Всеки мъж помни до гроб сефтето си. И аз го помня — как няма да го помня! Ама преди него ми е полусефтето. И него не мога да забравя.
Бях във великата възраст — 16 години. Без много косми под носа, но с паспорт — а какво е той, ако не доказателство, че си мъж?… Всичките ми приятели вече имаха за добавка към него и някоя разтърсваща любов. Само аз все още бях пред стените на крепостта — настървено ухажвах съученичката си Катя, едва откопчвайки за месец 2 (два) броя уплашени целувки. А уплахата си имаше сериозна причина — бащата на Катя бе много строг и много як в битността си на шампион по вдигане на тежести.
Някъде през втория месец на нашата любов Катя капитулира и след бърза серия от четири целувки за три дни, ме покани у тях — родителите й щели да ходят на гости. Облякох се като за абитуриентски бал, накиснах мутрата си в няколко парфюма и… звъня на вратата. Отваря Катя — облечена като холивудска звезда, чакаща „Оскар“.
— Татко ми донесе роклята от Франция — обясни тя, докато ме настани на дивана в хола.
Аз вече смело и задълбочено изучавах долната й част.
— Кога ще се върнат? — попитах по някое време, за да угася червената лампичка в главата си.
— По малките часове. С чичо Стоян са в националния отбор…
Лампичката угасна — по-точно огромните рамене на родителя й се скриха и аз предприех същинската атака. След малко гащичките й бяха в ръцете ми.
— И те са от Франция — с гордост рече тя.
Въпреки огъня, който гореше в главата ми, успях да им обърна внимание — снежнобели, меки, почти ефирни… Такива тогава нямаше по нашите магазини.
В този момент външната врата изтрака, чуха се гласове.
— Баща ми! — изахка Катя и скочи.
Аз бързо закопчах панталоните си, тя трескаво заоправя роклята си.
Той беше — грамаден, подозрителен и нервен, много нервен. Огледа ни изпитателно, изхъмка неопределено и под писуканията на майка й най-после седна на дивана. Катя ме представи като съученик, той пак изхъмка. Заваляха чинии и чаши. Жените чуруликат, оня сумти. В един момент напрежението изби — майонезата вместо в устата ми попадна на панталона ми. Катя скочи да ми носи салфетка, майка й отърча в кухнята за сол… А аз, диването, изчервен ги зауверявах, че ще се оправя сам — имам си кърпичка…
И започнах да търкам с нея. Движението край мен спря. Свърших… Странно: и тримата ме гледаха. Майката смаяно, Катя — ужасено, а баща й — него не мога да опиша…
Очите ми също се насочиха там, където те гледаха — ръката ми. Там мирно и кротко, оплескани с майонеза, си кротуваха Катините френски гащички…
Казват, че скоростта на светлината не била достижима. Глупости!…
Здрасти, бате! Днес като останах малко свободен, реших да ти напиша тия няколко реда и да те питам как си. Ако се интересуваш за нас — добре сме. Купихме крава, заклахме едно от шилетата. А кокошките — кокошките нещо не несат.
Бате, в село дойде сексуалната революция. Но да не вземеш да избягаш от казармата заради нея — изгониха я.
А я докара Гочо Шогуна, тоя, дето взе хоремага под наем. Една сутрин цяло село осъмна в обяви — така де, елате довечера в хоремага, сексуалната революция дойде, ще има стриптийз.
Дядо Ранди ми вика:
— Ти да не вземеш да хукнеш натам! Туй ще е нещо седесарско. Главичката ти счупвам, да знаеш!
Дядо Кольо Гривека чу и извика през плета:
— Не е наше мероприятие. Туй ще е нещо от вашите, комунистическите. Нали вие се преименувахте сега на сексуалисти.
И тъй в цяло село. И едната партия отрича да е тяхна работа революцията, и другата също. Затова вечерта в хоремага били само поркачите — Кубинеца, дядо Киро Облака и Цинта. По-късно минали дядо Васил Кундура и баба Гаджовка. Тя, да знаеш, направи пропагандата — на другия ден обиколи всички къщи.
— Туй, мари, революцията било шафрантийска работа. Да не сте стъпили! Чалгаджии има, свирят, та се късат, а една шантонерка се съблича! Тъй ма, дибидюс гола!…
На другата вечер всички мъже се изнесоха към хоремага. И аз бях, бате! Една мадама, изрусена като Кина агрономката, наистина се съблече. Оркестър свири разни парчета, а тя сваля блузата, полата, чорапите и ги хвърля към публиката. Дядовците затаили дъх. Чак като смъкна туй, дето се слага на циците, изпъшкаха. Очите им ще изхвръкнат, ченетата им се тресат и тракат! Хубаво беше, бате, ама не можах да я видя като си свали гащите, щото дядо Кольо Лисугера развали работата. Туй от циците падна до него, той го взе бързо и го натика отпред под дочените си панталони… ти знаеш къде. Гочо Шогуна отиде да го иска, ама дъртакът не го дава! Развикаха се едни, други го защитиха… И ме видяха. Дядо Михал Цирея ме заведе при тати, а той ме изгони навън…
На другата вечер нямаше музика, защото чалгаджиите играеха бодигардове — пазеха жената, щото всички искаха да залепят пари по циците и корема й, а дядо Киро мушна чак в гащите й. После като се съблече, разбра се, че било само левче и другите много му се караха, че бил циция… После много ръкопляскаха и не спряха, докато не излезе и не се съблече пак. И още искаха, но Гочо Шогуна рече: „Утре.“
Ама на другия ден пред кметството се събра цялото женсо население — баба Дичка, баба Гичка, баба Кичка, баба Личка… Изкараха кмета отвън и му рекоха: „Ако тая уруспия до пладне не си отиде, ще я оскубем…“
Бате, спрях писането, щото госпожица Кадънкова, учителката по история, ме хвана, че не внимавам. Взе писмото, прочете го и ми го върна. Каза ми да продължа, щото както някое си американско Джони, описало едни десет дни, които разтърсили света, така и аз можело да вляза с моите три дни в историята.
А аз я гледах и си мислех, че е по-хубава от хоремагската…
В общежитието живеехме по трима. Карти, пиячка… Даже понякога и учехме. Живот. Една вечер тъкмо се кротнахме в леглата, ха да се унесем и вратата се отваря. И моля ти се, влиза момиче. Ама ей така, като у тях си. Не включва лампата. Започва да се съблича.
Иван и Гошо нервно примърдват в леглата, но мълчат.
Тя хвърля сутиена на моето нощно шкафче и влиза в банята.
— Вальо — изхърква Иван. — При теб ли?…
— Да излизаме — преглъща шумно Гошо.
— Глупости — срязвам ги аз. — Пийнала е и е объркала стаите.
В този момент момичето излиза от банята и пак е на една ръка ръка разстояние от всеки от нас. Протяга се сластно и закачливо казва:
— Ех, момичета, как ми се чука!…
Цял тон тишина на кристали… Онова говедо Иван обаче светна нощната си лампа.
Ръцете й стремглаво се озоваха между краката. Писък. Излетя навън…
— Глупак — мъдро отсъди Гошо по адрес на Иван.
В този момент тя пак влезе — едната й ръка бе между краката, втората на гърдите, с третата и четвъртата награби дрехите си и пак изхвръкна…
Значи, едно време с мадамите не беше като сега — поиска ти се и всяка дава. А най-трудно бе първият път. Стискаха се, майка им!… Пазели се за съпруга си. И така ставаше, че някое момиче образоваше момчетата от целия квартал. Даже такъв лаф имаше — с еди-кой си сме кълкини братя, щото… нали разбираш? Е, накокошиних и аз гребена. Аверите викат:
— Ще те уредим при Анчето!
Тя живееше с родителите си на квартира в квартала — пъпчива, трътлеста и плесната в устата. Ама си беше цвете в сравнение с родителите си — скандалджии и софраджии. Колкото изкарат днес — до края на „По света и у нас“ е изпито…
Та срещнаха ни — огледа ме, изхъмка.
— Да си на линия довечера към шест — вика. — Нашите ще ходят някъде. Видиш ли ги да излизат, веднага звъни у нас.
Трябва ли да обяснявам, че още в пет обикалях блока като вълк кошара? Каталясах. Викам си: що не седна в кръчмата отсреща?… Там обаче не дават да се седи без консумация. Момчетата ме предупредиха да нося шише ракия, но да не пия, защото „може да не ти стане.“ Затова поръчах бира. Пък и горещо. Стана шест, бирата свърши — обаче и родителското тяло не излиза. Поръчах втора… трета… Към седем гледам ги — отиват нанякъде.
Качих се като фъртуна на седмия етаж. Още докато застана на вратата и тя се отваря. Като ме грабна Анчето… Станах мъж.
Обаче по някое време джангър-лангър — техните се прибират. Анчето вика:
— Стой тука. Завий се в леглото през глава и не мърдай.
Посрещна ги. Баща й я пита какво става, а тя:
— Донка от нашия клас дойде и понеже стана късно, реши да остане да спи у нас.
— Извикай я, нека моите приятели я видят.
А приятелите веднага се обадиха — ако съдя по виковете, бяха поне десетина.
Анчето влезе в стаята и пошушна:
— Трай, така са насвяткани, че до час ще хъркат всички. Тогава ще излезеш.
Върна се и вика:
— Заспала е вече.
След час обаче тя пак идва.
— Приспа ми се. Ще си легна. Абе, не се тревожи, те спят до обяд. И сутринта да станем, ще се измъкнеш.
Заспах. Обаче след час се събуждам от страшен напън отдолу — три бири изпих… Отвън ония си празнуват ли, празнуват. Хич не ги е еня, че имам зор… Приближих към прозореца — другият блок се оказа на една ръка разстояние. Плюс някакви влюбени на една от терасите… Походих из стаята. Стана нетърпимо. Затърсих някакъв съд — пепелници, пласмасови чашки… Абе, нищо сериозно… Пак към вратата — пият си хората, даже вицове пускат. Влюбените си гукат. Мъкааа… Ха! В ъгъла някакъв голям буркан. Като по поръчка! Уфф… Освободих се и легнах.
Сутринта се събудих от див писък. Гледам — Анчето държи буркан. Влязоха техните, по вратата виснаха част от сънените приятели. А Анчето все ми навира буркана в лицето и пищи.
Започнах да асимилирам: в урината ми плува с краката нагоре хамстер.
— Какво си направил?… Ти не си му дал никакъв шанс!… Татко, виж що нещо е изпикал тоя!…
Гецата пие. Ама пие, човеко! Не ти редим за двеста-триста грама. Тоя змей лапа от кило нагоре! Сякаш пожар гаси, мамка му!…
Е, преди месец катаджиите го гепили с пет промила в кръвта. Казват, било рекорд за нашия край. Може. Може, защото ние тук пием по начало редовно. Обаче по малко! Та катаджийският началник Пенев първо решил, че дрегерът му е дефектен. Тъкмо пишел жалба до фирмата-вносител, пристигнал и протоколът от болницата. Цифром и словом 5,1 (пет цяло и един) промила.
— Я — рекъл, — ми го докарайте тоя рекордьор.
Грабва го полицейската лада от строежа (заради туй около шест часа из градчето се носеше слуха, че Гецата изнасилил и удушил баба Рада Юрдечката миналата зима) и право в участъка.
— Колко изпи? — поставил ребром въпроса Пенев.
— Две бутилки — навел срамежливо глава Гецата.
— По половинка? — не повярвал на ушите си катаджията.
Гецата пристъпил от крак на крак и от устничките му се отронило:
— Седемстотин грама.
Пенев забелил очи да смята.
— Литър и четиристотин?
— Литър и четиристотин — пак притропал стеснително Гецата. — От обяд до осем вечерта.
— Бре! Че аз за това време толкова вода няма да мога да изпия!
Гецата го погледнал някак виновно и признал искрено:
— Вода и аз няма да мога…
Та тъй — оттогава Гецата е вече Георги Рекордьора. Писаха за него в софийски вестник. Е, на последната страница, при криминалните… Смятахме — за никой друг не са писали. Тъй че грабна още един рекорд — най-известен нашенец. И още една файда — големи аванти му се отвориха. Всеки го черпи, бе!
Майка му обаче се разтревожи. Ами да — идва му време за женене, а никоя не иска да чуе за него. Ха го залибила — ха бащата й отреже главата като на куцо пиле, хванало птичи грип!… Та леля Ганка взе нещата в свои ръце. И скроила пъклен антиалкохолен план.
Една сутрин извикала Жужа Вятърничавата. Да ви разказвам коя е — дълга и широка. Само ще кажа, че тя е единствената, дето обикаля по казаните с боклука. Преди половин век била акушерка, но е толкова грозна, че бебетата, щом я видели, пак влизали обратно у майките си… Е, сега си я представете на стари години.
Опа, наближаваме края… Леля Ганка я съблякла по нещо, което някога било розов комбинезон и я накарала да легне на спалнята до спящия кьоркютук Рекордьор. И когато той се разбудил от отвратителната смрад и отворил очи, Жужа изпълнила последната майчина заръка — приближила лице към неговото и казала с дрезгав глас:
— Искам пак…
Какво да ви разправям… Разбира се, че спря да пие. Рекордьорът си е рекордьор, братче — казват, че на спринта му би завидял всеки хърделист, а от върха на тополата пред кметството го свалиха две пожарни от областния град. Дотогава никога не бяха идвали две наведнъж…
Осем и пет — маршрутката е точна като швейцарска банка. Ние — също. Кои ние ли — пътниците. Редовните. Вече сме почти като роднини. Знаем си тоалетите, критичните дни, кътните зъби (с пломби и без пломби) на шефовете си и къде сиренето е най-евтино. Не и имената обаче — при нужда ползваме разни неща от живота, за да обозначим тия от нас, които вече са слезли.
От три седмици обаче на „Лъвов мост“ се качва една загадка — слаб, костелив мъж с брадичка тип „катинар“ и дълъг нос а ла Пинокио. Сяда зад шофьора, зяпа навън и дори голите кълки на бизнес секретарката Бионсе от „Интерпред“ не го отвличат от заниманието му.
— Бил директор — хладно отбеляза една сутрин след слизането му Глория.
Викаме й така, щото циците й са големи.
— На какво?
— На нещо си…
След два дни Крантата опроверга тайнствено:
— Ма, бил кредитен милионер…
— Ауу — изпъшка Васа Ганчева.
И на другата сутрин се опита да седне до него. Обаче седалката се оказа тясна…
Е, затова, когато джесемът му днес звънна, всички млъкнахме — дори чистачката Яга от кафе „Фръцлите“.
— Ало?… Какво? Ало?!… Не! Но моля ви!… Добре, добре… Само не се вълнувайте. Добре, ще ви изслушам… Внимателно, да… Да, разказвайте по-подробно… Ааа! И отдавна ли?… Често? Да, често значи… Извинявайте, само със съпруга ли ви се… Даа… Опитахте ли алтернативни варианти?… Как какви? Например орален секс… Гади ви се… Хм… А групов?… Впрочем, да… А анален? Ех, и аз — боли, не си струва… Да ви посъветвам ли? Какво?… Мда. Ами отидете при… Да, личния лекар. Какво?… Нее, не съм аз джипито ви — сбъркали сте номера…
Когато има един майтапчия в колектива, бива. Обаче съберат ли се двама, има голяма вероятност да стане сакатлък. Аз бачкам в енергото, по подръжката съм. Лятото е гот, ама завеят ли халите — забравям си къщата. Там електропроводът скъсан, тук трансформаторът гръмнал… Ама щях да ти говоря за майтапчиите. Събраха се в бригадата Пеньо и Ради. Хем двамата се бъзикат с другите, хем гледат един другиму.
Бяхме в Новозагорско зимъс — три дена и три нощи ни брули един ветрец. Вече си тръгваме и Пеньо да вземе да пусне в джоба на работните дрехи на Ради един презерватив. Взела жена му да ги пере и — хоп! — налита на него. Сложила ръце на кръста и засъскала като дрогирана змия:
— Що си ми донесъл, бе?
Ради обаче веднага чактисал и вместо да отреже „Мамка му и Пеньо!“, измислил една дълга и завъртяна история. Демек, от работата, от енергото де, му го дали, защото в Новозагорско имало много срамни болести. А така — венерически!… И завършил:
— Ето, тук е. Защо ми се караш — не съм го използвал!
Разминало се на Ради значи. Да, ама след няколко дни Радевата благоверна среща Пеньовата и спонтанно пита:
— Твоят донесе ли в къщи презерватив?
И й разказала историята. Връща се Пеньовица, обръща всичките му дрехи — няма! И чака го тя вечерта бясна.
— Къде е презерватива, дето ти го дали от енергото?
Пеньо в небрано лозе. А тя:
— Гиди, курварино! Ползвал си го, а?…
Бяхме готина компания. И след фирмения празник единодушно решихме да се отбием в боксониерата на Тошо, за да си допием. Тъкмо разстлахме трапезата, тъкмо тръгна музиката, звъни колегата ни Весо:
— Тошо, забърсах Валя!
Валя е пуйката на фирмата. Готина — крака, гърди… Световно равнище! Весо я гони откак ни приеха на работа. Тоест, година. Обаче тя пуска само на шефа и нагоре по йерархията.
— Моля те, искам квартирата само за половин час!
— Не, не става!
— Тошо, ти брат, ти сестра!
— Петима сме тук. Знаеш ли какъв студ е навън?
— Знам — клюмна гребена на Весо.
— Чакай — разколеба се Тошо.
Почваме да мъдрим варианти… И дали защото сме пили доста, измисляме нещо гениално: всеки да се свре някъде из квартирата. Гардероб, шкаф, двама в тоалетната. Дамян, като най-дребен, натикахме под леглото.
— Половин час — ултимативно постави условието Тошо.
— Нито секунда повече!
Покрихме се. След минути гълъбите нахълтват запъхтени. И като я подкараха!…
Весо завърши предсрочно — двайсет минути. И тъй като знаеше какво гъмжило е в стаичката, оправи се чевръсто и застана в коридора.
Валя обаче не бързаше.
— Хайде — подканваше я той и дори излезе отвън на стълбището.
Тя тъкмо бе сложила сутиена си и посягаше към блузата и полата, когато течението тресна входната врата.
Това за нас, петимата, бе сигнал, че теренът вече е свободен. И като се заизмъквахме… И коментари, коментари…
— Имаше един плясък на ластик. Да не й скъса прашките?
— А как стенеше на шестата минута!
— Ами като свършваше първия път?… — опъна врат изпод леглото Дамян.
Е, все пак я видяхме… Валя, де. Как с подивели очи загребва въздух с уста, голяма колкото автомобилен фар…
И се свлече на пода.
Трима сме. Пазим един голям сервиз. От осем сутринта до осем вечерта. Има техника, има компютър и камери, които гледат вместо нас. И сензори, които пищят. Най-често заради някой помияр, който е преодолял оградата. Тогава хвърляме чоп и един ходи до участъка, за да го прогони.
Обаче… Обаче шефът мина по обяд и остави заплатите. За три месеца, защото фирмата най-мрази да плаща. Не сервиза — той си снася яйцата редовно. Нашата. Е, смилиха се… И ние к’во? Румбата (най-младият) отърча до капанчео отсреща и купи две бутилки гроздомицин и кило домати. Доматите още стоят, но онова с градусите е на свършване… Добре, че и смяната върви.
— „Лиляно моме…“ — набира глас Румбата.
— На пъпа ти излезе — бавно превърта надебелелия си език Жоро.
Лиляна е една от чистачките. И те са три. Идват сутрин от шест до девет. За стотачка на месец. Двете са около четиридесетте, а Лиляна е към трийсет. Но е хубава — черноока, стегнато дупе и гърди, които пърхат като запрени гълъби под блузката.
— Ша я сбъркам — замечтано скръцва със зъби Румбата. И пак: — Лиляно моме…
— Нали трите живеят заедно? — опитва се да мисли Жоро.
— Заедно.
— Ами да им идем на гости — с огромно усилие успява да сглоби изречение шефът.
Щом и на него му се е причукало, значи наистина са прекалили с пиенето.
— Стефкоо!
Стефко съм аз. Трезвеният, щото съм се прецакал да дойда с колата.
— Ша на закараш — удря на масичкато Румбата. — Плащам бензина!
Първо сдаваме дежурството на другата смяна. Трудно, защото и те се радват неистово на парите и се отчитат с още две бутилки ракия. После, към единайсет вечерта, разнежени ми помагат да натоваря колегите в колата.
— Лиляно моме! — реве Румбата.
Шефът също е зает — опитва се да се задържи седнал на предната седалка, без да се килне напред или встрани. Някъде по средата на пътя младокът се свлича на задната и потъва в дълбок сън, озвучен с мощно хъркане. Шефът обаче поизтрезнява от тръскането из дупките и честите спирания на светофарите.
— Какво да правим при ония кучки? — почудва се сепнат. — Губене на време…
Вдигам рамене — все ми е едно. В смисъл — дали ще спят в колата или на дивана в Лилянини.
— Да идем в къщи — отсича, стреснат от поредния хрип от гръцмуля на Румбата. — Ракия имам, мезе имам…
На първото кръстовище давам мигач надясно и подкарвам към блока на Жоро. Паркирам с доста зор в теснотията отпред. Но това е нищо пред проблема със събуждането на половия атлет.
— Лиляно моме… — ознаменува той влизането си в съзнание.
Полутъмно стълбище. Асансьор с мижава светлина. Скърцане и дрънкане на врати. Заставаме пред Жоровата, той уцелва бравата някъде между десетия и двадесетия опит и отключва. И тогава нещата излизат от контрол. Изведнъж Румбата тръсва глава, дръпва напред и с боен вик (естествено, „Лиляно моме“) нахълтва в апартамента. Шефът е със забавени реакции, а аз блокиран на опашката.
С лошо предчувствие откривам нашия плейбой в спалнята. Успял е да дръпне завивката на спалнята. Жената на Жоро — горещо е, мамка му! — е легнала да спи гола. И сега мига на ярката светлина на четирикрушковия полилей и с една ръка прикрива гърдите си, с другата — слабините. Устата й е отворена в ням вик, който, ако получи реализация, би срутил тавана, а очите й са изскочили от орбитите си поне една педя.
Румбата се клати над нея така, че всеки момент може да я захлупи.
В спалнята най-после влиза и Жоро.
— Шефе — извръща се младокът и лицето му е сгърчено в отврат. — Тая ти е акран… (оригва се)… и грозна. Аз не ща. Чукай ти…
И се килва — за щастие! — назад. Жоро се спъва в главата му и го затрупва. А аз скачам напред и затискам устата на Жоровица, защото от първите й децибели стъклата на прозореца прозвъняват…
Едно време имаше бригади. Много бригади. Нашето поколение с тях израстна.
Бях вече студент четвърта година и ме пратиха с първокурсниците в едно сливенско село да берем грозде. А нашият институт по принцип е дамски. Мъжете сме като за кадем. И с цел ефективност решаваме: пет момичета берат грозде, а едно момче изнася щайгите от редовете. Ето тая тактика ми създаде големи неприятности.
Имахме един Людмил — хубавичко момче, ама голяма маймуна. Дето е той, все се кикотят. Майтапчия, значи.
Е, той след една „тежка“ вечер едва се довлякъл до лозята и паднал заспал в един ред. Момичетата от солидарност сами заизнасяли щайгите. Обаче една бдителна селянка го видяла и веднага го заяла:
— Защо не работиш?
— Уморен съм — рекъл й той кротко.
— Уморен ли? Мързелив си ти.
— Да. Много мързелив.
— И нахален! Ще се оплача от теб на началника. Как ти е името?
— Оплачи се. Името ми е Пенис.
И мушнал пак морна глава под лозата.
Та идва женището — червендалесто и мускулесто, — слага ръце на кръстта и ми вика:
— Браво! Стоиш си тук, командире, ровиш си в книжките. А твоят пенис въобще не помръдва.
