Роден на 30 януари 1882 година в град Пазарджик, Теодор Траянов, като мнозина младежи от епохата на монархо-чиновническа България, прекарва с родителите си скитнишки живот из разни градове на страната, учи с прекъсвания, докато в 1900 година свършва гимназия в София. Баща му, Васил Траянов, служи като съдия и прокурор в Ст. Загора, Н. Загора, Пловдив, Силистра, Видин, Трън, в София и Цариброд и с тежък труд изхранва семейството си от трима синове и една дъщеря.
Бащата и майката — бивша учителка — успяват да дадат на децата си добро образование и между тях Теодор заминава за Виена да следва политехника. Тук той се оженва за Елена Фридрих Петерс и остава във Виена до 1912 година, когато се връща в България при избухването на Балканската война. В Австрия и Германия попада под влиянието на някои съвременни поети и особено на богатата германска класика. Тя упражнява върху поезията му силно влияние и оставя върху него дълбоки бразди. Дълго време работи като културен съветник и първи секретар в българската легация във Виена и се прибира в България в 1921 година, след което започва усилена творческа дейност. Умира на 15 януари 1945 година в София.
Имаме възможност да сумираме своите наблюдения върху този истински представител на символизма у нас, както и върху неговата изключителна осведоменост по големите философски и литературни проблеми на своето време. Близостта му с художествената култура на Запад, главно немска, ни кара да съжаляваме, че животът му в България се сложи в съвсем друго русло, при различна обществена и литературна атмосфера, изтръгна го от привичните творчески похвати и влияния — или обратно: че твърде късно се завърна в родината, макар и с богат опит и знания, където трябваше тепърва да работи и се развива при нашенски нрави и условия.
Както почти у всички поети от този период, период на раздвояване на литературните интереси от национални към интернационални аспекти и обратно, у Траянов срещаме същото вътрешно противоречие както в биографията му, тъй и в творчеството му. Тук можем да направим твърде близка аналогия между Пенчо Славейков и Траянов, които изминават еднакъв път на развитие и изпитват почти еднакви влияния. Подобни координати можем да набележим между Яворов и Траянов, сближения и отдалечавания, присъщи на творци на близки и сродни епохи.
В 1908 година Траянов излиза със сборника „Regina mortua“. Първото впечатление: изненада. Някои ранни стихотворения издават видима бодрост: четката е смела, замахът широк. Поетът борави с реални понятия, взима образи от видимия свят. Отъждествява се с природни явления: „Новият ден“, „Чучулига“, „Вечерна хармония“. Тук откриваме устрем и полет. Изящен художествен рисунък. Колко отдавна не бяха се явявали и поезията ни такива свежи, правдиви настроения! Налага се да се цитира например „Чучулига“, както и някои други, защото името на автора е покрито с гъст прах от недоразумения:
Възлита лъч из нощни кръгозори,
пронизва мрака възгорял рубин.
Безкраен здрач безшумно се разтвори,
извишен свод се ширна ведросин.
Подзема химни волна чучулига
(сърце, възмогнато из болки, пей!),
възлита, своята мечта достига,
в лъчиста мрежа тихо се люлей.
В опростената композиция на стихотворението има вътрешна сложност: на картината на утрото с неговите здрачини, багри и „ведросини“ ширини се противопоставя образът на чучулигата (едновременно на сърцето, „възмогнато из болки“), достигнала своята „мечта“ и може би своето щастие:
в лъчиста мрежа тихо се люлей.
В стихотворението „Вечерна хармония“ са съчетани настроения и природни явления, които създават общото впечатление на тишина и хармония. В лириката на Траянов от началния период е характерно, че той не дава сух, безличен пейзаж, а винаги го свързва с чувството, което е предизвикало и се е сляло с пейзажа:
Разискрен сетен слънчев лъч угасна
в море от румена дрезгавина.
Отблясък — песен, сякаш скръб неясна,
потъва в необятна висина.
В заслона на тръстиките прибрежни
звезда изплува, тихо се засмя.
Последен звук от песен безнадеждна,
заплетен в тишината, занемя.
Не е трудно да се види в тия примери, че природният пейзаж се възприема през призмата на някакво разочарование, на неопределена тъга. Този мотив срещаме почти в целия сборник „Regina mortua“, дори в самите заглавия: „Скръбна нощ“ „Колебание“, „Безутешност“, „Тъжен привет“. Поетът говори за някакъв „трънен венец“, нарича себе си „вярваш слепец,“ и от всичко това вее неясна и необяснима тъга, като у човек, претърпял непоправима душевна криза.
Траянов пише тия свои стихотворения в съгласие с господствуващия принцип, че „скръбта е естествената атмосфера на поезията“, такава е поезията на Рихард Демел, Стефан Георге, Лилиенкрон, Хуго фон Хофманстал, в чиято носталгична и дисхармонична психическа неопределеност, дълбок размисъл, съсредоточен поглед се къпе и музата на нашия поет. Дали тази „Мъртва царица“ („Regina mortua“) не е образът на преживяна лична драма, както бихме помислили от сегашно гледище, или в случая е модна душевна настроеност, търсене на реквиемна образност, желание да се покажем по-дълбоки и по-оригинални от другите? Може би и едното, и другото:
Тайнствен говор в глухо шумоление,
потисната печал: в усоен кът
задрямал вир почива, уморени
отсенки и листа по него спят!
Такива са виденията на тази поезия. Сякаш животът е престанал да пулсира: „Смъртта надниква, лист по лист се рони, скрибуцат, глухо стенат голи клони“ — краят на стихотворението „Смърт“. „Из тъмнината гробници белеят и кипариси в тъмен сън мълчат“ — началото на „Брегът на смъртта“.
Това са доминиращи чувства или по-скоро отсенки на чувства. Безспорно е — че в този лабиринт на смътни догадки е отразена не само личната драма на поета, но и една обществена действителност. Това е началото на нашия век, пълната безизходност на личността и невъзможност за проява на вяра за радостен звън и опиянение. Защото общественият дух е потиснат от безсилие и военна тревога. Този психичен застой пред неизвестността, пред тъмните облаци на войни и катастрофи владее и поезията на поменатите немски поети, за които Пенчо Славейков пишеше в същото време: „Теоретиците на модерното смятат Демеля станция в развитието на немската лирика, на която рядко пътници се отбиват и по-рядко се качват.“ Същото неудоволствие изразява Пенчо Славейков и за останалите немски поети от началото на века.
В сборника „Химни и балади“ (1911) като че ли кошмарът се разсейва: като че поетът излиза от здрачния лабиринт и пред него засияват нови брегове и висоти. В стихотворението „Полонеза“ имаме музикална интерпретация на чувствата, изблик на радост, когато клавишите трябва да разкрият „на радостта невидимия лик“:
И в свойта яростна стихия
скръбта ми сила ще намери
сълза последна да изтрие!
Очевидно поетът се адресира към жената (все едно реална или имагинерна), която е причина за неговата душевна неустойчивост, като в най-различни образни вариации съпоставя себе си с нея и нея със себе си. Това е един дълъг и често досаден монолог, в който поетическият герой изживява свои вътрешни драматични конфликти: „Настъпи златно пладне и твоя чар огрея.“ „В душата не поглеждай“, защото там „видения крайбрежни чертаят твойто име край гибелна река“. В „Близка и далечна“ четем: „Тъй близка аз те сещам, но нявга ми се струва, че пътища неземни отвека ни делят.“ Широкият читател, уви, остава чужд на тази непрестанна гоненица на противоречиви изповеди, които могат да увлекат само отделна паралелно настроена психика. В „Земна радост“ се повтаря същата ситуация: „В уплаха ти отмина, когато взор извърна към ледения образ на моите мечти.“ Понякога образите се сплитат в странни съчетания и почти достигат ad absurdum.
Можем да кажем без преувеличение, че в тази своя сбирка Траянов е платил скъп данък особено на немския символизъм, такъв, какъвто го характеризира Пенчо Славейков.
Разбира се, не са само поетите на „модернизма“, които влияят върху поезията на Траянов. Това са преди всичко Гьоте, Шилер, Хайне, които хвърлят първите ярки лъчи в душата на поетически настроения младеж, но го свързват едновременно с романтичните традиции на следовниците, както и с отделни течения и писатели от началото на века, вече по-близки до възлюбената мода на съвремеността. Така, преодолявайки джунглите на „модернизма“, Траянов прокарва гьотенска идея в края на стихотворението „Към пролетта“:
В поляни, в дъбрави
живота подклаждай,
оглеждай се в свойто
въздушно море,
ти земната горест
във песни прераждай,
де всичко живее
и нищо не мре!
Характерно явление в „Химни и балади“ е оптимистическият завършък, сякаш някакво освобождение от мрежите на душевните противоречия, пробуждане от някакъв мъчителен сън, който в „Regina mortua“ е нещо постоянно, кошмарно, виждаме как тук се уталожва, както след дъжд се избистря вечерното небе. „Празничен химн“ завършва също примирително, успокоено:
Възпламва в миг причастие
в лазурните съсъди,
изпепелени чезнат
страдание и зло.
Спокойно днес очаквам,
което ще да бъде,
смирено преживявам,
което е било!
В „Химни и балади“ откриваме един нов, различен Траянов, който, като Гьотевия „Прометей“, лети над света с нови, укрепнали крила. Макар че все още тъмните сенки блуждаят в съзнанието му, сякаш отзвук от ранното му стихотворение „Новият ден“ (1905). Характерно е стихотворението „В родния лес“, изпълнено с есенна печал и резигнация, за да стигне до финала, където сякаш се възражда надеждата, все още имагинерна, чужда на нормалната психика:
Потръпват потъмняли сетните листа
и бавно слитат, старий лес насъне плаче:
изгубена русалка в сетна красота
минува плахо там, с наведени клепачи,
до слаба гръд държи намерено сираче,
на свойто майско утро първата мечта.
Дъхът на „родното“ (макари в образа на „русалка“), на „сетните листа“ в старата гора като че раздиплят миражите на съня, за да може поетът да се пробуди от мистическата поетическа упойка и фаустовски съмнения и да простене (в стихотворението „Към майка си“):
О, чужд съм тук на всичко
и черна скръб ме трови,
кога на юг далеко
луната засияй,
бълнуващ аз съзирам
вечерните огньове,
леса и равнините
на моя роден край.
„Химни и балади“ излизат в 1911 година. Десет години по-късно се явяват „Български балади“ (1921). В този промеждутък са преминали Балканската и Първата световна война, изживени са две национални катастрофи, които сигурно са се отразили болезнено в душата му. Печатани в „Хиперион“ и други списания, тия „български“ балади излъчват някаква оскърбена национална гордост и едновременно съзнание за национално достойнство. Очевидно това, което Вазов изживяваше като болка и патриотичен захлас, Траянов възприема по-трагично и по-дълбоко, въздигайки „жертвата“ — България, българския народ — до някакъв мъченически „кръст“, за да възкликне в „Среднощно видение“:
Силни боже, не оставяй
бранна чест под вражи крак.
Строг, предсмъртен проечава
рев на лъв! — О, бранна слава!
Гине, гине роден стяг!
Траянов възприема националния погром като „съдба“, библейско „възмездие“, върховна „несправедливост“. В „Гибел“ той рисува картини на разруха, без видим контур, без нито един реален образ:
О, нощ на черна гибел,
душа на преизподня,
превръщаш в гроб земята
на звездочел народ!
Може би любовта му към поезията на Мицкевич и Словацки (покрай музиката на Шопен) бяха вдъхнали на Траянов от тая идеализация на полския месианизъм, какъвто виждаме в „Български балади“ към българския народ, обречен на страдания и велико бъдеще:
И твоите корени и жили
веднъж ли само са разбили
на прах внезапния порой?
В случая става дума за „българския дух“, който лежи в основата на месианизма на Траянов, за вековната му устойчивост срещу изпитания и национални драми, срещу грабители и поробители, за да събира сили за ново битие, като оня вековен дъб, разперил животворна сянка над народа, възпяван от него неведнъж:
В твойта гордост кой досеща
жал и плач на самота,
че в молитвата гореща,
слънцето с която срещаш,
съхнат сълзи на нощта?
Той ще остане потресен, когато в писмата до цар Симеон от цариградския патриарх Николай Мистик прочете между другото: „Знай, повтарям, че ако колко-годе съм разбрал смисъла на царското движение срещу вас, те — императорите — няма да престанат да подбуждат за вашето погубване всеки народ: и турци, и алани, и печенеги, и руси, и други скитски племена, докато последните не изтребят българския народ напълно.“
Траянов разсъждава така: Николай Мистик би искал това да стане наистина, да се изтреби българският народ съвършено, да изчезне от лицето на земята. Но за щастие има една световна устойчивост, която пази народите от окончателна гибел и която е едно тайнствено обручение между родината и народа, една непромълвена клетва за вярност може би, защото безбройните поколения покойници, които е погълнала, тези незнайни праотци — правят земята тъй свещена, като майката. Оттук — изводът в „Заклинание на земята“:
О мощ проявена
на дух благороден,
пред свойта България
завета разкрий:
делата остават,
човек е преходен.
Народът е вечен
в това, що твори!
Става съвсем ясно, че в „Български балади“ имаме задълбочаване, преход от личното към народното, опит да се излезе от хаоса на душевната сложност, халюцинации и неясности, към някакъв по-конкретен идеал. На това се дължи може би фактът, че ранната поезия на Траянов („Regina mortua“ и „Химни и балади“) остана чужда на по-младото поколение поети, не можа да създаде последователи. Докато другите символисти от неговото поколение преодоляват по-безболезнено метафизичната мъгла в стиховете си, Траянов продължава да твори в дълбока самовглъбеност, подчертавайки незаинтересованост към действителността. Тук влиянието на немската поезия от епохата на символизма се оказва пагубно, докато класиците на тази поезия и по-късно Ленау, Новалис, Тик и особено народната немска балада, му разкриват прозорец към живота, към проблемите на епохата.
Трябва да добавим, че като индивидуалист Траянов издаваше широка литературна и философска образованост, познаване на античните и нови литератури, произведения на поети от разни страни. За него идеал на поета беше Гьоте. Той често декламираше стихотворението „Баядерка“ от Гьоте и не само него. Особено дълбока ерудиция проявяваше в музиката като изкуство и като познаване на музикалните гении. Често в другарска обстановка ни изненадваше с виртуозно изпълнение на композиция за пиано от някои знаменит музикант, на „Погребален марш“ от Шопен или „Сватбен марш“ от „Лоенгрин“ на Вагнер. Познаваше Бетховен от „Фюр Елизе“ до Деветата симфония.
От руските поети обичаше Пушкин („Я помню чудное мгновенье“, „Анчар“, „Подражания Корану“ и други), Лермонтов („Бородино“, „И скучно и грустно“, „Пророк“, „Демон“, „Мцьори)“, Некрасов, Тютчев… Руската поезия го привличаше и той правеше видими усилия да се освободи от тежкото бреме на германския средновековен дух и мистика, да вдишва свежия дъх на руския поетичен гений.
Животът му във Виена (и за кратко време в Берн) като дипломатически секретар и управляващ легация му позволява да опознае културата на предвоенна Германия, да завърже връзки с някои австрийски писатели, поети и критици, с които се среща в знаменитото кафене „Мендел“, да участвува в културния живот на австрийската столица. Във Фолкзопер е поставена от режисьора Райнер Симонс приказката „Младият крал“ от Оскар Уайлд, драматизация от Траянов и музика от композитора Д. Караджов, приета с възторг от виенската музикална публика. По свидетелства на близки на Траянов приказката издържала 150 представления, „Хомо дуплекс“ бихме могли да наречем Теодор Траянов през този период, „двойствен човек“, чиято душевна организация се двои между Запад и Изток, между изтънчената буржоазна култура на австро-унгарската столица и бедното духовно наследство на родната земя. Присъщо е на човека да обича своята родина, дори много повече, когато е изоставена и низша, особено ако той е принуден да твори далеч от нея, в чужда и в известен смисъл враждебна обстановка. Оттам — дълбоката народностна драма на поета, чиято обществено философска ограниченост го тласка в сферата на месианските предубеждения.
Може би при по-близък контакт с живота в родината, с нейните обществени борби, с общуването със социалистическите среди, с усвояването на материалистическата философия на историята и поуките от воините Траянов би видял по-ясно причините за националните катастрофи и не би дирил в тях метафизична основа. Фактът обаче е един: приемайки българския „дух“ като някаква платоновска „идея“, той превръща любовта към родното в някаква религия и слави народа, предопределен за велики дела. В това трябва да дирим голямата разлика между „серафическата“ поезия на Траянов и главоломната шовинистична антинародна „муза“ на един Кирил Христов.
Ето защо в „Българска песен“ Траянов се обръща към „ветровете пустинни“: „В песните си понесете на тринадесет столетия пламенните знамена!“ Той очевидно има предвид делото на Кирил и Методий, създаването на азбуката и предаването й на славянското море, в което той влага преди всичко своите месиански мечти, своя идеал за историческата роля на българския народ. В „Заклинание на земята“ той призовава някаква „сила нетленна“, „душа чудотворна на мойта земя“:
Заливай със злато
простори обширни,
откърмяй, закриляй
насъщния плод,
насищай със щедрост
годините мирни,
труда благославяй
на моя народ!
Никой комай до днес не е посочил тази особеност на поезията на Траянов, нейната обемност и правото й да бъде съкровена изповед пред прага на народна победа или народна гибел!
Според Траянов най-здравата опора на духа в изпитанията на народната душа остава народната реч, словото като обединяваща сила и знак на благородство. Той казва (в „Заклинание на словото“):
О, нивга не загива
народът, който може
законът на живота
самин да изкове,
сълзите на Голгота
в победен химн да сложи,
на братската трапеза
врага да позове!
Както бе казано, Балканската война, завършила тъй трагично за българския народ, отваря в поетическия свят на Траянов нова страница, показва и реално темата на „гибелта“. В пълния разгром на „народните идеали“ (не в смисъла на великобългарския шовинизъм на обезумялата буржоазия, а в аспекта на неговия „месианизъм“) той намира оправдание на своите предчувствия, на своето „пророчество“ за трагичната съдба на българския народ, предопределен между Изток и Запад да бъде страж на свободата и цивилизацията, застрашени от източните варварски орди.
В стихотворението „Тайната на Струма“ Траянов е отразил като никой друг наш поет жалостта, скритите сълзи на народа, плача на природните стихии от настъпилия погром, истинската национална бездна:
Бърза бързоструйна Струма,
тайна в хладна гръд таи,
бърза, дума не продума,
само позлатена шума
влачат бързите струи.
В мълчанието на природата „само изворът извира на дълбока страшна скръб“. И отново в съзнанието на поета отеква ехо от далечно минало:
Спомен ли от вековете
спомня новия разгром?
И после — чисто човешкият завършък на драмата, нейният траурен край:
Бърза Струма, странно пее,
свеждат клон след клон гори,
шъпнат, молят се на нея,
белий блясък на Егея
с черни листи да покрий.
Тук се долавят ноти от трагичната музика на Шопен.
В стихотворението „Смърт в равнините“ падналият смъртно ранен далеч от родния край български войник в полусън премисля:
Лежа самотен, неподвижен,
а раната струи безспир,
ни глас далечен, нито ближен
и само облаци — покрови
висят над горестната шир: —
Ах, кой ще ме зарови!
Стихотворението е посветено на Панайот Киселков, паднал в сипеите при Чаталджа, приятел на Траянов, и изразява едно общо чувство на протест срещу войната, която поставя хората в най-неочаквани, трагични положения:
Довей, о ветре, пръст свещена
от севера, от родни кът!
Целувка чувствувам студена,
тежат невидими окови
и клепки ледени тежат!
Ах, кой ще ме зарови!
Един толкова дълъг път на творчески лутания не може да не завърши с вътрешно разрешение, с разтворена спокойна страница. Макар че и тук бушуват вълнения, но вече от по-друг характер, проблясъци на реалния свят. Това е ликвидацията на една борба, завършила без победа. В душата си поетът вижда, че се е сражавал с вятърни мелници, но търси утеха в съзнанието, че е стигнал невредим до равносметката: „Романтични песни“ (1925). Тия песни започват със стихотворението „Май“: и тук, както някога, „високо чучулига плува, припламват леките крила“. А едновременно: „Не питай защо потъмняха лъчите на светла любов.“ В „Среднощният вятър“ поетът разкрива сякаш развръзката на живота си:
Среднощният вятър
два кораба брули,
два кораба тръгват
на разни страни,
среднощният вятър
два взора затули,
два взора потъват
в безкрайни вълни.
„Романтични песни“ са епилог на чувствата, залез на страстите, прегаряне на болките, когато „над гроба на щастие бледно дремливо се сипе спокойния сняг“ („Солвейг“). Чудно и възхитително! Двойствено и еднолично! „Романтични песни“ са сякаш ехо на „Сън за щастие“ от Пенчо Славейков, с тази разлика, че в „Сън за щастие“ носталгията е реална. осезаема, докато у Траянов се борят по-дълбоки чувства за самота, погребана любов, смърт…
и знам,
че моята горест и щастие
по пътя безлюден
докрай ще износя, но сам,
В такива стихотворения като „Скитнишка песен“, „Горският чар“, „Росен“ и други се разкрива интимната любов към природата, в чийто багри поетът олицетворява свои душевни тревоги, съмнения, блуждения, мисли за смъртта и т.н. Елементи от народните песни се преплитат с реални преживявания, с един подтекст, който говори за пантеизъм в най-чистия смисъл на думата. За това нашепва стихотворението „Малка балада“, една от скъпоценните перли на поезията ни:
Молех те, девойко малка,
не губи по мен сърце си,
не губи го, че русалка
болно ми сърце отнесе.
Спи то нейде в златен пясък,
в гроб подводен, в глъбините,
песен пей му с тъмен плясък
хоровода на вълните.
Земна обич то забрави,
всички болки, всички клетви,
свойта приказка разправи
на подводни тъмни ветви.
Би трябвало да се види живият човек зад поета, за да ни станат ясни много забулени в словесни мрежи изповеди на твореца. Един портрет, рисуван от видния наш живописец Борис Георгиев, ни дава дълбоко съсредоточен в себе си образ, реалистичен по изпълнение и излъчващ чудно духовно съдържание, сякаш отражение на знаменитите романтици от хайневски и байроновски тип. И още нещо: досещаме една духовна атмосфера, която витае около образа, обгръща го от всички страни и му дава израза на покой и съзерцание.
„Това голямо дете“ — тъй го наричаха приятелите му: той наистина издаваше една видима безпомощност в живота, пълно пренебрежение към фактите, независимо дали са благоприятни, или не за него. Измислицата и правдата живееха в съзнанието му в най-тясна дружба. Въображението му даваше свой облик на нещата и събитията, свое съдържание. Оттук — противоречивостта между постижимо и непостижимо, между първично и цивилизовано в чувствата, всекидневното препъване в невидими прагове.
Индивидуализмът като школа през неговото студентство във Виена оставя в творчеството на Траянов главно образа на героя, но не героя от типа на Наполеон или Цезар, а на героя — творец, създател на духовни ценности. Особено под влиянието на Карлайл и неговата апология на героичното в историята, както и на Ромен Ролан в неговите „Героични биографии“, Траянов дири в живота на хората на изкуството някаква „обреченост“ и величие въпреки слабостта им (пред силните от „мира сего“), път за усъвършенствуване на човека. В последната му книга „Пантеон“ проличава стремеж да се изгради някакъв „култ“ към тия „представители на човечеството“. При това в техните „съдби“ той като че ли чувствува приобщена и своята съдба.
Безспорно слабост на тия поеми — оди са приповдигнатият тон и еднообразна патетика, известна загуба на художествено майсторство, както и някои преувеличения в чувството за мярка. Изрази като „певецо горд“, „Дух могъщ за бран и власт роден“, „познах те аз по царственото чело“, „по твоя меч, заграбил в битки смели съкровища от скрити чудеса“, „по твоя ръст железен“, „по герба горд“, „по твоя лик от ада обгорял“ — звучат твърде фалшиво в едно обръщение „Към поета“.
Тоя дух господствува в цялата книга, затова с известно съжаление ние ще преминем към друг проблем — към отношението на поета към любимите му образи в поезията, към писателите, които са изградили неговия вътрешен поетически свят. Между имената, които го вдъхновяват, на първо място стоят Байрон, „велемощния вестител“; Хайнрих Хайне („Не е ли съвестта ти бурна причастие и в наши дни!“); Пейо Яворов („Не стихвайте, думи прощални, на лебеда в скръб ослепял“); Иван Вазов („И страшната орис на своето царство той всуе се мъчи с молби да смили“); Пенчо Славейков („О, спи, иманярю, до живия извор …по своята гусла сълзите нанизвай“): Перси Биш Шели („Тъй беден е животът от красота и радост, тъй малка е земята за толкоз много скръб“)…
В горните цитати има нещо характерно за тия творци, но то е малка звездица в мрака на общи параболи и сравнения, където се губи големият образ на Христо Ботев, Джакомо Леопарди и още редица други.
Траянов не е забравил титаните на руската поезия: Пушкин, Лермонтов, Некрасов, Блок. Те живеят в съзнанието му, всеки със своя характерна черта, на която читателят се радва като на нещо по-близко, отколкото например в „Радостният син“, посветено на Уолт Уитман („Чия, чия е песента, не е ли на земята?“), или „Ангелическият“, посветено на Джон Кийтс, в „Смъртта на Осиян“, в „Карпатският вятър“, посветено на Шандор Петьофи, където трябва да гадаем смисъла на поетическото ясновидство.
Александър Блок е наречен в посвещението „великият бард на революцията, рицарят на прекрасната дама“. В подтекста на стихотворението предусещаме стъпките на червеноармейците от известната поема на Блок „Дванайсетте“ и как невидимо пред тях витае видението на Христа. Нашият поет вижда в това видение образа на самия Блок.
Той нарича Лермонтов „последният Прометеид“ и го свързва с Кавказ, „другар небесен“, „над чийто снежни океани, над Казбек, стръмен и мъглив, духът на вечното изгнание витае горд и мълчалив“.
Некрасов… поет „на обич и печал“, който живее в сърцата на „плачущи души“:
До тази арфа не тъй лесно
певци допираха ръце —
на нея сложи своите песни
едно-единствено сърце.
Некрасов… благоговейно скланя поетът чело пред гения, пред „сърцето на бледния Некрасов“, за да завърши с надеждата:
Насищай, робска орисия,
със кръв и сълзи своя век,
но знай, из тъмната Русия
ще дойде новият човек!
