Евгений Велтистов
Победителят на невъзможното

Електроник — момчето от куфара

Куфарът с четирите дръжки

В една ранна майска утрин до хотел „Дъбчетата“ спря светлосив автомобил. Отвори се вратата и от колата изскочи човек, захапал лула между зъбите си. Като видя приветливите лица и букетите цветя, той смутено се усмихна. Този човек беше професор Громов. Почетният гост на конгреса на кибернетиците пристигна от Синегорск, сибирско градче, научен център, и както винаги реши да отседне в „Дъбчетата“.

Директорът на „Дъбчетата“, организирал тържественото посрещане, се зае с багажа. От зиналата паст на багажника стърчеше закръгленият край на голям куфар.

— Ъ-ъ, дори такъв мъжага като вас не може го вдигна — каза професорът, като забеляза, че директорът наднича в багажника. — Куфарът е много тежък.

— Нищо — отвърна директорът. Той прегърна куфара с мускулестите си ръце и го сложи на земята. Лицето му се зачерви. Куфарът беше дълъг, черен, с четири дръжки. По форма напомняше калъф на контрабас. Но надписите определяха точно съдържанието му: „Внимателно! Уреди!“

— Виж ти… — поклати глава директорът. — А вие как сте се справили с него, професоре?

— Повиках четирима носачи. Пък аз ръководех, — каза Громов.

— Запазихме ви същата стая. Не възразявате, нали?

— Чудесно. Много съм ви благодарен.

Директорът и трима помощници хванаха дръжките и отнесоха куфара на втория етаж. Професорът се изкачи след тях и е удоволствие огледа синкавите стени на стаята, удобната мебел, малката работна маса до широкия, колкото самата стена прозорец. Той усети, че в стаята мирише на бор и се усмихна.

Директорът натисна едно бутонче до вратата:

— Не е само боровият аромат. Ако искате, можете да си изберете мирис на цъфнала ливада, на теменужки, дори на студен ден. Това са бутоните за генератора на ароматите. За настроение.

— Всичко е чудесно, настроението е отлично — успокои го професорът.

— Така си и мислехме. Моля разполагайте се, почивайте си. — И директорът си излезе.

Професорът отвори прозореца. Заедно с шумоленето на листата в стаята влезе утринният ветрец и се заплете в прозрачните пердета. Под прозореца растяха здрави дъбчета, слънчевите лъчи се промъкваха през рошавите им калпаци и лягаха на светли петна върху земята. По-надалеч съскаха автомобилни гуми. Над дърветата избръмча малък хеликоптер — въздушно такси.

Громов се усмихна: никак не можеше да свикне с тези хеликоптери и пътуваше в обикновени таксита. Той видя, че градът се е разраснал и разхубавял. От гарата пътуваха покрай километрични цветни лехи, в безкраен коридор от зелени дървета, застанали неподвижни като при почетен караул. Накъдето и да погледнеш — все нещо ново: брезова горичка, редица стройни борове, ябълки и вишни в бяла премяна, цъфнали люляци… Градини висяха и над главите, по покривите на сградите, защитени от лошото време с прозрачни подвижни куполи. В междините на прозорците, които опасваха сградите като бляскави ленти, също имаше зеленина, увивни растения се бяха вкопчили в камъка и бетона.

— Дъбчетата подраснали — каза професорът, като гледаше през прозореца.

Да, много години не беше идвал в този град.

Той се наведе над куфара, отключи го, отвори капака. В куфара, върху мек синкав найлон, лежеше, изтегнато от глава до пети, момче със затворени очи. Изглеждаше дълбоко заспало.

Няколко минути професорът гледа заспалото момче. Не, ни един човек не би могъл изведнъж да се досети, че пред него е кибернетично момче. Чип нос, перчем на темето, дълги мигли… Синя куртка, риза, летни панталонки. Стотици и хиляди такива момчета тичат по улиците на големия град.

— Ето че пристигнахме, Електроник — меко каза професорът. — Как се чувствуваш?

Миглите трепнаха, отвориха се бляскави очи. Момчето се вдигна и седна.

— Чувствувам се добре — каза то с пресипнал глас. — Наистина малко ме разтресе. Защо бе нужно да лежа в куфара?

Професорът му помогна да излезе, почна да оправя костюма му.

— Сюрприз. Ти трябва да знаеш какво е сюрприз. Но за това ще си поговорим после… А сега една необходима процедура.

Той постави Електроник да седне на стола, извади под куртката му мъничък електрически щепсел на еластичен, разтегаем шнур и го постави в щекера.

— Ой! — дръпна се Електроник.

— Нищо, нищо, потърпи малко — успокоително каза професорът. — Това е необходимо. Днес ти ще се движиш много. Трябва да се подсилиш с електрически ток.

Професорът остави Електроник, отиде при видеотелефона и набра някакъв номер. Светна синкавият екран. Громов видя познато лице.

— Да, да, Александър Сергеевич, вече съм тук — весело каза Громов, като изпускаше кълба дим от лулата си. — Самочувствието ли? Превъзходно!

— Не ща — чу се зад гърба му пресипналият глас на Електроник. — Не мога така…

Професорът заплаши Електроник с пръст и продължи:

— Елате… Чакам ви… Предупреждавам, че ви чака сюрприз!

Екранът изгасна. Громов се обърна, за да попита момчето защо капризничи, но не успя. Електроник изведнъж припна от стола, изтича до прозореца, скокна на него и полетя надолу от втория етаж.

Следващият миг професорът беше до прозореца. Той видя как се мярка между дърветата синята курткичка.

— Електроник! — извика Громов.

Но момчето вече беше изчезнало.

Поклащайки глава, професорът извади от джоба очилата си и се наведе над розетката.

— Двеста и двайсет волта! — В гласа му прозвуча тревога. — Какво направих! — И хукна към вратата.

Като тичаше по стълбите, професорът забеляза учуденото лице на директора и успокоително му махна с ръка. Сега не му беше до обяснения.

До тротоара беше спряло такси. Громов дръпна изведнъж вратичката и се свлече на седалката. Като си поемаше дъх, каза на шофьора:

— Карай! Трябва да догоним момчето със синята куртка!…

… Така започнаха необикновените събития, които въвлякоха във водовъртежа си доста хора.

Бяла престилка или формули?

Живее в големия град едно обикновено момче — Сергей Сироежкин. Външността му не прави с нищо впечатление: кръгъл чип нос, сиви очи, дълги мигли. Косата му винаги разрошена. Мускулите, му не бият в очи, но са жилави. Ръцете му изподраскани и изпоцапани с мастило, обувките ожулени от футболните игри. С една дума, Сироежкин си е като всички тринайсетгодишни момчета.

Преди половин година Серьожка се премести в големия жълто-червен жилищен блок на Липова алея, а дотогава живееше на Грахова улица. Дори е чудно как сред сградите-великани можеше толкова дълго време да се запази последното островче на стария град — Грахова улица, с нейните ниски къщици и толкова малки дворчета, че винаги, когато децата подхванеха игра с топка, непременно счупваха някой прозорец. Но ето вече половин година, откак Грахова улица не съществува. Булдозерите сринаха къщиците и сега там действуват дългоръките кранове.

Серьожка харесваше новия си живот. Мислеше си, че в целия град няма толкова хубав двор: просторен като площад и зелен като парк. Цял ден скачай, играй, крий се, пак няма да ти омръзне. Пък ако ти омръзне, иди в работилниците, рендосвай, режи с трион, работи колкото си щеш. Или иди в залите за почивка, гони билярдните топки, чети списания, гледай телевизора, който виси на стената като грамадно огледало.

А ще дойде минутата на спокойната унесеност и той ще види над двора стремителните облаци-птици, облаци-планьори, облаци-ракети, които вятърът е понесъл в синьото небе. И направо над покрива ще прелети срещу него голяма сребриста машина — пътнически реактивен самолет, ще засенчи за миг с крилата си целия двор и пак така внезапно ще изчезне, само трясъкът ще отекне по покривите.

И новото училище — ето го насред двора — също много хареса на Серьожка. В класните стаи — бели чинове и жълти, зелени, сини дъски. Излезеш в коридора — отпреде ти стена от стъкло и небе с облаци, и дървета, и храсти. Просто ти се струва, че училището плува сред зелени вълни, сякаш е параход. И най-важното, най-интересното са сметачните машини в лабораториите. Големи и малки, прилични на шкафове, на телевизори и пишещи машини, те поздравяваха Сироежкин с веселото чукане на клавишите, приятелски му намигваха с разноцветните си очички и добродушно подсвиркваха безкрайната си песен. Заради тези толкова умни машини и името на училището беше особено: на младите кибернетици.

Щом Сироежкин дойде в новото си жилище, се записа в седми „Б“ и още не видял тези машини, каза на баща си:

— Е, извадих голям късмет. Ще конструирам робот.

— Робот ли? — учуди се Павел Антонович. — Че за какво ти е дотрябвал?

— Как за какво! Ще ходи за хляб, ще мие съдовете, ще готви обяд. Ще си имам такъв приятел!

— Ама че приятелство! — каза баща му. — Да мие съдовете…

— Но това е робот, механичен слуга — отвърна Серьожка.

И той още дълго разказва какви задължения може да възложи на робота, но баща му го прекъсна:

— Хайде, стига си фантазирал! Утре ще тръгнеш на училище и всичко ще се разбере.

— И ще чисти обувките — мърмореше Серьожка под одеялото.

А на другата сутрин Сергей вече беше забравил, че има намерение да прави робот. След училище той като вихър, се втурна в къщи, хвърли чантата в коридора и запъхтян, издекламира:

„А“ и „Б“ двамина

седяха на комина.

„А“ се свлече, „Б“ повлече.

Що остана на комина?

— Я виж ти! — засмя се баща му — Нашият кибернетик направи откритие. Според мене тази задачка я решават в детската градина.

— Добре де — каза Серьожка, — щом я решават в детската градина, ха я реши ти.

— Остави ме на мира, Серьожка! До сред нощ трябва да седя над чертежа.

Павел Антонович понечи да тръгне към стаята си, но Сергей се вкопчи за него като кърлеж.

— Не, ти не го усуквай! Кажи какво е останало на комина?

— Навярно. „И“? — Бащата вдигна рамене.

— Ето че разсъждаваш съвсем примитивно — каза важно Серьожка. — Да предположим, че „А“ е коминочистач, а „Б“ — печкар. Ако и двамата са паднали, как може да е останало „И“? То не е предмет, не можеш да го пипнеш или да го изпуснеш. — Сергей помълча малко и хитро се усмихна. — Но и ти си прав. Щом не си хвърлил от комина „И“, значи видял си го. Значи тази дума носи важна информация. А именно: тя означава тясна връзка между обекта „А“ и обекта „Б“. Макар това „И“ да не е предмет, то съществува.

— Заплетена работа — каза Павел Антонович, — но мисля, че се разбрахме.

— А според мене всичко е много просто, — продължаваше синът. — Всяка буква, всяка дума, дори всяка вещ, дори вятърът и слънцето носят информация. Ти например четеш вестника и научаваш новините. Аз решавам задача, служа си с формули и намирам отговора. Нейде в морето капитан управлява параход и гледа какви са вълните, какъв е вятърът. Всички правим едно и също: вземаме някаква информация и работим.

От тази „учена“ реч бащата направи неочакван извод:

— Значи, ако ти донесеш тройка и кажеш „аз всичко знаех“, трябва да повярвам не на думите ти, а на резултата, на бележника. Много мъдро правило!

— Е, сега вече няма да имам нито една тройка — убедително каза Сергей. — Ще изучавам всички машини.

Бащата се засмя, хвана Серьожка за раменете, завъртя го из стаята:

— Ах ти, водачо на роботи и държавнико! Искаш ли да вечеряш? Има вкусен компот.

— Какъв ти компот! Потърпи! Не съм казал най-главното. Още не съм си избрал какъв да стана: програмист или конструктор?

Те говориха цялата вечер, но пак не можаха да решат кое е по-добре. Серьожка не знаеше какъв да стане: инженер или математик? За какъв да се учи — за изчислител-програмист или за конструктор на тези бързомислещи машини.

Ако реши да стане конструктор, само след година Серьожа ще стои в бяла престилка над чертежите, със собствените си ръце ще сглобява машинните блокове — малки електронни организми. Щом поиска, ще се научи да прави каквато си ще машина. Автомат за топене на стомана, или диспечер на самоходни комбайни, или помощник на лекар. Може и телевизионен апарат, който предава репортаж от космоса, и от дъното на океана, и под земята.

Само едно неудобство смущаваше Сироежкин: бялата му престилка винаги трябва да е идеално чиста. Всяка прашинка, всяко влакънце, дори обикновеният прах могат да изпортят при сглобяването цялата машина. А в характера на Сироежкин не е да следи за разните влакънца и прашинки.

Учениците програмисти прекарваха часовете в училище по-другояче: на дъската и в тетрадките атакуваха уравнения и задачи. Защото те трябваше да съставят на езика на математиката програмите за работа на машините, които сглобяваха конструкторите. Може би на пръв поглед това да не е така интересно, както създаването на всемогъщите автомата, но математиците твърде разпалено водеха сраженията. За нищо на света не биха сменили оръжието си — теоремите и формулите — и бяха много горди, когато излезеха победители.

И така, схеми или формули? Това трябваше да се реши окончателно не в момента, не днес, а наесен. Но Серьожка постоянно беше разкъсван от противоречиви желания. Имаше дни, когато в него се разгаряше страстта към математиката, и той с часове седеше над учебниците. С гордост показваше на баща си как се е спранил с най-трудните задачи и те започваха да си играят, като съставяха уравнения от самолети и автомобили, от животни в зоологическата градина и дървета в гората.

А после съвсем неусетно страстта към математиката се изпаряваше и Сироежкин като магнит го притегляха вратите на лабораториите. Избрал удобен момент, той влизаше в тях заедно с някой чужд клас, сядаше в ъгъла, наблюдаваше как манипулират с детайлите по-възрастните момчета. Пее и свири песента си сметачната машина, святкат крайчетата на окото й и Сироежкин се чувствува добре.

След такива увлечения по техниката неизбежно се случват неприятности: баща му трябва да се разписва в бележника. Павел Антонович гледа укорително сина си и клати глава. Сергей се извърта назад, внимателно разглежда библиотечния шкаф, свива рамене:

— Е, не излезе задачата… Какво чак толкова? Тези глупави пешеходци. Отиват, почиват, качват се на влака…

— А сега реши ли я?

— Реших я — с досада казва Серьожка. — Изобщо не мога дълго да се занимавам с тия уравнения… Главата ме боли.

Но никакви извинения не помагат, трябва да се седи над сборника със задачи. Серьожка чете и препрочита петте реда за градинаря, който получил богата беритба на ябълки и круши, а си мисли за кучето, което в тъмното дълго тича след него. Той тихичко му подсвиркваше и все се оглеждаше: тича ли? Кучето ту ситнеше след него, ту се спираше, сядаше на задните си крака и някак тъжно гледаше Серьожка. На гърдите си имаше бяло триъгълно петно, едното му ухо стърчеше, а другото сякаш се беше счупило по средата.

При входа Серьожка се приготви да го вземе на ръце, но то нещо се изплаши, отскочи и побягна.

И пак Серьожка гледа тъпо в сборника със задачите, търкаля до масата писалката. После затваря шумно книгата, бързо слага всичко в чантата. Той е намерил най-простото решение: „ще препиша от Професора“.

Професора, или Вовка Каролков, — седи на един чин със Сироежкин. Тетрадките му сякаш са приготвени за изложба или за музей: нито мастилено петно, нито поправки, само усърдно изписани ситни букви и цифри. Пък и самият стопанин на тетрадките би могъл да прави сеанси в музея. Професора знаеше за всичко на света — като почнеш от молюските и свършиш с космоса. Но не се перчи, никога не вири нос пред другарите си. За него най-главното в живота е математиката. Като види някое уравнение, Професора забравя за всичко на света. Вярно, когато Серьожка не може да се справи със задачата, Професора слиза от своите висоти и подсказва решението. Затова трябва да го бутнеш малко по-силно в хълбока.

Но между съседите по чин нямаше особена дружба. Професора дружеше с Макар Гусев, който седеше на първия чин и затуляше за останалите цяла четвърт от дъската. Интересна беше тази двойка: слабият, блед, най-малък в класа Професор, известен с пускането на саморъчно направени ракети, с разните си остроумни хрумвания, и якият, румен с юмруци като пъпеши Макар Гусев. Той, Макар, хвалеше приятеля си, а понякога дори му подсказваше изненадващи идеи: предлагаше му да направят ски с моторче, да сварят лимонено масло и така нататък. Макар също нямаше никакви съмнения за бъдещето си. Когато станеше дума за това, той демонстрираше своите мускули и казваше: „То се знае, ще се занимавам с машини. Виж на Професора главата е особена. Нека си я блъска. Пък аз хич и не искам да зная за тези премъдрости.“

Докато Професора беше симпатичен на Серьожка, дангалакът Гусев му бе похабил не малко нерви. Фамилното име на Серьожка още при първата им среща се стори на Макар премного интересно и после не му даваше покой, сякаш го гъделичкаше.

— Здравей, Сироежкин! — с неукрепнал басов глас викаше високо още от далеч Макар. — Ядеш ли сирене или не ядеш?

Ако Серьожка кажеше, че не яде, Макар продължаваше:

— Тогава трябва да си Сирокракин, Сироръкин или Сироушкин!

Сергей опитваше да отговори утвърдително, но и тогава Макар не се успокояваше и викаше високо:

— Внимание! Иде Сир Сиреневич Сиренев, същият е и Серьожка Сироежкин, голям специалист и любител на всички видове сирене в цял свят. Кажете, моля, какво ядохте на закуска?

И тогава Серьожка реши да не казва нищо и мълчаливо се качваше в класната стая. Но Гусев вървеше по петите му.

— Слушай, как те казват — Сироочин? Вчера забравих името ти и си блъсках главата цяла нощ. Сирокоткин? Сиромишкин? Сироскрипев?

Понякога Серьожка така го хващаше яд на този досадник, че му идеше да го удари. Но не искаше да почва пръв, а дангалакът с никого не се биеше. Оставаше да приеме метода на противника си. И Серьожка по време на урок леко шареше с тебешир по гърба на Макар — нали гърбът му стърчеше точно пред него. Класът се смееше, като гледаше думата „Гъсок“, а Макар подозрително се оглеждаше. В междучасието той почваше да гони Серьожка, но не можеше да хване по-пъргавия оскърбител и отдалеч го заплашваше с големия си юмрук.

Тези малки обиди веднага се забравяха, спираха кратките спречквания в ъглите, когато се появяваха Виктор Попов и Спартак Неделин от девети „А“. Колкото и да ти се иска, не можеше да се намери в училището човек, който да не знае тези големи математици. За тях се носеха легенди. Момчетата вървяха като табун след знаменитата двойка и си предаваха новините:

— Момчета, Неделин решил едно много мъчно неравенство! Всички си блъскали ума — и нищо, а той взел и го решил. А пък Спартак доказал една много трудна теорема!

А знаменитостите не обръщаха ни най-малко внимание на пищната си свита. Те спокойно се разхождаха из залата и взаимно си задаваха музикални задачи: тихичко си свирукаха или тананикаха мелодии и познаваха кой е композиторът. После звънецът удряше, вратите на девети „А“ се затваряха, и училището чакаше новини.

Новините бяха най-различни:

— Чухте ли? Неделин цял час спорил с учителя. Единият доказвал своето, другият — своето. Та чак докато удари звънецът.

— Добре му е на него, той знае всичко. А тук още не си седнал спокойно на мястото си и вече те викат на дъската.

— Видяхте ли, Спартак облякъл червената фланелка. Под ризата си личи. Пак ще вкара голове на биолозите!

— Та какво от това? Там се учат само момичета. Колко им са момчетата. И все са едни хилави. Не е кой знае какво да ни надиграеш… Попов си купил нова цигулка! Като подхване едни концерти, та не дава на съседите си да спят.

— Нали аз живея под Спартак. Два етажа по-долу.

Знаеш ли как той гърми на пианото! Цигулката не е нищо! Пианото на десетте етажа се чува.

— Какво си увесил тия очила? Да не искаш на Витка Попов да приличаш? Ваш Витка е слабак, футбол не играе. Гледай да не станеш на кожа и кости с тези очила. По-добре грам здраве, отколкото тон знания!

— Ти си слабак! Аз всяка сутрин правя гимнастика. И скочих по-далеч от тебе!

Както виждате, поклонниците на математиката от всички класове се разделиха на два лагера. Едни подражаваха на замисления и сериозен Попов, който гледаше иронично на шумните развлечения. Обожателите на живия, мускулест Спартак хвалеха спорта и се опитваха да съчиняват стихове, кой знае — по-добри или по-лоши от ония, които Неделин печаташе във всеки брой на стенвестника. Единственото, по което бяха на едно мнение и двата лагера, е, че математиката е основата на целия живот.

Сироежкин, разбира се, беше привърженик на веселия Спартак, макар той да не му обръщаше никакво внимание. А от Попов седмокласникът странеше след една случка. Серьожка тичаше по коридора, когато изведнъж вратата рязко се отвори и го прасна по главата. Случаен виновник за този удар — Виктор Попов — явно, беше зает с мислите си. Той дори не погледна към пострадалия, само каза вървешком:

— Ей, малкия, по-внимателно!

При тия думи Серьожка кипна от яд. Не защото на челото му излезе голяма подутина. Ядоса го самото обръщение.

— Виж кой бил големият! — … процеди през зъби Серьожка. — Ще те прасна по очилата, та да гледаш къде вървиш!

Попов се спря, погледна учудено непознатата фигура и неочаквано попита:

— А бе драка, я ми кажи по-добре какво е това „Алжебр и алмукабала“?

Сергей не отговори нищо. Той разкрачи по-широко крака и пъхна ръце в джобовете на панталоните си.

— Време ти е да знаеш, че това е математическо съчинение от девети век, което е дало името на алгебрата. — Попов гледаше кавгаджията с явна ирония. — И между другото, млади човече, професорите, които посещават нашето училище, ме наричат колега. Чу ли? Ко-ле-га.

С това всъщност спречкването свърши.

Витка Попов отдавна беше забравил всичко. А Сироежкин помнеше. И може би именно след този случай той си измисли следната история.

Ето че той след две години — на никого неизвестният деветокласник — отива в университета на математическа олимпиада. Взема лист хартия, чете условията на задачите. Десет минути — и подава на комисията изписания лист. В залата скърцат ли скърцат писалките, но той си излиза, дори без да погледне встрани. Комисията чете работата му и се чуди: „Кой е този Сироежкин? Никога не е посещавал математическите кръжоци, не е присъствувал на заседания на секцията и така леко, като играчка е намерил своите остроумни решения. Дори е чудно, че за него няма нерешаеми задачи…“

А на другия ден ще окачат плакат:

„Първото място зае ученикът от девети клас Сергей Сироежкин. Чест и слава!…“

Витка Попов ще научи за това и ще подаде ръка за помирение: „Извинявай, колега, такива задачи не можех да реша дори аз…“

Какво пък? Нима не може да се случи и такова нещо? Серьожка беше чел в една книга, че знаменитата теорема на Стокс се появила на бял свят, когато Стокс бил студент и отговарял на изпита на самия Максуел. Оттогава теоремата носи неговото име. И теоремата на Редей е доказана също на изпит. Така че защо да не може да бъде открита, един ден и теорема на Сироежкин?…

Но най-често, когато Сергей се замисляше какъв да стане, мислите му скачаха съвсем безразборно и той се чудеше на непостоянството си.

„Защо ни в клин, ни в ръкав започвам да мисля за Антарктида, за марките на Мадагаскар и забравям, че трябва да отида на училище? — философствува в такива минути Сироежкин. — Мога да мисля или да не мисля, да се уча или да мързелувам, да правя нещо или нищо да не правя. Защо, ако река, всичко излиза бързо и хубаво — и уроците, и разтребването в къщи, и кросът. Щом река, няма да стана нито математик, нито инженер, а — шофьор или геолог, или като татко и мама конструктор. В часовете по география ме тегли да замина на Север, да работя там в някой завод и да си почивам в стъклен санаториум. А по история — да правя разкопки на скитски могили, да търся стрели, щитове, копия и да разчитам древни пергаменти. И разбира се, винаги ми се иска да бъда космонавт!… Защо съм такъв, че сам не мога да се разбера?“

И Серьожка пита баща си:

— Татко, как ти разбра, че искаш да станеш конструктор?

Той го пита навярно за стотен път, макар че предварително знае всичко: как баща му завършил училището, после работил като шофьор на един сибирски строеж — карал големи самосвали, после постъпил в автостроителния и там срещнал майка му. И докато Павел Антонович — навярно за стотен път — с удоволствие си спомня младостта, Серьожка си мисли за своето:

„Кой знае защо някога всичко е било по-просто. Хората са знаели какво искат да станат, за какво да се учат. А сега стоиш като Иля Муромец пред камъка и се чудиш — на ляво ли да тръгнеш, на дясно ли или да хванеш направо? Дори съклет те хваща…“

И той пак си спомни онова куче, което тичаше след него в тъмното. Така дълго тича и на ти тебе — щом поиска да го хване, да го занесе в къщи, то офейка. Какво го прихвана глупавото, изплаши ли се?

— За какво мислиш? — попита баща му, като прекъсва разказа си.

— Татко, а кучето умно животно ли е? Разбира ли какво му говориш?

— Според мене, разбира. Когато слуша, разбира.

— А как човек да разбере какво чувствува?

— Навярно трябва да го научи да говори — шегува се баща му.

— Татко, повече не ми разказвай. Вече си спомних какво беше по-нататък… Татко, аз твърдо реших — ще стана ветеринарен.

— Е, както щеш! — Павел Антонович свива рамене и излиза от стаята.

Обиди ли се, какво ли му стана?

— А ветеринарен не е лоша специалност! — вика от другата стая баща му.

Не, не се е обидил.

Павел Антонович се връща с един том от енциклопедията.

— Сега ще прочетем за ветеринарите — каза той.

„Не е лоша! — усмихва се на себе си Сергей, докато баща му чете ма глас енциклопедията. — Да лекуваш разни котки и крави. Ама че работа!… Нищо не разбират тези възрастни. Кажеш нещо случайно, а те вече разплитат чорапа. А което наистина искаш да разбереш, това не знаят. Пък и откъде ще знаят как да разбираме кучешките чувства!… Какво все пак искаше онова бездомно куче? Защо избяга?“

Кой е той, шампионът?

В неделя Сироежкин стана рано. Не че имаше някаква неотложна работа. Просто утрото се случи толкова ярко, толкова свежо след нощния дъждец, че би било глупаво да се търкаля в леглото. В такова утро винаги чувствуваш, че ще се случи нещо радостно или необикновено: нали денят ще е дълъг и предълъг и много далеч е часът, когато ще те повикат да спиш.

В съседната стая беше тихо и Серьожка искаше неусетно да се измъкне от къщи. Колкото може по-внимателно хвана стегнатата брава, но тя все пак предателски щракна.

— Серьожа! — майка му го вика от съседната стая. Чула е щракането.

— Какво?

— Иди, моля ти се, за хляб. И не закъснявай за утринната гимнастика.

Гимнастиката е в осем. Свири сигналната тръба! На футболното игрище стои човек в червена фланелка. Това е майсторът на спорта Акулшин, той живее на третия етаж. Стои и чака да се съберат момчетата от всички входове. После бягане, скачане, игра на топка. Както виждате, гимнастиката никак не е скучна и Серьожка няма намерение да кръшка. А пък хлябът — това вече е задължение. Защо да ходи за хляб, когато може да поръча хляб за вкъщи по телефона? Майка му казва така: с възпитателна цел, та той, Серьожка, да не станел мързелив.

— Два хляба ли?

— Да, разбира се. Нали знаеш — чува се зад вратата.

— Сега ще разберем, една минутка! — високо казва Сергей и се хили, като си представя учудените лица на родителите си.

Той хваща телефонната слушалка, набира три нули по ред:

— Ало, бюро справки ли е? Къде мога да купя два пресни градски хляба?

— Къде живеете? — безстрастно пита автоматът.

— Лилова алея номер пет.

След няколко секунди мълчание автоматът със същия тон казва:

— Във вашия жилищен блок има хлебопродавница.

— Благодаря, че ми казахте — едва се сдържаше от смях Сироежкин.

— Какво каза? — вика баща му.

— Че хлябовете са още топли-топли! И вие да не закъснявате за гимнастиката.

— Че ние ни веднъж не сме закъснявали! — в един глас отговарят родителите му и се смеят на Серьожковата шега.

Вярно, на тази гимнастика всички възрастни отиват на драго сърце, дори пенсионерите. Изкачват се с асансьора на десетия етаж и излизат на покрива. Там е като на двор: цветя, храсти, а насред площадката и спортни уреди. Пенсионерите, разбира се, не се вдигат на халките, само клякат и махат ръце. Затова пък Серьожковият баща здравата прави „слънцето“ на лоста и хвърля в коша баскетболната топка.

В този ранен час на двора нямаше жива душа. Нямаше с кого да си побъбри, затова Сироежкин реши да иде на най-далечната хлебопродавница: може да срещне някого или да види нещо интересно…

Серьожка крачеше бавно под сенчестите липи. Отстрани човек можеше да си рече, че е потънал в мисли. Но не беше така. Той си играеше: вървеше по познатата улица и я виждаше като съвсем нова. Тук са посадени дървета, довчера ги нямаше. Тънички, съвсем сиви пръчици, и без листа. Но нищо, скоро ще наберат сила, ще зашумят на вятъра… А ето булдозерите са струпали купчина пръст — изравняват площадката. Докато не са сринали насипа, тук е удобно за криеница… Нейде се чува бумтенето на мотор. Трябва да затвори очи й да познае: автомобил ли е или мотор на хеликоптер? Трябва по-бързо да познае, докато шумът не е ясен. А после да провери познал ли е и да махне на хеликоптера с квадратчетата отстрани.

Долу, зад реката, се вижда оградата на стадиона. Серьожка го гледа, но вижда не стадиона, а каменните стени на римския Колизей. Сега той не е седмокласник в училището на кибернетиците, а храбър гладиатор; облечен е не с панталони и куртка, а с железни доспехи. Реват в подземието дивите зверове. Той трябва да се пребори с тигрите и лъвовете и да ги срази с меча си, за да остане жив. И чувствува тъга, като оня гладиатор, който всеки ден е излизал на арената да рискува живота си…

Не, по-добре стадионът да е не Колизей, а синхрофазотрон! Да, да, той е точно това, синхрофазотрон, най-голямата машина в света — кръгла като цирк, огромна. Вътре в нея вихрено се носят частици, от които е съставено атомното ядро. Разбира се, тези частици изобщо не могат да се видят с обикновено око. Ако атомът имаше размера на футболно игрище, ядрото му ще е колкото една топка. Едва вчера Сергей чу това на урока по физика. Но сега той не е просто Сергей, а физик! Ето, той взема фотоплаките, простреляни от частиците, и под микроскоп вижда следите, прилични на ярки, пухкави звезди. И започва да размишлява: „Чии са тези следи?… Каква частица е прелетяла? Хм, загадъчно…“

Изведнъж го удря в очите слънчев лъч и той забравя, че само преди минута е бил физик. Тъмнеят в далечината стените на Кремъл и ги охранява на високия бряг стрелецът Сироежкин. Минава висок старец с жезъл. Ами че това е самият Иван Грозни! Каква ли заповед ще даде на своя воин?

Грозни се спира и пита спокойно:

— Я ми кажи, приятелю, как да стигна до магазина „Хиляда и една стоки“.

— Н-не зная — разсеяно измърмори Серьожа. — Тоест, какво приказвам!… Зная! Направо, направо и после в ляво.

— Благодаря — каза, без ни най-малко да се учуди, старецът. И тръгна. Бавно. Спокойно. Но вече съвсем не като Иван Грозни…

Двата хляба бяха купени в края на Липова алея. На връщане, за да убие времето, Сергей игра на табели. На пръв поглед нищо особено: прочиташ табелата обратно и ето ти цялата философия. Но при това четене се получават такива странни думи, сякаш си се озовал в друг свят.

Така изглеждаха табелите, отразени в широките витрини. А се произнасяха така:

Тю брей, езика си можеш да счупиш!

Серьожка взе да си спомня филма, който беше гледал съвсем наскоро. Много интересен филм. „Среща на светове“. За антисвета. Започва с това, как една ракета от земята лети, наближава тайнствена планета и пуска за разузнаване летящ робот. Роботът започва да се спуска и изведнъж се взривява, също като атомна бомба. Оказва се, че този антисвят е устроен съвсем обратно на Земята, Слънцето и изобщо на Галактиката: и планетата, и нейните жители, и всичко, всичко останало се състои там от античастици — частици с противоположни заряди. Затова именно странният свят се нарича „анти“, тоест „против“. Това го открили космонавти, които долетели от Земята. „У нас електронът е отрицателен — казва командирът на ракетата, — а у тях положителен. Ако наши и техни частици се сблъскват, става взрив…“ И наистина, интересен е този антисвят: хвърли там един обикновен камък — и взрив, хвърли тояга — взрив, изпусни случайно нещо от ракетата — и пак взрив. Но докато космонавтите във филма разберат къде са долетели, пламва истинска война. Всички в киносалона седят и не мърдат. Нервите им са опънати — така майсторски всичко е заплетено във филма.

И ето какво още е интересно, та затова Серьожка си спомни за този филм. В антисвета всичко е обратно на нашето, дори дясно и ляво: там, където у нас е ляво, у тях е дясно. Жалко, че градовете на антимиряните бяха показани само отвисоко. Не можеш да разбереш дали и те имат табели. А пък сградите им са съвсем съвременни, приличат на пластмасови кълба. И ако и те все пак имат табели, те се четат от дясно на ляво…

Сергей се спря, поразен от откритието си. Той погледна табелите и тържествено произнесе, сякаш четеше заклинание:

За миг всичко наоколо се измени. Той стоеше на антиземя, четеше антитабели и гледаше през студеното стъкло антивитрини. А от стъклото към Серьожка гледаше античовек. Косите му причесани от дясно на ляво, джобът с копчето е от ляво, а часовникът — на дясната ръка.

— Здравей! — каза Сироежкин. — Зная кой си. Ти не си просто моето отражение, а си Ажоьрес. Сега закъснявам за гимнастиката, но друг път непременно ще си поприказваме. Бъди здрав, Ажоьрес!

Сергей помаха с ръка за сбогом и като получи същия жест в отговор, затича към къщи.

— Разбира се, прекалих, дето обещах, че ще си поговорим с него — мърмореше си той, като се върна от антисвета на Липова алея. — И все пак беше хубаво, че срещнах античовек. Почти античовек — добави той, след като помисли малко. — Във всеки случай главата си режа, че сърцето му е от дясната страна…

В двора на футболното игрище лудуваха малчугани. Всичко е ясно: изпуснал е гимнастиката. Хич нямаше да е лошо, ако беше потичал след топката, но какво да сториш, беше го задържал не кой да е, а античовек! И Серьожка, още щом сви зад ъгъла, разбра, че това откритие ще му донесе слава. До крайния вход той забеляза деца. Щом са се събрали, значи обсъждат нещо или си разменят ценности.

Така си и излезе: слушат Витка Смирнов. Витка стои гордо-гордо — вирнат нос, косите му разчорлени.

— Момчета! — каза Серьожка. — Аз току-що видях античовек!

За миг Смирнов се оказа съвсем сам, децата наобиколиха Сироежкин. Той трябваше няколко пъти да повтаря как е чел табелите отзад напред, как си спомнил за антнсвета от филма и видял във витрината Ажоьрес. Излезе, че всички бяха гледали „Среща на световете“, всички бяха забелязали, че в антисвета ляво и дясно са обратно на нашето, но никой дори не се беше досетил, че съвсем близко, буквално на две крачки може да открие нещо като античовек.

Откритието искаше незабавна проверка и затова компанията хукна към улицата да чете табелите по метода на Сироежкин и да се кълчи пред витрините. А Серьожка се затътри към къщи: и в същия момент, когато той сияеше в лъчите на славата, го повикаха от балкона.

Той безропотно изслуша укорите на майка си, нагълта набързо закуската си, отказа се да се вози по реката на крилатия параход (ракета) и се оживи едва когато реши, че непременно ще стане физик и ще изучава антисвета.

Но къде е този антисвят? Къде ще го изучава — на земята или непременно трябва да лети в космоса? И колко далече трябва да лети, и каква ракета ще е нужна, и как да избегне взрива?… Десетки въпроси се завъртяха в главата на Серьожа. Всички те искаха незабавно обсъждане. И Сергей изтича при Вовка Каролков, който знаеше всичко.

„Навярно там от сутринта стърчи Макар Гусев — помисли си Серьожка. — А щом той е там, никакъв разговор не може да се води. Само глупости. Как да се отърва от този Гъсок?“

За всеки случай Сироежкин прибягна към хипнозата.

— Гъсок, стой си в къщи! Гъсок стой си в къщи! — повтаряше той, като се качваше по стълбите на съседния вход.

Ето го! Предчувствието не беше излъгало Сироежкин: Гъсокът стърчеше насреща му. Той се занимаваше на площадката с една тръба, облепена с черна хартия. Като видя съкласника си, Гусев широко се усмихва и каза:

— А-а, Сироежкин, здравей! Виждаш ли тази тръба? Това е телескоп. Увеличава триста пъти. Наше изобретение, на мене и на Професора. Искаш ли, Сироежкин, пръв да видиш звездното небе?

— А къде е Професора? — делово попита Серьожа.

— Сега ще дойде. Ти гледай, докато тръбата е свободна.

Разбира се, в ясен слънчев ден никакви звезди не могат да се видят. Но Серьожа все пак се наведе, долепи око до кръглия отвор. Опари го, ослепи го слънцето. Огнени копия сякаш прободоха окото му. Сергей стоеше до прозореца, мигаше слисано и бършеше с длан стичащите се сълзи. Той искаше да ритне телескопа, но му дожаля за труда на Професора.

— Е, какво видя, а? — ехидно попита Гусев.

— Един пън като тебе! — в яда си каза Серьожка и изтича по стълбите. — Един шмекер като тебе! — викаше и тичаше той. — Не, гъсок! Дебел, много противен гъсок!

Макар не се затича да го гони. Той само показа глава през прозореца и изрева:

— Ще ти дам аз на тебе един гъсок. Само да ми паднеш!

Слънцето светеше галещо. Остро, ароматно миришеше на млада зеленина. Но светът изглеждаше на Серьожа сив и лош. Беше му горчиво, обидно. Той вървеше и си мислеше как да отмъсти на този дангалак, на този як, пълен с коварство Гъсок?

Сироежкин кроеше планове за отмъщение и ги отхвърляше един след друг. Ласо, с което може да се впримчи и върже врагът за някое дърво, нападение в тъмното, дори помощ на приятели — десет здрави юмрука — всичко това не харесваше на Сергей. Оставаше да намери чудодействени капки, които удесеторяват силите на човека, и да извика оскърбителя на бой. Но къде ще намериш рецепта за такива капки?

Изведнъж силни ръце хванаха Сергей и го вдигнаха високо нагоре.

— Ето го! — завика някой оглушително високо. — Вдигайте го нагоре!

Серьожа се съвзе. Видя знамена, спортисти в ярки фланелки и биещи в очи бели букви върху червена лента: ФИНИШ. Някакви хора носеха Серьожа, издигаха го над тълпата и викаха:

— Намерихме го! Намерихме го! Ето шампиона!

Тълпата се обръщаше, правеше път, мъчеше се да разпознае Сироежкин, а той само мигаше с дългите си мигли и въртеше глава.

Някой го хвана за ръка, подържа я, като крачеше редом с него, и учудено каза:

— Пулсът му е нормален! Не сърце, а часовник!

— И не се е запъхтял! — възторжено подхвана друг запалянко. — Дробовете му — като ковашко духало!

— Шампионът… Шампионът… — повтаряха всички наоколо.

Поставиха Серьожка пред един висок и як човек в бял костюм с червена лента на ръкава.

— Как се казваш, момче?

— Сергей Сироежкин! — учудено каза неочакваният шампион.

— Къде живееш, къде се учиш?

— На Липова алея, в училището на кибернетиците.

— Другари! — завика съдията в белия костюм. — Неизвестният бегач е Сергей Сироежкин! Той живее тук, в Октомврийския район!

Тълпата зарева.

— Юнак — каза съдията на Сироежкин. — Поздравявам те!

— А за какво! — учудено попита Сергей.

— Юнак — повтори съдията. — Никога не бива да се възгордяваш. А утре ела в пет часа на стадиона в секцията за лека атлетика. На. — Той извади бележника си, откъсна едно листче и бързо написа нещо. — Тук са адресът и името ми. Ела непременно. Талантът трябва да се развива.

Той се обърна към другите съдии:

— Мисля, че можем да признаем бягането на Сироежкин.

— Аз протестирам! — рязко отвърна съдията с тренировъчния костюм. — Сироежкин го няма в списъците на тима.

— Да се признае! Да се признае! Да се признае! — завикаха запалянковците. — Той е от нашия район!

Съдиите почнаха да спорят, а Серьожка тихо се отдръпна встрани, стиснал в ръка листчето. Приятелски потупваха шампиона по рамото, подхвърляха му бодри възгласи, някой му пъхна сладолед в ръката. Възхищаваха му се като на истинско чудо.

А на чудото му беше твърде неудобно. Чудото все още нищо не разбираше. Чудото избра в шумната тълпа един спокоен дебелак с бастун и плахо го попита:

— Какво се е случило?

— Не, вижте само какъв човек! — високо каза дебелакът и стресна Серьожка. Нямаше къде да бяга. Наоколо му вече стояха като плътен обръч запалянковците. — Той дори не разбира какво е сторил — продължаваше дебелакът, като чукаше по асфалта е бастуна си. — Талантлив и с чиста душа!… Ето това е — човекът се наведе към Серьожка, — нашият район губеше щафетата от съседите. Ние вече решихме, че всичко е свършено. Оставаше последният етап от четиристотин метра. Нашият стои, чака щафетата, а съперникът вече бяга, само петите му се мяркат. И изведнъж отнякъде довтаса ти! Грабна от нашия нескопосник щафетата, настигна първия, задмина го, разкъса лентата и изчезна. Просто късмет, че живееш в нашия район. — Човекът изведнъж махна с бастуна и завика: — Да се признае бягането на Сироежкин!

— Да се признае!!! — подхванаха хората наоколо.

Серьожка пъхна листчето в джоба си, неусетно се измъкна от тълпата и хукна с всички сили. Той не знаеше защо бяга от ярките знамена и шумните запалянковци, но не отиде при главния съдия и не обясни грешката. Всички произшествия от сутринта — решението му да стане физик, слънчевият удар в окото, жаждата за отмъщение, неочакваната слава, — всичко се завъртя в главата му и го гонеше напред. Може би сега той наистина можеше да постави нов рекорд. Само сърцето му тупаше като разтропано махало на часовник, а от дробовете му се изтръгваше някакво странно свистене.

Той скочи на стръмния бряг на реката, падна на тревата и дълго лежа неподвижно, със затворени очи, заслушан в ударите на гърдите си, като поемаше въздуха с уста. Поотдъхна си, обърна се по корем и наблизо в храстите забеляза синя куртка. Куртка като куртка, най-обикновена куртка. И все пак нещо в тази куртка безпокоеше Сироежкин. Нещо черно, мъничко, блестящо стърчеше под синята куртка. Серьожка се вгледа внимателно и ококори очи: беше малък електрически щепсел за включване в електрическата мрежа.

Сергей никога досега не беше виждал куртка, от която да се подава такава необикновена опашка. Затова тихичко припълзя до храста, внимателно взе щепсела и го дръпна към себе си. Куртката трепна и замърда. От храста право срещу Серьожка се изпречи едно много познато момче.

Не, съвсем непознато! Беше някакъв чужд човек. Но този „някакъв“ приличаше съвсем на Сироежкин. Сергей го гледаше с широко отворени очи и му се струваше, че самият той беше излязъл сега от храста и се чуди на нахалника, който го беше дръпнал за куртката. А момчето в синята куртка, жив двойник на Серьожка, също застана на място и гледаше с очи Сироежкин. На лицето му не се отразяваше нищо — ни учудване, ни усмивка. То беше съвсем спокойно.

— Твой ли е този щепсел, тоест тази вилка? — каза най-сетне Сергей, като се опомни.

— Да — отвърна момчето в синята куртка с един въздрезгав глас.

— А защо ти е? — пак попита Сергей и чу страшен отговор:

— Аз се храня с електроенергия.

— Ти… — Сергей помълча малко. — Ти… робот ли си?

— Не, аз съм Електроник — пак така спокойно каза момчето.

— Но не си ли човек?

— Да, не съм човек.

Те седяха на тревата съвсем близо един до друг и мълчаха. Серьожка неусетно разглеждаше съседа си: „Какво пък, нека си има шнур и щепсел — мислеше си Сергей. — Поне може да се говори с него спокойно, по човешки, не като с оня Гъсок…“

И изведнъж Серьожка се досети.

— Слушай, ти ли бяга толкова бързо и надмина всички? — развълнуван, попита той.

— Аз.

— Ти знаеш ли, че ние с тебе много си приличаме…

— Това съвпадение е обусловено от математически закони — обясни момчето в синята куртка и Серьожка изведнъж се успокои от неговата разсъдителност.

— И ти ли забеляза това?

— Да, забелязах.

— Знаеш ли, мене ме сбъркаха с тебе. А пък истинският шампион си ти!

— Може би съм шампион — съгласи се събеседникът на Серьожка. — Но аз никак не исках това.

— Не си искал? Ама че чудак!

— Краката ме носеха напред — продължаваше странното момче, — не можех да се спра. Затова по-вероятно е да не съм шампион.

При тия думи Серьожка скочи, взе да разказва как спорели съдиите, как го подхвърляли във въздуха и го носели на ръце. Момчето в синята куртка също стана и внимателно гледаше Сироежкин. Лицето му беше все така спокойно и неподвижно. Не, той не завиждаше на неочакваната слава на Серьожка, никак не завиждаше.

— Никога не съм виждал някой да бяга толкова бързо! — възхищаваше се Сироежкин. — Ако съдиите не бяха си отишли, щях да те заведа при тях и да кажа: ето кой установи световен рекорд! Електроник! А пък аз съм просто Сироежкин…

— Сироежкин ли? — с дрезгав глас попита Електроник.

— Ах, да!… Ние още не сме се запознали. — Сергей подаде ръка. — Наричай ме Серьожка.

— Серьожка Сироежкин — бавно повтори, сякаш да запомни името, Електроник. Дясната му ръка внимателно хвана пръстите на Сироежкин и ги стисна толкова силно, но Серьожка изпищя.

— Извинявай, Серьожка. — Електроник погледна дланта си. — Така съм програмиран, с такава сила да стискам ръката на приятеля си.

Сергей подскачаше и духаше на пръстите си. Той не се обиди ни най-малко, напротив — зарадва се.

— Нищо! Това дори е много хубаво! Не намалявай силата си. Тя ще ни дотрябва… Разкажи за себе си. Тука ли живееш?

— Не, току-що днес пристигнах.

— Тогава ще ти покажа града! — зарадва се Сергей. — Първо ще идем на цирк, ще си купим сладолед и ще изядем по четири кофички.

— Аз не ям нищо — каза Електроник.

— Съвсем забравих! — Серьожка махна с ръка и чистосърдечно съжали приятеля си — Не ти е провървяло. Сладоледът е къде по-вкусен от електрическия ток! От ягодовия мога да излапам наведнъж четири кофички.

— И аз съм лапал. Предмети… Когато съм показвал фокуси — уточни Електроник.

— Фокуси ли? Чудесно! Непременно ще ми покажеш!

— Добре, ще ти покажа.

Така си приказваха весело и вървяха към парка. И всички, които ги срещаха, ги изпровождаха с поглед: не на всяка крачка се срещат близнаци, които да си приличат толкова много.

Фокусник на всички времена

И ето те влизат в парка. Посрещат ги румен Клоун, Учен чудак и Забавен Марсианец на кокили. Дават им маските на златната лъчиста звезда и на страшната мечка, в тяхна чест свири весел марш, кръжи по орбитата знаменитият спътник „Биб-бип“ и политат към небето мънички ракети. В парка има карнавал, днес на всички е весело, всички се смеят. И Серьожка се смее високо под маската на страшната мечка, хваща за ръка златната усмихната звезда и двамата тичат към „дяволското колело“. А после излитат нагоре, спускат се надолу, въртят се, въртят се, и гледат от високото града. След това се въртят на въртележката, правят лупинги със самолетите, излитат и се приземяват в космически кораб. През цялото време са заедно — Серьожка и Електроник. През цялото време са един до друг — Електроник и Серьожка.

А на малката сцена яма концерт. Стои на самия край тънко момиче, цялото в синьо, от глава до пети, дори; балоните в ръката му са сини и пее песенчица:

Балони, балони,

мои сини балони,

летете, балони,

носете, балони,

порива на мойта мечта

далече, далече,

над къщи и ниви.

Защо изведнъж замлъкна Серьожка? Защо стои съвсем тихо и не гледа Електроник, а момичето в синьо? Защо не ръкопляска както всички?

Излиза на сцената конферансието и казва:

— Днес дават концерт зрителите. Току-що чухте песен, която е съчинила самата певица. Свои песни, свои стихове, свое изпълнение! Моля не се стеснявайте!… И така акробатически етюд ще покажат братя Самоварови.

Защо Серьожка не гледа акробатите Самоварови? Защо е изтегнал врат и наблюдава как сяда момичето в синята рокля на първия ред? Защо дърпа Електроник към естрадата?

— Електроник — пошепна Серьожка на приятеля си, — моля те, излез. Покажи им фокуси.

— Не зная… — неуверено каза Електроник.

— Хайде, миличък, хайде, Електроша, хайде де, покажи им! Фокуси, разбираш ли, фокуси! Всички изведнъж ще се развеселят, ще ти ръкопляскат и аз най-силно от всички.

— Ще им покажа фокуси — съгласи се Електроник и тръгна заедно е приятеля си към кулисите.

Серьожка дръпна за рамо конферансието и почна да му обяснява, като сочеше маската на златната звезда:

— Тази маска е мой приятел. Той е чудесен фокусник. Аз го помолих и той се съгласи да излезе.

Конферансието стоеше и кимаше: тон разбра всичко от половин дума.

— Как да те представя? — попита той Електроник.

— Обявете просто — каза със скърцащ глас маската. — Изпълнява фокуси най-великият фокусник на всички времена и народи, който е играл някога, играе сега или ще играе в бъдеще.

Серьожка се усмихна: „Виж го ти Електроник! Истински цирков артист. Хич не се стеснява. И фокусите му навярно са чудесни.“

А конферансието си помисли: „Охо! Ама че скромност!“ Но той излезе и обяви така, както му беше казано. Усетът му подсказваше, че ако най-великият фокусник се провали, зрителите ще вземат всичко за шега.

— Сега ще им покажеш! — тихо каза Серьожка на Електроник, като поглеждаше през пролуката на маската си момичето в синята рокля на първия ред. — Чувствувам, че ти си не само най-добрият бегач в света, но и най-големият фокусник. Електроник, я свали маската. Нека те видят всички!

— Сега ще им покажа всичко — спокойно повтори Електроник и послушно свали маската си.

Фокусникът излезе на сцената и вдигна ръка. Отначало всички гледаха ръката и едва после видяха, че електрическият роял започна да се движи и, скърцайки с колелцата си, се скри зад кулисите.

— Вятър работа! — високо каза едно момче на първия ред. — Вързали са го с въженце и го теглят.

Но на конферансието, който стоеше зад кулисите, очите се ококориха: той виждаше, много добре виждаше, че никой не тегли рояла! Роялът се движеше сам и силно скърцаше с колелцата си. Фокусникът отпусна ръка надолу и роялът се спря. А момичето със синята рокля се повдигна от мястото си, за да види какво ще стане по-нататък.

Неочаквано за зрителите фокусникът направи салтомортале и по сцената заиграха тънки сребристи гривни. Те подскачаха с приятно звънене и блестяха толкова ярко, че зрителите замижаха.

Тихо и плавно засвири оркестърът. Фокусникът мръдна ръка и гривните се търкулнаха по сцената, направиха кръг, после втори, трети. И ето, като звъняха и блестяха, те вече се пръснаха на разни страни и се завъртяха в кръг, също като циркови кончета. А фокусникът дори не гледаше към тях, затвори очи, уверен, че всички гривни се покоряват на плавните движения на ръцете му, че те се въртят като пумпали на едно място, подскачат нагоре и надолу и нито една не пада.

Зрителите ръкопляскат и викат браво, заглушават оркестъра, а най-силно ръкопляска маската с мечата глава. Серьожка беше възхитен. Виж какво чудо бил този негов приятел! Той виждаше как притаи дъх момичето със синята рокля. Какви големи и тъжни очи има… Ето, тя се усмихна! Юначага Електроник! И той, Серьожка също е юнак: веднага разбра, че Електроник е чудесен фокусник. Ако се случи да се запознаят, точно така ще се представи: приятелят на фокусника.

— Ясна е работата — дълбокомислено измърмори всезнайкото от първия ред. — В ръката си има електромагнит. Притегля и отблъсква. Чудеса по света не стават.

Стават. Но рано или късно свършват. И всички много съжаляваха, че гривните внезапно изчезнаха. Те се събраха на едно място, за миг фокусникът се обърна с гръб към зрителите — и ето вече гривните ги няма. Само конферансието забеляза, че гривните изведнъж подскочиха и се оказаха на ръката на фокусника като истински гривни.

А фокусникът вече взема от едного от публиката цигара, припалва, благодари и пуска струя дим. Пухкавото облаче лети към първия ред.

— Той пуши! — възмути се някаква жена.

— Това е нарочно, това е фокус — успокои я съседът й. Серьожка гледа с недоумение цигарата в ръката на приятеля си, но в този момент от дима се посипаха върху публиката разноцветни кърпички. Червени, сини, жълти, зелени, бели… Всички скочиха, заръкопляскаха, смееха се високо, взеха да ловят кърпичките. А Електроник продължаваше да пуска и пак да пуска кръгли бели облачета. Те като малки клъбца летяха по всички редици и сееха дъжд от весели парашутчета, които сякаш извираха кой знае откъде.

Но ето шумът стихна, зрителите седнаха на местата си. Фокусникът се поклони и с хрипкав глас каза:

— Предмети. Давайте ми предмети.

Скочи едно момче и за миг събра в шапката си часовници, писалки, гребенчета, портмонета. Залата утихна. Подадоха шапката с предметите на фокусника.

— Ап! — викна фокусникът и пред очите на всички глътна ръчния часовник с жълтата каишка. — Ап!… Ап!… Ап!…

И след жълтата каишка последваха другите предмети от шапката. Фокусникът гълташе часовниците леко и непринудено, сякаш бяха вишни или сливи. Той пъхаше в устата си с леко хриптене дългите автоматични писалки, гребенчетата и без да му мисли, налапваше портмонетата. Само се чуваше:

— Ап!… Ап!… Ап!…

Зрителите притаиха дъх. Цареше напрегната тишина. Конферансието кой знае защо пребледня.

— Край — спокойно каза фокусникът и се поклони.

Чуха се слаби аплодисменти. Зрителите чакаха продължение. А фокусникът тръгна към кулисите.

— Ей, приятелю! — викнаха от редиците. — Да не забравиш да върнеш часовниците!

И в този момент всички скочиха. Фокусникът припна от сцената, затича към оградата и като направи гигантски скок, се преметна от другата страна. Зрителите хукнаха след него. Те, разбира се, не знаеха, че фокусникът бяга не по свое желание: както и сутринта изведнъж го подгони напред силното напрежение на електрическия ток, включено от разсеяния професор. Зрителите не знаеха нищо за фокусника, те тичаха за своите неща. Но не можеха да настигнат момчето.

Конферансието смутено се заоглежда. Другият фокусник с мечата маска също беше изчезнал. На стола лежеше само забравената картонена звезда.

— Казвах ли ви аз, че е мошеник! — възхитено крещеше момчето от първия ред. — Знаем ги ние тия фокусници! Не го ли настигнахте? Ха-ха-ха!

А момичето със синята рокля стоеше спокойно сред суматохата и гледаше прозирната кърпичка. На нея бяха щамповани личице с чип нос и непознатата дума: „Електроник“.

Още за Електроник: коварният Игрек, кучешката глава и други роднини на Електроник

Александър Сергеевич Светловидов, учен кибернетик, седеше в хотела и чакаше професора. От обърканите обяснения на директора и камериерката той не можеше да разбере какво се е случило тук през този половин час, докато той бе пътувал от института до „Дъбчетата“. Куфарът, който с мъка пренесоха четиримата мъже, стоеше празен. Къде беше изчезнало съдържанието му?

Светловидов си спомни, че в разговора професорът спомена за някакъв сюрприз. Но какъв ще е този сюрприз, който изчезва от стая на втория етаж, без да е излязъл през вратата?

Гостът няколко пъти излиза на улицата, разхожда се край входа. Най-сетне се качи в стаята, седна в креслото и реши да чака тук. Понякога скачаше, отиваше до огледалото, внимателно оглеждаше възела на вратовръзката си и не изпускаше случая да се поразкритикува.

„Е, кой ще каже, като гледа това младо лице и тия румени бузи — иронизираше се Светловидов, — че пред него стои скорошен доктор на науките! Не, другарю Светловидов, нито парадният костюм, нито правият път на косата, нито дори тези мънички мустачки не ви придават солиден вид. Да предположим, че Гел Иванович Громов е потънал в мисли и най-малко обръща внимание на възрастта на събеседника си. Но пък може лесно да разбере колко малко оригинални идеи се раждат в тази глава… Ако коефициентът на нейното полезно действие беше равен поне на една стотна от професорския!… Но това вече е завист. Стига съм философствувал! — спря да говори критикът. — Да седнем и да се помъчим да изчислим, като вземем предвид всички обстоятелства на случилото се, кога ще се върне професорът.“

Светловидов обичаше професор Громов. От него винаги си излизаше зареден с най-хубави чувства и мисли. И после дълго си спомняше добродушния, по детски сърдечен смях, тъжно-веселия поглед и забавните кълба дим, които се виеха от дългата професорска лула.

Понякога кибернетиците и физиолозите спореха за Громов. И едните, и другите считаха професора за специалист в тяхната област. Но тези малки разногласия не бяха съществени. Громов от душа се отдаваше и на двете науки, които впрочем бяха в тясно сътрудничество. Статиите и изказванията на професора за главния мозък хвърляха светлина върху някои загадки на човешкото мислене; физиолозите и лекарите-психиатри с интерес обсъждаха и проверяваха неговите хипотези. А кибернетиците превръщаха идеите му в оригинални схеми на електронни машини.

Всички знаеха, че самият Гел Иванович през свободното си време се занимава с увлечение с играчки-автомати: монтира говорещ папагал, пееща кучешка глава, маймуна, която прави фокуси. Едни ги считаха просто за забавни, друга казваха, че в тези играчки са вложени твърде интересни схеми на слуха, на двигателните центрове, на речта на бъдещите кибернетични автомати, които тепърва ще има да учудят човечеството. А човечеството засега нищо не знаеше за гениалните играчки, които бяха заключени е професорската лаборатория.

Светловидов си спомни как преди десетина години, тогава още млад инженер, беше пристигнал в града на сибирските учени — Синегорск и в изпълнение на обикновена командировъчна задача няколко дни мечта да се срещне със знаменития Громов. Най-после му позвъни по телефона и го помоли да го приеме. От хотела до Изчислителния център Светловидов вървя пеш. Ръмеше ситен, скучен дъжд, по улиците нямаше жива душа. И изведнъж близо до корпусите на изследователския център Александър Сергеевич видя един странен минувач. С разкопчан шлифер, без шапка и без да обръща внимание на дъжда, човекът крачеше около еркера и бързо записваше нещо на парче хартия. Светловидов позна Громов.

— Дойдохте в най-нужния момент — каза професорът и хвана под ръка инженера. — Да вървим!

— Но вие ще простинете, Гел Иванович! — каза високо Светловидов. — Вали, а сте без шапка на главата.

— Нищо ми няма — меко се усмихна Громов. — Излязох да ви посрещна и се увлякох от една мисъл. А когато главата е гореща, тя не се плаши от влагата.

Влязоха в малка стая, отрупана с прибори, и веднага се заловиха за работа. Всъщност опитът напомняше увлекателна игра. В съседната зала, както обясни професорът, се намираха два обекта — Хикс и Игрек. Единият от тях бил старият помощник на Громов, на име Пумпонов. Другият обект бил електронноизчислителна машина.

Професорът покани Светловидов да седне до масата с двата телеграфни апарата. Над тях висяха листчета е буквите „X“ и „Y“. Всеки от двата невидими за Светловидов играчи си служеше със своя апарат. Правилата на играта бяха много прости: гостът можеше да задава на „X“ и „Y“ всякакви въпроси и в продължение на половин час да познае кой от отговарящите е машината и кой — човекът.

Светловидов и досега помни своите въпроси и отговорите на Хикс и Игрек.

Първом той попита кой на колко години е.

Хикс телеграфира:

— Осемстотин.

Отговорът на Игрек беше по-смислен:

— Петдесет.

После Александър Сергеевич зададе още два разузнавателни въпроса:

— От кога познавате професора? Какво ви е отношението към него?

Хикс изчука на телеграфната лента:

— От триста и петдесет години. Страхувам се малко.

Игрек отговори другояче:

— Цял живот. Обожавам го.

Когато сядаше при телеграфния апарат, Светловидов доста леко си представи тактиката на невидимите играчи. Човек не може да се прави на машина, веднага ще го издаде бавното смятане. Следователно в отговорите си машината трябва да хитрува, да лъже, да се преструва, че е човек. А на човека (Пумпонов) не оставаше нищо, освен да говори само истината. Както стана ясно после, тази логическа система се оказа правилна. И все пак Хикс и Игрек объркаха Светловидов.

След първите отговори той си помисли: „Хикс на осемстотин години. Фантазия. Сигурно това е машината“.

Но Светловидов не искаше да бърза с отговора. Той реши да ти провери в смятането.

И зададе на Хикс простата задача:

— Прибавете 928714 към 47218.

Хикс мисли трийсет секунди и направи сбора:

— 975932.

Светловидов — на Игрек:

— Съберете 723022 и 252910.

След половин минута заработи телеграфният апарат на Игрек:

— 975932.

„Ехе — каза си инженерът, — и единият, и другият мислеха по половин минута. Някой хитрува!“

И той обсипа с въпроси Игрек:

— Прочетете началото на първа глава от „Евгений Онегин“ на Пушкин.

— „Мой дядя самых честных правил“ — незабавно отговори Игрек.

— Не мислите ли — попита Светловидов, че би звучало по-точно така: „Мой дядя самых честных качеств“?

— Това би нарушило римата, би развалило стиха — съвсем логично забеляза Игрек.

— Ами ако кажем така: „Мой дядя самых скверных правил“? Както помните, Онегин не идеализираше чичо си. И римата в случая си е в ред.

Отговорът на Игрек беше убийствен:

— Защо да обиждаме чичото? Нали не казвате това сериозно?

Александър Сергеевич избърса потта от челото си и се зае с Хикс. Той не можа да реши кой е Игрек. Можеше ли машината да бъде толкова остроумен събеседник? Разбира се, може, щом я беше обучавал професорът. Колкото до помощника Помпонов, Светловидов не беше още запознат с характера и нагласата на ума му.

И така редът е на Хикс. Ще успее ли да разбере, кой е той?

— Играете ли шах — попита инженерът.

Хикс отговори кратко:

— Да.

Светловидов му предложи да реши следния етюд:

— Имам само цар на c8, други фигури нямам. Вашият цар е на e6 и тур на h1. Как ще играете?

След трийсет секунди Хикс изчука на лентата решението:

Л n8. Вие сте мат.

Май че гостът губеше, играта… Минаха вече двайсет и пет минути. Гел Иванович пушеше с лулата си и лукаво поглеждаше колегата си.

„Какъв въпрос да задам още“? — мъчително мислеше Светловидов.

Той попита нещо най-обикновено:

— Какво обичате най-много?

Отговорите бяха простодушни и откровени.

Хикс:

— Кинофилми.

Игрек:

— Обичам бонбони.

„Ха де, кой хитрува? — напрегна мисълта си Светловидов. — Гледа ли машина кино. Не. А относно бонбоните? Нима съм оглупял? И все пак спокойствие. Сега да навлезем малко в подробностите“.

— Какви филми сте гледали напоследък? — попита той Хикс.

— Чуждестранни. „Смърт за два гроша“, „Наказание“; „Източник на сила“.

Имената бяха непознати на Светловидов. Той помоли за уточнение:

— Разкажете сюжета на първия филм.

Хикс започна да разказва:

— Една девойка и един момък работник са влюбени един в друг. Но по житейския си път срещат бандити. Единият бандит, по прякор Каро, още прилича малко на човек, но останалите са просто гадове. Те искат да заплетат момъка в своите мръсни работи, и загърмяват изстрели. Един. Втори. Трети… Преброих двайсет и седем изстрела…

Толкова увлекателен се стори на Светловидов този разказ, че той прекъсна Хикс на половин дума и телеграфира.

— Достатъчно!

Отпусна се на облегалото на стола и уморено каза:

— Това е човекът.

— Да познахте! — искрено се зарадва Громов. — И вашите първоначални мисли, както забелязах, бяха абсолютно точни: машината лъжеше, а човекът казваше истината. Но сега ще ви запозная с моя помощник и ще разберете, защо той все пак ви баламосваше.

Светловидов си спомни прегърбения жив старец. На лицето му има твърде много бръчки, те току само се събират бързо в хитра усмивка и тогава очите му приличат на мънички зелени точици. Пумпонов не хитруваше в играта и на всички въпроси отговаряше твърде искрено и точно, макар да се криеше под псевдонима Хикс. Той беше много стар и чистосърдечно уверяваше всички, че живее на този свят осемстотин години и от тях ето вече триста и петдесет години помага на професора. „Така де — каза той, — именно толкова съм ги изкарал при броенето. Пък вие извинете стареца за причинената неприятност.“ Той отлично играеше шах и най-много от всичко обичаше филмите. И тъкмо тази му страст го издаде.

Колкото до електронната машина — коварният Игрек, — тя наистина хитруваше, дори бавеше отговора, при смятането в старанието си да обърка питащия.

Но от всички най-много беше доволен от опита професорът. Той се смееше заразително, като си спомняше забавните отговори на Хикс и Игрек, и имитираше и тримата играчи. И наистина, изкусно успя да програмира хитростта на машината!

Оная вечер беше необикновена. Пиха силен чай в кабинета на Гел Иванович и професорът си спомни младите години, когато бил влюбен в морето, когато постъпил матрос на търговски кораб и извършил околосветско плуване. Гостът разказа весели студентски истории. А Пумпонов след чая заведе госта в ателието и заповяда в негова чест няколко песнички на кучешката глава. Тя ни изпя, като отваряше старателно уста и въртеше блестящи стъклени очи, и този малък концерт беше много трогателен — всеки път електронният мозък съчиняваше нова песничка.

После старецът пусна по пода играчките. Костенурки, два лисугера — черен и червен — кръжаха из стаята и слушаха стопанина си, сякаш бяха живи и излизаха с номера пред публиката в зооцирка. Само дългият шнур, който ги овързваше с електрическата мрежа, напомняше, че това са механизми.

С един от тези лисугери, червеният, който приличаше малко на дакс и беше по-палав от черния си събрат, бе свързана една твърде печална история.

Веднъж Пумпонов влязъл в ателието и почнал да тренира лисугера. Той командувал по микрофона и така се увлякъл от съобразителността на механизма, че не забелязал как шнурът оплел краката му. Пумпонов искал да спре лисугера, но за нещастие забравил нужната команда. Той викал на лисугера: „Стига! Достатъчно! Не лудувай! Спри!…“ Лисугерът не обръщал никакво внимание на виковете, продължавал да тича около човека и така здраво стегнал шнура, че клетият човечец не можел да мръдне. Да беше викнал Пумпонов най-простата дума „Стоп!“ — и лисугерът щеше да спре като закован: той се подчиняваше само на тази команда, а дрипи думи дори „стой“ просто не знаеше. Старецът с все по-слаб глас, молил лисугера да спре и с тъга гледал към щекера, в който била включена играчката. Но уви, не можел да стигне до него…

Когато Громов надникнал в ателието, намерил помощника си да лежи на пода в безсъзнание, здраво омотан с шнура. Професорът казал нужната дума и лисугерът веднага спрял. Громов едва успял да свести стареца и той, щом отворил очи, се оплакал: „Колко малко разбира… Работя при вас триста и петдесет години и не съм виждал още толкова глупав лисугер.“ А Гел Иванович отговорил: „Съветвам ви занапред да бъдете по-внимателен. Че така можете или да изобретите нещо, или да загинете.“

… Светловидов така потъна в спомените си, че не забеляза кога в стаята бе влязъл професорът. Познатият глас вдигна госта от креслото.

— Извинете, — каза Громов, — накарах ви да чакате.

— Най-сетне! — зарадва се Светловидов. — Вас съм готов да чакам ако ще и цял живот. Но какво се е случило?

Как се роди Електроник?

— Сюрприз няма да има — с извинителен глас каза Громов. — Сюрпризът, Александър Сергеевич, просто избяга.

— Как така — избяга? — учуди се Светловидов.

— Ей тъй на. Скочи през прозореца — и иди го гони.

Едва сега Светловидов обърна внимание на вида на професора: вратовръзката му се бе изкривила на една страна, ръкавът — изцапан с вар.

— Ха да не се разстройваме чак толкова — каза бодро Светловидов. — Първом, да се поочистим и измием.

Професорът с удоволствие му подаде сакото, вратовръзката и после извади от пътническия куфар четката.

— Веднага като у дома! — каза той, като обличаше куртката.

Светловидов изгаряше от нетърпение да разбере кой в края на краищата беше скочил през прозореца. Но не биваше да налива масло в огъня: Громов и без туй бе разстроен.

— Не искате ли да закусим? — предложи Светловидов.

— Докато тичах след този сюрприз — викна Громов от банята, — огладнях много, та се отбих в едно кафене! Между впрочем, там работи бивш корабен готвач. Още веднъж изказвам дълбоко извиненията си, че ви накарах да чакате, но ние с готвача си припомнихме нашите плавания… А сега — продължи професорът, като се върна в стаята — мога да ви открия тази малка тайна.

И разказа какво се беше случило сутринта. Светловидов го слушаше, смееше се и се мръщеше, клатеше глава и възбудено ходеше из стаята — вярваше и не вярваше. Електроник — кибернетичен и същевременно съвсем като живо момче; това наистина ще е сюрприз за конгреса на кибернетиците. С усета си на учен гостът разбираше колко труд, колко нови идеи са вложени в необикновеното създание и с нетърпение чакаше разясненията. Но първо трябваше да се предприеме нещо.

— Ще позвъня в милицията — предложи той, — ще помоля да го намерят.

— Но как ще обясните положението? Не ми се ще да разгласявам тайната преди откриването на конгреса — каза Громов. — О, тази чудовищна моя разсеяност! Съвсем бях забравил за разликата в напрежението на електрическата мрежа. И ето ги печалните последици… Както се досещате, мускулите на Електроник получиха засилен сигнал на биотокове и го накараха да тича с огромна скорост. Ами ако се е сблъскал с някого или се е сбил? Че той може да счупи врата на нормален човек!

— Да се надяваме на доброто му възпитание — шеговито рече Светловидов.

Той повика по видеотелефона дежурния по милиция и като каза името си, помоли бързо да намерят в града едно момче на тринайсет години на име Електроник. Ученият описа отличителните му белези, включително и способността му да бяга бързо, и се уговори, че щом има някакви сведения, незабавно да му позвънят. Той не се впусна да обяснява другите особености на Електроник.

— Простете любопитството ми — каза, като се обърна към Громов, — но горя от нетърпение да чуя тази история от самото начало. Имаме време.

— А вие ще разрешите ли да пуша? Инак не умея да разказвам.

Професорът дълго разпалва лулата си. Очите му изглеждаха тъжни. Но ето че в тях заигра лукава светлинка. Громов разроши бухналите си посивели коси и запуши с явно удоволствие.

— И така — каза той — имам аз един стар приятел Николай, много голям хирург. Защо започнах с него, сега ще разберете. Всичките ни срещи преминават в безкрайни спорове. Представете си, колега, че ви се е случило да говорите с човек, който смята ума си едва ли не за съвършенство на природата… Вие се усмихвате. Всъщност по въпроса почти няма място за спор. Но да можехте да видите колко важен ставаше моят приятел, когато почнеше да философствува за сложността на човешкия организъм, за съвършенството на мозъка и т.н. и т.н. Отначало и аз се усмихвах, после се разсърдвах и накрая му напомнях, че човек живее в определени условия и обикновено използува само една малка част от капацитета на своята памет. И наистина има ученици или студенти, които с голяма мъка се преборват с някои предмети. А пък училищната и университетската програма са само трохи от онова, което би могъл да усвои обикновеният човек. Ако пуснеше в работа дори половината резерви на мозъка си, той леко-леко би изучил четиридесет езика, би завършил десет университета и лесно би запомнил цялата Большая советская энциклопедия.

Николай упорствуваше. Той превеждаше следния аргумент:

„И все пак, каквото и да разправяте за ограниченията на ума, геният може всичко“.

„Но се разплаща за гениалността си с тежък труд — напомнях му аз. — Геният чупи рамките, които природата е поставила на човека. Той обработва голямо количество информация. Спомнете си, че когато попитали Айнщайн колко часа трае работният му ден, той приел този въпрос за шега. Работният ден на учения няма нито край, нито начало. А сега, когато учените буквално са затиснати от лавината на натрупаните знания и новите открития, положението им стана особено трудно. Обемът и сложността на задачите, които производството поставя пред науката, от година на година са все повече. Зная случай, когато един математик загуби трийсет години напрегнат труд, за да реши само един проблем. А колко интересни въпроси си остават засега настрана, защото за тяхното решаване не стига цял един човешки живот! Така че човек отдавна е разбрал своето несъвършенство и е насочил силите си за създаване на устройства, които ще облекчат преработката и усвояването на информацията.“

Тук Николай мислеше, че има право на ирония. Той питаше, макар че предварително знаеше отговора:

„Може би вие говорите за машините?“

Аз потвърждавах: „Точно за тях“.

„Жал ми е за вас — казваше Николай. — Вие си губите с месеци труда, за да обясните на машината как да реши една проста геометрическа задача, или както вие се изразявате, да програмира тази задача. Докато аз, некомпетентният в математиката човек, мога да я реша за половин час. Простете, какво тогава може да ме научи тази машина?“

Николай беше прав: винаги е по-сложно да обучиш машина, отколкото човек. И аз не криех от него трудностите. Напомнях на моя самовлюбен приятел как решава една проста задача. Той разбира се, мисли, че през този половин час обработва и отбира известно количество информация, т.е. търси начин за решаване на задачата, като се опира на знанията си — на програмата, вложена в него през годините на учението. Николай кимаше: „Да, именно така“.

Но нима това е всичко? Николай просто не проумяваше, че когато взема молива, зад гърба му са не само ученическите уроци, заучените формули и правила, а целият му живот. В детството си той е лазил, ходил, тичал, разбивал си е носа и коленете и по такъв начин се е запознал спространството. В училище е правил прибори и модели, рендосвал е, рязал е с трион, учил е геометрия и е научил, че нашата планета е кръгла. И най-после, той е свързан с невидими нишки с цялата Земя: милиарди усещания — физични, химични, магнитни, електрични — са преплетени в него в сложното кълбо на психическата дейност. Всичко това е неосъзната информация, с която разполага възрастният човек.

Такива като Николай никога не си спомнят за нея, като считат успехите си за съвсем естествени. А поставете в машината тази информация, че още и знанията, и тя ще прояви същата мъдрост, каквато има моят приятел, ако не и по-голяма…

Професорът се усмихна, като обори противника си, и веднага го оправда:

— Но аз напразно се нахвърлих срещу приятеля си. Всички тези спорове бяха много полезни, те осветлиха трудностите на моята задача, предизвикаха необходимите съмнения. Аз не се чувствувах някакъв всемогъщ създател, съперник на твореца на човека. Чисто и просто измислях схеми, които можеха да преработват и да съхраняват колкото е възможно повече информация…

Лулата на Громов отдавна беше изгаснала, той изсипа пепелта в пепелницата и отново почна да я пълни с тютюн. За миг притвори очи и сякаш си представи своята необикновена машина, която трябваше да стане подобие на мъничък човек.

Светловидов прекъсна мълчанието:

— Извинете, Гел Иванович… Съвсем забравих: ще разбере ли Електроник милиционерите, когато го намерят?

Громов се сепна:

— Да, да… Той умее да слуша, да говори и всичко разбира… Той е много послушно момче. Поне доскоро беше такова.

Професорът говореше за Електроник като за жив и Светловидов го погледна с възхищение. „Ето това е учен — мислеше си той, като слушайте събеседника си, — който знае за всичко на света. И дори неща, които не е видял ни един човек и може би никой няма да види. Той лесно може да отговори на всеки въпрос, който му дойде в главата; струва ми се, че дори знае какво е това «минус пет ябълки» — обикновена фраза в сборника със задачи, която никой не може да си представи нагледно. Но важното е, че той не само отговаря на въпросите, но умее и да ги задава. Този «послушен» Електроник е заплетеният въпрос за науката. Добре ще е, ако го намерят и доведат на конгреса…“

А Громов разказа как се появил на бял свят Електроник. Родителите му не били толкова съвършени, колкото бъдещето им дете. Външно те изглеждали пред него просто безобразни чудовища със своите ъглести кутии-блокове, със страшния трясък и шум и със способността си да гълтат сума електричество. Но тези родители — остарелите обикновени електронно-сметачни машини — много се стараели, като проверявали и изчислявали сложните схеми, които намислял Громов, Две машини ден и нощ смятаха, затова именно професорът ги нарече на шега родители на Електроник.

Вярно, работата се облекчаваше от това, че някои механизми и устройства бяха вече изпробвани върху автомати-играчки и върху други електронни машини: те четяха текст, различаваха предмети, разбираха човешката реч, самите те съставяха изречения. И все пак бъдещият човек изискваше фантастични усилия и голяма изобретателност. Всичко, което знаеше професорът за нервната система и мозъка на човека, се опитваше да го осъществи в своите схеми.

Разбира се, над Електроник работеше не само професорът. Сам той не би могъл да се оправи. Помощниците на Громов, приятели, ученици, студенти — дванайсет души бяха увлечени от идеята за създаване на изкуствено същество и работиха над пет години, като отдаваха на това същество цялото си свободно време.

След пет години пред тях стоеше една доста странна машина — цялостен къс твърдо тяло, което по форма напомняше глава и туловище на човек. За нейния строеж може да се каже просто: баница от точени кори. Машината беше пресована от тънки ленти, на които, напечатани като на вестникарски лист, лежаха сложни електронни схеми. Тези ленти бяха хиляда пъти по-тънки от човешки косъм, а на размерите на детайлите можеше да завиди всеки часовникар. Електрическите сигнали, които протичаха по схемите, се отправяха, към такива извънредно мънички детайли като молекулите и атомите на кристалите. Затова в молекулярно-електронните, или молектронните (това е точното им название) схеми е удивително голяма плътността на монтажа: във всеки кубически сантиметър има милиони детайли. Достатъчно е да си спомним, че най-съвършената в света машина — живият човешки мозък — има приблизително същата плътност на нервните клетки.

Но това още не е всичко, по което Електроник се отличаваше от родителите си. В старите електронно-сметачни машини елементите са съединени последователно: колкото и бързо да работят машините, сигналът протича по всички клетки на паметта, за да търси отговор на въпроса. Това прилича на милионна армия, където в боя влизат поред само двама войници, а останалите бездействуват в очакване. У Електроник паметта е съставена от кубчета, разбира се, толкова миниатюрни, че могат да се видят само под микроскоп. Както и нервните клетки на човека, тези кубчета са съединени със снопчета от връзки. Затова у Електроник обратната информация и търсенето на отговор на зададения въпрос стават едновременно в няколко посоки, по успоредните връзки. Може да се каже, че армията на неговите знания винаги е в бой.

— Толкова много се радвахме, като гледахме това електронно подобие на човек, че за миг забравихме за неговата чудовищна сложност, за годините къртовски труд — с усмивка си спомняше професорът. — Взехме да го наричаме „милия черен сандък“ и искрено, като деца се удивлявахме на неговото съвършенство. Помня, самият аз сновях около бъдещото човече и си тананиках думите на Хамлет: „Има много неща на света, приятелю Хорацио, за които нашите мъдреци дори не са сънували…“

А после подхванаха работата двамата близки приятели на Громов — химикът Логинов и майсторът на кукли Смехов. Логинов отдавна си блъскаше ума над синтетичните мускули и както е известно, откри тайната на тяхното свиване. Пак той изобрети материал, който прилича много на човешката кожа. Това, което направи Логинов от машината, се струваше истинско чудо на кибернетиците, за които химията беше непозната област. Така става в цирка; фокусникът покрива с кърпа топката, дръпва кърпата и всички виждат пиленце. Зрителите не разбират нищо: преди миг стоеше мъртва дървена топка — и ей ви на, живо писукащо пиленце… Конструкторите на Електроник наричаха Логинов, „бог на химията“: нали той подари на автомата живи крака и живи ръце.

— Живи крака! — повтори професорът. — Да бяхте видели колко бързо тичаше!… Впрочем, въпросът не е до краката… Просто не ми върви.

— Защо? — попита Светловидов.

— Помните ли, Александър Сергеевич, оня червен лисугер, който веднъж беше омотал с шнура Пумпонов?

— Как — изуми се Светловидов, — и той ли избяга?!

— Избяга — въздъхна Громов, — макар че той беше без крака и на колелца. На, вижте.

Професорът извади от чантата цяла купчинка телеграми и ги хвърли на масата. И докато Светловидов ги четеше една по една, Громов се разхождаше из стаята, пускаше кълба дим от дългата си лула и отривисто обясни:

— Това се случи във вашия град… Пумпонов пристигна тук с червения лисугер и се върна без него. Той не можа да обясни нищо смислено. „Това е един много хитър звяр — повтаряше старецът на всичките ми въпроси, — макар очите му да са най-правдивите в света…“ Пък и аз забраван със забравана — не се досетих за високото напрежение… И ето, представете си, тази играчка води самостоятелен начин на живот…

Громов взе от масата първата попаднала му телеграма и прочете на глас:

— „По постъпилите в зоопарка сведения, животно с червеникав косъм, с дълга пухкава опашка и муцунка, на дакс, най-вероятно лисица е забелязана в магазина «Металоизделия». При отварянето на магазина лисицата избягала през вратата и се скрила в двора на жилищен блок №9 на улица «Скрябин», като изплашила децата от детска градина №218. В дирекцията на зоопарка постъпи нова молба да бъде заловено избягалото животно“.

Светловидов се разсмя от душа.

— Смейте се, смейте се на стария загубан — махна ръка Громов. — В края на краищата и самият аз ще избягам от себе си… О, тези електронни схеми. Когато ги монтираш, невъзможно е да предвидиш хиляди случайности.

— Но нима е мъчно да бъде забелязано в града едно животно с дълга опашка! — разпалено каза Светловидов. — Не се обиждайте, Гел Иванович, просто съм възхитен от вашия лисугер. За да не се тревожите, готов съм да работя като ловец в зоопарка.

— Както виждате, зоопаркът най-редовно ме снабдява с информация, а не може да го залови. И ме е за чудене. На обикновените команди лисугерът не се подчинява, денем се крие, а нощем… Обърнете внимание на телеграмите: днес той се зарежда с електроенергия в „Металоизделия“, утре в „Малчика“, а вдругиден в кафене „Уют“. Би трябвало да се изключи електрическата мрежа във всички търговски пунктове на града. А това не е в моя власт.

— Той излезе прекалено съобразителен.

— По-точно казано — поправи го професорът, — цялата му „хитрост“ е в бързината. Той беше създаден като част от „Електроник“ — за проверка и шлифовка на движенията.

— Голяма чест е да заловиш такъв екзотичен беглец — мечтателно каза Светловидов. — А Електроник… Нали той, както разбрах, не се отличава от никой малчуган?

— Да, такъв го направи майсторът на кукли Смехов — отвърна професорът. — И затова главоболията с Електроник няма да са по-малки…

Целият театрален свят познаваше майстора на кукли Смехов като първокласен майстор. Неговите марионетки пътешествуват по белия свят с театрите. Те се обясняват в любов, кълнат се във вярност, ревнуват, убиват, плачат, но играят едни и същи роли и никога не проявяват самостоятелност. Можете да си представите радостта на майстора, когато узна, че ще прави жива кукла! Смехов се вълнуваше много и питаше всички какво трябва да бъде момчето. Отрупваха го с маса съвети и в края на краищата само го объркаха. Веднъж на Смехов му попаднала някаква фотография в списание: момче е излязло от басейна и от удоволствие се смее щастливо. Обаятелна усмивка, чип нос, щръкнала коса на кичури — изобщо целият вид на това случайно момче толкова се харесал на кукления майстор, че решил такова да бъде неговото творение. Смехов опъна върху машината кожа, като чорап на крак, затвори се в ателието и не пускаше там никого, докато веднъж не изнесе същинско момче.

Оставаше да му измислим име. Помощникът му Пумпонов като най-стар каза: „Трябва да има в него нещо съвременно и нещо старинно, старогръцко“. Въртяхме, сукахме и изведнъж някой каза: „Електроник“. Хубава находка! Сторено е с уважение на родителите на Електроник, и по старогръцки звучи красиво: електрон — значи янтар. Така и решихме.

Как се учеше Електроник?

Меко подсвирване прекъсна разказа. Светна синият екран на стената. Професорът и Светловидов се спуснаха към видеотелефона. Те видяха дежурния по милиция.

— Вашият Електроник извършил маса поразии в парка на културата — каза строго дежурният, макар очите му да бяха весели. — Показвал от естрадата фокуси и нагълтал десетина часовника, портмонета, писалки. Ето заявленията на някои от ощетените.

— Така си и знаех, че тази приумица на Пумпонов няма да е за добро… — изохка професорът.

— Момчето намерено ли е? — нетърпеливо попита Светловидов.

— Момчето изчезнало, прескочило през двуметровата ограда. Ето веществено доказателство, което имат мнозина от ощетените. — Дежурният разгърна на цял екран кърпичка с весело личице и монограм „Електроник“. — Наредих на всички постове — продължи дежурният — да задържат момчето и незабавно да го изпратят в болницата. Лично аз — добави дежурният — не съм много наясно как могат да се нагълтат толкова много предмети.

— Моля незабавно да ни повикате, щом постъпят сведения — каза Светловидов. — Благодаря.

Професорът се разхождаше из стаята, стиснал ръце отзад.

— Какво е това? — мърмореше си той, всъщност без да се обръща към някого. — Лекомислието на този Пумпонов винаги ме поставя в най-глупаво положение. Вместо сериозна работа получава се клоунада, фарс. Какво лекомислие!

Светловидов изведнъж се развесели. Интересно би било сега да види този Електроник, да погледа фокусите му.

— Какви способности, обаче, има това ваше момче! — шеговито каза той. — Май заедно с червения лисугер биха могли да играят в цирка.

— Хм, знаете ли… — разгорещи се Громов. — Още не сте чули и половината и вече правите изводи!

— Не се вълнувайте — засмя се Светловидов. — Не се съмнявам, че всички тези погълнати неща ще бъдат върнати на ощетените.

— Разбира се, разбира се… Там има едно мъничко чекмедженце, то лесно се открива. Всичко ще бъде върнато на притежателите.

— Мисля, че скоро ще то намерят — каза Александър Сергеевич. — Тази забавна история усили още повече любопитството ми. Моля ви, добри ми Гел Иванович, вземете лулата си и продължавайте. Ако не бях чул историята от вас, щях да взема всичко за шега.

— За да не изглеждам и във вашите очи шарлатанин, — усмихна се професорът, — ще трябва да довърша разказа си.

Той седна в креслото срещу Светловидов, наметна пижамата и запали лулата. Светловидов пак долови лукави светлинки в очите му, които блеснаха почти едновременно с кибритената клечка, и реши, че професорът пак е в обичайното си шеговито настроение.

— Преди всичко — продължи Громов, — ние открихме, че нашият Електроник е чист глупак. Да, да, той не знаеше абсолютно нищо. Предварително бяхме проверили четящото устройство и разбрахме, че то ще може да познава разни образи. Пумпонов тренираше уреда, който различава звуковете на човешката реч: той пищеше, свистеше, говореше басово, бъбреше сладко-сладко като детенце, правеше се на жена и в края на краищата научи уреда да реагира на разните гласове. Паметта на Електроник можеше да класифицира думите на говоримата реч и с течение на времето трябваше да съставя самостоятелни съждения. Накъсо казано, в него бяха предвидени всички механизми, които можеха да отбират и да усвояват полезната информация. Но до този момент той нищо не знаеше…

Впрочем, аз съм прекалено придирчив — поправи се Громов. — Паметта на всяко детенце прилича на ученическа тетрадка: чиста хартия, на която трябва да се запишат полезни сведения. Ако си спомним, че мъничкото човече задава на ден почти петстотин въпроса на родителите си, ще ни стане ясно, как то запълва тази чиста хартия… Бяхме благодарили на природата за нейното изобретение и с лекота заимствувахме простия метод за придобиване на знания. Не, честно казано, не ни беше чак толкова леко: върху нас се стовари цяла лавина от работи. В обикновения живот просто не се замисляме колко много неща и понятия ни окръжават. А нали трябваше всичко това да покажем и да разтълкуваме на Електроник…

Светловидов знаеше колко трудна е тази задача — да научиш машината да мисли самостоятелно, да си съставиш програма за действия. Като слушаше професора, той си представи живо цялата картина на ученическия живот на Електроник. Първи урок: как да разпознава и да отличава едни от други разните образи. Какво е буква „А“? Това е цял мъничък свят. Как да обясниш на машината, че буква „А“ са съединени на върха две чертици с пресечена по средата и колелцето с обърнато бастунче отдясно също е буква „А“? А пък всяка буква се пише с различни почерци по сто начина. После ученият показа на Електроник двайсет букви и обяснява: „Това е «А»“. Останалите осемнайсет той сам трябва да назове.

Като всеки ученик и Електроник получаваше двойки. Разбира се, никой не го ругаеше за лошите отговори. Но всеки път, когато ученикът сбъркаше, професорът натискаше едно бутонче, и вътре в Електроник — в една от схемите на машината — отслабваше връзката, която предава неправилна информация. Друг път сигналът протичаше по верния път и Електроник вече не грешеше. Той бе много прилежен ученик.

След азбуката и цифрите дойде ред на картинките. Мъжки, детски, женски лица, животни, автомобили, домашна обстановка, ученически принадлежности… Хиляди и хиляди понятия запомняше ученикът. Това не значи, че в неговата памет се отпечатва точен, почти фотографски образ на дадена къща или автомобил. Ако беше така, Електроник не би разпознал никаква друга къща, никакъв друг автомобил. Той запомняше някои общи, най-важни черти на различните образи и можеше вече да отличава дете от мъж. Приблизително така действува и човешката памет. Ние никога не запомняме фотографски точно, с всички подробности дори близкия си приятел — нашият мозък не се претоварва. Но затова пък не ще го сбъркаме с никой друг и след дълга раздяла непременно ще го познаем…

— Не ви ли дотегнах, Александър Сергеевич? — попита професорът.

— Напротив, боя се, че от милицията ще позвънят много бързо и не ще можете да довършите разказа си.

— Да, доколкото ги разбрах, силният заряд на акумулаторите още не се е изчерпил. Ще трябва да потичат още след него. А през това време ще премина към третия урок на Електроник — четенето. Вие очевидно си представяте колко много нещо се крие само зад тази дума: четене на фрази, класификация на думите в групи, постоянно уточняване на границите на тези групи, изясняване на разните значения на една и съща дума, основно изучаване на речниците, вникване в смисъла на фразите, на завършените мисли и абзаци. Методите за осмисляне на текста, с които си служеше Електроник, биха учудили лингвистите, но фактът си остава факт: той с огромна бързина четеше книга след книга. Аз едва успявах да ги подбирам.

Справедливостта ми дава право да кажа, че Електроник се оказа твърде възприемчив. Съвсем скоро трябваше да се откажа от наказания и да премина към обикновено разясняване на грешките. Наистина, това изискваше по-голямо търпение от обикновеното натискане на бутона. Но успехите на Електроник биха вдъхновили всеки учител. Той на драго сърце се вглъбяваше в теоремите, мълниеносно смяташе и дори доста леко учеше наизуст стихотворения. Ние вече разговаряхме на разни теми, при това Електроник изказваше двояки съждения: едните заимствуваше от авторитетни лица, другите съставяше сам.

И ето първите крачки из стаята. Подготвихме Електроник за това събитие, като записахме на лента биотокове от мускули на човек и ги поставихме в паметта му. Както е известно, електрическите сигнали, които командуват мускулите на даден човек, могат да се предадат на мускулите на друг, и той ще върши същите движения. Така беше и с Електроник. Чуждите биотокове диктуваха на мускулите на момчето нужните движения.

И отново почнаха дни на мъчения: Електроник се учеше да ходи и се блъскаше във всички предмети. Едва не се погуби, докато свикне с пространството.

Електроник вече се научи да ходи, а аз все се бавех, страхувах се да го изведа на улицата…

Разказвачът скочи от креслото: звънеше видеотелефонът. На екрана — същото лице.

Гласът на милиционера е все така спокоен, в очите му — лека лукавинка.

— Има нови сведения — каза той. — На Липова алея по време на състезанието едно момче със синя куртка надминало всички спортисти. Характерните белези съвпадат. Но когато го срещнали по-късно, казал, че не е Електроник, а Сергей Сироежкин.

— Тичало ли е много бързо? — попита професорът.

— Казват, че би могло да установи световен рекорд. Това се случило преди произшествието в парка.

— Тогава е той! — уверено каза Громов.

— Но Сергей Сироежкин, тринадесетгодишен, наистина живее на Липова алея номер пет, апартамент сто двайсет и шести — възрази дежурният.

— Хм, хм… — смутено се покашля Громов. — Странна игра на фантазията… Не разбирам защо е измислил това…

— А задържахте ли Сироежкин? — намеси се Светловидов.

— Не.

— Задържете момчето с нашите отличителни белези — твърдо каза Александър Сергеевич, — както и да се казва. Чакаме.

Те се върнаха на местата си, известно време мълчаха. Най-после Гел Иванович вдигна рамене и каза:

— Нищо не разбирам. Ще ви доразкажа за Електроник това, което зная… Защо не бързах да го изведа на улицата е съвсем ясно. Дотогава Електроник беше стайно момче. Върху него щеше да се стовари един свят от движения и море от звукове. Освен нашите гласове той не знаеше нищо — нито лай на куче, нито клаксони на автомобили, нито чукане на топки.

Но Електроник проявяваше любознателност към новия свят и трябваше да започнем да го учим отново. Същите жилищни сгради, автомобили, животни, които беше видял на рисунки, се превърнаха от плоски в обемни. Момчето виждаше цветя, трева, дървета и аз се стремях да му дам представа за непрекъснатостта на процесите по Земята. Той забелязваше как си приличат и не си приличат жилищните сгради, улиците, градинките, как ден след ден се мени или се повтаря времето. С една дума, исках той както всички нас, хората, да свикне с характерните условия на живота и с разнообразието на света… Не мога да кажа колко съм успял. Мисля, че той е вежлив, спокоен, справедлив и не очаквах от него такива трикове. После и това странно име — Сергей Сироежкин. Не мога да разбера защо се е нарекъл така…

И пак настоятелно позвъни апаратът. Дежурният по милиция беше кратък:

— Елате. Намерихме го.

— Кого? — попита професорът. — Момчето или лисугера? — От вълнение той съвсем беше забравил, че милицията не знае нищо за избягалия лисугер.

— Какъв лисугер? — учуди се дежурният. — Нали казахте за момчето…

Рентгенът не показа нищо

Светловидов извика такси. След пет минути те вече пътуваха за милицията. Професорът беше съсредоточен, мълчалив. Светловидов се усмихваше, като си представяше срещата с Електроник, която ще стане сега.

