Николай Носов
Дневникът на Коля Синицин

Дневникът на Коля Синицин

kolja_sinicin_4.png

28 май

Днес съм много радостен: занятията в училището свършиха и аз минавам в по-горен клас само с петици. От утре започва ваканцията. Намислил съм през ваканцията да си водя дневник. Мама каза, че ако водя дневника редовно, ще ми подари автоматична писалка. Купих си дебела обща тетрадка със синя корица и съм решил старателно да записвам в нея различни интересни случки. Щом се случи нещо интересно и аз веднага ще си го запиша. Освен това ще записвам и свои мисли. Ще мисля върху различни неща и щом ми мине през ума хубава мисъл, също ще я запиша. Днес още нищо интересно не се е случило. Засега и мисли не ми идват.

29 май

И днес още нищо интересно не се е случило. И никакви мисли още не са ми идвали. Сигурно затова, защото през всичкото свободно време играх на двора с децата и нямах време за мислене. Е, нищо. Ще почакам до утре. Може би утре ще стане нещо интересно.

30 май

Днес пак нищо интересно не се случи. И мисли засега, кой знае защо, още не са ми идвали. Наистина не зная за какво да пиша. Или просто да измисля нещо и да го запиша? Но нали така не бива — в дневник да пишеш измислици. Щом е дневник, значи всичко трябва да бъде истина.

31 май

Днес звеното ни имаше сбор. Нашият звеневи Юра Кусков каза:

— Момчета, ето лятото вече почна и ни разпуснаха за ваканцията. Някой от вас може би си мислят, че лете не трябва нищо да правят, само да скитат, но това е неправилно. Пионерите дори през лятото не прекъсват своята работа, за да не пилеят времето си напразно. Хайде да измислим за през лятото някаква интересна работа и да я вършим цялото звено.

Ние всички се замислихме и почнахме да измисляме работа за през лятото. Отначало никой нищо не можа да намисли, после Витя Алмазов каза:

— Момчета, при училището ни има опитна зеленчукова градина. Не можем ли да работим в зеленчуковата градина?

Юра рече:

— Закъснели сме: с тази работа вече се е заело второ звено. Те вече са засели краставици и домати, и тикви.

— Тогава хайде да садим дръвчета в училищната градина — предложи Женя Шемякин.

— Късно си се сетил! — каза Юра. — Дръвчета се садят рано напролет. Пък и без това всички дървета у нас вече са посадени. Няма къде повече да се сади.

— Хайде пялото звено да събираме пощенски марки — каза Федя Овсяников. — Аз много обичам да събирам марки.

— Марки всеки може да събира поотделно, но това не е работа за звено — отговори Юра.

— А има още и такава работа: да се събират бонбонени книжки — каза Гриша Якушкин.

— Какво ли още ще измислиш! — отговори Павлик Грачов. — Няма ли да кажеш да събираме и кибритени кутийки. Каква полза от това? Трябва такава работа, че да има полза.

Ние пак започнахме напрегнато да мислим, но повече на никого не дойде на ум нищо разумно. Юра каза в къщи да помислим още, а после да се съберем и обсъдим кой каквото има да предложи.

У дома аз не започнах да мисля веднага. Най-напред си поиграх на двора с децата, после обядвах, после си поиграх още малко, после вечерях и си поиграх още мъничко. После се върнах в къщи, взех да пиша дневника. Но мама каза, че вече е време да спя, и едва тогава аз си спомних, че трябва да помисля върху работата за през лятото. Реших, че за да мислиш, не е нужно непременно да си седнал. Може да се мисли и лежешком. Сега ще се съблека, ще си легна и ще почна да мисля.

1 юни

Вчера си легнах и започнах да мисля. Но вместо да мисля за работата, аз, кой знае защо, започнах да си мисля за моретата и океаните: за туй какви китове и акули се въдят в моретата, защо китовете са такива големи и какво щеше да бъде, ако китовете се въдеха по сушата и ходеха по улиците, и къде бихме живели, ако някой кит би разрушил нашата къща. Изведнъж забелязах, че мисля съвсем за друго и моментално забравих за какво трябва да мисля и в главата ми, кой знае защо, взеха да се вмъкват мисли за разни животни: за коне и магарета, за слонове и камили: защо например конете са големи, а магаретата малки и че може би конете са пак магарета, само че големи; защо камилата има гърбица, а слонът хобот; и какво би било, ако и камилата имаше хобот — щеше ли да бъде тогава тя камила или тогава тя щеше да бъде вече просто камилски слон.

И отново забелязах, че пак мисля не за това, което трябва и колкото и да се мъчех да мисля за работата, в главата ми се въртяха само глупости. Аз реших, че с такава глава като моята по-добре е съвсем да не мисля и бързо заспах.

2 юни

Ура! Мама ми подари автоматична писалка. От сега нататък ще пиша с тая писалка. Само че там е лошото: писалка има, а няма какво да се пише! Цял час мислих за какво да пиша и нищо не намислих. Но не съм пък аз виновен, че не са станали никакви интересни приключения.

3 юни

Днес заранта излязох на улицата, гледам — Гриша Якушкин иде. Аз го питам:

— Къде отиваш?

— Отивам в училище — групата на младите естественици има занимание.

Аз му казвам:

— Нека дойда и аз с тебе.

Той отвръща:

— Да вървим.

Тръгнахме заедно и по пътя срещнахме Юра Кусков. И той отиваше на заниманията на естествениците. Когато всички се събраха, нашата учителка Нина Сергеевна, която ръководи групата на младите естественици, ни заведе в градината и почна да ни разказва какво устройство имат цветовете на растенията. Излиза, че в цветеца има тичинки с прашец и ето, ако тоя прашец попадне от цветец на цветец, то от такъв опрашен цветец ще се образува плод, но ако на цветеца не попадне прашец, няма да даде никакъв плод. Различни насекоми кацат по цветовете, прашецът полепва по тях и те го пренасят от цветец на цветец. Значи, насекомите помагат да има по-голямо плодородие, защото ако те не пренасяха прашеца, нямаше да се образуват плодове.

Пчелите най-много увеличават плодородието, тъй като те събират от цветовете мед и по цели дни летят от цветец на цветец. Затова навсякъде трябва да се създават пчелини.

След заниманията на групата на естествениците Юра свика сбор на звеното и взе да пита кой какво е намислил. Излезе, че от момчетата никой нищо не е измислил. Юра ни поръча още хубавичко да помислим и тъкмо щеше да закрие сбора, когато Гриша Якушкин каза:

— Хайде да направим кошер и да развъждаме пчели.

Всички се зарадвахме. Това предложение ни хареса:

— Според мене това е хубава работа — каза Юра. — Пчелите принасят голяма полза — те не само правят мед, но и помагат да има по-голямо плодородие.

— Момчета — викна Павлик Грачов, — ние ще се прочуем из цялото училище. Хайде да сложим кошера в градината и ще си имаме и пчелин при училището. Цялото ни звено ще се прочуе!

— Почакай — каза Юра, — първо трябва да се направи кошерът, а след туй вече можем да мислим за прочуване.

— А как се прави кошер? — почнаха да питат всички — Ами че ние не знаем как е изграден.

— Трябва да попитаме Нина Сергеевна. Тя навярно знае — отговори Юра.

Припнахме към училището, видяхме Нина Сергеевна и взехме да я разпитваме за кошера.

— А вас защо ви интересува кошерът? — попита Нина Сергеевна.

Казахме, че искаме да развъждаме пчели.

— А отде ще вземете пчели?

— Ще наловим — каза Серьожа.

— Как ще ги наловите?

— С ръце. Как иначе?

Нина Сергеевна започна да се смее.

— Ако вие почнете да ловите пчелите една по една, те няма да живеят при вас, защото пчелите живеят на големи семейства и всяка пчела ще излети от вашия кошер обратно в своето семейство.

— Какво се прави тогава, ако някой иска да завъди пчели? — попитахме ние.

— Трябва да се купи наведнъж цяло пчелно семейство или рой.

— А къде се продават те?

— Могат да се изпишат по пощата — каза Нина Сергеевна.

— Как, по пощата ли? — се учудихме ние.

— Трябва да се пише до някое пчеловъдно стопанство и оттам могат да изпратят пчелите в колет.

— А къде има такова пчеловъдно стопанство?

— Виж това не зная — каза Нина Сергеевна. — Но ще се постарая да науча и ще ви кажа.

Нина Сергеевна ни разправи как е построен кошерът. Излезе, че кошерът е много просто нещо. Той прилича на голяма дървена кутия или сандък с дупка. Ако в такъв сандък се поставят пчели, то пчелите ще живеят в него, ще си строят пити от восък[1] и ще донасят мед. Само че те ще градят питите направо по стените на сандъка и медът, мъчно ще се вади оттам. За да се вади лесно медът, пчеларите измислили да поставят в кошера дървени рамки с тънки листа от восък. Във всяка рамка пчелите правят пита и когато трябва да се вади мед, пчеларят изважда рамки с пълни пити.

Ние решихме от утре да почнем да строим кошера. Толя Песоцки каза, че можем да работим в тяхната барака. Юра каза всеки от нас да занесе кой каквито инструменти има. После аз си отидох и взех да мисля за пчелите. Гледай какво интересно нещо! Излиза, че по пощата могат да се изпращат пчели. Какво ли не са измислили хората!

4 юни

На заранта цялото ни звено се събра в бараката на Толя Песоцки. Витя Алмазов донесе бичкия, Гриша Якушкин — брадва. Юра Кусков — длето, клещи и чукче, Павлик Грачов — ренде и чукче; и аз занесох чукче, тъй че се видяхме изведнъж с три чукчета.

— А от какво ще правим кошера? — попита Серьожа. Тогава всички се сетихме, че нямаме дъски.

— Ей че проклетия! — каза Юра. — Трябва да се търсят дъски.

— Къде ще ги търсим? — казваме ние.

— Е, трябва да се прегледа, може в бараката на някого да се намерят.

Всички тръгнахме да търсим дъски. Претършувахме всички бараки и тавани, никъде не намерихме. Юра каза:

— Да идем при Галя. Може тя да ни помогне.

Отидохме при нашата пионерска ръководителка Галя и всичко й разказахме. Галя каза:

— Аз ще поискам от директора на училището. Може той да ни позволи да вземем ония дъски, които останаха след ремонта.

kolja_sinicin_13.png

Тя говорила с директора и той разрешил да вземем за кошер четири големи дъски. Ние ги примъкнахме в бараката и тогава закипя работа. Един реже, друг стърже, трети кове гвоздеи. А Толя се разпорежда и на всички кряска. Той си въобразява, че щом работим в тяхната барака, може на всекиго да кряска. Аз дори едва не се скарах с него заради туй. Потрябвало му чукче и той се развика:

— Де е чукчето? Току-що беше в ръцете ми, а сега къде се дяна?

— Чакай, бе — каза Юра, — аз ей сега ковах гвоздеи.

А къде си го бутнал тогава?

— Никъде не съм го бутнал!

— Ха, търси сега!

— Търси и ти!

Те почнаха да търсят чукчето, но никъде го нямаше. Тогава всички момчета зарязаха работата и взеха да търсят чукчето. Най-после го намериха в моите ръце.

— А ти какво стоиш тук като чучело! — се нахвърли Толя върху мен. — Не виждаш ли, че търсим чукчето?

— А откъде да зная, че търсите точно това чукче? Имаме три чукчета, ако се не лъжа.

— „Три чукчета“! „Три чукчета“! Я се опитай да ги намериш, когато тук няма ни едно!

— Пък и няма защо да се кряска — рекох аз. — И аз имам право да забивам гвоздеи. Всеки иска да работи.

Днес ние не успяхме да направим кошера, защото се мръкна и в бараката стана тъмно.

5 юни

Ура! Кошерът е вече готов! Ето го — аз нарочно го нарисувах тук за спомен. Долу е нарисуван самият кошер, а горе капакът. Долу на предната страна на кошера е направена дупка, за да могат пчелите да изпъплят. Тая дупка се нарича прелка, защото през нея пчелите излитат от кошера. Горе има още една малка прелка, та ако някоя пчела поиска да излезе отгоре, да може да излезе. При долната прелка е закована дъска. Тя се нарича прилетна дъска. Пчелите кацат на нея, когато долитат. Похлупакът е направен отделно, за да може да се сваля от кошера, когато трябва да се вадят рамки. Освен кошера ние направихме дванайсет рамки.

Юра ходи при Нина Сергеевна да пита за пчелите, но тя още нищо не е научила, защото била много заета. Ами ако случайно Нина Сергеевна не научи откъде се доставят пчели, какво ще правим тогава?

6 юни

Днес разпитвах всички дали някой не знае откъде се доставят пчели, но никой не знае. Цялата заран ходих посърнал. После се върнах у дома, а у нас заварих чичо Альоша.

— Защо си толкова посърнал? — ме пита чичо Альоша.

Аз казвам:

— Посърнал съм затова, защото не зная откъде да намеря пчели.

— А защо са ти притрябвали пчели?

Разказах му, че нашето звено е решило да направи пчелин, само че не знаем откъде да вземем пчели.

Чичо Альоша рече:

— Когато живеех на село, имах един познат пчелар, който ловеше пчели в гората с примка.

— С каква примка?

— Направи от шперплат сандъче с дупка, нещо като къщичка за скорци, сложи в него малко мед и го окачи на някое дърво в гората. Миризмата на меда привлича пчелите. Ако отнякъде излети рой, той може да се засели в такова сандъче, а пчеларят ще вземе сандъчето, ще си го занесе на пчелина и ще изсипе пчелите в кошера. Направи си такава примка, а когато идеш с майка си на вилата, окачи я в гората, може в примката да се хване някой рой.

Аз започнах да разпитвам мама кога ще идем на вилата.

— Няма да е скоро — казва мама, — моята отпуска ще бъде в края на юли или може би през август.

Тогава отидох при Серьожа и му разказах за примката.

Серьожа казва:

— Хайде да направим примка и ще ловим пчели на нашата вила. Там имаме и хубава гора, и река.

— А къде е вашата вила?

— В Шишигино, на пет километра оттук.

— А ще ни позволят ли да живеем там?

— Ще ни позволят. Там цялата къща е празна. Само леля Поля живее в нея.

Аз веднага се върнах у дома и започнах да моля мама да ме пусне при Серьожа на вилата.

— Какво говориш! — рече мама. — Как ще идете там. Току-виж, че сте попаднали под влака.

— Ами дотам съвсем не трябва да се пътува с влак. То е близко. Пеш ще отидем. Само пет километра са.

— Е, все едно — каза мама. — Как ще живеете там сами? Това е лудория!

— Никаква лудория не е — казвам аз. — И няма да живеем сами: там е леля Поля.

— Какво като е леля Поля! — казва мама. — Нима вие ще вземете да слушате леля си Поля.

— Разбира се, че ще я слушаме.

— Не, не! — казва мама. — Виж, като взема отпуска, ще идем заедно, иначе вие там я в реката ще се удавите, я ще се загубите в гората, я кой знае още какво ще се случи.

Аз казах, че ние няма да се къпем, дори няма и да се приближаваме към реката, и в гората няма да ходим, но мама не искаше да чуе за това. Чак до вечерта аз я врънках и хленчих. Мама ми се закани, че ще се оплаче на татко от мене. Тогава аз престанах да се моля, но на вечеря не поисках нищо да ям. Тъй и ще си легна гладен. Нека!

7 юни

Заранта се събудих по-рано и пак подхванах вчерашната история. Мама каза да не й дотягам, но аз пак й дотягах, дотягах, докато тя отиде на работа. После отидох при Серьожа и той каза, че вече са се уговорили с Павлик и утре, ако не успея да измоля да ме пуснат, те двамата тръгват за вилата. Аз завидях на Серьожа и Павлик, че ще заминат без мене.

Целия ден прекарах посърнал и щом мама се върна, започнах да й се моля с удвоени сили. Мама се разсърди и пак каза, че ще се оплаче на татко, но аз не мирясвах, защото сега вече ми беше все едно. Най-после татко си дойде и мама му се оплака. Татко каза:

— Че какво от туй? Нека върви. Момчето е вече голямо. За него ще е полезно да свиква да живее самостоятелно.

Тогава мама рече, че татко вечно й пречи да възпитава правилно детето (мене значи), татко каза, че мама самата ме възпитава неправилно и тогава те едва не се скараха заради това, а после се сдобриха и тогава мама отиде при майката на Серьожа и те веднага се уговориха за всичко. Майката на Серьожа казала, че ние на никого няма да пречим във вилата, че леля Поля ще ни наглежда и ще ни готви обяд. Трябвало само да си вземем продукти. Мама се успокои и каза, че ме пуща за три дни и ако се държа добре, пак ще ме пусне. Аз казах, че ще се държа добре.

Всички момчета много се зарадваха, когато разбраха, че отиваме да ловим пчели на вилата. Юра ни подари компаса си, за да не се объркаме в гората; Толя ни даде джобното си ножче; Федя ми донесе походно котле, в случай, че поискаме сами да си варим обяд на огън. После намерихме шперплат и почнахме да майсторим примка за пчелите.

Примката стана хубава. Отпред направихме дупчица и вратичка, за да я затворим, когато пчелите се уловят. А похлупака направихме отделно, като на кошера, за да може да се отхлупи и да се извадят пчелите.

Надвечер мама накупи разни продукти — булгур, брашно, масло, захар, хлебчета, консерви — и всичко това натуря в раницата, тъй че раницата ми стана тежка. И на Серьожа раницата стана голяма. А най-грамадна бе раницата на Павлик. Той сложи в нея котлето и манерката и не зная още какво натика вътре. С една дума — всичко ни е готово. Сега по-скоро да се мръква, а утре ще се събудим — и веднага на поход към Шишигино.

8 юни

Ура! Вече сме в Шишигино. Аз си мислех: каква ли вила има там, а то излезе просто една дървена къща, само стълбовете забити. Сигурно не са успели да я направят. Къщата се оказа заключена и никой нямаше в нея. Леля Поля е отишла някъде. Ние я чакахме, чакахме, а после решихме, за да не губим време напразно, да идем в гората и да окачим примката. Отидохме в гората, сложихме в примката мед и я окачихме на едно дърво. После тръгнахме за реката да се къпем. Водата в реката беше студена. Ние се къпахме, къпахме, докато посиняхме от студ. След това огладняхме.

Изскочихме от водата, разпалихме огън на брега и взехме да си готвим обяд от консервите. След обяда се върнахме във вилата, но леля Поля още не беше дошла. Павлик рече:

— А какво ще стане, ако намерим в гората хралупа с пчели? Наведнъж бихме хванали цяло пчелно семейство.

— А как ще намерим хралупа? — казвам аз.

— Хайде да издебнем някоя пчела — предложи Павлик. — Пчелата ще събере мед и ще литне към хралупата си, а ние ще припнем след нея и ще разберем къде живее пчелното семейство.

Забелязахме на едно цветче пчела и я задебнахме. Пчелата летеше от цветец на цветец и ние се примъквахме след нея на четири крака и не я изпущахме от очи.

От пълзенето ме заболяха и ръце, и крака, и гръб, и шия, а пчелата все работеше и не мислеше наникъде да отлита. Най-после Серьожа каза:

— Сигурно пчелите по-късно ще си литнат към хралупата. Хайде да отидем да се изкъпем пак, а после отново ще дебнем пчелите.

Ние пак отидохме на реката и взехме да се къпем. Къпахме се, къпахме, а след това видяхме, че скоро ще се мръкне. Тогава се върнахме във вилата, а леля Поля все още я нямаше.

— Дали не е заминала за някъде и днес няма да се върне? — казвам аз.

— Ще се върне — казва Серьожа. — Къде би могла да иде?

— Ами ако не се върне? По-добре е да си тръгнем за в къщи.

— Мене и без това вече ме болят краката — казва Павлик. — Аз не тръгвам никъде.

— А къде ще нощуваш?

— Можем да идем в съседната вила и да се помолим да ни пуснат да пренощуваме — рече Серьожа.

— Защо в съседната вила? — казва Павлик. — Ще си построим колиба и ще пренощуваме тук.

— Наистина! — зарадва се Серьожа. — В колибата е по-интересно дори. Аз досега нито веднъж не съм нощувал в колиба.

Веднага се заловихме да строим колибата. Павлик ни накара да накършим зелени клонки, а сам взе четири пръта, съедини върховете им във вид на пирамида и почна да ги обгражда наоколо с клонките. Когато колибата беше готова, ние довлякохме в нея сух мъх, а под главите си сложихме раниците с продуктите. В колибата стана тесничко, но затова пък много приятно.

Ние решихме да не ходим повече никъде, защото бяхме капнали от умора. Помислих си само колко път сме извървели днес: от града насам вървяхме, в гората ходихме, до реката ходихме, връщахме се от реката обратно до вилата, после ходихме пак в гората, пак на реката се връщахме, пак назад до вилата. После пък строихме колиба. Един обикновен човек за месец не изминава толкова, колкото ние за един ден!

Сега седим на стъпалата и почиваме. Аз си пиша дневника със своята автоматична писалка, а Серьожа и Павлик се радват на колибата. Вечерта е тъй тиха, хубава! Няма вятър. Дърветата не поклащат вейки. Само листата на трепетликата трептят бързо-бързо. Те са като сребърни. По небето няма никакво облаче. Червеното слънце залязва зад гората. Ей пастирите вече прибират колхозното стадо. Кравите бавно крачат по пътя. Те са много: около петдесет глави. Черни, кестеняви, червеникави, пъстри и дори някакви розови, по-точно с цвета на тялото, а има и на петна на петна. Всякакви има! Ето слънцето вече наполовина се скри. Сега ще се мушнем в колибата и ще спим. Наистина още е светло, но скоро ще се стъмни. Няма да седим под открито небе, докато съвсем притъмнее, я, щом си имаме колиба!

9 юни

Сега ще напиша за онова, което се случи през нощта. Павлик излезе хитър: той пръв се мушна в колибата и зае мястото в средата, а на нас със Серьожа се паднаха крайните места. Серьожа щом легна и веднага заспа, но аз, кой знае защо, дълго не можах да заспя. Отначало ми беше много удобно и аз дори се чудех защо хората измислят разни сламеници, пухени дюшеци, възглавници, когато и без тях прекрасно може да се мине. После нещо взе да ме убива на тила. Реших да разбера на какво лежа — на булгура или на макароните, и почнах да опипвам раницата под главата си. Но там се оказа не булгурът, нито макароните, а котлето. „Аха, значи на мене се е паднала раницата на Павлик“ — съобразих аз и обърнах раницата на другата страна. Но сега под главата ми дойде консервена кутия, и аз пак не можах да заспя. Тогава взех да преобръщам раницата на разни страни, за да налучкам хлебче или нещо друго, по-меко…

— Какво търсиш там? — попита Павлик.

— Хлебче.

— Че тъй скоро ли огладня?

— Не, бе!

— А защо ти е притрябвало хлебче?

— Ще спя на него, че ми е много кораво.

— Я виж колко сме нежни! — казва Павлик.

— Я опитай, поспи на консервена кутия, тогава ще разбереш колко съм нежен — казвам аз.

Хлебче изобщо не намерих, но ми попадна някакъв пакет, навярно със захар. Аз се нагласих как да е на захарта и вече се канех да заспя, но тогава ме заболя гърбът. Изглежда беше изтръпнал. Тогава взех да се обръщам настрани.

kolja_sinicin_23.png

— Ей че се върти като смок в тиган! — изръмжа Павлик.

— А тебе какво ти става?

— Че през всичкото време ме блъскаш.

— Я гледай, пък и да не го блъскаш!

Аз се обърнах настрани, но скоро и хълбокът взе да ме боли. До едно време мълком търпях и с все сила се стараех да заспя. Най-после не издържах и започнах да се преобръщам по корем.

— А бе, ще ме оставиш ли най-после да заспя! — засъска Павлик.

— Чакай, сега ще заспиш — казах аз и кракът ми се закачи о пръта. Прътът се събори и цялата колиба се строполи върху нас.

— Видя ли! Навъртя ли се! — закрещя Павлик.

Серьожа се събуди, измъкна се изпод клонките и замаян се заоглежда наоколо.

— Какви са пък тия шеги? — закрещя той.

— Какви ти шеги — казва Павлик. — Просто ей тоя хипопотам събори колибата. Хайде ставайте, ще поправяме.

Ние се измъкнахме изпод останките на колибата и в здрачината се заловихме да възстановяваме разрушената постройка. Нощта бързо настъпваше и ние едва успяхме как да е да направим колибата. Щом всичко беше готово, аз избързах пръв и легнах по средата.

— А ти защо си се настанил на моето място? — се учуди Павлик.

— Тук местата не са номерирани — казвам аз. — Това не ти е театър.

Той искаше да ме избута, но аз не отстъпих. Павлик легна на края и засумтя сърдито. Той дълго се въртя. Види се, не беше легнал твърде удобно. И аз дълго не можах да заспя. Все пак по някакво си чудо най-после заспах. Не зная много ли съм спал и, дори не помня какво съм сънувал, ама изведнъж като ме тресна нещо по главата! Моментално се събудих и дълго не можех да разбера какво е станало. Постепенно се досетих, че колибата наново се е съборила и че прътът ме е ударил по главата. Наоколо беше тъмно. Небето над нас се чернееше като сажди, само звездите блестяха по него. Отново ние се измъкнахме изпод останките от колибата.

— Няма що, трябва пак да се поправя — каза Серьожа.

— Ще има да поправяш тук, в тая тъмнина!

— Трябва да опитаме. Няма да седим под открито небе, я.

Ние започнахме да пълзим в тъмното между клонките и затърсихме прътите. Трите пръта намерихме веднага, а четвъртия никакъв го нямаше. Едва го намерихме, но докато го търсихме, изчезнаха трите пръта, които бяха вече намерени. Най-после наново ги намерихме. Павлик се канеше да поставя прътите и изведнъж казва:

— Чакайте, а къде точно е нашето място?

— Какво място?

— Ами къде са ни раниците.

Ние взехме да се лутаме в тъмнината и да търсим раниците, но никъде ги нямаше. Тогава решихме да построим колибата на ново място. Павлик се залови да слага прътите, а ние със Серьожа взехме да окършваме храстите и да носим клонки.

— Слушай — закрещя изведнъж Серьожа, — я ела насам, тук има много накършени клонки.

Аз се приближих и се натъкнах на цяла купчина клонки, които бяха струпани на земята. Ние домъкнахме по един наръч на Павлик и се върнахме за останалите клонки.

— Чакай — каза Серьожа, — тук има още нещо.

— Къде?

— Под клонките. Нещо като чувал.

Аз се наведох и в тъмнината напипах чували.

— Наистина — казвам — чувал, напълнен с нещо. И още един има тук.

— Наистина! — ахна Серьожа. — Два пълни чувала!

— Гледай, още един! — казах аз.

— Три пълни чувала! — викна Серьожа. — А кой ли ги е сложил тука?

— То се знае кой — казвам аз, — ние.

— Как „ние“?

— Разбира се, ние. Това са нашите раници!

— Наистина, бе! Аз пък не се сетих веднага!

Повикахме Павлик и му казахме, че сме намерили старото място.

— А там колибата вече е готова — казва той.

— Е, ще си пренесем нещата там и толкоз.

Взехме раниците и тръгнахме към колибата. Аз избързах пръв, за да заема мястото в средата, и взех да се въртя около колибата, но никак не можех да намеря вход.

— А къде е входът? — питам.

— Тюх, да му се не види! — казва Павлик. — Забравих да направя вход, от всички страни запълних с клонки!

Той се залови да разтуря клонките и да прави вход. Щом свърши, Павлик пръв се мушна в колибата и зае средното място. Аз бях тъй отмалял, че дори не исках да се препирам с него. Без приказки ние със Серьожа легнахме по краищата. Под главата ми пак се случи нещо твърдо — може котле, може и консервена кутия, но аз дори не му обърнах внимание и заспах като убит. Това е всичко.

А сега вече е утро. Аз се събудих по-рано от другите и си пиша дневника. Слънцето вече се е вдигнало нависоко и почва да препича. По небето плуват бели къдрави облаци. От селото се чува мучене на крави и кучешки лай. Серьожа и Павлик още спят в колибата. Сега ще ги събудя и ще почнем да си правим закуска.

Пак този ден, вечерта

След закуската отидохме в гората, за да проверим примката. Примката беше празна. Ние решихме наново да дебнем пчелите и пълзяхме след тях около два часа. Най-после търпението на Павлик се изчерпа. Той реши да уплаши пчелата, за да литне към своята хралупа, и се залови да й крещи, да размахва ръце и да тропа с крака. Пчелата взе да се върти над него и изведнъж като го ужили по ухото! Павлик като закрещя! Ухото му се зачерви и моментално се поду. Ние взехме да вадим от него жилото на пчелата.

— Огън да ги гори тия пчели! — проклинаше Павлик. — Сами се разправяйте с тях, а на мене ми стига! Цялото ми ухо гори!

— Пък ти потърпи — му казваме ние. — Ухото ще мине.

— А кога ще мине? Гори като в огън! Сега какво да правя?

— Да го превържем с кърпа? — питам аз.

— Не ща кърпа. По-добре да ида на реката и да го топя във водата.

Той отиде да си топи ухото в реката, а ние със Серьожа съгледахме една пчела и поред почнахме да я дебнем. Единият дебне, а другият почива. Дебнахме, дебнахме, изведнъж пчелата се вдигна нагоре и полетя. Ние хукнахме след нея презглава, но пчелата изхвръкна много нависоко и ние я загубихме от очи.

— Бре да му се не види — казва Серьожа. — Ще трябва да се почва всичко отново.

Тогава Павлик се върна от реката и отдалече се развика:

— Ей, гледайте какво имам! Сега ще варим рибена чорба!

Ние изтичахме при него. Той държеше каскета си в ръце. Целият му каскет беше мокър и в него подскачаха живи караси[2].

— От де ги взе?

— Там, до реката, в блатото ги хванах.

— А как си ги хванал без въдица?

— Много просто: блатото е пресъхнало, останало е съвсем малко вода и аз ги хванах с ръце.

