Навигаторът изпълни програмата си и достави капсулата на орбита около новия свят. Веднага след това инструкциите му наредиха да активира оперативната единица и да й предаде контрола над неодушевения механичен носител, превръщайки се в придатък на новия господар на мисията.
ОЕ на свой ред задейства пасивно сканиране на планетата. На този етап времето не представляваше съществен фактор, с който приоритетно да се съобразява, изпълнявайки заложената от Създателите програма за действие. Проучването щеше да продължи толкова време, колкото бе необходимо за получаване на предвидените стойности на вероятностите в логическите контури на оперативната единица, а именно — дали да предприеме намеса, или отново да предаде управлението на навигатора и да продължи блуждаенето в пространството.
Тъй като оперативната единица не беше Изследовател, обработката на информацията се сведе до подреждането на получаваните данни в тестова матрица. При попълването й се отхвърляха един след друг складираните в паметните клетки варианти за стратегия с приложените към всяка от тях тактически алгоритми.
Светът бе жив. Според твърдите критерии на Създателите животът тук спадаше към форми от най-низше равнище. Повечето компоненти на биосферата принадлежаха към безперспективни еволюционни клонове. Доминиращата популация категорично не отговаряше на оценката за пригодност да даде нещо смислено.
Когато матрицата се попълни, се осъществи окончателният избор на стратегия. Излишните информационни бази бяха заличени. Предстоеше уточняване на тактиката в зависимост от редица фактори като резистентността на безполезните компоненти на местната биосфера, така че отстраняването им да стане гладко и безпроблемно, но преди всичко — съобразно с данните от проверката дали този свят се намира под закрилата на някой от Опонентите.
На мястото на изтритата матрица започна попълването на нова. И резултатът не закъсня. Механичните сетива усетиха тънка, едва-едва доловима с метода на пасивното сканиране отбранителна мрежа. С програмирано безстрастно търпение ОЕ продължи да събира трошиците информация за евентуалната защитна система. Отново не отчете колко време отне идентификацията на противника, времето щеше да е от значение на етапа оперативна намеса на самия терен.
Противник имаше, разбира се. Вероятността закова най-високо ниво на потвърждение. Активна променяща единица. Дейността й много мъчно се забелязваше, но беше безспорно засечена. Повече данни би могло да даде само активно сканиране, но то би предупредило съперника за присъствието на пришълеца. Защитникът Променящ отдавна се бе настанил в този свят и осъществяваните от него мероприятия противоречаха на базовата програма на Създателите, той осуетяваше плановете им, а следователно се налагаше първо да бъде изваден от строя, така че да не пречи на Въздействието.
ОЕ се зае да локализира противника. Този етап се оказа още по-труден, нивата на вероятности все не излизаха от областта на неопределеност и създаваха напрежение в клетките на логическите контури на пришълеца. Въпреки това той продължи да анализира, докато таймерът на почти неактивния вече навигатор не даде приоритетна инструкция за пристъпване към действие — Създателите бяха преценили, че някои етапи от типовата мисия не биваше да продължават до безкрайност.
Пришълецът послушно свали нивото на неопределеност и анализира вероятностите. Несигурността обаче остана — сигналът беше размазан. Капани и лъжливи обекти. Напрегнати възли в мрежата. Автономни контури. Последните не са пречка, не са противници. Само е задължително да се избегнат, атаката следва да е точно прицелена срещу действителната противникова единица, не срещу нейните създадени или приобщени придатъци.
Логическите контури отделиха най-подозрителния обект. Разбира се, той не се покри с източниците на най-интензивен сигнал. Маскировка. Филтрирането и анализът обаче показаха най-вероятната картина. Съществуваше все пак известен риск, защото имаше още два подозрителни обекта. Тестовата подматрица ги квалифицира като сложно организирани автономни контури. Излишно сложни. Именно в това е слабостта на всички единици на Опонентите. Функциите им изискват по-сложна структура.
Пришълецът избра тактиката и генерира алгоритъм за действие. И с това навлезе в предпоследния етап от мисията си.
Таймерът на навигатора започна обратно броене, а капсулата планирано се трансформира в инструмент на Въздействието. Малък фрагмент от нея пое контурите на ОЕ, преструктурирани за изпълнението на задачата. И после се изстреля за навлизане в атмосферата на подлежащия на промяна свят.
Навлизането се осъществи откъм дневната страна на планетата. Винаги бе по-удобно да се напада със слънцето зад гърба.
Завръщането е втората най-добра част от всяко пътуване, мислеше си мъжът зад волана на тъмносинята лада „Нива“. Особено когато то е краят на една общо взето скучна командировка. Няма нищо интересно и вълнуващо в посещаването на едни и същи места по няколко пъти по принудата на служебните задължения — независимо от заплащането. Всяка първа оценка бе интригуващо преживяване, но щом се наложеше да се повтарят експертизите, тогава приятното оставаше единствено в самото пътуване — отиването, а после завръщането. За предпочитане — по различни маршрути. Собственикът на пъргавата и проходима кола, достойна конкуренция на тузарските джипове, не обичаше да минава по един и същ път, затова сега гумите не свистяха по магистралата, а се подрусваха по третокласно обходно шосе. Защо не, когато разполагаш с време за разходки. Когато хонорарът позволява да не се притесняваш за гориво и други разходи. Когато имаш нужда да хвърляш любопитни погледи наоколо.
Шосето криволичеше между петносаните с нестопен още сняг склонове на планината, зад завоите изведнъж се появяваха построени на неочаквани места къщи, навярно нечии вили, или живописни групи дървета, кафеникави скали, каменна чешма с меден чучур, спрял автомобил, дръглив кон тегли каруца, натоварена с трупи…
Дали да не се отбия все пак? — запита се мъжът, като скоси погледа на сивите си очи към пътната карта на съседната седалка. — Откъдето и да карам, винаги се случва да мина близо до този градец. Поне от десет години насам все така става…
Той си представи „центъра“ на провинциалната дупка и кисело присви тънки устни. Преди много, много време се случи да посети градчето, обикновено разраснало се село, прочуто със старовремския си панаир и пещерния манастир. Именно манастирът бе точка от програмата на ученическата екскурзия. Скучно, нищо особено. Кой знае защо, му направи впечатление само площадчето пред читалището, където спряха, за да си купят лимонада и банички от заведението отсреща — смесен магазин, хлебарница и кръчма в едно и също помещение. В средата на площадчето стоеше голям, почти необработен камък с корито за чешмичка отстрани. Месингова плочка гласеше, че тук щяло да има паметник на Отшелника, основал манастира. Паметник още нямаше, но видът на постамента събуди у един от столичните гимназисти странни усещания за носталгия. Тогава нямаше думи да определи състоянието си. Нямаше ги и сега.
Може би просто чешмата му се видя привлекателна с нещо си?…
Години наред се сещаше за тази екскурзия и от всички преживяни момчешки лудории именно тази чешма помнеше — не морето, не хижата, където с неколцина съученички и съученици скришом от двамата даскали-придружители изпиха бутилка коняк и им стана много весело…
Само че не — помнеше ясно тъпия градец, а не какво се беше случило, когато играеха на шише с момичетата в хижата! Ето това би бил мил спомен и би му било ясно защо, примерно, иска да се отбие на мястото на приятни спомени. Но в града с пещерния манастир? Да го тегли като към цигара след два часа кинопрожекция? Никаква логика. Напълно нерационално желание. Или копнеж…
Копнеж?…
Камионът излетя внезапно иззад завоя. Караше в насрещното платно и се люшкаше наляво-надясно, като че ли воланът не се намираше в стабилни ръце.
Мъжът в ладата успя да си помисли, че шофьорът на камиона или е пиян, или е получил инфаркт. В следващия миг натискаше спирачките и хвърляше своята кола встрани, така че хем да избегне удара, хем да не полети в дълбокото дере. Най-безопасни в този случай бяха стръмните скали от другата страна на шосето. Отчаяно зави към тях.
Нивата прескочи бордюра и се блъсна в камънаците. Коланът удържа водача на място, но главата му се люшна рязко и за секунди съзнанието му се замъгли. Известно време мъжът седеше вцепенен, взирайки се в избиващата изпод капака пара — вероятно острите канари бяха пробили радиатора. А и за тенекеджията също щеше да има хляб…
Ръцете му ситно трепереха. Мъжът сви юмруци, за да ги овладее. Постепенно се съвземаше от уплахата или по-скоро я осъзнаваше. Закъснелият страх избухна в стомаха, сви го на буца, тръгна да излиза през порите на кожата във вид на студена пот… но той тутакси му противопостави мисълта, че всичко вече е отминало — и се е разминало. Само малко смачкана предница… язък за новата броня… и май нещо с лявата джанта, много силно отекна, когато подскочи от бордюра… Късмет.
Определено късмет.
А къде е… къде е камионът?
Три-четири секунди мъжът го търси в огледалото за задно виждане, после рязко се обърна.
Смачканите голи храсталаци бележеха пътя на камиона — към дерето. В същия момент ушите най-сетне успяха да обърнат вниманието на мозъка върху приглушения звук, изстрелван от дъното на урвата към сивото мартенско небе — една монотонна режеща нота, която не приличаше дори на хленч или вой на ранено животно. Клаксонът на камиона. И яростен кучешки лай, който се отдалечаваше и разпарчетосваше на отделни скимтящи източници.
Мъжът тромаво се измъкна, при което внезапно се изясни, че по десния крак се стрелка нагоре и надолу гадна болка, заради която той закуцука към смачканите крайпътни храсти.
Шипка, мислеше си отнесено. Много шипки растат край шосетата. Бодливи шипки.
Беше станала призори и отново рисуваше. Портрета, разбира се, какво друго. Най-сетне можеше уверено да изпише сивите хлътнали очи и тънките устни, които преди й се губеха. Губеха се дори като усещане, но ето че тази нощ тя успя да запази достатъчно спомени от съня си — поредния Сън! — и се осмели да нанесе последните щрихи. Успя също така да поправи овала на лицето, то стана малко по-тясно. Хареса й как се получи брадичката — силна мъжка челюст, която да не напомня за орехотрошачка или горила, но и да не е безволева или безполова. Остана доволна. Насити нарисуваното лице с акварелни бои, наля го с естествени цветове. Отне й времето почти до обяд.
Изненада се, че часовете са отлетели като минути. Разсеяно избърса длани в работните си дънки, покорно поели какви ли не бои досега. Само ниско по крачолите още личеше какви са били на цвят някога.
Трепна, когато отсечено и късо изчурулика звънецът на входната врата. Звукът се задави и се чу щракането на бравата, дрънчене на ключове, тупкане от стъпки, скърцане на паркет, шумолене от шушляково яке, въздишка. Съквартирантката.
Която първо отиде до кухнята — съдейки по шума, оставяше продукти в хладилника. Винаги пазарува. Браво на нея.
Стъпките се приближиха. Жената в стаята издуха кичур коса от лицето си.
На вратата тихичко се почука.
Художничката скри брадичка под яката на широкия размъкнат пуловер, другата й работна дреха за през студения сезон, също неопределено обагрена след експериментите по освежаването й. Вдигна ръце, за да се плъзнат широките ръкави над лактите. За миг се втренчи в бялата си кожа, ожулените кокалчета и оплесканите със засъхнало лепило нокти. Лепилото бе от новите й кукли. Да, все същите кукли. С удоволствие работи над тях почти целия вчерашен ден. После не свари да остърже лепилото от ноктите си, направо хукна за купона, понеже беше обещала, че ще отиде.
Съквартирантката отново задраска по вратата, този път още по-дискретно. Кукларката хитро се усмихна. Можеше направо да подуши изгарящото приятелката й любопитство.
— Влез.
Вратата се открехна и симпатичната муцунка на съквартирантката надникна вътре. Очите й блестяха. Погледът обходи стаята, спря се върху леглото. Разочарование. Вратата се отвори по-решително, младата жена се бе убедила, че е излишно да стъпва на пръсти.
— Сама ли си?
— Здрасти. А ти какво очакваше? — художничката стрелна приятелката си през рамо и пак се извърна към портрета, хапейки яката на пуловера. Ръцете си кръстоса на гърдите.
— Нарочно се забавих — изтъкна съквартирантката. Без грим лицето й изглеждаше по-мило, въпреки сенките от недоспиване под очите. — Е, какво стана?
— В смисъл?
— Нали те изпрати?
— Да.
— И качи ли се?
— Да.
— Аха! Как беше?
— Не мен трябва да питаш. Помогна ми да кача сака с материалите.
— И само толкова? — жално нацупи устнички приятелката.
— Казах му „лека нощ“.
— Не се ли опита поне…
— Казах му: „може би някой друг път“.
Съквартирантката се разстрои:
— Ти си капризна мърла… Стори ми се, че го хареса! Той поне… Я! Довършила си портрета?
Приятелката седна на леглото и подпря брадичка с пръсти. Маникюрът й беше безупречен. Почти. Заразглежда внимателно картината.
„Наистина е завършен“, учуди се художничката. Най-после… Към задоволството й се примеси обичайната и позната тъга от нещо вече приключило. Когато една работа е свършена, с нея се разделяш. Уви. Даже и да тикнеш творбата си в гардероба — при другите платна и навити на руло картони, при старите кукли и макети на декори, — още едно дело си е отишло. Напуснало те е.
Нищо. Ще има нови. Удоволствието да твориш, оформяш и променяш. И съжалението да изхвърляш несполучливите варианти… заради което и те отсядаха в кашони и сандъци.
— Бива — одобри накрая съквартирантката. Художничката не откъсваше очи от портрета. Кимна благодарно. Приятелката не хвалеше, нито критикуваше напразно. — Само че…
Художничката се наежи вътрешно. Съквартирантката се изправи и се приближи. Допря буза до рамото й.
— Хубав мъж. Мъж отвсякъде. Само че така както си ги рисуваш идеалните принцове, защо отпращаш реалните?…
— Не са принцове.
— И свинари да са. Този тук надали ще те стопли наяве… Така и ще си останеш — с кукли, картини… и сънища. — Приятелката въздъхна. — Ето, намерих това в пощата. За теб. Къде е този град — Манастирище? Някъде на майната си?
— Уха! — Художничката се завъртя и грабна писмото, полюбува му се минутка и чак тогава скъса плика. Пробяга с поглед по изписания на ръка лист. И грейна. — Стана! Стана! — провикна се високо.
Съквартирантката се усмихна.
— Това да не е…
— Аха! Най-после ще правя това, за което съм учила!
— Кукломайстор в дълбоко провинциален куклен театър? Блестяща кариера… Дай да видя. Опа… Тук пише, че театърът тепърва се основава… Какво толкова се радваш?
— Защото ще е МОЙ театър. Няма значение къде се намира. И още по-добре, че е съвсем нов-новеничък. Мисля… да си събирам багажа!
Съквартирантката я погледна стреснато.
— Ти не си с всичкия си… Чакай малко, защо първо не отидеш да видиш на място какво е положението! Вечно хукваш презглава нанякъде! А после — нищо… Не, знаеш ли какво? АЗ ще дойда с теб. Дори ще те закарам с колата на брат ми.
— О, няма нужда…
— Знам от какво има нужда! Хем и аз ще се поразсея. И ще те наглеждам да не се натресеш в някоя глупост. Или да не тръгнеш пак да изпускаш питомното, ако късметът е решил да се ухили широко този път… Че ти си една… „Лека нощ“ му пожелала! Да го беше оправила, пък после го изритвай навън, ако не струва!… Ей! Какво ти е?!
Художничката, бяла като платно, търсеше пипнешком къде да седне. Приятелката й я придържаше за раменете.
— Няма нищо… призля ми изведнъж… ето, оправям се.
Съквартирантката втренчено я гледаше. Обади се със свадлив гласец:
— Ти яла ли си нещо от снощи, ма? Тц? Идвай веднага в кухнята! Не, стой тук. Сега ще ти донеса нещо. И няма да те оставя, докато не изядеш всичко! Ясно ли е?
През насълзените си очи художничката виждаше портрета. Лицето на нарисувания познат непознат сякаш бе изкривено от болка. И може би му липсваше кървяща драскотина на челото…
Директното нападение срещу непознат докрай тип противник не беше печеливша тактика, затова Елиминиращата оперативна единица се прицели към сходен с този на съперника си гостоприемник, който се движеше срещу основната мишена. Предварителният разчет показваше, че ще има достатъчно време за овладяването на гостоприемника, бегло запознаване с ресурсите и възможностите му, а после — за незабавно поразяване на противниковата единица, преди да е успяла да се усети.
Изпреварващото планиране нямаше грешки или пропуски. Проблемът се оказа в управляващата структура на гостоприемника.
Съзнанието на нападнатия в първия момент прие агресора в податливата си микровселена, но едва ЕОЕ пристъпи към ужилването и анихилирането на своя естествен аналог, живеца на гостоприемника, чието място да заеме, нападнатият оказа неочаквана съпротива. Нямаше никакви данни, че живецът на чуждото съзнание е способен на такъв отпор.
Нищожните отрязъци време, през които стана сблъсъкът, така и не завършил със същинска схватка и желан резултат, позволиха на пришълеца да абсорбира в ограничения обем на собствените си паметни клетки редица смущаващи данни. Моменталният логически анализ откри, че съзнанието на избрания за гостоприемник биологичен обект бе защитено с външно генериран щит. Той не позволяваше на живеца да се справи с нападателя, но правеше превземането по-рисковано и издайническо. Агресорът светкавично прецени обстановката и реагира съвсем навреме, преди нишките на щита да са задействали алармените контури, а навярно — и свързаните с него капани. Пришълецът спешно напусна неосъществения гостоприемник и хлътна встрани, трескаво търсейки друг, незащитен обект, когото да овладее, и да се спотаи, да се подготви за контра-контраатака. При тази маневра нямаше голям избор.
Сполучи да попадне на що-годе приемлив гостоприемник, който се оказа низша твар с бедни ментални ресурси, но достатъчно добри сетива, чрез които пришълецът можеше да възприеме физическия свят. Тялото на гостоприемника се вцепени, докато агресорът унищожаваше живеца му, мъчейки се да овладее катаклизма в мащабите на дадената микровселена, настъпил в резултат на убийството. Важно бе отзвукът от гибелта на живеца да не проникне навън, като по този начин демаскира нападателя пред намиращия се твърде близо противник. Но наоколо имаше доста малки и големи същества, които умираха, и фоновият шум от тяхната гибел се оказа достатъчно добро прикритие.
Пришълецът плъзна силови нишки, за да стабилизира разпадащото се вследствие на смъртта на живеца съзнание. Съзнание, вече превърнато в присадки към контурите на агресора. Преди всичко нападателят се погрижи да възстанови контрола над тялото, прецени възможностите му и накара гостоприемника да се отдалечи от точката на овладяването по възможно най-бързия начин и в посока, противоположна на евентуалния противник. Обектът се справи, като само след няколко дължини на тялото си престана да се натъква на препятствията — неподвижни живи форми, извличащи храна и енергия от почвата, водата и слънцето. Наоколо вдигаха акустична врява и също се отдалечаваха подобни на гостоприемника мобилни живи обекти, малко по-висши от неподвижните форми.
Нямаше време да анализира всички постъпващи от сетивата вътрешни и външни данни, но агресорът отдели няколко кратки мига, преди отново да се съсредоточи върху управлението на гостоприемника, за бърза преценка на ситуацията.
Все пак беше изчислил местоположението на основната мишена правилно. Само така се обясняваше присъствието на щит в съзнанието на по-висшия набелязан гостоприемник. Противниковата единица се бе обградила с неволни и несъзнателни пазачи — обичайната зона за подсигуряване.
Агресорът си отбеляза актуализиране на тактиката предвид евентуалното му засичане от противника, макар да нямаше сигурни данни, че е задействал алармите. Съперникът се намираше в движение, затова го следваха или кръжаха край него обекти с щитове. В базата си врагът навярно бе поставил капани и аларми и по статичните биообекти. Сериозно окопаване.
Повторната атака трябваше да стане преди съперникът да се е прибрал в крепостта си. Но засега на пришълеца му се налагаше да изпълни типовия алгоритъм за действие при подобна ситуация — да бяга.
А после — да открие по-подходящ гостоприемник, чрез който да реализира ликвидирането на чуждата бойна единица.
— Докторът мисли, че оня ще прескочи трапа — каза полицаят.
Мъжът седеше на бордюра до ладата си и въртеше разсеяно мобилния телефон, с който успя да извика пътна полиция и линейка. Сега оставаше да дойде и влекач от пътна помощ… Сепна се:
— Моля?
— Казвам, че според лекаря, животът на шофьора на камиона май е вън от опасност. Следите от гумите потвърдиха вашата версия. Засега по всичко личи, че вие нямате вина за произшествието.
— А какво му е станало?
Униформеният сви рамене.
— В болницата ще кажат. Не мирише на алкохол, по-късно ще видим какво ще покаже кръвната проба. Добре, че сте го измъкнали, щял е да се задуши, казаха лекарите… А вие, без колан ли карахте?
— Не. С колан. Защо?
— А раната на челото? — строго попита полицаят. — Откъде е? Треснахте се във волана ли?
— Не! Одрах се в шипките, докато го влачех нагоре — обясни мъжът и показа ръцете си. — Ето, имам още драскотини.
— Шипки. — Полицаят се озърна назад. Кимна. — Идете да ви сложат лепенка, йод, докато линейката не е заминала… И елате с нас до участъка в Манастирище да дооправим актове-мактове, формалностите. И ще е добре да минете през поликлиниката.
— Автомобилът ми…
— От „Пътна помощ“ пак в Манастирище ще го закарат, точно до мевере-то е сервизът… Ще ви излезе по-евтино, отколкото в окръжния град, който е и по-далече. А, ето я и пътната помощ. Имате застраховка, нали?
— Застраховка имам, но според мен виновен е камионът, а нали и вие смятате така.
— Това ще се реши по-късно и нас пряко не ни засяга. Сигурно ще отсъдят във ваша полза, но заради пътната помощ питам. Иначе ще искат веднага пари на ръка.
— Имам да дам и на ръка… — Мъжът присви хлътналите си очи към оранжевия влекач. Потърка с длан твърдата си, красиво очертана брадичка. — Добре! — взе решение той и се изправи. Залитна, подпря се на задната врата на колата си, после тръгна — първо към линейката, която се канеше да потегля.
— А вие защо не пътувахте по магистралата? — четвърт час по-късно се поинтересува полицаят, обръщайки бузестата си физиономия към задната седалка, където седеше водачът на пострадалата лада. До него лежеше сак, от който се подаваше черно куфарче за документи. Полицейската кола, вносен и добър за предназначението си модел, тъкмо обръщаше на шосето.
Мъжът вдигна рамене. Озърташе се да види как закачат автомобила му за оранжевия влекач на пътната помощ.
— Просто така. Стотици пъти съм минавал по магистралата. Стана ми интересно да видя какво е насам. Май има вилна зона…
— Да не търсите имот за купуване?
— Бих могъл да погледна, защо не — съгласи се мъжът, за да разсее подозренията на униформения. Неволен рефлекс да избягва спречквания с властите даже когато няма от какво да се притеснява. — Сигурно е изгодно.
— Какво казахте, че работите?
— Експерт по химически замърсители. Наемат ме да оценявам щети или да давам препоръки как да се избягват подобни бели. Нали видяхте командировъчните документи?
— Там не пишеше какъв сте по професия. Значи, не е държавна работа?
— Не. Съдружник съм в консултантска фирма.
Той отново надникна навън. Влекачът ги следваше и мъжът се отпусна.
— Сигурно добре печелите… — въздъхна другият униформен, като го стрелна с очи в огледалцето.
В отговор пътникът леко се усмихна.
— Университета в столицата сте завършили, нали? Мой братовчед е асистент там, научен работник, нещо такова. И той е по химията. Май сте набори, може да се познавате.
Мъжът пак се усмихна, угрижената сянка се постопи от леко тясното му лице.
— Не съм учил в Университета. Инженер химик съм от военното училище. Бях офицер в химически войски, но ме хвана съкращението на армията. Реших, че в цивилния живот ще успея повече.
Зад завоя, откъдето беше изскочил злополучният камион, в една гънка на планината се намираше малко сметище, образувало се покрай няколкото метални контейнера за отпадъци. Купища боклуци преливаха от контейнерите и към тях предпазливо пристъпваха бездомни кучета, вероятно изплашени одеве от катастрофата и чак сега престрашили се да се върнат. Също толкова недоверчиво се държаха и черните гарги, другите обичайни посетители на подобни места. Птиците кръжаха и грачеха стреснато, без да се осмеляват да кацат. Експертът по химически замърсявания ги разбираше напълно. И той се чувстваше уплашен и недоверчив. Само дето не можеше да разбере точно какво го е настроило по този начин. Състоянието му сякаш нямаше нищо общо с инцидента.
Полицаите забелязаха гнусливия му интерес към грозната гледка, а може би просто се почувстваха длъжни да коментират съществуването на бунището.
— Виладжии — подхвърли единият.
— Скараха се с боклукчиите — допълни другият. — Сега се съдят. И никой не им прибира лайната.
— Нима е законно да си зарязват така работата?
— Общината само фучи — каза шофьорът. — Стават някакви разправии в кметството, но нас засега не са ни задействали… Мен ако питате — безобразие е.
— Само че никой не ни пита — вметна колегата му.
Безобразието остана назад по пътя. Мъжът оглеждаше околностите и се мъчеше да диша дълбоко. Пъдеше мислите си от опити за връщане към злополуката. Точно сега нямаше нужда да анализира преживяването. И въпреки това, продължаваше да го безпокои странното усещане, ненадейно избухнало в ума му при инцидента, а най-вече — когато докосна безчувствения камионаджия…
„Все пак Манастирище ме принуди да го посетя“, рече си той, а после решително се отказа да се съсредоточава върху въпроса…
Гостоприемникът носител се оказа мъчен за управление.
Тялото му се подчиняваше на умъртвеното встъклено съзнание, на свой ред контролирано от агресора. Ала вече неподлежащите на промяна ментални структури не бяха достатъчно разклонени. Почти всяка команда се натъкваше на препятствия — силно развитите инстинкти за задоволяване на глада, бягство от опасността и реакцията за нападение срещу по-дребни и по-беззащитни създания непрекъснато създаваха проблеми, хвърляха обекта или в преследване на едни същества, или в паническо отстъпление пред други, или пък видът на нещо поне евентуално годно за консумиране веднага задействаше съответните действия, които пришълецът-ЕОЕ с голямо претоварване на ресурсите си успяваше да възпира и да насочва обекта натам, накъдето бе нужно. Повече проблеми от вече наличните биха създали само неактивните към момента на овладяването рефлекси, свързани с размножаването. Ако бяха задействани преди стазирането на микровселената, управлението на обекта щеше да е още по-сложно и проблематично. ЕОЕ отчете ниска ефективност на носителя си. Простото потискане на естествените наклонности и мотивации на животното веднага се отразяваше върху физическата му кондиция и поведението. С което успя да привлече нежелано внимание от страна на други подобни му животински форми.
Хаотичните му движения, резултат от усилията на единицата да го кара да върши каквото е нужно, и пречупването на подаваните сигнали през бедното съзнание, провокираха нападение от страна на аналогичните биологични обекти. Гостоприемникът, въпреки заповедта на контрольора си, хукна да се спасява, подвил единия от крайниците си в задната част на туловището, за да защити размножителните органи. При това издаваше серия звуци, които насърчиха преследвачите. Пришълецът успя да накара носителя си да млъкне, дори наложи командите си над вкоренените рефлекси на животното. Спря го и, без да се впуска в овладяване на друг обект, протегна енергийно жило и порази най-близкия и агресивен противник, засягайки центровете му за дишане.
Ако носителят гостоприемник бе още жив в пълния смисъл на понятието, случилото се би предизвикало пренастройване на менталните му вериги, възникване на нови рефлекторни дъги — с други думи, би го окуражило. Видът обаче на падналия нападател съвсем слабо възбуди енергиен поток през веригата за атакуване на по-слабия. Но пък потенциалите за спасяване на живота чрез бягство останаха високи. Намаляха съвсем несъществено, когато останалите противници се стреснаха от гибелта на лидера си и на свой ред побягнаха, като бълваха резки звуци и се давеха във вълната собствени емоции. Те все пак бяха живи, с функциониращ живец, вътрешната им микровселена бе способна да реагира и да се преструктурира в органичните си рамки съобразно околната среда, тоест онази нейна мъничка част, която проникваше през сетивата на обектите.
Замразеното, практически мъртво, макар и наглед функциониращо нормално съзнание на носителя на Елиминиращата оперативна единица вече не беше способно на това. И наистина липсваха обходни пътища в ментално-рефлекторните вериги, които да позволят заобикаляне на естествените приживе реакции.
Базата данни, съдържаща се в съвсем леко деформираната от шока на смъртта на живеца памет на животното-носител, също се оказа бедна откъм подходяща информация. Състоеше се предимно от неясни асоциации, своеобразен списък от кои същества и обекти следва да се бои, кои може да напада и кои са безразлични. Плюс огромен масив от данни кое става за ядене. Бледи топологични представи. И толкова.
Пришълецът не можеше да разгърне възможностите си, докато бе прилепен към такъв гостоприемник. В известен смисъл беше паднал до неговото ниво, защото конструктивно контурите му се адаптираха към капацитетите на носителя. Много трудно смогваше да анализира ситуацията и да планира ходовете си — оскъдицата от данни в паметта, непрестанното натъкване на пречещи рефлекси, инстинкти, спонтанни реакции, — единственото достатъчно стройно формулирано в логическата матрица бе: потърси друг носител!
В обсег се намираха обаче само подобни животински форми, а ЕОЕ нямаше основание да смята, че те ще се окажат по-добри заради дребните си индивидуални отлики от неговия екземпляр. Възникваше опасност от застрашаване успеха на мисията.
При друг носител агресорът сигурно би формулирал в логическия буфер работно обобщение, приблизително сходно с мнение, че свят, населен с подобни низши и безполезни форми, наистина се нуждае от прочистване. Бе извънредно трудно, особено за бойна единица, да пристъпи даже към преценяване кои еволюционни компоненти някога биха могли да се развият до нивото, при което живецът с информационните му клетки и логически контури би придобил способността да остава енергийно стабилен и без контакт с веществен носител. Но беше очевидно, че това нямаше да са същества от вида на гостоприемника му в момента.
Сегашните биоформи в този свят прахосваха енергийната си съставка, тя се разпадаше при прекъсване на връзката й с носителя. Същият ефект имаха и физически увреждания на носителя. Вещественото и енергийното тук се намираха в твърда симбиотична зависимост. Наистина, безкрайно примитивно организирана материя. Може би дори цялата биосфера беше безперспективна. Въздействието щеше да създаде предпоставки за точен отговор на този въпрос. И тогава друга елиминираща единица би осъществила друго въздействие. Но засега можеше да се даде шанс на правилните и полезни форми да се развият.
Пришълецът обаче не разсъждаваше върху това. Дори и да имаше такава потребност, не би могъл — гостоприемникът го стягаше и ограничаваше. Не би успял даже и да развие подобна потребност — пак поради същата причина. Всичко дотук изискваше да се отърве от този носител. Възможно най-скоро.
И тъкмо стегна контролиращите нишки и понечи да подкара животното към едно място, което се възприемаше нееднозначно от замразеното съзнание, а поради това може би перспективно за намиране на нов носител, когато евентуален добър гостоприемник се появи сам.
Стоеше на площада, гушеше се в якето си и не знаеше какво да прави.
В сервиза го увериха, че срещу съвсем приемлива сума ще оправят колата до ранния следобед утре. В КАТ формалностите приключиха благополучно. Отби се и до поликлиниката, необичайно добре оборудвана за затънтената провинциална дупка.
На автогарата обаче се оказа, че до столицата няма вечерни автобуси, а вече се свечеряваше — „актовете-мактове“ глътнаха доста време. Оставаше алтернативата да се настани в хотела, чийто приземен етаж приютяваше кръчма, магазин за мобилни телефони и хлебарница. Изобщо не приличаше на спомена му отпреди. Дори сградата бе с обновена фасада.
Точно отсреща се намираше площадчето и читалището, чиито два самотно светещи прозореца тъкмо угаснаха. И чешмичката. Но — вече с паметник. Бившият офицер-химик се мъчеше да проумее отношението си към монумента и го разглеждаше с малко объркан израз на лицето. Щръкнала каменна грамада, изядена от шупли като язви, все едно представляваше солиден къс вкаменено дърво, което преди милиони години е гниело и давало храна на едри праисторически червеи. Заради студеното време, издяланото корито на чешмата беше заковано с шперплат. Не кой знае колко естетично, но пък разумно — снегът се бе стопил навсякъде из долината преди две седмици, но пролетта не бързаше да идва, зимата упорито вкопчваше мразовити лапи в цялата страна, навярно отчаяна, че времето й изтича. И сигурно грозните кариеси по паметника бяха удобни да заклещи в тях ноктите си и да не се предава пред слънцето, което с всеки изминал ден се катереше все по-високо и по-високо по небосклона. Вероятно същата тази зима пращаше ниски сиви облаци, които да я скрият поне още мъничко от сгряващите лъчи, да й спечелят още време…
Определено скулпторът също е действал така — отчаяно е терзаел камъка с длетото си, бързайки да свърши нещо, за което е имал само смътна идея. Като че ли не бе успял в начинанието и накрая просто бе зарязал монумента недовършен — със загатната за човешки торс горна половина и нещо като лице с вдлъбнатини, които при наличие на по-контрастни сенки сигурно по-категорично биха очертали очи, уста… А така личеше само овалът на уж лице, гърбицата на носа…
Челото определено е било високо, реши меланхолично бившият офицер, а косите — дълги. Да, имал е и брада. Няма как другояче — нали изобразяваше монах, доброволен отшелник, избягал далеч от хората в пещерите на планината, в подножието на която сега се намираше малкият провинциален градец…
— Как ви се струва?
Мъжът се обърна. Възрастен дядка с разкопчано палто. Сив вълнен костюм отпреди двайсет години, кариран червено-черно-бял шал, ръчно плетена жилетка под сакото. Пазарска чанта. И един нелеп детайл — младежка скиорска шапка с емблема-лого на фирма за спортни стоки. Типичен пенсионер, може би бивш даскал. В дебелите му очила се отразяваха премигващите лампи на уличното осветление, които бяха подхванали безкрайната си борба със сумрака, настъпващ неусетно, на пръсти.
— Вие преди малко излязохте от читалището — отбеляза бившият офицер. — Ей онези прозорци угаснаха одеве. — Той пъхна ръце в джобовете си и посочи с кимване към сградата, която стоеше като фон на паметника в края на площада.
— Наблюдателен сте — одобрително промълви пенсионерът. — Там е библиотеката. Работя в нея. Може да се каже — скромно подчерта той, — че съм я организирал. Имаме доста томове и много добри заглавия… Не сте тукашен.
Не беше въпрос, но мъжът потвърди. Естествено, в това малко градче, кажи-речи просто по-голямо село, пришълците навярно бият на очи. И стават прицел на въпроси. Нормално за дълбоката провинция — други нрави, други обичаи. Не като в големия град.
— Роднини ли имате тук? Сигурно ги познавам.
— Не. Катастрофирах и колата ми сега е в сервиза… Просто пътувах покрай Манастирище.
— Съжалявам. Гледам, че не сте пострадали, нали?
— Не е нещо сериозно… Знаете ли, не е чак толкова зле. — Имаше предвид паметника. — Може би леко потискащ, ако си в тъжно настроение, но пък…
— Не бих го нарекъл точно „потискащ“ — отвърна посърналият възрастен мъж. Мрачно измерваше с очи изваянието. — По-скоро подчертава колко чужд е бил този човек, Отшелника, на останалия свят. Толкова чужд, че е тръгнал да се крие от останалите човешки същества. Друго послание тук не се вижда!
— Но като монах се е молил за хората — неволно възрази мъжът. — Бил е неговият начин, може би нелеп, да бъде полезен. Може да не е бил в състояние да понася страданията наоколо. Струва ми се, че скулпторът се е помъчил да внуши точно това — тленността на всяка плът, че тя накрая става грозна, а само душата е вечна…
— Уви — жлъчно се намеси библиотекарят, — и да е било замислено от занаятчията, дето се пише скулптор, не го е предал както трябва! Къде ТУК виждате ДУША?! О, няма нужда да се ядосвам… Впрочем, вие вярвате ли в безсмъртието на душата?
Бившият офицер се засмя.
— Не искам да ви прозвучи грубо, но всъщност — не, не вярвам.
— Аз също. Просто смятам, че душата не може да бъде убита толкова лесно, колкото тялото… Значи, знаете легендата за Отшелника? — поинтересува се прозрачно нехайно, дори сякаш малко ревниво.
Мъжът потърка уши в яката на якето.
— Я да видим… Помня я в най-общи линии. Живял е през четиринайсети век…
— Сто години по-рано, тринайсети — тутакси го поправи библиотекарят. — Извинете, държа на точността.
— Прекарал е четирийсет години в пост и молитви в една пещера. След смъртта му тя се превърнала в манастир, но още преди това хората идвали да получават благословия. Смята се, че е извършил няколко изцеления на болни…
Забеляза, че библиотекарят важно кима, съвсем по даскалски, доволен от научения урок. Да, гордее се старецът, че външни хора знаят историята на града му… Защо да не го порадва още малко?
— … В края на знаменития четирийсетгодишен пост при отшелника пристигнал князът. Искал да отдаде почит пред Божия човек, за когото простолюдието вече твърдяло, че е светец. Владетелят бил придружен от свита и конна дружина. Заедно с него пътувала и младата му съпруга, за която летописците от него време твърдят, че била чудна хубавица. Князът предложил на отшелника дарове, онзи, съответно, отказал, владетелят пожелал да получи благословия — обичайни неща. После князът се оттеглил и заповядал на свитата да разпънат шатри за почивка преди обратния път към престолния град. А на сутринта се оказало, че младата княгиня е изчезнала. Смут, гняв, паника… Воините се плъзнали навред да я търсят. И съвсем случайно установили, че липсва и отшелникът…
Мъжът замлъкна. И двамата съзерцаваха забулената в здрач каменна фигура на паметника.
— Интересна история, нали? — почти възхитен и трогнат промълви старецът.
— Достатъчно реалистична.
— Но — библиотекарят вдигна пръст. Бързо му мина размекването, помисли си мъжът. — Това са общоизвестни факти. А други апокрифни легенди знаете ли?
— Не.
Дядката вече сякаш окончателно бе възстановил ведрото си настроение.
— Вече е късно да пътувате — каза той. — В хотела ли възнамерявахте да отседнете?
— Да, така възнамерявам.
— Не си струва — заяви пенсионерът. — Този хотел съществува само благодарение на туристите, които посещават манастира или обикалят пещерите. От другата страна на сградата е разположена фурна с почти амортизирано оборудване и шумът на машините няма да ви даде да се наспите. Предлагам ви да пренощувате у дома. Живея сам, никого няма да притесните. А и ще ви разкажа продължението на легендата за Отшелника! Само нека влезем на топло отсреща — подкани накрая. — Хубаво готвят, а е време за вечеря.
Подреждаше куклите в голям шперплатов куфар, специално сглобен от нея като хранилище на най-сполучливите й произведения. Приятелката й имаше право — хубаво бе първо да се огледат на място и да не бърза да се изнася с все багажите си. Но майсторката на кукли страшно искаше да блесне пред уредника на провинциалното читалище, който беше направил нещо наистина невероятно — намерил бе средства да открие нов куклен театър за деца и възрастни. По телефона — в писмото се съобщаваше служебният номер — човекът звучеше като възрастен, интелигентен и ентусиазиран. Само че имаше доста бегла представа как се прави театър, още повече — куклен. Тя не се сдържа и намекна за това, на което получи отговор, че разчитат на нея.
„След броени месеци ще привлечем и други ваши колеги, има и голям аматьорски интерес, особено сред децата!“ — каза й той.
Как да не ти се стопли сърцето!
Ала в същото сърце оставаше едно ледено късче, забило се като треска между пръстите. Внезапното отмаляване. Познатото й отмаляване и потрес. Само че досега то никога не е било навявано от далече. От доста далече. Полъх на нечия смъртна агония. Може би — преодоляна. Може би — нестигнала до края, до чертата, отвъд която няма връщане. Добрата малка новинка в сърцевината на голямата лоша. Но пък, щом нещо е свършило добре — поне засега де, — значи няма я и голяма лоша новина… Нали?
От малка избягваше да има домашни любимци. Защото те рано или късно загиваха при злополуки или защото изчерпваха краткия си жизнен век. Канарчета, хамстери, рибки, котета. Рано или късно си отиваха. И тя чувстваше смъртта им — черно избухване, беззвучен грохот, внезапен колапс — и пустота. Веднъж гледа по телевизията научно-популярен филм, вероятно на Би Би Си, който разказваше за звездите. Всяко достатъчно масивно слънце в края на еволюционния си път се свива в точка с невъобразими физически закони. Кукларката мислеше за смъртта като явление именно като за звезден колапс. На такова й приличаше, кой знае защо. Страховито и необяснимо. Е, учените си мислят, че го проумяват, но нима се проумява неразбираемото?…
Всеки човек някой ден осъзнава, че е смъртен. И мнозина после дълги години — чак до свършека на дните си — се борят с това знание. Майсторката на кукли не се страхуваше от своята си смърт толкова, колкото от това да усеща ехото на чуждите кончини. Беше прекалено болезнено. И унизително поради безсилието й дори да забави процеса.
Тя спря да подрежда куклите и стана. Разходи се енергично из стаята. Да, това помагаше да се разсее. Направи още две стремителни обиколки, при което ритна скелета на стар макет на декори. Беше по шарени чорапи и усети болка в кутрето. Чудесно. Мозъкът винаги се обърква от силни дразнители и избира само единия. Малка физическа болка пред душевно страдание — въпрос на пропорция и съотношение, разбира се. Правенето на секс измества от съзнанието зъбобола. Чуждата беда може да те примири с твоя си проблем. Клин клин избива.
Но последният остава.
Художничката отново седна на пода пред куфара и камарата кукли. Огледа ги замислено. Беше редно да изпитва гордост. Създаваше неща, които правеха впечатление на околните. Ето, тук са всичките й реализирани хрумвания. Наред с традиционните седем джуджета, които майсторката бе представила като пръсти на чудата ръкавица, Пинокио, от чийто нос висеше никога не узряваща круша, Вещицата с диплома и Обърканото чудовище, бе разработила и чисто свои персонажи. Сглобяема крепост от мукава беше декорът на единствената единична кукла — Черно-белият рицар с дълги извити мигли, въоръжен с облак за щит и Беззвучна флейта за меч. Останалите бяха по двойки. Ето ги Слънцето и Луната, които си говорят с писма-звезди. До тях са полегнали марионетките Часовникът и Времето, които са във вечен приятелски спор кой от тях кого ръководи. Те представляваха продължение и развитие на старите й работи като куклите Кокошката и Яйцето, които от няколко години седяха опаковани в найлон в гардероба, тъй като на майсторката не й бе хрумнала достатъчно свежа пиеса, в която да оживеят. Ето я Везната, която прелива нектар от едната си чашка в другата, защото все не успява да избере коя заслужава да е пълна — чашките непрекъснато я убеждаваха да е справедлива. Под справедливост те разбираха нектарът да е само в едната от тях, а равновесието хич не им изглеждаше приемливо като вариант. Разбира се, накрая се убеждаваха, че половинката е по-добре от нищо.
Последната двойка кукли бяха може би най-абстрактни и по замисъл трябваше да играят пред възрастна или поне юношеска публика — Окото, което си търси Лице. По странен начин майсторката възприемаше тази двойка като наследници на Сълзата и Усмивката — също складирани в гардероба от десетина години насам. Декорите за тях бяха разноцветни воали от тензух и бинтове, част от които трябваше да се напръскат с лак за коса, за да запазват формата си, а останалите щяха да се развяват от малки вентилатори. Жената само вътре в себе си признаваше, че по този начин е избягала от решаването на задачата за адекватен декор, оказа се по-лесно да го направи многозначителен… или нищо не означаващ.
Запали цигара — пушеше нередовно, на моменти. Случваше се с месеци да не посяга към скътаните запаси, а после да ги опустоши за седмица. Тежката кашлица сутрин и гадният вкус в устата я вразумяваха да престане. Но от време на време никотиновият глад се събуждаше и искаше своето. И тя му го даваше — защо да потиска звяра в себе си? Нека се поотрови, вместо да я разкъсва отвътре.
Погледна към часовника на стената — ужасна безвкусица във вид на голям ръчен с каишка. Беше обаче подарък от съквартирантката и затова го търпеше. А и нали показва времето — какво повече.
Времето напредваше. А тя още не бе решила кои кукли да вземе.
Пак скочи на крака и отиде до прозореца, дръпна завесите. Да, вече е нощ. И е ясно! Виждат се звездите.
Усмихна се. Някак се плашеше, че ще й се наложи да зареже някоя от мострите. Но сега всичко беше наред. Сега оставаше да слезе долу и да натъпче малко бельо и тоалетни принадлежности в сака, който предпочиташе пред дамските чанти, защото беше достатъчно елегантен. А после да помисли как да се облече, за да не прилича на студентка, а малко повече на дама. Значи — пола. Дългата, вълнената, която е достатъчно широка, за да създаде видимост за по-широк ханш, и която има джобове. Може би някоя топла фанела. Над късото кожено яке ще наметне плетен шал. Мъжките боти с нисък ток нямаше да се виждат под полата — чудесно. А какво да прави с косата си? Да я остави като разрошен къдрав храст или да я върже на опашка? Така ще изглежда по-солидно. Навярно ще сложи и малко грим.