Бях като гръмнат.
— Как не мръдва? Вие откъде знаете?
— Ами не виждам ли? Момичетата се мъчат, а той клюма ли, клюма… Какво клюма, направо спи! За такова нещо трябва от комсомола да изключват!
— Слушайте, другарко, в края на краищата той си е мой.
— Така ли? — побесня тя. — До по-горните началници ще пиша! А тоя твой пенис… Ще видим! Главата му ще откъсна!
Машинално си стиснах краката. Тая с тия яки ръчища…
… Късмет! Още младоженци и ни се падна карта за море през лятото. През август, представете си! Обаче там само пенсионери. Едно-единствено младо семейство от Сливен. Сприятелихме се. Пиячка, барове, в морето на луна и голи… На десетия ден сливналията смига към жените и вика:
— Да ги сменим, а?
И четиримата бяхме на по три-четири водки. Стана. И после амен всяка вечер…
След половин година минавахме край Сливен. Жената вика:
— Хайде да наминем до Ваньо.
Звъним. Излиза той, кани ни вътре. Обаче Катето я няма — представи ни някаква Елена.
— Да не си се развел? — попитах го скришно.
А той хъката-мъката — оная не му била жена, а любовница! Че като се ядосах… И как да не се ядосаш — той ми чука жената, а аз — любовницата му!…
Имам ревнив приятел. Каратист. Агресивен при това. Току налита на някого или нещо — керемида, ламаринената стена на автобусната спирка, на някого в метрото, кварталния помияр… От месец се кани на учителя ми по пеене — студент последна година в консерваторията. Розовобузест, крехък като порцелан и срамежлив. На всяка втора дума — моля или извинявайте.
Приятелят ми го намрази за това.
— Какво ми се е замолил тоя? Това ли те учи — да се молиш?
И ръката му трепери, сякаш ще удря тухла четворка.
За беда нещо не ми се пее тия дни. Разсеяна съм — все ме влече към оня, въртоглавия ревнивец. Да се облегна на силното му рамо, да склоня глава на гръдта му…
— Галя, какво ви е днес? Моля да се съсредоточите.
Да, бе… Той се изчервява, ушичките му стават като два червени фенери.
— Да не би да сте… моля, да… Извинявам се… неразположена?
— Не съм. И май се изчервявам почти като него, когато му го казвам.
— Защото, ще ме извините, това за пеенето е важно. Гласът се променя. И най-добре в тия дни да не се занимаваме.
След две седмици ми идва. И се сещам за казаното от наставника ми. Бързо звъня на приятеля си.
— Да се видим? Нали имаш урок?
— Няма да стане.
— Тъй ли? — зарадва се той. — Оня льольо да не е болен?
— Няма смисъл — обяснявам аз с тон на специалист. — Неразположена съм.
Страшна тишина. Помислих, че връзката е прекъснала. После се чу громолене. Тоя май събори стената…
Значи Миро е едно малко гадче. Комплексар. Костюмар. И вратовръзкаджия. А как се заяжда! Е, не с момчета, щото те развалят физиономии. Мачка момичета от долните етажи на обществото — магазинерки, келнерки… С нисък социален статус, демек. По един и същ начин, защото е тъп да измисли друг — премрежи очи и мазно-мазно:
— Госпожице, душата ви е много красива, нали?
Момичето пламва и обикновено отговаря кокетно:
— Защо мислите така?
И подлецът Миро нанася смъртоносния си удар:
— Обикновено тези, които са грозни външно, имат красива душа.
Най-често получаваше по едно „простак“ и толкова.
Но нали знаеш, всеки в края на краищата си намира майстора.
Бяхме в командировка из провинцията. И в едно кафене с евтини пластмасови столове и маси Миро си разигра театрото.
В интерес на истината, момичето си бе грозничко, ама си личеше, че хич не му пука. Барбара Стрейзънд, бе. И когато той й тресна своето „обикновено тези, които са грозни външно, имат красиви души“, то го стрелна и отвърна кротко:
— При тоя дълъг език, навярно х… ти е много, много малък…
… Аз съм шофьор от „Чистота“-та, карам цистерна за фекалиите. Та вчера излязох рано, изсмуках тоалетната на гарата и тръгнах да се празня, когато налетях на катаджиите.
Хубаво, всичко ми е наред — само книжката си съм забравил. Отбих се до в къщи да я взема. По-добре да бях платил глобата… Аз съм на третия етаж.
Нахълтвам в спалнята — боже! Комшията от първия етаж на калъп с моята! И тъй се унесли, че не ме усещат… Е, к’во? Да го коля? Аз може да съм лайнаджия, ама не съм луд!…
Взех си книжката от нощното шкафче, слязох долу. Гледам — прозорецът на хола му открехнат. Дръпнах колата, вкарах шланга на цистерната вътре и пуснах фекалиите у тях… Що ми е да го коля?
Хванаха ме накрая на службата и мен нервите. Клепачът чука като мигач, ръката виси като орлово крило, а кракът трепери навремени като куче през януари. Докторите викат:
— За Наречен си, господин полковник!
Вземам карта, сбогувам се с жената. Тя скимти сякаш заминавам за Чечня. И загрижено се моли богу: „Дано не те хване СПИН“.
След това влак, автобус, повървях пеша по едни стълби. Портиер, рецепция. Строга наборка с набръчкан като костенурка врат отсича:
— Осма стая.
Отивам. Обаче съквартирантът го няма и вратата е заключена. Чукам. Чакам. Обикалям… Чукам. Чакам. Обикалям… Половин час.
Един ме пита. Втори съчуствено вдига рамене. Трети псува. Четвърти…
Първият по едно време пак се яви:
— Що не вземеш резервния ключ от рецепцията?
Кешки да не бях го послушал!
Боцна ключ в бравата, завъртя. Аз чакам вече натоварен с куфарите. Отвори, направи крачка напред. После изхвръкна като коркова тапа и блед, ама блед! Сякаш змия го гонила. Дръпна яката на фланелата си и удари две мазни храчки в пазвата си. И едва успя да промълви:
— Жена…
Почесах се по врата:
— Абе, да не са ме сложили погрешка в дамска стая?
А оня:
— Не, бе. Под жената имаше мъж.
И пак две храчки в пазвата: пу, пу…
— Чукат ли се? — облещих се аз.
Оня вече се бе посъвзел:
— Глупости. Правят терапия.
На спирката се карат две циганки. Едната е дребна, сива и слаба като врабец през февруари. Другата — дебела като депутат на трети мандат и с лъскави бузи като министерски мерцедес.
Слабата изнася дълга тирада, изпъстрена с красиви думи като курва, уруспия и мастия, от която към края се разбира, че дебелата е съблазнила мъжа й.
Тя я изслушва със светещи от превъзходство очи и като млъква, хвърля в лицето й следните презрителни думи:
— Ай, виж са мъ! Съдя хохали. Мъж ти да не е куче, чи да яде хохали? Ша доди при мен, я! Щото като ми съ качи, плава ли, плава!…
Димо бе голям местен началник, моабетчия, ловджия и естествено, със слаб ангел.
Веднъж с придворната си свита ударили диво прасе и останали да нощуват в една ловна хижа.
Наизвадили юнаците винцето, сръчни майстори разцъркали на жаравата крехки пържолки… Зачервили всички гребените, попели песни — от „Македонско девойче“, през „Горо льо, горо зелена“ до „Радка-Пиратка“.
По едно време Димо се сетил за последния си порок и попитал тежко:
— Гочо, бе! Нали твоето село е наблизо?
— Наблизо е, шефе — услужливо опънал врат Гочо Бутона — сто и петдесет сантиметрово човече с изхвръкнали като сливи очи и уши като орлови криле.
— Там нали има една хубава булка бе… Мария?
— Има Мария, шефе, булка е, ама чак пък хубава… — скептично свил устни Гочо.
— Хубава е, хубава. Разбираш ти от жени, колкото прасе от кладенчова вода.
— Не разбирам, шефе. Хич не разбирам.
— А така. Иди я доведи.
Гочо Бутона послушно се изнесъл навън. Духът на компанията видимо се вдигнал: някои започнали да правят графика кой след кого ще е, след като Димо се умори… Булката е ячка, знаят те — ще се умори.
След час Гочо се върнал сам. Пристъпил от крак на крак зачервен от зимния вятър.
— Що си сам, бре? — ядосал се не на шега Димо, настроен вече на друга вълна.
— Тъй де — що не я доведе? — повторили като сърдито ехо и другите.
Гочо свалил калпака си и вдигнал рамене:
— Мария е съгласна, ама мъжът й не я пусна…
Дочко е голям шеф. Обаче в блока е нула. Защо ли? Щото пере. Що да не пере? И аз пера. Как няма да помагам на жената в прането, когато тя ми помага в готвенето?
Обаче това теле Дочко, дето пере, ами и простира. Е, те това не можем да му простим ние, комшиите!… Той разправял, че го мразим, защото не слизал да играе карти в беседката. Глупости! Кой ти има време в тия години за такива празни работи?… Да, бе — карти… Няма да пека чушки, ами ще си губя времето с терци…
Дочкова му работа… Оня ден си правя кефа — разхождам кучето — и гледам го: и той облекчава тяхното.
Ха да завържем лаф, ама идва дъщеричката му — към четиригодишна, сериозна като него и синеока като майка си. (Казах ли ти, че Дочковица е блондинка? Не? Е, сега знаеш!)
— Тате?
— Да, миличко.
— Тате, ти спиш ли със секретарката си?
— Не — хлъцна той.
Тя го гледаше с вдигнато нагоре бяло личице. Смля отговора и пак:
— Защо, тате?
Дочко смени няколко цвята на лицето си. Отговори чак след един век:
— Майка ти не разрешава.
И беше искрен. На, честен кръст!…
Иван стои пред кухнята на поделението и реве. Часът е необичаен за рев — пет сутринта. Още по-малко пък прилича на Иван — четиридесет и две годишен дългуч, старшина и готвач на сто гладни гърла. Но той си седи на пейката отпред и реве ли, реве. До него виси Течето — голям и мехурест старшина, сега дежурен по кухня. И го пита през минута:
— Що ревеш бе, аратлик?
Готвачът подсмърча и реве.
Пристига началникът на продоволствения склад Данчо. Той изважда продуктите и пита Иван:
— Що ревеш, бе?
Никакъв отговор. Или само подсмърчане — ако то е отговор. Течето отива да приготвя закуската. Данчо пак настъпва Иван:
— Абе какво ти става? Баш сега ли намери да се разкиснеш — нали го знаеш Течо какъв е кодошлия? Ще те спука от майтап.
Иван си реве ли, реве. Закуската е готова. Войниците я изяждат. Работното подразделение започва да мие чиниите… Иван реве. Течето пак се завърта около него.
— Какво става с тебе бе, аратлик? — душеспасително пита той.
Иван най-после дава признаци, че чува.
— Нъл знайш Стоян Чабуджака?
— Знам го — началникът на жена ти.
— Началник зер — изплаква Иван. — Зър него плача.
— За какво? — чеше се Течето по голямата глава.
— Ами таковал малко жената — изплюва камъчето той.
Течето въздъхва облекчено.
— Аз рекох, че някой е умрял. — После минава в настъпление:
— Е, ти сам казваш, че било малко… Че като е малко, що ревеш бе, аратлик?…
В годините, когато сексуалното възпитание бе табу и проява на разюздан вкус, за просветата на новодошлите в малкото градче лейтенанти се грижеше кака Радка. Отначало това е било съвсем натурално, а с годините — все по-теоретично. Докато се стигне до банка информация за ученичките и родовете им до девето коляно.
Най-болезнено кака Радка преживяваше рогата по офицерските глави. Тя смяташе, че щом си удостоена с честта да се ожениш за жълти копчета и голяма заплата, трябва да си стискаш краката „поне в града“. Когато чуеше за нещо нередно, тя намираше начин да заговори момчето. Думите й бяха горе-долу едни и същи:
— Туй, мъжете, сте много глупаво нещо. Ето, домъчней ми за моя… Стегна се, направя му салатата, ударя едно червило… А той се върне и рече: „Мамка ти, де си скиторила пак?…“ Мине ми и мерак, и далак… Друг път се уговоря с някой и така, както съм с пеньоара и по чехли, се кача в колата му и идем нейде. Връщам се, моичкият пак пита: „Де беше?“ А аз както си е: „Ходих да се…“ Глупакът пак псува: „Мамка ти, все това ти е в ума!…“
Боже, колко, колко чуха тая свещена изповед!…
Бай Мишо бе турист, мераклия и обущар в поделението. Най-мразеше да му пият водата от шишето, защото трябваше да ходи до другия край на района, за да го напълни. Най-обичаше да се прибира лятото пеша, защото тогава вървеше „рентгена“. Тоест, залязващото слънце удряше булките перпендикулярно и тънките им дрешки ставаха прозрачни.
Допадаше му лафа, разбираше от шега и при него винаги ставаше моабет. Ето какви метаморфози бе забелязал у себе си с наближаването на пенсията той:
— Колкото по-остарявам, толкова по-як ставам у ръцете. Когато бях млад, събуди ли се, колкото и да го натискам, не мога да го укротя. Сега, размърда ли се, веднага го туширам.
Полковник Иванов — известен армейски плейбой в напреднала пубертетна възраст — получи бъбречна криза и бе приет във военна болница.
На визитацията следващия ден лекарят уточни лечението и разпореди на придружаващата го млада и красива като кукла Барби сестра да извърши някакви манипулации.
Иванов — верен на природата си — гледаше повече нея, отколкото слушаше какво се говори. Ето защо бе втрещен, когато, оставяйки сами, сестрата се наведе, сграбчи го за ластиката на нощницата и дръпна надолу. Иванов инстинктивно ги върна обратно. Тя пак надолу. Нашият — упорито нагоре.
Сестрата отчаяно погледна тавана.
— О, Боже! Пречите ми да си върша работата.
— Не може ли докторът?
— Господине, не съм на четиринайсет и уверявам ви, виждала съм наистина впечатляващи неща!
Иванов омекна, затвори очи и изтърпя манипулациите. Когато Барбито бе почти до вратата, той тъжно поклати глава и рече:
— Тежко е… Толкова години аз да свалям гащички, пък сега на мен… И то за манипулации!
Автобусът за окръжния град се композираше в Елхово и после минаваше през Болярово. Там се допълваше и продължаваше към последната си спирка. Макар и много рядко, случваше се да се напълни още в началото и тогава през Болярово минаваше съвсем протоколно, без да качи никого.
Ето това протоколничене изяде главата на лейтенант Иванов, известен сред местните жители и колегите и като Дядя Ваня — веселяк с розови бузки и руса коса като плод на българо-чешката морска дружба.
Та жена му се накани да отиде при майка си в окръжния град за цели три дни. Дядя Ваня я изпрати от терасата на апартамента — автогарата бе точно на петдесет метра от блока, а и тя тръгна без никакъв багаж.
Автобусът дойде, спря и потегли.
Дядя Ваня усети, че семейният ярем се сгромолясва като Берлинска стена и светът заприлича на рай. А в рая — ангелчета. В Болярово пък на ангелчетата викаха заселнички по 22-ро постановление на Министерския съвет за изграждане на Странджа-Сакар. Една от тях, със звучното име Красимира, тъкмо минаваше под терасата.
— Как си? — попита я формално лейтенантът.
— Да се кача ли? — отговори тя с надежда.
— Сложих вече кафето — уточни той и разкопча колана си…
След четиридесет минути некачената на автобуса и прескочила до магазина да напазарува госпожа Иванова влезе в дома си. Първото, което видя, бе Дядя Ваня — гол-голеничък, с цигара в устата.
— Бяха го напълнили още в Елхово — започна тя.
Очите й попаднаха на полата, блузата… сутиена… гащичките…
— Иване!… Какво е това? — с ужас прошепна тя, дочула вече и шума от банята.
— А, бельото ли? — бодро рапортува Дядя Ваня. — На Красимира са. Банята й не работела. Примоли се — да се изкъпела у нас. Как да й откажа?…
Вчера бях наряд на портала. Ха да дойде колегата Гати — няма го. Взех да се притеснявам, хеле изтупа се Къньо — жълт и отпуснат като джигер.
— Глей го, бе, глей — утепал жена си!
Ченето ми висна и устата ми сигурно зейна като отворен капан за мишки.
— Кой?
— Как кой — Гати. Заварил я с комшията и я гръмнал със служебния пистолет.
И като започна Къньо една реч, заби ротния в земята по лаф.
— Аланкоолу! Сега аз да му карам наряда! Абе, умнико, че ако то всеки пуцаше и убиваше, тоя народ отдавна да го няма. Тринайсет века! Бош лаф! За един век щеше да се загуби България! Туй кръшкането ний за нищо го нямаме… Е, моята пачавра, с три деца и тя… И хубаво си живеех, не знаех. Но ме гложди друго — все с дъщери ми се кучи. Викам на комшията вдясно, с четирите мъжкаря: „Абе, как ги прайш?“ Той се хили: „Чалъм има, мой човек.“ Обещах му аз да почерпя, какво обещах — заседнахме зад шише пещерска мастика. И към края му ми издаде хватката: „Нали имаш пищов бе, комшу?… Имаш. Е, натискаш жената, правиш квото требва и когато си освобождаваш кефа, натискаш кондака. Кефът и гърмежът трябва да се слеят. Ефектът е сигурен!“
Повярвах му, братко. И тъй, с половинка мастика в корема се връщам в къщи. Хеле тя в спалнята. Тургам скришно пищова напълнен под възглавницата и я почвам. По комшийската рецепта.
Ефект… ще ми разправя той! Имаше, я! Не един — три бяха! Като гръмнах, жената припадна, моичкият клюмна като пенсионерски, а гардеробът се развика: „Предавам се!…“ Е, к’во — да я трепа? Ами! Успокоих се бе, честен кръст. Викам си — тия, женските, са от некадърници като тоя от гардероба. Мъжкото си е у мене, не съм имал, както дума ротният, „поле за изява“… А Гати че трепе. Абе, хайванино, то България ще се затрие…
Млъкна Къньо, пък аз си мисля тъжно: „Какво България, светът ще си отиде за десетина години…“ Щото и моя милост е патил. Една вечер в градската градина като патрул половин час гледах как се натискаха две пубертетчета. Дойде ми мерака и понеже маршрутът ми е край дома, рекох да се освободя в интерес на службата. Влизам в спалнята с команда „Бързо, ма!“ и… застивам. На спалнята две глави! Какво глави, оня се уплаши и скочи — дибидюс гол! Ревнах като прободена в сърцето пантера и към него. Ама една кръгла маса има там — избяга зад нея. А отсам, а оттам — хванах го за рамото. Ама голо, изтървах го. Прекарах го по-долу… абе, за оная работа го докопах, ама… Юрна се оня към вратата. И тогава без малко да сторя Гатювата. Извадих пищова и два пъти гръмнах подире му. Добре, че ми трепереше ръката — не улучих…
Ама аз не се успокоих като Къньо. Мъжкото в мене ръмжи. Не ме е яд, че оправи жената. Не ме е яд, че го избърсах… Яд ме е, майка му мечка, че го изпратих като войвода!
Малчев беше офицер и бохем — като че ли оживял от старите хусарски балади. Като работеше — беше както трябва. Като пиеше — с цялото градче. Като тръгнеше с гадже — бе най-хубавото и никога над 18 години.
Веднъж в Ямбол седял на маса с приятел. Дошли две попрезрели хубавици. Едната решила, че Малчев е неин.
— Слушай — отрязъл я той. — Ако мислиш, че тази вечер ще спа с теб, няма да я бъде.
— Защо? — изумила се тя.
— Не ми харесваш.
— Че ти на жената само външността ли гледаш? — клъвнала го жената.
— Ами какво друго?
— Душата!
— Аз души не чукам — вдигнал безразлично рамене Малчев.
Тая Нова година я срещах като войник. Бях наряд до пет часа следобяд на 31-ви. Командирът ни пусна гарнизон. Къде да отида? Тоя въпрос мъчеше още двайсетина боеца от поделението. Да си ходим в къщи — далече, утре застъпваме пак в наряд. На дискотека — скъпо.
Тогава едно ефрейторче подхвърли идеята за хижата над града. Демек на теферич. Курдисахме една голяма трапеза — почти петнайсет нереза. В другия край на залата — още една такава маса. И повечето женски. Към десет като се омешахме в едни танци… То не беше друсане, то не беше скачане. Към единайсет докопах едно женче — бонбон! Два танца, три танца… Лампите само цветни, полутъмно е. Едно ми ти кораво задниче, едни ми ти гърди… Впие устни в мен — мале, като прахосмукачка „Делонги“!… Пихме, сядахме, ядохме, пак танцувахме… Викам й:
— В коя стая си?
Мълчи… И гледа някак по-така… Бре, да му се не види!
След дванайсет чатнахме още един танц, тя ме погледна пак по-така и излезе. Аз — след нея. Видях в коя стая влезе.
Върнах се. Ударих една чаша вино. Гледаше ме… Какво искаше да каже? Ударих още една. Войнишка кръв юнашка закипя. И още една чаш-чи-ца… Как какво иска да ми каже? След нея, ходом-марш!
Вратата не беше заключена. Вмъкнах се. Тъмно. Почаках да посвикна с тъмнината и постепенно различих три легла. В първото се очертаваше някакво тяло. Приведох се. Ами ако не е тя?… Клекнах и пуснах ръка под одеялото. Напипах нечия ръка.
— Нина — рекох тихичко.
Нищо.
Погалих я. И пак:
— Нина…
Леглото изскърца. Дебел мъжки глас отегчено уточни:
— Не е Нина. Мъжът й е.
Времето спря. Когато тръгна отново, бях на километър от хижата. Сърцето ми подскачаше между кътниците…
Упадъкът на една държава проличава не само по цената на бензина, тока и хляба, но и от това дали е обект на секстуризъм. Идват ли чужденци да чукат в нея — мани я тая държава… Като Пуерто Рико — да е отишъл Чико в Америка да чука Шарън Стоун? Но бате ти Джони редовно прескача до Пуертото да опъне малката Долорес за жълти центове… Така че — чукат господарите, победителите, богатите, които уж плачели.
А бяхме и ние от тях. И чукахме — от Прага до Владивосток. Половин Европа и цял Сибир. Той, Сибир, бе като Пуерто Рико — много евтин. Вървяха кервани чукачи (не чукчи!) — от трудови колективи, научни институти, апеката, отряди учащи се…
МНО също не остана назад. Ежегодно се организираше военен влак на дружбата, който обикаляше европейската част с 300 мъжкари с пагони и оставаше след себе си ревящи мамашки и неизбежен бум на раждаемостта след девет месеца.
Помамени от перспективата да таковат, без да пазят, за братската страна заминаха и капитаните Николай Ц. и Стефан Ш. След безкрайното обикаляне по мавзолеи, музеи и галерии, най-после групата бе разпусната да свърши истинската работа, за която бе дошла. С пачка рубли и сак с върла карловска анасонлийка и коняк „Слънчев бряг“ за десерт двамата наши герои нахлуха в близкия ресторант. Там, на първата маса, вече чакаха да бъдат уловени жертвите — синеоки, руси, бели, засмени… Кратка спивка и ескадроните т.е. двойките потеглиха. В тоя момент Николай хлъцна и спря.
— Стефане!
— Какво? — едва успя да се обърне той от увитата около него рускиня.
— Абе, моята куца!
— Върви бе, върви! Няма да се надбягваш с нея, я!…
С Кириана сме превтасали. Тоест изтървали сме всички влакове. Уф… Как да го обясня? Нали знаете оня виц: когато кажат на двайсетгодишно момиче, че го иска мъж, то пита „кой?“ Трийсетгодишната жена се интересува „кога?“ А четиридесетгодишната директно пита „къде е?“ Е, ние с Кириана сме дори и зад последната… Но сме една кръвна група, едни проблеми ни вълнуват — такива, дето другите жени, минали по някакъв начин през мъжката месомелачка, не могат по никакъв начин да разберат.
