Америка е единственият континент, където съществуват различни епохи и където човекът на XX век може да се ръкува с човек от четвъртичния период.
Ние живеем на континент, където всекидневният живот е изтъкан от реалности и митове. Ние се раждаме и живеем в свят на фантастична реалност.
Когато говорим за митовете, ние говорим за живо явление.
Латиноамериканските народи обикновено биват наричани „млади“, защото — забавени от колониализма — навлизат малко по-късно в съвременната цивилизация. В същност тъкмо Латинска Америка е люлка на едни от най-древните, най-интересни и загадъчни цивилизации със сложна космогония и фантастични паметници, в които и сериозни учени, и шарлатани търсят космически „спомени от бъдещето“.
Латиноамериканската литература е понятие, много по-убедително от останалите „континентални“ определения поради общия език, културни традиции и социални процеси.
Светът заговори за латиноамериканската литература през последните петнайсетина години, възхитен от оригиналната изобразителна експресия на т.н. „магически реализъм“[1] (синоними: фантастичен, митологически, вълшебен, халюцинативен) — термин, около който още продължават ожесточени дискусии и чието начало обикновено се свързва с „Царството тук на земята“ (1948) на А. Карпентиер, „Господин Президентът“ (1944) и „банановата трилогия“ (1950–1960) на М. Астуриас и др. Той се изразява не само в яркото нахлуване на древни легенди и фолклорно-митологично светоусещане, а в тяхното повече или по-малко органично съчетание, взаимопроникване с реалистично-рационалното и даже интелектуално-модернистичното от европейски тип (Джойс, Кафка, Т. Ман и др.)[2]. Понятието „ускорено развитие на литературата“, с което Г. Гачев оригинално характеризира спецификата на българската следосвобожденска културно-историческа ситуация, е приложимо и за процеса в новата латиноамериканска проза, където се проявява по специфичен начин.
С тези свои особености тази проза неочаквано се приближи и преплете в един друг процес — развитието на научната фантастика, нейното сближаване с „обикновената“ литература. „Магическият реализъм“ осъществи успешна агресия в неясната гранична зона между „реалистичната“ и „фантастичната“ литература.
Твърде дълго научната фантастика се стремеше да се обособи от останалата литература, за да осъзнае и подчертае своята специфика. Това в края на краищата доведе до затворено и компрометиращо жанрово гето. Днес все по-малко се вдига шум около научността на научната фантастика, около нейната техническа прозорливост: самата тя се стреми да бъде повече литература. Впрочем на практика научната фантастика по-скоро взема от науката отделни термини и теории, които включва като елемент в мотиви и сюжети с нерядко митологичен произход (всяка фантастика се е развивала винаги в пряка връзка с легендарно-митологичното). Едно от нейните любими занимания е експлоатацията на архаичния образно-митологичен арсенал чрез неговото рационално-наукоподобно преосмисляне (вулгаризиране). Както хапливо отбелязва Ст. Лем, „… фантастът, който тръгва на лов за хрумване, е настроен по-скоро «игрово», отколкото «познавателно». Търси онова, което като концепция е шокиращо, чудато, невероятно, докато въпросът дали такова хрумване изглежда правдиво, дори при максимално натоварване на емпиричните хипотези, съвсем не го смущава“[3].
Това е лесно обяснимо с художествените изисквания: на друго място в същия том Лем признава, че „не всяко хрумване, което е ценно във футурологично и емпирично отношение, може поради това да бъде «фотогенично» като повествование“.[4]
Проблемът за същността на мита сам по себе си изисква специално изследване; още по-дискусионна е връзката мит-литература — особено митотворчеството в модерната литература. В случая обаче за нас е по-важен фактът, че самата научна фантастика създава своя „митология“: свързана и с митологията на науката, и с архаичната митология, преработени и осмислени художествено-функционално (а това означава — в диалектическа връзка с повествователната традиция, с относителната самостоятелност на художествените похвати, образи, мотиви). Съветската критичка Т. Чернишева е отбелязала точно този процес на формиране на един по-цялостен образно-мотивационен комплекс, който започва да играе ролята на културно-художествен контекст, в рамките на който научната фантастика започва да функционира улеснено:
… в степента, в която отделните фантастични образи се свързват в определена система, в определена система се обединяват и техните мотивировки; израства аргументация от по-широк план и тя понякога като че ли поглъща частните мотивировки. И можем да се учудваме доколко тези обобщени мотивировки са типологически близки на своите „предшественици“ от вълшебната приказка… Преди всичко в съвременната утопия и научна фантастика възниква нещо подобно на митологичното време и пространство…[5]
* * *
Разграничаването на две така близки и преливащи се явления, като научната фантастика и магическия реализъм, налага въвеждането на уточняващи термини (диференциатори): понятието ДОМИНАНТА.
Известният роман на Маркес „Сто години самота“ е характерно произведение на „магичния реализъм“, но не е научна фантастика: отделните чудеса и невероятности се появяват на един сравнително стабилен фон (реално-митологичното село Макондо) и на този фон се преосмислят по-скоро символично-алегорично, отколкото „чисто“ фантастично. При всичките си странности, Макондо се намира на планетата Земя, някъде в Латинска Америка, а не на Марс или никъде: колкото и реалистичната доминанта да е разклатена, тя не позволява на текста да се превърне в игра на думи. Доминантата се ражда като събирателна на отделните внушения. Достатъчно е да сравним Макондо с „Градът“ на Саймък, „Охлюв на склона“ на братя Стругацки или „Маска“ на Лем, за да видим разликата. Малко по-сложно е положението при поетично-въздушния, изтъкан от намеци и оксиморони свят на Бредбъри, по това е обяснимо — той е писал и „нормална“ литература, и даже литература на ужаса — и не крие любовта си към Е. По.
Между полюсите на натуралистично-реалистичното и фантастично-условното има много междинни стъпала и степени. Разбира се, кое е реалистично и кое — фантастично, зависи от социокултурната система: това е въпрос на актуална културна конвенция, а не на просто съответствие с материалната действителност (за вярващия християнин ангелите са реалност, макар че никога не ги е виждал).
Творбата се онтологизира (превръща се в своеобразна псевдореалност) в съзнанието на читателя, който винаги съпоставя художествения свят с действителността: но в тази съпоставка читателят не гледа с „невъоръжено око“ — той винаги (обикновено без дори да подозира) носи очилата на актуалното художествено съзнание, на естетическите и художествени конвенции, на познатата литература, която го е научила как „трябва“ и как „не може“… Творбата рядко определя категорично своята доминанта — тя не съобщава съвсем ясно как трябва да бъде възприемана — буквално, поетично-метафорично, алегорично… Ето защо е много важен културно-художественият контекст (системата на очакване) — той има пряко влияние върху уточняването на доминантата.
Парадоксалното е там, че литературата на „магическия реализъм“ нерядко изглежда по-фантастична от научната фантастика: в нея има нещо от „архитипната“ тръпка на демонологичната фантастика.
При цялата си невероятност научната фантастика до голяма степен „обезфантастичва“ света: нейната рационалност може да буди любопитство, но рядко може да сепне. Тя лишава света от тайнственост, замествайки я с дидактизъм, сензационност или — в по-добрите случаи — с философско-социологическа провокация. (Рядко в научната фантастика се използва безотказният прийом на демонологичната фантастика — оставянето на вратичка за двузначно обяснение, за несигурност…) Въпреки многобройните жанрови вариации, инвариантното за научната фантастика е моделирането на автономен, псевдореален свят, който може да бъде съпоставян (като цяло) с действителността. По-рано тази автономност е била старателно доказвана и мотивирана: трябвало дълго и изобретателно да се убеждава читателят. Днес тази „тегоба“ все повече отпада: читателят отдавна е приел конвенциите на научната фантастика като регламентирани „правила на играта“ и очаква с отегчено любопитство „нещо ново“, което авторът е измислил. Необходим е само индекс за означаване, подобен на „имало едно време“: сега това може да бъде простото посочване на годината или планетата. В тези условия пред фантастиката като че ли се откриват два полюсни пътя: или създаване на изобретателна игрова литература, или интелектуално-художествени експерименти. Първото е по-популярно. Опитът показва, че някои от експериментаторските творби на т.н. „нова вълна“ в англо-американската фантастика се приближават по-скоро към „вещизма“ на новия роман, превръщат се в магично-сюрреалистични или притчово-символичии произведения, стават неясна литературна игра и губят доминантата, която би ги причислила към научната фантастика. Най-известният представител на тази „нова вълна“ впрочем казва в едно интервю:
Не се смятам за писател на научна фантастика в смисъла, в който А. Азимов или А. Кларк са такива. По-точно казано, смятам се за научен фантаст в този смисъл, в който сюрреализмът е научно изкуство.[6]
В същност добрата, интелектуално-проблемна и артистично-моделираща научнофантастична литература остава някъде между тези два полюсни пътя. Дори от един повърхностен поглед към научната фантастика може да се установи, че между научната добросъвестност и литературната стойност има като че ли обратно пропорционална зависимост (разбира се, в добрата фантастика „научното“ е в светоусещането и моделирането). Всяка добра литература се занимава с човека и човешкото, докато добросъвестната научна фантастика изразходва силите си в жанрово-тематична изобретателност, което автоматично я изпраща при занимателната литература. Добрата литература се стреми към многозначност, докато лошата фантастика — към еднозначност. Фантастиката е традиционна като поетика донякъде неизбежно: нарушаването на утвърдените жанрови конвенции предизвиква символно дестабилизиране на „реалността“ на фантастичния свят, превръща го в откровено условна структура. Тъкмо това обаче се извършва напоследък — от което губи достоверността, но печели поетичността. Характерен пример е Рей Бредбъри: например неговите „Марсиански хроники“ са построени върху непрекъснато смислово напрежение (оксиморон): има марсианци — няма марсианци; марсианците, това сме ние самите — марсианците са особени златооки същества; те са лоши като нас — те са добри и отзивчиви, каквито трябва да бъдем… По този начин фантастиката се приближава към останалата литература, която пък от своя страна се придвижва към фантастиката чрез „магическия реализъм“. Така се получава „запълване“ на стъпалата между полюсите на реалистичното и фантастичното. Но „магическият реализъм“ е и опасен съперник. Той предлага по-големи възможности за поетико-стилистични и повествователно-семантични експерименти; на негова страна е авторитетът на Голямото изкуство. Затова има реална възможност той да погълне голяма част от научната фантастика (премествайки доминантата към едно по-разколебано, поетично-символно „онтологизиране“), като в замяна й придаде… авторитет, обществено признание.
* * *
Едва ли е необходимо да се обяснява на интелигентния читател колко е трудно (да не кажа невъзможно) да се представи задоволително в един том фантастиката на цял континент — дори ако оставим настрани всички останали трудности.
Сред пъстрото разнообразие на представените шестдесет разказа се очертават няколко групи. Пет-шест същински научнофантастични разказа — сериозни и пародийни („Връщане“, „Чудовището“, „Случаят с обезводнените деца“, „Червената барета“ и др.). Те са малко и не правят впечатление с нищо оригинално — което е обяснимо. На другия полюс са няколко абсурдистки хуморески в духа на Ионеско и Бекет („Раклата“, „Трите имена на Годофреду“, „Смъртта на художника-сюрреалист“, „Участ за основоположника“ и др.). Те доказват повишения интерес на някои латиноамерикански автори към европейския модернизъм.
Има няколко разказа за лудост и халюцинации със силна поетична атмосфера — особено „Цефалея“ на Х. Кортасар (също така „Зайчето Улан“, „Балконът“ и др.).
Най-силно впечатление правят няколко философски притчи — „Кръглите развалини“ на Х. Борхес, „Мис Амнезия“ на М. Бенедети, „Третият бряг на реката“ на Ж. Роза, „Finis desolatrix veritae“ на А. Валделомар. Те преливат в друга група — на символно-алегорични и сатирично-гротескови истории („Бедният ангел“, „Кръстоносният поход“, „Статуята от сол“, „Негово превъзходителство“, „Мистър Тейлър“, „Договорът“ и др.).
Друга добре очертана група са няколко фантастично-демонични разказа — особено „Чак Моол“ на К. Фуентес (също и „Бялата лама“, „Ножицата“; в тази група има няколко разказа, които доста напомнят за Едгар По — „Белият чифлик“, „В памет на Паулина“, „Полковникът от кавалерията“). Между другото един специален и много интересен проблем би бил сравняването на демонологичната фантастика и произведенията на „магическия реализъм“… Тази група се прелива в разкази за мистериозни съвпадения („Двойственост“, „Жертвата“, „Може да ми се е случило“).
Има и разкази, които предлагат еднакво „законни“ възможности за противоречиво тълкуване: „Преобръщайки всичко наопаки“ би могло да бъде бълнуване на луд, но и хулиганство на извънземен пришълец. „Ония от другата страна“ — философска притча или абсурдистка гротеска…
Такова разнообразие трудно може да се обобщи — и все пак явно доминират и количествено, и качествено разкази, по-близки до „магическия реализъм“, отколкото до научната фантастика. Прави впечатление повишената смислова лабилност на адресирането — символната или откровено алегорична доминанта; интересът към мистериозни (понякога зловещи) съвпадения, които подкопават рационално-логическата стабилност на ежедневието и здравия разум. Затова и неслучайно някои разкази напомнят за Е. По — майстор на този тип намеци.
Най-добрите разкази са именно впечатляващи „магико-реалистични“ притчи с многозначна символика; те преливат в добра тайнствено-злокобна фантастика, с която „магическият реализъм“ очевидно се родее.
* * *
Изглежда, че традиционната „научна“ научна фантастика върви към известно самоизчерпване (т.е. — необходимост от жанрово-трансформационен процес). Твърде агресивният и заразителен пример на „магическия реализъм“ очевидно ще засили забелязващия се през последните години процес на засилване на поетично-смисловата многозначност и все по-условна аргументация в научната фантастика (която става все по-малко научна в традиционен смисъл). Но не е трудно да забележим и обратното влияние върху „обикновената“ литература: тъкмо научната фантастика й отвори очите за мащабните проблеми на човечеството, екологията, цивилизацията; за конфликта между технология и култура, на който такова внимание обръща например Лем; предложи й по-ефективни и оперативни форми на моделиране, обобщение „остраннение“ (примерът с автора на „Котешка люлка“ е достатъчен). Научната фантастика винаги е проявявала интерес към легендарно-митологичното: може би в бъдеще той ще се засили — и може би ще намалеят опитите за вулгарно-технико-космическо модернизиране на архаичното.
Редица художествени факти в европейската, африканската и японската литература показват, че „магическият реализъм“ не е изолирано „континентално“ явление, а само най-ярък израз на усложняването на формите и проявите на художествената условност в изкуството на XX век. Той е най-органичен там, където корените на легендите не са изсъхнали. Нека напомним, че спецификата на „магическия реализъм“ не е само в използването на „магичното“, а в парадоксалното съчетание на магично-митологично и рационално-реалистично (включително и модернистично): в двупластовото светоусещане-изображение (авторите са не само много талантливи — те са минали през големите европейски университети, преодолели са различни модернистични школи). По неочакван начин в нашата епоха на крайности най-модерното и най-архаичното си подадоха ръка за плодотворен идейно-художествен синтез. Научната фантастика и магическият реализъм има какво да си кажат; с архитипите не може да се обясни всичко, понякога тази литература рискува да стане експресивна, но съдържателно монотонна литературна игра; от друга страна, на рационализираната съвременна фантастика й липсва малко лудост и примитивна, свежа кръв…
Нека припомним отново Т. Чернишова:
Възможно е в бъдеще научната фантастика просто да се слее с голямата литература и да престане да съществува като самостоятелно явление, а може би даже, като се превърне в художествена условност, фантастиката на нашето време ще съхрани своята относителна обособеност, знак за принадлежност към определена „каста“, „клан“, „род“, както е станало с приказната действителност.
Все пак по-вероятно е второто.
Може би известният френски културолог и писател Роже Каюа е прав, когато през 1964 г. заявява:
„Латиноамериканските литератури ще станат великите литератури на утрешния ден.“
Ако това стане, то сигурно ще бъде в някакъв синтез с научната фантастика.
Когато се изправих, имах чувството, че ме е задвижил електрически ток. Скелетът ми не беше засегнат и аз можех да местя крайниците си без никаква трудност сред трагичния пейзаж. Нищо върху пустата земя не издаваше живот. Всичко, което някога беше одушевено, всичко, което изникваше на земята от странния полъх на зачатието, зданията, дърветата, хората, водите, морският шум, с всичко беше свършено. Намирах се върху безплодна, безлюдна площ. Нищо не се открояваше на безкрайния и тъмен хоризонт над земята. Слънцето бе неподвижно на необятния хоризонт като огромна и жълта лампа и студените му лъчи вече не съживяваха земята. Гигантски черни маси от неподвижни облаци покриваха небето. Около мен бяха струпани много кости и почвата едва се виждаше. Внезапно почувствувах равномерно вибриране, което раздвижи всички останки. Костите, сякаш подтиквани от импулсите на електрически ток, се мъчеха да станат и падаха отново, вцепенени като припаднали. Бледият цвят на слънцето, вече мъртво, оживяваше анемично това мъчително видение.
Тогава, след големи усилия, миналото изплува в паметта ми. Струваше ми се, че съм се събудил след кратък сън. Прехвърлих спомените и възстанових следната картина: последния път бях в леглото си. Бледа светлина осветяваше стаята, а моят приятел, лекарят, със сериозно изражение мереше пулса ми, без да произнася нито дума. Изведнъж майка ми и сестрите ми влязоха в стаята. Усетих шепнене на гласове, видях натъжени лица, които при една дума на лекаря заридаха. Лекарят направи знак. Вече не можех да се движа — бях загубил контрол над себе си и клепачите ми падаха тежко върху очите. Но съзнанието ми беше напълно ясно. Все още чувах проплакванията, усетих, че някой — майка ми — ме прегръща с плач, почувствувах, че един метален Христос легна на гърдите ми, една ръка постави огледало пред устните ми и после всичко се разсея.
Трябва да са ме погребали естествено в гробището на родния ми град. Гробището беше на по-малко от километър от града; ние притежавахме гробница. Защо тогава се намирах в този опустошен край, когато духът се връщаше и оживяваше скелета ми в този решителен час?
Кой може да е преместил останките ми на това странно място? От друга страна, къде се намираха скъпите ми същества? Защо бях сам сред толкова развалини? Прободе ме ледено и смъртоносно съмнение. Хвърлих поглед наоколо с цел да потърся нещо осезаемо, за което да се хвана, и видях далеч, много далеч, върху огромната площ, покрита с кости, скелет, който като мен се издигаше над печалното поле. Над купищата кости вече се надигаха и други скелети, които се опитваха да застанат прави, но отново падаха бездушни на земята. Запътих се тежко сред пластове кости към скелета. Пищяли, плешки и черепи, които отиваха да се съединят с телата си, изневиделица пресичаха пътя ми. Най-после стигнах до мястото, където — тържествен и сериозен — се издигаше скелетът. Гледаше с покъртителна тъга безкрайната шир и не си даде сметка, че съм застанал до него.
— Кой сте вие, дух, и къде се намираме? — казах аз.
Не отговори.
— Какво се е случило? Какъв е този странен кошмар? Защо се намирам тук? Не бихте ли могли да ми кажете? Кой вдъхна живот на костите ми? Кой ми върна отново тези сетива, които ми позволяват да мисля? Защо тялото ми се оказва тук? Колко време е минало, откак напуснах живота? Къде са скъпите ми същества? Това земята ли е? Онова там слънцето ли е? Говорете, в името на най-скъпите ви спомени, дайте ми някаква светлина, която да разсее това жестоко съмнение… Нима сме в ада?…
Скелетът не отговаряше.
— Кажете, за бога, поне една дума! Колко време мина, откак престанах да съществувам?… Аз съм от една млада страна, от нов континент; когато бях жив, животът беше хубав, дърветата радваха света, реките течаха и преливаха, поривът на действието караше сътвореното да еволюира. Къде сме?…
— На земята.
— Но… времето?
— Вече няма време.
— А пространството?
— Вече няма пространство.
— А слънцето?
— Виж го там, агонизира, вече е неподвижно.
— Какво е преминало през света?
— Вековете.
— Тогава сме пред края? Господ ли ни повика?…
— Кой знае!
— Сигурно сега ще се появи някакво божествено знамение, може би ще ни изпратят на друга планета, в друг живот?…
— Кой знае!
— Много векове ли са минали? Много време ли е живяло човечеството? Къде е напредъкът на хората? Нима не е останало нищо от всички усилия, от всички вълнения, нима времето е могло да разруши толкова великолепни неща?
— Кой знае!
— Говорете, за бога! Просветлете ме, спасете ме от мъчението или ме хвърлете в нищото, но не ме оставяйте в това ужасно състояние. Тази нощ ще свърши ли? Ще има ли нова зора?
— Кой знае!
Някои скелети се раздвижиха и започнаха да се съживяват в тъжната и мрачна шир. Вървяха в различни посоки, далеч от нас.
— Вие християнин ли сте? Познахте ли и обичахте ли Христос?
— Ти говориш за Христос. В твоето време още ли го знаеха? Толкова ли си стар? Други религии преминаха през света. Много превратности изживя човечеството. Появиха се други пророци, други идеали, други религии, и то толкова много, че един ден човечеството се усъмни дали Христос е съществувал и дали религията му е имала последователи.
— Това е невъзможно. Христос живее на небето. Христос ще ме спаси. Христос е от дясната страна на Господ, той беше божият син, той бдеше над човешкия род и човешкия дух.
— Кой знае!
— В сетния час на света Христос ще дойде да потърси децата си, ще се застъпи за тях пред Господ и ще им даде убежище в блаженството…
— Кой знае!
— Там ще се съберем всички, които се обичахме приживе. Там ще срещнем любимите си същества. Там духът на добрите ще получи сладко утешение.
— Кой знае!
— Душата и тялото ми ще бъдат върнати към живота. И любимите ми същества също ще бъдат върнати към живота и всичко ще бъде отново.
— Ти не си ти. Ти не си бил ти. Ти не ще бъдеш ти. Тялото ти дойде от земята. Това, което беше в живота ти кръв, преди това е било скритият живот на разни вещества. Кръвта ти дойде от минерала, погълнат от растението, което даде сладкия плод като храна на баща ти; в кръвта ти имаше газове от атмосферата, които подхраниха дробовете на този, който те зачена. В мозъка ти имаше неврони, съставени от химически вещества, които оживяваха от слънчевата топлина, от излъчванията на сложните тела, от стимула на различни дразнители. Ти целият излезе от природата. Когато се върна в земята, разложените ти газове изгоряха като блуждаещи огньове и се разнесоха из въздуха, мазнините ти наториха земята и дадоха сок на дърветата от гробището, от мозъка ти излязоха червеи, които вдъхнаха живот на какавидите, и един ден какавидите размахаха тънки крилца в ограниченото пространство на ковчега, в мрака, и умряха, и изпуснаха други газове, които преминаха през цинка на ковчега. В тялото ти имаше масла, които проникнаха в дървото и то изгни, в костите ти имаше соли и вещества, които се разложиха, пръснаха се и наториха корените на дърветата, които ги търсеха. Един ден от тялото ти не остана нищо. Днес всичко, което образуваше хармонията на твоето същество, е раздадено. Една част се превърна в дърво за мебел, друга част — растителната — се филтрира в невроните на един човек; минералите послужиха за съставни части на военно укрепление; нещо от теб излетя в пространството заедно с други елементи. Ти се разтвори в природата. Но слънцето вече не съживява и материята не трепти, и всичко, всичко е окончателно свършено…
Сега сме празен, неосезаем образ; сега сме спомен, ето, пипни крайниците си, потърси костите си и няма да намериш нищо, съвсем нищо.
И аз опипах крайниците си, и нищо не беше материално. Бях един вид изпарение, идея, нещо неосезаемо, мимолетно.
— Но човечеството не може да загине така. Трябва да имаме някакъв край. Аз съм вярващ. Аз вярвам в бога.
— Бог съживяваше света, а виждаш, че светът не съществува. Тогава къде е Бог?
— Бог съществува и е вечен. Той ще прибере чедата си. Исус Христос е в мене. Аз вярвам, че той ще дойде, той е надеждата, спасителната котва на света. Той се пожертвува за хората…
— Кой знае!
— Той не може да изостави своите. Хайде да го извикаме. Да вървим за него. Да се молим. Да се молим, за бога, да се молим; молитвата ще ни приближи до Създателя. Исус Христос ще чуе молитвите ни.
Скелетът помълча дълго, с череп, сведен над гръдната кост, в скръбна поза.
Започнах да се моля уплашен, съкрушен, обладан от трагичен ужас. Отче наш, Исусе Христе, Господи и Истински човече, Създател на небето и земята…
— Не се моли, безполезно е.
— Майчице, майчице! Къде си? Защо не чуваш виковете ми? Защо изоставяш детето си? Къде е духът ти, необятната ти любов, самопожертвувателността и мъченичеството ти? Майчице, майчице! — виках аз и гласът ми се губеше без ехо в зловещата шир.
— Не я викай, безполезно е!
— Но защо е това мъчение? Защо е тази жестокост? Защо са ме върнали към живота, защо ми е този проклет разсъдък?…
— Не протестирай. Безполезно е!
Тогава коленичих в краката на странния скелет и му казах през сълзи с цялата искреност на душата си:
— Чуйте, да търсим Христос. Да повикаме Христос, той е единственият, който може да ни спаси; той няма да ни изостави, да се молим, господине, бъдете милостив, бъдете вярващ, може би той не ни слуша заради вашето неверие. Да обединим молитвата си; вярвайте в Христос…
А той с безкрайна тъга, с отчаяна меланхолия, с неописуемо неверие сведе опечалената си глава и промълви следните думи:
— Братко мой, аз съм Христос.
Костите се раздвижиха, раздвижиха, а слънцето потъмняваше, застинало в същата точка на хоризонта.
Винаги съм обичал Паулина. В един от първите ми спомени Паулина и аз сме се скрили в сенчеста беседка сред лаврови дървета в градина с два каменни лъва. Паулина ми каза: „Обичам синьото, обичам гроздето, обичам леда, обичам розите, обичам белите коне.“ И аз разбрах, че щастието ме беше споходило, защото тия предпочитания ме правеха съвсем еднакъв с Паулина. Тъй чудно си приличахме, че в една книга за пълното сливане на душите в световната душа моята приятелка бе написала в полето: „Нашите вече се сляха.“ „Нашите“ по онова време означаваше нейната и моята душа.
За да си обясня тази прилика, заключих, че съм небрежна и неясна чернова на Паулина. Спомням си, че отбелязах в дневника си: „Всяко стихотворение е чернова на Поезията и във всяко нещо се крие първообразът на бога.“ Помислих си също: „Доколкото приличам на Паулина, съм спасен.“ Виждах (и дори сега продължавам да виждам) в сходството с Паулина най-добрата възможност за моето същество, спасението от вродените ми недостатъци, от неловкостта, от небрежността, от тщеславието.
Животът бе приятен навик, който ни внуши да чакаме като нещо естествено и сигурно бъдещата ни женитба. Родителите на Паулина, равнодушни към моята преждевременно спечелена и изгубена литературна слава, обещаха да дадат съгласието си веднага щом се дипломирам. Колко пъти сме си представяли едно уютно бъдеще с достатъчно време за работа, за пътешествия и за обич. Тъй живо си го представяхме, че накрая повярвахме, че вече живеем заедно.
Макар че разговаряхме за нашата женитба, не се изкушавахме да се държим като годеници. Бяхме прекарали цялото си детство заедно и все още ни свързваше свенливо детинско приятелство. Не се осмелявах да вляза в ролята на влюбен и да й кажа с тържествен глас: „Обичам те.“ И все пак колко я обичах, с каква прехласната и предана любов съзерцавах блестящото и съвършенство.
Паулина обичаше да каня приятели. Приготовляваше всичко, грижеше се за гостите и тайно си играеше на стопанка. Признавам, че тези събирания не ми се нравеха.
Не беше изключение и това, което устроихме, за да се запознае Хулио Монтеро с някои писатели.
Предишната вечер Монтеро ме беше посетил за първи път. Разполагаше за случая с дебел ръкопис и с деспотичното право на неиздадената творба върху времето на ближния.
Миг след посещението бях забравил четинестото му почти черно лице. Колкото до разказа, който ми прочете — Монтеро бе настоял да му кажа най-искрено дали въздействието му не е прекалено потискащо, — може би заслужаваше внимание, защото издаваше смътното намерение да подражава на безспорно различаващи се един от друг писатели. Основната идея беше, че ако определена мелодия се ражда от връзката между цигулката и движенията на цигуларя, то от определена връзка между движението и материята се ражда всяка човешка душа. Героят на разказа създава машина за души (нещо като гергеф). После умира. Бдят край мъртвеца и го погребват, но той живее тайно в гергефа. Към края на разказа гергефът се появява до стетоскоп и триножник с галенит в стаята, където е умряла една девойка.
Когато успях да го откъсна от тази тема, Монтеро прояви невероятно желание да се запознае с някои писатели.
— Елате пак утре следобед — му казах аз. — Ще ви представя неколцина.
Той обрисува самия себе си като дивак, но прие поканата. Доволен може би, че Монтеро си тръгва, аз го придружих до входната врата. Когато излязохме от асансьора, той забеляза градината. Понякога, при слабата светлина на залеза, гледана през голямата остъклена врата, която я отделя от преддверието, тази мъничка градина внушава тайнствения образ на гора, потънала на дъното на езеро. Вечер прожектори, хвърлящи лилава и оранжева светлина, я превръщат в ужасен захаросан рай. Монтеро я видя тъкмо вечерта.
— Ще бъда откровен — ми рече той, като с мъка откъсна поглед от градината. — От всичко, което видях в дома ви, това е най-интересното.
На другия ден Паулина дойде рано; в пет часа следобед всичко беше вече готово за посещението. Показах й една китайска статуетка от зелен камък, която сутринта бях купил от един антиквар. Див кон, изправен на задните си крака и с развяна грива. Продавачът ме увери, че символизира страстта.
Паулина сложи кончето на една лавица от библиотеката и възкликна: „Красиво е като първата страст в живота!“ Когато й казах, че й го подарявам, тя обви поривисто с ръце шията ми и ме целуна.
Пихме кафе в малката трапезария до кухнята. Казах й, че ми предлагат стипендия за двегодишно обучение в Лондон. Изведнъж си представихме близката ни женитба, пътуването, живота в Англия (струваше ни се така близък, както женитбата). Обсъдихме някои подробности на домакинството; почти приятните лишения, на които ще се подложим; как ще разпределяме часовете за учене, разходки, почивка и може би за работа; какво ще прави Паулина, докато аз съм на лекции; какви дрехи и книги ще вземем със себе си. След като известно време кроихме планове, решихме, че ще трябва да се откажа от стипендията. До изпитите ми оставаше една седмица, но вече беше ясно, че родителите на Паулина искат да отложат сватбата ни.
Започнаха да идват гостите. Аз не се радвах. Разговарях ли с някого, мислех само как да го оставя. Струваше ми се невъзможно да заинтересувам събеседника си с някаква тема. Исках ли да си спомня нещо, паметта ми изневеряваше или беше твърде далеч. Неспокоен, потиснат, безличен, сновях от една група към друга, желаейки гостите да си отидат, да останем сами с Паулина, да настъпи мигът — уви, тъй кратък!, — когато ще я изпратя до дома й.
Близо до прозореца годеницата ми разговаряше с Монтеро. Когато я погледнах, тя вдигна очи и наклони към мен съвършеното си лице. Почувствувах, че нежността на Паулина е неприкосновено убежище, в което ние бяхме сами. Как жадувах да й кажа, че я обичам! Твърдо реших да се отърся още тази вечер от нелепата си детинска стеснителност и да й говоря за своята любов. Ако можех сега (въздъхнах) да й предам мисълта си! В погледа й трепна радост, изненада, признателност.
Паулина ме запита в кое стихотворение един мъж толкова се отчуждава от своята любима, че не я поздравява, когато я среща на небето. Знаех, че стихотворението е от Браунинг, но смътно си спомнях стиховете. До края на следобеда ги търсих в оксфордското издание. Щом не ме оставяха да бъда с Паулина, по-добре да търся нещо за нея, отколкото да разговарям с разни хора. Бях обаче силно объркан и се запитах дали в това, че не мога да намеря стихотворението, не се крие някакво предзнаменование. Погледнах към прозореца. Луис Алберто Морган, пианистът, сигурно бе забелязал моето безпокойство, защото ми каза:
— Паулина показва къщата на Монтеро.
Повдигнах рамене, едва скрих досадата си и се престорих, че все още съм погълнат от книгата на Браунинг. С крайчеца на окото си видях как Морган влиза в стаята ми. Помислих си: „Ще я повика.“ Веднага се появи отново, този път с Паулина и Монтеро.
Най-сетне някой си отиде; после бавно и безгрижно започнаха да си тръгват и други. Накрая останахме само Паулина, Монтеро и аз. Тогава, както се опасявах, Паулина възкликна:
— Много е късно. Тръгвам си.
Монтеро побърза да каже:
— Ако ми позволите, ще ви изпратя до в къщи.
— И аз ще те изпратя — обадих се аз.
Говорех на Паулина, но погледнах Монтеро. Постарах се очите ми да му внушат презрението и омразата ми.
Когато слязохме, забелязах, че Паулина не носи китайския кон. Казах й:
— Забравила си моя подарък.
Качих се в къщи и се върнах със статуетката. Заварих ги, че гледат градината, облегнати на остъклената врата. Хванах Паулина под ръка, но не позволих на Монтеро да застане от другата й страна. В разговора демонстративно пренебрегвах Монтеро.
Той обаче не се обиди. След като се разделихме с Паулина, настоя да ме изпрати до в къщи. По пътя говори за литература, може би искрено и с жар. Казах си: „Той е истински литератор, а пък аз съм само един уморен човек, обзет от лекомислени чувства към една жена.“ Забелязах колко несъвместима е физическата сила на Монтеро със слабостта му към литературата. Помислих си: „Защитен е от дебела черупка; не долавя чувствата на събеседника си.“ Погледнах с омраза живите му очи, рошавите мустаци, яката му шия.
През тази седмица почти не видях Паулина. Учих много. След последния изпит й се обадих по телефона. Поздрави ме някак пресилено и каза, че привечер ще дойде у дома.
Следобед спах, изкъпах се бавно и зачаках Паулина, прелиствайки една книга за Фауст на Мюлер и на Лесинг[8].
Когато я видях, възкликнах:
— Променила си се.
— Да — отвърна тя. — Колко добре се познаваме! Не е нужно да говоря, за да узнаеш какво чувствувам. Благодаря ти.
Погледнахме се в очите, обзети от безкрайно блаженство.
Нищо не ме трогваше така, както възхищението на Паулина от дълбокото съзвучие на душите ни. Доверчиво се отдадох на тази ласка. Не знам кога се запитах (подозрително) дали в думите на Паулина не се крие друг смисъл. Преди да се замисля върху това, Паулина започна да ми обяснява нещо объркано. Неочаквано я чух да казва:
— Още онзи първи следобед се влюбихме до полуда.
Запитах се за кого става дума.
— Той е много ревнив — продължаваше Паулина. — Не е против нашето, приятелство, но му се заклех, че известно време няма да те виждам.
Аз все още очаквах онова невъзможно обяснение, което щеше да ме успокои. Не знаех дали Паулина говори сериозно или на шега. Не знаех какво изразява лицето ми. Не знаех колко раздираща е мъката ми. Паулина добави:
— Отивам си. Хулио ме чака. Не се качи, за да не ни пречи.
— Кой? — попитах аз, ала веднага се уплаших (сякаш нищо не беше се случило) да не би Паулина да открие, че съм самозванец, че душите ни не са тъй съзвучни.
Паулина отговори съвсем естествено:
— Хулио Монтеро.
Отговорът не би трябвало да ме изненада; и все пак в тоя ужасен следобед нищо не ме разтърси така, както тези две думи. За пръв път се почувствувах далеч от Паулина. Почти с презрение я запитах:
— Ще се ожените ли?
Не си спомням какво ми отговори. Мисля, че ме покани на сватбата си.
После останах сам. Всичко беше толкова нелепо. Нямаше човек, по-несъвместим с Паулина (и с мене) от Монтеро. Или се лъжех? Ако Паулина обичаше този мъж, тогава може би изобщо не е приличала на мене. Не беше достатъчно да отрека това; открих, че много пъти съм съзирал ужасната истина.
Бях тъжен, но не мисля, че изпитвах ревност. Легнах по очи на кревата. Като протегнах ръка, се натъкнах на книгата, която бях чел малко преди това. С отвращение я захвърлих далеч от себе си.
Излязох да се поразходя. На един ъгъл видях малък кабриолет. Струваше ми се невъзможно да продължавам да живея този следобед. Години наред си го спомнях и тъй като предпочитах мъчителните мигове на разрива (защото ги бях прекарал с Паулина) пред сетнешната самота, връщах се към тях, анализирах ги най-подробно и отново ги изживявах. Струваше ми се, че в тези горестни размишления откривам ново обяснение за много неща. Така например в гласа на Паулина, когато изрече името на любимия си, открих нежност, която отначало ме трогна. Помислих си, че девойката ме жали и добротата й ме развълнува, тъй както преди ме бе вълнувала нейната любов. После, като размислих, заключих, че тази нежност не беше предназначена за мен, а за произнесеното име.
Приех стипендията и мълчаливо почнах да се стягам за път, въпреки това вестта за заминаването ми се разнесе. Последния следобед ме посети Паулина.
Чувствувах се отчужден от нея, но когато я видях, отново се влюбих. Без да ми каже, разбрах, че е дошла скришом. Хванах я за ръцете, тръпнещ от признателност. Паулина възкликна:
— Винаги ще те обичам! Така или иначе винаги ще те обичам повече от всекиго другиго.
Може би й се стори, че бе извършила предателство. Знаеше, че не се съмнявам в предаността й към Монтеро, но сякаш огорчена, че е произнесла думи, които крият — ако не за мен самия, то за някой въображаем свидетел — нечестен умисъл, побърза да добави:
— Разбира се, това, което изпитвам към тебе, е нещо съвсем друго. Влюбена съм в Хулио.
Останалото нямаше значение. Миналото беше пустиня, в която тя бе чакала Монтеро. За нашата любов или приятелство изобщо не си спомни.
После говорихме малко. Бях много засегнат и се престорих, че бързам. Придружих я в асансьора. Щом отворих вратата, заплющя дъжд.
— Ще потърся такси — казах аз.
С внезапно развълнуван глас Паулина извика:
— Сбогом, скъпи!
Прекоси тичешком улицата и изчезна в далечината. Прибрах се натъжен. Когато вдигнах очи, видях някакъв човек, притаен в градината. Човекът се изправи и опря ръце и лице до остъклената врата. Беше Монтеро.
Лъчи от лилава и оранжева светлина се кръстосваха върху зеления фон на тъмен лес. Лицето на Монтеро, долепено до мокрото стъкло, изглеждаше бледо и безформено.
Представих си аквариуми, риби в аквариуми. После с лека горчивина си казах, че лицето на Монтеро напомня други чудовища: сплесканите от натиска на водата риби, които обитават дъното на морето.
На другия ден сутринта се качих на парахода. По време на пътуването почти не излизах от каютата. Писах и учих много.
Исках да забравя Паулина. През тия две години в Англия избягвах всичко, което би могло да ми напомни за нея: от срещите с аржентинци до телеграфните съобщения от Буенос Айрес, които рядко се появяваха във вестниците. Истина е, че тя ми се явяваше насън тъй осезаема и с толкова убедителна живост, че се запитвах дали душата ми не се опълчва нощем срещу лишенията, на които я подлагах, когато бивах буден. Отбягвах упорито спомена за нея. Към края на първата година успях да я пропъдя от нощите си и почти да я забравя.
Следобеда, в който се завърнах от Европа, отново си помислих за Паулина. Запитах се дали у дома спомените няма да бъдат прекалено живи. Когато влязох в стаята си, обзе ме леко вълнение и се спрях почтително, възкресявайки в паметта си неизмеримата радост и скръб, които бях изпитал. Тогава се засрамих от едно откритие. Не ме вълнуваха съкровените спомени за нашата любов, изникнали внезапно от дълбините на паметта; вълнуваше ме ослепителната светлина, която нахлуваше през прозореца, светлината на Буенос Айрес.
Към четири отидох до ъгъла и купих килограм кафе. В хлебарницата собственикът ме позна, поздрави ме с шумна сърдечност и ми каза, че от дълго време — най-малко от шест месеца — не го почитам с покупките си. След тия любезности, плах и смирен, аз му поисках хляб за десет сентавос. Попита ме, както винаги:
— Черен или бял?
Отговорих му, както винаги:
— Бял.
Прибрах се у дома. Денят беше прозрачен като кристал и много студен. Докато приготвях кафето, си помислих за Паулина. Привечер обикновено изпивахме чаша черно кафе.
Приятното тихо безгрижие изчезна като сън, за да отстъпи място на вълнението, безумието, предизвикано от появата на Паулина. Като я видях, паднах на колене, скрих лице в ръцете й и за първи път излях цялата мъка, задето я бях загубил.
Това се случи така: три удара отекнаха на вратата; запитах се кой ли е този натрапник; помислих си, че заради него ще изстине кафето; отворих разсеян.
После — не знам колко време бе изтекло — Паулина ми заповяда да я последвам. Разбрах, че иска да съживи миналото, за да поправи старите ни грешки. Струва ми се (но пак допускам същите грешки и изневерявам на този следобед), че го стори прекалено решително. Когато ме помоли да я хвана за ръка („Ръката! — рече. — Сега!“), изпаднах в блаженство. Погледнахме се в очите и като две реки душите ни се сляха. Навън, върху покрива, по стените, валеше. Обясних си този дъжд — в който светът се раждаше наново — като неудържим изблик на нашата любов.
Вълнението не ми попречи обаче да открия в речта на Паулина влиянието на Монтеро. На моменти, докато тя говореше, имах неприятното чувство, че слушам моя съперник. Долових присъщата нему тромавост на фразите; долових наивното и мъчително търсене на точната дума; долових — все още свенливо загатната — очебийната му пошлост.
С мъка успях да се съвзема. Погледнах лицето, усмивката, очите. Тук беше Паулина, истинска и съвършена. Тук не бяха ми я променили.
Тогава, докато я съзерцавах в проблясващия полумрак на огледалото, в кръжило от гирлянди, корони и черни ангели, тя ми се стори различна. Сякаш откривах една друга Паулина; сякаш я виждах по нов начин. Благодарих за раздялата, която ми бе отнела навика да я виждам, но ми я връщаше по-красива.
Паулина каза:
— Отивам си. Хулио ме чака.
Забелязах в гласа й странна смесица от презрение и печал, която ме смути. Помислих си тъжно: „По-рано Паулина не би изменила на никого.“ Когато вдигнах очи, тя си беше отишла.
След миг на колебание я повиках. Повиках я още веднъж, слязох до входа, изтичах на улицата. Не я намерих. На връщане ми стана студено. Казах си: „Захладя. Дъждът се оказа краткотраен.“ Улицата беше суха.
Когато се прибрах, видях, че е девет часът. Не исках да вечерям навън; възможността да срещна някой познат ме плашеше. Сварих си малко кафе. Изпих две-три чаши и захапах крайшник хляб.
Не знаех дори кога ще се видим пак. Исках да говоря с Паулина. Исках да я помоля да ме избави от някои подозрения (подозрения, които ме измъчваха и които тя би могла лесно да разсее). Внезапно се уплаших от неблагодарността си. Съдбата ми поднасяше такова щастие, а аз не бях доволен. Този следобед беше настъпил върховният миг в живота ни. Паулина бе разбрала това. И аз самият го бях разбрал. Затова почти не разговаряхме. (Да говорим, да задаваме въпроси, би означавало някак да се отчуждим.) Струваше ми се невъзможно да чакам следния ден, за да видя Паулина.
Измъчен, търсейки облекчение, намислих още тази вечер да отида у Монтеро. Почти веднага се отказах; без да съм говорил предварително с Паулина, не можех да ги посетя. Реших да потърся някой приятел — Луис Алберто Морган ми се стори най-подходящият — и да го помоля да ми разкаже всичко, което знае за живота на Паулина по време на моето отсъствие.
После си казах, че най-добре е да си легна и да заспя. След като си отпочинех, всичко щеше да ми стане по-ясно. Пък и не бях разположен да ми говорят лекомислено за Паулина. Като си лягах, имах чувството, че лягам в тъмница (може би си бях спомнил ония безсънни нощи, когато човек остава в леглото, за да не си признае, че сънят не го спохожда). Загасих лампата.
Нямаше да размишлявам повече върху поведението на Паулина. Прекалено малко знаех, за да си обясня какво се беше случило. Щом не можех да се отърся от мислите си, щях да подиря спасение в спомена за този следобед.
Щях да продължа да се любувам на Паулининото лице, дори да открия в постъпките й нещо враждебно и чуждо, което би ме отдалечило от нея. Лицето бе някогашното чудно и чисто лице, което ме беше обичало, преди да се появи омразният Монтеро. Казах си: „В лицата има вярност, която може би душите не споделят.“
Или всичко беше измама? Дали не бях влюбен в една сляпа проекция на своите пристрастия и на своята неприязън? Никога ли не бях познавал Паулина?
Избрах един образ от този следобед — Паулина пред тъмната и чиста дълбина на огледалото — и се помъчих да го възкреся. Когато я съгледах, ме осени мигновено прозрение: съмнявах се, защото забравях Паулина. Поисках да се отдам на съзерцанието на нейния образ. Въображението и паметта са капризни свойства: представях си разрошената коса, някоя гънка на роклята, лекия обкръжаващ полумрак, ала моята любима ми се изплъзваше.
Множество образи, оживени от неудържима сила, минаваха пред затворените ми очи. Внезапно направих едно откритие. Като на ръба на черна пропаст, в ъгъла на огледалото, вдясно от Паулина, се появи кончето от зелен камък. Когато го съзрях, не се учудих; едва след няколко минути си спомних, че статуетката не е у дома. Бях я подарил на Паулина преди две години.
Помислих си, че това е наслагване на различни по време спомени (най-далечния — за кончето, най-близкия — за Паулина). Загадката беше изяснена, спокоен бях и трябваше да заспя. Тогава ми дойде на ум една смущаваща мисъл и в същото време, като се има пред вид онова, което щях да проверя по-късно — патетична: „Ако не заспя скоро, утре ще изглеждам зле и няма да се харесам на Паулина.“
Веднага забелязах, че споменът ми за статуетката в огледалото на спалнята е необясним. Никога не бях я слагал в спалнята. У дома я бях виждал само в другата стая (на лавицата или в ръцете на Паулина, или в моите ръце).
Потресен, поисках да съживя още веднъж тези спомени. Огледалото се появи отново, обкръжено от ангели и гирлянди от дърво, с Паулина в центъра и кончето вдясно. Не бях сигурен, че отразява стаята. Или може би я отразяваше смътно и бегло. Затова пък кончето, изправено на задните си крака, се открояваше върху лавицата на библиотеката. Библиотеката заемаше целия заден план, а отстрани в мрака се мяркаше друго лице, което в първия момент не познах. После без особен интерес забелязах, че това съм аз.
Видях лицето на Паулина, видях го цялото (не на части), излъчено сякаш от необикновената сила на красотата и скръбта й. Събудих се, облян в сълзи.
Не знам колко време бях спал. Знам, че сънят не беше измислица. Продължих безстрастно да си представям и възпроизведох точно сцените от следобеда.
Погледнах часовника. Беше пет часът. Ще стана рано и дори с риск да ядосам Паулина, ще отида у тях. Това решение не облекчи мъката ми.
Станах в седем и половина, къпах се дълго и се облякох бавно.
Не знаех къде живее Паулина. Портиерът ми даде телефонния указател и зеления справочник. Никъде не фигурираше адресът на Монтеро. Потърсих името на Паулина; и него го нямаше. Установих също така, че в къщата на Монтеро живее друго лице. Помислих си да поискам адреса от родителите на Паулина. Не бях ги виждал отдавна (откакто узнах за любовта на Паулина към Монтеро, престанах да поддържам връзки с тях). Сега, за да се оправдая, трябваше да разказвам за своите мъки. Нямах кураж да го сторя.
Реших да говоря с Луис Алберто Морган. Преди единайсет не можех да го посетя. Поскитах из улиците, без да виждам нищо, само за миг се взирах в перваза на някоя сграда или се вслушвах в някоя случайно чута дума. Спомням си, че на площад „Индепенденсия“ някаква жена с обувки в едната ръка и книга в другата се разхождаше боса по мократа трева.
Заварих Морган в леглото; пиеше от огромна чаша, която държеше с две ръце. Съзрях белезникава течност и няколко плуващи парчета хляб.
— Къде живее Монтеро? — попитах аз.
Морган беше изпил вече всичкото мляко. Сега вадеше от дъното на чашата парчетата хляб.
— Монтеро е в затвора — отвърна той.
Не можах да скрия учудването си. Морган възкликна:
— Как! Нима не знаеш!
Без съмнение той помисли, че не знам само тази подробност, но от желание да говори ми разправи цялата история. Стори ми се, че губя съзнание, че падам в ненадейно зинала пропаст; но и там достигаше тържественият, неумолим и ясен глас, който разказваше за неразбираеми неща с чудовищното убеждение, че са познати.
Морган ми предаде следното. Подозирайки, че Паулина ще ме посети, Монтеро се скрил в градината ни. Видял я как излиза; проследил я; спрял я на улицата. Когато се събрали любопитни, я качил в една наета кола. Цяла нощ обикаляли по „Костанера“ и край езерата, а на разсъмване я застрелял в един хотел в Тигре[9]. Това не беше се случило снощи; беше се случило вечерта преди заминаването ми за Европа; беше се случило преди две години.
В най-страшните мигове на живота си обикновено изпадаме в спасителното състояние на невменяемост и вместо да мислим какво става с нас, насочваме вниманието си към най-обикновени неща. В този момент аз попитах Морган:
— Спомняш ли си последното събиране у дома преди заминаването ми?
Морган си го спомняше. Продължих:
— Когато забеляза, че съм разтревожен и отиде в спалнята ми да търсиш Паулина, какво правеше Монтеро?
— Нищо — отвърна Морган живо. — Нищо. В същност сега си спомням: гледаше се в огледалото.
Прибрах се у дома. На входа срещнах портиера. С престорено безразличен глас го попитах:
— Знаете ли, че госпожица Паулина е умряла?
— Как да не знам — отвърна той. — Всички вестници писаха за убийството. Лично аз дадох показания в полицията.
Портиерът ме погледна изпитателно.
— Какво ви е? — попита той, като се приближи съвсем близо до мен. — Не искате ли да ви придружа?
Благодарих му и се затичах нагоре. Смътно си спомням, че се мъчих да отключа, че взех няколко писма иззад вратата, че лежах по корем със затворени очи.
После се озовах пред огледалото и си помислих: „Паулина наистина ме посети снощи. Умряла е с убеждението, че бракът й с Монтеро е бил грешка — ужасна грешка — и че истината сме ние. Тя дойде от гроба, за да постигне своята съдба, нашата съдба.“ Спомних си оная фраза, която Паулина бе написала преди години в една книга: „Нашите души вече се сляха.“ Продължих да мисля: „Снощи, най-сетне. В мига, в който поех ръката й.“ После си казах: „Не съм достоен за нея: съмнявах се, ревнувах. Тя дойде от гроба, защото ме обича.“
Паулина ми беше простила. Никога не сме се обичали толкова. Никога не сме били толкова близко.
Аз се мятах в това съкрушително тъжно опиянение, когато изведнъж се запитах — или по-точно, когато по силата на навика да предлага варианти, разумът ми се запита — дали снощното посещение не би могло да се обясни по друг начин. И тогава истината ме порази като мълния.
Сега бих искал да открия, че пак се лъжа. За жалост, както се случва винаги когато се ражда истината, моето страшно предположение обяснява фактите, които изглеждаха загадъчни. Те пък го потвърждават.
Нашата нещастна любов не бе изтръгнала от гроба Паулина. Не беше ми се явил нейният призрак. Аз бях прегърнал едно чудовищно видение, плод на ревността на моя съперник.
Разгадката на това, което се случи, се крие в посещението на Паулина в деня преди моето заминаване. Монтеро я беше проследил и причакал в градината. Цяла нощ я бе обсипвал с упреци и понеже не бе повярвал на нейното обяснение — как този човек не е могъл да разбере чистотата на Паулина?, — призори я беше убил.
Представих си как размишлява в затвора над това посещение, как го вижда с жестокото упорство на ревността.
Видението, което ми се яви, всичко, което се случи у дома, бе плод на ужасното въображение на Монтеро. Не разбрах това веднага, защото бях толкова развълнуван и щастлив, че можех само да се подчинявам на Паулина. И все пак не липсваха доказателства. Например дъждът. По време на посещението на истинската Паулина — в навечерието на моето заминаване — не чух дъжда. Монтеро, който е бил в градината, го е усетил върху собственото си тяло. Когато си е представял нас двамата, е мислел, че и ние сме го чули. Затова снощи чух, че вали. После видях, че улицата е суха.
Друго доказателство е статуетката. Тя стоя в къщи само един ден, деня, в който посрещах гости. За Монтеро обаче се бе превърнала в символ на мястото. Затова се появи снощи.
Не се познах в огледалото, защото Монтеро не си ме беше представил ясно. Не си беше представил точно и спалнята. Не познаваше дори Паулина. Видението се държеше по несвойствен за Паулина начин. Освен това говореше като Монтеро.
Тази фантасмагория е мъчението на Монтеро. Моето е по-реално. То е, че Паулина се върна не защото е била разочарована от любовта си. То е, че аз никога не съм бил нейната любов. То е, че на Монтеро са били известни някои страни от живота й, които аз познавах само косвено. То е, че когато я хванах за ръка — в предполагаемия миг на сливането на душите ни, — бях изпълнил една молба, която Паулина никога не ми е отправяла, но която моят съперник е чувал много пъти.
Никога не съм сядал толкова отчаян пред пишещата машина: зная, че този разказ ще се чете със скептицизъм. Въпреки това всички данни, които излагам, са достоверни, взети от различни вестници в Мексико, Южна Америка и Европа. Бих искал това, което ще напиша, да прозвучи като предупредителен вик: „Ако вие, читателю, имате връзки с правителството или войската, моля опитайте се да предизвикате разследване!“
Всичко започна като на шега: изрязвах ежедневно от вестниците любопитни факти (например: „С една змия той удряше изплашените минувачи“, „Яростна битка между 40 щъркела и 30 орли“, „Един мотоциклетист се сблъска с лебед и загина“ и т.н.). Изведнъж в „Екселсиор“ попадам на следното заглавие: „Сто деца умират от неизвестно заболяване“, „Рио де Жанейро, 10 март 1962 год. (А. Н): Сто деца умират от непозната болест“, пише днес „О Глобо“. „Лекарят, който ги прегледа, заяви, че всички деца са били обезводнени…“
Докато четях същия ден „Ел Универсал“, попаднах на следното:
Сто деца умират в Тампико.
Епидемията причинила смъртта на сто деца. Смята се, че е гастроентерит. Предполага се също така, че може да се дължи на горещината, защото всички деца били обезводнени. Представител на правителството съобщи, че епидемията е била спряна след обявяването на извънредно положение…
Реших да събирам изрезки относно обезводняването на деца. И започна потресающото: ден след ден умираха деца от обезводняване. В Танкакуайалаб — 5; Танкануиц — 10; в Акстло — 20; в Халпан — 40; в Толиман — 80. И накрая, десет дни след това, т.е. на 20 март — сто обезводнени деца в Керетаро. Всичките тези случаи се приписваха на горещината.
Писах на Аделаида Петерс, бразилска поетеса, и й разказах за моите проучвания с молба да прегледа вестниците от 10 март насам и да ми изпрати каквито новини намери във връзка с обезводняване на деца. Изрезките, които получих, ме потресоха. След стоте деца, умрели в Рио де Жанейро, загинали 5 в Сан Паоло, 10 в Сантос, 20 в Куритиба, 40 в Консепсион, 80 във Вилья Рика и на 20 март — сто в Асунсион дел Парагвай.
Странното в случая беше това, че се получаваше съвпадение на смъртните случаи от обезводняване по отношение на цифрата — винаги на равни групи от по 5, 10, 20, 40, 80 и 100, и по отношение редуването на градовете и придвижването на болестта — от океана към вътрешността на континента. „Не може да бъде случайно“ — си казах. И с още по-голямо внимание започнах да следя вестниците. Започна кошмарът!
След пет дни затишие както в Южна Америка, така и в Мексико се заредиха отново смъртните случаи от обезводняване. Изреждам ги последователно: 5 деца от Сан Мигел и Гобе; 10 от Унион и Корумба; 20 от Рейес и Куиаба; 40 от Пинос и Мато Гросо; 80 от Салинас и Пуруси и на 15 април — 100 обезводнени деца от Ранчито (Сан Луис Потоси) и от Рио Тапахос (Бразилия).
Количествената връзка беше така строго математически спазена, че реших да не се занимавам с нищо друго, освен с това явление. Писах на моите приятели от Франция, обясних им случая и ги помолих да ми изпращат изрезки от вестници. Продължих връзката с Аделаида. Явлението се разпространяваше. Пристигнаха новини от Европа — съответствуваха на моите: епидемия от обезводняване с кръгло число смъртни случаи, започнала на 10 март, вилнееше из Европа — от Вроцлав, през Прага до Линц, там променяше посоката си (както мексиканската смени посоката на разпространение в Керетаро, а южноамериканската в Асунсион) и продължаваше към Страсбург през Бавария.
Приятелите ми и аз следихме явлението в продължение на три месеца. Цикълът се повтори още три пъти. В Мексико — от Ранчито към Тореон и Елота. Прекъсване. Веднага от Хилотан към Сангангуей, отново Ранчито, към Вилягран и Рубио… В Южна Америка премина през следните селища, където взе по сто жертви, и през междинните градове, които вече са ни известни: от Тапахос към Есекибо до Богота. Прекъсване. По-късно от Арекипа към Рио Хуруа, отново Тапахос, към Тересина до Исла Марахо… В Европа — от Нанси към Париж и Лион. Прекъсване. После от Верона към Берн, пак Нанси, към Хановер, до Амстердам.
След като установих, че в трите случая се повтаряше периодично един и същ град (Ранчито, Тапахос и Нанси), взех молив и прекарах линии от град до град, докато си дадох сметка, че смъртните случаи от обезводняване очертаваха във всеки континент по един старинен пречупен кръст.
Стори ми се толкова невероятно, така безсмислено и налудничаво, че реших отново да прегледам архива си. Сверих датите. Случайно попаднах на раздела „Неизяснени въздушни катастрофи и изчезнали самолети“.
На 10 март в Мексиканския залив експлодирал един ДЦ–7 Б с 42 души на борда. Всички загинали… На 20 март в Ирландия избухнал във въздуха един Суперконстелейшън на Холандската кампания КЛМ е 99 души… На 15 април в Богота избухнал във въздуха едномоторен самолет и т.н.… Всеки път, когато в един град умираха 100 деца от обезводняване, на следния ден един самолет експлодираше във въздуха. Съвпадението беше прекалено голямо, за да бъде случайно!
Отново писах на приятелите ми с молба да прегледат още веднъж вестниците, да не би нещо да им е убягнало. Получих две изключителни новини. От Франция:
Лион.
Странна смърт на едно дете.
При завръщането си от кино ужасените родители намерили осеммесечното си бебе умряло от непозната болест. Лекарите диагнозираха обезводняване. Като отместили креватчето на детето, намерили един кубически метър непозната материя — прозрачна, гъвкава, но твърда като стомана. Никой не успял да изясни произхода й. Счита се, че е втвърден газ, изтекъл от някакъв газопровод. При транспортирането на материята до Института по химия за изследване на състава й шофьорите са я изгубили по пътя. Никой не я намерил. Смята се, че се е изпарила…
(Запитах се: „Как е възможно да се изгуби по улиците на Лион, където ежечасно преминават стотици коли, един кубически метър материя, твърда като стомана?“)
Втората новина:
Бразилия. Куйаба.
Трагедия в една детска болница.
Една сестра, която носела през нощта медикаменти върху сребърен поднос за детското отделение, станала свидетелка на огромен взрив, причинил срутването на цяла стена към улицата. Намерени били голям брой полуживи деца и други мъртви. На онези от тях, които все още дишали, някои от крайниците били изсъхнали — ръцете или краката. Мъртвите са били с дехидратирани глави. Смята се, че експлозията била причинена от някакъв забравен химически продукт, взривил се от случайна искра. Намерени били остатъци от прозрачно вещество, твърдо като стомана. При опит да бъде изследвано то изчезнало. Предполага се, че се е изпарило…
(Тайнственото съобщение съответствуваше на това от Франция по необяснимото изчезване на тази странна материя, а и по наличието й в случаите на обезводняване на деца. Не приех абсурдното обяснение за „втвърден газ“, нито за „взрив на химически продукт“, защото в първия случай бебето не беше умряло от отравяне с газ, а при втория по децата не личаха обгаряния.)
Бях събрал доста материал, но ми липсваше нишката, която да го обедини. Най-сетне я намерих в списание „Сиемпре“, бр. 467 от 6 юни, стр. 15, в една статия на Луис Гутиерес и Гонсалес, озаглавена: „Случаят е небето“. Тя гласеше следното:
Сред пилотите на товарни самолети се разнася ужасяващата версия за някакво неизвестно вещество, прозрачно като вода, но твърдо като стомана, което се носи из въздуха и действува като магнит в близост със самолетите.
При самолетни катастрофи в пресата се изказват подозренията, които споделят помежду си пилотите: „нещо странно прекъсна полета на самолета, откъдето само преди две минути бе докладвано за нормалното му протичане…“ Специалистите са единодушни в изявленията си, че самолетът се е разпаднал във въздуха, може би под действието на електрическа буря или на някакво все още неизяснено атмосферно смущение… Стихийна сила разруши самолета, който при падането си на земята беше вече съвсем разбит…
Много трудно е (модерните мозъци въпреки развитието си приемат само това, което може да се види и пипне) да се приеме кинематографичната хипотеза, че в атмосферата плува свободно нещо, по-тежко от въздуха, върху което земното притегляне не действува.
Тази статия ми стигаше да си дам сметка, че съм открил магнетично чудовище, което се храни с водата, съдържаща се в детския организъм.
Сходството между материята, намерена в Европа и в Южна Америка, и тази от описанията на пилотите беше неоспоримо. Бавното придвижване от един град до друг след поглъщане на човешка вода и експлозиите на самолетите, след като зловещият облак беше наситен и се издигаше, преодолявайки земното притегляне, също не подлежеше на съмнение. Щом под детското креватче е бил намерен един кубически метър от чудовището, очевидно е, че облакът е съставен от части, способен да действуват поотделно. Тези части, след като се проявят самостоятелно, се събират във въздуха: това обясняваше изчезването на веществото в Лион. То не е изпаднало, нито се е загубило, а е излетяло. В болницата не е бил предизвикан взрив, а част от облака-вампир е избягал по причини, които по-късно ще разкрия, като е съборил една от стените (затова стената е паднала към улицата, тласната отвътре навън), изоставяйки наполовина храната си.
След тези потресающи заключения ми оставаше да проуча само защо това явление се проявяваше едновременно в три части на планетата и защо очертаваше пречупен кръст. Припомних си какво бях чел за този символ в „История на африканската цивилизация“ на Лео Фробениус. В една глава, посветена на символа на Лъва, Фробениус изяснява, че това животно е знак на слънцето, който се превръща в пречупен кръст. А Лъвът — пречупен кръст е знакът на Горгана. Той казва следното:
Може да се констатира, че в Западна Азия лъвът и орелът са животни, които носят едно и също символично значение и са се слели в едно. Мотивът змия-птица е също такава сливане, така както и един специфичен слънчев знак — пречупеният кръст.
(Един облак, съставен от множество прешлени, с обем един кубически метър, може да придобие удължена форма, наподобяваща формата на змия, което вероятно е дало началото на мита за змията-птица.)
Тогава пречупеният кръст е Горгана. Проверих в „Гръцка митология“ на Шарл Кереньи.
Горгона е представена от три крилати богини. (Облаци.) Оприличавали са я с маски като ония, които са били „окачвани“ в чест на Хекат (съответствуват на пластовете, увиснали в небето). Хезиод разказва, че горгоните живеели, носени от нощта, отвъд океана, близо до луната. Възпитаниците на Орфей казвали, че това име значело „част“, а и броят им отговарял на „трите части на луната“, или фази. (Тези три облака-вампира в същност са един цял, който се разделя, като стигне до земята. Може би идва от луната. Гурджиев казва на Оуспенски, че луната се храни с човешки същества.) Горгоната вкаменявала онзи, който я погледнел. (Облаците обезводняват. А едно обезводнено дете прилича на камък.) Това тройно същество било убито в древността от Персей с помощта на сребърен щит, в който той е гледал отразения образ на чудовището, за да му отреже главата със стоманена сабя. (Това обяснява бягството на облака-вампир от бразилската болница. Сестрата е носела сребърен поднос. Може би това е породило преданието за вампирите, които са били изтребвани със сребърни куршуми. Нима ще се наложи да изфабрикуваме сребърен самолет, за да прочистим небето от тези чудовища?) Горгоната идвала от морето. (Пречупеният кръст, който облаците-вампири очертават, и в трите случая започва от морето и отива в посока към сушата.) Както Горгоната привличала стоманената сабя на Персей, така и облаците-вампири привличат стоманените самолети.
Тези три облака са съществували на земята от незапомнени времена. Да̀ли са началото на слънчевия мит за пречупения кръст, за вампирите, за пернатата змия, мойрите, ерениите, арпиите и т.н. Живеели са, като се хранели с човешка вода. Те трябва да бъдат унищожени. Бих тревога. Данните са напълно достатъчни, за да позволят на моите читатели да организират комитет и да изискат от управниците и войската на всички страни да изтребят из корен тези три облака-вампира. Докато не се убедим напълно в тяхното изчезване, не бихме могли нито да пътуваме, нито да се размножаваме спокойно.
В копието на кръщелното свидетелство — първата стъпка за получаването на паспорт — беше написано съвсем ясно: Хорхе Емилио Лакосте. Но в службата го наричаха Йойи, въпреки че вече наближаваше четиридесетте. Естествено там във Вашингтон, в Библиотеката на конгреса, щеше да бъде съвсем друго; сигурно имаха латиноамерикански отдел, всички книги подредени, ясно надписани по строгите лавици, а той — мистър Лакосте, специалист по кубински фолклор, консултиран от социолози от Харвард, щеше да изнася беседи върху кубинския театър; да не говорим за изгодното сътрудничество във вестници и списания за изкуство. Вероятно Ромуалдо щеше да му обясни в следващото си писмо, но всичко изглеждаше уредено:
Въпрос на няколко месеца, днес ти изпратих доларите за билета, а като стигнеш в Мадрид, ще имаш и малко пари, докато се прегърнем в САЩ.
После — прекрасната пролет във Вашингтон, цъфналите череши, „но и другите паркове, катеричките хрупат в скутовете на хората, и едни цветя като лалета над снега и утрото“, и изведнъж, почти в края на писмото, преди милото напомняне да упражнява английския и подписа с розово мастило, се появяваше някакъв си Фред, много добре поставен, „един невероятен тип, а какви приятели… художници, критици, директори на библиотеки и галерии, с апартамент — мечта, с персийски килими и модерна музика и освен това на Шестнадесета улица, прочутата улица на посолствата.“ Е, несъмнено Ромуалдо имаше късмет и не го забравяше, въпреки разстоянието. А сега тоя глупак Легон изважда от чекмеджето плика с обеда си, с това изражение на теле, и около него винаги кръжат мухи, сигурно от вонята; а пък на другия хич не му помогна това, че ходеше с вратовръзка и се пръскаше с парфюм, изпратиха го да работи в стопанство, защото нареди любовницата си на рецепцията; а той по цял ден вадеше изрезки от вестниците, clipping[10], както казваше другият, защото за всичко измисляше разни имена; и какво нахалство — да си вярва, че това е център за документация, пък и тая ножица — такъв боклук, човек остава без пръсти от нея. А Легон избърсва масата със сополивата си кърпа, ама че свиня; и да вземе да каже, че революцията освободила нас, негрите, и то на него — та той винаги е минавал за бял и Ромуалдо го водеше в Тропикана, и да играе голф в Кънтри клъб; пък Легон да си гледа работата, нека се смята за бивш роб, надута маймуна такава, само защото завършил някакви курсове за библиотекари, и не е научил нищо друго, освен да върши всичко наопаки. Ето например възложил архивата на Доминга, не на друг, а на Доминга — та тя е почти неграмотна, а той да реже вестници, той, който е доктор по философия и литература и беше публикувал едно есе.
Вдигна очи, когато момчето постави вестниците в края на масата, и му поиска цигара. После го загледа как разпределя кореспонденцията из целия отдел, как се спира край големия прозорец и след утвърдителния жест на Легон как пляска три пъти с ръце — знак, че е време за обед.
Пилето беше с много подправки и на връщане той мина през аптеката да вземе сода бикарбонат. Като се върна на мястото си, развърза канапчето, което опасваше купчината пожълтели вестници — следобед преглеждаше пресата отпреди шест години — и започна да изрязва театралните програми и статии за изкуството. Вниманието му беше привлечено от някакъв много по-стар брой, в който липсваше културната страница, вероятно грешка на някой от архивата, но Легон не сметна това за важно и му каза да се занимава със своята работа и да не гледа толкова много какво правят другите. Следващият вестник беше един брой на „Диарио де ла Марина“ от 1854 година, Доминга явно беше полудяла — не беше подготвена за тая работа и никога нямаше да я върши както трябва, но сега бе отишла твърде далече, грешката беше с цял век, и колко интересно — имаше една ножица в огънатата страница, сигурно на някоя служителка, една много стара ножица с екзотичен филигран. Режеше добре и той реши да поработи известно време с нея.
Хартията бе доста запазена, но както и друг път — винаги когато четеше стари вестници ставаше така — пръстите му леко затрепераха, докато свикна с мисълта, че рекламите и новините принадлежат на мъртъвци, на изчезнали неща, на един потъващ свят, който неочаквано изплуваше с името на някое море, с наименованията на улици и градове, в които често имаше опадали букви.
Този ден най-важните новини бяха от руско-турската война — Омар паша прекосил Дунава с 50 000 души, на два дни път от Букурещ и османската победа била сигурна; после провалът на граф Орлов и прибързаните му действия — Виенският двор не приемал съюз с Русия и обявил неутралитет в полза на Франция и Англия. По-нататък в една двойна колона се изброяваха имената на избягали роби, изреждаха се отличителни белези и възнаграждения, и веднага след това — местната хроника: веселата пиеска „Чичо Каниитас“, карнавалните балове и премиерата на „Дон Паскуале“ в Големия театър „Такон“. Тъй като същата вечер той имаше намерение да иде на опера и по една случайност щеше да се играе „Дон Паскуале“, внимателно прочете бележката, за да може да се прояви по време на разговорите в антракта. След като запомни италианските имена и подробностите от премиерата, му хрумна да продължи глупостта на Доминга, като залепи критиката в папката за новите постановки. Внимателно изряза статията, но когато изравняваше единия край, ножицата се изплъзна от ръката му, бодна го в крака и се озова на пода, под масата, счупена на две. Разчекната. Озърна се, вдигна двете части на ножицата и ги прибра в джоба си. Все щеше да я оправи някак, болтчето беше паднало, може би бижутерът от горния етаж щеше да я оправи и той на другия ден да я върне.
На улицата му стана студено и топлият душ и поклащането на стола-люлка го накараха да изпадне в сладка дрямка. Почти несъзнателно си легна и заспа дълбоко. Сънува нещо, което не можа точно да си спомни, май се фехтуваше с ножицата срещу някого, може би срещу Легон, но това не можеше да се нарече кошмар, въпреки че като отвори очи, по врата му се стичаше пот и дишаше тежко. В стаята вече беше тъмно и той запали нощната лампичка; беше девет без четвърт — ако не хукнеше веднага, щеше да закъснее за представлението; още повече театър „Гарсия Лорка“ беше далече, да не говорим за трудностите по транспорта.
— Нали ви казвам, че е пълно, няма места нито в партера, нито на балкона, само в галерията — повтори касиерката, като преглеждаше изпъстрената с червени кръстчета скица. — Да бяхте дошли по-рано.
— Но директорът ми е приятел, изпрати ми покана. Обадете му се, той сигурно ще уреди въпроса.
— Ако имате пред вид Дел Монте, вчера сутринта напусна и още нямаме заместник — възрази сухо жената.
Лакосте пооправи сакото си и понечи да си тръгне, но изведнъж се спря и си купи билет за галерията — все пак беше бил път, а и му излизаше много по-евтино.
На стола липсваше страничната облегалка, а на всичко отгоре виждаше само половината от втората завеса. А уж бяха правили някаква реконструкция, истински мърлячи, нищо не умеят, и това ми било театърът, открит от Коварубиас; е, да, тогава са били други времена, la belle époque cubaine[11]; ех, да беше живял тогава — пищни балове, галантност, колониална архитектура, френска мода. Впери очи в предните редове — можеше да има някое празно място. Но оркестърът, който той не виждаше, престана да настройва инструментите и заглушавайки откъслечните покашляния, се втурна по партитурата на Доницети.
„Дон Паскуале“ беше весела опера, но сцената и музиката бяха толкова далече от него, че той стана преди антракта — Бюфетът беше празен, той влезе и си поръча сок и нещо за ядене. Като плащаше, напипа ножицата в джоба си и съжали, че не беше говорил с бижутера, утре на всяка цена трябваше да му я занесе.
Прекара антракта небрежно облегнат на стената, увлечен да обяснява на група познати успеха на Стефеноне и на баса Ровере в същия тоя театър, когато се наричал още „Такон“, лудите аплодисменти, които продължили сезона до средата на март — сигурно е било така, един незабравим спектакъл, и то преди повече от сто години, но тогава, както всеки знае, нямало човек да не разбира от опера. Звънецът изби точно навреме и Лакосте, решил да изслуша спектакъла докрай — може би щеше да напише някоя критика, — завърши фразата и се отправи към стълбите. Като отвори вратата, вълна горещ въздух обля лицето му; а и светлината беше някак особена. Седна на един стол, който можеше да бъде на разпоредителката — облегалката беше твърде висока, седалката от слама. Някой вдясно, от него го докосна по лакътя, но завесата вече се вдигаше и някаква необяснима втора завеса се полюшваше вместо декора от първо действие; и сигурно беше зрителна измама, но сцената му изглеждаше по-малка, не толкова дълбока и някак различна; пък и тая промяна в състава, тази нова Норина, дебела като каца, този огромен дон Паскуале, препъващ се в килима, ама че двойчица, кой знае откъде са ги изнамерили, а и колко фалшиво пеят.
Когато се обърна към съседа си, проумя, че всичко е сън, че кой знае кога е заспал и сега мъжът вдясно беше облечен е старовремска куртка, със същата кройка като неговата, макар нагръдникът на ризата му да беше отрупан с волани, което го правеше по-елегантен.
Лакосте се усмихна, като си помисли, че може би изобщо не е ходил на театър, че може би си е в леглото след топлия душ и четенето в стола-люлка. Във всеки случай беше прекалено задушно, а там долу дон Паскуале само мучеше. Би предпочел да сънува някоя английска комедия с Ноел Коуърд или да кажем нещо забранено — някой дивашки обред или таен езически танц. И малко се учуди, че толкова лесно можа да стане от мястото си, да си сложи цилиндъра и ръкавиците и да се спусне по стълбите.
Във фоайето имаше половин дузина огледала. В едно от тях, което стигаше до пода, той се огледа доволен — винаги му бе харесвала тая мода, от която фигурата изглеждаше по-тънка — и направи няколко кавалерски движения без особен резултат: кой знае защо жестовете му не се получаваха такива, каквито си ги представяше, а наподобяваха просташки пози. Като в сънищата — помисли си той. Много близо до него дребна ханъма, облегната на ръката на един паша, внимателно четеше някакъв афиш. Като чу името на Стефеноне, Лакосте се приближи, но колкото и да се мъчеше, не успя да проумее значението на големите червени букви, макар че разпозна някои от тях — А и О. Прекоси залата в очакване на нови изненади и като се спусна по една голяма стълба, се озова в студената ясна нощ. Пред него вместо Прадо, се простираше красив колониален булевард — широк и много оживен. Облегна се на един фенер, който едва осветяваше улицата, и полуразвеселен, полуотегчен, избягна втренчения поглед на някакъв човек, маскиран като Смъртта, който бе застанал до него. Тръгна към отсрещния ъгъл. Изведнъж му хрумна, че сънят има смисъл, че не е толкова безразсъден — турците излизаха от вестникарските хроники също като оперния спектакъл, следователно пред него се простираше прочутата Алея на Исабел II от гравюрите на Миале, а огромните сенки оттатък петте калдъръмени улици бяха древните градски стени.
Тъй като не се събуждаше, реши да тръгне напосоки, безцелно, воден от съня и нощта, като си мислеше за Ромуалдо и пътуването за Испания. Стигна до нещо като ротонда и като седна на пейката до широка канавка с остри червени камъни, се загледа в старовремските каляски и файтони, в чудноватите групи минувачи, които се разхождаха по тротоарите. Две елегантни мулатки със смешни маски позабавиха крачки край него, като се смееха зад ветрилата си. По-младата се спря и след като изпусна чантичката си, го запита дали е от столицата, защото „ви следим от Големия театър и ни приличате на загубил пътя си“. Кой знае защо Лакосте отвърна, че е роден в Порт-о-Пренс, че току-що пристигал в Хавана, за да продаде някакъв магазин. Мулатката каза, че се нарича Енкарнасион и сладникаво го покани да иде с нея на бала у Лусиндо Перес, „там ще се забавляваме, пък и не е скъпо, мисля, че само осем реала, естествено първо ще ви представя на моите приятелки, толкова напет господин като ваша милост, толкова светски и добре поставен, ще видите как ще ви приемат, по царски“, пък и тя щяла да се погрижи той да не скучае и му обещаваше танци и вино през цялата нощ.
Лакосте измърмори, че би искал да види някой свещен танц или изобщо нещо такова. Но мулатките вдигнаха рамене, хванаха го под ръка и го отведоха през портите Монсерат, като си тананикаха.
Докато Енкарнасион с благодарност стискаше пръстите му, Лакосте се радваше, че сънува такъв хубав сън; плах още от юноша, той рядко се осмеляваше да заговори жена и изведнъж тази среща, това съвпадение с новините от един забравен вестник.
Възползвайки се от тъмнината на една уличка, Лакосте прегърна през кръста Роса — другата мулатка, и от нея разбра, че балът у Лусиндо е с маски, „макар че нито аз, нито Енкарнасион обичаме да се маскираме“, „но вие сте си добре и така, и двете сте много хубави“, „лъжец, това го казвате заради Роса, нали видях как я притиснахте“.
След като повървяха из града, Енкарнасион и Роса започнаха да спорят как най-добре може да се стигне до дома на Лусиндо Перес. Енкарнасион предпочиташе да продължат покрай градската стена и да се спуснат по „Рикла“, „което е за препоръчване при зачестилите напоследък грабежи“. Роса обаче запротестира — „нито крачка повече, ако не завием наляво още по тая улица“ и като запретна пола, седна да плаче на бордюра. Опитвайки се да ги успокои, Лакосте се канеше да предложи компромисното решение да вървят по диагонал, но тъкмо тогава някой зад гърба му го удари по главата и той се свлече на калдъръма, после ръцете на Роса пребъркаха джобовете му, а някакъв груб глас се вайкаше сред цветисти ругатни, че в джоба му имало само една счупена ножица, че това бил вторият клиент без пукната пара и че „ако не се хванете на работа както трябва, ще ви ударя един бой“.
Лакосте успя да се примъкне до един портик. За миг сънят се бе превърнал в друг сън, в който Фред и Ромуалдо с огромни ветрила в ръце го чакаха в подземното летище на Вашингтонския мемориал. Макар че не Фред, а Ромуалдо бе този, който любезно му отстъпи вестника в жълтия асансьор по пътя за Порт-о-Пренс, преди да попадне в капана. Легон даде веднага знак за почивка и доня Роса и доня Енкарнасион измъкнаха от деколтетата си лалета и катеричи опашки и без да обръщат внимание на мученето на Стефеноне, вързана за креслото, опипаха цялото му тяло и го оставиха беззащитен, проснат по очи под тъмния портик, портика от първия сън.
Все още проснат на земята, докато се опитваше да изчисти калта от лицето и дрехите си, той помисли, че най-добре ще е да се върне там, откъдето бе тръгнал, и да измине обратно пътя до входа на театъра. Освободен да полети надолу по трапеца и да се озове под одеялото; после щеше да дойде звънецът на будилника, няколко капки одеколон на кърпичката и мекият допир на всекидневието.
Като се облегна на една колона, той се изправи и се приближи до бордюра — между камъните в канавката проблясваше едната половина на ножицата и той машинално я прибра. Но нямаше и следа от ботинките, куртката, цилиндъра и вратовръзката.
За щастие връщането не беше трудно — достатъчно бе да открие градската стена и да продължи покрай нея до някоя от вратите, там да поздрави свойски началника на стражата — дали да не му обясни, че е бил обран? — да излезе на познатата Алея.
Можеше да потропа на първата срещната врата и да попита някой старец със свещ в ръка и нощна шапчица как се излиза от града, да, да попита някого, така щеше да е най-добре, да попита някого ли? Ама че глупост.
Продължи да върви, долепен до стената — беше му студено, сигурно прозорецът беше отворен и студен въздух струеше точно над хамака му там, в Порт-о-Пренс.
Спря се пред стълбището на някаква черква. Тъй като отвреме-навреме се стряскаше от студа, той се опита да си свали ризата. И въпреки треперенето и главоболието му хрумна мисълта, че все пак никога не се бе чувствувал толкова господар на съществуването си; по парадоксален начин този кошмар не само го пренасяше в друг век, но и постепенно му налагаше смътната и болезнена необходимост да избере път, посока; и сега, като се видя изправен на безлюдната улица, под черната камбанария на черквата, с увиснала в ръката му риза, треперещ от ледения солен вятър на залива, то му се струваше някак смешно и невероятно и същевременно ужасно реално; но не можа да продължи да мисли, защото шумът зад гърба му се оказа от някаква карета с четири коня, която завиваше зад ъгъла, и той трябваше тичешком да се изкачи по стъпалата и да се притисне до обкованата врата, зашеметен от връхлетялото го цвилене, плющене на камшици и ругатни.
Безсмислено беше да си облича ризата — като разкъсан мръсен парцал тя лежеше в края на улицата. Някакви приближаващи се гласове го накараха да се свие край колоните на стълбището. Бяха двама мъже. Двама бели мъже във фракове, които се смееха на някой си Чичо Каниитас. Когато минаваха край него, някакъв тъмен порив го накара да напипа в джоба острието на ножицата. След миг отново настъпи тишина.
Лакосте слезе на улицата с половината ножица в ръка, отново погледна ризата и сигурно от този необясним страх и от странната растяща мъка мисълта му се сковаваше — не помнеше защо бе свалил ризата си.
Клекнал край канавката, слисан и уплашен, той съзнаваше, че спомените му се губят — някаква пенлива мъгла го откъсваше от всичко почувствувано и премислено и превръщаше миналото във все по-бледи и далечни откъслеци. Ужасен, той се опита да си пробие път назад, да достигне на всяка цена къс твърда земя, някоя крепост, в която да защищава до смърт личността си. Опипа мрака и докопа само две понятия — името си и някакво смътно чувство за вина: Хорхе Емилио Лакосте и нещо като първородния грях.
Отвори ръка и кой знае как проумя, че в парчето ножица проблясва угризението. Тогава, прокарвайки пръст по филиграна, той започна да си спомня — малко по малко, стъпка по стъпка, парче по парче, сякаш паяк изплиташе паметта му. Но в средата, във вкаменелата празнина на паяжината, оставаше загадката на голямата сграда с огледалата и той не можеше да си спомни как бе стигнал дотам или кой го бе поставил на оня висок стол, където шумът го бе събудил, сигурно виковете на смахнатите от сцената, които ревяха и тичаха насам-натам с наплесканите си лица, как не ги е срам, големи хора, пък се държат като деца.
А сега отдалече някакъв глас му пошепна да събере двете части на ножицата. Но защо да ги събира, след като самият той я бе счупил. Четири пъти я бе хвърлял на пода в магазина. Много добре си спомняше. Четири пъти, докато двете парчета се отделиха и фокус-мокус — той бе полетял и паднал в нови-новенички дрехи в столицата, зашеметен и омагьосан, без дори да знае кой точно е. Да, точно така бе станало. Съвсем сигурно, няма що. А как да ги събере, след като другата част се бе изгубила, пък той не беше вълшебник, че да знае къде е. А ако не е омагьосан, сигурно е заспал и е сънувал всички тия неща, ами да, тая голяма къща с огледалата и ония смахнатите, дето крещяха, и Смъртта, дето искаше да го отвлече, ами да. А след това тия хубави мулатки, Роса и Енкарнасион, едната беше опипал по задника. Точно така си беше, ами да. Сигурно въжето на хамака му се бе скъсало и хоп — на земята. Това лошо въже, дето му провали виното и кефа от бала на тоя Лусиндо и му направи такава цицина. Пак добре, че все още се мотаеше из столицата. Просто да не повярваш, но вече е време всичко да се промени. Човек все си мечтае да забогатее. Това е заради парите, заровени в дъното на магазина, ами да. Под старата стена, точно така. Нали с очите си го видях как заравя цели гърнета, пълни с жълтици, едно такова жълто злато — като банани, и дон Ремихио — „трябва да мислим за черни дни, ще има война, грабежи, убийства и не знам какво още“. Ами да. Разбира се. Като ги гледаш тия неща, така става. Ама най-добре ще е да тръгна нататък, може да намеря мулатките или тоя бал у Лусиндо.
Облече скъсаната риза и зави зад ъгъла.
Помисли си, че никога не бе сънувал толкова объркан сън. И никога не бе усещал такъв студ.
Далечна музика го накара пак да завие и да ускори ход — сигурно бе балът у Лусиндо.
А балът сигурно е за големци — край къщата имаше цяла редица каляски и доста хора се трупаха на широко отворените врати и прозорци.
Мина зад група кочияши; разиграваха на карти петака от бакшиша и дори не го погледнаха.
Лакосте се надигна на пръсти и успя да погледне над главите на любопитните — имаше много хора в ярко осветената къща, много префърцунени негри и много мулатки с кокалени гребени и пера от марабу. Някои от тях бяха маскирани. Други носеха домина като тия на Роса и Енкарнасион. Имаше и неколцина бели мъже, но те не танцуваха; облегнати край стените, те непрекъснато пиеха, заобиколени от жени и табли, и изглеждаха много доволни. Често до тях се приближаваше и ги заговаряше възрастен, дебел усмихнат мулат. Лакосте разбра, че това е Лусиндо Перес. Той си проби път сред тълпата, прекоси коридора и влезе в залата.
Отначало никой не му обърна внимание. Почти всички танцуваха пред музикантите или ръкопляскаха на някаква висока негърка, която се извиваше като змиорка. С бързо биене на барабаните тимпанистът сложи край на танца и задъханата изпотена негърка пусна кавалера си и тръгна към него, като му намигаше и протягаше ръце. Лакосте пристъпи напред, но изведнъж негърката скърши снага, помаха с ръце във въздуха и отиде в единия ъгъл, като се превиваше от смях. Ама че работа! Сега всички се хилеха и го гледаха и пак се хилеха, но той вече познаваше тия сънища, ами да, тия сънища, в които той търсеше някакъв грош, а в ръката му се появяваше студена жаба и го напикаваше, ами да, седем години лош късмет, просто да си умреш, а продавачът в магазина пак окачваше куртката и жилетката и му се подиграваше ухилен, ами да, с разчекната уста, а той се въртеше като бесен в хамака, ами да, така ставаше. Но сега не държеше жаба, а парчето ножица и никой вече не му се надсмиваше.
Събори един свещник и излезе на двора, сподирян от женски писъци. С крайчеца на окото си забеляза, че Лусиндо отваря кама, но той вече се катереше по зида с парчето ножица в зъбите и някак неусетно за самия себе си се оказа от другата страна. Побягна по тясна неравна улица, после зави наляво.
Срещна Смъртта, след като видя черната котка, извила гръб, и се спря като закован до купчината боклуци. Без да погледне назад, като се мъчеше да излезе от съня, той скочи на другия ъгъл и побягна към светлината на някакви фенери. Беше градската стена. Там, пред него, се намираше вратата, която бе прекосил заедно с мулатките. Мина край двама заспали войници и като прекоси моста над рова, стигна до петте калдъръмени улици, от които толкова се бе възхитил. На високия портик пред голямото здание с огледалата множество хора чакаха каляските си. Чу изстрел и обърна глава — Смъртта и войниците тичаха след него откъм стената. А на всичко отгоре по близкия калдъръм наближаваше кола, за да му препречи пътя. Изведнъж му се прииска да се разхили като негърката при Лусиндо, да махне с ръка и да сложи край на този лудешки бяг, да се смъкне от хамака, да си наплиска лицето с вода от стомната, за да измие потта от тоя сън, в който той неизвестно защо бягаше в тази луда нощ. Но сега беше много късно, каляската вече бе спряла, а някакъв човек с виолетово домино скачаше от коня с разперени ръце, готов на всичко.
Лакосте се отмести, без особен труд изви тяло и избягна удара, облегна гръб на колелото и отчаяно заби парчето ножица във виолетовия плат.
После успя да скочи на капрата и да грабне поводите, да подкара каретата по улицата, докато войникът със сивите мустаци невъзмутимо се прицелваше в него. Успя само да вдигне камшика над изстрела, да се свлече тежко в краката на коня и да чуе как Смъртта с отметната назад качулка разказва на любопитните, че той — Хорхе Емилио Лакосте — е избягал роб от една захарна плантация в Порт-о-Пренс, че е мулат — убиец и крадец, чиито отличителни белези са отпечатани във вестника.
Тогава пак се опита да се събуди, да обясни, че в същност само рамото едва го наболява, но когато войниците злобно го задърпаха към ротондата, още преди Смъртта и тълпата да засъбират камъни от канавката, той си помисли, че няма да може да избяга от тоя сън, че връщане назад няма и че цял живот ще продължи да го сънува.
Казват, че храча кръв и че скоро ще умра. Не! Не! Това са пеперуди, червени пеперуди. Ще видите сами.
Аз гледах как магарето ми дъвче маргаритки и ми се струваше, че това спокойствие, този покой на духа, преливащ в очите му, се дължи на белите цветенца. Един ден и на мене ми се прииска да изям една маргаритка. Протегнах ръка и в този миг върху цветето кацна една пеперуда, бяла като него. Казах си: „Защо не и нея?“ и я поднесох към устните си. Трябва да призная, че за предпочитане е да се гледат. Имат вкус на нещо средно между олио и предъвкана трева. Такъв поне беше вкусът на тази пеперуда.
Втората остави само блудкав гъдел в гърлото ми, защото влезе сама, в самоубийствен полет, както предположих, забързана след любимата си, погълната от мене. Третата, както и втората (може би трябва да кажа вторият) се възползва от отворената ми уста, зяпнала не от следобедния сън на ливадата, а поради малко глуповатия ми начин да съзерцавам работата на мравките, които за щастие не летят, а тези, които го правят, летят съвсем ниско.
Третата — убеден съм — също е имала самоубийствени намерения, което е присъщо за предполагаемо романтичния характер на пеперудите. Можем да предположим любовта й към втория, а можем да си представим и голямата й запленяваща сила, способна да покрие със забрава първата и единствената — трябва да подчертая това, — погълната и погубена по моя вина. Може също така да се приеме, че неизбежната интимност вътре в мене е улеснила намеренията на втората ми наемателка.
Не мога обаче да разбера защо двойката — толкова млада и склонна да върши лудории, както вече бе доказала това — реши да остане вътре, след като аз никога не съм й пречил да излезе, стоейки с отворена уста било неволно, било нарочно. Но заради бедния и безвкусен стомах, който ми е дала природата, трябва да заявя, че те не пожелаха да живеят дълго в него. Преместиха се в сърцето, може би по-малко, но с удобствата на модерно жилище, защото е разделено на четири помещения или стаи, ако предпочитате да ги наричате така. Това естествено предизвика усложнения, когато двойката започна да се огражда с дечица. Така си живееха те и като безплатни наематели не можеха да се оплачат от собственика на къщата, защото в противен случай биха проявили черна неблагодарност.
Там живяха те, докато дъщерите пораснаха и както можете да си представите, поради неопитността си, която и на пеперудите дава крила, пожелаха да излетят. Да излетят извън сърцето и тялото ми.
Ето как започнаха да се появяват тези пеперуди, обагрени в дъното на сърцето ми, които вие погрешно наричате кървави храчки. Както виждате, те са просто червени пеперуди от червената ми кръв. Ако вместо да летят, както би трябвало да постъпват поради факта, че са пеперуди, падат тежко на земята като съсирени, то е само защото са се родили и израсли в мрак и следователно са слепи, горкичките.
Имаше едно време една планета-петно.
Продълговато и тясно, то изпъкваше в Млечния път. В уроците по астрономия гимназистите повтаряха: Във вселената съществуват небесни светила, планети, звезди вечерници и зорници, пегаси и летящи магарета, аеролити, ракети, самолети, хвърчила, балони от времето на дядовците ни комети, цепелини и Петното.
Учителят казваше:
— Това е едно неизтриваемо и противно петно.
Преглъщаше слюнката си и подхващаше друга тема: единадесетте спътника на Юпитер, пръстените на Сатурн, безмълвието на Уран.
— Да не дава бог Петното да ни зарази — въздишаха учениците.
Никой и никога не би узнал подробности за тази планета, ако много нейни жители не бяха успели да избягат в момента, в който тя се разпростираше върху тях, бърза като сянката на хрътка. Хората от Петното пристигаха изпотени и тъжни, с големи дупки по раменете и едва държащите ги нозе, обвеяни от един ореол, който ги правеше да изглеждат бледи и някак сини. Земните обитатели не можеха да се сдържат да не ги целунат. Работниците от всички планети във вселената издуваха силните си гърди и ги приютяваха до себе си, стискаха юмруци също като цъфнали дървета и се заканваха гневно с пръст натам, където отвъд океана и вятъра безочливо се простираше Петното. Жените изтриваха сълзите на дечицата на бегълците и ги учеха на ведрите и ярки думи, с които си служеха хората в светлите планети: въздух, хляб, другар.
Петното се управляваше от един блестящ, великолепен, величествен, царствен, кралски, властен, превзет, суетен, надут, измамен, самонадеян, самохвален, тържествен, помпозен и богат човек, чиито добродетели се изразяваха в самото му име Мрачният.
Народът на Петното беше точно обратното, мек, сърдечен, непосредствен, любезен, кротък, нежен, обичлив, смирен, сдържан, дискретен, скромен, услужлив и искрен. Много от хората преди бяха носили греещи звезди в очите си, които сега непрекъснато криеха. Това бяха малки зорници, познати в Космоса под името „бъдещите“. Те грееха в спални, училища, столове, паркове, канцеларии и фабрики. Понякога стотици хиляди жители се събираха на едно място, запяваха и тръгваха по улиците на планетата, тогава из цялата вселена заблестяваше чудното мигане на толкова зеници заедно.
Вестниците по цял свят казваха: „Тези хора носят звезди в очите.“
На знамето на планетата също имаше звезда.
Мрачният обаче страдаше от този блясък и се криеше зад черните като катран стъкла на очилата си. Когато народът излизаше на улицата да се радва за това, че диша, и да възпява живота, Мрачният се укриваше в складове и казарми и пъшкаше:
— Раняват ме, потискат ме, заслепяват ме.
— Невъзможно е да се угасят очите им, както се гасят свещи, тъй като слънцето с ръка не се закрива.
— Аз не мога, ала мечът ми да — отвръщаше той.
И галеше кръвожадното абаносово острие. Мечтаеше как един ден мощната му песен ще се спусне като покров над цялата планета, а той ще яде любимите си ястия: тъмни супи, пушени меса, черни вина, зловещи десерти. Дълго дъвчеше и храносмилаше в компанията на едни тъмни личности, които му доставяха хиляди зелени хартийки; Мрачният ги стискаше, жадно вдъхвайки миризмата им. Нямаше нищо на света, което да обича така, както тези зелени хартийки. Когато тъмните личности похлопваха на вратите на неговата казарма, той, още преди да ги поздрави, забиваше поглед в скъпите куфарчета и питаше:
— Носите ли ми зелени хартийки?
— В изобилие.
Мрачният ги подреждаше върху стратегическата маса и неизменно отвръщаше:
— Малко са.
Тъмните господа се консултираха помежду си, поглеждаха унило към улицата, където грееше народът, и като закриваха с длани очите си, отговаряха, хълцайки:
— Трябваше да дадем от тези хартийки на много хора: на шофьорите, за да не товарят зеленчук, на лекарите, за да не лекуват болни, на бомбаджиите, за да взривят мостовете, на продавачите, за да спуснат решетките. Всички, всички жадуват за нашите зелени хартийки. Не сте единственият, който ги обича, генералисимо.
— Разболявам се — кашляше Мрачният, — без зелените хартийки съм като дърво без листа, танц без музика, мечка без мед, задник без дупка.
— Не си струва толкова — утешаваха го те и му говореха. — Съвземете се, благодетелю. Размахайте черния меч и покрийте планетата. Представете си само: ще настъпи благодатен мрак, само черни гарвани ще прелитат, махайки тромаво с крила, ще поливаме земята с нефт, млякото ще прилича на черен сок. Помислете си само: всички деца, които днес пият по половин литър дневно от това бяло мляко, утре също ще грейнат със звезди в очите. Планетата ни ще засияе. Вселената ще се зарази от светлина. Студеното ще стане хладко, хладкото топло, а топлото горещо. Извадете черния си меч.
— Може би сте прави — отвръщаше им Мрачният и добавяше: — Донесете ми още такива хартийки, малки и големи.
— Не се издържа вече, Надеждо наша. Очите на тези хора са като пламтящи въглени. Горят във фабриките, слизат с песен на уста в мините.
Мрачният дълго притискаше слепоочията си и се мъчеше да роди някаква мисъл. Накрая, след болезнено главоблъскане, я оповестяваше щастлив, че мозъкът му е снесъл нещо.
— Много са — казваше. — Мечът ми няма да стигне, за да ги закрие всичките. Ще се пръкнат като мравки. Ще блестят като светулки нощем. И освен това — тук направи пауза, голяма колкото сандъка със зелените хартийки — какво ще кажат другите планети?
Тъмните личности го потупваха сърдечно по плещите.
— Ще ви чествуват като герой на вселената! Ще ви канят непрекъснато на турнета из Млечния път. Ще бъдете почетен гост на погребенията на испански първенци! Ще ви посрещат крале, императори и дори някои азиатци ще ви дарят с ориз и зелени хартийки! Ще впишете името си в най-черната страница на галактиката!
— Как ме изкушавате, проклетници! Кълна се, че ме изкушавате с вашите зелени хартийки и уклончиви разсъждения.
— Грабвайте меча тогава! Затъмнете ги! Угасете ги!
— Но с какво — изрева Мрачният. — Но с…!
— Кога, кога? — скочиха тъмните в екстаз.
— Ще се консултирам с моето огледалце.
— Не губете повече време. Още сега ни кажете кога! Кога? — питаха те, като пукаха ставите на пръстите си.
— Напролет — избухна Мрачният. — Кълна ви се, че няма да остане светлина дори и за един нокът! Ала закълнете ми се и вие, че ще ме обсипете с почести и със зелени хартийки.
Тъмните отвърнаха гърлено:
— Кълнем се!
— Не, не така. Закълнете ми се с ръка на сърцето.
Те заопипваха отчаяно телата си. Попипаха гърлата, бедрата и подмишниците си, докоснаха ушите, носовете и пъповете си. Накрая се спогледаха объркани и запитаха в един глас:
— Къде, къде казвате?
— Сърцето, глупаци, тъпаци…!
— Сърцето? — попитаха те, като преглътнаха насъбралата се слюнка.
Мрачният докосна с ръка лявата си гръд и установи нейната твърдост.
— Ето, тук — посочи. — Елате, допрете си ушите до тази гърдичка и ще чуете нещо чудесно.
Приближиха се един по един и като затаиха дъх, преслушаха лицевата страна на Мрачният.
— Е? Как ви се струва? — запита той.
— Звучи прекрасно — му отговориха те, — съвършена звездна тишина.
— Шумно като паве — уточни друг.
— Как? Нима не прави тик-так?
— Тик-так?
— Да, като часовниче.
— Не, пророче, тиктака точно толкова, колкото тази маса.
— Добре — каза Мрачният. — Да сменим темата и да поиграем на „Отмести се настрана“, аз ще ви казвам довиждане, а вие ще ми отвръщате чао.
— Чао — казаха тъмните.
На вратата на казармата спряха и прошепнаха:
— Мрачният е непонятен. Сега пък го прихващат някакви романтични фантасмагории.
Като настъпи пролетта, жителите на планетата се събраха в Двореца на слънцето и дълги часове надаваха възторжени възгласи и танцуваха. Планетата приличаше на главня. Имаше толкова много светлина, че някои се повдигнаха от земята и за малко да се възнесат. Трябваше да се прегръщат, за да не полетят като хвърчила. Печален, Мрачният наблюдаваше тържествата, брониран с тъмните си очила, дебели колкото гърлото на бутилка.
— Как ви се струва чествуването? — запита го президентът на планетата, докато махаше с ръка от балкона, сякаш простираше широко знаме над своя народ.
— Ослепително — чу се да отвръща генералът.
— Ние сме милиони — усмихна се президентът. И като се опита да надникне в очите му, скрити зад металните очила, попита: „Верен ли сте на вашия президент и на народа?“
— Като куче — отговори Мрачният и докосна с ръка отсъствуващото си сърце.
Рано на другата сутрин, докато влюбените съпрузи още се милваха в чаршафите, а децата сънуваха пойни птички, платноходки и чайки, Мрачният реши да влезе в историята. Събра танкове, хеликоптери, ракети, самолети, шмайзери, пистолети, диви магарета, пушки, арбалети, гилзи и болеадораси[12] и бомбардира, изрови и раздроби планетата, която се обви в облак от прах и пушек, подобно на Сатурн в пръстените си.
— Какво ще кажете? — попита след това съветниците си той.
— Зловещо — радостно отвърнаха те. — А сега размахайте меча и покрийте с него планетата, завинаги.
Мрачният вдигна за последен път оръжието, изстрада блясъка на залязващото слънце, и намести меча между небето и родната земя с точността на хронометър. Когато настана пълен мрак, той вдигна очилата над очите си и изтри с опакото на ръката тежките капки пот. Докато се опияняваше от пушека на обгорелите къщи и от кладите, в които догаряха книги, цветя и звезди, астрономите от цялата галактика потрепераха в обсерваториите.
— Появи се нова ужасна планета — предадоха те новината на вестниците.
— Каква форма има?
— На меч.
— Как се движи?
— Обратно. Назад.
— Как се казва?
— Петното — отвърнаха единодушно всички. — Планетата притежава всички характеристики на сателит, цвят на мъртвец, структура на труп, мирис на убит, тежест на гроб, дълбочина на гробница, тишина на могила.
Министрите на галактическите работи се произнесоха:
— Това е една апокалиптична планета.
Слънцата и другите небесни светила обявиха:
— Няма да поддържаме дипломатически и плътски отношения с Петното.
— Петното не ни интересува — прошепнаха сивите планети.
— Ще си изгние сам-само като горчив плод — изрекоха пророците.
— Ще се отдалечи изопнато, вкаменено и вледенено към миналото — записаха мореплавателите.
— Ваше превъзходителство — рекоха тъмните личности, — галактиката ни бойкотира. Не ни поздравяват нито с добър ден, нито с лека нощ. Не ни казват нито дума, не ни потупват по рамото, нито ни подхранват с хартийките на ония, другите.
— Но ние все още си имаме зелени хартийки.
— И то в изобилие.
— Тогава?
— Положението е сериозно. Кръстиха ни „Петното“.
— Не е лошо, по дяволите.
— Наричат ни също „Дяволско място“ и „Задникът на света“.
Мрачният укроти гнева си, като пъхна дълбоко пръст в носа.
— А на мен измислиха ли ми имена?
— О, ваше превъзходителство, прякори, просто прякори.
— Кажете ми някои.
— Всичките са гальовни.
— Дайте ми пример.
— Ами имена на разни животинчета.
— Разнежвам се вече. Кажете ми някое, за да ме зарадвате.
— Е, добре, наричат ви „маймунка“.
— Маймунка?
— Е, не точно маймунка. По-скоро голяма, вече поотраснала маймунка.
— Голяма маймунка? По дяволите. Не се сещам!
— Ето, този размер горе-долу. Една горилка, да речем.
Мрачният се удари с юмрук в гърдите.
— А ако им обявим война?
Тъмните шумно драснаха с нокти.
— Не можем. Избихме толкова хора, че войската трябва да пази живите.
Мрачният стисна главата си, не можейки да си намери място от спазми и болки.
— Не ме прекъсвайте — рече задъхано. — Трябва да се концентрирам, защото ми се струва, че ми хрумва нещо.
Тъмните станаха свидетели на множество конвулсии, докато Мрачният изпускаше разни миризливи вони и заключи:
— Измислих! Заповядайте на войската да убие всички живи, с изключение на военните! На планетата ни ще зацари желязна дисциплина. Ще настъпи толкова мечтаният рай.
— Оценяваме стратегията ви, върховни повелителю, но тя е неосъществима.
— Как се осмелявате да ми противоречите?
— Това — никога; просто внасяме елемент на здрав разум: ако убием всички, няма да има кой да работи във фабриките и да сее в полето.
— Да, разбира се, ах вие, мошеници!
— Нито учители, които да преподават, нито деца, които да учат.
— Добре, какво предлагате?
— Отвреме-навреме да поизбиваме някои за всеки случай, от предпазливост. Други да затворим, после да ги освободим и изпратим на работа в полето, да затворим нови и т.н.
— Отлично — възкликна Мрачният. — А сега да хапнем, че съм гладен. Какво има за ядене?
— Банани.
— Добър апетит, господа!
В същото време хората, които носеха звезди в очите си, се движеха тайно в мрака и криеха лица. Срещаха се по опасни ъгли, разменяха си знаци в автобусите, смушваха се с лакти във фабриките, драскаха бързо по стените надписи, които гласяха: „Светлината ще се върне.“
— Трудно ще ни бъде без слънцето — шепнеха майките, докато с нежелание опитваха супата и ронеха във фидето тежки, неспирни сълзи.
— Не плачете — окуражаваха ги най-светлите. — Всички заедно ще запалим такъв голям огън, че и сенките ще се изплашат. Мракът не ще се върне никога на нашата планета, ще изчезне от галактиката, прогонен като чума.
Старите гледаха с угаснали зеници искрата, която грееше у синовете им, свеждаха глави и продумваха:
— Пази се!
— Ваше превъзходителство — явиха се тъмните, — безпокои ни един въпрос, който не е по силите ни и е достоен единствено за вашия мозък.
— Лицемери, ласкатели — запротестира Мрачният, като си потърка брадата. Зад него бе окачена картина, на която беше самият той, скръстил ръце и втренчил очила в света.
— Ония, дето ги убихме, не престават да светят. Постепенно всичко им угасва, само звездата в очите им не умира.
— Грубияни — спуснете им клепачите.
— Сторихме го, ала звездата, пронизва кожата и се издига. Нощем гробовете им се покриват с цветя.
— Глупаци! Вдигнете цената на цветята и понижете заплатите.
— Цветята израстват от телата им.
— Тъпаци! Издълбайте по-дълбоко гробовете им.
— Колкото са по-дълбоки, толкова по-силно блестят.
— Хвърлете ги в реката!
— Водата заискрява, като че ли влачи диаманти. Птиците носят в човките си звезди от други галактики. Те са навсякъде. Свещениците молят бог да върне светлината.
— Отлъчете ги от църквата.
— С какво право?
— Вие ме помазахте като президент, със същото право ме провъзгласете за папа!
Тъмните се оттеглиха угнетени по домовете си, да мислят. Издадоха указ, според който щяха да чупят ръцете на китаристите и краката на велосипедистите, да конфискуват бастуните на старците и да строшат кътниците на зъболекарите, да изтръгнат езиците на любовниците и да увеличат заплатите на военните.
Тогава работниците и селяните се стекоха в църквите с новородени бебета в ръце и като се приближиха до кръщелния купел, помолиха свещениците:
— Кръстете Слънце мъничкото на татко.
— Нашето бебенце пък го наречете Зорница.
— Искаме момиченцето ни да се казва Светлина-Мария.
— Нека името на осиновената ми дъщеричка бъде Зора.
Тъмните се втурнаха в кабинета на Мрачният, изпаднали в лека меланхолия:
— Спасителю — изстенаха, — галактиката не ни разбира. Децата късат в учебниците си по космология страниците, където се говори за нашата планета. Управниците кашлят и припадат, когато ги посещават наши дипломати. Трябва да си сменим лика.
— Добре — рече Мрачният. — Още тази нощ пуснете на свобода триста затворника и публикувайте снимки по всички вестници на галактиката. Освен това ще покажем на света нов образ. Обърнете планетата така, че тази част, която е изправена, да легне, а легналата да се изправи.
— Отче на нашата планета, не те разбираме. Пред мъдростта ти умовете ни се объркват.
— Гледайте, празноглавци, ето това трябва да направите.
Взе един рисувателен лист и молив и начерта една рисунка.
— Кажете ми какво виждате тук?
— Ами че — увериха го с патриотизъм министрите — Петното.
Мрачният ги прониза с поглед, който спря дъха им.
— Нашата скъпа планета — изрецитираха в един глас.
— Мерзавци! — изрева Мрачният, наплюнчи с горчивата си слюнка върха на молива и като изплези език, нарисува друга фигура:
— Още утре ще изменим интерпланетарния си образ. Ще поставим планетата ей така.
Тъмните скочиха от местата си и го почетоха с дълги, развълнувани аплодисменти. Върховният ги усмири с пестеливи движения на косматите си ръце и ги смъмра, заканвайки им се строго с пръст:
— Господа, бъдете сериозни! Презирам ласкателствата и угодничеството. Заемете се с изпълнението на заповедта, изпратете ракети до всички кътчета на Млечния път, за да видим как ще реагират най-ожесточените ни врагове.
Веднага бе публикуван указ, с който се свикваха всички военни, които упорито проявяваха склонност да следват „курс на гледане в учите“. Стече се цветът на казармите. Министърът на междупланетарните работи едва сдържа радостта си, когато един от военните възкликна:
— Очи се пише с „о“!
Тогава се реши този проницателен военен да отпътува незабавно за страните от най-влиятелните планети. Гласува се също да се промени положението на планетата в пространството, приготвени бяха пликове със зелени хартийки за журналистите, които прекарваха времето си по баровете, бе сготвена и изядена една тъмна супа в очакване реакцията на Космоса.
Когато специалният пратеник се завърна в Злокобнево — летището, където кацаха машините на авиокомпанията „Черната“, пътуващи по директните линии с най-верните сателити, — Мрачният го посрещна в цивилни дрехи и с карамфил в илика.
— Провървя ли ни? — запита той пратеника, като отпъждаше с ръка светкавиците на фоторепортерите.
— Горе-долу — отвърна запитаният.
— Повече долу, отколкото горе, или повече горе, отколкото долу?
— Повече горе, отколкото долу, понеже цялата вселена забеляза промяната.
Капка лакома слюнка се стече по лявото ъгълче на устните на Мрачният.
— И повече долу — продължи делегатът, — тъй като журналистите от галактиката не проумяха значението на спектакъла.
И като отвори торбата си, започна да чете заглавия от световната преса:
„Слънцето“ казваше:
Петното сменя местоположението си. Изкуфели управници се опитват да направят пирует в космоса.
Интелектуалният „Здрач“ съобщаваше:
Новата планета се оказа Петното, което с безочливо самохвалство показва най-зловещия си лик.
Народният вестник „Шега“ констатираше:
Петното става все по-духовито — лайна и мухи.
Мрачният усети, че някакъв пророчески възел стяга гърлото му.
— Експулсирайте от планетата кореспондентите на тези вестници — изрева той.
— Направихме го още миналата година!
— Тогава обявете извън закона всички християни, протестанти, мюсюлмани, червенокръстци, теософи, въглищари и вегетарианци!
— На вашите заповеди, ваше превъзходителство! — му отговориха те.
— А специалният пратеник да бъде назначен за награда на поста министър на външните работи.
— Извинете — намеси се последният с дискретна усмивка на уста, — ала длъжността е заета.
— Кой я изпълнява?