Ние припнахме към блатото, наловихме още караси и почнахме да варим рибена чорба. После наловихме още караси за вечеря.

— Тук ги има много! — казва Павлик. — Ние можем да ядем дори всеки ден караси.

След обяд пак отидохме в гората, за да дебнем пчелите. Серьожа казва:

— А какво ще стане, ако напръскаме пчелата с вода? Пчелата сигурно ще помисли, че вали дъжд и ще литне към гнездото си.

Донесохме вода в котлето, намерихме на един цветец пчела и почнахме да я пръскаме с вода. Пчелата се намокри, полази надолу по стъблото и се притаи под зеленото листенце. Значи на нея наистина й се е сторило, че вали дъжд. После тя видя, че няма никакъв дъжд, изпъпли изпод листа и започна да се грее на слънцето. Малко по малко тя изсъхна, разпери крилца и хвръкна. Ние вече се канехме да хукнем след нея, но тъкмо тогава пчелата се спусна надолу, кацна на един цветец и почна пак да събира мед. Тогава Серьожа си напълни устата с повече вода и пръсна върху пчелата! Пчелата повторно се намокри и се скри под листеца, а като изсъхна, пак започна да хвърчи от цветец на цветец.

— Ей че упорита пчела! — каза Серьожа и така заля пчелата с вода, че тя цяла се измокри. Дори и крилцата й се сгърчиха и прилепнаха към гърба й.

Най-после пчелата видя, че „дъждът“ не престава и когато изсъхна, литна нанякъде. Ние затичахме подир нея. Отначало пчелата хвърчеше ниско, между дънерите на дърветата, после се стрелна нагоре и ние я изгубихме. Тогава взехме да поливаме с вода други пчели, но всички те действуваха по един начин: отначало се криеха от „дъжда“ под листата, а после изхвърчаваха и ние нито веднъж не можахме да издебнем къде живеят, защото хвърчаха много бързо и на голяма височина. Така тичахме, докато пчелите спряха да хвърчат. Наближаваше да мръкне. Ние се върнахме във вилата и почнахме да си готвим вечеря.

Леля Поля и досега, кой знае защо, не беше се върнала и ние решихме да прекараме още една нощ в колибата. Не зная дали не е лошо, дето ние живеем в колиба? Не е ли по-добре да се върнем в къщи? Аз казвах на Серьожа и Павлик, а те отговарят: „И без това утре ще се върнем“. Те решиха да поправят колибата и да забият прътите в земята, тъй че колибата да не се разпада пак. Сега те поправят колибата, аз пък записвам в дневника нашите приключения.

По небето плуват сиви, оловни облаци. Взе да се захладнява и полъхна ветрец. Ами ако през нощта неочаквано почне да вали? Трябва колибата хубаво да се покрие с клонки, та да не ни намокри през нощта. Сега ще привърша писането и ще ида да помагам на Серьожа и Павлик.

10 юни

Нощта мина без никакви приключения. Ето какво значи да се направи както трябва една колиба! Можеш да си спиш преспокойно и да не се боиш, че ще те чукне по главата някой прът. И не валя. Аз се събудих рано. Разбудиха ме птичките. Едва беше започнало да се развиделява, а те вече се събудили и като зацвърчали, като зачуруликали и записукали на разни гласове! Изпълзях от колибата и видях, че слънцето още не е изгряло. Горе небето беше чисто, ясно, синьо, а долу, до самата земя — бели облаци, такива леки, пухкави, също като сапунена пяна. Постепенно облаците се уголемяваха и се виеха на кълбета като пара и се издигаха все по-нагоре и по-нагоре, докато запълниха цялото небе. После пламнаха и станаха розови като плодов сладолед. Аз почнах да мисля какво би станало, ако ни дадяха толкова сладолед. Можем ли да го изядем или не? Сигурно през целия си живот не бихме го изяли. Всичките хора не биха изяли толкова сладолед. Аз се замечтах и тогава изведнъж видях как изпод земята се изтърколи грамадното червено слънце. Наоколо всичко засия и светна с ярка светлина. Зелената трева стана още по-зелена, а на всяка тревичка заблестяха капки роса като елмази. Започнах бързо да будя Серьожа и Павлик, за да погледнат това чудо, но докато те си търкаха очите, росата се изпари и вече не беше така хубаво.

— Ех, вие — им казвам, — сънливци! Спят тука като лалугери в дупките си. Ако все така се успивате, нищо хубаво в живота няма да видите!

Павлик само се прозя и веднага се залови да изкормя караси за закуска, но Серьожа каза, че първо би трябвало да се измием. Отидохме на реката, измихме се, а заедно с това се и изкъпахме и после взех ме да си готвим закуска. Изпържихме караси, от брашното изпекохме питки. Питките не станаха вкусни, но затова пък ми хрумна много хубава мисъл.

— Ами ако посипем с брашно пчелата? — казвам аз. — Пчелата ще натежнее и няма да може да хвърчи тъй бързо.

Намерихме на едно цветче пчела и я посипахме с брашно. Пчелата веднага взе да се чисти с крачетата си. Отърси от себе си всичкото брашно и след една минута вече събираше мед.

— Знам аз какво трябва да се направи — каза Серьожа. — Първо трябва да се попръска пчелата с вода, а после да се посипе с брашно. Тогава брашното ще залепне по нея и тя няма да може да го изчисти от себе си.

Така и направихме. Серьожа си напълни устата с вода и пръсна върху пчелата, а Павлик веднага я посипа с брашно. Брашното се накисна и се полепи по цялата пчела. Пчелата веднага взе да се чисти от мокрото брашно. С предните крачка си изчисти главата и си изтърка очите, после със задните крачета почна да си чисти коремчето и крилцата. Тя се изчисти много старателно, само по гърба й остана малко мокро брашно. Ние искахме да я посипем още веднъж, но тогава пчелата размаха крилца и хвръкна. Ние хукнахме след нея. Отначало пчелата летеше бавно, после полетя по-бързо, излетя от гората и се понесе през полето. Ние презглава препускахме след нея, прескачахме пънове и купчини, трапища и канавки. После се заредиха някакви лехички със зеле и изведнъж пред нас се изпречи стобор. Пчелата прехвръкна през него. Без да му мислим много и ние се преметнахме през стобора и се озовахме в някаква градина. Наоколо имаше дървета, а под тях се намираха някакви малки къщички без прозорци, без врати, нещо като кучешки колиби, само че на крачка. До едната къщичка стоеше старец с бяла брада и ни гледаше учудено.

— Е, какво ще кажете? — попита старецът, когато видя, че ние стоим, без да мръднем, като истукани и мълком го гледаме.

— Нищо — промърмори Павлик и се закатери обратно по стобора.

— А защо през стобора? Ето вратичката — каза дядото и поклати глава с укор.

— Аз пък не забелязах, че тук има вратичка — отговори Павлик и скокна от стобора на отвъдната страна.

Ние със Серьожа останахме сами. Аз взех да мисля как ще е по-добре да офейкаме — през вратичката или през стобора — а дядото попита:

— А вие защо се втурнахте тука?

— Ние, без да искаме — казвам аз.

— Тук прехвръкна нашата пчела. И ние подир нея — отговори Серьожа.

— Вашата пчела ли? — учуди се старецът. — Не може да бъде. Това навярно е моя пчела.

— Че вие имате ли пчели? — попитах аз.

— Разбира се. Я колко са тука.

Едва тогава ние разбрахме, че мъничките къщички, които се намираха под дърветата, бяха просто кошери. Пчелите през цялото време бръмчаха наоколо. Във въздуха се чуваше непрекъснато жужене.

— А защо ви беше притрябвало да тичате подир пчелата? — попита дядото.

Ние казахме, че искаме да я издебнем и да намерим хралупа с диви пчели.

— Сигурно сте търсили див мед? — попита старецът.

— Не, ние търсехме пчелно семейство. Трябват ни пчели.

— А защо ви са пчели?

Ние почнахме да обясняваме, че цялото звено сме решили да си направим кошер и да развъждаме пчели. Павлик видя, че дядото вече не се сърди и разговаря спокойно с нас. Той притича до вратичката и взе да наднича през нея, а после съвсем се престраши и дойде при нас. Ние разказахме как сме направили примка за пчели и сме я окачили в гората. Дядото внимателно ни изслуша и рече:

— Хубаво е това, дето сте го намислили. Пчеларството е полезно занятие. Само че е много мъчно да се хванат диви пчели. Пък и тук наблизо ги няма. Освен ако от някой пчелин изхвърчи рой и попадне във вашата примка.

— Ами тогава какво да правим? — попитахме жално ние.

Дядото, види се, ни съжали.

— Няма какво — рече той, — аз ще ви дам пчелички за развъждане, щом така сте обикнали тази работа. Пчеларите трябва да се подпомагат един друг.

От радост сърцето ми заигра в гърдите. Аз мислех, че дядото веднага ще ни даде пчели, но той рече:

— Елате привечер. Тогава от един от моите кошери трябва да излезе рой. Ето тоя рой ще го дам на вас. Донесете ми само някакъв сандък или кутия, за да изсипем пчелите.

— Не може ли примката да донесем? — попитах аз.

— Може. Ама не идвайте много скоро. Елате подир три-четири часа, като се позахлади.

Ние изтичахме в гората, снехме примката от дървото и сега чакаме да дойде време да идем при дядото. Аз няма какво да правя и реших да напиша както трябва, подробно за всичко. Все пак, когато пишеш, времето минава по-неусетно. Може роят вече да е излетял. А сега няма повече какво да се пише.

Пак този ден, вечерта

Най-после си имаме пчели! Ето какъв добър излезе дядото! Аз мислех, че всички пчелари са лоши, защото често ги хапят пчелите, но тоя пчелар излезе много добър и любезен. Той не само че обеща да ни даде пчели, но и изпълни своето обещание. Когато отидохме на пчелина, роят вече се намираше в кръгла дървена кутия, прилична на сито. Отгоре кутията беше превързана с марля, през която се виждаха пчелите. Майчице, колко пчели имаше там! Сякаш някаква жива каша от пчели. Дядото махна марлята и изсипа пчелите в нашата примка — също като булгур. Ние бързо затворихме примката и вече щяхме да тичаме към къщи, но дядото ни спря и почна да ни учи как да се държим с пчелите.

Той каза да изсипем пчелите в кошера направо на рамките с восъчните листа и на първо време да поставим в кошера хранилка със захарен сироп, докато пчелите си наберат мед. За да се приготви хранилката, трябва да се свари сироп от захар, да се налее в стъклен буркан и да се завърже гърлото му с парцалче. После бурканът трябва да се обърне с дъното нагоре и да се сложи в кошера върху рамките. Сиропът ще се оцежда от буркана и пчелите ще го смучат по малко през парцалчето. Освен туй дядото ни научи да си направим от марля мрежички, които да надяваме на главата си, когато ще отваряме кошера, и още ни поръча да направим пушилка, за да опушваме пчелите с дим. Пчелите се боят от дима. От него те се крият в кошера и не се разхвърчават. Дядото ни показа своята пушилка. Кръгла тенекиена кутия с тръбичка, а отстрани има мехче. В кутията се слага гнилеж и се запалва. Като натиснеш мехчето, из тръбичката излиза дим.

— Пчеларството е много интересно занимание — каза дядото. — Който почне да се занимава с пчеларство, той обиква пчелите за цял живот и никога не зарязва това занимание.

— Защо — зачудихме се ние.

— Ей тъй на, пчелите ще му липсват.

Най-после дядото ни пусна и ние поехме обратно. В къщи се върнахме късно, когато вече започна да се стъмва. Серьожа занесе примката с пчелите у тях. Ние с Павлик се отбихме за малко у нас, за да се обадим, че вече сме се върнали и също изтичахме у Серьожа.

Майката на Серьожа почна да ни разпитва как сме прекарали на вилата. Ние се страхувахме да не би да ни попита за леля Поля, защото не знаехме трябва ли да си признаем, че сме живели в колиба, или е по-добре да си мълчим. Серьожа нарочно взе да разказва за дядото пчелар. Майка му слуша, слуша, а после попита:

— А как е леля Поля?

Ние видяхме, че загазихме и не знаехме какво да кажем, но тогава на вратата се почука. Влезе майката на Павлик и му каза да иде да вечеря. Ние си отдъхнахме с облекчение, взехме да й показваме пчелите и да й разказваме за дядото пчелар. Тогава майката на Серьожа пак попита:

— А ти защо нищо не разправи за леля Поля?

Ние пак се объркахме, но тогава пак някой почука на вратата. Беше мама, дошла да ме вземе. Зарадвахме се. Почнахме да й показваме пчелите и да й разказваме за дядото. Мама също взе да пита как сме живели на вилата.

Аз казвам.

— Добре живяхме. Горе-долу.

— Не дотегнахте ли там на леля си Поля?

— Не, изглежда не й дотегнахме — казвам аз, а сам не зная истината ли казвам или не.

— А леля Поля не се ли кани да дойде насам? — попита майката на Серьожа.

— Не — казва Серьожа, — май че не се кани.

— Нищо ли не каза за това?

— Не, не каза.

Той, разбира се, каза истината, защото какво би могла да каже леля Поля, щом не сме я видели! Не зная докъде би стигнал тоя разговор, но тук пак някой почука. Ние си отдъхнахме с облекчение. Вратата се отвори и в стаята влезе самата леля Поля. Ние зинахме от учудване и тъй си останахме с отворени уста.

— Здравейте! — каза леля Поля.

— Здравей — отговори майката на Серьожа, — какво те води насам?

— Ами от колхоза потегли автомобил за града и аз пристигнах — каза леля Поля.

Тогава започна най-интересното. Леля Поля протегна ръка на Серьожа:

— Здравей, Серьоженка!

Серьожа се зачерви като варен рак.

— Здравейте, лельо Поля.

— Чакайте, как тъй „здравейте“? — дума майката на Серьожа. — Че вие днес не сте ли се виждали?

— А къде бихме могли да се видим? — се учуди леля Поля.

— Как къде! В Шишигино.

— Че аз вече от три дни не съм в Шишигино. Работих в колхоза, в Тарасовка.

— А вие къде бяхте? — попита майката на Серьожа.

— В Шишигино — казва Серьожа.

— Че нали къщата беше затворена.

— А защо ни е къщата — ние живяхме в колиба.

— Каква колиба?

— Е, построихме си колиба от клони и живяхме.

— Ах, ето какво било! А кой ви е разрешил да живеете в колиба? Не можахте ли да се върнете в къщи?

Тогава всички заприказвахме в един глас — и моята майка, и на Павлик, и на Серьожа — и аз дори не зная какво е било по-нататък, защото мама каза:

— Значи ти така слушаш майка си! Я да си вървим в къщи, миличък! Аз ще те науча как се живее в колиба, без да си ме питал!

Трябваше цялата вечер да седя в къщи и да слушам натяквания. На пчелите дори не можах да се порадвам.

11 юни

Ето каква беда ни сполетя днес.

Заранта се отбих при Павлик и отидохме заедно при Серьожа. Серьожа още спеше. Събудихме го. Той едва се събуди и взе да мърмори, защото сънувал някакъв интересен сън и му се искало да си го досънува.

— Хубаво — казваме, — после ще го досънуваш. Трябва да станеш, за да сложим пчелите в кошера.

Серьожа казва:

— Вие идете да кажете на момчетата, че вече си имаме пчели, а в това време аз ще се облека.

— А къде е примката? — питаме ние.

— Примката е там на балкона. Вчера вечерта я сложих на балкона, за да не им е задушно на пчелите в стаята.

Излязохме на балкона. Гледаме… майчице, какво става! Вратичката на примката отворена, пчелите излитат от нея и се разлетяват на разни страни.

— Чучело с чучело! — закрещя Павлик. — Спи си човекът, а пчелите тук офейкали!

Серьожа изскочи на балкона.

— А вие какво зяпате? — закрещя той. — Пчелите се разхвърчават, а те зяпат.

Той изтича до примката и бързо затвори вратичката.

— Ти какво крещиш! — казва Павлик. — Като че ли ние сме виновни! Ти сам си оставил примката отворена.

— Как тъй не съм забелязал вчера, че вратичката е била отворена? — казва! Серьожа. — А как ли се е отворила?

— Зяпльо! — казвам аз.

— Да не съм виновен аз. Пак тая леля Поля! Заради нея тук ми триха сол на главата. Съвсем не ми беше до пчелите.

— Видя ли! А сега там, да си знаеш, ни една пчела не е останала — каза Павлик. — Навярно всички са изхвръкнали.

— Може малко поне да са останали — казва Серьожа. — Трябва да се види. — Аз бързо отхлупих похлупака на примката и ние тримата взехме да надничаме в нея. В примката имаше още малко пчели. Те почнаха да пъплят нагоре. Павлик взе да им маха с ръце, за да се върнат назад. Една пчела изхвръкна и кацна на ръката ми. Аз се изплаших, изтървах похлупака и започнах да си тръскам ръката, за да махна пчелата, а тя като ме ужили, че като се развиках, като цапнах с ръка пчелата и я смачках. Тогава останалите пчели бръмнаха, взеха да изхвръкват от примката и да ни жилят. Павлик се изплаши и беж в стаята! Серьожа след него. Една пчела ме ужили по врата, друга се заплете в косата ми. И аз изтичах в стаята и взех да измъквам пчелата от косата си, но тя пак свари да ме ужили по главата. Две пчели ужилиха Павлик по шията и една по устната. Една пчела ужили Серьожа по носа, а друга по тила.

Ние изтичахме в кухнята и под крана взехме да си обливаме ужилените места. Болката гореше като нажежено желязо. Заловихме се да си измъкваме един другиму жилата на пчелите. Мъчихме се, мъчихме, едвам ги извадихме, но болката пак не минаваше.

— Пак ти си виновен — крещеше Серьожа на Павлик. — Размахал тук ръце. Пчелите не обичат да им се маха с ръце.

— А ти по-малко кряскай! — казва Павлик. — Да не са ужилили само тебе? Не ужилиха ли и мене, и при това по устната!

— А мене ужилиха по носа! Знаеш ли как боли!

— Голяма работа, по носа! За какво ти е притрябвал носът? А мене устната ми трябва да приказвам.

— Можеше да не приказваш.

kolja_sinicin_41.png

Те се нацупиха и престанаха да спорят.

Дълго стояхме в кухнята мълком, мокрехме кърпи във водата и ги слагахме на ужилените места. Изведнъж Серьожа вика:

— А примката е отхлупена!

Втурнахме се в стаята и занадничахме на балкона. Примката беше отхлупена. Над нея се въртяха няколко пчели, но скоро те отлетяха надалече. Ние излязохме на балкона и надзърнахме в примката.

— Всички са изхвръкнали! — каза Серьожа.

— А дали няма пак да се върнат?

— Има да чакаш! — отговори Павлик с яд.

В това време на улицата се показаха Толя и Юра. Те ни зърнаха на балкона и се развикаха:

— Ей! Върнахте ли се вече?

— Върнахме се.

— С пчели или без пчели?

— С пчели.

Те бързо се качиха при нас.

— А къде са пчелите?

— Няма ги вече — казваме. — Изхвръкнаха.

— Къде изхвръкнаха?

— Е, „къде“, „къде“ — се разсърди Павлик. — Като че ли са ни обадили къде.

— А защо се сърдиш? Сякаш не може да се разкаже спокойно!

Ние взехме да разправяме за всичко, което се случи: и как намерихме пчели у дядото, и как те се разлетяха.

— Не може ли пак да се доставят от тоя дядо? — казва Юра.

— Какво! — казваме ние. — Не можем повече да му се молим. Той ни даде, а ние не съумяхме дори да ги опазим. Няма да ни даде повече.

— А какво да правим?

— Да почакаме. Може и да се върнат.

Взехме да чакаме. Юра и Толя стояха, що стояха, после им омръзна. Те си отидоха и разказаха на всички момчета какво се беше случило.

Момчетата идваха едно след друго и ни разпитваха. Дори ни омръзна да разправяме на всекиго. На Серьожа носът е червен като клюква[3] и подут от едната страна. На Павлик устната тъй се поду, че не можеш да го познаеш. А на моята глава се появи оток и шията ми също се поду. Ние чакахме до обяд, но нито една пчела не се върна.

— Сигурно са отлетели у дома си, на пчелина при дядото — рече Серьожа.

— Прав им път! — каза Павлик. — И да бяха се върнали, все едно, аз не бих се разправял с тях.

— Пък аз щях ли, мислиш? — казва Серьожа. — Много ми е притрябвало да ме жилят! Аз казвам:

— Според мене тази работа не е интересна: разправяш се с тях, разправяш, а те ще те нажилят и ще офейкат.

Тогава дотича Юра и се развика:

— Момчета, елате по-скоро, писмо ще пишем!

— Какво писмо?

— Писмо до пчеловъдното стопанство. Нина Сергеевна научила адреса. Ще напишем писмо и ще ни изпратят пчелите в колет.

Павлик казва:

 

— Можете сами да си го пишете: нас пчелите сега вече не ни интересуват.

— Защо не ви интересуват?

— Ние не искаме повече да се занимаваме с пчели. Решихме да зарежем тая работа.

— Как тъй? — каза Юра. — Нали цялото звено се заехме с тая работа, а вие не искате.

— Е, ние ще вършим друга някаква работа. Само тая работа ли е на света?

Юра почна да ни придумва, но ние решихме твърдо:

— Не щем и туй то.

Той изобщо не можа да ни принуди. Сега ние се изхитрихме: Ще вършим каквото щем, а с пчелите нека се разправя някой друг.

12 юни

На заранта се събудих и едва се вдигнах от леглото. Шията ми се е подула и така ме боли, че дори не мога да си извъртя главата. Ако поискам да погледна настрани, трябва да се обръщам с цялото си тяло. Боли ме още и отокът на главата. И ръката ме боли.

Отидох при Павлик. Той седи в къщи, а на шията му компрес с памук. Двамата взехме да проклинаме пчелите, задето ни нажилиха. После дойде Серьожа с подут нос и тримата взехме да проклинаме пчелите.

Изведнъж дотича Гришка Якушкин:

— Момчета, да вървим да правим пчеларски инвентар.

— Какъв е пък тоя инвентар?

— Ще правим пушилка и мрежички да не ни жилят пчелите.

— Нас и без това няма да ни жилят — казваме ние, — тая работа ние я зарязахме.

Гриша взе да ни придумва.

— Не — казваме ние. — Пчеларството вече ни омръзна. Ние го опитахме вече, а сега вие го опитайте.

— Че какво пък, ще го опитаме.

— И също ще го зарежете.

— Няма да го зарежем. Ние не сме такива като вас!

— Ще видим.

Гриша се обиди и си отиде.

— Така да е. Като ги ужилят пчелите, ще престанат да се перчат.

13 юни

Днес вече шията не ме боли толкова. Мога да си въртя главата, ама не мога бързо. Когато я въртя бързо, още ме наболва. И на Павлик шията още го боли.

Идва Гриша и ни показва каква пушилка са направили. Надими цялата стая и си отиде. Голяма работа! Де да не сме виждали дим!

14 юни

Днес вече шията никак не ме боли. И отокът на главата не ме боли. Пък и никакъв оток няма. Той вече се изгуби и главата си мога да въртя, дори мога да я клатя. Ами защо ми е потрябвало да я клатя? Да не съм кон, че да си клатя главата. Друго нищо интересно нямаше.

15 юни

Заранта отидохме с Павлик при Серьожа и взехме да играем на дама. Аз бих Серьожа два пъти, а Павлик само веднъж. Павлик ме би три пъти, но не можа да надвие Серьожа нито веднъж, а Серьожа надви и мен два пъти. Изведнъж дотърчаха Женя и Юра:

— Момчета, елате по-бързо! Пчелите пристигнаха!

— Откъде?

— Ами колетът пристигна. Цял сандък, а в него пчели, пчели — брой нямат! Цяло гъмжило! И освен това — две рамки с пълни пити. Елате по-бързо, ще слагаме пчелите в кошера.

Ние скокнахме, готови да хукнем.

— А! — зарадва се Юра. — Казвахте, че пчелите не ви интересуват, а сега ви станаха интересни!

— Ни най-малко не са ни интересни — казваме ние. — Де да не сме видели пчели!

— Видели сте, ама не такива. Нашите пчели са добри!

— Е, можете да се целувате с тях, щом са такива добри!

— Ще се целуваме, я. А отгоре на това и вие ще дойдете при нас.

Юра и Женя си отидоха. Аз рекох:

— Интересно е да идем да видим що за пчели са това.

— Не бива — каза Павлик. — Всички ще кажат, че нямаме никакво постоянство.

— Защо?

— Затова, защото сега момчетата ще помислят, че уж сме се уплашили от трудностите и сме зарязали работата, а когато другите са сполучили вместо нас, и ние пристигаме. Щом сме решили твърдо да я зарежем, трябва да бъдем последователни.

— Вярно — каза Серьожа. — Ние ще докажем на всички, че държим на своето.

Вечерта аз си отидох в къщи и взех да мисля за пчелите. Все пак според мене всъщност не са тъй лоши. Те работят честно и носят мед в кошера си. И много дружно си живеят.

Аз нито веднъж не съм видял да се сбият помежду си две пчели.

16 юни

От сутринта ние стояхме у Павликови и играехме на дама. После ми омръзна да играя и аз си отидох в къщи.

У дома пак мислех за пчелите. Защо жилят: от лошотия или просто тъй? Според мене все пак не от лошотии.

Пчелите се бранят от своите врагове с жилата си. Ако някой нападне кошера, те го жилят. Те ще нажилят дори мечката, ако тя се промъкне при тях за меда в кошера. И добре ще направят. Нали се запасяват с мед за себе си, а не за мечките. А хората те жилят навярно по погрешка. Нали не знаят, че хората не искат да им причинят зло, макар че и хората им вземат от меда. Нали те не им вземат всичкия мед. И вземат толкова, колкото е нужно, затова пък хората се грижат за пчелите, правят им кошери, през зимата ги прибират в добри зимовища.

Ако хората не се грижеха за пчелите, на тях щеше да им бъде много по-лошо. Щяха да живеят само в хралупи или в някакви дупки, а сега те живеят в красиви кошери, а когато няма какво да ядат, хората дори ги подхранват със захарен сироп. Затова пчелите не трябва да се сърдят на хората, а хората не трябва да се сърдят на пчелите, когато пчелите ги жилят.

За да не жилят пчелите, трябва да се надяват мрежички и пчелите да се опушат с дим. И така всичко ще бъде наред.

А ние се мушнахме при пчелите без мрежички, за което бяхме наказани.

17 юни

Днес Павлик направи от хартия един гълъб и взе да го пуща по стаята. А Серьожа направи гълъб и го пусна от балкона право на улицата. Гълъбът се премята из въздуха, премята и падна право на паважа. И тримата взехме да правим гълъби и да ги пущаме от балкона. Един от моите гълъби прелетя през улицата и падна на покрива на отсрещната къща. А гълъбът на Серьожа падна на автомобила, който минаваше по улицата, и отпътува с този автомобил. После ми стана отегчително и си отидох у дома. В къщи, кой знае защо, ме налегна тъга. И ето стоя и всичко ми е криво, и нищо не ми се похваща.

18 юни

Пак правихме гълъби и ги пущахме от балкона, ама това бързо ни омръзна. Започнахме да играем на дама, но и това бързо ни омръзна. Тогава взехме да играем на разни други игри, но и те всички ни омръзнаха. Серьожа каза, че се е отегчил и си отиде у дома. Мене също вече не ми се щеше да играя. Отидох си в къщи и пак ме налегна тъга. Аз взех да мисля какво нещо е тъгата и отде се взема тя. Дали тъгата не е отегчение? Не, според мене тъгата не е отегчение. Ако си отегчен, можеш да си поиграеш на нещо и отегчението ще мине, но ако човек тъгува, то не му се ще да играе дори. Според мене тъгата те напада от безделие. Когато вършиш някоя полезна работа, никога няма тъга. А когато цял ден безделничиш или се занимаваш с празни работи, после ти става досадно, че си загубил времето си напразно. Според мене тъгата това е досадно отегчение. Ето какво било!

19 юни

На Павлик от заранта му беше криво и не искаше да играе на нищо. След обяд той изчезна нанякъде. Ние със Серьожа претърсихме целия двор, завирахме се във всички тавани, бараки — никъде не го намерихме. Тогава решихме, че е отишъл при някое момче и престанахме да го дирим. После ни стана, отегчително. Серьожа каза:

— Ако работехме заедно с момчетата на пчелина, нямаше да се отегчаваме.

Аз казвам:

— Хайде, докато го няма Павлик, да идем и да погледаме пчелите.

Серьожа се зарадва:

— Да вървим по-бързо, докато не се е върнал Павлик, иначе той ще каже, че ни е липсвало постоянство.

Ние бързо тръгнахме към училищната градина и още отдалече видяхме кошера. До кошера стоеше някой и зяпаше пчелите. Приближихме се и видяхме, че тоя някой беше Павлик.

— А — се развикахме ние, — значи такова е твоето постоянство! На нас казваше да не се интересуваме от пчелите, а сам стоиш тук и се интересуваш. Така ли постъпват другарите?

Павлик се засрами.

— Аз — казва, — без да искам, се отбих тук. Вървях, вървях и се отбих.

— Приказки! — казваме ние. — Просто ти се е прищяло да видиш пчелите!

— Честна дума, момчета! Какво ще им гледам? Нищо няма за гледане!

— А защо гледаш, щом няма нищо за гледане?

— А вие самите за какво сте дошли!

— Ами ние също вървяхме, вървяхме и се отбихме. Гледаме — ти си застанал тук и се отбихме да те видим.

— Лъжете! На вас сигурно не ви е достигнала твърдост и ето, че сте дошли да погледате пчелите.

— Нашата твърдост — казваме — е по-голяма от твоята: най-напред ти си дошъл.

Започнахме да спорим чие постоянство е по-голямо — нашето или неговото. Тогава отзад се чуха стъпки. Обърнахме се и видяхме Юра. Той чул нашата препирня и казва:

— Вие и тримата нямате никакво постоянство.

— Защо?

— Затуй, защото вие подехте работата и я зарязахте насред пътя. Който има постоянство, той не зарязва работата въпреки всички трудности.