Всеки четвъртък се срещаме у нея или у мен. В двайсет часа. Гледаме новините, пийваме по ментичка. После филма и — всяка в боксониерата си.
През лятото бива, щото е още светло. Но през зимата е ужас. Живеем на двеста метра една от друга, но между блоковете ни се ширнала една джунгла от джанки и високи храсталаци. Затова измислихме тактика: едната изпраща другата до средата и оттам едновременно тръгваме да се прибираме. Наговорили сме се — налети ли някоя от нас на изрод, крещи и другата се връща на помощ. Три години системата функционира идеално — най-вече защото не се наложи да бъде използвана.
До вчера. Същото — новините, ментичка, скучен филм, примесен с някоя клюка по време на рекламите…
Тръгвам си. Кириана с мен. Стигаме до средата, цункаме се (това го мразя, тя има отвратителен парфюм) и се разделяме. След двайсетина метра пред мен излиза Оня.
С плетена шапка и в широка черна канадка. Бе разкопчал панталона си и се гладеше… Там, точно там! Застинах. Той приближи, хвана ме грубо за рамото и ме притисна към себе си. Говедото бе небръснато. А как миришеше… Само парфюмът на Кириана е по-гаден… Залепи се за мен, започна да ми говори нещо мръсно. Аз — като статуя. И изведнъж усещам на корема си… Органът му, какво!… И започвам да викам с пълно гърло.
Пъзльо. Ченето му висна. И оня натиск долу изчезна. Оправи си гащите и дим да го няма!
Аз се затичах в посоката, където би трябвало да бъде Кириана и почти се блъснах в нея.
— Мъж! — проплаках.
А тя се хили. Като ненормална — тупа се по бедрата и се превива!
— Какво ти става? — извиках аз. — Щеше да ме изнасили! Опря ми го… тук ми го опря…
А оная идиотка чак клекна. По едно време се съвзе, изправи се, обърса очите си и успя да каже:
— Знаеш ли какво крещеше?… Ха-ха!… А?… Викаше „ура“!…
Комшията ми на етажа е голям купонджия. Пък и в една фирма работи — веселяци като него! Само търсят повод за сплотяване на колектива. И то както е модерно днес — несемейно. Демек мъжете без жени и жените без мъжете си.
Обаче вечерта срещу Коледа ги срещам пременени на входа заедно с жена му — между впрочем готино парче, бивша волейболистка в ЦСКА.
— Купон — вика. — С жените тоя път. Поне ще има кой да ме върне с колата.
И това беше. Щях да забравя, ако сутринта не ги срещнах на асансьора — връщат се. Тя синя от яд и студ, а той — със синка под дясното око. „Ясно — викам си, — някъде са го ступали“.
— На левичар ли си налетял? — рекох съчувствено.
— Ами — рече той и стрелна особено жена си. — Тя.
Сепнах се. Погледнах я с нови очи.
— Представяш ли си! — изпусна нервите си тя. — Танцува с коя ли не, но не и с мене — преживях го. Напи се като талпа — издържах. Накара ме на две ракии аз да карам до тук… Тъкмо запалих двигателя, когато той успя да се настани на седалката вдясно. И представяш ли си какво изломоти?… „Сега — вика — у вас ли ще отиваме или всеки у дома си?“…
Аз съм пожарникар от дълги години. Абе, нагледал съм се на чудесии…
Веднъж пак по сигнал — въртим бурканите, фучим по кръстовищата в дванайсет посред нощ.
Апартамент на трети етаж гори. Опъваме стълбите, шланговете — както си му е реда.
Влязохме с две от момчетата с противогази, ополяхме две стаи с вода. Вдигна се пара, тъмно. Започнахме да оглеждаме. Хоп — затворена врата.
Иван отвори, светна с прожектора и ми маха с ръка. Отивам и какво да видя — двамка млади се любят като че им е за последно. По едно време силната светлина ги окопити, обърнаха се. Мъжът припадна отвсякъде. Жената успя да попита:
— Кои сте вие?
А Иван, глупакът, избоботи през противогаза:
— Не сме космонавти!
И тя се срина…
Щом си на пиацата, приключения колкото ти душа иска, братле! Какво ли не ми се е случвало — и хубаво, и лошо. Какви ли не съм возил — и богати, и бедни, и добри, и зли.
Ама ще ти редя сега една история за хубави хора. Нее! Не в тоя смисъл, човеко! А такива — с дълги крака, големи бомби и руси коси. Да си призная с ръка на сърцето — като видя русо, и краката ми омекват и започвам да мисля с всичко друго, ама не и с горната си глава.
Точно това видях първо у нея — русата грива. Тежка коса до под раменете. Всяко косъмче подредено и си кротува послушно на мястото. И един парфюм! Удари ме някъде от три метра и ме довърши.
— Ще ме закараш ли до Банкя? — вика.
А един глас на дете и глезла. Бе, как няма да те закарам! Аз, да поискаш, и на Марс без противогаз отивам с тебе!
Успях само да кимна.
По принцип тежките мадами сядат отзад. Искат да кажат — ти не си от моята черга. Обаче тая отметна дългото си палто и се разположи отпред, до мене. А па едни крака! И се виждат амен целите, тапицирани с някакви релефни чорапи. Щото нали се сещаш, поличката й направо символична — колкото да скрие прашките.
Запали цигара, без да пита дали може. И започна да ме разпитва това-онова. Аз едва отговарям — гръцмулят ми блокирал и се движи със зор като затвора на ръждясал калашник. А очите ми все по коленете й… И нагоре де. Добре, че карах по Околовръстното, та не се блъснах никъде.
По едно време разкопча палтото и отметна яката назад. Оооо! Една прозрачна блузка… И едни… голееееми! Устата ми пресъхна като Сахара.
— Да не изпуснеш отклонението? — подсмихна се тя.
— Няма — сепнах се аз.
А тя си чурулика — това било, онова било… В еди-кой си мол си харесала едни нещица… ама маркови били, при това евтини…
След Филиповци дяволът ме надви, братле. И сега не мога да си обясня как ръката ми от лоста за скоростите се озова на коляното й.
А тя си бърбори, като че ли нищо не е станало. Мръднах нагоре — май дори си намести крака. Да, бе — сякаш ми го подаде!
А акъла ми вече щрака! Хотел?… Кой, мамка му! Пък онова в главата ми, дето ми мръдна ръката, вика: „Кови желязото, докато е горещо!“ Мисля си аз, какво ще рече тоя ковашки лаф… Гледам — отбивка вдясно. Черно пътче. И пам — в него. Даже без мигач! Спирам петдесетина метра навътре. Гася. Повярвай ми — всичко това с лявата ръка, защото не смея да си дръпна дясната от бедрото й.
И така — седим си в тъмното. Някакви капчици започнаха да барабанят по колата. Галя. Тя мълчи. По едно време не издържах и казах с пресипнало гърло:
— Да го направим, а?
Тя се завъртя към мен и стовари гърдите си на рамото ми. Усетих езичето й на ухото си. И стана тя една… Кога съм свалил седалките, кога съм дръпнал ципа на дънките си, кога съм разкопчал колана… А тя отдолу под поличката само по жартиери… И намествам се аз както го изисква Камасутрата и чувам гласчето й:
— Забравих да ти кажа…
Само да не излезе честна!… Или пък да не ми зациври оная басня, че това й е за първи път, откак се е оженила…
— Аз съм проститутка… Тарифата ми е осемдесет лева.
Ама аз нали разбираш — вече на входа. Кой мъж може да спре при такова положение и да върне оня на заден в гаража?… Нема такъв, да знайш!
— Добре — измучах, щото вече в устата ми беше едно от зърната й.
Усетих, че ме преджоби и извади портфейла ми. Някъде зад гърба ми двете й ръце го изпразниха. И чак тогава краката й се разтвориха…
Е, свърши се.
— Имаш — вика мацето, — сто и пет лева. Вместо ресто, какво ще кажеш да си поговорим на френски?
— Давай.
Трябва да ти кажа, че беше царица в тая работа — сякаш тя го беше измислила!…
Обаче аз вече се освестявам. Нали ни знаеш нас мъжете — като разтоварим самосвала и бързаме да потеглим! Усещам, че нещо ме е яд — как ме метна тая! Защото ако ми беше казала, че е кучка с еди-каква си тарифа — отказвам! Нито съм пенсионер, нито оня Ицо Стоте манекенки…
И докато вдигам ципа, правя две констатации — вече вали като из ведро и броячът ми работи на престой. Хубавицата се протегна и каза с онова гласче на погалена котка:
— Тръгваме ли, сладур?
— Виж — рекох мързеливо аз. Гръцмулят ми се движеше плавно и леко: — Забравих да ти кажа нещо.
Засякох с периферното си зрение, че застина с вдигнати ръце.
— Какво?
В гласчето й вече нямаше нищо котешко.
— Тарифата ми до Банкя е сто и десет лева.
Понечи да отвори вратата. Отказа се. Изфуча.
Аз вдигнах рамене.
Тя извади парите и ги тресна на таблото пред мен.
— Пет лева не достигат — констатирах аз с невинен глас. — Карай, ще почерпиш някой път…
И запалих двигателя.
Що съм без работа ли? Що! Щото ми е слаб ангелът, мамка му и мечка! Ама хърбав… абе, к’во хърбав, слаботелесен като концлагерист е ангелът ми… Ако въобще се навърта край мене, мамка му и ангел!
Имам жена, деца, болни родители… Не ми стигаше, мамка му, та реших и аз като хората да се обзаведа и с любовница… Ами да — имах стабилна работа.
Карам автобус в „Градски превози“. Огромен. Абе, танк направо. Е, старичък — икарус. Ама не ми пука на улицата, щото, който се удари в мене, тежко му… Та си викам: абе, аз що не си взема любовница… Демек да видя как живеят хората.
Огледах се. Аз съм тертиплия, искам всичко да е тип-топ. Не к’ва да е. Готина трябва да е. Що ми е любовница, ако не ми завиждат за нея?… Тая задникът й голям, оная носът й крив… Нали ти викам — махнаджия съм, мамка му! Е, най-после кандисах на една — Ванчето от администрацията. Ееее… Бонбон ти казвам! Очи, тяло, крака, кръстче! А пък гърдите — уоу! Никакви кусури! За отличен!
И почвам аз — погледчета, шегички, търся си работа из канцеларията… Стана хеле… Всичко шест! И аз се изкефих, и другите ми завидяха… Обаче тя се оказа с голям кусур. Скрит кусур! И от него тръгнаха бедите ми.
Ванчето била бездетна, милата. И това й е кахърът в живота — да хване. „Затова — вика — съм те избрала, че си як и грамаден като икаруса си. Не може да не ме отвориш за това велико благо!“ Майчинството демек има предвид. И аз какво — старая се. Ама се старая, майка му мечка! Ушите ми станаха прозрачни от старание да я отворя за благото. Обаче минава месец след месец — не се получава. Чак се закърих — бре, мамка му и мечка, да не ми е станало нещо? Щото инак знам — на петата си да хвърля, на бебе става…
И се почна тя една… При гледачки, при билкарки, при баячки, чак на ходжа в Момчилград ходи… И тоя, рязаният, ми го начука, мамка му и фес! Рекъл на Ванчето: „Ша стани работътъ, аку йъ нъправиш на кръстопът“. Казва ми го тя и ме гледа предизвикателно. „Абе ти — викам, — луда ли си?“ Смее се, ама гледа лошо и дума: „Ей, какъв страхливец съм избрала за баща на детето си!“ Ядосах се: „Как я виждаш тая работа — да цъфна насред кръстовището и да те чукам, ма? Светофарите ли да давам на червено, че да ми е спокойно?“
Засмя се тя и вика: „Измислила съм го. Нали знаеш Детелината на пътя за Пловдив? Там ще го направим довечера“.
Зяпнах, човече, ей така зяпнах! Детелината викахме на пътния възел в края на града. Нали ги знаеш — на две нива, със завъртени едни подходи… Вече беше почти готов, но официално не беше пуснат в експлоатация и само от време на време в извънработно време някой се престрашаваше да мине по него. Отдъхнах си. Хитро женче, ей! И умно.
Хитро ли… умно ли… Мамка му! Но по реда си всичко. Качва се тя на последния ми курс, отиваме до крайната спирка, изпразваме икаруса и газ до ламарините към изхода на града. Пътят празен — нали ти казвам, че е ново всичко, още не работи, има едни хилави бариери… И курдисвам аз икаруса най-отгоре, на върха… Сядам на една по-големичка седалка по средата, на сгъвката на автобуса, дето не се вижда много. Ванчето хвърля полата — отдолу дибидюс… И ха да й се скарам, ама… Почна се. Работим, майка му и мечка… Ама яко, за момче! Обаче аз едното ми око навън, нали сме на ачик място… Абе, все едно цял свят ме гледа! Но нали ти казвам, женчето сто процента, не ме оставя да се мая настрани…
По едно време виждам някакви фарове в далечината. Викам си, ще отбие преди Детелината към града… Обаче не, върви към нас. Наближава. Успокоявам се — ще отмине. Дано отмине… Обаче дръжки! Изскърцаха спирачки, спря някаква кола точно където е шофьорската кабина. Скочих аз, Ванчето падна някъде по пътя от мене. Тичам и к’во да гледам — джипът на директора на фирмата. А той слязъл и подскача до предното стъкло да види де съм.
Изстинах, братко… Свалих стъклото. „Какво става, Петре? Що си тука?“ А на мене ръцете ми треперят и не мога да си закопчея гащите даже.
Тоя човек голям мъж излезе… Разбра веднага какво става и вика: „Добре, отстранявай повредата и се прибирай!“ Качи се на джипа си и хайде…
Извика ме на другия ден, черпи ме едно кафе и вика: „Слушай, прелюбодеецо! Запазих ти мъжкото достойнство, но от днес те уволнявам за нарушение на трудовата дисциплина! Постой малко вкъщи да видиш жена си, пък след шест месеца ела, отново ще те взема на работа! Щото на мене такива мъжаги ми трябват!“
И на — обикалям кафенетата, още месец ми остава… Ванчето ли? Трябва да е ходила пак при оня шемет ходжата, щото разбрах, че се записала на курсове по парашутизъм…
Карам автобус. Ама много време, човече! Сигурно сто години. Къде ли не съм ходил в България!… То София, то Видин… А пък Ямбол и Сливен ги имам за махалата! Автобус ли е — всяко бръмване, всяко скърцане по него го разчитам! Езика им знам!… На, него научих, пък женския език не можах… Ето, жената вчера ми вика на тръгване: „Закъсала ми се дръжката на чантата“. Хубаво, слагам си го в компютъра, че довечера трябва да я зашия. Връщам се и аха да хвана голямата губерка, тя пита: „Не ми ли купи нова чанта от Ямбол?“ Понечих да отворя уста, а тя като блъвна отгоре ми: „Нали ти казах да ми купиш?“
Но това е нищо… Аз да ти кажа от това неразбиране какъв срам брах преди години. Значи Трайчо, колегата, като въртял до Бургас, харесал една градска. И хъката-мъката — поискал си… А тя при директора на ДАП-а и ей такава уста!… На миш-маш без магданоз го направила!… И на другия ден отивам да вземам пътния лист за Сливенския балкан — ще карам деца на пионерски лагер. При диспечера — шефът. И като разбра накъде ще карам, навъси се и вика: „Вчера Трайчо ми сервира една яхния с една даскалица, гледай и ти да ме зарадваш! Ще хвърчат пагони!“ То при нас какви пагони, ама директорът преди това е бил военен и като вдигне мерника на някого за гонене, така вика…
Та качвам се аз, отварям вратите. Качват се и децата. Идва една майка и ми вика: „Може ли да дойда до лагера, че миналата година една мизерия беше… Ако знаех, нямаше да го пратя моя Ивайло!“ Погледнах — поне седем места свободни, курсът платен. Викам: „Може!“
Закарах ги по живо, по здраво, оставих ги. Изчаках десетина минути майката да огледа. Върна се доволна: „Тук — вика — бива. Има условия“. И седна на предната седалка вдясно от мене. Тогавашните автобуси нали ги знаеш, имаше такива седалки — за началници, за контролата… И си говорим през целия път. И забележи — Сливенски балкан, гори тилилейски, отбивки много. Обаче аз си карам. Да си кажа честно, мина ми това-онова в главата. Засукана жена — всичко по нея както се полага. А което не е както се полага — по-хубаво от моето вкъщи… Как да не ти мине поганска мисъл — седнала, засмяла се, кръстосала крака така, че… Горещо й стана, съблече блузката, по едно червено потниче остана… И смее се, доволна явно, че Ивайло е на хубаво място. Бузките й руменеят, едни капчици като бисерчета над горната й устна… Да ги изпиеш!
Обаче като не знам как ще реагира? Ще си поискам, ами ако се разпищи? Ако утре цъфне при директора? Хвръкват ми пагоните! А иди после обяснявай на жената що са те уволнили!… Това ми се върти пет минути в главата. После десет минути си представям как й смигам, завивам в първата отбивка, как… После пак пет минути директора и жената във формата на буквата ф… И хоп — показаха се първите къщи на нашето градче.
Булката пожела да я оставя пак на училището и аз завъртях там. Тръгна да слиза, обаче спря, забърка в чантата си. Извади портмонето си, зарови в него. Извади пет лева и ми ги остави на двигателя. „Няма нужда — викам, — курсът е платен“. А тя вече се бе свъсила, помен няма от оная разговорлива и усмихната жена. „Не — казва, — това не е за курса. Това е да си купиш една ножка“. Ха сега де! „Имам си към инструмента — викам, — нямам нужда“. А тая направо изсъска: „Купи си нова и по-остра. И си отрежи оная работа, щото май не ти трябва!“
И се изнесе навън като градоносен облак… Та това исках да ти кажа: човеко, жената не е лесна за разбиране като автобуса!
Криза! Безработица! Тук работа, там работа — накрая акостирах в секс шоп. Първата седмица целият горях от срам. И все си повтарях — боже, дано не влезе някой от съседите! Как ще го погледна в очите… Но свиква се. Нали — прасетата в цирка ги учат дори колело да карат, пък аз няма да се нагодя да продавам вибратори на баба си и камшици за садо-мазо на дядо си. Пък и има тънкости като във всеки занаят. Ето на, вчера се издъних, ама яко се издъних. И то не пред кой да е, а пред шефа от последната ми работа — господин Костурков. Да му се чудиш — трийсет наточени мадами във фирмата го дебнат да го съблазнят, а секретарката му Неви само на фирмения помияр Караман не е пускала, пък той… Поиска надуваема кукла. Ама с половин уста и се прави, че не ме познава.
— Блондинка или брюнетка? — надникнах нагло в лицето му аз.
Той се сепна, замисли се, а аз веднага заложих на мургавелка, защото Неви е руса.
— Брюнетка — вика той.
— Циците?
— Какво? — сепна се той.
— Френски или големи?
— Френските малки ли са?
— Малки.
— Тогава френски — кимна Костурков.
Ами да — на секретарката са като на крава със 50 литра млеконадой!
— Нормална или интелектуалка? — продължих аз.
Той извади кърпичката от джобчето на сакото си и попи избилата по горната му устна пот.
— Интелектуалка да е — изпъшка кротко.
Ами да — Неви е проста като рапон…
И така, дадох му пакета… На другия ден Костурков цъфна още като отворих. Бре, викам си, да не иска още една? Як мъж е бившият ми шеф, паралия, с възможности, като нищо ще иска да си направи тройка!
— Може ли — вика, — да я сменя?
— Може — казвам. — С каква?
— С нормална. Тази не ми пуска…
Зачудих се и му я смених веднагически. Излезе си той, а мене нещо ме човърка… Абе, как кукла, пък няма да му пусне?… Разопаковах я. Огледах я внимателно. Пълен потрес — куклата долу залепена!… И в инструкцията обяснено точ в точ — моделът е с тая и тая особеност, затова и се нарича „интелектуалка“…
Дребна риба съм във Външно. Е, не съм портиер. Но няма да ме видите на пресконференциите. Има ли обаче нещо смотано за вършене, там съм. Ето, наскоро някакъв шантав японец решил да си усъвъшенства българския и да изучава страната ни. И ми го зачукаха!
— Внимавай, момче — вика шефът. — Тоя е далечен роднина на императора и потомствен самурай.
Самурай… Вятър! Ако са били като моя Танака, значи „Седемте самураи“ на Куросава трябва да мине в жанра на фантастиката. Хилав, очилат, кьосе, леко плешив. И дребен, мамка му, като грахово зърно дребен! Единственото, което покриваше представата ми за японците у него, бе фотоапаратът. Чудя се дали и у кенефа не се щракаше с него.
И тъй, показах му всичките национални музеи, мандра, рилските езера, вакарелските баби-самодейки, винзавод, кисело мляко на Шипка, ромски проститутки на околовръстното… Танака все снима и се възхищава:
— Ау, добре!… Ау, добре!…
На пет години у наше село (откъдето ни е тръгнал походът към столицата) правят среща на рода ни. Е, не сме от императорско коляно, ама се събираме… Сега трябваше да е моята презентация — на предното събиране бях още студент. Баща ми се заинати: трябва да дойдеш. Шефът и той: Танака е по-важен от вашия селски празник!
Брее! Помолих самурайчето да си кюти в хотела един ден и му обясних защо. Той се зарадва като бебе на биберон — идвам с теб! И на, лъснахме в странджанското опустяло по принцип село, а сега забучало от чалга и отесняло от сергии с китайски дреболии. Танака бе във вихъра си: цък-цък-цък!… А пък като го заведох на народните борби!
— Ау! Великолепно!… Ау!
И пак цък-цък…
Победителят — Иван Тулупа — бе много поласкан от международното присъствие и особено, че физиономията му ще бъде показана на другия край на света. И в знак на признание ни покани да хапнем от овена, който спечели на борбите.
Иван Тулупа. Това е нещо, което дори стогодишен българин рядко вижда през съществуването си. Представете си към сто и петдесет килограма материя, организирана в двуметрово туловище от мускули и сланина, командвано от удивително елементарна мозъчна програмка, скрита зад едносантиметрово чело. И косми — навсякъде! Имах чувството, че и ноктите му са обрасли с козина! Настаниха ни до победителя. Пред нас в огромна тава ухаеше опечения на чеверме коч, а край нея — от пиле мляко. Иван Тулупа вдигаше наздравица след наздравица, пъдеше като досадни мухи циганите от оркестъра, които се натискаха да му свирят на ухото, и ядеше. Ама ядеше, ей! Няма вилици, няма лъжици! Чупеше парчета от овена. В лявата му ръка имаше буркан с винтова капачка, приспособен за солница. Солеше обилно и тъпчеше в огромната си уста.
— Ау! — викаше Танака и цъкаше ли, цъкаше.
Отдалече, отблизо, от по-близо… Иван Тулупа ръмжеше доволно, пъчеше се и пак солеше ли, солеше… В знак на благоразположение подаде мазна мръвка на японеца. Той я изтърва, тя падна на бедрото му и остави мазно леке на светлия му панталон.
Тулупа изрева разочаровано. Тупна Танака по врата и започна да сипе сол върху петното. Танака се втрещи. Изгледа бореца уплашено. Извика едно късо „аа“ и търти да бяга! Ама бяга японецът му с японец! Не ставали за спринтьори — глупости! Когато го настигнах, очите му гледаха диво, а сърцето му пърхаше иззад крехките ребърца като слевей в клетка.
— Ау! Ау!…
— Какво има? — успях да попитам.
