Защо прекъсна? Нежните ръце,
насън отнети на Психея,
защо отпуснаха се уморени?
Тук вихрове на пламенно сълце,
от скръб и щастие родени,
в едничка реч бих искал да излея.
Да кажат смело в тоя чакан миг
клавишите, тъй горестно смълчани,
какво таи, изгубен в мрак и рани,
на радостта невидения лик!
Да трепнат милиони корди,
сърца, опънати над бездна!
Да блесне волята железна
в хармониите горди
на млъкнали вълни!
И в свойта яростна стихия
скръбта ми сили ще намери
сълза последна да изтрие!
Психея! Твоя ръст трепери!
Почни! Сред вихрове почни!
С божествена усмивка
през светъл сън подаваш
разискрен златен плод,
прозирната обвивка
пред моя трон оставяш,
копнее зрял живот!
Полюбих твойто лято
и пълната му чаша
със златокъдрав сок,
да вкусим всичко свято
сред таз безгрижност наша,
богиня — ти, аз — бог!
Полюбих твойта младост,
с видения, жадни
за радост и живот!
Да тръгнем, в тъмна сладост,
към твойто светло пладне,
полюбих земний зов!
Настъпи златно пладне
и твоят чар огрея
в дълбоката молитва
на моята мечта,
и твоят чар изпълни
плътта на грешна фея
и девствения поглед
на нова красота!
Последно откровение
крила над мен разпери
и брачната покривка
на свойта плът раздра,
заронената прелест
по плаха гръд трепери,
свенливо се разлива
по пламнали бедра!
Настъпи златно пладне
и твоят чар огрея,
ликуваща земята
поднася своя дар:
вълшебен грозд невидим
над устните ни зрее,
благоухае пламнал
свещенният нектар!
Аз чух насъне повик,
аз чух насъне стъпки,
в просъница понесен
из призрачна страна,
отблясъкът ликуващ
из непознати тръпки
душата ми обагри
с танцуващи петна.
От цветове и грани
очаквах да заръсне
упойното дихание
на златоносен зной,
на мъртва нощ сърцето
сред пламък да възкръсне,
и песен да възбликне
из тежкия покой.
Но в миг ръка неплътна
очите ми замрежи,
душата вледени се,
телото стана на прах,
догледах как съдбата
по черен лист бележи,
наяве що желаех,
насъне що видях.
В душата не поглеждай,
видения крайбрежни
из сънища дълбоки
беседват със нощта!
Упойний стрък е тежък
за твойте пръсти нежни,
ти свий за нас венеца
от полските цветя!
В душата не поглеждай,
цветът на пролет ранна
за лятна жар, за есен
и зима — да не знай,
той чисто да ухае
в молитвата си странна,
мечтите да събужда
в задрямал звезден рай!
В душата не поглеждай,
видения крайбрежни
чертаят твойто име
край гибелна река,
ти към мечтите будни
отправяй стъпка нежна,
срещни ги с вик безумен
и с полски стрък в ръка!
Ти дойде от небето
залюбена в цветята,
от девствения поглед
повея пролетта,
днес гинеш като сянка,
пленена от земята,
днес търсиш път обратен
към своята мечта!
Ти дойде от небето,
когато злото спеше,
пречистена да слеем
душа, сърце и плът,
днес — лека нощ! — пришепваш
на туй, което беше,
днес свойта скръб узнаваш
в плача на мойта гръд!
Ти дойде от небето
на моя сън божествен,
плода на земна радост
със мен да поделиш,
днес есенните нощи
минават в хор тържествен,
а плахо ти поглеждаш
и в тежка скръб мълчиш!
Тъй близка аз те сещам,
но нявга ми се струва,
че пътища неземни
отвеки ни делят,
че светлата ни обич
над мрачна пропаст плува,
а между нас студена
седи самата смърт!
И слушам как бълнувам,
че няма да се върне
часът на красотата
със истината слят,
че нищо не възкръсва,
което смърт прегърне,
че ти с ненавист бягаш
от моя дух слънчат!
Но в миг през спомен виждам
душите въплътени
във пролетния образ
на жива, цветна степ,
тогава пак готов съм
да падна на колене
и в божество да вдигам
проклятието в теб!
В безсилния ти поглед
загадка днес поглежда,
завет ли някой с укор
през горест просия?
Там нявга мощно блика
очакваща надежда
сред пролетната жажда
на девствена земя!
Но поглед не оттръгвай,
че мъртва ми се струваш,
не стига ли, че днес е
душата бял мъртвец?