— Самият аз, върховни повелителю.
— Добре, постарайте се тази нощ да паднете с някой хеликоптер, ще присъствувам лично на погребението ви.
После се втурна като подплашена кокошка към покоите си, наоколо му изникваха хора, а от прозорците мигаха сигнали. Сграбчи в ръце огледалцето си и задъхан се затича към летището. По средата на площада спря изтощен и облегна огледалцето върху останките от едно изсъхнало дърво, бомбардирано преди една година от негови самолети. Едва не ослепя, разбра, че народът приближава и го обкръжава с ореол, който го задушава. Изтри с накичения с отличия ръкав стъклото и попита:
— Огледалце, огледалце, как съм?
— Все по-зле.
— Насам или натам?
— Все назад.
— Какво ме чака?
— Съд.
— Сигурно ли си?
— По всяка вероятност — въже.
— Панделка в косата?
— Не, роза на шията.
— Достоверни ли са сведенията ти?
— А може и поделение стрелци.
— Какво блести?
— Очите на момиченцата.
— Какво заслепява?
— Очите, които излизат от гробовете.
— Какво свети?
— Народът, който се е вдигнал на война.
— Какво изпитвам сега?
— Страх.
— Нападателите малко ли са?
— Всички.
— На какво мога да разчитам?
— На пръстите си.
— Къде са войниците ми?
— Изплашени са.
— Каква съдба ме чака?
— Конфликтна.
— Има ли някакво спасение?
— Да си стегнеш куфара.
— В каква посока да поема?
— Към ада.
— Предложи ми някаква алтернатива!
— Другия живот.
— Не! Искам някакъв тук, в галактиката!
— Куршум в черепа!
— Южна Африка не може ли?
— Там положението стана черно.
— Няма ли друга възможност?
— Имение в Парагвай.
— А зелените хартийки?
— Винаги ще ти послужат.
— А ако ти ме издадеш?
— Няма да се намесвам.
— А ако ме обвиниш?
— Ще ми видиш сметката.
— А не е ли по-добре веднага да те счупя?
— Дори в смъртта си предател!
Тогава Мрачният вдигна ръка и сграбчи дръжката на меча, с който бе покрил планетата, удари огледалото, стъклото се пръсна на милиони парченца и всяко едно умножи хилядократно слънчевата светлина, която заля площада и цялата планета. Небето пламна в диаманти и природата отново заприлича на бял дроб, който вдишва и издишва, птичките запяха, облаците се разкъсаха, лек вятър повя между дърветата и народът любопитно пристъпи към опърлените останки на Мрачният, пръснати из тревата. Малки мушици кръжаха между очите му, които приличаха на две стоманени топчета, големи колкото хлебарки.
— Какво ще правим сега? — се запита тълпата, плувайки в увличащата атмосфера, образувана от блясъка на звездите в очите й.
Някой предложи:
— Да го сглобим като ребус и да го изложим в музея.
Друг се пошегува:
— А тези метални неща очите му ли са или никакви зърна?
— Кой би могъл да предположи, че този покойник, който изглежда като от желязо…
— С право е носил черни очила — съгласиха се единодушно всички.
— Добре — настоя най-нетърпеливият, — какво ще правим?
— Каквото си му е редът — обади се една старица. — Да вземем една метла и да пометем, докато не са се събрали мухи.
— Разрешете ми — намеси се авторът на разказа, който беше в тълпата. — Сега, когато планетата е чиста и свежа като кожата на влюбена девойка, как ще я нарекат хората във вселената?
— За бога, поете, колко сте глупав! — възкликна едно момиченце с голяма колкото пъпеш звезда. — Ще й върнат старото име.
— Добре — съгласи се авторът, като си поглади мустаците, — но читателите не го знаят.
— Е, бъдете един път оригинален и оставете разказа да завърши като гатанка.
Преди да скочи, даде последен сигнал.
Спусна се в атмосферата, където тялото му стана по-леко от перце, главата му се освободи от мисли, кръвта му спря, нервите изпъкнаха в мускулите като шевовете на парашут.
Без дрехи, или екипировка, тъй като тяхната материя не се подчиняваше на волята му, както плътта.
Гол.
Беше лесно. Освобождаваше се от силата на притеглянето и преставаше да го направлява. Позволи само леко да се усеща теглото на кожата, опасала го като броня, за да го предпазва от студа.
Щом достигна повърхността на водата, тялото само зае вертикално положение и се насочи към земята.
Беше спасен.
Единствената рана, която получи при бързото си освобождаване от кораба, кървеше, но не бе опасна, защото при допир с кислорода кръвта му се възстановяваше във вените. Бе необикновено висок и красив, а очите му — морскосини на цвят — святкаха с металически блясък и бяха пронизващи като слънчевите лъчи по пладне.
Още не бе брадясал, тъй като скоро се бе обръснал.
— Корабът ми трябва да е паднал в океана — си каза.
И тръгна по този непознат свят, в който никога не се бе опитвал да дойде, но който след аварията се превръщаше в негова съдба.
Насочи се към дърветата, поклащани от бриза, който идваше от близкото море.
Скоро забеляза група местни жители, които отиваха към реката, и видя как бяха облечени. Както се бе скрил, успя да чуе част от разговорите и пусна в ход волята си, за да може мозъкът му да работи с пълен капацитет и да му даде значението на думите.
Последва ги. Един по един влязоха във водата и започнаха весело да се къпят.
— Трябва да се приближа.
Отиде при тях и влезе във водата. Един, който, изглежда, ръководеше групата, го доближи и странно се поклони. Той разпери ръце, както по обичай поздравяваха на неговата планета.
— Добре дошъл — каза другият.
— Не разбирам нищо — отвърна чужденецът на своя език.
Този, който ръководеше групата, съзря колко висок бе.
— Не си като нас — каза. — Откъде идваш?
Мозъкът му работеше трескаво; думите се движеха насам-натам по нервните му отводи и се объркваха, блъскайки се безспир. Не знаеше какво да отговори, въпреки чувството, че последните думи бяха много по-лесни, имаше ги почти програмирани. Внезапно, без да разбере как, отговори, посочвайки мястото в необятното пространство, откъдето бе дошъл.
Мозъкът му — покорен, сигурен, добре захранван — бе намерил точния смисъл на първите думи. Започваше да съставя свой речник и сега трябваше да се научи да го ползва.
— От…
И ръката му отново се протегна, за да посочи мястото в небето. Групата мълком го наблюдаваше. Може би не разбираха отговора му. Може би дори не можеха да си го представят. Поиска им дрехи назаем и те му дадоха. После седна с тях и заговориха. Те говореха, а той отговаряше, все още с едносрични думи. Узна, че тук имало други хора, с железни одежди, които пробождали със стрелите си местните жители.
„Трябва да доживея, докато дойде моята спасителна група“, каза си той и се скри в пустинята, където можеше да издържи до шест месеца без храна и вода благодарение на запаса, който имаше в себе си.
Пустинята бе тиха и скучна. Почти като междупланетното пространство; да гледаш дюните бе все едно да наблюдаваш своеобразните очертания на съзвездията. Нощем, когато пясъчните форми се изгубваха в дълбокия мрак и се виждаха само звездите, той се чувствуваше изпълнен с болка и тъга, тъй като бе ужасно да си пленник на една необикновена земя и да не си в състояние да промениш гледката на тези мъртви точки. Не бе както в неговия кораб, когато можеше да чертае курса и да изменя картината, да се доближава или отдалечава от различните светове.
— Съвсем ще полудея — изкрещя след месец и отиде към брега, където срещна едно рибарско семейство, с което се сдружи и научи отлично езика. Подир това тръгна с лодката заедно с рибарите, за да възстанови сигналните съоръжения. Спусна се във водата и обходи морското дъно. Безполезно. Тогава излъчи под водата един телепатичен сигнал и той привлече рибите, които напълниха мрежите. Върна се на повърхността, отмести въздуха и образува около себе си безвъздушно пространство. Силата на земното притегляне не минаваше през тялото му: беше като неподвижен мъртвец и така се плъзна по водата, изправен на краката си, стъпили върху тънък слой въздух на повърхността на морето.
Моряците, които го видяха, имаха ужасно учуден вид и той разбра, че бе отишъл доста далеч. Този свят или тази част от света, в която беше попаднал, бе твърде изостанала.
„Ще започнат да приказват за мен, а нямам полза от това.“ Каза го на рибарите:
— Това не е нищо. Не го казвайте никому.
Рибарите бяха честни. Не казаха абсолютно нищо, но го заведоха при един сляп приятел, за да го види и да се опита да му помогне.
— Милост.
Гласът бе трогателен. Очите на мъжа бяха затворени и той повтаряше само това с пълна увереност:
— Милост, милост…
— Мога да използвам гласа си — помисли си той — и да разчупя печата, който закрива погледа му. Само че енергията ми е ограничена, а от този свят получавам малко и няма да мога да си я възстановя. Моята мощност, моята мощност трябва да издържи…
През това време слепецът продължаваше да стои срещу него — нещо, което не можеше да понесе, тъй като в неговия свят подобни болести не съществуваха.
— Ще ти помогна… Легни…
Слепият се подчини и той покри очите му. Няколко пъти повтори едни и същи думи. Трептенията на гласа му унищожиха вируса. Тогава другият се събуди и видя светлината.
Легенди и истории се редяха за него и животът на тези хора се затваряше около неговия мимо волята му.
Привличаше вниманието с ръста и със силата на погледа си, а вече имаше и мека брада и коси, които покриваха тила му. Скоро узнаха за присъствието му и народът идваше и го наобикаляше.
— Чуден народ, който не познава любовта и живее само с илюзии… Чуден народ, който не познава любовта.
Следваха го навсякъде, слушаха го и го наблюдаваха; бе започнал да става част от живота на тези хора.
Изпита силите си. Властта на погледа, силата на погледа.
Поздравяваше, като разперваше ръце.
— Това, което наричате богатство, няма никаква стойност в моята страна — казваше той. — Важното е любовта.
Жените го следваха, но той знаеше, че не може да се раздава, тъй като силите му намаляваха все повече и повече.
— Той е вълшебник…
— Не ни поглежда, ето това е; затова го обичаме.
— Но аз бих го следвала винаги.
— Казва толкова нови неща. Още не зная за какво говори, но в него има смисъл.
— Сякаш идва от някакво далечно и чисто място, където хората са по-силни и по-уверени и нямат нужда да се къпят, както тук.
— Изпита силите си. Властта на погледа, силата на погледа.
— Моята власт, моята власт…
У него се пробуди дълбоко съчувствие към този народ, който, независимо от всичко, толкова много се нуждаеше да създава и да обича. И въпреки че фактът, че бе далеч от своя свят, непрекъснато го притесняваше — „Моят изгубен сигнал и аз — без отговор“, — направи каквото можа, за да помогне да се подобри животът и съществованието на мъжете и жените, които така пламенно се приближаваха до него. Защото заблудата бе необходима.
Говорѝ с метафори, което му помогна да направи силно впечатление на слушателите си, а също така, за да могат да объркат думите му впоследствие.
— Никога не трябва да се отдалечавам от тези, които ме следват. Деня, в който направя това, потисниците на тази страна ще ме унищожат и тогава ще бъде изгубена и последната ми надежда да бъда спасен. Зная, че силата ми няма да трае вечно…
Въпреки това гладът сред хората и техните болести го тревожеха. И употреби честотата на вибрациите в гласа си, за да лекува, и реши да нахрани хилядите хора, които гладуваха.
— Това е непознато в моя свят. Странни и бедни същества.
Бавно освободи енергията, концентрирана в разума му, и увеличи земните храни чрез възпроизводителни процеси.
— Въпреки че накрая ще стана само едно тяхно подобие.
Но той беше прекъснал веригата на историята.
Не войниците направиха първата крачка към унищожението, а търговците, които продаваха храната.
— Този човек трябва да изчезне.
— Разорява ни.
— Да умре. Да го пребием с камъни.
Когато оня се приготви да вдигне камъка, чужденецът, който предусети нападението, се извърна към сергиите със стоки и ги обърна на земята. А народът моментално повтори действието с останалите сергии.
— С всяка изминала минута нещата стават по-големи и по-важни.
Някаква тишина проникна в сърцата и мъже и жени се проснаха пред него. Само той стоеше изправен като цар сред тълпата. Само той, висок и необикновен, с властен поглед в очите, които никой не можеше да отблъсне.
Вечерята се превърна в научна сесия. Пожела да обясни, че материята се приспособява към различни еволюционни процеси, към различни биофизични нива.
— Всичко това сме самите ние — каза той, поставяйки ръце върху храните. — Аз мога отново да се превърна в тази материя, а тя може да се превърне в личност. Животът трябва да се губи, само за да се променя тялото или средата. Вие умирате, защото не сте се научили да искате да живеете; не искате да живеете повече, защото способностите ви са слабо развити и ви дават ограничен възглед за света. Ако умеехте да го използвате, тогава бихте желали да се обновявате вечно…
Един го попита как бе успял да съживи мъртвец.
— Гласът ми унищожи зародишите, възстанови движението и поднови материята. Думите ми са прости и все пак създават необходимите вибрации.
Войниците вървяха по шосето в редици по четирима. Пееха някакъв химн. Един човек изскочи на пътя и им даде знак. По заповед на офицера групата спря. Той пристъпи към човека и го попита:
— Вие ли сте?
— Да — отговори другият, разтреперан.
— Добре, кажете ни къде е.
Човекът нервно притисна ръце и пошепна на офицера:
— Той е най-висок. Има сини блестящи очи.
Офицерът размести хората си и те тръгнаха напред в разгърната по полето верига, която щеше да се затвори около посочената точка.
Малко след това, когато обкръжаваха чужденеца, офицерът го запита:
— Кой си ти?
— Аз съм син на един човек — отвърна чужденецът.
— Отведете го! — каза офицерът. И даде знак да му вържат ръцете. Човекът, чието желание бе да използва времето, за да помогне на един народ, много по-изостанал от неговия, се вгледа за миг във въжето, висящо в ръцете на легионера. За миг помисли, че можеше да се освободи от всички тях с остатъка от сила, която все още имаше в резерва. Но тогава разбра също, че нямаше никакъв смисъл, тъй като бе надминал възможностите си, а никой не го познаваше истински, нито пък знаеше кой е той. Нямаше да спечели, ако спести няколко часа живот. Бе изчерпал мощта си, с която помагаше на поробения народ, увеличаваше храната, възстановяваше болните. Рано или късно щеше да се изтощи. Нямаше корен извън небесата, които бе набраздил с невероятни скорости, уморен бе да чака резултата от сигнала, даден доста прибързано. Този твърде малък за толкова голяма вселена сигнал.
Протегна двете си ръце и войникът ги завърза.
Щом пристигнаха в града, започнаха разпитите. Явиха се много хора, които казваха, че го познават и му приписваха думи и дела. След това поискаха да го накарат да признае неща, които не знаеше, и хиляди пъти настояваха да узнаят чий син беше.
Беше първото физическо нападение. Поиска да разкъса въжетата и помисли за тях, само за тях, като се абстрахира от всичко, което го заобикаляше. Концентрира се напълно. Но въжетата не отстъпиха; бе загубен, последните му висши сили го бяха напуснали. Беше беззащитен човек като останалите, като жителите на този поробен народ.
— Ти си конспиратор — изкрещя един истеричен старец и целият съвет на старейшините го подкрепи. — Ще те предадем на войската…
Така и стана.
Заведоха го при един военен, облечен в железни доспехи като останалите, само че този беше загърнат в червена мантия.
Преди да стигне до него, трябваше да мине между две редици хора, които държаха бойни знамена. Огледа се и видя как от яростта на погледа му знамената увиснаха.
„Имам още сила.“
Пак се опита да разкъса въжетата. Но нищо; само знамената увиснаха; остатъкът от енергията му ги правеше необикновено тежки в ръцете на войниците.
— Кой си ти? — попита офицерът.
Чужденецът погледна със съмнение предводителя на войниците:
— Аз съм човек от…
Командуващият го прекъсна:
— Ти Христос ли си?
— Това име ми даваш ти — каза затворникът и помисли, че ако документът му за самоличност бе у него, щеше да го покаже на офицера.
— Ти ли си царят на тези хора?
— Не разбирам какво казваш — отвърна чужденецът. — Не съм тукашен.
— Тогава това не е твоето царство.
Обърна се към множеството и каза, че високият човек не може да бъде обвинен в конспирация.
Само че начело на тълпата бяха търговците, от които чужденецът се бе бранил. И те започнаха да надават викове:
— Смърт! Смърт!
И думата изплаши военачалника, който го предаде на войската.
Войниците го отведоха в едно мазе, където го ритаха, удряха… накрая го завързаха за един стол и го покриха с чудновати символи, като да бе плашило.
Малко след това го извлякоха на улицата и сложиха на гърба му огромен кедров кръст. Човекът придържаше, доколкото можеше, тежестта, докато го караха да върви към един близък връх, известен като „Мястото на черепа“. Сред удари от камшици и копия — както правеха с този поробен народ — нечаканият посетител се влачеше с мъка.
Стигнаха до върха и го изправиха на кръста.
До него имаше двама други екзекутирани, но той изглеждаше много по-голям.
— Навярно щях да умра по-лесно, ако не бе този навик да разпервам ръце…
Един от войниците го чу да говори и заби копието си в него.
Напълно се отпусна, за да не страда.
И въпреки че го помислиха за мъртъв, сърцето му все още биеше с ритъм, недоловим за земния човек.
Свалиха го и го набутаха в някакъв гроб. Беше се смалил много, откакто се беше спуснал на земята.
Войниците пазеха гроба от страх да не би любопитни хора от народа да изровят трупа.
Над света се спусна мрак. Слънцето се скри и небето стана тъмно, макар да бе ден. Видяха се звездите. Луната, която беше като кръв, не огря през цялата нощ.
Спасителният патрул бе отправил два-три предупредителни изстрела към земята и сградите. В гробището се отвориха гробовете на мъртъвците. Докато корабът стоеше във въздуха, близо до земната повърхност и всичките му прожектори бяха запалени — затова небето изглеждаше като при буря, двама от мъжете се приближиха до гроба, пред ужасения поглед на пазачите. Бяха високи, с красиви униформи и лесно отместиха камъка, който покриваше гроба.
Изтезаваният чужденец се надигна и следвайки собствените си стъпки, се присъедини към двамата мъже.
— Да си вървим — каза.
И те изчезнаха в небето.
След това народът започна да разказва историята много вълнуващо. Клеветниците я променяха, приятелите — също. Писателите заимствуваха от всички тези варианти и създадоха литературни творби. Всеки каза това, което искаше, а човечеството продължи да го повтаря и все още не е престанало. Дори днес, през 3000-та година.
Действителността е безкрайно различна тя не се поддава на остроумните изводи на абстрактната мисъл; не понася строгата и точна класификация; стреми се към вечна раздробеност, към безкрайно разнообразие.
Тридесет милиарда души от четири планети и девет спътника очакваха с особено нетърпение хиляда сто и четиридесетата сесия на Общото събрание на Всемирното правителство, на която предстоеше да се разискват важни въпроси: трябваше да се приеме перспективен план развитие през следващия век, щяха да бъдат представени изследователите от трите последни експедиции в Космоса, а винаги възникваха и интересни проблеми при изказванията на делегатите от различните координати. С подчертан интерес се очакваше изявлението на Плиний Катон, който се отличаваше с изключителното си красноречие и полемични схващания.
По екраните на стереотелевизорите се появи широката куполообразна зала, където заседаваше Общото събрание. Екранът-пилот я обхващаше цялата, а секторният показваше в едър план, с повече или по-малко подробности — по желание на зрителя, кое да е място от помещението. В минутите преди откриването на сесията зрителите насочваха селектора към някой делегат или делегатка и дори можеха да чуят техните разговори. Жените отделяха по-специално внимание на облеклото на делегатките.
Сесията бе открита в точно определената част от секундата и веднага започнаха дебатите по най-различни въпроси, отнасящи се до управлението на вселената. По време на почивките сред отделните групички делегати можеше да се долови с какво голямо нетърпение очакваха появата на Плиний Катон. Това нетърпение се предаде по същия начин и на останалата част от човечеството. А когато Плиний се появи на подиума и погледна към светлинното табло, което показваше броя на зрителите и тяхното местонахождение, той разбра, че е в центъра на вниманието на всички мислещи същества на вселената.
Плиний беше облечен в скромна фосфоресцираща туника в преливащи се тонове. Темето му имаше матов отблясък — белег за мъжка небрежност, за разлика от някои делегати, които грижливо лъскаха плешивите си глави със субрадиоактивни вещества, за да постигнат по този начин красиви отражения с цветовете на дъгата и с различни дължини на вълната.
— Хомо Сапиенс! — възкликна Плиний, обръщайки се, както беше прието, към всички. — Изправени сме пред една ужасна алтернатива, която трябва да разрешим, преди да е утвърден планът за следващия век. Алтернативата, за която говоря, се свежда до няколко елементарни въпроса: накъде отиваме, докъде ще ни доведе нашият неразумен начин на развитие? Открай време всички ние сме рожби на околната среда, а и тя е наша рожба. Първоначално околната среда ни променяше постепенно чрез процеса на адаптация, на който се подчиняват задължително всички живи същества, съгласно стария закон „който не се приспособява към средата, загива“; но освен това човекът в своето развитие също успява да измени околната среда, първо с убежищата си срещу стихиите, после с овладяването на селскостопанската дейност, а по-късно със създаването на машините, та дори и с промените в климата и т.н. В резултат на всичко това с течение на годините направихме живота толкова лек, физическите усилия толкова безполезни, станахме така защитени от стихиите, че се превърнахме в огромен мозък, носен от едно хилаво тяло, което е застрашено от изчезване и ще изчезне, ако не поемем друг път на развитие. — Ораторът направи кратка пауза и закрачи нервно насам-натам.
— Днес нашите деца използват личните транспортни ракети почти непрекъснато и краката им видимо се атрофират. Същото става и с ръцете. Статистиките сочат, че нашите крайници са с 23,7 процента по-слаби, отколкото преди 700 години.
При жените изчезнаха всички белези на гърдите от преди хиляда години поради атрофия, дължаща се на неупотреба. А сега, с новоизобретената изкуствена матка, имаме основание да мислим, че след хиляда или две хиляди и петстотин години те ще загубят способността си да раждат деца. Този ужасен апарат, за който става дума, прави възможно оплождането на поставената в него женска зародишна клетка от предварително избран по пол сперматозоид. Така нареченото „дете“ на тази двойка притежава почти всички качества, желани от „родителите“, като освен това им спестява неудобствата на бременността и раждането.
Плиний Катон остро критикува в продължение на няколко метрични часа основните и най-характерни страни на съвременния живот. Накрая направи предложението за „великия план“, с който да се промени ходът на човешкото развитие.
— Ето защо за следващите хиляда години предлагам едно развитие към миналото! — развълнуван шепот се понесе из залата, из четирите планети и деветте спътника. Когато най-после се въдвори тишина, Плиний продължи да обяснява с подробности своя замисъл.
След това според програмата бе обявена почивка, за да се организира дискусия по предложението, което Плиний току-що бе направил по такъв блестящ начин. Думата бе дадена на Ксесторний Ксестор, известен философ, създател на някои от фундаменталните клонове на модерната философия.
— Усъвършенствуването на разума винаги е било същност на човешкото развитие. В определен момент човекът се е отделил от животните, понеже започнал да си служи с оръдия на труда. Тези оръдия на труда са му позволили да разшири възможностите си за действие, което, от своя страна, създало нови отношения и възможности за усъвършенствуване на разума. Оттогава това явление се повтаря при всеки нов напредък на човечеството. Заедно с овладяването на научните принципи, които управляват природата, човекът променя околната среда, за да подобри условията на живот. Тази промяна на околната среда от джунглата към модерния град неминуемо предизвиква измененията, за които Плиний говори толкова красноречиво. — Ксесторний говореше с приглушен глас на философ.
— Да. Вярно е, че в определен момент човекът и машината образуват едно неделимо, жизнено необходимо цяло. Без машините световете, които обитаваме, едва ли биха изхранили и една десета част от съществуващото население. Нещо повече: чрез машините ние се освободихме от редица неприятни задължения, които преди поглъщаха голяма част от времето ни. Защо да се отказваме от тях, след като сме овладели енергията и по този начин винаги можем да имаме машините на наше разположение? Вечно ще ни служат фабриките, където от най-разпространените елементи, като въглерод, водород и кислород, се синтезират въглехидратите, протеините и витамините, които ни хранят. Безсмислено е да унищожим всичко това, за да получаваме същите хранителни вещества от техните древни естествени източници! — Ксесторний беше в стихията си.
— Плиний нарече, „ужасно“ изобретението на института „Д-р Верненмундер“, което несъмнено е истинска революция! Благодарение на изкуствената матка можем да избираме идеалната яйцеклетка и идеалния сперматозоид, съдържащ онези хромозоми на родителите, чиито качества са най-добри, и в една строго контролирана по отношение на киселинност, температура и т.н. среда да осигурим най-благоприятни условия за развитието на плода. Резултатите са просто чудесни. Това е голяма победа на науката! Трябва ли да ни плаши възможността нашите деца да се раждат съвършени?
С овладяването на енергията нашето съществование е гарантирано; земята, по която вървим, въздухът, водата, атомите, които образуват материята, са наши неизчерпаеми енергийни източници.
Касае се в случая да вземем решение по въпроса: Води ли ни към гибел усъвършенствуването на нашия разум? За мен отговорът е: не! — Като завърши с тези думи, Ксестор бързо излетя към мястото си в залата.
Беше ред да вземе думата някой защитник на направеното предложение, посочен от неговия автор. Плиний се спря на големия макробиолог Сатурний Паладий, млад мъж с елегантна осанка, облечен също като него в семпла златиста туника и който също се качи на трибуната на ораторите със собствените си крака.
— Не споделям мнението на нашия велик Ксесторний. Усъвършенствуването на разума е следствие, а не същност на нашето развитие. Истинската същност е възпроизводството и запазването на вида, еднаква за всички живи същества. За да оцелее непрекъснато увеличаващото се човечество, ние трябваше да овладеем производството, а то бе възможно само чрез все по-широкото познаване на законите, които управляват вселената. Първите оръдия на труда, за които говори Ксесторний, бяха оръжията. За по-лесно набавяне на храна или за защита. Чрез тях човекът доби по-голяма възможност за действие, те му позволиха да просъществува, да се множи по-лесно и да усъвършенствува разума си. След това първо стъпало, преодолявано от човека години наред, идват други, които го довеждат до това, което е днес; но в основата си механизмът е същият.
Историческият опит е показал, че развитието на един животински вид води винаги до голяма специализация, която обаче предизвиква неговата гибел при най-малката промяна в околната среда поради неспособността му да се приспособи към новите условия. Ксесторний смята, че човекът, като господар на околната среда, понеже владее енергията, не е засегнат от закона, който унищожи в древноста трилобитите, амонитите и големите влечуги. Но това усъвършенствуване може да ни доведе до един вид гибел, която да не е непременно физическата смърт, а да се изразява в загуба на основните атрибути, характерни за човека! — Паладий изрече тези думи след дълга пауза и с твърд глас, с цел аудиторията да схване добре думите му.
— Днес нашите деца още от самото си раждане са подложени на всевъзможни изследвания върху способностите и интелекта им. Щом се уточни на коя област от познанието трябва да се посветят, овладяването на всичко, свързано с нея, им отнема почти целия живот. Малко време им остава, за да приложат някъде натрупаните знания. Това изисква една още по-голяма специализация на познанието от всеки индивид във всяка отделна област на живота, което води до страшен парадокс: с всеки изминат ден научаваме все повече за един все по-тесен клон от познанието. Ще станем едно объркано човечество, все по-умно в областта на частното и все по-невежо в областта на общото. Едно общество от автомати, които живеят и умират с единствената цел да получат знания и да разширяват този stock[13] от знания. В кой ли момент този човек ще загуби характерните за него атрибути, за да се превърне чисто и просто в още един вид мислеща машина, различаваща се от другите само по начина на възпроизводство?
Развитието на човека е довело до прогресивната загуба на част от свойствата на неговия животински произход. Нашите сетива, нашите първични инстинкти са изчезнали в по-голямата си част. Поради това ние вече не познаваме цяла гама чувствени възприятия и не можем да разберем дали от тази загуба човешката природа обеднява или не. Човекът зависи все повече и повече от машините, които е създал. До неотдавна тази зависимост беше непряка, т.е. машините ни служеха за превоз, правеха живота ни по-приятен и т.н. Но от известно време ние сме в пряка зависимост от някои машини, като изкуствената матка, метаболикона и т.н. Мутациите, които те неминуемо предизвикват у човека, ще ни доведат до една точка на необратимост, при която животът без тях ще бъде невъзможен. Правилно ли е това от стратегическа гледна точка? Според Ксестор, докато владеем енергията, нашето съществование е гарантирано. Това обаче не е вярно: всички наши фабрики работят, управлявани от електронни мозъци, които ръководят производствения процес. Но ако те се повредят, фабриките ще бъдат парализирани и всемирните резерви ще се изчерпят само за няколко години. А какво освен изчерпването на енергията би могло да наруши функционирането на електронните мозъци? Големите магнитни пертурбации например. Проучванията показаха, че вероятността за извеждане от строя на съвременните електронни мозъци е едно към два милиона. Тоест подобни магнитни смущения могат да настъпят веднъж на два милиона години. И ако възникнат в настоящия момент, това ще означава края на света.
Ксестор направи условния знак, че има въпрос към оратора, и той удовлетвори молбата му.
— Велики Паладий, ти спомена метаболикона и би трябвало да обясниш защо тази опасност, за която току-що говори, се крие именно в него.
— Добре — отвърна Паладий. — Метаболиконът се използва за сега само от космонавтите при по-дълги експедиции. Това е една малка машина, захранвана с прости видове енергия, като електричество, светлина или топлина, която чрез системата от много сложни механизми възвръща на организма загубената при жизнените процеси енергия и по този начин прави излишно приемането на храна. Но, Ксестор, едно човечество, което е зависимо от този апарат в продължение на години, би загубило всичките си органи с изключение на кръвоносната система и мозъка. Ще можем ли тогава да се наричаме Хомо Сапиенс? По този начин — продължи Паладий — ние вървим интелектуално и физически към нещо, което не е човек, а някаква деформирано чудовище: животно-машина или машина-животно, но не и човек.
Залата потъна в дълбоко мълчание, докато Паладий слезе от подиума със собствените си крака и в странен контраст с лекия полет на предишния оратор, с мъка се заизкачва към мястото си.
Предложението на Плиний бе подложено на гласуване; след няколко минути резултатът стана известен, понеже гласуващите трябваше само да натиснат на телевизорите си съответните бутони за ДА или НЕ.
Предложението бе прието!
Случаят бе такъв, какъвто ви го разказахме, макар че в действителност тази съдбоносна крачка имаше много по-дълбоки корени. В спонтанното чувство — смесица от смут, изумление и паника, което този ден разтърси всички мислещи същества във вселената и което предопредели приемането на проекта — имаше нещо животинско, ирационално. Това силно и прикрито чувство не можеше да бъде предизвикано само от повече или по-малко блестящото красноречие на Плиний или Паладий, защото беше по-скоро инстинкт като онзи, който ръководи неотменно и мощно големите стада низши животни. Защото най-странното в цялата история е това, че проектът бе приет единодушно!
Пристъпи се бързо към изработване на перспективен план за връщане към миналото. Раждаемостта бе сведена до едно дете в семейство с цел броят на населението да се намалява наполовина за всяко поколение. Системно се дезактивираха синтетизиращите фабрики и се възвърна старият начин за отглеждане на растения и животни за осигуряване на храна. Едновременно с това учените се заеха със задачата да развият изгубените инстинкти и примитивни характерни белези на човека чрез различни практически способи. Скоро резултатите бяха налице. Само за двеста години бе постигнато биологическо връщане, равно на две хиляди! И така човечеството продължи своя път назад…
Старецът тъжно погледна окосмените телца на внучетата си.
— Струва ми се, че отидохме твърде далеч — изрече гласно мисълта си той.
— Деденце, разкажи ни още една приказка!…
— Още една, още една! — викаха в хор децата и весело размахваха опашчиците си.
Когато арогантният Лъв се погледна в огледалото, за да си среше буйната грива, остана изумен: оттам го гледаше лицето на укротителя. Предизвикателен черен мустак, огнен пистолет и свистящ камшик се отразяваха застрашително върху стъклото. След лъва си изпати жирафата: пред удивения й поглед изникна силуетът на хипопотам с къса шия, дебел и подпухнал. Котаракът остана посрамен, като се видя в облика на плашливо мишле, седем пъти по-малък, без страшните си нокти и паднал по гръб. Вълкът-лунатик, прочутият хищен вълк, се виждаше в огледалото с муцунка на великденско агънце, блеещо псалми към луната. Беше се случило най-странното нещо: огледалото се беше объркало.
Розата, която не искаше да преживее подобен срам, предпочете да се оглежда само в очите на славея. А лебедът, изпаднал в екстаз, се затвори в себе си, отказвайки да излезе от езерото, от страх да не се превърне в селски паток само заради някаква си абсурдна фотографска грешка. Огледалото явно бе загубило паметта си и бъркаше образите. Това сигурно би могло да се избегне, ако навреме му бяха сменили водата. Но сега не оставаше друг изход, освен да се гмурнат в океанските му дълбини, за да подредят объркания архив от маски на загубилото паметта си огледало.
В началото странното явление предизвика смут и дълбоко възмущение сред обитателите от цялата околност. Но с времето всички свикнаха със своя нов образ и само далече някъде в спомените си запазиха старото си и така обичано отражение. Само Лъвът като истински цар не се примиряваше, ръмжеше гневно и удряше с лапа винаги когато в огледалото се покажеше укротителят, демоничен и мустакат, деспотичен и обладан от зъл дух, напразно сипещ закани със смешния си, бълващ огън пистолет към него, Царя на джунглата.
— Не толкова странна, макар и без съмнение по-показателна — каза тогава другият, — е историята на мистър Пърси Тейлър, ловец на глави от джунглите на Амазонка.
Знае се, че през 1937 напуснал Бостън, Масачусетс, където до такава степен шлифовал духа си, че останал без стотинка. През 1944 се появил за първи път в Южна Америка, в района на Амазонка, където съжителствувал с индианците от едно племе, чието име няма защо да припомням.
Заради сенките под очите и изпосталелия си вид много скоро станал известен като „бедният гринго“ и дори децата от училището го сочели с пръст и го замервали с камъни, когато минавал край тях с лъсналата си под златното тропическо слънце брада. Но това не натъжавало изпадналия в беда мистър Тейлър, защото бил чел в първия том от Пълните съчинения на Уйлям Дж. Найт, че ако не завиждаш на богатите, бедността не е порок.
Само след няколко седмици местните хора привикнали с него и с екстравагантното му облекло. И понеже имал сини очи и лек чужд акцент, президентът и министърът на външните работи се отнасяли към него с изключително уважение от страх да не предизвикат международни инциденти.
Бил толкова беден и нещастен, че един ден влязъл в джунглата, за да търси треви за храна. Едва бил изминал няколко метра, без да посмее да се обърне, когато съвсем случайно видял през храстите две индиански очи, които го наблюдавали упорито. Силна тръпка на безпокойство преминала по чувствителния гръб на мистър Тейлър. Но мистър Тейлър, неустрашим, посрещнал опасността и продължил пътя си, като си подсвирквал, сякаш нищо не бил видял.
С един скок (който няма смисъл да наричаме животински) индианецът застанал пред него и възкликнал:
— Buy head? Money, money![14]
Въпреки че английският не можел да бъде по-лош, г-н Тейлър, леко раздразнен, разбрал че индианецът предлагал да му продаде една човешка глава със странно намалени размери, която носел в ръка…
Излишно е да казваме, че мистър Тейлър не бил в състояние да я купи; но понеже се направил, че не разбира, индианецът се почувствувал ужасно притеснен, дето не говорел добре английски и му я подарил, като молел за извинение.
Силно зарадван, мистър Тейлър се върнал в колибата си. Тази вечер, легнал по гръб върху тънката рогозка от палмови листа, която му служела за легло, обезпокояван само от жуженето на възбудените мухи, които подхвърчали наоколо и безсрамно правели любов, мистър Тейлър дълго съзерцавал с наслада любопитната си придобивка. Най-голямо естетическо удоволствие му доставяло да брои, един по един, космите на брадата и мустаците и да гледа двете малко иронични очички, които като че ли му се усмихвали, благодарни за проявената почтителност.
Мистър Тейлър, човек с широка култура, обичал да се отдава на съзерцания, но този път скоро се отегчил от философските си разсъждения и решил да подари главата на един свой чичо, мистър Ролстън, който живеел в Ню Йорк и още от крехка възраст проявявал силен интерес към културните прояви на испано-американските народи.
Няколко дни по-късно чичото на м-р Тейлър го помолил — след като най-напред се осведомил за драгоценното здраве на племенника си — да му изпрати, ако обича, още пет глави. Г-н Тейлър с удоволствие изпълнил прищявката на чичо си и не се знае как, но с обратна поща „имал удоволствието да задоволи желанието му“. Много признателен, мистър Ролстън му поискал още десет. Мистър Тейлър се почувствувал „много поласкан, че може да му услужи“.
Но когато след един месец мистър Ролстън поискал да му бъдат пратени още двадесет глави, мистър Тейлър, човек суров и брадат, но с фина артистична душа, почувствувал, че братът на майка му прави бизнес с тях.
Добре, ако искате да знаете, точно така било. Съвсем откровено мистър Ролстън му дал да разбере как стои работата чрез едно вдъхновено писмо, чийто решително търговски език подръпнал, по-силно от всякога, струните на чувствителната душа на мистър Тейлър.
Веднага образували дружество, като мистър Тейлър се задължил да набавя и изпраща в индустриални количества обработени човешки глави, а мистър Ролстън да ги пласира колкото може по-изгодно в страната си.
В първите дни имало малко досадни затруднения с някои местни субекти. Но г-н Тейлър, който в Бостън беше получил най-високата оценка за едно есе върху Джоузеф Хенри Силимън, се проявил като политик и получил от властите не само необходимото позволение за износ, но и изключителен монопол върху тази дейност за деветдесет и девет години. Малко труд му коствало да убеди войнствения президент и злите духове от камарата, че тази патриотична стъпка ще обогати страната им в твърде кратък срок и че много скоро всички жадни туземци ще могат (в почивките между събирането на глави) да пият едно добре изстудено разхладително питие, чиято магическа формула той самият ще предложи.
Когато членовете на Камарата прозрели предимствата — след кратък, но плодотворен напън на мисълта, — почувствували как патриотизмът им се разгаря и за три дни издали декрет, с който искали от народа да ускори производството на глави.
Само след няколко месеца в страната на мистър Тейлър главите достигнали онази популярност, която всички добре помним: Отначало били привилегия на най-заможните семейства, но демокрацията си е демокрация, никой не може да отрече; само след седмици с тях можели да се сдобият дори школските учители.
Дом без съответната глава се считал за пропаднал. Скоро се появили колекционери. А с тях и противоречията; да имаш седемнадесет главички почнало да се смята за проява на лош вкус, друго било да имаш единадесет. Станали толкова популярни, че истински изисканите хора загубили интерес към тях и само по изключение купували по някоя, ако е малко по-особена от другите, което я спасявало от простащината. Една рядка глава с пруски мустаци, принадлежала приживе на един многократно награждаван генерал, била подарена на института „Дънфелер“, който светкавично отпуснал 3,5 млн. долара за насърчаване популяризирането на тази толкова вълнуваща проява на испано-американските народи.
Междувременно племето напреднало толкова много, че вече имало на разположение едно тротоарче за разходки около Съдебната палата. По това тротоарче се разхождали в неделя и в Деня на независимостта членовете на Конгреса с най-хубавите си пера, покашлювайки, много сериозни или усмихнати, на велосипедите, които компанията им била подарила.
Но какво да се прави? Не всички времена са добри. Когато най-малко се очаквало, се появил първият недостиг на глави.
И тогава станало най-весело. Нормалните смъртни случаи се оказали недостатъчни. Министърът на здравеопазването, в прилив на искреност през една задушна нощ, при загасена лампа, след като погалил жена си по гърдите от немай-къде, й признал, че е неспособен да увеличи смъртността до ниво, задоволяващо интересите на компанията, на което тя му отговорила, че не трябва да се безпокои, че нещата ще се оправят от само себе си и че е по-добре да спят.
За да се компенсира този административен недостатък, трябвало да се вземат героични мерки и смъртното наказание било прилагано в най-строгите му форми. Юристите се консултирали помежду си и издигнали и най-малката грешка в категорията на престъпление, наказвано с бесило или разстрел, според случая.
Даже най-малките пропуски се превърнали в престъпни деяния. Например: ако при най-обикновен разговор някой поради небрежност кажел „много е горещо“, а след това се докажело с термометър в ръка, че не е толкова горещо, той бивал глобяван с незначителна сума и на минутата прострелван, като главата му се предоставяла на компанията, а тялото и крайниците — справедливо е да отбележим — на опечалените.
Законодателството за здравеопазването получило широк отзвук и било много коментирано от дипломатическия корпус и външните министерства на приятелските държави.
Съгласно това знаменателно законодателство на тежко болните се давали 24 часа, за да приведат в ред документите си и да умрат; ако за това време имали късмет да заразят с болестта си семейството си, животът им се удължавал с по един месец толкова пъти, колкото роднини били заразени. Жертвите на леките заболявания и просто неразположените заслужавали презрението на родината и на улицата, всеки можел да ги заплюе в лицето. За пръв път в историята било признато значението на лекарите (имало дори няколко кандидати за Нобелова награда), които не лекували. Да умреш станало пример за най-висш патриотизъм не само в национален мащаб, но и в най-величествения континентален мащаб.
С развитието, което получили други помощни индустрии (производството на ковчези, на първо място, което процъфтявало с техническата помощ на компанията), страната навлязла, както се казва, в период на голям икономически напредък. Този прогрес бил видимо изразен чрез още едно тротоарче с цветя, по което обвити от меланхолията на златните есенни следобеди, се разхождали съпругите на депутатите, чиито красиви главички сякаш отвръщали: Ами да, ами да, всичко е наред! — когато някой учтив журналист ги поздравявал от другата страна с вежливо сваляне на шапка.
Само ще припомня, че един от тези журналисти, който при някакъв случай кихнал много звучно, без да може да се оправдае, бил обвинен в екстремизъм и изправен до стената за разстрел. Чак след самоотвержената му кончина академиците — майстори на словото признали, че този журналист бил един от най-големите умове на страната; но главата му, веднъж смалена, станала толкова нормална, че не се забелязвала никаква разлика между нея и останалите.
А мистър Тейлър? Той междувременно бил назначен за личен съветник на конституционния президент. А сега, като пример за невероятните възможности на индивида, прехвърлял хилядарка след хилядарка, но това не го карало да страда от безсъние, понеже бил чел в последния том на Пълните съчинения на Уйлям Дж. Найт, че ако не презираш бедните, да си милионер не е порок.
Мисля, че за втори път ще кажа, че не винаги времената са добри. Като се има пред вид процъфтяването на бизнеса, се стигнало до момент, в който от цялото население на страната останали само управниците и съпругите им и журналистите и съпругите им.
Без особено умствено усилие м-р Тейлър измислил, че единственият възможен изход бил войната със съседните племена. И защо не? В името на прогреса…
С помощта на няколко оръдийца първото племе било чисто и просто обезглавено за някакви си три месеца. Мистър Тейлър вкусил от славата на завоевателя. Дошъл ред на второто племе; след това на третото, четвъртото, петото. Прогресът се разпространил с такава бързина, че скоро, въпреки усилията на експертите, било невъзможно да се открият съседни племена, на които да се обяви война.
Това било началото на края.
Тротоарчетата започнали да се обезлюдяват. Само отвреме-навреме там можело да се види някоя дама заедно е награден поет с произведението си под мишница. Потънали отново в бурени и станали трудни и трънливи за деликатните крака на дамите. С недостига на глави намалели велосипедите и почти напълно изчезнали веселите оптимистични поздрави.
Фабрикантът на ковчези бил по-тъжен и печален от всякога. На всички им се струвало, че миналото им било само спомен от хубав сън, в който намираш торбичка, пълна с пари, слагаш я под възглавницата и продължаваш да спиш, а на другия ден осъмваш с празни ръце.
Въпреки всичко, макар и с мъка, бизнесът се поддържал. Само че станало трудно човек да заспи — от страх да не осъмне, вече изнесен.
В родината на мистър Тейлър, разбира се, търсенето ставало все по-голямо. Ежедневно се появявали нови изобретения, но в душата си никой не вярвал в тях и всички питали за латиноамериканските главички.
Кризата била пълна. Мистър Ролстън отчаяно все искал и искал глави. Макар че акциите на компанията рязко спаднали, бил убеден, че племенникът му ще направи нещо, за да го извади от това положение.
Пратките, преди ежедневни, намалели до една на месец, вече с какво ли не: с глави на деца, на дами, на депутати.
Изведнъж съвсем престанали.
Един студен и сив петък, на връщане от Борсата, още зашеметен от виковете и жалката картина на обхванатите от паника приятели, мистър Ролстън решил да скочи от прозореца, вместо да си послужи с револвера, чийто звук би го изпълнил с ужас, когато, отваряйки един колет, извадил главата на мистър Тейлър, който му се усмихвал отдалеч, чак от дивата Амазонка, с виновно-дяволитата усмивка на дете, което сякаш казва: „Извинете, извинете, вече няма да правя така.“
Като пришпори коня, сграбчил края на юздите в ръка, господарят на имението се нахвърли яростно върху индианеца, за да го накаже за пример пред всички пеони[15]. С приведено над дясното стреме тяло той шибаше сгърчения слуга, които свит на кълбо на земята, викаше и молеше бащицата за прошка. Но дон Висенте Кабрал вече не искаше да си затваря очите пред тази скандална любов. Нима нямаше жени в имението? Ако още веднъж го хванеше сред ламите — двеста тояги на гол задник и цяла нощ в прангите.
Стадото лами наблюдаваше побоя с човешко внимание — петдесет животни с нежни очи и деликатна женска грациозност. Една лама, по-висока от останалите, украсена като муле на панаир, чисто бяла без никакво петно, се кипреше с червените си панделки и пискюли, вързани с вкус за козината на шията, които при поклащане докосваха сребърния хлопатар. Индианците я наричаха Киля, защото беше бяла и може би свещена като пълната луна.
Наказаният индианец пропълзя, за да се скрие между забитите й в земята копита. Тогава всички пеони спряха с молещо уважение коня на господаря, да не би да удари и ламата.
— Майка Киля — промълви един индианец, като посочи вече порозовялата в априлския следобед луна.
Всеки земевладелец в Перу носи постоянно револвер, а ламите не са скъпи. Освен това той трябваше да научи индианците, че ламите не са жени и не могат да бъдат любени като такива. След точно попадение в ухото Киля падна на земята, цялата трепереща; широко отворените й очи погледнаха с толкова женска нежност, че самият господар се разкая веднага за бруталността си. Кръвта вече цапаше козината, хлопатара и звънчетата, които леко звънтяха от гърчовете на агонията. Тогава индианците коленичиха и започнаха жално да ридаят, а най-дръзкият от всички посочи отново луната, която се пенеше в нощта, цялата почервеняла от прокоби.
— Майка Киля, бащице!
Без да обръща внимание на суеверията на „тези варвари индианци“, дон Висенте Кабрал слезе от коня в двора на имението и се качи да си легне с лошо настроение. Вече нямаше да търпи да кичат красивите животни като проститутки.
Четирима индианци отнесоха тялото на Киля до гробницата, където са погребани телата на великите деди, на всички онези генерали и принцове, които изградиха величието на Перуанската империя, преди неуязвимите, облечени в метал мъже да пресекат посоките, указани от Уиракоча[16]. Гробницата беше до реката, в подножието на Андите. Далечна надгробна музика отекна от хълм на хълм до самите долини, заглушавана тук и там от бумтежа на водата в скалите, изтърколени от планината. Сякаш под заклинанието на невидимите кени[17] луната побеля и се изпълни с прошка. Тъмни фигури, които едва напредваха с монотонната танцуваща стъпка на индианците, се появиха в нощта. От обятията на пончото изплуваха бледи жени е пуснати върху гърдите им плитки, които проплакваха в погребален ритъм. Когато индианците се наредиха до агонизиращите пламъци, прозвуча остър зов към татко Уиракоча и стиснатите юмруци отправиха закани към къщата на белия човек, разположена там долу, на края на имението. Стопанинът на ламата, битият индианец, коленичи да целуне кървящата рана върху козината, която изглеждаше още по-бяла в тъмата. Тогава Киля потрепери мъртва на земята, вързаха сърцето й, за да оросят гробницата на дедите, а далечните кени продължаваха да оплакват несправедливия упадък на расата. На небето свещената луна, Майка Киля, примираща като сестра си тук, не показваше заплашително кървящите си бразди, но индианците разбраха какъв беше дългът им. Нашибаха кучетата, за да вият злокобно по майката на небето и да й разкажат мъката на земните й синове. Оплакваха тихичко добродетелите на умрялото животно, съвършената му белота, женските му очи, бухналата му като цвета на памука козина. Никоя друга лама не можеше да превозва като нея тежките кюлчета злато от мината, никоя друга лама не беше толкова опитна като водач в пуната на капризното и бавно стадо, което едва спираше, за да гризне бледа трева.
* * *
Заровиха я под един камък на брега на реката; по този въпрос няма никакво съмнение, само господарят на имението остана изумен, когато на следващия ден стадото пристигна, водено от бяла лама. Беше същата, Киля, със същите накити и същия поглед. Дон Висенте Кабрал потрепера. В околността на империята нямаше толкова бели лами, а и той бе сигурен, че стреля с точна ръка в дясното ухо. Излезе на двора, без да отрони дума. Индианците пеони както винаги свеждаха поглед, за да не се четат мислите им.
Когато не прекосяваха с безразличие под тежестта на товара снега по височините или не отхвърляха с рязък скок кюлчетата злато или балата памук, ламите лудуваха в двора, радостни като кози. Неподвижна и изправена до вратата на кошарата стоеше Киля. Да, същата, украсена като вчера, с поглед, впит в господаря. Дон Висенте Кабрал познаваше от горчив опит странните изкуства на индианците, мълчаливия им гняв, оплакващите им отмъщения, неподвижния им смях и предпочете да не разпитва никого. Биха му отговорили като друг път — толкова пъти, — нагаждайки вечния си стон: „Манан, тайта.“ Не знаели, не видели нищо… Бяха способни на всичко. Може би знаеха да съживяват животните с магиите си, може би са тичали цяла нощ по пътищата и са намерили и довели друга бяла лама. Нямаше да им достави удоволствието на тези потайни хора да се покаже изненадан или да избухне в гняв.
Възседна коня и се приближи до стадото, като го броеше на висок глас: една… две… петнадесет… петдесет. Бяха всичките. Тогава краката му се разтрепераха и вероятно индианците забелязаха, защото шпорите иззвънтяха. Застана неподвижно, за да се успокои, но различи съвсем ясно, до дясното ухо на Киля, червено и кръгло петно като следа от куршум. Ламата беше толкова близо, че не издържа на изкушението да я погледне лице в лице. Двете горди очи изразяваха човешка злоба! Изведнъж животното го заплю в лицето и се отдалечи с танцуваща стъпка. Беше една от онези храчки, от които се страхуват индианците, защото остават завинаги петна по дрехите. Дон Висенте Кабрал не разбра точно и защо не се нахвърли с камшика върху индианците и животните. Избърса бавно с кърпа тъмната и пенеста слюнка, която се стичаше по бузата му. Индианците вече коленичеха в очакване на наказанието, като стенеха предварително, защото познаваха жестокия господар. Но господарят беше изгубил разсъдъка си — за първи път нямаше желание да ругае или пък в душата му на цивилизован човек се беше промъкнала коварно любовта на индианците към ламите. Докато стадото се отдалечаваше в планината, Киля не преставаше да обръща глава, за да погледне господаря на имението, изправен неподвижно на коня срещу небето, луната и орлите от високите гнезда, срещу цялата тайна на планинската нощ, която кара белите хора да треперят. От коня падна направо на легло. Петното от плюнката не се изтриваше, напротив, разрастваше се все повече по бузата като странно страдание, наричано от индианците ута[18]. Лицата, ръждиво-петнисти и морави на цвят, се разпадат на парчета, разядени от неизлечима болест.
Докато господарят умираше, като повтаряше тихо името на бялата лама, слугите гледаха лицето му, изпъстрено с червени петна от изгоряло — като рани от револвер с голям калибър.
С двете си гърди отсечени,
на един поднос положени.
В деня, когато почина, лекарите погледнаха очите на Ф. и отвърнаха погледи един от друг: Ф. почина с тегло един килограм жабешко лице и триста и двадесет грама бръчки в тоналности, променливи от жълто до теменужено, за очарование на медицинските сестри от Обществения майчин дом.
Не се наложи да прережат пъпната връв, след като въпросната връв не устоя на сблъсъка със смъртта и самичка се скъса от бързане да обърква света с други нечисти клопки.
Докато ставаше това, камилата напираше безспир.
Двадесет и четири часа по-късно Ф. все още умираше и Науката не се уплаши, защото умиранията на ФФ, не плашат никоя смъртна душа. Въпреки това ФФ умираше и може би щеше да продължава да умира вечно.
След петгодишно умиране Ф. се сдоби с майка в едно смехотворно съчетание от две превозни средства. Достопочтената госпожа цапаше дрехи, за да осигури мъртвооцеляването на Ф. и на самата себе си. Беше се задържала в чифт чисти дрехи тъкмо в момента, в който водачите на превозните средства се поздравиха.
Ф. отиде в сиропиталище и съботите се измъчваше с някое и друго — лакомство, подхвърлено от бащите или от майките на сираците.
По-рано се прехвърли в една фабрика за френски парфюми и стана почти гениален работник благодарение на хрумването му да прибавя по няколко капки сярна киселина в стъклениците.
Търговският успех, подкрепен с такава практика, бе толкова несъмнен, че управителят — председател на предприятието, в един рядък миг на безпричинна радост уволни Ф. и незабавно се самоуби.
Случката му донесе крайно приятни последици и Ф. се видя принуден да прекара известно време на държавна сметка, под закрилата на лъскави господа, чийто добър вкус се отличаваше с навика да обличат еднакви костюми.
По обед Ф. поглъщаше кашата с такъв апетит, че пренебрегваше вечерята.
И така, смъртта на Ф. бе покрита със слава, докато той срещна Златоцветка. Щом се зърнаха, разплакаха се безсрамно и си размениха дълбоки омрази. Удряха си плесници и се хапеха по най-осветените ъгли.
Камилата пак се опита, не успя, засили се и тръгна отново.
Златоцветка и Ф., принудени от едно повърхностно хилядолетно съждение, решиха заедно да умрат, докато животът ги раздели.
По това време Ф. страдаше от незавидно парично положение: залегна да изучава Нумерология, помести една статия в излизащото на френски Списание за математически науки на Университета в Пара. Бе посочен като един от вероятните неудостоени с Нобелова награда. Тогава, за да опровергае собствената си теза, той открадна един билет. Лотарията спечели. Ф. получи поздравления от цял свят, щом изплати наградата на това учреждение в сто четиридесет и четири безлихвени вноски.
Това бе супа в отровата. Златоцветка, щом се видя милиардерка до единствения човек, когото мразеше, заряза го. Смени Ф. за някакъв си Р.
Ф. излезе от благодетелната потиснатост в резултат на бързината, с която изпразни куфарите, скъса паспорта и отлетя към залата за гладуване. Не му потръгна никак зле. Премести се в стаята за будуване. Неволята от щастието го понесе с петдесет, четиридесет, тридесет, двадесет километра в час към отчаянието. Това беше насърчаващо. Нищо не го караше да си спомня за омразната жена.
А камилата пак направи друг безплоден опит.
Ф. се записа в курс по машинопис, взе диплома за шев и кройка и участвува в конкурс за клисар на една литературна черква, като стигна до скъсване на предпоследно място. Встъпи в длъжност на някогашната си работа и се гмурна в безделно търсене на спомени. За щастие бе назначен за осветителен стълб. Въпреки кучешкото приятелство той се изнуряваше. Запалваше се в шест и угасваше половин час преди това. Това беше най-маловажното. Отдаде се на престъплението: отвори склад за твърди и течни хранителни стоки и взе да сипва вода на първите и да пресушава вторите. Клиентелата откри измамата и му отправи най-чепатите похвали. Ф. търпеше всичко. Фирмата стана къща за любовни срещи. Ф. пропусна възможността и купи акции. Десет милиона, двайсет, трийсет, петдесет, деветдесет. Когато акционерите надушиха плана, окичиха се със сто шейсет и девет револвера „Смит и Уесън“ и отидоха да го поздравят. Ф. не ги предусети. Беше седнал на бордюра да милва деветдесетте милиона. Акционерите обкръжиха Ф. Ф. хукна назад. Акционерите напред. Напред. Назад. Напред. Назад. Напредничавите затвориха кръга. Ф. по средата. Някой направи фокуснически номер и извади едно барабанче от сакото си. Последваха неговия пример.
Камилата пак се засили.
Тридесет и осем акционери образуваха група от музиканти с дайрета и куики[19]. Появиха се пет четириструнни китарки и двайсет и един атабака[20].
Ф. направи първите стъпки. Акционерите също.
Камилата се втурна в последен опит.
Ритъмът на самбата помрачи пустинята, удавена в толкова удоволствия. Все тъй насред кръга, Ф. завъртя своето несъществуване върху дръжката на едно невидимо знаме. Танцува чак докато кожата му се нажежи до същото теменужено-жълтеникаво, в което умря. Тогава легна на земята, усмихна се при спомена за Златоцветка, отвори очи и заживя.
Но беше късно: камилата, след двехилядогодишни провали, накрая успя да мине през игленото ухо и като се случи това, не остана място за Ф.
Първите деца, които забелязаха, че по морето към тях плува някаква тъмна и тайнствена грамада, си представиха, че това е неприятелски кораб. После видяха, че няма нито флагове, нито мачти, и помислиха, че е кит. Но когато заседна до брега, те махнаха от него гъсталаците водорасли, парчета медузи, риби, останки от корабокрушения, които влачеше на себе си, и едва тогава разбраха, че това е удавник.
Играха си с него целия следобед — ту го погребваха в пясъка, ту го изравяха, — докато някой ги видя случайно и вдигна тревога в селото. Мъжете, които го пренесоха до най-близката къща, усетиха, че тежи много повече от всички други познати им мъртъвци, почти колкото цял кон, и си рекоха, че може би прекалено дълго се е носил по течението и водата е проникнала в костите му. Когато го простряха на земята, видяха, че е много по-едър от всички мъже, защото едва се побираше в къщата, но си помислиха, че някои удавници може би по природа са си такива — продължават да растат и след смъртта. Миришеше на море и само очертанията му позволяваха да се предположи, че това е труп на човешко същество, защото кожата му беше покрита с кора от мидички и тиня.
Не стана нужда да му мият лицето, за да се убедят, че мъртвецът е чужд. В селото имаше само двайсетина дъсчени къщи с каменисти дворчета без цветя, скупчени в самия връх на един пустинен нос. Сушата беше толкова оскъдна, че майките все живееха със страха вятърът да не отнесе децата, а редките мъртъвци, които ги напускаха с годините, трябваше да ги хвърлят от скалите. Но морето беше кротко и щедро и всичките мъже се побираха в седем лодки. Затуй, когато намериха удавника, достатъчно беше да се огледат едни други, за да се уверят, че всички са налице.
Тази вечер не излязоха на риболов. Докато мъжете проверяваха дали не липсва някой от съседните села, жените останаха да се погрижат за удавника. С тръстика го очистиха от калта, оскубаха водораслите, които се бяха вплели в косата му, а с желязно стъргало за чистене на риба остъргаха мидичките. Докато вършеха това, забелязаха, че водораслите по него са от далечни океани и големи дълбочини, а дрехите му са на парцали, сякаш е плувал през лабиринт от корали. Направи им впечатление също, че носи смъртта си горделиво, защото нямаше самотния израз на другите морски удавници, нито пък отвратителния и жалък вид на удавниците в реките. Но едва когато го изчистиха напълно, разбраха какъв мъжага е бил и дъхът им секна. Не само че беше най-високият, най-силният, най-мъжественият и най-хубаво сложеният мъж, когото бяха виждали, но и въпреки че го виждаха с очите си, пак не можеше да се побере във въображението им.
Не намериха в селото достатъчно голям креват да го сложат да легне, нито достатъчно здрава маса, да поседят край него, да го оплачат. Не се побра в празничните панталони дори на най-високите мъже, в неделните ризи дори на най-плещестите, в обувките дори на най-дългокраките. Тогава жените, възхитени от размерите и хубостта му, решиха да му ушият панталони от едно голямо парче корабно платно и риза от някоя булчинска рокля, че да може човекът достойно да продължи смъртта си. Докато шиеха, насядали в кръг, и между един бод и друг все поглеждаха трупа, стори им се, че вятърът никога не е духал толкова силно и Карибско море никога не е било толкова неспокойно, както тази нощ, и предположиха, че тази промяна има нещо общо с мъртвия. Представяха си, че ако този прекрасен мъж живееше в тяхното село, неговата къща щеше да е с най-широките врати, с най-високия таван и с най-твърдия под, а рамката на кревата му щеше да е скована от най-дебелите дъските железни болтове, и жена му щеше да е най-щастливата. И такава власт щеше да има, мислеха си те, че щеше да вади рибите от морето само като ги извика по име, и с такъв мерак щеше да върши всичко, че извори щяха да бликнат изпод ръцете му дори от най-сухите камъни и цветя щяха да поникнат на скалите. Скришом го сравниха със своите мъже и си помислиха, че те за цял живот не могат да направят онуй, което е способен да направи той за една нощ, и накрая ги зарязаха мислено като най-кльощавите и жалки мъже на земята. Тъкмо се лутаха из лабиринтите на въображението си, когато най-старата от жените — която заради старостта си гледаше удавника повече със състрадание, отколкото със страст — въздъхна и рече:
— Както го гледам, Естебан се казва.
Истина беше. За повечето от жените беше достатъчно да го погледнат още веднъж, за да се убедят, че не може да се казва другояче. Най-упоритите — те бяха и най-младите — продължаваха да си представят, че като го облекат и го сложат да легне, окръжен от цветя, обут с лачени обуща, може да се казва и Лаутаро. Само че това беше празна илюзия. Платното не стигна и лошо скроените и още по-лошо ушити панталони излязоха тесни, а скритите сили на сърцето му караха копчетата на ризата да отскачат. След полунощ воят на вятъра изтъня и морето потъна в тежък вторнишки сън. Тишината разсея последните съмнения: Естебан си беше човекът. Жените, които го бяха облекли, и онези, дето го бяха вчесали, и другите, дето му бяха изрязали ноктите и очистили брадата, не можаха да потиснат в себе си една тръпка на състрадание, когато трябваше да се примирят и да го оставят да лежи на земята. Едва тогава разбраха колко нещастен трябва да е бил с това свое грамадно тяло, щом като дори и след смъртта то му беше пречка. Представиха си го приживе как по принуда минава на една страна през вратите, как се блъска в минувачите, как стои прав, като отиде на гости, чудейки се къде да дене меките си възрозови като на морж ръце, докато домакинята търси да му донесе най-здравия стол и примряла от страх, го кани: „Седнете ей тука, Естебан, моля ви се“, а той, облегнат на стената, се усмихва: „Не се безпокойте, сеньора, и тук ми е добре — забил токове в живо месо, с гореща пот на гърба от толкова повтаряне все на едно и също при всяко ходене на гости, — не се притеснявайте, сеньора, така ми е добре“ — че какъв срам, ако вземе да счупи стола. И никога не е разбрал навярно може би, че онези, дето му викаха: „Не си отивай, Естебан, остани поне докато заври кафето“, после си пошушваха: „Колко хубаво, че си отиде този мечок, този красив глупак!“ Това си мислеха жените край мъртвеца на разсъмване. По-късно, когато покриха лицето му с кърпа, за да не му пречи светлината, им се видя толкова мъртъв завинаги, толкова беззащитен, толкова подобен на техните мъже, че в сърцата им се отвориха първите пролуки за сълзите. Първа захълца една от най-младите. Останалите, насърчавайки се една друга, минаха от въздишките към сълзите и колкото повече хълцаха, толкова повече им се плачеше, защото удавникът все повече ставаше „техният Естебан“. А накрая тъй жално го заоплакваха, че той се превърна в най-безпомощния мъж на земята, в най-кроткия и най-покорния, горкичкия Естебан. И когато мъжете се върнаха с вестта, че удавникът не е и от околните села, те през сълзите си почувствуваха радостно облекчение.
— Слава богу — въздъхнаха, — значи си е наш.
Мъжете решиха, че това са женски превземки и нищо повече. Уморени бяха от нощната обиколка и искаха само час по-скоро да се отърват веднъж завинаги от този натрапник, преди още да е припекло силно слънцето в този сух и безветрен ден. Сковаха една ръчна носилка от стари мачти, като ги съединиха здраво, за да издържат тежестта на трупа до скалите. Решиха да вържат на глезените му котва от търговски кораб, за да потъне без никакви пречки в най-дълбоките води — там, където рибите са слепи, а водолазите умират от тъга, — че да не могат лошите течения да го върнат към брега, както беше ставало с други удавници. Но колкото повече бързаха те, толкова повече ги бавеха жените със своите приумици, само да им губят времето. Ходеха насам-натам като подплашени кокошки, изравяха от сандъците разни морски талисмани. Едни се пречкаха отсам — искаха непременно да закачат на удавника талисман за попътен вятър, други се пречкаха оттатък — трябвало на всяка цена да му сложат на ръката един компас като часовник. Накрая на мъжете им кипнат „Махни се оттука бе, жена, застани на друго място, да не пречиш! Не виждаш ли, че ще ме бутнеш да падна върху мъртвеца!“ И подозрения ги заглозгаха, та започнаха да мърморят: че какви били тези дрънкулки като на олтар за съвсем чужд човек, че нали колкото и висулки да има отгоре си, тъй или иначе акулите все ще го налапат. Но жените продължаваха да носят своите нищожни реликви, мъкнеха, влачеха, препъваха се и за каквото не им стигаха сълзите, помагаха въздишките, и накрая мъжете се развикаха: че от къде на къде такава олелия за някакъв си изхвърлен от морето мъртвец, за някакъв си удавник, дето никой не го познава, за някакъв си нехранимайко! Тогава една от жените, оскърбена от подобно бездушие, дръпна кърпата от лицето на удавника и на мъжете дъхът им също секна.
Беше Естебан. Не беше нужно да го повтарят, за да го познаят. Ако им бяха казали, че е сър Уолтър Рейли, може би дори щеше да ги учуди акцентът му на гринго, папагалът на рамото му, пушката за убиване на канибали, но Естебан беше единствен на света и лежеше пред тях, проснат като огромна риба, бос, само по панталони като за някой недорасъл и с тези твърди нокти, дето само с нож можеха да се изрежат. Достатъчно беше да му дръпнат кърпата от лицето, за да разберат колко е засрамен и че никак не е виновен, дето е толкова голям, нито толкова тежък, нито толкова хубав, и да беше знаял, че ще се случи всичко това, щеше да си потърси някое по-безлюдно място да се удави, „сериозно, сам щях да си вържа една котва от галеон за врата и щях да падна от скалите уж случайно, за да не ви додявам сега с този мъртвец по никое време, както вие казвате, и да не тревожа никого с този проклет нехранимайко, дето няма нищо общо с мене“. Такава правдивост имаше в държанието му, че дори най-недоверчивите мъже — които вече си представяха тежките нощи в морето, със страха, че на техните жени им е омръзнало да сънуват тях и затова сънуват разни удавници — дори те и други, по-корави, изтръпнаха до мозъка на костите си от искреността на Естебан.
И затова му направиха най-разкошното погребение, което някой би могъл да си представи за един съвсем случаен, подхвърлен удавник. Няколко жени бяха отишли да търсят цветя по съседните села и доведоха други жени, дето не вярваха каквото им разказваха, и те като видяха мъртвеца, се върнаха да вземат още цветя, и донесоха много, много — докато накрая се събраха толкова цветя и толкова хора, че не можеше да се мине.
В последния момент им дожаля да го върнат сирак на морето и му избраха един баща и една майка сред най-добрите, а други му станаха братя и сестри, чичовци и братовчеди. Тъй че, покрай него всичките жители на селото накрая се сродиха помежду си. Неколцина моряци чули плача им и объркали курса, а после се разбра, че един накарал да го вържат за главната мачта, защото си спомнил стари приказки за сирени.
Докато се препираха кои най-много заслужават да го понесат на раменете си по стръмния склон към скалите, мъже и жени за първи път забелязваха колко са бедни улиците им, колко са безплодни дворовете им, колко са оскъдни мечтите им в сравнение с великолепието и хубостта на техния удавник. Пуснаха го без котва, за да може да се върне, ако поиска и когато поиска, и всички затаиха дъх за частица от вековете, докато трупът му падаше в пропастта. Не беше нужно да се погледнат, за да разберат, че един от тях вече липсва и никога няма да се върне. Но те знаеха също, че занапред всичко ще тръгне по нов начин, че къщите им вече ще имат най-широките врати, най-високите тавани, най-твърдите подове, за да може споменът за Естебан да си ходи навсякъде, без да се блъска в минувачите, и отсега нататък никой да не посмее да пошушне: „Умря този мечок, колко жалко, умря този хубав глупак“, и ще ги боядисат отпред с весели бои, за да увековечат паметта на Естебан, и до скъсване ще копаят, но ще направят говори да бликнат от камънаците и цветя да поникнат на скалите, че пътниците от големите кораби да се събуждат на разсъмване, упоени от мириса на техните градини в открито море, и капитанът да слезе от мостика си в своята празнична униформа, със своя астролабин, с полярната си звезда, с военните си ордени, и като посочи потъналия в рози нос на хоризонта в Карибско море, да каже на четиринадесет езика: „Погледнете нататък, хей там, където вятърът сега е толкова кротък, че се мушва да поспи под одърите, а слънцето грее толкова силно, че слънчогледите не знаят накъде да се обърнат, да, там е селото на Естебан.“
Голяма склонност към сдържаност проявявах още на младини, а с годините тя се усилваше все повече, докато обикновените житейски събития ме тласкаха към онази самота, която винаги съм жадувал. Мисля, че всеки един от нас трябва да пази за себе си своите радости и скърби, ако не иска да стане смешен или да се превърне в карикатура, въпреки че не е изключено хората да предпочитат да бъдат карикатури, вместо да изпитат нещо силно.
Що се отнася до мен, вече зная, че дори когато — още момче в къси панталони — реших да стана войник, съм предчувствувал, че никъде другаде човек не е толкова самотен, колкото в казармата: там сме монаси, откъснати от света, без задължителен бог, комуто да се посветим, и макар че сме много хора на едно място, дисциплината ни държи на разстояние един от друг по-сигурно и от килия.
С тези думи искам да подчертая, че не съм привърженик на светските събирания, завършващи неизбежно — ако не и започващи — със съмнителни словоизлияния, които обръщат всичко с главата надолу; искам да отбележа, че като свидетел на събитията, които ще разкажа и които чувството ми за дълг ме кара да доверя с най-голяма точност, аз не съм от онези, които лесно се влияят от обстановката или от заобикалящите ги хора.
За да бъда последователен, ще започна с това, че на въпросното събиране не можех да не отида: беше починал един стар мой другар по оръжие, майор от артилерията, минал в запаса като мен, преди почти четвърт век, на когото дължах единствените минути на истинска братска утеха през последните години. Тъй че за тази вечер прекъснах работата си по изучаването на Клаузевиц[21] и след като се нахраних и облякох, се отправих към дома на покойния ми приятел, твърде отдалечен от моя.
Времето беше чудесно, един от тези истински пролетни дни, които в Буенос Айрес са такава изненада за живелите дълго в провинцията; докато вървях из залесените северни предградия, въздухът набъбваше от ухания. Както трябваше да се очаква, сред тихия жилищен квартал къщата на моя приятел беше по-осветена от другите и към нея постоянно прииждаха хора.
Влязох малко трудно, защото повечето от поканените бяха избрали тъкмо този час, за да дойдат и антрето беше почти пълно с хора. Изпълних задължението си, поздравих, както е прието, членовете на семейството и когато се обърнах да огледам присъствуващите, открих, че се намирам сред другари. Тъкмо свършвах един разговор и започвах друг, до такава степен, че мина време, докато унесен в приказки, крачка по крачка, след не едно и две задължителни отдръпвания, за да сторя някому път, стигнах накрая до вътрешния двор на старата хубава къща.
Най-много бяха артилеристите, но имаше и представители на други родове войски, даже един генерал от пехотата, чието име ще премълча, понеже получаването на златните му пагони публично се свързва с тъмни политически събития. Сервираха напитките, но аз, тъй като от години не вкусвам алкохол, помолих да ми донесат кафе. Почти всички предпочетоха алкохола и не се ограничиха много-много в тази своя слабост; след като бях изстрадал заедно с тях изгнанието в тъжните провинциални гарнизони, където след вечерната проверка пиенето, комарът или семейното гнездо бяха единствените убежища срещу смъртната досада и отчаянието, това беше толкова обяснимо за мен, колкото и присъствието на скучните недодялани женички, които ги придружаваха.
С онези, с които си бяхме загубили следите, се разпитвахме един друг за съдбите ни след последната среща; с други си припомняхме казармените вицове, може би вулгарни и тъпи за цивилните, които са неспособни да разберат колко невинност и любов влага войникът в тях, просто поради липса на добър обект за това.
Мина известно време и всички бяхме обхванати от страшно униние, което се носеше като мъгла от влажен въздух. Макар че малко от присъствуващите бяха в униформа, след разменените подробности всеки знаеше чина и положението на останалите и пресмяташе с поглед, зареян в пространството, и с чаша в ръка — сякаш всички бяха деца, родени в един ден и с еднакви дарби, — до каква степен съдбата се беше подиграла с него в сравнение с най-ощастливените. Беше ми ясно, като че го бях изрекъл на глас: нима аз не оплаквах и себе си, като си представих докъде щях да стигна, ако събитията през тридесета година не ме бяха принудили да мина в запаса?
Точно в този момент забелязах присъствието му. Беше над петдесетгодишен мъж, но строен като младеж, с буйна сива коса, с малко къси ръце и шия и със съвсем непринудени движения; физически здравият му вид, който несъмнено беше причината за младежкия му изглед, ме изкушаваше да го включа в категорията на онези офицери, които веднъж овладели фехтовката, не пропускат нито ден за упражнения, за да запазят гъвкавостта си, предназначена да впечатлява женския пол, което пък, от друга страна, ги прави малко женствени; но в него имаше нещо неопределимо, което ме възпря да го сторя.
Аз, както и другите, които се намираха в този двор, го забелязахме, защото съвсем неочаквано, разкъсвайки тихия шепот на нашите вяли разговори, в един от ъглите избухна смях. Погледнахме нататък и видяхме група мъже и жени — които вече се мъчеха да сдържат смеха си, а сред тях с щастливо изражение на лицето стоеше той. Някои пожелаха да узнаят причината за това внезапно развеселяване, а тези, които току-що го бяха изпитали, я съобщиха веднага, след което смехът, макар и приглушен, се разпространи наоколо като доказателство, че алкохолът и разочарованието бяха предразположили една част от гостите към всичко, което би могло да ги разсее.
Мълвата не стигна до нас и ние започнахме да се питаме кой е този човек. Аз се досетих, че още когато дойдох, се сблъсках с него и той ме попита как съм, като ми говореше на ти; след като му отвърнах с усмивка и повдигане на раменете, понеже не го познах, той доверчиво ме потупа по гърба. Останалите ровеха в паметта си, но не можеха да си спомнят и тогава един полковник от нашата част, който до такава степен уважаваше дисциплината, че през всичките тия години дори не беше се осмелил да научи нещо повече от придобитото в колежа, заяви категорично, че го познавал от сапьорския полк в Сараете. Това изявление накара друг да се сети, че го е виждал по същото време в Ескел[22]. И така стана ясно, че не знаем нищо за него.
Междувременно нашият герой беше разширил кръга на слушателите си и аз се приближих, за да го наблюдавам по-добре. Сега беше измислил някаква игра или състезание, която изпълняваше превъзходно, а останалите само правеха опити със съмнителен успех: трябваше да произнасят думи със затворена уста, през носа, но така, че да са напълно разбираеми. Забравили досадата отпреди малко, тези, които го бяха заобиколили, постепенно се поддаваха на желанието си да опитат и скоро дворът се изпълни със странни, гротескови, дори отблъскващи звуци. Генералът също беше един от изкусените, може би защото неговото мучене му изглеждаше добро средство, за да спечели доверието на младата съпруга на един подполковник, която го беше омагьосала още в началото. Отвреме-навреме учителят повтаряше с безпристрастен вид урока и по схема на тези, които се намираха най-близо до него, почти бях сигурен в доказателството на подозренията си, че той говореше неприлични неща, които не достигаха до мен.
Някои от гостите, на които забавлението не хареса, започнаха да се оттеглят. Тъкмо и аз щях да се отделя от групата, в която бях, когато той застана срещу мен и ме попита:
— Вие не се смеете, нали?
В тона му, в подигравателно свитите устни, в очите му — сиви, големи, неподвижни, смущаващо настойчиви — имаше упрек, дори заплашителни нотки. Издържах на погледа му и след това, без да отговоря, се обърнах и се отправих към другия край на двора.
Още не беше заглъхнал ефектът от първото му хрумване, когато измисли друго. Странно беше, че макар и да се намирах далеч, не можех да не разбера за какво става дума, благодарение на острия му металически глас (още го чувам); не говореше високо, а се чуваше из целия двор. Новата приумица се състоеше в мърдане на ушите и както обясни, бил я научил в колежа, през дългите часове, прекарани в дисциплинарната стая, където наказанието било да седиш под наблюдение и под възбрана за всякакъв род дейност, включително четене. Заобиколен от заинтригуваната публика, той раздвижи ушите си първо заедно, след това лявото, после дясното и повтори номера, вероятно в отговор на молбите, с които го обсипваха. След това започна да наблюдава учениците си е насмешка.
Спомням си, че отначало се заяде с генерала, защото, въпреки усилията и гримасите, той завърши опита си явно разстроен от смеха, който неговото безсилие предизвика у жената на подполковника. Но това, което ми направи най-силно впечатление (макар че си го обясних отчасти с влиянието на алкохола), бе обаянието на този човек не само върху жените, но и върху съпрузите им, които с усмивки на глупавите си лица търпяха почти с удоволствие всичките му пренебрежителни грубости.
Зрелището така ме отегчи, че реших да го пренебрегна, да се абстрахирам от него, да се затворя в себе си. Тъкмо поради това научих за последния инцидент, едва когато той беше в разгара си.
Изглежда, че той беше подхванал разговор за ездата, любезно, но предизвикателно, с един офицер от пехотата. Сигурно му бе казал, че пехотинците, въпреки че на парадите излизат понякога на кон, не разбират от езда, понеже в училището ги учат само как да падат и с това ги наплашват за цял живот.
После повел разговор за начините на пришпорване, които ездачът трябва да използва, за да подкара коня в галоп, и в разгара на дискусията, не зная точно как, беше успял да накара събеседника си да застане на четири крака на земята.
Точно в този момент погледнах нататък и видях още един офицер, който изпълняваше ролята на ездач на гърба на първия. Инициаторът (за когото сега говореха, че бил полковник от кавалерията) караше ездача да се наведе надясно и да срита с крак в подмишницата изпълняващия ролята „кон“, за да покаже как на практика конят, като усети бодването на ботуша в хълбока си, е принуден да премести крак напред. После ги накара да вървят. Признавам, че тогава и аз трябваше да се усмихна.
В този миг откъм коридора се появи дъщерята на покойника, девойка на повече от двадесет години, висока и слаба. Като я видяха, всички застинаха по местата си, усмивките изчезнаха от устните. Но този, който се правеше на кон, поради положението си в момента, не видя появата на момичето и продължи да върви бавно и трудно с ездача на гръб. А тя, бледна, с подпухнали и зачервени очи, следеше сцената с уморено изумление. Беше съвсем естествено: в стаята, която гледаше към улицата, бдяха над баща й, починал същата сутрин от емболия.
Но предполагаемият полковник от кавалерията показа, че има стоманени нерви, защото не се смути, напротив, приближи се към нея и й заговори, като произнесе на висок глас първите думи на реторична благодарност и после продължи толкова тихо, че беше невъзможно да се чуе какво казва. И аз като всички останали бих искал да зная, защото видях, че изразът й се промени: лицето й омекна и се проясни. Общото учудване стана още по-голямо, когато тя погледна събеседника си в очите и му се усмихна. Но ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че много скоро той я накара да иде при гостите и че цялата вечер тя остана при нас и разговаряше съвсем естествено като другите, сякаш от този момент беше толкова роднина на мъртвия, колкото и аз?
Би било безполезно да ви разказвам повече за всичко онова, което този човек измисли, за да държи под своя власт вниманието на присъствуващите. Факт е, че успяваше. Някои си отиваха, но биваха замествани от други, от първия двор, които, макар че в началото се показваха недоволни, веднага отстъпваха на съблазънта, подчинявайки се на общото настроение.
А защо аз останах? Не мога да обясня. Всичко това ме отвращаваше, но изпитвах силна необходимост да наблюдавам действията на този човек; той ме привличаше — както предполагам, че биват привличани повечето мъже с удоволствието на забранения плод. Така минаваше времето.
Когато погледнах часовника и видях, че беше три след полунощ, реших да си ходя. Сбогувах се и вече пресичах антрето, за да изляза навън, когато усетих, че някой ме следва безшумно. Обърнах се: беше той.
В полумрака забелязах, че кожата му беше добила някакъв тъмен, землист цвят, сякаш беше преуморен; очите му блестяха. Стана ми неприятно, че трябва да си вървя с такава компания, но това изглеждаше неизбежно.
Излязохме. Улицата беше пуста, обвита в хладна мъгла. Въпреки това той заяви, че му е топло и си съблече сакото. Докато го сваляше, ме удари вълна от силна тръпчива миризма, навярно от напластена пот, която си обясних с активната му дейност през цялата вечер, но която ме накара да се отдръпна предпазливо.
Макар и вече без сако, изглежда още нещо го притесняваше, защото въртеше глава и опъваше шия, както правят много нервните хора. Почти веднага махна вратовръзката и разкопча ризата си. Не го гледах от деликатност, понеже не считах, че е прилично да се ходи така.
От момента, в който излязохме на улицата, беше започнал да ми говори с писклив злобен глас и накъсани фрази, с които, не помня точно как, но се подиграваше почти открито на глупостта на хората и най-вече на гостите; фрази, с които искаше да ме провокира, да ме нарани и на които аз отвърнах само веднъж. Погледнах го, за да му заговоря. Добре ли бях видял, добре ли бях видял наистина, че това лице е много тъмно, вече прекалено тъмно, че е много окосмено, че там, дето се изписва усмивката, просветва нещо прекалено блестящо? Не бях ли сбъркал, като го виждах по-нисък и по-дебел? Не можех да го гледам. А той продължи да говори.
Вече беше успял да ме изкара от кожата ми, макар да не го показвах, когато чух, че неочаквано ме запита накъде отивам. Сигурно съм се забавил с отговора няколко секунди, докато пресметна коя посока ми дава най-добра възможност да се отърва от него, защото когато се обърнах да му отговоря, открих стъписан, че бях сам.
На около петдесет метра се отдалечаваше с трясък един трамвай със запалени светлини. Възможно е, макар и трудно обяснимо, той да е успял да се качи в трамвая, но погледът ми не е вече така остър, че да мога да видя от такова разстояние дали той действително се намираше във вагона. Освен това в даден момент трамваят трябва да е минал близо до нас. Как не бях го видял? Въпреки всичко нямаше друго обяснение, а такива уж чудеса — които се дължат само на собственото ни объркване — се случват всеки ден. Така че си отидох в къщи. Но не мога да твърдя, че сънят ми беше спокоен.
На сутринта се отправих към гробището за погребението, въпреки че — независимо от притеснението, което изпитвах от това — моята скръб по починалия бе заличена от интереса, с който очаквах нова среща със снощния човек.
Потърсих го сред хората, които чакаха траурния кортеж на входа на гробището, сред тези, които слизаха от колите и тръгваха след катафалката, сред закъснелите, които дойдоха само за службата в параклиса, между тези, които се отдалечиха към семейната гробница. Нямаше го, но това никак не ме учуди.
Но затова пък ме впечатли начинът, по който реагираха на въпроса ми хората, които го бяха видели миналата вечер толкова добре, колкото и аз. Гледаха ме с досада или с още сънени очи, като че ли не разбираха за кого им говоря. Някои ми отвръщаха едносрично, така че не разбирах нищо; изглежда, че от неудобство заради събитията, с които беше свързан този човек, бяха решили да забравят всичко, дори неговото съществуване.
Два дни по-късно трябваше да отида в къщата на покойника заради едни работи, с чието уреждане бях натоварен. Още щом влязох, усетих остра миризма, която сякаш ми беше позната. Посрещна ме дъщерята, заведе ме в една стая и вече разговаряхме, когато изведнъж тя уморено прекара длан по челото си, изправи се и отиде да отвори прозореца. Попита ме не усещам ли някаква странна, неприятна миризма. Признах, че наистина е така, а тя ми обясни, че миризмата се дължала на многото цветя, които се натрупали в къщата, замайвала всички и с нищо не можели да я прогонят.
В този миг я познах: нямаше нищо общо с тия цветя; беше същата тръпчива, малко зловонна миризма, която долових онази нощ, когато моят придружител си сваляше сакото. Но с кимване на главата потвърдих думите на момичето и предпочетох да не казвам нищо.
Снощи сън сънувах:
един мъж със златни зъба
и за него искам да се омъжи.
Дъщеричке, тоя мъж е дяволът,
той има куп пари
и иска да те вземе.
„Снощи…“
Един петък през нощта Дъщеричка сънува Мъжа със златните зъби. На другия ден, по време на закуската и докато диплеше разсеяно гънките на ленения си пеньоар, Дъщеричка съобщи на майка си:
„Снощи сън сънувах: един мъж със златни зъби — каза и добави решението, което бе взела, като вдигна клепки, за да погледне от цялата засенченост на своите очи: — и за него искам да се омъжа.“
Майка й, заета да пресмята колко ще струва в трици новият чифт коне, наведе отведнъж глава и погледна над очилата, които опасно се плъзнаха към върха на дебелия й нос. За миг помисли, че кандидатите вече се спускат към меда на внезапното наследство; ала нещо в лицето на Дъщеричка я отклони тутакси от тия грижи.
„Но, дъщеричке — каза най-сетне тя, гърбом към момичето, което бе отишло до вратата на двора, — ами че тоя мъж е сън!…“ То не си направи труда да отговори, а се заигра с канарчето, което подхвръкваше в златистата си клетка.
„… сън сънувах: един мъж…“
Дъщеричка срещна Мъжа със златните зъби на излизане от театър „Такон“ една събота вечер. Ръмеше доста силно, обаче щом приближи колата, Дъщеричка нетърпеливо хукна, оплете се в някакъв предателски подгъв и щеше да падне в краката на лакея, който й отваряше вратичката, ако един благовъзпитан господин не я бе прихванал ухажващо над лакътя. Дъщеричка се извърна да му благодари и тогава видя жълтеникаво-зеленото му лице, много черните му очи всред почти лъчисто светещите очници и под блясъка на фенера сиянието на златните зъби. Смутена, правейки си място сред атлазените вълни, с които полите, нейните и на майка й, препълваха малката тъмна раковина, Дъщеричка смогна все пак да го види през една сетна пролука на прозорчето. Там назад оставаше постепенно той, от множеството го разделяше острието на дъждеца, което подскачаше на искрици по високото дъно на цилиндъра.
„… със златни зъби…“
Дълго време Дъщеричка не видя повторно Мъжа със златните зъби. Имаше безброй случки да я отвличат: от купуването на покъщнина — що огледала, конзоли, рогове на изобилието, салонни игри, нощни масички, маслени платна със сенчести дворове и натюрморти за трапезарията!, — с която старата грамадна къща на Хълма трябваше да влезе в крак с изненадващото наследство, та чак до прелестните застоявания в дома на шивачката и посрещането на гостите, които с воала на съболезнованията прииждаха на съкрушени двойки, благоприличия тройки, хлевоусти четворки да видят новостите и да засвидетелствуват своя отдавнашен интерес към двете бедни жени, които благодарение на някакъв далечен родственик вече не бяха толкова бедни. Очарователно бледа, Дъщеричка изглеждаше като че ли всеки миг ще се откъсне от плетеницата на своите дантели, за да се изправи като някакъв много строен стълб мъгла сред полуздрача, който винаги засядаше под високите греди. Шумоленето на брътвежите стигаше до нея съвсем ниско, някъде докъм дланите, забравени върху полата. Дъщеричка току благоволяваше да се усмихне и беше объркващо да се види тогава как погледът се връща в нейните тъмни очи с проблясък, който незабавно изчезваше отново. А пък канарчето бе предмет на непрекъснати глезения. Дъщеричка му извеза едно разкошно покривало за клетката, обсипано с незабравки.
„… и за него искам да се омъжа.“
Най-после отново го срещна, почти година по-късно, тоя път на един бал с маски. Дъщеричка бе танцувала цяла нощ, макар и като автомат, почти без да знае защо го прави. Седнала между други госпожи, толкова снажни, колкото и тя, майка й я виждаше да минава пак и пак извисила снага до нахалство, в една съвършена геометрическа игра на големи кръгли поли, търкащи се, шушнещи. Нейното „какво-ли-й-става-на-Дъщеричка“ се изразяваше в последователно редуващите се забързани и замрели движения на огромното андалуско ветрило, което затвореше ли се върху лявата ръка, сякаш изразяваше съкрушеното й примирение, когато някой безутешен Пиеро или някое безразлично Домино изоставяше със студен поклон момичето при нея. В почивките на музиката, Дъщеричка примираше, но подобно на мраморно цвете, смразявайки всякакво възможно чувство на романтично милосърдие. После тъй се случваше, че някой, неспособен да й се съпротивява, я повличаше със себе си в същата игра на гънещите се безжизнени кръгове, които пеперудите на ветрилото преследваха от предалечния бряг. Насред тия втурвания майката долови в някакво огледало една различна гъвкавост, един порив, едно изящно и буйно впускане напред и видя Дъщеричка да лети от огледало на огледало в обятията на мъртвешки бледен Арлекин. От петнадесетото огледало предрешеният Арлекин се усмихна, при което от устата му струйна златен приблясък.
„Дъщеричке…“
После Дъщеричка не го видя отново в продължение на месеци. Желанието й да се храни стигаше само до прост бял ориз; ако някоя рокля й стоеше зле пристегната в кръста, скъсваше я безжалостно; току я прихващаше да троши неща с методично насилие. Изгуби всякакъв интерес към модните новости, които пристигаха — вярно, малко поувехнали — с достойните за доверие параходи на Испанското презатлантическо дружество; отказваше да излиза от къщи, взе да занемарява поддържането на косите си и една сутрин изтърва канарчето. Майката отстъпваше пред нейната растяща ярост и все по-объркана не смееше да осъществи своите замисли за празненства и приеми. Една сутрин, на връщане от богослужение, благовъзпитан господин поздрави тържествено-възпитано Дъщеричка: беше Мъжът със златните зъби. Тя се смути до ноктите — не беше напудрена — и като стисна ръката на майка си, почти хукна с припряна крачка. Оттогава насетне пак се съгласи да излиза, макар че вътре в къщата нещата не се смекчиха: все тъй гърчеше от бяс уста, ако някое деколте не й падаше добре; стигна дотам, че строши едно огледало със сребърната си обувка. Колкото до Мъжа със златните зъби, той позволяваше да бъде зърван навремени като отражение върху витрината на магазин за отвъдморски стоки; или като надникваше от прозорчето на някоя кола; или като внезапно се извръщаше от някоя врата, когато тоя път конете отнасяха Дъщеричка.
И отново престана да го вижда, макар че сега го сънуваше всяка нощ. Щом се събудеше, забравяше премеждията около срещата и колкото и усилия да полагаше, единствено й оставаше прибуленият в мъгли блясък на златните зъби. Дума не продумваше на майка си: напротив, правеше й удоволствие да й се отплаща за нейната сръдня по хиляди хитроумни начини. Преди всичко, спря да яде — нали то най-много можеше да я измъчва: смразяваше усмивката й, докато тя с особена надежда приготвяше някое лакомство. Върна се вялостта, безразличието. Дъщеричка бе запазила навиците от своята бедност: отказваше която и да било девица да влиза в нейната стая, освен при изключителни случаи; сега трудът да се облича всяка сутрин и ставаше все по-непоносим. Някои от безкрайните копчета тъй си оставаха незакопчани; фустите за срамотите, се подаваха оттам, откъдето най-малко ги очакваха. Понеже работата да избере някоя друга рокля я убиваше от скука, тя пак обличаше предишната, измачкана и напетнена. Най-накрая взе да прекарва по цели дни там, където майка й казваше, че е нейното „помещение“. Бледа, с черни кичури в безреда, безразлична или тръпнеща от гняв, Дъщеричка изглеждаше като някаква красива вещица и майка й се топеше от разочарование и мъка.
„… тоя мъж е дяволът…“
После минаха няколко седмици, без дори да сънува Мъжа със златните зъби. Една нощ, когато майка й плетеше някакъв шал по-усърдно, отколкото обикновено под розовото амурче на глобусната лампа, вратата на гостната се отвори и Дъщеричка се появи със свещника в ръка, с очи досущ като два черни камъка. Прекоси покрития вход и горката жена я последва разтреперана до голямата външна порта. Момичето й посочи вградената в нея вратичка и тя машинално дръпна резето. До решетъчната врата на малката цветна градина стоеше високото очертание на мъж, от когото се различаваше само бялото петно на ръцете, поставени върху дръжката на бастуна. Тогава вятърът подухна и откри месечината и очите проблеснаха като две мънички метални пластинки. Майката отново затвори вратата, толкова тихо, колкото можа, и опря гръб о нея. „Дъщеричке — прошушна, — тоя мъж е дяволът“; и добави за самата себе си сред пропаст от безмълвие: „и иска да те вземе“. По бледите устни на Дъщеричка под лъченето на свещта струйна яркочервена нишка; ала тя не каза нищо.
„… и иска…“
Дъщеричка срещна за последен път Мъжа със златните зъби на борда на парахода „Мария Кристина“. Добронамерен зад кръглите си очила, най-добрият лекар на Хавана препоръча на Дъщеричка пътуване по море и майката вдигна шум около това намерение. Най-подир след толкова мълчалива пожертвователност можеше да спаси момичето и да покаже на света цвета на своите стотачки. Нейното въодушевление помете всичко. Даже самата Дъщеричка, изглежда, се поразмрази и отиде на драго сърце при шивачката за пътническите премени. Вярно е, че нейното държане пак огорчаваше наивните увлечения на майка й: говореше на шивачката от висотата на своята яка с някаква императорска сухота и пренебрежението, с което махна първите три шапки, които й пробва шапкарката, бе толкова неприкрито, че нещастната развали непоправимо дантелата на четвъртата. Ала най-после ето ги двете, седнали край дългата маса на трапезарията-салон, обгърнати в тържественото великолепие, което се промъкваше през многоцветните стъкла на огромния кръгъл прозорец, отдясно, досами капитана, и наслаждаващи се за първи път след тридневно пътуване на предимствата на своето високопоставено положение. Изреждането на първите блюда се бе оказало твърде блудкаво за майката: въпреки уверенията на лекаря, тя не можа да избегне това и очите й се напълниха с безброй дъвчещи уста, всред чиито разнообразни косми — само мустаци или в различни съчетания от мустаци и кози брадички, бакенбарди или испански бради — беше трудно да издебне страховития проблясък. В края на краищата остана да я безпокои само едно празно място, отвратително с вдлъбнатината на своя пурпурен плюш. Но капитанът, навеждайки се услужливо, и довери, че собственикът му е по-лош моряк дори от тях двете и че за нищо не напуска каютата си. Облекчението, което й донесе слабостта на отсъствуващия, бе достатъчно, за да намали своята бдителност. И когато свърши обедът, остави Дъщеричка на палубата под ръка с капитана — никога не бе я виждала по-красива и горделива, с онзи диамантен блясък в очите, големи като нощи! — и слезе в собствената си каюта, за да се отдаде на следобеден сън.
„… да те вземе.“
По здрач я разбуди някакво необяснимо безпокойство. Светлината, която влизаше през кръглото прозорче, беше някак воднисто-червеникава и изпълваше всичко със страх. Дъщеричка я нямаше в каютата. Скочи и прилепи нос о студеното обло стъкло. Видя единствено сивата безутешност на океана и остатъка от посърнал огън сред облаците, които скриваха смъртта на залязващото слънце. Отведнъж нещо като отрязък от теменужено колело зае горния край на видимото пространство. Вдигна бързо очи и видя Дъщеричка да пада от палубата. Падаше бавно насред следобеда към вълните, падаше полека и се извъртваше сякаш валсираше в някакво огледало, много широко за теменужения полет на полата, под който трептяха и се отваряха белите криле на фустите; и когато се извъртя, стана възможно да се видят един благовъзпитан господин, който я придържаше през кръста, и една ръка — извъртаща се заедно с нея надолу, през безмълвието. Майката приближи изхвръкналите си очи до долния край на кръглото прозорче, чак докато не видя единствено дългата коса на Дъщеричка, която се ветрееше нагоре, над теменуженото колело на полата, сега тъй странно, тъй смешновато тясно — чак докато не видя най-накрая единствено безутешността на вълните във вечно движение.
Майте беше прехвърлила четиридесетте, не бе омъжена, не знаеше що е мъж. Сам-самичка бе на този свят и си нямаше нищо свое освен малкото парче земя, наследено от баща й, дон Порфирио Суаке, който през 95 година[23] си бе извоювал, благодарение на своя остър нож, званието лейтенант. Майте се разхождаше отвреме-навреме пред оградата и си спомняше за покойния ветеран.
В такива моменти го виждаше много добре. Когато жена му почина, той се затвори в малкото си имение близо до Хавана, така приветливо с лехите юта, с островърхата царевица и зеленчуковата градина, и заживя там с пенсията и скромните си спестявания. Имението не беше нито голямо, нито нещо особено, но на тях двамата не им трябваше повече.
Баща й имаше властно, надупчено от шарка лице. От устните му неизменно висеше старата лула, изгоряла на доста места, проядена тук-таме, рязко счупена към върха; и това продължи, докато един ден той не я смени за разни дреболии в селското дюкянче. Беше страхлив и като научи, че един негов приятел от Гуатао починал от рак на устата, понеже лулата му не се отлепвала от устните, се отказа от пушенето.
Той винаги бе гледал на съседите с презрение и особено на онези, които не бяха воювали като него. Наричаше ги подигравателно „миролюбци“ или пък иронично „партизани“, или ги кичеше с други обидни думи, които му идваха на ум.
Майте стоеше безучастна и изобщо не си даваше труд да го накара да млъкне, би било напразно. Занимаваше се е цветята си и това явно я изпълваше с достойнство, мислеше, че баща й е може би малко по-взискателен и не разбира, че не всички мъже са калени като него, нито пък са правени по един калъп. Тя гледаше доброжелателно на съседите си и благият й характер бе единственото нещо, което на няколко пъти спаси стария от кавги, които той сам см просеше със злия си и неуморим език.
На смъртното легло старият заръча на Майте:
— Дъще, никога не се омъжвай за „миролюбец“, знаеш какво мисля за тях. Ако не намериш ветеран, истински ветеран, то поне гледай да е мъж. Не искам дори и след смъртта ми разни кекави лигльовци да срамят рода ни… Каква напаст! Пасмина такава!
Майте послуша баща си и така старателно изпълни завещанието му, че си остана стара мома. Вече бе прехвърлила четиридесетте, работеше в градината, ореше нивата, носеше вода, с любов се грижеше за всякакви малки животинки и за добитъка. Не й оставаше време за други неща. Само понякога, привечер, си спомняше за стареца и заставаше до плета, загледана втренчено в залеза, та ако му хрумнеше да се покаже на небето, да може да види поведението й.
А то беше безупречно, нямаше съмнение в това. Безупречно! Нима някой може да отрече, че първо отказа на дон Сабино Крус, съседа на „Ла Росита“, непоправим лентяй, който обичаше да бистри селската политика и горещо мечтаеше да се домогне до някоя бяла и нежна ръчица, пълна с пари; и че след това хлопна вратата под носа на бакалавъра Естрада, дето не знаеше дори да чете гладко, а сетне отхвърли с нескрито презрение, въпреки че беше така привлекателен, стройния Трино: нима това не бяха големи изпитания, които тя бе преодоляла с достойнство? Трино й хвърляше цветя, съчиняваше стихове в нейна чест, обичаше книгите и селските жени, а веднъж, като се насвяткал, се осмелил да заяви на всеуслушание: „Ще се оженя за Майте.“ Но той, по една или друга причина, не беше мъжът, за когото баща й би дал благословията си. Трино менеше жените като носни кърпички, беше скаран с работата, а колкото до това, че се мислеше за кой знае какво и се надуваше като пуяк, с малко повече проницателност човек можеше да го разбере. Но това бяха далечни спомени!
Годините минаваха и хубавата й гъста коса постепенно посиняваше. Лъскавият й кок изгуби блясъка си, металносиният му оттенък помътня и доби тъжен цвят. Майте виждаше това и си казваше: „Изглежда, вече няма да мога да се омъжа.“ Тази мисъл я измъчваше, гризеше я отвътре. Доброто й сърце намираше утеха в животинчетата, това бе, както се казва, все едно да вървиш към добродетелта по пряката пътека. Колко ги обичаше! Нямаше птичка със счупено крилце, куче, болно от катар, кон от сап или пък крава от рак или някоя болест по копитата, които тя да не се заеме да лекува с цялата си енергия. Птици и бозайници събуждаха жал в милостивото й сърце и в някои дни рициновото масло, листата от ягрума, корените от латинка и разни други церове се разнасяха от къщата към задния двор, досущ като чашките кафе при бдение на покойник.
За миг промиваше натъртвания, зашиваше рани, превързваше; волята й се изразяваше в силното желание да излекува болестта. Не можеше да седи със скръстени ръце и нямаше тежка работа, способна да я изплаши; като свършеше всичко за деня, намираше време дори за такова изискано занимание, като присаждане и облагородяване на виещите се растения в градината. Яростно бранеше моминската си чест и доброто си име. Но, господи! Отвреме-навреме си казваше, че девственото й тяло посърва като болна грудка, че ръцете й се покриват с мазоли, че кожата на деколтето й добива ужасен цвят. Един ден, беше се изкъпала в легена и докато се пудреше, я навяха други, още по-мрачни и доста непристойни мисли: усети душата си по-суха от всякога. „Майте — каза си, — вече ставаш само за калугерка. Ще си останеш стара мома. Ясно е.“
Плачеше. Обикаляше стаята, докато й се завиеше свят. За да прогони мисълта за тежката поличба, си повтаряше: „Трябва да гладя. Работата изостава.“ Това съвсем не беше вярно, ако се помисли по-трезво, с изключение на… разбира се… Поглеждаше към прозореца и притваряше зелените си очи: „Царевицата — мълвеше сама на себе си — вече се налива като млада девойка. Колко е красива така…“
Не че остаряваше, но изглеждаше по-скоро състарена. Раздуха жаравата за ютията и изведнъж я обзе желание да подари много играчки на някое дете, да го обсипе с играчки. Нещо неразбираемо я изпълваше с нежност и майчински чувства. „От момиче се погребах тук — помисли, — пропъдих всички с характера си, вече дори не ме и поглеждат, потрябвала съм им с това име, дето ми е излязло. О, татко, понякога очите ми съвсем угасват.“
Друг път животът закипяваше в нея, кръвта във вените й пламваше, горната й устна се овлажняваше, а тя се гледаше в огледалото и се утешаваше сама: „Ако все пак дойде някой, дори и от кумова срама… Ако все още някой мъж, някой истински мъж…“
Един ден бе излязла в градината да набере цветя за глинените си вази, привеждаше се тук и там, късаше едва наболи стръкчета, тъй като бързаше, искаше час по-скоро да напълни къщата с цветя, и тогава чу мъжки глас, който пееше под съпровод на бандура:
Радвай се, сърце,
дори и в старостта,
сърце, що се не радва,
от злоба страда.
Почувствува се ранена, ранена право в гърдите.
Прибра се. Влезе си разтреперана в къщи. Плашеше я тонът, мелодията, преднамереният текст. Съвсем наясно, тя си каза: „Баш като за мен, а? Право куме в очи.“ Излезе от задната врата и взе да гони някакво чичингуако[24], нищо, че яде кърлежите по добитъка, в края на краищата кърлежът не е чак толкоз вреден и все пак… В същност тази гледка я отвращаваше и тя не желаеше да я вижда повече пред очите си.
— Вън, грозна птица! Да яде живи гадинки.
Ала защо ли сърцето й се свиваше час по час? Една глупава буца, която ту се стапяше, ту засядаше в гърдите й е невероятна ярост и не й даваше дъх да си поеме. Да е от годините? Нима наистина е от годините? А може и да е някаква треска, зла треска.
Тези въпроси, на които не намираше отговор, я довеждаха до мисълта, че ако се бе омъжила, сега… сега нещата щяха да стоят иначе. Защото един мъж, ако е на място и добър, какъвто трябва да бъде всеки мъж, винаги намира лек за болестите на тялото и на душата, знае цяр за всяка беда по божията земя, па дори и на небето. „Наистина — завършваше тя — това е самата истина.“
Отдаваше на меланхолията всички пламенни видения, които избуяваха във въображението й. По този начин искаше да задуши усещането, че душата й е разлъчена от тялото — нещо съвсем очевидно у хората. Каква мъка! Но едновременно с това се надяваше, че, незнайно как, някаква лъскава игла ще зашие, когато най-малко очаква, явната цепнатина.
Не ме слушат ръцете — смееше се тя. — Като да не са мои. Толкова съм доволна. Доволна…
Не можеше да се начуди, стараеше се, разбира се, да не показва радостта си. О! Улан, с едва наболия рус мъх по брадата, Улан, стопанинът на нейния дом. Тя си представяше как в хубави дни излиза рано сутрин, по хлад, и отива на нивата да оре, как подкарва с викове воловете и тръгва след тях.
Като го гледаше човек, би му дал двайсет години. Беше силен, гъвкав, някак хлъзгав и таеше нещо в очите си. Какво ли беше то? Страх? Ревност? От кого? Наистина отвреме-навреме сянката на ветерана се надигаше гневно от гроба. „Не искам, дори след моята смърт, някакви миролюбци да срамят рода ни или…“ Майте се разтреперваше и си казваше: „Тази година ще занеса много цветя за рождения му ден. Няма да може да се оплаче.“
Той умираше за празници и не по-малко за гозби от тесто; а ако му кажеше да не мляска, като яде, надаваше остри писъци. Майте така и не успя да му обясни за какво служат приборите за хранене — той замахва силно с ръка и запокитва чинията, смее се, изтрива уста в косматите си мускули. След това романтично се замечтава, губи по цели часове в грижи за ноктите си или в засукване на мустачето си и досущ като някой гневен и вероломен тиранин изисква безпрекословно да се подчиняват на капризите му.
„Обичам, обичам, обичам“, пееше цялото й същество, това бе единствената й песен, единствената мисъл, напираща неудържимо от глъбините на душата й, от там, където слоевете предвечна кал са най-тъмни и гъсти. „Обичам, обичам, обичам.“
И една вечер, най-неочаквано за нея, той дойде в леглото й: не можа да предотврати това. После, малко след полунощ, се случи нещо. В един миг самотата й се изпълни с живот, представи си, че има деца и тази мисъл не я напусна повече. От дъното на бездната напираше отвреме-навреме и друга мисъл: „Така или иначе трябва да си купя очила… но тези деца с нищо не се различават от другите деца, всичко останало са само най-обикновени грижи. При все това…“
Понякога я гризят съмнения и тя си казва, че в странния й годеж се крие нещо повече от обикновена връзка: този баща е доста красноречив денем и нощем с непресекващото си възпроизводство, а проявява абсолютно безразличие по отношение на хронологията на челядта си. Нима тя, стресната и изплашена от това ненормално поведение, не му се оплака? Ала какво направи той? Зарови лице във възглавницата и припадна, обладан от панически екстаз. Е, наистина, трябва да се признае, че се опита да даде някакъв отговор за свое оправдание, но пламенното съдържание на последния не само че не оправи нещата, а точно обратното, накара я да загуби окончателно ума си.
Тези бурни вълнения и други налудничави идеи, като например да превърне спалнята в огнен сарай или в скандален храм, обсаждаха натрапчиво съзнанието й. Тя често се питаше, без сама да разбира широтата на въпросите: „Докога ще бъде така?“ Прибягваше до хиляди хитрости, за да не допусне да се провали трепетното й щастие; сновеше сред вехториите в спалнята си и с всеки ден пред нея все по-остро стоеше въпросът: „Какво да облека днес? Дали ще ме хареса, ако се гримирам? А ако се напръскам с лек парфюм, ще бъде ли доволен?“
Едно нещо я тревожеше много: Улан за нищо на света не иска да вкуси свинско или месо от хутия[25], или от елен. Бедният, наистина му е невъзможно… Ненавижда всички видове месо, било то сушено, пилешко или солена змиорка. По-рано хубавата й зеленчукова градина раждаше толкова, че стигаше и за най-богатата трапеза, а сега често й се случваше — каква наглост — да открива тайно наядени репи и цвекло. Понякога пък от лехите надничаше, помръдвайки виновно, финият рус мустак на Улан.
Кой ходи вън нощем? Изброи на ум всички възможности, ала не стигна до никакво обяснение. Тази нова странност в дома й я кара да залага коварни капани, да ги следи старателно или пък да мята пушка на рамо и да тръгва на обиколка из имението.
Улан идва в леглото й, когато му е кеф. Ползва всичките си съпружески права, а и как иначе, нали й е съпруг. Един лош вятър, който се надига от миналото, й вее в настоящето, довява сянката на ветерана, тя витае над каменния зид и злобно кълне; така както приживе бе клел старият, затуй, че не иска, дори и след смъртта му, неговата дъщеря да…
— Върви си — гони я Майте заради кукумявките, които излизат от гнездата си и заради нещо друго, тайно, дето я кара да потръпва от страх. — Ще запаля една свещ за самотната му душа, та дано се укроти.
Един ден дойдоха няколко въоръжени мъже и я попитаха:
— Да се навърта тъдява някакъв Улан или Хулиан?
Майте изтръпна.
— Улан Кабесас — поясни старшината. — Купува яйца от селяните. Един такъв нисичък, с цепната устна.
Улан се беше скрил в чувала от юта. Тя не бе на себе си от тревога.
— По-добре го търсете другаде. Ония клюкари, едноухият и събратът му, може да знаят. А дори и да не знаят, ще измислят нещо. Това им е животът, да зяпат гущери, мързи ги да посеят дори зрънце нахут. Дай им само да одумват.
— Добре — отвърнаха те. — Ще идем да видим. Може там да го хванем. Да видим дали ще го хванем.
Майте се съвзе.
— Така си е. Е, а сега, сбогом.
Старшината попита:
— Няма ли да се намери малко кафе у вас?
Другият му заприглася:
— Дори не ни покани.
„В никакъв случай. Ако влязат и започнат да оглеждат или пък подозират нещо — премисляше бързо на ум. — Ако са дочули някои работи, и току-виж й кажат, дайте да видим какво има в чувала.“
— Нямам кафе — каза тя гласно. — Вече няколко дни не съм ходила в магазина, може би, ако се отбиете на връщане…
— Наистина ли нямате, госпожо?
Изгледа ги така енергично, че те вдигнаха пушките на рамо, нахлупиха шапките си, казаха „довиждане“ и се изнизаха по пътя, без да промълвят ни дума и както винаги с твърдата убеденост: „Побъркала се е. Откачила е.“
Тя, от своя страна, само си повтаряше: „Лъжат, лъжат. Това е нагласено от селяните. Някакъв си тип на име Улан Кабесас, дето заменял яйца срещу пари и имал сцепена устна… Улан! Улан! И искат да го хванат, дяволските синове! Това е нагласено…“
Мърмореше си така, докато ги изгуби от поглед. После започна да размишлява: Но защо? Нима Улан беше сторил нещо лошо? Наистина ли него диреха? Какво бе извършил? Престъпление? Кражба? Или пък съседите го бяха издала и клюкарствуваха за това, което ставаше у дома й?
