Изпит, бледен, самотен, залитащ и падащ под пристъпите на болестта на Мениер по Московските улици — такъв е Варлам Шаламов приживе, докато пише година след година своите „Колимски разкази“ — без надежда някога да бъдат публикувани. Зад гърба му са седемнадесет години каторга — от първата присъда още като юноша, дадена по ирония на съдбата за разпространение на писмото на Ленин до първия Сталинов конгрес на КПСС; през обвинението в троцкизъм, дамгата на прословутия 58 член, тягостната съдба на „буквеник“ — който според инструкциите на сталинистката месомелачка трябва да бъде мачкан — и на когото може да се дава само най-тежката работа; през серията „вътрешни присъди“ налагани конвейрно на всички, доживели до сроковете си за освобождаване; през безправието на уж освободените, които обаче са закрепостени отново в далечния Сибир — без право да се върнат „на континента“.
Животът му е прикотвен в Колима — първо като лагерно битие, а сетне като трескаво записване на преживяното — най-свирепото и безжалостно споделяне на лагерния опит, известно досега в руската, а и в световната литература. Написва своите стихове в „Колимски тетрадки“, и своите разкази — най-потресаващия обвинителен акт срещу комунистическия геноцид — в „Колимски разкази“. И умира. В приют за нервноболни, изтерзан и забравен от всички — тъкмо във времето, в което грохва и империята на злото, комунистическото проклятие, тегнало седем десетилетия над Русия — през целия му съзнателен живот.
Разказите за съветските концлагери имат вече дълга и сериозна традиция, имат и своите върхове — написаното от Александър Солженицин и Варлам Шаламов. Няма как да бъде избегнато сравнението помежду им, когато става дума за единия или за другия — най-малкото защото различията са повече от подобията, защото става дума за различен подход към преживяното, за различно осмисляне и различна естетика, защото едва паралелният прочит на създаденото от тях дава представа за ада, в който милиони невинни люде изгубиха живота си.
И още нещо можем да прибавим към тези различия — двамата имат различна съдба: те са помнени, мислени и четени по различен начин. Името на Солженицин е знак и символ в цялостния, в световния контекст на комунистическите престъпления, неговите текстове са един от много сериозните фактори, които преобръщат гледната точка на цивилизования свят към Съветския съюз и неговите сателити — и с това преобръщане имат и същностно значение за разпада на Източния блок. Никой не мисли за Шаламов в подобен контекст — и не случайно: докато през 70-те и 80-те името на Солженицин обраства с митологичен ореол, а неговите книги шестват по света в милионни тиражи, Шаламов остава неизвестен и непознат — а до голяма степен и неразбираем. Затова — ако трябва да разчетем адекватно не само неговата проза, но и самата лагерна литература — няма как да не се вгледаме в тези различия.
Когато през 1963 г. в „Новый мир“ излиза „Един ден на Иван Денисович“, Варлам Шаламов пише дълго и прочувствено писмо до Александър Солженицин, и споделя възторга си от появата на тази повест, след прочита на която — по собствените му признания, не бил спал цели две нощи. Той отбелязва обаче два-три дребни детайла, нищожни подробности от лагерния бит, които според него са смущаващи и неадекватни. Не е ясно например какво търси описаната от Солженицин котка около лагерната лечебница — според Шаламов мястото й не е там, тъй като зековете отдавна биха я изяли. Ненужна според него е и лъжицата, с която се храни Шухов — храната в лагера е винаги с такава консистенция, че направо се изпива от канчето. Тези и някои други подборности карат Шаламов да попита Солженицин какъв е този „чуден“ лагер и къде се намира той — въпроси, които като че ли намекват, че такъв лагер просто не съществува.
Лагерният свят обаче е голяма, разпластена и твърде разнообразна територия. Такъв лагер, разбира се, има — и тъкмо той е обитаван от Солженицин в течение на повече от четири години. Разликата е в опита: за разлика от Шаламов той не е стигнал до деветия кръг на ада — затова неговите зекове не се нахвърлят върху нещастната котка и се хранят с лъжици. В лагерите на Шаламов лъжици най-често няма. Котки също. Когато се появят такива, то е само за да бъде описано тяхното изяждане. Котките и лъжиците бележат една дълбоко символична разлика помежду им, но — разбира се — истинските различия са другаде. Те обхващат светоусещането, отношението към писането и неговия смисъл, стилистиката и боравенето с езика — и не на последно място — личната съдба.
Никак не е случайно, че съдбите на двамата се оказват много различни. Когато излиза „Един ден на Иван Денисович“, Шаламов отдавна вече е написал няколко десетки от „Колимски разкази“ — част от написаното, както и част от стиховете му, отлежават в чекмеджетата на същия този „Новый мир“, който издава първата повест на Солженицин. И той, който никога през седемнадесетте си години лагерен живот не се е молил никому и за нищо, моли Солженицин да му помогне, като накара главният редактор на списанието Александър Твардовски да ги прочете; в същото това време самият Шаламов работи повече от три години като външен рецензент за „Новый мир“, допълвайки с мизерни хонорари инвалидната си пенсия от 42 рубли — но тъй и не успява да се срещне с главния редактор. Не е известно доколко Солженицин е взел присърце тази молба — във всеки случай той я изпълнява; Твардовски прочита стиховете и не ги харесва, а „Колимски разкази“ не прочита въобще.
Още с първата си повест Солженицин става известен — и в родината си, и по света. Приживе Шаламов не вижда нито една буква от своите разкази отпечатана — публикувани са единствено част от стиховете му. Когато през 70-те част от тези разкази се появяват без съгласието му в западни списания, той се отрича от тези публикации — и си спечелва в отговор присъдата:
„Варлам Шаламов умря“ — изречена от Солженицин в САЩ. Дори самите критици от годините на тъй нареченото „размразяване“ аргументират своите отрицателни становища с това, че Шаламов не пише като Солженицин — като се визира, разбира се, единствено „Един ден на Иван Денисович“. Показателни са словата на някой си Дремов, автор на вътрешна рецензия за „Колимски разкази“ в издателството „Советский писатель“ — естествено, отрицателна. Според него: „Ако Солженицин се старае и в лагерната действителност да прокара мисълта за неунищожимостта на съвременния човек…, то Шаламов, наопаки, с цялото съдържание на своите разкази говори за необратимостта на падението — за нравствената и физическа гибел на човека в лагерните условия…, акцентирайки върху това, че чрез глада, студа, побоите, униженията и страха хората се превръщат в зверове.“
Близо четвърт век след присъдата на Солженицин Шаламов наистина умира — сляп, глух, болен от цял куп болести — и забравен от всички. На сиромашкото му погребение се събират към четиридесет човека, не липсват и агентите на тайните служби. По ирония на съдбата КГБ е налице и при държавното погребение на Солженицин — представен от президента на Русия Владимир Путин.
Би трябвало да има някаква причина за тези тъй драматични разлики. Нещо, което е помогнало на Солженицин да пробие в мътните води на Хрушчовото размразяване, и което да е попречило на Шаламов в същите; нещо, което да е било простено на автора на „Един ден на Иван Денисович“, и което не е било простено на автора на „Колимски разкази“.
Колкото и странно да е, различията между тях имат и естетически измерения. Става дума не само за различен опит, но и за различно творческо кредо — за различно отношение към литературата. Солженицин е законният наследник на класическата руска литература от времената, в които тя все още е съществувала като такава — сиреч преди революцията — литературата от края на XIX век, с нейните хуманистични ценности и традиции, с нейната цветиста многословност, хуманистична наситеност и стремеж към широки епични платна. Той пише с толстоевски размах и мащаб — и най-вече: уважава тази традиция, учи се от нея и използва нейните схеми и ситуации. Шаламов е не просто enfant terrible на класическата руска литература — той не само я отрича като невъзможна в XX век, но и прави опит да я разруши — като вместо Ницшевото „Бог е мъртъв“ постановява „Литературата е мъртва.“ Според него тя няма за какво да бъде възкресявана, тъй като е рецептивно неефективна: единственото, което може да достигне до съзнанието на съвременния човек, е „документът“.
Ала това, което пише, не е просто документалистика, не е и литература на факта. Това е много специфична, характерна само за Шаламов терминология — и това, че описва реални преживявания, ни най-малко не помага на неговата проза да се превърне в документално четиво. Документът е реалността — трагичната, немислима и непоносима реалност, но преживяна като личен опит и осмислена в кода на личното страдание. Според неговите възгледи литературата не описва реалността, тя е реалност. Изискването за равенство между документ и литературен текст не се покрива с реализма — особено пък с класическия реализъм от толстоевски тип — сам Шаламов се определя като наследник, но не и като продължител на тези традиции. Тази роля в неговите очи и в специфичния контекст на „лагерната проза“ принадлежи на Солженицин — в собствената си проза той не открива допирни точки с Толстой, Чехов или който и да било от класиците, с едно единствено изключение — Достоевски — като текстът, върху който най-често се акцентира в неговите статии и фрагменти, е „Записки от мъртвия дом“.
Позоваването обаче не означава прилика: „мъртвият дом“ на Шаламов е много различен от този на Достоевски, и ако неговата проза има нещо общо с психологическата наситеност на този праотец на модерната литература, естетически те нямат пресечни точки — като самият Шаламов вижда своите разкази в контекста на една по-различна традиция — тази на модернизма и авангарда от началото на XX век.
Това на пръв поглед изглежда парадоксално: като че ли няма нищо по-несъвместимо от авангарда и литературата на документа. Шаламов наистина не измисля нищо — неговата проза просто намира максимално лаконичния, прям и безпощаден поглед към реалността — и към нейните психологически наситени проекции в съзнанието на героите. Този поглед обаче е наситен с изключителен усет за ненормалността на ситуациите, за абсолютната деградация на всичко човешко в лагерния бит, за дълбоката символика на детайлите, жестовете, случайно отронените думи; неговата проза впрочем е пределно лаконична и концентрирана благодарение на този интуитивен усет; тя не разказва и не описва — тя внушава лагерния ужас само с няколко жеста и детайла, с няколко щрихи — като дзенска рисунка.
Шаламов наистина се движи в пределите на изживяното и документалното, ала изразеният чрез неговите детайли свят е в максимална степен абсурден и деформиран, е свят, в който пропорциите са гротесково разместени, в който всичко — включително немислимото — е възможно. В „Ръкавица“ — един от програмните текстове на „Колимски разкази“, се среща на няколко пъти терминът „фантастична реалност“ — но не като пространство на писателското въображение. ГУЛАГ е този, който твори невероятното, който очертава контурите на сюрреалния лагерен свят — фантастичен именно защото всички човешки ценности са пометени, защото не съществуват никакви прегради пред злото, никаква приемлива за човешката същност мяра за допустимото.
Написаното от него не съдържа проповеди и обвинения. Те са неуместни, тъй като „Колимски разкази“ са писани не от позициите на някой, който наблюдава или си припомня лагерния свят — а от позициите на този, който го преживява — и го преживява непосредствено, в момента. Обвинението, нравствената оценка и прочее публицистични жестове изискват дистанция — темпорална, пространствена и емоционална — каквато в разказите на Шаламов няма; лагерният живот не търпи публицистика, не търпи философия, не търпи естетика — нещо повече: не търпи паметта и осмислянето. В лагерния свят няма как да се раздели доброто от злото — нито в отношенията на палачите към жертвите, нито в отношенията между самите зекове — тъй като в контекста на това съществуване самите критерии за добро и зло са разколебани до пълното изличаване на границите помежду им. Най-страшните престъпления и най-главоломните човешки падения са приемат с едно неизменно равнодушие — което изглежда странно и нечовешко — но е напълно естествено за човека, чийто хоризонт на очаквания и надежди се свежда само до оцеляването — и се простира не по-далеч от едно денонощие.
Именно тази сюрреална анихилация на всичко хуманно, тази драматична и понякога просто немислима деградация на човешката същност иска да ни внуши Шаламов чрез своите разкази — това е неговият документ — и той знае много добре, че този документ сам по себе си, с цялото ужасяващо равнодушие на неговите герои, е най-страшното обвинение, което може да бъде написано. Текстът е сякаш срез със скалпел, разкриващ метастазите на един съсипан свят — разтърсваща сага за обезчовечаването, за пълния и безусловен разпад на всичко, което създава и крепи човешката индивидуалност. Само че този скалпел не е само инструмент на изтерзаната памет — той пронизва и самите нас, впива в нас своите разтърсващи визии, провокира собствената ни нравствена издръжливост, заставя ни да заемем мястото на жертвите и да отговорим на въпроса: как бихме постъпили, какви бихме били на тяхно място — и нашата забрава за тяхната съдба не ни ли нарежда сред техните палачи.
Плътност на негативното от подобен порядък — като визия и като вътрешни преживявания — не е позната не само в руската, но и в цялата класическа литература. В контекста на европейския авангард обаче можем да се сетим за поне едно име, което оставя сродни внушения: Кафка. Разказите на Шаламов сякаш са трагичните и налудни видения и интуиции на Кафка, преведени на езика на реалността. Както при Кафка Йозеф К. внезапно и необяснимо се превръща в насекомо, така героите на Шаламов се превръщат в нечовеци, лишени от достойнство, памет, надежда, нравствени критерии и индивидуални характеристики. Реалността в „Замъкът“ и тази в „Колимски разкази“ си приличат по абсурдната безизходност и произволност на случващото се — но докато при Кафка това се случва на нивото на поведенческите ритуали, в рамките на една предварително зададена белетристична условност, то при Шаламов сцената е директен къс от подивялата реалност на Русия, вместена между зъбците на лагерната месомелачка. И не на последно място: „Процесът“ на Кафка и реалният процес срещу Шаламов, описан в „Моят процес“, си приличат като две капки вода — но може би с тази разлика, че в колимския казус изобщо няма място за учудване: жертвата много добре познава и механизмите, и бъдещата си съдба — тъй като институцията на Вишински е копирала кафкианския процес милиони пъти — и го е превърнала в нещо ежедневно и обичайно, самопонятно и вездесъщо.
Тук стигаме и до основния проблем, свързан с четенето и разбирането на Варлам Шаламов — и до причината, поради която той тъй дълго е бил забравян, пренебрегван и забраняван. В сравнение със Солженицин той не успява да пробие ледовете на комунистическата гузност по време на размразяването поради една наистина уникална разлика, която предопределя и неговата значимост в контекста на световната литература, посветена на насилието и издевателствата на човек от човека. Разликата е, че ако Солженицин ни рисува една наистина нечовешка реалност, но все пак реалност, която може да бъде разбрана и асимилирана като негативна в нормалните измерения на човешкото мислене и светоусещане, Шаламов на практика ни поставя пред екзистенциален избор, подлагайки на сурово изпитание самите критерии за човека и човешкото.
Иван Денисович от повестта на Солженицин е просто един обикновен човечец, който се е примирил и изцяло се е вписал в лагерната среда, паснал е в нея като ръка в ръкавица, мисли върху съдбата си, спомня си своята собствена история, дори има някакви ценностни предпочитания и различно отношение към своите ближни. Той може да бъде разбран, съжален, приет като символ за нерадостната съдба на обикновения човек в кървавата епоха на сталинизма. Няма такива неща при Шаламов — и по-точно няма нищо интимно, близко, разбиремо и общоприето. Неговите герои поразяват тъкмо с бездънното си обезчовечаване, с пълния разпад на индивидуалността, с абсолютната загуба на ценностни ориентири. Те най-често не помнят, не мислят, не планират своето бъдеще — освен в перспективата на настоящия или най-много на следващия ден; безразлични са към съдбата на ближните си — дори и да видят как ги убиват по най-брутален начин; лишени са от надежда и са способни да мечтаят най-много за късче хляб и някой миг край печката. И толкоз. Това е реалността, преживяна от Шаламов след седемнадесет години в Колима. Тази реалност обаче не е уютна, дори не е изобщо пригодима за литературна употреба — тя нанася рани, предизвиква нравствени колизии; тя задава въпроса има ли смисъл изобщо от човешкото съществуване, щом това е възможно.
И именно в това е същностната разлика, а не в лъжиците и котките: Шаламов рисува разпадането на човешкото, моралното грохване в немислими, нетърпими гранични ситуации. Лагерното битие се гради върху насилието — но не то поразява съзнанието на читателите; поразява неговата делничност — и равнодушието, с което бива предприемано от палачите и приемано от жертвите. Това е свят на унижението и смъртта — в него като че ли няма място за достойнство, за ценности и за надежда — това послание извира от почти всеки ред на „Колимски разкази“. Това е свят със сбъркани пропорции и обратна перспектива, в който злото е придобило немислими мащаби и неговите метастази са се превърнали в жизнена среда и координатна система за мисленето и паметта на лагерните обитатели, а доброто е рудиментарно и атрофирано. Спрямо този свят веруюто на класическата руска литература, според която човекът е изначално добър, звучи просто кухо и фалшиво. И това е, което не са могли да простят на Шаламов.
Причината за толкова мощния акцент върху негативното в сътворения от него „документ“ е една: че то съществува. Че то е същност на света, от който идва той като един от случайно оцелелите — и като един от малцината, които имат моралния кураж да помнят и да припомнят. Бил е убеден, че след Колима литературата просто не може да остане същата, не може да смайва с въображение и да забавлява с измислици. Животът се е оказал много по-обширен и дълбок и от най-могъщото въображение, и от най-абсурдните измислици: него е искал да покаже той, да го постави в центъра, да ни застави да застанем лице в лице с неговите омерзителни реалности и нравствени дилеми — а не да прави литература. Така, както след преживяното във фашистките концлагери Паул Целан подлага на радикална ревизия немския език, неговите смисли и контексти, така и Варлам Шаламов поставя на свирепо изпитание ценностите на руската литература — а и ценностите на самата цивилизация: как ще издържат те пред това, което е преживял той и още милиони като него, оставили костите си в Колима: ще оцелеят ли тези ценности, съвместими ли са изобщо с настоящето — и как въпреки тях се е стигнало до сталинския ад, а в по-широк контекст: до месомелачката на двете световни войни, до атомната бомба в Хирошима? Развил ли се е изобщо човекът или XX век ни доказва, че си е останал в пещерното си мислене и светоусещане или дори — както не един и два разказа на Шаламов подсказват — дори по-нисш, по-низък от животните?
Тези въпроси се съдържат в цялостния подтекст на „Колимски разкази“, но твърде рядко биват поставени пряко и публицистично. И тук е още една от неговите разлики със Солженицин: Шаламов остава чужд не само на литературните традиции, но и на публицистичния патос — на преките обвинения срещу комунистическата власт, формулирани върху базата на набирани търпеливо документални казуси — метод, който е използван с такъв успех в „Архипелагът ГУЛАГ“[1]. Да се пише на базата на чуждия опит, а не на базата на лично преживяното, е нещо органично неприемливо за него — дотолкова, че категорично отклонява поканата на Солженицин да предостави своите спомени за написването на Архипелага. Шаламов наистина не обвинява и не проповядва, той дори не пише текстове в литературния смисъл на думата — той въвлича. Поставя читателя без предупреждение пред една немислима и нетърпима реалност — и го оставя сам да направи своите изводи.
Този отказ от пряка авторова оценка дори при най-драстичните аспекти на описваната от него реалност е в някаква степен не само чужд, но и неприемлив за създаваната от Солженицин и близките до него дисидентски активисти традиция: те не могат да разберат как и най-вече защо един човек, преживял целия набор от лагерните унижения и страдания, при това в най-драстичната им форма, отказва да формулира своите преживявания като пряко обвинение срещу режима. Няма по-несправедливи думи по негов адрес от тези на Солженицин в спомените му, публикувани в „Новый мир“ през 1999 г. — когато Шаламов е вече отдавна покойник и не може да му отговори: „Никога и никъде, нито с перо, нито устно не е изразил разрива си със съветската система, не е отправил дори и един упрек, цялата му епопея за ГУЛАГ е проведена единствено в метафизически план.“
Цялата епопея на Шаламов е проведена не толкова в метафизически, колкото в екзистенциален план — и това съвсем не е недостатък; всъщност тъкмо тази вътрешна перспектива често липсва в текстовете на Солженицин. Казаното от него обаче е просто нечестно — Шаламов жертва и без това крехките възможности да види текстовете си отпечатани тъкмо заради изострената, свръхнапрегната воля да покаже ГУЛАГ такъв, какъвто е — и какъвто го е видял и усетил. Прави го, без да допусне каквито и да било компромиси — включително и с читателските очаквания. Той е съзнавал много ясно какво прави — и сред твърде редките му самооопределения ще срещнем и следното: че всеки негов разказ е шамар върху лицето на безчовечния режим. Неговият метод обаче е различен — не публицистичните обобщения, а самите дела на убийците и в още по-голяма степен — обезчовечаването на техните жертви, самото безпристрастно оголване на лагерния свят са неговият удар върху лицето на режима — и литературните ментори достатъчно добре са разбирали това, след като не са допуснали и един ред от тези разкази да бъде публикуван.
Болката е неговата творческа територия, разголването на нетърпимото и античовешкото е неговото оръжие. При това е оръжие, което наранява и самия него. Близките му си спомнят как той в буквалния смисъл на думата е крещял, стенел и плачел със сълзи, докато е пишел своите разкази. Нетърпимостта на тази болка е разбираема — тя е единственото послание, което може да бъде съхранено и пренесено от човек като него — към нас, неговите читатели. Той не е бил просто един от преживелите духовния мраз на Колима — той е бил „доходяга“ — както в лагерите наричат умиращите (от „доходять“ — според едни дохождащи до гибелта, а според други — иронично — до „светлото бъдеще“). Преживял е самата смърт, в цялата й лагерна мизерия и нелепост, усетил е ледения й дъх — и е извлечен от водите на Лета благодарение на съвършено случайните лекарски усилия, по силата на някаква ирационална прищявка на съдбата.
В известен смисъл дори това „Варлам Шаламов умря“ на Солженицин, изречено приживе, съдържа и известна истина: след преживяното в лагерния ад човек наистина умира — не във физическия, а именно в метафизическия смисъл на думата. Излиза от лагера като призрак, който никой не иска да види и комуто всеки обръща гръб — който дълго блуждае край залостените порти на човешката общност, без да може да разбере докрай смисъла на нормалния живот — и без да може да се адаптира към него.
Шаламов е съзнавал това — и е предполагал дори нещо по-лошо: че спасилото се полусъщество е вече неспособно да изрази адекватно целия ужас на преживяното, неспособно е да предаде това битие с дълбочината на съдържащото се в него обезчовечаване, с цялата му извънмерна трагика. Това е и посланието на дългия разказ „Ръкавица“, в който ръкавицата е всъщност смъкнатата кожа от ръката на болния от пелагра доходяга. Според Шаламов само ръката, обвита в тази „ръкавица“, е способна да опише трагичните лабиринти на лагерната одисея; тя обаче е неспособна да го направи, тъй като вдървените около дръжката на лопатата пръсти не могат да държат молив — и със свлечената кожа, останала в музея на вечните ледове на Колима, е зачеркната тази възможност — всичко написано по-сетне е само сянка, само отблясък от тогавашното страдание.
За него всъщност е важно не това, което може да напише неговата сегашна ръка — години след спасението, за което той дори не е сигурен било ли е спасение или не — за него е важна именно тази ръкавица, свлечената някога кожа от същата тази ръка, кожата на неговия дактилоскопичен двойник. Тя — именно и само тя — остава след всичко преживяно — като символ и знак за онези негови измерения, за които е беден човешкият език, за които няма дума — и няма памет, която би могла да ги понесе. „Тези ръкавици живеят в музейния лед, те са свидетелство, документ, експонат на фантастичния реализъм на тогавашната ми действителност“ — пише Шаламов. Тя — тази ръкавица от човешка кожа — единствено и само тя може да свидетелства за това време, защото:
Имам доверие на протоколните записки, тъй като аз самият съм фактограф по професия, фактотърсач съм, но какво да правим, като няма такива записки. Няма лични досиета, няма архиви, няма истории на болестта…
Документите от нашето минало са унищожени, караулните вишки са отсечени, бараките са изравнени със земята, ръждясалата бодлива тел е намотана на руло и откарана на някакво друго място. По развалините на Серпентинката[2] сега е плъзнала върбовката иван-чай — огненият плевел, цветето на забравата, враг на архивите и човешката памет.
Имало ли ни е?
Този въпрос е всъщност най-чудовищния в неговата проза: били ли сме ние? Било ли е цялото това страдание? Кой може да знае, кой може да свидетелства? Та неговите мащаби са тъй непосилни, че паметта на спасените не може да го предаде — може не Шаламов, а неговият двойник, носителят на тези „рицарска“ ръкавица, хвърлена в Колимските ледове през 1943 г. Той обаче също не би могъл, защото доходягата няма памет, воля и възможност за подобно начинание, а оцелелият, преминалият отвъд негов призрак пък няма право да го направи — защото: „Нима кожата, която е пораснала, новата кожа с костните мускули, има право да пише? Ако ще пише, нека поне го прави със същите думи, които би могла да наниже онази колимска ръкавица — ръкавицата на бачкатора, мазолестата му длан, протъркана до кръв от железния лост, с пръсти, огънати по дръжката на лопатата. Онази ръкавица със сигурност не би написала този разказ. Онези пръсти не могат да се изпънат, за да хванат перото и да напишат за себе си.“
И все пак: били ли сме — или не? Имало ли е спасение — или не? Може ли човешката същност да понесе толкова страдание — и да се съхрани? Може ли спокойно да си дишаме въздуха, след като е била Колима — и след като тази Колима е обречена от нас, на колкото и невинни да се преструваме, на мълчание и забрава?
Това са големите, страшните въпроси в прозата на Варлам Шаламов. Затова е писал той — плачейки и стенейки — десетилетия след като Колима е смъкнала кожата от ръцете му. Писал е без шансове и без надежда — заради тези, които са оставили костите си в ГУЛАГ — и за тези, които се опитват да го забравят. Затова е и толкова подразнен от публикуването на неговите разкази на Запад — то няма значение за него, той вижда своята мисия на писател единствено в страната на мрака, в безбрежната духовна Колима — въпреки безнадеждността, въпреки липсата на разбиране. И той отстоява мисията си така, като героят от „Последният бой на майор Пугачов“ отстоява достойнството си на свободен човек — той знае, че бунтът му е безнадежден — и знае, че ще умре. Но предпочита да умре свободен и с оръжие в ръка, вместо да издъхне на някой смрадлив нар, със смазани от ботушите на бригадирите кокали.
„Аз съм „пътник“[3], кадрови инвалид от болничния жизнен път, когото лекарите спасиха, дори изтръгнаха от лапите на смъртта — пише Шаламов. — Но не виждам какви блага би могло да донесе моето безсмъртие нито на мен, нито на държавата. Нашите понятия си промениха мащабите, пресякоха границите на доброто и злото. Спасението може да бъде благо, но може и да не бъде: и досега не съм решил за себе си този въпрос.“ В същото време екзистенциалният модел на неговото оцеляване е създаден от една воля: че трябва да оживее, за да има кой да помни и припомня. Нищо не го е ужасявало толкова, колкото човешката склонност да се забрави преживяното: за него това е престъпление, е предателство към тези, които са оставили костите си в Колима, към героите от неговия мартиролог, описани с толкова съпричастност и болка във „Всички умряха“.
Бил е съвсем наясно със своята мисия — въпреки всички съмнения за това възможно ли е тя да бъде осъществена — и е вярвал в нейния смисъл — в необходимостта да бъде записана и препредадена тази памет. Тук не става въпрос за чисто демаскиращите аспекти на този смисъл. Шаламов е имал ясното съзнание за остротата на своята проза, разрязваща като скалпел целофана на съветските реалности. „Всеки мой разказ е шамар по сталинизма, и — както всеки шамар — има закони от чисто мускулен характер“ — пише той в едно писмо до Ирина Сиротинская, в което надълго и нашироко интерпретира естетическите и формални аспекти на своята проза. Той дори е уважавал възможността лагерната проза да нанася удари — не би и могло да бъде иначе, след като за него главната тема на съвременността е „разтлението, което Сталин внесе в душите на хората“. Но не е в неговия стил да се занимава пряко с раздаването на подобни шамари — за него те са следствие, а не причина за писателските усилия. Въпреки че тъкмо неговите разкази изобличават най-въздействащо престъпленията на сатрапската държава, не голото изобличение е движещия ги мотив — и не публицистиката е неговата стихия.
Неговите мотиви са другаде — в драматично разместените мащаби и изкривените пропорции на човешкото, в нарушения баланс между духовното и зверското, в драматичното прозрение за крехкостта на всяка цивилизованост, за лабилността и релативността на нравствените ни опори. Той не е писателят, описващ някакви социални или политически реалности, той е свидетелят на граничните състояния, е преживелият ги — и в това си качество прекрачва прага на самата литература; нейните канони и мерки просто не важат, неприложими са спрямо неговата проза. Нещо повече: той не вярва в нравствения катарзис, предизвикан от разказването на страшните истини, не вярва и в самата литература като такава.
В своите записки той се опитва да си отговори на въпроса: „Защо пиша разкази?“ Отговорите са симптоматични — и започват с твърдението: „Аз не вярвам в литературата. Не вярвам във възможностите й да преобрази човека. Опитът на хуманистичната руска литература доведе до кървавата казън на XX век пред моите очи.“ И още: „Аз не вярвам в нейните възможности да предупреди някого, да ни спаси от повторения. Историята се повтаря, и всеки разстрел от тридесет и седма може да бъде повторен.“ Защо тогава все пак пише разкази? Ето неговият отговор: „Аз пиша за това, за да може някой чрез моята много далечна на всякакви лъжи проза, четейки моите разкази, да направи своя живот такъв, че доброто да отбележи някакъв, макар и малък плюс.“
И тук Шаламов спори с Шаламов. Този спор трябва да бъде разбран, защото е самата сърцевина на неговата проза. Сред записките му има и такъв текст: „Какво видях и разбрах в лагера“ — нещо като лаконична равносметка от целия му лагерен опит, формулирана в 47 точки. Точка първа от тази равносметка гласи: „Необичайната крехкост на човешката култура и цивилизация. Човек се превръща в звяр за три седмици — при тежка работа, студ, глад, побои.“ И въпреки това човешкото устоява — и преживяното може да помогне на доброто да отбележи някакъв „малък плюс“ в нечий незнаен живот. Въпреки смъртта, въпреки че прекрачилото отвъд всякакъв предел страдание поражда ужасяващо равнодушие към добро и зло — човешкото оцелява.
Оцелява винаги. Оцелява въпреки всичко. Дори когато човешкият живот е превърнат в комарджийски залог — както е в „На вересия“. Дори когато зекове мародерстват в нощта и събличат разстреляния си събрат, мислейки само за хляба и махорката, които ще купят срещу неговите дрехи — както е в „През нощта“. Дори когато тифът и дизентерията са вход към рая, жадувано спасение от настоящия ад — както е в „Ръкавица“ и в „Тифозна карантина“. Дори когато виждаш надвесените злоради физиономии на своите братя по нещастие, миг след като криминалните са те пребили и ограбили — радостни за това, че нещастието се случва на друг — като е в „Колетът“. Дори когато не помниш, не мислиш, не познаваш личностите зад блуждаещите наоколо лица, не знаеш вече коя година е, а случайно раздадената храна може да ти даде кураж само колкото да се самоубиеш — както е в „Тишина“.
В лагерния свят няма герои — всички са жертви: този натрапчив извод ще срещнем на не едно и две места в неговата проза. Самата Колима е рана, в която се преливат болката и мерзостта — тя е безпощадна както към жертвите, така и към палачите. Другояче и не би могло да бъде в тази чудовищна цитадела на човешкото падение, в която всеки следи всеки, всеки предава всеки, всеки се радва на чуждото нещастие — само за това, че злото е сполетяло друг, а не него. Днешните палачи са бъдещи жертви, днешните жертви могат много лесно да станат утрешни палачи — могат да предадат ближния си за една паница каша, или да изпълзят по лагерната йерархия, като да станат примерно бригадири — и да почнат в неистово усърдие да пребиват своите събратя по съдба.
Въпреки всичко обаче Шаламов си противоречи: в неговата проза има герои в буквалния смисъл на думата: такъв е майор Пугачов, такъв е генералният секретар на дружеството на политическите каторжници, старият есер Александър Андреев, такъв е вечно непримиримият инженер Кипреев. Нещо повече — в тази проза ще срещнем герои не само в минималистичния лагерен контекст — като същества, запазващи своите хуманни ценности въпреки тоталното обезчовечаване — не, тук ще срещнем и героизма в човешкото поведение като абсолютна стойност — като качество, съдържащо се в самата жизнена философия; ще срещнем фигури, на чиито крехки плещи се крепи достойнството на човека, смисъла на неговото съществуване. Такава е Наталия Сергеевна Климова от „Златният медал“, една от терористките, взели участие в убийството на Столипин — и колкото и парадоксално да е, именно в нейната фигура, а в по-широк план — и в обречената битка на есерите срещу самодържавието, Шаламов е видял пропуснатия шанс за една по-нормална, по-достойна Русия. Пропуснат, защото: „Най-добрите хора на руската революция дадоха свидни жертви, загинаха млади, безименни, но разклатили трона — такива жертви дадоха, че в момента на революцията тази партия беше останала без сили, беше останала без хора, които да поведат Русия след себе си.“
Други повеждат Русия след себе си — и я водят в ада. Страната хлътва в един драматичен разлом, който обаче не почва и не свършва в нейните предели — това е разлом, който дели XIX от XX век — и дели човешкото от нечовешкото, хуманността от пълното обезчовечаване, културата, издигнала в култ вярата в доброто, от Колима, Магадан и Освиенцим. Прозата на Шаламов описва именно този разлом, опипва най-мрачните му дълбочини, извлича от тях най-безнадеждните изводи. В „Златният медал“ това разделно време за човека и човечеството е описано със следните думи: „Пукнатината, по която се беше разцепило времето — не само руското, но и световното време, в което от едната страна остана целият хуманизъм на деветнайсети век с неговата жертвоготовност, неговия нравствен климат, неговите литература и изкуство, а от другата останаха Хирошима, кървавата война и концентрационните лагери, средновековните изтезания и разпадът на душите, предателството като нравствено достойнство — е застрашителен белег на тоталитарната държава.“
Срещу тази държава стои Шаламов — с всеки свой ред, с всяка своя дума. С нещо повече от думите, с нещо повече от описанията. Във внушението за нетърпимостта на тези мерзки времена се впрегнати всички сетива, впрегнато е цялото човешко въображение, цялата способност на този истински поет на негативното битие да извлича могъщи метафори и многозначна символика дори от най-незначителни детайли, ухания, усети. Много от неговите разкази само на пръв поглед описват — техните послания всъщност са трансформирали своя собствен наратив, превърнали са го в символна плът, в притча, в абсурдистка гротеска. Разказът е призван не да разкаже, не да предаде неизразимото страдание — не; „документът“ на Шаламов следва друга логика — той трябва да внуши, да ни принуди да усетим преживяното — дори не с разума, а със самите си сетива. „Разказът е палея[4], а не палеография“ — твърди Шаламов. Разказът е също „като палимпсест“; той съдържа в себе си кондензирани пространства — съдържа пластове, които вече битуват едновременно, и не могат да бъдат отделени един от друг. И още: „Разказът е повод за вълшебства, той е предмет на магията, жива, неумряла още вещ, видяла героя.“
Всъщност няма разказ, защото самата вещ разказва — както златният медал кондензира в себе си съдбата на дворянката Климова, осъдена на смърт заради атентата срещу Столипин, но и съдбата на нейната дъщеря, продължила изстрадването на епохата в сталинските лагери. И понякога тази още жива вещ разказва така, че се превръща в символ на епохата. Хората са крехки, ронещи се, пропадащи — в нечовешкия мраз на Колима устояват не те — устояват животните, дърветата, предметите; на тях — а не на човешкия разум и морал може да се има доверие. Така например мечокът в „Мечките“ е „джентълмен“ — той жертва живота си, за да спаси своята партньорка — хората никога не са такива; подобен жест е изобщо немислим в опустошеното съзнание на зековете. Нещо повече — на хората е дадена забравата, но природата помни, тя носи в себе си тази памет, както колимската земя носи в себе си хилядите замръзнали трупове, струпани в безименни масови гробове — и понякога ги изтласква навън — като вик, като протест — както е например в „По лендлиз“. Може би върхът на този специфичен символизъм е програмният разказ „Възкресението на лиственицата“ — в него откършената клонка от живялата стотици години даурска лиственица се превръща в преносител на паметта — в глас за милионите погубени в ледовете на Колима, във вик и протест срещу безчовечието. В този разказ „лиственицата преобръща мащабите на времето, засрамва човешката памет, напомня незабравимото“; откършената нейна клонка диша в московския апартамент, „за да напомни на хората техния човешки дълг, за да може хората да не забравят милионите трупове — хората, загинали на Колима“, нейният слаб и настойчив мирис е гласът на самите мъртви — и тъкмо от тяхно име тя се осмелява да диша, да говори и да живее. В някакъв смисъл тъкмо това възкресение е и победата на паметта над забравата — и е надеждата на Шаламов за оцеляването на човешкото в една изцяло обезчовечена реалност.
Неговата проза обаче битува в много широка амплитуда, тя се движи като махало в мрачния свой свят, докосвайки се до крайните състояния — и в едната, и в другата посока. В някакъв смисъл тя съчетава, примирява крайностите в себе си — така, както графитът в едноименния разказ служи както на безсмъртието, така и на смъртта. Има други, също толкова наситени със символика разкази, които се разгръщат не като символи на паметта, която се съхранява въпреки всичко, а като гротескни метафори на обезчовечаването, на тоталната ценностна разруха в руското общество — символи на масовата, пришпорена от комунистическия терор юродивост на руския човек. „Катерицата“ е един такъв разказ — тази абсурдистка история за провинциалните забавления на един град, състоящи се в зяпането на пожари, правенето на революция и масовото преследване на преминаващите през града катерици. Описанието на тази озверяла тълпа, която преследва катерицата; приносът на дечицата, които търчат с колове и камъни и викат „На, чичо. Удряй!“; кипежът на гмежта, в която всеки иска да види убитата катерица — и като капак включването на самия разказвач към това озлобено до малоумие множество — всичко това говори не по-малко убедително от лагерните ужаси за епохата на насилие и омерзение — за този дълбок разлом във времената и душите, който е основната тема в разказите на Шаламов.
Шаламов е нещо като Вергилий в комунистическия ад — той ни води през неговите кръгове, показва ни най-мрачните му бездни, разказва ни ситуации, които разтърсват до такава степен, че нито разумът, нито духът искат да ги приемат — и търсят начин да ги надмогнат, да се освободят от тях. И именно срещу това отхвърляне въстава Шаламов — срещу уюта на заобикалянето, омаловажаването и забравата. Тази реалност е наша — сякаш иска да ни каже той — тя е наше дело, не можем да я избегнем, можем само да я съпреживеем, да я разберем — и всеки от нас да впрегне малките си човешки длани в едно общо усилие това да не се повтори.
Такова усилие е възможно: това е посланието на неговата проза, въпреки извънмерната сгъстеност на негативното, въпреки непоносимата тяга на песимистичните изводи в нея. Възможно е, защото пряко непоносимия ужас на лагерния свят човешкото остава — дори и само чрез самото устояване, чрез несъзнателния вече инстинкт да оцелееш — въпреки всичко. Остава чрез Шаламов, остава въпреки Шаламов, остава дори като Шаламов спори с Шаламов — и Шаламов опровергава Шаламов — чрез преживяното, чрез своя собствен опит, чрез устояването на самия ръб на гибелта. Например чрез своята рецепта за оцеляване — като повтаря в паметта си стиховете, запомнени от онзи някогашен живот, който иначе вече е изцяло забравен. Например в необходимостта от духовно общуване, реализирана чрез поезията — странна и дори абсурдна в един изцяло нечовешки свят — ала в „Атински нощи“ тази необходимост се оказва насъщна: по-насъщна от неотменните лагерни насъщности — от храна, от топлина и почивка. Надмогването на нечовешкото битие, оцеляването на човешкото въпреки неговата смразяваща мощ — при което самото това оцеляване граничи с чудото, има не толкова физически, колкото духовни измерения, наситени с внезапни процепи към метафизичните измерения и с почти митологична символика, често граничещи с трансцеденталното. Това е специфичната метафизика на лагерния свят, изграждана систематично от Шаламов.
Нишките на тази метафизика са крехки и невидими — но тъкмо те успяват да проникнат в унизителните и унищожителни пространства на лагерния свят. Такава нишка е например надмогването на реалността чрез самата смърт — описана в „Шери бренди“: смъртта на Осип Манделщам, провидяна през собствения опит на Шаламов като доходяга; смъртта, чрез чиито видения поетът отново намира проход към съкровеното свое същество, припомняйки си откровенията на поетичното. Нишките на тази метафизика се крепят и върху съхранилото се по неведом начин добро, което избликва неочаквано и твори чудеса, без да иска и да очаква нищо в замяна. Това добро е осезаемо например в тази Лида от едноименния разказ, която — пропускайки само една буква от лагерните документи на Крие, един от множеството протагонисти на Шаламов в неговите разкази, променя самата му съдба и отваря пътя му към спасението — и няма нито дума за благодарност между двамата, защото всяка благодарност е твърде малка. Ще открием тези нишки и в колективния символ на непоносимото, чрез куража да синтезираш нетърпимото — например в скръбните редове от „Всички умряха“, в унищожителните пресичания с библейската символика в „Прокураторът на Юдея“, или в „По лендлиз“ — чрез онзи непомръкващ блясък върху щита на получения „по лендлиз“ булдозер, с който изтласкват разпълзелите се от разцъфнал масов гроб мъртви-тези „нетленни“ мъртъвци, които дори вледенената Колимска земя иска да покаже, да отхвърли от себе си. И най-сетне — можем да ги доловим чрез символичния диалог в „Протези“ — когато на прага на лагерния изолатор принуждават арестантите да оставят протезите си — изкуствените ръце, нозе, очи и метални корсети — и след всички питат Шаламов, оглеждайки голото му тяло: „Ти какво ще оставиш? Душата си ли?“ „Не“ — отговаря той — „Душата си няма да оставя.“
Той не оставя душата си там. Превръща я — кървяща и осакатена — в свидетел на преживяното. И това е голямата разлика: липсва дистанцията, липсва надвластният осмислящ писателски поглед, липсва авторовото все-можене и всезнаене. Варлам Шаламов не е писател в обичайния смисъл на думата. Той е свидетел — свидетел е пред големия съд на времето и съвестта. Той не измисля и не описва, не ни осигурява наслада чрез написаното. Той ни въвлича в своя свят, изправя ни пред своя кървав опит, заставя ни да си здрависаме с премръзналата, гноясала, захвърлена в колимските ледове кожа, смъкната от неговата собствена ръка. С неговата рицарска ръкавица.
Как се утъпква път през снежната целина? Отпред върви човек, поти се и ругае, едва мести краката си и непрекъснато затъва в пухкавия сняг. Върви дълго и оставя след себе си неравни черни ями. Уморява се, ляга върху снега, свива си цигара и димът от махорката се стели на синьо облаче над блестящия бял сняг. Човекът вече е отминал нататък, а облачето продължава да виси там, където е почивал — въздухът е почти неподвижен. Пътищата винаги се прокарват в тихи дни, за да не засипят ветровете хорския труд. Човек сам си определя ориентирите в снежния безкрай — някоя скала или високо дърво; той насочва тялото си по снега както кърмчията лодката си по реката от нос към нос.
По прокараната тясна, несигурна следа се движат рамо до рамо в редица пет-шест души. Те стъпват покрай следата, но не в нея. Когато стигат до предварително набелязаното място, тръгват обратно и отново вървят така, че да утъпчат снежната целина, мястото, където още никой не е стъпил. Пътят е прокаран. По него могат да се движат хора; кервани от шейни, трактори. Ако хората бяха следвали точно стъпките на първия тръгнал, би се получила добре очертана, но едва проходима тясна пъртина, а не път — ями, по които да се върви е по-трудно, отколкото по целината. На първия му е най-тежко; когато остане без сили, на негово място излиза друг от челната петица. От тръгналите по следите всеки, дори най-дребният, най-слабият, трябва да стъпи на късче снежна целина, а не в чуждата следа. А с трактори и коне пътуват не писателите, а читателите.
Играеха на карти при забойния колар Наумов. Дежурните надзиратели никога не се отбиваха в бараката на коларите, като с право смятаха, че главното им задължение е да наблюдават осъдените по член петдесет и осми. А конете по принцип не се поверяваха на контрареволюционерите. Наистина, началниците-практици скришом мърмореха: така се лишаваха от най-добрите, най-съвестните работници, но в това отношение инструкцията бе ясна и категорична. С една дума, при коларите беше най-безопасно и апашите се събираха там за своите комарджийски двубои.
В десния ъгъл на бараката, върху долните нарове, бяха постлани шарени памучни одеяла. Към ъгловия стълб бе прикрепена с тел горяща „колимка“ — саморъчно направена лампа, която гори с бензинови пари. На капака на консервена кутия се запояват три-четири медни тръби — това е цялото приспособление. За да се запали лампата, върху капака се слагат горещи въглени, бензинът отвътре се нагрява, парите излизат по тръбичките и горят, запалени с кибритена клечка.
Върху одеялата имаше мръсна пухена възглавница, а от двете й страни седяха по бурятски с кръстосани крака партньорите — класическата поза на затворническата комарджийска битка. На възглавницата лежеше чисто ново тесте карти. Те не бяха обикновените, а изработени в затвора, майсторите по тази част ги правеха с необикновена бързина. За това е нужна хартия (каква да е книга), парче хляб (което да се сдъвче и да се прецеди през парцалче, за да се получи нишесте — за залепване на листовете), парче химически молив (вместо печатарско мастило) и нож (за изрязване шаблоните на боите, както и на самите карти).
Днешните бяха току-що направени от едно томче на Виктор Юго — вчера някой бе забравил книгата в канцеларията. Хартията беше плътна, дебела — не се наложи отделните листове да се слепват, както се прави, когато хартията е по-тънка. По време на честите обиски химическите моливи неумолимо се изземват. Отнемат ги и при проверките на получените колети. Това се прави не само с цел да се „пресече“ възможността за изготвяне на документи и печати(такива художници имаше много), но и за да бъде унищожено всичко, което би могло да съперничи на държавния монопол върху картите. От химическите моливи се прави мастило и през изрязаните шаблони се нанасят рисунките — дами, валета, десетки от всички бои… Те не се различават по цвят, пък и играчите нямат нужда от това. На вале пика например съответства изображение на пики в двата противоположни ъгъла на картата. Разположението и формата на рисунката не са се променяли от столетия: умението със собствените си ръце да направиш тесте карти е част от „рицарското“ възпитание на младия апашор.
Единият от играчите потупваше тестето с незнаещите що е труд тънки, бели пръсти на мръсната си ръка. Нокътят на кутрето му беше неестествено дълъг — също апашки шик, както и „фиксите“ — златни, тоест бронзови коронки, поставяни върху съвсем здрави зъби. Дори имаше майстори — самозвани зъботехници, те добре припечелваха от изработването на такива коронки, които винаги се търсеха много. Що се отнася до ноктите, в бита на „престъпния свят“ би навлязло и лакирането, ако имаше откъде да се намери лак в условията на затвора. Един такъв добре гледан жълт нокът проблясваше като скъпоценен камък. Притежателят на този нокът прокарваше лявата си ръка през светлите си лепкави, мръсни коси. Имаше грижливо поддържан алаброс. Ниско чело без нито една бръчица, жълти рошави вежди, малки устица. Всичко това придаваше на физиономията му важното качество за външността на един крадец — да е незабележим. Човек го поглежда и начаса го забравя, чертите му се губят, а при нова среща не можеш да го познаеш. Това беше Севочка, прочутият познавач на „терцата“, „щоса“ и „бурата“ — трите класически игри на карти, вдъхновеният тълкувател на хилядите картоиграчески правила, чието строго спазване е задължително в едно истинско сражение. За него казваха, че е прекрасен „фаткаджия“, тоест демонстрира умение и ловкост на мошеник. Разбира се, че беше такъв: честната апашка игра е именно игра на надлъгване; наблюдавай и разобличавай противника си — това е твое право; но умей да го излъжеш и ти, умей да „докажеш“ съмнителната си печалба.
Играят винаги двама един срещу един. Никой от майсторите не се унижаваше да участва в групови игри от сорта на „двадесет и едно“. Не се страхуват да играят срещу силни „фаткаджии“ — също както в шаха, където истинският боец търси най-силния противник.
Партньор на Севочка беше самият Наумов, бригадиът на коларите. Той беше по-възрастен от противника (впрочем на колко ли години беше Севочка — на двадесег, на тридесет, на четиридесет?) — с черна коса и с толкова страдалчески израз на черните си, дълбоко хлътнали очи, че ако не знаех, че е крадец по влаковете на Кубан, бих го взел за някой странник — монах или член на известната секта „Господ знае“, секта, която съществува в лагерите ни вече десетки години. Това впечатление се засилваше при вида на гайтана с калаеното кръстче, което висеше на врата му — яката на ризата му беше разкопчана. Кръстчето в никакъв случай не бе кощунствена шега, каприз или някаква импровизация. По онова време всички криминални носеха на вратовете си пиринчени кръстчета — това беше опознавателният знак на ордена, нещо като татуировката.
През двадесетте години криминалните ходеха с фуражки, преди това — с „капитанки“. През четиридесетте години през зимата носеха „кубанки“, подгъваха кончовете на валенките си, а на вратовете си провесваха кръстчета. Те обикновено са гладки, но ако се случи някой художник, карат го да рисува с игла по кръста любимите теми: сърце, карта, кръст, голо женско тяло… Кръстът на Наумов беше гладък. Висеше на тъмната му разголена гръд и отчасти закриваше синята татуировка — цитат от Есенин, единственият поет, признат и канонизиран от „престъпния свят“:
Как малко път съм извървял,
как много съм направил грешки.
— Какво залагаш? — процеди през зъби Севочка с безкрайно презрение — това също се смяташе за добър тон в началото на играта.
— Ето. Ей тия парцали… — Наумов се потупа по раменете.
— Давам за тях петстотин — оцени ги Севочка.
В отговор се разнесоха псувни — гръмогласни, до девето коляно, които трябваше да убедят противника в много по-високата стойност на вещите. Наобиколилите ги зрители търпеливо чакаха края на тази традиционна увертюра. Севочка не се предаде, той псуваше още по-язвително, като гледаше да подбие цената. Най-сетне дрехите бяха оценени за хиляда рубли. От своя страна Севочка „разиграваше“ няколко износени пуловера. След като и те бяха оценени и хвърлени на одеялото, Севочка разбърка картите.
Ние с Гаркунов — бивш текстилен инженер — режехме дърва за бараката на Наумов. Това беше нощна работа — след смяната в забоя трябваше да се нарежат или нацепят дърва за едно денонощие. Отивахме при коларите веднага след вечеря — тук беше по-топло, отколкото в нашата барака. След като свършехме работата, дневалният на Наумов ни сипваше в канчетата студена чорба — остатъците от единственото и постоянно блюдо, което в менюто на стола се наричаше „украински галушки“, и ни даваше по парче хляб. Сядахме на пода в някой ъгъл и бързо изяждахме изкараното. Ядяхме в пълен мрак — бензиновите лампи в бараката осветяваха бойното поле на картоиграчите, но според точните наблюдения на старите затворници „човек все ще си улучи устата“. Сега гледахме как играят Севочка и Наумов.
Наумов загуби „парцалите“ си. Панталонът и сакото лежаха върху одеялото на Севочка. Разиграваше се възглавницата. Нокътят на Севочка чертаеше във въздуха сложни фигури. Картите ту изчезваха в дланта му, ту отново се появяваха. Наумов седеше само по фланелка — сатенената рубашка беше заминала при панталона. Нечии услужливи ръце го наметнаха с една памуклийка, но той я свали с рязко движение на раменете си. Изведнъж всички притихнаха. Севочка спокойно почесваше възглавницата с нокътя си.
— Залагам одеялото — с дрезгав глас рече Наумов.
— Двеста — отвърна му безразлично Севочка.
— Хиляда, копеле! — изкрещя Наумов.
— Отде накъде? Това не е вещ! Чист боклук — възпротиви се Севочка. — Само заради теб — залагам триста.
Сражението продължи. Според правилата битката не може да бъде прекратена, докато партньорът все още има какво да залага.
— Залагам валенките.
— На валенки не играя — твърдо каза Севочка. — Не ща държавни парцали.
Срещу няколко рубли замина една украинска кърпа за ръце с бродирани петли, табакера с профила на Гогол — всичко отиваше при Севочка. През тъмната кожа на бузите на Наумов изби ярка червенина.
— На вересия — раболепно рече той.
— Изтрябвало ми е — веднага отвърна Севочка и, без да се обръща, протегна назад ръка — между пръстите му тутакси се озова запалена цигара от махорка. Севочка дръпна и се разкашля.
— Изтрябвало ми е да ти давам на вересия. Нови затворници не се очакват — откъде ще ми се издължиш? От конвоя ли ще вземеш?
Според „законите“ Севочка не беше длъжен да се съгласи да играе на „вересия“, на доверие, но не искаше да обиди Наумов, да го лиши от последния шанс да си върне загубеното.
— За сто — бавно каза той. — Давам ти един час време да се разплатиш.
— Раздай картите.
Наумов намести кръстчето върху шията си и седна. Спечели си обратно одеялото, възглавницата, панталона — и отново загуби всичко.
— Що не направите малко чифир — рече Севочка, докато прибираше спечелените неща в големия си шперплатов куфар. — Ще почакам.
— Хайде, момчета — каза и Наумов. Ставаше дума за една необикновена северна напитка — силен чай, когато в малко канче се запарват петдесет и повече грама чай. Напитката е много горчива, пие се на малки глътки, като се замезва със солена риба. Тя прогонва съня и затова е на почит сред криминалните и шофьорите, които на Север правят много продължителни курсове. Това питие би трябвало да действа разрушително на сърцето, но аз познавах дългогодишни чифиристи, които го пиеха почти без последствия. Севочка отпи глътка от канчето, което му бяха подали.
Тежкият черен поглед на Наумов обхождаше хората. Косата му беше разрошена. Погледът му стигна до мен и спря.
В мозъка на Наумов проблясна някаква мисъл.
— Я ела насам.
Излязох на светлото.
— Свали ватенката.
Вече беше ясно какво смяташе да прави и всички следяха с интерес това, което ставаше.
Под ватенката си имах само затворнически долни дрехи — фланели ни бяха раздали преди около две години и моята отдавна беше изгнила. Облякох се.
— Излез ти — рече Наумов и посочи към Гаркунов. Той се съблече. Лицето му побеля. Под мръсната си фланела имаше вълнен пуловер — това беше последното, което бе получил от жена си преди да тръгне на далечен път, и знаех колко много го пазеше — след като го изпереше в банята, го сушеше направо върху тялото си, нито за миг не го изпускаше от ръцете си — веднага щяха да му го откраднат.
— Съблечи го — рече Наумов.
Севочка одобрително размаха пръст — вълнените вещи се ценяха. Ако го даде да го изперат и да го попарят — да измрат въшките, — би могъл и той да го носи, беше с красиви шарки.
— Няма да го съблека — дрезгаво каза Гаркунов. — Само заедно с кожата си…
Нахвърлиха се върху него и го събориха.
— Хапеш, а! — извика някой.
Гаркунов бавно се надигна, като бършеше с ръкав кръвта от лицето си. И веднага Сашка, дневалният на Наумов, същият Сашка, който преди час ни сипа „супичка“, задето му бяхме нарязали дървата, леко приклекна и измъкна нещо от кончова на валенката си. Сетне протегна ръка към Гаркунов, той изхлипа и взе да пада на една страна.
— Нямаше ли друг начин? — развика се Севочка.
В бледата светлина на бензиновата лампа се виждаше как лицето на Гаркунов посивя.
Сашка разпери ръцете на убития, разкъса фланелата му и свали пуловера. Преждата беше червена и кръвта едва личеше по нея. Внимателно, за да не си изцапа пръстите, Севочка сгъна пуловера в шперплатовия си куфар. Играта свърши и можех да си вървя. Трябваше да си търся вече друг партньор за рязане на дърва.
Вечерята свърши. Глебов спокойно облиза паницата си, грижливо смете трохите от масата в лявата си длан, приближи я до устата си и, внимателно ги обра с език. Без да преглъща, усещаше как слюнката в устата му обилно и жадно покрива миниатюрното залъче хляб. Той не би могъл да каже дали му е вкусно. Вкусът е нещо друго, прекалено бледо в сравнение с това страстно до самозабрава усещане, което дава храната. Не бързаше да преглъща — хлябът сам се топеше, топеше се бързо.
Хлътналите, искрящи очи на Багрецов непрекъснато го гледаха в устата — никой нямаше толкова силна воля, че да свали поглед от храната, която изчезваше в устата на някой друг. Глебов преглътна и Багрецов веднага премести очи към хоризонта — към голямата оранжева луна, изпълзяваща на небосклона.
— Време е — рече Багрецов. Двамата мълчаливо тръгнаха по пътечката към скалата и се изкачиха на една издатина, която опасваше хълма — макар слънцето да беше залязло съвсем наскоро, камъните, които през деня пареха краката през подметките на гумените галоши, сега бяха студени. Глебов си закопча ватенката. Ходенето не можеше да го стопли.
— Още много ли има? — шепнешком попита той.
— Много — тихо отвърна Багрецов.
Седнаха да си починат. Нямаше за какво да си говорят, нито пък за какво да мислят — всичко беше просто и ясно. На площадката в края на издатината имаше купища разхвърлени камъни, скубан, изсъхнал мъх.
— И сам щях да се справя — подсмихна се Багрецов, — но с компания е по-весело. Пък и нали си стар приятел…
Бяха го докарали с един параход миналата година.
Багрецов спря:
— Трябва да легнем, ще ни видят.
Легнаха и започнаха да отместват камъните. Големи — такива, че да не се справят с тях двамина — нямаше, тъй като хората, които ги бяха нахвърляли тук сутринта, не бяха по-силни от Глебов.
Багрецов тихо изруга. Беше си одраскал пръста, потече му кръв. Той посипа раната с пясък, издърпа парче вата от памуклийката си, натисна с нея — кръвта не спираше.
— Съсирването е слабо — равнодушно рече Глебов.
— Ти да не си лекар? — попита го Багрецов, докато си изсмукваше кръвта.
Глебов мълчеше. Времето, когато беше лекар, му се струваше страшно далечно. А и изобщо било ли е някога? Прекалено често онзи свят, отвъд планините и моретата, му се струваше като някакъв сън, като измислица. Реални бяха минутата, часът, денят от ставането до отбоя — за след това не мислеше, нямаше сили да мисли. Както и всички останали.
Не знаеше миналото на хората, които го заобикаляха, то не го интересуваше. Впрочем, ако утре Багрецов му кажеше, че е доктор по философия или маршал от авиацията, Глебов щеше да му повярва, без да се замисля. Самият той бил ли е някога лекар? Липсваше му не само автоматизмът на съжденията, но и автоматизмът на наблюденията. Глебов виждаше как Багрецов смуче кръвта от мръсния си пръст, но не му каза нищо. Това само се плъзна в съзнанието му, ала той не можеше да намери в себе си воля да отговори, а не се и опитваше. Съзнанието, което все още притежаваше и което може би не беше вече съзнание на човек, имаше прекалено малко възможности и сега беше насочено само към едно — по-бързото разчистване на камъните.
— Дълбочка ще е, а? — попита Глебов, когато легнаха да починат.
— Как може да е дълбока? — рече Багрецов.
И Глебов разбра, че е задал глупав въпрос и че ямата наистина няма как да е дълбока.
— Готово — каза Багрецов. Той докосна подалия се човешки пръст. Палецът на крака стърчеше изпод камъните и се виждаше много добре на лунната светлина. Не приличаше на пръстите на Глебов или на Багрецов, но не защото беше безжизнен и вкочанен — точно по това той почти не се различаваше. Нокътят на този мъртъв пръст беше изрязан, самият той бе по-пълен и по-мек от пръста на Глебов. Те бързо отместиха камъните, с които беше затрупано тялото.
— Съвсем млад е — рече Багрецов.
Двамата с мъка издърпаха трупа за краката.
— Я колко е як — каза Глебов, като едва дишаше.
— Ако не беше толкова як — рече Багрецов, — щяха да го погребат както ни погребват нас и нямаше да трябва днес да идваме тук.
Те изправиха ръцете на трупа и му съблякоха ризата.
— А долните му гащи са съвсем нови — със задоволство произнесе Багрецов.
Смъкнаха ги и тях. Глебов напъха бельото под ватенката си.
— Направо си го облечи — посъветва го Багрецов.
— Не, не искам — измърмори Глебов.
Те върнаха мъртвеца обратно в гроба и го затрупаха с камъните.
Синята светлина на изгрялата луна лежеше върху земята, върху рядката гора, показваше всяка издутина, всяко дърво по особен начин, не както през деня. Всичко изглеждаше по свой начин истинско, но различно от дневното. Това беше нещо като втори, нощен облик на света.
Бельото на мъртвеца се стопли в пазвата на Глебов и вече не му изглеждаше чуждо.
— Да имаше да запалим — мечтателно произнесе Глебов.
— Утре ще запалиш.
Багрецов се усмихваше. Утре щяха да продадат бельото, да го сменят за хляб, може би ще успеят да се сдобият дори с малко тютюн…
Вечерта, докато прибираше рулетката, надзирателят каза, че на другия ден Дугаев ще получи самостоятелна норма. Бригадирът, който стоеше до него и го молеше да му даде назаем „десетина кубика до вдругиден“, внезапно млъкна и втренчи поглед във вечерницата, която бе започнала да блещука над хълма. Баранов, с когото работеше Дугаев и който сега помагаше на надзирателя да мери извършената работа, взе лопатата и започна да стърже с нея по отдавна почистения забой.
Дугаев беше на двадесет и три години и всичко, което виждаше и чуваше тук, повече го учудваше, отколкото плашеше.
Бригадата се събра на проверка, предаде инструментите и се запъти към бараката в неравен арестантски строй. Свършил бе тежкият ден. В стола Дугаев, без да сяда, изпи направо от паницата си порцията рядка булгурена чорба. Пушеше му се. Огледа се с надежда да си изпроси от някого фас. На перваза на прозореца Баранов бе обърнал наопаки кесията си за тютюн и изгребваше върху една хартийка трошичките махорка. След като ги събра внимателно, Баранов си сви тъничка цигара и я подаде на Дугаев.
— Пуши и ми остави малко — предложи той.
Дугаев се учуди — с Баранов не бяха приятели. Впрочем при глад, студ и безсъние не се ражда никакво приятелство и Дугаев въпреки младостта си разбираше цялата несъстоятелност на поговорката за приятелството, което се проверявало в нужда. За да бъде едно приятелство истинско, трябва здравите му основи да са положени тогава, когато условията, битът още не са стигнали крайната граница, отвъд която в човека не остава нищо човешко, а има само недоверие, злоба и лъжа. Дугаев добре помнеше северната поговорка — трите арестантски заповеди: не вярвай, не се бой и не моли…
Дугаев жадно погълна сладкия дим от махорката, зави му се свят.
— Губя сили — рече той.
Баранов не каза нищо.
Дугаев се върна в бараката, легна и затвори очи. Напоследък спеше лошо, гладът му пречеше. Сънуваше много мъчителни сънища — самуни хляб, мазни чорби, от които се издигаше пара… Бавно се унасяше и въпреки това половин час преди сигнала за ставане вече беше отворил очи.
Бригадата пристигна на участъка. Всички се пръснаха по изкопите си.
— А ти почакай — рече бригадирът на Дугаев. — Надзирателят ще ти каже къде да работиш.
Дугаев седна на земята. Бе до такава степен уморен, че се отнасяше с пълно безразличие към всяка промяна в съдбата си.
По дъските затрополиха първите колички, лопатите застъргаха по камъка.
— Ела — каза му надзирателят. — Това ще е твоето място. — Той измери кубатурата на забоя и сложи знак — парче кварц.
— Дотук — рече той. Ще ти подложат дъска до голямата настилка. Ще караш там, където и другите. Ето ти лопата, кирка, лост, количка — започвай.
Дугаев послушно започна работа.
„Още по-добре“ — мислеше си той. Поне никой нямаше да мърмори, че работи лошо. Бившите орачи не бяха длъжни да разбират и да знаят, че е новак, че веднага след училище е продължил да учи в университета, а университетската скамейка я беше сменил с този забой. Всеки сам за себе си. Те не са длъжни, не трябва да разбират, че отдавна вече е изтощен и гладен, че не умее да краде. Умението да крадеш беше главната северна добродетел във всичките й разновидности, като се започне от хляба на другаря и се свърши с надписването на премии за началството в размер на хиляди рубли за несъществуващи, измислени постижения. Никой не се интересуваше, че Дугаев не може да издържи 16-часовия работен ден.
Дугаев караше, къртеше, товареше, отново караше и пак къртеше и товареше.
След обедната почивка надзирателят дойде, погледна какво е свършил и мълком си отиде… Дугаев отново къртеше и товареше. До парчето кварц оставаше още много.
Вечерта надзирателят отново се появи и размота рулетката си. Премери изработеното от Дугаев.
— Двадесет и пет процента — рече той и го погледна.
— Двадесет и пет процента. Чуваш ли?
— Чувам — отвърна Дугаев.
Цифрата го учуди. Работата беше толкова тежка, лопатата загребваше толкова малко камък, толкова тежко бе да се блъска с кирката. Цифрата — двадесет и пет процента от нормата — му се стори много голяма. Чувстваше тъпа болка в прасците, от бутането на количката непоносимо го боляха ръцете, раменете, главата. Гладът отдавна го беше напуснал. Ядеше, защото виждаше как ядат другите и нещо му подсказваше — трябва да се яде. Но не беше гладен.
— Е, какво пък — рече надзирателят преди да си тръгне. — Остани си със здраве.
Вечерта извикаха Дугаев при следователя. Отговори на четири въпроса: име, презиме, по кой член е осъден и срокът на присъдата. Четири въпроса, на които арестантът отговаря по тридесет пъти на ден. После Дугаев отиде да спи. На другия ден пак работеше с бригадата, заедно с Баранов, а след още един ден през нощта войниците го поведоха зад конната база, по една горска пътечка към мястото, където висока ограда с бодлива тел почти преграждаше някаква малка клисура и откъдето нощем долиташе далечно боботене на трактори. И когато разбра каква е работата, Дугаев съжали, че нахалост бе работил, залудо се беше мъчил през този последен ден.
Колетите ги даваха в стаята на дежурния. Бригадирът удостоверяваше личността на получателя. Шперплатът се чупеше и пращеше по свой начин, по шперплатски. Тукашните дървета се прекършваха другояче, крещяха с по-други гласове. Зад направената от пейки ограда хора с чисти ръце и с прекалено чиста военна униформа отваряха, проверяваха, разтърсваха, предаваха. Сандъците на колетите, едва оцелели след многомесечното пътуване, умело подхвърлени, падаха на пода и се разтрошаваха. Късове захар, сушени плодове, изгнил лук, смачкани пачки тютюн се пръсваха по пода. Никой не събираше нападалите неща: Собствениците на колетите не протестираха — да получиш колет беше чудо на чудесата.
До стаята на дежурната смяна стояха конвойни с пушки в ръцете, в бялата, мразовита мъгла се движеха някакви непознати фигури.
Стоях до стената и си чаках реда. Ей тия синкави парчета — това не е лед! Това е захар! Захар! Захар! Ще мине още един час и ще ги държа в ръцете си и те няма да се топят. Ще се топят само в устата. Едно такова голямо парче ще ми стигне за два, за три пъти.
Ами махорката! Собствена махорка! Махорка от континента, ярославска „Белка“ или „Кременчуг № 2“. Ще пуша и ще черпя всички, всички, и най-напред онези, на които бях допушвал цигарите през цялата тази година. Махорка от континента! Та на нас тук ни даваха дажби тютюн, иззети от армейските складове поради изтичане на срока на годност, една авантюра от гигантски мащаб — всички продукти на лагерите бяха с изтекъл „срок на годност“. Но сега ще пуша истинска махорка. Дори жена ми да не знае, че трябва да прати по-силен тютюн — ще й подскажат.
— Име?
Сандъкът се разцепи и отвътре се изсипаха сушени сливи, кожести сушени сливи. А къде е захарта? Пък и сливите са две-три шепи…
— Пращат ти ботуши! Авиационни ботуши! Ха-ха-ха! С каучукови подметки! Ха-ха-ха! Като на началника на мината! Дръж, вземи ги!
Стоях объркан. За какво са ми? С ботуши тук можеше да се ходи само в празничен ден, но нямаше празници. Де да бяха от мека еленова кожа или обикновени валейки. Авиационни ботуши — това беше прекалено разкошно… Не се полагаше. Пък и…
— Ей, ти — нечия ръка докосна рамото ми.
Извърнах се така, че да виждам и ботушите, и сандъка, на дъното на който имаше малко сушени сливи, и началството, и лицето на човека, който ме държеше за рамото. Беше Андрей Бойко, нашият десетник.
А той бързо ми шепнеше:
— Продай ми ботушите. Ще ти платя. Сто рубли. Иначе дори до бараката няма да стигнеш — тия ще ти ги измъкнат, ще ти ги вземат — и той посочи с пръст към бялата мъгла. — А и в бараката ще ти ги откраднат. Още нощес.
„Крадеца ще го пратиш ти“ — помислих си.
— Дадено, давай парите.
— Виждаш ли какъв съм! — Бойко отброи банкнотите. — Не те лъжа, не съм като другите. Казах сто и ти давам сто. — Той се страхуваше, че се е минал.
Сгънах мръсните хартийки на четири, на осем и ги скрих в джоба на панталона си. Сушените сливи ги пресипах във ватенката си — отдавна бях откъснал джобовете й, за да направя от тях кесии за тютюн.
Ще си купя масло! Цял килограм масло! И ще го ям с хляба, с чорбата, с кашата. И захар! И ще взема от някого една чанта — торбичка с нанизана връв. Тя е задължителна за всеки що-годе приличен затворник — „левак“. Криминалните не ходят с торбички.
Върнах се в бараката. Всички лежаха по наровете, само Ефремов седеше с ръце върху изстиналата печка, насочил лице към изчезващата топлина, като не смееше да се изправи, да се откъсне от печката.
— Защо не я напалиш?
Приближи се дневалният.
— Негов ред е да дежури! Бригадирът рече: да ги търси където ще, но дърва да има. Все едно няма да ти дам да спиш. Върви, докато не е станало късно.
Ефремов се измъкна през вратата на бараката.
— Къде ти е колета?
— Сбъркали са…
Хукнах към лавката. Шапаренко, лавкаджията, още продаваше. Вътре нямаше никой.
— Шапаренко, искам хляб и масло.
— Ще ме съсипеш ти мене.
— Ето, вземи колкото трябва.
— Виждаш ли колко пари имам? — отвърна ми Шапаренко. — Какво може да даде „фитил“ като теб? Взимай хляба и маслото и изчезвай.
Забравих да поискам захар. Маслото — килограм. Хлябът също. Ще отида при Семьон Шейнин. Той беше бивш референт на Киров, по онова време още не го бяха разстреляли. Някога бяхме работили заедно, в една бригада, ала съдбата ни раздели.
Шейнин беше в бараката.
— Идвай да ядем. Масло, хляб.
Гладните му очи заблестяха.
— Сега ще донеса вряла вода…
— Няма нужда!
— Не, ей-сега. — И той изчезна.
Тутакси някой ме удари по главата с нещо тежко и когато дойдох на себе си и скочих, торбичката я нямаше. Всички стояха по местата си и ме гледаха със злобна радост. Развлечението беше първокласно. В такива случаи се радваха двойно: първо, на някой му е зле; второ — не ми е зле на мен. Това не беше завист, не…
Не плаках. Едва се бях спасил. Оттогава минаха тридесет години, а прекрасно си спомням полутъмната барака, злобните, радостни лица на другарите ми, яката цепеница на пода, бледите бузи на Шейнин.
Върнах се в лавката. Не молех за масло, нито за захар. Изпросих си малко хляб, прибрах се в бараката, разтопих едно канче сняг и започнах да варя сливите.
Бараката вече спеше: стенеше, хъркаше и кашляше. На печката варяхме трима, всеки своето: Свинцов възваряваше кора хляб, която беше запазил от обяда си, за да я изяде размекната, гореща, след което да изпие лакомо врялата снежна вода, миришеща на дъжд и хляб. А Губарев беше натъпкал котелката си със замръзнало зеле — щастливец и хитрец. Зелето миришеше на украински от вкусен по-вкусен борш! А аз варях сините сливи от колета. И тримата не можехме да не гледаме в чуждите съдинки.
Някой отвори с ритник вратата на бараката. От облака пара се появиха двама военни. Единият, по-младият, беше началникът на лагера Коваленко, другият, по-възрастният, началникът на мината Рябов. Рябов беше с авиационни ботуши — с моите ботуши! С мъка съобразих, че греша, че те са си неговите.
Коваленко се втурна към печката, като размахваше кирката, която носеше със себе си.
— Пак котелки! Сега ще ви дам аз едни котелки! Ще ви науча как се цапа!
Той катурна котелките със супата от кората хляб и със зелевите листа, със сливите, и проби с кирката дъната им.
Рябов си топлеше ръцете на кюнците.
— Щом има котелки, значи има какво да се вари — дълбокомислено изрече началникът на мината. — Това, знаете ли, е признак на благоденствие.
— Да беше видял какво варят — каза Коваленко, докато тъпчеше котелките.
Началниците излязоха и ние започнахме да вдигаме смачканите съдини, да събираме всеки своето: аз — плодовете, Синцов — размекналия се, безформен хляб, а Губарев — остатъците от зелевите листа. Веднага изядохме всичко — така беше най-сигурно.
Изгълтах няколко сливи и заспах. Отдавна се бях научил да заспивам преди да ми се стоплят краката — по-рано това не го можех, но опитът, опитът. Сънят приличаше на унес.
Животът се връщаше като сън — отново се отвори вратата: белите облаци пара, полегнали на пода, се плъзнаха до далечния край на бараката; хора с къси, смърдящи от прясната обработка, още неулегнали по тях бели кожуси, и нещо, рухнало на пода, нещо, което не помръдваше, не живо, което само грухтеше.
Дневалният, недоумяващ, но наведен в почтителен поклон пред белите кожуси на десетниците.
— От вашите ли е? — Надзирателят посочи купчината мръсни парцали на пода.
— Това е Ефремов — рече дневалният.
— Да знае за друг път как се крадат чужди дърва.
Ефремов остана на нара до мен седмици наред, докато не го откараха и не умря в селището за инвалиди. Бяха му „смлели“ вътрешностите — в мината имаше много майстори по тази част.
Не се оплакваше — лежеше тихо и стенеше.
Вече трети ден копаехме на новия полигон. Всеки си имаше свой изкоп и за три дни бяхме напреднали с половин метър, не повече. Още никой не беше стигнал до вечно замръзналата почва, макар лостовете и кирките ни да ги оправяха на часа — рядък случай: ковачите нямаше как да протакат, понеже работеше само нашата бригада. За всичко беше виновен дъждът. Валеше, неспирно трето денонощие. Когато почвата е камениста, не може да се познае откога вали — от час или от месец. Студен, ситен дъжд. Съседните бригади отдавна ги бяха освободили от работа и ги бяха отвели, но това бяха бригади от криминални — нямахме сили дори да им завиждаме.
Десетникът, с огромно подгизнало брезентово платнище с качулка, остра като пирамида, рядко се вясваше. Началството възлагаше големи надежди на дъжда, на студените водни камшици, които ни шибаха по гърбовете. Отдавна бяхме мокри — не мога да кажа до долните дрехи, защото нямахме такива. Според примитивните сметки на началниците дъждът и студът трябваше да ни накарат да работим. Но омразата към труда беше още по-силна и всяка вечер десетникът с проклятия спускаше в изкопите дървената мярка с резките. Конвоят ни пазеше под прикритието на една „гъба“ — това прословуто лагерно съоръжение.
Не можехме да излизаме от изкопите — щяха да ни застрелят. Горе имаше право да се движи само бригадирът ни. Беше ни забранено да си подвикваме — също щяха да ни застрелят. И ние мълчехме, застанали до кръста в земята, в каменните ями, проточили се по брега на пресъхналия поток.
Връхните ни дрехи не смогваха да изсъхнат през нощта, а рубашките и панталоните успявахме да изсушим донякъде със собствените си тела.
Гладен и озлобен, знаех, че нищо на този свят не ще ме накара да се самоубия. Точно сега бях започнал да разбирам същността на великия инстинкт за живот — качество, което човек притежава в най-висша степен. Видях как изнемогваха и умираха конете ни — не мога да го кажа по друг начин, да използвам други глаголи. Конете по нищо не се отличаваха от хората. Те умираха от Севера, от непосилната работа, от лошата храна, от побоите — и макар всичко това да беше хиляди пъти по-малко, отколкото при хората, те умираха преди затворниците. Разбрах най-важното — че човек е станал човек не защото е божие създание и не защото на всяка ръка има такъв поразителен палец. А защото е бил ФИЗИЧЕСКИ по-силен, по-издръжлив от животните, а по-късно — защото е подчинил духовното си начало в служба на физическото.
Ето, за всичко това си мислех за стотен път в своя изкоп. Знаех, че няма да се самоубия, понеже бях проверил тази своя жизнена сила. В един също такъв изкоп, само че дълбок, наскоро бях подкопал огромен камък. Дни наред освобождавах страшната му тежест. От тази зловеща тежест мислех да създам нещо прекрасно — както е казал един руски поет. Смятах да си спася живота, като си счупя крака. Наистина, това бе прекрасно намерение, едно напълно естетическо явление. Камъкът трябваше да рухне и да премаже крака ми. И аз завинаги щях да остана инвалид! Тази страстна мечта трябваше да бъде пресметната и аз подготвих мястото, където да си сложа крака, представях си как леко ще натисна с кирката и… камъкът ще рухне. Денят, часът и минутата бяха определени и бяха настъпили. Подложих десния си крак под надвисналия камък, похвалих се за спокойствието си, вдигнах ръка и натиснах кирката, пъхната като лост. И камъкът се плъзна по стената към определеното, изчислено място. Ала и аз не знам как стана така — дръпнах си крака. В тесния изкоп камъкът само го охлузи. Две синини, три драскотини — това беше целият резултат от така добре извършената подготовка.
И аз разбрах, че не ставам нито за членовредител, нито за самоубиец. Оставаше ми само да чакам след малката несполука да последва малка сполука. Най-близката „сполука“ беше краят на работния ден, трите глътки гореща чорба — дори да е студена, щях да я стопля в ламаринената печка, имах котле — една трилитрова консервена кутия. Щях да помоля за цигара дневалния Степан, поточно — да ми остави да допуша неговата.
Така, смесвайки „звездните“ въпроси с дреболиите, чаках, мокър до кости, ала спокоен. Дали тези мои размишления представляваха някаква тренировка за мозъка? В никакъв случай. Всичко това бе естествено, това бе животът. Разбирах, че тялото ми, а значи и клетките на мозъка ми, се хранеха недостатъчно — моят мозък отдавна водеше полугладно съществуване — и че това неминуемо ще ме доведе до лудост, до ранна склероза или до нещо друго… И ми беше весело да си мисля, че няма да доживея, няма да успея да доживея до склероза. Дъждът не спираше.
Спомних си жената, която вчера мина по пътечката край нас, без да обръща внимание на предупрежденията на конвоя. Ние я поздравихме, стори ни се красавица — първата жена, която виждахме за тези три години. Тя ни махна с ръка, посочи небето, някъде към ъгъла на небосвода, и извика: „Още малко, момчета, още малко“. Отговори й радостен рев. Повече никога не я видях, но си я спомнях цял живот — как можа така добре да ни разбере и да ни утеши. Тя сочеше небето, ала нямаше предвид задгробния свят. Не, тя само показваше, че невидимото слънце слиза на запад, че наближава краят на трудовия ден. По свой начин ни бе повторила думите на Гьоте за планинските върхове. За мъдростта на тази обикновена жена, сигурно бивша или настояща проститутка — понеже по онова време освен проститутки по тези краища нямаше други жени, — та за нейната мъдрост, за нейното голямо сърце си мислех и шумоленето на дъжда беше хубав звуков фон за тези мисли. Сивият каменист бряг, сивите планини, сивият дъжд, сивото небе, хората със сиви, парцаливи дрехи — всичко бе много меко, в съзвучие. Всичко беше в единна цветова хармония — дяволска хармония.
И в този миг от изкопа до мен се чу слаб вик. Съсед ми беше някакъв Розовски, възрастен агроном, чиито големи професионални знания, както и знанията на лекарите, инженерите и икономистите, не можеха да бъдат приложени тук. Той ме викаше по име и аз се обадих, без да обръщам внимание на заплашителния жест на конвоя — отдалеч, изпод „гъбата“.
— Слушайте — викаше той, — слушайте! Мислих дълго! И разбрах, че животът няма смисъл… Няма…
Изскочих от изкопа и го стигнах преди да се нахвърли нахвърли върху конвоя. Двамата войници вече се приближаваха.
— Болен е — казах.
В този момент се чу заглушената от дъжда далечна сирена и започнахме да се строяваме.
Още известно време работих с Розовски, докато той един ден не се хвърли под една натоварена вагонетка, която се спускаше по нанадолнището. Пъхна крака си под колелата, ала вагонетката го прескочи, дори не му остави синина. Въпреки това срещу него бе заведено „дело“ за опит за самоубийство, осъдиха го и се разделихме, понеже има едно правило, според което след съда осъденият никога не се връща на същото място, откъдето е дошъл. Страхуват се да не тръгне в гнева си да отмъщава на следователя, на свидетелите. Правилото беше мъдро. Но можеше и да не се прилага по отношение на Розовски.
Хълмовете са бели и преливат в синьо като захарни конуси. Кръгли, без нито едно дърво, покрити с тънък слой от плътен сняг, пресован от ветровете. В клисурите снегът е дълбок и сбит, издържа тежестта на човек, а по хълмистите склонове сякаш се надига на огромни мехури. Това са клекове, притиснали се до земята, легнали за зимен сън още преди първия сняг. Точно те ни трябваха.
От всички северни дървета най-много обичам клека, този иглолистен храст.
Отдавна съм разбрал и ми е скъпа тази завидна припряност, с която оскъдната северна природа се стреми да сподели с бедните като нея хора скромното си богатство — по-бързо да разцъфне за тях във всичките си цветове — случвало се е за една седмица всичко да се надпреварва да цъфти и за някакъв си месец от началото на лятото хълмовете да станат алени от червените боровинки, да почернеят от тъмните. По ниските храсти — не ставаше нужда дори човек да си вдига ръката — зрееше жълта, едра, водниста офика. Храсти медена планинска шипка: розовите й цветове са единствените, които имат аромат — всички останали миришат само на влага, на тиня, и това е в съзвучие с пролетното безмълвие на птиците, с безмълвието на листвениците, чиито клони бавно се обличат със зелени иглички. Шипките се запазват докато екове студ и изпод снега протягат към нас сбръчканите си, месести плодове, под чиито морави, жилави кожици се крие сладка, тъмножълта месеста маса. Познати са ми веселите лози, променящи много пъти цветовете си през пролетта — ту тъмнорозови, ту оранжеви, ту бледозелени, сякаш покрити с разноцветен велур. Листвениците протягат тънките си пръсти със зелени нокти, вездесъщата дебела върбовка покрива горските пожарища. Всичко това е прекрасно, доверчиво, шумно и прибързано, но така е през лятото, когато матовата зелена трева се смесва с лачения блясък на обраслите с мъх, лъснали на слънцето скали, оказали се изведнъж нито сиви, нито кафяви, а зелени.
През зимата всичко това изчезва, покрито с рохкав, корав сняг, така навят и утъпкан в клисурите от ветровете, че за да се изкачиш по склона, трябва да изсичаш стъпала с брадва. В гората човек се вижда на цяла верста — толкова голо е всичко. И само едно дърво винаги е зелено, винаги живо — клекът, този вечнозелен храст. Той е предсказателят на времето. Два-три дни преди първия сняг, когато през деня времето е все още есенно и топло, небето — безоблачно и на никого не му се мисли за близката зима, клекът изведнъж просва на земята огромните си, дълги над четири метра клони, с лекота огъва правия си черен ствол, дебел колкото два юмрука, и се разстила по земята. Минава ден, втори, на небето се появява облак, а надвечер започва фъртуна и снегът покрива всичко. А ако през късна есен се натрупат ниски облаци, предвещаващи сняг, ако духа студен вятър, но клекът не ляга — човек може да е сигурен, че няма да вали.
В края на март, през април, когато още дори не мирише на пролет и въздухът е разреден и сух като през зимата, клекът изведнъж се надига, отърсва снега от зелените си, леко рижави одежди. След ден-два вятърът сменя посоката си и пролетта идва заедно с топлите въздушни струи.
Клекът е много точен уред, толкова чувствителен, но понякога се лъже — надига се и по време на някое по-продължително затопляне. Преди това не помръдва. Но още преди наново да застудее, той на бърза ръка ляга в снега. Случва се и друго: запалиш от сутринта по-голям огън, за да има къде да си стоплиш краката и ръцете по обед, наслагаш повечко дърва и заминаваш на работа. След два-три часа клекът протяга клоните си изпод снега и бавно започва да се изправя, като си мисли, че е дошла пролетта. Още преди огънят да угасне, той отново ляга върху снега.
Зимата тук е двуцветна — бледосиньо високо небе и бяла земя. Напролет се оголват мръсножълтите ланшни есенни дрипи и много дълго земята е облечена в тези просешки дрехи, докато новата зеленина не набере сила и не започне да цъфти — бързо и бурно. И сред тази унила пролет, жестока зима блести яркият, ослепително зелен клек. При това по него растат шишарки — дребни кедрови шишарки. Този деликатес го делят помежду си хората, орешарките, мечките, обикновените и сибирските катерички.
Ние избрахме една площадка от подветрената страна на хълма, надомъкнахме клони, големи и малки, наскубахме суха трева от оголените от снега места, одухани от вятъра. Носехме от бараката няколко тлеещи главни, взети преди да тръгнем на работа направо от печката — тук нямаше кибрит.
Мъкнехме главните в голяма консервена кутия с телена дръжка и внимавахме много да не угаснат по пътя. След като извадих главните от тенекията, аз ги издухах от пепелта, събрах на едно място тлеещите им краища и разпалих огъня, сложих главните върху вейките, а отгоре натрупах суха трева и съчки. Всичко това го покрих с големи клони и скоро вятърът повлече слабия син пушек.
Преди никога не бях работил в бригада, събираща игличките на клека. Това се правеше на ръка, скубехме сухите зелени игли, както се скубе перушина, като гледахме да захванем колкото се може повече от тях, тъпчехме ги в чували и вечерта предавахме събраното на десетника. След това игличките заминаваха за тайнствения „витаминен комбинат“, където ги варяха на гъст, лепкав тъмножълт екстрат, неописуемо отвратителен на вкус. Караха ни да пием или да ядем (кой както може) този екстрат преди всеки обед. Вкусът му разваляше не само обяда, но и вечерята, и мнозина виждаха в това „лечение“ допълнителен начин за „въздействие“ върху затворниците. В стола не можеше да се получи храна без чашка от лекарството — това се спазваше много стриктно. Скорбутът беше повсеместен и клекът бе единственият лек, одобрен от медицината. Вярата превъзмогва всичко и макар по-късно да бе доказана пълната несъстоятелност на този „препарат“ за борба със скорбута, макар да се отказаха от него, макар да закриха витаминния комбинат, по наше време хората пиеха тази смърдяща гадост, плюеха и оздравяваха. Или не я пиеха и оздравяваха. Или не оздравяваха. Навсякъде беше пълно с шипки, но никой не събираше плодовете им и не ги използваше за борба със скорбута — в московската инструкция шипките не се споменаваха. (Няколко години по-късно започнаха да карат шипки от „континента“, но доколкото знам, собствено производство така и не се организира.)
За представител на витамин „С“ инструкцията считаше само игличките на клека. Сега и аз бях станал събирач на тази скъпоценна суровина — бях толкова изтощен, че от златния забой ме прехвърлиха „да скубя клек“.
— Ще поработиш на клека — каза ми една сутрин старшият. — Пиша те скатавка за няколко дни.
„Скатавка“ — това е много разпространен лагерен термин. Означава нещо като временна почивка, не пълна (в такъв случай се казва: той „кюта“, днес той „кюта“), а такава работа, от която човек не остава без сили, лека временна работа.
Работата на клека се смяташе не само лека, ами най-лека, че отгоре на всичко и безконвойна.
След дългите месеци работа в заледените открити рудници, където всяко лъскаво от леда камъче ти изгаря ръцете, след притракването на затворите на пушките, кучешкия лай и псувните на надзирателите зад гърба ти работата на клека беше огромно удоволствие, което се усещаше от всеки уморен мускул. Тя започваше по-късно от обичайното, за която се тръгваше още по тъмно.
Хубаво беше, топлейки ръце с кутията с димящите главни, да вървиш, без да бързаш, към хълмовете, които преди ми изглеждаха недостижимо далечни, и да се изкачваш все по-нагоре и по-нагоре, като през цялото време усещаш самотата си и дълбоката зимна тишина като нещо радостно и неочаквано, сякаш всичко лошо на този свят е изчезнало и ви има само теб и твоя спътник — и тясната, тъмна, безкрайна ивица в снега, която води някъде високо към планините.
Моят човек гледаше неодобрително бавните ми движения. Той от много дни береше клек и съвсем правилно предполагаше, че ще бъда несръчен и слаб помощник. Работеше се по двойки, „заработката“ беше обща и се делеше по равно.
— Аз ще сека, а ти сядай да скубеш — рече той. — И мърдай по-живо, че няма да изпълним нормата. А не ми се връща пак в забоя.
Той насече клони и домъкна до огъня огромен наръч. Откършвах по-малки клонки и почвах да беля от върха към другия край кората заедно с игличките. Те приличаха на зелени ресни.
— Трябва по-бързо, братле — каза моят другар, когато се върна с нов наръч. — Слаба работа!