Запей пак: на робиня
ти вече сам робуваш,
запей за бели мирти
по търнен чер венец!
Спусни тогаз наново
воалите венчални
по девствения ужас
на жадна красота,
на крепкото ми рамо
сложи чело печално,
спомни ми всичко скъпо,
което отлетя!
В уплаха ти отмина,
когато взор извърна
към ледения образ
на моите мечти,
покой лазурно хладен
полека те прегърна,
потаен ужас мина
по твоите черти!
Но вярвай! — Радостта ни
отново ще се върне,
и пламъци ще капят
от нейната коса,
чела ще тя венчава,
но не с венеца търнен,
а в блясъка вълшебен
от нощната роса!
Ще тичат пак вълните
на сока животворен
низ пътища свещени,
по плещи и недра,
сърцата ще изтръпнат
пред земний рай отворен,
през пеещите двери
на земната зора!
Ний плачем и се молим,
в сърцата бавно тлее
копнението тъмно
на овенчана нощ,
ний тръпнем и се молим,
надгробен вятър вее
над зиналата пустош,
над черна лобна площ!
Ръка безплътна хищно
последен цвят ограби,
живот и смърт се сливат,
настава новий плен,
ний плачем и се молим,
очите ни са слаби
лъчите да догонят
на наший сетен ден!
Ний плачем и се молим,
готови пак да идем
по друмищата страшни
на мрачната съдба,
ний тръпнем и се молим
на наший враг невидим,
лика си да отвие
в последната борба!
О, нощ на плач и радост,
о, нощ — великолепие.
Съзвучието търся
със твоя звезден мир!
Желания свещени,
блуждения нелепи
над моя сън се трупат
за гробен алчен пир!
Днес пролетната песен
заглъхна и застина,
неразгадан остана
последният обет,
а там — звезда далечна,
из млъкнала пустиня,
тъй странно ме поглежда,
в забрава, без привет!
Тук нека сълзи капят
по твойто бледно рамо,
до дъно днес изпивам
последната лъжа!
Води ме, нощ на радост,
на гибелта към храма,
прощавай! — да пришепна
на мъртвата душа!
Щом възгори елеят из облачните вази
и звъннат всички корди в угаснал небосвод,
ти в шемета потъвай на морските талази,
по гребена танцувай на огнен хоровод!
В душата ти ще екнат словата вдъхновени,
на бленове ще зърнеш потайните лица,
морето ще разкрие гадания свещени,
в недрата му ще пеят две пламенни сърца!
Кръвта им нека бъде небесното причастие,
когато ще дочуеш из ада лъстен зов!
От себе си свободен, сломил злина и страсти,
стани сам бог и жъртва на вечната любов!
Предпролетний вятър
безкрайни хармонии
разкройва в недрата
на мрачни гори,
враждебни кервани
възпря и разгони,
за пролетна радост
вратите разкри!
По угари черни
и бели поляни
запаля, раздухва
загаснал живот,
лечебните билки
за зимните рани
ликуващ донася
от живия свод!
Предпролетний вятър
с любов ще целуне
и вси безнадеждно
самотни сърца,
ще трепнат към радост
печалните струни,
сред живия огън
на мъртви лица!
Събуждам се, край мене
дървета непознати,
по тях се тежко люшка
разкъсана нощта,
като девица зряла
разсъня се земята,
из погледа й никнат
невидени цветя!
И ароматна свежест
като сестра ме гали,
аз буден съм! О, боже,
да стихне моя път!
Горяща чучулига
просторите запали!
Цветята, хор приветствен,
за радост ми шептят!
О, спомняй си за всичко,
което бе забравил,
сред бурите жестоки
на своя тежък път,
на първий сън, достигнат,
днес радвай се наяве,
и остави сълзите
докрай да изтекат!
О пролет, о пролет,
ти хубост всевечна,
днес в радост превръщай
орисана скръб,
че облак на запад
и песен далечна —
напомнят за образ,
изгубен и скъп!
Те спомнят за нощи
със пълно сияние,
за утро, покрито
с горяща роса,
за сънища мъртви
и тежко страдание,
за поглед разискрен
в бездънна сълза!
О пролет, о пролет,
детински се смееш,
омая играе
из бистрия глед,
усмивки кристални
нехайно пилееш,
мечти и молитви
посяваш навред!
Към свойта безкрайност
ти с песен завличай
на кобни видения
нечакания зов,
на живото утро
венецът да кичи
неземната хубост
на вечна любов!
Аз слънцето днес любя,
безкрайния му взор,
с вълните пак се губя
на чистия простор,
в свободната омая
на чист изкупен път,
душа ше стихне, зная,
там скърби не горят!