— Ние не сме я зарязали — рече Павлик. — Просто искахме да си починем мъничко, а сега отново ще работим.

— Добре тогава! — казва Юра. — Направете си мрежи и идвайте, ще работите заедно с цялото звено. А сега си отивайте, да не ви нажилят пак пчелите.

— Ще погледаме мъничко и ще си идем — рече Павлик.

Ние приклекнахме тихичко до кошера и почнахме да гледаме пчелите. Те изпъпляха една след друга от прелката и литваха за мед. Други пчели, обратно, долитаха отнякъде, кацваха на прилетната дъска и припълзяваха в кошера. При прелката през цялото време се тълпяха пчели.

Ето че заживя нашият кошер! Да ти е драго да го гледаш. После ние си отидохме, намерихме марля и тел и почнахме да си правим мрежи. С тая работа се разправяхме до вечерта и мрежите ни излязоха хубави. И никак не ни беше отегчително.

20 юни

Какъв щастлив е днешният ден! Нашето звено се събра от сутринта в пълен състав на пчелина. Всички момчета си донесоха мрежите, а Юра донесе пушилката. Насъбрахме из градината гнилак и го сложихме в пушилката. Юра го запали и почна да раздухва. Пушилката работеше добре.

Отворихме кошера и надникнахме вътре. Майчице, колко пчели имаше там! Те стояха по рамките долепени една до друга. Някои пчели взеха да изпъплят нагоре по рамката, но Юра веднага почна да ги опушва и те се прибраха обратно. После Толя измъкна от кошера една рамка. И сега ние видяхме как пчелите изграждаха питите. Те правеха от восък такива дълги шестоъгълни тръбички и ги градяха една до друга, тъй че се получаваха непрекъснати редици от тръбички или килийки. Ние бързо поставихме рамката на мястото й, за да не пречим на пчелите да работят.

Чудни насекоми са пчелите — колко изкусно умеят да изграждат питите! Като гледаш питите, просто не ти се вярва, че са направени от едни обикновени пчели — толкова са правилни и красиви тия пити. Разбира се, много други животни са също много умни, кучетата например. Но никакво куче не би могло да направи такива пити.

21 юни

Днес при нас на пчелина дойде Галя и донесе фотоапарат. Тя каза, че ще ни снима заедно с кошера. Всички момчета се строиха зад кошера, само за нас със Серьожа и Павлик не остана място. Ние застанахме зад момчетата, но оттам не се виждахме. Тогава се разположихме пред кошера. Галя насочи апарата, щракна — и готово! Забавна работа е фотографията! Щракнат те и хайде в проявителя. Аз видях веднъж как се проявява лента. Плакнат, плакнат, отначало нищо няма, а после — майчице, човек се покаже! Само че на лентата всичко излиза наопаки, а когато откопират снимката — всичко си е правилно.

kolja_sinicin_53.png

Интересно, каква ще излезе снимката. Само че много се боя, че ще изляза безок, защото мигнах, когато Галя щракна с апарата. Аз имах вече такъв случай: снимаха целия клас, а аз мигнах и ето че излязох на снимката със затворени очи, като че спя седнал. Тогава всички момчета ме хокаха: „Ех ти, сънливецо. Цялата снимка развали!“

Като че аз съм виновен!

22 юни

Ех, че досадно. Снимката още не е готова. Галя казва, че лентата още не е изсъхнала. Започнахме да я питаме хубаво ли сме излезли. Тя каза:

— Утре като направя снимката, ще видим.

Много се вълнувам: сляп ли съм или с очи? И кой ме караше да мигна в такъв момент!

Да идва по-скоро това утре!

23 юни

Снимката е готова! Всички момчета са излезли добре, само аз съм излязъл с отворена уста! Не разбирам кой ме караше да си отварям устата. Всичко е хубаво и очи имам, а устата ми отворена. Момчетата пак ми се карат:

— Защо ти беше притрябвало да зяпаш?

— Аз без да искам.

— Без да искаш! Да беше си изплезил и езика!

— А на вас какво ви става? Вие нали сте излезли хубаво.

— Ние сме си добре, а ти развали цялата снимка.

— А с какво я развалям?

— Ами стоиш тук със зинала уста като акула!

Тогава аз взех да моля Галя:

— Галя, не може ли да ми се замаже устата с нещо?

— А с какво да се замаже? — каза Галя. — Според мене ти си излязъл хубаво. Много си приличаш.

— Да — казвам аз, — приличам си! Такъв ли съм аз? Аз съм красив.

— Е, ти и тук си много красив.

— Никак дори не съм красив! Тук имам някакъв си глупав израз.

— Съвсем не е глупав. Просто устата ти е малко поотворена, защото се усмихваш, а изражението ти е естествено. Дори много умно изражение.

Навярно Галя казва това нарочно, за моя утеха. А може наистина да имам умен израз, само че аз сам не го забелязвам. Не зная… само на снимките, кой знае защо, винаги излизам лошо. Като човек съм много красив, а щом се снема, непременно ставам друг. Ето и на тая снимка. Устата — хайде, за туй вече сам съм си виновен, а носът ми защо е такъв? Такъв нос ли имам? Моят нос е хубав, а тук се е вирнал нагоре като запетая. А ушите? Нима ушите ми стърчат като дръжките на самовар? Ех, нищо. Все пак донякъде си приличам. Личи си, че съм снет аз, а не някой друг. Има някаква прилика. Важното е, че кошерът, е излязъл добре. И ние със Серьожа и Павлик сме пред всички, на най-видното място.

Когато си тръгнахме, Серьожа каза:

— И защо излязохме напред. Дори е някак си неудобно. Може да се помисли, че в тая работа ние сме най-главните.

— Да — казва Павлик — не свършихме работа, дори я зарязахме, а когато и без нас всичко стана, тогава излизаме напред. Сега всички ще мислят за нас, че сме самохвалци.

У дома аз мислих за самохвалството. Какво нещо е самохвалството? Защо хората се хвалят? Ето например някои си въобразяват, че са много добри и на всички разправят, че са много добри. А защо трябва да се приказва? Ако си добър, то и без думи се вижда, че си добър, но ако си лош, колкото и да приказваш, пак няма да ти повярват. А има и такива хора, които си въобразяват, че са много красиви и разправят това на всички. А какво ще го говориш, когато и без това се вижда дали си красив или не. А намират се и такива хора, които си въобразяват, че са страшно умни и бъбрят ли, бъбрят, приказват дори за онова, което те самите не разбират. И тогава именно всички виждат дали те са умни или не са умни. Според мене самохвалството това е просто глупост. На глупавия винаги, кой знае защо, му се струва, че той стои над другите, а умният разбира, че другите може би стоят над него, значи няма защо да се хвали.

24 юни

Днес Нина Сергеевна ни научи как да направим поилка за пчелите. Трябва да се вземе една бъчвичка, да се налее в нея вода и запушалката й да се нагласи така, че през нея водата да изтича капка по капка. Отдолу под бъчвичката трябва да се постави полегато една дъсчица. Водата ще се разлива по дъсчицата и пчелите ще пият направо от нея.

Ние започнахме да мислим откъде да вземем бъчвичка.

Гриша каза, че на техния таван има стара бъчва.

Отидохме у тях. Той попита майка си можем ли да вземем бъчвата. Майка му каза, че може. Бъчвата беше тежка. Едвам я смъкнахме от тавана и я затъркаляхме по улицата. Изведнъж насреща ни Федя:

— Къде мъкнете бъчвата?

— На пчелина. Ще правим поилка за пчелите.

— Пощурели ли сте? Защо им е толкова вода?

— Нищо — казва Юра, — ще я изпият.

Довлякохме бъчвата на пчелина и взехме да я наливаме, а бъчвата се разсъхнала и всичката вода изтичаше от нея като през решето. Мислихме вече, че ще трябва да я захвърлим, но Галя каза:

— Бъчвата трябва хубавичко да се разкисне. Когато дъгите набъбнат, тя няма вече да тече.

Отново се заловихме да мъкнем вода. Колкото вода наляхме в тая бъчва! Около стотина-двеста кофи. Отначало водата изтичаше през пролуките, но постепенно бъчвата набъбваше и надвечер беше вече до половината пълна с вода. Утре пак ще мъкнем вода.

25 юни

През нощта бъчвата набъбна и съвсем спря да тече. Ние я напълнихме догоре, а после трябваше всичката тази вода да се излива, защото бъчвата беше поставена на земята, а трябваше да се издигне на поставка. Ние изляхме водата, забихме в земята четири колчета, сложихме на тях бъчвата и отново надонесохме вода. После нагласихме запушалката така, че водата да капе по дъсчицата. Скоро на нея кацна пчела и почна да пъха хоботчето си във водата, която се стичаше по дъската. След малко и другите пчели се научиха, че тук е нагласена поилка за тях. Те започнаха да долитат и да пият вода. А ние ги гледахме и им се радвахме.

После имахме отряден сбор. Галя разказа за работата на нашето звено. Целият отряд се заинтересува от нашата работа, а момчетата от второ звено казаха, че ще зарежат работата в зеленчуковата градина и ще дойдат при нас.

— А, виж така не бива — каза Галя. — Кой тогава ще работи в опитната зеленчукова градина?

— Е хайде, ние и в зеленчуковата градина ще работим, и на пчелина ще ходим да изучаваме пчелите — казаха момчетата.

— Виж, това е друго! — казва Галя. — Идвайте, ако искате, но и своята работа не изоставяйте. Старайте се да има голямо плодородие.

26 юни

Днес ние следихме къде летят нашите пчели за мед.

Излезе, че те летят в опитната зеленчукова градина. Там вече цъфтят краставиците, тиквичките и тиквите.

Всички лехички са обсипани с жълтички цветчета. Пчелите непрекъснато бръмчат наоколо. Те летят ниско над земята и се вмъкват в чашките на цветчетата.

Една пчела се вмъкна в цветчето на една тиква и тъй се оваля в прашеца, че цялата се жлътна. Други пчели летят някъде през улицата, но не е възможно да се проследят, защото летят високо над къщите. Сигурно летят в парка.

27 юни

Юра донесе в една чаша мед и реши да нагости пчелите. Той разля меда на едно парченце стъкло и го сложи близо до кошера. Пчелите хвърчаха наоколо и не забелязваха, че на земята е сложена гощавка за тях. Тогава Женя хвана с чаша една пчела и внимателно я пренесе с чашата право върху парчето стъкло с меда. Пчелата видя меда и почна да яде от него. Ние почнахме да я следим. Пчелата се наяде с мед и полетя обратно в кошера. След малко от кошера изпъпли друга пчела, прилетя до меда и почна да яде. Като се наяде, тя отлетя, а след около две минути от кошера наново излетя пчела и полетя право към парчето стъкло с меда, сякаш знаеше от по-рано, че там за нея има приготвен мед. Аз казвам:

— Навярно оная пчела, дето Женя я хвана с чашата, й е разправила.

Всички взеха да ми се смеят:

— Че пчелите могат ли да се разговарят помежду си?

— Е какво, според вас пчелата да не се е досетила сама, че тук е сложен мед?

— Тя може и да не се е досетила, просто е хвърчала край меда и го е видяла.

Когато пчелата хвръкна, Федя каза:

— Ами ако скрием меда?

Ние бързо взехме стъкълцето с меда и го скрихме. Изведнъж от прелката изпъпли пчела и полетя направо към онова място, където преди беше медът. Тя видя, че медът е изчезнал някъде и почна да бръмчи и да се върти над това място. Сега вече всички се убедихме, че пчелата е знаела за меда. Значи някой й е казал! Тя се въртя дълго и не искаше наникъде да отлита. Тогава ние сложихме стъкълцето с меда на предишното място. Пчелата бързо намери меда, наяде се и отлетя. Взехме стъкълцето, сложихме го две крачки по-настрана и почнахме да наблюдаваме. Следващата пчела изпъпли от кошера и полетя не там, където лежеше стъкълцето, а на предишното му място. Тя дори като че се учуди, като не намери меда, и дълго се въртя във въздуха, докато намери стъкълцето с меда на новото място. Затова пък следващата пчела веднага полетя към новото място.

— Аха! — зарадвах се аз. — Значи вече са й съобщили, че медът се намира на ново място.

Следихме пчелите до вечерта. Всеки път, когато премествахме меда на ново място, пчелите не можеха изведнъж да го намерят; ако пък медът оставаше на старото място, пчелите бързо го намираха. В края на краищата на всички ни стана ясно, че пчелите разговарят помежду си.

Вечерта се прибрах и взех да мисля как пчелите разговарят.

Ако разговарят като хората, трябва да имат в устата си език. Само че нима ще им видиш езика в устата? Нали са мънички. А после си казах, че ако пчелите разговарят, трябва да имат уши, защото как ще чуеш какво се говори, ако си безух?

Утре непременно ще видя имат ли пчелите уши.

28 юни

Пчелите нямат уши. Аз разгледах много внимателно една пчела, но никакви уши не забелязах. Според мене пчелите нищичко не чуват. Нарочно им крясках, но те не обръщаха никакво внимание на моите крясъци.

Днес при нас на пчелина дойде Нина Сергеевна. Ние й разказахме за нашите опити с пчелите. Нина Сергеевна също поиска да види. Хванахме пчела и я сложихме на парчето стъкло с меда. Пчелата си хапна мед и отлетя в кошера, а след няколко минути от кошера наново излетя пчела и полетя направо към меда.

— Ето, видяхте ли? — зарадвахме се ние. — Значи тя е узнала от първата пчела, че тука има мед.

— Хайде да бележим тая пчела — каза Нина Сергеевна.

Ние не разбрахме какво значи да се бележи пчела. Нина Сергеевна ни обясни, че трябва да вземем малко боя и да поставим на гърба на пчелата белег. Коля бързо изтича в къщи и донесе боя и четчица. Щом на меда кацна пчела, той бързо я мазна по гърба с бяла боя. Пчелата тъй се беше улисала в меда, че дори не забеляза как я мазнаха.

Тя отлетя едва тогава, когато се наяде с мед както трябва. Зачакахме да видим какво ще стане по-нататък. Изведнъж гледаме: из кошера пак изпъпля същата пчела с белия знак и лети направо към меда. Помислихме, че още не се е наяла както трябва и започнахме да я гледаме как яде. Най-после тя се наяде и отново полетя назад към кошера. След няколко минути тя пак прелетя и пак започна да яде мед. Зачудихме се:

— Какво се е толкова разяла? Нали ще се пръсне от лакомия най-после!

— Тя съвсем не яде — ни обясни Нина Сергеевна. — Тя си напълва хоботчето с мед, отнася го в кошера и го слага в питите. Пчелите винаги така постъпват. Ако някоя пчела намери мед, веднага почва да го пренася в кошера си.

Започнахме да следим нашата пчела с белия знак и видяхме, че тя час по час долита при парчето стъкло и като се насмуче с мед, отлита в кошера. Тогава ни стана ясно, че и вчера на нашето стъкълце с мед е летяла само една пчела, а ние мислехме, че все са различни.

— Значи пчелите съвсем не разговарят помежду си? — попитахме ние.

— Като хора пчелите, разбира се, не могат да разговарят — каза Нина Сергеевна, — но все пак те могат да си съобщават това-онова една друга. Те си имат свой пчелен език. Ето, понаблюдавайте ги, може да успеете да забележите как става това.

29 юни

Днес ние решихме да проучим ще намери ли пчелата пътя за дома си, ако се занесе някъде надалече от кошера.

Аз улових една пчела с чаша и пъхнах под чашата парченце картон, за да не може да изхвръкне. Сега трябваше да се бележи пчелата с боя и да се занесе някъде далече. Аз казах на момчетата, че ще я занеса у дома, там ще я бележа и ще я пусна от балкона.

Момчетата останаха да чакат и да следят кога белязаната пчела ще прилети обратно в кошера, а аз понесох пчелата у дома. Нарочно държах чашата високо, та пчелата да забележи пътя. Отдолу чашата беше закрита с картона, тъй че пчелата не можеше да офейка, а през чашата тя виждаше всичко.

После дойдох у дома и взех да мисля как да бележа пчелата, тъй че тя да не хвръкне, докато я мазна по гърба с боята. Тогава реших да я похраня с мед и докато тя яде, да я бележа. Поставих на балкона чинийка, капнах в нея малко мед и сложих чашата с пчелата в чинийката. Скоро пчелата видя меда и взе да го яде. Аз вдигнах внимателно чашата и мазнах пчелата по гърба с боя. Пчелата не се изплаши и продължи да яде мед. После тя отлетя, а аз отидох на пчелина да разбера дали е прилетяла обратно или не. Излязох на улицата и тръгнах бързо. Изведнъж насреща ми Серьожа.

— Прилетя — вика. — Прилетя вече!

От радост заскачахме сред улицата. Ето какво нещо е пчелата! Мъничка, а все пак не се е заблудила. Намерила е пътя към своя роден кошер!

Серьожа казва:

— Дай чашата, ще хванем още една пчела и отново ще направим опит.

Но аз забравих чашата у дома. Изтичахме в къщи за чашата. Аз исках да прибера чинийката от балкона, изведнъж гледам — прилетяла една пчела, кацнала на чинийката и яде ли, яде от меда. Загледахме се в нея, а на гърба й белег от боя.

— Ами това е същата оная пчела! — досетих се аз. — Тя пак е дошла за мед.

— Гледай ти пчела! — каза Серьожа. — Не само че е намерила пътя за дома си, но дори запомнила, че тук има мед и е дошла още веднъж.

Аз казвам:

— Хайде да почакаме. Може би тя пак ще дойде.

Зачакахме. След десет минути пчелата пак прилетя. До вечерта тя идва двайсет пъти за мед. Чудно насекомо! Всяка муха би се наяла с мед и би си хвръкнала, а пчелата не си е пожалила труда. И сама си е хапнала, и на своите другари е занесла мед. Много добро насекомо! Такива като пчелите трябва да се почитат.

30 юни

Ние се учудвахме: защо, ако медът се сложи далеч от кошера и върху него се постави пчела, пчелата запомня мястото, където е намерила меда, и наново долита, но ако медът се сложи наблизо до кошера, а пчелите не се поставят на него, те сами не могат да го намерят. Нина Сергеевна каза:

— Направете такъв опит. Вземете две парчета стъкло, излейте върху тях мед. Едното парче сложете направо на земята, а другото сложете на парченце цветна хартия и следете на кое парче стъкло първо ще кацне пчела.

Така и направихме. Едното парче стъкло с мед сложихме направо на тревата, а под другото сложихме парченце небесносиня хартия. Отначало пчелите хвърчаха наоколо и не забелязваха меда. Изведнъж на парчето стъкло с небесносинята хартия кацна пчела и почна да яде мед. Ние белязахме пчелата с боя. След малко същата тая пчела дойде отново, а после на същото парче стъкло с небесносинята хартия дойде още една пчела, небелязана. Ние и нея белязахме с боя. След около два часа на парчето стъкло с небесносинята хартия хвърчаха пет пчели, а на онова без хартия пчелите не обръщаха никакво внимание.

— Небесносинята хартия по се забелязва и затова сигурно пчелите кацат на нея — каза Витя.

— Вярно — каза Нина Сергеевна. — Ясно ли ви е сега защо растенията имат красиви, ярки цветове — червени, небесносини, жълти, розови.

— Защо? — не разбирахме ние.

— Не се ли досетихте?… За да привличат пчелите и другите насекоми.

— Защо им е на растенията да привличат пчелите? — казвам аз.

— За да помагат на опрашването. Колкото повече пчели и други насекоми прелитат на цветовете, толкова по-добре растението се опрашва и размножава.

Нина Сергеевна ни разказа, че не всички растения се опрашват от насекоми. Има такива растения, които се опрашват от вятъра — например ръжта. Цветчетата на ръжта са съвсем мънички, не се забелязват, не приличат дори на цветове, защото съвсем не им е нужно да привличат пчелите и другите насекоми.

После аз си тръгнах и взех да мисля върху туй, как чудно е устроено всичко в природата. Преди аз си мислех: защо цветята са тъй красиви? А сега излиза, че цветята са красиви не за самата красота. На растенията, които се опрашват от насекомите, големите, красивите цветове са нужни, за да ги намират насекомите по-бързо и да помагат за опрашването им. Значи красотата е нужна не само за самата красота, но и за ползата от нея.

1 юли

Продължаваме опита с пчелите. Днес взехме две парченца хартия, червена и синя, сипахме мед върху тях и сложихме една пчела на синята хартия, а на червената не сложихме пчела. Пчелата взе да прелита и да си носи мед от синята хартия в кошера. Всеки път тя прелиташе и кацаше само на синята хартия, макар че червената се намираше до нея и по нея също имаше мед. Тогава ние разменихме местата на двете хартийки. Пчелата прилетя, видя, че вместо синята хартийка има червена и не кацна на нея. Тя се повъртя, видя синята хартийка и кацна на нея. Тогава занесохме синята хартийка малко по-надалеч, но при все това пчелата я намери.

Ние правихме опити с различни цветни хартийки и забелязахме, че пчелата винаги лети на оня цвят, на който е намерила меда. Значи пчелите не само разпознават цвета, но дори запомнят оня цвят на който са намерили мед. Много хубаво е, дето пчелите имат такава способност. Тя им помага да събират повече мед.

Утре Гриша и Федя заминават за пионерски лагер. Днес те се сбогуваха с всички момчета и казаха, че утре вече няма да дойдат на пчелина. Федя каза, че му е мъчно да се раздели с пчелите и дори не му се ще да отива на лагер. А ние му казахме, че пчелите ще минат и без него. Няма какво да си въобразява!

2 юли

Колкото повече наблюдаваме пчелите, толкова повече се учудваме. Наглед пчелите все едно че са мухи. Но каква разлика между мухите и пчелите! Какво са мухите? Мухите са безмозъчни бъбрици. Те само бръмчат, навират се, където не ги канят, додяват на хората и отгоре на това разнасят зараза. А пчелите — това е съвсем друго нещо! Те винаги се занимават с нещо потребно, работят задружно, всяка се труди не само за себе си, а и за всички. И какво ли само не вършат те. Отиваме днес на пчелина, гледаме — ей че чудна картина! Разположили се няколко пчели на прелката и с все сила размахват крилца. Отначало помислихме, че те просто са залепнали за дъската и не могат да хвръкнат. Прогонихме ги, но те пак се разположиха край прелката и замахаха крилца. Изтичахме при Нина Сергеевна и й разправихме за това. Нина Сергеевна каза:

— Днес е много горещо и в кошера е станало задушно, та пчелите са решили да проветрят помещението. Те махат с крилца и вкарват в кошера свеж въздух. Това е тяхната вентилация.

— Ето какви са пчелите, измислили си дори вентилация!

И още нещо радостно за мене днес: мама и татко идваха на пчелина и разгледаха нашите пчели.

3 юли

Днес пак е горещо. Пчелите наново проветряват кошера. А при поилката какво става! Пчелите една след друга излитат от кошера и летят при водата и като се напият, веднага летят обратно в кошера. Във въздуха има сякаш верижка от пчели. Една верижка се е проточила от кошера до водата, друга от водата до кошера.

Ние ги гледахме и се чудехме: защо пчелите, като се напият с вода, не летят за мед, а веднага се връщат в кошера?

Нина Сергеевна каза да бележим с боя пчелите, които идват да пият вода. Коля се зае да маже с боя всички пчели, които идваха на поилката.

Белязаните пчели отлитаха в кошера, а из кошера излитаха нови пчели и летяха към поилката. Коля ги мазваше всички поред. Изведнъж забелязахме, че из кошера изпъпли една белязана пчела и захвърча към поилката, а след нея друга, трета… Скоро видяхме, че при поилката прехвръкват само белязани пчели и няма вече коя да се бележи.

— Но това е някаква бригада за вода! — се развика Федя. — Тия пчели сигурно не пият, а кой знае защо, носят вода в кошера.

— И така е — каза Нина Сергеевна. — Когато е горещо, едни от пчелите винаги носят в кошера вода за другите пчели, които са заети вътре с работа.

— Нима онези пчели не могат сами да излетят от кошера, за да си пийнат? — попитах аз.

Нина Сергеевна ни обясни, че у пчелите има разделяне на труда. Младите пчели, които още не са се научили да намират цветята, работят в кошера: изграждат питите, поддържат чистотата, проветряват помещението, хранят пилото[4], а старите пчели летят за мед, когато е много горещо, носят в кошера вода.

— Жалко, че не може да се погледа как работят пчелите там, в кошера — каза Женя.

Нина Сергеевна каза, че има такива кошери със стъклени стенички, през които може да се наблюдава как пчелите работят.

Ние решихме, че когато се сдобием с няколко кошера, непременно единия ще направим със стъклена стеничка.

4 юли

Днес Нина Сергеевна каза:

— Скоро липата ще разцъфне. Трябва да се приготвим за главния медобер.

— А какво е то главен медобер? — попитахме ние.

— Това е времето, когато цъфват наведнъж много цветове: цъфтят по нивите детелината или елдата; разцъфва акацията или кленът, или бялата върба. Тъкмо по това време пчелите приготвят най-големите запаси мед. Това е то главният медобер.

— А нали ние нямаме нито детелина, нито елда — казваме ние.

— Затова пък имаме много липи. Нашият главен медобер ще бъде от липата.

Нина Сергеевна ни научи как да направим за кошера горна част, която се нарича магазин. Този магазин е нещо като втори етаж на кошера. В него слагат допълнителни рамки, за да има къде пчелите да слагат меда, когато започне големият медобер.

Ние направихме горна част на кошера, а Нина Сергеевна ни каза да следим кога липата ще почне да цъфти.

Щом цъфне липата, ще поставим на кошера горната част.

5 юли

Липата още не е цъфнала. Аз нарочно се покатерих на една липа, за да проверя, но пъпките още не са се разпукнали.

Галя ме видя и каза:

— Ти защо се катериш по дърветата! Слизай веднага долу!

Аз й казвам:

— Проверявам цветовете.

— За това не е нужно да се катериш по дърветата и без това ще се види.

Но аз все пак проверих както трябва. Току-виж, че сме изтървали момента!

6 юли

Аз вече отдавна забелязах, че на прелката на кошера непрекъснато стоят две или три пчели.

Другите пчели долитат и излитат, а тия си стоят и никъде не отиват. Аз дълго мислих що за пчели са това.

А днес в кошера се опита да се вмъкне една земна пчела. Тя бръмча около кошера, бръмча — навярно търсеше някаква пролука, за да се вмъкне в кошера и да се налапа с мед. Пролука тя не намери и запъпли направо в прелката. Тогава тия три пчели я нападнаха и почнаха да я пъдят.

Тя се опита да офейка, но те я настигнаха и почнаха да я жилят. И така й се пада! Защо хвърля око на чуждия мед! Нали пчелите не събират меда за нея. Който работи, той ще яде мед, а който не работи, на него мед не се полага.

А после си помислих: „Дали тия пчели не стоят нарочно на прелката… и пазят да не се промъкнат при тях някакви разбойници?“ Попитах Нина Сергеевна. Тя каза, че съм се досетил правилно.

Все пак излиза, че ме бива да съобразя това-онова.

Нина Сергеевна ни разказа, че пчелите не жалят живота си в защита на родния си кошер. Ако кошерът е нападнат дори от такъв голям звяр като мечката, всички пчели се нахвърлят върху него и го жилят.

Само че ако пчелата ужили някого, тя не може да си измъкне жилото, а без него непременно умира.

7 юли

Ето едно голямо научно постижение!

Днес Женя Шемякин изобрети начин да се наблюдава животът на пчелите вътре в кошера. Той взе едно огледалце и пусна слънчево зайче в прелката. Зайчето освети вътрешността на кошера и видяхме пчелите. Само че всички наведнъж не могат да гледат, защото прелката е малка и през нея може да наблюдава само един човек. Всички момчета поред гледаха и въобще не дойде ред до мене. Преди мене взе да гледа Витя Алмазов. Аз все го подканвах да ме пусне, а той все „чакай“, та „чакай“. Сигурно зяпа цял час! После казва:

— На, гледай!

Аз взех от него огледалцето и почнах да пущам в прелката зайче, но слънцето вече се премести на другата страна и зайчето не попадаше в прелката.

Аз казвам:

— А ти защо ми даде огледалото, когато слънцето се скри?

— Да не съм виновен, че се е скрило?

Иди се разправяй с него! Лакомия! Утре ще взема огледало, ще ида преди всички и ще заема място при кошера. Нека тогава да ме молят.

У дома четох вестник. Във вестника имаше статия за меда. Излиза, че медът е лечебно вещество. Който има болен стомах или сърце, или дробове, или нерви, или още каквото и да е, трябва да яде мед и бързо ще се поправи. Ако пък някой има гнойна пъпка или цирей, трябва да го намаже с мед и да го превърже с парцалче и циреят бързо ще се разнесе.

8 юли

Ей че ме е яд! Днес нарочно отидох на пчелина с огледалото, а няма слънце. През целия ден то нито веднъж не се подаде. Не ми върви!

После имахме отряден сбор. Всички звена разказваха за своята работа. Ние разказахме за нашите опити с пчелите, а звеневият на второ звено Шура разказа за работата в опитната зеленчукова градина. Той каза, че очакват много голямо плодородие на краставици; много по-голямо, отколкото миналата година. Това, разбира се, е затуй защото миналата година не е имало пчели, а тази година нашите пчели са събирали по цветовете на краставиците мед и са помагали на опрашването.

9 юли

Най-после слънцето се показа. Аз надянах мрежата на главата си, сложих ръкавиците на ръцете си, за да не ме жилят пчелите, настаних се при кошера и почнах да пущам с огледалото зайче в прелката. Майчице, какво ставаше в кошера! По питите гъмжат пчели, пъплят по тях нагоре и надолу, вмъкват се за нещо в килийките, после изпъплят обратно. Когато слънцето взе да припича, пчелите пак почнаха да проветряват кошера. Те махаха с крилца не само на прелката, но и вътре в кошера. Някои пчели бяха кацнали направо на питите и с все сила работеха с крилцата си. Всяка пчеличка е сякаш мъничък вентилатор. Много ми се щеше да видя пилото на пчелите, но колкото и да се взирах, не видях нито една мъничка пчеличка.