И аз разбирах, че е слаба. Но не можех по-бързо. Ушите ми пищяха и измръзналите ми още в началото на зимата пръсти отдавна ме боляха с познатата тъпа болка. Белех кората и иглите, чупех на парчета цели клони и ги тъпчех в чувала. Ала чувалът все не искаше да се напълни. Около огъня вече се издигаше цяла камара от обелени клони, които приличаха на оголени кости, а чувалът все повече се издуваше и поемаше нови наръчи клек.
Другарят ми започна да помага. Работата потръгна.
— Време е да се прибираме — изведнъж рече той. — Иначе ще изпуснем вечерята. С това тук не можем изпълни нормата. — Той извади от пепелта на огъня един голям камък и го натика в чувала.
— Там не ги развързват — рече ми, като се намръщи. — Сега вече е добре.
Изправих се, разхвърлях горящите клони и с крака натрупах сняг върху тлеещите въглени. Те започнаха да съскат, угаснаха и на часа стана студено — разбра се, че вечерта наближава. Другарят ми помогна да вдигна чувала на гръб. Залитнах от тежестта му.
— Влачи го — рече ми той. — Нали ще вървим надолу, а не нагоре.
Едва успяхме да си получим чорбата и чая. Който работеше тази лека работа, не му се полагаше второ.
Когато четиримата стигнахме до потока Дускания, така се зарадвахме, че почти не можехме да говорим. Страхувахме се, че нашето идване тук е резултат на нечия грешка или шега, че ще ни върнат в зловещите каменни забои на мините, залети със студена вода от разтопения лед. Гумените галоши, които ни раздаваха, не можеха да предпазят от студа безброй пъти премръзвалите ни крака.
Вървяхме по тракторните следи сякаш по следите на някакъв доисторически звяр, ала те свършиха и по една стара пътечка стигнахме до дървената къщурка с два изсечени отвора за прозорци и врата, която висеше на една панта, направена от парче автомобилна гума, закована с пирони. Малката врата имаше огромна дървена дръжка, досущ като от врата на ресторант в някой голям град. Вътре имаше голи нарове от цели трупи; на пода се търкаляше черна, опушена консервена кутия. Много също такива кутии, ръждясали и пожълтели, бяха нахвърляни около къщата, чийто покрив бе покрит с мъх. Преди тук е била разположена проучвателна експедиция; вече много години на това място не беше стъпвал човешки крак. Трябваше да живеем тук и да сечем просека — брадвите и трионите си ги носехме.
За първи път получавахме храна на ръка. Имах торбичка, която пазех като очите си, пълна с булгур, захар, риба и мазнини. На няколко места тя беше стегната с парчета канап, както се връзват кренвирши. Захар и два вида булгур — ечемичен и „магар“. Савелиев имаше същата торбичка, а Иван Иванович — цели две, ушити с едри мъжки бодове. Четвъртият — Федя Шчапов — лекомислено беше насипал булгура в джобовете на връхната си дреха, а захарта бе увил в една партенка. Откъснатият вътрешен джоб му служеше за пунгия, в която грижливо събираше намерените фасове.
Десетдневните дажби плашеха — не ни се мислеше, че всичко това трябва да бъде разделено на цели тридесет части, ако ще имаме закуска, обяд и вечеря, и на двадесет — ако ще ядем два пъти дневно. Дадоха ни хляб за два дни — после щял да ни го носи десетникът, тъй като дори най-малката група работници е немислима без десетник. Изобщо не се заинтересувахме кой ще бъде. Казаха ни, че до идването му трябва да подготвим жилището.
На всички ни беше омръзнало яденето за бараките, всеки път бяхме готови да плачем при вида на големите цинкови баки с чорба, които ги внасяха на пръти. Бяхме готови да плачем от страх, че чорбата ще се окаже рядка. И когато ставаше чудо и чорбата биваше гъста — не можехме да повярваме, радвахме се и я сърбахме бавно-бавно. Ала и след гъстата чорба в посгретите ни стомаси оставаше тъпа болка — гладувахме отдавна. Всичките човешки чувства — любовта, дружбата, завистта, човеколюбието, милосърдието, жаждата за слава, честността — ни бяха напуснали заедно с живото месо, което бяхме загубили по време на продължителното гладуване. Незначителният слой мускули, който все още имахме по костите си и който все още ни даваше възможност да ядем, да се движим и да дишаме, дори да режем дървени трупи и да пълним количките с лопати натрошен камък и пясък, дори да тикаме тези колички по нескончаемите дървени настилки в златодобивните забои, по тесния дъсчен път до машината за промиване — този слой мускули съдържаше само злоба, най-дълготрайното човешко чувство.
Савелиев и аз решихме да си готвим отделно. Приготвянето на храна е особен вид арестантска наслада; несравнимо с нищо удоволствие — да сготвиш със собствените си ръце и след това да ядеш — нищо, че беше сварено по-лошо, отколкото биха го направили умелите ръце на готвача — нашите кулинарни познания бяха нищожни, липсваха ни готварски умения дори за най-обикновена супа или каша. Но въпреки това ние със Савелиев събирахме консервени кутии, чистехме ги, обгаряхме ги на огъня, нещо киснехме, варяхме, като се учехме един от друг.
Иван Иванович и Федя смесиха продуктите си. Федя грижливо обърна джобовете си и прегледа внимателно всеки шев, като изчовъркваше с мръсния си, счупен нокът всяка трошица.
Ние — и четиримата — бяхме отлично подготвени за пътешествие в бъдещето — било то небесно или земно. Знаехме какво значи научнообоснована норма на хранене, какво е таблица за замяна на продуктите, според която излизаше, че кофа вода по калории замества 100 грама масло. Бяхме се научили на смирение, бяхме, се отучили да се учудваме. Нямахме гордост, себелюбие, самолюбие, а ревността и страстта ни се струваха марсиански понятия, при това пълна глупост. Много по-важно беше да се научиш да си закопчаваш гащите на студа, през зимата — възрастните мъже плачеха, когато понякога не можеха да го направят. Разбирахме, че да умреш не е никак по-лошо от това да живееш, и не се страхувахме нито от едното, нито от другото. Бяхме обладани от огромно равнодушие. Знаехме, че сме в състояние да прекратим този живот още утре, и понякога събирахме смелост, но всеки път ни пречеха някакви дреболии, от които се състоеше целият ни живот. Или ще вземат да раздават „брашненика“ — килограм хляб като награда — просто беше глупаво да се самоубиеш в такъв ден. Или дневалният от съседната барака ще обещае да ти даде цигара вечерта — да върне стар дълг.
Бяхме разбрали, че животът, дори най-лошият, се състои от редуване на радостта с мъката, на сполуките с несполуките и че човек не трябва да се плаши, че несполуките са повече от сполуките.
Бяхме дисциплинирани, слушахме началниците си. Разбирахме, че истината и лъжата са родни сестри, че на света има хиляди истини.
Смятахме се почти за светци — мислейки си, че с годините, прекарани в лагерите, сме изкупили всичките си грехове.
Бяхме се научили да разбираме хората, да предугаждаме постъпките им, да ги разгадаваме.
Бяхме разбрали — и това беше най-важното, — че нашите познания за хората не ни носят никаква полза в живота. Какво като разбирам, чувствам, разгадавам, предугаждам нечии постъпки? Нали не мога да променя своето поведение спрямо човека, няма да взема да доноснича срещу друг също такъв затворник, каквото и да направи. Няма да се домогвам до бригадирска длъжност, която дава възможност да останеш жив: най-лошото в лагера е да натрапваш своята (или нечия чужда) воля на друг човек — на арестант, какъвто съм и аз. Няма да търся „полезни“ познанства, да давам рушвети. И какво като знам, че Иванов е подлец, Петров — доносник, а Заславски — лъжесвидетел?
Невъзможността да използваме определени видове „оръжие“ ни прави слаби в сравнение с някои наши съседи по нар в лагера. Бяхме се научили да се задоволяваме с малко и да му се радваме.
Също така бяхме разбрали нещо много интересно — в очите на държавата и на нейните представители физически силният човек е по-добър, именно по-добър, по-нравствен, по-ценен от слабия, от онзи, който не може да изкопае двадесет кубометра скална маса през смяната. Първият е по-морален от втория. Той изпълнява „процента“, тоест изпълнява своя най-важен дълг пред държавата и обществото, заради което е уважаван от всички. С него се съветват и зачитат мнението му, канят го на съвещания и събрания, които по тематика са далеч от въпросите за изгребването на тежката, хлъзгава скална маса от мокрите, плъзгави ровове.
Благодарение на физическите си предимства той се превръща в морална сила при решаване на многобройните всекидневни въпроси на лагерния живот. При това той е морална сила, докато продължава да е сила физическа.
Афоризмът на Павел Първи: „В Русия е именит онзи, с когото разговарям — и докато разговарям с него“ — беше намерил свой нов неочакван израз в забоите на Крайния север.
През първите месеци от живота си в мините Иван Иванович беше голям работяга. Сега не можеше да разбере защо когато остана без сили, го удряше всеки срещнат — не много силно, но го удряше: дневалният, бръснарят, десетникът, отговорникът, бригадирът, конвоят. Освен длъжностните лица го биеха и криминалните. Иван Иванович беше щастлив, че се бе измъкнал от тази „горска командировка“.
Федя Шчапов, момче родом от Алтай, беше останал без сили преди другите — полудетският му организъм не беше успял да укрепне. Затова Федя издържа около две седмици по-малко от останалите, силите му се стопиха по-рано. Беше единствено дете на вдовица и бе съден за незаконно избиване на добитък, понеже бе заклал овцата, която си имали. Законът забраняваше това. Присъдата му беше десет години; изтощителната работа в мините, която никак не приличаше на селския труд, му тежеше. Федя се възхищаваше от хубавия живот на криминалните от мините, ала в характера му имаше нещо, което му пречеше да се сближи с тях. Това здраво селско начало, вродената любов, а не отвращение от труда, донякъде му помагаха. Той, най-младият сред нас, веднага се залепи за най-възрастния, за най-положителния — за Иван Иванович.
Савелиев беше студент от Московския институт по съобщенията, мой земляк от Бутирския затвор. В килията, потресен от всичко видяно, написа писмо до „вожда“ на партията като верен комсомолец, сигурен, че тези сведения не са известни на „вожда“. Собственото му дело беше смешно — кореспонденцията с годеницата му, където свидетелство за агитация (десета точка от петдесет и осми член) бяха писмата между годеницата и годеника; неговата „организация“ (единадесета точка от същия член) се състоеше от двама души. Това най-сериозно бе вписано в бланките на разпита. И все пак всички мислехме, че дори според тогавашните мащаби Савелиев само ще го интернират.
Скоро след изпращането на писмото, в един от „заявителните“ дни, Савелиев го извикаха в коридора и му дадоха да се подпише, че е получил известие. Върховният прокурор му съобщаваше, че лично ще разгледа делото му. След това Савелиев го извикаха само веднъж — да му връчат присъдата на „специално съвещание“: десет години лагер.
В лагера Савелиев закъса много бързо. И досега не можеше да проумее тази зловеща разправа. Не че бяхме големи приятели, просто обичахме да си спомняме Москва — улиците, паметниците, Москва река, покрита с тънък слой нефт, който проблясваше като седеф. Нито Ленинград, нито Киев, нито Одеса нямат такива поклонници, ценители, обожатели. Бяхме готови да говорим за Москва безкрай.
Вкарахме в къщата ламаринената печка, която бяхме донесли, и въпреки че беше лято, я напалихме. Топлият, сух въздух имаше необичаен, чудесен аромат. Всеки от нас беше свикнал да диша киселата миризма на старите ни дрехи, на пот — добре, че сълзите нямат мирис.
По съвет на Иван Иванович си съблякохме бельото и го заровихме за една нощ в пръстта, отделно ризите и долните гащи, като оставихме да стърчи по едно малко парченце от тях. Това беше народна рецепта за борба с въшките — в мините не можехме да се справим с тях. И наистина на сутринта въшките бяха наизлезли по кранчетата на ризите. Вечно замръзналата земя през лятото все пак омекваше дотолкова, че да можем да си заровим дрехите. Разбира се, тази земя беше тукашна, с повече камъни, отколкото пръст. Но и върху тази камениста, вкочанена почва израстваха гъсти гори от огромни лиственици със стволове, които трима души едва можеха да обхванат — такава беше жизнената сила на дърветата, велик назидателен пример, даван ни от природата.
Изгорихме въшките, като поднасяхме долните си дрехи до горяща главня от огъня. Уви, този оригинален начин не унищожи гнидите и същия ден дълго и яростно варихме бельото си в големи консервени кутии — този път дезинфекцията беше сигурна.
Чудните свойства на пръстта научихме по-късно, когато ловяхме мишки, врани, чайки, катерици. Месото на което и да е животно губи специфичната си миризма, ако предварително се зарови в земята.
Погрижихме се да поддържаме огъня — имахме само няколко кибритени клечки, които се намираха у Иван Иванович. Беше ги увил най-грижливо в парче брезент и в парцали.
Всяка вечер събирахме на едно място две главни и те тлееха до сутринта, без да гаснат и без да изгарят. Ако главните са три, изгарят. Аз и Савелиев знаехме това още от училище, а Иван Иванович и Федя — от деца, от къщи. Сутрин разпалвахме главните, лумваше жълт пламък и върху разгорелия се огън слагахме някой по-дебел дънер…
Разделих булгура си на десет части, но това изглеждаше прекалено страшно. Операцията по изхранването на пет хиляди души с пет хляба вероятно би била по-лесна, по-проста, отколкото един арестант да раздели на тридесет порции десетдневната си дажба. Дажбите, талоните винаги бяха за по десет дни. На „континента“ отдавна свиреха отбой що се отнася до разните „петдневки“, „десетдневки“, „постоянки“, но при нас десетичната система съществуваше много по-стабилно. Тук никой не смяташе неделята за празник — почивните дни за затворниците, въведени много след нашето пребиваване на „горска командировка“, бяха три пъти месечно по произволна преценка на местното началство, което имаше правото да използва дъждовните дни през лятото или прекалено студените през зимата за почивка на затворниците „за сметка на почивните дни“.
Отново събрах булгура на едно място, понеже не издържах това ново мъчение. Помолих Иван Иванович и Федя да ме включат при тях и предадох запасите си за общия казан. Савелиев последва примера ми.
Всички заедно — и четиримата — взехме мъдро решение — да готвим два пъти дневно, за три пъти продуктите в никакъв случай не биха ни стигнали.
— Ще берем горски плодове и гъби — рече Иван Иванович. — Ще ловим птици и мишки. И един-два пъти на десет дни ще ядем само хляб.
— Но ако гладуваме ден-два преди получаване на продуктите — каза Савелиев, — как ще се удържим да не ядем повече, когато ни ги донесат?
Решихме на всяка цена да ядем два пъти дневно и в краен случай да правим чорбата по-рядка. Та нали тук нямаше кой да ни окраде, бяхме получили всичко, каквото ни се полагаше — тук нямаше готвачи-пияници, склададжии-крадци, алчни надзиратели, криминални, които да ни отнемат най-добрата храна, цялото безкрайно началство, което подяждаше и ограбваше затворниците — без никакъв контрол, без никаква съвест.
Бяхме получили наведнъж всичките „хранителни мазнини“ във вид на бучица „хидромазнини“, захар — по-малко от златото в пясъка, който промивах, хляб, клисав, лепкав хляб, с чието печене се занимаваха великите, неподражаеми майстори на „прираста в теглото“ и които хрантутеха началството на хлебопекарниците. Двадесет вида булгур, за които изобщо не бяхме чували през целия си живот: „магар“, „кълцано просо“ — всичко това бе прекалено загадъчно. И страшно.
Риба, заменила по тайнствените „таблици за замяна“ месото — ръждивокафява сельодка, обещаваща да компенсира усиления разход на белтъчини.
Уви, дори изцяло получените „норми“ не можеха да ни нахранят, да ни заситят. Имахме нужда от тройно, четворно повече — организмът на всеки от нас гладуваше отдавна. Това просто нещо тогава не го разбирахме. Вярвахме в „нормите“ — и известното наблюдение на готвачите, че е по-лесно да се готви за двадесет души, отколкото за четирима — не ни беше познато. Само едно нещо разбирахме съвсем ясно: че храната няма да ни стигне. Това не толкова ни плашеше, колкото ни учудваше. Трябваше да започваме работа, да прокарваме път сред повалените дървета.
Дърветата на Север умират легнали като хората. Огромните им оголени корени приличат на впити в камъка нокти на исполинска хищна птица. От тези гигантски нокти надолу към вечнозамръзналата почва се проточваха хиляди тънки пипала, въздебели израстъци, покрити с топла кафява кора. Всяко лято ледът отстъпваше малко и пипалото-корен начаса се впиваше и закрепваше с най-тънки власинки във всеки сантиметър размразена земя. Листвениците достигаха своята зрялост на триста години, като бавно изправяха тежки, мощни тела върху слабите, проснати по каменистата земя корени. Силните бури лесно събаряха дърветата от немощните им крака. Листвениците рухваха в една посока и умираха, легнали върху дебелия слой мек мъх — яркозелен и яркорозов.
Само усуканите, чепати ниски дървета, измъчени от въртенето си след слънцето, след топлината, устояваха сами, далеч едно от друго. Толкова дълго бяха водили напрегната борба за живот, че изтерзаната им, увита дървесина не ставаше за нищо. Късите им, чворести стволове, покрити с чудовищни израстъци, сякаш с шини в резултат на някакви счупвания, не ставаха за строителство — дори в невзискателния към материалите Север. Тези сгърчени дървета не ги биваше и за огъня — със съпротивата си срещу брадвата можеха да измъчат всеки работник. Така отмъщаваха на целия свят за осакатения си от Севера живот.
Задачата ни бе да направим просека и ние скоро се хванахме на работа. Режехме с трионите от изгрев до заник, поваляхме дърветата, цепехме ги и ги подреждахме. Бяхме забравили всичко друго, искахме да останем тук по-дълго, страхувахме се от златодобивните забои. Ала нарязаните дърва се увеличаваха прекалено бавно и в края на втория напрегнат ден стана ясно, че сме направили малко, че нямаме сили за повече. Иван Иванович издяла еднометрова мярка, като отмери пет педи върху отсечена млада, десетгодишна лиственица.
Вечерта дойде десетникът, премери работата ни със своята тояга с резки и поклати глава. Бяхме изпълнили десет процента от нормата!
Иван Иванович му доказваше нещо, мереше, но десетникът бе непреклонен. Мърмореше за някакви „фесметри“, за „чиста маса на дървесината“ — всичко това беше прекалено сложно за нас. Едно беше ясно — ще бъдем върнати в лагерната зона, пак ще минем през портала със задължителния, стереотипен надпис: „Трудът е въпрос на чест, въпрос на слава’, въпрос на доблест и геройство“. Разправят, че на входовете на немските лагери бил изписан девизът: „Всекиму своето“. Подражавайки на Хитлер, Берия го беше надминал в цинизма си.
Лагерът бе място, където ни учеха да мразим физическия труд, да мразим труда изобщо. Най-привилегированата група от лагерното население бяха криминалните — за тях ли трудът бе геройство и доблест?
Но ние не се страхувахме. Нещо повече — това, че десетникът констатира безнадеждността на работата ни, нищожността на нашите физически качества, ни донесе небивало облекчение, без изобщо да ни огорчава, да ни плаши.
Ние плувахме по течението, свършвахме, както казват в лагерите. Вече нищо не ни вълнуваше, беше ни лесно да живеем във властта на чужда воля. Не се грижехме дори да си запазим живота; и ако спяхме, то бе също по силата на заповедта, съобразена с лагерния график. Душевното спокойствие, постигнато чрез притъпяване на чувствата ни, напомняше за „висшата казармена свобода“, за която бе мечтал Лорънс, или за Толстоевото непротивене на злото — чуждата воля винаги беше на стража на душевното ни спокойствие.
Отдавна бяхме станали фаталисти, не крояхме житейски планове за повече от един ден напред. Би било логично да изядем на един път цялата си храна и да се върнем, да лежим в карцера колкото ни се полага и да слезем в забоя — но и това не направихме. Всяко вмешателство в съдбата, във волята на боговете беше неприлично, противоречеше на кодекса за поведението в лагера.
Десетникът си отиде, а ние останахме да работим на просеката, да подреждаме дървата, но вече с по-голямо спокойствие, с повече безразличие. Сега вече не се карахме кой да застане под дебелия край на дънера, а кой — под върха, докато пренасяхме дървото — това се нарича „извозване“.
Повече почивахме, обръщахме по-голямо внимание на слънцето, на гората, на бледосиньото, високо небе. „Хайлазувахме“.
На сутринта заедно със Савелиев криво-ляво отсякохме една огромна черна лиственица, оцеляла по чудо след бурите и пожарите. Захвърлихме триона направо на тревата — той издрънча върху камъните — и седнахме върху ствола на поваленото дърво.
— Ето — рече Савелиев. — Можем да помечтаем. Ще оцелеем, ще се върнем на „континента“; бързо ще остареем и ще се превърнем в болни старци: ту ще ни стяга сърцето, ту ревматични болки няма да ни дават мира, ту Ще ни пробожда нещо в гърдите — всичко, което правим сега, което преживяваме на младини: безсънните нощи, гладът, тежката многочасова работа, златодобивните забои в ледената вода, студът през зимата, побоите на конвоя — всичко това няма да мине безследно, дори и да оцелеем. Ще боледуваме, без да знаем защо, ще стенем и ще обикаляме амбулаториите. Непосилният труд ни нанесе неизлечими рани и целият ни живот на стари години ще бъде живот на болка, на безкрайна и разнообразна физическа и духовна болка. Ала сред тези страшни бъдещи дни ще има и такива, когато ще дишаме по-леко, когато ще бъдем почти здрави и страданията няма да ни дотягат. Тези дни ще са малко. Ще са толкова, колкото дни всеки от нас е успял да „похайлазува“ в лагера.
— А „честният труд“? — обадих се аз.
— Към честен труд в лагера призовават подлеците и онези, които ни бият, осакатяват, изяждат храната ни и ни заставят да работим като живи скелети — до самата си смърт. Този „честен“ труд им е изгоден. Те вярват в него още по-малко и от нас.
Вечерта седяхме около скъпата ни печка и Федя Шчапов внимателно слушаше прегракналия глас на Савелиев.
— Та, отказах да работя. Съставиха акт — облечен според сезона…
— А какво значи това — облечен според сезона? — попита Федя.
— Е, за да не изброяват всички зимни и летни неща, които са отгоре ти. Не могат да пишат в зимния акт, че са те пратили на работа без ватенка или без ръкавици я. Колко пъти са те оставяли вкъщи, понеже си без ръкавици?
— Нас не ни оставяха — плахо рече Федя. — Началникът ни караше да правим път в снега. Иначе щеше да се нарича: останал поради „неекипиране“.
— Тъй, тъй.
— Добре, разправи за метрото.
И Савелиев разправяше на Федя за московското метро. На нас с Иван Иванович също ни беше интересно да го слушаме. Той знаеше такива неща, за които аз, московчанинът, дори нямах представа.
— Ходжата, Федя — говореше Савелиев, като се радваше, че мозъкът му все още е подвижен, — свиква мохамеданите за молитва от минарето. Всичко опитал Мохамед — тръба, тамбура, сигнални огньове — и всичко отхвърлил. Хиляда и петстотин години по-късно, по време на изпитания на влакови сигнали, станало ясно, че нито свирката, нито клаксонът, нито сирената се долавят от човешкото ухо, от ухото на машиниста в метрото така безусловно и точно, както живия глас на дежурния, който вика „Готово!“
Федя ахкаше възторжено. Той беше по-приспособен за живот в гората, по-опитен, въпреки младостта си, от всички ни. Биваше го за дърводелец, можеше да построи барачка насред тайгата, знаеше как да повали дърво и да укрепи с клони мястото за нощувка, Федя беше ловец — по неговия край си служат с оръжието още от детски години. Студът и гладът напълно бяха заличили всичките му предимства, земята пренебрегваше знанията и уменията му. Федя не завиждаше на гражданите, той просто се прекланяше пред тях и беше готов безкрай, въпреки глада, да слуша за техническите постижения, за чудесата на града.
Приятелството не се заражда нито в нужда, нито в беда. Онези „трудни“ условия на живот, които, както се разправя в художествената литература, са задължително условие за възникването на дружбата, просто са недостатъчно трудни. Ако бедата и нуждата са сплотили, ако са посели дружба между двама души, значи това не ще да е страшна нужда, не ще да е голяма беда. Такава мъка не ще да е достатъчно голяма и дълбока, щом може да се сподели с приятели. В истинската нужда се опознава само собствената душевна и телесна твърдост, определят се границите единствено на собствените „възможности“, на физическата издръжливост и моралната сила.
Всички ние разбирахме, че може да се оцелее само случайно. И, странна работа, едно време, когато бях млад, си имахме една поговорка за всички случаи на неуспех и провали: „Е, няма да умрем от глад“. Бях сигурен, вярвах с цялото си тяло в тази фраза. И на тридесет години се оказах в положението на човек, който наистина умира от глад, който буквално се бие за парче хляб — и всичко това много преди войната.
Когато четиримата се събрахме при потока Дускания, знаехме, че не сме се събрали тук за другаруване; знаехме, че ако оцелеем, ще се срещаме без желание. Че ще ни е неприятно да си спомняме лошите неща: побъркващия глад, изваряването на дрехите от въшките в канчетата за храна, безкрайните локуми, които разтягахме край огъня, тези полулъжи-полумечти, чревоугодническите басни, свадите и еднаквите ни сънища, понеже всички сънувахме едно и също: самуни ръжен хляб, прелитащи край нас като болиди или като ангели.
Човек е щастлив със способността си да забравя. Паметта винаги е готова да забрави лошото и да съхрани само хубавото. Край потока Дускания нямаше нищо хубаво, нямаше го нито в бъдещето на някого от нас, нито в миналото му. Бяхме завинаги отровени от Севера и разбирахме това. Трима престанахме да се противим на съдбата и само Иван Иванович продължаваше да работи със същата трагична старателност, както преди.
По време на една от почивките „за цигара“ Савелиев се опита да вразуми Иван Иванович. „За цигара“ — това значеше най-обикновена почивка, почивка за непушачи, тъй като от години не бяхме виждали махорка, а почивките за цигара останаха. В тайгата пушачите събираха и сушаха листата на френското грозде, имаше цели дискусии, по затворнически разпалени, на тема кои листа са „по-вкусни“ — на боровинките или на френското грозде. Нито едните, нито другите не ставаха за нищо, както казваха познавачите, понеже организмът искаше никотинова отрова, а не пушек, и клетките на мозъка не се лъжеха така лесно. Ала за почивката „за цигара“ листата на френското грозде ставаха, понеже в лагера думата „почивка“ по време на работа е прекалено опасна и е в разрез с основните правила на производствения морал, възпитавани в Далечния север.
Да се почива на всеки час — това е предизвикателство, престъпление, но ежечасната „цигара“ е в реда на нещата. И тук, както във всичко на Север, явленията не съвпадаха с правилата. Сухото листо от френско грозде беше естествен камуфлаж.
— Слушай, Иване — рече Савелиев. — Ще ти разправя една история. В Бамлаг, на „втори коловоз“, карахме пясък с колички. Трябваше да се карат надалеч, нормата беше двадесет и пет кубика. Ако покриеш по-малко от половината — намалена дажба: триста грама и чорба веднъж дневно. А който изпълнеше нормата, получаваше килограм хляб освен другото и имаше право да си купи от магазина още един килограм хляб. Работехме по двама. А нормите бяха немислими. Тогава се изхитрихме: днес бачкаме за теб в твоя забой. Избутваме нормата. Получаваме две кила хляб плюс моите триста грама от намалената дажба — всеки разполагаше с по кило и сто и петдесет. Утре работим за мен. После пак за теб. Цял месец карахме така. Отживяхме си! Най-важното — десетникът беше душица, той, естествено, знаеше. А и за него беше изгодно — хората не отслабваха толкова бързо, производителността не падаше. После някой от началството надуши тая работа и щастието ни свърши.
— Какво, искаш да опиташ и тук ли? — попита Иван Иванович.
— Не за себе си — на теб да ти помогнем.
— Ами вие?
— На нас, миличък, ни е все тая.
— Е, и на мен ми е все тая. Надзирателят може да заповяда.
Надзирателят, тоест десетникът, дойде след няколко дни. Най-лошите ни опасения се сбъднаха.
— Е, починахте си — стига ви толкова. Други ще дойдат. Работата ви е като на оздравителен пункт или оздравителна команда, като ОП или ОК — пошегува се изтежко десетникът.
— Да — рече Савелиев. — Първо ОП, после ОК, смърт с дъсчица на крака!
Посмяхме се от приличие.
— Кога ще се връщаме?
— Утре тръгваме.
Иван Иванович се успокои. През нощта се обеси на десетина крачки от бараката, в чатала на едно дърво, без въже — не ми се беше случвало да видя такова самоубийство. Откри го Савелиев, видя го от пътеката и се развика. Дотича десетникът, нареди да не пипаме тялото до идването на „следствието“ и заприпира да тръгваме.
Федя Шчапов и аз смутено се заприготвяхме — Иван Иванович имаше хубави, здрави партенки, торбички, кърпи, запасна риза от американ, от която вече беше изварил въшките, кърпени ватени панталони, памуклийката му беше на нара. След кратко съвещание прибрахме всички тези неща. Савелиев не взе участие в подялбата на дрехите на покойния — само обикаляше край тялото на Иван Иванович. Винаги и навсякъде „на свобода“ мъртвецът събужда някакъв смътен интерес, привлича като магнит. По време на война и в лагерите това не е така — там смъртта е нещо обикновено, чувствата са притъпени и това премахва интереса към мъртвото тяло. Ала у Савелиев смъртта на Иван Иванович бе докоснала, бе осветила, бе проникнала в някакви тъмни кътчета на душата му, подтикна го да вземе някакви решения.
Той влезе в бараката, взе от ъгъла една брадва и прекрачи прага. Десетникът, който четеше нещо седнал на входа, скочи и се разкрещя. Двамата с Федя изхвърчахме навън.
Савелиев се приближи до един къс, дебел ствол, на който винаги режехме дървата — насечен, с обелена кора. Той сложи върху него лявата си ръка, разпери пръсти и замахна с брадвата.
Десетникът закрещя пискливо и пронизително. Федя се хвърли към Савелиев — четирите му пръста се търкулнаха в стърготините, дори не се виждаха сред клоните и дребните трески. Шурна алена кръв. Ние с Федя разкъсахме ризата на Иван Иванович, стегнахме китката на Савелиев, омотахме раната.
Десетникът ни заведе в лагера. Савелиев — в амбулаторията за превръзка, после в следствения отдел — за завеждане на дело за членовредителство. Федя и аз се върнахме в същата палатка, от която бяхме излезли преди две седмици с такива надежди и в очакване на щастие.
Местата на горните нарове вече бяха заети от други, ала не мислехме за това — сега беше лято и долу беше дори по-добре, отколкото горе, а докато дойде зимата, щеше да има още много, много промени.
Заспах бързо, но посред нощ се събудих и се приближих до масата на дежурния дневален. Там се беше свил Федя с лист хартия. През рамото му прочетох това, което вече бе написал:
„Мамо — пишеше Федя, — мамо, добре съм. Мамо, облечен съм според сезона…“
Когато си изкълчих стъпалото, след като се подхлъзнах и паднах от стълбата в изкопа, на началството му стана ясно, че ще куцукам още дълго време и понеже не биваше да седя без работа, ме прехвърлиха да помагам на нашия дърводелец Адам Фризоргер, от което и двамата — Фризоргер и аз — останахме много доволни.
По време на „първия си живот“ Фризоргер е бил пастор в някакво немско село близо до Марксщат на брега на Волга. Срещнахме се в един от големите етапни затвори по време на тифозна карантина и заедно попаднахме тук, в геологопроучвателската група, която търсеше въглища, Фризоргер, както и аз, вече беше работил в тайгата, сетне като „мръшляк“, полупобъркан, се озовал в етапния затвор. Изпращаха ни с геологопроучвателите като инвалиди, като „прислуга“ — кадрите на проучвателите бяха само волнонаемни. Наистина, това бяха довчерашни затворници, току-що излежали „термина“ си, тоест присъдата, и наричани в лагерите полупрезрително „наемници“. Докато пътувахме, четиридесетте такива волнонаемни едва можаха да съберат две рубли, когато им потрябва да си купят махорка, но все пак те вече не бяха от нашите. Всички разбираха, че ще минат два-три месеца и те ще се пооблекат, ще могат да си позволяват да си пийват, ще получат паспорти, дори може би след година щяха да отпътуват за родните си места. Тези мечти ставаха още по-ярки от обещанията на Парамонов, началника на проучвателите, че ги очакват огромни заплати и полярни дажби. „Ще си тръгнете оттук с цилиндри“ — постоянно им повтаряше началникът. С нас, с арестантите, не се водеха разговори за цилиндри и полярни дажби.
Впрочем той не ни нагрубяваше. Не му даваха затворници за проучватели — петимата обслужващи бяха всичкото, което Парамонов бе успял да си изпроси от началството.
Когато ни извикаха по списък от бараката и ни изправиха пред неговите светли, проницателни очи, ние още не се познавахме помежду си. Той остана много доволен от отговорите ни. Един от нашата група беше майстор на зидани печки — ярославецът Изгибин, майтапчия с посивели мустаци, който не беше загубил вроденото си чувство за хумор дори в лагера. Занаятът малко му помагаше и той не беше толкова изтощен като другите. Втори •беше едноокият гигант от Каменец-Подолск — „локомотивен огняр“, както се бе представил на Парамонов.
— Значи разбираш малко и от шлосерство — рече му Парамонов.
— Разбирам, разбирам — с готовност потвърди „огнярят“. Бързо беше схванал цялата изгода от работата с волнонаемните геологопроучватели.
Трети беше агрономът Рязанов. Парамонов изпадна във възторг от професията му. Естествено, не беше обърнато никакво внимание на дрипите, с които беше облечен агрономът. В лагера хората не се посрещат по вида, а Парамонов познаваше лагерите достатъчно добре.
Четвъртият бях аз. Не бях нито печкаджия, нито шлосер, нито агроном. Но Парамонов по всяка вероятност бе успокоен от високия ми ръст, а и не си струваше да си губи времето да променя списъка само заради един човек. Той кимна.
Ала петият се държеше много странно. Мънкаше някакви молитви, криеше лицето си с ръце, без да чува думите на Парамонов. Но и това не беше нещо ново за началника. Парамонов се извърна към нарядчика, който стоеше наблизо и държеше няколко папки с машинки — така наречените „лични дела“.
— Този е дърводелец — рече нарядчикът, като предвари въпроса на Парамонов.
Бяхме приети и ни откараха до обекта на геологопроучвателите.
По-късно Фризоргер ми разправи, че когато го извикали, си помислил, че ще го водят на разстрел — така го бил наплашил следователят още в мината. Цяла година живяхме с него в една барака и нито веднъж не се сдърпахме. Това е нещо рядко както в лагера, така и в затвора. Свадите започват по най-дребни поводи, за миг ругатните стигат такъв градус, че ти се струва — следващата стъпка може да бъде само нож или в най-добрия случай някакъв ръжен. Ала аз бързо свикнах да не обръщам внимание на тези цветисти ругатни. Градусът спадаше бързо и дори двамата да продължаваха още дълго време да се псуват мързеливо, това се правеше повече за „приличие“, за запазване на личното достойнство.
Но с Фризоргер не се скарахме нито веднъж. Мисля, че заслугата за това беше негова, понеже не съм познавал по-кротък човек от него. Никого не оскърбяваше и говореше малко. Гласът му беше старчески, треперещ, ала звучеше някак изкуствено, подчертано треперящо. С такива гласове говорят младите актьори в театрите, когато играят роли на старци. В лагера мнозина се опитват (и с успех) да изглеждат по-възрастни и физически по-слаби, отколкото са в действителност. Всичко това не винаги се прави съзнателно, а някак инстинктивно. Иронията на живота тук е в това, че повечето хора, които се опитват да изглеждат по-възрастни и по-немощни, в действителност са в по-тежко състояние от това, което искат да представят.
Ала в гласа на Фризоргер нямаше нищо престорено.
Всяка сутрин и вечер той се молеше тихо, извърнат встрани от нас и забил поглед в пода, а се включваше в общия разговор само ако темата беше религиозна, тоест много рядко, понеже арестантите не обичат религиозните теми. Старият безсрамник, милият Изгибин, се опитваше да се надсмива на Фризоргер, ала шегите му се посрещаха с такава миролюбива усмивка, че старанията му оставаха безрезултатни, Фризоргер бе обичан от цялата геологопроучвателска група и дори от самия Парамонов, комуто бе направил прекрасно писалище, отнело му, струва ми се, половин година.
Леглата ни бяха едно до друго, често си говорехме и понякога Фризоргер размахваше по детски малките си ръце и се учудваше, че знам едни или други евангелски истории — той наивно смяташе, че те са достояние единствено на тесните религиозни кръгове. Подсмихваше се и беше много доволен, когато откриваше у мен подобни познания. И, въодушевен, се залавяше да ми разправя онези евангелски текстове, които не си спомнях много добре или изобщо не знаех. Много му допадаха тези наши разговори.
Ала веднъж, когато изброяваше имената на дванадесетте апостоли, Фризоргер сбърка. Назова и името на апостол Павел. Аз, който с цялата си самоувереност на невежа винаги бях смятал апостол Павел за действителния създател на християнската религия, за неин вожд, знаех малко биографията на този апостол и не пропуснах възможността да поправя Фризоргер.
— Не, не — рече ми той през смях, — вие не знаете, ето — и той започна да брои на пръсти, — Питер, Паул, Маркус…
Разказах му всичко, което знаех за апостол Павел. Той ме слушаше внимателно и мълчеше. Вече беше късно и трябваше да спим. През нощта се събудих и в мъждукащата, димна светлина на газеничето видях, че Фризоргер лежи с отворени очи и чух шепот: „Господи, помогни ми! Питер, Паул, Маркус…“ Не заспа до сутринта. Тръгна на работа много рано, а се върна късно, когато вече бях заспал. Събудих се от тих старчески плач. Фризоргер беше застанал на колене и се молеше.
— Какво ви е? — попитах го, след като изчаках да свърши молитвата си.
Фризоргер напипа ръката ми и я стисна.
— Прав сте — рече той. — Паул не е сред дванадесетте апостоли. Бях забравил Вартоломей.
Мълчах.
— Учудвате се на сълзите ми ли? — каза той. — Те са от срам. Не биваше, нямах право да забравям такива неща. Това е грях, голям грях. На мен, на Адам Фризоргер, да ми посочи грешката чужд човек. Не, не, вие нямате никаква вина — причината е в мен, мой е грехът. Добре е, че ме поправихте. Всичко ще бъде наред.
Едва го успокоих и оттогава (случи се малко преди да си изкълча стъпалото) станахме още по-големи приятели.
Веднъж, когато в дърводелската работилница нямаше никой освен нас, Фризоргер измъкна от джоба си един омазнен платнен портфейл и ме повика да отида до прозореца.
— Ето — каза, като ми подаде миниатюрна, цялата на гънки моментална снимка. Това беше снимка на млада жена с някакъв случаен като на всички моментални снимки израз на лицето. Пожълтялата, напукана снимка беше грижливо облепена с цветна хартия.
— Това е дъщеря ми — рече тържествено Фризоргер. Единствената ми дъщеря. Жена ми почина отдавна. Дъщерята не ми пише — сигурно защото не знае адреса. Писал съм й много, правя го и сега. Само на нея. Никому не показвам тази снимка. Нося я от дома. Взех я от скрина преди шест години.
В работилницата безшумно влезе Парамонов.
— Това дъщеря ти ли е? — попита той, като хвърли бегъл поглед към снимката.
— Да, гражданино началник — отвърна Фризоргер с усмивка.
— Пише ли ти?
— Не.
— Защо те е забравила теб, стареца? Подготви ми заявление за издирване — ще го изпратя. Как е кракът ти?
— Куцам, гражданино началник.
— Е, куцай, куцай. — Парамонов излезе.
От този ден Фризоргер, вече без да се крие от мен, след края на вечерната си молитва, когато си лягаше, вадеше снимката на дъщеря си и галеше цветния кант.
Така си живеехме тихо и мирно около половин година, докато веднъж докараха поща. Парамонов беше заминал за някъде и писмата прие секретарят му Рязанов, от затворниците, който се оказа, че не е никакъв агроном, а есперантист, което впрочем не му пречеше чевръсто да одира кожите на умрелите коне, да огъва дебели железни тръби, като ги пълнеше с пясък и ги нажежаваше на огъня, и да води цялата канцеларска работа на началника.
— Я виж — каза ми той — какво заявление се получи на името на Фризоргер.
Пликът съдържаше официално писмо с молба затворникът Фризоргер (член, присъда) да бъде запознат с приложеното копие от заявлението на дъщеря му. В заявлението си тя кратко и ясно пишеше, че след като се е убедила, че баща й е враг на народа, се отрича от него и моли занапред да не ги считат за роднини.
Рязанов повъртя в ръцете си листа хартия.
— Ама че мръсотия — рече той. — За какво й е притрябвало? Да не би да става член на партията?
Мислех си за друго: защо трябва да препращат на арестувания баща подобни заявления? Дали това не е своеобразен садизъм, подобен на съобщенията до роднините за мнимата смърт на затворника, или беше просто желание всичко да бъде „по закон“? Или нещо друго?
— Слушай, Ванюшка — рекох на Рязанов. — Регистрира ли пощата?
— Кога, току-що пристигна.
— Я ми дай този плик. — И разправих на Рязанов каква е работата.
— Ами ако дойде писмо? — каза той несигурно. — Тя сигурно ще му пише.
— Ще задържиш и писмото.
— Добре, вземи го.
Смачках плика и го хвърлих в отворената вратичка на печката.
Месец по-късно дойде и писмо, също толкова кратко, колкото и заявлението, и ние го изгорихме в същата печка.
Скоро след това ме откараха на друго място, а Фризоргер остана и как е живял по-нататък — нямам представа. Често си го спомнях, докато имах сили да си спомням. Чувах треперливия му, развълнуван шепот: „Питер, Паул, Маркус…“
Фадеев каза:
— Чакай, аз ще поприказвам с него — приближи се до мен и отпусна приклада на пушката до главата ми. Лежах в снега, прегърнал дънера, който бях изпуснал и който не можех да вдигна, за да заема с него своето място в колоната от хора, слизащи по склона — всеки беше нарамил по една трупа, цепеница, кой по-голяма, кой по-малка; всички бързаха да се приберат — и конвоят, и затворниците, — всички бяха изгладнели, спеше им се, страшно им бе омръзнал безкрайният зимен ден. А аз — аз лежах в снега.
Фадеев винаги говореше със затворниците на „вие“.
— Слушайте, старче — рече ми той, — как така умник като вас да не може да носи една цепеница, така да се каже, една съчка. Вие сте явен симулант. Вие сте фашист. Във времето, когато родината ни се сражава с врага, вие й създавате пречки.
— Не съм фашист — казах, — просто съм болен, гладен човек, фашистът си ти. Нали четеш по вестниците как фашистите избиват старци. Помисли как ще разправяш на годеницата си какво си правил на Колима.
Беше ми все едно. Не можех да понасям червенобузестите, охранените, ситите, добре облечените, не ме беше страх. Свих се, за да предпазя корема си, но и това беше отколешно, инстинктивно движение — изобщо не се страхувах от удари в корема, Фадеев ме ритна по гърба. Изведнъж ми стана топло, вместо да ме заболи. Ако умра — толкова по-добре.
— Слушайте — рече Фадеев, като ме обърна с върховете на ботушите си с лице към небето. — Вие не сте първият, с когото работя, виждал съм мнозина като вас.
Приближи се още един от конвоя — Серошапка.
— Дай да те видя, че да те запомня. Я колко си бил зъл и грозен. Утре ще те гръмна със собствената си ръка. Разбра ли?
— Разбрах — казах, като се изправях и плюех солена, кървава слюнка. Помъкнах дънера, освиркван, навикван и псуван от другарите си — бяха притихнали, докато ме биеха.
На другата сутрин Серошапка ни изкара на работа — да събираме в изсечената още миналата зима гора всичко, което може да се изгори в ламаринените печки. Дърветата бяха сечени в сняг — та пъновете им бяха високи. Изкоренявахме ги с лостове, режехме ги с триони и ги подреждахме.
По отделните оцелели дървета около мястото, където работехме, Серошапка окачи „жалони“ — стиски усукана жълта и сива трева, — като по този начин очерта границите на „зоната“.
Нашият бригадир накладе огън на едно възвишение — за Серошапка, понеже по време на работа само конвоят можеше да се топли, — надомъкна дърва.
Ветровете отдавна бяха издухали снега. Замръзналата, покрита със скреж трева се хлъзгаше в ръцете ни и променяше цвета си от докосването на човешки длани. По купчинките пръст леденееха ниски храсти планинска шипка, тъмнолилавите замръзнали плодове бяха невероятно ароматни. Още по-вкусни бяха червените боровинки, попарени от студа, презрели, станали тъмносиви… На късите си прави дръжки висяха и други боровинки — яркосини, сбръчкани като празни пунгии, ала запазили тъмния си синкавочерен сок с вкус, който не може да се опише.
Всички те, попарени от студа, нямаха нищо общо с узрелите, сочни плодове. Вкусът им бе много по-изтънчен.
Рибаков, човекът, с когото работех, пълнеше с боровинки една консервена кутия по време на „почивката за цигара“ и дори в минутите, когато Серошапка не гледаше към нас. Ако успееше да напълни кутията, готвачът на охраната щеше да му даде хляб. Заниманието на Рибаков беше станало изведнъж много важно.
На мен никой не ми бе възложил такова нещо, затова ядях боровинките, като внимателно и в същото време лакомо притисках с език всяка една към небцето си — сладкият, ароматен сок за миг ме опиваше.
Не смятах да помагам на Рибаков, а и той не би пожелал — в такъв случай би трябвало да си поделим хляба.
Консервената му кутия се пълнеше много бавно, почти не виждахме повече боровинки и без да забележим, докато работехме и събирахме зрънцата, се приближихме до границата на „зоната“ — стиските трева увиснаха над главите ни.
— Виж — рекох на Рибаков. — Да се връщаме.
А малко по-нататък имаше купчинки пръст, покрити с шипки, със сини и червени боровинки… Отдавна ги бяхме забелязали. Дървото, на което висеше знакът, трябва да беше на два метра от тях.
Рибаков ми посочи кутията, все още полупразна, сетне кимна към залязващото слънце и започна бавно да се приближава до омагьосалите го боровинки.
Сухо отекна изстрел и Рибаков падна по лице сред купчинките. Серошапка се развика, като размахваше пушката:
— Не го пипайте, оставете го там!
След това зареди оръжието и стреля още веднъж. Знаехме какво значи този втори изстрел. Знаеше го и Серошапка. Изстрелите трябва да са два — първият е предупредителен.
Рибаков изглеждаше неочаквано малък. Небето, планините и реката бяха огромни — един Господ знае колко хора може да бъдат проснати по пътеките на тези планини, сред купчинките пръст.
Консервената кутия на Рибаков се беше търкулнала настрана, успях да я взема и да я скрия в джоба си. Може би щяха да ми дадат хляба на мен — нали знаех за кого работеше Рибаков.
Серошапка спокойно строи малката ни група, преброи ни, изкомандва да тръгваме и ни поведе към лагера.
Докосна ме по рамото с дулото на пушката си и аз се обърнах.
— Исках тебе — рече Серошапка, — ама не се набута там, гад такъв!…
Кучката Тамара я доведе от тайгата нашият ковач — Мойсей Мойсеевич Кузнецов. Ако се съди по фамилията, професията му беше наследствена. Мойсей Мойсеевич беше родом от Минск. Беше сирак, както впрочем личеше от името и презимето му — при евреите името на бащата се дава на момчето само и задължително, когато бащата е починал преди раждането на сина. Беше научил занаята още като дете от чичо си, също ковач, както и баща му.
Жената на Кузнецов, сервитьорка в един мински ресторант, била много по-млада от четиридесетгодишния си съпруг и през тридесет и седма година по съвет на най-добрата си приятелка, която работела в бюфета, написала донос срещу мъжа си. През онези години това беше много по-сигурно от какъвто и да е заговор или клевета, по-сигурно дори от някаква си сярна киселина — мъжът й, Мойсей Мойсеевич, веднага изчезнал. Той беше от онези ковачи, които можеха да изковат роза. Инструментите, с които работеше, си ги беше направил сам. Щипците, длетата, чуковете, наковалните бяха без съмнение изящни, което говореше за любовта му към професията и за това, че е майстор, който влага душа в своята работа. Не става дума просто за симетрия или асиметрия, а за нещо по-дълбоко, по-вътрешно. Всяка подкова, всеки гвоздей, изковани от Мойсей Мойсеевич, бяха изящни и върху всеки предмет, излязъл изпод ръцете му, личеше печатът на неговото майсторство. Завършваше работата си над всяко нещо със съжаление — все му се струваше, че трябва да удари още веднъж, да го направи още по-сполучливо, още по-удобно.
Началството го ценеше много, макар на геоложкия участък да нямаше много работа за ковач. Мойсей Мойсеевич понякога си позволяваше шеги с началниците, които му прощаваха заради неговата отлична работа. Така веднъж той увери шефовете, че свределите се закаляват по-добре в масло, отколкото във вода, и началникът изписа за ковачницата краве масло, наистина, в нищожно количество. Кузнецов пускаше мъничко от него във водата и върховете на свределите засияваха с мек блясък, какъвто никога не се получаваше при обикновеното закаляване. Останалото масло Кузнецов го изяждаше с помощника си, който удряше с чука. Скоро след това доложиха на началника за „комбинациите“ на ковача, ала не последваха никакви репресии. По-късно Кузнецов настойчиво уверяваше началника във високото качество на „масленото“ сондиране и издейства да му дадат от склада мухлясалото масло. Претапяше го и се получаваше топено, леко нагарчащо масло. Беше тих, добър човек и никому не мислеше злото.
Нашият началник познаваше всички „тънкости“ на живота. Беше се погрижил като Ликург в неговата държава в тайгата да има по двама фелдшери, по двама ковачи, по двама счетоводители. Единият фелдшер лекуваше, а другият теглеше черната работа и шпионираше колегата си — да не би да извърши нещо противозаконно. Ако фелдшерът злоупотребеше с наркотиците — с различните „кодеинчета“ и „кофеинчета“, той биваше разобличаван, наказван и отиваше да работи обща работа, а колегата му, след като съставеше и препишеше акт за приемане, се настаняваше в медицинската палатка. Според идеята на началника резервните кадри от „специалисти“ не само осигуряваха замяна в нужния момент, но и спомагаха за дисциплината, която, разбира се, веднага би се влошила, ако поне един специалист би се почувствал незаменим.
Но счетоводителите, фелдшерите, десетниците се сменяха доста безразборно, затова не се отказваха от чаша спирт дори ако им я даваше провокатор.
На ковача, избран от началника като „противовес“ на Мойсей Мойсеевич, така и не му се случи да държи чука — Мойсей Мойсеевич беше безупречен, неуязвим, а и квалификацията му беше много висока.
Тъкмо той беше срещнал на пътеката в тайгата това якутско куче с вид на вълк — кучка с ивица протрита козина на белите си гърди — беше куче от впряг.
Наблизо нямало нито селище, нито якутски станове — кучето изникнало пред Кузнецов и той здравата се изплашил. Мойсей Мойсеевич си помислил, че е вълк, и хукнал назад по пътечката, като зашляпал с ботушите си — след него вървели други.
Но вълкът легнал по корем и запълзял към хората, като въртял опашка. Те го погалили, потупали го по изпосталелите хълбоци, нахранили го.
Кучето остана при нас. Скоро стана ясно защо не е рискувало да търси истинските си стопани в тайгата.
Беше женско и му дошло време да ражда — още първата вечер започна да рови дупка под палатката ни — забързано, като едва се отвличаше за приветствията на хората. Бяхме петдесет души и всеки искаше да го помилва, да го погали, да разкаже, да предаде на животното собственото си желание за ласка.
Лично техническият ръководител Касаев, тридесетгодишен геолог, който наскоро бе отпразнувал десет години работа в Далечния север, излезе да огледа новия си жител, като продължаваше да подрънква на китарата си, с която не се разделяше.
— Нека се казва Боец — рече той.
— Тя е кучка, Валентин Иванович — радостно каза Славка Ганушевич, готвачът.
— Кучка ли? А, да. Тогава нека е Тамара — и техническият ръководител се отдалечи.
Кучката се усмихна подире му и завъртя опашка. Тя бързо се сприятели с най-важните за нея хора. Тамара разбираше ролята на Касаев и десетника Василенко в селището ни, разбираше колко е важно приятелството с готвача. Вечерта се настани до нощния пазач.
Скоро стана ясно, че Тамара взима храна само от ръка и не докосва нищо нито в кухнята, нито в палатката, независимо дали там има хора.
Хората от селището, много видели и препатили, се умиляваха особено много от тази нейна нравствена твърдост.
Слагаха на пода пред Тамара консервирано месо, хляб с масло. Тя душеше храната и винаги избираше и отнасяше едно и също — парчето солена риба, най-познатото, най-вкусното, което със сигурност беше безопасно.
Скоро се окучи — в тъмната дупка се появиха седем малки кутрета. Направихме им колибка и ги преместихме там. Тамара дълго време беше неспокойна, подмилкваше се, въртеше опашка, но явно всичко си беше наред, кутретата бяха живи и здрави.
Наложи се проучвателската ни група да навлезе още близо три километра навътре, в планината — жилището ни се отдалечи на около седем километра от базата, където бяха складовете, кухнята, началството. Преместихме кучешката колибка с кутретата на новото място и Тамара по два — по три пъти на ден тичаше при готвача и мъкнеше оттам за кученцата някой кокал, който той й даваше. Ние също щяхме да ги нахраним, но Тамара никога не беше сигурна в това.
Случи се така, че в селището ни пристигна отред войници със ски — обикаляха из тайгата и търсеха бегълци. Много рядко някой бягаше през зимата, но имаше сведения, че от съседната мина изчезнали петима арестанти, и тайгата се „прочистваше“.
Настаниха ги не в палатка като нашата, а в единствената масивна сграда — банята, построена от дървени трупи. Мисията им беше прекалено сериозна, за да има място за протест — така ни обясни техническият ръководител Касаев.
Жителите се отнесоха към неканените гости с обичайното безразличие и покорство. Само едно същество даде израз на недоволството си по този повод.
Без да гъкне, Тамара се нахвърли върху най-близкия войник и го захапа за валенката. Козината й беше настръхнала, в очите й се четеше безстрашна злоба. Едва я отпъдиха, с мъка я успокоиха.
Началникът на оперативната група Назаров, за когото и по-рано бяхме чували нещичко, понечи да вдигне автомата, за да застреля кучето, но Касаев го хвана за ръката и го помъкна след себе си в банята.
По съвет на дърводелеца Семьон Пармьонов вързахме Тамара с въже за едно дърво — войниците нямаше да останат тук сто години я.
Както всички якутски кучета, Тамара не умееше да лае. Ръмжеше, опитваше се да прегризе въжето със старите си зъби — изобщо не приличаше на спокойното животно, което беше живяло с нас цяла зима. Омразата й беше необикновена, зад нея прозираше миналото й — не за първи път се срещаше с „конвоя“, това беше ясно за всеки.
Каква ли горска трагедия завинаги беше останала в кучешката й памет? Дали не тъкмо това страшно отминало събитие беше причината за появата на якутското куче близо до нашето селище?
Може би Назаров би могъл да поразкаже нещо, ако помнеше не само хората, но и животните.
След около пет дни трима от войниците си отидоха, а Назаров и един негов другар заедно с техническия ни ръководител смятаха да тръгнат на другата сутрин. Цяла нощ пиха, на сутринта обърнаха още по чашка за изтрезняване и потеглиха.
Тамара изръмжа, Назаров се върна, свали автомата от рамото си и пусна един откос право в кучето. Тамара се сгърчи и млъкна. Но от палатките вече тичаха хора, чули изстрелите, размахваха брадви, лостове. Техническият ръководител се спусна да прегради пътя на работниците, а Назаров изчезна в гората.
Понякога желанията се сбъдват, а може би омразата на всичките петдесет души към този „началник“ беше толкова голяма и силна, че се бе превърнала в реална сила и бе настигнала Назаров.
Тръгнал със ски заедно с помощника си. Решили да минат не по руслото на скованата до дъното си в лед река — най-добрия зимен път до голямото шосе, което минаваше на двадесет километра от селището ни, — а по хълмовете, през прохода. Назаров явно се е страхувал от преследване, освен това пътят през планината беше по-кратък, а той бе отличен скиор.
Вече се било здрачило, когато двамата се изкачили до билото — само по върховете на хълмовете още било светло, в клисурите царял мрак. Назаров започнал да се спуска по склона; гората ставала все по-гъста. Разбрал, че трябва да спре, но ските го понесли надолу и той връхлетял върху един дълъг, заострен от времето ствол на рухнала лиственица, скрит под снега. Стволът разпрал корема му и излязъл през гърба, като пробил шинела. Заместникът на Назаров се бил вече спуснал долу, стигнал до шосето и вдигнал тревога чак на другия ден. Намерили Назаров след два дни, висял прободен, вдървил се в позата на бегач, като фигура от батална панорама.
Одрахме кожата на Тамара, опънахме я с пирони върху стената на конюшнята, ала я бяхме опънали лошо — когато изсъхна, тя стана съвсем малка и човек не можеше да предположи, че е била едра якутска лайка.
Скоро след това пристигна горският да изпише със задна дата квитанции за дърветата, които бяхме изсекли преди повече от година. Тогава никой не беше мислил за височината на пъновете — оказа се, че те са по-високи, отколкото трябва, чакаше ни повторна работа. Тя беше лека. Дадохме на лесничея пари да купи това-онова от магазина, дадохме му и спирт. На тръгване той измоли да му дадем кучешката кожа, която висеше на стената — щял да си ушие „собачини“ — северни ръкавици от кучешката кожа с козината навън. Каза ни, че дупките от куршумите нямали значение.
Поетът умираше. Големите му, подути от глада китки с бели, безкръвни пръсти и мръсни, загънати на тръбички нокти, лежаха на гърдите му, без да се крият от студа. Преди той ги пъхаше в пазвата си, върху голото си тяло, но сега там имаше прекалено малко топлина. Ръкавиците отдавна му ги бяха откраднали: за да се краде, се искаше само наглост — крадеше се посред бял ден. Бледото електрическо слънце, оцвъкано от мухите и оковано с кръгла решетка, беше закрепено високо на тавана. Светлината падаше в краката на поета — той лежеше като в сандък в тъмната дълбочина на долния ред от нарове. От време на време пръстите на ръцете му се движеха, щракаха като кастанети и опипваха копчето, илика, дупката във връхната дреха, отмахваха някакъв боклук и отново застиваха. Поетът умираше толкова дълго, че беше престанал да разбира, че умира. Понякога, болезнено и почти осезаемо проправяща си път през мозъка, идваше някоя проста и силна мисъл — че са му откраднали хляба, който беше пъхнал под главата си. И това навяваше такъв парлив страх, че той бе готов да спори, да псува, да се бие, да търси, да доказва. Но нямаше сили за всичко това и мисълта за хляба отслабваше… И веднага мислеше за друго — за това, че всички трябва да ги откарат отвъд морето, ала, кой знае защо, параходът закъснява и добре, че той е тук. И със същата лекота и неяснота започваше да мисли за огромната бенка върху лицето на дневалния в бараката. През по-голямата част от денонощието той си мислеше за събитията, които изпълваха тукашния му живот. Виденията, които израстваха пред очите му, не бяха картини от детството, от младежките години, от успехите. През целия си живот беше бързал за някъде. Беше прекрасно, че сега не трябваше да бърза, че можеше да мисли бавно. Й той спокойно си мислеше за великото еднообразие на предсмъртните движения — за това, което лекарите бяха разбрали и описали преди художниците и поетите. Хипократовото лице — предсмъртната човешка маска — се знае от всеки студент по медицина. Това загадъчно еднообразие на предсмъртните движения е дало повод на Фройд за най-смели хипотези. Еднообразието, повторението са задължителна почва за науката. Неповторимото в смъртта се търси не от лекарите, а от поетите. Беше му приятно да съзнава, че все още може да мисли. Отдавна бе свикнал с това, че му се гади от глад. И всички бяха равноправни — Хипократ, дневалният с бенката и собственият му мръсен нокът.
Животът влизаше и излизаше от него, той умираше. Но животът се появяваше отново, очите му се отваряха, идваха мисли. Само желания не възникваха. Отдавна живееше в свят, в който често се налагаше да се връща животът на хората — с помощта на изкуствено дишане, гликоза, камфор, кофеин. Мъртвият отново ставаше жив. Защо пък не? Той вярваше в безсмъртието, в истинското човешко безсмъртие. Често си мислеше, че просто няма никакви биологични причини човек да не живее вечно… Старостта е само една излечима болест и ако не беше това неразгадано до този момент трагично недоразумение — можеше да живее вечно. Или докато не се умори. А той изобщо не се беше уморил да живее. Дори сега, в тази етапна барака, „транзитка“, както обичливо я наричаха тукашните жители. Тя беше преддверие на ужаса, но самата тя не беше ужас. Напротив, тук цареше свободен дух и това се усещаше от всички. Бяха минали през затвора, чакаше ги лагер. Това беше „светът на път“ и поетът го разбираше.
Имаше още един път към безсмъртието — на Тютчев:
Блажен е всеки, посетил
света в мига му съдбоносен.
След като май не му е писано да остане безсмъртен в човешки образ, като някаква физическа единица — поне беше заслужил творческото си безсмъртие. Наричаха го руски поет номер едно на двадесети век и той често си мислеше, че наистина е така. Вярваше в безсмъртието на стиховете си. Нямаше ученици, но нима поетите търпят такива? Беше писал и проза — слаба, също и статии. Но само в стиховете беше намерил нещо ново за поезията, нещо важно, както винаги му се бе струвало. Целият негов минал живот беше литература, книга, приказка, сън и само сегашните дни бяха истинският живот.
Всичко това си го мислеше не във вид на спор, а тайно, някъде дълбоко в себе си. На тези размисли не им достигаше страст. Равнодушието отдавна го беше завладяло.
Каква глупост беше всичко, „много шум за нищо“ в сравнение със злобното бреме на живота. Учуди се на самия себе си — как може да мисли така за стиховете, когато нещата вече са решени и той го беше разбрал толкова добре, по-добре от когото и да било. Кому е нужен тук и на кого е равен? Защо е трябвало да разбере всичко това, да чака… и бе разбрал.
В минутите, когато животът се връщаше в тялото му и полуотворените, мътни очи изведнъж започваха да виждат, клепачите — да потрепват и пръстите — да помръдват, се връщаха и мислите, за които той не знаеше дали са последни.
Животът идваше сам като пълновластен господар; той не го беше викал и все пак животът идваше в тялото му, в мозъка му, идваше като стиховете, като вдъхновението. И значението на тази дума за пръв път се разкри пред него с цялата си пълнота. Стиховете бяха онази животворяща сила, с която живееше. Точно така, той не живееше заради стиховете си, а чрез тях.
Сега беше толкова нагледно, толкова осезаемо ясно, че именно вдъхновението е било животът; преди да умре му бе писано да разбере, че животът е бил вдъхновение, именно вдъхновение.
И той се радваше, че му е било съдено да разбере тази последна истина.
Всичко, целият свят се сравняваше със стиховете — работата, конският тропот, къщата, птицата, скалата, любовта, — целият живот лесно се побираше в стиховете и удобно се настаняваше там. И точно така трябваше, понеже стиховете са слово.
Строфите и сега лесно се подреждаха една след друга и макар отдавна да не беше записвал стиховете си, все пак думите се редяха с лекота в някакъв определен и всеки път необикновен ритъм. Римата беше уред за търсене, инструмент за магнитно намиране на думите и понятията. Всяка дума беше част от света, тя откликваше на римата и целият свят прелиташе с бързината на някаква електронна машина. Всичко крещеше: вземи мен. Не, мен. Не се налагаше нищо да се търси. Трябваше само да се отхвърля. Сякаш бяха двама души — един, който съчинява, който завърта нещата с пълна сила, и друг, който избира и от време на време спира машината. И когато видя, че той — това са двама души, поетът разбра, че сега съчинява истински стихове. Какво като не са написани? Да се запишат, да се издадат — всичко това е суета на суетите. Всичко, което се ражда не съвсем безкористно, не е най-доброто. Най-доброто е онова, което не е записано, което е било съчинено и е изчезнало, стопило се е безследно, и само творческия устрем, който изпитва и която не може да бъде сбъркан е нищо друго, доказва, че стихотворението е било създадено, че е било сътворено нещо прекрасно. Дали не греши? Безпогрешна ли е творческата му радост?
Спомни си колко слаби, колко поетично безпомощни бяха последните стихове на Блок и как Блок, изглежда, не го е разбирал…
Поетът си наложи да спре. Тук това ставаше по-лесно, отколкото някъде в Ленинград или Москва.
В този миг усети, че отдавна вече не мисли за нищо. Животът отново го напускаше.
Часове лежа неподвижно и изведнъж видя наблизо нещо като мишена за стрелба или геоложка карта. Картата беше без никакви наименования и той напразно се мъчеше да разбере нанесеното на нея. Мина доста време преди да проумее, че са собствените му пръсти. По върховете им още личаха кафявите следи от допушваните, досмуквани цигари — върху възглавничките ясно се виждаше дактилоскопичната шарка, досущ като чертеж на планински релеф. На всичките десет пръста рисунката беше еднаква — концентрични кръгове, които приличаха на годишните пръстени на дърво. Спомни си как веднъж, беше малък, на булеварда го спря китаецът, който работеше в пералнята в мазето на тяхната къща. Китаецът случайно го хвана за едната ръка, после за другата, обърна дланите нагоре и възбудено се развика нещо на своя си език. Оказа се, че го е нарекъл щастливец, белязан човек. Поетът често си спомняше за тази своя белязаност и най-често — когато издаде първата си книга. Сега си мислеше за китаеца без злоба и без ирония — беше му все едно.
Най-важното беше, че още не е умрял. Между другото какво значи умрял като поет? В тази смърт сигурно има нещо по детски наивно. Или нещо изкуствено, театрално — както при Есенин, при Маяковски.
Умрял като актьор — това горе-долу е ясно. Но умрял като поет?
Да, той се досещаше за някои от нещата, които го очакваха. В етапния затвор успя да разбере и да предугади много неща. И се радваше, тихо се радваше на безсилието си и се надяваше, че ще умре. Спомни си един отдавнашен спор в затвора — кое е по-страшно — лагерът или затворът? Никой не знаеше нещо конкретно, аргументите бяха абстрактни, и колко жестоко се усмихваше човекът, докаран в затвора от лагера. Завинаги запомни тази негова усмивка, страхуваше се да си я представи.
Само си помислете колко ловко ще ги излъже — онези, които го бяха докарали тук, — ако умре сега — с цели десет години. Преди няколко години беше в заточение и знаеше, че завинаги се води в специални списъци. Завинаги ли?! Мащабите се бяха изместили и думите бяха променили смисъла си.
Отново почувства прииждащия прилив на сили, именно прилив, както в морето. Многочасов прилив. А след това — отлив. Но нали морето не се отдръпва от нас завинаги? Щеше да оздравее.
Внезапно усети глад, но нямаше сили да помръдне. Бавно и мъчително си спомни, че беше преотстъпил днешната си чорба на своя съсед, чуе през последния ден единствената му храна бе канче гореща вода. Освен хляба, естествено. Ала хляб им бяха раздавали много, много отдавна. А вчерашния му го бяха откраднали. Все още някои имаха сили — да крадат.
Лежа така в унес и без да мисли, докато не дойде утрото. Електрическата светлина стана малко по-жълта и на големи шперплатови подноси донесоха хляб, както правеха всеки ден.
Но той вече не се вълнуваше, не гледаше да грабне някой крайщник, не плачеше, ако крайщникът се паднеше на някой друг; не тъпчеше с треперещи ръце „дажбата“ в устата си — тя на часа се стопяваше, ноздрите му се раздуваха и той с цялото си същество чувстваше вкуса и миризмата на пресния ръжен хляб. А дажбата вече я нямаше в устата му, макар да не беше преглъщал и дъвкал. Къшеят хляб се беше стопил, беше изчезнал и това чудо е едно от многото чудеса тук. Не, сега не се вълнуваше. Но когато му тикнаха в ръката дажбата за едно денонощие, той я сграбчи с безкръвните си пръсти и притисна хляба към устата си. Ръфаше го с разклатените си от скорбута зъби, венците му кървяха, ала той не чувстваше болка. С всички сили притискаше хляба към устата си, тъпчеше го вътре, смучеше го, късаше го и го гризеше…
Съседите му го възпираха:
— Не изяждай всичко, по-добре си остави за после, за по-късно…
И поетът разбра. Отвори широко очи, без да пуска хляба от мръсните си, посинели пръсти.
— Кога после? — ясно, отчетливо произнесе той. И затвори очи.
Надвечер умря.
Но го „отчислиха“ два дни по-късно — изобретателните му съседи успяха още две денонощия да получават хляб за мъртвеца; трупът вдигаше ръка като кукла-марионетка. Значи беше умрял преди датата на смъртта си — важна подробност за бъдещите му биографи.
Изкарваха ни на работа без каквито и да било списъци — на портала ни преброяваха по петима. Винаги ни строяваха по този начин, понеже само малка част от конвоя познаваше таблицата за умножение. Всяко аритметично действие, ако се извършва на студа, при това върху жив материал, е сериозна работа. Чашата на арестантското търпение може внезапно да прелее и началството се съобразяваше с това.
Днес работата ни беше лека — режехме дърва с циркуляр. Дисковият трион се въртеше и леко потракваше. Слагахме огромния дънер на подставката и бавно го избутвахме към триона.
Трионът изквичаваше и започваше яростно да ръмжи — на него, както и на нас, не му харесваше да работи на Север, но ние тикахме дънера все по-напред и по-напред и ето че той се разпадаше на две части, на две неочаквано леки парчета.
Третият ни другар цепеше дървата с тежка синкава брадва с дълга жълта дръжка. Дебелите парчета ги дялкаше от края, а по-тънките ги разцепваше с един удар. Ударите му бяха слаби — той гладуваше не по-малко от нас, но замръзналата лиственица се цепи лесно. Северната природа не е безразлична, не е равнодушна — тя е в заговор с онези, които ни бяха изпратили тук.
Свършихме работата, подредихме дървата и зачакахме конвоя. Той бе отишъл до учреждението, за което режехме дървата, но бяхме длъжни да се приберем под строй, цялата група, пръсната в града на различна работа.
Когато свършихме, не отидохме да се топлим. Отдавна бяхме забелязали голямата купчина с отпадъци близо до оградата — нещо, което не беше за пренебрегване. Двамата ми другари се заеха чевръсто и похватно да я преглеждат, като сваляха един след друг заледените пластове. Плячката им се оказа вкочанен хляб, замръзнала купчина кюфтета и скъсани мъжки чорапи. Съжалявах, че не ги бях намерил аз. Чорапите, шаловете, ръкавиците, ризите, цивилните панталони представляваха голяма ценност за хора, които десетилетия наред са обличали само затворническо облекло. Чорапите можеше да се закърпят и ето ти тютюн, ето ти хляб.
Сполуката на другарите ми не ми даваше мира. Аз също откъртвах с крака и ръце разноцветни парчета от купчината боклук. И ето че при отместването на някакъв парцал, подобен на човешки черва, видях — за първи път след толкова години — сива ученическа тетрадка.
Беше най-обикновена детска тетрадка за рисуване. Всичките й страници бяха грижливо и трудолюбиво изрисувани с боички. Прелиствах трошливите от студа страници, покритите със скреж ярки и същевременно наивни страници. Някога и аз рисувах — колко отдавна беше, — настанил се до газената лампа на масата, където обядвахме. От докосванията на вълшебните четчици оживяваше мъртвият юнак от приказките, сякаш поръсен с жива вода, акварелните боички, същински копчета от женска дреха, бяха подредени в бяла ламаринена кутия. Иван, царският син, препускаше през борова гора, яхнал сив вълк. Дърветата бяха по-малки от вълка. Иван, царският син, яхнал вълка така, както евенките яздят елени, почти докосвайки с пети мъха. Димът се издига като пружина и в синьото звездно небе — птици като драснати „чавки“.
И колкото повече си спомнях детството, толкова по-ясно разбирах, че то няма да се повтори, че няма да срещна дори сянка от него в чуждата детска тетрадка.
Тази тетрадка беше страшна.
Северният град беше от дървени къщи, чиито огради и стени се боядисваха със светла охра, и четчицата на младия художник честно бе повторила този жълт цвят навсякъде, където момченцето е искало да разкаже за сградите, дело на човешките ръце.
В тетрадката имаше много, извънредно много тараби. Почти на всяка рисунка хората и къщите бяха заградени с равни жълти стобори, обвити с черни линии бодлива тел. Железните нишки покриваха всички огради от детската тетрадка.
Край тарабите имаше хора. Хората от тетрадката не бяха нито селяни, нито работници, нито ловци, а войници от конвоя и часови с пушки. Навесите с формата на гъби, край които младият художник беше подредил конвоя и часовите, се намираха в подножието, на огромни караулни кули. На кулите се разхождаха войници, проблясваха дула на пушки.
Тетрадката не беше голяма, ала момченцето беше успяло да нарисува всички годишни времена на родния си град.
Ярка земя, еднотонно зелена, и много синьо небе, измито, чисто, ясно. Залезите и изгревите бяха прекалено алени и това не беше от детското неумение да се намерят полутонове, преходите между цветовете, да се разкрият тайните на светлосенките.
Съчетанието на цветовете в ученическите тетрадки беше правдиво изображение на небето на Далечния север, чиито цветове са необикновено чисти и ярки, лишени от полутонове.
Спомних си старата северна легенда за Господ, който бил още дете, когато създавал тайгата. Цветовете са били малко, детски чисти, рисунките — прости и ясни, сюжетите — лесни.
По-късно, когато пораснал, Господ се научил да изрязва най-различните форми на листата, измислил безброй пъстри птици. Детският свят Му омръзнал, той затрупал със сняг първата си творба — тайгата, и завинаги заминал на юг. Така се твърди в легендата.
И в зимните си рисунки детето не се беше отдалечило от истината. Зеленината беше изчезнала. Дърветата бяха черни и голи. Това бяха даурски лиственици, а не боровете и смърчовете от моето детство.
Северен лов: озъбено куче вълча порода опъва ремъчката, която Иван, царският син, стиска в ръка. Той е с шапка-ушанка военен образец, с къс бял кожух, с валейки и ръкавици с високи маншети, „краги“, както им викат в Далечния север. На гърба на Иван, царския син, виси автомат. Набучени в снега голи триъгълни дървета.
Детето не беше видяло, не беше запомнило нищо освен жълтите къщи, бодливата тел, наблюдателниците, кучетата, конвоя с автоматите и изключително синьото небе.
Един от другарите ми надзърна в тетрадката и полипа страниците й.
— По-добре да беше потърсил вестник, да става за цигари. — Той измъкна тетрадката от ръцете ми, смачка я и я захвърли върху купчината боклук. Тетрадката започна да се покрива със скреж.
Двете крила на огромната врата се отвориха и в етапната барака влезе раздаващият храната. Застана в широката ивица утринна светлина, отразена от синкавия сняг. Две хиляди очи се устремиха отвсякъде към него: отдолу — изпод наровете, насреща му, отстрани и отгоре — от височината на четвъртия ред, където се качваха по стълба онези, които все още имаха сили. Днес бе ден за сельодка и след раздаващия носеха огромен шперплатов поднос, провиснал в средата от тежестта на камарата от разсечени на две риби. След подноса вървеше дежурният надзирател, облечен с грейнал като слънце къс бял кожух от щавени овчи кожи. Раздаваха сельодката сутрин — през ден по половинка. Как бяха изчислени калориите и белтъчините — никой не знаеше, а и не се интересувахме от такава схоластика. Шепотът на стотици хора повтаряше една и съща дума: опашки. Някакъв мъдър началник, съобразявайки се арестантската психология, се бе разпоредил да се дават едновременно или само глави, или само опашки. Предимствата на едните и на другите биваха многократно обсъждани: опашките като че ли бяха с малко повече месо, затова пък главата доставяше много по-голямо удоволствие. Процесът на поглъщането на храната продължаваше, докато се осмукваха хрилете и се изяждаше вътрешността на главата. Рибата я даваха непочистена и това се одобряваше от всички — нали я ядяхме с костите и кожата. Но появилото се съжаление за главите изчезна: опашките бяха реалност, факт. Още повече, че подносът се приближаваше и наставаше най-вълнуващата минута — какво парче ще ти се падне, нали не можеше нито да го смениш, нито да протестираш: всичко бе въпрос на шанс — залог в тази игра с глада. Човекът, който невнимателно режеше сельодките на порции, не винаги разбираше (или бързо забравяше), че десет грама повече или по-малко, десет грама, преценени на око, могат да доведат до драма, може би дори до кървава драма. Да не говорим за сълзите. Сълзите са често явление, всички ги разбират и не се подиграват на плачещия.
Докато раздаващият се приближаваше, всеки вече бе пресметнал точно кое парче ще му бъде подадено от тази равнодушна ръка. Всеки вече беше успял да се огорчи, да се зарадва, да се приготви за чудо, да стигне до ръба на отчаянието, ако е сгрешил с прибързаните си сметки. Някои затваряха очи, понеже не успяваха да потиснат вълнението си, и ги отваряха едва когато раздаващият ги бутнеше, за да им протегне дажбата риба. Грабваш сельодката с мръсните си пръсти, започваш да я галиш и стискаш бързо и нежно, за да определиш суха или тлъста порция ти се е паднала (впрочем от Охотско море никога не са тлъсти и това движение на пръстите също е в очакване на някакво чудо), и не можеш да се сдържиш да не хвърлиш бърз поглед към ръцете на околните, които също галят и мачкат парченцата риба, без да избързват да излапат тази миниатюрна опашчица. Никой не яде сельодката, а я ближе, ближе и опашката постепенно изчезва между пръстите му. Остават костите, които дъвчеш внимателно, много внимателно, докато също не се стопят и изчезнат. После се заемаш с хляба — петстотинте грама за целия ден се дават сутрин — отронваш от него малки парченца и ги лапаш. Хлябът винаги се изяжда на един път — така никой няма да ти го открадне, да ти го вземе насила, а и ти си слаб да го опазиш. Само не трябва да бързаш, не трябва да пиеш вода, докато го ядеш. Трябва да го смучеш — като бучка захар, като шекерче. После може да си налееш канче чай — топла вода, боядисана с препечена кора хляб.
Сельодката е изядена, изяден е и хлябът, чаят е изпит. Става ти отведнъж горещо и никъде не ти се върви, иска ти се да легнеш, но вече трябва да се обличаш — да се намъкнеш в парцаливата ватенка, която ти е служела за одеяло, да вържеш с връвчици подметките на плъстените си ботуши, ботушите, които са ти били вместо възглавницата, и трябва да бързаш, понеже двете крила на вратата отново са широко отворени и отвъд и ограденото с бодлива тел малко дворче стои конвоят с кучетата…
Ние сме в карантинната, в тифозната карантинна барака, ала не ни позволяват да безделничим. „Подкарват“ ни на работа — не по списъци, а просто на портала отброяват по пет човека. Има един доста сигурен начин всеки ден да попадаш на сравнително изгодна работа. Иска се само търпение и упорство. Изгодна работа винаги е онази, за която заделят малко хора — двама, трима, четирима. Работата, за която взимат двадесет, тридесет, сто души, е тежка, обикновено изкопчийска. И макар никога да не съобщаваха предварително къде ще се работи — арестантът научава, когато вече е на път, — в тази страшна лотария късмет имаха търпеливите. Трябва да се свиваш отзад, в чуждите редици, да се отдръпваш настрани и да се втурваш напред, когато строяват някоя малка група. А за големите отреди най-изгодното е да прехвърлят зеленчуци в складовете, да работят в хлебозавода — с една дума, там, където работата е свързана с храна — бъдеща или настояща, — където винаги има остатъци, парчета, огризки от нещо, което може да се яде.
Строиха ни и ни поведоха по калния априлски път. Ботушите на конвоя бодро шляпаха из локвите. Беше ни забранено да разваляме строя в чертите на града и никой не заобикаляше гьоловете. Краката ни се мокреха, но не обръщахме внимание — не се страхувахме, че ще настинем. Бяхме настивали вече хиляди пъти, при това дори най-страшното, което можеше да ни се случи — белодробно възпаление, — би ни отвело в така желаната болница. По редиците откъслечно шепнеха: „В хлебозавода, чувате ли, в хлебозавода“ — има хора, които винаги всичко знаят и отгатват. Има и такива, които във всяко нещо искат да виждат промяна към по-добро и техният сангвиничен темперамент дори в най-тежки положения винаги намира някаква формула за съгласие в живота. За други, напротив, нещата отиват към по-лошо и те възприемат всяко подобрение с недоверие, като някакво недоглеждане на съдбата. Тази разлика в съжденията малко зависи от личния опит, тя като че ли е заложена още през детските години — за цял живот…
Най-смелите ни надежди се сбъднаха — стояхме пред портала на хлебозавода. Двадесет души, прибрали ръце в ръкавите си, тъпчеха на едно място, подложили гърбовете си на пронизващия вятър. Малко по-настрана конвоят палеше цигари. От малката врата на портала излезе гологлав човек със синя престилка. Той поприказва нещо с конвоя и се приближи до нас. Бавно ни обходи с поглед. Колима прави всеки човек психолог, а той за миг трябваше да съобрази много неща. От двадесетимата дрипльовци искаше да избере двама, които да работят в хлебозавода, в „цеховете“. Тези хора трябваше да са по-силни, за да могат да мъкнат носилките с натрошените тухли, останали след наново иззиданите пещи. Да не бъдат крадци, „апаши“, понеже тогава денят щеше да отиде за разни срещи, предаване на бележки, а не за работа. Трябваше още да не са стигнали до ръба, след което всеки може да стане крадец от глад, понеже в цеховете никой нямаше да седне да ги пази. Трябваше да не са „склонни към бягство“. Трябваше…
И всичко това трябваше да го прочете по лицата на арестантите за миг, веднага да избере хора, да реши.
— Излез — рече ми човекът без шапката. — И ти — подвикна на моя всезнаещ луничав съсед. — Ще взема тези — каза на конвоя.
— Хубаво — обади се онзи равнодушно.
Изпратиха ни със завистливи погледи.
При хората петте чувства никога не действат едновременно с пълна сила. Аз не чувам радиото, когато чета внимателно. Редовете започват да скачат пред погледа ми, щом се заслушам в предаването, макар автоматизмът на четене да се запазва — движа очи по редовете, но изведнъж разбирам, че не запомням нищо от току-що прочетеното. Същото става, когато насред четенето се замислиш за нещо друго — тук вече действат някакви вътрешни превключватели. Народната поговорка „Когато ям, съм глух и ням“ се знае от всички. Може да се добави „и сляп“, понеже функцията на зрението при такова ядене с апетит се съсредоточава в помощ на вкусовото възприятие. Когато напипвам нещо с ръка дълбоко в шкафа и възприятието ми се локализира на върха на пръстите, аз нищо не виждам и не чувам — всичко е изместено от повишеното осезателно усещане.
Така и сега, прекрачил прага на хлебозавода, стоях, без да виждам съчувствените и доброжелателни лица на работниците (тук работеха и бивши, и настоящи затворници), и не чувах думите на майстора — познатия ни човек без шапка, който обясняваше, че трябва да изнесем навън натрошените тухли, че не бива да обикаляме из другите цехове, не бива да крадем, че и без друго ще ни даде хляб — не чувах нищо. Не усещах и топлината на горещия цех, топлината, която толкова липсваше на тялото ми през дългата зима.
Вдишвах миризмата на хляб, гъстия аромат на „самуните“, в който мирисът на топло масло се смесваше с дъха на препечено брашно. Нищожна част от този потискащ всичко друго аромат улавях ненаситно сутрин, притиснал нос до коричката на недоизядената „дажба“. Но тук той ме изпълваше с цялата си сила и мощ и сякаш разкъсваше нещастните ми ноздри.
Майсторът прекъсна бленуването ми:
— Много се зазяпваш — рече. — Да вървим в котелното.
Слязохме в мазето. В чисто преметеното помещение до масата на огняря вече седеше моят другар. Огнярят, със същата синя престилка като на майстора, пушеше до пещта и през отворите в чугунената й вратичка се виждаше как вътре се мятат и проблясват пламъците — ту червени, ту жълти, и стените на котела трепереха от гърчовете на огъня.
Майсторът сложи на масата чайник, канче с мармалад и един хляб.
— Сипи им чай — рече той на огняря, — Ще дойда след двадесетина минути. Само че не се бавете, яжте по-бързо. Довечера ще ви дадем още хляб, начупете го на парчета да не ви го вземат в лагера.
Майсторът излезе.
— Я го гледай, мръсника — каза огнярят, като въртеше самуна в ръцете си. — Досвидя му да даде от белия, гадината. Ще те науча аз. — Той излезе след майстора, след малко се върна, подмятайки в ръка друг хляб. — Топличък — подхвърли го на луничавия младеж. — От бяло брашно е. Оня искаше да мине с полубял. Я го дай насам — и като взе хляба, оставен ни от майстора, огнярят отвори широко вратата на котела и запокити самуна в бучащия, виещ огън. Щом затвори вратата, се засмя:
— Ха така — каза весело, като се извърна към нас.
— Защо беше нужно — обадих се аз, — по-добре да го бяхме взели с нас.
— Ще ви дадем друг — рече огнярят.
Нито аз, нито луничавият младеж можахме да разчупим хляба.
— Нямаш ли нож? — попитах огняря.
— Нямам. За какво вие?
Той взе самуна с две ръце и с лекота го разчупи. От него заизлиза гореща, ароматна пара. Огнярят заби пръст в средата.
— Добре пече Федка, бива си го — похвали го той.
Ала ние нямахме време да го разпитваме кой е тоя Федка. Започнахме да ядем, като се парехме с хляба и врялата вода, в която слагахме мармалад. По телата ни се лееше гореща пот. Бързахме — майсторът се беше върнал за нас.
Беше донесъл една тарга, придърпа я до купчината натрошени тухли, донесе лопати и я напълни. Хванахме се на работа. И изведнъж стана ясно, че таргата е непосилно тежка за нас, ръцете ни, които внезапно отмаляха, останаха без сили, сякаш щяха да се откъснат. Виеше ни се свят, залитахме. При следващия курс товарех аз и насипах двойно по-малко.
— Стига, стига — рече луничавият момък. Беше още по-блед от мен, а може би изглеждаше така заради луничките.
— Починете си, момчета — весело, без каквато и да било насмешка, рече пекарят, който минаваше наблизо, и ние покорно седнахме да почиваме. Появи се майсторът, ала не рече нищо.
Когато си отдъхнахме, отново се хванахме на работа, но след всеки две тарги пак сядахме — купчината боклук не намаляваше.
— Запалете по цигара — каза същият пекар, когато мина отново.
— Нямаме тютюн.
— Е, ще ви дам по цигарка. Само че ще трябва да излезете. Тук не бива да се пуши.
Поделихме си махорката и всеки запали своята цигара — отдавна забравен разкош. Бавно дръпнах няколко пъти, внимателно угасих огънчето с пръст, увих цигарата в една хартийка и я пъхнах в пазвата си.
— Правилно — рече луничавият момък. — Аз пък не се сетих.
До обедната почивка дотолкова свикнахме с обстановката, че вече надзъртахме и в съседните помещения със също такива пещи. От всички тях със скърцане излизаха железни форми и листове и навсякъде по рафтовете имаше хляб, хляб. От време на време идваха вагонетки на колелца, хората товареха в тях изпечения хляб и го караха някъде, ала не там, където трябваше да се върнем надвечер — този хляб беше бял.
През големия прозорец без решетки се виждаше, че слънцето бе започнало да клони към заник. От вратата започна да полъхва хлад. Дойде майсторът.
— Хайде, привършвайте. Оставете таргите върху боклука. Малко работа сте свършили. Каквито сте работници, дори за седмица няма да можете да прехвърлите купчината.
Дадоха ни по един самун, ние го начупихме на парчета, натъпкахме си джобовете… Но колко можеха да поберат те?
— Пъхай го направо в панталоните — нареди луничавият младеж.
Излязохме на студения вечерен двор — групата вече се строяваше — и ни поведоха обратно. На „портала“ на лагера не ни претърсваха — никой не носеше в ръцете си хляб. Отидох на мястото си в бараката, разделих донесения хляб със съседите си, легнах и заспах веднага, щом мокрите ми, изстинали крака се стоплиха.
Цяла нощ пред очите ми се мяркаха самуни хляб и веселото лице на огняря, който ги хвърляше в огненото гърло на котела.
Седяхме на една повалена от буря лиственица. В този край на вечна замръзналост дърветата едва се закрепват за неуютната земя и бурите лесно ги изкореняват и събарят. Платонов ми разправяше историята на тукашния си живот — на нашия втори живот на този свят. Намръщих се, когато чух за рудника Джанхара. И аз съм бил на лоши, трудни места, ала страшната слава на Джанхара се носеше навсякъде.
— И дълго ли останахте там?
— Една година — тихо рече Платонов.
Очите му се присвиха, бръчките му станаха по-дълбоки — пред мен беше друг Платонов, по-възрастен от първия с десетина години.
— Впрочем, беше трудно само в началото, първите два-три месеца. Там има само крадци. Аз бях единственият грамотен… човек. Бях им разказвач, „фрасках романи“, както се казва на апашки жаргон, вечер им преразказвах Дюма, Конан Дойл, Уолъс. Срещу това те ме хранеха, обличаха ме и работех малко. Вие по всяка вероятност също сте използвали навремето това единствено предимство на грамотността тук?