— Все пак удивителна история разказахте! — прекъсна мълчанието Светловидов. — Някога изобретателят или инженерът измисляше машина; в завода я пускаха в производство и тези машини работеха навсякъде. После се появиха сметачните машини. Те не можеха да работят веднага след монтирането. Програмистът трябваше да им даде програма за действие. А сега и това не е достатъчно. За такива твърде сложни системи като вашия Електроник е нужен още и талантлив педагог!

— И ето ви резултатът от възпитанието: отиваме в милицията — измърмори Громов. — Бих искал още да зная: ако случайно срещна този негодник лисугера, дали ще ме послуша, ще се спре ли?

В милицията беше безлюдно и тихо. На масата седеше само дежурният — симпатичен млад милиционер. Той стана, козирува, каза името си и стисна ръката на Громов.

— Драго ми е да се запозная с вас, професоре. Извинете, че толкова дълго изпълнявахме вашата поръка. Момчето наистина бяга като заек. Електроник-Сироежкин сега е в поликлиниката, която е отсреща. Гледат го на рентген.

— На рентген ли? — Веждите на Громов щръкнаха. — Ах, да, нагълтаните предмети… Но в дадения случай рентгенът е безпомощен. Той само ще озадачи лекарите.

Дежурният беше явно смутен от отговора.

— Безпокоях се за здравето му — измърмори той.

Те пресякоха улицата, влязоха в поликлиниката. Милиционерът натисна бутончето на вратата на рентгеновия кабинет. Веднага излезе лекарят.

— Рентгенът не показа нищо — разпери ръце той.

— Как не показа? — попитаха и тримата в един глас.

— В стомаха няма никакви чужди тела — поясни лекарят. — А тъй… сърце нормално, бели дробове прозрачни. Здраво момче.

— Къде е то? — не издържа професорът.

— Ей сега… Серьожа! — повика го лекарят.

Вратата на кабинета изскърца. Отвътре се подаде интересен нос. И ето от тъмното излезе малчуганът.

Професорът направи крачка срещу нето и се спря. Внимателно погледна момчето. И каза високо:

— Поразително! Фантастика!

— Здравей, Електроник! — усмихна се Светловидов и подаде ръка.

— Аз съм Сироежкин — каза момчето, като държеше ръката си отзад.

— Не е ли той? — учуди се Александър Сергеевич и по-гледна въпросително към Громов.

Професорът направи неопределен жест. Очите му бяха устремени към Сироежкин и излъчваха мека светлина.

Серьожка се усмихваше.

— Значи, не е той? — каза дежурният. — Така… Но пък свидетелите уверяват, че именно това момче глътнало часовниците. Кажи честно — обърна се той към Сироежкин, — ти показвал ли си фокуси в парка?

— Нищо не съм показвал — измънка Сергей.

— И не си бягал крос?

— Никъде не съм бягал. Запалянковците забъркаха тая каша.

— И ти не знаеш — примижа очи милиционерът — кой е този Електроник?

— Нищо не зная! — завика отчаяно Серьожка.

Ех, да можеше професорът да чете мисли! Той веднага щеше да разбере всичко: как Серьожка си беше намерил истински приятел, как беше радостен и щастлив само преди час и как се бои да не би току изведнъж, внезапно да го изгуби. Не, на никого няма да го даде! Няма да каже, че Електроник сега е в стаята му, в шкафа, нито дума, каквото и да правят с него тези трима чичковци.

— Нищо не зная — повтори мрачно Сироежкин.

Не, бележитият учен не умееше да чете чужди мисли. Той каза на милиционера:

— Пуснете момчето, станало е недоразумение. Вие чухте, че рентгенът не е показал нищо!

И Серьожка си отиде. А четиримата възрастни останаха в приемната на поликлиниката.

— Бре, че сложен случай — измъчваше се дежурният. — Професоре, поне да бяхте дали една фотография на вашия Електроник.

— Фотография нямам — каза Громов. — Но вие току-що я видяхте: това е тя, фотографията, излезе си с два крака. Серьожка Сироежкин. Симпатично име!

Тайната: „Ти — това съм аз“

— Електроник! — шепнешком каза Серьожка, като отвори вратичката на гардероба. — Всичко е наред. Вързопчето занесох в бюрото за намерени вещи. Пъхнах го през гишето и офейках. Ще развържат вързопчето и ще видят: намерени са и портмонетата, и часовниците, и писалките. И никакъв скандал.

— Аз не желаех скандал — каза хрипкаво Електроник. — Те сами си даваха нещата.

— По-тихо! Всички спят! — предупреждава Серьожка. Нощ. От цялото небе в прозореца гледат звезди. Луната се е скрила зад жилищния блок.

До училището свети фенер.

— Искаш ли да спиш?

— Аз никога не спя.

— А какво ще правиш?

— Ще чета. Дай ми книги.

— Какви книги искаш? Приключения? Нещо смешно?

— Всякакви — казва Електроник. — И стихове ми дай. Полезно е да се четат стихове. Във всяка буква на стиховете — бит и половина.

— Какви са тия битове? — учудва се Серьожка.

— Бит е единица информация. В разговорната реч една буква е един бит. В стиховете — бит и половина. Но това е условно название. Можеш да ги наричаш както си щеш, дори доги.

— Ето ги цял милион дога — каза Серьожка, като взе от лавицата книги. — Сега ще ти запаля лампата. Ами акумулаторите ти трябва ли да се зареждат?

— Аз стигнах до извода, че сутринта напрежението на тока е било много силно, затова съм бягал толкова бързо.

— А какво е твоето напрежение?

— Сто и десет волта.

— Е, лесна работа. Сегичка ще взема трансформатора от хладилника и ще е точно сто и десет волта.

Серьожка тихичко донесе от коридора трансформатора и табуретката, взе от масата лампата и настани приятеля си; в гардероба. Съблече се, мушна се под одеялото и се вгледа в светлата пролука, която делеше гардероба от горе до долу. Лежеше, гледаше златната ивица и много му се щеше да стане, да надникне в гардероба и още веднъж да се убеди дали всичко това не е сън. Но той чуваше тихото шумолене на страниците, бръмченето на трансформатора, което приличаше на звука на комар, виждаше двата бели шнура, които се извиваха от гардероба към щекерите, и се усмихваше в тъмното… Изведнъж пред погледа му се завъртя огнената въртележка, подскачаха сините балони, заискри като злато лъчистата звезда… И Серьожка заспа.

… Той скочи, когато чу щракането на бравата, — родителите му излязоха. Отвори вратичката на гардероба и радостно се засмя: Електроник дочиташе един дебел том.

— Добро утро! — каза Серьожка. — Има ли милион доги?

Електроник вдигна глава:

— Добро утро. Петстотин хиляди сто и шестдесет бита.

— И стана още по-умен! — с уважение каза Серьожка. — Сега ще се умия и ще разгледаме колекцията.

На масата в кухнята беше оставена бележка: „Серьожа! Хладилникът се е развалил. Продуктите са на прозореца. Обядвай в стола. Ще се върнем на време. Мама, татко“.

— Хладилникът заработи — каза напевно Серьожа, като постави на мястото трансформатора. — А пък аз не искам да обядвам!

Той извади от масата и гардероба своите ценности, седна направо на пода до Електроник. Те разглеждаха и обсъждаха космически марки на разни страни, прегледаха колекцията със значки, играха лото и „Пътуване по Марс“, гледаха картинки от стари списания, решаваха ребуси. Серьожка току само се смееше, тупаше приятеля си по рамото. Електроник печелеше по всичко, а ребусите решаваше моментално.

— Искаш ли да ти подаря всичко? — предложи Сироежкин.

— Защо? — спокойно възрази Електроник. — Вече не искам да гълтам нищо.

— Е, тогава всичко това ще бъде наше. Твое и мое. Нали?… Ой! — Сергей скочи, погледна часовника… Двайсет минути до училище!

Той грабна учебника и бързо-бързо забъбри:

— Квадратът на хипотенузата на правоъгълния триъгълник е равен на сумата от квадратите на катетите. Квадратът на хипотенузата… Квадратът на катетите…

— Това е Питагоровата теорема — каза Електроник. — Тя е много проста.

— Проста, проста, ама в дневника имам въпросителна. И не я научих.

Електроник взе лист и молив и моментално нарисува чертежа.

— Ето доказателството на Евклид. Има още доказателства по метода на деленето, събирането, изваждането…

Сироежкин гледаше приятеля си като вълшебник.

— Браво! — въздъхна той от възхищение. — Аз да можех така… Но на Сироежкин чифтака е осигурен.

— Какво е това чифтак? — попита Електроник.

— Е, чифтак… това е двойка… или лошо (единица).

— Лошо — повтори Електроник. — Разбирам. Четох в една книга, че от всяко положение има изход. Това е авторитетно и проверено изказване.

— Изход? — Сергей се замисли. — За изход, има изход… — Той погледна Електроник право в очите и се изправи. — А ти не можеш ли да идеш на училище вместо мене?

— Мога — спокойно каза Електроник.

Очите на Серьожка светнаха.

— Хайде да направим така. — Той облиза моментално пресъхналите си устни. — Днес ти ще си Сергей Сироежкин, пък аз — Електроник. Гледай! — Серьожка заведе приятеля си при огледалото. — Това съм аз, това си ти. Отляво — аз, отдясно — ти. Сега аз ще премина от другата страна. Гледай внимателно. Нищо не се е изменило! Пак отдясно си ти, а от ляво — аз. Така ли е?

— Така е! — потвърди Електроник. — Днес аз съм Сергей Сироежкин.

— Пю-пю, това е наша тайна — предупреди Серьожка. — Разбираш ли, тайна! Ако ще да умрем, на никого ни дума. Закълни се в най-святото си!

— В какво? — попита Електроник.

— Е, в най-важното. Какво за тебе е най-важното?

Електроник помисли.

— Да не се счупя — промълви той.

— Точно така кажи: „Да се счупя, ако издам тази тайна!“

Електроник хрипкаво повтори клетвата.

— Сега слушай внимателно! — каза Сергей. — Вземаш, чантата и отиваш на училище. Ей го там — на двора. Отиваш в седми „Б“ клас — на първия етаж първата стая отляво. Като влезеш, сядаш на втория чин. Там седя аз, а пред мене е Макар Гусев, един едър дангалак. Той е една драка и се закача много, ама ти не му обръщай внимание. Нататък всичко върви като по масло. На първия урок рисуваш, на втория отговаряш за теоремата на Питагор, а третият е по география. Знаеш ли нещо от географията?

— Зная всички океани, морета, реки, планини, градове…

— Отлично! Запомни ли?

Електроник повтори поръчката. Той беше запомнил всичко превъзходно.

Серьожка моментално стъкми чантата и погледна за всеки случай към площада: дали не е там Макар Гусев? Отгоре се чу тропане. Тичаше по стълбите Професора — Вовка Каролков.

— Здравей! — викна той. — Не си ли чел още „Програмист-оптимист“? Там пише, че ти си световен шампион по бягане!

Сироежкин вдигна рамене:

— Голяма работа, шампион! Още какви работи има да научите за мене!

Той се върна в къщи и каза на Електроник:

— Помниш ли естрадата в парка, където вчера се спасихме от преследването. Ще я намериш ли? След училище ела там.

„Програмист-оптимист“

Може някои читатели да са чували за „Програмист-оптимист“. Тези две думи често се произнасят не само в математическото училище, но и по дворовете, и на Липова алея. Дори в магазина и в тролейбуса може да се чуят разговори за новини от „Програмист-оптимист“.

„Програмист-оптимист“ е стенен училищен вестник. Не е трудно да се досети човек, че го издават математиците — нали те са програмистите. Най-обикновеното в този вестник е името. Вече стоящата до заглавието цифра, означаваща поредния брой на вестника, е зашифрована в уравнение и иска известни размишления. По-нататък следват бележки за разни събития, в които отвсякъде се мяркат формули, вектори, успоредни, хиксове, игреци и др. Тези бележки обикновено се четат с усмивка и смях: посветените в математиката намират в тях много намеци, ирония, предупреждения, съвети.

Но да не помислите, че математиците издават вестника само за себе си. Първо, „Програмист-оптимист“ го четат всички ученици-конструктори — от горните класове, които сами не издават нищо. Второ, момчетата намират там много, карикатури, смешни стихове и весели фотографии. Трето, във вестника винаги има празно място и всеки ученик може да вземе лепило и да залепи дописка, обявление или молба.

Професора беше прав: в понеделник в „Програмист-оптимист“ всички четоха и обсъждаха една статийка — „Ура за шампиона!“

Когато шампионът с чанта в ръка се появи в коридора, настъпи тишина. При шампиона отиде Спартак Неделни.

— Ти ли си Сироежкин? — попита той.

— Аз съм — каза Електроник.

— Разбира се, че е той — завика, като стърчеше зад гърба на шампиона, Макар Гусев. — Сир Сирич Сироегин. Самият той!

— Не прави палячовщини! — Спартак Неделин прекъсна Макар.

— Не прави палячовщини! — нахвърли се срещу Макар и Професора, с което озадачи много приятеля си. — Казано е ясно, че пръв е дотичал Сироежкин, а не Гусев.

А Неделин продължи:

— Ами как така успя?

— Не зная — отвърна Електроник.

Момчетата зашумяха.

— Той още не е чел — високо каза някой. — Пуснете го!

Електроник отиде до вестника и за няколко секунди, сякаш хвърляше бегъл поглед, прочете всички съобщения.

— Всичко е вярно — спокойно каза той. — Само в това уравнение има грешка — нужен е плюс, а не минус.

— Вярно — каза Неделин. — Юнак! Мислиш математически. — Спартак поправи с писалката си грешката, потупа героя по рамото и си отиде.

Звънецът разгони читателите по класните стаи.

Електроник вече седеше на втория чин зад едрия гръб на Гусев и гледаше право пред себе си. До него шаваше Професора и мъчително размишляваше как да му се извини за историята с телескопа. Той опита да заговори със съседа си, но оня сякаш имаше сливи в устата.

Учителката по рисуване влезе в клас и каза, че днес занятието ще е на улицата. Затракаха капаците на чиновете, загълчаха гласове. Шумното ято се измъкна от училището, пресече Липова алея. А по-нататък — бегом до брега на реката.

Колко пъти са били тук и все пак се спряха притихнали с ококорени от учудване очи. Сред зелената пяна на храстите се спуска надолу дълга и блестяща като глетчер стъклена кутийка. На дъното й — три ярки ивици: червена, жълта и синя. А по пътечките се търкалят разноцветни грахови зърна — това значи: по изкуствения цветен сняг се спускат вихрено скиори. Спускат се от високото с огромна скорост, като убиват скоростта долу, където кутийката се раздува, като сапунен мехур. А още по-нататък, зад дърветата, са реката и леката арка на моста, където също всичко е в движение: параходи, катери, автомобили, тролейбуси. А отвъд реката и зад моста целият град се губи в светла тънка мъглица.

И те седят и рисуват всичко, каквото виждат. Едни — със замах, уверено, като подчиняват перспективата на молива, други — разкривено, плахо, с гума в ръка, но всички заедно — внимателни, мислещи.

— Сега само нахвърляйте контурите — каза учителката. — Ще го оцветите в къщи. Този, който иска да стане космонавт, инженер, летец изследовател, трябва да има добра зрителна памет за цветовете.

Учителката минава зад гърбовете, надзърта в блоковете, тихичко дава съвети на децата. Ето тя се спря при Сироежкин. Дълго гледа през рамото му, после попита:

— Какво е това, Серьожа?

Електроник й подаде блока и с хрипкав глас отговори:

— Това е движение на скиорите.

В блока на Сироежкин няма контури на града, а колонки от формули. Под тях — разкривените букви на текста.

— Не разбирам — сви рамене учителката и прочете на глас. — „Настоящият трактат, без да претендира за изчерпателност на изследването на поставените проблеми, все пак не може да не се окаже полезен за ония, които правят изследвания в дадената област.“

Художниците се захихикаха.

— Това е уводът — чу се скърцащият глас на Електроник. — По-нататък всичко е конкретно.

— Да не си болен? — попита учителката. — Гласът ти е пресипнал. Навярно си изстинал.

— Здрав съм — изскърца съчинителят.

Учителката зачете нататък:

— „Авторът изхожда от твърдението, което поради очевидността си не иска доказателства, а именно: ските и скиорът образуват система от три вектора. Анализът на тази система показа, че тя е устойчива само тогава, когато векторите на системата са линейно зависими, и то двата от тях трябва да бъдат колинеарни…“ Ти, какво Сироежкин, съчиняваш по време на урока за вестника ли? Нищо не мога да разбера.

— Че защо, всичко е ясно! — каза уверено някой.

Спартак Неделни, разгорещен, поруменял, с бял пуловер, стоеше до учителката.

— Позволете, Галина Ивановна? — помоли той за блока на Сироежкин. — Аз ще обясня! Тук е описано как ние се пързаляме на ски. Току-що и на трите писти е бил нашият девети „А“. И така, за какво пише Сироежкин? Системата на трите вектора са скиорът и ските. Естествено, че те зависят едни от други, инак никакво пързаляше няма да има и двата от тях — ските — се пързалят по снега и са успоредни, т.е. казано с езика на математиката, те са колинеарни. За което именно пише Сироежкин. По-нататък четем: „Много устойчива е системата, състояща се от три колинеарни вектора, което са изпробвали лично някои изследователи“. — Спартак не се стърпя и се засмя. — Остроумно! По-точно Витка Попов. Падна по гръб и се запързаля след ските. Не знаех, че си такъв съчинител, Сироежкин! Трябва незабавно да изпратим това във вестника. И интересни рисунки могат да се направят. Мисля, да наречем статията така: „Ски спортът и векторната алгебра“.

— Не знам дали става за вестника, — сухо каза учителката. — но задачата си не е изпълнил.

— Простете му, Галина Ивановна! — помоли Спартак. — Случва се човек да се увлече не по това, което трябва… Но пък талантливо е написано!… Той ще нарисува пейзажа на жилищния блок.

— Добре — каза Галина Ивановна на Сироежкин, — нарисувай жилищните блокове. А засега ще ти сложа точка в дневника… Деца, урокът свърши. Връщаме се в училище.

При Електроник дойде Макар Гусев и го дръпна за ръкава.

— Ти си бил цял мъдрец, бе Сироега! Я гледай ти! — Макар се наведе и шепнешком предложи: — Слушай, хайде да избягаме от всички и да идем да се окъпем!

— Аз не мога да плувам — високо каза Електроник.

— По-тихо! — Макар облещи очи и заплаши с юмрук.

— От какво се страхуваш? Ние набързо, никой няма да разбере.

— Аз никога не се къпя — последва спокоен отговор.

Такава нагла лъжа засегна дълбоко Гусев. А на кого портретът беше отпечатан върху цялата корица на списанието! Всички бяха видели как на тази корица Сироежкин излиза от басейна и се хили пред фотографа.

— Погледнете това мамино синче! — завика Макар. — Той се страхува да не си намокри крачката! Той никога не се къпел… Бре, че менти!…

Макар дори не подозираше колко близо беше до истината. За Електроник къпането беше равносилно на самоубийство: ако водата проникне навътре, можеше да изкара от строя финия му механизъм. Гусев викаше с цяло гърло, за да привлече вниманието на децата и да засрами довчерашния шампион. Но го слиса въпросът на Сироежкин:

— Какво значи менти? Аз с нищо не съм те ментил.

— Ти, Сироежкин, съвсем си откачил — махна ръка Гусев. — Обикновени думи не разбираш… Или се преструваш?

— Хич не се преструва — намеси се Професора. — И аз, когато мисля за нещо, винаги пиша: „карова“ с „а“ и изобщо забравям най-обикновени думи. Ти, Макар, не се заяждай. Виждаш, на човека гласът му е прегракнал. А ти — хайде да се къпем.

— Голяма работа! От сутринта вече два пъти се къпя. И съм в пълна форма! — Гусев взе един камък и го метна надолу. — Пипни ми мускулите, Вовка! — обърна се той към Професора. — Желязо!… Ей, шампионе, хайде да се надбягваме до училището!

Сироежкин дори не се обърна.

— Не обичам — каза Макар, — когато правят всичко, за да се покажат. Веднъж човек може и световния шампион да надмине. Ама опитай всеки ден…

И Гусев хукна към училището.

„Столът на годеницата“

Фамилното име на математика беше Таратар. Учениците го обичаха. Таратар Таратарич — така момчетата наричаха учителя си — никога не бързаше да постави двойка. Когато ученикът мънкаше и стоеше объркан на черната дъска. Таратар го гледаше с лека насмешка, изпъкналите стъкла на очилата му бляскаха и гъстите му като четка мустаци мърдаха. После той поканваше желаещите да обяснят грешката и казваше на класа: „Ако някой не знае дадена тема, нека вдигне ръка и каже, а да не губи времето на всички. Съвсем ми е безразлично дали този ученик си е купил кънки, или е бил на гости, или просто е забравил да си научи урока — двойка няма да му пиша. Но дългът му си остава и аз кога да е ще му напомня…“ И Таратар не забравяше да изпита объркания втори път.

Докато Гусев рисуваше на дъската чертежа на Питагоровата теорема, Таратар, леко прегърбен, поставил ръце отзад, ходеше между редиците на чиновете и надничаше в тетрадките.

— Е — каза той на Гусев, — свърши ли?

Макар кимна.

— Всички ли бихте направили чертежа така? — попита Таратар класа.

— Не — отвърна Професора.

— Моля, Каролков, подскажи.

— Трябва още да се прекара диагонал в правоъгълника.

— Правилно. Сега, Гусев, доказвай.

Макар криво-ляво с помощта на Професора доказа теоремата. Въздъхна тежко и седна на мястото си. Професора му помогна да отърси от куртката си тебеширения прах.

Учителят пак се обърна към класа:

— Това доказателство е дадено в учебника. Знае ли някой друга доказателства?

Преди Професора да успее да вдигне ръка, Електроник стана:

— Аз.

Таратар беше малко поучуден: Сироежкин никога не проявяваше особена активност, а сега дори стана.

— Моля, Сироежкин — каза учителят.

— Мога да приведа двайсет и пет доказателства — с прегракнал глас каза Електроник.

В класа проехтя силен шум от учудване.

Мустаците на Таратар щръкнаха.

— Ха де, ха де… — каза той и помисли: „Гласът на момчето мутира. Преходна възраст. И колко е самоуверен… Да видим ще издържи ли тази роля до края.“

Тебеширът в ръката на Електроник бързо заигра по дъската и ето триъгълникът вече е готов, обкръжен с квадрати.

— Най-простото доказателство на теоремата е направил старогръцкият математик Евклид — каза дрезгаво Електроник и после за броени секунди обсипа слушателите със сравнението на геометричните фигури. — Учените считат — продължи бойко Електроник, — че това доказателство на теоремата Евклид измислил сам. Както е известно, за Питагор Самоски ние почти нищо не знаем. Освен това, че е живял в шести век преди нашата ера, формулирал теоремата си и бил родоначалник на първата в света математическа школа. Евклид преди повече от две хиляди години събрал всички известни нему аксиоми. Може да се каже, че той е основал геометрията. Евклидовата геометрия остава без изменения до деветнайсети век, когато руският учен Лобачевски съставил нова система.

— Правилно — потвърди Таратар. — Продължавай, Серьожа.

Класът учудено притаи дъх. Дори на последния чин, където седят любителите на всевъзможните развлечения, престанаха да играят на „морски бой“.

А Електроник вече начерта три нови фигури. Той разказа как са формулирали знаменитата теорема древните гърци, индийците, китайците, арабите.

Таратар успя само да вметне:

— В древността, момчета, Питагоровата теорема са я знаели само отделни учени, посветени в тайнствата на математиката, а сега я учат всички.

Тебеширът на Електроник рисува ли рисува. Трупат се квадрати и триъгълници, от триъгълниците израстват квадрати, делят се квадрати на триъгълници. Сипят се думите: „Методът на събирането… Методът на деленето… Методът на изваждането…“ Дъската се покри с равни многоъгълници, всички виждат чертеж на паркет и са учудени, че и това било доказателство на Питагоровата теорема.

А Електроник продължава:

— Методът на „редене на паркет“. Така се нарича.

После той пак чертае квадрати по страните на триъгълника, дели ги на равни части и се обръща към слушателите с няколко думи:

— Тук всички разсъждения са заключени в една дума: гледайте! И всичко ще видите!

Момчетата се вглеждат в дъската.

Таратар кима и се усмихва.

— Най-после, „столът на годеницата“ — хрипкаво произнася Електроник.

Класът не издържа и се смее гласно.

— Аз казах правилно — като се обърна към класа, повтори Електроник. — „Столът на годеницата“. Тази фигура не съм я намислил аз, а индийците и то в девети век.

„Столът на годеницата“ вече е нарисуван на дъската. Това е петоъгълник, поставен на правия си ъгъл, със седалката нагоре. Едва ли ще можеш да седиш много на такъв разклатен стол!

Момчетата пак се смеят и млъкват. Сироежкин чете стихове:

Ще надживее истината времето,

щом я познае слабият човек.

Днес Питагоровата теорема

е вярна, както в неговия век.

Таратар подхваща и четат двамата по-нататък:

На боговете, за да се хареса,

пожертва Питагор най-щедър дар.

Сто бика — за едничък лъч небесен —

заколи пред свещения олтар.

 

Затуй и биковете всеки път,

щом истината ражда се, реват!

Да й попречат — няма сили в тях!

 

Те могат само — със помътен взор —

да се тресат от този същи страх —

какъвто им бе внушил Питагор.

— Това е сонет от Шамисо — развълнуван казва Таратар. Той сваля очилата си, избърсва стъклата с кърпичка.

Макар Гусев намига на Професора: често ли ще ти падне да видиш как спокойният и насмешлив Таратар Таратарич изпада в такова умиление. Макар е готов да си вземе думите обратно, които наговори на Сироежкин преди час, на брега на реката. В знак на помирение той му маха ръка.

— Сядай, Серьожа — казва Таратар. — С удоволствие ти пиша пет.

— В дневника имам поставена въпросителна — напомня Електроник, като предизвика с това обикновено напомняне буйното веселие на Гусев.

— Въпросителна вече няма — усмихва се Таратар. — Твърда петица… — Той се обърна към класа, — Гусев, успокой се, моля ти се… Имам следното предложение към всички. От следващия урок на масата до катедрата ще седи асистент. Неговата задача е да обяснява на класа най-трудните въпроси на домашната работа. Естествено асистентът трябва да се готви по-добре от всички. Ще дежурите по ред. Съгласни ли сте?

— Съгласни — отговаря класът.

— Тогава идната седмица асистент ще бъде Сироежкин… И ето какво исках още да кажа. Главното в математиката не са формулите, не са изчисленията, а движението на мисълта, новите идеи. Говорих вече за това, но днес вашият другар още веднъж блестящо потвърди тази истина. Вашето учение прилича на пътешествие. Всеки ден пред вас се изпречват нови планини. Изкачвате се на една, а там вече се изпречва друга. И колкото повече върхове изкачвате, толкова по-силни ще се чувствувате…

Таратар излезе. Момчетата наобиколиха Сироежкин, замълчаха:

— Ти си бил герой, бре!

— Юначага!

— Разпердуши Питагор като нищо!

— Сега нека деветокласниците не се перчат. И ние си имаме знаменитост!

— И шампион по бягане.

— И кореспондент на „Програмист“.

Най-високо крещеше с неукрепналия си бас Макар:

— Имаме си наш Питагор! Ето го — седи на стола на годеницата! Ура за Сироежкин!

Дотича Спартак Неделин, размахал синьо листче.

— Сироежкин, къде си? — завика той, като надникваше гълчавата. — Дръж! Редколегията на „Програмист“ те награди с билет за цирка. И готви нова статийка!

Тримата пазители на теоремата

В дъното на парка, съвсем близо до изхода за Липова алея, имаше малка окъртена естрада с пожълтял екран. Много рядко тук прожектираха кинопрегледи и затова раковината на естрадата беше уютно убежище за всички малчугани. Вчера тук изчакаха да мине преследването на избягалият от зрителите фокусник и неговият приятел.

Серьожа се качи на естрадата, изтегна се на грапавите дъски. Ех, че волен живот! На училище не ходиш, домашни не пишеш. Електроник и без туй знае всичко. Ако щеш — гледай небето през пролуките на покрива, ако щеш — мечтай за каквото ти се иска, ако щеш — скитай из парка.

Той полежа по корем, прозина се, обърна се на гръб, почна да брои дъските на козирката. Един слънчев лъч се провря през пролуката и до момчето на пода легна светло петно. Серьожка извади от джоба огледалцето си, насочи слънчевото зайче към сенчестия ъгъл. Зайчето се плъзна по старите дъски, разтревожи паяците в паяжината, заподскача по екрана.

Изведнъж зайчето изчезна. Току-що беше спряло върху сиво-жълтото платно и взе, че изчезна. Лъчът от огледалцето се беше устремил като блестящ меч към екрана, а светло кръгче нямаше, сякаш лъчът беше пробол платното.

Серьожка пак отрази слънцето и пусна зайчето в долния ъгъл на екрана. Зайчето подскочи, подскочи и след миг пак изчезна. Сякаш го беше покрила мека невидима ръка.

С лъч, все още насочен към същото място, Серьожка с туптящо сърце отиде до самия екран и изведнъж се обърна, усетил, че някой стои зад гърба му.

Видя едно момиченце с тънка плитчина. Момиченцето държеше кошничка, покрита с парцалче.

Сироежкин зина от учудване и си помисли как момиченцето е могло да се окаже зад гърба му, но то превари въпроса:

— Дядо ми улови твоето зайче. — Момиченцето се наведе към Серьожа и доверително каза: — Той е най-добрият ловец на слънчеви зайчета в цялата ни страна.

Серьожа зина още по-широко, но пак не можа нищо да попита, защото кой знае откъде се появи сивокос дядо е голям сак. Дядото държеше нещо лъскаво, блестящо, огненозлатисто. Не можеше да се види този блясък, така режеше в очите.

Серьожа примижа, прикри очи с длан и през пръстите видя уловеното. Момиченцето не го беше излъгало: дядото носеше огнени зайчета, хванал ги за дългите уши! Приличаха на слънчеви.

— Благодаря, сине — добродушно каза дядото. — Ти донесе на ловеца сполука, макар че ме накара да потичам. Но време е да си вървим. Искаш ли да ни изпратиш? Ще се намериш в град, какъвто досега не си виждал.

— Да, да… — занима Серьожа. Много му се искаше да види този град, където живеят ловци на слънчеви зайчета.

Те вървяха през гората.

Серьожа въртеше глава и учудено гледаше дърветата. Странна беше тази гора. Уж обикновени ели, брези, борове. Но стъблата им не са кръгли, а като линийки. И клонките им растат само отстрани — от дясно и от ляво.

— Вече е близко — рече старецът. — Ето го просвета, а там е и градът.

Пътят, прав като стрела, напусна гората и се превърна в градска улица. От двете страни на улицата — обикновени къщи. С триъгълни покриви, с квадратни прозорци и правоъгълни врати. Вървяха хора, движеха се автомобили.

Още с първите крачки смътно чувство на тревога обзе Серьожка. Едни пешеходци той виждаше само отпред и отзад и не забелязваше как минаваха край него. Други можеше да види само отстрани, а отдалеч приличаха на тънки пръчици или на чертички.

Старецът го повика:

— Е, синко, разходи се с Аничка по улицата, пък аз ще си ида в къщи. Ти носиш щастие. Може и на внучката да донесеш сполука.

— Да вървим ли? — попита Анка и тръсна кошничката. — Ти наистина ли носиш щастие? Че много дни нямаме никакви купувачи…

— А какво продаваш? — запита Серьожка. — Бонбони ли?

— Не-е — поклати глава Анка, — у нас бонбони не продават. В тази кошница има усмивки.

— Усмивки ли? — усмихна се Серьожка. Честно казано, на него съвсем не му беше весело.

— Гледай!

Анка дръпна кърпичката от кошницата и Сергей замижа от нетърпимия блясък.

— Тези усмивки дядо ти прави от кожите на зайците — продължи момиченцето. — Мислех, че си се досетил. Само че малко ги купуват.

И тя се обърна към един странен минувач:

— Купете си усмивки! Много са евтини. Усмивка обикновена — печална, тъжна. Усмивка за всички — за деца, за възрастни. Каквато си искате. Купете си, купете си!…

Но никой не желаеше да си купи слънчева усмивка. Минувачите отминаваха, като махаха празните си чанти. Те не забелязваха Анка и нейната златна кошничка. Лицата им бяха съсредоточени, движенията им отмерени, очите им устремени напред. Дори кучетата изтичваха мълчаливо, тайнствено, като сенки.

И изведнъж Сироежкин се досети: виж каква била работата, тук всичко е плоско!

Той погледна внимателно улицата. Беше плосък град: автомобили, къщи, фенери, дървета, жители, дори кучетата — всичко, всичко е плоско като баница, като дъска, като стена, сякаш е изрязано от картон или хартия. Дори момиченцето Анка, което стои до него, и то е плоско. Има само една плитчица. Как по-рано не е забелязал!

А ето, важно върви човек с грамаден корем. Навярно се мисли за дебелак. А всъщност, ако го погледнеш отзад, е по-тънък от игла.

Серьожка не се сдържа, засмя се на глас: колко тесен стол е нужен на този дебелак. А легло — по-тънко от линийка! А какви сандвичи дъвче? Цигарена хартия, а не сандвичи.

Той се смееше до сълзи и не забелязваше как Анка застана нащрек, как се спряха минувачите, как се събра малка тълпа. Плоските хора гледаха строго веселото момче и си подмятаха сърдито:

— Колко е невъзпитан! Току-що се бях съсредоточил и изведнъж този ужасен смях. Той обърка всичките ми сметки.

— Да, ей такива пречат на спокойното течение на мислите.

— Винаги съм казвал, че за прекалено палавите деца трябва да се отвори училище с усилена програма по чертане.

— И още вечно ти се плете в краката това момиченце? На кого са дотрябвали тези глупави усмивки?

— По-тихо! — изплашено викна някой. — Идат пазителите на теоремата.

Тълпата млъкна, отдръпна се и стори път на три важни фигури.

В кройката на дрехите им можеха да се различат три квадрата и триъгълник и все пак те не си приличаха. Единият от тях, с квадратна глава и остри очи, беше облечен в старомодна професорска тога. Вторият, нисък на ръст, носеше на главата си огромен цилиндър, пъхнал ръце в джобовете и стиснал под мишница чадър. Последният вървеше през тълпата, вдигнал ръце към небето, сякаш предупреждаваше за нещо. Така изглеждаха тримата пазители на теоремата, които бавно се приближаваха към Серьожа.

Честно казано, в този момент Сергей се поуплаши. Много строг вид имаха тези пазители.

Тримата се спряха пред момчето и го заразглеждаха мълчаливо. После оня, който беше с професорската тога, каза с неочаквано писклив глас:

— Стана ни известно, че ти нарушаваш реда, установен от незапомнени времена в нашата страна. Знаеш ли, чужденецо, че се намираш в Страната на двете измерения?

— Да — кимна Серьожа.

— Известно ли ти е — продължаваше да пищи пазителят, — на какво е равна сумата от квадратите на катетите?

— На квадрата на хипотенузата!… — измърмори момчето.

Пазителите се спогледаха.

— Не е чак толкова глупав, колкото изглежда — забеляза джуджето с огромния цилиндър.

Серьожка огледа тримата пазители и взе да си припомня къде беше виждал тези триъгълници и квадрати. Да, разбира се, на черната дъска! Рисувал ги беше Таратар Таратарич!

— Питагоровата теорема! — изрече на един дъх той.

— Знаеш това име?! — учуди се пазителят с вдигнатите ръце. — Предупреждавам: произнасяй го с по-голямо уважение! Защото всичко, което виждаш наоколо, е създадено въз основа на това безсмъртно откритие…

Важниченето на пазителите и техният възвишен тон вече отегчиха Сироежкин. Докато пазителят с вдигнатите ръце четеше наставленията, нашият математик мислено го обърна надолу с главата и се засмя високо.

— Какво смешно намери в нашите думи? — строго попитаха пазителите.

Тълпата заканително загълча. Не, не биваше да ги дразни.

— Не обръщайте внимание — каза Сироежкин. — Аз винаги се смея така, когато си спомня за Питагоровите гащи.

— Поясни мисълта си.

— Е, така най-лесно се запомня теоремата… Питагоровите гащи са равни от всички страни!

— О! — възкликнаха в един глас и тримата пазители. — Тази формулировка е неизвестна дори на нас!

Те извадиха от джобовете си тебешир и почнаха да чертаят фигури на асфалта. Никой вече не обръщаше внимание на Серьожка. Тълпата следеше движенията на пазителите.

Серьожа отиде при Анка, похвали се:

— Виж, че им отворих работа. Дай ми за награда една усмивка.

Момиченцето го гледаше като вълшебник. То машинално пъхна ръка в кошничката и подаде на Серьожка блестяща усмивка. Серьожа я помаха във въздуха и каза важно:

— Нека тия си мислят до утре. Да идем в нашия двор. У нас там всичко е съвсем друго. Ще играем на топка, истинска, кръгла, а не плоска. И котките ни са пухкави и меки. А кучетата! Нима имате такива кучета? Ти само да видиш как Бясната колбаса лови опашката си, ще си умреш от смях! И аз, от мен да мине, ще те запозная с Електроник.

— Аз много искам, да играя с кръгла топка — въздъхна Анка. — Много искам да погаля пухеста котка. Но не разбирам какво значи „кръгла“. Навярно никога не ще мога да видя кръгло и пухкаво! — И Анка заплака.

В този момент при тях дойдоха тримата пазители.

— Кажи, чужденецо, откъде си дошъл? — строго попита джуджето с цилиндъра.

Серьожка за минута се замисли. Да каже: от Липова алея? Няма да го разберат. И той отговори:

— От Земята.

— Надявам се, щом сме намерили общ език — продължи пазителят, — че вашата Земя прилича на Страната с двете измерения? И тя ли е голяма и плоска?

— Тя е много голяма, по не е плоска, а кръгла — чистосърдечно каза Сироежкин. — Това, дето разправят, че Земята била плоска, са бабини приказки.

Тълпата смаяно въздъхна.

— Ти се заблуждаваш, момче! — сурово рече пазителят с вдигнатите ръце. — Нали ти, който ни подсказа оригинални решения на Великата теорема, няма да твърдиш, че на вашата Земя сумата на ъглите на триъгълника не е равна на сто и осемдесет градуса?

Въпросът малко озадачи нашия математик. Той знаеше добре, че сумата от ъглите на обикновения триъгълник е сто и осемдесет градуса. Но на Земята? Той си представи голям глобус и построи на него триъгълник с връх на Северния полюс и основа на екватора. Оставаше да сметне на какво е равна сумата на ъглите му.

— Сметнете сами! — каза Серьожка. — Ето ви Земята. Той извади от джоба си една копейка.

— Нали казах, че е плоска — поучително забеляза пазителят, като видя копейката.

— Това още не е Земята! — предупреди момчето. — Нима мислите, че целият свят е построен по една теорема?

Сироежкин клекна, постави копейката по ръб и лекичко я чукна по самия край с нокът. Копейката се завъртя на място и образува блестящо клъбце.

— Ах — викна Анка, — колко е красиво!

— Той е измамник! — завикаха от тълпата. — Обърнете внимание как не си прилича от различните страни.

— Да, да, той е съвсем друг, когато се обръща! — подхванаха сърдити гласове.

— Той иска да ни баламоса! Погледнете внимателно чертежа. Теоремата на Великия пазител представи като гащи, които от всички страни са равни.

От нейде изскочи едно чевръсто, прегъващо се на две човече и зашептя нещо на тримата пазители:

— Опасен размирник!… Той уговаряше момиченцето да играе с него на кръгла топка и пухкава котка, каквито в природата не съществуват. Трябва да му видим сметката.

— Бягай! — пошепна Анка на Сергей и подхвърли високо кошничката с усмивките.

Сноп от слънчеви искри излетя от нея и за миг ослепи тълпата.

Серьожка хукна да бяга. Той не гледаше къде върви и тичаше стремглаво по улицата, като блъскаше плоските фигури. После кривна и хукна направо — през плоските къщи. Те трещяха и се чупеха, вкопчени за дрехата на момчето. А подир него тропаше с крака потерята.

Ето и гората — ограда от линийки. А тя трещи и се чупи. Не гора, а суха трева. Още няколко метра и той е спасен. Ще се шмугне в истинския парк, където ходят истинските хора, където го чака Електроник.

Някой хваща Сергей за ръка и той пада. Здраво стиска очи, чака какво ще стане по-нататък. Пак някой го дърпа за крака. Сергей отваря едното си око и вижда Електроник.

— Електроша! — радостно вика Серьожа и скача. — Ти ме спаси!

— Не преувеличавай — казва Електроник. — Аз получих истина, точка по рисуване и билет за цирка.

Те стоят вътре в естрадата, зад екрана. Сергей с учудване върти в ръцете си синьото билетче и нищо не разбира.

— Сега ще ти разкажа как мина всичко — казва приятелят му. — Но първом да си купим бонбони.

— Защо ти са бонбони?

— Как защо? Нали отиваме на цирк.

Първите поражения на Електроник

Купиха бонбони от будката и Електроник ги взе у себе си.

— Ще ти ядем в цирка ли? — попита Серьожка.

— Не, това е за друга цел.

Електроник не каза нищо повече. Но Серьожка съчувствено се усмихна. Той знаеше, че в цирка непременно ще се случи нещо много интересно.

Чудо приятел, необикновен приятел! Минали са само няколко часа, откак се бяха разделили, а Електроник вече се прочу в цялото училище, учуди Спартак, самият Таратар и е награден с билет за цирка! Дори страната на плоските хора, за която Серьожка разказа на приятеля си, сега не наглеждаше чак толкова интересна.

— Навярно, когато ти си отговарял на урока и съм те чакал — като в обикновен разговор завърши Серьожка, — аз също съм мислил за Питагоровата теорема. И ми се е присънила тази глупава страна.

Но Електроник прие разказа му по-иначе. Той почна да разсъждава сериозно и обстоятелствено, без ни най-малко да се съмнява в истинността на станалото. И на Серьожка вече се струваше, че наистина е бил в страната на плоските хора. Той си спомни за Анка и я съжали. Ето те с приятеля си вървят по улицата край брега, виждат как искри реката, как летят и едва докосват водата крилатите параходи и като ярки пеперуди се мяркат червените, жълтите, и белите платна на яхтите… А там — какъв скучен живот у тия плоски хора: Питагоровата теорема, сумата на ъглите на триъгълниците — и нищо повече.

А Електроник каза, че на Серьожка му е провървяло: той сякаш е попаднал в древните векове, когато са почитали само Евклид. И той се е държал като истински учен — предложил е на пазителите остроумна задача. Те са свикнали, че във всеки плосък триъгълник сумата на ъглите е сто и осемдесет градуса, а тук на ви вам — двеста и седемдесет. Триъгълникът на земното кълбо — това не им е Евклид, а геометрия на сферата!

Нашият математик се почувствува герой. И как не, той здравата озадачи тези пазители!

— Трябваше да им предложиш още и триъгълник в космоса — каза Електроник.

— Хм, хм — изсумтя математикът. — Това е интересно.

— Разбира се.

— Я ми разкажи, моля ти се. Че нещо съм позабравил — изхитрува Сироежкин.

Електроник взе една пръчка и нарисува на пясъчната пътечка три звездички.

— Ето три звезди от разни галактики. Разбираш ли?

— Разбирам.

— Това са трите върха на нашия космически триъгълник — продължи Електроник. — Да предположим, че страните му са лъчи на светлината. Както е известно, светлинният лъч в празно пространство винаги е права линия… Но тъкмо там е работата, че когато лъчите минават близо до някоя звезда, се изкривяват.

— Ами… Че как така?

— Физически закон. Слънцето, звездите и другите небесни тела изкривяват пространството около себе си и затова нашият триъгълник ще се окаже съвсем не плосък. — Електроник съедини и трите звезди в своя чертеж е криви линии.

— Ясно — каза Сироежкин, — макар и чудно. Излиза така; ако аз поискам да летя от една звезда към друга, ще полетя не направо, а по крива линия?

— Точно така — с тон на учител каза Електроник. — Но това не е всичко. Да не забравяме, че звездите през цялото време се движат. Галактиките се отдалечават от Земята с огромна скорост. Иди, че измери сумата на ъглите на космическия триъгълник.

— Да — потвърди Сироежкин. — Иди, че ги измери… А ти можеш ли?

— Не мога — призна Електроник. — Върху геометрията на Вселената работят астрономи, физици, математици. Това е сложна наука.

Сироежкин се чуква по челото:

— А защо в училище хабим сили за някакви питагоровци и евклидовци, щом геометрията е съвсем друга! Защо досега си мълчал!

— А сега ти разсъждаваш съвсем не като учен — изстуди другаря си Електроник. — Питагоровата теорема е нужна за обикновените изчисления и опити. А Евклидовата геометрия е прост раздел на геометрията на нашия свят, и нея също трябва да знаем.

— Мисля си — каза Сироежкин — колко ми е повървяло, че не съм се родил в древните векове. Щях да си седя на чина и да мисля като ония плоски хора: „О, велики Питагоре, ти просвети разума ми…“ Не, другарю Питагор, не съм такъв дръвник. Когато стана математик или астроном, или космонавт и когато полетя в космоса, ще си избера специален маршрут: триъгълник. И сумата от квадратите на неговите катети няма да е равна на квадрата на хипотенузата!…

Малко след като Серьожка се беше отворил на разговор за геометрията, той поведе приятеля си в едно закътано местенце на парка, известно с това, че там по всяко време на деня малчуганите си разменяха ценности.

До цирковото представление имаше още три часа и Серьожка реши да създаде на Електроник едно мъничко удоволствие. Отидоха до люляковите храсти, той извади от джобовете своето богатство, разположи го на земята и с царски жест разреши на приятеля си да обмени всичко това. Тук имаше космически марки в целофанено пликче; десетина значки; изгоряло фенерче, голямо колкото молив; две старинни монети, толкова изтъркани, че не можеше да се установи поданството им; детайли от микротранзистор; златиста опашка от катеричка с оловно топче, така нареченото пухче, което момченцата ритат вместо топка; няколко шахматни фигури; гума с формата на ракета; миниатюрен пергел, пенопластова шамандура, огледалце.

Електроник огледа купчината интересни неща и попита:

— Защо трябва да ги обменям?

— Играта е такава — обясни Сироежкин. — Ще видиш, че ще ти е интересно.

Той помогна на приятеля си да разпредели ценностите по джобовете и остана да го чака до храстите, като реши благоразумно, че не бива да се явяват заедно в позната компания. Серьожка си представи колко добре ще се чувствува сега Електроник, — седи на пейката, разменя съкровища и взема каквото си иска. Чудесна е все пак тази игра, много необходима в живота. Омръзне ти например жълтият фенер, така ти втръсне, че просто не можеш да го гледаш. Иди в парка до люляковите храсти и то размени за звънец от велосипед или за джобен шахмат, или за нещо друго. Навярно това е най-старата игра и тя няма да умре, докато момченцата имат джобове…

Но не минаха и пет минути, когато Електроник се върна.

— Е? — нетърпеливо попита Сироежкин.

— Всичко е в ред. Размених ги. Донесох други предмети — спокойно каза Електроник.

Но когато му показа тези предмети, Серьожка чак пребледня. Той видя празно аптекарско шишенце, парче използувана фотолента, марки, които можеш да купиш на всяка будка, саморъчно направено портмоне от хартия, кибритена кутийка, кукла без нос и без очи, ученически писци, някакви винтчета, гайки, гвоздейчета и като капак на всичко — парче от молив. Именно това жалко парче нанесе последния удар на Сироежкин. Той погледна укорително приятеля си, който го беше разорил за няколко минути.

— Броят на предметите е точно толкова, колкото ти ми даде — безстрастно рече Електроник.

— Да-а… — каза проточено Серьожка и не знаеше да се смее ли, или да плаче, да изхвърли тези глупости или покорно да ти вземе.

Внезапно той реши: събра всички тия вехтории и заповяда на Електроник:

— Чакай ме тук!

— И ти ли отиваш да разменяш? — попита той, без да се досети, че няма никакъв талант в тая работа.

— Знаеш ли, някои от тия предмети не ми харесват. Ей сегичка ще се върна.

Компанията на пейките посрещна Сироежкин с напрегнато мълчание. Сергей дори забеляза как рижото момче набързо скри фенерчето му. Без да обръща внимание на никого, нашият герой нареди стоката си на свободната пейка и високо каза:

— Хайде, трупайте се тук! Разменям!

Отговориха му с взрив от чистосърдечен смях. „Обраха ме и се радват. Пръхтят като коне — усмихна се Сироежкин. — Нищо, сега ще заплачете от умиление.“

— Късно се сети!… — викаха му момчетата. Нищо няма да излезе! Смененото сменено — връщане няма!…

— Разменям за фенерче — хладнокръвно продължаваше Сироежкин — ей тази обикновена кибритена кутийка… И в добавка едни необикновен фокус с кибритена клечка!

Рижият стопанин на фенерчето презрително сви устни.

— Чак пък необикновен! Хайде де, да не сме виждали кибрит!

Малчуганите пак се закискаха. А Серьожка извади носната си кърпичка, размаха я във въздуха и властно каза:

— Дайте ми кибритена клечка!

Дадоха му кибритена клечка.

— Фокусът е следният — спокойно почна да обяснява Сироежкин. — Клечката се завива в кърпичка. — Той зави клечката и се обърна към рижото момче: — Пипни. Усещаш ли я? Сега чупи.

Чу се как клечката се счупи. После фокусникът размаха кърпичката и на земята падна цяла кибритена клечка. Рижото момче първо успя да я улови. То я повъртя в ръка, поднесе я до очите си, помириса я. Чудната клечка тръгна от ръка на ръка.

Рижото момче мълчаливо подаде фенерчето и взе кутийката.

— Хайде сега обясни! — настоя то.

— Ще обясня после — отклони искането Серьожка. — Сега нямам време. — Той взе следващия предмет — куклата без нос. — А тази красавица се разменя заедно с обяснението за загадъчната история как умират слоновете и защо не е намерен нито един труп на слон.

И макар че историята се оказа не чак толкова загадъчна (след минута всички знаеха, че слоновете, като усетят наближаването на смъртта, отиват в някоя река и изцяло се скриват във водата), търговията на находчивия обменител потръгна много бързо. За допълнителни асортименти се предлагаха: тайната на нечупливото в чаша сурово яйце, изчезването на пръст от ръката, рецепта за чудесни капки, които удесеторяват силите на човека, сеанси на хипноза, задачи за космическия триъгълник, магия срещу зъбобол и други такива. Като повика на помощ хитростта, фантазията и паметта, Серьожка в края на краищата си получи обратно скъпоценностите с изключение на изтърканите монети, притежателят на които избяга още щом ги взе от Електроник. Но той напразно ще гадае коя страна е сякла тези монети.

— А фокусът с кибритената клечка? — напомни рижото момче, когато Сироежкин по навик разпредели по джобовете личната си собственост.

— Да идем настрана — предложи Сергей. — Това е професионална тайна.

Рижото момче доверчиво тръгна след него. Зад храста Сергей се спря и му пошепна на ухото:

— Чудак! Аз бях сложил две клечки. Разбра ли, бе хапльо? Довиждане!

И хукна към Електроник. Защо му трябваше да казва, че втората клечка предварително е била скрита в леко разрязаното ръбче на кърпичката. Защо му трябваше да издава професионалната тайна?

Електроник пак видя предметите, които беше прахосал при размяната, но изобщо не разбра защо е необходима тази размяна. И докато Серьожка чрез сложни сравнения му обясняваше ценността на всяка вещ, която лежеше в джоба му, те преспокойно тръгнаха към цирка, където трябваше предварително да купят още един билет. И изведнъж пред погледа на Серьожка се мярна познатата синя рокля.

От изненада той се спря и едва не падна.

Какво ти стана? — попита Електроник.

Серьожка не отговори, той застана на място. А същата певица, която пееше за балоните и се смееше на фокусите на Електроник, сега мина покрай тях с равнодушен вид и дори не удостои приятелите с един поглед.

В първия момент Сергей искаше да постъпи така, както правят обикновено всички момчета: да изтича незабелязано напред, после да тръгне обратно, да поздрави и да я заговори. Но вече на следната минута реши: не, нека по-добре действува Електроник. Нали на него се усмихваше и ръкопляскаше момичето със синята рокля!… И Серьожка обясни на приятеля си задачата: да се запознае и да научи името и адреса й.

— Само да не забравиш — заплашително предупреди той, — че си Сергей Сироежкин. Помни клетвата: да се счупя, ако издам тайната!

Електроник повтори послушно клетвата и започна да действува.

Колкото и да е чудно, той се възползува именно от начина, който се стори на Сироежкин негоден: задмина бързо непознатата, изведнъж се обърна и като й препречи пътя, веднага се впусна в настъпление:

— Здравей. Хайде да се запознаем.

— Здравей… Момичето със синята рокля с учудване гледаше Електроник. — А ние, струва ми се, сме познати… Нали ти показваше ония смешни фокуси?

— Аз. Как те казват?

Сироежкин, който мълком се беше приближил до тях в гръб, учудено поклати глава: безразсъдно смел е този Електроник, действува точно, както му е казано.

— А това непременно ли трябва да знаеш? — Момичето наведе глава.

— Непременно.

— Мая Светлова. А ти как се казваш?

— Сергей Сироежкин.

— А защо на кърпичката беше написано „Електроник“?

Серьожка изтръпна: ами ако Електроник се изтърве и каже кой е? Но той помисли малко и се сети да рече:

— Това ми е псевдонимът. А къде живееш?

Лицето на момичето стана строго. Фокусникът задаваше прекалено странни въпроси.

— Какво е това любопитство! По-добре ми кажи върна ли нещата, които беше нагълтал? Какво беше това — ловкост на ръцете или наистина ги нагълта?

— Дълго е за обясняване — хрипкаво отвърна Електроник. — Бързам за цирка. Къде живееш? Обичам точните сведения.

— Моля. — Мая сви рамене. Този Сироежкин на всичко отгоре много си въобразява. — Улица на геолозите номер три, апартамент петнайсети. Вход четвърти, етаж пети. Асансьорът работи. Стига ли ти?

— Стига — каза Електроник.

— Довиждане!

— Довиждане.

Серьожка отчаяно жестикулираше зад гърба на Мая и канеше Електроник да продължи разговора. Но Електроник не го разбра — стоеше като стълб. А момичето със синята рокля беше доволно, че се е отървало от упоритото момче. Тя тръгна, без да погледне назад и дори ускори крачките.

Серьожка объркано гледаше след синята рокля. Кой знае защо се чувствуваше много нещастен. Ето за сетен път се мярна синьото петънце и изчезна в тълпата. Мая Светлова, улица на Геолозите. Сега има и името, и адреса и. И няма нищо. Не знае дори как Мая се отнася към него…

Много странно се държеше Електроник. Сякаш е от дърво. Не се усмихваше, не се шегуваше, не разказа някои история. А пък момичетата обичат да им разказват врели-некипели… Какъв чудак е този Електроник! Говори правилно, а пък всичко излиза много глупаво. Разбира се, той е добър другар, но все пак нещо не му достига…

— Хайде на цирка — каза с въздишка Сергей на Електроник.

Кодът на хипопотама

Играят светкавиците на сребристия купол. Ярко светят четирите букви — ЦИРК. Нетърпеливо тропат с крак червените кончета, направени от лампички. И под това електрическо сияние разтворените врати гълтат ли гълтат потоците хора. А тълпата на площада не намалява: кой чака приятели, кой търси билет в повече, а кой просто гледа блясъка на светлините.

Втори билет приятелите не можаха да намерят. Електроник отдавна вече се скри зад вратите, а Серьожка си стои на място. Малко по малко ще се пръсне тълпата, ще загърми весела музика, ще стане безлюдно и хладно на площада, а той все ще гледа светлините. Разбира се, няма да излезе от цирка ярко жълтият клоун, няма да изскочи ездачката на белия кои, за да му предложи един билет. Знае си го това. Но когато свърши представлението и шумният поток се изсипе на улицата, на стълбите ще се покаже Електроник. И те заедно ще си тръгнат за вкъщи.

Той се замисли и не усети как остана сам. Само чистачът шумеше с метлата, премиташе угарките, хартийките и, заедно с този шум случайните звуци, които долитаха откъм вратата и отекваха на паважа. А Серьожа все си мислеше за ръмжащите тигри, за петнистия жираф и за слона, който движи с хобота си стрелката на часовника…

Някой го докосна по рамото.

— Какво, искаш да влезеш в цирка?

Серьожка видя висок човек с шапка и шлифер. С рунтави вежди и внимателен поглед. Серьожка не каза нищо, само сви рамене, като смяташе, че положението му и без думи е ясно.

— Да вървим! — Непознатият намигна.

Те свиха зад ъгъла. Човекът отвори стъклената врата и пусна Сергей напред.

— Добър вечер, Антон Константинович! — каза пазачът и стана.

— Здравей, Матвеич! — весело отвърна покровителят на Серьожка. — Това момче е с мене.

Те го качват по тясно стръмно стълбище, излизат в коридора и Антон Константинович, както си върви, казва на една жена:

— Маша, намери му едно свободно място. — А на Серьожка: — Как се казваш? Серьога? Е, бъди здрав, Серьога. Гледай и се весели.

— Благодаря! — смутено каза подире му изчервилият се щастливец.

— Иди горе — посъветва го леля Маша. — На последния ред има място.

Серьожка полита към галерията й в гърдите му удря силната вълна на музиката. Не забелязва как сяда. Сега цял е там — на слънчевата арена, където над жонгльора пърхат като пеперуди балони, линии, гривни. Струва му се, че самият той ловко подскача, подхвърля, лови, преобръща се и през цялото време следи нищо да не падне.

Светват прожекторите. И арената сякаш се удължи, стана по-голяма. В кръстосаните лъчи плавно се носи над редиците трапецът. На трапеца гимнастици. Стоят и не помръдват, сякаш са залепени, с протегнати напред ръце. А трапецът се издига все по-високо и музиката става все побърза… И ето гимнастикът увисва надолу с глава, а партньорката му ловко се спуска от трапеца и за един миг хваща ръцете му, поставя длани в длани, за да се върти под купола, да се свива и разтяга като пружина, и да хвърля на стените леки стремителни сенки, да предизвиква ту мъртва тишина, ту въздишки на облекчение, ту луди ръкопляскания.

В паузата правят шеги клоуните, а Серьожка търси с поглед Електроник. Кой знае защо го няма на десетия ред. Няма го и на единайсетия, и на дванайсетия… Момчето вижда как в оркестъра прелиства нотите цигуларят, как оправя папийонката си диригентът, как тръбачите се смеят на клоуна. А Електроник не се вижда.

— Атракционът „Чудесните сънища“! — с висок глас обявява конферансието. — Смесена група животни!!! Дресьор — Антон Антонов!!!

Зазвучава весел марш и излиза един дългонос чудак на нисък велосипед. Той натиска педалите с всички сили и изглежда много смешно, но Сергей само мимоходом го погледна. Момчето въртеше глава, оглеждаше редиците, докато светлината не угасна.

Изведнъж блесна зелена светлинка и запълзя около арената. Серьожка изтегна врат. Той видя, че по бариерата се движи тюлен. Черен, черен, лъскав като лустро. Меко се поклаща ту на една, ту на друга страна, тихо шляпа с перки, а на крайчеца на вдигнатия си нос държи зелена лампа. Носи я и не я изпуска.

Ето че скочи от преградата, подхвърли лампата право в ръцете на служещия и бутна в хълбока дългоносия чудак, който спеше на стърготините. Блесна светлина. Чудакът скочи. На арената — преспи сняг, ледени блокове и чудно черно животно. От удивление чудакът седна на преспата, а животното взе, че се размърда. Чудакът скочи ужасен: не било преспа, а бяла мечка. Тогава човекът взе да проверява другите преспи и за общо учудване от снежните покривки излязоха още две мечки — кафява и бяла. Кафявата веднага се качи на велосипеда и потегли покрай парапета, а белите приятели се помирисаха, запремятаха се, затъркаляха се като топки.

После белите мечки направиха стойка на предни лапи, кафявата продължаваше да препуска на велосипеда, човекът и тюленът жонглираха над тях с топки. Изведнъж в публиката се чу глухо ръмжене. Някои от зрителите се обърнаха, а кафявата мечка изведнъж спря велосипеда.

Ръмженето се повтори. Мечката наостри уши, застана на задни лапи и тромаво се преметна през преградата. Дресьорът успя да я хване за нашийника. Но мечката се изскубна и тръгна нагоре по стълбите, като плашеше публиката. Дресьорът вървеше подире й и високо казваше:

— Трофим, какво искаш? Да не те е повикал някой? Не обръщай внимание!

Серьожка притаи дъх: нима Електроник беше повикал мечката?

Трофим сумтеше силно, качи се на десетия ред и остана неподвижен пред седналото накрая момче. Момчето стана.

„Електроник“ — едва не извика Серьожа. Той се зарадва много: от мястото си добре виждаше, че е Електроник! И в същия момент се изплаши: ами ако в цирка е дошъл професорът или пък оня милиционер, който търси Електроник?… Но страхът му внезапно се изпари, тъй като събитията на десетия ред се развиваха стремително.

Дресьорът, поразен в първия момент, се успокои и радостно извика из целия цирк:

— А, та това е моят познат Серьожа! Защо проваляш номера, Серьожа?

— Аз не го провалям — отговори Електроник. — Искам да се здрависам с Трофим.

Над редиците се понесе лек смях.

— Е добре, здрависай се — разреши дългокосият чудак. — Здрависай се и бъди здрав!

Електроник някак странно изгрухтя и Трофим издаде същия звук. Трофим се изправи цял-целеничък, протегна голямата си лапа. Момчето стисна лапата с две ръце, пошепна нещо на мечката на ухо и пъхна в устата й бонбон.

Зрителите заръкопляскаха бурно.

— Юнак — тихо каза дресьорът на момчето и поведе мечката подире си. Трофим не се съпротивяваше.

А към Електроник вече бързаше тюленът, като шляпаше с перки и балансираше с гъвкавото си каучуково тяло, защото държеше голяма топка на върха на носа си. Хората, които седяха до Електроник, уверяваха после, че той не направил никакъв знак на тюлена, дори не издал никакъв звук: просто животното познавало това момче и било свикнало да ходи при него.

Но дресьорът беше смутен. Той не знаеше какво да си помисли. Дори му хрумна мисълта: дали странното момче не е повикало тюлена с безгласен сигнал — например с ултразвук. Впрочем, той веднага реши, че това е глупост: както е известно, от всички ултразвуци човек може да произнесе само „кис-кис“.

Тюленът се спря, грациозно изви шия и подхвърли топката на Електроник. Електроник я улови ловко и я хвърля обратно, като плесна при това с длани. Така играха те, докато не предизвикаха аплодисменти. Черният жонгльор легна на стълбището и заудря с перки. После взе с носа си топката и се върна при дресьора.

Номерът продължаваше и Сергей не знаеше накъде да гледа. Той махаше с ръка, правеше знаци на приятеля си, гледаше косо към манежа. А там за някаква си минута пак всичко се измени. Разцъфнали дървета, полянки, големи сиво-червени камъни, сини вирове… Ходят дългокраки чапли, весело играят маймуни с къси гащета, пасе на полянката рогата антилопа.

А чудатият Антон Антонов пак спи. Чаплите прекрачват спящия, почукват го леко с острите си човки. Маймуните му свалиха обувните и извадиха от джоба му устна хармонична, измъкнаха под главата му шапката. Антилопата меланхолично дъвче вратовръзката му.

Скочи Антон Антонов, спусна се да си вземе нещата. А маймуните с обувките, шапката и хармоничката се метнаха на гърба на антилопата, хванаха се за рогата и дим да ги няма… Антилопата скача по кръга, Антон Антонов се препъва в камъните, прескача през вира и не може да догони крадците. А на всичко отгоре взеха, че излязоха от водата и крокодили. Размърдаха се, повдигнаха се „камъните“: пътят на човека препречиха хипопотамите — единият тъмносив, другият розов. Разтвориха огромните си червени уста като пещери с острите бивни, сякаш искат да кажат: „ха де, смелчако, влез де…“

И разбира се, на клетия чудак Антон Антонов помогна не някой друг, а момчето от десетия ред. Чу се рязко подсвирване. Маймуните скочиха от антилопата и хукнаха към партера. А хипопотамите от учудване затвориха шумно устата си.

Маймуните седнаха на стъпалата и с издадени напред устни отчаяно жестикулираха и замърмориха: „Ух, ух, угу“.

— Угу, ух, угу… заука в отговор Електроник и завърши неразбираемата си реч с един рязък вик: — „Ак!“

Крадците хвърлиха награбеното и в паника хукнаха към арената. Сергей се скъса да се смее! Той едва не падна от стола. А Електроник каза на Антон Антонов:

— Ето нещата ви. — И се обърна към седналите пред него: — Подайте му ги, моля.

Циркът закънтя от викове, екнаха ръкопляскания. От втория балкон летеше звънлив момчешки глас: „Ура! За най-добрия в света дресьор — ура!“

Антон Антонов почака да утихне шумът и се обърна от манежа:

— Серьожа, да не би да си вълшебник? Ти знаеш езика на дивите животни?

— Не — отговори Електроник при всеобщо внимание. — Не съм вълшебник. Просто изучавах сигналите на животните и разшифровах някои кодове.

— Повикай хипопотама! — помоли някой от публиката.

— Не зная кода на хипопотамите — рече момчето.

Всички кой знае защо се засмяха.

А Антон Антонов реши да продължи номера и весело извика:

— Ще се опитам да се справя с него!

Той смъкна смешния си костюм, дръпна бутафорния си дълъг нос и се оказа по лъскаво трико — висок, мускулест, ловък. Оркестърът гръмна и антилопата затича по кръга, като прескачаше хипопотамите. Чаплите се завъртяха в танц. Маймуните се качиха на въртележката. На зъбатите крокодили бяха сложили намордници. И хипопотамите закрачиха в такт, високо вдигаха крака и поглеждаха под вежди с малките си очички. После Антон Антонов им подаваше салата с грамадна вилица, безстрашно пъхаше глава в разтворените им уста и накрая се запремята във въздуха върху гърбовете на бягащите великани.

Под бодрите звуци на фанфарите избягаха от арената антилопата, шимпанзето, чаплите, премина в тръст розовият хипопотам. А сивият хипопотам упорствуваше и не искаше да си отиде. Той наближи до преградата и почна да отваря и да затваря уста, сякаш се прозяваше.

— Петя иска да спи — обясни дресьорът и помоли хипопотама: — Петя, не задържай зрителите. И те са уморени. Да вървим!

— Нека си спи — предложи от място Електроник.

Но хипопотамът не лягаше и не излизаше, колкото и да го уговаряше стопанинът. Той все се прозяваше и прозяваше. Тогава Електроник стана и тръгна към манежа. Той храбро се доближи до сивия шишко, наведе се и взе от пода малка пръчка.

— Сега Петя ще спи — каза Електроник и скришом хлъзна пръчката по корема на хипопотама.

Петя послушно легна.

— Видях все пак… — пошепна Антонов на Електроник. — Хитрец!…

Момчето потупа хипопотама по хълбока и той стана.

— Сега се поклони — заповяда Електроник.

И пак само дресьорът забеляза, че тънката пръчка погъделичка щръкналото ухо. Така правеше през време на представлението и самият Антонов.

Петя закима и тръгна заднишком. Антон Антонов скочи на гърба му и замаха с ръка. Така под аплодисментите на зрителите те се скриха зад кулисите.

Публиката не си отиваше, викаше артистите. Оркестърът гърмеше тържествено. Конферансието тържествено сочеше към кулисите.

Завесата се дръпна и се подадоха две глави. Хипопотамът изглеждаше съвсем равнодушен. Антон Антонов сияеше и пращаше въздушни целувки. Но очите му бяха сериозни и съсредоточени. Те търсеха познатото момче. Търсеха го на арената, по пътеките, в редовете… И не го намираха.

Разговор с гъсока и змееносеца

Върнаха се от цирка късно. Серьожа предчувствуваше, че с право ще го гълчат в къщи, и не можеше да измисли как да се отърве от неприятностите. Разбира се, и с пръст няма да го пипнат, но непременно ще му четат морал. Какви добри и послушни синове имат хората и какви щастливи родители имат тези синове. В десет часа всички момчета лягат в леглата си и никой не изчезва в тъмното, не кара родителите си да се тревожат… С една дума, ще има доста укори, от които можеш чак да се разревеш. Слушаш, слушаш — и ти се струва, че на гърба ти един след друг слагат големи камъни и ти все се прегъваш под тежестта им и не можеш свободно да си поемеш дъх. Каква сила имат само тези жални думи!

Нашите приятели стигнаха вече до входа и изведнъж товарът се свлече от гърба на Серьожка. Той беше измислил изход.

— Електроша, ти си спокоен човек… — започна той.

— Да, спокоен съм.

— Можеш ли да слушаш спокойно всякакви жални думи?

— Мога.

— Тогава ето що…

Серьожка разви най-подробно плана си. Главното беше мълчаливо да изслуша всичко, да се откаже от вечеря и, като каже, че го боли глава, да легне да спи.

— Пък аз ще се промъкна после, имам ключ. — И Серьожа поведе Електроник към асансьора.

Още щом вратата след Електроник се затвори, Сироежкин разбра, че няма да избегне укорите. Защото трябваше да знае какво става зад вратата. И все пак беше по-приятно да подслушваш, отколкото да стоиш пред майка си с наведена глава. Серьожка долепи ухо до ключалката и чу следните думи.

Майката. Серьожа, така не бива. Знаеш, че ние с татко ти се тревожим. Поне да беше позвънил…

Пауза.

Майката. Нима е толкова трудно да се намери в цирка телефон? Добре че се сетих да позвъня на Каролкови и Вова каза къде се губиш.

Пауза.

Майката. И изобщо защо от други хора трябва да научавам за твоите работи? Добре тичаш, увличаш се по математиката, пишеш интересни статии в стенния вестник… Но защо за това не знаем нищо нито аз, нито баща ти?

Пауза.

Честно казано, такъв разговор Серьожка не очакваше. И вече съжаляваше, че не е той сега от другата страна на вратата. Ех, какъв простор би дал на езика си! Така би описал своите (по-точно на Електроник) успехи, че биха му простили всички грехове за две седмици напред. А пък този Електроник какъв чудак е, хич не се досеща за това! Изпусна такъв удобен момент…

И Серьожка от възбуждение дори драсна по вратата…

Майката. Защо си станал такъв потаен? Защо мълчиш?

Бащата (вика от стаята). Сега той е премного знаменит, за да разговаря с нас!

Майката. Да, виждам, че успехите ти замаяха главата. Ха иди да вечеряш.

Електроник (пресипнало). Не ми се яде, изядох пет пироги.

Серьожка се усмихна: най-сетне и Електроник отвори уста, кара точно по неговите съвети. И тук нашият заговорник побледня. Още първата фраза на Електроник предизвика неочаквана реакция…

Майката (изплашено). Защо ти е прегракнал гласът? Навярно си ял пет сладоледа, а не пироги!

Електроник (прегракнало). Не, пироги.

Майката (разтревожено). Но къде си простинал?

Електроник (съвсем пресипнало). Спи ми се. Здрав съм. Боли ме глава.

„По-добре съвсем да си беше мълчал! — възмущаваше се зад вратата Сироежкин. — Или да беше признал, че си ял сладолед. Тогава всичко е ясно — ангина. А защо си спомни за главоболието? Когато боли глава, никой не те закача. Но щом има хрипове, че още и главоболие, това вече е подозрително. Току виж, че мама надзърне в гърлото му и види, че пред нея не стои нейният син!…“

От преживяванията и страха съвсем здравият Сироежкин се изпоти и усети слабост в краката…

Майката (съвсем паникьосана). Колко ти е студено челото! Веднага в леглото! Сегичка ще ти дам юргана!

Бащата (изскочил в коридора). И утре сутринта — лекар!

Серьожка така се изплаши, че още половин час или дори час ходи по площадката на стълбището. Когато отвори вратата, ръката му трепереше. Като стигна до леглото, той побутна Електроник. После много предпазливо го настани в гардероба, заключи вратичката, скри ключа под възглавницата и си даде дума никога вече да не възлага на Електроник обяснения с родителите му.

На сутринта не стана нужда от лекар. Серьожка предварително оправи леглото си, показа на майка си гърлото и дори си измери температурата. И за да навакса изпуснатото, в най-ярки цветове обрисува своите победи.

Баща му и майка му отидоха на работа с повишено настроение. Предполагаемата потайност в характера на сина им се беше изпарила заедно с простудата.

Още щом вратата след родителите му се затвори, Серьожка отключи гардероба и поздрави приятеля си:

— Здравей! Вече не те боли гърлото, а?

— Не ме боли.

Електроник спокойно излезе от гардероба, като държеше купчина книги и изгорялата крушка.

— Половината не можах да прочета — оплака се той. — Другият път ми дай и запасна крушка.

— Ако можех, бих ти подарил хиляда прожектора.

— Не са нужни хиляда — отговори Електроник. — По-добре ми дай запасни части от телевизора, ако имаш.

— Имам развален транзистор — спомни си Сергей. — А защо ти е?

— Става. През нощта ще монтирам в себе си телевизор. И денонощно ще получавам нови знания.

— И няма ли вече да ходиш на училище? — изплаши се Сергей.

— А, защо, ще ходя — успокои го Електроник. — Работата е много проста. Аз например мога да отговарям, когато съм на дъската, а в същото време ще приемам вълните на телевизионната кула.

— Ти си най-добрият изобретател в света! Ти си най-добрият в света дресьор! — от удоволствие Сергей се засмя като си спомни как вчера Електроник взе ума на целия цирк. — Разбрахме се, нали! — завика той. — Ще ти дам транзистор, но ти ще ми разказваш филмите, които не ще мога да гледам.

— А защо се смееш? — попита Електроник.

— Спомних си как здравата изплаши маймуните, Електроша, а с кои още от дивите животни и птици можеш да разговаряш?

— С враните, гъските, лястовичките, делфините, лъвовете, тигрите, вълците…

— Чудесно! Значи историята за Маугли, как той живял в джунглите и разбирал всички диви животни, и дружал с тях, и се борил с тигъра Шир-Хан — всичко това не е измислено? Всичко това наистина е могло да се случи?

— Разбира се, можеш да се научиш да разбираш всички животни и тогава лесно ще ги управляваш — потвърди Електроник. — Сигналът за опасност, записан на магнетофон, ще прогони от полето враните. Делфините ще разучават къде има пасажи с риба и морски течения. А лъвовете в резервата ще бъдат викани за обяд по радиото. Трябва да се понаблюдават, да се съпоставят сигналите с поведението им и тогава ще стане ясно каква информация носи всеки сигнал, какво точно означава.

— Сече ти ума, Електроша! — с уважение каза Серьожа. — Как си се сетил за тия неща?

— Професорът ме учи. Той е най-великият човек, когото познавам. — Колкото и да е странно, винаги равният глас на Електроник звучеше почти тържествено.

Серьожка не забеляза това. Той беше премного възбуден.

— Слушай, Електроник, я поговори, моля ти се, с мене. Ти ще си дресьорът, пък аз… Какво да избера, та лесно да те разбирам? — Аз ще съм гъсок! Честна дума, ще съм съобразителен гъсок. Тази птица ми е добре позната.

Серьожка замаха е ръце, зашляпа по пода с босите си крака и дори погледна пръстите си — дали по тях няма ципи. После протегна врат и засъска страшно.

— Приличам ли? — завика той.

— Га-га-га — каза Електроник.

— Какво? — попита Серьожка.

— Га-га-га-га-га — продължи Електроник.

„Гъсокът“ в недоумение сви рамене:

— Не разбирам.

— Не разговаряй — напомни му дресьорът. — Изпълнявай командите.

„Гъсокът“ имаше такъв смаян и безпомощен вид, че дресьорът престана да гака и каза:

— Добре. Ще разшифровам тези сигнали. Три пъти „га“ значи: „Пазете се, пазете се!“ Пет пъти „га“ — „Да не се задържаме тук, да вървим нататък“, Шест пъти — „Тревата на тази поляна не е кой знае каква, но общо взето може да се пасе“. А фраза от седем „та“ е най-приятната: „Тук има какво да си похапнем“. Разбрано ли е?

Серьожка само мигаше.

— Разбрано… Пък аз си мислех, че това е най-глупавата птица: кряка си да се намира на работа. Значи, когато по-рано сме играли на „гъски и вълци“, ние сме разговаряли точно като гъски.

Серьожка скочи и издекламира:

Гъски, гъски!

        Га, га, га!

Искате ли да ядете?

        Да, да, да!

Жалко — каза той и въздъхна, — че вече съм станал голям за тази игра. Инак бих накарал всички „гъски“ да говорят само на гъши език. И ние бихме надхитрили всички „вълци“. Пък какво толкова ще съжалявам! — съвзе се Сироежкин. Той се покашля и продължи с достойнство: — Ние с тебе, Електроник, не сме малки, ние трябва да движим науката. Хайде например да преброим колко звезди има на небето!

— Че те вече са преброени — спокойно каза Електроник. — В нашата Галактика, наречена Млечният път, има около сто и петдесет милиарда звезди.

Серьожка поклати глава:

— Множко са. Бях чувал, че са много, но не запомних точно колко. И още бях чел, че на планетите, които се намират при същите условия като Земята, непременно имало живот и разумни същества.

— Едни предполагат, че тези планети са няколко милиона, други — че са по-малко — уточни Електроник.

— Пък аз все си мислех — защо тогава не получаваме никакви сигнали от другите светове?

— Може би защото Земята се намира далеч от центъра, в слабата спирална клонка на Галактиката? — предположи Електроник.

— Зная, че живеем на самия край на Млечния път — махна с ръка Серьожка. — Но нали нашите радиотелескопи разучават другите галактики. Апаратите са поставени в действие. А никакви сведения не постъпват. Сякаш са ни забравили.

— На нас просто не ни обръщат внимание — потвърди Електроник. — Например учените, които живеят на далечна планета, на някоя съвсем друга галактика, могат да предположат, че атмосферата на Земята е нажежена до милиард градуса. Защо? Отговорът е прост: тези учени измерват температурата на атмосферата по силата на радиоизлъчванията на Земята. А на Земята работят мощни телевизионни предаватели, които дават силни излъчвания. И ето че на далечната планета вестниците пишат: Земята постепенно се разпада от високата температура…

— И тъй да е — мрачно каза Сироежкин. — Все пак ние улавяме техните сигнали. А ти ще можеш ли да ги разшифроваш?

— Ще опитам.

— Разбира се, ще можеш! — Сироежкин никак не се съмняваше в способностите на Електроник. — Хайде аз да ти изпращам тайнствени сигнали от далечна планета, а ти ги разшифровай.

— Добре — каза Електроник. — Съгласен съм.

Серьожка за миг се преобрази. Той покани Електроник да седне на бюрото, подаде му молив и тетрадка. Отвори гардероба, извади всички чекмеджета за бельо. На пода полетяха палта, куртки, шапки, изгладено бельо.

— Не ме гледай! — викаше Серьожка, като хващаше разни неща и не знаеше какво да навлече на себе си. — Засега се съсредоточавай. Ти чисто и просто си землянин. А сега пред тебе ще застане жител от друг свят!

И той наистина се яви пред землянина в такъв вид, че ако на мястото на спокойния Електроник беше някой друг, той не би знаел какво да си помисли. Можем да бъдем сигурни, че и родителите не биха познали сина си в това странно същество, увито в бял чаршаф от глава до пети и обвързано с пъстри шалове, с черни очила, със синя шапка от торшон и с ярки линии от червило по бузите.

— Прекрасно — каза Електроник. — Видът ти никак не е земен. — Аз съм готов.

— Първо да изберем звездната система, в която се намирам — тържествено заяви жителят на другия свят. — Та да звучи красиво. Голямата мечка, а? Мъглявината на Андромеда? Скорпион? Но какво да бъде тогава? Мечка, андромед или скорпион? Не искам! Ще бъда… Ура, сетих се! Ще съм змееносец от планетата на Съзвездието Змееносец!

— Слушам те, змееносецо — напомни за себе си землянинът.

— Сега… Внимание!

Серьожка изтича в съседната стая и почука с юмрук по стената. Като се убеди, че звукът е силен и ясен, взе от масата желязната ваза, започва да почуква: точка — тире — точка — тире.

— Хайде разшифровай! — викна Серьожка.

— Тук няма нищо за разшифроване — каза Електроник и влезе. „Аз, Змееносецът, изпращам пламенен привет.“ Азбуката на Морз. Метод, отдавна остарял в телеграфа. Не можеше ли да предадеш поздрава си по-тайнствено?

— Нищо друго не можах да измисля — призна си змееносецът.

— Тогава това никак не е интересно — прозвуча присъдата на землянина.

— А откъде да знам какъв е животът там, на този Змееносец! — ядоса се Серьожка. — Може би там дърветата пасат по ливадите като крави. А кравите обратно — растат на опашки! Откъде да знам какви са на змееносците ръцете и краката, очите и ушите и какво ни съобщават за себе си! О, изгорях от жега с този калпак!…

Змееносецът нервно смъкна от главата калпака и почна да се съблича. И наистина, положението му беше сложно. И землянинът, изглежда, разбра колко трудно е да си представител на друг свят.

— Не се сърди — каза той, — хайде да играем на обратното. Да изпращаме наши сигнали от Земята.

— А ти знаеш ли какво трябва да предаваме? — зарадва се Серьожка.

— Зная. Записвай. Сега ще съставим системата.

Електроник ходеше из стаята и разсъждаваше:

— Наблюденията показват, че във Вселената действуват едни и същи физични и химични закони. Затова взаимното разбиране с други светове е възможно. Като начало ще изпратим редица условни знаци.

— С какво ще ги изпратим? — учудено попита Серьожка другаря си.

— Това няма значение — дали ще е със светлинен лъч или по радиото. Важен е самият принцип на космическите преговори. Пиши: две точки, знак за повече, точка. Три точки, знак за по-малко, четири точки.

Серьожка записа:

..>. …<….

— Сети ли се? — попита Електроник — Да предположим, че в първия случай това са две кратки светвания, после дълго светване и пак кратко. Така ние установяваме математическите знаци. И преминаваме към обясняване на алгебрата. Предаваме неравенството и се запознаваме с абстрактно число, например: сто плюс „а“ е повече от десет плюс „а“. (Серьожа записа: 100+а>10+а). После се запознаваме с въпроса. (Серьожка пише: х+10=111; х=?; х=101). Обясняваме единицата дължина на нашето време. И така нататък.

— Гениално! — въздъхна Сироежкин. — Никак не ми е дошло на ум, че и космическият език е също математика. Май и аз ще стана математик-програмист — добави той вече за себе си.

— Всичко това не съм го измислил аз, а учените — каза Електроник. — Нарича се „линкос“ или „лингвистика на космоса“. Линкос обяснява какво е човекът, какво е поведението му, какви резултати в науката и практиката е постигнал. Може би съществуват и други космически езици, които аз не зная, но главното в тях ти вече си забелязал: всички са изградени върху математиката, защото тя е разбираема за разумните същества на Вселената.

Серьожка лукаво се усмихна, като слушаше всичко това. Докато Електроник приказваше, той измисли един много хитър въпрос.

— Кажи, Електроник, може ли да се предаде с този линкос това, което ти говори вчера с майка ми?

— Разбира се — веднага отговори Електроник — Няколко лица водят разговор на математическа тема, няма значение за какво именно става дума. Как да набереш телефонен номер, как да вечеряш, как да легнеш да спиш — всичко това може да се изрази математически. Действуващите лица са три. „А“ — твоята майка — поставя задачите. „В“ — това съм аз — винаги решава задачите вярно. „С“ — това си ти — обикновено се бърка, дава неправилни отговори. И така „А“ моли „С“ да реши задачата: „Защо не позвъни, защо не вечеряш, защо ти е прегракнал гласът?“ „В“ решава задачата вярно: „Изядох пет пирожки, искам да спя, здрав съм“. Но „А“ — твоята майка — казва: „Лошо!“ Защото тя е питала „С“, т.е. тебе, а не „В“. На сутринта „С“ дава на „А“ същите отговори и тогава „А“ го хвали: „Добре!“ Ето че е обяснено правилото за вежливост: не отговаряй на въпрос, който не е отправен към тебе.

— Ха-ха-ха-ха! — залива се в смях Сергей. — Юначага, разбрал си кое как трябва да е. Давам ти честна дума: с мама ще говоря само аз.

Той пише нещо на лист, после сгъва листа през средата.

— Сега прочети мнението ми по един много важен въпрос. Пък аз да измия червилото от лицето си.

И той изтичва в банята.

Електроник разгръща листчето и чете.

„Защо да търся жители на други светове, когато живият нечовек, моят приятел и брат по разум, винаги е редом с мене??? Наричат го Електроник!!!“

А под тези редове са нарисувани две смешни човечета, които стоят, хванати за ръка.

— Благодаря — казва Електроник. — Ти си истински приятел. Знам това.

Добре, че кучетата не говорят

— Теорията си е теория — каза на излизане от банята Сироежкин, — а практиката е преди всичко. Щом ти си най-добрият в света дресьор, хайде да направим един опит. Сега ще примамя някое куче, за да си поговорим с него. Какво ще кажеш, Електроша, харесва ли ти идеята ми?

— Харесва ми — казва Електроник. — Доведи куче.

Сироежкин веднага се спусна по стълбите, огледа двора. И разбира се, нито едно куче. Само Бясната колбаса вечно спи на припека, грее проскубаните си хълбоци. Добре че си спомни за нея и взе примамка. Това безразлично към всичко на света, освен към собствената си опашка, и въобще глупаво дворно куче веднага се преобразяваше и подлудяваше, когато видеше колбас: скачаше, ръмжеше, изпускаше слюнки. Затова всички го наричаха Бясната колбаса. Само стопанинът, портиерът, помнеше, че истинското име на кучето е Астра.

Не беше никак трудно да примамиш Бясната колбаса в асансьора с нейното любимо лакомство и да я изкачиш на осмия етаж. И в апартамента то влезе с готовност, не сваляше поглед от силно съблазнителното парче и скимтеше от нетърпение.

Изведнъж Бясната колбаса заръмжа силно и козината й щръкна. Какъв лай само се раздаде из апартамента! Кучето сякаш се отпуши след десет години мълчание: никога в живота си не беше лаяло така отчаяно.

Отначало Сергей не се досети какво беше предизвикало този лай. Но Бясната колбаса недвусмислено се спускаше към Електроник, мъчеше се да го хване за крачола, но веднага страхливо се отдръпваше и не спираше лудия си лай, сякаш искаше да събере в апартамента на Сироежкини всички съседи. Серьожка хвърли на пода колбасът — това не направи на скандалджийката никакво впечатление. Тя ставаше все по-зла и по-зла.

Най-после Електроник, който наблюдаваше спокойно кучешката ярост, прояви способностите си: той се разлая, заскимтя и издаде още някакви странни звуци. Бясната колбаса веднага млъкна, дори седна. Но изведнъж навири муцуна и зави пронизително и ужасяващо, сякаш в къщи бяха внесли мъртвец.

По гърба на Сергей полазиха тръпки. Той не можеше да издържи повече. Бързо отвори вратата и изгони разяреното куче. После вдигна от пода колбасът, изскочи на площадката и хвърли парчето подир госта. Да не вдига шум по стълбището.

— Ух-х! — Сироежкин избърса потта от челото си. — Бре, че лудо куче… Как мислиш, какво му стана?

— Изплаши се от мене — рече спокойно Електроник.

Опитът се провали. Дворното куче се оказа по-опърничаво от хищниците.

— Винаги съм си мислил, че кучетата са най-загадъчните и неразбираеми същества — направи извод Сироежкин.

— А професорът счита, че най-загадъчното същество е червеният лисугер — каза Електроник. — Помниш ли, аз ти разказвах, как той избяга и сега скита из целия град?

— Лисугерът с най-правдивите очи — спомни си Сергей.

— Не си ли го срещал? — попита Електроник.

— Не съм.

— Можеш дори да не го забележиш: той тича много бързо. Според мене той решава някаква своя задача.

И тогава Серьожка се досети защо лаеше Бясната колбаса. Тя веднага беше подушила кой е Електроник. И така появи се трето същество, което знаеше тяхната тайна. Добре, че то не можеше да говори.

— Стига глупости! — решително каза Сироежкин на Електроник. — По-добре се стягай за училище и изкарвай петици. И помни тайната!

Гнетът на тайната: „В края на краищата, аз съм човек!“

Странен стана животът на Серьожка. Той беше свободен човек — нито уроци, нито домашни. Свободен като птица: където иска, натам лети!

Електроник всеки ден носеше бележника с новите петици. В „Програмист-оптимист“ постоянно се срещаше името на Сироежкин. През време на уроците децата само чакаха момента, когато Сироежкин ще вземе думата и ще ги учуди. Веднъж Електроник в разказ за зоопарка сбърка живия слон с шахматната фигура^[1] и написа, че слонът е отишъл на h8. Всички взеха това за остроумна шега.

Галина Ивановна често даваше за пример Серьожа: напоследък той седеше много внимателно, не шушукаше, не надничаше в чужди тетрадки, не закъсняваше — с една дума, беше най-прилежният ученик. Макар Гусев по времена такива хвалебствени речи се обръщаше към Сироежкин, намигаше му и смешно дърпаше яката си, за което винаги му правеха забележка:

— Гусев, не се върти!

Никой в класа, освен Макар и Електроник, не разбираше тази малка пантомима. Веднъж те се сблъскаха лице с лице в един чужд двор и Гусев, както винаги почна да извърта името на Сироежкин по всевъзможни начини. Не знаем какво е станало с този толкова тих Електроник, но той само скочи на бетонния парапет на стълбището и в същия момент Макар усети, че виси във въздуха. Момчетата, които тичаха покрай тях, останаха като заковани и не повярваха на очите си: непознато слабичко момче държеше за яката известния кавгаджия Макар Гусев. Държеше го без каквито и да било усилия в протегнатата си ръка, като котка, която е сторила някаква пакост, и съвсем спокойно му казваше:

— Аз съм вежлив човек. Не се бия. Имай предвид това. Не се закачай. Пресечи улицата при зелена светлина. Учи математика.

Макар безпомощно риташе с крака, съскаше като истински гъсок, хрипаше:

— Ще уча…

Най-после Електроник бавно отпусна ръката си и кавгаджията седна на стъпалата.

Минаха три-четири минути, докато Макар се съвземе: никога в живота си той не беше изпадал в такова ужасно, непознато за него положение.

— Ти какво, Сироежкин, да не си от желязо? — измърмори начумерено Макар. — Е добре!… Мир ли? — И той подаде ръка.

— Мир — съгласи се Електроник и помогна на Макар да стане.

— Човек дори да не се пошегува… — сърдито каза Макар. — Добре де, вече няма да има никакви сравнения! — Той блъсна приятелски Електроник по хълбока и разтърси ръката му: — Охо! Та ти си имал стоманени мускули! Натъртих си юмрука… И хайде да не си спомняме за случая с телескопа. Ако искаш да знаеш, след тебе и аз погледнах през него и едва не ослепях… Ей, вие! — викна той на свидетелите. — Какво сте се спрели? Не сте ли виждали как тренира шампион щангист? Елате де, кой иска да изпита силата му.

Желаещи да премерят силата си с шампиона не се намериха.

Така беше сключен мир, за който не знаеше дори виновникът на случката. Сироежкин, разбира се, забеляза, че Макар се е променил, но реши, че това е от уважение към математическите му способности. Има си хас! Наскоро дори Професора се отби при него, помоли го да решат една задача по физика. Сергей иронично погледна приятеля си и каза важно:

— Виж какво, драги Професоре! Знаеш ли колко знания съхранява човешката памет? Цяла библиотека от трийсет хиляди книги!… Нима твоите са по-малко.

— Взе да се перчиш, а? — обиди се Професора.

— Човек трябва да развива собствената си памет — отвърна Сироежкин и хлопна вратата. Той се боеше да не би Професора да влезе в стаята и да види Електроник.

Каквото и да си приказваме, но е приятно, дори ако те считат за перко, да знаят, че ти можеш да чаткаш като орехи разните там задачи.

Славата беше дошла при Сироежкин от само себе си. Дори не беше дошла, а беше прелетяла, яздеше напето пред него на врани коне, тръбеше с фанфари и като сянка не изоставаше нито крачка. Звънна по телефона в училището треньорът от стадиона и помоли да предадат на Сироежкин непременно да се запише в тяхната секция. Учителите, когато го срещаха, казваха на Серьожка по нещо приятно, нещо хубаво. Спартак Неделни, гордостта на цялото училище, повикваше чипоносия седмокласник и се ръкуваше с него. Дори замисленият Виктор Попов го попита не се ли увлича по музика. И Сироежкин изведнъж забрави как Попов го беше ударил с вратата по челото.

От такава гръмка слава понякога му ставаше просто горещо. Бузите на Сироежкин пламтяха. Но той се държеше с достойнство. Ако му зададяха неочакван въпрос, отговаряше дипломатично: „Ще помисля… И аз мисля така…“ Или пък отклоняваше разговора, като разказваше онова, което беше научил от Електроник. И го слушаха внимателно: той говореше за интересни неща.

На учителя по физическо възпитание Сироежкин каза:

— Решил съм да не се занимавам с лека атлетика не ми стига времето. И освен това не е вярно мнението, че по-рано хората са били по-силни, а сега науките ги правят по-слаби. Наскоро в един музей взели рицарски костюми и ги премерили на хора със среден ръст. И всички доспехи се оказали малки. Та нека си приказват, че едно време имало яки мъжаги и великани!

Разбира се, физкултурникът не се съгласи със Сироежкин и го помоли да си помисли. Но изслуша с удоволствие неизвестната на него история, дори попита откъде Сироежкин знае за рицарските костюми.

— Четох в един английски вестник — каза Сергей. — Само че забравих в кой.

По-рано Сироежкин дори не си представяше как може леко и вдъхновено да лъже. Разбира се, не за доспехите, за тях той наистина беше чел във вестника. Но не в английски, а в „Пионерска правда“. И въпросът не е само до този, „английски вестник“, което се беше изтървало от езика му. Сироежкин взе да забелязва, че понякога лъже там, където никак не е нужно да се лъже.

Веднъж Таратар го срещна на двора, спря го, попита, го къде отива. Серьожка каза, че бърза за книжарницата да си купи пълното събрание на съчиненията на Бурбаки, знаменити математици. А отиваше на волейболното игрище, където се и озова след минута. Веднага излъга децата, че е решил една много сложна задача, макар че именно в този момент над нея се мореше в къщи Електроник. С една дума, Серьожка стана ужасен лъжец. Той стигна в хвалбите си чак до там, че се обяви за изобретател на „линкос“. И от този ден целият двор се раздели на земляни и гости от космоса, които водеха безкрайни преговори.

Но ако съвестта на Сироежкин в такива минути мълчеше, това не значи, че животът му беше лек и безгрижен. Никой дори не подозираше какви мъчения се стовариха върху нашия герой.

Сутрин, когато в училището вече беше ударил звънецът и в класовете скърцаха тебешири и писалки, когато родителите на учениците бяха отишли на работа, от входа на десететажния жилищен блок се показваше една леко приведена фигурка и бързаше да се скрие зад ъгъла. Слънцето заливаше с ярка светлина просторният двор и го правеше още по-голям, портиерите поливаха със змиевидните маркучи лехите с цветя, дърветата, асфалта, безгрижно чуруликаха врабци по храстите. А Серьожка, нахлузил до очи каскета, като крадец се оглеждаше и бягаше от своя двор. Струваше му се, че стотици и хиляди отворени прозорци го гледат право в гърба и тържествуват: „Аха! Вижте как същият този знаменит Сироежкин се крие от целия свят. Галина Ивановна! Таратар Таратарич! Елате на прозореца и погледнете тази знаменитост! Тогава вие може би ще се досетите, че на втория чин до Професора съвсем не седи истинският Сироежкин. Лъжа! Позор!!! Престъпление!!!“

Да, в такива минути Серьожка се чувствуваше истински престъпник. Тайната, за която знаеха само той и Електроник, го караше да се свива, да се оглежда, тя тревожно чукаше в гърдите му. Страшно беше да си помисли, че лъжата може да се разкрие.

Серьожка отдалеч оглеждаше всички минувачи. Ами ако ненадейно срещне някой познат или, още по-лошо, някой учител? Непременно ще го попита защо не е на училище. Ами ако учителят е излязъл от урок и там преди пет минути му е отговарял Електроник, какво ще си помисли, като види втори Сироежкин на улицата?