Вечерта казах на Нина Сергеевна, че нашите пчели нямат никакво пило.

— А какво е според тебе пилото на пчелите? — попита Нина Сергеевна.

— Е — казвам аз, — това са такива мънички пчелички, съвсем, съвсем мънички.

Нина Сергеевна се засмя и казва:

— Не, пилото на пчелите не е такова. Ето утре ще отворим кошера, и ще ви покажа пилото на пчелите.

Аз казах на всички момчета да дойдат утре, за да видим пилото.

10 юли

Цялото ни звено се събра от заранта на пчелина. Скоро дойде Нина Сергеевна и взе да разказва как пчелите отглеждат своето пило. Оказа се, че пчелите строят восъчни килийки, не само за да слагат в тях запаси от мед, но и за да отглеждат в тях пилото си. Всяко пчелно семейство има по една майка — тя е най-голямата пчела. Майката на пчелите не върши нищо в кошера, само снася яйца. Другите пчели не могат да снасят яйца, те само работят и затова се наричат пчели работнички. Майката на пчелите може да снесе дневно по две хиляди яйца. Тя снася яйца в празните восъчни килийки. Всяка килийка е същинско гнезденце, в което има яйца.

Нина Сергеевна ни накара да отхлупим кошера и извади от него една рамка. Ние започнахме да разглеждаме килийките. Отначало ни се стори, че те са празни, но Нина Сергеевна каза, че в тях има яйца. Ние се взряхме и видяхме, че на дъното на всяка килийка се намира по едно мъничко яйце. Всяко яйце е колкото едно маково зрънце, но маковото зрънце е черно, а яйцето бяло.

Никак не можехме да разберем как от такива мънички яйца излизат пчели, но Нина Сергеевна каза, че от яйцата излизат не пчели, а личинки, тоест такива мънички червейчета или гъсенички, само че без крачка. Нина Сергеевна намери на питите килийки, в който яйцата бяха станали вече на личинки, и ни ги показа. Едни личинки бяха съвсем малки, други по-големи. Те бяха свити на кравайче и лежаха на дъното на килийките.

— Ето тия именно личинки са пилото на пчелите — каза Нина Сергеевна.

Ние се зачудихме. А Толя каза:

— А какво е това пило? Като пораснат, от тях ще излязат някакви червеи или гъсеници. Какво ще ги правят пчелите?

Нина Сергеевна каза:

— Когато личинката порасне, тя се превръща в какавида, а от какавидата след няколко дена вече излиза истинска голяма пчела.

Нина Сергеевна ни разказа още, че освен пчели работнички в килийките се отглеждат млади майки и търтеи. За младите майки пчелите правят големи, просторни килийки. Когато наближи време младата майка да снася, част от пчелите заедно със старата майка излитат от кошера и се получава рой. Ако роят се постави в друг кошер, ще се получи ново пчелно семейство. Търтеите са малко по-големи от пчелите работнички. Работничките пчели — това са женските, а търтеите — мъжките. Търтеите не събират мед, а ядат за четирима. Когато идва зима, пчелите изгонват от кошера всички търтеи, за да не унищожават запасите с мед.

Тая вечер аз дълго мислих за пчелите. Отначало реших, че пчелите — все едно, че са птици: птиците имат крила и пчелите имат крила; птиците носят яйца и пчелите също снасят яйца. Само че от яйцата на птиците веднага се излюпват пиленца, а у пчелите отначало се излюпват някакви личинки или гъсеници. Значи, пчелите не са птици. Но какво са пчелите? Аз мислих, мислих и реших, че пчелите — това все едно, че са пеперуди. И пеперудите имат крила, и пеперудите снасят яйца, а от яйцата се излюпват гъсеници, а гъсениците стават на какавиди, а какавидите наново се превръщат на пеперуди. Това зная, че е точно тъй, защото миналата година в моето чекмедже живя една голяма мъхната гъсеница, която в един прекрасен ден се превърна на какавида. И ето тази какавида лежа, лежа и пак в един прекрасен ден от нея излезе голяма, необикновено красива пеперуда. Значи и пчеличките са такива мънички пеперудки.

11 юли

Днес беше много хубав слънчев ден. Заранта отивам на пчелина, а Толя вече седи до кошера с мъничко огледалце, поглежда с едно око в горната прелка и тихичко се смее.

— Какво се смееш? — питам го аз.

— Танцуват.

— Кой танцува?

— Пчелите.

— Да не си пощурял! — казвам.

— Виж сам.

Аз взех от него огледалцето и почнах да гледам в прелката. Една пчела тичаше с подскачане по питите. Тя се обръщаше ту на една, ту на друга страна, ту бързо се въртеше. Изведнъж друга пчела се хвърли след нея и те взеха да се въртят заедно. След втората се спусна да танцува трета пчела. Аз не се сдържах и се разсмях с глас.

— През цялото време е така — каза Толя. — Аз отдавна ги следя. Пуснах зайче в долната прелка и видях на дъното на кошера истинско хоро. Една пчела тичаше напред, а след нея с подскачане се носеше цяла редица пчели. Първата се въртеше на разни страни, очертаваше кръгове, а останалите повтаряха точно нейните движения. Като се повъртя на едно място, първата танцувачка прехвръкна на друго място и започна пак да танцува. Постепенно към нея се присъединяваха други пчели и пак се образува пчелно хоро.

Тогава дойдоха другите момчета. Ние взехме да им показваме как танцуват пчелите.

— Ама какво става? — казва Витя. — Пчелите да нямат някакъв празник?

Всички се засмяха:

— Че пчелите имат ли празници?

Изтичахме при Нина Сергеевна и почнахме да я питаме защо пчелите танцуват. Нина Сергеевна каза, че когато някоя пчела намери място, където цъфтят много цветове, тя се връща в кошера и почва да танцува. С това тя подсказва на пчелите, че трябва да летят за мед. По време на танца другите пчели помирисват първата пчела и по мириса узнават от какви цветове тя е събирала мед. След това пчелите излитат от кошера и летят натам, откъдето иде мирисът на тия цветове.

— Пчелите танцуват най-вече по време на главния медобер — каза Нина Сергеевна. — Вие проверете дали вече не е цъфнала липата.

Ние бързо се завтекохме към училището. В двора пред училището растяха големи стари липи. Погледнахме нагоре и видяхме, че безброй пчели летят около дърветата и кацат по цветовете. Видяхме, че липата е почнала вече да цъфти, изтичахме на пчелина и сложихме горната част на кошера. До вечерта пчелите продължиха да танцуват в кошера. Една пчела тъй се разтанцува, че изскочи на дъската за прелитане и там продължи още да танцува, а после отлетя за мед.

Вечерта аз си отидох в къщи и започнах да мисля за пчелите. Значи ето какъв е езикът на пчелите! Когато е необходимо пчелите да си съобщят една на друга, че трябва да летят за мед, те просто танцуват. Разбира се, пчелите не могат да кажат къде трябва да се лети за мед, а само по мириса узнават пътя. Значи те имат добро обоняние, много по-добро, отколкото у хората. В това, разбира се, няма нищо чудно, защото кучетата също умеят много добре да намират пътя по миризмата, но затуй пък кучетата не умеят да танцуват. Наистина доброто куче също може да се научи да танцува, но при все това никакво куче не ще разбере, че ако друго куче танцува, това значи, че трябва да се лети за мед. А пчелите разбират това добре.

После аз мислих още за цветята: защо цветята миришат? Да не би да миришат затова, че да им бъде приятно на хората да ги миришат? Не, навярно те миришат, за да могат пчелите по-бързо да ги намират и да подпомагат опрашването. Нали на растението е изгодно повече пчели и други насекоми да прелитат на цветовете му. И после ето още какво: защо цветовете имат сладък сок? Може би също за да примамват насекомите? Ако нямаше сладък сок, пчелите щяха ли да вземат да летят по цветовете? Утре ще попитам Нина Сергеевна правилно ли мисля или не.

12 юли

Попитах Нина Сергеевна и тя каза, че съм дошъл до вярна мисъл. Излиза значи, че съм умен — до каква мисъл сам съм стигнал! Сега винаги ще мисля върху различни неща. Все пак идвам до добри резултати, като мисля.

Днес в нашия пчелин работата кипи с все сила. Пчелите така бръмчат, че във въздуха се чува непрекъснато бучене като в текстилна фабрика, дето поминалия месец Галя ни води на екскурзия. Пчелите сноват насам-натам. Те като че ли бързат, докато цъфти липата, да съберат колкото може повече мед. На дъската за прелитане до прелката има блъсканица: едни пчели изпъплят от кошера, за да летят по-бързо за мед, други пък вече са прилетели и пъплят насреща им в кошера, за да оставят лова си. А по липите колко са много! Хиляди! Отрупали са всички дървета. Ние и не подозирахме, че имаме толкова пчели.

Нина Сергеевна ни разказа, че по време на главния медобер в кошера се намират до осемдесет хиляди пчели работнички, а в някои много силни семейства — дори до сто хиляди. Помисли си само — сто хиляди! Колкото хората в един голям град. А какво е кошерът? Това е пчелният град.

13 юли

Работата кипи. Пчелите сноват като самолетни ескадрили. Около прелката е същото суетене. А вътре в кошера и днес има танци. Сякаш наистина е празник. А може би това е наистина празникът на пчелите — празникът Медобер? Нали пчелите трябва да се радват, когато има много мед. Ще поработят, затова пък за зимата ще имат запаси.

14 юли

Гледай ти чудо на чудесата! За нашето звено са писали във вестника! Заранта отидохме на пчелина, изведнъж гледаме — Витя тича, а в ръцете му вестник.

— Момчета! — вика той. — Вижте, за нас е писано във вестника!

Ние погледнахме, а там — снимката, на която всички сме фотографирани заедно с кошера, и е напечатано как сме направили кошера и сме почнали да отглеждаме пчели. И всичките ни презимена са написани. Казано е дори в кое училище учим. Ние бързо хукнахме към будката и взехме да купуваме вестници. Всеки си купи по един, а ние с Павлик си купихме дори по два.

kolja_sinicin_81.png

После започнахме да мислим кой е този, който е писал за нас. Юра каза:

— Сигурно е Галя. Нали тя ни снима. Тя трябва да е пратила във вестника снимката и да е написала статията.

Завтекохме се при Галя и я попитахме. Излезе, че наистина го е написала Галя. Почнахме да й благодарим.

Галя казва:

— А защо благодарите на мене? Нали вие сами направихте кошера, сами работихте, благодарете на себе си.

Всички хукнаха да показват вестника у дома си. Ние със Серьожа и Павлик също си тръгнахме. Павлик каза:

— А, виж, ние няма защо и да си благодарим!

— А защо да си благодарим — ние дойдохме наготово — казва Серьожа. — Ние трябва на момчетата да благодарим, че те не зарязаха работата.

— А защо е писано за нас във вестника?

— За нищо. Ние просто случайно сме попаднали.

— А с какво да се гордеем тогава?

— Че няма и с какво да се гордеем! Момчетата, виж, могат да се гордеят: те не зарязаха работата.

— А как тъй? — рече Павлик. — Нали и за нас ще четат във вестника. — „Ето — ще кажат, — добри момчета!“ А ние добри ли сме?

— По-добре е аз да не показвам вестника на никого — каза Серьожа.

— И аз — рече Павлик.

Не зная дали те са показвали на някого вестника или не са, но аз го показах. И на мама, и на татко, и на чичо Вася, и на леля Надя. После тръгнах да го показвам на всички съседи. Всички ме хвалеха, хвалеха. Дори ми стана неудобно. Върнах се у дома и взех да мисля защо ми е съвестно и какво нещо е съвестта и защо тя мъчи хората. Защо когато направиш нещо хубаво, не те мъчи съвестта, а когато направиш нещо лошо така те мъчи?

Според мене съвестта — това е нещо като човек вътре в човека. Но тоя човек е много добър и не обича, когато се върши нещо лошо. Когато аз направя нещо лошо, той ме укорява. Разбира се, аз само така си мисля за тоя човек вътре в човека, защото вътре в човека няма никакъв човек… Нима някой друг ме укорява? Аз сам се укорявам. Значи аз сам съм моята съвест. Ето какво нещо е съвестта! — Съвестта — туй съм аз самият. А защо аз се укорявам?… Затова, че се хвалих пред съседите. Може би съседите са си помислили, че аз съм важна птица, а всъщност аз съм най-обикновен човек. Друг път няма да се хваля, щом няма за какво.

15 юли

Славата на нашия кошер се разнесе по цялото училище.

Днес при нас идваха децата от по-долните класове и дори от по-горните. Всички ни разпитваха за пчелите, а ние им показвахме нашия кошер и им разказвахме как да се отнасят с пчелите. Децата казаха, че ще идват да се учат при нас на пчеларство. После дойде един непознат чичо.

— Вие ли сте момчетата, за които е писано във вестника?

— Ние — отговаряме.

— Нима пчелите живеят при вас?

— Живеят си.

Той клекна до кошера и дълго гледа пчелите. После каза:

— Гледай ти, какво чудно нещо!

И си отиде.

Ето на! Дори възрастните започват да се интересуват от нашата работа. Но ако не беше писано във вестника, никой нямаше да знае за нас.

16 юли

Днес при нас идваха две момчета от друго училище. Те чели за нашето звено във вестника и дошли да видят как е направен кошерът, за да си сложат и в своето училище. А после пък дойде оня гражданин, който идва вчера. Той пак стоя дълго до кошера и разговаря с нас, а после една пчела го ужили и той си отиде.

17 юли

Ето как бързо се разнася славата? Днес на пчелина дойде Галя и каза:

— Момчета, идете в училището: там е пристигнало писмо за вас.

Ние се зачудихме: кой би могъл да ни пише писмо? После се завтекохме към училището, взехме писмото и почнахме да го четем. Ето какво беше написано там. Аз нарочно реших да си го препиша в дневника за спомен.

„Здравейте, драги момчета, млади пчелари! Приемете нашия пламенен ученически привет. Пишат ви ученици от промишленото училище при мебелния комбинат. Прочетохме за вас във вестника и искаме да се запознаем с вас чрез писмо и да установим контакт. Вашата работа много ни хареса и у нас се яви желание също да се заемем с пчеларство. Молим да ни съобщите размерите на кошера и по възможност да ни изпратите малък чертеж. Ние сме дърводелци, бъдещи майстори на мебели. Вече можем да правим табуретки, скамейки, маси, а от идната година ще почнем да правим вита мебел. Надяваме се, че ще успеем да направим хубав кошер, дори можем да направим кошери и на други момчета, които поискат. Съобщете ни още откъде можем да си доставим пчели. Приемете още веднъж нашия пламенен, горещ привет! Направете си труда да ни отговорите. Пишете колкото може по-скоро. Чакаме с нетърпение отговор. Поздравяваме ви с голямото постижение и ви пожелаваме нови големи успехи в работата.“

Точно в тоя ден имахме отряден сбор. Галя прочете на сбора писмото и всички ние решихме да напишем отговор на момчетата. Написахме всичко както трябва, дори нарисувахме кошера и съобщихме адреса на пчеловъдното стопанство, за да знаят момчетата откъде да си изпишат пчели.

18 юли

А изведнъж днес дойде още едно писмо. Изпратено бе от някакво съвсем малко хлапенце. Само че то, макар и малко, успяло да напише писмото добре. Всички много го харесахме. Аз реших да си препиша и това писмо в дневника. Ето какво беше написано там:

„Здравейте, мили приятели пионери и ученици!

Моля ви много да ми съобщите, мили приятели! Още от миналата година се занимавам с пчеларство и се старая да развъдя пчели в една кутия. Само че колкото и да се старая, нищо не излиза.

Пчелите не искат да живеят при мене и си отлитат. Аз им слагам в кутията мед и захар, но те изяждат меда и изхвръкват от кутията. Вчера хванах в градината десет пчели, а днес ми офейкаха. Пък аз мечтая да насъбера повече пчели, та като поотрасна, да мога да си направя кошер или поне два, защото съм решил да стана пчелар. Съобщете ми, мили приятели, какво правите вие, за да не отлитат пчелите от вас, а то аз съм още мъничък и може би правя нещо не както трябва. И още ми съобщете, мили приятели, жилят ли ви пчелите. Мене ме жилят, но аз търпя, както търпят ранените войници на война. Довиждане, мили приятели. Написал: Митя Ромашкин. Чакам отговор, както славеят — лятото!“

Ние прочетохме това писмо и ни стана много смешно, а после си спомнихме как сами се готвехме да ловим пчелите една по една и престанахме да се смеем и написахме на Митя Ромашкин всичко, което знаехме за пчелите, и как трябва да се отнасяме с тях, че те да живеят в кошера.

Писахме отговора дълго и писмото излезе дълго, а после отидохме на пчелина.

19 юли

Ето как тръгнаха работите! Всеки ден по едно писмо! Днес дойде писмо за мене. На плика така е и написано:

„За Коля Синицин — знаменития пчелар.“ На мене дори ми се разтрепериха ръцете, когато получих това писмо. Бързо го разпечатах и почнах да го чета:

„Здравейте, драги непознати приятелю, Коля Синицин! Вие може би ще се учудите, че ви пише съвсем непознато момиче, което вие изобщо не познавате, а може би и не се интересувате да го знаете, тъй като сега Вие сте човек известен, за когото е писано дори във вестника. Аз, разбира се, както и другите, научих за Вас от вестника, в който е отпечатана снимката, дето сте фотографирани с цялото звено, и е написано за вашата работа. Ние прочетохме тоя вестник на сбора на звеното и решихме да последваме вашия пример и да се заловим за тая интересна работа.

Вие може би ще се усмихнете, като четете тия редове на моето писмо, защото някои момчета се отнасят презрително към момичетата и си въобразяват, че момичетата нищо не могат, а момчетата могат всичко. И ето: ние решихме да докажем на всички момчета, че момичетата никак не са по-лоши от тях, и също искаме да развъждаме пчели. Може би на много от нас това ще потрябва в живота и ние ще изучаваме пчеларството на свой училищен пчелин, а когато пораснем, ще работим като пчеларки в колхоза.

И ето, цялото звено ми поръча да Ви напиша писмо и да питам как сте направили кошера и как сте завъдили пчели. Аз реших да пиша лично на Вас, защото ми се хареса Вашата фамилия и вие навярно сте добро момче и няма да ни откажете на молбата. А сега довиждане. С пионерски привет — пионерката Люся Абанова.“

Отначало не знаех струва ли си да се отговаря на това момиченце, но всички момчета казаха, че трябва да се пише, и Галя също каза непременно да му отговоря, защото щом момичетата искат да работят, трябва да им се помогне и ще бъде много некрасиво, ако аз не отговоря.

Тогава си отидох и почнах да пиша отговор. Цял час се потих над писмото, защото ми се щеше да го напиша по-хубаво и да не стане за смях пред хората. В края на краищата аз написах всичко както трябва. Много хубаво писмо излезе. Дори на самия мене ми хареса. Всички момчета казаха, че не е срамота да се изпрати такова писмо.

20 юли

Днес пак идваха деца при нас, а после дойде оня гражданин, когото миналия път ужили една пчела.

Ние много се бояхме да не би днес пак да го ужили някоя пчела и му дадохме мрежичка да я надене на главата си. Той надяна на главата си мрежичката, а когато дойде Нина Сергеевна, той взе да я пита:

— Кажете, моля, дали тоя кошер е просто за изучаване или от него може да има и полза?

— И за изучаване, и полза ще има — каза Нина Сергеевна.

— Но моля ви се, кажете, каква полза? Нима могат да се държат пчели в града?

— А защо не? В града растат твърде много медорастения. По паркове, по градини, по булеварди, дори просто по улиците и в дворовете растат такива медоносни дървета, като клена, липата, акацията, бялата върба, дивата кичеста череша и много други. Освен туй пчелите могат да летят на беритба много надалече. Те могат да излитат извън града и да събират мед по околните полета. По-рано са мислили, че пчели могат да се държат само на село, а сега дори в такива големи градове като Москва живеят пчелари, които отглеждат пчели.

— Е, щом е така, и аз ще почна да развъждам пчели — каза гражданинът. — Но това е лошото, че няма къде да поставя кошерите.

— А защо да няма? — попита Нина Сергеевна. — За кошерите винаги може да се намери подходящо място. Ако не може да се поставят на двора, то поставете ги на балкона или на тавана, или пък просто в бараката.

— Ах, така ли? Е, щом е тъй, то работата е лесна. Аз пък и не знаех, че кошери могат да се поставят на балкона. Гледай ти! Виж колко далеч е отишла науката!

Гражданинът поблагодари на Нина Сергеевна, каза, че пак ще дойде да се поучи от нас и си отиде с нашата мрежичка на главата. Трябваше да го догоним и да му напомним да върне мрежичката.

21 юли

Днес беше много горещо и пчелите, кой знае защо, работеха лошо. Те излизаха из прелката вкупом и висяха на дъската за прелитане като цял грозд, заловени една за друга. На кошера се образува нещо като брада от пчели. Тази „брада“ вися, вися, а после пчелите влязоха обратно в кошера и „брадата“ изчезна. После те пак изпъплиха и пак се образува „брада“. Най-после те се скриха и останаха в кошера до вечерта.

22 юли

Ние със Серьожа и Павлик отидохме от заранта на пчелина и видяхме, че пчелите наново взеха да излизат вкупом из прелката. Мислехме, че пак им се е дощяло да повисят като „брада“, но пчелите литнаха вкупом нагоре и почнаха да се въртят над кошера. Те бръмчаха оглушително, а след тях излетяха други пчели. Из кошера се почна масово бягство. Ние се изплашихме и се скрихме зад дървото, а пчелите като облак се носеха из градината и така бучаха, че навярно се чуваше на цял километър.

— Какво е това, да не са побеснели? — казва Павлик.

— Ама това е рой, бе! — досети се Серьожа.

— Наистина! А къде ще го турим?

— Трябва да се донесе кофа — казвам аз.

— Тичайте тогава по-бързо в къщи, а аз ще следя къде ще спре роят — каза Павлик.

Ние със Серьожа изтичахме през вратата и през глава хукнахме по улицата. Аз дотърчах у дома и почнах да търся кофа, но не намерих и вместо нея грабнах голямата картонена кутия от радиоприемника. Изтичах назад с кутията, гледам — до кошера няма никой, а Серьожа като побъркан тича с кофа из градината.

— А къде е Павлик? — питам го аз.

— Не зная. Претърсих вече цялата градина. Никъде го няма.

— А роят къде е?

— И роят го няма.

Ние се спряхме и взехме да се оглеждаме. Тогава иззад оградата се подаде главата на Павлик и каза:

— Хайде де, какво стоите там? Елате тук, по-скоро!

Ние бързо се прехвърлихме през стобора в съседния двор. Серьожа си закачи крака о стобора и изтърва кофата. Тя издрънча и се търколи на земята.

— Тихо, бе! — изсъска Павлик. — Нали ще изплашиш роя!

— А де е той?

— Ей го, не виждаш ли?

Тогава ние видяхме роя. Той висеше като грозд на едно клонче на дървото. Всички пчели се бяха срасли в плътна топка и само две-три летяха наоколо, сякаш не са могли да се настанят в общата купчина.

— Хайде, давайте по-скоро кофата! — казва Павлик.

— Не е ли по-добре да ги приберем в кутията? — казвам аз. — Кутията е по-голяма от кофата.

— Добре, давайте кутията.

Аз поднесох внимателно кутията под роя. Павлик тръсна силно клончето и целият рой моментално падна в кутията.

Аз веднага я затворих с капака.

— Готово! — казвам. — Сега те никъде няма да изхвърчат.

Ние се прехвърлихме обратно през стобора и видяхме, че другите момчета бяха дошли на пчелина.

— Елате бързо да гледате! — развиках се аз. — Имаме си рой.

— Къде е роят?

— Ей го в кутията.

— От де го взехте?

— Изхвръкна от кошера.

Момчетата надникнаха в кутията и се зачудиха.

— На ти тебе чудо! Значи си имаме второ пчелно семейство! Трябва по-скоро да се прави нов кошер.

Ние донесохме инструменти и на бърза ръка взехме да правим нов кошер. Дойде Нина Сергеевна. Показахме й роя в кутията. Нина Сергеевна погледа и каза:

— Ненавреме е излетял роят!

— Защо ненавреме?

— Защото сега е големият медобер. Когато пчелите се роят, те работят лошо и събират малко мед.

— Нищо — казваме ние. — На нас не ни трябва много мед. По-добре нека имаме повече пчели.

До вечерта направихме кошера, сложихме в него няколко рамки с восъчни листа и пренесохме от стария кошер една рамка с личинки и една с мед, та новото пчелно семейство веднага да си има свое домакинство. После изтърсихме от кутията целия рой направо на рамките в кошера, покрихме кошера с похлупака и се разотидохме по домовете си.

Ние със Серьожа и Павлик бяхме много доволни, защото ако не бяхме ние, то роят щеше да отлети. Значи и от нас има полза.

23 юли

Вчера Нина Сергеевна каза да следим внимателно новото пчелно семейство, тъй като роят понякога не свиква на новото място и може да изхвърчи, за да си намери друго жилище. Днес ние нарочно отидохме по-рано и почнахме да следим. И ето, видяхме как от новия кошер излетя първата пчеличка. Тя се обърна във въздуха с глава към прелката, като че ли се стараеше да запомни откъде е излетяла, после взе да се върти във въздуха, сякаш за да запомни мястото, където стои кошерът, а после вече отлетя далеч. Тогава взеха да излитат и други пчели. Всички те отначало се въртяха около кошера, а после отлитаха. Ние много се безпокояхме дали пчелите ще намерят пътя за новия си дом или по навик ще литнат в стария кошер, но след известно време те взеха да се завръщат обратно. Много се зарадвахме. Значи новото жилище се бе харесало на пчелите.

24 юли

Ние пак отидохме от сутринта на пчелина и се радвахме на пчелите си. Работата кипеше и в двата кошера. Но в новия кошер пчелите работеха по-живо. Никоя пчелица не губеше времето си напразно, а щом изпъпляше из прелката, веднага разперваше крилца и бързо литваше за мед. Нина Сергеевна каза, че в нов кошер пчелите винаги проявяват по-голяма енергия, защото трябва да успеят да си построят ново гнездо и да съберат повече мед за зимата.

25 юли

Духна вятър. Небето се мръщи. Слънцето ту се покаже, ту се скрие в облаците. Отвреме-навреме почва да капе дъжд. В стария кошер пчелите си седят и никъде не искат да излитат. Но в новия кошер работата не спира. Щом се покаже слънцето, пчелите почват да излитат за мед. Браво на тях! Нека се стараят.

Федя и Гриша се върнаха от лагера. Ей че бързо мина времето! И как се учудиха, когато видяха, че сега вече имаме два кошера! Те мислели, че сме изписали още едно пчелно семейство, но ние им разправихме, че е излетял рой. После им показахме вестника със снимката и писмата, които ни изпратиха децата. Те много се зарадваха. Гриша каза:

— Виж, работата тръгнала, а ние и не знаехме какво става тука!

26 юли

Времето е съвсем лошо. Почти целия ден валя дъжд. Двете пчелни семейства си стояха в кошерите и не летяха за мед. На нас ни беше мъчно без пчелите. Галя каза, че днес с целия отряд ще отидем на кино. Следобед Галя взе билети за всички и ние ходихме на кино.

27 юли

Ето че свърши главният медобер. Липата вече прецъфтя. Сега пчелите ще трябва да търсят на различни места какви да е цветя. Не може вече да се набира по много мед. Взехме да се боим, че новото пчелно семейство ще остане през зимата без мед. Но Нина Сергеевна каза, че може да му се отдели една част от меда на стария кошер. Проверихме какви са запасите от мед и излезе, че медът ще стигне за двете семейства.

— Но вие самите няма да можете тая година да си хапнете от своя мед — каза Нина Сергеевна.

— Ние и не щем мед — казваме ние. — По-добре е да остане за пчелите. Нали те се трудиха, значи медът е техен.

— Много добре тогава — каза Нина Сергеевна. — Затова пък през зимата пчелите ще имат достатъчно запаси. Те ще презимуват леко, а на другата година ще съберат толкова мед, че ще остане и за вас.

— Ето тогава и ние ще опитаме меда — каза Павлик.

— А къде ще зимуват нашите пчели? Нали за тях сигурно ще трябва да направим зимовище? — попита Юра.

— Един или два кошера могат да зимуват в хубав сух зимник или просто в землянка — каза Нина Сергеевна: — На пчелите ще им бъде добре под земята.

Решихме от утре да поемем да правим землянка, за да си имат нашите пчели помещение за през зимата.

28 юли

Всички момчета се събрахме от сутринта на пчелина и започнахме да правим землянка. Решихме първо да изкопаем яма в градината, после да покрием тази яма с дъски, а от горе да я засипем с пръст, за да не прониква вътре студ. Донесохме лопати и почнахме да копаем ямата.

Земята беше твърда. Мъчихме се до вечерта, но затова пък ямата стана хубава. Юра намисли да запали огън в ямата, за да изсъхнат стените хубавичко и да няма влага в зимовището. Домъкнахме съчки и запалихме в ямата голям огън. Всички момчета се пръснахме из градината, взехме да събираме сухи съчки и да ги притуряме в огъня. Скоро притъмня. Огънят догоря. Ние се вмъкнахме в ямата, прибрахме пепелта, а после се разположихме на дъното и започнахме да мечтаем. Над нас се чернееше небето, а по него блестяха ясните звездици. Вятърът шумеше в клоните на дърветата, а в ямата ни беше топло и приятно.

— През зимата ще ми бъде мъчно без пчелите — каза Гриша. — Свикнах много с тях и ги обикнах, задето са такива добри мънички труженици.

— И на мене ще ми е мъчно без пчелите през зимата — каза Федя.

— До зимата има още много — отговори Толя. — А тогава ние ще учим и няма да ни остава време да тъгуваме.

— А нали право каза дядото пчелар: „Който почне да се занимава с пчеларство, той никога не изоставя тази работа“ — каза Павлик. — Ето аз например вече реших твърдо: като порасна, непременно ще стана пчелар в колхозен пчелин. Ще имам много кошери, сто или двеста броя. По-скоро дори двеста, отколкото сто.