Гледаше към съзвездието Орион, доста ниско склонило се над планините на запад. Радваше се, че вече залязва толкова рано. Значи идеше лятото. Винаги после изпитваше тъга, когато на източния небосклон забележеше звездния ловец — той вещаеше настъпването на есента. Но и тогава го смяташе за красив. Често се изкушаваше да направи кукли-съзвездия, само че засега не я задоволяваха конкретните хрумки за реализиране на тази идея. А щеше да е чудесно да ги включи в цикъл пиеси, адаптирани антични митове за съзвездията. Можеше да напише варианти за възрастни и за деца. Или даже да ги вземе просто за основа, като за възрастна публика ги осъвремени, вложи по-актуално съдържание в древните легенди…
Жалко, че нямаше кой да ги постави на сцена. Поне досега. Макар че, на новата работа, кой знае…
Брошка, това е идеално, каза си тя. Лъскава, сребърна паяжинка със стъклени топчета като капки роса. Има подходящи обици-висулки, които обаче са големи и заради тях трябва да остави косата си на воля, без да се опитва да я обуздава с ластици и шноли. Ох, вечно проблеми с тези мои прически… Тънка гривна и пръстен на кутрето, също със стъклено топче. Дрехите са тъмни, значи гримът… ах!
През пояса на Орион премина ярък оранжев болид. Беше по-бавен от стремителните драскотини, които обикновено оставяха метеорите, дори й се стори, че мярна искри отстрани на огнената диря.
Много рядко й се случваше да види подобна падаща звезда. Бе възхитителна. Но кой знае защо художничката се разтрепери като от докосване на нещо неприятно и затова припряно захлопна прозореца. Не й хрумна да си намисли желание.
Вместо това потърси с очи портрета на измисления мъж. За подкрепа. Като че ли и той не беше харесал падащата звезда.
От орбиталната капсула се отдели нов модул за кацане. Енергийното кълбо се плъзна по стръмнината на огънатото от гравитацията пространство и навлезе в атмосферата. Стремителното проникване предизвика образуване на плазмена топка, но тя не би трябвало да събуди подозрения — стотици късчета материя се сблъскваха с газовата обвивка на планетата и видимият ефект бе същият. Повърхностният компонент на деструктора се приземи благополучно върху терена, изравяйки при падането си незначителен кратер. Температурата беше спаднала достатъчно, за да не подпали околните растения и да причини пожар.
Таймерът зачака.
Пришълецът рискува да прати сигнал към капсулата, за да стартира резервния план в рамките на главната стратегия. Имаше проблем.
Когато първият носител забеляза перспективния обект, Елиминиращата оперативна единица отчете положителна ментална реакция. Високото двуного явно бе представител на доминиращата раса. Към подобен екземпляр беше насочена предишната, неуспешна атака. Гостоприемникът обаче се стремеше да го приближи. За него двукракият означаваше безопасност и храна. И наистина, съществото започна да разхвърля парчета от нещо годно за ядене. Агресорът позволи на своя носител да последва влечението си, като внимателно сканираше в пасивен режим съзнанието на двукракия. Междувременно гостоприемникът осъществи контакт с нозете на съществото, задният крайник започна бясно да се върти насам-натам, положителните емоционални контури (препарираните им образи) в овладяното съзнание се наляха с енергия. На свой ред и двуногият се наведе и няколко пъти прекара горните си крайници по козината на носителя, издавайки модулирани повтарящи се звуци. Миризмата му предизвикваше намаляване на негативните потенциали у гостоприемника.
ЕОЕ не си даде труда да тества характера на връзката, вероятно симбиотична, между сегашния си и потенциалния носител. Оказа се, че гръбнакът на животното, което беше обсебил, служи като чудесна антена за пасивно сканиране. И в съзнанието на съществото отсреща липсваха следи от защитни компоненти, нямаше дори алармени системи. Освен ако не бяха много дълбоко маскирани. Но пък тогава пришълецът щеше да успее да ги отстрани безпроблемно, без да предизвика тревога.
Появиха се другите животни-аналози на носителя. Те издаваха глухи звуци, свидетелстващи за страх и агресия. Двукракият вдигна лице към тях и блъвна поток акустични сигнали, предназначени за успокояване. В същия миг ЕОЕ го атакува.
Връхлетя върху живеца, порази го и плъзна нишките, които да стабилизират колапса на съзнанието, като в същото време търсеше със зареденото си жило враждебни структури. Такива нямаше. Проблемът обаче дойде от другаде.
Самото съзнание на новия носител бе увредено. Разкъсани логически нишки, изкълчени мотивационни потенциали, невероятно заплетени ментални вериги. Макар да бе успешно замразено, сковано в необратима стаза, съзнанието-микровселена се тресеше, дестабилизирайки елементарните структури на самия агресор.
Ситуацията беше абсолютно непредвидена. Никоя програма не предполагаше, че същество с деформирана до такава степен психика ще е жизнеспособно. Пришълецът задейства, доколкото успя, информационните масиви на гостоприемника, достатъчно богати, съдържащи цял модел на околния свят. Поне това бе благоприятно за изпълнение на мисията. След това бързо се огледа през сетивата на носителя, предпазливо осмисляйки картината от позицията на завладяното съзнание.
В краката му лежеше мъртвото куче — останките от съзнанието му се бяха разсеяли в мига, в който изчезнаха стабилизиращите енергийни нишки. Останалите псета джафкаха и виеха отдалеч, уплашени от полъха на гибелта на едно вече убито съзнание и анихилацията на живеца на човека. В обсега на поразяване нямаше други евентуални носители.
А скоро и този носител щеше да е изгубен. В живо състояние динамичните противоречия в съзнанието му някак успяваха, за сметка на взаимно преливане, да се уравновесяват. Но сега те бяха трансформирани в статични напрежения, къде засилени, къде отслабени от стазата. И тези напрежения бяха твърде остри и непримирими, те заплашваха да разпукат и взривят завладяното съзнание. Удържането на катастрофата щеше да коства много енергия, каквато нямаше в излишък в тялото на гостоприемника. Може би щеше да стигне за един ограничен срок.
Агресорът прецени възможните си ходове и автоматично извърши онези от тях, които даваха най-големи шансове за успех. Първо излъчи сигнал за извънредни обстоятелства. Това предполагаше инсталиране на наземен деструктор, който да засили Въздействието от орбита. Така имаше поне някакви изгледи планетарната защита да бъде сломена, дори при функционираща противникова единица.
После пришълецът подгони двукракото същество с най-голямата възможна за него скорост към мястото, за което съзнанието на носителя притежаваше данни, че може да бъдат открити други потенциални гостоприемници.
Ако и те се окажеха със същите нескопосни микровселени, мисията наистина щеше да е сериозно застрашена.
— Видяхте ли!?
— Какво?
— Падаща звезда. Уха… Беше като сигнална ракета. Оранжева. Метеор.
— Не успях, съжалявам. Вашите очи са и по-пъргави, и по-остри от моите все пак. Намислихте ли си желание?
Мъжът се намръщи.
— Не — отвърна, след като помисли. — Беше неочаквано и не успях. А и освен това ми се видя някак… зловеща.
— Нищо зловещо няма в метеорите, болидите и метеоритите. Както и в кометите.
— Знам. Просто не ми хареса. Първобитни инстинкти навярно…
Улицата беше разкопана за полагане на тръби за канализация. Мъжът изпуфтя, като прекрачи или по-скоро почти прескочи купчина пясък и натрупани павета за тротоара.
— Малко остана — обади се библиотекарят. — Просто изглежда далеч заради ремонтния хаос.
— Няма нищо. Обичам да се разхождам. И какво станало после?
— Докъде бях стигнал?
— Разказахте ми първо за хипотезите кой може би е бил Отшелника. Още не сте ми обяснили за апокрифа, с който ме зарибихте…
Библиотекарят се засмя. Задъхваше се съвсем лекичко и по-младият мъж гледаше да нагоди вървежа си към неговия.
— Ето го продължението, слушайте… Вие сам споменахте, че още приживе започнали да го смятат за светец. Дори понякога правел чудеса — изцелявал болни и сакати, прогонвал бесове, макар да го вършел изключително рядко. От стотиците идващи при него избирал единици и на тях им помагал. Това е необичайно за житие на светия. Добрите му дела под формата на излекувани слепи, глухи или гърбави се броят на пръстите на едната ръка, а я си спомнете колко повече подобни чудеса се приписват на светците… Но така или иначе, мълвата се носела и подтикнала княза да поеме на път… Да, в апокрифа всичко е както го знаете и вие — княгинята изчезнала, изчезнал и отшелникът… Да вметна нещо — в лятната резиденция на владетеля има стенописи, в момента ги реставрират. Няколко века са били скрити под дебел пласт хоросан, но преди две години сканираха с някаква нова техника и започнаха работа по възстановяването на оригиналния вид на малкия дворец… Апокрифът казва, че по заповед на владетеля зографите изписали и лика на княгинята. А учените наистина потвърдиха — сред множеството ловни, батални и религиозни сцени и сюжети има портрет на жена. И след изчезването й, князът наредил да се замаже всичко с хоросан, а не както се предполагаше по-рано, че е било, за да се опазят от завоевателите почти век по-късно… Това свидетелства, че на апокрифа може да се има малко повечко доверие, нали?
— Определено.
Бившият военен и настоящ експерт-химик наистина бе заинтригуван.
Възрастният библиотекар продължаваше:
— След изгубването на княгинята минали години. А по-преди, сред малцината излекувани от отшелника имало едно момче, ослепяло след падане от кон. Аскетът му върнал зрението чрез полагане на ръце връз главата на детето и прочитане на кратка молитва. Момчето пораснало и станало доста заможен търговец — впрочем, смята се, че даренията за основаването на тукашния ни манастир може да са идвали от него. И веднъж този търговец пътувал до Цариград. На около ден път от целта си отседнал в спретнат хан и там, когато чул гласа на собственика, паднал на колене и му целунал краката. Казал, че е познал своя изцелител. Ханджията го уверил, че уважаемият гостенин нещо бърка, че е твърде млад, за да е същият онзи монах отпреди десетилетия. Търговецът обаче настоявал, но накрая бил разколебан, макар и не разубеден докрай. Въпреки това той оставил голям бакшиш и обещал да се отбие на връщане. И когато свършил работата си в Цариград и поел обратно, заварил странноприемницата изоставена, и то сякаш от години. Започнал да разпитва, но никой нищо не могъл да му каже. Спомнили си само, че ханджията имал и жена, която била много красива… Ето това е.
— Тук вече стана малко невероятно.
— Ако приемем обаче, че не са били минали чак толкова много години и че, например, Отшелника не е бил на около шейсет при срещата си с княза, тоест и постът му не е траел четирийсет лета, тогава нещата се връзват! — вдигна пръст библиотекарят.
Поканеният да му гостува мъж само поклати глава. Нозете му стъпиха на прясно подредени плочки на тротоар.
— Питам се… — обади се пак старецът, облекчен от по-равния терен, — какъв ли чар трябва да е имал Отшелника, за да подмами княгинята да избяга с него… И каква ли е била хубостта й, за да го накара да се откаже от обета си? Тогава подобна постъпка не се е вършела просто ей така, хоп и си тръгваш, като че ли не става дума за мигновено обръщане на ценностите, отказ от досегашния мироглед…
— Може би просто са били толкова един за друг, че не са устояли и никой никого не е подмамвал — учтиво промълви мъжът.
Събеседникът му се усмихна.
— Харесва ми как го казахте.
Около минута вървяха мълчаливо.
— Навярно много скоро ще научим как е изглеждала жената — каза химикът. — Когато приключи реставрацията.
— Да се надяваме.
— Добър разказвач сте.
— Благодаря.
— Литература ли преподавахте в училище? Или история?
Библиотекарят чак спря, слисан от думите на спътника си. После се засмя.
— Не познахте. Впрочем, сбъркахте съвсем малко. Аз съм писател.
Този път се поизненада поканеният за гост негов придружител.
— Да, да — потвърди старецът. — Навремето ме издаваха в големи тиражи. Ако четете фантастика, сигурно ще ви е познато името ми.
Мъжът се смути.
— Не… съжалявам. Не чета фантастика. Предпочитам документални повести, мемоари, научно-популярна литература, история. Извинете, май ви огорчих.
— О, не! — Тонът обаче говореше обратното. — Предполагам, просто не сте случили на качествено произведение от този жанр за първо запознаване. Обикновено е така… А, ето, че пристигнахме. Заповядайте.
Въпросите дали сънува, или не бяха атрибути на будното й Аз. Тук, в реалността на съновидението, те представляваха опразнени от острота и смисъл артефакти. Бяха неуместни. Затова тя не се учуди и ги пренебрегна. Нямаше никакво значение дали поредният сън е отминал и е дошъл следващият. Може би беше същият, но преобразен. Може би всички сънища бяха един и същ сън с различни маски, един кукловод с богат асортимент марионетки и петрушки. Какво от това? Тя бе в инаква действителност и се чувстваше естествено в нея.
Затова се отпусна окончателно и се остави на сънуването — или живеенето. Кое от двете бе по-реално зависеше от мястото-състояние, от което щеше да ги разглежда. За будността всичко извън нея е халюцинация. Всяка халюцинация е будност за себе си, за нея другите са илюзии и сънища.
Това бе последната искрица отстраненост, после свързващите нишки с обичайното битие на жената (а кое е обикновеното и нормално?) угаснаха.
Азът плуваше в паметта си — недостъпно действие в различна сетивна реалност. Сега Тя беше нещо повече, беше цялостна. Бе древно усещане. Намираше се в най-старите си спомени. И даже не спомени, а само заглавията на тези спомени, сякаш прелиташе покрай рафтове с книги, състоящи се единствено от съдържание, без основния си текст. Книгите се слепваха в тематични раздели и от тях оставаха само кориците.
Беше в много древен слой. Нямаше подробен запис, само резюме: дойдох, анализирах, овладях. И побеждавам — поколение след поколение, племе след племе. Побеждавам, за да водя. Водя, за да победя.
Браня. Пазя си плячката. Истинските врагове са несравнимо по-опасни от вражеските племена и дивите зверове. Изтребление. За непокорните племена. Изтребление. За враговете, с които си приличам — унищожаване. Никой не може да се сравни с мен — аз съм ефективен тактик и се подчинявам на успяваща стратегия. Аз разпознавам своите съперници, виждайки отвъд небето. Те идват слепи за моя свят и едва щом се сдобият с очи, виждат мен. Често това е първото и последно нещо, което успяват да видят.
Аз съм разрушител, аз съм създател. Аз съм вождът на вождовете. Аз съм най-острият зъб и най-бързият нокът, най-коравото кремъчно острие, най-дългата и жилава сопа, най-точният камък. Аз съм повелителят на укротения още отпреди да дойда огън. Аз съм господарят на животните, които искат да станат слуги на моите двукраки космати племена.
Аз ще живея вечно — за доброто на този свят.
Вече не се боря с ръце и челюсти — давам съвети и съдя справедливо. Но истинските ми врагове продължават да идват от време на време. Все по-обучени. Все по-ефективни. Става ми трудно. Изграждам си външни бойни линии — моите племена са ми под ръка. Те не знаят, но и да го знаеха, нямаше да са недоволни. Защото с мен имат много месо и друга храна. Защото ги водя към победа над собствената им същност. Някога ще са ми благодарни техните потомци, но аз не се нуждая от благодарност, за да изпълнявам дълга си. Аз не умея да не го изпълнявам. Аз съм своят дълг, всичко останало е въпрос на периферни устройства.
Враговете намаляват своя натиск, вероятно повелителите им се изчерпват. Това не ме интересува. Интересува ме изпълнението на предначертаното. Без мен то няма да се изпълни. Освен ако не пристигне някой по-съвършен, за да поеме щафетата. Но той не идва. Оставам аз.
Дълго време не е нахлувал враг. Въпреки това, винаги съм нащрек. Готов съм за отпор и унищожение. Винаги съм в готовност.
И все пак съм изненадан от твърде ловък и предпазлив противник.
Битката е тежка.
Много тежка.
Понасям удар. Много силен удар. Врагът използва своето унищожение, за да повлече и мен, защото съм го притиснал и скоро ще престане да съществува. Така той няма да изпълни своя дълг, но ще попречи на мен да изпълня своя. Ефективен изход.
Ударът наистина е много силен.
Изключване.
Отново Съм. Но без цялост. Врагът в последния си миг е отворил бездна, която да погълне и мен. Удържам се, като се вкопчвам в един от приближените ми от племето. Но част от мен се изплъзва и се залепва в друг индивид, който е идеалната матрица за удържане на тази половина от моите компоненти.
Бързо възстановявам връзката. Отново съм дееспособен. От пораженията произлиза предимство — посредством два индивида покривам повече пространство. Връзката не се губи и съм ефективен, по-ефективен от преди. Намирам този статус за тактически изгоден, макар и различен от генералната стратегия. Опитвам се да внасям промени в нея, което е много трудно. Така е, защото иначе бих бил уязвим и застрашен от пленяване. И без това враговете ми са по-елементарни, тяхната задача е различна от моята, необходимо е да съм по-сложен. Корекциите в стратегията отнемат много време.
Нов противник. Различен. Досега не се е появявал. Има друг дълг.
Борбата е кратка, той се оттегля, когато е на път да загуби.
Ще го преследвам. Внимателно. Той е враг и за враговете ми. Но е и мой враг. Сложен баланс.
Настигам го и му нанасям удар. Сериозно е повреден, но отново ми се изплъзва и се укрива. Опасявам се, че ако регенерира успешно, ще стане по-труден за унищожаване.
Минава много време, преди да го срещна отново.
Той нанася изпреварващ удар.
Тя се събуди с ужасяващото чувство на пренесена ампутация. Трескаво опипа тялото си. Подсъзнателно очакваше да се натъкне на чуканчета или кървящи рани. И въпреки че нищо такова не откри, й стана по-леко само за кратък миг. Сетне жената захлипа и се разрида неудържимо. Чувстваше се разкъсана, разбита на късове и не знаеше къде са липсващите парчета, за да се опита да ги залепи, закърпи, пришие…
С треперещи ръце намери цигарите. Запали. Прегърна пепелника като свой спасител и го поля със сълзи. Часовникът тихо отмерваше един без десет след полунощ.
Постепенно се успокои. Трябваше да се помъчи да се справи с подпухналото си лице. Вътре в нея тежеше за първи път докоснатата толкова ясно празнота. Помъчи се да направи всичко необходимо да й олекне. Винаги в края на краищата олеква. Даже след тези влудяващо ярки, чак осезаеми сънища. Нейните сънища. То май всеки, който я познаваше досега, я запомняше най-вече заради сънищата й. Е, браво, този път не се разкрещя в просъница, будейки спящата в другата стая съквартирантка.
Мисли за нещо хубаво, внуши си тя. Мисли за това, че може би наистина ще попаднеш на толкова мечтаната работа да правиш кукли и да пишеш за тях пиеси, дори може би и да ги играеш.
Толкова ли ми стига в живота?
Уплаши се от възможните отговори и затова потисна мислите си. Стана лесно — така и така задрямваше отново…
Довършен бе само вторият етаж на къщата, която комай повече приличаше на вила. Домакинът потвърди, че я е предвиждал именно за летен престой и място за работа над нови книги.
— Но после нещата се объркаха, падна старият режим, дойде демокрация… Наложи се да заживея тук.
Кухня, две стаи. Черните от нощта и запалената лампа с оранжев абажур прозорци отразиха уютната обстановка и двамата души в по-голямата стая.
— Това е кабинетът ми. Настанявайте се. Няма да откажете чаша вино, нали? Домашно, лекичко. Освен ако не сте уморен.
— Не се уморявам лесно.
— Великолепно.
Писателят отиде в кухнята. Когато се върна, гостенинът разглеждаше покрит с патина месингов цилиндър.
— Това гилза от снаряд ли е, или пак греша?
— Защо пак? — Домакинът остави каната с вино, чинията със сирене и вилиците.
— Не познах професията ви.
— И аз не познах вашите, докато не попитах одеве в кръчмата… Да, гилза е. Спомен от войната. Искате ли лимонада с виното? Свикнах да го пия така заради годинките… Нещо против да запаля една лула?
— Не, не. Разкажете ми за тази гилза.
Писателят седна и развърза кесия тютюн.
— Всъщност, няма нищо за разказване. Странното е, че не е закачена към някакъв конкретен спомен. Аз много млад отидох като доброволец на фронта. И не успях да участвам в нито едно сериозно сражение. Може би за добро. В Унгария ме раниха и се върнах с тежка контузия у дома.
— Как стана?
— Нашите зенитни оръдия свалиха немски пикиращ бомбардировач „Юнкерс“. И той взе, че падна върху нашите окопи. Помня го как връхлиташе — вой, писък на ламарина, черен пушек. Никакво чувство, че се движи. Просто изведнъж от мъничък започна да става голям, огромен, страшен… Дори зърнах лицето на пилота. Крещеше. Не ме е срам да си призная, че най-вероятно съм изгубил съзнание от уплаха, преди аеропланът да се удари в земята. Свестих се в лазарета глух като пън и с тежка амнезия. Казаха ми, че съм оцелял по чудо — сам-самичък от цялото отделение.
— Ами гилзата?
— Тя е муниция за немско танково оръдие „Райнметал“ Ка Ве Ка четирийсет, калибър седемдесет и пет милиметра. Такива топове са монтирали на машините Майбах Панцер Фир, знаменитата „четворка“, най-масовият германски танк след 1943-а. Построиха го, за да поразява съветските Т-34 и съюзническите Шърмани.
— Никога не бих се сетил сам. Помислих си за артилерия, не за танкове.
— В действителност аз дори не си спомням как тази гилза попадна у мен. Просто е била в раницата ми. Мъкнех я със себе си навсякъде после — в студентските общежития, по квартири… а в първия си апартамент я сложих до пишещата машина.
— Не я виждам тук — огледа се гостенинът.
Домакинът помълча малко.
— Почива си.
Бившият офицер усети, че е засегнал някаква чувствителна струна. Помоли:
— Разкажете ми за книгите си.
Писателят махна с ръка.
— О, не, не ме карайте. Много неблагодарно и досадно е да разказваш някому собствените си книги. Няма по-отегчително нещо от преразказа на един текст, който чак сте намразили заради работата си върху него. Пък и нали не обичате фантастика… Знаете ли — внезапно смени тона и темата домакинът, — гледах да правя всичко, което беше по силите ми, за родния град. Ако не с литература, то поне с друго допринесох… Имах връзки да го сторя. Мъча се да го правя и сега. Ето, читалището, библиотеката…
— Не исках да ви засегна.
Писателят махна с ръка.
— Не се засегнах. Навярно само мъничко, и то не за нещо, което сте споменали или дори навярно не ви е дошло наум да споменете. За това, че ме издаваха, че печатаха романите ми в огромни по сегашните мерки тиражи. И знаете ли защо? Защото не нарушавах спокойствието на властите, не влизах в спорове с идеологически догми. Но, уверявам ви, успях да се опазя от това да стана блюдолизец!
— Но сте ползвали привилегиите… — механично възрази мъжът. — Извинете.
Писателят разглеждаше виното в чашата си, която държеше между коленете си.
— Да… прав сте. Утешавам се само с това, че не прекалявах да вземам само за себе си. Споделях благата с непривилегированите. На това също не се гледаше с одобрение свише… Само да не си помислите, че се изкарвам със задна дата като борец срещу режима. Но все пак работех, трудех се… и вярвах в някои провъзгласявани принципи…
— Били са демагогия. Ох… Съжа…
— Да. Опиум за народа. Опиум в смисъл на болкоуспокояващо, материалното битие е болезнено нещо за понасяне. Но вие помните как е било преди време. Не всичко беше чак толкова зле… Опасявам се, че с тази реплика ви разочаровах.
— Не. Не много. Вие сте симпатичен човек.
— Но…?
Мъжът се засмя и протегна ръка към вилицата си. Отсече:
— Но нямаше истинска свобода. А и стомасите не бяха чак толкова пълни.
— Свободата е състояние на духа.
— За да се стигне до такъв дух, е необходима и подходяща среда за израстване. Потисничеството отнема шанса на мнозина да приемат това състояние.
— Сега същото правят парите.
— Кога не са го правили?
— Не споря с вас. И вие сте ми симпатичен. Пък и мисля, съгласен съм тоест, с един мой колега-емигрант, който наистина се бори с режима и си плати скъпо за това, та той е казал, че Западът победи не заради достойнствата си, а заради недостатъците на Изтока. Сега обаче западните идеи се прегръщат прекомерно безрезервно… Вижте… Надживял съм доста свои илюзии, някога бях добре, сега не напълно, но е грях да се оплаквам. Само че ми е късно радикално да променям възгледите си и да отричам всичко онова, което ми е давало възможността да се развивам… дори и в условията на една много ограничена свобода. Именно затова избрах фантастиката. За своя безопасност. Може да ви се вижда малодушно, но какво пък, орисано ми е било да съм конформист…
Паузата зейна като пукнатина, предвещаваща свлачище.
Гостенинът се почувства задължен да разведри обстановката, но, тласнат от досегашната тема на разговора, направи може би не най-сполучливия опит за това, като каза:
— Богата библиотека.
Писателят с удоволствие прие комплимента.
— Не толкова голяма, колкото би ми се искало.
— Кои са вашите?
— Ха! Ето ги там… но недейте… ще ви се сторят прекалено наивни… — махна с ръка старецът. — Оценявам жеста, но наистина нямам въпиюща нужда от съчувствие. И… публикуваните ми книги наистина бяха калпави. Посредствени. Нищо чудно някое мое произведение да ви е отказало в юношеските ви години да четете толкова интересна литература, каквато е научната фантастика… Пропуснах своите възможности да бъда толкова смел с перото си, колкото ми се щеше тогава… Сега не бих оцелял с тези си романи на свободния пазар в конкуренция с чуждите автори.
— Свободният пазар е пълен с макулатура.
— Неизбежно е. Колкото по-съвършени са средствата за печат, толкова по-голям ще е процентът боклук. Ако и досега ги преписваха на ръка, както в епохата на Отшелника… Не, стига. Я кажете — смени той на свой ред темата, — какво ви даваше армията?
Бившият офицер протегна напред сключени длани, изпука с пръсти. Заговори бавно, претегляйки думите си:
— Имах усещането, че съм на мястото си. Че защитавам хората. Практически същото върша и сега, като давам препоръки как някое производство да не уврежда, да не трови… Иначе, според мен, войните са нещо крайно лошо и вредно. За съжаление, нямам представа как могат да бъдат прекратени. Остана ми изборът да се опитвам да ограничавам пораженията. Химическите оръжия са нещо наистина… дяволско. Бледнеят само пред атомните. Убеден съм, че се налага някой да се грижи за контрамерки. — Мъжът изведнъж се засмя. — Ето, пак ме подхлъзнахте да говоря за себе си. Докато вечеряхме, само за това приказвахме. Ваш ред е. И държа да чуя нещо за вашите творби.
— Пак ви напомням — вие декларирахте, че не обичате фантастика.
— И все пак — настоя гостенинът, — нищо ли няма да ми разкажете? Никога не е късно човек да преоцени предпочитанията си. Или не е така?
Домакинът се позамисли. Лулата му димеше кротко.
— Напротив. Съгласен съм. Само че… ще ви разкажа не някой мой завършен роман, а един така и неосъществен проект. Дори може да се каже, не го започнах. Остана като концепция, като идея. Не ми стигна куража да я разработя, защото самият аз се почувствах объркан. Но първо, вземете пак гилзата, моля. Какво чувствате?
— Тежест. Студена е, метална. На места е гладка, на места — леко грапава. Празна е. Безопасна… — Мъжът я въртеше, прехвърляше от длан на длан и озадачено премигваше.
— А представете си, че сетивата ви лъжат, понеже този предмет е маскиран да бъде възприеман като гилза. А всъщност е…
— Е?
— Звездолет!
Писателят щракна с пръсти, облегна се назад и тържествуващо погледна гостенина си, наслаждавайки се на слисването, изписало се по лицето му.
… Бяха на края на живота си, когато усетиха заплахата. Тя първа формулира с думи бедствието. Война.
Съпругът й остави вилицата и я погледна в очите. Интересуваше го какво я кара да мисли за конфликт, в който биха били въвлечени водещите световни държави. Тя не успя да обясни — същността й беше дълбоко интуитивна, не умееше да борави със стройни логически вериги на причини и следствия, за да стигне последователно до такива изводи.
Той се усмихна и отбеляза, че този път ще им се наложи да пожертват малко от удоволствието на Единението, за да анализират по-цялостно нещата. Тя се развълнува, не остана безучастен и той. В края на краищата най-близко им бе тяхното щастие.
Тя се овладя и по-отстранено си каза, но така, че и мъжът й да го долови, че уреждането на външния свят да не ги застрашава, за да остават заедно, не е единствената важна причина да използват Единението. То е и самоцелно потапяне в състояние на щастие, изпиването му в по-концентрирана и страстна форма… Съпругът й бе напълно съгласен. Но се налагаше още малко да се съобразят с ролята, която играеха.
Тя почувства как отново намества поизхлузилата се своя душа в тялото на благородна дама, омъжена по любов именно за когото й беше орисано от съдбата. Някаква част от нея, която си даваше сметка, че всичко това е сън, оприличи „наместването“ като оправяне на смъкнала се от дланта й ръкавица. Ръкавицата не беше само плътта, но и всичките съпътстващи тази личност норми, като например да въздиша пред други дами, че е бездетна, макар че това наистина никак не й пречеше. Потомството беше извън необходимото. Ала след като влезеше в „ръкавицата“, на нея самата й се струваше, че е натъжена от факта.
Наблюдаваше как със съпруга й става същото. Хранейки се, той с неподправен интерес се зачете в оставения до салфетката вестник.
После те се сляха с Мрежата и се убедиха, че опасенията на жената имат основание. Наистина, кроеше се война. Една от най-ужасните. Квинтесенция на предишните кланета. Апотеоз на жаждата за самоизтребване. Тоест не се планираше като такава, но щеше да стане — технологиите и индустрията изпреварваха уменията на хората да ги контролират. Последните конфликти доказваха, че старата тактика не бърза да си отива, дори при наличие на скорострелни машини за убиване. Ала всички жестокости и изстъпления щяха да избледнеят пред чудовищната касапница, която се задаваше и която сякаш се развиваше вече сама, дори против волята на човеците. И те, Двамата, не биваше да го допуснат. Ще пострада Мрежата, каза той. Ще има много страдания, каза тя.
Съгласиха се, че загубата ще е не само за всички хора, но и за нещо повече от тях.
После се заредиха нови дни. Тя влизаше и излизаше в различни свои превъплъщения на едно и също тяло, управлявайки себе си като сложно конструирана и талантливо изработена марионетка — у дома, при посещения в магазини, при благотворителни акции, на светски приеми и гостувания у дами от нейната класа. Ярките проблясъци на Единението, дори когато не бяха подкрепяни с удоволствията на плътта, й носеха онази радост, за която бе копнеела преди да срещне мъжа си, а той й отвръщаше със същото, защото тя стоеше за него преди всичко друго.
Той анализираше по свой начин кълбото противоречиви интереси, сплетени в ужасно сложен възел, за да напипа точката на въздействие и да предотврати всичките онези неприятности, които биха застрашили целостта на Мрежата, а значи, покрай всичко останало — и тяхното тихо щастие. Тя попиваше емоции и впечатления, за да коригира търсенията му посредством скокове, невъзможни за последователно логическо изследване. А сблъсъкът, засега само в умовете на някои хора, се натрупваше, опъваше се като тетива на лък. И се наложи да тръгнат да обикалят — неуморно и настойчиво. Посещаваха дипломати и важни държавни чиновници. Обществени авторитети, короновани особи, сектанти, банкери, фабриканти, беловласи генерали и млади амбициозни офицери. Още много месеци ги деляха от мига, в който можеха да кажат, че са успели да предотвратят поне тази война.
А после плътта ги предаде. Наистина бяха изчерпали всичките си сили. Той рухна — напрежението го беше изяло. Два дни тя не се отдели от постелята му.
На третата нощ той почина. Миг преди това успя да й прошепне да не забравя за Срещата — излишно, абсурдно изказване. И да искаше, не би могла да забрави.
Когато остана сама, тя се почувства безкрайно отпаднала. Настъпи неин ред да легне болна.
През цялото време се мъчеше да си спомни нещо важно. В ковчега на мъжа й сякаш положиха не само тялото му, но и цялото й сърце. Препрочиташе написаната под негова диктовка бележка и тя й се струваше напълно безсмислена: „Търси ме!“
Въпреки това би го сторила, ако бе почувствала, че ще се изправи на крака.
Когато усети, че и нейната борба е без изгледи за успех, реши да направи онова, което смяташе, че той би одобрил или поне не би осъдил — домъкна се до кабинета му и бръкна в чекмеджето на неговото писалище, подредено безукорно както винаги.
Дълго седя в креслото, разглеждайки револвера в ръката си. Не, не размишляваше дали да се откаже, но и не бързаше да го стори. И само настойчивото тропане по вратата — слугите бяха изпаднали в паника — я накара да опре дулото в слепоочието си и да натисне спусъка, преди да е напълно готова.
Щеше да чака Срещата. Не усети изстрела…
… но скочи като обезумяла. Сякаш тласъкът на куршума я бе запокитил от старинното имение право тук, в квартирата й. Тя притисна длани към устата си, за да сподави писъка. Стига, стига. Няма нищо, няма нищо… само сън. Пак един сън. Аман от тях… Светна лампата. Посегна да запали цигара — едно от най-сигурните й хапчета за сън. Само че кутията до възглавницата беше празна.
Стана и отиде до кухнята, където взе от пакета на съквартирантката си.
На връщане се видя в огледалото в антрето. Погледна косо отражението си. Косите й висяха на масури пред лицето. Заради пуловера, с който спеше вместо пижама, краката й изглеждаха още по-кльощави. Няколкото жени, които можеше да нарече приятелки, й завиждаха за фигурата. По-скоро за килограмите. Тя пък искаше да прилича малко повече на тях.
Харесвам се, каза си сега. Много съм си добре даже.
Върна се в стаята и се надвеси над куфара с куклите. Усмихна им се щастливо. Заслужавало си е да се труди над тях, без да се сеща за сън и храна. Харесваха й как са се получили — много по-приятно й беше да гледа тях, отколкото тялото си.
Стрелна с очи портрета и внезапно й хрумна, че мъжките лица на куклите са някакви варианти на неговото лице. Многото му лица. Лицата на всичките му прераждания. Прераждания като както е писал за тях Джек Лондон в любимата й книга — „Скитникът между звездите“. Още самото заглавие я грабна. Скитник. Между звездите.
Скитник… звезди…
Който изведнъж намерил свой дом край една от тях!
Намерил едно — изгубил друго. Изгубил. Не завинаги — просто постоянно го губи и намира. Отчайва се, докато го няма, после докато осъзнае, че трябва да търси — също се измъчва, а накрая, когато намира — радост…
Легна си, надявайки се поне малко да подремне, преди да е настъпило утрото.
Утрото на голямото пътуване, иронично си рече тя.
Впрочем, кой знае, може и да е голямо…
— Хм. И кому е нужен звездолет, който е… под две педи дълъг?
— А аз ви казвам, че може би истинските звездолети нямат нужда да бъдат по-големи от това, което държите в ръцете си.
— И какво би могъл да пренесе толкова дребен космически кораб? И защо трябва да е дребен?
— За по-ефективно ускоряване до светлинна скорост, както и за по-лесно спиране накрая. С увеличаване на скоростта според теорията на относителността релативистката му маса ще нараства, а значи ще се нуждае от прекалено много гориво.
— Смятате ли, че бъдещето принадлежи на апарати, които ще се мъчат да се ускоряват като ракети? Не биха ли скачали през подпространството? Поне така мислят колегите ви.
— За съжаление не разбирам от подпространства. Теорията на междузвездните полети като математика е разработена през петдесетте и шейсетте години на миналия век. Аз съм доста консервативен фантаст, стига това да не ви прозвучи парадоксално. А и повече ме интересува мисленият експеримент, в който важна роля играе свиването на времето за екипажа на звездолета.
— Вие не сте се отказали от писането, познах ли? — усмихна се мъжът разбиращо.
Очите на стареца заблестяха.
— Хората могат да се откажат от пушенето, алкохола… човек е в състояние да се избави от много други пороци, удоволствия и радости… Ала творчеството — то трябва да се откаже от теб… — последните думи бяха прошепнати.
Гостенинът се пресегна и чукна чашата на домакина със своята.
— Продължете — помоли тихо.
Писателят кимна благодарно.
— Малките размери на полезния товар в един звездолет обаче може да не са продиктувани от съображенията за разумен разход на гориво. Възможен е и друг принцип на движение в пространството. Едни чужди цивилизации, за които ще стане дума, твърде вероятно са усвоили технологии, каквито не сме в състояние да си въобразим. Нали знаете, че всеки обект може да се разглежда и като вълна, вълновата теория на веществото според дьо Бройл. Става дума за универсални физически константи и зависимости. Струва ми се, че един сравнително дребен обект, черпейки енергия от вакуума, би могъл да използва вълновите качества на материала, от който е конструиран, и да се движи като вълна — отново с много висока, почти светлинна скорост. Колкото е по-голям и масивен корабът, толкова по-трудно постижимо ще е това. В идеалния случай звездолетът би трябвало да бъде микроскопичен, но тогава, наистина, какво би могъл да побере в себе си?
— Изследователски микрокомпютър?
— Да речем… Не сте чели романите на Иван Ефремов? „Мъглявината Андромеда“, „Часът на Бика“?
— Не.
— Наистина жалко. Аз смятам този писател за свой духовен наставник… И така. В книгите си Ефремов развива идеята за справедливо и доста пълноценно общество, което обаче е доста статично от наша гледна точка. Персонажите му също доста се обезличават на фона на обществения строй… но не за това исках да говоря. Основната му мечта, бих се изразил, е съдружество на космически цивилизации, наречено Великия пръстен. Извънземните му са повече или по-малко хуманоидни, което с течение на времето все повече и повече ме смущаваше. Имах проекти един вид задочно да му опонирам, че формите на живот могат да бъдат много по-разнообразни. Както и това, че галактическите раси може и да не споделят достатъчно общи ценности, за да образуват Велик пръстен. С голямо увлечение се впуснах да разработя алтернатива на постулатите на Ефремов, но пак някак си в рамките на парадигмата му…
Уви, не се получаваше да остана верен на духа на твореца, когото смятах за свой духовен учител. Логически изградената картина силно се различаваше от ефремовската вселена, дори ако спазех такива аксиоми като непреодолимия таван на скоростта за материалните обекти. Е, стигнах по-късно и до допускането, че мигновеното прекосяване на големи разстояния все пак е възможно. Но, както вече казах, понеже не си представям такава технология достатъчно ясно, реших да не мисля в тази насока. Приех просто, че МОЖЕ БИ има някакви тунели в пространството-време, които може би се получават край обекти, наречени черни дупки…
— Знам за тях, продължете, моля.
— Транспортна мрежа от „подпространствени“ тунели обаче може да съществува само „легално“, тоест със съгласието на контактуващите цивилизации, които стабилизират своята страна на един „тунел“. Но когато стане дума за някакви действия, по които между космическите раси няма консенсус — тогава какво? Остават добрите стари субсветлинни звездолети като инструмент за солови акции на тази или онази цивилизация.
— Имате предвид дори явления като… война?
— Не толкова грубо и пряко. Конфликт на интереси, на светогледи. Естествено, никой не налага своите ценности на никого, но все някъде противоречивите стремежи на извънземните цивилизации се пресичат и сблъскват. Какво би могло да предизвика конфликти? Територия? Надали. Експоненциалната експанзия по мое дълбоко убеждение е характерна за детството на всяка цивилизация. Даже в съвременния свят държавите вече не се стремят да колонизират чужди територии. Но не се отказват от самопровъзгласено право да налагат свое влияние. На примитивно ниво това се изразява в експлоатация на ресурси, с известна степен на взаимна изгода, тъй като е по-печелившо и не изисква баснословни вложения. Но проблем ли са за космическите раси ресурсите? Отново съмнително. С технологии за рециклиране и дълговечни термоядрени реактори, каквито са естествените обекти звездите… ресурсите са достатъчни, ако е постигнат баланс във възпроизводството и смъртта.
— А може и сами да си палят малки звезди — вметна мъжът. — Чел съм, че джуджета с малка маса излъчват стабилно много по-дълго време от големите и ярките.
— Точно така. Радвам се, че ме разбирате. И така, с други думи, остава само „влиянието“. Но не върху партньорите от Великия пръстен, а по отношение на останалия космос. По-специално — по отношение на младите примитивни цивилизации като нашата или дори само върху явлението „живот“, независимо дали е на въглеродна белтъчна основа, или амонячна, бороводородна, силициева… Ето тук може би интересите и схващанията на по-напредналите раси се допират твърде остро.
— Казус бели.
— Но отново непряко! Наблюдавал съм как хората играят шах, карти, табла, а сегашните хлапета — на компютърни игри, но такива, които им дават поле на действие да се състезават помежду си. На шахматната дъска загиват пешки и офицери, конници и крепости, жертва се кралската гвардия — царицата… същинска война! Не по-малко свирепа и безпощадна от реалните. В нея даже не съществува шанс за фигурите да дезертират и да си спасят живота. Но участниците, забележете, не страдат физически от тази война.
— С други думи — вметна гостенинът, — галактическите цивилизации се преструват, че всичко между тях е тип-топ, а тайно си правят мръсно.
— Не точно — строго възрази писателят. — Не приписвайте на ксеносапиенсите антропоморфни черти и образ на мислене. Нещата стоят така единствено от позицията на нашия разум и ценности, но най-вероятно те изобщо не се „преструват“. Само най-схематично и опростено би могло да се приеме, че… добре, нека третираме ситуацията по вашия начин. Така или иначе, не сме способни да проумеем какви са истинските мотиви и правила на поведение, които не са човешки. И така…
Представете си сега такъв вариант на играта шах, в който няма цар, когото да матираш и да приключиш партията. Напротив, вкарваш нови и нови фигури според възможностите си да ги конструираш. Фигурите се бият помежду си, но не вредят пряко на играчите. Сраженията, естествено, остават на дъската. Приемаме, че опонентите са достатъчно възпитани и сдържани, така че при неблагоприятна ситуация да не се нахвърлят един срещу друг с юмруци. Но да спрем дотук с шахматната аналогия, за да не се подвеждаме по признаци, които са характерни само за модела, а не за обекта, който сме сравнили с шах…
И така, имаме Велик пръстен от могъщи цивилизации. Пръстенът се развива, възможно е да се намира на етап, в който бихме го окачествили най-общо като едно галактическо „Добро“. Не следва обаче да го разглеждаме и като „Зло“, освен може би някои конкретни действия, които биха ни вредили или биха ни облагодетелствали. Вътре в този Пръстен се оформят „кръгове“ от сходни по разбирания раси. Броят им не е важен, по различни въпроси може да се образуват множество различни кръгове. Но по въпроса за отношението към живота като феномен, към зараждащия се живот извън домените на членовете на Пръстена, предполагам, ще се излъчат три позиции, макар че може да са и повече. Искам да подчертая, че могъщи и развити цивилизации не значи съвършено мъдри и благоразположени.
Трите позиции, обединяващи съюзи на цивилизации, са както следва — първите смятат, че животът е нещо, за което трябва да се полагат грижи, еволюцията му да се насочва в посока, приета за правилна. Вторите са привърженици на „плевене“, тоест пак избират активна намеса. Но за разлика от първите, те не смятат за целесъобразно да лекуват „извратени“ форми на живот, предпочитат ампутация на сбъркания вид или клас живи същества от дадена биосфера. Също така може да причиняват гибелта на млади цивилизации в рамките на даден разумен вид, за да коригират погрешно според тях развитие. Тоест, първите залагат на гъвкав подход и съобразяване с вече утвърдения живот, като се стремят да оформят духа с оглед да получат нови партньори в Пръстена. Вторите са стандартизатори — ако формата не съответства на предпочитаните от тях калъпи, те я премахват. Нещо като религиозната или идеологическата нетолерантност, не мислите ли?… Така. И двата вида цивилизации страдат от това, че се опитват да възпроизведат системи, които да наподобяват самите тях — един път по съдържание, във втория случай — и по форма. Алтернативата на тяхната, близка по същество позиция, е схващането, че всеки живот има право да си еволюира самостоятелно, независимо до какво ще стигне на този или онзи етап. Тези трети играчи само ще наблюдават и ще се стремят да осуетяват намесата на първите и вторите. Фактически обаче изложих дотук само две стратегии, като едната от тях има два варианта. Действително третата сила може да се състои от раси „сеячи“, които садят живот навсякъде, без да ги е грижа какво ще порасне накрая. Може пък напротив, да са „унищожители“, които се стремят да разчистят галактиката от потенциални опоненти въобще, тоест враждебни са към ВСЯКАКЪВ чужд им живот. Но като се замислих, видях, че „сеячите“ и „унищожителите“ естествено се вливат в една от трите групи: Ваятели, Разрушители и Наблюдатели. Галактиката е арена на тяхната борба. Иначе нищо не им пречи да съществуват мирно извън „шахматната дъска“. С малко повече фриволност в примера с човешката история, бих си позволил спекулации от рода, че измирането на динозаврите, Потопът и потъването на Атлантида са резултати от диверсионни акции на Разрушителите. Възникването на човека като разумно същество, техническият напредък и научните прозрения пък са подпомогнати от ходовете на Ваятелите. А очевидните пропуски и застои при налични предпоставки за бързо развитие, като например дългото господство на същите динозаври или Средновековието, са резултат от контрамерките на Наблюдателите… Как ви се струва?