И често се отбиваше бързо-бързо встрани от минувачите, а после облекчително въздъхваше: стори ми се…

А колко мъки струваше да се запази тайната!

Една вечер се позвъни в къщи и Сергей изплашено чу познат глас. Таратар! „Сега ще отворя“ — викна Сергей и се втурна в стаята. Електроник седеше на бюрото и се занимаваше едновременно с две неща: решаваше задача по алгебра и изучаваше английски език, като беше хванал учебната програма (той, както обеща, за една нощ монтира вътре в себе си миниатюрен телевизор).

— Таратар! Пъхай се в гардероба! — с трагичен шепот завика Сергей, но в отговор чу формули и английски думи. Тогава Сергей хвана Електроник за раменете, натика го в гардероба, заключи и хукна към вратата.

— Аз вече се канех да си вървя — добродушно каза Таратар, като се ръкува със Сергей.

— Разтребвах — започна да го усуква Сергей. — Тук е толкова разхвърляно…

— Аз за минутка — продължи учителят, като слагаше шапката си на стола и не забеляза колко блед беше станал Сироежкин. Ти ми беше казал за съчиненията на Бурбаки, та наминах да ги видя.

Бледият отличник за един миг поаленя.

— Ай, аз съвсем забравих, че дадох тези книги на един познат, на чичо си. Той е доктор на науките. И тъкмо препрочита Бурбаки.

— Жалко — поклати глава Таратар.

Той протегна ръка за шапката си и я отдръпна: до него в гардероба нещо задрънка.

— Хм — мустаците на Таратар щръкнаха въпросително, — там е станала някаква авария.

— Котето — хрумна на Сергей. — Имаме много мишки. Цял ден лови.

— В гардероба? — учуди се учителят.

— Защо не? Котките виждат и в тъмното.

Коленете на Сергей трепереха, докато Таратар мълчаливо стоеше до гардероба. Най-после той взе шапката си.

— Няма ли да си патиш от майка си? — попита той.

— Не, тя ужасно се бои от мишки.

— Добре, ще намина друг път, когато чичо ти прочете книгите.

Бавно, много бавно учителят тръгна към вратата. А Сергей, макар да пристъпяше подире му, сякаш бягаше в състезание на сто метра: така силно туптеше сърцето му.

Като затвори вратата, Сироежкин се просна на дивана и цяла вечност лежа, без да мръдне, докато в гардероба пак зашава Електроник… Той излезе от гардероба много спокоен, без да разбере какъв страх беше брал приятелят му.

Милиционерите също караха Сироежкин да се стряска, той ги заобикаляше отдалеко. Серьожка прочете във вестника, че професор Громов излязъл с доклад на конгреса на кибернетиците. И там, в този доклад за самообучаващите се машини, направо беше казано: „За съжаление, ние не можем сега да демонстрираме оригиналния модел. Той ще бъде показан по-късно.“

Значи все още търсят Електроник. Началникът на милицията навярно е свикал своите бързи сътрудници и им е заповядал: „На всяка цена да се намери Електроник! Белези: чип нос, синя куртка, под куртката щепсел за включване в електрическата мрежа. Особени белези: той е най-добрият в света фокусник, дресьор и математик. Проверете всички отличници в училищата!… Какво? В училището на младите кибернетици се е прославил Сироежкин? Пак същият Сироежкин, на когото правиха рентгенов преглед! Тогава той ни излъга, но сега всичко е ясно. Той крие Електроник у дома си — най-вероятно — в гардероба!“

И тогава — прощавай, Електроник, прощавай, най-добри ми приятелю…

Не, той ще се постарае да запази тайната. В края на краищата колко неща в света са интересни и пълни с изненади поради тайната. Инженер Смит и приятелите му попаднаха на необитаем остров и не се досетиха, че там, съвсем наблизо живее могъщият капитан Немо. Ако знаеха това и се надяваха на неговата помощ, те не биха построили своето прекрасно убежище в скалата, не биха отгледали реколта от едно зърно и изобщо не биха се чувствували изобретателни и силни. Ами Том Сойер и Хък Фин! Тимур и Сергей барабанчикът на Гайдар! Невидимият човек, човекът-амфибия… И още колко други знаменити герои, които са ценили и уважавали тайната!

И все пак страхът не го напущаше. Една мъничка противна бучица се въртеше нейде в Сироежкин. Точно му се стори, че тя вече се е стопила, че е изчезнала, че се е изгубила и изведнъж — рязко телефонно позвъняване. И пак го стегне нещо отвътре: кой ли е това? Какво ще кажат?

И още една беда сполетя Сергей: изведнъж откри у себе си голямо влечение към математиката. Чудно нещо е това човекът. Едва му се е отдала възможност да си отдъхне от формули и задачи и изведнъж чувствува, че те, предишните му мъчители, са именно най-важното в живота. И именно сега, когато Сироежкин беше препълнен със страхове и грижи, той се обрече на нови терзания, като реши твърдо, че ще стане математик-програмист. Не конструктор, не физик, не астроном, дори не фокусник и дресьор, а математик, учен-кибернетик. Както и Електроник, той изучава всички теории, теореми и формули, геометрията на Евклид и на Вселената, езика „линкос“, небесната механика и всичко останало, което е нужно, за да може да командува смело електронните машини.

Но именно тук се получаваше омагьосан кръг. Серьожка беше готов да се върне на чина си и да се разправя с писалка в ръка с разните хиксове и игреци. А не можеше да направи това. Той беше безнадеждно изостанал от всички. Само да прояви смелост и вместо похвали и петици ще се посипят двойки. Не стига позорът в класа, ами и в къщи ще се вдигне скандал. Не, нека Електроник изкара срока до края, пък през лятото и той, Сироежкин, ще научи всичко и на първи септември сам ще тръгне на училище.

Така се завъртяха работите ден след ден. Електроник печелеше за Сироежкин слава, а той скитосваше по пустите улички, покрай реката или по глухите пътечки в парка. Просто така, да убие времето.

Веднъж Сироежкин налетя на естрадата, където Електроник през първия ден на тяхното запознаване беше показвал фокуси. И макар че тук нямаше никого, Серьожка, като предпазливия лисугер, направи голям кръг и чак след това седна спокойно на пейката. Замисли се, спомни си хубавата песенчица:

Балони, балони,

мои сини балони…

Стана му тъжно. Колко пъти искаше да излезе на улицата на Геолозите при № 3. Там живее Мая Светлова, певицата със синята рокля. Да я срещне на улицата и да й каже: „Извинявай, Мая… Не съм аз оня знаменит фокусник, аз съм просто Сергей. Случайно научих адреса и името ти. И ето дойдох…“ Колко пъти искаше Сергей да каже именно така. Но не отиде…

Той седеше на пейката, тъжеше и чакаше кога ще свършат часовете в училището и ще може да се върне у дома, при Електроник, и да стане друг човек. Честно казано, славата за него не е толкова важна. Колко по-хубаво е да потичаш след топката, да се гмурнеш в басейна, да пуснеш с децата тенекиена ракета или да се завъртиш на въртележките… На Електроник такива прости неща някак не му отиват. По-завчера например, последния час били свободни и момчетата повели Електроник да играят футбол. Поставиха го на вратата. А той, вместо да лови топката, почна да пише по гредата формули. Когато вратарят изпусна третата топка, търпението на тима свърши и го изгониха от вратата. Добре че Серьожка си беше у дома и виждаше всичко това от прозореца. Щом Електроник влезе в къщи, Серьожка веднага изтича на игрището. Ех, че се ядоса на Електроник!

Пет гола вкара подред!

Не посрами доброто си футболно име.

От тези спомени Сироежкин веднага се развесели. Скочи на естрадата и произнесе реч, като се обръщайте към празните пейки:

— В края на краищата, аз съм човек! Имам право да давам задачи на машината, да проверявам способностите й и да я тренирам за скучните уроци и домашните работи. Ако тайната се разкрие и разберат кой е Електроник, всички ще ме разберат. Кой на мое място би постъпил другояче?… В края на краищата аз съм човек.

Какво значи да мислиш?

Таратар беше приготвил за момчетата сюрприз.

Когато влезе в класа, всички видяха едно чудно мъничко бюро с екрани, като на телевизор, и разноцветни бутони.

— Какво ли е това? — загълчаха децата.

Малките мустачки на Таратар стърчаха победно нагоре. Учителят почака, докато всички седнат на местата си, и каза:

— Това е моят помощник — обучаващ автомат „Репетитор“. Направиха го ученици от горните класове. Програмисти и монтажници. И специално за вас.

А какво е?… А защо?… А за какво?… — посипаха се въпроси.

— Седнете, всичко ще ви обясня и покажа. Но най-напред нека си поговорим… Кой ще ми каже какво значи да мислиш?

Гора от ръце израсна над чиновете. Колко пъти учителят беше виждал как заиграват пламъчета в очите на момчетата и ръцете сами се вдигат, и винаги по малко се вълнуваше в такива моменти, макар навярно да изглеждаше на всички все така спокоен. Таратар огледа класа и извика Дима Горев, на когото от нетърпение устата вече беше зинала.

— Ъ, да мислиш — живо започна нетърпеливият докладчик и се вглъби в себе си, — значи… значи — да мислиш… Да съобразяваш, да отделяш главното…

— Всичко ли каза? Благодаря, седни. А какво значи да отделяш главната мисъл? Кукушкина, кажи своето мнение. Скочи едно разчорлено момиче и изстреля като картечница:

— Според мене умният човек винаги вижда кое е главно и кое не е главно!

Лекият смях, който се понесе нагоре, пресекна, когато Таратар отново заговори:

— Не току-тъй ви зададох тези въпроси. И макар че изслушах само двама, уверен съм, че мнозина биха отговорили същото. Работата е там, че човек често не осъзнава как мисли. А пък това е сложна работа. Да знаеш — значи да имаш представа за предметите, явленията и техните връзки. Да мислиш — значи да можеш да си служиш с тях. И отделянето на главната мисъл, на основното съдържание на урока, разговора или някакво правило изисква от вас известен навик и напрежение, а от нас, учителите, умение да разясняваме и да ги затвърдяваме във вашата памет. По-нататък ще се спрем отново на това, когато преминем към машината… — Таратар помълча малко, помисли: „Нека чуят и децата“. Той каза: — А сега да пофантазираме малко. Как поетът пише стихове? Как композиторът съчинява музика? Как ученият прави откритие? Накратко казано, как се раждат новите образи, как протича творческият процес?

Таратар поклати глава, като видя пак гора от ръце, и добави:

— Предупреждавам: това е толкова сложен въпрос, на който науката още не е дала пълен и точен отговор. Затова не се смущавайте: всяка ваша мисъл ще направи принос в нашия разговор. И така, моля.

Председателят на класа Коля Гребешков както винаги се изказа кратко и категорично:

— Аз мисля, че раждането на образа е случайно. Например: Суриков видял на белия сняг черна врана и нарисувал болярката Морозова.

— Когато съчиняваш стихове, непременно ще изпишеш куп хартия, за да намериш нужната рима, за да изложиш кратко и красиво мислите си.

Дори със затворени очи човек можеше да се досети, че се изказва Апенченко: старае се да говори изразително и затова леко извива глас.

Таратар знаеше, че другарите му го наричат Обожателя, загдето пише писъмца на момичетата през време на уроците. Както се вижда, Апенченко пишеше и стихове.

— … и още — продължи Апенченко, — трябва да видиш дали някой преди тебе не е употребил същата рима, същото сравнение или образ. Както е казал поетът: грам метал, тонове руда…

— Тонове писма! — не се въздържа някой и всички се усмихнаха с разбиране.

— Откритието в науката винаги е ненадейно. — Това го каза Вова Каролков, Професора. — Трябва да се абстрахираш от привичните възгледи и по нов начин да погледнеш на дадено явление. Затова и казват, че откритията у нас са буквално в краката ни. Вгледайте се и ще ги видите.

— А можеш да мислиш цял живот и нищо да не изобретиш — възразяват от място.

— Откри Америка! — вика Макар Гусев. — Кой не знае, че всичко зависи от фантазията. На кого както му сече главата…

С това дискусията свърши, започна обикновената препирня.

Таратар молеше за тишина:

— С удоволствие ви изслушах. Всички отговори са правилни. За да направя извода, ще започна от последното изказване: на кого както сече главата. На нас, педагозите, ни се иска главата на всеки ученик да работи отлично. Може ли да се постигне това? Може! В училището вие получавате определени сведения — информация, която се набира във вашата памет. С течение на времето част от информацията се забравя, но не се губи, не се изхвърля, а един вид се складира в складовете на паметта, на нейно място постъпва нова. И така, какво представлява творческият процес?… Да предположим, че вие сте замислили да създадете произведение на изкуството или науката. Седнали сте и размишлявате. Мислите подскачат, спомняте си ту едно, ту друго. Ето че се налага извикване на информацията от паметта ви. Понякога казват: нещо не ми текат мислите, мислите не ми идват в главата и т.н. Не се отчайвайте! Искайте настойчиво от паметта — защото имате богато хранилище на знания.

— Ами ако ти идват само глупави мисли? — попита някой.

— Да, случва се и такова нещо, че някои мисли да ти се струват глупави, неподходящи, а после изведнъж става ясно, че са били нужни. Колкото повече и по-различни са мислите и сравненията — дори от други области на знанието, — толкова по-интересно и изненадващо е раждането на нужния ви образ. Тук стана дума за случайността. Би рекъл човек, че възникването на нова идея става по волята на случая. Но не е така. Откритието се подчинява на категоричните закони на статистиката. Трябва само повече да се търси, да се обмисли задачата от всички страни… И ето… ето го — удивителното…

Таратар намести очилата си и тихо, почти шепнешком зачете:

То беше чудно мигновение:

Яви ми се ти в младостта,

като пленително видение

на съвършена красота.

И сякаш безшумен ветрец се вмъкна в класа. Разхлади лицата, замъгли очите. И отмина.

— Да, — каза след кратко мълчание Таратар, — само няколко десетки или стотици букви, няколко реда, а в тях — цял свят от чувства, преживявания и тъга. Поетът се обръща към вас, далечните потомци, и вие го разбирате.

Тук Електроник съвсем не на място подметка:

— А Давид Хилберт, известен математик, казал следното за един от учениците си: „Той стана поет: за занимания с математиката имаше твърде малко въображение“.

Какъв шум се вдигна само! Всички сякаш забравиха и за стиховете, и за ветреца, който току-що беше полъхнал в класа, и се кискаха от смях, без да се стесняват. Дори очилата на Таратар заподскачаха на носа.

— Да — каза учителят, като възстанови тишината, — и ти си прав: съществува мнение, че математиците имат най-силно въображение…

И Таратар започна да разказва, че мнозина от някогашните учени биха се учудили, ако узнаеха, че математиката, която в тяхно време се е считала за най-скучното, откъснато от живота занятие, се прилага във всички области на науката и техниката.

— Преди няколко столетия математиците в цял свят са се броели на пръсти — каза Таратар. — Сега е достатъчно човек да види само вас, за да си каже: да, математиката стана обикновена професия.

И след тези прости думи всички малко се възгордяха и вирнаха носове, защото учителят започна да говори колко необикновена е работата на математика. Той трябва да си представи това, което никога не е виждал. Например елементарните частици. На пръв поглед всичко е просто: ето ти модел на атома с кръгло ядро и лудешки бързи орбити на електроните. Но кой е виждал тези електрони със собствените си очи? Никой! А ученият може да ги опише с формули и уравнения, да направи точен и тънък анализ и да състави математически образ. Така се раждат у математика новите идеи, които изискват най-остро въображение.

Таратар не беше казал още своята любима фраза и всички, макар и да слушаха внимателно, я очакваха. Най-после дойде и нейният ред и бързи усмивки заиграха по лицата.

— За какво ви говорих всичко това? — продължи учителят. Този въпрос винаги се подкрепяше с красноречивия жест: вдигане на показалеца. — Ето за какво. В заобикалящия ни живот има тайни: неизвестният ни още свят на природата. Трябва да умеем да разгадаваме тези тайни. Природата винаги се държи честно, с нея не бива да си играеш на стражар и апаш, защото тя не ни лъже. Но и не издава тайните си доброволно. Значи, трябва да сме любопитни и внимателни, упорити и въоръжени. А знанията за нови открития не са малко. И ние имаме могъща техника: електронни микроскопи, ускорители на частици, радиотелескопи и електронноизчислителни машини… Е, звънецът удари — завърши Таратар. — На следващия урок ще има вече двама учители — „Репетиторът“ и вашият покорен слуга…

Колко години вече той казва тези думи: „Ваш покорен слуга“! И обикновено не ги забелязва. А днес Таратар кой знае защо си спомни, че това е старомоден израз. Летят годините, горните класове си отиват, идват нови, а той все така си е най-покорен слуга. Ето вече трийсет и пет години. Вика на дъската, поставя бележки, проверява контролните, издава стенвестник, прави походи — малко ли работи има да върши един учител. И едва привикнеш с тези любознателни деца, обикнеш ги и вече трябва да се разделят… И макар после да има безкрайни срещи, спомени, разговори, всяка пролет той чувствува необяснима тъга. Пак трябва да изпраща клас… И тези ще изпрати, и към телефонните позвънявания, които звучат в къщи от сутрин до късна нощ, ще се прибавят нови: „Таратар Таратарич… Ох, извинете… Семьон Николаевич! Ученическа привичка… Обажда ви се Сироежкин. Учеше при вас един такъв… чипонос… Как, нима ме помните?…“

„Да — сети се учителят, — Сироежкин нещо никак не се прояви, мълча през целия час. Аха, ясно! Чака по-мъчен въпрос. Добре де, ще му измислим такъв въпрос…“

А в коридора в това време се водеха горещи спорове. И май най-много приказваше Електроник: той просто сипеше цифри, примери, факти…

Ако знаеше само какви съмнения терзаеха в този момент приятеля му, който стърчеше самичък в парка, и колко важно беше за Сергей самият той да седи на чина и да размишлява заедно с всички…

Състезание с „Репетитора“

„Репетиторът“ макар и да приличаше на обикновен чин, загадъчно лъщеше с бялата си металическа повърхност и с матовите си екрани. Струва ти се, че ако натиснеш един бутон и той ще изхвърли някакъв неочакван номер. В най-добрия случай с гръмък глас ще ти зададе неочакван въпрос и като засече времето, ще ти лепне двойката. А може и да се разсърди, да се развика, да повика директора…

— Виктор Смирнов, моля да седне до пулта! — каза Таратар.

Необикновена тишина се възцари в класа. Скръцна капакът на чина. Смирнов бавно стана, отиде до тайнственото бюро, внимателно седна на края на стола. Навярно той се чувствуваше като самотен космонавт, който сега ще натисне копчето и ще излети заедно със стола от класа.

— Включи „пуска“! — каза учителят.

Ето го, този бутон! Четири червени букви на малка табелка: ПУСК. Е, да става каквото ще!

Той не излетя и не беше оглушен от висок глас. Просто екранът светна меко, сипкаво и след известно време върху него изпъкнаха букви и цифри. Децата се размърдаха: какво ще стане по-нататък?

— Смирнов получи задачата — разясни Таратар. — Това са обикновени уравнения от първа степен с две неизвестни. Гусев, напиши ги, моля, на черната дъска.

Макар Гусев с удоволствие изтича при „Репетитора“ и като поглеждаше екрана, написа с тебешир едри цифри и букви:

2x–7y=2

6x–11y=26

Учителят продължи:

— Смирнов, запозна ли се с условието?

Смирнов кимна.

— Тогава натисни левия бутон. Сега автоматът ще ти зададе въпрос.

Смирнов така припряно чукна по бутона, сякаш цял живот беше чакал този въпрос. Под условието засвети нов, ред: „Да се намери X или Y?“

— Намери хикс! — предложи Макар Гусев, който се чувствуваше съучастник във важния опит.

— Хикс — повтори неуверено Смирнов.

— Добре, намери хикс — съгласи се учителят. — Натисни бутона под хикс. На екрана ще се появят варианти на първото действие. Ти трябва да обмислиш всички, да намериш най-добрия и да кажеш мнението си, като натиснеш съседния бутон. След това „Репетиторът“ ти дава няколко втори действия и ти извършваш същата работа, докато получат отговор и оценка.

— Проста работа! — изтърси Макар Гусев. — Хайде натискай, пък аз ще пиша.

Таратар, разбира се, забеляза одобрителните усмивки по лицата. Блеснаха стъклата на очилата му, трепнаха, замърдаха черните мустаци.

— Защо Гусев каза така? — зададе той любимия си въпрос, като вдигна показалеца си. — Защото мисли, че е много просто да натискаш бутоните. Но сега ще видим как той ще размишлява над действията, които ще му предложи автоматът. Едни от тях са правилни, други неправилни. „Репетиторът“ не може да бъде излъган. Той ще оцени точно решението и ще постави бележка. Освен това той засича времето и не гледа дали сте успели да отговорите, или не сте успели — задава следващия въпрос.

Макар Гусев се почеса по тила. Той вече виждаше как се върти съседът му: мръщи чело, опъва кичурите коса и шепне нещо… И наистина, кой вариант е най-добрият: дългият или късият? Навярно късият. Но късите са два и в единия от тях се крие грешка. А може би и в единия, и в другия? Ха сега проверявай всички плюсове и минуси, умножавай и дели. Само че по-бързо: времето тече.

Ето Смирнов бърше чело, мрачно натиска последния бутон и изведнъж светва: в малката рамчица с надпис „оценка“ заблестява думата „четири“.

— Четири! — докладва Макар на класа.

— Добре — казва Таратар, — макар че може и по-добре. Ти избра вярно, но по-сложно решение. Грешката не е голяма, ще я разгледаме по-сетне, та следващия път да решаваш по-кратко. Сега иде ред да натиска бутоните Гусев.

За свое учудване Макар вижда на екрана вече други уравнения. И той също мръщи чело, върти очи, пъха нос в екрана.

А после с „Репетитора“ поред се сражават останалите. Щракане на бутони, тихо бръмчене на машината, ах и ох и светване на окото — всичко това прилича на страстна, увлекателна, радостна игра. Никой вече не помни, че това е обикновен час по математика.

И когато учителят взе тебешира и започна да обяснява грешките, класът още не се беше уталожил: всеки се мъчеше да разбере къде е сбъркал. Защото когато почваше играта с „Репетитора“, той не е знаел, че тя ще свърши, и сега трябваше да разбере къде се е спънал, къде е кривнал, та другия път да играе по правилата и да излезе победител.

— Вече разговаряхме за това — казва Таратар, — че човекът трябва да знае много. Но аз ни най-малко не искам вие да се превърнете в енциклопедични справочници, в обикновени хранилища на информация. Вие навярно помните едно от основните правила на кибернетиката, което тя изисква и от машините, и от хората: във всяка работа да избереш най-добрия, оптималния вариант, да постигнеш най-големия резултат. Искам вие да мислите именно така: като имате широк кръгозор, да умеете да избирате най-доброто решение. Надявам се, че „Репетиторът“ ще ми помогне в това… — Таратар предупредително вдигна ръка. — Впрочем, за днес програмата му не е изчерпана. Остана още една задача, доста костелив орех. И аз ще предложа да я реши… нашият дежурен асистент Сироежкин, който досега не вземаше участие.

Електроник с достойнство тръгна към „Репетитора“. Изпровождаха го с искрено съчувствие, като пътешественик, който заминава в пустинята.

Щракна „пускът“ и Електроник с равен глас прочете гласно условието:

— „Намерете три четиризначни числа, всяко от които е равно на квадрата на сумата от числата, съставени от двете първи и двете последни цифри на търсеното число.“

„Охо! Наистина костелив орех! Ама че измислено! Квадрата на сумата… съставени… цифри на търсеното число“.

Приблизително така си помислиха всички математици. Някои си затваряха очите и си представяха дълги-дълги колонки от цифри, които трябваше да се прехвърлят през ума.

Но какво е това? Изщракаха като картечница бутоните. Не минаха и три секунди, а Сироежкин вече седи до „Репетитора“ и в окото на машината светна: „пет“!

— Ух-х! — понесе се от първия до последния чии.

— Трите търсени числа — възхрипкаво каза Сироежкин — са 2025, 3025 и 9801.

И той пише на дъската:

2025=45²=(20+25)²

3025=55²=(30+25)²

9801=99²=(98+01)²

Затракаха капаците на чиновете, те изразиха общо възхищение. Сироежкин седна на мястото си. Дори Таратар беше учуден и кажи-речи малко смутен.

— Твърде, твърде… — измърмори той. И не намери повече думи.

На вратата се подаде нечия рошава глава.

— Звънецът удари! — викна немирникът и побягна.

Таратар се усмихна: така беше преди трийсет и пет години, така, навярно, ще бъде и след сто. Винаги ще се намери някой немирник, който ще извика: звънецът удари!

— Край! — весело каза учителят. — Както ми подсказват, вече сте свободни.

Наобиколиха героя от състезанието в плътен обръч и го изведоха от класа. Останаха само „Репетиторът“ и Таратар.

Очилата на Таратар бляскаха и той гледаше подир Сироежкин. Изглежда той наистина беше смутен от нещо.

Музикално образование

Един внезапен случай прослави отново Сергей Сироежкин.

След уроците Вовка Каролков покани Електроник у дома. Професорът помоли съкласника си да му обясни езика „линкос“, но това беше една малка хитрост. Работата е там, че бабата на Каролков, в миналото преподавателка в консерваторията, два пъти седмично учеше внука си да свири на пиано. От всички изобретения на човечеството прекланящият се пред техниката Професор не обичаше само две: зъболекарския свредел, който стърже зъбите, и музикалния инструмент с черно-белите клавиши. Те според Каролков отнемаха на хората, и най-вече на изобретателите, много полезно време. И колкото и упорита да беше бабата, той се надяваше, че днес урокът ще бъде отменен заради важния гост.

— Бабо — Вовка представи приятеля си на строгата жена в черна рокля, — това е Сергей Сироежкин, първенецът на училището. Той между другото е изобретил езика „линкос“, за да водим разговори с марсианците. И ние с него искаме да потренираме.

Бабата кимна на Електроник от висотата на своята възраст и с плътен глас каза:

— Прекрасно. За марсианците пишеха още по времето на моята младост. Е, ти Серьожа, свирил ли си някога на пиано?

— Свирил съм — спокойно отговори Електроник.

Лицето на Каролков се смръщи като от зъбобол. Но енергичната бабичка вече беше хванала и двамата другари за раменете и ги вкара в стаята, където в къта с вдигнат, лъскав от лака черен капак стоеше в очакване старинният инструмент.

— Чудесно — каза басово пианистката и поведе момчетата към пианото. — Първом ще послушаме как свири Вова, а после ще чуем и ти какво можеш.

Бабата седна до внука си и отвори нотите.

— Почвай.

Може би никой от съкласниците не е виждал Професора толкова нещастен. Ръцете му безпомощно увиснаха край тялото. Изведнъж Вова ги размаха над главата си, сякаш беше решил да скочи във вода, и ги спусна върху клавишите. „Там-та-там!“ — изплашено заподскачаха в нищо невинните клавиши, а бабата притисна длани към ушите си.

— Вова!… — В гласа й прогърмя далечен гръм. Престани! Какво става днес с тебе? Другарят ти може да си помисли, че за пръв път сядаш на пианото!

— Не знам — тихо отвърна Вова, — просто нямам желание.

Старата пианистка стана от стола.

— Всички велики музиканти — каза тържествено тя — са тренирали и свирили постоянно, независимо от настроението си. Не искам да кажа, че ти ще станеш велик и дори че изобщо ще станеш музикант. Но в наши дни е срамота да си музикално неграмотен.

Внукът седеше с наведена глава. Какво можеше да възрази на баба си? Но в този момент той си представи малкия Моцарт, вързан на стола. Нека и него го вържат така!… С голямо, дебело въже. И тогава той ще се раздели завинаги е ракетите, телескопите, подводниците. И ще стане музикално грамотен…

— Може ли аз? — наруши неприятната тишина Електроник.

Пианистката е един жест посочи стола и Вова скочи, бързо.

— Какво ще ни изсвириш? — попита, като се успокояваше бабата на Вова.

— Музика, съчинена от мен.

Бабата се усмихна ласкаво и седна на края на дивана. Професора, със светнали очи застина до другаря си, сякаш се готвеше да го защищава от неизвестна опасност.

Електроник докосна клавишите съвсем леко, раздадоха се нежни и приятни звукове. Те учудиха опитния педагог: бабата внимателно погледна ръцете на момчето. Не може да се каже, че тези ръце се движеха плавно и грациозно. Но много точно докосваха клавишите и удряха по тях все по-бързо и по-силно. С всяка секунда звуците се усилваха. Сякаш заедно с музиката тук повява силен вятър, бягат бързи вълни и черната полирана грамада на пианото постепенно се надвесва над слушателите и запълва цялата стая.

Вече не можеха да се различат пръстите на музиканта, те се сляха с клавишите, с всички клавиши, които звучаха почти едновременно. Пианото гърмеше така отчаяно, че на избата изведнъж се стори, че свирят на няколко инструмента с десет ръце. Музиката оглушаваше, от нея почна да боли в ушите, а пред очите заплаваха червени кръгове. Дори равнодушният досега Вова зина от изумление и се вкопчи в капака на пианото, за да не падне.

— Ох! — изплашено викна Професора. — На баба й прилоша!

Музиката спря.

Вова хукна към кухнята и се върна с чаша вода. Другарят му стоеше с виновен вид до дивана, на който, облегната на възглавница, седеше бабата. Тя гледаше музиканта и се усмихваше. Много благо се усмихваше.

— Не се тревожете, деца — тихо каза бабата и с махане на ръка се отказа от водата, — просто изведнъж ми се зави свят… Ти свири превъзходно, Серьожа. Ако редовно се занимаваш, ще станеш съвременен Лист. Или Рихтер. Това ти го казва стар музикант, запомни… — А сега, момчета, идете да играете на своите марсианци.

Момчетата с облекчение изскочиха на стълбището. Вовка огледа другаря си от глава до пети и каза шепнешком:

— Талант. За всичко си талант! Не разбирам как всичко ти върви? — Той се чукна с длан по челото. — Кажи, моля ти се, пианото остана ли си здраво? Аз дори не забелязах.

— Пианото е здраво — отговори музикантът. — Но трябва да се настройва.

— Каква сила трябва да имаш! — продължаваше да се възхищава Професора. — Аз, както и баба, едва не припаднах. Как можа да съчиниш такава музика!

— Свирих обикновена музика, но с много голяма скорост. С други думи, приближих се до границата, до която човек може да чува звуковете — простодушно разкри метода си Електроник. — Ето формулата, ако те интересува.

Професора веднага извади от джоба хартия, писалка и притаи дъх, докато Електроник пишеше формулата. През стъклата на очилата очите му сияеха.

— Ето я, формулата на Рихтер! — прошепна Професора, забил поглед в листа. — Я ми кажи, Серьога как да се науча да свиря по тази формула?

— Трябва да се тренираш много.

— Ще тренирам — съгласи се Каролков. — И ще се науча. Та да не може никой да ми досажда вече с музикално образование!…

Той изпрати Електроник до вратата, помъкнал чантата му, и хич не му се щеше да се раздели, все уточняваше рядката формула. Сергей чуваше от коридора гласовете им и се ядосваше. Но как да изскочи на площадката и да изгони Професора.

От този ден на Сироежкин се прибавиха нови грижи. Музикалните деца не го оставяха на мира, караха го да им обяснява формулата на Рихтер. Домоуправителят го молеше да изнесе концерт в червения кът. А бабата на Вова настояваше Серьожа да иде в консерваторията и да покаже таланта си на един известен музикант.

С такъв талант стана опасно да се излиза дори на двора.

Ако съществуваше машината на времето…

Серьожа пресичаше улицата и изведнъж някой го повика:

— Момче!

Милиционерът с бяла лятна куртка му махна с ръка.

Серьожа се спря, сви се, наведе глава.

„Да бягам ли? — трескаво си мислеше той. — Късно е! Вече наближава. Сега ще ме хване за ръка и ще каже: да идем в къщи. Отвори гардероба, дай Електроник“.

Тежката ръка се отпусна на рамото му.

— Момче — каза милиционерът, — ти пресече улицата, където не е позволено. Следващият път бъди по-внимателен.

Сергей отвори пресъхналата си уста и не каза нищо.

Нейде отдалеч плаваха към него думи, които той никак не очакваше:

„Момче… пресече… бъди по-внимателен…“

— Какво стоиш така? — учудено попита милиционерът. — Върви. И не нарушавай правилата.

Сякаш вихър издуха Сергей от мястото му. Той тичаше презглава и не усещаше краката под себе си. Накъде? Сам не знаеше. Само да е по-далеч от бялата куртка.

„Провървя ми! — радваше се той. — Милиционерът или не ме позна, или просто беше забравил за възложената му задача. Ама че тутманик! Нека сега ме търси. Мене така лесно не можеш ме хвана“…

Сироежкин потъна дълбоко в парка и легна на тревата. Големите стари дървета бяха обкръжили кръглото огледалце на малкото езерце. Водата е чиста, бистра, само покрай брега има зелена ивица тиня и в нея квака жаба. Наоколо ни жива душа, ни животно, ни птица. Само той, Сироежкин, лежи на тревата и жабата в езерцето.

Ни в клин, ни в ръкав Серьожа започна да се съжалява.

„Живееш като заек, страхуваш се от всички… — тъжно размишляваше той. — Нима това е живот! Трябва да замина нейде по-далеч — на Север или в океана. Просто да си събера партушините и тихо да изляза от къщи. Електроник ще ходи на училище, ще радва родителите ми с бележките си, ще спи на моето легло… И всичко ще тръгне тихо и мирно. Ще изчезне излишният човек, който на никого не е нужен. Само дето мама ще охка, ще ахка, че син й нищо не яде. Но Електроник нали е съобразителен, ще измисли как да излъже майка ми. Ще замина за дълги, дълги години — твърдо реши Сироежкин. — А после, когато стана голям, ще се върна и ще обясня всичко. И ще ме съжаляват, и няма да ме ругаят.“

Рязко изсвирване се разнесе над него и отекна в земята. Серьожка вдигна глава. Блестяща сребърна стрела с остър връх и мънички крила като игла прободе синьото платно на небето. И изчезна… Ето така и той ще прелети някой ден над своя дом, само ще погледне от високото покрива, двора, училището и ще изчезне.

А после между дърветата се мярна нещо червено и право срещу Серьожка изскочи голямо рижо животно. От изненадата Серьожка притаи дъх. И животното притаи дъх, вгледано в легналия човек. „То ще ме познае — радостно си помисли Серьожка, — то си мисли, че съм Електроник“.

Разбира се, Серьожка веднага се досети, че пред него е оня неуловим червен лисугер, за който неведнъж му беше споменавал Електроник. Те лежаха на тревата съвсем близо един до друг, на две-три крачки… Лисугерът изучаваше Серьожка с най-правдивите и, както се стори на момчето, най-ласкавите очи на света, а Серьожка гледаше смешните мустаци на острата муцунка, пухкавата опашка и лъскавите колелца, които с успех служеха на лисугера за лапи. Те целите бяха издраскани, бяха се износили от бягането по асфалта. Някога лисугерът беше демонстрирал пред професора с тези колелца ловки движения, а сега, измъкнал се на свобода, се мъчеше да докаже, че е най-бързият лисугер.

Какво очакваше той, кротко изтегнат на тревата? Може би съвет или помощ от своя стар приятел?

— Аз не съм Електроник, лисугере — каза Сергей, като ставаше.

И не беше успял да се изправи, когато лисугерът като червена мълния полетя към храстите. Той се понесе из парка така леко и стремително, както по градските улици. Ни веднъж досега този лисугер не беше попаднал под ничии крака, ни веднъж не удари спирачки пред него никоя кола, не се метна в страни никой велосипедист. Даже всевиждащите милиционери не успяваха да допрат свирката до устата си: странното рижо същество се мернеше пред очите им и веднага изчезваше.

— Бягай! — каза подире му Сергей. — Самичък добре се живее.

И когато пред Сергей изскочиха трима мъже и почнаха един през друг да го питат дали не е срещнал в парка един червен лисугер, Сергей, разбира се, не издаде гордото животно.

Той вървеше към къщи, мислеше за червения лисугер и си спомни скитащото куче, което беше видял само веднъж, а после често съжаляваше. Тогава сякаш предчувствуваше, че го чака същата самота. Ако пак срещнеше това дворно куче, сигурно биха се разбрали и кучето не би се изплашило, не би избягало като немия лисугер.

И пак мислите му бяха прекъснати, този път от тропот и гръмки викове. Насреща му, притиснал към гърдите си цял наръч цветя, се беше понесъл един дангалак. След него, на две-три крачки, тичаше момче с кариран каскет. А още по-назад препускаха с всичка сила деца и викаха: „Дръжте го!… Дръжте го!…“

Сергей веднага позна цветята. Белите рози от тяхната училищна градина! Момичетата от десети клас бяха отгледали нов сорт. Искаха да ги подарят на учителите, когато се разделят с тях. А тези варвари бяха изкъртили навярно целия храст.

Сироежкин побледня. Огледа се: наоколо нямаше никого. А дангалакът тичаше право срещу него и вече се чуваше, че дъхти хрипкаво и прекъслечно като локомотив. Като видя двата юмрука и решителното бледо лице, той отскочи и мина встрани от Сироежкин. Но Серьожка успя да спъне с крак момчето с каскета. То се просна и изпусна две бели рози.

Следващата минута всичко се замота около Сироежкин. Момчето с каскета скочи и се нахвърли върху врага. Сироежкин се оказа в железни прегръдки.

— Аха, хванахме ли те! — изведнъж завика момчето. — Момчета, хванах съучастника му!

За свой ужас Серьожка позна десетокласника Махмутов, училищния боксьор. Какво стори! Постави крак на свой! И всичко заради този глупав каскет, нахлузен до самите вежди. Заради него не позна Махмутов.

Дотичаха деца, загълчаха:

— Дръж го здраво! Не го пускай! После ще се разправяме с него.

Изведнъж един слаб бас рече:

— Че този е от нашия клас! Сироежкин!

Неочакваният спасител беше Макар Гусев. Като всички други зачервен от бягането и ужасно зъл, той се хвърли срещу Серьожка:

— Ти какво, да не си полудял! На кого сложи крак!

— Мислех, че е крадецът — унило се заоправдава Сироежкин. — Не го познах… Пусни ме! — молеше се той на Махмутов.

Но Махмутов подозрително го гледаше накриво и не отпускаше железните клещи.

А дангалакът с розите сякаш потъна в земята. Децата объркано оглеждаха пустата улица. В суматохата никой не беше забелязал къде изчезна крадецът.

В този момент Сироежкин се изскубна най-после от боксьорската прегръдка и завика:

— Той е във входа! Видях го! — И Серьожка хукна към входа, като радостно чуваше след себе си тропот на крака.

Стъпала, стъпала, безкрайни стъпала… Той тича много бързо, но го задминават, дишат горещо в гърба му и отново го задминават. Сега те всички са заедно и неговите другари тичат нагоре с всички сили. Ами ако се е излъгал? Тогава?…

Не, не се е излъгал! Ето вика с гръмовития си глас Махмутов:

— Стойте! Жив ще го хванем!… Не мачкайте цветята!…

Чуваше се как се борят, как пъхтят, гъсти кълба прах се сипеха от таванското стълбище. Всичко това показваше, че варваринът е решил да не се дава жив. После изведнъж всичко утихна и покрай Сироежкин, застинал на стълбищната площадка, прекараха дангалака. Беше жалко да го гледа човек — толкова беше блед и изпоцапан от глава до пети.

Накуцвайки, слизаше и Махмутов. Беше без каскет. Каскетът го носеше внимателно Макар Гусев.

Махмутов видя Сироежкин, облещи очи.

— На! — Той пъхна в ръката му нещо, което до преди малко е било букет — жалки, изпомачкани клонки.

„Ех ти — каза си Сироежкин. — Дори букета не можа да спасиш… Сега всички в училището ще питат как така съм поставил крак на свой… Цветята, остави ги цветята! Ами ако децата научат… за Електроник… за лъжата… — Сергей се сви. — Не, трябва да съм решителен. Трябва да изчезна!“

И изведнъж му стана спокойно на душата. Като се върна в къщи, легна на дивана и почна да мисли за бъдещето си. Утре се качва на влака и заминава за Мурманск. Там живее Сима Маликов, приятел от черноморския лагер. Може да отседне у Сима, докато почнат преговорите с Полярното управление. „Аз съм кръгъл сирак, ще каже той, сам-самичък на белия свят. И съм роден полярник. Зиме ходя без шапка. Мога да работя всякаква работа. Ако трябва да се уча, ще се науча…“ А на Сима Маликов може и сега да позвъни. Достатъчно е да набере телефонния номер на града и ще се чуе тънко подсвирване — Мурманск. И тогава набирай Симовия номер. Но май ще е по-добре да не звъни, а да пристигне внезапно, без излишни разпитвания.

Сергей отиде до телефона и набра справочната служба на гарата.

— Кога има влак за Мурманск? — попита той.

— Влак номер шестнайсет тръгва от трети коловоз в дванайсет часа и пет минути.

Автоматът говореше малко гъгниво, като всеки гаров високоговорител.

— А утре има ли билети?

— Има. Желаете ли да поръчате?

Беше късно да се отказва. Серьожка каза решително:

— Да!

— Записвам…

— Моля един билет…

Автоматът изслуша Сироежкин и безстрастно повтори:

— Един билет за Сироежкин Сергей Павлович. Можете да го получите половин час преди тръгването на влака от първо гише.

Е, свърши и това. Добре, че беше автомат. Човек би почнал да се интересува: „А на колко години сте?… Непременно ли ще пътувате?“… И други глупави въпроси.

Добре, че родителите му са на еднодневния почивен дом и ще се върнат чак утре след работа. Той ще успее да даде точни инструкции на Електроник — как да се държи с родителите му. Че напоследък баща му и майка му са станали донемайкъде недоверчиви. Майка му например казва: „Серьожа, ти нима не чу, когато те повиках на улицата? Защо избяга? И как така на тебе беше синята куртка, която дадох на пералнята?“…

Такива трудно обясними „защо“ се насъбраха премного. Защо се изгубил ключът от гардероба, който сега ще трябва да чупим? Защо изчезвал от време на време трансформаторът от хладилника и всички продукти плават във вода? Защо нощем Сергей разговарял със себе си? Защо скитал по цели вечери по улиците и се връщал в къщи, когато всички спят? И така нататък, и така нататък.

… Електроник си дойде необичайно късно, почти привечер и веднага седна да пише домашното. Серьожка не попита къде беше закъснял. Просна се пак на дивана в стаята на родителите си и втренчи поглед в тавана. От време на време усещаше как вратата се открехва и Електроник го поглежда. Сякаш чака разпити. Или може би Електроник се чувствува виновен, че е накарал приятеля си да го чака толкова дълго? Но на Сергей и това му е безразлично.

И ето Електроник каза:

— Уроците са готови. Реших всичко бързо, а пишех бавно.

— Добре — равнодушно отвърна Сергей.

Той помълча малко, но изведнъж си спомни за червения лисугер и се оживи.

— Знаеш ли, видях в парка твоя лисугер. Той дълго ме гледа.

— Той беше част от мене — каза Електроник, — самостоятелна част. Движеше се много бързо. За съжаление, не може да говори.

— Да, щом отворих уста, той веднага избяга.

— А как бяга сега? — попита Електроник.

— Отлично! Той е най-бързият лисугер в света.

— Значи, все още решава задачата си — спокойно каза Електроник. — В края на краищата той ще даде на науката много интересни сведения.

— Въпросът не е в това — каза Сергей. — Много е самотен…

Гръмко зазвуча естрадна музика: Електроник беше включил транзистора в себе си. Сергей не мръдна. Тогава Електроник, като погледна приятеля си, изключи музиката и каза:

— Седях в сурдокамерата. Затова закъснях.

— В мазето? — лениво попита Сироежкин.

— В мазето.

Този номер Сироежкин добре го знае. Когато децата играят на космонавти, затварят всекиго поред в сурдокамерата, където не проникват нито светлина, нито звуци от външния свят. С други думи, затварят го в мазето. За трениране на волята. Тъмнината там е такава, че ако ще час да седиш с широко отворени очи, пак нищо няма да видиш. И никакви звуци няма, само мишки понякога притичват. На когото нервите са слаби, не издържа: барабани по тежката желязна врата. И го пускат да върви където си ще: излиза от играта. А който прекара в мазето повече от половин час, когато излезе на светло, върви по двора като пиян: отначало не вижда нищо.

— И колко седя?

— Три часа — каза Електроник. — Всички победих.

Серьожка се прозина и се обърна на другата страна.

— Да не си се разболял? — с пресипнал глас попита Електроник.

— Не, здрав съм.

— За какво мислиш?

— Знаеш ли, Електроник, ти също като моите родители: да не си болен… за какво мислиш… Изобретявам машина за времето.

Сироежкин очакваше, че Електроник ще каже: „Празна работа. Никаква машина за време не може да има“. И ще престане да пита. Но Електроник спокойно рече:

— Такава машина скоро ще има.

— Фантазия. — Сироежкин махна с ръка.

— Не, не е фантазия. С нея човек може да попадне в бъдещето.

— А в миналото? — Сироежкин повече се интересуваше от миналото. Да може да отскочи две седмици назад и всичко да започне отначало.

— В миналото не може. Това е извънредно бърза ракета.

— А-а… ракета… Тогава каква е тази машина за времето?

— Най-обикновена. — Електроник говореше уверено, сякаш отговаряше на отдавна позната, проверена от вековете теорема. — Когато ракетата лети със скорост, близка до скоростта на светлината, времето в нея тече по-бавно, отколкото на Земята. Да предположим, че космонавти летят към центъра на Млечния път. Те ще остареят през време на полета само с дванайсет години, а на Земята ще са минали двайсет хиляди години. Двеста века.

Сироежкин подсвирна и се вдигна на лакът:

— А ти не ментиш ли?

— Аз казвам винаги точни и проверени сведения — рече Електроник с обикновения си равен тон. — Забавянето на времето в свръхбързия полет е предсказано от великия физик Айнщайн. И вече е проверено.

— Не, Електроник, ти не ме разбра правилно… — взе да се оправдава Серьожка, сякаш приятелят му наистина се беше обидил. — Аз исках да кажа, че премного векове минават на Земята. Върнеш се, а всичките ти познати отдавна-отдавна са умрели. Не може ли да се излети за пет-шест години?

— Може и за пет-шест.

Сироежкин си представи как се връща от космически полет. Забравени са всичките му грехове, отново започва хубав живот. Ходи на училище, разказва на всички за своите приключения и другарува с Електроник, който не отговаря вместо него на уроците, а само му подсказва решенията на най-трудните задачи… Но едва ли има сега такива свръхбързи ракети. Не е чувал за такива.

Електроник потвърди подозренията му.

— Да-а… — само каза Сироежкин и това значеше: защо тогава да си приказваме, щом ги няма!

Прощалната вечер на нашите приятели премина в делови разговори. Беше съставен подробен план за живота на Електроник през първите два-три месеца. Серьожка не се решаваше да каже, че заминава за дълги години. Току-виж, че Електроник не се съгласи. А тъй, за два-три месеца, Електроник не възразяваше. Той вече беше влязъл в ролята си.

И Серьожка дълго разказва на Електроник за целия си живот, всичко каквото знаеше за него. Електроник си състави пълна, ясна картина за човека, когото от днес нататък ще трябва да представлява. Животоописанието на Сергей Павловия Сироежкин така сполучливо легна в паметта му, че можеше подробно да обрисува всеки епизод, като го разкаже, разбира се, от първо лице.

„Да се счупя, ако издам тайната“ — тази клетва не само си остана в сила, тя стана самия му живот. Отсега нататък Електроник трябваше да забрави кой е той. Да забрави завинаги.

Нашият беглец се въртя в леглото до разсъмване, после за малко се унесе. Когато отвори очи, Електроник го нямаше. Не, не Електроник! Сироежкин вече не беше в стаята.

Сергей Сироежкин, седмокласникът от училището на кибернетиците, беше отишъл в Двореца на пионерите. Днес там е Въпросителен ден: среща с академици, научни разговори — с една дума, обикновени училищни работи. А тук, в квартирата на Липова алея, беше оня, когото преди наричаха Сироежкин.

За пръв път Сергей си помисли: а сега кой е той? Чудно! Засега никой. Още не беше си измислил нито фамилно, нито собствено име. Но няколко минути искаше да остане насаме със себе си. Няколко много важни минути.

Той седна до телефона и от адресното бюро научи как да позвъни на апартамент петнайсети на улица „Геоложка“ №3. Набра номера.

— Повикайте, моля, Мая.

А там не го разбират:

— Ало, ало! Повторете!

Той повтори:

— Моля, Мая.

Резки позвънявания. Прекъсна… Ама че идиотщина! Но се досети: беше говорил без глас, съвсем беззвучно.

Сергей каза гласно:

— Идиотщина!

Свърза се.

— Мая на телефона!

Ами като вдигне слушалката, ако пак се загуби толкова нужният му сега глас?

Този път го чуха. Приятен бас отговори:

— Сега.

Се-га. Ето я върви по коридора със синята си рокля, вглежда се в огледалата и си мисли: кой ли е?

— Да-а.

— Здравей, Мая.

— Здравей! Кой е?

— Сергей — каза глухо той.

— Кой Сергей?

— Сироежкин.

— А, здравей, Серьожа!

Стана му и радостно, и тъжно.

— Аз заминавам — каза той.

— Далече ли?

— В Мурманск.

— На гастроли? С цирка ли?

— Не съвсем. Аз не съм оня… Не съм фокусникът.

— Да, разбира се — каза Мая. — Ти учиш някъде.

— Да, в училището на кибернетиците, в седми. А ти?

— И аз съм в седми. В химическото.

— Интересна наука — ни в клин, ни в ръкав изтърси Серьожка и се наруга: той мразеше химията.

— Пък аз, представи си, хич не обичам химията. Догодина искам да се прехвърля нейде другаде — призна си Мая.

— Общо взето да, не съвсем… — глупаво измънка Серьожа и изведнъж премина в бодър тон: — Ела у нас! Не, сериозно. У нас знаеш… — Той засече, помълча. — Изобщо ти мене не си ме виждала никога. Искам да се сбогувам.

— Нищо не разбирам — каза Мая. — Нима днес няма да дойдеш на Въпросителния ден?

— Не зная…

— Изобщо нищо не разбирам — повтори Мая. — Ако ти, Серьожа, не си правиш шеги и искаш да се сбогуваш с мене, ела на Въпросителния ден.

До влака оставаха три часа. За това време трябваше да реши само една задача. Най-трудната в живота му.

Въпросителният ден

Всеки ученик, който живее на Липова алея и на съседните улици, с удоволствие ще ви разкаже какво представлява Въпросителния ден.

„Това е особен ден. Първо, през този ден не учим. Второ, задаваме въпроси — каквито си искаме. И трето, отговарят ни бележити хора. Жалко е само, че годишно има всичко на всичко четири Въпросителни дни — първата събота на всеки трети месец. Чакаш, чакаш, та чак гориш от нетърпение.“

Към това може да се добави, че във всички училища на най-видно място са поставени кутии — сини, розови, бели или жълти. И в тези кутии с големи въпросителни знаци децата пускат своите листчета. Стотици „защо“, „как“ и „поради какво“ очакват идващия Ден на въпросите и отговорите — така официално се нарича необикновената събота. Но децата са я кръстили посвоему и всички, дори учителите, свикнаха да казват: „Въпросителният ден“.

И ето, както винаги минаха трите месеца, настъпи тази специална събота. Учениците се точеха към Двореца на пионерите, украсен с цветна, искряща на слънцето мозаична картина: корнет, барабан, летящ спътник, Земното кълбо, звездите на Вселената. А вътре, зад стъклените врати, посрещаха гостите два автомата-марсианци. Нарекоха ги така заради синьо-сивите туловища, стоящи на три крака, заради овалните телевизионни екрани, напомнящи глави в скафандър, и дългите мустаци-антени. На гърдите на марсианците — телефонен диск. Иди, набери номера на всеки въпрос, посочен в картотеката, и един приятен глас ще ти съобщи какво е фотон, каква е траекторията на полета до Луната и колко хора живеят на нашата планета. А екранът ще ти покаже чертежи, рисунки и кинокадри.

Както виждате, и марсианците отговаряха на въпроси. Но днес, половин час преди звънеца, марсианците бяха посрамени. Един обикновен седмокласник от училището на кибернетиците даваше отговори по-бързо от автоматите. Защо летят пеперуди, колко е ледът в Антарктида, има ли по-голяма скорост от скоростта на светлината — нито един въпрос не смущаваше храбрия седмокласник — Електроник — разбира се, това беше той — тракаше като картечница и заглушаваше марсианците. Вярно, не всички слушатели го разбираха, защото той говореше много бързо и се получаваха приблизително следните фрази: скоросттанасветлинатаетристахилядикилометравсекунда — но всички ръкопляскаха на победителя от сърце.

— Вашият Сироежкин е голям ум. Просто жива енциклопедия — казваха на кибернетиците момчетата от другите училища.

— Потрайте, още какво ще видите! — многозначително отговаряха кибернетиците.

Звънецът прекъсна играта, канеше всички в залата, където на сцената около дългата маса се бяха събрали учени, инженери, писатели — с една дума, видни хора.

Стана един човек с посивели коси и с дълбоки бръчки на лицето. Академик Немнонов не за пръв път председателствуваше Въпросителния ден и все пак, преди да започне, той огледа внимателно редиците, видя стотици очи — весели и любопитни, засмени и замислени, премижени и широко отворени. На седналите на сцената се стори, че леко се позагладиха дълбоките бръчки по лицето на академика. Немнонов се покашля в шепата си и попита енергично:

— Кажете, моля, има ли в залата хора, които да мислят, че в науката всичко е открито? Ако има такива, нека вдигнат ръце!

Глъч от учудване беше отговорът. Ни една ръка не се вдигна.

Академикът се усмихна.

— Благодаря, приятели мои! — каза той. — Разрешете да започнем. Когато аз и моите другари се запознахме с вашите въпроси, ние си спомнихме една забавна история. През миналия век в една западна страна родителите пратили момченцето си на училище. След някое време у тях в къщи дошла учителката. Тя казала нещо много вежливо, но смисълът на думите й бил следният: „Много ми е неприятно да ви кажа това и все пак вашият син е толкова глупав, че просто е безсмислено да продължава училището“. Естествено, че родителите се огорчили много. Но те послушали учителката и взели сина си от училището. Това момче… — академикът помълча малко и бързо каза пред микрофона: — се казвало Томас Алва Едисън.

Взрив от весел смях гръмна в залата и пресекна. Какво ще каже по-нататък?

— Та ето — очите на академика хитро се премрежиха, — като четем вашите въпроси, си помислихме: какво ли би казала за тях оная учителка? Сигурно би възкликнала: „Боже мой, колко глупави въпроси и нито един умен!“ — Немнонов пак помълча и изведнъж каза: — Браво, момчета! Продължавайте в същия дух!

Бре, че обичат да се смеят тези момчета и момичета с ококорени очи! Цял ден да им разказваш шеги, пак няма да им омръзне да се смеят. Академикът си помисли: какво щеше да е, ако смехът някак би могъл да стане видим? Ако например раждаше леки, като слънчеви петна, зайчета, тогава стотици, хиляди златисти сенки биха заиграли сега и в залата, биха изскочили от врати и прозорци и биха затичала по улицата, като се премятат и веселят минувачите.

— Преминаваме към въпросите — каза делово академикът, и погледите, устремени към него, пак станаха любопитни. — Въпросите са твърде много, всички са интересни и искат размишления. И макар ние да ги разпределихме на групи, наложи се да поканим специалисти от различни области на науката, производството, изкуството и литературата. Това ни радва. Аз не току-тъй попитах в началото на разговора, знаем ли всичко за природата и мисли ли някой, че всички открития вече са направени. Вашето красноречиво мълчание и вашите въпроси ни убеждават, че скептичната поговорка „нищо ново под слънцето“ е безнадеждно остаряла.

Академикът почна да чете въпросите на децата.

„Слушал съм — се казваше в писъмцето на седмокласника Юрий Бобров, — че в крака на един обикновен стол е затворена толкова енергия, колкото дава Братската ВЕЦ за няколко години. Вярно ли е това?“ И вторият въпрос от училище номер три: „Може ли да се направи Луната електроцентрала на Земята, за да събира слънчевата топлина и да ни предава електричество? Защото Слънцето праща на Земята толкова топлина, че на всеки две и половина минути може да възври езерото Саван“.

— Мисля — каза председателят, — че академик Пьотр Иванович Сомов ще ни разкаже за най-важните проблеми на физиката и енергетиката: за термоядрените реакции, за трансформацията на слънчевата топлина в електричество и за други перспективни източници на енергия. А ние заедно ще си поговорим как човечеството с помощта на едно грандиозно море от електроенергия се готви да управлява климата, да получава много богати реколти през всички сезони на годината, да засели други планети.

Още няколко писъмца спомена Немнонов. Въпроси към медиците:

„Може ли по време на продължителни космически полети човек да бъде приспивай или замразен?“, „Достатъчни ли са за космонавта в състояние на безтегловност два часа сън?“. „Как да се направи по-дълъг животът на човека?“

Въпроси към писателите-фантасти:

„Как да се измисли нещо, което не е предсказано от науката?“ „Как е работил Жул Вери?“

Въпроси към физиците:

„Какво е това изкуствен нос? Може ли да бъде създаден телескоп за улавяне на миризмите, та да можем да помиришем другите планети?“

— Няма да чета всички листчета — продължи Немнонов. — Ще отбележа само, че сред тях има твърде много въпроси по кибернетика. И макар че тук седят бъдещи физици и химици, инженери и лекари, педагози и биолози, ще припомня историята на думата „кибернетика“. Гръцкото „кибернос“, което се среща още у древния философ Платон, се превежда като „кормчия“, „човек, който управлява кораб“. Това е много сполучлив образ и според мене той се отнася не само за кибернетиците, но и за всички вас.

Представете си, че тръгва на далечно плаване голям кораб. Хиляди хора се стягат за път, приготвят се. Прощален оръдеен салют — и корабът излиза в океана. Пред него стоят хиляди мили труден път, неоткрити земи, тайни на природата… И успешното плаване на този кораб зависи от целия екипаж — от матроса до капитана. Ще се сменят на щурвала кормчиите, ще има ветрове и бури и непременно ще има радостен вик на наблюдаващия: Земя!… Такъв кораб си представям аз съвременната наука. И всички вие ще бъдете в нея кормчии, защото въпросите, проектите и хипотезите, които обсъждаме днес — това е наследството, което учените оставят на вас, нашата смяна. Плавайте по-нататък!

Докато академикът шеговито махаше с ръка да спрат аплодисментите, над сцената светнаха електрически лампички, които образуваха думите на първите въпроси:

— На тези въпроси — каза председателят — ще отговорят инженер Иван Александрович Глушков и кандидатът на науките Александър Сергеевич Светловидов.

В дъното на сцената завесата се дръпна и на тъмния фон ясно се очертаха пет бисерно матови екрана: един голям — в центъра и четири по-малки — отстрани. В същия момент екраните светнаха и макар слънцето да грееше все така през прозорците, появилите се цветни изображения бяха релефни, обемни.

На всеки екран се прожектираше отделен филм, но това не пречеше на внимателните зрители да наблюдават всички умни машини и да слушат обясненията на инженер Глушков. Напротив, зрителите оставаха с впечатлението, че различните кадри създаваха цялостна картина за света на електронните помощници на човека!

… Светят с ярък блясък нажежените релси. И ето те влизат във валцуващия струг и излизат вече във вид на тънки железни листове, а този процес се управлява от нисък шкаф-автомат… Стърчат в степите стотици кули. Електронен диспечер ги включва и изключва, кара нефта по тръбите… Препускат по релсите влакове, движат се по улиците тролейбуси и електробуси — и тях ги управляват роботи… Спрялото сърце на тежко болен човек е заменено с електронен уред. Жив е човекът, няма да умре!… А наблизо друга машина проучва колекциите на геолозите и подсказва къде да търсят въглища, къде — нефт, къде — диаманти…

Сега говори Александър Сергеевич Светловидов. Той плъзга по екраните лъч от фенера-показалец и много сбито и ясно разказва как електронноизчислителните машини помагат на учените: не само събират материали, обобщават факти, обмислят варианти, но се занимават и с творчество — дават ново решение на проблемите. Машините вече са намерили такива доказателства на теоремите, каквито не са идвали на ум на никого от математиците. Вместо физиците те разглеждат фотографиите на елементарните частици, сортират ги и изказват мнението си. И учените, като благодарят на своите мислещи помощници за откриването на неизвестното досега и за спестеното време, се залавят за толкова сложни теории, които съвсем доскоро бяха недостъпни за човека.

Екраните угасват и всички виждат в ръцете на Светловидов два неголеми предмета, прилични на книга и малко куфарче.

— И това са изчислителни машини — казва Светловидов. — Те са прости, удобни и необходими в работата на инженерите и филолозите, на археолозите и икономистите.

— И на учениците. Много са удобни за подсказване — подмята академик Немнонов за общо учудване на децата. — Вярно, докато заредиш в такава машина знанията, гледаш — сам всичко си научил.

Светловидов се усмихна заедно с всички, обърна се към екраните, натисна бутона на пулта и въведе зрителите в просторните зали на Изчислителните центрове — в електронния мозък на страната. Тук се съставят планове за транспортните превози и селскостопанските посеви, планове за работата на заводите и планове за добив на полезните изкопаеми. Целият живот на страната е отразен в математическите знаци на програмите и сведенията. Ден и нощ смятат бързодействуващите машини — търсят решения на хиляди и хиляди задачи, та колкото може по-добре да работят струговете, тракторите, мартеновите пещи, електроцентралите, ритмично да бие пулсът на могъщата държава.

— Както виждате, кибернетиката е всесилна — така завърши словото си Светловидов. — Тя се роди в отговор на нуждата да бъде подобрено управлението на сложните процеси и операции. И тя е всесилна само в дружна работа с другите науки. А електронноизчислителните машини, които видяхте, освобождават човека от сложния физически труд, за да може повече да се занимава с творчество.

И в този момент вече светнаха нови въпроси:

— Ние ще помолим да разкаже за това професор Громов — съобщи председателят. — Гел Иванович Громов живее в Сибир, той не е чест гост у нас. Но е приготвил за нашите ученици чудесен сюрприз. С една дума, професорът сам ще ви разкаже за него.

— Преди всичко — започна професор Громов — трябва да ви предупредя, че ще стане дума за един сюрприз, който не можа да се осъществи, така че тази история има тъжен край.

Професорът разказа историята с Електроник. Бузите на децата загоряха, очите заблестяха. Виж го ти, този Електроник, ама че луда глава! Като истински. Като жив. Като самите тях… Жалко, че не могат сега да го видят… да стиснат ръката му… да си поприказват… да се надбягват. Много жалко…

Всички седяха притихнали, когато Громов свърши.

— Сигурен съм, че Електроник сам ще се вести — шеговито каза председателят. — А сега, деца, очаква ви приятна изненада. На следващия въпрос ще отговори не учен, не инженер, а ваш колега — ученикът от седми клас Сергей Сироежкин. Той е бъдещ кибернетик и ще ви разкаже как да се научите да разбирате тигрите, носорозите и другите диви животни. Заповядай, Серьожа.

Мнозина не повярваха на очите си. Но на трибуната наистина излезе момче със синя куртка. Децата от училището на младите кибернетици взеха да се усмихват, да кашлят многозначително и с гордост поглеждаха съседите си. Професор Громов си спомни познатото име. Той се усмихна, примижа с късогледите си очи и окуражително кимна към докладчика.

— Могат ли животните да разговарят? — започна с хрипкав глас малкият докладчик. — Трябва да кажа…

— Почакайте! — изведнъж се разнесе висок вик. — Почакайте! Аз ще обясня всичко!…

По пътечката тичаше едно момче. То беше този, който викаше и отчаяно махаше с ръце. Някои скочиха, някои обърнаха глави. Председателят стана. А професор Громов изпусна лулата си, която държеше в ръка и бръкна в джоба за очилата си.

„Сироежкин съм аз…“

Първа, която Сироежкин видя, когато се втурна в голямата зала, беше девойката със синята рокля. Тя стоеше до самата врата, облегната на колоната, и с широко отворени очи гледаше Серьожка. После се обърна към сцената и очите й станаха още по-големи и още по-учудени.

Серьожка също погледна към сцената и побледня: на трибуната пред цялата зала говореше Електроник! Тогава Сергей се спусна и, без да разбира какво прави, затича към дългата маса, около която седяха някакви хора. Той не чуваше силния си вик, само искаше да дотича по-бързо до масата.

В пълна тишина Сергей застана пред сивокосия човек, който внимателно го гледаше, наведе глава и едва чуто каза:

— Сироежкин съм аз…

Сироежкин каза това почти шепнешком. Но го чуха. И всички изведнъж забелязаха колко много прилича той на момчето, което беше на трибуната.

Академик Немнонов гледаше ту единия, ту другия Сироежкин и кой знае защо мълчеше.

— Близнаци! — високо каза един от зрителите. — Не е честно!

— Не, не са близнаци! — прозвуча гласът на професора. Громов стана, отиде накрая на сцената. — Не бързайте да правите изводи, приятели. Сега всичко ще ви стане ясно.

Очите на Громов сияеха. Само няколко крачки го деляха от момчето, което преди няколко минути говореше от името на Сергей Сироежкин. Професорът се обърна към него:

— Момче, кажи, моля ти се, какъв ден от седмицата е бил първи януари на сто и осемдесета година?

— Петък — без да се замисли, каза момчето със синята куртка.

— Сумата на три числа е четиридесет и три — продължи професорът, — а сумата на техните кубове е седемнадесет хиляди двеста деветдесет и девет. Кои са тия числа?

— Двайсет и пет. Единайсет. Седем — моментално отговори момчето.

После Громов го помоли да извлече двайсети корен от число с четиридесет и две цифри и пак последва незабавен отговор.

— Човек-сметачна машина? — предположи един ученик от горните класове.

Професорът поклати глава.

И в този момент някой каза нерешително:

— Електроник?

И всички изведнъж загълчаха:

— Да! Да! Електроник!… Електроник!… Той е!… Да!… Гледайте! Електроник е, разбира се!…

Сякаш лавина забоботи в планините или се свличаше ледник — такъв шум се вдиша.

Председателят взе микрофона и викна:

— Обявявам почивка!

Той се смее!

А Сергей продължаваше да стои с наведена глава.

Любопитните моментално наобиколиха професора и Електроник. Като снежна топка този непрекъснат кръг от гърбове растеше и растеше, бавно се придвижваше към вратата и най-после с мъка се промъкна през нея и изскочи във фоайето. Академик Немнонов и колегите му се оттеглиха в малката стая зад сцената и оживено обсъждаха случая. Всички излязоха. А Сергей продължаваше да стои.

Някой го хвана под ръка и попита:

— Да вървим ли?

Беше Таратар. Сироежкин смутено погледна учителя си и се обърна назад. По бузите му се търкулнаха две едри сълзи.

— А какво да правим сега — каза меко Таратар. — Ти искаше да скриеш от всички тайната си и известно време успяваше благодарение на изкуството на професора. А после Електроник го видяха стотици очи и познаха кой е той. Ти си юнак, Сироежкин! — неочаквано каза в заключение Таратар.

— Аз? — от учудване Серьожка се изчерви. — Защо?

— Ние, учителите, а мисля, че и родителите ти, се радваме — продължи Таратар, — че ти намери в себе си кураж да кажеш истината на всички.

— Значи, вие сте знаели?

— Досещахме се. И то едва през последните няколко дни. Но не знаехме на кого е този Електроник и откъде се е взел… Чувам го, той е в хола. Хайде с мен! Трябва да се видиш с твоя Електроник.

— Хич не е мой — измънка Сироежкин, като се мъкнеше след учителя си.

— Ти пръв се сприятели с него — каза Таратар. — Всички знаят това.

— С малко ли деца съм се сприятелявал — сърдито рече Серьожка, като не изоставаше от учителя си.

— Но нали ти реши, че сега Електроник, трябва да си е Електроник. Според мене ти трябва да поговориш с него.

— Аха! — каза Серьожка и хукна към вратите.

Отначало Сироежкин видя само гърбове. Той се наведе, мушна се под нечий лакът, настъпи някого по крака, потупа по нечий гръб, пак се мушна и излезе в кръга. Насред кръга стояха Громов и Електроник, а пред тях — зайче, костенурка, фламинго, мишка и други животни. По-точно, не бяха истински животни, а момчета и момичета в картонени маски и костюми — артисти от пионерския театър, които даваха представление на малките деца. Те явно не бяха в залата и едва сега чуха кой е Електроник и затова не вярваха на очите си.

— Ха кажи — настояваше зайчето, — кажи кой съм аз?

— Ти си човек в маската на страхливия заек — хрипкаво отговори Електроник.

— Но аз никак не съм страхлив! — възмути се артистът.

— Аз не съм казал, че си страхлив — рече Електроник. — Ти сега си зайче, а зайчето винаги е страхливо.

Децата се разсмяха високо.

— Електроник, ами аз? — попита костенурката.

— Ти си мъдрата костенурка. Ти или криеш на дъното на езерото златното ключе, или, покатерена на някой камък, припомняш живота си.

— Ами аз?

— Ти си мишката. И най-много те е страх от котката.

Артистите се учудиха:

— Вярно! Всичко позна, макар да не е гледал пиесата. Личи си веднага, че добре схваща нещата.

— А къде е Мая? — попита зайчето и викна: — Мая-я!

— Тук съм — чу се зад гърбовете.

Децата се отдръпнаха, сториха път на момичето със синята рокля.

— Това е нашата главна артистка — представи зайчето момичето със синята рокля. — А това е Електроник.

— Ние се познаваме — усмихна се момичето със синята рокля и, като извади от джоба си прозирната кърпичка със смешното личице и монограма „Електроник“, попита фокусника: — Позна ли я?

— Охо! — учуди се Громов. — Излиза, че Електроник има вече много приятели. Не виждам само най-добрия му приятел — Сергей Сироежкин.

Някаква сила стисна гърлото на Сироежкин. Той направи крачка напред и като преглътна конвулсивно, измърмори:

— Тук съм.

— Тъй, тъй, тъй… — весело каза професорът. — Ето го живият двойник на Електроник, заради когото стана тая голяма бъркотия!

Сироежкин мигаше и напрягаше всички сили да изглежда спокоен.

— Да не си спомняме миналото — миролюбиво предложи професорът и потупа Сироежкин по рамото. — Ти трябва да знаеш в какво е силен Електроник. Кажи на децата.

Сироежкин се усмихна:

— Той е най-добрият математик в света. Най-добрият фокусник. И най-добре разбира езика на животните.

— Виж ти! — извика артистът с маската на зайчето. Това ние сегичка ще проверим! Хайде Електроник, познай какво ще кажа сега. — И зайчето заръмжа заканително и страшно, сякаш беше тигър: — Р-р-р-р!…

— Ква-ква-ква-ква! — подхвана костенурката.

— Мяу-мяу… — претенциозно замяука мишката и зашътка: — Ш-ш-ш-, с-с-с…

Зрителите се засмяха. А Електроник стоеше съвсем спокоен. Той дори не се усмихваше.

— Защо не се смее? — завикаха артистите. — Ние се стараем, играем, а той не се смее!

— Видите ли — смутено разпери ръце професорът. — Това е мой пропуск. Не исках да вложа у Електроник чувства и емоции. Мислех, че от тях може да прегори. Както виждате, излъгал съм се.

— Но той е съвсем като жив — зашумяха дечурлигата. — Той трябва да може да се смее, да се усмихва, да се весели. Това го има нейде в него! Само че той не знае това!

— Деца! — викна Сироежкин. — Хайде да развеселим Електроник!

И той заподскача на един крак около Електроник и запя нещо весело, което му беше хрумнало в момента:

Електроник, Електроник,

от рождения си миг

ти математик си първи

и най-умен сатирик!

Но какво става тук? И бъдещи геолози, и кибернетици, и инженери, и лекари изведнъж забравиха за своята велика роля в науката. Те заподскачаха като кози, замахаха с крила като петли, почнаха да се борят като мечки. Кудкудякаха, аукаха, ревяха, мяукаха, пееха, правеха различни гримаси и се кълчеха. Някой се боксираше с невидим противник, някой ходеше на ръце, някой балансираше с линийка, поставена на носа си. С една дума, вдигна се весела неразбория.

А Громов заразително се смееше. И академик Немнонов, който дойде да види какъв е този шум, започна да се смее. И Таратар мърдаше забавно мустаци. И всички останали, които видяха това гъмжило, не можеха да сдържат усмивките и смеха си.

Смехът струеше около безмълвния, неподвижен Електроник. Иронизираше всички и всекиго, заразяваше със страстта си, с радостта и силата си. Ето го! Ха-ха! Тука е! Почти може да се пипне. Само протегни ръка и веднага ще хванеш това „ха-ха!“

Измъкна се от живото кълбо тела разчорленият Макар Гусев и зарева басово, като сочеше Електроник:

— Гледайте! Той се смее!!!

Електроник се усмихваше…

— Ура! — извикаха децата. — Той се смее! Ура, ура, ура!…

И като един млъкнаха. Защото Електроник изведнъж подскочи и каза ясно и разчленено:

— Ха. Ха. Ха.

После Електроник пак подскочи и сега вече се засмя истински:

— Ха-ха-ха-ха-ха!…

Той заподскача на един крак и в такт с подскоците почна да пее песен, която навярно току-що беше измислил или пък я съчиняваше в момента:

Има град на щастливия смях, да, да.

С чудни дворове и къщи —

с цветя по терасите,

с балони в лехите,

с фонтани и музика,

с цигулки в градините

и с чудаци по улиците.

Там бабите скачат високо над летвите

и дядовците бягат като момчета.

А най-старите, с ревматизъм,

тояжки размахват, като диригенти,

изтръгват музика от всички скамейки…

Там слънцето и луната не се разделят,

там звездите сияят и нощем и денем.

Светят усмивки,

момичета смеят се,

веселят се момчета

и смехът им кънти като гръм.

Веселие, радост има за всички.

Да живее смехът! Долу антисмехът!

И всички около Електроник подхванаха:

— Да живее смехът!

И после дълго ръкопляскаха на съчинителя.

Електроник се поклони, отиде при приятеля си, пошепна му на ухото:

— Стиховете са най-сбитата форма за поднасяне на информация. Никога досега не бях съчинявал. Не зная как стана това.

— Ти си най-добрият поет в света, Електроша! — убедено отговори Сироежкин.

Академик Немнонов отведе встрани Громов.

— Откровено казано, Гел Иванович — рече той, — едва сега разбрах какво интересно същество е вашият Електроник.

— Представете си и аз не се досещах за това преди — шеговито отвърна Громов и сложи пръст на устата си: — Тс-с… Пазете го в тайна.

И в същия момент ги наобиколиха деца. Те хитро поглеждаха учените и мълчаха.

— Какво има? — попитаха в един глас професорът и академикът.

— Знаете ли, Гел Иванович и Семьон Семьонович — каза Таратар, — децата имат към вас една голяма молба. Щом всичко така се случи, оставете ни Електроник… Защо трябва да се връща в куфара…

Десетки молещи, надяващи се, чакащи погледи бяха отправени към Громов.

— А какво ще прави той при вас? — примижа професорът.

Сироежкин почувствува, че е дошъл моментът и той да каже няколко думи. Много важни думи, от които ще зависи съдбата на приятеля му. Излезе напред:

— Електроник ще помага на учителите! Ще се занимава с нас. Ще изпитва. Гел Иванович, та вие знаете какъв чудесен математик е той.

— Съгласен съм! — каза просто Громов.

Серьожка засия.

А кибернетиците викнаха от ликуване:

— Ура! Електроник е наш!…

— Една минутка… — Академикът вдигна ръка. — Понякога ние ще викаме Електроник в Института по кибернетика. Ще се съветваме с него по някои важни въпроси. Не възразявате, нали?

— Не, не! Не възразяваме!

— Сега остана само да хванат червения лисугер — каза професорът, като се наведе към колегата си. — Не мога да чакам, докато сам се повреди! Трябва да го надхитрим.

Момичето със синята рокля застана пред Громов, погледна го в очите и каза:

— Гел Иванович? Вие подарихте Електроник на кибернетиците. А за нас, химиците? Дали не бихте могли да ни направите една Електроничка?

Учените се спогледаха, засмяха се.

— Слушай, Мая! — безцеремонно се обърна към момичето в синьо Макар Гусев, сякаш я познаваше от сто години. — Ела при нас. Всички ние ще дружим с Електроник.

— Може ли? — попита Мая кой знае защо Серьожка, който шепнеше нещо на Електроник.

Сироежкин чак се задъха от този обикновен въпрос. И само искаше да потвърди това, което вече бяха казали неговите радостно блеснали очи, но пак се намеси Гусев:

— Ела! Ние не обиждаме момичетата. Напротив, ще сме много радостни.

— И аз също — каза Серьожка и се изчерви. — Ти знаеш, Мая, аз никъде няма да заминавам…

Реси — неуловимият приятел

Малката европейска аерогара Таймер беше прочута с точността си.

Няколко минути след кацането пътниците влязоха в сградата на гарата. На дългата ниска маса бяха наредени куфари: обли и квадратни, изпъстрени с орнаменти и облепени с етикети, плетени и непромокаеми. Носачите ги изнасяха до колите. Куфарът, който приличаше на калъф за контрабас, качиха внимателно в един съвсем нов „шел“. Стопанинът му плати на носачите и, като кривна шапката си назад, изфуча с голяма скорост.

Никой от пътниците не забеляза как карираната чанта, която стоеше до куфарите, се изплъзна от мястото си и се издигна във въздуха. И чак когато се разнесе един изумен възглас: „Какво става? Това е моята чанта!“ — всички, които бяха в залата, повдигнаха глави и видяха карираната чанта, която по един странен начин се насочваше към отворената врата. След чантата на площада пред летището се изсипаха носачи, пътници, служители и се убедиха в удивителната способност на обикновената пътническа чанта, в която можеше да се побере само чифт бельо и термос. Чантата летеше над покривите на Таймер и набираше височина.

— Какви са тези шеги! — каза с хрипове в гласа старият човек, като чукаше с бастуна си по камъка. — Моля да ми се върне чантата! Ето квитанцията!…

— Малко недоразумение. Сега ще го изясним. Всичко ще се уреди.

Обърканият дежурен заведе пътника в служебното помещение. Такъв невероятен случай и точно в неговата смяна!… Но загубеното си е загубено и без полиция няма да мине.

Хеликоптерът на полицейската служба се издигна десет минути след това (полицейският инспектор разпита подробно дежурния по аерогара за всички подробности на произшествието). В синьото небе хеликоптерът изглеждаше като чудовищна жълта пеперуда. С металически трясък полицейската „лимоница“ се понесе над улиците, където беше забелязан летящият предмет, и увисна над реката, която опасваше старата част на града. Къдравият тъмнозелен хълм със скъпите вили се издигаше зад реката; стъклото, металът, полираният камък отразяваха слънчевите лъчи. Летецът с примижали очи гледаше как автомобилите пресичаха реката по двата моста и се изкачваха на хълма от разни страни. И понеже можеше да се лети над почивната зона само в случай на крайна необходимост, дежурният полицай реши да заобиколи хълма откъм новия, висящ мост и да не отива твърде навътре.

След няколко минути полицаят с удовлетворение чу по радиото, че именно над тази улица регулировчикът видял летящ пъстър предмет. Сега зоркият поглед на летеца се плъзгаше по покривите на вилите, забелязваше скъпите автомобили, изследваше вълнистата зеленина.

Черният „шел“ спира до вратата. Зад нея — двуетажни вили, великански шапки на платаните, насадени тук преди триста години. Стоп! По-нататък за хеликоптера е забранена зоната, само „телът“ може да пресече невидимата граница. Автомобилът принадлежи на господин Манфред фон Круг — почетен доктор, потомствен барон, известен изобретател. Също и земята, на която здраво стоят платаните, къщите и лабораториите и самото небе над тях.

Нито едно момченце няма да се реши да прескочи през ниската бетонна ограда, макар че на нея няма табелка, на която да пише, че това е забранено. Изобщо никакви официални надписи, освен една скромна емайлирана табелка: „Работници и служещи не се търсят“. Туристите, които идват да се фотографират край вратите на лабораторията на фон Круг, остават разочаровани, когато видят бетонната ограда. Но после, когато показват снимките на познатите си, с гордост говорят за скромността на учения. И тези фотографии предизвикват значително по-голям интерес, отколкото църквицата от петнайсети век, картинната галерия или други забележителности на стария Таймер. Манфред фон Круг. Значи ето къде работел той: в тези потънали в зеленина вили се извършват световни открития…

Хеликоптерът направи завой и отлетя нататък да оглежда хълма от другата страна.

На безлюдната платанова алея, в гъстата трева, падна отгоре карираната чанта. Чу се трясък. От чантата изскочи черно, космато до самия нос куче. То се отърси, както правят всички кучета, когато неприятностите вече са отминали, а после хукна да тича по алеята, където току-що беше преминал „шелът“ с товара в багажника. Кучето тичаше тромаво, но живо и стремително, като отскачаше от асфалта с късите си, криви и яки лапи.

По подскоците, по косъма, по махащите като флагчета уши безпогрешно можеше да се каже, че това е фоксер. И навярно фоксер от особена порода, особена издръжливост, щом намери в себе си сили, след такъв главозамайващ и дълъг полет, полет „слепешком“ — в тъмната, затворена с цип пътническа чанта да хукне по следите на „шела“. Същият „шел“, който той преследваше от самата аерогара.

След летенето полицаят състави служебен рапорт от няколко реда. Инспекторът написа върху рапорта заключението: „Обстоятелствата не са изяснени. Чантата не е намерена. Щетите на пътника са заплатени от авиокомпанията. Претенции няма.“

Човекът, който докара куфара-контрабас, взе багажа си и, като крачеше през стъпало, се изкачи по широката метална стълба на третия етаж на вилата.

Името му беше Мик Ури. За четиридесетте години служба Ури беше сменил много професии: беше борец, пазач, търговец, наемен войник, шофьор, полицай, боксьор. В една африканска експедиция, където съдбата беше запратила Ури като ловец на редки животни, той се срещна с професор Круг и премина на служба при него. Мик Ури считаше, че е сполучил с тази работа: за няколко години стана пръв помощник на знаменития барон фон Круг. Разбира се, не по научните въпроси — тук професорът се доверяваше само на себе си, — а по всички останали. Ури беше главният управител. И макар квадратно-непроницаемото лице на главния управител обикновено да не изразяваше чувства, сътрудниците се научиха да познават какво е настроението му. Ония, които бяха виждали как Ури кара професорския „шел“, естествено, разбираха, че главният управител се чувствува значителна личност.

„Ури не знае сложни формули, но какво бихте могли да направете без Ури! — философствуваше главният управител, като внасяше куфара в стаята. — В тази кутия има едно желязно нещо, което според мене струва повече от всички ваши идеи. Мик Ури със собствените си ръце набави гениалното откритие. За господин професора. За цялата ваша наука“. — Като си мислеше така, Мик Ури обикновено не се отнасяше много учтиво със своите учени колеги.

Ури остави куфара-контрабас и позвъни по видеотелефона.

— Аз съм, господин професоре — бодро каза той. — Донесох това, което обещах.

— Остави колата в гаража. Чакам те — каза господарят.

Ури мълчаливо се поклони на екрана. Щракна ключалката, отвори капака на куфара, огледа внимателно лежащото в него момче. Електронното момче приличаше много на истинско и все пак то, както казват учените, е машина, модел. С дългите си ръце Ури извади модела от куфара, внимателно го сложи на дивана. „Железен, пък топъл — тихо, сякаш се учудваше, измърмори под носа си Ури. — Моторът работи — значи, добре съм го докарал“.

Електронното момче лежеше неподвижно, клепачите му бяха затворени, ризата му — леко смачкана, на краката му — износени кецове. Тъкмо тези кецове посмутиха малко главния, управител: той видя на подметките триъгълен печат: „Лъч“. Нима електронните модели носят фабрични кецове? Впрочем Ури свърши своето, с подробностите нека се оправя господарят…

— Здравейте, господин професор фон Круг.

Винаги, когато влизаше в достъпния само за определени лица кабинет, главният управител неволно ставаше стеснителен и се обръщаше към господаря си с пълната му титла. Кабинетът беше без прозорци: професорът обичаше сумрака. Господарят седеше зад масивното си бюро, заобиколено с екрани, телефони, пултове. Тънките нервни пръсти на фон Круг бяха все така върху бутоните за настройка. Зад гърба на професора по цялата стена беше поставен гоблен: с преплетени, гъвкави, силни тела, рога, бивни, нокти, опашки — хиляди и хиляди екзотични животни, унищожени от човечеството.

— Седни, Ури — каза фон Круг, без да се откъсва от екрана, на който ясно се виждаше диванът е легналото момче. — Подробностите ще изложиш после. Искам да видя какъв модел си донесъл.

— Каквото ми беше поръчано — безстрастно доложи управителят, като изпробваше с гърба си здравината на кубическото кресло. — Това е модел от типа „Електроник“. А по-просто — обикновено желязно момче.

— Разбира се, Ури, не се съмнявам в твоята точност. — Професорът едва доловимо се намръщи: той не искаше да повтаря подробностите на деликатната задача. — Важна е първата реакция на машината в непозната обстановка. Разбираш ли?

Момчето лежеше, без да мърда, в същата поза, в каквато го беше оставил Ури. Минаха няколко минути — няколко минути в напрегнатия работен ден на професора. Фон Круг гледаше въпросително помощника си. Разперените ръце на Ури искаха да кажат: сторено е всичко, което е възможно, по-нататък трябва да се намеси науката.

Професорът натисна един бутон и в стаята, където се намираше моделът, влезе метален сандък, задвижи се на колелца към дивана. Червеното око се спря върху лицето на спящото момче. От корпуса изпълзя еластичен прът и докосва голата ръка.

Момчето трепна. Клепачите за миг се повдигнаха и пак се затвориха. Устните леко замърдаха. Професорът усили звука.

— Реси, Реси, ти си могъщ… — Страстен шепот проряза тишината в кабинета. — Ти, Реси, гониш ято облаци… — Екранът показваше в едър план ленивите, сякаш пряко сили отварящи се устни на модела. — Ти се раз-хож-даш Реси, в море… Навсякъде лъхаш на простор…

Професорът гледаше внимателно екрана.

— Кого вика? Прилича на римувано машинно бълнуване. А този, когото лежащият в безсъзнание викаше, в същата секунда чу името си и, като измени посоката, хукна през цветните лехи към вилата…

Електрическият прът на машината пусна по-силен ток. Момчето внезапно седна, видя насоченото към него машинно око, забарабани с ръце и крака по дивана, завика:

— Не искам! Махай се! — И после съвсем неразбираеми думи: — Не се боиш от никого, дори от самия дявол! — и пак падна на дивана.

Фон Круг свъси вежди, стана от бюрото.

— Това ми напомня системата на свободното възпитание. Именно нея възпроизвежда даденият модел…

Професорът тръгна към съседната стая. Той се обръщаше не към Ури, който седеше неподвижно в креслото, а към самия себе си:

— Доктор Есен повикал племенниците си от Англия… Предупреждавали го, че децата са възпитани в модния стил на свободното възпитание, но докторът не обърнал внимание на това. И още на първия обед младите роднини замервали стените с пресни домати… А когато чичкото се опитал да отвори уста, една чиния го улучила в главата… И така, дали всичко това заплашва и мене?…

— Младежи — само успя да каже подир фон Круг помощникът му.

Мик Ури видя на екрана как професорът цяла минута внимателно наблюдава през тъмните си очила утихналия модел. После с леко движение на ръката докосна косите, брадичката на машината… Внезапно дръпна ръката си, отскочи и почти бегом, като гледаше назад през рамо, тръгна към вратата.

Такава странна походка Ури още не беше виждал у господаря си. Той не успя да разбере какво бе станало, но за всеки случай се изправи от креслото и опъна ръце надолу.

— Какво си донесъл? — с пресипнал, чужд и, както се стори на Ури, зловещ глас рече професорът, изпречен на вратата. — Тебе питам, Мик Теодор Макс Ури! Какво си донесъл?

Мик Ури, когото за пръв път в живота му назоваваха с пълното име, гледаше мъжествено в бездънно тъмните очила на господаря си. Той не разбираше нищо. Разбуди го посред нощ — мигновено би описал машината модел „Електроник“. Той знаеше задачата си наизуст, той не можеше да се излъже!

— Ти си довел живо момче — със съвсем тих глас каза фон Круг. — Първото срещнато момче на улицата. То ме ухапа. Ето. Ясно ли е, да?

На Мик Ури се стори, че зад гърба му върху гоблена замърдаха зверовете и се усмихнаха с дръзките си муцуни. Само Ури беше в състояние да оцени състоянието на фон Круг: господарят му избягва да подаде ръка дори на знаменитости. И изведнъж — пръста! Безценният професорски пръст беше ухапан от някакво мръсно момче!…

Тази нелепа случайност можеше да струва кариерата на главния управител. Нахлупил шапка, мъчейки се да не гледа белия професорски пръст, Ури изскочи от кабинета.

— Да се маха оттук и да се въдвори на място! — чу той сухата заповед. — И да няма никакъв скандал. Това е всичко. Ури…

Запъхтян тежко, Ури се втурна в стаята, пълна със слънце. Той още не беше видял дивана и след тъмнината само мигаше от обилната светлина, но тръгна направо към момчето. Чу се звън на счупено стъкло. Ури остана като треснат. На плота до прозореца лежеше някакво рошаво същество. Кичурите козина закриваха муцуната му, но Ури ясно виждаше пламтящите, пълни с решителност очи.

— Реси! — Момчето подскочи от дивана, заигра от внезапната радост. — Реси, при мен!

Кучето скочи, без да докосне пода, и момчето го хвана, притисна го към гърдите си.

— Реси, нима си ти, Реси! Ти ме намери! — задъхваше се момчето, а в отговор кучето скимтеше, спираше и пак скимтеше.

Ури заотстъпва заднишком към вратата и търсеше с поглед някакъв предмет. Косматият фоксер, който с един скок прескочи цели десет метра, можеше да покаже и зъбите си… С рамо Ури блъсна металния сандък. Взе от машината стоманения прът.

— Ей ти, стига си правил цирк тука! — с прегракнал глас каза Ури.

Момчето се огледа. Очите му блеснаха.

— Реси, изгони го! — помоли момчето, като посочи с пръст квадратната фигура.

Те — Сергей Сироежкин и Реси — се запознаха съвсем наскоро.

Този ден Сироежкин се беше върнал от пионерски лагер. Като влезе в двора, захвърли куфара до входа и с всичка сила хукна към училището. Сергей хич и не мислеше, че той, довчерашния седмокласник се връща след летуването вече осмокласник, — сега тичаше към училището. Тичаше към кабинета по математика. При приятеля си — Електроник!

Ето го и кабинета. На вратата — лист от тетрадка: „Без въпроси не влизай! Електроник“.

Сергей се усмихна и отвори широко вратата.

Едно момче, което приличаше много на него, на Сергей, седеше на масата и четеше дебела книга. Сироежкин дори се учуди, сякаш за пръв път беше видял своя електронен двойник: същия чип нос, щръкнали уши, лунички. И се усмихна: колко важно се е разположил Електроник. Няма що — помощник на самия Таратар, на учителя по математика!

— Здравей, Електроник! — викна Сироежкин и сърдечно го потупа по рамото.

Електроник остави книгата, вдигна спокойно глава. И — скочи.

— Здравей, Серьожка! — Електроник стисна ръката на приятеля си толкова силно, че Серьожа смръщи нос и се изчерви. — Какво, свърши ли ваканцията?

— Край! Връщам се завинаги! — Сироежкин сияеше. — Здравата стискаш, Електроник. Така се посрещат приятели?

Те се погледнаха внимателно един друг и се усмихнаха заговорнически: всеки виждаше себе си като в огледало.

— Аз съм ти — каза Сироежкин.

— А ти съм аз — потвърди Електроник.

Всеки ще разбере радостта на Сироежкин, заварил прилежния си двойник в училище. Той си знаеше: Електроник не губи напразно ни една минута. За други, ваканцията е по цял ден футбол, волейбол, къпане, печене на слънце и безделие. А Електроник е бъдещ учен, световен шампион по математика. Цяло лято ден и нощ двойникът на Сироежкин изучаваше книга след книга. Може би е задминал и самия Таратар — нали лятото е дълго.

Като гледаше Електроник, Сергей веднага не забеляза под масата черното рунтаво куче. А когато го забеляза, се учуди. Дори клекна.

Кучето гледаше Сироежкин под надвисналите кичури и не мърдаше. Изучаваше го.

— Какво е това, Електроша?

— Това е Реси — спокойно каза приятелят му.

И макар Сироежкин от пръв поглед да разбра, че рунтавият фоксер е по-силен от дог, боксьор, овчарско куче, по-силен и по-хитър дори от дивото куче динго, имаше още нещо тайнствено у малкия, много спокоен Реси…

— Твой ли е този Реси?

— Моя конструкция.

Сироежкин засия: нима неговият Електроник ще хаби сили за някакво обикновено куче!… Реси — това не ти е нито Рекс, нито Рем…

— Здрасти, Реси! — викна на кучето Сергей.

Реси мълчеше.

— Ти, Сергей, си мой приятел — със скърцащия си глас каза Електроник — и затова от тази минута Реси ще слуша и тебе, както мене.

— Аз — това си ти… — напомни Сергей. — Значи и за Реси важи същото?…

— Чуваш ли, Реси? — попита Електроник и кучето послушно замаха опашка. — Моят приятел Сергей е твой стопанин, както и аз. Неговата дума е закон!…

Реси гледаше внимателно ту Електроник, ту Сироежкин и мълчеше. Сергей почувствува сериозността на поръчката. Но не си даваше сметка колко важна беше тази минута в живота му. Сергей не знаеше още, че пред него стои специална машина, на която не е нужно да повтаряш заповедите два пъти; не знаеше, че машината завинаги ще запомни първото познанство, че думата „приятел“ за нея сега значи повече от всички останали думи — че това е специална, негова, на Сироежкин, парола и че изобщо Реси, това е Реси.

— Здрасти, Реси! — повтори весело новият стопанин. — Здрасти, рошльо!

Кучето погледна в очи Сироежкин, излая кротко и изведнъж подаде лапа.

— Ха-ха, рошльо! — изскриптя Електроник, като наблюдаваше церемонията.

— Ха така, Реси! — засмя се високо Серьожка и задруса косматата лапа.

И именно сега, под масата на учителя, седнал на пода и наобиколен от приятели, Сироежкин повярва окончателно, че всичко, което се бе случило с него през пролетта на тази година, е действителност. Той си спомни: зеленият скат край реката, яркото слънце и право срещу него излиза от храстите един много познат, в същата синя куртка, избягалият от професора Електроник. А след него се влачи по тревата шнур с щепсела за включване в електрическата мрежа. А после този двойник му стисна ръката така здраво, както и сега, и го нарече приятел. Те веднага повярваха в здравото приятелство, повярваха, че ги чакат необикновени приключения.

И сега, като гледаше как се смее приятелят му, Сироежкин си помисли, че са познати сякаш от хиляда години.

А щом имаш при себе си приятел като Електроник, значи занапред ще има много и разни истории.

— Хайде, рошльо, покажи какво можеш! — заповяда Електроник.

Те излязоха изпод масата. Реси подскочи до тавана, два пъти се преобърна във въздуха и се приземи на четирите си лапи.

— Дресирано куче!… — рече изумено Сироежкин. — Знаеш ли, веднага разбрах, че Реси е най-ловкото куче в света. Фоксерите се подават леко на дресировка.

— Куче — това още не е всичко — каза загадъчно дресьорът.

— А какво още?

Електроник заведе приятеля си до дъската. След дългите, неразбираеми формули Серьожка прочете:

„Технически паспорт.

Име: Реси — Редчайшая Электронная Собака, Страус И так далее“. (Извънредно рядко електронно куче, Щраус. И така нататък).

— Щраус? — Сироежкин ококори очи.

— Най-добрият бегач в света — обясни Електроник. Сто метра — за три цяло и две десети от секундата. Гледай, — ето формулата.

