Или мислете, че аз…

Той заплашително се надигна от стола си. Жена му проплака:

— Бърт, Бърт, не говори така. Ще си помислят, че…

— Успокойте се, мосю — обади се Поаро. — Искам само да ми разкажете за посещението си в магазина. И това, че се въздържате, ми се струва… как да се изразя… малко странно.

— Не се въздържам! — мистър Ридъл седна отново на мястото си. — Нямам нищо против да ви разкажа.

— Значи беше шест часът следобед, когато влязохте в магазина?

— Именно. Или по-точно минута-две след шест. Исках да си купя пакет „Голд Флейк“. Блъснах вратата…

— Значи беше затворена?

— Точно така. Помислих, че може би магазинът е затворен, ама не беше. Влязох вътре, нямаше никой. Почуках на тезгяха и почаках малко, но никой не дойде и си тръгнах. Това е всичко, разберете го веднъж завинаги.

— И не видяхте трупа зад тезгяха?

— Не, но и вие нямаше да го видите, освен ако не сте знаели, че е там.

— Имаше ли железопътен справочник на тезгяха?

— Да, имаше. Обърнат надолу. Мина ми през ум, че на старата й се е наложило да замине ненадейно с влака и е забравила да заключи магазина.

— Може би сте взели справочника в ръце или сте го отместили?

— Не съм докосвал кирливия ви справочник! Каквото казах, това беше.

— И не забелязахте никой да излиза от магазина, преди да влезете?

— Не видях нищо. И откъде накъде ще набеждавате мене?

Поаро стана.

— Никой не ви набеждава — поне засега. Bon soir, мосю.

Остави го със зяпнала уста и аз го последвах.

На улицата погледна часовника си.

— Ако побързаме, приятелю, може би ще хванем влака в деветнайсет часа. Трябва веднага да тръгнем.

Осма глава
Второто писмо

— Е? — попитах, изгарящ от нетърпение.

Бяхме сами в купето първа класа. Експресът току-що бе потеглил от Андоувър.

— Убийството — отвърна Поаро — е извършено от червенокос мъж със среден ръст, леко кривоглед с лявото око. Накуцва с десния крак и има бенка под едната си плешка.

— Поаро! — извиках аз.

За част от секундата се хванах на въдицата, но намигването му ме извади от заблуждение.

— Поаро! — извиках пак, този път с укор в гласа.

— Mon ami, какво искаш? Вперил си предан поглед в мен и искаш да се произнеса като Шерлок Холмс. Що се отнася до истината, не знам как изглежда убиецът, нито къде живее, нито пък как да го хвана.

— Само да беше оставил някаква улика — промърморих.

— Да, улика, на теб улика ти дай. Жалко, че не е пушил цигара, за да събори пепелта, а сетне да стъпи върху нея с обувка с особени железца. Не, не е толкова услужлив. Но е оставил поне железопътния справочник. Ключът е в този „ABC“.

— Мислиш ли, че го е забравил?

— Разбира се, че не. Оставил го е нарочно. Отпечатъците на пръстите говорят за това.

— Но нали не е имало отпечатъци?

— Точно това имам предвид. Снощи какво беше времето? Топла юнска вечер. Нима някой се разхожда в такова време с ръкавици? Такъв човек привлича вниманието на хората. Следователно щом няма отпечатъци по справочника, те са били грижливо изтрити. Невинният човек остава отпечатъци, престъпникът — не. И въпреки че нашият убиец ни подхвърля справочника нарочно, това е улика. Този „ABC“ е бил купен от някого, носен от някого. Той ни дава възможна следа, по която да тръгнем.

— Мислиш ли, че ще я докараме донякъде по този начин?

— Откровено казано, Хейстингс, не се надявам. Този човек, този неизвестен X, сигурно много се гордее с дарбите си. Не е в неговия стил да ни остави следа, по която да се насочим веднага.

— Значи тоя „ABC“ не ни помага.

— В смисъла, който ти влагаш — не.

— А в друг смисъл?

Поаро не отговори веднага. После бавно каза:

— В друг смисъл — да. Ние в случая се изправяме пред неизвестна личност. Тя е в сянка и желае да остане в сянка. Но поради самия характер на събитията не може да не хвърли светлина върху себе си. От една страна, нищо не знаем за човека, но от друга, знаем вече доста. Образът му смътно се очертава пред мен — той пише на машина чисто и без грешки, купува скъпа хартия, изпитва необходимост да изяви личността си. Почти го виждам като дете: незабелязвано и пренебрегвано от околните, виждам как расте, а заедно с него и комплексът му за малоценност; как се бори с чувството за несправедливост… Виждам вътрешния му стремеж да повярва в себе си, да убеди хората, че ще стане силен, но животът, обстоятелствата разбиват този стремеж, струпват отгоре му все повече унижения. Душата му заприличва на барутен погреб и една клечка кибрит е била достатъчна, за да го възпламени.

— Това са само предположения — възразих аз, — които не ни помагат много.

— Ти винаги си предпочитал кибритената клечка, пепелта от цигарата, следите от обувките. Но поне можем да си зададем няколко конкретни въпроси: „Защо справочника «ABC»? Защо мисис Ашър? Защо именно Андоувър?“

— Миналото на жената е ясно като бял ден — започнах да разсъждавам. — Разговорите с ония двамата ни разочароваха. Не доведоха до нищо ново.

— Да ти кажа правата, аз и не очаквах много. Но не можехме да пренебрегнем двама вероятни кандидати за убийци.

— Нима допускаш…

— Поне има вероятност убиецът да живее в или около Андоувър. Това е един от отговорите на нашия въпрос „Защо именно Андоувър?“ Налице са двама души, които са били в магазина по въпросното време. Всеки от тях би могъл да е убиецът. И засега нищо не ни говори, че единият не е убиецът.

— Онзи грубиянин Ридъл — предложих.

— О, аз бих отхвърлил първо Ридъл. Той беше нервен, нападателен, явно неспокоен…

— Но именно това показва…

— Характер, противоположен на човека, написал писмото. Ние трябва да търсим самонадеян и сигурен в себе си мъж.

— Някой, който ще се стреми да привлече вниманието?

— Може би. Има хора, които крият в себе си много суета и самодоволство, преструвайки се на безобидни.

— Да не мислиш, че е дребният мистър Партридж…

— Той е много повече le tipe. Друго за сега не мога да кажа. Партридж действува, както би действувал авторът на писмото: веднага отива в полицията, привлича вниманието върху себе си, наслаждава се на създалото се положение.

— Наистина ли мислиш…

— Не, Хейстингс. Лично аз съм убеден, че убиецът не е от Андоувър, но не трябва да пренебрегваме нито една следа. И въпреки че непрекъснато казвам „той“, не бива да изключваме възможността да е жена.

— Не може да бъде!

— Съгласен съм, че начинът, по който е била нападната, е по-скоро дело на мъж. Но анонимните писма се пишат по-често от жени, отколкото от мъже. Не бива да забравяме това.

Помълчах малко, после казах:

— Каква ще бъде следващата ти стъпка?

— Енергичният ми Хейстингс!

— Не, кажи какво ще правим сега?

— Нищо.

— Нищо? — разочарованието прозвуча ясно в гласа ми.

— Да не съм магьосник? Какво искаш да направя?

Помислих и разбрах, че трудно ще му отговоря. Но въпреки това бях убеден, че трябва да действуваме, че не бива да стоим със скръстени ръце.

— Имаме справочника, писмото и плика…

— В тази насока се действува, естествено. Полицията разполага с всички необходими за подобни разследвания средства. Ако има нещо, бъди сигурен, че ще го открият.

Трябваше да се задоволя.

Странно, но следващите няколко дена Поаро никак не беше разположен да обсъжда случая. Щом отворех уста да кажа нещо във връзка с убийството, той нетърпеливо махваше с ръка.

За жалост всичко ми беше ясно. С убийството на мисис Ашър Поаро претърпя неуспех. ABC го предизвика и спечели. Моят приятел, чийто живот представляваше една непрекъсната поредица от успехи, стана дотам чувствителен към своя провал, че взе да не понася разговори на тази тема. Това беше може би дребнаво за един велик човек, но успехите могат да главозамаят и най-трезвия от нас. В случая с Поаро главозамайването се бе зародило преди много години и нищо чудно, че последиците започваха да се забелязват. Разбирах това и уважавах слабостта на приятеля си, затова престанах да засягам болната тема.

Прочетох във вестника репортажа за следствието. Беше много кратък и не се споменаваше за писмото на ABC, а заключението бе „убийство, извършено от неизвестно лице“. Престъплението почти не привлече вниманието на пресата. Липсваше му сензационност. Убийството на стара жена от глуха уличка бе изместено от по-вълнуващи теми.

Да си призная, случаят избледня и в моето съзнание и това се дължеше отчасти на факта, че ми бе неприятно да свързвам понятието „неуспех“ с Поаро: но на двадесет и трети юли отново ми напомниха за ABC.

Не бях виждал Поаро няколко дни, защото отидох да прекарам уикенда в Йоркшър. Завърнах се в понеделник следобед, а писмото пристигна с пощата в шест часа. Спомням си как Поаро рязко си пое дъх, докато отваряше плика.

— Пристигна — каза той.

Аз го зяпнах, без да разбирам какво говори.

— Кое пристигна?

— Втората глава от аферата ABC.

Гледах го около минута все още в недоумение. Наистина цялата история се беше изличила от съзнанието ми.

— Чети — подаде ми той писмото.

Както и предишното, то бе написано на скъпа хартия:

„Драги мистър Поаро,

Какво ще кажете сега? Едно на нула за мен, струва ми се. Андоувърската афера завърши успешно, нали?

Но веселото едва сега започва. Разрешете ми да привлека вниманието Ви към Бексхил-он-Сий. Датата е 25-ти т.м.

Колко приятно си прекарваме времето!

Ваш ABC“

— Боже мой, Поаро! — възкликнах. — Значи ли това, че този изверг смята да извърши второ убийство?

— Естествено, Хейстингс, какво друго очакваш? Или си мислиш, че андоувърският случай е просто изолиран? Нима не помниш, че казах: „Това е началото“?

— Ужасно!

— Да, ужасно е!

— Имаме работа с убиец-психопат.

— Да.

Неговото спокойствие беше по-внушително от всяко избухване. Потреперах и му върнах писмото.

Утрото ни завари на заседание на високо равнище. Присъствуваха главният инспектор на Съсекс, помощник-комисарят на криминалното отделение, инспектор Глен от Андоувър, груповият полицейски началник на съсекската полиция Картър, Джап, млад инспектор на име Кроум и доктор Томсън — известният психиатър. Този път клеймото върху плика беше от Хамстед, но според Поаро не биваше да се отдава голямо значение на този факт.

Случаят се разглеждаше от всички страни. Доктор Томсън беше приятен човек на средна възраст, който въпреки образованието си се изразяваше на разбираем език и избягваше професионалната терминология.

— Няма съмнение — каза помощник-комисарят, — че двете писма са дело на една и съща ръка, написани са от един човек.

— И можем да сме сигурни, че същото лице е извършило андоувърското убийство.

— Точно така. Сега разполагаме с предупреждение, че второ убийство е насрочено за двадесет и пети — вдругиден — в Бексхил. Какви мерки да вземем?

Главният инспектор на Съсекс погледна груповия началник.

— Картър, какво ще кажете?

Картър поклати важно глава.

— Трудно е, сър. Нищо не ни подсказва коя може да е жертвата. Тогава какви мерки можем да вземем?

— Имам идея — промърмори Поаро.

Всички се обърнаха към него.

— Мисля, че е вероятно презимето на предполагаемата жертва да започва с буквата „B“.

— Това вече е нещо — каза груповият началник колебливо.

— Азбучен комплекс — додаде замислено доктор Томсън.

— Само предполагам, нищо повече. Мина ми през ум, когато гледах името Ашър изписано ясно над магазина на жената, убита миналия месец. Затова, като прочетох в писмото Бексхил, ми хрумна, че може би както мястото, така и жертвата са избрани по азбучен ред.

— Възможно е — рече докторът, — но, от друга страна, името Ашър може да е съвпадение, а жертвата и този път, независимо от името, да бъде стара жена, собственичка на магазин. Не забравяйте, че имаме работа с луд. Засега той все още не е оставил следи, които да изяснят подбудите му.

— Може ли един луд да има подбуди, сър? — скептично попита груповият началник.

— Разбира се. Логичността е характерен белег на психопатичните убийства. Един луд може да си внуши, че е предопределен от бога да убива свещеници, лекари или стари жени в магазини за цигари, и винаги да има някаква логична причина. Но не бива да си втълпяваме, че подборът му е азбучен. Това, че Бексхил следва след Андоувър, може да е чисто съвпадение.

— Но да вземем поне някакви предпазни мерки, Картър, да предупредим всички, чиито имена започват с „B“, особено собствениците на малки магазинчета, да сложим постове около магазините за цигари и вестници, обслужвани от един човек. Едва ли можем да направим повече. И, естествено, да не изпускаме от очи никой чужденец, доколкото е по силите ни.

Груповият началник изстена:

— Сега, когато започват училищните ваканции и отпуските? Тази седмица градът ще прелее от летовници.

— Длъжни сме да направим всичко — отсече главният инспектор.

Инспектор Глен също взе думата:

— Аз пък ще държа под око всички, свързани с делото „Ашър“. Онези двамата свидетели, Партридж и Ридъл, и, естествено, самия Ашър. Ако тръгнат да напускат Андоувър, ще бъдат проследени.

След още няколко предложения и малко общи приказки съвещанието приключи.

— Поаро — казах аз, докато вървяхме край реката, — това престъпление сигурно може да бъде предотвратено.

Той обърна към мен измореното си лице.

— Като противопоставим здравия разум на целия град срещу лудостта на един ли? Боя се, Хейстингс, много се боя… Спомни си колко дълго продължи успехът на Джак Разпорвача[39].

— Но това е ужасно!

— Лудостта, Хейстингс, е ужасна… Страхувам се, много се страхувам…

Девета глава
Убийството в Бексхил-он-Сий

Още си спомням как се събудих на двадесет и пети сутринта. Трябва да е било около седем и половина часа.

Поаро стоеше до леглото ми и леко ме потупваше по рамото. Един-единствен поглед върху лицето му ме извади моментално от полубудното състояние и ме накара напълно да овладея съзнанието си.

— Какво има? — рязко се надигнах от леглото.

Той ми отговори много просто, но зад двете произнесени думи се криеше цяла гама от чувства.

— Случи се.

— Какво! — извиках аз. — Искаш да кажеш, че… Но двайсет и пети е днес!

— Станало е снощи или по-точно рано тази сутрин.

Докато набързо оправях тоалета си, той ми разказа накратко какво му бяха съобщили по телефона.

— На плажа в Бексхил е намерен трупът на младо момиче. Установили, че е Елизабет Барнард, келнерка в закусвалня. Живеела с родителите си в новопостроена къщичка. Медицинската експертиза установила, че смъртта е настъпила между единайсет и половина през нощта и един часа сутринта.

— Сигурни ли са, че именно това е престъплението? — попитах, докато припряно си насапунисвах лицето.

— Един „ABC“, отворен на влаковете за Бексхил, бил намерен под трупа.

Потреперах.

— Ужасно!

— Внимавай, Хейстингс, не желая трагедия в квартирата си.

Унило изтрих кръвта от брадичката си.

— Какво ще предприемем сега?

— След няколко минути ще дойде кола да ни вземе. Ще ти донеса чаша кафе, за да не се бавим.

След двадесет минути пресичахме Темза в бърза полицейска кола, отдалечавайки се от Лондон.

С нас беше инспектор Кроум, който присъствуваше на онзиденшното събрание и който бе официално упълномощен да води разследването.

Кроум се различаваше много от Джап. Беше доста по-млад, хладен, държеше се с голямо достойнство. Образован и начетен, той беше според мен и прекалено самодоволен. Наскоро бе обрал лаврите, защото бе разплел серия убийства на деца, издирвайки търпеливо убиеца, който сега лежеше в затвора за луди престъпници в Бродмур.

Безспорно беше най-подходящият човек, комуто да се възложи делото, но имах чувството, че прекалено добре съзнава този факт. Отношението му към Поаро беше леко покровителствено. Държеше се почтително, като по-млад към по-стар, но някак самоуверено, подчертаваше собствената си важност.

— Имах дълъг разговор с доктор Томсън — каза той. — Много го интересуват „серийният“ тип убийства, които се дължат на особена душевна болест. Но аз не съм специалист и, разбира се, подробностите не са ми ясни като на лекар — изкашля се. — Например в моя последен случай (не знам дали сте чели за него, случая Мейбъл Хоумър, ученичката от Мъсуел Хил) убиецът Капър беше невероятен! Ужасно трудно бе да се докаже, че е извършил престъплението, макар да му беше третото подред. Но има най-различни начини за проверка — например кръстосания разпит, — много съвременни, каквито по ваше време не е имало. Щом веднъж накарате човека да се издаде, той вече е в ръцете ви. Става му ясно, че знаете, и нервите му не издържат. Започва да се издава наляво и надясно.

— Дори по мое време се случваха понякога такива работи — рече Поаро.

Инспектор Кроум го погледна и любезно измърмори:

— Нима?

Известно време мълчахме. Когато минавахме през Ню Крос Стейшън, Кроум се обади отново:

— Ако имате да ме питате нещо във връзка със случая, на ваше разположение сън.

— Доколкото знам, не разполагате с описание на убитото момиче?

— Двадесет и три годишна келнерка в „Рижата котка“…

— Pas ça[40]. Имах предвид дали е била хубава?

— Относно това не съм информиран — хладно отсече инспекторът. Държанието му говореше: „Тези чужденци! Всички са едни и същи!“

Весела искра блесна в погледа на Поаро.

— Струва ви се без значение, нали? А е най-важното за една жена. Често решава съдбата й.

Инспекторът се върна към любезното си държане:

— Нима? — попита учтиво.

Отново настъпи тишина. Поаро възобнови разговора едва когато наближихме Севъноукс.

— А да знаете как е била удушена?

Инспекторът отговори кратко:

— Със собствения й колан — плетен, доколкото разбрах, и много здрав.

Поаро отвори широко очи.

— Аха! Най-после някаква конкретна информация. Това вече е нещо.

— Не съм видял още колана — студено каза инспектор Кроум. Неговата предпазливост и липса на въображение започнаха да ми дотягат.

— Та това е отличителният белег на убийството — възкликнах. — Собственият колан говори за невероятния садизъм на убиеца!

Поаро ме стрелна с поглед, чието значение не можах да разбера. Изтълкувах си го като предупреждение да не говоря много пред инспектора. Потънах в мълчание.

В Бексхил ни посрещна полицейският началник Картър. С него беше млад инспектор с интелигентен вид и приятна външност, на име Келси. Беше му възложено да работи заедно с Кроум.

— Вие сам ще разследвате всичко — каза Картър, — но все пак ще ви осветля по най-главните точки, та веднага да пристъпите към работа.

— Благодаря ви, сър.

— Съобщихме вече на родителите — продължи полицейският началник. — Беше голям удар за тях, разбира се. Дадох им възможност да се посъвземат, преди да ги разпитаме, така че можеш да започнеш от тях.

— Момичето има ли други близки? — попита Поаро.

— Сестра, машинописка в Лондон. Свързахме се и с нея. Има и един млад човек, с когото се предполага, че е излязла снощи.

— Справочникът „ABC“ помага ли с нещо? — включи се и Кроум.

— Ето го — полицейският началник кимна към масата. — Няма отпечатъци. Беше отворен на страницата за Бексхил. Нов екземпляр, струва ми се. Не изглежда да е бил използуван много. Не е купуван оттук. Разпитах всички книжари.

— Кой откри трупа, сър?

— Един ранобуден стар полковник, любител на чистия въздух. Полковник Джеръм. Излязъл с кучето си в около шест часа. Тръгнал по крайбрежната улица, после слязъл на брега. Кучето се откъснало от него и започнало да души. Полковникът го викал, но то не дошло. Загледал се и му се сторило, че има нещо странно. Приближил се и я видял. Постъпил, както си му е редът. Не я докоснал, веднага ни позвъни.

— Смъртта е настъпила около полунощ, така ли?

— Между полунощ и един часа, установено със сигурност. Нашият остроумен убиец е човек на думата си. Щом е казал двайсет и пети, значи на двайсет и пети, пък ако ще датата да е настъпила само от няколко минути.

Кроум кимна.

— Да, типично за него. Друго няма ли? Някой да е видял нещо, което да ни е от полза?

— Не. Но още е рано. Всеки, видял снощи момиче в бяло да се разхожда с мъж, ще дойде да ни съобщи и тъй като, предполагам, че близо петстотин момичета в бяло са се разхождали снощи с млади мъже, ще има доста работа.

— Е, сър, по-добре да се хващам на работа — рече Кроум. — Закусвалнята и домът на момичето. Ще отида и на двете места. Келси може да дойде с мен.

— А мистър Поаро? — попита полицейският началник.

Стори ми се, че Кроум се подразни, а Келси, който не познаваше Поаро, широко се усмихна.

Фактът, че когато хората виждаха моя приятел за първи път, показваха склонност да го приемат като карикатура, ми беше крайно неприятен.

— Къде е коланът, с който е била удушена? — не се сдържа Кроум. — Мистър Поаро смята, че е важна улика. Предполагам, че ще иска да го види.

— Съвсем не — бързо изрече Поаро. — Грешно сте ме разбрали.

— Нищо няма да научите от него — каза Картър, — не е кожен. Ако беше, можеше да има отпечатъци от пръсти. Просто дебел, плетен, копринен колан. Идеален за целта.

Тръпки ме побиха.

— Е — подкани ни Кроум, — да тръгваме.

Първо отидохме в „Рижата котка“ — обикновена малка закусвалня, разположена на крайбрежната улица. Имаше масички, застлани с оранжеви карирани покривки, и изключително неудобни плетени столове с оранжеви възглавнички. Беше от онези закусвални, в които поднасят сутрин кафе и чай, а на обед само две-три ястия като бъркани яйца, скариди, макарони огретен.

В момента, в който влязохме, сервирането на сутрешното кафе беше в разгара си. Съдържателката припряно ни покани в много разхвърляна задна стаичка.

— Мис… ъ… Мериън? — попита Кроум.

Мис Мериън изблея с висок, нежен и огорчен глас:

— Да, аз съм. Много тъжна история. Много тъжна. Просто ме е страх да си помисля как ще се отрази на работата ни.

Мис Мериън беше слаба четиридесетгодишна жена, с рядка оранжево-червена коса (тя самата поразително приличаше на рижа котка). Нервно сучеше с пръсти многобройните ресни и къдрички, украсяващи служебното й облекло.

— Ще имате наплив — окуражи я Кроум. — Ще видите! Няма да успявате да сервирате чая навреме.

— Ужасно — мис Мериън не се поддаде, — наистина ужасно! Човек неволно губи вяра в хората.

Но въпреки това погледът й светна.

— Какво можете да кажете за убитото момиче, мис Мериън?

— Нищо — рече тя уверено, — абсолютно нищо.

— От колко време работи тук?

— Второ лято.

— Доволна ли бяхте от нея?

— Беше добра сервитьорка, бърза и любезна.

— И хубава, нали? — допълни Поаро.

В погледа, който мис Мериън му хвърли, също се прочете: „Ах, тези чужденци!“

— Беше симпатично, спретнато момиче — издума тя сдържано.

— В колко часа привърши работа снощи? — попита Поаро.

— В осем. Тогава затваряме. Не сервираме вечѐри — не се търсят. До седем, а дори и по-късно сервираме пържени яйца и чай (Поаро потрепера), но най-напрегнато е около шест и половина.

— Спомена ли пред вас как ще прекара вечерта?

— Не, разбира се — засегна се мис Мериън. — Не са ни такива отношенията.

— Някой не мина ли да я вземе?

— Не.

— Както винаги ли изглеждаше? Беше ли възбудена или потисната?

— Не мога да кажа — хладно отговори мис Мериън.

— Колко сервитьорки работят тук?

— Обикновено две и две допълнително от двайсети юли до края на август.

— Но Елизабет Барнард не беше от допълнителните, нали?

— Мис Барнард беше от редовните.

— А другата сервитьорка?

— Мис Хигли? Много мило момиче.

— Бяха ли приятелки с мис Барнард?

— Наистина не зная.

— Може ли да поговорим с нея?

— Сега?

— Ако обичате.

— Ще ви я изпратя. — Мис Мериън стана. — Моля ви, не я задържайте дълго. Сега е часът на сутрешното кафе.

Червенокосата, приличаща на котка мис Мериън, напусна стаята.

— Ах, колко сме изтънчени — забеляза инспектор Келси и имитира предвзетия й говор. „Наистина не зная.“

Пълно момиче, леко задъхано, с тъмна коса, розови бузи и черни, ококорени от вълнение очи, нахълта в стаята.

— Изпраща ме мис Мериън — заяви, като едва си поемаше дъх.

— Мис Хигли?

— Да, аз съм.

— Познавахте ли Елизабет Барнард?

— Ах, да, познавах Бети. Ужас! Просто ужас! Не мога да повярвам! Цяла сутрин разправям на момичетата, че просто не мога да повярвам! „Разбирате ли, момичета — викам им, — колко е невероятно! Бети, Бети Барнард, която от толкова време работи тук, убита! Просто не мога да повярвам.“ Пет-шест пъти се ощипах, да видя няма ли да се събудя. Бети убита! Ами това е — как не разбирате — невъзможно!

— Добре ли познавахте убитото момиче? — попита я Кроум.

— Тя работи тук по-дълго време от мен. Аз постъпих през март, а тя от миналата година. Беше мълчалива, е, така де, не от ония, дето много се смеят и шегуват. Не искам да кажа, че само мълчеше, дори беше забавна понякога, но… е, уж тиха, пък не е тиха, нали разбирате?

Сега си пролича колко изумително търпелив бе Кроум. Като свидетел, пълната мис Хигли можеше направо да влуди човек. Повтаряше и доизясняваше поне по десет пъти всяко изявление. А сведенията, които получихме, бяха крайно оскъдни.

Не била в близки отношения с убитата. Елизабет Барнард, както стана ясно, се смятала за доста над мис Хигли. В работното време се държала много приятелски, но сетне момичетата почти не я виждали. Имала си „приятел“, който работел в бюрото за недвижими имоти „Корт & Брънскил“ близо до гарата. Не, не бил нито мистър Корт, нито Брънскил, а чиновник в бюрото. Не му знаела името, но на външност добре го познавала. Симпатичен, дори много, и винаги превъзходно облечен! Явно, в сърцето си мис Хигли таеше завист. Казано накратко, Елизабет Барнард не доверила на никоя колежка плановете си за въпросната вечер, но според мис Хигли отишла на среща с „приятеля“ си. Била облечена с нова бяла рокля, много сладка и с модерно деколте.

Поговорихме и с другите две момичета, но без резултат. Бети Барнард не споменала нищо за намеренията си и никой в Бексхил не я забелязал вечерта на убийството.

Десета глава
Семейство Барнард

Родителите на Елизабет Барнард живееха в малка къщичка, една от петдесетина новопостроени в покрайнините на града от предприемач спекулант. Кварталът се казваше Ландъдно.

Мистър Барнард — пълен петдесет и пет годишен мъж с учуден поглед — беше забелязал, че пристигаме, и вече ни чакаше на прага.

— Заповядайте, господа.

Инспектор Келси пое нещата в свои ръце.

— Това е инспектор Кроум от Скотланд Ярд, сър. Дошъл е да помогне в разследването.

— Скотланд Ярд? — попита мистър Барнард обнадеждено. — Много добре. Мръсният убиец трябва да бъде заловен. Горкото ми дете…

Лицето му се изкриви от мъка.

— А това е мистър Еркюл Поаро, също от Лондон, и ъ…

— Капитан Хейстингс — представи ме Поаро.

— Приятно ми е, господа — отговори мистър Барнард машинално. — Заповядайте в гостната. Не знам дали жена ми е в състояние да ви види сега. Просто е сломена, бедната.

Но въпреки тези думи едва влязохме в малката гостна, и мисис Барнард се появи. Личеше, че много е плакала. Очите й бяха зачервени и вървеше с несигурна стъпка на човек, преживял удар.

— Е, майко, изглежда, че събираш сили — рече мистър Барнард. — Сигурна ли си, че ще издържиш?

Той я потупа по рамото, настани я в едно кресло и продължи:

— Полицейският началник беше много любезен. След като ни съобщи трагичната вест, каза, че ще оставим всички въпроси за по-късно, като се оправим от първия удар.

— Много е жестоко, много е жестоко — простена през сълзи мисис Барнард. — Няма по-жестоко нещо на този свят.

Говореше напевно и за миг си помислих, че е чужденка, но си припомних името на вратата и веднага разбрах, че произношението й се дължи на уелския произход.

— Голям удар, госпожо, разбирам — каза инспектор Кроум. — Ние ви съчувстваме, но трябва да научим всички факти, за да пристъпим колкото може по-бързо към разследването.

— Прав е инспекторът — обади се мистър Барнард, кимайки одобрително.

— Дъщеря ви беше на двадесет и три години, нали? Живееше тук с вас и работеше в „Рижата котка“, така ли е?

— Да.

— Къщата ви е нова. Къде живеехте преди?

— Работех в ковашко предприятие в Кенсингтън. Пенсионирах се преди две години. Винаги съм искал да живея на море.

— Имате две дъщери?

— Да. По-голямата работи в Лондон.

— Не се ли обезпокоихте, когато дъщеря ви не се прибра миналата нощ?

— Не знаехме, че не се е прибрала — изхлипа мисис Барнард. — Ние с мъжа ми си лягаме рано. В девет часа вече сме в леглото. Не знаехме, че Бети не се е върнала, докато не дойдоха от полицията да кажат… казаха…

Тя избухна в ридания.

— Имаше ли дъщеря ви обичай… ъ… да се прибира късно?

— Знаете какви са момичетата днес, инспекторе — рече Барнард. — Независими. Не бързат към къщи през летните вечери. Но Бети обикновено си идваше до единайсет.

— Как си влизаше? Отворена ли оставяхте вратата?

— Пъхахме ключа под изтривалката, винаги правехме така.

— Дочухме, че била сгодена.

— Тия формалности днес рядко се правят — отбеляза мистър Барнард.

— Той се казва Доналд Фрейзър и ми харесваше — допълни жена му. — Горкото момче, ще бъде страшен удар за него. Дали знае вече?

— Разбрах, че работи в „Корт & Брънскил“.

— Да. В бюро за недвижими имоти.

— Срещаха ли се с дъщеря ви всяка вечер след работа?

— Не всяка вечер. По-скоро един-два пъти в седмицата.

— Знаете ли дали са имали вчера среща?

— Не ни каза. Бети никога не споделяше какво прави и къде ходи. Но беше добро момиче. Ох, не мога да повярвам…

Мисис Барнард отново се разхлипа.

— Ела на себе си, майко, съвземи се. Трябва да издържим.

— Сигурна съм, че Доналд никога не би… не би… — проплака тя.

— Хайде, съвземи се — повтори мистър Барнард. — Много искам да ви бъда полезен, но наистина не знам нищо, абсолютно нищо, което да ви помогне да откриете тоя мръсник. Бети беше весело и щастливо момиче и си имаше приятел, с когото, както се изразявахме по наше време, излизаше. Защо я убиха, не мога да проумея, та това е нелепо.

— Много близо сте до истината — каза Кроум. — Знаете ли, искам да разгледам стаята на мис Барнард. Може да открия нещо — писма, дневник…

— Заповядайте — рече мистър Барнард и стана.

Кроум тръгна след него, после Поаро, следван от Келси, а аз завършвах редицата.

Спрях за миг да завържа връзката на обувката си и докато бях наведен, едно такси спря пред къщата, а от него изскочи млада жена. Тя плати на шофьора и забърза по пътеката към къщата, понесла малко куфарче. Когато мина през вратата, ме забеляза и се вкамени. Нещо странно в позата й събуди интереса ми.

— Кой сте вие? — попита.

Направих няколко крачки към нея. Обърках се и не знаех какво да отговоря. Дали да кажа името си, или пък че съм дошъл с полицията? Така или иначе, жената не ми даде възможност да реша.

— Е, добре — отвърна си сама. — Мога да предположа.

Свали бялата си плетена баретка и я хвърли на пода. Сега я виждах по-добре, тъй като се бе обърнала към светлината. Първото ми впечатление бе, че пред мен стои една от дървените кукли, с които си играеха сестрите ми, когато бяхме малки. Косата й бе черна, късо подстригана, с бретон над челото. Високо очертаните й скули и цялата й фигура притежаваха онази особена модерна ъгловатост, която беше подчертано привлекателна. Не беше хубава, по-скоро грозна, но криеше в себе си енергия, сила, която не позволяваше личността й да остане незабелязана.

— Вие сте мис Барнард.

— Аз съм Мегън Барнард, а вие, предполагам, сте от полицията?

— Е, не съвсем…

Тя ме прекъсна:

— Не мисля, че мога да ви открия нещо важно. Сестра ми беше хубаво, живо момиче и не се занимаваше с мъже.

Тя се изсмя и ме погледна предизвикателно.

— Това е изразът, нали? — попита.

— Не съм репортер, ако намеквате за това.

— А какъв сте тогава? — Огледа се наоколо. — Къде са мама и татко?

— Баща ви показва на полицията стаята на сестра ви. И майка ви е с тях. Тя е много разстроена.

Момичето обмисляше нещо и като че ли вземаше решение.

— Елате.

Отвори една врата. Аз я последвах и се озовах в малка спретната кухня. Исках да затворя вратата след себе си, но срещнах неочаквано съпротивление. В следващия миг Поаро тихичко се вмъкна след нас.

— Мадмоазел Барнард? — каза той и се поклони.