О, хубост ненагледна
на живите лъчи,
как искам да прогледна
и с моите очи!
Но нещо се въззима
из спомени, далеч,
на болка нелечима
неказаната реч!
Снове край мене нещо,
с душа и кръв от мен,
дали скръбта гореща
на мъртви — ден по ден,
влетели в нощи тъмни
сред зимни ледове,
или в грядуще стръмно,
надвиснало над бездна,
ликува пак съдбата
над волята железна,
простира с гняв в ръката
и своя роб зове?
Ден светъл на душата,
грей с живите лъчи,
на земний сън словата
в стиха ми излъчи!
Блаженство свещенно
на утринен час,
душа възродена
се буди в захлас,
приветно поглежда
обагрений склон,
о, светла надежда
на сетния стон!
Поляни оглася
нечут още хор,
хвалебство възнася
към грейнал простор!
О, първо величие
на ден възмечтан,
душата съблича
среднощен саван!
Тя милва цветята,
целува ги плаха,
и тръпки в земята
в ответ разгоряха,
о, слабо създание
на замисли мощно,
о, стихнали рани
от зъбите нощни!
Блаженство свещено
на утринен час,
душа възродена
се буди в захлас!
Тя с радост разбира
живота си тук,
на гордата лира
свещения звук!
Аз любя всичко живо,
що светлий лъч заражда,
в скръбта на всички рани
по майката земя,
в блаженството свенливо,
що цвят на цвят обажда,
и в злобното мълчание
на скритата змия!
Със знойното величие
на пълноцветно пладне,
и с кротката усмивка
на вечерния час —
душата ми се кичи!
Тя с песен ще открадне
и святата завивка
на всяка черна страст!
Живея в живий огън
на пролетта свещенна,
и в образите скъпи
на нейния сън могъщ!
Из тъмна изнемога
душа освободена,
ликуваща се къпе
сред пролетния дъжд!
Приветно се усмихва
печалната долина,
за щастие нашепва,
за лунний трепет плах,
за сънищата чудни
на майската богиня,
за шеметните дивни,
що пламват в нейния смях!
Виж, пролетта ни вика!
В гърдите си тя крие
свещенното зачатие
на безначален блен!
Недрата на живота
ще своя дар отвият,
страдание през радост,
лика на земний ден!
Над нас се мълком носят
крилати откровения,
възпламват и се губят
във своите зари,
и радостно възкликват
душите прояснени,
че тъмний път нагорен
любов ще озари!
Ти чакаше ме кротко,
наяве и насъне,
сред тайната болежка
на овенчаний грях,
ти чакаше спасител
душата да разгъне,
да каже в светло утро:
светице, аз разбрах!
Ти чакаше да чуеш
в потока на живота
гласа на брат незнаен,
молба на чист копнеж,
пред своето страдание
да наведеш челото,
на жертвения пламък
душа да отдадеш!
Ти чакаше ме кротко,
насъне и наяве,
когато аз залутан
към тебе търсех път,
днес свойта скръбна повест
сърцата си разправят
и в чудотворни сълзи
очите ни горят!
Земята сънно трепва,
разгъва гръд свенлива,
целувката очаква
на първий слънчев зрак,
а нейното мечтание
простора с плам залива,
хор ангели събужда
по син невидим бряг!
И като пламнал хищник
се слънцето навежда,
сълзи на чиста радост
във погледа горят,
два бляна възсияват,
опити от надежда,
прегърнати се носят
в надсмъртен вечен път!
Бял кораб се люлее,
последните мечтания,
тих утренник играе
с напътните платна,
да коленичим с тебе
пред сухите ни рани,
те слънцето родиха
в блажената страна!
Чуй, в блясък и величие
запяват небесата,
за плодоносна радост
на животворни дни,
за утро — златна чаша,
за твоя лик в росата,
за ширини безкрайни
на стихнали вълни!
Виж, тръгва белий кораб,
откачен от земята,
не сещаш ли, че радост
душите ни спои?
По знамена и мачти
шуми планетен вятър,
благовейни сълзи
чист източник струи!
Далеко сме с тебе!
В очите ни плува
отблясък неземен,
небесна мечта!
Сред девствена хубост
душата бленува,
за сляпо блаженство
нашепва смъртта!
Светът притъмнява,
там негде дълбоко,
децата си скръбни
разпънал на кръст,
ний двама се губим,
далеко, високо,
тук няма ни болка,
ни орис, ни мъст!
Ний двама се носим
към своето чудо.