— Охо! Така не бягаш дори ти! — Сироежкин похвали конструктора и продължи да чете по-нататък.

„Клас: Модел съвременен.

Тип: неунищожим“.

— Чудесно! — въздъхна Сироежкин. — Неунищожим! Не гори, не потъва, не се топи, не се чупи, не се разбива, не получава двойки и винаги е в добро настроение. Така ли?

— Приблизително така. Според най-новата теория на моя учител професор Громов. Това е най-съвършеният модел — отговори Електроник, а Реси, който лежеше до краката му, замаха е късата си опашка.

„Основно правило на поведение — четеше по-нататък Сироежкин — точно изпълнение на заповедите, които дава стопанинът. Самостоятелността и свободата на действия помагат на модела да спазва основното правило на поведение.“

В този пункт Електроник с тебешир записа след думата „стопанин“: „И неговият приятел“. На което Реси утвърдително лавна, сякаш можеше да чете.

Електроник извади от джоба малка метална кутийка и я подаде на Сергей:

— Вземи. Това е транзистор. Сега Реси ще те чуе дори от сто километра. Ти си стопанинът. Ти си приятелят. Аз вече казах това, Реси го запомни. Вземи!

Сергей пое внимателно лекия сребрист транзистор и не можеше да повярва, че е за него.

— Но през лятото аз забравих всички формули, всички теореми, които знаех. Как ще командувам Реси?

— Можеш да го командуваш и с обикновени думи. Реси сам ги превежда на езика на формулите.

Сергей въздъхна облекчено и каза тихо пред сребристата решетка на транзистора:

— Реси, при мен!

С един скок кучето се намери до новия си стопанин и застана неподвижно в краката му.

Сергей огледа внимателно фоксера: щръкнали уши — едното малко по-дълго от другото, умни очи зад рунтавите кичури, опашка, колкото морков. Разтвори мустаците му, надзърна в устата и видя червен език и много остри зъби. Опипа здравите, удължени стъпала.

— Като истинско! — каза възхитен Сергей.

— Точност до последното косъмче — похвали се Електроник.

— И лае.

— Лаят не само кучетата. Могат да лаят чакалите, лисиците хиените, северните делфини и някои риби. Дори врабецът, когато е много ядосан, ръмжи като куче. — Електроник както обикновено знаеше всичко на света и не допускаше неточности в езика на събеседника си.

— Чакай — каза Сироежкин, като бършеше с длан челото си. — Нищо не разбирам, всичко се обърка в главата ми. Нима това, което е написано тук, е за Реси? — Той показа на дъската.

— Аз и така съм до тебе — сериозно отговори Електроник. — Какво неразбираемо има тук? Още в първия ред е казано, чий е този технически паспорт.

— „Изключително електронно куче. Щраус. И така нататък“ — прочете пак Сергей. — Значи и за мене Реси ще е Щраус. И така нататък?

— Разбира се. Ние вече решихме това веднъж завинаги.

— Но нали Реси не е щраус, не е котка, не е делфин, не е врана — продължаваше замислено Сергей.

— Не е делфин, не е врана — повтори Електроник. — Той е всичко това заедно. Реси е Реси, машина със специална конструкция.

— Гениално! — въздъхна Сироежкин. — Как можа да измислиш това?

— Когато всички отидоха във ваканция — почна да разказва сякаш на себе си Електроник, — отначало не знаех какво да правя. Разбира се, четях, занимавах се с изоставащите, подготвих учебния материал за Таратар — всичко това е дребна работа. Отби се веднъж една старица, помоли ме да й намеря изгубения бидон. Намерих го. Позвъни ми Виктор Неделин, знаеш го, от десети „А“. Станало му скучно на Черно море и решил да потренира с мен решаване на задачи. Потренира се и вече не позвъни… Постоянно се отбиваха разни хора. Дойдат, питат: „Електроник ли е?“ — погледнат ме, поклатят глава и си отидат. Та затова окачих на вратата тази табелка: „Без въпрос не влизай“. Без умен въпрос, разбира се…

На Серьожа му дожаля за Електроник. Докато той в лагера е ритал топка, гмуркал се е в реката, лапал е лакомо на закуски и вечери, пял е до прегракване край лагерния огън, неговият приятел е прекарвал времето си в пустия и прашен кабинет по математика…

Вярно, малко по-сетне, след срещата с учителя му, животът на Електроник се промени. Професор Громов го заведе в института и му показа новия си труд. Електроник четеше внимателно страниците, изпълнени с дребния професорски почерк. Като добър математик и достоен ученик на Громов не само моментално запомняше схемите и формулите, но виждаше в тях смело решение на нови закони — на законите за движение, зрение, слух, равновесие, ориентация, защита от опасност.

В тези минути Електроник си представяше едно необикновено същество…

— Разбра ли всичко? — попита Гел Иванович и внимателно погледна ученика си.

— Разбрах — потвърди спокойно Електроник.

— Виждаш ли, нужна ми е твоята помощ. Тези формули са за едно авторитетно научно списание, което настоява да изпратя статия. Но тук не са довършени някои изчисления. Аз, разбира се, мога да ги направя и сам, но ти смяташ много по-бързо от мене.

— Утре изчисленията ще са готови.

— Прекрасно — зарадва се професорът. — Значи имам в аванс още един ден, за написването на статията.

Електроник остана в лабораторията на Громов. Започна прилежно да изпълнява поръката. На учителя си не каза нищо за съществото, което му се мяркаше във формулите и което той по-късно нарече с името Реси…

Може би в оная нощ електронното момче си представи собственото си появяване на бял свят. Спомни си обемистите сметачни машини, които непрекъснато проверяват сложните схеми. Спомни си как пласт след пласт от най-тънки ленти се съставяше неговият организъм. И момента, когато за пръв път видя този огромен сложен свят…

На сутринта, идвайки до вратата Гел Иванович чу страшно жужене. Нито едни от механизмите в лабораторията му не издаваше подобни звуци. Професорът погледна табелката и се убеди, че жуженето идва именно от неговата стая.

Като влезе в лабораторията, Громов остана като поразен. Счупени прибори, празни калъфи на сметачни машини, разхвърляни на пода блокове и детайли. Всичко това показваше, че с неговия ученик се беше случило нещо непоправимо. Ето го и него сред купчина детайли. Спокойно се изправя, като вижда учителя си, поздравява и казва:

— Извинете, професоре, аз не съм довършил работата си и не успях да поставя в ред нещата.

— Тъй… — каза Громов и извади от джоба своята знаменита лула. — Тъй-тъй… — повтори той, като разпалваше лулата си и малко се поуспокои. И тъй, това е ред… — Той огледа разхвърлената лаборатория. — Редът според мене е съвсем друго положение на нещата. За какъв ред, Електроник, говориш ти?

И отново го учуди непривичното жужене. В ъгъла на стаята работеше някаква машинка, голяма колкото чанта. Види се, заради нея Електроник беше нагласил толкова техника. Малка, пък шуми, та се чува из цялата стая!…

— Не може ли да работи по-тихо? — попита Гел Иванович и отиде при машината.

Електроник разпери ръце.

— Ей сега тук ще се събере целият институт и аз ще трябва да обяснявам на дирекцията, че всичко това е идеалния ред!… Налага се да разглобим твоето изобретение.

Какво можеше да му възрази ученикът?

Заедно разглобиха машината.

Седнал на пода пред разхвърляните детайли, Гел Иванович пушеше с лулата си. После каза:

— Интересно… Ами ако отново сглобим този модел? Дали няма да шуми по-малко?

— Гарантирам, че Реси ще е много мълчалив — подхвана Електроник. — На никого няма да пречи!

— Реси ли? — повтори Громов. — Защо Реси?

И тогава Електроник разшифрова името на това странно същество, на тази нова машина, която си беше представил във всичките й подробности, след като прочете и обмисли труда на професора. Той говореше за нея като за жива, и Громов остана поразен от неговата убедителност. Учителят слушаше ученика си и съвсем забрави, че пред него стои електронно подобие на човек; слушаше, забравил, че това е негов ученик; слушаше, както колега слуша колегата си, и размишляваше на ум: „Реси… Добре е измислено… Дори на електронното момче е нужен приятел… Според мен има всички основания да направи Реси преди всичко куче…“

Учителят и ученикът сглобиха отново малката машинка. Този път тя работеше беззвучно. После дойдоха учените от съседните лаборатории и се усмихваха, като гледаха новото творение: всички знаеха навика на професора да придава на своите изобретения необичайни форми. А на другия ден сътрудниците донесоха албуми и фотографии на породисти кучета, двама доктори на науките доведоха своите домашни четирикраки приятели. След дълги обсъждалия учителят и ученикът избраха за образец рунтавия черен фоксер.

Така се роди Реси, любимецът на целия институт.

— Значи ти си изобретил Реси? — попита Сироежкин, като изслуша приятеля си.

— Не. — Електроник поклати глава. — Идеята не е моя. Но моят учител веднъж каза: „Мислите, които ми хрумнаха, бих могъл да превърна поради непрактичността си в едно обемисто съоръжение. За щастие моят ученик, който обладава точност и здрав разум, успя за една нощ да разглоби всички прибори и да построи тази твърде малка, прекрасно функционираща машина.“

— Аха, щом е казал така, значи ти си конструкторът! — настояваше Сергей.

— Не бързай с изводите — предупреди го Електроник. — Аз отдавна, отдавна бих могъл да построя куче. Но какво щеше да е Реси без новите формули? Глупава черна кутия с опашка — и толкоз.

— На мене ми изглежда умен — каза Сергей.

Впечатленията бяха толкова много, че Сироежкин забрави да уточни какво значеха неразбираемите думи „И така нататък“ в името на Реси.

На другия ден след запознаването на Сироежкин с Реси приятелите отидоха в института, където, както загадъчно беше казал Електроник, трябваше да се състои поредната тренировка на модела. Сергей очакваше, че ще идат на спортната площадка или на някоя просторна алея, ще отмерят там сто метра и Реси ще ги вземе бегом за общо учудване, за три цяло и две десети от секундата. Но те отминаха лехите с едри есенни цветя, изкачиха се по мраморното стълбище и почнаха да тичат между дебелите колони, сякаш съвсем бяха забравили защо са дошли в тази сграда, когато ги прекъсна един познат глас:

— Драго ми е да видя тази дружна компания.

Професор Громов с удоволствие наблюдаваше играта на децата и кучето. „Всички сме едни и същи в детството — помиели си Громов, — обичаме да тичаме, да се блъскаме, да окачаме, да викаме. Малките еленчета скачат по поляната, катеричките прескачат от дърво на дърво, видрите се хлъзгат по лапи върху първия лед, дори глупавите патици, без да мърдат, се носят заедно с бурното течение — тази особена радост от движението, от скоростта, от наслаждаването на света. Ето шмугват се двамата между колоните, лае кучето и на всички им е добре“.

Но урокът си е урок, времето на голямата електронна машина е разпределено по часове и Громов е принуден да повика приятелите.

— Чудя се само как Реси ви различава — шеговито каза професорът. — Ето какво може да направи една случайна фотография в описание. Едва бяхме направили по тази фотография Електроник и вече се появи оригиналът, та всичко обърка… Виновен съм, няма да човъркам миналото, можеш да не се мръщиш, драги програмисте. Впрочем, Електроник, имай предвид, че ти си единственото електронно момче, което се смее. В нито една машина в света още не са вложени емоции. Учените не знаят до какво ще доведе това. Може да се каже, Електроник, ти си първият опитен образец и ние със Сергей отговаряме за всички последици. Моля те да се отнасяш към себе си колкото може по-критично…

Гел Иванович Громов въведе приятелите в машинната зала, покани ги да седнат в креслата пред разноцветните бутони на пулта.

Реси видя направения му знак и покорно легна на пода.

— Командвай — каза професорът и подаде на Електроник изписан лист. — Ето условията на задачата. — Самият той остана прав зад гърба на Сироежкин. — Сега, Серьожа, ще почне игра на гонитба: преследвач и преследван. Много увлекателна, с разни хитрости, но разбира се, математическа игра. Ще се опитам да ти обясня едно-друго, ако самият аз разбера.

Електроник защрака бутоните, за да въведе условията в машината, и в същия миг зажужа някакъв странен звук на комар. Громов кимна към Реси и Сергей се досети, че Електроник, без да губи напразно време, много бързо чете задачата на механичното куче.

Те се разбираха отлично едни друг — конструкторът и неговото творение. Електроник можеше да дава команди на Реси с думи, цифри или формули — с пълен глас, шепнешком и дори като мълчи, на ум: техните миниатюрни предаватели работеха на една вълна. Разбира се, това не значеше, че Реси разбира всички думи на човешката реч и че в едно прекрасно утро можеше да проговори… за хубавото време — ако беше така, Реси навярно нямаше да го наричат Реси, а другояче. Но ако Серьожа дадеше команда на кучето: „Реси, моля ти се, вземи от масата синия том със съчиненията на Бурбаки и го отнеси на Електроник, а на мене донеси топката от пинг-понга“ — Реси веднага изпълняваше молбата, защото специални механизми вътре в него превеждаха обикновените думи на езика в математически символи и после в сигнали, които мигновено намираха в схемата на паметта му нужната информация — това, което хората наричат с думи „син“, „вземи“, „топка“. Транзисторът, който му подари Електроник, Сергей заши в джоба на ризата си. Сега в целия свят само двама можеха да командват Реси от разстояние — Електроник и неговият приятел.

Честно казано, Сергей не успя да улови всички тънкости на гонитбата, която ставаше на малкия екран, макар че Гел Иванович старателно обясняваше хода на събитията. Но главното беше ясно: светлата точка е преследвачът, вместо него мислеше огромната умна машина, а тъмната точка в центъра е Реси, който не искаше да го хванат. Реси беше самото спокойствие, той нито веднъж не погледна към екрана. Но неговият механизъм работеше напрегнато и решаваше сложна задача; сигналите от Реси отиваха по тънка жица към машината и се отразяваха на екрана. Двете точки дълго се гониха във вътрешността на някакъв цилиндър, изкривен и извит като чудна раковина на мида или като фантастична звездна спирала, и това заплетено пространство означаваше гора, поле, морски дълбочини или самия космос, — но жертвата никак не се даваше на преследвача, все хитруваше, извърташе се внезапно, само и само да не попадне в опасната покрита с тъмна сянка зона на преследвача, където той можеше лесно да я настигне.

Сироежкин си спомни, че някога така в състезание с обемистата машина се е обучавал и Електроник. Професор Громов е седял до пулта и е давал на ученика си различни задачи; ако Електроник сбъркаше, ако направеше неправилен ход, професорът натискаше бутона: стоп, грешка! Електроник за миг запомняше грешката и никога вече не я повтаряше… И ето сега на пулта е не Громов, а неговият бивш ученик. И професорът спокойно наблюдава не само Електроник, но и новото му изобретение.

— Отличен резултат — каза Громов, — макар две-три извивки в движенията на Раси да бяха излишни. Мисля, че Реси ще ги запомни и следващия път ще е по-умен.

Сергей беше приклекнал и галеше с ръка победителя. „Интересно — мислеше си Сергей, — а в едно истинско преследване ще може ли да избяга от преследвача? Или аз гледах само една математическа шега?“

— Учи се, Реси! — поучително се обърна Електроник към своя ученик. — Още няколко урока и ти ще учудиш всички с ловкостта и скоростта си.

— Реси ще завоюва света! — каза разгорещен от внезапното хрумване Сироежкин.

— Светът е много сложен — уточни Електроник. — Но нашият Реси е гъвкава система, той може да се ориентира в променящата се обстановка.

— Ти говориш скучно. Реси е роден за подвизи. Иначе защо трябваше да го изобретяваш?!

— Проверка на новите схеми — нима това е малко? Ами самият аз…

— Ти си друго нещо…

Те преминаха от машинната зала в лабораторията, защото времето им беше изтекло и мястото при пулта заеха хора от института. Громов не се месеше в спора на нашите приятели, разхождаше се от край до край из стаята и повтаряше любимите му Шекспирови думи:

Има много нещо на света, приятелю Хорацио,

което не са сънували дори мъдреците…^[2]

После те гледаха телевизор и това също беше урок за Реси. Една чужда телевизионна станция излъчваше откриването на зоологическа градина в далечния западноевропейски град Таймер. Телевизионните камери, поставени на хеликоптери, показваха огледалото на езера с жерави, патици, фламинго, застанали неподвижно на скалата диви кози, участък от африканска степ с бягащи антилопи, кротко стадо от слонове, дремещи в зелена горичка.

Дикторът обяви, че ще говори собственикът на най-голямата в Европа зоологическа градина „Светът на животните“ доктор Манфред фон Круг. Докторът стоеше в групата на парадно облечените гости и именитите съграждани и с тих глас говореше пред микрофона:

— През последните сто години на Земята са изчезнали над сто вида ценни животни. Хората никога вече не ще могат да видят бързия индийски гепард, с който са ходили на лов махараджите. Не ще погалят доверчивия ленивец, няма да чуят пеенето на морските сирени, които са запленявали спътниците на Одисей. Сега на планетата са останали четиристотин тигри, седемстотин леопарда, двеста кашмирски елена, сто и дванайсет африкански носорога и шестдесет и два индийски. Те също са застрашени от измиране — в последните кътчета на охраняваната природа, в резерватите, в зоологическите градини, и нашите потомци може би ще знаят за тигъра само от фотографиите.

— Мрачна картина нарисува фон Круг — каза тихо Гел Иванович. — Човек може да си помисли, че той наистина се е загрижил за бъдещето…

— А вие познавате ли го? — попита Серьожа.

— Срещали сме се на заседания на Международния съвет за опазване на животните…

— В наше време — продължаваше фон Круг, заел с тъмните си очила почти целия екран — в наши дни, когато пролетта идва в градовете без песента на птиците, без първите кокичета под дърветата, градските деца неосъзнато тъгуват за природата. Те искат да видят животни, да чуят пеенето на птици! В този „Свят на животните“ — докторът махна с ръка и посочи живописните врати на зоологическата градина — сред обикновените носорози, гамадрили, чапли има и особени животни. По своето поведение и външен вид те не се отличават от живите си събратя. Науката успя да продължи живота им за дълго време, като замени някои органи и тъкани със сигурни механизми и материали. И след десетилетия нашите внуци ще идват в „Света на животните“ да се возят върху гърба на камилата, да се смеят на дяволитите шимпанзета, да рисуват тигър от натура.

— Ура! — завика Сироежкин. — Да живеят вечните тигри!

И млъкна, като видя, че Громов клати глава, а Електроник седи неподвижно.

— Ние посочихме възможния път за опазване на редките животни и работата на ония, които охраняват и ценят природата, е да го приемат или отхвърлят. Вратите на моите лаборатории са отворени. Както и вратата на „Светът на животните“.

— Възмутително! — каза високо Громов. — За своите опити той погуби десетки редки животни.

— Погуби ли? — измърмори Сироежкин, без да разбира нещо.

А Електроник педантично повтори:

— Десетки ценни животни…

Професорът включи видеотелефона и набра номера.

— Слушам ви, Гел Иванович — каза един човек с резки бръчки на лицето.

Сироежкин позна академик Немнонов, който беше говорил пред учениците.

— Николай Николаевич, гледахте ли новото откритие на фон Крут?

— Гледах. Нашият общ стар противник — усмихна се Немнонов.

— Това, което направи той — пламенно продължи Гел Иванович, — противоречи на елементарната етика на един учен. Той дори не поиска мнението на Международния съвет.

— Да си кажа право, и аз не очаквах, че фон Круг ще премине в атака толкова бързо. Вашите предложения?

— Протест в Съвета за опазване на животните… И още, аз срочно пиша и ще публикувам статия за вредата от подобна теория. И накрая ние трябва да се срещнем и да обсъдим подробно всичко.

— Добре, Гел Иванович. Още довечера.

Екранът изгасна, но професорът не можеше да се успокои. Той се разхождаше из стаята, беше забравил за момчетата и се обръщаше към самия себе си:

— И мене си ме бива: не успях на време да завърша статията. Сега и на едно дете е ясно, че това, което обещава фон Круг, прилича по-скоро на машина, отколкото, на живо същество…

Гел Иванович — каза високо Сергей, — ами това — И Сироежкин изразително погледна към Реси.

Громов се спря, усмихна се, като разбра недовършения въпрос.

— Реси си е Реси, а тигърът си е тигър загадъчно отговори той. — Ти никога ли не си виждал тигър?

— Не-е.

— Не си. На него само мустаците му да знаеш какви са!… — Очите на Громов бяха сериозни, дори прекалено сериозни. — И още един въпрос, драги Сироежкин: може или не може да се запазят на планетата тигрите…

Приятелите изтичаха в институтския двор.

— Реси, напред! — изкомандува Електроник.

И черното куче прескача високия храст, за един миг изтичва до другия край на двора, скрива се във вратата.

— Реси, назад! — спокойно казва Сергей, като знае, че кучето го чува отлично с транзистора. Ако ще да е на сто километра и повика Реси, той ще довтаса тичешком.

Реси се връща при момчетата, сяда до краката им, гледа ги в лицето. Какво повече? То никак не се е изморило, хълбоците му не се вдигат, езикът му не е изплезен.

— Реси, отнеси писъмцето на професора. — Електроник подава лист хартия. — Забравих да му кажа довиждане.

— Реси, при мен! И аз забравих…

Громов им маха през прозореца и шеговито казва: „Ах вие, деца, ах вие, зверчета…“

През живота си доктор Громов беше създал много механизми, но винаги се стараеше да превръща неживото в живо, а не обратното. Понякога му се смееха, че се увлича по изработването на играчки — той не се обиждаше, защото знаеше, че тези модели са не по-малко ценни от големите машини. Неговата пеперуда летеше винаги към светлината; червеният лисугер с най-правдивите в света очи се стараеше да докаже, че се движи най-бързо от всички; бъбривият папагал говореше на четиридесет езика… Громов си спомни за всички „свои деца“ и му стана жал за тях: те твърде старателно изпълняваха задачата си, като доказваха неговите, на Громов, нови идеи. Вярната пеперуда, която винаги летеше към светлината на нощната лампа, веднъж беше привлечена от пламъка на голям пожар и не се върна… Почти всички модели се бяха счупили и сега са забравени, но схемите им влязоха в книгата по кибернетика — играчките свършиха работата си за науката. Остана Електроник, а сега ето и Реси. Твърде сложни механизми. Какво ще му подскажат те на него, на Громов, и на другите учени? Трудно е да се предвиди…

Спряха оркестрите и при дванайсетте входа на зоопарка. Балоните с формата на смешни зверчета отплаваха в спокойното небе. Пъстрите автофургони на фирмите с приглушени мотори поеха по пътищата. Възрастни и деца с любопитство гледаха през стъклата и очакваха кога ще се мерне в тревата гъвкавото тяло на дивата котка, кога ще пресече пътя замисленият слон или ще профучи през чупещите се храсти носорогът. В „Света на животните“ зверовете се разхождаха свободно. В „клетките“ на колела пътуваха зрителите и това беше необикновено забавно, караше хората да нервничат по малко, макар че нито едно животно, както обясниха екскурзоводите, не напада машина. Някои зрители разглеждаха парка с безшумни хеликоптери, като се наслаждаваха от съседството на савани и тайги, на планини и пустини, изучаваха ги през биноклите, с увлечение фотографираха нищо не подозиращите водни животни.

Тук човек можеше да види обитатели на разни континенти на Земята. Гигантите на тропическите страни — слонове, биволи, хипопотами — стъпкват в храсталаците пътеки към водопоите и солените почви; под гигантските надути с въздух куполи на „Арктика“ и „Антарктика“ блаженствуват на ледени блокове бели мечки, моржове, тюлени, пингвини; на гористите острови живеят маймуни; а ето я и празната още вана на океанариума, където наскоро ще се разположат китове и делфини.

Кортежът на почетните посетители напусна сивите гранитни слонове, които подпираха с гърбовете си арката на парадния вход, чудновато извитите бронзови дървета, които обкръжаваха гроба на един природоизследовател от миналия век, чието име при откриване на церемонията, спомена професор фон Круг. Стопаните тържествуваха: техният мъничък и скромен град Таймер, споменат в справочниците само с един ред като родно място на велик зоолог и днес привлича вниманието на света. Там, където преди няколко години стояха широки празни места, е създаден „рай на животните от всички континенти“. Вятърът отнесе смешните балони — опашати, рогати, с големи очи — и може би в някой голям град някое момченце ще улови за дългия крак чапла и ще прочете „Светът на животните“. И завинаги ще запомни името на зоопарка и името на тайнствения далечен Таймер — такава е силата на рекламата…

Ниският „шел“ на професора завършваше кортежа на колите, фон Круг беше в мрачно настроение. Той не възнамеряваше да разглежда „Светът на животните“, но трябваше да придружава гостите.

Какво да се прави, известният човек винаги има много задължения и дори когато са неприятни, трябва да ги изпълнява. В речта си, излъчвана от телевизията на много страни, професорът се обръщаше към децата, подаряваше им вечни животни. Фон Круг се дразнеше от шума и палавостта на децата. Но той знаеше, че всички велики изобретения трябва да бъдат адресирани към потомците. Детството на самия фон Круг беше сурово, той не обичаше да си го спомня. Приятни бяха само часовете, прекарани в семейната библиотека. Там, край лавиците със стари книги, в ням разговор със завоевателите на миналото момчето мечтаеше за слава, за могъщество, за управление на света от сумрачната стая на старата вила…

Седнал неподвижно в колата, фон Круг виждаше, как с бавна крачка, като се оглеждат за автомобили, се отдръпват от пътя група лъвове, как се наслаждават в калта хипопотами и носорози с бели чапли по гърбовете. Докторът можа да различи сред животните своите „вечни модели“ и му се струваше, че неговият жираф прекалено заучено огризва клонките на дърветата, че неговата зебра скача някак вдървено, че неговият слон, като посипва гърба си с пясък, не изразява никакво удоволствие.

Другите животни, не механичните, а живите, докарани от резервати и зоопаркове, не ги деляха от стадата, отнасяха се като с равни, но доктор Круг отлично знаеше, че в сложната стълбица на подчинение на стадото — от страшния водач до последния редови — неговите животни заемаха най-долното стъпало. Те не умееха да се държат както трябва, не познаваха чувството страх, не усещаха болка, не изгаряха от изблик на сили. Тях не ги вълнуваше мирисът на кръвта. Те не изпитваха изобщо никакви чувства!

При птичите езера фон Круг внезапно заповяда на Мик Ури да отбие в страни и професорският „шел“, като се отдели от кортежа, тръгна към маймунарника. Те минаха край острова със скачащите по клоните макаци, покрай горското езеро, посред което две групи шимпанзета бяха устроили своя обикновен „карнавал“ с диви викове и щураво тичане, и излязоха при площадката на горилите.

Колата меко спря. Фон Круг продължи нататък пеш. Тунелът от много здраво стъкло беше направен за посетители, които желаеха да се срещнат лице е лице със страшните предци.

Една двуметрова горила се показа от гората и с разлюлян вървеж, като се опираше с една ръка в земята, тръпна към човека. Спокойно и меланхолично горилата дойде до стъклото, изправи се в целия си гигантски ръст, спря се, като едва доловимо се поклащаше от крак на крак. Фон Круг сне очилата, приближи лицето си до стъклото, през което ясно се виждаше косматата, с обърнати ноздри и с дълбоко хлътнали очни кухини безобразна мутра. Около минута те се гледаха един друг в очите…

После звярът се обърна и пак така меланхолично се затътри нататък.

Фон Круг сви юмруци. Проклятие! Истинската горила, ако я погледнеш право в очите, ще вземе това за предизвикателство и ще се нахвърли да се бие. С един замах гигантът може да отскубне главата на човека, ако разбира се, не го отделяше дебелото стъкло от противника му. Това беше лабораторен звяр. Безразлична меланхолична горила.

— У дома! — заповяда фон Круг на шофьора.

Ури се обърна и за пръв път видя очите на господаря си: бледосини, присвити, те изглеждаха не толкова страшни, както зад стъклата на очилата.

— Виж какво, Ури — каза по пътя барон фон Круг. — Има само една машина, която е заредена с човешки емоции. На пръв поглед е играчка; може наистина да е играчка. Но не тава е важното. Моделът на професор Громов притежава чувства, недостъпни засега на никоя друга машина. Тя ми трябва. Ясно ли е, Ури?

 

Мик Ури ритна калъфа на контрабаса и, хванал в отпуснатата си ръка стоманения прът, тръгна към дивана. Едва сега, когато видя презрително блесналите очи на момчето, Ури разбра, че се е случило нещо непоправимо: той беше докарал не машина, а едно момче, което приличаше много на Електроник, може би негов двойник. Ури винаги живееше по принципа „да или не“ — победа или поражение и не допускаше никакви случайности. Случайностите караха уравновесения Ури да губи самообладание. Той пропътува над хиляда километра, благополучно премина със своя „научен багаж“ митницата, може да се каже, почти беше изпълнил заповедта на господаря си. И ето, че…

Ури не успя да замахне по кучето: чу се сух трясък — зъбите на кучето прегризаха стоманата. Нападателят с най-голямата пъргавина, която притежаваше, отскочи зад квадратната машина.

„По дяволите това куче! — реши той, като преценяваше с поглед разярения фоксер. — По-добре да понеса скандала, отколкото да ходя без ръце“. — Той натисна бутона на машината за високо напрежение.

Железният сандък, бавно подтикван от човека, потегли към кучето. Момчето, сгушено в края на дивана, следеше страшния механизъм. Фоксерът остана като закован на място и сякаш се мъчеше да разбере какво е това чудовище, което иска да го нападне. Под твърдите кичури козина живо святкаха зелените очи.

— Не бива! — изплашено извика момчето.

Гласът му се сля с трясъка на силна гръмотевица. Човекът падна.

Когато Ури отвори очи, видя пред себе си озъбена куча уста. Ури скочи. Той не разбираше какво се бе случило. На пода димеше шнурът от разнебитената машина…

Мик Ури бръкна в джоба. Той успя да даде само един безшумен изстрел. В същата секунда черна сянка го накара да изпусне пистолета. Ръката на Ури сякаш се схвана.

— Махайте се веднага! — извика момчето. — Махайте се, че то ще ви… — И момчето сложи длан на устата си, защото изведнъж си спомни, че предупреждението му може да бъде взето за заповед.

Мик Ури блъсна с рамо вратата и изчезна в тъмния професорски кабинет…

— Пистолет срещу дете и куче — презрително каза фон Круг, като наливаше вода на Ури. — Не ти ли се струва, Мик Ури, че всичко това е недостойно за един управител?

— Това не е куче! — Управителят изпи чашата, изля останалото в дланта си и намокри бръснатата си глава. — Дяволска работа!

За оръжието Ури не каза нищо. Професорът, разбира се, знаеше, че пистолетът стреля със сънотворни мълнии, които веднага приспиват жертвата. Ами ако имаше и куршуми?… Ури остана със странното впечатление, че кучето се мъчеше да го обезоръжи и не го нападаше сериозно.

— Отличен модел — съгласи се фон Круг. — Виждам ръката на професор Громов. Въпреки че е разсеян и непохватен, успял е да направи машината. „Дяволска работа“! Най-сетне, Ури, ти взе да различаваш модела от оригинала. Доволен съм, че тази „дяволска работа“ е дошла в моя дом. Ще видим какво мисли да прави…

Той усили звука.

— Да се махаме оттука, Реси! — чу се молещ глас.

На екрана момчето изтича към вратата и се огледа. Кучето седеше на пода.

— Реси, при мен!

Кучето не мръдна.

— Какво ти е, Реси? — Момчето се върна при кучето. — Чуваш ли: казвам — да бягаме!… — Кучето не помръдна от място. Момчето изтри с ръка челото си. — Май че почвам да се досещам… Ти имаш друга заповед… — Той погледна към вратата: дали не каза нещо не за казване? — Добре, Реси… покажи ми и аз ще разбора.

Кучето скокна на дивана. Момчето седна до него. Кучето протегна лапи, постави на тях главата си. И момчето легна, изтегнато в цял ръст.

— Ти ще ме пазиш… — със сънен глас каза момчето. — Съгласен съм… С тебе от нищо не ме е страх. Така съм уморен…

И кучето радостно залая.

— Кой на кого е на гости? — фон Круг изключи звука.

Само това липсваше! Нахалното момче, което го ухапа за пръста, като стопанин легна на дивана. А помощникът му, който с една ръка може да събори бик, е победен от машината и изглежда безпомощен. Впрочем Ури е твърде механична конструкция, новите изобретения не са за неговата глава… Професорът погледна иронично управителя си:

— Сега, Ури, за да излезеш оттук, ще трябва да минеш покрий дивана. Така ли е, Ури?

Ури мълчеше.

— Или може би да извикаме полиция? — Докторът се разсмя нервно и Ури го погледна учудено. — За днес, мисля, стигат толкова приключения — завърши сухо фон Круг и решително тръгна към вратата. — Оставаш за заложник. Ще имаш време да помислиш за грешката си.

Върна го позвъняването на телефона.

— Господин докторе, пристигнал ви е гост. Руският професор Громов — доложи секретарят от първия етаж. Господин Громов моли да го приемете веднага…

— Готов съм да приема господин професора… — Фон Круг помълча малко. — И моля ви, не придружавайте господин професора. Обяснете му откъде трябва да мине.

Сироежкин не помнеше точно как го бяха хванали, макар че това се случи тази сутрин, само преди няколко часа. Беше в познатия двор и изведнъж чужд дом, чужди лица.

Струва му се, на пустата улица при него се бе приближил един дебел човек и някак странно, на срички попита: — „Е-лек-тро-ник?“… — „Да“ — кимна Сергей: понякога на шега той се представяше за знаменития си приятел. И наведнъж стана тъмно…

Момчето успя само да извика: „На помощ, Реси!…“

И Реси като черна мълния изскочи от училището, щом чу вика. С огромни скокове, като слисваше минувачите и шофьорите, той тичаше по шосето, слушаше шепота на момчето и едновременно изпращаше сигнали за тревога на Електроник, докато дотича до аерогарата. Куфарът-контрабас вече беше качен в самолета и Реси се долепи до нечий крак, изтича по стълбата, по корем пропълзя под креслата. Той намери мястото, където под пода, в тъмния багажник и в душния куфар пулсираше живо сърце, усилено от зашития в джоба транзистор, и почна да драска по метала.

Реси получи заповед да не изостава от Сироежкин. Разбира се, Реси не можеше да каже на Електроник нито аерогарата, нито номера на рейса, но посочи точно посоката, в която тичаше, времето, когато излетя заедно с огромната машина, и скоростта на полета. По пътя той се мушна в нечия чанта и притихна…

На летището професор Громов и Електроник разбраха по часа на излитането къде отиваше самолетът — в град Таймер. И тук за пръв път една смътна догадка порази професора: „Нима е фон Круг?…“ Градът беше прочут със зоопарка, си „Светът на животните“ и лабораториите на фон Круг.

Те кацнаха в Таймер само час след Мик Ури и Громов каза на шофьора на таксито адреса: „Вилата на фон Круг“. Вече нямаше никакви съмнения: Електроник знаеше точно какво беше станало във вилата.

— Без тебе съм като без глава — каза професорът на Електроник, докато гледаше с любопитство улиците на непознатия град. — Е, май че се досетих къде е сега Реси, къде се изгуби Сергей и че изобщо в наши дни е възможно такава злодеяние?! Едно не мога да разбера: защо на фон Круг е притрябвал твоят приятел? Или той… — И Гел Иванович погледна Електроник и загадъчно примижа…

Таксито влезе в двора, заведе гостите до входа на вилата. Шофьорът закара колата под сянката. Громов и Електроник се изкачиха на третия етаж.

Стопанинът посрещна колегата си в приемната. Но преди да успее да каже и една дума, при влезлите се метна черното куче, а след него и момчето.

— Гел Иванович! Електроник! Аз съм… Сироежкин!…

Громов прегърна бледния Сироежкин.

— Не си се излъгал… Ние сме тук… Ние с Електроник много се разтревожихме за тебе. Дойдохме да те вземам.

— Аз ви чаках… Аз знаех… — замърмори смутено Сергей. — Реси ме спаси… А сега вие… Електроник, как се радвам…

И той с грейнали от щастие очи гледаше своите. После взе да друса ръката на Електроник.

Само един поглед към момчетата, които се усмихваха и се тупаха по рамо, беше достатъчен за доктор Крут, за да разбере защо помощникът му беше допуснал грешката. Единствената в света машина умееше да се усмихва и затова не можеше да се различи от живото момче. Това, което на езика на науката се нарича машина с емоции, това, което не достигаше на неговите механични животни, стоеше сега на две крачки от него. „Отлично, отлично, колега Громов“ — каза на себе си фон Крут.

Той покани Громов в кабинета. Момчетата и кучето останаха в приемната.

— Надявах се да ви видя, господин Громов… — започна фон Круг, като канеше госта да седне.

Громов не седна.

— Обяснете какво значи всичко това, доктор Круг! — каза рязко той.

— Стана едно досадно и неприятно лично за мене недоразумение. — Фон Круг разтвори ръце.

— Моля да отговорите на въпроса ми! — прекъсна го гостът. — Защо момчето се оказа във вашия дом?

— Ще ви отговоря точно. — Фон Круг погледна студено госта. — За да довърша работата си, ми са нужни схеми на машини с емоции.

— Я виж какъв сте бил… — рече замислено Громов. Очите му изучаваха фон Круг, сякаш го виждаха за пръв път. Не на конгрес, не на заседание на Международния съвет, не на телевизионния екран — тук, в неговия дом, спипан в странната роля на похитител, фон Круг неочаквано каза фраза без обичайните красиви думи, фраза откровена и цинична, която изцяло издаваше безпомощността му като учен. Това разбраха и двамата събеседници.

Руският професор изглеждаше съвсем спокоен. Фон Круг неочаквано за себе си си представи мечка, която лениво следи палавите си мечета, но веднага дава на случайния любопитен да разбере какво значи майчина грижа.

След неловкото мълчание стопанинът продължи:

— Аз ви писах. Не получих отговор.

— Именно затова ли решихте да присвоите моите схеми?…

— Да преминем към въпроса. Тук, зад стената, има модел…

Фон Круг кимна към вратата и Мик Ури, който седеше неподвижен в ъгъла, разбра този знак посвоему: подскочи към вратата и я заключи. Громов се обърна.

— Главният ми управител — стопанинът на вилата — ни в клин, ни в ръкав представи помощника си.

Мик Ури демонстративно държеше в ръката си ключа. Доктор Круг се направи, че не забелязва мрачната решителност на помощника си.

— Макар и да уважавам вашия талант — продължи студено фон Круг, — вие винаги сте били непрактичен човек. Не разбрахте и досега, че животът е борба. Математиците, за ваше сведение, така стръвно се ядат един друг, както акулите. Ако някой закъснее с един ден, ако днес не е доказал теоремата, утре вече гърми името на друг учен. Ние с вас сме съперници отдавна и вие, господин Громов, трябва да признаете, че в съревнованието за най-новите модели аз съм ви изпреварил. Не ми достигат само детайли. Говоря ви направо, очи в очи — тази грамада от мускули не влиза в сметката! — фон Круг кимна към Ури.

— Господин фон Круг — спокойно се обърна Громов към противника си, след като го изслуша внимателно, — кой кого е изпреварил не зная, защото не се съревновавам лично с вас. Надявам се, че оценка на нашите работи ще дадат специалистите и по-точно Международният съвет. Винаги съм ви смятал за човек наблюдателен и педантичен. Много съжалявам, че запознаването ви с моя нов модел на нищо не е научило нито вас, нито вашия помощник, който на всичко отгоре е така лошо възпитан, че заключва гостите.

Споменаването на кучето вбеси Ури. Той почервеня от гняв, прекрачи напред със стиснат юмрук към господаря на Реси.

— Казвам се Мик Ури, господин професоре — изхриптя той. — Излъгал съм се само веднъж в живота си… Ние тук сме сами, господин професоре… Момчетата не влизат в сметката!

В тишината щракна ключалката и този слаб звук направи впечатление на изстрел. Фон Круг рязко се обърна към вратата. Помощникът му мудно схващаше какво е станало: „Дяволската машина отключва врати?“

Громов наблюдаваше усмихнат как през отворената врата влезе невъзмутимият Реси. Изведнъж Ури сграбчи тежкото кресло и го вдигна над главата си. Малкият фоксер израсна пред него на дългите си крака.

Гигантската, както се стори на Ури, кокоша лапа се сви странно и с мощен удар го отхвърли заедно с креслото. Ури загуби съзнание.

— Е, това вече е прекалено… — измърмори фон Круг и като вдигна стенната ламперия, влезе в асансьор, с който си служеше само той. — Можете да експериментирате без мене! — викна той от асансьора.

Ламперията се свлече на предишното си място.

— Напълно съм съгласен с вас — каза разсеяно Громов. — Впрочем, доктор Круг… къде отивате?… — Професорът съвсем се обърка, като гледаше бързото отстъпление на стопанина. — Реси, каква беше тази странна постъпка! По-точно, не Реси, а Електроник…

А Реси, като сгъна и прибра навътре щраусовите си крака и пак стана фоксер, затича около кабинета, заръмжа под масата, щракна някакъв бутон. Гел Иванович укорително погледна кучето, после — Електроник.

— Какво става тук? Електроник, обмисляй по-добре командите. Аз поисках само да отвори вратата… Но това съвсем не значи, че трябва да се събарят хора и да се спира асансьорът между етажите.

— Той вече заседна — със скърцащ глас рече Електроник.

— Пада му се! — подхвана Сироежкин. — В куфара беше още по-лошо.

Громов се усмихна:

— Вие май сте прави: нашият хазаин не е много гостоприемен. Сега, ще не ще, ще трябва да поскучае. Електроник, кажи на Реси да разбере за всеки случай как е самочувствието на доктора.

Реси се изправи до подвижната ламперия и Електроник обясни с хрипкавия си глас:

— Асансьорът е между втория и първия етаж. Шахтата води към мазето. Никакви особени звуци не се чуват от шахтата.

Меко позвъни сигнал, включи се репродукторът:

— Ало, пеликан — прозвуча далечен глас, — вика ви двайсет и шести. Двайсет и шести вика бързо господин професора…

— Какъв е този пеликан? — учуди се Гел Иванович. — Единият професор не може да дойде — каза той, като се обръщаше към репродуктора, — а другият пък няма пълномощия да отговаря за него…

„Там се е случило нещо? — помисли си Сироежкин. — На някого е нужна бърза помощ?“

— Гел Иванович, кажете им нещо!…

Гел Иванович стоеше насред кабинета и пускаше от лулата си кълба дим. Двайсет и шести три пъти вече повика пеликана. После друг глас, също далечен, но малко по-груб, изрече ясно:

— Докладва командирът на двайсет и шести. Задачата за „Света на животните“ е изпълнена. Уловени са над петдесет първокласни екземпляра. Утре заранта товарът ще бъде натоварен в самолети. Програма номер две също е изпълнена. Пеленгаторът зафиксира сто четиридесет и осем сигнала. Данните са предадени на посочената вълна…

По време на деловия доклад Громов отиде до бюрото и сякаш в размисли сложи пръсти на пулта. Но той вече не се колебаеше: включи се в разговора.

— Двайсет и шести, къде се намирате сега?

— Радвам се да ви чуя, господин професоре. — Гласът в репродуктора стана малко по-мек. — В квадрата единайсет-четиредесет и два. Сега почиваме, тук е сутрин. Можем да се движим само нощем.

— Горещо ли е? — попита съчувствено професорът.

— Над петдесет! Направо казано — пустиня! Но момчетата се държат. Сънните стрелци, господин професоре, без да жалят сили, изкарват заплатата си. — Гласът в репродуктора затрещя: далечният събеседник, явно, се беше засмял. — Ще сте доволни. Добро утро, господин професоре!

— Довиждане.

Сироежкин разбра, че се е случило нещо необикновено и въпросително гледаше професора. Електроник спокойно чакаше разпореждания.

Громов изключи репродуктора и се отпусна на стола. После стана, отиде до голямата карта на Африка, с примижали очи намери нужния квадрат и каза под мустак:

— Сънни стрелци… Ето къде били…

— Тук зад стената е поставена електронна машина — съобщи спокойно Електроник — Реси чувствува топлинното и излъчване.

— Щом Реси чувствува, значи машината работи — каза Громов. — Програма номер две… Какво ще да е това? Как забравих да попитам за нея?!

— Всички данни са в машината — спокойно продължи Електроник. — Мога да запомня последните съобщения.

— Ох, Електроник, — поклати глава професорът, — трудни задачи ми поставяш… Какво ще каже за всичко това стопанинът на машината?

— Той е в асансьора. И засега мълчи. — Електроник слушаше и докладваше.

— В последното ти съобщение има известна логика…

Громов не доизрече фразата, защото Електроник взе думите на професора за одобрение и изкомандува:

— Напред, Реси!

Реси подскочи към декорираната стена, където в едно кълбо се бяха сплели хиляди диви същества, дръпна висящия на халки гоблен. Ламперията, която приличаше на врата на асансьор, леко се подаде и отвори входа за машинната зала.

Електроник, седнал до пулта на машината, четеше мяркащите се на екрана цифри. Те бяха много — безкрайни колонки, които Електроник мигновено запомняше. Професорът измерваше мълчаливо е крачки дължината на машината.

Тази машина, която подпираше стените с железните си страни, беше огромна. Електроник, който попиваше цифрите, скоро стигна до извода, че би трябвало да седи тук няколко денонощия…

И Електроник се реши на подвиг, ако може да се нарече подвиг единственото правилно решение на малкия модел, който трябваше да подчини на себе си голямата мъдра машина. Той извади от Круговата машина няколко блока, сложи настрана детайлите, после извади от джоба си кутийката с транзистора и, като я скри в един от блоковете, внимателно постави всичко на място.

Електроник се включи към машината на фон Круг Сега можеше да не гледа екрана: той чуваше всички сигнали на машината. По радиото, на всякакво разстояние.

— Всичко тава аз не мога да запомня — каза със скърцащ глас Електроник. — Милиони цифри! Твърде голямо количество информация…

Професорът сложи ръка на рамото му.

— Изключи — посъветва го той. — Трябва да привикваш постепенно.

Учителят оцени подвига на ученика си. От този момент те ще знаят всички действия на фон Круг и на неговите експедиции. Скритият в машината предавател е настроен на Електрониковата вълна.

— Време е да се връщаме в къщи. — За днес стигат толкова впечатления — каза Гел Иванович и лицето му стана тъжно. — И да си вземам сбогом с Реси.

— Защо? — възкликнаха момчетата. — Защо да си вземем сбогом?

— Може ли Реси за осем-десет часа да измине над хиляда километра? — вместо отговор попита Громов Електроник.

— Може.

— Ще му предадеш по пътя ей тази задача. — Професорът подаде на ученика си едно листче.

Електроник плъзна поглед по формулата.

— Ще се оправи!

— Но защо Реси да не лети с нас в къщи? — недоумяваше Сироежкин, който не разбираше нищо.

— Сънните стрелци! — поясни кратко Громов и учудено погледна Сироежкин. — Чакай! Ти ми даде идея! Наистина, защо и Реси да не отлети? Защо да хаби напразно енергия! Централна Африка никак не е близко.

Громов и спътниците му излязоха от вилата. Таксито се отправи за аерогарата. На задната седалка между двете момчета се настани рошавото куче. С едното си ухо Реси слушаше формулите, с другото — откъслечните мъжки думи за своята сила и ловкост. И още чуваше, навярно, тихите думи на професор Громов:

— „И така нататък“… Умно измислено. Никога не знаеш какво изпитание те чака занапред. И ето го сериозния изпит. Дойде време да покаже своето „И така нататък“…

… Преди отлитането професор Громов позвъни от летището на секретаря на фон Круг:

— Извинете, моля. Забравих да ви кажа, когато се сбогувахме, че господин фон Круг, като ни изпращаше, заседна в асансьора между първия и втория етаж…

Черният фоксер остана в групата на пътниците, които чакаха самолет за Африка.

… В лунната светлина пълзеше из пустинята керван от машини.

Крачещите като на луноход колела, които безпрепятствено преминават през пясъци, тъпчеха червеникавата земя на Африка. Денем, под ярките лъчи на слънцето, тя е еднообразно плоска, тъжна (равнина, в която се срещат понякога ниски бодливи храсти и кални ями. Нощем луната преобразяваше пустинята: блестяха върховете на пясъчните хълмове, точеше се сребриста пътека пред колоната нощната пустиня приличаше на утихнало море. Меката, тиха лунна нощ е награда след жежкия ден, когато слънчев удар може да хване дори павиана след горещия, изсушаващ кожата вятър и измамните миражи на вода. Нощем над африканската пустиня висят близки, почти да ги досегнеш с ръка звезди.

Отгоре керванът приличаше на огромна, извиваща се между хълмовете змия. Командирът на двайсет и шести отряд Пен е увиснал на въздушната машина в края на колоната, където се движат цистерните с водата, хладилниците с млякото, фургоните с пресованото сено. „Моят ноев ковчег“ — така Пен нарича своята колона. Върху откритите платформи на всъдеходите се поклащат слонове, носорози, хипопотами. Като автокранове стърчат над кабините жирафи, в другите камиони — зебри, антилопи, щрауси. Лъвовете са във всъдеходи с решетки — по-скоро по традиция, отколкото от необходимост за предпазване. Петдесет и няколко животни, уловени за зоопарка „Светът на животните“ всички са спокойни, сякаш са питомни. Обикновен трофей на сънните стрелци.

Пен, командирът на стрелците, или както го наричат ловците-следотърсачи заради големия му ръст, Пен-дангалакът, дълго време беше работил като „бял ловец“, той беше наследил рядката професия от баща си и дядо си. Умееше да върши всичко, което влиза в задълженията на ловеца: да проследява звяра, да разполага лагер, да готви обяд, да проявява фото- и киноленти, да кара самолет, кола и, разбира се, да стреля безпогрешно. Наистина, откак ловът на животни беше забранен за всички, на Пен много рядко му се случваше да стреля.

През последните години белият ловец уби един слон, който, като чу бръмченето на кинокамерата, притисна уши, сви в обръч хобота си и с такава ярост се нахвърли върху откритата кола, че щеше да я смачка като празна тенекиена кутия, ако не го бе опрял един куршум в челото от тежка нарезна пушка. Слонът се свлече на колене до самите колела. Хладнокръвният турист от Европа, който до последния метър снимаше нападението на слона, спаси Пен от затвора: ефектната кинолента потвърди опасността, която застрашаваше хората. Освен това туристът, който се нарече професор фон Круг, предложи на ловеца нова работа. Пен-дангалакът стана сънен стрелец.

Сънните стрелци ловуваха най-редки животни и то избираха най-добрите екземпляри. Те носеха мощни пушки и презираха лова с автомобили, когато свикналите с техниката животни пускат човека на няколко крачки; влизаха в храсталаците, и там, проследили жертвата, натискаха спусъка. В този лов всичко беше както и преди десетки години: страст и предпазливост на ловеца, хитрост на звяра, странна тишина пред решителния момент и мигновено нападение — всичко почти правдоподобно. Звярът не падаше мъртъв, него го приспиваше веднага сънният куршум.

И макар Пен, като стана командир на стрелците, да наричаше работата си „лекарски лов“, разбираше отлично, че се е родил в по-друго време от онова на дядо му и дори на баща му, които бяха ловували истински. Когато няма в какво да стрелят с дум-дум куршуми, „лекарският лов“ е най-доброто занятие за такива страстни, силни, жадуващи за хайки на зверове момци, какъвто беше и самият той. Сега сънните, стрелци почиваха и може би преживяваха на сън още веднъж приключенията си; спяха всички, освен ония, които караха колите заедно с водачите.

Пуснал аеромобила на малка скорост, командирът с удовлетворение поглеждаше към своя ноев ковчег. Петдесет глави са гордост за всеки ловец. Да уловиш петдесет глави, когато почти целите савани са превърнати в ниви и пасища, когато зверовете са се скрили в бодливите храсталаци, значи да скиташ месец из пустинята с пресъхнала от жажда уста. Месец адска работа! Там, на платформата бяха и неговите, на Пен, „ловджийски рекорди“: носорог с голям рог и лъв с рядка черна грива. Лъвът изскочи от тревата на пет крачки от Пен и, спрян от изстрела, се свлече като тежък чувал, едва не одраска Пен по рамото: носорогът, който ловецът бе дебнал повече от седмица и го срещата на тясната пътечка, с присъщия си яростен инат не пожела да стори път на Пен…

Имаше и втора програма, за която командирът на двайсет и шести докладва на фон Круг. Професорът не обясни целта й дори на Пен, но за стрелците тя представляваше особен интерес: състезание по точност. Стрелецът трябваше да улучи със специален радиокуршум в определено място на главата или тялото звяра. Зебри и щрауси, антилопи и жирафи, улучени от радиокуршумите, побягнаха галоп. По-агресивните, ако откриеха ловеца с безшумната пушка и го нападнеха, получаваха още и сънен куршум. Такава жертва не закачаха: след няколко часа звярът се събуждаше и се изправяше на крака.

Сънните стрелци не се интересуваха от задачите на този необикновен лов. Считаха, че науката си има свои прищевки; а те получават от тези прищевки удоволствие, без да нарушават — което е много важно — нравилата на закона за бракониерството: радиокуршумите не убиваха животните. А освен удоволствието стрелците ги очакваше и специална награда. Командирът винаги знаеше кой ще попадне точно в целта: в радиото на пеленгатора, който той возеше в колата си, всеки радиокуршум изстискваше със свой сигнал.

… Пан погледна часовника си и се убеди, че нощта е към своя край. Звездите скоро ще угаснат и огненото кълбо ще започне своето всекидневно въртене над пустинята. Дотогава колоната ще се изкачи на каменния рид. Ридът води към реката и към зелените хълмове. По-нататък е шосето. По това шосе се развива голяма скорост и след няколко часа товарът може да бъде на летището.

От изток, като изпреварваше с половин час слънцето към кервана се приближаваше някакво странно същество. Ако Сергей Сироежкин можеше да вади сега своя рошав приятел, той би ахнал от изумление: опънат във въздуха като стрела, Реси летеше с крила. Впрочем за всеки наблюдател от земята шестте прозрачни плоскости, прилични на крила на насекомо, бяха почти неразличими, както не се забелязват крилата на летяща муха — само дето нещо трепти пред погледа. Крилата се въртяха от горе на долу с мощни замахвания и правеха примки във вид на осморки лапите бяха скрити, ушите долепени здраво до главата всичко беше подчинено на скоростта.

Реси пространствуваше.

Това не значи, че той просто летеше с голяма скорост като отмерваше километрите. Той търсеше целта и цялото му същество, всички най-фини механизми изучаваха, изследваха онова, което се простираше под него и около него.

От своята височина Реси държеше в зрителното си поле десетки километри от плоската равнина, блеснала под луната като алуминиев тиган. Както лъвът, както леопардът, както всяка котка, той различаваше отлично в тъмното всеки хълм, всеки храст и предпазливите силуети на хищниците между тях. Но лъвът, разбира се, никога не може да се издигне на такава височина и да види ясната черта между земята и небето — плавно извитата линия на хоризонта: лъвът никога няма да види така близко звездите на Африка. А за Реси, който летеше устремен с лекотата на птица, бяха важни луната и звездите: по тях той се ориентираше и знаеше с точност до минута кога слънцето ще ги избърше от небосвода.

Насрещният вятър не заглушаваше за Реси звуковете на обикновения живот. Той чуваше смеха на хиената, глухото ръмжене на самия властелин на пустинята — лъва, тропота на току-що тръгналия табун от антилопи. Реси разпознаваше мимоходом много нощни тайни — той разбираше дори звуковете, които не може да улови човешкото ухо. Но Реси не се месеше в нощния бит на хищниците. Той се ослушваше: дали няма сигнали за особена опасност, която предупреждаваха за приближаването на кервана от коли…

Когато навлезе в пояса на мъглата, многокрилият летец усети по слабите топли вълни, че е пресякъл шосето и лети покрай брега на река, където в лепкавата тиня писукат готовите да се излюпят от яйцата малки крокодилчета и карат майката кракодилка да разрови с лапи снесените си яйца.

Всички изострени сетива, които се събудиха в Реси, бяха именно в онова особено състояние, което му е необходимо, за да изпълни поръчението и което е наречено с думата „пространствува“. Това е специална работа на най-сложните механизми, от които бе направен новият модел… Да пространствува за Реси означаваше да намери целта, да реши много задачи, да прояви всичките си способности, зашифровани в името на една тайнствена буква „И“ — „И така нататък“…

Реси пространствуваше над нощната пустиня и още отдалече откри кервана на всъдеходите. Той се приближи на голяма височина, а после се спусна ниско и известно време летя над колата на командира, изучава подробно противника, като предварително съставяше и разиграваше като опитен теоретик програмата за действия. Реси сгъна четирите крила и с планиран полет на двете разтворени в стрини плоскости се спусна право надолу.

Пен, който отмерваше на картата разстоянието до шосето, чу пронизителен, рязък, многократно повторен в нощта звук, от който се стресна: сякаш бяха заревали изведнъж всички животни в Африка. Това, което видя Пен отгоре, порази дори него, ловеца, роден в Африка, командира на дузина безразсъдно смели момци.

Животните сякаш побесняха. Слоновете с боеви тръбен рев чукаха с хоботите си по кабините. Ревяха и тресяха въздуха лъвовете. Носорогът сякаш се превърна в жив таран, с един удар направи на парчета страничната дъска на всъдехода. И Пен забеляза още в сивата мъгла едно съвсем непознато същество: то се спусна надолу с дългите си, блеснали в светлината на фаровете крила, и изчезна на фона на черната земя. Пен включи сирената за тревога. Колите спряха. От фургона се изсипаха сънните стрелци.

Блеснаха светлинки от изстрелите. Но куршумите закъсняха. Лъвовете, щраусите, зебрите, носорозите, жирафите бягаха, подгонени от продължителните, нестихващи звукове на тревогата. Със зоркото око на ловец Пен успя да забележи, че на платформата след първите удари на слоновете страничните стени се откъснаха и гигантите слязоха на земята.

— Двама в „жабата“ — изкомандува Пен през микрофона. — Останалите да охраняват колите. Да се включат всички прожектори!

Самият Пен препусна след бегълците към реката, като разви най-голямата скорост. След него скочи леко от платформата и живо заподскача по каменистата почва машината-жаба с двамата стрелци.

— Нашата приятелка змията! — хрипкаво каза Електроник.

И Сергей попита смутено:

— Змия ли? Каква змия?

— Нашата приятелка змията помага на Реси да види шосето в тъмнината. Неговите антени, чувствителни като специалните точки по главата на змията, уловиха слабата топлинка…

На хиляди километри от африканската пустиня, в училището на младите кибернетици, в обикновения кабинет по математика Електроник чуваше отлично далечния Реси. За Сергей той повтаряше всичко на глас, а за себе си пишеше формули на дъската. Сироежкин постепенно разбираше как пространствува Реси над нощната пустиня. Най-после той започна да разбира какво значи тайнственото „И така нататък“ в името на техния рунтав приятел!

— Нашата приятелка котката — със скърцащ глас каза Електроник, като чукаше с тебешир по дъската, и обясни: — В тъмното Реси има стопроцентово зрение като котка. А по очите на котката може дори да се определи точно времето: посред нощ те са идеално кръгли и светят.

Очите на Реси, по-точно, неговото многоочие особено удивляваше Серьожка. Докато костенурката сякаш гледа през зелени очила; кучето, кравата, конят не различават никакви цветове; орелът, щраусът, октоподът виждат като човека; водното конче дели света на син горен край и пъстра долна част, а пчелата ясно различава невидимата част на слънчевата дъга, Реси гледаше разстлалия се пред него свят така, както му беше удобно. Той можеше да го превърне в черно-бял и в обикновено цветен, можеше да съчетае жълто-зелено-оранжевите цветове и да различава недостъпните за човека нюанси. Можеше, пожелае ли много, да види как света около него прелива в най-тънки отсенки, течащ бавно като цветна река, като безкрайна мелодия от цветове, толкова разноцветно-ярки, че на обикновения човек, ако е на негово място, би се замаяла главата. Реси можеше да види всички богатства на слънчевия свят тук, на Земята, а не на поразяващия въображението Юпитер.

Когато Реси летеше плавно над колоната и следеше с две очи всъдеходите, а с третото, невидимото „око на рак“ — въздушната машина на командира, Електроник притаи дъх, като решаваше заедно с далечния разузнавач сложна задача. Но ето, че Реси издаде пробудилия пленниците вик и Електроник подскочи на място, а после рече:

— Това е нещо ново, трябва да се запомни. На пръв поглед — вик за най-голяма опасност, съставен от сигналите на разни животни. Ще направя по-точен анализ после. — И той се усмихна.

— Не се усмихваш за добро! Какво стана там? — Сергей дърпаше нетърпеливо приятеля си за ръкава.

— Животните бягат към реката. Усмихвам се на необикновената информация.

— Бих искал и аз да видя това! А къде е Реси? Какво стана с него?

— Реси ги води след себе си.

— А какво става сега? А сънните стрелци? Хайде де, отговаряй, отговаряй, де!

— Когато веднъж попитали скрипя — спокойно отговори Електроник, — как успява да мести и четиридесетте си крака, той изведнъж отвикнал да ходи. Не ми пречи, моля ти се. Ще ти кажа всичко, което успея да науча. Връзката работи отлично. Спокойствие и анализ… И не отвличай, моля ти се, Реси с излишни думи. Защото той чува и тебе…

Яркото африканско слънце освети речните храсталаци. Птици, гущери, змии, крокодили, насекоми, жаби, костенурки — всичко изведнъж се пробуди; настъпи обичайното време за ловуване, за песни и игри.

И сякаш невидима ръка отдръпна изведнъж тънко сплетената завеса на мушиците; млъкнаха невидимите в мъглата птици. Речните жители се спотаиха и сякаш изчезнаха. В кълбата мъгла, в прохладните води на реката тежко трополеше и се спускаше по стръмното страшно стадо. Заедно със зебрите и антилопите скачаха лъвовете; жирафите бързаха след щраусите; слоновете и носорозите чупеха с трясък тръстиката и се измъкваха на отсрещния бряг. Там имаше защитна стена от храсталаци и заплетени от лианите дървета.

Над бягащите издаваше подканващи викове и летеше крилато рошавият разузнавач. Странните „рога“ на главата му, които отдалеч беше видял командирът Пен, изобщо не бяха рога, а подвижни антени, както у някои мухи. Реси зорко наблюдаваше преследвачите: в горните клетки на ретината на неговите очи бавно се преместват въздушната машина, скачащата „жаба“ — в долните, и Реси определя точно разстоянието до зелените хълмове и скоростта на преследвачите. Пленниците ще успеят. Ще успеят да избягат преди изстрела.

Пен разбираше, че животните ще се скрият в бодливите храсталаци. Но него го вълнуваха не „ловните трофеи“ — той беше уверен, че стрелците ще проследят бившите пленници, — Пен със сдържана ярост следеше многокрилия летец, който отвлече плячката му. Какво беше това — Пен не знаеше, но интуицията подсказваше на ловеца, че пред него сега стои опасен противник.

А този противник дразнеше стрелеца: закръжи със сребристите си крила над бамбуците, сякаш знаеше, че човекът ще приземи аеромобила си.

Колата на командира беше безпомощна в храсталаците. Пен излезе от кабината и почака, докато по склона на хълма се дотътри „жабата“. В довтасалата „жаба“ бяха един от стрелците и оръженосецът на командира — Зузу, който държеше готови за стрелба две електронни пушки.

— С мен ще дойде Зузу — каза Пен на стрелеца. — Извинявай, момко, искам да настигна ей оная дяволия.

В бодливите храсталаци машината-жаба е незаменима, макар, разбира се, да няма толкова удобства, както аеромобила. Пен дангалакът сложи на главата си шлема, сви се на шофьорското място, така че коленете му се оказаха до брадичката, по навик напипа с подметката на армейската си обувка педала, натисна бутона за управление. Машината отскочи нагоре с четирите си лапи, с гигантски скок се издигна над храстите и се приземи с трясък в сухия бамбук.

Може би скоковете на „жабата“ могат да се сравнят със спускането на скиор по опасен склон: коварни буци и трапчинки могат внезапно да го подхвърлят във въздуха, да го метнат встрани, да го разбият в израсналото край пътя дърво. Тук трябва да си целият нащрек — за трасето, за моменталното избиране на площадка за следващия скок и, разбира се, за целта на ловната хайка. Шофьорът на „жабата“ трябва да е опитен и хладнокръвен преследвач.

И Реси лавираше с крилата си. Той правеше поривисти движения във въздуха, заобикаляше дърветата и се шмугваше между храстите. А главното, което вбесяваше преследвача, — рошавият летец познаваше къде именно ще скочи „жабата“ и офейкваше едва ли не под носа на машината. Пен подхващаше в движение пушката, която му подаваше оръженосецът, но всеки път закъсняваше с миг-два: Реси не позволяваше на стрелеца да се прицели.

Пот се лееше под шлема, по ризата се образуваха бели петна от сол. Със стиснати зъби ловецът караше машината напред. Той виждаше, че многокрилият превъзхожда всеки звяр по бързина на реагирането, но не отстъпваше.

Внезапно „жабата“ затъна, Пен натиска бутона — напразно: блато. Изскочи от машината, до колене в рядката кал, стреля и от двете цеви към небето, където за последен път се мярна сянката — просто така, да поизлее яростта си. Как не забеляза, та се напъха право в блатото! Ловецът махна на оръженосеца: трябва да се връщат пеша, двамата не могат да измъкнат „жабата“…

Те се провираха през храсталаците, търсеха пътечка. Всичко около ловеца и водача му беше бодливо: острите като въдички бодли драскаха кожата, късаха дрехите. А отгоре жареше слънцето. Пен недоволствуваше от себе си: той стреля, макар че целта вече беше изчезнала — какво може да си помисли за него черният оръженосец?… Но Зузу, изглежда, беше забравил позорното за ловеца произшествие: мълчаливо се мушкаше между храстите и извеждаше пътника си от гъсталака.

Понякога пълзяха в гъст, сплетен отгоре храсталак и тогава Пен виждаше пред носа си лилавите пети на водача. Като се измъкнаха на открито, Зузу извади от ризата на ловеца бодлите; самият той нямаше ни една драскотинка.

А нейде в храстите бягаше носорогът — неговият, на Пен, рекорден трофей…

Ухото на ловеца долови в знойния въздух бавните звуци на барабан: наблизо до реката имаше селце. Пен изпсува безгласно: още не беше дошла вечерта, а вече предават новината. Някой чукаше по опънатата на огромен обръч слонска кожа: „Рум-ра-та… ра-ра… дум!“ А това значеше:

„Слушайте всички, слушайте! Животните на белите ловци се разбягаха. Керванът вече не съществува…“

Тежкият, тъп звук плуваше над реката…

… Няколко дни сънните стрелци дебнаха избягалите животни. Ония, които отиваха към зелените хълмове зад реката, се връщаха без плячка. Най-опитните бързаха по пресните следи, но не дадоха ни един изстрел: животните сякаш се бяха превърнали в привидения. Пен беше уверен, че за всичко е виновно странното крилато същество, което той не можа да догони. Час след час под жежкото слънце патрулираше командирът в своя аеромобил, но не забелязваше ни един подозрителен силует. Тю, че проклето място. Уж удобно за лов, със скитащите наблизо „живи цели“ и пусто. Пен дангалакът вече се колебаеше: може би трябва да продължат пътя си нататък и да започнат лова отново?…

 

Няколко дни Реси пространствуваше в тропическите гъсталаци и се държеше като роден африканец. Скачащите по клоните на дърветата маймуни, пъстрите кресливи папагали, стаеният в чаталестото дърво леопард, кротко сумтящият по пустата пътека носорог, на който всички правят път, защото познават лошия му характер, строгата колона на слоновете, отиващи към мощната река — нищо не убягваше от острия поглед на Реси.

Той слушаше звуковете на африканските джунгли, разбираеми за всички животни: само безнадеждно глухият няма да долови рева на теленцето, върху което е връхлетяла голямата котка. А освен това всеки звяр и всяка птица говореха помежду си почти нечуто за съседите: зебрата сумтеше над жребчето си беззвучно за тичащата наблизо хиена, а лаят на чакалите, съпровождащи лъвското семейство, беше за лъвовете само слаб шепот. Долавящите и най-слабия шум уши на Реси неволно подслушваха горещите тайни — любов и раждане, гибел и утоляване на жаждата, гонитба на плячката и сваляне на счупилия крака си водач на стадото. Реси можеше дори да се намесва в нечий чужд живот, като пращаше специални за всяко животно сигнали. Но той се държеше както всички: животните по природа са мълчаливи и не говорят без причина; дори царят на пустинята, чийто рев разтърсва земята, много рядко издава глас. Така, заслушан внимателно в околния свят, Реси проверяваше онова, което знаеше от преди: във всеки вик на животното, във всяка песен на птицата има важна нота и смисълът на песенчицата се променя, ако разместиш нотите.

Като заобикаляше препятствията с ловкостта на прилеп, Реси следеше небето и земята, без да губи от погледа си преследвачите. Колкото и да бяха опитни и предвидливи ловците, разузнавачът ги забелязваше пръв. Нещо, което на човек би се сторило някаква сянка, мярнала се само за миг, за очите на Реси беше точно установена фигура; той определяше разстоянието до нея и скоростта на движението й. И тогава Реси пращаше знак за опасност с рязък глас. А когато ловецът бе близко, козината на рошавия страж щръкваше, той вземаше застрашителна поза, предупреждаваше: спасявайте се! Като откриеше стрелеца в засада, той оставяше белези, които издават мирис по пътеката, храстите, стволовете на дърветата, и всички отиващи на водопой животни заобикаляха страшното място или се връщаха назад; нека си седи стрелецът скрит ако ще няколко дни — нито едно животно няма да прекрачи опасната черта.

Ако животните имаха обичай да избират измежду водачите си най-главен, който да е уважаван не само поради страха от всеки жител на гората, Реси без съмнение щеше да е избран за „цар на дивите животни“. Дори в кратките минути, когато си почиваше, той пазеше поданиците си и същевременно решаваше стотици задачи.

Като всяка машина Реси никога не мислеше за себе си в превъзходна степен и изобщо не мислеше за себе си. Освен може би в момент на опасност. Но и тогава той мислеше себе си в трето лице — като играч в честен двубой, който непременно трябва да спечели. Въпреки особената си чувствителност той не бе електронен поет, като ония машини, които сравняват шумоленето на тревата с тих дъждец, а ромона на ручея с песента на птиците. Но това не значи, че Реси беше просто механически набор от схеми. Неговият електронен вътрешен свят живееше със своите ритми, острите му сетива — за слух, зрение, време, посока, движение, опасност — непрекъснато изучаваха околния свят, за да познаят, да предвидят действието на противника, да го изпреварят. Инак Реси просто нямаше да е Реси!…

Реси непрекъснато пращаше информация на Електроник и получаваше от него отговори чрез сигнали. Той не знаеше, разбира се, какво става в далечния град. Не виждаше как Електроник подава листове с изписани математически знаци на учителя си; как учителят му хитро се усмихва и казва: „Я да видим какво още ни е сюрпризирало нашето тайнствено «И така нататък?»“. И се мръщи, клати глава, и се радва, като чете листовете. А после Громов на свободната част на листа нахвърля уравнение и го подава на Електроник: „Изпрати на Реси ей тази поправка. Може пък да му дотрябва…“

Електронният Реси е извънредно рядък екземпляр — той твърде старателно изпълнява поръчението. Като се убеди, че най-трайните, най-силните, доловимите за всички от далеч сигнали, за опасност са белезите, направени от мириси, разузнавачът се прокрадва на разсъмване към кервана и като малка химическа лаборатория постави своите знаци по крачещите колела на всъдеходите. После се промъкна през отворената врата на фургона, където дремеха сънните стрелци, и много внимателно огледа обувките на ловците.

— Гледайте — каза изумен, събуждайки се, един от стрелците, — куче. Момчета, ами че това е фоксер!

Стрелецът изскочи навън след рошавия фоксер. И видя странно същество, което бягаше с дългите си крака с бясна скорост. Този път радиокуршумът улучи целта. Любителят на кучета съобрази, че един обикновен фоксер едва ли ще вземе да бяга с щраусови крака.

Пен-дангалакът се ухили самодоволно от тази сполука. Като изслуша стрелеца, той веднага разбра какво е улучил радиокуршумът. Сега трябва само да се изчака слънцето, за да го проследят сигурно и с един боен заряд да довършат проклетото многокрило същество. Няма да му се размине на разбойника, който и да е той. Радиосандъкът, който стоеше в багажника на колата, издаде характерен писък.

Пен приземи аеромобила и изтича до фургона при стрелците — да поздрави щастливеца.

Когато се върна при колата, не повярва на очите си. Багажникът със скъпата апаратура бе сплескан от силен удар, сякаш настъпен от слон.

Пен оглеждаше слисан останките от апаратите и мислеше какво да съобщи сега на фон Круг. Без уникалния пеленгатор ловуването с радиокуршуми нямаше никакъв смисъл: машината на фон Круг няма да получи нито един сигнал и господарят много скоро ще се досети, че експедицията е пропаднала.

След половин час колоната с празните всъдеходи тръгна към шосето…

… — Нищо не разбирам от този сандък с опашка. Моделът вече не се подчинява. — Електроник разтвори ръце. — Няколко дни нашият Реси изучаваше и синтезираше миризмите за опасност, дразнение, примамка и забрави главния за един пътешественик знак — чувството за дома. Той дори не слуша моите заповеди. Едва сега Реси се връща.

— Победителя не го съдят! — каза авторитетно Сироежкин. — Например Колумб. Тръгна за Индия, а откри Америка. Никой дума не му каза. А нашият Реси откри Африка! Африка за свободните животни…

Както обикновено приятелите се срещнаха в кабинета по математика и обсъждаха приключенията на Реси. Електроник чертаеше точно формулите на дъската, избърсваше ги и пишеше нови.

— Разбира се, Реси е особена личност и, както е предвидено в основното правило, има свобода на действия — със скърцащ глас продължи Електроник. Но не мислех, че ще прояви такава самостоятелност… Вероятно постоянното усложняване на системата в резултат на натрупалия опит ражда нови свойства, които е невъзможно да бъдат предвидени…

Електроник си мърмореше монотонно и лицето му беше много скучно, почти натъжено. Макар в тези неинтересни научни думи и да се долавяше ново откритие на Реси, на Сироежкин му дожаля за приятеля. Неговият Електроник, математическото светило, не разбира нещо!… Това не може да бъде! Той просто се е изморил от напрежението. Трябва да го развесели.

— Ти искаш да кажеш, че Реси е по-умен от тебе? Глу-по-сти! — Сироежкин се разсмя. — Почакай, той ще се върне, ще го поставим на изпит и ще стане ясно кой е най-добрият в света фокусник и математик.

— Шегата ти не е на място — направи му бележка Електроник. — Когато системата не се подчинява и дава странни резултати, първото нещо е да се разберат тези резултати. Аз трябва да анализирам спокойно всичко.

Охо! „Системата не се подчинявала“! Поставя в безизходица самия Електроник… И той си признава това…

— Браво на Реси! — Не се стърпя Сергей. — Ех, да бях аз на негово място…

Да, Реси е гениална личност… Умее да чува шумоленето на земята, което не може да чуе дори малкото жабче, умее да разбира песента на авлигата, да подражава на рева на слона. Да лети в тъмното, да примамва животните, да вижда всички новости на пустинята…

И да пространствува! Да вижда, да чува, да бяга, да планира, да чувствува, да търси, да намира — всичко това изведнъж, едновременно — какво нещо е, а? Да пространствува в небето, в джунглите, в морето, а утре може би и на Луната, сред звездите!

Всеки човек, реши за себе си Сергей, би поискал да стане такова куче!

— Кой от нас не е прав? — размишляваше Електроник. — Аз съм стопанинът на Реси, следователно моите разпореждания са неоспорими, а той просто не ме слуша. (Не, не искаше разсъдителният Електроник да се превърне в гениално куче!) А Реси може би се мъчи да докаже, че изпълнява задачата на стопанина си, като изхожда от обстановката. Но стопанинът, за съжаление, не разбира това…

— Ще се побърка човек, като си помисли каква страшна неразбория е — махна ръце Сироежкин. — По-бързо решавай задачата си! Прави световно откритие!

— За щастие аз не се паникьосвам, като се сблъсквам с логически безизходици — продължи хрипкаво Електроник. — В такива случаи аз прилагам първата теорема на Гьодел: не всички истини могат да се докажат. И оставям бяло поле в паметта си.

— Ами ако Реси е прав? Ами ако е направил откритие?

— И тогава има изход. Трябва да попитаме професора. На учителя си аз напълно се доверявам.

— Мъдра теорема — съгласи се Сироежкин. — Как го каза — Гьодел ли?

— Велика теорема за непълнотата на формалните системи. Повтарям същината й: не всички истини могат да се докажат. Ако не я знаех и не я прилагах на практика, отдавна да съм прегорял в безсмислени разсъждения.

— Ами професорът?

— Професорът обикновено отговаря: „Благодаря ти, мой приятелю. Ти още веднъж ми напоили, че човек е изобретил машината, а не обратното. Ще трябва да помисля…“ А после изведнъж намира решението. И аз запълвам бялото си поле.

Голям ум! — възхитено рече Сироежкин. — Най-големият ум в света е професор Громов. И ти скоро ще станеш професор, Електроник. Нещастник си, ти, нещастник. Ден и нощ следиш действията на Реси, слушаш машината на фон Круг и смяташ, изчисляваш, изчисляваш… Зарежи всичко това, Електроша! Хайде да поритаме топка или да се разходим с велосипеди… Че то наистина ще прегориш преждевременно…

— Пак нищо не разбирам. — Електроник каза това така хрипкаво, че Сироежкин веднага разбра: нещо се е случило.

— Е? — Сергей отиде при приятеля си.

Електроник остана неподвижен. Няколко минути стоя тихо, заслушан в себе си и замислен. Мълчанието му смути Сергей: нима Електроник ще прегори пред очите му?

— Какво ти е?

Електроник мълчеше.

„Къде да изтичам? — трескаво мислеше побледнелият Сергей. — Май му стана лошо… В аптеката?… Какво приказвам аз, в каква аптека? Теореми в аптеките не продават… Какво да правя? Пък не зная Гьодел…“

— Не всички истини са правилни… — каза разгорещено Сергей. — Така ли е, Електроник? Отговаряй!

— Отговарям. Вече няколко часа Реси лети над стадо — прекъсна мълчанието Електроник. — Тичат хиляди антилопи. Ред след ред. Там има щрауси и дори един лъв. Лъвът не може да се измъкне от стадото. Реве, хапе, но е в плен… Те започнаха да се изкачват нагоре… Отпред е урва, пропаст!… Реси не може да направи нищо. Той ги плаши, крещи, тича отпреде им, мъчи се да ги увлече подире си. Стадото не се отби в страни… Реси не знае как да ги отклони от пътя. И аз нищо не мога да измисля. Не мога да му подскажа. Остават няколко минути…

— Да позвъним на Громов! — викна Сергей.

Те затичаха към празната учителска стая.

Громов ги разбра от първите думи.

— Колко има до пропастта? — попита той отсечено.

— Петстотин метра — отговори след няколко секунди Електроник.

— Късно е — чу се в слушалката. — Нека Реси слуша внимателно на разни вълни дали няма радиосигнали от антилопите.

— Има. Сигналите идват от животните, които бягат отпреде. Същите, каквито са от куршума, който заседна в Реси… Те вече скачат! — викна Електроник — Ред след ред, всички до една, от голяма височина — в пропастта. И стават на парчета! Реси кръжи отгоре… Аз не разбирам нищо, Гел Иванович.

— Предай на Реси: веднага да се връща!

— Господа, благодаря ви, че дойдохте да ме изслушате. Съобщението, което искам да направя, струва ми се, ще заинтересува управата на фирмата „Пеликан“.

Доктор фон Круг огледа тържествуващо дългата орехова маса, около нея седяха управителите на могъщата фирма „Пеликан“. Фирмата, която имаше заводи и лаборатории в десетки страни, произвеждаше всичко: електроника за ракети, облицовка за подводници, прибори за промишлеността, козметика, месни и рибни консерви, механични диви животни за зоопарковете. Един сложен апарат и консервена кутия украсяваха знаменитата марка на фирмата: весел пеликан, който лети и лови в торбата си златната рибка. В момента златната рибка за „Пеликан“ държеше професор фон Круг. Беше настъпила минутата, за която той се беше готвил цял живот. Ако управата на фирмата му окаже доверие, той ще получи неограничена власт. Сега не са нужни никакви формули. Аргументите му са енергичното изложение на идеята и точните думи.

— Изводите, до които стигнах, като изучавах живите организми, накратко казано, изглеждат така: възможно е да се управлява целият животински свят на планетата. Технически това не е сложно: един миниатюрен радиопредавател, вкаран в нерва за усещане на болка, който не пречи на нормалната жизнена дейност на организма, във всеки момент може да бъде включен с едно обикновено натискане на бутона. Над влиянието на болката животното ще се движи в желаната посока. На свой риск аз проверих системата за управление в различни условия, като поставих това за задача на някои наши експедиции. Системата работи безотказно.

Аз виждам света на разумното бъдеще: в океана плават стада от китове, делфините направляват пасажите с риба, изследват дълбочините на океана, спасяват жертвите от потъналия кораб, елени и антилопи сами се насочват към тучните пасбища, птичите ята унищожават вредните насекоми. Моята фантазия не е в състояние да си представи всички изгоди, които ще има човечеството. Аз завърших, господа!…

Тихото ръкопляскане говореше, че докладчикът е уловил невидимата риба на сполуката.

— Трябва добре да разберем тази трагедия. Някой трябва да отговаря за гибелта на хиляди животни!

Гел Иванович Громов говореше разгорещено. Отривистите думи излитаха подир малките кълба дим от дългата професорска лула и сякаш всяка дума меко се взривяваше във въздуха. Приятелите, които професорът бе поканил на чаша чай, виждаха, че той се вълнува. Приятелите си спомниха как някога в този кабинет се правеха изпитания на кибернетични модели, които стопанинът обичаше да монтира: костенурки, лисици, електронно момче. И Реси, който действува нейде на хиляди километра.

— Но какво е в края на краищата вашият Реси? — полита академик Немнонов.

— Произведение на изкуството! — Очите на Громов радостно светнаха. — Да, да! Както се случва в шахматен етюд или литературно съчинение, така и Реси е произведение на биониката.

Дълбоките бръчки по лицето на Немнонов леко се загладиха. Той с удоволствие пиеше силния чай от лековата, почти безтегловна чаша.

— Мисля, Гел Иванович, че вашият Реси не е много самостоятелен?… Как е оня червен лисугер с най-правдивите в света очи?… — Александър Сергеевич Светловидов, най-младият от събеседниците, се усмихна.

— Ах, това ли ви дойде на ум! — Громов се засмя като си представи хитрата муцунка на своя лисугер. — Вие, Николай Николаевич — обърна се той към Немнонов, — навярно не сте чували за този случай. — И той разказа как рижият лисугер дълго го надхитрявал, да не говорим пък за работниците от милицията, докато веднъж в него се свършила заредената електроенергия и беглецът се спрял.

— Но Реси…

— Реси — подхвана живо професорът — беше изобретен, както разбирате, не за борба с фон Круг и неговите сънни стрелци, а за съвсем други цели. Аз дълго се занимавах с изучаването на нервната система на човека и стигнах до извода, че в информацията, която предава тя, има големи пропуски. Ние често не виждаме света такъв, какъвто е, дори такъв, какъвто го вижда детето. Не току-тъй казват, че всички деца са талантливи художници: те възприемат всичко ярко и точно. С една дума, почувствувах нужда да погледна на света с други очи, да го осмисля отново и изцяло. И преди всичко — да си представя как се отнасят към природата и човека дивите животни, птиците, обитателите на морето. Тук, както е известно, главното е да се запази животинският свят на планетата. За образец взех именно способностите на разни животни, тяхната специфична чувствителност, техните таланти, а Електроник по схемите построи модел…

— И добре се е справил със задачата си — каза Светловидов. — В схватката със сънните стрелци Реси потвърди вашите идеи.

— Работата е още и в това, че Реси има свобода на действия, която свобода му помага да изпълнява всички възложени му задачи. Впрочем, неговото поведение в средата на животните е интересно. Кой знае как той много лесно успява да им въздействува. Вярно, не можа да спаси антилопите.

— Аз мисля — размишляваше гласно Светловидов, — че с удара по пеленгатора в машината на командира на стрелците Реси е сключил някакви контакти. Антилопите, които носеха в себе си радиокуршуми, са получили волтов удар и повлякоха подире си стадото. Разбира се, това е само предположение, което се нуждае от проверка… Самият Реси, вероятно, не е почувствувал раздразнението…

— За свое щастие или нещастие Реси няма нерви — потвърди професорът. — Куршумът е заседнал в дебелата му кожа… Но ако Александър Сергеевич излезе прав, тази история е опасна с последиците си.

Домакинът наля чай на гостите.

— Просто да не повярваш! — прекъсна мълчанието старият академик. — Каква е тази дивотия в наши дни — сънни стрелци, радиокуршуми и най-сетне, доктор Круг. Ние строим машини на вероятното бъдеще, а се сблъскваме понякога с един невероятен, изостанал свят!

— Такива като фон Круг — спокойно и строго каза Громов — унищожиха твърде много неща на земята: савани и прерии, гепарди и ленивци, цветя и треви. Унищожиха, без изобщо да разберат голямата ценност за хората на това природно наследство. А сега посягат и на всичко останало.

— „Свободната инициатива“, с която толкова много се гордеят фон Круг и неговите съдружници, и истинското бъдеще на човечеството са несъвместими. Фон Круг е човек от миналото, той е рушител.

— Благодаря ви, Николай Николаевич, че потвърдихте моите мисли. Напоследък много си мисля: какво чака хората, ако те постепенно унищожат природата? Без гори, без треви и животни — без съществуващия от милиони години свят — човекът чисто и просто ще се изроди…

— Да не чакаме сфинксът да се засмее — заключи шеговито Немнонов и събеседниците му си спомниха изразителния древен надпис на базалтовата стена: „Когато човек разбере какво движи звездите, сфинксът ще се засмее и животът на земята ще изчезне.“

Нейде в черния космос, над този дом, над града, над Земята кръжаха междупланетни станции, стремглаво се движеха ракети и спътници, но човекът още не знаеше какво движи разпръскващите се по всички страни галактики… Сфинксът — вечното куче на фараоните — мълчеше…

— Предупредихте ли Съвета за опазване на животните? — попита академикът.

— Не само го предупредих — отговори Гел Иванович, — но и получих задача. Утре отлитам с Електроник за Индия.

— С Електроник ли? — Светловидов от изненада се повдигна леко от стола.

— С ваше разрешение — иронично се поклони Громов и от сърце се разсмя, като видя недоумението по лицето на колегата си. — В тази история всичко се заплете по един необясним начин: деца, животни, сфинксове, тропици и още един стар разсеян професор. Авторитетно мога да ви кажа, че още не съм се научил да проумявам формулите както Електроник Моят Реси удивително ловко е управляван именно от Електроник. И още от неговия стар приятел Сироежкин.

— Оня — намеси се академикът, — дето се представяше за Електроник?

— Точно така, само че обратното… Освен това, аз вече ви разказвах как Електроник държи връзка с машината на фон Круг и получава всички доклади на сънните, стрелци. Както виждате, буквално нито един ден не мога да се отделя от Електроник.

— Започвам да разбирам по нещичко от тази история — кимна Немнонов. — Е, а вие, скъпи Гел Иванович, току-тъй изведнъж — и хайде в Индия?

— Завиждате на пътника, нали? — хитро попита Громов — А пък аз се радвам: проблемите, които ме вълнуваха на младини, не са изгубили нищо от актуалността си и досега. Щом се е появил на бял свят Реси, трябва да го видим в действие!… А ако говорим сериозно, именно в Индия са най-активни сънните стрелци. Международният съвет споделя моите опасения: изпратени са експедиции в места, където ловуват стрелците, усилена е охраната на резерватите. И най-главното — някой трябва да създаде теория, която не само ще покаже колко фалшиви са доводите на фон Круг, но и положително да реши проблема! Какво ще кажете за това, Николай Николаевич?

— С удоволствие наблюдавам вашата младежка разпаленост и затова не се съмнявам в успеха. — Академик Немнонов стана. — А докато още не сте отлетели, трябва да решим новото уравнение на Громов—Немнонов.

И те взеха да се разхождат из стаята, като си говореха на точния език на математиката. В разговора между другите строги закони ставаше дума и за уравнението на Громов—Немнонов; то се произнасяше обикновено с тон, както се произнасят най-обикновените думи — защото с него отдавна вече си служеха учени от разни страни. Сега колегите разработваха нова теория. Ако успееха да я докажат, светът ще се разкрие пред човека още повече.

— Докъде бяхме стигнали миналия път?

С тези думи в осми „Б“ влезе математикът Таратар и класът отвърна с дружен смях: „миналият път“ беше през пролетта.

— От името на учителите и на редколегията на стенния вестник „Програмист-оптимист“ ви поздравявам с началото на новия живот! — продължи шеговито-сериозно старият приятел на програмистите Таратар Таратарич и пухкавата четчица на мустаците му подчертаваше тържествеността на момента. — По лицата ви виждам, че сте решили да завоювате света с формули и уравнения. Похвално намерение!

Нов живот, а за Сироежкин — край на приключенията. Ваканцията свърши, започнаха трудни времена, а всички бяха кой знае защо радостно възбудени. Всички, освен Сироежкин. Дори изскочилият от тълпата, почернял от слънцето Макар Гусев, който шеговито поздрави Серьожка: „Кой е това — Сир Сирич Сироежкин или Електрон Електронич Електроник?“ — само го потупа по рамо.

— Всички са по местата си. Не виждам само Електроник — каза Таратар, като оглеждаше класа. — Ако не ми изневерява паметта, на последния урок именно Електроник беше назначен за мой помощник — заради големите му успехи в математиката.

— Той е в Индия — изтърси Сироежкин и предизвика внезапно веселие у другарите си.

Засмя се и Таратар в щръкналите си гъсти мустаци и си помисли: „Колко весела енергия кипи у децата.“

— Какво смешно има тук? — навъси се Сироежкин. — Нали казах на руски: той е в Индия, изпълнява важна задача. — И махна с ръка: можеш ли всичко да обясниш!

— Добре. — Таратар с привичен жест успокои класа. — Докато се върне моят знаменит асистент, за тази седмици за помощник се назначава… — Той огледа загорелите лица. — Ще бъде назначен оня, който се отличи днес!

И сякаш иззвъня невидим корабен часовник. Плаването в неизвестното започна.

— Ние ще се запознаем с най-новата математика и нейния най-важен раздел — теорията за управляващите машини. Това е могъща теория, с нейните идеи можем смело да се заловим с изучаването на мозъка, да възлагаме задачи на машините, сами да строим електронно-биологични системи…

„Реси! — помисли си след тези думи на учителя Серьожа. — Къде е сега той, тази крилато-опашата система? Дали лети за далечна Индия? Или атакува нов отряд от сънни стрелци? Сега нищо не може да се научи за Реси — за успехите му там, докато не се върне Електроник.“

— И така, за формулите — продължаваше математикът. — Според мене най-добре се е изразил за тях знаменитият Хайнрих Херц. Когато разбрал, че светлината е само частен случай на електромагнитните вълни, открити от математика Максуел, той казал: „Не можеш да се отървеш от усещането, че тези математически формули имат независимо съществуване и собствен разум, че са по-мъдри от нас; по-мъдри дори от своите първооткриватели; че ние получаваме от тях повече от онова, което първоначално е било вложено в тях…“

Сироежкин вдигна ръка.

— Кажи, Сироежкин.

— Херц е казал правилно, но той е бил запознат само с първата част от работата на съвременния програмист — заяви решително Сергей.

Шум от учудване се понесе над чиновете. Сироежкин поправя Херц!

— Ако въз основа на формулите построим електронен модел — спокойно разясни Сергей, — той може да даде неочаквани резултати.

— Ти какво, агитираш за конструкторите ли? — подхвърли ехидно Вовка Каролков.

Класът се наежи: вечният спор между програмисти и конструктори, възникнал едновременно с училището на младите кибернетици, спорът за това, кои са по-важни за науката — теоретиците или практиците, учителите или конструкторите на сметачните машини, продължаваше.

Сергей се обърна към съседа си по чин.

— Преди сто години — спокойно отговори той на Професора — още със спускането си във водата потънал заедно с екипажа си английският броненосец „Кейптън“. Потънал само защото лордовете от адмиралтейството осмели опитите с модел на броненосец. Моделът-играчка се преобръщал дори при слаби вълни. А после на дъното отишъл и самият броненосец. И ти знаеш ли, Професоре, каква паметна плоча има в Лондон?

Професора, който не очакваше такъв въпрос, мълчеше. Около него цареше пълна тишина, сякаш внезапно се бе озовал на необитаем остров.

И като гръм проехтя гласът на учителя по математика, който цитираше първия исторически параграф от устава на съвременния кибернетик:

— „Вечно порицание на невежото упорство на лордовете от адмиралтейството!“

От силния смях зазвъняха стъклата. Сякаш заедно с класа се смееха над глупостта си и самите невидими лордове от адмиралтейството. Вечният въпрос за днес беше решен. Сироежкин си седна като победител.

— Ама ти защо така? — рече Вовка Каролков, като се хилеше. — Да ми беше пошепнал на ухото…

— Трябва да се чете, Професоре — каза строго Серьожка. — И не само логаритмичните таблици…

Таратар почака, докато класът се успокои, и отново се обърна към победителя:

— Но ти не довърши, Серьожа. Идеята ти е интересна. А доказателствата?

И Сироежкин отиде на дъската и почна да разказва за сложната биоелектронна система — за онова, което знаеше за Реси. И макар че той нито веднъж не изрече името му, децата почувствуваха, че става дума за някаква необикновена личност: ето я, нахвърлена в уравнения, тя добива плът в електронните схеми, учи се да разпознава образи, да открива целта, формулира понятията си за външния свят, тренира се на математически игри, като изучава полета, движението във водата, гонитбата, пожара, раняването, аварийното състояние, дори земетресението — и запомня всичко. Всеки, който слушаше Сергей, как разказва за следите на паметта, си представяше снежна рисунка на стъкло, или сребриста паяжина, опъната между дърветата, или звездната дантела на Млечния път — с една дума, някаква сложна, мигновено блеснала бродерия — така запомня важните събития паметта на машината и на човека. Хитро сплетените бродерии останаха след обучението и в схемите на Реси, сложен модел, който е длъжен да принесе на света нови важни открития.

— Кой е това? — попита тънък глас, когато Серьожка млъкна.

— Реси — кратко отговори Сироежкин и изплашено пипна джоба си. За щастие транзисторът беше в другата му риза и Реси не чуваше лекцията. — Ще ви го покажа, когато се върне Електроник.

Всички веднага повярваха, че съществува такъв Реси. А Макар Гусев размаха над главата си юмруците-гири и завика:

— Това не е Сироежкин! Веднага се досетих… Това е Електроник. Той е станал прекалено умен!

Сироежкин мълчаливо заплаши Макар и оня с уважение си спомни, че Електроник има железен юмрук.

— Както бях обещал — каза Таратар, — трябва да назначим за асистент Сергей Сироежкин. Но не мога да направя това. Сергей заминава да изпълнява поръчение на научен институт.

— Какво?! — Сергей не вярваше на ушите си.

— Ти още не знаеш — каза меко Таратар. — Сега ще удари звънецът. Иди при директора, той ще ти обясни.

Сироежкин се изчерви и като забрави чантата си, изскочи от класа.

Последното съобщение разтърси класа. Индия, Реси, научно поръчение и всичко това в един час! Беше се вдигнал такъв глъч, че никой не чу звънеца.

— От института по бионика! — тържествено изрече учителят, като прибираше чантата си. — Такива ми ти работи, програмисти-оптимисти!…

А Гусев задяваше приятелите си:

— Я ме пипнете по рамото. Току-що ме потупа сутринта самият академик Сироежкин.

На морския бряг в малкия залив седят на плосък камък момче и куче. Те са отделени от света с подковата на зелени планини, от краката им започва синьото платно на морето. Момчето и кучето гледат спокойно огледалото на залива.