— Това е мосю Еркюл Поаро — представих го аз.

Мегън Барнард му хвърли бърз изпитателен поглед.

— Чувала съм за вас. Частен детектив на мода, нали?

— Не много приятно описание, но задоволително — отвърна Поаро.

Момичето седна на ръба на кухненската маса и порови в чантата си за цигара. Сложи я между устните си, запали и издума през дима:

— Не виждам какво общо има мосю Еркюл Поаро с нашето скромно убийство.

— Мадмоазел — рече Поаро, — това, което не виждате вие, и това, което не виждам аз, би запълнило цяла книга. Но тия работи нямат значение. От значение е нещо, което няма да открием лесно.

— И кое е то?

— Смъртта, мадмоазел, за нещастие поражда предразсъдъци. Предразсъдъци в полза на починалия. Чух какво казахте току-що на моя приятел Хейстингс: „Хубаво, живо момиче, което не се занимава с мъже“. Искахте да иронизирате вестниците, а изрекохте едно правило. Когато някое младо момиче си отиде, винаги се говорят неща от този род. Тя беше умна. Беше щастлива. Имаше благ характер. Нямаше никакви грижи на този свят. Нито неблагонадеждни познати. Към умрелите винаги проявяваме великодушие. Знаете ли какво желая сега? Да открия някой, който познава Елизабет Барнард и който не знае, че тя е починала! Тогава може би ще чуя нещо полезно — истината.

Мегън Барнард го гледа мълчаливо няколко минути, докато изпуши цигарата си. Едва тогава проговори. Думите й ме накараха да подскоча:

— Бети беше голяма глупачка!

Единадесета глава
Мегън Барнард

Както казах, думите на Мегън Барнард и още повече лекият делови тон, с който ги произнесе, ме накараха да подскоча. Поаро само наведе сериозно глава.

— A la bonne heure[41] — каза той. — Вие сте интелигентна, мадмоазел.

Мегън Барнард продължи със същия безпристрастен глас:

— Бях много привързана към нея. Но обичта ми не можеше да ме заслепи дотам, че да не виждам каква глупачка беше, и се случваше да не й го спестя. Сестрите са така.

— А тя обръщаше ли внимание на съветите ви?

— Вероятно не.

— Можете ли да уточните, мадмоазел?

Момичето се поколеба.

Поаро я насърчи с лека усмивка:

— Ще ви помогна. Чух какво казахте на Хейстингс — че сестра ви била живо и щастливо момиче, което не се занимавало с мъже. Това е un peu[42] обратно на истината, нали?

Мегън произнесе бавно:

— Бети не вършеше нищо лошо. Искам да го разберете. Беше честно момиче, а не от бързите, готови за ден-два да започнат връзка. Нищо подобно. Но обичаше да я извеждат и да танцува. Падаше си по евтини ласкателства, комплименти и подобни работи.

— Беше ли привлекателна?

Въпросът, зададен за трети път, най-после получи отговор. Мегън се смъкна от масата, отиде до куфара, отвори го и подаде нещо на Поаро.

В кожена рамка се виждаха главата и раменете на русо, усмихнато момиче. Косата й очевидно бе наскоро ондулирана, понеже стоеше около главата й като ореол от ситни къдрици. Усмивката бе лукава и изкуствена. Лице, което не може да се нарече красиво, но безспорно притежаваше някаква евтина привлекателност.

Поаро върна снимката:

— Не си приличате, мадмоазел.

— Да, аз съм по-грозната. Винаги съм го знаела.

От начина, по който го изрече, си личеше, че за нея това е без значение.

— В какъв смисъл се държеше глупаво сестра ви? Искате да кажете може би в отношенията си с Доналд Фрейзър?

— Точно това имам предвид. Дон е много кротък, но той… естествено, би се възмутил от някои неща… и тогава…

— И тогава какво, мадмоазел?

Погледът му се впи в нея.

Може би си въобразявам, но ми се стори, че тя се поколеба, преди да отговори.

— Страхувах се, че може да я остави. А би било жалко. Той е надежден, работлив и от него щеше да излезе добър съпруг.

Поаро все още я гледаше втренчено. Тя не трепна, а му отвърна със също такъв напрегнат поглед, като вложи още нещо в него, което ми напомни за първоначалния й предизвикателен и презрителен маниер.

— Така значи — произнесе той най-после. — Вече не говорим истината.

Тя сви рамене и тръгна към вратата.

— Направих, каквото можах, за да ви помогна — отвърна.

Гласът на Поаро я спря.

— Почакайте, мадмоазел. Имам да ви кажа още нещо. Върнете се.

Тя се подчини, макар и неохотно. За мое учудване Поаро се впусна да разправя историята с писмата на ABC, убийството в Андоувър и железопътните справочници, намерени край труповете. Нямаше основание да се оплаче от липса на интерес от страна на слушателката си. Устните й се разтвориха, очите й блеснаха, не изпускаше нито дума.

— Нима е вярно всичко това?

— Вярно е.

— Искате да кажете, че сестра ми е убита от психопат?

— Да.

Тя си пое дълбоко дъх.

— О, Бети, Бети, колко… колко ужасно!

— Виждате, мадмоазел, че можете да ми дадете сведения, без да се притеснявате дали ще навредят някому.

— Сега разбирам.

— Тогава да продължим нашия разговор. Аз вече подразбрах, че Доналд Фрейзър е буен и ревнив, прав ли съм?

Мегън Барнард заговори тихо:

— Имам ви доверие, мосю Поаро. Ще ви кажа самата истина. Дон е, както споменах, кротък. Дано разбирате какъв смисъл влагам в думата. Не може да изразява това, което чувствува. Но вътре в себе си приема много дълбоко нещата. А освен това е ревнив по природа. Вечно ревнуваше Бети. Изцяло й бе предан, а, разбира се, и тя бе привързана към него, но не бе в природата на Бети да обича, без да забелязва мъжете наоколо. Другояче бе устроена. Излизаше с всеки симпатичен мъж, който й предложеше да прекара времето си с нея. И понеже работеше в „Рижата котка“, постоянно се запознаваше с мъже, особено през летните ваканции. Имаше остро езиче и когато я закачаха, си връщаше по същия начин. А след това се случваше да излиза с тях, да ходи на кино или другаде. Но нищо сериозно, нищо по-дълбоко. Просто обичаше да се забавлява. Говореше, че след като, тъй или иначе, някой ден ще се задоми с Дон, по-добре да се забавлява, докато й е време.

Мегън млъкна и Поаро я подкани:

— Разбирам. Продължете.

— Дон не можеше да проумее тези нейни идеи. Не успяваше да схване защо, ако наистина го обича, иска да излиза с други мъже. На няколко пъти си имаха бурни разправии.

— Мосю Дон не беше вече кротък значи?

— Така е с всички тихи хора, когато излязат извън кожата си. Избухват в истинския смисъл на думата. Дон стана тъй буен, че Бети се изплаши.

— Кога се случи това?

— Имаше едно спречкване преди почти година и друго, още по-лошо, точно преди месец. Бях се върнала вкъщи за уикенда, та ги помирих. Тогава се опитах да влея малко ум в главата на Бети. Казах й, че е глупачка. А тя само повтаряше, че нищо лошо не вършела. Така беше, но все пак не вървеше по правия път. Разбирате ли, след скарването преди година Бети доби навика да послъгва, ръководейки се от принципа, че сърцето не тъжи за онова, което умът не знае. Последното сблъскване стана, понеже каза на Дон, че отива в Хейстингс с приятелка, а той научи, че е била в Ийстбърн с някакъв мъж. Мъжът се оказа женен и също пазеше връзката в тайна; това влоши нещата. Дон й направи ужасна сцена — Бети крещеше, че все още не е омъжена за него и има право да излиза с когото си иска, а Дон, побледнял и разтреперан, заяви, че някой ден… някой ден…

— Да?

— Ще я убие… — прошепна Мегън, млъкна и се втренчи в Поаро.

Той бавно кимна няколко пъти с глава.

— И поради това се страхувахте…

— Нито за миг не си помислих, че наистина го е направил! Но ме беше страх, че ще се разчуе — кавгата и всичко, което той каза… знаеха няколко души…

Поаро отново поклати замислено глава.

— Точно така. И мога да ви кажа, мадмоазел, че ако не бяха егоцентризмът и болезнената суета на убиеца, така щеше и да се получи. Ако Доналд Фрейзър остане извън подозрение, то ще се дължи само на налудничавите хвалби на ABC.

Той помълча, после попита:

— Знаете ли дали напоследък сестра ви се е срещала с този женен мъж или с някой друг?

Мегън поклати глава.

— Не знам. Виждате, че не живея тук.

— Но какво мислите?

— Може да не се е срещала именно с този човек. Той сигурно е изчезнал, щом е видял, че може да стане скандал, но не бих се учудила, ако Бети… отново е казала някоя лъжа на Дон. Тя лудо обичаше да танцува и да ходи на кино, а Дон нямаше възможност да я извежда непрекъснато.

— Има ли вероятност тогава да се е доверила на някого? Например на момичето от закусвалнята?

— Едва ли. Тя не понасяше Хигли. Намираше я за проста. А другите бяха нови. Пък и Бети не споделяше преживяванията си.

Звънецът рязко издрънча над главата на момичето. Тя отиде до прозореца, погледна и се дръпна назад.

— Дон…

— Доведете го — бързо каза Поаро. — Искам да говоря с него, преди да го поеме нашият добър инспектор.

Мегън изхвръкна като стрела и секунди по-късно се върна, повела за ръка Доналд Фрейзър.

Дванадесета глава
Доналд Фрейзър

От пръв поглед ми дожаля за него. Побледнялото му измъчено лице и неразбиращ поглед показваха колко е силен ударът за него.

Беше добре сложен симпатичен младеж, висок почти шест фута, не красив, но с приятно луничаво лице, високи скули и огненочервена коса.

— Какво става, Мегън? Защо? За бога, кажи ми… Току-що чух, че… Бети…

Гласът му пресекна.

Поаро поднесе напред един стол и той се отпусна в него. После моят приятел извади от джоба си плоско шише, изсипа част от съдържанието му в първата чаша, която видя върху кухненския бюфет, и се обърна към младия мъж:

— Изпийте това, мистър Фрейзър, ще ви стане по-добре.

Младият мъж го послуша. Брендито възвърна естествения цвят на лицето му. Той се поизправи и пак се обърна към момичето. Този път говореше спокойно, със самообладание:

— Предполагам, че е истина. Бети е… мъртва… убита?

— Истина е, Дон.

Той сякаш не съзнаваше, че говори:

— Сега ли идваш от Лондон?

— Да, татко ми телефонира.

— С влака в девет и половина?

Съзнанието му явно бягаше от действителността и за по-безопасно се придържаше към баналния разговор.

— Да.

За минута се възцари тишина, после Фрейзър каза:

— А полицията? Предприела ли е нещо?

— Сега са горе. Ровят се из вещите на Бети.

— Имат ли представа кой…? Не знаете ли…?

Млъкна.

Беше от онези стеснителни и чувствителни мъже, които мъчително произнасят тежки думи.

Поаро се приближи и започна да задава въпросите си. Тонът му беше сух и делови, сякаш се интересуваше от незначителна дреболия.

— Каза ли ви мис Барнард снощи къде отива?

Фрейзър отговори машинално:

— Каза, че отива с приятелка в Сейнт Ленард.

— Повярвахте ли й?

— Аз… — Изведнъж машината оживя. — Какво искате да кажете, дявол да ви вземе?

И като гледах това изкривено от внезапна ярост, заплашително лице, ми стана ясно, че всяко момиче има защо да се страхува да не събуди гнева му.

Поаро отсече:

— Бети Барнард е била убита от психопат и вие ще ни помогнете да го заловим само ако говорите истината.

Погледът му за миг се спря на Мегън.

— Така е, Дон — каза тя. — Моментът не е подходящ за чувства. Трябва да бъдеш искрен.

Доналд погледна подозрително Поаро.

— Кой сте вие? Не сте ли от полицията?

— Аз съм по-добър от полицията — заяви Поаро.

В думите му не прозвуча нито самодоволство, нито високомерие. За него това бе просто факт.

— Кажи му всичко — рече Мегън.

Доналд Фрейзър се предаде.

— Аз… не бях сигурен. Когато ми го каза, й повярвах. И през ум не ми мина да се усъмня. Но… Изглежда, е имало нещо странно в държанието й. После… такова… започнах да се съмнявам…

— И? — насърчи го Поаро.

Седеше срещу него, впил поглед в очите му, като че ли го хипнотизираше.

— Срамувах се, че съм тъй подозрителен. Но… наистина подозирах… Мислех да сляза на крайбрежната улица и да я проследя на излизане от закусвалнята. Всъщност така и направих. Но после осъзнах, че не бива. Бети можеше да ме види и да се разсърди. Щеше да разбере веднага, че я следя.

— И какво направихте?

— Отидох в Сейнт Ленард. Бях там в около осем часа. После следих автобусите, да не би да е в някой от тях. Но от нея нямаше и следа.

— И тогава?

— Направо се побърках. Бях убеден, че е с мъж. Помислих, че я е закарал с кола до Хейстингс. Отидох и дотам — обиколих хотелите и ресторантите, повисях около кината, ходих и на вълнолома. Страшно глупаво от моя страна. Дори да беше там, вероятността да я открия бе нищожна, да не говорим на колко други места освен Хейстингс може да я заведе.

Замълча. Макар да разказваше спокойно, долових нотки от сляпата, зашеметяваща мъка и от гнева, които бе изпитал.

— Накрая се отказах и се прибрах.

— В колко часа?

— Не знам. Вървях пеша. Трябва да беше полунощ или дори по-късно, когато се прибрах.

— Тогава…

Вратата на кухнята се отвори.

— А, тука ли сте? — възкликна инспектор Келси.

Инспектор Кроум го отмести, стрелна с поглед Поаро, после двамата непознати.

— Мис Мегън Барнард и мистър Доналд Фрейзър — представи ги Поаро. — Това е инспектор Кроум от Лондон. — После се обърна към инспектора: — Докато търсехте горе, аз поговорих с мис Барнард и с мистър Фрейзър, надявайки се да открия нещо, което ще хвърли светлина върху убийството.

— Нима? — произнесе инспектор Кроум, чието внимание явно бе насочено не към Поаро, а към новодошлите.

Поаро се оттегли в антрето. Докато минаваше край Келси, любезно го попита:

— Научихте ли нещо?

Но в този момент го извикаха и не дочака отговора.

Настигнах Поаро.

— Нещо направи ли ти впечатление? — попитах.

— Само учудващото великодушие на убиеца.

Не посмях да се издам, че не мога да разгадая какво има предвид.

Тринадесета глава
Съвещанието

Съвещания!

Цялата афера ABC е свързана в спомена ми с безкрайни съвещания.

В Скотланд Ярд. В апартамента на Поаро. Официални съвещания. Неофициални съвещания.

На това, за което става дума, трябваше да решим дали да дадем гласност в пресата на анонимните писма.

Убийството в Бексхил привлече много по-голям интерес, отколкото това в Андоувър. В бексхилското имаше повече сензационни елементи. Преди всичко жертвата бе младо хубаво момиче. Освен това градчето е известен курорт. Подробностите се коментираха всеки ден във вестниците и се скалъпваха какви ли не плоски измислици. На справочника „ABC“ също бе отделено нужното внимание. Най-разпространена беше версията, че е бил купен от убиеца на място и е ценна улика. Освен това указвал, че убиецът е пристигнал с влак и е възнамерявал после да отиде в Лондон.

В оскъдните бележки за андоувърското убийство справочникът дори не се споменаваше, така че засега обществеността не бе прозряла връзката между двете престъпления.

— Трябва да решим каква политика ще приемем — каза помощник-комисарят. — Да обмислим кое ще даде по-добри резултати. Дали да направим фактите публично достояние и да потърсим съдействието на обществеността. В такъв случай милиони хора ще обединят усилията си в търсенето на един луд…

— Той не действува като луд — прекъсна го доктор Томсън.

— … като се следи кой купува „ABC“ справочници и така нататък. Или да предпочетем предимствата на тайното разследване, да не издадем на нашия човек какво правим, макар че, от друга страна, той знае много добре, че ние знаем. Нарочно привлече вниманието ни с писмата. Е, Кроум, какво мислите?

— Аз виждам така нещата, сър: ако направим случая публично достояние, ще действуваме в интерес на ABC. Той точно това цели — известност, слава. Прав ли съм, докторе? Жаден е за сензация…

Томсън кимна.

Помощник-комисарят произнесе замислено:

— Значи предпочитате да осуетим желанието му. Да му откажем славата, която гони. Какво мислите, мосю Поаро?

Поаро не отвърна веднага. Когато най-сетне проговори, внимателно подбираше думите си.

— Трудно ми е да реша, сър Лайънъл. Аз съм, дето се вика, заинтересована страна. Предизвикателството беше изпратено до мен. Ако кажа: „Потулете фактите, не ги обявявайте публично“, може да се тълкува, че ме води суетата ми, че се страхувам за репутацията си. Трудно е да се изтъкнат всички предимства. Публикуването би било поне предупреждение… От друга страна, съм убеден, както и инспектор Кроум, че тъкмо това иска убиецът.

— Хм! — Помощник-комисарят потърка брадичката си и погледна доктор Томсън, който седеше насреща му. — Да предположим, че откажем на нашия луд удоволствието от славата, за която копнее. Как ще постъпи в този случай?

— Ще извърши друго убийство — отговори веднага докторът, — за да ни принуди да сторим това.

— А ако вдигнем сензационен шум в пресата? Как ще реагира?

— По същия начин. В единия случай насърчаваме неговата мегаломания, във втория я потискаме. Резултатът е един и същ — друго убийство.

— Какво ще кажете, мосю Поаро?

— Съгласен съм с доктор Томсън.

— Упорит човек! Колко убийства си е наумил да извърши този луд? — Доктор Томсън погледна Поаро. — Изглежда, от A до Z — бодро продължи: — Разбира се, няма да стигне дотам. Ще го пипнете много преди това. Интересно как ще се справи в буквата X. — Усети се и гузно прекрати остроумните си разсъждения: — Не, ще го хванете много преди това. На G или H например.

Помощник-комисарят удари с юмрук по масата.

— Боже мой! Искате да кажете, че ще има още пет убийства!

— Е, не чак толкова много, сър — обади се инспектор Кроум. — Имайте ми доверие — додаде самоуверено.

— На коя буква от азбуката мислите да го спрете, инспекторе? — попита Поаро.

В гласа му прозвуча иронична нотка. Кроум го погледна с неприязън, която този път надделя над неговото спокойно превъзходство.

— Може да го хванем още следващия път, мосю Поаро. Във всеки случай гарантирам, че ще го пипна, преди да стигне F.

Той се обърна към помощник-комисаря:

— Мисля, че вече ми е ясна психологията на престъпника. Доктор Томсън ще ме поправи, ако бъркам. Смятам, че с всяко убийство вярата в собствените му способности двойно нараства. Всеки път си казва: „По-умен съм от тях, не могат да ме хванат!“ Това го прави толкова самонадеян, че става непредпазлив. Започва да преувеличава достойнствата на собствения си ум и глупостта на другите. Скоро едва ли ще си прави труда да бъде внимателен. Нали така, докторе?

Томсън кимна.

— Обикновено така става. Не би могло да се изрази по-ясно, без медицинска терминология. Вие имате представа от тези неща, мосю Поаро. Не сте ли съгласен?

Мисля, че на Кроум не се хареса допитването на Томсън до Поаро. Смяташе себе си за единствен експерт по тези въпроси.

— Инспектор Кроум е прав — съгласи се Поаро.

— Параноя — промълви лекарят.

Поаро се обърна към Кроум.

— Научихте ли нещо интересно за случая в Бексхил?

— Нищо определено. Един келнер от хотел „Сплендид“ в Ийстбърн позна на снимката момичето, което вечеряло там на двайсет и четвърти в компанията на мъж на средна възраст с очила. Познаха я също в една странноприемница, „Аленият бегач“, на половината път между Бексхил и Лондон. Казват, че била там около девет часа вечерта на двайсет и четвърти с мъж, който приличал на морски офицер. Не може да са достоверни сведенията от двете места. Но поне е вероятно едното от тях да е! Разбира се, познаха я и в редица други случаи, но те не ни вършат работа. Не хванахме следата на ABC.

— Правите всичко възможно, както виждам — рече помощник-комисарят. — А вие какво ще кажете, мосю Поаро? Какво ще предложите?

Поаро бавно му отвърна:

— Струва ми се, че е много важно да открием подбудата.

— Нима не е очевидна? Азбучен комплекс. Нали така го нарекохте, докторе?

— Ça oui — съгласи се Поаро. — Има азбучен комплекс. Но защо именно азбучен? Лудият винаги има сериозно основание за убийствата, които извършва.

— Хайде, хайде, мосю Поаро — рече Кроум. — Спомнете си Стоуман през двайсет и девета година. Накрая той се опитваше да очисти всеки, който го дразнеше.

Поаро се обърна към него.

— Така е, ако сте важна личност, трябва да ви бъдат спестявани дребните неприятности. Ако една муха непрекъснато ви каца на челото и ви влудява, какво правите? Опитвате се да я убиете. Не ви тревожат угризенията на съвестта. Важният сте вие, а не мухата. Убивате я и тя повече не ви досажда. Вашето действие ви се струва нормално и напълно оправдано. Друга причина за убиването на муха може да бъде и манията за чистота. Мухата е потенциален източник на зараза за обществото — значи трябва да бъде унищожена. Така разсъждава душевно болният престъпник. Но помислете: ако жертвите са подбрани по азбучен ред, те не са представлявали заплаха за убиеца и следователно не са били убити за това. Иначе съвпадението би било прекалено.

— Имате право — каза доктор Томсън. — Спомням си един случай, когато съпругът беше осъден на смърт и жена му взе да избива съдебните заседатели един по един. Мина доста време, преди да свържат убийствата. Изглеждаха съвсем случайни. Но, както казва мосю Поаро, няма убиец, който да извършва престъпления без причина. Той или премахва хора, които стоят на пътя му (колкото и незначителна да е тяхната роля), или убива по убеждение. Убива духовници, полицаи или проститутки, понеже твърдо вярва, че те трябва да бъдат ликвидирани. Доколкото виждам, последното не важи в нашия случай. Мисис Ашър и Бети Барнард не са от една и съща класа. Разбира се, не е изключено да е сексуален комплекс. И двете са жени. Ще бъдем по-сигурни след следващото убийство…

— За бога, Томсън! Не говорете така — подразни се сър Лайънъл. — Ще направим всичко възможно да предотвратим ново престъпление.

Доктор Томсън премълча, но се издуха гръмко в носната си кърпа, като че ли искаше да каже: „Правете каквото знаете, щом не искате да погледнете истината в очите.“

Помощник-комисарят се обърна към Поаро.

— Разбирам горе-долу накъде биете, но още не ми е съвсем ясно.

— Питам се — рече Поаро — какво точно става в ума на убиеца? От писмата му изглежда, че убива pour le sport[43] — да се забавлява. Може ли това да е истина? А дори и да е така, на какъв принцип освен азбучния подбира жертвите си? Ако убива само за да се забавлява, той няма да разгласява това, тъй като не би могъл да убива безнаказано. Но не, той (както всички се съгласихме) иска да направи сензация в очите на обществото, да изтъкне личността си. По какъв начин е била потискана неговата личност, та да го свържем с избора на жертвите? И едно последно предположение: Дали пък подбудата не е лична омраза към мен, Еркюл Поаро? Дали не ме предизвиква публично, понеже, без да разбера, в някакъв момент от дългата си кариера съм го победил? Или във враждебността му има личен елемент, или е насочена към чужденеца изобщо. Ако е така, отново изниква въпросът „какво го е довело до това?“ Какво страдание му е причинил някой чужденец?

— Много уместни въпроси — каза доктор Томсън.

Инспектор Кроум се изкашля.

— Така ли? Може би е малко трудно да им се отговори засега.

— Въпреки това, приятелю — Поаро го погледна право в очите, — разрешението на загадката се крие в тези въпроси. Ако знаехме истинската причина (колкото и фантастична да е тя за нас, но логична за него) защо нашият луд е извършил тези убийства, щяхме да предвидим може би коя е следващата жертва.

Кроум поклати глава.

— Аз съм на мнение, че ги избира безразборно.

— Какъв великодушен убиец — рече Поаро.

— Какво казахте?

— Казах какъв великодушен убиец! Ако не бяха предупредителните писма на ABC, Франц Ашър щеше да е арестуван за убийството на жена си; Доналд Фрейзър можеше да е арестуван за убийството на Бети Барнард. Толкова ли му е добро сърцето, та да не може да понесе други да пострадат за нещо, което не са извършили?

— Виждал съм и по-странни работи — допълни го доктор Томсън. — Виждал съм закоравели убийци да бъдат сломени, защото една от жертвите им не умряла веднага, а страдала от болки. Както и да е, не мисля, че това е причината в нашия случай. Той убива за чест и слава. Това обяснение приляга най-добре.

— Не взехме никакво решение относно гласността — рече помощник-комисарят.

— Може ли да кажа нещо, сър — обади се Кроум. — Защо да не дочакаме третото писмо? След това ще му дадем гласност, ще го разпространим и така нататък. Ще пламне паника в посочения град, това ще накара всички, чиито имена започват със C, да бъдат нащрек, което от своя страна ще амбицира ABC да успее на всяка цена и тогава ще ни падне в ръцете.

Колко не знаехме какво ни готви бъдещето!

Четиринадесета глава
Третото писмо

Помня ясно получаването на третото писмо.

Мога да потвърдя, че бяха взети всички предпазни мерки, та щом ABC възобнови кампанията си, да пристъпим към незабавни действия. Към нашата квартира беше прикрепен млад сержант от Скотланд Ярд и ако ние с Поаро отсъствувахме, негов дълг бе да отваря всяко пристигнало писмо и незабавно да осведоми началството си.

Минаваха ден след ден и ние все повече се изнервяхме. Студеното и надменно държание на инспектор Кроум ставаше все по-студено и по-надменно, тъй като уликите, на които той възлагаше надежда, отпадаха една след друга. Мъглявите описания на мъже, видени с Бети Барнард, не послужиха за нищо. Многобройните коли, забелязани около Бексхил и Кудън, или се оказаха вън от всякакво подозрение, или не можеха да бъдат открити. Разследванията относно изкупените справочници „ABC“ причиниха неприятности и обезпокоиха напразно много невинни хора.

А що се отнася до нас, всеки път, когато чуехме на вратата познатото чукане на пощальона, сърцата ни започваха да бият по-бързо. Поне с мен беше така, а мога да предположа, че същото се отнасяше за Поаро.

Знам, че тази афера го направи много нещастен. Той отказваше да напусне Лондон, предпочиташе да е винаги наблизо, в случай че го потърсят. През онези дни на сандвичи и суха храна дори мустаците му клюмнаха, за пръв път пренебрегнати от притежателя си.

Беше петък, когато получихме третото писмо. Вечерната поща пристигна в около десет часа.

Щом чух познатите стъпки и енергичното почукване на вратата, скочих и отидох до кутията. Помня, че имаше четири или пет писма. Адресът на последното беше написан на пишеща машина.

— Поаро! — извиках. Гласът ми секна.

— Пристигна ли? Отвори го, Хейстингс, бързо! Всяка минута е скъпа. Трябва незабавно да вземем решение.

Скъсах плика (Поаро за пръв път не ме упрекна в небрежност) и извадих напечатания лист.

— Чети! — каза Поаро.

Зачетох на глас:

„Бедни мистър Поаро, не сте чак толкова изкусен в тези малки криминални историйки, колкото си мислите. Май вашето време вече си отиде. Да видим дали сега ще се проявите по-добре. Този път ще е лесно. Кърстън[44], 30-ти т.м. Хайде, опитайте се да направите нещо! Малко скучно става, когато всичко ми се удава тъй лесно. Наслуки!

Ваш ABC“

— Кърстън — казах аз и посегнах към нашия „ABC“. — Да видим къде се намира.

— Хейстингс! — гласът на Поаро рязко ме спря. — Кога е написано писмото? Има ли дата?

— Писано е на двайсет и седми.

— Добре ли чух, Хейстингс? Трийсети ли е посочил като дата на убийството?

— Точно така. Чакай да видя…

— Mon Dieu, Хейстингс, не разбираш ли? Днес е трийсети! Ръката му красноречиво посочи календара на стената. Сграбчих вестника, за да се уверя.

— Но защо…? Как…? — заекнах аз.

Поаро вдигна от пода скъсания плик. Нещо в адреса ми бе направило бегло впечатление, но бях дотам нетърпелив да разбера съдържанието, че почти не му обърнах внимание.

По това време Поаро живееше в Уайтхейвън Маншънс. Адресът на плика гласеше: Мосю Еркюл Поаро, Уайтхорс Маншънс. В ъгъла напреки беше надраскано: „Няма такъв в Уайтхорс Маншънс, нито в Уайтхорс Корт, да се провери Уайтхейвън Маншънс.“

— Боже мой! — промърмори Поаро. — Нима и провидението помага на тоя луд? Vite, vite[45], трябва да се свържем със Скотланд Ярд.

След една-две минути вече говорехме с Кроум по телефона. За пръв път сдържаният инспектор не отговори с „Нима!“. Вместо това се чу приглушена ругатня. Той изслуша, каквото имахме да му кажем, след което затвори, за да вземе светкавичен междуградски разговор с Кърстън.

— C’est trop tard[46] — мърмореше Поаро.

— Не бъди толкова сигурен! — спорех аз, макар да не хранех надежда.

Той погледна часовника.

— Десет и десет ли е? Имаме час и четиридесет минути път. Дали ABC е успял вече да протегне дотам дългата си ръка?

Отворих железопътния справочник, който бях свалил от етажерката.

„Кърстън, графство Девън — прочетох. — На 204 мили от Падингтънската гара. Население 656 души.“

— Като че ли е малко градче. Нашият човек сигурно ще бъде забелязан.

— Дори да е така, още един живот ще е отнет — промърмори Поаро. — Кога има влак? Мисля, че с влак ще е по-бързо, отколкото с кола.

— Има един в полунощ, със спален вагон до Нютън Абът. Пристига там в шест и осем сутринта, а в Кърстън — в седем и четвърт.

— От Падингтън ли?

— Да, от Падингтън.

— Ще го вземем, Хейстингс.

— Едва ли ще успеем да научим нещо ново до тръгването.

— Има ли значение дали ще чуем лошата новина тази вечер или утре сутринта?

— Прав си.

Докато Поаро позвъни още веднъж в Скотланд Ярд, събрах някои вещи в един куфар.

След няколко минути той влезе в спалнята и попита:

— Mais qu’est ce que tu fait la[47]?

— Опаковам някои неща вместо теб. Мислех да ти спестя времето.

— Tu éprouve trop d’emotions[48], Хейстингс. Отразява се и на ръцете, и на ума ти. Така ли се сгъва палто? И погледни какво си направил с пижамата ми! Ако се счупи шишето с шампоана, какво ще стане с дрехите?

— Боже мой, Поаро! Въпросът е на живот и смърт. От значение ли е какво ще стане с нашите дрехи!

— Нямаш чувство за ред, Хейстингс. Ние и без това не можем да накараме влака да тръгне по-рано от разписанието, а като съсипем дрехите си, няма да предотвратим убийството.

И като взе решително куфара, пое опаковането на багажа в свои ръце.

Поаро ми обясни, че трябва да вземем плика и писмото. На гара Падингтън щял да ни чака човек от Скотланд Ярд.

Първия, когото видяхме на перона, бе инспектор Кроум. Той отговори на въпросителния поглед на Поаро:

— Още нямаме новини. Вдигнали сме всичко живо на крак. Всички чиито имена започват с „C“, са предупредени, доколкото е възможно, по телефона. Има една малка надежда. Къде е писмото?

Поаро му го подаде.

Той го погледна и изруга под мустак.

— Луд късмет! Дори и небето е на негова страна.

— Значи не мислиш — попитах го, — че е нарочно?

Кроум поклати глава.

— Не. Той си има своите налудничави правила и ги спазва. Гордее се с това, че честно ни предупреждава. Затова се хвали толкова много. Мисля, че… Обзалагам се, че пие уиски „Уайтхорс“.

— Ah, c’est ingénieux, ça[49]! — Поаро неволно се възхити. — Той пише адреса, докато шишето е пред него.

— Сигурно — рече Кроум. — На всеки се е случвало да прекопира несъзнателно нещо, което се намира пред очите му. Започнал е с „Уайт“ и е продължил „хорс“, вместо „хейвън“…

Оказа се, че и инспекторът ще пътува със същия влак.

— Дори ако по някаква щастлива случайност нищо не се случи, пак трябва да се отиде до Кърстън. Нашият убиец или е там, или вече е бил. Поставил съм един да дежури на телефона и да докладва, ако нещо…

Точно когато влакът потегляше, видяхме един полицай да тича по перона. Той настигна прозореца и извика нещо на инспектора.

Щом влакът напусна гарата, ние бързо прекосихме коридора и почукахме на неговото купе.

— Имате ли новини? — попита Поаро.

Кроум каза тихо:

— Случи се най-лошото. Сър Кармайкъл Кларк[50] е бил намерен убит от силен удар по главата.

Сър Кармайкъл Кларк, макар да не беше широко известен, бе важна личност. Навремето бе прочут специалист по уши, нос, гърло. След като се пенсионира със солидна сума в банката, той се отдаде на най-голямата страст в живота си — колекционирането на китайски вази. Няколко години по-късно, наследил значително състояние от стар свой чичо, той се възползува от възможността изцяло да задоволи страстта си и в момента притежаваше една от най-големите колекции на китайски произведения на изкуството. Бе женен, но нямаше деца и живееше на девонското крайбрежие; в Лондон се появяваше само в редки случаи, когато имаше големи разпродажби на художествени предмети.