— Интересно. Като цяло ми прилича на вечната борба на боговете. Сещам се веднага за древногръцките легенди.
— Те може би са само митологично отражение на действителните събития, неизбежно докоснали се до човешкото съзнание и пречупени във формата, която ние с вас познаваме като митове.
Гостенинът подпря брадичка с юмруци. Кимна.
— Да, наистина звучи много стройно и обяснява при първо приближение много неща… А какви са „игралните фигури“ на опонентите от Великия пръстен? Как си представяте бойците им?
— Може да са наемници от млади раси. Само че този вариант в крайна сметка би противоречал на принципите и на трите галактически сили. Затова предполагам, че „пешките“ са изкуствено създадени същества, аналогични на роботи. Но — роботи, които никак не приличат на онова, което ние, хората, бихме си представили като роботи.
— Знаете ли — замислено каза мъжът, — чувствам се така, сякаш вече съм… преживял тази беседа. Странно… Не точно говоренето, а хипотезата ви като цяло. Предизвиква… копнеж.
— Погъделичкано е въображението ви, което сам сте избрали да ограничавате до насъщни или ясно видими задачи. Имате инженерен ум. Не сте склонен да фантазирате за непостижимото.
— Навярно сте прав… Може ли един въпрос? От инженерно-практично и дори, ако щете, от военно естество. Все пак станах офицер по призвание, напуснах армията заради конюнктурните неуредици… а и защото винаги съм виждал в нея не толкова инструмент за насилие и унищожение, колкото един вид булдозер, който в крайна сметка подготвя терена за изграждане на по-добри и по-съвършени неща. Ето, във войната, която помните и в която сте били ранен на бойно поле, Германия като армия и строй е била премазана, за да бъде възродена така, че да не застрашава съседите си и да не потиска самата себе си…
— Това е станало с решаващото участие на една друга армия и строй, доста идентични с нацистките. Трябваха ми десетилетия, за да го призная пред себе си. Американската армия пък също действа малко като хипотетичните Разрушители, тоест като пешките им, за да въвежда норми, удобни на нея самата.
— Удобни за държавата, която е пратила армията, позволете това уточнение. Да, безспорно. Затова армията не носи отговорност с каква цел я използват. Тя носи отговорност за начините, по които изпълнява задачите си. Но ако целта е „изгорена земя“, начините от тук нататък не могат да бъдат други, освен престъпни. Войската не е мозъкът, тя представлява юмруците на едно общество.
— Бих поспорил малко относно подробностите, но като цяло съм склонен да приема обобщението ви. По-живо обаче ме интересува въпросът, който искате да зададете.
— Пешките на галактическите раси. Роботите, които никак не приличат на онова, което хората си представят като робот. Какво имате предвид? Какви са според вас?
Писателят дълго мълча.
— Знаете ли, намирането на точни думи е много трудна задача. Често се налага вливане на ново вино в стари мехове, преосмисляне на съществуващи понятия. Удобно ми е да ползвам термини, изобретени от други, по-находчиви колеги по перо, дори и като временни названия, докато не изкова свои собствени. В един научно-фантастичен роман срещнах понятието „псиборг“. В книгата според мен то не беше много удачно използвано и разиграно. „Пси“ значи душа. Организъм-дух. „Б“-то, освен за благозвучие, на мен ми намеква за „робот“.
— Призраци?
— Не… а може би да. Робот, имитиращ човек, е железен човек. Малко вулгаризирам, простете. Ако приемем, че съществува субстанцията „душа“, която да е материална, но не от вещество или поле, а от нещо междинно… или направо непозната форма на материя… тогава как бихте нарекли нещото, което представлява „робот-душа“?
Гърлото на гостенина пресъхна. Не можеше да разбере какво го е развълнувало толкова.
Никой друг не умееше да усеща смъртта по начина, по който я усещаха псисъзданията. За тях тя бе инцидент, не задължителен завършек на съществуването им. Но да се намират в близост до нечия загиваща душа, бе също толкова опасно, колкото би било това за космически кораб, оказал се в тясна орбита около колапсираща звезда.
Статистически псиборгите убийци рано или късно, но неизбежно превръщаха нищожната вероятност да не успеят да стабилизират и замразят микровселената в осъществено събитие. Тоест, те винаги рискуваха да станат жертва на собствената си агресия, повлечени от въртопа на небитието, отпушено от акта на убийството. За създателите на машините, заместващи души, тази възможност бе приемлива и те я смятаха за пренебрежима величина в евристичните си уравнения.
Ала, както се изясни за този конкретен псиборг, дори успешното убиване и избягването на имплозията-агония, както и поставянето на носителя под контрол — нищо от това не гарантираше, че нещата няма да се сринат буквално под енергийните пипала на фантомното изкуствено създание. Поради простата причина — неподходящ гостоприемник.
Съзнанието на този човек бе толкова объркано и опасно, колкото би била страшна безводна пустиня или дива джунгла за неподготвен и случайно попаднал в нея несретник.
Стазираните вътрешни противоречия бяха превърнати в напрежения в самата система. Завладяното съзнание се пукаше и трошеше, а през пукнатините надничаше бездната на нищото — състояние, където няма живот, няма функциониране, няма дори пустота, по-празна от междугалактическите пространства. Силовите пипала на псиборга засега удържаха колапса. Но изникна нов проблем.
Дезинтеграцията на препарираното съзнание, по някакъв непредвиден за програмираните инстинкти на псиборга-убиец начин, се отразяваше върху структурата му. Понеже не беше в състояние да анализира себе си, такава функция не бе включена за неговата серия, псиборг само отчиташе намаляване на някои свои иманентни възможности, без да успява да формулира последиците от тези ограничения.
Едно бе сигурно — час по-скоро трябваше да се прехвърли в друг носител. И комай нямаше да успее да закара наличния до населеното място. Затова се насочи към шосето и там осъществи ново прехвърляне, тласкайки ненужното му тяло срещу грубото превозно средство, за което прецени, че ще му е от полза — на мускулната сила на представителите на местната раса нямаше смисъл да се разчита прекомерно.
И щом се настани в следващия гостоприемник, псиборгът отчете, че владеенето на транспортен механизъм наистина дава голямо предимство за нуждите на издирването на противника. Отбеляза си като приоритет да избира жертвите си измежду шофьорите. В същото време си отбеляза и ограниченията, свързани с това.
Най-вече контролните органи по пътищата — транспортната полиция.
Добре, просто ще внимава да не им се набива на очи…
Сетне отново използва гръбнака в качеството му на пасивен приемник на псисигнали. Светкавично сортиране отдели търсения импулс, потъващ в общия шум на многото функциониращи микровселени. Псиборгът бързо установи посоката, от която идеше нужният му сигнал. После се плъзна по замразените и почти недеформирани от убийството личностни гънки по същия начин, по който навигаторът му използваше гравитационните полета, за да управлява междузвездната капсула.
В отговор на това носителят подкара автомобила в зададената посока. Според картата в най-кратки срокове псиборгът щеше да е достигнал до противника, за да го ликвидира и остави планетата без щит — и да осъществи Въздействието върху вредната форма на самоосъзнаване, избуяла като бурен-диворасляк в пределите на този свят. Друга раса трябваше да заеме мястото на хората и другите видове, подобни на хората по извратеност. Псиборг не се интересуваше кои ще са те, не беше програмиран да го върши. Нещата щяха да се наредят от само себе си — той бе длъжен просто да отстрани пречките.
Когато автомобилът набра скорост по магистралата, псиборгът се зае да тества контурите си — налагаше се след кошмарната микровселена, върху която бе принуден да балансира съществен интервал от време.
Данните от теста не бяха добри. Престоят в съзнанието на лудия се бе отразил зле върху псиборга. Естественият ход — да регенерира — влизаше в противоречие с изискването да действа бързо по основната задача. Анализът показа, че може да пренебрегне възстановяването. Повредени бяха способностите му да удържа замразената микровселена в равновесие и да не допуска спонтанен неин колапс, тъй като тя не го разпознаваше като оригиналната душа. Това бе нормално — организмите са силно зависими от душите си и обратното. Вече не изглеждаше толкова недефинирано положението, че е претърпял действително сериозна повреда. Ала въпреки поражението, псиборгът изчисли, че определен интервал от време ще успява да ползва един и същ носител. После щеше да му трябва друг, пресен.
В това отношение псиборгът не виждаше никакви затруднения. Планетата бе гъсто населена. Можеше да си го позволи.
След претегляне на потенциалите в корекционната матрица, псиборгът пое неудобството да сменя тела през час и половина. Значително по-трудно взе това решение предвид опасността да бъде забелязан — отгласът от колапсиращите по специфичния след атака на псиборг начин микровселени можеше да предупреди противника за приближаването му.
Ала таймерът на орбиталната бомба поставяше неумолими твърди рамки. Регенерацията би била пилеене на време. Колкото до врага — не беше чак толкова сигурно, че ще забележи ловеца. Важното бе да внимава и да не закача възлите на защитната мрежа. Все още имаше добри шансове да скъси разстоянието достатъчно тихо и противникът да се озове в зоната за поразяване на псиборга-убиец, преди да се е усетил.
Таксито летеше по асфалта като ракета. Псиборгът се оглеждаше в паметта на носителя за оптимален избор на следваща жертва.
Противникът нанесе удар.
Шок.
Смущение. Изключване не настъпва. Но става нещо по-лошо.
Аз съм сама. Но врагът не ме довършва. Отново се оттегля, сякаш е победил. Вероятно оставя недоубитата си жертва като примамка за другите хищници, които възнамерява да дебне от засада. Недопустимо. Веднага трябва да се маскирам. Почти ще ослепея, но ще съм и по-незабележима. Неизбежен, безалтернативен ход.
Изпълнено е. Регенерирам колкото мога.
А сега…
Сега трябва да се намеря. Частта не винаги възпроизвежда цялото, даже когато е създадена да го прави. Без отново да придобия целостта си, дългът-цел не ще възвърне нужната дееспособност.
Пак проклетите сънища… това е продължението на по-предишния. Ох, защо не идете да ви сънува някой друг…
Гостенинът се прокашля и каза дрезгаво:
— Робот-душа, викате… „Псиборг“ може би е подходящо, но не напълно…
— Разбира се. Терминът подлежи на прецизиране. Но схващате идеята, нали? Отделена от тялото, от веществения си носител душа. При това — изкуствено създадена като хомункулуса на средновековните алхимици. А сега ми кажете като специалист по военно дело, какви предимства може да има такъв боец?
Бившият старши лейтенант дълго мълча.
— Компактност. Наистина, в контейнер с големината на една снарядна гилза вероятно се събира цяла дивизия псиборги. Значи — висока мобилност, лесно транспортиране… Не, не съм сигурен. Нямам никаква представа каква плътност би могло да има това не-вещество! Но ето едно наистина безспорно предимство…
— Да? — почти възторжено попита писателят.
— Вселяване в телата на фигурите, които вече са налице върху дъската. Превръщането им в свои.
— Точно така! Вселяване! Имайте предвид, че бойната единица все едно „става“ това, което е „обсебила“ — нито повече, нито по-малко.
— Като бесове… — промърмори мъжът. — Но някои неща ме смущават. Какво става с душата на… собственика на тялото?
— Загива, заместена от псиборга. Разсейва се без опората на веществената си матрица.
— А съзнанието? — недоверчиво присви очи гостенинът. — То не е функция от присъствието на душата. Процесите на мислене са биохимични процеси, които могат да се осъществят и в колба.
— Пазя се да не изпадам във витализъм, макар и да се плъзгам опасно близко до ръба. Съзнанието, паметта, личността като цяло очевидно остават в качеството си на трофей за агресора. Все едно карти и шифрограми в превзет щаб. Но в някакъв смисъл те вече са мъртви. Тоест, индивидът, личността е убита. Сякаш препарирана. Освен ако… освен ако явлението смърт не важи за душите — и тогава псиборгът само ги карантинира, държи ги като затворници.
— Възможно е. Но дали душите са безсмъртни в смисъл на неунищожими?
— Въпросът е риторичен в контекста на темата — строго вдигна пръст писателят. — Ще се отклоним в такива схоластични дебри, че няма измъкване до заранта.
— Да, нека го оставим настрана. А взаимодейства ли тази… екзотична материя, от която е изградена душата, с обикновеното вещество?
— Много слабо. Вероятно посредством някакви трептения, които стабилизират структурата на душата.
— Но псиборгът няма носител от обикновена материя, нали така казахте?
— Да и ето това е най-интересното. Ами ако е нов еволюционен етап? Откъсване на душата, нека дори да е с някакъв отпечатък на личността, от зависимостта да бъде „вързана“ към тялото, без което се разсейва като неорганизирана енергия, като електромагнитна вълна да речем. Автономна душа. Призрак, както споменахте в началото. Фантоморг — фантомен организъм. И нищо чудно създателите на подобни безплътни машини сами да са безплътни. Но са далеч по-сложно организирани, за да бъдат носители на интелигентност, да запаметяват. Не е ли очарователно! Същества от трептения на полета, съчетани с други невеществени форми на материя! На практика те живеят в други измерения!
— Аха… тоест не се изразихте метафорично, че такива цивилизации са съставени от създания, които представляват души, стабилни и без да са привързани към тялото. И какви ли технологии са развили? Отново… идеални?
— Не е задължително. Технологиите им може би манипулират със самото пространство. Но някои от транспортните им средства и различни инструменти — те може и нарочно да са по-примитивни, тоест за тях е невъзможно моментално ускоряване до светлинни скорости, например. Така са проектирани, с цел по-пряко въздействие върху структури от обикновено вещество, защото иначе взаимодействието им с обикновената материя, както отбелязах, е като това на неутриното и нищо не биха постигнали, освен навярно само най-груби ефекти, на макро, бих казал на мега-равнище. Няма да им е трудно да предизвикат колапс на звезда или образуване на галактика, но е под разделителната им способност да боравят с по-дребни предмети. Навярно с лекота ще оперират и с елементарни частици, но — подчертавам, струва ми се, че междинните обекти, по-едри от молекули и по-дребни от планети, им се изплъзват. Затова ще прибягват до инструменти от вещество и поле, тоест, нормална материя. Псиборгите са един от инструментите за въздействие. И ако „фантоморгите“ са сложни, техните „роботи“ напротив, ще са по-елементарни от господарите си. Аз бих ги оприличил на вируси, съотнесени към едноклетъчно животно като инфузория или амеба. Опростената им структура е следствие на предназначението им да са по-ефективни и неуязвими. Мисля, че за тях е задължително да разполагат със средство за нападение — да го наречем псижило, с което да поразяват статична душа, нуждаеща се от плът. Същото жило е и оръжие за борба с противниковите псиборги. Те имат сетива за ориентиране и разпознаване на мишените си и своите съперници…
— Псиборг, без да се е вселил, няма сетива да възприема обикновения материален свят — прекъсна го изведнъж гостенинът. — Друго би било нелогично. Псиборгът е длъжен да превземе нечие тяло, за да въздейства според замисъла на създателите му — дали ще става учител на аборигени, дали ще предизвиква епидемия, която да премахне нежелания от дадената галактическа раса вид, не е важно. Щом взаимодействието на екзотичната материя и обикновената е почти никакво, те са действително призрачни една за друга. Само структури като душата и изкуственото й подобие — псиборга — правят връзка между тези две реалности.
— Да, да… и аз стигнах до подобни изводи, макар и по друг път и по-различно като изказ. Наистина, псиборг като бойна единица е длъжен да действа на две нива — в псипространството и в обикновения свят. При среща на двама противници, те ще се бият както физически, така и с неосезаемите за нас псиоръжия…
— Не са съвсем неосезаеми, щом и ние имаме души — измърмори гостенинът.
— Прав сте, изразих се неточно — домакинът описа във въздуха извинителен пирует с угасналата си вече лула. — Но взрив на псибомба или изстрел с псипушка няма да пробива дупки в стени или да срива градове. Ще унищожава души. Ще измъква живеца на всеки организъм и посредством този акт ще превръща жертвата в купчина разлагаща се плът, в която наглед няма никакви структурни промени и нарушения, несъвместими с живота. Никакви поражения, които да се регистрират от материални прибори…
Мъжът седеше като вцепенен и омагьосано слушаше тихия глас на писателя:
— Нищо чудно „обсебването“ като явление да не дава на псиборгите достатъчно пълен контрол над даден индивид. Иначе екзорсистите не биха прогонвали демоните толкова лесно. Затова мисля, че за да постигне пълен успех, псиборгът е длъжен на елиминира душата на обсебения. Вие одеве говорехте за дивизии от псиборги, но дали на един свят като нашия са му нужни цели легиони от призрачни нашественици, за да бъде манипулиран? Не. Един-единствен псиборг на Ваятелите е в състояние да превзема личността на диктатори и пълководци, политици и заговорници, така че успешно да праща човечеството в програмираната от Ваятелите посока. Същата тактика е плодотворна и за псиборга на Разрушителите — и марионетките, в които се е вселил, тласкат света към ядрена война, възкресяват страшни болести, за да ги използват като оръжие. Но и това е твърде драматично, за да прилича на истина. Пък и навярно нарушава правилата на галактическия добър тон. Затова някъде просто се взривява псибомба… но никой не умира от нея веднага. Остава обаче псиактивно замърсяване, което отравя душите от поколение на поколение. Механизмът на псидеградацията става необратим, а може и да е конструиран като необратим от момента на детонацията. Към псиразложението се прибавя и физически упадък. И след век или хилядолетие поразеният биологически вид тихо угасва, за да отстъпи място на фаворитите на Разрушителите… Няма Потоп, няма Апокалипсис. Дори прилича на естествен процес, нали?
Гостенинът кимна. Лицето му бе извънредно сериозно.
Домакинът продължи:
— При така формулираните обстоятелства всички ние, населяващи планетата Земя, сме хибридни организми от два компонента. Единият — това са биохимическите структури, изградени от обикновена материя, а другият — псиформа от екзотична. И, уви, поради тази причина сме почти безсилни да се противопоставим на безплътни, но могъщи космически цивилизации. Безпомощни сме пред такъв вид произвол и агресия. Но ако допуснем, че все пак съществуват и други раси от Великия пръстен като Наблюдателите, които държат да се спазват правата ни да бъдем такива, каквито сме, и самостоятелно да ковем съдбата си… значи, не сме съвсем досущ жалки играчки в ръцете на като цяло равнодушни към нас сили…
Станаха рано, още беше тъмно — кукломайсторката настоя да тръгнат призори, за да имат цял ден на разположение. Съквартирантката каза, че я устройва.
— После, на връщане, дори ще остане време да се отбием до етнографския резерват — забеляза тя. — Да знаеш какви чудеса готвят в тамошните механи! Яла ли си някога пататник? Еее… бива ли такова нещо да се изпуска!… Така, решихме! Измъкни ме от леглото веднага като станеш!
И въпреки това, именно приятелката се събуди първа и зашета из квартирата, а после вдигна и художничката с думите:
— Е, кои дисаги да вземам?
„Дисагите“ хич не бяха много. Без да се наговарят, прецениха, че мястото им не е в багажника, а на задната седалка. Въпреки немощните възражения на художничката, съквартирантката й ги свали сама, като подхвърли обвинително:
— Ти още не си се облякла, красавице! Размърдай се. Ще те чакам долу, хем да се стопли купето от парното… А ти не се шашкай, оправи се спокойно и гледай нищо да не забравиш…
Въпреки че се постара да не се мотае, слезе чак след четирийсет минути. Съмваше се.
В автомобила, западна кола на старо, горе-долу елегантна, достатъчно здрава, напълно удобна, гърмеше музика, а съквартирантката тактуваше с длани по кормилото и ритмично тръскаше перчем. Беше по блуза, палтото й покриваше багажа на задната седалка.
Тя си спести репликата „Много се забави“, но вместо това светна лампата в купето и внимателно погледна художничката в лицето.
— Изглеждаш ужасно — констатира безмилостно. — Ти спа ли изобщо?
— Спах…
— Пак ли твоите сънища? — не толкова агресивно, с полагаемата доза съчувствие попита съквартирантката.
— Пак. Този път бяха кошмари.
— В термоса има кафе, в този плик — топли кифлички. Отбих се до баничарницата, да не мислиш, че съм те чакала през цялото време? То ти личеше, че ще се забавиш! — Приятелката енергично стисна скоростния лост. — И гледай до Манастирище да се оправиш, трябва да си свежа като цветна китка, мила. Нали знаеш, печелим работни места само ако сме готини отвън, на кой му дреме какви сме отвътре…
Колата потегли стремително по още сравнително пустинните улици.
Докато излязат от града, художничката вече се бе поразведрила. Нощните видения се топяха, както се стопи слоят скреж по автомобила, а предвкусването на срещата с НЕЙНИЯ бъдещ — силно се надяваше! — театър й подейства повече от окуражаващо.
И само една жилка като нажежена нишка на мъждива лампа остана да тлее в съзнанието й. Мъничко късче напрежение, почти очакване на непредвидени премеждия.
Според бензинджията човекът с таксито не бил добре още когато пристигнал.
— Спря, паркира там, където е сега колата му, и поиска да му заредя резервоара догоре — обясни на полицая, който пиеше третото си кафе, но продължаваше да изглежда така, сякаш току-що бе отлепил главата си от възглавницата. Ченгето кимаше и потискаше прозявка. Младежът се стараеше да бъде подробен и да не изпуска нищо, леко ядосан от равнодушието на служителя на закона. — Приличаше на труп дори преди да падне. Попитах го дали не му е лошо и той ми изломоти, че бил гладен. Първо мълча като пън, чак се притесних, че не отговаря. Дори си помислих, че не ме е чул или не иска да приказва, когато изведнъж отвори уста и изръси, че е гладен. Отвори вратата и излезе, обаче вървеше като пребит. Кожата му беше… суха и лъскава, все едно от пластмаса. Повлече се към кафенето и там колежката му дала сандвич и капучино, но това го разбрах после…
— Сипа му бензин и какво? — попита полицаят. Явно бе решил да докаже, че слуша показанията на свидетеля.
— Измих предното стъкло, това ни влиза в задълженията. И тогава обърнах внимание, че бронята и радиаторът са поизкривени. А като клекнах, видях, че има засъхнала кръв…
— По бронята?
— И по радиатора.
— Как разбра, че е кръв?
Бензинджията леко се обърка.
— Ами, предположих… — заекна, но кимването на полицая го окуражи и той се окопити. — Все пак не съм вчерашен. И тогава си викам: тоя човек прилича на болен, защото май е прегазил някой нещастник и после навярно е избягал. А сега го е хванала нервата, страх го е, може и да го е срам… Зачудих се какво да правя и тогава колежката изскочи навън и се развика. Хукнах да видя какво става и… — Младежът посочи съседната маса, до която имаше прекатурен стол, локва капучино и парчета порцелан. — Онзи лежеше, забил нос в чинията със сандвича, чашата му беше обърната. Като го хванах за раменете, той просто ми се изхлузи и падна на пода. Не пипнахме нищо! — добави забързано и горещо.
— Каза, че не си намирал оръжие у починалия.
— Не. Пък и не съм го пребърквал. А май трябваше… Не си беше платил горивото. Ох…
— Защо не повика линейка, а нас?
— Защото му личеше, че е мъртъв — сви рамене младежът. — Пипах пулс, поднасях огледалце към устните му… Нали сам го видяхте? Обикновено така изглеждат само в ковчега! А ви давам честната си дума, че пристигна на бензиностанцията точно такъв — като зомби! Самоходен покойник…
— Ясно — въздъхна ченгето. — Последен въпрос и после ще напишеш всичко това на един лист, аз ще го прегледам дали съвпада с разказаното и си свободен… тоест, ще ти пожелая лека работа до края на смяната… Между другото, шефът ви защо не дойде? Нали му се обади, че имате проблеми?
— Да. Обясних му какво е станало и той каза, че не можел да пристигне… Това ли беше? — кисело попита младежът. Никак не му се пишеха показания. Те не влизаха ли в задълженията на полицая?…
— Не, това беше между другото. Имаше ли други хора в кафенето по време на инцидента?
Бензинджията почти се плесна по челото.
— Да! Шофьор на тир. Седеше ей там… или не, май беше по-близо до прозореца… Той не тръгна да зарежда, само поседна тук да пие кафе, а преди това купи списание „За мъже“. И нищо не направи да помогне, когато онзи падна и издъхна на място. Станал и си излязъл, така каза колежката. Дори списанието с мацките остави. Аз за малко да се блъсна в него на вратата. Съвсем го бях забравил този темерут.
— Такааа… Опитай се да се сетиш как е изглеждал, опиши и камиона му…
— Ама камионът му е тук!
— А къде е човекът?
— Ами, не знам…
— Тръгна по отклонението за Манастирище — намеси се с треперещ глас момичето на бара и посочи с ръка.
— Пеш? — уточни полицаят.
Ама че сутрин, да му се не види…
— Май да.
— Май или да?
— Да.
— Успокой се, момиче, всичко ще е наред. Момко, вземи напиши на един лист какво се е случило, после ще се върна да го взема… Не, дай го на колегите, скоро ще пристигнат с патрулка… И се стегнете и двамата, ще счупите някоя чаша както ви треперят ръцете, а шефът ви явно е задник и ще ви ги удържи от заплатата.
Младежите мълчаливо се съгласиха — и със съвета, и с констатацията.
А ченгето яхна мотора в опит да настигне внезапно обезумелия свидетел. Надяваше се, че безумието му е кротко и че не се е отклонил от шосето, а продължава към градчето.
Само да не го блъсне някой в тоя здрач…
* * *
Псиборг вече не преценяваше издръжливостта на носителите си с оглед на по-продължителната им употреба — и без това не успяваше да постигне трайна стабилизация на превзетите микровселени. Те колапсираха през постоянни времеви интервали, което потвърди предположението, че неговата система за фиксация и удържане наистина е претърпяла повреда. За съжаление псиборгът не разполагаше с необходимото време за регенерация. Таймерът на орбиталния псидеструктор го караше да действа максимално експедитивно.
Този носител обаче се оказа по-слаб от предишните. Сърцето му, насилено и изтощено от завладелия го безплътен убиец, бе нарушило нормалния си ритъм и бе на път да спре съвсем. Псиборгът се отказа да реанимира носителя си. Прегледът на съхранените сведения в замразеното съзнание на жертвата му посочи още по-перспективни носители от гледна точка на местните обичаи. Необходимо беше само да привлече вниманието им, да ги провокира сами да дойдат при него, вместо да ги търси.
Одеве ги смяташе за неподходящи, подведен от нагласите на предишния си носител. Е, затова е процедурата по коригиране на взетите решения…
И така, трябваше му полицай.
Затова когато болката стегна гърдите му и затрудни дишането, а в очите му притъмня, шофьорът, зарязал камиона си на паркинга при мотела, рязко изскочи пред друго превозно средство, което, за да избегне сблъсъка, кривна стреснато — точно колкото да се преобърне на средата на завоя.
Маневрата успя, въпреки че носителят получи допълнителни травми и това още повече скъси състоянието му на псевдоживот, което дължеше на псиборга — както и смъртта си, фактически сполетяла го в кафенето на бензиностанцията на малко повече от три километра от полегналата на една страна кабина, в която сега другият шофьор издъхваше.
Псиборгът напрегнато чакаше появата на перспективните носители, от телата на които би получил по-голяма свобода на действие, като трескаво фиксираше в прости алгоритми навиците на носителя, които можеха да бъдат от полза при изпълнението на задачата.
А в организма на блъснатия неумолимо затихваха важни физиологически функции, сетивата започваха да се изключват. Псиборгът повече не можеше да се осланя на данни от носителя, но го накара да направи последно усилие, за да идентифицира перспективните гостоприемници-жертви. Не успя, затова се прехвърли в тялото на човека в катастрофиралото превозно средство.
Той поне беше наред физиологично. В него псиборгът дочака идването на полицая, яхнал возило, наричано от хората мотоциклет. Сравнително малко след това пристигнаха още превозни средства — още полиция и линейка.
Връхлитане, спиране на колапса на микровселената, съпровождащ гибелта на естествената душа на носителя. Сетне псиборг си позволи да хлътне в матрицата навици на жертвата си и да проучи ситуацията отвътре, за да издебне подходящ момент безпроблемно да продължи пътя си към противниковата бойна единица. Убиецът повери на замразеното съзнание управлението на тялото, също както прехвърляше тези операции към контурите на навигатора от капсулата. Нуждаеше се да проучи псиефира.
Псиборг търпеливо изчакваше удобен момент да напусне с тялото на носителя местопроизшествието, така че да не влиза, преди да е станало наложително, в конфликт с местните традиции, когато получи нова информация. Изненада се — съвършена, но вътрешно куха имитация на същинската жива емоция. Изненадата бе предизвикана от долавянето на приближаващ се сигнал. Издирваният обект — евентуален вражески псиборг.
Нима противникът бе тръгнал да го пресрещне? Но не, идеше от друга посока. Автономна мимикрия, тоест лъжлива мишена? Сигналът имаше необичаен спектър. Врагът е претърпял повреда? Много вероятно. Имаше обаче още нещо, нещо наистина странно, подобно на псиехо.
Дори приближаването да значеше, че е разкрит и вражеският псиборг бърза да го пресрещне за атака, нямаше друг избор, освен да почака обектът да го подмине.
Колона автомобили и камиони се процеждаше покрай обърнат на завоя камион с ремарке. Превозвал бе стъклен амбалаж и натрошени каси и стъкла покриваха платното. Около полегналата настрани кабина бяха паркирани линейка и полицейски коли. Униформен размахваше палка и енергично движеше челюсти.
Приятелката на волана ахна и веднага се вкопчи в скоростния лост. Автомобилът бавно премина покрай мястото на злополуката. Майсторката на кукли неволно проследи с поглед картината. Видя носилка, покрита с жълтеникаво платнище. Очакваше да е чаршаф с кървави петна. Цивилни, санитари и ченгета сновяха напред-назад. Тя понечи да извърне очи, стресната от присъствието на бедата, белязала това обикновено място от магистралата.
И тогава сякаш нещо я блъсна. Не в сърцето, не в съзнанието, а като че ли още по-дълбоко. Чак по-късно оприличи усещането с позната ситуация. По същия начин бе реагирала веднъж в зоологическата градина, когато срещна погледа на питона. Беше отблъскващ и притегателен едновременно. Няколко секунди не си даваше сметка, че змията също я гледа, но усещането, подобно на допир, я беше накарало да осъзнае — да, влечугото наистина я наблюдава.
Разбира се, самозалъгваше се. Случилото се сега нямаше нищо общо с някогашната й уплаха от очите на питона. Правеше твърде свободна асоциация, за да назове възникналото чувство.
А през прозореца на колата тя просто забеляза един полицай — безлик в униформата си сред своите колеги. Въпреки облачния ден, носеше тъмни очила. И тъкмо зад тях майсторката на кукли без да иска надникна, подчинявайки се на вътрешен импулс — или може би провокация отвън.
Съзнанието й се опразни като по команда от реле, скрито в недрата на мозъка. Фигурата на полицая остана назад, автомобилът започна да набира скорост — съквартирантката й сякаш бързаше да се махне като от чумаво място — и едва тогава вцепенението я напусна… за да отвори портата на ума пред сън наяве.
Беше мимолетно и светкавично, превъртя се за миг. Не толкова сън, колкото спомен за сън, а може би картина от гледан филм — забит като треска в паметта муден кадър. Имаше колона свити хора, а отстрани — конвой с кучета. Войници с каски и автомати. Колоната вървеше покрай малък площад, към който онази, през чиито очи майсторката на кукли гледаше, се бе стремяла цял живот. Спомни си за някаква назначена среща и се втурна натам, пренебрегвайки виковете на войниците. Чу писък на олово, после удари в гърба. И — потъващото в небитие парче паваж, собствената й ръка, простряна в калта, до китката — разкъсано вързопче от жълт груб плат, което преди малко бе притискала към гърдите си. Заглъхващи звуци. Войнишки ботуши пред лицето й. После — нищо.
Нищо.
Жената се сви на седалката. Трепереше от вътрешен студ, който кристализираше в ледена мисъл. Майсторката на кукли не се реши веднага да посегне към нея с ума си.
Не успяхме да се срещнем. Родих се в неподходяща група хора и ги последвах в лош за тях момент. Не спряхме нищо от това, което трябваше да спрем.
Това беше нейна, но инертна мисъл. Не я трогваше, а само тежеше като гладък речен камък. Затова пък следващата се оказа от по-голямо значение за нея.
Срещата стана единайсет години след войната. Наложи се да възстановяваме от начало Защитната мрежа, почти от нула. После пак стана беля, но Мрежата — тя е непокътната. Непокътната е!
Жената, която умееше да прави кукли, започна да се съвзема и да излиза от какавидата на своите неразбираеми и странни страхове, като си каза, че всичко ще се нареди.
Да, всичко ще бъде наред. Мрежата е цяла. Само… само трябва да внимавам да не ме настигнат.
Твърдо знаеше, че по следите й е нов безмилостен враг.
Полицаят стоеше встрани от линейката, когато мина междуградски автобус, а след него се появи лека кола с две млади жени вътре. Прекалено бързо се случи, за да реагира. Само обърна лице след тях. Сетне заобиколи катастрофиралия камион и бръкна в кобура. Внимателно разгледа служебния си пистолет. Движенията му бяха колебливи.
Мина цяла минута преди да избере какво да предприеме, но веднага щом реши, полицаят с бързи крачки отиде до служебния мотоциклет. Не се задържа, не реагира на насочена към себе си реплика. Яхна машината и потегли с газ, без да обръща внимание на изумените си колеги.
Псиборг преследваше противника, активирал всички свои налични сензори. Одеве още регенерираше от шока на гибелта на предишния си носител, пък и преминалият наблизо обект се оказа твърде необичаен за разпознаване като вражеска бойна единица. Но анализът посочи, че именно това е било. Сега регистрираше раздвояване на сигнала, той пристигаше от две места едновременно, което беше нелепо. Кой би пилял ресурс да възлага контрола над този свят на ДВЕ активни единици? Освен ако…
Освен ако противникът не бе извършил поради някакви причини разделяне. Например, за да има по-добро покритие и да управлява по-оперативно защитната мрежа. Или единият разделен фрагмент държи отбраната, а другият, под негово прикритие, осъществява базовата приоритетна програма за Намеса, същото Въздействие, само че преследващо други цели, различни от целите на Създателите. Целите на чуждите създатели. На които трябва да се попречи…
Псиборг разгъна в поробеното съзнание аналитична матрица и придирчиво провери всички възможни варианти.
Предположението, че се касае до маскировка, не издържа още предварителната логическа проверка. После отпаднаха още няколко хипотези. Матрицата бе грамадна, ресурсите на носителя го позволяваха с лекота. Накрая остана само един вариант: насреща си имаше две относително безопасни версии на противников псиборг. По-точно — ДВА негови КОМПОНЕНТА. Прецени одевешната си пасивност като тактически оправдана, защото не можеше да си позволи да ги нападне поотделно — те лесно биха му се изплъзнали, напускайки носителите си и прескачайки в непредсказуема посока за ново въплътяване. Навярно в това си състояние не биха били способни да се противопоставят на орбиталния псидеструктор, но поради липса на данни псиборгът не можеше да докаже пред собствената си управляваща програма, че рискът да ги игнорира като пречещ фактор и да пристъпи към главната задача се намира в приемливи граници.
Ала за него беше очевидна и обоснована друга тактическа възможност — в момента на своето съединяване противникът ще представлява една-единствена, при това беззащитна мишена. Удобно да бъде премахната с един удар.
Нямаше смисъл да отстъпва сега. Врагът бе готов за жилото му. Въпросът беше да се помъчи да остане нелокализиран до последния възможен миг, за да победи.
— Гадна работа — цъкна с език съквартирантката, след като подминаха мястото на злополуката. По принцип караше много внимателно, а сега стана още по-предпазлива. Когато съзряха катастрофата, кокалчетата на пръстите й побеляха връз волана, тя изправи гръб и се наведе напред, наежи се като котка, застана нащрек. Няколко километра остана така, подозрително оглеждайки пътя, сякаш отпред ги дебнеше лош късмет. — Гадна работа. Сигурно е станало за секунди…
Художничката само издаде трепетлива въздишка.
— И ти ли се разстрои? — стрелна я с очи приятелката. — Зарежи, не го мисли. Нямаш време сега да се разсейваш и да падаш духом. Представи се добре, за да те одобрят окончателно. Огледай се после за обстановката, разпитай пак за условията, за да си сигурна, че за нищо няма да съжаляваш после. Или поне да не са съществени нещата, за които би съжалявала…
Тя продължи с инструкциите, като утешаваше не толкова приятелката си, колкото самата себе си — пъдеше гледката на покритата носилка.
— Добре, мамо — намери сили да я подкачи кукломайсторката.
Двете се засмяха, отначало плахо.
— Дай ми джиесема си — помоли художничката. — Ще взема да звънна, че пристигам, да питам как се стига до читалището или да ни чакат някъде на лесно място…
— О, да! — възкликна съквартирантката. — Непременно! В тия провинциални градчета уж всичко е на една газ разстояние, пък знаеш ли колко лесно можеш да се загубиш! Аз веднъж… хайде, после ще ти разкажа, вземи го от чантата под палтото. И… измъкни ми цигарите. Уж нямаше да пуша…
Късият разговор й вдъхна нужния й кураж. Но не си позволи да забрави одевешното усещане за враждебност, лъхнало я от съвършено непознат човек.
Или нещо вътре в този човек.
Ще внимавам, реши твърдо тя.
Странно, наред с безпокойството, чувстваше и някакъв странен копнеж. Кой знае защо се сети за Портрета.
„Дали не трябваше да си го взема с мен?“
Радиото тихо свиреше народна музика, в единия тиган цвърчеше омлет. На другия котлон се пържеха мекици. Зад прозореца сивееше утрото. Писателят шеташе напред-назад по домашни чехли и с плетена жилетка върху сухите си рамене, но вече бе облечен като за работа. Домакинът се огледа към гостенина си и приветливо му се усмихна.
— Как спахте?
— Отпочинах — уклончиво отвърна бившият офицер.
— Но?
Мъжът се усмихна неволно.
— Сънувах разни неща. Вече са ми доста смътни. Като че ли бяха провокирани от снощните ни умотворения за извънземните цивилизации.
— О!…
— Не се тревожете, наистина се наспах добре… Колко е часът?
— Почти седем. Скоро ще има новини по местната ни радиостанция. Винаги ги следя.
— В колко отваря библиотеката?
— О, в девет и половина. Но аз съм ранобудник. А и днес преди работа трябва да се видя с една госпожа. Успях да намеря спонсор за детски куклен театър… Ще ми е драго да занимая учениците с нещо по-различно от това да се правят на хаймани или да висят пред компютри и телевизори… Чай? — предложи старецът. — Остана ми още липов от миналото лято. Дано не сте пристрастен към кафето, защото нямам.
— Чай е добре. — Гостенинът се настани на скърцащия стол и подпря лакти на масата. — Приятно е у вас. Като че ли съм отново на петнайсет и закусвам преди училище…
— Това може само да ме радва… но защо ми се струва, че сте разстроен? От сънищата ли?
— Не знам.
Настъпи пауза в музиката от радиоприемника. Мъжът се загледа през прозореца, където от сумрака бавно изсветляваше покривът на едната от съседните къщи. Писателят постави пред него паница с топли мекици и му наля чай в голямо канче.
— Сънувах, че съм псиборг — заговори гостенинът, кимвайки за благодаря. — Че превзех тялото и личността на един първобитен вожд. Станах учител и повелител на многоброен народ. А после… много ми е смътно… като че ли… — той се разсмя. — Знаете ли, все пак трябва да призная, че ме стреснахте с този ваш разказ за псиборгите! Тоест аз се стреснах, че си самовнушавам, че съм сънувал нещо като развитие на онова, което вие ми разказахте!
Очакваше домакинът да се усмихне снизходително, но остана неприятно поразен — старецът го гледаше сериозно. Дори като че ли беше мрачен и студен.
Дали не изръсих нещо тъпо и не засегнах дядото? — запита се мъжът. Побърза да добави бодро, в опит да разведри атмосферата:
— Кажете, в какви условия е могла да потръгне такава еволюция — от същества от плът до… фантомосапиенси, които са изградили свръхцивилизации нейде в космоса?
Писателят бавно седна насреща.
— Не съм го обмислял… — сви рамене разсеяно. — Ами… нека поразсъждаваме… Планета с висока повърхностна гравитация? Хм… Или наопаки — ниска? Живот върху комета?… Не, това нищо не дава. Като че ли… техноеволюция. Самоусъвършенстване. Друго не ми хрумва. Та нали и досега не е ясно как така човекът е станал разумен, та къде сме тръгнали тогава да разсъждаваме за ксеносапиенси!…
— А когато един псиборг разрушител изпълни задачата си — намеси се гостенинът, — той отлита към друг свят, така ли?
— Не… псиборгът е камикадзе. Той е интелигентен, доколкото това е приложимо към механизъм с принципно елементарна програма за убиване, снаряд — нищо повече. Дори не е жива торпила, понеже ми е трудно да го окачествя като жив, а патрон, който гръмва и поразява целта. Така заличава и следите от интервенцията си, предпазвайки своите господари от дипломатически скандал или нещо такова… Казахте, че сте се видели като въплътен псиборг. Как свърши всичко?
— Като че ли ме убиха. — Мъжът седна на дивана и стисна длани. — Друг псиборг. Уби тялото ми. Тоест… изтръгна мен, псиборга, от тялото на вожда. Разхлаби връзките. Но… май успях да го унищожа, макар че усетих… разцепване. Това разцепване сякаш го бях изпитвал и преди… Противникът ми се оказа доста силен и ме изненада. Промуши тялото на вожда с копие, като едновременно с това се счепкахме и в псиизмерението… точно както си говорихме снощи, че би трябвало да става! Да му се не види… Не биваше толкова сериозно да обсъждаме разни фантазии вечерта! Костваха ми кошмари.
— Съжалявам — искрено промълви писателят. — Давам си сметка, че аз ви повлиях. Когато работех много напрегнато над някой роман, се случваше да се сънувам като някой от героите ми, а даже и всички тях накуп. И наистина беше като кошмар, но не от онези, страшните, гадните — просто въртележката от превъплъщения силно ме претоварваше и… да, неприятно е.
— Извинете ме — бившият офицер прибра юмруци под мишниците си. — Глупаво е да ви обвинявам. Не знаех, че съм толкова впечатлителен. Досега не е имало повод да го разбера. Нещо в тази идея за псиборгите… ме разтърси. Все едно промени живота ми.
— Или го е насочила в естественото му русло.
Мъжът взе една мекица, отхапа и попита леко наежен:
— Към какви изводи ме насочвате сега?
— Сигурно ме е страх да правя предположения. Кажете вие нещо.
— Мен наистина не ме бива по фантазиите. Не се засягайте, това беше комплимент.
Започнаха новините по радиото и домакинът усили звука. Гостенинът слушаше с половин ухо, но писателят много внимателно ги следеше и лицето му отрази яд и досада, когато откъм спалнята се донесе звън на телефон.
— Щом ме безпокоят толкова рано, значи е важно… — и с покорна въздишка се запъти да вдигне слушалката. При това закачи с крак оставената пазарска чанта, с която бе излязъл снощи от читалището. Срита я сърдито и тя се килна под масата. А мъжът внезапно наостри уши — радиоговорителят четеше местната криминална хроника.
След около минута домакинът завари госта си неспокоен и възбуден.
— Току-що по радиото съобщиха — задъхано заговори бившият офицер — за необясними смъртни случаи! Хора, починали просто ей-така, без видима причина! Дори лекарите се чудели!
Писателят се опита да слуша и радиото, и мъжа едновременно. А гостенинът продължаваше:
— Това, което описват, прилича на убийство от псиборг!? Никакви следи! Никакви видими следи! Точно така беше и в съня ми! Можех да убивам враговете си просто като избивах от тях душата им както конник от седло. Падаха и оставаха като съблечена дреха. Това внушаваше по-голям ужас от трошене на черепи или изкормване. Трябваше само да се приближа на пет-шест крачки от обречения — и готово. Нищо не ме спираше… докато не се появи равен ми съперник…
В стаята замръзна напрегнато мълчание. Тихо цъкна термостатът на масления електрически радиатор. И двамата трепнаха от звука.
— Как мислите… — бавно произнесе мъжът. — Възможно ли е снощи да не сме си фантазирали… не, абсурд! Вярвате ли в реалността на Ваятелите, Разрушителите, псиборгите?