— Добре ти е на тебе — отговори Федя. — Но аз какво да правя? Нали вече съм решил да стана инженер, за да строя мостове, тунели, канали…

— Е, че какво? — казвам аз. — Бъди си инженер, а в къщи ще си имаш кошери. Та те няма да ти пречат.

— Разбира се — казва Витя. — Ето аз например ще бъда художник и пчелар. Нима не може едновременно да се работи по две специалности?

— За художник е добре! — отвърна Женя. — Но аз какво да правя? Аз искам да бъда летец.

— Е, бъди си летец — казвам аз. — Няма по цели дни да летиш, я. Ще полетиш, ще полетиш и пак ще се върнеш у дома си, ще погледаш пчелите си и пак ще отлетиш където трябва.

— Но ако потрябва да се лети нанякъде за няколко дена?

— Няколко дена пчелите ще минат и без тебе. Те могат сами да се грижат за себе си. Не им трябва бавачка.

— За летеца още както и да е, може — каза Юра. — А ето аз искам да бъда матрос или капитан на параход, а параходът като тръгне на далечно плаване — едва ли не за цяла година!

— А ти постави кошера на палубата — казвам аз. — Нека си стои там. Докато плаваш по морето или океана, запушвай прелките, за да не се разхвърчат пчелите, а щом спреш на бряг, пущай пчелите, за да се нахранят на брега. И ще бъде добре.

Ние разговаряхме така и аз доказах на всички, че всеки може да се занимава с пчеларство: и летецът, и шофьорът, и машинистът, и миньорът. А после си тръгнах за дома и взех да мисля как ще бъде с мене самият. Нали аз вече реших да работя в Арктика, а нима в Арктика могат да живеят пчели? Там нали няма цветя, нито дървета — само ледове и бели мечки. А после си помислих, че навярно, докато порасна, хората ще посадят в Арктика цветя и дървета, тъй че и там ще може да се развъждат пчели. Ако пък дотогава не успеят да ги посадят, аз сам ще ги посадя, а докато цветята израснат, ще храня пчелите със захарен сироп.

Непременно ще развъдя пчели в Арктика!

29 юли

Мислех, че повече няма да има писма за нас, а днес неочаквано пак дойде писмо. От заранта отидохме на пчелина, само Юра Кусков не беше дошъл. Изведнъж гледаме: Юра тича и размахва в ръка един плик. Излезе, че той е наминал в училището и е получил писмото. Разпечатахме бързо плика и взехме да четем на глас. Ето какво беше написано там:

„Драги приятели пионери и ученици! Пишат ви пионерите от колхоз «Ленински път». Ние прочетохме за вас във вестника и решихме да ви напишем писмо. Драги момчета, много ни е съвестно, че ние, колхозните пионери, още не сме си направили пчелин при училището, докато вие, градски момчета, вече сте започнали тая работа и вече си имате кошер. Драги приятели, ние ще поправим тая наша грешка и вече се уговорихме с колхоза и колхозът отдели за нашия пчелин при училището два кошера с пчели. Тъй че ние ще си имаме пчели. Но не мислете, драги приятели, че ние през цялото време сме седели със скръстени ръце и нищо не сме вършили.

Нашият колхоз се намира далече в степта. Нашата природа е сурова: зиме дърво и камък се пука от студ, духат снежни виелици и навяват такъв сняг, че дори на училище ходим със ски. Лете духат силни суховеи, тъй че всичко съхне и земята се напуква от горещина. За да надвият сушата, нашите колхозници засаждат гори. И ние решихме да помогнем на нашия колхоз в това дело и вече събрахме шест чувала жълъди, за да посеем дъб. Борим се с вредителите на селското стопанство — лалугерите. Тази година нашият пионерски отряд унищожи хиляда и петстотин лалугера и спаси от унищожение петнайсет тона зърно, тъй като всеки лалугер изяжда през лятото до десет килограма зърно. И още наглеждаме колхозния телчарник. Всеки пионер има по две телета, за които се грижи. Ние следим как растат и се развиват нашите четириноги. При училището имаме овощна и опитна зеленчукова градина. Всички ние работим в овощната и зеленчуковата градина и се стремим да имаме голямо плодородие.

Драги момчета, ние знаем, че вие в града също работите — садите цветя и дървета, правите градини и паркове, а ето сега излиза, че дори сте почнали да развъждате пчели. И това е много хубаво, драги приятели! Хайде да работим още по-добре, вие там, ние тук, та нашата любима Родина да процъфтява и се покрие със зеленина и градини, от всичко да има по много и целият наш народ да живее добре, както ни учи нашата партия.

С това привършваме нашето писмо. Довиждане, драги приятели!

На борба за делото на Комунистическата партия, бъдете готови!“

Ние изслушахме писмото до края и всички в един глас отговорихме:

— Винаги готови!

А после аз си тръгнах за дома и почнах да мисля за това писмо. Аз мислих дълго и видях, че ние, градските деца, все още сме направили много малко, за да се сравним с колхозните пионери. На мене много ми хареса тяхното писмо и аз реших да си го препиша в дневника за спомен. И ето аз писах, писах — написах всичко, което е написано тук, и едва тогава забелязах, че дневникът ми се свършва и че няма къде повече да пиша.

Е, нищо, кога да е ще си купя още една дебела тетрадка и пак ще си пиша дневник. А засега край.

 

Написа пионерът КОЛЯ СИНИЦИН

Веселото семейство

Важно решение

Това се случи, когато експлодира парната машина, която ние с Миша бяхме направили от консервна кутия. Миша беше сгрял водата прекалено силно, кутията се пукна и горещата пара му изгори ръката. Добре, че Мишовата майка веднага му намаза ръката с нафталинов мехлем. Това е много добро средство. Който не вярва, нека сам опита. Само че трябва да се мажеш веднага щом се изгориш, докато не се е обелила кожата.

Мишовата майка ни забрани да се занимаваме с пробитата машина и я хвърли в кофата за смет. Известно време трябваше да се влачим без работа. Скучаехме до смърт.

Дойде пролетта. Снегът се топеше навсякъде. По улиците шуртяха ручеи. Пролетното слънце вече светеше в прозорците. Но нищо не ни радваше. Такива ни са характерите на нас с Миша, непременно трябва да се занимаваме с нещо. Когато няма какво да правим, започваме да скучаем и скучаем, докато си намерим някаква работа.

Веднъж отидох у Мишови, а той седи на масата, забил нос в някаква книга, обхванал главата си с две ръце, и освен тази книга нищо не вижда наоколо. Дори не забелязва, че съм дошъл. Нарочно хлопнах по-силно вратата, за да ми обърне внимание.

— А, ти ли си, Николадзе! — се зарадва Миша.

Той никога не ме нарича по име. Вместо да ми казва просто Коля, нарича ме ту Никола, ту Микола, ту Микула Селянинович, ту Миклухо Маклай, а по едно време даже взе да ме нарича по гръцки — Николаки. С една дума всеки ден — ново име. Но аз не се обиждам. Нека ме нарича, както му харесва.

— Да, аз съм — казвам. — Каква е тази книжка? Какво си се впил като кърлеж в нея?

— Много интересна книга — казва Миша. — Тази сутрин я купих от вестникарската будка.

Гледам: на корицата — петел и кокошка, и написано: „Птицевъдство“, а на всяка страница някакви курници и чертежи.

— Какво пък интересно има тук? — казвам. Някаква си научна книжка.

— Та затова е хубава, защото е научна. Това не са някакви си приказки. Тук всичко е истина. Това е полезна книга.

Миша е такъв човек: той непременно иска да има полза от всичко. Когато има излишни пари, отива в книжарницата и си купува някоя полезна книжка. Веднъж беше си купил книжка, която се казва „Обратните тригонометрични функции и полиноми на Чебишев“. Разбира се, той не проумяваше нито думичка от тази книга и реши да я прочете по-късно, когато поумнее повече. Оттогава книгата седи у тях на полицата — чака той да стане по-умен.

ves_semejstvo_105.png

Миша отбеляза страницата, която четеше, и затвори книжката.

— Тук, брат, има за всичко — каза той: — как да се развъждат кокошки, юрдечки, гъски, пуйки.

— Пуйки ли се каниш да развъждаш? — попитах аз.

— Съвсем не! Просто ми е интересно да прочета такова нещо. Оказва се, че може да се направи машина инкубатор — и пилетата сами ще се мътят без кокошка.

— Кой не знае това — казвам. — Миналата година бяхме с мама в колхоза и видях инкубатор. Там пилетата се люпят всеки ден по петстотин или по хиляда парчета. Едва успяваха да ги извадят от инкубатора.

— Какво говориш! — учуди се Миша. — А пък аз досега не знаех. Мислех, че само кокошката мъти пилета. Когато бяхме на село, видях как квачката мъти пилета.

— Аз също съм виждал квачка — казвам. — Но с инкубатор е много по-добре. Под квачката ще сложиш десетина яйца и това е всичко, а в инкубатора могат да се поставят наведнъж хиляда.

— Зная — казва Миша. — Тук е написано за това. — И после, докато кокошката лежи върху яйцата и отглежда пилетата, тя не снася яйца, но ако пилетата се мътят в инкубатор, кокошката през цялото време снася и се получават много повече яйца.

Почнахме да пресмятаме колко излишни яйца биха се получили, ако всички кокошки, вместо да мътят пилета, снасят яйца. Оказа се, че кокошката мъти пилетата двадесет и един ден, после отглежда малките пилета, така че минават три месеца, докато започне отново да снася.

— Три месеца — това са деветдесет дни — каза Миша. — Ако кокошката не мъти пилета, тя би могла да снесе за една година деветдесет яйца повече. В едно малко стопанство, което има всичко на всичко десет кокошки, за една година биха се получили деветстотин яйца повече. А ако вземем такова стопанство, каквото е колхозът или совхозът, където в птицефермата има хиляда кокошки, там биха се получили деветдесет хиляди яйца повече. Помисли си само — деветдесет хиляди!

Дълго разсъждавахме върху това каква полза има от инкубатора. След това Миша каза:

— Какво ще речеш, ако ние сами се направим малък инкубатор и в него от яйца излюпим пилета?

— Как да го направим — казвам. — Все пак трябва да знаем как да го направим.

— Не е мъчно — каза Миша. — Тук, в книжката всичко е написано. Главното е яйцата да се топлят точно двадесет и един ден редовно. И тогава от тях ще се излюпят пилета.

Изведнъж поисках да си имаме малки пиленца, защото много обичам всички птици и животни. Даже по-рано се бяхме записали с Миша в кръжока по естествена история и работехме в живия кът, но после Миша измисли да направим тази парна машина и ние престанахме да ходим в кръжока. Витя Смирнов, който беше отговорник, каза, че ще ни зачеркне от списъка, ако не работим, но ние казахме, че ще работим, и той не ни зачеркна.

Миша се залови да разказва колко хубаво ще е да ни се излюпят малки пиленца.

— Те ще бъдат такива хубавички! — говореше той. — Можем да им оградим място в кухнята. Те ще живеят там, а ние ще ги храним и ще се грижим за тях.

— А нали трябва три седмици да се разправяме, докато се измътят! — казвам.

— Какво ще се разправяме? Ще направим инкубатора и те ще се измътят.

Замислих се. Миша ме поглеждаше с безпокойство. Виждах, че много му се иска да се заловим по-скоро за работа.

— Е, добре! — казвам. — Все едно, няма какво да се прави, да опитаме.

— Така си и знаех, че ще се съгласиш! — зарадва се Миша. — Аз и сам бих се заел с тази работа, но без тебе ще ми бъде скучно.

Неочаквана пречка

— Хайде да не правим инкубатор, а да сложим яйцата в тенджера и да ги поставим на печката — предложих аз.

— Какво, какво! — размаха ръцете си Миша. — Печката ще изстине и тогава всичко ще пропадне. През всичкото време трябва да има в инкубатора постоянна температура — тридесет и девет градуса.

— Защо тридесет и девет?

— Защото такава температура има кокошката, когато лежи върху яйцата.

— Нима кокошката има температура — казвам. — Температура има човек, когато е болен.

— Много разбираш ти! Температура има всеки човек — и болният, и здравият, само че у болния тя се повишава.

Миша отвори книгата и започна да показва чертежите.

ves_semejstvo_109.png

— Ето виж как е устроен истинският инкубатор. Тука има казанче с вода. От казанчето е прокарана тръба към сандъка с яйцата. Отдолу казанчето се нагрява. Сгрятата вода преминава през тръбата и затопля сандъка с яйцата. Ето тука има термометър, по който се следи температурата.

— Чакай — казвам, — откъде ще вземем казанче?

— Че защо ни е казанче? Вместо казанче ще вземем консервена кутия. На нас ни трябва малък инкубатор.

— А с какво ще нагряваме? — питам аз.

— Можем да нагряваме с газена лампа. В килера има стара газена лампа.

Отидохме в килера и взехме да се ровим в куп вехтории, които лежаха в ъгъла. Там имаше стари обувки, галоши, счупен чадър, доста сносна медна тръба, множество бутилки стари консервени кутии. Преровихме целия куп, но лампата я нямаше там. После видях, че тя стои горе на полицата. Миша се покачи и я взе. Цялата лампа беше покрита с прах, но стъклото беше здраво, а вътре си имаше даже фитил. Зарадвахме се, взехме лампата и медната тръба, избрахме хубава, голяма консервена кутия и помъкнахме всичко това в кухнята.

Най-напред Миша почисти лампата, наля газ и се опита да я запали. Лампата гореше добре. Фитилът можеше да се движи и да се прави пламъчето ту по-голямо, ту по-малко. Изгасихме лампата и взехме да правим инкубатор. Първо сковахме от шперплат голяма кутия, в която да се сместят петнайсетина яйца. Отвътре облепихме кутията с памук, а върху памука наложихме филц, за да може яйцата да са на по-топло. Отгоре на кутията направихме капак с дупка. В дупката пъхнахме термометър, за да следим температурата. След това пристъпихме към устройството на загревателния апарат. Взехме консервената кутия, провъртяхме в нея кръгли отвори — един отгоре, друг отдолу. Към горния отвор споихме медната тръба. После направихме отстрани на инкубатора дупка, в която провряхме тръбата и я извихме така, че тя да минава вътре в кутията както при парно отопление.

Края на тръбата отново извадихме извън и го споихме към долния отвор на консервената кутия.

Сега трябваше да нагласим консервената кутия така, че лампата да я нагрява отдолу. Миша занесе в кухнята дъсчения сандък. Изправихме го, прорязахме на горната стена на сандъка кръгла дупка и натъкмихме инкубатора така, че консервената кутия да бъде точно над дупката. Лампата поставихме долу в сандъка, за да може да се нагрява кутията.

Най-после всичко беше направено. Наляхме в кутията вода и запалихме лампата. Водата в кутията започна да се сгрява. Тя минаваше по тръбата и затопляше инкубатора. Живакът в термометъра почна да се качва и постепенно дойде до тридесет и девет градуса. Сигурно щеше да се покачи, но в това време дойде Мишовата майка и попита:

— Защо мирише на газ? Какво правите тук?

— Инкубатор — казва Миша.

— Какъв инкубатор?

— Не разбираш ли, за мътене на пилета.

— Какви пилета пък сега?

— А че какви… Обикновени. Ето тук, разбираш ли, ще се сложат яйцата, а тук, нали разбираш, гори лампа…

— А защо ви е лампа?

— Че как без лампа? Без лампа нищо няма да излезе.

— Недей, моля ти се, остави това! Ще се катурне лампата и газта ще пламне.

— Няма да пламне. Ние ще внимаваме.

— Не, не! Каква е тая игра с огън! Малко ли ти беше, че се изгори с вряла вода, ами искаш и пожар да направиш?

Както и да молеше Миша майка си, тя не ни позволи да палим газената лампа.

— На ти сега пилета! — каза Миша с яд.

Изходът е намерен

Тази нощ дълго не можах да заспя.

Цял час лежах в леглото и мислех за инкубатора. Отначало исках да помоля мама да ни разреши да палим газената лампа, но после разбрах, че и моята майка не ще ни позволи да си играем с огън, тъй като тя много се бои от пожар и винаги крие от мене кибрита. При това Мишовата майка ни взе газената лампа и за нищо на света не би ни я върнала. Всички отдавна вече спяха, а аз мислех за това и никак не можех да заспя.

Изведнъж в главата ми дойде много хубава мисъл: „Дали не би могло да се сгрява водата с електрическа крушка?“

Тихичко станах, запалих нощната лампа и си сложих на нея пръста, за да проверя колко ще се нагрее. Лампата бързо се сгорещи до толкова, че беше невъзможно повече да държа пръста си. Тогава откачих от стената термометъра и го приближих до нея. Живакът бързо се вдигна и се спря до горния край, така че на термометъра не стигнаха даже деленията. Значи доста се нагря.

Успокоих се и закачих термометъра на мястото му. След известно време открихме, че този термометър лъже и показва неточно температурата. Когато в стаята беше хладно, той кой знае защо показваше четиридесет градуса горещина, а когато ставаше по-топло, живакът се покатерваше на самия връх и оставаше там, докато го стръсквахме. По-малко от тридесет градуса горещина той никога не показваше, така че, ако не лъжеше, ние през зимата бихме могли да не палим печка. Дали не беше за това, че аз бях поставил термометъра до лампата? Не зная.

На другия ден разказах на Миша за моето откритие. Когато се върнахме от училище, поисках от мама старата нощна лампа, която стоеше в шкафа, и ние се опитахме да сгреем вода на електричество. Поставихме нощната лампа вместо газената в сандъка, за да бъде лампата по-близо до кутията с вода и по-добре да я нагрява. Миша подложи под нея няколко книги. Включих тока и започнахме да следим термометъра.

Отначало живакът в термометъра дълго стоеше на едно място и ние започнахме да се страхуваме, че нищо няма да излезе. После лампата постепенно сгря водата и живакът започна бавно да се изкачва нагоре.

След половин час той се вдигна до тридесет и девет градуса.

От радост Миша запляска с ръце и се развика:

— Ура! Ето ти истинска кокоша температура! Оказва се, че електричеството съвсем не е по-лошо от газта!

— Разбира се — казвам, — не е по-лошо. Даже електричеството е по-добро, защото от газта може да избухне пожар, а от електричеството нищо няма да стане.

Тук забелязахме, че живакът в термометъра се е плъзнал по-горе и се е вдигнал на четиридесет градуса.

— Стой! — извика Миша. — Стой! Гледай къде пълзи!

— Трябва някак да го спрем — казвам.

— А как да го спрем? Ако беше газ, щяхме да снишим фитила.

— Какъв ти фитил, когато това е електричество!

— Нищо не става от твоето електричество! — разсърди се Миша.

— Защо пък моето електричество? — обидих се аз. — Толкова е мое, колкото и твое.

— Че нали ти измисли да нагряваме с електричество. Гледай, вече стигна четиридесет и два градуса! Ако върви така, всички яйца ще се сварят и никакви пилета няма да се излюпят. Тук всичко трябва да бъде точно!

— Почакай — казвам. — Мисля, че ще е добре да свалим лампата по-ниско. Тогава тя по-слабо ще сгрява водата и температурата ще се понижи.

Измъкнахме изпод лампата най-дебелата книга и взехме да гледаме какво ще стане. Живакът бавно се плъзна надолу и падна до тридесет и девет градуса. Ние въздъхнахме облекчено и Миша каза:

— Е, сега всичко е наред. Може да започнем мътенето на пилетата. Ей сегичка ще поискам от мама пари, а ти бягай в къщи и също искай пари. Ще се сдружим и ще купим десетина яйца.

Изтичах до дома и поисках от мама пари за яйца. Мама никак не можеше да разбере защо ми са дотрябвали яйца. Едва й обясних, че сме направили инкубатор и искаме да си излюпим малки пиленца.

— Нищо няма да излезе — каза мама. — Шега работа ли е да се въдят пилета без квачка! Напразно само ще си загубите времето.

Но аз не се отделях от мама и все я молех.

— Е добре — съгласи се мама. — А откъде ще купите яйца?

— Как откъде? От бакалницата — казвам.

— Яйцата от бакалницата не стават за тази работа — казва мама. — За пилета трябва съвсем пресни яйца, които кокошката скоро е снесла, а от такива яйца, които дълго са седели, не ще се излюпят пилета.

Върнах се при Миша и му разказах за това.

— Ах, че съм зяпльо! — каза Миша. — Знаеш ли, и в книжката го пише. Съвсем бях забравил!

Решихме да заминем на другия ден на село при леля Наташа, у която миналото лято бяхме на летуване. Леля Наташа си има нейни кокошки и ние бяхме уверени, че ще вземем от нея съвсем пресни яйца.

На другия ден

Ето какви смешни работи се случват в живота! Докато вчера не мислехме никъде да пътуваме, на другия ден вече седяхме във влака и се носехме към село при леля Наташа. Искаше ни се по-скоро да вземем яйца и да започнем мътенето на пилетата. Влакът сякаш нарочно се влачеше като костенурка и пътят ни се стори ужасно дълъг. Така е винаги: когато бързаш, всичко като че ли напук става бавно. Ние с Миша нервничехме и се страхувахме, че леля Наташа ще отиде някъде и не ще я заварим в къщи.

Но всичко излезе благополучно. Леля Наташа се оказа в къщи.

Тя много ни се зарадва и даже помисли, че вече сме пристигнали на летуване у тях.

— Та още не е започнала ваканцията ни — каза Миша.

— Дойдохме просто по работа — казвам, — за яйца.

— За какви яйца?

— За обикновени, за кокоши. Трябват ни пресни кокоши яйца.

— И таз добра! Нима в града няма откъде да се купят яйца?

— Разбира се, че няма — казва Миша. — В бакалницата има яйца, но те не са пресни.

— Как тъй не са пресни? Не може да продават в бакалницата стари яйца!

— Защо пък да не може? — казва Миша. — Откъде докарват яйцата в бакалницата? От колхоза. Щом кокошката снесе яйцето, разбира се, веднага не го откарват в бакалницата, нали?

— Вярно.

— Та там е работата — се зарадва Миша. — В колхоза събират яйцата, за да съберат наведнъж много: може би цяла седмица, а дори и две ги събират и чак тогава ги карат в бакалницата.

— Какво от това? — казва леля Наташа. — Яйцата не могат да се развалят за две седмици.

— Как не могат? В нашата книжка черно на бяло е написано, че ако яйцата престоят повече от десет дни, то от тях няма да се излюпят пилета.

— Пилета — това е друго нещо — каза леля Наташа. — За пилета са нужни съвсем пресни яйца, а за ядене стават яйца, които са седели и месец, и два. Да не сте намислили да въдите пилета?

— Защо да не сме намислили? Тъкмо това сме намислили. Затова сме и дошли — казвам.

— Как ще ги въдите? — пита леля Наташа. — Затова нали трябва квачка.

— Ние без квачка. Направихме инкубатор.

— Инкубатор ли сте направили? Какво е това чудо? За какво ви е притрябвал инкубатор?

— Че за мътене на пилета.

— А за какво ви са пилета?

— Просто така — казва Миша. — Без пилета е някак скучно… Вие нали имате всичко: кокошки, гъски, крави, свине, а ние нищо си нямаме.

— Защото ние живеем тук, на село. А в града кой ли ще вземе да държи крави?

— Крави, разбира се, никой няма да държи, но някоя и друга дребна животинка навярно може.

— В града и с дребна животинка ще се измъчиш! — засмя се леля Наташа.

— Защо ще се измъчиш? — каза Миша. — У нас в къщи живее един човек, който отглежда птици. Той държи в клетка разни птици: кадънки, канарчета, щиглеци и даже скорци.

— Та той държи птиците в клетки. Нима и вие ще държите пилетата в клетки?

— Не, пилетата могат да стоят в кухнята. Ще им потърсим някое хубаво местенце. Само ни дайте най-хубави яйца, съвсем пресни, защото от лоши яйца не могат да се излюпят пилета.

— Ще ви дам, ще ви дам — каза леля Наташа. — Вече зная какви яйца ви трябват: такива, каквито се слагат под квачка. Моите кокошки снесоха преди малко, така че яйцата ще бъдат съвсем пресни.

Леля Наташа отиде в кухнята и взе петнадесетина яйца. Всички те бяха избрани: чистички, белички, без нито едно петънце. От пръв поглед се вижда, че са съвсем пресни. Тя сложи яйцата в кошничката, която бяхме донесли със себе си, а отгоре ги покри с топла вълнена кърпа, за да не изстинат по пътя.

— Желая ви успех! — каза леля Наташа.

На двора взе да се мръква и ние с Миша побързахме обратно към гарата.

В къщи се върнахме в дванадесет часа през нощта Мама ми се кара, че съм се забавил така много. Миша също си изпати от майка си. Но всичко това беше нищо! Най-неприятното беше, че не можехме този ден да започнем мътенето на яйцата. Трябваше да отложим тази работа за утре.

ves_semejstvo_119.png

Началото

На другия ден, като се върнахме от училище, занесохме кошницата в кухнята и сложихме яйцата в инкубатора. Мястото се оказа достатъчно, дори остана малко.

Покрихме инкубатора с капака, поставихме термометъра в отвора и вече искахме да запалим лампата, но изведнъж Миша каза:

— Трябва да помислим дали всичко сме направили добре. Може би първо ще трябва да се затопли инкубаторът, а след това да се сложат яйцата в него.

— Това вече не зная — отвърнах аз.

— Трябва да се прочете. Навярно в книжката е написано.

Миша взе книгата и започна да чете. Чете, чете, после каза:

— Знаеш ли, едва не сме ги задушили!

— Кого?

— Яйцата. Оказа се, че те са живи.

— Ти пък! Живи яйца! — учудих се аз.

— Вярно, вярно! Ето чети какво пише тук: „Яйцата са живи същества. Само че животът в тях не се забелязва. Той като че ли дреме в яйцето. Но ако започнем да топлим яйцата, животът се пробужда и вътре в яйцето започва да се развива малкото птиче. Като всички живи същества, яйцата дишат…“ Разбра ли? Ние с тебе дишаме и яйцата дишат.

— Приказки! — казвам. — Ние с тебе дишаме с устата си, а яйцата с какво дишат? Къде им е устата?

— Ние с тебе дишаме не с устата си, а с белите си дробове — каза Миша. — Въздухът влиза в белите ни дробове през устата, а яйцата дишат направо през черупката си. Въздухът прониква през черупката и те дишат.

— Нека си дишат — казвам. — Нима ние не им даваме да дишат?

— А как могат да дишат в кутията? Нали при дишането се отделя въглероден двуокис? Ако ти влезеш в кутията и те затворим в нея, от твоето дишане ще се образува много въглероден двуокис и ти ще се задушиш.

— Защо ще влизам в кутията? Притрябвало ми е да се задушавам! — казвам.

— Разбира се, ти няма да влезеш, но ние къде сме сложили яйцата? В кутията. Ето че в кутията те ще се задушат.

— Какво да правим?

— Трябва да направим вентилация — каза Миша. — В истинските инкубатори винаги се прави вентилация.

Внимателно извадихме всички яйца от кутията и ги сложихме в кошницата. След това Миша донесе свредел и проби на инкубатора няколко малки дупчици, за да може въглеродният двуокис да излиза навън.

Когато беше направено всичко, сложихме обратно яйцата в кутията и отново я покрихме с капака.

— Чакай — каза Миша. — Ние не разбрахме какво трябва да се направи първо — да се нагрее ли инкубаторът или да се сложат яйцата.

Той отново се зае да чете книжката. После каза:

— Пак сме направили дивотия. Тук пише, че въздухът в инкубатора трябва да бъде влажен, защото ако въздухът е сух, от яйцата ще се изпарява много течност и зародишите могат да погинат. В инкубатора винаги се слагат съдове с вода. Водата от съдовете се изпарява и въздухът става влажен.

Отново извадихме яйцата от инкубатора и решихме да поставим в него две чаши с вода. Но чашите се оказаха твърде високи и капакът не се наместваше. Започнахме да търсим някакъв друг съд, но нямаше нищо подходящо. Тогава Миша си спомни, че неговата малка сестричка Майка има дървени съдинки за игра и каза:

— Не можем ли да вземем чашки от съдовете на Майка?

— Вярно! — казвам. — Донеси ги!

Миша намери Майкините съдове и взе от тях четири дървени чашки. Те се оказаха напълно подходящи. Наляхме в тях вода и ги поставихме в инкубатора — във всеки ъгъл по една чашка — и започнахме да нареждаме яйцата. Събраха се само дванадесет яйца, а три яйца никак не можеха да се сместят.

— Е добре — каза Миша. — Стигат ни дванадесет пилета. Защо ни са повече. Колко храна ще трябва за тях!

Но ето че дойде Майка, видя чашките си в инкубатора и нададе вик.

— Слушай — казвам й, — ние не ги вземаме завинаги. След двадесет и един ден ще ти ги върнем обратно, а за това, ако искаш, ще ти подарим три яйца.

— Защо ми са яйца! — Те са празни!

— Не, не са празни. Имат и жълтък, и белтък — всичко както си му е редът.

— Да бяха с пиленца!

— Когато се излюпят, ще ти подарим едно пиленце.

— Да не ме излъжете?

— Не, няма да те излъжем.

Майка се съгласи и ние я отпратихме.

— Сега си иди — казваме й, — имаме работа. Тук и без тебе не знаем откъде да започнем — дали да сложим яйцата в инкубатора и след това да нагряваме или първо да нагреем, а после да ги сложим.

Миша отново седна с книжката и прочете, че може да се направи и така, и иначе.

— Тогава включи електричеството и да пристъпим към работа — казвам.

— Дори е някак страшно да се пристъпи — каза Миша. — По-добре ти включи: аз съм човек без късмет.

— Защо да си без късмет?

— Не ми върви в живота. За каквато и работа да се заловя, непременно завършва с неуспех.

— И аз винаги имам неуспехи — казвам.

Започнахме да си припомняме разни случки в живота си и се оказа, че и на двамата много-много не ни върви.