Беше ясно, че неговата смърт, последвала смъртта на младата и хубавичка Бети Барнард, ще е една от най-големите вестникарски сензации през последните години. Фактът, че бе август и на вестниците не достигаха интересни материали, влошаваше още повече положението.

— Eh, bien — въздъхна Поаро. — Може би гласността ще стори това, което нашите усилия не успяха. Цялата страна ще започне да търси този ABC.

— За жалост — вмъкнах аз — той именно това цели.

— Така е. Но пък, от друга страна, то може да причини неговата гибел. Насърчен от успеха, току-виж станал непредпазлив. Ето на какво се надявам — да се опие от собствените си успехи.

— Колко странно е, Поаро! — възкликнах аз, внезапно озарен от идея. — Знаеш ли, че това е първото ни престъпление от този род. Всички предишни бяха… ъ… лични, тъй да се каже.

— Напълно си прав, приятелю. Досега винаги разследвахме вътрешната страна. Важна беше историята на жертвата. Главното бе: Кой е облагодетелствуван от смъртта? Какви възможности са имали хората около убития да извършат престъплението? Винаги беше le crime intime[51]. Тук за пръв път в нашата съвместна работа имаме хладнокръвно, безпристрастно убийство, убийство отвън.

Побиха ме тръпки.

— Ужасно…

— Да. Още от самото начало, като четях първото писмо, почувствувах нещо нередно, нещо непонятно…

Той махна нетърпеливо с ръка.

— Не бива да изпускаме нервите си. Това престъпление не е по-лошо от всяко друго.

— Но това е… това е…

— По-лошо ли е да отнемеш живота на непознат, отколкото на близък и скъп човек, който ти вярва и те обича?

— По-лошо е, защото е дело на луд.

— Не, Хейстингс, не е по-лошо. Само е по-трудно.

— Не, не съм съгласен с теб. Това е далеч по-страшно.

Поаро каза замислено:

— Именно защото е луд, ще го открием по-лесно. Престъпление, извършено от нормален и разумен човек, е далеч по-сложно за разгадаване. Ако можехме да разберем причината… В тази азбучна афера има несъответствия. Само да съзра подбудата, и всичко ще стане ясно и просто…

Той въздъхна и поклати глава.

Тези убийства трябва да престанат в най-скоро време. Ще открия истината. Хайде, Хейстингс, да поспим. Утре ни чака много работа.

Петнадесета глава
Сър Кармайкъл Кларк

Кърстън е разположен между Бриксъм и Торки по средата на залива Торбей. Преди десетина години представляваше само игрища за голф, от които се спускаше към морето разкошна зелена площ с една-две селски къщи. Но през последните години между Кърстън и Пейнтън се разви голямо строителство и брегът сега е осеян с къщи, вилички, нови пътища и т.н.

Сър Кармайкъл Кларк притежаваше парцел от два акра с прекрасен изглед към морето. Къщата, която беше построил, бе в модерен архитектурен стил — бял, радващ окото правоъгълник. Без двете просторни галерии, където бе подредил колекцията си, къщата не беше голяма.

Пристигнахме към осем часа. Един местен полицай ни посрещна на гарата и ни запозна с положението.

Сър Кармайкъл Кларк имал навика да се разхожда след вечеря. Когато от полицията му позвънили малко след двадесет и три часа, за да го предупредят, оказало се, че не се е прибрал. И тъй като обикновено се разхождал по един и същ маршрут, не след дълго трупът му бил открит. Смъртта настъпила в резултат на силен удар отзад по главата. Върху трупа намерили разтворен „ABC“.

Пристигнахме в Коумсайд (така се казваше къщата) в около осем часа. Отвори ни възрастният домоуправител, чиито треперещи ръце и развълнувано лице показваха колко го е разстроила трагедията.

— Добро утро, Деверил — каза полицаят.

— Добро утро, господин Уелс.

— Това са господата от Лондон.

— Заповядайте, господа.

Той ни покани в дълга трапезария, където бе сервирана закуска.

— Сега ще съобщя и на мистър Франклин.

След една-две минути в стаята влезе едър рус мъж със загоряло лице. Беше Франклин Кларк, единственият брат на убития.

Той имаше решителния маниер на човек, свикнал да се справя с всякакви непредвидени обстоятелства.

— Добро утро, господа.

Инспектор Уелс ни представи:

— Това е инспектор Кроум от криминалния отдел, мистър Еркюл Поаро и… ъ… капитан Хейтър.

— Хейстингс — хладно го поправих.

Франклин Кларк се ръкува с всеки от нас, като същевременно ни оглеждаше изпитателно.

— Мога ли да ви предложа малка закуска? — каза той. — Ще обсъждаме положението, докато се храним.

Никой не възрази и скоро удостоихме с нужното внимание отличните яйца с бекон и кафето.

— Сега да си дойдем на въпроса — започна Франклин Кларк. — Инспектор Уелс ми разказа набързо какво се е случило снощи, макар че, трябва да призная, това е най-невероятната история, която съм чувал през живота си. Добре ли разбрах, инспектор Кроум, че бедният ми брат е станал жертва на убиец психопат, че това е третото му убийство и всеки път до трупа е намиран разтворен „ABC“.

— В общи линии така стоят нещата, мистър Кларк.

— Но защо? Каква полза може да извлече от такова убийство дори най-болното въображение?

Поаро поклати одобрително глава.

— Вие улучихте същността на въпроса — призна му той.

— Няма да постигнем много, ако търсим подбуда в този случай, мистър Кларк — рече инспектор Кроум. — Това е работа за психиатър, макар че, смея да твърдя, аз също имам опит с психически разстроени престъпници и зная, че подбудите им са най-различни. Често това е желанието да наложат собствената си личност, да направят сензация в обществото — с една дума, убиецът цели да покаже, че е някой, а не никой.

— Така ли е, мосю Поаро?

Кларк като че ли не вярваше. Зададеният въпрос не беше приет добре от инспектор Кроум, който се намръщи.

— Самата истина — отговори моят приятел.

— Такъв човек не може да не бъде заловен лесно — замислено каза Кларк.

— Vous croyez[52]? Но те са хитри — ces gens là[53]. И не бива да забравяте, че обикновено такъв човек е невзрачен на външен вид. Той е от хората, покрай които минаваме, без да ги забележим, които пренебрегваме, дори им се подиграваме.

— Ще ми разрешите ли да ви задам няколко въпроса, мистър Кларк? — намеси се Кроум.

— Естествено.

— Брат ви, доколкото разбрах, се е чувствувал снощи както винаги? Не е получавал неочаквано писмо? Нещо, което да го разстрои?

— Не, държеше се както винаги.

— Не беше нито разтревожен, нито разстроен?

— Извинете, инспекторе, не съм казал това. Да бъде обезпокоен и разстроен, бе нормалното състояние на брат ми.

— Защо?

— Сигурно не знаете, че снаха ми, лейди Кларк, е в много лошо здравословно състояние. Между нас да си остане, но тя страда от рак и няма да живее още дълго. Нейната болест тегнеше на душата на брат ми. Аз самият неотдавна се завърнах от Изтока и бях поразен от промяната, настъпила в брат ми.

Поаро вмъкна един въпрос.

— Да предположим, мистър Кларк, че брат ви бе намерен под някоя висока скала или пък застрелян, с пистолет до него. Каква щеше да е първата ви мисъл?

— Откровено казано, веднага щях да си помисля, че се е самоубил.

— Encore[54]!

— Какво искате да кажете?

— Факт, който се повтаря. Но няма значение.

— Така или иначе, това не е самоубийство — каза Кроум с остра нотка в гласа. — Доколкото разбрах, брат ви е имал навика да се разхожда всяка вечер?

— Да. Винаги се разхождаше.

— Всяка вечер?

— Е, освен когато валеше като из ведро, естествено.

— И всички в къщата знаеха за този навик?

— Разбира се.

— А външни хора?

— Не знам какво разбирате под „външни хора“. Градинарят може да е знаел, но не мога да твърдя с положителност.

— А в селото?

— Всъщност не може да се говори за село в пълния смисъл на думата. Има само поща и вилите в Кърстън Ферърс, но няма дори магазин.

— Предполагам, че непознат човек лесно ще бъде забелязан?

— Напротив. През август тук гъмжи от непознати. Всеки ден пристигат с коли, автобуси и пеша от Бриксъм, Торки и Пейнтън. Броудсандс, плажът, ей там долу (той посочи), е много известен, а заливът Елбъри е прочут с красотата си и много хора идват на пикник. Лично аз бих предпочел да не е така. Да знаете колко красиво и спокойно е тук през юни и в началото на юли.

— Значи не мислите, че един непознат ще бъде забелязан?

— Не, освен ако не изглежда особено.

— Този човек не изглежда особено — заяви Кроум убедено. — Нали разбирате, мистър Кларк, той е разузнал предварително почвата и е открил, че брат ви има навика да се разхожда вечер. Предполагам впрочем, че у вас не е идвал вчера някой непознат да иска среща със сър Кармайкъл?

— Знам, че не е идвал, но ще попитам Деверил.

Той позвъни на управителя.

— Не, сър, никой не е идвал при сър Кармайкъл. Не съм забелязал някой да се навърта около къщата. Прислужничките също, вече ги питах.

Управителят почака малко, после попита:

— Това ли е всичко, сър?

— Да, Деверил, свободен сте.

Управителят тръгна, но на вратата се отдръпна, за да стори път на млада дама.

Франклин Кларк стана при нейното влизане.

— Това е мис Грей, господа. Секретарката на брат ми.

Погледът ми веднага бе привлечен от изключително светлата, скандинавска красота на момичето. Косата й бе пепеляворуса, почти безцветна, очите — светлосиви, а кожата гладка и прозрачна, каквато се среща у шведки и норвежки. Изглеждаше на двадесет и седем години и имаше вид на толкова способна секретарка, колкото беше и красива.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя и седна.

Кларк й донесе чаша кафе, но тя отказа предложената закуска.

— Вие ли се занимавате с кореспонденцията на сър Кармайкъл Кларк? — попита Кроум.

— Да, изцяло.

— Предполагам, че не е получавал писмо или писма, подписани с ABC.

— ABC? — Тя поклати глава. — Не, сигурна съм, че не е.

— Споменавал ли е напоследък, че някой се навърта наоколо по време на вечерните му разходки?

— Не, никога не е споменавал такова нещо.

— А вие самата да сте забелязали някой непознат?

— Не точно „да се навърта“. Естествено, много хора, ако мога да се изразя така, „се шляят“ наоколо по това време на годината. Много летуващи се разхождат безцелно през игрищата или надолу по пътеките край морето. Така че почти всеки срещнат по това време човек не е местен.

Поаро замислено кимна.

Инспектор Кроум помоли да му покажат пътя, по който се е разхождал сър Кармайкъл. Франклин Кларк ни изведе през верандата; мис Грей се присъедини към нас.

Двамата с нея вървяхме малко зад другите.

— Трябва да е голям удар за всички вас — казах аз.

— Изглежда толкова невероятно. Бях си легнала, когато позвъниха от полицията. Чух долу гласове и слязох да видя какво става. Деверил и мистър Кларк тъкмо излизаха навън с фенери.

— По кое време се прибираше обикновено от разходката си сър Кармайкъл?

— Около десет без четвърт. Влизаше най-често през страничната врата и понякога си лягаше направо или пък отиваше в галерията при колекцията си. Ето защо, ако не бяха позвънили от полицията, нямаше да забележим до тази сутрин, че го няма.

— Трябва да е голям удар за жена му?

— Лейди Кларк е повечето време под въздействието на морфиновите инжекции. Мисля, че е прекалено замаяна, за да разбере какво става.

Бяхме излезли през градинската врата на игрището за голф. Пресякохме го в единия край, минахме през ограда и излязохме на стръмна ветровита пътека.

— Тази алея води към залива Елбъри — обясни Франклин Кларк. — Но преди две години построиха отбивка от главния път през Броудсандс за Елбъри, така че сега пътеката почти не се използува.

Ние се спуснахме по нея. Долу, където тя свършваше, друга пътека се виеше между къпини и папрат към морето. Изведнъж се озовахме на потънал в зеленина хълм с изглед към застлан с бели камъчета плаж. Отвсякъде към морето се спускаха тъмнозелени дървета. Беше очарователно кътче — бяло, тъмнозелено и сапфиреносиньо.

— Колко е красиво! — възкликнах аз.

Кларк моментално се извърна към мен.

— Нали? Защо хората ходят на Ривиерата, когато има това? Обиколил съм цял свят и, бог ми е свидетел, никъде не съм видял нещо по-красиво.

После, като че ли засрамен от възторга си, додаде делово:

— Това е маршрутът на вечерната разходка на брат ми. Идваше дотук, после се връщаше по тази пътека, завиваше надясно, минаваше покрай чифлика и се прибираше през нивите.

Ние продължихме, докато стигнахме оградата недалеч от нивата, където е бил намерен трупът.

Кроум поклати глава.

— Всичко е било много лесно. Човекът се е криел тук в сянката. Брат ви не е забелязал нищо, докато не усетил удара.

Момичето до мен потрепера.

Франклин Кларк каза:

— Дръж се, Тора. Наистина е чудовищно, но няма смисъл да си затваряме очите пред истината.

Тора Грей — името й отиваше.

Върнахме се в къщата; трупът бе занесен там, след като го бяха фотографирали.

Като се качвахме по стълбите, от една стая излезе лекарят с черна чанта в ръка.

— Нещо да ни кажете, докторе? — попита Кларк.

Той поклати глава.

— Всичко е ясно. Ще запазя професионалните термини за следствието. Но поне не се е мъчил. Смъртта е била мигновена.

И си тръгна с думите:

— Ще отида да видя лейди Кларк.

От дъното на коридора се зададе медицинска сестра и докторът се запъти към нея, а ние влязохме в стаята, от която се бе появил.

Аз излязох оттам доста бързо. Тора Грей все още стоеше на площадката на стълбите. На лицето й беше замръзнал странен, изплашен израз.

— Мис Грей… — запънах се аз — да не ви е зле?

Тя ме погледна.

— Мислех си — каза — за D.

— За D? — зяпнах я глупаво.

— Да. За следващото убийство. Трябва да се направи нещо, това трябва да се прекрати.

Кларк излезе от стаята зад гърба ми и попита:

— Кое трябва да се прекрати, Тора?

— Тези ужасни убийства.

— Да! — брадичката му войнствено се вирна. — Искам да поговоря с мосю Поаро… Кроум способен ли е като полицай?

Думите му дойдоха неочаквано.

Отговорих, че го смятат за много добър в професията.

Тонът ми, изглежда, не беше достатъчно въодушевен.

— Държането му много дразни — продължи Кларк. — Дава вид, че знае всичко, а всъщност какво знае? Доколкото виждам — нищо.

Той помълча, после добави:

— Мосю Поаро е човек като за мен. Имам план. Но ще говорим по-късно.

Мина по коридора и почука на вратата, където влезе докторът.

Аз се поколебах. Момичето гледаше втренчено пред себе си.

— За какво мислите, мис Грей?

Тя обърна погледа си към мене.

— Чудя се къде ли е сега… имам предвид убиеца. Не са минали и дванадесет часа, откак се случи… Ах, няма ли истински ясновидци! Къде е сега и какво прави?…

— Полицията търси… — започнах аз.

Прозаичните ми думи я изтръгнаха от нереалния свят, в който блуждаеше, и тя дойде на себе си.

— Да, да, разбира се.

И тя слезе по стълбите. Аз останах горе още малко, прехвърляйки в ума си думите й.

ABC…

Къде ли е сега?…

Шестнадесета глава
(Не от капитан Хейстингс)

Мистър Александър Бонапарт Къст излезе с потока народ от кино „Торки Паладиум“, където беше гледал прочувствения филм „Нито едно врабче“…

Той премигна от следобедното слънце, обходи с безпомощния поглед, така характерен за него, околния пейзаж и промърмори:

— Това е идея…

Покрай него сновяха вестникарчета и крещяха:

— Последни новини… Убиец психопат в Кърстън…

Те носеха плакати, на които пишеше: „Най-новото. Убийство в Кърстън.“

Мистър Къст порови из джоба си, намери монета и купи вестник, но не го разтвори веднага.

Влезе в Кралската градина, бавно си проби път към една беседка, която гледаше към Торкийското пристанище, седна и разтвори вестника. В очите му се хвърлиха големи заглавия:

СЪР КАРМАЙКЪЛ КЛАРК УБИТ

УЖАСНА ТРАГЕДИЯ В КЪРСТЪН ДЕЯНИЕ НА ПСИХИЧЕСКИ БОЛЕН УБИЕЦ

А отдолу следваше:

„Само преди месец Англия бе разтърсена от убийството на младата Елизабет Барнард в Бексхил. Може би си спомняте, че в това убийство фигурираше железопътен справочник «ABC». Железопътен справочник «ABC» е бил намерен и край трупа на сър Кармайкъл Кларк и полицията е на мнение, че двете убийства са извършени от един и същ човек: Възможно ли е убиец психопат да обикаля нашите морски курорти?…“

Младеж със спортни панталони и яркосиня риза, който седеше до мистър Къст, каза:

— Отвратителна история, нали?

Мистър Къст подскочи:

— Да, много… много…

Младежът забеляза, че ръцете на мистър Къст трепереха и едва държеше вестника.

— Човек не знае какво да очаква от лудите — продължи младият мъж разговорчиво. — Те не винаги имат вид на ненормални. Често изглеждат като вас или мен…

— Сигурно сте прав — каза мистър Къст.

— Това е факт. При някои войната е причина, за да откачат, и повечето не се оправят.

— Така е.

— Лошо нещо е войната — заяви младежът.

Съседът му се обърна към него:

— Лоши са и чумата, сънната болест, гладът и ракът… но въпреки това съществуват!

— Войната може да се предотврати — настоя младият мъж убедено.

Мистър Къст се разсмя и дълго време не можа да спре.

Младият мъж се разтревожи. „Този май също е побъркан“ — рече си. Но на глас каза:

— Извинете, сър. Предполагам, че и вие сте участвували във войната.

— Да, участвувах. Оттогава главата ми не е в ред. Боли ме, знаете ли. Страшно ме боли.

— Много съжалявам — неловко измънка младежът.

— Понякога не знам какво правя…

— Така ли? Е, аз трябва да си вървя. — И младият мъж се оттегли бързо. Той знаеше колко досадни стават хората, когато започнат да говорят за здравето си.

Мистър Къст остана сам с вестника си.

Четеше и препрочиташе…

Покрай него минаваха хора и повечето говореха за убийството.

— Ужасно… мислите ли, че има някаква връзка с китайците? Момичето не беше ли келнерка в китайско кафене?…

— Фактически на игрището за голф…

— Чух, че било на плажа…

— … но, мила, едва вчера пихме чай в Елбъри…

— … полицията сигурно ще го хване…

— … казват, че може да го арестуват всяка минута…

— … много е вероятно да е в Торки…

— … другата жена, дето уби онези, как им викаха…

Мистър Къст грижливо сгъна вестника и го постави върху пейката. После стана и спокойно се запъти към града.

Покрай него минаваха момичета; момичета в бяло, розово и синьо; в летни рокли, дълги и къси панталони. Те се смееха и кикотеха. Очите им оглеждаха мъжете, покрай които минаваха.

Но нито веднъж ничий поглед не се спря дори за миг върху мистър Къст…

Той седна до една маса и си поръча чай и разбит каймак.

Седемнадесета глава
Нищо ново

С убийството на сър Кармайкъл Кларк аферата ABC стана най-важното събитие на деня.

Вестниците не пишеха за нищо друго. Съобщаваха за откриването на най-различни улики. Пишеха, че предстоят арести. Появяваха се снимки на всяко лице или място, което имаше дори най-далечна връзка с убийството. Вземаха се интервюта от всеки, който би се съгласил да говори. Задаваха се въпроси и в парламента.

Андоувърското убийство беше допълнено от още две.

В Скотланд Ярд смятаха, че най-добрият начин да се залови убиецът е, като се даде пълна гласност на въпроса. Населението на Англия се превърна в армия от любители детективи. На страниците на „Дейли Фликър“ се появи вдъхновеното заглавие „ТОЙ МОЖЕ ДА Е ВЪВ ВАШИЯ ГРАД“.

Разбира се, Поаро си изпати най-много от тази работа. Писмата, които бе получил, бяха публикувани и факсимилирани. Обвиняваха го, че не е предотвратил убийствата, и същевременно го защитаваха, твърдейки, че всеки момент щял да назове убиеца.

Репортери непрекъснато го преследваха за интервюта:

КАКВО КАЗВА ДНЕС МОСЮ ПОАРО

След това обикновено следваше половин колона глупости.

МОСЮ ПОАРО ОБМИСЛЯ СЕРИОЗНО ПОЛОЖЕНИЕТО

МОСЮ ПОАРО В НАВЕЧЕРИЕТО НА УСПЕХА

КАПИТАН ХЕЙСТИНГС, ГОЛЕМИЯТ ПРИЯТЕЛ НА МОСЮ ПОАРО, ЗАЯВИ ПРЕД НАШИЯ СПЕЦИАЛЕН КОРЕСПОНДЕНТ…

— Поаро! — възкликнах аз. — Моля те, повярвай ми! Никога не съм говорил такива неща.

Приятелят ми отговори добродушно:

— Знам, Хейстингс, знам. Има страшно голяма разлика между произнесената и написаната дума. Думите в изречението могат да се разместят така, че първоначалният му смисъл да се измени напълно.

— Няма да ми е приятно, ако си помислиш, че съм казал…

— Не се тревожи. Всичко това е без значение. Тези измислици дори могат да ни помогнат.

— Как?

— Eh, bien — намръщи се Поаро. — Ако нашият луд прочете това, което „Дейли Благ“ пише, че съм казал днес, той ще загуби уважение към мен като към противник!

Може би оставате с впечатление, че нищо съществено не се е вършило по разследването. Напротив, Скотланд Ярд и полицията в много от графствата бяха неуморни в изясняването и на най-малките улики.

Хотелиери, собственици на квартири и пансиони — всички, намиращи се в радиуса на престъпленията — бяха подробно разпитани.

Стотиците истории на хора с богато въображение, видели „мъж със странна външност и неспокойни очи“ или забелязали „мъж със зловещо лице да се прокрадва наоколо“, бяха проверени до най-малки подробности. Нито едно съобщение, дори и най-съмнителното, не беше пренебрегнато. Влакове, автобуси, трамваи, будки; носачи, кондуктори, книжари — всичко бе подложено на най-щателна проверка.

Много бяха задържани и разпитвани, докато полицията не получеше задоволителни отговори относно техните действия през въпросната нощ.

Крайният резултат не бе нищожен. Някои изявления бяха отбелязани като ценни, но без по-нататъшни показания не водеха доникъде.

Докато Кроум и колегите му бяха неуморни, Поаро ми изглеждаше странно безразличен. От време на време само спорехме:

— Но какво очакваш от мен, приятелю! Да провеждам разпити? Полицията го прави по-добре от мен. Винаги искаш да тичам и да слухтя…

— Вместо което стоиш вкъщи като… като…

— Разумен човек! Моята сила, Хейстингс, е в главата, а не в краката! През цялото време, докато мислиш, че бездействувам, аз разсъждавам.

— Разсъждаваш! Сега време ли е за разсъждения?

— Да, хиляди пъти, да!

— Но какво ще спечелиш с разсъжденията си? Ти знаеш фактите от трите убийства наизуст.

— Аз не разсъждавам върху фактите, а върху психиката на убиеца.

— Психиката на един луд!

— Точно така. И затова не мога да я разбера лесно. Когато науча какво представлява убиецът, ще мога да открия кой е. И аз непрекъснато научавам нови неща за него. Какво знаехме за убиеца след андоувърското престъпление? Почти нищо. След бексхилското? Малко повече. А след кърстънското убийство? Още повече. Аз започвам да виждам не това, което ти би искал да видиш — очертанията на една физика, а очертанията на психиката! Ум, който се движи и работи в определени насоки. При следващото убийство…

— Поаро!

Приятелят ми ме погледна безучастно.

— Ами да, Хейстингс. Мисля, че ще последва и друго убийство. Много зависи от la chance[55]. Досега нашият inconnu[56] имаше късмет. Но този път шансът може да се обърне срещу него. Така или иначе, след още едно убийство ще знаем повече. Престъплението е нещо издайническо. Колкото и да променяш методите си, твоите вкусове, навици, състоянието на ума и душата винаги се разкриват чрез действията. В тази сфера има много объркващи неща (понякога дори ти се струва, че имаш работа с двама души), но скоро контурите ще се изяснят и аз ще знам.

— Кой го е извършил ли?

— Не, Хейстингс, няма да знам името и адреса, но ще знам какъв човек е той…

— И тогава?

— Et alors je vais à la pêche.[57]

Изглеждах доста объркан, затова той продължи:

— Нали разбираш, виртуозният рибар знае точно каква муха да сложи на въдицата за всеки вид риба. Така и аз ще сложа точния вид муха.

— А след това?

— След това! След това! Ти не си по-добър от надменния Кроум с неговото вечно „нима“. Eh bien, след това той ще захапе въдицата, а ние ще навиваме макарата…

— А дотогава хората ще умират наляво и надясно.

— Само трима. А всяка седмица загиват при катастрофа около сто и двадесет души.

— Това е съвсем друго.

— Предполагам, че за тези, които умират, не е от значение. Но за другите — за роднините и приятелите, — да, за тях има разлика. Има обаче поне едно нещо, което ме радва в този случай.

— Най-после да чуем радостна вест.

— Inutile[58] да бъдеш толкова саркастичен. Радва ме, че сянката на подозрението не пада върху невинни хора, върху близките на убитите.

— Това не е ли по-лошо?

— Не, не, хиляди пъти не! Няма нищо по-страшно от това, да живееш в атмосфера на постоянно подозрение; да виждаш очи, които те следят, и любовта в тях да се превръща в страх. Няма нищо по-страшно от това, да подозираш близките и скъпите ти хора… То отравя душата. Поне не можем да обвиним ABC, че е отровил живота на невинните.

— Скоро ще започнеш и да го оправдаваш — отбелязах с горчивина.

— А защо не! Той може да се мисли за напълно прав. И може най-накрая да споделим неговото гледище.

— Глупости, Поаро!

— Уви! Шокирах те. Първо с бездействието, а сега и с възгледите си…

Поклатих глава, без да отговоря.

— Все пак — продължи той след време — имам план, който ще ти хареса, тъй като е действен, а не пасивен. Освен това ще предизвика много разговори и няма да изисква мислене.

Тонът му не ми хареса.

— Какъв е той? — попитах предпазливо.

— Да изтръгнем от приятелите, роднините и слугите на жертвите всичко, което знаят.

— Подозираш ли, че крият нещо?

— Не преднамерено. Но когато накараш човек да каже всичко, той, без да иска, подбира. Ако ти поискам сега да ми разкажеш какво си правил вчера, сигурно ще ми отговориш: „Станах в девет, закусих половин час по-късно с яйца с бекон и кафе, отидох в клуба си и т.н.“ Няма обаче да споменеш: „Счупих си нокътя и трябваше да го отрежа. Позвъних да ми донесат вода за бръснене. Разлях кафе върху покривката. Изчетках шапката си и я сложих на главата.“ Човек не може да каже всичко. Затова той избира. Когато стане убийство, хората избират да кажат това, което те мислят, че е важно. Но много често грешат!

— А как ще стигнеш до важното?

— Както ти казах преди малко, просто чрез разговор. Чрез говорене! Като обсъждаме някои случки повторно, че и трети път, може да излязат наяве допълнителни подробности.

— Какви подробности?

— Естествено, неизвестни за мен, а и много излишни. Вече мина доста време и обикновените неща трябва да са си възвърнали предишното значение. Не е логично в три свързани убийства да няма нито един факт, който да хвърли светлина. Трябва да има някаква незабележителна случка или обикновена забележка, които да ни насочат. Признавам, че това значи да търсиш игла в купа сено, но в сеното има игла, убеден съм!

Всичко ми прозвуча крайно мъгливо и неясно.

— Какво не разбираш? Умствените ти способности са по-скромни отколкото на обикновена прислужничка.

И той ми подаде едно писмо. Беше написано красиво, с наклонен ученически почерк.

„Драги господине,

Извинете, че ви безпокоя с писмото си. Много мислих, откакто се случиха двете ужасни убийства, последвали лелиното. Изглежда, се намираме в едно и също положение. Видях във вестника снимка на младата дама — сестрата на убитото момиче от Бексхил. Осмелих се да й пиша, че отивам в Лондон да си търся работа, и я попитах дали мога да постъпя при нея или при майка й, тъй като две глави могат да измислят нещо по-умно от една, и че няма да искам голяма заплата, а само да открием кой е този изверг. Може би, ако си разкажем всичко, което знаем, нещо ще излезе наяве.

Младата дама ми отговори много мило, че работи в кантора и живее в общежитие, но ми предложи да ви пиша, защото и тя мислела като мене. Каза, че нещастието ни е общо и трябва да се поддържаме в бедата. Така че, сър, пиша ви, за да ви съобщя, че пристигам в Лондон, и да ви дам адреса си.

Надявам се, че не съм ви обезпокоила. С уважение

Мери Драуър“

— Мери Драуър — рече Поаро — е много интелигентно момиче.

И ми подаде друго писмо.

— Прочети това.

Беше от Франклин Кларк и в него се казваше, че пристига в Лондон и ако е удобно, ще намине към Поаро на следващия ден.

— Не се отчайвай, mon ami — каза Поаро. — Вече започваме да действуваме.

Осемнадесета глава
Поаро произнася реч

Франклин Кларк пристигна в три часа на следващия ден и пристъпи направо към въпроса, без заобикалки.

— Мосю Поаро — каза той, — не съм доволен.

— Така ли, мистър Кларк?

— Не се съмнявам, че Кроум е много способен полицай, но ме дразни. Този негов маниер, като че ли знае всичко! Намекнах някои неща на вашия приятел Хейстингс, когато беше в Кърстън, но трябваше да уреждам работите на брат си и не можах да се освободя по-рано. Искам да кажа, мосю Поаро, че не бива да се бавим…

— И Хейстингс все това повтаря.

— … а да вървим право напред. Трябва да сме готови за следващото убийство.

— Значи смятате, че ще има още убийства?

— А вие не смятате ли?

— Разбира се.

— Тогава всичко е ясно. Искам да организирам нещо.

— По-точно?

— Предлагам, мосю Поаро, нещо като специален отряд под ваше предводителство, съставен от приятелите и роднините на убитите.

— Une bonne idée[59].

— Радвам се, че одобрявате. Мисля, че с общи усилия можем да постигнем нещо. Освен това, когато дойде следващото предупреждение и отидем… не твърдя със сигурност, но може да познаем някой, който е бил на едно от предишните местопрестъпления.

— Разбирам мисълта ви и я одобрявам, но не забравяйте, мистър Кларк, че роднините и приятелите на другите жертви не са от вашия кръг. Те работят и макар че може да им дадат кратък отпуск…

Франклин Кларк го прекъсна:

— Точно така. Само аз съм в състояние да финансирам мероприятието. Не че съм толкова добре материално, но брат ми умря богат и по всяка вероятност всичко ще остане на мен. Както вече казах, предлагам да се образува специална група, чиито членове ще получат редовните си заплати и отделно за разноските.

— Кои предлагате да влязат в групата?

— Мислил съм и по този въпрос. Дори писах на мис Мегън Барнард и това е отчасти нейна идея. Предлагам себе си, мис Барнард, мистър Доналд Фрейзър, който е бил сгоден за момичето. Освен това жената от Андоувър има племенница; мис Барнард знае адреса й. Не мисля, че мъжът й ще ни бъде от полза; доколкото разбрах, той обикновено е пиян. Мисля също, че Барнардови — бащата и майката — са доста стари за такова начинание.

— Някой друг?

— И… ъ… мис Грей.

Произнасяйки името й, той се изчерви леко.

— О! Мис Грей?

Никой не умее като Поаро да вложи в две думи толкова ирония. Като че от плещите на Франклин Кларк паднаха тридесет и пет години. Той изведнъж заприлича на срамежлив ученик.

— Да, виждате ли, мис Грей работи при брат ми повече от две години. Тя познава мястото, хората и всичко наоколо. Лично мен ме нямаше около година и половина.

Поаро го съжали и промени темата.

— Бяхте на Изток? В Китай?

— Имах нещо като поръчение да купувам предмети за колекцията на брат ми.

— Трябва да е било много интересно. Eh bien, мистър Кларк, много ми харесва вашата идея. Тъкмо вчера казах на Хейстингс, че е нужно сближаване на засегнатите. Необходимо е да се разказват спомени, да се съпоставят факти, enfin[60], да се обсъдят нещата основно, да се говори, говори и пак да се говори. Просветлението може да дойде от някоя съвсем невинна фраза.

Няколко дни по-късно „Специалният отряд“ се събра в квартирата на Поаро.

Докато седяха и послушно гледаха Поаро, заел място като главнокомандуващ начело на масата, аз ги оглеждах и затвърдявах първоначалните си впечатления.

И трите момичета бяха много интересни — изключителната красота на русата Тора Грей, напрегнатият израз на чернокосата Мегън Барнард, с нейната странна индианска неподвижност на лицето, и симпатичната, с умен поглед Мери Драуър, скромно облечена в черен костюм. Двамата мъже — едрият, загорял и приказлив Франклин Кларк и сдържаният, необщителен Доналд Фрейзър — странно си контрастираха.

Поаро, разбира се, не устоя да не използува случая и да не произнесе малка реч.