— Не — отвърнах, — не съм. Това винаги ми се е струвало най-голямото унижение, край на всичко. Никога не съм разказвал „романи“ за една чорба. Но знам какво е. Слушал съм „романисти“.
— Това укор ли е? — попита ме Платонов.
— Ни най-малко — отговорих. — На гладен човек може да бъдат простени много, страшно много неща.
— Ако оживея — произнесе Платонов свещената формула, с която започваха всички размисли за времето след утрешния ден, — ще напиша разказ за това. Вече измислих заглавието: „Заклинателят на змии“. Добре ли е?
— Чудесно. Трябва само да оцелеем. Това е най-важното.
Андрей Фьодорович Платонов, киносценарист в първия си живот, умря около три седмици по-късно, умря така, както умираха мнозина — замахна с кирката, олюля се и падна по лице върху камъните. С гликоза венозно и със силни сърдечно стимулиращи средства можеше да бъде спасен — той продължи да хърка още час, час и половина, но когато пристигнаха носилките от болницата, вече беше затихнал и санитарите отнесоха в моргата малкия му труп.
Обичах Платонов заради несекващия му интерес към онзи живот отвъд сините морета и високите планини, от който ни деляха много километри и години и в чието съществуване вече почти не вярвахме, по-точно, вярвахме така, както учениците вярват в съществуването на някаква си Америка. Кой знае как, но при Платонов се намериха и книги и когато се случваше да не е много студено, например, през юли, той избягваше да говори на темите, с които живееше цялото „население“ — каква е била или каква ще бъде чорбата за обяд, ще дават ли хляба три пъти дневно или ще го получаваме наведнъж от сутринта, ще вали ли утре или времето ще е хубаво.
Обичах Платонов и сега ще се опитам да напиша неговия разказ „Заклинателят на змии“.
Краят на работата не означава край на работата. След сирената трябва да се съберат инструментите, да се отнесат в склада, да се предадат, да се застане в строй, да се изтърпят две от десетте задължителни проверки през деня, съпроводени от псувните на конвоя и обидите на собствените ти другари, засега по-силни от теб — другари, които също са уморени, бързат да се приберат и се сърдят на всяко забавяне. Трябва да мине проверката, да се застане в строй и да се извървят пет километра до гората за дърва — по-близките дървета отдавна са изсечени и изгорени.
Бригадата на дървосекачите всеки ден подготвя дървата, а работниците от мините мъкнат след работа всеки по една трупа. Как се прекарват тежките дънери, които не могат да повдигнат дори двама души — никой не знае. Никога не се изпращат камиони за дърва, а всички коне си стоят в конюшните, понеже са болни. Конят остава без сили много по-бързо от човека, макар разликата между предишните и сегашните условия за живот при животните да е, разбира се, много по-малка, отколкото при хората. Често съм си мислил, че сигурно човекът се е издигнал от царството на животните и е станал човек, тоест същество, способно да измисли такива неща като нашите острови с цялата невероятност на живота в тях, понеже е бил физически по-издръжлив от което и да е било животно. Не ръката е очовечила маймуната, не зародишът на мозъка, не душата — има кучета и мечки, които постъпват по-умно и по-нравствено от някои хора. И не това, че се е сдобил с огън — всичко е станало след като главното условие на превръщането вече е било изпълнено. Освен другите равни условия, навремето човек се е оказал значително по-силен и издръжлив физически, само физически. Той е бил жизнеспособен, но не „като котка“ — изразът не е верен. По-правилно би било да се каже за котката, че тази твар е издръжлива като човек. Конят не издържа и месец при тукашния зимен живот в неотоплените помещения с многочасов тежък труд на снега. Ако не е якутски кон. Но тях не ги използват за работа. Вярно, че не ги и хранят. Те, както и елените, разравят с копита снега и преживяват със суха ланшна трева. А човекът живее.
Може би живее с някаква надежда? Но нали няма никакви надежди? Ако не е глупак, не може да се крепи с тях. Затова има и толкова много самоубийства. Ала чувството за самосъхранение, това, че си се вкопчил в живота, именно това физическо вчепкване, на което е подчинено и съзнанието му, го спасяват. Живее поради същите причини, поради които живее камъкът, дървото, птицата, кучето. Но се вкопчва в живота по-здраво от тях. И е по-издръжлив от което и да е животно.
За тези неща си мислеше Платонов, докато стоеше пред портала с дървената трупа на рамо и чакаше новата проверка. Дървата бяха донесени, подредени и, като се бутаха, бързаха и ругаеха, хората влязоха в тъмната барака.
Когато очите му свикнаха с тъмнината, Платонов видя, че не всички бяха ходили на работа. В далечния десен ъгъл, на горните нарове, седем-осем души бяха примъкнали единствената лампа — бензинов фенер без стъкло — и седяха около двама други, които бяха кръстосали крака от двете страни на омазнена възглавница и играеха на карти. Фенерът пушеше, пламъкът удължаваше сенките и ги караше да се люлеят.
Платонов се отпусна на края на един нар. Раменете и коленете го боляха, мускулите му трепереха. Бяха го докарали в Джанхара тази сутрин и това беше първият му работен ден тук. По наровете нямаше свободни места. „Ще изчакам всички да се настанят — помисли си Платонов — и също ще си легна.“ Той задряма.
Играта горе свърши. Чернокосият с мустачките и с голям нокът на лявото кутре се наведе надолу.
— Я извикайте тоя Иван Иванович — рече той.
Платонов се събуди от сръгване в гърба.
— Ей, ти. Викат те.
— Е, къде е този Иван Иванович? — питаха от горните нарове.
— Не съм Иван Иванович — каза Платонов, като примижаваше.
— Не иска да дойде, Федечка.
— Как така не иска?
Избутаха Платонов на светло.
— Смяташ ли да живееш? — тихо го попита Федя, като въртеше кутрето си с дългия мръсен нокът пред очите на Платонов.
— Смятам — отвърна той.
Силен удар с юмрук по лицето го събори на пода. Платонов се надигна и изтри с ръкав кръвта от лицето си.
— Не бива да отговаряш така — с гальовен глас му обясни Федя. — Вас, Иван-Ивановичите, така ли са ви учили да отговаряте в института?
Платонов мълчеше.
— Върви, гад — рече му Федя. — Върви и лягай до кофата с лайната. Там ще ти е мястото. А ако вдигаш шум — ще те удуша. — Това не беше просто заплаха. Вече на два пъти пред очите му бяха душили хора с пешкир — заради някакви техни си, апашки работи. Платонов легна на смърдящите дъски.
— Скука, братлета — рече Федя, като се прозяваше, — поне някой да ми беше почесал петите, как мислите?
— Машка, ей, Машка, ела да чешеш петите на Федечка.
От тъмнината изникна „Машка“, бледо, красиво момче, апашорче на около осемнадесет години.
То свали от краката на Федечка износените жълти половинки, внимателно събу мръсните му, изпокъсани чорапи и започна да му чеше усмихнат петите, Федя се кискаше и потръпваше от гъдел.
— Разкарай се — рече изведнъж той. — Не те бива да чешеш. Не умееш.
— Ама аз, Федечка…
— Разкарай се, ти казвам. Стържеш, дращиш. Хич не си нежен.
Околните кимаха съчувствено.
— На Косой имах един чифутин — виж, той чешеше. Той, братлета, наистина чешеше. Беше инженер.
И Федя потъна в спомени за чифутина, който му беше чесал петите.
— Федя, чуй, Федя — ами този, новият? Не искаш ли да го изпробваш?
— Мани го — рече Федя. — Такива могат ли да чешат? Впрочем, дигнете го.
Изкараха Платонов на светло.
— Ей, ти, Иван Иванович, я зареди лампата. И през нощта ще подклаждаш печката. А сутринта ще изнесеш навън кофата с лайната. Дневалният ще ти покаже къде да я излееш…
Платонов мълчеше покорно.
— За това ще получиш паница чорба. Все едно не я ям. Върви да спиш.
Платонов легна на старото място. Почти всички спяха, сгушени по двама, по трима — така беше по-топло.
— Ама че скука, че и нощите дълги — каза Федя. — Поне да имаше кой да фрасне един роман. На Косой имах…
— Федя, а, Федя, ами този, новият — защо не опиташ?
— Бива — оживи се Федя. — Дигнете го.
Събудиха Платонов.
— Слушай — рече му Федя, усмихнат почти угоднически, — малко се бях поразпалил.
— Нищо — процеди през зъби Платонов.
— Кажи, можеш ли да фраскаш романи?
В мътните очи на Платонов пробляснаха пламъчета. Как да не може! Всички в килията на следствения затвор се заслушваха, когато преразказваше „Граф Дракула“. Но онези там бяха хора. А тук? Да стане като шута в двора на Миланския херцог, като шута, когото са хранели за добра шега и който е ядял бой за лоша? Но тук нещата имат и друга страна. Той ще ги запознае с истинската литература. Ще стане просветител. Ще събуди у тях интерес към художественото слово, и тук, на дъното на живота, ще върши своето дело, ще изпълнява своя дълг. По стар навик Платонов не искаше да си признае, че просто ще бъде нахранен, ще получава допълнително супа не защото е изнесъл кофата с изпражненията, а за друга, по-благородна работа. Благородна ли? Все пак беше по-близо до чесането на мръсните апашки пети, отколкото до просветителството. Но гладът, студът, побоите…
Федя се усмихваше напрегнато и чакаше.
— Ммога — изрече Платонов и за пръв път през този тежък ден се усмихна. — Мога да фрасна.
— Ах ти, миличкият ми — развесели се Федя. — Ела, качи се тук. Ето ти хлебец. Утре ще си хапнеш по-добре. Седни тук, на одеялото. Запали един тутун.
Платонов, който не беше пушил цяла седмица, смучеше фаса с болезнена наслада.
— Как те викат?
— Андрей — отвърна Платонов.
— Та, Андрей, дай, значи, нещо по така и по-дългичко. От сорта на граф Монте Кристо. За трактори не ща.
— Може би „Клетниците“? — предложи Платонов.
— Това за Жан Валжан ли беше? Фраскали са ми го на Косой.
— Тогава „Клубът на валетата купа“ или „Вампирът“?
— А така, а така. Карай за валетата. Ей, гадове, по-тихо…
Платонов се изкашля.
— В град Санкт Петербург през хиляда осемстотин деветдесет и трета година било извършено тайнствено престъпление…
Вече се разсъмваше, когато Платонов остана без сили.
— Така свършва първата част — каза той.
— Бива си го — рече Федя. — Я как я е подредил! Лягай при нас. Нямаш много време за сън — зазорява се. Ще поспиш, докато си на работа. Събирай сили за довечера…
Платонов вече спеше.
Изкараха ги на работа. Един висок селски момък, който беше проспал валетата, злобно сръга Платонов на вратата.
— Върви, гадино, не се офлянквай.
Веднага някой му зашепна нещо на ухото.
Вече се строяваха, когато високият момък се приближи до Платонов.
— Не казвай на Федя, че съм те ударил. Аз, братле, не знаех, че си романист.
— Няма да му кажа — отговори Платонов.
Много пъти съм виждал на Север как умират хора — може би прекалено много за един човек, но първата смърт съм я запомнил завинаги.
През онази зима ни се наложи да работим нощна смяна. На черното небе виждахме малка светлосива луна, около която имаше ореол с всички цветове на дъгата, той се появяваше при много голям студ. Слънцето изобщо не го виждахме — връщахме се в бараките (не у дома — никой не ги наричаше дом) и излизахме оттам по тъмно. Впрочем слънцето се показваше за толкова кратко време, че не успяваше дори да види земята през плътното бяло покривало на ледената мъгла. Можехме само да предполагаме къде се намира — от него не идваше светлина, нито топлина.
Забоят се намираше далеч — на два-три километра, и пътят минаваше между два огромни снежни насипа, високи над шест метра; през тази зима имаше големи виелици и трябваше да „изгребваме“ мината от преспите. Хиляди хора с лопати излизаха да разчистват пътя за камионите. Всички, които работеха по разчистването му, биваха заобикаляни от конвой с кучета, конвоят се сменяше, а нас ни държеха там по цели денонощия, но не ни позволяваха нито да се сгреем, нито дори да хапнем на топло. Докарваха с коне вкаменения от студа хляб; понякога, ако работата продължаваше по-дълго време, ни даваха и консерви — по една на двама души. Със същите впрягове откарваха в лагера болните и останалите без сили. Освобождаваха ни едва когато свършехме всичко — да можем да се наспим и отново да излезем на студа за „истинската“ си работа. Тогава забелязах нещо много интересно: тежки, мъчително трудни при такава многочасова работа са само първите шест-седем часа. След това човек губи представа за времето, като подсъзнателно гледа само да не замръзне: тъпче на едно място, размахва лопатата, без да мисли за нищо, без да се надява на нещо.
Краят на тази работа винаги е неочакван — внезапно щастие, на което сякаш не си смеел да се надяваш. Всички стават весели, шумни и за известно време гладът и смъртната умора сякаш изчезват. Хората се строяват набързо в редици и весело тичат към „вкъщи“. А отстрани се издигат насипите на огромната снежна траншея, насипи, които ни откъсват от целия свят.
Виелицата отдавна беше спряла и пухкавият сняг се беше слегнал, станал още по-плътен и на вид още по-стегнат и твърд. Можеше да се върви по гребена на насипа, без да се затъва. На няколко места двата насипа бяха прорязани, понеже шосето се пресичаше от други пътища.
Около два през нощта отивахме да обядваме и бараката се изпълваше с глъчката на намръзнали се хора, с дрънченето на лопати, с високия говор на хора, дошли отвън, говор, който бавно утихва и заглъхва, преминавайки в обикновена човешка реч. Нощем винаги обядвахме в бараката, а не в омразния на всички ни леденостуден стол с изпочупени прозорци. След храна, които имаха махорка, свиваха цигари, а които нямаха, другарите им оставяха „да си дръпнат“, така че на практика всеки успяваше да „попуши“.
Бригадирът ни Коля Андреев, бивш директор на МТС, понастоящем затворник, осъден на десет години по знаменития петдесет и осми член, всеки път вървеше начело на бригадата, винаги бързо. Бригадата ни беше безконвойна. По онова време конвоят не достигаше — с това се обясняваше „доверието“ на началството. Но съзнанието за особеното положение — безконвойността — за мнозина имаше доста голямо значение, колкото и наивно да звучи. Безконвойното ходене на работа ни харесваше на всички най-сериозно и беше повод да се гордеем и хвалим. И наистина, тогава бригадата работеше по-добре, отколкото по-късно, когато конвоят беше вече достатъчен и ние, хората на Андреев, се изравнихме с другите бригади.
През тази нощ Андреев ни водеше по нов път — не отдолу, а направо по снежния насип. Виждахме проблясващите златни огньове на мината, тъмната грамада на гората отляво и сливащите се с небето далечни върхове на хълмовете. За първи път виждахме жилището си от разстояние.
Стигнал до кръстопътя, Андреев изведнъж рязко сви надясно и изтича надолу направо по снега. След него, покорно повтаряйки странните му движения, се спуснаха и другите, като дрънчаха с лостове, кирки, лопати — никога не оставяхме инструментите си на работната площадка: крадяха ги, а за изгубен инструмент се полагаше наказание.
На две крачки от кръстопътя стоеше човек с униформа на военен. Беше без шапка, късата му тъмна коса беше разрошена и поръсена със сняг, шинелът — разкопчан. Още по-нататък, затънал в дълбокия сняг, стоеше кон, впрегнат в лека шейна.
А в краката на този човек лежеше по гръб жена. Кожухчето й беше разкопчано, шарената рокля — изпомачкана. До главата й чернееше смачкан шал. Личеше, че е бил тъпкан с крака, също както и светлите коси на жената, които на лунната светлина изглеждаха почти бели. Слабата й шия беше оголена, от лявата и от дясната страна на гърлото й личаха овални тъмни петна. Лицето й беше бяло, без капчица кръв, и едва когато се вгледах, познах Ана Павловна, секретарката на началника на нашата мина.
Всички я познавахме много добре — в мината имаше малко жени. Преди около шест месеца, през лятото, една вечер тя мина край нашата бригада и арестантите изпратиха слабичката й фигура с възхитени погледи. Тя ни се усмихна и посочи с ръка към слънцето — вече натежало и клонящо към заник.
— Още малко, момчета, още малко — викна ни тя.
Ние, както и лагерните коне, през целия работен ден мислехме само кога ще дойде краят му. И това, че простите ни мисли бяха така добре разбрани, и то от една толкова красива според тогавашните ни представи жена, просто ни трогна. Бригадата ни обичаше Ана Павловна.
Сега тя лежеше пред нас мъртва, удушена от пръстите на човека с военната униформа, който се озърташе объркано и безумно. Него го познавах много по-добре. Това беше нашият минен следовател Штеменко, който беше лепнал допълнителни присъди на мнозина от нас. Той неуморно водеше разпити, намираше срещу махорка или за паница чорба лъжесвидетели — вербуваше ги сред гладните затворници. Уверяваше някои от тях в държавната важност на лъжите им, други заплашваше, трети подкупваше. Не си правеше труда да се запознае с новия подследствен преди арестуването му, да го извика в кабинета си, макар всички да живеехме на едно място. В следователския кабинет арестувания го очакваха готови протоколи и побои.
Именно Штеменко беше „началникът“, който посети бараката ни преди около три месеца и унищожи всички арестантски „канчета“, направени от консервени кутии — в тях варяхме всичко, което можеше да се свари и изяде. В тях си носехме обеда от стола — за да го изядем седнали и да го изядем горещ, след като го стоплим на печката в бараката. Поборник за чистота и дисциплина, Штеменко нареди да му дадат една кирка и със собствените си ръце проби дъната на кутиите.
Сега, когато съзря на две крачки от себе си Андреев, той понечи да посегне към кобура си, но като видя тълпата хора, въоръжени с лостове и кирки, така и не извади пистолета. Вече му връзвахме ръцете. Това се правеше с огромно желание — така затегнахме възела, че след това се наложи въжето да се среже.
Сложихме трупа на Ана Павловна в шейната и тръгнахме към селището, към къщата на началника на мината. Някои не дойдоха там с Андреев — мнозина забързаха към бараката, към чорбата.
Началникът дълго не отваряше вратата — беше видял през прозореца тълпата арестанти, събрали се пред дома му. Най-сетне Андреев успя да му обясни каква е работата, след което влезе вътре заедно с вързания Штеменко и още двама затворници.
Тази нощ обедът продължи много дълго. Водиха някъде Андреев да дава показания. Но след като се върна, той нареди да тръгваме на работа.
Скоро Штеменко го осъдиха на десет години за убийство от ревност. Наказанието беше минимално. Съдиха го в нашата мина и след прочитането на присъдата го откараха нанякъде. В такива случаи бившите лагерни началници си излежават наказанието другаде — никой никога не ги беше срещал в обикновените лагери.
Как да разкажа за тази проклета вратовръзка?
Това е особен вид истина — житейска. Ала нашето не е очерк, а разказ. Как да направя от него проза на бъдещето — нещо като разказите на Сент Егзюпери, който ни откри въздуха?
В миналото и днес за успеха е нужно писателят да е нещо като чужденец в страната, за която пише. Да пише от гледна точка на интересите, на кръгозора на тези хора, сред които е израсъл, сред които са се формирали неговите навици, вкусове, възгледи. Писателят пише на езика на онези, от чието име говори. Нищо повече. А ако писателят познава материала прекалено добре, хората, за които пише, няма да го разберат. Писателят им е изневерил, минал е на страната на своя материал.
Материалът не трябва да се познава прекалено добре. Такива са всички писатели от миналото и настоящето, но от прозата на бъдещето се иска нещо друго. Тогава ще говорят не писателите, а хората със съответните професии, които имат писателска дарба. И те ще разказват само за онова, което знаят, което са видели. Достоверността — в това е силата на литературата на бъдещето.
Но може би тук няма нужда от разсъждения и най-важното е да се опитам да си спомня, да си спомня всичко за Маруся Крюкова, куцото момиче, което се натрови с веронал — беше събрало няколко лъскави малки жълти яйцевидни таблетки и ги бе глътнало. Беше се сдобило с тях срещу хляб, каша, порция сельодка — от съседките си по легло, на които бе предписан веронал. Фелдшерите знаеха за сделките с веронала и караха болните да гълтат таблетките в тяхно присъствие, но хапчетата бяха покрити с лъскаво покритие и обикновено болните успяваха да скрият веронала в бузата или под езика, та фелдшерът като излезеше, изплюваха таблетката на дланта си.
Маруся Крюкова не беше пресметнала добре дозата. Тя не умря, просто започна да повръща и след като й оказаха първа помощ — промиване на стомаха, — я изписаха по етапен ред. Но всичко това се случи много след историята с вратовръзката.
Маруся Крюкова беше пристигнала от Япония в края на тридесетте години. Беше дъщеря на емигрант, който живял в покрайнините на Киото, Маруся и брат й се записали в съюза „завръщане в Русия“, тя се свързала със съветското посолство и през 1939 година получила входна руска виза. Във Владивосток я арестували заедно с брат й и с всичките им другари, закарали я в Москва и тя повече не срещнала никого от тях.
По време на следствието й счупили единия крак и когато костта се сраснала, я закарали в Колима — да си излежава присъдата от двадесет и пет години.
Маруся беше майсторица на ръкоделията, правеше бродерии — с това беше изхранвала семейството си в Киото.
В Колима началниците веднага открили това нейно умение. Никога не й плащали за бродериите — носели й или къшей хляб, или две бучки захар, или цигари; впрочем Маруся така и не се научи да пуши. И прекрасната й ръчна бродерия, която струваше може би стотици рубли, оставаше за началството.
Научила за способностите на затворничката Крюкова, началничката на санитарната част я прехвърлила в болницата и от този момент Маруся започнала да бродира за докторката.
Когато в совхоза, където работела Маруся, пристигнала телефонограма всички майсторки на ръкоделието да бъдат изпратени с попътни коли „на разположение…“, началникът на лагера укрил Маруся — жена му имала голяма поръчка за нея. Но някой веднага написал донос до най-високото началство и се наложило Маруся също да я изпратят. Къде ли?
Централното колимско „трасе“ се точи, вие се две хиляди километра — път сред хълмове, клисури, километрични камъни, релси, мостове… На колимското „трасе“ няма релси. Но тук непрекъснато повтаряха и повтарят „Железопътната линия“ на Некрасов — защо да се съчиняват стихове, когато има съвсем подходящ текст. Път, целият построен с кирки и лопати, с колички и бургии…
На всеки четиристотин-петстотин километра по „трасето“ има „Дом на дирекцията“ — свръхразкошен хотел „лукс“ лично за директора на Далстрой, сиреч за генерал-губернатора на Колима. Само той по време на пътуванията си из поверената територия може да нощува там. Скъпи килими, бронз и огледала. Картини-оригинали — доста имена на живописци от първи ранг, като Шухаев. Шухаев изкарал в Колима десет години. През 1957 на Кузнецки мост имаше изложба на негови творби — книгата на живота му. Тя започваше със светли пейзажи от Белгия и Франция, следваше автопортрет със златна камизола на Арлекин. Сетне магаданският период — два малки портрета с маслени бои: портрет на жена му и автопортрет в мрачни тъмнокафяви тонове — две картини за десет години. На портретите бяха изобразени хора, видели ужаса. Освен тези два портрета — ескизи за театрални декори.
След войната Шухаев го освобождават. Той заминава за Тбилиси — на юг, на юг, като отнася със себе си своята омраза към Севера. Той е сломен. Рисува „Клетвата на Сталин в Гори“ — явно ласкателство. Сломен е. Портрети на ударници, на челници в производството. „Дама със златна рокля“. В този портрет блясъкът е без мярка — като че ли художникът се е насилвал да забрави оскъдната северна палитра. И толкоз. Може да се мре.
За „Дома на дирекцията“ художниците рисуваха и репродукции: „Йоан Грозни и неговият син Иван“, „Утро в боровата гора“ на Шишкин. Тези две картини са класиката на безвкусицата.
Но най-приказното там са шевиците. Копринените пердета, щорите, завесите, украсени с ръчна бродерия. Килимчетата, покривките, кърпите — всеки парцал ставаше безценен, след като минеше през ръцете на майсторките-затворнички.
Директорът на Далстрой преспиваше в „домовете“ си — на „трасето“ те бяха няколко — два-три пъти годишно. През цялото останало време там го чакаха пазач, домакин, готвач и управител — четирима волнонаемни, които получаваха надбавки за работа в Крайния север — те го чакаха, подготвяха се, през зимата палеха печките, проветряваха „Дома“.
Маша Крюкова я докарали тук да бродира пердета, покривки и всичко, каквото им хрумне. Имало още две момичета, които бродирали също толкова умело и с фантазия. Русия е страна на проверките, страна на контрола. Мечтата на всеки истински руски човек — на затворника и на волнонаемния — е нещо, някого да проверява. Първо, аз съм нечий началник. Второ, гласувано ми е доверие. Трето, за такава работа нося по-малка отговорност, отколкото ако произвеждам нещо. И четвърто, спомняте ли си атаката от „В окопите на Сталинград“ на Некрасов?
Маша и новите й познати били контролирани от една жена, партиен член, която всяка сутрин им раздавала плата и конците. Към края на работния ден взимала направеното и го проверявала. Тази жена не работела, а се „водела на щат“ в централната болница като старша операционна сестра. Следяла ги много зорко — била сигурна, че само да се извърне, и тежката синя коприна ще изчезне.
Момичетата отдавна били свикнали с такава охрана. И макар че сигурно не било трудно да излъжат тази жена, те не крадели. И трите били осъдени по петдесет и осми член.
Настанили ги да живеят в лагер, в „зоната“, над чийто портал, както във всички лагерни зони в Съюза, били изписани „незабравимите“ думи: „Трудът е въпрос на чест, въпрос на слава, въпрос на доблест и геройство“. И името на автора на цитата… Цитатът звучеше иронично и учудващо точно отговаряше на смисъла, на съдържанието на думата „труд“ в лагерите. Трудът беше всичко друго освен въпрос на слава. През 1906 година в едно издателство на есерите е издадена книжката „Пълно събрание на речите на Николай II“. Това са извадки от „Правительственный вестник“ в момента на коронясването на царя и включват наздравици: „Пия за здравето на Кексголмския полк“, „Пия за здравето на юнаците-черниговци“.
Преди тостовете има предговор, написан в ура-патриотичен стил.
„В тези думи като в капка вода е отразена цялата мъдрост на нашия велик монарх“ и т.н.
Съставителите на сборника са интернирани в Сибир.
Какво ли е станало пък с хората, издигнали цитата за труда над порталите на лагерните „зони“ из целия Съветски съюз?
На бродирачките им разрешавали да гледат кино по време на прожекциите за затворници.
Прожекциите за волнонаемните почти не се различаваха процедурно от тези за арестантите.
Киноапаратът беше един и между отделните филмови части имаше паузи.
Веднъж прожектираха „И най-мъдрият си е малко прост“. Първата част свърши, светнаха както винаги лампите и както винаги угаснаха, чу се тракането на киноапарата — жълтият лъч стигна до екрана.
Всички започнаха да тропат, да викат. Механикът явно беше сбъркал — отново въртеше първата част. Триста души — фронтоваци с ордени, заслужили лекари, пристигнали за някаква конференция — всички, които си бяха купили билети за тази прожекция за волнонаемни, викаха и тропаха с крака.
Механикът невъзмутимо „извъртя“ първата част и запали осветлението в салона. Едва тогава всички разбраха каква е работата. Сред зрителите се беше появил заместник-началникът на стопанската част на болницата Долматов — бе закъснял за първата част и затова тя бе повторена.
Започна втората част и нещата продължиха по реда си. Колимските нрави се знаеха от всички — по-малко от фронтоваците, повече от лекарите.
Когато се продаваха малко билети, прожекцията ставаше обща за всички: най-хубавите места, последните редове — за волнонаемните, а първите — за затворниците: жените вляво, мъжете вдясно от пътеката. Тя разделяше салона на кръст, на четири части, и това беше много удобно за прилагане на лагерните правила.
Куцото момиче, което правеше впечатление и по време на прожекциите, го взеха в болницата, в женското отделение. Тогава още нямаше малки стаи — цялото отделение се помещаваше в една воинска спалня с поне петдесет легла. Маруся Крюкова беше за хирург.
— Какво й е?
— Остеомиелит — каза хирургът Валентин Николаевич.
— Без крак ли ще остане?
— Е, защо без крак.
Аз правех превръзките на Крюкова и вече ви разказах за живота й. След седмица температурата й спадна, а след още една Маруся я изписаха.
— Ще ви подаря вратовръзки, на вас и на Валентин Николаевич. По една красива вратовръзка.
— Добре, Маруся, добре.
Ивичка коприна сред десетките, стотици метри тъкани, бродирани, извезани на няколко смени в „Дома на дирекцията“.
— Ами контрольорката?
— Ще помоля нашата Ана Андреевна. (Май така се казваше надзирателката.)
— Ана Андреевна разреши. Бродирам, бродирам, бродирам…
— Не знам как да ви го кажа. Влезе Долматов и ги взе.
— Как така ги е взел?
— Аз бродирах. Тази за Валентин Николаевич вече беше готова. А вашата я довършвах. Сива. Вратата се отвори. „Вратовръзки ли бродирате?“ Приближи се до шкафчето ми. Пъхна вратовръзката в джоба си и излезе.
— Сега ще ви засилят по етапния.
— Не. Имам още много работа. Но толкова исках една вратовръзка за вас…
— Дребна работа, Маруся, все едно нямаше да я нося. Най-много да я бях продал.
За началото на концерта на лагерната „самодейност“ Долматов закъсня също както за филма. Тромав, с прекалено голямо шкембе за възрастта си, той се насочи към първата свободна пейка.
Крюкова стана от мястото си и размаха ръце. Разбрах, че прави знаци на мен.
— Вратовръзката, вратовръзката!
Успях да огледам вратовръзката на началника. Беше сива, бродирана, високо качество.
— Вашата вратовръзка — извика Маруся. — Вашата или на Валентин Николаевич.
Долматов седна на мястото си, завесата се разтвори както винаги и концертът на самодейността започна.
Малката зона — това е етапният затвор. Голямата зона — лагерът на планинското управление, — това са безчет ниски бараки, арестантски улици, тройна ограда от бодлива тел, зимни караулни кули като къщички за скорци. В Малката зона имаше още повече бодлива тел, още повече наблюдателници, катинари и резета — там живееха преминаващите, „транзитните“, от които може да се очаква всичко.
Архитектурата на Малката зона е идеална. Квадратна барака, огромна, където наровете са на четири етажа и където „юридическите“ места са не по-малко от петстотин. Това значи, че ако трябва, ще се поберат и хиляди. Ала сега е зима, етапите са малко и зоната изглежда почти празна. Бараката още не е успяла да изсъхне отвътре — бяла пара, по талпите лед. До входа свети огромна електрическа крушка от хиляди свещи. Крушката ту пожълтява, ту пламва с ослепителна бяла светлина — силата на тока е непостоянна.
През деня зоната спи. Нощем вратите се отварят, под лампата се появяват хора със списъци и с пресипнали, простудени гласове извикват нечии имена. Извиканите се закопчават догоре, прекрачват прага и изчезват завинаги. Отвън ги чака конвой, някъде боботят мотори на камиони, откарват затворниците в рудниците, в совхозите, на пътните участъци…
Аз също лежа тук — близо до вратата, на долния ред. Долу е студено, ала не смея да се кача горе, където е по-топло — ще ме изхвърлят оттам, тези места са за по-силните и преди всичко за криминалните. А и няма да мога да се изкача по стъпенките, забити с пирони за диреците. Ако започне борба за място на долните нарове — ще изпълзя под тях, най-отдолу.
Не мога нито да хапя, нито да се бия, макар добре да съм усвоил бойните похвати в затвора. Оскъдното пространство: килията, арестантският вагон — всичко това диктува свои „правила“ на захващане, ухапване, счупване. Ала сега нямам сили дори за това. Мога само да ръмжа и да псувам. Воювам за всеки ден, за всеки час почивка. Всяка частичка от моето тяло ми подсказва това поведение.
Извикват ме още от първата нощ, ала не се препасвам, макар да имам въженце, не закопчавам всички копчета.
Вратата се затваря зад мен и аз оставам в преддверието.
Бригадата е от двадесет души. Пред следващата врата, изпод която се промъква плътна ледена пара, чака обичайното количество хора за една кола.
Нарядчикът и старшият от конвоя броят и оглеждат хората. Отдясно има още един човек, облечен е с памуклийка, ватени панталони и ушанка и току махва с кожените ръкавици с високи маншети. Точно той ми трябва. Толкова пъти са ме карали, че познавах „закона“ до съвършенство.
Човекът с ръкавиците е „представителят“, който приема хората, но може и да не ги приеме.
Нарядчикът извиква моето име с пълно гърло — по същия начин, както крещеше в огромната барака. Аз следя само човека с ръкавиците.
— Не ме вземайте, гражданино началник. Болен съм и няма да работя в рудника. За болницата съм.
„Представителят“ се колебае — от там, от мината, са му заръчали да подбере само „работяги“, рудникът няма нужда от други. Затова е пристигнал лично.
Той ме оглежда. Дрипавата ми връхна дреха, омазнената рубашка без копчета, под която се вижда мръсното ми тяло, покрито с разчесани ухапвания от въшки, парцалите, с които са превързани пръстите на ръцете ми, платненките ми, платненките при температура минус шестдесет, възпалените, гладни очи, щръкналите кокали — той много добре знае какво означава всичко това.
Представителят взема червения молив и уверено ме задрасква от списъка.
— Върви, гад — казва ми нарядчикът на зоната.
Вратата се разтваря и аз отново съм в Малката зона. Мястото ми вече е заето, но аз издърпвам настрана този, който го е заел. Той ръмжи недоволно, ала скоро се успокоява.
А аз заспивам, унасям се и се събуждам от първото изшумоляване. Научил съм се да се будя като животно, като дивак, веднага.
Отварям очи. От горния нар виси нечий крак, обут с много износена, но все пак обувка, а не затворническа вехтория. Пред мен се появява едно мръсно апашорче и казва някому, който е горе, с мазен глас на педераст:
— Кажи на Валюша — казва на някого, невидим на горния нар, — че са докарали артисти…
Пауза. Сетне отгоре се чува пресипнало:
— Валюша пита — какви са?
— Артисти от някаква култбригада. Фокусник и двама певци. Единият е от Харбин.
Обувката се размърдва и изчезва. Гласът отгоре:
— Доведи ги.
Измествам се към края на нара. Под лампата стоят трима души: двама с връхни дрехи от брезент, третият — с цивилно палто. По лицата им се чете благоговение.
— Кой е от Харбин? — пита гласът.
— Аз — почтително отговаря човекът със зимното палто.
— Валюша иска да изпееш нещо.
— На руски ли? Или на френски? На италиански? На английски? — пита певецът, като проточва врат.
— Валюша каза — на руски.
— Ами конвоят? Може ли по-тихичко?
— Нищо… нищо… Карай с цяло гърло, като в Харбин.
Певецът отстъпва и пее арията на тореадора. При всяко издишване от устата му излита студена пара.
Сърдито мърморене и глас отгоре:
— Валюша рече — някоя песен.
Певецът пребледнява и подкарва:
Шуми, моя златна, шуми, моя златна,
шуми, моя златна тайга,
ех, вийте се, друми, сред шир необятна,
все както е тук досега…
Гласът отгоре:
— Валюша каза — добре е.
Певецът въздъхва с облекчение. От мокрото му от вълнение чело се вдига пара и изглежда като нимба около главата му. Човекът изтрива потта с длан и нимбата изчезва.
— Е, а сега — рече гласът — сваляй палтото. На облечи това!
Отгоре му хвърлят раздърпана ватенка. Певецът покорно си сваля палтото и я облича.
— Сега се разкарай — обажда се пак гласът отгоре. — Валюша иска да спи.
Харбинският певец и другарите му се разтварят в тъмата на бараката.
Премествам се на старото си място, свивам се на кравай, пъхвам ръце в ръкавите на ватенката и заспивам.
И сякаш веднага се събуждам от високо шушукане:
— През тридесет и седма в Улан Батор си вървим по улицата с един приятел. По пладне да е било. На един ъгъл гледаме — китайски стол. Влязохме. Чета менюто: китайски пелмени. Аз съм сибиряк, ял съм сибирски, уралски. Сега пък китайски. Решихме да си вземем по сто. Китаецът, собственикът, се смее: „Много ще са ви“ — и се хили до ушите. Ами по десет? Смее се с цяло гърло: „Много ще са ви.“ Тогава по два! Онзи сви рамене, отиде в кухнята и ги донесе — колкото цяла ръка и залети с горещо масло. Изядохме по половинка и си излязохме.
— А пък аз…
С усилие на волята си налагам да не слушам и заспивам.
Събуждам се от мирис на тютюнев дим. Някъде горе в апашкото царство пушат. Един слезе със съморъчната си цигара и острата сладка миризма събуди всички долу.
И отново шепот:
— В районния ни комитет в Северни, тия фасове с лопата да ги ринеш! Леля Поля, чистачката, все гълчеше, не смогваше да ги мете. — Де тогава да знаех какво е!
Пак заспивам.
Някой ме дърпа за крака. Нарядчикът. Възпалените му очи гледат злобно. Изправя ме в ивицата жълта светлина до вратата.
— Е — вика ми, — не искаш да вървиш в мините.
Аз мълча.
— Ами в совхоз? В топъл совхоз, дяволите да те вземат, да отидеш доброволно?
— Не.
— А на крайпътен обект? Да правиш метли. Метли да правиш, помисли си добре.
— Знаеме ги тия — казвам му, — днес правиш метли, а утре хващай количката.
— Тогава какво искаш?
— Да ме вземат в болница. Болен съм.
Нарядчикът си записва нещо и си отива. След три дни в Малката зона идва фелдшер и ме извиква, слага ми термометър, оглежда язвите от циреите по гърба ми, маже ме с нещо.
За вечерното пътуване се наложи да вземе назаем памуклийката на един от неговите. Собствената му връхна дреха беше прекалено мръсна и окъсана: в този вид нямаше да може да направи и две крачки из селището — първият срещнат волнонаемен щеше да го задържи.
Такива като Васка ги водят само с конвой и под строй. Нито военните, нито цивилните граждани обичат такива като него да ходят по улиците. Те не будят подозрение само когато носят дърва: малки дървени трупи, метнати на рамо — „наръч“, както им викат тук.
Един такъв „наръч“ бе заровен в снега до гаража близо до шестия телеграфен стълб след завоя, в канавката. Беше го скрил още вчера, след работа.
Този път познатият му шофьор намали, Денисов се прехвърли от камиона и се изхлузи на земята. Веднага намери мястото, където беше заровил дървото — синкавият сняг тук беше малко по-тъмен и поутъпкан, в падащия здрач това личеше добре. Васка скочи в канавката и разхвърли снега с крака. Дънерът се показа — сив, заоблен, като голяма замразена риба. Васка го извлече на пътя, изправи го, поочука го от полепналия сняг и се наведе, подложи рамо и същевременно надигна дървото с ръце. То се залюля и легна на плещите му. Васка закрачи към селището, като от време на време сменяше рамото. Той беше слаб и изтощен — затова бързо се изпоти, но топлината веднага изчезна — въпреки че дънерът бе доста тежък, Васка не можа да се сгрее. Здрачът се сгъсти от бялата мъгла, селището запали жълтите си електрически светлини. Васка се подсмихна, доволен от добре направената сметка — в мъглата лесно щеше да стигне до целта незабелязан. Ето прекършената огромна лиственица, сребърният заскрежен пън — значи в следващата къща.
Васка хвърли дървото пред входа, отърси с ръкавиците снега от валенките си и почука. Вратата се открехна и Васка влезе. Възрастна чорлава жена с разкопчано кожухче го гледаше въпросително и изплашено.
— Донесох ви дръвца — с мъка раздвижи в усмивка той замръзналата кожа на лицето си. — Може ли да видя Иван Петрович?
Точно в този момент Иван Петрович се появи иззад завесата.
— Харно — рече той. — Къде са?
— Отвън — каза Васка.
— Тогава изчакай да ги нарежем, ей сега ще се облека. — Иван Петрович дълго търси ръкавиците си. Двамата излязоха пред входа и без магаре, като притискаха дървото с крака и го повдигаха, го нарязаха с триона. Трионът беше тъп, с лош чапраз.
— После ще влезеш — каза му Иван Петрович. — Да го наточиш. А сега — ето ти брадва… След това ще ги подредиш, ама не в коридора, а направо в стаята.
На Васка му прилошаваше от глад, но нацепи всичките дърва и ги отнесе в къщата.
— Е, толкоз — рече жената, като се подаде иззад завесата. — Това беше.
Ала Васка не си тръгваше и пристъпваше до вратата. Иван Петрович се появи отново.
— Слушай — каза му той, — сега нямам хляб, супа също — всичката я занесохме на прасетата, нямам какво да ти дам. Отбий се другата седмица…
Васка мълчеше и не си тръгваше.
Иван Петрович порови в портфейла си.
— Ето ти три рубли. За такива дърва само на теб давам толкова, а тютюнец — нали ме разбираш! — не мога да ти дам, много скъп стана.
Васка пъхна смачканата хартийка в пазвата си и излезе. За тези пари нямаше да може да купи дори един напръстник махорка.
Още стоеше пред къщата. Призляваше му от глад. Прасетата му изяли хляба и супата. Васка измъкна зелената банкнота и я накъса на малки парчета. Вятърът ги грабна и дълго ги търкаля по излъсканата снежна повърхност. И когато последните късчета се изгубиха в бялата мъгла, Васка прекоси двора. Като се олюляваше от слабост, той вървеше, но не към лагера, а навътре в селището, вървеше без да спира — към едноетажните, двуетажните и триетажните дървени дворци…
Стигна до първия вход и дръпна дръжката на вратата. Тя изскърца и тежко се открехна. Васка влезе в тъмния коридор, слабо осветен от мъждива електрическа крушка. Мина край вратите на жилищата. В дъното имаше килер, Васка напъна вратата, отвори я и стъпи вътре. Там бяха наредени чували с лук, а може би и със сол. В яда си той подпря един с рамо и го катурна — под него бяха натъркаляни заклани, вкочанени свине. Васка закрещя от безсилна злоба — нямаше как да откъсне дори парченце от месото. Но навътре под чувалите имаше замразени прасенца и Васка вече не забелязваше нищо друго. Откърти едно; хвана го като кукла, като дете и тръгна към изхода. Ала от стаите вече заизлизаха хора, коридорът се изпълни с бяла пара. Някой извика „стой!“ и се хвърли към него. Васка подскочи и се втурна на двора, здраво стиснал прасето. След него хукнаха обитателите на къщата. Някой стреля, друг зарева като животно, но Васка търчеше, без да вижда нищо пред себе си. И след няколко минути разбра, че краката му сами го водеха към единственото държавно учреждение, което знаеше в селището — Управлението за витаминни командировки, за което беше работил като събирач на клек.
Преследвачите бяха близо. Васка дотича до входа, блъсна дежурния и хукна по коридора. Тълпата на преследвачите тичаше шумно след него. Васка се шмугна в кабинета на завеждащия културната работа и изскочи през друга врата в червения кът. Вече нямаше накъде да бяга. Едва сега забеляза, че си беше загубил шапката. Прасенцето все още беше в ръцете му. Васка го сложи на пода, отмести масивните пейки и залости с тях вратата. Премести и катедрата-трибуна. Някой разтърси вратата, след което настъпи тишина.
Тогава Васка седна на пода, хвана с две ръце прасенцето — суровото, вкочаненото прасенце — и загриза, загриза…
Когато бе извикан отред войници и вратата бе отворена, а барикадата — разчистена, Васка вече беше успял да изяде половината прасе…
Върху черната опушена маса писмото изглеждаше като ледено късче. Вратичките на кръглата ламаринена печка бяха отворени, каменните въглища аленееха като сладко от червени боровинки в консервена кутия и леденото късче би трябвало да се разтопи, да изтънее, да изчезне. Ала то не се топеше и Серафим се изплаши, когато разбра, че това е писмо, писмо именно за него, за Серафим. Той се страхуваше от писмата, особено от тези без марки, с печати на учреждения. Беше израсъл на село, където и днес получената или изпратена, „битата“ телеграма е предвестник на трагични събития: погребение, смърт, тежка болест…
Писмото лежеше на масата, захлупено на адреса си — докато си размотаваше шала и разкопчаваше вдървилия се от студа овчи кожух, Серафим не откъсваше очи от плика.
На, беше заминал на дванадесет хиляди километра, отвъд високите планини и сините морета, в желанието да забрави и да прости всичко, а миналото не искаше да го остави на мира. Иззад планините беше пристигнало писмо, писмо от онзи, все още незабравен свят. Писмото беше пътувало с влак, със самолет, с параход, с автомобил, с еленов впряг до селището, където се беше скрил Серафим.
И ето че писмото беше тук, в малката химическа лаборатория, където Серафим работеше като лаборант.
Гредоредните стени, таванът, шкафовете в лабораторията бяха почернели не от времето, а от денонощно бумтящите печки и отвътре къщурката приличаше на едновремешна. Квадратните прозорци на лабораторията напомняха слюдените прозорци от епохата на цар Петър. В миналото стъклото беше кът и в рамката на прозорците поставяха гъсти метални решетки — за да може да се използва всяко късче стъкло, а в случай на нужда и парче от бутилка.
Жълтата електрическа крушка с абажур висеше от една греда като обесена. Светлината й ту отслабваше, ту се засилваше — в електростанцията вместо специален двигател работеха трактори.
Серафим се съблече и седна близо до печката, все още без да докосне плика. Беше сам в цялата лаборатория.
Преди година, когато се случи онова, на което му викат „семейно спречкване“, не пожела да отстъпи. Замина за Далечния север не защото беше романтик или човек на дълга. Допълнителното заплащане също не го интересуваше. Но Серафим, както и хилядите философи и десетките негови познати, смяташе, че раздялата убива любовта, че километрите и годините ще се справят с каквато и да е мъка.
Мина година, но в сърцето на Серафим не се промени нищо и той тайно се чудеше на силата на своето чувство. Дали защото оттогава не беше говорил с жени? Тях просто ги нямаше. Имаше съпруги на големи началници — обществена класа, която бе страшно далеч от лаборанта Серафим. Всяка охранена дама се смяташе за красавица и тези дами живееха в селищата, където имаше повече развлечения и където ценителите на техните прелести бяха по-богати. Освен това в селищата имаше много военни — жените дори не ги заплашваше внезапно групово изнасилване от шофьори или криминални затворници — по пътищата и на малките участъци това се случваше често.
Затова геологопроучвателите и началниците на лагерите държаха жените си в големите селища — места, където маникюристките правеха цели състояния.
Но имаше и нещо друго — „телесният глад“ се беше оказал съвсем не толкова страшно нещо, както си беше мислил Серафим на младини. Просто трябваше по-малко да се мисли за това.
В мината работеха затворници и през лятото Серафим много пъти беше гледал от прага сивите редици на арестантите, които пропълзяваха в главната галерия и изпълзяваха от нея след края на смяната.
В лабораторията работеха двама инженери-затворници, идваха и си тръгваха под конвой и Серафим се страхуваше да ги заговори. Те му задаваха само делови въпроси — какъв е резултатът от анализа или от пробата, — той им отговаряше, като отместваше поглед. В това отношение го бяха наплашили още в Москва, когато сключваше договора за работа в Далечния север — казаха му, че там има опасни държавни престъпници, и Серафим се страхуваше да донесе на другарите си по работа дори бучка захар или парче хляб. Впрочем, него го следеше завеждащият лабораторията Пресняков, комсомолец, замаян от неочаквано голямата си заплата и високата длъжност, получена веднага след завършването на института. За главна своя задача той смяташе политическия контрол върху сътрудниците — затворници и волнонаемни, — а може би само това от него се искаше.
Макар и по-възрастен, Серафим послушно изпълняваше всичко, което завеждащият му заповядаше в смисъл на прословутата „бдителност“ и предпазливост.
За една година не беше разменил и десет думи на извънслужебни теми с инженерите-затворници.
А с дневалния и с нощния пазач изобщо не говореше.
На всеки шест месеца заплатата на работещия на Север по договор се увеличава с десет процента. След като получи втората надбавка, Серафим измоли да го пуснат до съседното селище, което беше само на сто километра — да си купи това-онова, да изгледа някой филм, да хапне в истинска закусвалня, „да погледа жени“, да се обръсне в бръснарница.
Серафим се качи в каросерията на един камион, вдигна яката си, загърна се хубаво и колата полетя.
След около час и половина камионът спря до някаква къщурка. Серафим слезе и примижа от силната пролетна светлина.
Отпреде му стояха двама с пушки.
— Документите!
Серафим бръкна в джоба на сакото и изстина — беше забравил паспорта си у дома. И сякаш напук нямаше нищо, с което да удостовери личността си. Нищо освен анализите на въздуха в шахтата. Наредиха му да влезе в къщата.
Колата замина.
Небръснатият, късо подстриган Серафим не внуши доверие на началника.
— Откъде си избягал?
— Отникъде…
Внезапен плесник го събори на земята.
— Отговаряй както трябва!
— Ще се оплача! — развика се Серафим.
— Ще се оплакваш, а? Ей, Семьон!
Семьон се прицели и с движение на гимнастик отмерено и точно ритна Серафим в диагфрагмата.
Серафим изохка и загуби съзнание.
Смътно си спомняше, че го влачиха нанякъде направо по пътя, загуби си шапката.
Чу се изщракване на ключалка, изскърца врата и войниците хвърлиха Серафим в някаква смърдяща, ала топла барака.
След няколко часа той дойде на себе си и разбра, че се намира в „изолатора“, където събираха всички бегълци и провинилите се арестанти от селището.
— Имаш ли тютюн? — попита някой от мрака.
— Не. Не пуша — виновно отвърна Серафим.
— Ама че глупак. Има ли нещо друго у него?
— Не, нищо. Може ли да остане нещо след тия корморани.
Серафим с мъка съобрази, че става дума за него, а „корморани“ сигурно викат на войниците от конвоя заради тяхната алчност и всеядност.
— Имах пари — каза Серафим.
— Точно така — „имал си“.
Серафим се зарадва и замълча. Беше взел със себе си две хиляди рубли и, слава Богу, те явно бяха на съхранение при конвоя. Скоро всичко щеше да се изясни, ще го освободят и ще му върнат парите. Това малко го поободри.
„Ще трябва да дам на войниците една стотачка, задето са ми ги пазили — помисли си той. — Впрочем за какво да им давам? За това, че ме пребиха ли?“
В малката барака без прозорци, където въздух влизаше единствено през вратата и през покритите с лед пролуки в стените, направо на земята лежаха двадесетина души.
Серафим усети, че е гладен, и попита съседа си кога ще дават вечерята.
— Ти какво, да не би наистина да си волнонаемен? Утре ще ядеш. Нали сме на дажба — триста грама хляб и чаша вода на денонощие. И седем килограма дърва.
Серафим никъде не го викаха и той прекара тук цели пет дни. През първия ден викаше и блъскаше по вратата, но след като дежурният от конвоя успя да го цапардоса с приклада по челото, престана да се оплаква. Вместо загубената шапка му дадоха някакъв парцал, който едва успя да си навлече върху главата.
На шестия ден го извикаха в канцеларията, където зад писалището седеше същият началник, който го беше „приел“, а до стената стоеше завеждащият лабораторията, ужасно недоволен и от отсъствието на лаборанта, и от това, че си беше загубил времето да пътува, за да удостовери личността му.
Пресняков тихо ахна, когато видя Серафим — със синината под дясното око и с мръсната, парцалива платнена шапка на главата. Беше облечен с тясна, изпокъсана ватенка без копчета, брадясал, мръсен — стана така, че кожухът му остана в карцера, — с червени, възпалени очи, — Серафим му направи ужасно впечатление.
— Е — рече Пресняков, — той е. Можем ли да тръгваме? — И завеждащият лабораторията помъкна лаборанта си към изхода.
— А ппарите? — измуча Серафим, като се опъваше и се мъчеше да се откопчи от Пресняков.
— Какви пари? — в гласа на началника прозвучаха метални нотки.
— Двете хиляди рубли. Толкова имах у себе си.
— Ето, виждате ли — изсмя се началникът и смушка Пресняков. — Нали ви казах? Пиян, без шапка…
Серафим прекрачи прага и до вкъщи не обели нито дума.
След този случай той започна да мисли за самоубийство. Дори попита инженера-затворник как така той, арестантът, още не се е самоубил.
Инженерът бе поразен — та нали за една година Серафим не бе разменил с него дори две думи. Помълча, като се опитваше да го разбере.
— Ама как? Как живеете? — шепнеше възбудено Серафим.
— Да, арестантският живот е низ от унижения от мига, когато човек отваря очи, и до началото на благодатния сън. Да, всичко това е така, но човек свиква. И тук има по-добри и по-лоши дни, дните на безнадеждност се редуват с дни на надеждата. Човек живее не защото вярва в нещо или се надява на нещо. Пази го инстинктът за живот — така, както пази всяко животно. А и всяко дърво, всеки камък биха могли да повторят същото. Страшното е, когато трябва да се борите за живота в самия себе си, когато нервите са опънати, възпалени, пазете се да не оголите тогава сърцето си, ума си откъм някоя неочаквана страна. Съсредоточили остатъците от силата си срещу нещо, пазете се от удар в гърба. Силите ви може да не стигнат за тази нова, непозната борба. Всяко самоубийство винаги е резултат от двойно въздействие, поне по две причини. Разбрахте ли ме?
Серафим разбираше.
Сега седеше в опушената си лаборатория и си спомняше за това свое пътуване кой знае защо с чувство на срам, на тежка вина, която го бе притиснала завинаги. Не му се живееше.
Писмото все още беше върху черната лабораторна маса, Серафим не смееше да го докосне.
Той си представи редовете му, буквите, написани с почерка на жена му, почерк с ляв наклон — по този почерк се познаваше възрастта й, понеже през двадесетте години в училищата вече не учеха, че трябва да се пише с наклон надясно, та тя пишеше както си иска.
Серафим си представи редовете от писмото, сякаш го прочете, без да къса плика. То можеше да започва така: „Скъпи мой“ или „Скъпи Сима“, или „Серафим“. Страхуваше се от последното.
Ами ако накъса писмото на ситни парченца и го хвърли в рубиновия огън на печката, без да го прочете? И целият този кошмар ще свърши, отново ще му е по-леко да диша — дори само до следващото писмо. Но нима в края на краищата ще излезе такъв страхливец! Изобщо не е страхлив, страхливец е инженерът и той ще му го докаже, ще докаже на всички.
И Серафим взе писмото, обърна го с адреса нагоре. Беше познал — писмото бе от Москва, от жена му. Той яростно разкъса плика, отиде под крушката и го прочете прав. Жена му пишеше, че се развежда.
Хвърли писмото в печката, то лумна в бял пламък със синя ивичка по края и изчезна.
Серафим започна да действа уверено, без да бърза. Извади от джоба си ключовете и отвори шкафа в стаята на Пресняков. Изсипа в една мензурка щипка сив прах от някакъв буркан, гребна с канчето вода от кофата, наля малко в мензурката, разбърка разтвора и го изпи.
Усети само парене в гърлото и леко гадене.
Седя цели тридесет минути, без да мисли за нищо, загледан само в стенния часовник. Никакъв ефект освен болката в гърлото. Тогава Серафим се разбърза. Издърпа чекмеджето на масата и извади джобния си нож. Сетне разряза с него вената на лявата си ръка. По пода потече тъмна кръв. Серафим се зарадва, когато усети обземащата го слабост. Но кръвта течеше все по-слабо и по-слабо.
Той разбра, че тя няма да изтече, че ще остане жив, че самозащитата на собственото му тяло е по-силна от неговото желание да умре. Веднага се сети какво трябва да направи. Криво-ляво пъхна едната си ръка в ръкава на късия кожух — без него навън щеше да му е много студено — и гологлав, с вдигната яка, се затича към реката, която течеше на стотина крачки от лабораторията. Към планинската река с дълбоки, тесни топлици, от които в тъмния мразовит въздух се издигаше пара като от вряла вода.
Серафим си спомни как късно наесен миналата година беше паднал първият сняг и реката се бе покрила с тънък ледец. Върху него кацна една изнемощяла от борбата със снега патица, изостанала от ятото си. Серафим си спомни как на леда изтича някакъв човек, затворник, и се опита със смешно разперени ръце да хване патицата. Тя се спускаше към най-близкия топлик, гмуркаше се в него и изплуваше в следващия. Човекът тичаше и проклинаше птицата — беше измъчен не по-малко от нея, но продължаваше да тича подире й от топлик към топлик. На два пъти ледът се чупеше под тежестта му, затворникът псуваше страшно и дълго се измъкваше от водата.
Наоколо имаше много хора, ала никой не помогна нито на патицата, нито на ловеца. Това си беше негова плячка, негова находка, а за помощта трябваше да се плаща, уловът да се подели… Останалият без сили човек пълзеше по леда и проклинаше целия свят. Всичко свърши с това, че патицата се гмурна и не изплува — сигурно се беше удавила от умора.
Серафим си спомни, че тогава се опитваше да си представи смъртта й, как се мята под леда и как вижда през него синьото небе. Сега Серафим тичаше към същото място на реката.
Той скочи право в мразовитата вода, от която се издигаше пара, и разтроши покрития с пухкав сняг край на леда. Водата му стигаше до кръста, но течението беше силно и го събори. Той захвърли кожуха си и сплете ръце, като се насили да се гмурне под леда.
Но наоколо вече викаха и тичаха хора, мъкнеха дъски и ги закрепваха напряко на топлика. Някой успя да го хване за косата.
Понесоха го направо към болницата. Съблякоха го, стоплиха го, опитаха се да му дадат да пие топъл, сладък чай. Серафим мълчеше и въртеше глава.
Лекарят се приближи до него, в ръката си държеше спринцовка с разтвор на гликоза, ала видя разкъсаната вена и вдигна поглед към Серафим.
Серафим се усмихна. Инжектираха му гликозата в дясната ръка. Опитният стар лекар пъхна една шпатула между зъбите му и отвори устата, видя гърлото на Серафим и извика хирурга.
Операцията бе извършена веднага, но вече бе късно. Стените на стомаха и хранопроводът бяха разядени от киселината — първоначалната сметка на Серафим се беше оказала абсолютно вярна.
Две катерички с небесен цвят, с черни муцунки и черни опашки гледаха с увлечение онова, което ставаше зад сребърните лиственици. Забелязаха ме, когато вече се бях приближил почти до самото дърво, на чиито клони бяха те. Ноктите им зашумоляха по кората, сините тела на животинчетата се стрелнаха нагоре и се спотаиха някъде високо-високо. Парченцата кора престанаха да падат върху снега. Видях онова, което катеричките бяха наблюдавали с такъв интерес.
На горската поляна се молеше човек. Платнената ушанка се търкаляше смачкана на топка в краката му, скрежът вече бе успял да посребри остриганата глава на мъжа. Лицето му имаше необикновен израз — като на човек, който си припомня детството или нещо друго, също толкова скъпо. Той се кръстеше бързо и с размах — с трите събрани пръста на дясната ръка той сякаш теглеше надолу собствената си глава. Не можах да го позная веднага — толкова много нови неща имаше в чертите на лицето му. Това беше затворникът Замятин — свещеник, с когото живеехме в една барака.
Все още без да ме забелязва, той тихо и тържествено произнасяше с вкочанени устни много познати още от детските ми години думи. Това бяха славянските формули на литургийната служба — Замятин четеше литургия в сребърната гора.
Той се прекръсти бавно, изправи се и ме видя. Тържествеността и умилението изчезнаха от неговото лице и бръчките над носа накараха веждите му да се сключат. Замятин не понасяше подигравките. Вдигна шапката си от земята, отръска я и си я сложи.
— Литургия ли четяхте? — започнах аз.
— Ами, ами — рече той, като се усмихна на моето невежество. — Как мога да чета служба? Нямам нито комка, нито епитрахил. Това е най-обикновена затворническа кърпа.
И той намести мръсния парцал, който висеше през врата му и наистина напомняше епитрахил. Студът беше покрил парцала с ледени кристали, които весело проблясваха от слънцето подобно на богато украсена църковна тъкан.
— Освен това за мой срам не зная къде е изток. Слънцето сега изгрява за два часа и залязва зад същия хълм, иззад който се е показало. Къде е изток?
— Нима е толкова важно?
— Не, разбира се. Не си тръгвайте. Нали ви казвам, че не служа и няма как да служа. Просто си повтарям, припомням си, да, преповтарям неделната литургия. Но не знам дали днес е неделя.
— Четвъртък е — рекох. — Така каза надзирателят тази сутрин.
— Виждате ли — четвъртък. Не, не служа литургия. Просто така ми е по-леко. И по не ми се яде — усмихна се Замятин.
Знаех, че тук всеки си имаше нещо за краен случай, нещо най-последно, най-важно — онова, което му помагаше да съществува, да се вкопчва в живота, който така настоятелно и упорито гледаха да му отнемат. Ако за Замятин това последно спасение бе литургията на Йоан Златоуст, моето спасително „последно“ бяха стиховете — чуждите любими стихове, които по вълшебен начин оставаха в паметта — там, където всичко останало отдавна беше забравено, изхвърлено, прогонено. Те бяха единственото нещо, все още непотиснато от умората, от студа, от глада и от безкрайните унижения.
Слънцето залезе. Стремителният здрач на ранната зимна вечер запълни пространството между дърветата. Помъкнах се към бараката, в която живеехме — ниска дълга сграда с малки прозорци, приличаща на миниатюрна конюшня. Вече бях хванал с две ръце тежката, покрита с лед врата, когато от съседната барака се чу някакво шумолене. Използвахме я като инструментална — склад, в който държахме инструментите: триони, лопати, брадви, лостове, миньорски кирки.
През почивните дни инструменталната се заключваше с катинар, но този път беше отворена. Прекрачих прага, тежката врата за малко да ме убие. В стените имаше толкова много пролуки, че очите ми бързо свикнаха с полумрака.
Двама криминални си играеха с едно голямо кутре вълча порода на около четири месеца. То лежеше по гръб, скимуцаше и размахваше лапи във въздуха. По-възрастният апаш го придържаше за нашийника. Появата ми не ги смути — бяхме от една бригада.
— Ей, ти, има ли някой навън?
— Няма никой — рекох аз.
— Е, хайде — рече по-възрастният.
— Чакай, дай да си поиграя още мъничко — отговори по-младият. — Я как тупа — той опипа топлото телце на кучето близо до сърцето и погъделичка животинчето.
То изскимтя доверчиво и близна ръката на човека.
— А, ще ближеш, така ли… Вече няма да ближеш. Сеня…
Като продължаваше да държи с лявата си ръка кутрето за нашийника, Семьон измъкна с дясната иззад гърба една брадва и с бързо, отсечено движение я стовари върху главата на кучето. То започна да се мята, по заледения под на инструменталната шурна кръв.
— Дръж го по-здраво — викна Семьон и повторно вдигна брадвата.
— Какво да го държа, да не е петел — каза по-младият.
— Одери го, докато е топло — учеше го Семьон. — И зарови кожата в снега.
Вечерта никой в бараката не можа да заспи от миризмата на месна супа, докато апашите не привършиха с яденето. Но в нашата барака те бяха прекалено малко, за да изядат цялото куче. В котелката имаше още месо.
Семьон ме извика с пръст.
— Вземи.
— Не искам — отвърнах.
— Е, тогава — Семьон огледа наровете. — Тогава ще го дадем на попа. Ей, отче, вземи овнешкото. Само че после измий котлето…
Замятин се появи от тъмнината в жълтата светлина на бензиновата лампа, пое съдинката и изчезна. След пет минути се появи с измито котле.
— Готов ли си вече — попита Сеня с нескрит интерес. — Бързо гълташ… Като чайка. Това, отче, не беше овнешко, а кучешко. Идваше при теб едно кученце — казваше се Норд.
Замятин мълчеше и го гледаше. Сетне се извърна и излезе. Последвах го. Той стоеше на снега до вратата и повръщаше. На лунната светлина лицето му беше като от олово. От сините му устни се точеше лепкава слюнка. Замятин я избърса с ръкав и ме погледна сърдито.
— Ама че мерзавци — рекох.
— Да, разбира се — отвърна ми той. — Но месото беше вкусно. Не по-лошо от овнешкото.
Санитарите ме смъкнаха от децимала. Силните им, студени ръце не ми позволяваха да се отпусна на пода.
— Колко? — подвикна лекарят и рязко потопи върха на писеца в неизливащата се мастилница.
— Четиридесет и осем.
Сложиха ме на носилката. Висок съм сто и осемдесет сантиметра, нормалното ми тегло е около осемдесет килограма. Костите ми тежат тридесет и две кила — четиридесет и два процента от общото тегло. В тази леденостудена вечер бях останал с шестнадесет килограма — точно един пуд — кожа, месо, вътрешности и мозък. Тогава не бях в състояние да го пресметна, но смътно разбирах, че точно това прави лекарят, който ме гледаше изпод вежди.
Той отключи едно от чекмеджетата на писалището си, издърпа го, внимателно извади оттам термометър и пак така внимателно го пъхна под лявата ми мишница. Един от санитарите веднага притисна лявата ми ръка към гърдите, а вторият стисна с две ръце китката на дясната ми ръка. Тези заучени, отработени движения ми станаха ясни по-късно — в цялата болница със сто легла имаше само един термометър. Това парче стъкло беше променило стойността си, значението си — пазеха го като нещо безценно. Разрешаваше се да се мери температурата само на тежко болните и на новопостъпилите. Температурата на оздравяващите се записваше „по пулс“ и чекмеджето се отключваше само в случай на съмнение.
Стенният часовник с махалото отмери десет минути, лекарят внимателно измъкна термометъра и ръцете на санитарите ме пуснаха.
— Тридесет и четири и три — каза лекарят. — В състояние ли си да отговаряш?
Дадох му да разбере с поглед — „мога“. Пазех си силите. Произнасях думите бавно и с мъка — беше нещо като превод от чужд език. Бях забравил всичко. Бях отвикнал да си спомням. Записването на историята на заболяването беше приключило и санитарите с лекота вдигнаха носилката, на която лежах по гръб.
— В шеста — каза лекарят, — по-близо до печката.
Сложиха ме на един одър до печката. Дюшеците бяха натъпкани с клонки от клек, игличките бяха изсъхнали и се бяха изронили, голите клонки заплашително се надигаха под мръсната раирана тъкан. Рехавото, износено сукнено одеяло с пришити сиви букви „крака“ в единия край, ме скри от целия свят. Мускулите на ръцете и краката ми, същински върви, ме боляха с тъпа болка, измръзналите пръсти ме боляха. Но умората беше по-силна от болката. Свих се на кълбо, обгърнах с ръце краката си, опрях в брадичката мръсните си колене, покрити с едрозърнеста, сякаш крокодилска кожа, и заспах.
Събудих се след много часове. Моите закуски, обеди и вечери бяха на пода до леглото. Протегнах ръка, хванах най-близката тенекиена паница и започнах да ям всичко подред, като от време на време отхапвах съвсем малки парченца от дажбата хляб, която също ми бяха оставили тук. Болните от съседните нарове гледаха как поглъщам храната. Не ме питаха кой съм и откъде съм, крокодилската ми кожа говореше сама за себе си. Дори нямаше да ме погледнат, но знаех от личен опит, че е невъзможно да не се гледа човек, който яде.
Изгълтах оставената храна. Топлина, възхитителната тежест в стомаха и отново сън — кратък, понеже един санитар дойде да ме води някъде. Наметнах се с единствения „всекидневен“ халат-палто — мръсен, изгорен от фасове, станал тежък от потта на стотици хора, — пъхнах стъпалата си в огромните чехли и като провлачих бавно крака, за да не ми паднат „обувките“, се помъкнах след санитаря към „процедурната“.
Същият онзи млад лекар стоеше до прозореца и гледаше навън през грапавото, мъхесто от скрежа стъкло. В ъгъла на перваза беше провесено едно парцалче, от него капка по капка се стичаше вода в подложената метална чиния. Ламаринената печка бучеше. Спрях, като се държах с две ръце за санитаря.
— Да продължим — каза лекарят.
— Студено ми е — отвърнах му тихо. Току-що изядената храна вече беше престанала да ме топли.
— Седнете до печката. Къде сте работили, когато сте били на свобода?
Разтеглих устните си и раздвижих челюсти — трябваше да се получи усмивка. Лекарят разбра и ми се усмихна в отговор.
— Казвам се Андрей Михайлович — рече той. — Няма от какво да ви лекувам.
Нещо ме сви под лъжичката.
— Да — повтори лекарят високо. — Няма от какво. Вие имате нужда от хранене и от миене. Трябва да лежите, да лежите и да ядете. Вярно, че дюшеците ни не са пухени. Вас още си ви бива — въртете се повече и няма да се появят рани от залежаване. Ще останете тук около два месеца. През това време ще дойде пролетта.
Лекарят се подсмихна. Зарадвах се, естествено — че как иначе! Цели два месеца! Но нямах сили да покажа радостта си. Държах се за столчето и мълчах. Лекарят пишеше нещо в историята на заболяването.
— Свободен сте.
Върнах се в стаята, спях и ядях. След седмица вече пристъпвах с подгъващи се крака из стаята, по коридора, в другите стаи. Търсех дъвчещи, преглъщащи хора — гледах ги в устата, понеже колкото повече си почивах, толкова повече ми се ядеше.
В болницата, както и в лагера, изобщо не даваха лъжици.
Всички бяхме свикнали да се оправяме без вилица и нож в затвора за подследствени. Отдавна бяхме научени да се храним „през ръба“, без лъжица — нито чорбата, нито кашата никога не се случваха толкова гъсти, че да ни потрябва лъжица. Пръстът, кората хляб и езикът обираха дъното на канчето и паницата независимо колко бяха дълбоки.
Ходех и търсех хора, които дъвчат. Това беше упорита, неотклонна потребност и Андрей Михайлович познаваше това чувство.
Една нощ санитарят ме събуди. Стаята беше изпълнена с обичайния нощен болничен шум — хриптене, хъркане, стонове, бълнуване, кашляне — всичко се беше смесило в своеобразна звукова симфония, ако от такива звуци може да се сътвори симфония. Но и със затворени очи да ме вкарат в такова място — ще позная, че това е лагерна болница.
На перваза на прозореца имаше лампа — ламаринена паничка с някакво масло — но не рибено! — и димящ фитил, направен от памук. Не изглеждаше да е много късно, нашата нощ започваше от „отбоя“, от девет вечерта, и ние заспивахме някак изведнъж, само малко да ни се постоплеха краката.
— Вика ви Андрей Михайлович — каза санитарят. — Козлето ще те заведе.
Болният, на когото викаха Козлето, стоеше пред мен.
Отидох до тенекиения умивалник, измих се и когато се върнах в стаята, изтрих лицето и ръцете си с калъфката на възглавницата. Огромната кърпа на ивици, направена от плата на стар дюшек, беше една за всичките тридесет души от стаята и ни се даваше само сутрин. Андрей Михайлович живееше в болницата, в една от крайните малки стаи, в които оставяха болните след операция. Почуках и влязох.
В края на масата имаше куп книги — книги, които толкова години не бях докосвал. Изглеждаха ми чужди, недружелюбни, излишни. До тях имаше чайник, две тенекиени канчета и паница, пълна с някаква каша…
— Искате ли да изиграем една игра на домино? — каза Андрей Михайлович, като ме разглеждаше дружелюбно.
— Ако имате време.
Мразя доминото. Това е най-глупавата, най-безсмислената, най-скучната игра. Дори лотото е по-интересно, да не говорим за картите — за която и да е игра на карти. Най-добре би било на шах или поне на шашки; хвърлих поглед към шкафа — дали няма там шахматна дъска, но нямаше. Ала не можех да обидя Андрей Михайлович с отказа си. Никога през живота си не бях играл на домино, но съм сигурен, че няма нужда човек да е особено голям мъдрец, за да овладее това изкуство.
Освен това на масата имаше две канчета с чай и паница с каша. И беше топло.
— Да пийнем чай — рече Андрей Михайлович. — Ето захар. Не се притеснявайте. Яжте кашата и говорете — каквото искате. Впрочем тези две неща не бива да се правят едновременно.
Изядох кашата, хляба, изпих три канчета чай със захар. Захар не бях виждал от няколко години. Стоплих се и Андрей Михайлович разбърка плочките на доминото.
Знаех, че играта започва този, на когото се е паднала двойната шестица — сложи я Андрей Михайлович. След това играчите се редуват да слагат подходящите плочки. Това беше цялата философия и аз смело подхванах играта, като непрекъснато се потях и хълцах от ситост.
Играехме на леглото на Андрей Михайлович и аз с удоволствие гледах ослепително бялата калъфка на възглавницата му, пълна с перушина. Беше физическа наслада да гледаш чистата възглавница, да виждаш как друг я мачка с ръка.
— Играта ни — рекох — е лишена от най-големия си чар — играчите трябва да удрят със замах плочките по масата.
— Ни най-малко не се шегувах. Именно тази страна на играта ми се струваше най-важна в доминото.
— Да се преместим на масата — любезно предложи Андрей Михайлович.
— Не, какво говорите, аз просто си припомням цялото богатство на тази игра.
Играта вървеше бавно — всеки разправяше своя живот. Андрей Михайлович, лекар, не беше работил „обща работа“ в забоите на мините и виждаше рудниците отразено — в човешките отпадъци, остатъци, в човешката смет, която мините изхвърляха в болницата и в моргата. Аз също бях човешка минна шлака.
— Ето, спечелихте — каза Андрей Михайлович. — Поздравявам ви, а ето и наградата — той извади от нощното си шкафче пластмасова табакера. — Отдавна ли не сте пушили?
Откъснах парче вестник и си свих една цигара с махорка. За махорката няма нищо по-хубаво от вестника. Печатарското мастило не само не разваля махорковия букет, а дори го подчертава. Запалих усукана хартийка от тлеещите в печката въглени, запалих с нея цигарата си и жадно запоглъщах сладникавия дим.
С тютюна бяхме много зле и отдавна би трябвало да престана да пуша — условията бяха много подходящи, — но никога не го направих. Беше страшно дори да си помисля, че мога по собствена воля да се лиша от единственото огромно арестантско удоволствие.
— Лека нощ — рече ми Андрей Михайлович, като се усмихна. — Бях се наканил да си лягам. Но така ми се прииска да изиграя една игра. Благодаря.
Излязох от стаята му в тъмния коридор — някой стоеше пред мен до стената. Познах силуета на Козлето.
— Какво има? Защо стърчиш тук?
— Да си дръпна. От цигарата. Не ти ли даде?
Досрамя ме заради лакомията ми, досрамя ме, че не бях помислил нито за Козлето, нито за когото и да било от стаята — можех да им занеса фаса, кора хляб, шепа каша.
А Козлето беше чакал няколко часа в тъмния коридор.
Минаха още няколко години, войната свърши, вместо нас в златните мини вече работеха власовците и аз се озовах в „малката зона“, в етапните бараки на Западното управление. Помещенията бяха огромни, с многоетажни нарове, побираха по петстотин, по шестстотин души. Оттук разпращаха хората по Западните мини.
Нощем зоната не спеше — пристигаха етапи и в „Червения кът“ на зоната, застлан с мръсните памучни одеяла на криминалните, всяка нощ имаше концерти. И то какви концерти! На най-известни певци и рецитатори — не само от агитбригадите, а и от по-висок ранг. Някакъв баритон от Харбин, който имитираше Лешченко и Вертински, имитиращият самия себе си Вадим Козин и много, много други пееха безкрай за апашите, изпълняваха най-добрия си репертоар. До мен лежеше лейтенантът от танковите войски Свечников, нежен младеж с розови бузи, осъден от военния трибунал за някакви служебни престъпления. Тук също беше подследствен: докато работел в мината, го хванали, че яде човешко месо от труповете в моргата — отрязвал парчета, „разбира се, не тлъсти“, както обясняваше съвсем спокойно.
В етапния затвор в „малката зона“ се появяваше фелдшер и преглеждаше „температурните“. Той не пожела дори да зърне циреите, покрили цялото ми тяло. Съседът ми Свечников, който познаваше фелдшера още от моргата на болницата, говореше с него като със стар познат. Неочаквано фелдшерът спомена Андрей Михайлович.
Примолих му се да му предаде една бележка — болницата, в която той работеше, беше на километър от „малката зона“.
Плановете ми се промениха. Сега трябваше да се задържа в зоната до отговора на Андрей Михайлович.
Нарядчикът вече ми беше хвърлил око и ме включваше в списъка на всяка заминаваща група. Но представителите, които приемаха хората, също толкова безусловно ме задраскваха. Подозираха, че тук нещо не е наред, а и видът ми беше достатъчно красноречив.
— Защо не искаш да заминеш?
— Болен съм. Искам да вляза в болница.
— Нямаш работа там. Утре ще изпращаме хора за строителството на пътища. Или искаш да правиш метли?
— Не искам на строителството. Не искам да правя метли.
Минаваше ден след ден, отпътуваше група след група. Нито от фелдшера, нито от Андрей Михайлович нямаше ни вест, ни кост.
В края на седмицата успях да попадна на медицински преглед амбулаторията, която се намираше на стотина метра от „малката зона“. В ръката си стисках нова бележка за Андрей Михайлович. Регистраторът на санитарната част я взе и обеща на другата сутрин да я предаде.
По време на прегледа попитах началника на санитарната част за Андрей Михайлович.
— Да, има такъв лекар-затворник. Няма защо да се виждате с него.
— Познавам го лично.
— Мнозина го познават.
Фелдшерът, на когото бях дал бележката в „малката зона“, също беше тук. „Къде е бележката?“ — попитах го тихо.
— Не съм виждал никаква бележка…
Ако до вдругиден не науча нищо за Андрей Михайлович — заминавам… Да строя пътища, на селскостопанска работа, в мините, по дяволите…
Вечерта на следващия ден, след проверката, ме извикаха при зъболекаря. Тръгнах, като си мислех, че има някаква грешка, но в коридора видях познатия къс черен кожух на Андрей Михайлович. Прегърнахме се.
След едно денонощие четирима болни ни изведоха от лагера по пътя към болницата. Двамата лежаха прегърнати на една шейна, а аз и още един вървяхме отзад. Андрей Михайлович не беше успял да ми каже диагнозата — не знаех от какво съм болен. Моите болести — дистрофия, пелагра, скорбут — още не бяха в достатъчно тежка форма, за да бъда лекуван в болница. Знаех, че лягам в хирургичното отделение. Андрей Михайлович работеше там, но какво заболяване можех да демонстрирам — нямах херния. Остеомиелитът на четири от пръстите на единия ми крак в резултата на премръзване беше мъчителен, но съвсем недостатъчен за хоспитализиране. Бях сигурен, че Андрей Михайлович ще съумее да ме предупреди, ще ме пресрещне някъде.
Конят наближи болницата, санитарите вкараха вътре „лежащите“, а ние — аз и новият ми другар — се съблякохме на една пейка и започнахме да се мием. За всеки имаше по един тас топла вода.
В „банята“ влезе възрастен лекар с бяла престилка и ни огледа над очилата си.
— Какво ти има? — попита той и докосна с пръст рамото на моя другар.
Онзи се обърна и изразително посочи огромната си херния.
Очаквах същия въпрос и вече бях решил да кажа, че ме боли коремът.
Но възрастният лекар ме погледна равнодушно и излезе.
— Кой беше този? — попитах.
— Николай Иванович, тукашният главен хирург. Завеждащ отделението.
Един санитар ни даде дрехи.
— Ти за къде си? — това беше за мен.
— Дявол знае! — вече ми беше олекнало на сърцето и не се страхувах.
— Добре де, кажи какво те боли?
— Коремът.
— Сигурно е апандисит — рече опитният санитар.
Видях Андрей Михайлович чак на другия ден. Беше предупредил главния хирург, че ме хоспитализира с „остър апандисит“. Същия ден вечерта Андрей Михайлович ми разказа тъжната си история.
Разболял се от туберкулоза. Рентгеновите снимки и лабораторните анализи били много лоши. Районната болница ходатайствала затворникът Андрей Михайлович да бъде изпратен „на континента“ за лечение. Той вече бил на парахода, когато някой доложил на началника на санитарния отдел Черпаков, че болестта на Андрей Михайлович е измислена, че няма такава — „туфта“, казано на лагерен жаргон.
— А може и никой да не се е обаждал — майор Черпаков беше достоен син на своя век на подозрения, недоверие и „бдителност“.
Майорът се разгневил, наредил да свалят Андрей Михайлович от парахода и да го пратят в най-затънтеното място — далеч от онова далечно управление, където се бяхме срещнали. И Андрей Михайлович вече беше минал тези хиляда километра по студа. Но се оказало, че в новото управление нямало нито един лекар, който да може да направи изкуствен пневмоторакс. На Андрей Михайлович вече на няколко пъти му били вкарвали въздух, но юначният майор нарекъл пневмоторакса лъжа и мошеничество.
Андрей Михайлович се чувствал все по-зле и по-зле и едва дишал, когато успели да измолят от Черпаков да го изпратят в Западното управление — най-близкото, където лекарите били в състояние да му направят пневмоторакс.
Сега Андрей Михайлович беше малко по-добре, на няколко пъти успешно му бяха вкарвали въздух в дроба и човекът беше започнал работа като ординатор в хирургичното отделение.
След като заякнах малко, започнах да работя при Андрей Михайлович като санитар. По негово настояване и препоръка заминах на курсове за фелдшери, изкарах ги, работих като фелдшер и се завърнах на „континента“. Именно на Андрей Михайлович дължа живота си. Самият той отдавна умря — туберкулозата и майор Черпаков си бяха свършили работата.
В болницата, където работехме заедно, живеехме задружно. Присъдите ни изтичаха през една и съща година и това като че ли свързваше съдбите ни, сближаваше ни.
Веднъж, когато привършиха с вечерното почистване, санитарите седнаха в ъгъла да играят на домино и започнаха да удрят плочките.
— Глупава игра — рече Андрей Михайлович, като сочеше с поглед санитарите и се мръщеше от тракането.
— Един-единствен път през живота си съм играл на домино — казах. — С вас, вие ми предложихте. Дори спечелих.
— Не е било нужно голямо умение — каза Андрей Михайлович. — Аз тогава също бях седнал за първи път. Исках да ви доставя удоволствие.
Последният закъснял гост за сребърната сватба на Сударин — началника на болницата, беше лекарят Андрей Иванович Дудар. Той носеше кошница от лозови пръчки, покрита отгоре с марля, украсена с разноцветни книжни цветя. Андрей Иванович поднесе кошницата на юбиляра сред звъна от чашите и шума от пияните гласове на пируващите. Сударин опита теглото й на ръка.
— Какво е това?
— Ще видите.
Махнаха марлята. На дъното на кошницата се беше сгушил голям петел с червени пера. Той невъзмутимо въртеше глава и оглеждаше почервенелите лица на шумните пияни гости.
— Ах, Андрей Иванович, тъкмо на място — зачурулика белокосата съпруга на юбиляра и замилва петела.
— Чудесен подарък — забърбориха лекарките. — И колко е красив! Това е вашият любимец, нали? Кажете, Андрей Иванович!
Юбилярят трогнато стискаше ръката на Дудар.
— Покажете, покажете ми го — чу се изведнъж тънък, прегракнал глас.
На председателското място на трапезата, отдясно на домакина, седеше знатен, не тукашен гост. Това беше Черпаков, началникът на санитарния отдел, стар приятел на Сударин пристигнал още сутринта за сребърната сватба на приятеля си със своята служебна „Победа“ от областния град, който се намираше на сто километра оттук.
Кошницата с петела се озова пред мътните очи на госта.
— Да. Чудесно петле. Твой ли е? — Пръстът на почетния гост посочи Андрей Иванович.
— Сега вече е мой — доложи с усмивка юбилярът.
Почетният гост беше значително по-млад от заобикалящите го плешиви и побелели невропатолози, хирурзи, терапевти и фтизиатри. Беше около четиридесетгодишен. С болнаво, жълто, подпухнало лице, с малки сиви очички, с контешки кител със сребърни пагони на полковник от медицинската служба. Кителът явно му беше тесен — личеше, че е ушит още когато коремчето му не е било толкова забележимо и вратът му не е увисвал над правата яка. По лицето на почетния гост се четеше скука, но след всяка чашка спирт (като истински руснак, при това северняк, почетният гост не пиеше друг алкохол) то ставаше все по-оживено и гостът все по-често поглеждаше към заобикалящите го медицински дами, все по-често се намесваше в разговорите, които веднага утихваха при звука на трептящия му тенор.
Когато стигна до нужния градус, почетният гост се измъкна иззад масата, бутна някаква не успяла да се дръпне докторка, запретна ръкави и започна да вдига тежките дървени столове за предните им крака с една ръка, ту с дясната, ту с лявата, за да демонстрира хармоничността на физическото си развитие.
Никой от възхитените гости не можеше да вдигне толкова пъти столовете като него. От столовете почетният гост се прехвърли на креслата и успехът продължаваше да го съпътства. Докато другите се опитваха след него да вдигат столовете, той придърпваше с могъщата си длан младите, румени от щастие лекарки и ги караше да опипват стегнатите му мускули, което те вършеха с явен възторг.
След тези упражнения почетният гост, все тъй неизтощим откъм идеи, премина към националния руски номер — с ръка, опряна на лакът, да се пребори с ръката на противника, поставена в същото положение. Побелелите и плешиви невропатолози и терапевти не можеха да окажат сериозна съпротива, само главният хирург издържа малко повече от другите.
Почетният гост търсеше нови изпитания за руската си мощ. Той се извини на дамите и си свали китела, който домакинята веднага пое и провеси върху облегалката на един стол. По внезапно оживеното му лице стана ясно, че е измислил нещо ново.
— На овен, разбирате ли, на овен мога да извия врата. Храс — и готово. — Почетният гост хвана Андрей Иванович за копчето.
— А на този твой… подарък — жив ще му откъсна главата — рече, като се наслаждаваше на ефекта от думите си. — Къде е петелът?
Измъкнаха петела от домашния курник, където грижовната домакиня вече го беше пуснала. На Север всички началници държат в домовете си (през зимата, разбира се) по няколко десетки кокошки — независимо дали началниците са ергени или задомени, кокошките за тях са много, много доходно перо.
Почетният гост пристъпи в средата на стаята с петела в ръце. Любимецът на Андрей Иванович беше все така спокоен, събрал крака и провесил глава на една страна. Андрей Иванович го беше носил по този начин около две години из бекярското си жилище.
Мощните пръсти хванаха петела за шията. По мръсната, дебела кожа на почетния гост изби руменина. С движение, с каквото се изправят подкови, той откъсна главата на птицата. Кръвта изпръска изгладените панталони и копринената риза на почетния гост.
Дамите измъкнаха напарфюмираните си кърпички и една през друга се спуснаха да бършат панталоните му.
— Одеколон!
— Амоняк!
— Изтъркайте го със студена вода!
— Ама че сила, а? Виж, това е по руски. Храс — и готово — възхищаваше се юбилярът.
Помъкнаха почетния гост към банята да се мие.
— Ще танцуваме в залата — засуети се юбилярът. — Това се вика Херкулес…
Навиха грамофона. Иглата засъска.
Докато се измъкваше иззад масата, за да се включи в танците (почетният гост държеше всички да танцуват), Андрей Иванович настъпи нещо меко. Наведе си и видя мъртвото тяло на петела, обезглавения труп на своя любимец.
Андрей Иванович се изправи, озърна се и натика с крак мъртвата птица по-навътре под масата, сетне припряно излезе от стаята — почетният гост не обичаше да се закъснява за танците.
Човекът с бялата престилка протегна ръка и Андреев пъхна в разперените му розови измити пръсти с подрязани нокти солената си, станала на кора войнишка рубашка. Човекът я отблъсна и гнусливо тръсна длан.
— Нямам бельо — равнодушно рече Андреев.
Тогава фелдшерът взе рубашката му с две ръце, с ловко, привично движение обърна наопаки ръкавите и се взря…
— Има, Лидия Ивановна! — И се разкрещя на Андреев. — Защо си въшлясал така, а?
Ала лекарката Лидия Ивановна не му позволи да продължи.
— Нима те са виновни? — тихо и с укор рече тя, като подчерта думата „те“, и взе слушалката.
Андреев за цял живот запомни тази Лидия Ивановна с нейните рижи коси, хиляди пъти я благослови, винаги си мислеше за нея с нежност и с топлота. Защо ли? Защото бе; подчертала думата „те“ в тази фраза — единствената, която бе произнесла. За добрата дума, казана навреме. Дали бе усетила благодарността му?
Прегледът бе кратък. Нямаше нужда от слушалка. Лидия Ивановна дъхна няколко пъти на лилавия печат и силно, с две ръце го натисна върху някаква бланка. Вписа нещо и Андреев го отведоха.
Конвоят, който чакаше в коридора, го поведе не обратно в затвора, а навътре в селището, към една от големите магазин. Пространството около нея бе заградено със задължителните десет реда бодлива тел с вратичка, пред която кръстосваше часови с кожух и пушка. Влязоха в двора и се приближиха до магазията. През пролуката на вратата бликаше ярка електрическа светлина. Конвоят с мъка отвори огромната врата, която бе предвидена за моторни коли, а не за хора, и изчезна вътре. Андреев го лъхна миризма на мръсни тела, мръсни дрехи и кисела човешка пот. Човешки гласове изпълваха с глухо бучене тази огромна кутия. Плътните редици от четириетажни нарове бяха сковани солидно от стволовете на лиственици сякаш за вечни времена — като мостовете на Цезар. По рафтовете в огромната магазия имаше над хиляда души. Това бе една от двадесетте големи магазин, натъпкана догоре с нова, жива стока — в пристанището беше обявена тифозна карантина и вече повече от месец нямаше извозване или етап, както се нарича това в затвора. Лагерното кръвообращение, в което еритроцитите бяха живи хора, бе нарушено. Транспортните коли бездействаха. В златните мини удължиха работния ден на затворниците. В града хлебозаводът не смогваше с печенето на хляба — нали ежедневно всеки трябваше да получава по петстотин грама, опитваха се да го пекат по частните жилища. Злобата на началството растеше и от това, че от тайгата постепенно прииждаше в града шлаката на златните мини.