— Не бива ние да започваме такава работа — каза Миша. — Все едно, нищо няма да излезе.

— Да повикаме ли Майка? — предложих.

Миша повика Майка.

— Слушай, Майка — казвам, — ти късметлийка ли си?

— Късметлийка съм.

— Имала ли си някакви неуспехи в живота?

— Не съм имала.

— Ето, това е хубаво! Виждаш ли в сандъка лампата, която стои върху книжките?

— Виждам.

— Хайде тогава приближи се и завърти ключа.

Майка се приближи до инкубатора и запали лампата.

— А сега какво? — пита.

— А сега — каза Миша — махни се оттука и не ни пречи.

Майка се обиди и си отиде. Ние веднага покрихме инкубатора с капака и започнахме да наблюдаваме термометъра. Отначало живакът седеше на осемнадесет градуса, после бавно започна да се движи нагоре, стигна двадесет градуса, плъзна се малко по-бързо, стигна двадесет и пет градуса, после тридесет, после започна да се движи още по-бавно. За половин час се вдигна до тридесет и шест градуса и замръзна на едно място. Сложих под лампата още една книжка и живакът отново започна да се вдига. Изкачи се до тридесет и девет градуса, но не се спря на едно място, а се плъзна по-нагоре.

— Стоп! — каза Миша. — Гледай — четиридесет градуса! Твърде дебела книга си подложил.

Веднага извадих тази книга и подложих друга, по-тънка. Живакът в термометъра постоя на едно място и започна да се спуска. Спусна се до тридесет и девет градуса и тръгна надолу.

— А тази книга е твърде тънка — каза Миша. — Сега ще донеса една тетрадка.

Бързо донесе една тетрадка и я пъхна под лампата. Живакът започна отново да се вдига, дойде до тридесет и девет градуса и спря. Гледахме термометъра, без да откъсваме очи. Живакът спокойно стоеше на едно място.

— Ето — прошепна Миша — сега тази температура трябва да се задържи двадесет и един дена. Ще я задържим ли?

— Ще я задържим — казвам.

— Внимавай, ако не я задържим, всичко ще пропадне.

— Защо да не я задържим? Ще я задържим! Ние седяхме при инкубатора до вечерта. Даже уроците си учихме в кухнята. През всичкото време термометърът показваше точно тридесет и девет градуса.

— Добре върви работата! — радваше се Миша. — Ако всичко бъде благополучно, след двадесет и един дена ще си имаме пилета. Цели дванадесет броя. Ще бъдат едно весело семейство.

Температурата пада

Не зная как е с другите деца, но аз обичам в неделя повече да си поспя. Няма училище, няма защо да се бърза. Веднъж в седмицата може да се потъркаляш в леглото. Мисля, че нищо лошо няма в това. Макар че на другия ден беше неделя, събудих се рано. Слънчицето още не беше изгряло, но на двора вече беше светло. Реших да полежа още малко, но изведнъж си спомних за инкубатора. Като ужилен скочих от леглото. Бързо се облякох, изтичах у Мишови и позвъних на вратата. Миша веднага отвори вратата и ми зашепна:

— Тс-с-с! Всички ще разбудиш! Не се е съмнало, а си се раззвънял като побъркан!

Той още не беше се облякъл: беше по фланелка и бос.

— Но нали ти вече си станал? — казвам.

— Станал! — промърмори Миша — Още не съм и лягал.

— Защо?

— Та всичко е заради него, заради инкубатора.

— Какво се е случило?

— Все пада.

— Как пада? Нали го направихме стабилно.

— Не инкубаторът пада, глупчо! Температурата, казвам, пада.

— А температурата защо пада?

— Питай я! Легнах да спя, всичко беше наред, само че дълго не можех да заспя. Все лежа и мисля за пилетата. После си мисля: „Чакай да отида и видя как работи този инкубатор.“ Отивам в кухнята, гледам… Олеле, майчице — трийсет и осем градуса и половина. Веднага подложих под лампата още една тетрадка. Почаках. Температурата се вдигна до тридесет и девет градуса. Е, мисля си, добре, че не съм заспал, а то щяха да погинат нашите пиленца. Реших да погледам какво ще стане по-нататък. Седя, значи, чакам. Чакам час, чакам два — температурата — нормална. Дотегна ми да седя без работа. Взех една книжка и започнах да чета. Зачел съм се и съм забравил термометъра. Изведнъж гледам — пак тридесет и осем градуса и половина. Отново спаднала с половин градус! Веднага — още една тетрадка под лампата. Температурата отново се изравни. Слава богу, засега се държи, а какво ще стане по-нататък, не зная.

Казвам:

— Ти си легни сега да спиш, докато аз подежуря при инкубатора.

— Какво ти спане сега! — каза Миша. — На двора вече е съмнало.

Той тихичко се върна в стаята, донесе дрехите си и взе да се облича. Надяна панталоните си, ризата, завърза обувките си, после легна на кушетката и захърка. „Е — мисля си, — нека поспи. Нали човек не може съвсем да не спи.“

Седнах при инкубатора и загледах термометъра. После ми стана скучно, взех книжката за птицевъдството и започнах да чета как да се наглежда инкубатора. В книжката се казваше, че ако яйцата лежат неподвижно в инкубатора, зародишите в тях могат да залепнат отвътре на черупката; от това излизат без опашки, криви, недоразвити пилета, или даже задушени, т.е. умрели. Ето защо, за да не залепнат зародишите отвътре върху черупката, яйцата в инкубатора трябва през всеки три часа да се обръщат на другата страна.

Веднага отворих инкубатора и започнах да обръщам яйцата на другата им страна. Точно тогава Миша се събуди. Като видя, че съм отворил инкубатора, извика:

— Какво правиш, а?

Неочаквано трепнах и едва не изтървах едно яйце.

— Нищо — казвам.

— Как „нищо“? Защо си отворил инкубатора? Казано ти е, че трябва да се чака двадесет и един дена. Да не би да мислиш, че на другия ден ще се излюпят пилетата?

— Нищо не мисля — казвам и искам да му обясня, че яйцата трябва да се обръщат през всеки три часа.

Но Миша не иска и да чуе и крещи с цяло гърло:

— Затваряй, на тебе ти говоря! Какво наказание! Една минутка не можеш да поспиш! Щом заспиш и гой веднага се пъха в инкубатора да гледа яйцата!

— Притрябвало ми е да ги гледам! — казвам.

Тогава Миша подскочи и затвори капака, но все пак аз успях да обърна всичките яйца. На вика ни дойдоха Мишовият баща и майка му.

— Какъв е този шум? — питат.

— Ето, този умник отворил инкубатора — каза Миша.

Сега започнах да обяснявам, че трябва да се обръщат яйцата, тъй като могат да се задушат.

— Как да се задушат? — вика Миша. — Защо не се задушават под квачката?

— Когато кокошката мъти пилета, тя винаги обръща яйцата — каза Мишовата майка.

— Откъде ще знае, че трябва да се обръщат яйцата? Кокошката е глупава — каза Миша.

— Не е толкова глупава — отговори майка му.

Миша се замисли.

— Самият аз съм виждал как квачката обръща яйцата! — каза той накрая. — Все си мислех защо ли ги обръща с носа си?

Мишовият татко се засмя.

— Ех, ти! — каза той. — Нима кокошката има нос?

— Е, човка. Каква разлика — човка или нос?

Температурата се повишава

Към десет часа живакът в термометъра кой знае защо се вдигна с половин градус, така че този път трябваше да измъкнем една тетрадка и да снишим лампата.

— Що за история с тази температура? — учудваше се Миша. — През нощта падаше, а сега ето че се покачи.

До обед още един път трябваше да снишим лампата, тъй като температурата пак се повиши.

След обед Миша полегна на кушетката и отново заспа. Беше ми скучно да седя сам. Донесох си блока и взех да рисувам Миша, както спи на кушетката. Най-лесно е да се рисуват спящи хора, защото те лежат спокойно и не шават.

В това време при нас дойде Костя Девяткин. Той видя, че Миша спи и попита:

— Какво става с него, сънна болест ли го е хванала?

— Не — казвам, — просто така, спи си.

Костя взе медния тас и току го забумка над Мишовата глава. Миша скочи като попарен.

— А? Какво? Съмна ли се? — пита.

— Какво ти съмване? — се засмя Костя. — Скоро вече ще се мръкне. Ставай по-бързо да излезем да се поразходим. Погледни какво слънчице грее! Пролет! И врабците пеят.

— Ние не можем да се разхождаме сега. Имаме работа — каза Миша.

— Каква работа?

— Много важна работа, брат.

Миша се приближи до инкубатора, погледна термометъра и ми крясна:

— А ти защо седиш тука като коза на пазар? Не виждаш ли какво става?

Погледнах термометъра, отново тридесет и девет градуса и половина.

Миша веднага сниши лампата.

— Ако не бях се събудил, ти навярно щеше да я оставиш до четиридесет градуса! — продължаваше да вика той.

— Какво съм виновен аз, че ти спиш през всичкото време — отвърнах аз.

— А аз виновен ли съм, че не съм спал през нощта?

— И аз — казвам — не съм виновен.

Костя видя инкубатора и попита:

— Какво е това, пак ли правите парна машина?

— Ти пък! Нима такава е парната машина?

— А какво е това?

— Познай.

— Хм! — каза Костя и се почеса по тила. — Навярно парна турбина.

— Не, не позна.

— Е, тогава някакъв реактивен двигател.

Ние с Миша се разсмяхме:

— Сто години да мислиш, няма да се сетиш.

— Какво ли пък ще да е?

— Инкубатор.

— Аха, инкубатор! Ето какво било! А какво прави този инкубатор?

— Как „какво“? — учуди се Миша. — Мъти пилета.

— А! Разбирам, разбирам! От какво ги мъти?

— „От какво!“ — изфуча презрително Миша. — Разбира се, от яйца. От какво друго?

— Аха, от яйца! Разбирам! Той ги мъти вместо кокошка. Това го зная, само мислех, че това не е инкубатор, а пуйкобатор или кокошобатор — забравих как се казва. Значи казва се инкубатор. А къде са яйцата?

— Ето тук са яйцата, в кутията.

— Покажи ги де.

— Ако на всеки ги показваме, навярно не ще излязат никакви пиленца! Почакай, когато вземем да обръщаме яйцата, тогава ще ги видиш.

— Кога ще ги обръщате?

Ние с Миша взехме да пресмятаме и се оказа, че трябва да обърнем яйцата в осем часа вечерта.

Костя остана да чака. Миша донесе шаха и ние започнахме да играем. Само че, да си кажем правичката, да играят трима на шах, това е най-лошото нещо, защото могат да играят само двама, а третият седи и подсказва ту на единия, ту на другия. От това не излиза нищо хубаво. Ако спечелиш, казват ти, че си спечелил, защото са ти помагали. Ако загубиш, надсмиват се и ти казват, че си загубил, въпреки че са ти подсказвали. Не, най-добре е двама души да играят на шах, когато никой не им пречи.

Най-после часът стана осем. Миша отвори инкубатора и започна да обръща яйцата. Костя ги прочете и каза:

— Единайсет яйца. Значи единадесет пилета ще бъдат.

— Как единадесет? — удиви се Миша. — Нали бяха дванадесет! Да не би някой да е отмъкнал едното яйце? Какво наказание! Още не си заспал и отмъкнали едно яйце! А ти къде си гледал? — отново се нахвърли той върху мене.

— Че аз — казвам — никъде не съм ходил. Трябва да се прочетат още веднъж: може би Костя просто греши.

Мишо се зае да брои яйцата и ги изкара тринадесет.

— Ето на! — забърбори той. — Сега даже се оказа едно излишно. Кой го е пъхнал тука?

Тогава аз преброих яйцата и излязоха точно дванадесет.

— Ех вие — казвам, — математици: дванадесет яйца не могат да пресметнат!

— Почакайте — каза Миша. — Съвсем ме объркахте! Аз не обърнах едно яйце, само че не помня кое.

Той се замисли. Ето че дотича Майка, забеляза най-голямото яйце в инкубатора и каза:

— Ето, когато излезе пиленце от това яйце, то ще бъде мое.

Ние с Миша се разсърдихме и я избутахме през вратата.

— Ако още веднъж дойдеш да ни пречиш, никакво пиле няма да получиш!

Майка се разхленчи:

— Там са моите чашчици! И аз имам право да гледам!

— Ще ти покажа аз на тебе какво право имаш! — каза Миша и затвори вратата.

— Какво да правим сега? — казвам. — Може би ще трябва отново да се обърнат всичките яйца.

— Не, по-добре не трябва, иначе ще ги обърнем пак на онази страна, на която вече са лежали. Нека по-добре едно да остане необърнато. Следния път трябва да бъдем по-внимателни.

— А вие поставете на яйцата белези и ще се вижда кое е обърнато, кое не — предложи Костя.

— А какви белези да сложим? — попита Миша.

— Постави просто кръстчета.

— Не, по-добре да напиша номера.

Миша взе молив и написа номера на всички яйца, от първи до дванадесети.

— Сега, когато ги обърнем, всички номера ще бъдат отдолу, а следния път номерата ще бъдат отгоре. Така няма да стават грешки — каза Миша и затвори инкубатора.

Костя се накани да си върви, Миша му каза:

— Само не казвай на никого в училище, че имаме инкубатор.

— Защо?

— Децата ще се смеят.

— Какво смешно има тук? Инкубаторът е много полезно нещо. Защо да се смеят?

— Знаеш какви са децата: ще кажат, че ние като квачки мътим пилета. Ами ако изведнъж нищо не излезе? Тогава все ще се смеят.

— Защо да не излезе?

— Всичко може да се случи! Това не е лесна работа. Може да сме сбъркали нещо. Така че ти потрай.

— Добре — съгласи се Костя, — не се безпокойте, ще мълча като риба.

Майка дежури

— Е как, всичко наред ли е? — попитах Миша на следното утро.

— Наред е. Само че температурата пак се понижаваше дяла нощ.

— Ти пак значи цяла нощ не си спал.

— Не, спах. Сега аз се изхитрих. Сложих будилника под възглавницата и той ме събуждаше всеки час.

— Защо ли се е понижавала температурата? През деня тя се повишаваше — казвам.

— Зная — каза Миша. — Нощем е винаги по-хладно, инкубаторът се охлажда повече, а денем става по-топло, затова температурата през деня се повишава, а през нощта се понижава.

— Какво да правим? — питам. — Ето, отиваме на училище. Кой ще следи термометъра?

— Не може ли да помолим Майка?

Миша повика Майка и ние я помолихме да подежури при инкубатора, докато бъдем в училище.

— Вчера ме изпъдихте, а сега сами ме молите! — Няма да дежуря! — каза Майка.

— Слушай — казвам, — нали ще загинат пиленцата! И твоето пиленце ще загине. Ние те молим не за себе си, а за пилетата.

Тогава тя се съгласи. Аз се заех да й обяснявам какво трябва да прави.

— Ето това е термометър — казах. — Живакът трябва да бъде точно на тридесет и девет градуса. Ето, виждаш ли двете цифри: три и девет. Ще запомниш ли?

— Ще запомня.

За да не забрави, взех червен молив и отбелязах черта на термометъра, където трябва да се намира живакът.

— Гледай да не сбъркаш — казвам. — Щом живакът се вдигне мъничко по-нагоре, веднага измъкни изпод лампата една тетрадка. Тогава лампата ще се сниши и живакът в термометъра също ще се сниши. Разбра ли?

— Разбрах.

След това я научих да обръща яйцата и й поръчах щом удари единадесет часа, да отвори инкубатора и да обърне всичките яйца.

Майка разбра всичко. Накарах я да повтори за дачата. Тя повтори всичко правилно и ние с Миша тръгнахме на училище.

— Е, как работи инкубаторът? — ни попита Костя веднага щом влязохме в клас.

— По-тихо! — му зашепна Миша и се огледа наоколо.

— Че аз питам шепнешком.

— „Шепнешком, шепнешком“! — промърмори Миша. — Крещи, та целият клас да го чуе!

— Е, мълча, мълча… А може би ще трябва да разкажа на момчетата, а?

— Ще те разкажа аз тебе! Тогава да не си стъпил у нас. Ние ти казваме като на приятел, а ти…

— Е, млъквам, млъквам. Знаеш ли какво съм намислил? В час по природознание ще кажа на Мария Петровна, че сте направили инкубатор. Мария Петровна ще ви похвали.

— Само се опитай! Нали веднага ще чуят всички деца.

— Тогава млъквам, млъквам. Като риба мълча.

Костя притисна ръка до устата си и се отдалечи. Виждаше се, че езикът го сърби и той иска да разкаже на някого за нашия инкубатор.

Започнаха часовете. Миша все се вълнуваше. Минутка не можеше да стои спокойно.

— Ами ако Майка там без нас изведнъж сбърка нещо?

— Какво може да сбърка?

— Ами може да изпусне температурата.

— Та нали добре й обясних всичко.

— Ами ако изведнъж й дотегне да седи в къщи и излезе да се разходи?

— Как ще излезе, нали обеща да седи?

— Ами ако изведнъж извади от инкубатора чашките си?

— Няма да ги извади.

— Ами ако лампата изведнъж изгори? Какво ще правим тогава?

В час по природознание Мария Петровна чу, че ние с Миша през всичкото време разговаряхме и ни постави на различни чинове. Миша седеше мрачен като облак и ме поглеждаше от другия край на класа. Тъкмо тогава Костя сложи ръцете си на устата и силно прошепна:

— Слушай! Сега ще кажа на Мария Петровна за инкубатора.

Миша се размърда на мястото си и прошепна:

— Ще ти кажа аз тебе, изменник!

Но Костя вече вдигна ръката си.

— Какво искаш да кажеш? — попита Мария Петровна.

Миша заплаши Костя с юмрук.

— Мария Петровна, какво е това инкубатор? — зададе въпрос Костя.

Мария Петровна започна да разказва за инкубатора. Тя каза, че хората отдавна са се научили да въдят пилета без квачка, като нагряват яйцата до определена температура. Още в древния Египет и Китай преди две хиляди години хората са правили инкубатори и са въдели пилета. Учените, като правят разкопки, намират в земята помещения, в които древните египтяни правели своите инкубатори. Разбира се, тогава инкубаторите са били малки и малко пилета са се въдели в тях, но сега у нас има инкубатори, в които се слагат по няколко хиляди яйца.

— Аз познавам две момчета — каза Костя, — те сами са си направили инкубатор. Как мислите, ще им се излюпят ли пилета или не?

— В саморъчен инкубатор могат да се получат пилета, само че това е много трудна работа — каза Мария Петровна. — Във фабричните инкубатори има различни приспособления, които регулират температурата и влажността, а ако инкубаторът е саморъчен, трябва да се следи внимателно всичко. Ако момчетата са старателни и дисциплинирани, ще им се излюпят пилета, а ако са такива като нашите Миша и Коля, нищо не ще се получи.

— Защо да не се получи? — не се сдържа Миша.

— Защото вие сте недисциплинирани, даже в клас не можете да седите както трябва — каза Мария Петровна и продължи урока.

След часовете Витя Смирнов ни задържа и ни каза, че днес е нашият ред да дежурим в живия кът.

— Ех пък, ти! — замахна ръцете си Миша. — Какъв ти там жив кът! Нямаме време.

— Вие все нямате време! Записали сте се в кръжока, а не ходите. Сега е най-трескавото време. Пролет е! Трябва да се правят кафези за скорците.

— После ще правим кафези.

— Кога после? Птиците скоро ще прилетят.

— Няма да прилетят.

— Как така няма да прилетят? Птиците няма да чакат нас.

— Е, мъничко ще почакат! — каза Миша.

И ние хукнахме към дома. В къщи всичко се оказа в ред. Лампата не беше изгоряла, температурата — нормална. Майка старателно седеше до инкубатора. Ние я похвалихме и я пуснахме да се поразходи.

Всичко пропадна

Оттогава у нас потече истински трудов живот. Денем и нощем трябва да се следи температурата и всеки три часа да се обръщат яйцата. Водата в консервената кутия и в дървените чашчици бързо се изпаряваше, така че често трябваше да се налива прясна вода. Работата изглежда лесна, но през цялото време трябва да бъдеш нащрек. Само да се зазяпаш и веднага ще се случи нещо: или температурата ще се вдигне, или ще забравиш да обърнеш яйцата. Нито минутка не биваше да се забравя инкубаторът.

Особено трудно беше на Миша, понеже трябваше да внимава за инкубатора нощем. Поради това той не си отспиваше и по цели дни ходеше сънен, като есенна муха. След обед заспиваше на кушетката в кухнята и аз винаги го рисувах, докато спеше.

Така се изминаха пет дни и пет нощи. На шестия ден Миша не издържа и неочаквано заспа в час. За това си изпати от Надежда Викторовна и целият клас му се смя.

Разбира се, на Миша му беше обидно. Всеки обича да се присмива на някого, но никой не обича, когато се смеят на самия него.

Всичко щеше да бъде дреболия, но тъкмо тоя ден аз бях донесъл блока си, за да покажа на децата как рисувам. Децата видяха рисунките и се сетиха, че съм рисувал спящия Миша в най-различни пози: и легнал, и седнал, и едва ли не прав.

— Та ти направо си нашият шампион по спане! — каза Льошка Курочкин на Миша.

— Световен рекордьор! — подхвана Сенка Бобров. — Спи като кон по двадесет и четири часа в денонощието!

Блокът тръгна от ръка на ръка. Всички го разглеждаха и умираха от смях.

— Защо си домъкнал този идиотски блок? — се нахвърли Миша върху мене.

— Откъде да зная, че децата ще се смеят! — казвам.

— Не си знаел! Нарочно си го нагласил, за да се забавлява целият клас с мене! Добър приятел! Не искам да те видя повече!

— Честна дума, не е нарочно! Ако знаех, че така ще излезе, нямаше да те рисувам — оправдавах се аз.

Но Миша ми се цупи цял ден. Вечерта ми каза:

— Хайде, вземи инкубатора и подежури през нощта. Тогава ще разбереш как се рисуват карикатури.

— Какво пък — казвам, — ти вече дежури пет нощи, сега аз ще дежуря пет нощи, ще дежурим по ред.

Пренесохме инкубатора у дома и оттогава започнаха моите мъки.

От вечерта поставих будилник под възглавницата и през нощта той започваше да дрънчи в ухото ми. Аз ставах като лунатик, отивах в кухнята, проверявах температурата, обръщах яйцата и се връщах обратно в леглото, често не можех да заспя веднага и дълго се въртях в леглото, а щом започвах да заспивам, будилникът отново дрънкаше и аз бях готов да го разбия на парчета, за да не ми пречи да спя.

Всяка сутрин се събуждах измъчен и насила ставах от леглото. Обличах се като насън и дори не разбирах какво правя: панталоните си нахлузвах на главата, блузата намъквах вместо панталоните.

Един път обърках обущата си и бях обул лявата обувка на десния крак, а дясната — на левия, и в такъв вид се явих в клас. Децата забелязаха това и започнаха да ми се смеят. Трябваше да се преобувам по време на урока.

Но най-голямото нещастие се случи на десетата нощ. Или съм забравил да навия будилника, или не съм чул, когато е звънял. Вечерта легнах и се събудих сутринта, когато беше вече съвсем светло. Отначало даже не разбрах какво е станало, после си спомних, че нито веднъж не бях ставал през нощта и като попарен се спуснах към инкубатора. Термометърът показваше тридесет и седем градуса. Цели два градуса по-малко, отколкото е нужно! Веднага пъхнах две тетрадки под лампата и си помислих: „Защо правя това? Все едно, яйцата са изстинали и сега навярно всичко е вече пропаднало! Десет дни се трудихме без почивка, сигурно са се развили големи зародиши в яйцата, а сега ето че аз погубих всичко това!“

От яд ми се искаше да се набия и се ударих по темето с юмрук.

Живакът в термометъра бавно се вдигаше и постепенно дойде до тридесет и девет градуса. Печално гледах термометъра и разсъждавах: „Ето, температурата е нормална, яйцата отвън са такива, каквито бяха и по-рано, а вътре в тях навярно вече няма живот и никога не ще се излюпят от тях пилета!“

После взех да мисля, че може би нищо опасно не се е случило. Може би зародишите още не са успели да погинат. Но как да се разбере това? Единственият начин да се разбере, е да продължаваме да нагряваме яйцата, и ако на двадесет и първия ден не излязат от тях пилета, значи са погинали. А може да не са погинали. Това ще разбера едва след единадесет дни.

„Ето ти тебе весело семейство — измъчвах се аз. — Вместо дванайсет пилета навярно няма да има нито едно!“

В това време дойде Миша. Той погледна термометъра и весело каза:

— Великолепно! Температурата е нормална. Работата върви чудесно! Сега е мой ред да дежуря нощем. Твоето дежурство вече свърши.

— Не, по-добре е сам да дежуря — казвам. — Защо да се мъчиш напразно?

— Защо напразно?

— Ами ако изведнъж не се излюпят пилета?

— Е, какво като не се излюпят… Не трябва само ти да се мъчиш: щом сме приятели, ще делим всичко.

Не знаех какво да кажа на Миша. Не ми стигна смелост да му призная и реших да мълча, въпреки че това, разбира се, е свинство.

Класно събрание

Костя идваше у дома всеки ден и после разказваше на децата как върви работата по мътенето на пилетата.

Само не казваше, че аз и Миша сме направили инкубатор. Той съчини, че са някакви други деца от друго училище.

Веднъж Витя Смирнов каза:

— Да беше ме запознал с тези деца.

— Защо?

— Просто е интересно да се видят какви са тези деца. Ето такива ни трябват в кръжока по природознание! Изведнъж ще тръгне работата ни. А то с такива деца като Миша и Коля нищо хубаво няма да излезе — не искат да дежурят. Трябваше да се садят дръвчета — не дойдоха. Не правят кафези…

— Онези също не са садили дръвчета — каза Костя и ни подмигна.

— Онези — това е друго нещо: те и без дръвчета, както се вижда, си имат грижи до гуша.

Витя не се и сещаше, че Костя разказваше за нас с Миша. А ние наистина имахме грижи до гуша. Заради този инкубатор съвсем изоставихме уроците си и получихме двойки по математика.

Александър Ефремович ме вдигна и понеже не можах да реша задачата, ми писа двойка. След това той вдигна Миша и му писа двойка с плюс. Разбира се, не си знаехме урока, но все пак беше ни тежко да получим лоши бележки.

— На тебе все пак не ти е толкова тежко — казваше Миша. — Ти имаш просто двойка, а аз — двойка с плюс.

— Според мене двойка с плюс все пак е по-добре, отколкото просто двойка — казвам.

— Нищо не разбираш! Е, кажи, ако прибавиш към двойката плюс, нима от това тя ще стане тройка?

— Не, остава си двойка.

— Защо пък се пише плюс?

— Не зная.

— А аз зная. Плюс се пише за това, да не си мислиш, че напразно са те обидили. Ето, даже едно плюсче не ми се е досвидяло. За колкото си отговорил, за толкова са те оценили.

— Какво обидно има тук?

— Как „какво обидно“? Обидното е това, че те считат за глупав. На умния човек пишат просто двойка. Той и така разбира, че нищо не знае, а на глупавия трябва да се пише двойка с плюс, за да не си въобразява, че са го обидили напразно. Тъкмо това е обидното, че те смятат за глупав. А още има и двойка с минус — говореше Миша. — Какъв смисъл има тук? Двойката означава, че ти нищо не знаеш. А нима може да се знае по-малко от нищо?

— Не може — съгласих се аз.

— Знаеш ли! — се зарадва Миша. — Двойка с минус означава, че ти не само нищо не знаеш, но и не искаш да знаеш нещо. Ако ти просто не си си научил урока, пишат ти двойка, а ако се знае, че си безделник, трябва да ти завъртят двойка с минус, за да го почувствуваш. А има още и единица… — продължаваше той да философствува.

Но не му се удаде да разкаже за единицата, защото Александър Ефремович ни сложи на различни чинове.

През последното междучасие Женя Скворцов каза:

— След часовете останете, момчета! Ще имаме събрание на класа.

— Ние не можем, нямаме време — казахме ние с Миша.

— Трябва да останете: отнася се за вас.

— Защо за нас? За какво ще поставяте въпроса за нас? Какво сме направили?

— На събранието ще поговорим — каза Женя.

— Их! — отвърна Миша. — Какво е това? Още не си получил двойка и вече се занимават с тебе! Мисли, че като е председател на класа, може току-така да се занимава с всеки. Нищо, и той ще получи някога двойка, нека тогава да постави въпрос за себе си.

— Той няма да получи, той се учи добре — казах аз.

— А ти какво го защищаваш?

— Не го защищавам.

— Ето, сега трябва да останем! — казва Миша.

— Нищо — рекох аз. — Майка ще наглежда инкубатора.

След часовете останахме на събрание на класа.

— Дневният ред е във връзка с успеха и дисциплината — каза Женя Скворцов — В последно време някои деца се държат недисциплинирано в час: въртят се, разговарят, пречат на другите. Особено се отличават с това Миша и Коля. Вече няколко пъти ги разделяха. На какво прилича това? Цяло безобразие! А днес съвсем се отличиха: получиха двойки.

— Съвсем не е двойка! Имам двойка с плюс — каза Миша.

— Не е голяма разликата! — викна Женя. — Намалихте си бележките и по другите предмети.

— По другите предмети нямаме двойка, само по руски аз имам тройка — отговори Миша.

— Тройка с минус — подсказа Ваня Ложкин.

— Не се бъркай, когато не те питат! — рече Миша.

— Как „не се бъркай“? Имам право да се изказвам, имаме събрание на класа.

— Тогава вземи думата и се изкажи.

— Ще я взема! Мислиш, че няма да я взема? Момчета, те имат лош успех, защото не си учат уроците. Нещо им пречи да учат. Нека кажат какво им пречи.

— Какво ви пречи да учите? — попита Женя.

— Нищо не ни пречи — отговори Миша.

— Аз зная какво им пречи — каза Льошка Курочкин: — те говорят и не слушат уроците, приказват и не внимават в час, а в къщи също лошо се готвят. Според мене трябва да се разделят завинаги, за да не говорят.