— Mesdames et Messieurs[61], знаете защо сме се събрали. Полицията прави всичко възможно, за да издири престъпника. Аз също — по свой начин. Но, струва ми се, че съюз на тези, които лично са засегнати (и които лично са познавали жертвите), може да постигне резултати, недостъпни за едно официално разследване.

Станаха три убийства — на стара жена, младо момиче и възрастен мъж. Само едно нещо свързва тези трима — убити са от един и същ човек. Това значи, че един и същ човек е присъствувал на три различни места и неминуемо е бил видян от голям брой хора. Това, че той е луд в напреднал стадий на болестта, се разбира от само себе си. Също така е сигурно, че външността и държането му не издават признаци на лудост. Този човек (и макар да казвам той, запомнете, че може да бъде и жена) притежава присъщата на душевно болните хитрост. Той е успял напълно да заличи всички следи. Полицията има някакви смътни представи, но няма основа, върху която да започне да действува.

Въпреки това трябва да съществуват следи, които не са смътни, а напълно определени. Да вземем например един конкретен факт: в случая Бексхил той не може да е пристигнал там в полунощ и да е намерил на плажа младо момиче, чието име да започва с „B“…

— Трябва ли да разискваме това?

Беше Доналд Фрейзър и думите му се изтръгнаха от него с вътрешна болка.

— Трябва да разнищим всичко, мосю — обърна се Поаро към него. — Вие сте тук не за да пестите чувствата си, като избягвате подробностите, а дори, ако стане необходимо, да се измъчвате, като разглеждаме случая au fond[62]. Така че, както казах, не случаят е помогнал на ABC да избере Бети Барнард за своя жертва. Изборът е съзнателен, а следователно и предварително обмислян. Това означава, че той разузнава обстановката. Има дребни факти, за които се е осведомявал — най-удобния час за извършване на убийството в Андоувър, mise en scène[63] в Бексхил, навиците на сър Кармайкъл Кларк в Кърстън. Аз категорично не вярвам, че липсва и най-малка следа, най-леко загатване, които да ни помогнат да установим самоличността му. Предполагам, че някой от вас, а нищо чудно и всички вие знаете нещо, което не знаете, че го знаете.

Рано или късно от общуването помежду ви нещо ще се изясни и ще придобие значение, за което сега не можем и да сънуваме. Това е като игра на кубчета с картинки — всеки може да притежава детайл на пръв поглед без значение, но който, сложен на мястото си, ще покаже част от цялата картина.

— Думи — каза Мегън Барнард.

— А? — Поаро я погледна въпросително.

— Това са само думи без значение.

Тя говореше с напрегнатата съсредоточеност, която вече свързвах с нейната личност.

— Думите, мадмоазел, са външната обвивка на мислите.

— Аз мисля, че това, което каза мосю Поаро, е разумно — обади се Мери Драуър. — Убедена съм, че е така. Често човек вижда по-ясно нещата, когато ги изказва. Понякога се оформят мисли, без да си осъзнал това. Разговорите — по един или друг начин — водят до много неща.

— Ако поговорката, че колкото по-малко се говори, толкова по-добре, е вярна, тогава се нуждаем точно от обратното — каза Франклин Кларк.

— Какво мислите, мистър Фрейзър?

— Съмнявам се в практическото приложение на това, което казахте, мосю Поаро.

— А вие, Тора? — попита Кларк.

— Мисля, че обсъждането винаги е резултатно.

— Да предположим, че всеки си припомни времето непосредствено преди убийството. Може би ще започнете вие, мистър Кларк?

— Момент… Сутринта излязох с лодка в морето. Хванах осем скумрии. Беше много приятно в залива. Обядвах вкъщи. Спомням си, че беше задушено овнешко с картофи. Спах в плетената люлка. После пих чай. Написах няколко писма, но изтървах пощата и отидох в Пейнтън да ги пусна оттам. След това вечерях и — не се срамувам да си призная, препрочетох една книга от Незбит, която много обичах като малък. След това иззвъня телефонът…

— Достатъчно. Сега помислете, мистър Кларк, не срещнахте ли някого сутринта по пътя за морето?

— Много хора.

— Можете ли да си спомните нещо за тях?

— В момента абсолютно нищо.

— Сигурен ли сте?

— Е… спомням си дебела жена, облечена в раирана копринена рокля. Държеше две деца за ръце… двама мъже с фокстериер, хвърляха му различни предмети и го караха да им ги носи… а, да, едно момиче със златиста коса, което се къпеше и пищеше… интересно как нещата прииждат в паметта… като при проявяване на снимка…

— Вие сте добър източник на сведения. Сега, по-късно през деня — градината, отиването до пощата…

— Градинарят поливаше… Отиването до пощата? За малко не сгазих една велосипедистка — глупава жена, която се разправяше с някакъв приятел. Боя се, че това е всичко.

Поаро се обърна към Тора Грей:

— А вие, мис Грей?

Тора отговори с ясния си категоричен глас:

— Двамата със сър Кармайкъл се занимавахме сутринта с кореспонденцията… давах нареждания на прислужницата. Следобед писах писма и бродирах. Трудно ми е да си спомня всичко. Беше съвсем обикновен ден. Легнах си рано.

За мое учудване Поаро не й зададе други въпроси.

— Мис Барнард, можете ли да си спомните кога видяхте сестра си за последен път?

— Беше около две седмици преди смъртта й. Прибрах се у дома за събота и неделя. Времето беше хубаво. Ходихме на плувния басейн в Хейстингс.

— За какво си говорихте?

— Дадох й някои съвети — отговори Мегън.

— И какво още? Тя какво ви рече?

Момичето сбърчи лице, напрягайки паметта си.

— Говореше, че не й стигат парите… разправяше за някаква шапка и за две-три летни рокли, които си купила. И малко за Дон… Каза също, че не обичала Мили Хигли — другата сервитьорка… И се смяхме на Мериън — собственицата на закусвалнята… Друго не си спомням.

— Не спомена ли някой мъж, простете ми, мистър Фрейзър, с когото има среща?

— Не говореше с мен такива неща — сухо издума Мегън.

Поаро се обърна към червенокосия мъж с решителна брадичка.

— Мистър Фрейзър, искам да си припомните миналото. Вие казахте, че през фаталната вечер сте чакали пред закусвалнята. Първоначалното ви намерение било да видите кога ще излезе Бети Барнард. Можете ли да си спомните дали забелязахте някого, докато чакахте?

— Много хора минаваха. Не мога да си спомня никого.

— Извинете, но опитвате ли се изобщо? Колкото и да е заето съзнанието, очите автоматично забелязват — несъзнателно, но точно…

Младият мъж повтори упорито:

— Не си спомням.

Поаро въздъхна и се обърна към Мери Драуър:

— Предполагам, че си пишехте с леля си?

— О, да, сър.

— Кога получихте последното писмо?

Мери се замисли:

— Два дена преди убийството, сър.

— Какво пишеше?

— Пишеше, че старият дявол пак се навърта наоколо, а тя му цапнала един по ухото, извинете за израза, сър, че ме очаква в сряда (това е почивният ми ден) и че ще отидем на кино. Щеше да е рожденият ми ден, сър.

Нещо, може би мисълта за малкото тържество, извика сълзи в очите на Мери. Но тя ги преглътна, а след това се извини.

— Простете ми, сър. Знам, че от сълзите полза няма. Просто мисълта… как двете очаквахме нашия празник… ме разстрои, сър.

— Много добре разбирам какво чувствувате — обади се Франклин Кларк. — Човек винаги се трогва от дреболии, като почерпка или подарък, от нещо мило и непринудено. Спомням си, веднъж видях прегазена жена. Тя току-що си беше купила нови обувки. Лежеше простряна, а до нея разпръснатият пакет, от който се подаваха нелепи обущета на висок ток. Това ме потресе — изглеждаше толкова трогателно.

Мегън каза с неочаквана разгорещеност:

— Това е вярно. Същото се случи и след смъртта на Бети. Мама купила някакви чорапи — същия ден. Горката беше така разстроена. Намерих я да плаче над тях. Непрекъснато повтаряше: „Купих ги за Бети, купих ги за Бети, а тя дори не ги видя“.

Нейният глас също потрепера. Тя се наведе и погледна Франклин Кларк право в очите. Между тях се породи внезапна симпатия, нещастието сякаш ги сближи.

— Разбирам ви — рече той. — Най-мъчителни са тия спомени.

Доналд Фрейзър се размърда неловко.

Тора Грей смени темата.

— Няма ли да съставим някакъв план занапред? — попита тя.

— Разбира се — Франклин Кларк се върна към нормалното си държане. — Мисля, че когато дойде моментът, т.е. когато пристигне четвъртото писмо, трябва да обединим силите си. А дотогава по всяка вероятност всеки ще действува индивидуално. Не знам дали мосю Поаро има да допълни нещо.

— Мога да направя някои предложения — рече Поаро.

— Много добре. Аз ще ги запиша. — Той извади тефтерче. — Продължавайте, мосю Поаро. Първо…?

— Смятам, че не е изключено келнерката Мили Хигли да знае нещо.

— Първо — Мили Хигли — записа Франклин Кларк.

— Предлагам два начина за подход към нея. Вие, мис Барнард, можете да опитате това, което аз наричам „груб метод“.

— Намирате, че това е повече в моя стил? — каза Мегън сухо.

— Предизвиквате кавга с момичето — казвате, че тя никога не е обичала сестра ви и Бети ви е разказала всичко за нея. Ако сметката ми излезе вярна, това ще предизвика поток от контраобвинения. Тя ще ви каже всичко, което мисли за сестра ви! И може да научите някоя важна подробност.

— А вторият начин?

— Мога ли да предложа, мистър Фрейзър, да проявите интерес към момичето?

— Необходимо ли е?

— Не, не е необходимо, а е само възможен път.

— Може ли аз да опитам? — попита Франклин. — Имам… ъ… доста голям опит, мосю Поаро. Нека видим какво мога да постигна.

— Ти си имаш друга работа — рече Тора Грей остро.

Лицето на Франклин помръкна.

— Да — съгласи се, — имам.

— Tout de même[64], не мисля, че сега можете да свършите голяма работа там — каза Поаро. — Мадмоазел Грей е много подходяща…

Тора Грей го прекъсна:

— Виждате ли, мосю Поаро, аз напуснах Девон завинаги.

— Не ви разбрах.

— Мис Грей много любезно остана известно време да ми помогне да оправя работите — поясни Франклин. — Но, разбира се, предпочита служба в Лондон.

Поаро изгледа изпитателно и двамата.

— Как е лейди Кларк? — попита накрая.

Аз се любувах на леката червенина по лицето на Тора Грей и за малко не изпуснах отговора на Кларк.

— Доста зле. Впрочем, мосю Поаро, ще можете ли да прескочите до Девон да я посетите? Преди да тръгна, тя изказа желание да ви види. Понякога не приема хора дни наред, но ако рискувате, естествено, на мои разноски…

— Разбира се, мистър Кларк, какво ще кажете за вдругиден?

— Може. Ще уведомя сестрата, за да има предвид, когато й дава дозата морфин.

— А вие, Мери — обърна се Поаро, — ще свършите добра работа в Андоувър. Опитайте с децата.

— Децата?

— Да. Децата не бъбрят с готовност пред непознати. Но на улицата, където живееше леля ви, ви познават. Сигурно много деца са играли там. Може да са забелязали кой е влизал и излизал от магазина.

— А ние с мис Грей? — попита Кларк. — Искам да кажа, ако не отида в Бексхил.

— Мосю Поаро — каза Тора Грей, — откъде беше пуснато третото писмо?

— От Пътни, мадмоазел.

— Клон 15, Пътни, така ли? — попита тя замислено.

— Като по чудо вестниците го отпечатаха правилно.

— Това показва, че ABC живее в Лондон.

— На пръв поглед, да.

— Трябва да го подмамим някак — каза Кларк. — Какво ще кажете, мосю Поаро, ако дам обява. Нещо от рода на: „ABC. Спешно. Е.П. е по следите ви. Сто лири за мълчанието ми. XYZ.“ Не чак дотам наивно, но разбирате какво имам предвид. Представете си, че се хване.

— Това е възможност…

— Може да го предизвика и да се опита да ме ликвидира.

— Смятам, че е опасно и глупаво — отсече Тора Грей.

— Какво ще кажете, мосю Поаро?

— От опит глава не боли. Лично аз мисля, че е твърде хитър, да се хване. — Поаро се усмихна. — Виждам, мистър Кларк, ако мога да кажа, без да ви обидя, че сте все още със сърце на хлапак.

Франклин Кларк се смути.

— Така. — Той погледна в тефтерчето. — Да пристъпим към действие:

1. Мис Барнард и Мили Хигли.

2. Мистър Фрейзър и мис Хигли.

3. Децата в Андоувър.

4. Обявата.

Мисля, че нито едно няма да ни свърши работа, но поне да правим нещо, докато чакаме.

Той стана и заседателите се разпръснаха.

Деветнадесета глава
„През сарая“

Поаро се върна на мястото си и започна да си тананика някаква мелодия.

— Жалко, че е толкова интелигентна — промърмори той.

— Кой?

— Мегън Барнард. Мадмоазел Мегън. Чу ли само как ме отряза с нейното „Думи“! Веднага й стана ясно, че говоря празни приказки. Всички други се хванаха.

— Звучеше правдоподобно.

— Да, правдоподобно. Точно това е разбрала и тя.

— Нима не мислеше това, което говореше?

— Всичко, което казах, можеше да се изрази с едно късо изречение. Вместо това аз повтарях същото нещо безкрай, а само мадмоазел Мегън разбра.

— Но защо?

— Eh bien, за да дам начален тласък. За да оставя у всеки впечатлението, че трябва да се върши работа! За да започнат да говорят!

— Мислиш ли, че ще има резултат?

— Такава възможност винаги съществува.

Той се изсмя.

— Посред трагедията започва комедия. Виждаш ли как се получава?

— Какво искаш да кажеш?

— Човешката драма, Хейстингс! Помисли! Пред нас са хора от три различни обществени среди, свързани от една обща трагедия… И веднага започва втората драма, tout à fait à part[65]. Спомняш ли си първия ми случай в Англия? Беше тъй отдавна. Събрах тогава двама души, които се обичаха, просто като арестувах единия от тях за убийство. Нищо друго не би помогнало. Животът и смъртта вървят ръка за ръка, Хейстингс… Забелязал съм, че смъртта е голяма сватовница.

— Прекаляваш, Поаро! — извиках аз скандализиран. — Сигурен съм, че на никой от тях и през ум не му минаваше…

— Ах, скъпи приятелю! А какво ще кажеш за себе си?

— За себе си?

— Mais oui, нима, когато те си заминаха, ти не започна да си тананикаш?

— Човек може да си тананика и без да е коравосърдечен.

— Положително е така, но мелодията ми подсказа какво мислиш.

— Така ли?

— Да, да се тананика е много опасно. То разкрива подсъзнанието. Мелодията, която ти си пееше, е, ако не се лъжа, от времето на войната. Comme ça[66] — Поаро запя с отвратителен фалцет:

Понякога обичам брюнетка,

понякога обичам блондинка

(дето иде от рая през сарая).

Какво може да е по-показателно? Mais je crois que la blonde l’emporte sur la brunette[67].

— Глупости, Поаро — изчервих се аз.

— C’est tout naturel[68]. Ти не забеляза ли как Франклин Кларк изведнъж прие мнението на мадмоазел Мегън? Как се навеждаше към нея и я гледаше? И не ти ли направи впечатление колко се дразнеше от това мадмоазел Тора Грей? А мистър Доналд Фрейзър, той пък…

— Поаро, ти си непоправимо сантиментален.

— Ни най-малко. Ти си сантименталният, Хейстингс.

Тъкмо щях да започна разгорещен спор, когато вратата се отвори. За голямо мое учудване влезе Тора Грей.

— Извинете, че ви безпокоя отново — каза тя спокойно, — но има нещо, което ми се иска да ви кажа, мосю Поаро.

— Разбира се, мадмоазел. Заповядайте, седнете.

Тя седна и се поколеба, като че ли подбираше думите си.

— Само това, мосю Поаро, че мистър Кларк беше така любезен да ви осведоми, че напускам Коумсайд по собствено желание. Той е много мил и дискретен. Но в действителност нещата не стоят така. Аз исках да остана, понеже около колекцията има много работа. Но лейди Кларк пожела да се махна! Мога да я оправдая. Тя е сериозно болна и умът й е замъглен от лекарствата. Това я прави мнителна и подозрителна. Намрази ме по някаква необяснима за мен причина и настоя да напусна къщата.

Не можех да не се възхитя от смелостта на момичето. Не се опита да замаже истината, както мнозина на нейно място биха се изкушили, а с удивителна откровеност пристъпи направо към въпроса. Веднага ми стана мила и симпатична.

— Чудесно постъпихте, като дойдохте да ни кажете — рекох аз.

— Истината е винаги за предпочитане — заяви тя с крива усмивка. — Не желая да се крия зад благородните обноски на мистър Кларк. Той е голям кавалер.

В думите й имаше топлота. Явно се възхищаваше от Франклин Кларк.

— Откровена сте, мадмоазел — каза Поаро.

— Беше голям удар за мен — продължи Тора печално. — Не предполагах, че лейди Кларк толкова ме мрази. Дори си мислех, че съм й приятна. — Сви горчиво устни. — Човек се учи, докато е жив.

И стана от мястото си.

— Това исках да кажа. Довиждане.

Изпратих я надолу по стълбите.

— Според мен постъпи много честно — заявих, след като се върнах в стаята. — Не й липсва смелост.

— И пресметливост.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че притежава способността да гледа в бъдещето.

Погледнах го с недоверие.

— Тя наистина е чудесно момиче — настоях аз.

— И чудесно се облича. Този крепмарокен и яката от сребърна лисица са последна дума на модата.

— Ти си роден за шивач, Поаро. Аз никога не забелязвам как са облечени хората.

— Тогава стани нудист.

Докато се канех да отвърна възмутено, той смени внезапно темата:

— Знаеш ли, Хейстингс, не мога да се отърва от мисълта, че по време на следобедния ни разговор се каза нещо важно. Странно, не мога да разбера какво беше… Просто смътно впечатление… което ми напомня за нещо вече видяно или чуто…

— Нещо във връзка с Кърстън?

— Не… Преди това… Няма значение, ще се сетя по-късно.

Той ме погледна (изглежда, не го бях слушал достатъчно внимателно), изсмя се и отново си затананика: „Тя е ангел, нали? От рая през сарая…“

— Върви по дяволите, Поаро.

Двадесета глава
Лейди Кларк

Когато го посетихме за втори път, Коумсайд излъчваше дълбока тъга. Може би се дължеше отчасти на времето — беше влажен септемврийски ден и вече се чувствуваше дъхът на есента — и отчасти на спуснатите капаци на прозорците. Стаите на долния етаж бяха затворени и необитаеми, а тази, в която ни поканиха, бе влажна и задушна.

Медицинска сестра с делови вид влезе при нас, като смъкваше надолу колосаните си маншети.

— Мосю Поаро? — попита припряно. — Аз съм сестра Капстик. Получих писмото на мистър Кларк, в което пише, че ще дойдете.

Поаро попита как е здравето на лейди Кларк.

— Като се вземе всичко предвид, не толкова лошо.

Реших, че нейното „като се вземе всичко предвид“ означава: като се вземе предвид това, че е на смъртен одър.

— Естествено, няма надежда за голямо подобрение, но един нов начин на лекуване облекчи много състоянието й. Доктор Логън го намира за напълно задоволително.

— Но е вярно, нали, че вече няма да оздравее?

— Какво да ви кажа… — Сестра Капстик бе шокирана от неговия прям начин на изразяване.

— Предполагам, че смъртта на съпруга й е голям удар за нея?

— Е, мосю Поаро, за нея ударът не беше толкова голям, колкото за човек с нормално здраве. В състоянието, в което се намира, лейди Кларк вижда нещата размити.

— Извинете за въпроса, но бяха ли привързани един към друг?

— О, да, бяха щастливо семейство. Той, горкият, много се тревожеше за нея. А за лекар като него е много по-тежко, нали разбирате. Те, лекарите, не могат да се залъгват с празни надежди. В началото тази мисъл силно го гнетеше.

— В началото? А по-късно?

— Човек свиква с всичко. Освен това сър Кармайкъл имаше своята колекция. Хобито е голяма утеха за един мъж. Той често ходеше по разпродажби, а освен това двамата с мис Грей бяха заети с пренареждането и систематизирането на галерията по някакъв нов начин.

— Ах, да, мис Грей. Тя напусна, нали?

— Да, аз лично много съжалявам, но понякога, когато не са добре със здравето, жените си втълпяват някои неща и е безполезно да се спори с тях. По-добре човек веднага да отстъпи. Мис Грей излезе разумен човек.

— Лейди Кларк винаги ли я е мразела?

— Не, не я мразеше. Дори, струва ми се, в началото доста я харесваше. Но да не ви задържам повече с клюки. Пациентката ми сигурно недоумява какво става с нас.

Поведе ни към една стая на първия етаж. Бивша спалня, превърната в приятна всекидневна. Лейди Кларк седеше в голямо кресло до прозореца. Беше болезнено слаба, лицето й носеше измъчения сив отпечатък на разкъсваща болка. Погледът й блуждаеше замъглен и аз забелязах, че зениците й са като малки точици.

— Това е мосю Поаро, когото искахте да видите — каза сестра Капстик с нейния висок жизнерадостен глас.

— Да, да, мосю Поаро — промърмори лейди Кларк разсеяно и протегна ръка.

— Моят приятел Хейстингс, лейди Кларк.

Подчинихме се на неопределения й жест и седнахме. Настъпи мълчание. Имахме чувството, че тя се унесе в дрямка. Но с леко усилие дойде на себе си.

— Беше относно Кар, нали? Относно смъртта му. Ах, да!

Въздъхна и поклати глава, но по същия разсеян начин.

— Не сме предполагали, че така ще се случи… Бях толкова сигурна, че аз първа ще си отида… — За известно време потъна в размисъл. — Кар беше много здрав, необикновено здрав за възрастта си. Никога не боледуваше. Беше почти на шестдесет, а изглеждаше петдесетгодишен… Да, беше много здрав…

Тя отново се потопи в своя полусън. Поаро, който знаеше как някои наркотици създават усещане, че времето е безкрайно, не каза нищо.

Внезапно лейди Кларк заговори отново:

— Да, много мило, че дойдохте. Аз заръчах на Франклин. Той обеща, че няма да забрави да ви предаде. Надявам се да не сглупи… Той толкова лесно се хваща на въдицата, макар че е обходил цял свят. Такива са мъжете… цял живот си остават момчета… Особено Франклин.

— Импулсивна натура — вметна Поаро.

— Да, да… и голям кавалер. Мъжете са толкова глупави в това отношение. Дори Кар… — гласът й замря, после тя поклати нервно глава. — Всичко е така размито… Човешкото тяло е голяма досада, мосю Поаро, особено когато надделее над духа. Преставаш да възприемаш околния свят; нищо не те интересува освен дали болката ще заглъхне.

— Знам, лейди Кларк. Това е една от трагедиите на този живот.

— Болката е притъпила до голяма степен способностите ми. Дори не мога да си спомня какво исках да кажа.

— Нещо във връзка със смъртта на съпруга ви?

— Смъртта на Кар? Да, може би… Той е луд, горкият — имам предвид убиеца. Всичко е от шума и динамиката на нашето време — хората не издържат. Винаги съм съжалявала лудите, сигурно усещат главите си много особено. Освен това трябва да е ужасно да бъдеш постоянно затворен. Но какво друго може да се направи? Те убиват хора… — Тя поклати глава, опечалена от тази мисъл. — Още ли не сте го хванали?

— Не, не сме.

— Той сигурно се е навъртал насам през онзи ден.

— Наоколо е имало много непознати, лейди Кларк. Сега е летният сезон.

— Да, забравих… Но те ходят по плажовете, а не тук.

— Никакъв непознат не е идвал в къщата в деня на убийството.

— Кой ви каза? — неочаквано живо попита лейди Кларк.

Поаро я погледна изненадано.

— Слугите и мис Грей.

Лейди Кларк каза натъртено:

— Лъже!

Подскочих от изненада. Поаро ме стрелна с поглед.

Лейди Кларк продължи, този път трескаво:

— Аз не я харесвам, никога не съм я харесвала. Кар много я ценеше. Често казваше, че е сираче и сама на този свят. Какво толкова лошо има в това, да си сираче? Понякога е направо благословия. Ако бащата е нехранимайко, а майката пие, тогава човек има от какво да се оплаква. Казваше, че е храбро и способно момиче. Че работеше добре — така е. Но какво общо има тук храбростта?

— Е, хайде, скъпа, не се вълнувайте — намеси се сестра Капстик. — Не бива да се изморявате.

— Но аз незабавно я отпратих. Франклин има̀ наглостта да ми каже, че можела да ми бъде утеха! Тя да ме утешава! Аз му рекох — колкото по-скоро й видя гърба, толкова по-добре. Франклин е глупак! Не исках да се забърква в истории с нея. Той е още момче. Няма капка здрав разум! „Ще й дам за три месеца заплатата, ако трябва, но да си върви. Не я искам нито ден повече в къщата.“ Да си болен, дава едно преимущество — мъжете не могат да спорят с теб. Той ме послуша и тя си отиде. Сигурно се е правила на мъченица — безкрайно добра и храбра!

— Хайде, скъпа, не се нервирайте. Вредно е!

Но лейди Кларк махна пренебрежително с ръка.

— И вие се бяхте влюбили в нея като всички останали.

— Ах, лейди Кларк, не говорете така. Аз действително намирах мис Грей за мило момиче — изглеждаше толкова романтична, като излязла от поема.

— Нямам сили да се разправям с вас — рече лейди Кларк уморено.

— Е, тя си отиде вече, скъпа, отиде си.

Болната поклати немощно глава, но премълча.

Поаро попита:

— Защо казахте, че мис Грей лъже?

— Защото е така. Нали ви е заявила, че никакви непознати не са идвали насам?

— Да.

— Ето на! Аз я видях със собствените си очи от същия този прозорец да говори пред вратата с един съвсем непознат човек.

— Кога беше това?

— Сутринта на деня, в който убиха Кар — около единадесет часа.

— Как изглеждаше този човек?

— Съвсем обикновен. Във вида му нямаше нищо особено.

— Джентълмен ли беше или амбулантен търговец?

— Не беше търговец. Много невзрачна личност. Не мога да си го спомня.

Внезапно остра болка се изписа на лицето й.

— Моля ви, трябва да си вървите сега… изморих се… сестра…

Ние послушно се сбогувахме.

— Странна история — казах на Поаро, когато се връщахме вече за Лондон. — Това за мис Грей и непознатия.

— Виждаш ли, Хейстингс? Нали ти казах — винаги може да се научи нещо ново.

— Защо ни излъга, че не била видяла никого?

— Може да има няколко причини — едната е много проста.

— Това да не е намек, че съм тъп?

— По-скоро покана да използуваш находчивостта си. Но няма смисъл да се напрягаме. Най-лесно ще си отговорим, като попитаме нея самата.

— А ако пак ни излъже?

— Това наистина би било интересно… и показателно.

— Чудовищно е да се предположи, че такова момиче може да се съюзи с един луд.

— Точно така. Затова не го допускам.

Замислих се.

— Не им е лесно на хубавите момичета — казах накрая с въздишка.

— Pas du tout.[69] Освободи ума си от тази мисъл.

— Така е — настоях аз. — Всеки е настроен срещу нея само защото е хубава.

— Говориш глупости, приятелю. Кой е бил настроен против нея в Коумсайд? Сър Кармайкъл? Франклин? Или сестра Капстик?

— Да, но лейди Кларк я мрази за всички.

— Mon ami, ти си изпълнен със съчувствие към хубавите момичета, а аз към болните стари жени. Нищо чудно лейди Кларк да вижда нещата такива, каквито са, а мъжът й, Франклин Кларк и сестра Капстик да са слепи като къртици. Също и капитан Хейстингс.

— Ти си се заял с това момиче, Поаро.

За мое учудване той ми намигна.

— Може би искам да предизвикам рицарската ти натура, Хейстингс. Ти си винаги благородният кавалер, готов да се притече на помощ на изпадналите в беда дами — красиви дами, bien entendu.[70]

— Колко си забавен! — не можах да сдържа смеха си.

— Човек не може постоянно де е тъжен. Аз все повече започвам да се интересувам от човешките отношения, породени от тази трагедия. В случая има три семейни драми. Първо, в Андоувър — целият тежък живот на мисис Ашър, нейната борба, издръжката на мъжа й, привързаността към племенницата. Само от това може да се напише цял роман. После Бексхил — щастливите, доволни татко и мама, двете толкова различни дъщери: хубавата пухкава празноглавка й емоционалната волева Мегън с нейния остър ум и безкомпромисна страст към истината. А до тях — въздържаният млад шотландец с необузданата ревност и любовта си към убитото момиче. Накрая обитателите на Коумсайд — умиращата съпруга, погълнатият от колекцията си съпруг с растяща нежност към красивата секретарка, която самоотвержено му помага, и по-младият брат — енергичен, привлекателен, интересен, с романтичен ореол, породен от далечните му пътешествия. Разбираш ли, Хейстингс, при обикновени обстоятелства тези три драми не биха имали нищо общо, биха се развивали всяка поотделно, без да си влияят. Случайностите и комбинациите в този живот винаги са ме привличали.

— А ето и гара Падингтън — бе единственото, което можах да отговоря.

Беше крайно време да му покажа нелепостта на неговите разсъждения.

При пристигането ни в Уайтхейвън Маншънс ни съобщиха, че някакъв човек чака Поаро.

Предположих, че е Франклин или Джап, но за голямо мое учудване се оказа Доналд Фрейзър.

Беше много смутен и неясното му произношение си личеше повече отвсякога.

Поаро не го притесни с въпроси за целта на посещението му, а го покани на вино и сандвичи. Докато ни сервираха, той поведе разговора — разказа къде сме били, изрази съчувствие към болната жена.

Едва когато привършихме сандвичите и изпихме виното, даде на разговора по-различна насока.

— От Бексхил ли идвате, мистър Фрейзър?

— Да.

— Успяхте ли с Мили Хигли?

— Мили Хигли ли? Мили Хигли? — Фрейзър учудено повтори името. — А, онова момиче. Не, още нищо не съм направил. Аз…

Той млъкна и започна да чупи нервно ръце.

— Не знам защо дойдох — рече неочаквано.

— Аз знам — заяви Поаро.

— Не е възможно. Откъде можете да знаете?

— Дошли сте, защото трябва да споделите нещо. Напълно сте прав. Аз съм най-подходящият човек. Говорете.

Самоувереността на Поаро оказа своето въздействие. Фрейзър му отправи поглед, в който странно се смесваха благодарност и послушание.

— Така ли мислите?

— Parbleu! Сигурен съм.

— Мосю Поаро, разбирате ли нещо от сънища?

Това бе последното, което очаквах да чуя.

Поаро обаче не изглеждаше никак учуден.

— Разбирам — отговори. — Сънували сте…

— Да. Сигурно ще кажете, че е напълно естествено да… да сънувам за това. Но не беше обикновен сън.

— Да?

— Сънувам го три нощи наред, сър… Струва ми се, че полудявам.

— Разкажете.

Лицето на Фрейзър посивя. Очите му се изблещиха. Той действително приличаше на луд.

— Все едно и също. Аз съм на плажа. Търся Бети. Тя се е загубила, само се е загубила, нали разбирате? Трябва да я намеря. Трябва да й дам колана. Аз го държа в ръка. И тогава…

— Да?

— Сънят се променя. Не я търся повече. Тя е пред мен, седи на пясъка, не вижда, че се приближавам. И… о, не мога…

— Продължавайте.

Гласът на Поаро беше неумолим и повелителен.

— Приближавам откъм гърба й… Тя не ме чува. Аз увивам колана около шията й и дърпам, дърпам…

Болката в гласа му беше страшна. Стиснах облегалката на креслото. Беше прекалено реално…

— Тя се задушава… мъртва е. Аз съм я удушил и когато главата й се отмята назад, виждам лицето й. Това е Мегън, не Бети.

Той се облегна назад пребледнял и разтреперан. Поаро наля чаша вино и му я подаде.

— Какво означава това, мосю Поаро? Защо ме преследва всяка нощ? Всяка нощ…

— Изпийте виното — заповяда Поаро.

Той се подчини, после попита по-спокойно:

— Какво значи? Аз… не съм я убил, нали?

Не чух какво отговори Поаро, защото в този момент почука пощальонът и излязох от стаята.

Онова, което извадих от кутията, изпари целия ми интерес към необикновените откровения на Доналд Фрейзър.

Изтичах веднага обратно.

— Поаро! Пристигна! Четвъртото писмо!

Той скочи, сграбчи го от ръката ми, взе ножа за разрязване на хартия и го отвори. После го сложи върху масата.

Тримата го зачетохме едновременно.

„Все още никакъв успех? Позор! Какво правите и вие, и полицията? Е, кажете, нали е весело? А сега къде?

Бедни мистър Поаро. Много ми е мъчно за вас.

Ако не успееш веднъж, опитай пак.

Все още ни чака дълъг път.

Типерари[71]? Не, това ще дойде по-късно, когато стигнем «T».

Следващият инцидент ще е в Донкастър на 11 септември. Довиждане.

ABC“

Двадесет и първа глава
Описание на убиец

Именно в този момент, струва ми се, онова, което Поаро нарича „човешки елемент“, започна отново да избледнява. Сякаш съзнанието, неспособно да издържи ужаса от разказа на Фрейзър, отново ни върна към първоначалната цел.

На всички ни беше ясно, че е невъзможно да предприемем нещо, докато не пристигне четвъртото писмо и не разкрие бъдещата сцена на убийството. Това изчакване бе довело до спадане на напрежението.