Вълните ни милват
на сетния сън!
О, спете, блажени
деца, без пробуда —
унесено шепне
небесният звън!
Повярвай в живота,
в загадката тъмна,
повярвай в земята,
в съня й свещен,
хорал херувимски
в просторите гръмна,
там пламнал е щитът
на нашия ден!
Назад да се върнем,
по стъпките ледни,
по-мощни от пролет,
пречисти сме ний,
света да прегърнем,
децата му бледни,
видения слепи
сред мътни вълни!
Кристалното слово,
цял мир отразило,
отек да намери
в свободни души,
жив плам да изтръгва
из всяко мъртвило,
орисани скърби
навред да руши!
Пленителна пролет,
победно ликувай,
извишвай в мъглите
лазурния мост,
зловещият кораб
полека отплува,
далеко отнесе
всевластния гост!
По склонове мрачни
и тъмни покрови
разискрена, бурна
всевластно мини,
стихийна разкройвай
огромни огньове
до снежни тъмници
и ледни стени!
В поляни, в дъбрави
живота подклаждай,
оглеждай го в свойто
въздушно море,
ти земната горест
във песни прераждай,
да всичко живее
и нищо не мре!
Като загадка тихо
синее се полето
в съзвучието светло
на чистите цветя,
то с техните мечтания
огледва се в небето,
затърсило мечтата
на свойта красота!
Хармонии дълбоки,
таинствени вълнения,
душата ми прегръщат,
по-нежни от сестри,
безкрайна като отглас
душата вдъхновена
в напевите се губи
на нежните зари!
Тя слуша и догажда
в лъчистото съзвучие
познати съчетания
на своя странен мир!
Към свойта първа радост
назад повърнат ручей
поема лъх лазурен
от чудотворен вир!
Очакващо безмълвие
над полска шир трепери,
с предзнойний сън се слива
на зрелите цветя!
Те чакат свойто пладне
лъчите да разпери,
за сродний дъх бълнуват,
на свойта мечта!
И чашките презрели
в неясна радост трепват,
изхвръкнал се разнася
желаещий прашец,
обрученото цвете
страдания възсепват,
но щастието пламва
в завехвалий гледец!
Над полското безмълвие
мечти за радост плуват,
разнася се прашецът
на всеки мъжки цвят!
Обручени утроби
в неясна страст бълнуват,
във тръпен сън познали
жениха непознат!
О, празник на живота,
усмивка вечно тиха,
прехвръкна твойта песен
над снежни стръмнини!
По гръд животворяща
се преспи разтопиха,
последна скръб повличат
пенливите вълни!
Упойващ дъх се носи
над снежните долини,
цветята заслепяват
бълнуващия взор!
А някъде далеко
последна сянка гине,
завети нови блясват
в безкрайния простор!
Там вечно млада пролет
за своя път обажда,
през гробницата ледна
на есенния стон!
И горда, многотворна,
душата предугажда
великата загадка
на земния закон!
Възпламва в миг причастие
в лазурните съсъди,
изпепелени чезнат
страдание и зло.
Спокойно днес очаквам —
което ще да бъде,
смирено преживявам —
което е било!
За тебе, младост, слагам
последно словословие
на вечното упорство
пред орис и тегло,
с благовеен огън
прегръщам те отново
и в твоя щит допирам
жигосано чело!
Във гатанката странна
на твоето всесилие
витае чудний образ
на жадната душа!
Макар че тъмни бури
са път грядущ обвили,
на дните изживени
вси спомени руша!
Аз славя твойте нощи,
що ден след ден поглъщат
и тайната погребват
на всеки земен грях,
що всяка бол и горест
в победен химн превръщат,
в стомана — всеки поглед,
в надежда — всеки страх!
В зората ти пречиста,
мечти когато бродят,
молитвата ме милва
на всеки полски цвят,
словата ми неволни
бълнуващи ме водят,
в тях ехо аз долявам
на нов, незнаен свят!
Гората задрямва и тихо говори
за чакан, но нивга невидений дар,
говори за пътник, сред скръб и умори,
към свойто градиво запътен зидар.
Той нощем ще стигне, но кой ще отвори,
ще хлопа, прегърнат от черен кошмар,
на прага приседнал, чело ще обори
и всичко ще зърне, насъне макар.
Гората задрямва и думи жалейни
нареждат за пленник в опасна страна,
за кули среднощни, мечти чародейни,
за белите щерки на кобна луна,
че сладка измама е техний живот,
съмртта те изнасят, на живия плод!