А то беше, защото къщата изведнъж се насели с повече шумове и детска глъчка. За съвсем кратко време, за по-малко от едно изсвирване на комар или кукуригане на петел… как да го кажа, се появиха пет момченца, които скоро — мислеше си Майте — щяха да станат добра отмяна. Силни и пъргави, те неудържимо растяха и ако не беше заешката им устна, биха били съвършени. Педро, Пабло, Чучо, Хасинто и Хосе…
Вятърът й повтаряше с безмилостно коварство тези имена, които някои певци от селото се опитваха да направят съвсем обикновени, като непрекъснато ги повтаряха в песните си. Педро, Пабло, Чучо, Хасинто и Хосе… Пет малчугана, палави и дяволити: беше истинско удоволствие да ги гледа човек как се катерят навсякъде, как огласят дома и как с всеки изминат ден избуяват и се оформят с шеметна бързина. Те бяха като пет слънца, които сияеха с необикновен блясък на мрачния небосвод на Майте.
Веднъж поискаха да идат да се къпят при клисурата.
Майте подскочи:
— При клисурата, дума да не става. Там има водни духове. Представяте ли си, водни духове! Никакво къпане!
Баща им каза, че те са мъже и не трябва да се боят от нищо, че трябва да са твърди като камък, въпреки че лично той…
Погледът на Майте изразяваше: „Кой те пита тебе? Кой ти е казал, че имаш право на мнение? Ако обичаш да не…“ Той замълча, опипа мустака си, загледа ноктите си…
Трябва да кажем, че Улан беше останал на втори план, момчетата все повече го изместваха. Сега те бяха господарите на къщата, на всичко в дома й. Майте, както чистеше, попита след малко Улан:
— А ти, Улан, какво искаше да кажеш с това?
— Ами че, нищо… Шт, нищо!
И вдигна рамене.
А той би искал да каже (и много се радваше, че не го каза), че се плаши единствено от насъскани по петите му кучета. Нито от стражарите и от пушките им, нито от сигналите за тревога и конниците, нито от приказките за смъртоносни капани в старите полски чифлици. Ала насъсканите по петите му кучета, това вече наистина…
За миг всичко просветна в съзнанието й, видя как той настръхва, усети го треперещ и съсипан и му каза, като добре пресметна въздействието на думите си:
— Не се отчайвай за такова дребно нещо, Улан, не бъди тъжен.
И след като умишлено се позабави, добави с жлъчна усмивка:
— Или мислиш да ходиш на лов, разбойнико.
Каква непредпазливост! Тези думи го накараха да пребледнее, но вече беше късно. Майте го разбираше напълно и доста се натъжи. Как можа да го направи? Никога преди това не би й хрумнало да намеква за неща от този род. Защо се сети така изведнъж? Женски инстинкт. Нали знаеше, че той не бе имал минало и че животът му започва с целувките над каменния зид, нима не живееше с надеждата да види един ден в очите му нещо безкрайно срамежливо, мъчително объркано и изплашено? Нима не знаеше това?
Така настъпи краят на тяхното щастие. Един сив мрачен ден, както си седеше, угнетена от тъжните мисли за първата половина на живота й, белязана от една потиснатост, и за неуспешния завършек на последвалото краткотрайно просветление, предопределено пак от същата тази съдбовна потиснатост, Майте надникна зад пердето от тарталан на прозореца в нейната стая и съзря нещо, което неравномерно подскачаше по тревата до каменния зид. Приличаше на сива, лошо изработена електрическа гъба. Тя отиде да види отблизо какво е то.
Още докато приближаваше, видя, че има крачка и уши и си каза: „Но как е възможно този нещастник да е дошъл чак дотук? Виж ти! Странно!“
Взе го в ръце, опипа го и рече: „Не е грозен. И прилича на… другия. Къде ли е той сега?“
Уплашено, животинчето я гледаше с кротките си очи. Тя отново го притисна, силно го целуна, поглади го с изключителна нежност по русото гръбче. „Зайче… Но насам никога не е идвал заек. Кой ли ми го праща?“
Целуна го буйно още веднъж и прошепна:
— Ссссссст… Ще го сложа…
Явно си спомняше за някого. Беше достатъчно да я погледне човек, за да му стане ясно. И без да се колебае, но не и много енергично каза:
— Сссст, човече, хубаво зайче!… Ето, така ще се наричаш вече, не ми възразявай.
Пови го веднага в карираната кърпа от домашно платно, която носеше на главата си, и си помисли, че като ходи в Гуатао… „Йод!“ Беше свикнала сама да пазарува от аптеката. Йод: всъщност с това се изчерпваха покупките й. (На кучето й Муердеуйе[26] напоследък му трепереха устните. С какво удоволствие би му извила врата. Хитър натрапник…)
Една много болна и вече доста стара съседка, която страдаше от някакво заболяване на кожата на лицето, излезе да я пресрещне. Винаги я причакваше, за да я пита за лек срещу болестите си, тъй като Майте се славеше като голям познавач на билки и церове.
— Майте, това, дето ми го даде за болката…
Майте сякаш не я чу, дори не я погледна, нещо повече: подло обърна гръб на болната старица, която освен това бе и нейна съседка.
— Зайче Улан! Зайко мой! — и се втурна към къщата, без да се обръща настрани.
Едноухият и събратът му минаваха покрай оградата, видяха сцената и си смигнаха, сетне чуха как старата злобно изсъска: „Комшийке, за бога, не си струва чак толкоз…“ Единият рече не много високо, но все пак така, че Майте да го чуе:
— Какъв кеф и прави да гледа разни зверчета!
Другият добави с не по-малко лукавост в гласа:
— Като че ли освен зверчета за нищо друго не я е еня…
Майте им кресна отдалеч:
— Марш, безделници, марш, клюкари. Да ви вземат дяволите дано!
Тогава те изкрещяха в хор:
— Стара мома!
— Сухарка!
Всред тази врява зайчето я погледна с толкова нежност и по такъв начин, че… Беше силна и сърцето й понасяше всякакви удари, но как се издържа на такива вълнения? Може да се каже, че душата й се изпълни с щастие. Отиде до задния двор за мляко и с абсурден ритуал благослови добрата звезда, която водеше душата й.
Клетото животинче имаше една счупена лапичка. Тя забърка някакъв мехлем, намаза леко мястото с йод, за да не го щипе, и го превърза с чисти парчета плат. Ласките, с които го дари, и необикновеното внимание, с което му шепнеше ободрителни слова и го гледаше, надминаха всяка мярка. От все сърце желаеше да го излекува и ако не беше светотатство, би могло да се каже, че се грижеше за него като за християнин. „Какво иска зайчето ми Улан? Какво, любов моя? Какво да ти дам, живот мой?“ Очите и все още тънката й снага играеха, душата й преливаше от странна нежност, често изпадаше в буен възторг и тогава направо го задушаваше в прегръдките си.
Едва започнало да се оправя, тя го караше да стои кротко в скута й, ако то скочеше Майте се разтапяше от ласки и нежности: „Прегърни ме, душичко, не се отделяй от мен. Душичко моя, обичаш ли ме?“
Тези прекомерни грижи запълваха цялото й време. Тя усещаше една сладка умора, една силна, щастлива тъга. Прекарваше дълги часове с притворени очи и под претекст, че й блести слънцето или че светлината я заслепява, търпеше глад и жажда и излизаше на двора чак когато не можеше повече да издържа. В сънливата атмосфера, която цареше в къщата, й се привиждаха свещи, видения и дребни предмети, които танцуваха.
А нейните задължения? Седеше със скръстени ръце и часовете се нижеха един подир друг, а тя се вслушваше във вътрешния глас, който удряше с ангелски криле сводовете на съзнанието й. Тази изнемога растеше дори и когато си казваше, че не иска да се отдава на леност: нима човек се опитва да си налага нещо, което не му е необходимо? Така че тя понасяше ако не лишения, то поне известни ограничения, но и те й доставяха удоволствие; грижеше се единствено за богатата трапеза на този, когото хранеше щедро със свеж зеленчук.
Искаше непрекъснато да е свободна, за да може да мечтае за нещо неочаквано, изненадващо; изведнъж пращаше всичко по дяволите и с тревога в душата си се затичваше да обсипва с целувки своя болен: „Зайче мое, Улан, ти си моят крал! Кой си ми те обича така лудо? Хайде кажи…!“
След тези първоначални неудържими изблици на нежност и след като бе готово платното, което й тъчеше съдбата, една нощ Майте сънува, че пътува към Ориенте в един автобус: той беше мръсен и препълнен с разни неприятни типове, седнали върху кутии на пътечката между седалките, до нея някакъв млад негър, явно студент, държеше в ръка един кокал, който сам наричаше сфеноидалис. Този младеж носеше очила, беше много предпазлив и час по час повтаряше: „Колко е далеч Сантяго! Кога ще си пристигна в Сантяго?“ Дори коледната ваканция не го караше да се усмихне, защото сфеноидалисът предвещаваше две седмици, изпълнени с грижи и тревоги. След това й се присъни медальонът, който някаква подозрителна личност й бе донесла неизвестно откъде, но най-вероятно от някое ужасно място, както твърдеше баща й. Нежната жена, изобразена на него, сега й подава ръка и й помага да се изкачи по една стръмна стълба. После — о, ако можеше дори и насън това да продължи вечно — дамата й поднася бели камелии, капризни магнолии и далии, каквито никога не е виждала. Сетне се появиха зелени костенурки, които се заеха да ядат етикетите, поставени в цветните им венчета. В един момент сфеноидалисът се превърна в пиано и мощни акорди от Дал, Камелли и Магнол разтърсиха по-скоро с имената на авторите си, отколкото със звученето нещастните болтове на прозорците.
— Защо не са ме кръстили Магнолия, Камелия или Далия? — питаше се в този задъхан сън тя, — това мое име Майте…
В зори се изсипа дъждът, плътна водна завеса, която от три дни се канеше да се излее, атмосферата се зареди с електричество и гръмотевиците се отприщиха с грохот. Вятърът ги пресрещаше и дори потуши в бамбука един гръм, като че бяха хиляди демони, и завилня така, сякаш искаше да отнесе с тромбата си всичко на десет левги оттук. Сини, прорязвани от електричество вихрушки събудиха Майте сред студ и трясък. „Във водата има нещо, щом е светена!“ — й се стори, че чува. Сигурно има нещо, повтори тя. „Нещо, нещо…“
Но как да разбере кой надава тази тъжна жалба, която прерязва утробата й? Увивните растения, превърнали се в диви, промушваха клонести ресни през цепките на оградата. Помисли, че през деня трябва да ги подреже, да постегне градината, да се залови за работа. Но жалбата се чу отново и в съзнанието й остана една-единствена мисъл.
Втурна се към стаята, където обикновено почиваше зайчето в постеля от треви, и замръзна: нямаше го. Потърси из ъглите, под мамулите царевица, претършува между зреещите тикви и между стеблата от яща[27], приготвени за люлка, надзърна в дупката на бетонната стена — нямаше го. Върна се в своята стая, от уплаха душата и бе слязла в петите, влачеше се като мъртва от отчаяние и изведнъж го видя; то, досущ като дете, молеше да го освободи от затвора, защото няма по-голяма мъка от тази да си в клетка, в края на краищата по-добре мъртъв, отколкото пленник, та и то си има чувства. О, тя не беше забелязала това!
Трябва да кажем, че тази чудовищна перспектива, въпреки ужасните си очертания, й достави удоволствие. И въпреки че кръвта й сякаш се бе превърнала в живак, тя отстъпи назад като човек, който мери бездната, която след миг ще прескочи.
— Не бъди лоша. Извади ме оттук.
Накрая тя промълви:
— Върви!
Майте се щипеше. Какъв беше този сън? Какво разкривено отражение? Какъв ужасен нокът дращи съзнанието й? Колко сила щеше да й трябва, за да облекчи — о, безумие! — това нещастие! Реши се. Нямаше съмнение, това глупаво момче… клетото!
Но същото глупавичко момче, което преди малко молеше да го извади от това диво място, изведнъж се превърна в мъж. Израсна пред очите й и дори му поникнаха руси мустаци, а на лицето му заигра развратната усмивка на дързък хлапак. Майте чу как той настоятелно я моли:
— Дай ми гърдите си, чуваш ли? Искам да пия от тях вкуса на живота, Майте. Хайде!
Толкова настояваше тя да изпълни желанието му, че Майте, прогонвайки заплашителното видение на баща си, гордо раздра дрехата си.
Остана гола. Трябваше да усмири духовете.
Една тръпчива музика обля сцената в светлина и в дъхави ухания и разруши завинаги разстоянието между тях двамата. След кратката борба и лекото насилие й се стори, че чува:
— Искаш ли никога да не се разделяме, Майте? — Казваше го с тон, който издаваше едновременно лицемерие и дързост. Тя размисли: Оправдана ли е тази обич? Християнска ли е? Праведна ли е? И като че ли някой й отговори: Вземи я! Тази обич е благословена и твоя, Майте!
От една скрита рана бликаше щастие.
Всичко, което се случи след това, е познато. „Не ме слушат ръцете — смееше се тя. — Като да не са мои. Толкова съм доволна!“ Не можеше да се отърси от изненадата си, но се мъчеше да не я проявява.
Това фантастично съществование се прекрати в една ранна утрин, когато от дъното на пътеката отекнаха откъслечни изстрели и лай на насъскани ловджийски кучета. Майте се изплаши и излезе да види „Кой е?…“ Тишина. Но явно бе, че някой се промъкна оттам.
При лаенето на кучетата Улан мигом се смали, обзе го неописуем страх, сгуши се съвсем на стола, в който напоследък Майте му постилаше да спи, и започна да трепери. Всеки момент щяха да се появят и изобличителните петна.
— Улан, какво ти става, кажи? Не е това, от което се боиш. Успокой се, Улан. Никога не съм искала да ти причинявам болка, като ти говоря за тия неща, кълна ти се. Прости ми. Когато ида в Гуатао…
Той продължаваше да се свива, занемял, втренчил очи по посока на задния двор, неспокоен и потиснат.
Смутена и объркана, Майте промълви:
— Прости ми това, Улан. Прости ми, зайче Улан, мило мое зайче. Прости ми.
И в този момент, като че ли най-потайните дълбини на земята го призоваха към недрата си, упоритото лицемерие се изпари и той, мърдайки с островърхите си уши, неочаквано взе да души земята, малко чудо, превърнато в прах, скъсана нишка.
Пухкав, с очи, лъскави като зърна на броеница, той не отвръщаше на повикванията на Майте. С гъвкави движения и с типичното заешко сумтене, досега съвсем забравено, се насочи към вратата, вдъхна безбрежния дъх на полето и като се отърси от всяка прилика с човешкото, се измъкна през цепнатините на зида. След него остана някаква пареща, искряща следа, която продължаваше да се вие насам-натам чак до тръстиките и дори отвъд тях, като обветряше настъпилото вцепенение.
Майте постоя изумена, с въздишка на уста, сетне избухна в неудържим смях, разплака се и започна да дращи кожата си. Лежеше, просната на пода, и й се струваше, че някакви развалини от нещо току-що сринато я затрупват и погребват сред множество пирамидни от бонбони, а в това време изкупителен дъжд с дъх на сяра я освежава от главата до петите.
Кой щеше да я измъкне от този непрогледен мрак, от тази мъка, която изгаряше съзнанието й? Един единствен вик напира в сърцето й: Къде отиде? Гърдите и не могат да го поберат.
Въпреки това направи още едно усилие. Като съжаляваше, че не си бе купила очила навреме, разтърка очи. Колко й беше тежко, чувствуваше се едноока, пелтек, едноръка и куца! Разтърка по-силно клетите си разплакали очи. Каква мъка, беше като глуха, парализирана и безплодна жена! Очите й изтичаха в ръцете.
Кой би могъл да дръзне да допусне, че в момент на някакво просветление, воден от дивия си инстинкт и надмогнал всички прекъснати възможности, той щеше да разбере, че трябва да избяга, нищожен и славен, към своята животинска съдба, без надежда отново да бъде присаден в онзи чужд за него живот, където бе изживял едно щастие, което така и не проумя.
Но сега тя не можеше да не мисли за това. Не можеше.
Къщата отново се изпълни с пустота, изпразни се от океана на фантазията й, стана точно такава, каквато беше след смъртта на баща й, само че още по-тъжна и грозна. Колко сълзи изплака! Виещите се растения я обвиваха от всички страни и я държаха почти като в затвор.
Майте излезе на двора, за да види какво й е останало от света, от този абстрактен свят на дървета и камъни. Разгневена, тя се приближи до кладенеца, опипа ръба му, наведе се над водата.
Разбра, че занапред всичко това щеше да бъде здравата почва под краката й. Кравата и конят, къде се бяха дянали те? Сигурно са някъде там, натам. Взе да пъди онова чичингуако, нищо че ядеше кърлежи. Кучето се влачеше подире й.
Какво щеше да прави сега, като вдовица, прехвърлила четиридесетте? Каза си, че и да има, и да няма чичингуако… ала къде бяха животните? Някъде тук, насам… А да не говорим за посевите. Нима старият ветеран нямаше да изсвири за сбор, където и да се намираше? Нима нямаше да й се притече на помощ?
Отново влезе в къщата. По ъглите се въргаляха хартии, празни консервни кутии, сухи листа и боклуци. Тези дни ще изчистя всичко — си каза. Не ми харесва, както е сега… Отвори вратата на една стая и веднага я затвори, каза с въздишка: „Дори снимка не ми остана от него.“ Ограбено, ала съвсем не приспано, въображението й се приближаваше към фаталния край на своята орбита.
Отвори още една врата, така както човек разтърсва някое дърво, за да паднат плодовете. Ръчката жално изскърца. „И тя се оплаква — помърмори на себе си. — Всички се оплакваме, ала никой не ни идва на помощ.“
До каменния зид разговаряха едноухият и неговият приятел. Кучето се разлая срещу тях. Единият каза:
— Чиба, противен пес. Какво си се разлаял? Да не ти се е затрило нещо?
А другият, с тояга в ръка, добави:
— Господарката ти ли? Правѝ се на луд, та да види тя!
Тя не можеше да ги чуе. Искаше само да пропъди това чичингуако и ако й се удаде, да заспи за дълго, за много дълго… (Да заспи не е най-точната дума.)
След няколко дни двамата другари отново минаха оттук. Търсеха розови пъпки за скорошния празник в селото. Едноухият продума:
— Как ли е лудата? Виж само, всичко е обрасло в буренак. В Гуатао ми казаха…
— Ами, като друг път, нито по-добре, нито по-зле, винаги си е било тъй — отвърна му другият, — все тъй… Ала… М-м-м… Помириши.
Беше вдигнал нос и душеше.
— Оо! По дяволите! Мирише на някакво странно животно, вони на мърша.
— Може. Тя нали саде искаше сам-сама да си стои, кога имаше дертове, сигур вече е опънала петалата, дебела глава. Нека сега си лежи и си гние самичка…
Баща ни беше човек, изпълнителен, порядъчен, положителен; и такъв е бил от момченце и детенце, както удостоверяваха различните съвестни хора, когато поразпитах за сведение. Доколкото аз самият си спомням, той не минаваше за по̀ особняк, нито за по-тъжен, отколкото другите познати наши. Само за по-спокоен. Майка ни господарствуваше и се дърлеше всекидневно, с нас — сестра ми, брат ми и аз. Ама тъй стана, че един ден баща ни поръча да му направят кану.
И то сериозно. Поръча нарочно кану, от винятиково дърво, малко, с толкава дъсчица на носа, колкото да се побере тъкмо гребецът. Но трябваше да бъде изработено цяло, избрано яко и здраво извито, подходящо да издържи във водата за двайсетина или трийсетина години. Майка ни много кълна против тая мисъл. Да не би пък той, дето никакъв го нямаше по тия сръчности, да си е наумил да го удари на рибарство и ловджийство? Баща ни не казваше нищо. Нашата къща на времето беше по-близо до реката, въпрос на има-няма четвърт левга; реката оттам се проточваше голяма, дълбока и винаги смълчана. Широка, та не можеше да се види формата на другия бряг. И да забравя не мога деня, когато кануто бе готово.
Без радост, без загриженост, баща ни нахлупи шапката и отсече „сбогом“ към нас. Други думи не изрече, нито взе хляб и вързоп дрехи, нито направи някаква заръка. Майка ни — помислих си, че ще изфучи, но тя си утрая — само бяла пребеляла млясна бърна и измуча: „Върви, стой там, никога не се връщай!“ Баща ни не доизрече отговора. Погледна кротко към мене, кимна ми да вървя и аз няколко крачки. Побоях се от гнева на майка ни, но се подчиних криво-ляво. Насоката ми даваше смелост дотолкова, че запитах: „Татко, ще ме вземете ли с вас в това ваше кану?“ Той само върна погледа си отново върху мене и ми даде благословия, отпращайки ме е жест. Направих се божем тръгвам, а се върнах в падината сред пущинака, за да разбера. Баща ни влезе в кануто и го отблъсна с гребане. И кануто тръгна полека — сянката му и тя, сякаш крокодил, дълга-широка.
Баща ни не се върна. Той не бе отишъл никъде. Само изпълняваше приумицата да стои в онова пространство на реката — от средата до средата — винаги вътре в кануто, да не слезе от него никога вече. Чудноватостта на тая истина ни подплаши напълно. Онова, което не е бивало, ставаше. Роднините, съседите и познатите ни се събраха, взеха заедно да се съвещават. Майка ни, засрамена, се държа много разумно; затова всички си помислиха за баща ни нещо, което не искаха да споменават: лудост. Само неколцина смятаха, че може да плаща обет; или че баща ни — кой знае, от срамотия да няма някоя грозна болест, която да е проказата — бягаше към друга орисия, близо и далече от своето семейство. Слуховете с известията се разнасяха от някои хора — прекарвачи на добитък, обитатели на бреговете, чак до отдалечения отсрещен край, — дето разправяха, че баща ни никога не пускал котва да стъпи на земя, в никоя точка, ни кът, нито денем нито нощем, и си обхождаше реката, волен-самотен. Та тогава майка ни и нашите сродници решиха: запасът, който има, скрит в кануто, се изчерпвал: и той, или ще слезе и ще си отпътува, вовеки веков, което поне отговаряше на по-правилното, или ще се разкае накрая, та в къщи.
Грешаха, каквото мислеха. Аз самият се наех да му нося всеки ден по малко крадено ядене: мисъл, която ми мина още първата нощ, когато нашите хора опитаха да палят огньове по брега на реката и осветявали от тях, се молеха и призоваваха. После, на другия ден, аз се появих с парчета непречистена захар, царевична питка, свисло банани. Видях баща ни след час, тъй труден за чакане: само така, той надалече, седнал в дъното на кануто, застинало върху гладкото на реката. Видя ме, не загреба насам, не направи знак. Посочих му яденето, сложих го в една каменна кухина на дола, без опасност да се набутат гадини и на сухо от дъжд и роса. Правих го и пак го правих, винаги, дълго и предълго време. Изненадах се по-късно: майка ми знаела за това мое задължение, само се прикривала, че уж не знае; тя самата оставяла на лесно остатъци от разни неща, аз да ги намирам. Майка ни много-много не се изтъкваше.
Поръча да дойде вуйчо ни, да помага в имота и търговията. Поръча да дойде учителят за нас, децата. На отеца възложи един ден да облече одеждите си, на някой страничен плаж, за да закълне и призове баща ни в името на дълга да се откаже от тъжното инатене. Друг път по нейна заръка дойдоха — за сплашване — двама войника. Но всичко това не послужи за нищо. Баща ни отминаваше, съзиран или предполагаем, прекосяваше с кануто, без да остави никой да приближи да го улови или да му говори. Дори когато неотдавна мъжете от вестника докараха моторницата и понечиха да му извадят портрет, не надвиха; баща ни изчезваше към другия край, насочваше носа на кануто към тресавището, дето се простира с левги между тръсталак и храсталак, и само той познаваше, длан по длан, неговата тъмнотия.
Трябваше да свикнем с онова. Лошо, че е онова никога и не свикнахме, тъй де, истинската. Себе си като гледам, исках — не исках, само при баща ни бивах — нещо, което избутваше назад моите мисли. Толкова сурово беше, че не можеше да се проумее по никакъв начин как изтрайваше. Деня и нощя, под слънце и дъждища, в жега и вятър и в ужасните застудявания по средата на годината, без подслон, само със старата шапка на главата, през всичките седмици и месеци и годините — без да го е еня, че животът си отива. Не туряше крак на никой от двата бряга, нито на островите и праговете из реката, повече не стъпи на земя и трева. Поне за да поспи криво-ляво, да връзваше кануто на някой остров, скришом. Ама огънче не стъкваше на плаж, нито разполагаше с готова светлина, никога вече клечка кибрит не драсна. Дето харчеше ядене — беше всичко, кажи-речи; и от онова, което му слагахме между корените на гамелейрата или в каменния заслон в дола, той вземаше малко, даже и не достатъчно. Не се ли разболяваше? И от постоянното напрягане на ръцете, за да внимава с кануто, да издържи дори при най-големите прииждания, при покачването, тогава, когато във втурването на огромното течение всичко се завъртява опасно, ония влачещи се тела на умрели животни и клонаци — ужас и стъписване. И никога вече дума не продума с никого. Ние също не проговорихме за него. Само мислехме. Не, за нашия баща не можеше да има забрава; и ако за малко се правехме на забравили, то беше само за да се пробудим пак, внезапно, от спомена при други стряскания.
Сестра ни се омъжи; майка ни не пожела отпразнуване. Ние си го представяхме, когато ядяхме някое по-вкусно ядене; както и в уюта на нощта баща ни, само с мишци и една кратуна за изгребване водата от бурята от кануто, в безподслонието на тия нощи с много дъжд, студен, силен. Понякога някой наш познат намираше, че аз съм заприличвал все повече на баща ни. Но аз знаех, че сега той е станал барачест, брадат, дългоноктест, зъл и слаб, почернял от слънцето и космите, с животински вид, почти гол, макар и да разполагаше с дрехите, които навремени му доставяхме.
Не искаше и да знае за нас; нямаше ли привързаност? Но именно от привързаност винаги щом ме хвалеха понякога заради някоя добра моя постъпка, аз казвах: „Татко един ден ме научи да правя така…“, което не беше точно, вярно: но което беше лъжлива истина. И ако той не си спомняше вече, нито искаше да знае за нас, защо тогава не изкачваше реката или не се спускаше по нея, към други места, далече, в ненамируемото? Само той ще си е знаел. Но сестра ми доби момче, тя самата си втълпи, че иска да му покаже внука. Дойдоха всички в дола, беше хубав ден, сестра ни с бяла рокля, която беше от женитбата, вдигаше на ръце детенцето, мъжът й държеше — за да пази двамата — чадъра. Викахме, чакахме. Баща ни не се яви. Сестра ми плака, ние всички плакахме, прегърнати.
Сестра ми се премести с мъжа си далече оттука. Брат ми реши и замина за някакъв град. Времената се меняха с бавното бързане на времето. Майка ни накрая и тя отпътува, веднъж завинаги, да живее при сестра си, беше остаряла. Аз останах тук за постоянно. Аз никога не можех да искам да се оженя. Останах с мъките на живота. Баща ни имаше нужда от мене, аз знам — в скитосването, в реката, в пустошта, — без да дава обяснение за своята постъпка. Тъй че, когато аз поисках да узная точно и здравата заразпитвах, уж ми рекоха: знаело се със сигурност, че баща ни някога си бил разкрил обяснението на човека, който му приготвил кануто. Но сега тоя човек вече бе умрял, никой не узна, нито си и спомни нищо повече. Само лъжливи разговори, без смисъл, както в началото, при идването на първите наводнения от реката, с непреставащите дъждове; всички се побояха от свършека на света, думаха: баща ни бил по-съобразителен и от Ной, затова кануто го бил направил предварително; та сега си полуприпомням. Баща ми, аз не можех да го коря. И вече ми се появяваха първите бели коси.
Аз съм човек с тъжни мисли. За какво пък имах чак такава, такава вина? Дали баща ми, все отсъствуващ: и реката-река-река, река рековита. Аз изстрадвах вече началото на старостта — тоя живот беше само бавене. Аз самият имах болежки, душене, ей тука отдолу, умори, отпадналост от ревматизма. А той? Защо? Трябва да е страдал прекалено. Нали беше толкова възрастен, няма ли, ден по-рано, ден по-късно, да отпадне якостта му, да остави кануто да се прекатурне или да се закандилка без опората, понесено от реката, че да се сгромоляса след часове в бученето и провала на водопада, в раняването и смъртта. Сърцето ми се свиваше. Там беше той, без моето спокойствие. Аз съм виновният за това, което даже не знам, за зейналата болка вътре в мене. Де да се знаеше, нещата щяха да са иначе. И полека-лека проумях.
Без да ми мигне окото. Дали съм луд ли? Не. В нашата къща думата луд не се казваше, никога вече не бе казана, всичките години, никой не бе осъждан, че е луд. Никой не е луд. Или тогава всички. Само туй сторих, че отидох там. С кърпа, та знакът да бъде по-голям. Аз бях съвсем на себе си. Зачаках. И най-подир той се яви, там и ей там, очертание. Стоеше там, седнал на кърмата. Стоеше там, да викнеш. Виках няколко пъти. И изрекох това, което ми напираше, заклет и презаклет, трябваше да засиля глас: „Татко, вие сте стар, вече си изкарахте вашето… Сега си елате, няма нужда повече… Вие си елате, пък аз, още сега, когато и да е, по ваша и по моя воля, ще заема вашето място в кануто…“ И тъй като го изрекох, сърцето ми затуптя в най-верен ритъм.
Той ме изслуша. Застана прав. Раздвижи греблото във водата, обърна кануто насам, склонен. И аз трепнах, дълбоко, отведнъж: защото преди това той бе вдигнал ръка и бе сторил поздрав — първия след толкова изтекли години! А аз не можех… От ужас, с настръхнали коси, хукнах, избягах, измъкнах се оттам — някаква непонятна постъпка. Защото ми се виждаше, че той идва: от отвъдната страна. И моля, моля, моля прошка.
Изстрадах сериозния студ на страховете, разболях се. Знам, че никой вече нищо не узна за него. Мъж ли съм след тоя провал? Аз съм онова, което не бях, което ще остане премълчано. Знам, че сега е късно, и се боя да скъся живота, в бродовете на света. Но тогава, поне в миговете на смъртта, вземете ме и ме поставете също в едно нищо и никакво малко кану, в тая вода, дето не спира, с широки брегове: и аз, надолу по реката, из обширната река, вътре в реката-река.
Къщата беше голяма и висока, с червени тухли, може би най-високата на това място. Намираше се зад една бамбукова сграда, обрасла в свети Каетанов пъпеш. И нали беше толкова голяма, толкова висока и с тъй ярък цвят, а оградата не беше по-висока от ръста на среден човек, никога не можах да разбера защо не се виждаше откъм улицата. Откак се помня, аз всеки ден минавах оттам, нагоре и надолу, добре си спомням оградата, тук-таме наклонена от тежестта на листака, прекалено широката улица, треволяка, израснал в пролуките на настилката, а сред улицата успоредните дълбеи — от колелата на каруците, врязани дълбоко в червената земя.
Спомням си високия склон от другата страна, къщичките, закрепени там горе сред мангови и агуакатови дървета, плодовете, които падаха на улицата и които никой не събираше, даже ги гледаха с известна уплаха; дрехите, прострени на опънатия тел, постоянните чукания, които се носеха оттам, сякаш единственото занимание на ония хора беше да кърпят тенджери и котли, такова трудене, което никога не свършваше. Отвреме-навреме куче излапваше без много въодушевление и веднага млъкваше, като че ли изпълняваше някакво задължение или известяваше да не го забравят, че и то иска да влезе в пейзажа. Спомням си всичко това, обаче не си спомням червената къща преди събитията, които ще разкажа.
Също тъй не си спомням и да съм ходил от другата страна, не знам кой живееше там, онази страна не беше по моя път, нито моето любопитство ме водеше към нея; само си спомням като нещо нормално и прието, че съществата, които живееха там, не бяха за гледане, още по-малко за посещаване или приемане. Ако се случеше ние да срещнем някое от тях, извръщахме лице на другата страна или хуквахме, в случай че то вземеше да ни заговори.
Заради тях стоях заключен няколко часа в къщата на едни приятели, където бях отишъл да занеса една чиния жабутикаби[28]. Виждам се как нося чинията с голямо внимание, защото беше препълнена, вървях трудно поради неравната настилка, поради стръмнините за качване и слизане, а не можех да си позволя да изтърва и една жабутикаба. Не че някой ще вземе да ги брои: една по една и да търси от мене отговорност за липсващите, дори изядох доста от тях по пътя, като ги вземах с уста, понеже двете ми ръце бяха заети с чинията. Но знаех, че ако позволя само една да се изтърколи от чинията, щом тупне на земята, ще се случи вещо непоправимо. Моята отговорност беше огромна, все едно че сега крепях в ръцете си пружината, която не позволява светът да се пръсне.
Кой ме бе предупредил? Кой ме бе заплашил? Не си спомням за предупреждение, нито за заплаха, аз го съзнавах, аз го знаех открай време, може би отпреди да се родя. Това беше нещо, което не беше чуждо на хората от другата страна.
Стигнах изпотен и уморен, ръцете ми се схванаха и ме боляха, копнеех да предам чинията в други ръце, но заварих къщата затворена. Виках до изнемога, ритах вратата, като много внимавах да не разклатя чинията. Всичко напразно, никой не дойде да се обади. Огледах се наоколо и забелязах, че всички къщи на улицата бързо-бързо се затваряха, захлопваха се врати и прозорци, скърцаха резета, деца биваха тътрузени навътре сред плач, протегнали ръчички към играчките, които оставяха. Не разбрах причината за такова нервничене, улицата привидно беше спокойна.
Примирих се, че трябва да срещна същите трудности на връщане, даже направих няколко крачки, когато видях някой да занича с половин лице през един от страничните прозорци. Извиках отново, помолих да отворят и ми направиха знак да заобиколя и да вляза откъм задната страна.
За да заобиколя, трябваше да мина през една ограда от бодлива тел между дворчето и улицата. Минах, като си съдрах дрехите и си одрасках краката, нямаше друг начин, защото ръцете ми бяха още заети. В кухнята, пълна с хора, никой не поиска да вземе от мене чинията. Нямаше пряк отказ, даже бяха много учтиви, само че когато аз се обръщах към някого, очаквайки да ми се притече на помощ, той се преструваше, правеше се на зает или подхващаше оживен разговор с друг. Потърсих някой закътан ъгъл, където да мога да оставя чинията, без опасност да я настъпят, но също нямах късмет: в един ъгъл стоеше костенурка жабути, свита в черупката си, в друг имаше действуващ мравуняк, в трети папагал арара гризеше парче захарна тръстика върху стол без облегалка, а последният ъгъл беше зает от една огромна тухлена пещ. Отстраних с чинията дъската, която затваряше пещта, подплаших една кокошка, която бе свила гнездо вътре, и там скрих чинията с жабутикабите.
По това време се чувствувах толкова уморен, че единствената ми грижа беше да седна някъде. Седнах на пода, без никой да забележи странността на моята постъпка: останах там съкрушен, желаех някой да запали пещта, без да види жабутикабите — би било добър урок.
Когато сръднята ми охладня, взех да се заслушвам в разговорите и узнах, че било ден за излизане на хората от другата страна. Те излизали веднъж месечно или годишно и на всяка цена трябвало да ги избягват. През ничия глава не минаваше мисълта да се опълчи срещу забраната, да сложи край на неудобството от криенето. Така било и така трябвало да бъде, никой не питаше защо.
Никой не питаше и защо червената къща, след като е толкова различна от другите, не изпъкваше, не привличаше хората да й се възхищават, даже и минаващите по улицата не я виждаха. Що се отнася до мене, аз я видях случайно.
Всеки следобед, в най-голямото слънце, карах нашия кон да го поя на реката. Много пъти, докато той стоеше, забучил муцуна във водата с надебелен врат, за да улеснява минаването на глътките и вдигаше глава навремени, за да си поема дъх, аз се заглеждах в рояк жълти пеперуди, които образуваха петно по тревата на долчинката, където перачките хвърляха сапунена пяна. Него ден една се отдели от другите и взе да кръжи наоколо ми. Не обърнах внимание; изчаках коня да се напие, смушках го с пета и поех обратния път. Вече на шосето забелязах, че пеперудата летеше пред мене, кацваше ту по гривата, ту по челото на коня, ту описваше кръгове наоколо.
Не ме интересуваше пеперудата, аз си имах задължение, баща ми чакаше коня и не му харесваше да закъснявам. Но изведнъж разбрах, че онова настойчиво пърхане не беше просто приумица. Пеперудата имаше някакво послание за мене, то беше написано върху крилете й, смогнах да видя някоя и друга дума, която не успях да разбера. Тогава взех да я преследвам най-усърдно, а тя все ми се изплъзваше. Да я убия с едно перване на камшика би било лесна работа, но умреше ли пеперудата, посланието автоматично щеше да се изличи, преди да съумея да го разчета. Може би моят баща щеше да ми помогне в лова на пеперудата, налагаше се да прочета посланието, което беше много важно.
За нещастие не можех да разчитам на помощ от стария, той си имаше свои затруднения, не по-малки от моето. Изглежда, оправял е кола за връзване на животни, който стърчеше пред нашата порта и напоследък беше разклатен, и не знам какво е направил, но успял да си набута ходилото в дупката с кола и там се заклещил. От усилието, което вероятно е положил да се измъкне, колът, който беше тънък, надебелял и пораснал, станал по-голям от къщата и по-дебел от шкембеста палма. Очевидно беше, че не можех да разчитам на него, тогава му предадох повода на коня и изтичах след пеперудата, която положително ме викаше.
Настигнах я, когато кацна на оградата и протегнах ръка да я уловя, но с един изящен подскок тя мина от другата страна. Имаше пролука в оградата, както изглежда, отворена да служи тъкмо за минаване. Наведох се да мина… и тогава именно видях онази огромна постройка, червена, внушителна. Как са направили това тука, без аз да разбера? — си помислих. Един възрастен господин, който се приличаше на една пейка срещу къщата, се отзова да ми поясни.
Оная къща била построена от консула на Белгартулия, човек много мъдър и много пътувал. Най-старите още си спомняли за оня висок червендалест чужденец с хубава бяла брада, винаги много добре подрязана. Обличал се единствено в бяло и никога не се разделял с един бастун, не за да се опира на него, а да го държи под мишница. Въпреки че бил много богат, прихващало го да иманярствува, по цели седмици обикалял хълмовете, казват, че не без никаква полза.
Значи къщата сигурно пази огромно състояние, нямаше друго обяснение за къща с такива размери. Запитах старчето дали я познава отвътре, то отвърна „не“, никога не бил влизал там, и това било неговата голяма печал. Господин консулът му бил обещал това благоволение, но така и го оставил там да чака. Не се знаело къде се намира, подозирало се, че бил минал от другата страна, но от разговора на стареца подразбрах, че бяха неоснователни слухове, може би породени от опасението това да не вземе да стане.
И кроткото старче продължаваше да чака, може би вече само по навик или поради липсата на смелост да стане и да се погрижи за нещо друго. Направих му забележка, че навярно много е загубил, докато е седял на оная пейка да чака, впрочем доста изтъркана от докосването на ръцете и гърба му; той отговори, че тъкмо затова вече нямал интерес да излиза.
— Изгубих обещаното и изгубих празненството — рече той с въздишка.
Не разбрах какво искаше да каже с това, но ония думи, изречени с голяма безутеха, останаха в ушите ми като израз на цялостно разочарование.
Помислих, че ще му предоставя едно закъсняло възнаграждение и го поканих да ме придружи да посетя къщата, щом като вратите изглеждаха отворени и не се виждаше никакъв пазач. Той ме погледна с пълно безразличие и каза:
— По-добре не. Златото има много тежка опаковка.
Това ми бе достатъчно. Значи човекът чакаше с години възможността да посети къщата, аз му предоставях тая възможност, а той не се интересуваше? Не пожелах да го разбера и отидох да направя една обиколка из къщата. Изкачих стъпалата, широки като църковно стълбище, влязох през главната врата и се озовах сред вътрешен двор, съвсем маломерен, едва една педя между портата и дървената преграда като за строеж. В преградата имаше тясна вратичка, затворена с тел.
Не смогнах да отворя вратата. Някаква врява — страх да те побие! — привлече вниманието ми към улицата. Изтърчах към дупката в оградата и видях голям брой войници и цивилни, всичките въоръжени, те тичаха по улицата, прескачаха оградата, събаряха я и нахълтваха в цветната градина. Бързаха срещу неприятелски групи, които напредваха през едни храсталаци в дъното.
За да не ме сгазят главните сили на войската, която идваше отзад, присъединих се към тях и също хукнах, прескачах дупки, стволове на повалени дървета, вада с мътна вода, но изостанах, защото един таен полицейски служител, дошъл не знам откъде, ми се лепна и искаше на всяка цена да ми продаде някаква писалка. Аз го отблъсвах, тръсках глава, за да река не, не искам, но той не ме пускаше, все ми показваше писалката, която държеше с показалци за краищата. За да се отърва от него, единственият начин беше наистина да взема писалката. Грабнах я, за да платя после, но той изобщо не се съгласи.
— Парите в брой — каза. — Не ми е до загуби. Купуват ми писалки на изплащане, минават от другата страна и аз какво да правя?
Потърсих из джобовете си, но не намерих никакви пари.
— Приберете писалката за друг път — казах и вече се готвех да хукна.
Човекът ме сграби за пеша на палтото и запъна пети в земята, задърпа ме отчаяно, който го видеше, щеше да помисли, че аз съм последната му надежда. Дръпнах се силно и го запратих по гръб на земята, но той се разплака като дете, казваше, че винаги ставало така, никой не искал и да докосне писалките му, сякаш било наказание.
— А пък тя пише толкова хубаво, искате ли да видите, опитайте — рече той и ми предложи писалката, както си беше на земята, а тя вече готова за писане.
Хванах писалката и щях да напиша нещо върху една кибритена кутийка, когато се появи брат ми Домисиу и с една плесница я запрати далече.
— Ти луд ли си? Не пиши с тая писалка!
И ми обясни, че това било една много стара клопка, чудеше се как не съм знаел. Тайният полицейски служител бил човек от другата страна и се мъчел да ме обвърже. Ако съм драснел с писалката, щял съм да съм загубен.
— Ти чакай ей там, ще го науча аз него — каза Домисиу и хукна след тайния полицейски служител.
Не можех да стърча там при толкова изстрели, които плющяха наоколо. Хукнах към едни гуайябови дървета, вдясно от мястото, където войните бяха изчезнали, и там ми се стори толкова спокойно и прохладно, че реших да поотпочина и да сложа мислите си в ред. Огледах се, но не видях кътче да полегна, нито да поседна, земята беше огромно калище, покрито с гнили гуайяби. Решението, което взех, бе да увисна за свивките на колената от един гуайябов клон и да гледам дракалаците наопаки, като в апарата на някой фотограф из парковете.
Почти затварях очи да заспя, когато чух едно цамбур-цамбур от газене в тиня. Беше мъж, по всичко изглежда просяк, обувките му напукани и подпълнени с вестник, шапката му пробита, палтото съвсем опърпано, съдрано по гърдите и по лактите. Мъжът кашляше, та чак губеше дъх, и в промеждутъка на два пристъпа плюеше късчета от някакво сюнгерово вещество, приличащо на мръсна стиска кълчища. Щом видя моята уплаха, той побърза да ме успокои и каза с ръка на гърдите:
— Що се отнася до останалото, великолепно здраве.
За да не му противореча, отвърнах:
— Естествено, достатъчно е да ви погледне човек.
Но от благоразумие слязох от дървото и поисках разрешение да се оттегля, което и сторих, без да губя никакво време, стъпалата ми затънаха в тинята на калището и спрях чак когато сметнах, че съм оставил вече достатъчно разстояние между двама ни.
Вървях дълго време, слизах и изкачвах долове, чак докато се озовах пред една къща, която веднага познах, че е къщата на консула, но гледана откъм дъното. Беше заета от семейството на един Бенигниню, мой другар от училище. Единственият човек в къщата беше сестрата на Бенигну, която приготвяше вечерята му, а той трябвало да пристигне всеки момент.
— А, добре стана, че ти се появи — каза тя. — Безпокоя се за Бенигну. Знаеш ли къде е?
Как щях да знам? От години не виждах Бенигну, нито пък имах вести за него. Но сметнах за по-добре да не казвам на девойката. Казах само, че положително няма да закъснее.
— Страх ме е, че няма да дойде. Имам предчувствие — рече тя. — Не искам да мисля.
Когато доизрече това, една много ярка светлина, бяла сякаш от магнезий, освети цялото небе, пронизвайки стените и покрива на къщата. Изтичахме навън и видяхме купища предмети като огромни сапунени мехури да пресичат бавно небето към долчинката от другата страна.
— Има хора вътре! — извика сестрата на Бенигну и ме побутна да ми посочи.
Вярно беше. Във всеки мехур постепенно различавах фигурите на познати хора, хора, които отдавна не виждах. Разпознах писаря Теутониу, чичо ми Закариаш, учителката Жулия, отец Леонсиу, който си човъркаше ухото с една клечица, и един брадат мъж, който можеше да бъде само консулът — белите дрехи, брадата, бастунът, пъхнат под мишница.
Дожаля ми, като ги видях затворени в ония мехури, отнасяни към място, където никой не искаше да отиде. Но защо не бяха тъжни? Защо не възразяваха? Защо потриваха ръце, като че ли бързаха да стигнат? Даже Бенингпиню, който в училище възразяваше за щяло и нещяло, беше усмихнат и доволен. Щом го видя, сестрата нададе вик и ме стисна за ръката толкова силно, че трябваше да я отблъсна. Може да ми се е привидяло, но мисля, че Бенигну долови уплахата на сестра си, защото ни изгледа с толкова убедителна усмивка, че тя веднага промени изражението си.
— Видя ли? Видя ли? Не боли! — възкликна тя.
Спогледахме се, като че ли току-що бяхме извършили някакво откритие с огромно значение за света, и изрекохме почти едновременно:
— Колко страх за нищо! Колко страх за нищо!
Откак Теофраст, вълшебникът, им извести, че звездата на селището щяла да падне в морето, хората, които го населяваха, вече не си правеха никакъв труд: оставиха къщите си на раците и отидоха да живеят като тях по пясъка на брега.
А звездата не падаше.
Все гледаха и гледаха небето, толкова, че дори самите те не разбраха кога жълтите им очи станаха сини. „Това е знамение“ — рече отец Хулио, като отиваше към кмета, който изведнъж, сякаш разтърсен от някакво болезнено разкритие, започна да се мята из пясъка и да говори на пресекулки, докато от устата му хвърчеше пяна:
— Трябва да се работи! — и отец Хулио го подкрепи, казвайки на стадото си, че като не прави нищо, човек се изкушава от желанието да стане риба и да живее само като отваря и затваря уста; тъй че, засрамени, оттогава всички почнаха да съчетават наблюдаването на небосвода с работата из пясъка; адвокатите рисуваха мечове и звезди, докато поглъщаха огромните си кодекси; политиците брояха песъчинки; лекарите вадеха вътрешностите на раците; а най-главният сержант се зае да прави пясъчни човечета, за да ги разваля после с огромните си ботуши.
И тъй, животът на селото се заключаваше само в това; и никой не се заемаше да гледа кога идваше и се оттегляше приливът; дори и тогава, когато той връхлиташе отгоре им и пълнеше косите им с анемони, морски гроздове, миди и дори с дребни сирени от злато и сребро.
Деня, в който Улпиано Муньос се върна от едно дълго пътешествие около света, никой не можа да го познае. „Трябва да е някой обитател от дълбините на океана“ — рече отец Хулио, докато отърсваше с ръка многото пяна, която никнеше по главата му; тогава Улпиано извади очите си и в празните кухини сложи две късчета море.
— Това е Улпиано! — викнаха всички и тъй като той беше със съвсем новички очи, успя да види, че те бяха станали сребристи и вече почваха да пускат люспи.
— Като не се прави нищо, човек се изкушава да стане на риба — думаше пак отец Хулио, потопен в морето, което пълнеше косите му е дребни сирени.
Земята беше направила вече десет милиона двеста и една хиляди обиколки около слънцето; и на следващата Улпиано извика: „Падна звездата!“ — и от пясъците по брега рибите се хвърлиха да плуват и след небесното светило, което се потапяше в морето, те заплуваха по всички тъмни води на времето.
Преди известно време Филиберто се удави в Акапулко. Това се случи през Страстната неделя. При все че беше уволнен от службата, Филиберто не можа да надвие чиновническата си привичка и да не отседне както всяка година в немския пансион, да яде chou-croute[29], подсладен със сосовете на тропическата кухня, да танцува в „Ла Кебрада“ на велика събота и да се чувствува „знаменит човек“ сред обезличаващия вечерен сумрак на Плайя де Орнос. Знаехме, разбира се, че на младини е бил добър плувец, но сега, на четирийсет години и с толкова разклатено здраве, какъвто го виждахме — да се опита да преплува в полунощ голямото разстояние между Калета и остров Рокета! Фрау Мюлер не позволи да бдим край тялото му, макар че Филиберто беше толкова стар клиент на пансиона; напротив, още същата вечер устрои танци на душната тераска, докато Филиберто, страшно блед в ковчега си чакаше сутрешния автобус да потегли от последната спирка и така прекара сред кошове и вързопи първата нощ от новия си живот. Когато пристигнах рано сутринта да видя как ще натоварят ковчега, Филиберто лежеше под камара от кокосови орехи. Шофьорът нареди да го настаним набързо под брезента и да го покрием с платнища, за да не се изплашат пътниците, пък да видим дали няма да ни мине котка път.
Потеглихме от Акапулко с ранния бриз. Към Тиера Колорада изгря слънцето и стана горещо. Докато закусвах яйца и салам, отворих чантата на Филиберто, която заедно с останалите му вещи бях взел предишния ден от пансиона на Мюлерови — Двеста песос. Стар столичен вестник. Лотарийни билети. Билет за отиване — само за отиване! И един евтин бележник с карирани листове и пъстри корици.
Осмелих се да го прочета въпреки завоите, вонята на повърнато и естественото чувство на уважение към личния живот на покойния ми приятел. Щях да си спомня — да, бележките започваха с това — всекидневната ни работа в службата; може би най-после щях да узная защо така се отпусна и забрави своите задължения, защо диктуваше безсмислени наредби без номер и дата. И най-сетне, защо бе изгонен без право на пенсия, без да се зачита служебното му положение.
Днес отидох да уредя въпроса с пенсията. Адвокатът — прелюбезен. Излязох си толкова доволен, че реших да похарча пет песос в едно кафене. Същото, в което ходехме като млади и което сега не посещавам никога, защото ми напомня, че на двайсет години съм можел да бъда по-разточителен, отколкото на четирийсет. Тогава всички бяхме равни и не се колебаехме да отхвърлим решително всяко отрицателно мнение за другарите си. В същност воювахме за ония, които у дома бяха порицавани заради долния им произход и липсата на добри маниери. Знаех, че мнозина от тях (може би най-скромните) ще се издигнат много и че тук, в училището, ще се изкове трайното приятелство, което ще ни помогне да преплуваме бурното море. Не, не стана така. Нямаше закономерност. Мнозина от скромните си останаха там, където бяха, други се издигнаха повече, отколкото можехме да предвидим в нашите разгорещени приятни беседи. А пък ние, които на пръв поглед обещавахме толкова много, останахме насред пътя, пропаднали на някой изпит, разделени с невидима пропаст и от преуспелите, и от онези, които нищо не постигнаха. С една дума, днес пак седнах на модерните столове — има и апарат за газирана вода, като барикада срещу нечие нашествие — и се опитах да преглеждам документи. Видях цял куп стари приятели, променени, късопаметни, ретуширани от неоновата светлина, процъфтяващи. Заедно с почти неузнаваемото кафене, заедно със самия град, те постепенно бяха станали съвсем различни от мен. Не, вече не можеха да ме познаят; или не искаха. Най-много един-двама, някоя пълна ръка бързо ме потупва по рамото. Здрасти, старче, как си? Деляха ни осемнайсетте дупки на Country Club. Скрих се зад документите. В паметта ми се изнизаха годините на големите надежди, на щастливите предсказания, както и всичко пропуснато, което попречи те да се сбъднат. Обзе ме тъга, че не мога да бръкна с пръсти в миналото и да слепя късчетата на някоя захвърлена мозайка. Ала сандъкът с играчките полека-лека се забравя и в края на краищата кой може да знае къде са се дянали оловните войници, шлемовете, дървените шпаги. Любимите маски си бяха само маски. И все пак бе имало постоянство, дисциплина, чувство за дълг. Не стигаше ли това или беше премного? Понякога ме връхлиташе споменът за Рилке. Голямата награда за младежките ни приключения трябва да бъде смъртта; млади трябва да си отидем ведно с всичките ни тайни. Днес нямаше да бъда принуден да обръщам поглед към градовете от сол. Пет песос? Две бакшиш.
Пепе не само се увлича от търговското право, но и обича да философствува. Видя ме, като излизах от катедралата, и заедно тръгнахме към палатата. Той в нищо не вярва, но това не му стига; докато изминем половин пряка, трябваше да съчини цяла теория. Ако не съм бил мексиканец, нямало да се кланям на Исус Христос и… не, виж какво, изглежда съвсем очевидно. Пристигат испанците и ти предлагат да се кланяш на един мъртъв бог, покрит със спечена кръв, с прободен хълбок, прикован на кръст. Обречен. Принесен в жертва. Какво по-естествено от това, да приемеш едно чувство, толкова близко на всичките ти обичаи, на целия ти живот?… Представи си, напротив, че Мексико беше покорено от будисти или мюсюлмани. Немислимо е нашите индианци да почитат някакъв субект, умрял от преяждане. Но един бог, на когото не му стига само да се жертвуват в негово име, ами на туй отгоре отива да му изтръгнат сърцето — по дяволите, Уицилопочтли[30] не е нищо пред него! Християнството в своята страстна, кръвожадна същност на жертви и тайнства се превръща в естествено и блестящо продължение на индианската религия. Идеята за милосърдие, обич и „подложи си и другата страна“, напротив, е отхвърлена. И всичко в Мексико е така: трябва да убием човека, за да повярваме в него.
Пепе знае, че от младини имам слабост към някои образци на индианското мексиканско изкуство. Колекционирам статуетки, идоли, грънци. Събота и неделя прекарвам в Тлакскала или в Теотиуакан. Може би за това всичките му теории, предназначени за мене, са свързани с тези теми. Наистина отдавна търся прилично копие на Чак Моол и ето че днес Пепе ми спомена за някакво място в Лагуниля, където продавали едно от камък, и то, изглежда, евтино. Ще отида в неделя.
Един шегобиец в службата боядиса червена водата в шишето. Това разстрои работата. Наложи се да уведомя директора, на когото само му стана много смешно. Виновникът се възползва от това обстоятелство и през целия ден пускаше хапливи шеги по мой адрес — все във връзка с водата. Мамка му!…
Днес е неделя, използвах да отида до Лагуниля. Открих Чак Моол в дюкянчето, за което ми спомена Пепе. Чудесен екземпляр, в естествена големина. Продавачът твърди, че е оригинален, но аз се съмнявам. Камъкът е най-обикновен, но това не прави стойката по-малко изящна, нито пък тялото по-малко внушително. Мошеникът е намазал корема на скулптурата с доматена салца, за да накара туристите да повярват, че е наистина кръвожаден идол.
Пренасянето до в къщи ми струва повече, отколкото самата покупка. Но е вече тук, засега в мазето, докато прередя стаята с трофеите си, за да му отворя място. Тези статуи се нуждаят от ярка, отвесно падаща слънчева светлина; такава е била тяхната природа и естествената им среда. Моят Чак Моол губи много в тъмния зимник; там е само едно агонизиращо тяло и сгърченото му лице сякаш ме упреква, задето го лишавам от светлина. У търговеца имаше лампа, която осветяваше статуята отгоре, подчертавайки всичките й изпъкналости, придавайки й по-приятен вид. Ще трябва да последвам примера му.
Осъмнах с повредена канализация. По невнимание съм забравил да затворя крана в кухнята и водата преляла, потекла по стълбите и стигнала до мазето. Чак Моол издържа на влагата, но моите куфари пострадаха. И всичко това в присъствен ден, та се наложи да закъснея за работа.
Най-после дойдоха да поправят канализацията. Куфарите ми са се изкорубили. А по основата на Чак Моол има плесен.
Събудих се в един часа от ужасно стенание. Помислих си, че е крадец. Чисто въображение.
Среднощните стонове продължиха. Не знам защо, но съм неспокоен. Като капак на неприятностите канализацията отново се повреди, а дъждовната вода се просмука и заля мазето.
Водопроводчикът не идва; отчаян съм. За столичното управление по-добре да не говорим. За първи път дъждовната вода не се подчинява на отточните канали и нахлува в мазето ми. Стоновете спряха — е, поне едно зло по-малко.
Изсушиха мазето, но Чак Моол е покрит с плесен. Придава му причудлив вид — цялата повърхност на статуята сякаш страда от зелен еризипел[31], освен очите, които си остават от камък. Ще използвам неделята, за да остържа плесента. Пепе ме посъветва да се преместя в апартамент и да взема последния етаж, за да избягна тия водни трагедии. Но аз не мога да напусна тази къща. Вярно, че е много голяма за сам човек и доста мрачна със своята архитектура от времето на Порфирио Диас[32]. Но тя ми е наследство и единствен спомен от моите родители. Не знам какво би ми станало ако видя апарат за газирана вода и грамофон в мазето или магазинче за тапети на партера.
Отидох да изстържа с шпакла плесента от Чак Моол. Като че ли е станала част от камъка. Това ми отне повече от час и успях да свърша едва в шест следобед. Не се виждаше добре в полумрака; като приключих работата, прокарах ръка по очертанията на скулптурата. При всеки нов допир камъкът ставаше сякаш по-мек. Не можех да повярвам: вече беше почти като тесто. Оня продавач от Лагуниля ме е измамил. Неговата предколумбова статуя си е от чист гипс и влагата ще я съсипе. Увих я в няколко парцала; утре ще я преместя горе в стаята, преди да се повреди напълно.
Парцалите са паднали на земята. Невероятно! Отново опипах Чак Моол. Не е вече толкова мек, но не си е възвърнал твърдостта на камъка. Не смея да го напиша: в тялото му има нещо, което напомня плът, като стисна ръцете му, усещам ги като от каучук, усещам, че нещо се движи в тази наклонена статуя… Слязох още веднъж през нощта. Няма съмнение: Чак Моол има косми по ръцете.
Това никога не беше ми се случвало. Обърках работите в службата, издадох един чек без разрешение и директорът се принуди да ми направи забележка. Може би дори съм се държал неучтиво с колегите. Трябва да отида на лекар, да разбера какво е това — въображение, безумие или нещо друго — и да се отърва от този проклет Чак Моол.
Дотук почеркът на Филиберто си беше същият, който толкова пъти съм виждал по преписки и меморандуми — широк и закръглен. Но писаното на двайсет и пети август сякаш беше от друг човек. Ту като от дете, което с мъка отделя всяка буква, ту с нервен, почти нечетлив почерк. Прескочени са три дни, после разказът продължава:
Всичко е толкова естествено; и после човек вярва в реалното… Но то е по-реално от онова, което мисля аз. Ако едно шише е реално, и още повече, защото си даваме по-добра сметка за неговото съществуване или битие, ако някой шегобиец боядиса водата червена… Реален ефимерен дим от пура, реално чудовищно отражение в криво огледало, реални — нима не са реални всички мъртъвци, близки и забравени?… Ако човек се озове насън в рая и му дадат едно цвете като доказателство, че е бил там, и ако, събуждайки се, намери това цвете в ръката си… тогава какво?… Реалност: един ден са я натрошили на хиляди парчета, главата — захвърлена там, опашката — тук, и ние познаваме само едно от късчетата, отчупени от голямото й тяло, въображаем волен океан, реален единствено когато е пленен в морска раковина. Допреди три дни моята реалност бе тъй жива, както днес е мъртва; беше движение, отзвук, рутина, памет, папка с документи. А после, подобно на земята, която някой ден потреперва, за да си спомним за нейната сила, или подобно на смъртта, която някои ден ще дойде, обричайки ме да забравя целия живот, изниква друга реалност: знаехме, че е тук, вяла; сега ни разтърсва, за да стане жива и осезаема. Отново си помислих, че просто си въобразявам: Чак Моол, мек и изящен, е променил за една нощ цвета си; жълт, почти златист, сякаш ми разкриваше че е бог, за сега слаб, с не толкова изпънати както преди колене, с по-доброжелателна усмивка. И снощи най-сетне се събудих уплашен, с ужасната увереност, че в нощта дишат двама, че не едно сърце бие в мрака. Да, чуваха се стъпки по стълбата. Кошмар! Отново заспивам… Не знам колко време съм спал. Когато отново отворих очи, все още не беше съмнало. Стаята миришеше на ужас, на тамян и кръв. С невиждащ поглед зашарих наоколо, докато се натъкнах на две цепки, излъчващи мигаща светлина, две жестоки жълти пламъчета.
Почти без дъх запалих лампата.
Пред мен стоеше Чак Моол, изправен, усмихнат, жълто-кафяв, с ален корем. Смразяваха ме двете малки почти кривогледи очи, долепени до гърбицата на триъгълния нос. Долните зъби, неподвижни, бяха захапали горната устна; само блясъкът на квадратния шлем върху неестествено голямата глава издаваше живот.
Чак Моол пристъпи към леглото ми. И тогава заваля.
Спомням си, че в края на август Филиберто бе уволнен от службата след публично мъмрене от директора и слухове за безумие и дори за кражба. В това не повярвах. Наистина видях някакви безсмислени преписки, в които Филиберто запитваше шефа дали водата може да се мирише, предлагаше услугите си на секретаря по водните ресурси, за да докара дъжд в пустинята. Сам не знаех как да си обясня всичко това. Помислих си, че изключително силните дъждове през това лято бяха разстроили нервите на приятеля ми. Или че животът без семейство и прислуга в тази голяма стара къща, където половината от стаите бяха заключени и прашни, сигурно го бе довел до някаква психическа депресия. Следващите бележки са от края на септември:
Чак Моол може да бъде приятен, когато пожелае… „Къл-къл на омагьосана вода“… Знае фантастични истории за мусоните, екваториалните дъждове и бича на пустините; всяко растение е рожба на неговото митично бащинство: върбата е заблудената му дъщеря, лотосите — неговите галени синове, тъща му е кактусът. Не мога да понасям нечовешката миризма, излъчваща се от тази плът, която не е плът, от прастарите му сандали. С пронизителен смях Чак Моол разказва как е бил открит от Льо Плонжон и поставен физически в досег с хора, изповядващи други религии. Духът му е обитавал в делва и сред бури; не е тъй с камъка, от който е изваян, и да бъде изтръгнат от скривалището на маите, където е лежал, е неестествено и жестоко. Мисля, че това Чак Моол никога няма да прости. Той знае, че естетичното е обречено.
Трябваше да му дам сапун, за да си измие корема, защото търговецът, мислейки го за ацтекски идол, го бе намазал с ketchup. Не му се хареса, изглежда, моят въпрос за родството му с Тлалок[33]. Когато се ядоса, зъбите му, бездруго отблъскващи, стават остри и блестящи. Отначало слизаше да спи в мазето; от вчера се е разположил в леглото ми.
Започна сухият сезон. Вчера от салона, където спя сега, чух същите хрипливи стонове, както в началото, последвани от ужасен шум. Качих се; открехнах вратата на спалнята: Чак Моол трошеше лампи и мебели; като ме видя, хвърли се срещу мене с одраскани ръце и аз едва успях да затворя вратата и да се скрия в банята. После слезе задъхан и поиска вода; цял ден държи крановете отворени, ни едно сухо кътче не остана в къщата. Принуден съм да спя добре облечен и затова го помолих да не мокри повече салона[34].
Днес Чак Моол направи наводнение в салона. Разярен му казах, че ще го върна на пазара в Лагуниля. Плесницата, която ми удари с отрупаната си с тежки гривни ръка, не бе по-малко страшна от неговия кикот, който съвсем не напомня смях на човек или животно. Трябва да призная, че съм негов пленник. Първоначалното ми хрумване беше съвсем друго: аз щях да притежавам Чак Моол, както се притежава играчка. Това беше може би продължение на детската ми увереност; ала детството — кой е казал това? — е плод, погълнат от годините, макар да не съм забелязал… Чак Моол е облякъл дрехите ми и си слага моя халат, когато започва да му никне зелен мъх. Свикнал е да му се покоряват — от вечни времена и за вечни времена. Аз, който никога не съм заповядвал, мога само да му се подчинявам. Докато не завали — а неговата вълшебна сила?, — ще бъде гневен и раздразнителен.
Днес открих, че през нощта Чак Моол излиза от къщи. Привечер винаги си тананика някаква стара писклива мелодия, по-древна и от самото пеене. После млъква. Почуках няколко пъти на вратата и понеже не ми отговори, осмелих се да вляза. Не бях виждал спалнята си от деня, в който Чак Моол се опита да ме нападне: тя е в окаяно състояние и в нея се напластява онази миризма на тамян и кръв, с която е пропита цялата къща. А зад вратата има кости: кости на кучета, котки и мишки. Ето какво краде нощем Чак Моол, за да се храни. С това се обяснява ужасният лай на разсъмване.
Февруари е сух. Чак Моол дебне всяка моя стъпка; накара ме да позвъня в една гостилница и да поръчам да ми носят всеки ден храна. Но откраднатите от службата пари са на привършване. Случи се неизбежното: от първи спряха водата и електричеството, защото не съм си платил. Но Чак Моол откри една обществена чешма на две преки оттук; всеки ден правя по десет-дванайсет рейса за вода, а той ме наблюдава от терасата. Казва, че ако се опитам да избягам, ще ме порази: той е и бог на гръмотевицата. Чак Моол не знае обаче, че са ми известни нощните му набези… Тъй като няма ток, трябва да си лягам в осем часа. Вече би трябвало да свикна с Чак Моол, но преди известно време в тъмнината се сблъсках с него на стълбите, усетих ледените му ръце, люспите на обновената му кожа и едва не изкрещях.
Ако не завали скоро, Чак Моол пак ще се превърне в камък. Забелязах, че напоследък трудно се движи; понякога се обляга на стената и с часове стои вцепенен. Тогава отново заприличва на обезоръжен идол, макар че е бог на бурята и гръмотевицата. Ала тези почивки само му дават нови сили да ме измъчва, да ме драска, сякаш би могъл да изтръгне някаква течност от плътта ми. Няма ги вече ония приятни мигове, когато разказваше легенди. Струва ми се, че забелязвам у него някаква сдържана болка. Има и някои признаци, които ме карат да се замисля: виното в избата ми е на привършване; Чак Моол гали копринения халат; иска да взема слугиня; накара ме да го науча да употребява сапун и одеколони. Дори в лицето му, което преди изглеждаше вечно, има нещо старческо. Може би оттук ще дойде спасението: ако Чак Моол се поддаде на изкушения, ако допусне човешки слабости, може би всичките му векове живот ще се съсредоточат в един миг и той ще падне поразен от отсрочената сила на времето. Но ми идва на ум и нещо страшно: Чак Моол положително няма да иска аз да присъствувам на неговата гибел, няма да иска да има свидетел… може би ще се опита да ме убие.
Днес ще се възползвам от нощната разходка на Чак Моол и ще избягам. Ще замина за Акапулко. Ще видим какво може да се направи, за да намеря работа и да дочакам смъртта на Чак Моол. Да, тя наближава; той е посивял, подпухнал. Аз имам нужда да се пека, да плувам, да си възвърна силите. Остават ми четиристотин песос. Ще отседна в пансиона на Мюлерови, който е удобен и евтин. Нека Чак Моол стане господар на всичко; да видим колко време ще издържи без моите кофи вода.
Тук свършва дневникът на Филиберто. Не исках да мисля повече за разказа му; спах до Куернавака. Оттам до Мексико се опитах да си обясня написаното, мъчех се да го отдам на претоварване, на някаква психическа причина. Когато в девет часа вечерта пристигнахме в града, все още не можех да проумея безумието на приятеля си. Наех една камионетка, за да откарам ковчега у Филиберто и оттам да се разпоредя за погребението.
Преди да успея да пъхна ключа в ключалката, вратата се отвори. Показа се един жълт индианец в халат и с шал. Видът му не можеше да бъде по-отблъскващ; миришеше на евтин одеколон; мъчеше се да прикрива с пудра бръчките по лицето, устните му бяха лошо начервени, а косата изглеждаше боядисана.
— Извинете… не знаех, че Филиберто има…
— Няма значение, знам всичко. Кажете на хората да отнесат трупа в мазето.
Наистина ли човек живее или животът е една продължителна илюзия? Наистина ли сме самостоятелни и независими същества в нашето съществование? Дали наистина пътуваме с прехода на живота или сме само персонажи, населяващи нечий блян, или единици с някаква привидна външна форма, трагични или причудливи сенки, които илюстрират кошмарите или веселите сънища на някой вечно спящ? И ако е така, защо страдаме и се наслаждаваме ние самите? Би трябвало да сме безразлични и безчувствени; страданието или удоволствието би трябвало да бъдат за безсмъртния мечтател, в чието въображение ние играем нашата роля на сенки, на фантастични творения.
Винаги излагах тези пирониански идеи на стария си учител по философия, който се смееше на моите заблуди и порицаваше нежно постоянната ми склонност да отклонявам философските теории и да ги насочвам по чисто въображаеми пътеки. Много пъти ми обясни той истинския смисъл на Хегеловия принцип: всичко действително е идеалистическо, всичко идеалистическо е действително. Принцип, който по мнение на учителя ми, аз тълкувах и преосмислях неправилно, за да го приложа в крайно кантианските си понятия. Философът от Кьонигсберг твърдеше, че светът е изкривен образ в нашата представа, неточно отражение, ноумен, бегла размита сянка на действителността. Аз настоявах пред учителя си, че Кант е на погрешен път, тъй като приема една зле изобразена в нашето „аз“ действителност; няма реален свят — светът е промеждутъчно състояние на човешкото същество между нищото (което не съществува) и действителността (която също не съществува): прост акт на въображението, чист блян, в който ние плуваме, приели един външен индивидуализиран вид, защото това е необходимо, за да забавляваме и стимулираме чувствата на вечния мечтател, този ненаситен спящ, в чието въображение живеем. Във всеки случай Той е единствената възможна действителност…
Добрият старец и аз прекарвахме дълги часове в разисквания на най-трудните и заплетени онтологични въпроси. Заключенията от нашите разисквания ги правеше моят учител с горе-долу следните слова: че аз никога няма да бъда философ, а по-скоро луд, че преиначавам всяка философска теория, колкото и ясна да е тя, като я променям и деформирам като восъчна топка под лъчите на екстравагантно слънце, че не притежавам необходимото спокойствие на духа, за да следвам с твърда стъпка една система или теория, а точно обратното, екзалтирам фантазията си и превръщам най-прозрачните идеи, и дори аксиомите, в заплетени въпроси, че правя исполински скали от чакъла на пътя чрез абсурдни и недопустими увъртания. И добавяше учителят ми, че аз му приличам на декоративните цветя, които в началото са растителни, а накрая се превръщат в тела на митични същества, в глави на самодиви, на невероятни зверове или на сляп и див жребец, който препуска побеснял сред подпалена джунгла. Никога не склони да допусне, че неговите философи са фантазьорите и жертвите на въображението, дивите и побеснели жребци, а аз — проясненият дух и ясновидецът. Обаче мисля, че моят случай, в който той игра някаква роля, го накара да промени донякъде философските си идеи…
От осемгодишна възраст бях свикнал да виждам в първата си братовчедка Корделия жената, която щеше да стане моя съпруга. Нейните родители и моят баща бяха договорирали тази връзка, породена от взаимната ни обич, която щеше да се превърне в луда и изгаряща любов — Корделия, с няколко месеца по-малка от мен, беше моя приятелка в детството, с нея споделях мъката от смъртта на родителите си, а като юноши бяхме учители един на друг. Душите ни се бяха слели по такъв начин, че прочетените книги и видените предмети предизвикваха у нас еднакви чувства. Аз й бях учител по математика и философия, а тя ми показваше по музика и рисуване. Естествено това, което обяснявах на Корделия, беше едно противно изопачаване на науката на учителя ми.
В летните нощи Корделия и аз се качвахме на терасата да разговаряме на лунната светлина.
Корделия беше висока, стройна и бледа, буйните й коси, руси като изсъхнал клас, контрастираха с огненочервените й устни и трескавия блясък на кафявите й очи. Не знам какво странно имаше във възхитителната красота на Корделия, което ме правеше замислен и тъжен. В градската катедрала имаше една картина „Възкресяването на дъщерята на Иаир“ от един фламандски художник. Централният образ беше момиче с безцветни коси, чието лице, както и учуденото й изражение при събуждането от тежкия сън на смъртта, напомняха много за Корделия; личеше, че в очите й още не беше се изличила следата от тайните, разкрити в тъмата на гроба… Винаги когато бях с Корделия, си спомнях упорито за картината с девойката, която се беше върнала към живота.
Корделия разговаряше спокойно с мен, положила бледата си архангелска глава на рамото ми. Идеите на Корделия следваха в мозъка й същия мисловен процес като моите и преливаха в деликатен и чист поток от идеализъм; тогава нашите души, леко разделени в началото на разговора, се свързваха отново като стари другари, които се срещат на кръстопътя и решават да продължат заедно пътя си. В тази точка на сливането изоставяхме разговора за философията или изкуството и говорехме само за любовта ни.
Любовта е живот. Защо, обожавайки сляпо Корделия, долавях нещо от недостижимия дъх на смъртта? Лъчезарната усмивка на Корделия беше живот; погледите й, влажни и влюбени, бяха живот; интимното щастие, което ни извисяваше, изпълвайки с радост и вяра душите ни, беше живот; и въпреки това имах чувството, че Корделия е мъртва, че Корделия е безплътна. През зимата, докато навън валеше сняг, прекарвахме дълги вечери, свирейки най-хубавите сонати на Бетховен и прочувствените ноктюрни на Шопен. Тази музика се раждаше, пропита с чувството, което ни свързваше, но въпреки това заедно с усещането за неизразимо щастие чувствувах как се промъква в душата ми нещо от снега, който валеше навън, сякаш във възхитителната тъкан на хармонията се беше промъкнала някаква нишка, вече прерязана, от кълбото на смъртта; чувствувах едно тъжно и неопределено усещане за тежест от надгробна плоча…
Корделия и аз трябваше да се оженим, когато навършим двадесет и три години, и ни оставаше още една.
Наследените земи ми докарваха голяма рента. Един от селските ми имоти беше „Белият чифлик“, който някога е бил постница и който някой от предшествениците ми бе превърнал в палат. Намираше се на края на огромна гора, далеч от човешките пътеки. От два века насам никой не го обитаваше, пък и нямаше нищо общо с чифлика, но в завещанието на баща ми и в документите и книгите на рода се обозначаваше с името „Белият чифлик“. Корделия и аз решихме да уредим нашия живот там, за да се наслаждаваме на любовта без свидетели, сред свободата на природата. Всеки три или четири месеца правехме екскурзии до „Белият чифлик“ — Корделия, учителят ми и аз. С големи трудности успях да заменя с нови износените мебели на чифлика, а моята годеница ръководеше уредбата на стаите с присъщия й вкус. Колко красива ми изглеждаше с бялата туника и шапката с широки поли, извити над бузите й, които затулваха бледото й лице в сянка, където блестяха големите й тайнствени зеници! Едва слизахме от кабриолета, Корделия се втурваше с детска радост в гората и напълваше престилката си с перуники, карамфили и диви рози. Пеперудите и водните кончета пърхаха палаво около главичката й, сякаш дебнеха момента да се спуснат лакомо върху устните й, свежи и червени като ягодите. Палавницата гледаше да се изгуби в гората, за да я търся и намеря в сянката на лимоновите дървета, до брега на някое поточе или скрита сред гъсталак от розови храсти. Прегръщах я и целувах дълго, много дълго устните или бледите й бузи, толкова бледи и толкова изопнати… И въпреки щастието си усещах по далечен и неопределим начин, след тези толкова чисти и влюбени целувки, че съм целувал копринените листенца на голяма лилия, поникнала в процепите на гроб.
Оставаше приблизително месец, за да осъществим бракосъчетанието. Корделия и аз се бяхме споразумели да направим последната екскурзия до „Белият чифлик“. Една сутрин, придружен, от учителя си, отидох да я взема с кабриолета. Корделия не можеше да излезе, защото се чувствувала зле. Влязох да я видя. Горката, не беше ставала; едва влязох в стаята, и тя се усмихна, за да ме успокои и ми протегна ръка за целувка. Как гореше тази ръка и колко голяма беше приликата на лицето й с лицето на дъщерята на Иаир! През следващите дни температурата на болната се покачи. Корделия имаше малария! Ръчичките й горяха ужасно и бледото чело пареше, когато го докосвах с устните си. Какво да правя, господи! Корделия умираше, тя го чувствуваше, тя знаеше, че скоро ще я затворят в бял ковчег и ще я отнесат завинаги, далеч, много далеч от мен; далеч, много далеч от чифлика, който тя беше приготвила, за да бъде тайнственото гнездо на нашето щастие; далеч, много далеч от гората, през която тя вървеше, облечена в бяло като голяма пеперуда сред рози и карамфили. Защо тази несправедливост? Защо ми я отнемаха? Можеше ли моята девица да бъде щастлива на небето без целувките ми? Можеше ли да намери там ръка, която да гали нежно бледите й ефирни коси?… Обземаше ме ужасна мъка, когато я слушах да бълнува за „Белият чифлик“. Проклятията и молбите, богохулствата и молитвите се редуваха от устните ми, изпълнени с желанието Корделия да оздравее. Кой щеше да ми я върне — господ или дяволът — слабо ме интересуваше. Аз исках само Корделия да се оправи. Бих откупил здравето й с душата, с живота или богатството си; бих извършил най-недостойното и най-престъпното; бих си навлякъл възмущението на вселената и вечното божие проклятие; бих изсипал в казан кръвта на цялото човечество от Адам до последния човек на бъдещите поколения и бих направил лек с огъня от ада, предназначен за моето мъчение, ако така можех да създам лекарство, което да върне здравето на Корделия. Не едно, а хиляда вечни проклятия бих понесъл последователно като цена за това щастие, което природата изтръгваше от ръцете ми с жестока злоба. О, колко страдах!
Една сутрин Корделия осъмна по-добре. Не бях мигвал четири нощи и си отидох в къщи да спя. Събудих се на следващия ден следобед. Колко ужасен следобед! Когато стигнах до улицата, където беше къщата на Корделия, видях вратата затворена и тълпа хора. Попитах за причината, пребледнял от нетърпение, полудял от мъчително очакване. Един тъпак ми отговори:
— Госпожица Корделия е умряла!
Усетих остра болка в мозъка и паднах на земята… Не знам кой ми се е притекъл на помощ, нито колко време, часа, години или векове съм бил в безсъзнание. Когато се свестих, се намерих в къщата на учителя си, която се намираше съвсем близо до дома на Корделия. Изхвърчах на прозореца и го разтворих от край до край — къщата на Корделия си стоеше, както обикновено. Излязох тичешком, полудял, и влязох в дома на годеницата си…
Първият човек, когото срещнах, беше майката на Корделия. Хванах я жадно за ръката.
— Корделия, майчице моя?
— Иди при нея, сине, в градинката… трябва да е там, полива виолетките и хелиотропите.
Изтичах развълнувано в градината и наистина намерих Корделия, която беше седнала на мраморната пейка и поливаше цветята. Целунах я по челото с трескава любов, а после, изтощен от вълнението, заплаках като дете, с глава на коленете й. Дълго време стоях така и чувствувах как ръцете на Корделия галеха косите ми и я чувах да шушука на ухото ми със сладък и гальовен глас утешителни слова.
— Мислеше, че ще умра, така ли?
— Да… мислех, че си мъртва, дори нещо повече, стори ми се, че видях погребението ти, ангел мой. О, какво злочестие би било да ми отнемат светлината, единствената светлина в живота ми!
— Ти си полудял! Да умра, без да сме били щастливи! Казват, че маларията не прощавала, а ето, тя ми прости от уважение към нашата любов. Задоволи се с това, че ми открадна малко кръв.
И в действителност устните на Корделия бяха почти бледи и въобще кожата й, особено на ръцете и лицето, беше съвсем бледа и прозрачна. Но въпреки че маларията я бе толкова изпила, тя беше, ако това е възможно, по-хубава от преди.
Месец след това Корделия и аз се оженихме с голяма пищност и още в деня на бракосъчетанието се затворих с моето съкровище в самотата на „Белият чифлик“.
С бързината на блуждаеща звезда изтече първата година на щастието ни. Не вярвам да е имало друг по-щастлив смъртен от мен през тази година с Корделия в спокойния и самотен дом, който си бяхме избрали. Много рядко някой заблуден ловец или любопитен селянин минаваше пред чифлика. Единствената ни слугиня беше една старица, глуха като пън. Друг съжител, когото не трябва да забравям, беше вярното ми куче Ариел. В края на годината отидох в града и доведох една акушерка в „Белият чифлик“. Корделия роди красиво момиченце, което препълни с щастие новото ни домашно огнище.
Мисля казах, че Корделия беше добра художничка. В миговете, когато грижите за дъщеря ми позволяваха кратък отдих, тя се зае да нарисува портрета ми. Какви красиви утрини прекарвахме в работния ми кабинет — аз четях на висок глас, а жена ми възпроизвеждаше лика ми върху платното! Работата се проточи много, защото постоянно я прекъсвахме, за да се отдадем на лудостите и бляновете на любовта. След три месеца портретът беше завършен, но трябва да призная, че макар и безукорен като изпълнение, беше посредствен в приликата. Пожелах горещо Корделия да си направи автопортрет. Тя многократно се възпротиви, но накрая една утрин се съгласи да ми достави това удоволствие. Изненада ме странният и меланхоличен тон на гласа й, когато ми съобщи решението си — беше като гласа, който би трябвало да има дъщерята на Иаир. Помоли ме, докато рисува портрета си, да не влизам в кабинета, нито да се опитвам да видя платното, преди да го завърши.
— Това е несправедливо, царице моя. Да не те виждам два-три часа на ден! Слушай, отказвам се от желанието си, предпочитам да нямам портрета ти, отколкото да се лиша от присъствието ти. В крайна сметка, за какво ми е нужен образът, когато притежавам оригинала завинаги?
— Слушай — отговори тя, като се обеси на шията ми, — ще рисувам само един ден в седмицата, а в замяна на това, което ще ти открадна, ще съумея да ти се отплатя за лишението, което ще изстрадаш. Съгласен си, нали?
— Да се знае, че го правя с неудоволствие и само от интерес към възнаграждението.
От тази седмица всяка събота сутрин Корделия се затваряше в кабинета ми за два часа, а после излизаше развълнувана, с пребледнели бузи, повече, отколкото бяха, и с изгарящи очи, сякаш беше плакала. Корделия ми обясняваше, че се дължи на състоянието на едновременна съсредоточеност и отвлеченост, за да улови в огледалото изображението си и да го възпроизведе на платното с най-голяма достоверност.
— Невъзможно е! — мърмореше с приглушен глас, сякаш говореше на себе си. — Ако рисуването можеше да продължи още една година! Но срокът е фатален!
И веднага ме превръщаше в обект на изключителни прояви на нежност; през целия ден не се отделяше от мен и дъщеря ни нито за секунда, сякаш искаше да възстанови с излишък от любов часовете, през които е била разделена от нас.
Наближаваше краят на втората година от живота ни в „Белият чифлик“. Корделия привършваше автопортрета си. Една сутрин имах неблагоразумието да надникна през ключалката на кабинета и това, което видях, ме накара да потреперя от мъка — Корделия плачеше горчиво, захлупила лицето си с ръце, и гърдите й се издуваха с ритъма на приглушените ридания… Понякога чувах лек ромон на молба. Към кого? Не знам. Оттеглих се, изпълнен с мъчителна болка. Дъщеричката ни плачеше. Утеших малката Корделия и дочаках съпругата ми да излезе. Най-сетне излезе — имаше тайнственото изражение на дълбока тъга, което бях забелязал много съботи, но Корделия се овладя и се показа нежна, весела и влюбена, както обикновено. Засипа ни с милувки, мен и детето. Сложих я на коленете си и когато лицето й беше съвсем близо до моето, попитах, като я гледах втренчено в очите:
— Кажи ми, Корделия, душа моя, защо плачеше в кабинета?
Корделия се смути и сведе глава на рамото ми.
— А, ти си ме видял! Беше ми обещал да не гледаш как работя. Лъжец такъв! Събудих се много нервна и много се наскърбих, когато видях, че не изпълняваш думата си. Заплаках, когато усетих, че се приближаваш към вратата.
По треперещия и смутен глас, с който ми говореше Корделия, разбрах, че лъже, но тъй като наистина не бях изпълнил обещанието си, не исках да настоявам повече.
— Прости ми, Корделия…
— Разбира се. Прощавам ти, прощавам ти, господарю мой, прощавам ти от все сърце — и като хвана главата ми с две ръце, ме целуна по очите.
Следващата събота се навършваха две години, откакто се оженихме. Корделия имаше навика да ме събужда, едва станала. Този ден аз бях буден и когато Корделия се наведе над челото ми, аз я хванах през кръста.
— Знаеш ли какъв ден е днес?… Днес е годишнина от сватбата ни.
Тялото на Корделия потрепери и аз усетих през дрехите, че сякаш прилив на ледена кръв премина по вените на съпругата ми.
В десет сутринта Корделия ме извика с радостни викове в кабинета. Отидох забързано — Корделия отвори двете крила на вратата и изпълнена с детска веселост, ме поведе подръка към триножника, където имаше рамка, покрита с червен плат. Когато я отгърна, извиках от изненада. Приликата беше чудна; невъзможно бе да се пренесе на платното с по-голяма точност и изкуство изражението на любов и меланхолия, които правеха Корделия толкова божествена. Там бяха свръхестествената й бледост, тъмните й блестящи очи като кестеняви диаманти, прекрасната уста… Огледалото би възпроизвело със същата вярност лицето на Корделия, но не би отразило внушителното присъствие на душата й, сластната и трагична нотка, искрата на любов и тъга, на безкрайна страст, на тайнственост, на странен идеализъм, на свръхчовешка нежност; не би отразило тази неопределима душевна прилика между Корделия и дъщерята на Иаир, която аз забелязвах, без да успея да разбера коя точно черта на лицето, кое изражение предизвикваше в душата ми спомена или по-скоро мисълта за възкръсналата девойка от евангелската легенда.
И този ден любовта ни беше истинска лудост, пълно главозамайване. Корделия сякаш искаше да погълне цялата ми душа и тяло. И този ден любовта ни беше сластно и горчиво отчаяние, беше нещо като желанието да се пилее с пълни шепи, за един ден, пълноводната любов на една вечност. Беше като действието на киселина, която разяжда вътрешностите. Беше лудост, неутолима жажда, която растеше в тревожна и странна градация. Беше божествено и сатанинско бълнуване, мисловен и телесен вампиризъм, в който имаше нещо от любезната и щедра милост на богиня и от дяволския пламък на адска алхимия…
Трябва да беше около един през нощта, когато се събудих стреснат — бях усетил насън леденото докосване на една мраморна уста, която ме целуна, по устните, на една ледена ръка, която изтръгна от безименния ми пръст сватбения пръстен, на един тъжен и угаснал глас, който промълви на ухото ми отчайващата дума: Сбогом! Няколко секунди след това чух звука на една целувка и острия вик на малката Корделия, която с начеващия си говор викаше майка си.
— Корделия! — извиках тихо, като се стараех да видя в тъмнината леглото на съпругата ми и да чуя и най-малкия шум… Нищо.
— Корделия! — повторих на висок глас и се изправих. Същата тишина. Студена пот обля слепоочията ми и тръпка от ужас разтърси тялото ми. Запалих светлината и погледнах леглото на съпругата ми. Беше празно. Полудял от ужас и изненада, скочих от леглото.
— Корделия! Корделия!…
Разтворих вратите и излязох, като не преставах да викам съпругата си, прегракнал от болка.
— Корделия!
Обходих всички стаи, всички кътчета на „Белият чифлик“. В коридора Ариел с подвита между краката опашка и настръхнала козина виеше и вълците от гората му отговаряха зловещо.
— Корделия!
Заведох Ариел в стаята, накарах го да млъкне и му поверих малката Корделия. В обора взех първия кон, който видях, един черен жребец, възседнах го със скок и го подкарах в галоп сред гъстата тъма на гората.
— Корделия! Корделия!
Отвръщаше ми яростният вой на вълците, чиито очи проблясваха от двете страни на пътеката като точици от фосфорно масло, напръскано върху поляна. Заслепен и полудял от мъка, не разсъждавах за опасността, в която се намирах. Вълците, окуражени от главозамайващия галоп на коня ми, се впуснаха да ме преследват, като виеха оглушително. Зад жребеца се простираше дълго движещо се петно, наситено с блестящи точки.
— Корделия! Корделия!
Отговаряше ми свирещият между листата въздух, полетът на изплашените нощни птици, сухите удари на копитата по тревата и гладното и бясно виене на дивите зверове. Не знам на колко левги се отдалечих от „Белият чифлик“. Жребецът ми, воден от инстинкта, беше направил огромна обиколка и когато зората вече изпъстряше небето на изток със ситен седефен прах, ме върна в опечаления чифлик, капнал от мъка и победен от неумолимата жестокост на съдбата. Дълго време лежах проснат на стълбата, докато птичките поздравяваха изгрева с глупавата си и красива молитва…
Търсих Корделия из всички стаи… видях празното легло… възглавниците още пазеха парфюма на косите й, следата от тежестта на тялото й. Малката Корделия спеше в люлката, пазена от верния Ариел. Бедничката! Отидох в ателието, за да не я събудя. Вдигнах плата, който покриваше портрета на Корделия, и косите ми настръхнаха от ужас. Платното беше празно! Само на мястото на очите от портрета, който бях видял, имаше две петна, две незабележими петна като две сълзи! Почувствувах, че мозъкът ми се разлюлява, струваше ми се, че разумът ми се промъква като въжеиграч по хребета на път, прокаран по ръба на пропастта — при най-лекия тласък би паднал в нея. Смъртта и лудостта ме дърпаха. Исках да заплача, за да не победи нито една от тях. В този момент чух дъщеря ми да плаче и се спасих — аз също заплаках…
После с мен стана странна промяна — бях обхванат от приток на безразличие, стоицизъм, забрава, който ме потапяше във вълна от вцепенение. Струваше ми се, че в миг се ражда нов индивид, че се руши моята същност чрез налагането или вмъкването на нова личност. Бях убеден с непоклатима сигурност, че няма да видя отново Корделия; преди няколко часа се беше случила една тайнствена и свръхестествена трагедия и вече не се учудвах, сякаш безкрайна верига от векове се бяха вмъкнали между миналото и настоящето. Струваше ми се, че между сегашния момент и ужасната нощ беше поставено матово стъкло, което едва ми позволяваше бегло да зърна контурите на събитията и чувствата си. Върху бюрото ми стоеше портретът, който ми направи Корделия; в другата стая беше нашата дъщеря и леглото на съпругата ми, и навсякъде имаше предмети, които тя беше използвала — цветя, откъснати от нея, всичко, което беше заобикаляло нашия живот, — само нея, моята Корделия, я нямаше. И въпреки това психическото състояние, в което се намирах, ми даваше усещането, че нищо не се е променило и че нищо не е съществувало никога.
След малко усетих конски тропот. Показах се и разпознах стария си учител, облечен в черно, който се отправяше към „Белият чифлик“.
Носеше ми писмо от майката на Корделия:
Навършиха се две години от смъртта на Корделия, светлината на живота ми, обожаваната ми дъщеря, твоята годеница, която ти толкова обичаше. Няколко минути преди да издъхне, тя ми заръча в деня, когато се навършат две години от датата на вашето решение да се свържете завинаги, да ти изпратя сватбения пръстен, кръста от слонова кост, който трябваше да бъде положен върху ковчега, и миниатюрата, нарисувана от Стейн. Изпълнявам заръката на бедната ми дъщеря. Знам, че мъката ти е огромна, че си живял до днес самотен и необщителен като отшелник в „Белият чифлик“, със спомена за годеницата ти. Плачи за нея, синко, защото Корделия беше достойна за любовта ти. Приеми майчинската целувка на една нещастна старица, която няма друга утеха, освен надеждата да се събере скоро с дъщеря си.
По странно съвпадение ковчежето, съдържащо посочените предмети, беше обвито с лист от в-к „Гасета“, с датата на погребението на моята Корделия. Под черния кръст видях поканата за погребалната церемония. Прочетох спокойно писмото и листа от „Гасета“; после отворих ковчежето и разгледах внимателно предметите. Колко пъти бях целувал прекрасния портрет на Корделия, направен от прекрасния Стейн! Спомних си вечерта, когато Корделия и аз си разменихме сватбените пръстени. Колко красива беше, облечена в бяло, с мъртвешко русите си коси, разливащи се буйно на къдрици по раменете! Христос от слонова кост не ми напомни нищо — почувствувах неудоволствие, когато видях студеното изражение на стандартната болка, изписана на лицето…
Междувременно моят учител ме наблюдаваше леко учуден, че не проявявам и най-малък признак на болка. Настана дълъг миг на мълчание.
— Продължавате ли, учителю, да вярвате все така упорито в действителността на живота и на смъртта? Пфу! А пък аз ви казвам, че не съществува нито едното, нито другото. И двете са илюзии, епизодични блянове, между които няма разлика, освен в съзнанието на великия спящ, в чието въображение живеем един фантастичен живот… Ще кажете, скъпи учителю, че продължавам да съм онзи луд с философските си фантазии от преди…
— Не, казвам, че не разбирам любовта ти към Корделия и уважението ти към спомена за нея. Говориш ми за философски необходимости, когато всичките ти мисли трябваше да се насочат към тези свети спомени, които ти нося, към това колкото красиво, толкова и нещастно момиче, което те обичаше и умря преди две години…
— Което умря снощи… — прекъснах го студено.
— Което умря за теб преди петдесет години! — поправи ме с горчива ирония старецът.
— Ах, учителю! Вие с вашите шестдесет и пет години ми давате уроци по любов? Вие на мен? Ще ви кажа същото, което Хамлет казва на Лаерт на погребението на Офелия: „Обичах Офелия; четиридесет хиляди братя не биха я обичали колкото мен. Какво би направил ти за нея?“ Но не се гневете, учителю: точно щях да ви говоря за Корделия. Както вие, така и писмото на тъща ми и „Гасета“ ми носят странната вест, че Корделия е умряла преди две години. Е, добре, ако бяхте дошли вчера, Корделия и аз щяхме да ви посрещнем с радостен смях; ако бяхте дошли вчера вечерта, щяхме да се срещнем в гората, която току-що пресякохте, ако не ви бяха изяли вълците преди това. Но вие дойдохте днес и аз просто ви казвам, че Корделия не умря преди две години, а че Корделия ми беше съпруга, моя любима съпруга, че Корделия живя тук до снощи… Интересни промени се изписват на лицето ви; преди то изразяваше възмущение от безразличието ми пред спомена за това красиво и нещастно момиче, което толкова ме обичаше, а сега изразява точно обратното, страх, че страданието ми е отнело разсъдъка. О, не правете тази скръбна физиономия, скъпи учителю, не съм луд. Чуйте това: макар и да не вярвате, приемете го като хипотеза, която ще докажа после — Корделия живя в „Белият чифлик“, живя тялом и духом. Ако Корделия е умряла, както вие твърдите, преди две години, животът и смъртта са едно и също за мен и следователно вашата позитивистка философия пропада.
— Бедни мой сине! Ти не знаеш какво говориш… казаното от теб е абсурд.
— Тогава, учителю, действителността е абсурд.
— Доказателства… доказателства!
— Спомняте ли си почерка на Корделия!
— Да, бих познал без колебание нещо, написано от нея.
Отидох при писалището и взех книгата с преписите на кореспонденцията ми. Много от писмата, които носеха моя подпис, ги беше писала Корделия. Показах ги на учителя.
— Да, да… почеркът й, много добре имитиран… извинявай, не казвам, че искаш да ме подведеш… но може би несъзнателно си възприел почерка на годеницата си и така тези букви са като нейните. Освен това писарят ти…
— Нямам такъв. Знаех, че ще се усъмните. Спомняте ли си рисунките на Корделия, нейния стил? Погледнете този портрет, който съпругата ми нарисува в началото на годината.
Учителят потрепери, когато видя работата на Корделия. Но все пак, въпреки че не го изказа, разбрах, че през главата му мина настоятелната мисъл за някаква мистификация. Помолих го да ме почака за миг. Върнах се, последван от Ариел и с малката Корделия на ръце.
— Тук е, учителю, най-убедителното доказателство: ето тук е дъщерята на нашата любов!
— Корделия! — възкликна старецът, пребледнял от ужас. Очите му щяха да изскочат от ябълките и той размаха треперещи ръце.
— Да… малката Корделия, учителю.
— Това е лицето й… изражението й.
— Да, същото изражение на Корделия и на дъщерята на Иаир.
Добродушният старец изглеждаше хипнотизиран от любопитния умен и сладък поглед на момиченцето, което, сякаш някой му беше пошепнал на ухото, че този старец е стар приятел — протегна засмяно ръчички към него. Учителят, разтреперан като шибнат с камшик, го взе в ръце.
— Това е Корделия, Корделия! — мърмореше, докато аз продължавах неумолимо с доказателствата.
— Ерго, учителю, аз бях съпруг на починалата през последните две години; ерго, смъртта на Корделия е била — въпреки вашето мнение, въпреки лекаря, който се грижеше за нея до последния миг, въпреки гробаря, който я погреба — една случка без действителна стойност в бляна на някой. Вашият живот, учителю, моят живот, животът на всички е въздушна илюзия, сенки, лишени от логика и основание, които пресичат зоната на идеала, призрачни кораби, които кръстосват напосоки развълнуваното море на абсурда, чиито вълни никога не са се разбивали в бреговете на действителността, колкото и да си въобразяваме, че виждаме на хоризонта очертанията на дълги плажове или на стръмни фиорди. Да, учителю, действителността не съществува, или с други думи, действителността е нищото във форми.
— Мълчи… мълчи! Разумът ми се помрачава пред този осезаем абсурд, пред тази загадка, която живее тук, в ръцете ми. Не, не лъжеш, не може да бъде лъжа… Това момиченце е Корделия на една година… съвсем по същия начин тя ме погледна и ми протегна ръце… Това е Корделия, която се връща към живота… това е Корделия, която се ражда отново!… Господи! Аз съм луд и ти си такъв!… Но това е тя, тя!…
Несвързаните думи на ужасения учител и фразата, която възкликна: „Това е Корделия, която се ражда, отново!“, откриха пред мен един безкраен хоризонт… Ако илюзията на живота може да се повтори, то и илюзията на щастието може да се върне… „Това е Корделия, която се ражда отново“, възкликнах аз и цялата ми душа се пренесе в бъдещето, а там виждах да се сливат в едно майка и дъщеря.
— Това е Корделия, която се ражда отново! — повторих с толкова дрезгав и променен глас, че учителят ме погледна. Какво видя на лицето ми? Не знам.
— Какво мислиш да правиш? Не трябва да оставаш в „Белият чифлик“. Трябва да възпиташ дъщеря си…
— Оставам — отговорих, като че ли говорех на себе си, — душата на моята Корделия живее в душата на това дете и двете са неотделими от чифлика. Тук ще умрем, но тук ще бъдем щастливи. Защо да не продължим тези блянове за живот, щастие и смърт, Корделия, скъпа? О, Корделия! Илюзията на твоя живот започва отново…
— Нещастнико! — прекъсна ме учителят, като ме гледаше със страх. — Мислиш да направиш дъщеря си своя съпруга?
— Да — отговорих лаконично.
Тогава старецът, преди да успея да му попреча, отиде с детето до прозореца, целуна го бързо по челото и го хвърли с главата надолу върху каменното стълбище на чифлика. Чух глухия звук на малкия череп при удара… Мислите, че отчаянието ми потърси отмъщение, че хванах учителя за врата и го разкъсах на парчета? Нищо подобно. Видях го да се отдалечава, да се качва на коня и да изчезва в злокобната сянка на гората. Останах облегнат на прозореца. Струваше ми се, че съм празен, лишен от най-незначителните съставки, които образуват човешката личност. Старата слугиня ме повика няколко пъти и със знаци й дадох да разбере, че Корделия и детето ги няма, а аз нямам желание да ям. Там, на десет стъпки под прозореца, беше трупът на малката Корделия; беше там, сред локва кръв, тази, която по-късно би могла да възкреси изгубеното ми щастие. Беше там, но аз не чувствувах нищо, бях празен: не страдах, не се наслаждавах, никаква мисъл, дори най-глупавата, не минаваше през главата ми. Така изтекоха следобедът и нощта. Дълго време Ариел пази трупа на детето в тъмата. Бедното животно виеше и лаеше. Вълците надушиха кръвта и малко по малко се приближиха, промъкнаха се през решетката и до зори не чувах нищо друго, освен глухо ръмжене и чупенето на кости от страшно острите зъби на хищниците.
Щом съмна, аз се заех, механично и несъзнателно, да заливам мебелите и стените на „Белият чифлик“ със запалителни вещества и преди слънцето да проблесне над короните на горските дървета, подпалих чифлика от четирите страни. Възседнах черния жребец и като го пришпорих жестоко в слабините, се отдалечих завинаги от това проклето място с необуздан галоп. Забравих да кажа, че когато запалих чифлика, вътре остана горката глуха старица.
Едно от най-евтините, скромни и приятни удоволствия е да поприказваш с умна жена. Това удоволствие ми е изрично забранено от църковните порядки, които повеляват строго да се избягва всеки дълъг разговор с жените, и най-вече „за безполезни и несериозни неща“. Ала не може да се каже, че дружеството за закрила на бедните „Санта Тереса де Хесус“, на което съм духовен съветник, е напълно безполезно и несериозно, макар и в неговия приют да има само осем сирачета; и аз не съм виновен, че секретар-ковчежничката на дружеството не може да направи отчет за разходите и за дневния режим на месечното събрание, без да ми направи отчет и за всички махленски клюки (чието познаване, между другото, ако не е насъщно, то поне е твърде полезно както от теоретическа, така и от практическа гледна точка), преплетени с някои премеждия от нейния собствен живот.
Нейният живот е доста еднообразен, ала начинът, по който го разказва, е прелестен. C’est le ton qui fait la musique[35]. Тази вече възрастна мома е възхитителна леля, живее със своята стара майка, пише на машина и дава уроци по пиано, наели са една добре поддържана къщичка и са разумно набожни. По едно време аз се залових да й търся място за учителка. Приех някаква покана за обяд във военния клуб, където ходеше Роте, с надеждата, че по време на яденето той ще попита високо: „На кого му е нужно едно място за учителка?“, както правеха в Средновековието султаните и дон Иполито Иригойен. Но Роте не продума нищо и аз не посмях да го безпокоя. На един стар и уморен образован мъж не му е това работата.
Алисия е прекалено бедна и прекалено богата душевно, за да се ожени тепърва. По мой съвет постъпи в манастир; не сполучи с психическата недоразвитост, която се смята необходима за една добра послушничка, и напусна манастира, но вече не по мой съвет, а — защо да не кажа истината? — изгонена от тези свети жени. Когато видях, че знае всичко, което става в селището, аз прецених, че е годна за монахиня; ала нейната сурова младост на бедно сираче беше изковала у нея доста устойчив характер, за да мога да го пречупя, разбия и отново да го извая, както изисква каноническото право, според което могат да станат добри само онези вярващи, които постъпват в манастир осемгодишни и остават такива през целия си живот. Но ако беше упорствувала да стане монахиня, несъмнено щеше да промени сестрите от ордена „Санто Сударио“, не с големи пороци, които те нямат (напротив), а с куп глупости, които никой мъж, бил той епископ или изповедник, не би казал никога, камо ли една жена. Но това няма нищо общо с тази необикновена случка; припомням го само за да вмъкна едно куплетче, което веднъж съчиних, мислейки си за моята клета секретар-ковчежничка, толкова клета, толкова стеснителна и толкова усърдна и жива понякога, когато се сърдеше:
Бях девойка толкоз млада и пристойна
и мома останах, стара, но достойна.
Този, който ме обича, не обичах
и обичах, който мене не обича.
Това навярно е накратко нейният живот, както аз се догаждам. Един ден наруших порядъка да не говоря за несериозни неща. През едно от онези дълги мълчания, в които нищо не ти хрумва да кажеш, а нещо трябва да кажеш, аз й рекох:
— Защо винаги се обличате с шафранено червено?
Спомням си смътно, че съм виждал дузина нейни рокли, но винаги в същия цвят; макар че не бях много сигурен, защото по този въпрос съм напълно късоглед. Тя се изчерви леко и ме погледна някак странно.
— Защо питате? Не ми ли стои добре?
— Не — казах й аз, — ей така.
— И вие ли сте забелязали, че ми стои много лошо?
— Да — казах й, добил по-голяма смелост.
— Как разбрахте?
— Не знам.
— Ех! — въздъхна тя. — Не ми остава друго, освен да ви разкажа една голяма тайна от моя живот. Обличам се винаги в този цвят, защото обещах на един покойник.
Аз разбрах, че съм сгрешил нещо, но не знаех какво: в ъгълчетата на устата й се появи горчивина, а в очите й зло пламъче. Тя се настани удобно на твърдия стол, сложи ръце върху грубата покривка на масата, погледна голия и скръбен приемен салон на семинарията, от който ти настръхват косите, и почна да говори с равен и бърз глас, сякаш четеше:
— Аз се връщах от Мар дел Плата. През зимата, защото аз ходя в Мар дел Плата през зимата. Два дена след сватбата на една братовчедка. В един от онези вагони-зандани на южните железопътни линии, самата скука и сивота. На сватбата се почувствувах странно самотна, а пътуването беше върхът; никога през живота си не бях изпитвала подобно усещане за самотност. Освен това не бях спала две нощи: едната бяха приготовленията, а другата танците. Вагонът беше празен. По небето се движеха ниски облаци, щеше да вали; пампата беше мокра; кравите приличаха на печални статуи; от небето започна да пада безшумно дъжд… И аз видях един призрак.
— Неистински. В пампата няма призраци. Призраци има в старите шотландски замъци и най-много в някоя забутана колиба из горите край Чако. Освен това не може да се види призрак в първокласен вагон на южните железопътни линии. Има призраци на убийци. Но няма призраци на лихвари.
— Аз собствено не го видях (но, ако ме прекъсвате, ще изгубя нишката). Собствено не го видях, но с крайчеца на окото усещах, че някакъв човек седи на отсрещното място, когато не го гледах, тоест щом погледнех през прозореца. Когато гледах пред себе си (мястото беше номер 13), нямаше никого. Изпитвах някаква дълбока и безпричинна мъка. Поисках да се съсредоточа върху едно старо списание „За тебе“, върху едно моделче за евтина рокля, същата, с която съм сега — единственото нещо, достъпно за моята кесия; разучавах как бих могла да си я ушия самичка (в една рокля има повече наука, отколкото смятате вие, мъжете). Мъчех се да заспя. Изведнъж чувам отсреща някакъв ясен гласец, който ми казва:
— Сеньорита, шафранено червено органди[36] ще ви стои много добре. Ако обичате, вижте само тази мостричка и кажете как ви се струва.
Разбрах, че призракът се е въплътил. Отворих очи и видях голям облак син дим, сякаш от пура, но не миришеше на пура — което не мога да понасям. В средата на облака видях един младеж, който ме гледаше със смирена вежливост. Видях го, както виждам сега вас — дори още по-добре.
— Съвсем ясно ли го видяхте или като в мъгла? Това е много важно.
— Съвсем ясно, но недействителен. Беше най-обикновен младеж, недодялан, посредствен; дори не си спомням чертите на лицето му, мисля, че имаше напукани устни, зачервено и луничаво лице, дребни очички и по-скоро беше нисък и набит. В ръката си държеше мостра от червен плат. Признавам си, че не знаех какво да кажа, останах невъзмутима. Тогава той ми каза горе-долу следното:
— Извинете, сеньорита, аз съм призрак, но благоприличен призрак. Прокълнат съм да пътувам вечно в този вагон и на това място номер 13, докато ме освободи някоя жена. Нали знаете легендата за кораба-призрак?
— Не — казах аз и веднага щом го казах, се сетих, че я бях чела точно в това „За тебе“ преди около две седмици.
— Добре — рече недодяланият младеж. — Имало един холандец, прокълнат да пътува вечно, докато някоя жена не се съгласи да се ожени за него, което според Вагнер действително се случило и този човек бил освободен от проклятието, макар че жената умряла; и така завършва операта. Аз не моля никого да се ожени за мене; как мога да моля, какво мога да предложа някому; не ме бива за нищо и отгоре на това съм толкова бос по въпроса за жените, че не ми харесва почти никоя, дори не смея да говоря за тях. Тук става дума за нещо по-просто; извинете, сеньорита.
Лицето му изразяваше една толкова гореща молба, едно толкова дълго и дълбоко отчаяние, един поглед на куче, пребито с тояга, че не можах да възпра любопитството си; искам да кажа душевното си любопитство. Нещо в гърдите ми се надигна. Призракът го прочете в очите ми и почна да разказва своята история.
Бил пътуващ търговец. Пътувал с други трима търговци на същото това място. Другите си играели с парите (както се изрази той), получени от извършените продажби, и той знаел, че са продавали нещо, макар и дребно, а той не бил продал, както се казва, нищо. Отчаял се. Не бил годен за пътуващ търговец. Годен бил за писане — да пише книги, — бил сигурен, че е годен за писане, но никой не го научил да пише. Карал някакво училище до третата година и го изгонили; след това години наред не се занимавал с нищо. Три години бил възпитаник в един ирландски колеж в Сан Хорхе (Санта Фе). Бил сираче по майка; баща му бил ирландец, много добър, но без късмет; като единствен син, отгледала го някаква доста свирепа по характер леля. Целият му живот, самотата и безсилието му изниквали малко по малко пред него, като чул за сделката на галициеца Гонсалес — 116 000 песос за земеделски стоки, които бе вложил. Тогава ненадейно го обхванала ярост, внезапната ярост на плахите, и като нарушил мълчанието, той проклел своето съществование, което в същност е все едно да прокълнеш бога. Рекъл следното:
— Да пукна тук, на това място, ако не продам нещо, преди да свърши пътуването, ако не продам цяло парче плат (носел платове), едно цяло парче от това шафранено червено органди, най-неубедителната от моите мостри! Заклевам се в… (тук назовал едно свято нещо), че няма да сляза от този влак, преди да продам едно парче червено органди!
Призракът повтори два пъти проклятието и после каза:
— Сеньорита, да ви запиша ли едно парче червено органди? Това е истински късмет!
Аз бях удивена до крайност и го гледах в очите, защото ми се стори, че виждам известна прилика с едно момче, което искаше да се ожени за мене, а аз му отказах, понеже не струваше нищо. Повече не чух за него, но една приятелка ми каза, че станал търговски пътник. Във всеки случай беше се променил много. Попитах го с известен страх:
— Как се казвате, моля?
— Не си спомням. Призраците нямат име. Когато умреш, паметта остава в тялото, отнасяш със себе си само душата и разума. Ще повярвате ли, че не мога да прочета името на гарата, на която се намираме? Не си спомням името на дома, към който пътувах. Единствено си спомним моето проклятие и случката, която го последва, тоест смъртта си.
„Едва проклел… (едно свято нещо), аз усетих, че съм постъпил лошо и се разкаях, но вече беше свършено. Може би нещата, които свещениците казват, са истина, затова най-сигурно е да не се забъркваш. Аз бях престанал да вярвам, щом излязох от католическия колеж (дори мисля, че още там), но да изгубя ирландското, което носех, беше невъзможно. Приседнах на това място, без да обръщам внимание на грубите подигравки, които последваха моето проклятие, докато стигнах до Темперли. Бях побеснял, щеше ми се да утрепя някого, в Темперли слязохме да пием бира; аз седнах самичък и гърбом в един ъгъл — имаше половин час престой.