Но сега, когато напечатаните думи ни се надсмиваха от твърдия бял лист, гонитбата започваше отново.

Инспектор Кроум от Скотланд Ярд дойде и докато седеше при нас, влязоха Франклин Кларк и Мегън Барнард.

Момичето обясни, че и то идва от Бексхил.

— Исках да попитам нещо мистър Кларк.

Сякаш бързаше да оправдае постъпката си. Аз само отбелязах факта, без да му придам голямо значение.

Писмото, естествено, до такава степен изпълваше съзнанието ми, че всичко друго се плъзгаше покрай мен.

Мисля, че Кроум не остана доволен, като видя част от потърпевшите в драмата.

Той стана крайно официален и уклончив.

— Ще взема писмото, мосю Поаро. Ако искате копие…

— Не, не е необходимо.

— Какво мислите да правите, инспекторе? — попита Кларк.

— Нима не е ясно?

— Този път трябва да го хванем — продължи Кларк. — Мога да ви съобщя, инспекторе, че образувахме собствена група, която да се занимае със случая. Група на засегнатите.

Инспектор Кроум рече с най-изискания си тон:

— Нима?

— Виждам, че нямате високо мнение за аматьорите, инспекторе.

— А вие разполагате ли със силите, които имам аз, мистър Кларк?

— Но ние сме лично засегнати, а това е вече нещо.

— Нима?

— Струва ми се, че вашата задача няма да е лесна, инспекторе. Имам чувството, че старият ABC пак ще победи.

Забелязал съм, че Кроум много лесно се поддава на предизвикателства от този род.

— Мисля, че сега вече обществеността няма да има основание да ни критикува — заяви той. — Глупакът ясно ни предупреди. Единайсети е чак следващата сряда. Това ни дава достатъчно време за кампания в пресата. Донкастър ще бъде предупреден. Всеки, чието име започва с „D“, ще е нащрек — това ще ни помогне много. Също така ще закараме доста полиция в града. Това вече е уредено със съгласието на всички шерифи в Англия. Целият Донкастър, полиция и граждани, ще се вдигне накрак, за да залови един човек, и ако имаме малко късмет, ще успеем.

Кларк каза тихо:

— Явно не се интересувате от спорт, инспекторе.

Кроум зяпна.

— Какво искате да кажете, мистър Кларк?

— Не знаете ли, че следващата сряда в Донкастър се провеждат състезанията „Сейнт Леджър“?

Челюстта на инспектора увисна. Дори животът му да зависеше от това, той не можеше да произнесе своето „нима?“.

— Вярно. Да, това усложнява нещата…

— ABC не е глупак дори ако е луд.

Минута-две всички мълчахме и обмисляхме положението. Тълпите на конните надбягвания, английската публика — тази страстна любителка на спорта, безкрайните усложнения.

Поаро промърмори:

— C’est ingénieux. Tout de même, c’est bien imaginé, ça.[72]

— Мисля, че убийството ще стане, докато конните състезания са в разгара си, може би на самия хиподрум — продължи Кларк.

За миг той сякаш изпита удоволствие при мисълта за състезанията.

Инспектор Кроум стана и взе писмото.

— Надбягванията са голямо усложнение — позволи си да каже. — Жалко, не ни върви.

И излезе. В антрето се чуха гласове. След малко влезе Тора Грей и от вратата започна възбудено:

— Инспекторът каза, че има ново писмо. Къде ще е този път?

Навън валеше. Тора Грей беше облечена в черен костюм с кожена яка. На русата й глава бе кацнала малка черна шапчица.

Тези думи се отнасяха до Франклин Кларк. Тя се приближи до него, постави ръка върху неговата и зачака отговор.

— Донкастър, в деня на „Сейнт Леджър“.

Започнахме да обсъждаме положението. Излишно бе да се споменава, че всички имахме намерение да присъствуваме, но конните надбягвания несъмнено усложняваха плановете, начертани преди това.

Чувство на отчаяние ме завладя. Какво може в края на краищата да направи нашата малка група от шест души, колкото и силно да е желанието ни? Безброй бдителни полицаи ще наблюдават цялата околност. С какво ще помогнат още шест чифта очи?

Като че ли в отговор на мисълта си чух гласа на Поаро. Той говореше като учител или проповедник:

— Mes enfants[73], не бива да хабим силите си напразно. Трябва да подходим методично и с ясно начертан план. Нека търсим истината вътре в себе си, а не вън. Всеки от нас трябва да си зададе въпроса: „Какво знам за убиеца?“ Така ще изградим цялостния образ на човека, когото търсим.

— Но ние не знаем нищо за него — безпомощно въздъхна Тора Грей.

— Не, не, мадмоазел, не е вярно. Всеки от нас знае нещо за него — само да разберем какво е то. Аз съм убеден, че знанието е в нас, но трябва да го осъзнаем.

Кларк поклати глава.

— Нищо не ни е известно — дали е стар или млад, рус или черен. Никой от нас не го е виждал и не е говорил с него. Предъвкахме всичко вече неведнъж.

— Не всичко. Например мис Грей каза, че не е видяла, нито е говорила с непознат човек в деня, когато сър Кармайкъл Кларк бе убит.

Тора Грей кимна.

— Така е.

— Нима? Лейди Кларк каза, мадмоазел, че ви е видяла от своя прозорец да стоите на прага и да разговаряте с някакъв мъж.

— Видяла ме е да говоря с непознат мъж? — Момичето изглеждаше искрено учудено. Този чист, прям поглед не можеше да не бъде искрен. Поклати глава. — Лейди Кларк трябва да е сбъркала. Аз не съм… о!

Възклицанието дойде внезапно: то просто се изтръгна от нея. Вълна от руменина заля лицето й.

— Сега си спомням. Колко глупаво от моя страна! Съвсем го бях забравила! Но не е важно. Просто един от тези, дето ходят по къщите да продават чорапи, знаете ги — разни демобилизирани. Много са натрапчиви. Трябваше да се отърва от него. Минавах през антрето и го видях да се приближава към вратата. Той ме заприказва, без да позвъни, но беше съвсем безобиден. Сигурно затова го бях забравила.

Поаро се люлееше напред-назад с ръце върху главата. Говореше си така ожесточено, че всички го зяпахме, без да смеем да се обадим.

— Чорапи — мърмореше, — чорапи… чорапи… ça vient[74]… чорапи… чорапи… това е претекстът… да, преди три месеца… и онзи ден… и сега. Bon Dieu, открих!

Той се изправи в креслото и впери в мен победоносен поглед.

— Спомняш ли си, Хейстингс? Андоувър. Магазина. Ние се качваме горе. Спалнята. На един стол. Чифт нови копринени чорапи. Сега знам кое привлече вниманието ми преди два дена. Вие, мадмоазел — обърна се към Мегън, — говорехте за майка си как плакала, понеже купила за сестра ви нови чорапи същия ден, когато я убиха.

Той ни изгледа.

— Разбирате ли? С един и същ претекст, повторен три пъти. Не може да е съвпадение. Когато мадмоазел заговори, имах чувството, че това, което каза, има връзка с нещо. Сега знам с какво — думите на мисис Фаулър, съседката на мисис Ашър, за разни хора, които продават какво ли не. И тя спомена чорапи. Кажете, мадмоазел, вярно ли е, че майка ви е купила тези чорапи не от магазин, а от амбулантен търговец, дошъл пред вратата ви?

— Да, да, така беше. Сега си спомням. Тя спомена нещо за нещастници, които обикалят и се опитват да пробутат някоя и друга стока, и че ги съжалява.

— Но каква връзка има това с убийствата? — възкликна Франклин. — Това, че е идвал човек и продавал чорапи, не доказва нищо.

— Казвам ви, приятели, не може да е съвпадение. Три престъпления и всеки път някакъв човек продава чорапи и разузнава обстановката.

Той рязко се обърна към Тора:

— A vous la parole[75]! Опишете го!

Тя го погледна с празен поглед.

— Не мога… не си спомням… Имаше очила, струва ми се… и овехтяло сако…

— Mieux que çа, mademoisellé[76].

— Беше прегърбен… Не знам. Почти не го погледнах. Не беше от хората, които правят впечатление.

Поаро рече натъртено:

— Права сте, мадмоазел. Цялата тайна на престъпленията се крие във вашето описание на убиеца, защото той е бил убиецът. „Не е от хората, които правят впечатление.“ Да, няма съмнение… Вие описахте убиеца!

Двадесет и втора глава
(Не от капитан Хейстингс)

Мистър Александър Бонапарт Къст седеше неподвижен. Закуската пред него бе студена и недокосната. Върху чайника беше подпрян вестник и мистър Къст го четеше с жаден интерес.

Изведнъж скочи, разходи се напред-назад из стаята и отново се отпусна в креслото до прозореца. С приглушен стон се хвана за главата.

Не чу кога вратата се отвори и на прага застана хазайката му — мисис Марбъри.

— Мистър Къст, дали ще искате един хубав… я, какво има? Не сте ли добре?

Мистър Къст вдигна глава.

— Нищо, няма ми нищо, мисис Марбъри. Не се чувствувам добре тази сутрин.

Мисис Марбъри хвърли проницателен поглед към подноса със закуската.

— Виждам. Дори не сте докоснали яденето. Пак ли главата?

— Не, тоест да… Чувствувам се малко не на себе си.

— Ах, искрено съжалявам. В такъв случай днес сигурно няма да излизате?

Мистър Къст рязко се изправи.

— Не, не. Трябва да отида. Работата е важна, много важна.

Ръцете му трепереха. Като го видя така възбуден, мисис Марбъри се опита да го успокои.

— Е, щом трябва, трябва. Далече ли отивате този път?

— Не, отивам в… — той се запъна. — В Челтнъм.

Имаше нещо толкова особено в начина, по който произнесе думата, че мисис Марбъри го погледна учудено.

— Челтнъм е приятно място — каза разговорчиво. — Веднъж отидох там от Бристол. Магазините са толкова хубави.

— Да, сигурно…

Мисис Марбъри се наведе вдървено (тя въобще трудно се навеждаше), за да вдигне от пода смачкания вестник.

— Напоследък не пишат за нищо друго освен за тази афера с убийствата — каза и хвърли поглед върху заглавията, преди да го остави на масата. — Направо ме побиват тръпки. Аз не го чета. Сякаш отново слушам за Джак Разпорвача.

Устните на мистър Къст помръднаха, но никакъв звук не излезе от тях.

— Донкастър — там е намислил да извърши следващото убийство — продължи мисис Марбъри. — И то утре! Човек настръхва при тази мисъл. Ако живеех в Донкастър и името ми започваше с D, щях на всяка цена да замина още с първия влак. Не бих рискувала нито за миг. Какво казахте, мистър Къст?

— Нищо, мисис Марбъри, нищо.

— Без съмнение той мисли, че най-добра възможност ще му се удаде на конните състезания. Щели да докарат стотици полицаи и… Но, мистър Къст, вие наистина изглеждате зле. По-добре пийте нещо. Действително не бива да пътувате днес.

Мистър Къст се опомни.

— Трябва, мисис Марбъри. Винаги съм изпълнявал точно ангажиментите си. Трябва да оправдаваме доверието на хората. След като си се нагърбил с нещо, изпълнявай докрай. Това е единственият начин да успееш.

— Но щом сте болен?

— Не съм болен, мисис Марбъри. Просто малко съм разтревожен за… някои лични въпроси. Лошо спах. Наистина, нищо ми няма.

Произнесе го така твърдо, че на мисис Марбъри не й остана друго, освен да прибере закуската и да напусне неохотно стаята.

Мистър Къст измъкна изпод кревата един куфар и започна да си стяга багажа. Пижама, тоалетни принадлежности, чиста риза, кожени чехли. После отключи бюфета и прехвърли от лавицата в куфара десетина плоски картонени кутии с размери приблизително десет на седем инча. Хвърли поглед върху железопътния справочник на масата и излезе от стаята с куфара в ръка. В коридора спря, за да си сложи шапката и палтото. Докато вършеше това, въздъхна тъй дълбоко, че момичето, което излезе от странична врата, го погледна озадачено.

— Какво има, мистър Къст?

— Нищо, мис Лили.

— Тъй тъжно въздишате!

Мистър Къст попита внезапно:

— Вярвате ли в предчувствия, мис Лили?

— Не знам, не мога да кажа. Естествено, има дни, когато ти се струва, че всичко върви наопаки, и дни, когато чувствуваш, че всичко е наред.

— Така е.

Той въздъхна отново.

— Е, довиждане, мис Лили. Бяхте много мила с мен.

— Вземате си довиждане, като че ли си отивате завинаги — засмя се Лили.

— Не, разбира се, че не.

— Ще се видим отново в петък — смееше се момичето. — Къде отивате този път? Пак ли по крайбрежието?

— Не, не… ъ… в Челтнъм.

— Това също е добре, но не колкото Торки. Сигурно е било чудесно. Догодина смятам да прекарам ваканцията си там. Впрочем намирали сте се много близо до мястото на убийството ABC. Станало е, докато сте били там, нали?

— Да. Но Кърстън е на шест-седем мили от Торки.

— Все пак сигурно е било страшно интересно! Нищо чудно да сте минали покрай убиеца! Може да сте стояли до него.

— Да, разбира се, възможно е — промълви мистър Къст с тъй изкривена и ужасна усмивка, че дори Лили Марбъри я забеляза.

— Ах, мистър Къст, не изглеждате никак добре.

— Добре съм, много съм добре. Довиждане, мис Марбъри.

Той несръчно повдигна шапката, взе куфара и направо излетя навън.

— Смешен човек — рече Лили Марбъри снизходително. — Като че е малко смахнат.

 

 

Инспектор Кроум каза на подчинения си:

— Изгответе ми списък на всички фирми, произвеждащи чорапи. Искам и списък на всичките им търговци, които продават на комисионна по домовете.

— Във връзка със случая ABC ли, сър?

— Да. Едно от хрумванията на мистър Еркюл Поаро — тонът на инспектора тежеше от презрение. — Сигурно и това е празна работа, но не бива да пренебрегваме и най-малката възможност.

— Така е, сър. Навремето мистър Поаро може да е вършил добра работа, но сега ми се вижда изкуфял.

— Той е шарлатанин. Само знае да се прави на важен. Някои хора се хващат, но не и аз. А сега да видим как върви подготовката за Донкастър…

 

 

Том Хартигън каза на Лили Марбъри:

— Видях вашия ветеран тази сутрин.

— Кой? Мистър Къст ли?

— Да, Къст. На Юстънската гара. Приличаше на мокра кокошка, както винаги. Имам чувството, че не е наред. Някой все трябва да се грижи за него. Първо си изтърва вестника, после билета. Аз го вдигнах и му го подадох, той изобщо не бе забелязал, че го е загубил. Благодари ми с тревожен глас, но не ме позна.

— Е — рече Лили, — той те е виждал само из коридора, и то рядко.

Направиха втори кръг по дансинга.

— Танцуваш великолепно — каза Том.

— Говори ми все така — прошепна Лили и се притисна плътно до него.

Направиха още един кръг.

— Юстън ли каза или Падингтън? — рязко смени тона Лили. — Дет си видял стария Къст.

— Юстън.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен. Защо питаш?

— Странно. Мислех, че за Челтнъм се отива от Падингтънската гара.

— Така е, но старият Къст отиваше не в Челтнъм, а в Донкастър.

— Не е вярно, в Челтнъм.

— В Донкастър, моето момиче. В края на краищата аз му вдигнах билета.

— Да, но той каза, че отива в Челтнъм. Сигурна съм.

— Е, не си разбрала добре. Убеден съм, че отиваше в Донкастър. Върви им на някои хора. Аз съм заложил на коня Файърфлай и умирам да го видя как бяга.

— Не мисля, че мистър Къст ходи на конни състезания, не е този тип. Ах, Том, надявам се, че няма да го убият. Нали в Донкастър ще става убийството ABC.

— Нищо няма да му се случи на Къст. Името му не започва с D.

— Можеха да го убият миналия път. Беше в Торки, близо до Кърстън, когато стана последното убийство.

— Така ли? Какво съвпадение.

Той се засмя.

— Да не е бил в Бексхил предишния път?

Лили смръщи вежди.

— Нямаше го тогава… Да, спомням си, че го нямаше, защото си забрави банския костюм. Мама му го поправяше и каза: „Ето на̀, мистър Къст така си и замина без банския“. А аз й рекох: „Е, голяма работа, един стар бански. Такова ужасно убийство е станало в Бексхил — едно момиче е удушено, а ти — бански!“

— Щом е смятал да вземе бански, значи е отивал на море. Знаеш ли, Лили — по лицето му се изписаха весели бръчици, — представяш ли си това старо изкопаемо да е убиецът.

— Горкият мистър Къст! Той не може да убие дори муха — засмя се Лили.

И продължиха да танцуват щастливи. Съзнанието им бе изпълнено единствено от удоволствието, че са заедно. Но в подсъзнанието нещо ги гризеше…

Двадесет и трета глава
11 септември. Донкастър

Донкастър.

Мисля, че ще помня този единайсети септември, докато съм жив.

Наистина, щом се спомене „Сейнт Леджър“, веднага правя връзка не с конни състезания, а с убийство. Когато си спомням настроенията, обзели ме тогава, най-ясно изпъква болезненото чувство за безпомощност. Всички бяхме там — Поаро, аз, Кларк, Фрейзър, Мегън Барнард, Тора Грей и Мери Драуър. Но в края на краищата какво можехме да направим?

Разчитахме на празна надежда — на случайността да разпознаем в тълпа от хиляди души лице и фигура, бегло видени преди един, два или три месеца.

Всъщност шансът беше още по-малък. От всички нас единственият, който можеше да го познае, бе Тора Грей.

Като последица от силното напрежение нещо бе изчезнало от нейното спокойствие. От сдържаното й, уверено държане не беше останало и следа. Тя седеше, кършеше ръце, почти плачеше и несвързано молеше Поаро:

— Аз изобщо не го погледнах… Защо, боже мой? Каква глупачка съм била. Вие всички разчитате на мен, а аз ще ви проваля. Защото, дори да го видя отново, може да не го позная. Много лоша физиономистка съм.

Поаро, каквото и да ми беше говорил, както и да бе критикувал момичето, сега бе самата любезност, мил до безкрайност. Направи ми впечатление, че не беше по-безразличен от мен към изпадналата в отчаяние красива жена.

Той нежно я потупа по рамото.

— Хайде, малката, само без истерия. Не можем да си го позволим. Разбира се, че ще го познаете, ако го видите.

— Откъде знаете?

— Съдя по много неща. Едното е, че след черното идва червено.

— Какво искаш да кажеш, Поаро? — попитах аз.

— Говоря на езика на комарджиите. На рулетка може да се случи дълго време да печели само черно, но рано или късно ще дойде ред на червеното. Така е по теорията на вероятностите.

— Искаш да кажеш, че късметът се обръща?

— Точно така, Хейстингс. И в такива случаи на играча (а също и на убиеца, който в края на краищата е само висш тип играч, тъй като залага не парите, а живота си) му липсва далновидност. Понеже е печелил досега, той мисли, че ще продължи да печели, не може да се откъсне от масата в подходящия момент, когато джобовете му са пълни. Така и убиецът, който е успял веднъж, не може да допусне, че ще претърпи провал. Той приписва целия успех на себе си. Но аз ви казвам, приятели, че колкото и грижливо да е обмислено едно убийство, то не може да успее без късмет!

— Не отивате ли твърде далеч в разсъжденията си? — възрази Франклин Кларк.

Поаро оживено жестикулираше.

— Не, не! Шансът, ако искате да знаете, е еднакъв, но той трябва да е на ваша страна. Помислете само. Можеше да стане така, че някой да влезе в магазина на мисис Ашър тъкмо когато убиецът е излизал. Същият човек можеше да се сети да погледне зад тезгяха, да види убитата жена, и или да хване престъпника на място, или да го опише така подробно на полицията, че да го арестуваме за часове.

— Да, разбира се, възможно е — призна Кларк. — Тогава цялата работа се свежда до това, че убиецът трябва да се осланя на късмета си.

— Точно така. Убиецът е вид комарджия и като всички комарджии не знае кога да спре. Мнението му за собствените способности нараства с всяко ново престъпление. Той има нарушено чувство за мярка, не си казва: „Аз бях умен и имах късмет!“, а само: „Аз бях умен!“, става все по-самонадеян и тогава, mes amis[77], рулетката се завърта, спира и крупието извиква: „Rouge“[78].

— Мислите ли, че така ще стане и сега? — попита Мегън и смръщи вежди.

— Рано или късно трябва да стане. Досега късметът бе на негова страна, но вече трябва да се обърне към нас. И аз мисля, че вече се обърна. Чорапите са началото. Отсега нататък всичко ще тръгне зле за него. И той ще започне да прави грешки.

— Струва ми се, че само ни окуражавате — рече Франклин Кларк. — Вярно, имаме нужда. Още щом се събудих, чувство за безпомощност парализира духа ми.

— Съмнявам се, че ще постигнем нещо — обади се Доналд Фрейзър.

Мегън го сразя:

— Не бъде пораженец, Дон.

Мери Драуър се изчерви:

— Според мен човек никога не знае. Убиецът се намира в града, в който сме и ние, и нищо чудно да го срещнем.

Аз добавих нервно:

— Стига само да съумеем да се възползуваме от обстоятелствата.

— Не забравяй, Хейстингс, че полицията прави всичко, което е по силите. Навсякъде сноват цивилни полицаи. Добрият инспектор Кроум може и да дразни с държането си, но е много способен, полковник Андерсън също. Полицейският началник е човек на действието. Взели са мерки градът и състезанията да бъдат наблюдавани. Навсякъде ще има преоблечени полицаи. Освен това кампанията в пресата. Обществеността е предупредена.

Доналд Фрейзър поклати глава:

— Според мен убиецът изобщо няма да направи опит. Би било лудост от негова страна.

— За нещастие — рече Кларк сухо — той наистина е луд! Как мислите, мосю Поаро? Ще се откаже ли, или ще опита още веднъж?

— По мое мнение манията тъй го е обзела, че трябва да изпълни обещанието си! Противното би означавало, да се признае за победен, а неговият болезнен егоцентризъм не би му позволил. Смея да твърдя, че това е мнението и на доктор Томсън. Надеждата ни е да го заловим при опита да го извърши.

Доналд отново поклати глава:

— Той ще бъде много предпазлив.

Поаро погледна часовника си. Разбрахме намека. Бяхме се споразумели да дебнем цял ден: сутринта да обиколим колкото може повече улици, а следобед да се навъртаме около най-оживените места на състезанията.

Имах предвид всички ние, но що се отнася до мен, това бдение нямаше да бъде от голяма полза, тъй като не бях виждал ABC. Въпреки това, понеже идеята бе да се разделим, за да обходим по-голямо пространство, предложих да придружа една от дамите.

Поаро се съгласи, но ми се стори, че намигна насмешливо.

Момичетата излязоха да си вземат шапките. Доналд Фрейзър стоеше до прозореца и зяпаше замислено навън. Франклин Кларк го погледна, но явно реши, че е прекалено погълнат от мислите си, за да го изслуша, понижи глас и се обърна към Поаро:

— Вижте, мосю Поаро. Вие бяхте в Кърстън и видяхте снаха ми. Да ви е казала… или намекнала… искам да кажа… спомена ли изобщо…?

Той млъкна объркано.

Поаро отговори с такава невинна физиономия, че събуди подозрението ми:

— Comment[79]? Дали снаха ви е казала, намекнала или споменала — какво?

Франклин Кларк силно се изчерви.

— Може би ще си помислите, че не е време да се натрапвам с лични проблеми…

— Du tout!

— Но искам да няма недоизказани неща.

— Чудесно намерение.

Този път и Кларк започна да подозира, че зад любезната маска Поаро скрито се забавлява. Той продължи, като се запъваше:

— Снаха ми е много добра жена. Винаги много съм я обичал… но дълго време беше болна… при това от такава болест — непрекъснато я тъпчеха с опиати… в това състояние човек започва да си въобразява някои неща!

— Тоест?

Този път нямаше съмнение — в очите на Поаро играеше насмешливо пламъче. Но Франклин Кларк, погълнат от дипломатичното си изказване, не го забеляза.

— Става дума за Тора — мис Грей.

— За мис Грей ли говорите? — В тона на Поаро звучеше наивно учудване.

— Да. Лейди Кларк си е втълпила някои работи. Вие сам виждате, че Тора — мис Грей, е доста хубаво момиче…

— Може би — призна Поаро.

— А жените, дори и най-добрите, са малко злобни към другите жени. Тора беше безценен помощник на брат ми; той винаги казваше, че е най-добрата секретарка, която е имал, а беше и много привързан към нея. Но отношенията им бяха открити и порядъчни. Искам да кажа, че Тора не е от онези момичета…

— Така ли? — рече Поаро насърчително.

— Но снаха ми си беше внушила, че трябва да… ревнува. Не го показваше, но след смъртта на Кар, когато стана въпрос мис Грей да остане, Шарлота категорично отказа. Вярно, това отчасти се дължи на болестта и морфина и, както казва сестра Капстик, не бива да обвиняваме Шарлота, задето си е втълпила…

Той млъкна.

— Продължавайте.

— Искам да разберете, мосю Поаро, че между тях не е имало нищо такова… Само фантазии на болна жена. Ето, погледнете — той порови из джоба си, — това писмо получих от брат си, когато бях в Малая. Искам да го прочетете, защото то ясно показва какви са били отношенията им.

Поаро взе писмото. Франклин застана зад него и зачете на глас:

— „… тук всичко е, както винаги. Намериха начин отчасти да облекчават болките на Шарлота. За съжаление не мога да ти пиша нищо повече. Може би си спомняш Тора Грей? Много мило момиче и голяма утеха за мен. Не зная какво бих правил без нея в тия лоши времена. Съчувствието и интересът й към мен са неизчерпаеми. Има изтънчен вкус, нюх за красивото и споделя моята страст към китайското изкуство. Наистина имах късмет, че я открих. Дори дъщеря не би била по-мила и отзивчива. Животът й е бил труден и не винаги щастлив, но се радвам, че тук намери дом и искрена привързаност.“

— Виждате ли — продължи Франклин, — такова е било отношението на брат ми към нея. Имал я като дъщеря. Несправедливо е, че веднага след неговата смърт жена му направо я изгони от къщата! Жените наистина са злобни, мосю Поаро.

— Не забравяйте, че снаха ви е много болна.

— Знам. Непрекъснато си го повтарям. Човек не бива да я осъжда. Но въпреки това реших да ви покажа писмото. Не искам да оставате с грешно впечатление за Тора от това, което лейди Кларк ви е наприказвала.

Поаро му върна писмото.

— Уверявам ви — рече с усмивка, — че никога не си съставям впечатление за някого по чужди думи. Сам си изработвам мненията.

— Е — каза Кларк и прибра писмото, — все пак се радвам, че ви го показах. Ето ги и момичетата. Трябва да тръгваме.

В момента, в който излизахме от стаята, Поаро ме повика обратно.

— Твърдо ли си решил да участвуваш в експедицията, Хейстингс?

— Да. Няма да се чувствувам добре, ако бездействувам.

— Освен дейност на тялото съществува и дейност на ума, Хейстингс.

— В тази област си по-добър от мен.

— Безспорно. Прав ли съм, като предполагам, че искаш да кавалерствуваш на една от дамите?

— Прав си.

— И коя по-точно ще бъде удостоена с твоята компания?

— Ъ… не съм мислил още.

— Какво ще кажеш за мис Барнард?

— Тя е прекалено независима — възпротивих се.

— Мис Грей?

— Да. По-добре тя.

— Намирам, Хейстингс, че си изключителен, макар и прозрачен, лъжец! Още от самото начало беше решил да бъдеш с русия ангел.

— Стига, Поаро!

— Съжалявам, че трябва да осуетя плановете ти, но се налага да те помоля да придружиш друга дама.

— Е, добре. Виждам, че имаш слабост към милото дете.

— Ще придружаваш Мери Драуър и, моля те, не я изпускай от поглед.

— Но защо, Поаро?

— Защото, скъпи приятелю, името й започва с D. Не бива да поемаме никакви рискове.

Искането му беше основателно. В първия миг ми се стори, че преувеличава, но после осъзнах, че ако ABC изпитва фанатична омраза към Поаро, той по всяка вероятност следи всяко негово движение. В такъв случай с убийството на Мери Драуър можеше да му нанесе съкрушителен удар.

Обещах да не се отделям от подопечната си.

Когато тръгнах, Поаро седеше в креслото до прозореца.

Пред него имаше малка рулетка. Той я завъртя и в момента, в който излизах, извика подире ми:

— Rouge! Това е добро предзнаменование, Хейстингс. Късметът се обръща!

Двадесет и четвърта глава
(Не от капитан Хейстингс)

Мистър Лидбетър изруга тихо, когато съседът му се препъна, докато минаваше неловко покрай него, изтърва шапката си върху предното място и се наведе да я вземе.

И успя да направи всичко това тъкмо в кулминационния момент на филма „Нито едно врабче“, вълнуващата драма, напрегнато преливаща от чувства, красота и филмови звезди, която мистър Лидбетър бе очаквал с нетърпение цяла седмица.

Златокосата героиня в изпълнение на Катрин Роял (според мистър Лидбетър най-великата актриса в света) точно в този миг изразяваше възмущението си: „Никога! По-скоро ще умра от глад! Но аз няма да гладувам. Запомнете тези думи: нито едно врабче няма да падне…“

Мистър Лидбетър раздразнено обърна глава. Ама че хора! Защо, дявол да го вземе, не изчакат края на филма? Как могат да напускат в такъв покъртителен момент!

Впрочем по-добре. Досадният господин вече си излезе. Сега никой не пречеше на мистър Лидбетър да гледа как Катрин Роял стои до прозореца в къщата на Ван Шрайнер в Ню Йорк.

Ето че се качва във влака с детето на ръце… Колко са интересни влаковете в Америка, съвсем различни от английските.

Сега пък отново се появява Стив в планинската хижа…

Филмът приближава емоционалния си, почти екзалтиран край.

Мистър Лидбетър доволно въздъхна, когато лампите светнаха, и бавно се изправи, като присвиваше очи. Никога не бързаше да напусне киното. Бяха му необходими няколко минути, за да се върне към прозаичната действителност на сивото ежедневие.

Огледа се. Нямаше много хора този следобед. Естествено, всички бяха на надбягванията. Мистър Лидбетър не одобряваше нито надбягванията, нито пиенето, нито картите, нито пушенето. Това му даваше възможност да хвърли всичката си енергия в киното.

Хората бързаха към изхода. Мистър Лидбетър се приготви да ги последва. Човекът пред него спеше, отпуснат като чувал на стола си. Мистър Лидбетър се възмути при мисълта, че някой може да заспи на филм като „Нито едно врабче“.

Някакъв мъж раздразнено се обърна към спящия, чиито крака препречваха пътя му:

— Извинете, сър.

Мистър Лидбетър стигна до изхода и се обърна назад.

Беше настъпило някакво раздвижване. Разпоредител… група хора… Може би онзи не е заспал, а е мъртвопиян…

Той се поколеба и излезе. Така пропусна най-голямата сензация на деня, по-голяма дори от тази, че състезанието спечели конят Нот Хаф.

Разпоредителят каза:

— Мисля, че сте прав, сър. Той е болен. Но какво има, сър? Този, към когото се обърна, изпищя, отдръпна ръката си и втренчи поглед в червеното лепкаво петно:

— Кръв…

Разпоредителят извика сподавено. Погледът му се спря върху ъгълчето на жълтата книга, която се подаваше изпод стола.

— Боже мой! — каза той. — Та това е „ABC“, дявол да го вземе!

Двадесет и пета глава
(Не от капитан Хейстингс)

Мистър Къст излезе от кино „Ригал“ и вдигна поглед към небето.

Каква прекрасна вечер…

Припомни си думите на поета Браунинг:

„Бог е на небето. Всичко е наред на този свят.“

Винаги бе обичал този цитат. Само дето често си мислеше, че няма истина в думите…

Усмихнат, се потътри към „Черният лебед“, където бе отседнал. Изкачи се в спалнята — малка задушна стая на втория етаж, която гледаше към постлания с плочки вътрешен двор и към един гараж.

Когато влезе в стаята, усмивката му изчезна. На маншета му имаше някакво петно. Той плахо го докосна… мокро и червено… кръв…

Ръката му се плъзна в джоба и извади нещо — дълъг остър нож. Острието му бе лепкаво и червено…

Мистър Къст стоя дълго неподвижен.

Само веднъж се озърна като подгонен звяр.

Трескаво облиза устни.

— Вината не е моя…

Думите му прозвучаха, като че спореше с някого… като ученик, молещ учителя си.

Отново облиза устни.

Пак опипа ръкава.

Очите му огледаха стаята и се спряха на умивалника.

Малко по-късно наля вода от старомодната кана. Свали сакото, изпра ръкава, внимателно го изстиска…

Водата стана червена…

Някой почука на вратата.

Той замръзна.

Вратата се отвори. Появи се пълна млада жена с кана в ръка.

— Ах, извинете, сър. Нося ви топла вода.

Едва тогава той можа да проговори:

— Благодаря, измих се със студена…

Защо каза това? Очите й веднага се насочиха към умивалника.

Той продължи обезумял:

— Аз… порязах си ръката.

Настъпи пауза, много дълга пауза, преди тя да каже: „Да, сър“.

След това излезе и затвори вратата.

Мистър Къст стоеше вкаменен.

Случи се най-после…

Ослуша се.

Чуваха ли се гласове, възклицания или стъпки по стълбите?

Не, нищо освен ударите на собственото му сърце.

Изведнъж от състояние на вцепенение той се впусна в трескава дейност.

Навлече палтото си, отиде на пръсти до вратата и я отвори.