Разбира се, ние подбираме в случая най-хубавите и сполучливи места, присъщи на поетиката на Траянов, защото изобилието на трафаретни изрази, библейски и митологически образи, повтарянето на шаблонното понятие „бог“, макар и като литературни форми, не допринасят за цялостното възприемане на рисуваните поетически портрети, на техния богат вътрешен живот.
Важното, което има значение за нас, е, че въпреки някои слабости, дължими на епохата, в тази поезия има ценности, свързани с основните традиции на литературното ни развитие, както по отношение на езика и поетическите нюанси, така и по връзката й с народностното начало. Задача на критиката е да приеме — извън навеяните неприемливи влияния и идейната му противоречивост — оня Траянов, който се изявява в душевната борба на „Химни и балади“, в дълбокото патриотично чувство на „Български балади“, в ония негови стихове, в които той се приближава до естетичния и морален свят на своите учители — Гьоте, Шилер и Хайне — и застава в редицата на своите съвременници — Пенчо Славейков, П. К. Яворов, Димчо Дебелянов.
Под глух тътнеж просторът цял трепери,
звезди отскачат в пътя замъглен
и през разтворени железни двери
сред златен прах пристига новий ден.
Подава свойта празна чаша, гледа
дали нектар зората ще налей,
а тя целува го, изчезва бледа,
далек се само нейний плащ белей.
Възлита лъч из нощни кръгозори,
пронизва мрака възгорял рубин,
безкраен здрач безшумно се разтвори,
извишен свод се ширна ведросин.
Подзема химни волна чучулига
(сърце, възмогнато на болки, пей!),
възлита, своята мечта достига,
в лъчиста мрежа тихо се люлей.
Разискрен сетен слънчев лъч изгасна
в море от румена дрезгавина,
отблясък — песен, сякаш скръб неясна,
потъва в необятна висина.
В заслона на тръстиката прибрежна
звезда изплува, тихо се засмя,
последен звук от песен безнадеждна,
заплетен в тишината, занемя.
В средмайски сън звезди незнайни
горят през нощния воал;
тук бродят призраци потайни,
понели мойта първа жал.
В средмайски сън въздушна лодка
отнесе моя бял венец;
днес говор на вълната кротка
вести за гибелен конец.
В средмайски сън чер облак дига
пленена бисерна луна,
но нейний детски глед не стига
мечтана радостна страна!
Безмълвно се носи в тъмата следбурна
обкичена с лилии водни нощта,
към Бога подига тя лунната урна,
обвита с жалейка от черни листа.
На дъното бисер унесено бляска,
сълзите на всички злочести сърца,
сълзите, що капят зад весела маска,
скръбта нелечима на болни деца.
Над тъжната нощ се безмълвно люлеят
безкрайни венци от висящи звезди,
през божия поглед страдания греят
над пълните с горести земни гърди.
Витае образът на бъдна есен.
Но пролетта из всеки цвят се смей.
Свещен живот, от нейний лъх донесен,
в очите, ти надникнал се люлей.
В играта на мечти, лазурносини,
предсещам аз нетленна красота!
Люби? Над нас съдбата ни ще мине
кат бегла сянка в слънчева мечта!
И вечно млади в любовта ще зърнем
далечните води на вечен вир,
и първий лист ний с радост ще обърнем
у книгата на чудния си мир!
Защо сърцето ни тъй скритом плаче,
а облаци забулват поглед благ
или гори под сведени клепачи
на странна болка молещят здрак?
Предсещаме ли свойта близка напаст,
та помощ търсим в тъмния простор,
къде потъна вярата ни сляпа
в завета, чут от ангелския хор?
Мълчим и чакаме минути ясни,
на светла радост образът засмян,
че, знаем, като песен ще изгасне
през първий още пламък сън венчан.
Над есенната вечер
самотен облак плува
към синкавия север,
към скръбни планини.
А в тебе детска песен
унесено жадува,
към светъл юг се носи,
към пролетни страни.
Виж, облакът прилива
в просторите здрачени,
не зърна свойта пролет
у погледа ти плах:
обет ли тежък дал е
за полунощно бдение,
от сянката ли бяга
на някой сторен грях?
Той гибел вредом носи
за вси неща любими
и своя образ мрачен
от детски поглед крий,
дълбоката си тайна,
проклета и без име,
в сърцето ще притули
от себе си дори.
Смирен пред тебе исках да пристъпя,
смирен да моля властен господар,
макар че сещах още болка тъпа
от черния мъчителен кошмар.
Не знаех аз, че в следнята минута
ще пламна в гордост и ненавист пак,
че с гняв разкъсал раната си люта,
ще зърна в твойта обич скритен враг.
Десницата ми твойта не намери,
че жива още всяка болка бе,
че мрак покрил бе царствените двери
към радостта и нейното небе.
Прости! Днес тръгвам в просешка одежда,
тъй беден съм, ти сън последен взе,
а в миг на ужас — вехъл стрък надежда
захвърли с присмех в моите нозе.
Аз пазя друга радост съкровена,
ликува споменът за власт и грях,
лежеше ти, пантера укротена,
блестеше бисер в твоя детски страх.
Смирен, пред тебе исках да пристъпя,
но кръв струеше всеки спомнен миг,
и скръб и радост, толкоз много скъпи,
явиха се, пак в първия си лик!
В какво ще търсим с тебе пак утеха,
в присторен сън и в спомен ли любим?
А страдаме — сърца ни изгореха
без пламък. — Ний видяхме само дим.
Живот без сянка вече ни очаква,
възпрян порой отстъпи без борба!
И кой ще има смелост да оплаква
горчивий път на своята съдба?
Въздушни кули своя вход откриха,
лъжа царува там и пустота,
а те с дъха си нявга упоиха
нелеп живот, нелепа суета!
И нивга веч! Но сещам ти тъгата
на първий нощен час в тъжовний дъх,
в далечния привет от самотата,
що вей из мрачни папрати и мъх.
И нивга веч! Но сещам ти тъгата
на първата звезда в светлика плах,
в далечния привет от самотата
по мойта болка твойта скръб узнах.
И нивга веч в сърцата неразвенчани
не ще да пламнат сетни съсипни,
та пак да чезнем, шеметно люляни,
повлечени от кипнали вълни.
И нивга веч! Но всичко ще узнаеш,
към рай изгубен друма ще прозреш,
над любовта без сълзи ще ридаеш,
над зрелий плод, попарен с ранна скреж.
Безследно глъхне мойта песен,
нечута все от теб,
като молба на скръбна есен
на безконечна степ.
Понесено в нощта трепери
молитвено ела,
то нивга отглас не намери
в студената скала.
Над бездни някъде тъмнеят
далечни върхове,
там бъдни мълнии живеят
и волни ветрове.
Ще звънне гордо мойта лира
в изгубения рай,
под твойта царствена порфира
робиня ще ридай.
Предсетих в теб доброта безбрежна,
не враг любим, а ласкава сестра,
за горест — благата утеха нежна,
милувката на майската зора.
И нека сещам твойте пръсти меки
как тайно свличат трънений венец,
макар че зла орисница довеки
ще води с присмех вярващий слепец.
А как душа жадней неутолимо
дълбоко твоя лик да отрази,
да светне в бездните й твойто име
във извора на първите сълзи.
Ти до̀йде, чисто, преданно създание,
като сестра при своя тъжен брат,
превърза с къдра светла черни рани,
помилва ги с дъха на вечен цвят.
Ти до̀йде пееща, и твойта песен
хор ангели подлавяха далек,
ти до̀йде тиха, като тъжна есен,
разсветна и потъна като ек.
Ти до̀йде и отмина, и след тебе
веявици разстилат бял саван,
отмина ти и първий сняг погреба
последен сън, едва що заживян.
Далек си ти, но днес съдба жестока
над гроб забравен мислите ни сле,
венец открои се сред вис дълбока
и немощ сепна нашите криле.
И в горест отчуждени, всеки слага
увехнал стрък над гроба запустял,
с минутен тъжен глед, с усмивка блага,
с молба, в прощения ръце прострял.
Макар насън, сърцето с бол изтръпна,
непоносим бе споменът, нали?
Дели ни всичко, бездна непристъпна
и любовта самата ни дели.
За две души оттук е тесен
избраний път към белий мир,
но всеки сам и с чиста песен
ще стигне края най-подир!
Там брат ще подаде десница
на свойта страдала сестра,
в сърцата огнената птица
ще пее в първата зора!
Душа душата ще обикне,
ще чезне страшна самота
и в палма стройна ще изникне
първична чиста красота!
Ще стане огненото чудо,
в което липсва аз и ти,
а песен чиста ще пробуди
лика на всичките мечти!
Ведно ще бъдем там отново,
тъй както нявга сме били!
Към пътя земен мощно слово
душата ни ще окрили!
Заспа посърналият лес; тъжовни
гнезда мълчат по клонища безлистни,
унесен чувам отгласа на песни,
изпети в майски сън.
Приидват тънките вълни на тихо,
невкусено блаженство, спомен
увехнал, овенчан от светло щастие
на пролетни цветя.
Възсепната, душата ми се моли
към благий бог на моето детинство,
по клонища безлистни зеят празни
тъжовните гнезда.
Тайнствен говор в глухо шумоление,
потисната печал: в усоен кът
задрямал вир почива, уморени
отсенки и листа на него спят.
Под златолистен свод отеква кобен,
тих плясък на невидими весла,
надвесен скритом някой призрак гробен
засенва всичко с облачни крила.
Таинствен говор в глухо шумоление,
потисната печал: в усоен кът
задрямал вир почива, уморени
отсенки и листа по него спят!
Над вечерния друм на вечер свежа
опиянени висини блестят;
сърце, в което бърже зрей копнежа,
очи, в които облаци летят!
За първа нощ небето се приготвя,
на вейка сетен славей се люлей,
повлякла над полето златна котва,
отсянка тъмна носи се и тлей.
Що носи тя, нектар или измами,
от зла съдба ли чер написан лист,
на бурите развяното ли знаме,
или на феникс образа лъчист?
Над вечерния друм на есен свежа
опиянени висини блестят:
сърце, в което бърже зрей копнежа,
очи, в които облаци летят!
Разсипва се далек из висините
на сетните лъчи кристалний звън,
в полето пусто сепнати брезите
наново тънат в тежкия си сън.
Вълни на горест, мрак и запустение
без шум заливат жълтолистен бряг,
кандило светва в гробно упоение,
последен звън, последен слънчев зрак.
Брезите спят в небесните кристали
замря завинаги прощалний зов,
а някой бавно кандилата пали
над гроба скъп на пролет и любов.
Тъмнозелени облаци долитат,
разперват мудно мрачни ветрила,
по лесове и мъртвите поля
венци от вопли и мъгли заплитат.
Безсълзен плач брезите кротко люшка,
що спомнят си сломени рамене?
С целувка сетните листа отне
насъне прелетялата вихрушка.
В безименна тъга безмълвно свършва
борбата със безсмъртния закон,
но мре с надежда и най-сухий клон,
когато с присмех орис го прекършва.
Умира в бледен запад кротка есен,
на зимна нощ се сянката черней,
една ръка тук вейките люлей,
едно сърце допява свойта песен.
И плахо трепет сетен тих полъхва,
посърнал милва сухата трева,
мираж далече възсия едва,
мираж на утро пролетно въздъхва.
Умира в бледен запад кротка есен,
тя няма тайната си да узнай,
певец за нея само ще гадай,
смъртта целунал в своя сън унесен.
Забулената обгоряла есен
разстила в равнините ледна вечер,
прехвръква плахо като чужд снегът;
дълбоко някъде във лес далечен
талазите на есента шумят.
Като словата верни в мрачна песен
прелита орлек врани; възридава
далеко вятърът над тъмен лес;
зловещ припев из мрака проечава:
смъртта! смъртта! — ще царствува от днес!
Потъва есенния ден последен,
зад приказни далечни планини,
по черните безкрайни равнини
отпадат сънища със образ бледен.
Из мрачините вятърът понесен,
замлъкне, ту подхване зимна песен.
Подемат се надгробни песнопения,
зад планини загасва жъртвен плам,
напразно погледът предсмъртен там
гадае свойте тайни нерешени.
Смъртта надниква, лист по лист се рони,
скрибуцат, глухо стенат голи клони.
Замлъкнал вятърът подхваща песен странна,
нощта повлича пак наежени крилата,
трепери негде болка, мигом замълчана.
Врата изкъртена се хласка в тъмнината
и глухо удари след удари ехтят,
не сипе ли там някой клетви към съдбата,
че вятърът поглъща всичко в своя път?
Студеното слънце печално изпрати
към снежни пустини прощален завет,
припламнаха сини висулки от лед,
тих повей натегнали вейки поклати.
Към снежни пустини с прощален завет
безлистният скелет разгръща обятия,
тих повей натегнали вейки поклати,
отнигде утеха, отнигде ответ.
Безлистният скелет разгръща обятия
към белия гроб на надежди безчет,
отнигде утеха, отнигде ответ,
отпадат отнякъде сенки кръстати.
Към белия гроб на надежди безчет
тих повей натегнали вейки поклати,
отпадат отнякъде сенки кръстати,
към снежни пустини прощален завет.
Нощта е неземно печална,
нощта е по-тъмна от смърт,
напразно за ласка прощална
разкрива таинствена гръд.
Сънят й е ледна пустиня,
но нейният шепот е плам,
тя тлее, самотна богиня,
в тъмата на снежния храм.
Глух отглас от нейната песен
витае над рухнал олтар,
там скрит е под лишей и плесен
съсъдът на първий нектар.
Из тъмнината гробници белеят
и кипариси в тъмен сън мълчат,
вълни притихнали едвам се леят
и скелета на мъртва скръб влекат.
Из тях ни стон, ни въпъл се не чува,
безстрастно гледа нощен кръгозор;
към призрачна родина облак плува,
унесен тъне в звездния простор.
Зад тъмен строй от кипариси сънни
на мъртва обич билките цъфтят,
сълзите, капки кръв у златен съд,
отсекват блясък тих в очи бездънни.
Из тъмното мълчание отлитва
задгробен сякаш стон на млада гръд,
потръпват кипарисите, мълвят
на вечен сън неземната молитва.
Забрава! Зная днес къде е
целебния ти извор чист,
през сън на дъното синее
огледана следбурна вис.
Из отразени небосклони —
поляни тихи без бразди —
сълза когато се отрони,
в ответ възкръсват рой звезди.
Забрава! Призрачна дъбрава,
де тайни всеки клон таи,
де всеки сън на пепел става,
утеха всеки миг струи.
Там чух свещеното съзвучие
на първий златен листопад,
за първи път скръбта отключи
пред мене своя странен свят.
Поглеждам смутено назад,
назад към редицата черна,
полъхва из спомени хлад
и образ забравен се мерна.
Там сявга сред вражески стаи
събуждах се в немощ, в омрази,
пред портите роб окован,
съкровища чужди да пазя.
Бързат облаците бели
на прозирни редове,
ведър химн вълни залели
влачат тежки ледове!
Жива пролет! Звън оглася
полуснежното поле,
ангел сноп лъчи разнася,
вредом радост разпиле!
Спомен скъп сърцето буди,
чуло скрити гласове,
кой ли скитника прокуди
в нощ на дъжд и ветрове?
Слуша скитника унесен
жалбата на цял живот,
а вълните с ведра песен
славят пролетния свод!
Да ще скитника пладнува,
няма завой дълъг път,
блян ли нов ще забленува,
в стих ли болки ще звънят?
Или сам и в тая пролет
ще кръстосва той света,
с взора остър на соколът,
с дни, подвластни на скръбта!
О, пролет, всичко запленила,
разтваряй своя чист простор!
За мен какво си отредила,
привет ли носи твоя хор?
За мръчни сънища ли шепне
раззеленял вълшебен лес,
или душата ще възсепне
с благовейна светла вест?
Из бездни с ледени ресници
тя мъкне своя сън сразен,
долавя зов на кобни птици
и ек, от ада отразен.
О, пролет бързолетна,
всесилна, искрометна,
ти дойде многоцветна
и всичко възроди!
Ти нов живот донесе
и къс по къс сърцето си
пося из тъмний лес и
в човешките гърди!
За щастието свято
на плодоносно лято
приготви ти позлата
и сетна красота!
Простори ти отключи
и мойта скръб обручи
с неземного съзвучие
на своята мечта!
Блажена чародейка,
ти сне от всяка вейка
безмълвната жалейка
на черната тъга!
През всички бъдни буни
да пеят твойте струни,
душата да целуне
смирено и врага!
Потъвайте безследно,
вий, облачни кервани!
Простора вечен любя
и ведрия му лик!
Литнете безогледно,
предсещани желания,
аз няма да изгубя
дочакания миг!
В безкрая се извиват
реки, с вълни лъчисти,
към странна гибел тичат,
орисан тъмен бряг!
Вълни! Над вас проливат
тревите сълзи чисти
и с тайната ви кичат,
що крие техний бряг!
Тук пътя аз налучих
към тайни отразени!
Небето вечно любя
и земния му лик!
Сърцето днес научи
словата най-блажени,
аз няма да изгубя
дочакания миг!
Замаяно поглежда
зад облак побледнялата луна,
огреян слънчоглед навежда
загаснал поглед настрана.
Натам белей се сребърна алея,
гирляндите на утрото висят,
от рози, лаври, лилии, ясмин.
Дали днес пак сънувам? — Не, самин
аз бог съм в тоя кът.
И влюбен в слънцето — живея!
Замаяно поглежда
зад облак побледнялата луна,
огреян слънчоглед навежда
загаснал поглед настрана.
Денят доизгасва, сърцето му плува
и багри безкрайния вече ефир,
невидима сянка го в чело целува,
зададен възпира се в звездният мир.
В дълбокия здрач се безсилно провира
бездънният устрем на мъртви очи,
кандило възпламва, един бог умира,
нощта коленичи, просторът мълчи.
В душата бог възкръснал днес царува,
сред радост скръб гаснееща пламти,
далеко в твоя взор сянка плува
от моите прокудени мечти!
Росата чиста на цветец безплътен
превръща в дим огледана тъга!
От свята пролет лъх и блясък смътен
разлива твойта крееща снага!
На неспокойна кръв свещений повик
говори за безумство и нектар!
Безсилни са небесните огньове
пред блясъка на всеки земен дар!
Ти тръгваш пак, но нямаш вяра в себе,
тъй тежки са среднощните весла,
ти тръгваш пак, сърце в сърце погреба
в едничък миг и радост, и тегла.
Пресъхналите ни очи изказват,
че тайна свързала е наште дни,
че всичко в нас все късат и разрязват
на странна обич ледните вълни.
Ти тръгваш пак, но необхванат усет
с роса замрежва взора ни студен!
А зноен спомен черний цвят покруси,
от зла ръка в сърцата посаден!
Ще цъфне огнен цвят от черний корен,
под зноя нов ще чезнат скръб и мраз!
Ти тръгваш пак, но погледът покорен
не шепне ли: О, сили нямам аз!
Ти спомняш ли си безвъзвратний миг
на първо шеметно опиянение,
в молитва чиста яростния вик,
що сля очакващи купнения.
Свещений пламък на небесна мощ
обви ликуващи сърца споени,
ти спомняш ли си? Плачат в тая нощ
сърца, в самата обич отчуждени.
Нощта допива свойта чаша, чезне
надменната усмивка в леден лик:
на мълния потъналий светлик
залутан плува над заспали бездни.
Сълза неземна, бледна капка кръв,
над нас отронват странни небосклони,
душите ни надгробен вихър гони
към сенките на смърт и дива стръв.
Нощта допива свойта чаша, чезне
без отглас у душите всеки звук!
Кога, отгде и как дошли сме тук,
кой сложи ни оковите железни?
Клепалото на ужаса зове
и стъпките на съдник ням отмерва!
И в тоя миг кой може да поверва,
че в полунощ сме били богове?
Зората ще пристъпи, усмивките й чудни
ще греят като пламък в свещен корален съд,
ще кичи с бледни рози мечтите непробудни
и с горест ще ги милва, за пръв и сетен път.
Събуден из вълните на ледно отчаяние
смирено ще пристъпя към твоя чист покой,
сърцата разделени неземно обещание
наново би венчало с предсмъртна жал и зной.
Уви! Тук зимна вечер душите ни приспива
и техний плач заглъхва от никой бог нечут,
погребаната обич блуждаещ лик отвива,
отсянка се понисва в самотност, без приют.
Над странните ни кули тя с бавен ход минава,
с воал прозирен милва умрелите звезди,
в ответ дълбоко бликат напеви на забрава,
избликват и замират по нейните следи.
Пред яркия ни повик спокойна вис тъмнее,
пред молещ взор играят безброй кристали сняг
дълбоко в тишината отсянка се люлее,
тя своя гроб ли търси, към нас ли идва пак?
Душите ни издъхват под царствена порфира
(бял огън сякаш гасне по снежна степ развян),
над тяхната агония звучи въздушна лира,
далечно скръбно ехо на химна възмечтан!
Тук оргия над капище срутено
душа ще почне с твоята душа,
пред теб самата, божество смутено,
последният ти идол ще строша!
С болезнен вик на болка безконечна
у нас да рухнат жадни тъмнини,
и нека тъй смъртта с прегръдка вечна
раздяла неотстъпно да смени!
Не бързай ти, бездънна нощ преплувай,
низ мрака светят моите следи,
богиньо, бързай, твоят раб ликува,
че тебе с твойта святост победи!
Тук призрака на твойта алчна радост
у мойта скръб наново потопи,
упойката на непозната сладост
налей в душата, нека тя заспи.
Възлез, жена, макар душа да стене,
в смъртта й ти насита потърси,
тогаз вземи на мраморни колене
главата ми и шемет поръси!
Сложи над нас горящ венец от тръне
и любовта безумна увенчай,
и може би небето ще отгъне
затулен кът, де утрото играй.
А може би в блаженствата си щедри
животът цял за миг да изгори,
и в красота порочна, знойнобедра,
телата ни смъртта да претвори!
Не чу ли химн следсмъртен? — Погребение
у новий храм е днес на нов мъртвец —
там хор от бледни сенки пей и стене,
понесли свит от черни дни венец.
С ненавист щастие пак диря, щастие
една минута! Вечността бих дал
за земний вир на всички твои страсти!
След туй безропотно бих заживял!
Прегръщам плачущ твоите колени,
но и насила ще те задържа!
Упойний зной на устни разжарени,
ни грях, ни истина е, ни лъжа!
И в непристъпна вис ще се изгубим,
смъртта там с блясък ще ни ослепи,
ний — две горящи нощи — ще се любим,
душа душата с лудост ще приспи!
В разискрения дим на мозък морен
погълнат ден запален притъмня,
излитат сънища из ад разтворен,
прокажени, жигосани с петна,
и вихър чер пищи над нас — вковани,
очи в очи завтренчват две съдби,
люлее се в несветно обладание
отблясъкът на кървави зъби!
Едно тело! Но пропасти делят ни —
и любовта и първородний ден,
умразата на рожбите неплътни
на първия зародиш раздвоен!
Но пак, макар над всяко погребение
и демони, и ангели да бдят,
един към друг, отвеки устремени,
ще изгорим на сетний кръстопът!
Недей последний ми сън смущава,
иди си с миром, остави ме сам,
тук буря не гърми, а кротко тлей,
сред златоносна жъртвена забрава,
огнището на чист небесен плам.
Недей последния ми сън смущава,
иди си с миром, остави ме сам!
Богиня тук, от чудо възкресена,
не вдига взор от мене и мълчи!
Запалений в сърцето ми елей
по красота безплътна и студена
разлива животворните лъчи!
Богиня тук, от чудо възкресена,
не вдига взор от мене и мълчи.
О, тоя образ в оня миг израсна,
когато твоят чар света обви!
Иди си с миром, и сълза пролей
пред кръста черен на душа безвластна.
Сълза пролей и всичко забрави!
О, тоя образ в оня миг израсна,
когато твоя чар света обви!
Ти слаба си, тоз път отвесно стръмен
извежда къмто пустота и мраз,
ти вярваш ли, в което вярвам аз,
ти знаеш ли що значи устрем тъмен?
Ще търся там лика на чудесата
сред пеещи съзвездия нощя,
ще сбирам свойте ледени цветя,
по стъпките на дива скръб посяти.
Ти слаба си за сетното решение,
за ужаса — да вярваш или не,
но дай ръка! — Кой може ни отне
магията на сънища свещени?
Дочакай с мене оня час върховен,
през който пламва вечната душа,
тогаз ще гинат в нейните огньове
скръбта и многоликата лъжа!
Тя спи отдавна, без да се пробуди,
последний земен изблик се смири,
о, нивга няма да се зазори,
ни клепки ще разтвори тя в почуди!
На любовта божествения край
тя може би в смъртта си ще допее,
над първи рози сълзи ще пролее,
щом тайната на брачна нощ узнай.
Тя тръгна, скръстила на гръд ръцете,
две сълзи капнаха по вечний път,
тя днес е там, де херувими бдят,
тя днес живей в съня на боговете.
Не бой се ти от странний ведър хлад,
що морно вей из вечерно желание,
не питай пак за тежколистен цвят,
а събуди привета чист с мълчание.
В незнайност някъде ще догори
нощта, която в пепел ни погреба,
не чакай дните с яростни зори,
покой заслушан всичко тук обсеби.
И не мисли, че любовта отмина,
че нещо друго ще ни свърже днес,
тогаз, когато черен пъкъл зина,
не чухме ли над нас и блага вест?
Не сещаш ли, че странний ведър хлад
в сърцата жици сребърни опъва
и бавно в чистий трепет непознат
лика си вечна красота отгъва?
О, знаех аз, че твойта обич тиха
душата бурна ще успокои!
Задряма тя, когато я покриха
с блаженство чисто светлите струи.
Потънала сред тишина безбрежна,
тя своя лик в окото ти съзря,
скръбта й жадно пи утеха нежна
от златни съд на твоята зора.
Отмина ти, а тя те още чака
и вредом търси твоите черти,
гадае нощем по звездите знака,
че тук отнове ще се върнеш ти.
Лети, не спирай, вихрена любов,
крилете въздух нощен да разпорят,
с надгробен клик на твоя ярък зов
вси земни божества ще отговарят:
лети, не спирай, вихрена любов!
По тез безбройни нощни стъпала
чий саркофаг смъртта всесилна мъкне?
Любов, размахвай пламенни крила,
брегът на ведро утро ще изпъкне,
зад тез безбройни стръмни стъпала!
Смъртта избързай, вихрена любов,
чуй плясъка на ведрите талази!
В ответ на твоя полунощен зов,
виж, някой в мрака бранен стих изряза:
към своя бог, о вихрена любов!