Те се срещнаха тук, на брега. Реси, който отдалеч забеляза познатата фигура, се спусна плавно отгоре на сребристите си крила. В първия момент Серьожка дори се стресна: той не си представяше, че летящият Реси прилича на гигантско водно конче. Крилата безшумно се прибраха, хлътнаха под гъстата козина, Реси пак стана обикновеният Реси, спусна се към стопанина си. Те се разхождаха по горещия пясък и скимтенето на кучето се смесваше с радостните викове на момчето. После Сергей седна с кръстосани крака, и, като гледаше още учудено Реси, каза:

— Ти ли си това, Реси? Как се радвам… Седни до мене. Слушай…

Сергей извади от джоба си листче с бързата поръчка за приятеля…

Него, единственият от хората, които Реси слушайте, го изпратиха като важна личност: Таратар и кибернетикът Светловидов отидоха на летището, а майка му дори се вмъкна в самолета и, като се оглеждаше неспокойно, закопча на колана му тежката ремъчна тока. Когато самолетът забръмча и се издигна във въздуха и през прозорчето се мярнаха далечните, трепкащи във въздуха ръце на изпращачите, Сергей най-после повярва, че именно той отлита да изпълнява отговорно поръчение.

Листчето със задачата за Реси, което лежеше в джоба на Сергей, беше съчинено от професор Громов. По-точно, написано с ръката на кибернетика Светловидов, а продиктувано от самия Громов от далечна Индия. Светловидов, като даваше на Сергей листчето, каза точно така: „Позвъни ми Гел Иванович. Случи се нещо непредвидено: експедиция от морски ловци преследва уникален син кит. Името му е Нектон. Само твоят Реси може да намери и да спаси синия кит. Ти ще му предадеш съдържанието на този лист. Защото Реси слуша само тебе, нали така?“

Сироежкин кимна. Той почти нищо не разбра от формулите на професора, но след обяснението на Светловидов запомни как да чете всеки знак от листа. Срещата ще се състои на брега на морето, в заливчето Тихи, към него по команда на Електроник лети сега Реси…

В южната аерогара, където се приземи самолетът, радиото покани пътника Сироежкин Сергей в стаята на дежурния и там човек с бяла риза и запретнати ръкави, научен сътрудник от морската станция, стисна здраво ръката на осмокласника и го покани в колата си. Той откара Сироежкин в едно крайморско селце, настани го в мъничка бяла къща и домакинята, като нахрани госта, му показа от стръмния бряг как да слезе по тясната ивица на брега до залива Тихи. Меките линии на планините, златният пясък, синевата на морето, която се слива с небесната синева, харесаха на Сироежкин. В прекрасно настроение се спускаше той в залива Тихи, където ще се приземи Реси. Освен това в залива беше определена още една среща.

„Ти трябва да разбереш голямата сложност на задачата, Сергей — подчерта в разговора си Светловидов. — Реси, прекрасният разузнавач на пустинята, този път ще стане морски жител…“

„И така нататък?“… — попита с премижали очи Сергей.

— „Ти си прав: както каза Гел Иванович Громов, на Реси ще помогне именно неговото знаменито «И така нататък». Когато му прочетеш задачата, ще се включат схемите за поведението на морските животни. Но Реси, то се знае, не ще може да плува сам, ще му е нужен опитен водач. Институтът по бионика ни даде в помощ един специалист — млад, но вече опитен дресьор. Неговият делфин ще помогне на Реси. Запомни това име: морският надзирател Дон.“

Сергей и Реси чакаха повече от час. В очите на Сироежкин плуваха кръгове от слънчевото трептене. И ето Реси наостри уши, поизправи се и Сергей видя, че от морето излиза светлокос момък и шляпа по плитчината с плавници.

На брега плувецът свали очилата и плавниците, от устата му изхвърча струя вода, приклекна, подскочи няколко пъти, пое дълбоко въздух и чак тогава обърна внимание на Сироежкин.

— Сергей?

— Да.

— Мене ме казват Дон. — С мек жест плувецът подаде ръка. Той беше с няколко години по-голям от Сироежкин. — А това, доколкото разбирам, е Реси. — Дон кимна към рошавия фоксер.

Но Реси, който не се интересуваше от Дон, изтича към водата. От морето излизаше куче.

— А, Мъник, ти ме настигна!

Дон се наведе, взе в ръце кучето и, като го държеше за задните лапи, почна да го тръска като чувал. От козината се стичаше вода. Дон сложи отмалялото куче на пясъка.

— Нагълта ли се с вода? — шепнешком попита Сироежкин.

— Сега ще се съвземе — отговори небрежно младежът и като видя широко отворените очи на новия си познат, се засмя: — Ти какво, не знаеш ли как се плува днес на дълбоко? Момчето поклати глава и измърмори:

— Както би казал нашият най-як съученик Макар Гусев: не сме учили такова нещо.

Той се наведе над нещастното куче. А то изведнъж скочи и като посипа Сироежкин е мокър пясък, се спусна с лай към Реси. Стигнало до фоксера, кучето изведнъж млъкна, сякаш почувствува някаква клопка. После помириса непознатия и завъртя мократа си, смутено сведена опашка.

— Ето на, запознанството стана. Мъникът е славно морско куче, ти не му връзвай кусур, Реси — усмихна се надзирателят. — Сергей, не си ли забелязал тук Бъчвата?

— Не-е. А какво е това?

— Не какво, а кой. Моят делфин. Делфинът Бялата бъчва.

— Ах, Бялата бъчва! Разправяха ми за него. Но не се сетих веднага. Още не съм го видял.

— Аз го наричам Бъчвата — така е по-лесно. Бъчва — Бяла бъчва ще отплува с Реси да търсят Нектон.

— Зная. — Сергей облекчително въздъхна: доколкото можа да прецени, изпълняваше точно сложната задача.

Всичко вървеше така, както му беше обяснил Светловидов. Ето го Дон, ето го Реси, скоро ще пристигне и Бялата бъчва. Но как Реси ще отплува с непознатия делфин — това Сироежкин не можеше да си представи. А пък именно те — Реси и Бялата бъчва — трябва да спасят Нектон.

— Нектон! — със задоволство каза Сергей. — Красиво, мъжествено име.

— Да — подхвана Дон. — Свободен кит.

Синият кит, морски гигант, браздеше самотен океанските: простори. Китът беше известен на моряците от различни страни, макар че избягваше срещите с кораби. Затова името му беше Нектон, което по старогръцки ще рече „свободно плаващ“ — свободен кит. Малцина се бяха срещали с Нектон в просторния океан: той обичаше тихите прохладни дълбочини. Но ония, които поне веднъж бяха виждали как от зелените бездни, изхвърляйки на високо цветист фонтан, се подава остра, разчекната от тайнствена усмивка кадифено-черна муцуна със сърповидни мустаци и умни очи; как китът с мощен тласък, оставяйки подире си тонове пухкава пяна, скача към небето; и блясвайки на слънцето със синкаво тъмния си гръб и с бялото петно върху него, лети свободно над вълните, като набира в меховете на своите дробове порцията въздух, необходима му за гмуркането; как после, премятайки се като плувец от кула, потъва отвесно във водата, бавно и без пръски, изчезва за няколко часа в загадъчните дълбочини, шляпвайки за сбогом с перката на силната си опашка, от което още дълго време се носят бели гриви по вълните — ония щастливци, които са виждали Нектон, разказваха за неговата сила и рядка красота, за смелостта и присъщия само на него усет и техните пестеливи думи с времето се превръщаха в легенди.

Подводниците не рискуваха да се спускат в морската бездна, където като чудовищна сянка се разхождаше свободно Нектон: там налягането на водните пластове ще разкъса моментално здравата стомана. Но на дълбочина, възможна за плаване, сред обикновените кораби, които плаваха по своя курс, една подводница търсеше специално среща с Нектон. Подводницата „Тон“^[3], която принадлежи на фирмата „Пеликан“ и изучава живота на делфините, получи бързо нареждане да намери и да захарпуни със сънен снаряд Нектон. Няколкото реда в един таймерски вестник, че новият зоопарк „Светът на животните“ се готви да приеме един необикновен експонат — синия кит, известен сред моряците под името Нектон — разтревожиха Международния съвет за опазване на животните. Съветът даде нареждане на морските станции и на всички експедиции да намерят и да задържат подводницата. Тогава именно професор Громов предложи да помогне с новото си изобретение.

Така в една точка на планетата, в залива Тихи, се събраха пътищата на Реси, на неговия водач делфина Бялата бъчва, на дресьора на делфина Дон и на Сироежкин. Двамата стопани трябваше да запознаят морските разузнавачи, да им обяснят сложността на задачата.

— Ако Земята се крепеше, както са мислили древните, върху три кита, единият от тях щеше да е Нектон — каза замислено Дон, като си спомни онова, което знаеше за синия кит. — Дори не ми се ще да вярвам, че в наши дни може да има дива ловитба на такъв кит!…

Сергей си представи вилата в Таймер, собственика на „Света на животните“ и мълчаливо кимна.

— Кажи — Дон погледна подозрително към фоксера — твоят Реси ще може ли да следва Бялата бъчва? Чувах за неговите таланти и, разбира се, вярвам на всяка дума на Александър Сергеевич Светловидов, но Бъчвата е бърз плувец.

— Реси има скоростта на рибата-меч и самият е облечен с делфинова кожа — каза с гордост Сироежкин. Само че не се вижда под козината. Това е изобретение на Громов.

— Отлично казано! Авторитетът на Гел Иванович Громов е толкова голям, че вече почвам да се безпокоя за способностите на моята Бъчва… — Дон се засмя и в същия миг свъси прегорелите си вежди. — Но къде е Бялата бъчва? Къде е този непохватен, бъбрив Бъчва?

Дон допря до устни свирката, която висеше на метална верижка. Серьожа не чу обикновеното изсвирване — изобщо свирката не издаде никакъв звук. Дон скочи от камъка. Момчето застана до него, сложи длан над очите си. Зад един гигантски каменен блок изхвърлен преди милиони години от вулкан в морето, блесна сребрист гръб, подскочи делфин и се отправи към брега.

Морският надзирател се хвърли във водата, заплува срещу делфина и извика: „Той е!“ Кучетата, които се разхождаха по пясъка, се спряха и обърнаха муцуни към морето…

Дон посрещна делфина и му подаде ръка, а Бъчвата отвори уста, сякаш се смееше, внимателно стисна ръката със зъби и повлече човека след себе си в морето. Но Дон се изви ловко, прегърна хлъзгавото сребристо тяло и дори изправи делфина на опашката му, като го предизвикваше на борба. В първия момент Бъчвата сякаш се обърка, размаха безпомощно плавници, но после, като издебна сгоден момент, блъсна нападателя с муцуна в гърдите и го повали с един удар на опашката си. При падането Дон се вкопчи за плавника и делфинът като стрела го повлече в прохладния простор на залива. Малко след това плувците се върнаха на брега.

— Какъв е моят Бъчва, а?! — викаше Дон, като излизаше на брега. — Самолюбив, упорит, но затова пък смел! Видя ли?

Сергей кимна. Дон излезе от морето.

— Бъчвата изпълнява с радост всички поръчения, но той е свободен делфин — каза стопанинът. — Той никога няма да се помири с неволята — ще се удави от мъка или ще си разбие главата в някой камък.

Сергей се усмихна съчувствено: Бъчвата от пръв поглед му се стори симпатичен.

— Да не губим време — предложи Дон. — Трябва да ги запознаем… Но твоят Реси знае ли задачата?

— Знае, вече му прочетох формулите. — Сергей извади от джоба си и размаха във въздуха листчето, което му беше дал Светловидов. — Струва ми се, той може да говори по делфински…

— Много умно ти е кучето. — Дон се усмихна. — Разбираш, Серьога, и моят Бъчва е способно същество, но не разбира от формули като твоя Реси. Изобщо за него човешката реч звучи твърде бавно. Той свири много по-бързо и, както се казва, без излишни „думи“. Мъча се да се науча да свиря като него. — И Дон чукна с пръст по свирката, която висеше на врата му.

— Чел съм, че делфините свирят — спомни си Сергей.

— Точно това правех, свирих на Бъчвата, но ти ще излъжеш, ако кажеш, че си чул нещо. Това не е за нашите уши — ултразвук. Чува само Бъчвата. А може би и Реси… Но сега аз трябва да се разбера с него. Скоро ще се видим!

И Дон затича към морето, където го чакаше и безпокойно подскачаше върху вълните Бъчвата, който еднакво добре виждаше и във водата, и във въздуха. Дон доплува до него, легна по гръб и пое с една ръка приятелски подадения му плавник.

Той се върна много скоро, седна на камъка.

— А сега да видим Реси.

— Какво му каза? — попита нетърпеливо Сироежкин.

— Всичко е в ред. Разбрахме се.

— Толкова бързо? За какво?… Моля ти се, разкажи!

— Изсвирих му… — започна бавно Дон. — Ти, Сергей, не можеш да разбереш това: трябва да познаваш моя Бъчва, за да доловиш отсенките на неговата интонация. Свиренето на делфина мъчно се побира в човешки думи, и ти, ако ме беше чул, нищо чудно да си помислиш, че Бъчвата е наш момък, едва ли не твой съкласник, само че в делфинова кожа. Но не е така… Ще рискувам да преведа нашето свирене на обикновени думи, но ти помни, че съм неопитен преводач. Ето разговора ни:

„Бъчва, твоят брат е в опасност“ — изсвирих аз енергично, за да разбере той голямата важност на молбата ми.

Той веднага изсвири повикването към своя брат и моментално ме атакува със сигнали: „Аз не чувам нищо. Брат ми не отговаря. Кой е в опасност? Какво става с него?“

„Той няма да те чуе — отговорих аз сериозно, — той е много далеч, може би на хиляди мили. Но трябва бързо да му се помогне.“

„Аз винаги съм готов да полетя срещу опасността, щом е надвиснала беда и трябва да спася брата си. (Бялата бъчва е с горещо сърце, като всеки делфин, освен това е много смел). Кой е той — афалина, гринда или мой съплеменник белобъчва? — страстно отвърна Бъчвата. — Отговаряй! Само че свири по-бързо. Не губи време“.

„Кит — изсвирих аз, колкото мога по-бързо. — Синият кит, най-големият и силен кит. Хората го наричат Нектон. Навярно ти си чувал за него…“

„А-а, кит… Веднъж видях този грамаден Нектон. Той винаги плува сам…“

„Да, този кит, твой брат по кръв. На него трябва да му се помогне, Бъчво…“

„Ти пак губиш скъпоценни секунди. Човекът, както винаги, е много тромав и многословен. Аз зная какво е кит, зная и Нектон. Какво се е случило с Нектон?“

„Искат да го захарпунят. Плава подводницата «Тон», търси Нектон и когато го намери, ще забие в главата му харпун“.

„Харпун ли? Веднъж видях харпун — това е страшно. Но за тази планина-кит харпунът е все едно като за мене камъчето“.

„Ти си прав, Нектон дори няма да почувствува удара на харпуна. Но когато харпунът се забие в налепената с раковини кожа, Нектон ще престане да е Нектон. Той изведнъж ще загуби свободата си и послушно ще заплува към брега. Там ще го сложат в басейн и Нектон ще почне да се задъхва“.

„Аз отплувам. Аз ще предупредя Нектон“.

„Почакай, Бъчво. Ти, както винаги, си храбър и нетърпелив. Помисли малко как ще предупредиш Нектон: това е кит, той няма да почне да слуша един делфин, просто няма да те забележи“.

„Слушам те внимателно, Дон“.

„С теб ще отплува морското куче Реси. Ето го там, тича на брега заедно с моето куче“.

„Този покрит с козина, тромав и бавен дребосък? Ами че той веднага ще потъне на дъното и аз ще трябва да го спасявам“.

„Не се безпокой, Реси плува не по-зле от тебе. И знае езика на китовете“.

„Тогава веднага на път“.

„Не бързай, Бъчво. Току-що нарече Реси бавен дребосък и веднага след това си готов да плуваш с него накрай света. Запознай се, моля ти се с Реси, поиграй си, виж на какво е способен, посвикни малко с него. Труден път могат да изминат само другари — ти знаеш това“.

„Къде е той, този рошав Реси? Може би ще ми подхвърли с нос топка? Или ще иска да се надпреварваме? Или ще ми улови риба?“

— Това е приблизително целият ни разговор — завърши сериозно Дон. — Той, разбира се, не беше толкова многословен, разговорът продължи минута-две. Но аз нарочно го разказах с подробности, та ти, стопанинът на Реси, да знаеш с кого Реси ще търси Нектон. — И морският надзирател погледна изпитателно стопанина на Реси.

Осмокласникът се почеса по тила. Това се казва задача? А той чисто и просто само прочете на Реси формулите…

— Реси, при мен — тихо подвикна Сироежкин и кучето с един скок се намери до краката му.

Застанал на колене, прегърнал с длани главата на приятеля си, Сергей започна да му обяснява кой е Бялата бъчва. Той говори, говори, но в душата си не се надяваше на силата на бавните човешки думи. В края на краищата извади от джоба листчето и още веднъж прочете гласно важните формули на задачата.

— Това е всичко — пресипнало каза Сироежкин и се изправи на отеклите си крака. — Иди да се запознаеш с Бялата бъчва. Реси, напред!

Реси пред очите на изумения Сироежкин изведнъж започна да дебелее, сякаш го надуваха с въздух; главата и раменете му се сляха в едно кълбо; опашката му завибрира, разпери се като ветрило и се превърна в кормило или лост. Реси тромаво се заклати на кривите си лапи, приличен на мъничък кит, стигна до водата и ловко заплува, порейки с нос вълните и оставяйки подире, си пенеста следа — като малко черно торпедо се спусна да пресече пътя на делфина. Сироежкин въздъхна с облекчение. Дон се качи на камъка, присви очи и почна да измерва скоростта на плувеца.

Срещнаха се по средата на залива — Бялата бъчва и Реси — и известно време плуваха един до друг. После делфинът показа своите обичайни грациозни скокове и Реси, като камъче, което рикошира, заподскача над водата, наистина не така ловко и умело като съперника си. Делфинът заби глава във вълните, показа сребристия сърп на гърба си и заплува в открито море. Реси го последва. Плувците се скриха във вълните…

— Бива си го Реси! — викна Дон.

— Ама и Бъчвата! — подхвана Сергей.

Дресьорите тържествено си стиснаха ръце.

А Мъникът лаеше и тичаше по пясъка и кой знае защо не се решаваше да нагази в топлата вода, макар че преди малко беше излязъл от морското дъно.

Когато плувците се върнаха, всеки от тях държеше в уста по една голяма риба.

Бялата бъчва нагълта своята плячка, подкачи с муцуна другаря си, метна го във въздуха. И Реси, като хвърли своята плячка, която Бялата бъчва веднага изяде, малкият Реси, ловко се гмурна във водата и за голямо учудване на дресьорите преобърна дебелия тлъст Бъчва. Делфинът замахва с опашка, в същия момент подаде от водата усмихващата си муцуна и доволен изпръхтя. Тъмните му, прилични на копчета очи, сякаш казваха на Сироежкин: „Разбирам всичко и вземам обратно свиренето си за бавността на Реси. Но защо този акробат, този артист се отказва от вкусната риба, която улови?…“

Тържествуваше главният закон в живота на делфините, който бе забелязал още древният философ Плутарх: „Делфините са единствените същества, стигнали до великия философски принцип: приятелство не за възнаграждение“.

Серьожка и Дон бяха доволни, че техните възпитаници се сприятелиха. Но какво очакваше плувците — акули, морски бури, може би дори околосветско пътуване — можеше ли да се предвиди?…

Настъпи тъжната минута на раздялата.

— Щастливо плуване, Бяла бъчво! — каза Дон и свирна с беззвучната свирка.

— Довиждане, Реси! — извика Сергей.

Заедно с Дон той се покатери на големия камък и от него наблюдаваше как се отдалечаваха двамата плувци. Ето вече искрящата следа се развлече, изчезна в блясъка на морето. Морето беше огромно. То се сливаше с океана и нейде в този безбрежен простор плуваше Нектон. Него трябваше да открият — като самотен космонавт в звездната галактика.

Реси и Бялата бъчва пространствуваха в океана.

Те отминаха крайбрежните райони, където хората живееха в подводни градове и се трудеха в подводни заводи, добиваха злато и мед, манган и въглища, пресна вода и уран; електроцентралите, които работеха с ядрено гориво; подемните кранове, които пренасяха товарите с един замах на крановете; екскаваторите, които раздробяваха и смилаха с челюстите си кораловите рифове; подводните комбайни, които разчистваха джунглите на водораслите — всичко, което пълзеше, плаваше, работеше на дъното и помагаше на човека да завоюва Великия океан, Реси забелязваше още отдалеч. Вестоносците заобикаляха от страни подводниците, подводните дирижабли, танкерите, товарните шлепове — бързоходни, безопасни подводни съдове, за които не бяха страшни вълните, вятърът и бурите. Реси моментално различаваше змиевидния силует на танкера от стремителния катер „летяща риба“. Но сред многото кораби двамата спътници не срещнаха подводницата „Тон“ с характерната гърбица на плавника.

За острия поглед на Реси океанът беше голям прозрачен аквариум; линията на живота и смъртта на неговите обитатели минаваше нейде съвсем наблизо, понякога странно се преплиташе. Както в математическата игра-гонитба, на която Реси се състезаваше с машините някога, когато се учеше. В тази морска игра, както се убеди Реси от наблюденията си върху обитателите на океана, побеждаваха най-бързите, най-хитрите и зъбатите. Като сива безмълвна сянка се носеха в сумрачната дълбочина акулите, обречени от природата на вечно движение — нито една минута сън, за да не потънат без спасителния за всички риби плавателен мехур; плуваха красиво и величествено приличните на птици скатове^[4], махаха изящно плавници и зорко проследяваха жертвата си; реактивните калмари, опънати като стрела, се стрелкаха по своя път с опашката напред; летящите риби се засилваха на самата повърхност и с разперени крила, сякаш мънички самолети, летяха над вълните. Всичко беше в движение, в гонитба, в борба.

Морските жители не говорят много високо и без причина, за да не привличат враговете си. И все пак въпреки свистенето на вятъра и плясъка на вълните, шума на корабите и на подводните градове, тътена на бързите струи и далечните земетресения, ушите на Реси чуваха необикновените звукове. Ако той можеше да ги сравнява с привичните за хората понятия, би казал следното: целият океан е пълен с бучене, пляскане, викове, плач, скърцане, мъркаме, свистене, вой, грохот, щракане, квакане, мучене, барабанене. Реси не се интересуваше много коя риба какви звукове издава, но само белухата, според наблюденията му, можеше да свири, да стене, да грухти, да плаче като детенце, да звъни като звънче, да нищи, да свири на флейта и да имитира птиците, които тя никога в живота си не е виждала.

… Ето в гъстите водорасли плава парче от греда, но това не е греда, а легнала по гръб морска видра. На гърдите й е заспало малкото. Видрата бавно се спуска в дълбочината, като бди зорко над заспалото, а вълната приспива сина и. Когато се събуди, майката моментално ще доплува до него, ще оближе гъстата му козина — като награда за първия урок по плуване. А после — пътешествия в морските глъбини, безспирни игри и нов урок на свечеряване — как да си приготвят легло за нощуване. Видрата притиска до гърди малкото, внимателно се увива в листата на гигантско водорасло и вълната на океана ще ги люшка в зеленото одеяло до сутринта.

Но какво е за Реси някаква си случайна видра! Трябваше да преплува стотици мили с Бялата бъчва, да нагълта заедно с него немалко морска сол, за да разбере какво бързоплувно, любопитно, предано на приятеля си същество е този волен морски делфин. Нашите пътешественици се състезаваха в бързина, ловяха най-големите риби, зъбеха се на приближаващата ги мрачна акула и често си подсвиркваха един друг. Самотният делфин е мълчалив, щом са двама, е разговорлив, а в ятото бърбори безспирно. Бъчвата спазваше това правило и между другото си разменяше подсвирквания с приятеля си, понякога произнасяше монотонното, почти човешко „ха-ха“, а когато Реси твърде дълго плаваше на дълбоко, тракаше челюсти в търсене на изгубения и печално-призивно свиреше.

Бялата бъчва знаеше много и разни истории като всеки пътуващ делфин, но една от тях разказа на другаря си не веднъж и дваж.

„Слушал съм — свиреше Бъчвата, разбира се, не с думи и не на глас, а с особени, неуловими за човешкото ухо звуци, — слушал съм и вярвам, че това е самата истина, а не празно свирене… Слушал съм, че някога делфиновите и китовите стада излезли от морето на суша и заживели на твърда земя, както си живял досега ти, Реси, преди да се срещнеш с мене. Това били щастливи времена, защото на земята няма морски бури, в които загиват цели стада от делфини, — на земята има мека трева, много плодове, риба в реките и дъхав, ароматен въздух. Зверовете не ни нападали; делфините, ти знаеш това, имат твърде много зъби, а китовете сами по себе си са страшни. И ние вече сме били забравили съвсем за морето и сме мислили, че сме се родили и винаги сме живели на зелената земя.

Но веднъж на разсъмване, когато сме се плъзгали по мократа трева, дошла една зла маймуна с дебела тояга. Нито един от нас не помнел някой да е обидил тази маймуна, но във всеки случай и да я обидил някой, не бил кит, нито делфин. А маймуната се нахвърлила срещу нас, почнала да бие на ляво и на дясно по гладката кожа, а ние вече не сме можели да се движим така пъргаво; както злата маймуна, защото слънцето изсушило росата. Делфините и китовете Реси, не бива да се бият, както и децата: те имат нежна кожа, те се обиждат много лесно и запомнят несправедливостта за цял живот.

Ние сме се върнали в морето…

Завинаги сме се върнали във водната стихия. Но вече не сме били предишните. След живота на сушата у нас се събудил страхът: страх да не потънеш, когато вълната те зашемети, страх да не се удавиш в бездната. Ние пак сме си свободни, но не можем да забравим, че някога сме живели на твърда земя… Затова навярно всеки делфин, всеки кит, ако дори го застрашава опасност, бърза да спаси потъващия си събрат, щом чуе вик за помощ…“

„Изсвири ми този главен сигнал“ — помоли Реси, като изслуша старата приказка.

Бъчвата издаде два продължителни, почти сливащи се сигнала.

И Реси ги запомни завинаги…

От зелените вълни насреща им изведнъж изскочиха от водата, като свиреха, бързи афалини, подскочиха към Бъчвата и почнаха да го подхвърлят с муцуните си във въздуха, сякаш той вече потъваше. Бъчвата се превъртя във водата и почна да им обяснява причината за своя вик, а после попита усърдните афалини — защото всички делфини в света се обясняват на един „език“ — дали не са срещнали кита, който хората наричат Нектон. Афалините, като разбраха, че Бялата бъчва се е пошегувал с тях, наведнъж сломотиха нещо с възмутено свиркане — като нашето „как не те е срам“, — веднага отплуваха и отговориха отдалеч: „Не, не сме го срещали“.

Нашите разузнавачи се забавляваха и разговаряха по пътя, но нито за минута не забравяха за синия кит. Разбира се, те не чуваха зловещата фраза на фон Круг до капитана на подводницата „Тон“, която търсеше да залови Нектон: „Гледайте да го улучите в болковия нерв, а после този неуловим кит доброволно, самичък ще доплува в «Света на животните»“; те не знаеха как професор Громов вика по телефона: „Ало, моля бързо да ми предадете сведения за чувствителността на медузата към бурите!“ — нашите приятели нямаха засега никакви сведения за Нектон, но помнеха, че трябва да намерят синия кит. И Бялата бъчва питаше всички срещнати делфини, а Реси посвоему решаваше сложната задача. От наблюденията върху делфините и от сигнала, който му беше изсвирил Бъчвата, Реси направи следния важен извод: като всеки кит, Нектон може да бъде изкаран: от тайнствените дълбочини с вик за крайно голяма опасност, на който вик той ще откликне веднага…

Оставаше да разгадае картата на живота на самотния Нектон. А тя несъмнено беше много заплетена. Защото ако дори погледнеха назад пътя си в морето, той ще изглежда като странно извита нишка — поради теченията, вятъра, бурите, насрещните кораби, които те заобикаляха. Нектон, който познаваше просторите на световния „подводен космос“ по-добре от Бялата бъчва, лавираше в океаните по-хитро и по-предпазливо — по своите китови орбити.

Веднъж Реси и Бялата бъчва попаднаха на стадо черни гринди, които се отбраняваха от акулите. Застанали в полукръг, заслонили с телата си беззащитните си рожби, тези делфини с удари на кръглите си, сякаш надути глави отблъскваха нападателите, тракаха страшно с челюсти, късаха със зъби дяволската кожа на някой заплеснал се хищник.

Акулите не отстъпваха.

С един пресипнал лай, който отекна страшно в ушите на Реси, другарят му се нахвърли срещу акулите; в устата му зъбите не бяха по-малко от тези на пет гринди. Само за миг Реси изпревари Бялата бъчва, срещу който връхлитаха святкащи очи и стотици остри като кама зъби, пъхна електрическия заряд в чувствителния нос на нападащата акула.

Едва ли разбраха нещо в тази кратка схватка храбрите делфини гринди и отчаяният Бъчва. Но всички те пронизително засвириха и така поздравиха победата на Реси. След електрическите удари няколко гърчещи се тела бавно потънаха в дълбочината и ято акули се нахвърли върху своите зашеметени събратя. Кръвожадността е главният закон на морските пирати…

Гриндите, като кимаха с черните си глави, съобщиха с писъци на пътешествениците, че преди няколко дни видели синия кит. Може би в дълбоките пластове още е останала следа от миризмата, ако не са я размили теченията…

Нашите разузнавачи се сбогуваха с дебелите гринди, които приличаха на надутия Реси, и се спуснаха на дъното. Те плуваха в тъмното, без да обръщат внимание на ятата плашливи риби. Бъчвата, когато му се свършеше въздухът, изскачаше на повърхността, а Реси оставаше в дълбочината и кръстосваше там, като поддържаше връзка с другаря си чрез подсвиркване.

Реси попадна на слаба следа на кит, когато Бялата бъчва, който се върна отгоре, му съобщи, че наближава буря.

Те хукнаха по следата като две хрътки и ту губеха едва доловимия дори за носа на Реси китов мирис, ту ненадейно пак го намираха.

Но колкото и да беше увлечен по гонитбата, Бялата бъчва не можеше безкрайно дълго да плува като Реси в дълбокото: дробовете му искаха свеж въздух. И когато Бялата бъчва пак изплува на повърхността, Реси чу вик за помощ. Главният сигнал на делфина, при който бързат да се притекат на помощ неговите събратя, жалната молба за помощ, накара Реси да забрави за следата на Нектон и със скорост, на която само той беше способен, полетя към потъващия си приятел.

По сигнала той определи точно мястото на срещата, в движение подхвана с якия си нос неподвижния Бъчва и една гигантска вълна, точно като оная, която току-що беше ударила делфина в подводната скала, повлече плувците…

След проливните мусонни дъждове е приятно да се пътува из индийските джунгли. Слънцето гали меко, вече не е горещо. Под краката ти — гъста яркозелена трева. Листата на дърветата са златистооранжеви. А на хоризонта блестят с белите си калпаци вечните снегове по далечните планини.

Главният инспектор на резервата Радж Манас излезе с гостите — професор Громов и момчето — на разсъмване. Индиецът, който в душата си презираше всъдеходите и хеликоптерите, с лек поклон предложи да пътуват с неговия любим слон Замба. Инспекторът мислеше, че за да могат да видят и чуят джунглите, най-добре е да вървят пеш или качени на слон. Професорът с усмивка стъпи върху задния крак на Замба, който той предварително беше свил, и, като се хвана за въженцето, се покатери върху широкия гръб на слона, по-точно на дървения самар, прикрепен с ремъци. После Громов подаде ръка на Електроник и Електроник седна до учителя си. Инспекторът Радж Манас, строг и изискан с бялата си чалма, възглави експедицията. Пред него, обгърнал врата на слона с крака, седеше старият керванджия с пръчка в ръка — махаут.

Замба вървеше спокойно, жулеше и стриваше в уста крехките клонки и коремът му къркореше, сякаш там работеше стар мотор. Върхът на единия бивник на Замба беше отчупен. В схватката с дивия свиреп махна, див слон без бивни, но с много силен хобот, Замба поразвали малко красотата на дългите си костени стрели, но затова пък спаси стопанина си.

Професор Громов се оглеждаше встрани и не можеше да си представи добре как на слон ще догонят сънните ловци, но щом инспекторът беше казал: „Ще ги заловим“, трябваше да му вярва.

— Носорог. — Радж Манас се обърна към госта и протегна ръка.

Навярно отпреде им имаше яма с рядка кал, в която блаженствуваше носорог; сивата броня на гърба му, щръкналите уши и войнствено извития рог — ето всичко, което можаха да видят пътниците. Като чу тропота на Замба, носорогът излезе от ямата, а подире му изскочи и малкото. През калта се виждаше, че малкото има розова кожа.

Наежила глава, насочила страшния си рог, майката се спусна срещу слона. Тя се приближи със сумтене и хриптене; след безразсъдно храбрата майка палаво скачаше и малкото. Замба не се отби от пътя, само забави крачка и вдигна хобот. Инспекторът не помръдна.

Като дотича до спокойния Замба, майката вдигна глава. Злобните й очи се устремиха към хората.

— Ще го ухапе ли или няма да го ухапе? — измърмори инспекторът. Той знаеше, че индийският носорог рядко боде. Най-често хапе противника си.

Изведнъж отзад се чу някакъв рев. Инспекторът се обърна. Викаше момчето с невъзмутимо спокойно лице.

Носорогът рязко се завъртя и, като отстъпи пътечката на Замба, хукна с малкото си презглава, виждаше се късата му дебела опашка, забавно довършваща бронята на доспехите му.

— Вашият Е-лек-тро-ник — каза инспекторът на професора, като изговаряше с мъка трудното име, — знае ли езика на носорозите?

— Знае малко — отговори Гел Иванович. — Учи го в училище. — Громов се усмихна, като си спомня как някога беше учил Електроник на разни премъдрости.

— Той може да стане добър махаут — сдържано го похвали Радж Манас. — Замба само веднъж е бягал от носорог и днес моят гост му помогна.

Те продължиха пътя си. Електроник рече хрипкаво:

— Тигър.

— Къде е тигърът? — шепнешком попита Громов.

— Не го виждам — изскърца Електроник. — Но чувам вик на паун: мей-оу!…

— Той е прав: наблизо има тигър — потвърди инспекторът. — Виждате ли?

С върха на хобота си Замба чукаше по отъпканата пътека, като издаваше глух металически звън. Той, както и паунът, беше подушил тигъра.

В тревата се мярна червено-черен гръб, после се подаде кръгла глава с пухкави бакенбарди. Бледосините очи погледнаха равнодушно пътниците. Замба направи крачка напред и застрашително замахна с бивни. Той не се страхуваше от голямата котка, само сви в обръч уязвимия за острите зъби хобот. Няколко минути слонът и тигърът се изучаваха един друг. Но щом Громов се помръдна, котката блесна като шарена мълния и се скри зад скалата.

— Царски е — каза Громов, като гледаше с любопитство след триметровата котка. — Излезе безуспешен ловът му.

— Изплашихме го — потвърди Манас. — Ние пак ще се срещнем с този багх, професоре. — Индиецът наричаше багх всички тигри в своята гора. Той знаеше отлично всеки „по лице“, характера и навиците им, само не им даваше имена.

Тигърът беше дебнал малкото на носорога, което Замба изгони от топлата яма. Може би в открития поглед на тигъра имаше ням укор към слона: защо ме лиши от любимото лакомство?… Но тигърът, разбира се, не знаеше, че наблизо става още един лов, че самия него го дебнат невидими противници — сънните стрелци!…

Слонът с бърза крачка заобиколи скалата и инспекторът направи знак на махаута, спря Замба, скочи на земята. Под едно клонесто дърво стоеше клетка от най-здрав бамбук. Вдигнатите от двата края решетки сякаш очакваха някакъв пленник.

— Вие по-добре да останете тук, професоре — каза Радж Манас, като сваляше от рамо пушката си.

Громов заповяда на Електроник да чака, слезе от слона и с решителна крачка тръгна след инспектора. Те изчезнаха в гъстия шубрак.

Замба отиде при дървото и започна да гризе сочните клонки. Карачът седна под сянката. Електроник обикаляше пред клетката.

Един изстрел разкъса тишината. Електроник застина на място. И в този миг право срещу него от храстите изскочи тигър, — същият оня тигър с бледосините очи, който беше дебнал малкото на носорога. С грациозни скокове притича той с меките си лапи на две крачки от Електроник. Малко червено петно изби на ивестата му гръд.

Електроник извика проточено жално: „Вау!… Хуаб… вау!“ Може би никога досега в своя странно-електронен живот той не беше бягал така бързо — по-бързо от който и да било знаменит спринтьор, защото тигърът, като чу познатия сигнал за уплаха на своя език, моментално се обърна и скочи подире му. Махаутът, побледнял от ужас, долепи гръб до грапавото дърво. Слонът затръби гръмогласно, насочи бивните си и се дръпна: пред тигъра бягаше момчето.

Навярно тигърът щеше да настигне бързокраката си жертва в самата клетка, където връхлетя след момчето. Но Електроник успя да се измъкне през отвора и спусна решетката пред носа на тигъра. Слонът, за да спаси момчето, с един удар на бивните си затвори и втората решетка.

Разнесе се оглушителен рев. Тигърът в безсилната си ярост гризеше хлъзгавия бамбук и в неговия вик, страшен за хората, само острият слух на Електроник можа да долови жални ноти и отривисто-суха кашлица. Момчето беше съвсем спокойно, сякаш при спасяването си случайно беше уловило не тигър, а котенце, и бледният водач, който цял се тресеше от страх, го гледаше с изумени очи.

Над храстите се мярна бяла чалма, а зад нея мека шапка. Тичаха Радж Манас и Громов. Малко след тях помощниците на инспектора, които дежуреха в гъсталака, изведоха един як момък с военни обувки — сънен стрелец, който беше стрелял в тигъра.

— Какво се е случило? — попита инспекторът. Той беше много учуден, като видя своя багх в клетка.

Гел Иванович гледаше Електроник, мачкаше в ръце шапката си и не знаеше къде да я дене. После разсеяно я нахлузи на ученика си и попита.

— Ти не пострада ли?… Ти тъй ли го лови — с шапката? Свали я, че е много горещо…

Професорът подаде шапката на слона и той я постави на гърба си.

Пестеливият на думи до този момент махаут сякаш се отпуши. Като жестикулираше, подскачаше и протягаше към момчето сухите си ръце, махаутът дълго говори за това, което се беше случило само преди няколко секунди.

— Мисля, че на вас е нужен именно този тигър — със скърцащ глас каза Електроник. — Аз го примамих в клетката, след като изгърмя изстрелът.

— Ще го пуснем. Само че преди това ще извадим от него куршума. — Радж Манас погледна внимателно сънния стрелец, който не разбираше нищо от цялата тази история: тигърът, току-що ранен от радиокуршум, се намери в клетка.

— Млади момко, отдръпнете се, сгазихте с обувките си прекрасно цвете — каза професорът на сънния стрелец.

Оня направи крачка назад, вдигна рамене: чуден човек, за цветето му дожаляло.

Инспекторът се обърна към помощниците си:

— Откарайте багха и този храбър ловец в станцията. Извадете куршума. Пуснете багха в джунглите, а стрелецът задържете. Трябва да разберем защо искаше да улови тигъра… И освен това да намерим другите му съучастници.

Няколко дни гостува Сироежкин в морското селце, но не в онова, което е на самия стръмен бряг, а в подводно, където живееше новият му познат Дон.

В синия простор висят на котви къщи-камбани. В такава къща всичко си е както в обикновена, само дето е малко по-прохладно. Вярно, вратата не е на стената, а на пода и през тази дупка трябва да се гмурнеш с маска, плавници и прозрачен чувал на гърба. Чувалът се пълни с вода, разперва се като крила, и вече се понасяш безтегловен на големите крила, като дишаш кислород от тези изкуствени хриле, и виждаш равни пътечки от молюски, които пречистват водата, и гъсти джунгли от водорасли, които препречват пътя на пълзящия пясък. А вдигнеш ли глава — ще видиш извития от лещата на водата кръг на далечното слънце, и ще си спомниш за останалия свят, и веднага ще го забравиш, защото морето си е море. И в дълбочината му има не само селца, но и подводни градове — с улици, стадиони, зоопаркове. Това е един особен свят: в него можеш да плуваш, да се гмуркаш, да се премяташ, да имитираш делфин, кашалот, акула, моруна — с една дума, да живееш под водата, като подражаваш на водните морски обитатели, съвсем като Реси.

Дон, който придружаваше Сироежкин, плуваше без пояс. Преди да се гмурне през вратата, Дон глътваше някакъв магически хап, който помагаше на мускулите му да запазят за дълго време кислорода и поглъщаше въглеродния двуокис. Като поемаше въздух с пълни гърди, Дон изскачаше като лястовица през люка на вратата, а в дълбочината изпускаше нагоре няколко мехура и набираше в дробовете си вода. Сега той беше готов да плува накъдето си ще и мърдаше с плавниците си като кит или делфин, а подир морския надзирател, пъдейки с лапа любопитните риби и местейки по кучешки крака, плуваше Мъникът.

— Какво желаеш? — попита Дон и Сергей чу гласа му през микрофона, поставен в ухото. — Да търсим подводни съкровища? Да гоним рибите? Да уловим акула?

Сироежкин примря от вълнение, той рече глухо през маската си:

— Акула…

— Напред! — изкомандува Дон. — Тук наблизо бях поставил капан и отдавна не съм го проверявал.

Дон тръгна към подводната скала, където беше сложил капана. Още отдалеч видя: беше се хванало нещо! Ловецът заработи с плавниците пряко сили.

Сироежкин се приближи предпазливо. Под металната мрежа той зърна една гладка и сива глава и блеснало с отмъстително пламъче око. Капанът представляваше клуп с телен сак, в който имаше стръв. Пъхнала главата си в сака, хищната риба бе затегнала примката. Акулата почти се беше помирила с пленничеството си, но като забеляза плувците, задвижи яростно опашка.

Дон се приближи до акулата.

— Гледай, Серьога! — викна той и издебвайки момента, се метна върху пленницата, хвана я за гръбния плавник.

Като див кон, възседнатата акула се завъртя на място, а после се понесе по кръг, възпирана от здравия оглавник. От страх Сергей се отдръпна, видял насочената към него мутра в телената мрежа. А ездачът, обгърнал с крака грапавите хълбоци, вкопчен за плавника, се смееше и правеше главозамайващи лупинги. Акулата се въртеше във водата, удряше с опашка, хвърляше се нагоре и надолу — ездачът не падаше. Най-после той се наведе, протегна ръка, щракна беззвучно ключа и скочи от грамадната риба. Акулата се скри. По-нататъшният й живот изглеждаше неправдоподобен.

— „Най-добрата акула е мъртвата акула“ — така казват моряците. А моята плячка с намордника сега не е страшна за никого — каза смелчакът. — Да продължим пътя си, Серьога.

Спряха се до огромна, колкото момче, странно извита раковина, която Дон беше намерил през време на експедициите. Отличен дом, сигурна палатка за един самотен пътешественик! Дон извади от раковината дълъг триъгълен зъб.

— Това е моето главно откритие — каза с гордост той. — Зъб на предисторическа акула! Кархародон й е името. От година вече се каня да тръгна на лов за кархародон…

— За доисторически? — изхриптя под маската си Сироежкин. Той взе да свиква с разните морски чудеса, но сега нищо не разбираше.

— Гледай внимателно: зъбът не се е вкаменил. Изрових го от тинята, по-точно, изрови го екскаваторът, пък аз го взех. Я е доисторически, я не! В океана има дълбочини, където никой не е надниквал. Кой се крие в тях? Ами ако е кархародон?

— Той навярно е грамаден — измърмори Серьожка.

— По моите пресмятания, с такива зъби големината на кархародона е към двадесет и пет метра, не по-малко. Устата му ей такава — пещера за шест души. Ами опашката! Представяш ли си с каква сила ще изпляска тази акула, ако я възседнеш?!

При тия думи Сергей се засмя високо и изведнъж си спомни за Реси. Ами ако Реси срещне кархародон? Дори да не е чак толкова грамаден, пак е страшно…

Ако Реси плуваше по вечерния океан, би чул „гласа на морето“ — особените звуци, които вятърът изтръгва от вълните — и би узнал за наближаващия щорм: откъде иде, с каква сила и кога ще ги настигне. Но Реси вече няколко часа плуваше в дълбочината подир синия кит и когато вълната зашемети другаря му и той изскочи горе, за да спасява Бялата бъчва, плувците се оказаха в самия център на свирепия щорм, който моряците наричат просто и страшно: „окото на бурята“. Вълните, които се мятаха на височина на седеметажна сграда, образуваха гигантски кратер. „Окото на бурята“ в криволиците на мълниите сякаш гледаше с любопитство отгоре в този кратер: какво ли става там, на самото дъно?

Водовъртежът на кратера грабна плувците. Реси прегърна с лапите си безпомощния, слабо попискващ делфин и напрягаше всичките си електронни сили, та бързото течение да не отнесе Бъчвата. Той включи в себе си механизма за аварийно управление — стотици резервни електронни схеми почнаха да определят „горе и долу“, скоростта на въртенето, дълбочината и границите на щорма, за да може в нужния момент да се възползува от реактивния двигател. Бялата бъчва изведнъж мръдна с опашка и пое през ноздрите си въздух, но Реси не пусна другаря си: водовъртежът силно ги повлече надолу. С нарастваща скорост се приближаваше дъното на океана.

В тези критични секунди Реси включи двигателя на пълна мощност и той изтласка плувците от водовъртежа.

После Реси пусна Бялата бъчва и през мастилената мъгла почна да извежда другаря си от зоната на бурята. Всички, които можеха да се скрият, като подушиха щорма — медузи, риби, водни змии, скатове — се спуснаха в спасителните дълбочини и се стаиха там. Само като мъгляви дискове бавно проплуваха някакви светещи безмълвни същества, наблюдавайки пришълците отгоре. Следата на Нектон бе изгубена, размита от бурните подводни течения. Беше безсмислено да се мъчат да търсят в тези води слабия мирис на кита.

Те плуваха цяла нощ, а на сутринта видяха съвсем спокойното, пустинно до хоризонта платно на океана…

Реси отдавна вече бе стигнал до извода, че „картата на живота“ на Нектон, неговият път в моретата и океаните беше много сложен: и той, усетил близкия щорм, се бе оттеглил встрани. Като всеки кит, Нектон навярно се страхуваше от бреговете, от тесните проливи и подводните градове. Но за разлика от своите събратя синият кит не се връщаше зиме и лете в места, с които е свикнал. Нектон нямаше любими морета; той, презиращият правилата на китовете свободен кит, живееше във всички океани; Земята, която опасваше с орбитите на своите пътешествия, му се струваше навярно гигантска вана със солена вода и с враждебни острови. И все пак неуловимият плувец можеше да бъде настигнат, ако се намери слаба следа от миризмата му.

Веднъж на разсъмване Бялата бъчва и Реси чуха вика за помощ на потъващ кит и се спуснаха да помогнат. Това, което видяха, ги накара да се спрат и да направят предпазлив кръг: в леката пелена на мъглата очите на Реси и ноздрите на делфина напипаха стоманения корпус на изплувала подводница. Характерно източеният гърбав корпус с острия като нож плавник и спуснатата опашка на кърмата издаваше типа на подводницата „Тон“. Противникът, който искаше да улови синия кит, по едно странно съвпадение или по вродената хитрост на хората, измислили рибята подводница и сложните електронни машини, бе използувал същия похват, както предвиждаше и Реси: викаше със сирена Нектон от неговите дълбочини.

Това, което стана през следващите няколко минути, бе обсъждано после от учените и породи сред моряците нови легенди за голямата съобразителност и смелост на синия кит.

От мъглата се чу шум на бързо плаващо тяло и късо силно сумтене: „У-уф, ш-ши… у-ф, ш-ши…“ Реси и Бялата бъчва видяха един син с бяло петно гръб. Легендарният Нектон като огромна ракета се бе понесъл към подводницата „Тон“, която изпращаше сигнали за бедствие на езика на китовете.

Ето силно разтворената уста с острия свод на горната челюст и правата линия на долната — сякаш Нектон се усмихваше на нещо. Малките очи на кита не различаваха потъващия, но острият слух водеше Нектон по най-късия път към вика за помощ. И изведнъж синият кит рязко се обърна, като чу един още по-отчаян вик — зов за помощ.

Добродушният, безразсъдно храбър Нектон не знаеше, че викът на невидимия в мъглата Реси спаси живота му. В момента, когато Нектон се обръщаше, подводницата „Тон“ изплю заедно с пламъка един блестящ предмет. Харпунът улучи кита в главата, но капитанът, който гледаше на екрана, почна да проклина: поради внезапния завой на Нектон стрелецът не можа да улучи точно — харпунът не попадна в болковия нерв.

Синият кит почти не обърна внимание на лекия удар по главата. Но скоро след това му стана ясно, че желязната голяма риба, която го подмамваше със сигналите си за бедствие, изобщо не потъваше, а обратното, нападаше и китът, ядосан, реши да атакува лъжливото многооко същество с плавници на глупав тон. Сигналът за крайна опасност накара кита да подскочи над водата и после отвесно, почти вертикално да потъне надолу. Едни от малцината в океана, Реси и Бялата бъчва наблюдаваха как блесна широката порцеланово-синкава гръд на Нектон, прорязана от дълбоки черни бразди. Мярна се над водата опашка. Втори изстрел „Тон“ не свари да даде.

Като се гмурна надълбоко, синият кит измени посоката и с гладкия улей на главата си подкачи отдолу коварната подводница. Тя, която се беше спуснала под водата, за да преследва кита, бе отхвърлена от мощния удар и бързо почна да излиза на повърхността.

Реси и Бялата бъчва дълго още придружаваха в дълбочините Нектон. Подводният фоксер плуваше редом със синия кит и обясняваше на Нектон какво се беше случило. Като изслуша мъничкия Реси, Нектон разтвори грамадната си уста, по която се виждаха всички кичури на мустаците му, и изрева. Този рев бе толкова ужасен, че на всички страни плъпнаха ята от риби. Но ония, които се криеха на дъното, в топлите и прохладни течения, в игривите океански вълни, се вслушваха в рева на най-голямото животно на земята. И ако преведем бързите китови звуци на човешка реч, ще се получат приблизително следните фрази, отправени от самотния кит към неговите съплеменници:

„Опасност! Когато срещнете многоокия тон, знайте, че този бавен на вид тон, още щом ви забележи, ще изплюе остър харпун. Същият, който къса тялото на нашите братя и сестри и ги прави мъртви, дори и ако не се удавят от нагълтаната вода. И никой вече няма да се притече на помощ на нещастните. Напразно малкото китче ще пъха муцунката си в корема на майка си: то, глупавото, не разбира, че тя вече няма да го накърми. Спасявайте малките китчета, спасявайте и себе си от лодката-тон…“

Синият кит плуваше от море в море, от време на време ревеше, като плашеше акулите и изпращаше известия на китовете. Той знаеше, че както и преди, като чуе вик за помощ, пак ще бърза, презрял опасността, да се притече на помощ на брата си по кръв и няма да сбърка зова със сигнала на подводницата…

Професор Громов и Радж Манас направиха последна разходка из резервата. След залавянето на сънния стрелец, който рани тигъра, бяха хванати и съучастниците му. Професорът разполагаше с доказателства: сега не само Съветът за опазване на животните, но и целият научен свят ще се убедят, че фон Круг и фирмата „Пеликан“ бяха посегнали върху най-ценното за човечеството — Природата.

На другата сутрин Громов си замина със самолет. Но сега той водеше спокоен разговор с инспектора, седнал на гърба на слона Замба, наблюдаваше животните и птиците, любуваше се на багрите на индийската есен. Инспекторът разказа как веднъж Замба срещнал свиреп носорог и той, Радж, паднал от слона, свлякъл се в тревата и лежал неподвижно, защото носорог не напада неподвижната жертва; звярът сумтял тежко над него, но човекът не помръднал, докато умният слон не изгонил носорога.

— Чувах, професоре, че вашият нов модел знае навиците и законите на много животни не по-зле от някои зоолози — каза Радж Манас.

— Честно казано — рече Громов, — Реси ме учудва. В него, разбира се, няма нищо свръхестествено — всяка машина само потвърждава или отрича някаква идея. Но Реси попадна в необикновени условия. Когато преследваше сънните стрелци, той натрупа богат опит. И, кажи-речи, твърде бързо проверих мислите, с които съм живял дълги години. Необходимо е още веднъж да се поставят на оценка резултатите му. Извънредно отговорна е теорията, която искам да предложа на вниманието на учените.

Радж Манас не разпитва повече професора. Това, което чу, беше достатъчно: скоро ще се появи трудът, който се очаква от научния свят.

— Гледайте! — Инспекторът посочи към поляната. Там, сплели рога, се бореха два елена. — Съвсем като момчета — с удоволствие рече Радж Манас. — Това са зомбари, моите любимци.

— Вашите зомбари още веднъж доказват, че за да си премерят силите, не е задължително да се бият. — Гел Иванович меко се усмихна. — Спомням си, когато бях ученик. Понякога още в спора чувствуваш, че противникът е по-силен от тебе, но приятелите те подкокоросват, подбутват те в гърба и ти почваш да се биеш… А защо? Разкървавеният нос не краси никого. И как бяхме поразени, когато учителят ни обясни основните правила на борбата на стадните животни: достатъчно е смелият да вземе застрашителна поза и слабият да избяга…

Зомбарите, като потъпкаха на място, откачиха клонестите си рога и, сякаш нищо не бе се случило, почнаха да пасат. Те не бяха се борили сериозно, но затова пък разбраха кой е по-голям по ранг.

— Наблюдавал съм много схватки в джунглите и разбрах, че всички дуели при животните са само състезание по сила и ловкост — потвърди инспекторът.

В гората се чуваха отривист лай и особено виене — за даване на кураж, което по-добре от всички думи говореше: червени вълци преследват в гъсталака елен.

Тези вълци, диви кучета в Индия, гонеха жертвата по кръг. Когато едни преследвачи се изморят, изскачаха нови и участта на елена беше решена. Но хората не се месеха в лова. Природата сама бракуваше болните и слабите, правото на силния бе неоспоримо. Радж Манас обясни на госта, че елените, които се спасяват от дивите кучета, бягат обикновено на тучни пасбища и там се чувствуват на воля. Той, инспекторът, много пъти пресмятал съотношението на червените вълци и елените, леопардите и козите в своя резерват. Те били необходими едни на други, макар едните от тях да са хищници, а другите — жертви. Но хищникът никога не убива напразно жертвата си; може да се наблюдава как стадо елени си пасат кротко пред погледа на вълците и не е обезпокоявано до момента, когато вълците започнат своя лов. А когато вълците изчезнат за някое време от тези гори, появяват се болни елени, разпространяват се епидемии. Природата прецизно пази равновесие във всичко живо.

— Да беше чул лекцията ви един мой учен противник!… — усмихна се тъжно Гел Иванович. — Впрочем, много му е дотрябвала лекция. Той съвсем съзнателно руши природата.

— Природата е зелен дом, в който сме се родили и израсли. Само безумци могат да унищожават дома си.

— Във всяко училище — продължи Громов — има ученици, които обичат да сядат на задните чинове, слабаците, които от душа се радват, когато се отмени някой урок. Изчезнали пеперудите, ура! Отпаднали от програмата стиховете — прекрасно!… Клетите, те не разбират, че са изгубили няколко минути на удивление от света и никога вече няма да ги върнат. Невежеството е опасно и противоречи на многообразието на природата.

Спътниците срещнаха позлатен от слънчевите лъчи носорог, който бързаше за някъде и не се опитваше да нападне Замба, снежнобели чапли, дремещи на един крак в плитко езерце, три диви слона — неразделни борци, които обърнаха към Замба сивите си гърбове, защото очевидно го помислиха за пленник. Инспекторът Радж Манас знаеше почти всички диви животни в своите гори и разказваше на Громов за всеки — за предпазливия чакал, за излезлия от храстите паун или за спящия в есенния листак коремест питон. Огромният питон, както се оказа, беше самоотвержен родител: въпреки че е толкова силен, и може да удуши в обръча си бик, когато дойде време, усърдно мъти яйцата, не яде нищо и нито за минута не напуска бъдещото си потомство.

— Често ме учудва не само грижата за запазването на рода, но и героизмът, който много животни проявяват, защищавайки рожбите си — каза Громов. — Когато птица се перпели на едно крило и отвлича врага от гнездото, в нея се борят два инстинкта: да опази малките си и да запази живота си. И ако опасността за децата й е много голяма, тя се връща, влиза в борба, жертвува себе си.

Шапките на пеликановите гнезда бяха нанизани по клоните на акацията; малките пеликанчета кретаха тромаво от гнездо в гнездо; възрастните с прибрани крака, с отметнати назад шии и насочени напред дълги човки правеха във въздуха фигури на висш пилотаж; понякога грижовната майка донасяше от езерото пълна гуша с риби и малкото завираше глава в широко отворения клюн.

„Наш дълг е да защищаваме снежнобелите чапли, дивите котки, вироглавите носорози, гордите пауни — мислеше си Гел Иванович. Да ги защищаваме не от вечните им врагове, с които те живеят в непосредствено съседство, а от ония, които наистина са опасни за тях“.

А на поляната играеха палаво малки еленчета. Това беше една особена поляна с дъхава трева, цялата в слънчеви петна, със зелено-златисто-синьо небе; щом еленчето се отделеше от стадото и излезеше на нея, почваше да се валя по тревата, да се премята, да рита, да тича галоп, да боде храстите, да лови собствената си опашка. Сякаш във всяко еленче заработваше невидим механизъм, който го караше да играе, да се наслаждава, да се радва, да живее…

Като наблюдаваше палавите елени, Громов се развесели.

„Ех, деца, ех, телета, колко много си приличате! — смееше се той — Оня, който не е тичал, не може да разбере какво удоволствие е това, каква радост са дори безсмислените на пръв поглед подскоци“.

Еленчетата се мъчеха да надскочат храстите. Без сами да знаят, те се учеха да откриват дебнещия ги враг. А после, когато скачането им омръзна, палавците започнаха да ритат смешно във въздуха и погнаха по поляната някакво пънче.

— Удар! Още един! Ой-ой, как се отплесна!… — коментираше професорът.

— Хубаво е да си малък — усмихна се Радж Манас. — И нашият укротител ли играе сега? — Инспекторът си спомни за Електроник, който така ловко вкара тигъра в клетката.

— Той учи древния език на Индия — санскритски — отговори Громов. — Натрупал е куп книги. Затворих Електроник в стаята на хотела, за да не му пречат.

— Класическият санскрит таи много мъдрости — потвърди инспекторът. — Ученикът ви е много способен.

— За щастие той няма моите недостатъци. — Професорът смутено се потупа по джобовете. — Аз както винаги съм завеян. Забравил съм си очилата за далечно гледане! Без да искаш, ще завиждаш на Реси и на неговите очи.

Радж Манас му подаде бинокъла.

Силните лещи приближиха планините. Блестяха в синия простор на небето далечните върхове. Над един от тях искряха някакви точки. „Нима гъските са се вдигнали толкова високо? — помисли си учудено професорът. — Впрочем, есен е вече. И гъските летят по същите пътища, по които са летели и техните предци…“

Замба влезе в сянката на едно клонесто дърво и професорът свали бинокъла. Той не можа да види, че над планините лети Реси.

Доктор фон Круг преглеждаше купчината радиограми. Експедициите на сънните стрелци излязоха неуспешни. Подводницата „Тон“, която искаше да улови Нектон, е задържана. Международният съюз за опазване на животните излезе с декларация, че ловуването със специални куршуми представлява опасност за животинския свят на планетата. В Гренландия, в Австралия, дори в антарктическата пустош на пингвините инспектори, доброволци, учени следяха Круговите стрелци.

Фон Круг разбираше добре, че е разорен. Компанията „Пеликан“ ще мине загубите за негова сметка — така е прието в света на „свободната инициатива“ и той, независимият изобретател фон Круг, след като загуби парите, земята, лабораториите си, ще стане обикновен служител на фирмата.

Фон Круг огледа кабинета си. Дъбово бюро, апарати — всичко е делово, познато. Докторът не обичаше големите градове, огромните зали, многото хора. Цял живот беше мечтал за нещо много просто и в същото време важно за човечеството. Оттук, от кабинета си, той би могъл да управлява всичко живо на света с едно обикновено натискане на бутона…

Доктор Круг си спомни своята горила от „Света на животните“, която му обърна гръб. Сега той признава, че това бе най-обикновена машина. Но с миналото е свършено. Фон Круг няма намерение да слага оръжие. Той гледа хладнокръвно в очите надвисналата опасност.

Докторът повика по телефона Мик Ури.

— Напоследък имахме много несполуки — каза студено професорът на помощника си. — Оставам с впечатление, че някой използува нашата информация. Разбираш ли, Ури?

Ури знаеше за провалите, но не можеше да се досети какво следва от това.

— Ето виж какво намерих. — Фон Круг извади от бюрото и подаде на помощника си един транзистор.

— Ясно — измърмори Ури.

— Знаеш ли къде беше скрит?

Фон Круг дръпна гоблена, натисна дъбовата ламперия и рече:

— Моля.

Те влязоха в залата, където бяха сметачната машина и радиоапаратурата.

— Тази безобидна наглед кутийка намерих в един от блоковете на машината. И са я поставили в деня — в спокойните думи на фон Круг настъпи кратко, но страшно мълчание, — когато ти, Мик Ури, докара момчето вместо модела. Ясно ли ти е сега?

Лицето на Ури стана червено. Пак тази глупава история! Нима за една грешка, за това, че беше сбъркал едно момче с друго, трябва да се разплаща толкова дълго?…

Фон Круг извади блока и внимателно постави транзистора на предишното му място.

— Какво да правя? — изхриптя Ури.

— Досега сме играли със затворени очи. Виждахме само едно: че решенията на противника са по-умни от нашите. Днес моята машина ще предаде последна информация за двете други машини. И ти ще уловиш една от тях, ще ми я донесеш. Толкоз.

— Адското куче ли — досети се Мик Ури. — Че аз ще го хвана с голи ръце, господин професоре.

— Виж какво, Мик Теодор Макс Ури — господарят за втори път произнесе цялото му име и това значеше нещо. — Наричай го както си щеш, ако щеш адско куче, но запомни: груба сила да не се прилага, оръжие със себе си да не вземаш.

— Но…

— Машината да ми се донесе в пълна изправност. Омръзна ми да я разгадавам по части, нужна ми е цялата система. А тук тя ще стане послушна, съвсем питомна.

— Ясно. — Лицето на Ури трепна в нещо като усмивка.

— Сандъкът с клопката е на аерогарата. Отваря се отвън. — Фон Круг захапа тънките си устни, като си спомни как Реси беше отключил вратата. — Идеята е проста: ние разполагаме със запис на гласа на господин Громов. Ти трябва детайлно да знаеш как да надхитриш двете умни машини.

Той включи магнитофона и зазвуча отдавнашният запис. Професор Громов говореше по радиото с Пен-дангалака, командира на бившия африкански отряд:

„Къде се намирате?“

„Драго ми е да ви чуя, господин професоре! В квадрат единайсет — четиридесет и две. Сега почиваме, тук вече е утро“…

„Горещо ли е?“

„Над петдесет!“

Фон Круг изключи записа.

— И така, самолетът за Индия излита след четиридесет минути… За машината на Громов, която е свързана с моята радиостанция, ще се предаде информация, че знаменитият бял тигър ще бъде заловен. Не се съмнявам, че Електроник заедно с втория модел по прякор Реси ще се опитат да спасят тигъра. В тази машинна битка трябва да победиш ти, Мик Ури. Там те чака емптометър… Надявам се, че си разбрал…

В покрайнините на града, зад бодливата тел и обраслия с водорасли канал, като ням свидетел на някогашно могъщество се издигаше дворецът на махараджата. Този дворец, който някога е поразявал гостите с орнаментиката и богатата си уредба на залите, отдавна вече не събираше любители на лова и пиршествата, а беше превърнат в скромен музей. Музеят привличаше посетителите не с чучела, рога, бивни, а с един уникален жив експонат: белият тигър. Дори в Индия белият тигър е голяма рядкост; хората винаги му се любуваха. Хората вярваха, че да обидят такъв тигър, значи да си навлекат много голямо нещастие. Тази нощ се рушаха свещените обичаи на древността: белият тигър трябваше да бъде отвлечен.

Електроник, заключен в стаята на хотела, седеше до масата, отрупана с книги. От момента, когато Електроник чу по радиото заповедта на фон Круг до сънните стрелци да му занесат белия тигър, той отложи изучаването на древния санскритски език и, като повика Реси, взе да пресмята колко време остава до определения час. Ще успеят ли да се срещнат? По всички изчисления — ще успеят: Реси сега лети над морето, като е включил резервните двигатели. Електроник взе единственото правилно решение: ни по един видеотелефон не намери професорът, който пътуваше, яхнал Замба, а двамата с Реси ще могат да попречат на похитителите…

Оставаха трийсет минути до полунощ, до определения от фон Круг срок, когато меко се превъртя ключът на вратата и в стаята се подаде рошавата муцунка на Реси. Електроник беше готов.

— Реси, напред! — каза с хрипкавия си глас Електроник и погали леко по рошавия врат кучето.

Те изскочиха покрай притисналия се до стената портиер и излязоха на улицата. Електроник бе изучил картата на града и си представяше точно къде е дворецът на махараджата, но за всеки случай обясни на Реси:

— Точно на югозапад. Пет километра и четиристотин метра.

Те минаха през центъра на града с ведомствени небостъргачи и стъклено-метални жилищни сгради, потънаха в стария, район. Момчето и кучето тичаха по кривите тесни улички, край безкрайно дългите кирпичени стени, по които нямаше ни един прозорец. Пустият, павиран път ги изведе до изоставения дворец. На лунната светлина блестяха белите кули на куполите.

Ето го железният мост над рова… Арката над входа. И по-нататък — залите на двореца. Стаи, стаи, екливи тъмни стаи — безкрайните покои на махараджата. Силуети на чучела, блестящо на лунната светлина оръжие… А къде е белият тигър в този лабиринт от зали, коридори, тесни стълби, колонади от балкони, каменни дантели на стените? Реси уверено тичаше из пустия двор, сякаш държеше в зъбите си нишка, която го извеждаше от лабиринта.

Те излязоха на един балкон и видяха долу каменно дворче; тук някога махараджата, преди да излезе в джунглите, е оглеждал своите ловджийски гепарди — дългокраки, петнисти, които леко догонваха и най-бързите елени. Няма го вече махараджата, изчезна от лицето на земята и последният индийски гепард, но беше останало ловджийското дворче, скътано в самия център на двореца-крепост.

На мраморния под в сумрачната сянка се бе стаил огромният тигър. Той беше неестествено бял, със завити на пръстени тъмносиви власи, със сребристи бакенбарди. Тигърът глухо ръмжеше.

Момчето и кучето погледнаха зад колоната и видяха какво беше уплашило белия тигър: над квадратния двор висеше върху въртящи се плоскости емптометър, приличен на чудовищно насекомо. Очите на тигъра следяха движението на въздушната машина.

Изведнъж тигърът скочи в средата на двора. Оглушителен рев се разнесе от пустите зали и затихна нейде в далечните стаи. Като се убеди, че нощният дворец все така откликва на гласа му, тигърът се върна в своя кът и зашари с поглед към машината.

Отвориха се вратичките на търбуха на емптометъра, от люка на стоманено въже се спусна тежък сандък. Под ръката на Електроник трепна главата на Реси, но момчето го възпря: рано е още. Сандъкът се спусна на мраморния под — затвореният, криещ няма заплаха стоманен сандък. Отвори се страничната стена, сякаш канеше жертвата да влезе. Озъбен, с долепени до главата уши, тигърът се стаи в къта и имаше нещо страшно в тази сцена.

Един висок глас извика: „На помощ, приятели!“ — и Електроник веднага позна гласа на Громов. Той идеше от сандъка. Учителят ги викаше на помощ!…

— Реси, напред! — викна Електроник и прескочи парапета.

А Реси още преди командата на стопанина си, щом чу познатия глас, скочи от балкона във вътрешния двор, като мълния се стрелна по гладкия под и хлътна в сандъка. В същия миг вратичката изскърца и се затвори, стоманената кутия изведнъж се издигна нагоре заедно с емптометъра.

Глухият рев на звяра, викът на момчето, дрънкането на стоманата, всички тия звукове на бързия лов за миг изпълниха сънния дворец.

И стана тихо. Емптометърът се отдалечаваше към звездите, оставил в каменния капан човека и тигъра.

— Мирувай! — с желязно-скърцащия си глас каза Електроник на бялото привидение, което се готвеше за скок, и тигърът, като се изправи с неочаквано равнодушно прозяване, направи няколко меки крачки и се върна в ъгъла. — Ех, ти, вау-ху-аб!…

Твърде късно се досети Електроник, че клетката не беше за тигър, а познатият глас беше само примамка. Ако той бе скочил пръв в сандъка и вратичката се затвореше, Реси без съмнение щеше да освободи стопанина си. Но Електроник не можеше да настигне въздушния емптометър: той не знаеше да лети както Реси. И дори не разбра една обикновена ловджийска хитрост.

Момчето излезе от каменния капан по подвижната стълба и затича, без да обръща внимание на бодлите, които късаха ризата му, подир слабия звук на отдалечаващия се емптометър.

Електроник тича, докато почувствува, че енергията в него се изчерпва.

Пет момчета и едно момиче седяха на облегалото на пейката като настръхнали птици на плет. Те слушаха Електроник.

Посрещнаха го в училището с весели викове, с нетърпеливи въпроси. Но Електроник отговаряше кратко и, както на всички се стори, се държеше много сдържано. Няколко дни клокочи осми „Б“ след пристигането на загорелия подводник Сироежкин от южното море. И макар ездата на акула осмокласниците да оцениха като достойно и съвременно изпитание на човешката воля, те с нетърпение чакаха Електроник. Само той можеше да разкаже всички подробности по спасяването на синия кит! И разбира се, чакаха неуловимия Реси: искаше им се да го видят, да разберат какво значи това тайнствено „И така нататък!“… И ето Електроник се върна и съвсем сухо говори за носорози, акули, подводница, сякаш разказва някаква научна книжка, а не истинските приключения на Реси.

Наистина, Таратар остана доволен от асистента си. През лятото той беше чел толкова много, че обясняваше решаването на задачите с езика на висшата математика, като лектор пред студенти. Никой, разбира се, освен Таратар не го разбра и учителят трябваше сам да решава задачата. Единствен само Вовка Каролков, класният Професор, слушаше Електроник с грейнали очи: как би искал да е умен като него!

„В живота на Електроник настъпва труден период — помисли си Таратар. — Май това не е могъл да предположи дори Гел Иванович Громов. Електроник твърде бързо изпревари по развитие всички деца. Той говори с него като академик с колеги: съвсем забрави, че другарите му още не бяха учили висша математика…“

Но ето пред дъската застанаха двамата близнаци и Таратар реши да разведри сериозната атмосфера в класа:

— Ама Сироежкин те е надминал през ваканцията, Електроник!

Всички се усмихнаха и с учудване забелязаха, че Сироежкин е станал малко по-висок от своя двойник. Това беше истина, но все пак малко печална, когато си я спомниш: машините не растат.

След часовете Сироежкин пошепна на приятелите си новината, която успя да научи от Електроник: „Изчезнал Реси!“ И сега вече Електроник не можеше да се отърве от скучните отговори. Петте момчета и момичето го заведоха в безлюдния парк, за да научат как фактически е станало това.

Електроник разказва мудно, без настроение, но всеки вижда себе си в каменния капан с белия тигър: как подскача нагоре и се мъчи да се вкопчи за висящия стоманен сандък, а ръцете се плъзгат и ето вече мрачният емптометър с пълна скорост поема товара.

— Какво каза ти на тигъра, Електроник — пита пак Макар Гусев.

— Остави го тигъра! — махна с ръка Вовка Каролков. — Сам ще кажеш, когато го срещнеш… Къде е отишъл емптометърът — това е въпросът.

— Аз — намеси се Витка Смирнов — бих взел първото попаднало ми въздушно такси и бих преследвал емптометъра.

— А после — подхвана Гусев — ще се приземя до него, ще измъкна от кабината похитителите — и ей така… — Кръглите юмруци на най-якия ученик се размахаха във въздуха, сякаш атакуваха невидимия враг. — И бих освободил Реси!

— Там нямаше въздушни таксита — прозвуча хрипкавият глас на Електроник.

Настана тишина. Всички мълчаха. Само от време на време от дъба падаха жълъди: туп-туп…

— Ех, ти! — каза Серьожка на приятеля си. — Не си съобразил.

— Такова куче! — въздъхна Витка.

— Такъв щраус! — спомни си Професора.

— И така нататък — с неукрепналия си бас додаде Макар.

— Престанете! — чу се гласът на момичето. Мая, осмокласничка от училището на химиците, огледа презрително момчетата. — Нахвърлихте се всички върху един! Оклюмахте! Къде ви са великите формули, програмисти?! Хайде де, измислете как да спасим Реси!

Приятелите скочиха от пейката и се разотидоха в разни посоки. Крачеха по пътечките, посипани с жълти листа. Мислеха. Но каква полза? Всички велики теореми в света бяха безсилни да обяснят къде е сега Реси!

— Дайте ми нови материали и аз ще направя друго гениално животно — измърмори Електроник.

Но приятелите само махнаха с ръка. А Сироежкин, като чу думите на приятеля си, подскочи към него и със съскащ шепот рече проточено:

— Какво-о-о?

— Ще се опитам да направя — хрипкаво отговори електронното момче.

— Внимавай, Електроник! — Сергей се закани с пръст. — Ти много лесно се отказваш от Реси…

И Сергей закрачи по пътечката. После погледна неподвижно застаналия Електроник, дожаля му: „Нали той монтира Реси, учи го, държа връзка на хиляди километри, дава му команди. И още… сприятели мене с Реси…“

Сергей отиде тихо до Електроник, докосна го по рамото.

— Не се сърди…

— Аз не се сърдя. Аз съм машина, разбираш ли? — с жално-скърцащ глас каза Електроник.

Неочакваното признание пак възмути Сироежкин, който беше свикнал с победите на своя двойник.

— Тогава защо си създаден, щом не можеш да намериш изход? — отсече той.

Електроник някак странно погледна Сергей. И изведнъж се затресе с цялото си тяло.

Зазвуча рязка музика, вътре в Електроник се беше включил транзисторът. И двойникът на Сироежкин за общо изумление, като свиваше смешно крака в коленете, клякаше, клатеше глава и запя с хрипкав глас:

— Е-е-е, бали-бали… Е-е-е, бали-лей…

— Какво става с тебе — ококори очи Сироежкин. — Да не си болен?

Електроник се клатеше в такт с музиката и рече напевно:

— Неразрешимият за мене въпрос: защо съм създаден? Е-е-е, така мога да прегоря… е-е… Или завинаги да замълча в решаването на тази задача… бали-лей…

— Той може да прегори! — съобщи Сергей на дотичалите приятели. — Случайно му зададох един неразрешим; въпрос…

— Какъв? — попита с любопитство Професора, а Сироежкин заплаши любителя на математиката с юмрук: не видиш ли какво става с човека?!

— Мъча се да не прегоря, бали-бали — уточни, като танцуваше в такт Електроник. — Съгласно втората теорема на Гьодел… Е-е-е… Търся изход от логическата безизходица… бали-бали… превключвам се на друг ритъм… е-е-е… отслабвам противоречията… бали-лей… Музиката ме отвлича от неразрешимите въпроси… Е-е-е…

Дори познатото име на теоретика на формалните системи Гьодел не успокои Сергей. Електроник никога не си бе позволявал подобни волности. Сироежкин беше объркан.

— Ти не ме разбра правилно, Електроша. Аз исках да кажа: много жалко е, когато изгубиш не просто някаква система, а приятел. Аз се бях привързал към него.

Електроник изведнъж се успокои и изключи транзистора.

— Добре — каза той хрипкаво. — Аз ще зачеркна от паметта си думата „приятел“. Така ще е по-добре. И тебе съветвам същото.

— Ще се опитам — съгласи се Сироежкин, без да спори с другаря си, да не би случайно да му зададе нов неразрешим въпрос, а на себе си каза: „Аз не мога да го зачеркна така лесно…“ — Но все пак ние ще викаме Реси! — Нали, Електроник?

— Тази задача решавам всяка минута — потвърди Електроник: той непрекъснато ловеше сигнали от Реси.

— А ти, Електроник, си съвременен момък! — В гласа на Макар Гусев звучеше уважение. — Какъв беше този танц?

— „Бали-бали“. Избрах този танц, за да се отвлека по-бързо — отговори Електроник.

— И аз прилагам за себе си втората теорема на Гьодел — потвърди Професора. — Само че не така, както Електроник. Щом съм в лошо настроение, веднага потъвам в математиката.

— Всички сте самохвалковци — каза Мая. — Само това се чува: математика, формули, теоремата на Гьодел, а къде е Реси — никой не може да каже. Не обичам фантазьорите, обичам спортистите!

— Долу сухата математика! — с цяло гърло завика Макар Русев. — Да живее силата!

— Така де — продължи Мая и се изчерви, — всички вие разсъждавате прекрасно, а когато се качите в басейна на десетметровата кула и оттам видите близкото дъно, тогава нито една теорема няма да ви помогне: хвърляй се във водата или пълзи обратно.

— Мая е за спорта! — радостно каза Макар и, като се засмя високо, с един пръст подхвана за дръжките три чанти и ги вдигна над главата си.

Електроник погледна Гусев и мълчаливо тръгна към безлюдната беседка-читалня. Приятелите в предчувствие на неочаквано съревнование последваха механичното момче.

В беседката Електроник вдиша стола, хванал го с показалеца си за облегалката. Макар показа коронния си номер: с една ръка вдигна стола за крака.

Електроник отиде до масивната маса. С една ръка спокойно вдигна масата, като я хвана за крака.

Макар, изчервен от напрягане се мъчеше да повдигне масата, като я държеше за двата крака, но само скачаше на място и едва не продъни пода на беседката. Най-после, като обърна масата с краката нагоре, той се плъзна под дъската и, застанал на длани и колене, затрепера с тежкия товар. Електроник спокойно постави обемистия предмет на мястото му и с един жест покани Макар: „Качи се отгоре“. Макар, запъхтян, се качи върху масата и вече се канеше да се кланя на всички страни към зрителите, когато масата заедно с него се вдигна нагоре.

Зрителите заръкопляскаха на атлета.

— Това се казва сила! — викаше Макар и тропаше по масата над главата на Електроник.

— Електросила — уточни победителят, като сваляше рекордния товар.

… Вечерта Сергей седя над учебника. Цял час вече четеше една и съща страница. Геометрията на Вселената не се побираше в съзнанието му. Впрочем, учебникът слабо интересуваше Сироежкин. С всички подробности си представяше рошавия, забавен Реси.

— Реси, чуваш ли ме, Реси? — мърмореше Сергей.

В джоба на ризата му е зашит транзисторът за връзка с Реси. Като поглеждаше в учебника, Сергей барабанеше с пръсти по джоба:

— Ало, Реси, аз съм, Сергей. Чуваш ли ме?

Но Реси не се обаждаше. Може би защото гласът на Сироежкин звучи съвсем иначе: нали се вълнува…

„Ами ако Реси е взел, че е изтрил от своите схеми един ред? Точно оня, където беше следата на паметта за мене, за Сироежкин? А?… Не, Реси не може да постъпи така!… Чисто и просто той сега спи и сънува най-чудни, най-удивителни неща, каквито могат да съществуват само на сън: пясъците на Марс, сивите камъни на Луната, слънчевите дъги на Юпитер. И не чува нищо…“

— Реси, отговаряй!

Такова гениално куче — и да изчезне безследно: Тепърва ще се разбере от какво се е лишила световната наука… Защото със своите способности Реси би могъл да стане знаменитост във всяка работа. Например в шахматната игра — гросмайстор… Дори световен шампион!… Ето на масичката седи международен майстор. Срещу него — рунтавото куче. Кучето обмисля решаващия ход… Мести тура и — мат! Аплодисменти!… Слагат на шампиона лавров венец. Главният арбитър обявява: „Треньорът на новия световен шампион е Сергей Сироежкин!…“

Сергей обори глава на масата и веднага се събуди. Той хвърли учебника настрана, като видя познатото заглавие: „Кривата на Вселената“. Голяма работа! Кривата на Вселената я знае всеки от рождение: и в пещера да се скриеш, и под леглото да се завреш — няма да избягаш от звездите и така и така ще живееш в своята Галактика. Защо тогава да изучаваме всички подробности на кривата: достатъчно е да знаем и да използуваме главните закони!

Сега той ще съсредоточи волята си и ще се добере пай сетне до Реси…

Сироежкин си представи, че е в космически кораб, който лети родом с колелото на обитаема станция. Там, на огромното колело със спици от коридори, с ос от реактор и с облата камера за живеене се е случила авария. На космонавтите е нужна помощ.

„Реси, напред!“ — командува Сергей.

През наблюдателното стъкло той вижда милиарди звезди, които бавно се въртят около него. Но те нямат никакво значение. Сега главното е Реси. Сергей търси с поглед и намира мъничка фигурка, която с изтегната напред муцунка плува към огромното колело. Реси е великолепен космолаз, не му трябва дори скафандър…

„Реси, по-наляво, по-наляво… Чуваш ли ме, Реси?…“

Връзката е прекъсната. Реси се движи към друг люк. Хората в станцията чакат.

Той. Сироежкин, ще се опита да управлява Реси от разстояние! Без всякакви транзистори… С обикновена заповед на мисълта… Като във фантастичните книги.

„Да живее силата!“ — изведнъж прозвучава в ушите на Сироежкин противният глас на Макар Гусев.

В празната стая, разбира се, нямаше никакъв Гусев. Сергей ядосано скочи от стола: колко трудно е да управляваш дори собствената си мисъл. Непременно някой ще изплава в паметта ти и ще развали цялата работа.

— Реси, при мен! — с див глас завика Сироежкин, така че в бюфета зазвъняха съдовете.

След това се позвъни на вратата и Сергей се спусна към антрето. Електроник!

— Намери ли се? — запъхтян запита Сергей. — Намери ли се Реси?

Електроник поклати глава.

— Аз дойдох, защото чух една новина. По телевизията съобщиха, че сега ще говори моят учител. Мисля, че той ще каже нещо и за Реси.

— Разбира се, ще каже! — зарадва се Сироежкин. — Как по-рано не се сетих… Ние тук се мъчим, викаме Реси… А той ще каже само една дума и Реси веднага ще се обади. Професор! Глава! Хайде, Електроша, да гледаме заедно телевизия!

… В овалната рамка на телевизора лицето на Гел Иванович Громов беше сериозно.

„Ние, хората на Земята — говореше Громов, — с цялата си многомилионна история сме програмирани за чист въздух и слънчева светлина, за бистра вода и тиха гора. И когато ние се разправяме варварски със своите богатства, обедняваме не само себе си, но и поколенията. Ето защо Съюзът за опазване на животните решително се намеси в тоталния лов на сънните стрелци“.

Гел Иванович разказа за гибелта на антилопите в Африка, за това, как подводницата се мъчеше да улови синия кит, за зебрите и делфините, които носеха в телата си радиокуршуми. И макар че не спомена нито дума за себе си и за своите помощници, момчетата се почувствуваха герои. Те подсказваха на професора познати имена, но Гел Иванович беше далеч от тях, в телевизионното студио, и разбира се, не чуваше никакви подсказвания.

— Ние пътувахме със Замба, Гел Иванович — със скърцащ глас казваше Електроник.

— Кажете, че това е Нектон — настояваше Сироежкин, като дишаше в стъклото на екрана. — Всички веднага ще го познаят.

— Сега той говори за тебе.

— А сега за тебе…

— О, Реси! — казаха те в един глас и млъкнаха.

Приятелите още не разбираха, че щом професор Громов е решил да говори по телевизията, значи иска да каже на хората много важни думи. Ония, които той беше обмислял много години, които беше проверил във формули, които Електроник беше осъществил в Реси…

Електроник слушаше много внимателно и запомняше всяка дума на професора.

„Човек или група хора — продължаваше Громов — са решили да управляват животинския свят с пръст върху бутона. Те са забравили, че броят на животните в света намалява. Те дори не са помислили, че могат да предизвикат в природата страшна верижна реакция, подобна на ядрената, която ще е невъзможно да се спре“. — Професорът спокойно гледаше в очи милионите зрители на планетата, включили телевизорите в своите жилища.

— Бялата бъчва няма да се подчинява на някакъв бутон — каза убедено Сергей. — Той е горд: по-скоро ще се удави, отколкото да приеме робството…

— Робство ли? — попита Електроник. — Това е нещо много старо, от книгите. Моите схеми почти не реагират на думата „робство“.

„… Последиците от «дресирания», електрифициран животински свят, който ни натрапваха фирмата «Пеликан» и нейният представител доктор фон Круг, са опасни за човечеството. В бъдеще никой вече не ще може да възстанови изчезналото…“

„Разбира се, няма в света втори Нектон — помисли си Сироежкин, няма друг бял тигър. Живият тигър не се сглобява от детайли като машината…“

„Могат да ме попитат: а вие каква схема предлагате за опазване на животните и за общуването с тях, та редките видове да не изчезнат от лицето на планетата, та децата и занапред да се радват на жирафа и да се люшкат върху гърба на делфините? Ще отговоря: днес най-после ни е известна система от комплексни сигнали, с които си служат животните. Сега човек ще може да управлява животинското царство в морето, на земята и във въздуха с езика на техните обитатели. Това е език на мирисите, формите, звуковете, жестовете, цветовете, светлината, образите. Може «да се разговаря» с тигъра и със сърната, с враните и със скакалците, с акулите и тоновете, «да се разговаря» на техния сложен език. Такава система са разработвали отчасти мнозина учени, но за пръв път с нея си е послужило едно забавно същество на име Реси…“

Момчетата чак подскочиха на столовете си. Реси! Сега той е чул името си, сега ще се обади с радостен лай!…

А Громов разказваше как е пространствувал Реси в пустинята, в джунглите и океана, в небето, как е управлявал животните, как птици, риби и зверове са видели в него своя водач. Професорът говореше с най-обикновени думи за Реси и него с усмивка го слушаше цялата планета. Много зрители навярно поглеждаха към своите верни кучета, сравняваха ги с Реси и се опитваха да си представят какъв е той.

Професорът припомни как Реси пазеше животните от сънните стрелци.

Сергей не издържа и с разперени встрани ръце се завъртя из стаята.

— Аз пространствувам в бодливи храсти! — радостно обяви той. — Преследва ме един сънен стрелец в „жаба“. Той вдига пушката. Хайде, командувай, Електроник, командувай де!

— Включи окото на мухата! — заповяда Електроник. — Пази се! Реси, лети!

И Реси с два дълги крака, размахал крила, прескочи стола и тупна на пода.

— Стрелецът не улучи — тържествуваше Реси. — Моят приятел мухата ме спаси… Но аз вече пространствувам в дълбочините. — Сироежкин с един плонж се пъхна под кушетката. — Колко тъмно е тука, почти нищо не виждам… Дори когато изпразвам електрически скатове — добави той, като убоде гърба си в един стърчащ гвоздей. — Ето от мрачния пролом изпълзява някакво чудовище. То извива цялото си тяло! Какво е това?

— Включи окото на лимулуса — подсказа Електроник. — Той различава ясно всички контури.

— Виждам. Това е морски дракон. Огромна змия…

Сергей млъкна: в океанската дълбочина проникнаха печалните думи на Громов:

„Реси изчезна. Не го захапа тигър, не го смаза слон, него начупи горила. Една нощ го отвлече неизвестен емптометър…“

Сироежкин, легнал на пода, разсъждаваше:

— Убийството на елен, дори на малко жабче си е убийство…

— Така е — потвърди Електроник.

— Едва сега разбрах — продължи Сергей, — какво значи да пространствуваш.

— Какво значи?

— Това е да видиш навреме врага. Да видиш врага и да предупредиш приятеля си!… Не отговаря ли Реси?

— Не отговаря — хрипкаво каза Електроник.

„… Като управляваме разумно животинския свят, ние не само ще запазим всички ценности на природата, но ще станем и по-богати — завършваше речта си Громов. — Природата е велик художник и човек, като взема за образец нейните изобретения, ще построи нови машини и уреди, ще се спусне в недостъпните засега дълбочини на океана и космоса…“

— Аз съм Реси — каза осмокласникът и закрачи с дългите си крака. — Аз, машината-кракоход, вървя по сипкавите пясъци на Марс.

Той се пльосна на стола, прегърна с две ръце седалката и заподскача на дървените крака из стаята.

— Чувствувам — каза възбудено той — всеки свой крачещ крак. Как затъва в пясъка и пак тръгва.

— Почакай — предупреди спокойно Електроник. — Това е блестяща идея, но ти нищо не разбра. Може да се измисли всякаква машина — за пясъци, планини, айсберги… Но сега, както каза моят учител, е важно съвсем друго: да спасим всичко живо, за да правим после открития.

— Ех, ти — упрекна го Сироежкин, — не може да оцениш изобретението. Аз чисто и просто исках да кажа: „Долу всички колела!“ — И въздъхна печално: — Какво, не отговаря ли Реси?

Електроник поклати глава.

Гел Иванович Громов преглеждаше вестника и обърна внимание на една бележка в раздела: „Произшествия под водата“.

„Подводни похитители“ — гласеше фрапантното заглавие и професорът вече щеше да остави вестника, но нещо задържа вниманието му. Той започна да чете от средата:

„… Както е известно, една осма от златото и среброто, добито от човечеството, лежи на дъното на световния океан. Ако вземем под внимание, че доскоро в продължение на стотици години от щормовете и бурите са потъвали всяка година над две хиляди кораба, то океанското дъно буквално е осеяно с морски съкровища.“

— Ако човек повярва на този дописник — каза под мустак Громов, — без да му мислиш много-много — хайде на морското дъно.

„Един от тези кораби — «Санта-Мария», който е принадлежал на генуезки търговец, потънал преди повече от пет века, беше намерен от археологическа експедиция. Почти месец корабът, затрупан с кал до върха на мачтите, беше чистен от наслойките. Ценните за историците експонати — оръжие, битови предмети, по чудо запазилият се бордов дневник — археолозите сложили в изолационните камери. Младшият научен сътрудник И. И. Слепньов проникнал в трюма на «Санта Мария» и сред останките от разложения товар намерил железни сандъци. Като отворил един от тях, ученият видял, че е пълен със златни монети“…

— Умират си вестникарите за всевъзможни сензации — усмихна се Гел Иванович.

„Когато на другия ден експедицията се върнала за съкровището, сандъците били празни…“

Гел Иванович скочи, смачка вестника, пъхна го в джоба си.

— Тю, че глупости! Обикновено подводно грабителство в рубриката „Произшествия“ — каза възбудено той. — Но защо все си мисля за Реси? Каква е тази натрапчива мисъл!… Сега във всяко загадъчно събитие ще ми се мярка изчезналият Реси… Трябва да се успокоиш, уважаеми Гел Иванович — каза си той — и… и… но къде е вестникът? Къде е статията? Наистина, цяло наказание…

Като претърси цялата стая и намери вестника в собствения си джоб, професорът взе да чете по-нататък:

„Служителите от морската инспекция, които пристигнали на местопроизшествието, направили оглед на трюма, на потъналия кораб и взели проба от водата. Установено е, че ръждясалите ключалки на сандъците са отворени с ключ с особена форма. Слабата следа във водата, анализирана с «електронен нос», за съжаление, не показала досег на крадци, а пък е известно, че най-новата машина «електронен нос» определя по миризмата приблизително възрастта, професията, района, където живее лицето, извършило престъплението. И картотеката на морската инспекция не се оказала подобна миризма. Освен това, контролните проби на водата, взети около потъналия кораб и от неговия трюм, съдържат продукти на радиоактивно разпадане. От всички средства за движение, които работят с ядрено гориво, нито едно не би могло да проникне в тесния корабен трюм на «Санта-Мария»…“

— Той е — каза твърдо Громов. — Сега съвсем точно чувствувам, че това е Реси!…

Гел Иванович седеше, хванал главата си с две ръце. Малкият Реси е отличен плувец — само той е могъл да остави в трюма следа от реактивен двигател. Професорът скочи, закрачи из стаята.

— Ако определим мисленето като присъщо само на човека качество, то създаването на мислеща машина е невъзможно. — Той се спря, разсмя се. — Но тя съществува! Самият аз опровергах този шашав тезис! И кой, бих искал да знам, може да посочи предела на усъвършенствуване на машината?!

Громов извади от джоба лулата, запуши.

„Може вълненията да са напразни и подозренията ми — глупави — успокояваше се професорът. И веднага си спомни: — Но нали моята машина е неуловима. И за нея никой не е измислил никакви Забраняващи теореми!“

За Забраняващите теореми, които могат да спрат не само Реси, но и всяка електронна машина, Громов се мъчеше да не мисли повече: професорът смяташе тези мисли опасни за бъдещето на човечеството. Но в паметта му изплава един ред от вестника: „Една осма от световните запаси на злато и сребро“.

Громов поклати глава: „Каква е тази странна фантазия! Разбирам: да беше например търсене на редки лекарствени водорасли, които ще помогнат за излекуването на неизлечими засега болести. Откритието на залежи на манган, никел, уран на океанското дъно. И най-сетне, ако някой иска бързо да забогатее, събиране на диаманти по материковите плитчини на Югозападна Африка. Там в пясъка — диаманти колкото щеш — по четвърт карата, направо ги слагай на машината за шлифоване, че и в бижутерийния магазин… Но потънали кораби със съкровища, какво мизерно, примитивно използване на най-новата машина!…“

Гел Иванович си представи рошавата муцунка на своя Реси и се усмихна.

„Навярно съм се преуморил — реши професорът. — Всички тия преследвания, пътешествия, изобретения не са за моята възраст. Каква «гениална» хипотеза: Реси — търсач на съкровища! Когато го създавах, мисля, че бях с всичкия си ум и не програмирах грабителство…“ Но тази вестникарска дописка има само един достоверен, потвърден от науката факт: „Корабът «Санта-Мария» е от същия град, в който е роден Христофор Колумб. А всички останали хипотези искат най-грижлива проверка!…“

Громов взе да рисува схеми на Реси и все поглеждаше към вестникарската статийка. После той вдигна телефонната слушалка, набра номера:

— Ало, глъбинниците ли? Говори професор Громов. Моля свържете ме с диспечера на Океана. Кажете на Командор, че имам да му предам важно съобщение…

На всеки половин час океанът затихваше. Подводните радиолинии, по които летяха гласовете на капитани, свързочници, учени, на всички плаващи и странствуващи на разни дълбочини, мълчаха по три минути: спасителната служба слушаше внимателно ще прозвучи ли в дълбочината сигналът SOS. Кажи-речи, това беше по-скоро традиция, отколкото необходимост: откакто морските съдове се бяха спуснали под водата, тревожни сигнали се чуваха много рядко — когато избухнеше пожар, когато двигателите отказваха да работят или кораб не се върнеше в пристанището. И немите секунди на ефира се възприемаха като мълчалив спомен за милионите загинали в морето, за ония, които с живота си хиляди години бяха плащали данък на стихията. Само от време на време триминутната тишина беше нарушавана от слаб писък. Спасителите се вслушваха и после махаха с ръка: бяха делфини и китове, които носеха в себе си микропредаватели.

Една от тези „стихийни точки“, на която радистите и спасителите не обръщаха внимание, се движеше по определен маршрут. Ако някой се вгледаше в картата на нейния живот, би открил пълно съвпадение с картата на потъналите кораби. И то не на всички запазени в паметта на човечеството кораби, а само на ония, за които в историческите хроники и морските справочници е казано, че са пренасяли ценен товар.

Това беше Реси. Впрочем, вече не Реси, а Индекс — така беше кодирана новата механична система в паметта на Круговата машина. Реси-Индекс, безценният подводен разузнавач, беше гордостта на фон Круг: с остър усет, бърз, той мигновено се откликваше от дълбочината. Облечен в еластична делфинова кожа под власите на козината, той можеше да съперничи на всяка подводница, на всеки морски робот. След Реси плаваше по вълните обикновена морска яхта, каквито в океаните има хиляди и хиляди. Само ако човек прочетеше името й „Албатрос“, можеше да установи по специалния каталог, че „Албатрос“ принадлежи на фирмата „Пеликан“.