Никакъв шум освен приглушените гласове от бара. Прокрадна се надолу по стълбите.

Все още никой. Какъв късмет. На площадката се спря. Сега накъде?

Взе решение, стрелна се по коридора и излезе през задната врата. Няколко шофьора човъркаха колите си и обсъждаха надбягванията.

Мистър Къст бързо прекоси двора и излезе на улицата.

Веднага зави надясно, после наляво, после пак надясно…

Дали да рискува да отиде на гарата?

Да, там ще има тълпи хора, специални влакове, само да има късмет, всичко ще мине добре…

Само да има късмет…

Двадесет и шеста глава
(Не от капитан Хейстингс)

Инспектор Кроум изслушваше възбудената и несвързана реч на мистър Лидбетър.

— Казвам ви, инспекторе — сърцето ми спира, като си помисля само! През целия филм е седял до мен!

Инспектор Кроум, напълно безразличен към поведението на сърцето му, рече:

— Разкажете ми ясно какво се случи. Значи този човек си излезе към края на филма…

— „Нито едно врабче“ с Катрин Роял — промърмори мистър Лидбетър машинално.

— И като минаваше покрай вас, се спъна.

— Сега ми стана ясно: всъщност се е престорил, че се спъва. После се наведе над предния стол, за да вдигне шапката си. Изглежда, тогава е убил нещастния човек.

— Не чухте ли нищо? Вик? Стон?

Мистър Лидбетър не беше чул нищо освен гръмкия дрезгав глас на Катрин Роял, но живото му въображение изобрети един стон.

Инспектор Кроум взе думите му за чиста монета и го помоли да продължи.

— И после си излезе…

— Можете ли да го опишете?

— Беше много висок. Най-малко шест фута. Цял гигант.

— Тъмен или рус?

— Не съм много сигурен. Мисля, че беше плешив. Имаше зловещо изражение.

— Накуцваше ли? — попита инспекторът.

— Да, да, сега, като споменахте, мисля, че накуцваше. Беше много тъмен, нищо чудно да е бил метис.

— Беше ли до вас от самото начало на прожекцията?

— Не, влезе, след като започна главният филм.

Инспектор Кроум поклати глава, подаде на мистър Лидбетър показанията му, за да ги подпише, и го освободи.

— По-лош свидетел не може да се намери — отбеляза мрачно. — С малко насочване ще ти даде всякакви показания. Ясно е като бял ден, че няма и най-малка представа как изглежда нашият човек. Я да изслушаме разпоредителя.

Разпоредителят, мъж с изправена военна осанка, влезе, застана мирно и впери поглед в полковник Андерсън.

— Хайде, Джеймсън, да чуем какво можете да ни кажете.

Джеймсън изкозирува.

— Тъй вярно, сър. Когато свърши филмът, сър, ми казаха, че на един джентълмен му станало лошо. Господинът седеше отпуснат в стола си. Наоколо имаше и други хора. Изглежда, му беше много зле. Някой докосна сакото му и се изцапа с кръв, сър. Беше ясно, че господинът е мъртъв — намушкан с нож. Вниманието ми, сър, бе привлечено от железопътен справочник „ABC“ под стола. Постъпих, както си му е редът — не го докоснах, а незабавно съобщих в полицията за трагедията.

— Много добре, Джеймсън, постъпили сте съвсем правилно.

— Благодаря, сър.

— Забелязахте ли някой от близките места да напуска салона малко преди края на прожекцията?

— Няколко души, сър.

— Можете ли да ги опишете?

— Боя се, че не, сър. Единият беше мистър Джефри Парнъл. Също и един младеж, Сам Бейкър, с момичето си. Не съм запомнил никой друг.

— Жалко. Свободен сте, Джеймсън.

— Тъй вярно, сър.

Разпоредителят козирува и излезе.

— Медицинската експертиза е готова — каза полковник Андерсън. — Най-добре да изслушаме сега човека, който го е открил.

Влезе полицай и докладва:

— Дошли са мистър Поаро и един друг господин, сър.

Инспектор Кроум се намръщи.

— Е, добре, поканете ги да влязат, няма как.

Двадесет и седма глава
Донкастърското убийство

Неволно чух последните думи на инспектор Кроум.

Двамата с началника на полицията изглеждаха разтревожени и потиснати.

Полковник Андерсън ни кимна.

— Радвам се, че ви виждам, мосю Поаро — рече вежливо. Явно се досети, че сме дочули забележката на инспектор Кроум. — Ние пак загазихме.

— Поредното азбучно убийство?

— Да. Дръзка работа. Промушил човека с нож в гърба.

— Значи този път с нож…

— Да. Обновява похватите си. Удар по главата, удушаване, сега пък нож. Обича разнообразието, дяволът. Ето медицинската експертиза, ако искате да хвърлите поглед.

И подаде на Поаро един лист.

— Установихте ли самоличността на убития? — попита Поаро. — На пода до краката му имаше „ABC“, така ли?

— Да. Този път ABC сбърка, но от това не ни става по-леко. Убитият се казва Ърлсфилд[80], Джордж Ърлсфилд. Професия — бръснар.

— Интересно! — отбеляза Поаро.

— Може би е прескочил една буква — предположи полковникът.

Приятелят ми поклати глава, изпълнен със съмнение.

— Да разпитаме ли другия свидетел? — попита Кроум. — Бърза да се прибере.

— Да, нека продължим.

Въведоха мъж на средна възраст, който напомняше Жабока от „Алиса в страната на чудесата“. От възбуда гласът му беше изтънял.

— Това е най-поразяващото събитие в моя живот — изписука той. — Аз имам слабо сърце и това можеше да ми струва живота.

— Вашето име, моля? — каза инспекторът.

— Даунс. Роджър Емануел Даунс.

— Професия?

— Учител съм в мъжкото училище в Хайфилд.

— А сега, мистър Даунс, разкажете какво се случи.

— Ще ви го разправя съвсем накратко, господа. Когато филмът свърши, станах от мястото си. Столът от лявата ми страна беше празен, но на следващия седеше някакъв мъж, явно заспал. Не можех да мина, тъй като краката му бяха протегнати напред. Помолих го да ми направи път. Той не помръдна и аз повторих молбата си на… ъ… малко по-висок глас. Той пак не отговори. Тогава го разтърсих за рамото, за да го събудя. Тялото му се изхлузи надолу и разбрах, че или е в безсъзнание, или е сериозно болен. Тогава извиках: „На един господин тук му е прилошало. Доведете разпоредителя.“ Разпоредителят дойде. Когато дръпнах ръката си от рамото на седналия, видях, че е мокра и червена… И проумях, че е бил заклан. В същия миг разпоредителят забеляза справочника „ABC“… Уверявам ви, господа, ударът беше ужасен! Можеше всичко да се случи! От години страдам от болно сърце…

Полковник Андерсън гледаше мистър Даунс с любопитство.

— Имали сте голям късмет.

— И аз съм на това мнение, сър. Не получих дори сърцебиене!

— Не ме разбирате, мистър Даунс. Казвате, че сте седели през две места от убития?

— Всъщност отначало бях седнал до него, но после се преместих, за да съм зад празно място.

— Вие сте висок колкото него, горе-долу с подобна фигура и също с вълнен шал около врата, нали?

— Не виждам… — започна мистър Даунс надуто.

— Обяснявам ви, господине — рече полковник Андерсън, — в какво е бил късметът ви. По някакъв начин, докато ви е следил, убиецът се е объркал. Спрял се е по грешка на друг гръб. Главата си давам, мистър Даунс, че ножът е бил предназначен за вас!

Колкото и героично да бе понесло сърцето на мистър Даунс предишните изпитания, този път не издържа. Той се свлече на един стол, задъха се, а лицето му пламна моравочервено.

— Вода — изпъшка, — вода…

Подадоха му чаша. Той преглътна няколко пъти и постепенно си възвърна нормалния цвят.

— Аз? Но защо аз?

— Изглежда, е така — каза Кроум. — Всъщност това е единственото обяснение.

— Искате да кажете, че тоя човек… тоя… тоя демон… тоя кръвожаден луд, е преследвал мен и е чакал сгоден случай.

— Точно това е мисълта ми.

— Но, за бога, защо аз? — попита изуменият учител.

Инспектор Кроум се пребори с изкушението да каже: „Защо не?“, и вместо това отговори:

— Страхувам се, че не можем да очакваме от един луд да обясни действията си.

— Господи, смили се над мен — гласът му премина в шепот.

Той стана. Изведнъж се превърна в сломен старец.

— Ако не ви трябвам повече, господа, бих си отишъл. Аз… не се чувствувам много добре.

— Да, да, разбира се, мистър Даунс. Ще изпратя с вас един полицай, да не ви се случи нещо.

— Не, не, благодаря. Не е необходимо.

— Все пак нека го придружат — намусено заповяда полковник Андерсън.

Той извърна поглед към инспектора и му зададе някакъв безмълвен въпрос. Беше му отговорено със също така неуловимо кимване.

Мистър Даунс си излезе разтреперан.

— Той не се и досети — отбеляза полковникът. — Може да станат двама.

— Да, сър. Инспектор Райс се разпореди вече. Къщата ще бъде поставена под наблюдение.

— Вие смятате — обърна се към тях Поаро, — че когато ABC осъзнае грешката си, ще опита пак?

Андерсън кимна.

— Не е изключено. Този ABC, изглежда, е много методичен. Ще се разстрои, ако нещата не вървят по план.

Поаро кимна замислено.

— Жалко, че му нямаме описанието — отсече раздразнено полковникът. — Още сме в пълно неведение.

— Може и да научим как изглежда — подхвърли Поаро.

— Мислите ли? Да, възможно е. Дявол да ги вземе, нямат ли очи да гледат?

— Имайте търпение.

— Изглеждате много уверен, мосю Поаро. Да не би да имате основание за подобен оптимизъм?

— Да, полковник Андерсън. Досега убиецът не е правил грешка, но в най-скоро време ще я извърши.

— Ако това е единственото ви основание… — започна началникът на полицията и изсумтя презрително, но го прекъснаха.

— Дошъл е мистър Бол от „Черният лебед“ с някаква млада дама, сър. Твърди, че има да съобщи нещо, което ще ви помогне.

— Доведете ги. Всичко, което може да ни помогне, е добре дошло.

Мистър Бол от „Черният лебед“ беше едър, тромав, бавно мислещ и мощно лъхащ на бира. Придружаваше го пълна млада жена с ококорени очи, явно в състояние на силна възбуда.

— Надявам се, че не се натрапвам и не губя скъпоценното ви време — бавно изрече мистър Бол с нисък глас. — Но това момиче, Мери, твърди, че има да ви каже нещо важно.

Мери се изкиска нерешително.

— Хайде, момичето ми, довери ни какво има — окуражи я Андерсън. — Как се казваш?

— Мери, сър, Мери Страуд.

— Е, Мери, говори.

Мери обърна ококорените си очи към своя господар.

— Тя разнася топлата вода по спалните — притече й се на помощ мистър Бол. — В момента при нас са отседнали пет-шест души. Някои са дошли заради надбягванията, а други по работа.

— Да, да — нетърпеливо го насърчи Андерсън.

— Хайде, момиче — рече мистър Бол, — не се страхувай, разкажи всичко!

Задъхано, Мери започна:

— Почуках на вратата и не ми отговориха. Да знаех, че господинът е вътре, нямаше да вляза, освен ако сам не ме поканеше, но той не се обади, аз влязох и го видях да си мие ръцете.

Тя млъкна и си пое дълбоко дъх.

— Продължавай, момичето ми — поощри я Андерсън.

Мери погледна отново господаря си и като че ли вдъхновена от бавното му кимване, продължи:

— „Нося ви топлата вода, сър — рекох. — Почуках, но не ме чухте“. А той: „Ама измих се със студена“. Тогава, естествено, погледнах към умивалника и — о, боже! — водата беше червена!

— Червена? — рязко попита Андерсън.

Бол се намеси:

— Съблякъл си сакото и държал ръкава, а той бил целият мокър, нали така, моето момиче?

— Да, сър, точно така.

После продължи:

— А лицето му, сър, изглеждаше особено, много особено. Направо ме изплаши.

— Кога беше това? — остро попита Андерсън.

— Около пет и четвърт, доколкото си спомням.

— Преди близо три часа — отсече Андерсън. — Защо не дойде веднага?

— Аз самият научих късно — отвърна Бол. — Едва когато чухме, че е станало друго убийство. Тогава момичето изпищя, че това в умивалника може да е било кръв, аз я попитах какви ги говори и тя ми обясни. Е, прозвуча ми подозрително и лично се качих горе. В стаята нямаше никой. Поразпитах тук-там и едно от момичетата в двора каза, че видяло някакъв да се измъква оттам. По описанието разбрах, че е той. Тогава рекох на жената, че Мери трябва да дойде в полицията. На Мери хич не й хареса тая работа, ама я успокоих, че ще дойда с нея.

Инспектор Кроум взе един лист.

— Опишете човека. Колкото може по-бързо. Няма време за губене.

— Среден ръст — прецени го Мери, — прегърбен и носеше очила.

— Дрехите му?

— Тъмен костюм и мека шапка. Доста опърпан.

Не можа да посочи нищо повече от това.

Инспектор Кроум не настоя. Скоро телефоните заработиха, но нито той, нито началникът на полицията хранеха големи надежди.

Само установиха, че когато се измъквал през двора, не носел нито чанта, нито куфар.

— Това може да ни бъде от полза — отбеляза Кроум.

Изпратиха незабавно двама души в „Черният лебед“, придружени от мистър Бол, надул се от гордост, и от разплаканата Мери. Сержантът се върна десет минути по-късно.

— Донесох регистрационния дневник на хотела, сър. Ето подписа му.

Струпахме се около него. Почеркът беше ситен и сбит, трудно се разчиташе.

— A B Кейс или Каш? — чудеше се началникът на полицията.

— ABC — рече Кроум многозначително.

— А какво става с багажа? — попита Андерсън.

— Един голям куфар, сър, пълен с малки картонени кутии.

— Кутии ли? Какво има в тях?

— Чорапи, сър. Копринени чорапи.

Кроум се обърна към Поаро:

— Поздравявам ви. Вашата хипотеза излезе вярна.

Двадесет и осма глава
(Не от капитан Хейстингс)

Инспектор Кроум седеше в кабинета си в Скотланд Ярд.

Телефонът на бюрото му тихо иззвъня и той вдигна слушалката.

— Обажда се Джейкъбс, сър. При мен дойде млад мъж, когото, струва ми се, трябва да изслушате.

Инспектор Кроум въздъхна. Около двадесетина души на ден идваха с така наречени „важни сведения“ относно делото ABC. Някои от тях бяха безобидни глупаци, други идваха с добри намерения и искрено вярваха, че техните сведения са ценни. Сержант Джейкъбс изпълняваше ролята на сито — преценяваше кое заслужава да се препрати по-нагоре.

— Добре, Джейкъбс, пусни го.

Няколко минути по-късно на вратата се почука и сержант Джейкъбс въведе висок симпатичен младеж.

— Това е мистър Том Хартигън, сър. Той има да каже нещо, което може да хвърли светлина върху делото ABC.

Инспекторът стана и учтиво се ръкува.

— Добро утро, мистър Хартигън. Заповядайте, седнете. Пушите ли? Една цигара?

Том Хартигън седна неловко и погледна със страхопочитание този, когото в себе си наричаше „голяма клечка“. Външният вид на инспектора леко го разочарова. Изглеждаше съвсем обикновен!

— Така — подхвана Кроум. — Имате ли да ни съобщите нещо важно? Говорете.

Том започна притеснено:

— Разбира се, може да се лъжа. Това е само хрумване… Нищо чудно да ви загубя времето…

Инспектор Кроум въздъхна незабелязано. Колко време губеше, за да уверява хората, че не му губят времето!

— Ние най-добре ще преценим. Вие само ни изложете фактите, мистър Хартигън.

— Ето каква е работата, сър. Майката на моето момиче дава стаи под наем. По пътя за Камдън Таун. В задната стая на втория етаж вече от около година живее един човек на име Къст.

— Къст ли?

— Да, сър. Той е на средна възраст, малко невзрачен, мекушав и неуспял в живота, бих казал. От този тип хора, дето муха не могат да убият, и на мене през ум не би ми минало, че има нещо нередно, ако не се бяха случили някои странни работи.

Объркано и като повтаряше някои неща, Том описа срещата си с мистър Къст на Юстънската гара и инцидента с изтървания билет.

— Виждате ли, сър, може и да е смешно, приемете го както искате. Лили — моето момиче, сър, твърди с положителност, че той бил казал Челтнъм и майка й също си спомня, че сутринта, преди да замине, споменал за Челтнъм. Разбира се, тогава не обърнах внимание. Лили, приятелката ми, издума, че се надява той да не пострада от този ABC, тъй като отива в Донкастър, и добави, че е странно съвпадение, дето по време на предишното убийство бил в Кърстън. На майтап я попитах дали не е бил в Бексхил, когато стана второто убийство, а тя ми рече, че знае със сигурност, че е бил някъде на море. Тогава й подхвърлих: „Ами ако той е ABC!“, а тя ми отвърна, че горкият мистър Къст не би убил дори муха. Повече не говорихме за това, нито пък се сещахме… Но тази мисъл не ме оставяше на мира. Започнах да се питам дали този Къст, колкото и безобиден да изглежда, не е в края на краищата малко откачен.

Том си пое дъх и продължи. Сега инспектор Кроум го слушаше съсредоточено.

— И тогава, сър, след донкастърското убийство всички вестници писаха, че се търси някой си A. B. Кейс или Каш, а описанието съвпадаше с това на мистър Къст. Още през първата свободна вечер отидох у Лили и я попитах какви са инициалите му. Тя не можа да си спомни, но майка й каза, че са A. B. Тогава седнахме да направим сметка дали Къст е отсъствувал от къщи по време на андоувърското убийство. Както знаете, сър, не е толкова лесно човек да си спомни неща отпреди три месеца. Поизмъчихме се, но накрая успяхме, понеже братът на мисис Марбъри се върна от Канада на 21 юни. Той дошъл неочаквано и мисис Марбъри искала да го подслони; Лили предложила да му дадат леглото на мистър Къст, тъй като него го нямало. Но мисис Марбъри не се съгласила, понеже не било честно спрямо нейния квартирант, а тя обича всичко да е честно и почтено. Ние определихме датата с точност, защото параходът на Бърт Смит пристига същия ден в Саутхамптън.

Инспектор Кроум го слушаше внимателно, като си водеше бележки.

— Това ли е всичко?

— Това е, сър. Нали не мислите, че правя от мухата слон?

Том се изчерви.

— Съвсем не. Много правилно постъпихте, че дойдохте. Разбира се, сведенията ви подлежат на проверка — тези дати и сходството в имената може да са чисто съвпадение. Но вашите показания ще ми свършат работа. Мистър Къст! Той вкъщи ли е сега?

— Да, сър.

— Кога се върна?

— Вечерта след донкастърското убийство, сър.

— Какво прави оттогава?

— Нищо, сър, само седи. Мисис Марбъри каза, че се държи странно. Чете много вестници — излиза заран за сутрешните вестници, а като се стъмни, купува вечерните. Мисис Марбъри твърди, че си говори сам. Бил станал много особен.

— Какъв е адресът на мисис Марбъри?

Том му го даде.

— Благодаря. Сигурно ще намина по някое време. Едва ли има нужда да ви предупреждавам да сте внимателен към мистър Къст, ако случайно го срещнете.

Той стана и се ръкува.

— Направихте добре, че дойдохте. Довиждане, мистър Хартигън.

— Е, господа — запита Джейкъбс, когато отново влезе в стаята няколко минути по-късно. — Мислите ли, че е възможно?

— Обещаващо е — рече Кроум, — ако фактите се окажат каквито ги описа момчето. От производителите на чорапи все още няма нищо. Беше крайно време да се насочим по следа. Дайте ми папката с кърстънското дело.

Той се рови из нея известно време.

— А, ето. Едно от показанията пред полицията в Торки. Млад мъж на име Хил. Казва, че на излизане от кино „Торки Паладиум“, където гледал филма „Нито едно врабче“, забелязал човек, който се държал странно. Говорел си сам. Хил го чул да ломоти: „Това е идея“. „Нито едно врабче“ ли беше филмът, който прожектираха в „Ригал“ в Донкастър?

— Да, сър.

— В това може да има нещо. Тогава не обърнахме внимание на тези показания, но нищо чудно именно там да му е дошла идеята как да извърши следващото убийство. Имаме адреса на Хил, както виждам. Описанието, което дава, е доста неясно, но съвпада до голяма степен с това на Мери Страуд и на Том Хартигън.

Той кимна замислено.

— Започва да става горещо — отбеляза твърде неуместно инспектор Кроум, тъй като беше всеизвестно колко е зиморничав.

— Някакви указания, сър?

— Поставете двама-трима души да следят къщата в Камдън Таун, но внимавайте да не подплашите птичката! Трябва да уведомя министерството. А след това най-добре да повикаме Къст и да го попитаме дали желае да даде показания. Вече е така наплашен, че няма да чакаме дълго.

Долу Лили Марбъри чакаше Том Хартигън.

— Всичко наред ли е, Том?

Той кимна.

— Прие ме самият инспектор Кроум, на когото е възложено делото.

— Как изглежда?

— Кротък, но предвзет, не както си представям един детектив.

— Това е новият тип детектив — отсъди Лили с уважение. — Някои от тях не падат по-долу от старите. Е, и какво рече?

Том й разказа накратко.

— Значи според тях наистина е той?

— Мислят, че е вероятно. Във всеки случай ще наминат да му зададат няколко въпроса.

— Горкият мистър Къст.

— Няма за какво да му викаш „горкия мистър Къст“, моето момиче. Ако той е ABC, на неговата съвест тежат четири жестоки убийства.

Лили въздъхна и поклати глава.

— Наистина звучи ужасно.

— А сега, момичето ми, ела да обядваме. Помисли само, ако излезем прави, името ми ще се появи във вестниците.

— Ах, Том, наистина ли?

— Разбира се. И твоето също, и на майка ти. Нищо чудно и снимките ни да поместят.

— Ах, Том! — Лили сграбчи въодушевено ръката му.

— А дотогава какво ще кажеш да обядваме в Корнър Хаус?

Лили още по-силно му стисна ръката.

— Добре, момент само. Трябва да телефонирам.

— На кого?

— На една приятелка, с която имах среща.

Тя притича на другия тротоар и след няколко минути се върна зачервена.

— Хайде, Том.

И го хвана под ръка.

— Разкажи ми нещо повече за Скотланд Ярд. Видя ли другия?

— Кой другия?

— Белгиеца, на когото ABC изпраща писмата.

— Не, нямаше го.

— Хайде, разкажи ми всичко. Какво направи, като влезе? С кого говори, какво каза?

 

 

Мистър Къст бавно окачи телефонната слушалка, обърна се и видя мисис Марбъри, която стоеше на прага, разкъсвана от любопитство.

— Не ви се обаждат често, мистър Къст?

— Не… ъ… не много често, мисис Марбъри.

— Надявам се, че не е нещо лошо…

— Не, не. — Каква досадна жена! Очите му се спряха на светските новини във вестника, който държеше в ръка. „Раждания… Женитби… Починали…“

Сестра ми току-що родила момче — изтърси той.

Той, който никога не бе имал сестра!

— Боже мой! Това наистина е чудесно! („А да не спомене цели три години, че има сестра. Като всички мъже“ — помисли си тя.) Така се учудих, когато една дама поиска да говори с мистър Къст. В първия миг ми се стори, че е гласът на мойта Лили, много приличаше на нейния, но по-нахален, по-високомерен, нали разбирате… Е, мистър Къст, поздравявам ви! Това първото ли е, или имате и други племенници?

— Този е единственият. Единственият, който имам и който вероятно ще имам… мисля, че трябва да тръгвам веднага. Искат… да отида там. Мисля, че ще хвана влака, ако побързам.

— Дълго ли ще отсъствувате, мистър Къст? — извика след него мисис Марбъри, докато той се качваше нагоре.

— Само два-три дена.

И изчезна в стаята си. Мисис Марбъри се оттегли в кухнята и разчувствувано потъна в мисли за „сладкото детенце“.

Изведнъж някаква мисъл я стресна.

Предишната вечер… Том, Лили и цялото ровене из минали дати… Опитваха се да изкарат, че мистър Къст е онова чудовище ABC. Само заради инициалите му и някои дребни съвпадения.

„Едва ли са го мислили сериозно — успокои се тя. — А сега сигурно ще се засрамят от себе си.“

По някакъв странен начин, който тя самата не би могла да обясни, вестта, че сестрата на мистър Къст е родила, разсея напълно съмненията, които хранеше към наемателя си.

„Надявам се, че не се е мъчила много, горката“, помисли тя, като опита ютията, преди да започне да глади копринения комбинезон на Лили.

Акушерските теми напълно завладяха мисълта й.

Мистър Къст слезе тихо по стълбата с чанта в ръка. Погледът му спря за миг на телефона. Краткият разговор отново прозвуча в ума му:

„Вие ли сте, мистър Къст? Може би ще искате да знаете, че един инспектор от Скотланд Ярд ще дойде да ви види…“

А той какво каза? Не можеше да си спомни.

„Благодаря ви, много благодаря… Много мило от ваша страна.“

Нещо от този род.

Защо му телефонира? Възможно ли е да се е досетила? Или просто е искала да му съобщи, за да си стои вкъщи и да чака инспектора?

Тогава откъде знае, че ще идва инспектор?

И после гласът й. Беше си преправила гласа за пред майка си…

Изглежда… като че ли знае…

Но нали, ако знае, не би…

Впрочем нищо чудно. Жените са много особени. Неочаквано жестоки и добри. Беше видял веднъж Лили да пуска една мишка от капана.

Мило момиче…

Мило, хубаво момиче…

Спря в коридора пред натоварената с палта и чадъри закачалка.

Дали да…

Слабият шум от кухнята го накара да вземе решение.

Не, няма време за губене.

Мисис Марбъри може да се появи всеки момент…

Той отвори външната врата, излезе, затвори след себе си…

Накъде…?

Двадесет и девета глава
В Скотланд ярд

Отново заседание.

Помощник-комисарят, инспектор Кроум, Поаро и аз.

Помощник-комисарят започна:

— Великолепно хрумване, мистър Поаро, да се допитате до фирмите, продаващи чорапогащи на едро.

Поаро разпери ръце.

— То се натрапваше. Този човек не можеше да е обикновен агент. Той продава направо, вместо да вербува клиенти.

— Дотук всичко ли изяснихте, инспекторе?

— Така мисля, сър. — Кроум погледна в папката с делото. — Да ви докладвам ли по дати?

— Да, ако обичате.

— Направих справки в Кърстън, Пейнтън и Торки. Получих списъка на хората, при които е ходил да продава чорапи. Трябва да кажа, че изрядно се е справил. Отседнал в „Пит“ — малък хотел близо до гара Тор. През нощта на убийството се прибрал в хотела в десет и половина. Имал е възможност да вземе влака от Кърстън в десет без три минути и да пристигне в Тор в десет и двайсет. По гарите и във влака не е забелязан човек с подобна външност, но този петък в Дартмут имало празненство и влаковете от Кингсуер били претъпкани.

В Бексхил почти същото. Отседнал в „Глоуб“ под собственото си име. Предлагал чорапи на около дванадесет адреса, включително на мисис Барнард и в „Рижата котка“. Излязъл от хотела рано вечерта. В Лондон се завърнал на другата сутрин около единайсет и половина. Същото е правил и в Андоувър. Отседнал във „Федърс“. Предлагал чорапи на мисис Фаулър, съседката на мисис Ашър, и на още пет-шест души на улицата. Чифт, купен от мисис Ашър, ми бе пратен от нейната племенница (името й е Драуър). Идентичен е с тези в куфара на Къст.

— Дотук добре — похвали го помощник-комисарят.

— Като действувах според получените сведения — продължи инспекторът, — отидох на адреса, даден от Хартигън, но се оказа, че Къст напуснал къщата половин час по-рано. Някой му се обадил по телефона. За пръв път, откак живеел в къщата, рече хазайката му.

— Съучастничка ли е? — попита помощник-комисарят.

— Едва ли — обади се Поаро. — Това е странно… освен ако…

Млъкна, а ние го погледнахме въпросително. Но той само поклати глава и инспекторът продължи:

— Направих щателен обиск в стаята му. Няма място за съмнения. Открих топ хартия от тази, на която са писани писмата, голямо количество чорапи, а в дъното на бюфета, където бяха складирани, имаше пакет със същата форма и големина, но не съдържаше чорапи, а осем нови железопътни справочници „ABC“.

— Необоримо доказателство — заяви помощник-комисарят.

— Открих още нещо — продължи инспекторът и гласът му стана почти човешки от победоносните нотки. — Открих го едва тази сутрин, сър. Нямах време да доложа за него. Не намерих ножа в стаята…

— Само пълен идиот ще върне ножа със себе си — прекъсна го Поаро.

— В края на краищата той не е разумно същество — отговори инспекторът. — Във всеки случай мина ми през ум, че може да го е донесъл, а после да е осъзнал опасността и да е потърсил по-подходящо място (както отбеляза мосю Поаро). Къде би могъл да го скрие? Веднага се сетих. Стенната закачалка — никой не бута стенната закачалка. С много труд я отместихме от стената и там го намерихме!

— Ножа?

— Ножа. Няма съмнение, че е същият. Засъхналата кръв е още по него.

— Хубава работа сте свършили, Кроум — одобри помощник-комисарят. — Сега ни трябва само едно нещо.

— Какво?

— Самият престъпник.

— Ще го хванем, сър. Бъдете спокоен.

Тонът на инспектора беше поверителен.

— Какво ще кажете вие, мосю Поаро?

Поаро се беше замислил и се стресна.

— Моля?

— Казвам, че залавянето на нашия човек е само въпрос на време. Съгласен ли сте?

— А, да. Без съмнение.

Той говореше толкова разсеяно, че всички го погледнаха с любопитство.

— Нещо тревожи ли ви, мосю Поаро?

— Дори много: въпросът „защо?“ Каква е подбудата?

— Но, скъпи приятелю, та той е луд — прекъсна го нетърпеливо помощник-комисарят.

— Аз разбирам какво има предвид мосю Поаро. — Кроум великодушно се притече на помощ. — Той е напълно прав. Трябва да има някакъв мотив. Мисля, че коренът на цялата работа е силно развит комплекс за малоценност. Може да страда също и от мания за преследване, която в такъв случай е свързана с мосю Поаро. Може да е изпаднал в заблуждение, че мосю Поаро е детектив, ангажиран специално да го залови.

— Хм — каза помощник-комисарят, — днес така се тълкува. По мое време лудият си беше луд и никой не търсеше научно обяснение, за да смекчава факта. Предполагам, че един съвременен лекар ще настани ABC в болница, ще му говори колко добре се е държал през последния месец и половина и след това ще го пусне на свобода като пълноценен член на обществото.

Поаро се усмихна и не отговори.

Заседанието бе закрито.

— Даа… — заключи помощник-комисарят. — Както казахте, Кроум, залавянето му е само въпрос на време.

— Щяхме да го хванем и по-рано, ако не беше с тъй невзрачна външност — поясни инспекторът, — а то обезпокоихме сума безобидни граждани.

— Къде ли е в този момент? — бавно произнесе помощник-комисарят.

Тридесета глава
(Не от капитан Хейстингс)

Мистър Къст стоеше пред зарзаватчийницата и гледаше към отсрещния тротоар.

Да, тук е.

„Мисис Ашър. Вестници и цигари.“

На празната витрина имаше надпис.

„Дава се под наем.“

Пусто… Необитаемо…

— Извинете, сър.

Жената на зарзаватчията се опитваше да стигне лимоните.

Той се извини и се дръпна настрана.

Бавно се потътри назад към главната улица.

Беше трудно, много трудно, защото не му бяха останали никакви пари.

Не бе ял през целия ден и това го караше да се чувствува много особено, леко.

Погледна таблото с окачен вестник.

„Аферата ABC. Убиецът още на свобода. Интервю с мосю Еркюл Поаро.“

Мистър Къст си каза:

— Еркюл Поаро. Дали поне той знае…

После продължи по улицата.

Не бива да стои и да зяпа вестника.

Помисли си:

„Няма да мога да вървя още дълго.“

Единият крак, после другият… какво странно нещо е ходенето…

Единият крак, после другият — смешно.

Много смешно…

Човекът е смешно същество…

А той, Александър Бонапарт Къст, е особено смешен.

Винаги е бил такъв.

Хората винаги му се смееха.

Не можеше да им се сърди.

Къде отива сега? Не знаеше. Беше стигнал края. Вече гледаше само в краката си.

Единият крак, после другият.

Вдигна поглед. Пред него светлини. И букви…

Полицейски участък.

— Колко смешно! — изкикоти се мистър Къст.

И влезе вътре. После изведнъж се олюля и се строполи на пода.

Тридесет и първа глава
Еркюл Поаро задава въпроси

Беше ясен ноемврийски ден. Доктор Томсън и инспектор Джап бяха наминали да запознаят Поаро с резултатите по делото Александър Бонапарт Къст. Приятелят ми бе настинал и не присъствува на нито едно от заседанията. За моя радост не настоя да остана и да му правя компания.

— Предава се в съда — съобщи Джим. — Работата е от ясна по-ясна.

— Не е ли необичайно да има защита по същество на този етап? — попитах аз. — Мислех, че адвокатите пазят козовете си за по-нататък.

— Обикновено е така — съгласи се Джап. — Лукас е обаче млад и амбициозен и не му се губи време. А и не се отчайва лесно. Според мен единствената защита е невменяемостта на подсъдимия.

Поаро сви рамене.

— Ако пледира невменяемост, за оправдание и дума не може да става. А доживотният затвор не е за предпочитане пред смъртната присъда, поне аз така мисля.