Вълшебен кораб чака те за път,
кръсти го ти с всевечното си име!
И нека смели знамена звънтят
през бурите на вси грядущи химни,
през ужаса на твоя земен път!
И сетний спомен тихо днес изчезна,
в сърцата хиляди слънца блестят,
вълшебен ден притваря тъмна бездна,
свободен свети наший земен път.
И грешник слаб, аз падам на колене,
за всичко тук прощение дочух,
далеко са среднощните видения
и ласките, и техний шепот глух.
Днес виждам в теб изкупена другарка
и благославям лъчезарний бряг,
потъва там с оставената варка
на моя химн смразяващия мрак!
Защо прекъсна? Нежните ръце,
насън отнети на Психея,
защо отпуснаха се уморени?
Тук вихрове на пламенно сълце,
от скръб и щастие родени,
в едничка реч бих искал да излея.
Да кажат смело в тоя чакан миг
клавишите, тъй горестно смълчани,
какво таи, изгубен в мрак и рани,
на радостта невидения лик!
Да трепнат милиони корди,
сърца, опънати над бездна!
Да блесне волята железна
в хармониите горди
на млъкнали вълни!
И в свойта яростна стихия
скръбта ми сили ще намери
сълза последна да изтрие!
Психея! Твоя ръст трепери!
Почни! Сред вихрове почни!
Настъпи златно пладне
и твоят чар огрея
в дълбоката молитва
на моята мечта,
и твоят чар изпълни
плътта на грешна фея
и девствения поглед
на нова красота!
Последно откровение
крила над мен разпери
и брачната покривка
на свойта плът раздра,
заронената прелест
по плаха гръд трепери,
свенливо се разлива
по пламнали бедра!
Настъпи златно пладне
и твоят чар огрея,
ликуваща земята
поднася своя дар:
вълшебен грозд невидим
над устните ни зрее,
благоухае пламнал
свещенният нектар!
В душата не поглеждай,
видения крайбрежни
из сънища дълбоки
беседват със нощта!
Упойний стрък е тежък
за твойте пръсти нежни,
ти свий за нас венеца
от полските цветя!
В душата не поглеждай,
цветът на пролет ранна
за лятна жар, за есен
и зима — да не знай,
той чисто да ухае
в молитвата си странна,
мечтите да събужда
в задрямал звезден рай!
В душата не поглеждай,
видения крайбрежни
чертаят твойто име
край гибелна река,
ти към мечтите будни
отправяй стъпка нежна,
срещни ги с вик безумен
и с полски стрък в ръка!
Тъй близка аз те сещам,
но нявга ми се струва,
че пътища неземни
отвеки ни делят,
че светлата ни обич
над мрачна пропаст плува,
а между нас студена
седи самата смърт!
И слушам как бълнувам,
че няма да се върне
часът на красотата
със истината слят,
че нищо не възкръсва,
което смърт прегърне,
че ти с ненавист бягаш
от моя дух слънчат!
Но в миг през спомен виждам
душите въплътени
във пролетния образ
на жива, цветна степ,
тогава пак готов съм
да падна на колене
и в божество да вдигам
проклятието в теб!
В уплаха ти отмина,
когато взор извърна
към ледения образ
на моите мечти,
покой лазурно хладен
полека те прегърна,
потаен ужас мина
по твоите черти!
Но вярвай! — Радостта ни
отново ще се върне,
и пламъци ще капят
от нейната коса,
чела ще тя венчава,
но не с венеца търнен,
а в блясъка вълшебен
от нощната роса!
Ще тичат пак вълните
на сока животворен
низ пътища свещени,
по плещи и недра,
сърцата ще изтръпнат
пред земний рай отворен,
през пеещите двери
на земната зора!
Ний плачем и се молим,
в сърцата бавно тлее
копнението тъмно
на овенчана нощ,
ний тръпнем и се молим,
надгробен вятър вее
над зиналата пустош,
над черна лобна площ!
Ръка безплътна хищно
последен цвят ограби,
живот и смърт се сливат,
настава новий плен,
ний плачем и се молим,
очите ни са слаби
лъчите да догонят
на наший сетен ден!
Ний плачем и се молим,
готови пак да идем
по друмищата страшни
на мрачната съдба,
ний тръпнем и се молим
на наший враг невидим,
лика си да отвие
в последната борба!
Щом възгори елеят из облачните вази
и звъннат всички корди в угаснал небосвод,
ти в шемета потъвай на морските талази,
по гребена танцувай на огнен хоровод!
В душата ти ще екнат словата вдъхновени,
на бленове ще зърнеш потайните лица,
морето ще разкрие гадания свещени,
в недрата му ще пеят две пламенни сърца!
Кръвта им нека бъде небесното причастие,
когато ще дочуеш из ада лъстен зов!
От себе си свободен, сломил злина и страсти,
стани сам бог и жъртва на вечната любов!
Събуждам се, край мене
дървета непознати,
по тях се тежко люшка
разкъсана нощта,
като девица зряла
разсъня се земята,
из погледа й никнат
невидени цветя!
И ароматна свежест
като сестра ме гали,
аз буден съм! О, боже,
да стихне моя път!
Горяща чучулига
просторите запали!
Цветята, хор приветствен,
за радост ми шептят!
О, спомняй си за всичко,
което бе забравил,
сред бурите жестоки
на своя тежък път,
на първий сън, достигнат,
днес радвай се наяве,
и остави сълзите
докрай да изтекат!
О пролет, о пролет,
ти хубост всевечна,
днес в радост превръщай
орисана скръб,
че облак на запад
и песен далечна —
напомнят за образ,
изгубен и скъп!
Те спомнят за нощи
със пълно сияние,
за утро, покрито
с горяща роса,
за сънища мъртви
и тежко страдание,
за поглед разискрен
в бездънна сълза!
О пролет, о пролет,
детински се смееш,
омая играе
из бистрия глед,
усмивки кристални
нехайно пилееш,
мечти и молитви
посяваш навред!
Към свойта безкрайност
ти с песен завличай
на кобни видения
нечакания зов,
на живото утро
венецът да кичи
неземната хубост
на вечна любов!
Аз любя всичко живо,
що светлий лъч заражда,
в скръбта на всички рани
по майката земя,
в блаженството свенливо,
що цвят на цвят обажда,
и в злобното мълчание
на скритата змия!
Със знойното величие
на пълноцветно пладне,
и с кротката усмивка
на вечерния час —
душата ми се кичи!
Тя с песен ще открадне
и святата завивка
на всяка черна страст!
Живея в живий огън
на пролетта свещенна,
и в образите скъпи
на нейния сън могъщ!
Из тъмна изнемога
душа освободена,
ликуваща се къпе
сред пролетния дъжд!
Земята сънно трепва,
разгъва гръд свенлива,
целувката очаква
на първий слънчев зрак,
а нейното мечтание
простора с плам залива,
хор ангели събужда
по син невидим бряг!
И като пламнал хищник
се слънцето навежда,
сълзи на чиста радост
във погледа горят,
два бляна възсияват,
опити от надежда,
прегърнати се носят
в надсмъртен вечен път!
Бял кораб се люлее,
последните мечтания,
тих утренник играе
с напътните платна,
да коленичим с тебе
пред сухите ни рани,
те слънцето родиха
в блажената страна!
Чуй, в блясък и величие
запяват небесата,
за плодоносна радост
на животворни дни,
за утро — златна чаша,
за твоя лик в росата,
за ширини безкрайни
на стихнали вълни!
Виж, тръгва белий кораб,
откачен от земята,
не сещаш ли, че радост
душите ни спои?
По знамена и мачти
шуми планетен вятър,
благовейни сълзи
чист източник струи!
Пленителна пролет,
победно ликувай,
извишвай в мъглите
лазурния мост,
зловещият кораб
полека отплува,
далеко отнесе
всевластния гост!
По склонове мрачни
и тъмни покрови
разискрена, бурна
всевластно мини,
стихийна разкройвай
огромни огньове
до снежни тъмници
и ледни стени!
В поляни, в дъбрави
живота подклаждай,
оглеждай го в свойто
въздушно море,
ти земната горест
във песни прераждай,
да всичко живее
и нищо не мре!
Като загадка тихо
синее се полето
в съзвучието светло
на чистите цветя,
то с техните мечтания
огледва се в небето,
затърсило мечтата
на свойта красота!
Хармонии дълбоки,
таинствени вълнения,
душата ми прегръщат,
по-нежни от сестри,
безкрайна като отглас
душата вдъхновена
в напевите се губи
на нежните зари!
Тя слуша и догажда
в лъчистото съзвучие
познати съчетания
на своя странен мир!
Към свойта първа радост
назад повърнат ручей
поема лъх лазурен
от чудотворен вир!
О, празник на живота,
усмивка вечно тиха,
прехвръкна твойта песен
над снежни стръмнини!
По гръд животворяща
се преспи разтопиха,
последна скръб повличат
пенливите вълни!
Упойващ дъх се носи
над снежните долини,
цветята заслепяват
бълнуващия взор!
А някъде далеко
последна сянка гине,
завети нови блясват
в безкрайния простор!
Там вечно млада пролет
за своя път обажда,
през гробницата ледна
на есенния стон!
И горда, многотворна,
душата предугажда
великата загадка
на земния закон!
Възпламва в миг причастие
в лазурните съсъди,
изпепелени чезнат
страдание и зло.
Спокойно днес очаквам —
което ще да бъде,
смирено преживявам —
което е било!
За тебе, младост, слагам
последно словословие
на вечното упорство
пред орис и тегло,
с благовеен огън
прегръщам те отново
и в твоя щит допирам
жигосано чело!
Във гатанката странна
на твоето всесилие
витае чудний образ
на жадната душа!
Макар че тъмни бури
са път грядущ обвили,
на дните изживени
вси спомени руша!
Аз славя твойте нощи,
що ден след ден поглъщат
и тайната погребват
на всеки земен грях,
що всяка бол и горест
в победен химн превръщат,
в стомана — всеки поглед,
в надежда — всеки страх!
В зората ти пречиста,
мечти когато бродят,
молитвата ме милва
на всеки полски цвят,
словата ми неволни
бълнуващи ме водят,
в тях ехо аз долявам
на нов, незнаен свят!
Гората задрямва и тихо говори
за чакан, но нивга невидений дар,
говори за пътник, сред скръб и умори,
към свойто градиво запътен зидар.
Той нощем ще стигне, но кой ще отвори,
ще хлопа, прегърнат от черен кошмар,
на прага приседнал, чело ще обори
и всичко ще зърне, насъне макар.
Гората задрямва и думи жалейни
нареждат за пленник в опасна страна,
за кули среднощни, мечти чародейни,
за белите щерки на кобна луна,
че сладка измама е техний живот,
съмртта те изнасят, на живия плод!
В безпътица есенний вятър се лута,
из южна родина далечен беглец,
бездомен, подгонен от клетва нечута,
в гората се втурва за сетен листец,
изтръпнал долавя съдбата си люта
на сетната жъртва у мъртвий гледец;
болезнений спомен за пролетни скути,
за майската фея със белий венец?
И в спомен се есенний вятър понесе,
сърца възридават в полюшнатий лес,
смъртта се из облак в простора надвеси,
с глух тътен изпраща изкупена вест!
И есенния вятър, умиращ и горд,
долавя най-сетне там своя акорд.
В безпътица есенний вятър се лута,
из южна родина далечен беглец,
бездомен, подгонен от клетва нечута,
в гората се втурва за сетен листец,
изтръпнал долавя съдбата си люта
на сетната жъртва у мъртвий гледец;
болезнений спомен за пролетни скути,
за майската фея със белий венец?
И в спомен се есенний вятър понесе,
сърца възридават в полюшнатий лес,
смъртта се из облак в простора надвеси,
с глух тътен изпраща изкупена вест!
И есенния вятър, умиращ и горд,
долавя най-сетне там своя акорд.
На Г. Тъмен
Като престъпник минах през сетните предели,
и сенките заклинах на моя рухнал ден,
плътта си обещавах (душата бяха взели),
всевластний знак чертаех на сън невъплътен.
Дълбоко в свойта мисъл чух думи-имортели:
„Началото е всъде, а краят — праг свещен!“
Лежа, отгдето тръгнах, на каменна постеля,
в съзнание и будност, от нова скръб пленен —
далеч се мержелее изгубена звездица,
последно заклинание на молещия миг,
и бавно в кръгозора се дига черна птица!
Нощта умира негде! Ехти родилен вик!
Към утрото! Разблъсквам
мъртвец подир мъртвец!
О, кой ли ще упъти прокажений слепец?
Далеко в здрача синкав потъват бели сгради,
там чужд съм аз на всичко, на всеки храм и дом,
забравил съм злините, не помня и наслади,
а мило ми е всичко — и сетния атом!
Но неми са нещата и нищо не обади
за втория си смисъл, за тайний лик, и щом
разискрен взор, аз виждах заключени огради,
а твърд не разрушиха — ни псалми, нито лом!
И претворих аз всичко, всесилният магесник,
среднощно отражение, на звезден ход предвестник,
миражите събудил в пустинните сърца!
Но често в свежа утрин над гроб далечен спирам,
най-бедния от всички, с набожна скръб да сбирам
от твойте първи рози случайни листенца!
Аз ида от мирове чужди,
залюбен от вилите жрец,
самотник, що бога събужда,
гадател и звезден ловец.
Напуснах аз трона спокоен,
но с черната лира в ръце,
с презрение в погледа зноен
и с хлад в разгоряло сърце.
Вървя след съдбата и дебня,
всеведущ, всегрешен, всевещ,
на демона химни хвалебни
подел из световната пещ.
В кръвта си изгарям на пепел,
с упорство прераждам се пак,
напътник в безброя на слепи
и властник над техния мрак!
Безсмъртен в безсмъртната мисъл,
звездите превръщам в мечта,
аз горди слова съм написал
по черния лист на съмртта!
Аз страдам, но присмехът злъчен
и бога дълбоко язви!
Върви с мен, о сън неразлъчен,
проклех те, но с мене върви!
Духът ми днес всичко прозира,
той молеше, сетне прокле,
той иде, но с черната лира
и с царствено силни криле!
Отнове се вестяват
тъми хилядооки,
мъстителна, луната
издига огнен сърп,
проблясват бегло маски
на сънища жестоки,
сърцето ми отмерва
часа на черна скръб.
Озвънва час на гордост,
на спомените мрачни,
духът ми факел дига
над гибелна скала
и бавно се подават
в мъглите непрозрачни
разгромени фрегати
с разкъсани крила.
Те носят черни вести
за сетното сражение,
за гробницата страшна
на моя рухнал мир,
за моите видения
във ада отразени,
за моя трон издигнат
на демонския пир.
Те спомнят за упорство
през бурите жестоки,
за жупела небесен,
за моя клик сърцат,
за тези, за които
аз страдам тъй дълбоко,
които ще обичам
все чужд и непознат.
Оплаквайте, дъбрави, смъртта на пилигрима,
вплетете в песента си предсмъртния му стон,
да екнат всички струни на скръб неукротима
пред тайната могъща на вечния закон!
Повикайте духа му! От тигрици засукан,
люлян от всички бури на родната гора,
като залутан пламък той нявга заблещука
и влюбени русалки на брачен пир събра.
В речта му непокорна кънтеше зов столетен!
Враждебните стихии еднаж ли прикова?
В уречен миг изтръгна из образ безответен
на тъмни заклинания всесилните слова!
В бленуване той стигна до източник вълшебен,
окото всичко зърна, слухът дочу смъртта,
но гневен глас прекъсна подйет псалом хвалебен,
ръка небесна знака на гибел начерта.
Плачете, небосклони, над пустите долини,
над гробницата скъпа, над велемощен трон,
тук всеки миг е болка, спотаяна с години,
тук всеки лъч въздиша и всеки цвят е стон,
тук всеки трепет смърт е и всеки поглед гасне.
Грядущето е нямо, а миналото — гръм,
скалите се снишават, притиска скръб всевластна,
враждебни привидения покриват всеки хълм!
О! Нечий дух възкръсва! Заострен пламък съска,
като внезапен вихър над сънен океан,
на леден поглед болка искри отрова пръска,
от властен ръст отпада разкъсан бял саван,
над мрачен връх възлязъл, към бога лък той дига,
отеква земна ярост в небесни брегове,
той първа вест изпраща с ранена чучулига,
под черната хоругва вси демони зове!
Аз чувах зов отвсъде,
ту горък стон, ту смях,
не чаках да отсъди
съдбата — нека бъде!
Отсякох, полетях!
Из рая и от ада
една молитва чух,
и сам, в безумна радост,
аз властна реч създадох
за нищите по дух!
Смел отзвук не намирам,
че моят зов е твърд,
че всеки миг умирам
и прероден се спирам
за нова бран и смърт!
Летя, ту с гръм и блясък,
ту в мрака внизан лъч,
в мен пеят всички маски
на ярост, гняв и ласки,
на скръб, любов и злъч!
От връх на връх минавам
(ликувай горд живот!)
със всеки химн посявам
грядущето кораво,
с изкупен огнен плод!
Обичам да се скитам
със маска на лицето
в световния рояк,
а нощем пък да питам
учуден из небето
къде е моят бряг,
че аз познах отрано
злината и доброто,
живота раздвоих,
сърцето замечтано,
по-чисто от златото,
в дълбока тайна скрих.
1
Проклинащ мълком призрак
неумолим витае
над щастието наше —
над наший светъл кът,
но земното упорство
небето нека смае,
в мъглите да отключим
спасителния път!
Проклинащ мълком призрак
неумолим витае,
но с ярост се възражда
всесилна пролет в нас:
упорството на роба
пред нечий гняв незнаен, —
душите — в блуд надгробен,
грехът — в свещен захлас!
Проклинащ мълком призрак
неумолим витае,
началното проклятие
над целий земен род!
Низвержен дух ликува
по моста към безкрая,
живота славослови
и пищния му плод!
2
Над нас без милост падат
небесните проклятия,
ехти на гневен воин
суровий тръбен глас,
но блясва в наший поглед
заветът на змията,
всевластното познание
за огън, смърт и мраз!
И нека град се сипе,
над слабите ни кули,
ще мъкнем с нова радост
орисаний хомот!
Душите да опием
с чутовни богохули! —
Грехът — свещено право
на мощния живот!
Низвергнати, но мощни,
нов мир ще сътворим ний,
на падналия ангел
най-верните чеда!
Ликувай, земна дево,
с нечути черни химни
от бога да отнемем
звезда подир звезда!
Ний денем се крием
в задморски предели
и пазим ревниво
среднощния ключ,
заспи ли земята
и запад замре ли —
гасим ний в простора
последния луч!
Летим безподслонни
над домове клети,
над мъртви чертози
над пуста страна,
над храма безкраен,
де спят вековете,
покрити от свойте
безброй знамена!
Далеко припламват
и гаснат огньове,
вълшебна заблуда
по гибелна шир,
ний, нощните сенки,
печално сурови,
летим да отключим
среднощния мир!
Летим ний към гроба
на първия лебед,
възпял на звездите
безкрайния ход,
ний носим в сърцата
проклетия жребий,
безумната жажда
за вечен живот!
Простете, родни кръгозори,
простете, родни брегове,
зоват разтворени простори
и свежи волни ветрове!
Аз виждам кораба вълшебен
и мачти с бранни знамена,
шуми разпенен морски гребен,
пращят въжета и платна!
Зове ме праотецът буден,
в далечни краища пленен,
аз виждам огън златоструен
и своя образ отразен!
Аз виждам бели херувими
и храм на странна красота,
аз слушам царственото име
на огнеликата мечта!
Зове ме светлата хармония,
на моя сън законът строг,
простете, родни небосклони,
зове сина си моят бог!
Никой поглед не пожали
сам отплувалий моряк!
През морето нежност гали
заблещукал бащин бряг!
Не подига слаби пръсти
свята майчина любов,
първа рожба да прекръсти
с тих напътствен благослов.
Дни минуват, тъмнината
девет пъти се роди,
и миража на душата
скриват сините води.
Царствен син, кога погина,
кой сломи — и меч, и щит,
де низ морската пустиня
спиш, от пясъци зарит?
Морски демон ли засвири,
буря в мачти ли шуми,
пламък призрачен извира
в гъсти виещи тъми!
Кръстят се моряци смели,
сякаш дух им се вести,
стенат гибелни предели:
майко, своя син прости!
Не търся в свойте песни
лъжовната утеха,
ни сляпото упорство
на паднал властелин,
а черната победа
над сили, що проклеха,
о, майко черноземна,
най-верния ти син!
През моето детинство
каква ли орисия
от тебе скритом често
ми люлката люля,
душата ми кристална
със повой чер пови я
и с кобен знак жигоса
невинните крила?
О, чужд съм тук на всичко
и черна скръб ме трови,
кога на юг далеко
луната засияй,
бълнуващ аз съзирам
вечерните огньове,
леса и равнините
на моя роден край.
И горестно се питам,
не съм ли аз избраний
сред звездочело племе,
понесло огнен кръст,
скръбта му да разкрия,
нанесените рани
из него да изтръгна
вика за своя мъст!
Нощта е като пропаст,
смълчана, неприветна,
пред всяка стъпка гине
едва-що виден път,
пред моя поглед всичко
се дръпва неусетно,
като пред меч насочен
безсилна робска гръд.
Аз дар неземен нося,
горящи небосклони,
скръбта на мрачен север,
лъча на светъл юг,
звънтящата стомана
на химни непреклонни
и обичта безмерна
за тъжний роден звук.
И тихо аз пристъпям
в безрадостни долини,
залени от сълзите
на моя род проклет.
Без отзвук мойта стъпка
и днес ли ще премине?
Тук споменът витае
за робство и за гнет.
Покой из запустели
олтари и амвони
в душата ми вазпива
студени пипала,
безмълвни дървесата
разперват черни клони,
на мъртъв дух полюшват
сразените крила.
Но в нечий поглед светва
разискрена отрова,
през гневна обич блика
скръбта със тих въпрос,
аз истината зървам
и в тая маска нова,
и себе си познавам
в нечакания гост.
О, истини дълбоки,
вий сили безответни,
към вас тук стъпалата
днес вярата сгради,
товара облекчете
на грехове столетни,
робини що кърмиха
на майчини гърди!
О, истини дълбоки,
вий, сили безпощадни,
вдъхнете гняв и твърдост
в събудений мъртвец!
В душата тежка буря
кънти, след знойно пладне,
светкавици да водят
без храм останал жрец!
О, истини дълбоки,
вий, силни искрометни,
налейте мощ лъчиста
у моя дух самин!
Потисната отвсъде
в борбата беззаветна,
зове земята родна
бездомен своя син!
О, братя, свивайте платната,
дигнете моя черен флаг,
земя вълшебно непозната
извишва светлия си бряг!
Как странно ни сърцето бие,
през сълзи погледа гори,
над нас орел се царствен вие
и сипе утренни зари!
Да паднем, братя, на колени,
пред нас е бащин свят покров,
макар и погледи студени
да срещне нашата любов!
О, майко, твоят поглед морен
прощава всеки сторен грях,
към бога — горд, но син покорен
към теб, родино, сявга бях.
Потайни краища, морета
кръстосвах аз, надлъж и шир,
дълбока горест, тук в сърцето,
за теб ми спомняше безспир!
През грешна плът и през душата
проправях път към светъл дух,
но взорът търсеше земята
и твойте песни — жаден слух!
Заплака твоя лик страдален,
изрязан в моя меден щит,
когато с кораба запален
летях към гибелен гранит!
Там, щом заспеше морна памет,
през сънища политах аз,
към знаци нивга що не мамят,
към тайната на смъртен час.
Днес мрачни и дълбоки буни
слова стоманени коват,
кънтят из лири седмострунни
и клетва огнена мълвят!
Молитвата ти недочута
възнасят те към гневен бог,
плача на твойта рана люта,
вика на дял неземно строг.
О, майко, идем ний, най-верни
прокудените синове,
и тук под ризниците черни,
сърце синовно те зове!
И нека сълзите ни, братя,
да багрят бащината пръст,
да свържем с нея клетва свята,
ний, рицари на черний кръст!
На Николай Ив. Харлаков
Ний чакаме в закана,
с надежда непонятна,
ний — мрачен легион!
Подземен гръб подхвана
борба хилядократна
с вековния закон!
Всесилни, искрометни,
ведно сърцата слети
от яростния стрем,
словата беззаветни,
неказани в столетия,
сами ще изречем!
И химн-освобождение
безчислени демони
ще затръбят навред,
за сетното сражение
ще пламнат небосклони
над целий мир проклет!
Станете, всички нищи,
прокажени, проклети,
грабнете адска жар!
И ще благословиш ти,
о, майко, синовете,
и техния ханджар!
Полунощ настъпва тиха,
полунощ отмерва звон,
бегли сенки зачестиха,
плахи, бързо се стаиха
по скалист, таинствен склон.
Лес бълнуващ проговори
из бездънна сънна паст,
мигом зарница разтвори
буреносни кръгозори,
пламна процеп — огнен яз.
Хала пори тъмнините,
стенат зъбери, скали,
еква бран из равнините,
светват пролези прикрити,
звънват вражески стрели.
Втурват се пълчища бързи,
блясва броня, щит и меч —
гръм земя с небето свързва,
мълнията, огнен бързей,
освети неравна сеч.
Секва звън! Назад се вдава
бронзов строй пред строен враг,
строг и тъмен проечава
рев на лъв — за бранна слава!
Рев на лъв из роден стяг!
Бог отсъди! — Повалени
рухват бронзови стени,
облак чер разкъсан стене,
бягат войни, устремени
къмто родни планини.
Трижди се небе разтвори,
прижди спусна жар и плам,
към обезумели взори
тръбен повик проговори
за позор, за вечен срам.
Мигом се безумци спряха
в дъжд и задух разжарен,
слаби роби възридаха,
своя боен стяг видяха
над врази възпламенен!
Силни боже, не оставяй
бранна чест под вражи крак!
Строг, предсмъртен проечава
рев на лъв! — О, бранна слава!
Гине, гине роден стяг!
Де витязи беззаветни?
Нигде мечът не блести!
Яростно небе разсветне,
стенат дъбове столетни,
гневно черен бич плющи.
И пълчища ужасени,
взрени в гневни висини,
милост! — вият на колени,
стават, бягат устремени
къмто родни планини.
Полунощ отмина тиха,
полунощ отмери звон,
бегли сенки зачестиха,
плахи, бързо се стаиха,
по скалист, таинствен склон.
Среднощно видение от съдбоносно трагичните години:
1018 — Залез на първото българско царство;
1393 — Залез на второто българско царство;
1913 — Краят на войната срещу турци, гърци, сърби и румъни;
1918 — Краят на световната война; половина България пада под робство.