Външно Реси никак не се беше изменил — все така рошав, с пухеста опашка, леко раздут, приличен на малък кит. Но плувецът Индекс вече не беше оня любопитен, храбър Реси, който някога спаси синия кит заедно е делфина Бялата бъчва. Ако Индекс срещнеше в морските дълбочини Бялата бъчва, равнодушно би отплувал край него. Индекс се подчиняваше само на новите си господари: на яхтата „Албатрос“, на фон Круг, на неговата машина. Впрочем, Индекс не помнеше и предишното си име.

Самотният плувец беше спринтьор на дълбочините. Когато Реси набираше скорост, неговата делфинова водоотблъскваща кожа му позволяваше да се носи леко във водните струи. Всички звуци на морето го интересуваха не повече, отколкото интересуваха един делови човек — разговори на дресиран папагал. В скърцането, трясъка, писъка, тракането и бърборенето на рибните ята, в грохота на разбиващите се в брега морски вълни и в монотонното шуртене на подводните течения той отделяше само шума на корабите, от които се страхуваше. Килватерната следа във водата оставаше дълго време и Реси се стараеше да заобиколи встрани морските пътища на корабите. Той използуваше понякога пътищата на кашалотите, които преследваха калмари и дълбоководни риби, и тези пусти морски „ловджийски пътеки“ водеха Реси към целта.

В едно от теченията той се натъкна на миризмата на синия кит. В паметта му се мярна някакъв познат образ и веднага изчезна. Бързите струи подхванаха Реси и самотните пътешественици — Нектон и неговият бивш спасител — изобщо не се срещнаха.

Два кораба като огромни, затънали в калта риби, лежаха на дъното. Към тях именно бързаше Реси. Преди няколко века в бурното море се бе разиграла обикновена трагедия: корветата, който пренасяше злато от колониите, пресрещнат от корсари, беше разбит и потопен; бурята, която настигна по пътя разбойниците, довлече кораба им на същото място, блъсна го в канарата, която стърчеше над вълните. Те лежаха обърнати на половин миля един от друг — двама стари противника, и светът бе забравил за тях, само старите ръкописи бяха записали няколко реда.

Като приближи до корабите, Индекс изпрати условния радиосигнал на яхтата „Албатрос“. Пусна стоманената сонда и с лекота взе да руши гнилото дърво. И макар че Индекс виждаше под водата, той включи сондажният лазерен лъч, за да работи сигурно в корабния трюм. Тесният сноп светлина привлече някакви странни същества. Сплесканите, извиващи се тела тръгнаха към разузнавача и той повика на помощ акулите.

Афритите — злите духове на морето, както ти наричат подводничарите, — се явиха незабавно и почнаха да унищожават сплесканите твари. Ято акули с радиокуршуми в телата следяха по пети Индекс; когато някой му пречеше, той повикваше своите стражи. Те се подчиняваха на сигналите на Индекс и всичко живо, щом зърнеше дръзките дълги сенки, се пръскаше кой накъдето свари.

След акулите подводният търсач на съкровища извика делфините, които кръжаха над потъналите кораби. Делфините бяха отлични носачи: те пренасяха на яхтата чувалите със скъпоценния товар. Тези хитро направени чували, които оставаше на морското дъно един делфин, ловко смукваха златото заедно с морската вода и Реси следеше зорко водата да е по-малко от златото.

Понякога го отвличаше от работата пронизителното свистене на делфина. Реси оставаше чувалите и отплуваше към куриера, нападнат от някоя свирепа акула. Самозабравилият се страж получаваше електрически удар и с гърчове политаше към дъното, а после, ако не успееха да го разкъсат другите африти, плуваше, като да не се е случило нищо. Реси намираше захвърления чувал, изсвирваше кратко на пострадалия делфин: „Плувай!“ и делфинът плуваше към яхтата.

Когато трюмовете се изпразниха, Реси напусна кораба. Подире му послушно заплуваха афритите. На пустинната морска повърхност, където отдавна вече не минаваха кораби, след подводния търсач на съкровища пореше вълните с острия си нос яхтата „Албатрос“. А подир яхтата плуваше послушно ято делфини.

Скоро след като се появи статийката за тайнственото изчезване на товара на „Санта-Мария“, търсачът на съкровища се оказа съпроводен от преследвачи.

Отначало това беше потъналият дирижабъл, с въртящо се под търбуха му витло. Ушите на Реси усещаха шума на витлото, когато то започна да реже твърдото дърво на старата галера. Оставил находката, търсачът на съкровища доплува бързо до дирижабъла, повъртя се пред тъпия му нос и се спусна стремглаво. Той различаваше прекрасно релефа на дъното и се насочи към широката цепнатина в скалата, като знаеше, че след първия завой тя изведнъж се стеснява. Рошавият плувец махаше опашката си плавник пред илюминатора на дирижабъла, като му даваше възможност да го фотографира и изучава — той беше уверен в своята неуловимост. На завоя Реси заплува по-бързо, понеже забеляза, че тромавото сребристо тяло също увеличи скоростта си. Завой — и дирижабълът връхлетя върху скалата. Командирът на дирижабъла повика техническата служба и изпроводи Реси със завистлив поглед: ех, де и той да знаеше така релефа на океанското дъно!…

След няколко дни се появи подводница, която приличаше на акула. От тази остроноса подводница Реси се спаси с бясната скорост на рибата-меч: нито един голям кораб не можеше да плува така бързо, колкото механическият Реси и живата риба-меч, чиито способности професор Громов някога беше вложил в него. На тези способности завидя и командирът на подводницата.

В морското състезание Реси за известно време загуби своите спътници. Като се отдалечи на безопасно разстояние от преследвачите, той се свърза с яхтата, закръжи предпазливо и се приближи до нея.

На картата за пътешествията на Реси имаше морска яма с бунище на кораби. Преди стотина години моряците бяха нарекли това място Носът — заради коварната скала, която се подаваше под водата: тук винаги бушуваха щормове. Ония, които Носът беше победил, лежаха на дъното. Мачти и комини, обрасли с водорасли и облепени с раковини, стърчаха от пясъчните дюни.

Когато се спускаше в дълбокото, Реси обикновено леко се раздуваше и заприличваше на дебело малко китче. Дори там, където тежестта на водата можеше да сплеска стоманената подводница, Реси плуваше спокойно, сякаш захвърлено на дъното яйце: неговата делфинова кожа като черупка на яйце пропускаше по малко вода и уравновесяваше разликата в налягането. Тук трябваше да се работи много точно, защото преносвачите-делфини не можеха да останат дълго на дълбокото.

Търсачът на съкровища разгреба пясъка и влезе в древния кораб, но не намери нищо, което да му е нужно, или по-точно, което да е нужно на господарите му. После той се вмъкна в парахода, огледа каютите, коридорите, палубите и се измъкна навън през камина.

В зеления полумрак високо над себе си Реси видя нов преследвач. Прилепнал с пипалата си към отвесната скала, над потъналия параход висеше плосък диск. И макар Реси да беше значително по-надолу, в непрогледната черна дълбочина, той, като опипа диска със сигнали, установи, че изпъкналите очи на илюминаторите, екраните и чувствителната електроника спокойно различават силуета му сред крабовете. Реси моментално си представи схемата на океанското дъно, която раздели на две линии — линията на живота му и линията на смъртта. Така го беше учил някога Громов: в двубоя с електронната машина Реси винаги пресъздаваше в паметта си модела на задачата и точните линии на живота и смъртта бяха границата на неговите действия.

Този път те минаваха твърде близо една до друга, колкото и да хитруваше Реси. Плоският диск се въртеше и се спускаше подир него в дълбочината, плаваше по калъч из тясната цепнатина, стремително се носеше в плътните слоеве на водата и нито за минута не губеше от погледа си плувеца. Сякаш дискът предугаждаше действията на Реси—Индекс, като предварително беше изчислил неговата и своята линия на живота. И в този безшумен дуел двете линии в механизмите на Реси постепенно се доближаваха в стремежа си едната да покрие другата.

Той избра единственото правилно решение: стрелна се нагоре към слънчевата светлина, в прозрачните води и, като пореше с нос вълната и набираше възможната най-голяма скорост, извади от гърба си и разтвори сребристите си крила. В момента, когато Реси полетя над вълните и, като промени посоката подобно на колибрите „синята брада“, се устреми нагоре с опашката напред, неговата електрическа памет отбеляза пълна победа: вътре в схемите двете линии затрептяха и рязко се раздалечиха — искрящата струя на живота отнесе Реси в слънчевата вис.

А във въртящия се диск, който проблесна далеч долу под Реси, командирът възкликна удивено: „Това се казва състезател!…“

Но Реси не чуваше възхитителния възглас; той летеше над океана, търсеше партньорите си…

Едва сега, когато бързоподвижният плувец внезапно излетя и така се спаси, командирът на подводния диск оцени както трябва конструкцията на професор Громов. Че това беше изчезналият Реси, той не се съмняваше: Громов, като получи от диспечера на Океана фотографии, веднага позна подводния търсач на съкровища. Командирът знаеше също, че Реси е неуловима машина и е свободен в действията си. Но когато се впусна да лови Реси, командирът не можеше да си представи, че не само няма да спипа търсача на съкровища на местопрестъплението, но дори че няма да го настигне с бързоходния си диск. А без точни улики диспечерът на Океана нямаше право да задържа морската яхта „Албатрос“, която придружаваше Реси.

Командирът на подводния диск се сърдеше на новите господари на Реси: „Да покварят такава машина, да я пуснат да търси потънали съкровища… Ние тук бродим по морското дъно, изучаваме океана… И изведнъж някакъв рошав Реси ти показва, че можеш да се движиш в дълбочините без подводници, без дискове и скафандри. Значи този безупречен, безстрашен плувец може да помогне на глъбинниците.“

… Дискът непрестанно следваше Реси. Безшумно кръгло привидение се носеше след плувеца от море в море. Реси трябваше често да включва аварийното управление, за да може да изпълни задачата и своевременно да се изплъзне от преследвача. Всяка машина от момента на раждането си е обречена на смърт: с течение на времето тя се износва. Реси никога не решаваше задачи за своето бъдеще: обратното, срещнеше ли трудности, той работеше с всички сили. Неговите крайно чувствителни сетива бяха подчинени на възложената му цел: да намери поредния потънал кораб и да избягва опасностите.

В тази бясна гонитба изостанаха от яхтата делфините и акулите. Индекс сам пренасяше на „Албатрос“ пълните чували. Капитанът проклинаше и ругаеше този нехранимайко от глъбините, който го караше да се мота по океаните, но покорно следваше Индекс, като изпълняваше заповедта на фон Крут. Край капитана се мяркаше квадратната фигура на Мик Ури.

Доктор фон Круг, като изучаваше информацията на своята изчислителна машина и рисуваше на картата маршрутите на Индекс, се досещаше, че някой се мъчи да залови Индекс; но смелите действия на модела доставяха на доктора голямо удовлетворение, защото Индекс се изплъзваше от преследвачите и, както се предполагаше, носеше реални доходи от морското дъно.

„Как по-рано не се сетих, че машината е гениална! — размишляваше фон Круг. — Сега мога да кажа гласно: по своите способности моделът е надминал създателя си!…“

А създателят на Реси също изучаваше данните от наблюденията, които му предаваше командирът на плоския диск, и клатеше глава. По всичко изглеждаше, че и той е удивен от хитростта на този търсач на съкровища.

„Една осма от златните запаси на човечеството — си спомни навъсен Громов. — Колко още са останали? С колко време разполагам аз? И какво ще стане после, когато се изчерпят подводните съкровища? Може би аз вложих у Реси прекалено голяма самостоятелност?“

Професорът бе много разстроен: не такова си представяше той бъдещето на Реси. А сега, когато Реси беше попаднал при фон Круг, той просто стана опасен. Както е опасен за обществото един много ловък разбойник. И ето той, създателят на Реси, трябва да измисли за своето изобретение Забраняващи теореми…

Има учени, които доказват какво не може и не бива да има в природата. Това са важни за науката трудове; те предупреждават: по този и този път не бива да се върви, там се стига до безизходица. Но тези учени не съставят Забраняващи теореми.

Забраняващите теореми са предназначени за действуващите машини. Те прекратяват живота на всеки опасен механизъм и ги измисля същият учен, който знае как е устроен разбунтувалият се механизъм.

Тази работа беше мъчителна. В редовете на обикновените уравнения, които всекидневно пишеше на листове Громов, се криеше няма опасност. И не само за Реси. Ако основно, изчерпателно се разработят Забраняващите теореми, могат да бъдат спрени всички машини в света. Професорът разбираше прекрасно какви рисковани изчисления прави. Но той се надяваше да спаси Реси, без да го разрушава.

— Сироежкин, какво ме гледаш така? — Таратар отвори дневника и избираше кого да извика на дъската. — Ти искаш ли да кажеш нещо? — попита той Сергей.

Сироежкин съвсем леко кимна.

— Добре, днес няма да те изпитвам. За геометрията на Вселената ще ни разкаже Виктор Смирнов.

Серьожка огледа с гордост другарите си. Опитът му излезе сполучлив. Той мислено внушаваше на Таратар да не го извика на дъската.

Никой в класа още не знаеше за новите експерименти на Сироежкин. Мисленото внушение не се нуждаеше от никакви думи. Сергей от сутринта още не беше отварял уста. Затова пък от него излизаха невидими вълни.

За Макар Гусев, който седеше отпреде му, Сергей избра по-прост опит.

„Гъсок, почеши се по главата — повтаряше той на себе си и пронизваше с поглед широкия гръб на Макар. — Хайде де!“

Макар се почеса с длан по тила, обърна се към Сироежкин, прозина се и рече:

— Главата нещо ме боли. Мисли много, дори насън ме избива. Колко остава, докато удари звънецът, Сироега?

Сергей погледна часовника си и махна пет пъти с ръка.

— Ти какво, да не си онемял? — със силен шепот каза басово Макар. — Подскажи ми, ако ме вдигнат.

Сироежкин, без да продума, се засмя.

„Ха-ха, казваш, мисли много. Аз ти заповядах да се почешеш. Да проверим още веднъж. — И той устреми поглед върху Вовка Каролков. — Я кихни, Професоре“.

Професорът кихна, без да откъсне поглед от тетрадката, в която рисуваше някакви символи.

Сега Сироежкин съсредоточи цялото си внимание върху Електроник. Това бе много важно. Той съсредоточаваше волята си, за да управлява не някакъв Макар или Вовка, а машини. Той, само той, се беше научил след дълги тренировки да концентрира волята си. Електроник е слабак по тия въпроси и нещастен отличник, всичко прави еднакво добре. Вярно, понякога почва да танцува и да тананика своето „бали-бали“, като по такъв начин се отвлича от неразрешимите за него въпроси. Нека, стига да не прегори!

Електроник сякаш почувствува вбиващия се поглед на приятеля си и вдигна глава. По едва доловимото движение на устните на Сироежкин той прочете безмълвната заповед: „Кажи нещо умно…“

В тази минута на дъската мънкаше Витка Смирнов, който се беше оплел в геометрията на Вселената. Електроник вдигна ръка.

— Моят асистент иска да поправи отговарящия? — попита Таратар.

— Да. — Електроник стана. — Както е известно — със скърцащия си глас каза той, — не ударът на ябълката по главата накарал Нютон да се досети за притеглянето на телата, а математически изучените от него закономерности на движението на планетите.

— Ясен ли ти е намекът? — попита математикът Смирнов, като криеше усмивката в мустаците си. — Надявам се, че ще развиеш мисълта си, Електроник.

Асистентът на учителя със скърцащ глас започна да говори за разните модели на Вселената и децата от класа утихнаха, като си представяха как попадат в странни светове, но Сироежкин в това време не слушаше Електроник: той съсредоточаваше цялата си воля. Настана решителната минута за неговия опит: с мълнията на мисълта си той беше готов да стигне до далечния Реси…

„Реси, аз съм. Отговаряй!“ Лъчът на неговия поглед-мисъл проникна през стените на училището, полетя във Вселената, като носеше заповед до изчезналия Реси.

И макар от силното напрежение в очите на изобретателя да плуваха огнени кръгове, той реши да провери управлението от разстояние. Остатъкът от енергията можеше да изразходва за Електроник.

„А сега кажи някоя глупост“ — реши на ум Сироежкин. Устните му едва доловимо замърдаха и Електроник моментално разбра командата, млъкна на половин дума.

— Ти не довърши разказа си — каза Таратар на всезнаещия си асистент.

Електроник мълчеше, изправен пред дъската. Таратар отиде при него, докосна го по рамо. Електроник сякаш се беше вцепенил.

Изведнъж асистентът хрипкаво и разбрано каза, като гледаше в лице учителя си:

— Свикай всички делфини, китове, акули…

— Какви… акули? — учуди се Таратар.

Сироежкин скочи:

— Това не е за вас!… Той говори на Реси!…

Сергей дори се изчерви: нима Реси го бе чул, нима се откликна?

И в потвърждение на „световното откритие“ на Сироежкин Електроник каза ясно:

— Спасявай се с нас, Реси! Чуваш ли ме, Реси?

Децата изтичаха към дъската, наобиколиха Електроник:

— Реси? Къде е той? Нима се намери?!

Стъклата на Таратаровите очила победно блеснаха; той не се сърдеше за пропадналия урок.

А Електроник стоеше като вкопан. Той никак не се радваше, че Реси се бе обадил. Дори като че побледня.

— Какво сторих… — каза хрипкаво Електроник. — Май че погубих Реси. Той пак не отговаря…

Командирът на Плоския диск, като следеше Реси, изчисляваше, че търсачът на съкровища плува към древния град. И двамата — преследвачът и беглецът — сякаш бяха свикнали един с друг, но командирът всеки път се учудваше на изобретателността на механическия плувец. Цената на подобна игра е равностойна на особена величина — на отплатата, когато един напряга всичките си сили, за да настигне жертвата, а жертвата предугажда всяко движение на преследвача и обърква всичките му хитри планове.

В подводното преследване засега печелеше търсачът на съкровища и беше трудно да се каже, кой можеше да се счита за жертва. Неведнъж си спомняше командирът думите на професор Громов, които му бяха предадени в един разговор: „Имайте предвид, че ако от моя Реси остане само един крак, и той ще се движи…“ Май че по-добре не може да се каже за неуловимостта и целеустремеността на плувеца.

Потъналият в морето град бе открит наскоро. Археолозите още не бяха почнали да правят там разкопки: за това се нуждаеха от много здрави скафандри. Но и един бегъл поглед показваше, че преди няколко хилядолетия това е бил богат търговски град. Къщи, площади, улици бяха потънали в сипкавия пясък. Най-добре бе запазен храмът, изграден от огромни каменни блокове — силното земетресение, разрушило града и превърнало брега в морско дъно, не беше ги поклатило. Фотография на древния, обрасъл с водорасли храм се появи във вестниците след откриването на града и под фотографията пишеше: „Храм на бога на слънцето“.

Какво влечеше пъргавия търсач на съкровища в древния град? Във всеки случай не амфорите с вино и благовония, не оръжието и не съдовете, не интересната скулптура на пристанищните колони. Навярно не и трюмовете на корабите, които лежаха на дъното на бившето пристанище. Може би рядко красивият рубин, който, както свидетелствува хрониката, украсявал един от боговете на слънцето? Такива мисли си прехвърляше на ум командирът на подводницата-диск.

Командирът завиждаше на Реси: малкият ловък плувец можеше като сонда да пробива дъното, леко да намира предметите, които ще накарат всеки историк да изпитва малко завист. Казват, че жителите на този град правели особено красиви статуетки, рисували фантастични кораби и огромни многоетажни къщи — те сякаш предвиждали далечното бъдеще. Но няма как да вкараш диска в самия храм!

А ето че Реси…

Командирът наблюдаваше как търсачът на съкровища се стрелна покрай колоните и после потъна в пясъка: той се промъкваше в храма.

Богът на слънцето, както и преди хиляди години, седеше на своя трон, издигнат под свода. Бялото някога, а сега позеленяло мраморно лице беше непроницаемо. Очите под притворените клепачи гледаха уморено. Ръцете лежаха спокойно на коленете; между палеца и показалеца на божествената ръка живееше октопод — той бързо се прибра в скривалището си, щом Реси се появи в залата.

В пречупените лъчи на слънчевата корона зеленееше голям рубин. Събрал оскъдната светлина, която проникваше през тайния люк на покрива, рубинът блещукаше със зелени искри; знаменитият червен камък, знак на племето на небесата, беше променил цвета си в подводния свят.

Реси спокойно доплува до статуята.

Не трепна океанското дъно, не помръдна оскверненият бог на слънцето, когато Реси се докосна до камъка. Само през открехнатата врата излетя нагоре мътно облаче от тиня и Реси разбра, че се е вмъкнал в каменния чувал: зад него беше дискът, който разгребваше пясъка. Корабът не можеше да проникне в храма, но илюминаторът следеше търсача на съкровища. Той съвсем ясно виждаше гигантската статуя, златния венец и големия зелен камък — най-хубавото украшение на „небесната корона“…

Реси плуваше плавно под сводовете и изведнъж напипа пролука между гънките на дрехата на статуята. Тесният отвор го изведе навън от каменния капан. Наоколо му пак беше морето.

Остро чувствителните уши уловиха шума от двигателя на диска и на още един непознат кораб — подводница. Те бяха съвсем наблизо. Реси пресметна: накъдето и да заплува сега, не ще може да се отърве от подводницата и диска. Двете условни линии на неговите схеми — линията на живота и смъртта — за пръв път се сливаха в една.

Аварийният механизъм, който се включи автоматично в Реси, непрекъснато биеше сигналите за тревога. SOS на самотния разузнавач бяха приети от „Албатрос“ и оттам му радираха: „Плувай към нас“. Реси се отправи стремително към яхтата. Той прие по пътя си още един ответен сигнал, слаб и далечен, и предаде подробностите на обстановката; размяната на информация продължи само няколко секунди.

На хиляди километри от подводния древен град, в училището на младите кибернетици, в същия момент беше прекъснат урокът по математика. Електроник, който беше на дъската, чу сигнала за бедствие, веднага се откликна на повика, оцени точно опасността. Реси получи съвет: „Свикай всички делфини, китове и акули. Спасявай се с нас, Реси!“ Така каза Електроник, като гледаше учителя си в лице, вместо да говори за строежа на Вселената. И макар Електроник да знаеше от Громов, че преследвачите съвсем не са врагове на Реси, че като се опитват да хванат плувец, те спасяват рядката машина, той не можеше да постъпи другояче: в радостния миг, когато се откликна Реси, дори най-добрият в света математик забрави за всичко на света и се стараеше само да помогне на приятеля си. Учителят не се сърдеше на Електроник: той също се радваше, че Реси най-после се е обадил. А след минута Електроник вече се ругаеше за прибързания отговор и се каеше, че е погубил Реси. Но Реси вече не се откликваше на повиците на Електроник…

Като изскочи на повърхността Реси видя, че „Албатрос“ се отдалечава с пълен ход от него. Плувецът не последва яхтата: той знаеше, че „Албатрос“ не ще може да се изскубне от двата бързоходни кораба.

Съдбата на яхтата бе решена, но морският двубой не свършваше с това. Делфините и акулите внезапно изплуваха от дълбочината и като задминаха корабите, се устремиха от различни страни към самотния Реси.

Никога до този момент капитаните не бяха виждали такова странно морско стадо. В плътно ято като фантастична огромна риба, скрили в центъра рошавия беглец, акулите и делфините се насочиха срещу остроносата подводница.

Подводницата се дръпна, забави ход, за да даде път на стадото. И веднага към „Албатрос“ се спусна подводният диск с искане да заглуши мотора и да спре. Но преди да излезе на борда на яхтата, командирът на диска се свърза по радиото с диспечера на Океана и призна, че Реси пак се е отскубнал…

Известно време Реси плува сред неочакваните си спасители, а после с един отривист сигнал разпусна охраната и се спусна в дълбокото. Най-важното сега бе да изчезне от тези води, да заплете следите си, да намери бързо течение, което да размие всички мириси.

Реси не се плашеше от малкия катер, който безмълвно остана подире му. Реси се надяваше на скоростта си.

 

В световния Океан има само един кораб, който може да задмине стайера на морето рибата-меч. Дори не кораб, а катер — опънат като стрела, с плавно извитата гърбица на кабината — най-бързоходният катер на диспечера на дълбочините Командор. Много рядко Командора се откъсва от главните си задължения и пуска в ход своя катер: когато на някоя подводница се пръсне атомния котел, когато стане авария на петролните кладенци, когато трябва да се изпрати в болница тежко болно детенце.

Катерът на диспечера се движеше подир Реси. По молба на професор Громов Командора реши сам да се намеси в преследването на бързия плувец. Но той не пускаше още катера на пълен ход, а се любуваше на състезанието между силните машини.

„За свое добро или зло хората са измислили машините — разсъждаваше Командора и управляваше катера. — Ако съдим за мисленето по поведението на машините, то не се отличава от човешкото. Какво бих направил на мястото на този опашат плувец, неволно попаднал под властта на фон Круг? Бих си плюл на краката, по-точно на двигателите и — дим да ме няма. Браво на този Реси: повика на помощ цяло стадо спасители. Не, не бива да се оставя в чужди ръце такова изобретение! Хайде, Реси, напред! Дръж се и не падай духом!“

Командора включи прожектора. В светлинния лъч се мярна бягащия плувец.

Катерът постепенно настигаше Реси, който отчаяно махаше опашка…

„Право казваше Астронавт: скоростта е такава, че ако попадне на пътя някоя невнимателна риба, ще се пръсне като граната… — мислеше си Командора. — Хубав съвет ми даде диспечерът на Космоса! Ако се насочех да пресека пътя на беглеца — а така по-лесно мога да го заловя, — при тази скорост щях да унищожа Реси“.

Този момент Реси запомни завинаги: той престана да е неуловим.

От корпуса на катера изпълзя механична ръка, протегна се към него. Пръстите с поставената на тях мрежа бавно се свиха.

Притихналият пленник решаваше на ум задачата: как да се изтръгне на свобода, когато противникът е по-бърз от тебе.

Реси не знаеше, че пленяването е именно свободата му.

… Няма по-тържествен момент в живота на морския пътешественик от минутата, когато излиза от прозрачното здание и търси с поглед своя кораб. Трима пътници оглеждаха с интерес пристанището. Професор Громов, Електроник и Сироежкин бяха долетели със самолет в крайморския град, за да продължат пътуването си с подводница. Това не беше обикновена морска разходка. Днес е много важен ден, Громов и помощниците му отиват за Реси.

В синьо-зеления простор се поклащат подводниците, в които се долавят познатите очертания на вечните жители на океана, и професорът обяснява на момчетата: това е кораб-делфин, това е кораб-ветроход, а това — кораб-калмар. Мраморните стъпала водят към кея, където големият лайнер „Белият кит“ стои и приема пасажерите. Вътре е като в самолет: кръгли илюминатори, редици кресла с калъфи.

Меко се затварят вратичките. Корабът-кит изсвирва за сбогом, излиза от пристанището, като пори с мощната си глава вълните, и незабелязано за пътниците се спуска в безопасните дълбочини. Сега той ще изплава на повърхността нейде много далече — може би в друг океан, в другото полукълбо на планетата…

Океанският лайнер-кит се отбива по пътя си в подводния град. Именно за там плуват професорът и момчетата-близнаци, чиято удивителна прилика предизвика весело оживление сред пътниците. Громов пише нещо в бележника си. Мястото на Електроник се случи до самия илюминатор, като новак в дълбочините. А Сироежкин, който седи между тях, се върти в удобното кресло и си припомня своите морски приключения.

В изпъкналото стъкло, право срещу Електроник и Сергей гледат муцуните на акули; през илюминатора се мяркат флагове на опашки и крила на плавници; със зелено сияние светят тайнствените жители на дълбочините. Всички те изостават от бързоходния кораб, само някаква грамадна петниста риба, облещила очи срещу ярката светлина, дълго плува успоредно с подводницата. Сироежкин се чувствува „морски вълк“: той беше видял всичко това на морското дъно.

Днес Сергей е приказлив като риба:

— Не си ли се срещал, Електроник, глава срещу глава с акула?

— Не.

— Пък аз насмалко щях да се разхождам на акула. Никак не е страшно! Съвсем дива акула. Ако не беше избягала…

— Има разни акули — отговаря спокойно Електроник. — Пясъчна, тигрова, китова, котешка, бяла, синя, херингова…

— Браво, всичко знаеш!… Сега ми кажи кой е най-добрият спринтьор на морето?

— Катерът на диспечера на Океана. Той настигна Реси.

— Вярно. Катерът на диспечера е по-бърз от рибата-меч. А скоростта в морето е свобода! Виж Реси знае…

— Реси още не е свободен — казва със скърцащия си глас Електроник. — Нещо му пречи да е предишният Реси. Макар че е близо до нас, пак не отговаря на нашите повиквания.

Електроник извиква в ума си Реси и Сироежкин млъква. После шепне пред джоба, където е транзисторът: „Ех, Реси. Ние плаваме към тебе… Чуваш ли?“

— Защо мълчи? — мисли гласно Сергей. — Кажете, Гел Иванович, същият ли си е Реси?

Професорът вдига глава, разсеяно гледа момчетата и кима:

— Външно си е същият. А пък какво си има на ум, ще видим.

— Гел Иванович, ама вие пишете с тъпия край на молива.

— Ах, да… — Громов кима, гледа слисано празните листа и като обръща молива, отново потъва в писането. — Благодаря, че ми каза.

Сироежкин надзърва в професорския бележник. Но нищо не разбира от редиците формули. Може би Громов измисля нова машина, по-сложна от Реси? Реси вече направи световно откритие; скоро той ще е с нас. А науката върви напред…

— Гел Иванович, и бъдещият ви модел ли ще има ново. „И така нататък“?

— Какъв модел?

— Този, дето сега изобретявате.

— Ах, да!… Това е съвсем друго нещо, Серьожа. — Професорът смутено затвори бележника си. Той не искаше на никого да разказва за своите Забраняващи теореми. Той ги беше приготвил за краен случай: може би светът ще може да мине и без такива забрани. — Хайде приятели, да обсъдим как да се държим с Реси…

Корабът наближаваше подводния град. По цялата стена на обзорния илюминатор — прозрачен купол.

През призмата на водата бавно се показват фантастичните здания.

Громов сочеше към екрана и обясняваше на малките си спътници, че всички тези подводни сгради са били отначало „открити“ под микроскоп, а после вече построени от архитекти и инженери. Извънредно здравата черупка на микроскопичните водорасли, която непрестанните вълни на прибоя не могат да разбият в скалата, подсказваше на биоархитектите как да построят лекия и здрав купол, който да издържа натиска на дълбочините. Към неговите високи сводове, които блестяха със светлините си, като нощното небе със звезди, се устремиха къщите-стрели, къщите-пчелни пити, къщите-класове; като живи дървета, заобиколени от зелени ливади, те се бяха обърнали към светлината. Интересни мостове — плетени паяжини, извити като улеи листа, лъчисти морски звезди — бяха прехвърлени през улиците, водеха към стадионите, басейните, пързалките, театрите, кулите, които приличаха на дворци от други планети. Подводният град, който по красота не отстъпваше на земните столици, сияеше в своята прозрачна раковина.

Корабът-кит доближи до стъклената стена и шлюзовете ги притеглиха навътре.

В залата на пристанището посрещна професора и неговите спътници един младеж, когото Сергей веднага позна: Дон!

Морският надзирател гледа около минута ту Сироежкин, ту Електроник, после се засмя, назова всеки по име и не сбърка. Дон каза на Громов:

— Чакат ви, професоре.

Катерът, който Дон управляваше, заведе гостите в центъра на града, където насред площада се издигаше огромно кълбо без нито един прозорец. Това беше всеизвестният Център на Световния океан.

През шлюзовете пътниците излязоха на площадката на асансьорите. Над един асансьор светеха буквите: „Диспечерът на Океана“.

Морският надзирател покани гостите в асансьора на диспечера.

Те сякаш бяха попаднали в центъра на Земята.

В кръглата зала на диспечера синята сфера на световния океан с тъмните петна на материците прозираше от край до край. Материците изглеждаха безжизнени, а целият океан беше пронизан с извитите пунктири на светещите точки. Всеки кораб-подводница, рудовоз или танкер, всеки плаващ в океанските дълбочини светеше като малка искра и изпращаше свои сигнали на диспечера; дори под ледените връшници на Арктика, в дълбоките проломи на Антарктика се вмъкваха подводни кораби. Всичко в кълбовидната зала беше прозрачно, за да не се пречи на наблюдаването на световното движение — стените, подът, столовете, микрофоните и кръглата маса, около която, разговаряйки тихо с корабите, сушата, въздушния океан, космоса, работеха диспечерът на Океана и двамата му помощници. Когато на вратата се показаха гостите, диспечерът кимна на помощниците си и като удари с крак по стъкления под, тръгна насреща им.

Громов, който се взираше с късогледите си очи, позна във високия рус човек Командора: няколко пъти те се бяха срещали на научни конгреси.

— Драго ми е да ви стисна ръката, Командоре. Извинете, че ви откъснах от работата.

— Здравейте, професоре — гръмогласно отговори Командора. — Моля да ме извините, че за тази среща трябваше да се спуснете на самото дъно…

— Засега не съм разочарован — каза шеговито Гел Иванович.

Момчетата, притаили дъх, гледаха възхитено диспечера на Океана. За пръв път виждаха те знаменития повелител на трите четвърти от планетата.

А Командора, като погледна чипоносите близнаци, както и Дон, се разсмя високо:

— Виж ти загадка! А как ви различава Реси?

— Къде е той? — в един глас попитаха осмокласниците.

— Впрочем, дали ще ви познае…

Като каза тези думи. Командора рязко се обърна и с грамадни крачки тръгна към триъгълника на Африка. Той отиде до черния блок на материка и отвори една незабележима наглед вратичка.

— Излезте!

От вратичката, като се наведе, странно се показа една масивна фигура.

Човекът изведе кучето, вързано с ремък.

— Реси!

Командора спря децата с махане на ръка.

— Моля запознайте се — отривисто каза Командора. — Господин Мик Ури, главният управител на лабораториите на фон Круг. Професор Гел Иванович Громов.

— Ние се познаваме — иронично отговори Громов.

А Мик Ури хвърли бдителен поглед и потвърди:

— Срещали сме се.

— Толкова по-добре. Господин Ури е задържан на яхтата „Албатрос“, когато… ъ-ъ… как да го кажа по-меко… когато си присвояваше чужди ценности.

— Може би пиратите са роднина на господин Командора? Или намерихте притежателите на древните кораби? — мрачно иронизира Мик Ури.

Командора се обърна рязко:

— Според Кодекса на Океана древните потънали кораби принадлежат на държавата. Вие заедно с вашия господар ще отговаряте по цялата строгост на закона.

— Трябва да се докаже… — измърмори Ури.

— Така че господин Ури няма какво да губи — продължи високо Командора, без да обръща внимание на репликата на Ури. — Освен ей това куче…

Рошавият фоксер седеше спокойно до краката на Ури. Той дори не помръдна, сякаш не ставаше дума за него.

— Той е мой. — Мик Ури дръпна ремъка. — И за ваше сведение моето куче се казва Индекс…

— Това е Реси! — каза звънко Сироежкин и се огледа. — Така ли е, Електроник? Така ли е, Гел Иванович?

Професор Громов и ученикът му мълчаливо гледаха Реси.

— Реси, при мен! — заповяда Сироежкин и направи крачка напред.

— Не приближавай — дрезгаво предупреди Ури.

— Решавайте сами — Реси или Индекс. Аз не съм ви съдия. Подводният плувец е заловен от мене по молба на професор Громов. Преди това аз никога не съм го виждал — Командора се отдръпна встрани.

В тишината на залата прозвуча слабо жужене — Електроник даваше тихо команди за Реси. А след жуженето — гръмовит лай; Реси се озъби и започна яростно да лае бившите си стопани. Мик Ури едва възпираше кучето за повода.

— Какво ви казвах! — ръмжеше Мик Ури. — Можете да се махате оттука. Толкоз. Докато сте здрави и читави.

— Оттук няма да излезе никой без мое разрешение — каза твърдо Командора.

И сякаш в отговор на думите му Реси разпери с трясък прозрачните си крила и като се изскубна от ръцете на учудения Ури, излетя до самите сводове. Всички вдигнаха глави към синия таван, а помощниците на диспечера скочиха от местата си. За пръв път в Центъра на Световния океан хвърчеше такова необикновено същество.

— Продължавайте връзката с корабите! — заповяда Командора на помощниците си. И после се обърна към Ури: — Усмирете го. Пречи ни да работим.

Ури само се усмихна, като наблюдаваше шегите на своя Индекс.

— Той не ни слуша — измърмори Сироежкин. — Електроник, че как може така? Дон, ти поне видя какъв послушен беше. Можеш ли да го познаеш?

Дон кимна, а Електроник каза със скърцащ глас истината:

— Той ни е изключил от паметта си.

Гел Иванович Громов следеше летящия Реси. После извади от джоба си бележника, написа нещо на листче, откъсна го и го подаде на Електроник:

— Прочети го.

И докато Електроник с монотонен висок глас изговаряше формулите, професорът с удоволствие наблюдаваше как Реси постепенно се снижава и прибира крилата си, как се превръща в обикновено куче, как той меко скача отгоре на четирите си лапи и отива при Мик Ури, предпазлив, недостъпен — още не Реси, но вече не и Индекс.

Командора се обърна към професора:

— Виждам, вашият урок не беше без полза. Благодаря ви много.

— Засега да. Но не забравяйте, че в нашия спор участвува още един събеседник.

— Кой?

— Манфред фон Круг.

Фон Круг, който беше седнал до пулта на машината, разбира се, не чуваше името си. Като получи от Индекс сигнал за опасност, той включи екрана и започна да наблюдава борбата на модела с неизвестния противник. На екрана двете точки сновяха в затворено пространство, означаващо зала, подводен дом или кораб за дълбоко плаване. Ясно е едно: Индекс се мъчи да се изскубне на свобода, за да стане пак неуловим. Фон Круг натискаше бутоните на електронната машина и опитваше разни варианти на играта. Той бе готов да пожертвува помощника си и яхтата „Албатрос“ с всичките й находки, стига само да спаси Индекс. С такъв универсален модел може да започне всякакво ново предприятие на празно място…

Когато Мик Ури доведе от Индия стоманения капан, докторът най-напред се зае да промени паметта на Реси. Върху машината бяха съсредоточени електрически мълнии. Реси излезе от стоманения сандък с други закони на своите електронни схеми и главни сигнали за него станаха: новият господар, неговият помощник, голямата електронна машина. Отсега нататък Круговата машина му даваше команди от разстояние на хиляди километри; понякога към нея се присъединяваше самият господар или помощникът. И толкоз.

Индекс изпълняваше задачите пак така добросъвестно, както и преди — от върха на носа до опашката това беше едни точен механизъм и в постоянно променящия се модел на паметта му никога вече не се появиха картини от предишния му живот. Когато го заобиколиха подводните кораби и опасността възроди в схемите някаква стара връзка, той, като послуша съвета на Електроник, ни за секунда не си спомни своя предишен господар, както впрочем и истинското си име. И като отговаряше на повикването „Индекс“, Реси доставяше удоволствие на фон Круг.

Сега фон Круг, единственият господар на Индекс, се безпокоеше за своя неуловим модел. Светлата точка, която направи няколко кръга в кълбото, спря. Някой — много силен противник — се месеше в действията на Индекс и го караше да не се подчинява на заповедите на Круговата машина. „Но кой е? Нима е Громов? Само той знае конструкцията на модела и може да го управлява…“

Фон Круг изкриви иронично устни. „Ако това е самият господин професор, той ще получи сегичка нагледен урок от бившето си изобретение…“

Пръстите на доктора зашариха нервно по бутоните, изправиха Индекс на щраусовите крака и го хвърлиха срещу противника. Точката на екрана се спусна към невидимата бариера, която отделяше участниците в играта, а после бавно се отдръпна назад.

„Спокойно — каза фон Круг, — борбата не е свършена.“

Той чукаше по масата и не се решаваше на последния изход. Силният удар на тока ще успокои сигурно невидимия враг. Скандал? А кой знае, че именно той, доктор Круг, от хиляди километри управлява Индекс? В края на краищата това е само машина и по-добре да няма свидетели за нейните страшни действия…

Фон Круг поразмърда точката на екрана и се увери, че той е владетелят на уникалния Индекс. Тънкият пръст натисна бутона.

Когато от устата на Индекс изскочи стоманеният свредел и Громов изкрещя някакви думи, никой в диспечерната не разбра веднага какво беше станало. Индекс, който тичаше към професора, изведнъж се отметна встрани и в следващия момент блесна силна искра, светлината угасна, засвети синята аварийна лампа. За един миг океаните потъмняха, корабите изчезнаха, капитаните за минута останаха без диспечер. Командора повика дежурните електротехници.

Мик Ури стоеше побледнял, защото разбираше прекрасно колко опасен бе Индекс преди няколко минути. Ури въздъхна, като видя двамата морски инспектори, които влязоха в залата.

— Изведете го — каза Командора на инспекторите. — И после приберете, моля ви се, това.

В залата светна, океанът се събуди и всички видяха, че Командора сочи под масата, където лежеше неподвижно кучето.

— Не го докосвайте! — прозвуча звънък момчешки глас, който приличаше на вик от болка. — Това е Реси! На никоя цена няма да дам Реси!

Сироежкин се спусна под масата и внимателно взе в ръце рошавия Реси.

В същия миг Електроник се оказа до него; избръмчаха неговите команди за Реси.

— Защо ли извиках? — взе да се обвинява Громов. — Късо съединение! Как не се досетих, че той, като се метне встрани, ще се удари в електромрежата…

Командора гледаше момчетата с кучето.

— Кое е основното правило на вашата машина? — попита той професора.

Вместо Громов побърза да отговори Електроник, сякаш от неговите думи зависеше животът на Реси.

— „Точно изпълнение на заповедите, които дава стопанинът. Самостоятелността и свободата на действия помагат на модела да спазва основното правило…“

— Нещо не забелязах точно изпълнение на задачите — замислено рече Командора. — Така че кой е истинският му стопанин?

В кръглата зала писукаха сигналите на хиляди кораби. Капитаните водеха своите кораби по дълбоките подводни пътища. Там, горе над океаните на Земята, грееше слънце и светеха звезди, цареше безветрие и бушуваха урагани. Там, горе във всички океани на планетата, животът си течеше по прежнему… А Сироежкин държеше в ръце неподвижния Реси.

— Не е точно така! — високо каза Сергей. — В главното правило е казано: „на стопанина и на неговия приятел“. — И той учудено впери поглед в Реси. — Гледайте, той…

— Какво той? — подскочи Електроник.

— И на неговия приятел! — повтори Сироежкин.

И всички видяха, че кучето едва доловимо мръдна опашка.

— Аз съм приятелят… — тихо каза Сироежкин.

Опашката пак мръдна.

— Аз съм приятелят на Електроник!…

Опашката постоя малко неподвижна и замахна.

— Аз съм приятелят на Громов!!

Още веднъж замахна опашката.

— Аз съм приятелят на Реси!…

И в отговор се разнесе лай. Отначало едва чуто, като насън, после по-силно и по-силно. Реси отвори очи, скочи на пода отърси се и залая със звънък, пронизителен лай.

— Гледайте, той лае… — удивено каза Громов. — Лай, миличък, лай!

И като разбра радостта му, се засмя радостно и Командора, усмихна се Електроник, разсмя се високо и Дон. И помощниците на диспечера прихнаха в смях пред микрофоните. А Сироежкин стоеше, разкрачил широко крака, и не разбираше защо всички се смеят.

Той направи откритие. Върна Реси с едничката дума „приятел“, която фон Круг не беше успял да заличи от паметта му. Какво смешно има тук?

Краката на Сергей се подкосиха от внезапна умора. Всички кораби в Океана се движеха сега право срещу него. Той нямаше право да отговаря на сигналите им. Той трябваше да провери главното.

— Реси, при мен!

Някакви силни ръце сграбчиха момчето и го отнесоха в съседната стая. Но преди Електроник, преди Громов, преди бързия Дон, преди самия Командор, който успя да подхване падналия Сергей, при момчето с един скок се метна Реси…

— … Ало, Сергей, чуваш ли ме? Слушам — чу Сироежкин като на сън.

Той отвори клепачи. Видя едни лъчисти очи под сключени вежди. Командора му подаде великанската си ръка, внимателно го сложи да седне.

— Е, как е, мина ли ти? — попита Командора. — На дълбокото това се случва.

— Аз управлявах… — каза Сироежкин.

И Командора веднага го разбра:

— Бива си те тебе: Реси пак стана Реси. Един ден ще управляваш не една и две машини. Ще управляваш Океана. Или Космоса. Както пожелаеш.

Гел Иванович го докосна по рамо:

— Ти си първооткривател, Сергей. Я дай внимателно да те погледна. — И той ласкаво надзърна в очи първооткривателя, който неочаквано за всички си спомни най-могъщата дума — „приятел“.

В залата прозвъняха далечни звънчета. Спасителната служба известяваше за традиционното триминутно мълчание на ефира. Притихна целият океан, до самото дъно, напрягаше слух — дали някъде няма да прозвучи SOS. В тишината на спокойните секунди, отброявани от равния ход на хронометъра, от време на време се вмъкваше слабо писукане — сигналите на морските животни, които носеха в себе си харпуните на сънните стрелци.

— Това са делфини и китове — каза тревожно Громов. — Трябва да ги намерим!

— Ще ги намерим — обеща Командора.

— С корабите, от космоса, от дъното на океана…

— Ще включа всички диспечери.

— Та вече никой да не натиска тайно бутона.

— Няма да позволим.

— Вярвам ви. — Громов извади от джоба си някакви книжа и ги разкъса на дребни парченца. На въпросителния поглед на Командора той се усмихна: — Ей тъй, дребна работа…

А Електроник също наруши традиционното мълчание от три минути и с хрипкавия си глас каза на Сироежкин:

— Аз преправих основното правило на Реси. Никакви стопани вече… Само приятели!

… — Единствено на вас ще открия една строга тайна. Бях разработил Забраняващи теореми…

Професор Громов гледа пред себе си внимателни лица. Очите на професора са усмихнати, но той говори сериозно. Час по математика в осми „Б“. Учителят Таратар кима: никога не се е съмнявал в силата на математиката.

— Разбирате ли цялата сложност на този въпрос за прогреса на човечеството? Забраняващите теореми биха могли след време да спрат всички машини. — Професорът огледа програмистите — И ето веднъж, като написах поредната формула, си помислих: а какво е виновна самата машина? Нима толкова е необходимо да ограничаваме нейното развитие? Виновният е някой човек, който или не осъзнава резултатите от нейната работа, или ги използува във вреда на другите. С какво се е провинил моят Реси, защо трябва да разрушавам хубавия модел?… Аз унищожих Забраняващите теореми, по-точно казано — скъсах листа с формулите. И сторих това с удоволствие!

А машината, заради която се създаваха Забраняващите теореми, които застрашаваха човечеството — ей я там, седи при дъската. Рошава, мустаката, с вирната опашка — сякаш до последния косъм е одрала кожата на някой фоксер. Дори не ти се вярва, че черната кротуша е световна знаменитост. Интересно е какво ли мисли самият Реси за себе си? Дали разбира в края на краищата, че той е Реси?…

Електроник вдигна ръка.

— Кажете, Гел Иванович, не сте ли използували изобщо своите теореми.

Професорът се усмихна, спомни си нещо.

— Честно казано, веднъж се опитах да ги използувам. (Лек шум на учудване се понесе из класа). Когато Реси ни атакува, аз изкрещях една от формулите. Реси се метна встрани, удари се в електрическата мрежа и късото съединение насмалко да го изкара от строя. Ако не бе откритието на Сироежкин, не знам дали сега щеше да е с нас Реси?

Сироежкин смутено смръщи нос, макар всички вече да знаеха, как той се е отличил.

А Громов извади от джоба дългата си лула, замахна с нея във въздуха като с диригентска пръчка, закрачи из класната стая, разсъждавайки гласно.

— Вие, бъдещи програмисти, трябва да знаете, че човечеството през своята история неведнъж се е отказвало от световния си егоизъм. Спомнете си: някога хората бяха установили, че Земята не е център на Вселената, че живеят в периферията на Галактиката и самият земен живот не е никакво изключение. Веднъж ние стигнахме до заключението, че не само човек може да мисли, и създадохме автомати, като им придадохме почти човешки черти… Може би именно в това да е прогресът?… Извинявай, Електроник, че говоря в твое присъствие, но ти помниш историята на човечеството не по-зле от мене… Ето например Реси: той зададе на нас с Електроник доста много задачи, докато не оценихме неговите постъпки. Реси още веднъж потвърди неограничените възможности на човека. А по-добре от мене може би ще ви обясни всичко самият Електроник.

Таратар покани помощника си на дъската.

Електроник застана до Реси, взе тебешира, изпусна бърсалката. Като я вдигаше, незабелязано погали кучето. Опашката мръдна в знак на дружба.

Реси гледаше черната дъска под рунтавите кичури козина.

— Ще ви дам примери от самостоятелните действия на Реси, когато той пространствуваше над пустинята — започна сериозно Електроник и се усмихна. — Ще кажа откровено, че не можах да ги разшифровам веднага…

Класът притихна. Сам Електроник, най-добрият в света математик, ученикът на професора, асистентът на учители — и току изведнъж си признава слабостта.

Пък този Реси наистина е умен, изобретателен, непобедим.

Един могъщ ум в космато тяло!… Ура за неуловимостта, хвала на неунищожимостта!

Тебеширът чукаше по дъската. Бързо скърцаха писците. Куп редица от формули се трупаха в тетрадките.

Не пишеше само Макар Гусев. Беше впил поглед в тайнствената сила на Реси, мъчеше се да не изпусне ни една дума. Той си представяше, че е непобедим атлет като Реси, но разбира се, човек. Тайната на силата витаеше около него във въздуха — стига само много да я пожелае, да напрегне цялата си воля, а формулите — не са беда, ще ги препише после от приятелите.

— А какво ще стане с Реси? — попита нетърпеливият Макар и прекъсна Електроник.

Електроник отговори, като продължаваше да чука с тебешира:

— Той ще покаже своята система за управление на животните. Канят Реси на служба директорите на два резервата.

— Охо! — Макар размаха победно тежкия си юмрук. — Честна дума, много ми се ще да вляза в неговата кожа!

— Дори ми е трудно да си представя бъдещите приключения на Реси — потвърди с хрипкав глас Електроник.

Учителят и професорът се спогледаха.

А програмистите се засмяха и за минута откъснаха погледи от тетрадките.

Таратар се наведе към Громов и тихо каза:

— Въображение… Удивително! Но в какво тогава е разликата?… — И не довърши въпроса си.

— Да си призная, съвсем забравих, че на Електроник е нужно въображение — шепнешком подхвана професорът. — Благодаря, че ми напомнихте. Вероятно главната разлика на човека от машината е умението му да задава въпроси, на които никой не може да отговори…

Електроник, без да допише уравнението, се обърна към професора.

— Вие казахте, — прозвуча резкият му скърцащ глас, — че аз ще мога да задавам неразрешими въпроси? За неоткрити още закони?

И Електроник, който повтори по свой маниер думите на професора, твърде късно разбра, че си е поставил неразрешим въпрос.

За да не изпадне в безсмислица, за да се отвлече от мъчителните разсъждения, той почна да се клати, да танцува пред дъската, като тананикаше модния ритъм:

— Е-е-е, бали-бали… е-е-е, бали-лей…

От учудване Таратар засумтя като носорог. През цялата си педагогическа практика учителят за пръв път виждаше да се танцува при черната дъска.

— Ти си на урок! — сурово напомни учителят, като пресече с жестове смеха на класа.

А Громов с нескрито любопитство гледаше своя танцуващ ученик.

— Е-е-е…

— Сам ли измисли музикалния предпазител срещу неразрешимите въпроси? — попита професорът.

Електроник кимна и цял се разтресе.

— Не е най-добрият. След урока ще си поговорим с тебе за изкуството, за силата на волята и, най-после, за въображението.

Електроник веднага млъкна, удивен от това колко лесно може да се намери изход от мъчителното положение.

— Извинете — каза дрезгаво той — Аз навярно използувам лошо втората теорема на Гьодел. Ако разрешите, ще продължа обясненията.

Електронното момче погледна към спокойно стоящия Реси и почна да пише уравнения, „изобретени“ от неговия четирикрак приятел.

А Сергей Сироежкин поглеждаше ту старателно пишещия Електроник, ту спокойния Реси и си мислеше:

„Удивителна личност е този Реси. Тепърва ще има да пътешествува по света. Ще покаже своето тайнствено «И така нататък».“

Победителят на невъзможното

Първи април.
Обикновените гении

Жилищният блок се събуди на разсъмване.

В леката утринна мъгла той приличаше на спящо чудовище. Високо над земята светна розов прозорец и изгасна — сякаш намигна зорко око, наблюдаващо какво пролетно утро се е отворило. Приятен лек студец, сребриста слана по дърветата, изненадващо мек въздух.

Мълниите на светлините заиграха по стените. Светлините ставаха все повече, образуваха чудни дантели и ето вече целият жилищен блок се опаса с верига от електрически сигнали. Жилищният блок се съживи, въздъхна дълбоко. Зашумяха асансьорите — съвсем тихо, за себе си, за да не заглушат първата капка от покрива. Пролет!…

Отвори се един прозорец на високото и нечий звънък глас прекъсна спокойствието на утрото:

— Е-ей!… Слушайте всички!… Аз съм гений!

Улицата наостри уши от това нескромно признание. Изчезна капката.

А гласът упорито повтаряше:

— Гений! Гений!

Пискливо се обади още един прозорец:

— Гений съм аз!… Ура! Аз открих вечната истина…

Шумно се отвори една балконска врата и момчешки неукрепнал бас проехтя:

— Глу-по-сти! Аз съм най-силният в света…

Вятърът попречи да се разбере кой беше този най-силен в света. Той налетя изведнъж, прозвъня в ледените висулки на стрехата, омеси се и отнесе със себе си думите. Лека слънчева светлина позлати стените, мъглата се вдигна. Жилищният блок гасеше една след друга ненужните светлини и започна да изглежда обикновен жилищен блок, построен по всички правила на Питагоровата теорема.

От входа на блока излезе една ученичка с тежка чанта и, като огледа пустата улица, обърна се към жилищния блок и направи гримаса:

— Първи април е — на никого не вярвам! — И затича, а под краката й хрускаше крехката ледена корица.

 

Учителят по математика Таратар знаеше отлично кой ден е днес. По пътя за училището той си спомни един епизод от своя ученически живот. Преди половин век Семьон Таратар написа на дъската много дълго уравнение. Когато учителят, който решаваше уравнението, начерта графиката, класът се засмя: на дъската ясно се очерта фигурата на крокодил. Учителят, когото децата наричаха Крокодил Крокодилович, внимателно погледна младия математик и каза: „Не се обиждам. Това остроумно уравнение заслужава пет плюс:“ „Авторът на уравнението на Крокодила“ се чувствуваше неудобно…

Сега самият той е Таратар Таратарич — така го наричат помежду си учениците. Куп остроумни уравнения ще е нужен, за да се обрисува неговата възтежка фигура, натъпканата с книги стара чанта, очилата за късогледство. Всяка година за първи април Таратар дава задачи по желание на всеки клас: доказвайте каквото си искате… А на своя любим осми „Б“ каза: „Опитайте се да решите известните, но нерешени досега задачи…“ Той знае: веднага, още в междучасието, неговите математици ще почнат да атакуват Великата теорема на Фермá, недоказана вече над триста години. Разбира се, те няма да докажат теоремата, но затова пък по нов начин ще видят много истини…

„Ще ви покажа аз кой е Таратар Таратарич! — мислеше си усмихнат учителят, като си припомняше лицата на своите ученици. — Ще поставя на всички пет плюс, а после ще кажа, че е било шега…“

Той влезе в клас и веднага почувствува, че нещо се е случило. Учениците както винаги станаха и поздравиха учителя, с привичен жест той им разреши да седнат. Но въздухът в класа сякаш беше наелектризиран.

— Няма го Виктор Смирнов — забеляза гласно Таратар и погледна крадешком по редиците.

— Той закъснява — каза някой със саркастична нотка.

Учителят започна урока, без да обръща внимание на тайнствения намек за Смирнов.

— Преди повече от триста години френските математици Паскал и Фермá решили ей тъй, за забава да анализират играта със зарове и открили редица правила. — Таратар се усмихна, като си представи събитията, за които разказваше. — Както знаете, тези правила били развити в сложни игрови схеми, с които си служат и в наши дни… Аз не се интересувам с какви методи сте си служили вие, като сте готвили днешното си домашно, но сега ще видим резултатите… И така, кой е най-смелият?

— Аз! — прозвуча уверен юношески бас.

Макар Гусев с мъка излезе от чина. Чинът беше вече тесен за атлетическата фигура на спортиста. Той държеше тетрадка, свита на руло.

— Как се казва твоята домашна работа, Гусев?

— За стереометрията на винените бъчви, имащи най-оптимална форма! — отговори Макар.

— Виж това да! — възхитено въздъхна някой. — От собствен опит ли?

— От опита на Йохан Кеплер — отвърна Гусев.

Учителят долови в гласа на Макар готовност за борба и го извика на дъската.

— Струва ми се, именно така се наричаше един от трудовете на Кеплер, в който той предугажда много от резултатите на интегралното смятане — каза Таратар.

Макар, който рисуваше с тебешир винена бъчва, се обърна зарадван.

— Точно така! Кеплер току-що се оженил… И то за дъщерята на един търговец на вино. — Макар раздели бъчвата на части и вече започна да пише формулите. (Одобрителен глъч зад гърба му потвърди, че на всички харесва коментарът към старинната задача.) — От единадесетте годеници с голяма мъка си избрал жена — продължи басово Макар. — Добре, ама търговецът на вино му казва: „Ти, макар и да си придворен императорски математик, я ми покажи каква е ползата от това, че си учен.“ — „Моля — отговаря Кеплер. — Аз мога да пресметна колко вино има във всяка твоя бъчва, без да погледна в нея…“ Напразно се смеете! Всичко това ние със Сироежкин прочетохме в биографията на Кеплер.

— Потвърждавам — каза от мястото си Сергей Сироежкин, — че Макар собственоръчно донесе една бъчва от сто литра и я разложи по два начина.

— Аз, разбира се, нямам намерение да се женя, но зная точно, че по метода на Кеплер е по-трудно да се доказва — призна си Макар под всеобщия смях. — Друго нещо са интегралите!

И той показа на дъската, където внезапно за всички обикновената бъчва възкреси една стара от преди четири века история.

Таратар гледаше бъчвата и Макар и не криеше радостта си.

— Блестящо потвърждение на редица победи на математиката — каза той. — Обърнете внимание на главния извод на Гусев: целият научен трактат на Кеплер, който за времето си бил откритие, се побра в една съвременна формула. Браво!

— Моля ви се — рече изчервилият се Макар. — У другите е по-добре.

— Нима? — Таратар се учуди. — Че кои са тези други?

На катедрата се посипаха тетрадки. Тетрадки с доказателства и изчисления на осми „Б“ клас. Тук имаше доказателства на много известни в математиката неравенства, на недоказуеми теореми за квадратурата на кръга и за делението на ъгъла на три равни части, изчисления за движението на материците, за масата на свръхзвездите, за продължителността на живота на елементарните частици, за точната скорост на светлината и за много други исторически и съвременни задачи. Само един математик може да разбере какво преживя в тези кратки минути учителят. Но Таратар, който прие на своята маса купчината математически ръкописи, не изгуби постоянния си оптимизъм. Нали сам той предизвика този взрив от внезапна енергия. Учителят успя само да забележи на ум, че между всички работи няма нищо, което да прилича на „уравнението на Крокодила“. Нима тези шеги са остарели?

Учениците предадоха работите си. Само пред Вова Каролков, съсед на Сергей Сироежкин, лежеше дебела тетрадка с кафява корица.

„Нима и това е за мене?“ — весело си помисли Таратар и попита Каролков:

— Е, а ти?

— Аз не бих искал… така изведнъж — каза побледнелият Каролков.

— Защо?

— Това е много ценна работа.

„Не току-тъй другарите му го наричат Професора“ — помисли си Таратар и каза:

— Кажи тогава по какъв проблем е, та всички да оценят значението й.

— Доказателство на теоремата на Фермá — каза съвсем тихо Професора.

На Таратар дожаля за способния ученик: докъде я докарал, просто се е съсипал от писане на масата. И за всичко е виновен той, учителят, със своите домашни по желание. Тях само ги остави на свобода, тези самолюбиви млади „фермисти“ — ден и нощ ще атакуват нерешимите задачи, докато си съсипят здравето. Че кой може да докаже теоремата на Фермá!

— А ти сутрин правиш ли гимнастика? — попита учителят Каролков.

Каролков погледна учителя си с такова изумление, сякаш му бе проговорил по марсиански.

— Това е доказателство на Великата теорема на Фермá — настоятелно повтори той.

Таратар взе тетрадката на Професора, бързо я прелисти. В очите му се замяркаха безкрайни виолетови формули, изпълнили цялата тетрадка. Професора пишеше с дребни, грижливо завъртени почти печатни букви.

— Теоремата на Фермá е доказана за шестстотин частни случаи — бавно каза Таратар. — Математиците от цял свят са се отказали да я решават. Нима ти успя да намериш съвсем нов пример?

— Тук не става дума за пример. Тук е решението на цялата теорема!

Професора седна на мястото си като победител.

Таратар претегли на ръка дебелата тетрадка. „Малко ли доказателства са правени за тия триста години на недоказуемата теорема! Ето още един донкихотовски опит — може би дори и оригинален…“

— Предварително те поздравявам. — Мустаците на Таратар хитро трепнаха. — Макар че Фермá не ни е оставил никакви доказателства, в къщи ще проверя твоята работа.

— Фермá не е счел за нужно да пише решението, тъй като то е много дълго — напомни Професора.

И нито един гений не е намерил досега отговор.

— Та какво от това? — Професора вдигна рамене. — Аз съм този гений, който намери отговора.

Таратар чакаше класът да прихне в смях, но кой знае защо беше тихо. Той огледа класа. Всички бяха премного сериозни.

Таратар се разтревожи: какво става с тях?…

— Може би ще се съглася с тебе, когато проверя — предположи Таратар.

— Разбира се — спокойно отговори Професора. Чак сега той започна постепенно да порозовява: първо запламтя едното му ухо, после другото. Изглежда, че съвестта спускаше математика от недостъпните научни върхове на обикновения училищен чин, като внимателно го държеше за уши.

— Че какво лошо има тук! — намеси се Макар Гусев. — Щом е доказал…

И пак никой не се засмя.

— Вярно, Таратар Таратарич… извинете, Семьон Николаевич! — подхвана Сироежкин и скочи от място. — Ако искате да знаете, не само Професора мисли така! Не се учудвайте, моля ви се, но тук всички са гении!… Обикновени гении… Ето вижте. — И той извади от чина картонена кутийка, на която беше отпечатан чифт обувки на фабрика „Лъч“. От кутията Сироежкин извади мъничък прибор. Лампичка от джобно фенерче, миниатюрна турбина, ръчка. Конструкторът покани учителя:

— Завъртете, ако обичате.

Таратар внимателно завъртя ръчката. Лампичката светна.

— Настолна електроцентрала — каза одобрително Таратар. — Изящно направена. Но това вече е сюрприз за учителя по физика.

— Вечен двигател! — каза високо Сироежкин.

— Извинете — измърмори навъсен Таратар, — вечни двигатели, както е доказала науката, не може да има.

— Моля ви се — ето го! — Сироежкин с величествен жест посочи изобретението.

— Просто тук механическата енергия преминава в електрическа… — каза учителят.

— Правилно! — съгласи се щастливият изобретател. — Дори много просто една енергия преминава в друга. Вие само завъртяхте ръчката, а лампичката ще свети ден-два…

Таратар погледна прибора. Лампичката наистина светеше — само от едно леко завъртване на дръжката. Такъв „двигател“ Таратар никога досега не беше виждал.

— Ти твърдиш, че в твоя прибор няма никакъв източник на ток — рече учителят. — Значи и ти си гений?

— Разбира се!

Таратар се разходи из класната стая и късогледо премижаваше очи. „Какво става тук? Може би това е заговор?… Или ми се присънва?…“ Той огледа внимателно редиците и за миг погледът му се спря върху едно сериозно лице. Електроник винаги казва истината, той няма да позволи да се плещят глупости…

— Колко трудно е да си учител на гении — каза тихо Таратар. — Тук споменаха Кеплер. Учител на великия Кеплер е бил знаменитият астроном Тихо Брахе, който е изучавал планетата Марс… Пиер Фермá… Май че негови учители можем да наречем всички старогръцки математици… А на вас — Таратар. (Изглежда, той успя да върне обикновеното настроение в класа. Гениите се усмихваха.) Как мислиш ти, Електроник, твоят приятел Сироежкин наистина ли е изобретил вечен двигател?

Всички впериха погледи в Електроник. Той отговори спокойно:

— Името не е съвсем точно. Но този двигател практически е без търкане… — И Електроник започна да изрежда формулите на новото изобретение.

— По-просто казано, вечен двигател — прекъсна приятеля си Сироежкин и посочи светещата лампичка.

— Ура за Сироежкин! — извика Макар Гусев. — Гений номер две.

На вратата се почука. Отвориха се и двете крила и влезе закъснелият Смирнов. Влезе той много странно, с едното рамо напред, притиснал към корема си голяма алуминиева тенджера. Децата от първия чин се спуснаха да му помогнат. Витка Смирнов стисна здраво тенджерата и каза задъхано:

— Почакайте, момчета… Аз сам… Ценно изобретение!

— Смирнов, каква е тази бака? — попита Таратар.

— Това не е бака. — Виктор Смирнов остави внимателно товара си на масата, избърса потта от челото си и чистосърдечно се усмихна. — Извинете, Семьон Николаевич… Трябваше да почакам, докато всички излязат от къщи. Това е тенджера. В нея мама вари сладко. Та докато тенджерата е свободна, рекох да я използувам за един опит.

— А какъв проблем може да се свари в такава тенджера? — пошегува се Таратар.

— Ето. Гледайте!

Смирнов вдигна капака и всички скочиха от местата си, наобиколиха учителската маса.

В тенджерата лежеше крава, голяма колкото котка. Същинска мъничка крава с рога и опашка.

— Не знаех, че се увличаш по играчки — каза учителят.

— Каква ти играчка! — обиди се Смирнов, дори се начупи. — Това е истинска крава. Тоест, разбира се, изкуствена.

Кравата изви глава и погледна децата.

— Ой — каза изплашено Таня Сорокина, — тя преживя! Кравата едва доловимо мърдаше челюсти. Тя лениво дъвчеше нещо, както дъвчат всички крави по света.

— С ръце не я пипайте — предупреди изобретателят. — Опитът не е довършен.

Посипаха се въпроси:

— На колко месеца е?

— Колко тежи?

— Защо е толкова мъничка?

— Какво е?

— Как е направена?

Смирнов изслуша въпросите.

— Всъщност, да. Отговарям изведнъж на всички — каза той. — Ще разрешите ли, Семьон Николаевич?… Вие виждате изкуствено животно. Модел от типа на кравите. Отгледана от мене в ей тази тенджера. Как е отгледана, това е друг въпрос… Възраст — три седмици и нещо. Храни се изключително с царевична свила… Казах май всичко. Това е то моята домашна работа, Семьон Николаевич.

Таратар гледаше слисано тенджерата.

— Смирнов, аз не съм ви давал за домашно отглеждане на животни… Аз не съм биолог.

— Да, разбира се, Семьон Николаевич — успокои го Виктор. — Кравата я отгледах просто ей тъй, за себе си. А на вас донесох математическия си дневник.

Той извади от поясока си смачкана тетрадка, подаде я на класния си ръководител.

— Гений номер три — делово каза Гусев.

— Ти какво така номерираш всички? — намръщи се Сироежкин. — А самият ти какъв си?

— Самият аз такова изобретение съм замислил, че всички ще ахнете — обеща Макар.

Смирнов захлупи тенджерата с капака и я улови за дръжките.

— Ще я отнеса в къщи. Докато мама не се е върнала. От конспиративни съображения — обясни той, — опитът се прави под леглото.

— Да, да — кимна Таратар. — Деца, помогнете му, моля ви.

Осмокласниците наобиколиха тенджерата, изведоха изобретателя.

 

Учителят нареждаше тетрадките в шкафа и четеше заглавията: „За стереометрията на винените бъчви“, „За движението на материците“, „Теоремата на Фермá“. Той беше в прекрасно настроение, много доволен от резултатите. Колко работа му отвори любимият клас! Ще трябва да прекара всичките си свободни часове, за да проверява тетрадките на осмокласниците…

Как се наричат помежду си те?

„Обикновени гении…“

Смелостта и дори известна дързост в творчеството са приемливи, но виж скромност на тези гении явно им липсва…

На масата, изглежда въпреки всички закони на науката, светеше фенерчето. Таратар обиколи няколко пъти около нея. Каква ще да е тази работа? Какъв двигател е измислил Сироежкин? Таратар не искаше да се съветва с другите учители. И така в училището се носят легенди за неговия клас, за Електроник, за Реси. Само това му липсва още — историята за „вечния двигател“.

И все пак консултация беше необходима.

Таратар сложи двигателя в кутията, постави го в чантата си.

— Обикновени гении — мърмореше си той, — намислили да си правят шеги с обикновен математик. Но има една висша инстанция — експериментът. Така казваше моят учител, а той, както отдавна вече съм се убедил, беше мъдрец.

Втори април.
От днес нататък…

Таратар отиде в Института по физика и каза, че иска да покаже един прибор.

— Влезте в двеста и девета стая — посъветва го секретарката.

В стаята с този номер един млад сътрудник чукаше на пишеща машина. Масата му беше отрупана с книжа. Физикът погледна за миг към Таратар.

— Нося двигател… — започна Таратар.

— Ясно — каза физикът и посочи с пръст плаката.

Плакатът беше заел цялата стена, но Таратар не го забеляза веднага.

Плакатът гласеше: „Проекти на вечни двигатели не се разглеждат“.

— Цялата работа е там, че той работи — усмихна се Таратар.

Той извади от голямата си чанта кутията, от кутията — изобретението на Сироежкин. По незнайна причина лампичката все още светеше.

Физикът спря да пише, огледа внимателно изобретението.

— Ясно — каза вежливо той. — Ученически прибор. Въртиш ръчката и крушката свети.

— Вярно — зарадва се учителят. — Въртиш — и свети. Но тази лампичка свети вече три часа.

Сега сътрудникът се усмихна:

— Не може да бъде. Сега ще изгасне. Да почакаме няколко секунди. Седнете, моля.

Те седнаха до масата. Физикът с кимане посочи книжата.

— Проекти на вечни двигатели. Бездарно пилеене на свободното време. Но на всяко писмо трябва да се отговаря.

— Съчувствувам ви — съжали физика Таратар.

— Това е нищо. С някои има и по-тежки случаи — неопределено отговори физикът. — Пратки, вярно, не ни изпращат… Но вашият случай е най-лекият.

Събеседниците говориха още няколко минути за значението на откриването на електричеството, за Едисон, за това, че неотдавна на Марс с лазер запалили фар… Научният сътрудник явно нервничеше и поглеждаше ту часовника си, ту лампата. А лампата продължаваше да свети.

— Извинете, в тази ваша дяволия няма ли друг източник на електрически ток? — попита научният сътрудник.

— Както виждате, няма.

— Интересно… Почакайте, моля. Скоро ще се върна.

Той сложи внимателно двигателя в кутията и излезе.

Таратар четеше окачените по стените фотокопия на документи. Това бяха постановления на академии на науките в разни страни за задачите, които не се разглеждат от учените. Най-ранният документ, датиран от 1775 година, беше приет от Парижката академия: „От днес нататък да не се разглеждат представени решения на задачи за удвояване на куб, трисекция на ъгъл, квадратура на кръг, както и на машини, които трябва да осъществят вечно движение…“

Минаха столетия, а сътрудникът все още отговаря на писмата на напористите изобретатели…

Като се върна, физикът подаде кутията на Таратар:

— Извинете, как е малкото ви име?

— Семьон Николаевич.

— Семьон Николаевич, какъв сте по професия?

— Учител по математика.

— Прекрасно! — каза физикът. — От вас много се интересуват двама мои колеги. И те са математици. Ще ви заведа при тях, ако не възразявате… Колкото до прибора… Вие ли го конструирахте?…

— Мой ученик… Сироежкин.

— Способно момче — похвали го физикът. — Устройството на прибора е отдавна известно. Но той работи някак по нов начин. Цялата тайна, струва ни се, е в движещите се части.

— Така си и предполагах.

— Ние не можем да определим от какъв метал са направени. Съветваме ви да го покажете в института за твърди сплави.

— Зная, че в двигателя практически търкането е нищожно — отговори с достойнство Таратар. — Отговорете ми, моля ви, на един въпрос: този двигател може ли да се нарече вечен?

Физикът весело погледна учителя.

— От всички проекти, които съм прегледал, това е най-оригиналното устройство.

— Благодаря. Именно това исках да зная — каза Таратар.

Физикът заведе Таратар в стаята, в която работеха двамата научни сътрудници. Тук книжата бяха значително повече: дебели пакети, поставени по маси, столове, етажерки. До стената — натъпкани с писма чували.

Математиците се зарадваха, като разбраха, че гостът им е учител, поканиха Таратар да седне.

— Видите ли, Семьон Николаевич — каза единият от математиците, — ние сме в много тежко положение. Работата е там, че в настоящия момент ние сме фермисти.

— Фермисти ли? — повтори въпросително Таратар.

— Така се случи — обясни колегата му, — че математическото списание за ученици „Пи“ и още редица издания напечатаха статии за теоремата на Фермá. И ето… — Математикът красноречиво посочи чувалите. — Ако вие, уважаеми Семьон Николаевич, бихте се съгласили с вашите математици да ни помогнете да отговорим на тези писма…

— Моите са осмокласници — каза Таратар.

— Осмокласниците са готови да пожертвуват футбола заради теоремата на Фермá!…

— Сега в училището е последният срок — намръщен каза учителят, — най-важният… Но ще поговоря за вашето предложение с класа…

 

— От днес нататък!… — каза Таратар на класа и цитира какви задачи не се разглеждат вече повече от два века в академиите на науките във всички страни. — А вие карате стария си учител да тича по кабинетите на разни институти с „вечен двигател“!…

Той постави на шкафа прибора на Сироежкин. Лампичката продължаваше да свети.

— Кой желае да отговаря на писма на фермисти? — продължи Таратар.

Доброволци не се намериха.

— Ех вие, гении — каза Таратар.

Гениите гледаха учителя си с любопитство. Никога досега те не бяха го виждали толкова възбуден. Таратар ходеше из класната стая с широки крачки, говореше много високо и жестикулираше. Нито един гений не се решаваше в тези минути да му възрази.

— Решението на академиите не е просто каприз на академиците — гърмеше гласът на Таратар. — Неразрешимостта на проблеми от типа на вечния двигател е доказана в трудовете на математиците от деветнайсети век Абел и Галуа. И обърнете внимание как постъпват истинските математици: вместо да решават една мъничка задача, те създават цяла теория, която съдържа отговор на всички задачи от този род… Невъзможно — и точка! Колкото повече мисля за купищата ръкописи, които видях, толкова по-ясно разбирам, че техните автори са се полакомили за лек успех в математиката, а не че ги тегли самата математика. Математиката иска упорство, самоотрицание, непрестанен труд…

След тези думи Професора започна да се върти на чина и се изчерви. А Електроник неочаквано за всички издекламира:

И не от себе си взел корен,

видя на него той русалка.

— Великолепно! — подхвана Таратар. — Великолепно казано за мнимите числа. „Няма го“ — т.е. минус единица. Корен квадратен от минус единица. Какво значи това за един нематематик? Ребус — и толкова. А математикът Хлебников, авторът на тези стихове, е видял в него поезия…

Таратар се успокои и премина към урока.

— Запишете задачата — деловито каза той. — „Колко струва един грам светлина при стойност на електрическата енергия 4 копейки за киловатчас и коефициент на полезното действие на електрическия източник на светлина 10 процента?…“

— Десет милиона рубли — моментално отговори Електроник.

И гениите потвърдиха:

— Точно толкова: десет милиона.

— Нима сте решавали тази задача? — подозрително попита Таратар.

— Тя е много лесна — каза Макар Гусев.

— Е, щом и за Гусев е лесна, тогава какъв проблем желаете да разгледаме?

Осмокласниците бяха единодушни:

— За изкуственото животно! За кравата от тенджерата!… Изобретението на Смирнов…

Витка Смирнов сияеше като именник.

— Добре — съгласи се Таратар. — Кажи ни, Смирнов, какво искаше да докажеш със своя опит?

Смирнов бавно стана и с яркосините си очи погледна учителя.

— Изобщо мене ме интересува проблемът за произхода на живота на Земята — бавно каза Виктор.

Никой не се усмихна. В тишината прозвуча рязко въпросът на Професора:

— А защо точно крава?

— Разбира се, може да се отгледат най-различни животни: маймуна, кокошка, риба… — като помисли малко, съгласи се Виктор. — Ако погледнем от количествената страна, разликата като че ли не е голяма. Ето ви един пример: човекът и другите живи организми имат белтък от сто и четири аминокиселини. Те са разположени верижно в определен ред. Ако сравним верижките, казано по-просто, човек се отличава от маймуната само по една аминокиселина, от кокошката — по четиринайсет, от рибата — по двайсет и две. Моето излезе крава — значи, разликата е дванайсет аминокиселини. Разбира се, всичко това е съвсем схематично…

Децата зашумяха:

— Чудесно!… Нашият Витка е академик! Как можа да ги преброиш?…

— Не съм ги броил, а ги взех от източниците. Самичък намерих всичко — Смирнов въздъхна тежко. — Много трудно се работи без помощта на специалиста.

— Интересно е да се знае — пропищя гласчето на Кукушкина, — кой от нас е с разлика от една аминокиселина?…

— Впрочем разликата между човека и дрождите — беззлобно отговори Виктор — е само четиридесет и три аминокиселини.

— Та какво от това? — каза бързо Кукушкина.

— Това значи, че имаме общи предци.

Смехът прозвуча като аплодисменти, одобряващи смелия извод на изследователя.

— Всичко това е теория — въздъхна Смирнов. — А на практика не се знае още какво ще стане по-нататък. Кравата расте…

— Смирнов, кажи, моля ти се, какъв мислиш да станеш? — попита учителят.

— Биолог — каза Виктор.

— Пък аз мислех, че всички мои ученици ще станат математици. — Таратар гледаше замислено през прозореца.

— Аз ще стана лекар. — рече Кукушкина.

— Аз — астрофизик — каза Сироежкин.

— А аз — изпитател! — Макар се чукна с юмрук по яката гръд.

— Следователно аз съм се лъгал — сухо каза Таратар.

И всички почувствуваха в думите му голяма мъка. Никой не можеше да гледа спокойно тъжния Таратар. По-добре Таратар да беше гневен!

— Че защо да сте се излъгали, Семьон Николаевич! — подхвана звънко Сергей Сироежкин. — Вие сами казвахте, че математиката е език на всички науки. Ние не се отказваме от математиката. Ние само си избираме специалност.

— Древните са казвали: числата управляват света. И винаги са се намирали хора, които са вярвали свято в това… — Учителят започна да говори тихо, но с всяка дума гласът му ставаше все по-силен и всички се успокоиха. Таратар защищаваше делото на своя живот, привеждаше примери за беззаветното служене на математиката.

Лобачевски цял живот размишлявал върху природата на геометрията и стигнал до гениалното откритие, което направи преврат в представите на неговите съвременници за устройството на Вселената. Теоретикът Гьодел безуспешно се опитвал да обобщи цялата математика, но затова пък извел системата на логически неразрешимите теореми. Физикът Дирак открил нова елементарна частица — позитрона — на върха на писеца, в безсмисления и излишен на пръв поглед корен на своите математически уравнения.

— Когато Дирак разказвал за това на студентите си през време на лекцията, целият сияел и наричал математиката прекрасна — продължаваше с въодушевление Таратар. — А вие казвате — „изпитател“… Изпитател на какво? Да, именно тебе питам, Гусев, защото виждам някакъв шлем на главата ти…

Макар беше сложил на главата си каска на мотоциклетист.

Той стана от чина, изправи се цял — строен, красив, истински мотоциклетист с каска и спортен костюм.

— Извинете, Семьон Николаевич. Имам едно изобретение… Наистина, не е мое, а на Мая Светлова от училището на химиците. Тя мрази химията, тя е гений на физиката. Сега ще видите.

И Макар ловко измъкна от чина един бляскав квадрат.

Отначало всички помислиха, че това е метален лист — много добре отразяваше светлината. После видяха, че листът послушно се прегъва в ръцете на Макар и дори се свива на тръбичка.

— Антигравитационно килимче — обясни Макар, като показваше изобретението. И наистина: листът, като всяко килимче, беше направен от преплетени ивици. — Името му, мисля, е чисто женско, но не аз съм авторът. Мая го нарича „а-килимче“. И тъй да е!… А щом има „а-килимче“…

При тези думи Гусев се хвана за а-килимчето и моментално полетя нагоре. В класа чуха как каската му се прасна в бетонната плоча на тавана. Но от Макар — ни вик, ни стон. Виси във въздуха, хванат за килимчето, и пита отгоре: „Е, как ви се струва?“ Хитър изпитател: сложил здрава мотоциклетна каска!

— Гусев, слизай! — извика високо учителят.

— Сега… Не мога да намеря контактите. — Гусев се държеше за а-килимчето с една ръка, а с другата шареше по тавана. — Ой, дръжте ме! — завика колкото му глас държи изпитателят.

Гусев лежеше на пода. Върху мощните му гърди стоеше килимчето, изплетено от метални пластинки.

Таратар изпревари всички. Той помогна на Макар да стане, вдигна от пода килимчето, сложи го в чантата си.

— Така ще е по-добре, по-безопасно — каза той на Гусев.

Макар разтриваше натъртения си гръб и измърмори:

— Да не объркате контактите. Семьон Николаевич, Аз още не съм се оправил с това изобретение.

— Добре, ще се разберем — отговори Таратар. — Заедно с учителя по физика. Краката здрави ли са?

— Здрави… Внимавайте, Семьон Николаевич. На вашите години не бива да падате от тавана.

— От днес нататък! — изкрещя Таратар, като се обърна към класа. — Никакви опити, изобретения и така нататък!… От днес нататък — страшно повтори той — никакво новаторство без мое разрешение!

Таратар наистина беше ядосан. Само това липсваше — учениците му да падат от тавана! Ами ако Гусев си беше счупил крака? Как учителят щеше да обясни на родителите му, че тока се е случило именно в час по математика? Пък и на кого са нужни изобщо такива преживявания!… Стига с тия рисковани изобретения! Той, учителят, ще се оправи с всичко сам.

Опасното килимче Таратар отнесе със себе си.

В суматохата никой не забеляза как един ученик отиде до шкафа, където се пазеха ръкописите, и взе една дебела тетрадка с кафява корица. „Теоремата на Фермá“ отново беше у Професора.

Двигателят на Сироежкин си остана на най-горната лавица на шкафа. За него скоро всички забравиха, включително и Сергей. Лампичката свети няколко дни, после изгоря. Но двигателят работеше…

Трети април.
Космически кораб „Земя“

— И това дочакахме! — сърдито каза Сергей Сироежкин. — „От днес нататък никакви опити“! Така си и знаех: Таратар не счита изобретенията ни за нещо сериозно. Излюпиха се едни гении в осми „Б“! А пък аз мислех, че той е най-добрият учител в училището.

— Таратар трябва да разбере — рече спокойно Електроник, — че и гениите са хора като другите, само че преработват значително повече информация. Защо машината работи с пълна сила, а човек с половин сила? Това е несправедливо.

— Работата над проекта „Космически кораб «Земя»“ върви с пълна пара — продължаваше Сироежкин. — Да проверим ли?

— Да проверим — каза Електроник — и включи радиотелефона си.

Чу се една с нищо несравнима смесица от звукове, състояща се от формули, въпроси, шеги, възклицания, гласно четене на научни текстове, игреци, хиксове, интеграли, безкрайно дълги уравнения. В Електроник сякаш работеше радиостанция: двайсетина гласа задаваха на своя верен приятел въпроси, а той моментално отговаряше и то едновременно на всеки и на всички. Достатъчно беше кой да е ученик от осми „Б“ клас да набере на телефона три единици подред и той незабавно се свързва с най-добрия математик в света, специалиста по разни науки, пазителя на информация, подвижната енциклопедия — с една дума, със самия Електроник.

Сироежкин и Електроник бяха седнали на една пейка до училището и едва ли някой от минувачите обърна внимание на двете момчета с разкопчани палта и накривени шапки. Дори когато заработи радиотелефонът, почти никой не ги погледна. Едно и две ли са момчетата, които носят омръзналия на всички транзистор! Хората се вслушваха в звуковете на капките, в чирикането на врабците, в хрущенето на снега под краката…

А осми „Б“ през това време залягаше над задачите си.

Осмокласниците искаха от Електроник отговор — какво е сега времето на Марс и Юпитер, какви модели на централната нервна система на човека са изнамерени, какви са формулите на полета на ракетата, на обикновената муха и на дивата патица, уравнения за проверка на свръхсилата, свръхловкостта и свръхточността. От Електроник искаха графики на радиосигналите от другите галактики, математически игри, теории за зараждането на живота, искаха да им даде нотите на симфоничната поема на Скрябин „Прометей“, да им каже състава на ракетното гориво и на боите на Леонардо да Винчи. Питаха Електроник как да се лекува котката от настинка, какво са казали старите гърци за атомите, кой от хокеистите на „Динамо“ преди минута е вкарал гол на спартаковци и така нататък. Обикновените гении от осми „Б“ работеха над своите открития и наред с това се интересуваха от ставащите в света събития, а Електроник им помагаше според способностите си.

Ако се съберат на едно всички открития на осми „Б“, получаваше се нещо като план за бъдещето на цялата планета, на цялото човечество. Този план се наричаше: проект „Космически кораб «Земя»“.

Разбира се, човечеството не знаеше нищо за този план. Планът е само предположение, което трябва да се докаже, а доказателството е основата на цялата наука. Ето защо въпреки сполуката на първите опити осми „Б“ не бързаше да разгласява проекта си.

Само професор Громов беше посветен в замисъла на: проекта. Той разреши на Електроник да ползува информацията на Изчислителния център. Без тази помощ целият замисъл щеше да е едно несериозно занятие.

Сироежкин помоли приятеля си да включи микрофона.

— Космически кораб „Земя“ — каза той тихо пред микрофона и всички гласове, като чуха тези думи, пресекнаха на половин дума, млъкнаха в очакване.

Това беше тържествена минута за Сироежкин. Проектът, който те с Електроник бяха замислили, се осъществяваше. Над него работеше целият клас, може да се каже — цял „научен колектив“.

И Сергей не се въздържа от удоволствието да цитира първата фраза от техния колективен проект:

— „Живеем в един Космически кораб „Земя“ и мислим за неговото бъдеще. Всеки върши своята работа. Но всички нас ни вълнува една задача — бъдещето на човечеството…“

А по-нататък той говори за това, кой каква задача решава сега:

— Ти, Макар: как човек може да стане свръхсилен…

— Ясно! — обади се Макар.

— Ти, Мая: как да се долети до звездите…

— Не е ли прекалено скромно? — попита саркастично авторката на а-килимчето.

— Ти, Викторе: как да се осигури храна на човека през време на пътуването…

— Според мене примитивен извод — парира го притежателят на изкуствената крава.

— Ти, Професоре: как да се развиват науката и изкуството.

— Старая се — сухо рече Професора. — Но кой говори?

— Говори Сироежкин!… Моята работа е тайните на звездната енергия. А сега ние с Електроник обсъждаме Таратар, неговата непонятна забрана: „От днес нататък…“ Има ли още някакви проблеми, трудности, препятствия?

Проблеми имаше доста. Авторите на проекта бомбардираха с въпроси. Изобретателите се оплакваха най-вече от недостиг на нужната им информация, на материали, съоръжения, а главното — на време: не им стигаха двайсет и четирите часа! У някои осмокласници възникнаха усложнения в отношенията им с родителите.

— Стига с вашите баби и дядовци — прекъсна оплакванията един глас на момиче. — Разхленчихте се! Ти, Електроник, кажи ми следното: не изобретяваме ли велосипед?

— Велосипед не изобретяваме — отговори Електроник, — той отдавна е изобретен.

— Ти не ме разбра, не говоря буквално за велосипед — обясни беззлобно Мая. — Таратар взе моето а-килимче. А може ли да го хвърли в шахтата за смет? Разберете ме добре, момчета. Нямам нищо против Таратар, но не изобретяваме ли на никого ненужни неща? Та не само ние работим над проект на бъдещето.

— Вярно — потвърди Сироежкин. — Как не се сетихме за това? А пък се обявихме за гении… Да не станем за смях на всички!

В този момент Електроник представи изчисленията на всеки опит, а после и на целия проект „Космически кораб «Земя»“.

И за пръв път в живота си изпадна в голям смут: той не очакваше, че му предстои такава непосилна работа…

Електроник реши да се посъветва с професор Громов.

 

Гел Иванович Громов седеше до пулта на Голямата електронна машина и със специален светлинен молив пишеше върху екрана формули и уравнения. Машината изчисляваше и почти в същия момент даваше отговор и искаше нова работа. Моливът уверено пишеше нови знаци. Громов разработваше схеми на бъдещи машини.

Приятно беше да работиш с такъв умен партньор, който смяташе милиони пъти по-бързо от човека. Но учените вече не можеха да се задоволят само със скоростта. За обработката на растящия поток от информация бяха нужни други способности на машината: например способността да мисли като човека, който не прехвърля от край до край цялата информация, а намира най-късия път за решаване на задачата. Но как мисли самият човек, как работят сложните механизми на неговия мозък? Учените нямаха точен отговор на този въпрос.

Громов чертаеше разбираеми за машината символи и между другото рисуваше на екрана човечета. Най-различни човечета. Громов си представяше бъдещите машини в човешки облик.

Той мислеше: „Не е достатъчно да се конструира машина, трябва да се обучи и възпита. Тогава тя ще разбира хората, ще работи с точно познаване на целта…“ Громов знаеше един робот, който смяташе превъзходно, но прекалено уверен в своята изключителна непогрешимост; не минаваше ден, без да извърши някоя глупост, и всичко това — само защото беше зле обучен…

Професорът нарисува някакво лице и си помисли:

„Нещо много познато ми се вижда… Къде съм го срещал?“

Екранът реагира незабавно. Светна надпис: „Това е Електроник“.

Громов се усмихна: „Точно така, това е моят Електроник“ — и видя на вратата симпатичната физиономия на ученика си.

— Влез — приветливо каза професорът на Електроник. — Току-що си спомнихме за тебе. Както казват, за вълка говорим и вълкът в кошарата.

Електроник се усмихна:

— Не всичко върви леко. Налага се да правим много изчисления. — Той погледна екрана и веднага оцени формулите на учителя си. — Виждам и вие решавате трудни задачи.

— Мъча се… — каза смутено Громов. — Работата едва започва, ще си поговорим за нея после… Как е вашият проект „Космически кораб «Земя»“?

— Има сложни въпроси — отговори Електроник и почна да разказва как осми „Б“ превъзмогва трудностите.

На Громов харесваше това момчешко название: „Космически кораб «Земя»“. Докато Електроник разказваше, той нарисува върху екрана на машината кълбо. Машината отговори с въпросителен знак: тя знаеше хиляди предмети и понятия с кръгла форма и уточняваше за себе си задачата.

Громов написа на екрана: „Земя“.

Машината моментално даде картина на Земята — така, както се вижда от космоса. Синьо кълбо с очертанията на материците, с белите калпаци на полюсите, с леката мъгла на облаците. Големият кораб вози стремително човечеството със скорост от милиарди километра годишно през мрака на вечната нощ.

— Интересно е да знаем какъв е екипажът на кораба сега, в този момент? Да проверим ли, Електроник? — каза с любопитно Громов и начерта върху стъклото: „Населението на Земята!“

Над земното кълбо светна деветцифрено число. Последната цифра премигна и плавно започна да увеличава числото. Всяка секунда населението на планетата се увеличаваше с двама души. За едно денонощие се раждаха почти двеста хиляди нови земляни.

— За едно столетие населението ще се утрои — пресметна Електроник. — Елементарна задача. Но някои се плашат от тези цифри.

— Дори и да се утрои, няма да стане никаква катастрофа. Ония, които говорят за нов потоп или нов ледников период, за смърт от задушаване в резултат на развитието на промишлеността — грешат — каза Громов. — Земята винаги е била и ще бъде дом на човечеството.

— Теоретически допустимото число жители на всеки квадратен метър на планетата, включително моретата и океаните, е сто и двайсет души — продължи Електроник. — За да могат да се поберат, цялото земно кълбо трябва да стане непрекъснат град, висок две хиляди етажа. Това е възможно след хиляда години.

— Първият космически кораб на човечеството „Восток“ — припомни на ученика си професорът — побираше само един човек. Но именно Гагарин откри пътя към другите планети и звезди и човечеството усвоява активно този път. Кой ти е казал, че хората ще се съгласят да превърнат своя дом, своята Земя в гигантски мравуняк?

Електроник като че се смути, сякаш си помисли: има ли право той да се меси в работите на хората?… Но в края на краищата той защищаваше проекта на осми „Б“ клас!

— Не знам точно какво ще бъде след хиляда години, това са изчисления на един западен учен — каза той на учителя си. — Но Мая Светлова се съмнява: може би ние работим напразно и изобретяваме велосипед?

— Велосипед ли? — Громов едва доловимо се усмихна. — Антигравитационно устройство, изкуствено животно… — започна да изрежда той, — не, не зная други такива решения. Макар, разбира се, да се работи над тези проблеми, всеки изследовател мисли по свой начин.

— И ние по свой начин си представяме бъдещето на Земята. На нас не ни харесват някои предложения — продължи Електроник.

— Какви?

— Например съвременният проект на град Ойкуменополис. Предложил го е гръцки учен. Лично аз го считам за погрешен.

Громов поиска машината да покаже проекта на Ойкуменополис.

Град-октопод от камък и бетон запълни целия екран! Той беше протегнал гигантските си пипала покрай морета, океани, реки, езера, беше ги притиснал в каменната си прегръдка. Всичко беше точно пресметнато в този град. Главните богатства на планетата — вода и въздух (5 квадрилиона тона въздух и 1,3 милиарда кубически метра вода, от които само два процента прясна) — се охраняват особено грижливо. Ойкуменополис делеше планетата на отделни изолирани кабини. Те бяха три: „природна зона“, „селскостопанска зона“ и самият „град“. Кабините бяха напълно обособени, във всяка свой ред — само така, твърдеше авторът, планетата ще може да осигури нормален живот.

Цялото земно кълбо, самият живот в Ойкуменополис бяла разрязани на части. Имаше нещо противоестествено в това делене на Земята.

Громов гледаше екрана и не скриваше учудването си.

— Честно казано, за пръв път виждам Ойкуменополис — призна ученият. — От какви съображения е изхождал неговият архитект?

По искане на Громов екранът съобщи, че при съвременните темпове на развитие за много западни страни запасите от желязна руда, алуминий, мед, калай, цинк и други полезни изкопаеми ще стигнат най-много за две-три десетилетия.

Громов поклати глава и Електроник се досети, че тези факти не само са верни, но и печални.

— За съжаление — каза бавно Громов, — ония, които столетия наред са владели тези богатства сами, винаги са ги експлоатирали безогледно, без да се грижат за бъдещето. А е известно, че ценностите на земната кора един ден ще се изчерпят…

— По своите пропорции земната кора прилича на черупка на яйце — подсказа Електроник.

— Сравнението е вярно. Но Земята не е просто кокоше яйце, Електроник! Нашата Земя е най-удивителната планета на Вселената, тя има всички условия за живот. Трябва да се отнасяме към нея много грижовно, да бъдем умни стопани.