— Лукас, изглежда, смята, че има шанс — каза Джап. — С това непоклатимо алиби за бексхилското убийство цялото дело може да се измени. Както и да е, Лукас иска да е оригинален. Нали е млад, гледа да направи впечатление.

Поаро се обърна към Томсън:

— Какво е вашето мнение, докторе?

— За Къст ли? Честна дума, не зная какво да кажа. Той забележително добре играе ролята на разумен човек. Не е епилептик, няма две мнения.

— Колко изумителна беше развръзката — обадих се аз.

— Припадъкът в андоувърската полиция ли? Да, подходящ драматичен край на трагедията. ABC винаги подбира много добре момента, когато да произведе ефект.

— Възможно ли е да се извърши престъпление и престъпникът да не съзнава, че го е извършил? — попитах аз. — Неговото отричане звучи доста искрено.

Доктор Томсън се усмихна.

— За бога, не трябва да се хващате на тези театрални пози. Къст знае много добре, че е извършил убийствата.

— Когато са толкова ревностни, обикновено знаят — подкрепи го Джап.

— Що се отнася до вашия въпрос, напълно възможно е един епилептик в състояние на сомнамбулизъм да извърши нещо и въобще да не осъзнае, че го е направил. Но е общоприето, че такова действие „не противоречи на волята на този човек в нормално състояние“.

Той продължи да обсъжда въпроса, изпъстри речта си с чужди термини и, да си кажа правата, ме обърка напълно, както често става, ако някой учен заговори надълго и нашироко по своята специалност.

— Във всеки случай аз не поддържам предположението, че Къст е извършил убийствата, без да знае. Можеше да го приема, ако не бяха писмата. Те обаче направо разбиват на пух и прах тази хипотеза. Доказват предварително обмисляне и внимателно подготвяне на престъпленията.

— За тях все още нямаме обяснение — вмъкна Поаро.

— Това интересува ли ви?

— Естествено, тъй като бяха писани до мен. А по въпроса за писмата Къст упорито мълчи. Докато не разбера защо бяха написани и изпратени до мен, няма да смятам случая за приключен.

— Да, разбирам. Прав сте от ваша гледна точка. Нали нямаме основание да подозираме, че този човек някога се е изпречвал на пътя ви?

— Ни най-малко.

— Може ли да направя едно предложение? Вашето име!

— Името ми ли?

— Да. Явно Къст е обременен от каприза на майка си (не бих се учудил, ако страда от Едипов комплекс), дарил го с две грандомански собствени имена: Александър и Бонапарт. Разбирате ли какво искам да кажа? Александър — непобедимият, който се стреми да завладее света. Бонапарт — великият император на французите. Той търси противник, така да се каже, от неговия калибър. Това сте вие — Херкулес, силният.

— Думите ви са показателни, докторе. Те навяват идеи…

— Е, това е само догадка. Трябва да тръгвам.

Доктор Томсън излезе. Джап остана.

— Това алиби не ви ли тревожи? — попита Поаро.

— Да, малко — съгласи се инспекторът. — Обаче не му вярвам и зная, че е фалшиво. Но ще бъде много трудно да го оборим. Тоя Стрейндж е упорит.

— Опишете го.

— Мъж на около четиридесет години, уверен, много упорит. Минен инженер. Останах с впечатлението, че той именно е настоявал да даде сведенията още сега. Иска да замине за Чили. Надява се, че нещата може да се оправят без много формалности.

— Не съм срещал човек, по-непоклатим в показанията си — обадих се аз.

— От тези хора, дето никога няма да признаят, че са сбъркали — каза замислено Поаро.

— Придържа се към показанията си и не се обърква. Кълне се във всичко свято, че е бил с Къст в Ийстбърн в хотел „Уайткрос“ вечерта на двайсет и четвърти юли. Бил самотен и искал да поговори с някого. Къст се оказал идеален слушател. Въобще не го прекъсвал. След вечеря двамата играли домино. Стрейндж бил голям майстор на домино, но за негово учудване Къст се оказал доста добър противник. Странна игра е доминото. Някои хора полудяват по нея. Могат да играят с часове. Също като Стрейндж и Къст. Къст искал да си легне, но Стрейндж не давал и да се спомене за това и се закле, че останали поне до полунощ. А ако Къст е бил в Ийстбърн десет минути след полунощ на двайсет и пети, той не би могъл да удуши Бети Барнард на плажа в Бексхил между полунощ и един часа сутринта.

— Проблемът наистина е непреодолим — изрече Поаро замислено. — Кара човек да се замисли.

— И Кроум се замисли — подметна Джап.

— Тоя Стрейндж надежден ли е?

— Да. И голям инат. Не мога да разбера къде е грешката. Представете си, че Стрейндж бърка и човекът, с когото е играл, не е Къст. Защо му е да твърди, че е Къст? А и почеркът в адресната книга на хотела е негов. Не може да е съучастник: психопатите нямат съучастници! Да не би момичето да е умряло по-късно? Лекарят беше уверен в часа на смъртта, а освен това на Къст щеше да му трябва доста време да се измъкне незабелязано от хотела и да отиде в Бексхил, който е на четиринайсет мили разстояние.

— Да, труден проблем — кимна Поаро.

— Но всъщност това не е от решаващо значение. Нали го хванахме в донкастърското убийство — изпръсканото с кръв сако, ножа… Няма начин да се измъкне. Никой съд не може да го оправдае. Само дето ни разваля един бляскав съдебен процес. Той е извършил убийството в Донкастър, в Кърстън и в Андоувър. В такъв случай, дявол го взел, той трябва да е извършил и убийството в Бексхил. Но не виждам как.

Джап поклати глава и стана.

— Сега вие имате думата, мосю Поаро. Кроум се е изчерпал. Впрегнете тези ваши сиви клетки, за които толкова съм слушал. Открийте как го е направил.

И Джап си отиде.

— Какво ще кажеш, Поаро? — попитах аз. — Ще решат ли малките сиви клетки задачата?

Той отговори на въпроса ми с въпрос.

— Кажи, Хейстингс, смяташ ли делото за приключено?

— Ами… да, практически. Човекът е заловен. Голяма част от доказателствата са налице. Трябват ни само някои подробности.

Поаро поклати глава.

— Делото било приключено! Делото! Делото е самият човек, Хейстингс. Докато не научим всичко за него, тайната ще си остане. Не е победа да го пъхнеш в затвора.

— Но ние знаем много за него!

— Не знаем нищо. Знаем къде е роден. Знаем, че е участвувал във войната, получил е леко раняване в главата и бил демобилизиран заради епилепсията. Знаем, че близо две години е бил наемател на мисис Марбъри, че е бил тих и затворен — от този тип хора, които никой не забелязва. Знаем, че е замислил и изпълнил изключително сложна серия убийства, но и че е извършил няколко невероятно глупави грешки. Знаем, че е убивал без милост и по жесток начин, но също, че е имал добрината да не допусне вината за убийствата да легне на чужд гръб. Ако е искал да убива безнаказано, много лесно е можел да хвърли подозрението върху други хора. Сам виждаш, Хейстингс, той е една планина от противоречия. Глупав и хитър, безмилостен и великодушен — трябва да има някакъв решаващ фактор, който да обединява тези противоречия.

— Разбира се, ако се погледне на него като на психиатричен случай… — започнах аз.

— Какво представлява това дело от самото начало? През цялото това време търсех слепешката — опитвах се да разбера кой е убиецът. И чак сега ми стана ясно, Хейстингс, че нямам представа кой е той. Аз съм в неведение.

— Жаждата за власт… — започнах.

— Да, с това могат да се обяснят много неща… но не ме задоволява. Има въпроси, на които нямам отговор. Защо е извършил тези убийства? Защо е избрал именно тези хора?

— По азбучен ред… — подсетих го.

— Да не би Бети Барнард да е единствената в Бексхил, чието име започва с Б? Бети Барнард — една мисъл ми се върти из главата… Сигурно е така — трябва да е така. Но тогава…

Замълча. Не ми се искаше да наруша вглъбяването му.

Задрямал съм. Събуди ме Поаро, който ме разтърсваше за рамото.

— Mon cher ami — каза той с обич, — моят добър гений!

Обърках се от този внезапен изблик на признателност.

— Така е — настоя Поаро, — ти винаги ми помагаш и ми носиш късмет. Ти ме вдъхновяваш!

— Как те вдъхнових сега?

— Както си задавах въпроси, спомних си една твоя забележка, която изяснява много неща. Не съм ли ти казвал, че имаш чудната способност да изразяваш очевидното? А аз пренебрегнах именно очевидното.

— Коя е тази моя забележителна реплика?

— Тя прави всичко ясно като бял ден. В нея са отговорите на всички мои въпроси. Причината защо именно мисис Ашър (нея аз прозрях отдавна), причината за сър Кармайкъл Кларк, причината за донкастърското убийство и накрая, което е много важно, причината за Еркюл Поаро.

— Моля те, обясни ми!

— Не сега. Първо имам нужда от още няколко сведения. Но тях ще ми ги даде нашият „специален отряд“. А щом получа отговор на един въпрос, ще отида при ABC. Най-после ще застанем лице срещу лице — ABC и Еркюл Поаро — двамата противници.

— И тогава? — попитах.

— Тогава — отвърна Поаро — ние ще поговорим. Je vous assure[81], Хейстингс, за човек, който крие нещо, няма нищо по-опасно от разговора. Както ми каза навремето един мъдър стар французин, човек е изобретил речта, за да се предпази от мислене. Освен това речта е безпогрешно средство да разбереш онова, което той иска да скрие. Човек, Хейстингс, не може да устои на изкушението да не разкрие личността си по време на разговор. Той винаги се издава.

— Какво очакваш да научиш от Къст?

Еркюл Поаро се усмихна.

— Една лъжа — отговори ми. — И от нея ще узная истината!

Тридесет и втора глава
„Да уловиш лисица“

През следващите няколко дни Поаро беше много зает. Тайнствено изчезваше, говореше едва-едва, мръщеше се сам на себе си и упорито отказваше да задоволи естественото ми в случая любопитство относно гениалното изказване, което според него съм направил.

Не ме покани да го придружа в тайнствените му излизания — нещо, което дълбоко ме възмути.

Но към края на седмицата заяви, че възнамерява да посети Бексхил и ми предложи да отида с него. Излишно е да споменавам, че приех с готовност.

Както се оказа, поканата не се отнасяла само до мен. Членовете на „специалния отряд“ също бяха свикани.

И те като мен бяха дълбоко заинтригувани. Към края на деня поне ми стана ясно в каква посока текат мислите му.

Най-напред посетихме мистър и мисис Барнард и Поаро получи подробни сведения за часа, в който ги посетил Къст, и за това, какво точно бе казал. След това отидохме в хотела, където бил отседнал, и приятелят ми изтръгна от съдържателя точния час на неговото заминаване. Доколкото разбрах, нищо ново не открихме, но Поаро изглеждаше доволен.

После отидохме на плажа, където бил намерен трупът на Бети Барнард. Поаро започна да се върти наоколо и да се взира внимателно в камъчетата. Не виждах голям смисъл в това, тъй като приливът заливаше брега два пъти на ден.

Но от дългото общуване с него бях разбрал, че действията му винаги се диктуват от определена цел, колкото и безсмислена да изглежда тя на пръв поглед.

От плажа ни замъкна до най-близкото възможно за паркиране място. Оттам се запъти към площадчето, където чакаха автобусите от Ийстбърн, преди да напуснат Бексхил. Накрая ни заведе всички в „Рижата котка“ и пълничката Мили Хигли ни сервира блудкав чай. Поаро й направи някакъв сложен комплимент за формата на глезена.

— Краката на англичанките са прекалено слаби. Но вие, мадмоазел, имате безукорен крак. Той има форма, има глезен!

Мили Хигли дълго се кикоти и го помоли да не говори така. Знаела какви били французите.

Поаро не си направи труда да поправи грешката й относно националността му. Само я гледаше с такъв влюбен поглед, че се стреснах.

— Voilá[82] — заяви най-накрая, — свърших си работата в Бексхил. Сега отивам в Ийстбърн. Трябва да уточня един малък въпрос, нищо повече. Не е необходимо всички да ме придружавате. Но да отидем преди това в хотела и да изпием по един коктейл. Този карлтънски чай беше отвратителен.

Докато пиехме коктейлите, Франклин Кларк попита любопитно:

— Мисля, че се досещаме какво целите. Искате да опровергаете онова алиби. Но не мога да разбера защо сте толкова доволен. Предполагам, че не сте се сдобили с ново доказателство.

— Не, не съм.

— Тогава?

— Търпение. Всичко ще се нареди от само себе си, ако има време.

— Във всеки случай изглеждате доста доволен от себе си.

— Досега нищо не противоречи на моята теория.

Лицето му стана сериозно.

— Веднъж моят приятел Хейстингс ми каза, че когато бил малък, играел на някаква игра, наречена Истината. Това е игра, в която на всеки се задават по три въпроса, на двата от които трябва да отговори искрено. На третия въпрос може и да излъже. Въпросите, естествено, са от най-нетактично естество. Но в началото всеки трябва да се закълне, че ще каже истината, цялата истина и само истината.

Той замълча.

— Е, и? — попита Мегън.

— Eh bien, искам да поиграем на тази игра. Само че няма да задам три въпроса. Един е достатъчен. По един на всеки.

— Разбира се — рече Кларк нетърпеливо, — ще отговорим, каквото ни попитате.

— Но аз искам да приемете всичко много по-сериозно. Заклевате ли се, че ще кажете истината?

Той беше толкова сериозен, че другите се стреснаха, изпълниха желанието му и се заклеха.

— Bon[83] — каза Поаро бързо, — да започнем.

— Аз съм готова — заяви Тора Грей.

— Да, но този път няма да е учтиво, ако дамите са първи. Ще започнем с някой друг.

Той се обърна към Франклин Кларк.

— Е, mon cher M. Clarke[84], забелязахте ли какви шапки носят тези години жените в Аскът?

Франклин Кларк го зяпна учудено.

— Това шега ли е?

— Разбира се, че не.

— Сериозно, това ли е вашият въпрос?

— Да.

Кларк се намръщи.

— Е, мосю Поаро, всъщност аз не бях в Аскът, но доколкото можах да видя жените в минаващите за Аскът коли, шапките им тази година са по-смешни от всеки друг път.

— Ексцентрични?

— Много.

Поаро се усмихна и се обърна към Доналд Фрейзър:

— Кога бяхте на почивка тази година?

Този път беше ред на Фрейзър да зяпне от учудване.

— На почивка? Първите две седмици на август.

Той се намръщи. Въпросът явно му напомни за загубата на момичето, което бе обичал.

Поаро обаче не обърна внимание на отговора. Погледна Тора Грей и гласът му се промени, стана напрегнат. Въпросът прозвуча остро и ясно:

— Мадмоазел, в случай че лейди Кларк беше починала, щяхте ли да се омъжите за сър Кармайкъл, ако ви предложеше?

Момичето подскочи.

— Как смеете да ме питате такова нещо! Та това е оскърбително!

— Може би, но вие се заклехте да кажете истината. Eh bien, да или не?

— Сър Кармайкъл беше изключително мил с мен, като че ли му бях дъщеря. И моите чувства към него бяха такива, уважавах го и му бях благодарна.

— Извинете, мадмоазел, вие не отговаряте с „да“ или „не“.

Тя се поколеба.

— Разбира се, отговорът е „не“!

— Благодаря, мадмоазел.

Той се обърна към Мегън Барнард. Лицето й беше бледо. Тя дишаше тежко, като изправена пред божия съд.

Гласът на Поаро изплющя като удар на камшик:

— Мадмоазел, какъв ще бъде резултатът от моя разпит? Искате ли да открия истината или не?

Тя гордо вдигна глава. Бях сигурен какво ще отговори. Знаех вече, че Мегън таи фанатична страст към истината. Отговорът й бе ясен и направо ме изуми.

— Не.

Всички скочиха. Поаро се наведе напред, загледан в изражението й.

— Мадмоазел Мегън — рече, — вие може да не искате истината и въпреки това да я погледнете в лицето.

Той тръгна към вратата, после се сети за нещо и отиде при Мери Драуър:

— Кажи, дете, имаш ли си приятел?

Мери, която досега гледаше всичко с разбиране, изведнъж се сепна и изчерви.

— Мосю Поаро. Аз… не съм съвсем сигурна.

Той се усмихна:

— Alors c’est bien, mon enfant[85]. Хайде, Хейстингс, трябва да отидем в Ийстбърн.

Колата ни чакаше и след малко вече се носехме по крайбрежния път през Певънси към Ийстбърн.

— Има ли смисъл да те попитам нещо, Поаро?

— Не сега. Сам си вади заключения от моите действия.

Отпуснах се назад и потънах в мълчание.

Поаро беше доволен от себе си и си тананикаше. Като минавахме край Певънси, той предложи да разгледаме замъка.

На връщане към колата спряхме до група деца, които пееха някаква песничка с пискливи фалшиви гласчета; по облеклото им личеше, че са скаути.

— Какво пеят, Хейстингс? Не мога да разбера думите.

Вслушах се в припева.

… Да уловим лисица,

да я затворим в клетка

и никога да не я пуснем.

— „Да уловим лисица, да я затворим в клетка и никога да не я пуснем“ — повтори Поаро.

Лицето му стана изведнъж сериозно и съсредоточено.

— Това е ужасно, Хейстингс! — Той помълча. — Ходиш ли на лов за лисици?

— Не. Никога не съм могъл да си позволя. Мисля, че тук не се занимават много с лов.

— Странен спорт. Дебнене, викове, преследване през ниви, плетове, ровове… лисицата бяга, понякога се връща назад, но кучетата…

— Хрътките!

— … хрътките са по следите й, хващат я и тя умира бързо и ужасно.

— Звучи жестоко, но всъщност…

— На лисицата й харесва? Не говори глупости, приятелю. И все пак по-добре бърза и жестока смърт, отколкото това, което пеят децата. Да бъдеш затворен в клетка завинаги… Не, това е ужасно.

Той поклати глава. После добави с променен глас:

— Утре ще посетя Къст. — И нареди на шофьора: — Назад, към Лондон.

— Няма ли да ходим в Ийстбърн? — възкликнах аз.

— Защо да ходя? Вече знам всичко.

Тридесет и трета глава
Александър Бонапарт Къст

Не присъствувах на срещата между Поаро и странния Александър Бонапарт Къст. Поради връзките си с полицията за Поаро не беше никак трудно да получи разрешение да го види, но то не се отнасяше и за мен, а освен това за Поаро беше много важно срещата да е поверителна, да са само двамата, лице в лице.

Той обаче ми описа така подробно всичко, че я предавам с пълна увереност — все едно, че лично съм присъствувал.

Мистър Къст се бил смалил. Прегърбил се още по-силно. Все подръпвал сакото си. Известно време Поаро не проговорил.

Седял и гледал мъжа срещу себе си. Атмосферата била спокойна… кротка… изпълнена с безкрайна тишина…

Моментът трябва да е бил драматичен — среща на двама противници в една тъй дълга борба. На мястото на Поаро аз сигурно бих се развълнувал.

Но Поаро е делови мъж. Той бил погълнат само от мисълта да направи впечатление на противника.

Накрая попитал предпазливо:

— Знаете ли кой съм?

Другият поклатил глава.

— Не. Освен ако сте подчиненият на мистър Лукас. Или може би идвате от името на мистър Мейнард?

(Мейнард & Коул са адвокати на обвиняемия.)

Тонът му бил вежлив, но безразличен. Изглеждал погълнат от някаква своя неуловима мисъл.

— Аз съм Еркюл Поаро…

Поаро произнесъл тези думи много внимателно… и наблюдавал ефекта. Мистър Къст повдигнал леко глава.

— Нима?

Казал го естествено, както би попитал инспектор Кроум, но без неговата надменност.

После, около минута по-късно, повторил:

— Нима? — Този път тонът му бил различен — в него прозвучал интерес. Повдигнал глава и погледнал приятеля ми.

— Да — отвърнал Поаро. — Аз съм човекът, на когото изпратихте писмата си.

Изведнъж връзката се прекъснала. Мистър Къст свел поглед, раздразнен и сърдит.

— Никога не съм ви писал. Тези писма не са от мене. Казах го вече безброй пъти.

— Знам — рекъл Поаро, — но ако не сте вие, тогава кой?

— Враг. Сигурно имам враг. Всички са срещу мене. Полицията, всички… Това е един чудовищен заговор!

Поаро не отговорил.

Мистър Къст продължил:

— Винаги всички са били срещу мене.

— Дори когато бяхте дете?

Човекът се замислил.

— Не, тогава не. Майка ми ме обичаше много. Но беше амбициозна, болезнено амбициозна. Затова ми е дала тези смешни имена. Беше си втълпила, че ще стана забележителна личност, винаги ме караше да се изтъквам, говореше за волята, за това, как всеки можел да бъде господар на съдбата си, как, стига да съм пожелал, щял съм да постигна всичко!

Той замълчал.

— Тя сгреши, разбира се. Отрано го разбрах. Не бях от хората, които си пробиват път в живота. Винаги съм вършил глупости, винаги съм изглеждал смешен. А бях и срамежлив, страхувах се от хората. В училище се чувствувах много зле. Момчетата научиха собствените ми имена и ми се подиграваха… Бях много слаб — и в игрите, и в ученето.

Той поклатил глава.

— Добре, че бедната ми майка почина. Щеше да се разочарова от мен. В търговската гимназия също се оказах глупав — за да науча стенография и машинопис, ми трябваше повече време, отколкото на всеки друг. И все пак не се чувствувах глупав, ако разбирате какво искам да кажа…

Изведнъж погледнал умолително приятеля ми.

— Разбирам ви — отговорил Поаро. — Продължавайте.

— Обаче всички ме смятаха за глупав. Това ме сковаваше. И по-късно в работата беше същото.

— А още по-късно, през войната? — подсказал Поаро.

Лицето на Къст внезапно просветнало.

— Знаете ли, хареса ми войната. Всичко хубаво в живота ми е свързано с нея. За пръв път се почувствувах човек като всички други, бяхме равни. Аз бях като останалите.

Усмивката му се стопила.

— И тогава ме раниха в главата. Много леко. Но откриха, че имам припадъци… Знаех, разбира се, че има моменти, когато не съм много сигурен какво върша. Празнини… На няколко пъти падах. Но нямаха основание да ме демобилизират за това. Не беше справедливо.

— А след това?

— Получих работа като чиновник. По това време печелех добри пари. След войната не беше много лошо. Е, вярно, по-малка заплата… И някак си не напредвах. Винаги забравяха да ме повишат. Не бях пробивен… Стана тежко, много тежко… После, по време на кризата… Да ви кажа истината, едва припечелвах да не умра от глад. (А един чиновник трябва и да се облича добре.) Тогава получих предложението за тази работа с чорапите. Заплатата и комисионна.

Поаро любезно му напомнил:

— Но вие разбирате, нали, че фирмата, за която твърдите, че ви е наела, отрича категорично.

Мистър Къст отново се развълнувал.

— Това е, защото участвуват в заговора, не може да не участвуват! Имам писмени доказателства, разбирате ли! Пазя писмата им с указанията къде да ходя и списъка на хората, които да посетя на всяка цена.

— Не писмени доказателства, а писани на машина.

— Това е все същото. Естествено е една фирма за продажба на едро да пише писмата си на машина.

— Не сте ли чували, мистър Къст, че всяка машина може да бъде разпозната по някой написан на нея документ? Писмата до вас са написани на една и съща машина.

— Какво от това?

— Въпросната машина е вашата собствена. Тази, която открихме в стаята ви.

— Изпратиха ми я от фирмата още в началото.

— Да, но писмата сте получили по-късно. Затова, съгласете се, изглежда, като че ли сам сте ги написали и сте ги пуснали по пощата.

— Не, не! Всичко това е част от заговора срещу мен!

И внезапно добавил:

— Пък и какво чудно, че писмата са написани на същия тип машина.

— Същия тип да, но не и на същата машина.

Мистър Къст повтори упорито:

— Това е заговор!

— А какво ще кажете за справочниците „ABC“, които намериха в бюфета ви?

— Не знаех нищо за тях. Мислех, че всичко е чорапи.

— Защо в списъка на хората от Андоувър името на мисис Ашър е отметнато с ченгелче?

— Защото реших да започна с нея. Човек все трябва да започне отнякъде.

— Да, прав сте. Човек трябва да започне отнякъде.

— Нямам предвид това, което вие имате предвид!

— А откъде знаете какво имам аз предвид?

Мистър Къст не отговорил. Целият треперел.

— Не съм го извършил! Аз съм невинен! Това е грешка! Ами ето — погледнете второто убийство, бексхилското. Играех на домино в Ийстбърн. Трябва да се съгласите!

Гласът му бил победоносен.

— Да — казал Поаро замислено. — Но е лесно да се сбърка с един ден. Обаче ако сте упорит, самоуверен човек като мистър Стрейндж, няма да допуснете мисълта, че е възможно да сгрешите. Ще отстоявате докрай думите си. Той е този тип човек. Що се отнася до адресната книга в хотела, няма нищо по-лесно от това, да нанесете друга дата, когато се записвате. Никой няма да забележи.

— Аз играех на домино същата вечер!

— И сигурно добре играете…

Мистър Къст се объркал малко.

— Да… струва ми се, че добре.

— Това е увлекателна игра, нали? Изисква голямо умение.

— Много е увлекателна, много. Едно време често играехме, особено по обяд. Да знаете как се сближават непознати хора на партия домино!

Той се изсмял.

— Спомням си един човек — не съм го забравил, защото ми каза нещо, — просто се заприказвахме с него на чаша кафе и после започнахме да играем. И представете си, след само двадесет минути имах чувството, че съм го познавал цял живот!

— И какво ви каза? — попитал Поаро.

Лицето на мистър Къст се помрачило.

— Той ме порази тогава, направо ме порази. Обясни ми, че съдбата на всеки е написана на ръката му. Показа ми линиите на своята ръка — на нея пишело, че на два пъти ще бъде на косъм от удавяне, и наистина на два пъти за малко да се удави. А после погледна моята и ми разправи поразителни неща — че преди да умра, ще стана един от най-известните хора в Англия. Че цялата страна ще говори за мен. Но рече също…

Мистър Къст се запънал.

— Да?

Погледът на Поаро го привличал с магнетична сила. Къст се втренчил в него, извърнал очи, сетне отново ги забол в Поаро като хипнотизирано зайче.

— На ръката ми пишело, че ще умра от насилствена смърт. После се засмя и ми рече: „Май ще умрете на ешафода“. След това пак се засмя и каза, че се шегува…

Къст млъкнал. Очите му се откъснали от Поаро и зашарили неспокойно из стаята.

— Главата ми… много страдам от глава. Понякога главоболията са жестоки. А има моменти, когато не знам… не знам…

И отново замълчал. Поаро се навел напред и казал тихо, но уверено:

— Но вие знаете, че сте извършили убийства?

Мистър Къст вдигнал очи. Погледът му бил искрен и прям. Вече не се съпротивлявал. Изглеждал странно примирен.

— Да — промълвил. — Знам.

— Но не знаете защо сте ги извършили, прав ли съм?

Къст поклатил глава.

— Не. Не знам.

Тридесет и четвърта глава
Поаро обяснява

Седяхме и напрегнато слушахме Поаро.

— В това дело — произнесе той — най-много ме безпокоеше въпросът „защо?“. Оня ден Хейстингс заяви, че случаят е приключен. Аз му отговорих, че случаят е самият човек. Тайната не бе в убийствата, а в самия ABC. Защо му е било необходимо да извърши тези убийства? Защо избра мен за противник?

Да се посочи, че човекът е душевно болен, не е отговор. Да се обясни, че върши безумни неща, защото е луд, е глупаво и неинтелигентно. Лудият е също така логичен в действията си, както и нормалният човек, но има своя особена гледна точка. Например, ако някой настоява да излезе вън и да клекне на земята само с една препаска около бедрата, неговото поведение ще ви се стори крайно ексцентрично. Но щом той самият е твърдо убеден, че е Махатма Ганди, поведението му ще ви се види обяснимо и логично.

В случая ми бе необходимо да си представя такава психика, че да е обяснимо и логично от нейна гледна точка да се извършат четири или повече убийства и да се съобщи за това предварително на Еркюл Поаро.

Моят приятел Хейстингс може да потвърди, че от момента, в който получих първото писмо, бях силно обезпокоен и разтревожен. Веднага ми се стори, че нещо в това писмо не е наред.

— Били сте напълно прав — сухо каза Франклин Кларк.

— Да. Но в самото начало направих непростима грешка. Позволих на моето предчувствие, на моето много силно предчувствие, да остане само едно впечатление. Помислих си, че е интуиция. А в един уравновесен, здравомислещ ум няма място за интуиция! Естествено, човек може да предполага и предположението е или вярно, или погрешно. Ако е вярно, казваме, че е интуиция. Ако е погрешно, най-често не го споменаваме повече. Но всъщност интуицията е впечатление, основано на логично умозаключение или на лично преживяване. Когато един експерт усеща, че има нещо нередно в някоя картина, мебел или подпис на чек, чувството му се основава на множество подробности и признаци. На него не му е необходимо да ги изучава в детайли, опитът прави излишно вдълбочаването в тях и в резултат се получава общо впечатление, че нещо не е наред. Но това не е предположение, а впечатление, основано на опита.

Eh bien, признавам, че не погледнах на това писмо достатъчно сериозно. Само усетих неспокойство. Полицията го сметна за глупава шега. Но на мен не ми се стори шега. Бях убеден, че в Андоувър, както пишеше в писмото, ще бъде извършено убийство. И както знаете, точно така стана.

Още тогава схванах, че на този стадий няма начин да разберем кой го е извършил. Единственият отворен път бе да опитам да разбера какъв човек е убиецът.

Имаше откъде да тръгна — писмото, начина, по който бе извършено престъплението, жертвата. Трябваше да открия подбудата за убийството и за писмото.

— Слава — подсказа Кларк.

— Разбира се, комплексът за малоценност обяснява всичко — добави Тора Грей.

— Да, на пръв поглед това бе пътят, по който трябваше да тръгна. Но защо аз? Защо Еркюл Поаро? Би постигнал много по-голяма известност, като изпрати писмата в Скотланд Ярд, а още повече в някой вестник. Навярно вестникът нямаше да публикува първото писмо, но с второто азбучно убийство сигурно щеше да получи всичката слава, която пресата може да му даде. Защо тогава Еркюл Поаро? Имаше ли някаква лична причина? В писмото явно се долавяше предубеждение към чужденците, но не дотам силно, та да се задоволя с подобно обяснение.

После пристигна второто писмо, последвано от убийството на Бети Барнард. Този път стана ясно (както и подозирах), че убийствата ще продължат в азбучен ред, но този факт, задоволителен като решение за много хора, остави в моето съзнание основния въпрос непроменен.

Мегън Барнард се размърда на стола си.

— Не съществува ли жажда за кръв?

Поаро се обърна към нея:

— Права сте, мадмоазел, съществува. Желанието да убиваш. Но то не се покриваше с фактите от нашия случай. Човек, обзет от манията да убива, обикновено се стреми да убие колкото може повече хора. Тласка го непреодолимото желание, което не го напуска. Главната цел на такъв убиец е да скрие следите си, а не да ги разгласява. Като погледнем четиримата убити или поне тримата (защото не знам почти нищо за мистър Даунс и мистър Ърлсфилд), ще ни стане ясно, че стига да е искал, убиецът е можел да ги ликвидира, без да навлече подозрение върху себе си. Полицията щеше да заподозре Франц Ашър, Доналд Фрейзър, Мегън Барнард, евентуално мистър Кларк, дори и да няма преки доказателства срещу тях. Никой не би се сетил да търси вината у психопат. Защо тогава е било необходимо да привлече вниманието върху себе си? Нужно ли е било да оставя до всеки труп по един „ABC“? Или тъкмо тук се крие причината? Дали комплексът не е свързан с железопътните справочници? За мен ставаше невъзможно да разбера убиеца. Не бе правдоподобно да го прави от благородство, от угризение убийството да не бъде приписано на невинен човек.

Въпреки че не успявах да си отговоря на главния въпрос, все пак научавах някои неща за убиеца.

— Какви? — попита Фрейзър.

— Първо — много е повърхностен. Убийствата му растяха по азбучен ред, което, изглежда, беше много важно за него. От друга страна, не подбираше жертвите си — мисис Ашър, Бети Барнард, сър Кармайкъл Кларк — това са съвсем различни хора. Няма нито сексуален комплекс, нито възрастов и този факт ми се видя много интересен. Ако един човек убива безразборно, обикновено той го прави, за да премахне някого, който му пречи или го дразни. Но азбучният ред показва, че случаят не е такъв. Вторият тип убийци обикновено подбира определена категория жертви, най-често от другия пол.

Позволих си да направя малък извод. Справочникът ме упъти към човек с железопътен комплекс, както го наричам аз. Среща се по-често у мъжете, отколкото у жените. Малките момчета обичат влаковете повече от момиченцата. Това сочеше и към недоразвит ум. „Детското“ все още преобладава в този човек.

Смъртта на Бети Барнард и начинът, по който бе убита, ми дадоха нови сведения. Особено показателен бе начинът (простете, мистър Фрейзър). Преди всичко тя беше удушена със собствения й колан, което говори, че е била в приятелски или интимни отношения с убиеца. И когато научих някои неща за характера й, направих си извод.