— Би могло да е истина…
— Вярвате ли? — натърти гостенинът, почти умолително. Отчаяно искаше да чуе нещо определено, каквото и да бе то.
— Вярвам в това, което измислям. Поне докато го сътворявам в ума си.
— А дали е само измислено, или… някакъв вид прозрение?
— Може би. Знаете ли, сега и аз се чувствам… странно. Като в копнеж. Не, излъгах. Не е от сега. От снощи е. И сякаш преминавам по някакви свои стъпала през този копнеж. Не съм в състояние да формулирам какво точно предизвика и усещането за отваряща се врата. Не виждам къде съм попаднал през тази врата… Да, може да се окаже истина. Или близко до истината, колкото и странно да е.
— Странното е, че се държим странно — заяви бившият офицер. — Вместваме свои субективни усещания в изградената снощи теория…
— Не е от снощи. Обмислям я от много време. Но имате известно право — едва снощи тя придоби завършеност, поне за мен. Така я чувствам.
— Няма значение. Няма практическо значение. Аз я чух едва вчера вечерта. Това е нелепо! Дали не сънувам все още?!
— Струва ми се — бавно изрече старецът, — че и двамата ставаме жертви на впечатлителността си. Успях да чуя по радиото, че причините за смъртта ще се изяснят при аутопсията. Май изобщо не стана дума, че лекари са си давали мнението. А и как биха могли! Още е много рано. Или репортерът е цитирал неправилно доктора от линейката, или си е измислил коментара, за да звучи по-вълнуващо! — и писателят се усмихна с облекчение.
Лицето на гостенина се разведри.
— Дявол да го вземе… наистина! — плесна се по коленете той. Доста силно, почти гневно. Засмя се. — С вас сме просто фантазьори и откачалки! В най-добрия смисъл на думата!
— За мен е простимо — отвърна, приемайки шегата домакинът. — За вас е необичайно. Да речем, че съм ви повлиял… Ще ми подадете ли сметаната? Сипвам си я в чая, много е вкусно…
За миг напрежението беше изчезнало. И двамата без особен интерес слушаха спортните новини, докато бавно и с наслада унищожаваха закуската.
— Кой ви потърси толкова рано?
— А… сценографката кукломайсторка, която поканих. Вече била на път и комай щяла да пристигне по-рано. Разбрахме се да ме чака на автогарата на влизане в града, за да не се оплете в центъра. Нейна приятелка шофира… А, ето — старецът забеляза падналата чанта, с изпъшкване се наведе и я вдигна. После показа предмета, в който гостенинът изведнъж се втренчи с немигащи очи. Беше кукла от дърво и плат. — Дали ви споменах, че намерих пари да открием театрален кръжок? Спонсорът настоя да поканим специалисти декоратори и аз пуснах обява за конкурс. Молехме кандидатите да ни пратят снимки на свои произведения. Реших, че наистина ще е удачно да изберем кой художник би ни допаднал, постановките ще са и за възрастни. Една много мила жена, по телефона звучеше като млада, не я питах за възрастта й, изпрати направо колет с мостра. Забравих за него снощи. Взех куклата вкъщи, за да й се порадвам, но се разприказвахме с вас…
Мъжът мълчеше. Не откъсваше поглед от куклата. Писателят му я подаде. Гостенинът я пое предпазливо. Докато я въртеше и оглеждаше, очите му постепенно се изцъклиха.
— Много оригинално хрумване, нали? Половината мъжка, половината женска — и гледат в различни посоки. Ако приплъзнете момчето и момичето едно спрямо друго ето така… видяхте ли, отделят се и стават самостоятелни кукли! Ще настоявам пред управителния съвет да наемем тази жена, тя каза, че има идеи и за пиеси, готова е да работи и с деца… Нещо не е наред ли? Хей, млади момко?!
— М… моля?
— Лошо ли ви е?!
— Не… добре съм…
— Бял сте като платно! — домакинът държеше госта си здраво за ръкава. Беше комично. По-младият би трябвало да подкрепя по-стария, а не обратно. Освен това гостенинът седеше на стола и нямаше опасност да падне.
— Всичко е наред. Наистина. — Мъжът остави куклите на масата и потърка лице с шепи. — Знам какво трябва да правим с вас. Да посрещнем тази Майсторка!
Писателят премига озадачен.
— То е ясно, че трябва. Но защо изведнъж стана толкова важно и за вас?
— Все още нямам представа. — Бившият офицер изучаваше раздвояващата се кукла. Разделени, фигурките изглеждаха някак безпомощни и слаби. Но заедно правеха впечатление на весели и уверени в себе си. Дори копчетата им, пришити вместо очи, блестяха по-различно. — Нека я видя, за да разбера. А след това…
— След това? — старецът склони глава като птица, примерваща се да клъвне буболечка.
— След това всичко ще се нареди — внезапно се ухили мъжът. — След това… ще е след това. Първо трябва да се срещна с Нея.
— Може би съвсем малко ще закъснеем — успокояваше писателят спътника си. — Не се безпокойте, не се уморявам да вървя бързо. Насам! — посочи той през оградата.
— Има ли начин да не си трошим подметките през разкопаното? — попита бившият офицер вече отвън на тротоара. Крачеше широко, домакинът подтичваше до него.
— Ще ви заведа напряко, няма да минаваме през центъра.
— Прекалено бързо ли вървя?…
— Не, справям се…
Въпреки това мъжът се насили да продължи малко по-бавно, за да не се задъхва старецът. Мълчаха, писателят ловеше въздуха с уста, гостенинът нервно свирукаше през зъби. Очите му блестяха възбудено.
— Още много ли остава?
— Двайсет минути, не повече. С това темпо може и да са десет-петнайсет… Оттук.
След стотина метра по-младият мъж изгуби търпение.
— Можете ли да ми обясните само как да стигна? Ще изтичам напред и ще ви изчакаме двамата…
— Божичко, човече, защо трябва да летим като на пожар?! А и вие не я познавате! Не разбирам…
— И аз не разбирам какво става — отговори след колебание бившият офицер. — Но ми се струва, че ще я позная…
— Обяснете ми поне защо това изведнъж стана толкова важно!
— Не мога — поклати глава мъжът, озърна се през рамо. Старецът беше изостанал. — Недейте! — подвикна извинително. — Зачервен сте, дишате като парен локомотив! Нямам време! Само направо ли да вървя?
Писателят спря и махна с ръка, мъчейки се достатъчно високо да упъти гостенина си:
— Само направо, а после покрай училището наляво!…
Мъжът премина в тръс. Домакинът насили дробовете си за последното уточнение:
— Улицата се раздвоява след мебелния магазин, продължете надясно!…
Гостенинът му вече тичаше. Писателят спря и го загледа.
— Луда глава — измърмори удивен.
Само минута след това, когато вече бе загубил бившия офицер от химическите войски от поглед, той изведнъж проумя, че в никакъв случай не бива да го оставя сам.
Осъзнаването го връхлетя толкова внезапно, че предизвика остра болка в главата. Сърцето залумка на пресекулки… а после замря и запулсира равно като часовник.
— Да му се не види… — прошепна писателят. Не се запита на кое точно се чуди, защото в крайна сметка нямаше от какво да бъде изненадан. Всичко необходимо беше налице в паметта му, разбулено със замах.
Все пак навярно се нуждаеше поне от няколко секунди, за да се адаптира. Много дълго време бе спал.
* * *
Той я видя пред скромната сграда на автогарата — сама, седнала на голям стар куфар и преметнала на гърдите си малка кожена раница. Косите й — къдрави и гъсти, стърчаха като облак, като змии от главата на Медуза Горгона, обгръщайки бледо лице с дълбоки черни очи. Дългата й пола метеше плочките, а когато се обърна, блесна голяма обица.
Мъжът спря, съвсем случайно това съвпадна с червената светлина на светофара. По улицата зашумя поток коли, които я скриваха за кратко от погледа му.
Сега разбираше какво — кого! — беше търсил откакто се помнеше. Усещаше тялото си олекнало, собственият му съскащ в студа дъх звучеше като песен, а мрачното небе престана да тегне над главата му. Светът стана сив и плосък, обемната в него беше само младата жена отсреща и само Тя бе запазила цветовете на дъгата, вкусовете и ароматите на всичко живяло, живеещо и още неродено.
Помисли си, че повече нищо не иска и няма нужда да постига. Не си представяше, че щастието приема точно такава форма, но това не беше важно. Не беше важна и заблудата му, за която веднага трезво си даде сметка, че оттук насетне няма какво повече да върши. О, напротив — всичко тепърва започваше… макар и засега да не си представяше какво именно.
Намираше се на прага и бе готов да тръгне нататък.
Ала когато светна зелено, той не хукна тутакси. Изчака да бъде забелязан и чак тогава пристъпи по пешеходната пътека.
Нейният взор блуждаеше наоколо, но ето че тя плахо обърна глава, сякаш протегна ръце като сляпа. Тези безплътни ръце прегърнаха мъжа, който пресичаше улицата. Нито тя, нито той чуха клаксоните на припрените шофьори, за които вече светеше зелено. Тя се усмихна. Познала бе, макар и не съвсем — разликата беше в брадичката и прическата. Но вече не бе сигурна как точно изглежда скицата на стената на мансардата. Сети се само, че мъжът има дългите мигли на Черно-белия рицар, който кротуваше с останалите кукли в куфара.
Приближаваха се един към друг сякаш цяла вечност, по-лесно биха тръгнали в обратни посоки разноименни полюси на магнит, отколкото те. Всяка стъпка обелваше нов пласт в спомените, които досега са били скрити от самите тях.
В мъглата на избухващите кристално ясни образи и изживявания се издигаха контурите на грандиозната истина. Частите се напасваха, разбирането придобиваше бистрина. Сливаха се и ставаха Едно. Оставаше им само да се докоснат, за да бъде възстановен смисълът на съществуването им.
Погълнати от този неудържим и необходим процес, те не веднага забелязаха появата на полицай върху мотор.
* * *
Вождът Уг-Хо умря в нощта, когато ловците от племето видяха паднала от небето звезда.
Той, както и всички други хора, разбра, че се е случило нещо, защото в мразовитото небе изведнъж блесна по-ярка от светкавица диря — уж далеч напред, пък твърде близо. Хората скриха лицата си, за да не ги сполети нещастие, някои приклекнаха в очакване на тътена. И той не закъсня, ала преди това се чу ужасно изсвирване, което сякаш заби по една тънка твърда клечка в ушите на всеки. Чак след това гръмотевицата разтърси телата им, хората не я чуха, а усетиха с потръпващите си празни стомаси. Не след дълго дотичаха скимтящите от ужас следотърсачи.
Много луни племето вървеше подир топлото слънце, подгонено от смъртоносния дъх на ледовете. С всеки слънчев кръговрат Зимата оставаше да свирепства малко по-дълго от предишната си поява. От студа бягаха птици и животни, не покълваха сладки треви, горски ягоди и дървесни плодове, а вкусните корени все по-трудно се изравяха от смръзналата се земя. Кланът на Уг-Хо отдавна бе напуснал познатите му ловни полета. Следваха дивеча, като по пътя се криеха от други племена, които бяха по-многобройни и по-силни.
Само волята и заплашителните викове на вожда задържаха племето на място. Сетне Уг-Хо избра трима и още трима мъже и заповяда на следотърсачите да го заведат да види звездата. Вождът трябваше да покаже, че е смел, защото имаше вече ловци, които можеха да бъдат избрани от жените да станат бащи, а това им даваше право да претендират те да поведат хората нататък и племето да носи тяхното име.
Вождът се приближи до дълбоката яма, на дъното на която светеше разжареното сърце на звездата. После съзря нещо твърде приятно, което го накара да изхвърли от ума си небесната гостенка. Беше туловище на Голям косматко. Уг-Хо посочи неочакваната плячка и ловците хукнаха да режат прясно месо и преди всичко — да го поглъщат до насита, а сетне се заеха да дерат кожата. Следотърсачите се втурнаха назад, за да доведат останалите хора. Чак когато Уг-Хо спря да се тъпче с храна, му хрумна мисълта, че звездата е убила косматкото при падането си. И веднага щом го помисли, го изказа на глас, защото хората имат нужда да чуят мислите си изречени.
Когато гладът отстъпи за малко, всички разбраха, че гостенката е благосклонна към тях, след като им е подарила цял косматко, и то възрастен грамаден мъжкар — тоест много месо, много здрави кости и бивници и дебела кожа с дълга козина, която да спасява от студа.
Уг-Хо разсъди, че е редно да благодарят на звездата, така че да я подмамят отново да им осигури плячка — навярно щеше да се върне обратно на небето и пак да падне оттам. Защо при следващото си падане да не им направи отново услуга?
Решението на вожда срещна пълно одобрение, ала само неколцина ловци дръзнаха да последват водача си към ямата. А хората, останали сами, се уплашиха и преместиха стана на един вик разстояние — кой ги знае звездите, може би умеят да убиват не само като падат, а тази току-виж се разсърди и вземе да отмъщава на хората, задето са й задигнали плячката. Защо иначе ще убива косматкото, ако ще пасе трева? За да се нахрани. Разбира се, Уг-Хо взе месо да я нагости, но то беше само малка част от цялото…
И белята наистина стана — Уг-Хо донесе звездата в стана със себе си. Държеше я на изпънатите си ръце, а тя светеше като угасващ въглен, но навярно не пареше на вожда, защото лицето му беше вкоравено, сякаш на мъртвец.
Зад него ловците носеха тялото на един от мъжете, които бяха ходили до ямата на небесната гостенка. Бе умрял, но никой не можа да разбере от какво — все едно е бил стар и просто паднал. Но загиналият ловец не беше стар и рядко се случваше силни мъже да умират по този начин — като поразени от мълния, без да е имало мълния.
Вождът влезе в кръга от палатки, направени от кости и бивници на косматковци и покрити с кожи на косматковци. Тогава изведнъж рухна мъртъв Маа-маа, най-силният ловец от племето. И по него нямаше рани. А Уг-Хо продължаваше да върви с изцъклени очи и не своя крачка. Тръшнаха се три жени и едно дете, бърз мор премина през сновящите наоколо кучета, които начаса се пръснаха с див вой. Само хората нямаха сили да побягнат и изведнъж се развикаха, че звездата взема тях, вместо убития от нея косматко. Ловците закрещяха на вожда да я върне обратно, защото гостенката не ги пуска и нека той остане с нея, така че докато го убива, те да успеят да се спасят. Някои грабнаха камъни и вдигнаха копия, но тогава Уг-Хо се препъна и падна. Звездата — гладка като парче отрязан бивник — се търкулна под нозете на гърбавия Киу-Де, който се олюля, падна на колене… но не умря.
Небесната жителка бе задоволила глада си. Хората замълчаха. Някой се досети, че остават без име и жените майки трябва да изберат кои мъже да докажат кой от тях ще е новият вожд. Никой не подхвърли, че това може да е оцелелият Киу-Де, защото всички знаеха, че Киу-Де не вижда с едното си око, макар то да изглежда като живо, освен това влачи единия си крак, устата му е разкривена и той вечно се оплаква, че едната му ръка е изтръпнала и й е студено. Киу-Де отдавна трябваше да е умрял, ала очевидно имаше достатъчно сила, за да държи живота със зъби и нокти.
Майките не успяха да отворят уста и да отговорят. Ненадейно Киу-Де се изправи. Снагата му се задвижи с ловкостта на непосветено от жените в мъж момче. Чу се пращене и гърбицата на Киу-Де изчезна. Най-последният човек в племето изведнъж се изправи и се оказа най-високият измежду ловците. И заговори.
Той каза, че отсега нататък хората няма защо да се страхуват от звездата.
Хората го попитаха защо.
Киу-Де им отговори, че той е звездата и че ще ги заведе там, накъдето летят птиците, там, където има много дивеч и където плискат вълните на топло море. Там ще има много други хора, но те ще се покорят на племето на Киу-Де.
Хората помълчаха смаяно и попитаха какво да правят. Думите на новия вожд, нека и не избран по обичайния начин, влязоха в главите им и ги накараха да му повярват, ала този път още по-силно отпреди, когато чуваха някой да им каже нещо и то да стане тяхна мисъл. Защото когато недоволните заявиха, че ще се бият с Киу-Де, та вождът да е най-силният, Киу-Де им възрази, че вече е доказал своята сила — преборил се е с недъгавото си тяло. Кой друг може да направи това? Никой! — отсече Киу-Де. Затова ще слушате мен, ако не искате да умрете от студа, в ноктите на зъбатковците, от камъните и тоягите на чуждите хора, от глад и от моя гняв!
Хората вярваха на думите. Думите бяха сила, която караше нещата да стават. Който можеше да каже нещо, можеше и да го направи. Но въпреки силните думи на Киу-Де, беше редно той и да докаже твърденията си. Това стана на следващия ден призори, когато довтаса грамаден стар зъбатко, за да си вземе дял от плячката на хората, подарена им от падналата звезда. Киу-Де смело се изправи срещу звяра и с висок глас му заповяда да умре. Миг след това зъбаткото се отпусна и не помръдна повече. Кожата му украси раменете на новия вожд. Повече никой не оспори правото на Киу-Де да води племето.
И оттогава хората станали силни. Вождът карал мъжете, жените и децата да се мият със сняг, за да не измръзват нозете и пръстите им, да препичат добре месото и да ядат бавно. Киу-Де научил хората да хвърлят надалеч и точно камъни и копия, без да се изморяват, като за това им показал как да издялат пръчки за мятане и кожени колани. Вождът-Звезда впрегнал кучетата да мъкнат багажа и съшил по-хубави и здрави дрехи, каквито нямали никои чужди хора. И когато лошо племе заставало отпреде им, Киу-Де карал чужденците да побягнат от ужаса, който извирал от очите му. А когато срещнели добро племе, го присъединявали към себе си и кланът ставал по-голям. Киу-Де измислял нови думи и с всяко наречено нещо хората му ставали по-смели и доволни.
Вождът-Звезда изпълнил обещанието си да заведе хората на брега на топлото море. Там племето ловувало не само скачащи и бягащи животни, но и плаващи във водата твари. Киу-Де показал как да се отглеждат сладките корени, вкусните ягоди и ядливите треви, вместо да ги търсят, излагайки се на опасности. Вождът-Звезда станал и най-изкусният лечител, какъвто никой от хората не помнел. Киу-Де изисквал от хората да се мият, да си помагат в пощенето на паразити и чистенето на зъбите, забранил и изяждането на умрелите. Той построил палатка от дърво и камък, вместо от кости и кожи. В очите на Киу-Де мнозина виждали отблясъка на падналата някога небесна жителка.
Вождът живял много дълго, повече от един нормален живот. Пред него се раждали, остарявали и умирали много хора, а той бил все същият. Най-пъргав и най-силен — във всичко пръв, освен в едно — нито една жена не заченала негово дете. Въпреки това майките никога не пожелали от мъжете да поведат борба за нов вожд, защото той осигурявал защита и доволство на всички хора, приели да се наричат негово племе. Навярно Вождът-Звезда би живял още, но веднъж от заснежените планини слязъл един самотен чужденец, грамаден и страшен. Той се изправил срещу Киу-Де и го повалил с поглед, защото очите му можели да гасят звездите. Но навярно силите му се изчерпали, защото той също рухнал и издъхнал заедно с жертвата си.
Няколко лета след това се появил друг чужденец, който се нарекъл Кток и заел мястото на вожда. Само че той не вършел добрините на Киу-Де, не учел никого на нищо ново, но и не забранявал да се измислят нови неща, както и да се ползва дареното от Вожда-Звезда. Кток управлявал като обикновен Първи ловец.
И един ден, когато хората взели да си приказват, че на този вожд му е минало времето, че вече би трябвало да е остарял, пък е още здрав и силен, чужденецът, пристигнал от Снежните планини, внезапно изчезнал. Никой повече нито чул за него, нито го видял.
* * *
Униформеният вадеше оръжието си, придържайки кормилото. Мотоциклетът изръмжа, подскочи на бордюра и се втурна срещу протегналите един към друг ръце мъж и жена. Машината нямаше да успее да ги блъсне и запокити върху сивата стена на сградата, но куршумът щеше да осуети опасната за небесния пришълец прегръдка.
Трясъкът на мотора накара двамата само леко да скосят очи към противника си. И още по-трескаво се устремиха насреща — достатъчно им бе да се докоснат с пръсти, за да са в състояние да се противопоставят на атаката. Разстоянието помежду им се топеше, ала и мотоциклетистът напредваше. Пистолетът се прицели в мъжа — псиборгът убиец следваше заложените в плененото съзнание на ченгето човешки стереотипи да смята мъжките индивиди за по-опасни. В случая обаче нямаше никакво значение чия веществена матрица ще бъде поразена. Нападателят ясно различаваше със сензорите си, че връзките на вражеския псиборг с телата носители са мутирали, гибелта на плътта щеше да захвърли единия компонент далеч извън мястото на схватката, а другият щеше да бъде подложен на анихилация от жилото на псиборга Разрушител. Преследването на оцелелия беше безсмислено, планетата щеше да е открита за лъчението на кръжащия в орбита деструктор. Псиборгът убиец бе на няколко елементарни стъпки от изпълнението на задачата си. Броячът на детонатора не можеше да бъде спрян или ускорен. След по-малко от час извратената форма на живот щеше да получи смъртоносна доза псиотрова и да изчезне за по-малко от десетина цикъла на активност на местното слънце.
Псиборгът стреля.
Едновременно с натискането на спусъка, машината, която беше яхнал носителят му, загуби стабилността си.
Предното колело ненадейно блокира и моторът подхвръкна нагоре, преметна се във въздуха и влетя през прозореца вътре в залата на автогарата. Тялото на полицая се издигна заедно с машината и след двойно салто се блъсна в бетонна колона, която поддържаше стряхата над местата за спиране на автобусите. Куршумът изби искри от плочките пред краката на жената.
Още докато инерцията подмяташе носителя, псиборгът Разрушител запрати блокиращ вътрешната защита удар срещу компонентите на врага. С това той успя да компенсира загубените при аварията с возилото секунди — носителите на противника замръзнаха, леко зашеметени. В мига, в който тялото на полицая тупна на земята, завладелият го псиборг вече бе коригирал приоритетите. Носителят беше получил тежки органични увреждания, най-вече фрактури на костите. През синапсите в замразеното съзнание нахлуха сигнали за болка, ала псиборгът не бе конструиран да ги възприема, макар че косвено пострада от това — притокът на енергия от носителя намаля съществено. Въпреки всичко, тялото бе запазило минимум дееспособност, така че да използва примитивното балистично оръжие и да ликвидира веществените матрици на вражеския псиборг, все още разединен и безпомощен. Оттам нататък противникът спокойно можеше да бъде пренебрегнат и изключен като фактор от анализа на ситуацията. Вероятността, че за три хиляди секунди дезориентираните от шока компоненти на противника ще осуетят активирането на псидеструктора или ще му противопоставят Планетния щит, беше практически нулева.
Псиборгът накара здравата ръка на носителя да поеме пистолета и да го насочи към мишените.
* * *
А на една луна път от мястото, където загинал Киу-Де, се родили близнаци. Те се появили на бял свят в същия миг, в който Вождът-Звезда паднал мъртъв на пясъка. Били мъжко и женско. Те не плачели, само хлипали, и отказали да сучат, затова майка им помислила, че ще умрат като предишните й чеда.
Ала те не умрели. Пораснали високи и красиви. Винаги били заедно, но мълвата твърди, че не направили свои деца. И онези, които помнят онези, които помнели Брата и Сестрата, разказват, че Близнаците се разбирали без думи, даже без погледи, а когато някой посегнел да ги обиди, го прогонвали с едно мигване на клепачите си.
Те не останали в племето си, а тръгнали да обикалят веднага след като били посветени за възрастни — и това била единствената нощ, която прекарали разделени. А денем винаги ги виждали близо един до друг.
Различни племена разправят, че Близнаците живели толкова дълго, колкото навярно живеят звездите.
Но съществува легенда за това, че един ден, когато Ледовете започнали да отстъпват, Братът и Сестрата се появили в племето на живия в песните на хората Киу-Де. Те повели всички през освободената от снега земя, преследвайки едрия дивеч и намалелите стада косматковци. Хората живеели добре, закриляни от Близнаците, докато един ден те не си отишли, без да предупредят никого. Следотърсачите тръгнали подире им, за да ги върнат на племето. Били готови на всичко, за да умилостивят могъщата двойка, която постъпвала така, както някога постъпвал Киу-Де.
Ловците скоро разбрали, че Близнаците гонят някого. Накрая ги настигнали и с много молби ги склонили да се върнат. Не посмели да попитат що за дивеч бил накарал Брата и Сестрата да зарежат племето.
След тази случка изминали толкова лета, че остарели внуците на внуците на следотърсачите, убедили вождовете да останат да се грижат за хората. Появили се Умели мъже, които по съвет на Близнаците започнали да топят в огнища камъни, от които после с удряне на горещо се правели по-добри сечива от костените и кремъчните.
И отново се случила беда на племето. Една жена в отдалечен стан се разболяла и хората повикали Брата и Сестрата да й помогнат. Ала щом пристигнали и се надвесили над болната, животът изведнъж ги напуснал, заспала вечен сън и болната жена, а едното от децата й внезапно скочило и избягало.
Близнаците били погребани под прага на хижата си от дърво, кал и камък. Оттогава в дома им хората поднасяли дарове, тъй като вождовете им се превърнали в слънце и луна — така рекли мъдрите старци много лета и зими по-късно. Те, казвали мъдрите старци, са разделени и всякога ще се търсят, за да се намират и да се грижат за племето си.
Но това е само легенда, защото никой не знае дали е истина или измислица.
* * *
Разединеният псиборг бе превъзмогнал замайването от подготвителната атака и носителите му се сближаваха. Всеки от тях беше възприел удара като незрима стена от уплътнен въздух, която ги бе задържала за миг. Всеки от тях продължаваше да осъзнава себе си като самостоятелна личност, наложила отпечатъка си върху съединяващите се половинки на цялото. Сякаш в умовете им се наслагваха, без да си пречат, два кадъра: Аз като Тя, Аз като Той и Аз като Ние.
Тъгувах без теб
И аз бях нещастна
Неотложна тактическа задача — елиминиране на противникова бойна единица. Реализацията е под съмнение. Втора стъпка — активиране на Защитната мрежа за отразяване на глобална псиагресия. Реализацията — невъзможна…
О, не!…
Бяхме толкова близко!…
Разрушителят успя да произведе един изстрел, след което оръжието му засече. Светкавичен анализ — отстранима механична повреда вследствие на външна псикинетична намеса, също както блокирането на мотоциклета преди секунди. Извод — нов противник, активирал полевата си програма току-що и заради това останал извън обсега за детектиране. Улучен от балистичното оръжие. Пристъпва към регенерация на носителя си. Извод — връщане на приоритета към предишния обект…
Писателят потръпна, когато пресрещна куршума с тялото си. Тромаво и непохватно се отмести, след което коленете му омекнаха и той седна на паважа. Успя само да извие врат и да изхърка през рамо към мъжа и жената, които стояха със сплетени пръсти, буза до буза, и го гледаха:
— Ваш ред е…
Ликвидирайте Разрушителя! — допълни съобщението с универсален код за общуване.
След това изключи сетивата на тялото си и се съсредоточи върху раната си. Трябваше да побърза да я отстрани или, ако преценеше, че структурните поражения са твърде неовладяеми, да зареже носителя и сам да атакува псиборга на Разрушителите.
Нямаше идея как да се добере до бомбата в космоса.
Искаше да паркира така, че да вижда колата, докато чакат посрещача си — не изпитваше доверие към провинциалните градчета, където всички се знаят и затова гледат да крадат от случайни преминаващи. А и около гарите традиционно се навърта криминална публика, така че… какво като има полиция? Те често са комбина с джамбазите! Ще й разбият колата за единия касетофон, ха плащай ремонти и нови стъкла после!
Остави колата на удобно място, огледа се наежено наоколо и тъкмо понечи да поеме към приятелката си, когато сякаш ням, беззвучен писък на уплаха я накара да замръзне. Не, ушите й нищо не доловиха, просто я сполетя необяснимо усещане за нещо… нещо…
Кофти нещо. Потискащо. Тревожно. И се случваше сега.
Трепна от рязък звук и обърна лице към източника му. Светът около нея изглеждаше странно плосък като на телевизионен екран.
Видя падналия старец, видя съквартирантката си редом със странно познат мъж — а пред тях бе застинал мотоциклетист, май че униформен…
Който изведнъж заподскача на място като марионетка и се свлече като дрипа на тротоара.
Съквартирантката на кукломайсторката затисна с длан уста, за да не закрещи.
Поне това бе първата й, заучена и репетирана реакция.
Вцепенена, тя наблюдаваше какво става, макар наглед да не ставаше нищо, ако изключим разбит мотоциклет, проснат полицай… Хората наоколо бързо се отдалечаваха, извръщайки очи от мястото на разигралата се по странен начин една странно повърхностна драма — все едно отделни кадри на пострадал филм, лентата е слепена добре, но мъчително ти липсват отделни сцени, за които дори не си сигурен, че съществуват… Като да гледаш авангардна театрална постановка…
По силата на логиката би трябвало да се събере тълпа или напротив — хората да хукнат, да се пръснат напосоки, спасявайки се от проехтелите изстрела, два, може би три гърмежа. Би трябвало да дойдат други ченгета. БИ ТРЯБВАЛО нещо да стане, нещо друго, не това, което ставаше — бързащи да се отдалечат минувачи, сякаш пред автогарата времето се е влошило внезапно.
И само двама души правеха нещо смислено.
Художничката и придобилият плът мъж от рисувания от нея портрет помагаха на стареца да се изправи, а после също бързешком го поведоха по една тясна странична уличка.
Пред безлюдната, опустяла автогара остана само съквартирантката на кукломайсторката от големия далечен град. Стоеше всъщност на повече от стотина крачки и внимателно се взираше в трупа на униформения мъж, който се бе опитал да убие приятелката й.
А после логиката се опомни и на сцената излязоха статистите…
Паниката и сирените около автогарата заглъхваха и се отдалечаваха, когато двойката мъж и жена, подкрепящи от двете страни старец с окървавено на корема палто, свиваха зад поредния ъгъл. Тичешком продължиха още няколко преки навътре в тихите квартали на града, където къщите бяха нисички и насред обширни дворове, които само след седмица-две щяха да се изпълнят със зеленина, дърветата им да се обкичат с цветя и радостни пролетни птици.
Възрастният човек се спъна и двойката го повлече към пейка на тротоара досами масивна порта във висока каменна ограда.
Дишаха тежко. Настаниха стареца да седне, жената го хвана за раменете, мъжът приклекна срещу ранения.
— Ще се оправиш ли, писателю?
Старецът слабо се усмихна и отвори очи.
— Разбира се. Не ми е за първи път…
* * *
Мъж и жена плавно и стремително тичаха по пътеката нагоре към скалния манастир. Движенията им бяха удивително синхронизирани, сякаш играеха балет, без да копират позите един на друг. Сякаш плетяха симфония от движения, той и тя — две отделни партитури, които обаче не са в състояние да звучат отделно. Фигурите им се плъзгаха покрай голите, още зимни храсти.
Подминаха светата обител, като само за миг спряха погледи върху изписаната църква и по-точно върху изображенията на ангели с мечове, застанали между орда пъклени бесове и свити в ужас хора. Устните на мъжа трепнаха, устните на жената подхванаха усмивката, но само след секунда Двамата-Едно продължиха нагоре през жилавия обезлистен гъсталак до полянка над манастира, откъдето църквата, построена на входа на пещерата, не се виждаше.
Преди векове тук бе намерил приют един мрачен отшелник, когото по-късно хората обявили за светец. Именно той, първият монах, бе станал неволен виновник да възникне цял град в подножието на планината. Неговият паметник се издигаше в градския център — скална буца с намек за човешки черти, по-бездушна от надгробен камък.
Само псиборгът Той-Тя знаеше, че това не е така. Следите от душата на светеца бяха белязали всичко наоколо. Псиборгът на Ваятелите пазеше в паметните си клетки данни за този мъж, защото частично бе обитавал тялото му. Споменът не беше от най-приятните — на това място бе протекло едно от най-дългите му Очаквания. Но тук се разполагаше и едната от възловите точки на Защитната мрежа, която Те като Единно цяло бяха изградили в праисторически времена, за да противостоят на външни агресии.
В различни светове се правеха различни видове псищитове, съобразени с най-високоорганизираните форми на материя, налични на планетата. Тази Мрежа представляваше силно модифициран образец от базовата банка данни на псиборга.
В скритите сетива на мъжа и жената цялата земя светеше от безброя светулки — концентрирани в точки искри, дифузни като валма мъгла сияния и сложни дантелени клъбца. Всичко това бяха същностите, които правеха живи живите организми. Мъждукащите и греещи души на треви и мъхове, бактерии и насекоми, на спящи в пръстта влечуги и земноводни, прелитащите и кацащи по клоните на дърветата птици, сновящите долу бозайници. Човешките прозираха през смътните контури на постройки и превозни средства.
Душите бяха приблизително еднакви по структура, но в различни стадии на развитие. По различен начин те озаряваха и съдържащите ги съзнания. Някои умове горяха особено ярко и прозираха през слоя вещество отвъд оптичните хоризонти, зад заоблеността на планетата. Фина паяжина свързваше най-богатите на енергия души. Повечето бяха човешки, но се случваше изключително енергична и неистова душа да се приютява в гнездо на диви пчели или мравуняк, понеже тези насекоми споделяха обща същност. В океаните плуваха китове, косатки и делфини, понесли своите забележими от хиляди километри факли. По морските дъна Мрежата се поддържаше от едроглавите и твърде интелигентни октоподи и калмари. Всички те бяха изключителни представители на своите видове и може би някога щяха да се превърнат в разумни раси.
Корелацията между силна душа и мозък на изтъкнат мислител не беше еднозначна — възлите на Защитната мрежа включваха глуповати просяци и ограничени политици, самовглъбени учени и екстравагантни художници. Рядко някой от тях биваше известен и спечелил слава пред заобикалящите го хора. Възлите не подозираха, че са свързани, нямаха ни най-малка представа на кого и за какво служат. Нишките на Мрежата като правило не докосваха съзнанието.
Това беше петата Мрежа, простряла се над света. Предишните четири се разпадаха заради масови измирания вследствие на войни и епидемии. Всяка следваща бе по-съвършена и способна да закърпва разкъсванията. Освободените поради смърт на индивида възли намираха нови, подходящо ярки души, без да се нуждаят от надзор. Мрежата се настройваше самостоятелно — беше сплетена именно за да се самовъзстановява и да се намира в състояние на постоянна готовност за бой. Намесата на псиборга се състоеше единствено в задължението да подаде сигнал за тревога, така че Планетният щит да престане да пази само себе си и да се разпростре над целия свят. Тревогата трябваше да се вдигне в точния момент, нито по-рано, нито по-късно. През останалото време за Него-Нея бе тактически изгодно да се спотайва. Тази организация лишаваше агресора от възможността да намери командния център и да заличи Мрежата, преди да е нанесъл масов удар — опитите му да я отстрани възел по възел биха били равносилни на масивна атака, а точно такава тя би отблъснала.
Псиенергийните напрежения при очаквана атака достигаха високи стойности. Псиборгът знаеше, че някои от възлите ще се изключат. Хора и животни щяха да полудяват и умират, без да научат, че са били неволно призовани под знамената на своя свят войници. Немалко от участниците в тази битка щяха да се почувстват зле и да легнат болни. За емоционалната компонента на псиборга това беше тежка цена. Под влияние на интуитивната си половинка аналитичният фрагмент също изпитваше скръб. Затова бяха направили тази Мрежа по-гъста — за да се разпределят натоварванията така, че да има по-малко жертви. Първоначално това изискване бе просто инженерна мярка за по-голяма сигурност на Щита, така че да продължи да реагира и при серийна псибомбардировка.
Но вече от столетия насам мотивацията на псиборга да укрепва Мрежата имаше много малко общи неща със сухите разчети за надеждност.
Той и особено Тя държаха да опазят повече животи. Бяха просто едни от тях. Едно племе.
Мъжът и жената гледаха нагоре — стереотип на съзнанието. Орбиталният псидеструктор беше далеч от зенита на тази област от земната повърхност. Но псиборгът бе приел да изпълнява човешките ритуали — идваше му естествено и Той-Тя дори не го забелязваше. Чакаше сигнала за детонация.
Псибомбите не експлодираха като разпадащи се атомни ядра или химически взрив. Първата вълна лъчение можеше да бъде пренебрегната — тя щеше да подейства върху биосферата като пречистващ дъжд. Псиборгът дебнеше за фронта на урагана, който нямаше да бъде отчетен от никой човешки прибор. Само моментно притъмняване в очите щеше да отбележи върховата точка в развитието на хората. Без Щита този биологически вид щеше да поеме стръмно надолу и с времето да се превърне в геоложки вкаменелости.
Ала Щитът трябва да издържи. Надали това псиоръжие коренно ще се различава от предишните, помисли мъжът към жената.
Тя побърза да се съгласи. Въпреки това в човешкото й съзнание тревогата клокочеше като мътна вода.
Внезапно Той забеляза нов възел, изникнал ненадейно и прекалено нетипично оформил се в тъканта на отбранителната дантела.
Писателят? — запита едната половина на псиборга.
Вероятно е той… не знам, но няма кой друг да е, нали? — отговори другата.
Започва ли се вече?
Мъжът пое въздух, за да отвърне на глас, ала в същия момент предупредителният слой на Мрежата регистрира нарастващо по интензитет псилъчение.
Детонаторът беше задействал деструктора. Той и Тя успяха само трескаво да сплетат пръсти и да стиснат до болка дланите си.
Ако Щитът се пропукаше, Те щяха да последват останалите хора в небитието. Отдавна бяха решили да останат с племето, а не да търсят нова земна раса. Може би защото никоя друга нямаше да има фантазии за ангели пазители.
Върховата вълна на деструктора премина през планетата. Убийственото й въздействие разтърси стотици хиляди умове, имаше паднали по улици и в ресторанти, на работни места и застигнати от удара в съня си. Отделни възли загинаха — без видими причини, без болка, без обяснение.
Остатъкът от враждебната енергия обтече живите сияния, които бяха негова основна мишена, без да успее да им навреди.
Никой не заподозря нищо. Дори кошмарите на спящите не станаха по-страшни от преминалата, предназначена за опустошителна буря.
Затова пък неволните воини, издържали на плещите си продънилото се небе, получиха своите призрачни медали — няколко секунди светлина в сърцата, която им даде да вкусят от едно неземно, но научено на Земята щастие.
Псиборгът не беше в състояние да стори нищо повече, за да им благодари.
Бе съвършено случайно, че малко след отразяването на удара облаците над главите им се разкъсаха и оттам за кратко надникна весело жълто слънце. Надникна, видя, че тук-там по билото е останал още сняг и се нацупи като разочарован малчуган. Зави се презглава с облачното одеяло, сякаш някой друг бе длъжен да доведе пролетта.
Мъжът и жената се спогледаха. Мълчаливо се хванаха по-здраво за ръце и заслизаха по пътеката.
Не се обърнаха към манастирските порти. Продължиха по пътечка, която водеше към планинска хижа. Стъпваха леко, остатъците сняг не им пречеха ни най-малко.
Още не знаеха точно кой път ще поемат. Знаеха само, че накъдето и да тръгнат, целта им щеше да е онова някъде, където щяха да бъдат в безопасност и щастливи. Особено последното — за да са в състояние да бдят и пазят света, чиито ангели пазители бяха станали от мига, в който се научиха да следват единствено и само любовта като висш приоритет.
През нощта отново бе валял сняг, но на сутринта грейна слънце, сърдито на опитите на зимата да задържи владенията си, които вече й се изплъзваха. От стрехите запяха капчуци. Мърлявите петна сняг боязливо се свиваха в сенчестите кътчета. Калта по улици и градини бавно съхнеше, в дворовете гордо белееха кокичета. По обед светилото сякаш се умори и издърпа тънък облачен покров върху небето. Минувачите закопчаваха палта и якета.
Писателят библиотекар излезе по-рано от Младежкия дом, като повери куфара с куклите на помощничката си. В суматохата на събитията от миналия ден той успешно убеди полицията, че багажът е бил изпратен като колет за градската библиотека, след като кандидатката за куклен майстор към детския театър получила по-задоволяващо я предложение. Като жест на извинение тя направила дарение за Младежкия дом. Следващата седмица предстоеше среща с нов кандидат за мястото. Писателят искрено се надяваше, че бъдещият щатен художник ще оцени по достоен начин харизаните кукли и декори. Във всеки случай струваше си да се погрижи за това — децата бяха харесали куклите.
Един час преди края на работното време той вече бе стигнал до гробището. Имаше прекрасно извинение за пред хората — каква друга работа имат старците, освен да ходят по гробища, където вече не оплакват близки и приятели, а само си спомнят невъзвратимите години. Замислен, писателят крачеше покрай паметниците. Накрая спря и се настани на пейката пред единия от тях. Не беше случаен избор — винаги сядаше тук, макар че на никого не даваше обяснения какъв му се пада покойникът, починал точно в деня на неговото раждане. Вече наистина бе случаен фактът, че гробовете на биологическите му родители се намираха недалеч от това място.
Преди да се настани в настоящия си носител, псиборгът на Наблюдателите обитаваше тялото, чиито останки лежаха под мраморната плоча, край която седна. Паметта на напусналата го плът беше жива в контурите на псиборга.
Сам по себе си той не изпитваше тъга или носталгия. Не бе дошъл тук, за да прави равносметка на стари спомени. Освен това беше конструиран от раса, до чиято извънредно богата палитра на емоции можеше да се докосне само аналитично и рационално. Седеше тук, за да помисли за своя съперник, комуто бе помогнал и когото наистина бе изключил от списъка на мишените си. Мислите на псиборга не приличаха на човешките, нито напомняха процесите на обработка на информация в електронно-изчислителните машини. Бяха просто различни потенциали, тласкащи го към сортиране на данни и мотивиращи го да действа по един или друг начин.
Но сега за първи път изпитваше нещо близко до чувство, което не можеше да разложи в ясно очертан логически алгоритъм. Беше съжаление, че не е в състояние да изпита усещанията на Съединения псиборг на Ваятелите. Конструкцията му бе няколко нива по-сложна и богата от структурата на съперника, а спрямо още по-елементарния Разрушител — с три порядъка. И при все това Наблюдателят не беше способен да анализира и да проумее докрай трансформацията у своя съюзник-съперник. Ако към квазиемоцията на съжаление за този факт се бе примесил и императивен потенциал да постигне същото, както и определена доза недоволство, че е лишен от това, би регистрирал, че е овладял емоцията „желание“ в нейната по същество деструктивна версия „завист“ — едната от многото човешки емоции, които успешно имитираше, следвайки съзнанието на носителя си.
Смяташе обаче за излишно да подлага на преформатиране контурите си съобразно негативни чувства. Може би някой ден щеше да успее да възприеме еднозначно положителни емоции, стига те да не влизаха в остро противоречие с първопрограмата, и без това подложена на напрежение от досегашните му постъпки. В общи линии генералната стратегия на съществуването му беше спазена, но се налагаше допълнително понижаване на отрицателните потенциали в операционната структура на псиборга. И това лесно можеше да бъде осъществено — именно с тази основна цел бе пристигнал на гробището, защото беше подходящото, сиреч безлюдно, място в този удобен за стартиране на капсулата час. Оставаха му няколко минути и псиборгът си позволи отново да поразмишлява за мъжа и жената, които деляха една и съща душа, нека и първоначално изкуствена, но вече не толкова лесно различима от естествените за този свят, привързани към веществените си матрици и угасващи като свещ след разкъсването на връзката с плътта.
Строго погледнато, псиборгът на Наблюдателите не бе победил еднозначно. Бойната единица на Ваятелите продължаваше активно да въздейства върху планетата, но би могла да се разглежда и като местен феномен. Много или малко, формирането на тукашните интелигентни обитатели не беше спряно, ала вече не следваше схемите на Ваятелите. Наблюдателят сам по себе си неизбежно внасяше промени в местната ноосфера, влиянието на съперника бе сравнимо с неговото, което той максимално ограничаваше. Затова дотук беше редно да отчете ситуацията като частичен успех. Нямаше силен мотивационен потенциал да се стреми към нещо повече. Такъв би се появил, ако Ваятелят започнеше да се самокопира. Само че и тогава би било извънредно трудно да се отдели потомството на Съединения от другите хора. Предвид променената първопрограма на псиборга на Ваятелите бе редно да очаква рано или късно Мъжът и Жената да заченат деца.
По принцип, знаеше го и по себе си, заместването на душата с псиборг водеше до понижаване на репродуктивните възможности на живите организми, базирани върху веществена матрица, освен другите им съставки от по-фини форми на материя. Това ставаше за сметка на по-висока съпротивляемост на плътта към естествените процеси на стареене, към болести и наранявания, за които обаче не бе задължително да доведат до органични мутации в наследствения апарат. Псиборгът на Наблюдателите не използваше в пълна степен тези способности за удължаване срока на дееспособност на носителя и въпреки това отчиташе спадане на ефективността на органите за размножаване, което влияеше и върху сексуалния нагон на тялото носител.