Професорът натисна бутона на машината и на екрана се помнили думите: „Всяка година в света умират над 10 милиона души от глад…“

— Площта на земята, годна за земеделие, е равна на квадрат със страна 5700 километра — каза Електроник. — Хранителните продукти трябва да стигнат за всички.

Професорът погледна внимателно ученика си.

— Частният собственик няма сметка да влага средства в бедните и пустинни земи, и затова засява само половината от полезния квадрат.

Градът-октопод отново израсна на екрана.

— Ойкуменополис — иронично каза Громов. — Не е трудно да се досети човек за какви цели е измислен: едни ще заемат цели етажи, ще почиват в природната зона, ще дишат чист въздух, а други ще работят на конвейера, ще чистят улиците, ще виждат слънцето само на телевизора…

И той смъкна от екрана чуждия проект.

 

За щастие, човечеството изобщо не е мислило да строи град-октопод.

Хората преобразуваха планетата си по друг начин.

Хората завоюваха Океана.

Громов и Електроник гледаха на екрана подводни селища, градове, пристанища. В сините простори работеха заводи и електроцентрали, механизми добиваха нефт, а хората управляваха всички машини. В подводния свят работеше и диспечерът на Световния океан Командора, който някога беше спасил Реси от гибел.

Хората намираха нови източници за хранене.

Ето ги ослепителните, нажежени пясъци на Сахара. Върху безплодните по-рано пясъци — дълги редици от покрити с прозрачна корица парници. В парника е душно и горещо, но работникът е доволен от плодовете на своя труд; той получава рекордно големи краставици и домати, оранжеви, червени и златисти плодове. Те растат без всякаква почва, може да се каже — от въздуха, „приготвен“ така, че дава на растенията всички сокове на земята…

А ето домакинята пържи в тигана бифтек, друга готви пиле. Тези кадри прославят не изкусни готвачи, а учените, които са изобретили изкуствения белтък…

Хората са икономисали ценни метали: не изхвърляха старите механизми, а отново ги докарваха в заводите.

Кранът взема със стоманените си клещи износените машини, детайлите, металните отпадъци. Пресоват ги на големи пити, поставят ги в специални пещи. Пещите топят желязо, хром, никел, мед — метали, от които някога са били направени старите механизми. Например една лека кола е почти тон стомана, четвърт тон желязо, тринайсет килограма мед, двайсет и пет — цинк, девет — олово… От икономисаните материали могат да се направят нови автомобили.

Хората лекуваха природата, с която по-рано са се отнасяли безмилостно, лекуваха я така грижливо, както се лекува болен човек.

Очистваха моретата и океаните от мръсотиите. В големите езера вкарваха кислород, като в аквариумите, за да не спре в тях животът. На голите места садяха гори. В пустинята хиляди километри покриваха с прозрачна корица, която задържаше пясъците; изкуствените водохранилища се пълнеха с вода. Водата и въздухът — главните условия за живота на планетата — се изработваха от човека по строги планове.

Обикновените електроцентрали не можеха вече да осигурят всички потребности от енергия. В океаните плаваха металически острови — атомни електроцентрали. На Луната се строеше гигантска централа, която ще събира слънчевата енергия. И, както бяха обещали учените, скоро щеше да бъде впрегната термоядрената реакция, която ще даде най-евтината електроенергия.

Всички тези сцени показваха как протичаше Великата научно-техническа революция на планетата Земя. Тя бе почнала в средата на двайсети век, развиваше се много бурно, а края й засега никой не можеше да предскаже.

Громов си спомни проекта на осми „Б“. Един от авторите беше поел грижата за храненето на хората, отглеждаше изкуствен белтък. Втори — за най-износния космически транспорт — гравитационния кораб. Трети — за звездните източници на енергия… Проектът бе почнат като забавна игра. Но във всяка детска игра се крие сериозен смисъл. Така мислеше професор Громов, като наблюдаваше ученика си.

Електроник установи връзка с Реси, включи се към голямата машина.

Екранът светна така ярко, че Громов за миг зажумя. В началото му се стори, че океанът на Юпитер трепти с всички цветове на дъгата. Но изглежда, не беше точно така. Цветовете на Юпитер не приличаха нито на седемцветната небесна дъга, нито на отраженията на слънчевата светлина от диамантите, нито на сиянието на леда в дълбоките пещери на Антарктида, нито на изгрева на Слънцето в космоса — изобщо на нищо познато на хората. Океанът играеше с разноцветните си вълни; едновременно нещо се раждаше, светваше и умираше; океанът, сякаш беше цветна музика на космоса, живееше своя живот.

— Реси — каза Електроник, като посочи една искра, и уголеми изображението.

Реси! Кой би могъл да познае в това ярко същество извънредно рядкото електронно куче, изобретението на Електроник — рошавия симпатичен фоксер. В океана на далечната планета земното куче изглеждаше като отвъдморско чудо. Всеки косъм на дългата му козина беше настръхнал и светеше особено. Дори очите му бяха разноцветни. Реси „завоюваше“ Юпитер.

Когато преди няколко месеца диспечерът на Космоса Астронавт позвъни на Громов и поиска мнението му, дали Реси ще може да работи на Юпитер, професорът взе думата му за шега. Но предложението беше сериозно. На Юпитер бяха открили първото живо същество. То плуваше с огромна скорост в океана на планетата и външно напомняше земен кит. Космонавтите го нарекоха кита на Юпитер.

Астронавт се позова на мнението на своя приятел — диспечера на океанските дълбочини Командор: само една изкуствена система можела я тези съвсем необикновени условия да изучава тайнствения кит, без да му отстъпва по скорост и маневреност, като събира и изпраща на Земята разнообразна информация. Това било извънредно рядкото електронно куче, отличният плувец в дълбочините Реси, с който Командор бе, както е известно, добре познат.

Громов поиска изходни данни за Юпитер и седна да състави нова програма за Реси. Цял живот Громов беше мечтал да посети далечна планета и да има със себе си предания четирикрак приятел. Как се зарадва той, когато Електроник му предложи да монтира електронния фоксер!…

Никой дори самият Електроник не подозираше, че Гел Иванович се беше привързал много към механичния Реси. И ето именно на Реси предстоеше да разузнава петата, най-голямата планета на Слънчевата система.

Един от космическите кораби взе необикновения спътник и се отправи за Юпитер. Сега в нощното небе Громов най-напред търсеше да открие ярката звезда.

Реси можеше всеки момент да бъде видян и на екрана: телевизионните камери, с които бе снабден той, предаваха изображението на Земята и електронните машини записваха върху дисковете си цялата информация.

Реси пространствуваше в цветните вълни на океана, изучаваше цветовете, формите, строежа на веществото, законите на непознатата природа — всичко, което бе скритата същност на тази планета, механизмите на нейната жизнена дейност. А редом с Реси плуваше като сянка едно много интересно създание. Огромно, сияещо отвътре, променящо за миг цветовете си заедно с прилива на вълните, като гигантски хамелеон.

— Китът на Юпитер — каза с хрипкав глас Електроник. — Реси се опитва да установи контакт с него.

Редом с кита Реси изглеждаше много мъничък, но спътниците плуваха дружно. Накъдето Реси — натам и китът. Накъдето китът — натам и Реси. Живият кит на Юпитер и механичният разузнавач от Земята се изучаваха внимателно един друг.

Какво ставаше на далечния Юпитер, засега никой не знаеше. Беше събрана информация без определени изводи. И Реси, който предаваше на Земята своите наблюдения във вид на цифри, завършваше всяко съобщение с предварително програмираната фраза: „КИТЪТ НА ЮПИТЕР МЪЛЧИ“. Това означаваше, че истински контакт между Реси и странното същество на Юпитер засега не бе установен. Не е намерен общ език.

Громов се огледа. Тук, в машинната зала, всичко е ясно: сивият, спокоен тон на стените, металните калъфи на машините, чувствителните зеници на приборите. Навън препича пролетното слънце, шумят малчуганите…

А на Юпитер? Кой знае какви бури и щормове има там, какви опасности в океана на Юпитер?… Само Реси с неговите крайно чувствителни механизми може да пори просторите на чуждия океан.

— Не ни ли беше жал да пуснем Реси? — попита Громов.

— Жал ли? — Електроник се усмихна. — Разбира се, жал ни е. И на мене, и на всички момчета. Но откритията на Реси са много важни за науката.

Самият Електроник, стопанинът на Реси, работи много. Той знае, че от време на време се появяват нови, по-съвършени поколения електронни машини, и се старае да не изостава от тях, избира най-трудните задачи. В тази работа схемите му се преустройват, трупат опит, за да може следващия път бързо да намери правилното решение.

Громов си помисли: колко бързо пораснаха те — тези негови електронни деца!… Възможно е за миг да се забрави кое от тях на коя планета се намира, на кое да предлага формули, а на кое — електрически ток за подкрепване на силите.

— Какви ти са плановете? — попита професорът ученика си.

Електроник известно време преценяваше въпроса.

— Нямам никакви перспективи — каза неочаквано електронното момче.

Професорът бе поразен. Ама че оптимист!

— Как да разбирам това, Електроник?

— Не мога да реша някои проблеми.

— Например?

— Как да стана шампион по шахмат — обясни Електроник. — Обемът на информацията, която се съдържа във всяка шахматна партия, както е известно, не може да бъде преработена нито от жива, нито от изкуствена система. Не виждам изход.

Громов погледна Електроник учудено: нима сам е стигнал до такъв важен извод?

— Значи появила се е нова задача? — попита той.

— Неразрешима — уточни Електроник.

— Ако беше неразрешима — примижа Громов, на тази планета нямаше да има нито един шампион по шах. Нито един пълководец. Нито един известен учен… Как са действували те?

— Не знам. Анализирах грешките на велики хора и не намерих за себе си отговор.

— Нали няма да ми откажеш да изиграем една шахматна партия? — предложи Громов.

Професорът разбираше, че ученикът му си е поставил най-трудната задача за една електронна машина. Да се научи да играе свободно шах, да открие в края на краищата законите на творчеството — тази задача е сложна дори за него, специалиста по машините. Интуицията подсказваше на Громов, че тя трябва да се решава с игра.

Четвърти април.
В очакване на свръхновата

Колко трудно е да си гений, дори обикновен!

Например върви човек по улицата и носи бъчва. Веднага си личи, че човекът е силен, опитен, държи здраво бъчвата. А минувачите се оглеждат, предлагат му помощта си, някои се отдръпват встрани: ами ако човекът вземе, че изтърве бъчвата, ако тя ги притисне?

До входа на жилищния блок стоят бабички. Отдалеч видяха човека с бъчвата, обсъждат кой ли ще е, къде ли я е понесъл. „Божичко, ами че това е Макар Гусев!… Защо му е тази бъчва? За какво му е дотрябвала?… Ти не знаеш ли, Нюрка?…“

И Нюрка, сестрата на Макар, е сред съседките. Още не са й израснали всички зъби, а вече е противна бабушкера!

Бре, че си взе белята Макар с тази бъчва за зеле!…

Как да обясниш на родната си баба какво е стереометрия на винената бъчва?

Стереометрията мина край ушите й, а за виното изведнъж разбра:

— Ти какво такова си намислил, безсрамнико!

— Ама не аз, бабо, а ученият Кеплер.

— Под отговорност този твой учен трябва да се привлече!

Макар се разсмя високо:

— Но той, бабо, е умрял преди четиристотин години…

Старицата се успокои, дори взе да задълбава в стереометрията на Кеплер. И пак разбрала — неразбрала, се нахвърли срещу Макар:

— Ти не ми мъти главата с твоите истории. За каква женитба там приказваш?… На баща ти ще се оплача.

— Какво си се разтревожила толкова, бабо! — отвърна глухо Макар. — Че това е моя домашна работа! По физика!

— Виж това е хубаво съгласи се баба му. — Сега ще ти опека кравайчета.

— Не искам никакви кравайчета! — крещи Макар. — Не ми пречете да си готвя уроците!

А Нюрка вече тича по двора и при всеки вход разправя, че приятелят на Макар, ученият Кеплер, се тъкми за женитба, а бъчвата с виното била донесена за сватбата… Противно момиче, да не ти се ще заради нея да се покажеш на улицата…

Както знаем, домашната работа на Гусев за стереометрията на винената бъчва беше одобрена от Таратар. Жалко само, че антигравитационното килимче изчезна в чантата му… Блестящо замисленото изследване се провали. Тук, в къщи, Макар цяла вечер се беше издигал с килимчето до тавана и, като откачаше пластинките, скачаше върху дивана. А в класа, в тържествения момент, изведнъж обърка контактите. Гърбът така го боли, че не може да се наведе…

Мая Светлова се ядоса: „Без килимчето да не ми се вестяваш пред очите!“ И Сироежкин гледа накриво, гълчи го: „Такова изобретение загуби. Че с а-килимчето може да се отлети на Луната…“ Знаем за каква Луна говориш, влюбен нещастнико, за Мая въздишаш…

Виж Електроник е истински приятел. Каквото и да се случи, за него науката преди всичко. Като изслуша идеята на Макар, два часа си блъска главата над изчисленията. Бъчвата наистина беше най-важното изобретение на Гусев.

… Макар, като старогръцкия философ Диоген, се вмъкна в бъчвата. Разбира се, на Диоген не му е ставало нужда да лежи на гвоздеи, но той, както гласи преданието, живял в обикновена бъчва. И Кеплер с неговите изчисления за стереометрията на бъчвата не бил осенен от идеята на Гусев. А Макар, като направи изчисленията на Кеплер и узакони в стаята си бъчвата, я превръща в „камера за свръхсила“.

Какво е това камера за свръхсила? Наглед бъчва като бъчва, но вътре — жици по точна схема. Забиват се в дъските гвоздеи, и навивка след навивка бъчвата се оплита отвътре с електрическа жица. После се включва щепселът в електромрежата и човек влиза в камерата, която усилва биотоковете приблизително сто пъти.

И излиза свръхатлет!

Сега за него е нищо да вдигне с една ръка тежката щанга. Да вкара десет гола във вратата — защо не. Да счупи световния рекорд на сто метра — и това. Само трябва да е много внимателен, особено в стаята: с едно движение на пръста може например да счупи масата…

От бъчвата Макар вижда тънки крака в сини чорапки.

— Пак ли шпионираш? — заплашително пита Макар.

— Не шпионирам. Просто ми е интересно. — Нюрка приклекна. — Какво е това? Ти като космонавт…

Макар знае: има тайни, които на никого няма да каже дори най-бъбривото момиченце.

— Камера за свръхсила — казва Макар и потупва бъчвата си.

— Ще станеш ли силен? — досеща се Нюрка.

— Твоят брат е най-добрият спортист в класа — напомня Макар.

— Да — потвърждава сестричката.

— А сега ще стана най-силния човек в света… Само виж: какво, Нюрка, на никого ни дума!

— Чудесно! — ръкопляска Нюрка. — На никого няма да кажа. Макар, искаш ли да ти донеса жица? Видях на стълбището.

— Донеси — съгласява се бъдещият атлет.

Нюрка изтичва и се връща с тежко руло жици.

— Благодаря, бабо! — похвалва я изобретателят.

… След половин час Макар включи шнура в електромрежата.

В щепсела светна, жилищният блок потъна в мрак. Макар намери джобното фенерче, освети чертежа си.

— Сега все така ли ще е тъмно? — попита Нюрка.

Тя се страхува от тъмното, но не издава най-силния човек.

 

Късото съединение помогна на Сергей Сироежкин: в тъмното той се измъкна тихичко от къщи.

Вече от половин месец Сергей водеше странен от гледна точка на родителите му и обикновен от гледна точка на астрофизика начин на живот. Денем Сергей се прозяваше, бореше се с дрямката, а щом се стъмнеше, в него се пробуждаше енергия. Сироежкин не отиваше да гледа телевизора, дори когато предаваха хокей, седеше до среднощ над графиците, таблиците, картите на звездното небе. А когато родителите му заспяха, тихичко се измъкваше от къщи.

Той се покатерваше на самия покрив. Тук, в едно скришно кътче, беше уредена истинска обсерватория. Два стола, походна маса, закачен на стената фенер, карти и фотографии. През отворения прозорец е насочена тръбата на саморъчно направен телескоп. Знаменитият Айнщайн беше казал, че идеално място за учения би бил закътаният от света маяк.

Само един учен може да оцени приятните минути на усамотението. Човекът и Вселената насаме един с друг. Зорките като на рис очи на Сироежкин различават звездите до осма величина, а телескопът приближава далечните галактики. В галактиките има огромни, колкото стотици милиона слънца, звезди; това са звезди-старици, те са на осем милиарда години; видиш такава звезда и сякаш си надзърнал в дълбочината на времето, в самото „начало на света“, когато не е имало още нито Слънце, нито Земя.

Но има и звезди-пеленачета, още съвсем в детска възраст — на един милион години. Те светят спокойно в нощното небе, но изведнъж, буквално пред очите ни, избухват, разгарят се, като запалена в тъмното лампа, после угасват. Астрономите казват, че се е родила Свръхнова звезда, и я нанасят в специален списък. Като изучават Свръхновите, учените се мъчат да разгадаят механизма на раждането на звездите.

Стотици такива звезди има в списъка на астрофизиците, но още никой не е наблюдавал Свръхнова преди възпламеняването.

Телескопът на Сироежкин е насочен в звездния рояк на Плеядата. Тук, според изчисленията на него и на Електроник, трябва да светне Свръхнова звезда.

Вечерта, когато светлината в жилищния блок угасна, Електроник чакаше Сергей в обсерваторията. Той запали фенера, разстла на масата снимките на съзвездието, където се очакваше раждането на Свръхновата.

— Откъде си ги намерил? — попита радостно Сергей, като разглеждаше фотографиите.

— Изпратиха ни ги обсерваториите в Крим, Индия и Австралия — със скърцащия си глас каза Електроник. — В отговор на нашата телеграма.

— Толкова бързо? — учуди се Сергей.

— Аз ги приех по телефона. Запомних информацията, а после ги напечатах. Ти знаеш, моето око е точно копие на фотоапарата.

— Обикновен гений на науката, а също и на техниката — с удоволствие каза Сергей.

Откакто Електроник монтира в себе си радиотелефон, той стана незаменим за осмокласниците, решили да докажат, че гении може да има във всеки клас на всяко училище, ако са трудолюбиви и не изпитват недостиг на информация. Справки от архиви, изчисления на Изчислителния център, дори описание на най-сложни схеми вече получаваха по телефона от Електроник. Ако пък материалът беше прекалено обемист, ако на някого бяха нужни фотографии, копия на древни ръкописи или реферати на докторски труд, Електроник ги печаташе на фотохартия или на пишеща машина.

— За съжаление си ти, за съжаление — каза на приятеля си Сироежкин. — Колко много работиш за нас! Да не си уморен? Да не прегориш?

— Аз изпитвам удоволствие, когато ви помагам. — Електроник се усмихна. Не така, както се усмихват хората, а някак особено, посвоему, с една скъперническа усмивка. — Ти постъпваш неправилно като ме съжаляваш. Хвали ме повече и аз ще работя още по-добре.

Сироежкин с изумление погледна другаря си.

— Да — призна Електроник. — Аз съм от ония, които ги лекуват с аплодисменти. Засега, разбира се, мога да работя.

— Прекрасно! — Сергей заръкопляска. — Ти си най-добрият астрофизик, биолог, математик, физик, химик, психолог, механик в света, стопанин на знаменития Реси и консултант на осми „Б“. Да не изброяваме всичко останало.

— Ние ще докажем на Таратар и на останалите, че обикновени гении съществуват! — каза хрипкаво Електроник. — Нашите изобретения са нужни на хората.

Те взеха да си припомнят, как Таратар се отнесе подозрително към светещата лампичка, как предпазливо надзърна в тенджерата, как с разтворени ръце хвана падащия Макар, и се разсмяха. Да беше Таратар тук, в обсерваторията, щеше ли да повярва в бъдещата Свръхнова? Май че не. И засега ще е прав: всяко изчисление, всяка теория се потвърждава или опровергава само от резултатите на опита.

— Ами ако сме се излъгали? — попита Сергей. — И обсерваториите предупредихме. Голям срам ще е…

— Да сме се излъгали? В какво? — попита строго Електроник. За изчисленията гарантирам. Ние изхождаме от публикуваните данни на тези обсерватории.

— Помниш ли — подхвана Сергей, — аз казах: „Защо никой не е наблюдавал Свръхнова звезда преди възпламеняването й. Нали трябва от нещо да се възпламенят…“ Ти ми отговори, че никой в света не знае точно причината за възпламеняването, инак Вселената нямаше да е загадка за човека. А аз ти приведох пример с жилищния блок — как сутрин светват прозорците, защото хората се готвят да отиват на работа. И звездите си имат причини… И тогава почнахме да говорим за масата, енергията, разстоянието.

— Ти умееш да задаваш много сложни въпроси — потвърди Електроник. — Мене не ме бива за това.

— Затова пък ти умееш да развиваш и да подкрепяш всяка мисъл…

— Но ако в изходните данни има дори мъничка неточност, разликата в отговора може да бъде плюс-минус няколко столетия — каза Електроник.

— Искаш да кажеш, че трябва да седя на тавана няколко века?

— Разчитам на изчисленията… Но възпламеняването продължава няколко минути. Може в това време да си заспал.

— Няма да съм заспал — убедено каза Сироежкин и погледна в окуляра на телескопа. — Още нищо не се вижда.

— Ако възпламеняването стане през деня — продължи Електроник, радиотелескопите ще го уловят. Но ние си имаме Реси. Той наблюдава от Юпитер.

— Реси сигурно няма да го изтърве! — зарадва се Сергей.

За Реси Сергей винаги си спомняше с удоволствие и тъга. Как би искал той, когато се събуди, да види най-напред добродушната муцунка, умните очи. Но Реси е толкова далече оттук, самичък в чуждия океан, следи непознатото същество. Ами ако то нападне Реси? Ще се окаже ли той както винаги неуловим?…

В същия момент, когато в космоса летяха радиосигналите със задачата за Реси да установи наблюдение на Свръхновата, на тавана позвъня обикновен телефонен звън и Електроник каза:

— Ало!…

Сергей с учудване слушаше познатия глас на майка си и не можеше да разбере откъде иде той.

— Електроник, случайно да си видял Сергей?

Сергей не успя да даде на приятеля си никакъв знак и Електроник с цялата си прямота отговори:

— Гледам го в момента. Той седи пред мене.

— Деца, стига сте се занимавали, вече е късно — каза строго майката. — Кажи му, че го чакаме…

Сергей погледна възмутено приятеля си:

— Ех ти, не можа ли да измислиш нещо, най-добрият в света консултант!

— Аз винаги говоря истината — напомни Електроник своето главно правило.

Сироежкин хвърли поглед към таванския прозорец, изпълнен със звезди. Какъв странен избор трябва да прави астрофизикът: Вселената или сънят?…

— Електроник, бъди ми приятел, иди вместо мен.

Електроник мълчаливо поклати глава.

— Ти — това съм аз, а аз — това си ти — напомни заветната парола Сергей. — Хайде, за последен път. Разбираш ли, голям резил ще е да пропуснем възпламеняването. Нали Свръхновата…

Електроник неочаквано се съгласи.

— Ще ида вместо тебе. Само че не възнамерявам да говоря неверни неща.

Сергей стисна ръката на приятеля си.

— Ако всичко е в ред, ще наречем звездата „Свръхновата на Електроник—Сироежкин“. Само да се възпламени!

— Телеграмите, които изпратихме до обсерваториите, подписах с твоето име. Аз съм само помощник. — И Електроник излезе.

В окуляра на телескопа звездите намигаха на Сироежкин, искряха и се сплитаха в сребриста мрежа. В тихата звездна люлка почиваше щастливият астрофизик. Приятно беше да си мисли, че до такова прозорче е седял някога и самият Йохан Кеплер, наслаждавал се е на усамотението и се е измъчвал, че не може да опише хармонията на целия свят. Съвременниците му не са го разбирали, той е бил много самотен, защото е изказвал безумни за времето си идеи. Кеплер е вярвал в математическото описание на природата, в истинските причини за движението на планетите, в единството на земните и небесните закони. Кеплер е писал за Земята, която като кораб с издути платна се носи по своята гигантска орбита, сякаш ясно я е виждал от космоса. Кеплер е сравнявал историята на откриването на вечните закони, по които се движат планетите, с разказите за плаванията на Колумб, Магелан и Васко да Гама.

А Макар се увлече само по бъчвите. Той изобщо не можа да разбере, че Кеплер е бил не просто гениален астроном, математик, физик от онова далечно време, а може би и пръв астрофизик в света.

И Сироежкин, като спореше мислено с Гусев, извади от саморъчно направената лавица един том с дългото заглавие: „Новата астрономия, основана върху причините, или физика на небето, представена от изследванията на движенията на звездата Марс… 1609 г.“ Отвори първата страница на знаменитата Кеплерова „Нова астрономия“ и прочете гласно:

— „В наше време е крайно тежка участта на ония, които пишат математически и особено астрономически книги. Ако не се спазва необходимата строгост — в теоремите, поясненията, доказателствата и изводите, — книгата няма да е математическа. Ако ли пък строгостта е спазена, четенето на книгата става уморително… Ето защо много рядко срещаш подходящи читатели: повечето предпочитат изобщо да избягват четенето“. Ясно, другарю Гусев? — каза язвително Сироежкин. — Тебе и с тояга не могат те накара да вземеш книга. — И продължи четенето на „Новата астрономия“: — „Много ли са математиците, които са се нагърбили с труда да прочетат изцяло „Коническите сечения“ на Аполоний Пергамски?“

Астрофизикът се почеса по тила и самокритично си призна:

— Само Професора издържа. И то защото си въобрази, че е Фермá.

— Професора вече спи, а Гусев се разхожда нейде — чу се спокоен глас зад гърба на Сироежкин. — Часът е вече един след полунощ!

Сироежкин скочи.

— Електроник, защо се върна?

— Не можах да изпълня поръката ти — призна Електроник. — И за тебе е време да спиш.

И той разказа как отишъл в къщи при Сироежкина и легнал на дивана. А майката на Сергей седнала до него и казала: „Какво значи всичко това?…“ Електроник мълчал. И в този момент зазвънял радиотелефонът в него — обадила се майката на Гусев. Тогава Сергеевата майка веднага се сетила кой е пред нея и заповядала незабавно да й изпрати истинския Сергей, че инак сама щяла да иде да търси по стълбището своя астроном.

— Как се е досетила? — учуди се Сироежкин, като оглеждаше обсерваторията.

— Много лесно. Цялата ти стая е с карти на звездното небе.

— Добре, аз не критикувам твоя телефон-автомат — въздъхна Сергей.

Едва сега, когато внимателно се вгледа в приятеля си, той видя, че между тях има разлика. Те пак така си приличаха като двама близнаци, но единият от тях бе си останал същия. Сергей явно усещаше, че е и по-снажен, и по-широк в раменете, и обувките му са вече четиридесет и втори номер, а Електрониковите са си все трийсет и девети. Сергей дори усещаше физическото си превъзходство. Той подаде ръка на приятеля си:

— Хайде, стисни я с всичка сила! — И се изчерви от голямото усилие: — Юначага!… Отивам да спя. — Той кимна към телескопа: — Ей тъй хората са проспали много велики събития. А после се оплакват, че не знаят произхода на Вселената.

— Аз ще дежуря — обеща Електроник. — Но преди мене трябва да види възпламеняването Реси. Щом той се обади, аз ще напечатам фотографията. Ще приглуша телефона. Ако пожелаеш, позвъни, ще те чуя.

Астрофизикът си тръгна за вкъщи.

В къщи той каза:

— Напразно се тревожиш, мамо. Наполеон, Петър първи, Бехтерев са спали по четири часа на денонощие. Затова са останали в историята. Аз съм послушен син, затова освен тебе никой няма да чуе името ми.

Майка му прихна от смях: „Вижте го новия Наполеон“, но остана доволна.

Сироежкин се въртя в леглото. Мяркаше му се рошавата муцунка на Реси. Внимателното немигащо око е устремено към Свръхновата… Реси не бива да я изпусне!…

Нашият астрофизик вече спеше спокойно, а Електроник и Реси непрекъснато си разменяха съобщения. Потоци от цифри летяха от далечния Юпитер на Земята, и там, в един голям град, под покрива на десететажен жилищен блок ги приемаше и моментално преценяваше електронното момче. Ако приведем тези цифри на обикновен език, те означаваха, че Свръхновата още не се е възпламенила. А в края на всяко съобщение стоеше условната фраза:

„КИТЪТ НА ЮПИТЕР МЪЛЧИ“.

От всички гении на осми „Б“ не влезе в конфликт с възрастните само Професора. И никой не знаеше какво беше преживял той тази вечер.

Изписаната с формули ученическа тетрадка лежеше пред автора. Професора се прощаваше със своето откритие…

Няколко дни Вовка Каролков живя в седемнайсети век, живя така, както е живял някога Пиер Фермá.

Връщаше се от училище, събличаше униформеното си облекло, обличаше бабиния си халат и вземаше в ръце старогръцкия фолиант. Сега той е юрист от Тулуза, съветник в парламента на този град, гасконец. Оня, истинският Пиер Фермá, както е известно, се е занимавал с математика след работа, в свободните си часове. Водела се е Трийсетгодишната война между Франция и Англия. Арман Жан дю Плеси, първият министър на Луи XIII, известен под името кардинал Ришельо, изкусно плетял дворцовите интриги, мускетарите се сражавали на дуели с гвардейците, а в провинциалния градец любителят на математиката Фермá правел по белите полета на книгата бегли бележки.

После ще го нарекат един от създателите на аналитичната геометрия и на теорията на числата, теорията на вероятностите и геометричната оптика — това ще стане след неговата смърт.

Пиер Фермá не напечатал бележките си, тъй като не обичал да прави това. Но трудовете му били забелязани от следващите поколения математици.

Всички стигнали до наши дни теореми на Фермá били доказани. С изключение на една, която учените наричат Великата.

Каролков още от четвърти клас знаеше условието й наизуст. Нали е много проста, измамливо проста, че тегли всеки математик към перото…

В оная обикновена вечер на своя живот Пиер Фермá четял съчинението на гърка Диофант Александрийски. Той разглеждал „Питагоровата тройка“ — тройката от цели числа a, b, c, съвсем обикновеното уравнение на които гласи „a²+b²=c²“. И тъкмо тук, по белите полета на книгата на Диофант Александрийски Фермá на бърза ръка написал: „При n>2 уравнението aⁿ+bⁿ=cⁿ е нерешимо за цели числа“.

Тъкмо така написал: „Нерешимо“.

При това Фермá добавил, че (намереното от него остроумно доказателство е много дълго, за да се побере върху белите полета на книгата.

Всичко е ясно: на Фермá не му е стигало място за изчисленията. Неведнъж той писал бележки в книгите, без да се затруднява с доказателствата. И никой от математиците не се съмнява, че Фермá е знаел доказателствата — нали всичките му други бележки след време бяха проверени от учените. Освен „най-простата“, Великата.

Цели три века са се блъскали най-големите умове над тази загадка. Леонард Ойлер доказа Великата теорема на Фермá за частните случаи n, за 3, 4, 5, 7. Германският математик Кумер направи най-големия принос в решаването на проблема на Фермá, като между другото разви новата за деветнайсетия век, много важна теория на алгебричните числа. Други видни математици доказаха хипотезата на Фермá за повече от шестстотин различни случаи.

Какво трябваше да прави сред тези великани малкият, хилав, но много горд Професор?

Професора знаеше твърдо своята задача: той се зае да докаже теоремата изцяло!…

Веднъж Пиер Фермá получил писмо: „Обикновено ли е числото 100895598169?“ Фермá незабавно отговорил на адресанта; че даденото дванайсетцифрено число е произведение на две прости числа: 898423 и 112303.

И така Фермá можел да смята почти моментално — по свой собствен метод.

Професора по примера на Фермá започна да атакува Великата теорема с прости примери.

Той умножаваше на ум шестцифрени числа на седемцифрени, делеше деветнадесетцифрени на петцифрени, извличаше кубически корен от осемцифрено, разлагаше повече от шестцифрени числа на пет куба и пет квадрата, които събрани трябваше да дадат началното число с точност до една милионна.

От тези мъчения пред очите му се появяваха сини, жълти, зелени кръгове, мяркаха се като на сметало редиците на разнообразни тайнствени знаци, плаваха мъгляви ивици, но в края на краищата той се научи да намира бързо правилния отговор.

Дори Електроник, който донесе на Каролков цял вързоп редки съчинения, презаписани по телефона, се учуди на способността му да смята толкова бързо. Професора благодари сърдечно на Електроник. Юначага! Без такъв помощник нито един съвременен ученик не може да се сравни с изтъкнатите мислители на миналите векове.

Както и Пиер Фермá, Каролков обикна трудовете на старогръцките математици. Например по времето на Евклид живял знаменитият Аполоний Пергамски. За живота му почти нищо не се знае. Едни го наричали Великия Геометър, който ни оставил труд за метода на геометричните места на точките, други казвали, че Аполоний бил известен под името Епсилон и се прославил с наблюденията си по астрономия, които по-късно използувал Птоломей. Каролков с молив в ръка четеше трудовете на Аполоний, като подчертаваше термините на древния математик, които са известни сега на всеки ученик: „парабола“, „метод“, „хипотеза“, „епсилон“…

В тези часове Професора не беше вече Вовка Каролков. Той бе потънал изцяло в седемнайсети век. Дори си мърмореше носово по френски. Външно спокоен, но реагиращ бързо на всяка изненада, Професора пълнеше трескаво тетрадката с изчисления. Ако нещо се объркаше, започваше да решава отначало, но вече по Най-краткия начин. И веднъж той приложи алгоритъм, който сам беше намерил, и откри в себе си великата способност да разпознава простите множители, колкото и многоцифрени да са натуралните числа.

Дързостта му беше възнаградена. Изпълнил последната страница, Професора разбра, че е решил Великата теорема.

Решил…

В тази минута Каролков сякаш наяве чу гласа на кардинал Ришельо: „Във ваша чест, Каролков, аз се разпоредих през 1635 година да открият Парижката академия. Такива хора като Фермá, Декарт и вие, Професоре, са гордост не само за Франция, но и за целия свят. Аз разбрах, че нито военните успехи, нито короните, нито дори кралската хазна са сравними с великото научно откритие…“

… Връзката на времената се наруши, Каролков се пренесе в своя век. Тук той се убеди, че никой не владее способността да се намират простите числа — способност, която имал някога Фермá. Дори Таратар не иска да разбере, че Пиер Фермá е бил обикновен гений. За него Фермá е сякаш светец. А пък всеки, който решава тази теорема, просто е колега на великия математик. Време е да се разбере това… „Авторите на тези доказателства — презрително каза Таратар за ръкописите на „фермистите“, — бяха вдъхновени от жаждата за лесен успех…“ Как може да се забрави такава обидна фраза!

Професора скъса тетрадката с доказателството на теоремата на Фермá. Второто в света доказателство… Но сега това нямаше никакво значение. За историците е оставена кратка бележка в дневника на Каролков: „Аз доказах теоремата на Фермá, като открих неизвестен досега начин за намиране на множителите на числото!“.

Решението на тази задача не знаеше дори Електроник.

„Нека се намери трети човек, който сериозно да се заеме над Питагоровата тройка“. — каза в заключение Професора.

И той се зае с ново съчинение.

Беше го замислил отдавна. Ще се нарича „Симфония на града“.

На магнетофонни касети Професора бе записал звуци от големия град — шум на мотори, на машини и механизми, бръмчене на автомобили, самолети, хеликоптери, на влакове на метрото, на автобуси и тролейбуси, говор на тълпата, рев на стадиона, ахане на пневматичния чук. Сега му оставаше да забави рязко магнетофонните записи, да ги разшифрова — да начертае по тях графики в нотната тетрадка. После трябва да зачеркне всичко излишно — така наречените немузикални структури, да препише нотите на чисто, да смеси музикалните гласове, и симфонията е готова: градът ще оживее, ще зазвучи с инструментите, ще запее с гласовете. Градът, чут от автора от височината на хеликоптеров полет.

„Първи концерт за хеликоптер с оркестър“ — промени Каролков заглавието на своето съчинение. Също съвременно название.

Както е известно, Каролков не обичаше уроците по музика, които баба му преподаваше, считаше ги просто за губене на свободното време на математика. Но трябваше да изучава съчиненията на класиците. Сега Каролков вместо класиците ще свири концерти на Каролков. Математиката, както предполагаше авторът, ще внесе в пъстротата на нотите свой ред, ще опровергае старите канони, ще създаде нова музика…

Вовка слушаше как на магнетофонната лента трещи перката на хеликоптера и нахвърляше нотите. После реши да изсвири партията на хеликоптера — и с всичка сила удари по клавишите. Излезе доста добре…

Влезе баба му и каза с тъжен глас:

— Вова, защо разваляш пианото?

— Това е мое съчинение — рече гордо Вовка. — Партия на хеликоптера.

— За щастие, това съчинение никога няма да бъде чуто от Бетховен… — въздъхна баба му и излезе.

Композиторът позвъни на Сергей Сироежкин.

— Как мислиш ти — попита той, — на хората на бъдещето, е, с една дума, за „Космическия кораб „Земя““, нужна ли е нова музика?

— На хората на бъдещето е нужно оригинално изкуство — категорично потвърди Сергей. — Ти какво си съчинил?

— „Първи концерт за хеликоптер с оркестър“.

— Ти си гигант, Професоре! — каза възторжено Сироежкин.

Вовка почувствува прилив на нова енергия. Той реши да сподели радостта си от новото откритие с Електроник.

Пети април.
Полетът на учителя по физика

Таратар се сърдеше на себе си: не можеше да разбере устройството на а-килимчето. Той го огледа най-подробно, но без полза: в краищата — две дръжки за доброволния изпитател — това бяха в същност единствените удобства. Имаше още металически пластинки в края на жиците — контакти, които, както предупреждаваше Макар Гусев, криеха опасност.

Таратар не послуша съвета, съедини пластинките и килимчето се изтръгна от ръцете на учителя, моментално се лепна за тавана. Трябваше да се донася стълба, да се катери до самия таван, да търси лентите. Щом контактите бяха откачени, килимчето шляпна на пода.

Таратар беше сам в безлюдното училище, никой не видя как той стои на стълбата и размишлява за антигравитацията.

Той изобщо не можа да схване нищо и позвъни на учителя по физика Виктор Илич Синица. Уговориха се да се срещнат рано сутринта, преди занятия.

Синица, млад физик с наполеоновски ръст, с едра глава, върху която стоеше голяма шапка, минаваше за много способен педагог. Синица гледаше оптимистично на живота, знаеше всичко на света, носеше син тренировъчен костюм, тичаше рано на разсъмване неизменните три километра, а нощем четеше съчиненията на класиците. За него не съществуваха неразрешими проблеми.

Той посрещна Таратар и му махна с ръка.

— Физкултурен привет, Семьон Николаевич. Как спахте? Къде е вашето тайнствено изобретение?

Таратар не почна да му разправя, че бе спал отвратително. Първо показа на Синица вечния двигател.

— Класика на равнището на шестокласник — отсече с усмивка Синица.

Той веднага обърна внимание на светещата лампичка и бързо огледа прибора.

— Всичко е ясно. Върти се без търкане. Кой е авторът?

— Сироежкин.

— Способно момче. Струва ми се, че малкото му име е Сергей. — Синица за всеки случай искаше да провери паметта си. — Не знам от какъв материал е направен този прибор. Трябва да питаме химика.

Таратар се навъси.

— Не стават ли премного експерти за един прибор, Виктор Илич?

— Такова е съвременното състояние на науката, уважаеми Семьон Николаевич. Един човек не е в състояние да знае всичко.

— Леонардо да Винчи е знаел.

— Леонардо втори път няма да се роди — заключи физикът.

Синица взе с възторг изваденото от чантата а-килимче. Кръглото му лице сияеше. Физикът от сърце се смееше високо, като слушаше как паднал осмокласникът Гусев, как се катерил до тавана самият Таратар.

— Ако не бях видял с очите си, за нищо на света не бих повярвал. — Физикът с удоволствие разглеждаше килимчето. — Елементарно просто! А-килимче! и цялата гравитация лети към джендема!

— Внимавайте с контактите, Виктор Илич — напомни му Таратар.

— Разбрах ви, Семьон Николаевич… Ако не възразявате, аз ще бъда вторият след Гусев изпитател. — Учителят погледна към тавана. — Само че да излезем на двора. Някак се чувствувам по-спокойно, когато над главата ми е открито небе…

Учителите излязоха на двора. Пролетното слънце слепеше. Снежните преспи бяха изтънели. По асфалта струеше ручей. Таратар бе наметнал палтото си на раменете, физикът излезе без палто.

— Значи да се съединят лентите? — попита Синица, хванал килимчето за дръжките. — Грандиозно изобретение!

— Внимателно… — понечи да каже Таратар и отскочи встрани: пред очите му се мярнаха сините панталони и островърхите обувки.

Таратар вдигна нагоре глава: учителят по физика се отдалечаваше с огромна скорост, като риташе смешно с малките си крака. След половин минута Синица изчезна в небесната синева.

„Какво стана сега? — мислеше си слисано Таратар. — Не се договорихме как да се приземи…“

Същата мисъл дойде едновременно и в ума на Виктор Илич Синица.

Той искаше да откачи контактите, но навреме забеляза под себе си покрива на училището. Синица не пожела да падне от такава височина и още по-здраво стисна дръжките на килимчето. А-килимчето летеше нагоре.

Синица си представи как децата влизат в клас, сядат на чиновете, чакат да удари звънецът. А учителят го няма.

„Елементарно отсъствие“ — помисли си физикът, без да губи постоянния си оптимизъм.

По въздушния поток, който силно опъваше тялото му, той усещаше, че килимчето го отнася все по-нависоко. Може би е вече на височината на Хималаите. По-нагоре ще започне да се задъхва — това е проверена практика, класическа медицина.

Синица затвори очи.

 

Над града бавно плаваше самоходна гондола, прилична на старинен дирижабъл. Човекът, който я беше построил — физик-теоретик, — нарече своя въздушен кораб „палатка на усамотението“. Ученият се криеше тук от телефонните позвънявания, от шума на тълпата, от бръмченето на моторите, от детските гласове, за да може спокойно да обмисли механиката на звездните светове.

И ето в тази палатка, през отворения прозорец на гондолата, попадна точно учителят Синица.

Само до преди минута теоретикът беше щастлив. В палатката беше горещо и теоретикът на звездните светове, разсъблечен, седеше с наметната на гръб бяла риза. Тишината тук бе такава, че ако щеш греби с шепи и пий. Нито едно най-важно телефонно позвъняване не можеше да намери знаменития учен… Той ясно си представяше блестящите колела на далечните галактики…

И изведнъж в тихата палатка се вмъкна някакъв непознат човек. Шляпна на мекия синтетичен под и сега лежи със затворени очи, сякаш си почива на някоя зелена полянка.

— Кой си ти? — каза страшно теоретикът. Той почувствува силен пристъп на гняв: дори във висините няма спокойствие от тези случайни минувачи…

Синица отвори едното си око и видя някакво сияние. После с второто око различи човек в бяло. Рижа брада, сияние над главата — къде беше срещал това познато лице?… Синица смутено се усмихна.

— Аз съм Синица — каза той едва чуто.

— Откъде си? — с гръмовития си глас продължи да пита рижебрадатият.

— От Земята… — При тия думи Синица скочи, изви се неловко и наведе глава.

Известно време теоретикът изучаваше посетителя. Той разбираше, че този човек има някакво загадъчно увлечение. Не всеки може чисто и просто да подскочи на три километра и да попадне в единствения прозорец на движещата се палатка, не всеки ще почне така дълго да изучава синтетичния под.

— Аз съм обикновен учител — каза с въздишка Синица. — Нищо не разбирам…

На теоретика му стана обидно: затова ли бе зарязал своя институт, бе се издигнал над облаците, та да губи времето си в празни разговори. Но и нямаше как да покаже вратата на този бърборко.

— Но какво не разбираш? — попита ученият.

— Как си сътворил Земята за седем дни?…

Теоретикът си спомни, че беше написал своя капитален труд за магнитното поле на Земята за седем дни. Именно в палатката на усамотението. Това беше най-спокойната седмица в живота му — никой не му пречеше. Теоретикът се намръщи и попита:

— Откъде знаеш?

— Четох…

— Няма значение дали е за седем дни — каза, усмихнат, ученият. — Аз размишлявах за магнитното поле на Земята седем години…

От тези думи посетителят се сепна, погледна внимателно събеседника си и видя над главата му въртящи се перки.

— Елементарен вентилатор! — каза радостно Синица и нервно се засмя. — Боже мой, какво съм заплещил?! Извинете ме, моля… Вмъкнах се така ненадейно. Работата е там… С една дума, съвсем си изгубих ума от полета и когато ви видях, помислих, че съм попаднал… в твърде непозната обстановка… Затова ви и говорих на „ти“.

Сега пък се разсмя високо теоретикът. И се представи:

— Кримов Евгений Александрович.

— Учителят по физика Синица Виктор Илич — каза пътешественикът.

Те си стиснаха ръцете.

С един жест хазаинът покани Синица да седне в креслото. Той огледа с интерес уютната палатка и все още мислеше как можа да попадне тук.

— Килимчето — спомни си той. — Тази странна дяволия се нарича а-килимче…

Виктор Илич Синица разказа подробно и точно какво се беше случило с него от минутата, когато Таратар извади от старата си чанта металното а-килимче. Теоретикът се смееше от сърце.

— Я гледай ти, чудна история!… Казваш, изплела го ученичка? Не от вашето училище? Това няма значение… Момичетата са много изобретателен народ… Ние правим плахи опити с гравитацията, а твоята ученичка е прескочила всички междинни стадии и е изплела килимче, което отблъсква гравитационните вълни. Превъзходно!

— Елементарно килимче — потвърди учителят.

— Но къде е то? — попита неспокойно Кримов.

Те огледаха цялата палатка и не го намериха. Погледнаха един след друг през прозореца — да не се е закачило за нещо. Килимчето го нямаше.

— А не можеше да се втурнеш при мене просто ей тъй, а, Синица? — попита теоретикът и замислено заглади брадата си.

— Не можех — потвърди Синица. — Килимче имаше. Впрочем, Евгений Александрович, моля те да забравиш за глупавото ми поведение. Не зная какво ме прихвана.

— Това не се забравя, но на никого няма да кажа — обеща Кримов. — Напразно се тревожиш, Виктор Илич. Ти дори се държа деликатно, мъчеше се да разбереш моите естественонаучни познания за света. Ако аз бях извършил този полет и видех зад облаците човек в бяло, сигурно щях да налетя на бой, защото отдавна съм си харесал това място.

— Но къде е килимчето? — тревожеше се Синица.

— Има два варианта. Килимчето може да е продължило полета си и в такъв случай ние никога вече няма да го видим. Ти колко тежиш?

— Шейсет и пет.

— А колко голямо е килимчето?

Синица начерта във въздуха квадрат. Теоретикът взе лист хартия и бързо направи изчисленията.

— Гениално изобретение! Потресаваща подемна сила.

— Те взаимно се наричат гении — учениците на Таратар — спомни си учителят по физика.

— Човек, който с едно обикновено килимче е посрамил всички ракети в света, може да бъде наречен три пъти гений. Главното е да се намери изобретението… Вариант номер две: от удара в палатката контактите са се откачили и килимчето е паднало долу… В колко часа излетя, Виктор Илич?

— Осем без петнайсет.

Кримов погледна часовника си. Бяха минали четиридесет минути.

— Сега да пресметнем точката на нашата среща…

Те решиха да проверят втория вариант и насочиха гондолата надолу. Теоретикът изключи отоплението в палатката, облече костюма си, шлифера и веднага заприлича на изтъкнат учен. Гондолата се сниши почти над самата земя, движеше се на малка скорост успоредно на пътя — също като обикновено въздушно такси.

Кримов предложи:

— Хайде да съберем информация.

Теоретикът се разположи до отворената вратичка, учителят на отсрещната страна подаде главата си през прозореца. Те гледаха най-внимателно, питаха срещнатите. Никой не беше намерил килимче.

В края на селцето им провървя: едно момченце, вдигнало нагоре глава, им съобщи, че е изчезнал гъсокът на съседите. Кримов спусна летателния апарат върху воднистия сняг.

— Какво общо има тук гъсокът? — недоумяваше Синица.

— Изчезването на гъсока е събитие — обясни Кримов. Момчето с готовност съобщи, че гъсокът бил коварен и изпечен злосторник, нападал всички в тил и държал в страх съседните дворове.

Стопанинът на гъсока — висок, як старец — погледна подозрително гостите.

— Какво има?

— Ние сме от цирка — каза Кримов. — Искаме да видим вашия гъсок.

Старецът се усмихна скъпернически.

— За цирка, става. Храбра птица. Но не мога да ви покажа гъсока. Избяга проклетникът.

— А къде се е дянал?

Старецът разказа как чул шум на крила и помислил, че гъсокът пак е нападнал някого, та излязъл от къщи. Гъсокът отчаяно пляскал с крила, летял вертикално нагоре, а в клюна си държал нещо лъскаво. Така си и отлетял с чугунената тепсия. Подлудял е изглежда от пролетното слънце.

— Наминете по-късно — продължи старецът. — Като се върне, ще ви го покажа.

Кримов и Синица се спогледаха.

— Но ще се върне ли? — попита недоверчиво учителят. — Сигурно ще се върне. С тепсията в клюна — обеща стопанинът на гъсока.

— А няма ли да я изпусне? — примижа Кримов. — Това не може да бъде.

Старецът дори се обиди.

— Да не познавам птицата си! Хареса ли му нещо, не то изпуска, та каквото ще да става.

А момченцето потвърди:

— Вярно: сграбчи ли нещо, няма пускане!… Като булдог.

Гостите от цирка взеха от стопанина на знаменития гъсок номера на телефона.

— Ако съдим по описанията, изобретението е изгубено — каза в заключение Кримов. — Любопитната птица е включила контактите и е изчезнала в просторите на Вселената.

Синица с недоумяваща усмивка погледна теоретика.

— Гъсокът е повторил твоя опит, Виктор Илич — продължи замислено Кримов. — С тая разлика само, че ще го доведе докрай.

И Кримов разказа за съдбата на твърдоглавата птица. Гъсокът е обречен вечно да се скита сред звездите. Всяка от галактиките ще отблъсква от себе си килимчето, като му придава все по-голямо ускорение, и в края на краищата гъсокът ще достигне околосветлинна скорост. Ако ли пък гъсокът полети с такава скорост към някоя антигалактика, ще стане взрив с чудовищна сила и ще се роди нова енергия…

— Не вярваш ли?… Попитай довечера стареца, върнал ли се е гъсокът му…

За пръв път в живота си Синица усети, че стои на твърда земя.

Ученият и учителят се уговориха да продължат търсенето на ценното изобретение.

От къщи Синица позвъни на Таратар.

— Виктор Илич! — зарадва се математикът. — Живи ли сте, здрави ли сте? Къде сте?

— В къщи — бързо каза Синица. — Малко поизстинах в полета. Надявам се, Семьон Николаевич, че не сте обявили тревога в училището? Би било много неудобно…

— Така съм се тревожил за вас, че отмених уроците — призна Таратар и успокои физика: — Но на никого нищо не съм казал. Моля да ме извините, че тази играчка ви причини неприятности.

— Учениците ви са много способни — потвърди физикът. — Но още не съм разгадал принципа на полета.

— Аз разговарях с една осмокласничка, авторката на злощастното килимче — призна Таратар. — Мъчих се да разбера от нея как се приземява тази дяволия. Представете си, тя не знае!…

— Как е името й? Какво каза още? — зарадвано попита Виктор Илич.

— Това лекомислено момиче се казва Мая Светлова — възмутено избръмча в слушалката математикът. — На мене ми каза: „Предчувствувах, че това ще свърши зле… Така му се пада!“ Завъртя се на токчетата си и си отиде.

— За мене ли? — попита с интерес Синица.

— За вас не стана дума. Тя не знаеше, че именно вие излетяхте… Впрочем, Виктор Илич, как се оказахте в къщи?

— Елементарно — отговори Синица, — с разни приключения, свързани главно с транспорта. Впрочем, в цялата тази история е важно това, че от самата Светлова и нейното изобретение се заинтересува един много голям учен… Ще ви разкажа всичко, когато се оправя.

Шести април.
Така е загинал град Помпей

Из класа се носеха слухове: „Макар се влюбил!“

Всички крадешком поглеждаха към Макар Гусев, намигваха си един друг. Момичетата се хилеха.

Гусев седеше неподвижно и гледаше с невиждащи очи дъската. Цялото му лице бе облепено с лейкопласт. Когато Таратар го попита какво означават тези тайнствени знаци, Макар измърмори: „Одрасках се. Проводника…“

Класът се разделила два лагера. Едни мъжествено защищаваха хипотезата за проводника, спомняха си разни случаи от своя живот, показваха стари драскотини и ръбци от заздравели рани. А момичетата, разбира се, изказаха своя хипотеза, много близка до действителността…

Зад широкия гръб на Гусев седи оня, който знае отговора на вълнуващия всички въпрос. Но той на никого няма да каже — прямият, блед, със здраво затворени уста Сироежкин, защото сам не може да разбере.

Вчера вечерта Сергей видя на двора Мая Светлова, зарадва се и я повика: той искаше да й разкаже за Свръхновата. Все пак тя светна! На разсъмване, когато астрофизикът беше заспал дълбоко. Разбуди го позвъняването на Електроник: на далечния Юпитер Реси бе зафиксирал възпламеняването! През целия космос от далечния Юпитер идеше вълнуващата новина. Електроник запомни точно информацията, взе пакета с фотохартията и отиде в тъмната стаичка. А след час Сергей държеше в ръката си фотографията: тъмен звезден фон и в центъра — ярка точка, която за няколко минути беше затъмнила всички съседки. Да, само няколко минути живя Свръхновата на Сироежкин, но в точно съответствие с изчисленията.

Мая с бяла шапчица изтича покрай Сергей и той с учудване забеляза, че тя се отправя към Макар Гусев, който тичаше по пързалката след шайбата. Макар приветливо махна със стика. Мая отиде до самия Макар и с трагичен глас попита:

— Жив ли си?…

Слисаният Макар не успя да отговори, само извика, когато момичето го одраска. После Мая изхълца и избяга.

— Какво я прихвана? — тъпо питаше Макар, като бършеше с кърпичка лицето си.

— Ти най-добре знаеш — отсече Сергей и си отиде в къщи.

… Сергей с омраза впи поглед в гърба на Макар, но последният ни веднъж не се обърна. Лицето на Гусев пламтеше. Стотици различни догадки минаваха през ума на неподвижно застаналите съперници, но всички предположения бяха далеч от истината, тъй като нито единият, нито другият не си споменаха за а-килимчето.

Учителят обясняваше нова теорема, въздишаше често и поглеждаше към тавана. Той не забеляза веднага драскотините по лицето на Гусев. Ако момичетата не бяха се разбъбрили, всички отдавна да бяха забравили.

Като погледна пак към тавана, Таратар си представи нещастното килимче, попита посред урока не знае ли някой от учениците телефона на Мая Светлова. И добави, че от нейния прибор се интересува един известен физик.

Сергей се сви и пребледня. Лицето на Макар Гусев запламтя още повече. Електроник попита да повика ли Светлова веднага.

— След часовете — отговори кратко Таратар.

Класът обсъждаше тихо новината: ще може ли ученият да разгадае тайната на полета на антигравитационното килимче?

Сироежкин забрави за своята Свръхнова. Сега той беше истински самотен — самичък в целия клас. „Как възкликна тя: „Жив ли си?“ Какво искаше да каже с това „жив ли си“? И именно на Макар?…“

Към края на урока Гусев замърда на чина, изкашля се високо, написа и изпрати на Електроник едно дълго писъмце. Получи утвърдително кимане. Засия. Сега Макар седеше с вид на победител.

Щом звънецът удари, той викна:

— Момчета, елате днес на стадиона! Няма да съжалявате…

Запалянковците веднага наобиколиха Гусев. На стадиона се събраха почти всички.

Финалът за купата „Кристалната шайба“!

„Интеграл“ — „Химик“!

„Интеграл“ е техният сборен училищен тим. От осмите класове в сборния играе Макар Гусев. И при все че треньорът предпочиташе да пуска по-често на игрището ученици от горните класове, целият осми „Б“ държеше за Макар.

И сега насърчаваха Гусев:

— Гледай да не станеш за резил! Три шайби, Макар!… Ама как ще идеш с тези превръзки? По телевизията няма да се дава… Напротив, ще се дава! Белези от бойни рани…

— Обещавам голям хокей! — извика Макар. — Електроник, потвърждаваш ли?

— Потвърждавам — каза спокойно Електроник.

— Това ще е едно от главните изобретения на нашия проект „Космически кораб «Земя»“ — тържествено обеща Макар. — Ще видите.

Какво общо има тук хокеят? — попита някой.

— Свръхсила — бъдещето на всички хора… — тайнствено рече Гусев и извика накрая: — Всички на хокея!

 

… — Електроник, ти здравата ме подсили. Браво, че дойде.

Макар лежеше в своята електрическа бъчва, набираше сили преди мача.

Камерата пращеше тихо, вибрираше и гълташе сума електричество.

— Разбираш ли, баща ми е много чудноват човек: всяка половин година размества мебелите в къщи. Обещах да му помогна, а ето че този мач… Извинявай, че така се случи.

— Нищо — каза Електроник.

— Серьожка е слабак, Витка е слабак, за Професора няма какво и да говорим, — кънтеше в бъчвата Макар. — Надеждата ми е само в твоята електронна сила.

В стаята влезе бащата, надзърна в бъчвата:

— Какво правиш там, Макар?

— Електромасаж преди играта.

— Глезотии. — Гусев-баща учудено сви едрите си рамене. — Ние отивахме да играем след работа и пак побеждавахме. Този безделник си пече кожата, а вместо него — работи, другарю…

— Тате! Аз прекарах тук пет урока! — крещи Макар и подава превързаното си лице от камерата. — Утре всичко ще довърша. А Електроник няма да ме подведе — той е с желязна сила.

— Добре, ще видим как ще играеш. — Гусев-баща намига на Електроник, казва му тихо: — Сам ще се оправя. Тичай на стадиона.

— Обещах, ще помогна! — твърдо отговаря осмокласникът.

— Добре — съгласи се бащата на Макар. — Скоро жена ми ще измие прозорците и ще почнем. — Тъкмо навреме ще успеем за телевизора.

След бащата дойде Нюрка, надзърна в бъчвата, попита, като погледна крадешком към Електроник:

— Силен ли си вече, Макар?

— Сега ще видим.

Атлетът излезе от бъчвата. С един пръст прихвана отдолу тежката гира, подхвърли я нагоре. И ахна от учудване, едва успя да улови гирата.

— Ура! Върши работа! — Той пак се вмъкна в бъчвата. — Електроник, ти трябва да ме разбереш. Първото мое изобретение без чужда помощ — и върши работа!… Чувствувам се гладиатор. Вимпелът на победителя ще е твой, Електроник! Думата на свръхсилния човек…

— В схемата на камерата аз не се съмнявам — потвърди Електроник. — Биотоковете на мускулите искат мощни усилватели. Ако приемем условно един волт за десететажен жилищен блок, напрежението на батерийка на джобно фенерче ще бъде голяма колкото една висока сграда, а биотоковете на нормалната мускулатура ще изглеждат едва като търкаляща се по асфалта топка в подножието на тази сграда. Нищожно малка величина… Сега у тебе тя се е увеличила тройно. Още половин час, и ти ще излезеш свръхсилен хокеист.

— Дори Таратар не може да обясни така просто, както ти. Благодаря, Електроник. — Атлетът се обърна на другата страна, заплаши с мощния си юмрук невидимия противник. — Нека приготвят запасните стикове!… Ти поне разбираш ли, Електроник, че именно в моите ръце е бъдещето на цялото човечество?!

След половин час Макар излезе от бъчвата, премина на пръсти до антрето, с кутрето притвори вратата след себе си. Свръхсилният човек се боеше да прави резки движения.

Нюрка разположи до бъчвата своите кукли и притихна.

Електроник и Гусев-баща местеха в гостната мебелите. Поставиха шкафа на мястото на дивана, дивана — на мястото на шкафа. Масата изместиха до прозореца, лампиона изправиха в ъгъла. Бащата на Макар явно имаше някакъв план за мебелите, но какъв смисъл се криеше в това обикновено разместване Електроник не можа да разбере. Работеше добросъвестно и Гусев с уважение поглеждаше към неочаквания помощник.

После включиха телевизора.

— Сега ще видим, Електроник, как ще изгуби Макар „Кристалната шайба“.

— Няма да изгуби — възрази спокойно Електроник.

На леденото игрище се въртяха млади фигуристки в костюми на смешни диви животни — весел пролог към хокейната игра. Трибуните бяха препълнени от ученици. Имаше тук възрастни и, както съобщи дикторът, играчи и треньори на спортни дружества. Нетърпеливите запалянковци вече разгръщаха плакати: „Хайде, химици!…“, „Страхливец хокей не играе“, „Химиците правят кристала“ — това, разбира се, бяха химиците, дошли със самолет от далечния северен град. Младите кибернетици опънаха един лаконичен лозунг: „Интегралът е ключът към победата“. Оркестърът свиреше прехласнато. Кристалната шайба — всесъюзна награда за младите хокеисти — сияеше на съдийската маса.

Тимовете излязоха на леда, размениха си подаръци. Дикторът съобщи имената на играчите. Химиците бяха в червена форма с жълтия кръг на слънцето върху гърдите си. Върху белите фланелки на стопаните на игрището се открояваше извитият знак на интеграла.

Първата и втората третина минаха без гол, въпреки шума на трибуните и упоритите атаки на нападателите: тимовете бяха равни по сила. Три минути преди почивката, треньорът на „Интеграл“ пусна нова тройка. Дикторът съобщи имената: Петров, Данилов и Гусев, като добави при това, че двамата десетокласници и осмокласникът се учат отлично, а увлечението по хокей от детство ги е довело до финала на всесъюзното първенство. Дикторът още не беше довършил фразата си, когато номер тринайсети замахна в центъра на игрището със стика и трибуните прокънтяха: гол!

— Макар — каза Гусев-баща и не вярваше на очите си. — Право от центъра я вкара…

— Доста добро начало за един дебютант — потвърди дикторът. — Резултатът откри номер тринайсети — Гусев, Едно на нула за „Интеграл“.

Въодушевените математици отново подхванаха шайбата и тя едва се мярна пред Гусев, когато той бързо се понесе към вратата и заби втора шайба. Трибуните зареваха във възторг от красивия удар, а треньорът на тима на Съюза отиде при училищния треньор и започна да разговаря с него, като сочеше играча номер тринайсет.

Третият удар на Макар само секунда преди почивката озадачи съдиите: шайбата явно летеше към вратата на химиците, но я нямаше там. Затова пък в мрежата зееше огромна дупка. Шайбата беше пробила мрежата и отскочила зад трибуната. Макар стискаше парчето от счупения стик. Запалянковците викаха прави:

— Шай-ба, шай-ба!

Голът беше зачетен.

Гусев-баща клатеше глава. По лицето му се виждаше, че е доволен от сина си.

— Стрелец… Кой да е предполагал?

— Аз казах, че той ще вкара голове — напомни Електроник.

В решаващата третина „запасният“ Гусев излезе на леда в първата тройка на „Интеграл“. Химиците бяха готови: трима играчи наобиколиха точния стрелец, вратарят на химиците беше облечен с най-здравите доспехи.

На леда ставаше нещо невъобразимо. Хокеистите на „Интеграл“ почти не играеха, шайбата сякаш се лепваше за стика на номер тринайсет. Телевизионната камера го следваше по петите, но не винаги зрителите можеха да забележат как той забиваше головете. Макар Гусев беше неуловим. Той се носеше по леда като бяла мълния, леко заобикаляше всички противници, отправяше шайбата във вратата от всяко положение. Стикът му често се чупеше, от удара хвърчаха трески, но той успяваше да подхване нов стик. Когато резултатът стана 13:0, целият тим на химиците премина в глуха защита.

Трибуните гърмяха:

— Гу-сев, Гу-сев!

Почервенелият баща на Гусев викаше:

— Бий, Макар! Юначага! Да запомнят кои са Гусеви!

Само Електроник наблюдаваше спокойно триумфа на силния хокеист. Когато Макар, понесен от голямата скорост, събори вратата на химиците и проби дупка в дървената бариера, Електроник каза:

— Ето така е загинал град Помпей.

Бащата на шампиона гледаше мълчаливо как вдигат Макар и го отстраняват за пет минути от игрището. Хокеистът дори не куцаше, когато тръгна към пейката на отстранените. Запалянковците аплодираха героя. До края на мача оставаха една минута и двайсет секунди. Съдбата на „Кристалната шайба“ беше решена.

— Какво каза ти за град Помпей? — попита Гусев-баща, когато се убеди, че син му не е пострадал.

— Това станало в седемдесет и деветата година на нашата ера — обясни Електроник. — Жителите на Помпей били страстни запалянковци. Те се готвели за сражението между гладиаторите от школата на Юлиевци и школата на Клавдиевци и не обръщали никакво внимание на димящия Везувий и земетресенията… Градът, както е известно, внезапно бил залят от лавата и засипан с пепел.

— Ти, виждам аз, си хладнокръвен запалянко — каза Гусев с усмивка. — Гледай, химиците смениха вратаря, преминаха в атака. Ех, няма го Макар…

Те не можаха да видят как завърши атаката на химиците. В съседната стая се чу силен трясък и плач на Нюрка. Гусев и Електроник побързаха да се притекат на помощ.

Нюрка ревеше до бъчвата. Пред нея, странно обърната на една страна, стоеше масата със счупен крак. От масата бяха паднали тетрадките на Макар и се беше разляло мастилото.

— Ти, дъще, какво си сторила? — попита строго бащата.

Момиченцето показа набръчканата пластмасова кукла:

— Вижте какво плашило.

Електроник веднага забеляза, че камерата за свръхсила не беше изключена. Тъкмо тя беше развалила куклата. Той изключи бъчвата.

Нюрка капризничеше:

— Не искам такава кукла! — и ядосано чукна с куклата по гардероба.

Гардеробът се разтресе и изведнъж се разпадна. Посипаха се: дъски, закачалки, бельо.

Нюрка едва успя да отскочи.

— Какво правиш?! — завика Гусев и се спусна към дъщеря си.

Хвана я, охна от силен тласък, седна на пода.

Нюрка стоеше като богатир.

— По-внимателно! — викна Електроник на Гусев и с желязната си ръка взе атлетката. — Обичаш ли приказки? — попита той момиченцето.

— Обичам — кимна Нюрка.

— Ела, ще ти разкажа за прекрасната кукла и храбрият робот — обеща Електроник, като прегърна момиченцето с двете ръце. — Къде е леглото ти?…

Електроник сложи свръхсилното момиченце да спи и се върна. Гусев беше поразтребил как да е стаята.

— Какво се е случило с нея? — попита разтревожено той. — Удари ме като истински боксьор.

Електроник мълчаливо посочи бъчвата.

— Ще й мине ли?

— Утре сутринта ще стане с нормална сила.

— Добре, че майка й не е в къщи — въздъхна Гусев и се върна при телевизора. — Е, ще ти кажа аз на тебе, геройо!

— Ще направите грешка — предупреди го Електроник. — Днес той е свръхсилен човек. Аз ще му обясня как да си служи с камерата.

— Вярно, победителя не го съдят — съгласи се бащата на атлета.

 

Може би най-внимателният зрител на мача беше Електроник. Той бе запомнил и най-малките движения на хокеиста с номер тринайсет, направи изчисления на свръхсилата и в един разговор с Реси му предаде данните. Реси се заинтересува от системата на Гусев и поиска подробности. Не, той не беше страстен запалянко по хокей, още повече че плуваше в океана на непознатата планета. Чисто и просто и Реси имаше биоелектронна система в някои механизми и понеже понякога изоставаше от ловкия кит на Юпитер, търсеше разни начини, за да увеличи скоростта си. Накрая, както и досега, Реси предаде:

„КИТЮП МЪЛЧИ“.

За икономия на време сега той наричаше Китюп кита на Юпитер.

Седми април.
Кравата от тенджерата

— Серьога, аз съм, Смирнов. Можеш ли да прескочиш към мен? Трябва да се посъветвам.

— А какво ти се е случило?

— Знаеш ли, по телефона е невъзможно да се обясни всичко. С моята крава могат да се случат неприятности…

— Аз не съм ветеринарен лекар. Аз съм астрофизик — ти трябва да знаеш, Викторе. И при това съм зает: мисля за другите светове.

— Зарежи тези глупости. Тук въпросът е по-сложен…

— Земните работи в дадения момент не ме интересуват.

— Ах, тъй ли! Е, извинявай.

— Извинявай…

Виктор Смирнов вдигна рамене: много важен стана този астрофизик. Сякаш никой не знае, че съчинява стихове. „Други светове“ — и това ми било научен проблем!…

Виктор набра номера на Вовка Каролков и чу, че той бил зает със съчиняването на необикновено важно произведение.

— Професоре, — убеждаваше го Смирнов, — твоето гениално творение няма да избяга, а тук се касае за живо същество…

— Как няма да избяга? Нали мога да забравя алгоритъма — отбраняваше се Професора. — Сега моделирам третата част на симфонията. Я послушай…

— Оригинално, макар че лошо се чува. Как се нарича?

— „Концерт за хеликоптер с оркестър“.

— Нещо не те разбирам, съчинителю на хеликоптер…

— А ти си съчинител на крави! — обиди се композиторът.

— Да, аз съм съчинител именно на крави — отговори с достойнство Виктор. — Виждам, Професоре, че ти хич не искаш да знаеш как е произлязъл животът на Земята…

— И не ми трябва! Това може да направи всяка електронна машина, ако й дават точна програма… — И Каролков затвори телефона.

Невъзмутимият Виктор Смирнов почувствува, че се вълнува. „Какво се е случило? Нима на тези хора някакви си съчинения са по-скъпи от другаря?…“ Оставаше Макар Гусев. Той, разбира се, не е научен консултант, но е силен и прям човек.

— Макар, незабавно имам нужда от твоята сила!

— Моята сила е нужна на всички — прогърмя в слушалката гласът на Макар.

— Работата е там, че сам не мога да се справя с моята крава — каза Виктор. — Тя стана много голяма.

— Ти искаш да я вдигна за рогата ли? — каза сериозно Макар.

— Стига си се шегувал, Гусев. Ела. Много си ми нужен.

— Как да дойда, когато лежа в камерата?! Разсъди сам! Днес имам много важно състезание, не мога да изгубя нито минута. Вземи тенджерата и ела при мене…

— Несериозен човек си ти, Гусев!

— Виж какво, Витка, все едно, че не съм чул това, пък ти да не ми се мяркаш пред очите! Разбра ли?…

Изобретателят беше объркан. „Какви гении са това! Какъв (научен колектив! Просто егоисти — всеки работи за себе си. И това ми било „Космически кораб «Земя»“! Нима такъв проект се решава, като всеки се затвори и работи самичък?…“

Той набра на телефона три единици и каза с отчаян глас:

— Електроник, Виктор Смирнов ти се обажда. Ти си ми нужен незабавно!

— Ей сега ще дойда — отговори спокойно Електроник.

 

Виктор Смирнов предчувствуваше, че опитът му с кравата ще свърши със скандал. Работата е там, че бащата на Смирнов, инженер по професия, се чувствуваше прекрасно между най-сложни машини и механизми, но не обичаше животните. От детство още на Виктор разправяха, че котките и кучетата са опасни, че разнасят разни инфекции, че не бива да се галят, а ако го одраскат или — не дай боже — ако го ухапят, трябва да се бият инжекции. Животните според баща му не били опасни само на картинки.

В първи клас Виктор поиска да има кученце. Казаха му, че това е безсмислен каприз, защото няма на кого да оставят кученцето в къщи. Той обеща да отгледа кученцето сам. Добре, казаха му, когато станеш самостоятелен, в четвърти клас, тогава ще видим… В четвърти клас родителите му поискаха Виктор да се учи отлично и да се държи идеално. В бележника на Виктор се замяркаха петици. Но кученце в къщи не се появи…

В осми клас Виктор отгледа Изкуствено животно. В уникалния опит му помагаше Електроник. Питателна среда изпрати от планетата Юпитер Реси. Кравата, както казваше самият автор, се оказа наполовина земна, наполовина неземна.

Когато кравата бе съвсем мъничка, Виктор се губеше в догадки с какво да я храни. Той й поднасяше хлебни трохи, листа, зеле, моркови, предлагаше й мляко, вода, супа, компот — кравата не реагираше на нито един земен продукт. Биологът се загрижи.

Но веднъж той забеляза, че кравата преживя. Това беше световно откритие: микрокравата с удоволствие дъвчеше най-обикновена царевична свила!

Виктор изтича до магазина и донесе кутия с царевична свила. Той легна на дивана, постави пред себе си тенджерата и от време на време слагаше в нея свила от кутията. След час кутията бе празна, а кравата като че ли малко се поправи. Биологът купи още три кутии…

А по-нататък кутиите станаха десетки. Виктор непрекъснато тичаше до магазина, мъкнеше кутии с мрежи, раница, връзваше ги в обемисти вързопи. Кравата излезе от тенджерата и преживяше меланхолично посред стаята. Само да сварваш да й поднасяш!

Електроник, който пристигна веднага след позвъняването на другаря си, видя съвсем едра крава.

— Охо — каза одобрително Електроник, — бързо пораснала!

— Здрасти, наистина ли? — Виктор сияеше. — Ето какво значи внимателно грижене и редовно хранене. Три кутии свила на час!

Целият ъгъл беше зает с купчина празни кутии.

— Хайде да направим машина, която да смила картона — предложи Електроник.

— Няма време — каза делово Смирнов.

— Днес трябва да реша един важен въпрос: какво да правя по-нататък с опитното животно? Разбираш ли ме, връща се баща ми от командировка. Мама, разбира се, не е против кравата, тя е добра. Ама баща ми ще каже: „Или аз, или тя…“

Електроник отиде до кравата, измери я с поглед.

— Има половин тон, не по-малко. След седмица няма да се побере в стаята.

— В това е целият проблем — въздъхна изобретателят. — Къде да я дяна?! Пък е много послушна, кротка, даже не мучи. Жал ми е да я дам на някого.

Кравата сякаш разбра, че става дума за нейната съдба, вдигна глава от тенджерата с царевичната свила, погледна момчетата с големите си очи.

— А при това и опитът не е завършен — продължи Витка. — Уверен съм, Електроник, че именно биолозите ще отговорят на въпроса как е произлязъл животът на Земята и на другите планети.

— Съществуват много математически модели за еволюцията на живота на Земята — каза Електроник. — Но досега никой не е успял да моделира всички условия, при които е станало зараждането му. Твърде далече от нас е онова време.

— Трудно е да си представи човек как всичко това е било преди милиарди години — каза експериментаторът.

— Нека се опитаме да разсъждаваме другояче. — Електроник показа географската карта с двете полукълба, окачена на стената. — Земята тук е умалена петдесет милиона пъти. Ами ако ние вземем да изчислим в същия мащаб, само че за времето, историята на Земята? Ще излезе, че нашата Земя на тази карта е малко повече от сто години. Разбираш ли? Сто години! Значи първите живи клетки на нея са се появили преди около петдесет години.

— Интересно — каза Смирнов.

Електроник продължи изчисленията и другарят му се убеди колко нагледно беше показана пред него цялата история на земния живот.

Само преди четвърт век са се появили на планетата изкопаемите риби, а преди пет–десет години са господствували гигантските гущери. Висшите бозайници, според условния часовник на Електроник, съществуват от половин година, висшите маймуни — от месец. Едва преди няколко дни на земното кълбо изведнъж е станало много студено, равнините били сковани от лед — появил се пещерният човек, който се сражавал срещу хищниците с кремъчна брадва и пазел в огнището намерения огън. Пирамидите на фараоните са построени само преди два часа и нещо. Америка е открита от Колумб преди дванайсет минути…

— Така че според твоя часовник — подхвана Смирнов — моята крава съществува едва милиардни частици от секундата. И никой не знае на какво е способна. — Виктор се чувствуваше почти Дарвин.

— Опитът иска наблюдения и научно обосноваване — каза Електроник. — Това е сложна работа. Трупай засега материал.

В разгара на дискусията щракна бравата, хлопна се вратата, появи се бащата на Виктор. Той остави куфара, прегърна сина си, поздрави Електроник и спря погледа си върху кравата.

— Какво е това? — попита инженер Смирнов, като разглеждаше внимателно голямото животно.

Виктор пъхна ръце в джобовете си.

— Това е крава, тате — скромно каза той. — Моята крава.

Смирнов обмисляше няколко минути определението.

— Крава — повтори той. — Грамадна крава… Защо е тука?

— Аз я отгледах. Сам!… Така ли е, Електроник?

Електроник кимна.

— Когато заминавах, тук нямаше никаква крава — рече спокойно Смирнов.

— Тя беше мъничка… — взе да обяснява изобретателят. — Стоеше си спокойно в тенджерата… Под моето легло. А сега порасна. Тя е само на три седмици, тате.

— Глупости — навъси се инженерът. — За три седмици може да се монтира екскаватор, но не и крава.

— Вярно! — зарадва се Виктор. — Когато се появява ново откритие, всички говорят едно и също: не може да бъде! Ти, татко, потвърждаваш историята на всички велики открития.

Бащата, без да обръща никакво внимание на своята роля в историята на откритията, заоглежда стаята, отрупана с кутии. Към кравата вече не гледаше.

— Конюшня… Говедарник!… — Той подозрително помириса въздуха.

— Не се безпокой — бързо каза Виктор, — не дава тор.

— Нали има изкуствени крави — припомни инженерът. — Стои си в кухнята цистерна, нещо като перална машина. Там слагат суровината и получават синтетично мляко… Така е у всички нормални хора. А у тебе, Викторе, непременно в цялата стая и то с рога!… Какво дъвче през цялото време?

— Царевична свила — каза зарадвано биологът. — На, виждаш ли, татко, ти вече се замисли за практическата полза на моето изобретение!… Втората степен на признанието. Още малко и ще кажеш: „Какво ново има тук? Винаги са отглеждали крави в тенджера…“.

— Махай я — мрачно рече Смирнов-баща и посочи с пръст вратата.

Смирнов-син препречи с тялото си пътя към животното.

— Ти хубавичко помисли, татко… Че тази крава е от Юпитер. Единствен екземпляр в цялата Слънчева система! Електроник, потвърди!

— Да — потвърди Електроник, — това е много важно изобретение. Единствен научен екземпляр.

— Махай го, Викторе, този екземпляр от къщи! — настоя бащата. — Не искаш ли? Сам ще се справя!

Инженер Смирнов беше достатъчно висок. Той обви ръката си с носна кърпа, хвана кравата за рога и я поведе след себе си. Тя вървеше послушно и си преживяше.

През вратата се провряха само муцуната и рогата. Самата крава не можеше да мине.

Смирнов не на шега се разсърди и изрече най-сетне фразата, която предвиждаше Виктор:

— Или аз, или тя! — и хлопна вратата… — Имай пред вид, Викторе — викна той от столовата, — че аз няма да изляза, докато ти не вземеш решение!…

На излизане Електроник каза:

— Ще обмисля тази задача. Ще се консултирам със специалисти.

Биологът потъна в размишления относно безценната крава. Той чуваше как зад стената мърмори сърдито баща му. Беше безполезно да му обяснява цялото значение на проекта „Космически кораб «Земя»“ и по-точно на първото изкуствено животно за бъдещето на човечеството. Виж ако това бъдеще беше представено не от животно, а от някакъв крачещ планетоход, баща му с радост би взел участие в неговата по-нататъшна съдба. Сега на инженера не можеха да повлияят никакви научни авторитети…

След час баща му отиде в антрето и високо оповести:

— Извиках специалист от изложбата.

— Откъде? — попита синът.

— От Изложбата за постиженията на народното стопанство. Да вземат кравата… И тя е научно учреждение.

… Представителят на изложбата позвъни на вратата, попита тук ли има експонат от колхоза „Юпитер“. Инженерът без повече думи заведе специалиста при кравата.

— Интересна порода — призна специалистът. — А как е попаднала в апартамента?

— Попитайте моя син — кимна Смирнов. — Той е изобретателят.

Изобретателят мълчеше.

Специалистът похвали външния вид, прецени на око теглото на кравата, но като разбра, че я хранят с царевична свила, махна с ръка и каза, че такъв експонат не е за изложбата.

— Защо? — попита инженерът.

— Мили човече — примижа специалистът, — сам помислете: ние демонстрираме рекордсмени, отгледани в типични условия, а не с царевична свила…

След два дни Виктор Смирнов излезе от квартирата с голямата алуминиева тенджера.

При входа го чакаше един приятел с мотоциклет. Битка седна в коша, хвана с две ръце тенджерата. Там лежеше, безценното изобретение: мъничка, колкото котка жива крава. Щом престанаха да я хранят, тя се смали, сякаш беше надувана с помпа, до предишните си размери.

Електроник, който се свърза по радиото с Реси, описа необикновения ръст на изкуственото животно, и Реси му съобщи в отговор, че неговият постоянен спътник Китюп — китът на Юпитер — понякога по неизвестни причини става по-малък, но после пак добива предишния си вид. Може би това е особеност на всички живи същества на Юпитер? За всеки случай Електроник посъветва по телефона Виктор засега да не храни кравата. Пък и Виктор нямаше вече никаква възможност да мъкне в къщи кутии с царевична свила. Добре че затворената в стаята крава не мучеше, стоеше си кротко и постепенно се смаляваше. В мълчанието й имаше нещо общо с поведението на загадъчния Китюп, за който както винаги Реси съобщаваше:

„КИТЮП МЪЛЧИ“.

Сега кравата лежеше в тенджерата и преживяше, за да подкрепи силите си по пътя. Извън града я чакаше просторен топъл гараж, отрупан с кутии с царевична свила.

Осми април.
Концерт за хеликоптер с оркестър

Термопил Турин беше един от малцината, които би се съгласил да живее в град като Ойкуменополис: той не обичаше да излиза на улицата.

А често му се случваше да пътува в далечни страни.

Турин беше велик пианист и билетите за концертите му бяха разпродадени много седмици преди гастролите.

Той лесно понасяше и най-дългите полети, дори ги обичаше и не изпитваше ни най-малък признак на вълнение от височината. Седеше в креслото, слушаше монотонния шум на моторите, който толкова много приличаше на шума в залата преди самия концерт, и мислено си свиреше някакъв сложен етюд. Дългите, нервни пръсти на пианиста винаги бяха в движение.

Самолети, автомобили, въздушни таксита — всичко това беше нещо обикновено за музиканта. Но ето че няколкото крачки по улицата от входа на жилищния блок до таксито, особено в такова пролетно време, можеха да се окажат съдбовни. Преди няколко години Турин се подхлъзна на улицата и си навехна пръста.

Музикалният свят бе развълнуван. Ако пианистът си беше счупил крака, можеше да излезе на сцената с патерици. Но пръстът! Заради него отмениха всички концерти. Телевизията, която се съобразяваше с вълненията на поклонниците на Туриновия талант, показваше рязко очертания профил на артиста и знаменитите ръце, докосващи клавишите така леко и бързо, сякаш едновременно свиреха няколко чифта ръце.

Като погледна през прозореца и видя поледицата, Турин позвъни в дирекцията и се отказа да иде днес на концерт.

Администраторът на концертната зала дълго не се предаваше. Той предложи да изпрати за пианиста двамата си помощници, да посипят асфалта пред входа с пясък и сол, най-после — да постелят за сигурност килимена пътечка от входната врата до колата. Турин вежливо отказа, като поглеждаше през прозореца започналия да се топи лед: наскоро му предстояха гастроли отвъд океана. Пък и само това му липсваше — някой от съседите да види как го водят под ръка по килима и го настаняват в колата.

Когато Турин седна пред телевизора, телефонът позвъни отново и познатият глас на директора меко, но убедително каза:

— Уважаеми Термопил Иванович, искам да ви напомня, че днес имате шефски концерт. Още е шест без четвърт, а залата е пълна. Това са ученици, Термопил Иванович, момчета и момичета. Те чакат именно вас!

Турин погледна часовника си и рече неспокойно:

— А защо не ми напомнихте по-рано, че това е шефски концерт! Точно сега ще закъснея.

— Не се безпокойте, Термопил Иванович! — избоботи в слушалката директорът. — Колата е пред вашия вход.

— М-м… Е добре, докато се приготвя, занимавайте някак децата.

 

На концертите на Термопил Турин в родния му град някои любители на музиката не можеха да влязат години подред. А на децата невероятно им вървеше: за тях се даваха специални концерти.

Кой ще се откаже от билет с покана, в която е посочено името на артист от световна величина! Някои възрастни считаха за несправедлив този установен вече ред.

Всички поканени бяха дошли на концерта.

Залата бе пълна. Чакаха Турин. Сега той ще излезе — съсредоточен, стремителен и гениален. Ще излезе, без да вижда нищо около себе си освен разтворения като челно-полирано крило роял.

А излезе момче с очила. Дребничко, възрижо, с папка, под мишницата. Всички мислеха, че то ще произнесе приветствената реч. А то — право на рояла.

Отиде, отвори нотите и каза пискливо пред стоящия до него микрофон.

— „Концерт за хеликоптер с оркестър“. Изпълнява авторът.

Залата ахна. („Какъв е този виртуоз — „хеликоптерист“!“). Шумна вълна премина по редиците, сля се с първите звуци на рояла. Изглежда, че изчервилият се от вълнение автор очакваше именно такова начало на своя концерт: след първата вълна на прилив стремително се понесоха следващите — градът ритмично се вливаше в академичната зала с безкрайния си океан от звуци. Бръмчаха мотори, крачеха минувачи, напрегнато се трудеха улиците. Далеч някъде удари часовникът на кулата, прозвучаха детски гласове. Познатият град се разкри за слушателите, градът, в който ден след ден минава животът им.

Изведнъж засвири и оркестър. Пианистът погледна към залата, усмихна се, кимна на някого и продължи да свири заедно с оркестъра. Макар на сцената да нямаше никакви музиканти, звучаха тръби, пееха цигулки, удряше голям барабан и обагряха музикалния град с всички цветове.

Само ония, които седяха в партера, се досещаха, че вместо оркестър свиреше едно момче. То седеше спокойно на първия ред, загледано към тавана, а под синята му куртка се лееше оркестровата музика. Електроник предварително се бе уговорил с Професора, че ще му помага с оркестров съпровод — нали е обявено, че концертът е с оркестър, и той беше записал на монтирания в себе си магнетофон откъси от симфонии на класици. Те бяха репетирали концерта и сега Електроник изпълняваше ролята на оркестър.

Радостите и скърбите на големия град завладяха изпяло слушателите. Те сякаш вървяха по тротоара и усещаха приятелската топлина на напечения камък; правеха път на момченцата, чули отдалеч тропота на бързащите им обувки: заспиваха, загледани в звездите през прозореца и изпускаха отворения учебник; посрещаха новия ден, като се радваха на слънчевия изгрев — учениците притихнаха, поразени от това, колко точно познава самоувереният автор на концерта техния живот.

Музиката гърмеше все по-упорито и в очите, на слушателите се замержеляха светкавици. Пианистът и момчето-оркестър се увлякоха в изпълнението и стигнаха до един опасен праг за човешкия слух, когато дори и най-приятната мелодия може да причини болка. В такива мигове музиката става зрима и замисълът на композитора, който е писал съчинението си върху потна хартия с обикновена писалка, се въплъщава в странни символи. Сред резките светкавици, каквито понякога наблюдават летящите в кораба космонавти, зрителите виждат фантастични силуети, танцуващи фигури, безкрайните простори на космоса; на някои при това им се струва, че стоят пред черната дъска и се мъчат да си спомнят някакви формули, но ги мързи да вдигнат ръка, да отворят уста, мързи ги дори да мислят за формулите.

В това зрително възприятие на съчинението на Каролков нямаше нищо удивително. Както е известно, музиката отразява в звукови образи чертите на своето време, някои важни идеи. Вавилонският клинопис, който досега никой не е разшифровал, представлява, както предполагат учените, запис на мелодия, съпровод на някакъв древен мит. И музикалната теория на Птоломей изразява неговата космология с неподвижното Слънце в центъра на света. А съчинението на Професора, разбира се, се опираше на съвременните знания и преди всичко на математиката, инак Електроник не би могъл да го усвои така лесно и великолепно да го инструментира.

Момчето-пианист и момчето-оркестър се разбираха един друг прекрасно. Но ето, че оркестърът млъкна — градът затихна, настъпи нощна тишина. Звучеше само роялът, звучеше така, сякаш трещеше хеликоптер. Хеликоптерът се издигаше все по-високо и по-високо — над хората, над нощта, над света, докато не изчезна сред звездите…

На автора на хеликоптерния концерт ръкопляскаха от все сърце. И той скочи от стола, забрави нотите си и бързо се скри зад кулисите. И там видя знаменития пианист.

— Поздравявам те — горещо каза Турин и стисна ръката на младия си колега. — Как се казваш? Нима сам си го съчинил?

Професора беше страшно изплашен: Термопил Турин е слушал съчинението му! Той сви глава в раменете си и измърмори нещо в отговор. После видя Електроник и се зарадва.

— Ето той — Професора посочи другаря си — ме научи някога да свиря по формулата на Рихтер.

Турин огледа придирчиво Електроник, той се досещаше, че под дрехите му е скрит магнетофон.

— Ти ли заместваше оркестъра? — попита той.

— Аз — спокойно каза Електроник. — Помъчих се да изведа формулата на Рихтер, но разбира се, не успях: изкуството е твърде сложно за математическия анализ. Затова пък се научих на някои музикални похвати.

— Великолепно — измърмори Турин. — После ще ми разкажеш за своята работа… — Той бързаше за сцената. — Не си отивайте след концерта, приятели. Искам да поговоря с вас.

Той излезе на подиума. Седна, сложи ръце върху клавишите и около минута седя неподвижно, като разглеждаше с интерес забравените от Професора ноти.

„Формулата на Рихтер… — каза той тихо. — Значи може да има и формула на Турин?“

— Аз зная седемдесет и девет математически символа от началото на вашето свирене — потвърди Електроник, който беше чул казаните на глас мисли. — За формула това не е достатъчно. Искате ли да ги нарисувам във въздуха.

Много странно, но Турин чу математика, погледна към него, като се мъчеше да разбере не се ли шегува той, и разбра, че момчето говори истината. И каза бързо в отговор, почти без да мърда устни:

— Сега не. После ще покажеш.

Турин не обичаше математиката още от ученическия чин, понякога му се приспиваха мрачни сънища за изпити по тригонометрия. Но сега, колкото и да е чудно, споменаването за формулата го заинтересува. Той се съсредоточи, реши да свири за този загадъчни момчета.

Турин свиреше Чайковски.

 

… Приятелите слушаха пианиста в ложата. Електроник с гордост поглеждаше към съкласника си. Може би той виждаше портрета на Професора окачен в родината на класиците по музика. А може би си представяше скулптурата му, отлята от чисто злато — точно такава, каквато фараоните са поставяли на знаменитите музиканти.

Електроник беше прав: не е по-лесно да се изведе формулата на Турин от това да се научиш да играеш добре шах. Но той чувствуваше, че именно музиката му помага да обмисля главната задача, и благодареше на другаря си, че попадна на този концерт.

Звучеше Чайковски.

Термопил Турин свиреше както винаги блестящо.

Професора все още се вълнуваше за съчинението си. Електроник очакваше с нетърпение разговора с големия музикант: може пък да му открие някакви закони на творчеството?

Девети април.
Ден без математика

Този ден директорът на училището на младите кибернетици се занимаваше с работите на осми „Б“ клас.

Рано сутринта позвъни треньорът на оборния тим по хокей и поиска разрешение да освободят Макар Гусев от уроците. Треньорът каза, че Гусев според него притежава блестящ удар към вратата и сега искат да го видят специалисти — майстори на хокейния стик. Директорът знаеше за спечеления мач, но не предполагаше, че Макар, който се готвеше за отговорната тренировка, вече лежи в своята камера за свръхсила… Той каза, че е съгласен да освободи играча, след което чу красноречиво-възторжената фраза на треньора: „Ако моите прогнози за Макар Гусев се окажат верни, ще сваля шапка на вашето училище“. На училището на младите кибернетици сваляха шапка много знаменитости и директорът не се учуди много на това признание.

Пианистът Термопил Турин поздрави директора с талантливия музикант в лицето на осмокласника Каролков, запита отдавна ли Вова проявява своите способности, как се учи, не му ли пречат музикалните занимания на доброто учене. Директорът спомена за математическите наклонности на Каролков и на свой ред научи за изпълнението на необикновения концерт. Той беше радостен, че знаменитият пианист предложи да даде няколко урока на Каролков.

Телефонното позвъняване от австралийския град Мелбърн учуди директора. Астрономическото дружество търсеше мистър Сироежкин, искаше разрешението му да публикуват статия за откритието на Свръхновата. Директорът погледна часовника си — занятията още не бяха почнали — и каза номера на домашния телефон на Сироежкин.

Директорът реши да намери класния наставник.

— Как така, Семьон Николаевич — каза той на Таратар, — цял свят, може да се каже, се занимава с работите на вашия осми „Б“ клас, а аз водя преговори, без почти да зная нищо за това, което става?

За голяма изненада на директора, Таратар се държеше войнствено.

— Не разбирам всичко в тази история, Григорий Михайлович! Математическите работи на учениците са правилни, но самите открития са твърде сложни и противоречат на общоприетата логика. На вас например никога ли не се е случвало да летите по улиците със саморъчно направено килимче?

Директорът замислено драскаше с молив по листа и рисуваше големи въпросителни.

— За килимчето ми разказваше Виктор Илич Синица — каза директорът. — Но нещо много мъгляво.

Таратар прихна през щръкналите си мустаци.

— Ако самите вие го бяхте изпитали, мъглата изведнъж щеше да се пръсне. Впрочем килимчето е изгубено. — Таратар прошаря с поглед познатия директорски кабинет. — Извинете, Григорий Михайлович… Вие знаете, през тези тридесет и шест години работа съм виждал много различни ученици — диваци, рицари, оратори, нови Одиссевци, Едисоновци, Айнщайновци… Но тези обикновени гении ще ме доведат преждевременно до пенсия.

— Нужна ли ви е помощ?

— Първо ще опитам да се оправя сам. Какво ще кажете, ако проведа няколко необичайни урока — без да си служа с числа?

— Ден без математика? — попита директорът.

— Тъкмо това. Искам да проверя една догадка…

— Предложението ми харесва — заяви директорът. — Опитайте.

 

Отначало всички в класа се зарадваха на неочакваното предложение.

Ръчните часовници са дадени на съхранение у учителя, степният часовник е спрян — не знаеш кога започва и кога свършва урокът. Автоматическата сметачна кутия „Репетитор“ не работи. Помощта на Електроник е изключена. Изобщо не бива да си служиш с цифри, формули, уравнения, физически величини и други научни „инструменти“.

Децата бяха възбудени: интересно, сякаш се намираш в каменния век. Откритията започват тепърва.

Таратар предложи да открият планетата Земя. Само че с нови очи, по нови правила — без да си служиш с числа. Съвсем ясно е, че класът изобщо не ти знае, мисли със свои, оригинални категории.

Таратар разгърна схемата и я постави на черната дъска. На нея имаше гора, река, планина, железопътна линия, криволичеща нишка на шосе. От гората започва своя път осми „Б“ клас. Главната задача е да се установи има ли на Земята разумен живот, цивилизация.

Всичко сякаш е много просто: ето я железопътната линия. Но как да се определи, че тя е създание на разума?

За класен отговорник на този урок избраха Сергей Сироежкин. Сироежкин предложи на биолога Смирнов да разбере какви форми на живот се срещат на планетата.

Смирнов веднага доложи, че среща растителност със странна форма — дебели грапави стъбла, с дълги израстъци и с еднакви плоски чашки на връхчетата. Броят на стъблата той не може да съобщи, защото не знае да брои, но неравномерното им разпределение позволява да се направи извод, че това не са изкуствени насаждения, а просто растителност. Каква — не се знае: той не може да направи анализ, служи си само е метода на наблюдението. Следите върху повърхността на почвата говорят, че има животни, но самите те са много предпазливи, крият се в гъстите храсталаци. Във въздуха се носят дребни крилати същества, техните звуци са записани на магнетофон, и са предадени на Професора, за да определи музикалността, ако, разбира се, е разрешено да си служи с техника…

По-нататък продължи Кукушкина. Реката не привлече специално вниманието й, затова пък този воден път сочеше посоката към шосето. Новият път застави Кукушкина да се вгледа в неговата правилна форма. Но как да установи произхода му? Кукушкина предположи, че може би такива гладки пътища тук се прокарват от движещите се ледници? Или това е втвърдена сива слуз на пропълзял гигантски охлюв?