В секцията, както за по-модерно наричаха склада, в който бяха довели Андреев, имаше над хиляда души. Но на пръв поглед това не личеше. На горните нарове хората лежаха голи от жега, на долните и под тях — с ватенки, палта и шапки. Повечето лежаха по гръб или по лице (никой не може да обясни защо арестантите почти не спят на една страна) и по масивните нарове телата им приличаха на израстъци, на гърбици по дървото, на изкривени дъски.
Те се скупчваха или при разказвача-„романист“, или около случая — а при толкова народ непрекъснато изникваха някакви случаи. Хората лежаха тук повече от месец, не работеха — ходеха само на баня за дезинфекция на вещите. Ежедневно се губеха двадесет хиляди работни дни, сто и шестдесет хиляди работни часа, а може би и триста и двадесет хиляди часа — работните дни биват различни. Или се спасяваха двадесет хиляди дни живот. Двадесет хиляди дни живот. За цифрите може да се говори по различен начин, статистиката е коварна наука.
Когато се раздаваше храната, всички биваха по местата си (яденето се даваше на групи по десет души). Хората бяха толкова много, че тези, които я разнасяха, едва смогваха да раздадат закуската, а вече идваше време за обяд. Тъкмо свършваха с разпределянето на обяда — започваха да дават вечерята. От сутрин до вечер в секцията се разнасяше храна. Нищо, че сутрин се раздаваше само хляб за целия ден и чай — топла преварена вода, — и през ден по половин сельодка, по обяд — само чорба, за вечеря — само каша.
И въпреки това времето за раздаването на храната не стигаше.
Нарядчикът заведе Андреев до наровете и посочи втория ред.
— Ето твоето място!
Горе започнаха да протестират, в отговор нарядчикът изпсува. Андреев се вкопчи с две ръце за края на нара и направи неуспешен опит да качи горе десния си крак. Силната ръка на нарядчика го подхвърли и той тежко се пльосна сред голите тела. Никой не му обърна внимание. Процедурата по „адресната регистрация“ и нанасянето привърши.
Андреев спеше. Събуждаше се само когато раздаваха храната, а след като грижливо и внимателно облизваше ръцете си, отново заспиваше, ала не дълбоко — пречеха му въшките.
Никой не го разпитваше, макар че в целия този транзитен затвор имаше малко хора от тайгата, а на всички останали им предстоеше път дотам. Те го разбираха и поради това не искаха да знаят нищо за неизбежната тайга. Андреев прецени, че е правилно. Те не трябваше да знаят нищо от онова, което бе видял той. Нищо не може да се избегне — тогава защо нещата да се знаят предварително? За какво излишен страх? Тези тук все още бяха хора — Андреев бе представител на мъртвите. И неговите знания, знанията на един мъртъв човек, не можеха да им послужат на тях, които бяха още живи.
След ден-два дойде време за баня. Баните и дезинфекциите вече бяха омръзнали на всички и те се приготвяха за тях с нежелание, ала Андреев гореше от нетърпение да се отърве от въшките си. Сега имаше предостатъчно време и той по няколко пъти на ден преглеждаше шевовете на избелялата си рубашка. Но окончателен успех можеше да донесе само дезинфекционната камера. Затова отиде с желание и макар че не му дадоха бельо и трябваше да облече влажната рубашка на голо, вече не усещаше познатите ухапвания.
В банята водата беше по норма: един тас гореща и един тас студена, ала Андреев излъга баняджията и взе още една порция вода.
Парчетата сапун, които им раздаваха, бяха миниатюрни, ала по пода можеше да се съберат остатъци и Андреев се постара да се изкъпе добре. Това бе най-хубавата му баня за последната година. Нищо, че от скорбутните му язви по пищялите се стичаше кръв и гной. Нищо, че хората се стряскаха От вида му. Нищо, че гнусливо се отдръпваха от въшлясалите му парцали.
Извадиха дрехите от дезинфекционната камера и Огньов, съседът на Андреев, получи вместо-чорапите си от необработена агнешка кожа един сякаш детски чифт — така се бяха свили. Огньов се разплака — тези чорапи бяха единственото му спасение на Север. Но Андреев го изгледа с неприязън. Беше виждал много мъже да плачат по най-различни поводи. Имаше хитри, които се преструваха, имаше нервноболни, имаше загубили всякаква надежда, имаше и озлобени. Имаше плачещи от студ. Плачещи от глад Андреев не беше виждал.
Връщаха се през тъмния смълчан град. Алуминиевите локви бяха замръзнали, ала въздухът бе чист, пролетен. След тази баня Андреев спа много дълбоко, „наспа се до насита“, както каза съседът му Огньов, който вече бе забравил приключението си от банята.
Не пускаха никого никъде. Ала все пак в секцията имаше една единствена длъжност, която даваше възможност да се излезе отвъд телената ограда. Наистина, ставаше дума не за излизане извън лагерното селище, оттатък външната ограда — три огради по десет реда бодлива тел, че и забранената зона, заградена също с опъната ниско над земята тел. За това никой дори не мечтаеше. Ставаше дума за излизане от ограденото с тел дворче. Там се намираха столовата, кухнята, складовете, болницата, с една дума — другият, забранен за Андреев живот. Отвъд бодливата тел излизаше един-единствен човек — асенизаторът. И когато той внезапно умря (животът е пълен с благоприятни случайности), Огньов — съседът на Андреев — прояви чудеса от енергия и находчивост. Два дни не яде хляб, след това го смени за голям картонен куфар.
— Взех го от барон Мендел, Андреев!
Барон Мендел! Потомъкът на Пушкин! Ей оня там. Дълъг, с тесни рамене, с миниатюрен плешив череп — виждаше се отдалеч. Ала Андреев нямаше сгоден случай да се запознае с него.
Огньов беше успял да запази вълненото си сако от времето на свободния живот, в карантинната барака той бе от няколко месеца.
Даде на нарядчика сакото и куфара и получи длъжността на починалия асенизатор. След около две седмици криминалните в тъмното го стиснаха за гърлото (оставиха го за щастие жив) и му взеха около три хиляди рубли.
Андреев почти не се срещаше с него, докато бе траял разцветът на търговската му кариера. Пребит, с раздърпани дрехи, Огньов, бе заел старото си място и сега се изповядваше на Андреев.
Андреев можеше да му разкаже това-онова от видяното в златните мини, ала Огньов ни най-малко не се разкайваше, нито пък се оплакваше.
— Днес те мен, утре аз тях. Аз… ще си ги върна на карти… На щос, на терца, на бура ще ги бия. Всичко ще си върна!
Огньов не му беше помогнал нито с хляб, нито с пари, това не беше прието в такива случаи — от гледна точка на лагерната етика всичко беше нормално.
Един ден Андреев се учуди, че още е жив. С мъка се качваше на нара си, но все пак се качваше. Най-важното беше, че не работи, че лежи — дори всекидневните петстотин грама ръжен хляб, три лъжици каша и паница рядка чорба можеха да възкресят човек. Стига да не работи.
Именно тук Андреев разбра, че не изпитва страх и не трепери за живота си. Разбра и това, че е бил подложен на огромни изпитания и е оцелял. Че ще трябва да използва страшния си опит от златните мини. Разбра, че колкото и да са мизерни възможностите за избор, за волеизява на арестанта, те все пак съществуват; тези възможности са нещо реално, и в случай на нужда могат да му спасят живота. Андреев беше готов за такова грандиозно сражение — да противопостави животинската си хитрост на зверовете. Бяха го лъгали. И той ще излъже. Няма да умре, не смяташе да умира.
Щеше да изпълнява желанията на тялото си, онова, което то му бе разказало в златните мини. Там беше загубил битката, но тя не беше последната. Той спадаше към шлаката на рудниците. И щеше да си остане шлака. Беше видял, че лилавият печат, поставен от Лидия Ивановна на някакъв документ, представляваше три букви: „ЛФТ“ — лек физически труд. Андреев знаеше, че в мините не им обръщат внимание, но тук, в центъра, смяташе да извлече от тези букви максималното.
Ала възможностите бяха малко. Можеше да каже на нарядчика: „Аз, Андреев, си лежа тук и никъде не искам да пътувам. Ако ме изпратят в златните мини, още на първите височини, щом камионът започне да буксува, ще скоча долу — нека конвоят ме застреля; все едно няма да отида пак на златото.“
Възможностите бяха малко. Но тук той щеше да бъде по-умен, повече щеше да се доверява на тялото си. И тялото няма да го излъже. Семейството, страната му го излъгаха. Любовта му, енергията, способностите — всичко беше потъпкано, разбито. Всички оправдания, които търсеше мозъкът му, бяха фалшиви, лъжливи и Андреев го разбираше. Единствено събудилият се в мините животински инстинкт можеше да подскаже и му подсказваше изход.
Именно тук, на тези циклопични нарове Андреев разбра, че струва нещо, че може да се уважава. Ето го тук, все още жив, без никого да е предал или продал нито по време на следствието, нито в лагера. Беше успял да каже много истини, да потисне страха си. Не че от нищо не се боеше, не — моралните бариери бяха станали по-ясни, отколкото преди, всичко бе по-просто и по-ясно. Например беше ясно, че няма как да оцелее. Предишното му здраве е безвъзвратно загубено, прекършено навеки. Навеки ли? Когато докараха Андреев в този град, той си мислеше, че няма да живее повече от две-три седмици. За да се възвърне предишната му сила, беше нужна пълна почивка в продължение на много месеци, на чист въздух, в курортни условия, с мляко, с шоколад. И понеже беше съвършено ясно, че няма да види такъв курорт, значи трябваше да умре. В което също нямаше нищо страшно. Много от другарите му бяха умрели. Любовта? Злобата? Не. Човек живее по същите причини, по които живеят дървото, камъкът, кучето. Ето това беше разбрал Андреев и не само го разбра, а и добре го почувства именно тук, в градския транзитен затвор, по време на тифозната карантина.
Разранените от чесане места по кожата му заздравяваха много по-бързо от другите рани. Постепенно изчезваше костенурковата черупка, в каквато се бе превърнала човешката кожа в рудника; яркорозовите връхчета на измръзналите му пръсти потъмняха — тънката ципа, която ги покриваше след като се пукнаха мехурите от премръзването, леко загрубя. И дори — най-важното — взе да прегъва китката на лявата си ръка. За тази година и половина работа в мините двете му китки се бяха свили по дебелината на дръжката на лопатата или кирката и сякаш се бяха вдървили завинаги. Когато се хранеше, държеше лъжицата както всички свои другари — с върха на пръстите или в шепа, беше забравил, че лъжицата може да се държи и по друг начин. Макар и жива, китката на ръката му приличаше на протеза-кука. И се движеше като протеза. Освен това с нея можеше да се кръсти, ако Андреев би се молил на Бога. Ала в душата му нямаше нищо освен злоба. Раните на душата му не се лекуваха толкова лесно. Те никога не можаха да бъдат излекувани.
Но Андреев все пак успя да разгъне китката си. Веднъж, в банята, пръстите на лявата му ръка се отпуснаха. Това го учуди. Щеше да дойде ред и на дясната, която все още бе сгърчена. И нощем Андреев внимателно я докосваше, опитваше се да разтвори пръстите и му се струваше, че още малко, и ще успее. Беше изгризал най-внимателно ноктите си и сега ръфаше мръсната, вроговена, леко омекнала кожа парченце по парченце. Тази хигиенична операция беше едно от малкото му развлечения през времето, когато не ядеше и не спеше.
Кървавите пукнатини по ходилата му вече не бяха толкова болезнени. Скорбутните язви по краката още не се бяха затворили и имаха нужда от превръзки, но ставаха все по-малко и по-малко — на тяхно място оставаха синьо-черни петна, които приличаха на клейма, на знаците, поставяни от робовладелците, търговците на негри. Не зарастваха само палците на краката му — измръзването бе засегнало и костния мозък и от пръстите му сълзеше по малко гной. Разбира се, гнойта беше много по-малко, отколкото преди, когато работеше в мината, където гумените му галоши, летните обувки на затворниците, така се пълнеха с гной и кръв, че ходилата му жвакаха като в локва.
Щяха да минат много години, преди тези пръсти да оздравеят… Дълго след това при най-малък студ те щяха да напомнят с тъпа болка за северните рудници. Но Андреев не мислеше за бъдещето. Свикнал от времето, когато беше в мините, да не планира живота си за повече от ден напред, той се мъчеше да се бори за близкото, както прави всеки, който е на крачка от смъртта. Сега искаше само едно — тифозната карантина да продължи вечно. Ала това бе невъзможно и настъпи денят, когато карантината свърши.
Тази сутрин изгониха навън всички обитатели на секцията. В продължение на няколко часа затворниците мълком стърчаха в заграденото с тел пространство, мръзнеха. Застанал върху една бъчва, нарядчикът с пресипнал отчаян глас крещеше имената им. Извиканите излизаха през портичката — безвъзвратно. На пътя бучаха камиони, толкова силно бучаха в студеното утро, че пречеха на нарядчика.
„Само да не ме извикат, само да не ме извикат“ — като дете се молеше Андреев на съдбата. Не, няма да му провърви. Ако не днес, ще го извикат утре. Отново ще замине за златните мини, при глада, побоите и смъртта.
Болка прониза измръзналите пръсти на ръцете и краката му, ушите и бузите му. Андреев все по-често пристъпваше от крак на крак, беше се свил и дишаше в шепите си, ала не е толкова просто да стоплиш вкочанените си крака и болните ръце. Всичко беше безсмислено. Беше безсилен в борбата с тази исполинска машина, чиито зъбци смилаха тялото му.
— Воронов! Воронов! — дереше се нарядчикът. — Воронов! Знам, че е тук, мръсникът!… — Нарядчикът злобно захвърли тънката жълта папка на „делото“ върху бъчвата и я притисна с крак.
И тогава Андреев начаса разбра всичко. Това бе като светлина от мълния по време на буря, която му посочи пътя към спасението. И сега, пламнал от вълнение, той събра смелост и направи крачка напред, към нарядчика. Онзи извикваше име по име, хората един след друг напускаха двора. Но тълпата все още бе голяма. Ето сега, сега…
— Андреев! — извика нарядчикът.
Андреев мълчеше и съзерцаваше гладко избръснатите му страни. След като свърши да ги разглежда, погледът му премина към папките с „делата“. Бяха останали съвсем малко. „Последната кола“ — помисли си той.
Нарядчикът подържа малко папката на Андреев в ръка и без да повтори повикването, я отдели настрана върху бъчвата.
— Сичов! Отговаряй — име, бащино!
— Владимир Иванович — отвърна по всички правила някакъв възрастен арестант и разбута тълпата.
— Член? Присъда? Излизай!
Обадиха се още няколко души и също излязоха. След тях си отиде и нарядчикът. Останалите затворници ги върнаха в секцията.
Кашлицата, тропотът и подвикванията сякаш утихнаха, разтвориха се сред гласовете на стотиците хора.
Андреев искаше, да живее. Беше си поставил две прости цели и беше решил да ги постигне. Бе до болка ясно, че трябва да остане тук колкото се може по-дълго, до последния ден. Да се помъчи да не прави грешки, да се владее… Златото е смърт. В този транзитен затвор никой не знаеше това по-добре от него. Трябваше на всяка цена да се спаси от тайгата, от златните забои. Как можеше той, безправният роб Андреев, да постигне това? Ето как. Докато бе траяла карантината, тайгата е обезлюдяла — студът, гладът, тежката многочасова работа и безсънието я бяха лишили от хора. Значи след карантината първо ще изпращат коли за „златните“ управления и едва когато поръчките на мините бъдат изпълнени („Изпратете двеста дървета“, както пишеха в служебните телеграми), едва тогава щяха да започнат да пращат не за тайгата, не при златото. А къде — на Андреев му беше все едно. Само да не е при златото.
За всичко това той не спомена никому дума. Не се посъветва с никого, нито с Огньов, нито с Парфентиев, неговия приятел от мините, с нито един от тези хиляди души, които лежаха заедно с него по наровете. Понеже знаеше: всеки, с когото сподели плана си, щеше да го предаде на началството — за похвала, за някой фас или просто така… Знаеше какво е да пазиш тайна и го биваше за това. Само в този случай не изпитваше страх. За сам човек беше по-лесно — два, три, четири пъти по-лесно — да се промъкне между зъбците на машината. Неговата игра си беше само негова — това също добре го бе установил в мината.
В продължение на много дни Андреев не се обаждаше. Веднага щом карантината свърши, започнаха да ги изкарват на работа и на излизане трябваше така да хитрува, че да не попадне в големите групи — тях обикновено ги караха на изкопни работи с лостове, кирки и лопати; а с малките групи от по двама-трима души винаги имаше надежда да се припечели къшей хляб или дори захар — Андреев не беше виждал захар повече от година и половина. Сметката беше проста и абсолютно вярна. Разбира се, всички тези видове работа бяха незаконни, затворниците се водеха уж на път „по етапния ред“ и имаше много желаещи да се възползват от безплатния им труд. Онези, които попадаха на изкопни работи, отиваха там с мисълта да си изпросят някъде тютюн или хляб. Успяваха, дори минувачите им даваха. Андреев ходеше в склада за зеленчуци, където ядеше до насита цвекло и моркови, донасяше „вкъщи“ по няколко влажни картофа, които печеше в пепелта на печката — изваждаше ги полусурови и ги ядеше, понеже животът тук принуждаваше всичко, годно за ядене, да се поглъща бързо — прекалено много бяха гладните наоколо.
Настанаха дни, които почти бяха осмислени, изпълнени с някаква дейност. Всяка сутрин се налагаше да стоят около два часа на студа. И нарядчикът крещеше: „Ей, вие, обаждайте се, име и бащино.“ И когато ежедневното жертвоприношение за Молох привършваше, всички, с трополене хукваха към бараката — оттам ги извеждаха на работа.
Андреев работи в хлебозавода, изхвърля боклука в женския етапен затвор, ми пода в помещението на охраната, където в полутъмния стол събираше от оставените чинии вкусните и лепкави парченца месо. След като приключваха с работата в кухнята, внасяха големи тасове, пълни със сладък кисел, планини от хляб, и всички сядаха, ядяха и си тъпчеха джобовете с къшеи.
Само веднъж си направи сметката без кръчмаря. Колкото е по-малка групата, толкова по-добре — такъв беше неговият закон. А най-добре — сам. Но рядко вземаха по един човек. Веднъж нарядчикът, който вече беше запомнил Андреев (знаеше го като Муравьов), каза:
— Такава работа съм ти намерил, че цял живот ще ме благославяш. Ще режеш дърва при голямото началство. Вземи още един със себе си.
Те весело тичаха пред съпровождащия ги, който беше с кавалерийски шинел и ботуши. Онзи се подхлъзваше, препъваше се, прескачаше локвите и после ги настигаше на бегом, като придържаше с две ръце пешовете на шинела. Скоро наближиха малка къщурка със заключена портичка и бодлива тел над оградата. Съпровождащият ги почука. В двора се разлая куче. Дневалният на началника им отвори, мълчешката ги отведе в една барака, заключи ги вътре и пусна в двора огромното куче вълча порода. Донесе кофа с вода. И докато арестантите не нарязаха и не нацепиха всичките дърва, кучето ги пазеше затворени. Късно вечерта ги заведоха в лагера. На другия ден ги изпрати пак там, ала Андреев се скри под наровете и изобщо не излезе на работа.
На следната сутрин, преди да раздадат хляба, му хрумна една проста мисъл, която веднага осъществи.
Събу плъстените си ботуши и ги сложи на края на нара един връз друг, с подметките навън — така, сякаш си беше легнал с ботушите. Просна се до тях по корем и отпусна глава върху лакътя си.
Раздаващият храната бързо преброи поредната десятка и даде на Андреев десет порции хляб. За него останаха две. Но този начин не беше сигурен, случайно му бе провървяло и Андреев отново започна да си търси работа извън бараката.
Дали по онова време си мислеше за семейството? Не. За свободата? Не. Живееше единствено с равнодушна злоба. Тъкмо тогава срещна капитан Шнайдер.
Криминалните бяха заели по-близките до печката места. Наровете им бяха застлани с мръсни памучни одеяла, покрити с много пухени възглавници с най-различна големина. Памучното одеяло е задължителният спътник на всеки късметлия крадец, единствената вещ, която той влачи със себе си по затворите и лагерите, краде я, отнема я, когато не я притежава, а възглавницата — тя е не само за под главата, а служи и като маса за игра по време на безкрайните сражения на карти. Тази маса може да придобие всякаква форма. И все пак тя е възглавница. Картоиграчите първо ще проиграят панталоните си и чак след това възглавницата.
Върху одеялата и възглавниците се разполагаха главатарите — по-точно тези, които в момента бяха нещо като главатари. Още по-високо, на третия ред нарове, където беше тъмно, имаше още одеяла и възглавници — там замъкваха някакви женоподобни млади крадци, пък и не само тях — почти всеки крадец беше педераст.
Крадците бяха заобиколени от тълпа подмазвачи и лакеи — придворни разказвачи, понеже криминалните смятат за проява на добър вкус да се интересуват от „романи“; придворни бръснари с шишенце одеколон дори при тези условия; освен това и тълпа услужващи, готови на всичко, само и само да им отчупят някоя коричка или да им сипят малко чорба.
— По-тихо! Сенечка казва нещо. По-тихо — Сенечка ляга да спи…
Картина, добре позната ми от златните мини.
Изведнъж сред тълпата авантаджии, тази вечна свита на криминалните, Андреев видя познато лице, познати черти, чу познат глас. Нямаше съмнение — това беше капитан Шнайдер, другар на Андреев от Бутирския затвор.
Капитан Шнайдер беше немски комунист, деец на Коминтерна, говореше прекрасно руски, познавач на Гьоте, образован марксист-теоретик. В паметта на Андреев бяха останали разговорите им, разговори „на високо ниво“ през дългите нощи в затвора. Веселяк по природа, бившият капитан далечно плаване поддържаше духа на хората от килията.
Андреев не повярва на очите си.
— Шнайдер!
— Да? Какво искаш? — обърна се капитанът. Погледът на безизразните му сини очи не можа да познае Андреев.
— Шнайдер!
— Е, какво има? По-тихо! Ще събудиш Сенечка.
Но краят на одеялото вече се беше надигнал и се подаде едно бледо, болнаво на вид лице.
— А, капитане — морно прозвуча тенорът на Сенечка. — Нямаше те и не можах да заспя.
— Ей сега, ей сега.
Той се покатери на наровете, отметна одеялото, седна, пъхна отдолу ръката си и започна да чеше петите на Сенечка.
Андреев бавно вървеше към мястото си. Не му се живееше. И макар това събитие да не беше по-голямо и по-страшно в сравнение с онова, което беше виждал и което му предстоеше да види, той завинаги запомни капитан Шнайдер.
А хората оставаха все по-малко. Транзитният затвор опустяваше. Андреев се сблъска лице с лице с нарядчика.
— Как ти е името?
Но Андреев отдавна беше готов за подобно нещо.
— Гуров — рече той смирено.
— Чакай!
Нарядчикът разлисти тънките страници на списъците.
— Не, няма те.
— Може ли да вървя?
— Върви, животно — изрева онзи.
Веднъж го пратиха да прибира и да мие съдовете в стола на заминаващите освободени, излежали присъдите си затворници. Заедно с него беше един изтощен смъртник на неопределена възраст, току-що пуснат от местния затвор. Това беше първото му излизане на работа. Все питаше — какво ще правим, дали ще ни нахранят и удобно ли е да поиска нещо за хапване малко преди да започнат работа. Смъртникът му разказа, че е професор-невропатолог, Андреев запомни и трите му имена.
От опит знаеше, че готвачите в лагерите, пък и не само те, не обичат Иван-Ивановичите, както презрително наричаха интелигенцията. Той посъветва професора предварително да не моли за нищо и тъжно си помисли, че основната част от работата ще легне върху него — професорът бе прекалено слаб. Това беше в реда на нещата и не трябваше да се сърди — колко пъти в златните мини Андреев бе по-лошият работник, по-слабият от двамата и никой от тогавашните му другари дума не обелваше. Къде са те? Къде са Шейнин, Рютин, Хвостов? Всички умряха, а той, Андреев, оцеля. Впрочем още не е оцелял и едва ли ще оцелее. Но ще се бори за живота.
Предположенията на Андреев се оказаха верни — професорът наистина се оказа слаб, макар и мераклия помощник.
Те привършиха с работата, готвачът ги вкара да седнат в кухнята и постави пред тях една бака с гъста рибена чорба и голяма желязна паница с каша. Професорът плесна с ръце от радост, но Андреев, който в мините беше виждал как сам човек изяжда по двадесет порции, състоящи се от три блюда с хляб, погледна с неодобрение предложената им гощавка.
— Без хляб, така ли? — попита той навъсено.
— Как може без хляб, ще ви дам по малко — и готвачът извади от шкафа два къшея.
С храната приключиха бързо. На такова „гости“ предвидливият Андреев винаги ядеше без хляб. И сега напъха хляба в джоба си. А професорът си чупеше от своето парче, гълташе чорбата, дъвчеше и по посивялата му остригана глава избиваха едри капки мръсна пот.
— Ето ви и по една рубла — рече готвачът. — Днес нямам повече хляб.
Това беше превъзходно заплащане.
В затвора имаше лавка, магазинче, където волнонаемните можеха да си купят хляб. Андреев сподели това с професора.
— Да, да, прав сте — рече му онзи. — Но видях, че там продават и сладък квас. Или това е лимонада? Много ми се пие лимонада, изобщо нещо сладко.
— Ваша си работа, професоре. Само че на ваше място бих си купил хляб.
— Да, да, прав сте — повтори професорът, — но много ми се пие сладък квасец. Елате да пийнете и вие.
Ала Андреев категорично се отказа от кваса.
В края на краищата той се уреди да работи сам — започна да мие пода в домакинството. Всяка вечер идваше да го вземе дневалният, който трябваше да поддържа чистотата в канцеларията. Това бяха две миниатюрни стаички по около четири квадратни метра всяка, наблъскани с бюра. Подът беше боядисан. Тази работа отнемаше десет минути и Андреев отначало не можа да разбере защо дневалният имаше нужда от човек за почистването. Та нали дори водата дневалният я носеше сам през целия лагер, чистите парцали също бяха винаги предварително подготвени. А заплащането беше щедро — махорка, супа и каша, хляб и захар. Дневалният беше обещал да даде на Андреев дори едно лятно сако, ала не успя.
Явно дневалният считаше, че е под неговото достойнство да мие пода — дори по пет минути на ден, след като можеше да си наеме работник. Това присъщо за руския човек качество Андреев бе наблюдавал и в рудника — началникът даваше на дневалния шепа махорка. Дневалният изсипваше половината в кесията си и наемаше някой политически от бараката за другата половина. Онзи, от своя си страна, си отсипе половината и наеме работяга срещу две цигари. Та работягата, след като е блъскал 12–14 часа през деня, през нощта мие пода за тези две цигари. На това отгоре е щастлив — нали ще ги смени за хляб.
Валутните въпроси са най-сложната теоретична област на икономиката. Те са сложни и в лагера — учудващи са еталоните: чай, тютюн, хляб — това са „конвертируемите“ ценности.
Дневалният на стопанската част понякога плащаше на Андреев с купони за кухнята. Това бяха парчета картон с печати, като жетони — десет обеда, пет втори блюда и т.н. Така веднъж дневалният даде на Андреев един жетон за двадесет порции каша и тези двадесет порции не можаха да покрият дъното на тенекиената паница.
Андреев виждаше как криминалните подаваха през шублера вместо жетони яркооранжеви тридесетачки, сгънати по същия начин. Това действаше безотказно. В отговор на „жетона“ паницата изскачаше през шублера пълна с каша.
Хората от транзитния затвор ставаха все по-малко и по-малко. Най-сетне дойде денят, когато след заминаването на последната кола на двора останаха само тридесетина души.
Този път не ги пуснаха в бараката, а ги строиха и ги поведоха през целия лагер.
— Няма да ни разстрелват я — рече огромният едноок човек с големи ръце, който крачеше до Андреев.
Точно така — няма да ни разстрелват я — си помисли и Андреев. Заведоха ги в регистратурата, при нарядчика.
— Ще ви вземаме отпечатъци от пръстите — каза нарядчикът, като излезе на прага.
— Е, щом опря до пръстите, можем и да не се крием повече — весело рече едноокият. — Казвам се Филиповски, Георгий Адамович.
— А ти?
— Андреев, Павел Иванович.
Нарядчикът намери личните им дела.
— Отдавна ви търсим — каза той беззлобно. — Вървете в бараката, после ще научите къде ще ви назначат.
Андреев знаеше, че е спечелил битката за живот. Просто беше невъзможно тайгата да не се е наситила на хора. Дори да ги изпратят някъде, ще бъде наблизо, на някоя местна командировка. Или в самия град — това щеше да е още по-добре. Не могат да ги изпратят далеч — не само защото Андреев имаше „лек физически труд“. Беше му позната практиката с внезапната промяна на групите. Не могат да ги пратят надалеч, защото нарядите за тайгата вече са изпълнени. И остават единствено близките командировки, където животът е по-лек, по-прост, по-сит, където няма златни мини, а значи има надежда за спасение. Андреев бе изстрадал всичко това с двегодишната си работа в рудниците. С животинското напрежение през тези месеци на карантина. Прекалено много бе направил. Надеждите му трябваше да се сбъднат на всяка цена.
Наложи им се да чакат само една нощ.
След закуската нарядчикът се втурна в бараката със списъка в ръка, с малък списък, както веднага с облекчение отбеляза Андреев. Списъците за рудниците бяха по двадесет и пет души на камион и винаги имаше по няколко такива списъка, а не един.
В този списък бяха и Андреев, и Филиповски; освен тях имаше и други — малко, но поне две-три имена.
Поведоха ги към познатата врата на регистратурата. Там имаше още трима души — побелял, важен, солиден старец с къс кожух и валенки, и друг — мръсен, суетлив човек с ватенка, панталон и галоши, с партенки на краката. Третият беше благообразен старец, който си гледаше в краката. Наблизо стоеше човек с военно зимно палто и шапка-кубанка.
— Ей ги всичките — рече нарядчикът. — Стават ли?
Човекът с военното палто повика с пръст стареца.
— Ти какъв си?
— Нагибин Юрий Иванович, по петдесет и осми член. Осъден на двадесет и пет години — бодро рапортува старецът.
— Не, не — намръщи се палтото. — Какъв си по специалност? Данните ви ще ги намеря без ваша помощ…
— Майстор съм на зидани печки.
— Друго?
— И за тенекеджия ме бива.
— Много добре. Ти? — началникът премести поглед към Филиповски.
Едноокият великан каза, че е локомотивен огняр от Каменец-Подолск.
— А ти?
Благообразният старец неочаквано измърмори няколко думи на немски.
— Това пък какво е? — рече палтото с интерес.
— Не се безпокойте — каза нарядчикът. — Той е дърводелец, много добър дърводелец, казва се Фризоргер. Малко не е на себе си. Но ще се оправи.
— А защо приказва на немски?
— От района на Саратов е, от автономната република…
— Ааа… А ти? — въпросът бе отправен към Андреев.
„Трябват му специалисти и изобщо работници — помисли си той. — Аз ще съм кожар.“
— Кожар съм, гражданино началник.
— Много добре. А на колко си години?
— Тридесет и една.
Началникът поклати глава, но понеже беше опитен човек и бе виждал възкръснали, си замълча и премести поглед към петия.
Петият, суетливият човек, се оказа ни повече, ни по-малко — деец на есперантското дружество.
— Аз, разбирате ли, по специалност съм агроном, такова ми е образованието, Дори изнасях лекции, а ме съдиха като есперантист.
— Шпионаж, така ли? — равнодушно произнесе палтото.
— Да, да, нещо подобно — потвърди суетливият човек.
— Е? — попита нарядчикът.
— Взимам ги. Все едно няма да мога да намеря по-свестни. Днес изборът е беден.
Петимата ги заведоха в една отделна килия — стая към една от бараките. Но в списъка имаше още две-три имена — Андреев много добре го беше забелязал. Дойде нарядчикът.
— Къде заминаваме?
— На местна командировка, къде другаде — рече той. — А това е вашият началник.
— Ще ви изпратим след час. Три месеца се излежавахте тук, приятелчета, време е да се омитате.
След час ги извикаха, само че не при колата, а в склада. „Сигурно ще ни сменят дрехите“ — помисли си Андреев. Ей наближи пролетта, вече е април. Ще му дадат летни дрехи, а тези, зимните, омразните, от рудниците, ще ги предаде, ще ги хвърли, ще ги забрави. Но вместо летни дрехи им връчиха зимни. Може би по погрешка? Не — на списъка бе написано с червен молив: „зимни“.
Без нищо да могат да разберат, те навлякоха в този пролетен ден износените ватенки и палта, обуха стари, кърпени валенки. И като запрескачаха криво-ляво през локвите, обзети от безпокойство, се върнаха в стаята, откъдето ги бяха завели в склада.
Всички бяха много разтревожени и мълчаха, само Фризоргер ломотеше ли, ломотеше нещо на немски.
— Моли се, мамка му… — прошепна Филиповски на Андреев.
— Е, кой какво знае? — попита Андреев.
Печкаджията, който беше с посивяла коса и приличаше на професор, изброи всички близки командировки: пристанището, четвъртия километър, седемнадесетия, двадесет и третия, четиридесет и седмия…
По-нататък започваха участъците на пътните управления — места, които почти не се различаваха от златните мини.
— Излизай! Марш към портала!
Всички излязоха и тръгнаха към портала на транзитния затвор. Отвън беше спрял голям камион, каросерията му бе покрита със зелено платнище.
— Конвой, приемай!
Войникът от конвоя ги провери по списък. Андреев усети как краката и гърбът му започнаха да изстиват.
— Качвай се!
Конвоят отметна единия край на големия брезент — камионът беше пълен с хора, които седяха, както се полага по устав.
— Качвай се!
Петимата седнаха заедно. Всички мълчаха. Конвоят седна в камиона, моторът забоботи и колата тръгна по шосето към главната магистрала.
— Карат ни на четвърти километър — рече майсторът на печки.
Километражните стълбове прелитаха край тях. Петимата бяха събрали глави при една дупка в брезента и не вярваха на очите си…
— Седемнадесети…
— Двадесет и трети… — броеше Филиповски.
— Мръсници, уж щели да ни карат наблизо! — злобно изсъска печкаджията.
Камионът отдавна вече лъкатушеше по пътя, който се виеше между скалите. Шосето приличаше на корабно въже, с което дърпаха морето към небето. Влачеха го планините, превили гръб като бурлаци.
— Четиридесет и седми — отчаяно изписука шилявият есперантист.
Колата профуча край знака.
— Накъде пътуваме? — попита Андреев, като се вкопчи в нечие рамо.
— Към Атка, ще нощуваме на двеста и осмия.
— А по-нататък?
— Не знам… Дай да запаля.
Камионът пухтеше тежко и се изкачваше по прохода на Яблоновския гребен.
Всички умряха…
Николай Казимирович Барбе, един от организаторите на общоруския Комсомол, човекът, който ми помогна да извадя един голям камък от тесния изкоп, бригадирът, бе разстрелян за неизпълнение на плана на участъка, където работеше неговата бригада, след рапорта на Арм — младия комунист и началник на участъка, получил орден през 1938 и по-късно станал началник на златната мина, началник на управлението — направи голяма кариера. Николай Казимирович Барбе имаше една вещ, за която си отваряше очите на четири — дълъг светлосин топъл шал от истинска камилска вълна. Криминалните му го откраднаха в банята — просто му го бяха взели, докато се бе извърнал. И на другия ден бузите му измръзнаха така, че язвите не можаха да зараснат до смъртта му…
Умря Йоска Рютин. Работехме заедно, а „бачкаторите“ не искаха да работят с мен. Йоска работеше. Беше много по-силен и по-сръчен. Ала добре разбираше защо ни бяха докарали тук. И не ми се сърдеше, че работя лошо. В края на краищата старшият надзирател (точно така се наричаха през 1937 година — като в царско време) нареди да ми се определи „самостоятелна норма“ — отделно ще разкажа какво значи това. А Йоска продължи да работи с друг. Но наровете ни в бараката бяха наблизо и аз веднага се събудих от тромавото движение на облечения с кожух човек, който миришеше на овца; този някой се беше обърнал в тесния проход между наровете с гръб към мен и будеше съседа ми:
— Рютин! Обличай се.
И Йоска се заоблича припряно, а човекът, който миришеше на овца, започна да претърсва малкото му багаж. Намери един шах и го отдели настрана.
— Мой си е — бързо каза Рютин. — Моя собственост. Пари съм давал за него.
— И какво от това? — рече овчата кожа.
— Оставете ми го.
Овчата кожа се разсмя с цяло гърло. Когато се умори от кикота и изтри лице с кожения си ръкав, успя да изрече:
— Вече няма да ти трябва…
Умря Дмитрий Николаевич Орлов, бивш референт на Киров. С него режехме дърва нощна смяна в златната мина и като притежатели на трион през деня работехме във фурната. Добре си спомням колко критично ни огледа отговарящият за инструментите склададжия, когато ни даваше триона, една най-обикновена бичкил.
— Виж какво, старче — рече той. Тогава на всички ни викаха така, да не говорим за след двадесет години. — Можеш ли да я наточиш?
— Разбира се — побърза да отвърне Орлов. — А имаш ли чапразило?
— Ще се справиш с брадвата — каза склададжията, усетил, че сме оправни хора, не като тия интелигенти.
Орлов вървеше по пътеката прегърбен, пъхнал длани в ръкавите си. Носеше триона под мишница.
— Слушайте, Дмитрий Николаевич — заподскачах след него, за да го догоня. — Ами че мен не ме бива за тая работа. Никога не съм точил трион.
Орлов се извърна към мен, забучи бичкията в снега и си сложи ръкавиците.
— Мисля — каза той назидателно, — че всеки човек с висше образование трябва да може да наточи и да разметне един трион.
Съгласих се.
Умря икономистът Семьон Алексеевич Шейнин, добър човек, с когото също работехме заедно. Той дълго не разбираше какво правят с нас, но в края на краищата го проумя и спокойно зачака смъртта. Не му липсваше мъжество. Веднъж получих колет — това, че беше стигнал до мен, бе нещо невероятно, в него имаше авиационни плъстени ботуши и нищо повече. Колко зле познаваха нашите роднини условията, в които живеехме. Прекрасно разбирах, че ще ми ги откраднат, ще ми ги отнемат още първата нощ. И ги продадох, без да излизам от комендатурата, продадох ги на стотника Андрей Бойко за сто рубли. Те струваха седемстотин, но това беше изгодна сделка. Та аз можех да си купя сто килограма хляб или масло, захар. За последен път бях вкусвал масло и захар в затвора. И купих от магазина цял килограм масло. Много добре помнех колко е полезно. Това масло струваше четиридесет и една рубла. Купих го през деня (понеже работех нощем) и хукнах при Шейнин — живеехме в различни бараки — да отпразнуваме получаването на колета. Купих и хляб…
Семьон Алексеевич се трогна и много се зарадва.
— Защо и аз? Какво право имам? — запелтечи той, ужасно развълнуван. — Не, не, не мога…
Ала аз го придумах и той, зарадван, изтича за вряла вода.
В същия миг се строполих от страшен удар по главата.
Когато скочих, чантата с маслото и хляба я нямаше. До нара се търкаляше еднометрова чамова цепеница, с която ме бяха ударили. Наоколо всички се смееха. Дотича Шейнин с врялата вода. Дълги години след това не можех да си спомня за тази кражба без страшно, почти шоково вълнение. А Семьон Алексеевич — той умря.
Умря Иван Яковлевич Федяхин. Пътувахме в един влак, с един параход. Попаднахме на една и съща златна мина, в една и съща бригада. Той беше философ, волоколамски селянин, организатор на първия колхоз в Русия. Както се знае, първите колхози ги организираха есерите през двадесетте години, а интересите им горе представляваше групата Чаянов-Кондратиев. Иван Яковлевич си беше селски есер — един от онзи милион души, които гласуваха за партията на есерите през 1917. Та за това, дето беше организирал първия колхоз, беше тук — за пет години.
Веднъж, в самото начало, през първата ни колимска есен на 1937, работехме с него на каручка — на прословутия златен конвейер. Вагонетките-каручки бяха две, можеха да се откачат — докато коларят караше едната към съоръжението за промиване, двама работници едва смогваха да напълнят другата. За цигара нямаше време, а и надзирателите не разрешаваха да се пуши. За разлика от нас каруцарят пушеше огромна цигара, свита почти от половин пачка махорка (тогава още имаше махорка) и я оставяше на ръба на забоя — да си дръпнем.
Колар беше Мишка Вавилов, бивш заместник-председател на тръста „Промимпорт“, а Федяхин и аз бяхме забойчици.
Докато товарехме, без да бързаме, рудата в каручката, си приказвахме. Разправих на Федяхин за нормите, които са имали декабристите в Нерчинск според „Записките на Мария Волконска“ — по три пуда на човек.
— А колко е нашата норма, Василий Петрович? — попита Федяхин.
Пресметнах, излезе около 800 пуда.
— Даа, Василий Петрович, увеличила се е…
По-късно по време на глада през зимата, намирах тютюн — изпросвах си го, криех го, купувах го — и го разменях за хляб. Федяхин не одобряваше „търговията“ ми.
— Не ви приляга, Василий Петрович, не бива да го правите…
За последен път видях Федяхин през зимата, пред стола. Дадох му шест купона за обед, които бях получил същия ден загдето през нощта бях преписвал служебни документи в канцеларията. Красивият ми почерк понякога ми помагаше. Купоните щяха да изгорят — бяха датирани, Федяхин получи порциите. Седеше на масата и пресилваше от канче в канче „водичката“ — чорбата беше извънредно рядка, в нея не се виждаше нито капка мазнина… Кашата от всичките шест купона не можа да напълни дори едно половинлитрово канче… Федяхин нямаше лъжица и ближеше кашата с език. И плачеше.
Умря Дерфел. Френски комунист, работил в каменоломните на Кайена. Освен от глада и от студа, той бе измъчен и нравствено — не искаше да повярва как може той, членът на Коминтерна, да попадне тук, в съветска каторга. Ужасът му щеше да е по-малък, ако би бил единственият случай. Такива бяха всички, с които бе пристигнал, заедно с които живееше, с които умираше. Беше дребен, слаб човек, побоите вече излизаха на мода… Веднъж бригадирът го удари, удари го просто с юмрук — така да се каже, профилактично, но Дерфел падна и вече не стана. Той бе един от първите, които умряха, един от най-щастливите. В Москва беше работил редактор в ТАСС. Добре говореше руски.
— В Кайена също беше зле — каза ми той веднъж. — Но тук е много по-зле.
Умря Фриц Давид. Холандски комунист, сътрудник на Коминтерна, обвинен в шпионаж. Имаше прекрасна къдрава коса, дълбоки сини очи, устните му бяха като на дете. Почти не знаеше руски. Срещнах се с него в една барака, която така бе претъпкана с хора, че човек можеше да спи само прав. Стояхме един до друг, Фриц ми се усмихна и затвори очи.
Пространството под наровете бе наблъскано с хора до краен предел, трябваше да се чака, за да поседнеш, да клекнеш, сетне да се облегнеш на някой нар, на някой дирек, на нечие тяло и да заспиш. Чаках със затворени очи. Изведнъж нещо до мен рухна. Беше паднал съседът ми Фриц Давид. Той се надигна смутено.
— Заспал съм — рече уплашено.
Този Фриц Давид беше първият от нашата група, който получи колет. Изпратила му го бе жена му от Москва. Вътре имаше кадифен костюм, нощница и снимка голям формат на красива жена. Точно с този кадифен костюм той стоеше сега клекнал до мен.
— Гладен съм — рече, като се усмихваше и изчервяваше. — Много съм гладен. Донесете ми нещо за ядене.
Фриц Давид полудя и го отведоха някъде.
Нощницата и снимката му ги откраднаха още през първата нощ. Когато по-късно разказвах за него, винаги недоумявах и се възмущавах. За какво, кому е притрябвала чужда снимка?
— И вие не всичко знаете — рече ми веднъж един мой хитър събеседник. — Не е трудно да се досети човек. Снимката са я откраднали криминалните — за „сеанс“, както му викат те. За онанизъм, наивни ми друже…
Умря Серьожа Кливански, мой приятел от първи курс на университета, с когото се срещнахме след десет години в етапната килия на Бутирския затвор. През 1927 година го бяха изключили от комсомола заради доклада му за китайската революция в кръжока по текуща политика. Успял да завърши университета и след това започнал да работи като икономист в Госплан, докато обстановката там не се усложнила и Серьожа трябвало да напусне. Приели го с конкурс в оркестъра на театър на Станиславски, в който свирел втора цигулка — до ареста му през 1937. Беше сангвиник, шегобиец, иронията никога не го напускаше. Интересът към живота, към събитията — също.
В етапната килия всички ходехме почти голи, поливахме се с вода, спяхме на пода. Искаше се голямо геройство да спиш на наровете. И Кливански се шегуваше.
— Това е изтезание с жега. След него ще ни подложат на изтезание със студ на Север.
Предсказанието бе точно и то не беше хленчене на страхливец. В златната мина Серьожа бе весел, общителен. Ентусиазирано се стремеше да усвои езика на апашите и се радваше като дете, когато произнасяше с нужната интонация жаргонните изрази.
— Ей сега май ще откъртя — казваше той, изкатерил се на горния нар.
Обичаше поезията, докато беше в затвора често декламираше. В лагера престана да декламира.
Беше готов да раздели последното си парче хляб, по-точно все още го правеше… Това ще рече, че не доживя до времето, когато никой нямаше последно парче, когато никой с никого не делеше нищо.
Умря бригадирът Дюков. Не знам и никога не съм знаел името му. Той беше от „битоваците“, нямаше нищо общо с петдесет и осми член. В лагерите на „континента“ той бе от така наречените председатели на колективи, не че беше настроен романтично, но смяташе да „играе роля“. Пристигна през зимата и още на първото събрание дръпна смайваща реч. „Битоваците“ имаха събрания — та нали извършилите битови и служебни престъпления, също както и крадците-рецидивисти, се смятаха за „приятели на народа“, които подлежат на превъзпитание, а не на наказателни мерки. За разлика от „враговете на народа“ — осъдените по 58-и член. По-късно, когато на рецидивистите започнаха да им „лепват“ четиринадесета алинея от член 58-и — „саботаж“ (за отказ от работа), цялата тази алинея бе иззета от член петдесет и осми — по този начин за тях отпаднаха дългогодишните и разнообразни наказателни мерки. Рецидивистите винаги се считаха за „приятели на народа“ — до прословутата амнистия на Берия от 1953 година включително. Жертва на теорията и за Криленковата „гумичка“, и за прословутата „перековка“ станаха много стотици хиляди клетници.
На онова първо събрание Дюков предложи да поеме ръководството на бригада-та по петдесет и осми член — обикновено бригадирът на политическите беше от тяхната си среда. Дюков не беше лошо момче. Той знаеше, че в лагерите селяните работят отлично, най-добре от всички, а по петдесет и осми член минаваха много селяни. В това се заключаваше голямата мъдрост на Ежов и Берия, които са разбирали, че трудовата стойност на интелигенцията е твърде малка, следователно имаше опасност да не изпълни производствените задачи на лагера — за разлика от политическите задачи. Ала Дюков не се задълбочаваше в тези високи материи, едва ли му идваше нещо друго на ум, освен работните качества на хората. Той си подбра бригада — изключително от селяни — и се захвана за работа. Това бе през пролетта на 1938 година. Селяните на Дюков изкараха цялата гладна зима на 1937–38 година. Той не ходеше на баня заедно с бригадата си, иначе отдавна да бе разбрал накъде отиват нещата.
Те работеха лошо, трябваше само да ги поохранят. Но началството отказа категорично на тази молба на Дюков. Гладната бригада геройски изпълняваше нормата си, като работеше пряко сили. И ето че Дюков започнаха да го лъжат кои ли не: измервачите, отчетниците, надзирателите, техническите ръководители; той тръгна да се оплаква, да протестира все по-остро и по-остро, производителността на бригадата непрекъснато падаше, храната ставаше все по-лоша и по-лоша. Дюков се опита да се обърне към високото началство, ала то посъветва съответните органи да включат бригадата на Дюков заедно с бригадира в специалните списъци. Това бе сторено и всички бяха разстреляни на прочутата „Серпантинна“.
Умря Павел Михайлович Хвостов. Най-страшното при гладните хора е поведението им. На пръв поглед те са нормални и все пак са полупобъркани. Гладните винаги яростно бранят справедливостта (ако не са прекалено гладни и изтощени). Непрекъснато спорят и отчаяно се бият. Обикновено само една хилядна част от хората, които са се скарали (скарали са се жестоко), стигат до бой. Гладните се бият непрекъснато. Споровете пламват по най-невероятни, най-неочаквани поводи: „Защо си ми взел кирката, защо си заел моето място?“. Който беше по-дребен, по-нисък, се опитваше да направи марка и да събори противника си. По-високите гледаха да повалят врага с тежестта на тялото си, а после да го дращят, бият, хапят… Всичко това почти без сила, безболезнено, безопасно за живота — и прекалено често, за да привлича вниманието на околните. Не ги разтърваваха.
От тази категория беше и Хвостов. Всеки ден се биеше с някого — в бараката и в дълбокия отводнителен канал, който нашата бригада копаеше. Той беше мой зимен познат, така че не бях виждал косата му. А шапката му бе една раздърпана бяла ушанка. Очите — тъмни, лъскави, гладни. Понякога рецитирах стихове и той ме гледаше така, сякаш съм откачен.
Веднъж той започна отчаяно да удря с кирката един камък в изкопа. Инструментът беше тежък, Хвостов удряше със замах, почти без почивка. Силата му ме смая. Отдавна бяхме заедно, отдавна гладувахме. Сетне кирката падна и издрънча. Озърнах се. Хвостов стоеше широко разкрачен и се олюляваше. Коленете му се подгъваха. Той залитна и падна по очи. Ръцете му с ръкавиците, които кърпеше всяка вечер, бяха протегнати напред. Над заголените му китки се виждаше татуировка. Павел Михайлович беше капитан далечно плаване.
Роман Романович Романов умря пред очите ми. Някога ни беше нещо като ротен командир, раздаваше колетите, отговаряше за чистотата в лагерната зона — с една дума, заемаше привилегировано положение, за каквото не можеше и да мечтае никой от нас, по петдесет и осми член и „буквите“, както ни викаха криминалните, или буквениците, както произнасят тази дума висшите чиновници в лагерите. Пределът на нашите мечти бе работата на перач в банята или на нощен кърпач на дрехи. Всичко освен изкопчийството ни беше забранено от московските „специални указания“, Такъв документ имаше в досието на всеки един от нас. А ето че Роман Романович беше на такава недостъпна длъжност. И дори бързо усвои тайните й: как да отвори колета така, че ако вътре има захар, да се изсипе на пода. Как да счупи буркан със сладко, да търкулне под нара сухара и сушените плодове. Роман Романович бързо се научи на всичко това и не поддържаше познанства с нас. Беше строго официален и се държеше като учтив представител на високопоставеното началство, с което ние не можехме да общуваме лично. Никога не ни даваше никакви съвети. Само ни разясняваше, че имаме право на едно писмо месечно, че колетите се получават от 8 до 10 вечерта в лагерната комендатура и все от тоя род. Ние не му завиждахме, а само се чудехме. Очевидно тук беше изиграло роля някакво лично случайно познанство на Романов. Впрочем това не продължи дълго — само около два месеца. Проверка на щата ли бе направена (от време на време и задължително на връх нова година се организираха подобни проверки), или някой го бе „натопил“, ако трябва да използваме образния лагерен израз. Роман Романович изчезна. Той беше военен, полковник, струва ми се. И ето, четири години по-късно попаднах на една „витаминна“ командировка, където беряхме игличките на клека — единственото вечнозелено растение тук. Тези иглички ги караха стотици версти до витаминния комбинат. Там ги варяха и игличките се превръщаха в лепкава кафява смес с непоносима миризма и вкус. Сипваха я в бъчви и я разпращаха по лагерите. Според тогавашната местна медицина това беше основното общодостъпно и задължително лекарство за борба със скорбута. Скорбутът вилнееше в съчетание с пелаграта и другите авитаминози. Но всички, на които им се беше случвало да глътнат поне капка от този страшен цяр, предпочитаха да умрат, но не и да се лекуват с тази отрова. Ала имаше заповеди, а заповедта си е заповед, и не ти даваха храната, докато не си глътнеш порцията лекарство. Дежурният стоеше със специално малко черпаче. Не можеше да се влезе в стола, без да се мине край него, и по този начин това, на което арестантите държаха особено много — обедът, храната, — биваше непоправимо разваляно от задължителното предястие. И така — повече от десет години…
По-образованите лекари недоумяваха — как може да се е запазил в тази лепкава маса витамин С, който е много чувствителен към най-малките температурни промени. Лечението не даваше никакъв ефект, но продължаваха да тъпчат хората с екстракта. Край всяко селище растяха и много шипки. Ала никой не смееше да ги бере — в заповедта те не бяха споменати. И едва много години по-късно, след войната, струва ми се през 1952 година, отново от името на местната медицина се получи писмо, в което категорично се забраняваше раздаването на екстракта от клек, понеже действал разрушително на бъбреците. Витаминният комбинат бе закрит. Но по времето, когато срещнах Романов, брането на иглички бе в разгара си. Беряха ги „фитилите“ — отпадъците на златните мини, шлаката на забоите, полуинвалидите, хронично гладуващите.
Златните рудници превръщаха здравите хора в инвалиди за три седмици: гладът, липсата на сън, многочасовият тежък труд, побоите… В бригадата се включваха нови хора и Молох ги дъвчеше…
Към края на сезона в бригадата на Иванов не остана никой освен бригадира Иванов. Другите отиваха в болницата „под хълма“ и на „витаминни“ командировки, където хранеха веднъж дневно и нямаше как да се получи повече от 600 грама хляб. През онази есен с Романов не бяхме събирачи на иглички. Бяхме в „строителството“. Строяхме си къща за зимата — през лятото живеехме в парцаливи палатки.
Пространството бе измерено с крачки, побихме колчета и започнахме да майсторим два реда рехава ограда. В пространството между редовете насипвахме парчета замръзнал мъх и торф. Вътре имаше нарове от пръти, на един етаж. По средата беше сложена желязна печка. За всяка нощ получавахме дажба дърва, изчислена емпирично. Ала нямахме нито трион, нито брадва — тези остри и режещи предмети се пазеха при войниците от охраната, които живееха в отделна, подсилена, обкована с шперплат палатка. Трионите и брадвите се раздаваха само сутрин, по време на развода за работа. Работата е там, че на съседната „витаминна“ командировка няколко души криминални бяха нападнали бригадира си. Апашите умират да театралничат и така го постигат в живота, че дори Евреинов би им завидял. Решават да убият бригадира и посрещат с възторг предложението да му отрежат главата с трион. Отрязали му главата с най-обикновена бичкия. Ето защо имаше заповед, с която се забраняваше да се оставят за през нощта брадви и триони на затворниците. Защо само през нощта ли? Никой никога не търсеше логика в заповедите.
Как да режем дървата, за да се побират в печката? По-тънките ги чупехме с крака, а дебелите на цяла връзка ги пъхахме в по-тънкия край напред в отвора на горящата печка и те постепенно изгаряха. Някой ги бутваше с крак по-навътре — винаги имаше кой да се погрижи. Отблясъкът от отворената вратичка на печката всъщност беше единствената светлина в нашия дом. Докато земята не побеля, вятърът се разхождаше из къщата както си ще, но после натрупахме сняг покрай стените, заляхме го с вода и зимовището ни стана готово. За врата ни служеше парче брезент.
Та тук, именно в тази барака, срещнах Роман Романович. Той не ме позна. Облечен беше като огън, както казват апашите — винаги много точни: фъндъци памук стърчаха от ватенката, от панталона, от ушанката му. Явно много пъти му се беше налагало да търчи „за въгленче“ за цигарата на някой криминален… Очите му блестяха с гладен блясък, а бузите му бяха румени като преди, само дето не приличаха повече на балони, а единствено скулите му бяха покрити с опъната кожа. Роман Романович лежеше в ъгъла и дишаше шумно. Брадичката му се вдигаше и спущаше.
— Отива си — рече Денисов, неговият съсед. — Има хубави партенки — той чевръсто свали плъстените ботуши от краката му и размота все още здравите зелени партенки, направени от одеяло… — Та така — каза той и ме погледна заплашително. Ала на мен ми беше все тая.
Изнесоха трупа на Романов, докато ни строяваха преди развеждане за работа. Ушанката му също я нямаше. Пешовете на разкопчаната му връхна дреха се влачеха по земята.
Умрял ли е Володя Доброволцев, пойнтистът? Какво е това пойнтист — професия или националност? Това беше работа, която будеше завист в бараките на петдесет и осми член. Отделните бараки за политическите в общия лагер, където бяха бараките и за битоваците, и за рецидивистите, заградени с една обща ограда, бяха, естествено, юридическа подигравка. Не можеха да предпазят никого от нападенията на измета и кървавото апашко разчистване на сметки.
Пойнтът представлява желязна тръба, през която минава гореща пара. Тази пара стопля скалите, замръзналия чакъл, работникът от време на време изгребва размразения трошляк с една метална черпалка, голяма колкото човешка длан, с триметров сап.
Работата се води квалифицирана, понеже пойнтистът трябва да отвърта и завърта крановете за горещата пара, която идва по тръби от бойлера в една барака — примитивно парно приспособление. Да си бойлерист беше дори по-добре и от пойнтист. Не всеки инженер-механик от политическите можеше да мечтае за подобна работа. И не защото се искаше квалификация. Работата на пойнтиста беше свързана с топлина. Беше чиста случайност, че от хилядите хора на тази работа бе изпратен Володя, но това го преобрази. Нямаше повече грижата да се чуди как да се стопли — тази вечна мисъл… Сковаващият студ не пронизваше цялото му същество, не спираше работата на мозъка му. Горещата тръба го спасяваше. Ето защо всички завиждахме на Доброволцев.
Говореше се, че току-така не са го направили пойнтист — това е сигурно доказателство, че е осведомител, шпионин… Криминалните винаги разправяха: щом е работил в лагера като санитар, значи е пил кръвта на трудещите се — и хората знаеха цената на подобни съждения: завистта е лош съветник. Володя изведнъж някак си безмерно се издигна в очите ни — сякаш измежду нас се бе пръкнал виртуозен цигулар. А това, че Доброволцев ходеше на работа сам — трябваше да е така заради спецификата на работата — и когато минаваше през стаята на дежурния, отваряше малкото прозорче и извикваше своя номер „двадесет и пети“ с радостен, силен глас — отдавна бяхме отвикнали от това.
Понякога той работеше близо до нашия забой. И ние с правото си на негови познати се редувахме да се топлим на тръбата. Тя беше с диаметър около цол и половина, можеше да се хване с ръка, да се стисне в юмрук и човек усещаше как топлината преминава от тръбата в тялото му и нямаше сили да се откъсне от нея, за да се върне в забоя, на студа…
Володя не ни пъдеше като другите пойнтисти. Никога дума не ни каза, макар да знам, че на пойнтистите им беше забранено да пускат нашего брата да се грее. Стоеше, забулен от облаци гъста бяла пара. Дрехите му бяха станали на кора от студа. Всяка власинка на черната му връхна дреха блестеше като кристална игла. Никога не говореше с нас — все пак цената на тази работа явно бе много висока.
На Бъдни вечер през същата година седяхме край печката. По случай празника ламаринените й хълбоци бяха по-червени от обикновено. Човек мигновено усеща разликата в температурата. Нас, насядалите край печката, ни налегна дрямка и лирично настроение.
— Ех, братлета, де да рекат сега да ни върнат у дома. Нали стават чудеса… — рече коларят Глебов, бивш професор по философия, известен в бараката ни с това, че преди месец бе забравил името на жена си. — Честна дума.
— У дома ли?
— Да.
— Ще ти кажа — отвърнах му аз. — По-добре ще е, ако ме пратят в затвора. Не се шегувам. Сега не бих искал да се върна при семейството си. Там никога не ще ме разберат, няма да могат да ме разберат. Знам, че това, което им се струва важно, са глупости. Онова, което е важно за мен — малкото, което ми е останало, — те никога няма да са в състояние нито да го проумеят, нито да го почувстват. Ще им донеса нов страх, още един, плюс хилядите страхове, които препълват живота им. Това, дето го видях, човек не бива нито да го вижда, нито дори да го знае. Затворът е друго нещо. Затворът е свобода. Това е единственото известно ми място, където хората без страх казват всичко, което мислят. Където душите им си почиват. Почиват и телата им, понеже не работят. Там всеки час от живота ни е осмислен.
— И ти ги дрънкаш едни — рече бившият професор по философия. — Това е, защото не са те били по време на следствието. А които са минали през метод номер три, са на друго мнение…
— Е, а ти, Пьотър Иванович, какво ще кажеш?
Пьотър Иванович Тимофеев, бивш директор на уралско промишлено обединение, се усмихна и намигна на Глебов.
— Бих се върнал вкъщи, при жена си, при Агния Михайловна. Ще си купя ръжен хляб — цял самун! После ще си сваря една кофа каша! Супа с галушки — също една кофа! И ще изплюскам всичко. За пръв път през живота си ще се наям с тази вкуснотия, а каквото остане — ще накарам Агния Михайловна да го доизяде.
— А ти? — обърна се Глебов към Звонков, копач в нашата бригада, а през първия си живот — селянин от Ярославска или от Костромска област.
— У дома — сериозно, без усмивка отвърна той. — Струва ми се, че ако се озова там сега, нито на крачка няма да мръдна от жена си. Където тя, там и аз, където тя, там й аз. Само дето тук ме отучиха да работя — престанах да обичам земята. Е, все ще се наредя някъде…
— А ти? — ръката на Глебов докосна коляното на нашия дневален.
— Първата ми работа ще е да отида в районния комитет на партията. Помня, че там винаги се търкаляха страшно много фасове…
— Не се шегувай де…
— Не се шегувам.
Изведнъж видях, че остава да отговори само един човек. Този човек бе Володя Доброволцев. Той вдигна глава, без да дочака въпроса. В очите му се отразяваше светлината от червените въглени, която идваше от отворената вратичка на печката — очите му бяха живи, дълбоки.
— А аз — и говорът му бе спокоен и бавен — бих искал да съм чукан. Човешки чукан, разбирате ли — без ръце, без крака. Тогава щях да намеря в себе си сили да им плюя в мутрите за всичко, което вършат с нас…
Как започна всичко това? В кой от зимните дни завя друг вятър и всичко стана много страшно? През есента още рабо…
Как започна всичко това? Бригадата на Клюев я задържаха на работа. Небивал случай. Забоят бе обкръжен от конвой. Мястото представляваше разрез, огромна яма, по края на която се бяха наредили войници. А вътре сновяха хора, бързаха, подканяха се едни-други. Някои — със скрито безпокойство, други — с твърдата увереност, че този ден е случайност, тази вечер — също. Ще се развидели, ще дойде утрото и всичко това ще изчезне, всичко ще се изясни и животът ще потече макар по лагерному, но както преди. Задържане на работа. Защо? Докато не си изпълнели дневната норма. Тънко виеше фъртуната, ситният сух сняг шибаше през лицата като пясък. В триъгълните лъчи на прожекторите, които осветяваха нощните забои, снегът се въртеше подобно но прашинки в слънчев лъч, приличаше на прашинките в слънчевия лъч пред вратата на бащиния сайвант. Само че в детството всичко беше малко, топло, живо. Тук всичко бе огромно, студено и злобно. Скърцаха дървените тарги, в които земята се изнасяше до насипищата. Четирима души хващаха таргата, бутаха я, дърпаха я, влачеха я, блъскаха я и я тътреха към края на купчината, накланяха я и изсипваха замръзналия трошляк връз камарата. Камъните се търкулваха надолу с тихо потракване. Ето го Крупянски, ето го Нейман, ей го и самият бригадир Клюев. Всички бързат, но работата няма свършване. Вече е около единадесет през нощта, а сирената бе в пет — изсвири, изквича точно в пет, когато бригадата я връщат „у дома“. „У дома“ — в бараката. А утре в пет сутринта — ставане и нов работен ден, и нова дневна норма. Нашата бригада трябваше да смени в изкопа тази на Клюев. Ала днес ни пратиха на работа в съседния забой и едва в полунощ сменихме бригадата на Клюев.
Как започна всичко това? Внезапно в мините пристигнаха много, страшно много „бойци“. Двете нови масивни бараки, които затворниците бяха строили за себе си, бяха преотстъпени на охраната. Останахме да зимуваме в палатките, надупчени от камъните след взривовете в забоя. Постегнахме палатките: побихме в земята стълбове и върху летвички опънахме покривна мушама. Между палатката и мушамата оставаше слой въздух. През зимата това пространство ще го натъпчете, казват, със сняг. Но всичко това стана после. Отстъпихме нашите бараки на охраната — това бе същността на събитието. Охраната не хареса, че били от сурови трупи; лиственицата е коварно дърво, не обича хората — стените, подовете и таваните нямаше да изсъхнат цяла зима. Това го разбираха всички — и онези, чиито тела трябваше да изсушават бараките, и онези, които случайно бяха получили тези бараки. Охраната възприе бедствието си като неизбежно северно изпитание.
Защо беше нужна охрана на мина „Партизанин“? Мината беше малка — през 1937 година имаше само две-три хиляди затворници. Съседите — мина „Щурмовой“ и Берзино (бъдещият Верхний Ат-Урях) бяха градове с население от дванадесет-четиринадесет хиляди затворници. Разбира се, смъртоносните вихри на 1938 година съществено промениха тези цифри. Но всичко това бе по-късно. А сега — за какво бе нужна охрана на мина „Партизанин“? През 1937 година тук имаше един-единствен несменяем дежурен „боец“, въоръжен с револвер, който с лекота въвеждаше ред в смиреното царство на „троцкистите“. Криминалните? Дежурният гледаше през пръсти на милите им лудории, на грабителските им експедиции и „гастроли“ — и дипломатично отсъстваше в особено сериозните случаи. Всичко бе „тихо“. А сега изведнъж сума ти конвойни. Защо?
Внезапно откараха нанякъде цялата бригада „отказвачи“ от работа — „троцкистите“ които впрочем, по онова време не се наричаха отказвачи, а много по-меко „неработещи“. Те живееха в отделна барака посред селището, незаграденото селище на затворниците, което тогава не се казваше така страшно, както щеше да стане в бъдеще, в много близко бъдеще — „зона“. „Троцкистите“ законно получаваха по шестстотин грама хляб на ден плюс полагаемата им се храна и не работеха съвсем официално. Всеки арестант можеше да се присъедини към тях, да се прехвърли в неработещата барака. През есента на тридесет и седма година в тази барака живееха седемдесет и пет души. Всички те изведнъж изчезнаха, вятърът блъскаше отворената врата, а вътре цареше необитаема черна пустота.
Изведнъж се оказа, че дажбата не стига, че много ти се яде, но не можеш да си купиш нищо, а и не можеш да си поискаш от някого. Сельодка, парче сельодка все пак можеше да си изпросиш, но хляб? Неочаквано стана така, че никой на никого не даваше нищо, всички започнаха тайно да ядат, да дъвчат нещо — набързо, в тъмното, като обираха трохите от джобовете си. Търсенето на тези трохи стана почти механично занимание на хората през всяка свободна минута. В обущарницата вечно стоеше огромна бъчва с рибено масло. На височина бъчвата беше половин човешки бой и всеки, който поискаше, потапяше вътре мръсни парцали и си мажеше обувките. Не се сетих веднага, че рибеното масло е мазнина, мас, храна, че тази смазка за обувки става за ядене — това озарение бе подобно на евриката на Архимед. Спуснах се, тоест повлякох се към работилницата. Уви — бъчвата отдавна я нямаше там, други вече бяха изминали пътя, по който те първа тръгвах.
На мините докараха кучета, немски овчарки. Кучета?
Как започна всичко това? За месец ноември на тези, които работеха в забоите, не им платиха. Спомням си как в първите дни на работа в мините, през август и септември, при нас, работягите, спираше минният майстор — тази длъжност беше оцеляла сигурно още от времето на Некрасов — и казваше: лошо, момчета, лошо. Ако ще работите така, няма да има какво да изпратите у дома. Мина месец и стана ясно, че всеки е припечелил по нещо. Едни изпратиха парите с пощенски записи на семействата си, та по този начин да ги успокоят. Други си купуваха от магазина, от лавката в лагера цигари, консерви кондензирано мляко, бял хляб… Всичко това внезапно, изведнъж свърши. Като полъх на вятъра премина слух, „партенка“, че вече няма да плащат. И тя, както и всички лагерни „партенки“, излезе вярна. Разплащането щяло да става само с храна. Изпълнението на плана щяло да се следи освен от лагерните служители, а те са цял легион, и освен от производствените началници, чийто брой се увеличаваше достатъчно пъти, — също и от въоръжената лагерна охрана, от бойците.
Как започна всичко това? Няколко дни имаше виелица, автомобилните пътища бяха засипани от снега, планинският проход бе затворен. Още на другия ден след спирането на снеговалежа — докато траеше виелицата, си стояхме у дома — подир работа не ни поведоха „вкъщи“. Заобиколени от конвоя, вървяхме, без да бързаме, с отпусната арестантска крачка, вървяхме няколко часа по някакви тайнствени пътечки към прохода, все по-високо и по-високо; умората, стръмното нанагорнище, разреденият въздух, гладът, злобата — всичко ни възпираше. Виковете на конвоя ни пришпорваха като удари с камшик. Вече съвсем се беше стъмнило, настанала бе беззвездна нощ, когато видяхме светлини от много огньове по пътищата близо до прохода. Колкото по-дълбока ставаше нощта, толкова по-ярко горяха огньовете, горяха в пламъка на надеждата за почивка и храна. Не, огньовете не бяха запалени за нас. Бяха за конвоя. Много огньове при температура минус четиридесет, минус петдесет градуса. Огньовете се точеха около тридесет версти. И някъде долу, в снежните трапове, имаше хора с лопати — разчистваха пътя. Отвесните стени на тесните траншеи в снега стигаха до пет метра височина. Снегът се прехвърляше отдолу нагоре, от тераса на тераса, прехвърляше се по два, по три пъти. След като всички хора бяха разпределени и обградени от конвой — с обръч от огньове, — работниците бяха оставени да правят каквото искат. Двете хиляди души можеха да не работят, можеха да работят лошо или настървено — никой не се интересуваше. Проходът трябваше да бъде разчистен и докато това не станеше, никой нямаше да мръдне оттук. Стояхме в този снежен трап и часове наред размахвахме лопати, за да не замръзнем. През тази нощ направих откритие, разбрах едно странно нещо, което по-късно се е потвърждавало многократно. Труден, мъчително труден и тежък е десетият, единадесетият час от такава „допълнителна“ работа, след това преставаш да забелязваш времето и те обзема Огромното Безразличие — часовете минават като минути, дори още по-бързо. Прибрахме се „у дома“ след двадесет и три часа работа — изобщо не бяхме гладни и всички ядохме невероятно мързеливо поднесените наведнъж дажби за цялото денонощие. Заспахме много трудно.
Три смъртоносни вихъра се бяха кръстосали и клокочеха в снежните забои на златните мини на Колима през зимата на тридесет и седма — тридесет и осма година. Първият вихър беше „берзинският процес“. Директорът на Далстрой, откривателят на лагерната Колима Едуард Берзин беше разстрелян като японски шпионин в края на тридесет и седма година. Бяха го извикали в Москва и там го разстреляха. Заедно с него загинаха и най-близките му помощници: Филипов, Майсурадзе, Егоров, Васков, Цвирко — цялата гвардия на Вишера, пристигнала през 1932 г. в Колима заедно с Берзин, за да колонизира този край. Иван Гаврилович Филипов беше началник на УСВИТЛ[5], заместник на Берзин по лагерите. Стар чекист, член на колегията на ОГПУ, навремето председател на „разтоварителна тройка“ на Соловецките острови. Съществува документален филм от двадесетте години — „Соловки“. Там Иван Гаврилович е заснет в тогавашната си главна роля. Филипов умря в Магаданския затвор — сърцето му не издържа.
„Къщата на Васков“ — така се наричаше и се нарича и до днес Магаданският затвор, построен в началото на тридесетте години; по-късно затворът от дървен стана каменен, но запази яркото си име — началникът му се казваше Васков. На Вишера Васков — самотен човек — винаги прекарваше почивните си дни по един и същ начин: сядаше на пейката в градината или в горичката, която му заменяше градинка, и по цял ден стреляше по листата с малокалибрената си пушка. Алексей Егоров — „рижавия Льошка“, както му викаха на Вишера, беше началник на производственото управление в Колима, обединяващо няколко златни мини, струва ми се — Южно управление. Цвирко беше началник на Северното управление, в което влизаше и мина „Партизанин“. През 1929 година Цвирко бил началник на гранична застава и през отпуската си заминал в Москва. Тук след един гуляй в ресторант започнал да стреля по колесницата на Аполон над входа на Болшой театър — дошъл на себе си в затворническата килия. Петлиците и копчетата от дрехите му били отпрани. През пролетта на 1929 година Цвирко пристигнал във Вишера с група затворници да излежава тригодишна присъда. С идването на Берзин в края на 1929 година кариерата на Цвирко бързо напреднала. Още като затворник станал началник на обекта „Парма“. Берзин си давал душата за него и го взел със себе си на Колима. Говори се, че Цвирко бил разстрелян в Магадан. Майсурадзе — началникът на УРО, навремето излежавал присъда за „разпалване на национална вражда“, излязъл на свобода още на Вишера — бе също един от любимците на Берзин. Арестували го в Москва, по време на отпуската му, и го разстреляли.
Всички тези мъртъвци бяха от най-близкото обкръжение на Берзин. По „берзинския процес“ бяха арестувани и разстреляни или бяха получили присъди хиляди души, волнонаемни и затворници: началници на мини и на лагерни филиали, на лагерни пунктове, възпитатели и секретари на партийни комитети, десетници и технически ръководители, отговорници и бригадири… За колко ли хилядолетия лагери и затвор имаше присъди? Кой може да каже…
В задушаващия дим на провокациите колимското издание на сензационните процеси — „берзинското дело“ — изглеждаше много респектиращо.
Вторият вихър, разтърсил колимската земя, бяха безкрайните лагерни разстрели, така наречената „гаранинщина“. Разправа с „враговете на народа“, разправа с „троцкистите“.
Месеци наред неспирно по време на сутрешните и вечерните проверки се четяха безкрайни заповеди за разстрели. При температура минус петдесет градуса музикантите-затворници от „битоваците“ свиреха туш преди и след четенето на всяка заповед. Димящите бензинови факли не разкъсваха мрака, привличаха стотици очи към заскрежените листове тънка хартия, на които бяха напечатани тези толкова страшни думи. И в същото време сякаш това не беше за нас. Всичко изглеждаше някак чуждо, прекалено ужасно, за да е истина. Но имаше туш, той гърмеше. Устните на музикантите измръзваха, притиснати към мундщуците на сребърните хеликони и корнет-а-пистоните. Тънката хартия се покриваше със скреж и началникът, който четеше заповедта, отърсваше кристалчетата с ръкавиците си, за да разчете и огласи поредното име на разстрелян. Всички списъци завършваха еднакво: „Присъдата е изпълнена. Началник на УСВИТЛ полковник Гаранин.“
Виждал съм Гаранин петдесетина пъти. Около четиридесет и пет годишен, с коремче, започнал да оплешивява, с тъмни, живи очи, денонощно пътуваше по мините с черната си кола „ЗИС-110“. По-късно разправяха, че лично бил разстрелвал хората. Никого не е разстрелвал лично — само подписваше присъдите. Заповедите се четяха денонощно: „Присъдата е изпълнена. Началник на УСВИТЛ полковник Гаранин.“ Според сталинската традиция от онези години Гаранин скоро трябваше да умре. И наистина, той бе заловен, арестуван, осъден като японски шпионин и разстрелян в Магадан.
Нито една от безбройните присъди от онова време никога и от никого не бе отменена. Гаранин беше един от многобройните сталински палачи, убит от друг палач в нужния момент.
За да има обяснение за ареста и смъртта му, бе пусната „прикриваща“ легенда. Уж че истинският Гаранин бил убит от японски шпионин, когато пътувал насам, за да заеме поста си, а самозванецът бил разобличен от сестрата на Гаранин, дошла да погостува на брат си.
Легендата беше една от стотиците хиляди измислици, с които сталинските времена пълнеха ушите и мозъците на хората.
Та за какво разстрелваше полковник Гаранин? За какво убиваше? „За контрареволюционна агитация“ — така се наричаше един от разделите на гаранинските заповеди. Излишно е да обяснявам какво представляваше „контрареволюционната агитация“ през 1937-година. Похвалиш някой руски роман, излязъл зад граница — десет години „аса“[6]. Кажеш, че опашките за течен сапун са прекалено големи — пет години „аса“. И по руски обичай, според особеностите на руския характер, всеки, който получаваше пет години, се радваше, че не са десет. Лепнат ти десет — радваш се, че не са двадесет и пет, а който е с двадесет и пет — подскача от радост, че не са го разстреляли.
В лагерите това степенуване — пет, десет, петнадесет — го няма. Достатъчно е да кажеш на глас, че работата е тежка — и следва разстрел. За всяка дори най-невинна забележка по адрес на Сталин — също разстрел. Мълчанието е агитация, това се знае отдавна. Списъците на бъдещите, на утрешните мъртъвци се съставяха от следователите на всяка мина въз основа на доноси, на съобщения на „тропачите“, на „певците“ и на много доброволци, оркестранти в прочутия лагерен оркестър-октет: „седмина пеят, един тропа“ — пословиците на криминалния свят са афористични. А самото „дело“ изобщо не съществуваше. И не се водеше никакво следствие. Към смъртта водеха протоколите на „тройките“ — известното учреждение през Сталинските години.
И макар че тогава още не съществуваха перфокарти, лагерните статистици се опитваха да си облекчат труда, като създаваха „формуляри“ с особени знаци, „формулярите“ със синя ивица по диагонал бяха за „личните дела“ на „троцкистите“. Зелените (или лилави?) ивици бяха за рецидивистите — естествено, за политическите рецидивисти. Отчетността си е отчетност. Не можеш да залееш формуляра на всеки със собствената му кръв.
За какво друго разстрелваха? „За оскърбление на лагерния конвой“. Какво ще рече това? Тук ставаше дума за словесна обида, за недостатъчно почтителен отговор, за всякакво „обаждане“ в отговор на побоите, ударите, подбутванията. Всеки прекалено свободен жест на затворника по време на разговор с конвоя се тълкуваше като „нападение срещу конвоя“…
„За отказ от работа“. Страшно много хора загинаха, без да разберат смъртната опасност от постъпката си. Останалите без сили старци, тези гладни, измъчени хора, не бяха в състояние да прекрачат портала след сутрешния развод за работа. Отказите се оформяха с актове. „Обут и облечен според сезона“. Бланките за тези актове се печатаха на стъклограф, в по-богатите мини дори ги поръчваха в печатници — оставаше само да се впишат името и данните: година на раждане, по кой член, присъда…
След третия отказ — разстрел. По закон. Мнозина не можаха да разберат основното лагерно правило — нали заради него бяха измислени лагерите, — че в лагера не можеш да откажеш да работиш, че отказът се тълкува като най-чудовищно престъпление, по-страшно от какъвто и да било саботаж. Макар и с последни сили, но човек трябваше да допълзи до мястото на работа. Десетникът ще се подпише за „единица“, за „трудова единица“ и производството ще даде „своя акцепт“. И си спасен. Спасен за днес от разстрел. Можеш изобщо да не работиш, а и не си в състояние да работиш. Трябва само да издържиш мъчението на този ден. Ще свършиш съвсем малко работа, но няма да си „отказвач“. Не могат да те разстрелят. Разправят, че началството нямало такива „права“. Не знам дали са имали такова „право“, но много пъти, години наред, застанал на портала на лагера при провеждането на работа, се борех със себе си, за да не откажа да работя.
„За кражба на метал“. Всеки, у когото намираха „метал“, биваше разстрелван. По-късно започнаха да им щадят живота, даваха им само допълнителна присъда: пет, десет години. Много самороден метал мина през ръцете ми — мината „Партизанин“ беше извънредно „самородна“, — но златото не будеше у мен никакво чувство освен огромно отвращение. Човек трябваше да умее да вижда късчетата злато, да се учи да ги различава от камъка. Опитните работници учеха на това важно нещо новаците — да не хвърлят златото в количките, за да не крещи надзирателят: „Ей, заплеси! Пак сте пратили самороден метал за промиване.“ За намерените късчета злато затворниците получаваха премия — по рубла на грам, като се броеше от петдесет и един грам нагоре. В забоя няма теглилки. Дали намереното от теб късче е четиридесет или шестдесет грама — това го решаваше само надзирателят. Ние нямахме достъп до по-висшестоящи от бригадира. Намирал съм много късчета, които биваха „бракувани“, а за плащане бях предложен два пъти. Единият път късчето тежеше шестдесет грама, вторият — осемдесет. Естествено, на ръка не получих никакви пари. Дадоха ми само „стахановска“ карта за една десетдневка и щипка махорка от десятника, също и от бригадира. Сполай им и за това.
Последната, най-многобройна „рубрика“, по която бяха разстреляни сума хора, беше: „За неизпълнение на нормата“. За това лагерно престъпление разстрелваха цели бригади. Съществуваше и теоретична мотивировка. По това време в цялата страна държавният план се „спускаше“ по работните места — по фабриките и заводите. В арестантска Колима планът се спускаше до забоя, до ръчната количка, до кирката. Държавният план — това е закон! Неизпълнението му — контрареволюционно престъпление. Тези, които не го изпълняваха — заминаваха на луната!
Третият смъртоносен вихър, отнесъл повече арестантски живота, отколкото първите два, взети заедно, беше масовата смъртност — от глад, от побои, от болести. В този трети вихър огромна роля изиграха апашите, криминалните, „приятелите на народа“.
За цялата 1937 година на мина „Партизанин“ с две-три хиляди души по списъчен състав умряха двама — един волнонаемен и един затворник. Погребаха ги при един хълм. На двата гроба имаше нещо като обелиски: на волнонаемния — по-висок, на затворника — по-нисък. През 1938 година с копаенето на гробове се занимаваше цяла бригада. Камъкът и вечно замръзналата земя не желаят да приемат мъртъвците. Трябва да се пробива, да се взривява, да се изхвърля пръстта. Копаенето на гробове и „дупченето“ на проучвателни шурфове много си приличат по начина на работа, по инструментите, по материала и по „изпълнителите“. Цяла една бригада се занимаваше само с копаене на гробове, само на общи, само на „братски“, с безименни мъртъвци. По инструкция преди „погребението“ нарядчикът като представител на лагерната власт връзваше за левия глезен на мъртвеца шперплатова дъсчица с номера на „личното дело“. Заравяха ги голи — че как иначе! Златните зъби, изкъртвани също по инструкция, се вписваха в специален акт за погребение. Ямата с труповете се засипваше с камъни, ала земята не приемаше мъртъвците — беше им писано да останат нетленни във вечните ледове на Крайния север.
Лекарите се страхуваха да пишат в диагнозите истинската причина за смъртта. Появиха се „гюлиавитаминоза“, „пелагра“, „дизентерия“, „РфИ“ — почти като „Загадката на Н.Ф.И.“, както е при Андроников. Тук РфИ — „рязко физическо изтощение“, беше крачка към истината. Но такива диагнози поставяха само смелите лекари, не лекарите-затворници. Формулата „алиментарна дистрофия“ беше произнесена от колимските лекари много по-късно — чак след ленинградската блокада, по време на войната, когато сметнаха за възможно макар и на латински, но да назоват истинската причина за смъртта. „Животът на догарящите свещи във нощната тъма кошмарна, туй лекарят го определя вещо с дистрофия «алиментарна». А който не е филолог и латинист, обикновено го нарича «глад».“ Неведнъж съм си повтарял тези редове на Вера Инбер. Хората, които обичаха стихове, отдавна ги нямаше край мен. Но тези редове звучаха за всеки колимчанин.
Всички биеха работниците: дневалният, бръснарят, бригадирът, възпитателят, надзирателят, конвоят, отговорникът, домакинът, нарядчикът — всеки. Безнаказаността на побоите — както и безнаказаността на убийствата — развращава, разлага душите на хората — на всички, които са правели това, които са го гледали, които са го знаели… Според мъдрата мисъл на някакъв високопоставен началник конвоят отговаряше тогава за изпълнението на плана. Затова по-чевръстите войници изпълняваха плана с прикладите си. Други правеха още по-лошо — възлагаха това важно задължение на криминалните, с каквито винаги попълваха бригадите по петдесет и осми член. Те не работеха. Само осигуряваха изпълнението на плана. Ходеха из забоя с тояга — викаха й „термометър“ — и налагаха безропотните „балъци“. Пребиваха ги до смърт. А бригадирите, избирани измежду нашите, се опитваха по всякакъв начин да докажат на началството, че са с него, а не с арестантите, мъчеха се да забравят, че също са политически. Всъщност те никога не са били политически. Както впрочем и целият тогавашен член петдесет и осми. Безнаказаната разправа с милионите невинни хора имаше успех тъкмо защото бяха невинни хора.
Бяха мъченици, а не герои.
Извикаха Крист късно през нощта „зад конбазата“. Така наричаха в лагера къщурката, сгушена в подножието на хълма в края на селището. Там живееше следователят „по особено важните дела“, както се шегуваха в лагера, понеже там нямаше дела не особено важни — всяко провинение или нещо наподобяващо провинение можеше да бъде наказано със смърт. Или смърт, или пълно оправдаване. Впрочем колцина биха могли да разкажат за пълното си оправдаване? Готов на всичко, безразличен към всичко, Крист вървеше по тясната пътека. Ето, в къщичката-кухня светна лампата — сигурно сега щяха да режат дажбите хляб за закуска. За утрешната закуска. Щеше ли да има за Крист утрешен ден и утрешна закуска? Не знаеше и слава Богу, че не знаеше. В краката си Крист видя нещо, което не приличаше да е сняг или ледено парче. Той се наведе, вдигна го и на часа разбра, че това е коричка от ряпа, замръзнала обелка. Ледът вече се беше стопил в ръцете му и Крист я напъха в устата си. Явно не си заслужаваше да бърза. Той обиколи цялата пътека, като пое от края на бараките — разбираше, че крачи пръв по този дълъг снежен път, че днес никой не е минавал преди него в обход на селището до къщата на следователя. По цялото разстояние в снега се търкаляха корички ряпа, сякаш увити в целофан. Крист намери цели десет обелки — кои по-големи, кои по-малки. Отдавна не беше виждал хора, които да изхвърлят корите от ряпата. Това не е бил затворник — вероятно някой волнонаемен. Ако не и самият следовател. Крист сдъвка и изяде всички обелки до една — в устата му замириса на нещо отдавна забравено: на родна земя, на пресни зеленчуци, и обзет от радост, Крист почука на вратата на следователя.
Следователят беше не много висок, слаб, небръснат. Тук се намираше само служебният му кабинет с един железен креват, покрит с войнишко одеяло, и една смачкана мръсна възглавница отгоре… Писалището — сковано с подръчни средства, с разкривени чекмеджета, претъпкани с някакви документи и папки. Пепелник от половин консервена кутия. Стенен часовник с махало и гири до прозореца. Стрелките показваха десет и половина. Следователят разпалваше с хартия печката.
Беше с бяла кожа, блед като всички следователи. Нямаше нито дневален, нито револвер.
— Седнете, Крист — заговори му следователят на „вие“ и побутна една табуретка. Самият той седеше на ръчно скован стол с висока облегалка. — Прегледах делото ви — обясни той — и искам да ви предложа нещо. Не знам дали ще ви допадне.
Крист замря в очакване. Следователят помълча малко.
— Трябва да знам за вас още някои неща.
Крист вдигна глава и не можа да се сдържи да не се оригне. Едно приятно оригване — с неудържим вкус на прясна ряпа.
— Напишете заявление.
— Заявление ли?
— Да. Ето ви лист, ето и писалка.
— Заявление? За какво? До кого?
— До когото щете! Е, дори не заявление, а някое стихотворение от Блок. Все едно. Разбрахте ли? Или „Птичка“ на Пушкин:
Аз вчера клетката отворих
на пленницата с чуден глас.
И пак я върнах на простора,
дарих й свободата аз.
— издекламира следователят.
— Това не е Пушкиновата птичка — прошепна Крист, напрягайки всичките сили на изсушения си мозък.
— А чия е?
— На Тумански.
— Тумански ли? За пръв път го чувам.
— Аа, трябва ви за някаква експертиза, така ли? Дали не съм убил някого. Или съм написал писмо за извън затвора. Или съм подправил купон за магазина и съм го дал на апашите?
— Съвсем не. Подобни експертизи не ни затрудняват — усмихна се следователят, като оголи подпухналите си, кървящи венци и ситните си зъби. Колкото и нищожна да бе тази пробляснала усмивка, в стаята стана малко по-светло. Също и в душата на Крист. Той неволно се взря в устата на следователя.
— Да — рече онзи, като засече погледа му. — Скорбут е, скорбут. Тук скорбутът не прощава и на волнонаемните. Няма пресни зеленчуци.
Крист си помисли за ряпата. Витамините, а те са повече в кората, се бяха паднали на него, а не на следователя. Искаше му се да продължи този разговор, да разправи как бе смукал и гризал изхвърлените обелки, но не посмя, усъмни се, че началството ще поощри излишната му фамилиарност.
— Та разбрахте ли ме? Искам да погледна вашия почерк.
Крист все още нищо не разбираше.
— Пишете! — започна да диктува следователят. — „До началника на мината. От затворника Крист, рождена дата, по кой член, колко години. Заявление. Моля да ме преместите на по-лека работа…“ Достатъчно.