О нощ на черна гибел!
Ни лист, ни вейка тръпне,
спят мрачни небосклони,
спи моята страна!
О, гибел, черна клетва,
ти дебнеш, неотстъпна,
вещае твойта близост
уречена злина!
Родино, спиш, сънуваш
невиден сън! Дълбоко
заспа ти, упована
в престола милосърд!
А бди над тебе злото
с проклятие жестоко —
вековна орисия,
око на гняв и смърт.
О час на орис гневна,
из ада къс откъртен,
о, власт на паднал ангел,
на ярост и на лом,
сърцата неспокойти
сънуват сън предсмъртен:
пожар в равнините,
змия пред бащин дом!
О, гибел, не престъпвай!
Ръката ти разтвори
заключени гранити,
пределни планини!
Обгръща леден поглед
заспалите простори,
и кобен знак разсветва
на четири страни!
Вековен поглед пламва,
гори, увълчен дебне,
и сенките заклина
на дяволската стръв,
лети луна в уплаха
над пропасти враждебни,
разсечена потъва
в море от тъмна кръв.
Сърца обезумели,
събуден всред писък,
с видения се давят,
треперат в чер кошмар,
сърце в сърце се взира,
отблъсва образ близък,
син майка не познава,
в душите вие звяр!
Там, в ада негде, бие
часът на безпощада,
зли духове се борят
с престола милосърд!
Един народ изтръпва
пред жертвената клада!
Бъди докрай проклето,
око на гняв и смърт!
Разпятието почва!
Тъма света поглъща,
затихват стон и клетва,
и всичко занемя!
Слухтят сърца всред ужас,
как зла ръка могъща
избива с млат сърцето
на майката земя!
В миг синкав огън светва
в тъмата заехтяла,
понася се разсипан
в стрели от адска жар,
с гръм костерите черни
на бурите подпали,
за цял народ разпънат
надгробния пожар!
Но де си боен тътен
на тежки колесници,
на ангелски пълчища
на яростни жребци?
О, синове, летете,
зове земя лъвица!
Гробове се повдигат!
Станете, мъртъвци!
Деца на бранна слава,
безсмъртни исполини,
небето повлечете
с победно царствен зов!
Безгрешен дух над мълнии
победно ще премине,
пред вас блести доспехът
на бога ви суров!
О, нощ на черна гибел,
душа на преизподня,
превръщаш в гроб земята
на звездочел народ!
Но тръгва дух безсмъртен,
със волята господня,
на бран против съдбата,
с победен слънчев ход!
О мрак полунощен,
всред пъкъл изригнал
небето изгасва,
земята мълчи,
и с писък безумен,
до бога достигнал,
безследно се скъсват
последни лъчи.
Дълбоко отмерва
подземна камбана,
и удар след удар
разтърсва тъма, —
о стон безконечен
на пламък и рана,
о звън от сърцето
на майка земя!
Из облачни хълми
се свлачат пълчища
към черни дъбрави,
потънали в сняг.
Без сълзи те плачат,
окаяно нищи,
понесли безкраен
покрит саркофаг.
И глухо отсичат
отек барабани,
тръби занемяват
дълбоко в нощта,
а удар след удар
отмярва камбана,
сърцето ридае
на майка света.
О, рожби, о, жертви
на мъка свещена,
що крие ковчегът
единствена знам!
Не знаете вие,
плачете! — Нетленно
ще спуснете в гроба
най-скъпото вам!
Но спрете, безумци,
без бог, без надежда!
Нетленен над гроба
дух властен витай!
О, майко, сурово
заклинай, нареждай!
О, знак на дедите,
на кръст възсияй!
Разсветвай, знамение,
сред мрака отвесен,
звезда чудотворна,
разсипвай се в кръст!
Надежда, възгаряй
над край омагесан —
тук кости ридаят
под българска пръст!
О, сенки безсмъртни
на жертвена доблест,
тринадесет века
меч огнен спои!
О, слезте, витязи,
от звездната област!
От цяла България
кръвта ви струи!
На свойте потомци
вдъхнете отново
божествена вяра
в народа избран,
сърце слънцелико
да бъде готово,
низ път героичен,
за мир и за бран!
На Панайот Киселков
Загинал геройски при Люле-Бургас
Лежа самотен, неподвижен,
а раната струи безспир,
ни глас далечен, нито ближен,
а само облаци-покрови
висят над горестната шир: —
Ах, кой ще ме зарови!
Не чувам горско шумолене,
ни приласкаваща вълна,
русалките не бдят над мене
над мен не плачат нощни сови,
ни тъжно-бялата луна: —
Ах, кой ще ме зарови!
Какво видя сега насъне,
о майко! — Падащи звезди?
Защо ли полунощ не звънне?
Зова аз сенките сурови
на мойте войнствени деди! —
Ах, кой ще ме зарови!
Довей, о ветре, пръст свещена,
от севера, от родний кът!
Целувка чувствувам студена,
тежат невидими окови
и клепки ледени тежат! —
Ах, кой ще ме зарови!
Дълбоко в тъмите, далеко в Балкана,
шуми непристъпен, загадъчен лес,
луната възхожда, на сън позована,
луната огрява из пламнала пяна,
луната се носи из спомен злочест.
Русалки и вили, отдавнашна прелест,
всред шеметен танец не пеят и днес,
но чудните щерки на пастира Велес
в предсмъртни напеви са скритом заплели
с косите си златни столетния лес.
И там, де изгасна последната вила,
синее се извор, заварден с брези,
луната едничка тогаз е изпила
на нейния поглед бездънната сила,
внезапно изгаснал в две сини сълзи.
О, девствена бледност, коси позлатени,
тез живи води, де луната лъчи —
два взора, горящи, искри отразени,
два взора неземни, от спомен пленени —
са твоите виждащи сини очи!
Два взора облюбват жених ненагледен,
от толкова века на теб обещан,
с избликнали рани, но с поглед победен,
сред битва неравна от тебе изведен,
последен — в рода си, последен — из бран.
И поглед загасващ ти шъпне завета
на кръв героична, на славни деди,
слова непреклонни към майка, заклета
на сватбено ложе, плода под сърцето
от люлката още за вожд да реди.
О меч на дедите, ти, гневна зеница,
суров чудотворец при яростна сеч,
очаквай витяз, първенец на лъвица,
всесилен да станеш в желана десница,
победа да звънне из твоята реч!
О лес златокъдър, над тайни надвесен,
спокойно очаквай грядущите дни,
нетленния огън на меча небесен
и синия поглед в изпятата песен —
ни буря, ни зима не ще затъмни!
Бърза бързоструйна Струма,
тайна в хладна гръд тай,
бърза, дума не продума,
само в позлатена шума
влачат бързите струи.
Бърза, през скали, разтроги,
бързо глъхне тъжен ек,
върхове тъмнеят строги,
сенки, вили леконоги,
бродят из надвесен брег.
В миг вълна вълната спира
сякаш зов дочули скъп,
всичко околовръст замира,
само изворът извира
на дълбока, страшна скръб.
Спомен ли от вековете
спомня новия разгром?
Тук димят се кърви свети,
стон простенва: отмъстете
поругани чест и дом!
Тъмен вслушва се Пиринът,
дига каменния лоб,
знай, че сенки ще преминат
над Беласица, ще зинат
из недра й гроб след гроб.
Бърза Струма, странно пее,
свеждат клон слез клон гори,
шъпнат, молят се на нея,
белий блясък на Егея
с черни листи да покрий.
Не разведряш, дъб столетен,
погледа си помрачен,
с дух на стражник беззаветен,
бдиш над земен край несретен,
бдиш над брат от брат ранен.
Мълчалив, наглед спокоен,
клони властно разпрострял,
спомен виждаш, род безброен,
брат до брата, орлек строен,
пламък в погледи огрял.
На задушница, три нощи,
грей над тебе звезден кръст,
слушаш негде бранни мощи
стенат, неопети още,
молят за спокойна пръст.
Расне твоят сън вековен,
плачат в тебе векове!
Вдигаш нощем връх тъжовен,
молиш, чакаш гръм върховен
страшний съд да призове!
В твойта гордост кой досеща
жал и плач на самота,
че в молитвата гореща,
слънцето която среща,
съхнат сълзи на нощта!
Скоро, скоро, с ведрост свята,
ще посрещнеш ден велик!
Ще разнася южен вятър
поздрава на бранни братя
и победния им клик!
На Иван Радославов
Вейте, ветрове пустинни,
вейте, горди ветрове!
Пейте песните старинни
над безрадостни долини,
към смълчани върхове!
Вейте, ветрове, приспете
стража вечнобуден — Шар!
На чедата си завета
в блясъка на три морета
да съзре, насън макар!
Вейте, с напора тревожен
разтръгнете нощен свод,
и с единствен повик: — Боже! —
изплачете, що не може
да изплаче цял народ!
Горка горест погребете,
идат силни времена!
В песните си понесете
на тринадесет столетия
пламенните знамена!
Вейте, с ярост непрестанна,
разведрете родна вис!
Цял народ ридай: Осанна!
Разгадайте в песен бранна
вдъхновена звездопис!
Пейте за победи славни,
пейте на език свещен,
за герои стародавни,
в бран — на ангелите равни,
жива кръв до днешен ден!
Възлез проявена,
о сила нетленна,
възлез самородна
из свойта тъма,
в живот се прераждай
гори въплътена,
душа чудотворна
на мойта земя!
Заливай със злато
простори обширни,
откърмяй, закриляй
насъщния плод,
насищай със щедрост
годините мирни,
труда благославяй
на моя народ!
Чрез теб да пребъде
стоманата свята
в десниците силни
на твойте чада,
орало когато
ще пори земята,
а меч и защита —
под бранна звезда!
Стори да погинат
злини и нещастия,
изтривай следите
на гибел и срам,
разкрий чудесата
на свойто причастие,
кръщавай сърцата
в чистителен плам!
Чрез теб нека прати
всевишната воля
лазурното чудо
на земния рай,
където човекът
без страх ще се моли,
опит от небето
на родния край!
О мощ проявена
на дух благороден,
пред свойта България
завета разкрий:
делата остават,
човек е преходен!
Народът е вечен
в това, що твори!
Вдигни, о жрец, разискрен жезъл,
заклинай, знакове чертай!
В луната своя лик извезал,
духът нетленен да възлезе
из пепелта на рухнал край!
Снемете блясъка жалеен,
смълчани, тихи равнини!
В простора ви, от скръб огреян,
да кипне, в обред чародеен,
животът на победни дни!
Огрей в свещените дъбрави,
о дух на буйствен праотец!
Да рукне в жилите корави
кръвта, що меч и подвиг слави
и прави воина светец!
И с гръм в подземни водопади
да тътнат ярост, плам и стръв!
Вдигни от свята мъст грамади,
откърмяй род на безпощади,
сърце на ангел и на лъв!
Витязи в гробното мълчание,
последен подвиг ви зове!
Духът на вашите предания,
отново в земни одаяния,
днес води свойте синове!
Живей, о дух на исполини,
из лесове, реки, поля!
Нетленен род не ще погине,
в сърцата няма да изстине
кръвта, що Бог суров наля.
Ликувай, първо слово
На порив благороден,
Разраствай звън стоманен
На родния език,
Възрадвай небесата,
О реч на дух свободен,
С победно словословие
На твоя ден велик!
Възспирай всяко ехо
От дните на ридание,
Когато Бог отвърна
Окото си от нас,
И цял народ запътен
Към кръстното страдание,
Дочу присъда страшна
От своя собствен глас!
Прогонвай всеки спомен
От времето проклето,
Когато гробът зина
Пред всеки верен син,
А нощем в тишината
Шумяха три морета
За мъртвите витязи,
Светии до един!
Изпълвай с лъчезарност
И нощите, когато
Ще слизат живи сенки
През тъмната луна,
Веднъж на три години
Те бързат към земята
На старжа да застанат
При свойте знамена.
Ликувай, светло слово
На радост благородна,
Не спирай, звън безсмъртен
На българската реч,
И песни да разгласят,
Че волята свободна
Пред стъпките на Бога
Полага своя меч!
О нивга не загива
Народът, който може
Закона на живота
Самин да изкове,
Сълзите на Голгота
В победен химн да сложи,
На братската трапеза
Врага да позове!
На илинденските герои
Да славим свещения кедър,
що в бранните нощи шуми,
шуми и вести за победа
над вражески черни земи!
Гадае той тяхния жребий
по кобна червена звезда
че огън и меч ще изтреби
сеитби, гори и стада!
Реките гробове ще влачат
и вълци ще вият по тях,
в утроби деца ще заплачат,
скалите ще тръпнат от страх!
И пролет, и лято, и есен
ще минат низ пусти страни,
ръждата с отровната плесен
ще спомнят за живите дни!
Над гроба на мрачния Каин
ще сипат фъртуните сняг
и дух, безподслонен, разкаян,
ще хлопа на нашия праг!
Ще хлопа духът на свирепост,
на зло и на вражеска стръв,
що вдигнал бе дяволска крепост
над български кости и кръв.
Но ангелска мъст ще погълне
завета на благия бог,
ще гръмнат всред ярост и мълнии
словата на гневен пророк!
О, в нас любовта бе велика,
велика и мъката бе!
На бран днес животът ни вика,
зове ни земя и небе!
Кристалният лазур ликува,
люлей се светнало поле,
високо чучулига плува,
припламват леките криле.
Ликувай, моя песен свята,
в небе на шеметна мечта,
наслада нека пий душата
от искрометните цветя!
О, ден на приказни премени,
очаквам плахо твоя край,
макар че в погледи засмени
унесен волен лъч играй.
Зорницата блестеше ярка
в дълбокия вълшебен свод,
лъчи събуждаха из мрака
неземен призрачен живот.
Заглъхна стъпката свенлива
на чистий ангел на нощта,
дошъл със миро да полива
на обич белите цветя.
И нейде две души обручи
трикратен херувимски звън,
към светло утренно съзвучие
поведени от девствен сън.
Но възвисиха се внезапно
незнайни черни дървеса,
над две души сълза откапна
от милостиви небеса.
Не питай защо потъмняха
лъчите на светла любов,
защо сме по-бледни и плахи
от нощем подгонений лов,
защо ни луната поглежда
с печал като болни деца
и буди неверни надежди
в залюбени смътно сърца,
а тихо запей за болежки,
що дебнат след всяка мечта,
запей ми за розите тежки,
що сее в душата смъртта.
Среднощният вятър
две листа отбрули,
два сраснали листа
разтръгна смъртта,
невиждали есен,
за зима нечули,
два листа слетяха
без ропот в нощта.
Среднощният вятър
звездата отбрули,
що водеше нощем
две тъжни деца,
и призрачно вее
над рухнали кули,
две струни покъсал,
две детски сърца.
Среднощният вятър
две сълзи отбрули,
две сълзи горчиви
на сетно прости,
два погледа чисти
с печал забули
и в скърби почерни
две бели мечти.
Среднощният вятър
два кораба брули,
два кораба тръгват
на разни страни,
среднощният вятър
два взора затули,
два взора потъват
в безкрайни вълни.
Отдавна, в страните мечтани,
ти дойде с утеха при мен,
превърза сърдечните рани,
целуна певеца ранен.
И ангел невидим подаде
огърлици бисерни нам,
а погледа в поглед подкладе
орисан небесния плам.
Поведох те чиста невеста
тогава пред божий олтар,
там чухме най-радостни вести
и пихме най-чуден нектар.
Днес плачат край нас кипариси,
покрити със тежка слана,
и питат за чудния бисер,
за светлата наша страна,
че есенна тъжна разлъка
последния бисер ни взе
и сянка на вечната мъка
прегръща тук наште нозе.
Ти виждаш как пролет
безследно премина,
как червей дълбае
под всяка скала,
че вкусена радост
прецъфна и гине
и горко въздъхват
треви и стебла.
Ти виждаш как плахо
низ облаци светва
изгряла зорница
на свят благослов,
а властната есен
орисана клетва
дописва над гроба
на първа любов.
Ний виждаме всичко,
безмълвно покорни,
след някакво чудо
унесени пак,
докле не загаснат
сърцата ни морни
в приспивната песен
на първия сняг.
Обичам душата ти,
когато простира
с безпомощна обич
в молитва ръце,
а чисто кандило
полека замира,
погребана болка
в самотно сърце.
Обичам душата ти,
когато погледне
със призрачна хубост
през укора благ,
а нейде над гроба
на щастие бледно
дремливо се сипе
спокойния сняг.
Внезапно очи притъмняха,
а още далеч бе смъртта,
когато пристъпихме плахо
в алеята с жълти цветя.
Спомни си как нашите стъпки
веявица бърза покри,
разлъка с изстинали тръпки
в сърцето въздишките скри.
Ний мрем оттогаз в изнемога,
дели ни сломеният мост,
и чакаме с поглед към бога,
ответа на тъжен въпрос.
Иди си, пресен гроб недей разравя,
заспива тихо есенният здрач,
заглъхва всичко в призрачна забрава —
и радост, и желания, и плач.
Иди си, воплите на сухи клони
заспиват в непробудна тишина,
последен отглас в морни небосклони
просветва като гаснеща вълна.
Иди си и душата ми дочакай
на твоя сън край тихото море,
последна песен нека бъде знака,
че първа обич никога не мре.
Отново слушам твойта песен
за цвят покрит от първий сняг,
че нощем ангелът небесен
притопля го със поглед благ.
В сърцето първий сняг отколе
самотно цвете е покрил,
към светъл ангел то се моли,
надежди първи отразил.
И слушам аз, в печал унесен,
нощ есенна навън вилней,
залутан вятър твойта песен
над снежните поляни пей.
Чернее в гората
самотна борика,
приветно я милват
пак майски лъчи,
нечакано сълзи
унесено бликат
из молещи кротко
зелени очи:
над рамо й песен
мечтана, игрива
пришелец незнайник
нашепва и пей,
насъне тя горко
се само засмива
и тъмните вейки
безмълвно люлей.
В гората витае прозирно видение,
над чело — корона от нощни листа,
задгробно блещукат очи замъглени,
молитва немее на мъртви уста.
Низ граните трепват невидими жици,
аз моята първа молитва познах,
и погледът бавен на синя зорница
над мен се възпира, невинен и плах.
И всичко полека изгубва се в мрака,
над мене въздишка на ангел замря:
над нашата участ око не заплака,
над гроба ни никой с молитва не спря.
До кръстопът среднощен синьо цвете
прекършено линей; смъртта мълчи,
в засенени пресъхнали очи,
удавената тайна плахо свети.
И спускат се звездица след звездица,
целуват го, потъват у нощта,
потрепва то, ужилена девица,
от спомена за първата мечта.
Ти нам си обречен,
нам, лунния сноп,
властително вечен
и немощен роб!
На съне кърмихме
душа ти с тъги,
ней пътя възвихме
в безкрайни дъги.
Ти взори
обръщаш
в умори,
в копнеж,
но хладен
прегръщаш
и жаден
зовеш!
Заспивай полека,
властителю наш,
ще снемем тук всека
вълшебния плащ!
Ще спуснем сърце ти
в далечни води,
при първото цвете,
при първи звезди.
Нощта се събужда, и младото вино
кипи и очаква наречен жених,
нощта се събужда и пее невинно:
на твоите сълзи от извора пих!
Пробягват ръцете по арфата черна,
мелодия блика на скръб и на зной,
в далечни предели се месецът мерна
и бавно потъна към тъмен завой.
Слова несъзнати се тихо въземат,
ту стон безутешен, ту радостен зов,
нощта се събужда, самотна и в шемет,
макар и в страдания, тя чака любов!
Под склон от облачни гранити
луна запалена огря,
лъчи разтвориха вълните
на омагесана гора.
Из глъбините хлад повея,
припламна лунният светлик,
и бавно странна орхидея
разлисти своя морав лик.
И оттогаз над мене властно
тя своя поглед прикова,
ту алчно лъстна, ту безстрастна,
мълви унесени слова.
Една мечта ли тя погуби,
еднъж душа ли раздвои,
кръвта и сълзите възлюби
и нелечима скръб струи.
Проклинам бродницата фея
на омагесана гора,
лика на лунна орхидея,
що в горестно сърце огря.
Полека вечерта потъва
сред тънки румени вълни,
раздиплен полумрак обгъва
далечни сини планини.
Поля безкрайни потъмняват,
вковани в странна пустота,
ресници звездни затрептяват
в диха на ангелска уста.
Дълбоко дреме тъмен запад,
сърцето непробудно спи,
неволно тихи сълзи капят,
скръбта полека се топи.
Тихо спи лесът наведен
над задремали води,
но през образа огледан
буен нечий поглед спи.
Странен облак, скитник волен
отдих тук намери днес,
в сън дълбоко богомолен
потопи огромен лес.
В тиха призрачна забрава
преживени дни текат,
отразена възвисява,
тайната на тежък път.
На брат ми Стефан
Аз нося в душата си песен,
печална, нечувана още,
и чезна безпътно унесен
от сетното чудо
на лунната синкава нощ —
о, сън без пробуда!
И отглас не търся, участие
не търсил съм нивга, и знам,
че моята горест и щастие
по пътя безлюден
докрай ще износя, но сам —
о, сън без пробуда!
Кому ли душа ще пришепне
последни слова: лека нощ!
Когато в умора се сепне
из черна прокуда
до прага на вечен разкош? —
О, сън без пробуда!
В полето затихва,
без ехо замира,
далечният вечерен звън,
звезда се усмихва,
с лъчите допира
разсветнали рани на сън.
Видения сепва
(о, дни занемяли!)
уханният лъх на нощта,
и тайно пришепва
на струни заспали
за бели далечни цветя.
В тъга богомолно
потъват полека
долини и тихият свод,
сърцето неволно
затърсва пътека
към своя изгубен живот.
И дните безследно минуват,
унесени в свойта печал,
и сякаш видения плуват
над есенен гроб запустял.
Забулени вечери тихо
затварят вси порти в света,
но своята книга разкриха
за минали дни да чета.
През нощите кораби нями
секат безконечни тъми,
не виждам аз моето знаме,
по мачтите призрак шуми.
А сутрин в просъница трепват
надежда и хубост и зной,
и сякаш се клонища сепват,
сломени от тежък покой.
Изправя се гората,
унесено мълчи,
заслушана в незнаен свят.
В зелени питащи очи
замаяно блести росата
и лъха тежък аромат.
Душа неволно взор подига
и търси вечния творец,
отпада земната верига
и трънният венец.
Прелитат облаците есенни,
над мен разкъсани шумят,
като мечти от скръб разнесени
над някой черен кръстопът.
Към юг се носят! Там небето
прегръща моя роден кът,
там в лед погребах си сърцето,
целунах мойта първа смърт.
Там волен вятърът люлее
дълбоки сини лесове,
до златен вир русалка пее,
неверния другар зове.
Молих те, девойко малка,
не губи по мен сърце си,
не губи го, че русалка
болно ми сърце отнесе.
Спи то нейде в златен пясък,
в гроб подводен, в глъбините,
песен пей му с тъмен плясък
хоровода на вълните.
Земна обич то забрави,
всички болки, всички клетви,
свойта приказка разправи
на подводни тъмни ветви.
Вълните запират
под тъмните чуки,
над тъмната бездна
русалка седи,
в златистите къдри
звездица блещука,
молитва трепери
в прозирни гърди.
Зове тя сърцето,
що нявга погуби,
що първен у нея
живот съживи,
сърцето, що с писък
прощален залюби
и гроб му приготви
в подводни треви.
Вълните се плискат
под тъмните чуки,
и глухо преплитат
и отзвук, и зов,
над тъмната бездна
звучи и блещука
безсмъртната струна
на смърт и любов.
Аз бродех самин и безпътен,
от лес неизброден пленен
мил образ, далечен и смътен,
лъстеше отвред отразен.
Видях, че над извор се свежда
от гръм поразена бреза,
и сякаш смъртта си оглежда
в последната своя сълза.
Запях самодивската песен
за скитник, с луната венчан,
и вместо брезата — унесен
познах самодивския стан,
измолих й билките странни,
сърца да отключвам навред,
но мойто до гроб ще остане
заключено с гордост и лед.
Днес бродя самин и безпътен,
от лес неизброден пленен,
мил образ, далечен и смътен,
отвсъде лъсти отразен.
Долавям и нощем и денем
тих повик из тъмни гори,
тих повик на образ неземен,
извезан от сини зари.
Вървя аз, но пътя се губи,
притваря се гъстият мрак,
усеща сърцето що люби:
ти чакаш на срещния праг.
Но бавно из хралупи скрити
измъкват се диви жени,
събират, заклинат тревите,
и виещи готвят злини.
Къде си? При тях ли научи
да ставаш на лека мъгла,
магеса ли горския ручей
да шепне безумно: ела?
Проклинаш ли странното чудо,
та нощем и денем зовеш,
не чакаш ли сетна пробуда
из твоя неземен копнеж?
Спомни си как с детски привети
посрещнахме с тебе деня.
А напаст внезапно ни слете
за някаква тайна вина.
Не питай за бурята глуха,
за нашия плач на брега,
но виж, че над мрачната разруха
издига се светла дъга.
Да станем от гроба, да идем
под нейния странен отвор,
по багрите кърви ще видим,
що капят от смъртния взор.
Да вдигнем очи без омраза
към вечното нямо небе,
да питаме кой ни наказа,
сърцето виновно ли бе?
Гората се дига в почуди,
полюшват се тежки листа,
и техният шепот събуди
заспалите нощни цветя.
И тъмните брястове блесват,
затихнал върхът им шуми,
низ грани се мълком надвесват
невидени бледни моми.
Обтягат те сребърни струни,
свенливите лунни мечти,
по устни ме всяка целуне,
целуне и пак отлети.
Луната изплува полека,
пониса се в облачен свод,
към заник тя дири пътека,
през бездни — спасителен брод.
Наново е пътя кръстосан,
от храстите ръсне роса,
посреща ме свежият росен
и блясък от златна коса.
Какво ти сърцето продума,
де сълзи за пръв път проля,
дочула е горската шума,
видели са сънни поля.
В далечните вейки се носи
отплувала бяла мъгла,
преплита се в свежия росен
въздишка на първи тегла.
Преди звездите да затлеят,
преди зора да зазори,
мъгли се призрачно люлеят
над самодивските гори.
Към тебе тръгвам, буден дебна
какво сърцето ми таи,
а в него лирата вълшебна
безумно звуците струи.
В ответ се хоровод възима
по самодивски върхове,
сърцето шепне твойто име,
душата скръбно го зове.