С ваше позволение, сеньорита, знам, че говоря с дама; темперлийската бира е много хубава… Когато поисках да платя, влакът потегли; аз изтичвам навън, правя един скок, подхлъзвам се и отивам под колелата. Не мога да ви разкажа какво почувствувах. Работата е там, че минутка след като се измъкнах от ужасния капан на смъртта, аз се озовах седнал на това място и спокойно гледах тленните си останки (каква свинщина!), заобиколени от тълпа хора, а местният сержант пристигаше, пришпорил някаква светлочервена кранта. Влакът потегли отново, защото беше спрял, и аз почнах да изпълнявам присъдата си — да пътувам вечно, сам и отегчен в този влак, докато не продам едно парче от това червено органди. Да ви го запиша ли, сеньорита?“
На мене ми се стори съвсем несправедливо поведението на търговския пътник: душите от чистилището трябваше да се обръщат към богатите хора; но аз си спомних за онова поверие от Салта, че Исус Христос се спущал понякога на земята, влизал в някоя къща и молел нещо за ядене, облечен като „скитник“; онзи, който го отблъсне, е изгубен, или поне пропуска един великолепен случай да бъде добре с господа. Дали този субект не е Исус Христос? Погледнах лицето му и едва не се разсмях. Не можеше да бъде. Той седеше там със своята мостричка в ръка, примирен, с нервна усмивка, като някое мъниче, което върти опашка, точно както ми се представи другият; защото сигурно той не беше другият, освен ако злополуката не го бе променила напълно. Дощя ми се да купя от него само парчето, макар че беше глупост. Но откакто станах послушничка, аз съм благоразумна.
— Вие къде сте? На небето или в пъкъла? — попитах го направо.
— Върховният съдник още не ме е призовал — произнесе съвсем ясно „призовал“, така както го произнасяше другият, — още не ме е призовал, защото съм свързан с моето проклятие. Смятам, че никога не съм извършил някакъв смъртен, сериозен и истински грях по липса на възможност или да речем — на време; но също не съм зачитал докрай и господа. Все пак страдам много; отегчавам се, сеньорита, самотен съм. Усещам вътре в себе си сгърчени и натрапчиви всичките си заложби, така както ги усещах приживе, като пеперуда в какавидата си, или по-скоро като парче перкал, накиснато във вода и после изсушено на слънце. Проклето да бъде и свидетелството, и училището и… Но, боже мой, да внимавам с проклинането. Никога досега не съм се осмелявал да заговоря някоя жена; минавали са с дузини оттука, надути госпожи, глупави момиченца, наскоро оженени досадници, стари, млади, всякакви. Вие сте първата, с която говоря; видях колко добро, колко умно лице имате и в същото време някакво изражение на покорна самота, на безкрайно търпение като моето. Тогава се осмелих. А ако ме отблъсне, какво ще стане с мене? Виждал съм сума жени и не съм видял ни една като вас. Не искам ни живота ви, ни вашата обич, като летящия холандец, а само да ми помогнете поне веднъж да ми провърви в службата, да ми подпишете една поръчка, от която зависи спасението на душата ми…
Изглежда, някаква върховна молба имаше в гласа му, толкова безцветен иначе; ала когато разгъна отново мострата, той ме докосна по ръката и аз се сетих, че макар и студени, пръстите му са действителни. Вместо Исус Христос този субект навярно беше един обикновен джебчия. Бяхме сами. Неговият кротък поглед ме измъчваше. Попитах го, за да спечеля време:
— Каква е цената му?
— За вас, сеньорита, ще предложа отделна цена: 72,50 песос парчето. Твърдо ви уверявам, че на пазара няма да намерите същата стока за по-малко от 80 песос. Това е сигурна сделка, сеньорита, можете да си ушиете четири рокли, които ще ви стоят много, ама много добре, и освен това можете да препродадете остатъка с печалба от 40 до 50 сентавос на метър. Наистина ще трябва да ми се доверите напълно. В това се състои прелестта на сделката и вашата честна и човечна постъпка. Нямам никакъв оправдателен документ, всички останаха при моите тленни останки. Не си спомням дори името си; единствено пазя тази мостра и тази поръчка, която държах в ръка, когато ме прегази влакът. Вие трябва да я подпишете, без да я четете, тя вече е попълнена: попълних я на масичката в бирарията, затова изпуснах влака. Е добре, сеньорита, ще стане ли или няма да стане? Ето ви писалката, подпишете, платете и ще направите една прекрасна сделка, която няма да забравите цял живот. Ще извършите едно добро.
Неволно аз бях извадила портмонето си; в него имах само 80 песос, а бяхме в средата на месеца. Беше кръгла глупост. Всеки път, когато похарча и едно песо за разни дрехи, струва ми се, че го крада от майка си. Освен това призракът, ако не беше голям лъжец, можеше да бъде самият дявол. Във всички истории от Средновековието хората подписват, без да четат документи, които им поднася дяволът, като им обещава щастие. И този ми обещаваше щастие и каза наистина нещо дяволски лукаво. Каза единствения смислен комплимент, който са ми правили през живота.
— Сеньорита, вие не изглеждате хубава, но имате една загадъчна красота, която се появява само когато се смеете, сърдите или изпаднете във възторг. Вие имате напукани устни, зачервено и луничаво лице, дребни очички и по-скоро сте нисичка; но когато се вълнувате, когато се чувствувате обичана или поне ухажвана, вътре във вас се разгаря някакъв пламък, който ви преобразява, лицето ви става друго, приличате на ангел, изпълнен с достойнство и сдържана прелест. С шафранено червеното органди ще бъдете като ангела Фануел.
Казвам, че това беше дяволско, защото веднага щом го каза, аз подписах ордера. Но бях сигурна, че той не е дяволът; дяволът лъже, а този казваше истината; освен това в края на краищата какво искаше от мене? Да не би да искаше душата ми? Само парите. Но аз си мисля, че все пак искаше и душата ми. Въпросът е, че подписах: твърде възможно е да съм му я продала. Когато вдигнах глава, вече го нямаше; портмонето ми беше изчезнало; останах с отворена уста и тогава един порив на вятъра и един тласък изтръгват хартийката от ръката ми и я запращат навън през прозореца. Разтреперах се цялата и усетих, че влакът е спрял и всички хора са слезли на Конститусион; аз бях последната. Подирих портмонето и не го намерих. Нямаше и носачи; трябваше да смъквам всичкия багаж самичка, а той беше доста тежък. Тогава се случи последното странно нещо: багажът изведнъж олекна, усетих допира на нещо студено по ръката си. Аз го носех за едната дръжка, а изглежда, че друга ръка го носеше за другата — при това сега бях напълно будна. Все пак усетих багажа лекичък, изпитвах някаква странна и мълчалива радост, че някой ми помага, че ме придружава. Щом се качих в трамвая, помощта внезапно секна, багажът отново натежа и аз се разхълцуках като глупачка.
— Призракът не мели с корпорацията по транспорта — си казах. — Тя е способна да го направи по-голям призрак от преди.
— Сеньорита секретарке, седем часът е, а аз трябва да отслужа молитвата. Не бива да спите повече въз влака, ако не искате да ви крадат портмонето. Що се отнася до тълкуването на съня, който сте сънували, то е ясно като бял ден; но Левита[37] — гл. XIX, стих 26 — забранява да се тълкуват сънищата. Прочетете ми това писмо от управата и да тръгваме.
— Само че това органди не е сън — рече тя доста дръзко. — Още не съм ви казала какво се случи на другия ден, което беше последното странно нещо в тази истинска случка за таласъми.
— Не ми ли казахте, че последното беше с багажа?
— Сбърках — рече тя. — Последното беше на следващия ден. Раздавачът от Албион Хауз[38] позвънил в къщи и оставил на слугинята (аз имах уроци) едно голямо парче шафранено-червено органди с бележка, че е платено, и рестото от седем песос и петдесет сентавос заедно с портмонето ми. Какво ще кажете на това, отче?
— Прочети ми черновата на писмото — й рекох.
Секретарката ме погледна, без да се подчини. Беше почервеняла, преобразена, жизнерадостна, приличаше на голям ангел, изпълнен със сила и нежност. Сякаш не беше тя. Изпод шафранено-червеното органди се показваха главата, шията и двете ръце като някакъв чуден плод изпод червена кожица.
Многоуважаеми господин кмете и член на общинския съвет, обръщам се към Вас първом да ви проводя моите горещи поздрави и благодарности за щедрата благосклонност, с която винаги гледате на нашето дружество за закрила на бедните „Санта Тереса де Хесус“, като почтително молим от мое име, от името на госпожа председателката и на останалите членки на ръководната комисия за освобождаване от изплащане на наложни данъци за обществените увеселения в заведението при кино „Белграно“ („Кураполигуе“ 35), където ще се осъществи, както Ваша милост знае, фестивалът в полза на нашето похвално дело, одобрен от нашите многоуважаеми епархийски власти, на който фестивал имаме честта и удоволствието да поканим Ваше превъзходителство.
С наше най-голямо уважение, и т.н.
— Добре е — казах й аз. — Но зачеркни членки и напиши членове. Така по-хубаво звучи на латински.
Секретарката зачеркна, прибра листа, стана, подаде ми ръка и каза:
— И тъкмо затова, макар че имам много рокли, винаги ги шия от шафранено органди. Още имам от плата.
Аз я погледнах отново и си дадох сметка за две-три невероятни неща; тоест невероятно е как не съм си дал сметка досега, толкова години наред, че си служа с такава хубава женичка като с някаква машинка. Първото нещо е, че тя трябваше да ми говори любезно на „ти“. Второ, че имаше изключително въображение и би могла да пише много хубави разкази, ако я бяха научили, и третото е най-учудващото от всички, като имам пред вид пълното си невежество спрямо жените и всичко женско.
Шафранено-червеното й стоеше чудесно.
Ето как разказа поклонникът истинската история за монаха Созистрат:
Който не е минавал край манастира „Сан Сабас“, той не знае какво значи отчайваща гледка. Представете си една много старинна сграда, разположена на брега на река Йордан, чиито влачещи жълтеникав пясък води се плъзгат морно сред горички от терпентинови и ябълкови дръвчета към Мъртво море. В цялата област расте само едно палмово дърво, чийто върхар господствува над манастирските стени. Безкрайна самота, смущавана отвреме-навреме само от стъпките на някои номади, които прекарват през там стадата си; огромна тишина, която се спуща сякаш от планините, преградили с високите си твърдини хоризонта като крепостни стени. Когато вее вятърът от пустинята, завалява невидим пясък; когато вятърът духа от морето, цялата растителност се покрива със сол. Залезът и изгревът се сливат в една и съща тъга. Само онези, които имат да изкупват тежки престъпления, се осмеляват да се преборят с такава самота. В манастира всеки може да присъствува на службата и да се причести. Монасите, които сега са не повече от петима, и то всички най-малко шестдесетгодишни, предлагат на поклонника скромната трапеза — пържени фурми, речна вода и понякога палмово вино. Те никога не излизат от манастира, макар и съседните племена да ги уважават, защото са вещи лечители. Когато някой умре, погребват го в пещерите, които се намират край реката, между скалите. Сега в тези пещери гнездят двойки сини гълъби, приятели на манастира; по-рано, преди много години, в тези пещери са живели първите отшелници, един от които е бил монахът Созистрат, чиято история обещах да ви разкажа. Нека Богородицата на Кармел ми е на помощ, а вие слушайте внимателно! Това, което ще чуете, го е разказвал дума по дума брат Порфирий, погребан в една от пещерите на „Сан Сабас“, където на осемдесетгодишна възраст завърши като образец на добродетелност и в покаяние житието му на светец. Дано всевишният се е смилил да го прибере в царството си небесно! Амин!
Созистрат бил монах-арменец, който решил да прекара живота си в усамотение заедно с няколко свои млади приятели от мирския му живот, преминали неотдавна в лоното на християнската църква. Принадлежал към силната раса на стилитите. След дълги скитания из пустинята един ден те открили пещерите, за които вече ви споменах, и се настанили в тях. Водата на Йордан и плодовете на една малка зеленчукова градина, която обработвали заедно, били достатъчни, за да задоволяват нуждите им. Прекарвали дните си в молитва и размисъл. От тези пещери се извисявали стълбове от молитви, които крепели, благодарение на якостта си, разклатения небесен свод, заплашващ да се срути върху греховната земя. Саможертвата на тези отшелници, които, за да омилостивят бога, подлагали на терзания и пости плътта си, спестила на света много епидемии, войни и земетресения. Но това не е известно на нечестивите, които с лекота осмиват изкупителните жертви на пустинниците. А безсъмнено саможертвите и молитвите на праведниците са подпорите, които крепят свода на вселената.
След тридесет години живот сред лишения и мълчание Созистрат и неговите другари били провъзгласени за светци. Сразен, демонът виел от безсилие в нозете на светите монаси. А те, един по един, завършили земния си път. Останал само Созистрат. Бил вече престарял и се бил смалил много. Бил почти прозрачен. Молел се на колене по петнадесет часа на ден и имал видения. Два гълъба, негови приятели, всеки следобед му носели по няколко зрънца и го хранели с човките си. Само с това поминувал. Но затова пък ухаел като жасминов храст привечер. Всяка година, на разпети петък, намирал сутрин до постелята си от натрупани клони златен потир с вино и хляб, с които се причестявал, потъвайки в неописуем унес. Никога не се замислял откъде идват тези дарове, защото знаел, че Исус може всичко. Очаквайки, изпълнен с благоговение, деня на успението си, той продължавал да влачи бремето на годините. А вече над петдесет години никой не бил минавал по тези места.
Но една сутрин, когато монахът се молел, заобиколен от своите гълъби, те изхвърчали подплашени внезапно и го оставили сам. На входа на пещерата се появил неочаквано един поклонник. След като го приветствувал със свети думи, Созистрат го поканил да си почине и му посочил стомна е прясна вода. Непознатият жадно пил, сякаш бил изнурен от умора; после изял шепа сухи плодове, които извадил от дисагите си, и се помолил заедно с монаха.
Минали седем дни. Пътникът разказал за своето странствуване от Кесария до Мъртво море и завършил разказа си с една история, която разтревожила Созистрат.
— Виждал съм развалините на прокълнатите градове — казал той една нощ на своя домакин. — Виждал съм как морето дими като пещ и съм съзерцавал, ужасен, жената от сол, наказаната съпруга на Лот. Жената е жива, братко мой, чувал съм я да стене и съм я виждал да се поти под жаркото обедно слънце.
— За подобни работи пише Кай Ювенк в своя трактат „За Содом“ — прошепна Созистрат.
— Да, познавам този пасаж — добавил поклонникът. — Но в него има и нещо по-определено: от текста се разбира, че съпругата на Лот продължавала физиологически да е жена. И аз си мисля, че би било човеколюбиво дело да бъде тя освободена от тази казън…
— Но това е божа казън! — възкликнал пустинникът.
— Нима Христос не изкупи чрез своята саможертва греховете на стария свят? — възразил тихичко пътникът, който, по всичко изглеждало, бил чел много свети писания. — Нима кръщението не измива както греха спрямо закона, така и греха спрямо Евангелието?…
След тези думи и двамата заспали. Това била последната нощ, която прекарали заедно. На другия ден непознатият си тръгнал, сподирен от благословията на Созистрат; необходимо ли е да ви казвам, че въпреки благата си външност този мним поклонник бил самият сатана.
Планът на Лукавия бил коварен. От този ден упорита, натрапчива мисъл се загнездила в главата на светеца. Да покръсти статуята от сол, за да избави от мъки този окован дух! Изисквало го човеколюбието, но разумът се противопоставял. И в тази вътрешна борба преминали месеци, докато накрая монахът имал едно видение: в съня му се явил един ангел и му наредил да изпълни замисленото.
Созистрат прекарал три дена в пост и молитва, а призори на четвъртия, подпрян на тояжката си от акациево дърво, тръгнал по брега на река Йордан, по пътеката, която водела към Мъртво море. Преходът не бил дълъг, но уморените му нозе едва го държали. Така вървял цели два дена. Верните гълъби продължавали да му носят храна както досега, а той се молел дълго, проникновено, защото решението, което бил взел, го измъчвало безкрайно. Най-после, когато нозете почти отказали да му служат, планините се разтворили и той видял морето.
Скелетите на разрушените градове постепенно се били заличили, тук-таме по някой и друг обгорян камък, ето това било останало: отломки от арки, срутени кирпичени стени, разядени от солта и споени като с битум… Монахът не се и заглеждал в тези останки, а само внимавал краката му да не се изцапат от допира с тях. Изведнъж старото му тяло се разтреперало. Там на юг, далеч от развалините, в една извивка на планинската верига, откъдето останките едва ли можели да бъдат съзрени, той видял очертанията на статуята.
Под вкаменената си наметка, разядена от времето, тя изглеждала висока и тънка като призрак. Слънцето печало силно, като нагорещено до бяло желязо, нажежавайки скалите, а соленият пласт, който покривал листата на терпентиновите храсти, блестял ярко. Под обедната светлина те изглеждали като посребрени. На небето нямало нито едно облаче. Горчивите води спели в своята пословична неподвижност. Поклонниците казвали, че когато вятърът повявал, в тях отеквали стенанията на градовете-призраци.
Созистрат се приближил до статуята. Странникът бил казал самата истина. Хладна влага покривала лицето й. Белите очи, белите устни били напълно неподвижни под нашествието на камъка, потънали в своя вековен сън. В тази скала нямало и знак за живот. Слънцето я жулело с безмилостно упорство, все същата сила от хиляди години; и въпреки всичко тази статуя била жива. Как иначе щеше да се поти? Не разкривало ли това видение тайната на библейските ужаси? Гневът на Йехова бил облъхнал това същество, ужасяваща смесица от камък и плът. Не би ли било проява на дързост опитът да бъде смутен този покой? Нямало ли да падне грехът на тази прокълната жена върху онзи, който би се опитал да я спаси? Не би ли било престъпна лудост — може би изкушение, изпратено от ада — да разбудиш мистерията? Созистрат, изпълнен със скръб, коленичил да се моли в сянката на едни храсти.
Няма да ви разказвам как е протекло действието. Знайте само, че когато светената вода паднала върху статуята, солта бавно се разтворила и пред очите на отшелника се появила една жена, стара като вечността, навлякла някакви ужасни дрипи, с пепеляво лице, слаба и трепереща под бремето на вековете. Монахът, който се бил срещал без страх с демона, почувствувал ужас пред видението на тази жена. В нея бил въплътен прокълнатият народ. Очите й били видели пораженията на сярата, която божественият гняв изсипал върху безчестието на тези градове; дрипите били изтъкани от космите на камилите на Лот; нозете й били стъпвали по пепелищата на пожара на Всевишния! И ужасната жена му заговорила със своя идващ от дълбочината на вековете глас.
Вече нищо не помнела. Само някакво смътно видение на пожара, някакво неясно чувство при вида на това море. Душата й била смутена. Била спала дълго време, потопена в някакъв кошмар. Монахът я бил спасил. Чувствувала го. Това било единственото, ясно за нея нещо. И морето… пожарът… катастрофата… изгорелите градове… всичко това се смесвало в някакво ясно чувство за смъртта. Щяла да умре. Значи, била е спасена. Спасил я бил монахът!
Созистрат целият треперел. Червен пламък горел в зениците му. Миналото започвало да изчезва, сякаш огнедишащ вятър бил прочистил душата му. И само тази мисъл владеела съзнанието му: ето, това е жената на Лот! Слънцето слизало към планините. Пурпурът на залеза светел на хоризонта. Трагичните дни оживявали в тези пламъци. Като някакво възкресение на наказанието, което се отразявало за втори път във водите на горчивото езеро. Созистрат се връщал във вековете. Спомнял си. Бил участвувал в катастрофата. И тази жена — тази жена му била позната!
И тогава страшно желание запалило плътта му. Устата му проговорила и той попитал възкръсналия призрак:
— Кажи ми, жено, една-единствена дума.
— Говори, питай…
— Ще ми отговориш ли?
— Да, говори. Ти ме спаси!
Очите на отшелника блестели, сякаш в тях се отразявал огънят, който опожарявал планините:
— Кажи ми, жено, какво видя, когато обърна лице, за да погледнеш?
Потиснат от страх глас му отговорил:
— О не… В името на Елохим, не искай да го знаеш!
— Кажи ми какво видя!
— Не… не. Това би те погубило!
— Но аз искам да знам!
— Това значи смърт!
— Кажи ми какво видя?
— Не мога… не искам!
— Аз те спасих!
Слънцето залязло.
— Говори!
Жената се приближила. Гласът й сякаш бил покрит с прах; заглъхвал, залязвал, замирал.
— Заклевам те в праха на дедите ти.
— Говори…
И тогава този призрак приближил устата си до ухото на отшелника и му казал една дума. И сякаш от гръм ударен, поразен, без дори да извика, Созистрат паднал мъртъв. Нека се помолим на господа за спасението на душата му!
Министърът излезе от бала в посолството и веднага се качи в колата. От два часа мечтаеше за този миг. Жадуваше да остане сам, сам със своите мисли, добре да претегли думите, които бе изрекъл, да си припомни становищата и изумените погледи на присъствуващите. Заради това влезе в колата бързо, нетърпеливо, без дори да забележи в същност дали е неговата. Беше заслепен, гонен от смесени чувства: гордост, сила, доблест, суетност.
Той целият кипеше от увереност. Беше уверен в своята вътрешна сила; беше уверен в необикновените си, изключителни качества. Почтителното отношение на всички и всеобщото уважение, с които го обкръжаваха, бяха ни повече, ни по-малко признак на общото убеждение, че той олицетворява страната, че е въплъщение на нейните стремежи. В него оживяваха мъчителните жалби на унижените и пищните желания на богатите. Даже и тук своевременно бяха издигнати мрачните определения за нещата, щяха да издигнат още по-високо и него, защото той, единствен той беше в състояние да насочи тази страна към съдбата, предопределена от прадедите.
И той се усмихна, когато тая фраза мина пред очите му, изписана цялата с печатарски шрифт в книга или някой вестник. Спомни си за своята току-що произнесена реч.
„В живота на обществата, както в живота на индивидите…“
Какво великолепие! Имаше нещо философско, извънпознаваемо. Ами успехът на онзи пасаж? Припомни си го целия:
„Аристотел, Бейкън, Декарт, Спиноза и Спенсър, както Солон, Юстиниан и Порталис, всички философи, всички прависти твърдят, че законите трябва да се опират на нравите…“
Погледът, блеснал от сила, пълен с възхищение — поглед на водача на опозицията, — беше най-сигурното свидетелство за въздействието на фразата…
А когато свърши! О!
„Господине, нашето време е време на големи промени; да вървим с него: да променяме!“
Церемонията едва сдържа въодушевлението на присъствуващите, с което посрещнаха тоя завършек.
Аудиторията обезумя. Гръмнаха ръкопляскания; и му се стори, в тази голяма осветена зала, че приема въодушевените поздрави на цялата Земя.
Колата все тъй летеше. Светлините по широката улица се появяваха като непрекъсната пламтяща линия; после изчезваха.
Сега машината летеше шеметно в някаква лъчисто-светлива мъгла. Напразно отваряше непомерно своите светейши очи; липсваха очертания, форми, върху които те да се спрат.
Погледна часовника. Спрял ли беше? Не; но отбелязваше същия час и същата минута, когато излезе от празненството.
— Шофьоре, къде отиваме?
Поиска да спусне стъклата. Не можа; пареха.
Удвои усилията си и успя да спусне предните. Извика към водача:
— Къде отиваме? Негоднико, къде ме караш?
Въпреки че колата беше с няколко отворени стъкла, вътре стана горещо като в ковачница. Когато му мина през ума този образ, опипа върху гърдите си великолепните кръстове. Слава богу, още не бяха се стопили. Бирманският лъв, китайският змей — бяха тук, непокътнати, сред всички останали.
— Шофьоре, къде ме караш?
Не беше същият шофьор, не беше неговият. Този човек с клюнест нос, с удължена челюст и с брадичка не беше неговият верен Мануел.
— Мръснико, спри, спри, или скъпо ще ми платиш!
Колата летеше и министърът продължаваше да крещи:
— Негодник! Предател! Спри! Спри!
По едно време водачът се обърна, но тъмнината, която малко по малко ставаше почти пълна, му позволи да види само очите му, които блестяха с лукав блясък, металически и пронизващ. Стори му се, че той се смее.
Горещината се увеличаваше. През процепите колата искреше. Не можеше да търпи горещината и се съблече. Свали обшитото с галуни сако, кортика, жилетката, панталоните…
Задушен, зашеметен, струваше му се, че продължава да живее, но че краката и ръцете му, тялото и главата му танцуват отделени.
Изгуби съзнание; и когато дойде на себе си, видя се облечен в отвратителна ливрея, с гротесков цилиндър, да дреме пред вратите на двореца, където беше преди малко и откъдето преди има-няма няколко минути бе излязъл победоносно.
Наблизо спря кола.
Понечи да разпознае добре обкръжаващите го неща; но нямаше време.
По мраморното стълбище важно, тържествено слизаше един мъж (приличаше на него!), пристегнат в униформата, която той бе свалил, и носеше на гърдите си същите великолепни кръстове.
Щом тази личност стъпи на прага, той се втурна към него и мерзко, като че ли дотогава не беше правил нищо друго, попита:
— Ваше превъзходителство, искате ли кола?
Навън детските гласове подхващаха онези чудовищни и наивни песни за най-ужасни престъпления и най-невероятни небивалици. Потискащи, монотонни напеви, подети от кресливите гласове на децата, които те карат да настръхнеш. Удрянето на въжето о тротоара, натрапчивата му парабола, тропотът на обувките, когато скачаха по настилката, се сливаха с отегчителния и горещ пейзаж на летните привечери, в които децата заспиват, унесени в старите лъжи.
Естела разтвори вратите и подуши, сякаш бе пред чиния с лакомства. Трябваше да почака, докато очите й привикнат към стария безжизнен мрак в гардероба. Неподвижна бездейна тъмнина, която за разлика от другите не се разсейваше от въздуха, проникнал в нея. Напротив, още повече се сгъстяваше над болезнено излинелите призраци, които висяха на закачалките и излъчваха към Естела смесения дъх на застояли вещи.
Докато чакаше очите й да приемат хилядолетните сенки от гардероба (толкова черни, че понякога изглеждаха сини), си припомни особения звук, когато превъртя ключа. Звук, който продължи да се чува дори след като полуотвори вратата и се разнесе из цялата стая заедно с миризмата на камфор, дошла от вътрешността на гардероба.
Ето неясните петна на окачените дрехи, тежката тишина и необяснимото усещане по кожата, когато невидимите нишки на паяжината се заплетоха между пръстите й. Когато (уверила се, че бяха рокли, а не увиснали на краката си прилепи) посегна да вземе една от тях, й се стори, че сякаш нишки от вятър улавят, завладяват, оплитат пръстите й и усети безсилието си да се освободи от тях по-бързо, за да престане да принадлежи на едно време, което не беше нейното.
След всичко това се уплаши, уплаши се да не остане в плен на паяжината, да не я погълнат деколтетата на роклите, похитена от безръките им ръкави, потопена в сенките им, пазени (а може би укривани) години наред. Стотици години, ако се съди по забодения на вътрешната страна на вратата календар, който Естела бегло погледна.
Най-после се освободи от невидимата паяжина, която може би никога не е била изплитана на вратата, а Естела я беше сбъркала със завладелия пръстите й слаб повей (излизащ от устата на някое от обвитите в рокли тела).
И отново в стаята се промъкнаха приспивните гласове на децата и техните наивни песни. Естела отдръпна ръце от гардероба и изчака непонятното усещане по кожата й да премине. Разгледа го — огромен, украсен с резба, той заемаше почти цялата стена на спалнята. На свободните места — от двете страни на огледалото с човешки ръст — два списъка (с имената на всички дами, нейните прабаби, които го бяха ползвали). Последните две имена (нейното щеше да бъде написано, съгласно традицията, едва след смъртта й), Естела и Кармен, бабата и майката, още пазеха блясъка на нещата, за които си припомняш без усилие.
Естела откачи една от роклите и я отнесе до светлината на прозореца. Тогава чу шума — шум, който много пъти в живота си вече бе слушала. Извърна глава към мястото, откъдето предположи, че идва, макар че той можеше да дойде от коя и да е дупка на къщата. Видя как сянката му пробягва като леко залюлени завеси (както интуитивно реши в началото) в някоя стара къща. Помисли си, че може би тези някогашни сенки причиняват шума, но почти едновременно видя как вратата на гардероба се затваря с онзи познат звук, напомнящ щракване на фотоапарат. И в миг се видя отразена в огледалото, притиснала до тялото си дългата и въздушна бяла рокля, сякаш вятърът я вееше към нея. Видя се изтръгната от настоящето, оставила единствено жълтеникавото си изображение върху амалгамата на стъклото.
Естела се опита да отвори вратата, но тя не поддаде. Превъртя ключа без резултат. И тогава чу в мрака, далече отвътре, шепота и шумоленето на нещата, които не можеше да види. Откри, че макар да не я придържаше към тялото си, бялата рокля бе плътно прилепнала и създаваше усещането за прохлада — онова усещане, че принадлежи на нещо, което можеха да бъдат и нишките на паяжина.
Почувствува се уморена. Крайниците й натежаха като след дълъг път. Тръгна към тоалетната масичка, разпилявайки по зеления килим сивия прашец от продължителното пътуване. Седна и започна да разресва косата си. По потъмнялото огледало разбра, че вече бе нощ и че децата продължаваха монотонните си припеви. За известно време се унесе от несекващата детска песен и продължи ритмично да реши косата си, докато накрая забеляза странната, подсилена от току-що облечената рокля прилика с мъртвата си баба. Остави настрана четката и отвори едно чекмедже. Сложи пред себе си снимката, на която — на фон от бадемови дръвчета — се очертаваше стройната фигура на жена, подпряла ръце на високото облегало на стола. Погледът й се губеше някъде извън хартията, следейки може би кръженето на листата, които тогава са падали. Роклята, която Естела носеше, изглежда беше тази от снимката, и сега, върху нейното тяло, тя придобиваше нова сила, нов живот в един свят, чужд на света от фотографията.
Всичко ставаше ясно — роклята й принадлежеше, на нея, на Естела, на новата Естела (непознаваща миризливия свят от гардероба), и никой не можеше да й отнеме това право. Доказателство беше големият неизползваем ключ, който сега сам се наместваше в ключалката.
Беше завещан на нея. Баба й, по име също Естела, бе умряла при раждането на майка й и дори тогава, при последните конвулсии, предвещаващи смъртта, дори преди да се увери, че дъщеря й е останала жива, бе казала (заповядала, както говореха хората), че ключът трябва да остане за внучката й Естела. Така казала: „За моята внучка Естела“, макар че тя щеше да се роди тридесет години по-късно, в едно различно, съвсем различно време от това на снимката.
Естела не свали повече роклята. Харесваше й да седи на земята до огромния махагонов гардероб, да прилепи ухо до резбата, за да слуша шума и шепота, които пробягваха вътре, докато навън детските песни оставаха вечни в неизменно скучната лятна привечер.
Докато един ден, който Естела вече предусещаше, вратата отново се отвори. Но сега очите й не трябваше да привикват с тъмнината, нито пък се уплаши, когато скритите в яките на роклите дихания я обгърнаха като нишки от паяжина. Естела влезе в гардероба и повече нищо не се узна за нея.
Уловен в извивката на времето, Урфал размаха свирепо своя хаос от форми, измени инерционната си структура и навлезе в конвенционалното пространство на една слънчева система, близо до някаква планета. Проклети неправилни структури на времето. Пътуваш си и никога не си сигурен. Клопка. Объркване. Изгнание. Огнено насекомо, изгубено в голямата нощ на безкрайността.
Разтревожен и сърдит, Урфал разгърна десетки нови крайници, изгради си устойчиви кристализации и се приготви за корабокрушение в бурните морета на конвенциалното пространство, на планетата, която, огромна и сложна, се приближаваше, изпълнена с нощи и цивилизации. Да запращи и изгори в атмосферата. Да запращи и изгори.
Приземи се — искра от злато — в градините зад някаква сграда. Изпълнен с любопитство, Урфал проникна в нея, проучи я с десетките си сетива, с изострените си рецептори. Имаше някаква грешка. Сградата беше предназначена за склад на конструкции и предмети, които не се вместваха в никакъв логически шаблон, не се поддаваха на никакъв разумен анализ. Безсмислени арматури, ненужни инструменти, сечива без предназначение. За да се защити от тази цивилизация, която се проявяваше така неразбираемо, Урфал разви зловещи преплетени органи, експлозии на една кошмарна биология. Изострените му сетива подсказваха, че идва пазач. Безпомощен, лишен от сведения за тази култура и техника, Урфал прибягна до последното защитно средство — миметичната неподвижност.
Някакъв мъж се появи и насочи лъч светлина към Урфал и натрупаните непонятни предмети. После изключи светлината и се зае с проверката на други отделения и коридори.
Тогава Урфал реши да продължи миметичната си неподвижност, докато промяната в конфигурациите на времето, в което пътуваше преди катастрофата, му предложи някакъв изход. Настъпи денят и през сградата преминаха посетители, разглеждаха предметите и Урфал, проверяваха някакви списъци, разменяха си впечатления. Урфал изчака в залата да остане един-единствен посетител, измени кератинените си обвивки и органите му за хващане сграбчиха мълниеносно посетителя и го скриха в алвеоларните камери на организма му. „Протеини, калций“ — установи със задоволство Урфал и си обеща да повтаря процедурата, докато възстанови най-сериозните повреди, които бе получил при падането си.
Следващите стотина дни на тази планета той прекара в летаргия — спа и гълта, гълта и спа, разцъфвайки в нежни външни органи, в странни мембранни гирлянди, чиято еволюция, изглежда, не учудваше никого.
Но веднъж цяло шествие от хора се зае с по-внимателна проверка на непонятните предмети и натрупаните конструкции. Накрая се спряха пред Урфал и поискаха да му прикачат някакво остро бронзово шило.
И тогава Урфал скокна. Бъркотия от виещи органи, вихрушка от силови полета и аномалии в пространството. Хвърли се върху председателя на журито, върху артистичните госпожи, които крещяха. Скочи, хвърли се върху пазачите, върху присъствуващата публика. Колело от изкуствени огньове, задвижено от неизвестен космически барут. Изскочи на двора и с вой на уплашено животно се впусна в стремителен полет, а на гърба му (нека го наречем гръб) блестеше, фосфоресцираща от все по-нарастващата радиация, табелката за Първа награда за съвременна скулптура.
Трябва да побързаме с тази история, защото тя зависи изключително от времето, през което трае разказването й. И от вас.
Елза Грау поиска да гледа, за втори път „Кеят на мъглите“. Даваха го в едно квартално кино. Пристигна в три и половина следобед. Едно бледо и окъпано слънце предразполагаше към протягане. Реката вилнееше там някъде.
Елза влезе в тъмното. Два предварителни филма изчерпаха търпението и способността й да не се изненадва. Във втория кадрите се задържаха в дебнене на едно легло, използвано непрекъснато от някакъв хамалин — през нощта, и от някаква жена — през деня. Когато жената тръгваше за работа на свечеряване, мъжът се връщаше от своята, а на разсъмване се връщаше тя и тръгваше той. И все същото настървение и борба, препускане, за да се легне в това легло. На пръв поглед почивката на двамата беше едно изчакване между две разминаващи се пиянства, но Елза сметна, че камерата, въпреки упоритото фокусиране, не можеше да улови най-същественото: сънят, който трябваше да продължава без прекъсване, който не можеше да бъде нарушен никога, безкрайният сън. И този мъж и тази жена, които при раждането и отмирането на деня (или при раждането и отмирането на нощта) се хулеха и се биеха за обсебването на едно легло, бяха само оръдия в служба на този сън, който на всяка цена трябваше да продължи. Преди да дойде ред на „Кеят на мъглите“, Елза се почувствува прекалено уморена, за да може да съсредоточи вниманието си. Стори й се, че нейното живо същество бе погълнато от тъмнината или от фикцията, а остатъкът, може би най-същественото, плуваше в прашния въздух с риск да бъде унищожено от зрителите. Продавачите на шоколадчета я гледаха доста втренчено: Елза излезе тичешком.
Вече беше нощ. По бузите й се плъзнаха капки дъжд. Стори й се странно, че има усещания: като че чувствува живота, а е мъртва.
Обичайните неща й се видяха нови и прелъстителни: реката, пристанището и една светлина. В този момент беше естествено да слезе по стълбичката към кораба, да си позволи да остане на палубата, да гледа и да се приближава бавничко и пак да гледа, малко по-отблизо този заспал мъж. А в това време дъждовните капки продължаваха да се процеждат от косата. Елза почувствува ласката на студените струйки, стичащи се по врата.
Елза направи една крачка и се спря: после още една: видя това, което винаги бе желала и мечтала: видя съня на един мъж, един жив сън, истински, с фигури, които се движеха, действуваха, подчиняваха се на някакъв закон. Елза искаше да знае, да знае. На каква съдба, на какъв господар се подчиняваха фигурите от съня? Изведнъж те застинаха: тези погледи знаеха нещо за нея, твърде много. След туй една фигура размаха ръка: беше знак. И другите направиха същото. Викаха я: защо ли? Елза позна онази окървавената, която се размахваше сред тях. Онази окървавената беше нейна, принадлежеше й, беше изтръгната от собствените й сънища.
Тази жестикулираща група не беше нещо сериозно, вече заприличваше на нелепост, сякаш действуваше специално за нея, Елза престана да бди. Направи още една крачка. Бе последната: беше проникнала в кръга на един сън.
Фигурите не се занимаваха повече с нея. Окървавената се превърна във вълк. Елза остана там, без да знае какво да прави. Беше изгубила предишната си съдба и още не умееше да се подчинява на другата.
Изведнъж започна да се очертава един празен контур, който извайваше постепенно една позната форма, нея, формата на Елза Грау, точния й размер, а контурът я обкръжи, залови я, плени я. И започна да се изпълва с нейния страх и с нейния ужас.
Елза понечи да извика, но нямаше глас. Контурът я задушаваше, или пък вцепенението й нарастваше… Елза Грау разбра, че вече не можеше да излезе от кръга на съня.
А ако този заспал мъж се събуди? Навярно другите фигури от съня можеха да следват своята съдба, без да задават въпроси, може би се стопяваха. Но Елза, Елза Грау…
Тя е тук, в този кръг на съня, който бе похитила; тя е тук като в клопка, затворена в контура на една фигура от съня, притисната, без да знае какво може да се случи после.
Заспалият мъж вече се размърдва, скоро ще се събуди. Има нужда от някой, който да го замести, някой, който да заспи, бързо, бързо и да продължи този сън.
Елза изпитва страх. Едно прекъсване, накъде ли би я отвело то? Продължете съня, моля ви. Помислете, че да похитиш един сън е нещо, което би могло да се случи на всеки, дори на вас.
Рапсода влезе в кралските покои и рече на крал Клофас следното:
— Господарю, снощи Птицата на съня благоволи да докосне моите клепачи. Признавам си, че не я призовах, както обикновено правя, за да мога да отговоря на твоите въпроси; тя долетя, след като тишината стана още по-дълбока от всякога, когато е откликвала на моите призиви. Усъмних се, че има да ми каже нещо много важно и й се доверих с безкрайна наслада; и ето че видях — а очите ми бяха затворени — една толкова необятна страна, колкото твоите съмнения, господарю, и толкова сияйна, колкото скъпоценните камъни на твоята корона. Долините изглеждаха като морета от зелено стъкло, пресичаха ги реки от течно слънце, планинските скатове бяха осеяни с плодородни овощни горички и всичко това под едно толкова синьо небе, че ти, господарю, който си видял почти всичко, никога не би могъл да си го представиш. — Рапсода неочаквано замлъкна и се загледа втренчено в своя крал.
Монархът изслуша разказа със силно стиснати устни и като поклащаше бавно глава ту нагоре, ту надолу, както са свикнали хората от неговия ранг, рече:
— Е добре, скъпи Лорис, всичко, което ми разказваш, е наистина много хубаво. Но тук ли свършва твоят сън?
Сякаш излизаше от някакво вцепенение, Рапсода отвърна бодро:
— Не, господарю. Птицата на съня беше щедра на приказки. Със затворените си очи видях, че онази страна не я населява никой, ни хора, ни животни. Освен това съм сигурен, че мога да те заведа до нея, макар че ако ме попиташ къде се намира, ще се наложи да ти кажа, че не знам.
Крал Клофас скри лице в дланите си и подпря лакти на трона. Постоя така известно време и накрая продума:
— Ако ми покажеш пътя, ще тръгна.
Няколко дни по-късно крал Клофас, придружен от Рапсода и от членовете на кралския двор, изпрати със сетен поглед далечните стени на замъка си, следван от дванайсет кавалерийски корпуса, всеки с по хиляда конника, и от десет хиляди пехотинци, стрелци с лъкове и копиеносци. Най-голямата войска, която някога се е струпвала в Сидея, тръгна на поход към бленуваната земя, като издигаше тъмночервени, златисти и бели хоругви и силно надуваше зурни, които издаваха резки и пискливи звуци.
Войската на Клофас напредваше седем години, без да спира, по съвсем непознати краища, за чието съществуване дотогава никой не подозираше, даже и звездоброецът Уласис от Сидея, за когото светът беше много по-голям, отколкото е в действителност, тъй като той виждаше границите на земята единствено в мечтите на хората.
Излязоха от Сидея, когато майското слънце пращаше своите първи лъчи. След като оставиха далече назад границите на своята земя и прекосиха планините Улам-Белам, на които никога не бе стъпвал човешки крак, те се натъкнаха на много добре построени пътища, прокарани в твърдата скала. Покрай тях се спущаха пропасти, издълбани от поройната река „По-Яростна“ (за нея дотогава не се знаеше), чиито води — въпреки бързото си течение, въпреки високите водопади, от които се спускаха, и въпреки назъбените от остри камъни брегове, в които се удряха с грохот — не се пенеха. Този неподозиран каменист край рядко се променяше от някое и друго петно растителност — ябълкови и дюлеви дървета, гуайаби с огромни плодове и най-вече великански мъхове, от чиито жилки тръгналата на поход кохорта черпеше вода за своите нужди, защото водата на страховитата река нито утоляваше жаждата, нито измиваше тялото.
Седемте години изтекоха като седем дни, защото нощта изобщо не се появи. Слънцето през онези години не се забули нито за миг ни от буря, ни от ситен дъждец; де се случи ни едното, ни другото. Докато завоевателите напредваха, слънцето губеше все повече от топлината си за сметка на блясъка и накрая се превърна в толкова студена светлина, че под нейния блясък оръжието, броните и сбруята се покриха с дебел пласт от лепкав скреж, а перата на шлемовете и гривите на конете станаха на възчерни кристали, сякаш предварително са били горени. Тъй като светлината на това слънце бе повсеместна, участниците в похода не се насладиха нито веднъж на каквато и да е сянка, за да смекчат силния блясък, от който очите им се зачервяваха и който накрая ги лиши от зрение. Никога не узнаха колко е часът, понеже слънчевият часовник беше излишен, като нямаше сянка, а пясъчният се счупи при допира с тази светлина.
Единствено Рапсода знаеше откъде минават и накъде вървят. Спеше само по четвърт час на ден, време, през което му бе показвана посоката, а после даваше своите указания. Единствено той можеше да заспи върху онези грапави камънаци, обгърнат от онзи пронизващ мраз, при онзи блясък, срещу който не помагаше дори най-плътната превръзка. Струва си да се отбележи, че по време на пътуването те не познаха що е умора.
Когато вече бяха изгубили надежда да възстановят зрението си, те прогледнаха. Топла нощ се беше спуснала над тях; по небесния свод ярко блестяха едри звезди, които сякаш висяха точно над главите на войниците. Околността се беше преобразила напълно, сочни пасища замениха камънаците; градини с благовонни растения заемаха мястото на скалите; леки хълмчета, накичени с лози и смокини, се намираха там, където само преди малко се издигаха сухите и голи стръмнини… Просълзен и възбуден Рапсода пристъпи към своя господар и му целуна ръцете. Възкликна:
— О, кралю на Сидея, пристигнахме в земята, която ще ти даде императорската корона!
— Може би имаш право, Лорис — отвърна крал Клофас, докато гледаше наоколо с разширени от вълнение очи, — ала не виждам тази страна да сияе, както ти ми каза, нито пък виждам, докъдето ми поглед стига, реката от течно слънце, нито неописуемо синьото небе, за което ми съобщи, а тъкмо обратното, виждам един край, над който господствуват сенките, макар и безспорно красив.
— Господарю, навярно от многото светлина, която заля нашите зеници, сега ние можем да виждаме само сенки.
— Не те разбирам, Лорис; но тъй като нощта дойде, обзема ме безкрайно желание да легна и поспя. — Кралят слезе от коня и заповяда почивка. Цялата войска, разпръсната сред ободряващия и ведър хлад на пасищата, се отдаде на съня.
Утринният светлик ги събуди. Утринта пристигна като запратена от метателна машина. Птиците дигаха гълчава в клоните; като се спущаше между далечните хълмове, някаква огнена река пъплеше едва-едва. Земята съперничеше по сила на багрите с небето.
Ала всичко това се замъгли от едно по-голямо чудо: на върха на един хълм, спотаен сред истински гори от виеща се растителност, която бе по-висока от старо бамбуково стъбло, се извисяваше величествен замък от чер мрамор, заобиколен от ровове, над чиито води прелитаха птици с къдрави пера. Удивлението беше всеобщо по две причини: понеже предната нощ не се виждаше никакъв замък, колкото и войниците да изследваха местността, където се бяха настанили на стан, и понеже това откритие посочи една важна грешка в твърдението на Рапсода: страната беше населена.
Когато се върнаха пратениците, които крал Клофас проводи, за да помолят стопанина на този замък да ги приеме, всички научиха, че там живее един крал на име Омегус ел Анфитрион. Той ги канеше на гощавка, която бе приготвил в чест на смелата войска.
Следван от войската си, крал Клофас премина по моста и влезе в замъка, чиито вътрешни размери значително превишаваха външните. В един огромен салон, за чиято големина може да се съди по това, че подслони двадесетте и две хиляди войника на Клофас, и който бе пълен с маси и пейки от превъзходно черно дърво (едните застлани с тънки покривки, а другите с меки възглавници), ги очакваше Омегус, висок, болнаво бледен и мършав старец, с много вдлъбнати черни очи и дълга брада, толкова бяла и лека, като птиците, които докосваха водата в рововете. Омегус направи повелителен знак с ръка на всички да заемат места около масите и каза:
— Отдавна ви очаквах, деца мои. За това посещение сте се родили и аз съм тук, за да ви предложа подслон.
— Благородни монархо — отвърна Клофас, — моят позор е безграничен и трябва да ти поискам прошка, задето съм дошъл да завзема земята ти. Аз пътувах дотук в качеството си на завоевател, тъй като зле осведомен, смятах, че тези земи са пусти и поисках да ги присъединя към моя цивилизован свят. Виждам, че съм бил излъган, защото те си имат крал. В такъв случай аз се отказвам от своето начинание и ти обещавам да се върна веднага в моята страна, като извървя обратно пътя, който съновиденията на някой си Рапсода и моята доверчивост ме заставиха да предприема.
Старецът се усмихна добродушно и отговори на крал Клофас така:
— Няма за какво да ви прощавам; няма и за какво да се боя от вас. Вие сте се родили, за да дойдете и да завоювате моето кралство, но тъкмо тук е бедата. Аз съм единственият жител на тази страна; все пак много по-могъщи войски от вашата са пристигали в този замък със същото намерение, а аз все съм си Омегус ел Анфитрион. Само ви моля да вкусите в моя чест от гощавката, която съм приготвил за вас с любимите си ястия. Кукумявката на фурна със сос от смокини трябва да я запивате с каберне, а тортата от анемонии — с мискетовото вино от сините гарафи. Това е всичко, което мога да ви препоръчам.
След като си похапнаха от ястията, всички почувствуваха нужда да си починат и със съгласието на стареца излегнаха на покритите с възглавнички пейки и заспаха. Когато се събудиха, беше дълбока нощ. Клофас, още сънен, се обърна към стопанина на къщата:
— Съжалявам, че злоупотребихме с твоето гостоприемство. Реших да потеглим веднага. Ако дойдеш в Сидея, в моето кралство, ще те възнаградя за вниманието ти към нас.
— Никога няма да замина — от страната си не излизам. Тя е толкова голяма, че никога не съм се опитвал да изляза от нея. Сбогом.
Войската на Клофас тръгна на път. В студената и гъста нощна мъгла замъкът на Омегус постепенно се изгубваше, докато напълно изчезна зад един хълм. Умислен, Рапсода крачеше далече от своя господар, който отвреме-навреме го поглеждаше с крайчеца на окото си.
Внезапно, без да се е здрачавало изобщо, дейният светлик се спусна тежко и шибна с острия си блясък очите на пътниците. Надмогнали веднъж заслепението, от гърлата им се откъсна един див, гръмовен вик: костите им блестяха и всеки, застанал на мястото си, можеше да види през другите изпепелената земя на Сидея.
Спомням си, че излязох от канцеларията на един мой приятел, точно на „Сан Мартин“ и „Кориентес“, и погледнах часовника на фирмата „Трансрадио“, разрушен няколко месеца по-късно при бомбардировките над Ла Алианса. Беше десет часът. Сутринта изглеждаше свежа, въпреки че бяхме февруари. Чистият въздух трептеше като наелектризиран по улиците. Горе на изток се движеха леки облачета. Извърнах глава и видях да се откроява в далечината Обелискът с малкото прозорче. Реших да повървя пеш до в къщи и веднага се унесох в мислите си, смущаван единствено от някой и друг оглушителен клаксон или от отровното издихание на ауспусите. Защото никой не се движи съвсем отнесен, а и никой не върви съвсем погълнат от това, което става наоколо му. Така беше и с мен — наполовина едното и наполовина другото, ако въобще е възможно да се измерят вниманието или невъзмутимостта. Освен това, ако дълги години си живял в Буенос Айрес, се натъкваш на различни места, кътчета, ъгли, които ти правят знаци от миналото. Тогава, не че ние сме внимателни, а просто тези места изскачат на пътя ни и ни подсказват: спомни си.
Колко пъти например съм поглеждал часовника на „Трансрадио“. Стотици. И винаги е показвал точния час, и после друг и друг. Така. Свърнах по „Кориентес“ и като стигнах на двадесет метра от входа на подлеза „Лакрос“, случайно се взрях в лицето на един човек, който се движеше в обратна посока. Повтарям, погледнах го случайно. Нямаше нищо в него, което да прикове погледа ми. Физиономията му ми беше непозната, а и не се отличаваше с нищо особено — нито красиво, нито неприятно. Не беше и минало, което изскача пред мен и казва: спомни си. Не. И въпреки това неволно се втренчих в него, в късата папионка под слабата му брадичка. Две секунди след това зарязах мисълта за него и се замислих за други неща. Продължих пътя си и минах пред кино „Ротари“. Без да се спирам, се вгледах в един рекламен плакат и пак погледнах напред. Тогава се случи това, което стана причина да напиша този разказ. Тоест случи се нещо, което породи в мен учудване, после безпокойство и най-сетне неудържимо желание да се добера до истината. Като погледнах напред, повтарям, видях отново човека, с когото се бях разминал няколко метра преди това. Изненадах се, естествено. Човекът трябва да се беше върнал бързо двадесет-тридесет метра и да е тръгнал отново в същата посока. Беше възможно, но странно. Продължих да мисля за необичайното в тази случка и изведнъж потръпнах от някакъв проблясък в съзнанието. Не. Човекът не беше облечен по същия начин. Въпреки че обърнах внимание само на лицето му, несъмнено първия път беше с папионка, а сега носеше дълга и светла вратовръзка. Не бях много сигурен, но ми се стори, че и костюмът му беше друг. Разбира се, тази подробност предизвика у мен изненада и безпокойство. За да се успокоя, си казах, че може би са били двама души, които поразително си приличат, или двама братя близнаци и в такъв случай единственото странно нещо в случая бе, че единият вървеше след другия. Потънал в тези размишления, минах пред „Сиркуло де Армас“, после пред заведението, където преди години беше дискотеката „Чарли“. Оставаха ми няколко метра, за да стигна до „Майпу“. Тогава вече, истински разтревожен, видях същия човек да идва към мен за трети път.
Този път човекът носеше безупречен бял костюм от ленен плат. Същата вечер, останал сам в квартирата си, докато неоновите отблясъци проникваха през завесите и уличните шумове заглъхваха, прегледах няколко трактата. Прочетох, че съществува сетивна измама на паметта, която те кара да вярваш, че познаваш до най-малките подробности психологическия комплекс, който образува цялостната и съответствуваща за дадения момент същност на съзнанието, и ти се струва, като че ли отново изживяваш напълно един вече преживян момент. Не беше лошо. Може би съм преживял няколко пъти един и същ миг. Но защо човекът беше с различни дрехи? В такъв случай моментът не беше един и същ. Четох също, че има и други случаи, предизвикани от смущения в паметта. Възможно е да съществува фалшивото усещане за нещо познато, което в действителност нито веднъж не е било възприемано, или пък чувството за нещо ново, когато е било вече възприемано. Първият случай не изменяше съществено горното положение. А ако срещите с човека, които аз възприемах като нови, действително бяха нещо, реално случило се вече, то аз се връщам на изходната позиция, т.е. на странния случай да срещнеш човек, който на разстояние от двеста метра няколко пъти върви сам след себе си. Щом стигнах дотук, захвърлих книгата на пода и потръпнах, като си припомних фантастичните романи, които бях чел и чувал някога. Сега аз самият бях герой на един сюжет, в който тревогата и фантазията се сливаха, на едно от тези събития, които налагат промяна в представата ни за времето, карат ни да се изправим пред един звезден, главозамайващ прозорец. Но беше вече късно. Сънят и умората надделяваха и ме заливаха като морски прилив. Преди да заспя, успях да съставя план за действие; после бавно, много бавно потънах и меките и мрачни вълни.
Да. Тъкмо така трябва да постъпя, си казах и си повторих, когато на сутринта вървях по улица „Лавалье“ към канцеларията на моя приятел. Планът ми, от друга страна, беше изключително прост. Състоеше се в това да посетя приятеля си, управител на голяма книжарница, да поговоря с него точно толкова минути, колкото предишната сутрин, и да тръгна по улицата точно в десет часа (помнех добре, че бях прекъснал разговора, като видях, че часовникът сочеше десет без една минута). В бюрото на приятеля ми всичко стана така, както го бях замислил, с изключение на разговора, воден несвързано от моя страна и с отсенки на учудване от негова. Беше обяснимо, защото се чувствувах нервен и чаках само да мине точно определеното време, поради което не можех да следя дали отговорите ми са логични. Попита ме например защо не съм пласирал партида книги на някакъв млад поет (аз съм търговски агент на книжарницата). Вместо да му отвърна, че този млад поет никой не иска да го чете, му изтърсих няколко абсурдни извинения, които засилиха недоумението му. Най-после, докато се потях и поглеждах часовника, стана десет без една минута. Сбогувах се и излязох, като се стараех да вървя със същото темпо, с което помня, че се движех предишната сутрин. На ъгъла сверих часа по часовника на „Трансрадио“. Тръгнах по улица „Кориентес“, убеден, че следвам правилно плана си. Като стигнах до входа на подлеза, видях, че мъжът се задава; после, като минавах край книжарницата, отново го видях да идва към мен и накрая на няколко метра от ъгъла на „Майпу“ забелязах, че за трети път, както и предишния ден, мина край мен и продължи.
Цял месец извършвах всяка сутрин опитите си, но за разлика от първите дни, тръгвах от ъгъла. По-долу описвам извършените наблюдения, предположенията си и това, което ми се случи една нощ, преди известно време, и което ще оставя за края.
Едно от първите ми открития през целия този шеметен месец беше, че срещите ми с мъжа имаха за него значение (а и за мен естествено) на протичане на един период от време. Тоест отделните образи не бяха, тъй да се каже, различни копия на една фотография. Не. За него времето течеше. Разбрах го, като наблюдавах прическата му, костюма, вратовръзките му, винаги различни или отличаващи се от предишните по някаква подробност, която се проявяваше ежедневно или даже в един и същи ден. С една дума субектът или идваше от миналото към настоящето, или от настоящето отиваше към миналото. В продължение на няколко дни се колебаех кое от двете отговаряше на истината. После, благодарение на изключителната си памет, известна на всички, което е едно от малкото неща, с които мога да се гордея, разреших загадката. Човекът идваше към настоящето — всяка сутрин аз виждах живота му назад. Как го открих? Благодарение на паметта си, както вече споменах. Забелязах, че лицето, облеклото, вратовръзката, които виждах всяка сутрин при повторението, бяха същите онези неща, които забелязвах най-напред предния ден, едва поел в посока към „Кориентес“ и „Сан Мартин“. И всеки ден първоначалният вид, по-точно — първата физиономия, първата прическа, първото облекло на същия този човек бяха различни. После всяка сутрин виждах настоящия ден и отминалите дни на мъжа, неговите сегашни и минали преходи до службата или до дома му. Предугаждам ироничната усмивка на читателя. Предусещам и въпросите, които би ми задал. Бях ли забелязал някаква нарастваща немощ у човека, чието минало се откриваше пред очите ми? Или следи от подмладяване, които да се засилват с отдалечаването на образите? Мога да отговаря без никакво колебание. Не бих могъл да забележа нито едно от двете неща, защото периодът от време, в който се проявяваше явлението, обхващаше само дни. Ние остаряваме с всеки изминат ден, но без да го забелязваме. Стана така, че докато умувах по тези въпроси, ми хрумна още нещо — аз виждах настоящия ден на човека и после другите му дни назад, миналите и бъдещите. Така. А какво би станало, ако аз, попаднал в този своего рода канал на времето, можех да видя по някакъв начин месеци и години от неговото минало? И после съвсем естествено ми хрумна друг въпрос, който ме изпълни с трескаво нетърпение. А какво ли би било, ако вместо да погледна в миналото на този непознат, който ни най-малко не ме интересуваше, погледнех в това на майка ми или на моята злочеста Жизел, починала преди толкова години? Де да можех да видя например нощта на 31 декември 1937 година в „Амбасадьор“? Какъв ли път и канал бих могъл да използвам за това? Само след няколко дни разбрах, че за да премина към този толкова невероятен етап, най-напред трябваше да приключа с първия. Тоест да изпробвам с непознатия, за да мога да стигна до следващата цел.
Изминаха няколко дни, през които не можах да открия моя човек, докато една сутрин го видях да се приближава. Стоях пред входа на подлеза, а той бързаше, като да беше закъснял. На днешния ден ли принадлежеше този човек или беше човекът от вчера, от онзи ден? Не се спрях да проверявам. Щом отмина, аз тръгнах по следите му. Забавляваше ме мисълта, че след нас идваха други варианти на същия човек, други дни, като листовете на календара, които щяха да се съберат в една точка. Стигна до една сграда с номер 200 и с влизането му портиерът го поздрави. Влязох след него в асансьора и почаках, без да го гледам, докато излезе. Извървя няколко метра по един коридор, следван неотлъчно от мен, и влезе. Тогава реших да го заговоря. Беше седнал вече пред някакви книжа. Покашлях се, почуках тихо на вратата и той вдигна поглед. После каза: „Влезте“. От гласа му ме побиха леки тръпки. Стори ми се, че съм го чувал някъде, преди много време. Но физиономията му ми беше абсолютно непозната. Влязох, седнах и пуснах в ход обичайните приказки, преди да навляза в същността на въпроса. Забелязах, че е неразговорлив човек или е много зает. Покани ме да бъда кратък.
— Ще ви се стори абсурдно това, което възнамерявам да направя — го предупредих, — но аз мога и трябва да извърша един чудноват опит с времето.
— С времето? — каза, пребледнявайки леко, а гласът му стана по-дрезгав. — С времето?
— Да. Открих, че мога да стигна до миналото на хората, но ми е необходимо съдействие.
Погледна ме леко усмихнат.
— Съдействие? От кого?
— От хората, до чието минало искам да стигна. От вас например.
В този миг забелязах две неща. Човекът беше протегнал надолу ръка и беше натиснал нещо под бюрото. Далеч, много далеч ми се стори да чувам звънец. Другото, което забелязах, беше още по-тревожно. Гласът на човека ми беше направил вече странно впечатление, все едно че слушаш нещо познато, което си забравил и в момента си припомняш. Но ме разтревожи това, че човекът започна да ми се струва познат, и то с мъчителното чувство, което те обхваща, когато не можеш да си припомниш нищо повече. По-скоро ми напомняше нещо. Възможно бе да го познавам. Но откъде? Кога? Попитах го, а той отрече грубо. Стана раздразнителен и отново натисна нещо под бюрото си. Почти го мразех, но се опитах да го убедя.
— Искам чрез вас да стигна до миналото на други хора. Вие ще бъдете само обект на чудноватия експеримент. Може би после и вие ще искате да опознаете живота на други хора, на други личности.
Раздразненето му нарасна и аз започнах да го разбирам. В този момент вратата се отвори и се появи един нисък тип, който раболепнически попита:
— Викате ли ме, господине?
— Да. Придружете този човек до улицата. Ако ви създаде трудности, извикайте полиция.
Почти ме изблъскаха навън, но тъй като не се противях, а само протестирах, не ме закачаха повече. Извървях няколко пресечки, като мърморех проклятия, и щом се успокоих, си отидох в квартирата. Целия следобед не излязох, а вечерта си легнах много рано. Ето че дойде моментът да разкажа съня си — ако това, което се случи, е било сън — и последиците от него. Вях легнал по гръб на леглото и през прозореца нахлуваха много образи като щампи от лицето на човека, които се напластяваха върху първата, докато се оформи едно живо лице, с измерения за дължина, ширина и дълбочина. Не раздвижи устни, но аз чух гласа му, като че идваше някъде от мен или като че имах радиотелефонни слушалки в ушите си. Думите му ме огорчиха. Каза ми: „Спри се! Не се опитвай да гледаш назад. Зная, че можеш да видиш майка си. Най-напред ще я видиш покойница, после немощна, после по-млада, но тогава образът й ще се размъти и няма да я познаеш. Ще видиш и нощта на 31 декември 1937 г. в «Амбасадьор», ще видиш и Жизел, но ще видиш и това, което не искаш да видиш.“ Не зная колко време продължи да говори, но аз вече не го слушах. С ужас бях разбрал какво значеше за мен това лице. Беше и е някой, който ми е причинил огромно зло и когото никога не съм успял да разкрия. Някой, когото винаги съм виждал в гръб, който ме е наранявал, без да се показва, който винаги е затварял прозореца и се е прикривал, когато съм се опитвал да видя лицето му.
Събудих се потен. Разхождах се известно време из стаята като сомнамбул и накрая реших. Този път знаех къде да го намеря. За всеки случай взех малкия си „Смит Уесън 32“ и излязох. Тъй като беше наблизо, тръгнах пеша. Докато вървях, се насърчавах сам във взетото решение. Стигнах до канцеларията, взех същия асансьор и прекосих коридора. Вратата беше отворена. Влязох, но не видях никого. Плеснах с ръце и на повикването се отзова, любезно усмихнат, онзи нисък и раболепен човек, който предния ден ме беше изхвърлил оттам. Попитах за господина, „дето обслужва там“, сочейки бюрото. Отговори ми, че на това бюро никой не работел, че служело само за трупане на досиета, които куриерите оставяли или изваждали, за да ги разнесат по другите канцеларии. Човекът беше любезен, но като почнах да настоявам, на лицето му се изписа недоумение. Извиних се и излязох. Не зная колко часа съм вървял като замаян по улиците, докато накрая неволно стигнах до в къщи и си легнах. Струва ми се, че в един момент на просветление правих някакви проекти за следващия ден. Но на следващия ден не се случи нищо, и по-късно също. Минаха няколко месеца, през които ежедневно следях в определения час улицата, където в онова февруарско утро бях срещнал човека. Повече не го видях. Въпреки това не съм се отказал от мисълта да намеря някой ден онзи, който бе причинил всичките ми страдания в живота и да разбера кой е.
Момичето отвори очи и остана поразено от собственото си объркване. Нищо не помнеше. Нито името, нито възрастта, нито адреса си. Видя, че е облечена в кафява пола и кремава блуза. Не носеше чанта. Ръчният й часовник показваше четири и четвърт. Усети езика си сух, слепоочията й туптяха. Погледна ръцете си и видя, че ноктите й са покрити с прозрачен лак. Седеше на пейката на някакъв площад с дървета, в центъра на който се издигаше старинен фонтан — с ангелчета и нещо подобно на три паралелно поставени чинии. Стори й се ужасен. От пейката виждаше магазини, големи рекламни надписи. Можа да прочете: „Ногаро“, „Киноклуб“, „Мебели Порли“, „Марча“, „Национална партия“. До левия си крак забеляза парче огледало с триъгълна форма. Взе го. Изпита болезнено любопитство, като погледна това лице, което беше нейно. Сякаш го виждаше за пръв път. То не предизвика никакъв спомен в нея. Опита се да пресметне на колко е години. „На шестнайсет или седемнайсет“ — помисли си тя. Интересно, че си спомняше имената на предметите (знаеше, че това е пейка, това колона, онова фонтан, онова там надпис), но не можеше да постави себе си на определено място и в определено време. Отново помисли, този път на глас: „Да, трябва да съм на шестнайсет или седемнайсет години“, само за да се увери, че го казва на испански. Запита се дали говори и друг език. Нищо. Не помнеше нищо. Но бе изпълнена с чувство на облекчение, на покой, почти на наивност. Беше изненадана, вярно, но изненадата не й беше неприятна. Имаше смътното чувство, че това е по-добре от каквото и да било друго, сякаш бе оставила зад себе си нещо противно, нещо ужасно. Зеленината на дърветата над главата й беше в два тона, а небето почти не се виждаше. Гълъбите се приближиха до нея, но веднага разочаровано се отдалечиха. Наистина тя нямаше какво да им даде. Много хора минаваха край пейката, без да й обръщат внимание. Само някое момче я поглеждаше. Тя беше готова да разговаря, дори го желаеше, но у тия непостоянни обожатели накрая надделяваше колебанието и те продължаваха пътя си. Тогава някакъв мъж се отдели от потока. Беше около петдесетгодишен — добре облечен, безупречно сресан, с карфица на вратовръзката и черна чанта в ръка. Тя предусети, че ще я заговори. „Дали ме е познал?“ — помисли. И се изплаши, че този тип може да я въвлече отново в миналото й. Беше толкова щастлива в удобната си забрава. Но мъжът се приближи и просто попита: „Случило ли ви се е нещо, госпожице?“ Тя продължително го изгледа. Лицето на мъжа й вдъхваше доверие. В същност всичко й вдъхваше доверие. „Преди миг отворих очи на този площад и не помня нищо, ама нищичко от по-рано.“ Стори й се, че не са необходими повече думи. Разбра, че се усмихва, когато забеляза, че мъжът също се усмихва. Той й протегна ръка и каза: „Името ми е Ролдан, Феликс Ролдан.“ „Аз не си знам името“ — каза тя, но стисна ръката му. „Няма значение. Вие не можете да останете тук. Елате с мене. Искате ли?“ Разбира се, че искаше. Когато се изправи, тя погледна гълъбите, които отново я наобиколиха, и помисли: „Имам късмет, че съм висока.“ Мъжът, представил се като Ролдан, леко я подхвана за лакътя и й посочи пътя. „Близо е“ — рече. Какво ли значеше близо? Няма значение. Девойката се чувствуваше като туристка. Нищо не й беше чуждо, а не можеше да разпознае нито една подробност. Инстинктивно вкопчи слабата си ръка в тая силна ръка. Костюмът беше от мек, навярно скъп плат. Погледна нагоре (мъжът беше висок) и му се усмихна. Той също се усмихна, макар че този път едва разтвори устни. Момичето успя да забележи един златен зъб. Не попита за името на града. Той сам й го каза: „Монтевидео.“ Думата остана да виси като в празно пространство. Нищо. Абсолютно нищо. Сега вървяха по някаква тясна улица с разбити тротоари и строежи. Автобусите минаваха покрай бордюра и вдигаха пръски кална вода. Тя прокара ръка по краката си, за да избърше няколко тъмни капки. Тогава забеляза, че не носи чорапи. Спомни си думата чорапи. Погледна нагоре и видя стари балкони с простряно пране и един мъж по пижама. Реши, че градът й харесва.
„Пристигнахме“ — каза мъжът на име Ролдан до някаква двукрила врата. Тя мина първа. В асансьора мъжът натисна копчето за петия етаж. Не каза нито дума, но я погледна неспокойно. Тя отвърна с поглед, преливащ от доверие. Когато той извади ключа, за да отвори вратата на апартамента, момичето видя, че на дясната си ръка носи халка и пръстен с червен камък. Не можа да си спомни как се наричат червените камъни. В апартамента нямаше никого. Когато вратата се отвори, отвътре ги лъхна миризма на затворено, на застояло. Мъжът на име Ролдан отвори прозореца и я покани да седне в едно от креслата. После донесе чаши, лед, уиски. Тя си спомни думите чаша и лед. Думата уиски — не. Първата глътка алкохол я накара да се закашля, но й хареса. Погледът на момичето обходи мебелите, стените, картините. Реши, че подредбата не е хармонична като цяло, но беше в чудесно настроение и това не я подразни. Отново погледна мъжа и се почувствува удобно, сигурно. „Дано никога не си спомня нищо от миналото“ — помисли си тя. Тогава мъжът се разсмя гръмогласно и тя се стресна. „Я ми кажи сега, божа кравичке, сега сме сами, на спокойствие, кажи ми сега коя си.“ Тя отново се закашля и отбори широко очи. „Нали ви казах, не си спомням.“ Стори й се, че мъжът шеметно се променя, че е все по-малко елегантен и все по-груб, сякаш изпод карфицата на вратовръзката и мекия плат на костюма започваше да избива непоправима простащина, някаква неочаквана антипатия. „Мис Амнезия? Така ли?“ А какво означаваше това? Тя нищо не разбираше, но усети, че я дострашава, че изпитва почти същия страх от това грубо настояще, както и от непроницаемото минало. „Хей, мис Амнезия — пак се захили мъжът, — много си оригинална, ша знайш. Кълна ти се, че за пръв път ми се случва таквоз нещо. Новачка ли си?“ Ръката на мъжа, наречен Ролдан, се протегна към нея. Това бе същата силна ръка, в която тя инстинктивно се бе вкопчила там на площада. Но в същност беше съвсем друга ръка. Космата, алчна, почти квадратна. Вцепенена от ужас, тя разбра, че нищо не може да направи. Ръката се плъзна към деколтето й, опита се да се мушне вътре. Но имаше четири копчета, които затрудняваха действията й. Тогава ръката дръпна надолу и три от копчетата хвръкнаха. Едно от тях дълго се търкаля, докато се блъсна в цокъла. По време на лекия шум двамата стояха неподвижно. Девойката се възползва от неочакваната кратка пауза и скочи, все още с чашата в ръка. Мъжът на име Ролдан се хвърли върху нея. Тя усети, че я блъска към широк диван, тапициран в зелено. Само повтаряше: „Божа кравичка, а, божа кравичка“. Почувствува ужасния му дъх първо върху врата и ухото, после върху устните си. Почувствува, че тези силни, противни ръце се опитват да я съблекат. Усети, че се задушава, че не може повече. Тогава забеляза, че пръстите й още стискат чашата с уиски. Напрегна всичките си сили, поизправи се и без да пуска чашата, заудря с нея Ролдан по лицето. Той се отдръпна назад, олюля се и накрая се свлече край зеления диван. Момичето бе обхванато от паника. Прескочи тялото на мъжа, пусна най-после чашата (която падна върху едно килимче, без да се счупи), изтича към вратата, отвори я, излезе в коридора и забързано слезе — по стълбите, разбира се. Вече на улицата, успя да пооправи деколтето на блузата благодарение на единственото останало копче. Тръгна бързо, почти тичешком. С ужас, с мъка, с тъга, тя не преставаше да си мисли: „Трябва да забравя това, трябва да забравя това.“ Позна площада, позна и пейката, на която бе седяла. Сега на нея нямаше никого. Тя седна. Един гълъб като че я загледа, но тя не беше в състояние дори да се помръдне. Владееше я една-единствена натрапчива мисъл: „Трябва да забравя, боже господи, помогни ми да забравя и този срам.“ Отпусна глава назад и като че ли загуби съзнание.
Когато момичето отвори очи, то остана поразено от собственото си объркване. Нищо не помнеше. Нито името, нито възрастта, нито адреса си. Видя, че е облечена в кафява пола, а блузата, на чието деколте липсваха три копчета, е кремава. Не носеше чанта. Часовникът й показваше седем и двайсет и пет. Седеше на пейката на някакъв площад с дървета, в центъра на който се издигаше старинен фонтан — с ангелчета и нещо подобно на три паралелно поставени чинии. Стори й се ужасен. От пейката виждаше магазини, големи рекламни надписи. Можа да прочете: „Ногаро“, „Киноклуб“, „Мебели Порли“, „Марча“, „Национална партия“. Нищо. Не помнеше нищо, но бе изпълнена с чувство на облекчение, на покой, почти на наивност. Имаше смътното чувство, че това е по-добре от каквото и да било друго, сякаш бе оставила зад себе си нещо противно, нещо ужасно. Край пейката минаваха хора. С деца, с чанти в ръце, с чадъри. Тогава някакъв мъж се отдели от безкрайния поток. Беше около петдесетгодишен — добре облечен, безупречно сресан, с черна чанта, карфица на вратовръзката и малка бяла лепенка над окото. „Дали не е някой, който ме познава?“ — помисли си тя и се уплаши, че този тип може отново да я въвлече в миналото й. Беше толкова щастлива в удобната си забрава. Но мъжът се приближи и просто попита: „Случило ли ви се е нещо, госпожице?“ Тя продължително го изгледа. Лицето на мъжа й вдъхваше доверие. В същност всичко й вдъхваше доверие. Видя, че мъжът й протяга ръка и го чу да казва: „Името ми е Ролдан, Феликс Ролдан.“ В края на краищата името най-малко имаше значение. Така че тя се изправи и инстинктивно вкопчи слабата си ръка в тая силна ръка.
А. М. ми се обажда[39] по телефона, за да ми каже, че подготвя антология, която ще се нарича „Вариации върху една тема от Дюрер“[40]. Тема с известната гравюра „Рицарят, смъртта и дяволът“[41]. А. М. иска аз да напиша една от вариациите[42].
Сядам пред пишещата машина и пред трагичния бял лист[43]. За да се вдъхновя, гледам гравюрата и книгата на Пановски[44] Разглеждам подробно фигурите на рицаря и на коня, силуетите на Смъртта и на Дявола, а по-отзад — вагнеровския пейзаж[45]. Нищо не ми идва на ум. Далеч в нощта жално вие куче.[46]
Продължавам да разглеждам гравюрата. Между краката на рицарския кон подскача едно куче. Казват, че когато някое куче вие, то е, защото усеща близостта на смъртта. Кучето винаги си е куче[47]. Кучето от гравюрата трябва да бе усетило присъствието на Смъртта между дърветата във вагнеровската гора. Затова пък рицарят отминава, без да я забележи, навъсен и вглъбен.
Започвам да пиша[48].
Рицарят (всички го знаем)[49] се завръща от война, от Седемгодишната[50], от Тридесетгодишната[51], от тази между Двете рози[52], между тримата Анри[53], от монархическа война, от религиозна или може би и от двете по малко, в Платинато[54], в Нидерландия[55], в Бохемия[56], независимо къде, нито кога, тъй като всички войни са фрагменти от една-единствена война, всички войни съставят войната без име, чисто и просто войната, войната с главна буква[57]; така че рицарят се завръща от пътешествие из някое царство на войната и като че ли е обиколил целия този необятен във времето, сложен на вид свят на войната[58] (но експлозиите и разноцветната украса го усложняват още повече; само от разстояние се виждат повторенията, монотонността, играта на отраженията), така че няма да имаме угризения[59] по отношение на дати, нито на имена, няма защо да се тревожим, ако слеем фамилиите Плантедженет[60] и Хохенщауфен[61] в една, ако смесим ландкнехти с гренадири, стрелците с арбалети със стрелците с аркебузи, или ако обезпокоим географията и слеем градове с градове, замъци със замъци, кули с кули[62] и сега, връщайки се към рицаря, казах, че си идва от война — едно мънисто от колието на войната, която е спечелил (той я мисли за последната и не знае, че колието е безкрайно или пък има край, но е кръгообразно и времето отронва зърната му, сякаш е безкрайно)[63], замина млад и силен, а войната го връща стар, плешив и грохнал, това съвсем не е ново[64], на войната й липсва въображение и повтаря хитрините си, така че рицарят, както всички рицари, преминали през война, без да попаднат в клопката на смъртта[65], е брадясал, прашен, мирише на пот, на кръв и мръсотия, мишниците му са убежище за въшки, изриналата се кожа между бедрата пари като от изгаряне, непрекъснато храчи зеленикава слюнка, говори с глас, прегракнал от студовете, стрелбите, пиянствата, ругатните и всичките заповеди, издавани и отменяни с крясък, две думи не може да каже, без да изпсува, вече е забравил изящния език, на който говореше още като момче, когато служеше като паж в двора на Великия избирател[66] и на един архиепископ; от жените вече не иска любов, иска им вино, храна, легло и когато войниците изнасилват момичетата, той пие сам и мълчалив[67], докато войниците се появят отново, като се прозяват и пият заедно с него, но тогава той удря внезапно по масата и започва да проклина кралчетата, които бягат пребледнели и с разпарцалосани дрехи, яхнали някой изпотен кон, за да се появят отново, веднага след свършването на битката, облечени в злато[68], под златен балдахин сред кортеж от пера и знамена, проклина папите, покрити с хермелин, които от височината на носилката миросват червените печати на договорите, проклина императора[69], когото веднъж видя да крачи сред копия, вдигнати по желание на този господинчо на войната[70], накрая рицарят става и катурва стола и масата, вдига голяма врява, кръчмата (или каквото е там)[71] е подпалена, собственикът — бичуван, тълпата войници, начело с рицаря, тръгва отново, сега минават през гора, огряна от луната, рицарят вече не проклина, не говори, продължава напред с очи, втренчени в нощта, войниците се смълчават един след друг, задрямват на конете си, сънуват с обронена на гърдите глава, някой мисли, че чува далечна музика, музика от неговото детство, прекарано в някое село на Миланското[72] или Каталонското[73] графство, друг мисли, че чува гласове, които го викат: гласа на майка си, на жена си или на годеницата си, някой изкрещява и се събужда стреснат[74], но рицарят не се спира, не се обръща да види кой е изкрещял, продължава напред[75], продължава с отворени очи, приковани в нощта, луната лъска оръжието му, а на войника, който върви зад него[76], който е най-близо до рицаря, който носи разнищено знаме, обгорено от барут, увиснало сега на хълбока на коня подобно на мръсен чул[77], на този войник — русо момче с вид на фокусник, внезапно му идва на ум[78], че доспехите на рицаря яздят празни, че рицарят се е изпарил, изчезнал е и са останали само доспехите, като призрак, като кукла, или пък може би доспехите са обсебили рицаря[79], попили са го, както гъба попива течност, изсмукали са кръвта му, раздробили са костите му и сега доспехите са куха черупка, без плътта на рицаря в нея, така си го представя, понеже винаги е виждал рицаря, облечен в доспехи, и от него познава само тези доспехи, които жестикулират и крепят копието и шлема[80], който издава и отменя заповеди и излайва ругатни (а под шлема — чорлави коси, но, изглежда, само коса е останала от рицаря) и тази мисъл, тази измислица разсмива светлокосия войник, защото му идва наум, че навярно е минало много време, откакто рицарят е изсъхнал в доспехите си, без те да го разберат[81], и са вървели подир този железен гроб от битка на битка, предизвиквайки смъртта, но когато знаменосецът се разсмива като сомнамбул, рицарят се възправя на стремената и избухва в проклятия (сякаш бе отгатнал причината за смеха на знаменосеца и на свой ред иска да се пошегува с него или да го укори), русият войник се свива от ужас, обаче веднага разбира, че рицарят нито се е размърдал, нито е проклинал заради неговия смях, ами дърветата в гората, които до този момент изглеждаха заспали в нощта и студа, внезапно се пробуждат, внезапно се покриват с цветове и плодове; искам да кажа, макар че метафората е стара и всички са се досетили[82], искам да кажа за цъфтежа, който зноят на войната предизвиква зиме и лете както в горите, тъй и в пустините, за вечно зрелите плодове, искам да кажа за врага, за ненаситните врагове, които ни дебнат[83] търпеливо, упорито, скрити в сянката, слети с мъглата и дима, а в този момент дремещите конници и пияните войници с аркебузи се превръщат в…[84], но всичко това вече се случи и отмина, сега рицарят сам се завръща в своя замък, без бъркотията от железа, коне и хора, която го съпровождаше по време на пътешествието му из една провинция на войната, вече остави зад гърба си целия този грохот, завинаги се раздели с биваците[85], с грабежите, със засадите, с ужаса, с безсънието, с глада, от войната пази само коня, доспехите, копието с лисича кожа в единия край (за да не шурти кръвта и да не му наквасва ръката), пази миризмата на мръсотия и пот, въшките, обрива, набраздената със зелено слюнка и спомените, спомените[86], спомените, изрязани[87] от голямата шумна картина на войната, този младеж, паднал на тревата с лице към небето, който потапяше в една река, вече не зная коя: Мено, Тахо, който потапяше в една безучастна река двата си крака, умъртвяваше ги и ги премазваше, отнасяше ги надолу по реката, превърнати в жили, най-напред червени, сетне розови, сетне сиви, дванадесетте жили, дванадесет на един площад, съвсем черен и пуст, и на всяка жила по един екзекутиран[88], висящ с изплезен език, вятърът ги блъскаше един в друг, а онази камбанария показваше часа, независимо кой час, час извън времето; старецът, който приклякваше, за да се изходи на замръзналата земя, покрита със сняг[89], и моментално рухваше върху цвете от кръв и лайна, цветето на дизентерията, превисоката четвъртита тухлена кула и по-нататък — редицата кипариси[90] и струята масло, която се изля от зъбците на кулата, която се изля върху рицарите, облечени в бели туники с червен кръст на гърдите[91] (всички бяха изящни и красиви и преди миг бяха слушали литургия, литургията, която отслужи за тях един епископ, отрупан със скъпоценни камъни), и зейналият черен кратер, където се изля маслото, дупка, която миришеше и цвъртеше подобно тиган на огън, а на него, на рицаря, му замириса сладко на пържено и на изгорели парцали и внезапно на ръката си усети парене и видя, че там бе попаднало късче вряло месо, парченце от плътта на някой от рицарите, които преди миг слушаха литургия и се осланяха на божието покровителство, тъй като за тях това бе войната, макар че навярно за кралете и съвсем сигурно за папите и императорите тя да бе нещо друго[92], партия шах[93], която ще изиграят от разстояние, всеки един, затворен в своя град, в своята крепост, в своя дворец, докато, щом завършеше партията, щяха да излязат да се срещнат и да си стиснат ръце като добри съперници и щяха да разпределят земните царства, но сега вече и рицарят изскочи от шахматната дъска на папите и императорите и се завръща в своя замък, където е жена му (когато мисли за жена си, той мисли за младата жена, която напусна преди много години), където е соколът[94], който кацваше на ръкавицата му[95] през утрините, когато отиваха на лов, където е лютнята, с която понякога акомпанираше песните си в един провансалски[96] или сицилийски[97] двор, рондата на Чино ди Пистоа[98], замъкът, където най-сетне ще се освободи от доспехите като от засъхналата мъртва коричка на някоя вече оздравяла рана, където ще си свали шлема като някаква чужда глава, която знаеше само да ругае и да преследва противника, замъкът, където кралете, които спаси от позор, ще го отрупат с почести, където папата и императорът, които местеха шахматните фигури на войната, ще го направят придворен шут или граф, и ето зад един завой на пътеката вижда върху непокътнатия хълм своя непокътнат замък, вижда орната земя наоколо и селяните, сведени над земята[99], вижда едно куче, домашно куче, което подтичва между камъните и се спира тук-там, за да подуши следата на други кучета и пред тази почти идилична картина на замъка, орачите и кучето рицарят мисли, че както на него му избягват истинските ключове на войната (които навярно са в ръцете на папите и императорите, на които кралете ще завиждат), така на селяните, приведени над зеленчуците, не им е дадено да познаят изнурителния труд на войната, който той пък изтърпя в продължение на толкова време, защото за тях войната е била най-много някаква смътна новина, сияние от пожар на хоризонта, минаване на войски по пътя, а що се отнася до кучето, мисли рицарят, то дори не е знаело, че има войни, грабежи, битки, договори, благословени от папата, император, който кара копията да се вдигат, кучето сигурно е продължило да си яде, да спи, да се чифтосва с някоя кучка, без да знае, че там, където се сражаваше рицарят, границите се разпадаха, за да се възстановяват по-далеч, кучето никога нямаше да узнае, че Христовият викарий[100] е бил влачен по улиците, че един император ден и нощ е стоял на колене[101], гол пред вратата на един замък, че цветът на християнството се е пържил в катран и масло, защото за кучето топовният изстрел ще бъде нещо като грохота на гръмотевица по време на буря и ако то бе видяло този господинчо на войната, щеше да го залае като някой обикновен непознат или щеше да размаха опашка, ако му станеше симпатичен, или пък му дадеше да яде, така че рицарят се чувствува горд, че принадлежи на Историята, че е бил една от шахматните фигури на войната, а наедно с гордостта не може да не изпита и съчувствие към орачите, които не правят Историята, и дори някакво изумление пред това куче — съвременник на папи и императори, което никога не ще узнае[102], че е имало папи и императори (нито дори, че има рицари)[103], пред кучето, идващо насреща му, също както би могло да върви срещу някой селянин или срещу самия император, без да прави разлика между двамата[104], без дори да подозира катастрофите и подвизите, които окръжават с ореол доспехите на рицаря, и продължавайки тази мисъл, тази верига, която започва от кучето, рицарят смята, че тя не свършва с папите и императорите, тъй като на кучето не е известно това, което отчасти и погрешно знаят селяните, а пък на тях не им е известно това, което знае рицарят, а на него — това, което знаят кралете, а на кралете — това, което знаят папите и императорите, така, мисли си рицарят, папите и императорите ще узнаят само отчасти и погрешно това, което в своята пълна и чиста истина е известно само на бога, а тези размишления[105], тази вяра, че у бога е последният ключ, който поставя в съгласие всички фрагменти, поражда в душата на рицаря надеждата, че ако папата и императорът, които владеят играта на войната, го направят дук или граф в знак на признателност за неговата смелост и преданост, то бог, който владее играта на папите и императорите, ще му опрости на него, на рицаря, убийствата, насилията и грабежите в знак на благодарност за страха, безсънието и глада, а тази надежда предизвиква усмивка у рицаря, но точно в момента, когато надеждата го ободрява и го кара да се усмихне, кучето, което тичаше насреща му, се спира като пред някаква стена, заковава лапи в земята, козината му настръхва, очите му блясват, полуотваря уста, оголва зъби и започва да вие като вълк, но рицарят отдава неочакваната враждебност на кучето на едно незначително обстоятелство, извлечено от собственото му положение, отдава го на това, че кучето не го познава, че кучето се плаши от коня, от доспехите, от лисичата опашка на върха на копието, човек не трябва да се учудва, че това селско куче се плаши от един рицар, покрит с желязо, и от кон, окичен с оглавник и ремъци[106], така че рицарят не отдава никакво значение на поведението на кучето и продължава напред по пътя, краката на коня едва не премазват кучето, то отскача встрани и продължава да вие, продължава да стене и да оголва зъби, а рицарят си спомня отново за жена си, за сокола и за любимата лютня и забравя за кучето, но това, което рицарят никога не ще узнае[107], е, че кучето е подушило около доспехите му лавата на Смъртта и на Ада, тъй като кучето вече знае това, което не е известно на рицаря, вече знае, че един оток в слабините на рицаря е започнал да дестилира соковете на черната чума[108] и че Смъртта и Дяволът очакват рицаря в подножието на хълма, за да го отнесат, защото ако рицарят го знаеше, щеше да помисли (наподобявайки реда на предишните си разсъждения, макар и в противоположен смисъл), че ако кучето се спря там, където рицарят отмина, така и рицарят навярно би се спрял там, където папите и императорите отминават, и все в същия смисъл рицарят би помислил, че папата и императорът не ще направят рицаря нито дук, нито граф, а бог не ще опрости греховете му, искам да кажа, че ако бе разсъждавал по този начин, рицарят би помислил, че може би за бога събитията, които сграбчват хората, образуват тъкан, която не улавя самия бог, както рицарят отминава, без да забележи примката, в която се е хванало кучето, въпреки че е била заложена за рицаря, а не за кучето (независимо от това, че човешките молитви например са изтъкани за бога), обаче рицарят не го знае и вече се спуска по хълма към своя замък, ощастливен от надеждата, че смелостта му е оплела мрежата, в която ще попадне мухата-папа, мухата-император, а мъката му е оплела другата, по-тънката мрежа, в която ще попадне мухата-бог, докато там долу, на пътя, кучето, което смесва тътена на войната с тътена на бурята, продължава и продължава да подрежда фигурите на друга война, в която рицарят обърква лая на смъртта с лая на едно куче.
Пред погледа ни е един мъж, зает с всекидневните си сутрешни занимания, извършвани в затворено помещение. Това е ковачът Косимо Шмиц, на когото пред една знаменита хирургическа сесия бе премахнато, в присъствието на огромна публика, чувството за бъдеще, като благоразумно му бе оставена (както сега се правят операциите на сливиците, след като се установи вредата от цялостното им изваждане) частица усещане за бъдещето за период от осем минути. Осемте минути отбелязват максималния обхват на предусещането, на страха и надеждата за събитията. Осем минути преди да се разрази циклонът, той долавя значението на атмосферните явления, които го предвещават, и въпреки че притежава вътрешно и външно усещане, липсва му чувство за бъдеще, т.е. за взаимовръзка между нещата — усеща, но не може да предвиди.
Наблюдаваме с удоволствие как става, измива се, приготвя си мате; после се зачита във вестника, след което си сервира закуската, оправя завесата, оправя някакъв ключ, слуша малко радиото, чете записки в бележника, размества някои неща из стаята, пише нещо, храни едно птиче и се унася в дрямка, седнал във фотьойла; после оправя леглото си и го застила; става обед — сутринта му е приключила.
Някой силно разтърсва вратата му и я отваря шумно с грамадни ключове, и тогава се появяват трима тъмничари или пазачи, и се нахвърлят свирепо отгоре му, без той да оказва съпротива.[109] (Сигурно сте се досетили, че тази обикновена сутрин преминава в затворническата килия.) Изненадан тръгва накъдето го водят. Но малко преди да влезе в голямата зала, мислено си представя с подробности зала със съдии, свещеник, лекар и близки, а в единия ъгъл — електрическия стол. В тези осем минути на предусещане за бъдещето си припомня и съобразява, че предишния ден му е била наложена смъртна присъда и че машината го очаква, за да бъде тя изпълнена.
Спомня си също, че преди известно време един следобед прибягна до услугите на известен професор по психология, за да му премахне спомена за някои деяния и най-вече мисълта за предстоящите последици от тях — беше убил цялото си семейство и искаше да забрави за евентуалното възмездие. Какво би спечелил, ако избяга, щом страхът го мъчеше непрекъснато? И известният специалист не бе успял да предизвика забравата, но можа да съкрати бъдещето почти до едно настояще. И Косимо се луташе по света без надежда, но и без чувство за страх.
Бъдещето не е живо, не съществува за Косимо Шмиц ковача, не му носи нито радост, нито страх. Миналото, без бъдещето, също избледнява, защото паметта едва ли може да е от полза; а колко силно, цялостно и вечно е настоящето, неразсейвано от видения и представи за бъдещето, нито от мисълта, че скоро ще отмине.
Яркост, колоритност, сила, наслада, въодушевление насищат всяка секунда на едно настояще, което изключва сливането както на спомени, така и на предвиждания; едно ослепително настояще, чиито минути се равняват на часове. В същност няма човешко същество, което, с изключение на първите месеци от детството, да съхранява някаква далечна представа за едно настояще без спомени и без предвиждане; нито любовта, нито страстта, нито пътуването, нито чудесното могат да придобият силата на чувствения безпорядък от безкрайното наслагване на състояния у привилегирования от прототипното, лишено от спомени и предчувствия настояще, без задръжки и подтици. Това, както споменаваше известният професор в обясненията си, е компенсацията за неблагополучията, възникнали в резултат на операцията. И така Косимо живееше в едно постоянно, цялостно и непрекъснато състояние на захлас и съчувствуваше на безцветния живот и на изискванията на хората към настоящето.
Трогателно е да го видим как се прехласва във всеки нюанс на деня, във всяка промяна на луната, как се очарова от всеки миг на желание и съзерцание. Как обожава, обича света. Така всеобхватен е мигът му, че около него нищо не се променя, всичко е вечно, и най-безцветното е неотразимо с въздействието си, дълбоко и внушително.
Той целият е напрегнат и същевременно проницаем, защото възприема всяко дърво и всяка сянка с всичките светлини на душата си, без опасения, без разсейване. Словото се забавя; предопределяща е неизбежността на онова, което неудържимо се натрупва и обновява.
Аз, който ви го разказвам, се чувствувам затрогнат от наблюдението на това сладостно и дребно изживяване на сутринта от бедния Косимо Шмиц, автоматизиран във възприемане щастието на глътки, вглъбен в себе си, с ясното чувство за функциите на организма си и за неговото съществуване. Съжалявам, че се случи така. Като истински психолог, а не психофизиолог, допускам съвсем спокойно, че същият резултат — било лишаване от памет или от предвиждане — би могъл да се постигне, без да се прибягва до тази сложна и скъпа от биологична гледна точка хирургическа намеса. Тя, както всяка намеса — химична, клинична, диетична или климатична, във вкусовете и в естествените наклонности, с които се раждаме, представлява една пагубна и всеобща заблуда. За да избегнеш предвиждането, достатъчно е да се освободиш от паметта, а за да се освободиш изцяло от паметта, ти стига да отхвърлиш всяка мисъл за миналото.
Така че, скъпи читателю, ако този разказ не ти хареса, вече знаеш как можеш да го забравиш. Възможно е да не си го знаел, а без това никога не би могъл да го забравиш.
Както виждаш, този разказ е за истински читатели, но и за истински автор, тъй като те научава как да забравяш измислиците му.
След като вече е използвал способността на съзнанието си да предвижда осем минути напред, той започва да възприема настоящето — това, че го връзват за машината, но без да може да предвиди следващата минута, в която ще бъде умъртвен. Съзнателният ритъм на обстоятелствата, предопределящи предвиждането, е редуващ се или цикличен, а не непрекъснат (отделен е въпросът, че поради преднамереното неупражняване на способността да се предвижда се заживява все повече с едно абсолютно настояще и все по-малко съществува следващият момент), както не е непрекъснат и в едно съзнание, неподложено на често прилаганата, и то с успех, техника на ампутиране на разсъдъка, от доктор Десфутуранте[110] (псевдоним, под който се прикрива добре познатият лекар Екстирпио Темпоралис[111], тъй като истинското му име е Ексисио Апорвениус[112], а то също не е окончателното, защото най-истинското от всичките му имена е Педро Гутиерес. Въпреки цялото вълшебство, което се крие в действията на този хирург, аз протестирам затова, че той си присвоява всяко изтръгнато бъдеще, и така нито един негов съвременник не ще има удоволствието да присъствува на погребението му)[113]. Напомням между другото един важен за читателя факт — че доктор Десфутуранте се надява да усъвършенствува психическата операция от големия раздел на новата „Хирургия на съзнанието“, като я допълни с изтръгване и на миналото. Щом това се осъществи и от него се възползват онези, които биха желали никога да не са преживявали някои моменти, може би един хубав разказ (и дано този е такъв, дано може да ви бъде полезен за целта) ще бъде достатъчен за отмора, за да забравите всичко преживяно в живота. Читателят, лишен от бъдеще и от минало, ще получава това усещане винаги когато отново реши да прочете моя разказ и ще ми е задължен заради привилегията, с която е бил удостоен, именно той да бъде човекът, живеещ само с един разказ.
Предавам перото на читателя, за да опише за себе си онова, което аз не ще мога да предам, лудостта, ужасния страх, припадъка, изтощителната съпротива при тегленето, ужаса да те поставят на онзи стол и да те завържат; докато на това лице, в това изражение се чете сияйно щастие, спокойствие, след като изтекат осемте минути на предчувствие за бъдещето; така че две минути преди той да издъхне при изпълнение на присъдата, усещането престава да действува. (Тъй като ужасът се подхранва от очакване на предстоящото, след като поредните осем минути предвиждане минат, той се отпуска усмихнат и успокоен на електрическия стол и в това състояние е поразен от тока. Защото, ако сме пропуснали да споменем, а фантазьорското повествование на този разказ го изисква, импулсът от осем минути предвиждане биваше последван от пауза от още толкова минути на абсолютно действие на настоящето; така жертвата на електрическия стол, а също и наша, умря, най-блажено усмихната.)
Ще се покаже ли читателят достоен за Едгар По, какъвто аз не съумях да бъда, в тези ужасяващи критични моменти, следвани от блаженство? (А ще звучи ли художествено, ако това се описва с думи и жестове в литературни произведения?)
Сега е мъртъв, без да е изпитал мъките на агонията, без никакво страдание, без да се опитва да бяга, както преди да започне някоя най-обикновена сутрин от своето настояще във вечността.
Лежи мъртъв Косимо Шмиц. Петнадесет дни след смъртта му съдът прави следното реабилитиращо изявление:
Съвкупност от деликатни фаталности заблудиха този съд и го накараха да изпадне в една фатална и извънредно злощастна грешка. Нещастният Косимо Шмиц беше много неспокоен дух, който се стремеше да опита всяка новост, открита по света — механична, химична, терапевтична и психологична. Така един ден, преди петнадесет години, той се подложи на лечението на авантюристичния и възхваляван на времето си учен Джонатан Деметриус, който въпреки цинизма си беше направил велико откритие в областта на хистологията и мозъчната физиология и успя наистина да промени по оперативен път миналото на хората, недоволни от него[114].
На консултация при него попаднал нещастният Косимо Шмиц, жаден за новости; протестирал от празното си минало и помолил Деметриус да му присади минало на най-безстрашния и зловещ разбойник, тъй като в продължение на четиридесет години ставал всеки ден в един и същ час, в една и съща къща, правил едно и също и си лягал всяка вечер по едно и също време, което причинило заболяването му от обща монотонност на миналото.
Оттам излязъл с присадено съзнание, някъде в мъглявините на спомена, че е бил убиец на цялото си семейство, нещо, което доста го забавлявало в продължение на няколко години, но впоследствие се превърнало в мъчение. Във връзка с това съдът се чувствува задължен да заяви, че семейството на Косимо Шмиц е живо, здраво и целокупно, че е избягало, уплашено от някои признаци на психическо разстройство у Шмиц. Това се случило в една далечна равнина в Аляска; оттам достигна до съда вестта за колективното убийство, което в действителност никога не е било извършено.
Съдът признава, че ако Косимо Шмиц се е объркал напълно с неговата хирургическа авантюра, това важи още повече за съда при разследванията му и при налагането на присъдата за ужасното и несъщестуващо престъпление, което Косимо признал, че извършил.
Горкият Косимо Шмиц, горкият съд на Горна Каледония.
Да живее в спомена ти нещо, което никога не си преживявал дори и като емоция или видение; да имаш минало, което никога не е било настояще[115]. О, в онзи ден, с какво желание натисна той спусъка, обхванат от ужас и наслада. Цялото му семейство! Да имаш до четиридесетте си години едно минало, после друго, с паметта на друго същество в същото тяло. Може би по-късно ще се окаже, че и това настояще никога не е било негово. След някоя нова намеса в послушния мозък той ще получи още едно нетрайно съзнание, че е бил герой, химик. Може би ще разтваря ръце, докато обяснява как е изследвал Судан или Самоа.
Джонатан Деметриус, влюбен във всяко щастие, ваятел на щастия и на любовни спомени в онези съзнания, чието настояще е било свързано със сълзи, проявяваше изобретателност и със спокойно умение и сладка нежност разгадаваше всяка душа.
— Какво желаете? — И Косимо му четеше най-страховитите страници за разбойника Драйк, за Морган или за любимия на Рекамие.
— Бих предпочел да бъда…
— Ще бъдеш.
Бедният Косимо Шмиц. Не е ли възможна трета операция след двете толкоз пагубни, която да го възкреси? А, не — възкликва терапевтиката, — нашата професия е безпогрешна, не сме длъжни да поправяме грешките на съдилищата.
Тъй като досега и най-търпеливите изследвания не са открили средство, което несъмнено да бъде повече благотворно, отколкото разрушително, тук му е мястото да се пофилософствува по въпроса за непоправимото несъвършенство на човешките открития. За пример може да послужат удивителните методи на великия доктор Десфутуранте, чието приложение очевидно притежава предимството да ни освобождава от всякакъв род неопределени и далечни страхове и трепетни и далечни надежди, но същевременно и неудобството от това, че след осемте минути предвиждане следва пауза, при което всяка предвидливост изчезва и оперираният пациент не може да предвиди дори това, че след три секунди ще бъде прегазен от задаващия се на десет метра влак.[116]
На читателя се пада сега да изпълни дълга си, след като аз вече изпълних моя, т.е. да се направи, че вярва.[117]
За повече сведения може да се консултирате с моя разказ „Самоубиец“, отнасящ се за операция на съзнанието, в който вече направих страшния и дълбок намек за методите на Цялостно ампутиране на съзнанието, чиято техника, както е установил читателят, беше използвана с ограничено приложение за частични ампутации.
Умря с усмивка. Неговото богато настояще, липсата на бъдеще и двойното му минало не му отнеха в последния миг радостта от живота. Косимо, който беше и не беше, който беше повече и по-малко от другите.
(„Юг“)
Когато държах църквицата „Свети Франсишку от Паула“ (разправяше един стар свещеник), случи ми се едно изключително приключение. Живеех току до нея и една нощ се прибрах късно. Никога не се прибирах късно, ако първо не отидех да видя дали вратите на храма са добре затворени. Добре затворени бяха, но зърнах светлина под тях. Изтичах уплашен да търся обходната стража; не я намерих, върнах се назад и спрях в притвора, не знаех какво да сторя. Светлината, без да е много силна, беше прекалено силна за крадци; пък и забелязах, че е неподвижна и равномерна, не се местеше насам-натам, както би било от свещи или фенери на хора, които крадат. Тайнствеността ме увлече, отидох в къщи да взема ключовете на дрехарната (клисарят бе отишъл да пренощува в Нитерой), прекръстих се първо, отворих вратата и влязох.
Коридорът беше тъмен. Носех със себе си фенер и пристъпвах полекичка, като приглушавах колкото можех шума от обувките. Първата и втората врата, които водят към храма, бяха затворени; обаче се виждаше същата светлина и за щастие по-силна, отколкото откъм улицата. Упътих се нататък, докато стигнах до третата, отворената врата. Оставих в един ъгъл фенера, с кърпичка отгоре, че да не ме видят отвътре, и се приближих да погледна какво става.
Веднага спрях. Действително едва тогава забелязах, че нямах никакво оръжие и че щях да се изложа на голяма опасност, ако се появях в църквата без друга защита, освен моите две ръце. Изминаха още няколко минути. В църквата светлината беше същата, равномерна и навсякъде, с някакъв млечен цвят, какъвто нямаше светлината на свещите. Чух и гласове, които още повече ме объркаха, не шушукащи, нито пък размесени, а равномерни, ясни и спокойни, като в разговор. Не можах да проумея веднага какво казват. Току ме нападна една мисъл, която ме накара да отстъпя. Нали в ония времена труповете биваха погребвани в църквите, въобразих си, че разговорът може да е на покойници. Отстъпих уплашен и чак когато мина някое време, можах да се съвзема и да отида пак до вратата, като си казвах, че подобна мисъл е нелепост. Действителността щеше да ми предложи нещо по-смайващо от диалог на мъртъвци. Поверих се на господ, прекръстих се отново и тръгнах скришом, прилепен до стената, докато влязох. Тогава видях нещо изключително.
Двама от тримата светци на отсрещната страна, свети Йосиф и свети Михаил (вдясно, ако човек влиза в черквата от предната врата), бяха слезли от нишите и седяха в своите олтари. Размерите им не бяха на самите изображения, а на хора. Говореха насам, където са олтарите на свети Йоан Кръстител и свети Франсишку от Салиш. Не мога да опиша какво почувствувах. В продължение на известно време, което не съм в състояние да пресметна, стоях, без да помръдна ни напред, ни назад, тръпки ме лазеха и треперех. Наистина стигнах до ръба на лудостта и не паднах в нейната пропаст благодарение на божията милост. Че престанах да осъзнавам самия себе си и всяка друга действителност освен онази, тъй нова и тъй единствена, това мога да го потвърдя; само така се обяснява безстрашието, с което след време влязох още по-навътре в църквата, за да погледна и към противоположната страна. Видях там същата работа: свети Франсишку от Салиш и свети Йоан, слезли от нишите, седят в олтарите и приказват с другите светци.
Такова бе моето изумление, че те продължиха да говорят, струва ми се, без да чувам шума на гласовете. Полека-лека успях да ги доловя и можах да разбера, че не бяха прекъснали разговора; различих ги, чух ясно думите, но не можах да уловя веднага смисъла. Един от светците, говорещ къмто големия олтар, ме накара да извърна глава и тогава видях, че свети Франсишку от Паула, чието име носи църквата, бе направил същото, както и другите, и им говореше, както те приказваха помежду си. Гласовете не надвишаваха средния тон и все пак се чуваха добре, сякаш звуковите вълни бяха придобили по-голяма сила на предаване. Но ако всичко това беше ужасяващо, не по-малко ужасяваща бе светлината, която не идваше от никъде, защото полилеите и свещниците бяха всичките угасени; това беше като някаква лунна светлина, която проникваше там, а очите не можеха да видят луната; сравнението бе доста точно, защото ако беше действително лунна светлина, щеше да оставя някои тъмни места, и така ставаше, и тъкмо в един от тия кътове се укрих аз.
Тогава вече действувах несъзнателно. Животът, който изживях през всичкото това време, не приличаше на другия ми живот, преди и след това. Достатъчно е да помисли човек, че при такова необикновено зрелище аз изгубих всякакъв страх; губех способността да разсъждавам, можех само да чувам и да съзерцавам.
Разбрах, след няколко мига, че те правеха преглед на молитвите и одумваха жалбите през тоя ден. Всеки отбелязваше по нещо. Всички те, страшни психолози, бяха проникнали в душите и житията на богомолците и разнищваха чувствата на всеки един, както анатомите разрязват някой труп. Свети Йоан Кръстител и свети Франсишку от Паула, закоравели аскети, понякога се показваха разсърдени и непреклонни. Не беше такъв свети Франсишку от Салиш; той слушаше или разправяше нещата със същото опрощение, което предшествува неговата прочута книга „Въвеждане в благочестивия живот“.
И така, всеки според темперамента си, те един по един разказваха и тълкуваха. Вече бяха разправили случаи на искрена и чиста вяра, други на безразличие, преструвня и своенравие; двамата аскети бяха все повече и повече отвратени, но свети Франсишку от Паула им припомняше словата на Писанието: много са призваните, малко са избраните, с което подчертаваше, че не всички, които отиваха да се черкуват, имаха чисто сърце. Свети Йоан кимаше с глава.
— Франсишку от Салиш, казвам ти, че постепенно у мене се заражда едно чувство, необичайно за светец: почвам да не вярвам в човека.
— Всичко преувеличаваш, свети Йоане Кръстителю — пресече го светият епископ. — Да не преувеличаваме нищо. Гледай — тъкмо днес стана нещо, което ме накара да се усмихна, а в същност може да те възмути. Хората не са по-лоши, отколкото бяха през другите векове: като махнем от тях лошото, ще останат много хубави неща. Вярвай в това и ще се усмихнеш, като чуеш моя случай.
— Аз ли?
— Ти, Йоане Кръстителю, и ти също, Франсишку от Паула, и всички вие ще да се усмихнете с мене; а от моя страна, аз мога да го сторя, защото вече се застъпих за него пред господа бога и постигнах онова, за което дойде да ме моли същият тоя човек.
— Какъв човек?
— Човек по-интересен от твоя писар, Йосифе, и от твоя бакалин, Михаиле.
— Може — прекъсна го свети Йосиф, — но не ще да е по-интересен от прелюбодейката, която днес дойде тук да се просне в нозете ми. Идваше да ме моли да съм очистел сърцето й от проказата на сладострастието. Скарала се била тъкмо вчера с приятеля си, който грубо я наругал, и прекарала нощта в сълзи. Сутринта решила да го напусне и дошла тука да търси силата, необходима й, за да излезе от ноктите на лукавия. Добре почна да се моли, сърдечно; но полека-лека видях, че мисълта я напуска, за да се върне към първоначалните наслади. Думите, успоредно с това, губеха живот. Молитвата вече охладня, после изстудя, после стана несъзнателна; устните, привикнали да се молят, изричаха молитвата; но душата, която аз съзирах оттам, отгоре, вече не беше тука, беше с другия. Накрая се прекръсти, стана и излезе, без да иска нищо друго.
— По-добър е моят случай.
— По-добър от това? — запита свети Йосиф, заинтересуван.
— Много по-добър — отвърна свети Франсишку от Салиш — и не е тъжен като тая бедна душа, ранена от земното зло, която божията благодат все още може да спаси. А защо да не може да спаси и оная другата? Ето коя.
Умълчаха се всички, наведоха се бюстовете, внимателни, заслушани, очакващи. Тук се побоях; това ми напомни, че те, които виждат всичко, що става вътре в хората сякаш сме стъклени — затънтените мисли, изопачените намерения, потайните омрази, — спокойно можеха да са прочели в мене някой грях. Но нямал време много да умувам; свети Франсишку от Салиш заразправя.
— Петдесетгодишен е моят човек — рече той, — жена му е на легло, болна от червен вятър на левия крак. От пет дни живее в печал, злощастието се величава, а науката не се наема да я лекува. Вижте обаче докъде може да стигне един обществен предразсъдък. Никой не вярва в болката на Салиш (той носи моето име), никой не вярва, че той обича нещо друго освен парите и веднага щом се чу новината за неговата скръб, из цялата махала рукна дъжд от приказки и одумки; даже някои повярваха, че той предварително оплаква разходите по погребението.
— Може и така да е — премисли свети Йосиф.
— Ама не е. Че е лихвар и скъперник, не отричам; лихвар е като живота и скъперник като смъртта. Никой никога не е измъквал тъй безмилостно от джоба на другите златото, среброто, банкнотите и медта; никой никога не ги е спастрял по-ревниво и по-ловко. Пара, паднала в ръката му, вече трудно излиза оттам; и всичко, което му е в излишък от къщите, той трупа в един железен шкаф, заключен със седем ключа. Отваря го понякога, в мъртвите часове, любува се по няколко минути на парите и пак го затваря бързо; но в тия нощи не спи, или спи зле. Няма деца. Животът, който води, е жалък: яде, колкото да не умре, малко и лошо. Семейството му се състои от жената и една черна робиня, купена заедно с друга, преди много години, скришно, и то понеже били контрабанда. Викат даже, че не ги бил и платил, защото продавачът скоро умрял и не оставил нищо писано. Другата негърка умря неотдавна; и сега ще видите дали този човек е или не е геният на пестенето: Салиш се освободи от плащане за трупа…
И светият епископ замълча, да се наслади от ужаса на другите.
— Трупа ли?
— Да, трупа. Накара да заровят робинята като свободен и изпаднал човек, та да не поема разходите по погребението. Дребни, ама все пак разходи. А за него дребни разходи няма — капка по капка вир. Никакво желание за представителност, никакъв вкус към обзавеждане — всичко туй пара струва, а той казва, че парата не пада от небето. Ограничен обществен живот, никакво семейно развлечение. Слуша и разправя забавни случки за живота на другите, понеже това е безплатно удоволствие.
— Ясно е защо има обществено недоверие — изтъкна свети Михаил.
— Не казвам обратното, защото светът не отива по-далече от повърхността на нещата. Светът вижда, че освен известна домакиня, възпитана от него, и негова довереница вече над двайсет години, жената на тоя Салиш е наистина обичана от съпруга. Не се ужасявай, Михаиле — върху оня груб зид поникна едно цвете, бледо и без мирис, ама е цвете. В ботаниката на чувствата ги има тия аномалии. Салиш обича съпругата си — той е покрусен и умопомрачен от мисълта да я загуби. Днес сутринта, рано-рано, след като не е спал повече от два часа, той дойде да умува над близкото злощастие. Отчаян от земята, обърна се към господа — помисли за нас и по-точно за мене, нали съм светецът с неговото име. Само чудо можеше да я спаси и той реши да дойде тука. Живее наблизо и дотърча в църквата. Когато влезе, погледът му светеше обнадежден, може да беше светлината на вярата, но беше нещо много особено, за което ще разкажа. Тук моля ви да удвоите вниманието си.
Видях как бюстовете се наведоха още повече; аз самият не можах да избегна движението и пристъпих една крачка. Разказът на светеца бе толкова дълъг и подробен, разборът толкова усложнен, че не ги привеждам тук изцяло, а по същество.