В безпътица есенний вятър се лута,
из южна родина далечен беглец,
бездомен, подгонен от клетва нечута,
в гората се втурва за сетен листец,
изтръпнал долавя съдбата си люта
на сетната жъртва у мъртвий гледец;
болезнений спомен за пролетни скути,
за майската фея със белий венец?
И в спомен се есенний вятър понесе,
сърца възридават в полюшнатий лес,
смъртта се из облак в простора надвеси,
с глух тътен изпраща изкупена вест!
И есенния вятър, умиращ и горд,
долавя най-сетне там своя акорд.
В безпътица есенний вятър се лута,
из южна родина далечен беглец,
бездомен, подгонен от клетва нечута,
в гората се втурва за сетен листец,
изтръпнал долавя съдбата си люта
на сетната жъртва у мъртвий гледец;
болезнений спомен за пролетни скути,
за майската фея със белий венец?
И в спомен се есенний вятър понесе,
сърца възридават в полюшнатий лес,
смъртта се из облак в простора надвеси,
с глух тътен изпраща изкупена вест!
И есенния вятър, умиращ и горд,
долавя най-сетне там своя акорд.
На Г. Тъмен
Като престъпник минах през сетните предели,
и сенките заклинах на моя рухнал ден,
плътта си обещавах (душата бяха взели),
всевластний знак чертаех на сън невъплътен.
Дълбоко в свойта мисъл чух думи-имортели:
„Началото е всъде, а краят — праг свещен!“
Лежа, отгдето тръгнах, на каменна постеля,
в съзнание и будност, от нова скръб пленен —
далеч се мержелее изгубена звездица,
последно заклинание на молещия миг,
и бавно в кръгозора се дига черна птица!
Нощта умира негде! Ехти родилен вик!
Към утрото! Разблъсквам
мъртвец подир мъртвец!
О, кой ли ще упъти прокажений слепец?
Далеко в здрача синкав потъват бели сгради,
там чужд съм аз на всичко, на всеки храм и дом,
забравил съм злините, не помня и наслади,
а мило ми е всичко — и сетния атом!
Но неми са нещата и нищо не обади
за втория си смисъл, за тайний лик, и щом
разискрен взор, аз виждах заключени огради,
а твърд не разрушиха — ни псалми, нито лом!
И претворих аз всичко, всесилният магесник,
среднощно отражение, на звезден ход предвестник,
миражите събудил в пустинните сърца!
Но често в свежа утрин над гроб далечен спирам,
най-бедния от всички, с набожна скръб да сбирам
от твойте първи рози случайни листенца!
Далек спи тъжна есен, тя няма да разкаже
за мъката си скрита, за хищните зъби,
загадъчната тайна живее днес в миражи,
н наведени над гроба безрадостни върби.
Там спи и мойта пролет, и скрито мрачни стражи
готови бдят — ще гръмнат прокобните тръби!
Но като бог възкръснал, душата ще премаже
и клетвите всесилни на хиляди съдби!
Тя — върната царкиня — отново ще изчисти
от ордите среднощни ограбений чертог,
ще бляснат колонади и сводове лъчисти!
Победа предвещава обагрений възток,
от веселия кораб долита слънчев звук,
платната гордо тръпнат в напътен топъл юг!
Забравени мечти са изминат път покрили,
в отблясъци минутни аз виждам нечий грях,
възсепнати страдания, гнездо в душата свили,
като лица въздушни изчезват с пръв замах.
Над мене ярко светят съзвездия и мили
градини ми припомнят, що някога видях,
що моя път превърна в гробове и могили,
в прокобни съчетания, в суетен стрем и прах.
Съдбата вече трябва еднъж по моста тесен
да се размине с мене, та в пропастний порой
да хвърля свойта чаша, нектарът с яд размесен,
и, може би, ще вкуся молитвен чист покой,
а, може би, да зърна, над мъртва скръб надвесен,
лика на нова пролет, лъча на сетен зной!
Аз ида от мирове чужди,
залюбен от вилите жрец,
самотник, що бога събужда,
гадател и звезден ловец.
Напуснах аз трона спокоен,
но с черната лира в ръце,
с презрение в погледа зноен
и с хлад в разгоряло сърце.
Вървя след съдбата и дебня,
всеведущ, всегрешен, всевещ,
на демона химни хвалебни
подел из световната пещ.
В кръвта си изгарям на пепел,
с упорство прераждам се пак,
напътник в безброя на слепи
и властник над техния мрак!
Безсмъртен в безсмъртната мисъл,
звездите превръщам в мечта,
аз горди слова съм написал
по черния лист на съмртта!