С двойката ангели това очевидно не беше така. Те бяха познали страстта на милиардите половоразделни същества, бяха усвоили законите на човешката чувственост и им се бяха подчинили. Бе само въпрос на време в телата им да настъпят необратимите промени, които да отпушат замразените репродуктивни функции. Ако го осъзнаеха, тоест ако изпитаха желание интимността им да даде резултат, можеха да го осъществят.
Според прогностичните контури на псиборга обаче тези нови създания щяха да са твърде много хора, за да бъдат подлагани на елиминиране като интервенти. Наблюдателят нямаше да ги нападне, защото подобни мерки биха били неотличими от действията на Разрушителите — радикално противоположни на смисъла-цел, на който служеше и чието материално въплъщение представляваше като изкуствено разумно същество. Просто на Земята щеше да се появи човешки подвид — все още с твърдо прикована към плътта душа, но вече с мъничко по-големи ментални и пси способности. Да определя това като недопустимо беше вън от операционните възможности на псиборга на Наблюдателите. Над това бяха компетентни да разсъждават единствено неговите създатели. Те трябваше да получат пълен доклад от своя Наблюдател, а сетне конгломерацията от галактически цивилизации, обединени от общото схващане за ненамеса в развитието на спонтанно възникващия във вселената живот, щеше да реши какво да предприемат. Въпреки че не му влизаше в работата, псиборгът смяташе, че тази планета ще бъде поставена под трайна карантина, докато във Великия пръстен се преговаря за неутралитет над тази област на космоса. Всъщност последните съображения интересуваха само личността на стария писател — маската на псиборга, която бе по-близка до тялото, отколкото той самият.
Възрастният библиотекар извади изпод палтото си цилиндричен предмет, увит във вестник. Хартията изшумоля, ръката на писателя я смачка и пъхна в джоба, докато другата постави снарядната гилза върху паметника. По-точно — постави Нещото, което изглеждаше през сетивата на хората и техните инструменти като гилза.
После псиборгът докосна с невеществените си пипала свитото в цилиндър и частично капсулирано в себе си парче пространство-време. Таймерът в помощните контури отчиташе, че е настъпил удобният времеви прозорец за изстрелване на междузвездната капсула. Записът отне секунди. В „гилзата“ вече се разполагаше вградено копие на псиборга — таванът на репродуктивните възможности на всички бойни единици, имитиращи живата естествена душа. Така бяха създадени, за да не застрашат никога своите господари и никаква мутация на първопрограмата не би позволила на псиборгите да се делят като бактерии. Копието не беше способно да изпълнява функциите на активен псиборг. То само пазеше паметните клетки на оригинала и можеше да управлява капсулата в качеството на навигатор. Информацията в него бе достъпна за прочит единствено от създателите на псиборга-оригинал.
Подготовката за старт привърши с това. Псиборгът започна да отчита в себе си как избледняват потенциалите на операционния му процесор, как се свиват те под маската на личността на писателя, как идентичността му на пришълец започва да мъждука в човешкото съзнание — като слабо кандило в издълбана тиква. Самосъзнанието на възрастния библиотекар изпъкна, появиха се усещания, емоции — макар и имитации, те се възприемаха като такива само от позицията на псиборга.
Писателят въздъхна развълнуван. Знаеше, че няма за дълго да помни всичко, цялата истина — не повече от вчерашен сън. Изпитваше лека горчивина и копнеж да не изпуска в мазето на подсъзнанието потресаващите знания за себе си и околния свят до най-далечните звезди. Само че беше неизбежно — иначе просто не би успявал да живее като нормален човек. Но преди ясната картина в ума му да започне да се разсейва, оставяйки гъделичкаща утайка, той каза на покритата с патина гилза:
— Тръгвай!
Огънатото пространство се затвори, даде на късо. За по-малко от секунда писателят изпита илюзията, че гилзата се е превърнала от кух в плътен предмет. После навигаторът инвертира гравитационното взаимодействие на капсулата с планетата в сила на отблъскване — гилзата изчезна като в кинотрик.
Високо в небето проехтя гръмотевица — капсулата бе преминала звуковата бариера и продължаваше да се ускорява право към далечните светове на расите, наричани Наблюдатели.
Старецът отново въздъхна.
— Е — каза унило, — спокойни сънища, душо моя… Пак ще се срещнем.
Псиборгът потъваше във все по-плътните и непроницаеми слоеве на подсъзнанието му.
Изминаха двайсетина минути, преди писателят да се изправи и зиморничаво да разтърка длани. После се отби на гроба на хората, за които бе свикнал да мисли като за свои родители. Прибра се у дома по здрач.
Бавно съблече палтото в антрето, закачи го, обу домашните чехли. Подвоуми се и влезе в кухнята, за да си отреже хляб и отчупи сирене. После се премести в хола.
На масичката седеше двулика кукла, която лесно можеше да се раздели на момче и момиче, но като едно цяло изглеждаше далеч по-доволна и радостна. Подпираше се на празна стъклена ваза с нащърбено гърло и пукнато дъно.
Писателят известно време съзерцава куклата, докато дъвчеше хляба и сиренето. Когато обра и трохите от чинията, той стана, озъртайки се към куклата. Отмести няколко тома от лавицата на стената и като цъкна с език, пренесе на масата стара пишеща машина. Изпъна гръб и я загледа критично отгоре надолу.
Подсмихна се, взе лулата и се зае да я тъпче и разпалва. Накрая тръсна купчинка бели листове и побутна настрани празната чиния. Каза, придържайки лулата със зъби, докато нагласяше листовете за зареждане:
— Как си, колежке?
Пишещата машина нямаше как да му отвърне, преди да я е докоснал.
— Прашасала си… — рече старецът с укор. — А знаеш ли какъв елегантен и важен господин имам в библиотеката? Твой конкурент, скъпа. Компютър Епъл се казва. Трябва да ви запозная някой ден. Чарът ти е запазен… а като те лъсна от това петно ръжда, ще си като девойка! Струва ми се, че може господин компютърът да се влюби в теб, но пък знам ли го, той е много такъв, непостоянен, май заради тока в мрежата… Така…
Старецът се отстрани за миг, след което постави пръсти на клавишите.
— Но преди да те повлека на сгляда, какво ще кажеш да седнем да поработим, а? Ако не стане и сега да изтипосаме свестен фантастичен роман, значи и двамата сме за боклука, скъпа.
Машината затрака. Първо на пресекулки, плахо, с дълги мъчителни паузи. А после — се развихри.
Наистина нямаше начин да не се намеси и да не дезактивира наземния компонент на деструктора. Само че отново успя да маскира намесата си, отново подтикна незабележимо и неусетно нещата да се случат така, както бе замислил преди много, много време.
Някога, в началото на историята на този свят, се изяви като Творец. Нагласи началните условия, начерта План — и позволи на това битие да започне. А сам се отдаде на онова, което смяташе за смисъл на своето съществуване, което му носеше наслада и удовлетворение — да съзерцава развиващата се като пружина реалност. Неописуемо удоволствие — сравняване на Плана с Действителността. При големи отклонения — коригиране на едното и другото. И отново наблюдаване с трепет как се заражда животът, как прекрачва преходната зона между неодушевената, но достатъчно структурно сложна материя, и една от най-интригуващите форми на същата тази материя — живот. Един от възможните. Един от вариантите на тази възможност. Любопитна версия на този вариант.
Не му хареса, когато Другите започнаха да се намесват. Приемаше влиянието на външни, галактически фактори, но не чак такива — целенасочени, фини, силно различни от природните, макар че в отделни области на вселената те вече се бяха превърнали във или, по-точно, слели се със природните сили. Ала не и тук.
Отначало унищожаваше емисарите им. Предпазливо, внимателно, без да показва и частица от себе си иззад кулисите. Сблъскваше ги, нагласяше условията така, че да се срещнат и да се елиминират.
После видя по-елегантно решение. Напълно в неговия стил — оставяйки други сили да свършат онова, което е намислил.
И накрая успя да изолира чуждите на този свят елементи. Те останаха да присъстват, но вече не пречеха на развитието на Плана. Защото Планът е нещо много важно, то не е само игра и обект на съзерцание, а съществен етап от жизнения цикъл на такива като него, бившия Творец, сегашен надзорник и бъдещ…
Впрочем, бъдещата фаза не го вълнуваше, и то не само поради отдалечеността си във времето. Не го вълнуваше, и толкоз.
Много по-належащо и уместно му се видя грижливо да опакова куклите на емоционално-интуитивната част на волния-неволен бранител на този свят. Кой знае, може би Жената-половинка щеше да си ги потърси, освен ако не е загърбила тях като СВОЙ вече отминал етап от живота, защото най-сетне е срещнала своя Мъж-половинка. Но така или иначе, нищо не пречи да бъдат готови, ако реши да си ги поиска. Нека заповяда. Стаята й ще е подредена така, сякаш не я е напускала.
Надзорникът приключи с опаковането.
След което се прибра в своята стая от квартирата. Състоянието на сън също беше преживяване, което не е за изпускане.
Не съм се интересувал от археология — у нас такава просто не съществува, — нито страдам от иманярски мании, както всеки пети мой съпланетник, от онези, дето детински продължават да вярват, че на Марс някога е съществувала високоразвита цивилизация. Те ровят в ръждиво-керемидените пустини с такова упорство, че току виж наистина направят някое откритие. Вярно, досега са изнамерили почти двестагодишните останки на катастрофирали земни сонди, тяхна заслуга е разбулването на мистериозните изчезвания на колонистки експедиции отпреди век и половина, но чак пък развалини на прастари съоръжения, построени от истински марсианци…
Разбира се, няма да намерят. Копаенето обаче, според земните вицове, се е превърнало в национален марсиански спорт.
Смешното е, че и аз в крайна сметка не устоях на изкушението, грабнах многофункционална лопата и ето ме — омазан с глина, пясък скърца по зъбите, пот се лее на едри капки и оросява почвата.
Само че аз копая Земята, място, където наистина има какво да изровиш. Кацнал съм на живописно място сред планини, сравнително недалеч от грамаден град — за да ровя като къртица!
… Изтощих се по-скоро, отколкото очаквах. Успешната ми адаптация към земната гравитация ме бе накарала да надценя силите си. Умората ми помогна да поразмисля и да се видя в иронична светлина. Усмихнах се и дори щях да си кажа нещо духовито на глас, когато забелязах в плиткия изкоп — жалък плод на неистовите ми усилия! — метален блясък. Наведох се с още по-бързо разтуптяно сърце, докато разумът ми очакваше от очите да различат в загадъчната находка нещо съвсем банално — смачкана бирена кутия например.
Добре, казах си, нека е бирена кутия, но тогава със сигурност ще е на поне седемдесет години, горе-долу тогава са престанали да ги произвеждат. Все пак е достатъчно вълнуващо. Преди седемдесет стандартни години атмосферното налягане на родния ми свят е било двойно по-ниско от сегашното!
Сгънах треперещите си от възбуда и претоварване крака и се отпуснах на колене. Усетих грапавата и твърда повърхност, ситни камъчета болезнено натиснаха кожата ми. Колко бързо свикнах с това преживяване — да ходиш под открито небе без вакуумен костюм и непрекъснато да си смаян, че стъпваш нейде из простори, три пъти и половина по-обширни от Марс! Само това да беше, Земята би могла да бъде призната за прекрасна — единствено заради този факт! След триста години вероятно също толкова прекрасен свят ще стане и Венера, но няма да го доживея, пък и не един век ще мине, преди условията там да станат напълно земеподобни. А пък дотогава и родната ми планета ще бъде доста уютна…
Протегнах пръсти към ъгълчето на потъналия в грунта предмет, но не го докоснах веднага, защото инфошината на екзоскелета ми изпиука — акумулаторите се нуждаеха от дозареждане. Нетърпеливо включих резервното захранване и най-сетне пипнах металното ръбче.
Бе хладно.
Грижливо човърках пръстта, оголвах находката си и с всяка минута гласът на трезвия разум потъваше във възторга на емоциите. Едва се сдържах да не бързам, за да не нараня полимерния филм по кожата си, който ме предпазваше от алергии и зарази.
В разровеното място щъкаха дребни животинки, насекоми, червейчета, стоножки — зрелище, на което още дълго няма да се наслаждаваме в родните ни пустини, — но и към тях вече бях привикнал и не ги забелязвах. Да ми прости Живота!
След няколко минути държах предмета. Пръстите ми го галеха, почистваха, той мъждиво лъсваше все повече и повече след всяко докосване. Бях загубил ума и дума, бях забравил къде съм, от целия свят за мен бе останала само моята собствена длан и това, което лежеше върху нея и матово отразяваше залезното есенно слънце.
Бях намерил гривна.
Широка три мои пръста, съставена от груби сегменти, напомнящи за стилизирани насекоми с крилца и остри бодилчета на края на коремчетата им — жила. Като че ли инструментите за нейната изработка са били примитивни.
Нямах представа колко може да е стара — на десет месеца, десет години или десет века. Изглеждаше красива в своята недодяланост и независимо дали бе ценен уникат или обикновен продукт на масово производство, за мен тя имаше една съвсем-съвсем друга стойност.
На практика същата, каквато и досега придавам на купчините домъкнати от марсианската повърхност камъни. Почти всяко дете при първото си излизане със скафандър навън събира камъни. Съществува дори шега, че след няколко поколения цялата планета ще се окаже пренесена под куполните градове. Но тази гривна в същото време бе нещо много по-различно от марсианския чакъл, какъвто всеки го има на писалището си! Тя бе късче от Земята, при това късче, минало през човешки ръце. И не бе купена, нито получена като подарък.
Бе намерена.
В този миг искрено ми дожаля за моите съпланетници, които търсят — макар повечето да осъзнават напразността на мечтите си — митичните фосили на онези, които са ни завещали свят за съживяване. Марсианските иманяри вероятно никога няма да изпитат това вълшебно усещане, във вълните на което аз сега се давех, и се давех с възторг!
Глас зад гърба ми изгърмя като аларма за декомпресия. Вцепених се, не паднах само защото процесорът на екзоскелета ми светкавично разгъна балансьорни щанги, а живачните компенсатори се погрижиха центърът на тежестта да не излезе извън опорната площ. Щеше да е върхът на идиотизма да пльосна уплашен от съвсем спокойно произнесените думи:
— Добър вечер, господине. Мога ли да знам какво правите тук?
Наистина, човекът не викаше. Но тонът бе остър, служебен.
И тогава направих първата си голяма грешка. Или може би тъкмо обратното, защото всичко, което последва нататък, не се решавам да го оценя с някакви морални критерии. То просто се случи… и аз ще нося тежестта му в себе си, както неспиращото земно притегляне, докато съм жив.
Не, нищо не успях да си помисля. Ако бях помислил… Но не би. Реагирах. Инстинктивно, хлапешки. Надянах гривната. Нямах време да остана поразен колко лесно проврях китката си… и преплетените метални насекоми обгърнаха дясната ми ръка. После дръпнах върху й ръкава на якето и се обърнах.
Видях точно каквото очаквах. Беше полицай. Дори да не бях виждал съответната местна униформа, служителите на реда винаги притежават някакво специфично излъчване, по което ги разпознаваш, колкото и екзотично да са облечени.
Този полицай не беше екстравагантен. Кройката на униформата бе стандартна за Европа, но в тази провинция държаха цветът й да е тъмносив и националните различия визуално да доминират над общоконтиненталните. Досега с подобна практика се бях сблъсквал само на Британските острови и в малки национални анклави. Разглеждах човека прекалено внимателно, вероятно за да отложа очевидната мисъл, че съм нарушил законите на дадената федерална единица.
Служителят на реда каза още нещо, но този път не го разбрах. По принцип се гордеех, че знам езика на този край, защото тук е бил роден, тук е живял и тук е починал прадядо ми, но откакто кацнах на Земята, много скоро се убедих, че познанията ми може да са достатъчни, за да чета, но мъчно разпознавах думите при изговаряне. Следваше да се очаква, усвоявал съм езика, наречен „български“, според граматични правила отпреди сто и петдесет години, оттогава той се е наситил с чуждици, предимно английски — в контраст с по-голямата част от Европа, а произношението… свикнал съм с произношение, съзвучно на майчиния ми ниппон-диалект на арес лингва.
А и освен това тук са се развили няколко диалекта, напълно неразгадаеми за мен. Една позната дума не долавям. Май че поначало нямат нищо общо дори със съвременния български…
Отвърнах на евроесперанто, че не разбирам и че моля да бъда извинен за това.
За мое учудване полицаят заговори на каноничен арес лингва. Имаше ужасен акцент, но говореше бавно и ясно:
— Питам какво правите тук. Ще ми покажете ли разрешителното си за разкопки, ленд?
Марсианският еквивалент на „господин“ прозвуча малко враждебно. Смутих се и неволно започнах да дърдоря на родния си диалект. Полицаят вдигна длан, за да ме прекъсне:
— Не говоря японски марсиански, ленд.
Притесних се още повече, лицето ми пламна, отчасти поради досадата, която изпитвам, когато чуя словосъчетанието „японски марсиански“. Арес лингва е хармонична и целенасочена система за общуване, чиято граматика и лексика са резултат от сливане на английски, испански, руски и японски. В разговорната реч се среща диалектно изговаряне, но този тук умник откъде-накъде ще го нарича „японски“! Вярно, в моя териториален сектор писмото ни е йероглифно и поради някаква причина говорим по-отсечено, но не сме „японци“, „руснаци“ или „латиноамериканци“, нито един от другите диалекти не е по-„английски“ или по-„испански“ от другите. Нали ме чува, не ме вижда как говоря — на фонетична азбука, на латиница или кирилица, прах му в гърлото! Ние сме марсианци. От един век сме такива. Още ли ни третират като колония, пясък в очите!
— Прощавайте, ленд офицер, стреснах се от внезапната ви поява. Сега разбирате ли ме?
Онзи кимна.
— Нямам разрешително за разкопки… Аз…
— Търсите сувенир — заяви полицаят измамно снизходително.
— Ами да.
— На територия на исторически паметници не можете да копаете без разрешително, ленд.
Отново плувнах в пот.
Човекът в сиво огледа лопатата, измери с очи изкопа, понадвеси се над скромния ми багаж.
Със затаен дъх очаквах какво ще каже и предприеме.
Полицаят, явно разочарован от липсата на дълбочинни скенери и друга екипировка на бракониер-археолог, пренасочи вниманието си към мен.
— Какви апарати криете под дрехите си, ленд? — запита подозрително.
Със сигурност полицаят страдаше от предубеждението, че марсианската техника винаги е свръхминиатюризирана, видях го, че е активирал детектора на колана си и косо гледаше надолу към дисплея.
Разкопчах ризата.
— Това е екзоскелет. Помага ми да се придвижвам при двойното за организма ми земно притегляне.
Полицаят се опита да остане невъзмутим. Голотата притеснява доста от земните хора и той малко припряно избъбри, кривейки дебелите си устни:
— Не е нужно да се събличате, ленд… Моля покажете паспорта си. Аз съм старши сержант Ангелов, седемнайсето ре-пе-у…
Докато му подавах легитимацията, изпитах странно успокоение. Кой знае защо ми се стори, че желанието, едва ли не професионалното задължение да се заяжда, се изпаряваше у полицая. Той сякаш омекваше в лениво провинциално благодушие.
— Ямато Хуан-Кисев — прочете сержантът Ангелов документа ми. — Така, редовна виза, медицински контрол… Намерихте ли нещо?
Напрегнах се и излъгах, гледайки го право в очите:
— Не… за съжаление.
Той разлисти отново книжката, холограмите по страниците хвърляха цветни отражения по мургавото му лице. Върна ми я и отегчено ме посъветва:
— По-добре си купете сувенир от магазините. Ще хванете някоя зараза, ленд, ще имаме и ние неприятности после… Приятен ден… вечер, де… — завърши неочаквано, докосна леко козирката на кепето и си тръгна обратно по пътеката. Нещо измърмори за последно, но дори една дума не разбрах.
Седнах, облегнах се на лопатата си и зачаках да ме отпусне напрежението. Крадешком опипах гривната. Въздъхнах.
Да, свечеряваше се. Слънцето преди малко се скри зад сиво-синкаво-кафеникавата грамада на планината отсреща, огромна поради близостта си, стръмна като крепостна стена. Рано окапалата шума от дърветата караше гората да изглежда мрачна, а освен това ясно личаха равните редици. Тази гора не беше естествено поникнала. Бе посадена, вероятно след като обезлесяването по тези места се е превърнало в сериозен проблем не само за леко истеричните земни природозащитници. Но сред голата гора все пак отделни корони още задържаха листа и те ярко жълтееха на останалия сиво-кафяв фон като мацвания с четка. Заснех тази картина с камерата на екзоскелета.
Долу, от дъното на клисурата, се чуваше шумът на реката, може би смесен с боботенето на тръботранспорта. Сетих се, че така и не слязох да я видя. Привлече ме хълмът около S-образния клуп на потока — развалините, по-точно останките на някогашна крепост. Няколко зида стърчаха като гнили корени на развалени зъби. Никога всъщност не съм виждал развалени зъби, освен на картинка. Неприятно зрелище.
Останките на крепостта обаче изглеждаха приятно — ако не поглеждаш към така и неликвидираните фундаменти на незаконно строени преди седемдесетина години вили. След дълги разправии и съдебни дела те са били съборени. Само че премахването им е ставало доста небрежно, без реставриране на ландшафта. Затова се взирах над тях — навред планински гънки и дори участъци от вероятно дива, саморасла гора.
Прелест.
Сигнал на инфошината ме извади от унеса. Изправих се — краката ми бяха поизтръпнали — и поех по същата пътека надолу към наетия аерокаб и зарядното устройство за екзоскелета.
Колко по-лесно би ми било, ако захранването беше автономно, от лантанидна батерия, но…
На Земята все още се отнасяха към портативната атомна енергия с голямо недоверие.
Причината да пристигна на Земята, по-точно в Югоизточна Европа и съвсем конкретно край развалините на средновековната крепост Урвич, бе прадядо ми.
На Марс посещението на Земята и специално на страните, от където са твоите корени, е традиция. Кой знае защо това се възприема от земяните като някакъв неосъзнат „зов за завръщане“. Не е така. Ние сме щастливи на своята планета. Тя е наша. Наша е, защото сме родени там и защото бащите ни спят вечния си сън в марсианския грунт. Ние сме марсианци. Помним откъде сме дошли, но вече сме различни, инакви духом. Марсианци. Живеем собствена история, творим я. Знакът на уважение към кръвта и произхода не ни прави несретници, изгонени от „рая“. Не мечтаем за земното синьо небе. Ние градим свое и някога ще го имаме над главите си — с облаците, дъгите и птиците. Нашата съдба вече е друга. Но винаги ще помним планетата майка. И няма да й се сърдим, каквото и да прави тя в старческото си слабоумие.
Прадядо ми се е оженил късно, не е дочакал раждането на баща ми, своя внук. А тъкмо баща ми, според снимките, много е приличал както външно, така и по характер и темперамент на прадядо ми. Татко е станал космонавт и е полетял към Марс, където и се заселил… Очарователното е, че е осъществил една детинска мечта на прадядо ми. От него са останали написани доста неща — родословието ни, негови спомени. Сред спомените на прадядо, горещ почитател на литературата НФ, има един как на десетгодишна възраст прочел книга за марсианци. Наивно бленувал да стане космонавт… и да се ожени за марсианка! Татко се оженил за марсианка, сиреч дете на колонисти, жена, родена на Марс. И тя носела съвсем „марсианско“ име — Аелита. Вярно, в нашия край го записваме и произнасяме като Аери-тан. На едно място прадядо е описал своя разходка до крепостта, край която намерих гривната — той е живял десетина километра на северозапад. От дете исках да видя това място. С порастването представата ми се променяше, ставаше по-адекватна, защото се съобразявах със земните филми, но въпреки това — Урвич се оказа далеч по-различен, отколкото го бе рисувало въображението ми.
Очевидно и прадядо ми е гледал на тези развалини повече с въображението си, отколкото с очите.
В един участък на доста стръмната пътека към стражевата кула е описал кафеникаво-ръждиви петна по камъните. Сравнявал ги е с вкаменени петна кръв, останали от свирепите времена на отбраната на тази твърдина, седем години устоявала на атаките на нашественика.
И сега се сещам — мечтаех си да открия онова митично съкровище, споменато в записките на прадядо, дали златен кръст, дали вълшебен кивот, за да го върна на прародината си… и с това да помиря завинаги Земята и Марс.
В онези години, времето на детството ми, отношенията на двата най-населени свята в Слънчевата система бяха станали много остри, говореше се за междупланетна война, земяните се страхуваха от нас. Признавам, по едно време ние, марсианските хлапета, се поддадохме на неизбежната реакция спрямо чуждата омраза, породена от страх. В ученическите градчета дори направихме демонстрация с доста варварски лозунги.
Възрастните направо се сащисаха. Дълго ни обясняваха къде и в какво грешим. Успяха да ни засрамят в края на краищата…
А после и междупланетната криза се размина. Не стана чак помирение, но притърпяване — това се получи. Ние, противно на всякакви подозрения и обвинения, не смятахме да нападаме Земята, а Земята прецени, че не може да си позволи военна операция с далекобойност 60 милиона километра, без глобално да рухне икономически. Но въпреки това до подобряване на отношенията не би се стигнало, ако не беше нашето предложение — да помогнем за построяване на мост към звездите.
Това, разбира се, не е важно по отношение на историята с гривната, но самата тази гривна със сигурност, непременно ще окаже влияние върху цялата човешка общност — човечествата на Марс, Луната, астерополисите, Земята — и върху пътя ни към звездите. Той може да се окаже по-стръмен, отколкото сочат инженерните изчисления… или смайващо лесен, но по съвършено друг начин.
Е, късмет или злощастие е било откритието ми?
… Не знам. Цената, която се плати, лично на мен ми се струва… мъчно приемлива. Каквото и да говори който да било.
В този ъгъл на Европа хората много непринудено завързват познанства. Това стряска и очарова. А в мен събужда и една гордост, че потеклото ми е и от този народ.
Прибрах се с аерокаба в София-Център 3, но щом спрях пред хотела, умората сякаш ме бе забравила. Усещах се бодър, свеж, мускулите не боляха от физическата работа, сякаш и вътрешностите ми бяха пощадени от земната гравитация. Чувствах единствено зверски апетит и имах желание да се разходя из града. Местната кухня не само че ми допадаше (вкъщи, на Марс, се готвеха подобни ястия, обаче се оказа, че много бледо напомнят за оригиналните), но и стомахът ми я понасяше. Вечерях преобилно в заведение с изглед към площад с шадравани. На съседната маса се веселеше компания млади хора, почти мои връстници. Някак съвсем естествено се присъединих към тях.
Разбира се, питаха ме за Марс. Разказвах с удоволствие. Похвалих се, че съм отчасти техен сънародник. Това насочи разговора към „българския“ Марс. Чудно, но този път не почувствах полъха на собственическо отношение. Просто ме питаха в какви форми съществуват познатите им обичаи, традиции, навици дори…
Но в действителност не бях център на внимание. Младежите просто прекарваха приятна вечер, шегуваха се, пиеха, ядяха. Ставаха да танцуват, когато им допаднеше музиката. Бях част от компанията — мъничко екзотичен, но какво от това. През последните петнайсетина години земяните са свикнали с туристи от Марс, с високия ни ръст, с екзоскелетите ни, с необикновения за Земята цвят на ириса… Беше ми великолепно.
По-специално внимание ми обръщаше висока — според земните стандарти — брюнетка, която доста забавно произнасяше звука „р“. Не знам дали ме харесваше наистина, или по-скоро интересът й бе плод на любопитство, но така или иначе беседата ни прерастваше във флирт, което ми допадаше.
Питах се докъде ще стигне девойката, но откровено казано ми бе все едно — само по себе си всичко случващо се беше приятно.
В един момент компанията реши да отиде на дискотека. Тъкмо да подкрепя идеята — защото съвсем свойски поискаха и моето мнение, — когато брюнетката заяви:
— Аз пък искам на басейн-бар! Кой е с мене? — и ме погледна кокетно, с искрящи от виното очи.
Мненията се разделиха. Накрая се стигна до консенсус — всеки където му е кеф и да се чуят по компанела, според това къде е по-гот, там ще се събере цялата група.
Предвид ситуацията, беше ми неудобно да изразя становище, но още щом чух думата „басейн“…
На Марс басейните все още са лукс. Най-приятното изживяване на Земята според всеки турист са специалните хотели за марсианци, луняни и (изключително редки) астероидни жители. Там задължително има басейни. Преди всичко като места, където тялото да почине от смазващото притегляне, а специално за нас — зрелището на огромна маса вода за къпане.
Когато за първи път видях с очите си море — Черно море, едно от най-малките по площ, — бях шокиран. Цялата брегова ивица сякаш е обкована с броня — тесни плажове с пясък, а сетне бастиони от многоетажни жилищни и почивни сгради. Между тях няма пролуки, до морето се стига през тунели в самите сгради, през надлези и подлези. Затова срещата с тази ОГРОМНА, ПОТИСКАЩА маса вода става много внезапно и без предупреждение. Може би, ако бях намерил в някой друг регион поне малко диво крайбрежие, не бих се впечатлил толкова. А контрастът между неуморната стихия на вълните и разноликите геометрични фасади е невероятно силен. Но и малко неприятен. Сякаш градовете се опитват да превърнат дори морето в басейн в задния двор на жилищните си кошери…
Истинските басейни, като този, в който бях поканен, са по-симпатични именно с това, че са по-малки от капка пред него, морето, но в мен и те продължават да будят този трепет — вода, вода, вода…!
По пътя към „мокрия“ бар брюнетката ме хвана за ръка. Разглеждаше часовника ми, докато лентов тротоар ни носеше към заведението. Циферблатът и календарният дисплей я заинтригуваха.
— Коя дата е днес на Марс? — попита тя.
— Трийсет и втори февруари, трийсет и седма аресиана от Заселването. Аресиана е…
— … една ваша календарна година, знам. А ти на колко години си?
— Дванайсет — отвърнах и се насладих на мигновеното й недоумение, а после уточних: — Марсиански, разбира се. Аресиани.
Тя се засмя, очевидно се преструваше, че не е схванала веднага, че възрастта ми е 24 стандартни, но го правеше мило и за забава.
В бара можеше да купиш бански спрей. Аз си носех плувки, защото в хотела бяхме принудени да спазваме местните обичаи. Правилото на туриста гласи — по-добре да те сметнат за старомоден, отколкото да стреснеш домакините с нещо смело.
Моята дама — позволявах си да я наричам така мислено — се възползва от спрея. Произведението й, когато излезе от кабинките за преобличане, бе доста умело, с опитна ръка изпълнено и изглеждаше предизвикателно. Хареса ми, че и съблечена продължаваше да бъде привлекателна, макар според нас телосложението на земяните да е малко масивно за вкуса ни.
Аз се освободих от екзоскелета на ръба на басейна и скочих — справих се добре, изпълнението предизвика одобрителни възгласи от посетителите, които веднага ме зяпнаха. Екзоскелетът на авторежим се оттегли към гардероба. Той също привлече внимание. Когато стои, прилича на купчина изправени лъскави метални пръти и бутала. Движейки се, напомня по един много интересен начин човек. Това обаче май предизвиква лека паника сред несвикналите.
Върху часовника ми замига индикатор за компанелна връзка с процесора на моя паякообразен крепител.
Погледнах веднага към дясната си китка.
Гривната си беше, разбира се, на място.
Прииска ми се да споделя за нея с момичето, което също скочи — не толкова елегантно, както навярно искаше, но живо и смело. Гмурна се засмяно и изплува съвсем близо отпред.
— Уф… Къде се учите да плувате на Марс, нали не в пясъка, ха-ха!
— Плуването е част от задължителното образование.
— Чувала съм, че при вас всички са висшисти.
— Не бих казал… — започнах внимателно, обмисляйки как да обясня нещата по-интересно и без да напускам закачливия тон, който бяхме възприели един спрямо друг, но тя ме прекъсна:
— А коя зодия си ти?
— Хм, Земята ми е в Змиеносец, Слънцето в Овен…
— Да, за вас, Змиеносците, пише, че сте били големи чаровници… — рече тя.
Аз се наслаждавах на гледката на плавните й движения във водата. Ръцете й наистина бяха красиви. Както и цялата фигура. Поне така ми се виждаше. Легендите, че в тази страна жените били изкусителни, не са чак толкова преувеличени.
— А аз съм… — тя направи важна и загадъчна пауза, която много уместно гарнира със самоиронична усмивка, за да подчертае, че ще каже нещо несериозно… но не съвсем несериозно и затова докосна с пръст сгъвката на лакътя ми и бавно прокара показалеца си към основата на китката.
Жестът приличаше на покана за милувка. Аз буквално се размеквах, превръщах се в протоплазма като водата наоколо. Наистина имаше нещо много вълнуващо в тази девойка. Край нас в басейна в дълбочината на водната маса искряха холопроектирани златни рибки и миниатюрни русалки. Нито една от последните нямаше толкова чар, колкото брюнетката пред мен.
— Аз съм… — повтори тя и пръстът й стигна до гривната.
Никога не научих под кое слънчево съзвездие е родена.
Нито повече чух гласа й.
Защото момичето внезапно се изпъна като струна, очите й се изцъклиха, помътняха, лицето и цялата й кожа станаха мраморни… После тя потъна, както би потънал екзоскелетът ми без надути плаватели.
Осъзнах, че това не е продължение на играта, когато я видях през прозрачната, осветена от лампи вода, да ляга на дъното като кукла-марионетка с отрязани конци.
Не, не аз разбрах какво се е случило, а процесорът на екзоскелета. Стандартен марсиански модел, посредством биоскенерите си той регистрира прекратяване на жизнени функции в близост до мен и реагира като на опасност. Алармената му сирена сцепи музикалната интимна атмосфера в заведението, а стремителното му придвижване към мен предизвика ужас сред посетителите.
Не помня добре онези моменти.
Опитвах се да се гмурна, за да извадя момичето. Екзоскелетът се мъчеше да ме отведе далеч от евентуалната заплаха. В бара крещяха. Щатните спасители бухнаха в басейна. Пищеше сирената на екзоскелета.
Бърза помощ. Полиция.
Блясък от бластер — хората на закона бяха принудени да разрушат екзоскелета. Той вероятно бе получил инфопретоварване и оказа съпротива на полицая, който ми слагаше белезници.
Не можах да видя тялото й, колкото и да въртях глава, колкото и да се мъчех да стигна до нея.
Виках името й.
…
В полицейската кола помня само, че униформеният не ме изпусна от очи, а десницата му лежеше върху бластера, чийто индикатор бе станал червен.
Започна да ми става страшно.
…
Дойдох на себе си по време на разпита.
— Имате недеклариран на влизане в Европейския алианс предмет! — каза следователят.
Едва се сдържах да не направя глупост — да скрия с длан гривната.
— Купих я. От магазин за сувенири.
— Пазите ли бележка?
— Н… не.
— Тогава я впишете… но ще трябва да я дадете за експертиза, може да представлява историческа ценност. Прилича на стара.
Невероятно се уплаших. Забравих, че съм арестуван, че пред очите ми съвсем неочаквано и необяснимо умря красиво момиче. Не исках да се разделям с гривната, но…
Когато се опитах да я сваля, изтръпнах и замръзнах отвътре. Гърлото ми пресъхна, езикът надебеля.
Гривната не можеше да се свали. Нямаше закопчалка, не можеше да се разтегне. Да се махне от ръката ми бе възможно само след ампутация на китката.
Вдигнах глава към следователя, но се побоях да отворя уста, защото щях да се разплача — не знам от какво.
Все пак отворих уста. От учудване.
— … Какво, за Бога… Ах, да — следователят търкаше чело, мъчейки се да си припомни нещо. Чукна със светлинната писалка по листовия екран, който лежеше пред него, но бе поляризиран така, че не можех да прочета нищо. Каза: — Така, вписвам ви я… сребърна, нали? От пазара на художниците… Грамаж?
Понеже не отговорих, той вдигна лице към мен и повтори въпроса си. Посочи и плоската везна, вградена в плота на бюрото. Това, което се случи, го помня ясно, но ми е като насън.
Гривната послушно се плъзна, изхлузи се от дясната ми ръка, а пръстите на лявата я поставиха върху везната. Следователят повтори, докато записваше в копието на митническата ми декларация:
— Сто осемдесет и пет грама… — махна небрежно. — Можете да си я вземете.
С безчувствени пръсти прибрах гривната, наместих я… Изглеждаше невъзможно да провра китката си през нея, но тя някак се хлъзна по кожата ми и плътно ме обгърна с прохладната си гладка отвътре повърхност.
Хладна, помислих внезапно, хладна. Изобщо не се е затоплила от тялото ми. И… и стана мъглява, докато я свалях и слагах.
Сепнах се, защото следователят беше казал нещо и компютърът преводач потретваше фразата:
— Задържан сте за изясняване на обстоятелствата около смъртта на Светолюба Тодорова.
Преглътнах на сухо. Почувствах напиращи сълзи в очите.
— Не ви е предявено никакво обвинение… засега — продължи следователят. — След един час ще пристигне адвокат от консулството ви в Белград. Имате право да не казвате нищо. Но… все пак, може би ще пожелаете да отговорите… Какво стана, човече? Какво й направи?
Въпреки предупреждението, че ще е по-добре да си държа езика зад зъбите, аз промълвих, по-скоро издишах:
— Не зная… — и това бе последното най-искрено нещо, което казах през следващите дни и месеци.
Лъгах адвоката, излъгах и консула, пристигнал от Виена специално заради моя случай.
Лъжата стана моето убежище. Отначало това бе неосъзната реакция, все още се намирах в шок от сполетялото ме нещастие, но после…
После, колкото и да бягах от въпросите, които сам си задавах, накрая ми се наложи да погледна истината в очите. Аз я знаех още от самото начало, от онзи кошмарен миг, в който видях как потъва безжизненото тяло на брюнетката — тогава сякаш светкавица освети всички мои мисли и предположения, а най-отпред изпъкна Отговорът.
Да, знаех. Само че не аз, а сърцето ми. Разумът се съпротивляваше срещу налудничавото прозрение, търсеше доказателства, съпоставяше, анализираше, сякаш имах имплантиран под черепа си компанел… а аз бях страничен наблюдател, парализиран от вина за смъртта на момичето и от срам, бездънен срам, заради лъжите, които изричах всеки ден пред следователя и адвоката.
Седмиците отлитаха бързо. Умът ми трупаше данни. Отказвах да си повярвам.
В затворническата ми килия за сметка на консулството монтираха вана, в която да почивам от земната гравитация. Аз киснех в нея регламентирания брой часове, но… Но нямах нужда от това! Аз, роденият в условия на притегляне, чието стандартно ускорение на свободно падане бе нула трийсет и осем, аз, който при продължителен престой във вертикално, хоризонтално или други междинни положения рискувах да получа трайни увреждания на вътрешните органи, ставите, костите, да получа некроза на мозъчните тъкани, вследствие на затрудненото кръвообращение!
А понасях силата на тежестта на планетата на дедите си не по-зле от останалите 37 следствени — всички до един земни жители, при това половината от тях бяха грамадни мускулести мъжаги във физическа кондиция, далеч над средната, дори за земни условия. Стоманената им плът късаше сивите затворнически комбинезони. Бяха членове на една и съща банда, очакваха предявяване на обвинение за множество предумишлени убийства по особено жесток и мъчителен за жертвите начин, присъдата за което щеше да бъде дишане на цианиден газ, но имаха дяволски добри адвокати, които отлагаха и отлагаха процеса. Все пак, въпреки акробатичните номера на защитниците им, нещата бяха съвсем ясни и от екзекуция можеше да ги отърве само чудо. Вероятно разчитаха на бягство, прокурорът обаче закопча на мощните им вратове долорогенератори и те разбраха, че всеки ден отсега нататък до газовата камера им е подарен от съдбата и адвокатските обжалвания, което не можеше да продължава вечно.
Обречените здравеняци освирепяха. И преди другите следствени трепереха пред тях, а сега, след като онези вече нямаха какво да губят…
Дни наред чувах заканите им след часа на отбоя, те си падаха расисти, долна паплач тера-шовинисти, и като за последно току виж си позволили едно прощално удоволствие — два пъти няма как да ги осъдят на смърт, нали?…
А законите не позволяваха да бъда държан в единична килия без право на разходка, не можех постоянно да симулирам, че съм болен и само да се местя от нара до ваната и обратно. Накрая лекарите просто ме изгониха навън.
— Надзирателите ще са нащрек, веднага ще активират нашийниците на онези типове — успокояваше ме адвокатът и разперваше широко ръце. — В тази федерална единица има закони, човече, задължен сте да спазвате общ режим…
Дълбоко се съмнявах. Надзирателите явно нямаха опит с толкова агресивни следствени, изобщо в цяла Европа подобни случаи на задържане на цели банди се случваха рядко — обикновено полицията ги избиваше по време на арестуване, защото престъпници от такъв вид никога не протягаха покорно ръце, за да ги оковат в белезници. Досега петима измежду останалите следствени се бяха озовали в лазарета, двама — в доста тежко състояние, естествено, защото с нещо бяха подразнили яките биячи.
За мое учудване, когато нарочно непохватно изкретах във вътрешното дворче на затвора (опитвах се да скрия възможностите на екзоскелета, който, макар и с дезактивирани две трети от функциите, можеше да ме отърве от доста неприятности — на първо място с бягство), свирепите физиономии на фактическите смъртници изведнъж придобиха омърлушени изрази. Те забиха очи в ситния чакъл и унило прегърбени завлачиха крака по кръговата пътечка за разходка.
Искаше ми се тази внезапна промяна да се дължи на някаква дистанционна намеса на охраната. Но не — надзирателите очевидно бяха смаяни, те се подготвяха за избухване на същински безредици при моето излизане, бяха въоръжени не само със стандартни безболезнени зашеметители, но стискаха и невронни камшици, а по стената-периметър на двора стърчаха жандармеристи със смъртоносни иглени пушки. Дежурният надзирател не отделяше палец от бутона на долорогенераторите. И за всеобща изненада, не последва нищо — нито опит да посегнат, нито хвърляне на шепа чакъл, нито дори някоя мръсна псувня по мой адрес — нищо.
Охраната, задължена да бъде параноична, се изнерви. Пот се стичаше по лицата на пазачите, те чакаха внезапен и коварен ход от страна на бандитите… които механично тътреха нозе по чакъла, сякаш без да забелязват никого и нищо наоколо.
Но не само проличалото изумление на надзирателите ме насочи към окончателното съзнателно проглеждане. Гривната на ръката ми завибрира в момента, когато прекрачих прага на вратата и застанах под открито (но замрежено с предпазни решетки) небе. Убийците ме забелязаха… и изведнъж посивяха, омекнаха, агресията и омразата излетяха от тях, както кислород от отворена насред марсианската пустош бутилка. Съвсем явно, абсолютно отчетливо усещах как гривната тънко-тънко тресе китката ми.
И ако все още хранех някакви съмнения, в края на разходката получих последното доказателство… от което се боях да направя самонатрапващите се изводи. Боях се, но ги направих.
Изтормозената от подозрения охрана допусна грешка чак накрая. Насметоха ни не в колона по един с четири крачки интервал, за да влезем обратно в сградата, а на тълпа като опашка пред обществена столова. И тогава един от бандитите ми посегна. Стискаше остро парче пластмаса, с което навярно щеше да пререже сънната ми артерия, но го стори някак мудно, без особено желание. Въпреки забавената му реакция, аз едва отклоних удара, подлагайки лакътната шина на екзоскелета като щит. Очевидно у този тип ненавистта и волята за нападение не се източваше толкова лесно, колкото при другарите му…
Всъщност не успях напълно да се защитя. Просто не ми достигна време да довърша движението — обикновен блок от марсианската система за физически упражнения. Мисля, че само аз видях какво стана.
Когато вдигнах ръка, гривната се оказа почти пред очите ми. За едно мигване тя се разпадна на съставляващите я звена, рояче сребърни оси, все едно не бе отлята като цяло. От патинирало-сребрист, блясъкът им стана хромово-синкав. Металните насекоми се стрелнаха към застрашаващия ме бандит. Още един миг — и те се завърнаха, кацнаха на ръката ми, сляха се в обръч и гривната възвърна предишния си вид.
А нападателят падаше като отблъснат от огромен юмрук и бяло-мраморното му, вече мъртво лице едва не ме накара да повърна, да припадна, да изпадна в истерия… Но вместо всички тези набъбващи в тялото ми реакции, мускулите се подчиниха — и увлякоха екзоскелета — с мощен импулс, чийто източник можех да посоча под клетва не само пред Върховната комисия на Честта, но и пред лика на Всемогъщия Бог, стига той да съществуваше.
Гривната.
Аз светкавично се свих на топка и се притиснах към чакъла.
Половин секунда след това жандармеристите по периметъра откриха огън, паникьосани от внезапното рязко движение на току-що убития от гривната ми бандит.
Иглените куршуми го направиха на пихтия още във въздуха. И други двама-трима смъртника се проснаха простреляни, останалите се загърчиха от болката, генерирана от нашийниците им. Оглушах от вопли и крясъци, но не ослепях, разбира се, затова видях как в тялото ми се впиват десетина малки игли.