— Ау!… Соли! Ша ма яде?!…
Работя… макар че малко ми е смешно да кажа научен работник. Никога се съм го приемал — работник плюс наука. Ама то по едно време беше пълно с такива — политически работници, криминални работници… А съм си биолог, работя в научна лаборатория. Та един ден ни сюрпризираха с генерален ремонт. Шефът вика: „За седмица обещаха да свършат, затова се съгласих“. Това преместихме, онова… Обаче белите мишки, дето са за опитите, никой не ги иска. Какво да правя — взех ги у дома.
Жената веднага се качи на масата и заяви:
— Или ги махай, или се изнасям аз!
Таня, петгодишната ми дъщеря, обаче бе във възторг. Заряза всякакви играчки и все край тях. Какво ли не ги прави — къпа ги, приспива ги, загъва ги, манджи им вари… Един ден чак ги боядиса с водните си боички.
Майсторите изпълниха обещанието си — след седмица се нанесохме обратно. Върнах мишките. Жената почерпи с шампанско по този случай, а Таня рева…
След повече от месец срещам в асансьора комшията Киро — абе, накратко казано, една пиянка. С него имаме обща тераса и затова ща не ща поддържам някакви социални контакти. Обаче сега го гледам — кукуряк. Пет следобед, а той още трезвен.
— Вече не пия — стеснително казва.
— Много хубаво — смутоловявам аз.
— Докъде стигнах — оживява се той. — Миналия месец по обяд се натиках. Излизам на терасата и — ужас! — гледам по перваза на вашия прозорец ходи мишка. Червена! После се появи втора — зелена! И трета — виолетова! Представяш ли си, комшу — виолетова мишка!… Отърчах в болницата. Докторът ме изслуша загрижено и вика: „Откога ти викам да спреш пиенето“. И на, спрях го — вече месец и кусур не съм кусвал капчица… И съм добре — няма мишки. Ни зелени, ни виолетови…
Преди месец се върнах в Ню Йорк. Та там си пътувам с метрото, мисля си за моите неща и изведнъж водачът бие яки спирачки. Абе и там шофьорското племе мамата си трака… Политнах напред и още не спрял в кръшното тяло на млада готина дама, от устата ми се откърти сакралното:
— Мамка ти!…
След като възстанових стабилно вертикалното си положение, пуснах рамото на жената и сконфузено казах:
— Excuse me!
Тя хвана ръката ми, погледна ме нежно в очите и попита на най-чист български:
— И все пак: мамка ти или excuse me?…
Стоим на опашка в данъчното. То май опашките вече само там останаха. Тю, мераклиите да се оправят с държавата край нямат! Сигурно защото нашата все си е в мъжката роля, нищо че инак е в женски род… Някъде по средата е заклещена млада майка с пухкав тригодишен хубавец. Близо петнайсет минути той кротува, зает с изучаването на наобиколилата го фауна. Обаче пенсионерите приличат на маймуни, но не скачат; бизнесмените гледат като лъвове, но не ръмжат; няколко женички кудкудякат, но не снасят яйца… И на хлапето му доскуча. Па като ревна…
Майката му се моли, целува, взема на ръце, обещава всичките съкровища на „Billa“, сърди му се, ха да се разплаче… Накрая посочи жената пред себе си — към стокилограмово плещесто същество с огромни гърди и черни лъскави мустаци — и заплаши:
— Ако не млъкнеш, ще те дам на лелката!
А тя се извърна, измери я смразяващо и отсече:
— Притрябвал ми е. В къщи ги имам трима…
Отидох на работа в Израел още деветдесета година. Там в град Назарет се събрах с една руска еврейка, дете ни се роди. Кръстихме го на баща ми — Христо. Един такъв русоляв, синеок — не еврейче, а ангелче. Жената няма претенции за вяра, нали идва от страната на Ленин и Сталин — атеист. Обаче аз малко си вярвам и особено като си дойда в София, винаги ходя в църквата „Александър Невски“. И това лято така направих.
До нас една баба — слаба, черна и парцалива — плаче и Богу се моли за дребни човешки неща: още двайсетина лева към пенсията, да е зимата мека, че малко въглища да изгори, да докарат от евтиния аспирин… Синът ми никога не е виждал сиромашия и през цялото време гледаше бабата в устата в усилие да разбере всичко — все пак българския му е само от мене. По едно време очите му се наляха, пусна ми ръката и приближи към нея.
— Бабо, не плачи. Всичко ще се оправи. Ще имаш пари. И ще е топло, много топло… Лекарствата няма да ти трябват…
Тя отвърна очи от иконите, погледна го — бял, с руси къдри, добър, сякаш не е от този свят, и унесено попита:
— Кой си ти, миличкото ми?
— Христо.
— Откъде си, ангелче?
— От Назарет.
Бабата тупна като круша… Докторите в „Пирогов“ не успяха да я убедят, че е говорила с обикновено българско еврейче…
Селото бе в Сливенския балкан — малко, заобиколено с вековни габърови гори, бистра кото сълза река с много риба и раци. Една тава от последните беше сложена на средата на масата, а на въже в кладенеца висеше голям рибарси сак, пълен с двулитрови шишета бира.
Домакинът — объл като речен камък и добродушен до инфантилност — поглади пъпа си и започна:
— Е, заварям от време на време… пада някой лев. Щото тук повече черпят. Много слива, много ракия, пич! Та тъкмо комшията привършваше с „плащането“ на една голяма работа, идват едни цигани от Сливен.
— Бате, — викат, — имал си камион.
— Имам.
— Купихме един кон, да го закараме до града.
Ба, купили! Пари за гащи нямат…
— Купихме го — усети по-старият накъде ми бият мислите. — От Ставри.
Мале, то пък един кон!
— Няма да стане — викам, щото гледам, че в двулитровата бутилка се клатушка поне още половинка ракия.
— Абе, то няма катаджии — започна по-младият.
— Пък и на два-три километра от Сливен може да ни оставиш — додаде другият.
— Не — викам, — моето е самосвал.
Виснаха им гагите.
— Камион няма ли?
— Няма.
Задръндариха на своя език. И ръкомахат, ей, като вятърни мелници са в ръцете, когато си беседват!
— Наемаме самосвала — обяви възрастният.
Качихме коня. Абе, кон — кранта си бе. Мойта жена повече работа би свършила от него, ама… Аз се постарах с ракията — гътнах шишето. Качих се в кабината с единия циганин. Другият при коня. И тръгваме значи…
— Стооой! — реве оня отгоре.
Бия кучките, щото то и едно нанадолнище… Кон и човек така се омешали, че ги делихме с дране.
— Хлъзга се — изплака цигането, когато го изправихме.
— Айде пак — вика дъртият. — Ама яваш.
Докато тръгна и пак реват, ама в хор:
— Стоооой!
Възстановиха вертикалното си положение и пак джагара-джугара по тяхному. И пак с ръце.
— Бате — вика авторитетът, — нали си заварчик?
— Заварчик съм — признах аз.
— Ами да заварим подковите на коня за дъното на коша. Да не се хлъзга, а?…
И на, направихме го… Дали коня стигна до Сливен? Ха-ха!…
Прегърнали сме се с брато и крепейки се един друг, се мъчим да се приберем у дома, без да излеем от коремите си литъра каменарка. Според мен той е по-пиян, защото безразсъдно отваря уста, опитвайки се да обяви на света, че някакъв Илия градял нещо си. Абе, какво ти пука за тоя, да не би да събере ракията и да ти я върне у коремо?… Ха да му кажа, обаче моята се юрва към зъбите. Затова само муча и се стискам за рамото му.
И изведнъж… Изтрезнях, ей! Едно от котилото Мето — петгодишната Аксиния — клечи край пързалката в кварталната градинка и рови в пясъка с огромен изкуствен х… Тоест, член.
Брато се разсърди, че спираме и ми се скара:
— Ти х… не си ли виждал?
После смля видяното с пияната си кратуна и се възмути:
— Срамота… Ей, Акси, откъде взе тая… играчка?
Детето спря да забива х… в пясъка, погледна ни неодобрително и посочи към другата страна на улицата. Със сложен пирует се завъртяхме (брато почти се срути, а уж напираше да строи еди-кво си) и видяхме огромен червен надпис sex-shop.
Използвайки гравитацията и въздушните течения успяваме да преминем оттатък. По трудното обаче предстоеше тепърва — да уцелим вратата. На четвъртия път и това направихме. Вътре три девойчета в оскъдно облекло и заешки ушички из косите се кискаха.
— С-с-смейте с-се — засъска брато. — Вън ммомиче рррие земята с х…!
Интересно, че това, последното, го каза без засичане.
Първата щеше да си изкълчи ченето от смях. Втората окръгли очички и рече замечтано:
— Блазе й!
Третата се опита да мисли, от което ха да й се натроши челото като порцеланов сервиз. След малко изврещя като коза за пръч:
— Жоро!
От вратата отзад надникна мършавото лице на дребно старче.
— Абе, ти да не хвърли оня х… с повредената глава в кофата за боклук?…
Събера ли се с Пеньо, винаги се напиваме като талпи. С Иван се съберем — кафенце, пастички. С Митьо — ракийка, салатка. С Драго — две ракийки, салатки… Обаче закача ли се с Пеньо — кофа ракия и кофа салата не стигат!
Е, последния път… Натикахме се като мотики… Целувахме се, тупахме се, клехме се във вечно братство, ревахме от умиление… Качвам се на жигулата и към нас. Аз като се напия, карам като по учебник. На кръстовището до гарата ми върти буркан катаджия. Спирам. Гледам право. Ама май главата ми клюма… Книжката ли? Ето я… Я излез!… Излизам. Оня ме обиколи два пъти с ръце на бутовете и се подсмихва. Колегата му от другата страна спря някаква западна кола. Оттам музика, кикотене…
Моят катаджия изхъмква и вика: „Ела с мене. Май трябва да надуеш тръбата“. Аз се чудя: абе, каква тръба, аз никога не съм свирил на дудук, па камо ли на тръба. Оня ми се хили — демек, ще свириш и хоро ще играеш. Викам му: „Нито ще свиря, нито хоро ще играя, щото е демокрация…“
През това време от другата кола се развикаха и катаджията ми тикна машинално книжката в ръката. Чакай малко, вика. И почват разправия — ама голяма гюрултия беше.
Аз се клатя като онуй на стенния часовник и си викам: абе, аз що да го чакам, щом книжката е у мен?… Качвам се на колата и мръсна газ. Отивам пред блока, мушкам я в гаража и в леглото.
Рано сутринта жената ме събужда бясна. Вика, на вратата те чакат полицаи, пак каква си я забъркал. Аз пък й просъсквам: цяла нощ сме били кълка до кълка, не съм мърдал от къщи!
Абе, наистина полицаи: клатят се нервно пред вратата и питат дали съм еди-кой си. Същият, викам. Снощи къде беше? Ама аз съм подготвен: в къщи, честен кръст! Питайте жената. А тя през рамото ми: филм гледахме, швепс пихме (аз и швепс!?) Ония се спогледаха и пак: абе, ти ли си еди-кой си? Аз съм, викам. Къде ти е колата? Долу, викам, долу в гаража. Ами да отидем да я видим…
Отиваме. Смело отварям. Майко… Вътре стои полицейска жигула и върти ли, върти буркан…
— Бунак — изпъшка единият катаджия. — Поне да бе угасил лампата! Ще те убия…
Ловът и рибарлъкът са манната небесна за тукашния край. Чрез тях са решени много от проблемите — водоснабдяването, асфалтирането на улиците, дотациите за малките цехчета. А дядо Кец твърдеше, че и обявяването на града за такъв се дължало на едно диво прасе.
— Нещо май ме премяташ — скептично го мярнах аз.
— Абе, човек, там бях. И да ти кажа: никакво прасе нямаше, защото Джако Нереза бе прасето.
— Слушай — притворих очи, — Пеньо да не е забравил някое шише ракия?
Пеньо бе синът му.
— Ами — поклати глава старецът. — Той такива грешки не прави… Та тръгнал насам големецът, дето прави селата на градове, пък на, нашите не могат да намерят прасе.
— Нали на лов идва? Откъде накъде ще го търсят?
— Бе ти от небето ли падаш? Че тия фазани де ги гледаш на коланите на софийските и други баш началници, да не мислиш, че са фърчали слободно?
— Вързани ли са били?
— Ами, пуска ги Нако Горския от един чувал! На, честен кръст!
— И как стана?
— Облякоха Джако като диво прасе. И шопа го гръмна… Ама чакай, бе, туй не е края! Джако лежал изтръпнал и понеже на страха ушите са дълги, счуло му се, че шопът пак пълни масурите. И скочи.
— Как скочи? — увисна ми ченето.
— Ами на два крака. И изрева: „Недей, ва! Ша ма убийш!“
Нещо ми прищрака и аз облекчено се отпуснах на стола. Ами да, „Угрюм река“.
— Слушай, чел ли си „Угрюм река“?
— Какво е това?
— Книга.
— Аз книги не чета — с достойнство рече дядо Кец. — Там всичко е измислено. Виж, телевизията шашми не прави, там всичко се вижда.
— Там е описана тая ваша история. Само че с мечка.
— Чакай, чакай… — изненада се старецът. — Ти какво — значи аз лъжа?
— Лъжеш, плагиат такъв!
— Плагиат ли? — опипа с езика си той новата дума и тъй като му се видя неприятна, обиди се.
Две седмици не ми говори. Един следобед дойде, седна и задъвка ожесточено горната си джука.
— Слушай, не ти се сърдя… Дето ме нарече тогава… как беше…
— Плагиат ли?
— А… как лесно го каза — завистливо ме измери дядо Кец. — Ама то не било животно.
— Какво животно? — изненадах се аз.
— Ами аз тогава помислих, че е някакво добиче — я магаре, я мисирка.
Той пак захапа устната си.
— Шопът отначало се стресна — бодро продължи — Пък после като бухна да се смее… „Ашколсун, вика, на обществената ви позиция и гражданска активност! Б. ще стане град!“ И на, стана…
В зорите на своята младост дядо Кец е бил застрахователен агент и сервитьор. Защо се е отказал от първата професия той обикновено обясняваше кратко (особено когато там беше баба Василца) така:
— Нямаше сметка. Малко пари.
Когато баба Василца отсъстваше, отговорът бе по-пространен:
— Нямаше сметка. Булките бяха по-склонни да плащат месечните вноски в натура. В един момент станаха толкова, че заплатата ми вече не можеше да ги покрие.
Историята със сервитьорството бе разяснявана по-подробно, тъй като не се влияеше от отсъствието или присъствието на баба Куна.
— Чорбаджията ни предупреди: има ли оплакване от обслужването — глоба. Има ли нередности в качеството на храната — плащаме я.
Един ден сяда на масата ми селяндур от тия, дето идват един път месечно на животинския пазар. Занесох му шкембе-чорба. Яде ли яде, па като се развика:
— Келнер! Муха!
Леле, отиде ми надницата! Гледам: наистина, майка му стара… Мозъкът ми щрака. И се правя на тапа, за да спечеля време. Бутам я, обръщам я с лъжицата — голяма, черна муха. И изведнъж ме осени идея! Загребвам я, затварям очи и — хоп! — в устата. Още едно усилие и я глътвам. Отварям очи и невинно казвам:
— Каква муха, господине? Черен пипер беше.
Оня се почеса-почеса по врата и си дояде супата… А аз реших, че повече никога няма да ям мухи…
Дядо Кец на пазар — това е празник за душата. Върви като герест петел, спира, оглежда стоката, сякаш къта в пазвата си поне хиляда лева. Цъка с език, кърши джуки като че ли доматите, да речем, не са брани днес, а преди няколко месеца. Всъщност обиколката му не е за покупка, а търсене на жертва.
Е, днес налита на един, който продава икони.
— Кой ги е рисувал? — пита с подозрително свити очи дядо Кец.
— Аз — клъвва оня.
Лицето на нашия герой се отпуска; очите гледат меко, почти като будала.
— Ами да вземеш да нарисуваш баща ми?
— Снимка имаш ли?
— Нямам.
— Е, че как да го нарисувам тогава? — въздъхва оня.
Дядо Кец опъва хищно врат и си прави кефа на седмицата:
— Че тия светии как си ги рисувал? Да не си ги виждал?…
На млади години дядо Кец замръкнал в едно елховско село. Гладни и бедни години… А едно временце — ноември, ситен дъждец се сипе от небето, студ като куче вълча порода хапе всяко голо месенце… Тръгнал да търси място за преспиване. Обаче ядец — никъде не го приемали. А се смрачавало вече. Опрял до кмета. Той му показал единствената стая, в която се търкаляли куп хлапета, няколко старци, а бременна жена гледала измъчено. И му отказал, естествено. Вече го изпращал, когато се сетил и му рекъл:
— Накрая на селото живее Стоенца… Тя е вдовица. Ако някой те приеме, туй ще е тя.
Намерил къщата дядо Кец. Съжалила го жената, поканила го. Сложила го до огнището, стоплил си той краката. Дала му паничка с чорбица — стомахът спрял да курка. Извадила вино. Пийнал дядо Кец и топлината започнала да лази към едни територии на мъжкото тяло, дето мозъкът е в голям дефицит.
Огледал Стоенца — бреее, нищо й няма!… Посегнал, но тя отскочила като ужилена.
— Недей — рекла.
— Защо? — учудил се дядо Кец.
— Ами аз жалея…
— Нищо — успокоил я той. — Ние ще го правил бавно и тъжно…
Пет-шест бабички и още толкова дядковци в сини дочени дрехи празнуваха „златната“ сватба на дядо Кец и баба Василца. Впрочем, празнуваха е неточна дума — всъщност мъжете вече клюмаха разногледи, а женската половина триеха зачервените си очи и скимтяха по загубените си преди десет или двадесет години половинки.
След всяко изтърване на главата си дядо Кец се стряскаше и извикваше:
— Куно ма, Куно!…
Баба Василца ту намествашуе някой изсухлен синьодрешковец на стола му, ту прихлипваше с някоя от дружките си.
— Куно ма, Куно… След толкова години и пред акраните искам…
— Ракията свърши. И мастика няма — бързо обясни тя.
— Не, ма. Един грях искам да си призная.
— Грях ли? — настръхна баба Василца.
— Да… Помниш ли като са взехме…
— Ох, Василе, как да не помня! — изпъшка тя, обвеяна от сладостни спомени.
— Ти се връщаше от чешмата…
— А ти идеше да ме срещнеш от долната махала…
— Да те срещна… Дрън-дрън-ярина! — изсумтя дядо Кец. — Магарето се бе скъсало, него гонех.
— Василе, не думай!
— Тъй беше, ох, тъй беше… Аз извиках „Стой!“… Магарето не спря, спря ти… И на, златна сватба… Ех, живот…
— Василе! — каза зловещо баба Куна.
Приятелките й млъкнаха. Няколко от заспалите акрани се събудиха стреснати и извикаха бодро „наздраве“…
Младите хабер си нямат какво е комсомолска бригада. За тях онова време е тоталитарно, мрачно, комунистическо… Ех, как си живеехме по тия бригади! Мацки, пиене, никакъв контрол!
Бяхме в Казанлъшко. От другата страна на пътя, срещу нашите бараки, беше пчелинът на АПК-то. Една вечер се налюскахме с домашна ракия и спонтанно ни се прияде мед. Оформихме ударна група и потеглихме. Обаче по пътя установихме, че точно специалистът по този вид животновъдство не е попаднал в нея. От петимата никой и идея си нямаше къде из малките дървени къщички се крие медът. Ха да се върнем — ей, ще ни скъсат от присмех. Може и прякори да ни лепнат. Пък и ракията не дреме, избива на юначество… Тия, дето са трепали змейове, само след запой с домашна ще са го правили, мамка му…
— Вижте, пичове — предложи Иван (още не мога да си спомня дали той бе най-трезвеният или най-пияният). — Да дигнем кошерчето и в лагера. Там на светло все ще измислим нещо.
Казах ли, че нощта бе непрогледна като кучешко дупе? Е, сега го казвам… Че има пазач, показваше само хъркането му. Кошерите бяха боядисани в ярко жълто и с повече въображение можеше да се „видят“.
— Ей този — спря Иван.
— Що? — заинтересовах се аз.
Бях към края на пубертета и много питах. Тоест, бях любознателен.
— Най-голям е — озъби ми се той.
Правилно! Като крадем, най-големият трябва да е. Грабнахме го. В този момент ни се нахвърли дребен, но трътлест помияр. Лае до небето и току налита към краката ни.
Разстоянието до лагера го взехме само на заден. Четирима носеха кошера, а петият играеше ариегард срещу песа. Щом инкасираше три ухапвания, минаваше при носачите… Отгоре на това няколко пъти пропадахме в някакви канали, спъвахме се в коренища… Най-после издрани, изцапани и изпохапани се добрахме до нашия район.
Момчетата започнаха посрещането с тържествуващ рев и… млъкнаха. Оня, разбирачът, се плясна по челото и ахна:
— Мале! Донесли сте къщичката на кучето…
Затварянето на тролейбусните врати заклещва дебела циганка. Част от нея (по-пищната) остава вътре, друга — по-малка, но накичена с чанти, навън.
— Ай, мо — обръща се с бялото на очите си към друга от махалата, успяла да седне на задната седалка. — Обади се да отворят, че торбата с хохалите остана вънка.
— Ай, ай — ахва другата. — Ко да напрая? Нали знайш, чи вратите са отомат, мъ?…
Дъщерята се разведе и сега живее при нас. Аз и жената в хола, тя и внучката Поли в спалнята. Идилия, както се казва.
Бръсна се. Не че ще ходя някъде — просто навик. Естествено, Поли е на една ръка разстояние от мен и се упражнява в задаването на въпроси. Забравих да кажа — тя е на четири годинки.
— Дядо?
— Да.
— Дядо, ти какво правиш?
— Бръсна се.
— Защо?
— Да не те бода по бузките, когато те целувам.
За миг се замисля. Е, прие го за основателно.
— Ти бръснеш ли се? — закачам я аз.
— Нее.
— Кой друг се бръсне? — опитвам се да развия мисленето й.
Трябва да спомене баща си — само от месец е тук. Обаче тя ме тушира от раз.
— Мама.
— Сигурна ли си? — засмивам се с превъзходство аз.
— Да.
— Че какво ще си бръсне тя?
Поли мачка дълбокомислено полите на рокличката си и изтърсва:
— Писенцето си.
И докато аз се радвам, че лицето ми е покрито с пяна и няма да се види, че съм почервенял като рак, тя посочи самобръсначката в ръката ми и добави:
— С това…
За първи път го видях в барчето на почивния дом — грамаден мъж а ла Боримечката, но с меки, добри черти и елегантен костюм. На масата до него седеше хубаво чернокосо миньонче. Секунди след като влязоха в полезрението ми, дойде ервитьорът — натоварен като мотокар. Мъжът поемаше чашите и ги нареждаше край ръба на масата вдясно от себе си — едно, две… десет. А! И пет швепса. За мезетата да не говорим… Оттук нататък цялото заведение вторачи очища в него.
Той сякаш не ги усещаше — пиеше си пиенето и говореше с мадамата. Празните чаши нареждаше отляво. Сервитьорът понечи да ги прибере, но той го спря.
Една… две… девет… Всички спряха да пият, дори да говорят. И май вече го виждаха как пълзи към вратата.
Ами, само се бе поизпотил. Стана, кавалерства на дамата и излезе така, както навярно бе влязъл.
Пред бара се струпа митинг — всички питаха какво е пил. И цъкаха, цъкаха с език — бре, десет руски водки…
После се сближихме. Беше варналия, среден управленски кадър. Жена му бе румънка, от Гюргево.