Бети Барнард е обичала да флиртува. Обичала е мъжете да й обръщат внимание, и то представителни мъже. Следователно, за да я убеди ABC да излезе с него, той трябва да е бил привлекателен, да е имал сексапил. Трябва да е умеел, както казват англичаните, „да блесне“. Трябва да е бил от мъжете, които успяват с жените. Представям си сцената на плажа така: той се любува на колана й. Тя го сваля, той игриво го плъзва по врата й. Казва нещо от рода на „сега ще те удуша“. Повтарям, всичко е много игриво. Тя се смее и той тегли…

Доналд Фрейзър скочи, смъртно бледен.

— Мосю Поаро, за бога!

Поаро махна с ръка.

— Свърших. Нямам какво повече да кажа по този въпрос. Преминавам към следващото убийство — на сър Кармайкъл Кларк. Тук убиецът се връща към първия начин — удар по главата. Същият азбучен комплекс, но един факт ме обезпокои. За да бъде последователен, убиецът би трябвало да избира градовете по някаква закономерност.

Например, ако Андоувър е сто петдесет и петата гара на A, то убийството B би трябвало да стане на сто петдесет и петата гара на B или пък на сто петдесет и шестата, а убийството C на сто петдесет и седмата и т.н. А вместо това при градовете също изборът е прекалено безразборен.

— Да не би да ти се струва така, защото ти самият си побъркан на тема ред, Поаро? — прекъснах го аз. — При теб е направо мания.

— Не, не е мания! Quelle idée[86]! Но, признавам, че може би прекалено много наблягам на това обстоятелство. Минавам нататък.

Кърстънското убийство не ни помогна много. Нямахме късмет, защото адресът на писмото беше сбъркан, то се забави и не можахме да се подготвим.

Но по времето, когато беше обявено убийството, вече бяхме изработили ефикасна система за отбрана. Стана ясно, че на ABC няма да му се разминат още дълго престъпленията.

Нещо повече — именно тогава попаднах на чорапите. Стана съвсем ясно, че присъствието всеки път на местопрестъплението на продавач на чорапи не е случайно. Оттук следваше, че именно той е убиецът. Трябва да кажа, че описанието, което ми даде мис Грей, не съответствуваше на портрета, който си бях изработил за човека, убил Бети Барнард.

За останалото ще спомена накратко. Бе извършено и четвърто убийство, този път на някой си Джордж Ърлсфилд. Изказа се предположение, че е бил убит по грешка вместо друг човек — Даунс, който прилича на него по телосложение и е седял в киното на съседен стол.

И тук най-после настъпи обрат! Обстоятелствата се обърнаха против ABC, а не в негова полза, както досега. Той вече е белязан, преследван и накрая арестуван.

Делото, както каза Хейстингс, е приключено.

Така е, що се отнася до публиката. Човекът е в затвора и по всяка вероятност ще бъде изпратен в Бродмур[87]. Няма да има повече убийства! Край!

Но не и за мен! Аз не знам нищо, абсолютно нищо. Нито защо, нито с каква цел.

И още един обезпокоителен факт. Къст има алиби за нощта на бексхилското убийство.

— Това безпокоеше и мен през цялото време — обади се Франклин Кларк.

— Да, то ме накара да се замисля здравата. Защото, както изглежда, алибито е истинско. А то не може да бъде истинско освен — и тук стигаме до две много интересни предположения.

Да предположим, приятели, че Къст е извършил три от убийствата, A, C и D, но не е извършил B.

— Мосю Поаро, това не е…

— Тихо, мадмоазел! — Погледът му принуди Мегън Барнард да замълчи. — Аз искам преди всичко истината! Да предположим, казах, че ABC не е автор на второто убийство. Спомнете си, че то стана през първите часове на двайсет и пети — деня, в който е пристигнал в града. Да предположим, че някой го е изпреварил. Как ще постъпи той при тези обстоятелства? Ще извърши ли второ убийство, или ще приеме първото като подарък?

— Мосю Поаро! — каза Мегън. — Вашето предположение е фантастично! Всички престъпления трябва да са извършени от един и същ човек!

Той не й обърна внимание и продължи спокойно:

— Заслугата на тази хипотеза беше, че обясняваше несъответствието между личността на Александър Бонапарт Къст (който не би могъл да се хареса на нито едно момиче) и личността на убиеца на Бети Барнард. А е имало случаи убийци да се възползуват от извършени от други хора убийства. Например не всички убийства на Джак Разпорвача са извършени от него. Дотук добре.

Но сега се изправих пред една трудност.

До бексхилското престъпление нито един факт от азбучните убийства не бе направен публично достояние. Андоувърското събуди слаб интерес. Разтвореният справочник „ABC“ изобщо не бе споменат в пресата. Оттук следваше, че който и да е извършил това убийство, трябва да е имал достъп до факти, известни само на ограничен кръг хора — на мене, на полицията и на някои близки или съседи на мисис Ашър. И затова тази следа ме доведе до глуха улица.

Лицата, обърнати към него, бяха озадачени и смутени.

Доналд Фрейзър промълви замислено:

— В края на краищата и полицаите са хора. Някои дори са симпатични…

Той замълча и погледна въпросително към Поаро.

Поаро поклати глава.

— Не, отговорът е по-прост. Нали подчертах, че има и втора хипотеза.

Да предположим, че Къст не е отговорен за убийството на Бети Барнард. Да предположим, че някой друг я е убил. Възможно ли е този някой да е извършил и другите убийства?

— Но това звучи съвсем безсмислено! — извика Кларк.

— Така ли мислите? Тогава аз направих онова, което трябваше да сторя още в самото начало. Разучих внимателно писмата, които бях получил, но от съвсем различна гледна точка. От самото начало бях усетил, че в тях има нещо нередно, както един познавач на изкуството би усетил от пръв поглед, ако нещо в картината не е наред…

Бях решил, без да се замислям много, че ги намирам за смущаващи, щото са писани от луд. Сега отново ги разгледах и стигнах до съвсем различно заключение: нередното в тях бе това, че са писани от напълно нормален човек.

— Какво! — извиках аз.

— Да, точно така. Те, както и картината, са имитация. Предявяват, че са дело на луд, но в действителност няма нищо такова.

— В думите ви няма никакъв смисъл — повтори Франклин Кларк.

— Mais si[88]! Размислете малко. Какво се цели с изпращането на тези писма? Да се привлече вниманието върху автора, да се съсредоточи то върху убийствата. Наистина на пръв поглед това е безсмислено. И тогава прозрях! Те трябваше да привлекат вниманието към няколко убийства, към цяла серия убийства… Нали вашият велик Шекспир е казал: „В гората едно дърво ще мине незабелязано“.

Не поправих литературното изказване на Поаро. Опитвах се да разбера накъде бие. Изведнъж ми стана ясно. Той продължи:

— Кога няма да забележите една топлийка? Когато е на игленика. Кога няма да обърнете внимание на едно убийство? Когато е включено в група сходни убийства.

Имах работа с необикновено умен, изобретателен убиец — безскрупулен, смел и комарджия по душа. НЕ мистър Къст! Той никога не би могъл да извърши тези убийства. Не, сблъсках се със съвсем друг тип човек — човек с момчешки темперамент (за това говорят писмата и железопътният справочник), който се харесва на жените, за когото човешкият живот не представлява нищо и който неминуемо е свързан с някое от убийствата.

Помислете — когато стане убийство, кои са първите въпроси, които задава полицията? Възможност — къде са били всички в момента на убийството? Подбуда — кой е облагодетелствуван от тази смърт? Ако мотивът и възможността са пределно ясни, какво ще направи бъдещият убиец? Ще си изработи алиби — ще нагласи някак си времето според действията си. Но това е винаги рисковано. Нашият престъпник е измислил много по-фантастична защита. Създал е убиец психопат!

Сега ми остава само да разгледам произшествията и да открия възможния убиец. Андоувър? — Този, който веднага ще е заподозрян, е Франц Ашър, но не можех да си го представя как замисля и изпълнява толкова сложен план, нито пък го виждах предварително да се подготвя за такова нещо. Бексхил? — Може да е Доналд Фрейзър. Той е умен, способен и методичен. Но единствената подбуда да убие годеницата си е ревност, а ревността не е склонна към предварително обмисляне. Освен това разбрах, че е взел отпуската си в началото на август, което прави невъзможна връзката му с убийството в Кърстън. Последва Кърстън и изведнъж се озовахме на много по-благоприятна почва.

Сър Кармайкъл Кларк е много богат. Кой наследява парите? Жена му, която умира, е най-заинтересована, а след това богатството преминава в ръцете на брат му Франклин.

Поаро бавно се обърна, докато очите му срещнаха Франклин Кларк.

— Тогава вече бях сигурен. Човекът, който дълго време живееше в съзнанието ми, бе същият като човека, с когото се запознах в действителността. ABC и Франклин Кларк бяха една и съща личност! Дръзкият, авантюристичен характер, скитническият живот, привързаността му към Англия, която се забелязваше в тънката насмешка към чужденците. Привлекателното, свободно и непринудено държание — за него няма нищо по-лесно от това, да се запознае с някое момиче в кафене. Методичният ум — един ден състави тук план за действие и педантично номерира всяка точка — първо, второ, трето. И най-накрая момчешкият темперамент, за който спомена лейди Кларк и който се изразява дори в литературния му вкус (проверих, и в библиотеката му наистина имаше книга от Незбит със заглавие „Децата на железничарите“). Повече не се съмнявах. ABC, човекът, написал писмата и извършил убийствата, е Франклин Кларк.

Кларк избухна в смях.

— Много хитроумно! А какво ще кажете за нашия приятел Къст, хванат на местопрестъплението? Какво ще кажете за кръвта по сакото му? А ножът в квартирата му? Той може да отрича, че е извършил убийствата…

Поаро го прекъсна:

— Грешите. Той призна.

— Какво! — Кларк изглеждаше наистина слисан.

— О, да — учтиво продължи Поаро. — Малко след като се заприказвах с него, ми стана ясно, че Къст действително се мисли за виновен.

— И това ли не ви задоволи, мосю Поаро? — попита Кларк.

— Не. Щом го видях, аз разбрах, че той не може да е убиецът! Не притежава нито здрави нерви, нито смелост, нито дори, бих казал, ума, за да състави такъв план! През цялото време усещах двойствената личност на убиеца. Сега проумях къде се крие тя — има замесени двама души; истинският убиец, хитър, изобретателен и дързък, и псевдоубиецът, глупав, нерешителен, поддаващ се на внушение. Поддаващ се на внушение — точно тук се крие тайната на мистър Къст! За вас не е било достатъчно, мистър Кларк, да измислите цяла поредица убийства с цел да отвлечете вниманието от едно убийство. На вас ви е било нужно и прикритие.

Мисля, че идеята се е породила в съзнанието ви при една случайна среща в закусвалня със странна личност с две бомбастични лични имена. По онова време сте обмисляли различни планове как да убиете брат си.

— Така ли? А защо?

— Защото сте били силно разтревожен за бъдещето. Не знам дали разбирате, мистър Кларк, но вие ми помогнахте, когато ми показахте писмото на брат си. В него той изразява недвусмислено обичта си към мис Тора Грей. Може да е била бащинска или да е предпочитал да е такава. Така или иначе, съществувала е голяма опасност след смъртта на вашата снаха в самотата си той да се обърне към красивото момиче за съчувствие и утеха и (както става с доста възрастни мъже) да се ожени за нея. Страхът ви се усилил, след като сте опознали мис Грей. Виждам, че сте добър, макар и циничен, познавач на характери. Вие сте разбрали, че мис Грей е от тези млади жени, които са готови на всичко, за да си пробият път в живота. Не сте се съмнявали, че тя няма да пропусне случая да стане лейди Кларк. Брат ви бил много здрав и жизнен. От този брак е можело да се родят деца и тогава вашият шанс да наследите богатството пропада.

През целия си живот дълбоко в себе си сте били разочарован, непостоянен човек, който не успява да се задържи на едно място. И горчиво сте завиждали на брат си заради голямото му богатство.

Повтарям, че докато сте прехвърляли най-различни планове в ума си, сте срещнали мистър Къст, който ви е навел на идеята. Неговите необикновени лични имена, епилептичните му припадъци и болките в главата, цялата му боязлива и незабележителна натура ви накарали да го изберете за оръдие. Планът за азбучната последователност се ражда изведнъж в съзнанието ви — инициалите на Къст, фактът, че името на брат ви започва със „С“ и че живеете в Кърстън са били ядката на вашия замисъл. Дори сте отишли тъй далеч да споменете на Къст за възможния му край, макар че едва ли сте се надявали вашето предложение да пожъне големия успех, който то в действителност пожъна!

Приготовленията ви били отлично направени. От името на Къст сте изписали чорапи, които да бъдат изпратени на него. А самият вие сте му изпратили железопътни справочници „ABC“, опаковани в подобни кутии, и писмо от името на фирмата, в което сте му предложили заплата и комисионна. Действията ви били така добре подготвени, че дори сте напечатили писмата, които сте изпращали след това, и сте му подарили машината, с която сте си послужили.

Оставало ви само да намерите две жертви, чиито имена да започват съответно с A и B и които да живеят в места, започващи със същите букви.

Избрали сте Андоувър като подходящо място и предварителното познаване на градчето ви насочило към магазина на мисис Ашър като сцена на първото убийство. Името й е изписано ясно над вратата, а от собствени наблюдения сте разбрали, че тя е обикновено сама в магазина. За нейното убийство са необходими здрави нерви, дързост и късмет.

За буквата B е трябвало да смените тактиката. Самотните притежателки на магазини може евентуално да са били предупредени от полицията. Предполагам, че сте започнали да посещавате често кафенетата и сладкарниците, шегували сте се и сте ухажвали сервитьорките, търсейки тази, чието име да започва с нужната буква и която е подходяща за целта.

В лицето на Бети Барнард откривате точно този тип момиче, който търсите. Извели сте я веднъж-два пъти, обяснили сте й, че сте женен и поради тази причина трябва да се срещате тайно, на скрити места.

Щом подготовката приключва, пристъпвате към действия. Изпращате на Къст андоувърския списък с нареждането да бъде там на посочената дата и ми изпращате първото писмо от ABC.

На определената дата отивате в Андоувър и убивате безпрепятствено мисис Ашър. Убийство номер едно е изпълнено успешно.

За второто вземате предпазни мерки и го извършвате предния ден. Аз съм твърдо убеден, че Бети Барнард е била убита на двайсет и четвърти юли.

Идва ред на номер три, най-важното, истинското убийство от ваша гледна точка.

И тук държа голяма благодарност на Хейстингс за простата и очевидна забележка, която направи и на която никой не обърна внимание.

Той изказа предположение, че третото писмо нарочно е било изпратено с грешен адрес.

И беше прав!

В този факт, тъй прост на пръв поглед, се крие отговорът на въпроса, който ме мъчи толкова време. Защо писмата бяха изпратени до Еркюл Поаро, който е частен детектив, а не до полицията.

Заблудих се, че изпитва лична неприязън към мен. Нищо подобно! Изпратили сте ги до мен, защото основна точка на вашия план е едно от писмата да бъде грешно адресирано и да се забави, а не е възможно това да стане, ако получателят е Скотланд Ярд. Необходим е частен адрес. Избрали сте мен като известна личност и човек, който с положителност ще съобщи за писмата в полицията. Освен това ви е доставяло удоволствие да се надсмивате над един чужденец.

Много находчиво сте адресирали писмото — Уайтхейвън, Уайтхорс, — грешката може да мине за естествена. Само Хейстингс беше достатъчно проницателен да не се поддаде на натрапващата се асоциация и да погледне очевидното!

Разбира се, адресът е бил преднамерено сбъркан. Било е жизненоважно полицията да тръгне по следите едва след като убийството е успешно извършено. Вечерните разходки на брат ви са предоставили удобния случай. А обществото е било така ужасено от ABC, че на никого и през ум не би му минало да ви заподозре.

Със смъртта на брат ви целта, разбира се, била постигната. Не сте имали никакво желание да убивате повече. Но, от друга страна, ако убийствата спрат безпричинно, би могло някой да заподозре истината.

Вашето прикритие, мистър Къст, успешно минал незабелязан поради невзрачната си външност и никой не се усетил, че и трите пъти един и същ човек е бил на местопрестъплението. За ваше голямо раздразнение дори посещението му в Коумсайд не привлякло внимание. Случката напълно излетяла от паметта на мис Грей.

Дързък, както винаги, вие решавате да извършите още едно убийство, но този път следата ясно да е насочена към мнимия убиец.

Избирате за сцена на действието Донкастър.

Планът е много прост. Поради създалите се обстоятелства, вие самият ще бъдете там. Мистър Къст ще бъде изпратен в Донкастър от фирмата. Намерението ви било да го следвате навсякъде и да се оставите на случая. Всичко тръгва добре. Мистър Къст отива на кино. Това е най-доброто разрешение за вас. Сядате през няколко стола от него. Когато той става да си върви, вие правите същото, преструвате се, че се препъвате, залитате, наръгвате един дремещ човек от предния ред, плъзгате един „ABC“ на коленете му, успявате да се блъснете в мистър Къст на изхода, изтривате ножа в ръкава му и го пускате в неговия джоб.

Изобщо не сте си направили труда да търсите човек, чието име да започва с D. Всеки би ви свършил работа! Вие сте предположили (и то много правилно), че това ще бъде сметнато за грешка. Сигурно е щяло да има някой от публиката, чието име да започва с D. Всички ще допуснат, че той е бил набелязаната жертва.

А сега, приятели, да разнищим случая от гледна точка на мнимия ABC, на мистър Къст.

Андоувърското престъпление не му говори нищо. Бексхилското убийство го изненадва и шокира — та той самият бил там по същото време. Следва Кърстън и заглавията във вестниците. Убийство ABC в Андоувър, когато той е бил там, убийство ABC в Бексхил, а сега предстои още едно… Три убийства и всеки път той е на местопрестъплението. Хора, страдащи от епилепсия, често имат празнини в паметта си и не помнят какво вършат в такива моменти… Спомнете си, че Къст е крайно невротизиран и лесно се поддава на внушение.

Тогава получава нареждане да отиде в Донкастър.

Донкастър! А следващото убийство ABC ще бъде в Донкастър. Сигурно е помислил, че това е ръка на провидението, загубва самообладание, въобразява си, че хазайката му го гледа подозрително, и я излъгва, че отива в Челтнъм. Заминава за Донкастър, понеже това е негов дълг. Следобед отива на кино. Може би е задрямал за малко.

Представете си какво е почувствувал, когато при завръщането си в хотела открива, че на ръкава на сакото му има кръв, а в джоба — окървавен нож. Неясните му предчувствия се превръщат в увереност.

Той, самият той, е убиецът! Спомня си за своите главоболия, за празнините в паметта. Той, Александър Бонапарт Къст, е убиец психопат!

Държанието му след това е на преследвано животно. Завръща се в лондонската си квартира. Там е в безопасност, всички го познават, мислят, че е бил в Челтнъм. Но ножът е все още у него — много глупаво от негова страна. Скрива го зад стенната закачалка.

И един ден го предупреждават, че ще дойде полиция. Това е краят! Те знаят!

Преследваното животно хуква за последен път…

Не знам защо е отишъл в Андоувър; предполагам, че е бил преследван от болезнено желание да види къде е било извършено престъплението, престъплението, което е извършил той, макар че не си спомня нищо…

Остава без пари… той е изморен… краката му неволно го отвеждат в полицейския участък.

Но дори попадналото в капан животно продължава да се бори. Къст е твърдо убеден, че той е извършил убийствата, но упорито твърди, че е невинен. И отчаяно се вкопчва в алибито, което има за второто злодеяние. Поне него не могат да му припишат!

Както казах, още щом го видях, ми стана ясно, че той не е убиецът и моето име нищо не му говори! Освен това разбрах, че се мисли за престъпника.

А след като не се призна за виновен, ми стана по-ясно отвсякога, че моята теория е вярна.

— Вашата теория — каза Франклин Кларк — е нелепа!

Поаро поклати глава.

— Не, мистър Кларк, вие бяхте в безопасност до момента, в който никой не ви подозираше. Веднъж заподозрян, доказателствата можеха лесно да се намерят.

— „Доказателствата“?

— Да. Намерих бастуна, с който сте си послужили в андоувърското убийство, в един долап в Коумсайд. Обикновен бастун, с тежка дръжка във формата на топка. Част от дървото било изрязано и заменено с разтопено олово. Вашата снимка беше разпозната от двама души, които ви видели да излизате от киното, когато е трябвало да бъдете на надбягванията. Онзи ден бяхте идентифициран в Бексхил от Мили Хигли и от едно момиче от гостилницата „Червеният бегач“, където сте завели на вечеря Бети Барнард през фаталната вечер. Ала най-компрометираща е елементарната предпазна мярка, която сте пропуснали. Оставили сте отпечатък от пръст върху пишещата машина на Къст, която, ако бяхте невинен, не би трябвало да сте докосвали.

Известно време Кларк седя неподвижен, после каза:

— Rouge, impaire, manque![89] Вие печелите, мосю Поаро! Но си струваше да опитам!

С невероятно бързо движение той извади от джоба си малък автоматичен пистолет и го допря до челото си.

Аз извиках и неволно се отдръпнах в очакване на изстрела.

Но изстрел не последва. Спусъкът щракна безрезултатно.

Кларк погледна изумен пистолета и изруга.

— Не, мистър Кларк! — рече Поаро. — Може би забелязахте, че днес имам нов слуга. Един мой приятел — виртуозен джебчия. Той извади пистолета от джоба ви, изпразни го и го върна обратно, без изобщо да се усетите.

— Мръсно чужденче! — изкрещя пламналият от ярост Кларк.

— Да, да, представям си какво чувствувате. Не, мистър Кларк, няма лека смърт за вас! Казали сте на мистър Къст, че два пъти сте се спасили от удавяне. Знаете какво значи това — че съдбата ви е отредила друга смърт.

— Вие…

От ярост не му идваха думи. Лицето му беше мъртвешки бледо. Той стисна заплашително юмруци.

От съседната стая се появиха двама детективи от Скотланд Ярд. Единият беше Кроум. Той се приближи до Кларк и изрече познатата стереотипна фраза: „Предупреждавам ви, че всичко, което кажете, може да бъде използувано срещу вас“.

— Той каза каквото трябваше — рече Поаро и добави, обръщайки се към Кларк: — Вие сте много високомерен, но все пак намирам вашето престъпление неанглийско… непорядъчно… неспортсменско…

Тридесет и пета глава
Заключение

Срам ме е да призная, че щом вратата се затвори след Франклин Кларк, аз се изсмях истерично.

Поаро ме погледна изненадано.

— Това е, защото му каза, че престъплението му не е спортсменско — поясних.

— Но то е така. Извършеното от него е отвратително. Дори не толкова убийството на брат му, колкото жестокостта, с която е осъдил един нещастник на доживотен затвор. „Да уловиш лисица, да я затвориш в клетка и никога да не я пуснеш.“ Това не е спорт.

Мегън Барнард въздъхна дълбоко.

— Не мога да проумея, не мога. Вярно ли е всичко това?

— Да, мадмоазел. Край на кошмара.

Тя го погледна и гъста червенина заля лицето й.

Поаро се обърна към Фрейзър:

— През цялото време мадмоазел се измъчваше от страха, че вие сте извършили второто убийство.

Доналд Фрейзър каза тихо:

— По едно време и аз си го мислех.

— Заради съня ли? — Той придърпа стола си към младия мъж и добави доверително: — Сънят ви може да се обясни много лесно. Започвате да откривате, че образът на едната сестра се заличава постепенно в паметта ви и неговото място заема другата сестра. Мадмоазел Мегън е заместила сестра си в сърцето ви, но тъй като мисълта, че толкова бързо сте забравили, е непоносима за вас, вие сте опитали да я задушите. С това се обяснява вашият сън.

Погледът на Фрейзър се обърна към Мегън.

— Не се страхувайте да я забравите — продължи Поаро бащински. — Тя не заслужава да се измъчва човек. А такива като мадмоазел Мегън се срещат веднъж на хиляда — un coeur magnifique[90].

Очите на Фрейзър светнаха.

— Мисля, че сте прав.

Струпахме се около Поаро, питахме го в глас какво ли не и искахме да ни отговори.

— Защо бяха онези въпроси, Поаро, дето ги задаваше на всички? Какъв беше смисълът от тях?

— Някои бяха simplement une blague[91]. Но аз разбрах това, което ми беше необходимо — че Франклин Кларк е бил в Лондон по времето, когато е било пуснато първото писмо, а освен това исках да видя лицето му, когато задавам въпроса си на мадмоазел Тора. Той не знаеше, че го наблюдавам, и долових злобата и гнева, които пламнаха в него.

— Никак не ви беше грижа за моите чувства — обади се Тора Грей.

— Мисля, че отговорът ви не беше искрен, мадмоазел — сухо отвърна Поаро. — И втората ви надежда се провали. Франклин Кларк няма да наследи парите на брат си.

Тя вирна глава.

— Трябва ли да стоя тук и да слушам как ме обиждат?

— Не — каза Поаро и учтиво й отвори вратата.

— Отпечатъкът от пръста допринесе много, Поаро — рекох замислено. — Той се предаде веднага, щом спомена за него.

— Да, много са полезни тези отпечатъци. — И добави: — Вмъкнах това, за да ти направя удоволствие, приятелю.

— Но, Поаро — извиках аз, — нима не е вярно?

— Ни най-малко, mon ami — отговори той.

 

 

Трябва да спомена и посещението на мистър Александър Бонапарт Къст няколко дни по-късно.

След като изкриви ръката на Поаро от стискане и несвързано му благодари, той се успокои и съобщи:

— Знаете ли, един вестник ми предложи сто лири — сто лири! — за да им напиша кратка автобиография. Аз… просто не знам какво да правя.

— На ваше място аз не бих се съгласил за сто — посъветва го Поаро. — Бъдете твърд. Кажете, че искате петстотин. И не се ограничавайте само с един вестник.

— Наистина ли мислите… че ще мога…

— Трябва да се примирите — усмихна се Поаро, — че сега сте много известна личност. В този момент всъщност най-известната личност в Англия.

Мистър Къст вдигна глава. Лицето му грейна от удоволствие.

— Знаете ли, мисля, че сте прав. Прочут! Във всички вестници! Ще се вслушам в съвета ви, мосю Поаро. Парите ще ми бъдат много необходими… Ще отида някъде на почивка… Освен това искам да направя хубав сватбен подарък на Лили Марбъри — много мило момиче, мосю Поаро, наистина много.

Поаро го потупа насърчително по рамото.

— Напълно сте прав. Починете си добре. И още нещо искам да ви кажа. Защо не отидете на очен лекар? Тези главоболия са вероятно от това, че имате нужда от нови очила.

— Мислите ли, че това е причината?

— Мисля.

Мистър Къст му стисна топло ръката.

— Вие сте велик човек, мосю Поаро.

Поаро, както винаги, не остана равнодушен към комплимента. Дори не успя да придаде на лицето си скромно изражение.

Когато мистър Къст важно си излезе, моят стар приятел ми се усмихна:

— И така, Хейстингс, ние с теб още веднъж бяхме на лов, нали? Vive le sport![92]

Допълнителна информация

$id = 4346

$source = Моята библиотека

Издание:

Библиотека „Лъч“ — избрано

Агата Кристи

Пет малки прасенца

Роман. Първо издание

Превела от английски: Вилиана Данова

Азбучните убийства

Роман. Второ издание

Превели от английски: Радка Лафчиева и Жечка Георгиева

Редактор: Анна Сталева

Художествено оформление: Иван Марков

Рисунка на корица: Фико Фиков

Художесвен редактор: Момчил Колчев

Технически редактор: Гинка Григорова

Коректор: Нора Димитрова

Английска. Първо и второ издание. ЛГ VI. Тематичен № 23/95366/5557–109–89.

Дадена за набор ноември 1988 година. Подписана за печат м. март 1989 година.

Излязла от печат м. април 1989 година. Поръчка №141. Формат 1/16 60/80.

Печатни коли 18,5. Издателски коли 18,5. УИК 22,36. Цена 3,29 лева.

„Народна младеж“ издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Георги Димитров“ — София

 

c/o Jusautor, Sofia. Ч820

 

© Agatha Christie

Five Little Pigs. Fontana/Collins, 1942

The A.B.C. Murders. Collins, 1936

Бележки

[1] Според английските закони пълнолетие се навършва на двадесет и една години.

[2] Все пак (фр.). — Б.пр.

[3] Е, добре (фр.). — Б.пр.

[4] Напред (фр.). — Б.пр.

[5] Назад (фр.). — Б.пр.

[6] Дребен собственик земевладелец в Англия. — Б.пр.

[7] Известно английско списание. — Б.пр.

[8] Shooting the sitting bird. Букв. — Да стреляш по птица, която мъти. — Б.пр.

[9] Известен колеж в Англия. — Б.пр.

[10] Известна художествена галерия в Лондон. — Б.пр.

[11] У. Шекспир. „Ромео и Жулиета“, второ действие, превод на Валери Петров. 1981 г.

[12] Драги мой (фр.). — Б.пр.

[13] Според английските закони достатъчно е един от съпрузите да не е съгласен, за да не може да бъде разтрогнат бракът. — Б.пр.

[14] Според законите в Англия фамилното имение винаги се наследява от най-големия син.

[15] Висококачествен плат, ръчно производство, който се изработва на остров Хирис, Хебридските острови.

[16] Tisane — билков чай (фр.). — Б.пр.

[17] Succes d’estime — оценен от критиците, но не от широката публика (фр.). — Б.пр.

[18] „Primavera“ — „Пролет“, известна картина на Ботичели.

[19] Джейкъб Ъпщайн (1880–1959) — английски скулптор.

[20] Femme formidable — страхотна жена (фр.). — Б.пр.

[21] Персонаж от романа на Уилям Текери „Панаир на суетата“.

[22] Дух, чийто вой предвещава смърт в дома (ирл.).

[23] Вид развлекателна игра.

[24] Mais voyons (фр.). — Но вижте.

[25] Приятелю (фр.). — Б.пр.

[26] Какъв ужас! (фр.). — Б.пр.

[27] Нали? (фр.). — Б.пр.

[28] Така е (фр.). — Б.пр.

[29] Намира се (фр.). — Б.пр.

[30] Изискано (фр.). — Б.пр.

[31] Още не (фр.). — Б.пр.

[32] ABC (Ей Би Си) — първите букви от английската азбука.

[33] Какво? (фр.). — Б.пр.

[34] На английски името Къст се изписва със „C“ — Б.пр.

[35] Горката жена! (фр.). — Б.пр.

[36] Да, вероятно е тук (фр.). — Б.пр.

[37] Ами да (фр.). — Б.пр.

[38] Що за въпрос? (фр.). — Б.пр.

[39] Известен престъпник (по-известен като „Джак Изкормвача“ — Б.ред.ел.изд.) от края на миналия век, убивал проститутки. Останал неразкрит. — Б.пр.

[40] Не това (фр.). — Б.пр.

[41] Съвсем навреме (фр.). — Б.пр.

[42] Малко (фр.). — Б.пр.

[43] За спорт (фр.). — Б.пр.

[44] На английски Кърстън се изписва със «C». — Б.пр.

[45] Бързо! (фр.) — Б.пр.

[46] Много е късно (фр.). — Б.пр.

[47] Но какво правиш? (фр.) — Б.пр.

[48] Прекалено се вълнуваш (фр.). — Б.пр.

[49] Хитроумно (фр.). — Б.пр.

[50] Кармайкъл и Кларк също се изписват на английски с „C“. — Б.пр.

[51] Интимно убийство (фр.). — Б.пр.

[52] Смятате ли? (фр.). — Б.пр.

[53] Хората като него (фр.). — Б.пр.

[54] Ето пак! (фр.). — Б.пр.

[55] Шансът (фр.). — Б.пр.

[56] Непознат (фр.). — Б.пр.

[57] Тогава отивам на риболов (фр.). — Б.пр.

[58] Безполезно (фр.). — Б.пр.

[59] Добра идея (фр.). — Б.пр.

[60] Накратко (фр.). — Б.пр.

[61] Дами и господа (фр.). — Б.пр.

[62] Издъно (фр.). — Б.пр.

[63] Обстановката (фр.). — Б.пр.

[64] Все пак (фр.). — Б.пр.

[65] Съвсем различна (фр.). — Б.пр.

[66] Ето (фр.). — Б.пр.

[67] Но според мен блондинката надделява над брюнетката (фр.). — Б.пр.

[68] Това е напълно естествено (фр.). — Б.пр.

[69] Нищо подобно (фр.). — Б.пр.

[70] То се знае (фр.). — Б.пр.

[71] Провинция в Ирландия. Тук се намеква за песен, известна по време на Първата световна война: «Дълъг е пътят до Типерари». — Б.пр.

[72] Много находчиво. Все пак добре измислено (фр.). — Б.пр.

[73] Деца мои (фр.). — Б.пр.

[74] Започвам да си спомням… (фр.). — Б.пр.

[75] Имате думата! (фр.). — Б.пр.

[76] Нещо повече, госпожице (фр.). — Б.пр.

[77] Приятели (фр.). — Б.пр.

[78] Червено (фр.). — Б.пр.

[79] Моля. (фр.). — Б.пр.

[80] Името Ърлсфилд се изписва на английски с „E“. — Б.пр.

[81] Уверявам ви (фр.). — Б.пр.

[82] Ето (фр.). — Б.пр.

[83] Добре (фр.). — Б.пр.

[84] Скъпи господин Кларк (фр.). — Б.пр.

[85] Добре, дете мое (фр.). — Б.пр.

[86] Що за хрумване (фр.). — Б.пр.

[87] Затвор за психически болни в Англия. — Б.пр.

[88] Как да няма! (фр.). — Б.пр.

[89] Червено, нечетно, нула! (От езика на професионалните комарджии — фр.). — Б.пр.

[90] Чудесна душа (фр.). — Б.пр.

[91] Само шега (фр.). — Б.пр.

[92] Да живее спортът! (фр.). — Б.пр.