Преводачът благодари на Константин Спиров, Цветан Биюков, Михаил Шиндаров и Смилен Марков — за съветите, спомогнали за качеството на превода; на Ивайло Дагнев и Цвета Луизова-Хорева — за консултациите във връзка с някои трудни места от текста; на своите учители по български и английски език и по-специално на Радостина Аргирова — за първите напътствия в изкуството на превода.
Всевишни Боже свѐти,
чуй горкия ни глас:
треперят в страх царете,
смъртта владей над нас;
погубва ни злато̀то,
дели ни завистта;
вземи, но не теглото,
вземи ни гордостта.
От думите лъжливи,
от робство на страха,
от речите фалшиви
в угода на греха,
от доблест на заплата,
от чест, покрита с мрак,
от леност прокълната
пази ни, Боже благ.
Свържи в едно дихание
свещеник, роб и княз;
сплоти ни във страдание,
спаси ни всички нас.
От вярата огрени,
води ни към възход,
свободни, възродени —
единен Твой народ.
Нима без носове са
чедата на Адам?
Та розата ухайна
е гатанка безкрайна,
непостижима тайна
за всеки ум голям.
Нима без носове са?
Нима не чувстват как
под плътната завеса
на черен нощен мрак
изконно достояние
ограбва им врагът?!
Дори едно ухание
не смеят да спасят!
Като вода лъчисто,
по-храбро от пръстта,
като росата чисто,
по-свято от смъртта —
незримо като всички
най-истински неща.
Повѐя свеж, кристален
на зимната гора,
лъха̀ солен, печален
на бурните моря,
дъха̀ тих на целувката
с беззвучния й глас,
и онзи — на преструвката —
създаде Бог за нас.
* * *
И Кудел пита смаян
все този стар въпрос:
Нима без носове са?
Нима без носове са?
Човешки род окаян,
едничък си без нос!
Пир със вино, пост с водица
пазят светъл твоя ден.
Те са Божии дечица,
тя — девойка, то — левент.
Даже ангел от небето
ако друго ти налей,
с благодарности вземи го
и до капка го излей.
Като Изтока е чаят:
мандарин с приятен смях,
със изискани обноски,
без съзнание за грях.
А жените като стадо
се тълпят на чаша чай.
Щом е силен, е отрова —
като своя роден край.
Чаят е ориенталец,
но е джентълмен все пак.
А какаото — страхливец
и чудовищен простак.
То е тъпо, вероломно,
нрава свой то често крий,
но отплаща се стократно
на глупака, що го пий.
Дъжд изля се с гръм и буря
от небесни висини,
щом добрите питиета
зло пиянство оскверни.
Руйно вино ни докара
руйна кръв и зла беда,
та небето ни наказа
със газирана вода.
Бесилката във двора ми, шептят,
е натъкмена за красив финал.
Завързвам клупа за пореден път,
с финес и вещина — като за бал.
Съседите от целия квартал
поеха дъх, „Ура!“ да изкрещят.
Но в миг обзе ме непонятна жал…
Май няма да се беся този път.
Заплата утре ще ми изплатят…
Прадядо с меч е бранил своя крал…
Червено-сиви облаци летят…
Свещеникът дано не е узнал…
Аз сякаш подочух от мистър Гал,
че гъби другояче се варят…
Не съм прочел и ред от Ювенал…
Май няма да се беся този път.
Ще се пречисти някой ден светът.
В калта ще се завърне всяка кал.
И плачещите ще се утешат,
а глумите ще секнат сред печал.
Мъдруващият става помъдрял…
Човек, залутан в таен горски кът,
намира брод — тъй, както е желал…
Май няма да се беся този път.
* * *
Кралю, дочувам как тръбят сигнал,
към ешафода смъртници вървят.
Но смъртник може да е всеки крал…
Май няма да се беся този път.
Съвременни мъдрецо, ти си цар
в умуването, не във мъдростта.
За теб димът е липса на пожар,
възходът липса е на висота.
Как мислиш ти, какъв човек е бил
на Камелот владетелят любим?
Та бездната на времето надвил,
пребъдва споменът незаличим!
Умеел, с великани влязъл в бран,
да съкруши надменната им мощ.
И взорът хорски, в него упован,
го окръжава с блясък и разкош.
Под славния му стяг — бойци безчет.
Цял свят да беше, пак се би побрал.
На тайно място векове наред
вълшебство пази трона опустял.
По-силна от годините, живей
безсмъртна приказка за смъртен грях.
А ти, мъдрецо, казваш ми: „Недей
легенда с факт да смесваш тъй без страх.“
Спокойно! И защо е тоз отпор?
Легенда ти не си, в туй няма спор.
Сред натрупан сняг, в неизброден мрак —
нощ безкрайна, окъпана в дъжд —
зазвучава химн — тъй желан и любим,
и нечут досега ни веднъж.