— Преди да се оженя, веднъж седмично пиех по двайсет водки — разказа ми Георги. — Отидох да искам госпожицата от техните и те ни заведоха на бар. Като ги наредих, па като ги подкарах… Цялото заведение се умълча. Комар да бръмне, ще пукне тъпанче. По едно време пристига барманът и жълт, с пресъхнали устни пита нещо дядото. Жената превежда: „Тоя ще се самоубива ли?“ Аз викам: „Кажи му, че ми е хубаво“. Обръщам ги, ставаме и изчаткваме едно танго… Барманът пак тича при дядото: „Всичко е за сметка на заведението… Ама слушай, при мен са пили англичани, германци, руснаци, араби, негри, патагонци… Цял свят е лочил при мен. Ама такъв… Отде го намерихте тоя звяр?…“
Пиша за туй да ви кажа, че дето го разправят, че до някоя година тренът ни щял да е в Европа — лъжат! Като нашият дърт циганин Маньо лъжат, да знаете!… Ама по реда си… Всичко се започна от колата. Жената ме заяде: „Животът ми си отиде без кола. Виж Петко Шогуна, Васил Клепалото, Гацо Тирбушона…“ И като изреди половин село, се тросна: „Купиха коли от Германия, пък ти…“ Издържа ли се на тая канонада?
Събрахме се един москвич (ама „Алеко“, ей!) и ето ни в Австрия. Там като ни виснаха ченетата като заредени миши капани!… Добре, че беше късна есен и нямаше мухи.
Гледа асфалта Киро Котака и мърка заканително:
— И ние ще го направим!
Стоян ни сочи един висок блок, само алуминий и стъкло, и върти глава:
— Хей, напрайвам го и аз! Като открия фирмата и събера при мен Кънчо Кукуригото, Стефан Коняка и Дебелия Митьо…
Минаваме край едни витрини, пълни с дрехи, и Борянчо не остана назад:
— Ей това си мечтая да имам!
Само аз си мълча. Какво да приказвам — всички знаят, че съм фукара.
Ей на, спряхме на един крайпътен паркинг. Обикновен. Другите се юрнаха за дънки и кока-кола, а аз — към тоалетната. Да пия вода и друго… там, нали знаете…
Абе, то трябва да се отиде и да се види! Лъскаво, чисто, едни плочки — пада ти капата!… Гледам кранове — обаче без върток! Как ще си пуснеш вода? Оттук ги оглеждам, оттам ги оглеждам — няма!… И ха да си тръгна жаден, гледам иде един русоляв, бозав направо, с пластмасово шише. Викам си: тоя ще ме оправи!…
Влезе швабата, сложи ръце под крана и той лисна вода! Без да завърти никакъв върток! Изпотих се. Огледах моя — също като неговия. Предпазливо бутнах ръцете — шурна, бе! Стреснах се — водата спря. Ха сега! Пак сложих ръцете под крана — текна! Брее! Германецът излезе, а аз все около крана обикалям — Господи, как става тая работа? Чакай да видя отдолу… надникнах — като се юрна една вода… Изми ми очите.
Пих ли, не пих ли… Влязох в тоалетната. Да те е грях да стъпиш вътре, па камо ли другото… Обаче вода не тече. Брее! Огледах се хубавичко, за да не ме изненада някой кран баш като седна… Няма. Наместих се, но съм на спусък — готов да скоча. Едно чакаш обаче, друго става. Усещам, че отдолу нещо ми притопля. Замръзнах. После скочих бързо като каубой и се извърнах. Нищо! Брее! Пак седнах — обаче внимателно и леко поразкрачен. Докато опрях до седалката и долу светна червена светлинка. Скочих пак. Огледах се със свалени гащи и го видях. Реотанчето, бе!… Седнеш — включва се! Станеш — гасне!… Брее!
Излязох навън. Селските ме чакат и се хилят:
— Глей го, мокър като котарак! Да не си надничал в чинията, а?
А мен ми е тъжно, тъжно.
— Няма да ги стигнем, ей! — викам. — Няма. Хилядо години няма да ги стигнем!
Клатя се в колата и мисля, мисля.
Киро Котака ще го направи тоя асфалт, няма спор. И по-гладък може. Но още на другия ден Карабаша ще се напие като донски казак и ще подкара булдозера по него.
Стоян ще вдигне своя алуминиев небостъргач. Като нищо. Че и по-хубав от австрийския. Но още същата вечер ще се струпат Чонгаровите вагабонти и ще смъкнат стъкларията с прашките… Хилядо години няма да ги стигнем! Ако ли пък стане тая работа, то значи, че те са се спънали, а не че ние сме тичали бързо.
Тъй че — не вярвайте! И ако влака свирне и кондукторът извика „Гара Европа“, вие не бързайте да слизате, а погледнете първо през прозореца — тя ли е, аджеба!…
Доктор съм, братко. Не джипи — те са бизнесмени. Аз съм доктор в спешната. С дежурства, катастрофи, инфаркти, пребити — всичко, което може да се случи на човек по тъмно. Не че през деня е по-лесно, де. Ето, днес докараха едно хлапе. Осемгодишно. Карало колело. Ама карало, ей, като на формула едно карало! Спирачките му отказали на едно нанадолнище и се нацепило с към петдесет километра в час в един опел. Велосипедчето, както казва поетът, на две строшено. За бронята на немското возило може да се напише латиносериал…
Та водят ми ги — двамката. Бозав момчурляк и олисял 40-годишен чичко. Кой по-стресиран — само Бог знае…
Започвам с малкия. Пищи като че го колят. Почиствам одрасканото и превързвам. Пищенето минава във вой. Опитвам се да го прекъсна с разговор. Да вляза в контакт с пациента накратко.
— Майка ти къде работи?
— А-а-а! Учителка! А-а-а!
— Недей така. Ще ти купят друго колело.
— А-а! Няямааа! А-а!
Само съм си мислел, че е стигнал върха на децибелите си!
— Ще, ще. А какъв ще станеш, когато пораснеш?
— А-а! Шофьор на ТИР! А-а!
Прие тия думи водачът на опела се закръсти трескаво с кървави ръце, вдигна очи към тавана и страстно се примоли:
— Боже, дано не доживея това, Боже!…
Мразя работата в събота. Но веднъж на три седмици ми се пада. А всички от компанията купонясват най-вече в петък вечерта. За да си починат после… Е, закъснях… петнайсет минути. И докато отключвам, телефонът звъни. Остава да е шефът… Има такъв навик — да проверява. И цитира Ленин: проверката е висша форма на доверие… Капиталист, див капиталист! Ленин, ако разбере чий любимец е, ще се върти като звинка в гроба… пардон, мавзолея си.
— Ало — вдигам бойко.
— Ало…
Жена. Отдъхвам си.
— Компютърният магазин ли е?
Говори тихо, едва я чувам.
— Да.
— Вчера… (Имах чувството, че се оглежда.) Вчера купих от вас монитор.
Спомних си я — анорексийна блондинка, която носеше бижутата си като щангист, вдигнал тежест за световен рекорд.
— Включих го.
Гласът й се люлее — ха да ревне.
— Не иска.
— Какво? — не повярвах аз на ушите си. — Говорете, моля ви, по-високо.
— Не мога — изхлипа тя. — Ще чуе мъжът ми. Разбирате ли… Ако научи, ще ме убие…
— Каква е повредата?
— Не иска да печати.
— Кой? — висна ченето ми.
— Как кой — мониторът!
Добре, че все пак слушалките ги правят сравнително големи — и да зяпнеш, и да падне в устата ти, не можеш да я глътнеш…
Двама цигани разговарят на съседната маса по „стопански“ въпроси и то на такъв тон, че, искам-не искам, слушам ги.
— Имам един гащат петел. Всеки ден ми снася по едно яйце.
— Ай, ти добре ли си, ве? Петел да снася?
— Снася, ве, що не ми вярваш?… Той е френски, ве! Такъв… хемероид, ве!
Другият се замисля над довода и тъй като му се струва основателен, се примолва:
— Амчи дай ми някое яйце от него, че и аз да завъдя хемероиди, ве!…
Кайряците бяха мутантите на селото. Какво семе се месеше там, дяволът ли бъркаше в Кайрячката, но пелтеченето, кривогледството и малоумничеството бяха най-леките им кусури. А се рояха — боже, всяка година и гадина…
Дъртият Кайряк освирепяваше от дете на дете, докато и той заприлича на тях.
Първо ги биеше. Като магарета. Жестоко. Някой се обади в милицията. Извикаха го, „посъветваха“ го.
Започна да ги връзва с кучешкия синджир за крушата в двора. Зиме, лете, в пек, в дъжд — кайрячетата скимтят и дрънкат синджира.
Някой пак сигнализира. Пак го извикаха — вече в полицията. Пак го „посъветваха“.
Той взе от дума — спря да ги връзва. Сега ги събличаше. Да, бе — дибидюс голи. Съблече го както го е Кайрячката родила и го изгони на двора. Обикаля Кайрячето навън и скимти — зиме, лете, в пек и студ…
Веднъж натирил най-голямото си момче — към шестнайсетгодишен кривоглед тинейджър. Вън — ноември месец. Дъжд, ветрец — както се полага за късната есен… Помръзнало момчето и се шмугнало в тоалетната на комшиите Станкови.
След малко Станковца тича със зор. Влиза като фурия, сваля гащите, кляка. И тогава вижда Кайрячето — голо и не за годините си надарено.
Стрелнала се като диво прасе — гащите като букаи на глезените, портичката на клозета като кошум на врата… И вика:
— Помооощ!…
Ангел Димов бе строен като Чърчил и къдрокос като Стамболийски. И вървеше по дирите им — засега бе стигнал до председател на местната централа на една от основните политически сили. Отдавна да я бе надскочил, ама пуста лакомия… Тия килограми не се трупат от туршия и зелена маруля.
Връща се господин Димов една сутрин към седем часа от среща с избиратели, която започнала предния ден на обяд, и звъни на вратата на апартамента. Жена му била в банята.
— Нали имаш ключ, отвори си.
— Ела, ела — уморено настоял той. — Ръцете ми са заети.
Тя се засуетила пред вратата, мърморейки:
— Какви ли глупости пак мъкнеш…
А Ангел Димов отвън пояснил все така бавно:
— Едно агне и една каса бира.
Отворила, гледа го — подпрял се на стената и стиска корема си.
— Къде са, бе? — ядосала се тя на лъжата.
А той се ухилил и раздрусал сланините в ръцете си.
— Тука, тука…
О, мой Боже, правий Боже! Ти, що си в небесата; ти, комуто се кланят калугери и попове, комуто палим свещи и който си направил от кал мъжа и жената; ти, който си помазал царе, бизнесмени, партийни лидери и депутати! Тебе, Боже, моля след прераждането ми, в другия живот, нека не съм българин!
Господи мили, нека съм поляк — защото един поляк никога не би посмял да каже на децата си, че руското владичество над родината му е било руско присъствие, а кървавото потушаване на полските въстания — контактна зона на две братски култури…
Господи, може и германец — две световни войни загубиха и пак живеят по-добре от тези, които ги победиха. Пък кой знае — може да спечелят Третата…
А колко ще съм горд, милий Боже, ако ме направиш французин! Не франкофон — между тях има много негри, че даже и власите са там. Защото днес, Господи, да си българин и славянофон е по-обидно и от бушменофон.
А защо не, мой Боже, правий Боже, защо не направо американец? Осем милиона българи днес са загърбили бляна по Рая и мечтаят само за това — да получат зелена карта. В краен случай, Боже — ти, защитнико на робите, нека съм циганин, турчин, каракачанин, занзибарец или танганаец, но в България. Да си чужденец в нея е висше благо! Сипят се пари и привилегии върху теб като ситен бял маргарит и ни закон те гони, ни полиция те лови!
Подкрепи ме, милий Боже — ти, който си на небесата и комуто паля свещ след свещ, та като му дойде времето, да се родя и затупти буйно ми сърце на място, което сега наричам чужбина и където животът ми ще мине кротко и тихо като в пустиня, а гробът ми никога не ще да бъде поругаван.
Ако ли пък не може… Тогава разпусни се, Боже — сложи в мен по-малко кал и вдъхни ми повече душа…
Твой Кристо Ботщайн — Козлодуй, прясно боядисания с дарение от турски спонсор „Радецки“, лето 20…
Синът ми постъпи в първи клас. На четмо и писмо го учи Котанова. Когато се разболееше, заместваше я Мишкова. Най-забавното беше, че Мишкова тежеше колкото три Котанови и разваляше представата на детето за равновесието в природата.
— Как Котанова ще улови Мишкова? — клатеше то скептично глава.
В трети клас го пое Орлова. Когато се разболееше, я заместваше Вълкова.
Синът загуби всякакъв мерак за просвета.
— Не искам — вика, — да минавам в четвърти клас. Там ще ни учат Мечкова и Керкенезова. А в пети ни чака Невестулкова…
Абе, министри с министри такива, що не им направите на тия даскалици един възродителен процес? Ами друго е да го бе поела Славеева или Синигерова. А ако нагоре да го чакаха Чучулигова или Чурулик-Врабчева, можеше и дори да си пише домашните без застрахователни събития…
… Все малко ми оставаше, и все не го стигах това птиче — щастието. Не върви, ей! Докато един приятел с голяма гуша и пет уискита на моя сметка в нея не ме отвори: „Ако искаш да преживяваш, работи; ако искаш да живееш — измисли нещо друго“. Но какво — не ми казва. И аз започнах да пробвам. Отидох до Турция и накупих маратонки. От трийсет чифта, двадесет и девет ми конфискуваха на митницата. Трийсетият го продадох на битака, но по-добре да не бях го показвал. След два дни тоя, който го взе, такъв бой ми хвърли с него, че… Абе, като ги обуеш, се късат, пък като те млатят с тях, нищо им няма! Взех магазин под наем — таванът му срути се тъкмо, когато го напълних с кристални полилеи и електрически крушки… Теглих пак заем и отворих зала с „едноръки бандити“. Още на втората вечер дойдоха „двуръки“ и ги изпомляха с бухалките…
Рекох си: Марко, затвор те чака, то е ясно, ами я вземи отренирай въпроса в „Биг брадър“. И там, братко, стана чудото! Спечелих го, бе! С част от парите си пуснах 999 фиша от тотото. Паднаха ми се шестиците и от трите тегления. Обрах джакпота, ха-ха! Тройките бяха повече от циганите във Факултето. Седем дни ядох и пих. На осмия, още кьоркютук, налетях на продавач на лотарийни билети. Изкупих му ги всичките. И късмет: апартамент в София и колите до една!
Пак ядене и поркане — тоя път дванайсет дни. Отбих се да пия едно кафе на тринайсетия — там пък попълвали „Еврофутбол“. Пуснах си едно фишче — няма да повярваш! — и ги оскубах като болни юрдечки!
И тогава тръгнах по бинго-залите. Всяка вечер де хиляда, де две хиляди… Додето започнаха да затварят още като ме видят, че се задавам.
Рекох си: стига дърпа куйрука на късмета. С парите, които имах, можех да купя М-тел. И поне един етаж от НДК. Но пък не ми се работи — сметки, документи, офиси, секретарки… Мани, мани!
Реших да си наема икономист. Оня авер пак ми шепне на ушето: чужденец! Намерих италианец. Назначих го с една тлъста заплатка. На третия ден обаче тоя воден пъдпъдък идва и ми хленчи:
— Ако изпълня всички постановления, наредби и закони, трябва да платя два пъти повече пари, отколкото изкарваме.
Назначих поляк. Издържа седмица — демек има си човекът социалистическа закалка. И си отиде.
Искам-не искам — сложих едно българче. Препоръчаха ми го като честно — започнало работа при мистър Десет процента, после давало акъл на оня, Вальо Топлото. И произхождало от варненски фараонски род. „Откъде във Варна египтяни?…“ — почудих се аз. Имало, имало… Сега не мога да го изгоня. Дялове, туй-онуй… И фирмата, и парите вече не са мои, а негови.
Е, пак почвам отначало. Дано са ме забравили в бинго-залите…
Станчо е най-готиният пич в блока. Поздравява винаги, развали ли се бравата на общата врата на входа, той първи се втурва да я оправя. Нужен ти е човек да преместиш гардероба от хола в спалнята — насреща е. А пък само да ти потрябва някакъв инструмент… Всичко има — от дрелка до уплътнител за батерията в банята!
Пустият му Станчо има само един кусур — като вземе заплата, прави такъв купон, че всички започваме да завиждаме на палестинците и ни иде да хванем по четирите посоки на света. Единственият вариант да се спасиш от гюрултията, е да вземеш жената под ръка, децата на врата, кучето напред и да отидеш у тях на гости. Т.е. да влезеш в окото на бурята. Няма проблем — Станчо приема всички! И родата си да заведеш, за него е щастие. Няма никаква габровска жилка у него. Пиене и ядене на корем. Да му се чудиш какво толкова й се радва на тая заплата, като всичко му е от село — даже безалкохолното, защото баща му и това прави вкъщи!
Програмата долу-горе една съща — подобно на масата. Там ракия, вино и мезета; после една тава кюфтета — ама кюфтета, ей! Почти половин педя. Салата от домати и краставици с много лук и магданоз. И музиката една и съща вече 8 години, щото явно баща му не си пада по обмен на емпетройки…
Точно в три без пет сутринта жена му отива до уредбата и я спира.
— Стане, след пет часа си на работа! — казва нежно и непреклонно.
Неговата реплика е:
— Мамка ти, пусни музиката!
— Не — твърда е тя.
— Мамка ти, ще те хвърля през терасата!
— Хвърли ме де! — изкисква се тя.
Смела е, защото живеят на първия етаж. Отгоре на това точно в градинката някой от строителите бе натрупал пръст и височината беше не повече от метър и двайсет. Станчо като тертиплия мъж бе оформил мястото с бордюрчета като градинка, а Станковца бе насадила още преди години рози, които донесоха чак от Истанбул. Ама рози, ей! С ей такива цветове като мъжки юмрук.
При тия думи Станко я грабва и я отнася към… кухнята. Да мие чиниите. Пък ние се изнасяме.
Обаче снощи сценарият нещо се развали. Че ще става беля имаше предизвестие, ама кой да има очи да го види… Абе, видяхме го, ама не го изтълкувахме — салатата беше зеле и моркови, пък ракията беше купешка. Та пихме, разпъвахме лакърдии, песни и танци… Дойде три без пет.
Всичко същото до скука. Прозяваме се ние и се оглеждаме за кучетата, когато след онова „Хвърли ме де“, Станко вместо към кухнята, се стрелва към терасата. Протяга ръце с жената и я пуска.
Ние — като ударени с гегата на Станковия баща по главите.
Миг.
Кански рев разцепи нощната тишина.
Излязохме от вцепенението и се втурнахме навън.
Нали ти казах, че тия турски рози са някакви гиганти. ГМО ли, не знам какво… То цветът им голям, ама бодлите им пък да видиш какви са…
В хирургията извадиха от д… й трийсет и две парчета…
Квартално кръчме като много в София — винкел и стъкло за стени плюс ламаринен покрив. Цимент на пода. Пластмасови маси и столове — обикновено в ярки папагалски разцветки. Ха! Щях да забравя — и мирис на пържена цаца. Та седях си аз, мъчех една бира в очакване на внука. Той бе на тренировка по таекуондо в частен клуб отсреща. На масата до мен стояха двама мъже и кротко се наливаха. Явно се познаваха отдавна, защото си поркаха мълчешком. Не бързаха — стоте грама ракия ги пиха почти половин час. Поръчаха втори път и кръчмарката-сервитьорка-готвачка тъкмо сложи пред тях изпотените чаши, когато на прага застана огромно женище. Ама какво, Господи! То не беше само дебело. То и кокала му беше на щангист тежка категория! Кой знае — може пък да е тренирала някога… Щото и растителността под носа й бе така развита и гъста, че подсещаше за злоупотреба с мъжки хормони. И без това малкото и ниско помещение на кръчмето изведнъж отесня, а въздухът оредя като на Еверест.
— Иване! — рече заканително.
Видях как единият от мъжете започна да се смалява като бучка масло в нагорещен тиган.
— Тръгвай — изкомандва Годзила и се надвеси като кулокран над масата.
Мъжът стигна предела на смаляването си и кротко каза:
— Сега поръчахме. Изпивам ракията и идвам!
Женището не обели и дума. Очите й гневно просветнаха, посегна към чашата с ракия и я грабна. Стандартната чаша заприлича в ръката й на копче за балтон. Надигна я, разтвори паст като пещера и метна ракията вътре. После тресна чашата на масата, където тя пак взе нормалния си размер, и рече:
— Няма вече ракия! Хайде!
И Иван какво — тръгна…
В последно време петгодишната ми дъщеря е станала голямо мрънкало. Също като майка си. Какво да правиш — гени…
Вървим през парка към къщи. Горещо — преди час беше тридесет и седем градуса на сянка. А сутринта кой знае защо Деница си избра едни дебели трикотажни гащички, които по принцип носи в по-студено време. Може би заради ягодките по тях… Сега обаче й жулят или нещо такова и още в детската градина искаше за мой ужас да ги махне.
И сега върви и мрънка:
— Кой го е измислил товаааа…
— Кое?
— Да се ходи с гащиии…
— Трябва. Всички носят.
— Всички?
— Ами да. Аз, майка ти… Чичковци, лелки…
Минаваме край дългокрако момиче със символична поличка. То е лапнало телефона и говори като упоено. Моето съкровище намаля крачките, оглежда мацката и недоверчиво пита:
— И тази какичка ли?
Изчервявам се, но отговарям твърдо:
— Разбира се.
В следващия миг Деница се стрелва към нея, надига поличката й и наднича бързо под нея. После се извръща и изстрелва възмутено:
— Защо лъжеш?…
Дежурна стая в полицейско управление. Телефонът звъни. Съненият дежурен вдига и чува:
— П-п-полицията ли е?
— Да. Слушам ви.
— Ту-ту-туук има умрял кон.
Дежурният поглежда часовника си — едва 5,30 сутринта е. Сигурен е на сто процента, че някой се бъзика с доблестните защитници на гражданите.
— И какво от това?
— М-м-мирише!
— Къде е това? — въздъхва отегчен, но правилникът го задължава да бъде учтив.
— Н-на С-с-с-с…
— На „Сливница“ ли?
— Н-не е н-на „С-с-сливница“. Н-на С-с-с-с…
— Тъпа ви е шегата, гражданино — ядосва се в рамките на правилника дежурният. — Оправете си говора и се обадете тогава.
Към 6,15 телефонът пак звъни.
— П-п-полицията ли е?
— Да!
— Ту-ту-туук има у-умрял к-кон…
— Кон ли?
— К-кон.
— Къде е?
— Н-на С-с-с…
— На „Сливница“ ли?
— На „С-сливница“. Ама ми с-се е… м-майката, докато го довлека до н-нея…
Аз, човеко, съм атакист. Обичам България, „Левски“-евробоеца, „Ботев“ — ама не пловдивския, а врачанския… шопската салата, ракия… Кебапчетата не, защото са турски… Обичам Капка… пардон, Волен!… Е, и Капка… Мразя евреите, турците, циганите, янките, мамалигарите, сърбите… Що ли? Абе, всички са по-дълги от мене! Ама най-много мразя циганите — хем черни, пък по-високи!…
Аз съм шофьор. Карам тир. Голям! Мерцедес. Аз и мерцедесите обичам. Нищо, че са германски… И ги правят, мамка им шваби, за високи… И пистолетът ми е голям — колт. Добре де, добре… няма да се отклонявам. Та шофьор съм — карам голям мерцедес и за да виждам над кормилото, съм си сложил възглавничка под задника. И не ми пречи. Какви дълги курсове съм карал… Като тръгна с праскови от Сливенско до Москва стигам… Студ, пек — нищо не ме спира и не ми пречи… Само един проблем: простатата. Пикае ми се, бе, през половин час ми се пикае!… Как да не съм атакист?… Циганин или фес с болна простата да си виждал?