Следователят взе недописаното заявление, скъса го и го хвърли в огъня… Светлината от печката веднага стана по-ярка.
— Седнете до писалището. По-открая.
Крист имаше калиграфски, писарски почерк, който на самия него много му харесваше, а всичките му приятели се шегуваха, че почеркът му не прилича на професорски или лекарски. Не било почерк на учен, на писател, на поет. Било като почерк на склададжия. Шегуваха се, че Крист би могъл да направи кариера като царския писар, за когото разказва Куприн.
Ала той не се смущаваше от тези насмешки и продължаваше да дава на машинописките грижливо преписаните си ръкописи. Те одобряваха, но тайно се подхилваха.
Пръстите му, свикнали с кирката, с дръжката на лопатата, не можеха да удържат писалката, ала най-сетне все пак успя.
— При мен е пълен безпорядък, хаос — говореше през това време следователят. — Не си правя илюзии. Но донякъде вие бихте ми помогнали.
— Разбира се, разбира се — каза Крист.
Печката вече се бе разгоряла и в стаята стана топло.
— Да имаше да запаля…
— Не пуша — рече грубо следователят. — Хляб също нямам. Утре не сте на работа. Ще кажа на нарядчика.
Така няколко месеца подред, веднъж седмично, Крист идваше в неотопленото, неуютно жилище на лагерния следовател, преписваше различни документи, подшиваше ги.
Безснежната зима на тридесет и седма — тридесет и осма година вече беше влязла в бараките с всичките си смъртоносни ветрове. Всяка нощ из помещението тичаха нарядчиците, които търсеха и будеха хората по някакви списъци „за етап“. От етапите и преди никой не се връщаше, а сега дори бяха престанали да мислят за всички тези среднощни събития — щом е етап, етап да е: работата бе прекалено тежка, за да могат да мислят за каквото и да било.
Увеличиха им часовете за работа, появи се конвой, но седмицата свършваше и Крист, полужив, се повличаше до познатия кабинет на следователя и подшиваше ли, подшиваше документите. Беше престанал да се мие, ала следователят сякаш не забелязваше хлътналите бузи и възпаления поглед на гладния Крист. А той все пишеше, все подшиваше. Количеството документи и папки непрекъснато растеше, той не успяваше да въведе ред. Крист преписваше някакви безкрайни списъци, в които имаше само фамилни имена, а горният край на списъка бе подгънат и Крист никога не се беше опитвал да проникне в тайната на този кабинет, макар да трябваше само да отпъне листа, който беше пред него. Понякога следователят вземаше пачка лични дела, които се появяваха неизвестно откъде, по време на отсъствието на Крист, и припряно диктуваше списъци, а Крист пишеше.
В дванадесет часа диктовката свършваше, Крист отиваше в бараката си и спеше ли, спеше — сутрешният развод за работа не го засягаше. Седмиците се нижеха една след друга, а Крист все слабееше, все пишеше.
И ето че веднъж, когато взе поредната папка, за да прочете поредната фамилия, следователят се запъна. Погледна Крист и го попита:
— Как ви е името и бащиното?
— Роберт Иванович — отвърна Крист и се усмихна. Дали няма да започне да му вика „Роберт Иванович“ вместо „Крист“ — това нямаше да го учуди. Следователят беше млад, можеше да му бъде син. Все още с папката в ръце, без да произнася фамилията, следователят започна да пребледнява. Пребледняваше, докато не стана по-бял от сняг. С бързи движения на пръстите си прелисти тънките страници, подшити в папката — бяха не повече и не по-малко, отколкото в която и да е друга папка от купчината на пода. След това решително отвори вратичката на печката и в стаята начаса стана светло, сякаш душата му се озари цялата и там се беше намерило нещо много важно, човешко. Той накъса папката на парчета, които набута вътре. Стана още по-светло. Крист нищо не разбираше. И следователят каза, без да го поглежда:
— Шаблон. Не си дават сметка какво правят, нищо не ги интересува. — И решително погледна Крист. — Продължаваме. Готов ли сте?
— Готов съм — отвърна му той и едва след много години разбра, че това е била неговата папка.
Вече много от другарите на Крист бяха разстреляни. Беше разстрелян и следователят. А Крист все още бе жив и от време на време — поне веднъж на няколко години — си спомняше горящата папка, решителните пръсти на следователя, които късаха личното му дело — подарък за обречения от обричащия.
Почеркът на Крист бе спасителен, калиграфски.
В болницата колкото щеш Ручкини. Ручкин — това е прякор по характерен белег: значи човекът е с увредена ръка, а не с избити зъби. Кой Ручкин? Гъркът ли? Дългучът от седма стая? Този е Коля Ручкин, бизнесменът.
Коля бе с откъсната дясна китка от взрив. Беше се самонаранил — членовредител. В медицинските отчети такива ги записват в графа „членовредители“. Забранено е да бъдат оставяни в болниците, освен ако нямат висока, „септична“ температура. Коля Ручкин имаше. Два месеца раната му не искаше да зараства, но младостта победи — на Коля му оставаше още малко да лежи в болницата. Ала той не се страхуваше — него, едноръкия, златните забой вече не го плашеха. Беше минало времето, когато такива като него ги караха да утъпкват пътища за хора и трактори по сечищата, когато газеха по цял ден в дълбокия пухкав, кристален сняг. По този начин началството се бореше с членовредителството. Тогава арестантите започнаха да слагат капсули направо във валенките си и палеха фитила до коляното си. Беше още по-удобно. Престанаха да изпращат едноръките да утъпкват пътища. Кой ще го накара да промива злато с една ръка? Е, през лятото можеше да отиде за някой и друг ден. Ако не вали. И Коля се усмихваше с широка белозъба усмивка — скорбутът не беше успял да се добере до зъбите му. Вече се беше научил да свива цигарата си само с лявата ръка. Беше почти сит, отпочинал си в болницата, усмивката не слизаше от лицето му. Коля Ручкин беше бизнесмен. Непрекъснато правеше някакви замени, носеше на „диаричните“ сельодка, която им бе забранена, а те в замяна му даваха хляба си. Нали и те трябваше да поостанат повечко в болницата, да се скатаят. Сменяше супата за каша, а кашата — за две супи, умееше да „разполови“ дажбата хляб, поверена му от някой да я смени за тютюн. Бяха го помолили за това прикованите на легло — подпухналите от скорбута и тези с тежките счупвания — от стаите за травматично болни или, както го произнасяше фелдшерът Павел Павлович — „драматично болни“, без да подозира горчивата ирония на тази своя грешка. Щастието на Коля Ручкин бе започнало от деня, в който си „откъсна“ китката. Беше почти сит, почти на топло. А псувните на началниците, заплахите на лекарите — всичко това за него беше дреболия. Пък и не само за него.
На няколко пъти през тези два блажени месеца, прекарани от Коля Ручкин в болницата, се случваха странни и страшни неща. Ръката, осакатена от взрива, несъществуващата китка, го болеше както преди. Коля я усещаше цялата: пръстите й свити, застинали в последното им положение там, в мината — по дръжката на лопатата или на кирката, точно с тази форма. Трудно можеше да се държи лъжица с такава ръка, а и нямаше нужда от лъжица — всичко, което ставаше за ядене, можеше да се пие направо от паницата: супа и каша, кисел и чай. Дажбата хляб можеше да се устиска с тези свити навеки пръсти. Но Ручкин ги беше взривил, беше ги пратил по дяволите. Тогава как така чувстваше тези сгърчени, вече несъществуващи пръсти? Ами че лявата му китка преди месец беше започнала да се свива и разпуска като ръждива панта, получила отново малко смазка, и Ручкин плачеше от радост. Ето, и сега притискаше с корем лявата си длан и тя се разтваряше, разтваряше се свободно. А дясната, откъснатата — не искаше. Всичко това ставаше най-вече нощем. Ручкин изтръпваше от страх, събуждаше се, плачеше и не смееше да попита за нищо дори съседите си — ами ако това значи нещо? Може би полудяваше.
Болката в отрязаната китка се появяваше все по-рядко и по-рядко, светът ставаше нормален. Ручкин се радваше на щастието си. И току се усмихваше при спомена колко ловко бе извършил всичко това.
Фелдшерът Павел Павлович излезе от стаичката си с незапалена цигара в ръка и седна до Ручкин.
— Огънче, Павел Павлович? — преви гръб пред фелдшера Ручкин. — Един момент!
Той се спуска към печката, отваря вратичката, свлича с лявата си ръка няколко малки тлеещи въглена на пода. Като подхвърля ловко един от тях, Ручкин го търкулва на дланта си и започва да подмята вече почернелия, но все още жив въглен, да духа с всичка сила, за да запази огъня, и го приближава до лицето на леко привелия се фелдшер. Фелдшерът дърпа силно с цигарата и най-сетне успява да запали. Над главата му се издигат облачета син дим. Ноздрите на Ручкин се разтварят широко. От тази миризма болните в стаите се събуждат и вдъхват безнадеждно дима — не дима, а сянката от дима…
На всички им е ясно, че цигарата ще я допуши Ручкин. А той вече крои планове: ще си дръпне един-два пъти, останалото ще го занесе в хирургията, на левака със счупения гръбнак.
Там го очакваше цяла обедна дажба — не е за изпускане. А ако Павел Павлович му остави повечко от фаса, ще може да направи нова цигара, която ще струва доста повече от една дажба.
— Време ти е да се измиташ оттук, Ручкин — спокойно рече фелдшерът. — Доста се поскатава при нас, добре си отпочина, стига толкова… Разправи сега как реши да сториш това? Да има какво да разказвам един ден на децата. Ако е писано да ги видя.
— Ами че аз не крия, Павел Павлович — отговори му Ручкин, докато едновременно с това пресмяташе. Явно цигарата не беше много натъпкана. Щом фелдшерът дръпнеше от нея, огънят се движеше и хартията почерняваше. Цигарата не тлееше, а гореше като фитил. Да, като фитил. Значи трябваше да разправя по-накратко.
— Е?
— Сутринта ставам, получих си дажбата и я пъхнах в пазвата, на скришно. Даваха ни дажбите за целия ден. Отивам при Мишка Бомбаджията. „Е, какво?“ — питам го. „Имам.“ Дадох му цялата си дажба, за която получих капсула и парче фитил. Отивам в бараката, при земляците. Не че са ми земляци, тъй е приказката. Федя и някой си Петро. „Готово ли е?“ — питам ги. „Готово е“ — думат. „Дайте ги.“ Дават ми те дажбите си. Пъхнах ги в пазвата си и отпраших на работа.
Докато бригадата ни получаваше инструментите, взехме една главня от печката и се дръпнахме зад някаква купчина пръст. Всеки пипна капсулата с дясната си ръка. Запалихме фитила, щрак — и пръстите ни хвръкнаха. Бригадирът се развика: „Каква я свършихте?!“ Старшият на конвоя: „Марш в лагера, в санитарната част!“ Там ни превързаха. После подкараха земляците нанякъде, а на мен температурата ми се качи и се озовах в болницата.
Павел Павлович почти беше допушил цигарата, но Ручкин така се бе увлякъл да разправя, че без малко да забрави.
— А дажбите, двете дажби, които останаха у теб — изяде ли ги?
— Че как иначе! Излапах ги веднага след като ме превързаха. Земляците също се примъкнаха — да им дам и на тях. Я вървете, им рекох, по дяволите. Това си е мой бизнес.
В РУР[7] получиха бележката още преди сирената, по здрач. Комендантът запали бензиновата лампа, прочете написаното и бързо отиде да се разпореди. Нищо не му изглеждаше странно.
— Не му ли хлопа дъската? — посочи си челото дежурният надзирател.
Комендантът му хвърли смразяващ поглед и дежурният изстина. Извърна очи към пътя.
— Водят го — рече той, — лично Ардатиев идва.
От мъглата се появиха двама войници с пушки. Зад тях един коняр водеше за поводите мършав сив кон. След коня, без да гледа къде стъпва, направо през снега крачеше тромав, едър мъж. Късият му бял кожух беше разкопчан, шапката-барнаулка — накривена. В ръката си стискаше тояга, с която жестоко налагаше кокалестите, мръсни, хлътнали хълбоци на животното. Конят се сгърчваше след всеки удар и продължаваше да пристъпва бавно — нямаше сили да ускори крачка.
Конвойните спряха коня до входа на зоната и Ардатиев излезе напред с олюляваща се походка. Дишаше като изморен жребец и лъхаше на спирт срещу коменданта, който се беше изпънал пред него.
— Готово ли е? — изхриптя той.
— Тъй вярно! — отвърна комендантът.
— Вкарвай го! — разкрещя се Ардатиев. — Зачисли го на доволствие. Наказвам хора, че конете ли да жаля? Ще му кажа аз. Трети ден не ще да работи — мърмореше той, като побутваше с юмрук коменданта в гърдите. — Исках да запра коларя. Нали планът отива по дяволите. Плаанът… Пък той ми се кълне: „Не съм аз, конят не работи.“ Рразбирам — хълцаше Ардатиев, — ввярвам… Дай, викам му, поводите. Хванах ги — не иска да върви. Бия го — не. Давам му захар — специално я бях взел от къщи — не ще. Ах, викам си, гадино такава, как сега да ти изпиша трудодните? Натикай го вътре — при всички кръшкачи, при всички врагове на човечеството — в карцера. Само на вода. Три денонощия като за начало.
Ардатиев седна в снега и си свали калпака. Мократа му разрошена коса падаше връз очите. Опита се да стане, но се олюля и изведнъж се катурна по гръб.
Надзирателят и комендантът го замъкнаха в стаята на дежурния. Ардатиев спеше.
— Да го пренесем ли у тях?
— Не. Жена му не обича да го вижда такъв.
— Ами коня?
— Трябва да го вкараме. Когато се събуди и разбере, че не сме го опандизили — ще ни претрепе. Натикай го в четвърта. При интелигентните.
Двама пазачи, бивши затворници, донесоха в стаята на дежурния дърва за през нощта и започнаха да ги подреждат до печката.
— Какво ще кажете, Пьотър Григориевич? — рече единият, като посочи с поглед към вратата, зад която хъркаше Ардатиев.
— Ще кажа, че не е нещо ново… Калигула…
— Да, да, както го е казал Державин — подхвана вторият, изправи се и издекламира с чувство:
Калигула, конят ти в сената
не ще сияй, потънал в злато —
доброто само може да сияй…
Двамата старци запалиха цигари и светлосиният дим от махорката заплува из стаята.
В неделя, след работа, на Крист му казаха, че го прехвърлят при Косточкин като попълнение на бързо топящата се бригада от златната мина. Новината беше важна. Хубаво ли бе това или лошо — Крист не трябваше да мисли, понеже новината беше неотвратима. Но Крист беше чувал за самия Косточкин много неща в тази лишена от слухове мина, в глухите и неми бараки. Като всеки друг затворник Крист не знаеше откъде идват в живота му новите хора — едни за кратко, други за по-дълго време, но във всички случаи те изчезваха от живота му, без да кажат нищо за себе си, отиваха си така, сякаш умираха, умираха така, сякаш си отиваха. Началниците, бригадирите, готвачите, склададжиите, съседите по нар, братята по ръчна количка, другарите по кирка…
Този калейдоскоп, безкрайното движение на лица не го изморяваше. Той просто не мислеше за това. Животът не му оставяше време за подобни размисли. „Не се тревожи, не мисли за новите началници, Крист. Ти си си ти, а началници, ще имаш още много“ — така му бе казал някакъв шегаджия и философ, но кой — Крист беше забравил. Не можеше да си спомни нито фамилията, нито лицето, нито гласа, гласа, който беше произнесъл тези важни, шеговити фрази. Важни именно защото бяха шеговити. Имаше хора, които дръзваха да се шегуват, да се усмихват макар и със скрита, тайна усмивка, но все пак усмивка, безспорна усмивка, ала самият Крист не беше от тях.
През какви бригадири беше минал Крист… Или свои хора, по петдесет и осми член, захванали се с това прекалено сериозно нещо и малко по-късно разжалвани, разжалвани, преди да са се превърнали в убийци. Или други, пак по член петдесет и осми, леваци, но „отракани“ леваци — опитни, много препатили, които можеха не само да дават заповеди, но и да организират работата, че и да се разбират с нормировчиците, с канцеларията, с разните началници, да дадат рушвет, да придумат. Но и тези свои хора по петдесет и осми член не искаха дори да се замислят, че да даваш заповеди за работа в лагера е най-страшният лагерен грях, че там, където разплащането става с кръв, където човек е безправен, прекалено голям, смъртен грях е да поемаш отговорността да се разпореждаш с чуждата воля за живот и смърт — грях, който не се прощава. Имаше бригадири, които умираха заедно с бригадите си. Имаше и такива, които бяха развратени от тази ужасна власт над чуждия живот, които говореха с другарите си с помощта на дръжките на кирките и лопатите. И когато си го спомняха, те повтаряха като молитва мрачната лагерна поговорка: „Днес умри ти, пък аз — утре“. Не винаги бригадирите на Крист бяха с присъди по петдесет и осми член. По-често — а през най-страшните години винаги — бяха „битоваци“, осъдени за убийство, за служебни престъпления. Бяха нормални хора, но вината на властта и големият натиск отгоре им — потокът от смъртни инструкции — им диктуваха постъпки, на които те не бяха се решавали в предишния си живот. Границата между престъплението и „ненаказуемото деяние“ в „служебните“ членове — а и в повечето битови — е много крехка, много пъти неуловима. Често днес съдеха за онова, за което не бяха съдили до вчера, да не говорим за „мерките за неотклонение“ — цялата тази юридическа гама на оттенъците от провинение до престъпление.
Бригадирите-„битоваци“ бяха зверове по заповед. Докато бригадирите-рецидивисти бяха зверове не само по заповед. Най-лошото, което можеше да се случи на една бригада, беше да има за бригадир рецидивист. Но Косточкин не беше нито рецидивист, нито „битовак“, а единствен син на някакъв голям партиен или съветски работник от КВЖД, осъден и ликвидиран по процеса на КВЖД[8]. Този единствен син, който учел в Харбин, на двадесет и пет години бил осъден като „че“, т.е. „член на семейството“, като „буквеник“[9] на… петнадесет години. Възпитан в духа на харбинския живот, живот в чужбина, където за осъдени без вина знаели само от романите — предимно от преводните романи, — младият Косточкин в дъното на душата си не бил сигурен, че баща му е невинен. Бил възпитан с вярата в непогрешимостта на НКВД. Изобщо не бил подготвен за друго съждение. И когато арестували баща му, когато самият той бил осъден и изпратен от Много Далечния изток в Много Далечния север — Косточкин се озлобил преди всичко срещу баща си, който с мистериозното си престъпление му съсипал бъдещето. Какво знаел той за живота на възрастните? Той, изучилият четири езика — два европейски и два източни, той, най-добрият танцьор в Харбин, учил всевъзможни блусове и фокстроти от чужденци, майстори в този бранш, той, най-добрият боксьор средна категория в Харбин, постепенно преминаващ в полутежка, който бе учил ъпъркъти и хукове от един бивш европейски шампион — какво е знаел той за цялата тази голяма политика? Щом са разстреляли баща му — значи е имало нещо. Може би в НКВД са попрекалили, може би е трябвало да го осъдят на десет, на петнадесет години. А на него, на младия Косточкин, е трябвало да му лепнат — щом непременно е трябвало — пет вместо петнадесет.
Той си повтаряше четири думи, като току ги пренареждаше — и всеки път излизаше зле, звучеше тревожно: „Значи е имало нещо. Значи нещо е имало.“
Като бяха събудили у Косточкин омраза към разстреляния му баща, горещо желание да се избави от това клеймо, от това бащино проклятие, следствените работници бяха постигнали голям успех. Но следователят нямаше как да го знае. Самият следовател, водил делото на Косточкин, отдавна беше разстрелян във връзка с поредния „процес на НКВД“.
В Харбин младият Косточкин бе изучавал не само фокстроти и румби. Беше завършил Харбинския политехнически институт — имаше диплома на машинен инженер.
Когато докарали Косточкин в мината, на местоназначението му, той успял да издейства да го приеме началникът на мината и се примолил да му дадат работа по специалността, като обещавал да работи честно, проклинал баща си и апелирал за съчувствие към местните началници. „Ще надписва етикети за консервени кутии“ — сухо отвърнал началникът на мината, но присъстващият местен следовател доловил в тона на младия харбински инженер някакви познати нотки. Началниците поумували помежду си, след това следователят поговорил с Косточкин и из забойните бригади плъзна слух, че за бригадир на една от бригадите е назначен някакъв новак, свой човек по петдесет и осми. Оптимистите виждаха в това назначение признак за скорошни промени към по-добро, песимистите мърмореха за нова метла. Но и едните, и другите останали учудени — без, разбира се, да се смятат отдавна престаналите да се учудват. Крист също не се учудваше.
Всяка бригада живее свой живот, в своята „секция“ от бараката, с отделен вход, и се среща с останалите обитатели само в стола. Крист често беше срещал Косточкин — много личен на вид: румен, плещест, силен. Ръкавиците му бяха кожени, с високи маншети. По-бедните бригадири имаха ръкавици, съшити от бивши ватени панталони. И шапката на Косточкин беше „цивилна“ — кожена ушанка, и валенките му бяха истински, а не плъстени ботуши или обувки от върви. Всичко това се набиваше на очи. Беше бригадир вече цял зимен месец — значи ще е вързал плана, процентите, точно колко — можеше да се разбере от таблото при изхода от зоната, но стар арестант като Крист не се интересуваше от тези неща.
Крист си състави животописа на бъдещия си бригадир на нара, мислено. Беше сигурен, че не е сгрешил, че не може да сгреши. Този човек от Харбин не можеше да има никакви други пътища към бригадирската длъжност.
Бригадата на Косточкин се топеше, както се топяха всички бригади, работещи в златните забои. От време на време — това би трябвало да звучи като всяка седмица, а не като всеки месец — в бригадата на Косточкин се изпращаше попълнение. Днес попълнението беше Крист. „Косточкин сигурно знае дори кой е Айнщайн“ — помисли си Крист, докато заспиваше на новото място.
Като на новодошъл му определиха нар по-далеч от печката. По-отдавна намиращите се в бригадата заемаха по-хубавите места. Така беше навсякъде и Крист добре го знаеше.
Бригадирът седеше на масата в ъгъла, близо до лампата, и четеше някаква книга. Макар че, след като беше господар на живота и смъртта на своите работници, той можеше, за да му е по-удобно, да сложи единствената лампа на масата си, като по този начин лиши от светлина всички останали обитатели на бараката — на тях и без друго не им беше до четене и приказки… Да се говори може и на тъмно, ала няма за какво и няма кога. Но бригадирът Косточкин се беше настанил до общата лампа и четеше ли, четеше, като от време на време устните му, пухкави като на дете, се раздвижваха в усмивка, а големите му, красиви, стоманени на цвят очи се присвиваха. На Крист толкова му хареса тази отдавна забравена мирна картина на бригада, почиваща си заедно със своя началник, че за себе си реши непременно да остане тук, да даде всичките си сили за новия бригадир.
В бригадата имаше и заместник-бригадир, който в същото време беше и дневален — това беше ниският Оска, достатъчно възрастен, за да бъде баща на Косточкин. Той метеше бараката, хранеше бригадата, помагаше на бригадира — всичко, както си е редно. Та когато заспиваше, Крист, кой знае защо, си помисли, че новият му бригадир вероятно знае кой е Айнщайн. Ощастливен от тази мисъл, стоплен от току-що изпитото канче гореща вода, Крист заспа.
По време на развода в новата бригада нямаше шумотевица. Показаха на Крист къде е помещението с инструментите, всички си ги получиха и той си натъкми една американска лопата, както бе правил хиляди пъти по-рано — изтръгна късата й дръжка, с петата на брадвата поизправи острието й на някакъв камък, избра един много дълъг нов сап от купчината в ъгъла на бараката, вдяна го, закрепи го, постави лопатата с долния крив край към краката си, отбеляза, „зачепи“ дръжката до нивото на брадичката си и я отсече. С острата брадва Крист подравни и грижливо заглади края на дръжката. Изправи се и се обърна. Пред него стоеше Косточкин и внимателно наблюдаваше действията на новия си работник. Впрочем — Крист го очакваше. Косточкин не каза нищо и Крист разбра, че бригадирът отлага заключението си до работата, до забоя.
Забоят беше наблизо и работата започна. Лопатата трепна, гърбът го заболя, дланите на двете му ръце заеха обичайното си положение, пръстите стиснаха сапа. Той беше малко по-дебел, отколкото трябва, но довечера Крист ще го оправи. Пък и лопатата ще изостри с пилата. Ръцете правеха замах след замах и мелодичният звук от срещата на метала с камъка учести ритъма си. Лопатата скърцаше, шумолеше, трошлякът се плъзваше по нея и падаше на дъното на количката, а то отвръщаше с дървено потракване, сетне камъните си отвръщаха един на друг — Крист добре познаваше цялата тази музика на забоя. Навсякъде имаше същите колички, скърцаха същите лопати, шумолеше трошляк, търкулваше се надолу, подсечен от кирките, и отново скърцаха лопати.
Крист остави лопатата, смени другаря си на „машината на ОСО[10] — две дръжки, едно колело“, както арестантите от Колима наричаха ръчните колички. Не съвсем на апашки жаргон, но от този род. Той сложи количката да стъпи на дъската така, че дръжките да не са обърнати към забоя. Бързо я напълни. После хвана дръжките, преви се с напрегнат корем, хвана точката на равновесие и затика количката към бутарата, към машината за промиване. На връщане докара количката по всички правила, установени още от каторжните столетия — нагоре с ръкохватките, с колелото напред, а ръцете му си почиваха върху дръжките, — сетне нагласи количката и отново хвана лопатата. Тя заскърца.
Бригадирът Косточкин, хабринският инженер, стоеше и слушаше симфонията на забоя, и наблюдаваше движенията на Крист.
— Абе, както те гледам, ти си бил факир на лопатата.
— И Косточкин се разсмя с цяло гърло. Смехът му беше детски, неудържим. Бригадирът изтри устните си с ръкав.
— Каква категория имаше там, откъдето дойде?
Ставаше дума за „категориите“ на хранене, за „стомашната скала“, която караше арестантите да работят повече. Крист знаеше, че тези „категории“ са ги въвели на Беломорканал по време на „превъзпитанието“. Блудкавият романтизъм на „превъзпитанието“, на „перековката“ имаше реалистична основа, жестока и зловеща — тази „стомашна“ скала.
— Трета — отговори Крист, като се постара да вложи в гласа си презрение към предишния бригадир, който не беше оценил таланта му на факир на лопатата. Беше подушил накъде отиват нещата и по навик леко послъга.
— При мен ще получаваш по втора. Направо от днес.
— Благодаря — рече Крист.
В новата бригада беше като че ли малко по-тихо в сравнение с тези, в които Крист бе живял и работил, в бараката — по-чисто, псувните — също по-редки. Според дългогодишния си навик Крист понечи да препече върху печката парчето хляб, останало му от вечеря, но съседът му — Крист още не знаеше, а и никога не научи фамилията му — го побутна и каза, че бригадирът не обичал да пекат хляба си на печката.
Крист се приближи до ламаринената, весело бумтяща печка, разпери ръце над потока топлина и пъхна лицето си в струята горещ въздух. От близкия нар се надигна Оска, заместник-бригадирът, и изтегли новака встрани от печката: „Върви си на мястото. Не стой пред печката. Нека топлината достига до всички.“ Това беше справедливо, ала бе много трудно да възпреш собственото си тяло, което се стремеше към огъня. Арестантите от бригадата на Косточкин се бяха научили на това. И Крист трябваше да се научи. Той се върна на мястото си и свали връхната дреха. Пъхна краката си в ръкавите, намести си шапката, сви се и заспа.
Докато заспиваше, успя да види как някой влезе в бараката и заповяда нещо. Косточкин изруга, без да се мръдне от лампата и без да прекъсне четенето. Оска се спусна към новодошлия, с бързи, ловки движения го хвана за лактите и го изтика от бараката. В първия си живот Оска беше преподавател по история в някакъв институт.
През многото следващи дни лопатата на Крист дрънчеше, пясъкът шумолеше. Косточкин скоро разбра, че отработената техника на движенията на новия отдавна не е подплатена с никаква сила и, колкото и да се мъчеше Крист, количките му винаги бяха напълнени малко по-малко, отколкото трябваше — това не зависеше от собствената му воля, мярката се диктуваше от някакво вътрешно чувство, което управляваше мускулите, каквито и да било — силни и немощни, млади и износени, съсипани. Всеки път се оказваше, че при измерването на забоя, в който работеше Крист, беше свършена по-малко работа, отколкото бригадирът очакваше от професионализма в движенията на факира на лопатата. Но Косточкин не се заяждаше с Крист, ругаеше го не повече от другите, не го засипваше с псувни, не му четеше конски. Може би разбираше, че Крист даваше от себе си всичко, което можеше, като си запазваше само онова, което не бива да бъде давано в угода на който и да е бригадир в който и да е лагер по света. Или е чувствал, ако не е разбирал — та нали чувствата ни са много по-разнообразни от мислите, — омаломощеният език на арестанта не казва всичко, което му е на душата. Чувствата също избледняват, отслабват, но много по-късно от човешката реч, от езика. А Крист наистина работеше така, както отдавна не беше работил — и макар свършеното от него да не отговаряше на втора категория, той я получаваше. За своето прилежание, за стараенето си…
Ами че втората категория беше най-многото, което можеше да постигне Крист. Първата я получаваха рекордьорите — тези, които изпълняваха плана със стои двадесет и повече процента. В бригадата на Косточкин нямаше рекордьори. Имаше и трета категория — тези, които си изпълняваха нормата, и четвърта — които не я изпълняваха, а свършваха само седемдесет-осемдесет процента от работата. Но все пак не явни безделници, заслужаващи намалена дажба по пета категория. В бригадата на Косточкин такива също нямаше.
Дните се нижеха един след друг, а Крист губеше все повече силите си и покорната тишина в бараката на бригадата на Косточкин му харесваше все по-малко и по-малко. Но една вечер Оска, преподавателят по история, дръпна Крист настрана и тихо му каза: „Днес ще дойде касиерът. Да знаеш, че бригадирът те е писал за пари…“ Сърцето на Крист се разтуптя. Значи Косточкин бе оценил старанието му, майсторството му. Този бригадир от Харбин, който знаеше кой е Айнщайн, все пак имаше съвест.
В бригадите, където Крист беше работил преди, никога не го бяха включвали в списъка за пари. Навсякъде се намираха по-достойни хора — или наистина по-силни физически, които работеха по-добре, или просто приятели на бригадира; Крист никога не се беше занимавал с такива ялови разсъждения, възприемаше поредния купон за обяд (а категориите се сменяха на всеки десет дни, процентът се определяше по предишното изпълнение на нормата) като нещо, което не зависи от него, като щастие или нещастие, като успех или неуспех, които ще отминат, ще се променят, няма да са вечни.
Новината за парите, които щяха да му платят тази вечер, препълни душата и тялото на Крист с гореща, неудържима радост. Излиза, че имаше чувства и сили да се радва. Колко ли щяха да му платят?… Дори да са само пет-шест рубли — това са пет-шест килограма хляб. Крист беше готов да благославя Косточкин и едва дочака края на работния ден.
Касиерът дойде. Той беше най-обикновен човек, но с хубав къс кожух, волнонаемен. Придружаваше го войник от охраната, който беше скрил някъде пистолета си, или пък го беше оставил в стаята на дежурните. Касиерът седна до масата и отвори чантата си, натъпкана с похабени разноцветни банкноти, които приличаха на прани парцалчета. Сетне извади ведомостта, плътно разграфена и покрита с всевъзможни подписи — на зарадвани или разочаровани от сумите хора. Повика Крист и му посочи отбелязаното с„чавка“ място.
На Крист му направи впечатление, че това плащане бе някак особено. Никой освен него не отиде при касиера. Нямаше никаква опашка. Може би бяха научени на това от грижовния бригадир. Е, няма защо да си напъва мозъка! Парите са писани на негово име. Касиерът плаща. Значи такъв му бил късметът.
Бригадира го нямаше в бараката, още не се беше върнал от кантората, и Оска, заместникът на бригадира, учителят по история, удостовери личността на получателя. Посочи с пръст на Крист къде да се подпише.
— А… а… колко? — изхриптя Крист, като се задъхваше.
— Петдесет рубли. Доволен ли си?
Сърцето на Крист запя, разтуптя се. Ето го щастието. Припряно, като пробождаше хартията с острата перодръжка и без малко не обърна мастилницата, той се подписа във ведомостта.
— Браво — рече Оска с одобрение.
Касиерът затвори чантата си.
— Няма ли друг от вашата бригада?
— Не.
Крист още не можеше да разбере какво става.
— А парите? А парите?
— Дадох ги на Косточкин — каза му касиерът. — Още през деня. — А ниският Оска откъсна Крист от масата и го запокити в мрака с желязната си ръка, със сила, каквато никога не бе имал нито един работник в забоя от тази бригада.
Хората мълчаха. Нито един не се застъпи за Крист, не попита нищо. Дори не го наругаха, че е такъв глупак… За Крист това бе по-страшно от този звяр Оска с неговата здрава, желязна ръка. По-страшно от пухкавите детски устни на бригадира Косточкин.
Вратата на бараката се отвори широко и до осветената маса с бързи, леки крачки се приближи бригадирът Косточкин. Дебелите дъски, от които бе направен подът, почти не поддадоха под пъргавите му, енергични стъпки.
— Ето го бригадира — говори с него — рече Оска и се отдръпна. Сетне обясни на Косточкин, като сочеше към Крист: — Пари му се приискали!
Но бригадирът беше разбрал всичко още от прага. Косточкин веднага се почувства като на ринга в Харбин. Изнесе едната си ръка към Крист с привично, красиво боксьорско движение и Крист се просна зашеметен на пода.
— Нокаут, нокаут — хриптеше Оска, като подскачаше край полуживия Крист, сякаш беше съдия на ринга, — осем… девет… Нокаут.
Крист не се надигаше.
— Пари ли? За него ли пари? — говореше Косточкин, докато сядаше без да бърза на масата и посягаше към лъжицата, която му подаваше Оска, за да се заеме с паницата с грах.
— Ей тия троцкисти — каза той бавно и поучително — ни погубват нас двамата, Ося. — Косточкин повиши тон. — Погубиха страната. И нас ни погубват. Пари му притрябвали на факира на лопатата, пари. Хей, вие — развика се той на бригадата. — Вие, фашисти! Чувате ли? Не ще можете да ме заколите. Танцувай, Оска!
Крист все още лежеше на пода. Огромните фигури на бригадира и дневалния закриваха светлината. И изведнъж Крист видя, че Косточкин е пиян, много пиян — същите онези петдесет рубли, които бяха предназначени за Крист… Колко ли спирт може да се „трампи“ за тях, спирт, който е предназначен, който се дава на бригадата…
Оска, заместникът на бригадира, послушно затанцува, като припяваше:
Аз си купих две корита,
моята жена Розита…
— Нашенска е, от Одеса, бригадире. Казва се „От моста до кланицата“. — И Оска, преподавател по история от някакъв столичен институт, баща на четири деца, отново заподрипва.
— Стоп, наливай.
Оска напипа някакво шише под нара и сипа нещо в една консервена кутия. Косточкин отпи и си замези, като обра с пръсти остатъците от грах в чинията.
— Къде е тоя факир на лопатата?
Оска изправи и изтика Крист на светло.
— Какво, сили ли нямаш? Нима не получаваш дажба? Кой друг получава втора категория? Малко ли ти е, троцкистка гадино?
Крист мълчеше. Бригадата също.
— Всички ще ви издуша, фашисти проклети — пенеше се Косточкин.
— Върви си, върви си на мястото, факире, че бригадирът ще те фрасне още веднъж — посъветва Оска миролюбиво Крист, като обгърна с ръце пияния Косточкин и го затика към ъгъла, катурна го на богато застлания бригадирски одър — единственото що-годе нормално легло в бараката, където всички нарове бяха двойни, двуетажни, тип „спален вагон“. Самият Оска — заместник-бригадир и дневален — пристъпи към третите си важни, съвсем официални задължения на телохранител, на нощен пазач на бригадирския сън, покой и живот; Крист пипнешком се добра до своя нар.
Ала нито Косточкин, нито Крист можаха да заспят. Вратата на бараката се отвори и сред струята бяла пара се появи някакъв човек с кожена ушанка и с тъмно зимно палто с астраганена яка. Палтото беше доста измачкано, астраганът — протрит, но все пак това беше истинско палто и истински астраган.
Човекът прекоси цялата барака, за да стигне до масата, до светлината, до одъра на Косточкин. Оска го поздрави почтително. Сетне започна да буди бригадира.
— Търси те Миня Гърка. — Името беше познато на Крист. Това беше бригадирът на криминалните. — Миня Гърка те търси. — Но Косточкин вече беше дошъл на себе си и седна на одъра с лице към светлината.
— Все се веселиш, а, Укротителю?
— Виждаш… дотук ме докараха, гадините…
Миня Гърка измуча съчувствено.
— Ще те вдигнат някой ден във въздуха, Укротителю. А? Ще тикнат малко амонал под леглото ти, ще палнат фитила и айде… — Гърка посочи с пръст нагоре. — Или ще ти отрежат главата с трион. Вратът ти е дебел, дълго ще го режат.
Косточкин бавно се съвземаше и чакаше какво ще му каже Гърка.
— Да му пийнем ли по една малка? Кажи, ще го уредим за нула време.
— Не. Знаеш, че в моята бригада само спирт да искаш! Работата е по-сериозна.
— Ще се радвам да ти услужа.
— „Ще се радвам да ти услужа“ — засмя се Миня Гърка. — Значи така са те учили в Харбин да разговаряш с хората.
— Нищо не съм казал — заоправдава се Косточкин. — Просто още не знам какво ти трябва.
— Ето какво — Гърка започна бързо да обяснява нещо, Косточкин кимаше в знак на съгласие. Гърка начерта нещо на масата и Косточкин закима с разбиране. Оска с интерес следеше разговора. — Бях при нормировчика — каза Миня Гърка — не говореше враждебно или оживено, а с най-обикновен глас. — Той ми рече: сега е ред на Косточкин.
— Ама нали и миналия месец ми взеха…
— Какво да направя… — И гласът на Гърка стана повесел. — Откъде да вземат кубици нашите? Казах на нормировчика. Той ми вика — сега е ред на Косточкин.
— Ама нали…
— Стига де. Знаеш нашето положение…
— Добре — рече Косточкин. — Пресметни го в канцеларията и кажи да го вземат от нас.
— Не се бой, левак — каза Миня Гърка и потупа Косточкин по рамото. — Днес ти ми помагаш, утре — аз на тебе. Твоето не се губи. Днес ти на мене, утре аз на тебе.
— … Целуни ме ти, утре тебе — аз — затанцува Оска, зарадван от взетото най-сетне решение — страхуваше се да не би мудността на Косточкин да развали работата.
— Е, довиждане, Укротителю — рече Миня Гърка, като се надигна от скамейката. — Нормировчикът ми каза: смело върви при Косточкин, при Укротителя. В него има капка апашка кръв. Не се бой, горе главата. Момчетата ти ще се справят. Имаш такива факири на лопатата…
Не можах да разбера душата на инженер Кисельов. Млад, на тридесет години, енергичен, току-що завършил института и дошъл в Далечния север за задължителното тригодишно разпределение. Един от малкото началници, които бяха чели Пушкин, Лермонтов, Некрасов — поне за това говореше библиотечният му картон. И най-важното — безпартиен, значи бе дошъл тук не за да проверява нещо по заповед отгоре. Без никога да е срещал арестанти в житейския си път, с жестокостта си Кисельов надмина всички палачи.
Като нанасяше лично побой на затворниците, Кисельов даваше с това пример на десетниците, на бригадирите, на конвоя. След края на работния ден Кисельов не намираше покой — обикаляше бараките и търсеше някого, когото да може безнаказано да оскърби, да удари, да пребие. Разполагаше с двеста такива души. В него се таеше тъмна, садистична жажда за убийство и в самовластието, в безправието на Далечния север тя бе намерила излаз, развитие, растеж. Не само да събори някого — сред големите и малки колимски началници имаше много такива, които ги сърбяха ръцете, които си изливаха яда и след минута вече забравяха за избития зъб, за окървавеното лице на арестанта, който за цял живот запомняше този забравен от началството удар. Не просто да удари, а да го събори и да тъпче, да тъпче този полутруп с подкованите си ботуши. Мнозина затворници бяха виждали до лицата си железцата по подметките и токовете на ботушите на Кисельов.
Кой лежи днес под ботушите на Кисельов, кой седи на снега? Зелфугаров. Това бе съседът ми по купе, от горното легло, съсед от влака, който пътуваше право към ада — осемнадесетгодишно слабо момче с износени мускули, преждевременно износени. Лицето му — потънало в кръв, познах го само по гъстите, черни, щръкнали вежди: Зелфугаров — турчин, фалшификатор на пари. Жив фалшификатор по член 59–12 — на това не би повярвал нито един прокурор, нито един следовател, за това деяние държавата има само един отговор — смърт. Но когато гледали делото му, Зелфугаров бил момче на шестнадесет години.
— Хубави пари правехме, не можеха да се различат от истинските — развълнувано шепнеше той в бараката, в подсилената палатка, където под брезента бе издигнато шперплатово скеле — имаше и такива изобретения. Майка му и баща му били разстреляни, също и двамата му чичовци, а момчето останало живо — впрочем, то скоро щеше да умре, гаранция за това бяха ботушите и юмруците на инженер Кисельов.
Навеждам се над Зелфугаров и той изплюва направо върху снега избитите си зъби. Лицето му подпухва пред очите ми.
— Вървете, вървете — ще ви види Кисельов и ще се ядоса — бута ме в гърба инженер Вронски — тулски миньор родом от Твер — последна мостра от шахтинските процеси. Доносник и подлец.
По тесните стъпала, изсечени по склона, стигаме до мястото, където работим. Това бяха „дълбеи“ на шахта. Галерия, която се прокарва под наклон, нагоре вече беше изтеглен с въжета много трошляк — релсите водеха някъде много навътре, където пробиваха, къртеха и изнасяха нагоре рудата.
И Вронски, и аз, и Савченко, харбинският пощаджия, и локомотивният машинист Крюков — всички бяхме прекалено слаби за копачи, за да ни бъде оказана честта да сме допуснати до кирките и лопатите и до „усилената“ дажба, която се различава от нашата, от тази на производствениците, с някаква, струва ми се, допълнителна каша. Добре ми е известно какво представлява скалата на лагерната храна, какво страшно значение имат тези поощрителни дажби и не се оплаквам. Останалите — новаците — разпалено обсъждат най-важния според тях въпрос: каква категория ще им определят за следващата десетдневка — дажбите и купоните се сменяха на всеки десет дни. Каква ли? Бяхме прекалено слаби за „усилена“ дажба, мускулите на ръцете и краката ни отдавна бяха заприличали на върви — на канап. Но все още имахме мускули по гърбовете си, по гърдите, още имахме кожа и кости, и по гърдите ни излизаха мазоли, докато изпълнявахме желанията на инженер Кисельов. И четиримата имахме мазоли на гърдите си и бели кръпки на ватенките, точно отпред, сякаш бяхме с еднакви арестантски униформи.
В галерията имаше релси, по тях с дебело конопено въже спускахме вагонетката — долу щяха да я натоварят, а ние щяхме да я изтеглим. Разбира се, на ръка нямаше да можем да я издърпаме, дори да опъваме четиримата едновременно, задружно, както теглят конете в коларските тройки в Москва. В лагера всеки дърпа наполовина по-слабо или един и половина пъти по-силно. В лагера не умеят да теглят задружно. Но ние си имахме механизъм, същия онзи механизъм, който е съществувал още в древен Египет и благодарение на който са били построени пирамидите. Пирамидите, а не някаква си шахта, шахтичка. Това е конният рудан. Само че вместо коне тук впрягат хора — нас, и всеки напъва с гърди своето дърво, натиска, и вагонетката бавно изпълзява горе. Тогава оставяме рудана и изтикваме вагонетката до насипа, разтоварваме я, тикаме я обратно, качваме я на релсите и я спускаме в черното гърло на галерията.
Кървавите мазоли на гърдите на всеки, кръпките на гърдите на всеки — това са следи от дръжките на конния рудан, на египетския рудан.
Тук, с ръце на кръста, ни чака инженер Кисельов. Зорко следи да заемем местата си във впряга. Той допушва цигарата си, старателно стъпква, разтрива с ботушите си фаса върху камъните и си тръгва. И макар да знаем, че Кисельов нарочно е разпокъсал, стъпкал фаса, за да не намерим нито една частица тютюн, понеже техническият ръководител беше видял възпалените ни, алчни погледи, арестантските ноздри, които вдъхваха отдалеч дима на тази негова цигара — все пак не можем да се сдържим и четиримата се спускаме към разпокъсаната, унищожена цигара, опитваме се да намерим поне трошица тютюн, поне една частица, но, разбира се, това не ни се удава. Очите ни са пълни със сълзи и се връщаме на работните си места — при изтърканите дръжки на конния рудан.
Именно Кисельов, Павел Дмитриевич Кисельов възкреси в Аркагал ледения карцер от 1938 година, изсечен в една скала, във вечната замръзналост, този леден карцер. През лятото събличаха хората по бельо — според лятната гулаговска инструкция — и ги затваряха в този карцер боси, без шапки, без ръкавици. През зимата затваряха с дрехи — в съответствие със зимната инструкция. Много от затворниците, прекарали в този карцер само една нощ, завинаги се простиха със здравето си.
В бараките, в палатките се приказваше много за Кисельов. Методичните, всекидневните побои до смърт изглеждаха прекалено ужасни и непоносими за мнозина от онези, които не бяха минали през школата на 1938 година.
Всички оставаха поразени, учудени или може да се каже засегнати от личното участие на началника на участъка в тези всекидневни екзекуции. Арестантите лесно прощаваха ударите и побутванията на конвоя, на надзирателите, прощаваха на собствените си бригадири, но се срамуваха за началника на участъка, за този безпартиен инженер. Активността на Кисельов възмущаваше дори онези, чиито чувства бяха притъпени от многото години затвор, онези, които бяха виждали какво ли не, които се бяха научили на великото равнодушие, което лагерът възпитаваше у хората.
Ужасно нещо е лагерът, нито един човек на този свят не трябва да знае какво е това. Лагерният опит е изцяло отрицателен, до последната минута. Човек става само по-лош. Другояче не може и да бъде. В лагера има много неща, които човек никога не бива да вижда. Но да се види дъното на живота — това не е най-страшното. Най-страшното е, когато човек започне постоянно да усеща това дъно в собствения си живот, когато моралните му критерии се заимстват от лагерния опит, когато моралът на апашите започва да придобива валидност и в свободния му живот. Когато човешкият ум започва не само да оправдава тези лагерни чувства, но и да им служи. Познавам много интелигентни хора — а и не само интелигентни, — които бяха възприели за тайни граници в живота си именно апашките критерии. В битката на тези хора с лагера бе победил лагерът. Това е и приемането на морала „по-добре да откраднеш, отколкото да помолиш за нещо“, това е и фалшивото апашко различие, което се прави между личното и държавното. Това е и прекалено волното отношение към всичко държавно. Има много примери за падение. Моралната граница, браздата, са много важни за затворника. Това е главното нещо в живота му. Дали е останал човек, или не.
Разликата е едва доловима и човек не трябва да се срамува, че е бил „мръшляк“, „фитил“, че е търчал като „курва с канче“ и е ровил в помията, а да се срамува от удвоения апашки морал — макар това да ти дава възможност да оцелееш като апашите, да се престориш на „битовак“ и да се държиш така, че не дай си Боже нито началниците, нито другарите ти да разберат по петдесет и осми член ли си или по сто шестдесет и втори, или по някакъв служебен параграф — за злоупотреби или за нехайство. С една дума, интелигентът иска да е една лагерна Зоя Космодемянска, с апашите да е апаш, с криминалните — криминален. Той краде и пие, и дори се радва, когато му лепнат нова присъда, „битова“ — най-сетне проклетото клеймо на „политически“ отпада. А всъщност той никога не е бил политически. В лагерите нямаше политически. Това бяха въображаеми, измислени врагове, на които държавата гледаше като на истински — разстрелваше ги, убиваше ги, мореше ги с глад. Сталинската коса на смъртта косеше всички подред, съобразявайки се с плана, със списъците, с изпълнението на този план. Сред загиналите в лагерите процентът на негодниците и страхливците беше също такъв, какъвто е и на свобода. Всички хора бяха случайни, случайно превърнали се в жертви от равнодушни, от страхливци, от еснафи, дори от палачи.
Лагерът беше огромно изпитание за нравствените сили на човека, за обикновения човешки морал — и деветдесет и девет процента от хората не издържаха на това изпитание. Тези, които издържаха — умираха заедно с онези, които не бяха издържали, опитвайки се да бъдат по-добри от всички, по-твърди от всички — само заради самите себе си…
Това се случи в разгара на есента, имаше силна виелица. Младата патица, изостанала от ятото си, не можеше да се бори със снега, силите й свършваха. На площадката запалиха един прожектор и, излъгана от студената светлина, птицата се устреми към него като към слънце, като към топлина, пляскайки с натежалите си, мокри криле. Но студената светлина на прожектора не беше животворен слънчев огън и патицата престана да се бори със снега. Тя кацна на площадката пред галерията, където ние — живите скелети, облечени с парцаливи ватенки — натискахме с гърди дръжките на рудана, пришпорвани от дюдюкането на конвоя. Савченко хвана патицата с голи ръце. Стопли я в пазвата си, в кокалестата си пазва, изсуши перата й със своето гладно, студено тяло.
— Ще я изядем ли? — попитах. Макар че множественото число в случая беше съвсем неуместно — това бе лов, плячката беше на Савченко, а не моя.
— Не. По-добре да я дам…
— На кого? На конвоя ли?
— На Кисельов.
Савченко занесе патицата в къщата, където живееше началникът на участъка. Жената на началника му даде два къшея хляб, около триста грама, и му сипа цяла котелка постна зелена чорба. Кисельов знаеше как да се разправя с арестантите, беше научил и жена си. Разочаровани, излапахме хляба: Савченко — по-голямото парче, аз — по-малкото. Изсърбахме чорбата.
— По-добре ние да бяхме изяли патицата — тъжно рече Савченко.
— Не трябваше да я носиш на Кисельов — потвърдих аз.
Случайно останал жив след унищожителната тридесет и осма година, не смятах повторно да се обричам на познатите мъки. Да се обричам на ежедневни, ежечасни унижения, на побои, на издевателства, на пререкания с конвоя, с готвача, с баняджията, с бригадира, с който и да е началник — тази безкрайна борба за късче от нещо, което става за ядене, — и да не умра от гладна смърт, да доживея до утрешния, съвсем същия ден.
Трябваше да мобилизирам последните остатъци от разклатената си, измъчена, изтерзана воля, за да сложа край на издевателствата дори с цената на живота си. Животът не е кой знае колко голям залог в лагерната игра. Знаех, че всички мислят така, само че не го казват. Бях намерил начин да се отърва от Кисельов.
Милион и половина слабо коксуващи се въглища, които не отстъпваха по калоричност на тези от Донбас — такъв беше въглищният запас на Аркагал, въглищният район на Колимския край — където листвениците, изкривени от студа над върховете си и от вечната замръзналост под корените достигаха зрелост на триста години. Значението на въглищните запаси при такива гори се разбираше от всеки колимски началник. Затова в Аркагалинската шахта често идваше най-голямото колимско началство.
— Щом в Аркагал пристигне някой голям началник — трябва да фраснем един на Кисельов. Публично — нали непременно ще тръгнат да обикалят бараките, шахтата. Да се излезе от строя и да му се залепи един шамар.
— Ами ако те застрелят, когато напуснеш строя?
— Няма. Няма да чакат. Началниците от Колима имат малък опит що се отнася до плесниците. Нали не се отнася за пристигналото началство, а за твоя технически ръководител.
— Ще ти лепнат нова присъда.
— Не повече от две години. За такава гад няма да е повече. А двете години трябва да се поемат.
Никой от старите колимчани не се надяваше да се върне жив от Север — присъдата беше без значение за нас. Само да не е разстрел, да не е смърт. Че дори и тогава…
— А че след плесницата Кисельов ще го махнат оттук, ще го преместят, ще го разжалват — това е ясно. Сред висшето началство плесницата се смята за позор. За нас, арестантите, това не е така, за Кисельов сигурно също. Такава плесница ще отекне по цяла Колима.
Като си помечтах така до печката, до изстиващото огнище за най-важното, аз се покатерих на горния нар, на мястото си, където беше по-топло, и заспах.
Спах, без да сънувам. На сутринта ни заведоха на работа. Вратата на канцеларията се отвори и началникът на участъка прекрачи прага. Кисельов не беше страхливец.
— Ей, ти — викна ми, — излез от строя.
Излязох.
— Значи ще отекне по цяла Колима? А? Е, сега вече внимавай…
Кисельов не ме удари, дори не замахна проформа — да запази началническото си достойнство. Обърна се и се прибра. Трябваше много да внимавам. Кисельов вече не се приближаваше до мен и не ми правеше забележки — просто ме беше отписал от живота си, но разбирах, че няма да забрави нищо, и понякога усещах с гърба си пълния с омраза поглед на човек, който още не е измислил начин да си отмъсти.
Много пъти съм размишлявал над това велико лагерно чудо — чудото на „пеенето“, на доносничеството. Кога ме бяха „изпели“ на Кисельов? Значи певецът не е спал цяла нощ, за да отърчи до стаята на дежурния или до жилището на началника. Съсипан от работата през деня, праведният певец крадеше от нощната си почивка, измъчваше се, страдаше и „доказваше“. Кой беше той? По време на разговора бяхме четирима. Самият аз не съм доносничил, бях сигурен в това. Има такива житейски ситуации, когато човек не знае дали е доносничил, или не срещу другарите си. Например безкрайните заявления за разкаяние на разните партийни уклонисти. Това доносничене ли е, или не? Да не говорим за показанията, изтръгнати с помощта на бензинова лампа. И това се случваше. Из Москва и днес ще срещнете един професор-бурят с белези от бензинова лампа по лицето — от времето на тридесет и седма година. Кой друг? Савченко? Той спеше до мен. Инженер Вронски. Да, инженер Вронски. Той е. Трябваше да се бърза и аз написах една бележка.
Вечерта на другия ден от Аркагал, който беше на единадесет километра, пристигна с попътен транспорт лекарят Кунин, също затворник. Познавах го бегло — от етапните затвори през изминалите години. След като огледа болните и здравите, Кунин ми намигна и се упъти към Кисельов.
— Е, как мина прегледът? Наред ли е всичко?
— Да, почти, почти. Искам да ви помоля за нещо, Павел Дмитриевич.
— Ще се радвам да ви услужа.
— Пуснете Андреев в Аркагал. Ще ви напиша предписание.
Кисельов пламна:
— Андреев ли? Не, когото искате, Сергей Михайлович, само не Андреев. — И се засмя. — Той е, как да ви го кажа по-литературно, мой личен враг.
В лагерите началниците са две школи. Едните смятат, че всички затворници, пък и не само затворниците, които са докачили лично началството, трябва колкото се може по-бързо да бъдат изпратени на друго място, да бъдат прехвърлени, изгонени от работа.
Другата школа счита, че всички оскърбители, всички лични врагове трябва да бъдат държани по-наблизо, да са ти пред очите и лично да се проверява ефективността на наказателните мерки, измислени от началника за удовлетворяване на собственото самолюбие, на собствената жестокост. Кисельов изповядваше принципите на втората школа.
— Не смея Да настоявам — каза Кунин. — Аз, честно казано, съм дошъл за съвсем друго. Нося актове, доста много са — той разкопча измачканата си брезентова чанта. — Актове за нанесен побой. Още не съм ги подписал. Знаете ли, придържам се към простия, както се казва, „народен“ поглед върху тези неща. Мъртвите не могат да бъдат възкресени, счупените кости не може да се залепят. Пък и в тези актове няма мъртви. Казвам го просто така, на майтап. Не ви желая злото, Павел Дмитриевич, и бих могъл да смекча някои от лекарските заключения. Не да ги унищожа, а именно да ги смекча. Това, което е било, да го кажа с по-меки думи. Но след като виждам изнервеното ви състояние, аз, разбира се, не искам да ви безпокоя с лична молба.
— Не, не, Сергей Михайлович — рече Кисельов, като придържа за раменете станалия от табуретката Кунин. — Защо говорите така? А не може ли тези тъпи актове да бъдат скъсани? Та аз, честна дума, съм го правил в яда си. Освен това те са такива негодници. Могат да изкарат всеки извън кожата му.
— Относно това, че могат да изкарат всеки извън кожата му, аз имам свое мнение, Павел Дмитриевич. А актовете… Естествено, че не може да бъдат скъсани, но може да се смекчат.
— Ама че направете го!
— С удоволствие бих го направил — студено рече Кунин, като гледаше Кисельов право в очите. — Но ето че аз ви помолих да прехвърлите един пандизчия в Аркагал — ей тоя фитил Андреев, — а вие не искате и да чуете. Само се засмяхте и толкоз…
Кисельов помълча малко.
— Всички сте гадове — каза той. — Напишете, че искате да го изтеглите в болницата.
— Това ще направи фелдшерът на вашия участък по ваше указание — рече му Кунин.
Още същата вечер с диагноза „остър апандисит“ ме откараха в Аркагал, в главната лагерна зона, и повече не видях Кисельов. Но не мина и половин година, когато чух за него.
В тъмната минна галерия някой шумолеше с вестник, чуваше се смях. Във вестника имаше съобщение за внезапната смърт на Кисельов. За стотен път разправяха подробностите в радостна надпревара. През нощта в жилището на инженера през прозореца влязъл крадец. Кисельов не беше страхливец, над леглото му винаги висеше заредена ловджийска пушка-двуцевка. Кисельов чул шумолене, скочил от леглото, запънал ударниците и се втурнал в съседната стая. Когато чул стъпките му, крадецът се спуснал към прозореца, ала се позабавил, докато се измъквал през тесния отвор.
Кисельов го ударил отзад с приклада, като в отбранителен ръкопашен бой — по всички правила, както са го учили цивилните по време на войната — учили са ги на някакви хватки от едно време. Двуцевката гръмнала. И двата куршума се забили в корема на Кисельов. Умрял два часа по-късно — най-близкият хирург беше на четиридесет километража на Сергей Михайлович като на затворник не му бяха разрешили да направи тази спешна операция.
Денят, когато в мината долетя вестта за смъртта на Кисельов, се превърна в празник за арестантите. Струва ми се, че дори планът през този ден беше изпълнен.
Слепият свещеник вървеше през двора и напипваше с крака тясната дъска като корабен трап, просната върху земята. Вървеше бавно, почти без да се препъва, без да стъпва накриво, закачайки дървената си пътечка с квадратните носове на огромните износени ботуши, останали от сина му. В двете ръце носеше кофи с топла храна за козите си, затворени в ниска, тъмна барачка. Козите бяха три: Машка, Ела и Тоня — имената им бяха избрани умело, да са с различни съгласни звуци. Обикновено на повикването му отговаряше само козата, която чуеше своето име; а сутрин, когато им носеше храна, животните блееха безразборно, като се надпреварваха да провират муцуните си в пролуката на вратата. Половин час преди това слепият свещеник ги издояваше в един голям съд и отнасяше у дома млякото, от което се издигаше пара. Често бъркаше с доенето в тази вечна своя тъмнина — тънката струя мляко падаше покрай съда безшумно; козите тревожно поглеждаха към собственото си мляко, издоено направо на земята. А може и да не се оглеждаха.
Той грешеше често не само защото беше сляп. Не по-малко му пречеха размислите и докато стискаше равномерно с топлата си длан хладното виме на козата, забравяше за себе си и за своята работа, погълнат от мисли за семейството.
Беше ослепял наскоро след смъртта на своя син — червеноармеец в химическа рота, убит на Северния фронт. Глаукомата, „жълтата вода“, рязко се бе изострила и свещеникът загуби зрението си. Той имаше и други деца — още двама сина и две дъщери, но този, средният, му беше любимец и сякаш единствен.
Козите, грижите за тях, храненето, чистенето, доенето — всичко това слепецът вършеше сам — и тази безнадеждна, никому ненужна работа бе начин да се утвърди в живота: слепият беше свикнал да изхранва голямото си семейство, да има своя работа и свое място в този живот, от никого да не зависи — нито от обществото, нито от собствените си деца. Беше наредил на жена си редовно да води разходите по козите и да записва приходите, които получаваха от продажбата на козето мляко през лятото. В града го купуваха много — смяташе се за особено полезно при туберкулоза. Медицинската стойност на това мнение не беше голяма, не повече, отколкото прочутите порциони от: месото на черни кутрета, които някой бил препоръчал за болните от туберкулоза. Слепият и жена му пиеха по една-две чаши мляко на ден и свещеникът настояваше цената на тези чаши също да бъде записвана. Още през първото лято стана ясно, че изхранването на козите струва много по-скъпо от продаденото мляко, а и данъците за „дребните животни“ не бяха никак дребни, но жената на свещеника скри истината от мъжа си и го увери, че козите носят доход. И слепият свещеник благодари на Бога, че беше намерил в себе си сили поне малко да помогне на жена си.
На жена му, на която до 1928 година всички казваха „попадия“, през 1929 година престанаха да й викат така — църквите в града почти до една бяха взривени, а „студената“ катедрала, в която на времето се е молил Иван Грозни, бе превърната в музей. Жена му някога беше толкова едра, дебела, че собственият й син плачеше и повтаряше: „Не искам да излизам с теб, срам ме е. Виж каква си шишкава.“ Тя отдавна вече не беше пълна, но огромното й тяло беше като на човек, болен от сърце. Едва се движеше из стаята, с мъка стигаше от печката в кухнята до прозореца в стаята. Отначало свещеникът я молеше да му почете нещо, но все не й оставаше време — винаги имаше да прави хиляди неща по домакинството, трябваше да готви — за тях си и за козите. Жената на свещеника не ходеше по магазините — малкото си покупки възлагаше на съседските деца, на които сипваше по чаша мляко или им даваше по някое шекерче.
Пред огнището имаше един казан — „чугун“, както му казват на Север. Още през първата година след женитбата им от горния му край се беше отчупило едно парче. Врялата храна за козите изтичаше оттам, тръгваше по полицата пред огнището и капеше на пода. До казана имаше малко гърне с каша — обедът на свещеника и жена му, — на хората им трябваше много по-малко, отколкото на животните.
Но все пак нещо им трябваше и на тях.
Работата не беше много, но жената се движеше из стаята прекалено бавно, като се държеше за мебелите, и в края на деня се изморяваше толкова много, че не можеше да намери сили за четене. И тя заспиваше, а свещеникът се сърдеше. Той спеше много малко, макар да се насилваше да спи. Когато един ден вторият му син си беше дошъл в отпуск и, огорчен от безнадеждното състояние на баща си, го бе попитал развълнувано:
— Татко, защо спиш по цели дни и нощи? Защо спиш толкова много?
— Ама че си глупав — беше му казал свещеникът, — нали когато спя, мога да гледам…
И синът му чак до смъртта си не забрави тези думи.
Радиото тогава беше още в детската си възраст — в къщите на любителите скърцаха детекторни приемници и никой не смееше да закачи заземяването за радиатора или за телефонния апарат. Свещеникът само беше чувал за радиоапаратите, но разбираше, че децата му, които се бяха пръснали по света, няма да могат да съберат пари дори само за слушалки.
На слепия не му беше съвсем ясно защо преди няколко години трябваше да освободят стаята, в която бяха живели повече от тридесет години. Жена му шепнеше нещо неразбираемо, развълнувано и сърдито с огромната си беззъба, присмляскваща уста. Тя никога не му каза истината: как милиционерите изнасяха през вратата на жалката им стая почупените столове, стария скрин, сандъчето със снимки и дагеротипи, казаните и глинените гърнета, малкото книги — остатък от някога огромната библиотека, — и големия сандък, където пазеха последното — един златен кръст. Слепият така и не разбра нищо, отведоха го в новото жилище и той мълчеше и се молеше на Бога. Замъкнаха вряскащите кози на новото място и един познат дърводелец им направи барачка. В суматохата една от козите се изгуби — четвъртата, Ира.
Новите обитатели на къщата край реката — младият градски прокурор и издокараната му жена — чакаха в хотел „Централен“ да ги известят, че жилището е освободено. В стаята на свещеника настаняваха семейството на шлосера от отсрещния апартамент, а техните две стаи щяха да са за прокурора. Прокурорът никога не беше виждал и така и не видя нито свещеника, нито шлосера, на чието „живо място“ се нанасяше да живее.
Свещеникът и жена му рядко си спомняха старата стая: той — понеже беше сляп, а тя — защото в старото жилище бе преживяла много мъка, много повече, отколкото радост. Свещеникът никога не научи, че жена му, докато можеше, беше пекла пирожки и ги бе продавала на пазара, и непрекъснато беше писала писма до разни свои познати и роднини с молба да им помогнат поне малко — на нея и на слепия й мъж. Понякога получаваше пари, малко, но с тях можеше да купи сено и кюспе за козите, да внесе данъците, да плати на козаря.
Отдавна трябваше да продадат козите — те само им пречеха, но тя се страхуваше дори да си го помисли — та това беше единственото занимание на слепия й мъж. И като си спомняше колко жив, енергичен човек беше мъжът й преди тази своя страшна болест, тя не намираше сили да заговори за продажбата на козите. И всичко продължаваше както преди.
Пишеше и на децата си, които отдавна бяха пораснали и си имаха свои собствени семейства. Децата отговаряха на писмата й — всички си имаха свои грижи, собствени деца; впрочем не всички й отговаряха.
Най-големият син отдавна, още през двадесетте години, се беше отрекъл от баща си. Тогава бе модерно да се отказваш от родителите си — доста от прочутите впоследствие писатели и поети бяха започнали литературната си дейност с подобни заявления. Най-големият син не беше нито поет, нито негодник, просто се страхуваше от живота и беше дал заявлението си в един вестник, когато в службата му бяха започнали да го тормозят с въпроси за неговия „социален произход“. Заявлението с нищо не му помогна и той остана с този свой Каинов печат до гроба.
Дъщерите на свещеника се бяха омъжили. По-голямата живееше някъде на юг, не се разпореждаше с парите в семейството си, страхуваше се от мъжа си, често пишеше на родителите си сълзливи писма, пълни с нейната си болка, и старата й майка отговаряше, като плачеше над писмата на дъщеря си и я утешаваше. Тази нейна дъщеря всяка година им изпращаше колет с няколко десетки килограма грозде. Колетите от юг пътуваха дълго. И майка й никога не й написа, че всяка година гроздето пристигаше развалено — от целия колет успяваше да отбере само няколко зрънца за мъжа си и за себе си. И всеки път майката благодареше, благодареше унизено и се срамуваше да помоли за пари.
Втората дъщеря беше фелдшерка и след като се омъжи, реши да заделя мизерната си заплата и да я изпраща на слепия си баща. Мъжът й, профсъюзен работник, одобрил намерението й и около три месеца тя внасяше заплатата си в своя роден дом. Но след като роди, напусна работа и денонощно се грижеше за своите близнаци. Скоро стана ясно, че мъжът й, профсъюзният деятел, е страшен алкохолик. Служебната му кариера бързо вървеше надолу и след две години той се оказа агент по снабдяването, но и на тази длъжност не можа да се задържи дълго. Жена му с двете малки деца, останала без всякакви пари, отново започна работа, блъскаше се по цял ден, издържайки със заплатата си на медицинска сестра двете невръстни деца и себе си. С какво можеше да помогне на старата си майка и слепия си баща?
Малкият син беше ерген. Но вместо да живее заедно с майка си и баща си, той бе решил сам да си търси късмета. От средния брат беше останало наследство — ловджийска пушка, почти нова, марка „Зауер“, и баща му бе наредил на жена си да я продаде за деветдесет рубли. За двадесет ушиха на сина две нови сатенени ризи-толстовки, той замина при леля си в Москва и постъпи на работа в един завод. Изпращаше пари вкъщи, но малко, по петдесет рубли месечно, а скоро след това за участие в нелегален митинг бе арестуван, изселен и следите му се изгубиха.
Свещеникът и жена му ставаха неизменно в шест сутринта. Старата жена палеше печката, слепецът отиваше да дои козите. Нямаха никакви пари, но жената успяваше да вземе назаем някоя-друга рубла от съседите. Ала тези пари трябваше да се връщат, а вече нямаше какво да продават — всички дрехи, покривките, бельото, столовете, — всичко отдавна беше продадено, разменено за брашно за козите и за булгур за супата. Двата сватбени пръстена и една сребърна верижка бяха продадени в Торгсин[11] още миналата година. Месна супа се вареше само за големи празници, захарта се купуваше също само за празник. Най-много от време на време да се отбиеше някой и да дадеше на жената бонбон или кифла, и старата жена ги вземаше и ги занасяше в стаята си, където ги пъхаше в сухите, нервни, непрекъснато движещи се пръсти на мъжа си. Двамата започваха да се смеят, да се целуват и старият свещеник целуваше подпухналите, напукани, мръсни, изкривени от тежката работа пръсти на жена си. И старата жена плачеше и целуваше стареца по главата, и двамата си благодаряха за всичкото добро, което си бяха правили един на друг през този живот, и за това, което вършеха един за друг сега.
Всяка вечер свещеникът се изправяше през иконата, отправяше горещи молби към Бога, отново и отново му благодареше, че му е изпратил такава жена. Правеше го всеки ден. Случваше се понякога да не застава с лице към иконата, тогава жена му се смъкваше от леглото, хващаше го за раменете и го обръщаше с лице към образа на Исус Христос. И слепият свещеник се сърдеше.
Старата жена се стараеше да не мисли за утрешния ден. И ето че една сутрин вече нямаше какво да даде на козите, и старият свещеник се събуди и започна да се облича, напипвайки ботушите си под леглото. И тогава старицата занарежда и заплака, сякаш тя беше виновна, че нямат какво да ядат.
Слепецът си обу ботушите и седна в тапицираното си с мушама, кърпено, меко кресло. Всички останали мебели отдавна бяха продадени, но слепецът не знаеше — жена му беше казала, че ги е раздала на дъщерите.
Слепият свещеник седеше облегнат в креслото и мълчеше. Но по лицето му не се четеше объркване.
— Дай ми кръста — каза той, протегна двете си ръце и размърда пръсти.
Жена му докрета до вратата и сложи резето. Двамата заедно надигнаха масата и издърпаха сандъка изпод нея. Жената на свещеника извади от дървената кутия с конците ключа и отвори сандъка. Той беше пълен с разни вещи, но какви: детски ризки на синовете и дъщерите им, връзки пожълтели писма, които си бяха писали преди четиридесет години, венчални свещи, украсени с тел — шареният восък отдавна се беше изронил, — кълбета разноцветна прежда, връзки парцалчета за кръпки. И чак на дъното — две малки кутийки, в каквито обикновено се държат ордени, часовници или скъпоценни предмети.
Жената въздъхна тежко и гордо, изправи се и отвори едната кутия, в която върху атлазена, все още запазена възглавничка лежеше кръст с малка скулптурна фигурка на Исус Христос. Кръстът беше червеникав, от високопробно злато.
Слепият свещеник опипа кръста.
— Донеси ми брадвата — рече тихо.
— Недей, недей — зашепна жената и прегърна слепеца, за да му попречи да вземе кръста. Ала той рязко го издърпа от възлестите й, подпухнали пръсти и силно я удари по ръката.
— Донеси я — каза й, — донеси я… Нима Бог е в това?
— Аз няма да го сторя — ако искаш ти…
— Да, да, аз, аз.
И жената на свещеника, полуобезумяла от глад, закуцука към кухнята, където стоеше брадвата и една суха цепеница, оставена за трески, когато разпалват самовара.
Тя внесе брадвата в стаята, сложи резето и се разплака без сълзи, занарежда.
— Не гледай — рече й слепият свещеник, докато слагаше кръста на пода. Но тя не можеше да не гледа. Кръстът беше сложен с фигурката надолу. Свещеникът го напипа и замахна с брадвата. Стовари я, кръстът отскочи и тихо иззвънтя — свещеникът не го беше улучил. Той отново напипа кръста и пак го сложи на същото място, пак вдигна брадвата. Този път кръстът се огъна и свещеникът успя да отчупи с ръце едно парче. Желязото беше по-твърдо от златото — да се разсече кръста се оказа много проста работа.
Жената на свещеника вече не плачеше и не се вайкаше, сякаш кръстът, насечен на парчета, беше престанал да бъде нещо свято и се бе превърнал просто в скъпоценен метал, нещо като самородно злато. Припряно и все пак много бавно взе да загъва парченцата от кръста в парцалчета и да ги прибира обратно в кутията за ордени.
Тя си сложи очилата и внимателно огледа острието на брадвата — дали не са останали по него златни частици.
Когато всичко бе прибрано й сандъкът поставен на мястото му, свещеникът си сложи брезентовото наметало и шапката, взе съда за доене и се запъти през двора покрай дългата, снадена дъска — да дои козите. Беше закъснял с доенето — вече наближаваше пладне и магазините отдавна бяха отворени. Магазините на Торгсин, в които продаваха срещу злато, се отваряха в десет сутринта.
Сините очи се обезцветяват. Сини като метличина в детските години, с времето те се превръщат в мръсно-мътни, сиво-сини еснафски очички или в стъкловидни пипала на следователи и портиери, или в „стоманени“ войнишки очи — нюансите са много. И твърде рядко очите запазват детския си цвят…
Плетеницата на затворническата решетка разделяше снопа червени слънчеви лъчи на няколко по-малки снопчета; някъде в средата на килията снопчетата отново се сливаха в плътен червеникавозлатист поток. В тази ивица от светлина прашинките проблясваха така, сякаш бяха от злато. Попадащите в нея мухи също ставаха златни като слънцето. Лъчите на залеза биеха право във вратата, обкована със сиво лъскаво желязо.
Ключалката изщрака — звук, който чува всеки арестант, независимо дали е буден, или спи, чува го по всяко време. Няма тема за разговор, която би могла да заглуши този звук, няма сън, който би отвлякъл вниманието от него. В килията няма такава мисъл, която би могла… Никой не може така да се съсредоточи върху нещо, че да пропусне този звук, да не го чуе. Сърцето на всеки спира да бие, когато се чуе изщракването на ключалката, почукването на съдбата по вратата на килията, в душите, в сърцата, в умовете. Този звук изпълва всеки с тревога. И той не може да бъде сбъркан с нищо друго.
Ключалката изщрака, вратата се отвори и слънчевият сноп се втурна от килията навън. През отворената врата се видя как лъчите прекосиха коридора, прехвърлиха се през прозореца му, прелетяха през затворническия двор и се пречупиха в стъклата на отсрещното крило. Шестдесетимата обитатели на килията успяха да видят това през краткия миг, докато вратата се затвори. Тя се затръшна с мелодичния звън на едновремешните ракли. И начаса всички арестанти, които с жаден поглед следяха втурването на потока светлина, движението на лъча, сякаш това беше живо същество, техен брат и другар, разбраха, че слънцето отново е затворено заедно с тях.
И едва тогава всички видяха, че до вратата стои човек, примижал от ярката светлина и поел върху широките си черни гърди потока от златни залезни лъчи.
Човекът беше на възраст, висок, плещест, гъста светла коса покриваше цялата му глава. Едва ако се вгледаш ставаше ясно, че белият цвят вече отдавна бе направил още по-светли тези сламеноруси коси. Изпъстреното с бръчки лице, напомнящо релефна карта, бе обсипано с безброй дълбоки като лунни кратери белези.
Беше облечен с разкопчана на гърдите непренасана униформена рубашка от черно сукно, носеше черен брич също от сукно и ботуши. В ръцете си мачкаше доста изтъркан черен шинел. Дрехите му едва се крепяха на него — всичките копчета бяха отпрани.
— Алексеев — рече тихо той, като подпря дланта на голямата си космата ръка до гърдите. — Добър ден…
Но вече всички отиваха към него, ободряваха го с нервен, избухлив арестантски смях, тупаха го по раменете, стискаха му ръцете. Вече приближаваше и отговорникът на килията — изборното началство, — за да покаже на новия мястото му.
— Гавриил Алексеев — повтаряше човекът, който беше същинска мечка. И пак: — Гавриил Тимофеевич Алексеев…
Черният човек се дръпна настрана и слънчевият лъч вече не пречеше да се видят очите му — големи, сини като метличини детски очи.
В килията скоро научиха подробности от живота на Алексеев, началник на пожарната в една нарофоминска фабрика — оттам бе и черната му униформа. Да, партиен член от лятото на 1917 година. Да, войник-артилерист, участвал в октомврийските боеве в Москва. Да, изключен от партията през двадесет и седма година. След това го възстановили. И отново го изключили — преди седмица.
При арестуването затворниците се държат по различен начин. Да се разчупи недоверието на някои е много трудна работа. Полека-лека, ден след ден свикват със съдбата си, започват да разбират някои неща.
Алексеев беше от друг тип. Сякаш бе мълчал в продължение на дълги години и сега арестът, килията му бяха върнали дар словото. Тук бе намерил възможност да разбере най-важното, да налучка хода на времето, да прозре собствената си съдба и да разбере защо… Да намери отговор на онова огромно, надвиснало над целия му живот и съдба и не само над неговите, но и на стотиците хиляди други огромно, исполинско „защо“.
Алексеев разказваше без да се оправдава, без да пита, просто се мъчеше да проумее, да сравни, да открие.
От сутрин до вечер кръстосваше килията, огромен, истинска мечка с черната рубашка без колан, прегърнал някого през раменете с огромната си лапа и питаше ли, питаше… Или разказваше.
— Защо те изключиха, Гаврюша?
— Разбираш ли как стана. Имахме политкръжок. Темата — Октомври в Москва. Пък аз съм бил войник при Муралов[12], като артилерист, два пъти съм раняван. Лично съм прицелвал оръдията срещу юнкерите пред Никитските врата. На политкръжока преподавателят ми вика: „Кой командва войските на съветската власт в Москва в момента на преврата?“. Отвръщам му: „Муралов Николай Иванович.“ Добре го познавах, лично. Как можех да го река другояче? Какво да кажа?
— Това е бил провокационен въпрос, Гавриил Тимофеевич. Нали си знаел, че генерал Муралов е обявен за враг на народа?
— Че как иначе да го речеш. Това го знам не от учебниците по политика. Арестуваха ме още същата нощ.
— А как попадна в Наро-Фоминск? В пожарната?
— Много пиех. Демобилизираха ме от чека още през осемнадесета година. Муралов ме беше изпратил там. Като много сигурен човек… Е, а там започна тази моя болест.
— Каква болест, Гаврюша? Ти си такава здрава мечка…
— Ще видите. И аз не знам каква е… Не мога да я запомня. Не помня какво е ставало с мен през това време. А нещо става… Обзема ме безпокойство, злоба и идва Тя…
— От водката ли е?
— Не, не е от нея… От живота. Водката си е едно на ръка.
— Да беше започнал да учиш… Всички пътища са били отворени пред теб.
— Как да уча? Едни учат, а други трябва да бранят това тяхно учене. Да не приказвам сладки приказки, а, земляк? После минаха години — за рабфак ли съм? Остана тая проклета вохра[13]. И водката. И Тя.
— Имаш ли деца?
— Имах дъщеря от първата жена. Напусна ме. Сега живея с една тъкачка. А, ще припадне, че са ме арестували, ако и не умре. На мен обаче след ареста ми олекна. За нищо не трябва да мисля. Всичко се решава без мен. Други ще имат тази грижа как да живее занапред Гаврюша Алексеев.
Минаха няколко дни, само няколко. Дойде Тя.
Алексеев жално извика, размаха ръце и падна възнак. Лицето му посивя, от посинялата му уста, от отпуснатите устни се стичаше мехуреста пяна. По сивите бузи и косматите му гърди изби гореща пот. Съседите му го хванаха за ръцете, натиснаха краката му. По тялото му на талази преминаваха конвулсии.
— Главата, пазете му главата. — И някой подпъхна черния шинел под потната рошава глава на Алексеев.
Беше дошла Тя. Епилептичната криза продължи много дълго, мощните кълба на мускулите му непрекъснато се издуваха, юмруците удряха някого и съседите му се мъчеха с непохватни пръсти да разтворят тези огромни юмруци. Краката му тичаха нанякъде, ала тежестта на неколцината души, легнали връз тях го удържаше на нара.
Но ето, мускулите постепенно се отпуснаха, пръстите се разтвориха. Алексеев спеше.
През цялото това време дежурните по килия блъскаха вратата, с цяло гърло викаха за лекар. Та нали в Бутирка[14] трябваше да има поне един лекар. Някой Фьодор Петрович Гааз. Или просто дежурен военен лекар с какъв да е ранг — дори лейтенант от медицинската служба.
Оказа се, че не е лесно да бъде извикан лекар, но все пак дойде. Появи се с престилка, облечена върху офицерската униформа, съпроводен от двама яки помощници с вид на фелдшери. Лекарят се покатери на нара и прегледа Алексеев. През това време пристъпът му беше преминал и той спеше. Без да каже нито дума и без да отговори на нито един от въпросите, с които го обсипаха наобиколилите го арестанти, лекарят си излезе. Безмълвните му помощници го последваха. Ключалката щракна и предизвика взрив от възмущение. А когато първоначалното вълнение утихна, прозорчето на вратата се отвори и дежурният надзирател, наведен, за да надзърне вътре, рече:
— Лекарят каза, че не трябва да се прави нищо. Това е епилепсия. Гледайте да не си глътне езика, за да не се задуши… При следващия пристъп няма нужда да го викате. Тази болест не се лекува.
Затворниците повече не викаха лекар. А имаше още много пристъпи.
След припадъците Алексеев се оправяше, оплакваше се само от главоболие. Минаваше ден-два и огромната мечешка фигура с черна униформена рубашка и с черен брич отново изпълзяваше и крачеше ли, крачеше по циментовия под на килията. Сините му очи отново блестяха. След двете дезинфекции в затвора сукното на дрехите му посивя и вече не изглеждаше черно.
А Алексеев все крачеше и крачеше, и простодушно разказваше за предишния си живот, за времето преди да се разболее, като бързаше да сподели с поредния си събеседник това, което още не беше разправял в килията.
— …Казват, че сега имало специални изпълнители. А знаеш ли как беше по времето на Дзерджински?
— Как?
— Ако колегията се произнесеше за смъртна присъда, тя трябваше да се изпълни от следователя, който е водил делото… От онзи, който е докладвал и е настоявал за най-строгото наказание. Искаш смъртна присъда за този човек? Сигурен си, че е виновен, че е враг и трябва да бъде убит? Тогава убий го саморъчно. Много е голяма разликата дали ще подпишеш документа, само ще потвърдиш присъдата, или ще го убиеш лично ти…
— Голяма е…
— Освен това всеки следовател сам трябваше да намери време и място за това… Имаше най-различни случаи. Едни го правеха в кабинетите си, други — в коридорите, в някое мазе. По времето на Дзерджински следователят подготвяше всичко сам… Сто пъти ще премислиш, преди да се решиш да поискаш смъртна присъда за някого…
— Гаврюша, ами разстреляни виждаш ли си?
— Е, виждал съм. Кой не е виждал.
— А вярно ли е, че когото разстрелват, пада по очи?
— Да, вярно е. Когато е с лице към теб.
— Ами ако стрелят в гръб?
— Тогава пада по гръб, възнак…
— А на теб случвало ли ти се е?… В смисъл…
— Не, не съм бил следовател. Нали съм необразован. Просто бях в един от отредите. Борех се срещу бандитизма и така нататък. Разболях се от туй чудо и ме демобилизираха. Заради припадъците. А и започнах да пия. Казват, че също не помагало за лечението.
Затворът не обича хитреците. В килията всеки е пред очите на другите по двадесет и четири часа в денонощието. Човек няма сили да скрие истинския си характер — да се престори на друг в килията на подследствените през минутите, часовете, денонощията, седмиците, месеците на напрежение, в нервната обстановка, когато всичко излишно и показно пада като люспа. И остава истината — не от затвора създадена, ала проверена и изпробвана от него. Волята все още не е сломена, не е смазана, както почти неизбежно става в лагера. Но кой ти мислеше тогава за лагери, и какво представляват те. Някои може би са знаели и са искали да разкажат за тях, да предупредят новаците. Но човек вярва на онова, на което иска да вярва.
Ето го Вебер с черната брада, комунист от Силезия, коминтерновец, когото бяха докарали от Колима за допълнително разследване. Той знае какво е лагер. Ето го и Александър Григориевич Андреев, бивш генерален секретар на дружеството на политзатворниците, десен есер, опознал и царската каторга, и съветските лагери за интернирани. Андреев знае някаква истина, която е непозната на повечето затворници. За тази истина няма как да се разправя. Не защото е някаква тайна, а защото в нея не може да се повярва. Затова и Вебер, и Андреев мълчат. Затворът си е затвор. Затворът за следствени е затвор за следствени. Всеки си има свое дело, своя борба, свое поведение, което не се подсказва, свой дълг, свой характер, своя душа, свой резерв от духовни сили, свой опит. Човешките качества се изпробват не само и не толкова в килиите, колкото извън тях, в някой следователски кабинет. Съдба, която зависи от поредица случайности, а по-често изобщо не зависи от тях.
Дори затворът за следствени — не само за вече осъдените — обича простодушните, откровените. Към Алексеев килията се отнасяше доброжелателно. Дали го обичаха? Нима в следствената килия някой може да бъде обичан? Та това е следствие, място за транзитно преминаване, етап. Към Алексеев килията се отнасяше благосклонно.
Минаваха седмици, месеци, а Алексеев все не го викаха на разпит. И той крачеше ли, крачеше.
Има две следователски школи. Първата смята, че арестуваният на часа трябва да бъде зашеметен, шашардисан. Тази школа гради успеха си върху бързата психологическа атака, върху натиска, върху потискане волята на подследствения, докато той не е дошъл на себе си, не се е ориентирал, не е мобилизирал нравствените си сили. Следователите от тази школа започват разпитите още в нощта на ареста — те са многочасови, изпълнени с всевъзможни заплахи. Втората школа смята, че килията ще измъчи, ще отслаби волята на арестанта за съпротива. Колкото повече време арестантът прекара в килията за следствени преди да се срещне със следователя, толкова по-изгодно е това за водещия разпита. Арестуваният се подготвя за разпита, за първия в живота си разпит, като напряга всичките си сили. А разпит няма. Минава седмица, месец, два месеца. Цялата работа по потискане психиката на арестувания я върши килията вместо следователя.
Не се знае как едната и другата школа са използвали едно толкова ефективно оръжие като изтезанията. Моят разказ се отнася за началото на тридесет и седма година, а изтезанията започнаха през втората половина на годината.
Следователят на Гавриил Тимофеевич бе привърженик на втората школа.
Към края на третия месец от пребиваването на Алексеев дотича едно момиче с войнишка рубашка и го извика „с инициалите, но без багаж“ тоест само на разпит. Алексеев среса с пръсти светлите си къдрици, опъна посивялата си рубашка и прекрачи прага на килията.
Върна се бързо. Значи го бяха разпитвали в специалната пристройка за разпити, никъде не го бяха карали. Алексеев беше учуден, потиснат, поразен, потресен и изплашен.
— Какво има, Гавриил Тимофеевич?
— Има. Сега пък друго. Обвиняват ме в заговор срещу правителството.
— По-спокойно, Гаврюша. В тази килия всички сме обвинени в заговор срещу правителството.
— Казаха, че съм искал да ги убия.
— И това се случва често. А преди в какво те обвиняваха?
— Всичко започна след ареста в Наро-Фоминск. Бях началник на пожарната в текстилната фабрика. С една дума, малък пост.
— Постовете нямат значение, Гаврюша.
— Разпитваха ме за политкръжока. Бил съм хвалил Муралов. Ами че аз бях в неговия отряд в Москва. Как да кажа… А сега изведнъж говорят за нещо съвсем друго.
Белезите от сипаницата и бръчките по лицето му станаха още по-явни. Алексеев се усмихваше някак пресилено спокойно и в същото време несигурно, сините му очи припламваха все по-нарядко. Но, странна работа, епилептичните пристъпи станаха по-редки. Близката опасност, необходимостта да се бори за живота си като че ли бяха изместили припадъците.
— Какво да правя… Те ще ме ликвидират.
— Нищо не трябва да правиш. Говори само истината. Доказвай им я, докато имаш сили.
— Значи мислиш, че няма да ми се случи нищо?
— Напротив, непременно ще ти се случи. Иначе оттук не пускат, Гаврюша. Но между разстрел и десет години затвор има разлика. А десетте години не са пет.
— Разбрах.
Гавриил Тимофеевич започна все по-често да пее. А пееше чудесно. Имаше чист, ясен тенор. Пееше тихо, в най-далечния от шпионката ъгъл:
Как хубава и светла бе нощта,
как нежно светеше ни бледата луна…
Но често, все по-често друга:
Отворете ми, ах, отворете,
колко дни ме делят от смъртта.
И на воля навън ме пуснете,
да изстрадам докрай любовта.[15]
Алексеев спираше да пее, скачаше и крачеше ли, крачеше…
Спречкваше се много често. Животът в затвора, когато си следствен, предразполага към кавги. Това трябва да се знае, да се разбира и човек непрекъснато да се владее или да си отвлича вниманието… Гавриил Алексеев не знаеше тези затворнически тънкости и все напираше да се скара, да се сбие. Някой му казал нещо напреки, друг оскърбил Муралов. Муралов беше неговият бог. Това бе богът на младежките му години, богът на целия му живот.
Когато Вася Жаворонков, машинист от савеловското депо, каза нещо за Муралов в стила на последните партийни учебници, Алексеев се нахвърли върху него и понечи да замахне с медния чайник, с който раздаваха чая в килията.
Този чайник, останал в Бутирския затвор още от царско време, представляваше огромен меден цилиндър. Изтъркан със счукана тухла, той лъщеше като залязващо слънце. Донасяха го закачен на една тояга, а дежурните, докато сипваха чая, го държаха по двама.