— Когато си науми да дойде с молба да се застъпя за живота на съпругата, на Салиш му мина през главата една мисъл, присъща за лихваря — да ми обещае восъчен крак. Не богомолецът символизираше по тоя начин спомена за благодеянието, а лихварят, който рече да насили божията милост с очакваната печалба. И заговори не само лихварството, но и скъперничеството, защото в действителност, като предлагаше да изпълни обет, той показваше, че наистина обича живота на жената: предусет на скъперник — харченето е документиране — обича се от сърце само онова, което се плаща в пари, каза му го неговото съзнание през същата неведома уста. Знаете, че такива мисли не се създават както другите, те се раждат от най-съкровеното в характера и остават в полумрака на съзнанието. Но аз веднага прочетох всичко в него, щом влезе развълнуван, с блеснал от надежда поглед; прочетох всичко и зачаках да свърши кръстенето и моленето.
— Поне има някаква вяра — изтъкна свети Йосиф.
— Вяра има някаква, ала неясна и пестелива. Не, той никога не е влизал в братства и в низши ордени, защото в тях се крадяло това, което принадлежи на господа бога — това го казва той, за да помири набожността с кесията. Но всички хубости не са събрани на едно място — вярно е, че той се бои от бога и вярва в него.
— Да, коленичи и взе да се моли.
— Молеше се. Докато се молеше, аз виждах бедната му душа, която страдаше истински, докато надеждата постепенно се подменяше от интуитивна увереност. Бог трябваше да спаси болната насила, благодарение на моето застъпничество, и аз щях да се застъпя — това си мислеше той, докато устните му повтаряха думите на молитвата. Щом свърши молитвата, Салиш остана известно време упован, сключил ръце; накрая проговори устата на човека, проговори, за да изповяда болката, да се закълне, че никоя друга ръка, освен господната, не можеше да възпре удара. Жената щеше да умре… умре… умре… И повтаряше думата, без да се отърси от нея. Жената щеше да умре. Не казваше друго. Готов да изрече молбата и оброка, той не намираше подходящи думи, дори приблизителни или пък двусмислени, не намираше нищо, толкова силна бе липсата на навик да дава нещо. Накрая молбата излезе: жената щяла да умре, той ме молеше да измоля от господа бога опасението й. Обещанието обаче, то все не излизаше. В момента, когато устата му щеше да учлени първата дума, лапата на скъперничеството свиваше вътрешностите му и не пускаше нищо да излезе. Да съм я спасял… да съм се застъпел за нея…
Във въздуха, пред неговите очи, ясно се очертаваше восъчният крак и веднага монетата, която щеше да струва. Кракът изчезна, обаче остана монетата, кръгла, засияла, чисто злато, цялата златна, по-добро злато от това на свещениците в моя олтар, които само са позлатени. Накъдето и да извърнеше очи, виждаше монетата, която се въртеше, въртеше и пак се въртеше. И очите му я опипваха, отдалече, и му придаваха студеното усещане за метала и даже за релефа на отпечатъка. Беше самата тя, старата дългогодишна приятелка, дневна и нощна другарка, тя стоеше във въздуха и се въртеше, ей така — слизаше от тавана или се качваше от пода, или се търкаляше в олтара, от Писмото до Евангелието, или прозвънтяваше сред висулките на полилея.
Сега молбата в очите и неясната меланхолия бяха по-силни и чисто доброволни. Видях ги да се разширяват към мене, пълни с покруса, унижение, беззащитност; а устата казваха нещо откъслечно: боже — ангелите божии — благословените рани — сълзливи и треперещи думи, сякаш да обрисува с тях искреността на вярата и огромната болка. Само обещанието за крака не излизаше. Навремени душата — подобно човек, който събира сили, за да прескочи някое препятствие — дълго се взираше в смъртта на жената и се мяташе от отчаянието, което тя щеше да му донесе, но досами препятствието, когато трябваше да скочи, отстъпваше. Монетата изплаваше от него и обещанието си оставаше в сърцето на човека.
Времето минаваше. Умопомрачението растеше, защото монетата, ускорявайки и умножавайки скоковете, умножаваше сама себе си и изглеждаше като една безкрайност от монети и сблъсъкът ставаше все по-трагичен. Внезапно стражът, че жена му сега можеше да издъхва, смрази кръвта на бедния човек и той поиска да побърза. Можеше да издъхва сега… Молеше ме да съм се застъпел за нея, да съм я спасял…
Тук демонът на скъперничеството му внушаваше една нова сделка, една размяна в натура, като му казваше, че стойността на молитвата е свръхизискана и много по-възвишена, отколкото земните дела. И Салиш, изкривен, покрусен, сключил ръце, с покорен поглед, беззащитен, примирен, молеше да спася жена му. Да спася жена му и ми предлагаше триста — не по-малко, — триста пъти да кажел „Отче наш“ и триста пъти „Аве Мария“. И повтаряше надуто: триста, триста, триста… Постепенно увеличаваше, наддаваше, стигна до петстотин, до хиляда „Отче наш“ и хиляда „Аве Мария“. Не виждаше тая цифра изписана с букви от азбуката, а с арабски цифри, като че ли така ставаше по-богата, по-точна, а задължението — по-голямо, по-голямо и изкушението. Хиляда „Отче наш“, хиляда „Аве Мария“. И пак сълзливите и треперящи думи, благословените рани, ангелите божии… 1000 — 1000 — 1000. Четирите цифри постепенно пораснаха толкова много, че изпълниха църквата от горе до долу, а с тях растеше и усилието на мъжа, и доверието също — думата излизаше от него по-бърза, по-стремителна, вече изговаряна, хиляда, хиляда, хиляда… можете да се смеете, колкото си искате — заключи свети Франсишку от Салиш.
И другите светци наистина се разсмяха, не с оня силен, оскърбителен смях на Омировите богове, когато видели куция Вулкан да обслужва масата, а с един скромен, спокоен, благочестив и католишки смях.
После не можах да чуя нищо повече. Паднах в несвяст на пода. Когато дойдох на себе си, беше светъл ден… Изтичах да отворя всички врати и прозорци на църквата и на дрехарната, че да пусна слънцето, неприятел на лошите сънища.
Бащата сложи детето си на коленете и рече:
— Ще ти разкажа една приказка за сатурняните.
— Какво е това сатурнянин, татко?
— Ще разбереш. И ще разбереш още, че в живота, детето ми, трябва винаги добре да си отваряш очите. Слушай.
Беше неделя следобед и детето, седнало пред вратата на къщата си, гледаше към двете страни на улицата, огряна от слънцето и съвсем пуста. Неделната вечер се спускаше плътно и то се смаляваше все повече, като наблюдаваше тази самота и това мълчание, самотата и мълчанието на всички недели, които познаваше досега. Но тъкмо когато започна да се чувствува наистина съвсем тъжно и самотно, на небето изведнъж се появи огромен сапунен мехур. Детето хукна към средата на улицата, като следеше с поглед бавното въртене на мехура, който непрекъснато растеше. Мехурът продължи да расте, докато стана почти три метра в диаметър, приближи се съвсем до детето и накрая се спусна плавно върху паважа, точно до него.
От кълбото слезе един сатурнянин.
Беше много висок и строен, с големи черни очила и с червена кожа, лъскава и покрита с безброй цветни мехурчета.
От шлема му се излъчваха два снопа жълта светлина — като пипала на насекомо.
Когато слезе от кълбото и тялото му влезе в допир със земната атмосфера, чу се глухо свистене.
Детето като че ли никак не се уплаши от вида му. Двамата спокойно се погледнаха в очите; погледнаха се така, сякаш се познаваха открай време.
Сатурнянинът направи крачка към него.
— Здравей! — каза той.
— Здравей! — отговори детето.
Сатурнянинът му посочи огромния мехур, своето летящо кълбо, и запита:
— Искаш ли да дойдеш с мене?
Очите на детето светнаха от радост, но то си спомни нещо и смръщи вежди.
— Не мога… — Поколеба се за миг и добави: — Наказан съм.
— За какво си наказан?
Щеше да излъже, но погледът на сатурнянина го спря.
— Ами… Счупих нещо и ме наказаха.
— Какво си счупил?
— Една чаша. Само че без да искам…
Сатурнянинът направи едно движение, което детето не разбра.
— И те наказаха за това?
— Да, татко ме наби и ме наказа. И ми каза да не мърдам оттук.
— Хм — възкликна сатурнянинът и като че ли се усмихна. — Виж какво, хайде да направим нещо…
— Добре — каза детето и очите му отново светнаха.
— Гледай сега — продължи човекът от небето. — Аз ще измисля едно дете също като тебе, ще го сложим да седне тук, все едно ти седиш. То ще бъде точно като тебе, толкова еднакво, че дори и татко ти няма да забележи смяната, няма нищо да разбере; въобще никой няма да разбере. И ние ще можем да тръгнем. Какво ще кажеш, а?
Детето гледаше сатурнянина като омагьосано.
— Само че как ще го направиш?
— Много просто; гледай.
И пред изумените очи на детето на отвора на кълбото се появи друго дете, невероятно подобно на него.
— О! — възкликна детето. — То е също като мене.
— Но е само робот…
— Какво?
— Ро… Кукла. Кукла, която много прилича на тебе, и нищо повече.
И куклата, която беше също като детето, отиде и седна пред вратата на къщата, подпря брадичка на колене, обхвана краката си с ръце и лицето й стана много тъжно; също като лицето на детето, преди да дойде сатурнянинът.
— А сега — каза човекът от небето, като потриваше ръце — ще се разходим и ще видим много неща…
— Къде ще идем? Ще отидем ли на небето?
— Щом искаш, ще отидем.
— И ще можем да отлетим много надалече, отвъд морето, и ще стигнем до полето, и ще видим всичките животни?
Сатурнянинът се усмихна. И в усмивката му имаше нещо тайнствено…
— Ще можем — каза той. — Щом искаш.
— И ще летим колкото си искаме, и няма вече да се връщам да си мия лицето и да си лягам?
— Няма вече… Никога — потвърди той и му показа куклата, робота, — той ще прави това вместо тебе.
Погледна леко обезпокоен наоколо и попита:
— Хайде, тръгваме ли?
— Да — отговори детето и изтича към мехура.
— Чакай — спря го сатурнянинът. — Дай си ръката — там вътре можеш да се загубиш много лесно.
— О, няма — засмя се детето. — Как ще се загубя в едно такова малко място?
— Така ти се струва. Много е голямо. Ще видиш.
Той хвана детето за ръка и двамата влязоха през отвора на мехура.
Първото нещо, което детето видя, беше една огромна долина, където имаше безброй най-различни животни с много ярки и пъстри цветове, а когато прекосиха долината, която изглеждаше безкрайна, стигнаха до един град като играчка, който плуваше в небето.
Детето гледаше смаяно и не преставаше да задава въпроси на своя придружител.
— Хайде — каза сатурнянинът, — хвани се здраво, ще летим.
Полетяха много нависоко.
И детето видя много деца като себе си, хиляди, милиони деца, които също летяха и викаха от радост и си играеха из въздуха, в града, сами или придружени от други сатурняни.
— Слушай — каза детето на своя странен придружител, — аз не знаех, че сапунените мехури са толкова големи и толкова хубави отвътре. Всички ли сапунени мехури са такива?
— Не вярвам. Това е един особен мехур.
Детето го погледна сериозно в очите.
— Ти да не си някой ангел?
— Някой какво? — попита сатурнянинът.
— Някой ангел — повтори детето. — Ангел от небето, от господ. Не знаеш ли какво е ангел?
— Не знам. Но няма значение, щом ти харесва, ангел съм. Аз също идвам от небето. Оттам, от много далече, от планетата Сатурн.
— Какво е това планета?
— Планета е… Ами планета е нещо като моя сапунен мехур…
— А-а — каза детето. — А сега къде отиваме?
— В града на децата — отговори сатурнянинът и ускори летенето си през облаците.
Когато пристигнаха в града, човекът от небето каза:
— В този град можеш всякога да си играеш. И можеш да ядеш всичко, каквото поискаш, и да пушиш, докато позеленееш от погълнатия дим. Можеш да си цапаш дрехите и да скачаш, и да викаш, колкото си щеш. Този прекрасен град е на децата и целият е направен, от карамел и тук има милиони деца, които ще играят с тебе. Всички деца от Земята сега са тук. Само тебе те нямаше.
Сатурнянинът погледна към града и доволен потри ръце. Тъмна сянка премина през очите му.
— Върви да играеш! — добави той. — По-късно ще дойдем да ви вземем.
И изчезна сред облаците, които ставаха все по-гъсти и по-черни.
Детето се затича радостно към града и заигра с всички деца от света, и яде сладкиши и сладолед до насита.
Но когато падна нощта, небето се изпълни със страшни шумове и децата малко по малко започнаха да откриват с ужас, че телата им са се изменили и сега те приличат на животинчета. Ако пожелаеха да извикат, само мучаха или ревяха като магарета, или цвилеха като кончета, или блееха като овце, или крякаха като гъски, или грухтяха като свинчета, или квакаха като жабки.
Детето започна да блее и да плаче, обзето от страх; искаше да вика, а излизаше само блеене.
В този момент се появи сатурнянинът, смръщен и зъл.
Той грубо се изсмя.
— Всичко е вече наред — каза той. — Сега си една хубава овчица. Плачеш, за да се върнеш у дома? Но вече никой няма да те обича, дори родителите ти. Сега можеш само да бъдеш изяден, като всички останали деца от Земята. Там са роботите, които ви заместват. Знаеш ли какво ще стане, когато роботите пораснат?
От небето се спуснаха някакви ужасни машини с големи щипци, за да събират децата.
— Хайде — заповяда сатурнянинът на една от машините, — отведете и това! В обора!
Машината изрева, избълва пара и огън по всички посоки и се приближи тежко към детето.
Гигантските й щипци се издигнаха бавно-бавно над главата му. Полюляха се един миг там, горе, и после се спуснаха внезапно, със свистене.
— Мамо! — извика детето и изтича с плач към салона на къщата.
— Какво ти е? — попита тя.
— Страх ме е! — изплака детето. — Не искам да стоя сам в тъмната стая. Мамо, мамо, сатурняните ще ме отвлекат!
Майката, вбесена, се обърна към съпруга си, който спокойно, си четеше вестника, и му извика:
— Говедо! Кога ще престанеш да разказваш на детето преди лягане тези ужасни приказки?
След това, като милваше сина си по главата, добави:
— Хайде, детето ми, сатурняните не съществуват. Това са измислици на татко ти. Хайде, аз ще стоя при тебе.
Но когато влязоха в стаята, детето откри две дълги антени, които се движеха леко над главата на майка му.
— Добре е… — каза Доо на Оах, след като прочете някои части от книгата му за земните обитатели. — Но… струва ми се, че прекаляваш с фантастичните имена… със странни термини, с невероятни събития.
Облегна се на стола и продължи:
— Например нелогично е един град да съществува на повърхността на една планета. Градовете се строят под земята; в рамките на това може да има варианти, но винаги в границите на… разумното. Освен това човек се отегчава от толкова странни имена: някакъв град, който се нарича Хавана, някакъв човек, който се нарича Педро, напитка с име… бакарди. Вместо тунели да казваш, че са… улици; и всички тези ризи, панталони, мустаци… Знаеш ли, откровено казано, струва ми се, че прекаляваш…
Оах въздъхна и погледна ръкописа си.
— Ами опитах се да създам един свят, да го направя достоверен… И ако наистина на Земята има хора, техният свят трябва да бъде такъв, какъвто го описвам. Не знам защо, но трябва да бъде такъв.
Доо се усмихна.
— А-а — възкликна той, — едно птиченце ти е пошушнало това на ухото, така ли?
Оах се учуди:
— Слушай, какво значи… птиченце?
— Виж какво донесох от пътуването си — каза господин Арманду на своя приятел Ейтор и извади нещо от джоба. Бяха седнали в очарователната градина пред къщата на господин Ейтор.
Беше едно куче; едно малко куче, може би най-малкото куче на света. Господин Арманду го сложи върху масата, където животинчето започна да трепери. Беше по-малко от чашите за уиски.
— Какво е това? — попита господин Ейтор.
— Японско куче. Знаеш ли, японците се специализират в изкуството на миниатюрата. Това куче е типичен пример: от поколения насам те кръстосват все по-малки екземпляри, докато стигнаха до това животинче. И забележи, че са тръгнали от дивото куче, близък роднина на вълка.
— То запазва свирепостта на вълка — продължи господин Арманду, — като я съчетава с достойнствата на кучето-пазач. Освен това то има различни технически усъвършенствувания. Зъбите са покрити с платинен слой; те са твърди и силно заострени. Тук, на ушите, както виждаш, е нагласен акустичен апарат, за да изостря слуха. На очите — контактни лещи, подложени на специална обработка, така че му позволяват да вижда на тъмно. Ами тренировката! Каква тренировка, скъпи мой. Дванайсет години…
— На дванайсет години ли е това животно?
— На дванайсет години. Дванайсет години непрекъснато приспособяване и е в състояние да разпознае един негодник от километри разстояние. Смъртно ги ненавижда. Ще ти кажа едно нещо: откакто притежавам това куче в къщи, аз съм по-спокоен.
Облегна се в креслото и отпи глътка уиски.
В този момент някой почука на входната врата. Беше един мъж; един дрипав просяк, подпрян на патерица.
— Какво искаш? — извика господин Ейтор.
— Милостиня, за бога…
— Адолфу! — извика господин Ейтор слугата. — Ела тук!
— Един момент, Ейтор — каза господин Арманду с блеснали очи. — Не искаш ли да видиш как работи моето кученце?
И без да дочака отговор, пошепна в ухото на кучето:
— Хайде, Билбу! Докарай го тук! — И към приятеля си: — За първи път то ще работи тук, в Бразилия.
В същото време Билбу скочи от масата и като стрела се втурна през поляната. Малко след това просякът влезе през вратата, сякаш го влачеше трактор.
— Видя ли? — извика въодушевено господин Арманду. И просякът вече беше пред тях, платинените си зъби Билбу беше впил в здравия му крак.
— Какво искаш? — започна да го разпитва господин Ейтор строго.
— Милостиня, за бога — започна просякът със сгърчено от болка лице.
— А защо не работиш, добри човече?
— Не мога… Нямам един крак…
— Има много служби, където може да се работи и без крак.
— Нито една служба не ми носи това, което печеля от подаяния! — рече просякът раздразнено.
— Ти си пройдоха! — извика господин Ейтор възмутено. — Негодник! Парий в обществото! Махай се, преди да съм те наказал!
Просякът понечи да се помръдне, обаче не успя: Билбу му пречеше да тръгне.
— Един момент, Ейтор — каза господин Арманду. — Билбу ни сочи правия път. Защо да оставяме този човек да си отиде? За да нападне утре моята или твоята къща ли?
— Но… — започна господин Ейтор.
— Да оставим той да разреши въпроса. Хайде!
С едно ловко извъртане на мъничката си главичка Билбу хвърли своята плячка на земята. После, започвайки от крака, в който бяха впити зъбите му, методично задъвка. Първо изяде долния крайник; после премина към протезата на крака, оттам към корема, към гръдния кош и към главата. Всичко много бързо; в същото време лочеше кръвта, така че да не изцапа зелената трева. Накрая и последният остатък от просяка — дясното око, още с блясък на ужас — изчезна в устата на кученцето. За да привърши, Билбу изяде патерицата, която беше облегната на масата.
— Видя ли? — доволно каза господин Арманду. — Даже и дървото.
— Много ловко — изрече господин Ейтор, отпивайки глътка уиски. — Ще го взема.
— Вместо парите, които ми дължиш.
— Абсолютно невъзможно, Ейтор! — извика господин Арманду с негодувание. Изправи се, грабна кученцето и го сложи в джоба си. — Дългът си е дълг. Ще ти бъде изплатен в пари, в определения срок. Това куче цена няма. Твоето поведение ме изненадва. Никога не съм допускал, че един благороден човек би могъл да постъпва така. Сбогом!
И се запъти към вратата.
— Негодник! — извика господин Ейтор. — Мошеник!
Господин Арманду се извърна. Понечи да каже нещо, но нададе само един вик. Господин Ейтор, който недовиждаше, взе да търси очилата си; междувременно виждаше неясно как тялото на господин Арманду се разпада близо до вратата. Когато накрая откри очилата, пред него стоеше Билбу и лаеше радостно. От господин Арманду нямаше и следа.
— Отлично — измърмори господин Ейтор и обърна чашата с уиски.
— Ейтор! — Беше съпругата, която се появи на вратата.
Господин Ейтор бързо пъхна Билбу в джоба. — Какво има там, Ейтор?
— Е… едно кученце — рече господин Ейтор.
— Наистина ли, Ейтор? — Съпругата побесня. — Вече колко пъти ти казвам, че не искам животни в тази къща? Откъде домъкна това куче?
— Беше на Арманду. Той… ми го даде.
— Лъжеш! Арманду никога на никого нищо не дава! Ти си му го откраднал! — Очите на жената блестяха! — Мошенник! Негодник!
Господин Ейтор се усмихваше. Внезапно нададе вик и изчезна. Когато жената приближи, видя само едно кученце с изплезен език.
Сенчестите дървета го покриват със сянката си; върбите край потоците го окръжават.
Та случи се така, че аз съзрях тая бръчка на челото й.
От една дата, която не бих могъл да уточня, всеки ден, на обяд и на вечеря, тя сядаше срещу мен на масата, чийто единствен посетител в продължение на петнайсет последователни години бях аз.
Щом се уверих в нейното постоянно присъствие, сметнах тоя факт за съвършено естествен. Мястото ни най-малко не ми принадлежеше, пък и моята съседка не правеше нищо, което да ми пречи. Даже не ми и продумваше. Нейното държане и по време на хранене беше сдържано, без всякакъв шум, който да привлича вниманието.
Оная вечер обаче аз се чувствувах неспокоен, разтревожен, тъй като не знаех причините за нейната загриженост. Вече се канех да напусна масата, убеден, че така моята другарка ще се почувствува непритеснявана. Може да беше наскърбена и да желаеше да остане самичка. Междувременно огледах помещението и забелязах, че свободните места бяха многобройни, което беше обичайно за ресторант, посещаван твърде ограничено. Ядосах се и реших, че е безобразие аз да се махам оттам, щом като девойката можеше да направи същото. И защо дойде, та седна тъкмо до мене?
След като бях превъзмогнал раздразнението и бях повярвал, че е невъзпитано да подхранвам подобни мисли, реших да напусна масата. В края на краищата тя, както и аз, може би предпочиташе именно тази маса.
Обърнах се към девойката и я запитах дали няма да се засегне, ако променя мястото си.
Нейното безразличие към един жест, който мислех, че е възможно най-изтънченият, ме разочарова. Кимнах й набързо с глава и се отправих към противоположния край на залата.
Щом се настаних в друг стол, нова изненада ме очакваше: жената вървеше към мен, с очевидното намерение да седне пак до мене. В същото време аз се зарадвах, понеже видях, че бръчката бе изчезнала от нейното чело и се упрекнах, задето не ми бе дошла на ум по-рано мисълта да избера някое по-добро място, което да се харесва на моята другарка.
Ставаше все пак нещо, което аз още не успявах да проумея: да не би тая вечер тя да бе моя гостенка? А предишните дни?
Недоволен от съмненията, които ме обземаха, запитах полупритеснен:
— Аз ви поканих на вечеря, нали?
— Разбира се! И нямаше нужда от официална покана, че да ме доведеш тука.
— Моля?
— Дръжки! Откога стана задължително съпругът да кани съпругата на вечеря?
— Ти си моя жена ли?
— Да, втората. И трябва ли да ти казвам, че първата е била руса и че си я убил в пристъп на ревност?
— Не е нужно. — Вече бях достатъчно покрусен да науча за моята женитба и не желаех да ми създават угризения заради едно убийство, за което нямах ни най-малък спомен. — Бих искал само да изясня дали сме женени от дълги години?
Малко пресилено, сякаш й се щеше да се забавлява с мене, отвърна:
— Това е съвсем стара история. Даже и не си спомням вече.
— И сме спали заедно ли? — настоях в очакване недоразумението да се изглади по някое време и, облекчен, да се убедя, че всичко произтича от някакъв добре замислен фарс.
Отговорът разсея моята самозаблуда:
— Що за дивотия! Винаги сме спали заедно.
Не оставаше много за питане, обаче продължих:
— Ти би ли могла да ми кажеш кога сме се запознали?
От моето настояване не й стана неприятно и смятам, че се почувствува в добро настроение поради моето растящо затруднение:
— Спомням си само, че не беше пролет, когато цъфти моят здравец.
Необходимо ми беше да знам всичко, въпреки че бях убеден в безполезността да протакам разпита:
— Моята първа жена не ревнуваше ли нашата дружба?
— Ни най-малко. (А не беше просто дружба.) Ти, да, именно ти се озлобяваше за щяло и нещяло, при все че познаваше — както никой друг — нейната вярност. Трябва да си я убил тъкмо по тази причина.
— Не ми говори за престъплението — помолих и сграбчих лицето й, едно меко и свежо лице. Взрях се в нейните очи, кестеняви и нежни. Намирах я красива. Предпазливо, боейки се да не бъда отблъснат, помилвах мъничките й ръце.
— Помислих, че си някоя сянка.
— Глупости, Жоау ди Деуш! Защо да съм някоя сянка?
— Там е работата, че напоследък не разговарям с никого, нито пък се заглеждам в хората. Затова и късно приех твоето присъствие.
Спрях малко. Огледах се и видях, че сме сами в залата. Макар да знаех, че ресторантът затваря рано, отново подхванах диалога:
— Моето постоянно мълчание не ти ли дотяга?
— Никак, ти никога не си преставал да разговаряш с мене.
Повторно впих очи в нея: дяволска беше хубостта й. Толкова красива, че ми се отщя да подновя забележките.
Изчаках тя да свърши вечерята и запитах къде ще отидем.
— В къщи, мисля.
Признавам, че ми стана любопитно да разбера дали в къщи е нещо различно от моята къща. Не си спомням точно как изглеждаше и се усъмних дали ще мога да я намеря.
Пред зданието, за което моята другарка твърдеше, че било нашето, се поколебах:
— Сигурна ли си, че е тука, Жералда?
Тя поклати утвърдително глава, обаче аз не отдадох внимание на това й движение. Тревожеше ме единствено мисълта как успях да отгатна името й, защото бял сигурен, че го бях произнесъл за първи път тъкмо в този миг.
Щом се отвори външната врата, съмненията ми се разсеяха: моето палто с кожена яка се намираше върху дивана. Смущаваха ме само някои подробности, които преди не бях забелязал. Мебелите, макар и стари, бяха строги, а пък картините, разпределени по стените, не се връзваха с тях поради лошия вкус. И навсякъде имаше цветя.
Жералда следеше мълчаливо, без да се чуди, последователните ми открития.
След като изчерпах любопитството си, опомних си за моята съпруга. Непохватен и несигурен от това, дали се държа добре, аз протегнах ръце, за да я приближа до себе си. Бледа, с черни коси, с големи очи, тя стоеше и се усмихваше в средата на стаята, чакаше аз да я прегърна. Вълнението, прибавено към необяснимата боязън, ме спря за миг. Не ми бе възможно междувременно да овладея инстинкта за обладаване; той желаеше тая жена, която се предлагаше цяла на моите прегръдки. Пристъпих към нея, потърсих устата й, целунах я жадно и усетих нов вкус, сякаш това беше първата самка, която целувах.
Едва когато съзрях една прозявка по нейните устни, разбрах, че е късно. И отидохме да спим.
Навремени ми се струваше странно, че Жералда ме съпровожда към стаята. Веднага долових, че се безпокоя напразно: леглото беше двойно и имаше две възглавници. Срещу нас стоеше тоалетка с различни предмети, използвани от жените.
Тя почна да се разсъблича и аз, притеснен, не знаех дали да се оттегля или да си облека там, на място, пижамата. Поради нерешителността си или поради красотата на нейните крака, изгубих смелост и останах да стърча насред помещението.
Щом видях, че се настани в леглото, приседнах на края му и взех да се освобождавам от дрехите.
Легнал, аз усещах топлината на това тяло и ме обзе силното желание за обладаване, за окончателно обладаване. Не можех повече да се съмнявам, че тя винаги е била моя.
Тихичко, почти шушнейки, й говорих дълго, а нейните коси докосваха лицето ми.
Месеците напредваха, а ние избягвахме да излизаме от къщи. (Не желаех други да присъствуват на нашата близост, на грижите ми за нея.)
Бъбрив, радостен, сега ми харесваше да я виждам как яде на хапки, как бавно предъвква храната. Понякога тя ме прекъсваше с някоя наивна забележка:
— Щом земята се върти, защо не ни се вие свят?
Аз изобщо не губех търпение, а й казвах в отговор куп сериозни неща, които Жералда изслушваше с ококорени очи. Накрая тя ме поласкаваше с някоя неуместна похвала за моите знания.
Дните много скоро станаха дълги и направиха обичайни моите милувки, създадоха празнина между нас, дотолкова, че престанах да говоря. Тя също онемя.
Оставаше ни ресторантът. Натам се запътихме, като потънахме в мълчание, осъдено на болезнено постоянство.
Лицето й взе да ми дотяга, също както и отражението на моята досада в нейния поглед. Междувременно у мене назряваше необходимостта да остана самичък, а Жералда никога не ме пускаше, следваше ме, където и да отидех. Изнервен, молещ с очи за милост, нямах достатъчно смелост да й заявя какво става вътре в мен.
Един следобед, като гледах в стените, без някакво очевидно намерение съзрях едно въже, окачено на гвоздей. Сграбих го и рекох на Жералда, която тъй си и стоеше унесена, далечна:
— То ще ти е за огърлица.
Нищо не отвърна. Подложи ми шията си и аз нежно прекарах въжето. Веднага дръпнах краищата. Жена ми затвори очи, сякаш приемаше ласка. Стегнах яко възела и видях, че тя се строполясва на пода.
Нали беше време за вечеря, несъзнателно поех към ресторанта, където потърсих обичайната маса. Седнах разсеян, нищо не ме тревожеше. Напротив, обземаше ме сладкото усещане за волност. Още не бях избрал ястието, и тръпка ме полази: на стола срещу мене току седна една млада госпожа, която, ако не бяха русите коси, бих се заклел, че е моята съпруга. Приликата между тях ме учудваше. Същите устни, носът, очите, начинът й да сбръчква чело.
— Ти ли си, Жералда? — Запитах повече да подхвана разговор, отколкото да получа утвърдителен отговор. Жена ми имаше черни коси и златен зъб.
— Не. Аз съм първата ти съпруга, втората ти уби току-що.
— Да, знам. Убих я в пристъп на ревност…
— И можеше ли да бъде другояче, бедни мой Робериу?
— Робериу ли?! — (Никога не са ме знаели с това име. Имаше някаква грешка, някаква ужасна измама във всичко това.)
Опитах да си възвърна спокойствието, та да разпръсна недоразумението:
— Всичко мина, Жоана. Казвам се Годофреду.
— Лъжеш се, Робериу, няма да забравиш.
— Кой казва, че няма? — отвърнах аз, нападателен, нетърпелив поради нейното упорствуване.
Не обърна внимание на моята рязкост. Студена, дразнещо спокойна, тя рече предизвикателно:
— Можеш да викаш, ресторантът е празен.
— А защо е празен? — запитах грубо и повиших още повече глас.
Жоана знаеше, че е безполезно да обяснява, но отговори, като се опитваше да прикрие своята милозливост:
— Само ние двамата посещаваме тоя ресторант, който татко купи за тебе.
— Нищо не съм искал от баща ти, нито съм знаел за неговото съществуване. Вървете по дяволите и двамата!
Полуотвратен, полууплашен, станах бързо. Бързо стигнах до коридора и изтърчах навън, без да имам представа какво ще правя.
Спрях едва пред входа на къщата ми. Затворих с катинара и заключих външната врата. Още не бях прибрал ключовете в джоба, когато си спомних за трупа на Жералда. Помислих да се върна и спрях: преди мене, изправена в преддверието, стоеше една жена, доста приличаща на другите две мои съпруги. Имаше изрусените коси на Жоана и се различаваше от двете по това, че освен изписаните вежди имаше аметистов пръстен на безименния пръст.
Обзе ме отчайваща скръб. Разтворих обятия към нея и тя се гушна в тях, прилепи тяло до моето. Вдигнах ръце до врата й и го стиснах.
Тя остана опъната върху килима и аз продължих към трапезарията. Едва влязох в салончето, и се уплаших: от главното място на масата, сложена за вечеря, една девойка, удивително приличаща на Жоана и Жералда, се усмихваше.
— Естествено ти си моята четвърта съпруга?
— Не, Жоау ди Деуш, ние сме само годеници — рече и ми посочи мястото отляво до себе си.
— Моя годеница ли?! — Ужасѐн, аз попитах дали отдавна живеем заедно.
— Живея самичка от смъртта на моите родители. Ти току-що дойде и си ми гост. След женитбата ще отидем да живеем в твоя град.
Кадифената лента, на която висеше един старинен медальон от врата на Изабел, ме очарова за няколко секунди. Отклоних поглед към чинията, вече поднесена, и забелязах, че гладът ми беше минал. Щом вдигнах отново глава, хрумна ми да задам няколко въпроса, вероятно същите, които бях отправил към моята втора съпруга онази вечер в ресторанта. Отказах се, обезпокоен, че бях открил един град, който се бе изгубил в моята памет.
— Бях отчаяна — каза гласът. — Родителите ми решително се противопоставяха на нашата любов и бяха направо жестоки с мен. През последните дни не ми даваха дори да се покажа на вратата. По-рано го виждах поне за миг как ме чака още от сутринта на ъгъла на улицата. А сега и това ми бе отнето.
Казах на мама миналата седмица:
— За бога, какво му намирате вие с татко, та така ни измъчвате! Имате ли нещо против него? Защо не позволявате да ми идва на гости, недостоен ли е да прекрачи прага на тази къща?
Вместо да ми отговори, мама ме изпъди от стаята. Татко, който влизаше в този момент, ме хвана за ръката, но след като разбра от мама какво съм й казала, ме изблъска навън и завика по мен:
— Майка ти е сгрешила. Тя е искала да ти каже, че ние двамата с нея — чуваш ли ме? — предпочитаме да те видим по-скоро мъртва, отколкото в неговите прегръдки. И не желая да чуя нито дума повече!
Ето това каза татко.
— Добре — отговорих аз и мисля, че побледнях, че станах бяла като платно. — Никога вече няма да ви проговоря за него.
Влязох с бавни стъпки в стаята си и просто недоумявах, че мога още да ходя, че виждам това, което виждах, защото в този момент бях решила да умра.
Да умра! Да намеря покой в смъртта, далеч от ада на това ежедневие, защото знаех, че той е на две крачки, че чака да ме види и че страда повече от мен! А татко нямаше никога да се съгласи да се омъжа за Луис. Какво му намираше? — питам се все още. Че е беден ли? Та да не би ние да сме по-богати от него!
О, добре познавах упоритостта на баща си! А и мама я познаваше не по-зле от мен. „По-добре сто пъти мъртва, отколкото да я дам на този човек.“
Но той, баща ми, какво ми даваше в замяна на това, ако не нещастието да обичам от все сърце и да знам, че съм обичана, а да не мога дори да се покажа на вратата, за да го видя за минута!
Предпочитам да умра, да, да умрем заедно!
Знаех, че той е в състояние да сложи край на живота си; но аз, безсилна да осъществя сама съдбата си, съзнавах, че щом го почувствувам до себе си, хиляди пъти ще предпочета да умрем заедно пред отчайващата безнадеждност никога да не го видя вече.
Написах му писмо и бях готова на всичко. Седмица по-късно се срещнахме на уреченото място и наехме стая в един хотел.
Не мога да кажа, че се гордеех с това, което възнамерявах да направя, нито пък бях щастлива, че ще умра. Имах чувството за нещо неизбежно, неудържимо, необратимо, сякаш от най-далечното минало моите деди, моите прадеди, самото ми детство, първото ми причастие, моите мечти, сякаш всички те не си бяха поставяли друга цел, освен тази да ме тласнат към самоубийство.
Пак повтарям, не бяхме щастливи, че ще умрем. Напускахме живота, защото той ни беше напуснал в момента, в който ни попречи да си принадлежим. От първата, чиста и последна прегръдка, която си позволихме в леглото, облечени и обути — както бяхме дошли, разбрах, прехласната от блаженство в прегръдките му, колко голямо щеше да е щастието ми, ако бях станала негова годеница, негова съпруга.
Изпихме заедно отровата. Докато получавах от неговите ръце чашата и я поднасях към устните си, същите онези сили на моите прадеди, които ме бяха тласнали към смъртта, сега се опитваха да променят хода на съдбата ми, да ме спасят… но вече беше късно! Изведнъж шумовете от улицата, от целия град, стихнаха. Отстъпиха шеметно пред мен, оставяйки една огромна празнина, сякаш дотогава всичко около мен беше огласено от хиляди познати викове.
Останах още две секунди неподвижна, с отворени очи. И после бързо и силно се притиснах до него, избавена най-сетне от моята ужасна самота.
Да, аз бях с него; и само след миг щяхме да умрем!
Отровата беше силна и Луис пръв направи крачката, която щеше да отведе двама ни, прегърнати, към гроба.
— Прости ми — каза той, притискайки все още главата ми към врата си. — Толкова те обичам, че те вземам за себе си.
— И аз те обичам — му отвърнах. — И умирам заедно с теб.
Не можех да говоря повече. Но какъв беше този шум от стъпки, какви бяха тези гласове, които се приближаваха по коридора, за да присъствуват на нашата агония? Какви бяха тези силни удари по вратата?
— Проследили са ме и идват да ни разделят… — успях да промълвя. — Но аз съм само твоя.
Дадох си сметка, че съм произнесла тези думи на ум, защото точно в този момент изгубих съзнание.
* * *
Когато дойдох на себе си, имах чувството, че, ще падна, ако не се облегна някъде. Чувствувах се лека и така отморена, че дори изпитах сладостно усещане, като си отварях очите. Намирах се в същата хотелска стая, права, облегната на стената. А до леглото видях отчаяната си майка.
Значи са ме спасили! Огледах всичко наоколо и до нощната масичка съзрях изправен Луис, който в същия момент ме забеляза, усмихна се и тръгна към мен. Вървяхме един към друг въпреки многото хора, които бяха наобиколили леглото. Не си казахме нищо, защото очите ни изразяваха цялото щастие, което пораждаше в нас срещата ни.
Като го видях, прозрачен и видим през всичко и всички, разбрах, че и аз съм като него, че съм мъртва.
Бяхме умрели, въпреки моето опасение, че ще ни спасят в момента, в който изгубих съзнание. Бяхме изгубили, за щастие, нещо повече… А там, край леглото, отчаяната ми майка ме разтърсваше с писъци, докато прислужникът от хотела изтръгваше главата ми от ръцете на моя любим.
Застанали в дъното на стаята, вплели ръце, Луис и аз наблюдавахме всичко в ясна перспектива, но някак си хладнокръвно и безстрастно. На три крачки се намирахме ние самите, самоубийците, обградени от отчаяните ми роднини, от собственика на хотела и от суетящите се полицаи. Но какво ни засягаше всичко това?
— Любима! — ми каза Луис. — На каква ниска цена изкупихме сегашното си щастие!
— А аз ще те обичам — отговорих му — винаги така, както съм те обичала и преди. И никога вече няма да се разделим, нали?
— Не, никога… Знаем вече какво значи раздяла.
— И ще ми идваш всяка вечер на гости?
И докато си разменяхме тези обещания, чухме воплите на мама, които трябва да са били много силни, но стигаха до нас някак беззвучни и без ехо, сякаш не можеха да пробият на повече от метър въздуха, който обвиваше майка ми.
Обърнахме отново поглед към това, което ставаше в стаята. Най-после изнасяха труповете ни и сигурно вече беше изтекло доста време от момента на смъртта ни, защото видяхме, че и на двама ни ставите и пръстите бяха почнали да вкочанясват.
Нашите трупове… Къде ставаше всичко това? Нима се беше съхранило нещо от нашия живот, от нашата нежност в онези две тежки тела, които слизаха сега по стълбите и застрашаваха да повлекат всичко със себе си?
Мъртви! Каква нелепост! Онова, което беше живяло в нас, по-силно и от самия живот, продължаваше да съществува, подхранвано от надеждите на една вечна любов. Преди… дори не биваше да се показвам на пътната врата, за да го зърна отдалече; сега ще мога да си говоря всеки ден с него, защото той ще идва у нас като мой годеник.
— Кога ще ми дойдеш на гости? — го попитах.
— Утре — отговори ми той. — Нека мине днешният ден.
— Защо утре? — попитах уплашена. — Има ли някаква пречка да дойдеш още днес? Ела довечера, Луис. Толкова ми се иска да останем двамата сами в салона!
— А питаш ли ме мен! Добре, тогава в девет!
— Да. До скоро виждане, любов моя…
Разделихме се. Върнах се бавно в къщи, щастлива и волна, сякаш си идвах от първа любовна среща, а тази нощ предстоеше и втора.
* * *
Точно в девет часа изтичах до външната врата й посрещнах сама годеника си. Той на гости в дома ми!
— Знаеш ли, че салонът с пълен с хора? — му съобщих. — Но те няма да ни пречат…
— Разбира се, че няма… И ти ли си там?
— Да.
— Много ли си променена?
— Не особено. Вярваш ли ми?… Ела да видим!
Влязохме в салона. Въпреки бледостта, покрила слепите ми очи, изострените черти на носа ми и възчерните ноздри, лицето ми беше почти същото, онова лице, което Луис, застанал на ъгъла, часове наред беше чакал да види.
— Много си приличаш — каза той.
— Наистина ли? — му отвърнах доволна. И веднага, забравили всичко, което ни заобикаляше, потънахме в любовен шепот.
Естествено отвреме-навреме прекъсвахме разговора си и поглеждахме с любопитство какво става в салона. Влизаха и излизаха разни хора. Изведнъж привлякох вниманието на Луис:
— Виж! — му казах. — Какво ли ще става сега?
И действително, вълнението сред присъствуващите, което беше нараснало от няколко минути насам, стигна връхната си точка с внасянето на още един ковчег в салона. Придружаваха го други, нови хора.
— Това съм аз — каза учуден Луис. — И сестрите ми идват…
— Гледай, Луис! — му казах. — Полагат труповете ни в един и същ ковчег… Така както бяхме, когато настъпи смъртта ни…
— И както трябваше да бъдем винаги — добави той. Впери поглед в свитите от болка лица на сестрите си. — Бедните момичета… — прошепна той с тъга и нежност. Притиснах се до него, разчувствувана от закъснялата почит, от това кръвно изкупление, което, преодолявайки кой знае какви трудности, ни засвидетелствуваха родителите ми, като бяха решили да ни погребат заедно.
Да ни погребат… Каква лудост! Влюбените, които се бяха самоубили върху леглото на една хотелска стая, с чисти тела и чисти души, щяха да живеят вечно. Нищо не ни свързваше с тези две студени, втвърдени и вече безименни тела, в които животът се беше прекършил от мъка. И въпреки всичко все пак те са ни били доста скъпи в предишното ни съществование и затова хвърлихме дълъг поглед, пълен със спомени, върху тези два тленни призрака на една любов.
— И те също ще бъдат вечно заедно — каза моят любим.
— Но аз съм с теб — промълвих, втренчвайки озарен от щастие поглед в него. И отново забравихме всичко друго…
* * *
В продължение на три месеца — поде гласът — живях в най-безоблачно щастие. Годеникът ми ме посещаваше два пъти седмично. Идваше точно в девет часа, без да закъснее нито веднъж дори и една секунда и без аз да пропусна нито една вечер да го посрещна на вратата. Не винаги беше толкова точен при тръгването си. Някой път часът беше единадесет и половина, дори и дванадесет, и той все още не се решаваше да пусне ръцете ми, а и аз не намирах сили да откъсна очи от неговите. Накрая се сбогуваше, аз оставах безсилна от толкова щастие и се разхождах из салона с глава, подпряна на ръката си.
С мисли по него скъсявах часовете на деня, ходех от стая в стая, бях безучастен свидетел на действията на моето семейство, въпреки че понякога се поспирах пред прага на столовата, за да погледам голямата мъка на мама, която отвреме-навреме заридаваше безутешно пред опразненото място на масата, където беше седяла най-малката й дъщеря…
Живеех — бях надживяла, — както вече казах, за любовта и от любовта. Извън любовта ми, извън моя любим, неговото присъствие, спомена за него, всичко друго се осъществяваше в някакъв друг, отделен свят. И въпреки че бях близко до семейството си, между него и мен зееше невидима и прозрачна пропаст, която ни отдалечаваше на хиляди левги.
Някои нощи излизахме. Луис и аз, като официални годеници, каквито в същност бяхме. Няма място за разходки, където да не сме били двамата заедно, нито пък сумрак, из който да не ни е водила нашата любов. През нощите, когато грееше луна и въздухът беше мек, обичахме да правим по-дълги разходки и излизахме до покрайнините на града, където се чувствувахме по-свободни, по-чисти и по-влюбени.
Една от тези нощи, когато стъпките ни бяха отвели до гробищата, полюбопитствувахме да видим мястото, където беше погребано онова, което бяхме представлявали. Влязохме и се спряхме пред една тъмна могилка, на която блестеше мраморна плоча. На нея бяха изписани само нашите две имена, а под тях датата на смъртта ни; нищо повече.
— Като спомен за нас — каза Луис — надписът не можеше да бъде по-кратък. Но затова пък — добави след малко — съдържа повече сълзи и угризения, отколкото дългите епитафии.
Каза тези думи и пак замълчахме.
Може би ако някой ни беше видял в този час и на това място, щеше да му се стори, че сме някакви блуждаещи огньове… Но моят годеник и аз добре знаехме, че блуждаещи и без надежда за спасение бяха само онези два призрака на двойното самоубийство, които лежаха погребани в нозете ни, а реалността, очистеният от прегрешения живот се издигаше неопетнен и извисен в нас като двойния пламък на една и съща любов.
Отдалечихме се, щастливи и без спомени, и продължихме да разхождаме безоблачното си щастие по белия път.
Но облаците се появиха. Откъснати от света и от всякакви външни впечатления, с единствена цел и единствена мисъл да се виждаме, да сме заедно, нашата любов растеше, е бих казала свръхестествено, но затова пък със силата на страст, разгоряла се сигурно поради това, че нашето годеничество се беше осъществило в отвъдния живот. Обземаше ни някаква сладостна меланхолия, когато бивахме заедно, и бяхме много тъжни, когато оставахме всеки сам със себе си. Пропуснах да кажа, че по онова време любимият ми ме посещаваше всяка нощ. Но почти през цялото време дума не продумвахме, сякаш любовните думи бяха вече загубили силата да изразят чувствата ни. Той си тръгваше все по-късно, когато в къщи всички вече спяха, но разделите ни ставаха все по-кратки.
Излизахме и се връщахме мълчаливи, защото аз добре знаех, че това, което можеше да ми каже, не отговаряше на неговите мисли, а и той беше сигурен, че аз ще му кажа в отговор каквото и да е, за да избягна погледа му.
Една нощ, когато нашата нервност беше взела мъчителни размери, Луис се сбогува с мен по-късно от всеки друг път. И когато ми протегна двете си ръце и аз му подадох моите, които бяха вледенени, прочетох в очите му — с непоносима яснота — онова, което ставаше с нас. Побледнях като самата смърт, тъй като ръцете му не пускаха моите:
— Луис! — промълвих ужасена, чувствувайки как безплътният ми живот отчаяно търси опора, както се беше случвало и при други обстоятелства. Той разбра ужаса на нашето положение, защото, пускайки ръцете ми, внезапно и решително — едва сега си давам сметка за това, — очите му станаха бистри и ласкави, както едно време.
— До утре, любов моя… — ми каза той усмихнат.
— До утре, любов… — промълвих аз и побледнях още повече, като произнасях тези думи.
Защото точно в този миг разбрах, че никога вече нямаше да мога да произнеса тази дума.
Луис дойде на следващата нощ; излязохме заедно, разговаряхме както никога преди, а това направихме и през последните нощи. Всичко бе напразно: не можехме вече да се гледаме. Разделяхме се набързо, без да си подадем ръка, застанали на един метър един от друг.
Ах, не беше ли за предпочитане…
Последната нощ годеникът ми коленичи пред мен и облегна глава на коленете ми.
— Любов моя… — промълви.
— Мълчи! — му казах.
— Любов моя… — започна наново той.
— Луис! Мълчи! — извиках ужасена. — Ако още веднъж произнесеш тези думи…
Вдигна глава и очите ни на призраци — тези думи вселяват ужас — се срещнаха за пръв път след толкова дни.
— Какво има? — запита Луис. — Какво ще стане, ако ги повторя?
— Ти добре знаеш — отвърнах му аз.
— Обясни се!
— Ти знаеш!… Ще умра…
В продължение на петдесет секунди нашите ужасени погледи бяха впити един в друг. В това време през тях минаха, бягайки сякаш по нишката на съдбата, безкрайни любовни истории, прекъсвани, възобновявани, прекършвани, съживявани, изживени и накрая потънали в ужаса на невъзможното.
— Умирам… — промълвих отново и с това отговорих на погледа му. Той също го разбра, защото наново зарови глава в коленете ми и след дълго мълчание каза:
— Не ни остава нищо друго освен… — каза той.
— Така мисля и аз — отговорих.
— Разбираш ли ме? — настоя Луис.
— Да, разбирам те — отвърнах аз и сложих върху главата му двете си ръце, за да мога да стана. И без да се погледнем, тръгнахме към гробищата.
Ах, не бива да се играе на любов, на влюбени, когато самоубийството е запечатало устата, която е могла да целува! Не бива да се играе на живот, на сълзлива страст, когато от дъното на един ковчег два овеществени призрака търсят сметка за нашето жалко подражателство и измамна неискреност!
Любов! Дума, която не можеш да произнесеш, щом си я заменил срещу чаша цианкалий, срещу насладата да умреш! Същина на идеала, усещане за щастие, за които можеш само да си спомниш и да плачеш, когато това, което чувствуваш зад устните си и държиш в прегръдките си, не е нищо повече от призрака на една любов!
* * *
Тази целувка ни струваше живота — завърши гласът. — И ние го съзнавахме. Когато веднъж си умрял от любов, трябва да умреш още един път. Преди малко, когато Луис ме притисна към себе си, бих дала душата си, за да мога да бъда целуната. След миг ще ме целуне и това, което беше в нас някаква възвишена и безпочвена мъгла, ще се спусне и ще изчезне при веществения и винаги верен досег на нашите тленни останки.
Не знам какво ни чака по-нататък. Но ако нашата любов е била някога в състояние да се издигне над нашите отровени тела и е успяла да живее три месеца в заблудата на някаква идилия, може би те, първична и същностна урна на тази любов, са надживели най-сивите премеждия и ни очакват.
Стъпили на надгробната плоча, Луис и аз се погледнахме дълго, вече свободни. Ръцете му обвиват кръста ми, устата му търси устните ми и аз му ги давам с такава страст, че губя съзнание…
Посвещавам таза кратка история за един гол философ на една майка — Елвиа Фебрес де Трехо, и на моите братя, освен това — леля Инес и леля Петра, велосипеда, Моня, обущата и леглото.
По това време на годината (сега е лято) планините в далечината не са толкоз бели. Градът е като малко село, понеже в някои квартали хората са все още по-свадливи, отколкото в други.
Въпросният мъж е също от града. Защо пък не? Той си е негов, ваш си е и мой. Ако е вярно, че в този мъж няма живот, вярно е също, че много отдавна той живее сред хора, които го имат. Поклаща се с опулени като на някой луд очи. Една сутрин вятърът го отвя към прозореца на неговата къща и оттам той погледна пейзажа: улица, покрита с чакъл, която свършва до мек път, водещ към фермите; едно момче на ъгъла, което взимаше вода от коритото, и една жена, която купуваше зеленчуци от спряната разпрегната двуколка. Останалото бяха късове зеленина, както се казва, тук и там, едно червено и няколко сини петна по небето. Тънки и дебели хора сновяха по улицата.
Но неговата къща е пуста сега. Никой не живее тук от страх да не би един ден тя да се срути. Някои стени са вече доста пропукани и единственото, което задържа минувачите пред нея, е бронзовата плоча, напомняща годината, когато в къщата е живял един герой от Войната за независимост. Заедно със стария бор в двора и с Хермагор (когото онази сутрин вятърът отвя към прозореца и за когото ще ви кажа нещо) това са единствените неща, които наистина заслужават внимание тук.
Хермагор прекарва от толкоз време в тази къща, че накрая се превърна във философ. Веднъж сред пронизително свистене, блъскане на врати и прозорци и танца на дървета и мишки се чу гласът му: Иреалното не съществува, някои твърдят обратното, защото очите им се насочват с много светлина към нещата и не виждат нищо, или виждат само едната им страна.
Лично аз съм го кръстил Куция, защото толкоз вода му се изля от капенето, че загуби един крак и вече има опасност да изгние целия, ако някога вали по-често или без прекъсване.
Куция, в желанието си да се учи и да разширява философските си знания, потегли веднъж в една кутия от стафиди родно производство. Движеше се нагоре по улицата към площада на пазара. Този път сърбежа в единствения си крак той чувствуваше като проява на щастието си, на любовта си, на благодарността и нежността си към продавача, когото придружаваше за първи път (него също го бяха научили на хубавото в любовта). Шествието от повтарящи се лица му напомняше за времето на децата. Имаше стари и млади хора. Повтарящи се цветове на расата в различни тонове. Очите му се спряха на едно дете, което си играеше тъжно с пръстите, а си имаше син целулоиден самолет в клетка за пойна птичка. Възрастните се изненадаха, като видяха Куция, който, сваляйки шапката си, им рече:
— Аз никога не съм бил сред народа и мислех, че народът прекарва дните си в страх от думите.
Хермагор наблюдава от дълго време, увиснал на връвта и през прозореца, как на земята слизат призраци от коприна и кълват черешите и хляба на синовете на неговата стара и тъжна Ева (която била майка на Хермагор), понасяйки на връщане носовете си, пълни с червеи; тогава той обяснява: Червеите са думите на хората.
Поел на път в кутията от стафиди, замислен, той се питаше: Какво ли ще кажат хората от XXV век? Кои ли от нас ще бъдат граждани тогава: с положителните или с отрицателните черти?
Прочее Куция „от оно време“ мислено се бе превърнал в покорител на светове. Винаги беше правил своите нашествия в търсене на нещо, а последното го отведе по следите на иреалното. В едно късче от света, от земята, той направи своя експеримент: търси, пита и не го откри. Тогава си помисли: Невъзможно е да намериш иреалното. Би трябвало човек да се роди в някое пусто място (например там, където обитава въздухът) без предмети, без минало, за да може да открие иреалното. Но сега, в този, създаден вече свят, където нещата си имат имена, е невъзможно да го откриеш. И освен това аз нямам бог.
Хермагор или Куция следваше своите пътища и в една от фермите, построени с всичко онова, с което разполагат неговите приятели, той видя вътре едно момиченце да държи в две ръце някаква жена с очи от стъкло. Веднага след туй влезе и тъй като беше млад и само с момиченцето, сграбчи жената за ръка. Тя изкрещя и го одраска. След това Хермагор се изненада, като разбра, че не бе влизал никъде, че не бе виждал никаква жена, а като сведе глава, си даде сметка, че беше сграбчил само собствената си гръд, че си висеше, изпаднал в един от онези моменти, когато някакво кукарачо[118] му се изпречваше, за да разпръсва дражетата на своята песен.
И стана така, че понеже дойде време за ядене. Хермагор успя да се измъкне от кутията за стафиди, поради което се втурна тичешком към двора, а там му се яви друга жена, но гола, сякаш се смееше или смучеше двата си бели пръста. Тази не е същата, си каза той и чувствувайки се отново измамен, се приближи до нея: Това е онази със седемте цвята: сред тях той преброи първо цвета на любовта; останалите бяха цветовете на светлината, на сянката, на непокорството, на приятелството, на разбирателството, на съмнението и на тишината. Хермагор подскочи три пъти от удоволствие и после седна да разговаря с нея. Щом почисти миглите й, отвори клепачите и видя сините й очи: Сигурен съм. Тази не е другата. Онази другата чувствуваше, защото извика, погледна ме и накрая ме одраска.[119]
И ето че на Хермагор му стана студено и без да знае как, се спря при кочината на едни прасета. Тъй като нямаше преграда, цяла нощ той спа върху търбуха на едно от тях.
Куция е отново в своята къща и понякога казва:
Какъв зрял поглед имат тия деца, дето сноват нагоре-надолу по улицата. Ярките му цветове, с които го беше боядисала Моня, за да прилича на някой палячо, вече се губеха. Вече е само (и какво ли повече може да бъде?) един старец като осемдесетгодишните баби, които го направиха. Сега си виси на връвта и през който и да е прозорец можете да го видите от улицата — без панталони и риза, в средата на стаята, оставил се вятърът да го поклаща, като духа от юг. Беше направен от парцали, с коси от разнищени чорапи, за да живее в един свят, който вече не му принадлежеше. Децата, които имат зрели погледи. Това е последната жалба на Хермагор и тя го кара да потъва в своите философски размишления, докато капенето стане още по-силно и той изгние съвсем с течение на времето.
Неговият живот, неговият мъничък живот дремеше в алвеола от мента и шафран. И ето че една нощ семенцето се пукна безшумно и то се подаде на повърхността, потрепващо като тревиста зеница на влечуго.
На разсъмване беше там, върху земята, и с мъка крепеше своята слънчева пъпчица.
Край него струеше тръпчивият мирис на влажна шума. Наблизо синкавите камънаци караха сърцето му на млад кълн да тупти, а по-далече — жълти, морави, сивкави — изникваха от леговището си тлъстите гъби.
И щурците, и жабите видяха как бръснещият ветрец заогъва крехкото му стъбълце, мъчейки се да го накара да скъта под мекия мъх гладките розови нишчици на своите крачета.
Тъй като раждането му беше станало така, чудно простичко, трябваше да останат непокътнати през целия ден пелените му от мента и шафран.
Веднъж един подплашен ягуар едва не го премаза. То почувствува върху себе си грапавия натиск на лапата и се видя смазано, омотано в кълбото на собствените си листа, с опръскана в зелена кръв ранна премяна. Но не умря. Въпреки това много слънца изгряха, докато да застане отново изправено и му изникна онази преждевременна гърбица, която години по-късно красеше разклонения му листак.
После дойде борбата с ненаситните гущери; смаляването пред неудържимата лавина, метежна кат смъртта; теготата на дните, бели като вар, и топлият ветрец; ближещ страните му.
После зелената корона избуяваше…
Но преди това трябваше да устои под напора на ветровете и друсането на бурите.
Преди това усети гложденето на жаждата, видя как пожълтяват листата му и се съсухрят трескавите клони.
Преди това позна отблизо яростта на огъня, от който кипеше в искрящ пурпур сокът на другите и който превръщаше в разпилени черни отломки столетните дънери.
Преди, много преди да се почувствува извисен над околността гигант, съдбата така го люля, че или да бъде насечено и да се превърне в пръчка за риболов, в опушена подпора на покрив, или да си остане главня в пламъка, а накрая само сив път на отминаващите дъждове.
Но не умря.
Нима умира дървото?
Благата ръка на зимата скъта гнезда и цветове в обятията му. Вятърът — пастир на буреносни облаци — вля сила и растеж в корените му, а земята изстиска за него най-сочното и най-свежото от своите недра.
Сега можеше да задържи вятъра в силните си клони и да се срещне лице в лице с планината, и да поклаща огромния си връх над смалените в краката му неща.
Сега кората му имаше цвета на еленови рога, а отвътре усещаше да тупти, твърдо и скръбно, сърцето.
Имаше един мъж на име Хуан Мартинес. Отби се край него. Хареса му прохладната сянка. Самотата. И си построи колиба. После си намери жена, мургава като земята, дъхаща на лес, която го дари със синове.
Започнаха с една градина. По-късно синовете на синовете на първия отгледаха кафе. Следващите подновиха къщата и прибавиха едно „де Леон“ към семейното име. Онези, които дойдоха сетне, определиха границите на имението. Едно от ония писания гласеше: „Като се тръгне от дървото, намиращо се край реката, три левги на юг…“
Така израснаха стопанството и родът на семейство Мартинес де Леон. Във вените им се изтласкваше кръстоската на расите и чезнеше първородната кръв, която течеше в тях, тъй както в кората на дърветата се смесват сезоните и се наслагва белегът на всяка зима.
Въпреки това дон Себастиан, дядото, обичаше нивята и реките и в смъртния си час, заобиколен от синовете си и техните синове, им заръча с разтреперан глас:
— Ако се видите в беда да продавате стопанството, запазете за потомците тази къща и това дърво…
Отнесоха го по здрач, в часа, когато слънцето в далечината изпепеляваше лилавия карамфил.
Тъй изпълни семейната заръка и полковник Франсиско Мартинес де Леон. Единствения изход, който той намери, за да погаси дълговете си, беше ипотекирането на стопанството и след време го продаде на една градоустройствена компания. Но запази къщата и една широка ивица, насред която беше дървото. И когато дойде и неговият ред да се прости завинаги, повика двамата си единствени сина и им даде същата заръка.
— Вие ще продължите да получавате моята военна пенсия. Малко пари са, но с тях ще преживеете, докато си проправите сами пътя. Туй и къщата е всичко, каквото оставям.
Колко ли щурци са плакали този ден по слепоочията на дървото?
Беше като светлокоса катедрала. И Елба край сянката му спътница. И нейните ръце направиха за радост на очите му флагчета и цветя от хартия, ложе от листа за съня на светулките му и подслон от венчелистчета и стъбълца за сватбата на пеперудите му.
Колко пъти то трябваше да се превръща в навес на къщата на куклите й. Или да изтръгва за нея най-чистите цветове от своите птици. Или да слага най-новата си премяна. Или да кичи гърдите си на великан, когато идваше април, с големи бели орхидеи.
И бяха три години затвореност. Три години черен атлаз. Две за баща й, полковника; една за малкия брат, женкар и пияница, който заплати с живота си един бас на зарове, спечелен, разбира се, но с шмекерии.
И бяха три години слепи прозорци и море от самота без брегове.
Една вечер, на двайсетия месец април, рече й лелята, като прекъсна тракането на броеницата:
— Елба, дъще, не мислиш ли да се задомиш? Не виждаш ли, че вече взимам-давам и съм повече за оня свят. Та ако не беше ти, едничкото, което ме свързва с тая къща, отдавна да съм се прибрала при старите монахини.
— Но, лельо, нали нямам още годеник!
— Ще дойде, дъще моя, ще дойде.
Тя го предусети на следващата неделя, на излизане от литургията в десет. Мъжът миришеше на мъзга и минавайки край нея, прошепна:
— Прилича ти много черното, Елба Мартинес де Леон!
И на другата неделя.
— Да те изпроводя ли?
Гласът на мъжа — портокалов мед по нейните ръце — я преследваше сега по каменната улица ведно със слънцето и с въздуха, и с усмивката му.
Беше часът за сън на пчелата.
Нощта изцеждаше вече своите тъмни гроздове и сянката капеше, гъста-гъста, по дървото.
Духове без крака и ръце, слузести, кълбести, дрънчаха в полумрака с вериги и хлопки.
Три вещици си говореха в клоните на дървото.
— Като спи сега момичето, ще му дадем сок от пламнала ябълка.
— Нищо няма да й стори сокът от вашата ябълка. Не виждате ли очите й, зелени, растителни.
— Ще поръсим косми от козел по гърдите й.
— И ще сипем жлъч от усойница в утробата й, та да крещи на разсъмване.
— И за възглавница ще й сложим огнено лале…
— Млъквайте, че се буди дървото!
— … а в кръвта й ще пуснем сто паяка, да разядат букета на сънищата й!
— Млъквайте, че луната се задава!
Три зелени метли сресаха гривата на въздуха.
Тогава се дочу четвъртият глас:
— Елба, за бога, събуди се!
И лелята й помогна да се надигне от корена, където беше легнала.
И още една неделя. И още веднъж гласът:
— Колко бяла, колко бяла си, Елба Мартинес де Леон!
Мъжът вървеше до нея, когато завиха на ъгъла.
— Всеки следобед минавам край твоята къща, само да те зърна, далечна, в скута на дървото. Всеки следобед…
Тя нищо не каза. Мъжът продължаваше до нея, докато тя блъсна решетката и влезе.
Усещаше се, че в тревите лятото разпалваше последните си проблясъци.
— Млъквайте, че момичето спи!
Беше часът на гърмящите змии.
Нощта бе издула платното си от сенки и тъмни платноходи хвърляха котва въз въздуха.
Под дървото — заспала хрътка, суха перуника — тишината.
На дървото три индигови метли и три говорещи вещици:
— Аз донесох за момичето горчив карамфил.
— Аз — солено грозде като сълзите.
— Аз — кърпичка от нард за нейния писък.
— Млъквайте, че момъкът иде!
Дали е зелен или син ореолът на тръна?
Тогава се дочу четвъртият глас:
— … и обикалях твоята къща всеки следобед.
Мъжът миришеше на мъзга и целуваше сладко.
Тя беше, едва, едно крехко лале в ръцете му.
Оттатък владението на мравките се чуваше как пука полът на дърветата.
Лелята гледаше кадилниците и си мислеше, че димът е сиво водно конче.
— Беше ли обляна в кръв?
— Да, отче.
— Сред странните случаи, на които попадах в моето стадо, никога не се е явявала подобна дилема. Видяхте ли наистина кръв?
— Да, отче. Скрила съм там нейната копринена фуста, изцапана в средата, където, ако се вгледаме хубаво, трябва да е покривала такива части, които срамът не ми дава да изрека.
— Седем отче наши, седем Аве Марии, това е възмездието. А, и да отрежете дървото, което е виновник за всички злини, сполетели къщата ви.
На поднос от сребро стояха глауконитите на Санта Лусия. Но лелята си мислеше, че това не са очи, а спящи пеперуди или малки охлювчета, от които се раждаше светлината в оцветените стъкла.
И тази нощ — както и предишните, още след първата, когато се случи странното събитие — тя не остави запалената свещ под дървото. Изкупено възмездието, сега оставаше да се намерят само дърварите и секирите.
На сутринта бяха там. Оставиха върху мъжа навитите въжета и тежките инструменти и поседнаха край сянката. Единият от тях дъвчеше стръкче трева. Другият си чоплеше зъбите с острието на камата.
— Аз видях светлината, голяма, синкава…
— Това е знак за има̀не и понеже е синьо, там има злато.
— И светлината се местеше.
— Това е златно има̀не: монети и скъпоценности.
— Добре! — Мъжът запрати надалеч сдъвканото стръкче и погледна нагоре. — Почваме ли? Първо трябва да отрежем най-дебелите клони, сетне да слезем, да оголим корените и да прережем дънера.
Другият затвори камата и се усмихна.
— Можехме най-напред да покопаем и да потърсим онова, за което дава знак светлината.
— И ако старата попита?
— Ще й кажем, че това ни е работата.
Слънцето гризеше опашката на високите облаци.
Колкото по-дълбоко проникваше стоманеното кълвене, земята показваше друг нов пояс, влажен, рохкав, черен.
Часовете се прекатурваха в кристално бистрия ден.
Мъжете оглеждаха разкритите кухини и пак започваше тъпченето нахалост и неспирното потене, докато дървото отърсваше от пръстта, един по един, силните си възли.
— Нищо?
— Нищо.
И още един корен изникваше, оголен, пред техните очи.
Накрая си тръгнаха, измамени. На раменете си носеха инструментите, навитите въжета. И здрача.
Беше хладният час на бухалите.
Нощта бе донесла черните си къдели и ветреца от сребърните си амфори.
Под дървото — ранена ябълка, пречупено крило — земята.
На дървото три индигови метли и три плачещи вещици:
— В полунощ, когато дойде луната, ще си отиде дървото.
— Утре ще започне живота си хоризонтално, втория си живот!
— В полунощ ще пристигнат четирите ветрове: тоя дето тласка платноходките по морските пътеки; тоя, дето живее в горите и краката му са от мъх; тоя, дето наточва по върховете своите шпори от студ, и тоя, дето се крие из самотните пътища, да краде слънцето от жребците…
— … и четирите заедно ще го положат на земята!
— Млъквайте, че момичето иде!
— И луната ще пристигне в полунощ със своята вечерница и броня от дъжд…
— … и с леките си сандали от босилек.
— Млъквайте, че момичето сънува!
Синя ли ще бъде или сива зората?
Тогава се дочу четвъртият глас:
— Елба, за бога, събуди се!
По стръмните пътеки на нощта идеха като хали четирите ветрове.
Слънцето задряма в брадата на просяка. По пътищата размаха криле зимата. Един вол изостави мелницата.
И дървото не умря.
Имаше плодовита стряха лястовицата, оризова постеля гълъбарникът в мъглата и лимонов цвят от сол имаше вълната.
И дървото не умря.
Завърна се в колибата си грънчарят и на стана тъкачката, и към кроткото пасище се върна добитъкът.
И дървото не умря.
И един ден, един светъл ден, завърна се у дома. Девет луни зрееше календарът и Елба Мартинес де Леон — в мента и шафран току-що пременена — роди момиченце.
Дървото влезе плахо в семейния кът, а тя, като погледна новата му розова премяна, възкликна:
— Божичко, каква красива люлка!
В един град на неспокойни и вечно жадна на развлечения жители, бил сключен договор между едно сдружение и един човек, който трябвало да направи челна стойка на църковната камбанария и след това да се хвърли и пребие.
Със сигурност може да се каже, че в този град работите съвсем не вървяха по мед и масло. Тук традициите отдавна бяха забравени, а митовете погребани. Жителите му неуморно крояха планове и независимо от това дали поредният представен проект се отнасяше до развлечения, търговия или секс, се явяваха хиляди ентусиасти и кандидати, да вземат пряко участие в изпълнението му. Ако някой обявеше например, че дава къща под наем, проточваха се невероятни опашки; ако пък друг оповестеше, че продава телевизор, бастун или килограм зелено грозде, само за една сутрин предизвикваше такова потребителско търсене, каквото в друг град би се проявило за половин година. Ако ли пък някоя пламенна жена, от тези, дето ни се усмихват от екраните, разкривайки щедро великолепните си и чисти форми, изваяни сякаш от ръката на най-сръчните древногръцки майстори, обещаеше тялото си на оногова, който пръв минеше пред вратата й в ранни зори, щеше да има рядкото щастие да се наслаждава от собствения си балкон на едно сражение на живот и смърт, където зрели мъже, младежи, момченца, измъчвани още от люлката от сладострастие, и дори жени, на които никакви закони не бяха в състояние да попречат да участвуват в надпреварата, се бъхтеха с тояги и камъни и се мушеха с ножове, заливайки уличните павета с кръв. Всеки искаше пръв да почука на вратата, зад която чакаше жарката плът на красива девойка, изгаряща от любопитство, или на безпощадна садистка, или дори на някоя похотлива старица, пожелала да зарадва старините си със състезанието, което гънките на сбръчканото й тяло щяха да възбудят сред жителите на този чудесен град, победил всички предразсъдъци, за да заеме челно място сред онези градове в света, които претендираха, че са модерни.
Казват, че веднъж една жена, нека не я наричаме старица, но все пак жена, която би могла вече на няколко пъти да бъде баба и чиито „луди години“ бяха безвъзвратно останали в една доста далечна младост, дала във вестниците следната обява, съпроводена от снимката й: „Ще бъда цяла-целеничка на тогова, който похлопа на вратата ми точно в момента, когато облаците ще разкрият пълната луна, която нощес ще се издигне над камбанарията.“ Пред вратата й се развихрило ожесточено сражение и в него не липсвал нито един от обичайните за такива случаи белези: леела се кръв на поразия, човек би казал, че някоя нежна и плаха единадесетгодишна девица е дала обявата. Да, в този чуден град можеше да се види всичко, всеки жител имаше равни права с останалите, ни повече, ни по-малко. Град на кръвопролития и хладно оръжие.
И така, докато мъже, жени и деца се изтребваха в онази нощ на пълнолуние, едно нисичко и малко гърбаво момиче с късо подстригана рядка коса и дебели устни, сбръчкани като копринени буби, се престори, че събира камъни и се сгуши незабелязано до вратата. То сякаш предварително знаеше съдбата си, защото изчака така необезпокоявано от никого, докато останалите се избиваха, и едва изгряла кръглоликата луна в цялото си огнено великолепие иззад последните вълма от облаци, тя похлопа на вратата на старата дама. Кървавата сеч сред множеството от всички полове и възрасти секна, вратата широко се отвори и двама черни като катран слуги, с вид на майордоми в някой британски дом, пуснаха малката да влезе… Говори се също — въпреки че няма очевидци, — че двамата слуги изчезнали още същата нощ, за да се появят за последен път пред света под формата на трупове, влачени от спокойната вода в плитчината, която река Лотус образува при острова на върбите; казват освен това, че гърбавичката, неоспорима и блестяща победителка и абсолютен шампион по остроумие, първо била изкъпана от двамата негри в малък басейн, пълен е благоуханна пяна от чудесните ароматични смоли, които бяха мерило за жизнеността и благоденствието на града по онова време. Потапяли я и я изваждали неуморно, търкали я и си я прехвърляли един на друг като топка. После я изтрили, намазали я с благовонни масла и я обвили в леки и разноцветни воали от газ. Чак тогава я отвели в големия салон, където пред нея се вдигнали тежки завеси и разкрили пред ококорените й от изумление очи разкошни тъмночервени килими; стъпалата й потъвали в тях, докато тя прекосявала слабо осветената с дискретни илюминации зала; в дъното лежала голямата награда за кървавото сражение, в което, ако трябва да бъдем точни, малката не беше участвувала. Наградата лежала чисто гола, обливана в пурпурночервена светлина от два прожектора, които ту святкали, ту угасвали.
— Ела — промълвила тя, — приближи се бавно, за да се любувам на хубостта ти, докато идваш.
Устните на гърбавата се изкривили в гримаса, а ходилата й сластно се плъзнали по кадифената мекота на килима. Пристъпяла мълком, пламналите й очи хвърляли искри. Приближила се, докато отпуснатите и някак прозрачни форми на старата се очертали по-ясно пред нея. Старицата лежала, лежала като някоя маха на Гоя, гърдите й, отпуснати и непристягани от нищо, висели извън леглото, старческата плът на белите й, осеяни от вени крака се разплувала, очите й жадно пиели от желанието на малката-джудже, а устните й се гърчели като мида, поръсена с лимон. Накрая гърбавата стигнала до дивана и без да размени нито една дума със старата, впила устни в нейните с такова упорство, че едва не я задушила; докато траела тази дълга целувка, два дълги костеливи пръста, покрити с брадавици, нетърпеливо търсели пола й под воалите, а сгърчената длан на другата ръка сякаш едва се сдържала да не простене от удоволствие, докато галела гърбицата, това хълмче, така меко в основата си и така остро на върха…
Да, много неща биха могли да се разкажат за този сякаш прокълнат град, в който всяко удоволствие и дори животът се извоюваше с цената на безмилостна, да, наистина безмилостна борба. Но все пак освен за града, мой дълг е да ви разкажа също и за човека, и, в известна степен, за сдружението.
Ще започна със сдружението, тъй като за него не са необходими много приказки, а и мотивите и целите му винаги са били ясни.
Състоеше се от четирима висши агенти, които бяха спасили града, парковете му, заснежените му планини, улиците и рекичките му от едно ужасно бедствие, представляващо на времето истинска заплаха за света. Бедствие, по-страшно и от проказа, рак, чума, от нашествие на скакалци; по-ужасно дори от катастрофата, която би могла да настъпи, ако някоя от великите сили, оспорващи си земното кълбо, изгубеше търпение и в момент на безумна лудост отприщеше енергията на атомното ядро. Трима от тези агенти, които злите езици бяха нарекли „четирите конника на апокалипсиса“, олицетворяваха три от четирите природни стихии: водата, въздуха и земята. Четвъртият обаче не беше олицетворение на огъня. Или още по-точно казано, не беше символ на нищо. Служеше единствено за украшение. За накит. Просто един излишен елемент. Беше загубил напълно зрението на едното си око, или иначе казано, беше напълно едноок — нещо, заради което останалите трима не му гласуваха особено доверие. Това нещастие го сполетя една седмица след посещението му в най-представителния музей на града — Музея на кръвта — заедно с малката горила, изпратена в дар на сдружението от едно съседно дивашко правителство. Или съвсем точно, това се случи един следобед, когато той отиде на инспекция в един от приютите за сираци от войната; там трябваше да провери дали между обитателите не се спотайват подривни елементи и злодеи, които кроят престъпни планове с цел да разстройват обществения ред. Когато пристигна, не намери никого, към когото да се обърне. Във фоайето и по коридорите срещна единствено хора, които не говореха, а само стенеха. Бяха мъже и жени, общо осем на брой, облечени в бели престилки, движеха се пипнешком с протегнати ръце, а очните им кухини зееха празни. Повървя нетърпелив по коридора и се спря пред една врата, зад която се процеждаше слаб шум. Долепи ухо и чу един дружен хор да повтаря без почивка числото осем: „Осем, осем, осем…“ „Колко странно — си каза, — това прилича повече на лудница, отколкото на сиропиталище.“ И любопитството, същото това любопитство, което преди векове бе погубило Пандора, го подтикна да се наведе и да долепи око до ключалката, за да види какво става вътре. В ретината му още не беше успяла да се отрази картината, когато остра болка в очната ябълка го накара да нададе отчаяни викове и в същия момент от другата страна на стената весели и преливащи от надежда гласове закрещяха задъхано в хор: „девет, девет, девет“. Оттогава на този член от сдружението се възлагаха само леки задачи за изпълнение. Така например, когато беше дадена обявата за контрактуване на въпросния човек, той бе този, който я занесе в редакцията на вестника, плати таксата и прибра квитанцията. И тъй, ние отново стигнахме до главния герой на нашата история: човека, който една сутрин сключи в този град договор, съгласно който се задължаваше да се хвърли от камбанарията и да загине.
Той беше доста млад, доста блестящ, доста красив човек. Както стана ясно от автобиографията му, по времето на тенджерите[120] се беше изявил като способен барабанист, поради което още от началото имаше всички шансове да спечели. Защото, както вече се досещате, въпросният договор, целящ да развлече жителите на града, събра хиляди патриоти, които жадуваха да се увенчаят с посмъртната слава, обещана от него. Блъскаха се и крещяха отчаяно: „о-паш-ка, о-паш-ка“, скандираха както в ония стари времена, които дружеството беше ликвидирало чрез погром в името на благото на човешкия род. Тихи опашки, да, това вече беше позволено.
Подборът продължи дълго и включваше различни изпитания, през които кандидатите трябваше да преминат безропотно. В началото елиминирането беше лесно. Но когато на финала останаха около двайсетина души, стана по-трудно. Четиримата съдружници се събраха на заседание, първо изслушаха съветниците и после, в продължение на много часове, предлагаха, споряха и отхвърляха, преди да стигнат до най-правилното според тях решение.
— Така ще затънем. Трябва да измислим някакъв по-бърз начин за подбор — заключи много умно този, който олицетворяваше земята. Май че ми хрумна нещо.
Останалите го изгледаха недоверчиво.
— Мисля, че най-добрият начин е да подредим кандидатите в редица и като не смятаме последните от двата края, да си изберем някой, без значение кой, и като започнем от него, да стреляме срещу деветнадесет души подред. Който остане жив, ще бъде победител — отбеляза Символът на въздуха.
Като се оригваше с кисел дъх на вино, нещо, което явно не се харесваше на другарите му, Символът на водата отхвърли направените предложения и заяви, че преди всичко трябва да се използва рационален критерий. Прегледа фишовете на всички кандидати поотделно и предложи тези, които се явяваха като жертви на отчаянието, да бъдат отхвърлени. „Никога и никой не идва на срещи с мен“, прочете в един от фишовете; „Не издържам повече в този манастир с решетки“, се казваше в друг; „Колкото и рано да стане човек, от това по-рано не съмва, приказки, приказки, приказки по цели нощи и все същото“, гласеше трети. Така единодушно бяха отхвърлени техните автори Ернесто, Марсел и Фернандо. Човекът на име Морис също загуби, тъй като в града се брояха на пръсти хората, способни като него самоотвержено да защитят обществото в случай на ядрена атака. Или с други думи неговият живот представляваше обществена ценност. На някой си Бернардо му отнеха възможността единствено заради това, че бе усмихнат, а на четиримата съдружници им се смрази кръвта само при мисълта, че безочливият веселяк ще лети към плочите с тази пагубна усмивка на устните и в очите. Друг, на име Игнасио, също отпадна, защото, за да подпише договора, искаше да му обещаят, че на другия ден след подвига вестниците ще излязат със заглавията, които той самият ще посочи в завещанието си. „Млад мъж се хвърля от камбанарията“, представиха си съдружниците: „Ужасно, това би било наистина ужасно“, така задраскаха и него. Двете единствени финалистки също бяха лишени от възможността да се увековечат. Та те само поради факта, че са жени, заслужаваха наказание, а договорът им предлагаше точно обратното — награда. От конкурса Габриела си спечели неподлежащата на обжалване присъда да прекара остатъка от живота си по шосетата, в търсене на силни преживявания. Романтичната Изабела пък бе осъдена занапред да кръстосва пътищата от камион на камион, да среща млади мъже, които да й се усмихват обещаващо, а после да я мамят и зарязват. Други кандидати бяха елиминирани поради отпуснатост, слабост, дребнавост, посредственост. Един дори отпадна заради упоритата си склонност към повръщане.
Накрая съдружниците постигнаха съгласие.
Повикаха Пол.
— Радвай се. На теб се падна честта — рече Символът на въздуха. — Поздравявам те, ти си спечели възможността да летиш.
Избраникът мълчеше.
— Отговаряй — изръмжа Символът на земята.
— Спечелих си възможността да летя.
— Повтори — изкрещя Символът на водата, изхвърляйки гъста пяна през ъгълчетата на устата си.
— Спечелих си свободата да летя, спечелих си свободата да летя.
— Възможността да летиш, глупако — намеси се Едноокият.
— А, да, спечелих си възможността да летя, спечелих си възможността да танцувам, спечелих си…
Пол беше станал от пейката и танцуваше под такта на мелодията, с която пееше думите си.
— Да летиш, не да танцуваш!
— Да летя, да летя, да летя — танцуваше из целия салон като обезумял той.
Съдружниците започнаха да се смеят. Смееха се и не можеха да се спрат.
— Той е истински талант, истински талант — повтаряха един след друг и гръмко се кикотеха.
После се изправиха и се наредиха един зад друг начело със Символа на земята и се заклатиха като патици в ритъма на „истински талант, истински талант, истински талант“.
Долу на улицата около сградата на сдружението се бяха стекли хиляди граждани, които скандираха за жертвата и искаха да узнаят датата, часа и камбанарията на великото събитие. „Ка-же-те-ни, ка-же-те-ни“, крещяха те.
Тогава човекът си помисли за града и за своите близки, за миналото си, за дните и нощите си, за любовните наслади, за преяждането и за пиянствата, за животните, птиците и влечугите, за конете и кондора; мисли дълго, помисли и за договора и почувствува дълбока тъга, тъга по всичко, стана му мъчно за сивия ден, за карирания шал, за халката с нанизани ключове, за самотните хора, за липсата на въздух… Така постепенно се оформи неговото желание, доби плът единственото условие, което щеше да постави, преди да осъществи подвига си.
— Господа агенти — каза той, когато последните се наситиха да маршируват из стаята. — Избрахте ме измежду хиляди и мисля, че това ми дава право да изразя едно искане — четиримата мъже се спогледаха, невярващи на ушите си. — Нещо като последното желание на осъден на смърт — поясни човекът.
Съдружниците не вярваха на думите му. Гледаха се един друг, разменяйки си уродливи гримаси, които изразяваха едновременно отвращение, насмешка и изненада.
— И какво е това желание? — изписка остро Рапончо, Символът на земята.
— Какво е това желание ли? — опита се да го имитира пискливо Пол.
— Да, разбира се — намеси се Кукумявчо, Символът на въздуха, — точно това питаме и ние, какво е вашето желание?
— А-а-а! — възкликна Пол. — Значи точно това питате и вие.
— Съвсем вярно, господине… — Едноокият не искаше да остане по-назад, — бъдете така любезен да ни кажете това — всички танцуваха и се превиваха от смях, — бъдете така добър на отговорите на въпроса, който ще ви задам съвсем спокойно: какво е това желание?
— Желанието ми — реши се да отвърне Пол — е да ми позволите с подписването на договора да оставя един запечатан плик…
— Един запечатан плик?
— Даа, господа, един заапечаатан плик…
— Аа, един запечааатан плииик.
— … в който — продължи Пол — ще има една бележка…
— Да, разбираме, един запечатан плик, в който ще има една бележка.
— Точно така, господа, една бележка. Но с няколко думи в нея.
— И какви ще бъдат тези думи? — попита с мъка Символът на океана.
— Тези думи — Пол снижи глас и си придаде тайнствен вид — шшт, тези думи ще бъдат моята епитафия. Това е всичко, което искам от вас. — Четиримата избухнаха в смях и премятайки се през глава, извикаха в хор: „Дадено.“
И така, договорът бе подписан и нещата се развиваха по реда си. Камбанарията действително беше доста висока. А човекът — смел и дързък. И въпреки че разказът ни е за един град, в който нещата съвсем не вървяха по мед и масло и хората бяха по-скоро недоволни, то заедно с това те умееха да бъдат и признателни. Трябва да се отбележи, че никой не се осмели да заличи думите, издълбани върху надгробната плоча, под която бяха намерили вечен покой раздробените кости на Пол.
А тези думи гласяха следното:
Тук почива в мир човекът, който преди да се хвърли от камбанарията, въздаде заслуженото на четиримата агенти от съдружието. То се изразяваше в четирите куршума, които пронизаха сърцата на управниците високо от купола. Градът вечно ще помни тази благородна постъпка и ще му бъде признателен вовеки веков.
Мексико, декември 1977 г.
Днес отделението е почти спокойно въпреки оглушителния шум на високоговорителите, от които неспирно се носи синкопирана музика. Привикнал съм на тая музика; от доста време вече я слушам непрекъснато. Ако отведнъж спре, тишината би станала толкова непоносима, така тежка, че тъпанчетата ми ще се разтегнат като благосклонен химен.
Вън навярно продължава празникът, автомобилните ралита, уличните историйки и разточителството от цветове. Родил съм се много късно, за да мога да избягам от всичко това, и много рано, за да се чувствувам наистина част от него. Аз съм само един зрител по принуждение.
Днес тук беше Лу, един от шефовете на клана, на който съм подчинен. На шестнайсет години и среден на ръст. Мускулите на тялото му се очертават под тесните жарсени ризи. Носи винаги черни ботуши, възголеми за него — сигурно от баща му, — и малък камшик в ръка. На всяка крачка плющи с него в такт с музиката, която се разлива от високоговорителите.
Винаги го следва група момичета. С малко момчешки вид, както всички сега, с плътно прилепнали панталони и без грим. Много млади са, а една — най-млада от всички. Това е Кристина. Нейните големи сини очи изглеждат постоянно блуждаещи. Познавам ги — винаги влажни, но не от плач.
Навеждам глава и се присъединявам към двойната редица, която се проточва след Лу. Той изисква това от нас и докато се движи бавно, ни гледа някак изпитателно; иска да знае дали сме във форма, иска да открие в нас първия признак на слабост. Изпълнява дълга си и държи нещата да са наред, както го налага новото положение.
Спомням си деня, в който ме обхвана пронизващото чувство за промяна. На пръв поглед, ден като всички останали. Събуждаш се, усещаш тръпката от допира на студената вода до тялото, изваждаш сивия костюм. Докато закусвах, имах чувството, че нещо ме очаква на излизане.
Когато отворих вратата на апартамента, музиката ме блъсна предизвикателно в лицето като шамар. Връхлетя ме неочаквано оргия от звуци. Да слушаш оглушителната смесица от шума на всички радиоапарати, грамофони и музикални инструменти, които може да има в една сграда, в седем и половина сутринта, когато си тръгнал за работа, е най-малкото обидно.
Първо си помислих, че съседите ми изведнъж са се побъркали. После поразмислих и си казах, че вероятно са си устроили празненство, което е продължило доста до късно. Спомням си, че се почувствувах пренебрегнат.
В сградата няма асансьор и като минавах по коридорите, забелязах, че всички врати са широко отворени. Отвътре идваше този адски шум. А изправени в рамките на вратите, опрени безразлично на стените, облакътени на перилата на стълбите, стояха юношите от сградата.
Невероятно учуден, помислих си. Никога не стават толкова рано. Едва тогава си припомних, че училищата бяха затворени поради масово отсъствие. Ненадейно и тихомълком учениците бяха престанали да ги посещават. А аз, тъй като съм ерген човек, без ангажименти, никога не следях тези събития. И тогава се сетих за коментариите на родителите, за заглавията във вестниците, за засилването на престъпността, в която любителски взимаха участие младежи от всички социални слоеве. Изнасилени учителки, улични сбивания между враждуващи банди. В Лондон някакви мамини синчета, организирани в клан, хвърлили родителите си във водите на Темза. В Мексико банда размирници накарали мариачите от площад „Гарибалди“ да свирят сърф и туист вместо коридос и ранчерас[121]. Странни неща ставаха навсякъде. Юношите гледаха втренчено възрастните в очите, без да мигнат. А те навеждаха засрамено глава. В продължение на доста време престанаха да се смеят и градовете изглеждаха празни и сиви. После изведнъж се засмяха в един глас и смехът им разтресе стъклата на църквите, изостри до крайност нервите на възрастните. Виждаха ги да се събират тайнствено на групички по кьошетата и в дъното на улиците да заговорничат.
Трябва да си призная, че събитията ме изненадаха. Това, което се случи, нито се поддава на описания, нито има някакво логично обяснение. Почти съм склонен да вярвам, че някакъв извънземен дяволски мозък го е измислил.
Първите ми трудности започнаха, когато се опитах да мина през групата, насядала по стълбите. До този момент си позволяваха само да щракат с пръсти — със средния и палеца — в такт с адската музика, като минавах край тях. Това щракане се е превърнало в нещо злокобно. Чува се навсякъде. Когато се съберат повече на едно място, прилича на гръмотевица.
Проправих си път между тях, сподирян от празния и безразличен поглед на едни и подигравателния на други. Изведнъж ми препречиха пътя, а устните им се движеха, примляскваха. Момчета и момичета, вкупом, като цветна стена. Оглушителният шум ми пречеше да чувам. Попитах какво става. Едно високо недодялано момче изкрещя нещо неразбираемо. Аз също извиках, докато се боричках сред телата им, за да изляза. Стена от пъргави тела — жълти и сини, черни и червени, налетя отгоре ми. Ръбчетата на боксовете се забиха в гладките мускули, веригите раздраха гърба ми, а върховете на ботушите им старателно търсеха слабините ми.
Преди да загубя съзнание, ги видях да се въртят в кръг над мен, уловени за ръце, и да пеят същата порочна и в същото време детинска мелодия, която високоговорителите повтарят неуморно от толкова време.
Почти вярвам, че това никак не ме интересува. В края на краищата, добре я карам, жив съм. Вярно е, че бях опозорен, че прежното ми достойнство е загубено. Но в замяна на това сега откривам усещания, които по-рано познавах само бегло и които започват чудновато да нарастват. Всичко прилича на чудовищен празник, мислите не се развиват, а струят от мозъците и веднага се оформят, подобно на някаква течност, която внезапно се втвърдява. Всичко, което трепти, се запазва, останалото се отхвърля. Отхвърля се сивото, нюансите. Остават само контрастите, образувани от светлината и постоянното движение. Лу бавно обхожда с поглед човешката редица. Гледа ни внимателно, повдига брадичка, забива показалец в коремите, взира се в начеващите бръчки около очите, в ъглите на устата, в челата едно подир друго.
Наближаваме тридесетте години и сме само мъже. Жените на нашата възраст са в друго отделение на същата тази сграда. Понякога ги чуваме да викат почти в един глас и не знаем в знак на протест или от удоволствие. Виждали сме ги да минават, всички са красиви и много от тях носят деца в ръцете си. Сенките под очите им оставят върху лицата отпечатъка на дълбока синкава патина. Тяхното отделение е просторно и удобно, макар да е малко занемарено. Те не оправят нищо, нямат никакви занимания.
Подбраха ни по някакъв особен критерий. Въпреки че хубавата външност е взета пред вид, очевидно това не е било най-важното. Търсили са друго нещо — израз на вътрешна енергия и динамика. Търсили са бляскави, дори твърди погледи, едри и дълги кости, яки челюсти. Лу непрекъснато гледа ръцете ни, дланите на ръцете ни. Достатъчно е да открие по тях студеното присъствие на потта, и един по-малко в нашето отделение. Без съмнение Лу знае какво прави.
Всичко се завъртя във внезапна вихрушка, притъмня. Изведнъж сред онзи вихър се появи една светлинка, която закръжи в него, образувайки овална дупка. Илик, откъдето отново изскочих на бял свят. Събуди ме музиката, същата онази музика, която се разнася от високоговорителите, загнездени из всички ъгли на града, скрити под креватите, вградени в стените, закачени високо на телеграфните стълбове, заместващи камбаните на църквите, разпръскващи тази извратена и детинска музика, която, види се, е движеща сила на всичките им действия.
Спомних си налудничавото им хоро над тялото ми и болката отново обхвана мускулите ми, и костите ми запращяха.
Около мен се беше струпала неспокойна група от сиви лица, от безцветни лица, от зрели лица. Устните им издаваха изненадата, ужаса, умората. Някои изглеждаха наперени, надути, разгорещени от негодувание. Лица на всезнайковци, с предизвикателен профил, с израз на накърнено достойнство. Сериозни лица, мажорни. Гласовете им заглушиха музиката:
— Това е нетърпимо.
— Защо никой не предприема нищо?
— Непоносимо, неокачествимо, непростимо.
— Непоправимо е. Вината е наша. Само наша.
— Децата ми, децата ми. Къде са децата ми?
— Полудели са. Полудели!
Гласове хрипкави, изнемощели. Питат, търсят обвинение.
— Не са луди. Знаят какво искат.
— Какво искат?
— Да са сами, да са свободни, да обикалят насам-натам, да слушат музика, да танцуват.
— Защо не са го казали? Защо не са поискали разрешение?
Пресекливи хълцания, натъртени хули. Джазова музика от високоговорителите. Търсещи, питащи гласове.
— Искат и да се любят.
— Непрекъснато искат да се любят.
— Искат да мислят самостоятелно.
— Не е вярно. Те не мислят, искат само да се клатят, да се кълчат, да се базикат, да се любят, да се смеят, да се карат.
— И ние сме се клатили, кълчили, базикали, правили сме любов, смели сме се и сме се карали.
— Не е вярно. Поне не непрекъснато.
— Непрекъснато сме воювали, интригантствували, преследвали сме негри, ходили сме на литургии, късали сме плакати по стените. Престанахме да четем, поглъщаме информация, изнамираме машини без разум, измисляме дъмпинги, високомощни коли и тези високоговорители с висока честотност, които наводняват света с екстравагантната си музика.
Гласовете се сливаха в хаотичен и гневен ропот на безсилие, всред мрака на затвора.
— Някой им помага, невъзможно е сами да са свършили всичко това. — Гласовете се стремяха да разгадаят непонятното. — Целият град е в ръцете им.
Завзели са властта, господари са на всичко и навсякъде, едно гъвкаво болшинство, което се изплъзва, скача, подритва от радост. Унищожили са оръжията, прекъснали са съобщенията, всичко е тяхно. Танцуват и се смеят по улиците и се кичат с цветя. По-малките момчета носят костюмите на бащите си, пушат лулите им, пурите им. По-малките момичета носят висок ток и найлонови чорапи, и всичко това прилича на карнавал, на маскарад на млади хора, плъзнали навсякъде из града, отприщени реки от дълги коси, обръчовидни поли, жълти ризи и плътно прилепнали черни паги талони.
Изведнъж в коридора се зачуха стъпки от ботушите на млад човек, вратата се отвори и сноп светлина шибна посърналите лица, затлъстелите тела, отпуснатите тела, които по-късно щяха да станат жертва на розовия газ. Отстъпиха.
— Подредете се в редица, за да излезете в коридора. — Подчиниха се. — Може да говорите, ако желаете. — Млъкнаха. Редицата се повлече бавно по коридора. — Вие. Да, Вие! На колко години сте? Да, вие. — Тогава за първи път видях Кристина. Беше дребно момиче, облечено в пуловер, с черни мрежести чорапи. Докато говореше, от устата й излизаха струи топъл дим.
— Тридесет и една.
— Излезте от редицата, елате с мен. — Погледнах влажните й очи и я последвах.
Пресякохме улицата, за да стигнем до тази сграда. Не се забелязваха следи от насилие. Само изблици на безпричинна, безразсъдна радост. Носеха се като ята от крясъци и цветове. После се изгубваха зад някой ъгъл и оставаше само музиката на високоговорителите по високите стълбове, над празните булеварди. Гласчето й ми заговори, без тя да извръща лице, за да ме погледне:
— Спасих те.
— Спаси ме. Защо?
Обърна се и аз видях големите й влажни очи, притисна се в мен и сгуши личицето си в рамото ми, разтърсвана от странни хълцания, които не бяха плач.
После ме доведе тук.
Днес Лу ревизира работата ни. Ние сме избрани индивиди от всички раси. Изпълняваме задълженията си бавно, без да бързаме. Казаха ни, че искат от нас качество, съвършено изпълнение, без насилия. Вършим работата, която те не желаят да изпълняват. Нашето отделение прилича на римска баня. Ученичките лудуват като млади чайки, някои са бременни. Кристина идва всеки ден в този час за урока си е мен. Обаче днес поиска разрешение от Лу да остане. Позволи й и тя се съблече и си сложи униформата на колежанка.
Сега ме измъчва това, че всичко ме отвращава все по-малко. Радваме се на относителна свобода, можем дори да излизаме. Знаем, че е безполезно да опитваме каквото и да било. Още повече че никой и не мисли за това. Всичко е под техен контрол. Те са навсякъде, пъргави като маймунки и безпричинно весели. Раздразнителни са, също без причина. Като че ли са от друга раса, от друга планета.
Онзи ден видях президента, Биг Боу, както му казват. Докато вървеше бавно по главната улица, той нито за момент не престана да наблюдава всичко около себе си е разяждащ като сярна киселина поглед. Държеше бутилка разхладително и устните му всмукваха от цигарата бавно и непрестанно, сякаш без желание.
Дясната му ръка е свита като дъга край тялото, сякаш е каубой в очакване на двубоя.
Носеха се вълни от музика, от погледи на момичета и от веселие. Въздухът беше наситен със сладникавия мирис на кленов сироп и презервативи. От прозорците се разнасяше ароматът на дъвките.
Имаше лунички и кафяви очи на пост край ъглите, черни коси и тъмни лица; хванати всички за ръце с невинен и игрив вид. Зададе се някакъв парад на открити коли в малиненочервено и отпред вървеше той, а младежката тълпа се стичаше на улиците по пътя му, образуваше пъстър трепкащ килим и после тръгваше след него, следваше го; вървеше зад широкия му, леко приведен гръб, зад гъвкавата му походка.
След него се поклащаше електрическата му китара, увиснала безжизнено, като знаме. Отвреме-навреме се поспираше да послуша музиката. Пощракваше силно и ритмично с пръсти и тялото му се разтърсваше от конвулсии. В този момент възбудата на тълпата стигаше до пароксизъм. Истерични крясъци, разкъсани дрехи, епилепсии. Аз самият се усетих да се гърча, със странно разкривена уста, повтаряйки припева, който напиваше в хор полудялата тълпа. Малко по малко се успокояваха, президентът изминаваше по няколко преки и всичко започваше отначало, като някакъв обред. Министрите си бяха оставили прекалено дълги коси и съвсем приличаха на хермафродити. Кожата им беше бледа, с нездрав тен, а те — високи и много наконтени. Придвижваха се в открити леки коли и всеки от тях държеше, удряше или свиреше на някакъв инструмент. Музиката се разнасяше ритмично сред тълпата, която признателно се гърчеше по пътя им.
Беше особено красиво, въпреки всичко. Още си спомням последната оргия, под светлината на кладите от горящи книги.
Трябваше да удовлетворя властния повик на Кристина. Ако не се отзова веднага, възможно е да доложи на Лу и наказанието няма да закъснее — съдбата, сполетяла всички безследно изчезнали възрастни.
Страхувам се да не би да се събуди Кристина. Заспа с широко отворени воднисти очи, но не ще закъснее да се събуди и да щракне нетърпеливо с пръсти, зовяща.
Понякога се питам какво ще правят, като остареят. Може би тогава ще си възвърнат разсъдъка и всичко ще се нормализира. През тези месеци е спряла всякаква дейност. Канцелариите са излишни и никой нищо не работи. Фабриките са празни, а нивите потънали в плевели. Младите селяни са дошли в града, за да пеят и танцуват с останалите. Издавиха възрастните в реките или ги избесиха по дърветата.
Съчиняват стихове и ги рецитират по ъглите. Странни са тези стихове, думите им са лишени от смисъл. Имат само ритъм, натрапчив ритъм, който се запечатва в паметта и се превръща в песен.
Вчера бе награден и един национален герой. Той е свирил на джазбанда в продължение на повече от двеста и петдесет дни без прекъсване. Оказа се много трудно да му се окачи медалът, понеже се движеше непрестанно. По време на церемонията тълпата запази затрогващо мълчание; чуваше се само шумът от джазбанда и от високоговорителите. Все още свири насред площада. Построили са му пиедестал и той си стои отгоре като жива статуя.
Кристина се събуди. Младият й дрезгав глас ме зове.
Времето тече и аз започвам да усещам гибелните му последици. Последен съм от старата група в отделението. Останалите бяха заменени с доброволци. Сега вече ми е ясно. Те няма да остареят никога. Дори няма да стигнат до зрелостта. Започвам да им отдавам право за много неща. Когато някой от тях се почувствува изморен или тъжен, когато започне просто да си спомня, да съжалява, да изпитва носталгия, се самоубива. Спокойно, без позьорство. Всеки ден се намират още неизстинали трупове, проснати по улиците, увиснали по корнизите или заспали летаргичен сън във ваните. Онези, които не го правят, се предлагат за доброволци в това отделение.
Има много нови деца. Навсякъде гъмжи от хлапетии. Потръпвам при мисълта, че много от тях са мои деца. Никой не ги е учил да четат и никога не ще знаят да пишат, никога не ще ходят на училище. Дивите им очички заблестяват от радост, като чуят музика или когато хвърлят камъни по останалите все още здрави витрини. По-късно ще открият секса, ще танцуват безумно в президентските свити и ще се самоубиват. Може би имат право…
Днес умря джазбандистът. Той свири в продължение на много години, покачен на пиедестала, горд от засвидетелствувания му култ. Друг зае набързо мястото му и площадът не утихна. Концертът се предава по високоговорителите.
Все още не зная кой се крие зад всичко това. Дали те не са станали оръдие на някаква странна сила. Понякога ми се струва, че те самите са тази странна сила.
Инстинктивно бяха станали автори на нещо, към което са се стремили. Вече не ще имат нужда да бъдат скептични, да вярват или да не вярват, да се научават да лъжат. Скоро не ще им е необходимо да се обличат, нито да се хранят по-специално. Дано не забравят как се получава огънят. Ще се върнат към началото на времето като едно красиво лудо племе, вечно младо, с чувството за ритъм, присъщо на африканците, и с една странна традиция: да не стигат никога до преходна възраст, да се самоунищожават при първия признак на зрелост.
Случи се нещо страшно — това е краят ми. Кристина ме повика, аз се отзовах, но не изпълних задължението си. За първи път ми се случва такова нещо. Лу бе уведомен и аз зная, че ще дойдат да ме отведат. Няма да слушам повече шума на високоговорителите. Не ми остава нищо друго, освен да напусна този свят на жълти ризи, тесни панталони и оглушителна музика, който и без това никога не е бил мой.
— Вижте, доктор Пол Екер, нашето мълчание никак не отговаря на добрата воля, която проявихме във вашия случай. Трябва да разберете, че съдът иска конкретни факти. Не мога да си обясня защо така упорито мълчите.
Пол Екер забива зеления си поглед в празното. Горещо му е. Поти се. Отмерените движения на един голям вентилатор му пращат отвреме-навреме с лек ветрец, който си играе за миг е червеникавите косми на брадата му.
(… Там на островчето не беше толкова горещо. Приятно бе да поседнеш върху скалите на морския бряг… Да впиеш поглед в неспокойната океанска шир… Да погледаш как се забавляват бързите акули… И да усетиш милувката на вятъра, който пръска в лицето ти пяна от вълните…)
— Ние имахме пред вид, докторе, не само заслуженото уважение, на което се радвате като биолог и медик, но и многобройните молби за снизходителност, изпратени от разни знаменитости, от университети, академии, музеи… Вижте каква купчина от писма! От Лондон, Буенос Айрес, Стокхолм, Париж… В писмото от Франция ни напомнят, че преди две години вие сте имали честта да председателствувате забележителния световен конгрес по ихтиология, състоял се в Сорбоната… Спомняте ли си?… Добре поне, че се усмихвате.
(Сорбоната!… Да, там се запозна с нея… Приличаше на наивна ученичка, но колко обаятелна беше!… Най-много го очарова късата й морскосиня поличка и онази червена барета, лекичко килната над слепоочието… „Искам само вашия автограф — му рече тя. — Казвам се Линда Олсен и уча в Сорбоната. Науките ме увличат. Бих искала да направя чудеса като мадам Кюри… Вие от кой щат сте? Аз съм от Атланта.“)
Пол Екер трепна, без да може да си обясни дали е от ветреца на вентилаторите или поради хиляди други причини, които напразно се опитва да забрави.
Съдебният служител продължава:
— В тези писма ни молят да бъдем снизходителни… Припомнят ни вашите неотдавнашни изследвания върху различни ихтиологически въпроси, а също така, както казва Джон Хамилтън, за голямото значение на вашия „Доклад за половия живот на рибите“, където твърдите, че има зависимост между лунните фази и промяната на цвета, която претърпяват никои видове при хвърлянето на хайвера си.
(… Заради Джон Хамилтън той я срещна отново в Пенсилвания… Не си ли спомняте вече за мене? Аз съм Линда Олсен, момичето с червената барета!… Що за памет имате, доктор Екер! Ясно, понеже не нося яркочервеното си каскетче, нито синята поличка… Отиват ли ми очила? Изглеждам сериозна, нали? Може би затова не ме познахте… Никога няма да забравя нашите разходки из Париж… Спомняте ли си, през есента, как падаха листата?… А нощната разходка с гемиите по Сена? А оня весел следобед горе на Айфеловата кула? Снимката е у дома. Спомняте ли си? Е, добре, докторе, не искам да ви отегчавам повече… Все пак трябва да ви кажа, че тази среща не е случайна… Дойдох да ви потърся, защото видях във вестниците, че Институтът по рибовъдство ви изпраща да изучавате рибите в архипелага Лас Перлас близо до Панама… Колко чудесно!… Да прекараш цяла година сред Тропика, да се наслаждаваш на морето, на слънцето, на въздуха, свободен, сякаш слял се с природата!… Трябва да ме вземете!… Вие имате нужда от асистентка… Докторе, моля ви!… Ето, имам и причина да ви помоля… Вече съм се отчаяла… Вижте, само вие знаете, че получих научна степен в Париж. Е добре, това изобщо не ми помогна. Все още съм без работа… Да, да, няма да отрека, че получих предложение от Джон Хамилтън!… Каква обида! Представяте ли си? Аз — асистентка на цветнокож… Ах, да!… Колкото и прочут да го смятате… Не ми споменавайте за него… Знам, че е кандидат за Нобелова награда… Да, да!… Но въпреки това… Вие разбирате, докторе…)
Съдията с досада поема дъх. Избърсва голото си теме с влажна кърпа. И като прави невероятни усилия, за да запази спокойствие, заявява:
— Всичко това ни задължава да бъдем малко по-снизходителни… но при всички случаи трябва да узнаем местонахождението на мис Олсен… Когато са ви намерили на плажа В Сабога, сте изглеждали като побъркан… На главата ви била нейната червена барета… Дрехите ви, целите в дрипи, навявали на мисълта, че сте се борили с вълните сред подводните скали… Ръцете и краката ви били изподраскани… Ризата ви била изцапана с кръв, която се стичала от една по-дълбока рана… Докато сте идвали в съзнание, вие сте споменавали разни противоречиви подробности за бедствието — чудесен повод за моряците от Базата, които почнали да си измислят и да разправят най-чудновати версии за случая… Едни, като видели разбитата моторна лодка, помислили, че сте били с мис Олсен по време на бурята… Други, от някои несвързани сведения, които дочули от вас, предположили, че сте блъснали мис Олсен при акулите… А някои пък сметнали, че е самоубийство, поради не знам какви си сантиментални причини…
(… Как ще вземе да я убива? Самоубийство? Изключено! Причините и постъпките бяха съвсем различни; но как да ги каже, без да събуди подозрение, че са плод на бълнуването подир онова корабокрушение?… В ушите му още звучеше ужасяващият смях на хаитянката и дори му се струваше, че чува песента на Линда Олсен, която трепти над вълните като флагче…)
— Затова решихме да разгледаме това предварително дело при закрити врати. Ще присъствуват само най-необходимите за делото лица, и то ако се наложи. Дори на господата от печата не дадохме пропуски. Вие разбирате, страшно би се уронил авторитетът на науката. Тъкмо затова ни предупреди с шифрована телеграма и Институтът по рибовъдство… Даже от Вашингтон получихме послание, в което изискват от нас необходимата дискретност при воденето на дело срещу такава знаменита личност като вас… Все пак не бива да отричаме, че някои строго специализирани инстанции… Но само за да потулят очевидното… И без това, според твърденията на колегите ви от университета, не съществуват никакви причини да не повярваме напълно във вашата невинност… При всички случаи вие трябва да ни помогнете… Коя е причината за вашето пълно мълчание? Аз не бих могъл да ви освободя съвсем от даването на показания… Законът го изисква, скъпи докторе… Ето, за да ви помогна, ще ви припомня… Преди една година, може би преди година и половина, вие сте пристигнали с редовни акредитивни писма във военната база на Сабога, придружен от асистентката си Линда Олсен… Щели сте да изследвате целия бряг на архипелага и да продължите проучванията си, както пише в тази бележка от института… „върху периода на необичайното хвърляне на хайвер от някои риби, както и върху овулацията на женските, наричани партеногенетични…“ Военното командуване на Базата ви е оказало най-тясно съдействие… Отпуснало, изключително на ваше разположение и на асистентката ви, една моторна лодка и двама помощници: един машинист от африканска раса, Джо Уорд, и един бял моряк, Бен Паркър…
(… Пол Екер съзерцава самия себе си във военната база на Сабога. Комендантът го прие сърдечно и започна да остроумничи с мис Олсен, която отново сияеше с червената си барета. „Ще се отегчавате на това островче“, й каза той. Изненадана, мис Олсен на свой ред го попита: „Нима няма да живеем тук?“ А той отиде към вратата и отвърна: „Не, господа. Елате с мене в преддверието.“ И като посочи едно близко островче, додаде: „Виждате ли онзи остров с многото фиорди? Там се намира лабораторията. Първите изследвания направи Франк Ръсел, но тъй като беше военен лекар, не след дълго замина за Азия. Уверявам ви, че ще се чувствувате удобно. На острова ще намерите една добре обзаведена къщурка. Чистачката се казва Йейа, хаитянка, която гледа кокошките и обработва земята. Доста стара е. Викат й Вуду. Говори някакъв странен жаргон, но разбира английски. Тя ще намери начин да не ви липсва нищо.
Ако ви потрябва още нещо, можете да ми пратите Джо. Той е добро момче. Ще живее с вас и ще ви бъде много полезен. Няма нещо, което да не умее. Той е готвач, механик, моряк и дори — може да се учудите! — голям свирец на банджо. Бен Паркър е добър помощник и свири на хармоника. Земляк е на Джо. Винаги ходят заедно…“)
Съдебният служител размърдва едрата си снага и под тежестта му изскърцват слабите пружини на разнебитения стол.
— Не знам коя е причината, но малко след това вие самият сте помолили двамата младежи да се оттеглят. Така ли е?
Доктор Екер леко потрепва. Поглежда умолително съдията. И като раздвижва неспокойно двете си ръце във въздуха, заявява:
— Има обстоятелства, при които… знаете ли?… Всичко е толкова сложно, че… За да обясня нещата и да възпроизведа точно чистата истина, ще се наложи да обвинявам хора, които може би са невинни…
— Ако сте убеден в тяхната невинност, не усложнявайте повече нещата… Освен това вече ви казах, че делото се разглежда възможно най-предпазливо… Можете да бъдете напълно сигурен, че нищо от казаното тук няма да излезе от тази зала. Продължавайте.