Аз знам, че твоят взор посреща
деня над призрачни гори,
и не в роса — в сълза гореща
лъчът на утрото гори.
Пробягват по нощните листи
следи от неземна ръка;
поведен от стъпки лъчисти,
минавам безмълвна река.
Дочувам от горските грани
за дъб сред незнайни поля,
за скрито безценно имане
под призрачна бяла скала.
Там наниз през нощите грее,
по-грейнал от бледни луни:
сълзи на залюбена фея,
що вечната скръб вкамени.
Ще нося вълшебния бисер,
той лик на разлъка таи,
орисана горест отниса
и сини целебни струи.
Не вярвах, че всичко ще сглъхне,
че гибел е облакът тих,
че радост от цвете по съхне,
не вярвах, но с вяра любих.
Бълнувах по светли лазури,
и стълби към рая градях,
не видях ни скритите бури,
ни зли самовили след тях.
Тук спомен с прокоба облъхан
показва към черна страна,
и сълзи на вечната мъка
пролива печална луна.
От изток морав здрач припада
тъмнеят бледни равнини,
загасват облачни грамади,
мълчат далечни планини.
Вечерницата кротко блика
им неми сенчести води,
по тъмна люшната тръстика
пробягват сребърни бразди.
Шумят стебла и листи сухи
на своя таинствен език,
шумят, разменят думи глухи
с неуловим огледан лик.
Дали зад облачни предели
виси запалена луна,
или русалка звездочела
огря от призрачна страна?
Шумят стебла и листи, пеят,
неземна цевница звучи,
в подводно дъно тъжно греят
две мъртви влюбени очи.
Шуми полюшната тръстика,
шуми, шуми за царствен дар
и спомня песента велика
за обич, и през смърт макар.
Послушай, неземна невесто,
как странно реката шуми,
и пълни с нечакани вести
дълбоките горски тъми.
Тя пее, че в твоята бледност
най-страшният огън се крий,
че в мойта жестока надменност
любов нечовешка гори.
Шуми тя, в шумът й унесен
се нижат познати слова,
шуми тя, подхванала песен,
в които ти нявга живя.
Тя шепне, че смъртна отрова
блаженството първо таи,
че нищо не може наново
вледени сърца да спои.
Шуми тя, шуми непрестанно,
шумят непрогледни води.
Шуми тя до млъкнали грани
и думи на горист реди,
че ти си от мене укрила
снага под вълшебен воал,
че ти си облюбена вила,
че ти си самата печал.
Шуми тя, покоя оглася
и пее под горския свод,
че първата среща за нас е
последна през тоя живот.
Забравена песен се носи
по синьото нощно поле,
тя леко ухае на росен
и вее от прилеп криле.
Тя шепне за дива омая,
за песен на смел чародей,
тя в спомен вълшебен витае
и в своето ехо живей.
Тя слуша далечния бухал,
зловещо предсказал беда,
тя вижда низ клонища сухи
слетяла зелена звезда.
Полюшва тя светлата ива,
приглася на бряста суров,
тя води към плен самодива,
към повик на земна любов.
Тя гледа два извора модри
и наниз от мъжки сълзи,
тя плаче до брачния одър,
де огън сърцата смрази.
Тя нежно се ниже из бряста,
над ивата спуска криле,
оплаква жених и невяста,
заровени в пусто поле.
По тихите нощни поляни,
по тихата синкава шир,
понисат се възгласи странни,
на деви из призрачен вир.
Тук нищо не казва кои са,
ни име, ни техния род,
но в грейнал из къдрите бисер
занизва се спомнен живот.
Не са ли те нощния повей
на лес, в езера отразен,
не съм ли у сънища нови
попаднал нечакано в плен?
Не са ли те болката скрита
на скъп неизпълнен завет,
напразно се моля и питам,
аз няма да чуя ответ.
А горе, в пустините, плава
спокойният звезден керван,
не търси ни сън, ни забрава,
ни спомен, едва ли живян.
Дремливо нашепва уханният полъх,
повял из дълбокия лес,
аз думите слушам, с които се молех
над облачни кули нощес.
От тъмния шум на полегнали грани
нечакана тайна узнах,
тук често минавали змейове странни
и моито сънища с тях.
Дочувам, че аз съм отколе магьосан
от корен на жадна печал,
че нощем за жертва сърцето си нося
към речния бряг запустял,
че търся игрище на черните хали,
на бели змеици легло,
да питам, кога са те устни допряли
със клетва до мойто чело.
И с песен разгатвам, което не мога
да кажа на себе дори,
дълбоката радост на смъртна тревога
от вечер до ранни зори.
Огря луната сребролика
в дълбока полунощна вис,
потръпва тъмна трепетлика,
потръпва бледен всеки лист.
Потръпват, шъпнат будни вейки,
шуми невидим хоровод,
потръпва, пита ме полека
скръбта на цял един живот.
Къде е златната царкиня
на твоя детски чуден лес,
шума на езерото синьо
и първия ни взор злочест?
Спомни си първата ни дрямка,
съня и шепота ни глух,
попитай мойта бледна сянка
чие сърце почива тук.
Заспива тъмна трепетлика,
безмълвно тръпне всеки лист,
сълза от лунен поглед блика
и гасне в полунощна вис.
Отплувай, моя бледна пролет,
запей от кораба си бял,
не слушай, че назад те молят
слова на обич и печал.
Върни се ти у родна пристан
под многоцветни небеса,
де в радост е денят разлистен,
нощта — в блаженство и роса.
Невинна, волна като славей
живей по вейки и треви,
допей последното прощавай
и всичко друго забрави.
За тебе чужд бе моя север,
покой заслушан тук цари,
приспивни призрачни напеви
шумят в бездънните гори.
Завей ли северният вятър
из твойте южни лесове,
не спомняй в песента позната,
че с горест някой те зове.
На Роза Попова
Песен моя, звуци глухи,
есен ли през тебе вей?
Бавно капят листи сухи,
славей никъде не пей.
Де са радост и копнежи,
спомен ли са светли дни?
Горест пътища бележи
в лесове и равнини.
Дебнат хали, дебне есен,
тежка участ кой ще спре?
В теб ли, моя мрачна песен,
всеки миг сърцето мре?
На запад гасне светла есен,
далеко зимна нощ тъмней,
в полето пусто кротка песен
приспивно вейките люлей.
Полека снежен хлад полъхна,
полягат сухите треви,
самата есен ли въздъхна,
сърце ли сбогом промълви?
Помръкна радостта измама,
пресъхна нейния поток,
грядущето е сянка няма,
а миналото — сън дълбок.
В полето самотно дръвче се е свило,
чер призрак сред белия сън на снега,
посърнали клони поклаща унило,
поклаща ги с трепет на мъртва тъга.
Снежинките хвъркат, край него се гонят,
прииждат, целуват го, губят се пак.
Забравени листи полека се ронят
отпадат и гинат в безкрайния сняг.
Замират в мека хубост
въздишки полусънни,
отмина зимна вечер,
задрямва снежен лес,
замрежена луната
към своя заник тъне,
далеч от всеки спомен,
от скръб, от блага вест.
Тук чий живот загива
под снежното мълчание,
сърцето всичко знае,
но горестно мълчи,
само ли то погреба
последните желания
и загаси следите
на техните лъчи?
Безшумно се притварят
натегнали простори,
в дълбока сянка чезне
задремалият лес,
а някой тихо плаче
в молитвена умора,
навел глава пред прага
на своя сън злочест.
Далеч гората чезне,
но песните заветни
за нея ще ми спомнят
под всеки небосвод —
еднъж ли тя пречупи
стрелите бързолетни,
отправени със клетва
към моя млад живот.
По друмища сурови
на вяра, на измама,
летеше светъл воин,
с победен царствен лик,
звънеше над брезите
развяно мойто знаме,
ехтяха: рог враждебен
и моят бранен клик!
Далече гората чезне,
но нежният й говор
като другарка милва
разискрено чело:
о, спомняй си за мене
и връщай се наново,
като елен що търси
все първото легло!
Аз често ще се връщам
у твоите усои,
при първата си обич,
към буря, зной и бран,
бъди последна пристан
за сънищата мои,
за моя дух безцарствен
с душата ти венчан.
Възлез към лири чудотворни,
отдай им своя дух суров,
с възторг, талази непокорни,
с привет, наситен от любов!
И там, пред образите смели
на горди, славни имена,
сложи и своите имортели
от мечове и знамена!
Целувай крепките десници,
затулящи разбита гръд,
където буреносни жици
звучат между живот и смърт!
Благоговейно ти се вгледай
в певци без укор и без страх,
узнай що значи бран, победа
и святост на божествен грях!
Ще разбереш тогаз що значи
герой и героичен нрав,
защо човек от радост плаче
пред всеки подвиг величав,
ще слушаш някой крал тревожен
да шепне, горд и вдъхновен,
че вожд е само, който може
да служи другиму смирен!
Ще чуеш от любима лира,
че всяка земна красота
от извор на скръбта извира,
от всяка болка на света,
че всеки трепет на сърцето
не е изгубен мъртъв знак,
а горе там, над битието,
чрез теб ще заживее пак!
Гадай смирен по лаври строги
завета мрачен и велик,
че само тоз ще види Бога,
що носи вечния му лик,
че той, пропит с любов трагична,
с престол дарява всеки роб
и в свойта вечност серафична
издига земния му гроб!
Узнай чрез музи вдъхновени
блаженството на свойта кръв,
че всяка жертва е свещена,
щом в нея сам повярваш пръв,
че някога тълпа пияна
ще хули смъртния ти час,
но ти ще чуеш вик: Осанна! —
макар един-единствен глас!
Певецо горд, не казваш нито име,
ни род и кръв, ни своя път свещен,
но аз познах речта неумолима
на дух могъщ, за бран и власт роден.
Познах те аз по царственото чело,
по знаците на всички небеса,
по твоя меч, заграбил в битви смели
съкровища от скрити чудеса;
познах те аз по твоя ръст железен,
по взора твърд, пропит от гняв и жал,
по герба горд, от бурите извезан,
по твоя лик от ада обгорял.
Не идеш ли със обичта велика
и с химните на нейното море,
и с горестта, която скритом блика,
че някой враг, сразен от тебе, мре;
не носиш ли заветите лъчисти,
че всеки бог се ражда в красота,
че всеки сън и всяка песен чиста
победа са над злото и смъртта;
не криеш ли в сърцето си нетленно
божествен хлад и пламенен копнеж,
не идеш ли с готовност съкровена —
греха на друг самин да понесеш?
Не казваш ти, кой хули твойто име,
кой с робски рев кръстосва път свещен,
кой лочи с бяс кръвта неукротима
на вожд и маг, от своя род ранен;
не казваш ти за свойта участ горка
да виждаш сам сред хиляди слепци,
под мълнии да бъдеш стража зорка
при одъра на живи мъртъвци,
да бъдеш на стихиите огнище,
да мръзнеш сам в тъмата околвръст,
да любиш вси измъчени и нищи,
а с присмех те да блъскат твоя кръст.
Прости и днес, о първенец обичан,
у всяки враг познай изгубен брат,
бъди със нас — едно и пак различен,
и чужд и свой, грядущ и непознат!
Сам Господ Бог помаза твойта лира,
с която ти живота покори,
на чийто трон днес любовта умира
и гибелта над пътя й цари!
Велики са словата вдъхновени,
с които кръст си носил и живял,
велико е блаженството смирено
самин да бдиш над земната печал!
Кралице вечна на ефира,
жестока, жива красота,
към тебе своя поглед спира
смирено всяка нищета?
Самата мисъл рабски тръпне
пред твоя строг свещен закон,
пред твоите тайни недостъпни,
пред твоя съдбоносен трон!
Не е ли твоята хармония
в небитието трепет жив,
не са ли твойте небосклони
смъртта на хаоса бурлив!
Из твойта необятност строга
кога животът възгоря?
Не си ли мисълта на Бога,
не си ли земната сестра!
Самият ли миросъздател,
ревнив, простря над теб ръка,
и скри от земния гадател
на твойта вечна власт лика?
Кой жаден сън след теб не броди,
чие сърце не те зове,
лъчът не си ли, който води
към гибел всички богове?
Над безконечни океани,
отвъд небесния живот,
отмерваш ти със знаци странни
на векове спокойний ход,
и само корабите смели
на някой крал и маг сърцат
достигат страшните предели
на твоя омагьосан свят.
Що значи вечното проклятие
за този, който те съзре,
когато в твойто име свято
готов е всеки миг да мре!
И там, де в твойте песнопения
самата вечност се руши,
загиват с химни вдъхновени
велики пламенни души!
И в таз божествена трагедия
смъртта стои зад твоя щит,
героите, дошли в победи,
умиращи възкръсват в мит!
Надгробен танц на херувими
прославя тяхните дела,
а ти с любов неуловима
целуваш мъртвите чела!
Върви към оня мир вълшебен,
де земни струни не звучат,
а сянките на род изтребен
над свойте гробници мълчат!
Пред стъпките, които никой
не би посмял да доближи,
отслужвай таинство велико,
за вярност клетва положи!
И възжелал съдба еднаква,
васал на Бога остани,
последен лаврите очаквай,
но пръв към страшний съд тръгни!
Благослови часа, когато
ще спреш против света самин,
и род, погълнат от земята,
ще бди над своя верен син!
Ще бди безсмъртната династия
на вдъхновени първенци,
сърца на вулканични страсти,
на цели светове творци!
И всякой миг ще ти разказва
за някой дързък Прометей,
за майчината земна пазва,
кърмила звездочел Орфей!
И можеш ли стоя спокоен
с туй гордо пламенно сърце,
с тоз поглед на помазан воин,
и с тоя божи меч в ръце?
Не си ли оня дух, комуто
звезда урече тежка бран
и който вечно ще се лута
от богове за страж избран!
Побързай тук, боец препасан,
в гърди с неудържим пожар!
Човекът в бран е най-прекрасен,
живота си обрекъл в дар!
Изтеглил меча си огромен,
навлез в безкрайния въртоп
и знай, врагът е вероломен,
съратникът — опасен роб!
Владей над бойните полета,
с любов и ярост окрилен,
че глутница, от стръв обзета,
държи самото слънце в плен!
И паднеш ли, в предсмъртна жажда,
със свойта кръв се причасти,
с по-твърда броня се преражда
живот, що гръм го освети!
Пристъпваш ти под тежки лаври,
синът на своята страна,
гърмят ликуващи литаври,
пращят победни знамена!
Поглеждаш тих, грядущ и мъдър,
самин за себе си закон,
блести под лоба среброкъдър
избистрен твоят небосклон!
Днес под съня ти многогранен
един народ се подслони,
и търси в погледа ти странен
забравата за тежки дни!
Тук всички клетвата ще сторят,
що в знаме си издигнал ти,
а тихо на сърцата хорът
ще шепне: Татко наш, прости!
Пред първенеца си помазан
днес плаче всякой прероден,
и цял един живот разказан
раздипля своя път свещен!
Възкръсва песента могъща,
всемира дето е горял,
но скрито споменът разгръща
странйци на самотна жал!
Морета с бури непознати,
е цепил твоят кораб твърд,
макар изпратен сред проклятия
и гонен от самата смърт!
Ти, пееща безсмъртна младост,
с безумен химн на любовта
приканваше към земна радост
децата мрачни на света!
А в теб се раждаше тогава
свободен земният живот,
ти сам бе истина корава,
словата ти — вълшебен плод!
Но в скърби дълго ти остана
все чужд, на братята дори,
макар пророческо — Осанна! —
към Бога пътя да откри!
Но никой тук не вижда още
как зее царствената гръд,
че не в сърце, а в живи мощи
на радост сълзите горят!
Гърмят ликуващи литаври,
тих венценосецът стои
и скритом от безсмъртни лаври
кръвта на цял живот струи.
Откърмяй с химни лъчезарни
сърца, смрачени от печал,
макар да тъпче враг коварен
това, що с кърви си посял!
До гроба имай участ съща,
да сееш, без да жънеш плод,
да скърца рамото могъщо
под бремето на чужд живот!
Ще видиш пътя си задръстен
с лъжи, с привидно свята цел,
но ти, в чилик и огън кръстен,
втурни се сам за пробив смел!
И знай, че тежък е товарът,
под който ще се къпеш в пот,
но вредом с теб ще разговарят
мечти на земния живот!
Посрещай всички дни еднакво,
кален за радост и беди!
Дори и скритом не оплаквай
това, що Бог ти отреди!
Лика на спомени нелепи
докрай из паметта изтрий,
да стане всичко дим и пепел,
с което злото те дари!
Сбери в съкровище богато
словата на изкупен дух,
събуждай с истината свята
от дрямка всеки земен слух!
Ти, чужд на дом и на огнище,
живей под своята звезда,
животът людски да насища
на твоя труден път глада!
Чрез теб небето клетва стори
да бди над всеки блуден син,
чрез теб един народ говори
към своя вечен властелин!
Бъди въпрос за свойто време,
пред който всякой се свени,
ответа — царствена поема,
грядущето ще съхрани!
Когато с черна пепелянка
обвие лоба ти смъртта,
да стане твойта вечна сянка
обречен страж на съвестта!
Щом Бог положи твойте кости
сред някой звезден мавзолей,
невидим ти като апостол
в света наново заживей!
Разпускай ветрила̀, отплувай,
чело за гръм грядущ открил,
в смел устрем всичко извоювай,
що скритом Бог е сътворил!
Вълшебен кораб да те носи
под удара на млада кръв,
и с демона си път кръстосал,
ти нивга не отстъпвай пръв!
В съня ти буря ли завие,
наяве потърси я сам,
през примките на зли стихии
мини като двуостър плам
и възвести, лъчист велможа,
че пламъкът се не бои,
че най е силен, който може
съня с живота да спои!
И в час на всичките молитви,
и в час на земната печал
спомни си кървавите битви,
в които си смъртта възпрял!
И протръби, че всяка правда
е от божествен произход,
че всякой път, що се изстрадва,
донася благодатен плод!
И възвещал в нетленно слово
на времето завета скрит,
възлез на своя бряг отново,
хвърли в морето меч и щит!
Смирен челото си навеждай
пред всяка мъка на света,
вдъхни на слабия надежда,
спомни на силния смъртта!
Величието на живота
в смъртта за него разгадай,
съкровищница на доброто
дори от злия враг създай!
Животът е най-скъпо благо,
що Бог излъчва в своя блян,
но огнен дар небето слага
в сърцето на певец избран!
Помни това, о дух свободен,
и в мъдра песен отдъхни,
а стих, спокойно благороден,
света с любов да осени!
От Бога паметник изваян,
сам свойта вечност поздрави,
сърцето си и святи тайни
на идни братя остави!
Ти идеш, огнелик витязе,
под знака страшен на смъртта,
с див гняв и яростни умрази
към всяко робство на света!
От пътя на смъртта се връщаш
за нова жертва и любов,
но ядно се животът мръщи
на твоя златоструен зов!
Ще видиш в своите светини
духът на гибел настанен!
Днес немощен човекът гине,
от нищета изпепелен!
Животът тук, вкован и тежък,
в ръждата робски се държи,
не вижда златните залежи
във огнеструйните души!
Ти изгоря в борба със злото,
в закон лъжата му видял,
но като феникс на доброто
възкръсваш, нов човек създал!
Че вярата е твойта сила,
светкавицата — знак любим,
а звездна буря е калила
в пещта си дух неуязвим!
Ранил на злото всеки корен,
ти грееш с кръстоносна гръд,
а в твоя въздух животворен
измамите всесилни мрат!
Жарта на химни поривисти
лъжа от истина дели,
и дигат се души лъчисти
като ликуващи орли!
И днес, когато ти отново
зовеш към подвига свещен,
по-ярко звънва твойто слово,
по-царствен грее твоят ден!
Спасил безликото столетие,
бъди грядущия витяз,
по-силно ще блести сърцето
след удара на смъртен час!
А пламъкът необичаен,
що златоструен в теб гори,
като легенда ще блуждае,
понесен в старите гори!
И там, из приказни дъбрави,
сърцата млади ще зовеш,
над своя гроб гигант изправен,
в герой безсмъртен ще растеш!
Смири духа си неспокоен,
виж, сняг косата посребри,
помазан вожд, за трон достоен,
до своя беден праг се спри!
Надвил последното съмнение,
кажи: аз вече не скърбя,
и чакам новото решение
на свойта съдница съдба!
И в мисълта си величава,
света изминат възкресил,
кажи на своя род: прощавай! —
отдавна всекиму простил!
И нека други оживеят
това, с което си живял,
щандарти нови да се веят
над кулите, що си владял!
Из твоите бойници призвездни
ще зашуми пак бран безспир,
ще екнат химните железни
на млад коронен богатир!
А легендарно твойто име
ще расне в златна канара,
из чийто лоб ще се възима
свободна земната зора!
Наследникът на твойта сянка
ще дава лик на своя век,
а ти с пророческа осанка
от полубог стани човек!
И всичко възлюби, което
не си възлюбил дотогаз,
и дар, обречен на небето,
създай от всеки земен час!
През някой сън необичаен,
когато звънне звук познат,
самин дори да не познаеш
стиха си, някога изпят!
Ще грейне младостта лъчиста,
що в тъмни спомени лежи,
и твойта есен златолиста
сълза насън ще освежи!
Но в светъл час, през утро зимно,
когато мълком сняг вали,
напев от нявгашните химни
в сърцето Бог ще низпосли,
и в снежен хоровод заслушан,
очаквай вечния покой,
а тихо серафим въздушен
ще загаси последен зной!
В памет на Георг Ноел Гордон Байрон
Да славим непреклонните титани
и яростта на обич и вражда,
гърмящите литаври и тимпани
в безумството на земните чеда!
Да възгорим в сърдечните огнища
възторзите пред спомена велик,
надеждата, живота що насища,
и песента на бранния чилик!
Да прозвучи на Ма̀нфреда ответа
пред мрачния всесилен Ариман,
слова, в които скръб бездънна свети,
и всеки звук е стон на великан!
Да помним, че живота на героя
е нова библия и нов закон,
че подвигът в сърцата на безброя
самин изгражда вечния си трон!
Да търсим оня демон свеобхватен,
що в името на гневна красота,
над ада метна райската позлата,
подпали рая с пъклена мечта,
и стъпил между Луцифер и Бога,
по-мощен стана, взор не ослепя,
и горд, сред шемета на трескав огън,
скръбта на грешната земя изпя!
Да славим днес пророческото слово,
пред чийто зной изтръпна Луцифер,
и разгада човекът, смел отново,
на своя дух гигантския размер,
и възвести, че в идния месия
кръвта на всеки грешник ще тече,
че в празника на земната магия
тържествено — амин! — ще изрече!
Да славим гения, що с подвиг учи,
че всеки вожд под свойто знаме мре,
и в литургия кървава налучи
пред кой олтар се служи най-добре!
Да тръгнем с кораба, на който Байрон
издигна знамето на Чайлд-Харо̀лд,
и поздравим в живота лъчезарен
на свободата вечния престол!
Да славим велемощния вестител,
що истина безсмъртна завеща,
че най е силен, който е изпитал
най-силна жал и обич към света!
Да славим ангелическата слава,
над страшний съд, която ще ехти,
и с песента на правда величава
рода на Каина ще защити!
В памет на Франсоа Вилон
Аз, бледният крал на лазура,
отплувах, проклет от света,
по мачтите — огън и буря,
в сърцето — лика на смъртта,
проникнах към своите миражи,
където кръвта ми гори,
и няма ни роб, ни прокажен,
и никой закон не цари!
Там свита от парии водя,
на грешници хорът осмян,
порочни мадони, рапсоди
и блудници с плач неразбран,
жреци и пророци надменни,
светици без покрив и път,
безумци, свободно родени,
що искат свободни да мрат!
В света не е никой излишен,
дори и низвергнат макар,
той носи чертите всевишни
на своя създател и цар!
Гласът ми бе глас над пустини,
гласът ми възбуждаше смях,
и плувам аз, плувам с години,
в морето на земния грях.
Звучи мойта пламенна лира
далеко из шумния мир,
прокудени сънища сбира
за белия ангелски пир,
зове тя мечтите на тия,
що гинат в живота суров
и кротко в сърцата си крият
лика на безсмъртна любов.
И ето, туй ангелско блюдо
е дар, непознат на Парнас,
то крие Христовото чудо
и сълзи на смъртния час,
а корабът, с който отплувах,
е бленът на всеки живот,
където душите бълнуват
и пее небесният свод.
О, пийте сега от нектарът,
от който и аз съм пиян,
че знам как сърцата изгарят
по всичко, което е блян,
живейте в стиха ми печален,
деца на невинност и грях,
аз, крал на простора кристален,
сам пленник на бурите бях!
В памет на Хайнрих Хайне
Спокойно спи, певецо бледен,
далек от родната страна,
какъв е твоят сън последен,
там никой още не узна!
Витае той, самин в изгнание,
из някой чужд, далечен лес,
че твойта приказна Германия
мечта остана и до днес.
А твойта приказност лазурна
един ли скитник подслони,
не е ли съвестта ти бурна
причастие и в наши дни!
Отдавна в твоя сън удари
часът на друг световен ред,
където истините стари
намират своя нов ответ!
Със свободата ли говори
сънят ти в старите гори,
или в божествена отмора
нов път за робите откри!
Коя тайнствена кабала
любов и братство прорица,
каква надежда възсияла
събужда мъртвите сърца!
Когато някъде на север
отпадат вечерни тъми,
ти слушаш в своите напеви
как Рѐин призрачно шуми,
а негде глухо под земята
отекват мъртви гласове:
шуми, шуми, легендо свята,
съдба на толкоз векове!
В ответ низ Рѐин сякаш блика
вода от древния Йордан
и спомня жъртвата велика
на Бог, от своя род осмян!
И шъпне твоят сън последен,
с любов грядуща озарен:
Спокойно спи, певецо бледен,
аз верно бдя над твоя Рейн!
А пламнат ли и в Сена нощем
звезди от твоя роден край,
до бранен меч, над скъпи мощи,
запява твойта Лорелай!
И твойта обич златокоса
полага лаври, свеж венец,
над кръста земен, що е носил
на Рѐин вечният певец!
В памет на Пейо Яворов
Позна ли ти в черната лира,
с най-мрачните струни в света,
сърцето, що с песен умира
в студената длан на смъртта?
Ти чу ли умиращий лебед,
в черупката още ранен,
да пее за земния жребий
на всеки от майка роден!
Не стихвайте, думи прощални
на лебеда, в скръб ослепял,
не стихвай, припев погребален
на живата земна печал!