Силният като Херкулес Алексеев смело сграбчи чайника за дръжката, ала не можа да го помръдне. Той беше пълен с вода — до вечерта, когато го изнасяха, имаше още много време.
Всичко завърши със смях, макар че Вася Жаворонков бе пребледнял в очакване на удара. Той беше тук почти по същата причина, както и Гавраил Тимофеевич. И него го бяха арестували след сбирка на иолиткръжока. Ръководителят го попитал: „Какво щеше да правиш, Жаворонков, ако съветската власт изведнъж би престанала да съществува?“. Простодушният Жаворонков отвърнал: „Как какво? Щях да продължа да работя машинист в депото. Имам четири деца.“ На другия ден го арестували и следствието вече беше приключило — машинистът очакваше присъдата. Делата си приличаха и Гавриил Тимофеевич се консултираше с Жаворонков, бяха се сприятелили. Но когато обстоятелствата по делото на Алексеев се промениха — бяха започнали да го обвиняват в антиправителствен заговор, — страхливият Жаворонков се отдръпна от приятеля си. Не пропусна да отправи и забележка относно Муралов.
Едва бяха успокоили Алексеев след тази полукомична схватка, когато избухна нова караница. Алексеев отново нарече някого пройдоха. Пак ги разтърваваха. Вече цялата килия разбираше и знаеше: скоро трябва да дойде Тя. Приятелите му крачеха до него и го държаха под ръка, готови всеки миг да го хванат здраво, да притиснат краката му, да предпазят главата. Но Алексеев изведнъж се отскубна, скочи на перваза на прозореца, вкопчи се с две ръце в решетката и започна да я разтърсва, като ругаеше яростно и ръмжеше. Черното му тяло висеше на решетката като огромен черен кръст. Арестантите откъсваха един по един пръстите му от железните пръчки, разтваряха дланите му, бързаха, понеже часовият от наблюдателницата вече бе забелязал суетнята край отворения прозорец.
И тогава Александър Григориевич Андреев, генералният секретар на дружеството на политзатворниците, рече, като сочеше черното тяло, свличащото се от решетката:
— Първият чекист…
Но в гласа му нямаше злорадство.
Фелдшерът бе по-висок и от високия Крист, плещест, мутрест — отдавна, вече от години, на Крист всички началници му изглеждаха мутрести. Фелдшерът го изправи в ъгъла и с явно одобрение заразглежда жертвата си.
— Значи казваш, че си бил сенитар, а?
— Да.
— Това е добре. Имам нужда от сенитар. От истински сенитар. Да въведе ред. — И фелдшерът посочи огромната мъртва амбулатория, която приличаше на конюшня.
— Аз съм болен — рече Крист. — Трябва да ме настанят в болницата…
— Всички са болни. Има време. Първо ще пооправим тук. Ще използваме ей този шкаф — фелдшерът почука по вратата на огромния празен гардероб. — Е, вече е късно. Измий пода и си лягай. Сутринта да ме събудиш.
Крист още не беше успял да разнесе ледената вода по всички ъгли на невероятно студената амбулатория, когато съненият глас на неговия нов господар прекъсна работата му.
Крист влезе в съседната стая — и тя същият обор. В ъгъла беше натикан един нар. Завит с камара парцаливи одеяла, къси кожуси и дрипи, заспиващият фелдшер го викаше.
— Събуй ми валенките, сенитаре.
Крист смъкна от краката му смрадливите валенки.
— Сложи ги до печката, по-нависоко. А сутринта ще ми ги дадеш топли-топли. Така ги обичам.
Крист изтика с парцала мръсната ледена вода в ъгъла на амбулаторията, тя се сгъсти, стана на ледена каша като водата на замръзваща река. Той подсуши пода, легна на нара си и на часа се унесе в полудрямка — тук винаги спеше така — и сякаш след миг се събуди, фелдшерът го разтърсваше за рамото.
— Какво става? Работата отдавна започна.
— Не искам да съм санитар. Изпратете ме в болницата.
— В болницата ли? Болницата трябва да се заслужи. Значи не искаш да си сенитар?
— Не — отговори Крист и с привично движение закри лицето си с ръце.
— Марш на работа! — фелдшерът го изтика от амбулаторията и тръгна в мъглата заедно с него към портала. — Вижте го тоя мързеливец, симулант. Не му давайте да си поеме дъх — викна той на войниците от конвоя, които изкарваха поредната група затворници отвъд телената ограда. Опитните конвойни подбутнаха Крист с щикове и приклади.
Събираха задръстените в реката дървени трупи и ги отнасяха в лагера, работата беше лека. Мъкнеха ги два километра от местата, където замръзналата до дъно планинска река ги беше изхвърлила още през пролетта. С обелена кора, измити, изсушени от вятъра, дънерите се измъкваха много трудно — държаха ги ръцете на водораслите и клоните, силата на камъните. А трупи имаше в изобилие. Нямаше такива, с които да не се справят. Това радваше Крист. Всеки затворник си избираше дърво според силите. Двата километра път отнемаха почти целия работен ден. Това беше „инвалидно“ селище и от тях не се искаше много. Витаминен ОЛП — отделен лагерен пункт, „витаминен“. Да живее вита! Но Крист не разбираше, не искаше да разбере тази страшна ирония.
Дните се нижеха един след друг, ала него все не го пращаха в болницата. Изпращаха други, не и него. Всеки ден фелдшерът идваше на портала, сочеше Крист с ръкавицата си и викаше на войниците от конвоя:
— Не му давайте да си поеме дъх.
И всичко започваше отначало.
Болницата, така желаната болница, беше само на четири километра от селището. Но за да попадне там, трябваше да има талон, бележка. Фелдшерът разбираше, че той е господар на живота и смъртта на Крист. Крист също го разбираше.
От бараката, в която спеше — в лагера на това му се вика „живее“ — до портала имаше не повече от стотина крачки. Витаминното селище беше едно от най-запуснатите — това правеше фелдшера да изглежда още по-висок, по-едър и по-страшен, а Крист — по-нищожен.
По този път с дължина сто крачки Крист срещна някакъв човек, когото познаваше отнякъде — кой ли беше? А човекът беше отминал, беше изчезнал в мъглата. Отслабналият, гладен мозък не можеше да му подскаже нищо. И все пак… Крист мислеше денем и нощем, превъзмогвайки студа, глада и болката в измръзналите си ръце и крака — кой ли беше онзи човек? Кого бе срещнал на пътеката? Или вече започваше да полудява? Крист познаваше човека, който беше изчезнал в мъглата, познаваше го не от Москва, не от времето, когато е бил свободен. Не, всичко бе много по-важно, много по-близко. И Крист си спомни. Преди две години този човек беше началник на лагер, но не на „витаминен“, а на златодобивен, на златна мина, където Крист се беше срещнал лице с лице с истинската Колима. Онзи беше началник, лагерен шеф, както казват криминалните. Волнонаемен началник — и го бяха съдили по времето на Крист. След съда началникът изчезна, разправяха, че са го разстреляли, а ето че той го срещна на пътеката във „витаминната командировка“. Крист откри бившия началник в кантората на лагера. Работеше на някаква неизвестна длъжност, без съмнение канцеларска — бившият началник беше, естествено, също по петдесет и осми член, но без буква и му разрешаваха да работи в канцеларията.
Разбира се, Крист можеше да познава и да разпознае началника. Но началникът нямаше как да го помни. И все пак… Крист се приближи до преградата — зад такива седят канцеларистите по целия свят…
— Киризиш ме, а? — рече на апашки жаргон бившият началник от лагера и се извърна към Крист.
— Да. Аз съм от мината — каза Крист.
— Радвам се да видя земляк. — И понеже добре разбираше Крист, бившият началник рече: — Отбий се довечера. Ще ти дам една сельодка.
Те не знаеха нито имената, нито фамилиите си. Но онова нищожно, кратковременно нещо, което някога случайно ги бе събрало, изведнъж се беше превърнало в сила, която можеше да промени цял един човешки живот. И самият началник, който щеше да даде своята сельодка не на гладните си „витаминни“ другари, а на Крист, с когото са били заедно в мината, помнеше, знаеше, че златото и „витаминната командировка“ са две различни неща. Нито единият, нито другият не говореха за това. 1/1 двамата разбираха, чувстваха: Крист — своето морално право, а бившият началник — своя дълг.
Всяка вечер бившият началник даваше на Крист по една сельодка. С всяка вечер сельодката ставаше все по-голяма. Лагерният готвач не се учудваше на внезапния каприз на канцелариста, който преди това никога не беше вземал своята порция риба. Крист я изяждаше така, както беше свикнал в златната мина — заедно с кожата, с главата, с костите. Понякога бившият началник му донасяше и някой къшей недояден, нахапан хляб. Крист си помисли, че е опасно да продължава да яде тази вкусна сельодка — ами ако не го приемат в болницата такъв загладен? Кожата му можеше да се окаже недостатъчно суха, тялото — недостатъчно кокалесто. Крист разправи на бившия си началник, че са искали да го пратят в болницата, но местният фелдшер благодарение на своята власт го е оставил тук, та…
— Да, нашият фелдшер е голям копелдак. Тук съм повече от година и не съм чул някой да каже добра дума за него. Но ние ще го надхитрим. Всеки ден, се изпращат хора в болницата. А списъците ги пиша аз. — И бившият началник се усмихна.
Вечерта Крист го извикаха на портала. Там вече имаше двама затворници — единият стискаше в ръката си малък шперплатов куфар.
— Няма конвой, с който да ви изпратим — рече дежурният, застанал на прага. — Утре ще тръгнете.
За Крист това беше равносилно на смърт — утре всичко щеше да се разкрие, фелдшерът щеше да го прати в някой ад. Крист не знаеше как се нарича този ад, където можеха да го изпратят, какво можеше да е по-страшно от това, което вече беше видял. Но не се съмняваше, че има такива места, където да е още по-лошо. Оставаше му само да чака и да си мълчи.
Дежурният се появи отново.
— Прибирайте се в бараката. Няма да има конвой.
Ала арестантът с куфарчето направи крачка напред:
— Дайте назначението на мен, гражданино дежурен. Аз ще ги заведа. По-добре от който и да е боец. Нали ме познавате? Неведнъж сме правили така. Аз съм безконвоен, а тия — къде ще се дянат. През нощта, в този студ…
Дежурният влезе в помещението, веднага след това отново се появи и подаде на човека е куфарчето плик от вестникарска хартия.
— Нещата ви с вас ли са?
— Какви ти неща…
— Е, хайде!
Дръпна желязното резе и пусна тримата арестанти в бялата мразовита мъгла.
Безкоивойният вървеше отпред, според Крист дори тичаше. На места мъглата се отдръпваше и пропускаше жълтата светлина на уличните лампи.
Мина безкрайно много време. По хлътналия корем на Крист и по кокалестия му гръб се стичаха капки гореща пот. Сърцето му биеше ли, биеше. А той все тичаше, тичаше след спътниците си, които изчезваха в мъглата. В края на селището започваше голямо шосе.
— Трябва да те чакаме ли?!…
Крист се изплаши, че ще го изоставят, ще го зарежат.
— Ей, ти — рече му безконвойният. — Знаеш ли къде е болницата?
— Знам.
— Ние ще избързаме. А пред болницата ще те изчакаме.
Арестантите изчезнаха в мрака и Крист, след като си пое дъх, запълзя покрай канавката, като често спираше и отново се впускаше напред. Изгуби ръкавиците си, но не забелязваше, че дращи снега и камъните с голи длани. Ръмжеше, сумтеше, ровеше земята. Отпред не се виждаше нищо освен бяла мъгла. От нея, като надуваха яростно клаксони, изскачаха огромни камиони и на часа изчезваха в мъглата. Ала Крист не спираше да ги изчака да отминат и отново да продължи да пълзи към болницата. Държеше се за насипа, за ниския насип на канавката, проточил се като огромно въже през ледената бездна към топлината и спасението. Крист пълзеше, пълзеше, пълзеше.
Мъглата малко се вдигна и той видя завоя към болницата, както и малките къщурки на болничното селище. Триста крачки, не повече. И като заръмжа отново, Крист отново запълзя.
— Вече си мислехме, че си пукнал — равнодушно и беззлобно рече безконвойният, който стоеше пред вратата на болничната барака. — Без теб не искат да ни приемат.
Но Крист не го слушаше и не отговаряше. Беше дошло време за най-важното, за най-трудното — ще го оставят ли в болницата, или няма да го оставят.
Дойде един лекар — млад, чист, с неправдоподобно бяла престилка, записа всички в книгата.
— Съблечете се.
Кожата на Крист се белеше, падаше от тялото му на леки люспи, подобни на дактилоскопичните отпечатъци в личното му дело.
— На това му се вика пелагра — рече безконвойният.
— И аз имах такова нещо — каза третият, това бяха първите думи, които Крист чу от него. — Свалиха ми кожата от двете длани като ръкавици. Изпратиха ги в Магадан, в музея.
— В музея ли? — презрително се обади безконвойният. — Че малко ли такива ръкавици има там.
Но третият арестант не го слушаше.
— Ей, ти — дърпаше той Крист за ръката. — Чуй какво ще ти кажа! За тая болест непременно ще ти предпишат инжекции с витамин „РР“. На мен също ми ги бяха предписали и аз ги давах на криминалните за хляб. Така оздравях.
Ето че от някакъв шкаф извадиха бланки за „историите на заболяванията“. Три бланки. Всички ще ги приемат. Влезе един санитар.
— Засега във втора.
Измиване с топла вода, бельо без въшки. Коридорът, където върху масата на дежурния още не беше угасен фитилът на газеничето с рибено масло, налято в съдинка, направена от дъното на консервена кутия. Вратата на празната стая, през която лъхаше на студ, на двор, на лед. Санитарят отиде за дърва — да напали изгасналата ламаринена печка.
— Вижте какво — рече безконвойният, — я да легнем заедно, че иначе ще изпукаме от студ.
Тримата легнаха на едно от леглата и се прегърнаха. Сетне безконвойният се изхлузи изпод трите одеяла, събра всички дюшеци и одеяла от стаята, натрупа ги върху леглото, където се бяха свили, и се мушна в кокалестата прегръдка на Крист. Болните заспаха.
Дъното на дървената бъчва беше избито и заменено с решетка от железни ленти. Държаха вътре кучето Казбек. Сотников го хранеше със сурово месо и молеше всички, които минаваха наблизо, да ръчкат животното с една тояга. Казбек ръмжеше и правеше тоягата на трески. Техническият ръководител на обекта Сотников възпитаваше чувство на злоба в бъдещото куче-пазач.
По време на цялата война златото се промиваше в корита — начин, който преди бе забранен в мините. Едно време така имаха право да работят само хората от проучвателските групи. Преди войната дневната норма се даваше в кубометри почва, а през войната — в грамове метал.
Едноръкият работник чевръсто нагребваше с лопатката пръст в коритото, гребваше вода и внимателно разклащаше коритото над потока, като изхвърляше в него размития чакъл. Когато водата се оттичаше, на дъното оставаше някоя и друга златна люспица; човекът оставяше коритото на земята, взимаше люспата с нокът и я слагаше в къс хартия. Хартията се сгъваше така, както се увиват прахчетата в аптеките. Цяла бригада от едноръки членовредители „миеше“ зиме и лете злато. Люспите метал, златистите зрънца, се предаваха в касата на мината. Срещу това ги хранеха.
Следователят Иван Василиевич Ефремов залови загадъчния убиец, когото издирваха повече от седмица. По онова време в къщурката на геолозите, работещи на терен на около осем километра от селището, бяха съсечени с брадва четирима бомбаджии. Задигнати им бяха хлябът и махорката, парите не ги бяха намерили. Седмица по-късно в работническия стол един татарин от дърводелската бригада на Русланов сменил щипка махорка за варена риба. От началото на войната в мините не бяха виждали махорка, караха им „амонал“ — долнокачествен зелен тютюн, невероятно силен — правеха се опити по отглеждането му. Махорка имаха само волнонаемните. Татаринът бе арестуван и си призна всичко, дори посочи мястото в гората, където захвърлил в снега окървавената брадва. Иван Василиевич Ефремов го чакаше голяма награда.
Случи се така, че съсед по нар на този татарин — най-обикновен гладен хлапак, „фитил“ — беше Андреев. Арестуваха и него. Пуснаха го след две седмици, а през това време се бяха случили много нови неща — Колка Жуков беше съсякъл омразния бригадир Корольов. Този бригадир всеки ден биеше Андреев пред очите на всички — биеше го без злоба, методично, и Андреев много се страхуваше от него.
Андреев опипа останалото в джоба му парче бял американски хляб. Има хиляди начини как да продължиш удоволствието от храненето. Можеше да ближе този хляб, докато не изчезне от дланта му, можеше да отронва трохи, съвсем малки трохи, и да смуче всяка една, да я премята с език в устата си. Можеше да го препече на печката, която гореше непрекъснато, да поизсуши хляба и да яде тъмнокафявите, обгорени парченца — още не станали на сухар, но които вече не бяха хляб. Можеше да нареже хляба с нож на тънки пластинки и чак тогава да ги подсушава. Можеше да свари хляба във вряла вода, да го кипне, да го разбърка и да направи от него гореща брашнена супа. Можеше да дроби парченца в студена вода и да ги соли — ставаше нещо като попара. Трябваше да успее да направи всичко това за петнадесетте минути, които му оставаха от обедната почивка. Андреев дояждаше хляба по свой начин. В една малка консервена кутия вреше вода, безвкусна снежна вода, мръсна от попадналите вътре въгленчета или иглички от клек. Андреев пъхаше хляба в побелялата вряща вода и чакаше. Хлябът се надуваше като сюнгер, един бял сюнгер. С пръчица, с треска Андреев откъсваше горещи парчета от сюнгера и ги лапаше. Размекналият се хляб изчезваше мигновено в устата му.
Никой не обръщаше внимание на приумицата му. Той беше един от стотиците хиляди колимски „фитили“, „мърши“, чийто разум отдавна беше мръднал.
Кашата също беше по линията на лендлиза[16] — американска, със захар. И хлябът беше по лендлиз от канадско брашно, смесено с костен прах и ориз. Хлябът ставаше необикновено пухкав и нито един от раздаващите не рискуваше да приготвя „дажбите“ от вечерта всяка „двестаграмка“ за една нощ олекваше с десетина-петнадесет грама и дори най-честният хлеборезач можеше въпреки доброто си желание да се окаже мошеник. Белият хляб се абсорбираше почти напълно от организма, който изхвърляше излишното само веднъж на няколко дни.
Супата — първото блюдо — също беше по лендлиз: с миризма на свинско задушено, с влакна месо, които приличаха на туберкулозни пръчици, гледани под микроскоп — имаше ги в паницата с обеда на всеки един от нас.
Разправяха, че имало и салам, консервиран салам, но за Андреев той си остана легенда, както и кондензираното мляко „Алфа“, което мнозина си спомняха от детските години, от колетите на „Ара“, фирмата „Алфа“ още съществуваше.
По линията на лендлиза бяха и червените кожени обувки с дебела подметка. Раздаваха ги само на началството — дори не всеки майстор от мините можеше да получи от тях. За началниците бяха и кутиите с „комплекти“ — костюми, сака и ризи с вратовръзки.
Разправяха, че имало и вълнени дрехи, събрани от американското население, но до затворниците те не стигаха — жените на началниците много добре отбираха от качеството им.
Затова пък до затворниците достигаха инструментите. Те също бяха по лендлиз — криви американски лопати с къси боядисани дръжки. Личеше си, че някой беше мислил каква да бъде формата им. От лопатите всички бяха доволни. Боядисаните дръжки се махаха и се слагаха нови, прави и дълги, по мярка за всеки — краят на дръжката трябваше да стига до брадата на човека.
Ковачите леко поизправяха върховете на лопатите, заостряха ги — получаваха се един път инструменти.
Американските брадви бяха много лоши. Не брадви, а брадвички, като индиански томахавки в книжките на Майн Рид, и не ставаха за сериозна дърводелска работа. Брадвите по лендлиз направиха силно впечатление единствено на майсторите на мебели — инструментите с хилядолетна история явно отмираха.
Жагите бяха тежки, дебели, неудобни за работа.
За сметка на това смазката беше великолепна — бяла като масло, без миризма. Криминалните се опитаха да я пробутват за краве масло, но в мините вече нямаше никой в състояние да купува краве масло.
„Студебейкърите“, получени по лендлиз, препускаха нагоре-надолу по стръмните хълмове на Колима. Това беше единствената кола в Далечния север, която не се плашеше от баирите.
Огромните „Даймонди“, също получени по линията на лендлиз, влачеха деветдесет тона товар.
Лекувахме се също по лендлиз — медикаментите бяха американски и за първи път се появи чудодейният в началото сулфидин. Лабораторният инвентар беше подарък от Америка. Рентгенови апарати, гумени грейки и термофори…
За това, че белият американски хляб ще свърши, се говореше още миналата година, след Курската дъга, но Андреев не се вслушваше в тези лагерни „партенки“. Да става каквото ще. Беше минала още една зима, той все още бе жив — той, който кроеше планове най-много до вечерта.
— Черничък ще има скоро, черничък. Черен хляб. Нашите наближават Берлин.
— Черният е по-здравословен, така казват докторите.
— Значи американците са глупаци, така ли?
На тази бъдеща мина нямаше нито един радиоапарат.
„Инфекция на убийството“, както казваше Воронов — спомни си Андреев; Убийството е заразно. Щом някъде убият бригадира си — веднага се намират подражатели и бригадирите определят хора, които да дежурят, докато те спят, да охраняват бригадирския сън. Но всичко бе напразно. Един го съсекли, на втори му пръснали главата с лост, на трети му прерязали врата с трион…
Само преди месец Андреев си седеше край огъня — беше негов ред да се топли. Смяната привършваше, огънят беше започнал да изгасва и поредните четирима арестанти седяха, наобиколили пламъка, с протегнати към него и към отиващата си топлина ръце. Всеки докосваше червените въглени с голите си длани, с измръзналите си, безчувствени пръсти. Бялата мъгла лежеше с цялата си тежест върху плещите им, гърбовете и раменете им трепереха и желанието им да се притиснат към огъня ставаше още по-силно, не смееха да се изправят, да се огледат, нямаха сили да станат и да отидат по местата си, всеки в своя шурф, където копаеха ли, копаеха… Нямаха сили да станат и да се отдалечат преди задалият се бригадир да е стигнал до тях.
Андреев лениво размишляваше с какво ли ще ги налага бригадирът, ако реши да ги бъхти. Явно с някоя главня или с камък… по-вероятно с главня…
Бригадирът вече беше на десетина крачки от огъня. Изведнъж от един изкоп близо до пътеката, по която вървеше, изпълзя човек с лост в ръка. Настигна бригадира и замахна. Онзи рухна по очи. Човекът захвърли лоста в снега и мина край огъня, до който седеше Андреев с тримата други работници. Запъти се към големия огън, където се грееше конвоят.
По време на убийството Андреев не промени позата си. Никой от четиримата не помръдна от мястото си, нямаха сили да се дръпнат от огъня, от изплъзващата се топлина. Всеки искаше да седи до края, до мига, в който те изгонят. Но нямаше кой да ги гони — бригадирът беше мъртъв — и Андреев и другарите му бяха щастливи.
С последно усилие на нещастния си гладен, препатил мозък Андреев разбираше, че трябва да търси някакъв изход. Не желаеше да сподели съдбата на едноръките промивани на злато. Той, който на времето си беше дал дума да не става бригадир, не търсеше спасение в опасните лагерни длъжности. Неговият път щеше да е друг — нямаше нито да краде, нито да бие другарите си, нито да доносничи. Андреев търпеливо изчакваше.
Тази сутрин новият бригадир го изпрати за амонит — жълт прах, който бомбаджията насипваше в книжни кесии. В големия завод, където се стоварваше и разфасоваше експлозивът, пристигнал от „континента“, работеха жени-затворнички — работата се считаше за лека. Заводът оставяше върху тях своето клеймо — косите им ставаха златисти като от кислородна вода.
В малката ламаринена печка в барачката на бомбаджиите горяха парчета амонит.
Андреев показа бележката от надзирателя, разкопча връхната си дреха и развърза парцаливия шал.
— Трябват ми партенки, момчета — рече той. — Чувал.
— Ами че нашите чували… — започна един млад бомбаджия, но по-възрастният го сръга с лакът и онзи млъкна.
— Ще ти дадем — каза по-възрастният. — Ето.
Андреев си свали шала и го подаде. Сетне накъса чувала на ивици и си омота краката — по селски, понеже на света съществуват три начина за навиване на партенки: „по селски“, „по армейски“ и „по градски“.
Андреев си омотаваше краката по селски, като премяташе партенката около стъпалото си. С мъка натика краката си в плъстените ботуши, изправи се, взе сандъка с амонала и излезе. На краката му беше горещо, на врата — студено. Андреев знаеше, че и едното, и другото няма да е за дълго. Предаде амонита на надзирателя и се върна при огъня. Трябваше да го дочака.
Най-сетне надзирателят се приближи.
— Да запалим по една — на часа се обадиха няколко души.
— Някой ще запали, друг няма — и надзирателят, като отметна пеша на късия си кожух, извади ламаринена кутийка с махорка.
Едва сега Андреев развърза парцалите, които крепяха плъстените му ботуши да не се разпаднат, и ги събу.
— Бива си ги партенките ти — без завист се обади някой, увит в дрипи, и посочи към краката му, усукани с парчета плътен, лъскав кеневир.
Андреев се настани по-удобно, премести краката си и се разкрещя. Лумна жълт пламък. Просмуканите с амонит партенки горяха ярко и бавно. Панталонът и ватенката тлееха, обхванати от огъня. Хората край него отскочиха настрани. Надзирателят събори Андреев на земята и го засипа със сняг.
— Какво направи, гад такъв!
— Прати някой за каруца. И попълни бланка за нещастен случай.
— Наближава обед, потрай малко…
— Не, не мога да трая — излъга Андреев.
В болницата поляха краката му с топъл разтвор на калиев хиперманганат и го сложиха да лежи без превръзки. Одеялото бе закрепено на рамка — получи се нещо като палатка. Андреев си беше осигурил болница за дълго време.
Надвечер в стаята влезе лекарят.
— Ей, господа каторжници — рече им той, — войната е свършила. Свършила е още преди седмица. Пристигна втори куриер от Управлението. А първия, разправят, бил убит от бегълци.
Но Андреев не го слушаше. Температурата му се покачваше.
Арестантският етап беше точно за какъвто бях мечтал още от момче. Почернели лица и сини устни, опалени от уралското априлско слънце. Гигантските на ръст конвойни скачат в движение на шейната и тя полита; този, който води групата, е едноок, с прорезна рана през цялото лице; на началника на конвоя — с ярките сини очи — още преди обяд на първия ден вече знаехме името — Шчербаков. Арестантите — а ние бяхме около двеста души, вече знаехме как се казва началникът. Почти по вълшебен начин, недостъпен, неразбираем за мен. Арестантите произнасяха фамилията му толкова привично, сякаш пътешествието ни с него бе продължило вечно. Сякаш бе влязъл в живота ни веднъж завинаги. Пък така си и беше — за мнозина от нас. Гъвкавата огромна фигура на Шчербаков се мяркаше ту тук, ту там, той избързваше напред, посрещаше и изпращаше с поглед последната каруца на етапа, след което тръгваше отново да догонва, да изпреварва. Да, имахме каруци, класически каруци, с които местните жители караха „багажа“ ни — етапът се движеше в арестантския си петнадесетдневен път под строй, без багаж, като при спиране и по време на проверките напомняше разбърканите редици на новобранци на някоя гара. Но всички гари бяха останали за дълго встрани от житейските ни пътища. Беше утро, свежо априлско утро, цареше полуздрач, просветляващият полумрак на манастирския двор, където се строяваше с прозявки и кашляне нашият етап, за да тръгне на далечен път.
Бяхме прекарали нощта в мазето на соликамската милиция, в един бивш манастир, след като грижовният и немногословен московски конвой бе сменен от тълпа кряскащи, почернели от слънцето юначаги начело със синеокия Шчербаков. Предната вечер нахлухме в студеното, мразовито мазе — около църквата имаше лед, сняг. През деня той успяваше леко да се разтопи, а вечер замръзваше — синьо-сивите преспи покриваха целия двор и за да се стигне до истинския сняг, до белотата му — трябваше да се строши здравата, режеща ръцете ледена кора, да се разрови и едва тогава да се извади от дупката едрозърнестият, пръхкав сняг, който толкова радостно се топеше в пресъхналите уста и парейки с безвкусието си, едва ги разхлаждаше.
Бях сред първите, които влязоха в мазето, можех да си избера някое по-топло място. Огромните ледени сводове ме плашеха и аз, неопитният младеж, търсех с поглед нещо като печка, поне каквито са имали Фигнер или Морозов. И не намирах нищо. Но моят случаен другар, другар само за времето, докато влизах в затворническото черковно мазе — ниският на ръст рецидивист Гусев, ме бутна към стената, към единствения прозорец с решетки, с двойни стъкла. Прозорецът беше полукръгъл, висок около метър, започваше от самия под на мазето и приличаше на бойница. Исках да си намеря друго, по-топло място, но тълпата от хора нахлуваше ли, нахлуваше през тясната врата и нямаше как да се върна. Все така спокойно, без да ми каже нито дума, Гусев ритна с върха на ботуша си прозореца и счупи първо едното, а после и другото стъкло. През отвора нахлу студен въздух, който ме обгаряше като вряла вода. Обгърнат от тази струя аз, който и без това се бях намръзнал по време на дългото чакане и безкрайното преброяване на двора, взех да треперя. Отначало не разбрах колко мъдър беше Гусев — само ние от всичките двеста арестанти дишахме тази нощ чист въздух. Хората така бяха наблъскани, натъпкани в мазето, че беше невъзможно нито да се седне, нито да се легне, можеше само да се стои.
Мазето беше пълно до половината с бяла пара от дишането, въздухът беше мръсен, спарен. Хората започнаха да припадат. Задъхващите се правеха опити да стигнат до вратата, в която имаше един процеп и дупка вместо шпионка, мъчеха се да дишат през нея. Но часовият от конвоя, който стоеше отвън, от време на време мушкаше с щика на пушката си през шпионката и опитите да се диша през нея бяха прекратени. Естествено, при загубилите съзнание не идваше нито фелдшер, нито лекар. Само аз и мъдрият ми спътник издържахме край счупения от него прозорец. Строявахме се дълго… Излязохме последни, мъглата се беше разсеяла и се виждаше таванът, сводестия таван, затворническото и църковно небе беше съвсем ниско — с ръка да го докоснеш. И върху свода на мазето на соликамската милиция открих надпис, направен с обикновен въглен, с огромни букви през целия таван: „Другари! В този гроб умирахме три денонощия и все пак не умряхме. Дръжте се, другари!“
Съпроводен от виковете на охраната, етапът ни изпълзя от Соликамск и тръгна към долината. Небето беше много синьо — като очите на началника на конвоя. Слънцето изгаряше, а вятърът разхлаждаше лицата ни — те станаха кафяви още преди първата ни нощувка. Нощувката на етапа, винаги предварително подготвена, протичаше по определен начин. За тази цел винаги се наемаха от селяните две къщи — едната по-чиста, другата каква да е — нещо като барака, а понякога и буквално такава. Разбира се, хубаво беше да попадна в „чистата“. Но това не зависеше от мен: всяка вечер по здрач всички минавахме край началника на конвоя, който с махване на ръката си посочваше къде трябва да прекара поредната нощ поредният арестант. Тогава Шчербаков ми се стори най-мъдър сред мъдрите, понеже не ровеше в никакви документи или списъци в търсене на членовете на присъдите, а веднага щом етапът престанеше да се движи, замахваше с ръка и отделяше поредния етапник. По-късно разбрах, че Шчербаков просто е бил наблюдателен — всеки път изборът му, направен по непостижим за разума начин, се оказваше верен — целият „петдесет и осми“ се оказваше на едно място, „тридесет и пети“ — също. Още по-късно, след една-две години, проумях, че в тогавашната мъдрост на Шчербаков е нямало никакво чудо — разпознаването по външен вид е достъпно на всеки. В нашия етап допълнителен признак би могъл да бъде багажът, куфарите. Но тях ги караха отделно, с каруците и шейните на селяните.
Събитието, за което ще стане дума, се случи още по време на първата нощувка. Двеста души стояха в очакване на началника на конвоя, а отляво се чуваха някакви викове, суетене, шумно дишане, ревове, псувни и накрая съвсем ясен крясък: „Дракони! Дракони!“ Пред арестантския строй се просна в снега някакъв човек. Лицето му беше цялото в кръв, нахлупената на главата му от нечия чужда ръка астраганена шапка стърчеше и не можеше да прикрие тясната, кървяща рана. Човекът беше облечен с дрехи от груб кафяв домашен плат — сигурно бе украинец, хохол. Познавах го. Това беше Пьотър Заяц, сектант. От Москва ни караха заедно, в един вагон. Той не спираше да се моли.
— Не иска да стои на проверката! — доложи запъхтеният, разгорещен от борбата конвоен.
— Изправете го — заповяда началникът на конвоя.
Вдигнаха го и двама огромни войници застанаха от двете му страни да го подкрепят. Но Заяц беше една глава по-висок от тях, по-едър, по-тежък.
— Не искаш да стоиш, а, така ли?
Шчербаков му стовари един юмрук в лицето и Заяц се изплю на снега.
Изведнъж усетих, че сърцето ми сякаш пламва. Внезапно разбрах, че всичко, целият ми живот се решава в този момент. И ако не сторя нещо, а какво именно — сам не знаех, значи напразно съм пристигнал с този етап, напразно съм пропилял своите двадесет години живот.
Парещият срам от собствената страхливост се отдръпна от бузите ми — усетих как те станаха студени, а тялото ми — леко.
Излязох пред строя и казах с нервен глас:
— Да не сте посмели да биете човека.
Шчербаков ме заразглежда с огромно учудване.
— Върни се в строя.
Върнах се. Шчербаков даде команда и етапът, разпределен в двете къщи, според движението на пръста на конвойния началник, започна да се топи в мрака. Пръстът на Шчербаков ми посочи „черната“ къща.
Наместихме се да спим върху влажната миналогодишна слама, която миришеше на гнило. Беше насипана направо върху голия гладък пръстен под. Легнахме плътно един до друг, за да ни е топло, само криминалните се бяха настанили около фенера, който висеше на една греда, и играеха вечните си „бура“ или „щос“. Но скоро заспаха и те. Задрямах и аз, замислен върху постъпката си. Нямах по-възрастен другар, нямах човек, на когото да подражавам. Бях сам в този „етап“, нямах нито приятели, нито другари. Някой прекъсна съня ми. В лицето ми светеше фенер и един от събудените криминални уверено и угоднически повтаряше:
— Той е, той е…
Фенерът бе в ръцете на войник от конвоя.
— Излизай.
— Само да се облека.
— Излизай така.
Излязох. Разтърсваха ме нервни тръпки, не можех да разбера какво трябваше да се случи сега.
Заедно с двамата ми конвойни се озовахме пред входа.
— Сваляй бельото!
Свалих го.
— Застани в снега.
Застанах. Погледнах към входа на къщата и видях две пушки, насочени към мен. Колко време съм стоял така през тази уралска нощ, тази моя първа уралска нощ — не помня.
Последва команда:
— Обличай се.
Навлякох долните си дрехи. Удар по ухото ме събори в снега. Друг удар на тежък ток ме улучи право в устата, тя се напълни с топла кръв и бързо започна да подпухва.
— Марш в бараката!
Влязох вътре, довлякох се до мястото си, което вече беше заето от нечие друго тяло. Всички спяха или се преструваха, че спят… Соленият вкус на кръвта не изчезваше — в устата ми имаше нещо чуждо, нещо ненужно, аз го хванах с пръсти и с мъка го изтръгнах. Беше един избит зъб. Захвърлих го върху изгнилата слама, на голия под.
Прегърнах мръсните, миризливи тела на другарите си и заспах. Заспах. Дори не настинах.
На сутринта етапът потегли на път и сините невъзмутими очи на Шчербаков обходиха арестантските редици с привичен поглед. Пьотър Заяц стоеше в строя, не го биеха, а и той не викаше нищо за драконите. Криминалните ме гледаха накриво и с боязън — в лагера всеки се учи да отговаря сам за себе си.
Още две денонощия път, и наближихме „управлението“ — една новопостроена от дървени трупи къща на брега на реката.
Етапът бе приет от коменданта Нестеров — началник с космати юмруци. Мнозина от криминалните, които крачеха до мен, познаваха този Нестеров и много го хвалеха.
— Докарат му бегълци. Нестеров излиза: „Аа, дойдохте ли, юнаци. Е, избирайте: да ви тупна ли, или искате в изолатора“. А изолаторът там е с железен под, повече от три месеца хората не издържат там, освен това следствието, допълнителната присъда. „Тупнете ме, Иван Василиевич.“ Замахне той — й го катурне! Пак замахне и пак го катурне. Голям майстор. „Заминавай в бараката.“ И толкоз. Край на следствието. Екстра началник.
Нестеров обиколи редиците, като внимателно оглеждаше лицата.
— Има ли оплаквания от конвоя?
— Няма, няма — отвърна му нестроен хор от гласове.
— Ами ти — косматият пръст докосна гърдите ми. — Защо отговаряш толкова неясно? Нещо хриптиш.
— Болят го зъбите — отговориха съседите ми.
— Не — отвърнах, като се мъчех с разранената си уста да изговарям думите колкото може по-твърдо. — Нямам оплаквания от конвоя.
— Разказът не е лош — казах на Сазонов. — Литературно е грамотен. Само че няма да го напечатат. И краят му е някак аморфен.
— Имам и друг край — рече ми той. — Година по-късно станах голям началник в лагера. Нали тогава имаше „перековка“, и се получи така, че Шчербаков трябваше да работи като младши оперативен работник в моето отделение. Там много неща зависеха от мен и Шчербаков се страхуваше, че не съм забравил историята със зъба. Той също я помнеше. Имаше голямо семейство, мястото беше много изгодно, не какво да е, и той, простодушен и прям човек, дойде при мен да разбере няма ли да имам нещо против назначаването му. Дойде с бутилка, „да се одобряваме“ според руския обичай, но не седнах да пия с него и го уверих, че не му мисля злото. Шчербаков се зарадва, дълго ми се извинява, пристъпва от крак на крак пред вратата ми, като все закачаше с ток килимчето и не можеше да завърши разговора.
„Сам разбираш, беше по време на път, в етапа. С нас имаше и бегълци.“
— Този финал също не става — казах на Сазонов.
— Тогава имам още един.
Преди да ме назначат в отдела, където отново се срещнахме с Шчербаков, разпознах на улицата в лагерното селище санитаря Пьотър Заяц. От младия чернокос гигант с антрацитени вежди не беше останало нищо. Вместо него видях един хром старец с побеляла глава, който храчеше кръв. Дори не ме позна, а когато го хванах за ръката и го назовах по име, той се дръпна рязко и продължи по пътя си. По очите му личеше, че мисли за нещо свое, недостъпно за мен, където появата ми или не е нужна, или е обидна за него, разговарящия с по-малко земни хора.
— И този вариант не го бива — казах.
— Тогава оставям първия. Дори да не може да се издаде — олеква ти, когато го напишеш. Напишеш го — и можеш да го забравиш…
В отчетния отдел все не можеха да подберат старши деловодител. Впоследствие, когато работата се увеличи, тази длъжност стана цял самостоятелен отдел — „група по освобождаването“. Старшият деловодител подготвяше документите за освобождаването на затворниците и беше важна личност в света, където целият живот е насочен към мига, когато арестантът получава документ, с който има право да не бъде повече арестант. Старшият деловодител трябваше да бъде затворник — това бе предвидено в икономичната щатна ведомост. Разбира се, такава вакантна длъжност можеше да се запълни и с партийно поръчение, по линията на профсъюзната организация или да бъде придуман някой демобилизиращ се армейски командир, но времената още не бяха такива. Никак не беше лесно да се намерят желаещи за служба в лагерите — независимо от „полярните“ заплати. Да работиш като волнонаемен в някой лагер все още се смяташе за позорно и в целия отчетен отдел, който се занимаваше се с личните дела на затворниците, имаше само един волнонаемен — инспекторът Паскевич, кротък алкохолик. Той се мяркаше рядко в отдела — през по-голямата част от времето пътуваше като куриер, понеже, естествено, лагерът се намираше далеч от хорските очи.
А ето че все не можеха да намерят старши деловодител. Ту ставаше ясно, че новоназначеният е свързан с криминалните и изпълнява тайнствените им поръчения. Ту се оказваше, че деловодителят освобождава срещу рушвет някакви валутни спекуланти от южните републики. Или излизаше, че е честен и твърд, но е разсеян, все нещо бърка и освобождава не когото трябва.
Голямото началство си търсеше нужния човек много енергично — все пак грешките по освобождаването се третираха като най-голямо криминално престъпление и можеха да доведат до бързото приключване на кариерата на лагерния ветеран, до „уволнение от органите на ОГПУ“, че дори до подсъдимата скамейка.
Лагерът беше същият, който преди година се наричаше 4-то отделение на Соловецките лагери, а сега беше самостоятелен, важен лагер в Северен Урал.
Липсваше му само главен деловодител.
И ето, от Соловки, от самия остров, пристигна специален конвой. Това беше нещо много рядко за Вишера. Дотук няма кой да бъде каран със специален конвой. Конски вагони — червени на цвят, вътре с нарове — или познатите на всички пътнически от съответната класа, с решетки на прозорците — а вагонът сякаш се срамуваше от решетките си. На юг в желанието си да се предпазят от крадци, хората слагат на прозорците си решетки с най-чудата форма — наподобяващи цветя, лъчи: живото въображение на южняците им подсказва тези неоскърбителни за очите на минувачите форми, ала все пак те си остават решетки. По същия начин й обикновеният пътнически вагон престава да бъде такъв заради железните воалетки, закриващи очите му.
По уралските и сибирските железници по онова време още пътуваха прочутите „столипински“ вагони — име, което затворническите вагони ще носят още десетки години, без вече отдавна да са столипински.
„Столииинският“ вагон има два малки квадратни прозореца от едната страна и няколко големи — от другата. Те са с решетки и отвън е невъзможно да се види какво става вътре дори ако човек се приближи плътно до прозореца.
Вътре вагонът е разделен на две от масивна решетка с тежка врата, всяка от половините на вагона си има свое малко прозорче.
От двете страни има помещения за конвоя. И коридорът е за него.
Специалният конвой не се придвижва със „столипински“ вагони. Единичните арестанти пътуват заедно с охраната си с обикновени влакове, настанени в някои от крайните купета — все още тези неща бяха по домашному прости, както преди революцията. Още нямаше натрупан опит.
Беше пристигнал специален конвой от „Острова“ — така наричаха тогава Соловки, просто „Острова“ — като остров Сахалин, и докара нисък възрастен човек с патерици, облечен със задължителната соловецка връхна дреха от сукно като за шинел, с шапка-ушанка от същия плат — „соловчанка“.
Човекът беше спокоен, белокос, с резки движения и беше ясно, че тепърва овладява изкуството да ходи с патерици, че съвсем наскоро е станал инвалид.
В общата барака с двуетажни нарове беше тясно и задушно въпреки широко отворените врати в двата й края. Дървеният под беше покрит със стърготини и дежурният, който седеше до входа, разглеждаше подскачащите в стърготините бълхи, осветени от газовата лампа. От време на време си наплюнчваше пръста и се залавяше да лови стремителните насекоми.
Тъкмо в тази барака бяха решили да настанят новодошлия. Дежурният нощна смяна направи неопределен жест с ръка, сочейки към тъмния миризлив ъгъл, където един връз друг спяха облечени хора и където нямаше място дори за котка, камо ли за човек.
Но новодошлият спокойно си нахлупи шапката, положи патериците върху дългата маса за хранене, изкатери се върху спящите хора, легна и затвори очи без нито едно движение повече. Със силата на собствената си тежест той си проправи път между другите тела и при всяко най-малко помръдване на спящите съседи тялото му на часа се вместваше в това нищожно свободно пространство. Щом усети с лакътя и с бедрото си дъските на нара, новодошлият отпусна стегнатите си мускули и заспа.
На другата сутрин се разбра, че пристигналият инвалид е въпросният дългоочакван старши деловодител, чакан с такова нетърпение от лагерната управа.
По обяд го извикаха при началството, а надвечер го прехвърлиха в друга барака — на обслужващия администрацията персонал, където живееха всички лагерни чиновници-арестанти. Бараката имаше много странна, невероятна конструкция.
Строили я, когато началник на лагера бил някогашен моряк, участвал през осемнадесета година в потопяването на Черноморския флот, когато там пристигнал прочутият мичман Расколников.
Морякът направил сухопътна лагерна кариера, а построяването на бараката било негова приумица, дан на морското му минало. Двуетажните нарове в тази барака висяха закачени за тавана със стоманени въжета. Висяха на групи за четирима, сякаш на отделни моряшки каюти. За по-здраво конструкцията бе свързана от едната страна с дълга дебела желязна тел.
Затова при най-малкото движение дори само на един от обитателите на бараката всички нарове започваха едновременно да се люлеят.
А тъй като непрекъснато мърдаха по няколко души, цялата конструкция не преставаше да се движи и скърцаше ли, скърцаше. През цялото денонощие люлеенето и скърцането не преставаха нито за миг. Единствено по време на вечерните проверки наровете спираха като уморено махало и замлъкваха.
Тъкмо в тази барака се запознах със Степанов, с Михаил Степанович Степанов. Така се казваше новият старши деловодител, без каквито и да било „същият известен като“, толкова разпространени тук.
Впрочем едно денонощие по-рано видях неговия „пакет“, донесен от специалния конвой, неговото „лично дело“. То беше тънко, със зелени корици, започваше с обичайната анкета, с две номерирани снимки — анфас и профил — и квадратче на дактилоскопичен отпечатък, напомнящ годишните кръгове на малко дръвче.
В анкетата пишеше кога е роден — 1888, добре запомних тези осмици, последната му месторабота — Москва, НК на РКИ[17]… Бил член на ВКП(б) от 1917 година.
На един от последните въпроси бе отговорено: подлаган е на репресии, бил е член на партията на есерите от 1905 година… Както обикновено бележките бяха кратки.
Присъдата — 10 години, по-точно смъртна присъда, заменена с десет години.
Лагерна длъжност — над половин година старши деловодител в Соловки.
Анкетните данни на Михаил Степанович не бяха кой знае колко интересни. В лагера имаше много колчаковски и аненковски командири, тук беше и командирът на прословутата Дива дивизия, имаше една авантюристка, която се представяше за дъщеря на Николай Романов, тук беше и прочутият джебчия Карлов, по прякор Предприемача, който наистина приличаше на предприемач, плешив, с огромен търбух и с дебели пръсти — един от най-изкусните джебчии, истински артист, когото показваха на началството.
Тук бе и Майеровски, взломаджия и художник, който непрекъснато рисуваше — върху дъска, върху лист хартия — все едно и също: голи жени и мъже, сплетени във всевъзможни неестествени пози. Майеровски не умееше да рисува нищо друго. Беше прокълнат син на много богати родители от научните среди. Криминалните не го имаха за свой човек.
Имаше няколко графа, няколко грузински князе от свитата на Николай II.
Личното досие на Степанов бе сложено в нова папка и поставено на рафтовете с буквата „С“.
Не бих научил тази необикновена история, ако не беше един случаен неделен разговор в служебния кабинет.
Тогава за пръв път видях Степанов без патерици. В ръцете си държеше удобен бастун, очевидно изработен в дърводелската работилница на лагера. Дръжката бе от болничен тип — вдлъбната, а не изгърбена като дръжките на обикновените бастуни.
Казах „охо“ и му честитих.
— Оздравявам — рече Степанов. — Нямам нищо счупено. Това е от скорбута.
Той нави единия си крачол и видях ивица лилавочерна кожа, която, продължаваше нагоре по крака. Помълчахме.
— Михаил Степанович, защо си в лагера?
— Защо ли? — усмихна се той. — Защото пуснах Антонов…
Седемнадесетгодишният питерски гимназист Миша Степанов, син на гимназиален-учител, в края на 1904 година става член на партия, в която просто няма как да не влезе според тогавашната мода сред младата руска интелигенция. Огряна от легендарната светлина на „Народната воля“, току-що създадената партия на есерите се дели на многобройни течения и теченийца. Сред тези течения видно място заемат есерите-максималисти — групата на известния терорист Михаил Соколов. Роднинските връзки отвеждат Миша Степанов именно в тази група и скоро той с увлечение навлиза в бита на нелегална Русия: явки, конспиративни квартири, обучение по стрелба, динамит…
В лабораториите, както тогава е прието, държи бутилка с нитроглицерин — за в случай на арест или обиск.
В някаква конспиративна квартира седмина членове на една бойна група са обкръжени от полицията. Есерите стрелят, докато не им свършват патроните. Стреля и Миша Степанов. Арестуват ги, съдят ги и обесват всички с изключение на непълнолетния Миша. Вместо бесило той получава вечна каторга и се озовава недалеч от родния Питер — в Шлиселбург.
Каторгата е режим, той се мени в зависимост от обстановката и характера на самодържеца. „Вечна“ по царско време се смята каторгата от двадесет години с две години вериги на ръцете и четири — на краката.
По времето на Степанов в Шлиселбург използват и едно ефективно „нововъведение“ — оковават каторжниците по двама — най-сигурният начин да се скарат помежду си.
В един от разказите си Барбюс ни рисува трагедията на двама влюбени, оковани заедно — те започват люто да се мразят…
С каторжниците това се прави отдавна. Подборът на двойките е великолепна измислица на майсторите по тази част; тук началството може да си прави каквито иска шеги — да окове заедно висок и нисък човек, сектант и атеист, и най-важното — да сортира политически „букети“ — да окове анархист и есер, социалдемократ и чернопеределец[18].
За да не се скараш с окования заедно с теб човек трябва и двамата да се сдържате неимоверно много или по-младият сляпо да се прекланя пред по-възрастния, а той от своя страна да прави всичко възможно да предаде на своя другар най-доброто, което носи в душата си.
Случваше се човешката воля, поставена на ново, огромно изпитание, да укрепва още повече. Закаляваше се характерът, духът.
Така преминават оковните години на Михаил Степанов, време, прекарано с вериги на ръцете и краката.
Времето си течало — номерът, квадратът плат, пришит на гърба, вече не му правели впечатление, свикнал с тях.
Именно тогава Михаил Степанович, двадесет и две годишен младеж, се запознава в Шлиселбург със Серго Орджоникидзе. Серго бил прекрасен пропагандист и те двамата прекарват в разговори много дни в затвора. Срещата и приятелството с Орджоникидзе превръщат Михаил Степанов от есер-максималист в болшевик-социалдемократ.
Той възприема вярата на Серго в бъдещето на Русия, в своето бъдеще. Михаил бил още млад, дори ако му предстояло да излежи „вечната“ каторга до последния ден, все пак щял да излезе на свобода, преди да е навършил четиридесет години, и смятал да съумее да послужи на новото знаме. Смятал да изчака тези двадесет години.
Но се случва да търпи много по-малко. Февруари седемнадесета година отваря вратите на царските затвори и Степанов се озовава на свобода много по-рано от очакваното. Той намира Орджоникидзе, става член на болшевишката партия, участва в щурма на Зимния дворец, а след Октомврийската революция завършва курсове за военни, заминава за фронта като червен командир и се издига по военната стълба от фронт на фронт все по-високо и по-високо.
На Тамбовския, антоновския фронт, бригадният командир Степанов успешно ръководи действията на отряд от бронирани влакове.
„Антоновщината“ започва да затихва. На Червената армия в Тамбовска околия противодействат много своеобразни части. Жителите на местните села внезапно се превръщат в редовни войски със свои командири.
За разлика от много други банди от времето на гражданската война Антонов се грижи за „моралното състояние на частите“ и вдъхновява войниците си с помощта на политически комисари, създадени от него по образеца на комисарите от Червената армия.
Самият Антонов отдавна е задочно осъден от революционния трибунал, обявен е извън закона. По всички части на Червената армия е разпространена заповед на Върховното командване, според която, ако Антонов бъде заловен и идентифициран, трябва веднага да бъде разстрелян като враг на народа.
„Антоновщината“ започва да затихва. И ето, веднъж долагат на бригадния командир Степанов, че операцията на полка на ВЧК се е увенчала с пълен успех и че Антонов, самият Антонов, е заловен.
Степанов нарежда да му доведат пленника. Антонов прекрачва прага и се спира. Светлината от запаления близо до вратата фенер пада върху костеливото му, волево, вдъхновено лице.
Степанов заповядва на съпровождащия го войник да излезе и да чака отвън. Сетне се приближава плътно до Антонов — той е почти една глава по-нисък от него — и казва:
— Сашка, ти ли си?
Цяла година са били оковани заедно в Шлиселбургския затвор и нито веднъж не се скарали.
Степанов прегръща вързания пленник, двамата се целуват.
Дълго мисли Степанов и мълчешком се разхожда из вагона, а Антонов гледа стария си другар и се усмихва тъжно. Степанов му казва за заповедта — впрочем за пленника това не е нещо ново.
— Не мога и няма да те разстрелям — казва му Степанов, когато сякаш намира изход. — Ще измисля начин да те освободя. Но и ти трябва да ми дадеш дума, че ще изчезнеш, ще прекратиш борбата си срещу съветската власт — и без друго твоето движение е обречено на гибел. Дай ми дума, дай ми честната си дума.
И Антонов, на когото му става по-леко — той добре е разбирал нравствените мъки на другаря си но каторга, — обещава. Отвеждат го.
Трибуналът е насрочен за следващия ден, а през нощта Антонов изчезва. Трибуналът, който трябвало още веднъж да осъди Антонов, съди вместо него началника на караула, който бил разположил лошо постовете и по този начин дал възможност на един толкова важен престъпник да избяга. Членове на трибунала са самият Степанов и брат му. Началникът на караула е обвинен и осъден на една година затвор условно — за неправилно разполагане на постовете.
Как се е случило Степанов да не знае, че Антонов е бивш политкаторжник? През малкото време, което Степанов прекарва на тамбовския фронт, не успява да се запознае със съдържанието на най-важната листовка на Антонов. В нея пише: „Аз съм стар народоволец, прекарал съм много години в царската каторга, не като вашите вождове Ленин и Троцки, които бяха само интернирани. Държали са ме окован във вериги…“ — и така нататък. С тази листовка Степанов се запознава много по-късно.
Тогава на Степанов му изглеждало, че всичко е свършило и че съвестта му е чиста — и пред Антонов, чийто живот той спасява, и пред Съветската власт, понеже Антонов щял да изчезне и с „антоновщината“ щяло да се приключи.
Но става другояче. Антонов не смята да държи на дадената дума. Той се появява отново, вдъхновявайки „зелените“ си войски, и битките пламват с нова сила.
— Тогава побелях — каза ми Степанов. — Точно тогава.
Скоро след това общото командване бива поето от Тухачевски, енергичните му действия по ликвидиране на „антоновщината“ се увенчават с пълен успех — с оръдеен огън са пометени най-зловредните села. „Антоновщината“ отива към своя край. Самият Антонов лежи в лазарета болен от петнист тиф и когато червеноармейските конници обкръжават лазарета, брат му го застрелва както е на болничното си легло, след което се самоубива и той. Така умира Александър Антонов.
Гражданската война свършва, Степанов е демобилизиран и започва работа при Орджоникидзе, който тогава е народен комисар на работническо-селската инспекция. Като партиен член от 1917 година Степанов става началник на канцеларията на НК на РКИ.
Това става през 1924 година. Той работи там година, две, а към края на третата започва да забелязва, че май го следят — някой преглежда книжата му, кореспонденцията.
Степанов прекарва много безсънни нощи. Припомня си живота крачка по крачка, ден по ден — всичко е от светло по-светло освен онази антоновска история. Но нали Антонов е мъртъв. С брат си Степанов никога нищо не бил споделял.
Скоро след това го извикват на Лубянка[19] и следователят с висок чекистки ранг го запитва спокойно: дали не е е случвало Степанов като командир от Червената армия във военна обстановка да е пускал на свобода пленения Александър Антонов?
И Степанов казва истината. Тогава се разкриват всички тайни.
Оказва се, че през онази тамбовска лятна нощ Антонов не бил избягал сам. Бил пленен заедно с един от офицерите си. Онзи след смъртта на Антонов избягал в Далечния изток, минал границата, отишъл при атаман Семьонов и на няколко пъти се връщал като диверсант, заловили го на Лубянка и той „тръгнал да си признава“. Пишейки в единичната килия подробната си изповед, той споменал, че през еди-коя си година бил пленен заедно с Антонов и още същата нощ избягал. Антонов не му бил казал нищо, но той като военен специалист, като царски офицер предполагал, че тук имало предателство от страна на червеното командване. Тези няколко реда от летописа на бурния му, безпорядъчен живот били отделени за проверка. Намерили протокола на трибунала, където пишело, че началникът на караула Грешньов бил осъден на една година условно за неправилно разполагане на постовете.
Къде е Грешньов? Разровили армейските архиви — отдавна бил демобилизиран, живеел в родния си край, обработвал земята. Имал жена и три невръстни деца в някакво село край Кременчуг. Внезапно го арестуват и го откарват в Москва.
Ако бе станало по време на гражданската война, той сигурно би предпочел да умре, но не би издал командира си. Ала времето си тече, какво го интересува повече войната и командирът му Степанов? Има три малки деца, млада жена — животът е пред него. Грешньов признава, че изпълнил молбата на Степанов, по-точно не молбата, а личната му заповед — че бягството било нужно за делото и командирът му обещал, че няма да го осъдят.
Оставят Грешньов на мира и се заемат със Степанов. Дават го под съд, присъдата е разстрел, заменен с десет години лагер, откарват го на Соловки…
През лятото на 1933 година вървях през Страстния площад. Паметникът на Пушкин още не беше прекрачил площада и стоеше в края или по-точно в началото на Тверския булевард — там, където го беше издигнал Опекушин, който прекрасно е разбирал архитектурната хармония на камъка, метала и небето. Някой ме побутна в гърба с бастун. Извърнах се — Степанов! Отдавна го освободили, бил началник на аерогарата. Беше със стария си бастун.
— Още ли куцукаш?
— Да. Остана ми от скорбута. Лекарите го наричат контрактура.
Виц, превърнал се в мистичен символ… Жива реалност, понеже хората са гледали на подпоручик Ците[20] като на жив човек — всичко това, толкова добре разказано ни от Юрий Тинянов, дълго време не можех да възприема като записан действителен случай. Поразителната история от времето на цар Павел беше за мен само гениална духовитост, зла шега на някой съвременен велможапразнодумец, превърнал се въпреки желанието на автора в ярко свидетелство на това дяволски забележително царуване. Лесковският часови е нещо подобно, утвърждаващо приемствеността на нравите при самодържавието. Но самият факт на царската „грешка“ ме караше да се съмнявам до 1942 година.
Лейтенант Куршаков констатира бягството на гара Новосибирск. Изкарват всички арестанти от товарните вагони и под ситния студен дъжд започват да ги броят, да ги „извикват“ по списък, в който са отбелязани членът и присъдата. Всичко е напразно. В строя от по пет души има тридесет и осем пълни редици, а в тридесет и деветата стои един човек, а не двама, както е било при заминаването. Куршаков проклина мига, когато се е съгласил да приеме етапа без „личните дела“, направо по списъка, в който под номер „шестдесет“ се води избягалият арестант. Списъкът е поизтрит; а и хартията няма как да бъде опазена от дъжда. От вълнение Куршаков едва успява да разчете презимената, а и буквите наистина са се размили. Номер „60“ го няма. Вече са изминали половината от пътя. За подобни липси наказват строго и Куршаков вече се прощава мислено с пагоните и с офицерската дажба. Страхува се и да не го изпратят на фронта. Тече втората година от началото на войната, а Куршаков има късмета да служи в конвойната охрана. Спечелил си е име на изпълнителен, прилежен офицер. Десетки пъти е съпровождал етапи, големи и малки, придружавал е и „ешелони“, също и специални конвои, и никога не се е случвало някой да му избяга. Дори е награден с медал „За бойни заслуги“ — такива медали се връчват и в дълбокия тил.
Куршаков седи във вагона, в който пътува охраната, и с треперещи, хлъзгави от дъжда пръсти прехвърля съдържанието на злополучния „пакет“ — продоволствен атестат, писмо от затвора, адресирано до лагерите, закъдето кара етапа, и списъка, списъка, списъка. И от всички документи, от всички редове вижда само цифрата „192“. А в здраво затворените вагони има 191 арестанти. Мокрите до кости хора ругаят и, съблекли саката и палтата си, гледат да ги поизсушат на вятъра до пролуката на вратата.
Куршаков е объркан, потиснат от бягството. Войниците от конвоя, свободни от наряд, уплашено мълчат в ъгъла на вагона, а лицето на старшина Лазарев, помощника на Куршаков, отразява всичко, което се чете и по лицето на началника му — безпомощност, страх…
— Какво да правим? — пита се Куршаков. — Какво да правим?
— Я дай списъка.
Куршаков му подава няколкото изпомачкани листа хартия.
— Номер „шестдесет“ — прочита Лазарев. — Онже Берди, член сто шестдесет и втори, присъда десет години.
— Криминален — въздъхва Лазарев. — Криминален. Някой звяр.
Честото общуване с престъпниците е научило конвоя да използва апашкия жаргон, речника на криминалните, според който зверове викат на жителите на Средна Азия, Кавказ и Закавказието.
— Звяр е — потвърждава и Куршаков. — И сигурно не знае думичка руски. По време на проверките е мучал. Ще ни одерат кожите за тоя, братле… — и Куршаков приближава листа до очите си, като чете с омраза: — Берди…
— Може и да не ни ги одерат — казва Лазарев с внезапно укрепнал глас. Лъскавите му, шарещи очи се вдигат нагоре. — Върти ми се една мисъл в главата — той бързо зашепва нещо на ухото на Куршаков.
Лейтенантът поклаща недоверчиво глава:
— Нищо няма да стане…
— Може да се опита — казва Лазарев. — Нали има фронт… Има война.
— Действай — съгласява се Куршаков. — Ще останем тук още две денонощия — проверих го на гарата.
— Дай пари — казва Лазарев.
Надвечер той се връща.
— Туркменец е — долага на Куршаков.
Куршаков тръгва към вагоните, отваря вратата на първия и пита затворниците дали сред тях няма някой, който да знае поне няколко туркменски думи. Отвътре Отговарят отрицателно и Куршаков се отказва да пита в следващите вагони. Прехвърля „с багажа“ един арестант във вагона, където е пътувал избягалият, а в първия вагон войниците от конвоя натикват някакъв дрипльо, останал без глас, викащ нещо важно и страшно на неразбираем език.
— Хванали са го, проклетниците — казва един висок арестант, като му прави място. Онзи прегръща краката му и се разплаква.
— Престани, чуваш ли, престани — хрипти високият.
Беглецът бързо ломоти нещо.
— Не разбирам, братле — казва му високият. — На, хапни си чорба, останала е на дъното на котелката ми.
Беглецът посръбва малко и заспива. На сутринта отново започва да вика и плаче, изскача от вагона и се хвърля в краката на Куршаков. Войниците от конвоя го натикват обратно във вагона и до края на пътуването беглецът остава да лежи под наровете, като излиза само когато раздават храната. Мълчи и плаче.
Предаването на етапа минава съвсем благополучно за Куршаков. Като изругава на няколко пъти по адрес на затвора, изпратил етапа без „личните дела“, дежурният комендант излиза да приема арестантите и започва проверка по списъка. Петдесет и девет души излизат от строя, а шестдесетият не се обажда.
— Този е беглец — рече Куршаков. — Избяга ни в Новосибирск, ала го хванахме. На пазара. Много грижи ни създаде. Ще ви го покажа. Звяр — нито дума не знае на руски.
Куршаков извежда Берди за рамото. Затворите на пушките изщракват и Берди влиза в лагера.
— Как му е фамилията?
— Ето я — сочи Куршаков.
— Онже Берди — прочита комендантът. — Член шестдесет и втори, присъда десет години. Звяр, пък е смел…
Комендантът решително написва срещу фамилията на Берди: „Склонен е към бягство, направил е опит да избяга по време на транспортирането.“
След един час извикват Берди. Той скача зарадван, струва му се, че всичко ще се изясни, ще го освободят. Весело подтичва пред войника от конвоя.
Завеждат го в дъното на двора, при бараката, оградена с три реда бодлива тел, бутват го в първата врата, в смърдящия мрак, където бучат гласове.
— Звяр, братлета…
Срещнах Берди Онже в болницата. Той вече можеше да говори малко на руски и ми разправи как преди три години на пазара в Новосибирск някакъв руски войник, от патрула, както си мислел Берди, се опитал да му обясни нещо. Сетне войникът го повел за изясняване на личността му към гарата. Там той скъсал документите му и го натикал в един арестантски вагон. Истинската фамилия на Берди беше Тошаев, селянин от някакво забутано селце недалеч от Чарджоу. В търсене на хляб и работа той и един негов земляк, който знаел руски, стигнали до Новосибирск, приятелят му отишъл да обиколи пазара.
Тошаев бил писал вече няколко заявления, но още нямал отговор. Неговото „лично дело“ така и не пристига, зачислен е в групата на „безотчетните“ — онези, за които нямало никакви документи. Вече бе свикнал с фамилията Онже, прибирало му се у дома, тук било студено, често боледувал, писал до вкъщи, но не получил отговор, сигурно защото често го прехвърляли от едно място на друго.
Берди Онже се беше научил да говори руски много добре, но за три години не бе успял да свикне да яде с лъжица. Взимаше паницата с двете си ръце — чорбата винаги беше съвсем леко топла, нямаше опасност да си изгори нито пръстите, нито устните… Пиеше чорбата, а каквото оставаше на дъното, го измъкваше с пръсти… Кашата също я ядеше с ръце — лъжицата я оставяше настрана. Това беше развлечение за цялата болнична стая. Берди сдъвкваше парче хляб, то ставаше на тесто и той го смесваше с пепел от печката. Сетне го правеше на топче и го смучеше. Това беше „хашиш“, „опиум“. Никой не се смееше на този ерзац — всекиму се беше случвало, и то неведнъж, да стрива сухи брезови листа или корен от френско грозде и да го пуши вместо махорка.
Берди се учуди, че веднага разбрах същността на случая му. Грешката на машинописката, която е номерирала продължението на прякора на човека със списъчния номер „59“, безпорядъкът и бъркотията на прибързаното изпращане на затворническите етапи по време на войната, робският страх на разните куршаковци и лазаревци от началството…
Но нали човекът под номер петдесет и девет е бил там. Поне той е можел да каже, че прякорът „Берди“ е негов, нали? Можел е, разбира се. Но всеки се забавлява, както може. Всеки се радва на смута и паниката в редиците на началството. Само някой левак може да отвори очите на началниците за истината. А петдесет и девети номер е бил криминален.
Лагерният изолатор беше много, много стар. Човек имаше чувството, че само да бутне дървената врата — и тя ще рухне, изолаторът ще се разпадне, дървените трупи ще се търкулнат на всички страни. Ала изолаторът не рухваше и седемте единични карцера добре изпълняваха предназначението си. Разбира се, всяка дума, казана на висок глас, щеше да бъде чута от съседите. Но тези, които лежаха в карцера, се страхуваха от наказание. Дежурният надзирател слагаше с тебешир кръст на вратата на килията и затворникът оставаше без топла храна. Сложеше ли два кръста — лишаваше го и от хляб. Това беше карцер за лагерни престъпления; всички заподозрени в нещо по-опасно биваха откарвани в управлението.
Сега за пръв път внезапно арестуваха всички затворници, които бяха завеждащи на лагерни учреждения. Скалъпваше се някакво голямо дело, подготвяше се лагерен процес. По нечия заповед.
И ето че всички ние, шестима души, стояхме в тесния коридор на изолатора, заобиколени от конвоя, като усещахме и разбирахме само едно: че отново са ни повлекли зъбците на машината както преди няколко години, че причината ще я научим едва утре, не по-рано…
Събличаха ни по долни дрехи и вкарваха всекиго в отделен карцер. Склададжията записваше взетите за съхранение вещи, натикваше ги в чували, слагаше им дъсчици с етикети, записваше си. Следователят, знаех името му — Песнякевич — ръководеше „операцията“.
Първият беше с патерици. Седна на пейката до фенера, сложи ги на пода и започна да се съблича. Показа се стоманен корсет.
— Да го махам ли?
— Разбира се.
Човекът започна да го развързва и следователят Песнякевич се наведе да му помогне.
— Киризиш ли ме, стари друже? — обърна се той към следователя на апашки жаргон, като вложи в думата „киризиш“ неоскърбителен смисъл.
— Познах те, Плеве.
Човекът с корсета бе Плеве, завеждащ шивашката работилница в лагера. Това беше важно място с двадесет майстори, които изпълняваха затворническите поръчки, а с разрешение на началството — и на цивилните.
Голият човек се беше свил на пейката. Стоманеният корсет се търкаляше на пода — записваха го в протокола за иззети вещи.
— Как да го пиша това нещо? — попита склададжията на изолатора и побутна с върха на ботуша си корсета.
— Стоманена протеза — корсет — отвърна голият човек.
Следователят Песнякевич отиде някъде и аз попитах Плеве:
— Наистина ли познаваш тая кука от едно време?
— Ами да! — натъртено рече Плеве, — Майка му държеше в Минск публичен дом, често ходех там. Още по времето на Николай Кървавия[21].
От дъното на коридора се зададе Песнякевич с четирима от конвоя. Те хванаха Плеве за ръцете и за краката и го внесоха в карцера. Ключалката щракна.
Следващият бе завеждащият конбазата Караваев. Бивш будьоновец, през гражданската война беше загубил ръката си.
Караваев почука с желязото на протезата си по масата на дежурния:
— Кучета такива.
— Сваляй я. Дай си ръката.
Караваев замахна с отвързаната си протеза, ала конвоят наобиколи конармееца и го натика в карцера. До нас долетяха цветисти псувни.
— Слушай, Ручкин[22] — започна началникът на изолатора, — за вдигане на шум лишаваме от гореща храна.
— Я се… с твоята храна.
Началникът на изолатора извади от джоба си парче тебешир и сложи кръст на вратата на Караваев.
— Е, кой ще се разпише за ръката на оня?
— Никой няма да се разписва. Сложи някаква чавка — заповяда Песнякевич.
Дойде ред на лекаря, на нашия доктор Житков. Полуглух старец, той остави слуховата си тръба. Следващият бе полковник Панин, завеждащ дърводелската работилница. По време на германската война снаряд бе откъснал крака му някъде в Източна Прусия. Беше превъзходен дърводелец и ми разказваше как дворянските деца винаги са били обучавани на някакъв занаят. Старият Панин откачи протезата си и заподскача на един крак към своя карцер.
Останахме само двама: Шор, Гриша Шор — старши бригадир, и аз.
— Я, каква стана тя — рече Гриша, започваше да го обзема нервната възбуда на ареста, — оня — крак, тоя — ръка. А аз ще оставя… око — и Гриша чевръсто извади дясното си око, което се оказа от порцелан, и ми го показа на дланта си.
— Че ти изкуствено око ли имаш? — изненадах се аз. — Никога не съм предполагал.
— Значи лошо гледаш. А и окото добре съм си го подбрал по цвят.
Докато записваха окото на Гриша, началникът на изолатора се развесели и неудържимо се закиска.
— Оня, значи, ръка, другият ухо, третият гръб, а тоя — око. Ще съберем всички части на тялото. А ти? — той внимателно огледа голото ми тяло. — Ти какво ще оставиш? Душата си ли?
— Не — казах. — Душата си няма да оставя.
Да, това беше голямата ми мечта — да чуя свирката на локомотива, да видя белия му пушек, стелещ се по откоса на железопътния насип.
Чаках белия дим, чаках живия локомотив.
Пълзяхме, останали без сили, и не смеехме да захвърлим ватенките и полушубките си — до вкъщи, до бараките оставаха само петнадесет километра. Но ние се страхувахме да зарежем ватенките и полушубките направо на пътя, да ги захвърлим в канавката и да тичаме, да вървим, да пълзим, да се отървем от страшната тежест на дрехите. Бояхме се да зарежем ватенките — в тази зимна нощ дрехите за няколко минути щяха да заприличат на замръзнал храст клек, на покрит с лед камък. През нощта никога нямаше да можем да намерим дрехите си, те щяха да се изгубят в зимната тайга, както се губеха и през лятото сред храстите на клека, ако не ги вържехме за самия връх на храстите като пътепоказатели — пътепоказатели на живота. Знаехме, че без ватенките и полушубките не ще можем да се спасим. И пълзяхме, като губехме сили и се топлехме от собствената си пот — спреш ли да се движиш, усещаш как убийственият студ пропълзява по обезсиленото тяло, загубило главната си способност — да бъде източник на топлина, обикновена топлина, пораждаща ако не надежда, то поне злоба.
Пълзяхме заедно — волнонаемни и затворници. Шофьорът, чийто бензин беше свършил, остана да чака помощ, която щяхме да му пратим. Остана, наклал огън от крайпътната маркировка — единствените сухи дърва, които бе намерил. Спасението на шофьора може би заплашваше с гибел други автомобили, тъй като той бе събрал всички дървени колчета, беше ги начупил и сложил в огъня, който гореше със слаб, ала спасителен пламък, и шофьорът се беше навел над огъня, над пламъка, като от време на време слагаше поредната пръчица, тресчица — дори не се надяваше да се стопли, да се сгрее. Гледаше само да спаси живота си. Ако изоставеше камиона, ако тръгнеше да пълзи заедно с нас по студените, остри камъни на планинското шосе, ако зарежеше товара — щяха да го съдят. Шофьорът чакаше, а ние пълзяхме за помощ.
Пълзях и се мъчех да избягвам всякакви излишни мисли — те бяха като движенията, енергията не трябваше да се хаби за нищо друго освен за дращене, претъркулване, примъкване на собственото тяло напред по нощния зимен път.
И все пак нашето дишане при температура минус петдесет градуса ни изглеждаше като локомотивен дим. Сребърните лиственици в тайгата напомняха бълващи пушеци локомотиви. Бялата мъгла, изпълнила нощта и покрила небето, също беше локомотивен дим, димът на дългогодишната ни мечта. В това бяло безмълвие долових не шум от вятъра — чух небесна музикална фраза и ясен, мелодичен, звънлив човешки глас, който идваше направо от ледения въздух над нас. Музикалната фраза бе халюцинация, звуков мираж, в него имаше нещо от локомотивния дим, изпълнил моята клисура. Човешкият глас бе просто продължение на този зимен музикален мираж.
Но видях, че не само аз долавям този глас. Чуваха го всички, които пълзяха. Изстивайки, но без да имат сили да помръднат. В гласа от небето имаше нещо повече от надежда, нещо по-значимо от бавното ни пълзене към живота. Небесният глас повтаряше: предавам съобщение на ТАСС. Петнадесетимата лекари… Били са незаконно обвинени, нямат никаква вина, признанията им са изтръгнати с помощта на недопустими следствени методи, най-строго забранени от съветските закони.
Освободили са лекарите. Ама че номер! Ами кореспонденцията на Лидия Тимашук, ами орденът. Ами журналистката Елена Коновенко, прославяща бдителността и героинята на тази бдителност, олицетворението на бдителността, персонифицираната бдителност, бдителност, демонстрирана пред целия свят.
Защото смъртта на Сталин не бе направила на нас, много препатилите, нужното впечатление.
Отдавна вече свиреше някаква небесна музика, когато запълзяхме напред. Никой не каза нито дума — всеки сам смилаше новината.
Вече се виждаха светлините на селището. Да посрещнат пълзящите бяха дошли съпруги, подчинени и началници. Мен не ме посрещна никой — трябваше сам да се довлека до бараката, до стаята, до леглото си, да запаля и разгоря ламаринената печка. И когато се стоплих, когато се нагълтах с гореща вода, стоплена в едно канче направо в печката, върху горящите дърва, се изправих пред огъня, усещайки как топлата светлина пробягва по лицето ми — все пак не цялата кожа бе измръзнала отпреди това, имаше и оцелели петна, късчета, части. Бях решил.
На другия ден подадох молба за напускане.
— Напускането е в божиите ръце — каза ми с насмешка началникът на района, но прие заявлението ми и то замина с поредния куриер.
„На Колима съм от седемнадесет години. Моля да ми позволите да напусна. Като на бивш затворник годините, прекарани тук, не ми се водят за прослужени, не получавам никакви допълнителни начисления. Държавата няма да има почти никакви разходи във връзка с напускането ми. Моля ви.“ Две седмици по-късно получих отговор-отказ без каквато и да било мотивация. Веднага написах протест до прокурора с настояване той да се намеси и така нататък.
Работата беше там, че щом се появи някаква надежда — трябва да бъдат свалени или строшени всякаквите юридически окови: за да не ме спрат формалностите, хартийките. Най-вероятно бе кореспонденцията ми да е излишна. Ами ако…
В клуба свалиха портретите на Берия, а аз все пишех ли, пишех… Арестуването на Берия не ми вдъхна допълнителна надежда. Онези събития сякаш ставаха сами по себе си и тайната им връзка с моята съдба не се усещаше явно. Не за Берия ми трябваше да мисля.
Прокурорът ми отговори след две седмици. Той беше заемал високи постове в съседното управление. Уволнили го и го прехвърлили в нашия затънтен край. Жена му въртяла търговия с шевни машини, продавала ги десет пъти по-скъпо — дори бяха написали фейлетон за това. Прокурорът опитал да се отбранява с най-привичното оръжие — пишел доноси, че дневалният на началника на управлението Азбукин продава на затворниците по десет рубли цигарата с махорка. А махорката я получавал в колети от „континента“ — със самолети, едва ли не като дипломатическа поща, по специални багажни норми за висшето началство, а понякога — без каквито и да било ограничения. На трапезата си началникът на управлението, пишел той, всеки ден събирал по двадесет души и никакво полярно заплащане, никакви възнаграждения за прослужени години не можели да покрият разходите за виното и плодовете. Началникът на управлението много държал на семейния уют, бил баща на две деца. Всичките си разходи покривал от продажбата на махорката — десет рубли за саморъчно свита цигара — ами за осем кибритени кутийки, за шестдесет цигари от една пачка-осминка? Шестстотин рубли за осминка, за петдесет грама — заслужавало си.
Прокурорът понечил да спре този начин на обогатяване, но на часа бил свален от длъжност и прехвърлен при нас, в дълбоката провинция. Той бдеше за спазването на законите, бързо отговаряше на писмата, вдъхновен от омразата към началството, разгорещен от борбата с него.
Написах второ заявление: „Беше ми отказано освобождаване от работа. Сега, като ви изпращам справката от прокурора…“
След две седмици получих отказ. Без каквато и да е мотивация — сякаш бях поискал паспорт за чужбина.
Писах на областния прокурор, на прокурора на Магаданска област, и получих отговор, че имам право да бъда освободен от работа и да си замина. Борбата на „висшите сили“ премина в някаква нова фаза. Всеки „завой“ оставяше следи във вид на многобройни заповеди, разяснения, разрешения. Започваше да се усеща някакво съответствие, заявленията ми, както казват криминалните, ставаха „в тон“. В тон с времето?
След две седмици получих отказ. Без каквато и да било мотивация. И макар много пъти да бях писал жаловити писма до началника си — шефа на санитарния отдел на управлението, фелдшера Цапко, — не получих от него никакъв отговор.
От моя участък до управлението, до най-близкия лекарски пункт, имаше триста километра.
Разбрах, че трябва да говоря лично. И се случи така, че Цапко пристигна заедно с новия началник на лагерите, обеща ми много неща, може да се каже всичко — дори, че ще ме пусне.
— Ще те взема на връщане. Ама я остани още за една зима. Напролет ще си заминеш.
— Не. Дори и да не ме освободят напълно, поне от вашето управление ще се махна.
Разделихме се. След август дойде септември. Рибата вече се беше прибрала надолу по потоците. Но аз не се интересувах нито от мрежите-винтери, нито от взривовете, след които рибата изплуваше и белите кореми на морските и далекоизточните пъстърви се клатушкаха върху вълните на планинските реки, течението ги отнасяше в баражите и те гниеха там, вмирисваха се.
Трябваше подходящ случай. И той дойде. Районът ни бе посетен лично от началника на пътното управление инженер-полковник Кондаков. Той остана да нощува в къщата на началника на района. Бързах, страхувах се да не би Кондаков да заспи, и почуках на вратата.
— Влезте.
Кондаков седеше на масата, беше разкопчал китела си и търкаше червената следа, оставена от яката върху охранения му бял врат.
— Фелдшерът на района. Разрешете да се обърна по личен въпрос.
— По време на пътуване не говоря с никого.
— Очаквах това — отвърнах му студено и спокойно. — Написал съм писмо-заявление. Ето го — вътре пише всичко. Надявам се, че няма да ми откажете да го прочетете, когато сметнете за възможно.
На Кондаков му стана неудобно и той престана да се занимава с яката на ризата си. Все пак беше инженер, човек с висше образование — нищо, че беше техническо.
— Седнете. Кажете какво има.
Седнах и му разправих.
— Ако всичко е така, както казвате, обещавам да ви освободя от работа веднага щом се върна в управлението. След десет дни.
И Кондаков си записа името ми в едно миниатюрно тефтерче.
След десет дни ми позвъниха от управлението — обадиха ми се приятели, ако изобщо имах такива там. Или просто любопитни, зрители, а не актьори, които часове наред, години наред наблюдаваха как рибата се опитва да се измъкне през прокъсаната мрежа, как лисицата си прегризва лапата, за да се изскубне от капана. Наблюдаваха, без да се опитват да отворят капана и да пуснат лисицата. Просто наблюдаваха борбата на животното с човека.
Телефонограма — от района до управлението за моя сметка. Бях измолил от началника на района разрешение да я пратя… Никакъв отговор.
Дойде колимската зима. Потоците се покриха с тънък лед и само тук-там по бързеите течеше, бързаше, живееше водата, от която се издигаше пара като от локомотив.
Трябваше да се бърза, да се бърза.
— Изпращам в управлението един тежко болен — доложих на началника. Болният беше с остър язвен стоматит в резултат от системно недояждане, от авитаминоза; язвен стоматит, който лесно можеше да бъде сбъркан с дифтерит. Имахме право да изпращаме в такива случаи; нещо повече — бяхме длъжни да изпращаме хората. По заповед, по закон, по съвест.
— А кой ще го съпровожда?
— Аз.
— Сам ли?
— Да. Ще затворим медицинския пункт за една седмица.
Това се беше случвало и преди, началникът го знаеше.
— Ще направя опис. За да няма кражби. И ще запечатам шкафа с печата на инспектора.
— Виж, това е добре. — Началникът се успокои. Тръгнахме с попътни коли, замръзвахме, спирахме да се сгреем на всеки тридесет километра — и на третия ден още по светло стигнахме в управлението, обгърнато от жълто-бяла дневна колимска мъгла.
Първият човек, когото видях, беше фелдшерът Цапко, началникът на санитарния отдел.
— Докарах един тежко болен — доложих, но Цапко гледаше не към него, а към куфарите ми — имах даже куфари: шперплатови, собственоръчно направени, в които се намираха книгите ми, един евтин памучен костюм, възглавница, одеяло… Цапко разбра всичко.
— Без началника не мога да ти разреша да заминеш. Отидохме при него. В сравнение с инженер-полковник Кондаков това беше малък началник. По несигурния му тон и колебливите отговори разбрах, че са дошли някакви нови заповеди, нови „разяснения“.
— Не искаш ли да останеш още една зима? — Беше краят на октомври. Зимата вече бе в разгара си.
— Не.
— Е, какво пък. Щом не иска, не го дръжте…
— Слушам, другарю началник! — Цапко се изпъна пред началника на лагера, удари токове и излязохме в мръсния коридор.
— Та така — с удоволствие рече Цапко. — Постигна каквото искаше. Свободен си да вървиш където щеш. Заминавай за континента. На твоето място ще постъпи фелдшерът Новиков. И той като мен идва от фронта, от войната. Ще се върнеш с него там, откъдето си дошъл — да предадеш всичко, както си му е редът, след това заповядай да се разплатим.
— Да пътувам пак триста километра? После обратно — че това ще трае цял месец. Не по-малко.
— Нищо повече не мога да направя. Каквото можах — сторих го.
Разбрах, че и разговорът с началника на управлението беше лъжа, бил е предварително подготвен.
В Колима човек не бива да се съветва с никого. Затворникът и бившият затворник нямат приятели. Още първият човек, който ти дава някакъв съвет, ще изтърчи при началника, за да му разправи всичко, за да издаде другаря си, да прояви бдителност.
Цапко отдавна си беше отишъл, а аз все седях на пода в коридора и пушех ли, пушех.
„Какъв е този Новиков? Фронтови фелдшер ли?“
Намерих го. Беше един зашеметен от Колима човек. Самотата му, трезвите размисли, несигурният поглед говореха, че Колима за него се бе оказала съвсем не такава, каквато е очаквал, когато се е впуснал на лов за многото лесни пари. Новиков бе прекалено новак, прекалено фронтовак.
— Слушай — рекох му. — Ти идваш от фронта. Аз съм тук от седемнадесет години. Излежал съм две присъди. Сега ме пускат да си вървя. Ще видя семейството си. Във фелдшерския ми пункт всичко е наред. Ето описа. Всичко е запечатано. Подпиши акта за приемане задочно…
Новиков го подписа, без да пита никого.
Не потърсих Цапко да му докладвам, че актът е готов. Отидох направо в счетоводството. Счетоводителят прегледа документите ми — всички справки, всички хартийки.
— Е, добре — рече ми. — Можеш да си получиш парите. Само че има един проблем. Вчера от Магадан е получена телефонограма — да се прекратят всички освобождавания до пролетта, до новия навигационен сезон.
— Какво ме интересува навигацията? Нали ще пътувам със самолет.
— Да, ама заповедта е обща, много добре знаеш. Не си вчерашен.
Отново седях на пода в кантората и пушех ли, пушех. Мина Цапко.
— Още ли не си заминал?
— Не, не съм.
— Е, всичко хубаво…
Кой знае защо разочарованието ми не беше огромно. Бях свикнал с такива удари в гърба. Но този път не биваше да се случва нещо лошо. С цялото си тяло, с цялата си воля бях още в движение, в стремеж, в борба. Просто нещо не беше допремислено, съдбата бе допуснала някаква грешка в сметките си, в хладнокръвната си игра с мен. Ето я грешката. Отидох при секретаря на началника, на същия онзи инженер-полковник Кондаков — него пак го нямаше.
— Имало ли е вчера телефонограма за спиране на уволненията?
— Имаше.
— Но аз — усещах, че гърлото ми е пресъхнало, едва изговарях думите, — аз съм освободен още преди месец. По заповед номер 65. Вчерашната телефонограма не би трябвало да се отнася за мен. Вече съм освободен. Преди месец. Аз съм на път, прибирам се…
— Да, като че ли е така — съгласи се лейтенантът. — Да отидем при счетоводителя!
Счетоводителят се съгласи с нас, но рече:
— Да изчакаме да се върне Кондаков. Той да реши.
— Е — каза лейтенантът, — не те съветвам. Той лично подписа заповедта. По своя преценка. Никой не му я е пробутвал за подпис. Ще ти одере кожата, ако не си я изпълнил.
— Добре — рече счетоводителят, като ме изгледа накриво. — Само че — той щракна няколко пъти с пръсти — пътят ще е за ваша сметка.
Билетът за самолет и влак до Москва струваше три хиляди и петстотин рубли и имах право пътят ми да бъде платен от Далстрой, от моя господар през тези четиринадесет затворнически и три волни — не волни, а волнонаемни години.
Но по тона на главния счетоводител разбрах, че този път той няма да отстъпи.
В спестовната ми книжка на бивш затворник без начисления за прослуженото време’ за три години се бяха натрупали шест хиляди рубли.
Зайците, които бях ловил, варил, пекъл и ял, рибата, която бях ловил, пекъл и ял, ми бяха помогнали да спестя тази толкова голяма сума.
Платих на касата, получих акредитив за три хиляди, документи, пропуск за летището в Оймякон и започнахме да търсим попътна кола. Скоро намерихме такава. Двеста километра — двеста рубли. Продадох одеялото и възглавницата — за какво са ми в самолета, продадох медицинските книги на същия този Цапко на държавна цена — той нямаше да пропусне да продаде учебниците и справочниците десет пъти по-скъпо. Но нямаше за кога да мисля.
По-лошо беше друго. Загубих талисмана си — собственоръчно направения нож, с който не се бях разделял години наред. Бях спал върху чувалите с брашно и той явно беше изпаднал от джоба ми. За да го намеря, трябваше да разтоваря камиона.
Рано сутринта пристигнахме в Оймякон, където бях работил преди една година, в Томтор, в скъпия ми пощенски клон, в който бях получил толкова писма, и толкова изпратил. Слязох близо до хотела на летището.
— Ей, ти — извика ми шофьорът на камиона, — нищо ли не си загубил?
— Изпаднал ми е ножът, докато съм пътувал върху чувалите.
— Ето го. Свалих борда на каросерията и той тупна на земята. Много е хубав.
— Давам ти го. За спомен. Вече не ми трябва талисман. Но радостта ми беше преждевременна. В Оймякон няма редовни полети и от есента тук чакаха хора за десетки самолети. Списъци от по четиринадесет души, ежедневни проверки. Чергарски живот.
— Кога беше последният самолет?
— Преди седмица.
Значи ще трябва да вися тук до пролетта. Не трябваше да давам талисмана си на шофьора.
Отидох в лагера, при техническия ръководител, където преди година бях работил като фелдшер.
— За континента ли смяташ да заминаваш?
— Да. Помогни ми.
— Утре ще отидем заедно при Велтман.
— Капитан Велтман още ли е началник на летището?
— Да. Само че вече не е капитан, а майор. Наскоро получи нови нашивки.
На сутринта влязохме с техническия ръководител в кабинета на Велтман, здрависахме се.
— Ето — нашият човек заминава.
— Че защо не дойде сам при мен? Познава ме не по-зле от тебе.