Само в киша и сняг ний узнаваме как
се жадува за огън голям.
И земята дори в буйна радост гори,
и сърцето й крий звезден плам.
Пътят, в лед скован, води в древен хан,
дето в скреж е повито дете.
И по тази следа дири всяка душа
оня хан, скрит незнайно къде.
Боговете умират като златни листа,
че денят е останал без мощ.
Боговете са мъртви като златна руда̀.
И едно Дете грее среднощ.
Не мога пясъка да изброя,
ни космите на своята глава,
че само Бог ги знае, затова
да се кълна във нея се боя.
Морето в шепа как да побера?
Неизбродим, светът пред мен лежи.
Безсмъртие, о Боже, дай ми ти,
и всеки стрък със име ще даря.
В небесните дворци през вечността
ще сричам земния огромен свят.
И ще замръзне огненият ад,
преди да свърша своята хвала.
Виж! Есента настъпи
и всичко позлати.
Годината ми шепне:
„С мен остаря и ти.“
През младостта си търсих
могъщ и смел другар,
с когото да постигна
мечтата на Икар.
Ала сега се радвам
на всеки поздрав мил,
на всички честни люде,
що Бог е сътворил.
През младостта си търсих
де златен цвят цъфти.
Но есента настъпи
и всичко позлати.
Не е малко, че скърбял съм, както хората скърбят.
Не е малко, че съм помнил своя дълг дори в съня.
Не е малко, че съм бдял, когато всички хора спят,
и че съм видял звездите, непознати за деня.
Не е малко, че съм вдъхнал розовият аромат,
нищо че е по-нетраен от мира на нощи две.
Не е малко, че съм чувствал жажда и копнеж, и глад,
щом веднъж съм ял от хляба на самите богове.
Аз познавах те и помня твоя лик незабравим,
храбър като боен призив, с мъдра смелост озарен —
бяла лилия пречиста… Спомен светъл и любим…
Туй не беше никак малко… Но отиде си от мен.
Не е малко, че прославих туй, що хули глас страхлив —
бисера, презрян от други и захвърлен сред калта —
древния опасен порив, тъй възвишен, причудлив.
Аз по-стар съм от небето и по-мъдър от света.
В дни на глупав моден присмех, безпощаден и суров,
тъй преситени с наслади без надежда и стремеж,
в свят на догорели страсти и отлитаща любов —
не е малко, че повярвах в искрения си копнеж.
О, блазе ни: ние чухме с наште собствени уши.
Да, блазе ни: ний видяхме с наште собствени очи.
Вече нека смърт ме грабне от света желан и мил.
Та какво, ако ме няма? Не е малко, че съм бил.
Избухна буря в Берген, настъпи мрак и крах.
Дървета се изтръгват и кули падат в прах.
Пред вихъра се нося аз като крилата вест,
имот и дом оставил, лишен от власт и чест.
Небето схлупено гърми — сонм ангели във бой.
Гаси и слънце, и звезди небесният порой.
Като продънено море, със грохот див, суров
от Бога се излива дъжд, по-силен от любов.
В чертога мой, о врагове, пирувайте в захлас.
За мен дъждът е дваж по-мил от слънцето за вас.
Изменчив е късметът и бойният успех.
Отнеха ми жената, която им отнех.
Откъснах я от бащин дом и ме намрази тя,
в гнева си по-прекрасна от пролетни цветя.
Не ме обикна, не склони, все тъй богиня бе.
Аз нямам договор с Амур, ни власт над туй небе.
Величествена в своя плен, със твърдост се прочу.
И тишината се смекчи, щом стъпките й чу.
О вий, охолни властелини, не влизайте със мене в спор:
за хиляди усмивки женски не давам хладният й взор.
Избухна буря в Берген, настъпи мрак и крах.
Отрядът преследвачи зад мене вдига прах.
Не ще умра във самота, стихии греят в мен,
по-борбени от пролетта и ведри като ден.
Приветствам те, боецо със блеснали очи:
ела на пиршеството на всички храбреци!
Елате, да, елате! Обичам ви в смъртта.
Елате да пролеем един на друг кръвта.
Предлагам ви достойна, смела, красива, горда смърт във дар.
О врагове, аз ви обичам тъй, както ни един другар.
Не знаете ли, че без мен ще обедней светът?
Безброй легенди тази нощ със мене ще умрат!
Лъките ми с мъглив воал и ширните поля,
и бързият ми волен флот сред пурпурни моря.
Ликът на този свят пред мен едничък се откри.
Угасват с моя взор ведно небесните зари.
Светът — какъвто го видях — залязва с моя ден.
Умирам с Божията смърт; звездите чезнат с мен.
Нечакан звук войската сепна, прекъсна песента:
в живота си не сте се смели тъй, както аз — в смъртта.
Помня своята майка, кратка срещата бе.
Пазя спомена скъп — бисер в мойто сърце.