Ето вчера по никое време… тъкмо излизам от Петолъчката. И простата ме алармира… Гладен съм — обаче на глад се трае. Но щом простата алармира — спираш, човеко. Та паркирам набързо, тичам в първото заведение и право в нулите. Обаче там някой вече се залостил и пъшка. Щом пъшка, значи ще свършва скоро… Викам си: хайде, пич, поръчай си кебапчетата, че те бавно стават. Кебапчетата са измислени от рязаните и трябва да се унищожават. Край! Атакистът ги унищожава безмилостно!… Партиен закон. Та плащам и гледам, че онова заведение се освобождава. Хвърлих си такето на един стол в ъгъла, за да се вижда, че е заето, и тичам да обслужа простатата…
Е, облекчих се. И излизам… Поглеждам към бармана и той ми кима към моя ъгъл. Извръщам се, човеко, и какво да видя!
Един грамаден циганин, ама грамаден, ей! Като Шварценегер, обаче черен! С кръвясали очи, в мръсен потник с Че Гевара отпред. Ъхъ, те всички цигани са комунисти… Само Капка… пардон, Волен е истински десен… Да, за циганина… И бялото на окото не е бяло, а жълто. Пък джуките му лилави и дебели като патладжани.
Уф… Та тоя звяр седнал на масата ми, а в бяла чиния пред него вдигат пара моите пет кебапчета. Майко! Черен циганин пред бяла порцеланова чиния!… И докато аз стоя с виснало чене и освободена простата, това църно говедо посяга да си вземе от моите кебапчета!
Ти какво би сторил? Да викам персонала? Ей, аз съм атакист, на всички митинги съм викал „Да живее Капка!“… Чакай… не беше Капка… „Да живее Волен!“ И сега какво — Капка… пардон, Волен ли да викам да ми отърве кебапчетата?
Тръснах глава, настроих очите си на свирепо и се тръшнах на стола срещу мангала. Гледам го свирепо в очите (а те, майко, големи като чаени чаши!), посягам с трепереща, но свирепа ръка към чинията… И грабвам едно кебапче! Мангото застина с мръвка в устата, огледа се наоколо… Те са страхливи, бе, особено като са сами. Какво като е голям като Съветския съюз?… Аз съм атакист, във вените ми тече кръвта на Крум, Симеон… „Левски“ — евробоеца… на Капка… Не, на Капка не… И свирепо задъвквам кебапчето.
Циганинът още зяпа невярващо. Аз преполовявам моето. Той внезапно замлясква като луд и гълта неговото като мисирка дъждовен червей. Сграбчва второ и го срязва наполовина с големите си жълти, остри, хищни и проядени от кариеси зъби.
Аз обаче му водя с една трета. Атакист! И с освободен мехур!…
Абе, циганска му работа… Мангал… Щом е за ядене… Какво — изпревари ме за петото… Как ли… Ами устата му като кофата на багер, бе! Говедо черно… Облиза пръстите си, изгледа ме страшно, вдигна юмрук, тресна го така, че празната чиния подскочи като птичка… И стана. Тръгна си.
И тогава… Тогава, човеко, първо видях, че зад него имало друга маса. На стола до нея дремеше такето ми. Да, моето. А отгоре белееше порцеланова чиния с пет кебапчета в нея… Вече не вдигаха пара.
— Защо се разсърди Немия? — попита зад гърба ми бармана…
Бат Минчо беше голям чешит. Мога да разказвам с часове за разните му странности, но като че ли най-голямата му беше тоталната война, която бе обявил на катаджиите. Градската легенда разказва, че неприязънта му се отключила заради каските. Уф… забравих да кажа, че бат Минчо използваше за превоз основно едно иже с кош. С него ходеше на работа, на вилата, на село, на пазар, на курорт, за риба, по кучки… Инак беше шофьор на самосвал, обикновено караше чакъл и пясък по строежите.
Та една сутрин известният в града катаджия Петко Бръснаря го спрял и го глобил десет лева, задето е без каска. По това време толкова беше шофьорската надница. Какъв огън е горял в главата на бат Минчо, каква каша със зелена пяна е къкрила в мозъка му, никой не може да каже. Но факт е, че на следващия ден, неделя, бат Минчо подкарва ижето по шосето към село. И нарочно намалява скоростта пред будката на КАТ. Дежурният веднага го спира, защото вижда, че пътникът зад моториста вее коси — тоест няма задължителната каска. Втрещява се обаче като вижда, че в коша кротува овца. Тя обаче с каска!
— Абе, к’во е туй? — зачесал се яростно катаджията по главата. — На овцата каска, пък на булката няма?
— Ами… таквозинка… овцъта, другарю милиционер, е стока и е важно да е читава, пък жената, каквото и да я правя, все си е овцъ!
Понеже доста се крадеше и по комунистическо, бат Минчо носеше каската за мотора през деня в камиона. Един ден карал чакъл от съседния окръг. И хоп — насреща му местните катаджии, традиционно навити на водачи от други градове. Бат Минчо бързо надянал каската и примерно отбил на показаната стоп палка. Ченгетата приближили и зяпнали като го видели:
— Абе, другарю, защо си с каска в камиона?
— Щото, другарю милиционер, по нашия край така се изисква от закона.
Спогледали се катаджиите.
— Верно ли, бе? Нас още що не са ни задължили?
И го пуснали де, без да го глобят.
Обаче класиката му във войната е друга. Минал веднъж на червено и същия оня Петко Бръснаря го хванал.
— К’во прайм сега? — ехидно попитал. — За минаване на червено наказанието по закона не е като за каране без каска.
— Уф — избърсал потта си от челото бат Минчо. — Като ударя повече от една ракия и винаги кракът ми натежава на педала на газта.
— Пил си? — не повярвал на ушите си Петко.
И веднага повикал по радиостанцията колата с дрегера. Идва и лично шефът на катаджиите. Духа бат Минчо — нищо! Нула!
— Абе, кво става тука? — ядосало се началството, че го разкарват в жегата. — Откъде ти дойде на ум, че е пил?
— Слънчасало е момчето — снизходително се намесил бат Минчо. — Ти глей сега, ще започне да пее и друга песен — че съм минал на червено…
Тия дни се върнах от Босна. Синя каска, братче, световна задача от оонето!… За парички, я! За какво друго да чупя кръст на тия холандци. Имат пари, намират си маймуни за черната служба.
Ама аз на един му разказах играта. Без да искам, ама на, стана… Там няма палатки, бе! Всичко е на шатри, няма брезент, а пластмаса. Дори и тоалетната е в такава шатра. Мамка й тоалетна… Ние я копахме — към два и половина метра дълбока.
Абе, накратко: клекнах на дупката и чувам — туп! Пистолетът ми се изхлузил от кобура и паднал долу. Ами сега?… Осем дни до края на мисията! Ако отида и кажа във взвода, има няколко шебека, дето ще ме спукат от майтап. И приказка ще ми пуснат в България, някой прякор ще ми закачат… За сто години напред поколението ми ще е за резил!
И решавам: ще сляза долу сам. Знам долу-горе къде падна… Надявам на краката химически чорапи, на ръцете гумирани ръкавици, на главата — хоп! — противогаза и слизам. Ама ротния ми в казармата на времето ненапразно казваше: войникът почне ли нарушение, винаги пропуска нещо. Абе, като престъпника — винаги има една малка-малкичка грешчишца… И аз сгреших — не си взех фенерче. Долу тъмно като в кучо дупе. Вадя кибрит — цъкам. Онуй, миризливото, почти до коленете… Няма, бе, в земята гаче потъна тоя пистолет! Пак цъкам — няма. По едно време кибритът свърши. Да излизам да търся нещо за светене — не върви До коленете и лактите съм в… знаеш какво! Бре, ще ароматизирам лагера!
Викам си, няма как, трябва ми помощ. Ще дойде някой от нашите по нужда, ще му викна да си пусне кибрита. Ако е холандец, ще си трая — лаф не им чактисвам от езика. И чакам… Мисля: дано дойде Стоянов, дано дойде Пацо… Ама дойде ли Влаха, лошо. Най-лошо, ако се курдиса Дончо или Тодоров — тия хич не могат да пазят тайна…
По едно време идва някой. Обаче кой е, какъв е — нищо не мога да разбера — само нещо… абе, белее се нещо! Кляка. Оригва се и друго, ще извиняваш… Викам си: щом прави така, бай Ганьо ще е. Протягам ръка, май го пипнах за онуй, дето се белее и викам през разговорното устройство на противогаза:
— Градски, да имаш кибрит?
Чудо! Имаше човек — няма човек! Абе, изпари се като перлова ракия на зидарски банкет.
Почаках малко — никой не идва. И ме гложди нещо: тоя що не се връща… Ако беше отишъл за кибрит, трябваше отдавна да се е върнал… Излязох горе.
Мале мила… Не можал да уцели горкия вратата и минал по-напряко. На стената изкуственото покривало отнесено като във филм за Мики Маус…
Холандец, бе! Намериха го след три дни на седем километра от лагера. Седи със смъкнати гащи в едни храсталаци, кръсти се по православному и си повтаря:
— Извънземните дойдоха!… Извънземните дойдоха!…
През 60-те в полосата на 3 армия, между Сливен и Ямбол, става крупно произшествие — някакъв тип взривява по Тунджа тротилови шашки. Вдигнати са на крак милициите на двата града. Накрая те уточняват — военен гърмял риба.
Генерал Джуров, тогава само командващ 3-та армия, заповядва на подчинените си да издирят нарушителя. ЗКПЧ-та, ВКР-та, натегачи и съзнателни комунисти, командири-единоначалници и щабни плъхове плъпват из войските. Кръгът се стеснява около Ямболската дивизия, където командир е полковник Мирчо Асенов — по-сетне заместник-министър на отбраната. Той също насмита всичко под себе си. Гореспоменатите категории са задействани и тук. И нищо… Вечерта, уморен от напразните усилия, докладва смело на Добри Джуров:
— Другарю генерал, бомбаджията не е от моята дивизия.
— Проверихте ли добре?
— Тъй вярно, човек по човек…
Прибира се Мирчо Асенов у дома каталясал. Жена му го посреща:
— Къде се бавиш? Началник-щабът ти откога препира да слезем у тях — да почерпел за края на отпуската си.
Преоблякъл се той и слезли на долния етаж. Там — масата отрупана с риба.
— Откъде е? — посочил я с мрачно предчувствие полковник Асенов.
— Абе, вчера на тръгване от село минах по реката…
— Със серкме? — с последна надежда продължил той. — Или въдица?
— Ами. Хвърлих две шашки в Тунджа — къде време да клеча с въдица…
Един от най-колоритните образи в полка бе Чачи — началник-щаб на 1-ви батальон. Неординерността му започваше от външния вид — добряк с бирено коремче и коса някъде по тила, която веднъж на три месеца бръснарят със зор откриваше. По повод на този Чачов белег, Шипката — един от зевзеците на полка, бе констатирал:
— Когато Чачи започне да си бърше потта от челото, спира чак на дупето, щото там среща първите косми.
Интересни бяха и философските му размисли и изводи по остта началници — подчинени. Той например на полево занятие можеше да отиде без оръжие и секретни документи, но непременно слагаше в осигуряващия камион подвижна тоалетна.
— Един подчинен види ли интимните части на началника си — обясняваше той дълбокомисленно, — този началник вече не е началник.
Спалното на свързочния взвод, за който той отговаряше, бе на втория етаж, точно срещу стълбите. Решил Чачи да ги провери внезапно и хване в „крачка“. Дръпнал вратата и се вмъкнал бързо. В същия момент до ухото му със страшна сила се забил войнишки нож — свръзките се състезавали помежду си. Чачи изстинал… Повикал малко за авторитет, но никога повече не ги проверявал изненадващо. Още в началото на стълбите, от първия етаж викал предупредително:
— Свръзки, аз съм капитан Атанасов! Качвам се в спалното!…
Бяхме на бригада на строящия се нов металургичен комбинат край Дебелт. В Бургас дойде цирк и ръководството на строежа откупи едно представление за войниците. Напълнихме го с 400 човека. Мен и Чачи като началници ни сложиха в ложата.
По едно време излезе един от клоуните с огромно бутафорно шише с надпис „балсам“ и обясни, че ако плешивец или остриган войник се намаже, до няколко минути му пораства коса. И за огромно удоволствие приближи до нас и „намаза“ Чачи. Той се изчерви, но изтърпя гаврата и съпровождащия я кикот от войниците.
Но ударът дойде след малко — появи се другият клоун с огромен дървен гребен, към метър някъде. Застана гордо изпъчен пред Чачи и констатира:
— Косата му е пораснала.
И се обърна към публиката:
— Нали?
— Даа! — изреваха четиристотин гърла.
— Да го среша ли?
— Дааа!
Когато гребенът заглади Чачи по главата, шатрата остана да се държи само на магии…
Един от героите на армейския виц-фолклор преди 1989 г. бе генерал Грънчаров. Голямата му уста плюс острия език не се побираха по никакъв начин в натрапвания образ на висшия офицер — сериозен, улегнал, мислещ дори и в леглото за казармата.
Генерал Грънчаров или дядо Грънди, както свойски го наричаха помежду си всички, служил няколко години под командването на генерал Джуров в 3-та армия. Младият тогава началник бил строг и взискателен. Особено държал на точността.
За едно служебно събиране Дядо Грънди закъснял. Влязъл в залата. Джуров навъсен пита:
— Защо закъсняхте?
Ама вече му личи, че каквото и да чуе, наказанието е в кърпа вързано.
— Тя е дълга, другарю генерал.
Джуров повдигнал вежди.
— Слушам ви.
— Бях на полевото учение на Елховския полк на полигона. Тръгнах навреме, знам, че дотук имам петдесет минути. Тъкмо да изляза от горския път към Чуката и пред джипката застана мечка. Стои, ръмжи и не мърда. Не мога да я заобиколя. Пистолетите ни празни, пък и те са забранени за лов… Гледам си часовника: закъснявам… И в изблик на безсилие рекох: „Мечко, заради теб генерал Джуров ще ме накаже…“ И може ли да си представите, другарю генерал, като чу вашето име, тя се огледа уплашено и се дръпна от пътя…
Залата се затресла от смях. Добри Джуров също се усмихнал под мустак и разрешил на Дядо Грънди да остане…
В края на шейсетте години на миналия век в армията се вманиачиха на тема обществено мнение и морал. И както винаги, на това плодоносно поле веднага избуяха тарикати, които направиха далаверата.
Пуснат военните училища рояк млади офицери, плъпнат те по гарнизоните и се нахвърлят с отворени обятия и разкопчани панталони в живота. След три-четири месеца на порталите висват разплакани „девойки“, придружени от възмутени майки и комитет отечесвенофронтовки за свидетелки. И командирът привиква прегрешилия младши лейтенант, посочва му момичето и поставя ултиматум: или халка на пръста, или пагоните долу!… Маса хитри мадами уредиха разхайтените си дъщери така.
Обаче в Ямбол прочутият генерал Грънчаров, известен в армейския фолклор като дядо Грънди, поел друг курс.
Когато на приемния му ден му доложили, че сред записаните чакат майка и дъщеря „по личен въпрос“, той делово заповядал:
— Доведете първо тях!
Изписано, начервосано момиче — ясно… Майчето от същата хищна порода, само ламарините му поизгнили и се прави мозък на операцията.
— Другарю полковник, имаме неприятен повод за посещението си при вас. Един ваш подчинен, младши лейтенант…
— Добре — прекъснал я дядо Грънди. — Напишете всичко.
Дъртата седнала срещу него, той й подал лист и перодръжка. Тя се огледала за мастилница и дядо Грънди услужливо я подал. Но когато майката понечила да натопи перото, той я дръпнал встрани. Поднесъл я пак. Майката опитала да топне — нашият човек пак я отместил. Засмял се в лицето на слисаната тарикатка и рекъл:
— Другарко, първо, ако вашата дъщеря си бе пазила мастилничката, никой младши лейтенант не би си натопил перодръжката. Второ, вие имате една дъщеря и не сте я опазили. Аз имам на главата си двеста ергени — кой по-напред да завръщам?…
Едни от най-гадните учения в 7-ма дивизия бяха ротните, защото се провеждаха през март и проверяващите бяха долу-горе колкото участниците. А и в тях нямаше условности — всичко се правеше така, както трябва да е в боя. Гвоздеят винаги бе форсирането на Тунджа. Долу-горе то даваше и оценката за ротата — мине ли всичко оттатък реката, отличен; закъса ли някой — „по-добре мъртъв в боя, отколкото жив на разбора“…
И ето ни на на калния бряг на Тунджа. Дядо Грънди и цяла сюрия проверяващи са подредили уазките и наблюдават преминаването на бетеерите на първа рота от Елховския полк. Деветте изпълзяват от реката и ха да си отдъхне командирът, последният забива нос на пет-шест метра от реката и започва да се пълни с вода — екипажът не е изпълнил инструкцията и не е затворил клапите. Всички излизат на БТР-а на покрива. Командирът на ротата и офицерите от щаба на полка тичат край брега и скубят коси. Докарват приготвения за такива случаи влекач с лебедка. Само че някой трябва да се гмурне в ледената вода и да закачи куката за теглича на машината.
Дядо Грънди също приближава до брега, поглежда деветимата войници върху БТР-а и казва:
— Десет дни отпуск за този, който влезе във водата и закачи лебедката!
Мераклия се появява немедленно — тогава не беше рядкост момчета да си отидат в отпуск чак в края на втората си година служба. Яко момче се съблича, взема хвърленото въже с кука и влиза във водата. Успява да го закачи… Навън го чака старшината на ротата с други войници и започват да го разтриват, отнякъде вадят коняк.
Приближава и дядо Грънди. Хъмка доволен — редникът, освен че е мускулест и натрениран, е и надарен от господ с внушителен атрибут.
— Браво, момче. Десетте дни ги имаш. Обаче… Още десет дни, ако го надървиш!
Топ-оферта, както биха се изразили в по-ново време. Момчето — юнак. Плюс това загоряло, щото майките тогава държаха изкъсо дъщерите си… Упражнението става почти без усилие.
Вече в Ямбол фатмакът от строевата секция на дивизията, който пише заповедната книга, се обръща към дядо Грънди:
— Първите десет дни написах, че му ги давате за проявен героизъм. А вторите за какво?…
— Как за какво? — ядосал се генералът. — За показано мъжество!…
По времето, когато бойлерите по домовете бяха като частните самолети сега в България, генерал Грънчаров отишъл да отдаде дължимата дан на хигиената на Сливенските минерални бани. За нуждите на разказа припомням, че освен с крилатите си афоризми и късмета почти при всяка дейност да попада в комична ситуация, той се славеше и с двайсетте си слънчеви бани по рождение. Т.е. малко бе да се каже, че бе мургавичък — дядо Грънди си бе направо черен.
Та взел си нашия герой билет за теляк, накиснал се под душа, търпеливо чакайки да му дойде реда. Като си подложил обаче гърба, специалистът по изкарване на кир категорично отказал да изпълни задълженията си.
— Отиди при колегата.
— Тук съм на ред.
— Той работи с такива като тебе.
Позачудил се Грънчаров — да има теляк за генерали?
— Че какъв съм аз?
— Какъв бил — мангал! — ядосал се телякът.
— Аз съм генерал…
— Да, бе! Аз съм маршал Жуков тогава…
Още на другия ден Грънчаров извикал началника на КЕЧ-Сливен и разпоредил:
— Цеков, изпиши ми от София едно от ония чудеса… Бройлер ли, бойлер ли… И го монтирайте в квартирата ми, че на Баните ме дискриминират като негрите в Америка…
Дивизионно занятие. Из Ямболско са разхвърляни стотици автомобили, бетеери и танкове. За хората да не говорим. Цял ден тази добре смазана машина се придвижва, атакува, минава към отбрана, крещи по радиостанциите и телефоните, яде, пие вода, пляска карти, чертае грандиозни замисли, форсира водни прегради. Към единайсет вечерта ръководството на учението дава почивка.
Тя заварва дядо Грънди в местността „Звездата“ край Тополовград. Опъват му палатка край едни лозя. Той хапва скромно и си ляга, но след малко заръчва на шофьора на уазката си да запали огън, че му е студено. Оказва се, че единственото способно да гори наоколо са купчини стари лозови пръчки.
Примъкнал се генералът към огъня. Той лумнал и бързо загаснал. Войникът пак донесъл наръч материал. Сухите лозови пръчки поели и изгорели като барут. Войничето пак хукнало…
— Слушай бе, момче — ядосал се на резките температурни промени дядо Грънди. — С тия лозови пръчки генерал ли ще топлиш или п… ще пърлиш?
Преди години най-големият празнак на армията бе 23 септември. По традиция се четеше доклад за Септемврийското въстание от 1923 година и раждането в него на младата работническо-селска армия. Обикновено ЗКПЧ-то вадеше от архивите си доклад, който по години си съперничеше със събитието, и някой от големите началници го прочиташе на едно служебно събиране, обявено за тържествено събрание. Всичко бе много скучно и всеки се стараеше да се скатае. Обикновено накрая оставаха военните служителки и наряда. Другите бързаха да се курдисат на тържествения обяд в гарнизонния стол.
Една година, когато генерал Грънчаров все още не е генерал, а полковник и началник-щаб на 7-ма Балканска дивизия, на него му се пада да проведе официалната част — т.е. да изчете доклада по случай празника.
Отива Грънди в обявения час в клуба. Войничето, което отговаря за радиовъзела, тъкмо е пуснало радиоуредбата за озвучаване. Да напомня, че тези антики бяха с радиолампи и им трябваха от няколко минути до половин час да загреят. Започва да чете — обаче усеща, че познатото дъднене не се чува. Вика „Проба, проба“ в микрофона — нищо. Войничето се притеснява от почервенелия полковник, усилва звука докрай — пак нищо. Дядо Грънди пак пробва, чука по микрофона… И ядосано започва да мърмори под носа си:
— Майка му стара, това на нищо не прилича! Ония вече сигурно повръщат от пиене, а аз не мога да започна!…
Лампите най-сетне загрели, токът се стрелнал по кабелите, а над цялата зала се извисил гласът на нервирания лектор:
— И сега, като не работи уредбата, какво да ги правя тия путки тука?…
Какво можеш да очакваш от човек, чието малко име е Бригадир? Я фобия, я мания… Е, нашият ротен имаше все още само мания — автомобилите. Тъй като бяхме още в тъмното социалистическо минало, той притежаваше — естествено! — жигула. Идеал му бе фиатът. Боготвореше го, възвеличаваше го. Колите за него бяха два вида — фиат и всички останали. Ето една от одите за любимата марка:
— Отивам на работа след обяд и гледам, че пред хотела се е събрала тълпа. Полюбопитствах. А те, братко, наобиколили един италиански фиат — червен, лъскав, нов, красив, блести! — и спорят дали двигателят му работи или не. Не губих време. Нали жената е медицинско лице, в жабката винаги имам слушалки. Взимам ги и — пам! — на капака. И установявам… Установявам, че двигателят работи!…
В болничната стая бяхме трима лейтенати и един подполковник. На последния му викаха Фолксвагена. Коремът му започваше от брадата, тръгваше стремглаво напред, някъде към пъпа правеше пик и стремително нулираше в слабините. А гърбът му — прав като летище. Абе наистина му уцелили прякора — приличаше на изправен на ауспуха си фолксваген-костенурка. Та ние, лейтенантите, първите няколко дни пъшкахме, охкахме, ама къмто петия започнахме да оглеждаме сестрите и докторките. Пък после — коментарии…
Подполковникът не издържа:
— Да ва таковам у лапетата… Се за туй приказвате. Аз, като видя, че жената се съблича, косата ми настръхва!…
Полковник Николов бе младолик, симпатичен, спец в работата си, шегаджия, играеше ръченица и сиртаки, компаниите сами го търсеха, знаеше сигурно хиляда вица и така нататък. Но бе нисък — най-много два пръста над Георги Мамалев.