— Просто за по-сигурно, другарю майор.
— Добре. Къде ти е багажът?
— Всичко, което имам, е с мен — посочих малкото шперплатово куфарче.
— Чудесно. Отивай в хотела и чакай.
— Ама аз…
— Млък! Прави каквото ти заповядвам. А ти, технически, утре ще ми дадеш един трактор да подравним пистата… Без трактор…
— Ще ти дам, ще ти дам — рече Супрун, като се усмихваше.
Сбогувах се и с Велтман, и с техническия ръководител, свих по коридора на хотела и като прескачах през крака и тела, се добрах до едно свободно място до прозореца. Наистина, тук беше по-студено, но по-късно, след няколко самолета, след няколко опашки щях да се преместя към печката, до самата печка.
Мина около час и изведнъж хората, които лежаха, наскачаха и започнаха съсредоточено да се вслушват в бученето, идващо от небето.
— Самолет!
— Товарен „дъглас“
— Не товарен, а пътнически.
По коридора се щураше дежурният на летището с шапка-ушанка с кокарда и стискаше в ръката си списък — въпросният списък от четиринадесет души, който всеки знаеше наизуст от няколко месеца.
— Всички, които извикам, бързо отивате да си купувате билети. Летецът ще хапне и потегляте.
— Семьонов!
— Тук!
— Галицки!
— Тук!
— А защо моето име е задраскано? — беснееше четиринадесетият. — Вече трети месец си чакам реда.
— Защо ми го казвате на мен? Задраска ви началникът на летището. Лично Велтман. Току-що. Ще ви изпратят със следващия самолет. Доволен ли сте? А ако искате да спорите — ей го къде е кабинетът на Велтман. Той е там…
Но четиринадесетият не посмя да иска обяснения. Всичко се случва. Велтман можеше да не хареса физиономията му. Тогава не само че нямаше да го качат на следващия самолет, ами можеха изобщо да го задраскат от списъците. И такива неща се бяха случвали.
— А кого са вписали?
— Не мога да го разчета — дежурният с кокардата се взираше в новата фамилия и изведнъж извика мен.
— Тук съм.
— При касиера — бързо.
Мислех си: няма да играя на благородство, няма да се откажа, ще замина, ще отлетя. Зад гърба си имах седемнадесет години Колима.
Хукнах при касиера, бях последен, като в движение вадех документите си, стисках парите и изпусках по нещо от багажа си.
— Тичай бързо — рече ми касиерът. — Летецът вече привърши с яденето, а прогнозата за времето е лоша — трябва да успеете да стигнете до Якутск, преди да се е развалило.
Слушах тези неземни думи със затаен дъх.
Летецът беше докарал самолета почти до вратата на стола. Пътниците отдавна се бяха качили. Тичах към самолета с шперплатовото си куфарче. Тичах, задъхвайки се, без да си слагам ръкавиците, стиснал с изстиващите си пръсти заскрежения самолетен билет.
Дежурният на летището провери билета и ми помогна да се кача. Летецът затвори люка и влезе в кабината.
— Старт!
Стигнах до мястото си, до креслото, без да имам сили да мисля за каквото и да било, без да съм в състояние да възприемам.
Сърцето ми биеше ли, биеше цели седем часа, докато самолетът внезапно не кацна на земята. Якутск.
В якутското летище спяхме прегърнати с новия ми другар — моя съсед от самолета. Трябваше да се пресметне най-евтиният път до Москва — макар документите ми за пътуване да бяха до Джамбул, разбирах, че колимските закони едва ли са валидни на Голямата земя. Сигурно щях да мога да се уредя да работя и да живея някъде другаде. Щях да имам време да поразмисля върху това.
А засега — най-евтино беше със самолет до Иркутск, а оттам с влак до Москва. Пет денонощия. Или пък до Новосибирск, а оттам до Москва — пак с влака. Кой самолет излита пръв… Купих си билет до Иркутск.
До излитането имаше няколко часа и за това време прекосих Якутск, взирайки се в замръзналата река Лена, в притихналия едноетажен, приличащ на голямо село град. Не, Якутск все още не беше град, не беше Голямата земя. В него нямаше локомотивен дим.
На иркутската гара легнах под ярката, силна светлина на една крушка — все пак носех всичките си пари зашити в пояса. В платнения пояс, който ми бяха направили в шивашката работилница преди две години и най-сетне той трябваше да изпълни предназначението си. Един милиционер кръстосваше гарата, като внимателно прекрачваше краката на хората и търсеше пътечки между мръсните, смърдящи, облечени в дрипи тела, и — което беше още по-добре — сновеше и военен патрул с червени ленти на ръкавите, с автомати. Разбира се, милиционерът не би могъл да се справи с хулиганите — и това сигурно са го разбрали много преди аз да се появя на гарата. Не че се страхувах да не ми откраднат парите. Отдавна вече не се боях от нищо, просто с пари беше по добре, отколкото без пари. Светлината биеше право в очите ми, но това ми се беше случвало хиляди пъти и чудесно се бях научил да се наспивам на светло. Вдигнах яката на ватенката си, която в официалните документи се наричаше късо палто, напъхах ръцете си по-дълбоко в ръкавите, леко поизмъкнах краката си от плъстените ботуши; пръстите на краката ми си поотдъхнаха и така заспах. Течението не ме плашеше. Всичко ми беше познато: локомотивните свирки, движещите се вагони, гарата, милиционерът, пазарът край гарата — сякаш дълги години бях сънувал някакъв сън и едва сега се събуждах. Изплаших се, студена пот изби по кожата ми. Изплаших се от страшната човешка сила — от желанието и умението да се забравя. Видях, че съм готов да забравя всичко, да задраскам двадесет години от живота си. И то какви години! И когато разбрах това, победих себе си. Знаех, че няма да позволя на паметта си да забрави видяното от мен. Успокоих се и заспах.
Събудих се, пренавих партенките си откъм сухата им страна, измих се със сняг — във всички посоки хвърчаха черни пръски — и тръгнах към града. За мен това беше първият истински град през последните седемнадесет години. Якутск бе едно голямо село. Коритото на река Дена минаваше далеч от града, но жителите се страхуваха да не би тя да се върне, да се разлее, и пясъчното поле-русло бе празно — там вилнееха само вихрушки. Затова пък тук, в Иркутск, имаше големи сгради, магазини, жителите се щураха насам-натам.
На едно място си купих чифт трикотажно бельо — осемнадесет години не бях обличал подобно нещо. Доставяше ми огромно удоволствие да стоя на опашки, да плащам, да подавам касовата бележка. „Номер?“ Бях го забравил. „Най-големият.“ Продавачката поклати неодобрително глава. „Петдесет и пети?“ — „Да, да.“ И тя ми уви бельото, което така и не облякох, понеже моят номер беше „51“ — това научих вече в Москва. Всички продавачки бяха с еднакви сини рокли. Купих си и четка за бръснене и едно джобно ножче. Тези прекрасни неща струваха баснословно евтино. На Север човек си ги правеше сам — и четките, и джобните ножове.
Отбих се в една книжарница. На антикварния щанд се продаваше „Руска история“ на Соловьов — всичките томове за 850 рубли. Не, докато не пристигна в Москва, няма да купувам книги. Но да ги подържа, да постоя до рафта на книжарницата — за мен това беше като хубав борш с месо… Като чаша жива вода.
В Иркутск пътищата ни се разделиха. До вчера в Якутск ходехме всички заедно, заедно си купувахме и билетите за самолет. На опашка стояхме също заедно, четиримата — никой не се сещаше да повери парите си на друг. В нашия свят това не беше прието. Стигнах до моста и погледнах надолу: към кипящата, зелена, прозрачна до самото дъно река Ангара — могъща, чиста. И като докосвах с измръзналата си ръка студените, ръждивокафяви перила, като вдишвах миризмата на бензин, на зимен градски прах, гледах забързаните минувачи и разбирах до каква степен съм гражданин. Разбрах, че най-скъпото, най-важното нещо за човек е времето, когато се ражда родината, докато семейството и любовта още не са се появили. Това е времето на детството и ранните младежки години. И сърцето ми се сви. С цялата си душа изпратих поздрав на Иркутск. Иркутск беше моята Вологда, моята Москва.
Когато наближавах гарата, някой ме тупна по рамото.
— Искат да приказват с теб — рече ми едно беличко момченце с ватенка и ме отведе в мрака. Оттам на часа изникна нисък човек, който внимателно ме наблюдаваше.
По погледа му разбрах с кого си имам работа. Страхлив и нагъл, подмилкващ се и пълен с омраза бе този толкова добре познат ми поглед. От тъмнината надзъртаха още някакви физиономии, нямаше нужда да ги знам — те щяха да се появят в нужния момент: с ножове, с пирони, със заострени железа в ръка. Сега пред мен имаше само едно лице с бледа кожа с цвят на пръст, с подпухнали клепачи, с много малки устни, сякаш залепени на скосената, гладко избръсната брадичка.
— Кой си ти? — Той протегна мръсната си ръка с дълги нокти. Трябваше да отговоря. Нито патрулът, нито милиционерът можеха да ми помогнат тук. — Ти си от Колима!
— Да, от Колима съм.
— Къде си работил там?
— Като фелдшер на участъците.
— Фелдшер? Касапин? Значи си пил кръвчицата на нашите. Има за какво да си поприказваме.
Стисках в джоба си купеното преди малко джобно ножче и мълчах. Можех да се надявам само на някоя случайност. Търпението и случайността — ето какво ни спасяваше и продължаваше да ни спасява. И случаят дойде. Двете сили, на които се крепи арестантският свят.
Мракът се отдръпна.
— Аз го познавам. — В светлината се появи нова фигура, която виждах за първи път. Имах прекрасна памет, що се отнася до лица. Но този човек никога по-рано не бях срещал.
— Ти ли? — пръстът с дългия нокът направи полукръг.
— Да, той работеше в Кудима — рече непознатият. — Разправят, че бил човек. Помагал на нашите. Хвалеха го.
Пръстът с нокътя изчезна.
— Добре, върви — злобно каза бандитът. — Ще си помислим.
Имах късмет, че нямаше нужда да нощувам повече на гарата. Влакът за Москва потегляше същата вечер.
Сутринта всичко бе озарено от тежката светлина на електрическите крушки — мътни, не искащи да изгаснат. През затръшващите се врати се виждаше иркутският ден — мразовит, светъл. Рояците от хора, изпълващи проходите, заемащи всеки квадратен сантиметър от циментения под, от омазнените пейки — щом някой станеше, помръднеше, излезеше. Безкрайно стоене на опашката пред касата — билет до Москва, до Москва, пък после ще му мисля… Не за Джамбул, както пишеше в документите ми. Но на кого са притрябвали тези колимски документи в това море от хора, в това безспирно движение? Най-сетне дойде моят ред пред прозорчето на касата, трескаво вадех парите, за да пъхна пачката нови банкноти в касата, където те щяха да изчезнат — непременно щяха да изчезнат, както изчезна целият ми живот до този миг. Но чудото продължаваше и от прозорчето изскочи някакъв твърд предмет, грапав, корав, тънък като резенче щастие — билет до Москва. Касиерката викаше нещо — уж че влакът е смесен, че запазеното ми място е в общ вагон, че по-добро мога да взема за утре или за вдругиден. Ала аз не разбирах нищо освен думите „утре“ и „днес“. Днес, днес. И стиснал здраво билета, опитвайки се да усетя всеки негов ръб с безчувствената си, измръзнала кожа, аз се измъкнах, пробих си път до по-свободно място. Бях човек, слязъл от самолет — нямах никакъв излишен багаж — само малко шперплатово куфарче. Бях човек от Далечния север — нямах излишен багаж — само малкото шперплатово куфарче, същото, което напразно се опитвах да продам в Адигалах, събирайки пари за пътуването до Москва. Не ми бяха платили пътя, но това беше дреболия. Най-важното бе твърдото картонче на железопътния билет.
След като се посъвзех в един от ъглите на гарата — мястото ми под ярката лампа, разбира се, вече беше заето, — прекосих града и се върнах на гарата.
Хората вече се качваха. На височинката се виждаше влак като играчка, неправдоподобно малък, просто няколко мръсни картонени кутии, наредени една зад друга — сред стотиците подобни, в които живееха работниците по пътищата или стрелочниците, където висяха замръзнали дрехи, плющящи от ударите на вятъра.
Влакът ми по нищо не се различаваше от тези композиции, превърнати в общежития.
Той не приличаше на влак, който в еди-колко си часа трябва да потегли за Москва, а наподобяваше общежитие. И там, и тук от вагоните слизаха хора, и там, и тук във въздуха над главите на движещите се хора се движеше някакъв багаж. Разбрах, че на влака му липсва най-важното, липсваше му живот, нищо не обещаваше движение — нямаше локомотив. И наистина, нито едно от общежитията нямаше локомотив. Моята композиция приличаше на общежитие. И никога не бих повярвал, че тези вагони могат да ме закарат до Москва, но хората вече се качваха.
Истинска битка, страшна битка се водеше пред вратата на вагона. Изглеждаше така, сякаш работният ден неочаквано беше свършил два часа по-рано и всички бяха дотичали у дома, в бараката, при топлата печка, и напираха да минат през вратата.
Какви ти шафнери… Всеки сам търсеше мястото си, сам се настаняваше и бранеше това място. Моето запазено средно легло беше, естествено, заето от някакъв пиян лейтенант, който непрекъснато се оригваше. Смъкнах го на пода и му показах билета си.
— И аз имам билет за това място — миролюбиво ми обясни той, изхълца, свлече се и на часа заспа.
Във вагона се тъпчеха все повече и повече хора. Нагоре се издигаха и изчезваха някакви огромни денкове, куфари. Засмърдя на овчи кожуси, на човешка пот, на мръсно, на карбол.
— Етапен затвор, етапен затвор — повтарях си аз, докато лежах по гръб, натикан в празното пространство между средното и горното легло. Отдолу нагоре покрай мен се заиздига лейтенантът с разкопчана яка, недоспал. Хвана се за нещо, набра се на мускули и изчезна…
В суматохата сред крясъците в този вагонен етапен затвор така и не успях да чуя най-важното, което ми се искаше да доловя, което трябваше да чуя, за което бях мечтал седемнадесет години и което беше станало за мен нещо като символ на „континента“, символ на живота, символ на Голямата земя. Не чух изсвирването на локомотива. Не се бях сетил за него по време на борбата за място във вагона. Не чух свирката. Но вагоните трепнаха и се люшнаха, и нашият вагон, нашият етапен затвор започна да се придвижва нанякъде — сякаш заспивах и бараката плуваше пред очите ми.
Насилих се да се убедя, че пътувам — за Москва.
Докато минавахме през някакви стрелки, още в началото, близо до Иркутск, вагонът се разтресе, отгоре се изсипа и увисна тялото на лейтенанта, който обаче продължаваше да се държи здраво за горното легло, на което спеше. Той се оригна и върху моето място, а също и върху леглото на съседа ми се изля бълвоч. Повръщането бе неудържимо. Съседът ми си съблече кожуха — не ватенка, не късо палто, а истински кожух с рошава яка и като псуваше до девето коляно, започна да го чисти.
Съседът ми пътуваше с безброй плетени кошници, някои от тях бяха обшити с плат. От време на време от вътрешността на вагона се появяваха някакви жени, забрадени със селски кърпи, в кожухчета до кръста, със също такива плетени кошници на рамо. Жените викаха нещо на съседа ми, той им махаше за поздрав.
— Балдъза ми е! Тръгнала за Ташкент, при роднините си — каза ми той, макар да не исках от него никакви обяснения.
Той с охота отвори най-близката кошница и я показа. Освен един износен костюм и още някакви парцали вътре нямаше нищо друго. Затова пък имаше много снимки — семейни и групови — върху паспарту, снимки, част от които бяха дагеротипни. Появяваше се някоя по-голяма снимка и съседът ми подробно и с желание обясняваше кой какъв е на нея, кой е бил награден с орден, кой учи за инженер и кой е убит през войната. „А това съм аз“ — непременно сочеше той в средата и всички, на които показваше снимките, покорно, учтиво и съчувствено кимаха с глави.
На третия ден от съвместния ни живот в тресящия се вагон съседът ми, който си беше изградил за мен пълна, ясна и безусловно правилна представа, макар да не му бях разправял нищо за себе си, ми рече бързо, докато вниманието на останалите бе отвлечено от нещо:
— В Москва трябва да сменям влака. Ще ми помогнеш ли да измъкнем една кошница през пропуска? Покрай кантара?
— Нали чакам да ме посрещат.
— Ах, да. Забравих, че имате среща.
— А какво караш?
— Какво ли? Семки. А от Москва ще помъкнем галоши…
Не слязох на нито една от гарите. Носех си храна. Беше ме страх влакът да не потегли без мен, да не се случи нещо лошо — ами че щастието не можеше да трае вечно.
Срещу мен на средното легло лежеше някакъв мъж с кожух, безкрайно пиян, без шапка и ръкавици. Пияните му приятели го бяха качили във вагона и бяха дали билета на шафнерката. Човекът продължи да пътува така едно денонощие, сетне слезе някъде, върна се с бутилка някакво тъмно вино, изпи го направо от гърлото, захвърли бутилката — на пода на вагона. Шафнерката чевръсто я грабна и я отнесе в бърлогата си, пълна с одеяла, които в смесения вагон никой не взимаше, с чаршафи, от които никой нямаше нужда. В същото купе на шафнерите зад паравана от одеяла на горното, третото легло, се подвизаваше една проститутка, която пътуваше от Колима, а може и да не беше проститутка, а Колима да я беше направила такава… Тя седеше недалеч от мен, на едно от долните легла, и люлеещата се светлина на слабата крушка на вагона от време на време падаше върху безкрайно умореното й лице, върху намазаните й с нещо устни — не беше червило. Сетне до нея се приближаваше някой, казваше й нещо и тя изчезваше в купето на шафнерите. „Петдесет рубли“ — рече ми лейтенантът, който вече беше изтрезнял — Оказа се много мил младеж.
С него започнахме да играем една извънредно интересна игра. Когато във вагона се качваше някой нов пътник, ние се опитвахме да познаем професията му, възрастта, с какво се занимава. Споделяхме наблюденията си, сетне той сядаше до новия пътник, заприказваше го и идваше при мен с отговора.
Така дамата с начервените устни, но с нокти, по които нямаше и следа от лак, бе определена от нас като медицинско лице, а леопардовото кожухче, с което бе облечена, явно от изкуствена кожа, говореше, че жената е по-скоро сестра или фелдшерка, но не и лекарка. Една лекарка не би облякла кожух от изкуствена кожа. Тогава още никой не беше чувал за найлон, за синтетика. Заключението ни се оказа вярно.
От време на време покрай нашето купе някъде от средата на вагона изтопуркваше момченце на около две години с криви крачета, мърляво, дрипаво, със сини очи. Бледите му бузки бяха покрити с някакви лишеи. След една-две минути подире му с твърда, сигурна крачка минаваше младият му баща — с ватенка, с тежки, силни, отрудени пръсти на работник. Хващаше момченцето. Детето се усмихваше на баща си, той му отговаряше със същото и с радостен възторг го връщаше на мястото му — в едно от купетата на нашия вагон. Научих историята им. Една най-обикновена колимска история. Бащата — някакъв „битовак“, току-що бил освободен и сега пътуваше за „континента“. Майката на детето не пожелала да се върне и бащата пътуваше със сина си, твърдо решен да измъкне детето, а може би и себе си, от здравите обятия на Колима. Защо майката не е пожелала да се върне ли? Може това да е била една най-обикновена история. Срещнала друг мъж, допаднал й волният колимски живот — вече като волнонаемна може би не искала да се връща на „континента“ в положението на човек второ качество… А може би младостта й си е отивала. Или любовта, колимската любов, да си е била отишла — и това се случваше. А може и да е било и по-страшното. Да е излежала присъда по петдесет и осми член — най-битовият от всички битови — и да е знаела с какво я заплашва връщането на Голямата земя. С нова присъда, с нови мъки. На Колима също нямаше гаранции срещу това, но поне нямаше да я преследват, както преследваха всички на „континента“.
Нищо не научих и не исках да научавам. Благородството, порядъчността, любовта към своето дете, което бащата сигурно е виждал не кой знае колко често — нали е било на ясли, в детска градина.
Неумелите бащини ръце, разкопчаващи детското панталонче, огромните разноцветни копчета, зашити от грубите, несръчни, но добри ръце. Щастието на бащата и щастието на момченцето. Този двегодишен малчуган не знаеше думичката „мама“. Той викаше: „Татко, татко!“. И той, и почернелият от слънцето шлосер си играеха, като с мъка си намираха място сред пияните, сред картоиграчите, сред кошниците и денковете на спекулантите. Тези двама души от нашия вагон със сигурност бяха щастливи.
На пътника, който спеше вече втори ден, откакто бяхме потеглили от Иркутск, който се бе събудил само за да изпие, да излочи нова бутилка водка ли, коняк ли, домашен ликьор ли, не му се удаде да спи повече. Вагонът се разтресе. Спящият пиян пътник рухна на пода и започна да стене. Медицинската помощ, извикана от шафнера, установи, че човекът си е счупил рамото. Изкараха го на носилки и той изчезна от моя живот.
Внезапно във вагона се появи фигурата на моя спасител, макар че спасител е силно казано — нали тогава не се стигна до нещо сериозно, кърваво. Моят познат си седеше, не ме беше познал или не желаеше да ме познае. Все пак се спогледахме и аз отидох при него. „Искам поне да стигна до вкъщи, да видя близките си“ — това бяха последните думи на този криминален, които чух.
Всичко това: и ярката светлина на лампата на Иркутската гара, и спекулантът, който носеше със себе си чужди снимки за камуфлаж, и бълвочът, изригнат върху леглото ми от гърлото на младия лейтенант, и тъжната проститутка от горното легло в купето на шафнерите, и двегодишното мърляво дете, което викаше щастливо „татко! татко!“ — всичко това го запомних като мое първо щастие, непрекъснатото щастие на „свободата“.
Ярославската гара. Шумът, градският прибой на Москва — градът, който ми беше по-близък от всички градове на света. Спрелият вагон. Толкова скъпото лице на жена ми, която ме посрещаше по същия начин, както когато се връщах от безбройните си пътувания. Този път командировката беше продължителна — почти седемнадесет години. И най-важното — връщах се не от командировка. Връщах се от ада.
На пети декември хиляда деветстотин четиридесет и седма година в залива Нагаево влезе параходът „КИМ“ с товар от хора. Това беше последният рейс, навигационният сезон приключи. Магадан посрещаше гостите с температура минус четиридесет градуса. Впрочем корабът беше докарал не гости, а истинските стопани на тази земя — затворниците.
Цялото началство на града, военно и цивилно, бе на пристанището. Камионите на Магадан до един очакваха акостиралия параход. Войниците и кадровите войски обкръжиха вълнолома и разтоварването започна.
Всички свободни коли от златните мини в радиус петстотин километра от залива бяха тръгнали празни към Магадан, подчинявайки се на зова на селектора.
Мъртвите ги изхвърляха на брега и ги откарваха на гробището, заравяха ги в братски могили, без да прикрепват към телата дъсчици с имената — съставяха се актове за бъдеща ексхумация.
Тези, които бяха в най-тежко състояние, ала все още живи, ги извозваха в болниците за затворници в Магадан, Ола, Арман, Дукче.
Болните в среднотежко състояние заминаваха за централната затворническа болница — на левия бряг на река Колима. Болницата съвсем наскоро бе преместена там от двадесет и третия километър. Ако параходът „КИМ“ беше пристигнал преди една година, нямаше да се наложи да се пътува петстотин километра.
Завеждащият хирургическото отделение Кубанцев, наскоро демобилизиран от армията, дошъл направо от фронта, бе потресен от вида на тези хора, от страшните рани, каквито не бе срещал никога през живота си, дори не ги бе сънувал. Във всеки камион, пристигащ от Магадан, имаше трупове на умрели по време на пътуването. Кубанцев разбираше, че това са „леките“, които подлежат, на транспортиране, които не са толкова зле, а „най-тежките“ са ги оставили там.
Хирургът си повтаряше думите на генерал Риджуей, които бе успял да прочете някъде непосредствено след края на войната: „Фронтовият опит на войника не може да подготви човек за зрелището на смъртта в лагерите.“
Кубанцев губеше хладнокръвието си. Не знаеше какво да заповяда, откъде да започне. Колима бе стоварила върху фронтовия хирург прекалено голямо бреме. Ала трябваше да се направи нещо. Санитарите смъкваха болните от колите, отнасяха ги на носилки в хирургичното отделение. Във всички коридори те бяха наредени плътно една до друга.
Ние запомняме миризмите като стиховете, като човешките лица. Миризмата на тази първа лагерна гной остана завинаги във вкусовата памет на Кубанцев. След това цял живот си я спомняше. Би трябвало гнойта навсякъде да мирише еднакво и смъртта да е една и съща. Ала не е така. През целия си живот лекарят имаше чувството, че това е миризмата от раните на онези негови първи пациенти в Колима.
Кубанцев пушеше, пушеше и усещаше, че започва да губи самообладание, не знаеше какво да нареди на санитарите, на фелдшерите, на лекарите.
— Алексей Алексеевич — чу до себе си нечий глас.
Беше Брауде — хирург, бивш затворник, бивш завеждащ на същото това отделение, наскоро свален от тази длъжност по заповед на вишестоящото началство само защото бе лежал в затвора, при това фамилията му беше немска.
— Разрешете ми да се разпоредя. Всичко това ми е познато. Тук съм от десет години.
Развълнуваният Кубанцев отстъпи командирското място и работата закипя. Едновременно започнаха да оперират трима хирурзи, фелдшерите от отделението си измиха ръцете — щяха да са асистенти. Други фелдшери правеха инжекциите, сипваха капки за сърце.
— Ампутации, само ампутации — мърмореше си Брауде. Той обичаше хирургията и казваше, че страда, ако в живота му се случеше ден без нито една операция, без нито едно разрязване.
— Сега няма да скучаем — радваше се той. — А Кубанцев, макар да не е лошо момче, се обърка. Фронтови хирург! При тях всичко е по инструкции, схеми, заповеди — на ви сега живия живот, Колима!
Но Брауде беше незлоблив. Свален без всякакъв повод от длъжността си, той не намрази своя приемник, не започна да му прави мръсотии. Напротив, Брауде виждаше, че Кубанцев е объркан, чувстваше голямата му благодарност. Все пак човекът имаше семейство, жена, син ученик. Офицерска полярна дажба, висока заплата, лесна печалба. А Брауде — какво? Зад гърба си имаше десетгодишна присъда, много съмнително бъдеще. Родом от Саратов, ученик на известния Краузе, самият той също беше многообещаващ хирург. Ала тридесет и седма година бе направила на пух и прах съдбата му. На Кубанцев ли щеше да седне да отмъщава за несгодите си…
И Брауде се разпореждаше, режеше, псуваше. Забравяше за себе си и макар в мигове на размисъл да се ругаеше за тази своя презряна черта — не можеше да се промени.
А наум си беше казал: „Ще напусна болницата. Ще замина за континента.“
…На пети декември хиляда деветстотин четиридесет и седма година в залива Нагаево влезе параходът „КИМ“ с товар от хора — три хиляди затворници. По време на пътуването те се бяха разбунтували и началството беше решило да залее трюмовете с вода. Това бе направено при температура минус четиридесет градуса. Какво представлява измръзване от трета-четвърта степен, както казваше Брауде, или замръзване, както се изразяваше Кубанцев — това той научи още в първия ден на колимската си служба — служба заради по-бързото пенсиониране.
Всичко това трябваше да бъде забравено и Кубанцев, дисциплиниран и волеви човек, така и стори. Накара се да го забрави.
Седемнадесет години по-късно той си спомняше името и презимето на всеки фелдшер от затворниците, на всяка медицинска сестра, спомняше си кой от затворниците с кого е „живял“, имайки предвид лагерните романи. Спомняше си точно какъв чин имаше всеки по-гаден началник. Само едно не можеше да си спомни Кубанцев — парахода „КИМ“ с трите хиляди измръзнали затворници.
Анатол Франс има един разказ — „Прокураторът на Юдея“. Там Пилат Понтийски след седемнадесет години не може да си спомни Христос.
В болницата, веднага след края на войната, пред очите ми се разигра още една драма, по-точно нейната развръзка.
Войната беше вдигнала от дъното на живота и бе изкарала на повърхността такива пластове, такива късове от действителността, които винаги и навсякъде са се криели от ярката слънчева светлина. Събитието нямаше нищо общо с криминалните и с подземния свят. Това бе нещо съвсем различно.
По време на бойните действия бяха разрушени лепрозориумите и прокажените се бяха смесили с населението. Тайна или явна война бе това? Химическа или бактериологична?
Болните от проказа лесно се представяха за ранени, за пострадали през войната. Прокажените бягаха заедно с другите хора на изток, връщаха се в истинския, макар и страшен живот, където ги посрещаха като жертви на войната, може би дори като герои.
Прокажените живееха, работеха. Трябваше да свърши войната, за да се сетят за тях лекарите и страшните картотеки на лепрозориумите отново да започнат да се попълват.
Прокажените живееха сред хората, споделяха с тях отстъпленията, настъпленията, радостите или болките от победата. Те се трудеха във фабриките, обработваха земята. Ставаха началници и подчинени. Само войници не ставаха никога — заради осакатените си пръсти, които приличаха на бойни травми, бяха неразличими от тях. Прокажените се представяха именно за инвалиди от войната — единици сред милионите такива.
Сергей Федоренко бил завеждащ склад. Инвалид от войната, той чевръсто се оправял с непослушните си, осакатени пръсти и добре вършел работата си. Очаквала го кариера, партийна книжка, но щом се домогнал до парите, Федоренко започнал да пие, да гуляе, арестували го, осъдили го и той пристигнал в Магадан с един от курсовете на колимските кораби с присъда от десет години по битов член.
Тук Федоренко сменил диагнозата си. Макар в Колима също да имаше предостатъчно инвалиди, например членовредители. Но беше по-изгодно, по-модно, по-незабележимо да се разтвори в морето от измръзвания.
Точно такъв го срещнах в болницата — последствия от измръзване трета-четвърта степен, незарастваща рана, ръце-чукани и чукани-крака.
Федоренко се лекуваше. Лечението беше безрезултатно. Но нали всеки болен се бореше с лечението както можеше, както умееше. След многомесечни трофични язви Федоренко го изписаха и в желанието си да бъде в болницата той стана санитар в хирургическото отделение, което имаше около триста легла. Тази болница беше централна, с хиляда легла само за затворниците. На един от етажите в пристройката бе болницата за волнонаемни.
Стана така, че лекарят, който водеше историята на заболяването на Федоренко, се разболя и вместо него започна да „записва“ доктор Красински — стар военен лекар, почитател на Жул Верн (защо ли?), човек, когото колимският живот не бе отучил да поприказва, да побъбри, да обсъди това-онова.
Преглеждайки Федоренко, Красински останал поразен от нещо — и той не знаел от какво. Тази тревога я помнел от студентските си години. Не, това не било трофична язва, не било резултат на взрив или от брадва. Това било бавно разрушаваща се тъкан. Сърцето на Красински се разтуптяло. Той извикал още веднъж Федоренко и го помъкнал към прозореца, на светло, като внимателно се вглеждал в лицето му и не можел да повярва на очите си. Лепра! Това беше „лъвско лице“. Човешко лице, приличащо на муцуната на лъв. Красински трескаво запрелиствал учебниците. Взел една голяма игла и на няколко пъти убол едно от многото бели петънца по кожата на Федоренко. Никаква болка! Облян в пот, Красински написал рапорт до началството. Болният Федоренко бил изолиран в отделна стая, а в центъра, в Магадан, били изпратени парченца кожа за биопсия, оттам те заминали за Москва. Отговорът дошъл след около две седмици. Проказа! Красински ходел като герой. Началниците си разменяли писма с цел изписване на наряд за колимския лепрозориум. Той се намираше на един остров, а на двата бряга имаше картечници, насочени към мястото за преминаване на реката. Наряд, трябваше им наряд.
Федоренко не отричаше, че е бил в лепрозориум и че прокажените, забравени от всички, успели да избягат. Едни — да догонват отстъпващите, други — да посрещат хитлеристите. Също както през целия си живот, Федоренко спокойно чакаше да го изпратят където трябва, ала болницата бе обзета от буря. Цялата болница. И онези, които са били пребивани по време на следствието, с души, изпепелени от хиляди разпити, със съсипани, измъчени от непосилната работа тела — с присъди от двадесет и пет години плюс пет лишаване от граждански права — присъди, които нямаше как да се преживеят, през които нямаше как да се оцелее, бе невъзможно да останат живи… Всички бяха обзети от ужас, крещяха, проклинаха Федоренко — страхуваха се от проказата.
Това е същият онзи психически феномен, който кара беглеца да отложи грижливо подготвяното бягство, защото през този ден в лагера ще дават тютюн или ще им разрешат да пазаруват в лавката. Колкото лагери — толкова странни примери, лишени от логика.
Например човешкият свян. Какви са границите и размерите му? Хората, чийто живот бе съсипан, бъдещето и миналото — стъпкани, изведнъж се оказват подвластни на някакъв смешен предразсъдък, на някаква глупост, която, кой знае защо, не могат да превъзмогнат, от която кой знае защо не могат да се отърсят. И този внезапно появил се като най-изтънчено човешко чувство свян се помни цял живот като нещо истинско, нещо безкрайно скъпо. Веднъж в болницата на един фелдшер, който все още не беше такъв, а просто „помагаше“, му заповядаха да бръсне жени, един женски етап… За да се позабавлява, началството беше наредило жените да бръснат мъжете, а мъжете — жените. Всеки си прави весело както може. Но мъжът-бръснар започна да моли познатата си сама да извърши този ритуал на „санитарна обработка“ и не искаше да разбере, че всъщност животът му е свършил, че всичко това е забавление за лагерното началство — мръсна пяна в този страшен казан, където се вареше собственият му живот, стегнат в мъртва хватка.
Това човешко, смешно, нежно чувство се проявява у хората внезапно.
В болницата цареше паника. Нали Федоренко беше работил там няколко месеца. Уви, при проказата „продромалният период“ на заболяването, преди появата на външни признаци, трае няколко години. Мнителните бяха обречени завинаги да останат с този страх в душите си независимо дали щяха да са свободни, или да си останат арестанти.
В болницата цареше паника. Лекарите трескаво търсеха по телата на болните и на персонала тези нечувствителни бели петънца. Заедно с лекарската слушалка и чукчето иглата стана задължителен инструмент при първичните прегледи.
Болният Федоренко го довеждаха и събличаха пред фелдшерите, пред лекарите. Близо до него стоеше надзирател с пистолет. Доктор Красински, стиснал огромна показалка, разправяше за проказата, като сочеше ту „лъвското лице“ на бившия санитар, ту загниващите му пръсти, ту лъскавите петна по гърба му.
Бяха прегледани абсолютно всички обитатели на болницата, волнонаемни и затворници, и изведнъж едно бяло петънце, загубило чувствителността си бяло петънце, бе открито на гърба на Шура Лешчинска, фронтова сестра — понастоящем дежурна в женското отделение. Тя бе пристигнала в болницата наскоро, преди няколко месеца. Нямаше „лъвско лице“. Беше не по-строга и не по-снизходителна, не по-шумна и не по-непринудена от която и да било медицинска сестра, бивша арестантка.
Затвориха Лешчинска в една от стаите на женското отделение, а парченце от кожата й бе откарано в Магадан, оттам — в Москва — за анализ. И отговорът дойде: проказа!
Дезинфекцията след проказата е сложно нещо. Трябва да се изгори къщата, в която е живял прокаженият. Така пише в учебниците. Но да се изгори, да се изчисти с огън цяла една стая от огромната двуетажна сграда, сграда-гигант! Никой не посмя да го стори. Също както при дезинфекцията на скъпи кожени връхни дрехи хората рискуват и оставят заразата, запазвайки коженото богатство, символично поръсвайки безценните кожи — понеже в дезинфекционната камера от високата температура ще загинат не само микробите, ще загинат и самите вещи. Началството би си премълчало дори в случай на чума или холера.
Някой бе поел отговорността да не се пали. Стаята, в която бе затворен Федоренко, очакващ придружително писмо и конвой до лепрозориума, също не я гориха. Просто поляха всичко с фенол и с карбол, поръсиха на няколко пъти.
Веднага се появи ново голямо неудобство, Федоренко и Лешчинска сами заемаха по цяла една стая с няколко легла.
Отговорът и нарядът — наряд за двама — все още ги нямаше, още не бяха пристигнали, колкото и да напомняше началството в ежедневните си, по-точно еженощни телефонограми до Магадан.
Тогава бе преградена част от избеното помещение на болницата и бяха направени две малки килии за арестантите-прокажени. Прехвърлиха Федоренко и Лешчинска там. Под ключ, с постови пред вратата, прокажените бяха оставени да чакат заповедта, наряда за лепрозориума, конвоя.
Федоренко и Лешчинска останали в килиите си едно денонощие, а на другия ден, при смяната, часовите намерили килиите празни.
В болницата настана паника. Всичко в килиите си беше на място — прозорците, вратите.
Красински се досети пръв. Бяха избягали през пода. Якият Федоренко беше махнал дървените трупи, излязъл в коридора, окрал помещението, където режеха хляба, също и операционната на хирургичното отделение, събрал всичкия спирт и спиртни разтвори от шкафа, всички „кодеинчета“ и замъкнал плячката си в бърлогата под земята.
Прокажените си харесали едно местенце, направили си ложе, нахвърляли върху него одеяла и дюшеци, оградили се с дървени трупи от света, от конвоя, от болницата, от лепрозориума и живели няколко дни като мъж и жена — струва ми се, цели три дни.
На третия ден копоите-хора и копоите-кучета ги откриха. Аз също бях в тази група, вървях леко превит през високото мазе на болницата. Основите бяха заложени много надълбоко. Разхвърляхме дървените трупи. В дъното, съвсем неподвижни, лежаха голите тела на двамата прокажени. Обезобразените мургави ръце на Федоренко прегръщаха бялото, сякаш излъчващо светлина тяло на Лешчинска. И двамата бяха пияни.
Увиха ги с одеяла и ги занесоха в една от килиите — вече не ги разделяха.
Кой ги беше увил в одеялата, кой бе докосвал тези страшни тела? Специален санитар, когото бяха намерили в болницата и на когото (с разрешение на висшето началство) всеки работен ден се зачиташе за седем. Повече, отколкото при работещите във волфрамовите, калаените и урановите мини. Седем дни за един. Този път членът, по който човекът излежаваше наказанието си, нямаше никакво значение. Бяха намерили един фронтовак, осъден за измяна на родината, с присъда двадесет и пет плюс пет, който наивно смяташе, че с геройството си ще намали присъдата, ще ускори излизането си на свобода.
Затворникът Королков — фронтови лейтенант — дежуреше пред килията денонощно. Дори спеше там, пред вратата. А когато пристигна конвоят от „острова“, Королков го взеха заедно с прокажените, за „прислуга“. Повече нищо не се чу за него, нито за Федоренко, нито за Лешчинска.
— Етап от Златистия!
— Какви са там?
— Кучета[23].
— Извикай войници за обиск. Сам няма да можеш да се справиш.
— Бойците ще изтърват нещо. Такива са ни кадрите.
— Няма. Аз ще съм на вратата.
— Добре тогава.
Етапът, мръсен, прашен, се „стоварваше“. Хората не бяха случайни — прекалено много бяха плещестите, имаше доста с превръзки, процентът на хирургично болните бе много голям за един минен етап.
Влезе дежурната лекарка Клавдия Ивановна, волнонаемна.
— Започваме ли?
— Да изчакаме, докато дойдат войници за обиска.
— Това някаква нова процедура ли е?
— Да. Нова процедура. Сега ще видите защо е нужно това, Клавдия Ивановна.
— Излез в средата на стаята — ти, с патериците. Документите!
Нарядчикът подаде направлението за болницата. Личните дела ги остави настрана.
— Сваляй превръзката. Дай бинтове, Гриша. Наши бинтове. Клавдия Ивановна, моля да огледате счупването.
Бялата ивица на бинта се плъзна на пода. Фелдшерът я ритна. Към шината за транспортиране бе закрепен не нож, а цяло копие, огромен шиш — най-портативното оръжие във войната на „кучетата“. То издрънча на пода и Клавдия Ивановна пребледня.
Войниците го грабнаха.
— Сваляйте всички превръзки.
— Ами гипса?
— Махайте го и него. Утре ще им сложат нов.
Без да гледа, фелдшерът се вслушваше в познатия звук на падащото на каменния под желязо. Под всяка гипсова превръзка имаше оръжие. Закрепено и гипсирано.
— Разбирате ли какво означава това, Клавдия Ивановна?
— Разбирам.
— И аз разбирам. Няма да пишем рапорт до началника, но ще съобщим на шефа на санитарната част на мината, нали, Клавдия Ивановна?
— Двадесет ножа — съобщете това на лекаря — от петдесет души етап.
— Вие наричате това ножове? Та те повече приличат на копия.
— Сега, Клавдия Ивановна, трябва да върнем всички здрави. И вървете да си догледате постановката. Знаете ли, Клавдия Ивановна, в онази мина има един неграмотен лекар, който веднъж бе поставил диагноза за травма на болен, паднал от някаква кола — „пролапс от камион“, катс „пролапс ректи“ — изпадане на правото черво. Но се е научил да им крие оръжието под гипса.
Едно безнадеждно злобно око се беше втренчило във фелдшера.
— Е, който е болен — ще остане в болницата — рече Клавдия Ивановна. — Минавайте един по един.
В очакване да ги изпратят обратно хирургично болните псуваха, без да се смущават от нищо. Изгубените надежди им бяха развързали езиците. Псуваха дежурния лекар, фелдшера, охраната, санитарите.
— Ще ти отворим ние очите — пенеше се един от пациентите.
— Какво можеш да ми сториш, мръснико? Най-много да ме заколиш, докато спя. Достатъчно хора по петдесет и осми член пребихте в забоите през тридесет и седма година. Забравихте ли старците и разните Иван-Ивановичи?
Но трябваше да се внимава не само за „хирургичните“ криминални. Много по-неприятно беше да се разобличават опитите да се попадне в туберкулозното отделение, където болният донасяше увита в парцалче бацилна храчка, взета от някой, който със сигурност бе болен от туберкулоза. Лекарят казваше: „Изхрачи се в бурканчето“ — правеше се спешен анализ за наличие на бацилите на Кох. Непосредствено преди прегледа болният налапваше храчката, пълна с бацили — и, разбира се, се заразяваше. За сметка на това попадаше в болницата, спасяваше се от най-страшното — от работата в златодобивния забой. Поне за час, поне за ден, поне за месец.
Още по-тежко бе да се разобличават онези, които донасяха със себе си шишенце с кръв или си разраняваха някой пръст, за да прибавят една-две капки кръв в урината си — да легнат в болницата с хематурия, да останат там поне до утре, поне за седмица. Пък после — каквото е рекъл Господ.
Имаше много такива. Те бяха по-грамотни. Никога не биха лапнали туберкулозна храчка, за да ги хоспитализират. Бяха чували какво са белтъчините, защо взимат урина за анализ. И каква полза могат да имат от това. Месеците, прекарани на легло в болниците, ги бяха научили на много неща. Имаше болни с контрактури — лъжливи — на тях след упойка им изправяха краката или ръцете. А на два пъти контрактурата, срастването, се беше оказало истинско и разобличаващият лекар бе разкъсал живите тъкани, мъчейки се да изправи коляното. Беше се престарал, не беше преценил силата си.
Болшинството бяха с умишлено направени трофични язви — с игла, обилно намазана с газ, се предизвикваше подкожно възпаление. Тези болни можеше да бъдат приети или да не се приемат. При тях нямаше опасност за живота.
Особено много такива, жени, идваха от совкоза „Елген“, а по-късно, когато бе открита специалната златна мина за жени „Дебна“ — с ръчни колички, лопати и кирки, броят на възпаленията в тази мина значително се увеличи. Това беше същата онази мина, в която санитарките бяха съсекли с брадва лекарката, прекрасната възрастна лекарка Шицел, родом от Крим. Преди да отиде там, тя работеше в болницата, но „досието“ й я отведе в мината, на смърт.
Клавдия Ивановна отиде да догледа постановката на лагерната културна бригада, а фелдшерът легна да спи. Но след час отново го събудиха: „Етап. Женски етап от «Елген»“.
Този етап щеше да е с много багаж. Но това бе грижа на надзирателите. Етапът не беше голям и Клавдия Ивановна рече, че сама ще го приеме, фелдшерът й благодари, заспа и начаса се събуди от нечие подбутване, от плач, от горчивите сълзи на Клавдия Ивановна. Какво се е случило?
— Не мога да живея повече тук. Не мога. Ще напусна дежурството си.
Фелдшерът си плисна студена вода от чешмата, и като се бършеше с ръкав, влезе в приемната.
Всички се смееха с цяло гърло! Болните, охраната, която ги бе докарала, надзирателите. На кушетката се мяташе някакво красиво, много красиво момиче. Не беше за първи път в болницата.
— Здравейте, Валя Громова.
— Е, най-сетне да видя един свестен човек.
— Каква е тази шумотевица?
— Не искат да ме приемат в болницата.
— Защо? Тя има проблеми с туберкулозата си.
— Че това е „пръч“[24] — грубо се намеси нарядчикът. — За нея имаше специално постановление. Забранено е да я приемат. Нали не е спала с мен. И изобщо с мъж…
— Всички лъжат — безсрамно се развика Валя Громова. — Вижте колко са нежни пръстите ми. Вижте петите ми…
Фелдшерът плю на пода и отиде в другата стая. Клавдия Ивановна изпадна в истерична криза.
През нощта Крист го събудиха и дежурният надзирател го поведе по безкрайните тъмни коридори към кабинета на началника на болницата. Подполковникът от медицинската служба още не спеше. Лвов, следователят от МВД, седеше до писалището на началника и рисуваше на лист хартия някакви безлични чавки.
— Фелдшерът на болницата Крист, явявам се по ваша заповед, гражданино началник.
Подполковникът махна с ръка и дежурният надзирател, дошъл заедно с фелдшера, изчезна.
— Слушай, Крист — рече началникът, — ще ти докарат гости.
— Ще пристигне етап — каза следователят.
Крист мълчеше в очакване.
— Ще ги измиеш. Дезинфекция и така нататък.
— Слушам.
— Никой не трябва да знае за тези хора. Никакви контакти.
— Имаме ти доверие — обясни следователят и се разкашля.
— Сам няма да мога да се справя с дезинфекционната камера, гражданино началник — каза Крист. Смесителят за горещата и студената вода се намира далеч. Парата и водата не са на едно място.
— Значи…
— Трябва да има и един санитар, гражданино началник.
Шефовете се спогледаха.
— Добре, нека има и санитар — обади се следователят.
— Разбра ли? Никому нито дума.
— Разбрах, гражданино началник.
Крист и следователят излязоха. Началникът се изправи, изгаси голямата лампа и започна да си облича шинела.
— Откъде е този етап? — тихо попита Крист следователя, докато двамата минаваха през голямото преходно помещение към кабинета — московска мода, на която подражаваха навсякъде, където имаше началнически кабинети, все едно дали на цивилни или на военни.
— Откъде ли? Следователят се разсмя.
— Ах, Крист, Крист, не предполагах, че можеш да ми зададеш подобен въпрос… — И произнесе студено: — От Москва, със самолет.
— Значи не познават лагерите. Затвор, следствие и така нататък. Първата вратичка към чистия въздух, както им се струва на всички, които не познават лагерите. От Москва, със самолет…
През следващата нощ голямото, просторно фоайе, в което стъпките отекваха, се изпълни с новодошли — все офицери, офицери, офицери. Майори, подполковници, полковници. Имаше дори един генерал — нисичък, млад, черноок. В конвоя нямаше нито един войник.
Началникът на болницата, слаб, висок старец, с мъка се навеждаше, докато рапортуваше на дребничкия генерал:
— Всичко е готово за приемането им.
— Чудесно, чудесно.
— Банята!
Началникът махна на Крист и вратите на помещението се отвориха.
Тълпата офицерски шинели направи път. Златната звездна светлина от пагоните помръкна — цялото внимание на съпровождащите и на посрещачите се съсредоточи върху малката група мръсни хора, облечени с някакви дрипи — но не с арестантско облекло, не — това си бяха техните дрехи, цивилни, следствени, изтъркани по подовете на затворническите килии.
Дванадесет мъже и една жена.
— Заповядайте, Ана Петровна — рече един от арестантите, като направи път на жената да влезе първа.
— Недейте, недейте. Първо влезте да се измиете вие. Аз ще поседна да си почина.
Вратата се затвори.
Деветимата, които ме бяха наобиколили, се взираха в очите ми, опитвайки се да разгадаят нещо, без да разпитват.
— Отдавна ли сте в Колима? — попита ме най-храбрият, съзрял в мен „Иван Иванович“.
— От тридесет и седма.
— През тридесет и седма всички ние още бяхме…
— Млъкни — намеси се един друг, по-възрастен.
Влезе надзирателят ни, секретарят на партийната организация на болницата Хабибулин, доверено лице на началника на болницата. Той наблюдаваше новодошлите и мен.
— А бръснене?
— Вече сме поръчали. Ще дойде персиецът от криминалните, Юрка.
Юрка скоро се появи с инструментите си. На портала го бяха инструктирали и той само мучеше.
Вниманието на новопристигналите отново се насочи към Крист.
— Няма ли да си изпатите заради нас?
— Как мога да си изпатя, господа инженери — нали така?
— Геолози.
— Господа геолози.
— А къде се намираме?
— В Колима. На петстотин километра от Магадан.
— Е, довиждане. Банята е много хубаво нещо.
Геолозите — всичките! — преди били работили зад граница, в чужбина. Присъдите им бяха от 15 до 25 години. Със съдбата им се разпореждаше специалното управление — същото, в което имаше толкова малко войници и толкова много офицери и генерали. Те не бяха на подчинение нито на Колима, нито на Далстрой. Колима им осигуряваше само планинския въздух през решетките на прозорците, голямата дажба, баня три пъти месечно, легло, бельо без въшки и покрив. За разходки и за кино тогава още и дума не можеше да става. Тази отвъдполярна вила бе избрана за геолозите от Москва.
Геолозите бяха предложили на началството да свършат нещо голямо по специалността си — пореден вариант на котела без барабан на Рамзин[25].
Искрата на творческия плам може да се избие и с помощта на обикновена тояга — това е добре известно след „перековката“ и безбройните Беломорканали. Подвижната скала на хранителните „поощрения и наказания“, приспадането на работните дни, надеждата — и ето че робският труд се превръща в нещо благословено.
Месец по-късно малкият генерал пак пристигна. Геолозите бяха пожелали да ходят на кино, на прожекциите за затворниците и волнонаемните. Малкият генерал „съгласува“ въпроса с Москва и им разреши. Балконът — ложата, където седеше началството, бе преграден със затворническа решетка. По време на прожекциите вкараха геолозите до началника.
Не им даваха книги от лагерната библиотека. Само техническа литература.
Секретарят на партийната организация, болният стар далстроевец Хабибулин, за първи път през надзирателския си живот мъкнеше със собствените си ръце вързопи с дрехите на геолозите до пералнята. Нещо, което го гнетеше най-много на този свят.
След още един месец малкият генерал пак пристигна и геолозите поискаха да имат пердета на прозорците си.
— Пердета — тъжно казваше Хабибулин. — Пердета им се приискали.
Дребният генерал беше доволен. Работата на геолозите напредваше. Веднъж на десет дни банята се отключваше и геолозите се къпеха.
Крист не говореше много с тях. Пък и какво можеха да му разправят следствените геолози, което той да не беше срещал през дългия си лагерен живот.
Тогава вниманието на геолозите се насочи към бръснаря-персиец.
— Не приказвай много с тях, Юрка — рече му веднъж Крист.
— Остава само всеки балък да седне да ме учи. — И Юрка му тегли една сочна псувня.
Мина още една баня; Юрка дойде явно пийнал, може би беше пил чифир или някакво „кодеинче“. Беше много наперен, по някое време се разбърза да си ходи, изскочи през портала, без да дочака попътен конвой за лагера, и през отворения прозорец Крист чу сухия револверен изстрел. Юрка бе убит от надзирателя, от същия онзи надзирател, когото току-що беше бръснал. Сгърченото тяло лежеше пред входа. Дежурният лекар му провери пулса, подписа акта. Дойде друг бръснар, Ашот — арменски терорист от същата бойна група на арменските есери, която през 1926 г. беше убила тримата турски министри начело с Талаат бей — виновника за клането на арменците през 1915 година, когато бяха избити около един милион души… В следствената част провериха досието на Ашот и вече не му се наложи да бръсне геолозите. Намериха човек от криминалните, а и самият принцип бе променен — всеки път ги обслужваше нов бръснар. Смяташе се, че така ще е по-безопасно — няма да могат да си създадат връзки. По същата система в Бутирския затвор сменяха часовите — непрекъснато ги местеха от пост на пост.
Геолозите не разбраха нищо нито за Юрка, нито за Ашот. Работата им напредваше успешно и пристигналият дребен генерал им разреши половинчасова разходка. Това също беше голямо унижение за стария надзирател Хабибулин. В лагера, пълен с покорни, страхливи, безправни хора, надзирател е голяма началническа длъжност. Но тук в чистия си вид тя не допадна на Хабибулин.
Очите му ставаха все по-тъжни, носът — все по-червен: Хабибулин започна да се пропива. И веднъж падна надолу с главата от моста в река Колима, но успяха да го спасят и той продължи да заема важната си надзирателска длъжност. Покорно мъкнеше вързопите с дрехи в пералнята, покорно метеше стаята и сменяше пердетата на прозорците.
— Е, как я караш? — попита го Крист — все пак те дежуреха заедно повече от година.
— Зле — изпъшка Хабибулин.
Пристигна малкият генерал. Работата на геолозите вървеше отлично. Радостен, усмихнат, генералът обхождаше затвора им. Очакваше го награда.
Хабибулин, изпънал се на прага, го следеше с поглед.
— Добре, добре. Виждам, че не ме изложихте — весело каза дребният генерал. — А вие — той извърна очи към надзирателите, застанали на входа — бъдете учтиви с тях. Иначе ще ви вкарам в гроба, мръсници такива!
И си тръгна.
Залитайки, Хабибулин се довлече до отделението, изпи при Крист двойна доза валериан и написа рапорт с молба колкото може по-бързо да го прехвърлят на каквато и да е друга работа. Търсейки съчувствие, показа рапорта на Крист. Крист се опита да му обясни, че за генерала геолозите са по-важни, по-важни са дори от стотина такива като Хабибулин, но засегнатият старши надзирател не пожела да разбере тази проста причина.
През една от нощите геолозите изчезнаха.
Котето се измъкна изпод нара и едва успя да се шмугне обратно — геологът Филатов запокити по него един ботуш.
— Какво ти става? — рекох, като оставих настрана омазнения том „Монте Кристо“.
— Не обичам котките. Виж, това е друго — Филатов придърпа сивото кутре с гъста козина и го потупа по врата. — Истински овчарски пес. Дръж, Казбек, дръж — насъска го той срещу котето. Но кутрето имаше на носа си две пресни драскотини от ноктите му и ръмжеше, ала не помръдваше.
Животът на котето при нас беше черен. Петима мъже изкарваха на него скуката си — придошлата река бе забавила отпътуването ни. Южиков и Кочубей, двамата дърводелци, вече втора седмица играеха на „шестдесет и шест“ — залагаха заплатите, които им предстоеше да получат. Късметът спохождаше ту единия, ту другия. Неочаквано готвачът отвори вратата и извика:
— Мечки!
Всички се втурнахме навън.
И така, бяхме петима, имахме само една пушка — тя беше на геолога. Брадвите също не стигаха за всички, затова готвачът грабна острия като бръснач кухненски нож.
Мечките — мъжка и женска — вървяха по склона на хълма отвъд потока. Те разтърсваха, чупеха, изскубваха с корените младите лиственици, запокитваха ги в дерето. Бяха сами в тази майска тайга и хората успяха да ги приближат откъм подветрената страна на около двеста крачки. Мечокът беше кафяв, козината му преминаваше в ръждиво, беше два пъти по-голям от мечката, огромните му жълти старчески зъби се виждаха много добре.
Филатов — той беше най-добрият стрелец, седна и подпря цевта на ствола на една лиственица, съборена от ветровете — за по-сигурно. Леко помръдваше цевта, търсейки път за куршума сред започналите да пожълтяват листа на храстите.
— Стреляй — ръмжеше готвачът с пребледняло от хазарта на лова лице. — Стреляй!
Мечките чуха шумоленето. Реакцията им бе мигновена, като на футболисти по време на мач. Женската хукна нагоре по склона на хълма — отвъд билото. Старият мечок не побягна. Обърнал глава към опасността, озъбен, той бавно тръгна към клековия храсталак. Явно беше готов да се изправи срещу заплахата — той, мъжкарят, жертваше живота си, за да спаси своята другарка, излагаше се на смъртна опасност, прикривайки бягството й.
Филатов стреля. Той, както вече казах, беше добър стрелец — мечокът падна и се затъркаля по склона към дъното на клисурата — докато една лиственица, която той бе пречупил като на шега преди половин час, не спря тежкото му тяло. Женската отдавна беше изчезнала.
Всичко бе толкова огромно — небето, скалите, че мечокът изглеждаше като детска играчка. Беше умрял мигновено. Вързахме лапите му, прокарахме под тях една тояга и, като се олюлявахме под тежестта му, слязохме в дъното на клисурата, върху хлъзгавия, дебел два метра лед, който още не се беше стопил. Довлякохме звяра до входа на къщурката ни.
Двумесечното кутре, което през краткия си живот не беше виждало мечка, се навря под нара, обезумяло от страх. Котето направи друго. Бясно се нахвърли върху мечока, който ние петимата деряхме. Късаше парчета топло месо, гълташе съсиреците, танцуваше върху възлестите червени мускули на звяра…
Кожата излезе четири квадратни метра.
— Месцето ще да е двестатина кила — повтаряше на всеки от нас готвачът.
Плячката беше богата, но тъй като не можехме да я откараме оттук и да я продадем, веднага си я разделихме по равно. Котелките и тиганите на геолога Филатов денонощно бяха на огъня, докато най-сетне не го сви стомахът. След като се увериха, че мечешкото месо не е подходящо за изплащане на картоиграчески дългове, Южиков и Кочубей осолиха всеки своя дял в трапове, облицовани с камък, и всеки ден ходеха да го наглеждат. Готвачът скри своя дял неизвестно къде — знаеше някакъв специален начин на осоляване, но не го сподели с никого. А аз хранех котето и палето и тримата се справихме най-добре с месото. Спомените от успешния лов ни стигнаха за два дни. Едва на третия ден, надвечер, отново започнахме да се караме.
Времето на следствието, прекарано в затвора, тече, без да оставя забележими, ярки следи в паметта. За всеки следствен затворът, срещите, които стават там, хората — не са най-важното. Основното, за което се хабят духовните и физически сили — това е борбата със следователя. Онова, което става в кабинетите в крилото за разпити, се запомня по-добре, отколкото затворническият живот. Нито една книга, прочетена в затвора, не остава в паметта — единствено затворите, в които някога се излежаваха целите присъди, са били университети, от които са излизали звездобройци, романисти, мемоаристи. Книгите, прочетени в следствения затвор, не оставаха в паметта. За Крист двубоят със следователя не беше най-важното. Той разбираше, че е обречен, че арестът означава присъда, заколение. И Крист бе спокоен. Беше запазил способността си да наблюдава, да действа въпреки приспивния ритъм на затворническия режим. Неведнъж се беше сблъсквал с пагубния човешки навик да се разправя най-важното за себе си, да се разкрива душата пред съседа — съседа по килия, по болнично легло, по купе във вагона. Тези тайни, пазени на дъното на хорските души, понякога зашеметяваха, бяха невероятни.
Съседът на Крист отдясно, механик от една волоколамска фабрика, в отговор на молбата да си припомни най-яркото събитие в своя живот, най-хубавото, което му се е случвало някога, каза, като целият сияеше от събудения спомен, че през 1933 година получил срещу купоните си двадесет кутии зеленчукови консерви и когато ги отворил вкъщи — консервите се оказали месни. Той се заключил в стаята си, за да не го видят съседите, и с брадва разсякъл кутиите до една — всичките били с месо, в нито една нямало зеленчуци. В затвора не се смеят на подобни спомени. Съседът на Крист отляво, генералният секретар на дружеството на политическите каторжници Александър Георгиевич Андреев, сключи посребрените си вежди. Черните му очи заблестяха.
— Да, в живота ми има такъв ден — 12 март 1917 година. Бях осъден на вечна царска каторга. Съдбата се разпореди да посрещна двадесетгодишния юбилей на това събитие тук, в затвора, заедно с вас.
От отсрещния нар слезе висок, възпълен човек.
— Разрешете ми да се включа във вашата игра. Аз съм доктор Валерий Андреевич Миролюбов — той се усмихна слабо и жално.
— Седнете — рече Крист, като му направи място. Това беше много лесно — трябваше само да подгъне крака. Нямаше как по друг начин да се освободи малко пространство. Миролюбов веднага се качи на нара. Лекарят беше обут с домашни чехли. Крист учудено вдигна вежди.
— Не, не съм ги получил от вкъщи, но в Таганка, където лежах два месеца, не е толкова строго.
— Таганка нали е за криминални?
— Да, разбира се, че е за криминални — разсеяно потвърди доктор Миролюбов. — С вашето идване в килията — рече той, като вдигна поглед към Крист — животът се промени. Игрите станаха по-смислени. Не като онзи ужасен „жучок“, на който играеха всички. Дори чакаха с нетърпение да ги изведат до тоалетната, за да играят там на воля. Сигурно имате опит…
— Да, имам — каза Крист тъжно и твърдо.
Миролюбов надзърна в очите на Крист със своите изпъкнали, добри, късогледи очи.
— Очилата ми ги взеха криминалните. В Таганка.
В мозъка на Крист по навик се мяркаха въпроси, предположения, догадки… „Търси съвет. Не знае защо е арестуван. Впрочем…“
— А защо ви прехвърлиха тук от Таганка?
— Не знам. За два месеца не ме разпитаха нито веднъж. А в Таганка… Бяха ме извикали там като свидетел по обира на едно жилище. На един съсед му откраднаха палтото. Разпитаха ме и ми показаха заповед за арестуване… Истинска абракадабра. Вече трети месец — нито дума. И ме прехвърлиха в Бутирка.
— Е, какво пък — рече Крист. — Бъдете търпелив. Чакайте изненади. Абракадабрата не е чак толкова голяма. Организирана бърканица, както казваше критикът Иуда Гросман-Рошчин! Спомняте ли си за него? Беше съратник на Махно.
— Не, не го помня — каза докторът. Надеждата му, че Крист може да знае нещо, угасна — изчезна и блясъкът в очите му.
Художествените шарки на сценария на следствието бяха много, извънредно разнообразни. Крист знаеше това. Привличането към делото за обир на жилище — дори като свидетел — напомняше за прочутите „амалгами“[26]. Във всеки случай таганските приключения на доктор Миролюбов бяха следствен камуфлаж, кой знае защо необходим на поетите от НКВД.
— Да поприказваме за нещо друго, Валерий Андреевич. За най-хубавия ден в живота ви. За най-светлото събитие.
— Да, чух за какво си говорите. Имам такова събитие, което преобърна целия ми живот. Само че всичко, което се случи с мен, не прилича нито на разказа на Александър Георгиевич — Миролюбов се наведе наляво към генералния секретар на дружеството на политическите каторжници, — нито на разказа на този другар — той се наведе надясно, към волоколамския механик… — През 1901 г. бях в първи курс, учех медицина в Московския университет. Бях млад. С възвишени чувства. Глупав. Недосетлив.
— На езика на апашите — „балък“ — подсказа му Крист.
— Не, не бях балък. След Таганка разбирам малко от техния жаргон. А вие откъде го знаете?
— Учих го по самоучител — рече Крист.
— Не, не бях балък, а един такъв… „гаудеамус“. Разбирате ли? Такива ми ти работи.
— Не се отклонявайте, не се отклонявайте, Валерий Андреевич — обади се волоколамският механик.
— Ей сега. Тук имаме толкова малко свободно време… Четях си аз вестници. В един — огромна обява. Княгиня Гагарина загубила брилянтовата си огърлица. Семейна скъпоценност. Който я намери, ще получи пет хиляди рубли. Прочетох вестника, смачках го и го хвърлих в едно кошче. Вървя и си мисля: де да можеше аз да намеря огърлицата. Половината от парите бих изпратил на майка си. С останалите бих пообиколил из чужбина. Бих си купил хубаво палто. И абонамент за Малий театър. Тогава Художествения още го нямаше. Вървя си по Никитския булевард. Дори не по булеварда, а по дъсчения тротоар — на едно място, щом стъпиш на дъската, непрекъснато изскачаше някакъв пирон. Слязох на платното, за да заобиколя, и гледам — в канавката… С една дума, намерих огърлицата. Поразмислих за бъдещото си щастие. Не продължих към университета, а се върнах при кошчето за боклук, извадих оттам вестника, разтворих го, прочетох адреса.
Звъня… Пак звъня. Идва лакеят. „Аз във връзка с огърлицата“. Излиза лично князът. Дотичва жена му. Тогава бях на двадесет години. Изпитанието беше голямо. За всичко, с което бях израснал, на което се бях научил… Трябваше да реша веднага — човек ли съм, или не съм. „Сега ще донеса парите — това бе гласът на княза. — Или може би предпочитате чек? Седнете.“ А княгинята — и тя тук, на две крачки от мен. Не седнах. Казах им — аз съм студент и донесох огърлицата не заради наградата. „Ах, такава ли била работата — рече князът. — Моля да ни извините. Заповядайте да закусим заедно.“ И жена му, Ирина Сергеевна, ме целуна.
— Пет хиляди — промълви като омагьосан волоколамският механик.
— Голямо изпитание — рече генералният секретар на дружеството на политическите каторжници. — За мен такова изпитание беше първата бомба, която хвърлих в Крим.
— Сетне станах чест гост в дома на княза, почти всеки ден ходех там. Влюбих се в жена му. Три лета подред пътувах заедно с тях в чужбина. Вече като лекар. Така и не се ожених. Останах си ерген заради тази огърлица… После — революцията. Гражданската война. По онова време се запознах отблизо с Путна, с Витовт Путна[27]. Бях негов домашен лекар. Путна беше свестен човек, но, разбира се, не беше като княз Гагарин. Не му достигаше нещо… Пък и такава жена нямаше.
— Просто вие сте остарели с двадесет години, станали сте двадесет години по-възрастен от „гаудеамуса“.
— Възможно е…
— А къде е сега Путна?
— Военен аташе в Англия.
Александър Георгиевич, неговият съсед отляво, се усмихна.
— Мисля, че тайната на вашите беди, както обича да казва Мюсе, се крие именно в Путна, в целия този „комплекс“. А?
— Но как така?
— Това вече го знаят следователите. Гответе се за битка покрай Путна — вслушайте се в съвета на стареца.
— Ами че вие сте по-млад от мен.
— По-млад или не, просто в мен имаше по-малко „гаудеамус“ и повече бомби — усмихна се Андреев. — Да не спорим за това.
— А вашето мнение?
— Съгласен съм с Александър Георгиевич — каза Крист.
Миролюбов почервеня, но се овладя. Свадите в затвора избухват като пожар в суха гора. И Крист, и Андреев знаеха това. На Миролюбов му предстоеше да го научи.
Дойде денят, разпитът, след който Миролюбов два дни лежа по очи и не излизаше на разходка.
На третия ден Валерий Андреевич стана и се приближи към Крист, докосвайки с пръсти зачервените клепачи на сините си, зажаднели за сън очи. Приближи се и рече:
— Прав бяхте.
Прав беше Андреев, а не Крист, но в това се криеше тънкостта да си признаеш собствените грешки — тънкост, която и Крист, и Андреев почувстваха добре.
— Заради Путна ли?
— Заради него. Всичко това е много ужасно, прекалено ужасно. — И Валерий Андреевич се разплака. Две денонощия беше събирал сили и все пак не беше издържал. И Андреев, и Крист не обичаха плачещите мъже.
— Успокойте се.
През нощта Крист се събуди от развълнувания шепот на Миролюбов:
— Ще ви разкажа всичко. Аз загивам окончателно. Не знам какво да правя. Бях домашен лекар на Путна. И сега ме разпитват не за обира, а — дори е страшно да си го помисли човек — за подготвяно покушение срещу правителството.
— Валерий Андреевич — каза Крист, като прогонваше съня и се прозяваше. — В нашата килия не само вас ви обвиняват в това. Ей го къде лежи неграмотният Ленка от Тумския район на Московска област. Той развинтвал гайки от железопътната линия. За риболовни тежести, като злосторника на Чехов. Нали ви бива в литературата, във всичките тези „гаудеамуси“. Обвиняват го във вредителство и терор. И той е спокоен. А шкембелията до него е Воронков, главният готвач на кафе „Москва“, бившето „Пушкин“ на Страстной площад — ходили ли сте там? Бяха го боядисали в кафяво. Воронков искали да го прехвърлят в „Прага“, на Арбатския площад — директор там бил Филипов. Та в досието на Воронков следователят, без да му мигне окото, е написал — и всеки лист е подписан от Воронков! — че Филипов му е предлагал тристайно жилище, пътувания в чужбина за повишаване на квалификацията. Нали готварското изкуство е на изчезване… „Директорът на ресторант «Прага» Филипов ми предлагаше всичко това, ако се съглася да се прехвърля при него, а когато му отказах — той ми предложи да отровя правителството. И аз се съгласих.“ Вашият случай, Валерий Андреевич, също е от рубриката „техника на границата на фантастиката“.
— Какво сте седнали да ме успокоявате? Вие нищо не знаете. Бях заедно с Путна почти от началото на революцията. От гражданската война. Аз съм свой човек в дома му. Бях с него и в Приморието, и на юг. Само в Англия не ме пуснаха. Не ми дадоха виза.
— А Путна в Англия ли е?
— Вече ви казах — беше в Англия. Беше. Но сега е тук, при нас.
— Такава ли била работата?
— Преди три дни ме подложиха на два разпита. На първия ми предложиха да напиша всичко, което знам за терористичната дейност на Путна, за неговите разговори на тази тема. Кой го е посещавал. За какво са приказвали. Написах всичко. Най-подробно. Не съм чувал никакви разговори за тероризъм от никого от гостите… Сетне направиха почивка. Обяд. И мен ме нахраниха. С първо и второ. За второ — грах. При нас в Бутирка дават все леща, а там — грах. А след обяда ми дадоха да запаля цигара — аз по принцип не пуша, но в затвора започнах да свиквам. Отново седнаха да пишат. Следователят ми казва: „Вие, доктор Миролюбов, много предано защитавате Путна, вашия дългогодишен господар и приятел, стараете се да му помогнете. Това ви прави чест, доктор Миролюбов. Но Путна не ви отговаря със същото.“ — „Какво значи това?“ — „Ето какво. Вижте какво пише той. Прочетете го.“ И следователят ми подаде доста страници, изписани с почерка на Путна.
— Я виж ти…
— Да. Усетих, че косата ми побелява. В това свое заявление Путна пишеше: „Вярно е, че в жилището ми се подготвяше терористично покушение, плетеше се мрежа на заговор срещу членовете на правителството, срещу Сталин, Молотов. Във всички тези разговори най-активно участие взимаше Климент Ефремович Ворошилов.“ И последната фраза, която се отпечата в мозъка ми: „Всичко това може да потвърди домашният ми лекар доктор Миролюбов.“
Крист подсвирна. Смъртта се беше приближила прекалено много до Миролюбов.
— Какво да правя? Какво да правя? Какво да говоря? Почеркът на Путна не е фалшифициран. Познавам го много добре. И ръцете му не са треперели, както на принц Алексей след боя с камшик — спомняте ли си тези исторически процеси, този протокол от разпит от времето на цар Петър.
— Искрено ви завиждам — рече Крист, — че любовта към литературата при вас е над всичко. Впрочем това е любов към историята. След като имате душевни сили за аналогии, за сравнения, би трябвало да имате и за разумно разглеждане на вашия случай. Едно е ясно: Путна е арестуван.
— Да, той е тук.
— Или в Лубянка. Или в Лефортово. Но не и в Англия. Кажете ми честно, Валерий Андреевич — чували ли сте някакви неодобрителни разсъждения, дори в най-общ вид? — Крист засука въображаеми мустаци.
— Никога.
— Или „в мое присъствие — никога“. Трябва да познавате тези следствени тънкости.
— Не, никога. Путна беше съвсем предан другар. Военен. Възгруб.
— Сега още един въпрос. Психологически най-важният. Само че честно.
— Навсякъде отговарям еднакво.
— Е, не се сърдете, маркиз Поза.
— Май ми се подигравате…
— Не, не ви се подигравам. Кажете ми откровено — какво беше отношението на Путна към Ворошилов?
— Той го мразеше — на един дъх изрече Миролюбов.
— Ето че намерихме отговора, Валерий Андреевич. Тук няма хипноза, не се е намесил господин Орналдо, нямало е инжекции, медикаменти. Дори не са го заплашвали, не са го пускали на „конвейер“. Това е хладнокръвна сметка на един обречен. Последната битка на Путна. В тази игра вие сте пешка, Валерий Андреевич. Спомняте ли си как е в „Полтава“… „Загиваш — с тебе и честта, повел врага си към смъртта“[28]
— „Повел приятел към смъртта“ — поправи го Миролюбов.
— Не „приятел“ — така сте го разбирали вие и такива като вас, Валерий Андреевич, мили мой „гаудеамус“. Тук сметката е направена повече за враговете, отколкото за приятелите. Повече врагове да завлечеш със себе си. Приятелите и без друго ще ги спипат.
— Но аз, аз какво да сторя?
— Искате ли един добър съвет, Валерий Андреевич?
— Добър или лош — все ми е тая. Не искам да умирам.
— Не, добър ще е. Говорете само истината. Ако Путна е пожелал да излъже — това си е негова работа. Вашето спасение е истината, единствено истината, голата истина.
— Винаги съм казвал само истината.
— И пред съда ли? Тук има много оттенъци. Например, лъжа в името на спасението. Или — в името на интересите на обществото и държавата. Класовите интереси на отделния човек и личният му морал, формалната и неформалната логика.
— Само истината!
— Още по-добре. Значи имате опит да говорите истината пред съда. Придържайте се към това.
— Не ми дадохте кой знае какъв съвет — разочаровано рече Миролюбов.
— Случаят ви никак не е лесен — каза Крист. — Да се надяваме, че „там“ много добре знаят кое колко струва.
Ако им потрябва вашата смърт — ще умрете. Не им ли потрябва — ще се спасите.
— Тъжни съвети.
— Други няма.
Крист срещна Миролюбов на парахода „Кулу“ — петият рейс през навигацията за 1937 година. По маршрута „Владивосток — Магадан“.
Домашният лекар на княз Гагарин и на Витовт Путна го поздрави студено — нали Крист бе станал свидетел на душевната му слабост, на един много опасен период от живота му и — поне така смяташе Миролюбов — с нищо не му беше помогнал в този труден, смъртно опасен момент.
Двамата си стиснаха ръцете.
— Радвам се, че ви виждам жив — рече Крист. — Колко ви лепнаха?
— Пет години. Вие ми се подигравате. Та аз нямам никаква вина. И изведнъж — пет години лагер. Колима.
— Положението ви беше много опасно. Животът ви висеше на косъм. Щастието не ви е изневерило — каза Крист.
— Вървете по дяволите с такова щастие.
И Крист си помисли: Миролюбов е прав. Това е чисто руско щастие — да се радваш, че са осъдили невинния на пет години. А е можело да му лепнат десет, дори разстрел.
В Колима Крист и Миролюбов не се срещнаха. Колима е голяма. Но от подочутото, след като поразпита, Крист научи, че щастието на доктор Миролюбов не му бе изневерило през всичките пет години в лагера. Освободили го през войната, работил като лекар в една златна мина, остарял и починал през 1965 година.
Имало едно време една красавица. Маря Михайловна Добролюбова. За нея Блок пише в дневника си: „Главатарите на революцията я слушаха безпрекословно; да беше друга и да не бе загинала — ходът на руската революция би могъл да е различен.“ Да беше друга!
Всяко руско поколение — а и не само руско — дава живот на еднакъв брой гиганти и нищожества. Гении и таланти. Времето трябва да даде път на героя, на таланта — или да го убие уж случайно, или да го удуши с хвалебствия или затвор.
Нима Маша Добролюбова е по-незначителна от София Перовска? Но името на Перовска е изписано по уличните табели, а Маря Добролюбова е забравена.
Забравен е дори по-малкият й брат — поетът и сектантът Александър Добролюбов.
Красавица, възпитаничка на Смолния институт, Маша Добролюбова добре разбирала мястото си в живота. Жертвоготовността й, волята за живот и смърт били много силни.
Като девойка работи в „глада“. Милосърдна сестра по време на руско-японската война.
Всички тези нравствени и физически изпитания я правят още по-взискателна към себе си.
Между двете революции Маша Добролюбова се сближава с есерите. Тя не се впуска в „пропагандата“. Дребните работи вече не са в стила на младата жена, издържала изпитанията на житейските бури.
Терор — „акт“ — ето за какво мечтае, какво иска Маша. Получава съгласието на ръководителите. „Животът на един терорист трае не повече от половин година“ — според думите на Савинков. Дават й револвер и тя отива „на акт“.
И не намира в себе си сили да убие. Целият й минал живот се възпротивява срещу последното решение.
Борбата за живота на умиращите от глад, борбата за живота на ранените.
А сега трябваше да превърне живота в смърт.
Непосредствената работа с хората, героичното минало на Маша й направили лоша услуга в самоподготовката за покушението.
Човек трябва да е прекалено теоретик, прекалено догматик, за да се абстрахира от действителния живот. Маша вижда, че я ръководи чужда воля, и това я поразява, срам я е от самата нея.
Тя не намира в себе си сили да стреля. И животът сред позор, в най-остра душевна криза е страшен. Маша Добролюбова стреля в устата си.
Била е на 29 години.
За първи път чух това ярко руско име в Бутирския затвор.
За нея ми разправяше Александър Георгиевич Андреев, генералният секретар на дружеството на политическите каторжници.
— В терора има едно правило. Ако поради някакви причини покушението е неуспешно — бомбохвъргачът се е объркал, отказал е детонаторът или още нещо, — втори път този човек не го пращат на акция. Ако терористите са същите, които са били първия път — чакай провал.
— Ами Каляев?
— Каляев е изключение.
Опитът, статистиката, нелегалната практика сочат, че човек е в състояние само веднъж да се концентрира вътрешно за такава саможертвена, голяма постъпка. Съдбата на Маря Михайловна Добролюбова беше най-известният пример от нашата нелегална христоматия.
— Ето такива взимахме за изпълнители — и мургавият, с посребрена глава Андреев с рязко движение посочи към Степанов, който седеше на нара, прегърнал коленете си с ръце. Степанов — младият монтьор по далекопроводите на МОГЕС[29], мълчалив, незабележим, с неочакван пламък в тъмносините си очи. Мълчешката си получаваше паницата, мълчешката ядеше, мълчешката вземаше допълнителното, с часове седеше на ръба на нара, прегърнал коленете си с ръце, замислен за нещо свое. Никой от килията не знаеше за какво му е потърсена съдебна отговорност. Не знаеше дори общителният Александър Филипович Риднич, историкът.
В килията имаше осемдесет души, а местата бяха двадесет и пет. Железните нарове, завинтени за стените, бяха покрити с дървени щитове, боядисани, както и стените, в сиво. До кофата за изпражненията, при вратата, имаше купчина резервни плоскости — през нощта почти целият проход се застилаше с тях, оставаха само два отвора, за да могат арестантите да се мушнат и под наровете — там също бяха сложени щитове и на тях спяха хора. Пространството под наровете се наричаше „метро“.
Срещу вратата с шпионка и с „хранилка“ имаше прозорец с решетка, с железен „намордник“. Когато приемаше денонощната смяна, дежурният комендант проверяваше целостта на решетката по акустичен начин — прокарваше по нея отгоре надолу ключовете си — тези, с които се заключваха килиите. Този особен звън и грохотът на ключалката на вратата, която нощем се заключваше два пъти, а през деня — веднъж, потракването с ключовете по медната тока на колана — значи ето за какво бяха тези токи, предупредителен сигнал на надзирателя-конвоен, отправян към другарите му по време на пътешествията по безкрайните коридори на Бутирския затвор — ето трите елемента от симфонията на „конкретната“ затворническа музика, която човек запомняше за цял живот.
През деня обитателите на „метрото“ седят на ръба на наровете, на чуждите места, и чакат да дойде техният ред да легнат. През деня на щитовете лежат петдесетина души. Това са онези, които са дочакали реда си да спят и да живеят на истинско място. Който е дошъл в килията по-отдавна — заема най-хубавото място. За най-хубави се смятаха местата до прозореца, най-отдалечените от вратата. Понякога следствието напредва бързо и арестантът не успява да стигне до прозореца, до струята чист въздух. През зимата тази видима ивичка чист въздух плахо пропълзява по стъклата някъде надолу; през лятото тя също може да се види — на границата със задушния, потен зной на претъпканата килия. До тези блажени места се стига за половин година: от „метрото“ до смърдящата кофа. От кофата — „при звездите“!
През студените зими опитните арестанти гледаха да са в средата на килията, предпочитайки топлината пред светлината. Всеки ден докарваха и извеждаха някого. „Редът“ на местата не беше само развлечение. Не, справедливостта си оставаше най-важното нещо на този свят.
В затвора човек е впечатлителен. Огромна нервна енергия се изразходва за дреболии, за някой спор за място — до истерия, до бой. Ами малко ли душевни и физически сили, изобретателност, пресметливост, риск има в това да се намери и скрие някое железце, парченце молив или графитче — все неща, забранени от правилата в затвора и затова още по-желани. В тези дреболии се изпробва силата на личността.
Тук никой не си купува място, не наема някого да чисти килията вместо него. Това е най-строго забранено. Няма богати и бедни, няма генерали и войници.
Никой не може самоволно да заеме освободилото се място. С него се разпорежда избраният от всички старейшина. Той има право да даде най-хубавото място на някой новодошъл, ако той е „старец“.
С всеки новопоявил се старейшината говори лично. Много важно е новакът да бъде успокоен, да му се вдъхне смелост. Онези, които прекрачват не за първи път прага на килията, си личат. Те са много по-спокойни, погледите им са много по-живи, по-твърди. Разглеждат новите си съседи с явен интерес, знаейки, че общата килия не ги заплашва с нищо страшно. Веднага, още от първите часове, те различават лицата и хората. Докато онези, които са дошли тук за пръв път, имат нужда от няколко дни, докато затворническата килия престане да им се струва еднолика, враждебна, неразбираема…
В началото на февруари — а може би в края на януари 1937 година — вратата на шестдесет и седма килия се отвори и на прага застана човек с посребрена глава, с черни вежди и тъмни очи, облечен в разкопчано зимно палто със стара астраганена яка. В ръцете си стискаше ленена торбичка, „торбе“, както казват в Украйна. „Старец“, на около шестдесет години. Старейшината му посочи мястото — не в „метрото“, не при кофата, а до мен, в средата на килията.
Белокосият оцени жеста и благодари на старейшината. Черните му очи проблясваха младежки. Човекът разглеждаше лицата на хората така, сякаш дълго време е бил затворен в единична килия и най-сетне вдишва с пълни гърди чистия въздух на общото затворническо помещение.
Нито страх, нито уплаха, нито душевна болка. Изтърканата яка на палтото, изпомачканото сако говореха за това, че стопанинът им е знаел, знаел е от по-рано какво представлява затворът и че, разбира се, са го арестували в дома му.
— Кога ви арестуваха?
— Преди два часа. Вкъщи.
— Есер ли сте?
Човекът се разсмя с цяло гърло. Зъбите му бяха бели, проблясваха, но дали не бяха протези?
— Всички станаха физиономисти.
— Затворът ни научи!
— Да, есер съм, при това десен. Чудесно е, че разбирате тази разлика. Връстниците ви не винаги са подковани по този важен въпрос.
И прибави сериозно, като ме гледаше право в очите с немигащия си черен поглед:
— Десен, десен. Истински. Не ги разбирам аз левите есери. Уважавам Спиридонова, Прошиян, но всичките им действия… Казвам се Александър Георгиевич Андреев.
Александър Георгиевич се взираше в съседите си, даваше им оценки — кратки, резки, точни…
На Андреев не му беше убягнала същността на репресиите.
В банята перяхме заедно — в прочутата Бутирска баня, цялата облицована с жълти плочки, на които нищо не можеше да се напише, да се надраска. Ала за пощенска кутия ни служеше вратата, обкована с желязо отвътре и дървена отвън. По нея бяха изрязани най-различни съобщения. От време на време ги издялкваха, изстъргваха ги, както се маха написаното с калем върху плоча, наковаваха нови дъски и „пощенската кутия“ отново започваше да работи с пълна сила.
Банята беше голям празник. В Бутирския затвор всички следствени сами си перяха бельото — това беше стара традиция. Държавата не ни „обслужваше“ по тази част, не го позволяваха и на роднините ни. Тук, разбира се, го нямаше и „обезличеното“ лагерно бельо. Сушехме си дрехите в килиите. За миене и за пране разполагахме с много време. Никой не бързаше.
В банята разгледах фигурата на Андреев, стегната, с мургава кожа — в нея нямаше нищо старческо, а той отдавна бе прехвърлил шестдесетте.
Не пропускахме нито една разходка, макар че този човек можеше да остане в килията, да си полежи, да се престори на болен. Но и собственият ми опит, и опитът на Александър Георгиевич говореше, че разходките не бива да се пропускат.
Всеки ден преди обяд Андреев кръстосваше килията от единия край до другия — от прозореца до вратата. Най-често преди обяд.
— Това ми е стар навик. Хиляда крачки на ден — толкова ми е нормата. Затворническата порция. Двата закона на затвора: по-малко да се лежи и по-малко да се яде. Арестантът трябва да е полугладен, да не усеща никаква тежест в стомаха си.
— Александър Георгиевич, познавахте ли Савинков[30]?
— Да, познавах го. Запознахме се в чужбина — на погребението на Гершуни[31].
Нямаше нужда Андреев да ми обяснява кой е Гершуни — за всички, чиито имена споменаваше, бях чувал, представях си ги много добре. На Андреев това много му харесваше. Черните му очи започваха да блестят, ставаше по-оживен.
Партията на есерите има трагична съдба. Хората, които бяха загинали за нея — и терористи, и пропагандатори — бяха най-добрите хора на Русия, цветът на руската интелигенция, по нравствените си качества всички тези хора, заложили и пожертвували живота си, бяха достойни наследници на героичната „Народна воля“, наследници на Желябов, Перовска, Михайлов, Кибалчич.
Тези хора бяха издържали най-големите репресии — та нали според статистиката на Савинков един терорист живее най-много половин година. Те живееха и умираха като герои. Гершуни, Сазонов, Каляев, Спиридонова, Зилберберг — всички тези личности бяха не по-малко значими от Фигнер или Морозов, Желябов или Перовска.
И в свалянето на самодържавието партията на есерите бе изиграла огромна роля. Но историята не тръгна по нейния път. И в това бе най-голямата трагедия на партията, на нейните хора.
Често ме спохождаха подобни мисли.
Срещата с Андреев ги потвърди.
— Кой ден от живота си смятате за най-ярък?
— Дори няма нужда да мисля, отговорът ми е готов отдавна. Този ден е 12 март 1917 година. Преди войната ме съдиха в Ташкент. По сто и втори член. Шест години каторга. От затвора за каторжници ме прехвърлиха в Псков, във Владимир. На 12 март 1917 година излязох на свобода. Днес сме 12 март 1937 година и аз пак съм в затвора!
Пред очите ми минаваха хората на Бутирския затвор, близки и с нещо чужди на Андреев, будещи в него жалост, враждебност, състрадание.
Аркадий Дзидзиевски, прочутият Аркаша от гражданската война, страшилището за украинските атамани.
Това име бе споменато от Вишински по време на пятаковския процес. Значи е умрял по-късно, споменали са бъдещия мъртвец Дзидзиевски. Полупобъркан след Лубянка и Лефортово, той галеше с подпухналите си старчески ръце няколко цветни носни кърпи, които бе сложил на коляното си. Бяха три. „Това са дъщерите ми — Нина, Лида, Ната.“
Ето го Свешников — инженерът от Химстрой, на когото следователят казал: „Тук е фашисткото ти място, гад такъв.“ Железничарят Гудков: „Имах плочи с речите на Троцки, а жена ми съобщи където трябва…“ Вася Жаворонков: „В политкръжока преподавателят ме пита: «Ами ако нямаше съветска власт — къде щеше да работиш, Жаворонков?»“ — „Ами че пак тук, в депото, както сега…“
Още един машинист — представител на московския център на „вицаджиите“ (Бога ми — не лъжа!). Всяка събота приятелите се събирали заедно със семействата си и си разправяли вицове. Пет години, Колима, смърт.
Миша Вигон — студент от Института по съобщенията: „За всичко, което видях в затвора, написах на другаря Сталин.“ Три години. Миша Вигон оцеля, като безумно се отричаше, отказваше се от всичките си бивши приятели, преживя разстрелите и стана началник смяна на същата онази златна мина „Партизанин“, където бяха загинали, където бяха унищожени всичките му другари.
Синюков, завеждащ отдел „Кадри“ на Московския комитет на партията: „Днес написах заявление: «Надявам се, че Съветската власт има закони»“. Надявам се!
Костя и Ника, петнадесетгодишни ученици от Москва, които ритаха в килията парцалена топка — терористи, убили Ханджян[32]. Много по-късно научих, че Ханджян бил застрелян от Берия в собствения му кабинет. А децата, които бяха обвинени за това убийство — Костя и Ника, — загинаха в Колима през 1936 година, загинаха, макар да не ги караха да работят — просто умряха от студ.