— Първите ни дни на островчето бяха неизразимо красиви… Къщата беше много удобна… Докато старицата подреждаше и готвеше в кухнята, Линда, момчетата и аз бродехме сред скалите, за да опознаем очарователните брегове… Не бих могъл да ви опиша вълшебното усещане, което постепенно ни завладяваше в онова прохладно място, пълно със светлини, багри и трели… Аз, грешникът, си губех времето, така да се каже, въодушевен от многобройните находки от чисто научно естество. Двамата младежи Бен и Джо трябваше да ме придружават и да носят пособията ми… Това, изглежда, ги развличаше; ала тя, отдала се изцяло на опиянението от своята бликаща младост, линееше от скука… Понякога идваше с нас да събира черупки от миди и охлюви, но повече й харесваше да се скита сред дърветата. Не искаше да стои без нас в къщи, защото изпитваше някакво недоверие към старицата… По-скоро бе нещо като отвращение, като погнуса или смътно предчувствие. Привечер, след работа, аз често правех с нея дълги романтични разходки…
Трябва да ви предупредя, че никога не съм помислял за някаква евентуална любовна връзка. Би било смешно, нали разбирате?… Възрастта ми и задачата, с която се бях наел, ме поставяха в положение на неин опекун… Така че от професионално благоприличие и преди всичко затова, че непрекъснато бях унесен, вглъбен в мислите си, смаян, не можеше да се случи онова…
Екер прикрива една гримаса, в която прозира леко вълнение.
Съдебният служител разбира, че е засегнал невралгичната точка и почти несъзнателно натиска звънеца.
— Починете си, докторе.
Когато влиза прислужникът, той си избърсва лицето и казва:
— Донесете ни студена вода.
Доктор Екер отново забива поглед в зелената далечина на спомените си.
Как да накара този шишкав господин с лепкава кожа да разбере какво беше за тях високата скала в морето?… По какъв начин да го накара да проумее тази епикурейска сладост на древна еклога, на езически пасторал, на идилично тропическо съзвучие?…
(… Развълнуван от оживената природа на острова, заслепен от безкрайната самота, с която го обгръщаха морето и небесата, и завладян от жизнерадостното обаяние на Линда Олсен, Пол Екер се пробуди за един сякаш небленуван свят; усети някаква вълшебна промяна и като се освободи от черупката си, която го правеше строго научен, той ненадейно изпита слънчевия взрив и възбуждащия повей на вълните… Напразно се мъчеше да се вкопчи в науката и да се укрие сред килийките на своите разсъждения… Колкото по-задълбочено изучаваше някои второстепенни явления, например при змиорките, които променят цвета си през любовния период, или пък стигаше до някое заключение като това, че ендокринните жлези отделят хормоните… той все по-ясно чуваше гласа на Линда, която, покатерила се на дърветата или гмурнала се сред вълните, го подсещаше за своята червена барета… Пол Екер си спомняше за онези стъпаловидни крайбрежни скали, сред които морето образуваше малки лагуни, където мис Олсен обичаше да се къпе… Веднъж тя падна в една такава лагуна, от която не можеше да се измъкне, защото бреговете бяха хлъзгави… Той чу нейните викове и като си помисли за Андромеда, нападната от чудовището, се хвърли да я спасява… Наложи се да я извади гола, както си беше — проклета свенливост! — след много усилия и опасни подхлъзвания…
Същата вечер Линда Олсен си правеше шеги и се смееше на лунната светлина, намеквайки за неговата мъжественост. Само за миг, разбира се, кръвта му неочаквано се разпали… И тази нощ Андромеда погълна Персей… Оттогава…)
Една лакома муха попадна в перките на големия вентилатор.
Бузестият пазител на закона се вее с ветрило.
— Говори се, че Линда Олсен щяла да има дете. Вярно ли е?
— Разбира се.
— И то вследствие на…
— На какво?
— На вашите любовни връзки…
— Не знам за какво говорите.
— Добре, в края на краищата почти е доказано…
— Че детето не е мое.
— На какво се спираме, скъпи докторе!
— Казах ви, мисля, че мис Олсен се луташе насам-натам, преливаше от сили, изпълнена с младост, преобразена от вълшебните прелести на острова. Аз не можех да се грижа за нея… Вие разбирате… Аз се бях посветил тялом и духом на непрекъснато дебнене край локвите и подводните скали, за да наблюдавам чудноватата овулация на рибите… Моите строги привички поставяха между нас една непреодолима, строга стена…
(… Отвъд тази стена всичко беше дива поезия, езическа свобода, в която той похотливо подскачаше като някой сатир подир една опиянена от страст нимфа…)
— Как да се разбира тогава, че Линда Олсен?…
— Позволете ми да кажа… След като се убеди, че аз не бях човекът, който ще сподели младежките й прищевки, тя примамваше ту Бен, ту Джо уж да ходят да търсят плодове заедно… Не виждах в това нищо лошо… Разбирах, че са младежки работи… В началото ми се стори, че мис Олсен се развлича, като ухажва Бен Паркър… Това беше обяснимо, като се има пред вид омразата й към цветнокожите… И наистина забелязах, че Бей и Линда често се губят някъде. Ала не след дълго успях да разбера, че Бен Паркър я избягва… Оттогава (съвсем необяснимо) тя търсеше Джо за своите забавления и похождения… Изглежда, добре се развличаше, понеже я чувах да се смее чистосърдечно… Изненадах се също колко нагизден ходеше негърът Джо, на лунна светлина често тананикаше жалостиви песни под звуците на банджото. Още си спомням една песен, която звучи като любовно признание…
Каква карминена барета,
барета ненагледна!
О, синьо е морето…
Когато и да я погледна,
прилича ми на диня
от Южна Каролина.
Един подиробед, спомням си много добре, аз разглеждах под микроскопа някакви ципи… Унасях се в дрямка поради задухата, когато дочух виковете на мис Олсен. Помислих, че сигурно я е клъвнал корал[122] или може би паяк… Когато се показах, я видях удивен да тича разрошена и да вика… „Помощ! Изнасили ме!“… Забелязах негъра Джо, който, полудял от страх, се спущаше към заливчето, сякаш летеше… Слязох бързо по стръмнината, за да му поискам обяснение, но той успя да седне в лодката, пошушна нещо на Бен Паркър и двамата потеглиха… Без да губя нито минута, аз се качих на издадената навътре в морето скала, за да дам знак със семафора на Базата, но изненадващото, невероятното в този миг беше, че мис Олсен, много кротка и на вид успокоена, се приближи и ме помоли, ако обичам да не бия тревога… Обясни ми, че един скандал можел да й навреди… Предпочиташе насилието да не бъде наказало… Аз, който си мислех, че тя цялата е изтъкана от предразсъдъци, изпитах най-дълбоко благоговение пред нея; реших да я браня, да й помагам и дори да й предложа името си, тъй като в този неин жест виждах зрелост и здрав разум…, От този подиробед, като я гледах все натъжена, аз реших да я разсея и се опитах да я привлека отново към научната работа, която тя не знам защо беше изоставила…
— Извинете. Бен и Джо не се ли върнаха на острова?
— Не, разбира се… Когато комендантът дойде да разследва…
— Какво са измислили?
— Убедили го, че аз искам да бъда самичък. Естествено предпочетох да потвърдя тази мълва… И даже казах на коменданта, че тъй като е настъпило време за мръстенето, да не позволява на неговите хора да се приближават до островчето, защото плашат рибите и дори могат да прекъснат хвърлянето на хайвера… Когато той понечи да настоява, аз го уверих, че Вуду ни е достатъчна за къщната работа… Оттогава нямахме повече развлечения и се отдадохме изцяло на науката и упорити наблюдения във водата… Хаитянката живееше отделно от нас и рядко я виждахме; още повече че тя ходеше за риба и прекарваше дълго в открито море. Плаваше в една крехка лодка, която приличаше на орех сред вълните… Тъкмо тогава Линда си даде, изглежда, сметка, че в корема й…
— Детето! Значи е било на негъра?
— Мога да ви кажа само, че е било нейно. Аз се канех да го призная за мое, ала нещата взеха друг обрат.
Доктор Екер внимателно се ослушва. Струва му се, че долавя в далечината някаква загадъчна песен, сякаш изплувала от вълните, и отново чува дяволския кикот на хаитянката, който го преследва през цялото време.
Съдията настоява:
— И в крайна сметка не бяхте ли сигурен дали детето е ваше или на негъра. Знам, че имахте отношения…
— Точно така. Тя и аз… Вие разбирате. Оттам душевното ми състояние, съмненията. Преди всичко, защото в живота си съм преживял нещо, което ми помага да предчувствувам всякакви трудности. Става дума… Не знам дали вече ви говорих за първия си развод поради неспособност за продължаване на рода… Тъстът ми, който беше богат и страшно посветен във всички тези глупости за произхода, искаше на всяка цена едно здраво, яко и силно внуче, което да наследи името и имота му. Роди се дете, мъжко, но с недостатъци, гърбаво, уродливо… И по-добре, че живя само няколко часа… Изследваха историята на болестите на роднините ми и откриха… Знаете… Няма смисъл да се набляга на тези неща. Тъстът ми ме застави да преотстъпя мястото на някакъв расов мъж с несъмнена плодовитост… На онзи начален провал се дължат успехите ми в научното поприще… Като узнах позорната си съдба, аз предпочетох да се оттегля сред своите книги и се отрекох от семейното щастие. Защо да упорствувам, след като знаех, че децата ми щяха да се раждат недъгави? Затова на островчето гледах да стоя по-далеч от мис Олсен… Все пак нещата не винаги вървят така, както ние искаме. Самотата понякога ни хвърля в прегръдките на сладострастието… Ето че се случи онова и тя чакаше дете, изпълнено с живот, разкошно и красиво, за което предполагаше, че е мое… Аз, който не бях сигурен, че съм му баща, се тревожех… Безпокойството ми растеше ведно с онова, което щеше да се роди… Това беше една неразрешима задача, понеже, ако си правех илюзии, че детето е мое, мислех си за уроди, за ненормални същества, за страхотии; а ако си го представях дете на негъра… представете си!… Утешавах се понякога с тайната надежда, че може би онова приказно красиво място на острова е оказало някакво благотворно влияние върху бременността на момичето… Само затова или може би воден от научния си интерес, аз не поисках да унищожа създаденото от природата. Най-много ме ужасяваше мисълта, че Линда можеше да ме изостави, когато научи за моята обреченост; затова, изправен пред трудния избор на двете възможни раждания, аз предпочетох да бъде негърче… Линда Олсен искаше да я откарам в Базата, за да се грижат за нея, както се полага. Аз й обещавах, но по-скоро бях готов да направя сам операцията тук, на острова, без досадни свидетели, като реших да я приспя, за да не узнае истината преди подходящия момент… Такова беше нетърпението ми, че дните и месеците ми минаваха много бавно… Оставаха още около седем седмици до крайната дата, когато ме обзе мисълта, че може би изчислението е погрешно, понеже нейните оплаквания и силно опънатата й кожа ми се струваха преждевременни… Забравих да ви кажа, че колкото повече напредваше бременността й, толкова по-странни прищевки я обхващаха… Харесваше й да прекарва по цели часове в морето; и въпреки почти уродливия си и неприличен вид, отказваше да облича бански костюм, като твърдеше, че не го понася… В часовете за ядене нямаше никакъв апетит… Но по-късно я изненадвах да яде стриди и разни морски миди живи… През онази нощ гръмотевиците и светкавиците бяха изплашили Линда Олсен. Тя ги гледаше ужасена… Боеше се да не умре на острова… И вече обезумяла от страхотиите на смъртта, призоваваше хаитянката да й помогне да умре спокойно… Аз бях забелязал, че негърката Вуду се занимава в мое отсъствие с разни потайни процедури, за да облекчи болките на Линда… Бурята ревеше в дебелите като въжета дъждовни струи… Бременната се превиваше и гърчеше в леглото, пъшкаше, измъчвана и от сърцераздирателни викове… Аз вече полудявах от напрежение и нерви и предпочетох (друг изход нямаше) да ускоря това, за да спася Линда. В противен случай бях напълно сигурен, че ако продължавах така още един месец, нейният организъм нямаше да издържи… Трескав и докаран до крайно отчаяние, аз се реших да действувам… Сложих й инжекция… След малко тя изпадна в дълбок сън… В такова кошмарно състояние накрая се роди онова. Не искам да си го спомням… Беше нещо уродливо, мъртво, пихтиесто… Опасявайки се, че Линда Олсен може да разбере всичко, аз изтичах в още бурната нощ и хвърлих изрода в морето; така заличавах всички следи или остатъци от неговата уродливост. Оттогава не съм в ред с нервите.
— Не бива да се тревожите. Важното беше да се спаси Линда Олсен.
— Вярно е, спасих я, но ме беше страх, че когато узнае истината, ще ме изостави и предпочетох да измисля лъжата за някакво черно бебе. „Къде е? — викаше ми тя. — Искам да го видя!“ Понеже не умеех да лъжа, аз все повече и повече се заплитах, докато се превърнах за нея в един долен убиец.
(Пол Екер се стряска… Отваря широко очи, сякаш съзира някакво странно видение. Струва му се, че отново чува кикота на хаитянката и тайнствената песен на урагана. Пред погледа му се разстила огромното море и сякаш вижда главата на Линда да изниква от вълните, с изцъклени очи, като че предава богу дух. Само Екер чува нейния глас, който казва:
— Не ми харесват негрите… Не мога да преодолея това… Нося го в кръвта си още от малка… Една семейна язва, за която няма смисъл да се говори. При всички случаи признавам, че Джо Уорд не е имал пръст в нашите работи… Ако някой е виновен, това съм аз… Аз те излъгах, Пол Екер, умишлено или от моментно безразсъдство… Или по-точно не съм се преструвала, а стана недоразумение… Вярно е, че красотата на острова ме омагьоса и ме преобрази, накара ме да видя в самата себе си друго момиче, различно от предишното… За мене, клета жертва на обществените забрани, това беше едно чудо на свободата… Там, на острова, нямаше предразсъдъци, които да ме обвързват… Разкъсах оковите и се почувствувах в свои води, искаше ми се да крещя, да се потопя цялата в очарованието на острова… Всичко ми изглеждаше като някакво чудо на природата… Багрите на морето; веселата игра на пяната и чайките; песента на птиците; блясъкът на светлика: изобилието от живот; горещниците и острият мирис на земята подир буря… Всичко говореше за любов, всичко беше един езически химн, който ме увличаше като в сладострастен, похотлив водовъртеж… Младостта ми пламтеше… моето младо тяло се потапяше в безкраен и ослепителен унес… Затова, самозабравила се от радост, аз лудувах боса в дъжда… Исках да бъда един звук във величествената песен на природата… С каква наслада мечтаех да си отмъстя на предишния живот!… Затова се отдадох съвсем естествено на русокосия Паркър… Направих го просто, както го правят птиците край морето… За Бен беше само моментна слабост… Той си помисли за последствията и, ужасен, повече не посмя да се приближи до мене… Избягваше ме… А пък аз го желаех без каквито и да е уговорки… Исках да утоля жаждата си, защото вече беше късно да обуздая своите пориви. И за да го накарам да надвие страха си, реших да му дам повод да ме ревнува, като почна да ухажвам Джо. Няма да отрека, че макар и да изпитвам отвращение към негрите, не ми беше неприятно, а по-скоро весело… Наслаждавах се на пируетите и на хилядите приумици на Джо Уорд… Млад, силен, лъчезарен, той имаше бели зъби и привлекателна усмивка… Въздухът на острова и уханието на пропития с йод ветрец ме караха да го гледам като някой разхубавен черен Аполон… Започнах да си давам сметка, че има опасност да му се отдам, понеже той вече ми го загатваше настойчиво… Виждаше, че е желан и затъваше все повече и повече във веспоглъщащата го клопка… Един подиробед (Бен Паркър го чакаше в лодката, но Джо предпочете да се развлича с мене) аз му хвърлях плодове от едно дърво, когато изведнъж около мене забръмча някаква пчела… Уплаших се и понечих да сляза, но се подхлъзнах… Джо притича, хвана ме в прегръдките си и ме целуна по устата… Сякаш бях повлечена от някаква вихрушка… За малко не паднах, нададох вик и избягах ужасена… Когато ти, Пол, излезе, аз се засрамих да не ти заприличам на някакво смешно момиченце и несъзнателно извиках като побъркана: „Помощ! Изнасили ме!“… Клетият Джо!… Обзет от страх, той побягна надолу по склона, качи се в лодката и пое към Базата, съпроводен от Бен Паркър… След това двамата се споразумяха и не поискаха да се върнат… Негърът беше казал, че видял призраци на острова… По-вероятно е да се е подплашил от бесилката и от призрака на Линч… Бързината, с която ти се захвана да ме защищаваш, и твоите безкрайни грижи, освен предложението ти за женитба (в началото аз не можех да го проумея) ме накараха да приема твоя живот, твоите проучвания… Щях да се омъжа за тебе и детенцето щеше да си има по-достоен баща от русокосия моряк… Когато ми стана зле… Спомням си, че същата нощ валеше страшно… Проблясваха безброй светкавици… Стряскаха ме гръмотевиците и грохотът на морето… След това не помня нищо повече… Когато се събудих, беше вече сутрин… Сетих се за дъщеря си… Не знам защо си мислех, че е момиченце, с хубаво личице и мънички ръчички, които щях да целувам… И щеше ли да прилича на Бен?… Отворих очи… Бях сама в стаята… Помислих си: „Какво ще стане с Пол Екер и с моето момиченце?…“ Извиках. Никой не отвърна. Внезапно чух твоите стъпки. Почаках с надежда. Ти влезе… Какво ти имаше? Забелязах, че си угрижен, с мокри дрехи, с мрачно лице. „Горкият! — помислих. — Навярно се е уморил много.“ Ти се приближи до мене с безкрайна нежност; целуна ме по слепоочията; говори ми за твоето предложение за женитба и дори каза, че още малко и ще се върнем обратно във Филаделфия… Аз, разбира се, само настоявах и копнеех да видя детето си, но ти не ми обръщаше внимание… Продължаваше да говориш, като че нищо не се бе случило… Тогава ме обзе страшно подозрение и настоях да ми го покажеш, а ти почна да мънкаш. Най-напред обясни, че си направил всичко възможно, за да го спасиш. После, съчувствувайки ми, каза, че момиченцето е негърче… След тая лъжа ми светна пред очите. Добих ясна представа за убийството… Веднага разбрах, че си убил дъщеря ми от ревност към Бен Паркър. Много добре знаеше, че е от него… Уби дъщеричката ми, моето малко, хубаво, прелестно детенце!… Убиец, убиец!…)
Съдебният служител чука нетърпеливо с молив по масата, сякаш за да привлече вниманието на подсъдимия.
После, съвсем спокойно, изказва мнението си:
— Самото корабокрушение; а може би и получените удари са засилили до такава степен краските на вашите постъпки, че те са се запечатали в паметта ви е отвратителното чувство за вина. Все пак това, което сте направили през оная нощ, е правилно. Кой ще вземе да ви обвинява, че те сте запазили някакво недоносче?… Ала аз държа да узная кое ви е накарало да седнете в една крехка лодка, в бурята, заедно с Линда Олсен. Аз си помислих, че тъй като не сте вярвали, че ще можете да я оперирате, вие сте поискали да я откарате в решителния момент в Базата; то причината трябва да е била друга. Така ли е?
(… Как да обясни на съдията голямата истина, щом колкото повече приближаваше към нея, тя му се струваше все по-недействителна. И той самият почваше да се съмнява в онова, което беше установил с ръцете си, въпреки незаличимото все още усещане за чудото. Как да го накара без никакви доказателства да разбере, че онова свръхестествено нещо не беше сетивна измама? Пол Екер добре знае, че ако заяви известната само на него истина, ще доведат някой психиатър, за да го прегледа. Все пак той мисли само за това… Същата нощ, докато бурята развихряше своя ад от светлини и грохоти, той, закопнял да разбере истината и вече уморен да гледа страданието на Линда, реши да я приспи… В този миг се появи странната загадка… Той видя едно нежно розово много мило личице и две възхитителни гладки ръчички… Толкова се зарадва, че за малко не забрави раждането… И вече жадуваше да вземе в ръцете си детенцето, за да го почувствува свое, прекрасно и здраво, когато то подскочи, перна с опашка и отхвръкна на леглото… Той се вцепени смаян и очакващ, сякаш от един негов жест зависеше мирът на света… Това, което лудуваше пред него по чаршафите, беше жив мит: една розова риба като красива мряна, но с човешко тяло, немирни ръчички и ангелско личице… Това нещо с женски черти приличаше напълно на сирена… Той им се беше възхищавал в произведения на изкуството, в стихове… Още си спомняше божествените хекзаметри на Одисеята; ала никога не беше помислял, дори за миг, че нейната дъщеря… Дявол да го вземе!… Откъде идеше нейният загадъчен произход?… Спомни си, че когато Бен и Джо си заминаха, тоест когато Линда отново се посвети покрай него на изследванията, една сутрин, с първия светлик, те отидоха да се изкъпят сред скалите. По едно време тя го извика, като му правеше знаци иззад някаква преграда… Нейните възбудени движения показваха, че е видяла нещо много важно… Той се наметна набързо и като приближи до нея, двамата станаха свидетели от брега на една любовна сцена — една поема на природата… Във водата плуваше огромна риба с великолепни цветове… Седефеното животно (беше самка) се подпря на своите перки, пусна хайвера си на пясъчното дъно и изпълнило задачата си, се отдалечи с леки вълнообразни движения… След малко пристигна един напет самец, заплува старателно над хайвера и като се настани удобно, с обредна тържественост го покри със своята белезникава роса… Задоволил нагона си, той се отдалечи самоуверено… Животинската разновидност беше спасена… Заслепени от научната страст, Линда и той се гмурнаха, за да наблюдават отблизо овулацията… В несгода ги свързваше науката… Впечатлението от видяното, хладката вода и възбуждащият мирис на онова смешение… Само като си помисли за това, нервите му се опват… Беше повик на кръвта, който те не можеха да потушат… Беше присъдата на природата… И те не устояха сред онази пихтиеста материя…
Всичко беше съвсем ясно: малката сирена с розова кожа имаше океански прадеди… Беше съчетание межди риба и човешко същество… Все пак страстта към науката го завладя. Тя бе по-висша от неговата наследствена несполука… И забравил подигравката, която му изигра съдбата, той се замисли какво влияние ще окаже това върху него… Нищо на света не можеше да има по-голямо значение от този научен факт. Неговото име щеше да лети върху крилете на победата, на славата на гениалността… Всички университети щяха да му отдават почести и да го удостояват с ордени… И вече виждаше името си по обявите, които разгласяваха славата на Пол Екер, когато забеляза, че сирената губи жизненост и нейните подскоци стават все по-редки и по-редки, като на изхвърлените на плажа риби… Разбра, че тя скоро ще умре вън от морето — нейната естествена среда… Вече едва отваряше уста, гърчеше се, задушаваше се, в едно последно усилие към живота или към смъртта… О, в този миг той би дал всичко, за да я спаси… Взе я най-внимателно в ръце и бързо се затича към морето… Първите лъчи вече възвестяваха зората, а ураганът беше стихнал… Продължаваше да вали само ситен, лек, неспирен дъждец… Той влезе във водата почти до пояс и потопи сирената с обредност като при кръщене… Забеляза, че тя малко по малко се съживява. И когато видя, че опашката й вече се поклаща леко във водата, той я пусна да се пораздвижи, за да види дали плува. Това беше явно неблагоразумие!… Не биваше изобщо да опитва… Сирената плесна силно с опашка, изви се и макар че той поиска да й попречи, тя се гмурна светкавично… само за миг видя как заблестя в прозрачната вода и когато я изгуби окончателно, остана като гръмнат… Беше позволил славата да се изплъзне от ръцете му и всичко бе станало толкова бързо, че на Пол Екер му се стори, че вижда насън валма от мъгла… Как да обясни на Линда тази загадка? Как да я накара да повярва в онова, което той самият бе осъдил на съмнение?)
Съдията настоява:
— Ако всичко това се е случило, защо пренебрегнахте бурята в онази крехка лодка заедно с мис Олсен? Тя не можа ли да се примири, да приеме нещата, както са?
— Наглед наистина се примиряваше и твърдо вярваше на това, което и казах… Аз бях внимателен към нея и накарах хаитянката да дойде да я гледа… Беше доста отслабнала и трябваше да се възстанови с усилващи средства и бульони… Когато се почувствува укрепнала, аз я придружих няколко пъти в нейните разходки и тъй като дъждовете постепенно спираха, продължих изследванията си сред скалите… Тъкмо тогава забелязах някои промени у Линда, които ме накараха да бъда нащрек… Линда се измъчваше от нещо, което не можех да си обясня… Нападаха я внезапно морските призраци, за които бълнуваше нощем… Светът на сънищата за нея беше свърталище на бедствия, от които се избавяше, събуждайки се е викове на ужас… Не смееше да заспи, защото се виждаше обкръжена от рибовидни чудовища, които танцуваха в някакъв странен кръг от смях, песни, пяна и пляскане на опашки… Нещо като неравномерно движеща се въртележка, сред чийто вихър й се струваше, че пада и потъва в лепкав и толкова студен свят, че нозете й се вцепеняваха… Аз трябваше да ги търкам, защото се вкочанясваха, а тя казваше, че ги чувствува като парчета лед… Старата хаитянка беше на мнение, че това е на ревматична почва, тъй като Линда Олсен прекарваше с цели часове в морето не само заради радостта от къпането, но и да поддържа противния си навик да се храни с живи мекотели… Тази чудновата прищявка, която преди отдавах на бременността, се изостри до такава степен, че не можех да я понасям… От лакомия не правеше разлика между водорасли и голи охлюви… Видях я да дъвче и да поглъща медузи с насладата на човек, които гълта желирани бучки…
Съдебният служител не успява да прикрие гримасата си на погнуса.
Объркан, той не знае какво да каже и обяснява:
— Както виждам, става дума за някаква странна лудост… За щастие психоанализата…
— Няма по-добър лек от слънцето, морето и въздуха!… Лошото е, че конфликтът постепенно се изостряше с прояви на страх…
— Дължащ се…
— На някаква неизвестна сила… Тя обясняваше, че се чувствува претегляна от някаква възхитителна прозрачна пропаст… Това знамение за удоволствия, свързани може би с мъчение, я докарваше до противоречиви изблици на отвращение или влечение, както се случва с неопитната девойка, която, изпаднала в похотлива съблазън, обуздава желанието си от страх за вината… Тази мъглява мисъл на нейното объркване придобиваше понякога прелъстителния образ на тритони, които я възпираха, като пееха мръсотии или лудееха с пиянски кикот… оттам постоянният й стремеж да пляска сред вълните; толкова силен, че понякога тя ставаше от леглото като лунатичка и гола се отправяше с големи скокове към плажа… Тези признаци ми подсказваха нейната съдбовна участ да се превърне в сирена… Трябваше да я догонвам, за да я събудя и да я върна в леглото… В това състояние на унес тя ми говореше и разсъждаваше, без да забелязва своите постъпки… Една вечер ми призна, че е влюбена в морето и прелъстена от него, уверяваше, че ще дойде мигът, в който ще трябва да му се отдаде завинаги… Като размишлявах над това, аз се сетих за Глауковия комплекс, за който се писа толкова във вестниците… Навярно си спомняте как този митически герой изял някакви треви и почувствувал такова влечение към морето, че не могъл да възпре слепия си порив… Клетникът нямал друг изход, освен да се предаде… Скочил във водата и нереидите го превърнали на тритон или в нещо подобно… В моята дисертация аз се опитах да докажа, че подобен комплекс се среща много често в наши дни… Странната болест се проявява в различни състояния, които започват с лекото и прелестно гмуркане и стигат до нещастното самоубийство, когато удавникът, с отворени очи, лежи върху водорасли, които понякога заменят покрова…
Съдията леко потреперва. Неприятното чувство го кара да изрази раздразнението си:
— Щом знаехте, че конфликтът може да стигне до такъв зловещ край, защо проявихте небрежност? Защо не потърсихте помощ?… Мисля, че най-правилно би било да я отведете в Базата.
— В никакъв случай.
— Защо? Може ли да обясните?
— Чисто и просто, защото Линда беше за мене единственото опитно поле. О, вие не знаете какво означава това за един учен… Аз исках да направя своите заключения върху този нов комплекс, което би било невъзможно без надлежното изучаване на постепенното му развитие, докато намеря лечебно средство… И макар този помисъл да ви изглежда себичен, той беше единствен… Щом бях в състояние да излекувам Линда Олсен, защо да се признавам за победен?… Щеше да бъде сметнато за провал от моя страна. Да оставя другите колеги да се заемат със случая ми се струваше нелепо. Разбирате ли?… Моята теория за комплекса щеше да се сгромоляса. По тази причина…
— Вие дръзнахте да проявите небрежност към един живот…
— Не! Това не! Заклевам ви се! Кой друг, по-способен от мене, можеше да се погрижи за нея, още повече, че в нейния случай аз не виждах обикновен пациент, а нещо, тясно свързано с моите чувства? Страстта ми към науката не беше чак такава, че да пожертвувам Линда Олсен. Тъкмо обратното… Живота си бих дал, за да живее тя… Аз исках да я лекувам, следвайки един предварително установен план… Лошото е, че ние понякога откриваме съвсем неподозирани от пациента признаци… С пълно право казват, че болестите ги измисляме ние, лекарите… В случая с Линда Глауковият комплекс ме увлече до такава степен, че говорех само за него. Може би всичко това имаше обратни последици.
— За какво намеквате?
— Не знам… Предположения… Може би моето настояване я накара да мисли, че е възможно да се превърне в сирена.
— Продължавайте.
— Аз наистина видях, че у нея се проявяват признаци като при Глауковия комплекс… Например забелязах, че парализата на краката й до известна степен беше мнима, тъй като тя можеше да ги мести… Тя наистина си представяше, че са свързани, сякаш нещо невидимо им пречеше да се движат поотделно… Постоянно ги опипваше неспокойно, понеже й се струваше, че кожата й става все по-лепкава и по-лепкава… Несъмнено болестта се развиваше, без да мога да открия нещо за нейното лечение…
Като размишлявах за причините на нейното страдание, аз си спомних, че в нощта на раждането най-много я развълнува неукротимият грохот на урагана. Гръмотевиците и светкавиците, ревът на морето и свистенето на вятъра й втълпиха мисълта за неминуема гибел, в която всичко потъва… Значи не беше мъчно да си представя, че едно подобно въздействие можеше да й бъде полезно… Затова аз очаквах с голямо нетърпение бурята… Не знам защо се бавеше… Вие знаете, че по островите на тропика дъждовете са чести. Хубавото време трае малко седмици… Но сякаш за да ме отчаят, дните бяха от прекрасни по-прекрасни… Та дори си мислех, че самите природни стихии се опълчват срещу моите планове… И действително излизаше, че когато ми беше нужно безветрие, за да изучавам хвърлянето на хайвера, изливаше се такъв силен дъжд, и се образуваха такива пороища, че водата ставаше мътна; а когато ми трябваше някакъв циклон, не полъхваше и най-лек ветрец.
— Както се вижда, вината не е била ваша — казва съдията. — От това, което разказахте, успях да направя извода, че мис Олсен е била само жертва на съдбата… Ако ме интересуват фактите, то е, както ще забележите, за да ви освободя от чувството за вина, което ви измъчва, а не че се съмнявам във вашата невинност. Продължавайте, докторе.
— Може би не съм ви разказал всичко в подходящата последователност, но си спомням един признак, който увеличи тревогата ми. Една сутрин се бях поотдалечил малко сред дърветата с намерение да ида на лов, но изведнъж заваля и аз реших да се върна. Като стигнах до издадената в морето скала, разбрах, че е краткотраен, преходен дъжд и разсеян се спрях да погледам стремителния полет на чайките. Неочаквано видях Линда Олсен, гола, да подскача към вълните… Побързах да сляза, за да я отведа отново в леглото… Хаитянката бе излязла със същото намерение, но когато видя как болната се върти при всеки подскок, тя се разсмя нахално, както се смеят всички негри. Когато я чу, Линда Олсен веднага показа, че й е неприятно… Аз помислих, че подигравката може да бъде подтик за нея и като види, че й се присмиват, болната ще престане да скача и ще проходи нормално… Като си мислех за това, а и заразен от веселостта, аз също се разсмях; така че Йейа и аз заобиколихме Линда, смеейки се… Това, което предвиждах, не се случи, понеже, без да може да се обуздае, Линда изгуби търпение и продължи да подскача разярена; изтощена напълно и вече побесняла, тя се просна на земята и почна да крещи, обзета от пристъп на истерия… Побързах да й помогна и когато се приближих до нея, забелязах, че се задушава от недостиг на въздух. Не знам защо си помислих, че най-разумно ще бъде да я отнеса в морето… Така и направих. Затичах се и когато я хвърлих във водата, се изненадах… Линда се смееше щастлива, като че й нямаше нищо и извиваше странно тялото си, пляскайки със събрани крака. Вече не се съмнявах, че морето, щом е причината, може да стане и лекарството за нейното преобразяване. Само като се потопи в него, тя ще може да се спаси, ако в тази борба морето не я надвие и покори завинаги… И така стана в действителност…
— Смехът на хаитянката нямаше ли неприятни последици?
— За нещастие, мисля, че имаше. Тази подигравка беше злокобна поличба. Както може да се предполага, от този ден Линда не понасяше край себе си Вуду. Онзи пронизителен кикот беше наранил нейната чувствителност по такъв начин, че го чуваше навсякъде: в рева на морето, в шепота на вятъра и в песента на морските птици. Понякога се събуждаше и затуляше с длани ушите си, за да не чува смеха и някаква тайнствена песен, която я измъчваше, без да разбира как… На мене самия, когато се събудих една нощ, за да се погрижа за нея, ми се стори, че чувам… Вие разбирате… Вече бях изнемощял… Спомням си, че когато се освободи от ужасния кошмар, тя ми призна, че вече е много близо до своето отвратително и пълно преобразяване… Беше сънувала, че е в морето, превърната вече в сирена и изпитала какво значи краката ти да са се превърнали в опашка… „Не искам това да се случи!“ — казваше ми тя. — „Не ме оставяй!“ И се хвърляше на врата ми и плачеше… На следния ден, вече поуспокоена, тя ми направи най-странното си признание… С леко лукавство и свян ми каза, че видяла някакъв едър тритон с дълги къдрици и гъста руса брада като моята… Когато възкреси съня си, тя се разсмя весело… Изглежда, тритонът я бе ухажвал доста грубо. Изблъскал я, без много да му мисли, на плажа и там със сумтене и жестоко хапене я обладал. „Още усещам неговите ухапвания по цялото си тяло“, каза тя.
Съдебният служител си вее отегчено с ветрилото и леко кашля.
Екер продължава:
— Не знам защо ви разказвам всичко това… По-добре е да ви предам, без заобиколки, страхотната развръзка… Ще ми позволите ли да пийна глътка вода?
— Разбира се, докторе.
Пол Екер пие.
— И така…
— Вятърът се бе променил, а морето, леко развълнувано, беше сигурен признак, че скоро ще дойдат дъждовете… Изглежда, че въздухът, зареден с магнетични токове, така възбуди през тези нощи Линда Олсен, че тя всеки миг избухваше. Искаше да излезе на всяка цена. „Имам среща с морето!“ — викаше… Аз бях вече уморен и извиках хаитянката, за да ми помогне да я опазя… И така вървяха нещата, докато настъпи бурната нощ… Дъждът дойде с шумно шествие от гръмотевици и светкавици. Свистенето на вятъра се смесваше с грохота на вълните… Всичко предвещаваше, че приближава страхотен ураган… Аз наблюдавах Линда Олсен, за да видя въздействието на тресящия се въздух върху нея… И се убедих, че моята диагноза е правилна, защото я видях да се успокоява и от погледа ми не убягна даже това, че бе забравила за сковаността на нозете си. Когато забелязах, че спи, сметнах, че кризата е преминала и като видях, че хаитянката се готви да си тръгва, аз се осмелих да я освободя… „Няма опасност — й казах, — можеш да си идеш.“ Хаитянката ми обясни, че искала да си тръгне, защото лодката се удряла в скалите и тя искала да я извади на сушата. Щом затвори вратата, аз се почувствувах страшно уморен, изтегнах се в хамака и запуших… Не мисля, че съм имал време да запаля Лулата, понеже скоро дълбоко заспах.
Изведнъж ме събуди силен грохот. Вратата беше отворена. Навън ураганът яростно ревеше, а вятърът развяваше пердетата. Внезапно помислих, че хаитянката навярно не е затворила добре вратата, ала когато потърсих Линда, не я намерих. Напразно претърсвах къщата. Неочаквано осъзнах, видях нещастието. Втурнах се в дъжда към плажа. Нощта представляваше един ад от гърмежи и светлини.
Почнах да викам:
— Линда Олсен! Линда Олсен!
Никой не ми отвръщаше… Старицата беше примъкнала лодката си до брега, но вятърът и вълните й пречеха да я изкара на сушата… Продължаваше да вали здравата и бурята свиреше в мрачната нощ някакъв концерт от вой и гръмотевици… Качих се на скалите и в светлината на една светкавица ми се стори, че виждам Линда Олсен, отнасяна от течението в открито море. Извиках я отново, сложил длани на устата.
— Линда Олсен!!!
Стори ми се, че нейде далече чувам гласа й да зове скръбно.
Изтичах на плажа, скочих в лодката и отблъснах настрани старицата.
— Вече е излишно! — промърмори тя.
Грабнах веслата и подкарах лодката навътре в морето. Като се борех жестоко с вятъра и яростните вълни, аз се приближавах към мястото, където мислех, че я бях зърнал. Светлината на светкавиците я осветяваше отвреме-навреме и аз я виждах да плува по течението или я изгубвах от погледа си. Но сега си давам сметка, че навярно изобщо не съм я видял, нито пък съм чул нейния сърцераздирателен вик. Може би е било само сетивна измама. В действителност, когато ми се струваше, че я наближавам, аз я виждах по-далечна. Докато дойде един миг, в който, изчерпал силите си, изгубих чувство за нещата около мене. Не си спомням дали съм вдигнал платното, нито дали течението ме е разбило о скалите на близкия остров. Не си спомням също кога съм сложил баретата на главата си. Може би е било на излизане от колибата. Ала не мога да забравя — това навярно се дължи на безумния страх, от който бях обзет, или на шума от дъжда, — че нито за миг не престанах да чувам скръбния зов на мис Олсен и някаква тайнствена песен.
… Как съм стигнал на плажа? Не знам. Може би съм се лутал сред скалите, докато съм паднал изтощен върху пясъка. Но едно е вярно, че когато се съвзех от припадъка, зората вече се сипваше и бурята беше утихнала, а аз продължавах да чувам в себе си далечния ек на оная песен, преплетен с глухия отзвук на морето, сякаш цялата ми душа се беше превърнала в някаква великанска раковина…
Сурова неумолимост на обстоятелствата! Докторите, които ме лекуваха, ми предписаха, по мое настояване и след моите отчаяни молби, различни морфинови инжекции и други подобни препарати, за да облекат сякаш в някаква мека ръкавица страшната лапа, с която ме мачкаше болестта: упорита невралгия на тригеминуса.
Поглъщах повече отрови от Митридат. Трябваше да сложа сурдинка на тази електрическа бобина, която измъчваше тригеминуса ми с честите си импулси, причиняващи ми страшна болка. Но никога човек не трябва да казва: изтощен съм до немай-къде, не мога повече да издържам тази болка! Защото винаги ще има по-остра болка, по-силни страдания, повече сълзи от преглътнатите вече. И не мислете, че тези оплаквания и думи, които изразяват огорчението ми, са нещо друго освен една нова вариация върху тази страшна фраза: „Няма надежда за човешкото сърце!“ Сбогувах се с лекарите и взех със себе си спринцовката за подкожни инжекции, хапчетата с опий и целия арсенал на обичайната ми фармакопея.
Яхнах както обикновено коня си, за да пропътувам четиридесетте километра, които разделяха селищата, през където често минавах.
Нещастието ме сполетя точно пред онова изоставено и прашно гробище, което извикваше в мен мисълта за двойна смърт — за тази, която беше приютило, и за неговата собствена, защото то се разпадаше тухла по тухла, камък по камък и се превръщаше в руини. Точно пред тази развалина съдбата ми нанесе фаталния си удар, също както ангелът нанесъл в мрака удар по бедрото на Яков и го осакатил, не можейки да го победи. Парализата, която отдавна вече ме заплашваше, ме повали от коня. След като паднах, той продължи още известно време да пасе и после се отдалечи. Останах сам на този забравен от хората път, по който се случваше дни наред жив човек да не мине. Не проклинах съдбата си, вече се бях уморил да проклинам, а нямаше и смисъл. Защото проклятието беше за мен израз на благодарността, която един неизменно признателен човек дължи на живота, задето щедро го е глезил с несметни блага.
Почвата от тази страна на пътя, където паднах, беше твърда и като си помислих, че може би щях да лежа дълго време там, а и почти не бях в състояние да се помръдна, започнах търпеливо да чегъртам с ножчето си земята около мен. Тази задача се оказа по-лесна, отколкото предполагах, защото под горния твърд пласт земята беше рохка. Постепенно се погребвах в нещо като ров, доста поносимо леговище, което ме пазеше от студа е топлата си влага. Преваляше пладне. Надеждите и конят ми изчезнаха на хоризонта. Настъпи нощта, тъмна и непрогледна. Такава я очаквах и аз, страховита и лепкава с чернотата си, безнадеждно откъсната от светове, луна и звезди. В тези първи черни часове бях обладан от ужас. Безкраен ужас, отчаяние и спомени! Не, не, махайте се, спомени! Няма да оплаквам себе си, нито… Заръмя тих и упорит дъждец, сякаш небето ме оплакваше. Сутринта на следващия ден тялото ми беше здраво залепнало за земята. Започнах да гълтам с „образцово“ въодушевление и най-завидна точност хапче след хапче от опия и сигурно на това се е дължал „сънят“, който предхождаше „смъртта ми“.
Беше странен сън-бдение и смърт-живот. На моменти тялото ми беше по-тежко от олово, а през останалото време изобщо не го чувствувах. Само главата ми беше запазила чувствителността си.
Струва ми се, че прекарах много дни в това състояние, а черните хапчета продължаваха да влизат през устата ми и без да ги гълтам, се плъзваха надолу, наслагваха се там, за да превърнат всичко в чернота и пръст.
Главата чувствуваше и знаеше, че принадлежи на едно тяло от пръст, населено с червеи и бръмбари и прорязано от галерии, по които сновяха мравки. Тялото усещаше известна топлина и изпитваше удоволствие, че е от кал и се изкорубва все повече. Точно така, колко странно! Дори ръцете, които в началото бяха запазили известна свобода на движение, сега също се отпуснаха безжизнени в хоризонтално положение. Само главата си оставаше сякаш непокътната, подхранвана от калта като растение. Но има ли някога истински покой? Тя трябваше упорито да се брани от хищните птици, които с настървение се опитваха да изкълват очите и месестите части на лицето. По странното изтръпване, което чувствувам в себе си, си представям, че сигурно някъде около сърцето ми гъмжи цял мравуняк. Това ме радва, а и събужда в мен желанието да се раздвижа, но не можеш да си от пръст и да ходиш. Всички неща трябваше да идват при мен; не можех да изляза да посрещна нито зората, нито свечеряването, нито каквото и да е друго сетивно преживяване.
Странна работа — тялото е нападнато от разяждащите сили на живота и представлява някаква маса, в която никой анатом не би могъл да открие нищо друго освен пръст, галерии и следи от упорния труд на насекоми, които изграждат там домовете си, а въпреки всичко мозъкът е запазил будността си.
Съзнавах, че главата ми поема силна храна от земята, но направо от нея, също както растенията. Сокът се качваше и слизаше бавно вместо кръвта, която сърцето изтласква така нервно. Но какво става сега? Нещата се променят. Главата ми беше почти доволна, че е станала нещо като луковица, като картоф, като грудка, а сега изведнъж е изпълнена със страх. Страх я е, че ще я открие някой от онези палеонтолози, които прекарват живота си, душейки смъртта. Или пък че онези историци, онези своего рода агенти на погребални фирми, които се появяват винаги след погребението, ще вземат да съзрат превръщането на главата ми в растение. Но за щастие не ме видяха…
Каква мъка! Да си почти като земята, а да храниш още надеждата, че ще можеш да ходиш, да любиш.
Понеча ли да се помръдна, се чувствувам залепнал като неделима част от почвата. Започвам да тлея, скоро ще бъда тленни останки. Какво странно растение е главата ми! Трудно би било това чудо да остане дълго време неразкрито. Хората всичко откриват, дори най-дребната паричка, оваляна в кал.
Главата ми машинално се навежда към джобния часовник, който бях поставил до себе си, когато паднах. Капакът, който затваряше машинката, беше отворен и мравчици в индийска нишка влизаха и излизаха. Бих искал да го почистя и запазя, но с какъв парцал от дрехите ми, щом като всичко мое е почти пръст.
Чувствувах, че превръщането ми в растение не напредва много бързо, защото ме измъчваше силно желание да запуша. Несъстоятелни мисли минаваха през главата ми. Исках да бъда стрък тютюн, за да не ме мори жаждата за никотин.
… Властното желание да се движа отстъпваше постепенно пред желанието да бъда силен и хранен от една богата и благосклонна почва.
… На моменти се развличам и наблюдавам с интерес облаците. Какви ли различни форми ще приемат, преди да престанат да съществуват като маски от водна пара? Останала ли е неопитана форма? Облаците ме забавляват, когато не мога да правя нищо друго, освен да съзерцавам небето, но когато те повтарят до втръсване опитите си да наподобяват различни животни, и то без особен успех, разочарованието ми е толкова голямо, че бих могъл да гледам, без да трепна, как стремително се понася към главата ми лемеж на рало…
… Ще бъда растение и не съжалявам, защото растенията са открили разковничето да водят статичен и егоистичен живот. Техният начин да се ухажват и любят, като си изпращат послания от прашец, не може да ни достави насладата, която ни носи нашата плътска любов. Но всичко е до опит, чак тогава човек може да се произнесе какви са техните любовни преживявания.
Но не е лесно да се свикне и бихме заличили писаното в книгата на съдбата, ако това не ни се случваше и на нас от известно време насам.
… Как мразя сега всички онези истории около „родословното дърво на семействата“. Прекалено много ми напомня трагичното ми състояние на възвръщане към растителния свят. Не става дума нито за достойнство, нито за привилегии: да бъдеш растение е толкова почтено, колкото и да бъдеш животно, но, за да бъдем логични, защо например не са определяли възходящите родствени връзки по разклоненията на еленовите рога? Това би било по-близко до духа на реалния и животински аспект на този въпрос.
… Сам в тази пустош, дните ми се нижеха бавно, мъчително и скучно. Отмервах времето, откак лежах в гроба, по порасналата ми брада. Забелязвах, че е някак набъбнала и нейното рогово естество, наподобяващо нокът или епидерма, сега беше станало рехаво като при някои растения. Утешаваше ме мисълта, че има дървета, които са толкова изразителни, колкото животните или човешките същества. Спомням си, че бях виждал една топола, опъната като струна между небето и земята. Беше много висока, с гъст листак и къси клони, по-красива от мачта на украсен кораб. Вятърът, според силата на пристъпите си, изтръгваше от листата и едва доловимо шумолене, шепот или почти звук, както различният замах на лъка кара струните на цигулката да трептят с различна бързина и честота.
… Чух стъпки, може би стъпки на пешеходец или на човек, който, нямайки с какво да плати билет за дълго пътуване, си бе приспособил нещо като бутала на краката и някаква парна машина на гърдите. Спря се пред брадясалото ми лице, сякаш беше ударил внезапно спирачки. Но тутакси се уплаши и побягна; после любопитството му взе връх и той се върна. Подозирайки, че се е натъкнал на някакво престъпление, той се опита да ме разрови с помощта на едно ножче. Не знаех какво да направя, за да му заговоря, защото почти нямах дробове и гласът ми беше съвсем слаб. Казах му, сякаш му поверявах някаква тайна: Оставете ме! Оставете ме! Не ме изваждайте от земята, защото не съм вече човек, а ще ме убиете и като растение. Ако искате да зачетете живота и да не бъдете само полицай, не убивайте този мой начин на съществование, защото и в него има нещо приятно, невинно и жално.
Свикнал на гръмките гласове в полето, непознатият не ме чу и понечи да продължи да ме разравя. Тогава се изплюх в лицето му. Той се обиди и ме удари е опакото на ръката си. Простодушието му на селянин с бързи реакции вземаше по всяка вероятност връх над каквато и да е склонност към разследване и дирене. Но на мен ми се стори, че огромна вълна кръв нахлуваше в главата ми и моите гневни очи го стрелнаха предизвикателно, като да бяха на някой фехтовач, заровен заедно с шпагата си, готов да нанесе удар.
Благият израз на добър човек, опечален и готов да услужи, изписан на лицето му, ме убеди, че той не принадлежи към породата на рицарите и на тези, които обичат да се дуелират. Добих впечатлението, че иска да се измъкне, без да се забърква повече в тази мистерия… И действително той си отиде, извръщайки дълго глава, за да продължава да ме гледа. Но във всичко това имаше нещо, което ме потресе, нещо, което ме засягаше пряко.
Както се случва с много хора, когато се ядосат, и аз се изчервих. Сигурно сте забелязали, че без огледало можем да видим от собственото си лице само малка част от носа, от съответната буза и устна, и то много неясно и единствено при положение, че сме затворили едното си око. Аз бях затворил лявото си око, както се прави на дуел с пистолети, и успях да видя — и то доста смътно поради прекалената близост — дясната страна на онази буза, която преди време беше толкова безмилостно поразена от болката, успях да видя… ах!… появата на една „зелена червенина“. Сок ли беше или кръв? Ако беше кръв, то може би хлорофилът на периферните клетки й придаваше някакъв зелен оттенък? Не знам, но ми се струва, че с всеки изминат ден ставам все по-малко човек.
… Пред това старо гробище аз се преобразявах постепенно в самотна смокиня, по чиято кора незнаещи какво да правят момчета щяха да опитват своите ножчета. С тези облечени в ръкавици и месести ръчища, каквито имат смокините, аз ще ги потупвам по изпотените гърбове и ще поемам с удоволствие техния „човешки мирис“. Техния мирис? Но как, с какво ще го възприемам? Та нали вече намалява в геометрична прогресия остротата на сетивата ми?
Така както скрибуцането на пантите — тъй разнообразно и остро — няма никога да стане музика, моята размирна буйност на животно, пронизителна кресливост в мирозданието, беше в разрез с мълчаливата и спокойна деятелност на растенията, с техния сериозен покой. Разбирах единствено точно това, което те не знаеха — че са съставна част от пейзажа.
Тяхното спокойствие и невинност, евентуалният техен екстаз може би са равнозначни на интуитивното усещане за красота, което поражда у човека „зрелището“ на тяхната целокупност.
… Колкото и високо да се оценяват дейността, промените и движенията на човека, в повечето от случаите човек се движи, върви, отива и се връща в един нишковиден, продълговат затвор. Този, който има за единствен хоризонт четирите добре познати и доволно опипвани стени, не се различава много от онзи, който изминава всекидневно същия път, за да изпълнява все същите задачи при не много различни обстоятелства. Цялата тази умора не струва колкото взаимната, дори не уговорена целувка на растението и слънцето.
… Но всичко това не е нищо друго освен софизъм. Всеки миг човешкото в мен умира и тази смърт ме покрива с бодли и хлорофилна наслойка.
… И сега, пред прашното гробище, пред онази анонимна развалина, смокинята, „на която принадлежа“, се разпада след брадвен удар в ствола й. Всичко ще се превърне във всеизравняващ прах! Неутрален ли е той? Не знам, но много голяма трябва да е настървеността на един фермент, за да се реши той да обработи материя „като моята“, толкова отровена от разочарования и провали.
(„Смъртта и нейните одеяния“ — 1961 г.)
На Мариза
Художникът сюрреалист живееше в Белу Оризонти, Минас Жераис. Беше свестен човек, дългобрад, но вече започваше да оплешивява. Носеше винаги дреха с убит цвят с изпокъсани копчета; гердани, освен францисканските сандали, които показваха мръсните му ходила с дълги нокти. Художникът сюрреалист беше беден, много беден, защото продаваше малко картини. Но по Коледа положението му се подобряваше малко, защото художникът произвеждаше и продаваше картички с полубиблейски мотиви, като възнесението на Ноевия ковчег, теглен от огнени бели коне; Четиримата конника от Апокалипсиса, представени като невиждани междупланетни чудовища; смъртта на първородните юдеи по заповед на Херодот, но показвайки превъплъщението на дечицата в отмъстителни ангели господни. И също познатата сцена с яслата, Витлеемската пещера, с единствената добавка, че влъхвите държат електрически китари.
Но художникът сюрреалист не бе живял винаги в провинцията. Той познаваше по-хубави мигове на съществуване, с една стипендия в Париж, мечтата за цялото негово поколение. Там, между другите неща, той посещаваше често Музея на съвременното изкуство, където бе повлиян от сюрреализма, макар и да признаваше, че това станало с петдесет години закъснение. Художникът живееше в един хотел за пройдохи — улица „Мосю Льо Пренс“, номер 41, където бе свидетел на улични манифестации през май 1968, когато се развълнува, предусещайки една нова ера на свобода за света. Художникът беше анархист.
Сега той живееше в квартал „Карлуш Пратиш“, в онова малко ателие, претъпкано с рамки, бои и четки, където творенията се редяха едно след друго. Художникът живееше сам, защото остаряваше и беше трудно да си намери компания.
Освен баровете художникът сюрреалист най обичаше разходките пеша по улиците на града, за да гледа нещата. Като Бретон той смяташе, че просто близостта на определени същества и предмети налага една атмосфера, в която се смесват чудното, смешното, нелепото и недействителното. Например: кукла великан — реклама на търговски къщи — досами просяк, проснат върху тротоара на главната улица на Белу Оризонти; свещеник и войник, разговарящи пред магазина за сутиени; или просто лицата на някои минувачи. Самата топография на града ужасяваше художника сюрреалист. Разрасналия се град с неговата мръсотия и съборетини, и абсурдните магазини, и зловонния мирис, и онази лудост на хората, бягащи насам-натам. Градът растеше безредно, но това е безредие против човека, мислеше си художникът сюрреалист.
А един октомврийски следобед художникът сюрреалист вървеше пеша из улиците на града и гледаше нагоре. Защото внезапно го осени една гениална мисъл. Да нарисува пано с дължина десетки метри, където да се появят, съзерцавайки спокойно свечеряването, обитателите на града, превърнати в най-чудновати създания: вампири, грамадни жаби, таласъми, сини същества с антени и пипала и т.н. Художникът сюрреалист предчувствуваше, че тази работа ще бъде връхната точка на неговата кариера, оправдание на собствения му живот. След тази творба ще му остане само да умре.
Обаче художникът сюрреалист умря точно преди да започне своя амбициозен замисъл. Умря точно в мига, когато той му хрумна.
Уличното движение в Белу Оризонти е ужасно. Шофьорите си играят на своего рода игра: прицелват се в един пешеходец и се втурват с колата към него, за да видят дали ще го убият. Художникът сюрреалист беше още по-лесна жертва от децата и старците. Загледан съсредоточено към високите етажи на сградите и пресичайки едно от най-опасните кръстовища на града — улица „Светият Дух“ с булевард „Аугусту ди Лима“, пред „Литературното приложение на Минас Жераис“, вестник, в който художникът сюрреалист сътрудничеше с някои илюстрации, — той беше сгазен от един огромен камион на Градската чистота и запратен силно нагоре. Преди да си разбие черепа о асфалта, художникът сюрреалист имаше последното и най-красиво усещане в своя живот: че лети.
Трупът беше обграден от безброй любопитни, които запалиха свещи, докато пристигна катафалката. Небрежно хората поставиха художника сюрреалист върху носилката, натовариха го в каросерията и удариха ключа на вратата.
В моргата те изпразниха най-напред джобовете на художника сюрреалист. Имаше малко неща: ключодържател с емблемата на „Атлетику Минейру“; преполовен пакет „Континентал“ без филтър; туба боя; счупен гребен и портфейл. В него имаше петстотин стари крузейру; един фиш, вече попълнен, за Спортната лотария; в края на седмицата служителят от моргата го свери и бе улучил само четири точки; документи за самоличност с твърде остаряла и без брада снимка на художника сюрреалист и, накрая, хартийка, на която бяха записани име и адрес: Маривалда — улица „Куритиба“, 32.
После — за него беше обичайна работа — лекарят изтръгна това, което беше останало от дългокосата кожа на главата, и хвана мозъка на художника сюрреалист. Лекарят го стисна леко и видя как се появяват някакви сини звездици, каквито проблясват по детските празници.
След това бе осъществено надлъжно сечение, което отвори тялото на художника сюрреалист отгоре до долу. Лекарят започна да изважда някои органи и други малки неща, докато диктуваше на машинописеца.
— Черен дроб: циротизиран и само с десет на сто от нормалното си действие;
— Една роза (листенцата й опадаха самички);
— Две стъклени топчета;
— Сърце: пронизано от стрела и още кървящо;
— Един будилник (чийто звънец се раззвъня пронизително, щом бе докоснат);
— Пет исполински червея;
— Едно змейче, бълващо огън през ноздрите.
И накрая, преди да зашие тялото, лекарят измъкна от отворения стомах на трупа една стойка със снимка на майката на художника сюрреалист, в чиито очи се появиха в същия миг две сълзи.
Един ден служител на едно голямо предприятие след подиробедната закуска не успя да се върне в отдела, където работеше. Беше мрачен ден, толкова мрачен, колкото обикновено биваха дните в големия град. Беше пушлив ден, с миризма на въглища, плесен, застояла вода, един подиробед, подобен на обичайните подиробеди, и след закуската той взе асансьора, същия, който вземаше винаги, всеки подиробед. Както винаги, асансьорът тръгна нагоре. Но щом се отвори вратата, той се озова в място, което никога не беше виждал.
Първата му реакция бе изненада, учудване. Стар служител, участник в групата, която ръководството ласкаво назоваваше „Основоположника“, той познаваше както малцина трудната карта на зданието, с тесните му коридори и резки ъгли, с лъжливите му врати и тайни зали. Но колкото и да напъваше своята памет, не успяваше да си припомни някой ден да е ходил по тая тераса или пък да е чувал да се говори за нея.
Защото беше тераса и както всички тераси, захлупваше я едно широко небе. Едно преситено от газове небе, кафяво от мръсотия, където прелитаха високо, виеха се почти неподвижно, изящни, нежни като чапли, ято големи птици. Една тераса, обаче не като терасите на зданието — с плавалия, масички, бар, отреден за директорите и хубавите секретарки, които те водеха там. Едно място, което никога не бе виждал. Обграждаха го високи зидове, а по средата на тъмния плочест под, набита и плътна — една кръгла кула.
Водна кула, която не съществува в плановете? Някой свръхтаен отдел? Не, помисли си той, няма нищо лошо един Основоположник да обиколи мястото, да огледа от разстояние тая причудлива кула; после ще признае на директора подробностите от това премеждие и ще се смеят двамата, доволни от напредъка на предприятието, тъй зашеметяващ, че се изплъзваше от надзора на своите стари пазители.
Бавно направи първите крачки, предпазливо, като се оглеждаше да забележи някакви знаци, някаква опорна точка. Нищо. Изтъпанчената по средата кула, тъмният плочест под, зидовете и зад тях градът, старите шумове на града. Сирени, далечни клаксони, каменотрошачки, потегляния на екскаватори, и в дъното глухият шум на тълпата, която се мъкне по улиците. Но града, той не виждаше града. Кръгозорът на зида пропускаше до него само пушек от комините, отражения на някакъв далечен самолет, големите птици, сега по-наблизо, които кръжаха ли, кръжаха, какво ли правеха в онази част на града?
Спомни си за хартията на предприятието, един орел, впит в горния ляв ъгъл, с отворени криле и зорък поглед. Онова птичище трябваше да означава, че предприятието стои винаги високо, над пълзящите интереси на всекиго, тъкмо защото оттам ще бди за интересите на всички. Четиридесет години бе вярвал в тази мисъл и не се разкайваше. В тия четиридесет години получи повишения, награди, можа семейство да завърти, къща да купи, скоро ще бъде пенсиониран. С известни предимства, разбира се. Предимства на Основоположник, които го улесняваха в много неща по всяко време, даже и да занича на една нова тераса в работно време.
Изобщо следобедът вече преваляше, а той не бе стигнал до никакво заключение. Отново огледа мястото, от коя страна беше вратата на асансьора? Нададе вик срещу кулата и спря нерешителен. Върна се отново по стъпките си, не можа да различи къде бе стоял преди, всичко беше еднакво. Смешно му се видя на служителя, брей, какво ми става, обиколи пак, и пак, и пак, нищо, никакъв признак, че някога е имало там врата и още по-малко асансьор. Що за история беше тая? Помисли да викне някого, ама наистина ли работата беше опряла дотам, че да се развика като някой луд по тавана на предприятието? Повървя още, напред и назад, опипа кулата, зида, търсеше някакъв знак по плочките, не можеше да отрече, беше поуплашен.
Една врата да изчезне по такъв начин, а въпреки това бе минал през нея. Минал, що за дивотии, мина ей-сега, току сегичка. Бе натиснал копчето, асансьорът се бе качил, ама че щуротии, никой не бълнува след един чай със сладки. Вратата се бе отворила, беше сигурен. Тъмният плочест под, кулата, зидът, място, което не бе виждал никога, и на всичко отгоре — една невидима врата. Ами ако надзърне отвъд зида? О, вече не беше на възраст да се повдига така, като някое момче. Върна се на плочника запъхтян, без да е видял нищо друго освен птиците, ама че работа, какво правят в тая част на града? Кръжаха ли, кръжаха, тъкмо това правеха.
И през ум не му мина, че това е някаква шега, би била неуместна, пък и тия неща не бяха позволени. По някаква причина се е отклонил от пътя, изгубил се е и за нещастие е попаднал на някаква забранена тераса, чиято врата… о, почти не вярваше. Затворен на една тераса в предприятието, и то именно той, това беше голям кутсузлук. В едно такова голямо предприятие никой не би си спомнил, че е излязъл да закуси и не се е върнал. Ще мине първият час, вторият, ще мине първият ден и не, не, хората веднага ще усетят, че липсва, освен ако — и една тръпка полази по гръбнака му, — освен ако не се намираше в предприятието, откъдето да е сигурен? Лудост беше да си мисли за друго място, а не беше ли по-голяма лудост да допусне, че една врата е изчезнала, без да остави следа?
Погълнато от прахоляка, яркочервено, слънцето току-що се търкулна отвъд зида. Време е да бъде при семейството си, да си чете вестника на платнения стол, да слуша гълчавата на внуците и мърморенията на стопанката, е, каква е тая сълзица в ъгълчето на окото? Това не. Беше уплашен, обаче не можеше да се разплаче току-така, не можеше да остави сърцето да влошава нещата. Понечи да се овладее, да мисли правилно, да преповтори стъпките си от бара, обърка се, щом чу пърхане на криле. Птиците летяха около терасата и той потръпна. Не бяха толкова нежни, тънки, не приличаха на чапли и даже правеха впечатление, че се навъртат и протягат главища надолу и настрани. Ужасни. Приличаха си яко с птичището на предприятието, закривен клюн, очи, наострени като кама. Извика, размаха ръце да ги пропъди, напразно, те кръжаха ли, кръжаха и само това правеха. Уплашен, клекна до зида, оттам не ги виждаше.
Следобедът отдавна вече бе превалил, последните петна на залеза лежаха успоредно със зида и нощният вятър намекваше болезнено за своите вълчи виения. Свит, той мръзнеше. Придърпа крака съвсем към гърдите си, склони глава върху коленете. Плачеше тихо натъжено, що за работа, значи не си спомняха вече за него? Не забелязваха ли празния стол? Вече се бе уморил да вика, да удря с юмруци по кулата, докато се разкървавиха, и гледаше, притеглян от оная кръгла кула с безоки стени, от онази неподвижна великанска сянка, пльосната на плочника като някоя голяма жаба. Не видя кога орлите, сънно удряйки криле, накацаха по зида. И се пробуди от своята празна надежда едва когато цялото ято кацна на пода, докосвайки плочника с нокти. Едно стряскане, един пронизителен вик, беше много късно, четиридесет години бяха се изнизали.
На Алва Алеграя
Когато се върнах в хотела, тя стоеше до камината; вгледах се в дългото й палто в лешников цвят с кожена яка. Безмълвно се поздравихме с усмивка. Зъбите ми тракаха, когато поисках ключа от стаята. Бях забравил европейския студ и излязох да се поразходя (за пръв път в Амстердам), но след петнадесет минути усетих, че не мога повече — бях измръзнал от глава до пети. Тогава тръгнах обратно, с тромави крачки, изненадал от този зимен вятър, който заплашваше да ме вкочани. Сега, когато отново се почувствувах обгърнат от топлината в хотела, дишането ми се нормализира, макар носът ми още да беше като ледена висулка. Докато ми връчваха ключа, видях, че вратите на бара са затворени. Свалих си ръкавиците. Часовникът ми показваше единадесет, макар за мене, за моето тяло да беше със седем часа по-рано — едва четири часът призори в Мексико, тоест най-дълбокият ми сън.
Взех асансьора и прекосих дългия коридор за стаята си, като продължавах да треперя и да си търкам ръцете, за да се стопля. След неколкократни усилия вкочанените ми пръсти едва успяха да отворят вратата.
Прозорецът на стаята ми предложи чужд, потискащ пейзаж — мрачна улица с непознато за мене име, над която се издигаха красиви тъжни сгради е шистови покриви на фона на безкрайно сиво небе. Възможно е при други обстоятелства (искам да кажа, ако не бях самотен и премръзнал) този пейзаж да би ми се сторил прекрасен.
Бях с пуловер, сако и балтон и продължавах да треперя. Кога ли отваряха бара? Тъй като едва бях пристигнал, още не знаех работното време в града. Самолетът на КЛМ се приземи на летище Шипхол в определения час и вълнението, че отново съм в Европа, първите ми стъпки по холандска земя, после пътуването с такси до центъра на града — около двадесетина минути — не ми позволиха да усетя студа.
Парното отопление работеше, но много слабо. Потърсих крана, за да го усиля, и след като никъде не го открих, реших, че се регулира от някое друго място. Нямах друг изход, освен да изтърпя това мъчение — бях като полумъртъв, — докато барът отвореше райските си порти. Освен това стаята ми беше чужда — още не бях спал в това легло, куфарите ми бяха заключени, бях отворил само ръчната чанта, за да извадя някои неща и плана на града.
Изведнъж си спомних за камината и с бързи стъпки се спуснах по стълбите.
Тя продължаваше да стои там. Усмихна ми се. Приближи се до мене и аз помислих, че ще ми протегне ръка, за да ме поздрави, но вместо това тя ми поднесе лицето си и аз смутено я целунах. Тя също ме целуна по бузата. Хвана ме под ръка и ние седнахме един до друг на един диван близо до огъня.
— Скъпи Джим — ми рече (от първия миг си заговорихме на английски) и нежно ме потупа по ръката. — Ти си същински айсберг.
Ръката й беше топла, стана ми добре от допира й върху кожата ми и постепенно този допир се превърна в обичайна милувка, сякаш всеки ден постъпвахме така. Тя седеше толкова близо до мене, че ми беше невъзможно да я разгледам добре. Освен това се бе навела напред и гледаше ръката ми.
— Колко е хубав огънят, нали? — прошепна тя нежно. — Както винаги за нас… Вече не ми е зле. Както ти казах, нощта ми се стори безкрайна. Няколко пъти мислех да те събудя, но щеше да е цяло престъпление — ти спеше толкова спокойно и сладко!
— Така ли? — попитах учудено.
Тя се облегна назад и ме изгледа. Аз също — сребристата коса благородно ограждаше лицето й; кестенявите й очи бяха много нежни и млади; това придаваше особено очарование на застарялата й кожа, на прикритите от грима бръчки. От начина, по който ме гледаше, ми се стори, че ме познава по-добре от всеки друг на света. Всичко ставаше съвсем естествено. От друга страна, тя като че ли четеше мислите ми, защото каза:
— Не бързай, скоро ще отворят бара. И аз имам нужда от един джин.
Тя се опря на облегалката на дивана. Кожената яка на палтото беше в същия тон като косата й. Бузите й бяха румени като на селянка. Усмихна се и отмести очи към тавана. После продължи:
— Нямаш представа колко ме болят нашите раздели. Макар всичко да се заличава от огромното удоволствие от срещата. Както сега, както в този миг… Нима това не е вечността? За мене е. Всеки миг, когато съм до тебе, има друго измерение. Или може би е време без измерения, което не може да се ограничи в ритъма на часовника… Нямаш представа колко ужасна беше за мене последната ни раздяла. Понякога сутрин, не знам защо, мислех, че няма да се срещнем тази година. Спомняш ли си оная зима, когато не се видяхме? — лицето й помръкна. — В писмото ми обясняваше задълженията си, които естествено аз сметнах за лъжливи… Тогава излязох на улицата и всички мъже имаха твоето лице. И ти непрекъснато минаваше край мене, сякаш аз не съществувах. Бях уверена в това — че не съществувам. Че съм невидима… Не ме оставяй да си го спомням! Кажи ми нещо… Каквото и да е! — усмихна се. — Например какво си правил преди осем дни? Точно в този час, какво правеше?
— Спях.
— А сънува ли ме?
— Може би. — Сега аз се усмихнах. — Ако започна да си въобразявам, което доста често ми се случва, ще стигна до абсолютното убеждение, че съм те сънувал.
— Но после се събуди… после закуси… после какво?
Помъчих си да си спомня, но не можах; нямах ни най-малка представа какво съм правил преди една седмица, затова отвърнах:
— Предполагам, че както обикновено. Отишъл съм на работа. Сигурно съм преглеждал фактури, подписвал съм чекове; може би е постъпил оригинал и съм започнал да го чета. Миналата седмица получих четири-пет. Един от тях — прекрасен. Една привидно банална история, но написана с много сложна техника, или по-скоро изненадваща. Започва в момента, когато главният герой отваря очи, събужда се. После повествованието се връща назад секунда по секунда. Невероятно използване на времето. Не реминисценции, не спомени. Нищо подобно. Все едно че часовникът е тръгнал назад със същата точност, с която върви напред. В литературно отношение е грандиозно. Мисля, че ще бъде бестселър. Авторът иска да получи стипендия, за да се отдаде на писане, и аз ще се опитам да му помогна. Не го познавам лично, говорихме няколко пъти по телефона и решихме да вечеряме заедно тази седмица, но се яви това пътуване и аз му се обадих, за да се извиня. Всичко стана толкова бързо… Не знам защо се изненадвам, след като неочакваното винаги е било — погледнах я в очите — и е нормално за мене.
— Много обичам да те слушам, Джим. Освен че харесвам гласа ти, усещам, че всяка твоя дума ни свързва, дори когато не говорим за самите нас. Аз също съм робиня или любителка на неочакваното. Ще ме вземеш за глупачка, но винаги мисля, че нашето няма да се повтори вече и в същия миг изпитвам и изживявам увереността, че срещата ни, не знам защо, ще бъде утре. Това ме кара да живея в нещо като постоянна илюзия.
Ръцете ни се милваха. Телата ни се радваха на топлината от няколкото цепеници, които продължаваха да горят. Щеше ли някой да сложи други?
— Интересува ме този роман — каза тя. — Използването на времето. Като че ли има нещо общо с нас, не ти ли се струва?… — И без никакъв преход каза: — Не съм те питала още защо избра този град. Има ли нещо особено за нас в Амстердам?… Не ми отговаряй — тя смекчи тона и изражението си, — всичко е в рамките на тези неписани правила на играта, която ти и аз играем. Макар че преувеличавам, като го наричам игра, не мислиш ли? Кажи ми още нещо. Нетърпелива съм да ми разкажеш всичко.
Тя издърпа ръцете си от моите и ги пъхна под яката на коженото си палто. Отново впи очи в тавана и това ми даде възможност да се възхитя от изяществото на носа й, което ме озадачи, защото по-скоро беше констатация.
— Е, добре — започнах аз, — бях забравил каква е зимата тук и тръгнах да се разхождам из града. И не издържах. Трябваше да се върна тичешком и имах усещането, че ушите ми ще окапят. В притеснението си спомних ужасни истории за Канада и Сибир. Четени, не преживени… В Мексико зимата е толкова кратка, а и през последните години беше по-студено през лятото — от дъждовете, — отколкото през зимата.
Тя взе ръцете ми и с умолителен тон каза:
— Джим, ти и аз да говорим за времето!… Дали е топло или студено е твърде маловажно, да не кажа глупаво… Извинявай, Джим, но толкова кратко време можем да бъдем заедно, че не искам да го пропилявам. Говори ми за нещо твое, за нещо съкровено, говори ми, Джим.
Погледнах я в очите и казах:
— Не съм Джим.
Тя невъзмутимо отмина забележката ми.
— Чакам, Джим, любов моя, говори ми. Съществуваме чрез думите и чрез любовта. Моля те, Джим, говори ми.
— Как се казваш? — попитах.
Тя гръмко се разсмя. Четири-пет души се бяха приближили към камината. Едно пиколо сложи още дърва.
— Все тая шега — как се казвам. — Тя отново се разсмя весело. — Очаквах го, знаеш ли? Очаквах го от десет минути. Как можем така да се повтаряме? И въпреки това да се обичаме?… Не ме оставяй да правя предположения и догадки. Пак те моля — разказвай ми нещо.
— Децата ми са добре, растат, здрави са, не ми създават грижи, а жена ми Леонор сега работи с мене в издателството.
— Джим, моля те, от много години сме се разбрали, че няма да говорим за това.
— Как се казваш? — повторих.
— За тебе и за Амстердам ще се казвам Леонор. — Не ми оставаше друго освен да се разсмея, а тя се възползва да ме целуне още веднъж по бузата. Не знам защо в този момент си помислих, че в огъня има нещо тържествено. Сякаш „Леонор“ и аз вършехме нещо свещено, което ни позволяваше да бъдем като същества от друг свят. Или може би да споделяме тайна, която ни издигаше над тези хора — привидно подобни нам, които ни заобикаляха. Сред тях забелязах младо момиче, което галеше кучето си с израз на безгранична тъга.
„Леонор“ посочи назад и рече:
— Часовникът върви; времето, за наше щастие или нещастие, се измерва, отваря и затваря врати. Барът ни чака.
Тръгнахме и аз забелязах няколко неща — беше висока към един и седемдесет, слаба и гъвкава, но въпреки пъргавите й движения се забелязваше начало на артрит. Трябва пак да повторя, че всичко изглеждаше съвсем естествено, поне на мене така ми се струваше.
— Щом като за Амстердам ще се наричаш „Леонор“, защо за Амстердам и за тебе аз да не се наричам Естебан?
— Ти с твоите мании! Би трябвало да съм свикнала вече. Но може би хубавото в нашите отношения се състои тъкмо в това — че не свикваме с някои промени, които би трябвало да ни изглеждат логични. Защо Естебан? Ти си Джим и за мене е твърде сложно да те преименувам, да не говорим, че не намирам смисъл в това. Или Джим не ти харесва?
— Да, да, харесва ми, Леонор.
Холандският джин е превъзходен — на втората чаша изпаднахме в еуфория, каквато не бях изпитвал от години.
— … А онзи път — спомняше си Леонор, — когато пътувахме за Флоренция и успяхме да намерим билети само за трета класа, онзи миньор, който, след като му подари бутилка коняк, ти предложи да ти намери проститутка — здрава, само за 150 лири.
— Да, много хубаво беше. Рядко са се опитвали да заплатят услугите ми с такава щедрост. — Отместих чашата встрани и слисано или наивно попитах: — А ти откъде знаеш това?
— Е, Джим, аз винаги съм имала добра памет; ти, напротив, вечно забравяш за всичко.
— Да, вярно, понякога го смятам за нещо като защита или стремеж към неуязвимост.
Чукнахме чаши. Усмихнахме се.
Не знам колко джин изпихме. Чувствувахме се толкова добре! Вече беше късно, когато решихме да излезем да обядваме в някакъв индонезийски ресторант, който келнерът ни препоръча.
Не знам дали температурата се беше повишила, но студът вече не ми направи впечатление. Леонор възкликна:
— Още не си ми казал защо избра Амстердам.
— Защото утре тук започва Световният конгрес на издателите, а аз работя в издателство.
Леонор махна с ръка и ми каза:
— Знаеш ли, че не познавах този град? А е толкова близо до Лондон! Харесва ми, има някакво очарование, което идва най-вече от начина, по който хората се държат. Тук се чувствувам защитена. В Лондон, като вървя сама, често изпитвам страх. Сякаш във въздуха се носи някаква опасност.
— От години не съм ходил в Лондон, знам, че се е променил, но когато бях там, не почувствувах това, за което говориш. Но мога да те уверя, че в Мексико Сити наистина понякога изпитваш чувство, че си върху вулкан. Виждаш недоволството, бедността, блясъка на очи, които се впиват в тебе, изпълнени с омраза. Веднъж, преди много години, неочаквано ме удариха. Вървях по една улица в центъра, когато видях срещу мене да тича някакъв младеж — бедно момче между шестнайсет и осемнайсет години, което щом стигна до мене, ме удари с юмрук в носа и продължи да тича. Нещо много странно. Първо не направих никакъв опит да се защитя, защото не очаквах удара. А после, като размислих, стигнах до заключението, че той не бе ударил мене. Нахвърли се и искаше да разруши с нищожните си сили нещо, което аз представлявам — добре облечените хора, които никога не са познали глада и нищетата. Дадох му право и си помислих, че целият град трябва да бъде ударен, разтърсен. Човек не може да живее безкрайно, без нищо да се случи в една страна на толкова ужасни контрасти.
— Стигнахме — радостно възкликна тя. И разбрах, че не ме бе слушала.
Влязохме в сградата. Асансьорът ни отведе до ресторанта. Беше почти празен и това ме накара да се усъмня в качеството на храната. Заехме маса близо до прозореца, от който се виждаше някаква кула и множество хармонични сгради. Лалетата в малка ваза в средата на масата бяха толкова красиви, че ни изглеждаха истински. Погалих едно от тях.
— Колко са красиви, нали?
— Да. — Тя също погали едно листче, после ръката й се вкопчи в моята. — А мене как ме намираш? Красива ли съм още?
Сега можех да я огледам на естествена светлина. Лицето й беше особено. Нежността на погледа й беше безкрайна, а в безкрая няма време, няма възрасти. Помислих, че ще е неучтиво да бавя повече отговора си.
— Мисля, че всеки миг ставаш все по-хубава.
— Да, но…
Келнерът се приближи, поръчахме още джин и го помолихме да ни избере храна. Беше млад индонезиец с остри черти; забелязах, че няколко мига Леонор го гледаше, като че ли той беше Джим. Тогава го изгледах и си помислих, че красотата има хиляди начини на проявление. Че на този свят, ако искаме, можем да имаме хиляди лица. Усетих болезнена ревност и се усъмних в съществуването си.
Лицето на Леонор се бе разстроило, беше притеснена. След като младежът се отдалечи, тя продължи:
— … Защото си тук. Когато не си до мене, излизам на улицата да те търся с предчувствието, че ме чакаш на ъгъла. И не те намирам! И продължавам да се лутам, обхваната от натрапчивата увереност, че упоритостта ми ще те доведе до мене… Това е ужасно, ако продължи с часове! Ти не идваш. Няма те никъде. Тогава се убеждавам, че отдавна си престанал да съществуваш. И че се връщаш към живота заради моята упоритост. Не мисли, че съм луда. За съжаление не съм луда и от това ми е още по-трудно да приема, че срещата ни е нещо извън желанията ни, че е нещо, което в края на краищата става, въпреки самите нас… Сънувам тялото ти и ръцете ми, цялото ми същество милва нищото; съчинявам те. Джим, скъпи, често изпадам в паника, като си мисля, че следващия път може да не ме познаеш, или аз тебе. Но после — това най-често се случва, когато се събуждам — виждам съвсем ясно лицето, очите, усмивката ти. И отново се чувствувам щастлива!
Келнерът се върна и покри масата с екзотични съдинки. Предупреди ни, че някои сосове са доста силни и ние му поблагодарихме. Леонор го попита за някои ястия, как трябва да се смесват сосовете и така нататък. Тогава забелязах, че от ръката ми, там където се бяха впили ноктите й, още малко и щеше да потече кръв.
Помислих, че съм прекалил с пиенето, иначе щях да усетя болка. Помислих също, че се повтаря нещо познато, изпитвано хиляди пъти. В някакво просветление разбрах, че същото ще ни се случва още кой знае колко пъти. Изпитах обич към Леонор затова, че ме е върнала към живота. Двамата се съзерцавахме в екстаз.
Храната се оказа превъзходна, после пихме кафе и полска водка.
Като се поклащахме, ръката й пъхната в джоба на палтото ми, с преплетени пръсти, ние разглеждахме Амстердам. Виждахме да минават хора, чувахме неразбираем за двама ни език и бяхме щастливи.
— Какво да правим? — попитах, като стигнахме до някакво оживено кръстовище.
— Каквото искаш. Знаеш, че живея за твоите решения. Мога ли да те целуна?
Отвърнах:
— Изисквам го.
Тя целуна дланта на ръката ми и аз дълго вървях като оглупял, защото си спомних, че така постъпваше винаги в миговете, в които бяхме най-щастливи. Като превъзмогнах стъписването, попитах:
— Какво ще кажеш, ако вземем едно такси, което да ни разведе из града?
— Чудесно. Но не забравяй, че утре или вдругиден трябва да идем да видим Хага и да обиколим околностите.
— Леонор, утре започва конгресът.
— Добре, както винаги, няма да правим никакви планове. Нещата ще се случат. Всички тези неща, които трябва да се случат този път. Съгласна съм за таксито.
Шофьорът се казваше Ралф, работел следобед и вечер, за да учи и да издържа дома си (всичко това разказано на беден и забавен английски). Беше около двадесет и две годишен младеж, младоженец, завършващ английска филология. Разказа ни също, че автомобилът е на баща му, когото много обичал. Жена му била много хубава, очаквали дете в края на август, живеели в малък апартамент, който тя наследила от баба си. Цялата тази информация ни бе дадена на части, през няколкочасовата обиколка. По време на тази разходка той ни заведе в различни барове — студентски, моряшки, на интелектуалци, — изобщо показа ни, каквото смяташе, че трябва да видим. И се справяше добре, забавлявахме се. Но смесихме бира, джин, уиски и видяхме града в мъгла.
Към осем часа вечерта го поканихме на вечеря и той прие очарован, но каза, че трябвало да се прибере, за да се преоблече. Тогава Леонор изясни, че каним и жена му. Той засия и ни изгледа, като че ли бяхме жители от друга планета. Стигнахме до дома му и той много дипломатично се извини, че не ни кани да влезем — можело да е разхвърляно, Етел не знаела за посещението ни.
Прекъснахме го:
— Няма какво да ни обясняваш. Предпочитаме да останем тук. Кажи на Етел да не се бави много.
Ралф отвърна тичешком:
— Най-много десетина минути.
Останахме сами. Уличното осветление беше оскъдно. Намирахме се в някакъв беден квартал. Леонор ме помоли:
— Помни, че не бива да заспиваш рано тази вечер, защото си толкова хубав заспал, че не се осмелявам да те събудя.
В този момент аз се прозявах и ужасно ми се спеше в резултат от смесването на напитките и защото не бях спал добре по време на пътуването от Мексико до Амстердам. Опрях глава в кожата на палтото й и усетих безсилие.
— Не се безпокой — казах сънливо. — Обещавам ти да не спя през нощта… Но сега ще дремна малко.
Когато отворих очи, Етел заемаше мястото отпред, до Ралф. Отново прекосявахме града. Спряхме на силно осветена улица. Слязохме.
На тротоара Леонор ми представи Етел. Беше прекрасно младо момиче и излъчваше тайнствеността на бременните първескини. Не говореше английски, усмихваше се и общуваше с нас с жестове. Разбрах, че ми казва, че трябва да си легна. Отвърнах, че не е нужно. Че съм добре. В това време Ралф паркира колата и се присъедини към нас.
Влязохме в ресторанта и аз се съживих. Вървях спокойно. Пак бях господинът, който представяше с голямо достойнство своето издателство на този международен конгрес. Помислих, си, че на другия ден, преди единадесет, трябваше да се представя в не знам коя си фирма, за да удостоверя, че съм от еди-кое си издателство и че сигурно ще срещна не знам кой си… Тогава проумях, че е много странно това, че Леонор е с мене, защото тя трябваше да остане при децата… А беше до мене. Приближихме се до масата, където шефът ни чакаше с любезна гримаса на гостоприемство. Щях да кажа на Леонор: „Не си го представяше, нали?“ Обърнах се, за да видя очите й и пак се почувствувах объркан, сякаш аз…
— Какво става, Джим?
— Нищо — отвърнах. — Нищо. Стават нещата, които трябва да се случат на теб и мен. Или не?
— Както винаги — Гласът й прозвуча сухо и това ме натъжи.
— Този ресторант е добър — каза Ралф. Етел няколко пъти потвърди с кимане на глава, за да замени невъзможността си да разговаря с нас. Опитваше се да ни обясни още нещо, което Ралф после преведе.
— Казва, че ако искате наркотик, лесно можете да го получите тук наблизо. А отсреща, там, където се чува голям шум, се събират хомосексуалисти и лесбийки. Много е забавно.
— После ще идем — каза Леонор. И те двете отидоха в тоалетната.
Поръчахме уиски. Ралф приятелски ме потупа по бузата, за да ме разсъни и попита:
— Откога сте заедно вие двамата?
— От цял век — отвърнах.
— Но вие не сте толкова… Искам да кажа, че изглеждате много по-млад.
— Леонор и аз нямаме възраст.
Смътно си спомням, че ядох много малко и пих непрекъснато. После отидохме отсреща; после поисках да гледаме порнографски филм; като излязохме, настоях да минем по улицата на проститутките. После, пак по мое настояване, отидохме в някакъв препълнен бар. С много шумна музика. Докато ни носеха други чаши, осъзнах, че обиколката ни е била напълно безсмислена. Че Леонор и аз нямаше защо да си губим времето. Обхвана ме страх, че някой може да ми я отнеме. Че всичко може да свърши по нежелан начин. Прегърнах я, загледах я. Беше много красива. Едва тогава разбрах, че Етел и Ралф вече не бяха с нас.
— Да си вървим, любов моя — платих сметката и бързо излязохме. — Прости ми тая глупост да те мъкна от място на място.
Съблякохме се с обичайната естественост, както винаги. Познатото й тяло се сля с моето.
— Уморен си — каза тя.
— Не съм си доспал — отвърнах.
— Но това е добре — каза тя, като се наместваше. — Джим, любов моя.
— Леонор…
Тя ставаше все по-млада и по-красива, а аз все повече Джим.
Антонио ни повика, мене и Руперто, в задната стая на къщата. С властен глас заповяда да седнем. Леглото бе оправено. Излезе на двора, за да отвори вратичката на клетката, върна се и се просна на леглото.
— Ще ви покажа един номер — каза ни той.
— В цирк ли ще те ангажират? — попитах го аз.
Подсвирна два-три пъти и в стаята влязоха Фаворитката, Мария Калас и Мандарин, който е много по-пъстър. Втренчил поглед в тавана, той подсвирна отново, по-остро и трепетливо. Това ли бе номерът? Защо ни повика Руперто? Защо не изчака да дойде Клеобула? Помислих си, че цялото това представление имаше за цел да покаже, че Руперто не бе сляп, а по-скоро луд, което щеше да се прояви в някой вълнуващ момент пред изкуството на Антонио. Прехвърчането на канарчетата ме приспиваше. Със същата настойчивост в съзнанието ми прелитаха спомените. Казват, че в момента на смъртта си човек преживява още веднъж живота си: аз го преживях през този следобед с невероятно разочарование.
Видях, сякаш бе нарисувана на стената, сватбата ни с Антонио, в пет часа следобед, през декември.
Беше вече топло и когато отидохме в нашата стая, от прозореца на спалнята, където си свалях роклята и воала, видях с учудване едно канарче.
Сега разбирам, че е бил самият Мандарин, който кълвеше единствения портокал, останал на дървото в двора.
Антонио не престана да ме целува, когато видя колко ме е заинтересувала тази гледка. Настървението на птицата към портокала ме очароваше. Наблюдавах сцената, докато тръпнещият Антонио ме привлече в съпружеското легло, чийто юрган — един от подаръците — в навечерието на нашата сватба за него бе извор на щастие, а за мен — на ужас. Върху юргана от гранатово кадифе бе избродирано пътешествие с дилижанс. Затворих очи и почти не разбрах какво стана след това. Любовта и тя е пътешествие; много дни учих уроците й, без да видя, нито да разбера сладостите и мъките, които щедро раздава. Мисля, че в началото Антонио и аз се любехме без затруднение, ако се изключи моята добродетелност и неговата стеснителност.
Тази малка къщичка със също такава малка градинка се намира в началото на селото. Живеем сред здравословния планински въздух: полето е наблизо и щом отворим прозорците, го виждаме.
Вече имахме радио и хладилник. Много приятели посещаваха дома ни в неделните дни или когато празнувахме някой семеен празник. Какво повече можехме да искаме? Клеобула и Руперто ни посещаваха по-често, защото ни бяха приятели от детинство. Те знаеха, че Антонио се бе влюбил в мен. Не ме бе търсил, не ме бе избирал; по-скоро аз го бях избрала. Единственият му стремеж бе да бъде обичан от жена си, да запази щастието си. На парите отдаваше малко значение.
Руперто сядаше в един ъгъл на патиото и докато настройваше китарата, без заобикалки си искаше едно мате или оранжада, когато бе топло. Смятах го за един от многото приятели или роднини, за които можех да кажа, че са почти като мебелите в една къща и които човек забелязва само когато са повредени или разместени.
„Канарчетата са певци“, повтаряше винаги Клеобула, но ако можеше, щеше да ги убие с някоя метла, понеже ги ненавиждаше. Какво ли би казала, ако ги видеше да правят толкова много смехории, дори когато Антонио не им даваше нито листенца от маруля, нито ванилия!
Поднасях механично матето или чашата с оранжада на Руперто под сянката на асмата, където той сядаше винаги в един виенски стол, подобно на куче, свито в ъгълчето си. Не гледах на него като жена на мъж; когато го посрещах, не се съобразявах и с най-елементарното кокетство. Много пъти, след като си бях измила главата, с мокра коса, прибрана с фиби като на някое плашило, или пък с четка за зъби в устата и паста по устните, със сапунена пяна по ръцете, когато перях, с престилка, навита на кръста, кореместа като бременна жена — му отварях вратата, без дори да го погледна. Мисля, че поради моята небрежност ме е виждал да излизам от банята, увита в пешкир, влачейки чехлите като някоя старица или слугиня.
Чуско, Албаака и Серанито излетяха към съда с вода, в който имаше малки стрели с шипове. Старателно прелитаха със стрелите към други съдове с тъмна течност, в която потапяха връхчетата им. Приличаха на птички-играчки, на евтини поставки за клечки за зъби, на украшение за шапката на някоя прапрабаба.
Клеобула, у която няма зла умисъл, бе забелязала, че Руперто ме гледа доста настойчиво и ми го каза: „Какви очи“, повтаряше тя непрекъснато. „Какви очи!“
— Заспивам с отворени очи — прошепна Антонио, — това е един от най-трудните номера, които съм постигал в живота си.
Стреснах се, когато чух гласа му. Това ли бе номерът? В края на краищата какво необикновено имаше в него?
— Като Руперто — казах със странен глас.
— Като Руперто — повтори Антонио. — Клепачите ми се подчиняват на заповедите по-трудно от канарчетата.
Тримата бяхме в тази стая, в полумрак като при изповед. Но каква връзка можеше да има между очите му, отворени, когато спи, и заповедите, които дава на канарчетата? Не е чудно, че Антонио някак ме смайваше: бе толкова различен от останалите мъже!
И Клеобула ме бе убеждавала, че докато Руперто настройвал китарата си, ме оглеждал от главата до петите и че когато една нощ заспал полупиян в патиото, очите му останали отворени, втренчени в мен. Вследствие на това загубих естественото си държане или може би липсата на кокетство. Представях си, че Руперто ме гледаше иззад нещо като маска, върху която бяха монтирани животинските му очи, тези очи, които не затваряше дори за да заспи. Бог знае с какво намерение приковаваше с тайнствена настойчивост зениците си в мен, също както в чашата с оранжада или мате, които му сервирах, когато бе жаден. В целия свят, в цялата провинция не съществуваха очи, които да гледат така; син и дълбок блясък ги отличаваше от другите, чиито погледи изглеждаха угаснали и мъртви. Руперто не беше мъж, а чифт очи без лице, без глас, без тяло, така ми се струваше на мен, но не така го чувствуваше Антонио. Дни наред, през които моята безсъвестност го отчая, той ми говореше грубо за всяка дреболия или ми налагаше тежка работа, сякаш не му бях жена, а робиня. Промяната в характера на Антонио ме огорчи.
Колко странни са мъжете! Какъв ли бе номерът, който искаше да ни покаже? Това за цирка не беше шега.
Малко след като се оженихме, той често не отиваше на работа под предлог, че имал главоболие или някакви необясними болки в стомаха. Всички съпрузи ли са такива?
В задната част на къщата остана изоставена голямата клетка, пълна с канарчета, за които Антонио винаги се бе грижил усърдно. Сутрин, когато имах време, аз почиствах клетката, слагах семки, вода и марули в белите съдинки, а когато женските очакваха малки, приготвях гнездата. Антонио винаги се бе занимавал с тези неща, но вече нямаше никакво желание да го върши, нито пък искаше от мен аз да го правя.
Две години бяха минали от сватбата ни! И нито едно дете! А колко малки бяха имали канарчетата!
Дъх на мускус и на върбинка изпълни стаята. Канарчетата миришеха на кокошки, Антонио — на тютюн и на пот, а Руперто напоследък все дъхаше на алкохол. Казваха ми, че се напивал. Колко мръсна бе стаята! Семки, хлебни трохички, марулеви листа, угарки и пепел бяха пръснати по пода.
Още от детството си Антонио се бе отдал на дресура на животни през свободното си време: най-напред приложи изкуството си — тъй като бе истински човек на изкуството — върху едно оперирано лисиче, което известно време носи в джоба си; след това, когато се запозна с мен, му хрумна да обучава канарчета, защото те ми харесваха. През месеците на годеничеството, за да ме спечели, ми изпращаше по тях любовни бележници или привързани с панделка цветя. Между неговата къща и моята се простираха петнадесет дълги преки, но крилатите пратеници, идваха без колебание от едната къща до другата. Колкото и невероятно да изглежда, те поставяха цветя в косите ми и бележчици в джоба на блузата ми.
Не беше ли по-трудно това, че канарчетата слагаха цветя в косите ми и писъмца в джоба ми, отколкото безсмислиците, които правеха с глупавите стрели?
Антонио спечели дълбокото уважение на селото. „Ако хипнотизираш и жените като птиците, никоя няма да устои на чара ти“ му казваха лелите с надеждата, че племенникът им ще се ожени за някоя милионерка. Както вече казах, Антонио не се интересуваше от парите. От петнадесетгодишен бе работил като механик и имаше всичко, което искаше и което ми даде, като се ожени за мен. Нищо не ни липсваше, за да бъдем щастливи. Не можех да разбера защо Антонио не търсеше никакъв повод, за да отстрани Руперто. Какъвто и да е повод можеше да свърши работа, та дори и някоя свада по служебни въпроси или за политика, която, без да се достига до бой, би затворила вратата на дома ни за този приятел. Антонио въобще не показваше чувствата си, освен с онази промяна, която аз съумях да разбера. Превъзмогвайки скромността си, схванах, че ревността, която можех да предизвикам, помрачаваше разума на един мъж, когото винаги бях смятала за най-нормалния на света.
Антонио подсвирна, съблече фланелката си. Голата му снага сякаш бе от бронз. Потръпнах при вида му. Спомням си, че преди да се омъжа, се изчервих пред една статуя, която много приличаше на него. Нима никога не съм го виждала гол? Защо се учудвах толкова!
Но характерът на Антонио претърпя друга промяна, която ме поуспокои: от инертен той стана крайно активен, от меланхоличен — стана привидно весел. Животът му се изпълни с тайнствени занимания, с раздвижване, което показваше прекомерен интерес към живота. След вечеря не намирахме нито миг спокойствие, за да послушаме радио, да прочетем вестниците или да не правим нищо, да поговорим за станалото през деня. Неделните или празничните дни също не бяха повод да си позволим почивка; аз, която съм като отражение на Антонио, заразена от неспокойствието му, сновях из къщата и подреждах вече подредени гардероби или перях съвсем чисти калъфи, завладяна от необходимостта да се пригодя към тайнствените занимания на моя съпруг. Удвоената му любов и грижа за птиците запълни голяма част от дните му. Измайстори нови съоръжения за клетката, сухата летва в средата бе заменена с друга, по-голяма и по-изящна, която я разкраси.
Изпускайки стрелите, две канарчета започнаха да се бият: из стаята се разхвърча перушина, лицето на Антонио потъмня от гняв. Беше ли способен да ги убие? Клеобула ми бе казала, че бил жесток. „Лицето му е такова, като че носи нож в пояса“, ми обясняваше тя.
Антонио вече не ми позволяваше да чистя клетката. По онова време той зае една стая в задната част на къщата, която служеше за склад, и напусна съпружеското ни легло. В едно турско легло, където обикновено брат ми си почиваше следобед, когато идваше на гости, Антонио прекарваше нощите, подозирам, че без да спи, тъй като до зори чувах неуморните му стъпки по плочите. Понякога по цели часове се затваряше в тази проклета стая.
Едно по едно канарчетата пуснаха стреличките от човките си, накацаха по облегалката на един стол и запяха нежна песен. Антонио се присъедини към тях и загледан в Мария Калас, която винаги бе наричал „Царица на непослушанието“, произнесе една дума без никакъв смисъл за мен. Канарчетата отново хвръкнаха.
Опитвах се да проследя движенията им през цветните стъкла на прозореца. Умишлено си порязах ръката: така се осмелих да почукам на вратата му. Когато ми отвори, цяло ято канарчета излетяха отвътре и се прибраха в клетката. Антонио превърза раната ми, но сякаш се усъмни, че това бе само повод да предизвикам вниманието му и ме обслужи сухо и с недоверие. През онези дни той предприе двуседмично пътешествие с камион, не зная къде, и се върна с една чанта, пълна с растения.
Погледнах крадешком лекясаната си пола. Птичките са толкова мънички и толкова мръсни. Кога ли ме бяха изцапали? Погледнах ги с омраза: обичам да бъда чиста, дори в полумрака на стаята.
Руперто, който не осъзнаваше лошото впечатление, което правеха посещенията му, идваше все така често, без да променя навиците си. Понякога, когато се оттеглях от патиото, за да избягна погледите му, съпругът ми ме заставяше да се върна под някакъв предлог. Помислих си, че това, което му бе толкова неприятно, му доставяше удоволствие по някакъв начин. Погледите на Руперто вече ми се струваха неприлични: разсъбличаха ме под сянката на асмата, повеляваха ми действия — които не можеха да бъдат споделяни, — когато свежият вечерен бриз галеше бузите ми. Затова пък Антонио никога не ме поглеждаше или се правеше, че не ме гледа, както твърдеше Клеобула. Да не се бях запознавала с него, да не се бях омъжвала за него и да не бях познала ласките му, за да го срещна отново, да го открия, да му се отдам, това бе едно от най-горещите ми желания за известно време. Но кой ли си възвръща загубеното?
Слязох от стола, боляха ме краката. Не обичам толкова дълго да стоя на едно място. Как завиждам на птиците, че летят! Канарчетата обаче ми причиняват болка. Изглежда страдат, когато се подчиняват.
Антонио не се стремеше да отклони посещенията на Руперто, а, напротив, насърчаваше ги. В дните на карнавала достигна до крайност, като го покани да остане у нас една нощ, когато бе останал много до късно. Трябваше да го настаним в стаята, която временно заемаше Антонио. Онази нощ прекарахме със съпруга ми в брачното ни легло, сякаш това бе най-естественото нещо на света. От този момент животът ми отново навлезе в предишното си русло; така поне си помислих.
В един ъгъл, под светлината на лампата, забелязах прословутата кукла. Помислих си, че бих могла да я взема; Може би съм направила някакво движение, защото Антонио ми каза:
— Не мърдай.
Спомних си онзи ден от седмицата на карнавала, когато, подреждайки стаята, за мое нещастие открих, захвърлена върху гардероба на Антонио, куклата, направена от кълчища, с големи сини очи от нещо меко, с два черни кръга в средата, наподобяващи зеници. Ако бе облечена като гаучо, би могла да краси спалнята ни. Със смях я показах на Антонио, който с отвращение я изтръгна от ръцете ми.
— Това е спомен от детството ми — каза той. — Не обичам да пипаш нещата ми.
— Какво лошо има, че пипам една кукла, с която си играл като малък? Познавам момчета, които играят с кукли, ако от това те е срам. Не си ли вече мъж? — казах му аз.
— Не съм длъжен да давам никакви обяснения. Най-добре ще е да си мълчиш.
Намръщен, Антонио постави куклата отново върху гардероба и няколко дни не ми продума. Но започнахме отново да се прегръщаме, както през най-доброто ни време.
Прокарах ръка върху влажното си чело. Навярно къдриците ми се бяха развалили? За щастие в стаята нямаше никакво огледало, инак не бих могла да се въздържа да не се огледам, вместо да гледам канарчетата, които ми се струваха толкова глупави.
Антонио често се затваряше в задната стая и забелязвах, че оставя отворена вратичката на клетката, за да може някое птиче да влезе през прозореца. Завладяна от любопитство, един следобед го проследих, като се покачих на стол, защото прозорецът бе много висок (и това не ми позволяваше да гледам вътре в стаята, когато минавах по коридора).
Гледах голата снага на Антонио. Моят съпруг ли бе това или някаква статуя? Обвиняваше Руперто, че бил луд, но навярно той беше по-луд. Колко пари бе пръснал да купува канарчета, вместо да ми купи пералня!
Един ден успях да зърна куклата, сложена в леглото. Орляк птички кръжаха около нея. Стаята се бе превърнала в нещо като лаборатория. В един глинен съд имаше куп листа, стебла, тъмни кори; в друг — стрелички с шипове; в трети — някаква блестяща червеникаво-кафява течност. Стори ми се, че тези неща съм ги виждала в сънищата си и за да се отърся от смущението си, описах сцената на Клеобула, която ми отговори:
— Такива са индианците: използват стрели с кураре.
Не я попитах какво значи кураре. Не знаех дали ми го казваше с презрение или с възхищение.
— Правят магии. Мъжът ти е индианец — и като видя учудването ми, попита: — Не знаеш ли?
Поклатих отегчено глава. Моят съпруг си беше мой съпруг. Не бях помисляла, че може да принадлежи към друг свят освен моя.
— Откъде знаеш? — попитах разпалено.
— Не си ли видяла очите му, изпъкналите му скули? Не забелязваш ли колко е хитър? Мандарин и Мария Калас са по-чистосърдечни от него. Тази сдържаност, този начин на отговаряне, когато го попитат нещо, и отношението му към жените не са ли достатъчни, за да ти докажат, че е индианец? Майка ми знае всичко. Взели са го от един резерват, когато е бил петгодишен. Изглежда, това ти харесва у него: тайнствеността, която го отличава от останалите мъже.
Антонио се потеше и снагата му лъщеше. Такова добро момче, а пък си губи времето! Ако се бях омъжила за Хуан Лестон, адвоката, или за Роберто Куентас, собственика на книжарници, сигурно не бих страдала толкова. Но коя чувствителна жена се омъжва по сметка? Казват, че имало хора, които дресират въшки. За какво ли им, е?
Изгубих доверие в Клеобула. Сигурно ми казваше, че мъжът ми бил индианец, за да ме измъчва или за да ме накара да престана да му вярвам. Обаче когато прелиствах една историческа книга, в която имаше гравюри на резервати и индианци на коне с болеадорас[123], намерих прилика между Антонио и тези голи мъже с пера. Едновременно с това осъзнах, че у Антонио може би ме бе привлякла разликата между него и братята ми и приятелите на братята ми, бронзовият цвят на кожата му, дръпнатите очи и този хитър вид, за който говореше Клеобула с порочно наслаждение.
— А номерът? — попитах аз.
Антонио не ми отговори. Гледаше втренчено канарчетата, които отново се разлетяха. Мандарин се отдели от другарчетата си и остана сам в полумрака, подемайки песен, която напомняше песента на чучулигата.
Самотата ми започна да нараства. С никого не споделях тревогите си.
През Страстната седмица Антонио за втори път настоя Руперто да ни гостува. Валеше дъжд, както обикновено през Страстната седмица. Отидохме с Клеобула на църква, за да запалим свещ.
— Как е индианецът? — дръзко ме запита Клеобула.
— Кой?
— Индианецът, мъжът ти — отвърна ми тя. — Така го наричат всички в селото.
— Индианците ми харесват; дори мъжът ми да не в такъв, пак ще ми харесват — отговорих й аз, мъчейки се да не прекъсвам молитвите си.
Антонио се бе приготвил за молитва. Дали някога се бе молил? Майка ми го бе помолила да се причести за сватбата ни; Антонио не пожела да й достави удоволствие.
Междувременно приятелството между Антонио и Руперто ставаше все по-близко. Свързваше ги, както ми се стори, някакво искрено наглед другарство, от което аз донякъде бях отстранена. През онези дни Антонио започна да се перчи със способностите си. За да се позабавлява, изпрати до дома на Руперто вест по канарчетата! Казваха, че с тяхна помощ играели на трухо[124], тъй като веднъж си размениха няколко испански карти. Подиграваха ли ми се? Играта на тези двама възрастни мъже ме отегчи и аз реших да не ги вземам на сериозно. Трябваше ли да се съглася, че приятелството е по-важно от любовта? Нищо не бе накърнено между Антонио и Руперто; затова пък Антонио, в известен смисъл несправедливо, се бе отдалечил от мен. Женското ми честолюбие страдаше. Руперто продължи да ме гледа. Дали цялата тази драма не е била само фарс? Беше ли ми тежко от семейните неприятности, от тормоза, на който ме бе обрекла ревността на един съпруг, обезумял в продължение на толкова време?
Въпреки всичко ние продължавахме да се обичаме.
В някой цирк Антонио можеше да печели пари с номерата си. Защо не? Мария Калас наклони главичка на една страна, след това на другата и кацна на облегалката на един стол.
Една сутрин, сякаш ми известяваше за пожар в къщи Антонио влезе в моята стая и ми каза:
— Руперто умира. Изпратили са да ме повикат. Отивам да го видя.
Чаках Антонио до обед, залисана в домакинска работа. Върна се, когато си миех косата.
— Хайде — каза ми той — Руперто е в патиото. Спасих го.
— Как? Това шега ли беше?
— Ами. Спасих го с изкуствено дишане.
Бързо, без да разбирам нищо, прибрах косата си, облякох се, излязох в патиото. Неподвижен, прав до вратата, Руперто гледаше, без вече да вижда плочите на патиото. Антонио му подаде стол да седне.
Антонио не ме гледаше, гледаше в тавана, сякаш притаил дъх. Неочаквано Мандарин прелетя покрай Антонио и му заби една стрела в ръката. Изръкоплясках; мислех, че трябва да го сторя, за да доставя удоволствие на Антонио. Все пак номерът бе безсмислен. Защо не използваше дарбата си, за да излекува Руперто?
В онзи трагичен ден Руперто седна и покри лицето си с ръце.
Колко се бе променил! Погледнах безжизненото му студено лице, тъмните му ръце.
Кога ли щяха да ме оставят сама! Трябваше да си направя косата, докато още бе влажна. Прикривайки отегчението си, попитах Руперто:
— Какво се е случило?
Дълга тишина, в която се чуваше още по-ясно песента на птиците, затрептя със слънцето. Най-сетне Руперто отговори:
— Сънувах, че канарчетата ме кълват по ръцете, по шията, по гърдите, че не мога да затворя клепачи, за да опазя очите си, че ръцете и краката ми тежат като чували с пясък. Ръцете ми не можеха да сплашат чудовищните човки, които кълвяха зениците ми. Спях, без да спя, като че бях погълнал наркотик. След този сън, който не бе сън, видях тъмнината; при все това чувах песента на птиците и обичайните утринни шумове. С голямо усилие повиках сестра си, която дотича. Казах й с глас, който не бе моят: „Трябва да извикаш Антонио, за да ме спаси.“ „От какво?“, попита сестра ми. Не можах да изрека нито дума повече. Сестра ми изтича навън и след половин час се върна с Антонио. Половин час, който ми се стори цял век! Бавно, също както Антонио движеше ръцете ми, се възвърна силата ми, но не и погледът.
— Ще ви призная нещо — прошепна Антонио и бавно добави, — но без думи.
Фаворитката последва Мандарин и заби една стреличка в шията на Антонио, Мария Калас мигом прелетя над гърдите му, където забоде още една. Човек би казал, че очите на Антонио, приковани в тавана, промениха цвета си. Индианец ли бе Антонио? Сини ли са очите на индианците? Очите му някак заприличаха на Рупертовите.
— Какво означава всичко това? — прошепнах аз.
— Какво прави? — каза Руперто, който не разбираше нищо.
Антонио не отговори. Неподвижен като статуя, той приемаше безобидните на вид стрелички, които му забиваха канарчетата. Приближих се до леглото и го разтърсих:
— Кажи ми — рекох му аз. — Кажи. Какво означава всичко това?
Не ми отговори. Прегърнах го, като се хвърлих отгоре му; забравяйки всякакъв срам, го целунах по устата, както би могла да направи само някоя филмова звезда. Рой канарчета литнаха над главата ми.
През онази сутрин Антонио гледаше ужасен Руперто. Сега разбирах, че Антонио имаше двойна вина: за да не разкрие някой престъплението му, бе казал на мен, а след това и на всички останали:
— Руперто полудя. Мисли си, че е сляп, но вижда като всички нас.
Както светлината се бе отдръпнала от очите на Руперто, тъй и любовта напусна нашия дом. Би могло да се каже, че любовта ни се нуждаеше от тези погледи. На събиранията в патиото липсваше оживление. Антонио потъна в мрачна тъга. Обясняваше ми:
— Лудостта на приятеля е нещо по-лошо и от смъртта. Руперто вижда, но си мисли, че е сляп.
Казах си с огорчение, а може би и с ревност, че приятелството в живота на един мъж е по-важно от любовта.
Когато престанах да целувам Антонио и отдръпнах лицето си от неговото, забелязах, че канарчетата бяха готови да изкълват очите му. Покрих лицето му с моето и с косите си, които са плътни като пелерина. Наредих на Руперто да затвори вратата и прозорците, за да стане съвсем тъмно в стаята и да почакаме канарчетата да заспят. Краката ме боляха. Колко ли време стоях в тази поза? Не зная. Лека-полека проумях признанието на Антонио. Това признание ме привърза безумно към него, с безумието на нещастието. Разбрах колко мъчително трябва да е било за него да пожертвува, и то така изкусно — с толкова малка доза кураре и посредством тези крилати чудовища, които се подчиняваха на своенравните му заповеди като болногледачки — очите на своя приятел Руперто и своите очи, за да не могат никога вече да ме гледат, бедните.
Намирам се в непонятно положение. Напоследък нямах работа, нито някакво морално или пък порочно задължение; в крайна сметка нямах това, което се нарича смисъл на съществованието.
Всяка нощ се прибирах в студиото на Верме, художник, пристрастен към пиенето и красивите момичета. Обикновено се напивахме двамата. Моето легло е един диван, а той разполага с великолепна спалня. Аз се завивам със стари палта, а той с пухкави одеяла. Когато се отдава на крайностите си и не се нуждае от компанията ми, стига дотам, че ме бие и ме ругае за най-дребни неща. Аз го понасям, защото другаде, макар че не ме обиждат, ми се подиграват с престорена благонамереност.
Но ето какво ме раздвоява, обръща ме с краката нагоре и праща по дяволите реда, който въпреки всичко крепеше живота ми.
Една нощ Верме пристигна в такова състояние, че по ударите на вратата познах, че се е напил до козирката. Без съмнение се връщаше с една от онези жени, които обикновено ухажваше, тъй като чувах писклив и ехиден смях. Отворих вратата полуоблечен и първото, което приятелят ми направи, беше да ме блъсне, да застане в центъра на стаята с подигравателно изражение и да каже:
— Какво да правим с теб, приятелю? Не можеш да останеш тази нощ. Имам гости.