Нещо странно ставаше с възприемането ми на събитията. Осъзнавах ги като мълниеносно протекли, времето течеше според неизменната си при обикновени условия скорост — една секунда в секунда, един час в час… но заедно с това аз виждах движещите се със свръхзвукова бързина иглени куршуми.
Кожата ми съвсем слабо доловимо искреше и лъщеше, като че бе намазана с тънък слой синкаво-хромов лак. Иглите спряха върху тази субстанция, или по-скоро сияние, и останаха да стърчат там, докато хаотичната стрелба не спря. Краят на отвратителното съскане на иглените карабини потъна в дълбокия зов на аварийната сирена.
Сиянието върху мен изчезна и иглените куршуми се посипаха върху чакъла, безвредни като борови иглички.
Редом с мен беше прострелян смъртоносно един следствен за кражба, още седем души извън числото на бандитите бяха ранени. Двама от тези нещастници скоро починаха в лазарета, още един — в цивилна болница.
На вечеря имах просто ненормално див апетит. Замислих се за този пристъп на булимия и внезапно проумях, че през целия си престой в затвора се хранех необичайно лакомо. Отдавах го на нерви.
Но при това не бях напълнял никак.
Сякаш нещо щракна в мозъка ми и през черното на стиснатите в ужас клепачи, видях цялата зловеща истина, фантастичната, но реална причина за онова, което така вихрено ме бе сполетяло в резултат на смешните ми разкопки край останките на една хилядолетна крепост.
Рано сутринта поисках незабавна среща с консула.
— По въпрос на чест! — добавих към инфограмата.
Никой държавен администратор от Марс не можеше да пренебрегне формулирана по този начин молба, без да подрони престижа си, което значи да си плюе на кариерата и уважението на околните.
Не знам дали някъде на Земята има подобна практика.
Обясних подробно всичко случило се с мен от посещението ми на старата крепост до убийството (при самозащита!) на нападналия ме престъпник. Изложих и хипотезата си — нарекох я пред консула „хипотеза“, макар да бях убеден, че е самата истина, практически не нуждаеща се от доказване. Спестих му все пак тази си категоричност, понеже и без разпалеността й, представителят на моя свят бе в правото си да ме сметне за жертва на психо-невротичен срив.
Но се бях заклел в честта си и честта на моето семейство, освен това психоскопът на консула не промени цвета си, докато говорех, и той реши да приеме предложеното от мен обяснение за отправна точка.
— Разбирате — каза ми след десетминутен размисъл, — че преди медицински и психологически тест, проведени по нашите стандарти, нямам правомощия да призная официално версията ви за достоверна, дори с нисък индекс. Нека оставим настрана формалностите обаче и да уточним по същество някои ваши твърдения.
Консулът, като всеки държавен марсиански чиновник, имаше специално тренирана и подсилена с мандатни церебланти памет, заради което притвори очи и поиска от мен допълнения към запомненото от него дотук.
— … Извинете — отвърнах аз на първия му въпрос, — от вълнение забравих да съобщя, че отиването ми до крепостта Урвич наистина не беше случайно…
Колкото можах по-кратко разказах на консула за прадядо ми и неговите записки, пренесени от баща ми на Марс. Наблегнах на легендата за съкровището.
Дипломатът бавно кимна. Отвори очи и каза:
— Този въпрос е изяснен в удовлетворяващ ме обем. Давате ли устното си позволение Комисията по Честта да свери показанията ви с личните ви данни?
Потвърдих.
— Благодаря. Остава само един момент, който буди недоумение и не пасва в обмислената от вас схема…
Консулът подпря брадичка с дълги пръсти. Почувствах, че под безстрастната му маска има съчувствие и заинтересованост. И искрена озадаченост, пропита с неясна тъга, може би появила се в резултат на някакви негови лични асоциации във връзка с моя случай. Тъкмо те вероятно раздвижиха лицето на дипломата и ми позволиха да се досетя за всичко останало.
Макар да нямах основания за надежда, че ще се измъкна поне пред обществото напълно изчистен от допуснатите грешки и недостойни прояви, аз се ободрих.
Да, но съвестта ми… за нелепо загиналото момиче… помислих и почти подскочих на място, когато консулът заяви:
— Слабото място в хипотезата ви е смъртта на девойката земянка. Този факт не се връзва с предполагаемата функция на гривната да ви защитава от агресия, като отначало по неизвестен начин обработва психиката на евентуалния нападател, а при неуспех да потисне волята на враждебния обект, директно го унищожава… отново неясно с какъв вид енергия, защото казахте, убеден сте, че инсектоидните сегменти на гривната не са имитирали поразяващо действие на балистично оръжие, не са се държали като куршуми. Как си обяснявате убийството от страна на вашия защитен амулет на човек, който никак не ви е заплашвал, а тъкмо напротив — бил е дори повече от приятелски настроен, вероятно дори готов на интимен контакт с вас?
Овладях се, докато дипломатът говореше. Може би именно затова той бе излишно многословен, за да ми даде време да се окопитя и да дам по възможност максимално безпристрастен отговор.
За съжаление и за мен гибелта на чаровната брюнетка бе загадка. Казах това с мъка за погубения млад живот.
Консулът тактично се изправи и отиде до прозореца на стаята за адвокатски свиждания, за да ме остави да се преборя със сълзите си. После, когато дадох знак, че съм готов да продължим, той каза:
— Има още един парадокс, Ямато… Неразбираемо е, че по време на ареста ви гривната не е направила опит да ви защити. А полицаите са стреляли с бластер по екзоскелета ви. Между другото — реакцията на процесора бе призната от наши експерти за аномална. Имали ли сте софтуерен срив на тази инфошина?
— Не, никакви пречки и затруднения с екзоскелета не съм имал… А за пасивността на гривната имам обяснение: тя някак си се е повлияла от рефлекторното ми покорство пред служители на закона. Навярно е изиграл роля и шокът, който преживях. Към тези два фактора теоретично може да добавя предположението, че гривната още не е била свикнала с мен като… като неин господар…
— Да, допустимо е. А някаква идея относно естеството на тази връзка на гривната със съзнанието ви? И има ли такава? Процесорът… субструктурната част на този амулет, аналогична по функции на компанелен анализ-процесор, би трябвало самостоятелно да селектира, разпознава и посочва за елиминиране източници на евентуални агресивни сигнали. Защото в противен случай амулетът ще бъде ефективен само по отношение на вече забелязани от вас обекти. А как стоят нещата, докато спите? Кой ви пази тогава?
— Едното не изключва другото. Регистрирана от господаря заплаха се оценява от гривната според критериите на господаря дали е истинска, или фиктивна. Всичко, останало извън полезрението на притежателя, се обработва и подава за реагиране автоматично.
— Не е ли прекалено сложно? Впрочем, не съм кибернетик… Да, продължете, моля.
— Един вид телепатичната връзка гривна—господар ми хрумна въз основа на фактите, че амулетът получава енергийно захранване директно от енергийното поле на тялото ми, което и води до по-висока консумация на хранителни продукти от една страна, а от друга гривната е в състояние да поеме контрол над опорно-двигателната система на организма ми и да ме накара да залегна, миг преди охраната на почне стрелба… Но да си призная, не съм размишлявал нито за природата на гореспоменатата връзка, нито за функционалната й блок-схема…
Дипломатът се замисли за миг.
— А защо амулетът не се е фрагментирал и не е нападнал полицейските служители, които са стреляли?
— Те не стреляха в мен. Гривната просто ме предпази от заблудени заряди…
— И е покрила тялото ви с непознат род силово поле — добави консулът. — Вие почувствахте ли го, чисто физически имам предвид? Тактилни усещания, температурна промяна и така нататък?
— Струва ми се, че не. Аз дори едва го видях.
— Да, едва сте го видели… — повтори дипломатът и потъна в мълчание.
Сетне рязко стана и заговори тържествено:
— Въпреки че има вероятност за усложняване на междупланетните отношения, ние ще направим всичко възможно да решим благоприятно за вас този казус. Заклевам ви в честа на цялата ни общност да мълчите пред земните следователи. Свойствата и възможностите на амулета обявявам с поверените ми пълномощия за държавна тайна на Съединените марсиански територии. Дръжте се, ленд Хуан-Кисев.
* * *
Той дойде пак след почти три седмици, когато бях на ръба на отчаянието. Водеше някакъв рошав и брадат земянин, облечен изключително бедно. Мъжът остана до вратата, а консулът ме приближи и тихо промълви:
— С голям труд намерихме този отшелник, който вероятно знае нещо за вашия амулет. Той обаче пожела да го види и да говори лично с вас. Не прие никакво заплащане и поиска честната ни дума, че ще каже само толкова, колкото сметне за необходимо, с което да се задоволим и да не искаме от него друга информация, освен в много краен случай. В замяна обеща да не разгласява, че Марс притежава този предмет… този артефакт. Ще говорите ли с него?
Съгласих се, след като попитах от кой земен регион е брадатият.
— Любопитното е, че е гражданин на същия федерален регион, където се намираме, но от дълги години обикалял земното кълбо с цел, която не пожела да сподели. Каза само, че имал причина да го стори. Открихме го в Южна Америка, след като претърсихме Централна Азия.
— Нима има някакви сведения за подобни гривни в инфобанките? Този човек археолог ли е? Намерили сте го по негови публикации може би?
— Не. — Дипломатът изглеждаше смутен. — Всъщност той ни се обади сам. Потърси съдействие от Централно-американското ни консулство. Попитал да не би да имаме някакъв проблем и мъгляво описал къде да го намерят, ако се окаже, че наистина ще им потрябва. Благодарение на добросъвестността на служители от тамошното консулство това уж нелепо обаждане стана известно на разузнаването. Археолог, питате… Не. Той самият твърди, че е ясновидец. И…
Очевидно му бе неприятно да говори по въпроса, но консулът си беше човек на дълга, а аз държах да знам на кого ще показвам злокобната си покровителка.
— … и от минали новинарски бюлетини открихме споменаване на този мъж. Обикалял преди няколко месеца медийни централи и настоявал по световната мрежа да бъде разпространена новината, че древното съкровище на неговия народ скоро щяло да бъде открито, а то щяло да даде на човечеството Път…
— Път? Какъв „път“?
— Не желае да отговаря. Официално този човек е обявен за невменяем, практически не опасен за околните. В бедрото му има радиоимплант, следен е от медицински монитор по целия свят. За всеки случай.
Погледнах към земянина с любопитство. Той отвърна на взора ми. Приличаше на рисунка от християнски храм, на икона. Само дрехите бяха съвременни — евтини джинсови парцали с много кръпки.
— Нека дойде.
Брадатият приближи. От метър разстояние беше отблъскващ. Немита пепелява кожа с възпалени пъпки, сплъстена коса, боклучета и трохи в брадата. Само очите му… трудни са за припомняне даже, камо ли за описване. Дълбоки. Бистри. Човешки. С много спотаена и търпеливо понасяна болка. Няма как да не се довериш на такива очи, дори да те поведат към пропаст. Щом го вършат — значи така трябва.
Човекът ме гледаше и мълчеше.
Все пак се поколебах, но сетне навих ръкава си и му показах гривната. Бавно въртях китка, за да може да огледа амулета от всички страни.
Лицето му не се промени, но той проговори. Гласът му се оказа невероятно контрастен на външността — силен, мъжествен, приятен. Ала пък се връзваше с очите. Глас на добър приказен вълшебник. В същото време видях кафеникавите му развалени зъби.
Кошмарно зрелище. Бях толкова потресен от това несъответствие „глас, очи — зъби, външност“, че заекнах:
— М-моля? Как-какво ка-казахте?
Рошавият брадат чудак повтори на безупречен нипон-диалект на арес лингва:
— Дай й име. Да го знаете само тя и ти. Тогава ще можеш да я контролираш и тя няма да бъде опасна за света… докато си жив.
И изрекъл тези думи, той се обърна с достойнство и напусна стаята за свиждане.
Години след това марсианското разузнаване още го търси.
И глобалната служба за разследване.
И частни агенции.
Никой не го е намерил. Според мен — няма и да го намерят. Но не знам защо.
Прекарах в следствения арест шест месеца и половина. Осъдиха ме за убийство по невнимание с електрически разряд на зле изолирана батерия за екзоскелет — две години затвор. Марсианското правителство изплати огромни обезщетения на семейството на пострадалата. В съда близките й ме гледаха ужасно. Под погледите им самият аз исках да умра на място.
Разрешиха ми да излежавам присъдата на Марс. Заради това нямам право да напускам сградата на секретния изследователски център още седемнайсет стандартни седмици.
Центърът изучава проклетата гривна.
Вече я контролирам толкова успешно, сякаш тя е продължение на мен самия. Научих се да я възпирам при явно нападение от страна на дистанционно управлявани манекени, при което тя не разрушава мнимите агресори, а само активира повърхностно силово поле. Мога да я накарам да превърне в прах съвършено безобиден предмет. Отказах да убивам лабораторни мишки и учените не настояха повече.
В специална галерия, където я оставих върху жив плъх, се проведе милитонен ядрен взрив. Животното оцеля както от ударната вълна, така и от гама-лъчите, бързите и бавни неутрони. Медицински рентгенов апарат не може да ме сканира, докато нося амулета.
Сега мога да свалям гривната и да я оставям в специален сейф, а тя не протестира, не ме кара да изпадам в паника, че някой ще ми я отнеме. Което е невъзможно за изпълнение. Гривната слуша само мен.
Често се питам, бих ли могъл с нейна помощ да извърша самоубийство.
Очевидно не ми стиска.
Подложиха я на анализ. Материалът наистина се оказа сребро, както и подозираха, с типичните съпровождащи го примеси. Проникващите скенери откриха микроструктура, подобна на нанотехнологичен механизъм, но няколко порядъка по-сложна.
Дори се изхитриха и създадоха нейно невероятно съвършено копие.
Което не работи.
Но благодарение на копието, учените направиха важно откритие. Когато сравниха нещо съвсем банално — тежестта на копието и оригинала, — тогава изведнъж се оказа, че при практически равен брой атоми в двата амулета, истинският е с няколко грама по-тежък. Проверяваха, мислиха, спориха…
Накрая провъзгласиха, че са открили прословутата екзотична материя. Четири грама маса, която привидно няма веществен носител. Енергиен еквивалент 359,5 милиарда единици, информационен еквивалент 900 Тера-единици…
Радостно ми обясняват, че когато анализират (още нямат представа как!) екзотичната материя, когато съумеят да я синтезират или някак възпроизведат, тогава ще станат възможни свръхсветлинните полети и няма защо да се хаби време, сили и средства за тераформиране на Венера — достъпна ще бъде цялата Галактика с милионите й (при песимистична оценка) земеподобни планети!
Надявам се това да не стане скоро.
Надявам се това да не стане никога.
Не ме разбирайте погрешно. Искам човечеството да завладее звездите. Искам. Но не на такава цена.
Питам се, разбрали ли са вече възторжените изследователи КАКВО представлява „екзотичната материя“ и сега ме баламосват, за да не им попреча, или наистина само аз съм наясно с нещата.
Защото знам — (не мисля, не сигурен съм — знам!) знам, че в дяволската гривна е затворено нещо, което заслужава уважение и покой, а не нездравия прагматичен интерес на учени, политици и еснафи.
В преплетените телца на металните оси още живее една човешка душа. Вероятно тя е същината, която позволява на пъкления амулет да функционира като съвършено оръжие, съвършен щит… и безнадежден затвор, безпросветна тъмница за духа на онова чернокосо момиче, чиято детинска влюбеност в екзотичния марсианец Ямато я направи подходяща да стане компонент — основен компонент! — на гривната, която ще ме пази, защото… защото…
Не, нямам сили дори да го изрека наум, камо ли да го напиша. И все пак трябва. Защото е била мъничко влюбена в мен. Една капка обич. С енергиен еквивалент на квазар!…
Ето заради това не искам синтезирането на екзоматерия да се превърне във факт. Защото ако ние, хората, сме готови да павираме пътищата към звездите с душите на себеподобните си — тогава аз отказвам да вървя към звездите!
Нима нищо свято не остана, щом и обичта може да бъде впрегната да работи като механизъм, независимо колко благородно би било предназначението му.
…
Няма смисъл да споменавам кое име дадох на гривната, нали?
…
Дали ме обича дотолкова, че да ми даде достойна смърт?…
Способни ли сме на това ние, хората…
София, октомври 2001 — Ромча, юли 2006
В наше време почти не останаха разумни хора, които да не споделят мнението, че не сме сами в космоса. Всички тайно или явно очакват чуждите цивилизации все някой ден да се появят или да ни пратят радиосигнали. Има и такива, които твърдят, че вече са общували и са се срещали с извънземни, а даже са били и похищавани. Честно казано, подобни люде доста ме притесняват. Не мога да се избавя от предубеждението си към подобни разкази. Изпитвам недоверие, когато слушам и чета истории за контактьори. Когато ми се стори, че ме лъжат, се чувствам не просто оскърбен, но и поставен в неудобно положение да се срамувам вместо измамниците.
Колко ли дебелоок трябва да е човек, за да постъпва така — да обезценява една надежда, един блян с измишльотини!
Всяка събота излизам в гората — за гъби, за ягоди, за шипки — според сезона. Или просто на разходка. Тихите пътеки в полите на близката планина ме зареждат с нови сили да ходя на работа и търпеливо да чакам времето за пенсия, когато ще мога да си позволя по цяла седмица да гледам „Дискавъри“ и да седя в читалнята на градската библиотека. Естествено, няма да зарежа излетите.
Есента не ми е най-любимият сезон, но жълтите и червените корони на дърветата са красиви, окапалите листа приятно шумолят под краката, не е горещо, което е безспорен плюс, понеже съм с високо кръвно, нито прекалено студено, така че да не ме болят ставите.
Вървях по познати маршрути, но понякога си позволявах да се отклоня, за да посетя някоя невиждана преди полянка, поточе или живописно дере, което стръмно слиза надолу към долината, покрита с люспи на керемидени покриви, сиви вени на пътища и кръпки от градини и ниви.
Този път също си рекох да кривна встрани от пътеката. Дощя ми се да поседна на някой пън, да си изям единия сандвич и да пръсна трохите да нагостя и буболечките. Никога не хвърлям салфетки и пликове, в старата колкото мен раница има специален боклукчийски джоб, в който понякога събирам и чужди прегрешения към околната среда.
Реших и го направих. Попадал съм и на по-чудни полянки, от които на всичко отгоре се ширва великолепен пейзаж. Благодарение на очилата все още мога да се наслаждавам на гледките, може би не толкова на формите, колкото на цветовете. Но и тук беше приятно, имаше и къде да се седне — на мъхест камък, сбръчкан колкото мен, но за разлика от него бях много по-гладко избръснат.
Поседнах и се отдадох на удоволствието да се слея с природата.
По някое време бръкнах за сандвича, но забелязах край камъка счупена и потъмняла от дъжда и слънцето касета. Някой е идвал тук с музика, все едно естествените звуци са му били малко. Оставил е и други следи от посещението си. Най-безобидната диря беше огнище от камъни с черна купчинка въглени.
Сърцето ми се сви и тръгнах да обикалям полянката, събирайки смачкани пакети цигари и бирени шишета, найлонови пликчета и избелели хартийки. Тъжно, ох, тъжно… Поне бяха хвърляли фасовете в огъня, намерих малко пръснати угарки наоколо. Пак добре.
После видях нещо, което помислих за гъби, може да бяха захвърлени парцали и се приближих да проверя. Наложи ми се да сменя очилата.
Първо ми заприлича на гнездо на оси, но беше с открити килийки и доста по-сложно, че и направено сякаш от восък — полупрозрачен в краищата и меко преливащ от бяло към бледо-кехлибарено в средата. Изумително крехко и красиво. Беше и някак прекалено геометрично като орнамент от заоблени кристали. Колкото повече го гледах, толкова по-малко ми наподобяваше нещо виждано преди. Имаше сигурно около метър-метър и нещо в диаметър. Ни петно, ни купчина.
Наведох се, понечих да пипна с пръст края на нещото и усетих слаба топлина. А после забелязах, че мърда. Отдръпнах ръка.
Това чудо растеше — встрани и нагоре. По някое време ветрецът спря да шуми в клоните и долових слабо шумолене или звън на стъкълца. Бях много изненадан и учуден. Вгледах се по-внимателно.
Килийките пълзяха със скоростта на минутната стрелка на часовника ми, може би малко по-бързо. Сухата трева, листата и самата пръст пред восъчните пипалца се топеше в тясна няколко милиметра ивица. Там ниско се стелеше тънка пара, от която поникваха нови килийки. И всяка от тях беше малко засукана, с много фини ребърца — кръстоска между охлювче и парче пчелна пита. Същите структури, но по-едри, се извисяваха в центъра на Нещото, образуваха кулички, съединени с паяжина мостчета. Като цяло ми се стори, че Нещото има спирално-шестоъгълна форма на основата си, а всеки отделен негов участък копира цялото петно — или обратното…
Видях, че буболечките бягат от Нещото, сякаш уплашени от него. Но интересното беше, че когато един заблуден бръмбар се набута в зоната на разширяването, килийките спряха. Бръмбарът се опомни и обърна назад, а восъчните кристали продължиха да изникват и нарастват. Досущ, но не съвсем, само като идея, та все едно ледени орнаменти по изпотено стъкло през зимата. Колко интересно!
Любопитството ми обаче отстъпи пред предпазливостта, когато периметърът на Нещото докосна обувката ми. Отместих се и продължих да наблюдавам. Беше много вълнуващо. Нямах никакво обяснение за това явление, не ми хрумна абсолютно нищо. Съжалих, че се отказах този път да взема фотоапарата, а още повече съжалих, задето отклоних предложението на сина да ми вземе едно евтино цифрово апаратче, с което щяло да ми е по-лесно.
И така, крачка по крачка, Нещото напредваше, а аз заднешком отстъпвах. С удоволствие наблюдавах как петното погълна пропуснати от мен изгорели кибритени клечки и парчета вестник. Центърът на Нещото се издигаше, цялата формация все повече придобиваше формата на пирамида от обемни шестоъгълни спирали. Обърнатите към мен килии, вече уголемили се колкото кюнци за печка, бяха започнали да образуват по вътрешните си стени ребра и нови по-дребни килийки.
Не усетих точно кога съм започнал да се тревожа. Имаше ли спиране Нещото? Докога щеше да нараства?!
Взех една клонка и го побутнах. Вече беше направо огромно — не би се събрало в хола на новата къща на дъщерята. Не знам защо очаквах, че по периферията си то ще е твърдо и трошливо, а в средата меко и еластично или наопаки.
Полупрозрачните настъпващи кристали се оказаха еластични, но колкото автомобилна гума. По-вътрешните килии пък бяха твърди, може би като дървесина на бук или дъб. Не успявах да се протегна към центъра, но комай там Нещото бе станало твърдо като бетон. Или броня.
Навсякъде, където го докосвах, петното — не, вече пирамидата, — замръзваше, а после, щом отместех пръчката, спокойно продължаваше да си расте — нагоре и встрани. А навярно и в дълбочина.
Ето кога се уплаших. Представих си Нещото високо първо колкото Витоша, после като Мусала, а нататък и Еверест, разпростряло се на площ колкото България, после Европа и Азия… На Марс била най-високата планина в слънчевата система. Глупости! Беше пред мен — още като зародиш. Който хич и не мислеше да спира.
Какво да правя?!
Докато премислях, му се скарах. На глас. Нахоках го, задето е тръгнало да расте така, сякаш светът е лично негов. Не мислех на сериозно, че ще ме чуе. Просто успокоявах себе си.
Разбира се, че не ме чу. Растеше си като гъба, изтласквайки ме вън от поляната. Докосна камъка, на който бях седял и после подпрял раницата. Хукнах да я спасявам, макар че веднага ми се стори глупаво. Къде съм се завтекъл да си отървам кърпената брезентова торба, когато много повече и далеч по-важни неща са застрашени!
Трябваше нещо да сторя! Да спра Нещото! Имам деца, внуци, жена, все още живи приятели, братя — всички по-млади от мен. За тях и за всички други хора трябваше да се погрижа, не за раницата!
Ала понеже още нямах план за действие и не разбирах на какво съм се натъкнал, аз си продължих да кретам на подскоци към камъка като изкуфяло старче. Ама наистина изкуфяло! Светът е почнал да се руши, а той гледа да си спасява раницата…
Никога не съм си представял, че ще попадна в такава ситуация!
Подпрях се на камъка, беше ми се разхлопало сърцето. И видях, че захвърлената счупена касета още лежи пред него. Именно заради нея тръгнах да обикалям и да чистя. Втренчих се в изтърканите надписи, но те не се четяха.
Краят на Нещото се добра до касетата.
И тогава се случи онова, заради което станах убеден привърженик на чуждите цивилизации.
Килийките опипаха касетата и цялата кристална структура изведнъж спря да се движи и нараства. А касетата стана прозрачна и почти изчезна, но сетне отново взе да се уплътнява. Когато процесът завърши — за по-малко от минута, — похабената вещ лежеше нова-новеничка. На нея пишеше: „Горещи хитове от лято 2004!“.
Устата ми пресъхна и разбрах, че съм зяпал като хептен малоумен дядо. Затворих я, преди да ми е изпаднало ченето, макар да ми се мярна мисълта, че не би било зле и то да се реставрира от Нещото.
Нещо… Пришълците!
А извънземната пирамида от шестоъгълни спирали от восъчно-кристални килийки и килийчета започна да се свива в себе си — много по-бързо, отколкото когато нарастваше. Гледах я втрещен, после се запрепъвах да гоня отстъпващите й краища. Завиках, заумолявах я, хей, недей, на Земята има място за всички!…
Пак не ме слушаше. Прибираше се обратно, смаляваше се, кристалчетата й се изпаряваха, но както и преди, излъчваха мека ласкава топлина.
Не успя да ми стане мъчно, защото Пришълецът не изчезна съвсем. Прибра се към мястото, където беше паднало яйцето му, оставяйки след себе си напълно възстановена трева, листа, пръст… за щастие без боклуците. А после изведнъж, със скок, се преобрази в диамантено цвете, голямо колкото дребен слънчоглед със стрелкащи се във вътрешността му синкави искрици.
Стоях пред него и гледах как сияе — брилянт, какъвто не могат да шлифоват и най-изкусните бижутери. В основата му се събра розово сияние и преля в горната част, която въпреки твърдостта си, се прицели в зенита и припламна за къс миг.
Сетне цветето се успокои и се сви в тясна, висока до гърдите ми пирамида, остана само обещаващото блещукане на синкавите искрици: тук сме, тук сме, тук сме…
Никога не съм чувствал такова облекчение и радост. Даже се просълзих.
Представете си как някога ще постъпва човечеството. Ще праща малки звездолети към други светове, които ще носят семенца от мънички колкото бактерии машини, ако не и по-дребни, май се нарича нанотехнология, четох наскоро за тях, и те ще ни строят градове на необитаемите планети. И чак подир тези първи автоматични кораби ще летят пътническите. Хората ще влизат в нови красиви домове и ще се радват на живота под нови слънца.
Е, тази картина навярно е прекалено наивна, но друго не можах да си представя, така че да го разбера като нещо добро и прекрасно. Във всеки случай е полезно да вземем поуки от извънземните, да следваме примера им на деликатност и уважение към стопаните на чуждите светове.
Не останах да чакам Тях — собствениците на Нещото. Навярно пътническият им звездолет е далеч, надали ще пристигне в близките няколко часа или дни. Може да се наложи да ги почакам месеци или години. Допускам също така, че Те са едновременно и своите микроскопични клетки-машини. Или поне да са се миниатюризирали, така че да разполагат с повече пространство на своите планети. Но си струва очакването. Защото знам какво представлява диамантената пирамида.
Тя е Посолство. И много скоро в него ще се засели и Негово превъзходителство Извънземният посланик.
За съжаление записът на касетата не уточнява точно кога ще стане това. Нищо, семейството ми, заедно с братовите деца и внуци, е голямо. Ще установим дежурство. Много ще е вълнуващо да Ги приветстваме с добре дошли на Синята планета.
На двайсет получи първия си нанокомпютър с комплект саморепликиращи се асемблери. На трийсет се реши да преобрази тялото си, за което използва приблизително един милион тона суровина, и отлетя към една наслуки избрана звезда от каталога на достатъчно близките.
На хиляда вече беше бог.
Той започна да строи собствен свят, в който да повелява и наказва, да дарява и да се грижи. Първият сътворен свят не го удовлетвори и Той предизвика унищожителни катаклизми, преначерта морета и континенти, издигна нови планини и заличи старите. Беше уморително. Далеч по-лесно и с по-малък разход на време и енергия можеше да постига същото, ако бе избрал да изгражда творбите си единствено във виртуала на въображението с помощта на покорните Му нанокомпютри, разширяващи възможностите на съзнанието и подобряващи всички възможни характеристики на мозъка. Но Той използваше автосимулациите единствено за планиране, защото презираше виртуалните светове заради тяхната уязвимост. Те се намираха на малки носители и нищо не би могло да ги спаси от геологична катастрофа или звездна ерупция в реалността, беззащитни дори пред обикновен чук, който би разбил черепа на Мечтаещия — физическата основа на измисления свят. За Него не беше приемливо да бъде застрашаван от реални опасности. Имаше още един изход — да изгради мозъка си голям колкото цяла планета или мъглявина, но Той отхвърли чисто количественото решение.
След трийсетия изживял своята история свят Той се замисли за всемогъщество във физическите предели на Метагалактиката. Не го задоволяваха предишните постижения. Във вселенски мащаб те не се различаваха твърде много от тези на другите богове.
Той овладя няколко близки звездни системи, изобрети ансибълна връзка през пространството, създаде малка мрежа телепортационни тунели и отново започна да изгражда светове. Сблъскваше ги, експериментираше с живущите на тях народи, докато не получи достатъчно активна и боеспособна раса. И тя изгради звездна теократична империя, която Го прославяше…
Първият Му опит да нападне съседен бог, който бе на няколко парсека от границите на империята, се провали. Той едва успя да се оправдае пред обекта на агресията си, както и пред мигновено обърналите внимание на инцидента други богове. Представи случая като покана за игра — разширение на триизмерен шах. Другите му се скараха, че фигурите в играта са интелигентни и способни да изпитват страдание, както и да се чувстват щастливи, понеже сам им беше дал свободна воля. Той прояви смирение и публично съжали за недомислиците си. Едва убеди околните, че е невинен и даже сключи договор, според който занапред подобни игри не бива да се провеждат със същества, осъзнаващи себе си като индивиди.
Лично за себе си Той направи няколко извода. Хрумването със свободната воля на креатурите му наистина създаваше затруднения, тъй като постоянно му се налагаше да я потиска с ръцете на своите жреци и лично да се намесва, за да накаже еретици, неверници и богоборци. От друга страна, нямаше да му е интересно да си играе с безропотно покорни роботи. Той дори започваше да уважава някои свои произведения, показали силен характер, и докрай се мъчеше да се спогоди с тях, за да ги спечели като свои съюзници. Почти винаги обаче те искаха от Него прекалено много — да остане Бездеен, Съзерцателен Бог. Горе-долу същото го посъветваха другите богове, които според Него само се преструваха на възмутени, а всъщност завиждаха.
Завиждаха ли?… Мнозина от тях бяха сътворили светове и населили ги със същества със свободна воля, а после се бяха оттеглили от активна намеса в живота на творенията си поради морални скрупули. Така той с горчивина стигна до решението да се откаже да създава ограничени мислещи единици.
Другите изводи бяха свързани с техническите причини на първото поражение. Войната изведнъж се беше повела с всякакви средства и на множество нива — от нано до макроизмерения, от реалността до виртуала, с физически оръжия и психометоди. Фронтовете бързо изчезнаха, сблъскваха се армии и квантови програми, променяха се в достъпни граници физически константи и виртуални рамки. Трябваше да признае, че се беше оказал неподготвен. Противникът му вероятно доста бе експериментирал с виртуални конфликти и реални състезания.
Тогава Той прие да играе на стратегия, опростен модел на отминалата война, само че този път с ясно установени правила и безлични фигури, които не изпитваха болка или радост, а само най-примитивните нива на комфорт и дискомфорт. Той се учеше, като в също време тайно, в личния си виртуал, започна да проектира и подлага на тестове възможно най-ефективните средства за водене на истинска война. Отдели време и ресурси на съзнанието си да наблюдава и дори да участва в общуването на другите богове извън стратегическата игра. Беше крайно предпазлив, защото останалите богове бяха настроени подозрително към Него. Не се каеше при всеки удобен случай, но съвсем леко даваше да се разбере, че се проклина вътрешно за постъпката си и че изпитва ужасен срам, но все още няма идея как да изкупи вината си. Постепенно Го приеха и Го канеха да участва в проекти, които можеха да се определят като добри дела.
Той продължаваше да тренира ума и уменията си. Прочете всичко написано, прегледа всичко визуализирано, изслуша всичко композирано през епохата преди Божествеността. Запознаваше се и с признато най-ярките интелектуалните творби на своето битие, преглеждаше чуждите грешки, някои твърде подобни на неговата авантюра. Разбра каква участ е избегнал. Наказанията на боговете наистина бяха страшни.
Продължи упорито да работи. Върна се към сътворените си светове, за да ги наблюдава. На повечето планети го бяха забравили, измислили нови идоли, на които да се покланят, или напълно загърбваха религията. Беше интересно и поучително. За първи път от векове изпита изкушението да се гмурне в света и да изживява живота като обикновено същество, което не подозира, че е само сън на забравения бог.
Преодоля го, след като опита. Роди се, премина през изпитанията, срещна любов, бореше се за място под слънцето, после умря, оставяйки след себе си няколко ръкописа и много потомци.
Веднага след шока на смъртта Той дойде на себе си. Чувстваше спомена като белег в тъканта на съзнанието си.
Отпразнува двехилядния си рожден ден, заобиколен от холографски видения за най-красивото, случващо се на сътворените от него планети.
Върна се към подготовката си за агресия и унищожаване на другите богове във Вселената, така че да остане единствен. Изследваше внимателно свойствата на физическия свят — нещо, което не беше популярно сред боговете, заети да изучават собствените си мисли и мислите на онези, с които общуваха. Реалността обаче щеше да е теренът на Войната, а всеки пълководец трябваше добре да познава терена. И да има възможност да го промени.
Минаха още хиляда години.
Беше готов да се изправи срещу всички богове. Беше овладял фина манипулация на непредсказуемото квантово равнище и владееше пространствено-времеви техники за трансмутация и трансформация на тъканта на битието. Разполагаше с безчет бойни единици с най-различни размери — всички късчета от самия него, сгъстъци от собствената му воля. Беше проникнал навсякъде, дори в умовете на мнозинството от нищо не подозиращите си противници. Оставаше само да нанесе удар.
Не го стори. Нямаше смисъл. Вече бе постигнал мечтаното всемогъщество и нямаше нужда да го доказва с жертвоприношения. Макар че…
Имаше един, постигнал почти равни Нему възможности. Който също се готвеше за атака. Който нямаше да сметне личното и непублично удовлетворение от своята сила за достатъчно. Искаше и щеше да я употреби — за да бъде Единствен. Не беше изминал същия път като него, затова не бе стигнал до онази цялост, отвъд която нямаше нужда да осъществява това, което бе в състояние да направи.
Той се замисли как да постъпи с Почти равния. Да предупреди другите богове, за да се защитят и озаптят Безумеца, значеше да се откаже от ролята си на всемогъщ и всеотговорен.
И той просто посегна към ума на Жадния да бъде Единствен и бързо го върна към началната му точка, като излекува всички онези душевни рани, тласнали Безумеца към зли планове за разрушение. Почти не засегна личността му.
Сетне деликатно се оттегли от съзнанията на другите богове, които изобщо не бяха разбрали нищо.
Така на три хиляди години той доказа, че наистина е Бог.
Оставаше му търпеливо да изчака останалите да го настигнат някога, за да види следващия хоризонт, към който да се стреми.
ноември 2004 г.
В пролуката между блоковете, строени в каре около градинката с детските катерушки и паркинга, се виждаха ливадите — тук градът свършваше. Затова въпреки панелните грамади, голи и неприкрити още със едва преди няколко години посадените дървета, обстановката изглеждаше почти пасторална. Навярно заради тишината — наблизо не минаваше голямо шосе, нямаше трамваи, тролеи, някое шумно предприятие или даже заведение, от което да ехти музика. В отминаващата жега съхнеше пране по балконите и на телените простори в градинката — която все още приличаше на обрасло с трева и покрито с бабуни селско игрище. Всъщност, в единия й край се намираше баскетболна площадка, където през почивните дни семейните мъже и неколцината ергени тресяха шкембета, играейки футбол — обичайни комшийски мачове. Младежите предпочитаха да киснат по кафенетата две преки по-навътре в квартала или пълнеха залите за компютърни игри.
Дървената беседка в средата на полето между блоковете беше обрасла с хилава лоза, в благодатната й сянка седяха седем-осем души. Четирима играеха карти, а останалите ги гледаха, но някак много тържествено като за прости кибици. Същият израз личеше и по лицата на тримата от белотаджиите. Само един от тях изглеждаше нормално спокоен, дори леко отегчен. Беше нисичък, кривокрак, по шорти и потник, с голям корем и плешив от челото до темето — топчест, кръгъл, но с доста яки ръце, които ловко и прецизно мятаха картите.
— Пас.
— Каро.
— Без коз?
— Хъммм… Всичко коз!
— Контра.
Картите звучно шляпаха по дъските на масичката, около отворените шишета с бира се въртеше апатична оса, по тефтерчето за писане на резултатите имаше влажни следи от изпотени пръсти.
— Белот.
— Терца.
— И от мен терца.
— Асо… Ето ви сега каро — дама.
Партньорът на топчестия беше кльощав, дръглив, небръснат и с възпалени светли очи. Противниците им, заедно със зрителите представляваха типични жители на крайните квартали около четиридесетте — понапълнели, позагрубели и улегнали мъже с безумно важни професии: жичкаджии, водопроводчици, шофьори, монтьори, хладилни техници и бояджии. Подработваха и странично, гледаха мачове по телевизията, погаждаха се с деца и съпруги, не винаги гладко, мусеха се на тъщи и се заглеждаха по млади девойчета, без обаче да предприемат опити за кръшкане — не им стискаше да си разтурят движещия се по здрави коловози живот, а може би ги мързеше.
Когато последната карта легна на масата и топчестият обяви: „Вътре сте, пичове. Терцата ви пада, сто петдесет и три на сто четирийсет и пет!“, кибиците го зяпнаха, а партньорът му, заедно с единият от противниците се ухили, показвайки яки жълти зъби. Запали цигара и рече към ортака си:
— Веско, тука има дето не са свикнали с твоя талант.
Топчестият скромно, но и някак горчиво се усмихна:
— То пък един талант, Киро…
— Разкажи де — подкани запознатият с историята бит противник.
— Нищо особено — сви рамене геният. — Това че броя точките докато играем ръцете, и други го могат. Елементарна математика. Ако не мешаме картите, аз просто ще знам кой какви има и какви ще му дойдат.
— Айде бе! — изрази недоверие един от кибиците.
Киро взе колодата, обърна я, разтвори я като ветрило, показа картите на партньора си, след което два пъти цепи и раздаде.
— Покажи им сега! — рече самодоволно.
Веско взе картите си, без да ги поглежда и каза:
— Винаги ми е по-лесно, като си ги погледна. Веднага ми става ясно какви карти имат другите. Тоест в най-лошия случай отначало имам идея какви могат да бъдат. После при обявите се избистря, а след първата ръка вече точно знам кой какво държи. Това ако познавам добре хората, с които играя. Ако не, на втората ръка най-късно вече са ми ясни. Всичко това е, ако са мешани, не просто цепени, пък и не трябва да гледам как се мешат. А когато не са мешани както сега… — Топчестият остави картите си, така и не ги беше погледнал. — Киро има вале и осмак от спатии, дама каро, деветка купа и вале пика. Данчо държи две спатии — деветка и поп, и три кари — седмица, десетка и поп… ти имаш черни седмачета, вале каро, поп и асо купи, а моите са две черни дами, червени осмици и туз спатия. Ако разиграем това раздаване, при положение че с Киро дигнем за всичко коз, играта ще е чиста и имате шанс да ни вътрите със сто петдесет и три на сто и пет…
Провериха, разиграха и единодушно ахнаха.
— Много ги следиш, евала!
— Не ги следи — намеси се Киро. — Помниш ли филма дето Дъстин Хофман е сачма човека? Том Круз, брат му, разсипа една кутия с клечки за зъби, оня ги погледна за секунда и вече им знаеше точната бройка. И наш Весо е такъв — не ги брои, не ги следи, просто знае.
— Нагласят ми се, разбираш ли — дообясни Веско. — Сглобява ми се като пъзел само-самичко в главата. Всичко що е математика, ми е ясно. Гледам едно уравнение и ми изниква отговорът. Да ми покажат нещо от висшата математика, само да ми обяснят кое защо е написано, и вече мога да им кажа резултата. И никак не се напрягам.
— Ами от лотария печелиш ли? От тото?
— Ааа, там е друга работа. Там освен математика има и шашмалогия, а от шашмалогия не разбирам.
Мъжете се засмяха.
— Откога го можеш това?
— Откакто се помня. От малък. Защо?
— Рекох да не е от някоя травма или катастрофа…
— От катастрофата ми е това — Веско показа дълъг белег от коляното надолу до глезена на левия си крак. — Никакви други придобивки.
— Ами що не си учил в математическа гимназия или нещо такова? А после — в университет. Сега да си висшист, не като нас, работническа класа…
— Аз опитвах. Ама не ме взеха.
— Я!
— На тях не им трябва да намираш интуитивно отговора, трябва да доказваш теореми, да обясняваш как си стигнал до този резултат… а аз не мога да го обясня с думи. Ти можеш ли да ми обясниш как виждаш цветовете? Я ми разкажи какво е червено, ама без да го сравняваш с домат, с купа, с колата на оня гъзар от съседния блок, все едно съм сляп към тоя цвят. Няма да можеш.
— Значи, уж талант, пък за нищо не става?
— Аха… Преди време, бях изчел един куп книги по физика и едно нещо за теорията на относителността.
— Онова на Айнщайн ли?
— Да бе. Там дето приказва, че скоростта на светлината не можела да се надхвърли. А точно тогава даваха некакъв филм, фантастика, с космически кораби, дето минават в хиперпространство… Дай, викам си, да видя има ли наистина такова нещо — хиперпространство. Четох, четох, писах, четох, пак писах… И накрая изведох една формула. Сама ми скочи в акъла, ей както това какви карти държите, след като си видя моите и чуя обяви, анонси…
— И за какво е тая формула?
— Ами тя е формулата на хиперпространството. Пет листа голям формат. Ей на Киро хлапето ми я разпечата на компютър по-ситничко, събра се на два, ама открай-докрай.
— От това хиперпространство каква ти е файдата? Пари ще изкараш ли?
— Би могло. С тая формула инженерите могат да построят кораби, даже съм сигурен, че ще са по-евтини от ферарито на оня там мошеник, ама чак когато влязат в масово производство. Ще са големи колкото микробус. Или малък „Икарус“, за да има място за въздух, вода и всичките му там работи, дето ги монтират в сегашните космически кораби…
— За совалки ли говориш?
— Не бе! Совалки! С тия хиперкораби не излиташ като ракета, ами просто се разтваряш във въздуха — хиперскок! — и си някъде на майната си, на друга планета, в друга галактика… Само настройваш на таблото автонавигаторът да търси небесно тяло като Земята и натискаш копчето. За деветстотин киловата се прехвърляш в другия край на вселената. Ако не ти харесва, или се връщаш, или търсиш друго място. Можеш да ги запомняш като станции на дигитален радиоприемник. И всичко това следва от формулата. Ама не знам как да ги построя тези машинарии, нито имам идея какъв ще е тоя акумулатор, дето ще ми дава импулси от деветстотин киловата за една микросекунда…
Всички мълчаха, бавно попивайки чутото.
— Абе, Веско, това наистина са много пари бе! — опомни се изведнъж един от кибиците.
— Ами да. И всички ще са на далавера, не само аз. Даже ти ще можеш да си позволиш такава джунджурийка и ще си спретнеш една вила около оная, Проксима, дето е най-близка звезда до Слънцето. Стига там да има такава планета като Земята, а тя да има въздух за дишане, да не е много горещо, да не е много студено, да няма някакви извънземни зарази… Абе, до заранта мога да ти разправям как ще се промени всичко!
— Чакай… ама не си ли я патентовал тая формула?!
— Патентовах я. Опитах де. Потроших почти всички спестени пари по такси и комисии, Радка вдигна скандал и каза, че ще иска развод… Помниш ли миналата година когато се изнесе при майка си? Заради това беше…
— Весо! Ами защо не си я дал за производство тая твоя хиперформула!
— Защото не мога да им я обясня. Аз я виждам като на длан. Всичките й приложения, за някои даже хабер си нямам какво представляват, но ги виждам. А инженери, учени, експерти там всякакви — не ги виждат. И формулата, викат, че уж изглеждала бетон, ама не могат да я проумеят, без да им покажа как съм я извел. А аз не мога. Защото тя е като… като озарение. Като виждането на картите на белота.