На времето в блена трагичен,
на отгласа в живия стон,
да зърне духът героичен
последния земен подслон!
Кой скитник, напускал земята,
по нея в любов не тъжи,
макар и гневът на съдбата,
през спомен дори да тежи!
Но има сърца, що не знаят
покой и по вечния път,
в тях мрачни стихии играят
и сънища с гръм се роят!
От тях ще узнаеш що значи
светец със безименен грях,
съдбата над тебе да плаче,
да бягаш от себе си в страх,
да грееш с челото на Авел,
тъй светло дори и за враг,
а Бог да е скритом поставил
на Каина страшния знак!
Да каже самата вселена
що значи, в измъчен живот,
да дигнеш хоругва свещена
над пътя на своя народ,
и все нелюбим на небето,
да виждаш, за жъртва готов,
как всичко умира, което
погледне у твойта любов!
Не са ли туй думи на някой,
що в кърви е дните си чел,
и Бога, и майчино мляко
от свойта Голгота проклел?
О, думите нивга не мамят,
когато ги шепне смъртта,
когато сам вечная памят
над себе си пееш в нощта!
В памет на Фридрих Хьолдерлинг
Прощавай, моя песен, сестра на небесата,
на вечните съзвездия най-тъжната звезда,
безсмъртна, ти излъчвай речта на чудесата,
що с пееща магия в лазура разгада!
Търпи с упорство твърдо гнева на боговете,
отбулила греха им към святата земя,
живей с вината светла на нейните завети,
що с мъка, кръв и сълзи изкупи ти сама!
Пази оная радост, с която в миг уречен,
заклинащ, над земята извих магичен кръг,
и всеки тленен спомен възкръсна в образ вечен,
по всяка мъртва вейка разсветна цъфнал стрък!
За сетен път се вгледай и в моя облик земен,
спомни ми всички думи, що в сън върховен чух,
когато сривах мълком закона всеобемен,
предел за всяка мисъл, затвор за всеки дух!
Кажи пред гроба зинал, от кой съм свят вестител,
от кой небесен пояс откъртен метеор,
чрез мене слепий случай не стана ли властител
над вековечна орис, над страшния й хор?
Не стана ли оръжие безкрайното страдание
срещу оная воля, що с гняв го низпосла,
не блясваха ли с ярост из вечното мълчание
на мъжественост горда безбройните крила?
Да зазвучи отново и оня стих победен,
за който нямах думи, а толкова любов,
и с чийто светъл устрем човекът бе изведен
из сънищата мрачни на кръстопът суров,
и смело той навлезе в съня на вековете,
и зърна Дионисий с венеца на Христа,
в скрижалите на Бога съдбата си разчете,
а слънцето нарече звезда на любовта!
Живей, о моя песен, у всеки вечен странник,
комуто Бог избрал е най-тежък земен път,
комуто в кърви зеят разръфаните длани,
а по нозете рани от гвоздеи горят!
Люби и вси безумци, възбунили земята,
окриляй бранен шемет, бъди водач корав,
да могат да довършат мира на светлината,
а горе — аз да срещна духа им величав.
Днес моят сън е мъртъв, надеждата — в забрава,
едничката утеха е сторения грях!
На теб, съдба жестока, по-силният прощава,
смъртта ме не повика, но аз я призовах.
Прощавай, земна горест! Привет, предвечни бездни!
Прощавай, моя песен, закривай девствен лик,
но отлети към Бога със моя клик железен:
свободен аз умирам, отвержен и велик!
В памет на Иван Вазов
Над варварско царство, над стройна дъбрава,
под тежката сянка на черно крило,
столетник владее, сред обич и слава,
из клонища силни възправил чело!
Загледан в небето, унесено слуша
старинната песен на свойто сърце,
как в напаст и бури, под гръм и сред суша,
той скритом е вдигнал към Бога ръце.
А някога вечер, когато задреме,
в съдбата си вижда той божия пръст,
защо е откърмен със огън и чемер,
и с мъката жива на бащина пръст!
И кротко зашепват по него листата,
заспали покорно под мрачно небе:
О, боже, защо ни напусна земята?
Тя, в жажда и ситост, най-вярна ти бе!
Соколът, що сутрин над него се вие
и поздрава носи над пеещ Балкан,
не знае, че болка предвечна се крие
в могъщите жили на всеки избран!
А бръчките черни, тез рани бездънни,
свидетели неми за дни на скръбта,
все повече тровят гигантския дънер,
все по̀ заглъбяват в сърцето смъртта.
И страшната орис на своето царство
той всуе се мъчи с молби да смили,
но милост не знае вековно коварство —
безмилостно гледат очите му зли.
И с вяра неземна могъщият корен
по-здраво се впива в земята тогаз —
на варвари древни духът непокорен
събуден очаква съдбовния час!
Когато се мълнии с вѐтрища давят,
тъмите застенват и ужасът пей,
столетникът тръпне и цял се възправя:
Над мене, о боже, гневът си излей!
И ето, в зори пак, долитнал соколът,
с глух писък събужда сърца и души —
там горе звездите безмълвно се молят,
а долу столетник пронизан лежи.
Соколе свободен, ти, варварска птицо,
виж, гръм е целунал столетника цар.
Извий се в небето, литни, понеси се,
от трите морета до Дунав и Шар!
Последното сбогом Балканът да пее,
и в хор да отгласят земя и море:
безсмъртен е, който в сърцата живее,
във тяхната песен той нивга не мре!
В памет на Артюр Рембо
Пред тебе, Исландска мадоно,
в праха нека ничком лежа! —
Тъй светъл е тук небосклона,
тъй светло е в мойта душа! —
Недей ми отрива сълзите,
за пръв път, душа на душите,
небето аз в тебе видях!
Когато пияният кораб
потъна край остра скала,
ти чайката бе от простора,
що взе ме на своите крила!
На твойто исландско крайбрежие
спасен бе най-жалкия раб,
все пленник на дяволски мрежи,
уви! все нищожен и сляп! —
Разбит от съдба неизвестна,
заклет, неразкаян пират,
предвкусвах в плътта ти небесна
блаженство на сън непознат! —
Но твоята песен люлейна
сърцето ми кротко превзе,
сълза във окото ми грейна
и пламна пред твоите нозе!
На жажда медът се лепеше
по устни — порочен вертеп, —
но Аве Мария мълвеше,
родена, душата към теб!
Прошепна ти, толкоз велика,
че аз се в прашинка смалих:
„Чист извор в окото ти блика!
Не ти — аз самата сгреших!“
Исландска мадоно, кажи ми,
в кой бисер безценен живя? —
Аз, магът на мрачна Алхимия,
слепец съм, прогледнал едва!
Недей ми отрива сълзите,
по-светла те гледам през тях,
за пръв път, душа на душите,
небето аз в тебе видях!
Пред тебе, Исландска мадоно,
в праха нека ничком лежа! —
Тъй светъл е тук небосклона,
тъй светло е в мойта душа!
Дай капка по капка да пия
сълзите ти, вечна сестра,
и с шепота „Аве Мария“
пред теб като свещ да горя!
В памет на Николай Алексеевич Некрасов
Далек под небеса оловни,
където Господ най тъжи,
звънеше нощем дъжд отровен
от мъртви плачущи души!
До тази арфа не тъй лесно
певци допираха ръце —
на нея сложи своите песни
едно-единствено сърце.
От севера мъглив до Грузия,
от славна Полша през Урал,
то скритом кръсти всички музи
в сълзи на обич и печал!
С речта на съвест всемогъща
то хлопаше на всеки дом,
и тая реч, една и съща,
бе реч на оживял фантом.
„О, докога дори и в гроба,
в окови всякой ще лежи
и ще проклина с робска злоба
теглото, вредом що тежи?
Насищай, робска орисия,
със кръв и сълзи своя век,
но знай, из тъмната Русия
ще дойде новият човек!“
И в оня ден, когато Кремъл
от Бога с гръм бе развенчан,
възкликна цял народ задремал,
за жертва пламенна избран!
А горе, в небеса оловни,
посред лазурни езера,
над арфата на дъжд отровен
звездата коледна се спря.
И звънна в жиците мистични
сърцето на един поет,
вживяно в дните героични
на своя величав завет!
Тогаз, хоругвата прегърнал
на всички нищи, сам Исус
в кандило туй сърце превърна
над храма на святая Рус.
Сърце на бледния Некрасов,
сърце на обич и печал,
огрявай оня храм прекрасен,
де всякой е насън живял!
Бъди като господна стража
над всяка земна свобода! —
Еднъж човекът нов се ражда
под витлеемската звезда!
В памет на Пенчо Славейков
Балканът задрямва, дълбоко заслушан
на гусла хайдушка в старинния звук,
той слуша, унесен в напева въздушен,
че чудо господне е ставало тук!
И бавно зад порти на тежка забрава,
де живата сянка на спомена спи,
в бездънни букаци светлик заиграва,
възпламне на огън и пак се стопи!
Имане играе! Но никой не смее
към живия пламък да тръгне в нощта,
отдавна се помни и в песни се пее,
там вместо имане играе смъртта!
Но в доба потайна, по върхове горе,
гуслар се възкачва, бездомен и хром,
и днес още крият гори и простори
небесните думи на тъжен псалом!
Гусларю, гусларю! Тук не за имане
по твоите стъпки се кърти леда,
тук няма ни маргар, ни срѐбро ковано,
тук извор извира — на жива вода!
От Бога ли знаеш, че облаци сбират
горчивите сълзи на твоя народ,
че те на Балкана отново извират
и тайни разплитат — на минал живот?
Ти с първите глътки се в камък превърна,
но повик заклинащ в сърце зашумя:
„Възлез, чудотворец, със тайни обгърнат,
о, дух неспокоен на мойта земя!“
И хали завиха, през тътен и пепел,
светкавици с трясък слетяха накръст.
О, свята поличба! Тъмите процепил,
Балканът възправи гигантския ръст!
Ти в образа вечен на блена народен
завета разчете, бурлив и слънчат,
че в бран героична животът свободен
строи за духа си престолния град,
че тоз, който иска във песен да сложи
на кърваво време съня въплътен,
смъртта ще прегърне пред портите божии,
обречен на жъртва по пътя свещен!
О, спи, иманярю, до живия извор,
почивай, хранител от Бога избран,
по своята гусла сълзите нанизвай,
що облаци сипят низ мрачен Балкан!
Днес песни разправят, че в девет години
еднъж из букаци имане играй,
че гусла хайдушка в напеви старинни
на племе избрано съдбата гадай!
Великият воин и бард шотландски син на легендарния Фингал
Върни се, ден на меча, при своя бард забравен,
покъсаната арфа наново тук свържи,
разискряй в стари жили кръвта на род прославен,
завета си прощален в сърцето ми сложи!
Последната въздишка отвей от моите устни,
предсмъртната ми горест — с надежда утеши,
като елен аз скоро главата ще отпусна,
улучен от ловеца, що нивга не греши!
Днес будят ветровете нечакани знамения,
като ранен се мята студений океан,
над облаците пеят душите на Морвения,
забързали ездачи към слепий Осиян!
Те бързат да ме вземат, безсмъртните витязи,
бойците на Фингала, десници от гранит,
сърца, що гневно вият из вражески талази,
и светят из мъглите, през бронзовия щит!
Познайте, бранни братя, в тоз божек — Осияна,
кръвта на барда пее, по арфата звучи,
не питайте кога съм получил тия рани,
защо гледецът падна из орлови очи!
Не питайте чий хвърлей прострелна таз десница,
в неравна сеч въртяла Фингаловия меч,
а чуйте в равнините завилата вълчица,
забухалия бухал и кобната му реч!
Крале на боевете, на щитове ломачи,
сторете нова клетва над меча си могъщ,
над славата ни древна тук всякой да заплаче,
сълзите ни да рукнат като надгробен дъжд!
Тук вихрове развяха праха на святи майки,
от север враг презморски похули бащин праг,
в скалите горко пискат любимите ви чайки,
над бойници и кули витае студ и мрак!
Не виждате ли пушек над мрачните Хебриди,
душата на Фингала из пещери дими!
Той свойта рат желязна отново нека види
по зъберите диви на родните земи!
И боровете стройни, що стенат в планините,
ний в копия и мачти да дигнем смело днес.
Морвенски ветроходи да порят пак вълните,
морвенски рог да прати към север бойна вест!
Заспивай, бард забравен, с последните измами,
не грее ден на устрем, отдавна спи и той,
заспивай непробудно, покрит с вековно знаме,
до арфата и меча, най-верни в бран и зной!
Смъртта полека шепне из сухата тръстика,
прощална песен пее студений океан,
заспивай и потъвай в земята си велика,
разкрила гръд бездънна за своя Осиян!
В памет на Димчо Дебелянов
Проклинай миража на водни пустини,
на черните песни неверния вожд,
бълнуван за свойта разблудна царкиня,
далечната роза на брачната нощ!
Бълнувай за тая, която напусна
лазура и слезе в света непознат,
и в нощ на безумство сърцето си спусна
в гърдите на своя поет прокълнат!
Проклинай нектара на всяка измама,
чиято отрова бе радостно пил,
когато предсети, че никога няма
да видиш небето, що сам бе сградил.
Ти с песен разкъса най-скъпите струни
и в шемет прегърна живота могъщ,
а глухо ръмеше низ майския унес
надгробната жалба на есенен дъжд.
Проклинай дървото на бранни надежди,
що скритом в съня ти завързваше плод,
когато към пътя на нови премеждия
божествена младост отправяше ход!
След всяка пробуда по-страшно тежеше
безликата грижа над пътя ти сив,
а ехо неземно в сърцето мълвеше:
не може избранник да бъде щастлив!
Проклинай ти всичко, в което си вярвал,
че клетва тежеше над светло чело,
че с камъни теб е животът замярвал,
че вредом си срещал — не обич, а зло!
От сънища гонен, от горест обземан,
ти Бога потърси в планинския здрач,
но себе си зърна, и ангел и демон,
ту агнец пасхален, ту мрачен палач!
Проклинай съдбата, която ти даде
сърце, що прощава — на нея дори,
безсмъртно, то търси и в гроба пощада,
и в песен нечута синовно гори.
В таз песен въздишка се тихо откъртва,
по майка родина, най-хладна в света,
към Бога простенва белязана жъртва,
под бранни хоругви познала смъртта.
Проклинай миража на водни пустини,
в тях сълзи откапват, от двойно сърце,
бълнувай за свойта разблудна царкиня,
простирай към нея из гроба ръце!
И твоята сянка, когато заскита
низ хладния ужас на бранно поле,
посмъртните сили сбери и попитай:
О, майко велика, защо ме прокле?
В памет на Илия Иванов-Черен
Живееше в страна мъглива
магесник е черни очила,
през тях той в истината жива
откриваше лъжата зла.
Пред взора остър и навъсен
безсилен беше всеки щит,
животът криеше лика си,
от своята лъжа опит.
И пред магесника в уплаха
човекът губеше устой,
през черните стъкла горяха
два въглена с небесен зной.
В скръбта той виждаше близнака
на всяка радост по света,
душите — в капища на мрака,
сърцата — в горка нищета.
И често, гонен от съмнения,
мълвеше странен чародей,
не са ли вси лъжи свещени,
с които всякой днес живей,
не е ли храм животът шумен,
сграден от майстор непознат,
не е ли еретик безумен
и всеки втори Херострат?
Ала в мига на вси надежди,
той клетва в своя блян стори,
и бунт под сключените вежди
очи небесни покори.
Той влезе на лъжата в храма,
размахал пламнали главни,
но скръцна крепкото му рамо,
любов духа му осени.
Пробил бе час на бран велика,
народи тръгваха да мрат,
където — жива, многолика —
лъжата бе самата смърт!
Той, в плен на земната мистерия,
обрече в жъртва дух и кръв,
смъртта си в песен да намери,
за братята да падне пръв!
С какъв ли танец на душата
от своя труп се е простил,
какви ли истини в лъжата
в мига предсмъртен с открил?
И досега над бранна Тракия,
щом бурна нощ надуй гърла,
из гроб безкръстен светят в мрака
очи през черни очила.
В памет на Шандор Петьофи
Под конския тропот на чужди пълчища
карпатският вятър избърза при нас,
в сърцата ни лумват на ярост огнища,
смъртта заговорва през нашия глас!
Зората огрява ездачи свирепи,
повлекли мъглите на Волга и Дон,
ний чакаме твърдо пред бащини степи,
със кръв да забраним земя и закон.
О, сенки грядущи на нови светии,
закриляйте пътя на мирния труд,
срещнете с доспеха на всички стихии
страхотните орди на севера лют!
Съпътници вечни из пътя далечен,
карпатският вятър какво ви мълви?
На гибел, на гибел врагът е обречен,
певецът ни верен пред нас ще върви!
Отхвръкне ли в битва десница сломена
и грохне ли възнак разпенен жребец,
о, нека съдбата сама ме надене
на меча ми, даден от божи светец!
Тогава духът ми да влезне в телата
на всички маджари, погинали в бой,
да плъпнат столетия, врага да разклатят,
да блъвнат желязо и огнен порой!
Сред дим и фанфари да грейнат дедите,
с тимпанния удар на бясната кръв,
и с плам над трупа ми да звъннат копита,
а гръм да ликува над вражеска стръв!
Дигни ме, дигни ме, о боже велики,
за битва посмъртна ти сила ми дай,
щом зъл другоземец — победа! —
извика и пряпор побие над родния край!
Не смогне ли, боже, духът ми отново
с живот да изпълни праха ми студен,
ти силата дай му на своето слово,
та в смърт да превърне грядущия ден!
Врагът да се лута, бездомен и в дрипи,
реките да дръпнат водите назад,
а жълтото слънце отрова да сипе,
да зевнат устата на суша и глад!
Грей, бащино слънце, над степите стари
коситба жестока врага ще възпре,
при залеза кървав кажи на Унгария
за майчини сълзи как славно се мре!
Сам Бог ще зарови сред Пуста Петьофи,
невидима църква над гроб ще сгради,
там сутрин и вечер тез кървави строфи
карпатският вятър над мен ще реди!
В памет на Джон Кийтс
Когато споменът за мене
ще побледнее, може би,
и в нови страсти и вълнения
светът без песен ще скърби,
погребан в миналата слава
ще дремя аз успокоен,
но жив, из всеки стих забравен,
ще грее лик боготворен.
В тоз лик безсмъртен всичко вложих.
с което Бог ме надари,
съкровища, с които можех
да бъда и щастлив дори,
в замяна — кръстен бях в съдбата
на бледния Ендимион,
ловец, възлюбен от луната
и роб на зачарован трон.
Зад тез очи, очи на песни,
кой смъртен нявга би прозрял
оная сянка неизвестна,
пред чийто идол съм горял,
чий слух в ефирното мълчание
би доловил завета строг,
че само в пламенно страдание
се ражда смелият възторг!
С таз сянка неуморно бродех,
лика й вплел у всеки стих,
не вкусих аз в живота отдих
и жаден сълзите си пих!
Таз сянка, с облак серафичен,
дошла от някой сън велик,
следеше с поглед безразличен
как мрях, убиван всеки миг.
Аз виждах колко е нещастен
човекът, беден от мечти,
и колко става по-прекрасен,
когато блян го навести,
и бранех от света брутален,
това, с което го дарях,
и в плен на порив идеален
изкупвах всеки негов грях!
Когато споменът за мене
ще побледнее, може би,
от свойта жертва разделена
таз сянка само ще скърби,
и тя, над мен палач изправен,
ще ме събуди в оня час,
когато в някой стих забравен
светът дочуе своя глас!
В памет на Перси Биш Шели
За път се пригответе, о сънища безбройни,
завършва празненството на краля ви могъщ,
върнете се отново в сърцата неспокойни,
там битвата е вечна, врагът — един и същ!
Чие сърце не шъпне въпроси несъзнати,
що някъде са случай, а другаде — съдба,
и кой с вериги тежки не броди по земята
с тревогата дълбока пред сетната борба?
Чие сърце човешко не тръпне пред хорото,
където всяка стъпка е кървава бразда,
и кой не е въздъхвал, веднъж поне в живота,
пред бляна на съдбата, наречен свобода,
чий поглед не е гаснел, когато се е спирал
пред взора ненадеен на земната печал,
кой в своя лик огледан друг образ не е дирил.
що нивга не е виждал, а всякога мечтал?
Чий дух насън не търси оназ звезда, където
е бродил като дивеч низ девствени гори,
и кой не е поглеждал поне веднъж небето,
не само в нощ на мъки, а в светъл час дори?
Тъй беден е животът от красота и радост,
тъй малка е земята за толкоз много скръб,
молитвата е страшна, когато всички страдат,
утехата — миражна, смъртта — спасител скъп!
Станете бранен кораб, о сънища магични,
с човека се втурнете в най-бурното море,
че не на леш подобен, а в подвиг героичен
божественият трябва божествено да мре!
Да кипне, като нявга, кръвта на Прометея
в рапсоди и светии, в пророци и жреци,
сърцето на сърцата тогава ще огрее,
събудено от хора на смелите плувци!
Надежди ще израстват из всяко отчаяние,
в доспех ще се превръща най-нежният копнеж,
че страшен е позорът на срамното съзнание —
да носиш дух безсмъртен, а като роб да мреш!
Човекът ще си спомни завета благороден,
че дар, изтръгнат силом, е земният живот,
че плътно са споени дори мигът преходен
с небитието тъмно и вечния му ход!
През някой сън далечен ще дойдат чудесата,
с единство и съзвучност в живота многолик,
у всяка гръд ще бие сърцето на сърцата,
безбройно въплъщение на бляна си велик!
Земята ще разрасне в божествена империя,
където трон ще вдигне свободна красота,
а нощем в океана на звездната мистерия
сама ще се преражда безсмъртна любовта!
В памет на безименните
О, всякой ражда се прекрасен,
дете на някой божи блян,
ала малцина с поглед властен
заробват пътя си избран.
Един се нурва, без да иска,
на някой демон след гласа,
а друг — кръвта си всуе плиска
по безответни небеса.
На сатанинско провидение
те носят белега проклет,
макар в сърцата вдъхновени
да крият божия завет.
И в някой тих молитвен отдих
простенва често възглас плах:
света ти, Господи, обходих,
но милостта ти не познах!
В борба с съдбата те не могат
да найдат никъде оплот,
а скъп в двубоя е залогът,
най-често — целият живот!
Но в сънищата крал законен,
поне веднъж е всякой бил,
уви, след туй от свян подгонен,
кралства̀ въздушни е рушил!
Напразно търсят състрадание
за свойто странно същество,
дори най-беглото признание
за тях е цяло тържество.
Горчив за тях е всеки залък,
без ехо — всяки стих изпят,
докле животът, страшен валяк,
премаже госта непознат.
Нередко чуждите трапези
от роба правят смел герой,
певец на нови Марсилези,
огнище на внезапен зной.
Един ли свойта млада лира
е хвърлял някъде в сметта,
след туй безимен да умира
по барикадите в света!
А втори — секва свойта песен,
на зли пороци жалък роб,
но друг — на някой клон обесен,
или с куршум през царствен лоб,
и сутрин само някой славей,
заслушан в горски говор тих,
подема нечие „прощавай“,
допява нечий горък стих.
В памет на Шарл Бодлер
И тая нощ, разкаян демон,
аз почнах странен монолог,
осмислювах закона земен,
отричах своя сън жесток,
но мъдро сатаната лъстен
запали свой полилей —
Сатурн, с магическия пръстен,
и синкавия Водолей.
И с монотонен мрачен шепот
настъпи оня тежък сплин,
де всички думи сякаш клепат:
живей ненужен и самин!
Ти слушаш, че те е проклела
на сфинкса нямата уста,
че черна нишка е запрела
за теб самата красота:
Да бъдеш туй, що смъртно мразиш,
да любиш лик — що сам не си,
живота, дар велик, да пазиш,
но с дар смъртта да те спаси;
в сърцето с херувимска лира
да величаеш всеки грях
разгатнал тайни на всемира,
пред себе си да тръпнеш в страх;
да любиш Приснодева скритом,
обвързан с някой зъл вампир,
в света на страст, хашиш и ритъм —
да търсиш за душата мир;
създал за всеки рай божествен,
изгонен в пъкъла да спиш,
възхвалил Бога в химн тържествен,
с най-грозен дявол да дружиш;
да кръстиш сам цветя на злото
молитвите на свойта кръв,
живял с великото в доброто,
лика му да осмееш пръв;
на бран поискал да погинеш,
да мреш на одър прикован,
в света за пария да минеш,
в смъртта — за маг и великан;
да шъпне всеки бронз и мрамор,
що носи твоите черти:
„Оплюйте тоз певец безсрамен,
отровил всичките мечти!“
И дигнат в цар от тез, що идат,
да плачеш — просек прокълнат:
„Дано, о Господи, не видят,
че съм най-нищият им брат!“
В памет на Михаил Юревич Лермонтов
Кавказ, Кавказ, другар небесен,
и тая нощ безсънен бдиш,
и тихо, в прежни дни унесен,
молитва горестна мълвиш,
и тежък спомен те разяжда
за оня редък, звезден миг,
когато геният се ражда
с лика на бъдещ мъченик!
Над твойте снежни океани,
над Ка̀збек, стръмен и мъглив,
духът на вечното изгнание
витае горд и мълчалив.
Съдбата ли го тук затвори,
или небето прокълна,
с земята нищо не говори,
и от звездите — ни с една.
В какъв ли спомен неспокоен,
в какъв ли сън незабравим,
сам Прометей, вековен воин,
възпира своя син любим:
„Не тръгвай с мойта бранна лира,
витязе, гибелно лъчист,
сърце, което не умира,
живее в мрачна летопис!“
Не казва ли уста смълчана,
и погледът с любов пропит,
че верен на света остана
последният Прометеид!
Той, смел потомък непокорен,
от небесата къс отпра,
и с огъня им животворен
най-тъмните сърца съгря!
От всички тайни небосклони
той махна божия печат,
и пред скръбта на милиони
доплува корабът слънчат.
Уви! Човекът малодушен
остана в самоволен плен,
и с у плах, в свойта кръв заслушан,
проклина огъня свещен!
И в оня ден, светът когато
предаде юноша-поет,
титан невидим спря земята
и взе трупа, от кръста снет.
А ти, Кавказ, другар небесен,
над скъпа памет тъжен бдиш,
и тихо, в вечността унесен,
безсмъртни стихове мълвиш!
В памет на Уолт Уитман
Чия е тази песен жива,
която пееш упоен?
Как блика силата щастлива,
свободна, като ястреб дива,
поройна, с ритъм настървен!
Чия, чия е песента,
на Уолт Уитман ли е тя?