Аз страдам, но присмехът злъчен
и бога дълбоко язви!
Върви с мен, о сън неразлъчен,
проклех те, но с мене върви!
Духът ми днес всичко прозира,
той молеше, сетне прокле,
той иде, но с черната лира
и с царствено силни криле!
Отнове се вестяват
тъми хилядооки,
мъстителна, луната
издига огнен сърп,
проблясват бегло маски
на сънища жестоки,
сърцето ми отмерва
часа на черна скръб.
Озвънва час на гордост,
на спомените мрачни,
духът ми факел дига
над гибелна скала
и бавно се подават
в мъглите непрозрачни
разгромени фрегати
с разкъсани крила.
Те носят черни вести
за сетното сражение,
за гробницата страшна
на моя рухнал мир,
за моите видения
във ада отразени,
за моя трон издигнат
на демонския пир.
Те спомнят за упорство
през бурите жестоки,
за жупела небесен,
за моя клик сърцат,
за тези, за които
аз страдам тъй дълбоко,
които ще обичам
все чужд и непознат.
Подай си ръката
на свойто видение,
послушай из жадни
стенания глас,
целувай устата
на реч вдъхновена,
по-жарка и хладна
от смъртния час!
Аз твойта душа съм,
навеки проклета,
опита живея
в омраза и страст,
в смъртта се възнасям,
из гробове светя,
проклинам и крея,
царкиня без власт!
Простирам обятия,
весталка осмяна,
и съскам аз, корда
откъсната, зла!
Че аз съм змията
в горящата рана
на твоята горда,
студена скала!
Ту кротка мадона,
ту страшна медуза,
за тез що презирам
аз в обич горя!
Светица порочна
и девствена муза,
аз в твоята песен
се раждам и мра!
Оплаквайте, дъбрави, смъртта на пилигрима,
вплетете в песента си предсмъртния му стон,
да екнат всички струни на скръб неукротима
пред тайната могъща на вечния закон!
Повикайте духа му! От тигрици засукан,
люлян от всички бури на родната гора,
като залутан пламък той нявга заблещука
и влюбени русалки на брачен пир събра.
В речта му непокорна кънтеше зов столетен!
Враждебните стихии еднаж ли прикова?
В уречен миг изтръгна из образ безответен
на тъмни заклинания всесилните слова!
В бленуване той стигна до източник вълшебен,
окото всичко зърна, слухът дочу смъртта,
но гневен глас прекъсна подйет псалом хвалебен,
ръка небесна знака на гибел начерта.
Плачете, небосклони, над пустите долини,
над гробницата скъпа, над велемощен трон,
тук всеки миг е болка, спотаяна с години,
тук всеки лъч въздиша и всеки цвят е стон,
тук всеки трепет смърт е и всеки поглед гасне.
Грядущето е нямо, а миналото — гръм,
скалите се снишават, притиска скръб всевластна,
враждебни привидения покриват всеки хълм!
О! Нечий дух възкръсва! Заострен пламък съска,
като внезапен вихър над сънен океан,
на леден поглед болка искри отрова пръска,
от властен ръст отпада разкъсан бял саван,
над мрачен връх възлязъл, към бога лък той дига,
отеква земна ярост в небесни брегове,
той първа вест изпраща с ранена чучулига,
под черната хоругва вси демони зове!
Аз чувах зов отвсъде,
ту горък стон, ту смях,
не чаках да отсъди
съдбата — нека бъде!
Отсякох, полетях!
Из рая и от ада
една молитва чух,
и сам, в безумна радост,
аз властна реч създадох
за нищите по дух!
Смел отзвук не намирам,
че моят зов е твърд,
че всеки миг умирам
и прероден се спирам
за нова бран и смърт!
Летя, ту с гръм и блясък,
ту в мрака внизан лъч,
в мен пеят всички маски
на ярост, гняв и ласки,
на скръб, любов и злъч!
От връх на връх минавам
(ликувай горд живот!)
със всеки химн посявам
грядущето кораво,
с изкупен огнен плод!
Обичам да се скитам
със маска на лицето
в световния рояк,
а нощем пък да питам
учуден из небето
къде е моят бряг,
че аз познах отрано
злината и доброто,
живота раздвоих,
сърцето замечтано,
по-чисто от златото,
в дълбока тайна скрих.
1
Проклинащ мълком призрак
неумолим витае
над щастието наше —
над наший светъл кът,
но земното упорство
небето нека смае,
в мъглите да отключим
спасителния път!