— Почакай за секунда — отвърнах, внезапно натъжен, — обличам се и излизам.
— Няма време за губене — продължи Верме, като се горещеше все повече. И в следващия миг ме хвана за ръката, заведе ме до голямата ракла в дъното на стаята и заповяда:
— Влизай!
— Ще се задуша — възразих аз, като се опитвах да обърна всичко на шега.
— В никакъв случай! — отговори той. — Това е една голяма и красива ракла. Уверявам те, че вътре ще бъдеш много щастлив. Освен това скоро ще те освободя. Не се страхувай.
Вдигна ме във въздуха и ме напъха в полупразната ракла. Натисна ме с длан, за да се наместя и въпреки протестите ми, затвори капака. Потънах в пълен мрак и чувах само биенето на сърцето си. После долових характерния шум при затваряне на катинар и проклетия смях на жената, която приветствуваше хрумването на Верме. Свит в раклата, дълго време не посмях да помръдна, но накрая реших да се наместя по-удобно. Започнах постепенно да се изправям, докато установих с учудване, че съм съвсем прав.
— Време е да ми кажете на кой етаж отивате — каза един глас до мене.
Ужасѐн, че откривам нечие присъствие, опитах да приспособя очите си към тъмнината и различих един униформен човек в стила на служителите от асансьорите, който очакваше отговора ми с най-правдоподобно изражение. Тъй като беше невъзможно да действувам по-енергично, нито разбирах какво става, счетох за разумно да кажа някакъв етаж и да изляза на свобода.
— На последния етаж — казах аз.
— На последния? — отвърна човекът с учудване. — Отивате на последния и го казвате, сякаш няма никакво значение?… Добре, ще ви доставим удоволствието. — И като натисна ръчката, придаде такава фантастична скорост на асансьора, че чак ми спря дъхът. Металната кутия спря с бръмчене и вратите се отвориха към широк и зле осветен коридор. В дъното се забелязваше повече светлина, която навярно означаваше празно помещение, заето от живи същества.
— Пристигнахме — каза човекът.
Преди да тръгна по коридора, поспрях, обзет от съмнения, от което служителят се възползва, за да се спусне забързано надолу. Когато стигнах до края, се озовах пред белезникава стая, от която долиташе миризма на дезинфекциращи вещества. Едни господа, облечени в сюртуци, ме погледнаха услужливо. Зад тях зърнах хирургическа маса или нещо подобно. Мъжът, който, изглежда, символизираше цялата тежест на властта, каза, като събра ръце с помирителен жест:
— Да знаете с какво удоволствие ви очаквахме: без вас е невъзможно да започнем. Останалите повториха в хор декларацията на стареца и тръгнаха към мен. Ужасът, който се беше превърнал в друга нервна система, работеща без прекъсване в тялото ми, ме накара да отстъпя и да потърся изхода. Стигнах до асансьора и започвах да блъскам с всичка сила. „Ще престанеш ли да тропаш?“, чух гласа на Верме от другата страна на металическата врата. „Не разбираш ли, че сънуваш?“ Шумовете и стъпките на старците, които ме преследваха, станаха по-ясни. Накрая вратата се отвори и се показа служителят, който ми отправи поглед, изпълнен с укор. Хвърлих се вътре и му заповядах да затвори.
— А сега на кой етаж желаете да отидете? — попита той, като иронизираше неудържимото ми треперене.
— Закарайте ме на партера — отговорих аз, без да разбирам какво приказвам и засрамен, че не мога да изясня положението си, нито да потърся подкрепата на Верме като логично решение на една съдба, която ме хвърля в абсурдни ситуации.
— Пристигнахме — каза лаконично служителят.
Долу ме посрещна студеното спокойствие на друг свят. Зад мен се издигаше здание с вавилонска внушителност чак до облаците. Без съмнение беше същото, в което бродех с невероятния асансьор.
Пред очите ми се простираше град с крилати минарета и ледено синьо небе.
Забелязах, че минувачите ходят странно наклонени като образуват тъпи и остри ъгли спрямо земята, по което разбрах, че се намирам в Китай. В околната среда цареше далечно и постоянно кънтене.
Тръгнах да скитам и ми направи впечатление, че всичко беше обвито в една синкавост, която преобразяваше хората и нещата. Заговорих един човек и той естествено ми отговори на мъдрия китайски език, като кимаше с глава и следваше пътя си. Пресякох един мост и на другия бряг пред мен се изпречиха квартали с химерични покриви. Свързваха се посредством всякакви форми и стилове. Бих се заклел, че съм в друга епоха, защото покрай мен минаха двама великолепни воини с безкрайно дълги засукани мустаци и бляскави криви саби, накичени с внушителни като храмове шапки.
На всичко отгоре изпитвах вътрешно безпокойство, примесено с интимна наслада, присъщо за хората, попаднали в извънземно затруднение. Уличките, по които ме водеше случайността, се стесняваха, колкото по̀ навлизах в града, и една маймунска шумотевица ме замайваше дотам, че взех предпазни мерки, като запуших уши с две ръце. Д-р Лао, който в този момент мина с колата си, каза да спрат до мен и ме покани да вляза.
— Благословено да бъде небето! — възкликна посланикът на моята страна в Китай. — Какво правите в Небесната империя?
— Разхождах се, Ваше превъзходителство — казах аз, — и съм на мнение, че вече е време да се върна в къщи.
— Разбира се, приятелю мой — отвърна дипломатът, като изви вежди. — Ще заповядам на шофьора незабавно завръщане. — И като се обърна към микрофона, се свърза с шофьора на колата, който зави на 180 градуса и пое по новия маршрут.
Изгледът на сивата равнина, сред която се издигаше грамадата на едно здание, увенчано с монголски облаци, ме възбуди по такъв начин, че помолих д-р Лао да ми позволи да сляза на това място. Исках да направя опит да вляза в зданието и да се намеря отново затворен в раклата, та да се върна отново към изгубената действителност, която ми беше толкова скъпа.
— Не бъдете непредпазлив — наблегна ми дипломатът. — Няма да постигнете нищо, уверявам ви… Съветвам ви да се върнете спокойно в града, където живеете, и там всичко ще ви бъде по-лесно и по-малко неприятно.
Измъчен, победен от аргументите на Негово превъзходителство, аз се оставих да бъда отведен от онова място и след известно време вече влизахме в Китайския квартал на Лима.
— Съвсем близо сме до вашата улица — ме осведоми спасителят ми. — Ще кажа на шофьора да спре пред вратата на жилището ви. — И хвана микрофона, за да заповяда на шофьора, но аз осуетих намерението му с един жест и изразих желанието си да сляза в околността.
— Както желаете — каза той въздържано.
Остатъка от пътя прекарах в съзерцание на новия вид на Лима, която изглеждаше доста променена. Беше на свечеряване и улиците ми се сториха огромни в нямата си меланхолия.
— Изглежда, в града са направили някои подобрения — забелязах аз.
— Наистина — отвърна д-р Лао. — Вие отсъствувахте твърде дълго.
Скоро разпознах околностите на дома на Верме. Колата спря, отворих нетърпеливо вратата и след като се сбогувах, тръгнах вече по мръкнало.
Входната врата беше отворена. Прозорецът на стаята на приятеля ми беше осветен. Качих се по стълбата, задъхан, на пресекулки. Пред вратата се опитах да събера кураж, за да почукам, но смехът на жената ме вцепени. Разбрах, че е абсурдно и фатално да почукам, защото продължавах да съм пъхнат в онази омагьосана ракла. Тогава доста време се разхождах нагоре и надолу по стълбата, а после излязох на улицата. Благодарение на късния бриз се поуспокоих малко, но когато свих зад ъгъла, различих в далечината фигурите на онези заплашително спокойни старци и на служителя от асансьора, който ги водеше по следите и жестикулираше, за да им вдъхне увереност. Когато ме видя, тъй като се задавах с горчива леност, посочи към мястото, където се намирах, и те се втурнаха след мен с неприкрито настървение. Върнах се по стъпките си, като не забравих да затворя вратата, с цел да ги заблудя, както и стана, защото те подминаха и аз чух гласа на служителя, който казваше: „Не може да е далеч, оставете го на мен…“
А сега съм се сгушил тук, на едно стъпало и чакам да ме приемат отново в раклата. Понасям ругатните на живеещите в сградата, когато минават почти през главата ми. Чувам смеха на жената и пиянските подвиквания на Верме. Хрумва ми, че всички нещастия, които обикновено понасям в живота, са нещо преходно в сравнение е непонятното ми положение сега. Не мога да изляза на улицата, защото там ме очаква цял легион от призраци, а не мога да вляза и в стаята на Верме, защото ако разбере, че съм още в раклата, ще бъде нещо повече от зловещо. Затова плача мълчаливо.
Имаше един град, в който обичах да ходя през лятото. През това време на годината почти целият квартал отиваше в един близък курорт. Една от напуснатите къщи беше много стара; бяха я превърнали в хотел и още от началото на лятото къщата ставаше тъжна, губеше най-добрите си семейства и в нея оставаха само слугите. Ако се скриех зад нея и нададях писък, имах чувството, че той веднага ще се удави в мъха.
В театъра, в който давах концерти, също имаше малко хора — тишината го бе завладяла и аз я виждах как се отразява в големия черен капак на пианото. Тишината обичаше да слуша музика; изслушваше и последния акорд, а после се замисляше над чутото. Тя не бързаше да се произнесе. Но когато тишината се отпуснеше, тя се намесваше в музиката — промъкваше се между звуците като котка с голямата си черна опашка и ги изпълваше със скрити помисли.
В края на един от тези концерти дойде да ме поздрави някакъв плах старец. Под сините му очи се виждаше червената кървяща плът на отпуснатите му клепачи; долната му устна — издута и голяма като перило на ложа — трепереше под полуотворената му уста. От нея излизаше приглушен глас и бавен говор; освен това думите му бяха прекъсвани от свистящото му дишане.
След дълга пауза той ми каза.
— Съжалявам, че дъщеря ми не може да чуе вашата музика.
Не знам защо ми хрумна, че дъщеря му е ослепяла, но веднага осъзнах, че слепите чуват, че по-скоро може да е оглушала или пък е извън града; и изведнъж се стъписах при мисълта, че може да е умряла. Все пак тази вечер бях щастлив; в този град всичко беше бавно, безшумно, а аз заедно със стареца прекосявах изпълнения със зеленикави отблясъци полумрак.
Неочаквано се надвесих над стареца — като че ли трябваше да предпазя нещо много крехко — и ми хрумна да го попитам:
— Дъщеря ви не може ли да дойде?
Той каза „ах“ някак отривисто и изненадано; спря се, погледна ме в очите и накрая продума:
— Да, да, тя не може да излиза. Вие отгатнахте. Понякога нощем не спи само при мисълта, че на другия ден трябва да излезе. На сутринта става рано, приготвя всичко и я обхваща силна възбуда. После полека-лека й минава. Накрая се отпуска в някое кресло и вече не може да излезе.
Хората, излезли от концерта, бързо се пръснаха из улиците около театъра и ние влязохме в кафенето. Той направи знак на келнера и му донесоха някакво тъмно питие в малка чашка. Аз можех да остана с него само няколко минути, защото трябваше да вечерям на друго място. Тогава му рекох:
— Жалко, че тя не може да излиза. Всички имаме нужда от разходки и развлечения.
Той, след като бе допрял чашката до огромната си устна, без да успее дори да я намокри, ми обясни:
— Тя се развлича. Купих една стара къща, прекалено голяма за нас двамата, но в добро състояние. Има градина с фонтан, а в единия ъгъл на нейната стая има врата за покрит балкон и тъй като балконът гледа към улицата, може да се каже, че тя почти живее на улицата. Понякога се разхожда из градината, друг път вечер свири на пиано. Вие можете да дойдете на вечеря у нас, когато пожелаете, ще ви бъда благодарен.
Веднага разбрах; и тогава се уговорихме кой ден да ида на вечеря и да посвиря на пиано.
Той дойде да ме вземе от хотела един следобед, когато слънцето още не бе залязло. Отдалече ми показа ъгъла, където се намираше покритият балкон. Беше на първия етаж. Влизаше се през голяма врата, разположена странично, която гледаше към голямата градина с фонтан и скрити сред буренака статуйки. Градината бе заобиколена от висок зид, върху който бяха посипани парчета стъкла, смесени с хоросана. До къщата се стигаше по стълба, през трем, от който можеше да се гледа в градината. Учудих се, като видях в този дълъг коридор голям брой разтворени чадъри за слънце; бяха в различни цветове и приличаха на големи оранжерийни цветя. Старецът веднага ми обясни:
— Повечето чадъри са й подарък от мене. Тя обича да ги държи отворени, за да се радва на цветовете им. Когато времето е хубаво, избира един и се разхожда из градината. Когато е ветровито, тази врата не бива да се отваря — чадърите се разхвърчават. Трябва да влизаме от другата страна.
Тръгнахме към другия край на коридора по пътека, която се образуваше между стената и чадърите. Стигнахме до някаква врата, старецът почука с пръсти по стъклото и отвътре отвърна угаснал глас. Старецът ме покани да вляза и аз веднага видях дъщерята, изправена посред покрития балкон, с лице към нас, с гръб към разноцветните стъкла. Едва когато бяхме прекосили половината стая, тя напусна балкона и се приближи към нас. Отдалече бе протегнала ръка с думи на благодарност за посещението ми. До най-слабо осветената стена стоеше отворено пиано и в широката му жълта усмивка имаше нещо невинно.
Тя се извини, задето не може да излиза и като посочи празния балкон, рече:
— Той е единственият ми приятел.
Аз посочих пианото и попитах:
— А този наивник не ви ли е приятел?
Вече сядахме на столове, поставени до леглото й. Тогава успях да забележа множество квадратчета от изрисувани цветя — всички на еднаква височина по протежение на стените, които образуваха нещо като фриз. Тя бе забравила на лицето си същата простодушна усмивка, каквато имаше и пианото, но русата й безцветна коса и слабото й тяло също изглеждаха запуснати от доста време. Вече бе започнала да обяснява защо пианото не й е толкова голям приятел, колкото балконът, когато старецът излезе почти на пръсти. Тя продължи:
— Пианото беше голям приятел на майка ми.
Аз понечих да стана да го погледна, но тя вдигна ръка и като отвори широко очи, ме спря:
— Извинете, бих предпочела да опитате пианото след вечеря, когато запалим свещите. От много малка съм свикнала да слушам пиано само вечер. Тогава майка ми свиреше. Тя запалваше четирите свещи в свещниците и свиреше толкова бавно, тоновете звучаха толкова откъслечно в тишината, сякаш тя, един по един, палеше и тях.
После се изправи и след като се извини, отиде на балкана; там опря голите си ръце на стъклата, сякаш се опираше на гърдите на човек. Но веднага се върна и ми каза:
— Когато няколко пъти видя някой да минава по червеното стъкло, почти винаги се оказва груб или с лош нрав.
Не можех да не я попитам:
— А аз в кое стъкло попаднах?
— В зеленото. В него попадат почти винаги хората, които живеят сами на село.
— Ето че и аз обичам самотата сред растения — отвърнах.
Вратата, през която бях влязъл, се отвори и се появи старецът, следван от една толкова ниска прислужница, че аз не можах да разбера дали е дете или джудже. Червеното й лице се подаваше над масичката, която носеше в малките си ръчички. Старецът ме попита:
— Какво предпочитате да пиете?
Щях да кажа „нищо“, но помислих, че може да се обиди и му казах, че ми е все едно. На него донесоха чашка с тъмното питие, което го бях видял да пие на излизане от концерта. Когато се стъмни съвсем, минахме в трапезарията през коридора с чадърчетата; тя смени местата на няколко от тях и когато ги похвалих, лицето й грейна от щастие.
Трапезарията се намираше под нивото на улицата и през малки прозорчета с решетки се виждаха краката на минувачите. Светлината, идеща от един зелен абажур, падаше точно върху бялата покривка; на нея, като за празник на спомените, се бяха събрали старинните семейни вещи. Щом седнахме, и тримата замълчахме за миг; тогава всички неща върху масата заприличаха на причудливи форми на тишината. После на покривката се появиха ръцете ни — те бяха като естествени обитатели на масата. Продължавах да мисля за живота на ръцете. Преди много години някакви ръце бяха придали форма на тези предмети. След много път те бяха намерили мястото си в някой бюфет. Тези порцеланови същества сигурно бяха служили на всякакви ръце. Някоя от тях е сипвала храната в гладките лъскави чинии; други са принуждавали каните да пълнят и празнят тумбестите си тела, а приборите — да се впиват в месото, да го разкъсват и да поднасят късчетата към устата. Накрая порцелановите същества са били изкъпвани, избърсвани и отвеждани в мъничките им стаи. Някои от тях са надживели много ръце; някои от ръцете са били добри с тях, обичали са ги и са ги изпълвали със спомени, но те трябвало да продължават да служат безмълвно.
Преди малко, докато бяхме в стаята на дъщерята и тя не бе запалила още лампата — искаше да използва и последния отблясък, идещ от балкона, — говорехме за предметите. С избледняването на светлината те се сгушваха в сянката, сякаш бяха покрити с перушина, и се готвеха за сън. Тогава тя каза, че предметите придобивали душа, колкото повече влизали в контакт с хората. Някои от тях някога са били други и са имали друга душа (някои, които сега имат крака, преди са имали клони, а клавишите са били зъби), но нейният балкон получил душа за пръв път, когато тя започнала да живее на него.
Изведнъж на ръба на покривката се появи червеното лице на джуджето. Макар тя смело да протягаше ръце към масата, за да поеме нещата, старецът и дъщеря му приближаваха съдовете до ръба на масата. Но щом биваха поемани от джуджето, предметите от масата губеха достойнство. Освен това старецът с бърз и унизителен жест хващаше бутилката за гърлото и я навеждаше, за да налее вино.
В началото разговорът вървеше трудно. После се намеси с гръмките си удари един голям стоящ часовник, който тиктакаше край стената зад стареца, но аз бях забравил присъствието му. Тогава заговорихме. Тя ме попита:
— Вие не изпитвате ли привързаност към старите дрехи?
— Разбира се! И според това, което вие казахте за предметите, дрехите винаги са в най-близък допир с нас — тук аз се засмях, но тя остана сериозна. — И не ми изглежда странно, че могат да запазят нещо повече от придобитата от тялото форма и някое изпарение на кожата.
Но тя не ме слушаше и се бе опитала да ме прекъсне, както някое дете се опитва да влезе да скача, когато въртят въжето. Несъмнено ми бе задала въпроса, мислейки какво тя би отговорила. Накрая рече:
— Аз съчинявам стиховете си, когато си легна — още следобеда бе споменала за тези стихове, — и имам една бяла нощница, която ме следва още от първите ми поеми. Някои вечери през лятото излизам с нея на балкона. Миналата година й посветих едно стихотворение.
Бе престанала да се храни и не обръщаше внимание на протягащите се ръчички на джуджето. Разтвори широко очи, сякаш бе видяла привидение, и започна да рецитира:
— На бялата ми нощница.
Аз стоях вдървен и същевременно обслужвах ръцете на женицата. Здравите й пръстчета се приближаваха, сгънати, към предметите и едва в последния миг се разтваряха, за да ги поемат.
В началото се мъчех да изразя вниманието си по различни начини, но после само кимах с глава, което съвпадаше с движението на махалото към единия край на часовника. Това ме отегчи; притеснявах се също, че тя скоро ще свърши, а аз не бях измислил какво да й кажа; освен това старецът не бе облизал парченце цвекло, залепнало на долната му устна, в ъгълчето на устата.
Стихотворението беше сладникаво, но изглеждаше добре измерено; с „нощница“ не се римуваше нито една от думите, които очаквах да чуя; щях да й кажа, че поемата е свежа. Аз гледах стареца и облизвах долната си устна, но той слушаше дъщеря си. Сега започнах да се притеснявам, защото поемата не свършваше. Неочаквано тя каза „балкон“ след някаква рима на „нощница“ и тук стихотворението свърши.
— Прави ми впечатление — започнах — юношеската топлота, която е запазило стихотворението. То е много свежо и…
След първите си думи аз се слушах спокойно и създавах впечатлението, че търся нещо, което всеки момент ще намеря.
Когато бях започнал да казвам „то е много свежо“, тя също бе заговорила:
— Имам друго едно…
Почувствувах се нещастен; мислех за себе си с долен егоизъм. Дойде джуджето с ново блюдо и аз спокойно си насипах доста голяма порция. Вече всичко бе загубило стойност — и предметите на масата, и стихотворението, и домът над мене с коридора, пълен с чадърчета, и бръшлянът, покрил едната стена на къщата. Нещо повече — чувствувах се откъснат от тях и се хранех невъздържано — всеки път, когато старецът посегнеше към бутилката, намираше чашата ми празна.
Когато тя свърши втората си поема, казах:
— Ако това не беше толкова вкусно — посочих чинията си, — щях да ви помоля да ми кажете и друго.
Старецът веднага се намеси:
— Тя трябва да се нахрани. После ще имате време.
Започвах да се държа неприлично и в този момент ми беше все едно, че от толкова ядене мога да пусна шкембе. Но изведнъж почувствувах нужда да се вкопча в този нещастен старец и да проявя към него поне малко благородство. Тогава посочих виното и казах, че скоро съм чул един виц за някакъв пияница. Разказах им го и като свърших, двамата започнаха да се смеят като луди. Продължих да разказвам вицове. Нейният смях беше болезнен, но тя ме молеше да продължа; устата й се бе разтегнала встрани като голям разрез; бръчиците около очите, пълни със сълзи, се бяха вдълбали, а тя стискаше ръце между колената си. Жената-джудже се смееше и се превиваше, сякаш се кланяше.
Като по чудо всички се бяхме обединили и аз нямах ни най-малко угризение на съвестта.
Тази вечер не свирих на пиано. Те ме помолиха да остана и ме отведоха в една спалня от оная страна на къщата, която бе обрасла в бръшлян. Когато тръгнах по стълбата, забелязах, че от стоящия часовник излиза някакъв шнур, който продължава нагоре по стълбата. Като стигнах в стаята, видях, че шнурът също влиза и свършва на една от колоните за балдахин на леглото ми. Мебелите бяха пожълтели, старинни, а светлината на една лампа караше издутите им страни да блестят. Сложих ръце на корема си и погледнах корема на стареца. Последните му думи тази вечер бяха:
— Ако не можете да заспите и искате да знаете колко е часът, дръпнете тази връв. Ще чуете часовника от трапезарията — първо ще удари часовете, а след малка пауза й минутите.
Той неочаквано се захили, пожела ми лека нощ и си тръгна. Сигурно си бе спомнил един от вицовете — за пияницата, който говорел с часовника.
Стълбата още скърцаше под тежките стъпки на стареца, когато аз се почувствувах сам с тялото си. То — тялото ми, бе погълнало цялата тази храна и целия този алкохол като лакомо животно и сега трябваше да се бори с тях цяла нощ. Съблякох го изцяло и го накарах да се поразходи босо из стаята. Веднага след като си легнах, поисках да разбера как бе минал животът ми през тези дни; получих от паметта някои случки от последните дни и се замислих за хора, намиращи се много далече оттук. После започнах тъжно и някак безсрамно да се плъзгам по нещо, което можеха да бъдат червата на тишината.
На сутринта направих, усмихнат и почти щастлив, разбор на живота си. Беше много рано; бавно се облякох и излязох в коридор, който се намираше на няколко метра над градината. И от тази страна имаше високи бурени и гъсти дървета. Чух, че старецът и дъщеря му разговарят и ги видях седнали на пейка, точно под краката ми. Първо разбрах какво казва тя:
— Сега Урсула страда повече; не само че обича по-малко мъжа си, но обича повече другия.
Старецът попита:
— А не може ли да се разведе?
— Не, защото обича децата, а децата обичат мъжа й и не искат другия.
Тогава старецът съвсем плахо рече:
— Тя би могла да каже на децата, че мъжът й има любовници.
Дъщерята сърдито се изправи:
— Ти си знаеш едно и също! Кога ще разбереш Урсула? Тя не може да направи такова нещо!
Бях много озадачен. Не можеше да става дума за джуджето — тя се казваше Тамаринда. Те, както ми бе казал старецът, живееха съвсем сами. Какви бяха тези новини? През нощта ли ги бяха получили? След като се бе разсърдила, тя бе отишла в трапезарията, а след малко излезе в градината с розово чадърче с бели тюлени воланчета. На обед не се яви на масата. Старецът и аз ядохме малко и пихме малко. После излязох да купя една книга, за да бъде четена в изоставената сред буренака къща, в тиха нощ след обилна вечеря.
Когато се връщах, малко преди мене пред балкона мина някакъв беден негър — стар и куц, с широкополо зелено сомбреро, каквито носят мексиканците.
Видях и едно бяло петно плът, притиснато към зеленото стъкло на балкона.
Тази вечер, още щом седнахме на масата, аз започнах да разказвам вицове и тя не рецитира.
С гръмките си смехове старецът и аз си отваряхме място за чудовищни количества храна и вино.
В един миг замълчахме, после дъщерята ни каза:
— Тази вечер искам да слушам музика. Преди това ще ида в стаята и ще запаля свещите на пианото. Отдавна не са били палени. Пианото, този нещастен мамин приятел, ще помисли, че тя свири на него.
После нито старецът, нито аз продумахме. След малко Тамаринда дойде да ни каже, че госпожицата ни очаква.
Когато ударих първия акорд, тишината приличаше на тежко животно, повдигнало едната си лапа. След първия акорд изскочиха звуци, които започнаха да се полюшват като пламъчетата на свещите. Ударих още един акорд, сякаш правех още една крачка. И само след миг, още преди да ударя нов акорд, се скъса струна. Тя извика. Старецът и аз се изправихме; той се приближи до дъщеря си, която бе закрила очи, и започна да я успокоява, че струните са стари и ръждясали. Но тя не сваляше ръце от очите си и клатеше отрицателно глава. Не знаех какво да правя; никога не бях късал струна. Поисках разрешение да се прибера в стаята си и като минавах по коридора, се уплаших да не настъпя някой чадър.
На другата сутрин закъснях за срещата със стареца и дъщерята на пейката в градината, но успях да чуя дъщерята да казва:
— Любовникът на Урсула носеше голяма широкопола зелена шапка.
Не можех да приема, че е оня стар куц негър, който бях видял да минава предния следобед, нито можех да проумея кой може да носи тези новини през нощта.
На обед пак бяхме сами със стареца на масата. Тогава използвах случая да кажа:
— Много е красив изгледът от коридора. Днес не останах по-дълго, защото вие говорехте за някаква Урсула и не исках да проявявам любопитство.
Старецът бе престанал да се храни и ме попита тихо:
— Чухте ли?
Стори ми се, че признанието е близо и отвърнах:
— Да, чух всичко, но не си обяснявам как Урсула може да харесва този стар куц негър, който вчера носеше широкополото зелено сомбреро!
— А-а — обясни старецът, — не сте разбрали. Още от дете дъщеря ми ме кара да слушам и да участвувам в живота на измислени от нея личности. И винаги сме следели съдбата им, като че ли наистина съществуват и ние получаваме новини от тях. Тя им приписва случки и дрехи, които наблюдава от балкона. Ако вчера сте видели да минава човек със зелена шапка, не се учудвайте, че днес я е сложила на един от героите си. Аз съм непохватен в тази нейна игра и тя ми се сърди. Защо не й помогнете? Ако искате, аз…
Не го оставих да довърши.
— В никакъв случай, господине. Бих измислил неща, които само ще й навредят.
Вечерта тя пак не се яви на масата. Старецът и аз ядохме, пихме и разговаряхме до много късно.
След като си легнах, чух някакво скърцане — не беше от мебелите. Накрая разбрах, че някой се качва по стълбата. След миг чух леко почукване на вратата. Попитах кой е и ми отговори гласът на дъщерята:
— Аз съм, искам да поговоря с вас.
Запалих лампата, открехнах вратата и тя ми каза:
— Излишно е да държите вратата открехната; през пролуката виждам огледалото, а в огледалото се виждате вие целият гол-голеничък.
Веднага затворих и й казах да почака. Когато я повиках да влезе, тя веднага се отправи към друга врата в стаята ми, която никога не бях успял да отворя. Тя я отвори без никакви усилия и влезе пипнешком в съседната тъмна стая, която не бях виждал. Веднага излезе оттам със стол, който постави край леглото ми. Разтвори синята си наметка и измъкна тетрадка със стихове. Докато тя четеше, аз правех неимоверни усилия да не заспя; мъчех се да вдигна клепачи и не можех; само блещех очи и сигурно съм приличал на мъртвец. Изведнъж тя извика, както когато се скъса струната на пианото, и аз скочих от леглото. На пода имаше огромен паяк. В мига, в който го погледнах, той не вървеше, а беше свил три от косматите си крака, сякаш се готвеше да скочи. Замерих го с обувките, но не можах да го улуча. Станах, но тя ми каза да не се приближавам, защото този паяк скачал. Аз взех лампата, обиколих стаята покрай стената, докато стигнах умивалника и оттам го замерих със сапуна, с капака на сапуниерката, с четката; улучих го чак след като го замерих със сапуниерката. Паякът сви крака и заприлича на малко клъбце тъмна вълна. Дъщерята на стареца ме помоли да не казвам нищо на баща й, защото той бил против тя да работи или да чете до толкова късно. След като тя си отиде, смачках паяка с тока на обувката и си легнах, без да гася лампата. Когато вече заспивах, без да искам свих пръстите на краката си и това ме накара да си спомня, че паякът е в стаята; отново скочих.
На другата сутрин старецът дойде да ми се извини за паяка. Дъщерята му разказала всичко. Казах на стареца, че всичко това е без значение и за да сменя темата, заговорих за някакъв концерт, който смятах да изнеса в едно близко градче. Той помисли, че това е предлог, за да си ида и аз трябваше да му обещая, че ще се върна след концерта.
Когато си тръгвах, не успях да попреча на дъщерята да ми целуне ръка — не знаех какво да правя. Старецът и аз се прегърнахме и изведнъж усетих, че ме целува до ухото.
Не успях да изнеса концерта. След няколко дни старецът ми се обади по телефона. След първите думи той ми каза:
— Необходимо е вашето присъствие тук.
— Нещо сериозно ли се е случило?
— Може да се каже, че е истинско нещастие.
— На дъщеря ви ли?
— Не.
— На Тамаринда?
— Не, не. Не мога да ви кажа сега. Ако успеете да отложите концерта, елате с влака в четири и ще се срещнем в кафенето при театъра.
— Но дъщеря ви добре ли е?
— Лежи. Нищо й няма, но не иска да стане, нито да види дневна светлина; живее на изкуствена светлина и нареди да се затворят всички чадъри.
— Добре. Довиждане.
В кафенето при театъра беше много шумно и ние отидохме другаде. Старецът бе потиснат, но веднага се окуражи от думите ми. Донесоха му тъмното питие в чашката и той ми каза:
— Оня ден имаше буря, следобеда седяхме в трапезарията. Чухме силен шум и веднага разбрахме, че не е от бурята. Дъщеря ми изтича в стаята си, аз — след нея. Когато влязох, тя бе отворила вратата на балкона, но бе видяла пред себе си само небето и светкавиците на бурята. Закри очи и загуби съзнание.
— Значи й е прилошало от светкавиците?
— Но, драги приятелю, не разбирате ли?
— Какво?
— Загубихме балкона! Балконът падна! Тази светлина не бе светлината на балкона!
— Но един балкон…
Предпочетох да замълча. Той ми заръча да не казвам на дъщеря му нито дума за балкона. Какво можех да направя аз? Старецът имаше доверие в мене. Спомних си нашите оргии. Тогава реших да изчакам да ми хрумне нещо, когато бъда при нея.
Коридорът беше тъжен без чадърчетата.
Тази вечер ядохме и пихме съвсем малко. После отидох със стареца до леглото на дъщеря му и той веднага излезе от стаята. Тя не бе продумала нищо, но щом старецът излезе, погледна към вратата, водеща към празното пространство, и ми рече:
— Видяхте ли как го загубихме?
— Но, госпожице! Един паднал балкон…
— Той не падна, той се хвърли.
— Е, добре, но…
— Не само аз го обичах; сигурна съм, че и той ме обичаше. Той ми го е показвал.
Сведох глава. Чувствувах се забъркан в една история, за която не бях подготвен. Тя бе започнала да излива душата си, а аз не знаех нито как да я приема, нито какво да правя с нея.
Сега нещастницата говореше:
— Аз съм виновна за всичко. Накарах го да ревнува вечерта, когато дойдох в стаята ви.
— Кого?
— Как кого? Балкона, моя балкон.
— Но, госпожице, вие прекалено много мислите за това. Той вече бе стар. Има неща, които падат от собствената си тежест.
Тя не ме слушаше, а продължи:
— Същата нощ разбрах предупреждението и заплахата.
— Но слушайте, как е възможно?…
— Не помните ли кой ме заплаши? Кой ме гледаше втренчено толкова време и кой вдигна трите си космати крака?
— А-а, да, права сте. Паякът!
— Всичко това му е присъщо.
Тя вдигна клепачи. После отхвърли завивките и стана от леглото по нощница. Вървеше към вратата на балкона и помислих, че ще се хвърли долу. Понечих да я хвана, но тя бе по нощница. Докато аз се чудех какво да правя, тя бе избрала пътя си. Отправи се към една масичка, която стоеше до вратата към празното пространство. Преди да стигне до масичката, видях тетрадката със стиховете в черна мушамена подвързия.
Тогава тя седна на един стол, отвори тетрадката и започна да рецитира:
— Вдовицата на балкона…
Дино Бурцати, в сборника философски размишления, озаглавен „Градски анекдоти“, писани сигурно за третата страница на „Кориере дела Сера“, разказва анекдота „Странна среща“, който, макар и накратко, ще преразкажа така:
Един човек, когото авторът нарича „вие“, вижда на входа на стадиона, където на влизане се трупат много хора, друг човек, когото вие разпознавате „без сянка от съмнение“ — разрошените руси коси, падащи върху врата, и този белег на темето… начина да държи главата си леко наклонена наляво и характерната черна шапка с вдигната периферия като от портрета на Тосканини. Това е той и само той. Не може да има грешка дори сред хиляда души. Вие викате: „Антонио! Антонио!“ (dixit Буцати).
Тъй като приятелят ви не се обръща, вие продължавате да викате, като междувременно си пробивате път сред тълпата, докато успявате да го докоснете по рамото: „Антонио! Антонио!“ Но „едно непредвидено полюшване на тълпата…“ ви блъсва и разделя. „Той изчезва. Разтапя се в нищото… Какво значение има вече мачът? Оставяте се да ви мъкнат напред със страшно сърцебиене. Защото сте математически сигурен, че това беше наистина той, най-скъпият ви приятел, Антонио. Но е тази разлика, че са минали пет дълги години, откакто приятелят ви е умрял.“ (Ибидем)
Да си представим същото положение, на същото място, тъй като, както сполучливо отбелязва Бурцати в началото на хрониката, такива чувства спохождат човека най-често сред големи тълпи.
Вие се борите да влезете в стадиона, където играе любимият ви отбор. Внезапно, с няколко души по-напред, различавате безпогрешно Антонио, най-добрия ви приятел: русите коси, белега, толкова характерния начин да държи главата си наклонена наляво, старомодната шапка а ла Тосканини, всичко ви говори без капка съмнение, че ще гледате мача в приятната компания на най-добрия си приятел; от друга страна обаче знаете, че това е невъзможно; но няма значение…
Тогава се мъчите да го достигнете; пробивате си път сред тълпата и викате: „Антонио! Антонио!“ и почти успявате да застанете зад него; протягате ръка над главите на различни хора, потупвате го леко по рамото — още веднъж, за да си даде сметка — и той се обръща. Когато ви вижда, възкликва: „Антонио, скъпи мой Антонио!“, а вие внезапно изненадан и удивен, забелязвате, пребледнявайки мигом, че си приличате с приятеля си като две капки вода, че той прилича на човека, когото всеки ден виждате в огледалото при бръснене, с една дума на човека, когото познавате прекрасно. Той настоява: „Антонио, как си! Колко време не съм те виждал, старче!“, а вие само успявате да го поздравите объркано, почти студено, бихме казали неучтиво, но за късмет приятелят ви, обзет от радост, не забелязва това.
Влизате заедно в стадиона, говорите за отбора — и двамата залагате вълненията си на същия, срещата започва, но вие, смачкани от странното усещане, че сте седнали до самия себе си, потъвате изцяло в абсурдни мисли, в незавършени усещания и хич не оценявате, че отборът ви вече води с три на нула. Поглеждате приятеля си няколко пъти и още толкова пъти, но няма място за увъртвания, вие се разпознавате непрестанно в лицето на другия. Тогава вдигате ръка към темето си и сред къдравата коса напипвате празно място, което — безсмислено е да се съмнявате — е белег, незабелязан от вас до този момент. Потрепервате, а приятелят ви, когото не смеете да наречете с името му, всеки път, когато коментира с ентусиазъм покоряващото превъзходство на отбора-победител, се отдава изцяло на сигурната победа, която би трябвало да радва и вас.
Тогава плъзвате бавно и тайно лявата си ръка по ризата до вътрешния джоб на сакото, именно до този, в който обикновено носите портфейла и личните си документи; поколебавате се за миг, оттегляте боязливо ръка, но начевате отново движението, изпитвате странно женско чувство на боязън, но в същото време и с еднаква сила чувствувате този пак женски импулс да разкриете тайната. Тогава изваждате портфейла, отваряте го деликатно, с крайно внимание, сякаш рискувате да изпуснете някоя летяща скъпоценност, вадите личната си карта — четвърти гол за отбора ви, — отваряте го със свято уважение, гледате снимката (на Антонио) и четете отдолу зловещото име:
Антонио Б…
Изтръпнал, с пресекливо дишане, цялата кръв в слепоочията, изправяте се рязко, слава богу, това минава незабелязано, тъй като сред еуфорията на тълпата жестът ви се тълкува като радост от победата на отбора ви. Без да кажете на приятеля си, който дори не забелязва оттеглянето ви, изцяло потопен в колективното настроение, излизате с широки крачки от стадиона стигате до ъгъла, взимате първия автобус, после се прехвърляте на тролея, слизате, вървите развълнувано, като отвреме-навреме подтичвате, влизате в гробищата през страничната врата, пресичате през продавачите на цветя, които винаги предлагат букети с мирис на покойници, стигате до мястото, където ви се струва, че сте идвали толкова пъти през последните пет години, спирате пред правоъгълника и четете надписа:
Мир на праха на Антонио Б…
Струва ви се, че в далечината чувате спонтанен вик, а после само шумоленето на вятъра, почти полъх, който се набива в ушите и ви носи крайния резултат. Но сега вече и това не ви интересува, само като си помислите, че сте прекарали толкова години под тази плоча, без да знаете!…
Истината е мудна и няма. Не търпи присъствието на бъбривци. За нещастие чак сега реших да заповядам на всички тук да си отрежат езика и още се бавят с изпълнението на моята заповед. Ще се запитате навярно как мога да давам подобни заповеди. То е цяла история, която скоро ще узнаете, защото съм общителен, въпреки че тук, понеже никой не разбира езика ми (нима аз трябваше да науча техния варварски език? — чак ми се повдига), живея в мълчание.
В това селище пристигнах по реката, покатерен върху топове плат и гроздове банани, в проядена от упорити плъхове и вълни лодка, чийто собственик ме прие срещу работа. Беше старец, дъвчещ чимо[125], мълчалив, и се разбра с мен с жестове. Щом ме прие, даде ми гръб, докато натоварвах оскъдните си и вече вмирисани вещи в лодката, и през цялото пътуване не ми обърна внимание, освен с два-три знака, когато имаше нужда от помощта ми. Аз идвах отдалеч, от една не толкоз сурова страна, но помитана често от циклони. Един от тях ми отне всичко свидно: останах без майка, без тъща, без синове, без жена. Плаках. После дойдох.
Пристигнах следобед и почнах да оглеждам небето — синьо, с цветни облаци, улиците с червеникава пръст, варосаните стени. Докато вървях, усетих горещината. Хората се трупаха около мен да гледат черната ми кожа, която беше странна за тях (там няма черни, всички са мръсно жълтеникави). Оставих ги да зяпат и скитах цял следобед безгрижно. Но когато отидох да вечерям — или по-рано, — открих, че не разбират езика ми, нито пък аз техния. Влязох в една нищо и никаква кръчма и пред мен сложиха някакъв надраскан лист: наложи се да показвам с ръкомахане, че не мога да го прочета и накрая да се задоволя с това, което им скимна да ми сервират.
Не намерих работа веднага, но не се притесних толкоз. Ходех насам-натам, оглеждах всичко. Някакви момчета, привлечени от цвета ми и изненадани от моето пристигане (в това селце не идваше никога никой), ме следяха навсякъде. Скоро се умориха и се отказаха: можех да се шляя на воля. След няколко седмици започнах да се разбирам с хората, но пак със знаци. Някой ми показа къде мога да намеря работа, отидох и видях един дебел господин, бял, явно чужденец. Той също не знаеше езика ми, но ме взе да му помагам за машините (как ли ги е докарал дотук?: изобщо не мога да си представя; сигурно с лодката, една по една; стар глупак, дошъл по тия места с машините, сякаш тук някой можеше да забогатее, или още по-зле, сякаш можеха да се сравняват парите, спечелени тук, с парите там). И така, заех се да придружавам и да наглеждам работниците. Наех една малка и спретната къща в околностите на селото и заживях в нея.
Един ден се появи лодката със сина на моя нов шеф: рус, висок и слаб, с повредени от многото блясък очи. Открих изненадан, че знае моя език и да разговаряме беше цял празник. Но трая само три дена и той веднага си тръгна. Да, но ми остави една книга, книга за мен, която аз разбирах, господине, РАЗБИРАХ. Тогава всеки следобед след работа сядах пред вратата на моята къща на наклонения и облегнат стол, както бях виждал да правят тукашните хора, и почвах да чета. Разчитах на глас изреченията, запращах ги на улицата като камъни. Другите също седяха така, да се разхладят, и аз ги чувах как стоят нащрек (не бъркам глагола, почти чувах как вратовете им се въртят по посока на лекия ветрец, чувах как се извръщат и ме дебнат отдалеч).
Така живях, така останах и работех, без много да се замислям, отреждайки часовете от следобедите на моя език. Нещо, мисля, че времето замря и сякаш никога повече нямаше да се случи нищо повече. Но внезапно умря старият чужденец, който ми бе дал работа. В незнайна нощ, легнал в стаята си. Когато на следващия ден видяха, че не излиза, никой не посмя да влезе, само аз го сторих.
Оправих, както можах, трупа. Когато със знаци ги помолих за помощ, всички отстъпиха крачка назад и отдалеч застанаха в кръг с ужаса в средата. Поспрях се, учуден от тоя страх от окончателната загуба на чужденеца, но се сетих, че аз можех да бъда мъртвия и побързах: потърсих сандък, сложих тялото и бдението стана съвсем нелепо, защото нямаше сълзи, само жегата виеше. Но не останах до разсъмване; прибрах се да спя и последното, което видях оная нощ, беше тълпата на улицата, всички на крак, готови да побягнат, но странно неподвижни, с очи, облещени от уплаха, не от съболезнование. На следващия ден се напънах (аз съм много висок и много силен) и натоварих сандъка на каруцата, която използвахме понякога. Страхът вилнееше, няма съмнение, дори конят беше с пресъхнала уста; но с удари го накарах да върви и като излязох от селището, свалих сандъка и го закопах. Отгоре сложих един камък за знак.
През следващите дни хората почнаха да ме гледат отдалеч и да се залепят до стените по пътя ми със странен респект. В началото аз не разбрах, но би било нагло да се учудваш, че не разбираш винаги всичко. Животът е една подигравка, по-щедра на дяволии, отколкото ние на предчувствия; приемам скромно тази разлика. И така аз приех съвсем естествено почитта към мен, която — усещах го, не знам как, но го усещах — някак смътно, но неумолимо започваше да нараства. Без да се тревожа, получавах от всеки случай максималната изгода, най-големия пай. Лесно се научиха какво означават моите жестове и желанията ми полека-лека така ги заразиха, че не мирясваха, докато не ги задоволят.
Скоро станах техен съдия. Моят първи случай, тоя с двете жени, които предпочели алчността пред Големия Всеобщ Страх и се скарали за дюшека, оставен от мъртвия, бе разрешен с драстична вещина: обладах ги бързо и двете върху дюшека на раздора. Този случай бе последван от други: винаги съм се перчел със своя груб разум.
После дойде сушата. Жегата помиташе всичко, нямаше връщане назад. Небето тегнеше над нас, пресъхналите стени се ронеха сред облаци прах. Дните изгубиха своите очертания и се сляха в един-единствен ослепителен плясък, лагуна от метал, загрят до червено, после до бяло. Реката изтъня, задържа се още малко и после пресъхна.
Сгърчен сред тоя зной, стенещ от праха под душното небе, видях ясно съдбата си, видях я. Разбрах, че съм бил изпратен в тоя край, за да ги накарам да забравят техния бог и да го заменя с моя. Дело, което е гравитирало в мен, заложено сигурно още от момента на раждането, и към което ме тласнаха, когато стана нужно, неуловимите, но безпощадни сили на Провидението: един циклон, една лодка, една случайна смърт. Завладян от това просветление, отидох в църквата и влязох, крещейки. Свещеникът побягна, ужасѐн. Настаних се, облякох захвърлените одежди, унищожих с шеметна ярост свещените икони, всички без изключение. Качих се на камбанарията и увиснах на въжетата, всичко кънтеше, тресеше се, аз се смях дълго, сетне заридах до отмаляване и паднах на колене — скимтящ треперещ, с пламнала глава, с тяло, смазано от гигантско колело с шипове, въртящо се върху натрошено стъкло, богоявление, аз пламтях, полумъртъв от горещина, слънцето виеше навън и най-сетне веруюто ми бе възнаградено, нали сълзите прииждаха и освежаваха лицето ми.
Загубих представа за дните. Знам само, че — като нов служител — организирах церемонии и раздавах благословии всеки ден под тлеещия пожар на небето. Като гледах доверчивите лица, покорните очи, също се освежавах. Но все пак, каква жега. Един ден свещеникът се върна. Влезе, лазейки на колене, но аз не се поддадох на състраданието: започнах да го удрям и удрям, докато не видях, че издъхва, а с кръвта, която проля на умиране, облекчих слънчасалото си тяло. После кръвта се съсири и аз останах намацан с тая почерняла мъзга. Изскочих на улицата, надавайки победоносни викове, и се затъркалях в пръстта. Всички видяха в това някакъв нов обред и докато едни ми подражаваха, други се втурнаха да търсят нови дрехи, та да ме облекат, щом свърша.
Нищо ме утоляваше жаждата ми. Бях полудял от собственото си аз и със същата дързост, с която се почувствувах белязан, избран да го представям, поисках да се отърва от Него, да отида по-високо от тоя Бог, който в далечни времена ми вдъхваше страх, после любов, после нищо, после жажда за въплъщаване. Да, абсурдно е, аз, Избраникът, бях изкушен да се отрека. Тогава разбрах, че не е нужно, та нали аз бях Бог, о, Господи, жежко Присъствие. Съм, който Съм, най-после разбирам тази трескава мрачина на слънцето, този зной е Твоят Глас, Ти и Аз сме Едно, двама в Един. Непроницаема участ. Жарка, обгаряща власт, която ти изпрати на самия себе си тук, в този край, където дори въздухът не достига. И отведнъж полудях, принесох в жертва своя разумен разум и се впуснах като разтопен метал в тая лудост. Всички погледнаха на мен с просветление. Бях техният Бог на Зноя, мрачна епилепсия от съсирена жега, разум, помътнен от тая огромна мигрена от истинска лава. Жителите взеха своите дарове и дойдоха да просят милост, да се молят за дъжд, за раззеленяване, за каквато и да е свежест. В треската, която изгаряше очите ми, им се стори, че долавят търсените обещания, божественото Съгласие, и с упорита вяра зачакаха.
Най-после, най-после дъждовете дойдоха. Излязохме на улицата да ги посрещнем, аз първи, и така само веднъж бяхме равни: разбъркани, се въртяхме с разперени ръце и с лице вдигнато към небето. Подскачахме и надавахме викове; скоро се превърнахме в едно-единствено ликуващо джапане, водовъртеж, който търсеше забравената ласка на водата. Пръскахме се с тая червеникава кал, събирахме я и си я хвърляхме един на друг, докато се окаляхме от глава до пети. Десет пъти дъждът окъпа телата ни.
Но само климатът се промени. Моето Царуване — види се — има по-дълбоки корени от изненадите на сезоните. Жителите продължаваха да гледат на мен като на Бог, сега повече от всякога, и призоваваха Името ми в своите лутания, надежди и злочестини. Аз, който се съвземах от лудостта на зноя, приех с удоволствие продължението на ролята си (не мислете, че продължавах да съм луд, та нали съм Бог).
Грижовни, те идваха да ми подреждат всеки ден, на мен донасяха забранения улов, намираха невъзможното. Умираха от желание да ми служат и аз реших да изисквам от тях по-унизителни жертви: пожелах девиците. Деня, в който намекнах за това, понечиха да откажат, но сведоха глави и обещаха да се подчинят. Бащите сами започнаха да водят дъщерите си. Идваха до вратата на църквата помрачени, плахи. Крехките девойки разтреперани, с поглед, впит в земята. Аз не се занимавах с бащите: отвеждах девиците пред олтара и почти винаги писъкът им пронизваше стените и се понасяше навън, когато прониквах в тях с големия си пол. Когато ми хрумнеше да погледна бащите, виждах ги прегънати, свели упорито глава, свити край стената. Не знам, честна дума, не знам как понасяха това. Като се взирах все повече и повече, открих в тая сдържаност мигновени проблясъци на омраза и тогава се заех да създам една здрава Свещена Гвардия, една малка, но жестока мракобесна армия, отдала ми се с безпрекословна вярност. Обезпечен така, можех да си правя моето.
Един незнаен ден (нали в една незнайна нощ умря баща му, а събитията в живота на един Бог се нижат с такава неотклонна последователност от Причини и свещени Следствия, че „незнайното“ следва „незнайното“, за да компенсира намека за сляпа случайност, който се крие в тая дума), та един незнаен ден пристигна синът на оня стар господар чужденец, отдавна забравен от простите умове. Приех го усмихнат, въпреки че на устата ми беше изписана свирепост. Прегърнах го насред площада, заведох го в църквата, а после до мястото, където закопах баща му. Учуди го явното отвращение на всички към старата им работа. Скоро разбра, че тук имаше само една възможна работа: да ми се служи. Хората не го познаха като син на мъртвия, но въпреки всичко се трупаха около него, за да гледат русата му коса и бялата кожа. Помислих си, че това ще го накара да се чувствува Различен и след няколко дена тая мисъл стана непоносима за мен: аз трябваше да бъда единствения Избраник. Достраша ме също (дори Бог понякога е уязвим) от онзи разяждащ червей, който той би могъл да всели в душите: недоверието. Той си даде сметка за моята ревност и духът му потърси изход. Видях го, видях го да се задава. Опита се да ми угодничи (син на отмираща раса, вещ в ласкателството, в мръсните сделки). За миг се увлякох от очарованието на някогашния си сладък език, който струеше изящно от устата му. После почувствувах отвращение от държането му. Моите стражи приеха с ентусиазъм внезапното желание, което покълна в мен, и сладостно объркване оживи жестокия пламък на вярата им, докато отрязваха езика на нещастника.
Видях, че трябваше да довърша злодеянието си с пълно Отстраняване. Заповядах да изгорят жив оня от лодката. Замених го първо с един смел капитан от моята гвардия, сляп и ням, чието единствено сетиво, насочено към света, беше вярата му в мен. После наредих само да извадят лодката и да я оставят на пламъците, както преди това бях направил със собственика й. Тогава можах да организирам моя народ (моя народ ли? — ба: тия глупави хора са само народът, които ми отдава своята дан и вярва в мен, стадото, което не знае нищо друго, освен да ме обича, без да очаква — или може би очаква? — възнаграждение). Стана волята ми. Уредих всичко според Симетрията, взаимното Удовлетворение, педантичния Ред, който не дава свобода на никого другиго освен на мен. За да заместя пъстрите платна, които по-рано продаваха търговците, измислих бели униформи (отсъствие на цвят: изповядвам вярата на Отсъствието, на Нищото, на Изчезналото). И откакто липсата на лодка прекрати всеки достъп по реката на случайното тщестлавие на други нрави — чужди влияния, които по-рано идваха и се отдаваха като проститутки на който и да е добър купувач, — откакто ни обгърна Дистанцията, само аз представлявам безредие и новост. Какви неща могат да се правят, когато си Бог! Осанна! — и тия глупаци се превиват все повече с всеки изминат ден. Гледам ги, надсмивам им се и надавам подигравателни крясъци, които те смятат за свещени. Моята църква беше бърлога и вонеше, а сега не вони вече, но е единственото черно място в селището: красива мрачна дупка с прозорци, каквито на мен ми харесват, високи и тесни. Камбаните носят патина от прах, без време и без полет вече, защото унилият им лай ме потиска и аз приемам от другата религия само един обред, който позволявам да е в сила: отхвърляш глава назад и ето чудото, тоя сладък сок, дето го пиеха, и казваха, че е за причастие. Поощрявам това, но само за себе си, по дяволите, сега си пийнах и в главата ми настана брожение, закипя ми под корема и ще наредя да докарат някоя, да видим дали ще иска, и какво ще й се случи, ако не иска.
Поради липса на стремежи все повече се отегчавах. Аз — въдворен, аз — дупка, прокарана в надеждата на ония, аз — Владетел, да, аз бях Бог, аз съм Бог, и каква скука. Не можех да се издигна повече в техните очи, но в собствените си — да, и пожелах, о! да, пожелах да притежавам една Истина, задушаваща, буйна като мен, която ще спи в леглото ми, Богиня с Бога, тъй както се полага. Пожелах страстно това широко загоряло лице, безизразно, прорязвано от мълниите на предизвикателството. Все се питах и се питах, и всичко се сгромолясваше отгоре ми, съпротивляваше ми се, Същността ми се изплъзваше, а аз с тоя мерак в главата: как, как… Търсех някоя сводница да ми помогне, обмислях маневрите на обсадата. Така се върнах към неувереността на юношеството. Но Истината си е Истина, не те причаква на изхода, нито ти поднася бонбонче, нито можеш да я сложиш в джоба си. А аз, изпълнен с мъка, без да има някакво обяснение за бедните кучета, които ме обожаваха и ми служеха. Докато най-сетне измислих начин да се добера до нея (не си мислете, че съм луд: аз съм Бог). Трябваше да пожертвувам всички бъбривци, всички ония, които наляво и надясно накърняваха здравия разум с непоносимите си брътвежи и които, омотани в гнусните примки на своя език, се отклоняваха от Верния Път и се лутаха из лъжовната и измамна селва на своите приказки. Да, да, колко хубаво, че налучках начина. Вътрешно подскочих от радост, но не казах нищо (харесваше ми да ги държа в напрежение). Първо мислех да ги убивам, но си казах — добре, ама защо толкоз кръв, и повече не се колебах: заповядах всички да си отрежат езика.
Каква физиономия направиха! Не всички, разбира се, имаше и такива, които си направиха оглушки, но повечето — да. Казах го на едно събрание на най-важните капитани от моята гвардия. Тогава — „не, това не може да бъде“, а най-смелите, за да се измъкнат от Задължението си и да ме разубедят — „това може да ни докара неприятности“, като смятаха, че тяхното безсмислено дърдорене би могло да осуети нещо (здрав разум е това, което липсва, мислят те: най-после мислят, защото се отнася за собствените им езици). Но нечовешкото озлобение, което прочетоха в очите ми, ги убеди, че няма изход, и да ги бяхте видели как се питаха с поглед и с жестове, които смятаха за недоловими. Тогава Избраниците, ония, които стояха настрани от начеващото объркване и малодушие, ония с фанатичната любов към мен, извадиха сабите си и с бавни движения дадоха да се разбере, че тия красиви оръжия покровителствуват моите желания. Пристъпиха две-три крачки към тези, които бяха позволили всеобщата вълна на съзаклятието да оближе мозъците им. Дори аз помислих, че ще предприемат репресии в мое име, но те се ограничиха да покажат собствените си езици с болезнено застинала съсредоточеност и да ги прережат с дружен откос, а в лицата им напираше някакъв предизвикателен обреден плам. Паднаха в несвяст.
Този внезапен парад на вярност развълнува още неколцина, но имаше и такива, дето се измъкнаха от църквата и съобщиха новината. За това разбрах по-късно, когато излязоха някои от колебаещите се, потресени от кървавото деяние, на което току-що присъствуваха. Бяха повдигнали Апостолите, които се съвземаха сред хрипове, с устни, лица и тела, белязани с лепкава кръв, и откривайки, че нямат език, с ужас и гордост надаваха дрезгави стенания от дъното на зейналите кухи усти, заместващи сега гласа им. По пода на църквата остана кървав поток и всички вървяха, стараейки се да не стъпят по него. Първите излезли се върнаха развълнувани и говореха, че вече всичко се знае, че някои от стражите са дезертирали, че улиците всяват страх с пустотата си и че (ах, това те казваха, връщайки се към съмнението, към липсата на вяра) хората сигурно щяха да нападнат църквата, защото опасността да загубят езиците си ги беше пробудила от вярата им в мен. Предусетих, че се задават дни на безпощадни репресии. Всички (смятам аз) знаехме, че Царуването ми не можеше да свърши. Никакво падане духом: първо трябваше да поискам от капиталите, които още имаха езици, да си ги отрежат. Те заявиха, че няма да могат да дават заповеди на гвардията, за да потуши бунта, че ще трябва да се съвземат от раните, а вече е късно, защото въпросът е спешен, и излязоха забързани, нервни, казвайки, добре, както ви е угодно, но после, после, защото сега трябва да подготвим отбраната, освен това репресиите, с една дума, Свещената Война.
Оставих ги да излязат. След това се оттеглих в другия край на църквата, далеч от моите мрачни и горди Апостоли, и се замислих кое ще бъде най-доброто. Върнах се твърдо решен, взех една сабя, отсякох краката си и се помъчих да направя същото с другата си ръка (тази не, в нея сабята). Съвзех се окървавен, сред оживлението на моите приближени, които ме пазеха с усърдие и страх, че не разбират. Но достатъчен беше моят спокоен поглед, за да се утешат. Сега проявих желание да бъда положен — свещен чокан — в средата на църквата. След малко ще си отрежа и езика. После ще се оттегля и това отсъствие ще бъде по-ефикасно (по-умопомрачаващо) от сегашното ми стоене тук. Щом си тръгна, учениците ми ще направят вечно моето Господство; вярвам им също, че ще накарат тълпите да ме обожават, а те ще пожертвуват езиците си за моята съпруга, за тази високомерна Истина, с която скоро, изгарящ от похот, ще се слея. Интересно ми е да си представя формите, които ще приеме този култ, живописните реликви — езици, изваяни от чудновати благородни метали от артистите на идните епохи, — положени пред изображението на дивната девойка: главозамайващата статуя на тази Съпруга, чието презрение скоро ще покоря, собствената ми статуя, съвсем черна и гигантска. Тук, в средата на една мраморна маса, пред собствения си олтар, размахвайки отвреме-навреме чоканите си, изчаквам моите капитани да потушат бунта и да ми донесат новината. Скоро техните пленници ще дойдат, всички без езици, да коленичат пред мен. Твърдо желая тази абсолютна Немота, хриптяща, всеобща: тежко мълчание, свят на отвратително хриптене, затаен в зейналите кухини ужас, гъвкав, лишен от човешко призвание. Това е навярно последното ми главозамайване и се носи — голяма пъстра фреска — в моето въображение; Бдя в очакване, силите ми намаляват. Навън нощта започва да се разсейва. По небето, крещящо черно като подритвана тенекия, се появяват светли бразди, по-меки оттенъци и скоро то ще изтлее. Не знам как ще изглежда на разсъмване, никога не съм чакал зората откакто дойдох тук. В моята страна — отколешен сън — с пукването на зората над кварталите се спуска меден вой: тратата, тратата!, което значи „почвайте“. Тези глупаци, които ми отдават почит, сигурно няма да имат ритуал за започване. Чувам шумове, които се приближават, трябва да са те, сигурен съм, моите капитани и посрамените бунтовници. Знам, че скоро всички ще бъдат готови да си отрежат езика в моя чест, не може да бъде другояче, да, моето Царство трябва да бъде нерушимо.
Всичко — от автомобила до косите ни — бе покрито с тънък слой прах. Бяхме затворили прозорците, но прахта покриваше седалките. Не говорехме, а на гърлата ни пареше. От известно време нямаха цвят нито животните, нито полята, а само прахта. И насипът от известно време не се различаваше от останалата част от полето. Цялото поле представляваше огромен насип, над който упоритият облак прах все не се вдигаше; стоеше неподвижен, разлат, полепнал по пътя и по всичко минаващо по пътя, където нямаше нищо повече, понеже всичко бе еднакво, бе насип, а целият насип бе прах. Другото бе слънце. Слънце без център, без лъчи, слънце — весело, слънце — само от топлина. Топлина; друго качество това слънце не притежаваше. Всичко освен топлината принадлежеше на прахта. Останалото бяхме ние. Опитах се да видя колко е часът, за да разбера колко път ни оставаше и колко време се бавехме по този насип. Само че циферблатът на часовника бе покрит с прах и макар че прахта бе суха, не успях да я изчистя. Нищо не ми помагаше да се ориентирам. Слънцето бе изчезнало от небето, за да се появи отново навсякъде, жарко. Въздухът бе останал неподвижен сред прахта — така непроницаема. Пред автомобила, на около петнадесет или двадесет метра, прахта придобиваше форма, ставаше тъмна, компактна. Очертанието, което започваше да придобива облакът, се придвижи напред. Спрях колата.
— Векове никой не е минавал оттук — каза.
Гласът бе землист, сух. Когато се приближи, фигурата придоби форма на човек. Без съмнение бе човек, прашен, но човек. Отхвърлих смътните си подозрения, след като погледнах себе си и жена си; видът ни бе също като неговия. Междувременно той бе възседнал коня си и аз отново потеглих.
— От векове чаках — каза той в този момент.
Гласът ме обезпокои. Пак бе землист, пак бе сух, пак бе уморен, пак бе старчески, като скърцане на пантите на врата, която сто години не е била отваряна. Погледнах жена си, но тя дори не извърна глава. Той отново се смълча. Последвалите часове ми се сториха векове. Тогава помислих, че съм разбрал какво бе казал човекът. Много по-късно прахта отново стана компактна, само че в много посоки. Единствено пред колата бе по-светло. Встрани облакът скицираше структури, разкриваше форми. Неясни очертания на къщурки, прашни лавици в прашни кръчми, овчарски кучета, училище. Това бе или трябваше да бъде, или трябваше да е било село.
— Брат Бенито.
Каза в отговор землистият глас. Поисках да погледна назад, но не стана нужда. Сега човекът бе застанал в прахта до колата.
— Вижте — посочи една разлюляна църква, — там кръстиха Батиста; нищо не е останало, дори и аз — каза той.
Изчезна сред облака, който след това се раздвижи за първи път, образувайки вихър около църквата, докато я покри. Потеглих, без да чакам повече.
— Какъв странен човек — казах на жена си.
— Какъв човек? — попита ме тя.
— Този, който остана в онова…
Но село нямаше. Само един облак — неподвижен, разлат, увиснал над пътя.
— Мисля, че прахта те е подлудила — ми каза тя.
Опитах се да й отговоря, но не можах, защото езикът ми се преплиташе, а в същото време устата ми бе пресъхнала и във вените ми течеше нещо землисто.
Ангелът, които ни внушава отчаяние от живота, за да ни освободи от житейските изкушения.
Мръсното му лице излъчваше безкрайно спокойствие. Ала чистите очи гледаха много измъчено. Брадата, необръсната от няколко дни. Косата, пригладена само с пръсти.
Като пристъпяше с уморена крачка, върховете на крилата му често се провлачваха по земята. Хайме искаше да ги подреже малко, за да не се цапат толкова по краищата, които и без тава бяха жалко изпочупени. Но се страхуваше. Страхуваше се, както човек се страхува да докосне ангел. Да го изкъпе, да го среше, да му подреди перата, да го облече в красива роба от бяла коприна вместо старата му дреха, това искаше детето. И да му сложи вместо старите и мръсни галоши сандали от светъл атлас.
Веднъж се осмели да му го предложи.
Бедният ангел не каза нищо, само погледна втренчено Хайме и слезе в градината, за да полее малките си японски рози.
Винаги когато вършеше тази работа, отмяташе крилата си назад и ги връзваше за върховете: досущ като слугиня, която си запретва полите, за да измие.
В същност крилата му служеха твърде малко в домашния бит. Понякога с тях подклаждаше огъня в кухнята. Или започваше да ги размахва невероятно бързо, за да разхлади къщата в горещите дни. Когато правеше това, ангелът странно се усмихваше. Почти тъжно.
Естествено е възрастта на ангелите да се определя по лицата им, така както на дърветата — по кората на стволовете. Въпреки това никой не можеше да каже на колко години е ангелът. Откакто пристигна в къщата на дон Хосе Ортиз Есмондео — почти две години оттогава, — лицето му беше същото, дрехата същата, възрастта — все така неопределима.
Никога не излизаше, дори не ходеше на неделната литургия. Хората бяха привикнали вече да го смятат за една странна небесна птица, която седи постоянно в къщата на Ортиз Есмондео като в клетка или като в нишата на птича църква.
Момчетата от градеца, които играеха на моста, първи видяха пристигащия ангел. Отначало започнаха да го замерват с камъни, после се престрашиха и задърпаха крилата му. Ангелът им се усмихна и те разбраха по усмивката му, че е истински ангел. Мълчаливи и уплашени, проследиха бавната му, тъжна, почти накуцваща походка.
Така ангелът влезе в градчето, със същата стара дреха, със същите галоши и с шапчица на главата. С този си вид на беден и трудолюбив ангел, с тази загадъчна усмивка.
Помаха за поздрав мръсните си ръце първо към обущарите, после към шивачите, дърводелците, към всички занаятчии, които учудено прекъсваха работата си, като го видяха да минава по улиците.
Ангелът стигна заможната къща на дон Хосе Ортиз Есмондео, заобиколен от любопитните хора от квартала.
Доня Алба, господарката, му отвори вратата.
— Аз съм един беден ангел — каза ангелът.
Къщата не се промени, животът продължи по същия начин. Само перуниките, розите и лилиите, особено лилиите, в градината станаха по-красиви, по-весели.
Ангелът спеше в градината. Ангелът прекарваше дълги часове в грижи по градината. Прие само да се храни заедно със семейството.
Дон Хосе и доня Алба почти не се осмеляваха да му говорят. Уважението им беше мълчаливо, а скритото им любопитство се проявяваше в продължителните погледи, насочени към него, когато стоеше с гръб към тях, и приковани върху двете дълги крила.
Сутрин японските рози се усмихваха. Привечер ангелът ги милваше, сякаш затваряше очичките на всеки цветец. Когато градината заспиваше, той простираше крилата си върху тревата и лягаше с лице към небето.
Хайме се събуждаше при изгрев-слънце. И щом се събудеше, намираше ангела до себе си, подпрян на крилото си. Тогава започваше играта. Под сянката на дърветата Хайме виждаше как оживяват всичките му оловни войничета; чуваше пискливите команди на капитана на мъничкото корабче, говореше с ламаринения шофьор на състезателното си автомобилче и накрая влизаше като пътник в джобното си влакче.
Естественото присъствие на ангела правеше тези малки чудеса съвсем естествени.
Но бедният ангел беше толкова беден, че не притежаваше дори магията на чудесата. Не беше възкресил нито един мъртвец, не беше излекувал нито една неизлечима болест. Освен крилата, които имаше, можеше да прави само малките фокуси с играчките на Хайме. Те бяха като евтини медни монети от несметното съкровище на чудесата.
Въпреки това хората не се уморяваха да чакат голямото чудо, великото чудо, което трябваше да обясни присъствието на ангела в градчето.
Човек е свикнал да се смята галеник на съдбата. Дори си мисли, че е заслужил божието милосърдие и любов, че е заслужил чудесата. От гордост крие греховете си, но когато се касае за висшето благоволение, се опитва да получи божията милост докрай.
Градецът нетърпеливо чакаше, сякаш настояваше за чудеса. Ангелът, беше вече местната гордост и не трябваше да разочарова жителите. Постепенно го бяха превърнали в нещо като идол. Беше почти едно свещено животно.
Организираха се дружества за подпомагане на ангела. Местните проблеми му се предоставяха за решаване. Дори му предложиха поста кмет.
Напразно. Ангелът мълчаливо отхвърляше предложенията. Изглежда, че нищо не го интересуваше. Единствено показваше силна привързаност към градинарството.
Когато дон Хосе се реши да разговаря с ангела, беше се случило нещо сериозно.
Ангелът влезе в кабинета му усмихнат. Изчисти на прага калта от мръсните си галоши, отметна крилата си и седна срещу господин Ортиз.
Дон Хосе беше видимо притеснен. На няколко пъти сведе очи пред погледа на ангела; най-сетне с жалостива гримаса подхвана:
— Вижте, приятелю, никога не съм ви досаждал с каквото и да било, но днес искам да ви говоря за една работица, която за нас е много важна.
Кашлица. Смутена усмивка.
— Става дума за това — продължи той, — че от един месец насам нашите работи тръгнаха толкова зле, че откровено казано, аз съм на прага на фалита. Електроснабдителната компания, която, както знаете, е единственото ми богатство, банкрутира изцяло и минава в ръцете на държавата. Това, което държавата ми признава, едва ли ще стигне да си покрия дълговете. Изправен пред тази перспектива, се осмелих да говоря с вас и да ви помоля да ни предоставите, макар и като заем, малко парици, нещичко, което да ни извади от затруднението…
Ангелът, много сериозен, обърна навън джобовете на дрехата си. Парче хляб, една игла за шев, един парцал, няколко сухи семена и една стара свирка.
Дон Хосе му хвърли странен поглед и каза:
— Зная, че вие нямате нищо, но можете да поискате… знам ли… малко парички, злато, някое мъничко чудо, приятелю. Нещо обикновено, което да не ви излага… Ние няма да обелим нито дума… Така положението ще се оправи и вие ще можете да си живеете спокойно с нас както досега, приятелю.
Дон Хосе се беше изчервил от срам. Но беше решил да заложи всичко на карта. Беше почтен, знаеше го добре, беше коректен и честен, но и практичен. Казваше си: трябва да бъда практичен и да говоря ясно. Услуга за услуга.
— Вие знаете, не сме ви искали никога нищо. Не сме ви досаждали, нали? Но сега семейството ми трябва да се справи с тази работа, да си има малко капиталец, за да може да живее и да служи на бога, приятелю.
Къде беше чувал дон Хосе тази фраза: „да служи на бога“, която устните му произнасяха за първи път? Аха! Усмихна се вътрешно. Свещеникът… онази първа литургия… проповедта!
Ангелът остана съвсем сериозен. Погледът му беше втренчен, прям.
— Хосе — каза той много бавно. — Щом като искате да говорим откровено, добре. Когато казах на съпругата ви, че аз съм един беден ангел, беше, защото действително съм ангел и съм беден. Тоест бедността е мое качество. Не притежавам земни блага, нито мога да ги имам. И не мога да ги дам. Това е!
Пауза. С още по-втренчен поглед, той продължи:
— Все пак, тъй като съм ви много благодарен и виждам, че животът ви е труден, с голямо удоволствие ще ви лиша от него, ако желаете.
— Как? Какво говорите?
— Тъй като животът ви е станал толкова неприятен, мога да ви дам като особено благоволение това, което бихте спечелили, ако предоставите тези затруднения на господа и да ви лиша от земното съществование.
— Тоест вие предлагате да ни убиете?
— Не. Не го казвайте с тези грешни думи. Просто ще ви отнема живота, вашия и на вашите близки. Хосе, от известно време насам мислех да ви извикам и да ви направя това предложение, понеже ви дължа много услуги и добрини. И сега, при тези обстоятелства, това ще бъде разрешението на семейните ви затруднения.
Очите на Дон Хосе заблестяха. Устата му пресъхна.
— Как можахте да го помислите! — извика той. — Разбирам, че вие искате да умрете, защото живеете в другия свят и при това не можете да умрете. Но за нас това е съвсем различно!
— Естествена е реакцията ви, Хосе. Вашият живот иска живот, зная, но помислете: аз ви предлагам двойна възможност: възможността да се освободите завинаги от материалните си затруднения, които толкова ви безпокоят, и възможността да умрете праведно. Това е повече от изгодно. Аз ще ви определя деня и часа на вашата смърт и вие с моя помощ ще си оправите сметките с бога. Ще бъда водач на душите ви. И не се безпокойте за умирането, аз съм експерт в тези работи, понеже съм ученик на Ангела Унищожител.
Дон Хосе беше побеснял. Неспособен да се владее повече, той изкрещя:
— Не, господине, в никакъв случай! Животът ми струва повече, много повече, отколкото вие мислите. Това, което ми предлагате, е нахалство, варварство, убийство… точно така, предумишлено убийство.
— Смъртта на всеки човек, Хосе, е убийство, само че не е престъпление, нито грях, понеже е дело на Всевишния. Вие, хората, сте толкова горделиви, че сте почнали да смятате, че животът ви принадлежи! Смъртта е нещо непременно желано от всеки праведник. Самоубийството би било най-естествено разрешение и най-разумен край на живота на всички трезвомислещи хора, ако бог го беше позволил!
— Добре! Достатъчно! Нищо не искам от вас!
Хайме, със своите единадесет години, видя работата по друг начин.
— Ангеле, убий ме днес — му казваше, — убий ме под твоите японски рози, само с един удар на крилото.
Момчето умря. Ангелът простря крилата си върху него, докато траеше тайнствената агония. Това беше нежна смърт, смърт на птичка. Смърт, която влиза на пръсти и с усмивка.
След като всичко свърши така безшумно, силата на смъртта изпълни цялата къща. Нещо дълго потискано избухна във въздуха, изпълнен е витанието на смъртта. Цялата къща се вълнуваше, набъбваше. Непреодолима миризма покри всички предмети: отвориш някое чекмедже, и веднага усещаш свръхестествения й дъх; кърпите го излъчваха, водата и въздухът го носеха. Беше като задгробен тамян, който отбелязваше края на непознат и чудотворен ритуал.
В градината перуниките и особено лилиите станаха още по-бели, излъчваха неудържима, безкрайна белота. А японските рози всеки пет минути даваха нов урожай от кървавочервени цветове.
Дон Хосе беше като луд. Минути преди смъртта си Хайме се приближи до него и му поиска позволение да умре. Той, разбира се, му забрани подобна лудост.
Но детето вече имаше призвание към смъртта, желаеше я с всичките сили на живота си.
Безполезни бяха протестите и сълзите на доня Алба, а дон Хосе не намери заплахи, с които да заплаши сина си.
Затова слепият му гняв се изсипа върху ангела. Излезе на площада, заобиколен от съветниците на кметството, и със сълзи на очи се обърна към хората от града с една много трогателна реч, като поиска справедливост срещу ангела, когото щеше да съди за предумишлено убийство, както се изрази.
Но нито съдията, нито стражарите се осмелиха да арестуват ангела.
Кметът беше този, който се нагърби със задачата да съобщи на ангела, че незабавно трябва да напусне градчето.
В дванадесет на обед, под лъчите на ужасното тропическо слънце, бедният ангел, по-беден и по̀ ангел от всякога, излезе от дома на Ортиз Есмондео.
Вървеше по прашните улици на градчето, влачейки мръсните си и изпочупени крила. Лошите мъже от цеховете на Електроснабдителната компания се приближиха вкупом до него и започнаха да скубят перата му, като подхвърляха неприлични шеги. От крилата на ангела бликаше лъскава болезнена кръв.
Но когато стигна до моста, момчетата от градчето, които се бяха събрали там, коленичеха пред него, облени в сълзи.
Ангелът прекара окървавеното си крило над главите им и те, едно по едно, падаха мъртви на земята.
And if he left dreaming about you…[127]
Никой не го видя как стъпи на брега във всемирната нощ, никой не видя бамбуковата лодка, която потъна в свещената тиня, но след няколко дни всички знаеха, че мълчаливият човек идва от юг и че родното му място е едно от безбройните села нагоре по реката, по стръмния планински склон, където езикът зенд[128] не е смесен с гръцки и където рядко се среща проказата. Истината е, че мрачният човек целуна тинята, изкачи се на брега, без да отстранява (навярно не ги усещаше) режещите треви, които нараняваха плътта му, и се довлече, зашеметен и облян в кръв, до кръглото място, над което се извисява каменна статуя на тигър или на кон, някога с цвета на огъня, а сега с цвят на пепел. Това са останките на един храм, погълнат от отдавнашни пожари, осквернен от блатистата джунгла, храм, чийто бог не е почитан от хората. Странникът легна под статуята. Събуди го обедното слънце. Не се учуди, като забеляза, че раните му са зараснали, затвори бледите си клепачи и заспа — не от изтощение, а под напора на волята. Знаеше, че този храм е мястото, наложено от непоколебимата му цел; знаеше, че безкрайните дървета не бяха успели да задушат развалините на друг такъв храм надолу по реката — също на изгорени и мъртви богове; знаеше, че пръв негов дълг е сънят. Към полунощ го събуди безутешният вик на птица. Следи от боси нозе, няколко смокини и една делва му разкриха, че хората от околността бяха наблюдавали с уважение съня му и го молеха за покровителство или се бояха от неговата магия. Усети студените тръпки на страха, намери в разрушената стена една погребална ниша и се покри с непознати нему листа.
Целта, която преследваше, макар и свръхестествена, не беше непостижима. Искаше да сънува човек; искаше да го сънува в пълната му завършеност и да го наложи в реалността. Този фантастичен замисъл поглъщаше цялата му душа; ако някои го запиташе за името му или за каквато и да било подробност от предишния му живот, той не би могъл да отговори. Нравеше му се необитаемият разрушен храм, защото беше само частица от зримия свят; също и близостта на селяните, защото те се нагърбваха да задоволяват скромните му нужди. Оризът и плодовете на тяхната дан бяха достатъчна храна за тялото му, отдадено на един-единствен дълг — да спи и да сънува.
Отначало сънищата бяха хаотични; скоро станаха свързани. Странникът сънуваше, че се намира в средата на един амфитеатър, който напомняше опожарения храм. Рояк мълчаливи ученици се трупаха по стъпалата; лицата на последните бяха зареяни в пространството на много векове разстояние и на звездна височина, но се виждаха съвсем ясно. Човекът ги обучаваше по анатомия, космография, магия; учениците слушаха жадно и се мъчеха да отговарят мъдро, сякаш се досещаха колко важен е тоя изпит, който щеше да избави един измежду тях от участта на мимолетно видение и да го въведе в реалния свят. Човекът и насън, и наяве преценяваше отговорите на своите призраци, не се оставяше да бъде измамен от самозванците, отгатваше в нечие объркване растящ разум, търсеше една душа, достойна да стане част от вселената.
На деветата или на десетата нощ човекът разбра с известно огорчение, че не може да очаква нищо от онези ученици, които приемаха равнодушно неговото учение, а само от тези, които дръзваха понякога логично да му противоречат. Едните, макар и достойни за обич и нежност, не можеха да станат личности; другите бяха твърде самостоятелни. Един следобед (сега и следобедите бяха посветени на съня, сега бодърствуваше само два часа на разсъмване) той разпусна завинаги многобройните си въображаеми възпитаници и остана с един-единствен ученик. Едно мрачно, мълчаливо момче, непокорно понякога, с остри черти, повтарящи чертите на този, който го сънуваше. Дълго време не го учуди внезапното отстраняване на неговите съученици; напредъкът му след няколкото самостоятелни урока порази учителя. И все пак бедата връхлетя. Един ден човекът изплува от съня като от лепкава пустиня, взря се в призрачната светлина на залеза, която за миг сбърка със зората, и разбра, че не е сънувал. През цялата нощ и през целия ден безсънието тегнеше над него с непоносимата си яснота. Поиска да изследва джунглата, да се изтощи. Сред бучиниша едва го споходи лек сън, пронизан от мимолетни видения — първични, ненужни. Поиска да събере учениците си, ала едва изрекъл няколко кратки насърчителни думи, те се разпръснаха, изчезнаха. В почти непрестанното бдение сълзи на гняв изгаряха старческите му очи.
Разбра, че усилието да вае несвързаната хаотична материя на сънищата е най-трудната задача, с която може да се нагърби човек, макар и да прозре всичките висши и низши загадки — много по-тежка, отколкото да изплетеш въже от пясък или да изсечеш образа на безликия вятър. Разбра, че първата несполука е била неизбежна. Закле се да забрави огромното видение, което го бе заблудило в началото, и потърси друг метод на работа. Ала преди да го приложи, пожертвува един месец, за да възстанови изхабените от бълнуването сили. Не си постави за цел да сънува и почти веднага заспа. Прекара в сън голяма част от деня. В редките случаи, когато сънуваше през това време, не обръщаше внимание на сънищата. За да възобнови работата си, почака диска на луната да стане пълен. Сетне привечер се пречисти във водите на реката, поклони се на боговете на планетите, изговори позволените срички на едно могъщо име и заспа. Почти в същия миг му се присъни едно туптящо сърце.
Присъни му се живо, топло, загадъчно, голямо колкото свит юмрук, гранатовочервено в сянката на някакво човешко тяло още без лице и пол. С грижовна обич го сънува четиринадесет ведри нощи. Всяка нощ го възприемаше все по-ясно. Не го докосваше — само го следеше, наблюдаваше, може би го усъвършенствуваше с поглед. Възприемаше го, чувствуваше го от най-различни разстояния и ъгли. На четиринадесетата нощ докосна с показалец белодробната артерия, а после цялото сърце — отвън и отвътре. Проверката го задоволи. Съзнателно не сънува една нощ; после отново пое сърцето, изрече името на една планета и се зае да съзерцава друг от главните органи. Преди да изтече една година, стигна до скелета, до клепачите. Безбройните косми на главата бяха може би най-трудното. Сънува един цялостен човек, един младеж, който обаче не се изправяше, нито говореше, нито можеше да отвори очи. Нощ след нощ човекът го сънуваше спящ.
Според гностичните космогонии демиургът замесва от кал един червен Адам, който не може да се изправи на краката си. Тъй неловък, груб и първичен бе и сънуваният Адам, създаден в нощите на мага. Един следобед човекът понечи да разруши своето творение, но му дожаля. (По-добре да беше го разрушил.) След като отправи всичките заклинания към духовете на земята и на реките, той се просна в подножието на статуята, която беше може би тигър, а може би жрец, и призова неговата незнайна мощ. По залез му се присъни статуята. Писъни му се жива, тръпнеща: не беше ужасен — мелез от тигър и жребец, а тия две буйни създания ведно и в същото време бик, роза и буря. Този многолик бог му разкри, че земното му име е Огън, че в тоя кръгъл храм (и в други подобни) са му се кланяли и принасяли жертви и че с магия ще съживи съновидението, така че всички същества, с изключение на самия Огън и на този, който сънува, да го смятат за човек от плът и кръв. Заповяда му, щом го посвети в тайнствата, да го изпрати в другия разрушен храм, чиито пирамиди все още стърчат надолу покрай реката, та някой глас да го слави сред това пустинно място. И в съня на сънуващия сънуваният се пробуди.
Магът изпълни тия заповеди. Посвети известно време (което трая две години), за да му разкрие тайните на вселената и на култа към огъня. В душата си скърбеше, че трябва да се раздели с него. Под предлог, че така изисква обучението, всеки ден удължаваше часовете, посветени на съня. Направи повторно дясното рамо, сякаш бе несъвършено. Понякога го обземаше тревожното чувство, че всичко това се е случило вече… Изобщо дните му бяха щастливи; затваряше очи и си казваше: „Сега ще бъда с моя син“. Или по-рядко: „Синът, който създадох, ме чака и няма да живее, ако не отида при него.“
Постепенно го приучи към реалността. Веднъж му нареди да забие знаме на един далечен връх. На другия ден знамето се развяваше на върха. Подложи го и на други подобни, все по-трудни изпитания. С известно огорчение разбра, че синът му е готов да се роди и може би дори няма търпение. Тази нощ го целуна за първи път и го изпрати в другия храм, чиито развалини се белеят на много левги непроходима джунгла и тресавища. Но преди това (за да не узнае никога, че е видение, за да си мисли, че е човек като всички други) обви в забрава сънищата от времето, когато му бе ученик.
Победата и покоят му бяха помрачени от скука. В дрезгавината на залеза и на зората падаше ничком пред каменната фигура, представяйки си може би как неговия въображаем син извършва същите обреди сред други развалини надолу по реката. Нощем изобщо не сънуваше или сънуваше както всички хора. Възприемаше някак смътно звуците и формите на вселената; далечният син се подхранваше с тези отслабващи пориви на душата му. Целта на живота му бе постигната; магът изпадна в нещо като екстаз. След известно време (което някои повествователи предпочитат да изчисляват в години, а други — в десетилетия) в полунощ го събудиха двама гребци. Не можа да види лицата им, но те му разказаха, че в един храм на север се появил някакъв вълшебник, който можел да гази огъня, без да се изгори. Магът си спомни внезапно думите на бога. Спомни си, че от всички същества, които населяват света, единствен огънят знаеше, че синът му е видение. Този спомен отпърво го успокои, но после започна да го измъчва. Уплаши се, че синът му ще се замисли за тоя странен дар и някак ще прозре участта си на жалък призрак. Да не си човек, да си проекция на съня на другиго — какво безмерно унижение, какво умопомрачение! Всеки баща милее за рожбите, които е създал (които е допуснал) в миг на объркване или на щастие; естествено е и магът да се тревожи за бъдещето на тоя син, премислян частица плът по частица плът, черта по черта, в хиляда и една тайнствени нощи.
Краят на неговите размисли дойде внезапно, но бе предшествуван от някои поличби. Най-напред (след дълга суша) над далечен хълм — облак, лек като перце; сетне небето на юг — розово като венците на леопард; сетне гъст дим, който помрачи блясъка на нощите, и накрая — паническият бяг на зверовете. Защото се повтори онова, което бе станало преди много векове. Останките от светилището на бога на огъня бяха унищожени от огън. В едно утро без птици магът видя как се вият край стените спиралите на пожара. За миг си помисли да подири опасение във водите, но после разбра, че смъртта идва да увенчае неговата старост и да го освободи от мъките му. Тръгна срещу огнените езици. И те не захапаха плътта му, те го погалиха, обгърнаха го, без да парят и горят. С облекчение, със срам, с ужас магът разбра, че и той е видение, че някой друг го сънува.
Адела де Ренхифо се оплакваше често, че са я сполетели най-големите нещастия в живота: да овдовее на двадесет и пет години; да бъде бедна и принудена да работи, за да може да преживява с достойнство; да има болнаво дете — не точно болнаво, а по-скоро хилаво, от ония деца, които спят двойно повече, отколкото нормалните.
И наистина, откакто се беше родил, Себастиан спеше извънредно много. Затваряше очи веднага щом главата му докоснеше възглавницата, бродирана с толкова старание от майка му, и само след секунда вече спеше като ангел небесен.
— Толкова е добър и толкова послушен, горкичкият — казваше Адела на колежките си в канцеларията. — Дори не плаче, нито се буди нощем, както правят почти всички деца.
Адела и Себастиан живееха на втория етаж на един малко влажен и доста мрачен пансион, в две нелоши стаи, въпреки че прозорците им гледаха към тесен вътрешен двор. Когато сутрин Адела отиваше на работа, госпожа Мечита, собственичката на пансиона, поемаше задължението да гледа Себастиан. Но тъй като детето беше много послушно, почти не бе необходимо да се грижи за него, защото то никога не създаваше неприятности: не вдигаше шум, не палуваше — неща, с които обикновено петгодишните деца правят непоносим живота на възрастните. Щом госпожа Мечита започваше да върши сутрешната си къщна работа, Себастиан се промъкваше до стаята си, за да се просне на леглото и заспи като заклан. Госпожа Мечита влизаше да го види, защото й ставаше „не знам какво“, че едно дете на неговата възраст предпочита да спи, вместо да се занимава с по… с по-нормални неща. И така, един ден, решила да обърне внимание на Адела върху тази особеност на детето, без да вдигне очи от плетката си, с която бяха заети винаги луничавите й пръсти, тя каза:
— Боже господи, Аделита, колко много спи това дете! Да не би да е нещо болно?
Адела отговори троснато:
— Че какво толкова чудно, да спи, като му се иска!
— Аз така, само да знаете, нищо повече… — отвърна госпожа Мечита. Когато се отдалечи, стисна здраво едрите си като на овчарско куче челюсти, мислейки си, че младите вдовици са доста нервни и занапред ще избягва да приема други такива в къщата си.
Тъй като забележката на госпожа Мечита засили собственото й безпокойство, Адела не можа да я отмине току-така. Без съмнение Себастиан спеше извънредно много. Не че прекарваше деня сънен и отпуснат, ами изведнъж, ей така, изглежда, му се искаше да подремне малко и точно това правеше, изтегнал се на малкото си легло с бронзови пръчки или седнал на някой стол, като човек, който се отдава на крайно забавно развлечение. Обезпокоена, майка му го гледаше понякога как спи. Това намаляваше страха й, защото беше сигурна, че нищо лошо не може да се случи на едно същество, което спи с изписан на лицето захлас, като че ли зад клепачите му се разиграват вълшебни сцени.
Но колкото и да се опитваше да не се тревожи, Адела не можеше да не разбере, че Себастиан е едно по-различно дете. Как да не се притеснява? Безразличен и саможив, той като че ли беше откъснат от това, което го заобикаляше: хора, предмети, студ, топлина, непрестанния дъжд, който плискаше зиме по натрупалия се прах върху стъклото на капандурата в коридора. Себастиан беше като луната — показваше само едната си половина на света. Будеше известен страх. Останалите наематели в пансиона бяха мили с него само за да доставят удоволствие на Адела, която в края на краищата беше истинска дама, въпреки че имаше такъв лош късмет в живота. Но тя не се мамеше: знаеше, че Себастиан не беше симпатичен на никого. И мъка разкъсваше сърцето й, защото не можеше да не забележи, че те имат право — доста странно е, че едно петгодишно дете спи толкова и не обича да прави нищо друго. Не че заспиваше, защото му се спеше или защото беше изморен, а просто избирайки подходящ момент, „започваше“ да спи, както обикновено децата „започват“ да играят на топчета или „започват“ да пеят. Не го интересуваха децата на неговата възраст. Книгите, списанията и филмите го отегчаваха. Не обичаше да играе. Единственото, което, изглежда, желаеше, беше да изостави всичко и да се изтегне на леглото, за да „започне“ да спи.
Един ден Адела го попита:
— Какво сънуваш, детето ми?
— Какво сънувам?
— Да. Не сънуваш ли нещо, някакви хора или приказки?
Себастиан погали ръцете на майка си и отговори:
— Не… струва ми се, че не. Не си спомням…
Адела не можа да не се раздразни при този отговор.
— Тогава защо спиш толкова, щом като не получаваш нищо от това? — попита го тя раздразнено.
— Просто ми е приятно, мамо…
Като чу това, Адела наистина се ядоса. Тя беше принудена да работи и да жертвува себе си, за да го издържа. Тя, млада и все още привлекателна, заради сина си отблъскваше предложенията на мъжете, които се опитваха да я ухажват в учреждението. Заради него… заради него… заради него отричане от хиляди неща, заради него хиляди мъки, а той се отдаваше на удоволствието да прекара целия ден в сън и спеше просто защото му беше приятно. Тя съжали, че Себастиан още от дете привиква да прави нещо само защото му е приятно: това беше едно опасно поведение, почти неморално. Трябваше да признае, че в началото чувствуваше инстинктивно нещо тайнствено в това спане на сина си, което, въпреки че нито той, нито тя разбираха, в бъдеще би могло да се окаже полезно или много важно. Тази смътна надежда я караше да мълчи, затаила известно чувство на страх. Но ако това е само увлечение, наистина е нахалство! Тя също имаше свои желания и би искала да се отдаде на тях!
— Добре, мамо — каза Себастиан, стреснат от лошото настроение на майка си. — Тогава, като искаш, ще спя само нощем…
Сърцето на Адела изведнъж се сви, като че тя беше изправена пред някаква бездна. Занемяла, едва след миг можа да попита съвсем тихо, с много бавен глас:
— Значи това е нещо, което правиш ей така, просто когато поискаш. Можеш ли да си налагаш да спиш или не?
— Да, мамо, спя, когато поискам…
И като видя сина си изправен срещу нея, така самотен и толкова странен, отдаден на нещо, което нито той, нито тя можеха да разберат, гледайки я с нещастните си сини очи, тя се почувствува изпълнена с любов и не можа да не го прегърне и целуне, да не го притисне силно до себе си.
— Не, не, детето ми — каза му тя. — Не, спи си колкото искаш.
Замисли се с горчивина, че Себастиан е жив бащичко, хубаво момче, да, но може би недостатъчно умен. Поне не така умен като Карлос Саусе, началника на отдела, който не я оставяше на мира с постоянните си покани и ухажвания, наистина боязливи, но примамливо настойчиви. Защото никой, който има поне малко… поне малко мозък в главата си, не може да изпитва наслада от едно толкова безинтересно, толкова без съдържателно нещо като спането по всяко време. Но в края на краищата догодина, когато тръгне на училище, ще бъде лесно да се преценят умствените му способности.
В училище Себастиан беше ако не блестящ ученик, то поне едно много изпълнително момче. Беше кротък и послушен и всички бяха доволни от него, но никога не изпъкваше над другите деца. При това правеше всичко като че ли не от уважение към околните, а просто така, за да го оставят на мира и по този начин да избегне общуването със съучениците си и учителите. Никога не излизаше с приятели в празнични дни. В следобедите след училище, когато децата, прашни и изморени, се спираха, за да си купят нещо сладко и да направят някоя лудория, преди да се разделят, Себастиан си отиваше направо в къщи, закусваше, пишеше си домашните и така, заслужил правото да се отдаде на своите желания, лягаше да спи като човек, който не е склонен да прахосва нито една секунда. В събота и в неделя правеше същото, спеше от сутрин до вечер, съзнавайки, че поведението и успехът му в училище не ще позволят на Адела да му прави забележки.
Понякога Адела влизаше с известна боязън в стаята на сина си, за да го види как спи. Там я разтърсваше предишният й страх — страх и нещо много по-сериозно, много по-обезпокояващо: страхопочитание. Защото в това спане тя усещаше нещо, което й се изплъзваше, нещо много голямо, но извънредно тънко, което нейното сковано и ограничено въображение не можеше да улови. Най-тревожното беше, че Себастиан винаги се усмихваше насън. Но това не беше обикновената и успокоителна усмивка на дете, което сънува приказни къщи, автомобили и играчки; дете, което знае, че над него бдят красива майка и силен баща. Не. Неговата усмивка изразяваше нещо друго — като че ли духът му напускаше тялото, за да се приюти в един вълшебен свят, скрит зад клепачите на очите му. И той целият сякаш бе потънал там, потънал в съня си, без да остави нещо навън, което да утеши майка му, когато го наблюдаваше самотна. В това имаше… някаква дива сила, която създаваше впечатлението, че сънуването на Себастиан е нещо завършено, само в себе си, здраво заключено, самозадоволяващо се, сякаш той не се нуждаеше от нищо, което биха могли да му дадат хората и вещите в света. От нея той естествено също не се нуждаеше — тя беше една ненужна сянка, без която той можеше да получи всякаква благодат. Като го гледаше да спи, Адела чувствуваше интуитивно, едва доловимо, но жестоко, че тя никога не е била като него, не можеше да бъде, нито да го разбере. И когато Себастиан навърши петнадесет-шестнадесет години, той вече така се беше отдалечил от нещастната си майка, сякаш едва я виждаше като някаква незначителна точица, губеща се в далечината.
По това време Адела, която навлизаше в четиридесетте, не можа да продължи да се съпротивлява на вниманието, оказвано й от Карлос Саусе, който от много, много години я ухажваше. Това беше последната възможност, защото не можеше да продължава да вехне в студената стая на пансиона на госпожа Мечита. Започна да ходи на ресторант и на разходка с обожателя си, на танци и на кино и известно време Адела се почувствува очарована от този живот, от тези нови вълнения. След два месеца Саусе поиска да се ожени за нея. Тя се съгласи, щастлива, и му се отдаде. Докато синът й сънуваше чудеса в съседната стая, сънищата на Адела се изпълваха с усещането за галещи черни мустаци и с топлината на мъжки крака, прилепени до нейните. Вече не беше сама, вече не беше изолирана от живота чрез странното безразличие на сина си. Но малко по малко, веднъж задоволена, любовта на Саусе започна да намалява. Все по-рядко и по-рядко се говореше за брак. Проляха се много сълзи. После, може би поради сълзите, се говореше все по-малко и по-малко за любов, докато накрая се разделиха завинаги. Беше очевидно, че вниманието на началника се е насочило другаде, към секретарката на отдел „Производство“, два етажа под тях — една доста млада руса жена, твърде привлекателна, по думите на колежките й.
Адела трудно преживя това, но никой не можеше да каже, че загуби достойнство. Лошото беше само, че бе казала на Себастиан, че ще се жени, че ще му доведе нов баща и сега изпадна в неудобното положение да му съобщи, че животът е решил да разбие и тази нейна илюзия.
— Нищо ли няма да ми кажеш? — попита го Адела, когато разбра, че признанието й не беше развълнувало сина й. — Стига си си играл с шишето. Ще си изцапаш дрехите с олио. Да не мислиш, че не струват пари?
Устните й се разтрепераха и като издуха носа си, тя добави:
— Това, което става с мен, съвсем не те интересува.
— Интересува ме, мамо — отговори Себастиан. — Как може да помислиш, че не ме интересува?
Адела се разхленчи и каза:
— Не, не! Аз съм едно нищо за теб! Ти си егоист и вече ми е дошло до гуша да работя и да живея сама. Сигурно съм остаряла. Вчера си поръчах очила, защото очният лекар ми каза, че съм далекогледа…
И зарида.
— Мамо, моля те, не плачи… на, избърши си носа. Нали вече сме говорили за работата ти. Като свърша гимназия тази година, ще си потърся някаква добра работа. Искам да започна да печеля, за да ти помагам. При това скоро ще навърша седемнадесет години и искам да имам свои удоволствия.
Адела веднага престана да плаче и гледайки го с ожесточен от яд поглед, възкликна:
— Та единственото нещо, което ти обичаш, е да спиш като някой глупак!
При тези думи Себастиан втренчи поглед в майка си, като че ли не я виждаше. А на нея сърцето й се сви, защото в този поглед тя откри, че всичко е неразбираемо и неуловимо в живота на сина й, и отново избухна в неудържим плач. Все пак през сълзи и ридание успя да го попита за пръв път — ако не го попиташе сега, вече никога нямаше да го попита и щеше да й бъде невъзможно да продължава да живее, заобиколена с толкова скука, с толкова самотност — какво означава неговото спане.
— Как да ти обясня, като аз самият не го разбирам? — каза той спокойно, а през това време Адела, вече дошла на себе си, нагласи абажура на лампата така, че розовата светлина да огрее лицето на сина й, оставяйки нейното в полусянка. — Това е нещо като… като че ли съм се родил с тази способност да спя когато и колкото си поискам. И може би поради тази лекота, с която го правя, това е единственото, на което се отдавам. Като че ли всичко останало е видения, лишени от смисъл. И все пак досега не съм разбрал ясно какво става с мен. За мен цялото възможно щастие се намира в съня — нещо, което може да е много жалко, много абсурдно, но за него, изглежда, съм се родил и то единствено ме интересува. Имам чувството, че сънувам и съм щастлив, че сънувам нещо истинско и вълшебно, един свят на светлина, който ще изясни всичко, и то не само на мен, а чрез мен и на всички хора. Но когато се събудя, чувствувам, че сякаш някаква врата се затваря върху сънуваното, закрива го. Тя ми пречи да си спомня какво точно съм сънувал и не ми позволява да пренеса в тази действителност, в този живот, който живеят останалите, щастието на света на сънищата. Аз трябва да отворя тази врата. И затова трябва да спя много, много, докато я разбия, докато си спомня блаженството, с което са изпълнени сънищата ми. Може би някой ден…
— Но, сине, ти си луд — хората успяват да видят това само след смъртта си…
— Не, мамо, не след смъртта. Мъртвите не сънуват. За да сънуваш, трябва да си жив, така че аз трябва да продължавам да живея. Не съм посветил целия си живот на спането, но понякога чувствувам, че трябва да го направя, макар и да не знам какво ще намеря зад тази врата. Може да открия, че съм сбъркал, загдето не съм живял като останалите хора, че не си е струвало труда да узнавам какво се крие зад тази врата. Но това няма значение. Това, че аз следвам едно предопределение, в което вярвам искрено, оправдава моето поведение и дава смисъл на живота ми. Мисля си за живота на другите и ми става мъчно за тях, защото им липсва опорната точка, която аз имам, защото не познават пламъка, който ме въодушевява. И ако това, което се намира зад тази врата, е същото, което аз мисля… ако има светлина, ако сънят ми разкрие това нещо, което ще ми даде възможност да разбера и разбирайки го, да го обясня…
На следващата година Себастиан започна работа и майка му напусна учреждението. Адела се беше състарила много. Като че ли това, да гледа Себастиан, я изморяваше ужасно, като че ли да мисли за него изцеждаше силите й и я изпразваше съвсем. Съзнаваше, че съдбата е била жестока спрямо нея, изисквайки много и давайки й в замяна съвсем малко. Утешаваше се само като играеше на карти с госпожа Мечита и говореше отвреме-навреме по телефона с бившите си колежки, които й разказваха какво става в службата. С малката си пенсия и със заплатата на Себастиан можеха да преживяват и да продължават да живеят в същите стаи на пансиона, със саксии с папрат, поставени върху безупречно чисти покривчици, плетени на ръка, и с миризма на стари пердета от прояден от молците плюш.
В службата Себастиан говореше малко с колегите си. Чувствуваше, че ако се сприятели с някого, ако започне някакви връзки, които да не са само служебни, щеше да изневери на призванието си към съня. Беше израснал много, станал източен, слаб, като че ли направен от някаква восъчна материя, крехка и прозрачна, различна от човешката плът. Това му придаваше толкова интересен вид, че момичетата от учреждението, докато си пудреха носовете или оправяха въображаеми недостатъци на прическите си, го гледаха, усмихвайки се със съжаление, че е толкова млад. Имаше много странни, много хубави сини очи.
— Очи на светец… — казваше едно от момичетата.
— Или на артист… — изказваше мнение друга.
— Не, очи на голям любовник — поправяше ги най-смелата.
Но когато Себастиан отговаряше на някои от техните въпроси или на някоя шега, правеше това толкова любезно, толкова спокойно и естествено, че те се чувствуваха победени и разбираха, че не представляват нещо за него. Престанаха да му подхвърлят шеговити закачки и Себастиан успя да се наложи сред тях като способна да върши работата си сянка, показвайки им с мълчанието си, че е друг тип човек, че няма нито време, нито пък склонност да участвува в подобен вид игри.
Началникът на отдела, Акилес Марамбио, по-голям от Себастиан с не повече от десетина години, го взе под свое покровителство. Тъй като Марамбио говореше извънредно много и се интересуваше само от това дали го слушат, не можеше да забележи, че Себастиан само чува, без да обръща внимание на казаните думи. Имаше навик да го накара да седне до него и да го отегчава със скучните си речи.
— Тук ще имаш блестящо бъдеще, Ренхифо, защото аз, който познавам добре хората, разбирам, че си сериозен и способен човек. Знаеш ли колко сметачни машини ни изпратиха от Щатите — модерни, много ценни. Само дето не могат да говорят. Не знаеш? Осемдесет! Представяш ли си какво можем да направим с осемдесет сметачни машини? Бих казал, почти всичко… да, абсолютно всичко. Как ти се струва?
Акилес Марамбо беше дребен и слабичък, с много тънки черни мустачки и очила със златни рамки. Въпреки че костюмите му бяха тъмни и доста вталени, под тях започваше да се забелязва малко шкембе, а увисналата гънка от тлъстини разваляше очертанията на острата му брадичка, трепереща като на готово да заплаче дете, когато някой не изпълняваше нарежданията му или допускаше някаква грешка по отношение на морала или на точността.
Веднъж, след много настойчиви покани на началника си, Себастиан прие и отиде у тях на вечеря. Като седна на масата, Акилес Марамбио, разгъна салфетката си, напъха двата края в джобовете на жилетката си и в очакване на вечерята започна да разказва на Себастиан каква прелест е да си имаш своя къща, жена, радио и електрическа пералня. А жена му, без да разтваря устни, непрекъснато се усмихваше с лека одобрителна усмивка, като някакво защитно оръжие; виждаше се, че мислите и не са тук, на масата, а в кухнята и се моли горещо новата готвачка да не изгори печеното.
След дълго предисловие Акилес се изкашля и каза:
— Слушай, Ренхифо, има нещо, за което отдавна искам да ти говоря.
— А, така ли?
— Да — отговори Марамбио и след като помълча малко, продължи: — Виж какво, става въпрос за следното. В службата всички те ценят, защото си способен и учтив. Но ти знаеш, че в работата най-важното е единството — всички трябва да се чувствуваме като едно семейство. Без това работата не може да върви добре. Хората се отнасят със симпатия към теб, но не мога да скрия, че вече са започнали да променят отношението си. Намират те странен… горделив. Канят те на празненства, на разходка, предлагат ти да отидеш с тях на чашка или на кино, но ти не си приел нито една тяхна покана. Можеш ли да ми кажеш защо?
— Защото излизам много рядко.
— Но защо? На твоите години трябва да излизаш и да се забавляваш. Можеш да си проиграеш бъдещето заради едно толкова незначително нещо. Защо излизаш рядко?
— Майка ми е сама. Трябва да й правя компания.
— Това не може да бъде причина. Сигурен съм, че ако тя разбере важността на по-тесния контакт, който ти трябва да поддържаш с колегите си, за нея ще бъде без значение, че щяла да остане сама една или две вечери в месеца — не повече. Казвам ти тези неща като приятел и като човек с опит…
— Така е, но освен това не се чувствувам съвсем добре със здравето. Обичам много да спя. В същност предпочитам да спя, а не да се разхождам.
— Остава още да ми кажеш, че прекарваш в сън съботните и неделните дни…
— Макар и да изглежда странно, така е. Голям сънливец съм…
Акилес едва сдържа напушилия го изведнъж смях и като доближи салфетката до лицето си, за да закрие пълната си уста, възкликна:
— Чу ли, Сара? Чу ли какво казва този глупак? Най-голямото развлечение на Ренхифо е спането. За пръв път чувам такова нещо. Не излиза, не обича да пие, не ходи с жени. Та това е почти порок…
— Да, разбира се… — съгласи се Себастиан, придружавайки с престорен смях гръмогласното кикотене на своя шеф.
— Чувал съм за много пороци, за женкари и наркомани, за пияници и за какви ли не още, но уверявам те, че за пръв път чувам за такъв порок — сънливост. Ти си луд, човече! Ако спиш през цялото време, животът ще мине и ще отмине покрай тебе, а той трябва да се живее. Гледай ме мен!
Себастиан се почувствува така неудобно и толкова виновен, че нямаше друг изход и трябваше да даде поне някакво, макар и неясно обяснение:
— Спя, защото ми се струва, че в това, което сънувам, ще открия нещо важно, нещо по-важно от това… да, от това да се живее…
— Ами ако цял живот не успееш да го откриеш и умреш по-рано? Ще означава, че си изгубил целия си живот в спане, без да си получил каквото и да било от него.
— Струва ми се, че това, което ще открия, е толкова прекрасно, че съм склонен да рискувам.
— Да рискуваш някой божи ден да не се събудиш, да умреш и да те изхвърлят на боклука, така, без да си направил нещо? А, не, не, това не бива да става. Това е лудост. Животът трябва да се живее.
Разговорът вървеше все по-трудно. Колкото да каже нещо, Акилес предложи:
— Обзалагам се, че ще умреш, без да видиш нещо.
Смеейки се, Себастиан отвърна:
— Добре, но ако спечеля аз, ти ще ми платиш погребението.
Акилес прие без колебание.
— А ако спечелиш ти, какво ще поискаш? — попита Себастиан.
— Ако спечеля аз, ще те погреба даже без ковчег, като последния бедняк. Съгласен ли си?
— Добре, съгласен съм…
Подадоха си ръка, за да скрепят баса.
— Но как ще разберем кой е спечелил? — попита Акилес вече с известно колебание.
— Мисля, че само като ме гледаш, е достатъчно да познаеш.
— Ти си луд…
Двамата се изсмяха. На сбогуване с протежето си Акилес го посъветва:
— Мисля си, че на теб ти липсва енергия и жизненост. Защо не опиташ да правиш упражнения като мен? Купих си гири и пружини, а освен това всяка сутрин клякам много пъти. Може би така ще придобиеш повече енергия и ще можеш да се развличаш и да излизаш с жени.
Това беше горе-долу същото, което неговата майка му намекваше плахо, отчаяна, че синът й отказва всякакъв вид развлечения, даже не ходи на кино. Ако понякога успяваше да го убеди да я заведе, щом загаснеше светлината в салона, Себастиан начаса заспиваше. Адела се беше състарила много и слухът и зрението й отслабваха с всеки изминат ден. Като че ли всички нейни способности угасваха бавно, рушаха се, чезнеха. Беше изстрадала толкова! Страданията й бяха любима тема в разговорите й с госпожа Мечита, чиито покрити с лунички пръсти вече бяха изгубили сръчността при плетенето, но в замяна на това пък тя показваше една растяща жажда да слуша разкази за мъките и страданията на другите. Един път Адела предаде на сина си като казано от госпожа Мечита това, което самата тя мислеше:
— Госпожа Мечита, която те обича толкова много, защото те познава почти откакто си се родил, казва, че й се струва, че прахосваш живота си… че трябва да се забавляваш, да отидеш например някъде през време на отпуската си. Казва, че е необходимо да реагираш на всичко в живота, да престанеш да спиш. Като че ли си урочасан, казва — тя вярва в тези работи…
Себастиан изгуби търпение. Развика се, но бързо сниши глас и каза:
— Най-много се ядосвам, дето ми разправяш тези работи, като че ли ги е казала госпожа Мечита. Защо не ми кажеш откровено, че ти самата мислиш така? Не искам да се повтаря това, мамо. Аз работя с голямо удоволствие и изпълнявам дълга си да те издържам, защото те обичам. Но няма да се съглася някой да се бърка в живота ми, даже и ти. Достатъчно болка ми причинява това, че след като се събудя, колкото и да се мъча, не мога да си спомня нищо, нищо от блаженството, което остава скрито зад вратата. Понякога си мисля, че трябва да изоставя всичко, да се изложа на опасността да умра от глад, ако това е необходимо, за да имам време да спя, да спя, да спя… докато вратата се отвори. Страхувам се, че животът е доста кратък. Така че ако нямам право да спя през времето, което ми остава свободно след работа, тогава няма смисъл да продължавам да живея…
— Няма смисъл да продължаваш да живееш, за да правиш това, което правиш сега — отговори Адела и излезе, като затръшна вратата. Затвори се в стаята си и започна да стене и пъшка, но така високо, че да я чува синът й.
Себастиан размисли, че е безполезно да обяснява тези неща на майка си. Безполезно е да обяснява каквото и да било на когото и да е. Всичко това беше много по-голямо и от него самия, и от хората. То го влечеше към един неизвестен край, и то с такъв устрем, че сякаш изтръгваше корените му от земята, изолираше го, правеше невъзможна връзката му с външния свят. И му се струваше, че скоростта на този процес се увеличава заедно с увеличението на мъката, че не е в състояние да си спомни изживяното щастие. Преди, когато беше дете, спеше само за развлечение, като че ли беше открил някаква играчка, малко загадъчна, но в края на краищата играчка и затова безобидна. Тогава той спеше, защото това му харесваше, или пък спеше, когато имаше време, или просто когато пожелаеше. Но сега, когато трябваше да държи сметка за хората, сред които живееше, да издържа майка си, да работи и да участвува до известна степен в дейността на живите същества, чувствуваше, че има пълното право да спи сериозно, с ясното съзнание за целта на това спане, влачен от насъщната и все по-трагична потребност да узнае какво съдържат сънищата му. Това, което преди беше развлечение, сега беше смисъл на неговото съществуване и той му посвещаваше цялото си свободно време, обзет от ненаситна жажда за сън, сякаш беше готов да пожертвува дори и живота си, само и само да може да използва всички, абсолютно всички негови мигове. Но когато се събуждаше, вратата продължаваше да бъде безмилостно запечатана, оставяйки го само като заслепен от силен блясък, с едно мъчително, изтощително безпокойство да узнае онова, което би изяснило всичко и в същото време би му позволило да живее между останалите хора.