В чий стих, назрял и благодатен,
наля земята толкоз сок?
Съсъдът винаги е златен,
когато царски е изпратен
с приветствие от някой бог:
остатъкът след всяка смърт —
живот наричай в своя път!
Виж, звездното небе отгоре
е твоят звучен съпровод!
Дъждът на всички метеори
дори насън ще ти говори:
обичай целия живот!
Герой, пророк или мъдрец
не става живият мъртвец!
Към Бога радостта извежда,
към Бога, вън — и вътре в нас!
Какво са горест и премеждия
пред туй, душата що нарежда,
от вечността добила власт!
А днес ти е душата гост,
с ответ за всеки твой въпрос!
Какъв е твоят лик в живота,
какъв е твоят скрит копнеж?
Води на всяка страст хорото
и гледай времето в окото,
какво си — сам ще разбереш!
И победил и победен,
безсмъртен всякой е роден!
Чия е тая песен жива,
що носи толкоз благодат?
На кой певец кръвта се слива
с кръвта, що вечно се излива
от раната на твоя свят!
Чия, чия е песента,
не е ли на земята тя?
В памет на Александър Блок, великия бард на революцията, рицар на прекрасната дама
Когато нощем най вилнеят
фъртуни в севера свиреп,
на бърза тройка бяла фея
препуска низ безкрайна степ.
Звънят звънците многогласни,
надзвъннат хаосния рев,
и дълго за неща прекрасни
разказва сънният напев.
Какво е любовта могъща,
кога ще покори света,
защо е тя една и съща,
навред, в живота и смъртта,
къде най-пламенна извира,
кога, мистична, се таи,
защо из варварската лира
на рицар-херувим струи;
защо прекрасната му дама
самотна с тройката лети,
и никой нивга вече няма
да види нейните черти;
защо веднъж тя, непозната,
пред своя рицар се яви,
целуна три пъти земята
и лирата му с креп обви;
какво му каза тя тогава,
в какво го скритом закълна,
защо над вечната му слава
пращят червени знамена;
в каква неземна литургия
той чу пророка в своя глас
и за душата на Русия
издигна нов иконостас…
Звънят те, а самата фея
припява тъжно всеки звън:
„Народе, кой ще изживее
в любов грядущия ти сън?“
Мълви тя и препуска диво,
отхвърля преспи околвръст,
и ето, в хаоса мъгливо
израства чер огромен кръст!
И днес тя три пъти целуна
пред кръста снежната земя
и бавно бясната фъртуна
благоговейно занемя,
дванадесет звезди огряват
над кръста, в купола дълбок,
дванайсет сенки се изправят,
икони с погледа на Блок!
В памет на Христо Ботйов
„Чий повик чужд ме буди, смутил покоя вечен,
чие сърце си спомня за вожда победен,
съдбата ли ме вика за някой бунт далечен,
сънят ми ли се сбъдва, останал жив след мен?
А може би, разкаян, самият Цезар хлопа,
подгонен от душите на мрачния Аид,
или духът свободен на моите Родопи
отново на Спартака поднася меч и щит!
Или си малодушник, от тез, що измениха
пред битвата Браданска на брата по съдба?
О, всичко ний простихме, с оназ усмивка тиха,
с която се умира в последната борба?
А в страх бе Капитолий! — Свидетел е Везувий! —
когато с клетва свързах тевтонец, скит и гал —
кълна ти се в Плутона! — Спартак и днес бълнува,
че близък беше краят на земната печал!…“
Не съм ни гладиатор, ни роб с позор бележен,
отвърна гостът странен, от север прекосил,
а кръвният потомък на оня дух метежен,
под чиито знак трагичен и ти си воин бил!
Аз знам, стоя пред оня, когото вековете
нарекоха единствен, тракиеца Спартак,
пред чийто труп се спряха смутени боговете
и чийто меч победен възпя самият враг!
Ти в свойта Гетсимания, грядущето предсетил,
не стана ли неволно предтеча на Христа? —
Да бъде! — ти отвърна и тръгна с повик светъл: —
водач е само този, що езди до смъртта!
Не знае и небето, къде са твойте кости,
отдавна е прахът им надлъж и шир развян,
но твойта кръв безсмъртна спои земята с моста
към времето, що иде с насъщния си блян!
О, твойто време иде, с безбройни легиони,
на устрема бездънен приглася бясна кръв:
еднакво се умира под всички небосклони,
когато в бран свещенна решиш да паднеш пръв.
Световните устои трещят под огнен напор,
сам Бог в десница робска доспеха низпосла,
Христос е днес водачът и твойто име — пряпор,
голготите ви страшни един Великден сля!
О, роби на земята, отколе Рим изчезна,
но враг е на човека и всеки втори Рим! —
Днес милиони сенки крещят из всички бездни:
„Ний, мъртвите, ще съдим врага неумолим!“…
Гласът не бе дорекъл и вождът гладиатор
ръка протегна мълком на госта исполин,
отекнаха тръбите на буреносен вятър,
балканската симфония, великото „Амин!“
В памет на Алфред де Мюсе
О, дни на красота и вяра,
кога ликът ви побледня,
часът на горест ли удари,
или животът притъмня?
Едно сърце ли в повик звънна
и в свойто ехо се разби,
една душа ли в жал затъна,
за да възкръсне, може би!
Къде са пеещите думи,
нали ще се пирува днес,
къде е младото безумие
в шума на пролетния лес?
Трапезата ми ли е бедна
или нектарът — прекипял,
смъртта ли между вас приседна,
с очи на вечната печал!
О, участ горка на поета,
в предсмъртна треска да гориш,
и с хор от призраци в сърцето
живот за всички да твориш,
над мъртви спомени наведен,
да шепнеш някому: прости!
И гост на своя пир последен —
да бъдеш най-излишен ти!
О, призраци на жалби тежки,
разбирам ви езика ням,
и сричам с трепетни болежки,
молитви, що единствен знам!
Макар у вас — о, зная колко! —
да буди ужас моят зов,
пирувайте със свойта болка
в сърцата, жадни за любов!
А сам, изправен като сянка,
ще кърша влюбени ръце,
дочул из някоя шарманка
гласа на своето сърце!
Захласнат, сълзи ще пороня,
не съм аз ни герой, ни бард,
а паж на мъртвата мадона,
изгубил своя трон Стюарт!
Когато в час, велик и жалък
смъртта ме бързо понесе,
задръжте като вечен за̀лог
сърцето живо на Мюсе!
На всеки земен пир, където
смъртта неканена седи,
запейте химна на сърцето,
по-жив от вечните звезди!
В памет на викинга Карл Йонас Лудвиг Алмквист
Благословен от северните хали,
доплувах сам на твойте брегове
и в твоя чест из пътя си подпалих
светилища и древни лесове!
Отрекох всичко в книгите свещени,
възлюбих ада, в който ще горим,
и влачейки се, виж ме, на колени
при теб дойдох прекрасна Лейлюлим!
Ако и днес, небесно упование,
не се явиш, в последни чудеса,
в кой талисман лика ти ще остане,
освен в скръбта на бялата коса!
През нощите на северните зими
очаквах те, сърца да разменим,
и подвизи да върша в твое име,
за твоя трон, далечна Лейлюлим!
И само с теб живота бих прославил
и нищите в титани възвисил,
и в звездопис безумна бих разправил
за ереста, що с кръв съм осветил!
Слезни при мен и с лира боговластна
въоръжи васала си любим,
и заживей, от всичко по-прекрасна,
в сърцето ми, небесна Лейлюлим!
Виж, колко е живота лицемерен,
и в грях и зло, неповторим почти,
врагът е скрит, съратникът — неверен,
а съвестта отдавна не мъсти!
Пред ужаса на земната неправда
по кой закон ний трябва да простим?
Не мъртъв зов човека ще възрадва,
а жива реч, печална Лейлюлим!
И, вярвам аз, че моя сън сънуват
и многото измъчени души,
и с моя слух из твоя глас дочуват,
че в своя бунт човекът не греши!
В кое небе на вечната фантазия
събуждаш пак духа неукротим?
Не пламва ли в лазурните талази
сърцето ми, въздушна Лейлюлим?
Но долу тук, където се умира
с измамите в най-кървава борба,
ще хвърля с гняв пламтящата си лира
над крепостта на земната съдба,
и с името ти Бог ще те повика,
когато ти, в пожарища и дим,
прегърнала издъхващия викинг,
ще възлетиш, безсмъртна Лейлюлим!
Последната песен на Джакомо Леопарди
Отмина ти в небесни одеяния
към кулите на вечни светлини,
а гибелта, с безчислени кервани,
нахлу при нас и всичко заплени.
Кой помни тук победните литаври
и твоя меч, в закрила възсиял,
днес кръв струят божествените лаври,
които бе на нищите раздал!
Виж, немощност на твоя трон царува,
под сълзите на всички знамена,
а глутница от парии пирува
над мършата на царствена страна!
Ще може ли в сърцата пак да лумне
жаравата на бранния копнеж,
и устремът на пориви безумни
да съживи провлачената леш!
Къде си ти, божествен бронз, прободен
от завистта на демон упорит,
кой знае днес какво е дух свободен,
що приживе минава в своя мит!
Един героят иска да изчезне
зад ръста смел на своята любов,
и на смъртта из хилядите бездни
да броди сам, за връщане готов!
Щом видиш ти, че рухваме в умори,
и няма кой сърца да ободри,
от оня праг, отдето Бог говори,
завета си гръмовно повтори!
Ще дойде край на всяко малолетство,
и твоя род ще дигне стан слънчат,
и с твоя меч, като последно средство,
ще поздрави злокобен звездопад.
И с всички праведници аз ще тичам,
най-малко десет пъти да умра,
и в зо̀ва — братя, колко ви обичам! —
как трябва да се мре ще разбера!
И тъй далеч от времената срамни,
ний мечове победни ще държим,
и с волята всевишна ще възпламне
у всеки роб мощта на херувим!
Щастливците, които паднем в боя,
под песента на всичките звезди,
ще бързаме низ пътя на героя
към сянките на славни прадеди!
А вятърът от бранните полета,
ликувал кървав с нашите души,
ще донесе синовните завети,
плача на майките ще утеши!
В памет на Алфонс де Ламартин
Когато бурните години
в кръвта ти бавно отшумят,
и от забравени светини
започнат сълзи да текат,
душата, страшно обедняла,
ще коленичи в някой час,
сред непозната катедрала,
пред величав иконостас.
И там, под вечното смирение
на безглаголните светци,
пророци с висше повеление
и меченосни мъдреци,
ще спомниш някое деяние
от живата си летопис,
и на дълбоко разкаяние
ще прозвучи езикът чист.
Далек от мисъл своенравна
и чужд на всяка суета,
разбрал, и може би отдавна,
на много сълзи святостта,
за първи път, от толкоз време,
ще паднеш в трепен несъзнат,
и твоя дух ще се възземе
в света на нова благодат.
И мълком от звезда кръстата,
огряла вечните земи,
ще слезе странна красотата
и твойта кръв ще прошуми,
през сънищата велелепни,
замрели в своята игра,
за братски мъки ще зашепне
душата прелестно добра.
Ще слушат, че животът носи,
не само светли часове,
а и насъщните въпроси
що тровят всички векове,
и някога, над път орисан,
когато ангел прелети,
ще грейне, в небеса изписан,
ликът на всичките мечти.
Тогава в тая страшна тайна
ще разгадаеш озарен,
на живите скръбта безкрайна,
на мъртвите — плача свещен,
и чудото, когато стане,
и чуеш глас неуловим,
към Бога с тяхното страдание,
ще тръгнеш, вечен пилигрим.
Както е известно, ние знаем по нещо за историята на нашите семейства и родове най-често по не особено достоверни устни сведения и предания, които обикновено достигат до дядото и в по-редки случаи до прадядото. По-нататък веригата на рода се губи в мрака на вековете. Такъв е случаят и с данните за семейството на Т. Траянов[1], което ще да е било едно от будните еснафски семейства и Скопие, създало навярно цели поколения от добри потомствени занаятчии — кожухари.
Засега ние притежаваме отделни по-сигурни данни само за дядото на поета — Тодор Стефанов Траянов, роден през 1831 година в Скопие. Той е бил грамотен човек, завършил местното училище, занимавал се също с кожухарство, което е определило и прякора му — Тодор Кюркчията. През 1853 година младият кюркчия се оженил за София Тодорчева, починала в 1901 година в София. Разбира се, любознателният и предприемчив скопски майстор не се задоволявал с положението си на обикновен занаятчия, който от зори до мрак работи на дюкяна си и чака да го споходят купувачи. Той обикалял близките села и паланки, където продавал произведенията на своя труд. Нещо повече — той посещавал и прочутия панаир в Липиска (Лайпциг), за да търгува със своите кожухарски изделия. Но всяко такова пътуване по онова време е било истински подвиг, свързан с много несгоди и рискове. Особено в пределите на турската империя, в която разбойничеството е било истинска напаст. По тази причина майстор Тодор бил принуден да откарва стоката си, натоварена на катъри, съпровождан от въоръжени пазачи албанци, на които заплащал. Така че дядото на поета бил едновременно и занаятчия, и търговец, чието материално положение не ще да е било лошо. Като един от по-първите граждани на Скопие, имал хубава къща и носел „френкски дрехи“. Несъмнено неговата любознателност ще е надхвърляла културното любопитство на един обикновен грамотен занаятчия, защото широките му книжовни интереси са го подтиквали да купува разни книги — било книги с религиозно съдържание, било учебници и други издания на български език, каквито е могло да се намерят в онова малокнижно време. Получавал също и някои списания и вестници, излизали в Цариград и другаде из Българско. С една дума, той притежавал собствена библиотека — един знаменателен факт, който красноречиво говори за духовните ламтежи на един буден род — направил по-късно с поезията на Т. Траянов своя голям влог в българската култура. (Този род е дал и други дейци на изкуството — пианисти, режисьори и пр. Един от братята на Т. Траянов също пише и публикува стихове, които подписва с псевдонима Траян Тъмен.) Естествено дейният скопски кожухар установява връзки с някои видни дейци на Българското възраждане като например Кузман Шапкарев — тоя неуморим събирач и издател на народното художествено слово, един от ревностните представители на българската фолклористика. Така Тодор Стефанов Траянов станал деец на културно-просветното поприще в родния си град — той е училищен настоятел, усърден читалищен работник, защитник на българския език и българската просвета по време, когато чуждата пропаганда води ожесточена борба против тях. Не по-малка била и дейността му като участник в усилията на народа да освободи българската църква от опеката на цариградската гръцка патриаршия, да извоюва своя църковна независимост. Всичко това довело до заточаването му в гр. Елбасан — Албания. По-късно, след Освободителната руско-турска война, отново взел участие в борбата за народни правдини в Македония. Към края на живота си дядото на поета се преселил в София, където починал през 1903 година.
В това любознателно и напредничаво семейство расте и се развива бащата на поета — Васил Тодоров Траянов, роден на 30 януари 1855 година в Скопие. Сега времето е друго, условията за учене са далече по-добри и невръстният книголюбец няма да се задоволи със знанията, които му дава училището в родния град. Неговата жажда за наука го отвежда далече, чак на брега на Дунава, в Свищов, известен като голям просветен и търговски център по онова време. Свищовското училище и неговите учители се славили из цяла България. След като завършва с отличен успех училището в богатия крайдунавски град, който притежава свое дейно читалище и свой театър, Васил Тодоров Траянов се връща в Скопие. Получил едно сравнително добро за времето си образование, той се насочава към учителското поприще и в продължение на две години е преподавател в скопското класно училище. Но след Освобождението на България той напуска родния си край, напуска и професията си и се установява в Пазарджик, където е назначен за съдебен следовател. През 1878 година се оженва за Елена Тодорова Лютова от гр. Велес, учителка в пазарджишкото класно училище, която по майка е от полски произход. Току-що завършила американския колеж в Цариград и Самоков, младата учителка е високо културна девойка с подчертан интерес към света на изкуството и книгите. Именно тук, в Пазарджик, в така наречената Гьолмахала се ражда първият син на младото интелигентно семейство — Тодор, бъдещият поет. Ала семейството на съдебния следовател не се задържа дълго в Пазарджик. Служебната кариера на Васил Тодоров Траянов го принуждава да се мести от град на град — след Пазарджик идва Пловдив, после Видин, Силистра, Трън, София, Сливен, Стара Загора, Нова Загора, Цариброд и отново София. През това време заема разни длъжности в съдебното ведомство — съдебен следовател, прокурор в околийски съд, прокурор в окръжен съд и на края бива назначен в прокуратурата на Софийския апелативен съд. След това работи като адвокат до 1933 година. Умира в София през 1938 година.
Заедно със съдебния служител пътува и семейството му, което води интензивен интелектуален живот. С увеличаването на семейството майката естествено се вижда принудена да скъса със своята учителска професия и да се посвети на отглеждане и възпитаване на децата. Тя се грижи за нравственото и умствено развитие на своята челяд. Една от задачите й е да събуди у децата любов към книгата, към изкуството, към науката. И успява. За задоволяване на духовните потребности и на родителите, на децата редовно се закупуват книги от български и чужди автори, редовно също така се поддържа и получаването на вестници и списания. Така постепенно семейната библиотека се обогатява с произведенията на световната класика и на по-значителните български писатели. Шекспир, Сервантес, Дикенс, Толстой, Юго и пр. са любими автори и на децата. Четенето на книги, следенето на културния живот в страната, па и в чужбина, заниманията с музика се превръщат в трайна семейна традиция, която оказва изключително благотворно влияние върху бъдещия поет. Увлечението му от литература, жаждата за знания, страстта към музиката непрекъснато растат и се затвърдяват, бързо расте и се разширява интелектуалният му кръгозор. Атмосферата в семейството несъмнено подхранва мечтите му за творческа дейност, за всеотдайна служба в храма на изкуството. Даровитият юноша проявява неутолим интерес към историята и музиката, към театъра и астрономията, към живописта и природните науки. Ала най-дълбока и силна е обичта му към литературата, към поетичното творчество, на което той вече плаща своята дан. За съжаление нищо не е запазено от първите му стихотворни опити, а както изглежда почти нищо не е оцеляло от ръкописното му наследство въобще.
Теодор Траянов учи в различни градове, където баща му е служел. Покрай големите неудобства, с които е съпровождано това служебно чергаруване на семейството, то несъмнено има и своите положителни страни. Така не особено привлекателната чиновническа участ на бащата дава възможност на силно впечатлителния и проницателен ученик да се запознае с родната страна, за да я обикне още по-всеотдайно и горещо. След продължително скитане от град на град най-сетне семейството на Васил Тодоров Траянов се установява в София, където през 1899 г. първородният му син завършва Първа мъжка гимназия. През есента на същата година ние го виждаме вече студент във Физико-математическия факултет на Софийския университет. Както се каза по-горе, наред с литературните и музикалните си наклонности Теодор Траянов проявява немалко любопитство и към положителните науки и особено към астрономията — една наука, която ще го привлича до края на живота му. Така можем да си обясним факта, че той постъпва не в Историко-филологическия, както би трябвало да се очаква, а във Физико-математическия факултет.
Теодор Траянов следва в София само една година. През есента на 1900 година се прехвърля във Виена, където записва архитектура в така нареченото Технише хохшуле. Следването му продължава шест години — до 1906 година. Той завършва архитектура, без да се дипломира по неизвестни причини, въпреки че подготвя дипломната си работа, която и досега се пази от дъщеря му.
Трудно е да си представим с какъв трепет, с какви надежди и упования се отправя младият поет към Виена, към това световна средище на литературата и изкуството, и то в един период, когато столицата на Австро-Унгарската империя преживява своя най-бляскав разцвет, Теодор Траянов се хвърля презглава в тоя живот и гребе с пълни шепи от духовните богатства, които му предлага Виена. Заниманията в политехниката не му пречат да посещава театрите и концертните зали, изложбените салони и литературните събрания. Културната атмосфера във Виена под една или друга форма въздействува благотворно върху него — развива поетичните му заложби, разширява естетическата му култура, обогатява духовния му свят. „Тодор беше истинско чедо на Виена, гдето беше прекарал младините си — пише К. Гълъбов в мемоарния си очерк за Т. Траянов. — Но чедо на културна Виена, на онази Виена, която ни е описал неговият връстник Стефан Цвайг в «Светът от вчера». Това не е Виена на «Гринцинг», гдето виенчани пиянствуват наесен с резняк (Heuriger), или Виена на «Пратера», гдето провинциалистите се въртят на голямото колело (Riesenrad) — това е Виена на поезията, на музиката, на живописта, на архитектурата. Тъкмо тази Виена той обичаше с неувяхваща любов, особено нейната архитектура. Хиляди пъти беше виждал и «Св. Стефан», и Ратхауза, и Парламента, и Карловата църква, и Белведере, и Шьонбрун и все пак, когато обикаляхме с него из града, той говореше за тях с такъв възторг, като че ли ги виждаше за пръв път. Беше влюбен в красивите околности, особено в Леополдсберг, от който се разкрива незабравима гледка към Дунава. Когато влязохме веднъж в Хафнерхауз, който е свързан с името на Бетховен, той свали шапката си, сякаш влязохме в църква, сякаш влязохме в олтар.“
Виена, литературният живот в началото на нашия век, немската култура слагат своя печат върху душевността и характера на Траянов, върху мирогледа и емоционалния му мир, върху неговото идейно-творческо развитие и цялата му поезия. По това време индивидуализмът, декадентството и натурализмът господствуват в Германия и Австро-Унгария, па и в цяла Европа. Разбира се, не само модернистите увличат начинаещия поет. Той подхранва своето въображение и талант с произведенията на такива гениални майстори на немското художествено слово и немската музика като Гьоте, Шилер, Хайне, Бетховен, Вагнер и др. С не по-малка сила го увличат и романтиците, увличат го и създанията на немското народно творчество. Много по-късно, в края на тридесетте години, Траянов се спира на този въпрос в едно интервю: „От чуждите литератури в последно време най обичам да чета техните класици, в чиито творения е въплътен духът на вечно младото изкуство, над което времето и временното нямат никаква власт. На млади години предпочитах също класиците, но основно съм се занимавал и с произведенията на така наречения модернизъм. При създаването и оформяването на моя мироглед и творчески канон изпитвал съм разни влияния. Но изглежда, че най-дълбоко е било влиянието на музиката и на романтичното изкуство.“
След като приключва със следването си, Теодор Траянов постъпва на работа в българската легация във Виена, където живее до 1921 година. Тук поетичният му талант намира добра почва за растеж. За това спомага и литературната среда, сред която се движи. Той общува с такива големи немски поети и белетристи като Хуго фон Хофманстал, Райнер Мариа Рилке, Артур Шницлер, Петер Алтенберг и др. Влиза в досег и с редица други художници на словото като швейцареца Джон Кнител, Херман Бар, Йозеф Айхмюлер, Рода-Рода, Феликс Дьорман, Ойген Пигенот и пр. Както се знае, повечето от тези майстори на художествената писменост са известни като хора с изключително висока творческа взискателност. Поетите са истински виртуози на стиха, притежаващи голяма поетична култура, и се сочат като тънки гравьори на поетични творби, поразяващи със своята цизелирана[2] образност, изящна мелодичност и съвършен композиционен строеж. В тая именно среда нашият поет си изработва своя строг художнически вкус и мярка, основните си поетични принципи, на които остава верен до последните си дни.
Теодор Траянов е редовен посетител на ония заведения — главно кафенета, прочутите виенски кафенета, — където се среща и запознава с артистичната младеж, с литературната бохема. Тези кафенета тогава играят ролята на своеобразни културни клубове, средища за ежедневни свиждания и разговори, за четене на вестници, списания н книги, дори за творческа работа. Тук се кроят планове за издания и се уговаря сътрудничество в един или друг печатен орган, раждат се почини за прояви от най-различно естество, пишат се статии и вестникарски материали, обмислят се и се екипират идеи за художествени творби и пр. Някои от тези кафенета са места за срещи и състезания на най-добрите виенски шахматисти. Теодор Траянов е също страстен участник в тези игри и състезания, проявил изключителни качества на шахматист. По-късно, след установяването си в България, той продължава да играе и с право някои и до днес го смятат за един от най-добрите шахматисти у нас. В едно от тези кафенета той се запознава с Елена Фр. Петерс, с която през 1907 година сключва брак. От този брак той има три деца. Тя почина през януари 1965 г. в гр. Линц — Австрия.
Във Виена Теодор Траянов създава някои от най-хубавите си поетични творби, които влизат в първите му три стихосбирки. Още като студент започва да публикува стихове в българския периодичен печат. Първите му работи се появяват през 1904 година, но името му става известно в литературните среди през следващата 1905 година, когато се появява малкото му двустрофно стихотворение „Новий ден“[3] (сп. „Художник“, г. I, 1905, кн.6—7, стр. 22). Някои литературни историци смятат, че с това стихотворение Траянов поставя началото на българския символизъм. „Първите ми работи — припомня си поетът след години, — които обърнаха внимание на обществото, бяха печатани през 1905 г, в списанието «Художник», издавано от Павел Генадиев. Изпратих ги на Константин Величков, който ме познаваше и който беше близък на Павел Генадиев. Той ги дал на Александър Балабанов, един от редакторите на «Художник». Напечатаха ги. Посрещнати бяха много добре. Константни Величков писа възторжена рецензия за тях. Ал. Балабанов и К. Христов също ги харесаха много… Тия мои стихове станаха отправна точка на българския индивидуализъм. Но аз съм нямал тогава съзнание за това. Едва после, когато се събрахме с Димо Кьорчев, Трифон Кунев, Илия Иванов-Черен и вземахме живо участие в подновеното списание на Антон Страшимиров «Нов живот», почнахме да съзнаваме значението на своята работа. Ние от началото имахме само съзнанието, че трябва да сътворим нещо ново, различно от това, което са дали нашите предшественици. Индивидуализмът дойде импулсивно… Нашата групичка не беше свързана с някакви принципи: обединяваше ни повече едно общо самочувствие. Впоследствие се яви с критиките си Ив. Радославов; той кръсти нашата поезия и нашето движение «български символизъм.»“ (в. „Литературен глас“, г. IV. 1932, бр. 144, стр, 3).
Приет радушно от литературните среди в България. Теодор Траянов започва да сътрудничи в редица органи на периодичния печат — „Нов живот“, „Българска сбирка“, „Слънчоглед“, „Демократически преглед“, „Художествена култура“, „Съвременник“, „Начало“, „Наблюдател“ и по-късно в „Звено“, „Народ и армия“, „Везни“, „Парнас“ и др. През това време издава книгите си: „Regina mortua“ (1909), „Химни и балади“ (1912) и „Български балади“ (1921). Във Виена драматизира приказката на Оскар Уайлд „Младият крал“ с музика от Д. Караджов, поставена през 1914 година във Виенската фолксопера и посрещната добре от виенския печат, който изтъква „големият драматичен талант на младия българин“.