— Има, има разум в това! — завика радостно Кукушкина. — То е с четири колела!

Тя обясни, че по шосето се движи предмет с необикновена форма.

— Ще трябва да сменим Кукушкина — каза учителят. — Нали се уговорихме — без числа.

Аз исках да кажа, че колелата са гениално изобретение на жителите на тази планета — продължаваше да бърбори Кукушкина, като сядаше на чина си. — Нито едно животно не използува колела.

— Това не знаем — прекъсна я Сироежкин и изпрати до схемата Каролков.

Предпазливият Професор изследваше внимателно дългите успоредни ленти от много твърд материал (вместо „успоредни“ той казваше „непресичащи се“). Между тях бяха поставени напречници. Зоркото око на Професора забеляза, че през равни промеждутъци по коловозите стоят еднакви гигантски клонести стъбла, а на тях са опънати дебели нишки. Професора не се съмняваше, че това е признак на разумно строителство, истинска находка на експедицията.

— Какво те убеди в този извод, Каролков? — попита учителят.

— Равномерността на структурата — повторяемостта на едни и същи детайли — обясни Професора, като описваше релсите, траверсите и стълбовете. — Не току-тъй древните са казвали: „Светът прилича на число“. Моята находка потвърждава тази истина.

Професора засягаше забранена тема. Но той, хитрецът, само философствуваше, без да нарушава правилата. И на Таратар не оставаше нищо, освен да се съгласи с него.

— А сега ние пристъпваме към голямото сборище от разни строежи, напомнящи по нещо град, — каза високо Каролков.

— Такъв отговорен обект изследва отговорникът — каза учителят.

И Сироежкин въведе осми „Б“ в града.

Всички виждаха сега постиженията на земната цивилизация. Просторни жилища, разнообразен транспорт, потоци от хора по улиците. „Те са двуноги“ — каза Сироежкин и макар тази дума да беше опасна, никой не забеляза малката грешка — толкова интересно отговорникът описваше вида на градските улици, стремителния бяг на автомобилите, сигналите на светофарите, бързащите минувачи, уличните сценки, сякаш действително виждаше всичко това за пръв път.

— За съжаление, аз изгубих своя клас — каза Сироежкин и хитро се усмихна. — Току що ми съобщиха, че той се намира на 13-та алея, в дом 6 на 5-ия етаж на хотел „Дружба“. Нашите приветствуват земляците.

— А какво беше условието, Сироежкин? — напомни Таратар. — Страхувам се, че останахме без класен ръководител.

— Аз не мога да пътувам другояче в съвременния град! — отвърна Сироежкин. — Тук всичко е номерирано: жилищни блокове, етажи, апартаменти, коли, хеликоптери, вестници, пари, обувки, голове, играчи, минути, секунди и така нататък. Тук нашето условие е безсилно, Семьон Николаевич. Без числа човек е като глух и сляп, като без език.

— Може би ще се опиташ да опишеш града поетично? — предложи неумолимият Таратар.

— Опитай, Сергей — оживи се Електроник, който седеше през цялото време съвсем безучастен, изключил своите изчислителни способности.

— Така изведнъж не мога — обърка се Сергей.

Тогава скочи от място Професора.

— Ще разрешите ли, Семьон Николаевич? — попита той и от вълнение оправи очилата на носа си. — Както е известно, Галилео Галилей четял „Божествена комедия“ на Данте с пергел в ръка! Той начертал космическите описания на Данте и се убедил, че неговите представи за Вселената не отговарят на приетата по онова време евклидова геометрия и са пълни с груби грешки.

— А защо Галилей се е обърнал към комедията? — леко примижал, попита Таратар. — Нали това е литература?

— Именно затова — каза сериозно Професора. — Данте е могъл да не знае всички тънкости на геометрията. Но Галилей правилно е предполагал, че поезията, музиката, изкуството почиват на математически принципи. Аз напълно съм съгласен с него и ще цитирам думите на самия Галилей: „Философията е написана в грандиозната книга на природата, която е отворена за нашия внимателен поглед. Но тази книга може да прочете само оня, който се е научил да разбира нейния език и нейните знаци… А тя е написана на езика на математиката.“ — Професора седна победно на мястото си.

— Ще разрешите ли да добавя? — попита Сироежкин и тържествено прочете още една мъдра мисъл: — „Целият наш предшествуващ опит води до убеждението, че природата е осъществяване на онова, което най-лесно можем да си представим математически.“ Извинете, Семьон Николаевич, аз искам само да напомня, че това го е казал Айнщайн.

Вдигна ръка Електроник и безстрастно цитира:

— „Три неща са възложени на него: първо, да освободи звуците от родната безначална стихия, в която се намират те; второ, да приведе тези звуци в хармония, да им даде форма; и трето, да внесе тази хармония във външния свят.“

— И това ли е за математиката? — попита развълнуван Таратар.

— Така е казал Александър Блок за мисията на поета — обясни Електроник. — Но според мен това важи и за математиката.

— Обявявам почивка — неочаквано предложи учителят. На закуската в столовата осмокласниците получиха от готвача различни по големина порции и отново се убедиха, че е много странно да се съществува без обикновеното смятане. Сироежкин, който забеляза, че неговият котлет беше двойно по-малък от този на Професора, замислено попита:

— Бих искал да зная колко грама е? Защо готвачът бърка? Нима и него е подготвил Таратар?

— Забрави, Сергей, за грамовете — посъветваха го приятелите — забрави за времето, за шахмата и шашките в междучасията, за своята Свръхнова, дори за Електроник. Нима не познаваш Таратар? Никога не можеш се сети какво е замислил…

— Щом се шегуваме, да се шегуваме! — измърмори Сергей.

Когато учителят влезе в клас, на дъската видя огромни букви:

— Прекрасно! — усмихна се Таратар. — Доволен съм от вашия „суров“ извод. Не много отдавна ми казахте, че не искате да бъдете чисти математици, че сте си избрали други професии. Признавам си, отначало ми беше обидно. Но след като поразмислих, одобрих вашия избор. И реших да проверя: напразно ли съм ви учил през всичките тези години или ненапразно. Вие ми доказахте, че каквито и да станете за в бъдеще — физици, инженери, работници, биолози, — ще мислите математически. Не съм се излъгал във вас… Доволен съм от своя клас…

— Че какъв клас ще сме без математика! — изтърси Сироежкин. — Дори е смешно.

— Класът може да бъде и клас на бозайници — изчурулика ехидната Кукушкина.

— Благодаря! — отвърна й Сергей. — Ти, както виждам, си специалист от висша класа.

— Впрочем съвкупността от цифри на три съседни реда числа също е клас — напомни Професора.

— Е, това вече е класика! — каза високо Гусев.

Всички се разсмяха и Таратар по-силно от другите.

— Запишете новото домашно — каза той много доволен. Децата отвориха тетрадките си. Те отново се чувствуваха единен осми „Б“.

 

— Но вие сте хитрец, Семьон Николаевич! — тържествуваше директорът. — Поздравявам ви е прекрасния урок!

— Нищо особено — махна с ръка математикът. — Имам към вас още една молба. Дайте ми два дена официален отпуск. Събрал съм цяла грамада от ръкописи на осми „Б“.

Директорът слушаше внимателно.

— Съвкупността на всички тези работи представлява интересен замисъл за бъдещето — голям проект, който измислиха учениците — продължи Таратар. — Много неща в тях не ми са ясни, трябва да се ориентирам… И освен това точно вчера получих по пощата сто и двайсет страници на пишеща машина. Авторът доказва, че напоследък съм допуснал немалко грешки! Представяте ли си?

Директорът погледна любопитно учителя, когото познаваше от десет-двайсет години, като се мъчеше да разбере каква ли още хитрост е замислил неукротимият Таратар.

— Толкова много грешки? Кой е шегобиецът?

— Трудът е подписал Електроник. От името на осми „Б“.

— Оправете се, Семьон Николаевич… Полезно е човек да си види грешките… Но кой ще ви замести през тези дни? — Директорът извади разписанието. Всички учители от горните класове бяха заети.

— Аз мисля, Електроник — предложи Таратар. — За всеки случай ще се посъветвам с Гел Иванович Громов. Ще разрешите ли?

Той набра телефонния номер, помоли да повикат професора.

— Громов поддържа предложението ми — съобщи Таратар. — Работата е там, че Електроник преживява криза, решава много сложна задача.

— Сега е ясно, уважаеми Семьон Николаевич, защо искате отпуск. Каква криза трябва да преодолее Електроник с ваша помощ?

Таратар обясни това, което знаеше от Громов: Електроник търси нови начини за обработка на информацията, които засега не са известни ни на една машина в света.

Директорът беше учуден:

— Не всеки човек решава такава задача, а ето че Електроник… Съгласен съм, Семьон Николаевич, нека той води урока.

— Благодаря, Григорий Михайлович, аз бях уверен, че ще ми разрешите! Професор Громов смята, че сега самостоятелността няма да навреди на Електроник.

— Ние с вас не сме академици и дори не сме професори, Семьон Николаевич — завърши меко директорът, — затова знаем, че самостоятелността е хубаво нещо, а помощта и на осми „Б“, и дори на Електроник е нужна. Само че хайде да помислим каква…

Десети април.
Как да изучаваме човека

— Ура! Нас ни признаха! — каза радостно Електроник, като влизаше в астрономическата обсерватория.

В ръцете си държи връзка с телеграми. С победен вид ги поставя пред Сироежкин.

— От Мадрас, Мелбърн, Бюрокан. От Академията на науките — изреждаше Електроник.

— Всички ни поздравяват с откритието на Свръхновата.

Сергей откъсна поглед от листа, на който пишеше, прегледа телеграмите.

— Благодаря, Електроник, за новината. Тази работа е свършена. Сега нататък. — И той погледна косо към ръкописа си.

Електроник попита:

— Защо тук е моята фотография?

На стената редом с портрета на Кеплер беше окачен портретът на Електроник. Съсредоточено лице. Нос, като на Сироежкин, малко чип. Устните обясняват нещо много важно.

— Аз го направих — призна Сергей. — В клас, когато ми подсказваше. Моментална снимка. Най-добрият подсказвач в света…

— Аз на никого не подсказвам — поправи приятеля си Електроник.

— Спомних си! Ти просто ме допълваше на урока.

— И аз си спомних, — уточни Електроник. — Ти се стараеше да ме снемеш, без аз да забележа, но аз видях и дори позирах. Добре е излязло.

— Точно какъвто си — съгласи се Сироежкин. — Само, че ти не ме доизслуша. Ти си най-добрият подсказвач в света за Свръхновата. И това е портретът на първооткривателя.

— Първооткривателят си ти — съвсем искрено каза Електроник. — Аз само правех изчисленията и набавях информация.

До портретите бе окачена и фотография на Плеядата. За тези седем звезди в древността имало легенда, че били седемте дъщери на бога Атлас, които бягали от ловеца Орион в бездънното небе и се превърнали първо в гълъби, а после в звезди.

На втората фотография се открояваше една ярка точка — Свръхновата.

Но главната тук е първата фотография, където на мястото на яркосветещата Свръхнова има мъничка неярка точка. Звездата преди възпламеняването. Единствена снимка в световната астрономическа колекция от снимки.

Сироежкин гледа снимката и спокойно казва:

— Сега нека специалистите размишляват как е произлязла Вселената.

— Може да се направи предварителен извод, че човек ще получи нова енергия за Космическия кораб „Земя“ — заяви Електроник — Това са данни на Реси, той продължава наблюденията.

— Реси нищо не изпуска — каза с удоволствие Сироежкин. — Твое изобретение!

Електроник продължаваше да сумира победите на осми „Б“:

— Каролков се срещнал с пианиста Турин, разяснил му своя метод за съчиняване на музика… По петите на Мая Светлова се мъкнат двама физици…

— Тоест как така се мъкнат? — разтревожи се Сироежкин и се изчерви. — Какви физици?

— Нашият учител по физика Виктор Илич Синица и академик Кримов. Те се мъчат да разберат как Светлова е направила антигравитационния прибор, а тя… Ти защо така се изчерви? Да не си болен?

— А-а, Синица. — Сироежкин махна с ръка. — Защо да съм „болен“? Тава е пристъп на внезапна мисъл.

Той пак сяда на саморъчно направената маса, драска с писеца по хартията. Електроник чете през рамото му: „Кълвачът дълбае еловата врата на небесата“… „Кълвачът чука по еловата врата“… „Кълвачът чупи еловата“…

— Търсене на глагол — каза Електроник. — Но какво общо има тук кълвачът?

— Ти си кълвач! — ядоса се Сироежкин, но като погледна другаря си, се успокой. — Разбираш ли, кълвачът не е просто кълвач, а символ. Съчинявам едно послание… — Сергей се позапъна, порозовя. — За един човек…

— Досетих се, че това са стихове — каза Електроник. — Вземи вместо кълвач по-съвременен символ. Например Свръхновата.

— Отказвам се от звездите — отсече твърдо Сироежкин. — Днес Свръхнова, утре Свръхнова…

Той се подаде навън до кръста през отворения прозорец, погледна синкавия априлски сняг, пое дълбоко въздух и пак забърбори за кълвача.

Гигантската работа на поета била много нагледна: той изтръгвал с перо върху хартията искрата на неповторимата дума. Чудак е този Електроник! Нима се пишат стихове за свръхнови, за свръхсилни или за а-килимче? Истинските стихове се създават от най-обикновени думи. Ето навън кълвачът чука по стария бор. Чука съсредоточено, делово. А в стиковете той трябва да чука така, че човекът, за когото те са предназначени, да запомни тези думи за цял живот.

— В една хиляда петдесет и четвърта година — разнесе се скърцащият глас, — през месец юни, както свидетелствуват хрониките, в небето се появила, „звезда-гостенка“. Тя светела толкова ярко, че я виждали дори и денем. Звездата превъзхождала Венера — най-яркото светило след Луната и. Слънцето. После угаснала.

Сироежкин с учудване се вслушваше в познатите интонации. Колко хитро Електроник се мъчи да привлече вниманието му: „В една хиляда петдесетия четвърта година…“. Сякаш говори самият Таратар.

— Ти готвиш ли се за урока? Репетираш ли? — усмихна, се Сергей. — Утре ще имаш важен ден. Първият урок на учителя Електроник. Извинявай, но как да се обръщаме към тебе? — озадачено попита той. — Питам, защото нямаш бащино име…

— Наричай ме просто учителю — с достойнство каза Електроник. — Утре аз ще демонстрирам нови възможности; за преподаване.

— Слушам, учителю!

Сироежкин не се съмняваше в успеха на Електроник. И добре ще е, ако разкаже за Свръхновите звезди. Как веднъж в зората на земния живот грейнала Свръхновата в нашата Галактика. Астрономите казват, че са минали десетки години, докато светлината от възпламеняването й стигнала до планетата. Минали още десетки хиляди години и измрели гигантските динозаври — възможно е, от космическото излъчване.

Сергей съжаляваше вече, че никой освен Електроник и Реси не беше видял как се е възпламенила неговата Свръхнова. Навярно след възпламеняването небето дълго още е светело със загадъчно виолетово сияние. Но всички познати спяха.

— Таратар не е спал — уточни прецизният Електроник. — Няколко нощи прозорецът му свети.

— Мъчи се, клетият — въздъхна Сергей, — проверява нашите работи.

— Аз уважавам дълбоко учителя по математика — каза Електроник. — Той поправя своите грешки. Аз му изпратих списък на грешките му.

— Ти?

— Сто и двайсет страници изчисления — добави Електроник. — Или признава нашите изобретения, или — не.

Оказва се, че и бащата на Виктор Смирнов получил от Електроник дебел том с изчисления за изкуственото животно. По пощата. Може би и той ги изучава вечер?

— Защо правиш това? — учудено попита Сергей. — Нима ще накараш инженера да обикне кравата?

Електроник обясни, че проверява върху противниците полезността на опитите. Самият той ни най-малко не се съмнява, че оня, който отрича безспорните изобретения, прави грешка.

„Най-добрият в света колекционер на чужди грешки“ — помисли си Сергей.

— Ти и за мене ли можеш да кажеш нещо… особено? — реши да изпита той новия талант на приятеля си.

— Разбира се.

— Готов съм да изслушам истината.

Сироежкин се отпусна в саморъчно направения стол.

— Ти си сериозно болен — с хрипкавия си глас каза Електроник. — Още не зная каква ти е болестта. Току-що почнах да изучавам медицина. Но заболяването ти не е обикновено, като треската например.

Сергей снизходително се усмихна.

— Да предположим… В какво е моята болест?

— Когато някой говори за Мая, ти изведнъж се изчервяваш или побледняваш.

Сергей скочи, стисна юмруци:

— Веднага млъкни!

— Аз говоря истината — каза Електроник и отстъпи, — Ето и сега ти от едната страна си червен, а от другата бял. Внимателно!

Около минута те се гледаха мълчаливо в очи един друг. Сергей разтвори юмруците си.

— Извинявай — каза уморено той. — Това е такъв един яростен вирус. По-лош от грипа.

— Може би трябва да сторя нещо за тебе? — попита Електроник болния си другар. — Може ли да се посъветвам с Мая? Да й позвъня ли сега?

— Ти какво, да не си телефонна свръзка? Нямаш ли си по-важна работа от тая да плещиш с момичета?

Електроник поклати глава.

— Имам неразрешима задача. Ако не я реша, ще остарея.

Той не добави и това, че може да прегори от напрежение. Но и тъй беше ясно, че работата е много сериозна — толкова печален изглеждаше сега винаги спокойният Електроник.

Сироежкин се изплаши.

— Какво приказваш, Електроник — бодро каза той. — Какви проблеми могат да съществуват, когато ние побеждаваме във всичко!

— Не мога да реша главната задача — повтори Електроник. Ти си мой приятел и трябва да знаеш, че за мене съществува таван…

И Електроник много точно изложи в какво се заключава таванът за развитието на електронната система.

Оказва се, че има формула, според която един грам от която и да е материя — жива или изкуствена — не може да обработва повече от 10⁴⁷ бита информация в секунда. Електроник открил тази формула в старите трудове и сам я проверил. На пръв поглед цифрата на този таван изглежда грамадна: защото от момента на образуването на Земята са минали всичко 10²³ микросекунди, а броят на атомите в известната на нас Вселена е 10⁷³. Но Електроник не възнамеряваше да брои атомите и микросекундите, той искаше да решава нови задачи. А не можеше да се залови за много от тях поради изключителната им сложност.

Известно е например, че броят на вариантите в шахматната игра възлиза приблизително на 10¹²⁰. Ако Електроник играе честно, като прехвърля през ума си всички варианти, както е свикнал да прави това, то за една партия няма да му стигне не само един човешки живот, но и няколко хилядолетия. Дори и да се научи да смята милиони пъти по-бързо, пак няма да успее да изиграе нито една партия, защото броят на комбинациите ще си остане твърде голям — не 10¹²⁰ а 10¹¹⁴.

Електроник изгуби спокойствие. Бариерата на неговото смятане беше непреодолима за него.

Електроник преживяваше мъчително това, че не е човек!

Хората — Електроник виждаше това — постоянно правеха открития, без да прехвърлят през ума си целия поток от постъпващата информация; те се трудеха много, но не механично, а изкусно и изобретателно; резултатът идваше като че ли от само себе си, в минута на просветление. Иначе, както каза професор Громов, нямаше да има шампиони по шахмат, пълководци, учени. Електроник не можеше така.

Сироежкин гледаше смутено двойника си и се чувствуваше безсилен.

— В тази глава — Електроник потърка с длан челото си — са анализирани и събрани победите на Сократ, Архимед. Македонски, Колумб, Наполеон, Фермá, Айнщайн и много други. Милиони велики открития и… грешки.

От разказа на Електроник ставаше ясно, че той напразно беше извършил тази голяма работа. Беше установил точно, че през последните деветстотин години във всички енциклопедии в света са наречени гениални 29 771 човеци. Следователно средно за година се падат по 33,7 гения в една или друга област на дейността на обществото. Изучаването на многото хиляди животоописания на велики хора съвсем обърка Електроник. Между тях той не намери нито един точно формулиран начин на труд, който би могъл да му помогне да превъзмогне бариерата на механичното смятане. Нито едни математически знак, който да означава раждането на гениално творение.

— Формула за гениалност? — измърмори Сергей. — Велико нещо ще е, ако можеш да я откриеш!

Електроник поклати глава.

— С тази формула си служат само хората. Но такава няма… Навярно ще трябва да изучавам самия човек, за да разбера как мисли той.

Сироежкин искрено се зарадва на извода:

— Изучавай го, Електроша! Още сега, почни с мен. — Той зае важен вид. — Задавай всякакви въпроси! Не се стеснявай.

— А как да изучавам човека? С какви средства? — попита приятелят.

Сергей се замисли.

И наистина как да изучава него, Сироежкин, когато и самият той не знае с какво живее в момента и какво ще последва само след минута? Понякога си мислеше: кой е той — Сергей Сироежкин? И си представяше лицето си, сякаш гледаше в огледало. Ами ако надзърне по-надълбоко? Как например мисли? Ясно е, че през тези минути вътре в него работят някакви сложни механизми на паметта и той по навик ги управлява. Но как действуват те, как той, Сироежкин, управлява себе си и в какво се състои формулата на гениалността на човека, която търси да открие Електроник, не можеше да си представи.

— На много сериозни въпроси още няма отговор в книгите — каза Електроник. — Например за твоя яростен вирус.

— За какъв вирус?

— Когато ти пребледняваш или се изчервяваш.

— Всичко това — за вируса — е измислица — призна Сергей. — Просто се вълнувам, когато ми говорят за нея. Само на тебе го казвам.

Сергей взе от масата листа и прочете своите стихове.

— За нея ги съчиних, разбираш ли? Изучавай ме, изучавай!

Електроник преценяваше получената информация.

— Прочети ми още стихове — изведнъж помоли той.

Сергей се учуди, но започна да чете, като си припомняше онова, което беше учил. Отначало плахо, с половин глас, после по-уверено, дори изразително. Електроник застина неподвижно, той попиваше непознатите звуци и словосъчетания.

— Поетите сбито и точно са предавали важна информация — каза Електроник, когато Сергей млъкна. — Струва ми се, че поетите, художниците, музикантите знаят това, което търся аз.

Сироежкин се досещаше, че в схемите на Електроник се води сложна борба, че той взема важно решение.

— Спомних си думите на Нютон — каза Електроник. — Той се виждал като малко момченце, което играе на морския бряг сред камъните и раковините, тогава, когато пред него лежи великият непознат океан на истината… Океанът на истината — това е твърде много за един човек. А пък аз дори не съм човек.

— Аз съм човек! — каза уверено Сергей. — Не бой се. Заедно ще открием тази формула. Ти ме питай, питай ме!

— Добре. Отговори ми как разбираш прекрасното?

Сироежкин се замисли…

Единайсети април.
Новият Таратар

— Веднага личи, че си новак, Електроник — каза Сироежкин, като влизаше в клас. — Още никого няма, а учителят е на мястото си.

Той остави чантата си на чина и с учудване обърна поглед към дъската. Вместо обикновената класна дъска светеше огромен, почти колкото цялата стена, екран.

— Какво е това, Електроник?

— Моето рационализаторско предложение — каза спокойно новият учител. — Дъска с нова конструкция.

Екранът показваше разтворените врати на училището, идващите с чанти в ръце ученици.

— Класно изобретение! — похвали го Сергей.

— Специално за нашия клас — потвърди Електроник.

— Значи няма вече да драскаме с тебешир. Гледай, изучавай и прави изводи — предположи Сергей.

— Ние можем да се включваме към лабораториите, телевизията, изчислителния център. Честно казано, това не е мое изобретение. Виждал съм в много институти как професорът чете лекция на катедрата, а студентите го виждат и чуват от стотици и хиляди километра.

— Ти си най-добрият учител в света — похвали Сергей приятеля си. — Таратар ще е доволен от тебе. А другите класове ще си умрат от завист… Впрочем, ще идват при нас на екскурзия… — Той показа дъската. — Гледай! Ето бързат дребосъците от долните класове!… Бързат първокласничетата. А академиците от десетите класове не бързат… Те дори не знаят, че имаме такова изобретение… Сега ще се покажат нашите…

Те наблюдаваха как децата влизат в училището и пред тях се изпречваха живи картини от минали епохи. Като размахваха въображаеми копия, каменни брадви и лъкове, шумно нахълтаха в коридора малките „древни“ хора: те смъкваха пухкавите си зверски кожи в гардероба, слагаха пантофи и изведнъж се превръщаха в симпатични ученици. Група мълчаливи „рицари“ в гладки кожени куртки със стиснати под мишница чанти гръмко трополяха с обувките си и, без да хвърлят ни един поглед към момичетата, влизаха направо в клас. Бавно вървяха ораторите, говореха всички в един глас, без да се изслушват един друг; грамадните им чанти бяха натъпкани с учебници и тетрадки… Изобретателите носеха кутии с модели… Някой, който вървешком измисляше фотонна ракета, пусна с огледалцето си слънчеви зайчета и „ракетата на светлината“ отлетя през отворената врата.

Минаха вече представителите на всички епохи, а обикновените гении, изпреварили своя век, все не идваха. Удари звънецът. В осми „Б“ клас все така си седяха учителят и единственият ученик.

— Какво се е случило? — недоумяваше Сергей. — Грипна епидемия? Вчера всички бяха здрави.

Електроник включи радиотелефона и класната стая се изпълни с гласовете на учениците от осми „Б“ клас — гласове на най-обикновени гении.

Те залягаха над своите изобретения. Никой не беше болен.

— „Космически кораб «Земя»“ — каза Сироежкин парола и всички съкласници веднага го чуха. — Защо не сте на училище? — попита Сироежкин. Електроник чака! Нима сте забравили, че той е учителят?!

Раздаде се хор от възмутени гласове. Никой не бил забравил, че учител днес е Електроник. Децата просто били заети. Не им оставала ни една свободна минута за уроците. Професора съчиняваше втора симфония. Кукушкина моделираше система на кръвоносните съдове. Гусев преправяше своята бъчва, като усилваше въздействието й върху мускулите. Всички те — бъдещи инженери, учени, художници — искаха сега свобода за творчество!

„Защо да ходим на училище, когато Електроник и така ни дава своята информация!…“, „Тетрадки, писалки, чинове, дори самият „Репетитор“ — всичко това е остаряла система на занятия…“, „В края на краищата, ако става дума за задачи, параграфи и правила, може да ги предаде по телефона или телевизора…“ — такива бяха доводите на новите гении.

— Иди, че се опитвай да изучиш хората, щом дори на урок не идват — забеляза печално Електроник.

— Всички са класически мързеливци! — каза възмутено Сергей. — Да си седиш в креслото, да дъвчеш сандвичи и да гледаш телевизора се счита за нормално учене и нормален живот. Просто не разбират, че днес ти си Таратар.

— Аз не съм Таратар — каза бавно Електроник. — Аз съм помощник на учителя. Никога не съм забравял това.

— Изключи телефона си и всички гении ще довтасат в клас за нужната им информация — посъветва го Сироежкин.

— Защо да го изключа? Тогава изобщо на никого няма да съм нужен. — Нека си работят. Харесва ми, когато хората работят. Аз се уча от вас да работя. — И Електроник каза по радиотелефона на осми „Б“: — Продължавайте да работите над домашната си работа!

— Значи, ти извеждаш своята формула за гениалност?

— През нощта четох съчинения на поети. Не всичко разбирам. Например какво е това „душа“?

— Защо те интересува душата?

— Четох у Пушкин: „Вдъхновението е разположение на душата за най-живо възприемане на впечатленията и за обмисляне на понятията, следователно и за обясняването им. Вдъхновението е нужно в геометрията, както и в поезията.“ В тази точна формула — призна Електроник — всичко ми е ясно, дори „им“, не ми е известно само едно понятие — „душа“.

Сергей се затрудни с отговора.

— Душа ли? Това според мен е разум, нерви, изобщо целият човек — каза той. — Целият аз или целият ти. Разбираш ли?

— Почвам да се досещам как се ражда вдъхновението.

На Сергей винаги харесваше искреността на Електроник, неговата голяма обективност. Той каза:

— Трябва много да се работи, за да се получат красиви неща.

— Разбирам! — възкликна Електроник. — Най-хубавото нещо — най-красивото! Автомобил, дом, самолет, доказана теорема…

— Мнозина умеят да работят красиво — каза сериозно Сергей.

— Значи вдъхновението е нужно навсякъде — в геометрията, смятането, стиховете, шахмата — продължаваше да размишлява Електроник съгласно Пушкиновата формула.

— Разбира се. Архимед, Лобачевски, Алехин и другите велики хора са потвърдили това правило.

— Трябва още веднъж да разгледам грешките на великите — направи извод електронното момче и след известни колебания предложи на Сергей: — Може ли да опитаме да поиграем на шах?

Сергей се спусна към шкафа, изсипа на учителската маса шахматните фигури. Той беше доволен, че Електроник печели над себе си мънички победи.

 

Когато директорът на училището надзърна в осми „Б“ клас, за да провери как върви урокът, той остана изумен: в празната класна стая играеха шах учителят и единственият ученик.

— А къде са останалите? — попита Григорий Михайлович. — Къде са учениците ви, Електроник?

— Аз им разреших да се занимават у дома си — каза, като ставаше, Електроник. — Те още не са довършили домашните си работи.

— Ние тук се посъветвахме — добави Сироежкин — и решихме, че домашната им работа е по-важна от урока.

— Не е вярно! — чу се зад гърба на директора един глас и в класа влезе Мая Светлова от училището на химиците.

Сироежкин цял пламна, като Свръхновата: защото Мая не знаеше, че пред нея стои директорът и можеше да издаде всички ученици.

— Самият ти каза, че са мързеливци — обърна се Мая към Сергей, който продължаваше да пламти. — Тъкмо звънях на Електроник през почивката и чух вашия разговор. Електроник толкова много се готви, а те не дойдоха! Много са важни — „обикновени гении“… Просто самоуверени мързеливци!

— Да ти повикам ли веднага, Григорий Михайлович? — каза уплашеният от откровеността на Мая Сироежкин.

— Вие навярно сте учител? — обърна се Мая към директора.

— Не, аз съм директорът.

— Толкоз по-добре. Викайте ги!

— Аз не мога да отменя разпореждането на учителя, без да поговоря с него — усмихна се Григорий Михайлович и изведнъж видя светещия екран, който показваше празния слънчев коридор, окачените на закачалките палта, отворените врати на училището.

Директорът огледа екрана, подаде ръка на новия учител.

— Благодаря за нововъведението, Електроник. Наистина децата са пропуснали много важен урок. — И той се обърна към притихналата кампания: — Да послушаме Електроник!

Директорът, Сироежкин и Светлова седнаха на чиновете, а Електроник отиде при екрана. Той включи института и разказа как тук се раждат новите електронни машини. Зрителите видяха учени и инженери в бели престилки. В една от групите се мярна лицето на Громов. Професорът погледна камерата, отдръпна се от колегите си.

— Как върви урокът, другарю учител? — попита той Електроник.

— Урокът върви добре — доложи ученикът му.

— Извинявай, че те отвличам — каза Громов. — Имам към тебе една молба. Утре в нашия град се открива важна изложба, институтът ти възлага да работиш в нея. Впрочем — поправи се Громов, — това не е най-точната дума — „изложба“. Просто пристигат кибернети, или роботи, както ги наричат в много страни, за да демонстрират своите способности. Също такива електронни механизми, какъвто си ти. Подробности ще научиш в информационния център. Съгласен ли си?

— Съгласен съм — каза Електроник.

— Можеш да поканиш своя клас на откриването — предложи професорът. — Така да се каже, нагледен урок. Ако, разбира се, дирекцията не възразява.

— Директорът е тук, слуша урока от чина — простодушно каза Електроник.

— Считам предложението на Гел Иванович за интересно — обади се от първия чин директорът.

— Григорий Михайлович е съгласен — предаде Електроник на Громов.

— В такъв случай аз правя заявка за осми „Б“ — И Громов се върна на работното си място.

Електроник погледна часовника, веднага превключи екрана. Сега на него се появи някакво грамадно рогато животно.

— Изложба за постиженията на народното стопанство — обясни Електроник. — Сега ще видите доказателство за последния опит на осми „Б“.

Животното стърчеше над тълпата като мощен древен мамонт. Внезапно то вдигна глава, откъсна няколко клонки от върха на тополата и лениво задвижи челюсти.

— Нима тава е крава? — каза с любопитство директорът. — Никога в живота си не съм мислил, че има такива гиганти!

— Изобретение на Виктор Смирнов — потвърди новият учител. — Виждате, именно той стои до кравата! А до него е баща му…

 

Виктор Смирнов с мъка изведе кравата от гаража. Той дори се изплаши, като я видя на дневна светлина: бре, че грамадна!

До вчера вечерта кравата беше малко по-голяма от обикновена крава, в гаража лежаха кутии с царевична свила, няколко стари автомобилни покривки, бали с пресовано сено.

Сега гаражът беше пуст и чист, сякаш излизан от някакъв грамаден език. Както се вижда, на кравата се бе отворил голям апетит, тя не остави дори парченце хартия, а самата стана колкото камион. Не, май че още по-голяма — колкото тролейбус!…

Приятелят на Виктор само примигваше и не разбираше как така за три дни от донесеното в тенджерата дребосъче беше пораснало такова чудовище.

Кравата беше великолепна: бяла, с черни петна и войнствено вдигнати рога — сякаш изсечена от мрамор. Тя гледаше стопанина си.

— Донеси стълбата, Олег! — викна Смирнов на приятеля си и размота на земята едно въженце.

Той постави стълбата до стената, качи се почти до самия покрив и оттам метна въженцето върху якия врат на животното. Завърза го, леко дръпна въжето. Кравата тръгна спокойно след стопанина си, сякаш цял живот беше вървяла с оглавник.

Олег запали мотоциклета и на малка скорост изпрати приятеля си с кравата до шосето. До града имаше пет километра. Олег пожела щастливо пътуване и препусна към училището.

Момчето вървеше отстрани на шосето, кравата зад гърба му заемаше почти половината от шосейното платно. Смирнов се страхуваше, че бръмчащите автомобили ще изплашат животното. Но кравата не проявяваше никакво любопитство към техниката. Обратното, любопитство проявяваха всичко пътуващи в превозни средства. Колите, които настигаха кравата, рязко удряха спирачки, известно време пътуваха успоредно с нея, после пак набираха скорост. Подире й се мъкнеше тълпа от дечурлига и зяпльовци.

Биологът реши твърдо да не отговаря на никакви въпроси, за да не обърка пътя — ония, които се интересуват, ще научат всичко на изложбата. А всеки, който бе видял животното, не можеше да не се изкаже. Дечурлигата най-много се интересуваха какво ще стане, ако това кравище замахне с рога.

Виктор беше горд със своето изобретение. Само веднъж той се ядоса, когато някакъв малчуган изскочи от тълпата и каза провлечено, като се кълчеше:

Крава, крава —

колко си здрава!

Аз в тази си-вуш-ка

съм влю-бен до у-ши…

— Млъкни! — каза му строго изобретателят. — Сега ще ти дам една „сивушка“.

Кравата сякаш разбра стопанина си, замахва страшно с рога и шегобиецът за миг се изпари.

— Умна е — единодушно решиха зрителите.

При градската черта, тъкмо там, гдето се кръстосват двете шосета, се раздаде предупреждаващ глас от високоговорител:

— Момчето с кравата да спре!

Зяпачите се увеличиха.

Довтаса един жълт милиционерски мотоциклет. Сержантът слезе от седалката, бавно огледа животното, отдаде чест на Виктор.

— Къде отивате, гражданино?

— На Изложбата за постижения на народното стопанство — отговори Виктор. — Рекордсменка!

— Добре — каза сержантът. — Вървете след мене. През града не е лесно да я преведете. — И се наведе към осмокласника. — Как се казваш?

— Аз ли? Виктор Смирнов.

— Много ми е приятно — усмихна се сержантът. — А тя?

— Надежда — неочаквано и за себе си каза Смирнов. Изобретението му вече имаше име.

— Надя, значи — широко се усмихна сержантът.

— Не в оня смисъл — поправи го изобретателят. — Това е моята надежда. — И повече нищо не взе да обяснява.

— Ясно. — Сержантът пак премина към официалния тон. — Каква е височината?

— Височината на кое? — не разбра Виктор.

— До върха на рогата — обясни милиционерът. — Мостовете, жиците и т.н. имат допустима височина.

— Не зная, не съм я мерил.

— Ще се движим с всички мерки за предпазливост — предупреди сержантът и извика по радиото втори мотоциклетист.

Придружен от почетния ескорт, експонатът се придвижваше към изложбата. Трябва да кажем, че гигантското животно нито веднъж не се спря пред червената светлина; потоци от коли и пешеходци, трамваи и тролейбуси — всички правеха път на Надежда. Пешеходците гледаха почтената крава от значително разстояние. Пътуващите в превозните средства долепваха чела към стъклата. Децата си умираха от възторг, като гледаха как рогата на кравата едва не докосват тролейбусните жици.

На изложбата дежурните предварително бяха отворили широко главната врата: ясно, и тук си бе казала думата милиционерската радиостанция. Придружено от голям брой любопитни, момчето с кравата се отправи след мотоциклета към павилиона „Животновъдство“. Той не забеляза как към тълпата на запалянковците се беше присъединил и баща му. Виктор в отлично настроение си тананикаше песничката на оня малчуган: „Аз в тази Надежда до уши съм влюбен…“

При павилиона, украсен с дърворезба, Виктор върза Надежда за едно дърво и благодари на сержантите за помощта. Тълпата се разположи край павилиона в полукръг и заобсъжда необикновените данни на животното. Дори продавачите от будките оставиха своите сандъци с пирожки и сладолед — къде ти сега купувачи!

Директорът на павилиона стисна ръката на Виктор, поздрави го за рекордния екземпляр, като предварително му обеща медал от изложбата. След това внимателно огледа кравата, преценявайки размерите й на око.

Виктор ликуваше: „Сега няма как да се откаже от обещанието си… Пред толкова много свидетели…“

Той забеляза, че е дошъл деловит фотограф, който снимаше неговата Надежда от различни страни.

— Но къде ще намеря помещение за такъв експонат? — каза директорът, когато се върна при Виктор. — Нямам свободна територия. А пък за нея трябва…

Той не успя да доизрече фразата си и остана с отворена уста, защото кравата изведнъж отгриза връхчето на тополата и захруска клонките. Тишината беше толкова голяма, че хрускането се чуваше по целия площад. Точно в този момент Електроник бе включил екрана към телевизионната камера за изложбата.

Тополовите клонки, явно, бяха събудили силен апетит. Надежда пое дълбоко с черните си ноздри въздух, изсумтя силно, сякаш изразяваше съжалението си, и като наведе глава, захапа с яките си зъби фурнировия сандък с пирожките. Продавачът подскочи на място и, като чу как изтрещя сандъкът, бързо се отдръпна встрани, а кравата вече повдигаше сандъка със сладоледа като перце.

Тълпата се завълнува. Директорът гледаше въпросително Виктор. Изобретателят смело се приближи, хвана въжето за края.

— Спокойно. Надежда — каза той. — Разбирам, че искаш да ядеш.

Рогата останаха неподвижни в очакване.

— Нямате малко царевична свила? — високо попита Виктор. — Или сено…

— Сено! Сено! — завика директорът така, сякаш от тези думи зависеше целият му живот.

Скоро един малък трактор докара на площада платформа с балирано сено.

Надежда спокойно се зае със закуската.

Някой докосна Виктор по рамото. Той се обърна и се зарадва, като видя баща си:

— Ти какво правиш тука?

Инженер Смирнов помаха с бележника си.

— Щом твоята Надежда има такъв апетит, ще трябва да й се направи ясла — обясни баща му и подаде бележника. — Тук нахвърлих нещичко… — каза смутено той. — И въобще — продължи Смирнов-баща вече по-уверено — отдавна съм ти казал, че такава крава иска индустриални методи на отглеждане…

Лека-полека Надежда се пригаждаше към новото място. Отделиха й просторна празна площадка, предназначена за зубри, внимателно й сложиха бали със сено, изсипаха й няколко чувала царевична свила в голямо корито. Виктор огледа придирчиво замрежената площадка и остана доволен.

„Може би ако й направят и покрив, само че непременно да е разтегателен — размишляваше Виктор. — Трябва да кажа на баща си. Интересно е до какви размери ще расте тя?“

Той поиска разрешение от директора да навестява Надежда: опитът трябваше да се продължава.

Директорът с широк жест показа заградената площадка, отговори, че от днес тя е негов, на Смирнов, кабинет, лаборатория, дом — както ще да я нарича. Тук всичко ще бъде благоустроено, като се имат пред вид особеностите на експериментираното животно, ще се доставят необходимите съоръжения. За помощници на младия учен ще бъдат дадени трима специалисти и работници.

— Искам да продължа наблюденията си над Надежда — каза Виктор на познатия биолог. И обясни: — Тя е наполовина земна, наполовина юпитерианска… Ще мога да ви представя всички доказателства, след като се срещна с Електроник и доведа опита докрай.

Биологът кимна, без да разбира нищо от това обяснение. Но живият експонат беше пред него. Предстоеше необикновена работа.

 

Електроник изслуша внимателно Виктор Смирнов, който го извика по телефона. Той каза, че чака съвет от Реси: защото Реси знае как да се отнасят с животните от Юпитер.

После Електроник поговори с директора и обяви, че утре урокът ще се състои на изложбата на киберистите.

— Само моля Таратар да поеме урока — каза Електроник на директора. — Утре имам друга работа. И после… вие видяхте. — Той показа празната класна стая и след кимането на директора включи своите микрофони. — Утре всички да дойдете без закъсняване! — поясни новият Таратар.

Дванайсети април.
Платон, Епикак и други

На Изложбата за постижения на народното стопанство осми „Б“, начело с Таратар, се отправи заедно с другите гости към павилиона „Електроника“.

Към сребристото здание от алуминий и стъкло водеше алея с флагове на страните, участвуващи в международния преглед на електронни помощници на човека. По алеята звучеше говор на няколко езика. Гостите наричаха по различен начин участниците в днешната изложба — компютри, електронноизчислителни машини, кибери, роботи, дори „тенекиени Майкъли“, но всички тия системи бяха електронни конструкции, изобретени от хората.

Осмокласниците се зарадваха, като срещнаха своя другар при входа.

Електроник им раздаде значки за спомен с изображение на земното кълбо, опасано с лента от цифри. Сергей успя да пошепне на приятеля си, че той би изобразил на значката Електроник.

— Как си, справяш ли се? — попита с тревога Сергей.

— Справям се — отговори Електроник. — На куртката (му имаше знак на работник от изложбата.

Децата влязоха в павилиона и видяха светещата в полумрака знаменита машина Космос, по-точно — част от тази машина, тъй като самата машина се състоеше от много блокове, поставени в различни сгради и свързани помежду си с телефонна връзка.

На фона на звездното небе се движеха светлите точки на станции, спътници, кораби, стартираха и кацаха ракети върху далечни планети, Земята водеше разговори с космически бази, с междупланетните пътешественици — цялата информация отиваше при небесния диспечер — Космос. Тази машина принадлежеше на десет приятелски страни, които задружно изучаваха космоса, но понякога от нейните съвети се ползуваха и други страни. Съвсем наскоро, когато летящият към Марс кораб беше изгубил връзката със своята база и се отклони от курса, именно Космос го насочи да кацне на планетата. В обемистия дневник, който лежеше върху пулта на машината, особените й заслуги бяха отбелязани от цял свят.

Ескалаторите неуморно пренасяха посетители в огромната, със стъклен покрив, зала, прилична на космогара. Тя беше претъпкана с хора и механизми.

Сред гостите пъргаво сновяха участниците в изложбата — на колела, на паякообразни лапи и просто по човешки — кой както беше свикнал да се движи, разменяха си реплики, отговаряха на въпроси и се държаха съвсем непринудено; на гърдите на всеки участник без разлика на това дали е в железен калъф, в огледала на екрани или модерно ушит костюм, висеше табелка с името и названието на фирмата производителка.

Върху емблемата на изложбата в центъра на залата постоянно се менеше голямото число, което опасваше като шлейф на летяща комета земното кълбо.

Това число продължаваше бързо да расте, когато в залата настъпи тишина и известният специалист по електронни системи професор Громов откри изложбата с встъпително слово. Участниците в изложбата внимателно слушаха професора, и един от компютрите, явно, сумираше общия брои на техните мислителни операции. Емблемата отразяваше именно това число.

Професор Громов, каза, че изложбата е добър пример за инженерните усилия на човека, който веднъж е решил, че е възможно да си построи електронни помощници.

— Ние сякаш се вмъкнахме в пещерата на Аладин — продължи професорът, — в пещерата, където са заключени съкровища, подобни на човешкия мозък. И виждаме, че можем да получим всичко, което пожелаем. Но както и в древната легенда, ние трябва да спазваме едно условие: за всичко трябва да заплатим с голям труд — с умна преработка на информацията.

Громов, който говореше за машините и за техните творци като за колеги, поясни мисълта си: през последното десетилетие са се сменили няколко поколения изчислителни машини, рязко е нараснала скоростта на тяхната работа и сега стои кардиналният въпрос: ще може ли човечеството за един час да обработва такъв обем на информация, за който по-рано са били нужни столетия?

Макар всеки от компютрите да заменяше хиляди и хиляди хора благодарение на бързината в смятането, всички те притихнаха, почувствували важността на момента. Мигаха само контролните лампички, сигнализираха за пълно внимание. Електроник стоеше неподвижно в групата на осми „Б“.

— Аз имам един ученик, той сега е тук. — Громов потърси с поглед Електроник и приветливо му кимна. — Той стигна до извода, че някои задачи изглеждат съвършено нереални при обикновените методи за обработка на информацията.

Громов приведе един ярост пример: сред присъствуващите няма такава изкуствена система, която би могла да надиграе световния шампион по шахмат. Следователно, каза той, трябва да се търсят обобщения, начини за компактно изразяване на информацията, най-късите пътища към истината. Така е било винаги в историята на науката. Успял е например Нютон да изрази огромна информация в простите и изящни формули на своите закони, които се побират на един лист хартия и с които днес си служи всеки ученик. Няма съмнение, че скоро ще бъдат намерени нови методи за работа на компютрите в безкрайния океан на информацията.

Гостите ръкопляскаха. Компютрите мигаха с разноцветните си очички, усвоявайки новата задача, по всички екрани се появиха надписи: „Отлично формулирано“, „Точно казано“, „Извънредно важно“.

Числата върху емблемата се въртяха в електрическа треска.

— Според мен Громов говори за формулата за гениалност, която ти търсиш! — пошепна Сироежкин на Електроник.

— Аз непрекъснато мисля за това — отговори Електроник, — уча се да работя по нова система. Ти ми подсказвай грешките, ако забележиш.

— Готов съм! — потвърди Сергей.

— Само че не зная — продължи Електроник — ще мога ли да мисля като човек?

— Опитай!

— Ще мога ли? — повтори Електроник и в думите му прозвуча странна печал.

 

Най-почетният участник в изложбата беше старинният пощенски началник „Марк—121“. Той водеше рода си от първия, знаменит компютър „Марк—1“, който тежеше четири и половина тона и умножаваше двайсетцифрени числа за шест секунди. Чудовищно бавна скорост в сравнение с десетките милиони операции в секунда! „Марк—121“, разбира се, смяташе хиляди пъти по-бързо от своя дядо, но и той, с олющената отстрани боя, с праволинейната форма на своите обемисти блокове, изглеждаше като музеен експонат.

През целия си дълъг живот „Марк—121“ беше сортирал и изпращал писма в разни краища на света. Той беше изучил всички тънкости на своя занаят и ако авторите на писмата бяха посочили на плика Париж, Лондон или Москва, без да споменат страната, той намираше телефона им по обратния адрес, звънеше, уточняваше къде да изпрати писмата — в столиците на големите страни или в малки американски градове. Пощенският началник знаеше наизуст градовете и селцата в разни страни, за където най-често пишеха неговите кореспонденти; той помнеше дори далекоизточната гара Ерофей Павлович.

Говореше бавно, с глух, скърцащ глас, предлагаше на посетителите да изпратят отворени картички във всички краища на света.

Осми „Б“ с удоволствие се възползува от предложението: всеки попълни по една картичка и я пусна в желязното пише. „Марк—121“ постави паметния печат и веднага на таблото повтаряше адреса. Той нямаше въпроси — всички картички бяха попълнени грамотно.

— Извинете — вежливо се обърна Електроник към старейшината, — вие познавате, прекрасно земното кълбо, кое място ви харесва най-много?

— Чикаго, централната поща — чу се след кратка пауза тенекиеният звук. — Аз работих там цял живот.

— Значи, това е първото ви пътуване? — продължа Електроник. — Какво ви е впечатлението?

Пощенският началник издрънча с железните си степи.

— По пътя нищо не правих. Помислих, че ме карат на бунището. Благодаря ви, мистър, че ми зададохте тия въпроси. Аз мога още да върша работа!

— И аз съм такъв участник в изложбата, какъвто сте вие — каза Електроник и, като пожела на колегата си успехи, измърмори едва чуто фраза, която улови само стоящият до него Сироежкин: „Такова бъдеще чака всички нас…“.

Таратар помоли Електроник да ги разведе из изложбата. Най-напред Електроник им показа залата с най-съвременни системи — машините на Интермаш. Те се отличаваха една от друга по номера и серии и всяка работеше по свой начин.

Машина-инженер топеше стомана в далечен завод: на всеки екран беше изобразена бумтяща мартенова пещ. Машина-диспечер мигаше със сигналните си светлинки и регулираше движението на голяма железопътна гара. Машина-конструктор планираше едновременно хотел, океански лайнер, космически кораб и реактивен самолет, даваше своите изчисления и чертежи на специалистите, получаваше поправките и отново се заемаше с изчисленията; за тази работа някога отиваха години, а сега — броени седмици.

Хората около тези машини бяха малко. Те даваха кратки пояснения, работеха при пултовете и отстрани изглеждаха просто скромни помощници на всесилните агрегати.

 

Компютърът Епикак работеше без помощници и приемаше посетителите в отделен кабинет. Като видя децата начело със сътрудник на изложбата и учител, той ги поздрави на английски и веднага делово попита желаят ли господата да реализират чековете си или пък да направят с негова помощ изгодна сделка.

Епикак — мощна машина с аеродинамична форма, преливаща се във всички отсенки на златистите цветове — бавно се движеше покрай дългата полирана маса с меки кресла. Други предмети в стаята нямаше. По всичко личеше, че Епикак беше солиден банков служител, натъпкан с долари, марки и други валути на западните страни.

— Извинете, ние не си служим с чекове — отговори на английски Електроник.

— Моля за извинение — с приятен тон произнесе Епикак, — вероятно с чековата книжка във вашето училище се разпорежда директорът?

— У нас системата е друга — уточни Таратар, — за училището плаща държавата.

Епикак блесна със своите страни и пусна в очите на събеседниците си рой искри.

— Разбирам ви… Щом няма да се занимаваме с делови операции, аз с голямо удоволствие ще ви разкажа за нашата фирма.

От думите на великолепния Епикак излизаше, че той и неговите електронни колеги от най-новата система, които работеха в банки, заменят трийсет милиона канторни чиновници (клеркове) — почти цялото възрастно женско население на страната, ако, разбира се, то се съгласеше да работи именно в банки. А такава нужда от работна сила можеше да съществува, ако, то се знае, не бяха Епикак и другите електронни клеркове. Ден и нощ те приемаха чекове, даваха пари, вадеха тази сума от текущите сметки на притежателите, сравняваха подписите им с дадените еталони. Понякога сред клиентите се случваха мошеници, които фалшифицираха чуждия подпис или представяха чекове, необезпечени с влогове. Всеки Епикак вдигаше в такъв случай тревога и предаваше на полицията точните отличителни белези на правонарушителя. Всички подобни произшествия, включително и нападения на грабители, бяха предвидени от конструкторите на машините и тези машини действуваха по инструкция.

— А с вас имало ли е случаи на нападение? — вежливо попита Електроник.

— С мене не е имало, защото аз се занимавам главно с електронни пари.

Епикак разказа за работата, която много му харесваше.

Както е известно, парите могат да бъдат в най-различен вид. Злато, банкноти, чекове или съответен запис в паметта на електронния касиер — всички те носят една и съща информация: за способността на клиента да плаща. Затова най-удобно е хората да си служат не със злато, не с книжни пари, а със записите на Епикак, който никога не греши. Клиентът има само малка пластмасова картичка, на която по електронен начин е записан неговият личен номер. Той подава тази картичка на Епикак, казва каква сума иска и къде да я преведе и толкоз: касиерът мигновено оперира с цифрите, без да се затруднява да брои отново банкноти, да проверява чекове и така нататък. Удобна работа за един електронен касиер!

— Бъдещето е на такива системи, каквато съм аз! — каза с гордост Епикак.

— Докато изчезнат парите — спокойно рече Таратар.

— Тоест как така? — изплашено избоботи Епикак. — Вие мислите, че аз скоро ще остарея и няма да съм нужен?

— Не съм казал такова нещо — възрази Таратар. — Работете си със здраве.

— Благодаря ви, мистър, ще се постарая да оправдая вашето доверие, защото светът без пари не може да съществува…

Семьон Николаевич не желаеше да обижда безупречния касиер от далечната задокеанска страна, пък освен това той сигурно и не би разбрал, че светът може и без пари.

Осми „Б“ напусна бизнесмена.

— Отлична съвременна система — каза Електроник. — Аз съм далеч от неговата скорост. Жалко само, че той се занимава единствено с пари.

 

Сред другите компютри на западните страни, които предсказваха времето, даваха съвети на домакините, печатаха списъци на свободните места за безработни, предлагаха на клиентите да си поръчат леки коли с най-различни размери и форми, привличаше посетителите табелката „Хепи енд“, което значеше „щастлив край“.

Тук беше шумно и весело. Ослепително усмихната, прилична на кинозвезда блондинка разясняваше на гостите, че всеки посетител има възможност да си избере спътник в живота, като отговори на въпросите в анкетния лист. Анкетният лист се пускаше в метална кутия, в която имаше сведения за милиони претенденти от разни краища на света. Машината съпоставяше анкетите и предлагаше своята кандидатура. Блондинката-робот се грижеше за създаване на щастливи семейства и затова фирмата й беше дала името „Хепи енд“.

Таратар искаше да отмине с класа си тази злополучна стая, но децата го помолиха да се отбият за минутка. Къде другаде ще видиш такава оригинална система — освен на кино! Трябваше да проверят научната ценност на „Хепи енд“, не бива да приемат на доверие автоматичното щастие!

— Вие още не сте дорасли за такива неща! — мърмореше Таратар. — Кой ще попълва анкетен лист?

Всички погледи бяха устремени към него. Осмокласниците знаеха, че учителят им е заклет ерген.

— Аз? — Таратар се засмя. — Добре, само заради вас и заради научната проверка… Шегата си е шега, но после Електроник ще ми изпрати цял том мои грешки.

— Разбирам, че това е експеримент — каза замислено Електроник.

Таратар взе анкетния лист, хвърли бегъл поглед по него и почна да изпитва блондинката.

— Кажете — попита строго той, — нима може човек да се сприятели с някого или да заслужи разположението на някого по указание на компютъра?

Лицето на робота не се измени, когато той се обърна към Таратар.

— „Хепи енд“ не си поставя такива цели. „Хепи енд“ иска само да помогне на един човек да се запознае с друг, който притежава ценни за него качества. В живота такива случаи се считат за сполука. Ние желаем да направим сполуката по-често явление.

— Но такива деликатни въпроси човек често не обсъжда дори с другарите си…

— Човек не се стеснява да потърси съвета на лекаря, когато е болен, защото чака от него помощ.

Около спорещите се събраха вече запалянковци.

— Запознаване по пощата — не е ли това твърде примитивно? — настояваше придирчивият посетител.

— Не всички ходят на танци, в туристически походи или слушат славея на луна, „Хепи енд“ може да окаже на такива хора полезна, а в някои случаи и незаменима услуга.

— Ами ако стане грешка?

— „Хепи енд“ — гарантира успех в шестдесет случая от сто!

Таратар се изчерви и под одобрителния смях на запалянковците скри анкетния лист в джоба си.

— Ще го попълня у дома — каза той на децата — и ще ви съобщя резултатите.

Петдесетте подробни въпроса искаха солидна работа. Трябваше да се разбере сред отговорите за цвета на очите, височината, номера на обувките, какъв е относителният дял на капитала на автора, трябваше да се ориентира в намеренията на съставителите на анкетата.

— Надявам се, че ще се убедите в безупречната работа на нашата фирма! — викаше подире му блондинката. — „Хепи енд“ е вашето бъдеще, „Хепи енд“ е вашето щастие, „Хепи енд“ винаги ще…

По този повод Таратар дори малко поспори с Електроник, който каза, че „Хепи енд“ наистина се чувствува щастлива. А учителят изрази гласно съмнението: защо тогава някои свръхсъвременни машини толкова се рекламират, а пък се боят да не остареят?

— Вие не можете да разберете това — отговори Електроник. — Вие не сте машина.

Таратар не отвърна нищо.

След запознаването с „фирмата за щастие“ урокът на осми „Б“ продължи в класа на американското училище. Ръководеше го учител на име Платон.

Платон — голям плещест компютър с телевизионен екран — поздрави децата на английски (на екрана веднага светнаха произнесените от него думи и на други езици) и помоли всички да седнат на чиновете.

Всеки чин беше като техния класен „Репетитор“: с клавиатура от бутони и миниатюрен екран. Учениците набраха на клавишите имената и презимената си и Платон веднага запомни всички.

По математика Платон предложи на децата едно сложно уравнение с варианти на отговорите.

Затракаха клавишите, запълзя хартиената лента с напечатаните знаци. Пръв, почти без да се замисли, реши уравнението Електроник и на неговия екран светнаха думите: „Добре направено. Благодаря. Платон“. Същите надписи се появиха по-късно и при другите ученици.

Осмокласниците поправяха грешки в английския текст, попълваха празните квадратчета в таблицата на химическите елементи, решаваха уравнения за видоизмененията на ядрените частици.

Платон остана доволен, поздрави Таратар.

— Какви способни ученици.

Той направи само една бележка:

— Струва ми се, че на чин номер седемнайсет е седнал не съвсем обикновен ученик с фамилно име Електроник. Скоростта на неговите решения не е по-малка от моята.

— Прав сте — отговори Таратар и представи своя помощник.

— Колко ученици обучавате, Електроник? — попита Платон.

— Двайсет и осем.

— Навярно можете и повече?

И той разказа за себе си.

Платон бил обучаван от разни преподаватели, професори и специалисти, затова пък той давал уроци на пет хиляди ученици. Много училища били далеч от него на десетки и стотици километра и той никога не бил виждал в лице своите учащи се, но ги познавал превъзходно: кой какви способности, наклонности, реакции има, кой обича повече математиката, кой — езиците или чертежите, кой има повече отлични бележки, кой средни. Често той разбирал от голямо разстояние, че еди-кой си е в отлично разположение на духа, решавал задачите по-бързо от обикновено и го насърчавал с поздравителни надписи на телевизионния екран; палавниците и мързеливците молел да бъдат внимателни, последователни, подсказвал им търпеливо начините за решаване на задачите, но в оценката на техния труд бил строг.

Таратар попита Платон, дали всички училища, които той обслужва, са еднакви по успеваемост и Платон отговори, че тези училища са твърде различни. Има училища, в които всеки ученик е снабден с електронен чин, а има други само с един чин. В повечето училища занятията се водят строго по програмата. А в някои са събрани деца, които са зарязали учението в обикновените училища и отново им създават навици за учене; такива ученици преминават занятията в музеи, телевизионни студия, библиотеки, заводски цехове, в ателиета на художници, а когато държат изпит, се обръщат за помощ към него, Платон.

Децата от различните класове обичали Платон, на драго сърце отговаряли на въпросите му, понякога му доверявали личните си тайни. Една майка попитала веднъж Платон: „Защо хората са завладели разни планети, имат в училище електрически учители, а не могат да накарат синът да слуша родителите си?“ Платон обещал да поговори с непослушния син, но я посъветвал да се снабдят с електронен възпитател. Майката само въздъхнала в отговор: не всички американци можели да плащат за домашен Платон.

— А Електроник е винаги с нас — каза Сергей Сироежкин. — На урока, у дома, на улицата.

— Радвам се, че си имате такъв прекрасен учител. Навярно на неговите уроци цари идеална дисциплина — каза Платон и смути ония от осмокласниците, които си спомниха изпуснатия урок.

Електроник стана от чина и каза в тишината:

— Най-добрият учител в нашето училище е Семьон Николаевич Таратар. Аз само му помагам.

Таратар се смути, махна с ръка и неловко рече:

— Ние работим заедно. Нали, Електроник?

Електроник мълчеше. Всички погледи бяха устремени към него. А той стоеше неподвижно и, както се стори на Сироежкин, дори пребледня.

— Работехме заедно — високо каза Електроник в тишината. — Никога вече няма да съм ваш помощник, Семьон Николаевич.

Таратар тръсна глава в знак, че не приема казаните думи.

— Какво значи това? — измърмори той. — Какво каза? Не те разбрах добре…

— Казах истината — заяви електронното момче. — Едва сега разбрах, че съм безнадеждно остарял. Благодаря ви, мистър Платон, за урока.

— Съжалявам, че ви доведох до такъв извод — вежливо избоботи Платон.

Електроник бързо се обърна и изскочи от класа.

— Електроник! — пронизително извика Сергей и изтича след приятеля си.

Синята куртка се мярна при ескалатора и изчезна. В такива критични минути, както знаем, Електроник можеше да задмине всеки световен шампион по бягане.

— Все вие сте виновни! — викна на класа почервенелият от гняв Сироежкин. — Измъчихте го със своите изчисления, въпроси, репетиции, гении нещастни! Къде да го търсим сега?

Внезапно му хрумна нещо. Той хукна към телефона, набра три единици поред, номера, на който винаги отговаряше Електроник. Телефонната слушалка мълчеше. Електроник се беше изключил от своите приятели.

В този момент радиото в павилиона обяви, че ще се проведе конкурс между компютрите за званието шампион на изложбата. За победител ще бъде признат оня, който ще може да донесе най-голяма полза на човека. Шампионът се определя от авторитетна комисия.

Празнично настроение цареше в залата. А децата от осми „Б“ изглеждаха нещастни. Сергей имаше чувството, че се е случило нещо непоправимо. „Какво да правим?“ — объркан, повтаряше той.

Тринайсети април.
Електроник е нужен на всички!

Беше неделна сутрин, но точно в осем и половина осми „Б“ се събра в класната стая. Вчера децата обиколиха половината град да търсят Електроник. Едно бързо бягащо по улиците момче бяха видели мнозина, но къде е отишло — никой не знаеше. Не дойде Електроник и в училището. Без него кабинетът по математика изглеждаше тъжен.

По молба на Таратар Сироежкин разказа каква задача беше решавал напоследък приятелят му. Изучавал човека, извеждал формулата за гениалност.

— Формула за гениалност? — учуди се Таратар. — Нима може да има такава формула?

— Името измислих аз — призна Сироежкин и обясни: — Става дума за законите на човешкото мислене, които, ако се знаят, ще дадат възможност на машината да се занимава с творчество.

Всички бяха поразени от този замисъл.

— Нека продължим търсенето — предложи Таратар. — В такъв отговорен момент той има нужда от помощта и подкрепата на другарите си. Електроник трябва да знае, че е нужен на всички нас!

В стаята се втурна запъхтян Виктор Смирнов. Беше толкова припрян, че забрави да свали палтото и шапката си.

— Къде е Електроник? — каза бързо той.

— Да не си го намерил? — стресна се Сергей.

— Как така да съм го намерил?!

Обясниха на Виктор, че Електроник е изчезнал.

— Но Електроник ми е много нужен — упорствуваше Смирнов. — Случи се неприятна история. Моята крава дъвче всичко подред…

Виктор се съблече, поуспокои се малко, разказа какво се беше случило на изложбата. Той отишъл там много рано, още на разсъмване, и бил удивен, като видял при площадката на кравата хора и машини. Хората се суетели, без да приближават обаче оградата, а червените пожарни коли насочили нагоре дългите си стълби. Над всичко това стърчала гигантска глава с рога. Надежда спокойно гледала отвисоко хората.

Не било нужно да разпитва дълго, за да разбере, че през нощта кравата сдъвкала половината стена на павилиона и двете дървета в двора, а после отгризала голям къс от стълбата на непредпазливата пожарна кола. Бетон, стъкло, дървесина, стомана — всичко имало по зъбите на Надежда. Сега тя дъвчела металната стълба.

Изобретателят толкова се изплашил, като видял това, че изтичал да търси Електроник.

— Той, само той знае как да я спрем — повтаряше биологът. — Той се съветваше с Реси… Какво ще стане сега?

— Да идем на изложбата! — каза Таратар.

 

… Позвъняването на Каролков разбуди Термопил Турин. Пианистът дълго не можеше да разбере кой е този изчезнал Електроник и как да бъде открит, по в края на краищата каза на своя нов познат да дойде при него.

Професора беше сериозен и съсредоточен. Той изложи накратко пред пианиста същността на въпроса и оня кой знае защо изведнъж повярва, че те ще намерят Електроник. Планът на Каролков бе следният: той съчинил една малка творба, в която ясно звучала музикалната фраза „Електроник е нужен на всички“. Ако тази творба изпълни самият Турин, ще я предадат по радиото и Електроник ще чуе призива, ще разбере, че го търсят приятелите му.

— Приемам предложението — каза Турин и погледна червените от безсъница очи на съчинителя. — А колко е часа сега?

— Десет часа сутринта.

В квартирата на Турин бяха спуснати плътни пердета на прозорците, светеше електрическата лампа.

— На работа! — каза пианистът и тръгна към рояла. — Ще помоля за нотите.

Няколко минути Турин изучава нотния лист, после докосва клавишите, изсвири първите фрази.

— Не, не така — намръщи се той. — Трябва в друг ключ. Пианистът изсвири отново и изведнъж се усмихна:

— Май че излиза нещо… Какво ще кажеш, колега?

Колегата изчервен от смущение, не разбираше: нима той беше написал тази прекрасна музика? Но ясно чуваше фразата: „Електроник е нужен на всички“ — значи, звучеше именно неговата творба. Турин отбеляза, че в това съчинение се чувствува настроение, че има преживявания на автора, има душа, има точно изразен смисъл, и Професора правилно разбра тези думи като неизказана критика по повод на „хеликоптерния концерт“. Душата му, мислите му бяха устремени към изчезналия Електроник, когото толкова много чакат сега другарите му.

След час Турин свърши работата над творбата. Нещо беше съкратено, нещо добавено, но главното — мелодията, която в представата на автора изглеждаше лирично печална, звучеше радостно, слънчево и малко тържествено.

— Ти съгласен ли си с такава трактовка? — попита Турин. — Нали той трябва да се върне. „Електроник е нужен на всички!“ Разбираш ли, Каролков?

В отговор Каролков само се изчервяваше.

Пианистът позвъни в музикалната редакция на радиото и предложи да запишат неголяма пиеса в негово изпълнение. Там, разбира се, се съгласиха с радост и определиха часа на записа.

Турин се облече и излезе при съчинителя с параден костюм, колосана риза и папийонка. Професора дори се изплаши — толкова тържествено изглеждаше пианистът.

— Никога не бях излизал в ролята на музикант-милиционер — смутено каза Турин. — Как мислиш ти, струва ли си да посвещаваме в нашия таен план работниците от радиото? — И, като се наведе към Професора, попита загрижено: — Впрочем, как е там на улицата — да не е много хлъзгаво?

 

Мая Светлова говореше по телефона с академик Кримов.

— Разбирате ли, ние го търсим! И вие трябва да помогнете!

— Но как? — весело отговори Кримов. — И защо аз?

— Нима не се досещахте, че единствен само Електроник знае устройството на а-килимчето? Той ми предложи схемата!… Разбирате ли колко важно е това, другарю академик?

— Разбирам. Къде да дойда? Как да установим неговите забележителни черти? Къде е вашият учител?

— Ние всички сме на изложбата — подхвана бързо-бързо Мая. — Тук кравата на Смирнов изпояде всичко. И то само защото забравили да й оставят храна за през нощта. Впрочем, кравата е от Юпитер и килимчето е от Юпитер, трябва само да се установи връзка с Реси. А живия двойник на Електроник ще ви покажем.

Докато Мая говореше с академика, на площадката при кравата пак станаха неочаквани събития: Надежда започна да се смалява. Тя слабееше пред очите на събралите се и от гигант се превърна в предишната угоена крава. Никой не можеше да разбере причината на това явление. Пожарникарите за всеки случай считаха, че дори такъв могъщ организъм не е в състояние да смели големия къс на стоманената стълба.

Дойдоха специалисти, огледаха животното, поговориха с Виктор Смирнов. Стопанинът на кравата съвсем се обърка, на всички въпроси отговаряше едно и също: „Трябва да се посъветваме с Електроник“.

Биолозите уредиха дежурство при кравата.

 

А оня, когото търсеха целият клас и много знаменитости, седеше в полутъмната зала на института за прогнози на времето и разговаряше със старата машина.

— Как мислиш ти, взел ли съм правилно решение?

— Ти си много умен, Електроник. Правилно постъпваш.

— Благодаря, мамо — съвсем по човешки каза Електроник и сложи ръка върху топлото табло на сметачната машина.

Това беше майката на Електроник — машината, която някога беше изчислявала неговите схеми. В сравнение с него тя беше бавна, обемиста, остаряла конструкция и доживяваше времето си, като се занимаваше с един твърде старинен занаят — да сравнява климатичните промени на земното кълбо през всички изминали времена. Но тя бе толкова нужна на Електроник в критичния момент на живота му! По смътните спомени от първите минути на своето съществуване, по устройството на своите схеми Електроник прехвърли през ума си хиляди машини на изчислителния център, за да открие тази единствена, която ще му даде безпогрешен съвет, ще го разбере.

— Аз каня на състезание шестимата най-добри световни играчи на шах — каза Електроник.

След кратко мълчание сметачната машина зашумя с перфолентата си.

— Ами ако изгубиш?

— Изучих всички шахматни партии. Струва ми се, че зная това, което търся: как човекът прави откритие…

— Нима ти искаш да надминеш самия човек, Електроник?

— Не, мамо. Аз се старая не за себе си. За човека…

— Посъветва ли се с учителя си?

— Професорът знае, че решавам тази задача. Или ще изгубя окончателно, или ще стана победител на невъзможното. От мене чакат това приятелите ми.

И той включи радиото. Звучеше тържествена, бодра мелодия, в която се повтаряше фразата: „Електроник е нужен на всички!“…

— Чуваш ли, мамо? — попита той.

— Ти ще станеш Победител на невъзможното. Аз съм спокойна за тебе — заключи машината, като помисли малко.

 

Защо Електроник избра именно шахмата?

Изобретенията, които той правеше заедно с осмокласниците, доведоха до неочаквани резултати.

Физиците молеха да им покаже антигравитационното устройство. Новата система за предвижване ги заинтересува. Но килимчето беше загубено.

Астрофизиците и астрономите бомбардираха училището с телеграми за изчисленията на енергията на свръхзвездите.

Биолозите не разбираха защо странното същество, което приличаше на крава, ту неудържимо расте, ту пак се смалява.

Електроник се слиса: едно нещо е да отговаряш на урок, да демонстрираш пред Таратар домашни опити, а друго — да обосноваваш научно изобретението, да даваш в крайна сметка съвети на човечеството. И то какви съвети — за бъдещето! За полетите към звездите, за енергията за кораби, за новите условия на живот…

Колкото и сериозен да беше замисълът на проекта „Космически кораб «Земя»“, все пак авторите му не можеха да построят истински антигравитационен кораб!

Отговорите на всички важни въпроси за бъдещето изискваха безкрайни изчисления, отсяване на огромен брой варианти. Нито една машина в света не би могла да реши такива задачи дори за милион години. А хората не можеха да чакат.

Отговори във вид на формули, математически модели на бъдещето — ето какво искаше да предложи Електроник. За това трябваше да може да играе шахмат като човек.

Шахматната игра, в която опита силите си Електроник, му позволяваше да не прехвърля през ума си всички варианти, а да намира нови начини за осмисляне на информацията, да намира най-кратките решения.

Световни шампионати по шахмат сред компютри бяха уреждани не веднъж и дваж. В тях имаше всичко, което се полага за международни състезания: участници, съдии, запалянковци, награди за победителите. Най-много се вълнуваха учените, които съставяха програмата за своите машини. Самите играчи, които се намираха в разни краища на планетата, не се вълнуваха, когато правеха поредния ход и не изпитваха изобщо никакви чувства относно победата или поражението си. Затова пък анализираха грешките си и се учеха да играят все по-добре.

Но никога досега машина не бе побеждавала знаменит шахматист. Докато машината подбираше вариантите, опитният играч правеше неочакван ход и компютърът не можеше да предвиди всичките му последици. Силите им не бяха равни.

Веднъж Електроник призна пред Громов:

— Учителю, вие помните, когато ви казах, че решавам най-трудната за себе си задача, и ми предложихте да изиграем една шахматна партия. Аз се предадох след няколко хода, но се замислих. Благодаря ви за подсказаното. Шахматът ми помага да разбера творческия процес. Може би ще се науча да играя като човека…

Оная вечер те говориха, много дълго. Громов знаеше колко трудно е да учиш на шахматна стратегия обикновен компютър: за това се иска гъвкав език на програмите, приличен на естествената човешка реч. С Електроник всичко беше по-сложно. Той избра най-трудното решение: или ще надиграе шампиона, или…

Победата можеше да открие нови блестящи възможности за работа на човека и машината.

Поражението… Поражението май че беше опасно за Електроник: защото той умееше да чувствува…

Громов се вълнуваше за ученика си, който сам трябваше да реши своята задача. Победата в шахматната игра би довела него и всички компютри в света до голямо откритие.

Четиринайсети април.
Сеанс на едновременна игра

Шестимата гросмайстори, шестима бивши световни шампиони по шахмат, получиха вечерта писмо с еднакво съдържание. Някакъв непознат ги канеше на състезание, като им предлагаше да играе едновременно на шест дъски. Писмото беше написано с голямо уважение, но имаше странен подпис: „Електроник, машина от петото поколение“.

Шестимата гросмайстори свиха рамене и забравиха за писмото. На тях не им беше до шеги, те се състезаваха помежду си, за да определят кой е достоен партньор на световния шампион. А за да спечелят титлата на претендент, трябва добре да познават утрешния си противник, характера му, слабите и силните му страни в играта, изкуството му да бъде такъв, какъвто си е на обикновената шахматна дъска.

Мачът на претендентите се играеше в павилиона „Изкуство“. Това беше едно от най-многолюдните места на Изложбата за постиженията на народното стопанство. Залата не можеше да побере всички запалянковци, та любителите на шахмата с часове стояха пред павилиона и наблюдаваха как бавно се местят фигурите на електронното табло. Затова пък всеки ход на пешка предизвикваше вълнение, а ходът на офицера можеше да се сравни само е бягането на слон, това кротко животно, по улиците на големия град.

Преди мача един от гросмайсторите си спомни за писмото и другарите му се посмяха на находчивия запалянко, който бе измислил да се представи за машина, та да получи автографи.

На сцената бяха поставени масичките за игра и телевизионните камери за предаване на мача в самия павилион се насочваха вече към бойното поле, към зрителната зала и съдийската колегия, когато пред гросмайстора, който беше седнал преди определеното време в креслото си, застана едно момче със синя куртка и със сериозен тон каза: „Готови ли сте? Аз правя ход. Нали ви писах“ — именно така, незабелязано за по-голямата част от населението на земното кълбо започна мачът на века.

Неочаквано за гросмайсторите, за съдиите, за зрителите момчето започна партията с ход на пешката пред царицата.

Гросмайсторът погледна за миг момчето и се замисли.

А момчето вече отиде на следващата маса.

Новият ход на Електроник предизвика реакция на компютрите в световната изложба, които бяха наблизо до павилиона „Изкуство“. Компютрите, без да престанат да работят, както и преди обслужваха посетителите, но всички изведнъж засвирукаха тихо и изложбената зала сякаш се изпълни с истинско вълнение: компютрите следяха играта на своя другар с бившите световни шампиони.

„Машина играе с човек“.

„Машина извика на състезание гросмайстори“.

„Машина поставя задачи на бивши шампиони…“. Така свиреха нетърпеливо компютрите и пресмятаха всеки ход на своя колега.

— Това е Електроник! — каза изведнъж професор Громов, като научи за настроението на компютрите. — Но къде играе?

Съобщиха му, че компютрите имат своеобразна информация. Една от машините — Космос — сред многото свои работи случайно улови космическия диалог „Земя—Юпитер“, в който се съобщава за всеки ход на машината срещу гросмайсторите на шахматната дъска.

Компютрите незабавно се включиха в играта като страстни запалянковци.

Громов се досети, че Електроник държи връзка с Реси. Професорът помисли дали трябва да се хаби скъпа машинна енергия за предаване на мача специално за Реси и вече щеше да нареди да изключат канала за връзка, но нещо го възпря. Той си спомни разноцветния загадъчен Китюп, който винаги мълчеше… Реси не е такава примитивна система, че току-тъй да разходва енергия, пък и Електроник, разбира се, ненапразно се съветва с Реси…

— На Земята или на Юпитер той трябва да докаже своето! — каза тогава със загадъчна усмивка професор Г. И. Громов. Компютрите и живите свидетели запомниха и после цитираха тази фраза.

Но за компютрите беше все едно къде става играта. За тях си оставаше важна същността: победа или поражение за машината?… А Таратар и неговият осми „Б“ особено се вълнуваха за Електроник: бе ясно, че това е решаващият двубой за целия му живот.

Громов помоли справочната служба да научи къде играят гросмайсторите.

 

В залата, където се играеше мачът, цареше напрегната тишина. Трима гросмайстори бяха застанали неподвижно над дъските и обмисляха предложената им позиция.

Внесоха още три масички и момчето със синята куртка направи нови ходове с белите. Един от съдиите се опита да протестира, но най-авторитетният гросмайстор внимателно погледна съдийската колегия и шумът утихна. Зрителите се досещаха, че пред тях стои шахматен гений: още с първите ходове той създаде трудна ситуация за знаменитите играчи.

На първа дъска срещу Електроник играеше млад ленинградски студент. Слабичък, малко по-висок от Електроник, той бе много страшен за всеки противник, защото бе нанасял поражения на не един известен майстор. Достатъчно е да кажем, че от сто и трийсет партии с авторитети студентът беше спечелил сто и две. Човек с тънка интуиция, гросмайсторът оцени по достойнство хода на бялата пешка пред царицата, която създаде усложнения на дъската, и пресмяташе вариантите, за да намери правилна контраигра. Такава възможност сякаш се очертаваше, ако белите проявяха инициатива на царския фланг. Но младият противник неочаквано предложи жертва офицера и за черните възникнаха трудности. Гросмайсторът се намръщи и погледна с преценяващ поглед дебютанта: „На колко години ще да е? Тринайсет… четиринайсет? А е толкова сериозен… Навярно и той като мене обича захаросани орехи. Нима мога да загубя срещу този… пионер?“ — помисли си майсторът и отметна от челото си кичура коса.

Момчето със синята куртка, съсредоточено, бледо от вълнение, изглеждаше самотно в претъпканата, напрегнато притихнала зала. То не виждаше нищо освен фигурите на всяка от шестте дъски, между които ходеше.

Електроник беше възмъжал в своето творчество, беше разиграл хиляди и хиляди исторически шахматни партии. Помнеше всички победи на съперниците си, знаеше борбените им качества, закалени в огъня на турнирната борба. За него не бе изненада, че гросмайсторът на втора дъска избра спокойна система за разгръщане на играта: бившият световен шампион толкова майсторски разполагаше фигурите, че обикновено лишаваше противника си от възможността да води активна борба и тук белите — Електроник — трябваше да разгадаят плана на този най-силен позиционен шахматист.

На трета дъска се разиграваше старинната испанска партия. Такова начало винаги доставяше особено удоволствие на международния гросмайстор, който често много изкусно си служеше с това оръжие в турнири на разни континенти. Винаги уравновесен по време на игра, сега гросмайсторът имаше повишено чувство за опасност. Като погледна съперника си с големи тъжни очи, той нито с едно движение не издаде своите преживявания. Само особеното му изкуство да се защищава в най-напрегнатите партии разкриваше за запалянковците истинските чувства на майстора. В партията с Електроник след обикновените ходове на дъската възникна затворена позиция, която изискваше маневриране в дълбочина на бойните редици, и шансовете на страните като че ли бяха равни.

Строго казано, и гросмайсторите, и Електроник действуваха по една и съща формула, върху която се гради цялата шахматна теория: винаги, във всяка позиция съществува един най-добър ход. Всеки играч, както е известно, се стреми да спечели, но в двубоя по-силният противник се старае да победи с минимален брой ходове, а по-слабият се съпротивлява и се мъчи да отдалечи поражението. И както нерядко се е случвало в историята на шахмата, губещият с извънредно голямо напрежение на волята, със самодисциплина и тънко познаване психологията на противника е постигал победи, като прави неочаквани, рисковани и дори парадоксални ходове. В играта с човека машината не проявяваше такива качества: в губещи ситуации тя винаги се е оказвала вял, сив, неинтересен играч, на когото простата логика е подсказвала, че загубата е неизбежна. Като пресметнеше вариантите, машината обикновено се предаваше.

А Електроник, за голяма радост на своя учител Громов, който наблюдаваше играта, се държеше иначе. Той проявяваше инициатива, правеше разумен риск, водеше активна отбрана — с една дума, проявяваше най-добрите качества на шахматен боец във всички партии.

Осми „Б“ намери отнейде дъски, постави фигурите и започна да ги мести, без все още да знае, че сеансът на едновременна игра става съвсем наблизо. Пък и гросмайсторите едва ли се досещаха, че играят не просто с едно гениално момче.

Броят на запалянковците растеше. Професор Громов с удивление забеляза, че наред с осмокласниците се бяха замислили над дъската академик Кримов и пианистът Турин; впрочем, тук, в тълпата на любителите, те бяха обикновени запалянковци. Пред електронното табло кипяха страстите, възникваха стихийни дискусии — сигурен признак, че напрежението на играта расте. Само компютрите „преживяваха“ за себе си, като разиграваха партиите в своите схеми, но тегнещото във въздуха напрегнато свирукане показваше, че те работят с пълна мощност.

Електроник чувствуваше необикновено въодушевление и лекота, когато от безкрайното множество варианти избираше най-важните и ги пресмяташе мигновено — преди да направи нов ход. В него се бе пробудило онова важно за шахматиста комбинационно зрение, онова великолепно умение да прави малки открития в минутите на вдъхновение, които преди наричаше „формула на гениалността“.

Формулата, която той така мъчително търсеше, не съществуваше като застинала веднъж завинаги абстракция. Но Електроник знаеше как да опише математически ония творчески процеси при преработката на информацията, с които той си служеше през време на играта, когато вдигаше ръка, за да премести фигурата на черно или бяло поле.

„Я, ами че аз мисля! — с учудване помисли за себе си Електроник. — И зная как мисля!“ Това бе най-важното за него откритие. Той изпитваше удоволствие.

Тишината в залата беше прекъсната от гръмки ръкопляскания. Дисциплинираните зрители не можаха да сдържат чувствата си, като наблюдаваха как се развиват събитията на трета дъска. Хиляди пъти беше изпитвал гросмайсторът хода на коня в испанската партия, като активизираше фигурите си, и този похват обикновено излизаше сполучлив. Но момчето със синята куртка неочаквано сдвои пешките и те изведнъж започнаха да контролират редица важни пунктове в центъра на шахматната дъска.

Гросмайсторът виждаше, че белите получиха предимство, но не това го вълнуваше сега; младият противник бе направил откритие, намери оригинално решение, продължи старата испанска партия със съвременен ход. Ето защо тържествуваха зрителите… На гросмайстора не оставаше нищо друго, освен да се усмихне на противника си и да се съсредоточи над новата задача.

И отново заръкопляскаха. Момчето бе спечелило на пета дъска! За запалянковците не представляваше трудност да забележат превеса на белите: царят на черните не беше защитен и никаква контраигра не помагаше. Но шахматистите не обичат категоричните оценки, затова те търпеливо чакаха кога бившият световен шампион ще се признае за победен. Това бе удивително: победа на едно никому неизвестно момче. Съдиите едва сега се сетиха, че дори не знаят фамилното му име.

В момента, когато белите завършваха най-силната атака на съседната дъска, в павилиона „Електроника“ стана произшествие, което прекъсна нормалната работа на изложбата на кибернетите. Изненадващо за посетителите ония компютри, които можеха да се движат, забързаха като по команда към изхода.

Авторитетният Епикак напусна изложбата с последните. Страните му блестяха от златиста руменина. Той викна, когато се изравни в Таратар:

— Вашият Електроник побеждава!… Исторически мач — машина против гросмайстори! Аз вече съобщих във вестниците…

— „Животът е шахматна партия“ — Таратар цитира дошлите му наум думи на Сервантес.

— Напред! — изкомандува Сироежкин децата. — При Електроник!

 

Компютрите се появиха в залата, когато зрителите аплодираха петата победа на младия играч; ясно е, че на влезлите никой не обърна внимание. Но Електроник веднага забеляза колегите си, кимна им от сцената. Той си помисли: „Разбират ли те на какво се научих?“ И по съсредоточения вид на автоматите се досети, че те са анализирали всеки негов ход.

Той погледна себе си отстрани — как прави ход след ход и кара шахматните знаменитости да изричат едни и същи думи: „Предавам се!“ И в тази радостна минута отслаби вниманието си, допусна мъничка неточност в ендшпила с леките фигури. Противникът му бе нащрек и атакува с коня на открития фланг.

Всички още веднъж се убедиха, че дори и талантливите играчи могат да допуснат грешки… Но какво ще предприеме опитният гросмайстор? А той, широко усмихнат, предложи на момчето реми. Залата оцени великодушния жест на опитния боец.

— Позволете ми — каза той, когато ръкоплясканията стихнаха, — да ви представя победителя в този неочакван мач. Струва ми се — добави лукаво, — че аз имам това право като единствен, който не е загубил…

Но преди това той заведе тържествено момчето при другарите си и бившите шампиони му стиснаха ръката.

— А сега, момче, ако обичаш, кажи името си — рече гросмайсторът.

— Аз съм Електроник — произнесе момчето от сцената, — помощникът на учителя по математика Таратар.

— Електроник? Как да… разбираме това? — смутено каза един от победените и извади от джоба си смачкано писмо. — Тук, струва ми се, е написано вашето име?!

Сивокосият гросмайстор, специалист по испанската партия, с голямо усилие на волята успя да си спомни с какво беше свързано това странно, някога мимоходом чуто от него име „Електроник“. Спомни си и от вълнение порозовя.

— Вие… — започна той деликатно, като не знаеше как да се обърне към обикновения наглед шахматен вундеркинд, — сте ученик на професор Громов?

— Да, той е мой ученик — отговори от залата Гел Иванович Громов.

А Електроник уточни:

— Машина от петото поколение.

Запалянковците седяха толкова тихо, сякаш в залата нямаше ни един човек. Само палавият вятър се осмели да зашуми с пердетата на прозорците и на улицата щуро закрякаха някакви птици. На някои впечатлителни запалянковци им се струваше, че чуват как навън по клоните се пукат пъпките.

На електронното табло наред с имената на световноизвестните шахматисти светна:

Десет големи букви.

Трябваше да се осмисли какво означава това необикновено име в хилядолетната история на шахмата и как да се разбира сега рекордният резултат 5½:½ в полза на машината?

— Как оценявате своята победа? — попита в тишината един нетърпелив запалянко.

Електроник засия, не скриваше радостта си и усмивката му хареса на всички.

— Аз сякаш станах друг — звънко каза Електроник. — Това е голямо удоволствие — да мислиш по човешки и да знаеш, че мислиш.

— Електроник, откри ли формулата на гениалността? — викна от залата Макар Гусев.

— Аз разбрах, че точно такава формула не съществува — призна с усмивка Електроник. — Но има основни закони на творчеството. Оня, който ги изпълнява, може да постигне победа.

— Какви закони? — провикнаха се от разни краища на залата.

— Трудолюбие! Увлеченост! Знания! Смелост! Дързост? Минус възгордяване! Всички понятия са със знака плюс или със знака за умножение… И само един минус! — Гласът на Електроник звънеше. — Сега аз зная това съвсем сигурно!…

Обикновените гении от осми „Б“ се спогледаха. Злополучният минус накара някои от тях да се изчервят. Електроник отбеляза за себе си гъвкавостта на формулата: минусът може да се превръща в плюс — плюс скромност!

— Аз научих много неща днес — каза в заключение Електроник.

И как всички си спомниха кой е този победител.

— Мачът на века! — обяви тържествено главният съдия. А опитният гросмайстор го поправи:

— Може би и на хилядолетието…

Вълнението и звуците отново изпълниха залата. Най-съобразителните запалянковци се спуснаха към сцената за автографи. Децата от осми „Б“ викаха „ура“. Компютрите пускаха с всичка сила своите микрофони.

Към Електроник не можеше да се пробие път, бяха го наобиколили в плътен обръч. Победителят с усмивка раздаваше автографи, но същевременно кой знае защо странно свиреше. В общия шум думите на победителя не се отделяха, затова пък всеки от приятелите на Електроник чуваше ясно гласа му. Електроник включи своя радиотелефон и говори; едновременно с целия осми „Б“:

— Макар, твоите опити с камерата за сила ми подсказаха как да съсредоточа силата на волята…

— Професоре, слушах твоята музика по радиото, тя ме вдъхновяваше…

— Сергей, сега зная как да завършим проекта „Космически кораб «Земя»“…

И възрастните ясно чуха гласа на Електроник, който звучеше на далечната от тях сцена, всеки — именно ония думи, които бяха отправени към него. Пианистът Турин — за прекрасната и нужна на хората музика, ученият Кримов — за скорошното разкриване на антигравитацията, а Таратар — затова, че той е най-добрият математик в света.

Но най-важните думи Електроник каза на професор Громов:

— Аз изучих грешките и победите на всички велики хора от миналото, но само живите хора, такива като вас, ми помогнаха да преодолея трудностите. Сега зная какво значи думата — Учител!

Гласът на Електроник внезапно пресекна. Престана жуженето на компютрите. Деликатните шахматни запалянковци напрегнаха цялото си внимание, утихнаха.

Електроник млъкна, опъна се напрегнато, сякаш се вслушваше в нещо много далечно. От залата той изглеждаше твърде строг. Може би никога не бе приличал толкова много на робот.

— Внимание! — отривисто каза Електроник. — Които имат портативни телевизори, незабавно да ги включат! Това е важно… Говори Юпитер!

През залата със свистене, грохот и святкане сякаш прелита космически вятър. Компютрите, които държаха връзка с Юпитер, показваха на екрана цветни вълни. После изплава някакво сивкаво, с метален блясък тяло. И изведнъж на всички екрани светна една чудновата и весела кучешка муцуна!

— Гледайте, нашият Реси! — извика Сергей Сироежкин. — Ето го!

— Какво е това?… Какъв Реси?… Защо там има куче? — се чуха гласовете на запалянковците, и осмокласниците се заеха шумно да обясняват.

Реси, без да мига, гледаше хората. Очите му светеха, всеки косъм сияеше, устата му беше отпорена.

— От Юпитер съобщават — разнесе се усиленият от микрофоните глас на Електроник, — че Реси приема информация от кита на Юпитер… Китът е първата известна нам изкуствена система на тази планета… Центърът за космическа връзка бързо търси академик Кримов и професор Громов…

Учените се отправиха към изхода. Бързащите компютри ги настигаха, разменяха кратки реплики.

— Бих искал да зная — замислено рече Громов — колко милиона години този кит е мълчал и защо е проговорил?

Той си спомни, че Електроник държеше връзка с Реси. Възможно е Реси да се е обучил на нови начини за преработване на информацията. А може би именно блестящата победа на електронната машина е пробудила кита на Юпитер?

В тази минута от Юпитер идеше важна за хората информация. За хората от Космическия кораб „Земя“.

Заедно с осми „Б“ — със Сироежкин, Гусев, Смирнов — се връщаше и Електроник. С кожена шапка, килната настрани, той изглеждаше обикновено момче. Махаше ръце, разговаряше, слушаше Реси, осмисляше отговорите.

— Не можете да си представите колко много значите за мене — говореше Електроник на момчетата. — Когато се готвех за мача, си спомнях нашия клас… Утре ще продължим работата над нашия проект. Нали Семьон Николаевич?

— Да. — Таратар се усмихна, като си представи за миг новите опити на своите гении. — По-точно, ще започнем отначало, нали?

— Ще започнем — уверено повтори Електроник.

Десетки въпроси се посипаха към него. Никой не можеше да чака ни минута повече. Децата разбираха колко важен е за бъдещето на човечеството този обикновен априлски ден, в който се роди Победителят на невъзможното.

Април блестеше.

Април хвърляше върху просторното аквамариново платно слънце, облаци, сняг и дъжд.

От края на това платно лениво припълзяваше лилаво-черен облак. И ако вземеш и дръпнеш за този край облака, ще видиш нощта, звездния космос, далечния Юпитер, а на него — Реси.

Пронизала облака, искреше сребърната игла на кулата, която приемаше сигнали от космоса.

Някой от минувачите беше включил транзистора си и алеята се изпълни с музика. Без думи бе ясно, че говорят звуците на рояла: „Електроник е нужен на всички!“

Електроник погледна смутено приятелите си:

— Благодаря ви, Победители на невъзможното!

А по-нататък?

Нима ще се забравят тези истории?

Не, няма да се забравят!

Ето го в просторния двор на Липова алея бялото училище. Ако се отбием тук след много-много години и се случим на урок по математика, ще видим Електроник. Той си е все същият, никак не се е изменил. През всичките тези години не само бе учил децата заедно с Таратар, но и сам се учеше. Помощникът на учителя не биваше ни най-малко да изостава от времето!

Ако пък дойдем в училището на младите кибернетици след часовете, ще заварим Електроник на двора, наобиколен от момчета и момичета. Те обичат да се посмеят и с часове да слушат Електроник. А той — за кой ли път вече! — си спомня как се срещнал с първия си приятел, удивително приличащ, на него, със Сергей Сироежкин.

Електроник не забравя да уточни времето на действието:

— Това се случи още преди да бе заселен Марс, преди Луната да беше станала електроцентрала на Земята, а машина да надиграе на шах световен шампион.

— Вие ли победихте в края на краищата шампиона? — питат децата, макар да знаят, че именно Електроник наричат Победителя на невъзможното.

Електроник разказва как открил главните за машината закони.

… Нощем в училището свети един прозорец: в кабинета по математика Електроник прелиства том след том цяла нощ, до съмване. И много му завиждат ония, на които под възглавницата лежат книги, прекъснати на най-интересната страница.

 

Минават месец след месец, година след година… Все повече стават приятелите на Електроник.

И в разказите за неговите приключения никога няма да дотрябва думата

 

КРАЙ.

Допълнителна информация

$id = 416

$source = Моята библиотека

Издание:

Евгений Велтистов. Победителят на невъзможното

Редактор: Весела Люцканова

Художник: Валери Павлов

Художествен редактор: Иван Стоилов

Технически редактор: Катя Бижева

Коректор: Ани Кожухарова

 

Съветска. Първо издание. ЛГ V. Тематичен № 4001030300. Дадена за набор на 10. VII. 1976 година. Подписана за печат на 15. XII. 1976 година. Излязла от печат на 20. XII. 1976 година. Поръчка № 184. Формат 1/16 60/84. Печатни коли 26. Издателски коли 24,26. Цена на книжното тяло 1,09 лева. Цена мека подвързия 1,14 лева. Цена твърда подвързия 1,35 лева.

 

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС — София, 1976

Държавна печатница „Тодор Димитров“ — София, 1976

 

Евгений Велтистов

Победитель невозможного

Фантастические повести

Москва „Детская литература“, 1975