Проклинащ мълком призрак
неумолим витае,
но с ярост се възражда
всесилна пролет в нас:
упорството на роба
пред нечий гняв незнаен, —
душите — в блуд надгробен,
грехът — в свещен захлас!
Проклинащ мълком призрак
неумолим витае,
началното проклятие
над целий земен род!
Низвержен дух ликува
по моста към безкрая,
живота славослови
и пищния му плод!
2
Над нас без милост падат
небесните проклятия,
ехти на гневен воин
суровий тръбен глас,
но блясва в наший поглед
заветът на змията,
всевластното познание
за огън, смърт и мраз!
И нека град се сипе,
над слабите ни кули,
ще мъкнем с нова радост
орисаний хомот!
Душите да опием
с чутовни богохули! —
Грехът — свещено право
на мощния живот!
Низвергнати, но мощни,
нов мир ще сътворим ний,
на падналия ангел
най-верните чеда!
Ликувай, земна дево,
с нечути черни химни
от бога да отнемем
звезда подир звезда!
Ний денем се крием
в задморски предели
и пазим ревниво
среднощния ключ,
заспи ли земята
и запад замре ли —
гасим ний в простора
последния луч!
Летим безподслонни
над домове клети,
над мъртви чертози
над пуста страна,
над храма безкраен,
де спят вековете,
покрити от свойте
безброй знамена!
Далеко припламват
и гаснат огньове,
вълшебна заблуда
по гибелна шир,
ний, нощните сенки,
печално сурови,
летим да отключим
среднощния мир!
Летим ний към гроба
на първия лебед,
възпял на звездите
безкрайния ход,
ний носим в сърцата
проклетия жребий,
безумната жажда
за вечен живот!
Простете, родни кръгозори,
простете, родни брегове,
зоват разтворени простори
и свежи волни ветрове!
Аз виждам кораба вълшебен
и мачти с бранни знамена,
шуми разпенен морски гребен,
пращят въжета и платна!
Зове ме праотецът буден,
в далечни краища пленен,
аз виждам огън златоструен
и своя образ отразен!
Аз виждам бели херувими
и храм на странна красота,
аз слушам царственото име
на огнеликата мечта!
Зове ме светлата хармония,
на моя сън законът строг,
простете, родни небосклони,
зове сина си моят бог!
Никой поглед не пожали
сам отплувалий моряк!
През морето нежност гали
заблещукал бащин бряг!
Не подига слаби пръсти
свята майчина любов,
първа рожба да прекръсти
с тих напътствен благослов.
Дни минуват, тъмнината
девет пъти се роди,
и миража на душата
скриват сините води.
Царствен син, кога погина,
кой сломи — и меч, и щит,
де низ морската пустиня
спиш, от пясъци зарит?
Морски демон ли засвири,
буря в мачти ли шуми,
пламък призрачен извира
в гъсти виещи тъми!
Кръстят се моряци смели,
сякаш дух им се вести,
стенат гибелни предели:
майко, своя син прости!
Не търся в свойте песни
лъжовната утеха,
ни сляпото упорство
на паднал властелин,
а черната победа
над сили, що проклеха,
о, майко черноземна,
най-верния ти син!
През моето детинство
каква ли орисия
от тебе скритом често
ми люлката люля,
душата ми кристална
със повой чер пови я
и с кобен знак жигоса
невинните крила?
О, чужд съм тук на всичко
и черна скръб ме трови,
кога на юг далеко
луната засияй,
бълнуващ аз съзирам
вечерните огньове,
леса и равнините
на моя роден край.
И горестно се питам,
не съм ли аз избраний
сред звездочело племе,
понесло огнен кръст,
скръбта му да разкрия,
нанесените рани
из него да изтръгна
вика за своя мъст!
Нощта е като пропаст,
смълчана, неприветна,
пред всяка стъпка гине
едва-що виден път,
пред моя поглед всичко
се дръпва неусетно,
като пред меч насочен
безсилна робска гръд.
Аз дар неземен нося,
горящи небосклони,
скръбта на мрачен север,
лъча на светъл юг,
звънтящата стомана
на химни непреклонни
и обичта безмерна
за тъжний роден звук.
И тихо аз пристъпям
в безрадостни долини,
залени от сълзите
на моя род проклет.
Без отзвук мойта стъпка
и днес ли ще премине?
Тук споменът витае
за робство и за гнет.
Покой из запустели
олтари и амвони
в душата ми вазпива
студени пипала,
безмълвни дървесата
разперват черни клони,
на мъртъв дух полюшват
сразените крила.