Киро разсеяно запали цигарата откъм филтъра, намръщи се, хвърли я без псувни и извади друга. Веско замислено гледаше косматите си къси пръсти, а останалите зрители и играчи захласнато зяпаха него.
— Едни ми се смяха. Повечето. Викат, вечен двигател не купуваме. Други — те пък шепа хора, дето ми повярваха, казват, че ще се опитат да направят всичко възможно да я разнищят тая проклета формула. Записват ми телефона… и повече не ги чувам. Само един, професор, свестен човек, ми се обади след няколко месеца и разправя, че в тая формула наистина имало хляб, ама щели да го опекат чак след сто години, и то — може би. Помоли ме за разрешение да я прати в чужбина с пълно съхранение на авторските права…
— Ще те преметне!
— Ти защо сам не я прати в Америка или Япония?
— Не знам езици, Данчо.
— Да ти го преведат писмото!
— Първо, искат по шест кинта на страница превод и второ — как ще преведат нещо, което не разбират?
— Ама нали веднъж разправяше, че езиците са пак математика! Значи можеш да ги научиш!
— Казвах ти, че така си мислех в училище. Минали са покрай математиката, колкото таблата покрай шаха…
— Не сте го видели наш Весо на шах — вметна Киро за информация към по-неосведомените. — На сина ми компютъра щеше да изгори от яд!
— Езиците са един куп правила, където само изключенията са повече от правилата. Най-вече в пустия му английски. Едва изкарах тройка за диплома навремето… няма в езиците математика, а значи няма я и в мислите на хората. Заради това и не могат да разберат и най-големите специалисти моята хиперформула.
— Ама не им ли показа какви дарби на математик имаш?!
— Кои дарби? Да правя на маймуна всеки противник на белот ли?
— Добре де, а какво стана с оня човек, професора?
— Мълчи. Сигурно в чужбина са го скъсали от подигравки на някой симпозиум. Може и да ми е сърдит, мисли си, че съм го преметнал… Колко стана часа, Кире?
— Осем и десет.
Веско почеса меката си кръгла брадичка, гладко избръсната, с трапчинка, придаваща на лицето му израз, който никак не се връзваше с ореола му на гениален математик.
— Включих си кабеларка — свенливо поясни той. — Гледам едни предавания по „Дискавъри“, па дано ми просветне как да обясня на всички тиквеници формулата. Ама ще има време за още едно каре… Я раздай за всичко коз, Киро!
25 — 9 4 — 7
34 — 28 11 — 0
62 — 32 11 — 0
94 — 26 11 — 0
120 — 26 11 — 0
146 — 40 11 — 0 контра
5 0
Господин Азов беше пестил за този билет три години.
Икономисваше от всичко — от храна, от данъци, от електричество и телефон, пътуваше гратис в градския транспорт, не канеше момичета на вечеря, не им правеше подаръци, носеше старите си дрехи, бръснеше се с евтини ножчета — изобщо, мизерстваше. Но това не му тежеше — жертвите имаха смисъл, а и беше свикнал да живее на ръба на сиромашията.
Но имаше един миг, когато се бе изкушил да плюе на Големия шанс. Когато му предложиха работа. Работа — мечта. Високоплатена, престижна, напълно според възможностите му. Сякаш щастието му се усмихна ненадейно, изведнъж, случайно…
Господин Азов стоически преодоля изкушението и гордо отхвърли коварното предложение. Той разчиташе на Големия си шанс. Ако използваше правилно билета си, изобщо нямаше да му се наложи да работи. Но щеше да може да има всичко, за което мъчително преглъщаше — и доволно ястия, и хубави костюми, и интересни книги, и момичета. Само че никой никога не би му продал Голям шанс, ако получаваше заплата, която го издигаше до елита на средната класа. Не, билетите бяха предназначени за несретниците. Законът се спазваше строго. Ето, същата седмица отново арестуваха един богаташ, снабдил се с нелегален късмет. Пласьора — в затвора, на купувача — конфискация на имуществото. Оставиха го със социален минимум завалията. Като нищо след няколко дни ще се гръмне или ще скочи от небостъргачите в Обеля–6, любимо място на самоубийците от високо.
Господин Азов продължи упорито да пести стотинки. Искаше не просто някакво късметче, а Златен кант. И денят на придобивката най-сетне дойде!
Стиснал в изпотен юмрук скъпоценното удостоверение, господин Азов се насочи към най-близкия тото-пункт.
Вървеше и сърцето му все едно щеше да изприпка напред, да го изпревари, да влети в стъкленото павилионче, да грабне един-единствен фиш и да го попълни с онази същата комбинация, която — Азов следеше ревниво всеки тираж! — не се беше падала от двайсет години. А и съвсем като за Голям шанс се бе натрупал приличен джакпот, така че — животът е хубав!
В този миг погледът му се плъзна по плочките на тротоара — господин Азов внимаваше къде стъпва, — а оттам — върху собствените му окаяни обувки.
Господин Азов се намръщи. Той обичаше реда. Може да е овехтяло, но трябва да е спретнато. А едната връзка се бе развързала. Не чак да го спъне, но се провлачваше и навярно отстрани изглеждаше много немарливо. Господин Азов спря с намерението да върже недисциплинираната си връзка и…
* * *
Господин Буков също пестеше. И също за Голям шанс. Беше направил така, че да го уволнят от банката, която после и без това се превърна в бойно поле, след като там нахълтаха щурмовите отряди на икономическата полиция, и стана чистач. Тъй като не се страхуваше от височините, той избра да мие външните прозорци в центъра на града — така хем по доходи попадаше в определената от Социалното управление категория хора, правоспособни да закупуват магия за късмет, хем нямаше да му се наложи да остане на дъното на обществото повече от година. Все пак господин Буков бе свикнал с охолен живот. Но успя да се стегне — отърва пандиза заедно с управителния съвет на банката и повечето служители и изтрая да оцелее в приют за социално слаби. И билетът със златен кант приятно топлеше сърцето му от нагръдния джоб на работния комбинезон. Господин Буков се наслаждаваше на гледката. Оставаше му да измие още два прозореца. Въпреки че бе купил Големия шанс още вчера — просто не изтърпя! — той бе решил все пак да отиде за последно на работа и да погледне отвисоко лъскавия свят, който щеше да му принадлежи само след няколко часа. Тото-фишът, надлежно попълнен, вече чакаше да бъде подаден в гишето. А за засилване на магията за късмет, фишът и билетът лежаха в един и същ джоб от вчера следобед.
Животът е хубав! — реши господин Буков, завъртя се в моментен кючек по платформата, увиснала до снагата на небостъргача. Разбира се, платформата бе обезопасена с парапети. Смалената на сантиметри талия на господин Буков бе опасана с колан, а коланът — закопчан за платформата.
Само един предмет не беше закрепен — кофата с вода. За първи път господин Буков бе забравил да я фиксира. Предвкусването на триумфа го бе направило небрежен. А трудовата немарливост, повлякла щети и наранявания, е обект на вниманието на наказателния кодекс.
Кофата с вода и перилни препарати се хлъзна и полетя от височина двайсет етажа надолу към пешеходната улица, като десетте й килограма се умножаваха по нарастващата й скорост.
Билетът със златния кант в джоба на онемелия господин Буков стана топъл като ютия, а после внезапно престана да се усеща…
* * *
… и картончето на удостоверението за законно придобит Голям шанс се затопли в ръката на господин Азов, а сетне също толкова светкавично изстина.
Преди да се опомни какво се е случило, пред него избухна фонтан пеняща се вода, разлетяха се парчета пластмаса…
Господин Азов стоеше мокър до кости и бавно осъзнаваше, че ако не друго, магията наистина работи. И току-що бе пропиляна — за сметка на страхотния късмет да не стане жертва на глупава злополука.
Опита се да я спре, но тя се разкрещя на прага и той се отдръпна стреснат.
— Остави ме!!! Цялата ти идиотска подготовка нищо не струва! Не искам да се крия от съда Му! Ти си жалък! Продал си се на Сатаната! Щом не искаш да ме последваш, не ме спирай! Мразя те!
— Върви — глухо отвърна той.
— Не ми трябва твоето позволение! — изпищя тя, завъртя се на тока си, като удари куфара в касата и залитна на площадката пред вратата. Изтича по дървените стълби в двора и хукна през покритата с чакъл алейка към портата във високия дувар — грозен, неизмазан, но за сметка на това як като крепостна стена. Плодът на неговите усилия през последните два месеца, който струваше немалко пари.
Той въздъхна подире й. Сви рамене като в гърч. В края на краищата това бе последният му опит да я придума да остане и да не прави глупости. Дори беше доволен отчасти и му бе неприятно да го осъзнава.
И въпреки всичко, почувства буца в гърлото си, която му попречи да я повика.
Тя спря до колата си, след като с мъка, затъвайки в чакъла с острите си токчета — издокара се толкова елегантно, че направо го болеше да я гледа, — беше отворила железните крила на портата. Той стоеше на вратата, без да може да пристъпи към парапета на терасата и гледаше как жена му се бори да натика куфара на задната седалка.
За какво й е този куфар? Пълна идиотщина. Хайде, обличането й като за прием все имаше някакво обяснение и известен смисъл, но куфар? Щом толкова вярваше на проповедниците, които я бяха омаяли и променили до неузнаваемост през последните месеци в отвратителната й секта, за какво й трябваха някакви вещи — нали идеше Краят на света?
Неволно прескочи към мисълта дали наистина я бяха променили. Не чак толкова. Склонността към истерия и избухливост беше част от характера й. Проповедниците сякаш просто бяха засилили всички онези страни от нрава й, които той с толкова мъка и не чак толкова много търпение понасяше.
Променило се бе неговото отношение към нея. Беше готов да я остави да върви там, където смята — с промития си в сектата мозък! — че трябва да бъде днес.
Защото утре нямало да има.
И въпреки че се бе примирил, трепна, когато тя се забави сякаш в размисъл, преди да отвори шофьорската врата. Слънцето сияеше, чакълът белееше ослепително, но той беше сигурен, че лицето й е станало спокойно. Бързата смяна на настроенията бе характерна за нея.
Тя се обърна към терасата. Сигурно си мислеше колко грозно изглежда сега вилата след всичките „подобрения“, направени от съпруга й, за да превърне двуетажната кокетна къща в подобие на бастион, бункер. Навярно напечените ръждиви листове бронирана стомана, поставени под наклон около стените — а зад тях едри камъни, пясък и оловни сачми, — я накараха да се понамръщи леко, когато извика:
— Извинявай! Не те мразя! — В тона й нямаше истинско разкаяние. Вероятно просто се беше сетила, че не отива на една евангелистка да мрази ближния, особено този тук, когото някога бе обичала, включително и плътски, ох, и още как плътски! — Ти си заблуден! Не мразя теб, а греха ти, в който упорстваш! На тоалетната ми масичка съм ти написала адреса на църквата ни. Имаш време да се присъединиш към нас и да се спасиш истински!… Последният ти шанс!
Тя замълча, подвоуми се дали да каже още нещо. Но сигурно това, което трябваше да добави, бе само „сбогом“ и нервите й не издържаха. Той я познаваше достатъчно добре, поне като външни реакции, разбира се, за да види, че е готова да се разплаче и може би да се върне, за да го умолява, убеждава… или пък да склони да остане с него. Замря. Хем го искаше, хем предпочиташе тя да си тръгне. Не знаеше какво иска. Беше му станала чужда. Особено през последните месеци — откакто светът чакаше своя край…
Но пък изведнъж с известен срам си призна, че би било добре тя да се върне — колкото да се налюбят за последно… и после да си върви. Да приключат с един хубав спомен, защото напоследък просто нямаха хубави спомени. Нещо, което да забравят в небитието като последната страница на съдбата си, ако проповедниците-кукловоди на оглупелите фанатици вземеха, че наистина познаеха и Апокалипсисът настъпеше…
Дали подобни неща минаха и през нейната глава, не разбра. Наистина я познаваше добре, но не чак толкова, за да е предсказуема за него. Във всеки случай в работата си той по-често правеше верни прогнози в областта на метеорологията, отколкото за поведението и мотивите на съпругата си…
Усети някаква празнота в стомаха, когато тя припряно се качи в автомобила си, тресна вратата и с газ от място я подкара, сякаш бягаше.
Може би наистина бягаше. Нали според нея — и личния й пастор — мъжът й бе белязан от лукавия. Или бягаше от изкушението да остане? „В болка и радост, докато смъртта ви раздели…“ Тя се отнасяше сериозно към брака, дори преди да поникнат в сърцето й тези религиозни плевели… А може би се беше сетила за наистина щастливите им дни, но осъзнала, че едното желание да ги възкреси е, уви, недостатъчно…
Поне вече със сигурност можеше да отхвърли съжаленията, че нямаха деца. Все отлагаха. На теория имаха шанс да хванат последния влак през близките две-три години. Може би дори два пъти — семейство с едно дете е някак не съвсем пълноценно. Разбира се, без деца пък — хич.
Само че нямаха повече две-три години. Ако сектите се окажеха прави, никой друг по цялата земя нямаше повече от часове, различно на брой — според часовия пояс.
Бученето на колата затихна по третокласното шосе, което водеше към града. От терасата се виждаха само планинските ливади, но от кабинета имаше изглед и към цивилизацията — квартали от високи сгради в рамката на два планински склона отстрани, чистото небе отгоре и покритата с маргаритки и мека трева поляна. Черният път почти не се виждаше.
Той се отърси от вцепенението. И двамата имаха право. Това бе решението. Всеки по пътя си, след като не могат да се погаждат задълго.
И все пак усещаше празнота край и вътре в себе си. Но нямаше и истинско съжаление. Просто чувстваше липсата на нещо, с което беше свикнал.
Нещо.
Въздъхна отсечено, докато крачеше към портата да я затвори.
Да, отношенията им бяха мъртви. А сега това бе почти официално протоколирано. Повече не биваше да мисли за нея. Той трябва да оцелее, ако има шанс за това. Ако не — значи не. Но ще е опитал всяка възможност.
* * *
Даниел със семейството си пристигна малко след обед. Прашният му микробус спря и от него се изсипа самият Даниел, жена му с двете им деца, балдъзата му, която бе съвсем не лошо момиче, както прецени домакинът, този път съвсем практично и хладнокръвно, заедно с нейна разведена приятелка, която също имаше две деца — и те момче и момиче, почти връстници на децата на Даниел.
Всички мълчаливо, само с кратки здрависвания и неопределени възклицания, се изнизаха от микробуса, помъкнали ръчен багаж. Мъжете се заеха да разтоварят онези вещи, които нямаше смисъл да се свалят долу, в подземния гараж. Домакинът тихо попита приятеля си:
— Лина защо е сама?
— Гаджето й остана при сектантите, Теди — отвърна Даниел. — Заради него се забавихме. Не е за разправяне какви сцени ни костваше… Но поне неприятното му държане спомогна да задържа Лина, тя се колебаеше до последно… А и измъкването от града не беше много лесно. Радвам се, че ме убеди да се изръся за блиндирана кола — и той кимна към няколко ожулени вдлъбнатини по наглед обикновената ламарина отстрани.
— Синина ли имаш на скулата?
— Аха… Сърдечно сбогом от оная отрепка… Можех да го просна в нокаут, знаеш ме, но вместо това изтърпях и един в стомаха. Това най-добре убеди Лина да дойде с нас. И въпреки всичко, ще трябва да внимаваме с нея…
— Аха. Добре, вкарай буса долу. Има място.
Даниел присви очи и бавно рече:
— Значи е отишла при откачалките…
— Да.
— Въпросът е приключен — съгласи се приятелят му. — Все пак прощавай, че ще го кажа, но вероятно е по-добре така. С Лина ще си допаднете, сигурен съм. Идеално стана, че не се възползва досега да станете любовници. Не бързай обаче да действаш. Жена ми ще ти каже кога е моментът…
— Това не е най-належащото сега — отвърна Теди, усети се, че е малко по-рязък и додаде: — Благодаря ти… Малко ми е нервно. Трябва да проверим херметизацията на къщата, нещо ме безпокои.
Даниел хмъкна, но не се засегна, нито показа ирония към неловкото оправдание.
— Карам и два варела гориво, както заръча — каза той и седна на волана.
След около два часа бяха приключили с настаняването и разпределянето на багажа. Домакинът разведе приятеля си из подземния етаж на вилата. Жените не изявиха желание да ги придружат, бяха седнали в гостната-трапезария на партера, а децата се бяха поокопитили и сега играеха нещо в момчешката стая на втория етаж.
Мъжете обиколиха петте спални помещения, обширния склад с консервирани храни, медикаменти, облекло, оръжие и хиляди дреболии, включително дрехи за арктически условия, двете малки лаборатории, командната зала с монитори за наблюдение на местността и се върнаха в гаража, където стояха варели с гориво и имаше още една каса с боеприпаси и пушки. На стената обаче висяха истински и превъзходни по качество арбалети, мечове и копия. През решетка с катинар се виждаше и малка работилница, по стелажите бяха наредени акумулатори.
— Отдолу има изолиран резервоар с десет кубически метра минерална вода, кладенец с помпа и още един склад с резервен комплект ветрогенератор и слънчеви батерии, освен онези, които са монтирани на покрива. Там отстрани съм изкопал и място за десет тона брикети за отопление.
— Идеално си се подготвил — одобри Даниел. — Точно както ми разказваше. Доволен съм как си вложил парите.
— Те вече нищо не струват.
— Убедих се. Особено през последните седмици, а най-вече — по пътя за насам.
— Много ли е зле в града?
— Как да ти кажа… Зловещо е. Предимно спокойно — като замръзнало. Но хаосът клокочи под повърхността. Ако има някаква полза от сектите… прощавай, но поне не му дават да се изплиска по улиците. И все пак човек може да откачи от всички тия псалми, дето звучат от всяка обществена сграда или киносалон… И труповете. Малко са, обаче си лежат и никой не им обръща внимание — хората са като хипнотизирани… или надрусани. Цял град от наркомани или тихи луди. Е, на места, за голямо учудване, прибират мъртъвците. С боклукчийски камиони. Не ги карат на бунището, естествено, но… Не ми се говори за това, Теди.
— И на мен. Не знам защо попитах. Изхвърлих телевизора, за да не гледам. Но оставих радиото.
Даниел кимна.
— Да, трябва да следим Приближаването… каквото и да значи това. Доколкото разбрах, възнамеряваш да включваш всичките защитни системи постепенно.
— За да не хабя енергия. Херметизацията ще е последна, може би около час преди да дойде в нашия часови пояс… ако изобщо дойде нещо.
Даниел погледна часовника си.
— Скоро ще разберем. В Токио ще настъпи полунощ след четирийсет минути. Ако изобщо почне нещо…
— Със сигурност ще почне истински хаос с наближаването на Посочения час. Тихите луди, които си видял, ще станат буйни. Очаквам какви ли не изстъпления. Затова съм подготвил вилата за убежище — за най-лошия вариант, при който държавните структури ще се разпаднат без възможност за възстановяване. Ще преживеем варварството, Даниел, не вярвам да продължи дълго. Вакуумът в обществените структури не изтрайва дълго. А навиците от цивилизацията ще ни спестят по-свирепи форми на тирания. Ще се оправим.
— Наистина ли разчиташ на „цивилизовани навици“? Пък и най-лошият ти вариант само варварски период ли включва? Ами ако… Краят на света не е просто глобална психоза?
— Не вземам предвид безнадеждните варианти, Даниел. Към тях просто няма как да се подготвя. Къщата дори няма да устои на пряк ядрен удар. Толкова ни бяха възможностите. Ако знаехме поне няколко години предварително…
— Щяхме да се нанесем на някой остров — кимна приятелят. — Ама не сме такива богаташи… Впрочем, като стана дума за тузарите, подготвих нещо като реферат какво бихме могли да очакваме от страна на оцелелите след безредици тлъсти портмонета. Не съм правил съчинения от ученик! Всичко е както ти ме посъветва, със статистически данни, списъци, карти, схеми. И малко мои анализи. На хард диска на компютъра е. И на два компактдиска.
— Разпечатка?
— Разбира се! А ти успя ли да сглобиш лампова машина, която да не се повреди и след атомни инциденти?
— Криво-ляво… Не е толкова мощна, колкото ми се иска, но ще свърши работа. Досиетата на сектите?
— Всичко, което успях да измъкна. Заедно с всичките енциклопедии и справочници от списъка. Добавих и разни неща отгоре. Моят инфо-Ноев ковчег е перфектен, Теди. Но бих се радвал да не потрябва и нещата да не се свлекат до най-зле.
— И аз разчитам на това, но дори да стигнем дъното, ще сме подготвени. Пък и е очевидно, че ще има други групи като нашата, с които ще можем да се свържем веднага щом стане възможно.
— С тях ще се погодим бързо. Това, което ще ни създаде проблеми, ще са евентуално оцелелите сектанти, богаташите и разните мафии — от класическите криминални, до бившите държавни отломки, военизираните най-вече.
— Да, но докато не започне тази хипотетична катастрофа, ако започне, нищо не можем да предвиждаме като последици. Та дори характерът на катаклизмите в Посочения час не е известен! Хм… Може би не трябваше да разглобявам телевизора. Видеоданните често са по-информативни…
— Нали каза, че си го изхвърлил?
— Повечето от частите не ми вършеха работа. Тях изхвърлих.
— Имам в буса портативен, настроен е на основните новинарски канали, които обещаха, че ще транслират докрай.
— Прекрасно! Виждаш ли как след месеци планиране се допускат и грешки.
— Обяснението е психологическо, Теди. И аз не съм сигурен, че ми се гледа какво ще става, предвид анонсите дотук, които забелязах в града… но пък може да ни помогне да реагираме адекватно.
— Вземай го и да се качваме горе.
* * *
В трапезарията бе сумрачно от спуснатите върху стеснените прозорци щори. Жената на Даниел шеташе в кухненския бокс, сестра й се беше свила на канапето, завита презглава с шарено одеяло. Теди се досети, че е тя само по подаващия й се крачол на сините джинси. Радиото нашепваше нещо в ъгъла, където бе монтиран дублиращ пулт от командната стая в бункера долу.
— Къде е Марта? — тихо попита Даниел.
— Качи се горе, децата се бяха разлудували. Може би ще успее да ги накара да полегнат да поспят.
Даниел кимна към балдъзата си, без да произнесе нито дума.
— Не знам дали спи — прошепна жена му. — Поплака си тихичко. Държа я под око. За всеки случай заключих външната врата…
— С Теди имаме ключове — също шепнешком й отговори той, кимна и се запъти към пулта, където домакинът се беше настанил със слушалки на главата и бе вперил поглед в редицата часовници, грижовно надписани с имена на световни столици като в диспечерска на летище.
— Пържени филийки? — попита жена му. — Още има ток отвън, да не повярваш…
— Може.
Даниел включи телевизора, Теди му махна да го обърне така, че само той да си следи какво става на екрана. Очевидно не му се отвличаше. Приятелят му също си сложи слушалки и се отпусна в ергономичния стол от комплекта обзавеждане за луксозен офис. Надникна към пулта пред домакина. Тихичко подсвирна.
— Откъде си намерил такъв радар?
— Един военен ми го даде. Без пари. После ще ти разкажа. Той организирал подобна на нашата група и беше зает да създава предварителни контакти… Донесе ми и свързочно оборудване с блокове за кодирана връзка. Ще се чуваме по радиостанцията.
— Не си ми казвал!
— Нямаше време, пък и не исках да говоря за това по телефона. Онзи военен ме предупреди да не афиширам много подготовката си, препоръча да се доверявам изцяло само на разговор очи в очи. А ние два месеца не се виждахме с теб! Долу се сетих за момент, но се отплеснах. Не съм… съвсем на себе си. Докато не се изясни дали ще става нещо в Токио, или не, просто не мога да се отпусна…
— Да, бяхме заети… Ана е направила закуска.
— По-късно…
Зачакаха напрегнато, местейки очи от монитора на компютъра към екрана за външните камери, радара, часовниците. Даниел зяпаше и в телевизора.
— Нещо интересно? — обади се Теди.
— Нищо ново в сравнение с последните седмици. Ако има, ще ти кажа да видиш.
— И при мен е така. Предъвкват едно и също…
Двамата погледнаха часовника за Токио. Оставаха единайсет минути.
Появи се Марта.
— Играят на „Не се сърди, човече“. Одеве се биеха с възглавници.
— Добре — нервно отвърна Теди, по-високо отколкото възнамеряваше заради слушалките.
Лина се събуди, ако изобщо беше спала, отметна одеялото, седна. Лицето й бе подпухнало. Марта се настани до нея и я прегърна. Ана им сервира на масичката, занесе чиния и на мъжете.
— Обърни така, че да гледаме и да слушаме, Дани — обади се изведнъж Лина с гъгнив глас.
— Да, разбира се, миличка — сепна се Даниел и побутна приятеля си.
Телевизорът се озова на бар-плота — точно срещу канапето, Даниел се просна в креслото с дистанционното в изпотена длан, Теди отмести слушалки, така че само едната да му е на ухото, като се извъртя леко към останалите.
Ана потърси ръката на мъжа си.
Говорителят бърбореше нещо, което му предаваха от Япония. Засега всичко било спокойно. Хиляди, милиони хора били излезли на улици и балкони, струпали се пред източните прозорци на небостъргачите. Чакали.
Даниел превключи няколко канала, преди да попадне на репортаж от Токио. Просто тъма, в която светлините очертаваха силуетите на сградите.
— Четири минути — каза Теди напрегнато. Седеше с безсилно провиснали ръце, които леко трепереха. Очите му бяха впити в екрана, където се разиграваше някаква „дискусия“ по единствено актуалната тема — Краят на света.
Лина се сви от звука на гласа му и стисна дланите си между бедрата. Марта я прегърна по-здраво. Ана облиза устни, Даниел опря дистанционното в челото си.
Говорителят от радиото възбудено отброяваше последните секунди, докато гостите в студиото — разярен учен и преблаг проповедник, още си разменяха реплики, вече не по същество. Всъщност, тъкмо когато стигнаха до лични нападки — изкараният от равновесие професор или нещо такова сипеше жлъчни подигравки, а сектантът с непробиваемото спокойствие на фанатик му отвръщаше плоско-остроумно, — тези двамата на телевизионния екран най-сетне бяха проговорили на общ език. Даниел съчувстваше на учения, който не можеше да си представи, че съществуват мозъци, които не зачитат елементарната логика, но си даваше сметка, че поведението на проповедника е значително по-обиграно и съобразено с вкусовете на масовия зрител. Поклати глава.
— Ето, в Токио е вече полунощ… — рече изкуствено ухиленият водещ, камерата го даде в едър план. — Моля нашият репортер оттам да даде картина…
Настъпи пауза. Микрофоните на опонентите или бяха изключени, или бяха млъкнали.
— Колеги? — не издържа водещият. Усмивката му стана някак пластмасова. — Чувате ли ме? — Притисна ръка до ухото си, вероятно слушаше какво му казва режисьорът от пулта извън кадър. — Хм… — проточи. — Уважаеми зрители, имаме технически проблем, който след две минути ще бъде отстранен… Реклама, моля…
— Наистина ли се случи нещо? — разлепи устни Даниел. Боеше се да допусне, че липсата на картина от Токио може да значи нещо. — Теди, какво казват по радиото?
— Нямат връзка с Япония — прегракнало отвърна приятелят му след съвсем кратко запъване.
— Дали…
— Гледайте! — възкликна Марта.
Рекламите бяха прекъснати, телевизионната камера показваше едновременно двамата опоненти на отделни видеопрозорци. Ученият беше зяпнал, сякаш не му достигаше въздух. Сектантът обаче стоеше и почти крещеше, насочил нетрепващ пръст към милионите зрители:
— Друго доказателство ли искате?! О, нима мислите, че тайнството може да бъде показано по телевизия, докато хапвате пуканки или пиете бира?! Опомнете се! Не очаквайте да чуете ангелските тръби по стерео уредбата си! Те ще прозвучат над вас, едва когато Часът настъпи за вашия град, за вашата страна! За вас! За всеки поотделно! Братя и сестри! Убедихте се, че нищо не можете да видите по телевизията, превърнала се в инструмент на Врага човешки! Нямате много време! Помислете за душите си! Излишно е да се взирате в телевизионни екрани и да се вслушвате във вашите радиоприемници. Оглушейте и ослепейте за онези, които ви връщат към плътското, материалното, зрелищното и суетното! Но се отворете към духовното, непреходното, вгледайте се в себе си и пуснете Божията милост в сърцата си! Тя ще ви пречисти! И побързайте, защото време за колебание няма! Останаха ви само часовете, в които да отхвърлите греха, да потъпчете Сатаната и да прегърнете…
Даниел превключи на друг канал секунда преди Теди да извика.
Там показваха нещо снимано отдалеч, навярно град, който гаснеше в нощта. Говорителят зад кадър делово изброяваше резултатите от проведените наблюдения, по-точно — липсата на такива: не бяха регистрирани сеизмични трусове откъм линията на настъпващия Посочен час, не се виждаха пожари, взривове, абсолютно нищо. Говорителят за миг замълча, след което съобщи, че липсват данни от спътници и самолети, военните радари с голям обсег не регистрирали нищо, поне според съобщенията на акредитираните репортери към научните, правителствени и армейски военни наблюдателни екипи. Изказа предположение, че проблемът може да е чисто комуникационен, изобщо било рано за каквито и да било изводи, защото изводи на голо място и при липса на данни просто не можело да се правят…
— Какво мислиш, че е? — безцветно попита Даниел.
— Шашми на сектантите — сви рамене Теди, който неочаквано си бе възвърнал самообладанието. — Наистина може да са блокирани комуникациите. Или поне тези на телевизионните компании.
Жените не смееха да гъкнат, но Лина бе захапала кокалчето на пръста си, сякаш възпирайки клокочещ в гърлото й писък.
— Смяташ, че сектите имат такива възможности? — попита Даниел, мъчейки се да оценява събитията трезво и рационално.
— Средства със сигурност имат, и то не малки. А медиите каквото и да разправят, но са много податливи на влияния. Хитър ход обаче. Неизвестността е най-плашеща. Просто режеш жицата, така да се каже, прекъсваш информацията и толкоз. Човешкото въображение върши останалото. Идеален начин да се предизвика хаос. А в момента хората в Токио навярно още чакат нещо да се случи и нищо чудно дори да са разочаровани…
— Правителствата би трябвало да спрат такава намеса, ако в нея е причината и всичко е един медиен спектакъл…
— При положение, че правителствата не са жертва на манипулацията и вече не са способни да приведат нито една своя заповед в изпълнение. Държавните администрации също се състоят от хора. Както и медийните компании… Аха, казаха, че всички сървъри и потребители на интернет в Япония са станали недостъпни точно в полунощ… Хипотезата за информационна „диверсия“ в глобален мащаб все повече се потвърждава.
Даниел не посмя да изтъкне, че ставащото, което не даваше никакви сигнали за естеството си на наблюдаващите отвън, можеше да има и друго обяснение — версията на проповедниците. Но дори да се бе престрашил да го произнесе на глас, така или иначе щеше да бъде прекъснат.
Лина беше скочила от мястото си и се бе втурнала към вратата. Задърпа я диво, заблъска я, почна да си удря главата в касата — както птица връхлита стъклото, след като е попаднала в стаята и всеки несполучлив опит да излезе на свобода сгъстяваше паниката и стреса в цялото й тяло…
— Теди! — извика Даниел и рипна към балдъзата си. С два скока стигна до нея, тя се метна настрани — внезапно и чевръсто като диво животно, той едва я докопа и стисна откъм гърба в прегръдките си. — Теди!! Ела! Ела и я успокой ти! По-живо! Ти трябва да… аааа!
Лина го беше ухапала и той я пусна, стъписан от болката и ненадейната й постъпка.
За щастие Теди го бе разбрал. Стана, но твърде тромаво, навярно хладнокръвната му маска изискваше доста напрежение, а може би приятелят му се ужасяваше от перспективата да успокоява младата жена.
Тя обаче налетя точно на него и той механично я притисна към себе си, скри лицето й — изкривено и обезумяло — на гърдите си и повдигна лакти, за да я затрудни да го налага с юмруци по раменете и лицето.
— Ох, Божичко — изхълца Даниел, когато видя кървящата си ръка. Ана вече се притичваше на помощ с хартиена салфетка и го задърпа към бокса, където над хладилника бе окачена аптечката.
Марта, след кратко объркване, се приближи първо до ругаещия през зъби Даниел, после застана до Теди и замилва Лина по главата, за да я успокои, макар че вероятно самата тя имаше нужда от подкрепа.
* * *
Ръката на Даниел бе превързана и той вече беше в състояние да пуска тъжни шеги. Лина се бе сгушила в Теди на канапето и виновно гледаше към пострадалия. Марта беше превзето оживена, горещо подкрепяше спокойните доводи на Теди с неуместни възклицания и преповтаряне на репликите му: „Да, точно така, и аз това казвам — медиите… комуникации… администрация…“
Ана бе забъркала леки коктейли, в които Даниел поиска малко повече алкохол, а сокът за Лина съдържаше успокоителни, за което не я бяха попитали.
— Не мисля, че е добра идея да се налеем с водка — мимоходом забеляза Теди.
— Рядко имам нужда от питие — възрази приятелят му.
И сега, докато посръбваше портокаловия сок с малко по-голяма концентрация алкохол от обичайното — петдесет грама на сто и осемдесет „течно мезе“ с плуващи на повърхността парченца лед и с резен ябълка на дъното, както винаги му го правеше Ана, — той се мъчеше да приеме обяснението на Теди, че сектантите режат кабели, имитирайки Приближаването, прекъсват клетъчни телефони, отвличат репортерски екипи, но най-вече държат в подчинение медиите, като осуетяват и напъните на властите да пресекат тази грандиозна акция, събаряща самата цивилизация.
Признаваше, че приятелят му има право. Едно такова мащабно информационно антишоу можеше да бъде осъществено по принцип — при наличие на достатъчно масова организация, внимателно планирала всичко, разположила свои хора на ключови места в необходимите структури, блокирала с всевъзможни средства по-чувствителните места на имунната система на държавната администрация. Мотивите бяха патологични, ала целите — съвсем прагматични: след урагана на паниката и хаоса, когато хората са нивелирани до тълпи с първични инстинкти, единственото, което ще остане непокътнато и дееспособно, са сектите. Всичко останало ще бъде пометено — тълпите са лесно манипулируеми, когато ги гони ирационален страх… кой ще се противопостави? Полиция? Срещу собствените си семейства? Армия? Армията е дресирана да изпълнява заповеди, а заповедите няма как да стигнат до нея, ако сектите имат пълен контрол над всякакъв вид комуникации. Разбира се, военните биха могли да плюят на всичко и да се намесят, за да възстановят реда. Но подобни действия силно приличат на преврат, психологически ще е трудно да се решат веднага на такава крачка. Но ще го направят, разбира се, в момента, в който съобразят, че смисълът на съществуването им е да защитават обществото, което ги храни. Само че за това трябва време. А факторът време е против тях, хаосът и дезорганизацията ще удавят армията, която няма не само опит, но и идея как да се бори с призрачен враг, който не подлежи на поразяване с ракети, танкове, бомби… Редовият състав ще се поддаде на лудостта отвън или ще хукне поединично да спасява майки, бащи, деца, сестри, братя, съпрузи, приятелки… Ще останат островчета ред и дисциплина, съставени от офицерския корпус… но вече ще е късно. Ще гърмят пушки и пистолети, ще дезертират войници, тълпи обезумели цивилни ще атакуват оръжейни складове.
Апокалипсис. Армагедон — но в неочакван вариант. Всички са си представяли последната битка между Доброто и Злото като величава панорама на срещащи се светли и тъмни армии в чисто поле като на парад. Но се оказва, че Армагедонът е просто една тотална партизанска, гражданска война по образеца на Близкия изток или Ълстър и всеки е срещу всеки. Защото телевизорите не показват горящи от небесен огън съвременни Содом и Гомор, радиостанциите не транслират наистина седемте ангелски тръби. Напротив — няма нищо, никакъв намек какво става отвъд мистичния терминатор на Посочения час.
Страхотен термин са измислили сектите — Приближаване. Да го тълкува кой както иска — според страховете в подсъзнанието си. Неизвестността е най-страшна. Наистина оръжие за масово поразяване на умовете и за освобождаване на диви и мрачни стихии, които се крият във всеки от нас. И тези стихии сега вилнеят и рушат всичко, което е било постигнато.
И сякаш наистина няма значение дали е дошъл същинският съден ден или е дирижиран глобален заговор на шепа маниаци, които обаче разиграват огромни човешки маси като стада добитък.
Но нима никой не се е подготвял за това, освен подобни приятелски групи от здравомислещи? Секретни служби, разузнавания? Или и те имат пръст в цялата работа? Богаташи, мафиоти, магнати, политици… А дали не са подценили нещата? Наистина развоят е неочакван — от изток настъпва… пустота. Навярно са се надявали Посоченият час сам да се дискредитира — дори с цената на масови самоубийства на религиозни психопати и хора, подведени и наркотизирани от фанатиците. Разчитали са, че нищо няма да стане и нещата ще се успокоят — и преди вълните на лудостта са атакували устоите на обществото. И ето, че действително не се случи нищо. По-точно — случи се нищото. От териториите, където е настъпил Посоченият час, не постъпва и бит информация, ни вопъл, ни стон, нито репортерска снимка, новина, свидетелски разкази… Нищо. Поне чрез сетивата на съвременната цивилизация — медиите — не пристига нищо. В съзнанието на хората Краят наистина идва. Словото, мисълта, представата се превръщат в материя, в дело, в руини.
Ужасно.
Даниел отчаяно искаше да повярва в описания от Теди сценарий.
Но и не можеше да забрави думите на проповедника по телевизията: „Нима очаквате да видите тайнството, докато удобно седите вкъщи?“
Впрочем, самото участие на проповедниците в телешоуто като че ли говореше в подкрепа на тезата за сектантски мегазаговор.
Но… ако бяха искрени? Не, не ставаха нито прави, нито симпатични от това. Все пак нищо чудно да бяха познали истината. И нещо наистина Приближаваше.
Страшният съд. Краят на света.
Телевизорът вече показваше епизоди от Армагедон. Уличните схватки избухваха с приближаването на нощта. Липсата на светлина винаги е засилвала човешкия ирационален страх, а значи и агресивността. Рядко някъде хаосът се разразяваше още денем, но където това ставаше, привечер бе същински ад. Дори наистина нищо лошо и особено да не се случваше зад фронта на Приближаването, вече щеше да се случва.
Пожари, плячкосвания, безчинства… Тълпи се сблъскваха и се биеха с голи ръце, но ефектът бе не по-малко кървав, отколкото ако използваха оръжия.
В просторни помещения като театри, киносалони и зали стотици празнично облечени хора пееха псалми, сред тях имаше припаднали, богомолците ги тъпчеха до смърт, без да го забелязват, заслепени от екстаз, оглупели до безчувственост.
Катастрофи по пътища, железници, летища, фериботи, кораби. Огромен бял „Боинг“ без видими признаци за авария на борда се вряза в стадион, пълен с богомолци, камерата бе на самото игрище, предаването се прекъсна няколко секунди след като самолетът се разби в трибуните…
Ненадейно отгоре се изсипаха децата, за да разрешат някакъв спор, който застрашаваше да се превърне в караница.
Даниел се опомни и обърна телевизора, седна пред него и се залови да издирва канали, от които можеше да се улови някаква друга полезна информация, вместо да се парализира от влудяващите, абсурдни и сякаш нереални зрелища…
Уреждането на детските разногласия отвлече възрастните от смразяващите събития отвъд стените на убежището им, които от това станаха някак по-сигурни. Но в същото време ги подсети за отговорността, която носеха за хлапетата. Изпратиха ги горе, като Теди взе видеото и им го занесе в стаята за игра — всъщност просторното антре между двете детски, там имаше прозорец, а подът — застлан с мек сив мокет, който обаче според момчетата не бил подходящ за състезания с автомобилчета. Даде им няколко касети, а Ана ги снабди и със закуски.
— Можем да се надяваме — каза домакинът, — че поне няколко часа няма да ни създават грижи… пък после ще им се доспи.
Даниел премълча, че грижите за децата нямаха край. Марта само въздъхна и се оклюма.
Лина пожела да вземе душ, поне докато имаше ток „отвън“. Ана изпрати сестра си и се позабави. Върна се и кимна към останалите: наред е, успокоила се е, няма да прави глупости.
От телевизора и радиото все още не можеха да научат нищо съществено.
Ако изключим факта, че Приближаването напредваше в синхрон с въртенето на планетата около оста й.
Пред него човешката цивилизация се разпадаше.
Зад него продължаваше да се разширява загадъчната зона на зловещо мълчание.
* * *
— Теди!
Той вдигна глава. Беше задрямал на канапето. Марта и Ана се бяха качили да гледат филми с децата. При нормални обстоятелства и двете не биха позволили да се кисне толкова време пред екрана. Лина заспа в предвидената за нея стая на партера. Спускането в подземието бе планирано да стане след мръкване. Минаваше седем и половина вечерта.
— Да?
— Ела! Най-после нещо съществено…
Седна пред телевизора и се заслуша в дългата и донякъде човешка реч на правителствения говорител, който често се позоваваше на учени експерти с предполагаемо световно известни имена. Теди се подразни леко от това изтъкване на мненията на авторитетите. Нима авторитетите винаги всичко знаят?…
Съсредоточи се в изложението на говорителя. Когато то свърши, той се размърда и потърка чело. Даниел го гледаше изчаквателно.
— Честно казано, нямам идея как да го тълкувам — промърмори накрая домакинът. — Струва ми се безсмислено.
— Но като че ли доказва твоята версия.
— Аха — отвърна Теди апатично.
— Добре ли си?
— Хм. Да. Сънувах Нели.
Даниел сведе поглед.
— По-добре не мисли за това. — Оживи се отново. — Но властите поне започват да реагират, в общи линии правилно.
— Но не бяха категорични, че сектите имат вина за хаоса.
— Предпазливи са. Ако ги подгонят и подложат на репресии, нещата може да излязат изпод контрол.
— Ами. Просто търсят кого да обвинят, за да си измият ръцете.
— Какво ти става, Теди? Не е време за пораженчество!
— Сектите сигурно са предвидили такъв ход и няма да позволят недоволството на тълпите да бъде пренасочено срещу тях. Показателно е, че няма цензура върху репортажите, на екрана си текат сцени, които никак не съдействат за успокояване на населението. И проповедите почти по всички канали продължават, Дани. От сектантите вземат интервюта по-често, отколкото от истински учени или дори военни и правителствени чиновници. Експерти! Освен това властите просто нямат време да организират посрещането… на каквото и да иде от изток.
— В по-отдалечените от линията на смяната на датата региони може и да успеят…
— Може би. Дано. Даниел, ами ако наистина иде Краят на света?
Приятелят му помълча.
— Теди, взели сме всички мерки, на които бяхме способни двамата… А, да, имаше телеграма по кодираната връзка. Окуражават ни. Съобщиха, че всички групи, които са им известни, са добре, питат как сме. Отговорих, че не падаме духом. И те нямат сведения какво става зад фронта на Преминаването… Казаха, че ще радират веднага след полунощ. Нещо като преброяване. Така се изразиха. Имаш ли представа колко са тези групи и по колко души има в тях?
— Ни най-малка представа нямам. Онзи военен ми каза, че имали съображения да не разполагаме с такива данни поне до сутринта, когато новата обстановка се изясни.
— Не те ли тревожи това?
— Не особено. Вероятно принадлежат към среди, склонни към предпазливи социални експерименти и се надяват да създадат технократично и по-стегнато общество върху руините на старото. Този вариант за нас с теб е приемлив, ние сме специалисти.
— Но и това ще е някаква… диктатура.
— Може би. Но рационална и много по-умерена от мафиотска организация или държава на фундаменталисти. Нещо такова очаквахме да се случи, нали? И наистина не е най-лошият развой.
— Да… но някак не ми хрумваше, че ще стане… планирано.
— Стихийно не би се получило. Не се тревожи. За добро или лошо, но те няма да успеят да осъществят точно замисления модел — заради взаимодействието с други оцелели организирани групи, както и стихийно организиращи се след… след тази нощ.
— Сектите искат същото — да построят удобен за тях свят. Неприятно е.
— Проповедниците заемат най-нечистоплътната позиция в случая — рязко каза Теди. — Останалите просто се опитват да оцелеят.
— Но и да се възползват от ситуацията.
— Само че не са я предизвикали!
— Не оправдавам сектантите и не осъждам „другите“ — тихо промълви Даниел. — Просто споделям, че ми е малко гадно от това, което наблюдавам.
— Прощавай…
— Теди?
— Ъ?
— Ако утре сутринта всичко си остане по старому… лудостта отмине, животът се съвземе… разбира се, никога няма да е същото, но надали ще се промени драстично, поне не веднага… Колко ли смешно ще изглеждаме с тази наша „база“, все едно очакваме да се пренесем на Марс! Честна дума — първи ще се изсмея!
— Би било чудесно, Дани… Само че не мисля, че ще ни се размине.
— Какво няма да ни се размине?
— Нямам представа. Нещо.
— Дремването по никое време и само за около час винаги разваля настроението — каза Даниел. — Я си сипи кафе.
— Добра идея. Още ли сме на външно захранване с ток?