От толкова тревоги, от толкова размишления върху злата участ, която й беше отредил животът, и мислейки си за малкото удоволствия, които необяснимата съдба на нейния син й предлагаше, Адела съхнеше и вехнеше тъжна и самотна в пансионската си стая. За сетен път се убеди, че тя не представлява нищо за Себастиан, че беше само един предмет между другите предмети, достоен за някаква неопределена обич. Като че ли, не вземайки пред вид нейното съществуване, синът й я беше заличил от живота, беше я лишил от форма и съдържание. Адела беше не само полусляпа и почти глуха, но освен това при ходене усещаше силни болки в краката. Кашляше почти през цялото време. Един божи ден кашля прекалено много и понеже нямаше сили да извика за помощ, умря, като че ли най-накрая самата тя се бе убедила, че не съществува.
Като се върна от погребението, Себастиан си свали шапката и ръкавиците и ги остави върху мраморната плоча на тоалетната маса. Затвори вратата на стаята си, помоли госпожа Мечита да му изпраща ядене два пъти на ден и легна да спи с такова настървение, като че смъртта на майка му беше скъсала и последната нишка, която го свързваше със света. Спа три дни и три нощи — трите дни на траур, който Марамбио му беше разрешил със съкрушено от скръб лице. Като се събуди, установи, че вратата още продължава да бъде затворена и скрива светлината зад нея. Но сега той беше вече уверен — и в това се състоеше изумителната разлика от преди, — че някой ден, макар и след много време, ще може да си спомни целия този период от своя живот, който беше скрит зад вратата на сънищата. Само трябваше да спи — нищо повече. Тази нова вяра го накара да се облече, да се среше, да излезе от къщи и да се отправи към службата си, изпълнен както никога досега с лекота, сигурност и сила. Съобщиха на шефа му, че е пристигнал, и той, посрещайки го с братска прегръдка, го покани да седне на най-удобното кресло в кабинета му. Себастиан отказа да вземе цигарата, която Акилес му предложи, и каза:
— Идвам да си подам оставката.
Акилес Марамбио скочи изведнъж. Не разбираше неговото неочаквано решение. Защо? С каква цел? От какво ще живее? Не си ли дава сметка, че ако остане на работа тук, ще има завидно бъдеще? Как не може да разбере това? Но Себастиан беше твърд в решението си. Той сякаш нито виждаше, нито чуваше Акилес.
Накрая, вече изтощен от безкрайния спор, в който участвуваше сам, Акилес погледна Себастиан и с обиден тон го попита:
— И на какво възнамеряваш да се посветиш? На непрекъснато спане?
— Да…
— С каква цел?…
Марамбио едва сдържаше гнева си.
— Не зная, трябва да го направя, трябва да узная…
Разярен, Акилес стана и започна да крещи:
— Да не вземеш сега пък да ми разправяш разни глупости за призраци! Ти си безхарактерен като всички, които си мислят, че са богоизбрани! Какво ти дава право да водиш живот на привилегирован? Не, не започвай пак с твоите измислици! Ти искаш да си живееш добре, да не правиш нищо, да спиш и да си почиваш. Никакви призраци! Но те предупреждавам, че ще умреш, без да можеш да видиш нещо. Добре… много добре, можеш да си отидеш. А, искам да те предупредя: след това да не си дошъл да ме молиш за помощ. Нашето приятелство е дотук. Не поддържам връзки с професионални лентяи. Ако искаш да се отдадеш на безделие и да си живееш безгрижно, трябва докрай да понесеш последствията.
Наскърбен, но гледайки го спокойно, Себастиан го попита:
— А басът?
Акилес се засмя с презрение:
— Значи още имаш смелост да продължаваш шегата? Добре, нека този бас да бъде единствената връзка между нас. Но ти не знаеш какво удоволствие ще ми достави да те погреба като последен бедняк…
Като излезе на улицата, Себастиан пое дълбоко въздух, сякаш правеше това за първи път. Най-после той беше сам господар на себе си, никакви вериги не го приковаваха към никой и към нищо. Сега имаше възможност да отдаде целия си живот на спането и с всяка секунда сън да се приближава към онова нещо, към отварянето на вратата. Какво значение има, че го смятат за ненужна вещ? Та не беше ли той в живота само един нещастен писарушка в някаква си фирма за вносна търговия, който живееше в пансион с миризма на проядени от молци пердета? Макар и да не бе видял още нищо, сънят, за разлика от реалния живот, щеше да му предложи всемогъщи средства, силни и красиви думи, изразителни краски, цял спектър от сияния, огромни и великолепни неща, с които той, Себастиан Ренхифо, по някакъв начин, ще накара границата на тъмнината да отстъпи. Да, сега беше сигурен. Сега щеше да отдаде целия си живот на това, на което преди посвещаваше малкото си свободно време. Ще живее така, че да спи колкото е възможно повече време, без да позволи да се намесват задължения от така наречения „реален живот“. Вече не беше длъжен да отдава значение на това, което не беше нищо друго освен сенки: яденето, благосъстоянието, дрехите, развлеченията, хората. Така, че живеейки близо до вратата, ще бъде готов за мига, в който ще се появи светлината.
Единственият начин да постигне тази цел беше да се освободи от всичко. И тъй като градът никога не го бе привличал, особено когато настъпваше пролетта, като сега, той продаде мебелите, ликвидира цялото си имущество и разделяйки се завинаги с госпожа Мечита — която, потънала в сълзи, викаше: „Ти си луд, сине, ти си луд!“, — излезе от града по един път, който водеше на север.
Пейзажът го обгърна веднага и предлагайки му атмосфера на сън, намали бодростта му. Върбите разлюляваха тежки клони над рекички, влачещи бавно тъмни води, а вятърът, който разбъркваше тъжните им кичури, караше да заговори със свои думи всяко стръкче, всеки клон, всеки лист. Цял един хълм се синееше с крехки евкалиптови дръвчета. Пътеките, минаващи през богат чернозем, където децата си играеха с кучетата на бедняците, го отвеждаха към някаква странноприемница, чиято миризма се долавяше отдалече, или към струйка дим, която го поздравяваше от покрива на някоя полускрита между дърветата селска хижа. Кората на всяко дърво разкриваше жива история от минали времена. След всичко това Себастиан почувствува, че разстоянието, което разделяше преди „ежедневната действителност“ от другата, истинската действителност, се намалява малко по малко, като че ли целият този богат външен свят се слива със скритата действителност на съня.
Себастиан — силен, млад и щастлив от настъпващото лято, работеше ту тук, ту там в различни чифлици и ниви по полето. На едно място помогна да изкъпят овцете и му позволиха да преспи в коридора. Другаде помогна да оберат слънчогледа, а после му поръчаха да извади картофите.
След това той продължаваше по своя път, а дроздовете като изхвърлени камъни литваха към небето, застрашавайки нежната му синева. С припечелените за три дни пари можеше да не работи нищо цяла седмица и през всичкото това време той спеше под натежалите от плод праскови, в открито поле или в някои плевник. Лицето и ръцете му загоряха от слънцето. Очите му се къпеха в спокойна светлина. Отвреме-навреме се връщаше в града и зърваше отдалече Акилес Марамбио, който, щом го забележеше, извръщаше поглед или пресичаше бързо улицата, за да не заговори с него и само се заканваше с пръст, сякаш искаше да го смъмри или да му напомни нещо.
Полека-лека със Себастиан ставаше нещо странно: не можеше вече да контролира съня си. Вече не можеше както преди да „започне“ да спи с лекота и когато пожелае, защото сънят беше станал по-силен от волята му, придобил някаква независимост, която властвуваше деспотически над него. Сега сънят го нападаше изведнъж, ей така, край някой път например, и той се виждаше принуден да се свие точно там, между прашните буренаци, за да спи. Обезпокоен, чувствуваше, че сънят му излиза извън границите на мястото, което му принадлежи, и заема целия му живот. Строполясваше се заспал където и да е, денем или нощем, в студ или пек, и когато валеше дъжд, и когато беше време за работа, а събудеше ли се, отчаянието му растеше, защото споменът за видяното в сънищата отказваше да го навести. Но колкото повече спеше, колкото повече го измъчваше мисълта, че се е отрекъл от собственото си щастие, толкова по-голяма беше вярата му, че някой ден ще види вратата широко отворена. А когато се събудеше, не си спомняше нищо друго освен някаква странна близост.
Един ден му тикнаха в ръцете коса и му обещаха, че ако окоси цялата трева на едно пасище и после пренесе сеното в избата, ще му дадат добри пари. „С припечеленото — помисли си Себастиан — ще мога да спя цял месец, без да се безпокоя за нищо, а това, което може да се случи за цял месец сън, не може да се пресметне.“ Гол до кръста, с коса на рамо, той преброди ливадата от край до край. Смокиновите дървета блестяха с чистотата си и шумоляха, разлюлени от току-що полъхналия вятър, а под гъстата им синкава сянка, върху покритата с мъх земя, лежаха две бели патици като току-що изпрани ризи, които вятърът е спуснал леко върху земята. Себастиан дочу жалния писък на птиците келтеус, погледна тежките облаци, които се влачеха между върховете на тополите, и си каза: „Трябва да побързам. Бързо трябва да окося сеното и да го спластя, защото тази нощ ще има буря…“
Работи целия следобед. Облаците ставаха все по-гъсти и по-ниски. Себастиан окоси ливадата, борейки се с това развълнувано зелено море. Когато окоси цялата ливада, разбра, че силите му са се изчерпали докрай. Погледна небето. Вече валеше. Само след миг сънят щеше да го налегне и той нямаше да може да му се съпротивлява. И заспа върху окосената ливада, а дъждът се лееше по тялото му и по тревата — трева, която не след дълго щеше да изгние. Когато се събуди, неговите господари, разсърдени, че е оставил сеното да изгние, отказаха да му платят. Себастиан си замина. Дълги дни вървя той, защото мълвата, че на него не може да се разчита, се бе разнесла от чифлик на чифлик.
Беше трудно да намери работа. Навсякъде, където му поверяваха нещо, колкото и леко да беше то, му се случваше все едно и също: заспиваше, без да иска. Оставяха го да наглежда някоя тенджера и яденето загаряше; помолваха го да се грижи за някое бебе и то падаше от люлката; изпращаха го да закара някоя кола със сено и седнал отгоре на купата, в началото той ръгаше с остен воловете, но не след дълго заспиваше и колата се изгубваше някъде по пътищата. В походката му, в гласа му, в дрипавите му дрехи личеше пропадналият безпътен човек.
„Остарявам вече…“ — мислеше си той.
Лесно можеше да се остави да умре, да се хвърли на шосето под някой камион или да скочи от някой мост. Но Себастиан не беше склонен да го направи, защото само ако продължаваше да живее, можеше да продължава да сънува. Чувствуваше, че е близо до целта, но вече беше много изморен. Лошото беше, че за да живее, трябваше да работи, а никъде не искаха да му дадат работа. Хората го отбягваха, като че ли се страхуваха от него и мислеха, че им носи нещастие. Отчаян, един следобед той отиде в една психиатрична болница и помоли да го научат как да контролира съня си. Прегледаха го двама млади и сериозни лекари, добри като ангели, облечени в бяло. Изслушаха търпеливо историята на Себастиан.
— Да — каза единият. — Но това не е заболяване…
— Тук не можем да ви лекуваме — добави другият с известно неудобство.
— Страхувам се, че ще умра, докторе… — замоли се Себастиан.
— А като прекарвате целия си живот в сън, не е ли все едно че сте умрели?
— Не, не, още малко ми е необходимо, докторе. Вратата вече ще се отвори.
— Вратата ли? Каква врата?
Лекарите разбраха, че Себастиан е от онези разстроени хора, които не се нуждаят от интензивно лечение. Имаше достатъчно болни и трябваше да пазят силите си за тях. Все пак установиха у него някаква беззащитност; той не знаеше къде да отиде и много се страхуваше да не умре, преди да се е разтворила онази тайнствена врата. Лекарите се трогнаха и му позволиха да остане няколко дена в болницата. Но една вечер, когато обхождаха заедно болничните стаи, стигнаха до леглото на Себастиан и като видяха усмивката му, блаженството, озарило неговото лице, решиха, че е невъзможно да продължават да държат в болницата човек, който спи толкова спокойно. На сутринта го изписаха.
Себастиан разбираше, че краят наближава. Вече не можеше да намери никаква работа и скиташе като просяк по улиците и по пътищата, от къща на къща, от чифлик на чифлик. Не го интересуваше нищо наоколо, сякаш нищо на света нямаше някакво значение за него. Живееше в един чезнещ свят, изпълнен със сенки, с отзвуци, с очакване. Не се подстригваше, не се бръснеше. Изнемощя. Ходеше по пътищата, по железопътните линии, по улиците и булевардите на града и щом го налегнеше сън, просваше се да спи където и да е. Веднъж един кон се приближи до него и почна да го души, като че ли той беше вече труп. Хората бягаха от него, сякаш беше магьосник, извратен или луд. Но той продължаваше да спи, уверен, че един ден, когато вратата се отвори, всички тези хора, които сега бягат от него, ще признаят, че е имал право.
Понякога отиваше в града, защото там беше по-лесно да намери нещо за ядене. На пазара можеше да открадне хляб или парче пържена риба. Но обикновено хората го познаваха и някоя жена, запъхтяна от тежестта на пакетите си, се спираше и почваше да му крещи в лицето:
— Как не те е срам, вечно спящ безделнико? Вместо да работиш, просиш милостиня и крадеш. Станал си за погнуса на хората. Отдавна трябваше да те изхвърлят от града или да те тикнат в затвора. Все още не си толкова стар, че да не можеш да работиш.
Но той не можеше да работи. Сънят го налягаше внезапно, сякаш негодуваше, че Себастиан прави нещо друго, което го отдалечава от неговата власт. Веднъж го хванаха като краде и го закараха в затвора. Пуснаха го скоро, но вече дамгосан като престъпник и тези, които преди се усмихваха снизходително пред прегрешението, че безделничи, сега, щом го зърнеха, минаваха на отсрещния тротоар.
Дойде зимата — още една зима — и с нея увереността, че ще умре. Вече нямаше никакви сили, но му се струваше, че ако успее да поживее още няколко седмици, ако намери какво да яде и къде да се подслони, ще може да спи и най-после да си спомни, да разбере и да разкаже. Да умре преди това, означаваше пълна несполука. Но надеждата на Себастиан беше силна, непоколебима. Идваше краят. А може би с него идваше и победата.
Беше много студено. Сутрин под изсъхналите черни храсти в парка Себастиан намираше умрели от студа птички. За да ги съживи, той духаше заскрежената им сива перушина, но те не трепваха. В града живееше под един мост, заобиколен от въшливи кучета, които го топлеха; покриваше се със стари вестници, за да се защити от вятъра, и спеше дълго, почти непрекъснато. Знаеше, вече, че ще си спомни онова, че остава малко, много малко и вратата ще се отвори. Трябваше само да се вкопчи в живота още няколко дена, да намери малко хляб, да успее да се защити от леда и снега. Беше трудно. Понякога залепваше нос на витрината на някоя месарница и дълго гледаше топлата червенина на изкормените животни, които висяха на ченгелите, а когато някой, отвореше вратата да излезе, тежката миризма на кръв сякаш утоляваше малко глада му и го стопляше.
И ето един ден изведнъж му хрумна да отиде при Акилес Марамбио, който живееше наблизо. Може би той ще се трогне, като види мизерията му. Може би е забравил казаното преди години, преди толкова много години, и ще му даде да яде, ще го приюти за няколко дена, макар че напоследък, когато се срещаха по улиците, Марамбио не можеше да познае Себастиан. Може би…
Себастиан си направи шапка от вестник, за да покрие главата си, и в мразовития следобед тръгна бавно по улиците, под сенките на къщите и на дърветата, под загасените фенери, като поглеждаше отвреме-навреме към оловносивото небе, набраздено от електрическите жици. Най-сетне стигна до дома на Марамбио. Над покривите облаците погълнаха почти цялата червенина на залязващото слънце. Падаше нощта. Щеше да завали сняг. Себастиан позвъни на вратата на Акилес Марамбио. Отвори му една слугиня, облечена в черно, с бяла муселинена престилка.
— Бих ли могъл да говоря с Акилес Марамбио? — попита Себастиан.
— С дон Акилес? — учуди се слугинята, натъртвайки на думата дон. — В момента се храни. Минете през задната врата, по другата улица; тази врата е за гости. Кой го търси?
Да каже името си, Себастиан Ренхифо, значи да му даде възможност да избяга, да го изтърве завинаги. Остана да чака на задния вход, в една тясна уличка, където вятърът свистеше. Себастиан нахлупи още повече триъгълната си шапка от вестник и завърза здраво старите парцали, с които бяха омотани краката му. Вече без лице, без име, той седна на прага и зачака.
Най-после вратата се отвори. Показа се Акилес Марамбио, доста напълнял от годините, завързал под брадата си голяма бяла салфетка.
— Искате да говорите с мен? — попита той.
— Да… Не си ли спомняте за мен?
Марамбио избърса с крайчеца на салфетката запотените си от студения въздух очила. Зад него, в онази част от жилището, която се виждаше през вратата, няколко души седяха край подредената трапеза и се смееха.
— Не си спомням. Но по-бързо, кажете ми от какво се нуждаете, вижте колко е студено, пък върлува и грип…
Една сълза замръзна на клепачите на Себастиан.
— Ако не ми кажете какво искате, ще затворя! — заплаши го Марамбио.
— Не ме ли познавате? — промълви Себастиан.
— Не, човече, не ви познавам. Нима искате да познавам всички скитници в града? Пък и с тази брада и толкова мръсен…
— Дойдох да ви помоля да ми дадете ядене и подслон за няколко дена, господине. Ще умра, а това не бива да става, докато не видя отворена вратата… моля ви…
Тъмен облак премина по лицето на Марамбио — той го позна.
— До какво? Каква врата?
— … вратата и да не мога да видя…
— Не, не, не. Махнете се оттук. Няма да умрете. Все още не сте толкова стар, че да не можете да намерите работа. Вие сам искахте да станете това, което сте сега… вървете си. Лека нощ. Нямам нищо общо с вас.
И затвори вратата.
Себастиан се сгуши, за да прекара нощта на прага.
През нощта облаците се разкъсаха и трепкащите звезди гледаха сияйни от бездънното черно небе, което покри земята с твърд скреж. На следната сутрин, в неделя, небето осъмна безоблачно, синьо и нежно, прозрачно като огромно хвърчило, разперено над земята. Слънцето не затопляше улиците, но ярката му светлина очертаваше всички ъгли и контури.
Дон Акилес Марамбио, съпругата му и двете му дъщери — едната на шест, другата на седем години — излязоха рано, за да отидат на църква. Присъствуваха на светото тайнство с голямо благоговение и се върнаха бавно по окъпаните в слънце улици, като поздравяваха познатите си и се спираха отвреме-навреме да потропат с крака и потрият ръце, за да разгреят изтръпналите си от студа пръсти. Мария-Патрисия и Мария-Исабел, почти еднакви на ръст, вървяха няколко крачки по-напред, с шапки и маншони от бяла кожа, и с гордост оставяха минувачите да се възхищават от хубавото им поведение и целия блясък и разкош, който излъчваха.
Като влязоха в тясната уличка, отвеждаща към задния вход на къщата, струйките пара, които така спокойно излизаха от устата на четиримата представители на семейство Марамбио, изведнъж пресекнаха. Акилес и съпругата му се спряха. Момичетата с писъци се прилепиха до краката на родителите си. Защото там, на прага на къщата, лежеше някаква човешка маса, обрасла и мръсна, покрита с влажни вестници. Приближиха се предпазливо. Марамбио побутна тялото с крак.
— Умрял е… — промърмори той.
Жената се наведе, за да махне шапката, която покриваше лицето му. Марамбио извика:
— Не ставай идиотка! Остави го така! Защо искаш да видиш лицето му?
Но жената го беше вече открила, под брадата и мръсотията лицето на мъртвеца бе преобразено, озарено от такова блаженство, от такава радост и очарование, че Мария-Патрисия, приближавайки се без страх до него, възкликна:
— Виж, татенце, колко е хубав! Като че ли е видял…
— Млъкни, не говори глупости! — викна разярен Марамбио.
— Като че ли е видял…
Преди Мария-Исабел да успее да каже какво й се струва, че е видял умрелият, Марамбио дръпна грубо двете си дъщери и ги заблъска към къщи. Хванати за ръка, те се подчиниха без мънкане и плач, както обикновено правеха, когато баща им се противопоставяше на техните желания. Говореха помежду си колко хубави са умрелите и се зарекоха никога вече да не обръщат внимание на възрастните хора, които толкова се страхуват от мъртвите. Марамбио съобщи в полицията, че един скитник е осъмнал мъртъв пред задния вход на неговата къща. И понеже дон Акилес беше уважаван човек, с високо гражданско съзнание, пък и трупът беше намерен пред неговата врата, нареди да не го хвърлят току-така в общите гробища. Той обяви, че ще поеме разноските по погребението, естествено не първокласно — това би било абсурдно, — а едно прилично погребение трета категория, защото за един скитник без име в края на краищата това е лукс, за какъвто сигурно не е и мечтал.
Ванг Лунг беше фокусник; мразеше императора и обожаваше смирено и от разстояние императрицата. Копнееше да има късче сибирски магнит и една синя лисица, мечтаеше също да се възкачи на престола. И тогава, укротил кръвта си в навика, да върне на дребните си любими неща предишния им вид: бастуните му да станат отново крехки нардови стъбла, а омагьосаните гълъби да се върнат в гнездата при дивите си другари и самият той да се освободи от затворения кръг на своите занимания. Обикаляше северните села, преоблечен като продавач на целина, преброждаше Жълтата река и проникваше в пристанищата. Докато спеше по хановете, Воденична пепел край реката бдеше, сгърбена, и сиротна, над чувалите му. Най-отгоре в тях той пазеше благовонните дървеса и барута, баща на летящите цветя. Отдолу, добре скътани, лежаха свещниците, лентите, с които привързваше крачетата на любимия си гълъб, и Тао Те Кинг. С двойно по-голямо внимание бдеше над съкровището си в престолния град, защото там имаше много разорени благородници, чиито млади синове поддържаха странни връзки с най-жестоките разбойници по планините.
Беше пристигнал в престолния град на империята и след като си почина през деня от пътя, надвечер се яви в тронната зала на двореца. Там го очакваха императорът и висшите царедворци; когато влезе, забеляза присмехулни погледи; дори магическият му дар не беше успял да разсее високомерието, с което скрито гледаха на него придворните. Като добър магьосник, той се държеше церемониално и внимателно отмерваше движенията си, но въпреки това, когато влезе в залата, не съумя да овладее вцепенението си и се спря нерешително. Това, което в първия момент очите му бяха възприели за копринен щъркел, сега, след по-продължително взиране, се избистри и доби формата на кимоно, богато извезано с перли, които се нижеха в няколко реда и ту придаваха изящна релефност на ръкава, ту подчертаваха тънката снага. Благородници от най-отдалечените северни краища бяха пристигнали, за да видят магиите му и над тях се носеше онова жужене, което се чува винаги когато няколко китаеца се съберат на едно място. Отвъд плътните редици на придворните седеше императорската двойка. Императорът — непроницаем, сякаш щеше да присъствува на екзекуция, а императрицата — развълнувана, като че ли трепереше за съдбата на крехка пеперуда, кацнала на грамадна шпага, завещана от времето на Бранителя на тишината, която висеше в един от ъглите на салона.
Панаирджийски факир с поривиста мисъл, Ванг Лунг допусна присъщата за всички провинциалисти грешка и започна с най-новите си номера. Изкуството му се изразяваше във виртуозна сръчност на ръцете. Под такта на музиката и барутни гърмежи той плъзгаше една монета по пръстите на двете си ръце точно за времето, необходимо на един добър пианист да прокара с глисандо ръка по цялата клавиатура. В ежедневната и неотменна програма за усъвършенствуване сутрините му бяха заети с упражнения за мигновено подчиняване на мускулите, било за да скрие пръстен, било за да съживи най-неочаквано гълъб, два фазана или цяло шествие гъски. Следобед репетираше с оркестъра си от петима майстори на щрайха и едно пиколо, дебнеше розовата бездна между тактовете, за да се втурне в нея с поредната си авантюра. А нощем, скрит в най-тъмната стаичка, забъркваше чудотворната и пъстроцветна барутна смес, която разцъфваше в голяма кошница от пъстри круши и се изсипваше в дъжд от катарами, ръкавици и звезди.
Независимо от новостите репертоарът му от сентенции беше, в основни линии, същият като от времето на великите магове. Обичаше да казва, че магията се състои в това, да може да се изтърколи една монета по всички мускули за времето, необходимо на зрителя да направи някакво движение, с което да докаже — на нас или на себе си, — че не е статуя, с други думи, да премести ръката си, да протегне малко крак, да мигне, да обърне глава. Докато зрителят прави това — добавяше той с дяволита жестокост, — фокусникът трябва да изглежда така, сякаш духа в невидима свирка. И самият той да е невидим. При един нещастен повод, когато опечален мандарин го запитал с болка защо не използва магьосническия си дар, за да вдига мъртвите от гроба, Ванг Лунг много изискано отвърнал: Защото мъртвите са ми необходими, от утробата на един покойник мога да извадя гълъб, два фазана или цяло стадо гъски.
След като изпълни най-новите си фокуси, Ванг Лунг разбра, че отбраното дворцово общество очаква зрелища и се зае да приготви ножовете, за да обезглави девойката, която се отегчаваше, докато публиката го акламираше. Заприготвя се за най-фината от придворните дами на императрицата, когато императорът с един жест показа, че желае да даде друга насока на финала на представлението. Обяви с хладна церемониалност, че волята му е фокусникът да изпълни номера с обезглавяването — така плебейски за него — върху самата императрица. Публиката изтръпна, реши, че някоя дворцова интрига, съвпаднала с идването на магьосника, е предрешила този ужасен финал, в който се смесваха злокобността и тайната радост на придворните. Крехката и гъвкава Со Линг правилно разбра знака, стана и се отправи към Ванг Лунг, който вече наместваше огледалата според ъгъла на сянката и ножовете съобразно ъгъла на падането, и нагласяше врата на една мишка вместо този на императрицата. Ножът започна да пада и да се вдига ритмично и при всяко негово издигане главата се отделяше от врата, но нито по нея, нито по шията се виждаше капка кръв, те като че ли бяха достигнали ентелехията[129]. Ванг Лунг за последен път демонстрира вулгарната си сръчност и малката и гъвкава Со Линг отново зае своето място до императора.
Заради тази грубиянска ловкост, която Ванг Лунг дръзна да прояви пред знатните царедворци, императорът заповяда да го хвърлят в тъмница. С това той искаше да докаже, че върховната му власт е по-могъща от магията, освен това устройваше една явна клопка: Со Линг да посещава тайно фокусника и да подготви с него бягство към ледовития север. В същност на представлението на магьосника императорът отвръщаше с друг, още по-груб спектакъл, и то не само за кралския двор, а за целия народ. Хвърляйки магьосника в тъмница, императорът искаше да заблуди народа, че отчаяно разиграва последната си карта срещу една непобедима сила, която не можеше да възпре подобно на черната светкавица. Когато Со Линг избягаше с фокусника, императорът щеше да олицетворява пред народа една безутешна самота и това щеше да го предпазва от всякакви нападения. Така и стана. Со Линг започна да посещава затворника и да му носи хляб и бадеми и не след дълго успя да намери шейна и дванадесет бързоноги кучета, с които двамата предприеха бягство на север; преследвачите бяха толкова малобройни, че скоро шейната се понесе в шеметен бяг, а звънчетата й волно запяха.
Наближаваха едно село, което в нощния мрак изглеждаше жълтеникаво, а тук-там припламваха керемиденочервени езичета. Големите фенери пред богатите къщи, полюшвани от есенния вятър, приличаха на птици, захапали в човките си огнени гнезда. Когато вятърът се усилваше, фенерите се удряха в стената и заприличваха на птици в полет, които блъскаха гърди в някоя блуждаеща душа от чистилището. Като видя светлините и трепкащите огънчета, Ванг Лунг усети, че го обземат едно след друго най-различни желания, ту по-слаби, ту силни. Светлините го мамеха отдалеч, рисуваха пред очите му безброй лица, които му ръкопляскат. На определени, стратегически места горяха огньове, предназначени да плашат лисиците; до всеки такъв огън се грееше малък нощен пазач, който го поддържаше; обагрен в керемиденочервено, той непрестанно се протягаше, лизван от горещите езици на пламъците, които се извиваха нагоре зад гърба и ръцете му. Ванг Лунг бавно опъна юздите и спря шейната, скочи от нея с явното намерение да избяга. Со Линг бе полузаспала, ала усети как той я завива с одеялата и вдига ръка, за да шибне кучетата с камшика. Тогава тя също скочи, хвърли се на врата му и впи ръцете си като две карфици, за да не му позволи да й се изплъзне. Но той, твърдо решен, я метна отново в шейната и въпреки настойчивите й молби, замахна с ръка, сякаш искаше да удари бузата, която тя му подлагаше. Шибна кучетата и звънчетата на шейната постепенно заглъхнаха, а Ванг Лунг отърси раздразнението от себе си и тържествено влезе в селото.
Со Линг остави кучетата да бягат три дни, носени от спомена за камшика; те ту се приближаваха до водата, ту се отдалечаваха от нея, понякога потапяха муцуни и жадно поглъщаха живи риби, а шумното им дъвчене се смесваше с агонията на техните жертви и времето замираше. Со Линг се унасяше в сън, после изведнъж се стряскаше, а сетне отново заспиваше; шейната, гонеща светлината на собствената си диря, поглъщаше безбрежни разстояния. Неочаквано кучетата тръснаха глави и звънчетата силно дръпнаха. Со Линг наивно помисли, че лапите им се подвиват от умора, а костите им се вкочанясват от студа.
Скоро ръцете, които бяха спрели бега на кучетата, се превърнаха в една голяма ръка, която бавно галеше тялото й, както реката гали корала, за да му придаде форма. След няколко нощи Со Линг се разсъни напълно, отвори очи и разбра, че беше изоставила двореца, за да се впусне в бягство и това бягство я бе довело в един военен лагер. Този, който я галеше, от нежен и ласкав любовник се превърна постепенно в разбойник, а страстта му достигна такива размери, че пред Со Линг се изправи един претендент за самия императорски трон. Наричаха го Царствения и според една отхвърлена и после отново призната хералдика се смяташе, че в жилите му тече кръв, по-чиста от тази на Вен Чиу и че той е син на небето, а Вен Чиу — изчадие на ада. До императора бяха достигнали най-различни слухове за Царствения; всички те го рисуваха като разбойник, който напада само богатите селяни, принуждава ги да напускат именията си и да хлопат на чужди врати, за да просят по малко прасковичено семе. Хитри и предпазливи, приближените на императора скриваха, че претенциите на Царствения се простират чак до трона; така или иначе, понеже той вилнееше в северните провинции, Вен Чиу не му обръщаше внимание и го оставяше да плячкосва на воля из тамошните села, както се оставя чудовищен змей да пасе по мек килим, докато идилични пастири свирят на медни тромпети. Би трябвало да се очаква, че жената, която споделя живота на такъв мъж, е развратна любовница, че обикаля лагерите, докато войниците спят, и изнася в кошницата си, внесена с няколко бутилки вино, по някоя глава, отделена от трупа с такава безупречна чистота, че капките кръв приличат на восъчно прозрачен сок от череши.
Нека се върнем към Ванг Лунг, който се бе изгубил, безгрижен и щастлив, из северните провинции. За разлика от двореца, където публиката очакваше с най-голямо нетърпение известния, но лесен по отношение на сръчността номер с обезглавяването, който фокусникът оставяше за края, в селата той се чувствуваше по-свободен, на воля се отдаваше на най-опасните си игри и изоставяше предишните вариации и еднообразно повтарящата се увереност, придобита от безкрайните тренировки. Вместо да извади от ръкава си гъска или пеликан, той се спираше на ръба на авансцената и слагаше лявата си ръка на кръста; ръкавът му почваше да се издува по цялата си дължина, докато получеше размерите на широк ръкав на селска дреха. Ванг Лунг се движеше бавно и насочваше вниманието на зрителите ту към една, ту към друга подробност, след това повдигаше дясната си ръка и посочваше ято чайки в небето, оставаше в това положение, докато от ятото се отделеше една белязана с лента на шията птица и с плавен полет влезеше в ръкава му. Когато чайката се пъхаше в хралупата на дрехата му, Ванг Лунг сякаш изпълняваше някаква заповед на Дягилев и веселата му увереност контрастираше на напрегнатото и затаено очакване на публиката. Ванг Лунг, който беше фокусник по призвание, независимо от това дали се намираше в двореца или в провинцията, с тъга си мислеше, че ако вместо този фокус изпълни простия номер с гъската, която, изтласкана от най-обикновен изстрел, излиза от ръкава му, напрежението на публиката би било същото. Тази бегла мисъл го измъчваше, но той все пак предпочиташе балетния жест, вдигнатия с изкусно високомерие показалец и чайката, която се отделя от ятото, за да се приюти в ръкава му.
Животът му си течеше така, докато някакъв капитан, дочул в двореца за фокусника и за бягството му с кралицата, реши да види представленията му, после да го подложи на разпит и да го изпрати при императора, където да решат съдбата му. Когато беше вече пред императора, последният запази равнодушието си и изпълнен с безразличие, нареди да го хвърлят във военния затвор; заповедта бе дадена със същия отнесен вид, с който би подписал смъртната присъда на крадец, откраднал любимия кон на някой от неговите фаворити.
В тъмното подземие Ванг Лунг се видя принуден да изостави предишната си техника, но въпреки че нямаше публика, чувствуваше необходимост да проверява, да изпълнява фокусите си. Какво го водеше в призванието му на фокусник — демонична страст, потребност да демонстрира остротата и напрегнатостта на сетивата си, или пък нещо като невинната ангелска игра на вятъра, който в студен зимен ден грабва шапката от главата на минувачите? Без да уточняваме, ще допълним, че Ванг Лунг бе принуден да се справя без малкия си оркестър и без очарователната си зоологическа градина и трябваше да изтръгва новите си майсторлъци от голата стена. Поставяше на ръба на масата дървената гаванка, натискаше я с безименния пръст, придаваше й въртеливо движение и тя се издигаше в средата на килията. Друг път я завърташе мигновено, а с показалеца даваше начална скорост с равномерно ускорение на вилицата, която политаше над гаванката. Ако тъмничарят влезеше в този момент, Ванг Лунг откъсваше с хладно и ядно движение вилицата, а за развлечение изчакваше гаванката почти да се залепи отново за масата и забавяше падането й, тогава вилицата се забиваше в нея подобно на конник, който е бил издигнат от седлото от силен циклон и после е забил крака във влажната земя. Тъмничарят имаше несигурното усещане, че веднъж видял Ванг Лунг да се разхожда из двора, докато вратата на килията му била здраво заключена. За да го освободи от неприятното усещане, което предизвиква близостта с нещо извънсетивно, Ванг Лунг предрече смъртта на една от дъщерите му, живееща в оризените провинции. Когато няколко дни след това се разбра, че девойката наистина е умряла, Ванг Лунг се оказа неочаквано за самия него господар на една от най-невероятните сръчности; беше се освободил от свръхчовешкия ореол и спечелил изключително благоприятната за него позиция на ясновидец. Оттогава тъмничарят започна да му носи от бистрата вода, освежена с няколко капки лимон, която самият той пиеше с войниците от пощенската кола.
В това време Со Линг постепенно разбираше, че съдбата на една любовница на претендент за трона, която преди това е била императрица, е обвеяна от неясен и долнопробен лиризъм. Тя прецени, че ако изостави претендента, след като така банално бе избягала с един фокусник, ще се върне към класическата линия на своето потекло. И така застана отново пред императора, но не знаеше, че блясъкът й е помътнял, че е повяхнала и загубила силното си оръжие, че се е отдалечила както от догмата, така и от ереста и че се върти като часовник, строго следен от коварен персийски котарак. В началото императорът й казваше, че Царствения е най-обикновен бандит, когото тя отлично познава и от когото не бива да се бои. После започна да й говори съвсем друго: че Царствения се бил допитал до най-прилежните и учени писари и те, позовавайки се на подходящи, щедро заплатени им цитати от свещените книги, го уверили, че няколко златни капки в кръвта му имат повече карати, отколкото тези на императора. Со Линг плачеше или пък се държеше като човек, който с мълчанието си иска да скрие някаква тайна. Нищо не й помогна, нещо повече, когато върнаха Ванг Лунг в подземната тъмница, Со Линг също бе затворена и наказана за назидание да носи на шията си огърлица от дървени зърна, големи колкото очите на препариран вол. Всички, които идваха да я видят, казваха, че прилича на малоумна селянка или на умопомрачена от пиянство императрица.
Царствения предприе една схватка с цел да изпробва защитните сили на града. Мислеше, че всяко едно от стремглавите нападения, с които временно си спечелваше някой квартал, беше педя от полагаемата му се по право собственост, нищо че накрая се виждаше принуден да отстъпва и броеше загубите си една след друга. Все пак всяка стъпка земя, която владееше по време на боя, вече предвещаваше крайния резултат, когато щеше да е господар на целия град. Беше успял да стигне до там, където почваше пазарът, и пътьом, минавайки през бедняшките покрайнини, където беше затворът, успя да освободи почти незабелязано Ванг Лунг. В сравнение с ироничната невинност на последния още по-ярко изпъкваше яростното ожесточение на Царствения; накичен с всички военни атрибути, той се биеше с такава гневна решителност срещу императорските войници, че приличаше по-скоро на осъден, който се бие, за да не позволи да го хвърлят в затвора, отколкото на освободител. Въпреки всичко участниците в боя намериха време да забележат чудото: от ръкава на Ванг Лунг постепенно израсна един клон, дълъг три метра, и след малко пусна червени филизи. Фокусникът издигна клона към небето и стисна ръката на Царствения. Но императорските войни бяха добри стрелци и претендентът се видя принуден отново да изостави завладения квартал и да се оттегли в северните провинции, отвличайки със себе си Ванг Лунг.
В лагера на Царствения към Ванг Лунг се отнасяха с нежно благоговение. Смятаха, че е сътворен от особено вещество и не изискваха от него непрекъснато да демонстрира чудотворната си мощ. Когато някой селянин се спираше да му покаже силния си жребец, подкован както си му е редът, той се държеше съвсем непринудено и не се страхуваше, че може да се наруши здравата спойка между коня, подковата и нежността, с която пощипваше добичето, за да го накара да погледне фокусника със своя изкуствен поглед на жив кон в желязо и пирони. А когато Ванг Лунг си тръгваше, конят все така здраво си стъпваше на земята и селянинът също спокойно се отдалечаваше. Така фокусникът съумяваше да живее с дарбите си сред хората и да не се вижда принуден, въпреки че беше в забутан край, да се лишава от всекидневните тренировки на инстинктите си. В отношенията си с хората той се плъзгаше като по стъкло, струваше му се, че плува сред светлинен прах, наблюдавайки винаги отдалеч пламъка на човешките трепети, като се пазеше да не се докосне до вегетативното преживяне на дъха. Стъклената прозрачност, с която бе заобиколен, откриваше пред очите му едно огромно оптично поле, каквото предлагат някои картини на художници-примитивисти, които ни представят как различните пороци с лица на скорпиони се мъчат да изкушат някой младеж, но той упорито отказва да се хързулне в бездната, а на заден план една крайно щастлива готвачка използва случая, за да наблюдава от прозореца нещо много интересно, което я кара нервно да се смее, да наднича непрекъснато и да подхранва любопитството си, докато умората й се влее в безконечността.
След време претендентът отново събра войската си и предприе нова атака срещу града. Тъй като този път подготовката за отбрана беше по-дълга, той нападна внезапно. Превратностите, съпроводили предишните му набези, не се повториха, а стратегията, която пусна в действие, беше едно своего рода прослушване на тръби на орган. Натискаше малък клавиш, с който диктуваше: буря (tempeie), а му отвръщаше пукот от счупени клони; на клавиша-флейта пък отговаряше една пустота; нима бяха необходими още доказателства за това, че органът издиша? Царствения щурмува поредната педя от полагаемите му се владения, т.е. поредния, предварително избран квартал, но всички отбранителни пунктове бяха така добре укрепени, че той трябваше да отстъпи почти веднага. Ала в този квартал, също както в предишния, имаше един затвор и там, примираща от страх, Со Линг получи свободата си. Претендентът й хвърли бърз поглед и тя едва бе пристъпила, когато усети, че я мятат върху коня, връзват я здраво и я отнасят към лагера, от който беше избягала.
Царствения изпипа жестокостта си така изкусно, сякаш беше статуетка от слонова кост. Направи така, че Со Линг и фокусникът неочаквано да се срещнат на тържеството, с което искаше да придаде измамен блясък на претърпяното поражение.
След почивката, ръкоплясканията, китарите, борбите и конните надбягвания настъпи тишина в очакване изпълнението на Ванг Лунг.
От двете шатри, разположени в противоположните краища на навеса, излязоха Ванг Лунг и императрицата, поздравиха се, усмихнаха се един на друг, размениха си хладни любезности. Държаха се така, сякаш не бяха бягали заедно, сякаш не таяха омраза от изоставянето в степта, нито желание, нито спомен за шейната, за студа или топлината под завивките. Двамата отстъпиха назад и седнаха на определените им места — Со Линг по-близо до Царствения. Множеството поглъщаше непроницаемата тишина и я отразяваше в ледено бръмчене. Царствения удари гонга. Конете бяха откарани отвъд реката, която очертаваше границите на лагера, за да не смущават спектакъла с натрапчивия тропот на копитата си.
Царствения направи нервен, повелителен жест. Искаше програмата да започне с обезглавяването. Ванг кимна в знак на съгласие и Со Линг грациозно отиде до масата и се подложи с готовност под ножа. Зрителите видяха как главата, без капка кръв по нея, доби моментна самостоятелност, но само след миг Со Линг поздрави публиката и се върна на определеното й място, по-близо до Царствения. Някои разсеяни, които даваха вид, че са в течение на нещата, очакваха, че претендентът е дал тайни нареждания на Ванг или пък че фокусникът ще се престори на разсеян и ножът наистина ще потъне в плътта. Но Ванг предпочете да изпълни номера чисто, с присъщата си сръчност, прекъсвайки и отделяйки за момент главата, ала без да се намесва ни най-малко във великото тайнство на независимата от него вечност. Благовъзпитанието беше нещо, което изискваше упражнения, но за Ванг Лунг то бе най-вече равенство, произлизащо от timor Dei[130].
В двореца аплодисментите бяха мъртвешко покривало от кадифе. Предвещаваха някакъв край. Носеха гробното мълчание, което щеше да се възцари. В лагера на Царствения бе точно обратното: ръкоплясканията бяха едно бурно, ритмично въведение към пълното отприщване. След като изпълни този така досаден за него номер, фокусникът демонстрира цялото си умение, придобито в затвора, обединено с класическото му майсторство да прави движения сред барутните гърмежи под звуците на невидимия оркестър. Плени публиката, самият той изпадна в опиянение и лагерът, лизван отвреме-навреме от парещите езици на бдящите огньове, приличаше на изпънат до спукване мях или пък на огромен рог, готов да се отприщи и да залее всичко. Въпреки това зрителите от последните редове доловиха, макар и неуверено, нещо като далечен тропот на приближаващи се коне. Задоволиха се да поклатят глави и първи се оттеглиха да спят.
Сигурно е било вече късно през нощта, когато Ванг Лунг излезе от шатрата. Ледена тишина, нарушавана от стържещата свирня на окъпан в росата щурец, тегнеше все по-тежко с нарастването на любопитството му. Видя Со Линг, която също излезе от своята шатра и му даде знак, че любопитството му ще бъде задоволено. Какво ставаше? Императорът беше повел многобройна войска срещу Царствения. Претендентът веднага предупреди стражите за големия брой на настъпващия враг и вдигна лагера. Реши да се възползва от негласната изолираност, в която бе изпаднала двойката след паметното представление, и побягна на север. Сметна, че като изостави Со Линг и фокусника, гневът на императора ще се уталожи. Но това бе поредната му грешка. Когато видя изоставения лагер, императорът заподозря някаква засада и продължи преследването с още по-голямо настървение. Гони Царствения дотогава, докато го върна отново в земите на северните разбойници. Чак тогава се отказа от по-нататъшната гонитба. Помисли си, че е по-добре да има във владенията си един бандит повече, отколкото един наказан претендент за трона.
Когато влагата, сбруята на коня и мокрият бухал се завъртяха в кръг пред изморените му очи, даде заповед за оттегляне.
Ванг Лунг е вече в шатрата при Со Линг, излегнат върху кожите. Гали я с непочтителна припряност, движенията му стават по-внимателни, когато ръцете му стигат до гърлото й. Со Линг се смее със същата наслада, с която гледаше ножа да се приближава и след това потъваше внезапно в пълен мрак, който я разрязваше на парчета пред зрителите. Несдържано любопитство води пръстите на фокусника, те стискат все по-силно, а Со Линг доверчиво продължава да мисли, че това е предишната игра с огледалата, които я отразяваха така, че шията й да изглежда прерязана, а от нея се изискваше единствено да спре за малко дишането си.
След това Ванг Лунг, обладан от това неумолимо любопитство, което го караше вече да се вцепенява, започна постепенно да задържа ритмичното си дишане, докато то напълно се изгуби и той потъна, невидим и решителен, в сияйния лабиринт. Двата трупа изглеждаха така, като че ли последното им издихание още не бе отлитнало. Въпреки че лежаха един до друг, дори в смъртта си те бяха разделени от вековното противопоставяне на два различни стила. Единият въплъщаваше неуморната спирала на любопитството и жаждата за узнаване, а другият — кротката усмивка на пълното приспособяване и абсолютната доверчивост. Замръзнали в смъртта, и двамата показваха наяве своя стил на живот.
На връщане императорските войски се спряха при навеса. Императорът даде заповед за почивка, а самият той тръгна натам, където нямаше да бъде смущаван от никого. Влезе в шатрата и при вида на труповете бе обзет от странна весела лудост. С вдигнати нагоре ръце и безизразно лице той пееше ту детски песнички, ту бойни маршове. Излезе от шатрата и като продължаваше да си тананика игривите и мрачни куплети, се упъти към кладенеца — най-опасното място на всеки лагер — и се хвърли в него. Проникваше в сгъстяващия се мрак с глас, от който злите духове бяха изтръгнали мисълта и който се издигаше, зловещ и самотен, от мрачните дълбини.
Царствения също се връщаше, преследваше останалата вярна на императора войска и умножаваше силите си. Беше загубил следите на неприятеля и това го караше да мисли, че му готвят посрещане, и то съвсем не царствено. Когато двете войски — неговата и на императора — се срещнаха, той разбра, че над всичко тегне някакво напрегнато очакване. Императорските войни стояха неподвижни, войниците на Царствения се придвижиха напред и двете вражески дружини се сляха мълчаливо. Войните на императора сякаш се бяха вкаменили по местата си, повелителят им не се връщаше и те покорно изпълняваха заповедта за почивка. Така неприятелската войска се сля с тях и присъедини своите поделения, флагове и оръжия. Царствения се приближи към навеса, стигна до шатрата и съгледа, невъзмутим, двата трупа, застинали в чудновати пози. Продължи напред и стигна до реката, която служеше за естествена граница на лагера. Видя как човката на едно фламинго потъва все по-дълбоко във вътрешността на тяло, обвито в коприна, прищипната от емблеми, които ясно говореха, че са единствени в империята. Ръцете бяха вдигнати, а полуотворената уста бе замръзнала в гримасата на песента. След като императорът се хвърли в кладенеца, подпочвените води го бяха довлекли до реката и птиците и насекомите усърдно се бяха заели с бавното му унищожаване. Царствения извлече трупа на брега с финес, като внимаваше да не се изцапа, и го показа на войниците. Натовари в една и съща шейна фокусника, Со Линг и императора и даде заповед за светкавично придвижване към престолния град на империята.
Жителите се трупаха в безбройно множество. Всички искаха да видят Царствения. Стражите наблюдаваха отдалече двете слети войски и телата в шейната. Когато наближи градските стени, Царствения накара да застелят една дъска с клони и листа и положи върху нея трите трупа, които изпъкнаха като своеобразен барелеф върху растителен фон. Някои по-любопитни се осмелиха да излязат извън стените и така можаха да видят повече подробности и после да ги разкажат на останалите зад стените. Пред очите им трите фигури се разнищваха в равномерно увиващи се спирали. Императорът, на чиято лява гръд зееше отворената от фламингото дупка, продължаваше да лежи с вдигнати ръце, а в устата му напираха романси. Поданиците му помислиха, че това е песен за възхвала на Царствения, който обезглавил Со Линг и я наказал за изневярата, или благодарност, отправена към бога за поражението над врага, докато най-неочаквано някакъв неразбираем хороскоп се е намесил в съдбата му и човката на фламингото разкъсала вътрешностите му. По лицето на Ванг Лунг пък бе изписано любопитство пред завръщането, пред бягството, пред шията на Со Линг, едно кратко любопитство, което бе достигнало зловещото си съвършенство, бе спряло дъха му и отвърнало на безбройните въпроси, с които непрестанно сме обстрелвани.
След като труповете стояха така три дни, положени на показ пред всички, Царствения взе един голям прът, напои го с дъхава смола и подпали клоните от смъртното ложе на покойниците. Когато огънят угасна, любопитните, които се разхождаха пред градските стени, се прибраха в объркан делириум. Бяха белязани от някаква сложна материя, която им отнемаше онова пълно спокойствие, с което говореха и се движеха, преди да присъствуват на този спектакъл на разрушаване — пластиката на смъртта.
Царствения лежа несмущаван на трона цели петдесет години. Никакъв огън, запален с дъхава смола, не предвеща през това време начало или раздяла. Любопитните, които отблизо бяха видели труповете върху носилката, се чувствуваха неспособни вече да се разхождат отвъд пределите на видимите забележителности. Търсеха си домашни занимания, грижеха се за бавния растеж на дърветата. Тези, които не се бяха осмелили да напуснат градските стени, продължаваха да се терзаят от някакво скрито вътрешно глождене и бяха готови да приемат всеки съзрян дим за предзнаменование, всеки писък на птица за прокобен глас.
Когато други фокусници посещаваха двореца, самият император подлагаше главата си за „обезглавяване“. След това се връщаше на трона, а придворните хладно се престорваха на удивени, но веднага след това потъваха в невъзмутимото си равнодушие. Мигът, в който главата с мрачна победоносност се отделяше от врата, бе станал толкова явно изкуствен, че придворните дори от благовъзпитание не обръщаха внимание на ужасеното спускане на клепачите. Очите им следяха главата, сякаш искаха точно обратното, да я приковат на мястото й, както сплескваме противна хлебарка в керамичен съд.
Когато Царствения бе споходен от смъртта, придворните се обърнаха към Имперския манастир в Лоханес за съвет как да надмогнат потискащата липса на спектакли; отвърнаха им, че е хубаво погребалната церемония да се извърши при главната врата на града, там, където се кръстосваха стъпките на хората, които се осмеляваха да излизат извън стената, и на най-предпазливите, които се задоволяваха единствено да наблюдават правите стени. В продължение на три дни трупът стоя изложен на показ, обкичен с метала и кожите на своята царственост, видяха го в ранни зори, мокър от росата, и по пладне, напечен от слънцето, ала на третия ден дойдоха дъждовете и той потъна в мраморна самота, тъй като дори най-любопитните побягнаха да се скрият… Само Мартин рибарят упорствуваше и надничаше през един обръч от ковано сребро. Два сокола кръжаха: единият, величествен господар на шеметното си гмуркане във въздушната бездна, никога не затваряше кръга и чертаеше безкрайна спирала, другият, като се стрелкаше и менеше цвета си, ожесточено се блъскаше и драскаше в затворения кръг на едно непрестанно въртене.
„Кой е?“, попитах. „Един господин, ми отвърнаха, идва да те търси.“ Стори ми се странно, защото никой не се занимава с мен, но казах: „Идвам.“ Разсъних се съвсем, обух си панталоните и излязох в коридора. Господинът беше изчезнал. Като нямаше какво друго да сторя, направих с ръце фуния пред устата си и почнах да го викам: „Господин Еди-кой си, господин Еди-кой си, къде сте, господин Еди-кой си?“ Дори сбраните кокошки, които ровеха на воля из посятото в двора, не ми отвърнаха. Тишината ме уплаши и от мъка започнах да търся господина под масата, под столовете и под дърветата, дори под камъните и по всички ъгли. Кой ли може да повярва! Господинът беше изчезнал.
Някъде по обед, уморен от толкова търсене, аз се върнах при одъра, да поспя още. Но вече нямах желание. Дори не намерих моята дойка. Тя без съмнение щеше да ми помогне. И двамата с нея щяхме да го сгащим, както се сгащва квачка.
Въпреки умората си предполагах, че той се е скрил тук някъде и затова, когато пак се събудих, продължих да се правя на заспал, та да го изненадам веднага щом се подаде от скривалището си. Така и направих. Изведнъж пак излязох на двора. Прималя ми. Разтрепераха ми се мартинките. Беше вече твърде късно. Кокошките го бяха изяли, защото гледаха нагоре с притворени очички, сякаш за нещастие парченца от господина им бяха заседнали в гушките. „Боже мой, си казах, как ще отговарям пред дойката за това нехайство?“ Сметнах, че ще побеснее от яд и че сигурно здравата ще ме напердаши. Тя знаеше да удря силно с оня камшик, дето все виси на пирона на стълба. За всеки случай го скрих на едно място, дето нямаше да го намери, дори и да пощръклее. Сложих го под камъка за точене, под оня черен камък, който тати остави захвърлен насред двора, преди да умре. Там беше на сигурно място. Зарадвах се, защото можех спокойно да поспя още. Не зная кога се върна моята дойка. Само я чух, когато стовари купчината пране на пода в кухнята и че после влезе в стаята, като кихаше:
— Божичко, момченцето ми, ти пак си се напишкал! — ми каза, кършейки разтревожено ръце.
Приближи се още и ме погали, като притисна челото си о моето.
— Ами защото е много студено, дойке… — отговорих засрамено.
— А ти не усети ли, че ще се напишкаш?
— Не, дойке. Само сънувах, че вие ми казахте: „Пусни една водичка ей в тая река там.“ И както бях гол, се изпиках в тая рекичка, дето лъкатушеше, лъкатушеше надолу сред много камъни, покрити със зеленикав мъх. Беше много студено и кокошките приличаха на патици във водата. Тъпчеха си гушките с червеи, слепи кокошки и талконете[131].
— Ти пък сега… това ме забавлява. Въз водата няма ни червеи, ни слепи кокошки, ни талконете.
— Ама в тая река имаше.
— Я по-добре да те преоблека и да сложа тия толкоз мокри дрехи да изсъхнат на слънце, а ти пак да заспиш. Не ставай глупавичък и не сънувай глупости. Сигурно дори не си се молил днес.
Отново заспах и тогава сънувах, че кракът ми се подхлъзна и паднах в кладенеца, като вадех едно ведро с вода. Започнах да падам, да падам и когато извиках, защото щях да се блъсна в едно кръгло огледало, една космата ръка ми запуши устата. Събудих се от един сън, за да започна друг сън.
— Какво ти става, ей, момченце? — тъй ми рече господинът. Беше седнал до мен, на камъка за точене, колкото и тесен да е.
— Нищо не ми става — му отвърнах. — Просто щях да се блъсна в едно кръгло огледало.
— Затова те видях толкова изплашен, преди да нададеш тоя дивашки вик.
— Ами да, щях да се блъсна…
— Добре, сега ми кажи защо не излезе да ме питаш какво искам, когато рано сутринта дойдох да те търся?
— Излязох, но вече ви нямаше.
— Как не… Така ли мислиш? Аз бях на покрива, там не ме потърси. Колко си глупав. Трябваше да се качиш на покрива, както правиш винаги когато ти хрумне да сваляш пръчки, за да играеш на конче.
— Наистина не се сетих да се кача на покрива. Ей че съм глупак!
— Но когато аз слязох (неблагодарник!), остави кокошките да ме изядат, защо?
— Защото кокошките ядат червеи.
— Трябва да си идиот! Не се бях превърнал в червей, а в скакалец.
— Видяхте ли… Кокошките ядат и скакалци… Защо не се качихте поне на гуайба? Висок е.
— Защото там имаше много птици с отворени човки и пак щяха да ме изядат.
— Видяхте ли?
— Ти си призван да ме защищаваш. Знаеш го.
— Не ми се карайте, де, ако искате, още мога да ви помогна. Нищо не е загубено.
Дори не ми отговори. Отиде си по въжетата на хамака и се покатери на тавана. Без да му казвам нещо, и аз се изкачих на тавана по въжетата. Там беше толкова тъмно, че дори не можах да си видя ръцете. Само чух как хиляди щурци скърцат със зъби и понеже в тъмното хлебарките се разхождат на свобода, започнаха да се катерят по гърба ми и да ме гъделичкат с изопнатите си мустачки и гъделиви крачета. Досмеша ме. Не изтрайвам хлебарки да ме гъделичкат по гърба. И за да се отърва от тия вонящи животинки, с един скок се намерих долу и излязох на двора, за да се отърся от тях.
Зарадвах се, че съм излязъл, защото валяха звезди: тъй им казваме на тия по-мъничките от вечерниците. Хубаво е да заливат земята, защото във всяка една от тия по-мъничките от вечерницата има шепа червеи, а червеите са полезни за кокошките.
Когато пак реших да вляза в стаята, се натъкнах на една змия, която излизаше изпод камъка за точене. Притаих се ловко и съвсем полека пъхнах ръка под камъка. Камшикът беше изчезнал, както си и мислех. Но не го проследих, защото, превърнал се в змия, той щеше да ме ухапе, както веднъж един кадил[132] ухапа тате, като ловеше жаби с чеп в реката. По-добре да вървя да спя. С други думи, минах към друг сън.
Когато се събудих, господинът пак беше до мен, но вече не на камъка за точене, а на одъра. Беше вече призори.
— И какво му е, казваш, на твоето момченце? — попита господинът.
— Винаги е било не на себе си, горкичкото — му отвърна дойката, някак натъжена.
— Не думай! Някой магьосник има пръст в тая работа.
— Затова извиках теб, че и ти си магьосник. С божията воля твоите ръце трябва да го излекуват.
Тогава господинът седна на гърдите ми и насила ми отвори устата, затвори очите ми и ми одраска ушите с дългите си нокти на кърлеж, чисто черни от мръсотия.
Смаян, видях дойката ми смаяна.
— Ще ти сложим люта чушка под езика — каза господинът и веднага я извади изпод мишницата и ми я сложи.
— Ще ти хвърлим светулки в очите, та да ослепееш — тъй каза господинът и ми хвърли една шепа счукани светулки в очите.
— Ще ти сложим тръни в ушите, та да станеш глух — каза господинът и ми набучи в ушите големи тръни от това дръвче, което прилича на храст и което наричат Христов венец.
— Ще ти намажем корема с гъша мас, та да ти се стоплят глистите и да ги изхвърлиш навън — тъй каза господинът и ми хвърли буца гъша мас на корема.
Продължи да нарежда:
— Ще ти забием две свещи в носа, та да ти замирише на стари светци — точно тъй ми каза господинът и ми забоде две големи миртови свещи в дупките на носа.
Като ме омагьосаха така и ме превърнаха в същински денк, господинът и дойката започнаха да ме гъделичкат по петите с пера. Толкова ми беше смешно, че свещите се клатеха и капеха по лицето ми. Дойката не ме защищаваше, а продължи да помага на проклетия магьосник. Аз се смеех и плачех като койот от болката от капещия по лицето ми восък. Сигурно кръвта бликаше от ушите ми и образуваше двете червени нишки сякаш от вълна.
— Виждаш ли — рече господинът на дойката, — с тези нишки ще можеш да му шиеш гащите и да кърпиш старите му цървулки, за да си топли гъдела от пясъка по пътищата, когато ходи. Само така нямото ще си забрави глупостите.
— Ама… ще му мине ли? — попита дойката с треперещ глас.
— Трябва да му мине — увери я господин магьосникът и ме прегърна като смъртник.
Тогава извиках като осъден. Извиках така, че се събудих напълно. Събудих се и чак виждах звездички от болката в сърцето.
Наистина се събудих уплашен. А на дойката ми й стана толкова мъчно, че стана и дойде, горката, при одъра ми, за да ме успокои, като ме галеше по главата.
— Не плачи, сине, успокой се — започна да нарежда. — Всяка нощ ме дразниш с твоите писъци и отчаяни викове. По-добре заспи, никой не те смущава? Ние сме сами. Ти си спиш на твоя одър, а аз си спя на моя. Както винаги. Хайде заспи, та да си почине болното ти въображение… Горкото ми нямо момче!
Стана и отиде да простира дрехи в двора. После веднага влезе в кухнята, за да смели никстамал[133]. Чух я да си свирука. Обичах да я слушам как си свирука, докато мята питките върху горещата подница и докато меси тестото от никстамал.
Чак когато слънцето беше изгряло, тя влезе да ме събуди.
— Ставай — тъй ми рече — Ставай, момченце. Търси те един господин. Иска да станеш. Било важно.
Спомням си, че при тези думи очите ми изскочиха от страх. И дни наред не поисках дори да отида до вратата. Криех се зад дрехите, окачени на стената, за да понеса големия тупаник от дойката с оня камшик, дето виси на едно пиронче на стълба. Ставаше като бясна, когато кръвта й се качваше в главата. Но аз там си оставах, без да правя никому моите знаци и гримаси, дори и на кокошките, които влизаха в стаята да кълват пръстите ми, като ги мислеха за царевица и очите ми, които взимаха за огледала. На никого не исках да обръщам внимание. Страхувах се да дам да ме разберат дори със знаци. Каква глупост… Та нали никой не търси немите и ние сякаш почти не съществуваме. Толкова сме далеч от това, което всички смятат за живот.
Каква глупост, пак си повтарям, това за господина сигурно то беше измислила моята дойка, та да ме разсее. Но толкова ме наплаши, че никога не я попитах кой точно е бил. Дали господин слънце, господин гръм или господин магьосник? Не зная. С кого тръгна тя тогава, когато ме изостави? Дори сега, вече стар от влачене по пътищата, не го разбирам. По-добре да продължа да прося милостиня от тия, дето би трябвало да я просят за себе си. Такива нещастници са всички тукашни хора!
(Из „Пропадналият живот“ — 1960 г.)
Въпреки че е лято, свеж пролетен вятър облъхва столичните улици. В такова време ме обзема желание да се позабавлявам. Тръгвам бавно по пълните с хора улици. Не, още няма да започвам. Аз съм висок и рус. Името ми е Каутман. Качвам се на ескалатора както всеки ден. Обичам да ходя в този магазин, защото тук идват много красиви жени. Вече съм горе. Решавам да започна. Две-три минават покрай мен. Не им обръщам внимание, защото не са по вкуса ми; или са много дебели, или пък кльощави. Аз си падам по приятно закръглените блондинки. Задава се друга, светлокестенява, и си я бива в тялото. Оглеждам я хубаво, ала в последния момент я оставям да отмине. Предпочитам да почакам още малко, защото съм сигурен, че ще се върне. Ето я. Заставам срещу нея и се взирам право в сините й очи. От пръв поглед забелязвам, че е естествено руса. Тя се усмихва и открива ред хубави едри зъби. Така започва всичко.
Ставам невидим, обичам да гледам, несмущаван от чужди погледи. Очите ми проникват под дрехите й. Има хубав стегнат бюст и бяла кожа. Оставям я да ме отмине. Спира се до прозореца с гръб към мен. Краката й са като изваяни, със заоблени и нежни мускули. Едва се сдържам да не я докосна. Отгатвам, че е омъжена. Доволен от наблюдението, минавам отпреде й, за да я погледна отново в очите. Разбирам, че мъжът й е дебел и стар. Съвсем подходяща жертва е. Отивам до ескалатора и пак ставам видим за хорските очи. Тръгвам към нея, като си давам вид, че съм се загубил, опитвам се да се усмихна. Не я питам нищо, само й казвам: „Върви след мен.“
Слизам по стълбите, без да се обръщам назад, сигурен съм, че ме следва. Завивам в първата пряка, вървя още две пресечки и влизам в къщи. Хазяйката ми живее долу, а моята стая е горе. Тя ни вижда, но не казва нищо. Никога нищо не казва, защото ми има страха. Спирам пред отворената врата на моята стая. Жената влиза и аз бавно затварям след нея. Тя мълчи, явно разбира, че не обичам много приказки. Ще бъда добър към нея, само една малка шега и нищо повече. Правя й знак и тя започва да се съблича. Както е гола, прилича на статуя. Обилната светлина и силният вятър, които нахлуват през прозореца, ме дразнят. Въздъхвам и пада нощ, на небето изгрява пълната луна. Сега вече обстановката предразполага. Поглеждам жената в очите, те наистина са странни.
Тя започва да се облича. Въздъхвам пак и денят се връща. Продължавам да лежа, както съм съблечен. Тя вече се е облякла и аз й нареждам: „Иди в магазина и доведи още петдесет такива като теб.“ Тя отваря послушно вратата и излиза. Знам, че най-много след петдесет минути ще се върне с останалите. Обмислил съм всичко предварително. Скачам от леглото и се стоварвам с тъп удар на пода. Сега съм от мрамор и лежа неподвижно. Гледам се и ми е смешно, че съм се превърнал в статуя. Изведнъж се сещам, че всеки момент може да дойдат. Оставям статуята да си лежи в предишното положение и се превръщам в кестеняв нисък мъж на име Китм. Облечен съм в сив костюм и нося тъмни очила. Чувам множество стъпки, бързо отварям шкафа и се пъхвам вътре. Поглеждам през дупката, която съм пробил специално за случая. Появява се русата, следвана от цяла върволица жени, от всички бои и типове: руси, кестеняви, черни, грозни и красиви. Ядосвам се, исках всички да са хубави и блондинки. Сега ще им дам да се разберат. Те се струпват ужасени около статуята на пода. Явно, очаквали са съвсем друго. Повдигат, полагат я внимателно на леглото и започват да я опяват. Но изведнъж се сещат, че са излъгани и се нахвърлят върху русата. Почват да я ругаят, да разкъсват дрехите й, да я удрят. Е, хубаво се позабавлявах. Долу хазяйката отчаяно вика полиция.
Иска ми се да продължа да обръщам всичко с главата надолу. Излизам на главната улица, където движението е най-натоварено. Сядам в едно кафене да пийна нещо разхладително и да измисля някоя друга шега. Ето, хрумна ми нещо: ще се превърна в кон. Готово, сега съм един красив черен кон с лъскава грива. Запътвам се към регулировчика. Съсредоточен под зеления си чадър, той не ме забелязва. Включил е зелената светлина. Потупвам го и като ме вижда, мигом се строполясва в несвяст. Колите продължават да си се движат, а перпендикулярната улица се задръства, огласяна от клаксоните, които неистово свирят. Минувачите се забавляват от сърце. Регулировчикът идва на себе си и изважда револвера, ала аз с един скок изчезвам от погледа му.
Продължавам да вървя по главната улица. Един автобус лети към мен и задъхано пухти, шофьорът отчаяно натиска спирачката, но вече е късно и рейсът минава отгоре ми. Всички искат да видят какво ми се е случило, а аз възторжено изцвилвам и се отдалечавам в лек тръс. Мисля си, че след малко полицията настървено ще се втурне да ме преследва. До мен изскърцва друга спирачка. Чувам вой на сирени. Това са преследвачите, които вече летят по петите ми. Играя си с тях и ги отвеждам до една задънена улица. Затварят ми пътя. Още миг и ще ме пипнат. Изкушава ме мисълта да се предам, а след това, в участъка, да им се изплъзна. Но, от друга страна, ми се иска да продължа играта. Когато виждам, че вече ще надянат примката на врата ми, изчезвам.
Отново съм кестенявият нисък мъж и пътувам на задната седалка в един автобус. Всички разпалено обсъждат случилото се, някои се смеят, други са изплашени. Смятат, че съм някакво същество от друга планета. Не мога да се сдържа, като чувам това, и избухвам в гръмогласен смях. Всички се обръщат назад. Аз кротко си седя там, само че вече съм черният кон, за когото току-що бяха говорили. Всички онемяват, облени в студена пот. Шофьорът рязко удря спирачката. Скачам на улицата и се спускам след едно дете, което носи мрежа портокали. Щом ме вижда, то хвърля мрежата и си плюе на петите. Сдъвквам един портокал, но кората ми загорчава и я изплювам. Регулировчикът е с гръб към мен. Приближавам се безшумно и изцвилвам в ухото му. Сетне изчезвам с един скок.
Славата ми се е разнесла по-бързо и от вятър. Цяла войска е вдигната на крак и усилено ме търси. Самолети летят ниско, танкове патрулират из улиците, въоръжени войници претърсват сградите. По спирките се трупат хора. Предусещам, че скоро ще настъпи паника. Магазините са затворени по-рано от обикновено. Решавам да се предам. Близо съм до кафенето, в което бях седнал да пийна нещо разхладително. Обкръжен съм, един полковник ме хваща. Не оказвам никаква съпротива. Готово, вече съм пленник. Той ме стиска здравата. Под натиска на ръцете му започвам да се смалявам и да омеквам. Превръщам се в едно безобидно конче от въздух. Пук! Полковникът гледа в ръцете си, които напразно стискат парчетата въздух. А аз отново се озовавам в кафенето, пак съм жаден и си поръчвам още едно разхладително.
Всички люде, заинтересовани камилата да мине през иглено ухо, трябва да запишат името си в списъка на покровителствуващите опита Никлаус.
Отделил се от групата смъртоносни мъдреци, от тия, които боравят с урания, кобалта и водорода, Арпад Никлаус насочва своите сегашни изследвания към милосърдна и съществено човечна цел: да спаси душите на богатите.
Той предлага научен план, съгласно който да разложи на струя от електрони една камила и да я провре през иглено ухо. Приемателен уред (по начало твърде подобен на телевизионен екран) ще обединява електроните в атоми, атомите в молекули и молекулите в клетки и незабавно ще възстанови камилата според първоначалната схема. Никлаус вече постигна капка тежка вода да смени мястото си, без той да я докосне. Също тъй можа да изчисли, доколкото позволява щекотливостта на материята, квантовата енергия, излъчвана от камилското копито. Струва ни се безполезно да утежняваме тук читателите с тая астрономическа цифра.
Единствената сериозна трудност, с която се сблъсква професор Никлаус, е липсата на собствен атомен завод. Такива съоръжения, просторни като градове, са неимоверно скъпи. Но специален комитет вече се заема да уреди паричния въпрос чрез всеобщо събиране на средства. Първите постъпления, все още малко боязливи, служат да поеме издаването на хиляди брошури, бонове и обяснителни диплянки, а също и да предоставят на професор Никлаус скромната заплата, позволяваща му да продължи своите теоретически изчисления и изследвания, докато се построят огромните лаборатории.
В настоящия час комитетът разполага само с камилата и иглата. Понеже дружествата за защита на животните одобряват замисъла, безобиден и дори здравословен за всяка камила (Никлаус говори за вероятно възродяване на всички клетки), зоологическите градини из страната предложиха цял керван.
Що се отнася до иглата, Арпад Никлаус се показа много горд и я счита за крайъгълен камък в опита… Това не е каква да е игла, а чуден предмет, роден от неговата трудолюбива дарба. На пръв поглед би могла да се вземе за най-проста и обикновена игла. Госпожа Никлаус, давайки доказателство за тънък хумор, си прави удоволствието да замрежва с нея дрехите на своя съпруг. Но стойността й е непомерна. Изработена е от някакъв изумителен, все още некласиран метал, чийто химически знак, едва-едва загатнат от Никлаус, сякаш дава да се разбере, че става дума за тяло, съставено изключително от никелови изотопи. Това тайнствено вещество накара учените мъже много да умуват. Има ги и такива, които поддържат смехотворното предположение за синтетичен осмий или за необикновен молибден, или пък такива, които се осмеляват да оповестят на всеуслушание думите на някакъв професор завистливец, уверяващ, че бил разпознал метала на Никлаус във вид на съвсем мънички кристални гроздове, впити в плътни сидеритни маси. Знае се с положителност, че иглата на Никлаус може да издържи триенето на електронна струя със свръхкосмична скорост.
В едно от тия обяснения, тъй приятни за непонятните математици, професор Никлаус сравнява камилата по време на прехода й с паякова нишка. Казва ни, че ако използваме тая нишка да изтъчем платно, би ни потрябвало цялото звездно пространство, за да го разстелем и че видимите и невидими звезди биха увиснали по него като пръски роса. Гореупоменатото кълбо се измерва с милиони светлинни години, а Никлаус предлага да го размотае за някакви си три четвърти от секундата.
Както може да се види, замисълът е напълно осъществим и даже бихме казали, че е прекалено научен. Той има вече благосклонността и моралната подкрепа(все още непотвърдена официално) на Междупланетната лига, председателствувана в Лондон от изтъкнатия Олфас Стапледон.
Пред вид естественото очакване и нетърпение, които предизвика навсякъде предложението на Никлаус, комитетът проявява подчертан интерес и обръща внимание на всички заможни люде по земята с цел да не позволяват да бъдат изненадвани от мошеници, които прекарват умрели камили през тесни отвърстия. Тия особи, на които окото им не мигва да се нарекат хора на науката, са просто измамници, тръгнали на лов за обнадеждени непредпазливци. Те постъпват по крайно просташки начин: разлагат камилата във все по-леки разтвори от сярна киселина. После с парна клепсидра прецеждат течността през игленото ухо и си мислят, че действително са извършили чудо. Както може да се види, опитът е безуспешен и никак не си струва да бъдат поемани разноските му. Камилата трябва да бъде жива преди и след невъзможното преместване.
Вместо да топят тонове свещи и да пилеят пари за неразгадаеми благодеяния, лицата, заинтересовани от вечния живот и собственици на един притесняващ ги капитал, трябва да вземат под свое покровителство разлагането на камилата, което е научно, очебийно, и в крайна сметка печелившо. Да се говори за щедрост в тоя случай излиза съвсем неуместно. Човек трябва да затвори очи и да отвори широко кесията, съзнавайки, че всички разходи ще бъдат съразмерно покрити. Наградата ще бъде еднаква за всички приносители, а спешното е да се приближи колкото е възможно датата на връчването.
Общият сбор от необходимия капитал не може да бъде предвиден чак до непредвидимия край, а професор Никлаус съвсем честно отказа да работи с бюджет, който да не е в основата си разтеглив. Записаните трябва да внасят търпеливо, и то години наред, своите дялове капиталовложения. Нужно е да се договарят хиляди специалисти, управители и работници. Трябва да се основат областни и национални подкомитети. И уставът на една колегия от следовници на професор Никлаус не само трябва да бъде предвиден, но и подробно осигурен бюджетно, тъй като опитът може разумно да се проточи в продължение на няколко поколения. В това отношение не е излишно да се посочи преклонната възраст на учения Никлаус.
Както всички човешки намерения, опитът Никлаус предлага два вероятни резултата: провал и успех. Освен че ще опрости въпроса за личното спасение, успехът на Никлаус ще превърне съпритежателите на такова мистично преживяване в акционери на баснословно сдружение за превоз. Ще бъде много лесно да се усъвършенствува разлагането на човешките същества по евтин и приложим начин. Утрешните хора ще пътешествуват през големи разстояния мигновено и безопасно, разтворени в електронни повеи.
Но възможността за неуспех е още по-ласкателна. Ако Арпад Никлаус е производител на химери и подир смъртта му го преследва цяло едно племе от измамници, неговото човеколюбиво дело само̀ ще превъзнесе величието му, подобно на геометрическата прогресия или на пилешката тъкан, отглеждана от Карел. Нищо няма да му попречи да влезе в историята като славния основоположник на вселенското разпадане на капитали. И богатите, серийно обеднели от изнурителните капиталовложения, лесно ще влязат в царството небесно през тясната врата (игленото ухо), макар да не мине камилата.
Дължим на д-р Маргарет Л. Тайлър най-хубавите образи в този разказ. Нейната прекрасна поема „Симптоми-ориентири за най-общите лекарства за главозамайване и цефалея“ се появи в списанието „Хомеопатия“ (издавано от аржентинската медицинска асоциация по хомеопатия), год. XIV. бр. 32, април 1964 г. стр. 33.
Благодарим също така на Иренео Фернандо Крус, който по време на едно пътуване за Сан Хуан ни въведе в опознаването на манкуспиите.
Наглеждахме манкуспиите до късно, сега в летните горещини стават капризни и буйни, по-дребните се нуждаят от специална храна и им даваме подсладени овесени ядки в големи фаянсови съдове; по-големите сменят козината на гърба си, така че трябва да се поставят отделно, да се завиват с парчета одеяло и да се внимава през нощта да не се съберат с манкуспиите, които спят в клетки и получават храна на всеки осем часа.
Не се чувствуваме добре още от сутринта. Може би е от горещия вятър, който задуха на разсъмване, преди да изгрее това насмолено слънце, което цял ден грее в къщата. Трудно ни е да прегледаме болните животни — това се прави в единайсет — и да наглеждаме малките след обедната почивка. Струва ни се все по-трудно да вървим, да следваме навика; подозираме, че само една нощ невнимание може да е пагубна за манкуспиите и това ще е непоправимият провал в живота ни. Вървяхме, без да мислим, извършвахме едно след друго действията, наложени от навика, спирахме само за да хапнем (има парчета хляб върху масата и на лавицата в дневната) или за да се погледнем в огледалото, от което спалнята изглеждаше двойна. Нощем се просваме в леглото и навикът да си мием зъбите преди лягане отстъпва пред умората и едва успяваме да го заменим с посягане към лампата или лекарствата. Вън се чува как възрастните манкуспии обикалят в кръг.
Не се чувствуваме добре. Един от нас е „Аконитум“, тоест трябва да се лекува с аконитум във високи дози, ако например страхът му предизвиква главозамайване. „Аконитум е много силна буря, която бързо преминава.“ По какъв друг начин може да се опише контраатаката на едно безпокойство, което се поражда и от най-малкото нещо, просто от нищото. Една жена неочаквано се сблъсква с някое куче и усеща, че силно й се вие свят. Тогава — аконитум, и след малко остава само леко замайване със склонност да се върви назад (това също ни се случи, но тогава беше „Бриония“ — чувството, че потъваме със или през леглото.)
В други случаи е подчертан симптомът „Нукс Вомика“. След като занесем подсладените овесени ядки на манкуспиите, може би от прекаленото навеждане, за да напълним паницата, изведнъж изпитваме чувството, че мозъкът ни се върти, не че всичко се върти наоколо — както при обикновеното главозамайване, — а че зрителното поле се върти, съзнанието се върти в него като жироскоп в пръстена си, а отвън всичко е ужасно неподвижно, само дето бяга и не може да се улови. Мислехме дали това не е по-скоро картина на „Фосфорус“, защото освен това се изпитва ужас от миризмата на цветя (или на малките манкуспии, които слабо миришат на люляк) и физически съвпада с фосфорната картина — такъв човек е слаб, висок, непрекъснато желае да поглъща студени напитки, сладоледи и сол.
Нощем то не е толкова силно, помагат ни умората и тишината — защото обикалянето на манкуспиите увеличава тишината на лампата — и понякога спим до зори и се събуждаме с надеждата за подобрение. Ако някой от нас скочи от леглото преди другия, може да стане така, че слисани да присъствуваме на повторение на явлението „Камфора монобромата“, защото той мисли, че върви в една посока, а в същност върви в обратната. Това е ужасно — уж вървим право към банята, а изведнъж усещаме студения допир на високото огледало. Почти винаги го взимаме на шега, защото трябва да мислим за работата, която ни чака, и няма никакъв смисъл да се обезкуражаваме. Търсим хапчетата, изпълняваме без коментарии и отчаяние наставленията на доктор Арбин. (Може би тайно сме малко „Натрум муриатикум“. Това е типично — един натрум плаче, но никой не бива да му обръща внимание. Той е тъжен, сдържан, обича солта.)
Но кой може да мисли за тия безсмислици, когато работата чака в кошарите, в зимните клетки и във фермата? Леонор и Чанго вече вдигат шум навън и когато излязохме с термометрите и коритата за къпането, двамата се нахвърлиха на работата, като че ли искаха да се изморят по-бързо и да си осигурят следобедната почивка. Много добре го знаем, затова се радваме, че сме здрави и можем да вършим всичко сами. Докато това продължава и не се появяват цефалеите, можем да караме така. Сега е февруари, през май манкуспиите ще са продадени, а ние спасени за цялата зима. Още можем да продължаваме.
Манкуспиите много ни забавляват, донякъде защото са твърде проницателни и зли и донякъде защото отглеждането им е тънка работа, изисква голяма точност и внимание. Няма защо да прекаляваме, но ето един пример — един от нас изкарва манкуспиите-майки от зимните клетки в 6,30 сутринта и ги събира в двора със слама. Оставя ги да полудуват двайсет минути, докато друг изкарва малките от номерираните клетки, в които всяко животно има болничен лист, бързо проверява температурата им, връща в клетките ония, които имат температура над 37,1°, и по тенекиен улей пуска останалите при майките, за да сучат. Това може би е най-хубавият миг от сутринта, трогва ни веселието на малките манкуспии и майките им, шумното им бърборене. Облакътени на оградата на двора, забравяме наближаващото пладне, тежкия неизбежен следобед. Понякога малко ни е страх, като гледаме надолу в двора — съвсем определена картина на „Оносмодиум“, но после ни минава и светлината ни спасява от допълнителния симптом, от цефалеята, която се засилва с падането на мрака.
В осем часа е къпането, един от нас сипва соли за баня в коритата, другата нарежда на Чанго да донесе кофи хладка вода. Манкуспиите-майки не обичат къпането, трябва внимателно да ги вдигаме за ушите и краката, да ги държим като зайци и по няколко пъти да ги потапяме в коритата. Манкуспиите се плашат и настръхват — точно това целим, за да може солите да проникнат до нежната им кожа.
Леонор има за задача да нахрани майките и се справя чудесно; никога не сме забелязали да сгреши в разпределянето на порциите. Даваме им подсладени, овесени ядки и два пъти седмично — мляко с бяло вино. Малко се съмняваме в Чанго — струва ни се, че изпива виното; по-добре би било да прибираме бъчвата вътре, но къщата е малка, пък и тази сладникава миризма, която се увеличава по пладне.
Може би това, което правим, изглежда еднообразно и безполезно, ако не се променяше бавно в самото си повтаряне; през последните дни — сега, когато навлязохме в критичния период на отбиването — един от нас трябваше да признае, макар и с горчивина, ускорената поява на една картина „Силика“. Започва в същия миг, в който ни оборва сънят, усеща се губене на почвата, нещо като вътрешно стряскане, шемет, който пълзи по гръбнака към главата: също като пълзящото катерене (няма друго описание) на малките манкуспии по стълбовете на оборите. Тогава изведнъж над черната бездна на съня, в който сладко сме се потопили, ние се превръщаме в този твърд и безчувствен дирек, по който се катерят и си играят манкуспиите. А още по-лошо е, ако затворим очи. Така сънят бяга, но никой не спи с отворени очи, умираме от умора и само малко ако се отпуснем, усещаме шемета, който пълзи, едно люлеене в черепа, сякаш главата ни е пълна с някаква жива материя, която се върти около себе си. Като манкуспиите.
А това е толкова смешно, доказано е, че на болните от „Силика“ им липсва силиций, пясък. А ние в тази малка долчинка сме заобиколени от дюни, от всички страни сме застрашени от дюни, пък ни липсва пясък, когато понечим да заспим.
Срещу възможността това да се засили предпочетохме да загубим известно време, като си наложим строга диета; след дванадесет часа забелязахме, че реакцията е положителна и че работният следобед минава спокойно, освен може би някакво леко объркване на нещата, все едно че изведнъж предметите се изправят пред нас, без да помръднат; някакво чувство за изпъкналост във всяка равнина. Помислихме, че е преминаване към „Дулкамара“, но не можем да бъдем сигурни.
Във въздуха се носят космите на възрастните манкуспии, следобедната почивка отиваме с ножица и гумени торби в оградения с тел двор, където Чанго ги събира за стриженето. През февруари нощите са хладни, манкуспиите имат нужда от козина, защото спят опънати и не могат да се топлят като животните, които се свиват на кълбо. Въпреки това козината от гърба им пада, вятърът разнася едва видимите косъмчета, които гъделичкат ноздрите ни и ни преследват дори вътре в къщи. Тогава събираме манкуспиите и подстригваме козината им до средата, за да не ги оголим съвсем; когато тези косми, прекалено къси, за да се носят из въздуха, паднат на земята, те образуват жълтеникав прашец, който Леонор намокря с маркуча и събира на топка, а нея хвърля в кладенеца.
Един от нас междувременно трябва да чифтоса мъжките с младите манкуспии, да пренесе малките, докато Чанго брои парите от предния ден, да установи растежа на всяка манкуспия и да отдели изоставащите, за да ги подложим на усилено хранене. Това ни заема времето до свечеряването; остава само овесът за второто хранене, който Леонор разпределя набързо, и да затворим манкуспиите-майки, докато малките пищят и се дърпат към тях. Чанго се занимава с отделянето им, а ние вече сме на верандата и наблюдаваме. В осем вратите и прозорците се затварят; в осем оставаме сами вътре.
По-рано беше приятно, защото си разказвахме разни случки, мечтаехме. Но откакто не се чувствуваме добре, изглежда, че това е най-приятният час. Напразно се залъгваме с подреждането на аптечката — доста често подредените по азбучен ред лекарства се разбъркват, — но накрая винаги млъкваме около масата, зачели учебника на Алварес Толедо („Изучи себе си“) или на Хъмфрис („Хомеопатичен наставник“). Една от нас прекара с прекъсвания фазата „Пулсатила“, тоест често се проявява като непостоянна, плачлива, мнителна, раздразнителна. Това се проявява привечер и съвпада с картината на „Петролеум“, която е характерна за другия — състояние, в което всичко — предмети, гласове, спомени, преминават над него, като го вцепеняват и вдървяват. Така че няма шокове, само едно паралелно протичащо и поносимо страдание. После понякога идва сънят.
Не бихме искали в тези бележки да вложим растящ патос, някакво кресчендо, което избухва в патетично форте на големия оркестър, след което гласовете отслабват и отново настава преситен покой. Понякога нещата, които описваме, вече са ни се случили (като голяма цефалея „Глоноинум“ в деня, когато се роди второто поколение манкуспии), понякога стават сега или сутринта. Смятаме за необходимо да документираме тези фази, за да може доктор Арбин да ги прибави към нашите клинични истории, когато се върнем в Буенос Айрес. Не сме особено ловки, знаем, че неочаквано се отклоняваме от темата, но доктор Арбин предпочита да се запознае със страничните подробности на картините. Това леко драскане, което нощем чуваме по прозореца на банята може да е от значение. Може да бъде симптом за „Канабис индика“; известно е, че при канабис индика се наблюдават напрегнати усещания с нарушено чувство за време и разстояние. Може да е някоя избягала манкуспия, привлечена като всички други от светлината.
В началото бяхме оптимисти, още не сме изгубили надежда да спечелим добри пари от продажбата на младите животни. Ставаме рано, измервайки растящата стойност на времето в последната фаза, и в началото почти не ни засегна бягството на Чанго и Леонор. Без предупреждение, без да се съобразяват с правилника, тия копелета са избягали снощи с коня и двуколката и са задигнали одеялото на една от нас, карбидната лампа и последния брой на „Мундо Архентино“. По тишината в пасищата се досещаме за отсъствието им, трябва да побързаме да пуснем малките за сученето, да приготвим коритата за къпане, подсладените овесени ядки. През цялото време си мислим, че не бива да мислим за случилото се, работим, все едно че не сме сами и без кон, с който да преминем шестте левги до Пуан, с провизии за не повече от седмица. А след като в близките селища се разнесе глупавият слух, че отглеждаме манкуспии, наоколо се навъртат само скитници и никой не смее да се приближи от страх от болести. Само като работим и сме здрави, можем да оцелеем от това съзаклятие, което ни потиска към пладне, посред обяда (една от нас приготвя набързо консерва от език и грах, пържи шунка с яйца), и отхвърля идеята да не спим следобед, затваря ни в сенчестата спалня по-здраво, отколкото зад вратите с двойно резе. Едва сега ясно си спомняме, че не сме спали добре снощи, това странно прозрачно главозамайване, ако можем да употребим тази дума. Като се събуждаме и ставаме, като погледнем напред, виждаме как всеки предмет — например гардеробът — се върти с променлива скорост и непостоянно се отклонява на една страна (вдясно); докато в същото време, през водовъртежа, се вижда същият тоя гардероб да стои здраво и непоклатимо. Не е нужно много да се мисли, за да се познае в това картината на „Цикламен“, така че само след няколко минути лекарствата оказват въздействие и ние можем да вървим и да работим. Много по-лошо е да забележим рано следобед (когато предметите са си те, когато слънцето ги прегъва и образува остри изпъкналости), че в ограденото пасище на възрастните манкуспии настава безпокойство и шум, едно внезапно и тревожно отричане от необходимата за растежа почивка. Не искаме да излезем, високото слънце би предизвикало цефалея, как да приемем сега възможността за цефалея, когато всичко зависи от нашата работа. Но ще трябва да го сторим, безпокойството на манкуспиите расте и е невъзможно да стоим в къщи, когато от двора се носи нечуван досега шум; тогава се спускаме навън, защитени от коркови каски, разделяме се след припряно шушукане, една от нас изтичва към клетвите на майките, докато другият проверява резетата на вратите, нивото на водата в цистерната и да не се е появила някоя лисица или дива котка. Едва стигаме до входа на пасищата, и слънцето ни заслепява, олюляваме се като албиноси сред белите пламъци, искаме да продължим работата, но вече е късно, картината на „Беладона“ ни срива и ние хукваме изтощени към сянката на навеса. Задъхани, с червени пламнали лица, с разширени зеници. Силно биене на кръвта в мозъка и артериите. Остри бодежи и удари. Разтърсваща цефалея. На всяка крачка — тръсване надолу, сякаш има някаква тежест в тилната кост. Рязвания и бодежи. Остра болка; като че ли някой блъска мозъка ни; още по-лошо става, ако се наведем — все едно че мозъкът ни изтича, като че някой го блъска напред, или очите се мъчат да изскочат от орбитите си (като това, като онова, но никога както е в действителност). Още по-лошо става при шумове, разтърсвания, движения, светлина. Но ето че изведнъж тя изчезва, сянката и прохладата я премахват само за миг, изпитваме чудотворна благодат, желание да тичаме и да разтърсим глава, учудване, че само преди минута… Но работата чака и сега си мислим, че безпокойството на манкуспиите се дължи на липсата на прясна вода, на отсъствието на Леонор и Чанго — толкова са чувствителни, че сигурно по някакъв начин долавят това отсъствие, — и малко на промяната в сутрешните действия, на нашата неловкост и припряност.
Тъй като не е ден за стрижене, един от нас се заема с предварително планираното чифтосване и с проверката на теглото; лесно е да се установи, че от вчера малките рязко са влошили състоянието си. Майките се хранят зле, дълго душат подсладения овес, преди да се решат да захрупат топлата хранителна каша. Изпълнихме мълчаливо последните задачи, сега настъпването на нощта има друг смисъл, който не искаме да анализираме, вече не нарушаваме установения ред, все едно че Леонор и Чанго и манкуспиите са на местата си. Като затворим вратите на къщата, оставаме насаме с един свят без закони, освободен от събитията на нощта и зората. Влизаме боязливо и плахо, забавяхме момента, без да можем да го отложим, затова, потайни се избягвахме, но пред нас бе нощта, очакваща ни като око.
За щастие ни се спи, слънчасването и работата са по-силни от неопределеното безпокойство, заспиваме над студените останки от храна, които дъвчим с мъка, над парчетата пържени яйца и натопен в мляко хляб. Нещо пак драска по прозореца, по покрива като че ли се чуват бегли стъпки; не духа вятър, има пълнолуние и ако имахме петли, биха пропели преди полунощ. Лягаме си, без да говорим, като си разпределяме почти пипнешком последните дози лекарства. При угасена светлина — макар да не е точно така, защото светлината не е угасена, а просто липсва — къщата е като мрачна дупка, а навън — пълнолуние, искаме да си кажем нещо и успяваме само да се попитаме за утре, как ще си доставим храна, как ще стигнем до селото. И заспиваме. Не повече от час. Пепелявата нишка, която дърпа прозореца, едва се е преместила към леглото. Изведнъж сядаме в тъмното, слухтим в тъмното, защото така се чува по-добре. Нещо става с манкуспиите, шепотът се е превърнал в гневен или уплашен шум, различаваме острия вой на женските и по-гърления на мъжките, изведнъж млъкват и из къщата сякаш преминава порив тишина, тогава воят отново нараства в нощта и далечината. Не мислим да излизаме, достатъчно е, че ги чуваме, един от нас започва да се съмнява дали крясъците идват отвън или са тук вътре, защото има моменти, когато сякаш се надигат отвътре и тогава навлизаме в състояние на „Аконитум“, където всичко се обърква и нищо не е по-ясно от обратното на първото. Да, цефалеите настъпват с такава сила, че едва можем да ги опишем. Усещане за разкъсване, за изгаряне на мозъка, на кожата върху черепа, със страх, с треска, с мъчително нетърпение. Тежест в челото, сякаш там има нещо, което напира навън; сякаш всичко е изтръгнато през челото. Аконитумът е внезапен; див; още по-лошо, ако е причинен от студен вятър; с безпокойство, мъка, страх. Манкуспиите обикалят къщата, безполезно е да си повтаряме, че са затворени в оградените дворове, че катинарите са здрави.
Не забелязваме настъпването на зората, към пет ни оборва тежък сън, от който в определения час ръцете ни се измъкват, за да приближат към устата хапчетата. От доста време някой чука на вратата на всекидневната, ударите стават по-яростни, докато един от нас се оставя пантофите да се нахлузят на краката му и да го отведат до ключа. Оказва се полицията. Дошли са да ни съобщят за арестуването на Чанго; връщат ни двуколката; заподозрели кражба и отвличане. Трябва да се подпише някаква декларация, всичко е наред, слънцето е високо, в дворовете — пълна тишина. Полицаите гледат дворовете, един от тях запушва носа си с кърпичка, преструва се, че кашля. Съобщаваме им бързо, каквото ги интересува, подписваме и те си тръгват почти тичешком, минават далече от кошарите и ги гледат, и нас ни гледат, опитаха се да надникнат вътре (от вратата излиза застоял въздух) и си тръгват почти тичешком. Странно, че тия диваци не си напъхаха носа навсякъде, побягнаха като от чумави, вече препускат в галоп по страничния път.
Една от нас, изглежда, е решила, че другият веднага трябва да иде с двуколката да потърси храна, докато вършим сутрешната си работа. Качваме се неохотно, конят е уморен, защото са вървели без почивка, излизаме бавно и гледаме назад. Всичко е в ред, значи не манкуспиите са вдигали тая врява в къщата, ще трябва да напръскаме срещу мишки, просто невероятно какъв голям шум може да вдигне само една мишка нощем. Отваряме кошарите, отделяме майките, но има много малко овес и манкуспиите жестоко се бият, ръфат се по гърба и врата, бликва кръв и трябва да ги разтърваваме с камшик и с викове. След всичко това храненето на малките е трудно и недостатъчно, вижда се, че малките са гладни, някои от тях залитат или се облягат на телените мрежи. Намираме един умрял мъжкар пред клетката му — необяснимо. Конят също не иска да препусне в тръс, вече сме на десетина метра от къщата, а той продължава да върви бавно и да пръхти с наведена глава. Отчаяни, тръгваме обратно и виждаме как последните остатъци храна са стъпкани в блъсканицата и борбата.
Без да се инатим, се връщаме на верандата. На първото стъпало една малка манкуспия умира. Вдигаме я, поставяме я в кошница със слама, иска ни се да разберем какво й е, но тя умира с неясната смърт на животните. Катинарите не бяха отваряни, кой знае как се е измъкнала тая манкуспия, дали смъртта й е нейното бягство или е избягала, защото е умирала. Пъхнахме десет хапчета „Нукс Вомика“ в човката й — останаха там като мъниста, вече не може и да гълта. От мястото, където се намираме, виждаме един мъжкар, паднал на лапите си; опитва се да се изправи, но пак пада, като че ли се моли.
Струва ни се, че чуваме викове толкова близо до нас, че поглеждаме и под сламените столове на верандата; доктор Арбин ни е предупредил за животинските реакции, които се появяват сутрин, не бяхме мислили, че може да е такава цефалея. Болка в тила, отвреме-навреме вик — картина на „Апис“, болки като от ужилвания на пчели. Отмятаме глава назад или я заравяме във възглавницата (кой знае кога сме стигнали до леглото). Не сме жадни, но се потим; слабо уриниране, пронизителни крясъци. Като натъртени, всяко докосване ни боли; по едно време си подадохме ръце и беше ужасно. Докато постепенно отслабва и остава страхът, че може да се повтори в животински вариант, както стана веднъж — след пчелата, състоянието на змията. Два и половина е.
Предпочитаме да попълним сведенията, докато е светло, ако сме добре. Сега един от нас би трябвало да иде в селото, ако следобедът мине, ще стане много късно за връщане и ще останем сами цяла нощ в къщата, може би без лекарства… Следобедната почивка мълчаливо се утаява, в стаите е топло, ако отидем на верандата, отблъсква ни тебеширенобелият цвят на земята, навесите, покривите. Умрели са и други манкуспии, но останалите мълчат, само отблизо може да се чуе как пръхтят. Една от нас смята, че ще успеем да ги продадем, че трябва да идем в селото. Другият записва състоянията и вече не вярва много. Нека мине горещината, нека настъпи нощта. Излизаме почти в седем, има още малко храна под навеса, като отупваме чувалите, пада прах от овеса, който старателно събираме. Те го надушват и започват да се блъскат в клетките. Не се осмеляваме да ги пуснем, по-добре да сложим по няколко лъжици каша във всяка клетка, така изглежда, ще са по-доволни, така е по-справедливо. Дори не изкарахме умрелите манкуспии, не ни е ясно защо десет клетки са празни, защо част от малките са при мъжките в кошарата. Едва се вижда, в този сезон се мръква изведнъж, а Чанго ни отмъкна карбидната лампа.
Изглежда, че по пътя, срещу хълма с върбите, има хора. Сега е моментът да повикаме някой да иде в селото; още има време. Понякога си мислим дали не ни следят, хората са толкова прости и кой знае защо ни имат зъб. Предпочитаме да не мислим и доволно да затваряме вратата, сгушени в къщи, където всичко ни е по-близко. Иска ни се да погледнем в учебниците, за да предотвратим един нов „Апис“ или друго някое още по-страшно животинско проявление; оставяме вечерята и четем на глас, почти без да слушаме. Някои фрази се чуват по-ясно от други; навън също някои манкуспии вият по-силно от останалите, техният вой е яростен и пронизителен. „При Кроталус каскавела се появяват особени халюцинации…“ Един от нас го повтаря, радваме се, че така добре разбираме латинския, гърмяща змия, но то е едно и също — и кроталус, и каскавела означава змия. Може би учебникът не иска да впечатлява болните с прякото споменаване на животното. Но все пак го споменава, тая ужасна змия… „чиято отрова действува страшно силно“. Трябва да викаме, за да се чуваме сред шума на манкуспиите, и пак ни се струва, че са край къщата, по покрива, че дращят по прозорците, по рамките. Но вече не е толкова странно, следобед видяхме толкова отворени клетки, но къщата е затворена и светлината от трапезарията ни обгръща със студената си закрила, докато ние с крясъци поемаме знания. В учебника всичко е ясно, непосредствен език за болни без предразсъдъци, описание на състоянието — цефалея и силна възбуда, причинена от настъпването на съня. (Но за щастие не ни се спи.) Черепът притиска мозъка като желязна каска — добре казано. Нещо живо се върти в кръг вътре в главата. (Тогава къщата е нашата глава, усещаме как я дебнат, всеки прозорец е ухо за воя на манкуспиите навън.) Главата и гърдите са притиснати като от желязна броня. Нажежено желязо, забито в шемета. Не сме сигурни за шемета, светлината вече мъждука, малко по малко намалява, следобед забравихме да пуснем помпата. Когато вече не можем да четем, запалваме свещ до учебника, за да разберем кои са и другите симптоми, по-добре е да знаем, защото ако по-късно — „Остри парещи болки в дясното слепоочие, тая ужасна змия, чиято отрова действува с ужасна бързина“ (и това вече го четохме, трудно е да се осветява учебникът със свещ), „нещо живо се върти в кръг вътре в главата“, това също сме го чели и е така, нещо живо се върти в кръг. Не поглеждаме навън и ако някой от нас намекне макар и с жест за все по-растящия вой, веднага се връщаме към четенето, все едно че сме сигурни, че всичко това сега е там, където нещо живо се върти в кръг и вие срещу прозорците, в ушите — воят на умиращите от глад манкуспии.
По онова време живеех в малък хотел близо до Чарин Крос и прекарвах дните си в рисуване и четене на книги по окултизъм. В същност винаги съм бил запален по окултните науки, може би защото баща ми беше дълги години в Индия и освен една жестока жълта треска, донесе от бреговете на Ганг пълна колекция от трактати то езотеризъм. В една от тези книги прочетох веднъж фраза, която събуди любопитството ми. Не знам дали беше поговорка или афоризъм, но във всеки случай беше една тайнствена формула, която не можах да забравя: „Всички имаме двойник, който живее в антиподите. Но е много трудно да го срещнем, защото двойниците обикновено извършват противоположните движения.“
Фразата ме заинтригува, защото винаги съм живял, измъчван от мисълта за двойника. В това отношение имах само един случай, когато, качвайки се на автобуса, за нещастие седнах, срещу човек, който безкрайно приличаше на мен. Известно време се гледахме с любопитство, но накрая се почувствувах толкова неудобно, че слязох много спирки преди моята. Макар че тази среща не се повтори, тя докосна в духа ми тайнствената струна и темата за двойника се превърна в любимото ми размишление.
В интерес на истината, хрумваше ми също мисълта, че сред милионите същества, които населяват планетата, то няма да е странно, при една проста сметка на вероятностите, ако някои черти се повтарят. В края на краищата с един нос, с една уста, с чифт очи и някои допълнителни подробности не могат да се направят неограничен брой комбинации. Дубльорите например са един случай, който подкрепя донякъде теорията ми. По онова време беше модерно държавниците и киноартистите да наемат хора, подобни на тях, за да поемат те всичките рискове на славата. И все пак тази хипотеза не ме задоволява напълно. Представата ми за двойниците беше по-амбициозна — мислех си, че на тъждествеността на чертите трябва да отговаря тъждественост на темперамента, а на тъждествеността на темперамента — и защо не? — тъждественост на съдбата. Малкото дубльори, които имах възможността да видя, освен беглата физическа прилика — често допълвана с грим, — разкриват пълно отсъствие на духовно съответствие. Общо взето „дубльорите“ на големите финансисти бяха скромни хора, съвсем далеч от математиката. С една дума за мен двойникът беше едно по-пълно, по-въодушевляващо явление. Прочитането на текста, който току-що цитирах, допринесе не само за затвърдяването на идеята ми, но и за обогатяване на догадките ми. Понякога си мислех, че в друга държава, на друг континент, на антиподите, има същество, съвсем еднакво на мен, което извършва същите действия, притежава същите слабости, същите страсти, същите мечти, същите мании и тази мисъл ме забавляваше и дразнеше едновременно.
С течение на времето мисълта за двойника се превърна във фиксидея. Седмици наред не работех нищо и само си повтарях странната формула, като може би очаквах, че по някаква магия двойникът ми ще изскочи от недрата на земята. Скоро си дадох сметка, че се измъчвам излишно, че ако тези редове поставят една загадка, в същото време предлагат и разрешението й — да отпътувам за антипода.
Отначало отхвърлих мисълта за пътуването. По онова време имах много недовършена работа. Току-що бях започнал една мадона и освен това ми бяха предложили да декорирам един театър. Обаче минавайки веднъж край някакъв магазин в Сохо, видях на витрината един красив глобус. Купих го веднага и още същата вечер го изучих подробно. За голяма моя изненада установих, че антиподът на Лондон е австралийският град Сидней. Фактът, че градът е част от Британската общност, ми се стори добро предзнаменование. Спомних си също, че в Мелбърн имах една далечна леля, която бих посетил. Изникваха още много други все така безсмислени аргументи, като например една невероятна страст по австралийските кози, но истината е, че след три дни, без да казвам нищо на собственика на хотела, за да избягна неуместни въпроси, взех самолета за Сидней.
Едва се приземих и си дадох сметка колко абсурдно е било решението ми. По време на полета се върнах към действителността, засрамих се от химерите си и се изкушавах да взема същия самолет обратно. Отгоре на всичко разбрах, че леля ми от Мелбърн беше умряла преди години. След дълги разсъждения реших, че едно толкова уморително пътуване заслужава няколко дни почивка. В същност останах седем седмици.
Като начало ще кажа, че градът беше доста голям, много по-голям, отколкото си мислех, така че веднага се отказах да преследвам предполагаемия си двойник. Освен това какво бих могъл да направя, за да го срещна? Би било наистина смешно да спирам на улицата всеки минувач и да питам дали познава някой човек, подобен на мен. Щяха да ме вземат за луд. Въпреки това признавам, че всеки път, когато се намирах сред тълпата, на излизане от театър или в някоя обществена градина, не преставах да изпитвам известно вълнение и без да исках, внимателно оглеждах лицата. Веднъж, жертва на жестоко съмнение, следвах цял час един субект с моя ръст и походка. Отчайваше ме упоритото му нежелание да обърне лицето си. Накрая не издържах и го повиках. Когато се обърна, ми показа своята бледа безобидна физиономия, изпъстрена с лунички, която — защо да не го кажа? — ми върна спокойствието. Това, че останах в Сидней толкова чудовищно дълго време — седем седмици, не се дължи на желанието ми да продължа издирванията си, а на причини от друг характер: влюбих се. Странно нещо за човек, прехвърлил тридесетте, особено за англичанин, който се е посветил на окултизма.
Влюбването ми беше мълниеносно. Момичето се казваше Уини и работеше в ресторант. Несъмнено това беше най-интересната ми преживелица в Сидней. Изглежда, тя също почувствува към мен внезапно влечение, нещо, което ме изненада, тъй като винаги съм имал малък успех сред жените. От самото начало прие ухажванията ми и няколко дни по-късно вече излизахме заедно на разходка из града. Безполезно е да описвам Уини, само ще кажа, че беше малко ексцентрична по характер. Понякога се отнасяше с мен безкрайно непринудено, друг път обаче се объркваше от някои мои жестове или думи, нещо, което вместо да ме ядоса, ме очароваше. Реших да поддържам тази връзка с повече удобства и напуснах хотела, за да се преместя в една къща извън града, която си осигурих по телефона чрез една агенция.
Не мога да преодолея буйния романтичен полъх, който ме обзема, когато си припомня тази малка вила. Още от първия миг ме плениха спокойствието и вкусът, с който беше мебелирана. Чувствувах се като у дома си. Стените бяха украсени с прекрасна сбирка от жълти пеперуди, към които се привързах от пръв поглед. Прекарвах дните в мисли за Уини и преследвах чудни пеперуди в градината. По едно време реших да се установя окончателно в нея и вече бях готов да се снабдя с необходимите за рисуване материали, когато се случи нещо необичайно, може би необяснимо, на което аз упорито придавах прекалено голямо значение.
Стана една събота, когато Уини, след упорита съпротива, се реши да прекара края на седмицата в къщи. Следобедът протече оживено с обичайните мигове на нежност. На свечеряване нещо в поведението на Уини започна да ме безпокои. Отначало не разбрах какво точно беше и напразно изучавах лицето й, като се опитвах да открия някаква промяна, която да обясни притеснението ми. Скоро обаче си дадох сметка, че ме тревожи фамилиарността, с която Уини се движи из къщата. На няколко пъти се бе упътила без колебание към ключа за лампите. Дали ревнувах? Отначало бе нещо като мрачна ярост. Аз изпитвах истинска привързаност към Уини и ако никога не бях я питал за миналото, това се дължеше на плановете, които бях изковал за бъдещето й. Възможността да е била с друг мъж не ме болеше толкова, колкото възможността това да се е случило в собствената ми къща. В плен на безпокойствието, реших да проверя подозрението си. Спомних си, че един ден, когато тършувах из тавана, открих стара газена лампа. Веднага предложих да се разходим в градината.
— Но няма с какво да си светим — промърморих.
Уини стана и за момент застина нерешително насред стаята. После я видях да се отправя към стълбата и да се качва без колебание по стъпалата. След пет минути се появи със запалена лампа.
Последвалата сцена беше толкова груба и неприятна, че ми е трудно да я пресъздам. Истина е, че се вбесих, загубих хладнокръвие и се държах непристойно. С един удар повалих лампата с риск да предизвикам пожар и като се нахвърлих върху Уини, се опитах да й изтръгна насилствено едно въображаемо признание. Извих й китките и я попитах с кого и кога друг път е била в тази къща. Само си спомням невероятно бледото й лице, облещените й очи, които ме гледаха, както се гледа луд човек. Смущението не й позволяваше да произнесе звук и това удвояваше гнева ми. Накрая я наругах и й заповядах да си отива. Уини си взе палтото и прескочи прага тичешком.
Цялата нощ се упреквах за държането си. Никога не съм мислел, че се дразня толкова лесно и отчасти приписвах това на малкия ми опит с жените. Действията на Уини, които ме бяха накарали да кипна, ми изглеждаха, като размислих, напълно нормални. Всички вили извън града си приличат една на друга и най-естествено е в този вид къщи да има лампа и тази лампа да се намира на тавана. Избухването ми беше неоправдано и дори още по-лошо — невъзпитано. Да потърся Уини и да й поднеса извиненията си ми се стори най-почтеното разрешение. Беше напразно — никога вече не можах да се свържа с нея. Тя не бе ходила в ресторанта и когато отидох у тях, отказа да ме приеме. Настоявах толкова много, че накрая майка й излезе и ми каза неучтиво, че Уини не желае да има нищо общо с луди.
С луди? Нищо не ужасява повече англичанина от прозвището луд. Прекарах три дни във вилата, като се опитвах да подредя чувствата си. След търпеливи размишления започнах да си давам сметка, че цялата история е изтъркана, смешна и противна. Самата причина за пътуването ми до Сидней беше безразсъдна. Двойник? Каква нелепост! Какво правех тук, загубен, тъгуващ, замислен за една ексцентрична жена, която може би не обичах, и прахосвайки времето си в събиране на пеперуди? Как съм могъл да изоставя четките, чая, лулата, разходките си из Хайд парк, любимата мъгла на Темза? Здравият ми разум се възвърна, оправих за миг багажа си и на следващия ден пътувах за Лондон.
Пристигнах късно през нощта и от летището отидох право в хотела. Бях здравата уморен, изпитвах огромно желание да спя и да събера сили за очакващата ме работа. Какво блаженство да се почувствувам отново в своята стая! Понякога ми се струваше, че никога не съм я напускал. Останах дълго време, разположен удобно в креслото, като вкусвах удоволствието да седя отново сред нещата си. Погледът ми обхождаше всеки мил за мене предмет и го галеше с благодарност. Да заминеш е нещо голямо, но да се върнеш е прекрасно.
Какво привлече изведнъж вниманието ми? Всичко беше подредено, както го оставих. Но започнах да изпитвам живо безпокойство. Напразно се мъчех да разбера причината. Станах и огледах внимателно четирите ъгли на стаята. Нямаше нищо странно, но се усещаше, подушваше се някакво присъствие, някаква следа, на път да се изличи…
На вратата прозвучаха няколко почуквания. Слугата полуотвори вратата и показа глава.
— Обадиха се от „Мъндрейк клуб“. Казват, че вчера сте си били забравили чадъра в бара. Питат дали да ви го изпратят, или ще минете да си го вземете?
— Да го изпратят — отговорих машинално.
Веднага си дадох сметка за абсурдния отговор. Предния ден вероятно съм летял над Сингапур. Когато погледнах четките, почувствувах тръпки по цялото си тяло — бяха с прясна боя. Хвърлих се към триножника и разкъсах калъфа — мадоната, която оставих екипирана, беше завършена с майсторството на голям художник и лицето й, странно нещо, беше лицето на Уини.
Паднах смазан в креслото. Около лампата хвърчеше жълта пеперуда.