Но в нечий поглед светва
разискрена отрова,
през гневна обич блика
скръбта със тих въпрос,
аз истината зървам
и в тая маска нова,
и себе си познавам
в нечакания гост.
О, истини дълбоки,
вий сили безответни,
към вас тук стъпалата
днес вярата сгради,
товара облекчете
на грехове столетни,
робини що кърмиха
на майчини гърди!
О, истини дълбоки,
вий, сили безпощадни,
вдъхнете гняв и твърдост
в събудений мъртвец!
В душата тежка буря
кънти, след знойно пладне,
светкавици да водят
без храм останал жрец!
О, истини дълбоки,
вий, силни искрометни,
налейте мощ лъчиста
у моя дух самин!
Потисната отвсъде
в борбата беззаветна,
зове земята родна
бездомен своя син!
О, братя, свивайте платната,
дигнете моя черен флаг,
земя вълшебно непозната
извишва светлия си бряг!
Как странно ни сърцето бие,
през сълзи погледа гори,
над нас орел се царствен вие
и сипе утренни зари!
Да паднем, братя, на колени,
пред нас е бащин свят покров,
макар и погледи студени
да срещне нашата любов!
О, майко, твоят поглед морен
прощава всеки сторен грях,
към бога — горд, но син покорен
към теб, родино, сявга бях.
Потайни краища, морета
кръстосвах аз, надлъж и шир,
дълбока горест, тук в сърцето,
за теб ми спомняше безспир!
През грешна плът и през душата
проправях път към светъл дух,
но взорът търсеше земята
и твойте песни — жаден слух!
Заплака твоя лик страдален,
изрязан в моя меден щит,
когато с кораба запален
летях към гибелен гранит!
Там, щом заспеше морна памет,
през сънища политах аз,
към знаци нивга що не мамят,
към тайната на смъртен час.
Днес мрачни и дълбоки буни
слова стоманени коват,
кънтят из лири седмострунни
и клетва огнена мълвят!
Молитвата ти недочута
възнасят те към гневен бог,
плача на твойта рана люта,
вика на дял неземно строг.
О, майко, идем ний, най-верни
прокудените синове,
и тук под ризниците черни,
сърце синовно те зове!
И нека сълзите ни, братя,
да багрят бащината пръст,
да свържем с нея клетва свята,
ний, рицари на черний кръст!
Сноват тълпи безлики,
озлобени фантоми,
разкривени се хилят
и мене сочат с пръст!
Аз властен ход нагаждам
по стъпките им хроми,
понесъл (те не виждат!)
орисан техний кръст!
Скръбта им тъмна мъкна
и мъката им тежка,
нас мрачна сила свързва,
една душа и кръв!
Сред рабските им клетви,
сред рабската насмешка,
под млата ни съдбата
аз нека падна пръв!
Дали да заговоря?
Злато е мойто слово!
На леден върх родено,
то търси ясен ек!
В замяна днес ви давам
сърце, за смърт готов,
на жертвената клада
да пламеней вовек!
Тъй чужд е вам духът ми
блажени, твойто бреме,
орисано, в кръвта си
вий сещате едва!
Пуснете му, фантоми,
безлики, злобно-неми,
сурово непреклонни
са моите слова!
О, бдение среднощно,
о, час на чудесата,
кой пътя тук кръстосва
на молещий слепец?
Вий, странници смутени,
напойте му душата,
от светлото му чело
снемете чер венец!
Той прокълна сред ярост
блаженствата лазурни,
в кръв непокорна екна
гръмът на химн могъщ,
и в тоя миг уречен
животът цял се втурна,
из адското кръжило
на буря, плам и дъжд!
Окото, ослепяло
пред тайните всевишни,
на свойта земна радост
съзря лика велик,
съзря то легиона
от роби, бранно-пищни,
позна там свойто знаме
и бойния си клик!
Люлей се мощна сграда,
ехтят човешки бездни,
столетия се свличат
над напора суров,
връхлита рат свободна
от варвари железни,
гори над тях сърцето
на ярост и любов!
На Николай Ив. Харлаков
Ний чакаме в закана,
с надежда непонятна,
ний — мрачен легион!
Подземен гръб подхвана
борба хилядократна
с вековния закон!
Всесилни, искрометни,
ведно сърцата слети
от яростния стрем,
словата беззаветни,
неказани в столетия,
сами ще изречем!
И химн-освобождение
безчислени демони
ще затръбят навред,
за сетното сражение
ще пламнат небосклони
над целий мир проклет!
Станете, всички нищи,
прокажени, проклети,
грабнете адска жар!
И ще благословиш ти,
о, майко, синовете,
и техния ханджар!