Веднъж началникът му, полковник Белчев, в момент на задоволство от свършената работа, рекъл:
— Николов, стабилен си, разтропан си, ама да бе поне педя по-висок…
Нашият се наежил и отговорил с достойнство:
— Господин полковник, да сте виждали хубав парфюм във високо шише?…
В ямболско поделение започна строителството на голяма спортна зала. За откриването трябваше да дойде лично министърът на народната отбрана. Поради тази причина тя стана обект №1 за всички големи началници.
Най-отговорен, естествено, се считаше командирът на дивизията полковник Марин Янов — човек с такива ТТД (тактико-технически данни), че би сбръчкал който и да е психиатър. Всеки ден той посещаваше строежа и даваше ценни указания, които, ако се изпълнеха, залата щеше да е мелез от наклонената кула в Пиза, панелен небостъргач и партизанска землянка.
Определен бе и денят на откриването. Цяла нощ Марин Янов не спа, защото, колчем затвореше очи, присънваха му се министерски вертолети и падащи звезди. Още в тъмни зори грабна старшината, отговарящ за обекта, и го помъкна на последен оглед. Оказа се, че лошите сънища са цвете в сравнение със сюрприза, който съдбата му бе подготвила. Точно там, където щеше да се опъва лентата, се мъдреше голямо кафяво лайно, вече облепено с расови зелени мухи.
— А! — изпъшка старшината и едва не припадна отгоре му.
Полковникът запази самообладание. Вперил очи в сюрприза като хипнотизиран, започна да го обикаля с бавни шамански крачки.
— Това не е наше дело — направи след малко първото си умозаключение, имайки предвид чуждестранна диверсия.
— Тъй вярно — съгласи се угодливо старшината. — Само тия говеда от танковия полк серат, където им падне.
Полковник Марин Янов не го чу, заслушан в шума от работата на мозъка си.
— Да е войник, не е войник — страх го е — извърши следващото откритие той.
Старшината го гледаше благовейно и не смееше да спре потока от гениални мисли.
— Да е офицер, не е офицер — срам го е — продължи да обикаля Марин Янов.
Изведнъж се спря осенен, плесна се по челото така, че мухите се разлетяха и отсече с железен глас:
— Старшина-школник е!
Старши лейтенант Ройдев бе известен като първи зевзек на полка. Патилите от него знаят, че трябва внимателно да слушат въпросите му и съвсем предпазливо да отговарят.
На един строеви преглед зализан щабаджия от министерството нетърпеливо тъпче покрай редиците и иронизира — повече дебелашки, отколкото тънко — жалбите на военнослужащите. Но човек, колкото и да е тарикат, рано или късно попада на Ройдьо.
— Вече седем години служа в граничен гарнизон — жално започва той.
— А къде искаш? — лукаво подпитва полковникът.
— Ако е град, да е София. Ако е село, да е Красно село.
— А познаваш ли някой там? — засмуква оня. — Ама на по такъв пост…
— Началникът на Генералния щаб — изпъчва се Ройдьо.
— Е, че твоята е лесна!
— Ама не знам дали той ме познава — въздъхва Ройдьо…
През 1987 г. командването на Боляровското поделение бе разжалвано в комплект заради кражба на оръжие от парка. Командирът и заместникът му от капитани станаха старши лейтенанти, а началникът на щаба от старши лейтенант — лейтенант.
На фона на общата конфузия най-изненадваща бе реакцията на съпругата на последния. Напук на всичко плюс министъра Джуров, тя най-безцеремонно се възрадва:
— Оха! Пак ще спя с лейтенант!…
Старшината бе два пръстта по-нисък от Наполеон, кибритлия като грузинец и образован колкото бухалката на Херакъл. По някакво стечение на кадровите обстоятелства в един момент бе назначен за завеждащ склад за оръжие и резервни части. Тоест, на раменете му се струпа отговорност, която би затруднила и митичния Атлас (висок, както свидетелстват древните хроники почти колкото Слави Трифонов). Най-страшни за него бяха годишните „интервизации“ (инвентаризации — б.а.), когато страхът от евентуалната липса на някое пушкало се преплиташе с интелектуалната мощ и огнения му нрав.
В един такъв период старшината носи в канцеларията на тила ведомост, с която изписва различни разходни материали. Напатена от съвместната им работа, чиновничката преглежда стриктно документа и стига до едно от перата: контаци. И понеже не го разбира, а голяма част от номенклатурата е вносна и всяка буква в наименованието е важна, пита какво представлява това.
— Е, какво се правиш, че не знаеш? — веднага я набеждава в опит за бъзик той и моментално почервенява.
— Бога ми, не знам!
— Абе, контаци, ма! — И посочва стената: — Ето това!
— Ама това е контакт.
— Контак, я! А пък аз изписвам два и затова съм писал множествено число „контаци“ — назидателно натъртва старшината.
Ще идва проверка. От София, от Инспектората на министъра. Голямо чистене — дори до войнишкия кенеф стигнахме. А на гаубиците какво лъскане падна… Друг път на ръка и с парцали. А сега извадиха един бидон с особена течност. Специална — разяждала нагара. Полагало се всеки път, но с цел икономии, досега не ни я давали… Ей, стана за нула време!
Отидох да… абе, по малка нужда. Нормално. След десет минути започна да щипе… Там бе, там! След още десет сърби! После — червено като трипер и се надува, набъбва! А отпуск не съм излизал почти месец — откъде трипер?
Момчетата от разчета се дърлят по вратовете, както аз оная си работа, и умуват: какво да правим?… Тръгнаха по команден ред — фатмакът на ротата. Той огледа достойнството ми отвсякъде, цъкна с език:
— Абе, вие сложихте ли си гумени ръкавици като чистихте оръдието?
Не бяхме.
— Бързо вода!
Заведоха ме при чешмите в тоалетната. Извадих го и пуснаха струята връз него. Студенооо! Обаче ми поолекна. Извадих го — още повече накипнал!… Геро донесе одеколон „Маки“ Като ми ливна, без да му се свиди, изревах като боцната в сърцето пантера!… А когато Дончо започна да ме маже с крем „Здраве“…
— Няма да стане така — поклати глава фатмакът. — Отивай в медицинския пункт.
Повиха го като бебе с бинт, натъпкаха ми го в клина. Обаче капчалъка не успяха да го закопчеят.
А там — докторка. Млада, румена, бяла като самодива. Иначе старши лейтенант. Пита сухо, началнически:
— Какво има, господин редник?
Отпуснах гащите. Очите й се разшириха.
— Какво си правил? — преглътна с гигантско усилие.
— Чистих гаубицата… — започнах аз.
Не можах да довърша — старши лейтенантката се срути на пода като десететажен блок…
Шипката бе една от забележителностите на кашишкото поделение. Дълъг и слаб, с характерни дартаняновси мустаци, с постоянен мерак и слаб ангел, остър език и пъргав ум, той бе фактор, с който всеки се съобразяваше.
Веднъж група проверяващи от щаба на дивизията го заварва да стои в градинката пред щаба. Наоколо — шаш и паника от тях.
— Хей — позачудили се те. — Какво правиш тук?
— Мисля — вдигнал рамене Шипката.
— Тъй ли? И какво мислиш?
— Снощи четох една книга. Там пишеше, че Господ раздавал дарбите под формата на целувки. Целуни те по главата — станеш учен. Целуни те по ръката — хоп! — художник. По краката — футболист!… И тъй нататък. Е, сега стоя и се чудя — къде ли е цункал нашия командир?…
Беше дребен, с физиономия на типичен селски труженик. Имаше много характерно окачване на раменете, в резултат на което каквото и да облечеше, все приличаше на чувал. Затова и войниците го бяха кръстили Веско Дрехата.
Като командир на минохвъргачната батарея най-голямото му „постижение“ бе улучването на язовира пред вишката, от която обикновено големите началници наблюдаваха ученията. Когато мината кюснала във водата и пръските намокрили подплашените физиономии на полковниците, известният генерал Янакиев поклатил глава:
— Този направи нещо, което никой, откакто съществува този полигон, не е правил.
Естествено, че го наказал. Но сам не повярвал във възпитателната роля на устава, защото когато дошъл началния час на артилерийската подготовка на другия ден, саркастично обявил:
— Господа, да влезем в окопа, тъй като след една минута започва стрелбата на Първа минохвъргачна батарея…
Всички, кой знае защо и откога, му викаха Бени. Беше пълничък, добряк и винаги с някаква зашеметяваща история на езика. Но още по-зашеметяващо бе ориентирането му — офицери, познаващи го отдавна, казваха, че колкото пъти се озовавал като старши на машина на „Петолъчката“, никога не уцелвал пътя за полигона „Ново село“.
Зимата на 1982 г. поделението бе вдигнато по тревога и един от батальоните получи задача да заеме приграничния рубеж. Ротният командир бе в отпуск и Бени пое управлението, тъй като другите двама офицери бяха дошли едва есента от военното училище.
Криво-ляво, в общата колона, стигнаха до границата. Оставаше да се намерят окопите. За беда половин метър сняг бе покрил земята и всичко бе станало равно като тепсия. Бени поведе колоната от осемдесет човека покрай граничното съоръжение. Тук окопи, там окопи… Вървяха като слепи Самуилови войници, отпред Бени като едноокия…
Срещнаха премръзнал овчар.
— Дядо — попита Бени, — знаеш ли къде са окопите на втора рота?
Старецът вдигна объркан рамене.
Колоната продължи пътя си за никъде.
Бени се обърна към залепения за него млад лейтенант и довери:
— Не знаел… Знае, ама тук всички са граничари и не казват…
Балездрата бе русоляв, с недоизживяно детство и винаги мускарав като циганче. Беше известен сред войниците с това, че като скачал веднъж оградата на поделението, се изсипал на главата на дежурния офицер като божие проклятие и че много донаждаше за всичко край себе си. Той бе най-точният стрелец, най-големият сваляч, пушеше най-скъпите цигари, почиваше всяко лято в Гърция, пиеше стогодишно уиски и прочие…
Веднъж нашият се прехвърлил през оградата в цивилни дрехи, наял се с череши във вилната зона и се курдисал за стоп на околовръстното шосе. На маханията му спрял очукан жълт вартбург. Вътре — шкембелия чичко с очила.
— Къде?
— В Бургас. Чака ме едно гадже — развързал торбата Балездрата.
Тя била дъщеря на шефа на Нефтохима, карала червено — „ама такова червено няма друго в България“ — БМВ и закусвала само във виенска сладкарница. Затова той бягал от казармата, а не тя идвала при него — тук нямало виенска сладкарница.
— Ама ти войник ли си? — изненадал се шофьорът.
— Ефрейтор — поправил го Балездрата.
— И избяга?
— Всяка неделя. Понякога и през седмицата.
— Ами командирите ти не те ли търсят? — усъмнил се чичкото.
— Абе, търсят… Като занеса на ротния бутилка стогодишно уиски „Сто гайди“…
— Не мога да повярвам.
— Абе, ако взема да ти разправям… Дядото колкото отпуска ми е купил — от триста дни казарма двеста съм бил в официална отпуска.
— И каква е тарифата?
— Петдесет марки на ден.
— Че той ротният ти трябва пари да е натрупал.
— Милионер е — кимнал уверено Балездрата. — Нали ти разправям, че само от мен има десет бона.
— А от другите?
— И от тях по толкова — убедено потвърдил нашият.
Обаче в Бургас чичкото изведнъж млъкнал, свъсил вежди и още по-изведнъж спрял пред комендантството.
— Аз съм командирът на дивизията — представил се той. — Искам да ми напишеш всичко, което ми разказа.
Балездрата не загубил присъствие на духа:
— Абе, аз съм най-големият лъжец в поделението. Що ми се връзваш?…
Какви ли чудеса не стават в армията! Ето, в поделението, което е на изток от нас, войник се напи и падна от прозореца на втория етаж. След седмица излезе височайша заповед по случая. Някъде по средата пишеше: „… причини: 1. Вратите на автомобилния парк не са запечатани…“ Къде е спалното помещение, къде му е прозорецът, къде е шишето люта гроздовица, къде сцепената корава войнишка глава…
В поделението на юг от нас бе открита липсата на секретен документ. Най-ясното бе, че е изчезнал преди около 10 (десет) години. И се взеха строги мерки — обраха пропуските за портала на хората от нашето поделение, които за по направо минаваха оттам. Къде е строго охраняваната секретна секция с часови отпред и два катинара, къде алеята, по която минавахме ние…
В поделението на запад от нас се самоуби ефрейтор. Ей така, дотегнал му живота — не армейският, животът въобще — и си теглил куршума. Нашият командир Марко (винаги съм мислил, че трябва да си голям мизантроп, за да си кръстиш детето Марко) десет минути разяснява случая. Накрая забрани движението с велосипеди из района.
Едно войниче вляво от мен объркано попита друго:
— Тоя ефрейтор велосипед ли го е блъснал?
И тъй като оня не смееше да отговори, за да не го накажат, че приказва в строя, само си отвърна:
— Голям удар трябва да е бил…
Полковник Колев от ръководството на МВР отишъл на инспекция в едно от районните управления в София. Естествено, започнал с планировката на началника майор Димитров. Седнали в канцеларията му и запрелиствали бумагите. В един момент Димитров се плеснал по челото и изревал:
— Карнобаат!
Мигом през вратата се шмугнали петима милиционери с по еди огромен куфар в ръце и се изнизали през друга врата в дъното на кабинета. Колев се позачудил, но нищо не казал. След десетина минути обаче Димитров пак извикал:
— Карнобаат!
Милиционерите излезли от дъното и припотени и на пръсти се измъкнали в коридора. Колев не се стърпял:
— Абе, какво става тука?
— Тренираме, другарю полковник, тренираме. Нали знаете, че лятно време усилваме управлението във Варна.
— Е, и?
— Ами тия, моите бунаци, винаги слизат в Бургас — забравят да се прехвърлят при смяната на гара Карнобат за Варна.
Полковникът изхъмкал одобрително и продължил проверката. Майорът продължил тренировката.
През юни Колев изкарал една смяна на Златни пясъци и на гара Варна зачакал влака за София. По едно време гледа познат — майор Димитров с двама свои подчинени с куфари. Майорът червен и бесен, а милиционерите — почти да ревнат.
— Какво има, Димитров? — попитал Колев. — Какво се е случило?
— А, другарю полковник! Вие поне бяхте свидетел колко сили хвърлих. И на — трима пак заминаха за Бургас! Хем аз лично ги поведох.
— Не думай!
— Стигнахме Карнобат. Подадох командата и се изнесохме за другия влак. Влязохме в купето. Броя ги — трима. Поглеждам през прозореца и гледам, че ей тия две диванета спят в купето за Бургас. Извиках им „Карнобат“, те скочиха и дойдоха при мен.
— Е, значи са станали петима — озадачил се Колев.
— Да, ама тия тримата, дето бяха при мен, при командата се върнаха в другия влак. И той тръгна!…
На опашката за пенсии говореха най-вече колко трудно се живее с тия пари или за някоя далавера, напълнила гушата на еди-кой си. Второто обикновено се проточваше повече — всички знаеха как се прекарва месец на празни черва.
Сивият, сбръчкан мъж, облечен в зелен военен шлифер без пагони, такъв панталон с изваден червен кант отстрани и кафяви половинки с изтъркани подметки, винаги мълчеше. Понякога очите му пламваха, друг път устната му потреперваше. Или клатеше глава, но това можеше и да е тик.
Веднъж, след поредната „разнищена“ далавера, той не се сдържа и започна нервно:
— Какви будали сме били… Какъв будала съм бил… Зададеше се празник и командирът рече: „Йорданов, виж там оправи нещо за банкета“. И аз какво — заповед. Отивам при артелчика и вземам от него две щафети шпеков салам. Качвам се на москвича и право у винпрома. „Има ли ракийка?“ — хиля се на портала. А те: „Само с мезето сме кът“. Давам им шпека. Те качват двайсетина шишета.
Оттам пак на москвича и към „Родопа“. „Има ли мезе?“ — питам. А те: „Само пиенето е кът“. Вадя пет бутилки. Те качват десетина щафети шпеков салам.
Връщам се в поделението и първата ми работа е да върна на артелчика двете щафети — да не подядем войниците. И правим банкета с другото… Какви, какви будали сме били…
Опашката мълчи, замечтана за онова време, когато можеше да ядеш шпеков салам и да си честен…
Началникът на военното училище във Велико Търново, известен като тънък познавач и любител на женската хубост, инструктирал дълго комисията, която трябвало да проведе изпитите на първите кандидатки за офицерски пагони. След много приказки за знания, умения, здраве, дълг, добросъвестност и обективност, той се обърнал към шефа на комисията с по-нисък тон:
— Иванов, гледайте там… Абе, да са по-засуканички…
Комисията провела изпитите, щабарите избистрили списъците, тиловаците облекли момичетата. Генералът приел строя. Минал край всяка персонално, огледал ги придирчиво отпред и отзад. Накрая се обърнал към вървящия по петите му Иванов и попитал заядливо:
— Абе, Иванов… Нали уж ги избирахте?
В Н-ското поделение се сменят командирите. Старият показал на младия три бели плика и тайнствено казал:
— Като закъсаш, отваряй ги подред.
Не минал и месец и дошла проверка отгоре. Като заизваждали кирливи ризи… Командирът му призляло от зор и срам. Тогава се сетил за думите на предшественика си. Отворил плика с номер едно. В него имало лист с едно изречение: „Оправдай се с мен!“
Че като почнал нашият… Аз, видите ли, толкоз не съм си ходил в къщи, толкоз сили хвърлих, но бакиите на предишния командир са толкова големи, че и вие налетяхте на част от тях… Отървал кожата.
Не щеш ли, след няколко месеца пристигнали от още по-горния щаб. Пак недостатъци, нарушения… Плувнала пот по гърба на командира. Но — сетил се за пликовете. Номер две криел следната поръка: „Обещай, че ще оправиш всичко!“
На разбора командирът взел думата, па като занареждал: аз знаех за голяма част от слабостите, тъкмо бях започнал да ги отстранявам, задействах механизмите и хората, до месец няма да има кусури… Повярвали му.
След някое време обаче се върнали. А той що може да стори без пари и пълна раница с демокрация… Мяркала му се вече възможността да си тегли куршума, но да не търпи ругатните и забележките по свой адрес. В момент на проблясък се сетил за последния плик. Радостно се затичал към касата: „Пак ще ме отърве старото куче!“ С треперещи пръсти отворил вълшебството, обозначено с номер три. „Стягай си багажа“ — лаконично посочвал изхода бившият…
Лейтенант Иванов бе лунен образ и служеше в малък южен гарнизон — нещо, което се различаваше по женската част от Сахара само по това, че имаше зима. След няколко месеца служба там божиите му дадености бидоха оформени съвсем естествено в нещо, което никой не би поканил на вечеря. Една от странностите му бяха автопоходите — съвсем неочаквано след работа, ударен от хормона, той отлепяше за родния си град в Северна България. На другия ден сутринта беше на развод — е, с час или два закъснение.
При едно от тези сафарита край Гурково му махат на стоп две чехкини.
— Бургас? — питат те.
— Естествено, че съм за там — усмихва се той.
Качва ги и потегля за своя мил далечен гарнизон…
Теменужена лятна вечер. Десетина лейтенанти чакат в гарнизонния стол да се опържат редовните яйца на очи и мечтаят с нега някоя бдителна майка да изпусне контрола над щерката си… В този момент нашият герой застава на вратата с два ангела.
— Спокойно, пичове — предупреждава той. — Ще направим график!
През следващите седем дни командирът на поделението успява да установи само, че двама от младите му офицери постоянно липсват…
Извод: не винаги идването на идиота на вечеря е гаф.
Старшина Стоянов обича да си похапва и това си му личи — води поне с пет килограма на великия Лаурел. Плюс това е изобретател — като застъпи дежурен по хранителен блок, кара готвачите да му правят специална принцеса. Гениалното е, че се маже от двете страни с кайма.
— Защо от двете, господин старшина? — попитал недосетлив войник.
— Имам нежни венци — кървят от препечения хляб — пояснил той.
Големи фирми, като „Макдоналдс“ например, вече търсели контакти с гениалния воннослужащ. Специалисти твърдят, че хамбургерите, хот-договете, сандвичите, традиционните принцеси нямат шанс в бъдеще в съперничество със стояновките…
Капитан Чакъров бе известен сред всички с: първо, че всяка трета негова дума е псувня; второ, че това е абсолютно неадресирано, просто досаден навик и трето, че изобщо не се чува от него. Затова и никой не му се сърдеше.
На инспекторска проверка войниците ей така, за кодош, се оплакали, че командирът на батальона редовно споменава заоблените им части или директно майките им. Възмутен до дъното на душата си, полковникът извикал Чакъров и го наругал.
Зачервен като домат, искрено убеден в невинността си, той изприпкал до строя на подчинените си и попитал огорчен:
— Някой се оплакал, че съм ви псувал. Че кога съм ви псува бе, вашта мама?…
Във военното училище старши лейтенант Еврейски освен с кривия си нос бе известен и с откритието, че на офицера са нужни 60 (шейсет) думи — тия, които са регламентирани за употреба в уставите.
Та веднъж курсант Монев, назначен да почиства канцеларията му, забравил там томче с разкази на Мопасан. На следващото чистене си го прибрал.
След ден Еврейски го извикал.
— Оная книга къде е?
— Книга ли? — озадачил се Монев. — Коя?
— Оная бе… на оня, как беше… А, Гидьо!…
В ония години, когато българо-съветската дружба бе като слънцето и въздуха за всяко живо същество, пари имаше, а проблем бяха материалите. Е, през цялата си служба старшина Михов бе това — човек за специални поръчения. Потрябва цимент — айде, Михов, за Девня. Липсва боя — айде, Михов, за Русе… И той носи. Непременно. За него казваха: заиска ли ти нещо, или трябва да го биеш, или да му дадеш.
Веднъж го вика командира и му казва: в еди-кое си софийско автостопанство има бракуван автобус, уговорено е да го подарят на поделението. Отиди да го получиш.
Обаче там се оказва, че са размислили за адреса на подаръка. Гледа го Михов — хубав е автобусът. Лошо е, че друг ще го вземе. А най-страшното е, че ще му падне реномето. И мозъкът му започва да щрака. Ролята на Нютонова ябълка изиграва един плакат, където Тодор Живков и Леонид Брежнев, в братска прегръдка, махат на невидимата работническа класа. (Да не си помислите, че двамата титани на интернационализма падат на главата на старшината, както ябълката хлопнала Нютон — слава богу, не!) Михов се сеща, че поделението, в което служи, се води „Поделение на българо-съветската дружба“. И хуква да пита за приемния ден на Цола Драгойчева. И още по-естествено — цъфва в кабинета й.
— Другарко Драгойчева, старшина Михов от поделението на българо-съветската дружба! — представя се той прясно избръснат и полят обилно с одеколон „Тройной“.
И като започва… Трогната от покъртителния разказ за нуждите на войничетата от автобус, нечестните софиянци и неялия и непилия три дни от мъка, че не може да изпълни задачата военнослужещ, Цола Драгойчева в качеството си на председател на Комитета за Българо-съветска дружба вдига телефона и прави директора на тараторени парченца.
А след час старшина Михов се изнася към поделението на българо-съветската дружба през шпалир от изпънати дападжии. Естествено, на автобуса…
Батальонът се готви за инспекторска проверка от Министерство на отбраната повече от месец. Ден след ден, с часове на нажежения плац се проверяват дрехи, оръжие, ножчета, игли, конци, партенки… Да ти дотегне да живееш, не да служиш.
Най-сетне идва великият ден. Глутница насъскани майорчета се втурват сред войниците и започват да търсят кусури. Обаче месецът труд не е отишъл напразно — бойците са тип-топ. Накрая обаче и блъскането на проверяващите се увенчава с крупен успех.