И обичам да мисля, че макар и тъй млад,
бих познал я при среща по широкия свят.
Ала тя е щастлива час по час да върти
ръчки, носещи някому много, много пари.
А пък аз съм доволен, че нейния ден
е свободен от тежката грижа за мен.
Нашта стая просторна украсиха без шум
с идиотски чертежи — да ни учат на ум;
и със книги за слепи — как се гледа с очи…
Но щастлива е мама, туй по всичко личи.
Че без мен има време за безброй часове
в оня офис огромен — „Джони Смит — синове“.
Че успехът изисква труд и плам, а пък те
би угаснали в грижи за невръстно дете.
Тъй щастлива е мама ден след ден да върти
колелата на чужди търговски игри.
Нашта среща едничка не надхвърли миг-два,
ала мама изпя ми все пак ето това:
„Тихо, чеденце мое, скоро иде денят,
в който вой и бръмчене твоя сън ще смутят.
Разни чаркове искат грижи час подир час.
Отговорност и вярност се очакват от нас.
Тихо, чеденце мое, спинкай сладичко днес.
Рано-рано пристигат Свобода и Прогрес.“
Любима, не проклинам тоя час.
В мълчание калява се духът.
Бог даде ми начало, ден и път,
но любовта остави в твоя власт.
От дързък ум и любопитен взор
Той скри сърцето, както скри смъртта —
зад седмата заключена врата,
далеч от светски шум и празен спор.
И скиптърът на Праведния съд
намира се в сърцето с обич жива,
в което за омраза няма кът —
то съди, ала съдено не бива.
Обикнеш ли макар и роб презрян,
дадеш ли му сърцето си, любима,
ще бъде той навеки оправдан —
такава власт сърцето твое има.
Но ако някой с вид на господар
докосне твоите ръце без свян,
без да се чувства малък и презрян,
без да съзнава, че е жалка твар —
дори да е поет или пророк,
на ангелите даже да е княз,
кълна се, ще го фрасна здраво аз
там — пред лицето на самия Бог.
Негово Царско Височество Дяволът праща покани за бал.
Учтиво те кани — съвсем е наблизо — да вземеш и ти своя дял.
Градът без название бил просто чудесен, там нямало, казват, застой.
Вълшебни пейзажи и подвизи страшни — тъй, както умей само той.
През ден — състезания, спортни рекорди; днес — с пушка, а утре — с харпун.
На лов херувими крилати улавял, понякога — царя Нептун.
Небето измерил надлъж и нашир и рояка звезди изброил.
Веднъж във триумф над небето със сръчна изкусност той даже свалил
короната звездна на Господа Бога, врага си покрил с черен срам.
Но Негово Царско Височество Дяволът е скромен — не се хвали сам.
О, ти изтръгни си очите, сърцето; ръката си ти отсечи;
от цялото знание твое и мъдрост, и обич се ти отречи;
но там не отивай — в Града без название, прочут със богатство и ум,
с разкошни и гиздави къщи, където вирей злото скришно, без шум.
От всичко това не си струва да вкусиш; живей и умри в суета.
Сред болката жив си; разплути в наслада, мнозина очакват смъртта.
Там първи април е най-видният празник — шеги всеки гражданин знай.
Април си отива, шегите умират, лъжата остава докрай.
Дори светлината разкошна помръква и става по-тъмна от мрак.
Животът, запял в утринта сладкопойно, издъхва без въздух и зрак.
Надеждите гаснат една подир друга, униние иде накрай.
Че Негово Царско Височество Дяволът баща на лъжата е, знай.
Които за теб работѝха, родино,
почиват във гроб у дома.
Пчелите и птиците твои, родино,
пред кръста им свеждат крила.
Но тез, що за тебе се биха, родино,
сразени от вражия меч —
уви, колко жалко за тебе, родино, —
почиват във гроб надалеч.
А тез, що във теб управляват, родино,
законите дето коват —
уви, колко жалко за тебе, родино, —
без гробове още стоят.
Може да повехне обич, може да угасне страст,
ала с мойта арфа вярна по света ще крача аз.
Нищо че едва започвам: дълъг път лежи пред мен;
тайните ти, моя арфо, ще науча някой ден.
Музика нечута, дивна в мойте струни се таи;
неизпитана наслада в моята душа кълни.
Сладост, от духа по-фина, по-изящна от плътта,
по-пронизваща от болка, по-смирена от скръбта.
Не бездушното доволство, евтиното тържество
на бъбриво самохвалство и студено големство.
А наслада чудна, блага — зов далечен, бисер скъп, —
сред премеждия узряла и стаена като скръб.
Но пред теб, неземна арфо, Божи дар изстрадан, свят,
Старостта невеж младок е, а Умът — глупак сакат.
Но не бой се: ще изуча твойте скрити красоти,
някой ден ще свиря с тебе сред смълчаните звезди.