— Защо да ни разделят? — каза Миша. — Ние сме другари. Затова ли ще ни разделят, че сме другари?

— А какво да ви правим, като ви вреди другарството? — обади се Сенка Бобров.

Тук Костя се застъпи за нас:

— Нима другарството може да вреди? Другарството никога не вреди.

— Тяхното другарство е такова — където е единият, там е и другият: единият говори, и другият говори, единият не иска да готви уроците си, и другият също. Единият получи двойка, и другият също. Да се разделят и работата ще се свърши! — каза Витя Смирнов.

— Чакайте, момчета! — викна Костя. — Винаги можем да ги разделим, може би ще трябва да им помогнем? Може би нямат време да си учат уроците?

— Защо да нямат време?

— Може би се занимават с някаква важна работа.

— Каква е тази важна работа? — се засмя Сенка Бобров.

— Може би са направили инкубатор!

— Те? Инкубатор? — се засмя Сенка.

— А ти какво мислиш? Може би не си отспиват нощем, наблюдават температурата! Може би цял ден се трудят, а ние ги ругаем! Може би…

— Какво пък ти „може би“, та „може би“! — разсърди се Женя. — Какво, да не би наистина да са направили инкубатор?

— Направили са — каза Костя.

— Подражават на онези деца ли, за които ти разправяше — каза Витя.

— Не — каза Костя, — те са именно децата, за които ви говорех.

— Те?

— Да, те.

— Та нали казваше, че те учат в друго училище!

— Аз само така казвах.

Сега всички ни заобиколиха с Миша.

— Значи вие сте направили инкубатор?

Витя Смирнов каза:

— Безобразие! Истинските естественици не постъпват така! Направили инкубатор и мълчат! Тази работа интересува всички момчета. Защо криете?

— Мислехме, че ще ни се смеете — отвърнахме с Миша.

— Защо пък да ви се смеем? Какво смешно има тук? Напротив, бихме ви помогнали. Щяхме да наредим дежурство. Щеше да ви бъде по-леко и щяхте да се учите по-добре.

— Момчета — каза Владик Зайцев, — хайде да поемем грижата за инкубатора.

— Правилно! — завикаха всички.

Витя каза, че ще се отбие при нас следобед, за да съставим списък на дежурните и да се уговорим относно ръководството.

С това класното събрание завърши.

Дежурството

Следобед у нас в кухнята се събра почти целият кръжок по природознание. Показахме на децата нашия инкубатор, разказахме им как става нагряването, как проверяваме температурата, как обръщаме яйцата. След това почнахме да обсъждаме как да се организира дежурството. Витя Смирнов предложи да се напишат правила за дежурните. Ето какви правила измислихме.

Двама дежурни идват в определения ден след училище, получават от мене и Миша указания какво трябва да се прави и остават при инкубатора до вечерта. Дежурните по ред обядват и учат уроците си. Дежурните са длъжни да следят аз и Миша да не се въртим около инкубатора, а да си готвим навреме уроците.

После Витя състави списък на дежурните и определи кой на коя дата ще дежури. Този списък закачихме на стената.

— А защо нас ни няма в списъка? — каза Миша. — Ние също искаме да дежурим.

— Вие ще дежурите нощем — каза Витя, нощем няма кой да дежури.

След това Женя Скворцов отпрати всички деца.

— Може да си отидете, момчета — каза той. — Ще останат само дежурните, а останалите няма защо да пречат тук.

Децата се разотидоха. Останаха дежурните Женя и Витя и аз с Миша.

— И вие си вървете — каза Женя, когато всички си отидоха.

— Къде ще си вървим? — казваме.

— Вървете да си готвите уроците.

— Ами ако тук изведнъж се случи нещо!

— Нищо няма да се случи. Ако се случи нещо, ще ви повикам.

— Ама непременно да ни повикаш.

Аз и Миша трябваше да залегнем над уроците. Написахме си упражнението по руски език, научихме си по география и решихме едната задача по аритметика, а другата се оказа трудна? Отложихме я за после и отидохме в кухнята.

— Защо сте дошли? Казано ви е да се занимавате!

— Научихме си вече всичко.

— Я си покажете тетрадките.

— Каква е тази проверка? — каза Миша.

— Щом сме се наели да ви контролираме, значи трябва да проверяваме всичко.

Донесохме си тетрадките.

— Защо сте решили само едната задача? Нали са дадени две?

— Другата ще решим после.

— Не, ако ще се учи, да се учи. Сега не сте я решили, а после ще забравите и ще се явите в училище с празни тетрадки.

— Защо с празни? Все пак решили сме едната задача.

— Ако ще се прави нещо, докрай да се прави — каза Женя, — нали знаете пословицата: „Не оставяй днешната работа за утре.“

Трябваше да се върнем и да седнем да решаваме задачата. Но отговорът все не излизаше. Блъскахме се над задачата цял час и се върнахме в кухнята.

— Задачата не излиза — каза Миша. — Всичко решавахме правилно, а отговорът не излиза. Навярно отговорът в учебника е грешен.

— Не се извинявай с учебника! — казва Женя.

— Честна дума, имах един такъв случай, когато отговорът в учебника се оказа неправилен.

— Не може да бъде! — казва Женя. — Сега ще проверим.

Той дойде с нас в стаята и взе да проверява задачата. Блъска се, блъска се, всичко беше правилно, а отговорът не излизаше.

— Виждаш ли, нали ви казвах! — радваше се Миша.

Но Женя каза, че няма да мръдне от мястото си, докато не намери грешката. Отново започна да проверява отначало и най-после я намери.

— Ето я — каза. — Седем по седем според вас колко прави?

— Четиридесет и девет.

— А колко сте написали? Двадесет и едно!

Той поправи грешката и всичко излезе правилно.

— Сбъркали сте от невнимание — каза той и се върна при инкубатора.

Преписахме задачата на чисто и отново се върнахме в кухнята.

— Вече свършихме всичко — казваме.

— Е, тогава вървете да се поразходите. На въздух също е полезно.

Ние с Миша се обидихме и излязохме на двора. Времето беше хубаво. Децата на двора се гласяха да играят на волейбол, ние също се присъединихме към тях, а след това се отбихме у Костя Девяткин. У тях беше Владик Зайцев и ние четиримата до късно вечерта играхме на лото и разни други игри. В къщи се върнахме късно и освен Женя и Витя заварихме в кухнята Ложкин. Оказа се, че той помолил майка си да дежури през нощта.

— Какво е това! — каза Миша. — Значи сега ние никога няма да дежурим! Днес ти, а утре някой друг ще се примоли. Не съм съгласен така!

— Е добре — каза Витя, — ще ви запиша в списъка наравно с останалите.

Записа ни в списъка последни. Ние с Миша започнахме да изчисляваме кога ще ни дойде редът да дежурим и се оказа, че на нас се пада най-щастливото дежурство, т.е. на двадесет и първия ден. Точно в деня, когато ще се излюпят пилетата!

Последни приготовления

Най-после аз и Миша си отдъхнахме свободно. По-рано сякаш бяхме вързани за инкубатора. Трябваше постоянно да мислим, да не би да пропуснем нещо и през всичкото време бяхме нащрек. Всяка друга работа беше за нас пречка и нищо не ни влизаше в главата. Затова сега работата вървеше прекрасно и без нас. Започнахме активно да работим в кръжока по природознание, дежурехме в живия кът, направихме два кафеза и ги закачихме на дърветата в нашата градина, работехме на училищния участък, садяхме цветя и дървета. А най-главното е, че сега си учехме редовно уроците. И моята, и Мишовата майка виждаха, че взехме да се учим по-добре, и те бяха доволни, че у нас идват децата и ни помагат при наглеждането на инкубатора.

През време на заниманията в кръжока Мария Петровна ни разказа какво трябва да се приготви за посрещането на новоизлюпените пилета и ни посъветва да посеем някаква трева, за да имат нашите пилета прясна зелена храна. Тя каза, че най-добре е да се посее овес, понеже той е много хранителен, бързо расте.

Всички взехме да мислим откъде да вземем овес.

— Трябва да отидем на птичия пазар — предложи Ваня Ложкин. — Там се продава всякаква храна за птици. Може би има и овес.

След часовете Ваня и Женя отидоха на птичия пазар и след един-два часа се върнаха с пълни джобове овес.

— Купихте ли? — зарадвахме се ние.

— Какво си мислите вие! Лесно ли е да се купи? Никъде няма овес. Обходихме целия пазар — всичко се продава: и коноп, и просо, и репейно семе, а овес няма. Вече искахме да си вървим, но решихме да отидем да погледаме питомните зайци. Отидохме, а там стоеше кон, който ядеше овес направо от една торба. Е, поискахме си малко овес.

— Как, от коня ли си поискахте? — учуди се Миша.

— Съвсем не от коня, умнико! От колхозника с този кон; докарал зайци за продан. Попаднахме на добър колхозник! Само че отначало не искаше да ни даде. „Защо ви е овес?“ — пита. А ние казваме: „За пилета.“ Той казва: „Пилетата не ядат овес.“ Тогава му обяснихме, че искаме да посеем овес, за да порасне от него трева. Тогава той казва: „Вземете“. Ние си напълнихме джобовете.

Ваня и Женя изсипаха овеса от джобовете си.

Бързо сковахме две плоски сандъчета от дъски, насипахме в тях пръст, наляхме вода и я забъркахме така, че да се получи течна кал.

След това нахвърляхме зърна овес направо в тази кал, още веднъж я разбъркахме хубавичко и поставихме сандъчетата под печката, за да са на топло зърната.

Мария Петровна ни разказа, че семената на растенията, също както и яйцата на птиците, са нещо живо. Животът дреме и вътре в зърното, но когато зърното попадне в топла влажна земя, животът се пробужда и започва да се развива. Като всички живи същества зърната могат да умират и такива зърна не могат да покарат.

Много се страхувахме да не би нашите зърна да се окажат такива „мъртви“ и всяка минута поглеждахме в сандъчетата. Изминаха се два дни — зърната не покараха. На третия ден забелязахме, че пръстта в сандъчетата се е напукала и някак подозрително набъбнала.

— Какво е това? — учуди се Миша. — Кой е пакостил тук? Кой е разчовъркал пръстта?

— Никой не я е човъркал! — отговори му Льошка Курочкин, който този ден беше дежурен заедно със Сенка Бобров.

— Защо пръстта е като орана? — завика Миша.

Вие навярно сте човъркали тука, за да видите зърната.

— Не сме човъркали! — каза Сенка. — За какво ни е да ги гледаме?

Повдигнах една бучка пръст и намерих под нея овесено зрънце. То беше много набъбнало и се бе пукнало. На крайчеца му се забелязваше бяло израстъче. Миша също измъкна изпод пръстта набъбнало зрънце с бяло израстъче. Той дълго ги разглежда и изведнъж извика:

— А! Разбирам! Те сами са разчовъркали земята.

— Кои „те“?

— Зърната! Те са оживели и пълзят вече под земята. Гледай как е набъбнала пръстта. Там, под земята, им става тясно.

Миша веднага изтича да повика децата, за да им покаже как растат зърната. Ние с Льошка и Сенка извадихме още няколко зърна от пръстта. Всички те вече бяха започнали да растат. Скоро дотичаха останалите деца. Всеки искаше да види зърната.

— Гледайте — каза Витя Смирнов, — зърната се пукат и от тях сякаш се излюпва овес.

— А ти какво смяташ? — отговори Миша. — Овесът също е жив, само че той, като израсте, ще си стои на едно място, а когато се излюпят нашите пилета, ще бягат, ще писукат и ще искат да ядат. Ще видите какво весело семейство ще бъдат.

Най-тежкият ден

Да се работи дружно беше весело и последните дни се изминаха бързо. Най-после настъпи двадесет и първият ден. Беше петък. Ние вече бяхме приготвили всичко за посрещането на пилците. Намерихме голяма тенджера в килера и направихме от нея отоплител, т.е. покрихме я отвътре с плат, за да бъде топло на пилетата в нея. Сетне поставихме този отоплител над една чугунена паница с гореща вода — в случай, че пилето се излюпи, веднага да го сложим в отоплителя.

Вечерта ние с Миша никак не искахме да легнем да спим, но за тази нощ Владик Зайцев измолил от майка си разрешение да дежури при инкубатора.

— Какъв дежурен ще бъда, ако вие цяла нощ седите при мене? — каза Владик — Моля ви, по-добре вървете да поспите.

— Ами ако изведнъж пилетата почнат да се люпят през нощта? — рекохме ние.

— Какво мъчно има тук? Щом се излюпи някое пиле, вземам го и бух в тенджерата, нека си съхне.

— Как така „бух“? — казвам. — С пилетата трябва да се отнасяш внимателно!

— Внимателно де, не се безпокойте. По-добре си легнете да спите. Утре вие ще дежурите. Как ще дежурите, ако не си отспите през нощта?

— Добре — каза Миша. — Само че те молим да ни събудиш, щом започнат да се люпят пилетата. Толкова дни сме чакали този момент!

— Добре, ще ви събудя — съгласи се Владик.

Отидохме да спим. Само че тази нощ дълго не можах да заспя, тъй като много се тревожех за пилетата. Сутринта се събудих в зори и веднага изтичах у Мишови. Миша също беше станал вече. Той седеше при инкубатора и внимателно разглеждаше яйцата. Като ме видя, каза ми:

— Още няма нито една клъвка.

— Навярно сега е още рано — отговори Владик. — По-късно ще започнат да прокълвават черупките си.

Владик скоро си отиде в къщи, понеже вече беше се свършила нощта. Сега започваше нашето дежурство. Когато той си отиде, Миша реши още веднъж да огледа всичките яйца. Започнахме да ги обръщаме и оглеждаме от всички страни няма ли на някое яйце малка дупчица, която пиленцето да е пробило отвътре. Но всичките яйца се оказаха цели. Затворихме инкубатора и дълго седяхме мълчаливо.

— Какво ще кажеш, ако счупим едно яйце и видим има ли там пиле или не? — рекох аз.

— Сега още не бива да се чупи — каза Миша. — Пилето засега диша с кожата си, а не с дробовете си. Щом започне да диша с дробовете си, веднага ще пробие черупката. Ако го счупим по-рано, пилето ще умре.

— Но пилетата в яйцата би трябвало да бъдат живи — казвам. — Може би ще чуем как те шават вътре?

Миша взе едно яйце от инкубатора и го долепи до ухото си. Аз се наклоних по-близо и също взех да се прислушвам.

— По-тихо! — скара ми се Миша. — Разпъхтял се като кон!

Затаих дишането си. Стана тихо. Чуваше се само как часовникът тик-така на масата. Изведнъж звънецът издрънча. Миша се стресна и едва не изтърва яйцето. Бързо изтичах да отворя вратата. Беше Витя. Той искаше да разбере не са ли започнали да се люпят пилците.

— Още не — каза Миша. — Още е рано.

— Е, аз после, преди училище пак ще намина — каза Витя.

Той си отиде, а Миша отново взе яйцето и го долепи до ухото си. Той дълго стоя и като затвори очи, старателно се прислушваше. Най-после каза:

— Нищичко не се чува.

Взех яйцето и също послушах. В яйцето — гробна тишина.

— Може зародишът в това яйце да е погинал? — казах аз. — Трябва да проверим другите.

Започнахме да проверяваме едно след друго яйцата и да ги прислушваме, но нито в едно яйце не ни се удаде да открием каквито и да е следи от живот.

— Нима всичките зародиши са погинали? — каза Миша. — Би трябвало да се запази поне в едно яйце.

Отново се чу звънене, беше Сенка Бобров.

— Защо си се вдигнал толкова рано? — питам го.

— Дойдох да разбера как са пилетата.

— Още няма пилета. Много е рано — отговори Миша.

След Сенка дойде Серьожа:

— Е, как е, има ли вече поне едно пиле?

— Какъв си нетърпелив! — отвърна Миша. — Да не би да искаш от сутринта да се излюпят пилетата? Има още време.

Серьожа и Сенка поседяха малко и си отидоха. Ние с Миша отново започнахме да прислушваме яйцата.

— Всичко пропадна! — съсипваше се Миша. — Съвсем нищо не се чува!

— А може би те си седят там и се спотайват — казах аз.

— Защо пък ще седят и ще се спотайват? Време е да пробиват черупките си.

Надойдоха Юра Филипов и Стасик Левшин, а след тях Ваня Ложкин. Децата започнаха да се събират едно след друго, така че накрая стана нещо като общо събрание у нас. Аз и Миша повикахме Майка, обяснихме й какво трябва да се прави, ако пилетата започнат да се люпят без нас, и тръгнахме заедно с децата за училище.

Как сме прекарали този ден в училище не може да се разкаже. Това беше най-мъчителният ден в нашия живот. Струваше ни се, че някой нарочно е разтегнал времето и е направил часовете десет пъти по-дълги. Всички се страхувахме, че докато стоим в училище, пилетата ще започнат да се люпят. А Майка без нас ще направи нещо не така както трябва. Особено дълъг се оказа последният час. Времето като че съвсем беше спряло. Даже взехме да мислим, че са пропуснали да бият звънеца. После взе да ни се струва, че звънецът се е развалил и затова не сме го чули. След това си въобразихме, че леля Дуня е забравила да удари звънеца и си е отишла в къщи, а сега ние трябва да седим тук до утре, докато се върне отново в училище.

Децата нервничеха и шепнеха. Всички пращаха записчици до Женя Скворцов и питаха колко е часът, но Женя за беда тоя ден беше си забравил часовника в къщи. В класа беше шумно и Александър Ефремович на няколко пъти помоли да се въдвори тишина. Но тишина не се въдворяваше. Накрая Миша вдигна ръка и искаше да каже, че часът трябва да е свършил, но тъкмо тогава удари звънецът. Момчетата наскачаха от местата си и се спуснаха към вратата. Александър Ефремович накара всички да седнат по местата си и каза, че никой не бива да излиза вън от чина си, докато учителят е в клас. После се обърна към Миша.

— Струва ми се, че ти искаш да питаш нещо?

— Не, исках да кажа, че часът е свършил.

— Но ти вдигна ръка преди звънеца.

— Помислих, че звънецът се е развалил.

Александър Ефремович само поклати глава, взе дневника и излезе от клас. Децата вкупом се изсипаха на коридора и затрополяха надолу по стълбите. Изходът се беше задръстил, но ние с Миша успяхме да се проврем първи и препуснахме с всички сили по улицата. След нас, разтегнати в дълга верига, препускаха останалите деца.

След пет минути вече бяхме в къщи. Майка седеше на своя пост при инкубатора и шиеше нова рокля на куклата си Зинаида.

— Нищо ли не се случи? — попитахме я ние.

— Нищо.

— А ти отдавна ли не си надниквала в инкубатора?

— Отдавна, още когато обръщах яйцата.

Миша се приближи до инкубатора и се накани да отвори капака. Всички деца се стълпиха наоколо. Протягаха шии, повдигаха се на пръсти, а Ваня Ложкин се покачи на стола, за да вижда по-добре и оттам се строполи право върху Льошка Курочкин и едва не го събори. Миша все не се решаваше да отвори капака. Той като че ли се боеше.

— Отваряй де! Какво се бавиш? — не се стърпя някой.

Най-после Миша отвори инкубатора. Яйцата, както и по-напред, спокойно лежаха на дъното, като големи бели камъни. Миша постоя мълчаливо над тях, след това внимателно ги обърна едно по едно и всяко огледа от всички страни.

— Няма нито една клъвка! — печално обяви той.

Кой е виновен?

Децата стояха мълчаливо наоколо.

— А може би няма да има клъвки? — попита Сенка Бобров.

Миша разпери ръце:

— Да не съм кокошка! Откъде ще зная. Какво разбирам аз от клъвки?

Тук децата заговориха в един глас, заспориха. Едни казваха, че няма да се излюпят пилета, други — че все пак може да се излюпят, трети — че или ще се излюпят, или не. Накрая Витя Смирнов прекрати разговорите.

— Засега е рано да спорим — каза той. — Още не е изминал денят. Трябва да продължим работата си както по-рано. А сега марш всеки у дома си. При инкубатора да останат само дежурните.

Децата си отидоха. Аз и Миша останахме сами и още веднъж огледахме всичките яйца, няма ли поне малка пукнатина, но нямаше никъде никаква. Миша затвори инкубатора и каза:

— Нищо, каквото ще става, да става! Сега е още рано да се вълнуваме. Ще почакаме до довечера и ако няма нищо, тогава ще почнем да се вълнуваме.

Решихме да не се вълнуваме и да чакаме търпеливо. Но лесно е да се каже — да не се вълнуваме! Все пак вълнувахме се и през всеки десет минути надниквахме в инкубатора. Децата също се безпокояха и всяка минута идваха. Всички задаваха един и същи въпрос:

— Е, как е?

Миша вече не отговаряше нищо, а само вдигаше рамене, така че привечер тъй си и остана с вдигнати рамене, като че те бяха залепени към ушите му.

ves_semejstvo_161.png

Настъпи вечерта. Децата се отбиваха все по-рядко и по-рядко. Последен дойде Витя и дълго седя у нас.

— Да не би погрешно да сте пресметнали дните? — попита той.

Отново почнахме да броим дните, но всичко се оказа безпогрешно. Днес беше двадесет и първият ден, и ето той вече измина, а пилетата ги нямаше.

— Нищо — утешаваше ни Витя. — Ще почакаме до утре. Може да се излюпят през нощта.

Помолих мама да ми позволи да нощувам у Мишови и ние с него решихме да не спим цяла нощ. Дълго седяхме пред инкубатора. Нямаше за какво да приказваме. Сега не мечтаехме както по-рано, защото нямаме за какво да мечтаем. Скоро трамваите спряха да вървят. Стана тихо. Лампата на улицата угасна. Полегнах на кушетката. Миша, седнал на стола, задряма и едва не падна от него. Тогава той се добра до кушетката при мене и ние заспахме.

На сутринта картината не се беше променила. Яйцата, както и по-напред, лежаха в инкубатора, и всичките бяха целички. Вътре нямаше никакъв шум.

Всичките деца бяха разочаровани.

— Защо излезе така? — питаха те. — Нали правилно правехме всичко, както ни се струва!

— Не зная — казваше Миша и разперваше ръце.

Единствен аз знаех каква е работата. Разбира се, зародишите са погинали още тогава, когато проспах нощта. Беше ми много съвестно пред момчетата. Заради мене те се трудеха напразно! Но сега не можех на никого да кажа това. И реших да призная по-после, когато този случай се позабрави малко и децата престанат да съжаляват за пилетата.

Този ден ни беше особено тъжно в училище. Всички деца ни поглеждаха някак съчувствено, като че ни бе сполетяла някаква особена беда, а когато Сенка Бобров намисли по навик да ни нарече „инкубаторци“ всички се нахвърлиха върху него и той се засрами. Даже на мене и на Миша ни стана неудобно.

— По-добре да бяха ни ругали момчетата! — говореше Миша.

— Защо пък да ни ругаят?

— Колко работиха те заради нас. Имат право да се сърдят.

След училище децата наминаха към нас, а след това вече целия ден никой не дойде. Само Костя Девяткин понякога идваше. Единствен той не беше се разочаровал от инкубатора.

— Виждаш ли — казваше ми Миша, — сега всички деца ни се разсърдиха. А защо ни се сърдят? Всеки може да претърпи неуспех.

— Нали самият ти казваше, че имат право да се сърдят.

— Е, имат, имат! Разбира се, че имат! — отговаряше с раздразнение Миша. — Ти също имаш право да ми се сърдиш. Аз съм виновен за всичко.

— Защо да си виновен? Ти не си виновен за нищо.

— Не, виновен съм. Само че не ми се сърди много.

— Че за какво да ти се сърдя?

— Затова, че не ми върви. И то никак. Такъв съм си аз — пипна ли нещо и то веднага се разваля.

— Аз всичко развалям — казва. — Аз съм виновният за всичко.

— Не, аз съм виновен. Аз погубих пилетата.

— Как си ги погубил?

— Ще ти разкажа, само не ми се сърди много — каза Миша. — Един път призори заспах и изпуснах температурата. Температурата се беше вдигнала до четиридесет градуса. Веднага отворих инкубатора, за да изстинат яйцата, но изглежда, че бяха вече свършили.

— Кога стана това?

— Преди пет дни.

Миша ме погледна изпод вежди. Лицето му беше виновно и печално.

— Можеш да бъдеш спокоен — казвам му, — яйцата свършиха много по-рано.

— Как по-рано?

— Още преди ти да си се бил успал.

— Кой ги погуби?

— Аз.

— Как?

— Аз също се успах, а температурата спадна и яйцата погинаха.

— Кога стана това?

— На десетия ден.

— Защо си мълчал досега?

— Съвестно ми беше да призная. Мислех си — може би това е нищо и зародишите ще оживеят, а те ето че не са оживели.

— Така, така — промърмори Миша и ме погледна сърдито. — Значи за това, че на тебе ти е било съвестно да признаеш, всички деца трябваше напразно да се трудят, а?

— Но аз мислех, че някак ще мине. Все едно, самите деца щяха да решат да продължат работата, за да разберат погинали ли са зародишите или не.

— „Самите те щяха да решат“! — повтори раздразнено Миша. — Пак трябваше да кажеш, за да решим всички заедно, а не един да решава заради всички!

— Слушай — казвам, — защо ми викаш! Самият ти нима си казал на някого, когато си изпуснал температурата? Ти също си решил заради всички!

— Вярно — каза Миша. — Истинско прасе съм. Може да ме набиете.

— Никой няма да те бие. А на момчетата все пак не казвай за това — обадих се аз.

— Още утре ще им разкажа! — За тебе няма да говоря нищо, но за себе си ще кажа. Нека знаят всички каква съм свиня. Нека това ми бъде наказанието!

— Е, тогава и аз ще разкажа за себе си — казвам.

— Не, ти по-добре мълчи.

— Защо?

— Децата и без това се смеят, че ние с тебе правим всичко двамата: и в училище винаги ходим двама и уроците си учим двамата, и даже двойки получаваме двамата. А Сега ще кажат — и дежурството си проспали двамата.

— Е, нека се смеят — казвам. — Какво, по-леко ли ще ми бъде, ако се смеят само на тебе?

Когато надеждата беше угаснала

Печално завърши този ден и отново настъпи вечер. В кухнята всичко си беше както преди: инкубаторът продължаваше да се нагрява, лампата продължаваше да гори, но надеждата у нас съвсем беше угаснала. Миша мълчаливо седеше и въртеше в ръцете си едно яйце. Дълго мислихме дали да го счупим или да почакаме още. Изведнъж Миша ме погледна изплашено. Стори ми се, че той е видял нещо страшно зад мене. Огледах се. Нищо нямаше отзад. Отново погледнах Миша.

— Гледай! — проговори той с пресипнал глас и ми протегна яйцето, което държеше в ръцете си.

Отначало не видях нищо, но после забелязах, че на едно място яйцето се е пробило и сякаш се е напукало отвътре.

— Какво е това? — казвам. — Да не би самият ти незабелязано да си ударил яйцето.

Миша отрицателно завъртя главата си.

— Тогава какво е това? Клъвка?

Миша мълчаливо заклати главата си.

— Защо си толкова уверен в това?

Миша сви рамене.

— Сам не зная! — промърмори той.

Внимателно повдигнах пукнатата черупка с нокътя си.

На яйцето се образува дупчица. От нея за минутка се показа жълтичка човчица на пиленце и веднага се скри обратно.

От радост аз и Миша не можехме да промълвим нито дума и мълчаливо се хвърлихме в прегръдките един на друг.

— Ето ти чудо! — викаше Миша и се заливаше от щастлив смях.

— Е, накъде да тичаме сега? Къде да тичаме?

— Чакай — казвам, — къде ще тичаме? Защо да тичаме?

— Трябва да изтичаме, за да кажем на момчетата!

Миша се спусна към вратата.

— Чакай! — казвам. — Поне остави яйцето. Какво, с яйцето ли ще тичаш при момчетата?

Миша се върна и сложи яйцето в инкубатора. В това време при нас дойде Костя.

— Имаме си вече пиленца! — извика Миша.

— Лъжете!

— Честна дума!

— Къде е?

— Ето, погледни!

— Ето, погледни!

Миша отвори инкубатора. Костя надникна в него.

— Къде е пилето? Тук има само яйца.

Миша беше забравил къде пъхна яйцето с клъвката и никак не можеше да го намери между останалите яйца. Най-после го намери и го показа на Костя.

— Братлета! Та тук стърчи истинска птича човка! — извика Костя.

— Да не мислиш, че ти показваме някакъв фокус? Разбира се, истинска!

— Сегичка, братлета! Вие дръжте това яйце по-здраво, а аз ще изтичам за момчетата! — извика Костя.

— Бягай, бягай, че момчетата съвсем престанаха да вярват в пилетата. Цялата вечер никой нито веднъж не се отби.

— Та те всичките са у дома и все още вярват, само че се боят да не ви безпокоят и всеки път ме пращат да разбера как върви работата.

— Защо се боят?

— Е, разбира се, че на вас не ви е до тях. На вас, както се вижда, и без момчетата ви беше криво.

Костя се спусна към вратата и ние чухме как той трополеше надолу по стълбата.

— Майчице! — извика Миша. — А аз още не съм казал на мама!

Той изтича да повика майка си, а аз взех яйцето и изтичах да го покажа на моята майка.

Мама го погледна и каза да го поставим обратно в инкубатора, защото може да изстине и тогава пиленцето ще се простуди.

Дотърчах обратно у Мишови, гледам — тоя скача из кухнята като попарен, а майка му и баща му стоят и се смеят. Миша ме видя и извика:

— Не видя ли къде пъхнах яйцето? Целия инкубатор проверих — никъде го няма!

— Какво яйце? — питам.

— Какво… с пиленцето!

— Ето го — казвам.

Миша видя в ръцете ми яйцето.

— Ти си луд! Взел яйцето и избягал! А аз тука търся ли, търся!

— Тихо! — каза Мишовата майка. — Толкова шум заради едно яйце!

— Ти само погледни що за яйце е това! Нима това е просто яйце? — отговори Миша.