Като чиновник в българската легация във Виена Траянов преминава едва ли не цялата стълба на дипломатическата йерархия — след аташе по печата става трети секретар, после втори и на края — първи секретар на легацията. Уволнението му през 1921 година го заварва като временно управляващ легацията във Виена. Трябва да се отбележи, че уволнението му става по време на земеделската власт, въпреки че той има положително отношение към БЗНС. Според брат му Крум В. Траянов поетът е бил уволнен заради връзките си с един известен хърватски общественик, поддържник на идеята за федериране на всички южни славяни. Някои хора от земеделското управление са гледали на тези връзки на поета като на „опасни“ и несъвместими с длъжността му на временно управляващ българската легация във Виена. Дипломатическата му служба бива прекъсвана само през войните, в които участвува като прост войник. Войните, завършили с погроми, оказват потресно въздействие върху поета. Непосредствено след първата национална катастрофа той създава и публикува баладите си „Тайната на Струма“ и „Смърт в равнините“, които се нареждат между най-хубавите поетични творби на нашата поезия до днес. Националните погроми, изглежда, ще да са една от причините за неговото отрицателно отношение към Фердинанд и към царския институт въобще. По-късно той е канен неведнъж на прием от царската особа, но никога не прекрачва прага на двореца. Всичко това естествено му създава по един или друг повод неприятности, които посреща спокойно и твърдо. Не по-ласкаво е и отношението му към разните буржоазни партии. Известни са приятелските му връзки с прогресивни поети като Христо Ясенов, Николай Хрелков и др., които е подпомагал по различни начини. Така например след арестуването и интернирането на Христо Ясенов през март 1924 година той пръв подписва протестното писмо, публикувано във в „Развигор“.
Теодор Траянов се установява завинаги в България, след като прави още едни опит за дипломатическа служба. През 1922 година той постъпва на работа в българското генерално консулство в Бреслау, но на следващата година е освободен и от тази длъжност, тъй като правителството на Ал. Цанков го гледа с недоверие и недоброжелателство. Така че от есента на 1923 година поетът се посвещава на свободна литературна работа в родината си. След време е зачислен като гимназиален учител, но фактически това е една своеобразна форма на материална помощ от страна на Министерството на народната просвета, която през 1934 година му бива отнета.
Двадесетте години могат да се смятат за един от най-плодотворните периоди от живота на поета. През есента на 1922 година той започва да редактира, отначало подпомаган от Ив. Радославов и Л. Стоянов, а после само от Ив. Радославов, списание „Хиперион“, което става орган на българските символисти. Около редакцията на това списание се групират редица талантливи поети, извоювали си свое място в развитието на българската поезия. Като много от някогашните периодични издания и „Хиперион“ не би могло да съществува само от абонатите си, ако не е имало свой издател, който да поеме материалната му издръжка. Издател на списанието става Д. Господинкин — приятел на Траянов и почитател на творчеството му, — който полага големи усилия за редовното излизане на „Хиперион“ в продължение на няколко години.
Един от най-дейните сътрудници на списанието е Теодор Траянов. На страниците му той публикува голям брой нови произведения, които влизат в книгите му „Песен на песните“ (1923), „Романтични песни“ (1926) и „Пантеон“ (1934). Същевременно помества н нови, някои от тях основно преработени редакции на стихотворенията от „Regina mortua“ и „Химни и балади“, събрани в сборника „Освободеният човек“ (1929). Наред с това в „Хиперион“ поетът помества и свои статии, рецензии, литературни портрети на видни български актьори, литературни бележки и пр.
През последните две десетилетия от живота си Теодор Траянов живее главно от литературен труд. Доходите му са малки и той носи бремето на голяма оскъдица. Част от тях праща редовно на семейството си във Виена. Приятелите му от това време говорят за нерадостната участ на поета, който много често е изпадал в тежка нужда и е търпял лишения. Въпреки това като човек отзивчив и състрадателен винаги се е притичвал на помощ на изпадналия в беда приятел. Особено топли грижи полага за младите писатели, редовно бедствуващи през периода между двете световни войни. Един от тези млади литератори пише още тогава, в началото на тридесетте години, за тази негова готовност да подкрепя, да дава кураж, да се грижи за другите: „Мой дълг е да помагам на всички… — той не се доизказа. — За мене е истинска радост, когато мога да помогна никому.“ — С тези бащински чувства той приближи и нас към себе си. Някога, та дори и до днес около него винаги има млади хора, на които той помага с каквото може: „на един подарява дрехите си, на други — шапка, често раздава и оскъдните си средства, макар той винаги да живее в тежка нужда и при големи лишения. Срам ме е да кажа, знам, често си е лягал и гладен, бивал е и безприютен.“ (П. Господинов, Нашата дружба, в. „Литературен свят“, г. II, 1932, бр. 31).
По това време Теодор Траянов достига зенита на творческото си развитие. Той е създател и ръководител на цяло литературно течение — българския символизъм. Не само неговите привърженици го причисляват към първомайсторите на българския стих, на нашата поезия. Името му е известно и в чужбина. Стиховете му се превеждат на чужди езици. За него и за творчеството му се споменава, макар и накратко, в няколко големи европейски енциклопедии. По случай петдесетгодишнината му група немски писатели го поздравяват с нарочно писмо — адрес, в което между другото пишат: „Повечето произведения на тоя от световен мащаб поет са проникнати от дълбоко трагичния и благороден зов на опозналия горчивата съдба на човешкия род борец. Но през този трагизъм грее една силна вяра в бъдещето, вяра в светлото предопределение на българския народ, чийто пророк и изкупител е този поет. «Пантеонът» на Траянова, покрай една рядка култура и едно изключително поетично дарование издава и най-тънката способност за оживяване и превъплътяване в мира на другите, благодарение на което неговият «Клайст», неговият «Новалис» и «Хьолдерлинг» говорят на нас, немците, с такава сила.“ Между подписалите писмото е и неговият стар приятел Айхмюлер, превел на немски „Български балади“.
След издаването на „Пантеон“ творческата активност на Теодор Траянов започва да намалява. Той пише малко, въпреки че има планове и идеи за творческа работа. Вниманието му сега е съсредоточено главно върху преработката на „Български балади“, чието второ, обогатено с немалко нови поетични творби издание излиза през 1942 година. През войната едно немско издателство му предлага да преведе на немски и издаде „Пантеон“, като го предупреждава, че книгата трябва да излезе без стихотворението „Последният сън“, посветено на Хайне. Принципният и строго взискателен към творчеството си поет категорично отказва и не позволява да се издаде „Пантеон“ без посочената творба. С това той осуетява едно издание, което несъмнено е щяло да даде далече по-пълна представа за творчеството му на Запад и е щяло да подобри поне за известно време неговия не особено радостен хал през последните години от живота му.
Теодор Траянов почина на 15 януари 1945 година.
Литературното наследство на Теодор Траянов не е голямо по обем. Поетичното му творчество е събрано в няколко книги. Освен стихове той е писал и кратки статии и бележки за чужди поети, литературни портрети на наши актьори, рецензни и пр. Разбира се, това е вършил случайно, по различни поводи. Такъв характер има и преводаческата му работа. Известен е например неговият превод на трагедията „Заговорът на Фиеско от Генуа“ от Фр. Шилер.
Като поет с широка култура той е имал и други творчески планове и замисли, които не е успял да осъществи. Интересно е да се отбележи, че е правел опити и в областта на белетристиката, въпреки че нищо не е публикувал. В едно интервю той признава: „Живея вече от десет години в Немско, но лятото обикновено прекарвам в София, занят с уреждане на записи и заеми. При всичко, че тая година трябваше да се занимавам с дребна журналистика по наши и чуждестранни вестници, остана доста време и за литературна дейност. Покрай няколкото лирически стихотворения работих върху един том белетристика. Особено ме интересуваше най-новото развитие на немската драма и художествения Немски театър. И тези мои наблюдения и впечатления във връзка с дейността на нашия Народен театър възнамерявам да споделя с българския читател в ред фейлетони.“ (в. „Вечерна поща“, г. IX, 1909, бр. 2868).
Увлечението му от театъра, интересът му към най-хубавото, което е създала световната драматургия, любовта му към света на сцената продължа ват до края на живота му. Всичко това естествено не може да не е служило и като подтик за творческа работа. Той е чувствувал, че не му липсват призвание и сили за занимания в тази насока. Когато му се поставя въпросът, защо не се заеме да напише една трагедия в стихове, той казва: „Това е мечтата ми… но нямам пари. А като няма човек пари, няма и нужното спокойствие за творческа работа, онова дълбоко спокойствие на душата, в което се раждат големите поетически образи. Трагедията не е като лиричното стихотворение, да го нахвърляш на бърза ръка. Тя иска продължително задържане на съзнанието в едни и същи свят — във вътрешния свят на виденията. Как ще можеш да се задържиш продължително в него, като трябва да мислиш где ще обядваш, а след като си обядвал, где ще вечеряш. Аз обаче имам заложби на трагик. Ако вникнеш по-дълбоко в моята лирика, ще видиш, че не само що се отнася до моя патетичен стих, но и до мотиви, тя е трагична. Светът за мене е по начало нещо трагично. Всичко в него е трагично, защото е преходно.“ (К. Гълъбов. Спомени весели и невесели за български писатели, изд. „Български писател“, 1959 г., стр. 175–176).
В предлагания том са включени стихове от всичките книги на Теодор Траянов с изключение на една — „Песен на песните“, книгоизд. „Хиперион“, 1924 г., стр. 23. Някои критици смятат тази книга за най-символистичната творба на поета. В нашето издание не поместваме нищо от нея не само поради липса на място, но и защото предполагаме, че едва ли ще привлече вниманието на читателите. Тя би могла да влезе в едно по-пълно издание на Траяновото творчество. Тук ще се задоволим само с един откъс, за да дадем известна представа за нея.
„Песен на песните“ се състои от три части, които авторът нарича Вигилии, от едно „Посвещение“ и един „Chorus mystikus“. Предлаганият откъс е от втората Вигилия:
Аз своя дух разучих сред гордата самотност,
над кратери бълнувах, обвити в снегове,
преплитах танца строен на сферите надземни
с загадъчната дрямка на черни равнини.
С безкрайната стихия на мисълта безсмъртна
рушех аз и допълнях пространствения строй,
кристалните колони на безначална вечер
прозирно-синкав купол издигнаха възбог.
През тях звучеше тихо ефира разтреперен,
потърсил сроден отзвук в неплътни светове,
а негде издълбоко сърцето на земята
помилва с таен трепет победоносен син.
В предела на мечтите аз смело се възкачих
по бързите спирали на странен полусън,
към сенките огромни на мъдрост и всезнание,
на воля всеобемна към стройния строеж.
Почувствувах самотност — великото спокойствие
на ек отдавна сглъхнал, нетърсил сроден ек,
невидимото чудо, предсещано навсъде,
на вдъхновени знаци в загадката узнах.
Не съм аз нито смъртен, нито безсмъртен образ,
а дремещия отглас на вечночакащ зов.
Ни край, нито начало, а възела на всичко,
което ще да бъде, което е било.
Сломи се мойта гордост пред моята самотност,
и прокънтя в простора нечуван още зов,
като че о̀рлек птици внезапно профучаха
и втънаха безследно в бездънни дълбини.
Но скрито отчаяние не чу отнигде отзвук,
срутено беше всичко, що с кръв бях оживил,
царуваше мъртвило над жъртвеника златен,
пред стъпките поставен на вечна красота,
порутен бе престола, отдето аз поисках
орбйтата да скъсам на тъжната земя.
та целий строй да рухне в първичния си хаос
и земний дух, свободен, нов мир да сътвори.
Настъпи нощ, която зората си не чака,
изчезнаха нещата и смисъла им скрит,
че сетен звук заглъхва на песен величава
узнах от глухий удар на моето сърце.
Затърсих вън от мене лика на божеството,
в неземна горест сплетох стома̀нени ръце,
за пръв път коленичих пред свойто изкупление,
пред моя собствен образ в мечтата въплътен.
Свещеният светилник светкавично разсветна
в безкрайния му пламък аз зърнах моя дух,
смирен наведох чело пред сетната победа,
надменно вдигнах взори, от мрака повален.
Наново аз забродих по пътищата тъмни,
що свързват и спояват обречени съдби,
с болежката дълбока на вярата в живота
разсякох кръстопътя на север и на юг.
И там разбрах копнежа, душите що разкъсва
на нощи, разделени от дневния кристал,
и болката си спомних насън, без жал раздво̀ен
от жъртвения удар на тежък, земен меч.
Минутите предсмъртни почувствувах дълбоко
на две сърца сразени сред неизкупен зной,
видях в победен блясък на слънчева рапира
две капки кръв да пламват с проклятен черен дим.
В този том не поместваме и стиховете, които не влизат в книгите на Теодор Траянов. Първите му произведения, характерни с традиционния си стих, не се отличават от ония поетични творби, които пълнят по това време изданията на периодичния печат. От тях може да се интересува само изследвачът на Траяновата поезия. Същото би могло да се каже и за произведенията, които поетът е отхвърлил, когато е съставял стихотворните си сборници. Друг е въпросът за поетичните творби, писани и публикувани след издаването на последната му книга — „Пантеон“. (Тук не става дума за второто издание на „Български балади“, в което той вмъкна само ония нови стихове, които отговарят на тематиката и духа на тази стихосбирка.) За съжаление броят им съвсем е ограничен. А от тях не всички притежават сериозна художествена стойност. Тези стихове, както и стиховете във второто издание на „Български балади“, показват едно видимо развитие на поета към по-голяма яснота и конкретност на образната система, на езиково-изразните средства. За да маркираме това развитие, тук даваме две от стихотворенията, публикувани в сп. „Завети“, г. III (1936). кн. 1 и кн. 4-5:
Смъртта на славея
Отиде си щедрото лято,
помръкнаха ведрите дни
и тежкото есенно злато
дълбоко в горите звъни.
Звънят полусънни камбани,
горите бездънни шумят,
там жерави с писъци странни
в мъглите високо летят.
А славеят, срещнал с тревога
последната лятна зора,
поглежда смирено към Бога
и своята участ разбра.
Трепти среброкрилото ехо,
шепти на небесния свод:
не носи ли вечна утеха
изпетия в песен живот!
Шумят жълтолисти дъбрави,
шумят езера и поля,
певецът им, верният славей,
за път не разпери крила.
Той пее за ведрото лято,
за слънцето — в щедрите дни,
а тежкото есенно злато
приглася, надгробно звъни.
Есенен скитник
Тихо над гори вековни
и студени равнини
дремат облаци дъждовни,
дремат влажни тъмнини.
Птици прелетни в мъглите
гракат с глух проточен звук,
в дълги клинове отлитат
към далечен, топъл юг.
Само скитникът отново
сам към север ще върви
и едно сърце сурово
в някой сън ще промълви:
Колко топлина поетът
в людския живот струи,
колко тайни в него светят,
колко мъка се таи!
В кратките бележки, които даваме по-долу, са посочени само книгите, откъдето са взети включените в този том стихове на Теодор Траянов. Поради липса на място не можем да снабдим това издание с подробни библиографски данни за всяко поетично произведение. По тази причина няма да се спираме и на различните преработки и варианти, каквито имат повечето от представените тук стихове. Ще трябва да се задоволим само с два примера, които, надяваме се, разкриват насоката, характера и мащабите на тези преработки. В общи линии запазваме пунктоацията на автора.
Regina mortua. Стихотворения, 1909 г., стр. 160. След години Теодор Траянов подлага на основна преработка стиховете си, поместени в първите две стихосбирки „Regina mortua“ и „Химни и балади“, и ги издава в едни общ сборник „Освободеният човек“, книгоиздателство Ст. Атанасов, 1929 г., стр. 244. Тук даваме тази именно редакция на стиховете от „Regina mortua“. Сборникът „Освободеният човек“ е снабден с послеслов от автора. Той е интересен документ, който представя фрагмент от творческата история на първите две книги на Теодор Траянов, от развитието на поета. Поместваме го дословно:
„В «Освободеният човек» е включено почти всичко, сътворено от автора в периода от 1905 до 1911 год. и поместено в разни списания, в тримесечника «Южни цветове» и в отдавна изчерпаните отделни книги «Regina mortua» и «Химни и балади». Хронологическият ред, с малки отстъпления, е запазен.
Книгата «Освободеният човек» е съдба. Тя е романът на един живот. Преодоляването на външно наложени и вътрешни — атавистични условности е главният лайтмотив. Бран със съдбата и въплъщението на новия човек, закален в огъня на първичните стихии, изглежда да е бил знакът, под който са се раждали песнопенията, химните и баладите в тая книга. Това творчество, избухнало с юношеска самонадеяност и неудържим напор, носи в началото си в голяма степен фрагментарен характер. Липсата на опита в познанието на света и недостатъчното още съвладяване на великите и вечни тайни в изкуството са били изкупвани не само от оная непорочност, при която погледът гледа безстрашно звездното небе, а и от огъня на бунтарското състояние на духа, без което истинско творчество е почти немислимо. Ала постоянното възвръщане и живение с началните идеи и проблеми позволиха достигнатото от автора по-късно вдълбочаване и като краен резултат се получи сегашната кристализация и завършеност в очертанията на формите. Живи спойки, лежали дълго в рудницата на първата под- и свръхсъзнателна работа, по силата сякаш на някой необясним магически закон, с математическа закономерност запълваха, където трябваше, и архитектоническите празноти.
По такъв начин след упорита борба на автора със себе си бе въплътен «Освободеният човек». Авторът твърдо вярва, че характерът на художествените идеи, поставянето и изживяването на проблемите, прозодията[4] и формата на тази книга рязко се отличават от ония на предшественици и съвременници и че «Освободеният човек», включил плътно в гърдите си «Regina mortua» и «Химни и балади», ще заеме със същото достойнство и завоеваното от тях непоколебимо културно и историческо място.“
Като всеки добър, строго взискателен поет Теодор Траянов не се е задоволявал с постигнатото и почти винаги е доработвал стиховете си, шлифовал ги е. Често пъти той е търсил не само по-хубава и пълна форма, но е засягал и замисъла, като го е доуточнявал, разширявал и обогатявал. Това особено, ясно и убедително личи от работата му върху стиховете в „Regina mortua“ и „Химни и балади“, които в „Освободеният човек“ получават далече по-ярка художествена завършеност. Почти всички произведения от тези книги са претърпели по-малки или по-големи промени. Да вземем което и да е стихотворение от „Освободеният човек“, например „Тъжен привет“. В последната си редакция, именно в „Освободеният човек“, то се състои от четири строфи, а в първото издание на „Regina mortua“ — от три строфи. Третият стих от първата строфа в първата редакция е „приветствие, привет от самотата“, а в последната — „в далечния привет от самотата“. Във втората строфа са поправени вторият и третият стих и вместо
на първи звезден луч в привета плах,
приветствие, привет от самотата
в последното издание намираме
на първата звезда в светлика плах
в далечния привет от самотата.
В „Regina mortua“ от 1909 г. стихотворението завършва с третата строфа, която по-късно изцяло е преработена. Ето двете редакции:
1909 г.
Нек в себеразрушенье, в отрицанье
да пламнат в нази сетни съсипни,
в болезнено копненье, в колебанье
нек чезнат кат откъснати вълни.
1929 г.
И нивга веч в сърца неразвенчани
не ще да пламнат сетни съсипни,
та пак да чезнем, шеметно люляни,
повлечени от кипнали вълни.
Същото стихотворение е поместено и в „Химни и балади“, изданието от 1912 г. Тук трябва да се отбележи, че немалко стихове от „Regina mortua“, 1909 г., са поместени в нови редакции и в „Химни и балади“, 1912 г. Не случайно след заглавието във втората книга на Теодор Траянов четем, „избрани стихотворения“, което говори за нейния до известна степен антологичен характер, В тази втора редакция първите две строфи не са поправени, а вместо третата строфа, съкратена от автора, е поставена нова финална строфа, която в „Освободеният човек“ също така е преработена:
1912 г.
И нивга веч! Но всичко ще узнаеш,
изгубеното щастье ще прозреш,
попарен зрели плод от ранна скреж
ще късаш ти и тихо ще ридаеш.
1929 г.
И нивга веч! Но всичко ще узнаеш,
към рай изгубен друма ще прозреш,
над любовта без сълзи ще ридаеш,
над зрелий плод, попарен с ранна скреж.
За илюстрация можем да вземем още едно стихотворение — „Скитнишка песен“. В „Regina mortua“, 1909 г., то има три строфи. В „Химни и балади“, 1912 г., строфите се увеличават с още една, като същевременно и останалите строфи малко или повече биват преработени:
1909 г.
Бели облаци се реят
на прозирни редове,
радостно вълните пеят,
влачат тежки ледове.
Спомен мил сърцето буди,
трепва болно младостта,
лъх от първите почуди
търси немощна мечта.
Де душата ще пладнува?
Няма за̀вой нейни път.
Блян ли нов ще забленува
да залъже морна гръд?
1912 г.
Бързат облаците бели
на прозирни редове,
а вълните, химн запели,
влачат тежки ледове!
Жива пролет! Звън оглася
полуснежното поле,
слънце сноп-лучи донася,
вредом радост разпиле!
Спомен мил сърцето буди,
трепва радост изведнъж,
кой ли скитника прокуди
в нощ сред ветрове и дъжд?
Де ли днес ще да пладнува,
няма за̀вой дълъг път,
блян ли нов ще забленува
да залъже морна гръд?
В „Освободеният човек“ това стихотворение се увеличава с още две строфи. Между третата и четвъртата строфа по изданието от 1912 г. авторът вмъква нова строфа. Другата нова строфа е поставена на края на стихотворението. Освен това и останалите четири строфи от редакцията през 1912 г, са претърпели промени. Така третият стих на първата строфа вместо „а вълните, химн запели“ е станал „ведър химн вълни запели“. Третият стих на втората строфа също е променен — от „слънце сноп-лучи донася“ на „ангел сноп лъчи разнася“. В първия стих на третата строфа епитетът „мил“ е заменен със „скъп“. Вторият стих на същата строфа е съвсем нов — вместо „трепва радост изведнъж“ имаме „чуло скрити гласове“, а четвъртият стих „в нощ сред ветрове и дъжд“ е получил друга редакция — „в нощ на дъжд и ветрове“. Първият стих на четвъртата строфа (петата строфа по изданието от 1929 г.) „де ли днес ще да пладнува“ е видоизменен на „де ще скитникът пладнува“ и четвъртият „да залъже морна гръд“ — на „в стих ли болки ще звънят“.
Химни и балади. Избрани стихотворения. 1902—1909, 1912 г., стр. 176.
Български балади. Изд. Хемус, 1921 г., стр, 47. Книгата е снабдена със седем рисунки от Сирак Скитник и с портрет на автора от М. Лютов. Посветена е на Людмил Стоянов. На края в кратки бележки авторът ни запознава с хората, на които е посветил отделни стихотворения.
Всички стихотворения от „Български балади“, поместени в предлагания том с изключение на „Смърт в равнините“, „Тайната на Струма“ и „Родния лес“ са дадени по второто преработено и допълнено издание на книгата „Български балади. Книга на историческата българска съдба. 1018—1393—1913—1918—1941“[5]. Изд. Ст. Атанасов, 1941 г., стр. 94.
Във второто издание на „Български балади“ намираме проекта за пълното събрание на съчиненията на Теодор Траянов в три тома. Том първи — „Освободеният човек“, излязъл през 1929 г., в който са включени първите две стихосбирки на поета — „Regina mortua“ и „Химни и балади“. Том втори — „Земя и дух“, 1921—1926, който е щял да се състои от три части — „Български балади“, „Песен на песните“ и „Романтични песни“, разбира се, преработени и допълнени. От тях излиза в ново преработено и разширено издание само първата част на тома — „Български балади“. Том трети — „Пантеон“, 1934, който също така е трябвало да излезе в ново подобрено издание.
Романтични песни. Изд, „Право“, 1926 г., стр. 63. В бележка към съдържанието на стихосбирката авторът пише: „Означените със звездички песни са писани в най-ново време (1924—1925 г.). Останалата половина от «Романтични песни» са в повечето случаи коренни преработвания на песни (1905—1908 г.), разхвърляни из моите първи стихотворни сборници, из разни списания и антологиии.“
Пантеон. Книгоизд. Ст. Атанасов, 1934 г., стр. 159. Книгата е придружена от следния послеслов на автора: „Представата за по-нататъшното движение на ПАНТЕОНА — търсене на универсалната синтетична мисъл — може да бъде осъществена, като — наред с победната мисъл и творческа святост на западния строителски дух, с неговото Хамлетовско-Донкихотско-Фаустовско-Манфредовско начало — се постига във възможната градация и расовата орфичност и необятност на магичния славянски гений, с неговата млада героичност в разните народностни прояви. Изживял като съдба може би най-страшните проблеми на битието, подарил на света не само революционизираната човешка съвест, а и ония боготърсещи отвеси, които подигнаха наведнъж и неочаквано дори до небесата монументалните куполи на деветнадесетото и двадесетото столетие, славянският стихиен устрем — свободен, вярващ и чужд на всяка догма и систематичност създава суровия стил на новия живот, като същевременно задълбочава и заздравява за вечни времена устоите на невидимия човешки космос. В тържеството на европейската култура гласът на славянското сърце ще трябва да зазвучи още по-силно и предопределено като най-братски призив. Това велико славянско сърце е туптяло с историческа значимост и у нас, българите, не само при епохалното родоначалие на славянската писменост и на богомилството, а и в богатирските непреклонни фигури на нашето Възраждане.“
Теодор Траянов е възнамерявал да направи второ, разширено издание на „Пантеон“, в което е трябвало да се поместят нови произведения. В едно интервю той ясно и определено говори по този въпрос: „Във второто издание на «Пантеон» ще бъдат поместени още двадесет автори от мировата, литература. Осем от тях ще бъдат славяни. Ще има и трима българи: Любен Каравелов, Алеко Константинов и Христо Ясенов“ (Ат. Душков. „«Заря» при поета Теодор Траянов“, в. „Заря“, бр. 4111 от 18. V. 1935). В същото интервю той говори с възхищение за „Епопея на забравените“ от Иван Вазов, която навярно ще да му е внушила идеята за неговия „Пантеон“.