— Другарю капитан! — вика победоносно един от тях на командира на батальона. — Този войник няма в раницата за бойна готовност четка за зъби!
Капитан Иванов — мъжага, до който Шварценегер би изглеждал тинейджър, — приближава и пояснява бавно:
— Тя няма да му трябва.
— Как няма? С какво ще си мие зъбите?
— Ей сега ще му ги избия…
Майор Рашев бе известен във военното училище с прозвището Мърдата и хубавата си жена.
Веднъж седял с двама колеги в едно заведение на главната улица. Другите гледали засуканите мадами в шарени дрешки навън, Рашев гледал пълните бутилки с шарени етикети вътре. Кой каквото си няма, както е казал поетът.
По едно време колегите зацъкали като руски часовник „Слава“ — отвън на тротоара се заприказвали две жени. Едната била сива и дебела, а другата — о, Боже! — удряла в земята София Лорен, Клаудия Кардинале, Орнела Мути и другите италиански грозотии.
Майор Рашев се отклонил за миг от стъклариите, равнодушно огледал пищните форми на два метра от носа си и осенен от внезапна идея, предложил въодушевено:
— Купувате ли бутилка „Джони Уокър“, ако я доведа на масата?
— Айде, бе! Майтапчия!
— Давай!
Рашев се завлачил към вратата, оправдавайки прякора си. Все така приближил жените, безцеремонно прекъснал разговора им и подкарал русокосата навътре. Там вече пришпорвали келнера.
Колегите подкарали флирт. Рашев подкарал уискито. Двамата се чукали като овни с рогата за сърцето на красавицата. Рашев мятал чаша след чаша, борейки се да намали кафявото вътре… Идилия.
По едно време хубавицата плеснала с ръце и дръпнала Мърдата за ръкава:
— Хайде да тръгваме. Трябва да вземем децата от детската градина.
Той равнодушно вдигнал рамене и изпразнил чашата в гърлото си. Ченетата на колегите висели със страшна сила…
Когато се наливаха основите т.е. когато се трупаха зелените пари, сливенски старшинка стигна до Австрия дори, за да се сдобие с автомобил. Купи го, подкара го с добро предчувствие към родината. За беда на Дунав-мост го хвана едно от големите задръствания. Едва се стъмнило и влашките бизнесмени тръгнали по колите.
— Бате, мадама искаш ли?
Нашият кимнал уклончиво.
Като от мрака се родила за отрицателно време жената — ниска, черна и с патладжанени дебели джуки.
— Ти майтап ли си правиш с мене, бе! — ревнал той с наранено естетическо достойнство.
— Няма проблеми, бате! — вдигнал умолително ръце влахът.
И докато ги снеме, ето ти ново цвете. Огледал го сливналията — абе, два крака, две ръце, един нос, една уста, две очи, вероятно една и между… Нищо особено!
Поклатил глава недоволен.
Циганинът вдигнал ръка — и тая жена изчезнала; махнал надолу — като от пяната на европейската помия, течаща по Дунава, израстнала чудна ромска Афродита! Години — най-много седемнайсет… очи — огън… крака — като на Клаудия Шифър, а циците — като на Памела Андерсън…
— Колко? — преглътнал нашият.
— Петдесет марки — мазно светнал с очи колегата-бизнесмен.
Всичките ганьовци в гените на сливналията 1300 години назад изпищели от възмущение! А той рекъл:
— Ти акъл имаш ли, бе? Аз за петдесет марки половин Ямбол ще очаткам!…
Само служилите в едно от кьошетата на България са запознати с вид аборигени, добили популярност сред целокупното население на родината с името кукери. В красивата Кукерландия пред завършващите местната гимназия момичета стоят два пътя: да продължат образованието си или да се омъжат за лейтенант. Всичко друго се счита за фал в живота.
Що се касае до войската, една част от изпратените там млади офицери успяват да се интегрират т.е. да се оженят там и след известно време биват претопени. Друга част минават набързо оттам и в живота им остава кошмарен спомен, който ги стряска и на сън. Трета пък приема съжителството философски и смята, че кукер не е определение, а диагноза.
Та по времето, когато цветните телевезори в България бяха два на половин милион души, един лейтенант събра живота си с прелестно създание от тоя край. Още първата неделя отидоха на гости в селото на момичето. Весо, като очовечен варналия, пушеше вносни цигари и пиеше нес кафе. Естествено, занесе при дядото и бабата и от двете. Хапнаха, пийнаха, мъжете изпушиха по цигара от „чужденешките“. Младите набързо изпиха кафето и тръгнаха да си лягат.
— Има кафе и за вас — напомни им дъщерята. — Водата е на котлона.
— Как се пие, ма? — почуди се старата.
— Кат чая ма, мамо!
Зетят се събуди посред нощ и излезе до тоалетната в двора. Бабата предеше ококорена, а дядото ходеше пред къщата като преял кон.
— Абе — изкашля се той, — спя инак като заклан, ама тая вечер нещо…
— Сигурно е от нес кафето — затюхка се Весо.
— Кавето ли?… Кво ще е… Само една паничка изсърбах.
— Паничка ли? — зяпна зетят.
— Ей такава — от длъбочките. Донка нали каза като чая се ядяло. Аз всяка вечер си дробя липов чай. Тая си надробих каве…
Едва ли има мъж от по-старото поколение в Сливен, който да не е чувал за Петко Бръснаря. Имал си хубава професия човекът, майстор бил. Обаче в началото на 70-те, предвид рязкото увеличаване на транспортните средства, развърнали състава на КАТ и се наложило да съберат хора откъде ли не. Та нашият човек зарязал берберството и станал милиционер.
Между другото, бай Петко Бръснаря си гледаше много добре работата. И, за разлика от много свои колеги, не цепеше басма нито на засукани шофьорки, нито на мастити началници. Реши ли да те глоби, няма прошка. Ще разглоби колата, обаче ще намери кусур и ще ти отпори петте лева. Стига се дотам, че спре ли кола, шофьорът, без да му каже, си подава банкнотата.
И за да го уязвят, залепиха му към името като прякор предишната му професия и така остана в историята на местния КАТ — Бръснаря. А един сливенски поет (глобен 10 лева!) съчини стихотворение-портрет за него:
Нисък, дебел, набит,
в задника развит
и с бял колан увит!
Та веднъж Петко Бръснаря спира на детелината за Ямбол благоевградска жигула. Вади кочанчето с карнетките и машинално заявява:
— Пет лева!
Македончето обаче, нали не познава табихета на нашия човек, се опъва:
— Пет лева! Защо? Какво съм нарушил?
Бръснаря се сепнал:
— Какво ли?… Абе, ти от Благоевград до тук не може поне един път да не си настъпил осевата линия! Давай парата!
Макето поспорило още малко, разбрало, че има по-голямо дърво от себе си насреща, и дало парите… Тръгнал към колата, а от нея жена му попитала разтревожена:
— Какво стана?
— Какво да стане? Обръсна ме!
Бай Петко зяпнал изумен. Обърнал се към колегата си и рекъл:
— Абе, чак в Благоевград ли вече знаят, че съм бил бръснар?…
Експерт съм към МВР. Абе такива случаи имам — да ти зайде ума. Ама се разприказвам след три коняка, а сега съм още на два. Поръчай и ще ти завия такъв масал… Какъв е?… „Плиска“. А, добре… Е, сега вече може… Значи, водят ме при един размазан труп и казват: виж от какво е умрял тоя. Преглеждам го и намирам в гърдите му ей такава шикалка от ловна пушка. Пиша си документчето и го нося на следователя. Той го чете и вика:
— Ти сигурен ли си? Мисля, че е самоубийство.
Как няма, викам, в сърцето го намерих.
— Щото — вика — лицето Иван Петров е оставило писмо, че ще скочи от десетия етаж. И скочило.
— Не — викам. — Някой го е гръмнал и хвърлил.
Цъка следователят с език: значи, убийство. И почва наново. И действително открива, че на деветия етаж възрастни хора са се карали и мъжът е стрелял по жена си с пушка, ама не я улучил и пръснал прозореца… Убийство, въздъхва следователят и почва да пише.
Обаче дъртаците твърдят друго: дядото никога не държал пушката пълна. По простата причина, че един патрон е половината му пенсия. И съседите потвърждават, че като се ядоса, пенсионерът винаги плаши бабето си с пушката. Следователят квалифицирал убийството като неумишлено и пак започнал писането наново.
Обаче отнякъде изникнал друг съсед и казал: синът им така и така се ядосал на баща си, задето му отказал едни пари, та оня ден вкарал патрон в пушката… Следователят скъсал ядно бумагите и започнал начисто. Накрая въздъхнал и попитал:
— А как се казваше синът им?
— Иван Петров — рекъл свидетелят.
Следователят тръшнал химикалката си. Е, уточнило се — значи момчето като се скарало с родителите си, изпаднало в депресия и решило да се самоубие. Скочило, през това време баща му решил да плаши майка му и като прелитал край прозореца, уцелил го в сърцето…
— Е — вика ми после на мене, — видя ли, че от първия път познах, че е самоубийство?…
Запознах с маце. Ама маце, ей! Краче, муцунка на шест. Отгоре на това взела си хляба в ръцете, както мечтае майка ми — демек не учи, а работи. Поизлязохме няколко пъти, сбъдна се и мъжката мечта. Тоест преспа в квартирата ми. Там пък какво да ти разправям… Направо тигрица. А сутринта стана преди мен, намери сама кафето, свари дори яйце за закуска… Викам си, човече удари джакпота!… Такаа… След няколко дни ми вика: „Гошо, искам да се запознаеш с нашите“. То и аз си го бях сложил това в календара — да я заведа при родителите си. Да видят, че не се шляя по заведенията ей така. Тя значи една такава обаче… как да ти кажа… някак притеснена. „Знаеш ли, вика, баща ми е бивш военен…“ Вдигнах рамене: аз съм ерген с десетина години стаж, колко бивши военни съм виждааал… „Той е малко серт, не му се връзвай“. Обещах.
И така, цъфваме за вечеря. Аз нося ей такъв букет за майка й, бутилка вино — както си му е редът. Нали не ми е за първи път да омайвам родители?… Влизаме и веднага цъфна родителката — сякаш чакала на гюме. Ах, ох… Съблякох якето, закачих го на закачалката. В този момент се появи бащата. Подадох му бутилката, усетих, че хареса виното. И докато той четеше по етикета, аз го огледах и, честно казано, нищо страшно не открих по него. Белокос, сресан, обръснат… Събух обувките си и в този момент бъдещият ми тъст се промени: погледът му изстина, раменете се изправиха и той извика:
— Роко, пантофите!
И докато съобразя за кого се отнася, от дъното на коридора долетя кафеникав котарак и остави в краката ми чифт пантофи. После ме погледна някак си… Абе, жално.
Разбрах, че съм загазил…
Бях завършил преди година военното училище и — късмет! — пращат ме командировка в София. Обадих се на няколко колеги, с които заедно учихме. Чукнахме си среща в ресторант „България“.
Първата ми работа беше да се настаня в хотел. Нямах избор — най-евтино беше във ведомствения на МНО. Взех ключ от рецепцията и се качих в стаята. Имаше две легла — едното точно срещу вратата, другото в чупката на стената. Естествено харесах второто и оставих куфарчето си на него, за да разбере евентуалния ми другар по стая, че е заето. Когато излизах от хотела ми направи впечатление едно предупреждение — вратите се заключват в 22,30 ч. и закъснелите не се допускат вътре. Отметнах го в главата си и забързах.
В ресторанта заформихме купон. Както ние си знаем. Обаче в мен часовникът тиктака и като наближи 22, викам на аверите:
— Пичове, аз бях до тук!
И обясних ситуацията. А те:
— Ама ние сега почваме!
И в края на краищата решихме да отида и си взема багажа.
Отивам аз в хотела. Какичката на регистратурата ми вика:
— Ключът е горе.
Качвам се и нахълтвам в стаята — нали бързам. Оооооооооооо! Точно срещу вратата, в леглото, с цъкната нощна лампа, по комбинезонче, загънато до кръста с чаршаф, чете книга прелестно младо създание от женски род. Като отворих вратата, то надигна очи, измери ме и пак ги наведе.
Викам си: оплеска я в бързината, Андрея, сбъркал си стаята. Правя лека крачка назад — не, стаята е същата! Опъвам шия навътре — куфарът ми е на другото легло. Влязох, отидох до него.
— Явно е станала грешка — рекох сконфузено — Сложили са ви в „мъжка“ стая. Но аз няма да спя тук, не се притеснявайте.
Девойчето надигна очички, приклепа с мигли и каза:
— Но аз не се притеснявам…
И пак ги наведе към книгата.
Взех си куфара и си излязох. Като минавах край рецепцията, щукна ми да поискам обяснение от администраторката. Тя се сконфузи, зарови се в бумагите си и войнствено запита:
— Как ви е името?
— Андрея.
— Е, това Я е объркало колежката! — тържествено заключи тя и ме погледна с укор.
Ами да — къде съм тръгнал с това изкилифенчено име…
Наскоро се навършиха 30 години от тая случка. Трябва да призная един грях: колкото години минават, толкова ме е по-яд, че отидох да пия с ония пичове…
Едно време имаше ДОТ. Преведено на български, ще рече Доброволни отряди на трудещите се. Ех, и трите думи вече не са в употреба… Българинът какво прави сега доброволно? Какво е това отряди? Ни партизански, ни пионерски ги има вече. А за трудещи се…
Та бях член на ДОТ на младини. Сложа нова риза след работа, надяна една червена лента на лявата ръка. И едни ми ти жълти букви греят на червения фон… И по улиците. Ние сме двама, в средата милиционер. Вървим наперени, ученички ни гледат с разпърхани сърца, а младежи — със завист и респект…
Ех, младост! Сега си давам сметка, че девойките не са почервенявали за червената ми лента с жълти букви… Ама аз се отклоних… Да ти кажа каква лоша шега ми изигра ДОТ-миналото.
Всеки ден правя една обиколка. Накратко — пригаждам байпасите на сърцето към света. Имам си спирки. Пред „Билла“-та, в градинката преди светофара и на спирката на шестицата. Уф… на нея стана фала, да.
Та седя най-вдясно и гледам, че иде пустата. Спря далече, почти двайсет метра от знака за спирка. Това е нарушение, да знаеш… Добре, де — за ДОТ-а… Хората се качиха. Обаче оня каруцар не тръгва. Гледам — срещу него тича циганин с голяма чанта. Ама голяма, ей! Аха! А след него не по-малко запенен се носи полицай. С дясната ръка на кобура на пистолета!
Колко съм гонил като член на ДОТ тия от египетското племе… И съм ги хващал, щото бях млад и без байпаси! Един преди двайсет години… Добре, няма да се отклонявам.
Това, дотаджийското ми съзнание, ми изигра лоша шега. Мисля си — ясно! Мангалът е краднал и служителят на реда го преследва. Какво трябва да направи един порядъчен гражданин, особено ако е минал през стоманените редици на ДОТ и гимназистки са се просълзявали от юнашкия му вид?… Правилно: да окаже помощ на органите на реда.
Е, да се изправя срещу престъпника гръд в гръд… Късно ми е. Ще ми се скъсат байпасите, като женски жартиери ще се скъсат. Да викна на оня дървеняк, шофьора, да затвори вратите — едва ли ще ме послуша. Те са бамбашка — Сталин не можа да ги оправи…
Справих се с подръчни средства… Как? Като се изравни с мен цигането, мушнах бастуна между краката му и той се заби с лице в тротоара. Сигурно направи дупка в плочките, гадът му с гад. Чантата се оказа с отворен цип и цялата спирка се покри с червено — била пълна с череши.
— Хак ти е! — рекох със стиснати устни. — Що крадеш труда на хората?
Полицаят наближи на няколко крачки, но вместо да спре и му сложи белезници, продължи да тича към тролейбуса. Спря пред вратата раздвоен, мерна ми един поглед, пълен с укор и се качи. Общественото превозно средство потегли плавно…
Циганинът се надигна бавно. От носа му течеше кръв. Огледа разпиления плод, после чантата в ръката си и побеснял я тресна на плочките.
Аз… — започнах, стиснал с дясната ръка лявата си гръд с надежда, че ще спра късането на байпасите. — Аз ще ти помогна да съберем черешите…
Оттогава, да знаеш, намразих тая главоблъсканица от празни думи ДОТ…
В кварталната градинка всяка сутрин се събираме десетина. Рано — към седем. Абе, не за тичане. Ония, спортягитге, шетат като пършинги по алеите. И тях ги знаем. Ама не са от нашия отбор. Ние сме кучкари. Изкарваме хайванчетата да се освободят от нуждите си. Аз с моя Нерон, Иван с Ричи, Стефан със Сара и прочие.
Е, вчера Фифи на мадам Бошнакова се заигра с Тайсън. Уф… Чакай. Фифи е пинчер. Една шепичка козина. Пък Тайсън е ротвайлер. Ама як, ей! Като стопанина си Савко. Той е борец и тежи към сто и петдесет кила — и то когато е гладен, по къси гащи и без ланците.
Не, мадам Бошнакова не е кучка. Тя е фризьорка в центъра. Винаги гримирана и напудрена. С изкуствени цици и надути устни. Към четирийсет килограма с герданите. А трябва да ти кажа, че носи много от тях по врата си. Може би се страхува, че без тоя баласт разгонената Фифи ще я отнесе нанякъде…
Та тъй. Вчера Фифи се заигра с Тайсън. И чудовището му с чудовище се запали, сборичкаха се, търколиха се в тревата и стана фала. Ротвайлерът налапа главичката на пинчера. И си стои. Нито стиска, нито пуска.
Фифи се замята и заскимтя. Мадам Бошнакова й заприглася отстрани. Опита да приближи, но Тайсън я погледна с кръвясалите си очи и оголи предупредително зъби. Изпод тях, повтарям, скимучеше Фифи.
— Има ли мъже? — запита риторично Бошнакова и вдигна очи към небето.
Огледахме се един друг. Абе, има, ама Тайсън да не е жена, че да му трябва мъж?…
Сетихме се за Савко. Той има такъв навик — пусне в края на градинката кучето и се нареди на сергията за вестници. Хм… Ето го — идва секунди преди Бошнакова да припадне. Зяпна стройната кучешка композиция и се плесна по челото, което пък доведе до верижна реакция — затресоха се десетки кила сланина по най-невероятни места на туловището му.
— Господине, кажете му да пусне Фифи! — страстно и с ръце на силиконите се примоли Бошнакова.
Савко затвори уста, примлясна и рече замислен:
— Няма да стане.
— Как! Как няма?… Моля ви се!
Само дето не се срути в краката му. Фифи започна нова ария — изглежда зъбите на Тайсън вече я боцнаха тук-там.
— Мене не ме слуша — призна гузно Савко.
— Кого слуша? — изви като в мексикански сериал мадам.
— Жената — сведе очи борецът.
— Да дойде! Веднага!… Отиде ми кученцето!
Фифи май се умори и спря да се мята. Писъците на Бошнакова обаче достигнаха до невиждани децибели.
Савко се извърна. Живееше през няколко блока и то на десетия етаж. Лицето му посърна — сигурно си представи колко калории ще изръси бадева. После се отпусна благо и бръкна в джоба си. Извади джиесем, достоен за ръста му. Боцна с дебелия си показалец в клавиатурата и почти минута обяснява ситуацията. После още трийсетина секунди слуша и кима, чоплейки носа си.
Фифи престана да скимти.
Бошнакова висеше на раменете на двама от колегите.
Савко приближи към кучетата. Свали мобилния от ухото си и го поднесе към главата на кучето. Възцарилата тишина се бе раздрана от строг фелфебелски глас:
— Тайсън!
Ротвайлерът застина.
— Ненормалник! Веднага пусни кученцето!
Огромното куче се сви гузно. Изплю Фифи и някак изведнъж се смали…
Казано на простонароден език — дебнем. Дебнем банда, специализирана в отвличания на хора. С колегата Драганов сме в една раздрънкана астра, а на петдесетина метра е паркиран яркосин микробус. В него чакат в пълно бойно снаряжение четири барети от отряда за борба с тероризма.
Отсреща е кооперацията на Алтънов. Заплахи — бол. Конкретни и надлежно записани: „Или милион, или някой от твоите ще пострада.“ Мен да питаш — да дава парите. Какво е милион за Алтънов?… Ама не, висим тук по десетина часа и псуваме. Щото те, ония, по принцип първо вземат човека и тогава дават офертата.
Та тъй — дремем. Дори не ядем понички като ченгетата в американските кримки. Само Драганов люпи семки — и то тиквени. Ама едни едри. Откъде ли ги купува?…
И хоп — звъни се.
— Коледаров!
Шефът. Не ти трябват кисели краставички за мезе. Той е достатъчен. По банкетите само го гледам и пия ракията на голо.
— Изпуснали сте ги!
Оня идиот, партньорът ми, троши ли, троши семки… Сякаш зъбите му се забиват в черния ми дроб.
— Обади се синът на Алтънов. Двама се опитват да отворят вратата. Когато ги попитал какво искат, заповядали да отваря бързо Иначе…
— Действаме! — и затворих.
Драганов изплю последните шлюпки от устата си и посърнал успя да каже:
— Като ти ходи до тоалетната… Влязоха едни чичковци…
Мърльо… Свързах се с „буците“ в буса.
— Веднага. Двама са. На стълбището пред вратата.
Явно не чоплеха семки, защото излетяха начаса. Приличаха на гибони, натоварени с оръжие.
Двамата с Драганов тичахме след тях. Бяхме на втория етаж, когато на третия се чуха кратки команди и жестоко бъхтене. Някакви викове… Падане на тела… Тишина.
Когато се качихме, всичко бе свършило. Бандитите — овързани, насинени и окървавени — лежаха, гърчейки се като червеи на площадката пред апартамента.
Огледах ги — към шейсетте, единият амен без зъби, а другият — с дебели почти пръст стъкла (едното счупено!) на очилата.
Нещо ме жегна под лъжичката. Обърнах се към най-високия от качулатите.
— Тези?…
В същия момент оня, почти беззъбият, затрака като картечница:
— Жалба!… Ще пусна жалба… Ние сме от военния отдел, събираме наборници за последния набор в армията! Тоя хлапак се крие, не иска да отваря…
Отпуснах ръце. Драганов се плесна по бедрата и прибра пистолета в кобура. Гибонът в маска се приведе в кръста и изрева, ама му се плачеше:
— Документите!
Тъй си беше. Анастасов… младши експерт (Боже, тоя младши!) във военния отдел на район… Кирилов… също младши… Той виеше на умряло. Сложих ръка на устата му и просъсках:
— Развържете ги!
Дядковци. А си играят още на войници.
— Звъннахме… Като разбра, че сме младши експерти… Разбра, защото му показахме картите си на шпионката… Отказа да отвори… А закона предвижда съд… И глоба…
— Млък! — изрева буцата.
И натисна звънеца.
Наборник. Пъпчив, длъгнест, с рошав перчем и хитри очички. Истински Алтънов.
— Нарочно ли? — процедих.
За част от секундата лицето му засия, после ме погледна с открит поглед и с искрено възмущение изплака:
— Как може дори да си го помислите?
Двамата младши експерти, на около шестдесет всеки, засъскаха посинели:
— Ей, момченце, ще ти стъжним живота! Вътре си! До Нова година…
— И след нея!
— Парашутист! — извиси глас беззъбият. — Ще те пиша парашутист!
Другият откри повредата в очилата си. И побесня като да бе изгубил полковото знаме:
— И още при първия скок няма да се отвори! Лично ще се погрижа за това!…
— О, срам за нацията! — прови другият. — Петно!
Тъй. Както и да го погледнеш — срам. Май се изчервих, докато слизах унил по стълбите.
Драганов вече бе подкарал семките. Мамка му, откъде ги купува такива едри?…