Майка му взе яйцето и започна да разглежда малкото клюнче на пиленцето, което се виждаше през дупчицата. Татко му също погледна.

— Хм! — усмихна се той. — Чудна работа!

— Какво чудно има тук! — каза важно Миша. — Просто природно явление.

— Самият ти си просто природно явление! — засмя се Мишовият баща. — В пилето, разбира се, няма нищо чудно, а чудното е това, че вие го извъдихте. През всичкото време бях уверен, че нищо няма да излезе от това ваше хрумване.

— Защо не ни каза нищо?

— Защо да ви казвам? Мислех си, че по-полезно е да се занимавате с нещо, отколкото да тичате по улицата.

Сега в кухнята се яви Майка. Роклята й облечена със задното отпред, чорапите на краката й — свлечени. Тя си била вече легнала да спи, но като чула за пиленцето, също поискала да го види, затова много бързала и се облякла как да е. Дадоха й да подържи яйцето една минутка. Тя почна да гледа с едно око в дупчицата. В това време пиленцето си показа клюна.

— То искаше да ме клъвне! — извика Майка. — Ах ти, къш!

— Я, не може да се вика така на пилетата! — каза Миша.

Той взе яйцето от нея и го сложи в инкубатора.

Изведнъж по стълбата се чу шум и тропане на крака. Кухнята бързо се изпълни с момчета. Яйцето отново тръгна от ръце в ръце. Всеки искаше непременно да надзърне в дупчицата и да види пиленцето.

— Братлета — дереше се Миша, — дайте яйцето! То трябва да седи в инкубатора — пилето ще се простуди.

Но никой не го слушаше. Насила взехме яйцето от момчетата и го сложихме в инкубатора.

— А на другите яйца няма ли клъвки? — попита Витя.

Започнахме да оглеждаме други яйца, но повече клъвки нямаше.

— Не, само пети номер е пробил черупката си, останалите яйца нямат клъвки — отговори Миша.

— Може би те също ще пробият черупките си? — говореха децата.

— Нищо — каза Миша. — Само едно пиле да ни се излюпи, и на това ще бъда доволен. Все пак не сме се трудили напразно! Ето го резултатът!

— Момчета — каза Сенка Бобров, — може би ще трябва да счупим черупката и да пуснем пилето на свобода? Сигурно му е тясно да седи в яйцето.

— Ти пък! — отговори Миша. — Не бива да се чупи черупката. Кожата на пилето е още съвсем нежна, може да я одраскаме.

Децата дълго не си отиваха. Всеки искаше да види как пилето ще се измъкне от яйцето. Но вече беше много късно и трябваше да си ходят в къщи.

— Нищо, момчета! — говореше на прощаване Миша. — Това не е още всичко! Навярно освен това и другите яйца ще бъдат прокълвани.

Когато си отидоха момчетата, Миша още веднъж огледа яйцата и намери клъвка на още едно.

— Гледай — извика той, — единадесети номер е пробил черупката си!

Погледнах. Яйцето, на което беше написана цифрата единадесет, също имаше клъвка.

— Ех, колко е досадно, че момчетата си отидоха! — казвам. — Сега е вече късно да тичам за тях.

— Да, жалко! — промърмори Миша. — Но нищо, утре ще видят вече готови пилета.

Ние седяхме при инкубатора и се опивахме от щастие.

— Само ние с тебе сме такива щастливци! — говореше Миша. — Сигурно не на всекиго се пада такова щастие!

Настъпи нощта. Всички отдавна вече спяха, но на нас с Миша даже не ни се спеше.

Времето бягаше бързо. Около два часа през нощта бяха прокълвани още две яйца: осми и десети номер. А когато следния път надзърнахме в инкубатора, даже ахнахме от почуда. Всред яйцата се блъскаше малко новородено пиленце. То се опитваше да се повдигне на крачката си, но през цялото време се клатеше и падаше.

От щастие гърлото ми се схвана, сърцето ми силно заудря в гърдите. Веднага взех пиленцето в ръцете си. То беше още мокричко и някак оскубано. Вместо пера имаше червеникави косъмчета, които бяха прилепнали към тънката му нежнорозова кожица.

Миша веднага отвори тенджерата, от която бяхме направили отоплител.

Аз поставих пиленцето в тенджерата. Наляхме гореща вода в чугунената паница, за да бъде по-топло на пиленцето.

— Сега то ще изсъхне, ще се сгрее и ще стане съвсем хубаво — говореше Миша.

Той извади от инкубатора двете половинки от черупката, из която се беше излюпило пилето, и каза:

— Чудно, как може в такава малка черупка да се помести такова голямо пиле!

Пилето наистина изглеждаше огромно в сравнение с малката черупка. Сигурно то е седяло в черупката свито, с подгънати крачета с подвита глава, а сега се изправи, протегна шията си и стоеше на малките си крачета.

Миша се залови да разглежда двете половинки на черупката и изведнъж извика:

— Това не било онова пиле!

— Как не е онова?

— Е, не е онова, първото! Първо проби черупката си номер пети, а това е единадесети.

Надникнахме в инкубатора. Пети номер както преди си лежеше на мястото.

— Какво е това от него? — казвам. — Най-рано проби черупката си, а не иска да излезе!

— Навярно е слабичко и не може само да разчупи черупката си — каза Миша. — Нека полежи още и събере повече сили.

Нашата грешка

Поради всички тези грижи ние даже не забелязахме как се бе съмнало. Слънчицето изгря и започна да свети в прозореца. На пода заиграха слънчеви зайчета и цялата кухня се напълни с радостна светлина.

— Ще видиш, сега ще дойде някое от момчетата — каза Миша. — Не ще се стърпят!

Той не успя да каже това и ето че изведнъж дойдоха двама — Женя и Костя.

— Гледайте чудо! — извика Миша и измъкна пилето от тенджерата. — Ето ти чудо на природата!

Децата започнаха да разглеждат пилето.

— А тука има още три клъвки — хвалеше се Миша. — Гледайте: пети, осми и десети номер.

Пилето изглежда много се боеше от студено. Когато го държахме в ръцете си, то ставаше неспокойно, а когато го поставяхме обратно в отоплителя, веднага се успокояваше.

— Хранихте ли го вече? — попита Костя.

— Ти пък, ти пък! — отговори Миша. — Още е рано да се храни. Пилетата се хранят едва на следния ден.

— А вие цяла нощ ли не сте спали? — ни попита Женя.

— Не, какво ти спане, когато стават такива работи!

— Тогава вие си легнете, а ние ще подежурим засега — предложи Костя.

— А ще ни събудите ли, ако се излюпи ново пиле?

— Разбира се, че ще ви събудим.

Ние с Миша легнахме двама на кушетката и моментално заспахме. Право да си кажа, отдавна вече ми се спеше. Едва се държах на краката си.

Децата ни събудиха в десет часа сутринта.

— Ставайте да видите второто чудо на света! — викаше Костя.

— Какво е това второ чудо на света? — не разбрах аз сънен и се огледах наоколо.

Цялата кухня вече беше пълна с деца.

— Ето чудото! — извикаха децата и показаха отоплителя.

Ние с Миша скочихме и надзърнахме в тенджерата. В нея се оказаха две пилета. Едното от тях беше кръгличко, пухкаво и жълтичко като жълтък на яйце. Истински красавец!

— Чудесно е! — казвам. — Защо нашето, първото, е такова проскубано?

Всички се изсмяха:

— Та това е вашето, първото.

— Кое?

— Ето това, пухкавото.

— Не е! Ето това е нашето, голичкото.

— Това, голичкото, току-що се излюпи. А първото вече изсъхна и стана пухкаво.

— Какво чудо! — казвам. Значи и второто ще бъде такова, когато изсъхне?

— Разбира се.

— А кой номер се е излюпил? — попита Миша.

— Как кой номер? — не разбраха децата.

— Нали сме номерирали всичките яйца — обясни Миша.

— Не видяхме кой номер излезе — отговори Костя.

— Може да се провери по черупката — казах аз. — Нали черупката е останала там.

Миша отвори инкубатора и извика:

— Мамичко! Та тука имало още две новородени!

Всички, като се блъскаха един друг, се втурнаха към инкубатора. Миша внимателно извади две нови пилета от инкубатора и ни ги показа.

— Ето ги, смелчаци! — гордо каза той.

И тези пилета сложихме в тенджерата. Сега вече бяха четири. Те все седяха на куп и се притискаха едно о друго, за да им бъде по-топло.

Миша извади оставените черупки от инкубатора и започна да гледа какви номера са написани на тях.

— Четвърти, осми и десети номер — обяви той. — Само че кое от къде е излязло?

Започнахме да разглеждаме трите нови пилета, но сега вече не можеше да се разбере кое из коя черупка се бе излюпило.

— Всички номера се объркаха — смееха се децата.

— А пети номер така си и лежи в инкубатора? — казвам.

— Ох, майчице! Лежи! — възкликна Миша. — Какво ли му е? Може да е умряло?

Взехме от инкубатора яйцето номер пети и леко разширихме клъвката, пиленцето спокойно лежеше в яйцето и шаваше с главичката си.

— Живо! — зарадвахме се ние и сложихме обратно яйцето.

Миша провери останалите яйца и откри нова клъвка, на трети номер. Децата се смееха и потриваха ръце от удоволствие.

— Ето че тръгна работата — радваха се те.

Сега дойде Майка. Започнахме да й показваме пилетата.

— Ето това е мое! — каза тя и вече искаше да хване пухкавото.

— Чакай — казвам. — Защо го хващаш? То трябва да седи в отоплителя, иначе ще изстине.

— Тогава ще си го взема после. Само че това, пухкавото, ще бъде мое. Аз не искам голо.

Този ден беше неделя, никой нямаше да ходи на училище. Децата се тълпяха у нас целия ден. Един седеше на стола, друг — на табуретката, трети — на кушетката. Ние с Миша седяхме на най-почетното място — при инкубатора. Надясно, до печката, стоеше тенджерата с новородените. На печката се грееше паница с вода, на прозореца весело се зеленееше овесът в сандъчето. Децата се шегуваха, смееха се, разказваха разни интересни случки из живота си.

— Защо закъсняха? — попита някое от децата. — Нали още в петък очаквахте пилета.

— Не зная — отговори Миша. — В книгата е написано, че пилетата се излюпват на двадесет и първия ден, а днес сме вече двадесет и третия. Дали няма някаква грешка в книгата.

— Да не би вие да сте сбъркали нещо? — каза Льоша Курочкин. — Помните ли кога сложихте яйцата в инкубатора?

— Сложихме ги на трети. Това беше в събота — каза Миша. — Точно помня, защото на другия ден беше неделя.

— Слушай — каза Женя Скворцов, — защо сметката ви излиза така — сложили сте яйцата в събота, а двадесет и първият ден бил петък.

— Вярно — подхвана Витя Смирнов. — Ако сте започнали в събота, то двадесет и първият ден трябва да бъде също в събота. Нали седмицата има седем дни, а двадесет и един ден — това са точно три седмици.

— Три по седем — двадесет и един! — засмя се Сенка Бобров. — Така е по таблицата за умножение.

— Не зная как е там по таблицата за умножение! — обади се Миша. — Ние не сме смятали по таблицата.

— А как сте смятали?

— Ето как — каза Миша и започна да подвива пръстите си. — Трети беше първият ден, четвърти — вторият, пети — третият.

Така той дойде до петък и получи двадесет и един дена.

— Как тъй? — каза Сеня. — По таблицата за умножение двадесет и първият ден е в събота, — а по пръстите — в петък. Просто чудно!

— Я покажи още веднъж как пресмяташ — каза Женя.

— Ето — каза Миша и отново започна да прегъва пръстите си. — В събота, трети — един ден, в неделя четвърти — два…

— Чакай, чакай! Неправилно! Ако ти си започнал на трети, то трето число не трябва да се брои.

— Защо?

— Защото още не се е изминал един ден. Един ден се е изминал едва на четвърти. Значи трябва да започнеш да броиш от четвърто число.

Сега ние с Миша разбрахме в какво се състои работата. Миша преброи поновому и всичко се оказа вярно.

— Правилно — каза той. — Двадесет и първият ден е настъпил вчера.

— Значи всичко е излязло както трябва — казвам. — Нали в събота вечер сложихме яйцата в инкубатора и първата клъвка се появи в събота вечерта, т.е. вчера. Точно двадесет и един дена са се изминали.

— Ето, виждаш ли, какво нещастие може да те сполети, ако лошо знаеш математиката — каза Ваня Ложкин.

Всички се разсмяха, а Миша каза:

— Заради тази грешка колко мъка понесохме! Ако не бяхме сбъркали, никой нямаше да се измъчва.

Рожденият ден

Привечер ние вече имахме десет пилета в отоплителя. Последно се появи номер пети. То упорито не искаше да излезе от яйцето и ние трябваше да отчупим черупката наполовина, за да му помогнем да се измъкне. Ако не бяхме направили това, така и щеше да си остане вовеки веков. То се оказа по-дребно от останалите пилци и не беше толкова здраво, навярно поради това, че тъй дълго беше седяло в яйцето.

Вечерта в инкубатора останаха само две яйца. Те самотно лежаха сред празната кутия. На тях не бяха се появили даже клъвки. Ние продължавахме да нагряваме инкубатора и не угасяхме лампата, но те цяла нощ даже не пробиха черупките си. Всички новородени пилета прекрасно прекараха нощта в тенджерата, а сутринта ги пуснахме на пода. Те всички бяха жълтички, пухкави и отчаяно пищяха. Мигаха с очичките си и жумяха от силната светлина; едни вече се държаха здраво на малките си крачета, други падаха, трети се опитваха да бягат, но веднага се спъваха. Понякога тикаха клюнчетата си в разните петна по пода и дори в лъскавите главички на гвоздеите.

— Миличките! Та те искат да ядат! — възкликна Миша.

Веднага приготвихме твърдо сварени яйца, нарязахме ги ситно и насипахме на пилетата. Но пилетата не се сещаха, че яйцето може да се яде. Давахме им по трохичка от яйцето и говорехме:

— Яжте, глупачета!

Но пилетата дори не поглеждаха храната. В това време в кухнята дойде Мишовата майка.

— Мамо, те не искат да ядат яйце! — оплака се Миша.

— А ти ги научи.

— Че как да ги науча? Ние им говорим, а те не слушат.

— Нима така се учат пилета? Ти почукай с пръста си по пода.

Миша приседна при пилетата и започна да почуква с пръста си по пода там, където беше насипана храната. Пилетата видяха как пръстът сякаш кълве храната на пода и също започнаха да кълват. След една минута от яйцето не остана нито трошичка. Тогава им сложихме чинийка с вода и пилетата започнаха да пият вода. На това не стана нужда да ги учим. После те се свиха вкупом на пода и се притиснаха едно към друго. Поставихме ги обратно в тенджерата, за да им бъде по-топло.

Този ден, щом влезе Мария Петровна в клас, всичките деца се втурнаха към нея и започнаха да й разказват, че ние вече имаме пилета. Мария Петровна много се учуди и се зарадва.

— Значи може да ви честитим рожден ден на пилетата? — каза тя.

Всички се засмяха, а Витя Смирнов каза:

— А ние дори не отпразнувахме рождения ден на пилетата! Хайде да го отпразнуваме днес.

Всички се зарадваха и завикаха:

— Хайде! Хайде! Мария Петровна, вие ще дойдете ли на рождения ден у нас?

— Ще дойда — усмихна се Мария Петровна. — И подарък ще донеса на пилетата.

— Ние също ще донесем подаръци! — викаха децата.

Като се върнахме от училище, ние с Миша очаквахме с нетърпение гостите. Много ни интересуваше въпросът: какви ще бъдат подаръците?

Пръв се яви Сенка Бобров с букет цветя.

— Какво е това? — каза Миша. — Защо си домъкнал цветя?

— Подарък!

— Защо им е на пилетата такъв подарък? Те, какво, тези цветя ли ще ядат?

— Защо ще ги ядат? Те ще ги гледат и ще ги миришат.

— Ех, че го измисли! Те не са виждали цветя, нали!

— Разбира се, че не са виждали. Дай една консервена кутия с вода. Ще видиш колко хубаво ще бъде.

Наляхме вода в една кутия и поставихме цветята във водата. След Сенка се явиха Серьожа и Владик. И двамата донесоха по едно букетче кокичета.

— Какво, да не сте се наговорили всички да носите цветя? — нацупи се Миша.

— А на теб нашите подаръци не ти ли харесват! — обиди се Владик. — Нали знаеш, че на подарен кон не се гледат подковите.

ves_semejstvo_181.png

Поставихме и тези цветя във вода.

Дойде Ваня Ложкин и донесе половин килограм булгур. Миша го погледна и поклати глава:

— Не зная дали ще ядат такъв булгур.

— Опитай — каза Ваня.

— Не, по-добре да почакаме и ще попитаме Мария Петровна.

В това време дойде Мария Петровна. В ръцете й имаше нещо завито във вестник. Тя го разви и то се оказа бутилка. В бутилката имаше нещо бяло.

— Мляко! — извика Миша. — А ние не се сетихме да дадем на пилетата мляко!

— Това не е мляко, а извара — каза Мария Петровна. — Първите дни трябва да се дава на пилетата в изобилие изваря. Те много я обичат.

Пуснахме пилетата от отоплителя, донесохме една чинийка и насипахме извара в нея. Пилетата започнаха да ядат изварата.

— Ето, това е истински подарък за пилета! — радваше се Миша. — Трябва да знаеш какво се подарява на пилета.

Продължаваха да пристигат нови „гости“. Дойдоха Витя и Женя и донесоха просо. След тях дотърча Льошка Курочкин с детска дрънкалка в ръце и вика:

— Не знаех какво да купя за новородените! Вървя по улицата, гледам — в будката се продават бебешки дрънкалки. И аз им купих дрънкалка.

— Побъркал се е! — избърбори Миша.

— Защо да съм се побъркал.

— Кой подарява на пилета дрънкалки?

— Откъде да зная какво се подарява на пилета? Може да им се хареса дрънкалката.

Той подскочи към пилетата и започна да дрънка с дрънкалката над тях. Пилетата престанаха да ядат извара и започнаха да вирят главите си нагоре.

— Гледайте! — силно викаше Льошка. — Дрънкалката им се хареса.

Всички се разсмяха. Миша каза:

— Е добре, не им пречи да ядат.

Попитах Мария Петровна могат ли да се хранят пилетата с булгур или с просо. Мария Петровна каза, че пилетата могат да се хранят с всякакво зърно, само че да е варено.

— А как да варим зърното? — попита Миша.

— Сварете просто каша — каза Мария Петровна.

Ние с Миша искахме вече да варим каша, но ето, че дойде още един „гостенин“ — Костя Девяткин.

— А подарък донесе ли? — попитаха го децата.

— Ето подаръка — каза Костя и измъкна от джоба си две банички.

— Виж какво измислил! — разсмяха се децата.

— Но нали на рожден ден винаги се правят банички — оправдаваше се Костя.

— А с какво са пълни баничките? — попита подозрително Миша.

— С каша.

— С каша? — извика Миша. — Защо си мълчиш?

Той издърпа от ръцете на Костя баничките и започна да вади от тях кашата.

— Чакай! — каза Костя. — Нали се вижда, че са с каша. Защо разваляш баничките?

Но Миша не слушаше. Той изсипа кашата в една чинийка и я постави пред пилетата. Пиленцата започнаха да кълват кашата.

Майка видя, че всички носят подаръци на пилетата. Тя донесе червена лентичка, наряза я на парчета и завърза на шията на всяко пиленце корделка. Наредихме около пилетата кутии с цветя и за пилетата настана истински празник. Пред тях бяха сложени чинийки с богато ядене: в една чинийка — каша, в друга — извара, в трета — чиста прясна вода, и всички пиленца бяха с червени корделки. Костя искаше да ги гощава и с трева, но Мария Петровна каза, че още е рано да се дава зелена трева на пилетата, по-добре било да се почака с това до утре.

Пилетата си хапнаха и си пийнаха прясна водичка. Свалихме им корделките и ги поставихме обратно в отоплителя. Мария Петровна ни посъветва да заградим за пилетата един ъгъл в кухнята и да поставим чугунена паница с топла вода, за да се топлят около нея.

— А най-добре е да се откарат някъде на село. В затворено помещение пилетата често боледуват и могат да умрат. На тях непременно им е нужен чист въздух — каза Мария Петровна.

Показахме на Мария Петровна нашия инкубатор, в който бяха останали само две яйца.

— Навярно вече нищо няма да излезе от тези яйца — каза Мария Петровна. — Но това не е беда. И така сте постигнали много. Славно сте се трудили!

— Ние не се трудихме сами: заедно с нас работеха момчетата — каза Миша.

— Така и трябва — отговори Мария Петровна. — Дружни ли сте, никакви трудности не ще ви плашат.

— А аз мислех, че нищо няма да се получи, тъй като веднъж изпуснах температурата и яйцата бяха изстинали — казах аз.

— Зародишите могат да издържат доста дълго охлаждане — каза Мария Петровна, — нали квачката през всичкото време не седи върху яйцата. Един път на ден тя слиза от полога, за да се нахрани и яйцата изстиват. В инкубатора също охлаждат яйцата един път на ден, за да се развиват зародишите при естествени условия. Но много по-опасно е да се прегреят яйцата.

— Аз веднъж ги прегрях — каза Миша. — Температурата се беше вдигнала на четиридесет градуса.

— Значи навреме си се сетил — обясни Мария Петровна. — Дългото прегряване би могло да погуби зародишите.

Вчера счупихме останалите две яйца. Зародишите и в двете се оказаха недоразвити. Животът в тях кой знае защо се бе прекъснал по средата и пилетата умрели, без да се родят. Именно от прегряването може да е станало това.

Изгасихме лампата, която гореше вече точно двадесет и три дни. Живакът в термометъра бавно се спусна надолу. Инкубаторът изстина. А при печката, в тенджерата, се суетеше „нашето весело семейство“ — десет пухкави жълтички пиленца.

На свобода

Нашето „весело семейство“ живееше много задружно. Пилетата се чувствуваха добре, когато всички биваха заедно. Но стигаше за малко да се отдели някое от тях, за да започне то тревожно да пищи и да бяга, като се стараеше да открие своите „братчета“ и се успокояваше само тогава, когато ги намереше.

Майка отдавна вече искаше да си вземе пиленцето, но ние все не й позволявахме. Накрая тя все пак не ни послуша и си го отнесе в стаята. След половин час го донесе обратно и каза през сълзи:

— Не мога повече! Душата ми къса с писъка си. Мислех си, че ще свикне и няма да пищи, а то пищи ли пищи, и така жално.

Тя пусна пиленцето на пода и то с все сила се спусна към останалите пилета, които се държаха на купчинка и не се отделяха далече едно от друго.

Заградихме им ъгъл в кухнята. В ъгъла постлахме мушама и сложихме върху нея чугунена паница с топла вода. Отгоре покрихме паницата с една възглавница, за да не изстива много бързо водата. Пиленцата се намъкнаха под възглавницата и седяха около паницата, сякаш около квачка. Тази паница в същност им заместваше майката-квачка.

Понякога изнасяхме пилетата на двора, но там ни беше трудно да ги пазим: или куче, или котка ще се появи — от всички страни ги заплашваше някаква беда. Най-често пилетата трябваше да седят в къщи и ние много се страхувахме, че не им стига чист въздух. Особено ни безпокоеше едно пиле. То беше по-дребно от останалите и по характер беше някак замислено. То малко тичаше, често седеше съвсем мълчаливо и малко ядеше. Това беше номер пети, който най-късно се излюпи от яйцето.

— Добре е да отнесем пилетата на село — каза Миша. Боя се да не се разболеят у нас.

Мъчно ни беше да се разделим с пилетата и от ден на ден отлагахме заминаването.

Една сутрин с Миша отидохме да храним пилетата. Те вече ни познаваха и с радостен писък се хвърлиха срещу нас изпод паницата. Поставихме им чинийката с просена каша. Пилетата се заловиха да кълват храната. Те се блъскаха едно в друго, прескачаха се презглава. Всяко се стараеше да превари другото, а едно даже стъпи в чинията.

— А къде е пети номер? — попита Миша.

Обикновено пети номер се влачеше след всички. Като най-слабо, пилетата го изблъскваха, и ние винаги го хранехме отделно. Понякога то съвсем не искаше да яде, а потичваше с останалите пилета, за да не остане самичко. Но този път съвсем го нямаше. Преброихме пилетата. Оказаха се девет.

— Може да се е скрило зад паницата? — казах аз и надзърнах зад паницата.

Пиленцето беше там. То лежеше на пода и аз помислих отначало, че просто е легнало да си почине. Протегнах ръката си и го взех. В ръката ми се озова малко студено телце. Главичката на пиленцето беше се отпуснала ниско и безжизнено се полюшваше на тънката шийка. Номер пет беше мъртъв.

Дълго го гледахме и от мъка не можехме да кажем нито дума.

— Ние сме виновни! — каза накрая Миша. — Трябваше да го заведем на село. На чист въздух щеше да закрепне.

Погребахме пиленцето на двора под липата, а на другия ден събрахме останалите в една кошница и казахме, че ще ги занесем на село. Всичките деца дойдоха да изпратят пилетата. Майка плачеше и целуваше на прощаване пиленцето си. Много й се искаше да го остави при себе си, но се страхуваше, че ще тъгува по своите братчета и затова се съгласи и него също да заведем на село.

Покрихме кошницата с топла кърпа и отидохме на гарата. На пилетата им беше топло и приятно. През целия път те седяха тихо и само понякога попискваха, като се викаха помежду си. Пътниците ни поглеждаха с любопитство и навярно се досещаха, че в кошницата носим пилета.

— Е, какво, птицевъди, пак ли за яйца сте дошли? — засмя се леля Наташа, когато ни видя.

— Не — каза Миша. — Донесохме ви малки пиленца, за да живеят у вас.

Леля Наташа надникна в кошницата.

— Майчице! Откъде сте взели толкова пилета?

— Сами си ги излюпихме в инкубатора.

— Шегувате ли се? Навярно сте ги купили от някой магазин за животни.

— Не, нали преди един месец самата вие ни дадохте яйца. А сега, ето, връщаме ви тези яйца в жив вид.

— Виж ти чудо! — възкликна леля Наташа. — Вие, когато пораснете, навярно ще станете някакви животновъди.

— Не зная — отговори Миша.

— А не ви ли е жал да се разделите с пилетата?

— Жал ни е — отговори Миша. Но нали знаете, че те не могат да живеят в града. Тук у вас, въздухът е свеж и чист и на тях ще им бъде хубаво тук, а там даже няма къде да потичат. У вас те ще пораснат и ще станат истински кокошки и петли. Кокошките ще ви снасят яйца, а петлите ще ви пеят песни. А у нас вече едно пиленце умря и ние го заровихме под липата.

— Ох, милите! — каза леля Наташа и ни прегърна с Миша. — Но нищо, нищо! Умряло ви е едно пиленце, какво да се прави? Затова пък останалите ще живеят.

Пуснахме пилетата от кошницата и дълго гледахме как те играят на слънчице. Леля Наташа ни каза, че една нейна кокошка мъти и ние с Миша изтичахме в сайванта да видим квачката. Тя лежеше в една кошница, направена от лико, от която стърчеше на всички страни сено. Кокошката ни гледаше сърдито, сякаш се страхуваше да не й отнемем яйцата.

— Нашите пилета ще си имат другарчета — каза Миша. — Заедно ще им бъде по-весело.

Целия ден прекарахме с Миша на село. Ходихме в гората, на реката. Ето къде бил животът! Когато бяхме дошли миналия път, дърветата стърчаха голи, съвсем без листа, а сега всичко се зеленееше наоколо. В тревата гъмжаха мравчици, буболечки, във въздуха подхвъркваха пеперудки, от всички страни се носеха птичи гласове. Толкова хубаво беше, че не ни се искаше да си ходим у дома. Ние с Миша решихме да дойдем тук през лятото, да си построим колиба на брега и да живеем в нея като Робинзон.

Най-после ние се върнахме при леля Наташа и взехме да се сбогуваме с нея. Леля Наташа ни даде по едно парче баница за из път и каза да дойдем през ваканцията да поживеем при нея. Излязохме на двора и за последен път погледнахме нашите пиленца. Те, вече съвсем привикнали с новото място, тичаха между храстите и дърветата, като пълнеха въздуха с радостен писък. Те, както и преди, се държаха дружно на купчинка и пищяха, сигурно за да може това, което се заблуди в тревата, да намери останалите по писъка.

— Прощавай, наше весело семейство! — каза Миша на пилетата. — Дишайте тук въздух, грейте се на слънце, закалявайте организма си, събирайте повече сили. Живейте дружно помежду си, както си живеехте досега. Помнете, че всички вие сте братя — деца на една майка… т.е. хм! — деца на един инкубатор, в който вие лежахте редом, когато бяхте още обикновени прости яйца и не можехте още нито да бягате, нито да говорите… т.е. хм! — нито да пищите… и нас също не забравяйте, защото ние направихме инкубатора и значи ние ви дадохме живота, който е толкова хубав и прекрасен… Това е!

Допълнителна информация

$id = 3718

$source = Моята библиотека

Издание:

Николай Николаевич Носов. Дневникът на Коля Синицин

Библиотека Смехурко

Повести за деца. Дневникът на Коля Синицин. Веселото семейство

Руска, второ издание

Редактор: Добринка Савова-Габровска

Художник: Георги Чаушов

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Петър Балавесов

Коректори: Мина Дончева, Христина Денкова

Индекс № 11 9537545332 6154-8-77

Дадена за набор 15. VI. 1977

Подписана за печат 20. I. 1978

Излязла от печат 30. II. 1978

Формат 16/60/90

Издателски коли 12

Печатни коли 12

Цена 0,98 лв.

Държавно издателство „Отечество“

ДПК „Димитър Благоев“

София, 1978

Бележки

[1] Пити с празни килийки се наричат вошина. — Б.пр.

[2] От рода на шараните — каракуда. — Б.пр.

[3] Пълзящо блатно растение с червени кисели плодове. — Б.пр.

[4] Личинки и малки пчели. — Б.пр.