— Невероятно, но факт… А, ето още нещо!
Мъжете се склониха пред телевизорчето, слушайки какво обяснява от екрана мъж в генералска униформа.
— Това не го ли опитваха вече? — попита Теди. — Мисля, че вече пращаха безпилотни разузнавачи.
— Да, обаче този канал официално обяви, че щял да отразява гледната точка на щаба на въоръжените сили. Забравих да ти кажа.
— Първи симптоми за военен преврат?
— Засега само контрол над медиите, тоест над само една от тях.
— Трябвало е да започнат по-рано… — Теди се развълнува. — Добре, че са се сетили! Със сектите не бива да се воюва по улиците, а в ефира.
— Да, обнадеждаващо. Подценихме фуражките май, а?
Военният в студиото изреди уредите, които щяха да предават информация пряко. Три камери — обикновена, за нощно виждане на принципа на фотоумножителни прибори и инфрачервена. Радар, детектор за йонизиращо лъчение, сензори за измерване на различни физически величини…
— Кога ще излети това чудо на техниката? — подхвърли нетърпеливо Теди и се изправи. — Да ти донеса ли и на теб кафе?
— Да, може…
Оказа се, че самолетът вече се намираше на пистата. Камерата го показа от кулата — тъмен сплескан силует, изработен по технологията за максимална оптична и радарна маскировка. Вариообективът го увеличи, като изображението леко се люлееше.
— Кога друг път са показвали такива машини по телевизията — поклати глава Даниел. — Много на сериозно са взели нещата.
— Да, наистина. Пацифистът в мен почва да сменя боята, Дани.
— Радвам се, че си върна чувството за хумор… — Даниел замръзна от казаното по телевизора. — Какво?!
Двамата млъкнаха, вслушвайки се в думите на говорителя.
— Стига бе! — плесна с ръце Теди. — Това чудо изобщо не било предназначено да се управлява от човек?! Тия да не са създали ИИ?!
— Не съвсем, но почти, като го слушам какво приказва за коефициентите на Тюринг… Слушай, слушай!
След половин минута смаяно се спогледаха.
— Правилно ли чух? Самолетът бил всъщност интелигентна ракета-бомбардировач?
— Ракетоносец с ниска височина на полета за нанасяне на прецизни превантивни ядрени удари — бавно повтори Даниел току-що заявеното по телевизията. — Коригирай се, Теди. Военните винаги са били маниакални масови убийци.
— Не съм почнал да ги харесвам. Просто се надявам да свършат нещо полезно.
— Онова чудо е въоръжено с пълния си боен комплект — двеста мегатона сумарно. Кого ще атакуват превантивно отвъд линията на Преминаването?! Падналите ангели на Луцифер?
— Не е смешно, Дани.
— Не е.
— Вероятно не възнамеряват да ги използват…
— Да ги махнат тогава. Атомните бойни глави тежат. Не знам колко, но по-добре да заредят повече гориво или да качат още уреди…
— Стоп, ето — обяснява…
Заслушаха се.
— Хубава работа! — рече Даниел. — Конструктивно не бил приспособен да лети невъоръжен. Маниакални масови убийци! Ето за какво чупя от залъка на децата си!
— Излита.
Черната машина се втурна по пистата, като соплата й едва припламнаха.
— „Безшумна“ ли каза оня?!
— Безшумна за мощността си. Обаче прелитането със скоростта, която споменаха, определено създава шум.
— Тръпки ме побиват! Теди? Ами ако това е… контакт?
— С извънземни? А защо ще кацат по линията на часа точно полунощ? Тя е съвършено произволна. Физическият терминатор — линията на залеза или изгрева, е по-естествен. Пък и дори съобразяването с него е твърде мелодраматично, не мислиш ли?
— Да, по принцип по-впечатляващо би било, ако кацнат навсякъде едновременно.
— Забрави зелените човечета, Дани. Приближаването и зоната зад него или са медийна измама, или са нещо, което не можем да си представим.
— Мммм…
— Страшният съд също е нещо, което можем да си представим, макар и мъгляво, повече като зрелище, не и като механизъм на явлението, не от научната му страна. Имам предвид нещо, което ще е просто непостижимо за разбиране, а може би дори за възприемане.
— Но пак е Краят на света — също пълна мистерия, ако се абстрахираме от атрибутите — ангели, тръби, жупел от небето…
— Просто вече приемам, че Приближаването или ще се окаже нещо напълно разбираемо и банално — заговор на сектите, или напълно ново явление.
— Само заради мащаба, не бих нарекъл подобен заговор банален.
— Мотивите са банални, не размахът.
— Знаеш ли, тъкмо размахът на това, ако е заговор, ми се вижда вън от постижимото. Планирането и изпълнението трябва да са съвършени, за да заблудят всички. Това говори за висока квалификация на извършителите, да не говорим за планиралите го. Управление и контролиране на толкова много фактори — просто фантастично.
— За нас с теб е съвършено като изпълнение, защото сме с възможностите на средния човек за достъп до информацията. Специализирани екипи може би знаят далеч повече и тях не са ги заблудили… Всъщност накъде биеш?
— Тези хипотетични екипи защо си мълчат? Военните не са ли също такъв „специализиран“ екип, който би трябвало да вижда повече от масовия зрител?
— Ами нямат доказателства, които да убедят публиката, или нямат същия този достъп до средствата за масово осведомяване… Не ми отговори.
— Че квалификацията е просто нечовешка ли?
— Аха, пак търсиш извънземни…
— Бог извънземен ли е?
Настъпи пауза. Даниел наруши мълчанието:
— За да управляваш кола, трябва да имаш квалификация на шофьор, не става дума за формални доказателства като книжка. За да управляваш кораб, трябва да си капитан. А за да управляваш света, в това число и да го „изключваш“, когато е планирано такова мероприятие, трябва да си… Бог.
Теди съсредоточено остави празната чаша от кафе на бар-плота до телевизора.
— Въртим се в кръг, Дани. И постоянно опираме в хипотезата, която всъщност формулират фанатиците.
— Не, почакай. Ако към Земята се движеше астероид, който астрономите са забелязали твърде късно, за да се строят убежища или да се пращат космически кораби да го унищожат или отклонят, религиозните психопати биха нарекли това Божие наказание, сцена първа от Страшен съд. Но въпреки тяхното мнение, катастрофата ще си има напълно рационално научно обяснение — маса, параметри на орбитата, ниско албедо, кинетичната енергия се превръща в топлина, атмосферни смущения, трусове… Ужасно, мащабно, но никаква мистерия. Приближаването обаче е съвсем друго нещо.
— Приближаването е черна кутия. Ние виждаме само изходните сигнали…
— Пълната липса на такива.
— Което само по себе си е сигнал.
— Да, съгласен, разбира се.
— В черната кутия важат познаваеми закономерности, логическа верига. И това, че на даден етап те са скрити, не ги прави мистерия и… чудеса.
— Чудо е целият този заговор и перфектното му осъществяване. Не знам някой заговор в историята на човечеството да е ставал така по мед и масло, винаги е имало непредвидени странични неща, импровизации, малко хаос… А тук — смазваща перфектност. Просто не вярвам да е плод на човешко планиране, това е.
— Стихийно явление?
— Да, не знам с какво, но интуитивно ми прилича на класически циклон, концентриращ се в тайфун. Нещо такова. От непознат тип.
— Това имах предвид, когато казах, че е възможно да ни предстои сблъсък с нещо наистина ново, което вероятно не може да се изведе на базата на досегашния ни опит.
— Да, Теди. Само дето се страхуваш да го назовеш. Краят на света.
— Хм. Бръсначът на Окам…
— Бръсначът на Окам с лекота отсича хипотезата за толкова глобален заговор, защото не може да съществува идеално планиране, идеално предвиждане на всички фактори, идеално осъществяване, при положение, че се върви против ентропния принцип.
— Тъкмо ентропният принцип хич не е засегнат, Дани. Цивилизацията е термодинамично нестабилна система, а хаосът — не. Той е енергийно изгодно равновесие.
— Разрушаването на цивилизацията като динамична система изисква доста енергия, Теди, особено ако е съзнателно. Настоявам на стихийността на явлението. И естествено — съгласен съм, че е от принципно нов тип, най-вероятно.
— Стигаме до един и същ извод. Защо спорим тогава?
— Защото не искаш да допуснеш, че всичко това — Даниел обиколи с жест, сякаш обхващаше превърнатата в крепост вила с ръка, — е било напразно. Длъжни сме да предположим, че е възможно наистина да идва Съдният ден…
Теди мълчеше.
— На мен ми е много по-трудно да го приема, Теди — тихо каза Даниел и вдигна очи към витото стълбище за втория етаж, където бяха детските стаи. — Имам да губя повече от теб.
Теди бавно сложи длан на рамото му.
— Как издържаш? — прошепна.
— Стискам зъби — погледът на Даниел зашари из гостната. — Нося отговорност. Трябва да знам. Неизвестността не просто плаши, Теди. Тя ти отнема достойнството. Не мога да си позволя да падна в очите на децата си. Дори това да е… краят. Нямам право да ги разочаровам в нещо, в което вярват сляпо и безгрижно… Не знам как да ти го обясня, човече…
— Разбирам. — Пръстите на Теди стиснаха рамото на Даниел. — Струва ми се, че разбирам… Виж! Има изображение от камерата на ракетоносеца…
— Не е съвсем на фокус — каза говорителят. — Подаваме телеметричен сигнал към бордовия компютър на „Черната птица“… Сега ще получим корекции… Ъ… Боже…
Мъжете замръзнаха пред телевизора.
Изображението от борда на атомния безпилотен разрушител бе обикновен черен правоъгълник.
Но кой знае защо той създаваше кошмарно усещане, колкото и да протестираха сетивата, че това е обикновен мрак. Не беше мрак. Беше нещо, далеч по-неописуемо.
Небитието.
* * *
Никой от тях двамата не можа да промълви дума, не бяха в състояние да откъснат погледи от екрана, загубиха и представа за времето.
Но според часовниците на пулта само след пет-шест секунди телевизорът показа бял шум — станцията липсваше от ефира. Миг след това угасна и токът, но веднага лампите светнаха отново, а телевизорчето отново предаваше бял шум.
Вилата бе преминала на собствено захранване.
* * *
Теди провери ветрогенератора и слънчевите батерии, макар да не вярваше, че ще има сутрин и светлина, от която те да изработват електричество. Даниел през това време настаняваше останалите за спане в подземния бункер.
Не си казаха нито дума за репортажа от съвършената смъртоносна играчка на армията.
Нито един канал не работеше — телевизионният ефир бе чист. Мъртъв.
Радиостанциите продължиха да вещаят още известно време, но скоро замлъкнаха и те. Само камерите за външно наблюдение говореха, че светът още е на мястото си в околностите на блиндираната вила.
От прозореца на кабинета, преди да пусне тежките защитни капаци, Теди видя в тъмния град зарево на пожари. Някак се справи да не произнесе дори наум името на жена си.
* * *
Седяха с Даниел в командната стая и допиваха чашите си с уиски. Беше почти десет и четвърт вечерта.
— Ана приспа децата — каза Даниел. — Аз ще мина да ги видя, преди да си легна при нея. Прочетох им приказка. Не бях го правил отдавна. — Замислено отпи. — Марта си легна със своите.
— Не си им казал, нали?
— Държахме се както трябваше, Теди. Но жена не можеш да излъжеш. Не и собствената. А после между тях преминава някаква искра. Също както феромоните, които им уеднаквяват цикъла, когато живеят дълго време в една и съща стая. Помниш ли, бяхме го забелязали, докато се подвизавахме в студентските общежития?
— Не забелязах да са омърлушени.
— Жени. Бих те посъветвал да отидеш при Лина. Просто я прегърни и си заспете. И двамата имате нужда от това.
Теди кимна. Не беше сигурен, че ще го направи.
— Вилата е херметизирана, капакът за мазето е затворен, сензорите са включени, алармата и тя… Има ли нещо друго за вършене?
Домакинът поклати глава.
— Аз ще вървя при Ана, Теди.
— Добре.
— Благодаря ти.
— И аз.
— Ъ… Лека нощ.
— Лека.
— Иди при Лина, чуваш ли?
— Чух, чух. Лека нощ, приятелю.
— Аха.
Даниел понечи да добави нещо, но само стисна ръката на Теди и излезе от стаята.
Домакинът на убежището остана сам, унесен в лениви мисли.
Отърси се от вцепенението. Часовникът показваше единайсет без седем.
Замислено остави отдавна празната си чаша, механично провери показанията на пулта и тръгна към стаята на Лина. Всяко помещение бе изолирано, с малък терминал от пулта.
Младата жена спеше, нощната лампа беше включена. Лина бе изпила допълнително успокоителни, но и самата умора от вълненията на този ден… последен ден… я бяха надвили. Стори му се, че спи гола под чаршафа. Погледна захвърлените й дрехи и се убеди, че навярно е прав, освен ако не беше облякла нощница. Представи си, че е къса и прозирна.
Отстъпи заднешком и се качи на партера, като дезактивира във временен режим блокирането на капака към подземното убежище. Бавно отиде в кабинета и се залепи за наблюдателната шпионка.
Остана дълго така, взирайки се в червените пожари в града. Като че ли бяха по-малко от одеве. Гасеше ли ги някой?
Върна се долу, поколеба се пред стаята на Лина, но все пак влезе.
Съблече се. Отметна завивката. Лина наистина носеше къса нощница. Беше приятно да я гледа, но се усети, че му е някак безразлично. Гледката на извивките на тялото й не го стоплиха, не предизвикаха никакво желание. Виж, ако на нейно място лежеше Нели…
Припряно легна и угаси лампата.
Бе много тихо. Усещаше топлината на спящата до себе си, чуваше лекото й дишане. Не посегна да я прегърне.
Лежеше с отворени очи и чакаше, следейки бледо фосфоресциращите индикатори на терминала, където имаше и цифров часовник.
Когато цифрите 23:59 се нулираха, не издържа и стисна силно очи.
* * *
Твърдеше, че никога не е съжалявал за отминалите неща.
Ала знаеше, че лъже.
Винаги му се беше искало да се върне назад във времето, да започне отначало, някак другояче. В мечтите, които плетеше в сравнително редките минути на безделие — най-вече когато не можеше да заспи веднага, — разиграваше във въображението си различни варианти, избираше различни моменти, от които би тръгнал да живее живота си пак, за да избегне някои… грешки, така да ги наречем, въпреки че в наниза събития трудно може да се определи еднозначно кое е било в крайна сметка за добро, а кое за лошо. Неприятностите често предизвикваха ценни последствия, материал за златните фондове на паметта или даже по-трайни придобивки. А за приятните минути пък се налагаше да плаща непосилна по-късна цена — да губи, да се отклонява, да бърка…
Не можеше да се спре в мечтите си — личен наркотик, обезболяващо средство за духа — на някоя определена възраст, от която по вълшебен начин да започне „отново“. Понякога свързваше тези умозрителни сценарии с някаква цел — да научи повече чужди езици, да завърши друга специалност, да натрупа пари, да стане по-силен, да овладее музикален инструмент или бойно изкуство… Друг път си разиграваше отношения с някое момиче, жена, с които наяве не се беше случило нищо или пък се бе случило не така, както трябваше. Веднъж се придържаше към вече изминалата версия на житейския си път с малки подобрения и оптимизации, друг път си измисляше съвсем различен начин на живота си — пътешестваше, емигрираше, обвързваше се с професия, която изискваше да е напълно друг като мислене и постъпки…
Накрая стигна до извода, че навярно не би се решил да се възползва от евентуален вълшебен случай да изживее живота си отново. Бе твърде жестоко да измине отново през първите си детски и юношески трагедии, да изпие безчет горчиви чаши, както и сладки такива, които после нагарчаха. Нещата, които бе постигнал и с които се гордееше, нямаше да бъдат постигнати при други пътеки на съдбата, защото бяха резултат от всяка негова стъпка в миналото — да, благодарение или въпреки, но връзката съществуваше. Щеше да е съвсем друг. По-лош, по-добър — нямаше значение. Щеше да е друг. Както клонингът не дава безсмъртие на конкретно осъзнаващата се личност, а в най-добрия случай удължаваше съществуването във времето на тялото и потенциалните заложби на това тяло, не влияещо кой знае колко върху психиката и разума — поне не достатъчно значимо, за да е същинско субективно безсмъртие.
Но въпреки това не спря да мечтае за различни варианти на живота си. Беше… развлечение. И може би утеха. Начин за борба със стреса. Както и да е. Харесваше му.
Всичко това се превърна точно сега в проклятие — целият спомен като на панорама, докато очите му виждаха пясък, върху пясъка — детски кецове, в кецовете бяха обути краката му, а изцапаните пръсти връзваха припряно връзките, защото сега беше на девет години и бързаше да се приведе в ред, тъй като с момчетата играят мач, топката не чака, стъмва се, време е да се прибира за вечеря…
Чезнещият спомен на неговото възрастно аз, достигнало до хоризонта на събитията на Небитието, Края на света, Съдния ден, разпадащата се личност на мъжа в съзнанието на детето изкрещя от ужас, болка и гняв.
Настина беше Страшен съд! Наистина светът бе Свършил! Оставаха само милиардите съзнания, обречени да се въртят в безкрайния цикъл на всички разклонения на своите животи, орисани да пият чаши жлъч и да вкусват удоволствия отново и отново, без надежда за край, защото без край няма и начало, а без начало няма Битие — само една илюзия, обидна и безмилостна, подигравателно позволяваща да бъде осъзната за съвсем кратък миг при скоковете от превъплъщение към превъплъщение в прангите на веднъж вече изживяната наяве съдба. Само за миг — достатъчно да се разбере безизходицата и твърде малко, за да се опита да се освободи.
* * *
Момчето върза кецовете си и отново хукна подир топката, надавайки хазартни викове. След трийсет години то щеше да си спомни за това. И нямаше да успее да заплаче или да прокълне, за да намали болката.
Още не знаеше, че тазсутрешната сирена отбелязва последния му ден.
Последният от престоя тук.
Започна както обикновено — противен тенекиен вой, на негов фон — глас: „Седем часа. Ставане. Седем часа. Ставане…“ — също тенекиен, макар че синтезаторът е в състояние да възпроизведе нормален човешки тембър. Просто нарочно не го прави. Всичко тук е с цел. Всичко е нарочно. Всичко е със скрит смисъл. Може да ти се струва прозрачно ясен, може да си кажеш, че номерата са плитки и бързо ги разгадаваш. Само че грешиш. И когато нещо е очевидно, това е най-сигурният белег, че очевидността е нарочна, престорена, фалшива — за да се заблудиш, че разбираш за какво става дума. Макар че… няма гаранция. Понякога нещата НАИСТИНА са такива, каквито изглеждат.
Само че кога?
Секунда след сирената светнаха белите плафони в коридорите. Още секунда и дойде редът на килиите — блеснаха стените, отсрещни на входните решетки. Пак секунда — решетките започват с тихо бръмчене да се прибират — прътите им потъват в пода или се изтеглят към тавана.
Ала минават точно три секунди, преди да се изключи силовото поле, което дублира решетките и което при контакт причинява гадна, бавно отшумяваща болка в ставите и костите. В първия момент е като опарване по кожата, после се просмуква навътре, подпалва мускули, кръвоносни съдове, нерви, сухожилия… Най-бавно стихва в костите, поне такова е усещането, въпреки че на практика въздейства единствено върху нервната система — индуцира сигнали за болка в нервните клетки.
Впрочем, може да причини и трайни физически увреждания, ако не се отдръпнеш веднага. Надзирателят не ти казва какви са тези увреждания, но човекът пада и само стене, без да може да се движи. Плъзгащ се по релса на тавана манипулатор, свързан с Надзирателя, подхваща непредпазливия, глупав или сприхав, винаги отчаян затворник и го транспортира до лечебницата, където го поемат медицински машини — отново периферни устройства на Надзирателя. Естествено, там също няма кой да ти обясни кое точно е пострадало. Докато траят процедурите, по стените на лазарета текат напомняния, че прекомерно честото излагане на въздействието на силовото поле може да причини необратими патологични промени в опорно-двигателната система, в крайна сметка — нелечима инвалидност или смърт.
А няма смисъл да се самоубиваш, защото не знаеш колко време ти остава до Последния ден.
По време на процедурата по отваряне на килиите от затворника се изисква да стои прав в жълтия кръг в средата на килията, облечен, с нозе върху неоцветените следи от стъпала в кръга и с ръце на кръста. Кепето — в десния юмрук. Навсякъде кръговете бяха олющени, но бързо се свикваше как точно да се поставят краката — леко разкрачен. Отначало Надзирателят не обръщаше внимание на грешките в ритуала. Ритуал — как иначе да го наречеш? Режим? Традиция? Но от един момент започваше да налага наказания за неспазване на изискванията, изписани с червени букви върху светещата стена във всяка килия. Всяка килия е еднаква — мивка, клекало, лежанка, закачалка. Никога не знаеш в коя килия ще се озовеш.
Затворниците нямат лични вещи.
Затворниците нямат и имена.
Силовите полета угаснаха, като за част от мига станаха видими, подобни на пласт дебело, издуто като леща стъкло, което обаче не изкривява светлината. Отново щяха да се видят при включване. После — никога не знаеш дали ги има, или не. Много бързо престава да ти стиска да проверяваш, дори по безопасния начин — като хвърлиш нещо, кепето например. Така или иначе, червени лазери маркират зоните, защитени със силови полета.
— Затворници, кръгом — нарежда Надзирателят през високоговорителите и чак тогава сирената млъква.
Из етажите-галерии се разнася шум — всички се обръщат с лице към светещите стени на килиите. Пет, десет, петнайсет, двайсет секунди мълчание.
Правилниците за през това време изчезваха и вместо текста изникваха големи цифри. Дните излежано в затвора време. Всеки в този момент искаше цифрите да са във формат обратно броене. Уви. Тук никой не знае колко му остава.
Затворник номер А-55 машинално пресмяташе числото в години, месеци, седмици. Тъкмо успя — седем години, два месеца, една седмица и два дни — толкова правеха показаните му 2625 денонощия, — преди да последва поредната команда:
— Кръгом. Напуснете килиите.
Обръщане, осем крачки напред, стоп. Не се толерираше въртенето на глава, но очите се местят, шарят. А-55 виждаше зад парапета долните нива на затвора и десетките облечени в сиво с оранжеви номера на гърдите и гърба хора. Мъже и андропоиди. Носят се слухове, че женското крило било на по-голяма дълбочина.
А-55 вдигна очи нагоре, към горните нива. Етажите-галерии около цилиндъра пустота на централния кладенец бяха петнайсет или двайсет — никога не успяваше да ги преброи. От шест години и половина се опитваше да го стори. Както и да пресметне колко души се намират тук. Броеше ги в столовата, но колоните и самата радиална планировка му пречеше, още повече, че масите всеки път ги нареждаха по различен начин в отделните сектори.
Нарочно. Съвсем преднамерено и нарочно. С умисъл. Зъл, разбира се. Щом нещо причинява дискомфорт, а той е целта, тогава става дума за тормоз, а тормозът е зло.
И отново, както винаги — неволната, но логична мисъл: „За какви ли злини търпим всичко това?…“
И ядът — ТЕ знаят, че така предизвикват именно ТАЗИ или подобна й мисъл!
Трепна, когато прозвуча нещо различно, вместо обичайната команда „Към шахтите“, през които се спускаха — падаха, — поддържани от другояче настроен ръкав силово поле до столовата на дъното на кладенеца. И докато се хранеха, етажите тънеха в мрак — робочистачите нямаха нужда от светлина, за да действат…
— Внимание, обявявам наказание.
Не, и това си беше нормално. Случваше се всяка седмица, кога по-често, кога единични случаи. Просто този път няколко дни подред нямаше нищо, а още преди това обявяваха нарушенията след обед.
— Затворник Ж-92, гласно сте изявили желанието си да малтретирате затворника И-213, съжалявате ли за грубите си изрази, квалифицирани като оскърбления и заплахи?
А-55 не чу отговора, вероятно нарушителят се намираше доста далеч. Но, естествено, чу констатацията на Надзирателя:
— Анализът на гласа ви, а също така показанията на имплантираните в тялото ви монитори, дават основание да се заключи, че не сте искрен в разкаянието си. Останете на място, за да получите наказанието си в долорокамерата, останалите — към шахтите!
Десетките, може би дори стотиците хора тръгнаха, шумолейки с меките подметки на затворническите си обувки, по-скоро чехли, към шахтите, в които скачаха и пропадаха с постоянна и безопасна скорост чак до долу — петдесет, а може би сто метра до дъното или кой знае къде — защо съм решил, че столовата е на дъното на кладенеца?
Крачейки към шахтата, зяпнал безцелно в тила на предния човек, без да го разглежда всъщност, А-55 изпита раздразнение и досада, а също и гняв — спотаен, страхлив и гузен гняв, какъвто не беше сигурен, че има право да изпитва. Обявеният одеве нарушител сигурно почти бе забравил кога е напсувал друг затворник и е изрекъл дивашките си закани, съзнавайки невъзможността да ги осъществи — пред хилядите очи и сензори на Надзирателя ли? Ха-ха.
Ала Надзирателят не забравяше. Между нарушението и наказанието можеха да изминат часове или месеци — винаги дебнеше да си в най-уязвимо състояние. А-55 знаеше това от личен опит. Надзирателят те наказва — освен ако не му се налага да те възпре от недопустими действия незабавно, но за тях пак ще те накаже по-късно, — точно когато ще ти пука за това. Не когато си мобилизиран да издържиш, не когато ядът е създал илюзията, че се бориш за някакво свое човешко право, че те мачкат несправедливо, че се противопоставяш на бездушната машина, на която някой болен ум е дал власт над човешки същества…
Същите човешки същества, които са извършили неща, докарали ги тук — където да изкупват вината за деянията си. Където нямат права, защото са си ги отнели сами, отказвайки същите тези права на други хора — жертвите си. Където да си мислиш, че те третират „несправедливо“, е най-куриозното нещо на света.
А нима ти си бил „справедлив“? Нима не си мачкал?
Не знаеш. Никой от хората със сиви комбинезони и оранжеви затворнически номера не знае. Такова е наказанието. Да не знаеш за какво и за колко си тук.
Избиват ти самооправданията и чувството, че плащаш по-скъпо от нанесената някому вреда — много ловко, по същия начин навярно са избивали стола или пейката под осъдените на обесване. И те увисвали. Също като теб — висиш и нямаш друг избор, освен да чакаш — не, не да издъхнеш, като онзи с клупа на шията, а да НАУЧИШ някой ден КАКВО, по дяволите, си сторил, за да се озовеш в този чист, подреден и механизиран ад, в който смъртта дори изглежда като нещо живо… но не посягаш към нея, не — освен ако не полудееш. Не посягаш, защото… кой знае — ами ако утре излизаш вече на свобода?
Ами ако?…
* * *
Закуската траеше половин час. В столовата се влизаше от няколко места едновременно и на входа всеки затворник прибираше пластмасова табла с храна и прибори за еднократна употреба — няма накъде повече еднократна — лъжица и вилица от пресован въглехидрат, един вид корава солена или неутрална на вкус бисквитка, която бързо се размеква при употреба и не ти остава друго, освен да я изядеш — или хвърлиш в недоядената манджа, приютена във вдлъбнатините на таблата.
Времето за хранене е време на относителна свобода. Можеш сам да си избереш място къде да седнеш. Ала седнеш ли, не се позволява да се местиш, камерите-очи на Надзирателя фиксират всяко движение. Веднага ще последва забележка да се върнеш там, където си седнал първоначално — в най-добрия случай. Но най-често Надзирателят ти пише нейде в необятната си клетъчна памет една черна точка във виртуалното досие на затворник номер еди-кой-си. И после ти го припомня, а може вече и да си забравил, че си нарушил правилника. Който е измислил такава система — дано се пържи душата му в ада. Или дано е попаднал в затвора. Затвор като този. То комай и без това вече други няма. Вероятно.
Всичко, всичко тук е замислено така, че да те подсеща всеки миг, че си нищо и че каквото сърбаш, сам си си го заслужил. Че не си свободен, че нямаш спомени, а дори и име — него също не помниш.
— Петдесет и пети?
А-55 вдигна глава. Беше затворник К-869. Кимна му — сядай.
— Ще играем ли шах в свободните часове? — попита К-869.
Беше нов, вероятно лежеше от не повече от три години, очите все още блестят, търси общуване. Такива като него хем внасят малко свеж полъх, разведряват, хем дразнят и допринасят за още един елемент от цялото мъчение, с чието осъществяване се занимава заведението, наричано някъде отвън, в света на неинхибираната памет и истинските лични имена, в света на индивидуалния избор и по-богатото меню илюзии и дори — възможности, там го наричаха Усъвършенствана зона за социално превъзпитаване.
Зона за възмездие.
Затвор.
— Добре — съгласи се А-55 и отново заби поглед в таблата. Салатата бе по-цветна и жизнерадостна от сивите комбинезони с оранжеви индекси на фона на синкаво-сивата облицовка на помещенията, тук-там с мръсно-бяла или жълтеникава маркировка. А, да — и лазерите — червени „Стой! Не преминавай!“ и зеленикавите „Движи се оттук!“… И салатата — с краставици, домати, царевица, чушки, лук и още куп други неща, — тя също служи да подчертае в колко безпросветно място се намираш, не толкова да се нахраниш с нея. И супата, превъзходна крем-супа, неизвестно с какво, тя също е в заговора…
Внезапно — винаги е внезапно, макар че се повтаря почти редовно при различни обстоятелства, в какви ли не ситуации поне веднъж на няколко дни — го опари, опустоши, вледени и превърна в куха суха кожа, вместо човек (затворник! не човек!) страшната мисъл. Един от големите кошмари на всеки присъстващ тук.
„Ами ако съм с доживотен срок? Или съм лишен от свобода за време, което нямам шанс да изживея, без да ме криогенират?!“
Не, глупости — веднага контраатакува подлата си мисъл А-55. Кой би позволил един осъден до живот нещастник да научи това малко преди да издъхне! Нали не биха постъпили така?! Не, не биха…
„Защо не? Такава е мълвата — връщат ти паметта, когато вече си пътник. Може би десетина минути преди да ти изключат животоподдържащите системи…“
Не, не, глупости, това НЕ Е доживотна присъда, а си е ЕКЗЕКУЦИЯ. Никой не може да каже дали няма изведнъж да се оправиш, така че…
— А?
— Викам, дай този път да е тристранен шах — повтори К-869. — Имам един мераклия… много по-интересно е!… Ей, аз да не те стреснах нещо? Беше се замислил, а? Ще прощаваш…
Малцина са като този. Почти учтив. Не че другите са грубияни, грубото и обидно поведение не се толерира от Надзирателя, но почти никой не употребява думи като „Прощавай“ или „Извинявай“. Нито пък пита дали не те е притеснил с нещо.
„За какво ли лежи Осемстотин шейсет и девети? — за кой ли път се замисли А-55. Странно, подобен интерес не действаше толкова изнервящо и депресиращо, колкото чуденето, а за какво са те тикнали тук теб самия!? — Сигурно не е нещо, свързано с пряко насилие. Извинява се… Впрочем, кой ли го знае…“
— Хексагон-шах ли имаш предвид?
— Да, да. На голяма дъска. С по шест офицера, две царици. Една такава партия ще ни отнеме седмици. Без договорки, разбира се, играем честно, никакви споразумения извън дъската… Какво?
А-55 беше вдигнал очи и свирепо шареше с поглед по лицето на събеседника си.
— Нещо… сгафих ли?…
Сгафил!
А-55 стисна зъби. Идиот. Седмици щели да минат за една партия. Всеки се надява, че може би ще излезе УТРЕ, а може би дори и ДНЕС. Да планираш занимание за СЕДМИЦИ означава, че си се ПРЕДАЛ. Майната ти, ако си го решил за себе си, но въвличаш и други, подриваш им надеждата, маскариш очакването…
Внезапно гневът му се стопи. Глупости, уморено си помисли той. Суеверия. Истински суеверия. Сякаш като си рекъл да играеш шах един месец, ще си повлияеш върху вече определената без твое знание — потиснато знание! — присъда. Да, глупости са. Само че дразнят. Обиждат. Нараняват. Тук, в това конкретно УЗСП, се намираха хора, преминали доста по-живите отделения за къси срокове. И те се засягаха, жегваха се, изтърваваха си нервите заради подобни реплики.
А-55 сведе поглед, изстинал от гнева, не отговори на въпроса, продължи да се храни. Усещаше, че К-869 се гърчи от притеснение отсреща.
Довърши обилната, както винаги, закуска и стана.
— А… аз… ще играем ли?…
А-55 не изпита ни най-малък импулс да бъде снизходителен, благороден или поне състрадателен. Погледна човека втренчено и рече неопределено:
— Ще си помисля.
Не целеше да го наказва, да го кара да се чуди и чака. Просто така, обичайното студено и дръпнато отношение между обитателите на затвора, Усъвършенстваната зона. Всеки път, преди да заспи след сирената на отбоя, А-55 си мислеше, че някой ден няма изобщо да се гордее, че е постъпвал така. Щеше да се срамува.
Жадуваше да се срамува и разкайва. Особено през този първия Някой ден.
Някой ден…
* * *
Изкара остатъка от времето за хранене, разхождайки се по пръстеновидния коридор около столовата. Зад полупрозрачната стена, подобна на армирано стъкло, се отгатваха близките маси и хранещите се затворници на тях. През отвори, високо до тавана, откъм столовата се донасяше шумът — сдържани звуци, състоящи се от стъпки, мляскане, къси полугласни реплики. Винаги, доколкото помнеше, бе така — убито, не шумно.
Понякога му разправяха, че се е случвало да бъде по-иначе. Не като в предварителните зони, а ОЩЕ по-инакво. По време на бунтове.
А-55 не можа да си представи бунт в Зоната. Бунт? Не и в този затвор. Пък и има ли РЕАЛНА причина за БУНТ? Какво ще се опитваш да постигнеш — да научиш истината за себе си? Ха! Може би е по-добре, че не я знаеш. Може би после, когато ти изтече наказанието и ти върнат паметта… кой знае, въпреки че чакаш деня на свободата, малко и се плашиш от нея. Защото с нея ще дойде и истината — суровата и неприкрита. И дали никому не се е случило да му се досвиди за времето на напразно, монотонно, мъчително, но все пак блажено неведение за своята тъмна и грозна половина, за своя грях…
Ето, още една от коварните страни на Зоната. Чакаш като давещ се глътката въздух — последния ден на затворничеството… и се боиш от това, което ще ти донесе той.
А-55 спря край едната от нишите, активни до края на закуската. Можеше да си вземе оттам чаша безалкохолно, вафла, слаб наркотик, никотин например. И го направи. Натисна маркера „Никотин“, уточни, че иска цигара, а не емфие или тютюн за дъвчене. Цигарата изскочи от отвора, подаде се и гъвкавата шия на дюзата на запалката — като някакъв чудат микрофон. Запали. След това направи няколко крачки до отвора за отпадъци — според правилника да го използва за пепелник.
Успя да допуши цигарата почти изцяло, когато ревна сирената за разпределение на работа.
Работа. Дейност, изискваща физически усилия и с потискащ ефект върху психиката. Работа — без видима осмислена цел. Но кой ли знае дали НЯМА цел… Не е чистене, нито пране. Понякога бе местене на контейнери в недрата на голямо хале, пренареждане на сандъците от блок в друг блок. Друг път се озоваваха на открито, само че винаги нощем и при облачно време, в сякаш напълно пустинна местност, без никаква светлина, освен прожекторите на дроновете, контролирани от Надзирателя — или от друг кибер-надзирател. А-55 често си мислеше, че може и да се намират в някаква много обширна подземна галерия или кариера.
Копаеха. Ями. И зариваха други, вероятно изкопани от предишна смяна затворници. Мъкнеха камъни — от една купчина към друга. Или ги сортираха. Веднъж редяха от неравни скални парчета нещо като стена. Някой спомена, че бил в друга група, която пък разваляла стената, подреждайки камъните в пирамиди. Но дали „работеха“ върху едно и също нещо?…
Случваше се да газят във вода, пренасяйки някакви бали с непроницаема и невъзможна за разкъсване опаковка, после отводняваха или обратното — наводняваха… Празна, безсмислена работа. Или — нарочно организирана така, че да не забележат, че все пак ВЪРШАТ нещо, един малък етап от нещо СМИСЛЕНО. Предпочиташе да вярва, че е така. Иначе ставаше непоносимо.
Надзирателят се стараеше да им дава основание да се колебаят до безкрай относно целесъобразността на „работата“. Но, от друга страна, всички осъдени споделяха мнението, че добросъвестното бачкане, при което и без това нямаше начин да се преумориш истински, носи някакви положителни точки срещу индекса ти в таблицата с лични данни. Би било логично. Без значение дали Надзирателят огласява поощренията или не — а той НИКОГА не казваше, че еди-кой си затворник е свършил нещо полезно и правилно, вездесъщият машинен мозък стриктно пестеше похвали, — въпреки всичко работата носи полза.
Само че смущаващ и нееднозначен за тълкуване бе един инцидент. Някакъв затворник, чийто индекс А-55 така и не запомни, гръмко произнесе веднъж фраза в смисъл, че „Работата те прави свободен“. Тонът като че ли бе саркастичен, човекът комай беше на крачка от истерия. Навярно заради това последва незабавна реакция — Надзирателят нареди на устатия затворник да напусне обекта и повече никой не го видя.
Значи, при всяко положение смисъл има — но най-вече, за да ти е гадно, гадно, гадно. Не да капваш от умора, не да изнемогваш и да се изтощаваш, защото трябва да имаш сили да усещаш ясно и отчетливо вкуса на „горчивата чаша“, която пиеш ли, пиеш.
За да си плащаш за стореното. Да възкликнеш някоя нощ, че никога, никога, никога няма да вършиш неща, заради които после ти се налага да теглиш патила като тези. Да се проклинаш, без да знаеш точно за какво…
* * *
— Литери от А до Ж да следват коридор номер 12! — нареди Надзирателят. — Литери от З до…
А-55 не се интересуваше от другите работни групи, тръгна с онези, чиито индекси бяха обявени. По пътя последва ново разделяне — на четни и нечетни номера, а после и такива, които завършваха с петица или седмица. Коридори, завои, лазери, гласът на Надзирателя…
А-55 машинално следваше заповедите, тялото му се движеше сякаш на автопилот, докато мислите бяха заети с друго. Блуждаеха. За съжаление, напоследък не успяваха да блуждаят много-много извън рамките на затворническия бит, представите за живота извън затвора бяха избледнели, станали мътни, нефокусирани, далечни… нереални. Сякаш неистински.
Истинското бе тук. Тъпото, не докрай анестезирано страдание — нарочно оставено да се чувства, но да не те заслепява. Монотонното и влудяващо съществуване, смазващото ежедневие, край което гравитират дори уж откъсващите се от моментната обстановка мисли. А и какво друго им остава, след като спомените са потиснати в резултат от страничния ефект на блокирането на паметта относно деянието и присъдата за него.
А-55 си мислеше за обяда — почти един час, по време на който може и да си побъбри с някого, макар вече да липсват интересни или дори просто разнообразни теми.
После следваше двучасова „терапевтична самоподготовка“ — четене на текстове за вина, разкаяние, изкупление… Това мероприятие се вършеше на групи — едни религиозни, с подразделение на отделните култове и секти, други просто философски или светски, не знаеше как да ги нарече, защото в крайна сметка пак избиваха на морализиране. Можеше да се присъедини към която група си иска. Само нямаше правото просто да затвори очи и да остане малко в тишина.
Един час четене, после Надзирателят посочваше някого за изказване. Изреждаха се почти всички. Не бе задължително да говорят точно по темата на деня, но и не биваше да се отклоняват, защото Надзирателят прекъсваше говорещия по своя преценка или пък го принуждаваше да говори и говори…
Терапията свършваше и пак работа, този път по-лека, макар че и предишната не бе кой знае колко тежка. Затова пък малко по-смислена. Пренасяха на ръка материали и оборудване от етаж на етаж — затворът се намираше в перманентен, скрит от очите на обитателите си ремонт, рутинна поддръжка, вероятно в някакви сервизни тунели и шахти, осъществявана от автономно придвижващи се дронове и свързани с релсите си манипулатори. Поне така си го представяше А-55, без особен интерес, апатично, колкото да намери за себе си някакво обяснение.
Но пак — често не успяваше да се отърве от убеждението, че просто местят сандъци и облицовъчни плоскости от едно място на друго, а те така и не влизат в същинска работа, никой не ги монтира, никой не ги използва по предназначение. Дали…
Вечеря. Най-приятното време, защото след нея до отбоя имаше два часа и половина „свобода“. По негови наблюдения в крилото за „напреднали“ пандизчии една трета се впускаха да играят различни модификации на шах или карти, една трета почваха да помпат мускули в спортната зала, а последната третина, един крайно малоброен контингент в крилото за „начинаещи“, тоест тепърва пристъпили към излежаване на присъдите — хората, които според А-55 се държаха най-обезпокоително.
Те просто седяха или лежаха, понякога вяло си приказваха, имаше и такива, които отваряха папките с терапевтични текстове или религиозни книги. Тоест не вършеха НИЩО. Дори очите им изглеждаха празни…
А-55 още не можеше да си обясни защо кавги и опити за физически сблъсък избухваха най-често в тази група — не при „културистите“, които не пропускаха да се перчат един пред друг, не сред играчите, които се случваше да се мамят в игрите, а именно сред „отпусналите се“. Сякаш тези им изблици бяха последните конвулсии в агонията.
Никога не успяваха да се наранят, Надзирателят действаше светкавично посредством дронове, манипулатори или монтирани към наблюдателните камери лъчеви парализатори.
Нещастници.
Не всички лежаха наистина ДЪЛГО, за да имат основание така да затънат. Просто се кършеха по-лабилните.
Дваж нещастници.
А, да, имаше и четвърта група — намаляваща от крило в крило, а и поначало малобройна. „Студентите“. Те поръчваха учебни помагала, книги, енциклопедии, справочници и зубреха като за изпити. Смешното бе, че може би някои от тях учеха същата професия, която са били накарани да забравят поради мнемоничното инхибиране. Но кой би се осмелил да е сигурен в това? А и кой би дръзнал да им го КАЖЕ?…
А-55 се зачуди дали тази вечер да играе тройния шах, или да се присъедини към „Умерените студенти“, тоест просто да вземе да прочете някой роман, въпреки че изборът на тематики не беше особено богат. Подозираше, че ограниченията върху литературата по някакъв начин са свързани с блокирането на паметта…
Изведнъж разбра, че се движи сам из Лабиринта, през който обикновено ги караха да блуждаят, преди да се формират работните групи и да стигнат до обектите. Поне сам докъдето му виждаха очите. Никога преди не е било така, винаги имаше по няколко души с него…
Не успя да се замисли над това, когато нова инструкция го насочи към врата, а зад нея — подемна шахта. Няколко секунди стеснено дишане и силовото поле го издигна…
… на един от етажите с килиите. Сега бяха празни и цареше съвършена кънтяща тишина.
А-55 спря и зачака заповеди. Надзирателят мълчеше. Мълча точно толкова, колкото затворникът да понечи да се запита какво значи това. И тогава се обади:
— Влез в килията пред себе си.
А-55 се подчини и дори изпревари следващата инструкция, като застана върху изтъркания жълт кръг.
Само че последва нещо друго.
Светещата стена се отвори пред него. Беше вход, къс коридор или антре, в който стояха на задните си механични крайници два едри охранителни дрона — периферни устройства на Надзирателя, но може би снабдени с автономни процесори.
Дроновете не показваха признаци на активност. Очите-камери — ако това наистина бяха оптични сензори — мъждукаха едва-едва. Между тях имаше място колкото да мине човек.
— Влез, А-55.
Затворникът влезе.
Беше кабинет, поне приличаше на такъв. Изобщо нито намек за затвор. Къде съм? Събеседване? Среща с ЖИВ човек?
Погледът му се плъзна по килима — килим! — меките форми на мебелите, уютни фотьойли, изящни масички… Зави му се свят от цветовете и обстановката. В стената имаше вграден аквариум с изящни рибки, стрелкащи се покрай кичести водорасли и сребристи струи въздушни мехурчета от скритите сред камъчетата на дъното аератори.
— А-55! — гръмна високоговорител и внезапно аквариумът се стопи. Беше стереоскопичен плосък екран, досега излъчвал в режим на скрийнсейвър. Лицето върху екрана бе неговото собствено — профил, анфас, отстрани — колонка данни…
Нещо го стисна за гушата. Не, нищо външно. Просто му стана трудно да диша.
— А-55, днес е денят на вашето освобождаване. Надзорната комисия реши да прекрати изтърпяването на наказанието две години и десет месеца предсрочно. Моля, седнете. Ще ви прожектираме запис от процеса срещу вас, заедно с това ще бъде разблокирана паметта ви. Кажете, когато сте готов да пристъпим към процедурата.
Отне му немалко време да се осмели да каже — пресипнало, но без много да му трепери гласът:
— Започвайте…
И разбра, че изпитва ужас от това, което щеше да научи за себе си.
Защото дори да разбереше за какво е бил осъден, никога нямаше да е свободен — навярно до последния си час.