Капитан Шнайдер от Коминтерна. Вечен оратор, веселяк, показвал фокуси по време на камерни концерти.
Льоня — злосторникът, махнал гайките от железопътната линия, жител на Тумски район на Московска област.
Фалковски, чието престъпление бе квалифицирано като 58–10, агитация; материалите по следствието бяха писмата на Фалковски до неговата годеница и нейните отговори. Кореспонденцията е възможна при наличието на двама и повече души. Значи, 58, алинея 11 — организация, което утежняваше вината му.
Александър Георгиевич рече тихо: „Тук има само мъченици. Няма герои.“
— В едно от „делата“ ми има резолюция на Николай Втори. Военният министър му докладвал за обира на един миноносец в Севастопол. Трябваше ни оръжие и го бяхме взели от военния кораб. Царят написал на полето на доклада: „Лоша работа“.
Започнах като гимназист, в Одеса. Първата задача — да хвърля бомба в театъра. Беше димка, безопасна. Така да се каже, полагах изпит. След това дойде сериозното, по на едро. Не станах пропагандатор. Всички тези кръжоци, беседи — много е трудно да се види, да се долови крайният резултат. Захванах се с терора. Поне — тряс, и готово!
Бях генерален секретар на дружеството на политическите каторжници, докато не го разпуснаха.
Една огромна черна фигура се хвърли към прозореца, вкопчи се в решетката, започна да вие. Епилептикът Алексеев, приличащ на мечка, синеок, бивш чекист, разтърсваше решетката и крещеше диво: „На свобода! На свобода!“ — и се свлече от решетката в припадък. Над тялото му се скупчиха хора. Държаха Алексеев за ръцете, за главата, за краката.
И Александър Георгиевич рече, като сочеше епилептика: „Първият чекист.“
— Следователят ми е някакво хлапе, нямам късмет. Нищичко не знае за революционерите, есерите за него са нещо като мастодонти. Само крещи: „Признайте си! Мислете!“
Казвам му: „Знаете ли кои са били есерите?“ — „Е?“ — „Щом ви казвам, че не съм го правил, значи не съм. А ако искам да излъжа — никакви заплахи не ще променят решението ми. Би трябвало поне малко да познавате историята…“
Говорехме след разпита, но от думите му не личеше да се вълнува.
— Не, не ми крещи. Прекалено възрастен съм. Само повтаря: „Помислете си.“ И седим. Часове наред. После подписвам протокола и се разделяме до другия ден.
Измислих как да не скучая по време на разпитите. Броя шарките по стената. Стената е с тапети. Хиляда четиристотин шестдесет и две еднакви фигури. Това е резултатът от изследването на днешната стена. Просто по този начин се разсейвам.
Репресии е имало и ще има. Докато съществува държавата.
Опитът, героичният опит на политически каторжник на пръв поглед не беше нужен за новия живот, който тръгваше по нов път. И изведнъж се оказа, че пътят изобщо не е нов, че има нужда от всичко: и от спомените за Гершуни, и от поведението по време на разпити, и от умението да се броят шарките на тапетите, докато те разпитват. И героичните сенки на другарите, отдавна умрели в царската каторга, на бесилото.
Андреев бе оживен, с приповдигнато настроение, но това не беше нервна възбуда, която обзема почти всички, озовали се в затвора. Та нали следствените дори се смеят по-често, отколкото трябва, по всякакъв най-дребен повод. Този смях, това перчене са защитна реакция на арестанта, особено пред хора.
Оживлението на Андреев беше от съвсем друг род. Това бе сякаш вътрешно задоволство, че отново е в позицията, която беше заемал през целия си живот, която му бе скъпа и която сякаш водеше началото си от едно време. Излизаше, че днес все още имаше нужда от него.
Андреев не се интересуваше от достоверността или фалшивостта на обвиненията. Знаеше какво представляват масовите репресии и не се учудваше на нищо.
В килията ни живееше и Льоня, седемнадесетгодишен младеж от едно забутано селце на Тумски район, Московска област. Неграмотен, той смяташе, че Бутирският затвор представлява върхът на щастието — хранят те „на корем“, а и хората какви са свестни! За половин година следствие Льонка беше научил повече неща, отколкото през целия си предишен живот. Та нали в килията всеки ден се четяха лекции и макар затворническата памет трудно да усвоява чутото, прочетеното, все пак в мозъка на Льонка бяха останали много нови, важни неща. Хич не го беше еня за собственото му „дело“. Бе обвинен в същото, в което и „злоумишленикът“ на Чехов — през 1937 година отвинтвал гайки от релсите на железопътната линия и ги използвал за риболовни тежести. Това бе явен петдесет и осем — седем: вредителство. Но Льонка имаше и петдесет и осем — осем: терор!
— Това пък какво е? — попитахме го по време на един от разговорите.
— Съдията ме преследваше с револвер в ръка.
Дълго се смяхме на този отговор. Но Андреев ми рече тихо и сериозно:
— Политиката не познава понятието „вина“. Разбира се, Льонка си е Льонка, ами Михаил Гоц — та той бе паралитик.
Това беше блажената пролет на тридесет и седма година, когато още не биеха по време на следствието, когато „пет години“ бе печатното постановление на Специалните съвещания. „Пет години в край далечен“, както се изразяваха тия от украинското НКВД. По онова време на работниците в тези учреждения вече не им викаха чекисти.
Радвахме се на „петарките“ — руснакът е свикнал да се радва, че не са десет, не са двадесет и пет, няма да е разстрел. Радостта беше безпричинна — всичко това предстоеше. Всички бързаха да излязат „на свобода“, на „чист въздух“ — там, където се зачитат отработените дни.
— Ами вие?
— Нас, бившите политкаторжници, ни събират в Дудинка, за интерниране. До живот. Нали съм на много години.
Впрочем вече се използваше „стоенето“, когато по няколко денонощия не ти дават да спиш, „конвейерът“, когато следователите, привършили дежурството, се сменяха, а разпитваният оставаше да седи на стола, докато не губеше съзнание.
Но „метод №3“[33] все още предстоеше.
Разбирах, че дейността ми в затвора допада на стария каторжник. Не бях новак и знаех с какво и как да утеша падналите духом… Бяха ме избрали за старейшина на килията. В мен Андреев виждаше себе си на младини. И вечният ми интерес и уважение към миналото му, това, че разбирах неговата съдба, му бе приятно.
Дните в затвора не минаваха напразно. Вътрешното самоуправление в Бутирския следствен затвор имаше свои закони и спазването им възпитаваше характера, успокояваше новаците — беше от полза.
Всеки ден се четяха лекции. Новодошлите можеха да разкажат нещо интересно за своята работа, за живота си. И днес си спомням колоритния разказ на един обикновен шлосер-монтажник за Днепрострой.
Доцентът от Военновъздушната академия Коган изнесе няколко лекции — „Как хората измерили Земята“ и „Светът на звездите“.
Жоржик Коспаров — син на първата секретарка на Сталин, която „главният пилот“ затрил из лагерите и далечните краища — ни разправяше за живота на Наполеон.
Екскурзоводът от Третяковската галерия разказваше за Барбизонската живописна школа.
Планът на лекциите беше безкраен. Той се пазеше в паметта на старейшината, „култорга“…
Всеки, който влизаше, всеки новак обикновено успявахме да го придумаме още същата вечер да разправи за новините от вестниците, слуховете, за какво се говори из Москва. Когато арестантът свикваше с обстановката, той намираше в себе си сили и за лекция.
Освен това в килията винаги имаше много книги — от прочутата библиотека на Бутирския затвор, която не знаеше що е конфискация. Тук имаше много книги, които липсваха в „свободните библиотеки“. „История на интернационала“ от Илес, „Записките“ на Масон, книгите на Кропоткин. Фондът на библиотеката се състоеше от арестантски пожертвувания. Това бе вековна традиция.
Вече след мен, в края на тридесетте години, и в тази библиотека бе направена „чистка“.
Подследствените учеха чужди езици, четяха на глас — О’Хенри, Лондон — това се предхождаше от лекции за творчеството, за живота на тези писатели. От време на време — веднъж седмично — се правеха концерти, на които капитанът далечно плаване Шнайдер показваше фокуси, а Герман Хохлов — литературен критик от „Известия“, рецитираше стихове на Цветаева и Ходасевич.
Хохлов беше емигрант, завършил руския университет в Прага и много искал да му позволят да се върне в родината. Тя го посрещнала с арест, със следствие, с присъда за лагер. Никога вече не чух за него. Роговите рамки на очилата му, късогледите сини очи, русата мръсна коса…
Освен общообразователните занятия в килията често пламваха спорове, дискусии на много сериозни теми.
Спомням си как Арон Коган, млад, невъздържан човек, твърдеше, че именно интелигенцията дава примери на революционно поведение, на революционна доблест, че тъкмо тя е способна на висш героизъм — по-голям от този на работниците, на капиталистите, макар интелигенцията да е междукласова, „колебаеща се“ прослойка.
Аз, с моя тогава все още малък лагерен опит, имах друга представа за поведението на интелигента в труден момент. Религиозните хора, сектантите — ето кои според мен бяха най-непоколебимите духовно.
Тридесет и осма година напълно потвърди правотата ми — но Арон Коган вече не беше между живите.
— Лъжесвидетел! Моят приятел! Какво доживяхме.
— Още нищо не сме доживели. Уверявам те, че ако срещнеш този подлец — ще го заприказваш така, сякаш нищо не се е случило.
Така и стана. По време на една от „сухите бани“ — така наричаха в Бутирския затвор претърсванията — набутаха в килията ни няколко души, сред тях бе и познатият на Коган, лъжесвидетелят. Коган не го удари, двамата си поприказваха. След „сухата баня“ всичко това ми го разправи Арон.
Александър Георгиевич не изнасяше лекции и не участваше в споровете, но се вслушваше с явен интерес.
Веднъж, когато вече бях разправил това, което имах за казване, и си бях легнал на нара, Андреев седна до мен — местата ни бяха едно до друго.
— Сигурно сте прав, но все пак ми позволете да ви разкажа една стара история.
Не за първи път съм в затвора. През 1921 година ме изселиха за три години в Нарим. Ще ви разправя една интересна случка от онези места.
Там всичко е направено по един образец, според московските предписания. Изселените нямат право да общуват с местните жители — принудени са да съществуват единствено в собствената си среда.
Това води до разложение на слабите, а характерите на силните укрепват, макар понякога да се случват и много странни неща.
Бяха ми определили да живея в едно много далечно място, най-далечното и най-затънтеното. По време на продължителното пътуване с шейни спряхме да нощуваме в едно селце, където имаше цяла колония заточеници — седем души. Можеше да се живее. Но аз бях прекалено едър дивеч, не ставаше за мен — моето село ме очакваше след още двеста километра. Зимата заотстъпва, пролетта дойде като взрив, с мокра виелица, пътят се изгуби и, за моя и на конвоя радост, останахме цяла седмица в колонията. Заточениците бяха седмина. Двама комсомолци-анархисти, съпруг и съпруга, последователи на Пьотър Кропоткин, двама ционисти — мъж и жена, двама десни есери — също семейство. Седмият беше православен богослов, епископ, професор от Духовната академия, чел някога лекции в Оксфорд. С една дума — пъстра компания. Всички във вражда помежду си. Безкрайни дискусии, най-отвратителна груповщина. Ужасен живот. Караници по дребни поводи, които прерастваха в болезнени скандали, взаимна недоброжелателност, вражда и злоба. Имахме много свободно време.
И всички — всеки по свой начин — мислещи, начетени, честни, хубави хора.
За тази седмица имах време да преценя всеки един от тях, опитах се да ги разбера.
Най-сетне виелицата престана. Заминах в дебрите на тайгата за цели две години. След две години ми позволиха — предсрочно! — да се завърна в Москва. Връщах се по същия път. По цялото това огромно разстояние имах познати само на едно място — там, където се бях забавил заради виелицата.
Останах да пренощувам в същото селище. Всичките заточеници си бяха тук — и седмината, никого не бяха освободили. Но — аз видях там нещо повече от освобождение.
Там имаше три семейни двойки: ционисти, комсомолци и есери. И един професор по богословие. Знаете ли — и шестимата бяха станали православни. Епископът ги беше придумал всичките, този учен-професор. Сега заедно отправяха молитви към Бога, живееха като евангелистка комуна.
— Наистина, странна история.
— Много съм размишлявал върху това. Случаят е красноречив. Всички тези хора — есерите, ционистите, комсомолците — и шестимата имаха една обща черта. Всички те безгранично вярваха в силата на интелекта, в разума, в логоса.
— Човек трябва да взема решения с чувствата си и да не вярва прекалено много на разума.
— За решенията няма нужда от логика. Логиката е оправдание, оформление, обяснение…
Беше ни трудно да се сбогуваме. Александър Георгиевич го извикаха „с багажа“ преди мен. Поспряхме се за миг пред отворената врата на килията и един слънчев лъч накара и двама ни да присвием очи. Войникът от конвоя тихо потракваше с ключа по медната тока на колана си и чакаше. Прегърнахме се.
— Желая ви — рече Александър Георгиевич приглушено и весело, — желая ви щастие и успех. Пазете си здравето. Е — продължи и се усмихна някак особено, с много доброта, като леко ме подръпваше за яката на ризата. — Вие можете да лежите в затвора, можете. Казвам ви го най-искрено.
Похвалата на Андреев беше най-голямата, най-значителната, най-отговорната похвала в моя живот. Пророческа похвала.
Справка от списание „Каторга и ссылка“: Александър Георгиевич Андреев, роден през 1882 г. В революционното движение е от 1905 година — в Одеската студентска партийна организация на социалреволюционерите и в общата организация; в Минск — в градската организация. През 1905–1906 г. — в Черниговския и Одеския комитети на партията на социалреволюционерите; през 1907 г. — в Южния областен комитет на партията на социалреволюционерите; през 1908 г. — в Ташкент, в бойния отред към ЦК на партията на социалреволюционерите. Съден в Одеса през 1910 г. от военния окръжен съд, присъда — 1 година заточение в крепост, и през 1913 г. в Ташкент от Туркестанския военен окръжен съд по член 102, осъден на 6 години каторга. Излежава ги в Псовския и Владимирския временни каторжни затвори. Излежал 10 години и 3 месеца (Кримско отделение).
Андреев имаше дъщеря — Нина.
За първия хусар, прочутия декабрист, са написани много книги. В унищожената глава на „Евгений Онегин“ Пушкин пише: „Приятел на Марс, Вакх и Венера…“.
Рицар, умник, човек с необятни познания, чиито думи не са се разминавали с делата. И какви големи дела са били това!
За втория хусар, хусарят-потомък, ще ви разкажа всичко, каквото зная.
В Кадикчан, където ние — гладни и останали без сили — се въртяхме с кървави мазоли по гърдите, мазоли от египетския рудан, и изтегляхме по нанагорнището вагонетките с рудата, се прокарваше същата онази галерия, която сега е прочута в цяла Колима. Египетски труд — видях го, изпитах го на собствения си гръб.
Наближаваше зимата на 1940/41 година — безснежна, зла, колимска. Студът свиваше мускулите, стягаше слепоочията сякаш с обръч. В парцаливите брезентови палатки, където живеехме през лятото, сложиха ламаринени печки. Но те топлеха „чистия въздух“.
Изобретателното началство подготвяше хората за зимата. Вътре в палатките бяха построени втори, по-малки скелета — с около десетсантиметров луфт. Това скеле (освен тавана) беше обшито с покривна мушама и рубероид и се получаваше нещо като двойна палатка — малко по-топла от брезентовата.
Още първите нощувки в такива палатки показаха, че това е равносилно на смърт, и то скорошна. Трябваше да се измъкваме оттук. Но как? Кой щеше да ни помогне? На единадесет километра имаше голям лагер — Аркагала, където работеха миньори. Нашата „командировка“ беше участък на този лагер. Натам, натам — към Аркагала!
Но как?
Арестантските традиции изискват в такива случаи човек да потърси първо съдействието на лекаря. В Кадикчан имаше фелдшерски пункт, в него работеше като „касапин“ някакъв недоизучил се лекар, бивш студент от Московския медицински институт — така се говореше в нашата палатка.
Беше необходимо голямо усилие на волята, за да намериш у себе си сили да станеш и да отидеш в амбулаторията на преглед. Разбира се, няма нужда да се обличаш и обуваш — всичко си беше на гърба ти от баня до баня, — а и нямаш сили. Жал ти е да губиш почивката си за това „посещение“, което можеше да завърши с издевателства, с побои (и това се случваше). И най-важното — безнадеждността, съмнителният успех. Но в диренето на своя късмет човек не бива да пренебрегва дори и най-малкия шанс — това ми подсказваше тялото, измъчените мускули, а не опитът, не разумът.
Волята се подчиняваше само на инстинкта — както при дивите животни.
От другата страна на пътя, срещу палатката ни, имаше дървена къщурка — подслон за геологопроучвателни групи, за групи по издирването, дори за „тайни постове“ на оперативните работници, на безбройните патрули из тайгата.
Геолозите отдавна си бяха заминали и къщурката я бяха направили амбулатория — „кабинка“, в която имаше дървен миндер, шкаф с лекарства и висеше перде от старо одеяло. Зад одеялото се намираше леглото, нарът, на който спеше „докторът“.
Опашката за преглед се редеше направо навън, на студа.
Набутах се в къщата. Тежката врата ме вкара вътре. Сини очи, високо, започнало да оплешивява чело, прическа — косата беше начин за самоутвърждаване. В лагера косата е признак за положение. Нали всички ги стрижат нула номер. А на онези, които имат коса — всички им завиждат. Косата бе своеобразен протест срещу лагерния режим.
— Московчанин ли си? — попита ме докторът.
— Да.
— Да се запознаем.
Казах фамилното си име и стиснах протегнатата ръка. Тя беше студена, леко влажна.
— Лунин.
— Прочута фамилия — рекох, като се усмихнах.
— Негов правнук съм. В рода ни кръщават първородния син или Михаил, или Сергей. Онзи, Пушкиновият, беше Михаил Сергеевич.
— Това го знаем. — От този пръв разговор лъхаше нещо не съвсем лагерно. Забравих за молбата си, не посмях да внеса в общуването ни неподходяща нотка. Бях гладен. Мечтаех за хляб и топлина. Но докторът още не беше помислил за това.
— Запали!
Започнах да свивам цигара с измръзналите си розови пръсти.
— Вземи си повечко, не се притеснявай. У дома имам за прадядо си цяла библиотека. Нали съм студент от медицинския факултет. Не можах да завърша. Арестуваха ме. Всички от нашия род са били военни, а пък аз — лекар. И не съжалявам.
— Значи Марс да върви по дяволите. На Ескулап приятел, Вакх, Венера.
— Що се отнася до Венера, тук по тази част сме зле. Затова пък за Ескулап имам пълна свобода. Само дето съм без диплома. Ако имах — щях да ги науча аз.
— Ами как е с Вакх?
— Сам разбираш, спирт има. Но на мен и една чашка ми стига. Бързо се опивам. Обслужвам и селището, знаеш какво значи това. Е, пак заповядай.
Открехнах вратата с рамо и се изнизах от амбулаторията.
— Да ти кажа, московчаните са особени хора — повече от всички останали, били те киевчани или ленинградчани, обичат да си спомнят за своя град, улиците, пързалките му, къщите, Москва-река…
— Аз не съм кореняк-московчанин.
— Тъкмо такива си припомнят още повече, запомнят още по-добре.
Идвах няколко вечери подред, в края на приемното време — изпушвах една цигара от махорка, без да смея да си поискам хляб.
Както всеки, комуто лагерът не бе създавал проблеми — беше имал късмет, също и работа, — Сергей Михайлович не се замисляше много-много за другите и не бе в състояние да разбере както трябва гладните: участъкът му, Аркагала, по онова време още не гладуваше. Миньорските неволи го бяха подминали.
— Искаш ли да ти направя операция — да ти махна кистата от пръста?
— Бива.
— Само че да знаеш — няма да те освобождавам от работа. Разбираш ли, някак си ми е неудобно.
— Че как ще работя с опериран пръст?
— Е, криво-ляво ще можеш.
Съгласих се и Лунин доста професионално изряза „за спомен“ кистата ми. Когато много години по-късно се срещнах с жена си, в първия миг тя, извънредно учудена, стиснала пръстите ми, търсеше тъкмо тази „лунинска“ киста.
Видях, че Сергей Михайлович просто е много млад, че има нужда от по-грамотен събеседник, че всичките му възгледи за лагера, за „съдбата“ не се различават от възгледите на който и да е волнонаемен началник, че дори е склонен да се възхищава от криминалните, че същността на бурята от тридесет и осма година не го бе закачила.
А на мен ми беше скъп всеки час почивка, всеки ден почивка — мускулите, уморени за цял живот в златните мини, ме боляха, търсеха покой. Беше ми скъпо всяко парче хляб, всяка паница чорбичка — стомахът ми искаше храна и очите ми, въпреки волята, търсеха по рафтовете хляб. Но се насилвах да си припомням Китай-город, Никитските порти, където се бе застрелял писателят Андрей Собол, където Щерн бе стрелял по колата на немския посланик — историята на московските улици, която никой никога няма да напише.
— Да, Москва, Москва. Ами я ми кажи с колко жени си спал?
За един полугладен човек бе немислимо да поддържа подобен разговор, но младият хирург слушаше само себе си и моето мълчание не му правеше впечатление.
— Сергей Михайлович, та съдбите ни са престъпление, най-голямото престъпление на века.
— Е, това не го разбирам — недоволно рече той. — Евреите ги мътят тия.
Свих рамене.
След това Сергей Михайлович се уреди да го прехвърлят на участъка, в Аркагала, и си мислех без капка тъга и съжаление, че още един човек завинаги си отиде от живота ми и всъщност колко просто нещо е раздялата, разлъката. Но всичко стана не точно така.
Началник на участъка Кадикчан, където работех на египетския рудан като роб, беше Павел Иванович Кисельов. Възрастен безпартиен инженер, той всеки ден налагаше затворниците. Появата му на участъка се съпровождаше от побои, удари, викове.
Поради безнаказаността си? Заради задрямалата някъде в дъното на душата му жажда за кръв? От желание да се прояви пред висшестоящето началство? Властта е страшно нещо.
Зелфугаров, момче от моята бригада, участвало в печатането на фалшиви пари, лежеше на снега и плюеше избитите си зъби.
— Всичките ми роднини ги разстреляха заради фалшивите мангизи, а аз бях непълнолетен — затова ме пратиха в лагерите за петнадесет години. Баща ми казва на следователя: „Давам ти петстотин хиляди, в брой, истински пари, само да прекратиш делото…“ Следователят не се съгласи.
Ние, смяната от четирима души за рудана, спряхме до Зелфугаров. Корнеев — сибирски селянин, апашът Льоня Семьонов, инженер Вронски и аз. Криминалният Льоня Семьонов казваше:
— Тъкмо в лагера му е мястото да се учиш да работиш с различни механизми, захващай се с всичко — няма да отговаряш ти, ако счупиш лебедката или крана. Лека-полека ще се научиш.
По същия начин разсъждаваха мнозина от младите колимски хирурзи.
А Вронски и Корнеев бяха мои познати — не приятели, а просто познати — още от езерото Чорное, от „командировката“, където се връщах към живота.
Без да се изправи Зелфугаров извърна към нас окървавеното си лице с подпухнали, мръсни устни.
— Не мога да стана, момчета. В стомаха ме целеше. Ех, началнико, началнико.
— Върви при фелдшера.
— Страх ме е да не стане по-лошо. Ще вземе да каже на началника.
— Вижте какво — рекох, — това никога няма да свърши. Има само един изход. Когато дойде началникът на Далстрой или някой друг голям шеф, трябва да се излезе пред строя и в негово присъствие да се фрасне Кисельов по муцуната. Ще отекне из цяла Колима и Кисельов ще го махнат, няма съмнение, че ще го преместят другаде. А на този, който го е цапардосал, ще му лепнат нова присъда. Колко години може да дадат за Кисельов?
Отидохме на работа, там въртяхме рудана, прибрахме се в бараката си, вечеряхме и се канехме да си лягаме. Неочаквано ме извикаха в „кантората“.
Там, забил поглед в земята, седеше Кисельов. Не беше страхливец и не обичаше заплахите.
— Е, какво — рече ми той весело. — Ще отекне из цяла Колима, така ли? Ще те дам под съд — за покушение. Марш оттук, мръснико!…
Само Вронски можеше да ме е натопил, но как? През цялото време бяхме заедно.
Оттогава животът ми стана по-лек. Кисельов дори не се приближаваше до рудана, идваше на работа с малокалибрена пушка, а в шахтата-изкоп, вече доста дълбока, не слизаше.
Някой влезе в бараката.
— Върви при доктора.
„Докторът“, който беше сменил Лунин, някой си Колесников, също беше незавършил медик, млад, висок, бивш затворник.
В амбулаторията на масата седеше Лунин, облечен с къс кожух.
— Събирай си багажа, тръгваме за Аркагала. Колесников, пиши му направление.
Колесников сгъна един лист хартия на няколко пъти, откъсна миниатюрно парченце, малко по-голямо от пощенска марка, и написа със ситен почерк: „За санитарната част на лагера Аркагала“.
Лунин взе листчето и се разбърза:
— Отивам при Кисельов да го парафира.
Върна се огорчен.
— Не те пуска, разбираш ли? Казва, че си му обещал да го фраснеш по муцуната. Не ще и да чуе.
Разправих му какво се беше случило.
Лунин скъса „направлението“.
— Ти си виновен — рече ми той. — Какво те интересува Зелфугаров и всички тези… Нали не са те били тебе.
— Мен са ме били по-рано.
— Е, довиждане. Чака ме кола. Ще измислим нещо. — И Лунин се качи в кабината на камиона.
Минаха още няколко дни и той пристигна отново.
— Отивам при Кисельов. Във връзка с теб.
Върна се след половин час.
— Всичко е наред. Съгласи се.
— Как така?
— Имам си аз един начин да укротявам опърничавите.
И Сергей Михайлович изимитира разговора с Кисельов:
„— Вие тук, Сергей Михайлович? Заповядайте. Запалете цигара.
— Не искам, нямам време. Докарах ви актове за побоите, Павел Иванович — изпратени са ми от оперативните работници за подпис. Е, преди да ги подпиша, реших да ви попитам истина ли е всичко това?
— Не е вярно, Сергей Михайлович. Враговете ми са готови да…
— И аз така си помислих. Няма да подпиша тези актове. Бездруго вече нищо не може да се направи, Павел Иванович — избитите зъби не можеш ги сложи обратно.
— Така е, Сергей Михайлович. Заповядайте у дома, жена ми е направила ликьор. Пазех го за Нова година, но за такъв случай…
— Не, не, Павел Иванович. Само услуга за услуга. Пуснете Андреев в Аркагала.
— Виж, това не мога. Андреев е, както се казва…
— Ваш личен враг ли?
— Да, да.
— Е, а на мен ми е личен приятел. Мислех, че ще се отнесете по-внимателно към молбата ми. Вземете, прегледайте актовете за побоите.
Кисельов помълча.
— Да заминава.
— Напишете си мнението.
— Нека дойде лично.“
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Прекрачих прага на канцеларията. Кисельов гледаше в земята.
— Ще заминете за Аркагала. Ето ви направлението.
Мълчах. Служителят от канцеларията ми даде продоволствен атестат и се върнах в амбулаторията.
Лунин вече си беше заминал, но Колесников ме чакаше.
— Ще заминеш довечера, около девет часа. Остър апандисит! — и ми подаде бележката.
Никога вече не видях нито Кисельов, нито Колесников. Скоро след това Кисельов го прехвърлиха на друго място — в „Елген“, и там няколко месеца по-късно загинал от куршум, случайно. В жилището, в къщата, където живеел, през нощта се вмъкнал крадец. Кисельов чул стъпките му, грабнал от стената ловджийската си пушка-двуцевка, запънал я и се нахвърлил срещу крадеца. Крадецът се втурнал към прозореца, Кисельов го ударил в гърба с приклада и куршумите от двете цеви се забили в собствения му корем.
Затворниците от всички въгледобивни райони на Колима се радваха на тази смърт. Вестникът със съобщението за погребението на Кисельов минаваше от ръка в ръка. По време на работа в мината изпомачканото парче вестник се осветяваше от миньорските акумулаторни лампи. Четяха, радваха се и викаха „ура“. Кисельов е умрял! Значи все пак има Господ!
Точно от този Кисельов ме измъкна Сергей Михайлович.
Аркагалският лагер обслужваше златната мина. На сто подземни работници, на сто миньори — хиляда души най-различен обслужващ персонал.
Гладът напредваше към Аркагала. И, разбира се, гладът първо влезе в бараките на петдесет и осми член.
Сергей Михайлович се сърдеше:
— Не съм слънце, не мога да огрея навсякъде. Уредих те дневален в химическата лаборатория, трябваше да си живееш там, да съумееш да живееш. Като в лагер, разбра ли? — тупаше ме той по рамото. — Преди теб тук работеше Димка. Продаде целия глицерин — имаше два варела — по двадесет рубли за кутия по половин литър — медец, разправял. Ха-ха-ха! За затворника всичко е добро.
— За мен това не става.
— А какво става за теб?
Работата на дневален беше несигурна. Бързо ме прехвърлиха в мината — за това имаше строги указания. Ядеше ми се все повече и повече.
Сергей Михайлович се щураше из лагера. Имаше една страст: омайваше се от присъствието на каквото и да е началство. Лунин се гордееше невероятно много с дружбата си или поне със сянката от дружба с всеки един лагерен началник, стремеше се да демонстрира близостта си с него, хвалеше се с това и можеше часове наред да говори за тази призрачна близост.
Седях при него в приемното му време — гладен, страхувайки се да си поискам парче хляб, и слушах безкрайните му хвалби.
— Че какво е началството? Началството, братле, означава власт. Няма власт, която да не е от Бога — ха-ха-ха! Трябва да умееш да му улучиш настроението и всичко ще е наред.
— Мога да го улуча единствено по мутрата.
— Ето, виждаш ли. Слушай, хайде да се разберем така: можеш да идваш при мен — сигурно ти е скучно в общата барака.
— Скучно ли?!
— Ами да. Наминавай. Ще поседиш, ще попушиш. В бараката сигурно не можеш да пушиш на спокойствие. Нали знам — сто чифта очи гледат цигарата ти. Само не ме моли да те освобождавам от работа. Не мога, по-точно мога, но ми неудобно. Това си е твой проблем. Ядене, сам разбираш, няма откъде да взема — това го върши моят санитар. Аз не ходя за хляб. Така че ако случайно ти дотрябва хляб — кажи на санитаря Николай. Нима ти, старият лагерен вълк, не можеш да си намериш хляб? Чуй какво каза днес жената на началника, Олга Петровна. Нали често пъти ме канят и на чашка.
— Трябва да вървя, Сергей Михайлович.
Настанаха гладни и страшни дни. И веднъж, останал без сили да се справя с глада, влязох в амбулаторията.
Сергей Михайлович седеше на едно дървено столче и със специални щипки късаше мъртвите нокти от премръзналите пръсти на някакъв сгърчен, мръсен човек. Ноктите падаха един след друг с дрънчене в празния леген. Сергей Михайлович ме забеляза.
— Вчера накъсах половин леген такива нокти.
Иззад завесата се подаде женска глава. Рядко виждахме жени, при това отблизо, в стая, лице в лице. Стори ми се прекрасна. Поклоних се и поздравих.
— Добър ден — каза тя с прекрасен нисък глас. — Серьожа, това ли е твоят приятел, за когото ми разправяше?
— Не — рече Сергей Михайлович, като захвърли щипките в легена и отиде до мивката да се измие.
— Николай — каза той на влезлия санитар, — изнеси легена и му дай хляб — той кимна към мен.
Дочаках да ми донесат хляба и се прибрах в бараката. Лагерът си е лагер. А жената, чието нежно и прекрасно лице си спомням до днес, макар никога повече да не я видях, беше Едит Абрамовна, волнонаемна, партиен член, на работа по договор, медицинска сестра от мина „Олчан“. Беше се влюбила в Сергей Михайлович, заживя заедно с него, успя да му издействува предсрочно освобождаване по време на войната. Беше ходила в Магадан при Никищов, началника на Далстрой, да ходатайствува за Сергей Михайлович, и когато я изключиха от партията заради връзката й със затворник — обикновената „мярка за неотклонение“ в такива случаи, — адресира молбите си до Москва, успя да се пребори за реабилитирането му, за това да му разрешат да се яви на изпит в Московския университет, да получи лекарска диплома, да възстанови всичките си права и формално се омъжи за него.
А когато потомъкът на декабриста получи дипломата, той заряза Едит Абрамовна и поиска развод.
— Сума роднини има, като всички евреи. Това не ми се нрави.
Изостави я, ала не успя да се отърве от Далстрой. Наложи се да се върне в Далечния север — макар само за три години. Умението да се погажда с началството му донесе — вече като на дипломиран лекар — неочаквано висок пост: завеждащ хирургичното отделение в централната затворническа болница на левия бряг, в селището Дебин. А аз по онова време — през 1948 година — бях старши фелдшер в хирургията.
Назначаването на Лунин бе като гръм от ясно небе.
Работата бе там, че хирургът Рубанцев, който беше завеждащ отделението, фронтови хирург, майор от медицинската служба — способен, опитен работник, пристигна тук след войната за постоянно. Рубанцев имаше само един недостатък — не можеше да се погажда с големите шефове, мразеше подлизурковците, лъжците и изобщо не беше удобен за Шчербаков — началника на санитарния отдел на Колима. Пристигнал по договор, нащрек по отношение на затворниците, Рубанцев, умен човек със самостоятелно мислене, скоро видя, че са го лъгали в „политическата“ подготовка. Подлеци, мошеници, клеветници, безделници — ето какви бяха колегите на Рубанцев. А затворниците — с най-различни специалности, в това число и лекари — бяха онези, на които се крепеше болницата, които вършеха работата, които лекуваха. Рубанцев разбра каква е истината и не тръгна да я крие. Подаде заявление да го прехвърлят в Магадан заради училището — имаше син ученик. Устно му бе отказано. След много тичане няколко месеца по-късно той успя да запише сина си в един интернат на около деветдесет километра от Дебин. Рубанцев вече работеше уверено, гонеше безделниците и авантаджиите. За тези негови заплашващи спокойствието действия веднага бе съобщено в Магадан, в щаба на Шчербаков.
Шчербаков не беше по изисканите обноски. Псувните, заплахите, завеждането на нови „дела“ — всичко това ставаше за затворниците, за бившите затворници, но не и за човек, който работи по договор, който е фронтови хирург, награден с много ордени.
Шчербаков изровил старото заявление на Рубанцев и го прехвърлил в Магадан. И макар че учебната година бе в разгара си, макар работата в хирургичното отделение да беше потръгнала — Рубанцев трябваше да зареже всичко и да замине…
С Лунин се срещнахме на стълбите. Когато се смущаваше, той се изчервяваше. Сега почервеня целият. Впрочем „почерпи ме с цигара“, зарадва се на успехите ми, на моята „кариера“ и ми разправи за Едит Абрамовна.
Александър Александрович Рубанцев си замина. Още на третия ден в процедурната зала бе организирана пиянска оргия — хирургическият спирт бе опитан и от главния лекар Ковальов, и от началника на болницата Винокуров, които се страхуваха от Рубанцев и не стъпваха в отделението. В лекарските кабинети започнаха да се правят оргии, на които се канеха и затворнички — медицински сестри, санитарки; накратко, всичко бе обърнато с главата надолу. Операциите в чистото отделение приключваха с вторично зарастване — започнаха да икономисват скъпоценния спирт при обработването на операционното поле. Из отделенията криволичеха полупияни началници.
Тази болница беше моя болница. След като завърших фелдшерските курсове, в края на 1946 година пристигнах тук с група болни. Болницата израсна пред очите ми — това беше бивша сграда на Колимполк и когато след войната някакъв специалист по военна маркировка я бракувал — зданието се виждаше от десетки километри, — го превърнаха в затворническа болница. Стопаните, Колимполк, на заминаване бяха изтръгнали всички водопроводни и канализационни тръби, които можеха да бъдат изтръгнати от огромната триетажна сграда, бяха изкарали цялата мебелировка от клуба и я бяха изгорили в котелното. Стените бяха разкъртени, вратите — избити. Колимполк си бе заминал по руски. Всичко това ние го бяхме възстановили нипел по нипел, тухла по тухла.
Бяхме се събрали лекари и фелдшери, мъчехме се да направим всичко колкото може по-добре. За мнозина това беше свещен дълг, отплата за медицинското образование — помощ за хората.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Със заминаването на Рубанцев всички безделници надигнаха глави.
— Защо взимаш спирт от шкафа?
— Я се разкарай — рече ми сестрата. — Сега, слава Богу, Рубанцев го няма, Сергей Михайлович нареди…
Бях поразен, потиснат от поведението на Лунин. Оргиите продължаваха.
По време на поредната петминутка Лунин се подиграваше на предшественика си:
— И това ми било хирург — не е направил нито една операция на стомашна язва!
Този въпрос не беше нов. Наистина, Рубанцев не беше оперирал стомашни язви. Болните от терапевтичните отделения с такава диагноза бяха затворници — изтощени, дистрофици, и нямаше да издържат операцията, „Фонът е лош“ — казваше Александър Александрович.
— Страхливец — викаше Лунин и взе при себе си дванадесет такива болни от терапевтичното отделение.
Всичките дванадесет души бяха оперирани — и всичките дванадесет умряха. Лекарите започнаха да си спомнят за опита и милосърдието на Рубанцев.
— Сергей Михайлович, така не може да се работи.
— Няма да ме учиш!
Написах заявление, в което настоявах за комисия от Магадан. Прехвърлиха ме в тайгата, на една горска „командировка“. Искаха в дисциплинарна мина, но следователят от районния отдел ги разубедил — вече не било тридесет и осма. Не можело.
Пристигна комисия и Лунин бе „уволнен от Далстрой“. Вместо три години му се наложи да отработи само година и половина.
А аз, една година по-късно, когато бе сменено ръководството на болницата, се завърнах от фелдшерския пункт на горския участък и ме назначиха да отговарям за приемното отделение.
Един ден случайно срещнах потомъка на декабриста в Москва, на улицата. Не се здрависахме.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Чак шестнадесет години по-късно научих, че Едит Абрамовна още веднъж успяла да уреди Лунин да се върне на работа в Далстрой. Тя пристигнала в Чукотка заедно със Сергей Михайлович, в селището Певек. Тук се състоял последният им разговор, последното обяснение, и Едит Абрамовна се хвърлила във водата, в река Певек — удавила се, умряла.
Понякога приспивателните не ми действуват и се събуждам посред нощ. Спомням си миналото и виждам прекрасното женско лице, чувам ниския глас: „Серьожа, това ли е твоят приятел?…“
Лагерната присъда, последната лагерна присъда на Крист се топеше. Мъртвият зимен лед се разяждаше от пролетните ручейчета на времето. Крист се беше приучил да не обръща внимание на зачитането на работните дни — нещо, което разрушаваше човешката воля, предателски признак на надеждата, разлагаща арестантските души. Ала времето летеше все по-бързо — винаги става така с наближаването на края на присъдата — блажени са внезапно, предсрочно освободените.
Крист отпъждаше мислите за възможната свобода, за това, което в света на Крист се наричаше свобода.
Освобождаването е нещо много трудно. Крист знаеше това от собствен опит. Знаеше, че ще трябва наново да се учи да живее, колко е трудно да се навлиза в свят с други мащаби, с други нравствени мерки, колко е трудно да се възкресяват понятията; които са живели в душата ти преди ареста. Тези понятия не бяха илюзии, а закони на един друг, по-предишен свят.
Освобождаването беше трудно и в същото време радостно, понеже в дъното на душата винаги се намираха и се надигаха сили, които правеха поведението на Крист уверено, постъпките му — смели, позволяваха му да гледа безстрашно към зората на идния ден.
Крист не се страхуваше от живота, но знаеше, че с него шега не бива, че животът е сериозно нещо.
Знаеше и друго — че излизайки на свобода, остава „белязан“, „дамгосан“ навеки — завинаги обект на лов за копоите, които всеки момент може да бъдат отвързани от господарите на живота.
Но Крист не се страхуваше от преследванията. Все още имаше много сили — душевните бяха дори повече от преди, физическите — по-малко.
Ловът през тридесет и седма година доведе Крист в затвора с нова, по-голяма присъда, а когато и тя изтече, му лепнаха трета — още по-голяма. Но до разстрела имаше още няколко стъпала от тази страшна движеща се жива стълба, свързваща човека и държавата.
Беше опасно да те освободят. Всеки затворник, чиято присъда изтичаше, през последната година биваше подлаган на планомерно преследване — дали това не се вършеше по заповед, разработена от Москва, — а нали уж „и косъм няма да падне“ и така нататък. Преследване под формата на провокации, доноси, разпити. Звуците на страшния лагерен джазов оркестър, на октета — „седмина пеят, един тропа“ — все по-високо и по-отчетливо звучаха в ушите на тези, които чакаха да ги освободят. Тонът ставаше все по-зловещ и малцина успяваха благополучно — и случайно! — да се измъкнат от този винтер, от този сляп кош, от този гриб, от тази мрежа и да отплуват в открито море, където за освободения нямаше ориентири, нямаше безопасни пътища, безопасни дни и нощи.
Всичко това Крист го знаеше, беше го разбрал много добре, знаеше го отдавна и се пазеше, доколкото можеше. Но бе невъзможно човек да се опази.
Сега привършваше третата му присъда — десет години, а броят на арестите, на заведените „дела“, на опитите да му лепнат нова присъда, които бяха останали без последствие, тоест бяха победа, добър шанс за Крист — те нямаха чет. А и той не ги броеше. В лагера това е лоша поличба.
Навремето, като деветнадесетгодишен младеж, Крист получи първата си присъда. Самоотвержеността, дори жертвоготовността, желанието не да командва, а да върши всичко със собствените си ръце винаги бе живяло в душата на Крист, бе живяло заедно със силното чувство за неподчинение на чуждите заповеди, на чуждото мнение, на чуждата воля. В дъното на душата на Крист винаги се спотайваше желанието да премери сили с човека, седнал на следователското бюро — желание, заложено още от детските години, от книгите, от хората, които Крист бе срещал като младеж и за които бе чувал. В Русия имаше много такива хора — поне в света на книгите, в този толкова опасен свят.
Крист бе приобщен към „движението“ във всички картотеки на Съюза и когато бе даден сигнал за поредния лов, замина за Колима със смъртоносното клеймо „КРТД“[34]. „Буквеник“, „буква“, с най-опасната буква „Т“. Листче тънка цигарена хартийка, залепено в „личното дело“ на Крист — тънко, прозрачно листче — „спецуказание на Москва“; текстът беше отпечатан на стъклограф много наслуки, лошо — или това бе някакъв десети екземпляр от пишеща машина — на Крист му се случи да държи в ръцете си това смъртоносно листче, а фамилното му име бе вписано с твърда ръка, с безгрижен, четлив канцеларски почерк — все едно, че текстът изобщо не беше нужен — онзи, който пише без да гледа, ще съумее да сложи името, да закрепи мастилото на нужния ред. „По време на излежаването на присъдата да бъде лишен от телеграфна и пощенска връзка, да се използва само за тежък физически труд, веднъж на три месеца да се докладва за поведението му.“
„Спецуказанията“ бяха заповед да се убие, да не се пусне жив и Крист го разбираше. Но нямаше време да мисли за това. И — не му се мислеше.
Всички „спецуказани“ знаеха, че това листче цигарена хартия задължава всяко бъдещо началство — от конвоиращия до началника на лагерното управление — да следи, да докладва, да взема мерки и ако който и да е малък началник не проявеше активност при унищожаването на онези, които имаха „спецуказания“ — срещу този началник щяха да напишат донос другарите му, неговите колеги. И щеше да се сблъска с неодобрението на висшето началство. И лагерната му кариера щеше да стане безнадеждна, ако не участва активно в изпълнението на заповедите на Москва.
В миньорската проучвателна група затворниците бяха малко. Счетоводителят — по съвместителство секретар на началника — битовакът Иван Богданов, на няколко пъти говори с Крист. Имаше хубава длъжност — пазач. Предишният, старецът-естонец, бе умрял от сърдечна недостатъчност. Крист мечтаеше за тази работа. Не го назначиха… И той псуваше. Иван Богданов го слушаше.
— Ти си със специални указания — рече Богданов.
— Знам.
— Знаеш ли каква е системата?
— Не.
— Личното дело е в два екземпляра. Единият върви с човека, като негов паспорт, а другият се пази в лагерното управление. Онзи, другият, разбира се, е недостъпен, но никой никога не ги сверява. Цялата работа е в тукашното листче — в това, което върви заедно с теб.
Скоро след това решиха да прехвърлят Богданов на друго място и той дойде да се сбогува с Крист направо на работната площадка, пред проучвателния изкоп. Малкият пушещ огън отпъждаше комарите. Иван Богданов седна на края на изкопа и извади от пазвата си някаква хартийка, много тънка и избеляла.
— Утре заминавам. Ето ги твоите специални указания.
Крист ги прочете. Запомни ги за цял живот. Иван Богданов взе листчето и го изгори, без да го пуска от ръката си, докато не изчезна и последната буква.
— Желая ти…
— Бъди здрав.
Дойде друг началник — в живота на Крист имаше извънредно много началници, — дойде и друг секретар на началника.
Крист започна да се изморява много в мината и знаеше какво означава това. Оваканти се длъжността на лебедкаджия. Но Крист никога не беше работил с механизми и дори радиограмофона гледаше със съмнение и неувереност. Ала Семьонов, криминалният, който напускаше тази длъжност заради друга, по-добра, го успокои:
— Ти наистина си левак, такъв балък не съм срещал. Всички вие, леваците, сте такива. Всички. От какво те е страх? Един затворник не бива да се бои от никакви механизми. Сега му е времето да се научиш. Никаква отговорност. Трябва само смелост и нищо повече. Хващай ръчките, не ме дръж тук, че и аз ще си изпусна шанса…
Макар Крист да знаеше, че криминалните са едно, а леваците — особено левак с буквите „КРТД“ — съвсем, съвсем друго, когато ставаше дума за отговорност — увереността на Семьонов му се предаде.
Нарядчикът беше старият и спеше при тях, в дъното на бараката. Крист отиде при него.
— Нали имаш спецуказание.
— Откъде да знам?
— Ти не знаеш. Пък и аз, да предположим, не съм виждал делото ти. Да опитаме.
Така Крист стана лебедкаджия, включваше и изключваше с лостовете електрическата лебедка, размотаваше стоманеното въже и спускаше вагонетките в шахтата. Поотпочина си малко. Един месец. Сетне пристигна някакъв „битовак“-механик и Крист отново го пратиха в шахтата, той тикаше вагонетките, пълнеше ги с въглища и си мислеше, че механикът-„битовак“ няма да остане дълго на тази нищожна, без „кяр“ работа — лебедкаджия в мината, — че само за „буквеници“ като Крист лебедката е рай, а когато механикът-„битовак“ се махне — Крист отново ще задвижва тези благословени лостове и ще включва прекъсвача.
Крист не беше забравил нито един ден от времето, прекарано в лагера. Оттам, от златната мина, го закараха в спецзоната, осъдиха го, лепнаха му тази присъда, чийто срок изтичаше.
Крист бе успял да завърши и курсовете за фелдшери; остана жив и — което беше още по-важно — не зависеше от никого — важно качество на медицинската професия в Далечния север, в лагера. Сега Крист отговаряше за приемното отделение в огромната лагерна болница.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Но нямаше как да се спаси. Буквата „Т“ в досието му беше знак, дамга, клеймо, белег, по който го бяха преследвали години наред, бяха го държали в леденостудени-те златодобивни забои в колимския студ от минус шестдесет градуса. Убиваха го с тежката работа, с непосилния лагерен труд, прославян като въпрос на чест, въпрос на слава, въпрос на доблест и геройство, убиваха го с побоите на началниците, с прикладите на конвоя, с юмруците на бригадирите, с подбутванията на бръснарите, с лактите на другарите му… Убиваха го чрез глад — с „чорбица“, с лагерната „супица“.
Крист знаеше, виждаше и хиляди пъти се бе убеждавал, че никоя друга алинея от Наказателния кодекс не представлява толкова голяма заплаха за държавата, колкото неговата, на Крист, с буквата „Т“. Нито измяната на родината, нито терорът, нито целият този страшен букет от точки на петдесет и осми член. Съчетанието от четирите букви в делото на Крист бе като дамга на животно, което трябва да бъде убито, което е заповядано да се убие.
Целият конвой на всички предишни, сегашни и бъдещи лагери в страната организирано ходеше на лов за тези четири букви — нито един началник на този свят не би проявил слабост при унищожаването на такъв „враг на народа“.
Сега Крист, фелдшер в голямата болница, водеше неуморна борба с криминалните — с онзи престъпен свят, който държавата бе призовала на помощ през тридесет и седма година, за да унищожи Крист и другарите му.
В болницата Крист работеше извънредно много, без да жали нито времето, нито силите си. Висшето началство в съответствие с постоянните нареждания на Москва неведнъж бе давало заповед за свалянето на такива като Крист, за прехвърлянето им на обща работа, за изпращането им по етапен ред. Но началникът на болницата беше стар колимчанин и знаеше цената на енергията на такива хора. Добре разбираше, че Крист целият ще се отдаде на работата си. А Крист знаеше, че началникът разбира това.
И ето че присъдата бавно се топеше, както зимният лед в страната, където липсват преобразяващите живота топли пролетни дъждове, а има само бавно, разрушаващо въздействие на ту студеното, ту изгарящо слънце. Присъдата се топеше, сякаш бе лед, намаляваше. Краят й се виждаше.
Страшното наближаваше Крист. Цялото му бъдеще щеше да бъде отровено от тази важна справка за съдимост, от члена, от буквите „КРТД“. Тези четири букви щяха да затворят всички пътища в неговото бъдеще — за цял живот, в което и да е кътче на страната, на каквато и да е длъжност. Тази буква щеше да го лиши не само от паспорт, но и от работа — за вечни времена, — нямаше да му позволи да напусне Колима. Крист внимателно наблюдаваше как освобождаваха малцината, които подобно на него бяха доживели до този миг с клеймото на буквата „Т“ в московските си присъди, в лагерните си паспорти-формуляри, в „личните дела“.
Опитваше се да прецени тази застойна сила, от която зависеше живота на хората, да я оцени трезво.
В най-добрия случай след изтичането на присъдата щяха да го оставят на същата работа, на старата длъжност. Нямаше да го пуснат от Колима. Щяха да го оставят до първия сигнал, до първото изсвирване на рога, оповестяващо началото на лова…
Какво да стори? Може би най-простото е въже… Мнозина бяха решавали така този въпрос. Не! Крист щеше да се бие докрай. Да се бие като звяр — така, както го бяха учили през този дългогодишен лов на хора, организиран от държавата.
Крист не спеше по цели нощи, мислейки за скорошното, неотвратимо освобождаване. Не проклинаше, не се страхуваше. Крист търсеше изход.
Както винаги, озарението дойде внезапно. Внезапното след страшно напрежение — напрежението не беше умствено, не и сърдечно, а на цялото същество на Крист. То дойде, както идват най-силните стихове, най-добрите редове от разказ. Човек напразно мисли върху тях денем и нощем, докато не дойде озарението, подобно на радост от намерената точна дума, от вярното решение. Не като радост на надеждата — прекалено много разочарования, грешки и удари в гръб бе имало в живота на Крист.
Но озарението дойде. Лида…
Крист работеше в тази болница отдавна. Неизменната му преданост на интересите на болницата, енергията, постоянното участие във всичко, което се отнасяше до болницата — винаги в нейна полза! — бяха поставили затворника Крист в по-особено положение, фелдшерът Крист не беше завеждащ приемното отделение, тази длъжност бе за волнонаемен. Не се знаеше кой я заемаше — щатната ведомост винаги бе кръстословица, която всеки месец се решаваше от двама души — началника на болницата и главния счетоводител.
През целия си съзнателен живот Крист бе обичал реалната власт, а не показното почитане. И навремето, на младини, писателството го привличаше не със славата, не с известността, а със съзнанието за собствената сила и с умението да напишеш, да направиш нещо ново, свое, което никой друг не може да направи.
Юридически стопани на приемното отделение бяха дежурните лекари, но те бяха тридесет души и приемствеността — на заповедите, на текущата лагерна „политика“ и на другите закони в затворническия свят и в света на техните господари — всичко това се пазеше единствено в паметта на Крист. Това бе много тънко нещо, не всеки можеше да го разбере. Ала с него трябваше да се внимава, то трябваше да се изпълнява и дежурните лекари добре разбираха това.
На практика решението за хоспитализацията на всеки един болен зависеше от Крист. Лекарите го знаеха, дори получаваха — разбира се, на думи — преки указания за това от началника.
Преди около две години дежурният лекар, бивш затворник, дръпна Крист настрана…
— Тук има едно момиче…
— Никакви момичета.
— Чакай. Аз не го познавам. Ето каква е работата.
Лекарят зашепна на ухото на Крист груби, отвратителни неща. Накратко, началникът на едно лагерно учреждение, на някакво лагерно отделение, преследвал секретарката си — „битовачка“, естествено. Лагерният й съпруг отдавна бил пратен в дисциплинарната мина по заповед на началника. Но момичето не пожелало да живее с началника. И ето че сега, пътьом — етапът минаваше покрай болницата, — тя прави опит да се „скатае“ тук, за да се спаси от преследванията. След оздравяване болните от централната болница не ги връщат на старите им места — щяха да я изпратят другаде. Може би някъде, където началникът нямаше да може да я открие.
— Виж какво — рече Крист! — Я да го видя това момиче.
— То е тук. Влез, Лида!
Пред Крист застана ниско русо момиче и смело посрещна погледа му.
Ех, колко хора се бяха изнизали пред очите на Крист. Колко хиляди очи бе разбрал и разгадал. Крист грешеше рядко, много рядко.
— Добре — рече той. — Оставете я в болницата.
Началничето, което бе докарало Лида, хукна да протестира. Но за надзирателите от болницата един младши лейтенант не е кой знае какъв чин. Не го пуснаха в болницата. До полковника — началника на болницата — лейтенантът така и не стигна, успя да проникне само при майора, главния лекар. Едва дочака да го приемат, доложи по какъв въпрос е дошъл. Главният лекар го помоли да не учи лекарите от болницата кой е болен, а кой — не. Освен това защо лейтенантът се интересува толкова много от съдбата на секретарката си? Да помоли в местния лагер да му дадат някоя друга. И ще му я изпратят. С една дума, главният лекар няма повече време. Следващият!…
Лейтенантът си замина с псувни и завинаги изчезна от живота на Лида.
Лида се закрепи в болницата, работеше нещо в кантората, участваше в художествената самодейност. Крист така и не разбра по кой член бе осъдена — никога не се интересуваше от присъдите на хората, с които се бе срещал в лагера.
Болницата беше голяма. Огромна триетажна сграда. Два пъти в денонощието конвоят докарваше смените от лагерната зона — лекари, сестри, фелдшери, санитари, персоналът безшумно се преобличаше в съблекалните, безшумно плъзваше из отделенията на болницата и едва когато стигаше до работните си места, се превръщаше във Василий Фьодорович, Ана Николаевна, Катя или Петя, Васка или Женка, Дългия или Рижавата — в зависимост от длъжността — лекар, сестра, санитар или лице от „външния“ обслужващ персонал.
Тъй като по всяко време от денонощието имаха нужда от него, Крист не се прибираше в лагера. Понякога случайно се срещаха с Лида, усмихваха се един на друг. Всичко това бе преди три години. В болницата вече на два пъти бяха сменени началниците на „частите“. Никой дори не си спомняше как Лида бе попаднала тук. Помнеше единствено Крист. Трябваше да разбере дали и Лида помни.
Решението бе взето и по време на едно общо събрание на персонала Крист се приближи до Лида.
Лагерът не обича сантименталностите, не обича дългите, излишни предговори и обяснения, не обича различните „подходи“.
И Лида, и Крист бяха стари колимчани.
— Слушай, Лида — ти работиш в отчетната част, нали?
— Да.
— Ти ли печаташ документите за освобождаване?
— Да — рече Лида. — Понякога ги печата и началникът. Но той печата лошо, само разваля бланките. Затова всички тези документи ги печатам аз.
— Скоро ще ти дадат моите…
— Честито… — Лида махна някаква невидима прашинка от престилката на Крист.
— Ще печаташ и старите ми присъди — нали има такава графа?…
— Да, има.
— В думата „КРТД“ пропусни буквата „Т“.
— Разбрах — каза Лида.
— Ако началникът забележи, когато му го дадеш за подпис — усмихни се и кажи, че си сбъркала. Развалила си бланката…
— Знам какво да кажа…
Обслужващият персонал вече се строяваше за излизане на работа.
Минаха две седмици и Крист го извикаха, за да му връчат справка за освобождаване — без буквата „Т“.
Двамина негови познати инженери и един лекар отидоха заедно с Крист в паспортния отдел, за да видят какъв паспорт ще му дадат. Или щяха да му откажат като на… Документите се предаваха през едно прозорче, отговорът идваше след четири часа. Крист обядва при един познат лекар без никакво вълнение. Във всички подобни случаи човек трябва да се застави да обядва, вечеря и закусва.
След четири часа през прозорчето изскочи лилавата хартийка на паспорт с валидност една година.
— За една година ли? — попита Крист, недоумявайки и влагайки във въпроса особен, свой смисъл.
През прозорчето се подаде обръснатата физиономия на някакъв военен:
— За една година. В момента нямаме бланки за петгодишни паспорти. Какъвто ви се полага. Ако искате, изчакайте до утре — ще докарат бланки и ще го препишем. Или предпочитате да смените този след една година?
— По-добре да сменя този.
— Разбира се. — Прозорчето се затвори.
Познатите на Крист останаха поразени. Единият инженер нарече Крист голям късметлия, другият съзря в това отдавна чаканото смекчаване на режима — първата лястовица, която непременно, на всяка цена щеше да докара пролетта. Лекарят виждаше в това божията намеса.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Крист не каза нито дума благодарност на Лида. Пък и тя не чакаше. За такова нещо не се благодари. Благодарността е неподходяща дума.
Генадий Петрович Зайцев застъпи на дежурство в девет сутринта, а в десет и половина вече пристигна „етап“ — болни жени. Сред тях бе и онази, за която го бе предупредил Подшивалов — Екатерина Гловацка. Черноока, закръглена, тя допадна на Генадий Петрович, много му допадна.
— Бива ли си я? — попита фелдшерът, когато изведоха болните да се мият.
— Бива си я…
— Тя е… — и фелдшерът прошепна нещо на ухото на доктор Зайцев.
— Какво от това, че е на Сенка? — високо рече Генадий Петрович. — На Сенка или на Венка — за опит пари не вземат.
— Желая успех. От все сърце!
Надвечер Генадий Петрович тръгна на обиколка из болницата. Дежурните фелдшери, познавайки навиците му, наливаха в мензурки необичайни смесици от „тинктура абсенти“ и „тинктура валериани“, приготвяха му ликьор „Светлосиня нощ“ или просто денатуриран спирт. Лицето на Генадий Петрович се зачервяваше все повече и повече, късо подстриганата сива коса не можеше да прикрие алената плешивина на дежурния лекар. В единадесет вечерта Зайцев стигна до женското отделение. То вече беше заключено с железни резета, за да не се намъкнат вътре насилници-криминални от мъжките стаи. Вратата беше с шпионка, имаше и бутон на електрически звънец, който се намираше в помещението на охраната.
Генадий Петрович почука, шпионката „намигна“ и резетата затракаха. Дежурната сестра отключи. Достатъчно добре познаваше слабостите на Генадий Петрович и гледаше на тях със снизхождението на арестант към арестант.
Генадий Петрович мина в процедурната и сестрата му подаде мензурка със „Светлосиня нощ“. Генадий Петрович я гаврътна.
— Извикай ми от днешните тая… Гловацка.
— Ами че тя… — сестрата поклати с укор глава.
— Не е твоя работа. Извикай я…
Катя почука и влезе.
Дежурният лекар сложи резето.
Катя седна на края на кушетката. Генадий Петрович разкопча халата й, подви яката му и зашепна:
— Трябва да те преслушам… Сърцето ти… Твоята завеждаща ме помоли… Аз по френски… без стетоскоп…
Генадий Петрович притисна косматото си ухо до топлата гръд на Катя. Всичко ставаше така, както бе ставало десетки пъти по-рано с други. Лицето на Генадий Петрович се зачерви, той чуваше само глухите удари на собственото си сърце. Прегърна Катя. Внезапно долови някакъв странен и много познат звук. Сякаш някъде наблизо мъркаше котка или ромолеше планински ручей. Генадий Петрович бе прекалено добър лекар — все пак навремето беше асистент на Плетньов.
Собственото му сърце биеше все по-спокойно, все по-тихо. Генадий Петрович избърса изпотеното си чело с вафлената кърпа и отново започна да преслушва Катя. Помоли я да се съблече и тя свали дрехите си, обезпокоена от променения му тон, от тревогата, която прозираше в гласа и в очите му.
Генадий Петрович я преслушваше отново и отново — котешкото мъркане не изчезваше.
Той започна да кръстосва стаята, като щракаше с пръсти, сетне махна резето. Нощната сестра се усмихна съучастнически и влезе.
— Дайте ми историята на заболяването на тази пациентка — рече Генадий Петрович. — Отведете я. Простете ми, Катя.
Генадий Петрович взе папката с историята на заболяването на Гловацка и седна на масата.
— Виждате ли, Василий Калинич — казва на следващата сутрин началникът на болницата на новия партиен секретар, — вие сте млад колимчанин, не сте запознат с всичките подлости на господа политкаторжниците. Ето, прочетете какви ги пише дежурният лекар. Това е рапортът на Зайцев.
Партийният секретар отиде до прозореца, дръпна единия край на пердето и подложи рапорта под лъча светлина, разсеян от дебелия слой лед върху стъклото.
— Е?
— Това, струва ми се, е нещо много опасно…
Началникът се разсмя с цяло гърло.
— Мен — рече той — господин Подшивалов няма да ме преметне.
Подшивалов беше затворник, ръководител на кръжока за художествена самодейност, на „крепостния театър“, както се шегуваше началникът.
— Че какво общо има?…
— Как какво, скъпи ми Василий Калинич! Това момиче — Гловацка — беше в култбригадата. Артистите, нали знаете, се ползват от някаква що-годе свобода. Тя ходи с Подшивалов.
— Така значи…
— Естествено, щом това се разбра, ние я разкарахме от бригадата в дисциплинарна женска мина. В такива случаи, Василий Калинич, ние разделяме любовниците. Който е по-полезен и работата му е по-важна — оставяме го тук, а другия — в дисциплинарна мина…
— Това не е много справедливо. Би трябвало и двамата…
— Съвсем не. Нали целта е да се разделят. Полезният човек остава в болницата. И вълците са сити, и агнетата — цели.
— Тъй, тъй…
— Слушайте по-нататък. Гловацка замина за наказателната мина, а след месец пак ни я карат — пребледняла, болна — те там много добре знаят с какво да се нагълтат — и я записват в болницата. Когато на сутринта научих — наредих да я изпишат по дяволите. Откарват я. След три дни пак ми я водят. Тогава научих, че много я бивало по бродериите — нали те в Западна Украйна всички са майстори — съпругата ми ме помоли да оставя Гловацка в болницата за една седмица — жена ми готви някаква изненада за моя рожден ден — бродерия ли, друго ли, не знам…
Накратко, извиках Подшивалов и му рекох: ако ми обещаеш, че няма да правиш опити да се виждаш с Гловацка — ще я оставя за една седмица. Подшивалов ми се закле и ми благодари.
— И какво? Виждали ли са се?
— Не, не са. Но той сега действа чрез подставени лица. Ето, Зайцев — дума да няма, добър лекар е. Дори прочут навремето. Сега настоява, дори рапорт написал: „Гловацка е с аневризма на аортата“. А все й откриваха невроза на сърцето, стенокардия. От дисциплинарната мина я изпратиха с фалшива диагноза — „порок на сърцето“, но нашите лекари веднага я изобличиха. Зайцев, видите ли, пише, че „всяко по-рязко движение на Гловацка може да доведе до летален изход“. Вижте какви ги измислят!
— Даа — рече партийният секретар, — но нали има и други терапевти, да я бяхте показали на тях.
Началникът и по-рано, преди рапорта на Зайцев, бе пращал Гловацка при други лекари. Всички те послушно бяха констатирали, че е здрава — началникът бе заповядал да се изпише.
На вратата на кабинета се почука. Влезе Зайцев.
— Поне да си бяхте пригладили косата, преди да се явите при началника си.
— Добре — отвърна Зайцев, като оправяше косата си.
— Идвам при вас, гражданино началник, по важен въпрос. Изписват Гловацка. Тя има аневризма на аортата, в тежка форма. Всяко движение…
— Марш оттук! — разкрещя се началникът. — Докъде стигнаха, гадовете! В кабинета ми идват…
След традиционния спокоен обиск Катя си събра багажа, подреди го в арестантската си торба и застана в редиците на „етапа“. Войникът от конвоя извика името й, тя направи няколко крачки и огромната врата на болницата я изплю навън. Пред входа чакаше покрит с брезент камион. Задният капак бе свален. Медицинската сестра, която бе в каросерията, протегна ръка на Катя. От гъстата мразовита мъгла изникна Подшивалов. Той махна на Катя с ръкавицата си, момичето му се усмихна спокойно и весело, протегна длан към медицинската сестра и скочи в колата.
На часа нещо жегна Катя в гърдите и губейки съзнание, тя видя за последен път изкривеното от страх лице на Подшивалов и заскрежените прозорци на болницата.
— Занесете я в приемното отделение — нареди дежурният лекар.
— Най-добре ще е направо в моргата — рече Зайцев.
Бригадата ни бе посетена лично от ФЬОДОРОВ. Както винаги при приближаването на началството, колелата на ръчните колички се завъртяха по-бързо, ударите на кирките станаха по-чести, по-силни. Впрочем малко по-бързо, малко по-силни — тук работеха стари лагерни вълци, готови да плюят на всякакво лагерно началство, пък и нямаха сили. Ускоряването на темпото на работа бе само страхливо следване на традицията, а може би и уважение към собствения бригадир — иначе биха го обвинили в заговор, биха го свалили от длъжност, биха го осъдили, ако бригадата спре да работи. Безсилното желание да се намери повод за почивка би било изтълкувано като демонстрация, като протест. Колелата на ръчните колички се въртяха по-бързо, но това бе повече от учтивост, отколкото от страх.
ФЬОДОРОВ, чието име се повтаряше от десетки изгорени, напукани от вятъра и глада устни, беше инспектор на районния отдел в мината. Приближаваше се до забоя, в който работеше нашата бригада.
Малко са зрелищата на този свят, които да са толкова изразителни, колкото наредените една до друга фигури на лагерното началство — с червени муцуни, охранени, тромави, натежали от собствената си сланина, с греещи като слънца нови-новенички, смърдящи къси овчи кожуси, с везани якутски кожени калпаци и с ръкавици с дълги маншети с ярка бродерия — и фигурите на „мършите“, на облечените в дрипи „фитили“ със стърчащи фъндъци вата от износените памуклийки, „мърши“ с еднакви мръсни кокалести лица и гладен блясък в хлътналите очи. Подобни композиции бяха всекидневни, ежечасни — и в „етапните“ вагони „Москва — Владивосток“, и в прокъсаните лагерни палатки от най-обикновен брезент, в които затворниците зимуваха на полюса на студа, без да се събличат, без да се мият, където косите замръзваха за стените на палатките и където беше невъзможно човек да се стопли. Покривите на тези палатки бяха надупчени — по време на близките взривове в забоите камъните попадаха в палатките, а един голям скален къс така си и остана в нашата палатка — седяхме на него, ядяхме, деляхме си хляба…
ФЬОДОРОВ вървеше из забоя, без да бърза. С него имаше още хора, също с къси кожуси — не ми бе съдено да разбера кои са.
Беше пролет — неприятно време, когато леденостудената вода блика отвсякъде, а още не ни бяха раздали летните гумени цървули. Всички бяхме обути като за през зимата — с платнени „ботуши“, съшити от стари ватени панталони, с подметки от същия материал — те подгизваха още след първите десет минути работа. Пръстите на краката — измръзнали, кървящи — ни боляха непоносимо. През първите седмици с цървулите не беше никак по-добре — гумата лесно пропускаше студа на вечно замръзналата почва и тъпата болка ни подлудяваше.
ФЬОДОРОВ се разходи из забоя, попита нещо и бригадирът ни, почтително превит, му отговори; ФЬОДОРОВ се прозя и златните му, добре направени зъби отразиха слънчевите лъчи. Слънцето вече се беше издигнало нависоко — предполагаше се, че ФЬОДОРОВ е излязъл на разходка след нощна работа. Той отново попита нещо.
Бригадирът ме извика — току-що бях докарал празната количка като стар извозвач — дръжките стърчаха нагоре, за да си почиват ръцете, с колелото напред — и аз се приближих до началството.
— Ти ли си Шаламов? — попита ФЬОДОРОВ.
Вечерта ме арестуваха.
Раздаваха ни лятното облекло — рубашка, памучен панталон, партенки, гумени цървули — беше един от важните дни в живота на затворниците. През друг, още по-важен есенен ден, раздаваха зимните дрехи. Раздаваха каквото се случи — напасването по „размер“ и „ръст“ ставаше в бараката, по-късно.
Дойде моят ред и домакинът рече:
— Тебе те вика Фьодоров. Когато се върнеш — тогава ще ти дам…
Не разбрах веднага истинския смисъл на думите му.
Непознат цивилен ме заведе в покрайнините на селището, където се намираше малката къщурка на инспектора от районното отделение.
Стоях в здрача пред тъмните прозорци на къщата на Фьодоров, дъвчех някаква ланшна сламка и не мислех за нищо. До стената на къщата имаше хубава пейка, но затворниците нямаха право да сядат на пейките на началството. Галех и почесвах под ватенката си своята суха като пергамент, напукана, мръсна кожа и се усмихвах. Бях сигурен, че ме очаква нещо хубаво. Обзе ме странно чувство на облекчение, почти на щастие. Утре и вдругиден нямаше да трябва да ходя на работа, да размахвам кирката, да блъскам тези проклети камъни, когато от всеки удар тънките като канап мускули потръпват.
Знаех, че всеки момент мога да получа нова присъда. Много добре познавах лагерните традиции в това отношение. През 1938 година, през тази страшна колимска година, „завеждаха дела“ срещу всички, чиито присъди бяха малки и изтичаха. Винаги правеха така. Тук, в наказателната зона на Джелгала, пристигнах като „престоял“. Присъдата ми бе изтекла през януари четиридесет и втора, но не ме освободиха, а бях „оставен в лагера до края на войната“, както хиляди, десетки хиляди други. До края на войната! Беше трудно да се изкара един ден, да не говорим за година. Всички „престояли“ ставаха обект на повишено внимание от страна на следствените власти. Усилено ми бяха „фабрикували дело“ и в Аркагала, откъдето бях пристигнал в Джелгала. Ала не успяха. Само ме прехвърлиха в наказателната зона, което, разбира се, само по себе си беше зловещ признак. Но защо да се измъчвам с мисли за нещо, което не мога да променя?
Знаех, естествено, че трябва да съм извънредно внимателен в приказките, в поведението си — нали не бях фаталист. И все пак от това, че знаех, че предвиждах всичко, не се променяше нищо. През целия си живот не можах да се накарам да нарека някой подлец честен човек. И си мисля, че е по-добре да не живееш, щом не можеш да разговаряш с хората или трябва да говориш противоположното на онова, което мислиш.
Какъв е смисълът на човешкия опит — казвах си, седнал на земята под тъмния прозорец на Фьодоров. Какъв е смисълът да знаеш, да чувствуваш, да се досещаш, че този човек е доносник, „певец“, а онзи — подлец, пък хей онзи там — отмъстителен страхливец? Че ми е по-изгодно, по-полезно, по-спасително да съм им приятел, отколкото враг. Или поне — да си трая. Човек непрекъснато трябва да лъже — тях, себе си — и това е непоносимо трудно, много по-трудно, отколкото да се казва истината. Какъв е смисълът на това, щом не мога да променя поведението си, характера си? За какво ми е тогава този проклет „опит“?
В стаята светна лампа, някой дръпна пердето, вратата на къщата се отвори и дневалният ми махна от прага, викаше ме да вляза.
Цялата малка, с нисък таван стаичка — служебният кабинет на инспектора от районния отдел — бе заета от огромно писалище с безброй чекмеджета, отрупано с папки, моливи и тетрадки. Освен писалището в стаята с мъка се бяха побрали и два саморъчно направени стола. На единия, който беше боядисан, седеше Фьодоров. Вторият — без боя, лъснал от стотиците арестантски задници, бе предназначен за мен.
Фьодоров ми посочи стола, зашумоля с бумагите и „делото“ започна…
Съдбата на затворника в лагера може да бъде „пречупена“, т.е. може да бъде променена от три неща: тежка болест, нова присъда или нещо необичайно. В живота ни необичайните, странните неща никак не са малко.
Отслабвайки с всеки изминал ден в забоите на Джелгала, аз се надявах, че ще успея да попадна в болницата и там или ще си умра, или ще позаякна, или ще ме пратят някъде другаде. Падах от умора, от слабост, докато вървях, си влачех краката и най-малката неравност, камъче или тънка греда на пътя ми бяха непреодолими. Но по време на всеки амбулаторен прием лекарят ми сипваше в ламариненото черпаче порция разтвор на калиев хиперманганат и хриптеше, без да ме погледне в очите: „Следващият!“. Калиевият хиперманганат го даваха да се пие срещу дизентерия, мажеха с него измръзванията, раните, изгарянията. Калиевият хиперманганат беше универсално и уникално лечебно средство в лагера. Нито веднъж не ме освободиха от работа — простодушният санитар обясняваше, че „лимитът е изчерпан“. Контролни цифри по буква „В“ — временно освободени от работа — наистина имаше: за всеки лагерен пункт, за всяка амбулатория. На никой не му се искаше да „завишава“ лимита — прекалено мекушавите лекари и фелдшерите-затворници ги очакваше обща работа. Планът беше Молох, който искаше човешки жертви.
През зимата Джелгала бе посетена от голямото началство. Пристигна Драбкин, началникът на колимските лагери.
— Знаете ли кой съм аз? Аз съм най-главният — Драбкин беше млад, назначен съвсем наскоро.
Заобиколен от тълпа телохранители и местни началници, той мина из бараките. В нашата барака все още имаше хора, които не бяха загубили интереса си към разговорите с голямото началство. Някой попита Драбкин:
— Защо държат тук десетки хора без присъди — онези, които отдавна са си ги излежали?
Драбкин бе подготвен за този въпрос:
— Нима нямате присъда? Не са ли ви чели, че сте задържани до края на войната? Тъкмо това е присъдата. Това означава, че трябва да се намирате в лагера.
— За неопределено време?
— Не прекъсвайте началника, който говори с вас. Ще ви освобождават по препоръка на местното началство. Нали знаете, с такива характеристики — и Драбкин направи неопределен жест с ръка.
А колко тревожна тишина имаше зад гърба ми, колко прекъснати разговори при приближаването на ОБРЕЧЕНИЯ, колко съчувстващи погледи — не усмивки и, разбира се, не насмешка — хората от нашата бригада отдавна бяха отвикнали да се усмихват. Мнозина знаеха, че Кривицки и Заславски бяха „пуснали“ нещо срещу мен. Мнозина ми съчувствуваха, но се страхуваха да го покажат — да не би да ги завлека със себе си, ако съчувствието бъде прекалено явно. По-късно научих, че бившият учител Фертюк, поканен от Заславски за свидетел, категорично отказал и на Заславски му се наложило да свидетелствува с постоянния си партньор Кривицки. Две свидетелски показания — това беше минимумът, който се изискваше по закон.
Когато си останал без сили, когато си отслабнал — неудържимо ти се иска да се биеш. Това чувство — разпалеността на слабия — е познато на всеки затворник, който някога е гладувал. Гладните се бият не като хора. Те се засилват, за да нанесат удар, гледат да блъснат с рамо, да ухапят, да подложат крак, да стиснат за гърлото… Има безброй причини да пламне една караница. Затворника го дразни всичко: и началството, и предстоящата работа, и студът, и тежките инструменти, и другарят му, който стои до него. Арестантът спори с небето, с лопатата, с камъка и с онова живо същество, което се намира до него. И най-малкият спор е готов да прерасне в кървава битка. Но затворниците не пишат доноси. Доносите се пишат от такива като Кривицки и Заславски. Това също е отзвук от тридесет и седма година.
„Той ме нарече глупак, а аз написах, че иска да отрови правителството. Квит сме! Той на мене — цитат, аз на него — заточение.“ Дори не заточение, ами затвор или смъртна присъда.
Специалистите по тази част, такива като Кривицки и Заславски, често пъти също попадат в затвора. Това значи, че някой е използвал собственото им оръжие.
Преди Кривицки бил заместник-министър на отбранителната промишленост, а Заславски — автор на очерци в „Известия“. Неведнъж бях бил Заславски. За какво ли? Понеже хитруваше, все гледаше да носи дънера откъм по-тънката страна, вместо от по-дебелата, за това, че докладваше на бригадира или на Кривицки, неговия заместник, за всички разговори в звеното. Не ми се беше случвало да налагам Кривицки — работехме в различни звена, но го мразех — заради особената роля, която играеше в бригадата, за постоянното му безделничене по време на работа, за вечната му „японска“ усмивка.
— Какво е отношението на бригадира към вас?
— Добро.
— С кого от бригадата отношенията ви са лоши?
— С Кривицки и Заславски.
— Защо?
Обясних, доколкото можах.
— Е, това са глупости. Ще запишем така: лоши са отношенията с Кривицки и Заславски, защото е имало спречквания по време на работа.
Подписах се.
Късно през нощта вървяхме с войника от конвоя към лагера, но не към бараката, а по посока на ниската сграда встрани от зоната, към лагерния изолатор.
— Имаш ли багаж в бараката?
— Не. Всичко е на гърба ми.
— Толкова по-добре.
Разправят, че разпитът е борба между две воли: на следователя и на обвиняемия. Сигурно е така. Но как да се говори за волята на човек, който е измъчван от постоянен глад, студ и тежка работа в продължение на много години — когато клетките на мозъка му са изсушени и са загубили качествата си. Влиянието на продължителното, години наред гладуване върху човешката воля, върху душата, е много по-различно от това на някоя затворническа гладна стачка или изтезание чрез глад, довели до необходимостта от изкуствено хранене. В тези случаи човешкият мозък още не е разрушен, духът още е силен. Духът все още може да ръководи тялото. Ако Димитров го бяха подготвяли за съд колимските следователи, светът не би познавал Лайпцигския процес.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
— Е, и какво сега?
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Най-важното е да концентрираш остатъците от разума си, да се досетиш, да разбереш, да научиш, че доноса срещу теб биха написали единствено Заславски и Кривицки. (По чие нареждане? По чий план, според какви контролни цифри?) Виж как следователят застана нащрек и как столът му изскърца веднага щом ти спомена тези две имена. Бъди настоятелен — поискай им отвод! Отвод на Кривицки и Заславски! Победиш ли — ще си „свободен“. Отново ще си в бараката, на „свобода“. На часа приказката ще свърши, също и радостта от свободата, тъмният уютен карцер, в който светлината и въздухът проникват единствено през пролуката под вратата — и ще се започне: бараката, разводът за работа, кирката, ръчната количка, сивите камъни, ледената вода. Кой път е правилният? Къде е спасението? Къде е успехът?
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
— Е, и какво сега? Искате ли по ваш избор да извикам тук десет свидетели от вашата бригада? Назовете които и да е имена. Ще ги прекарам през кабинета си и всички те ще свидетелствуват срещу вас. Така ли е? Гарантирам ви, че е така. Та ние с вас не сме вчерашни.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Наказателните зони се отличават с музикалността на своите имена: Джелгала, Златисти… Местата за тези зони се избират специално. Лагерът на Джелгала се намира на висок хълм — забоите на мината са долу, в клисурата. Това означава, че след многочасовия изнурителен труд хората ще пълзят по заледените, изсечени в снега стъпала, ще се вкопчват в проскубаните, заскрежени храстчета, ще лазят с последни сили нагоре, мъкнейки със себе си дърва — ежедневната порция дърва за отопляване на бараката. Естествено началникът, избрал мястото за наказателната зона, е разбирал всичко това. Разбирал е и друго: че надолу по склона може да бъдат изтъркулвани, запокитвани онези, които се опъват, които не искат или не могат за излязат на работа, и точно така се правеше по време на утрешните „разводи“ в Джелгала. Яките надзиратели хващаха за ръцете и краката онези, които не излизаха сами, залюляваха ги и ги хвърляха надолу. Там ги очакваше един кон, впрегнат във влачило. Връзваха „отказчиците“ за влачилото и така ги караха до местоработата.
Може би човекът затова е станал човек, защото физически е бил по-силен, по-издръжлив от което и да е животно. Такъв си е останал и днес. От това, че главите им щяха да се удрят в земята два километра по пътищата на Джелгала, хората не умираха. Пък и нали конете не могат да препускат с влачилото.
Благодарение на тези топографски особености в Джелгала с лекота се извършваха така наречените „разводи без последния“ — когато арестантите сами бързаха да се сурнат, да се изтърколят надолу, без да чакат надзирателите да ги запокитят в бездната. Другаде „разводите без последния“ обикновено се правеха с помощта на кучета. Джелгалските кучета не участвуваха в разводите.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Беше пролет и не бе чак толкова лошо да се седи в карцера. По онова време вече бях минал и през изсечения в скалите, във вечно замръзналата почва карцер на Кадикчан, и през изолатора в „Партизанин“, където надзирателите нарочно бяха изскубали целия мъх, с който бяха уплътнени пролуките между дървените трупи. Бях лежал в построения от сурови трупи на лиственици, заскрежен и пълен с ледена пара карцер на мината „Спокойни“, също и в карцера на „Чорное озеро“, където вместо под имаше ледена вода, а вместо нар — тясна пейка. Арестантският ми опит бе много богат — можех да спя и на тясна пейка, можех да сънувам, без да падам в леденостудената вода.
Лагерната етика позволява началството да бъде лъгано, да му се разправят врели-некипели по време на работа — да се лъже в измерванията, в пресмятането, в качеството на извършеното. Може да се хитрува, да се лъже при всяка една дърводелска работа. Само едно нещо е прието да се прави както трябва — да се строи лагерният изолатор. Бараката за началството може да бъде построена небрежно, но затворът за арестантите трябва да е без пролуки, качествен. „Нали ние ще лежим вътре.“ И макар тази традиция да се култивира предимно от криминалните — в нея има някакво рационално зърно. Но това е на теория. На практика клиновете и мъха за уплътнение са навсякъде и лагерният изолатор не прави изключение.
Карцерът в Джелгала беше специален — без прозорец, като по този начин напомняше прочутите „сандъци“ на Бутирския затвор. Пролуката под вратата, която водеше към коридора, бе вместо прозорец. Цял месец изкарах там на карцерна дажба — триста грама хляб и канче вода. На два пъти през това време дневалният на изолатора ми даде по паница чорба.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Прикривайки носа си с напарфюмирана кърпичка, следователят Фьодоров благоволи да разговаря с мен:
— Не искате ли вестник — ето, вижте, Коминтернът е разпуснат. Ще ви бъде интересно да прочетете това.
Не, това не ми беше интересно. Виж, да имаше една цигара.
— Ще ме прощавате. Не пуша. Ето, вижте — обвиняват ви, че сте възхвалявали оръжието на хитлеристите.
— Какво значи това?
— Е, значи, че сте се изказвали одобрително за немското настъпление.
— Не знам почти нищо. От години не съм виждал вестник. От шест години.
— Е, това не е най-важното. Веднъж сте казали, че стахановското движение в лагера е фалш и лъжа.
В лагера съществуваха три вида дажби — „котлова храна“ за затворниците: стахановска, ударна и производствена. Отделно наказателната, следствената и етапната. Дажбите се различаваха по количеството хляб и по качеството на храната. В съседния забой минният инженер бе отмерил разстояние — норма за всеки работник и бе прикрепил в края цигара от махорка. Успееш ли да извозиш грунта до отбелязаното място — значи си стахановец, цигарата е твоя.
— Ето как стояха нещата — рекох. — Според мен това е извращение.
— После сте казали, че Бунин е велик руски писател.
— Той наистина е велик руски писател. Може ли да получа присъда за тези мои думи?
— Можете. Той е емигрант. Враг-емигрант.
„Делото“ потръгна, Фьодоров беше весел, подвижен.
— Виждате ли как се държим с вас? Нито една груба дума. Обърнете внимание — никой не ви бие, както през тридесет и осма година. Никакъв натиск.
— Ами дажбата от триста грама хляб на денонощие?
— Заповед, драги, заповед. Нищо не мога да направя. Заповед. Това е следствена дажба.
— А килията без прозорец? Ами че аз ще ослепея, при това нямам какво да дишам.
— Без прозорец ли? Не може да бъде. Все отнякъде влиза светлина.
— От пролуката под вратата.
— Ето, виждате ли.
— През зимата тя щеше да е застлана с пара.
— Но нали сега не е зима.
— И това е вярно. Вече не е зима.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
— Слушайте — рекох. — Аз съм болен. Останал съм без сили. Много пъти съм се обръщал за помощ в медицинския пункт, но нито веднъж не ме освободиха от работа.
— Напишете заявление. Това ще има значение за съда и следствието.
Посегнах към най-близката писалка — върху бюрото имаше много, с най-различни размери.
— Не, не, с перодръжката, ако обичате.
— Добре.
Написах, че многократно съм търсил медицинска помощ в амбулаторните зони — почти всеки ден. Беше ми невероятно трудно да пиша — практиката ми в това отношение бе много малка.
Фьодоров приглади парчето хартия.
— Не се безпокойте. Всичко ще бъде според закона.
Още същата вечер ключалките на килията ми изщракаха и вратата се отвори. В ъгъла, върху масата на дежурния, гореше „колимка“ — бензинова лампа, направена от консервена кутия. До масата седеше някакъв човек, облечен с къс кожух и с шапка-ушанка.
— Ела насам.
Приближих се. Човекът се изправи. Беше доктор Мохнач, стар колимчанин, жертва на тридесет и седма година. Отначало бе работил в Колима обща работа, сетне го допуснаха до лекарските задължения. Беше възпитан да се страхува от началството. Много пъти бях ходил при него в амбулаторията на зоната.
— Здравейте, докторе.
— Здравей. Съблечи се. Дишай. Не дишай. Обърни се. Наведи се. Можеш да се обличаш.
Доктор Мохнач седна на масата и написа в слабата светлина на „колимката“:
„Затворникът В. Т. Шаламов е практически здрав. През времето, прекарано в «зоната», не се е обръщал за медицинска помощ към амбулаторията.
Завеждащ амбулаторията доктор Мохнач.“
Прочетоха ми този текст един месец по-късно, на съда.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Следствието вървеше към своя край, а аз все не можех да проумея в какво ме обвиняват. Гладното ми тяло бе като изтръпнало и се радваше, че не трябва да работи. Ами ако отново ме пратят в забоя? Стараех се да прогоня тези тревожни мисли.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
В Колима лятото идва внезапно, прибързано. По време на един от разпитите видях горещото слънце, синьото небе, долових лекия аромат на листвениците. В деретата все още имаше мръсен лед, но лятото не чакаше той да се разтопи.
Разпитът се проточи, ние „уточнявахме“ нещо, войникът от конвоя още не ме беше отвел, а към къщата на Фьодоров вече водеха друг човек. Оказа се, че това е моят бригадир Нестеренко. Той направи крачка към мен и рече глухо: „Принудиха ме, разбираш ли, принудиха ме“ — и изчезна зад вратата на къщата на Фьодоров.
Нестеренко бе писал заявлението срещу мен. Свидетели бяха Заславски и Кривицки. Но Нестеренко едва ли някога бе чувал за Бунин. И ако Заславски и Кривицки бяха подлеци, Нестеренко ме беше спасил от гладна смърт, когато ме взе в бригадата си. Бях не по-лош и не по-добър от който и да е друг работник. И нямах зъб на Нестеренко. Бях чувал, че той излежава вече трета присъда, че е стар соловчанин. Беше много опитен бригадир — разбираше не само от работата, разбираше и гладните хора — не съчувствуваше, а именно разбираше. Това не всеки бригадир го можеше. Във всички бригади след вечеря се раздаваше допълнително — черпаче рядка чорбица, от остатъците. Обикновено бригадирите даваха тези черпаци на онези, които през този ден са работили по-добре — този начин официално се препоръчваше от лагерното началство. Раздаването на допълнителното ставаше публично, едва ли не тържествено. Допълнителното се използуваше и за производствени, и за възпитателни цели. Не винаги онзи, който работеше повече от всички, работеше по-добре. И не винаги на най-добрите им се сърбаше чорбица.
В бригадата на Нестеренко допълнителното се даваше на най-гладните — разбира се, по преценка и по заповед на бригадира.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Веднъж изкопах в шурфа огромен камък. Явно нямаше да имам сили да го измъкна сам. Нестеренко видя това, мълком скочи при мен, подхвана камъка с кирката и го избута нагоре…
Не исках да повярвам, че той е написал заявлението против мен. Впрочем…
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Разправяха, че миналата година от същата бригада били осъдени от трибунала двама души — Йожиков и три месеца по-късно Исаев — бивш секретар на един от сибирските областни партийни комитети. А свидетелите бяха все същите — Кривицки и Заславски. Не бях обърнал внимание на тези приказки.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
— Подпишете ето тук. И тук.
Не се наложи да чакам дълго. На двадесети юни вратите се отвориха и ме изведоха на горещата кафява земя, под ослепителното, парещо слънце.
— Вземи си вещите — обувките, фуражката. Отиваш в Ягодное.
— Отиваш?
Двама войници ме разглеждаха внимателно.
— Няма да стигне — рече единият. — Няма да го вземем.
— Тоест как няма да го вземете — каза Фьодоров. — Ще се обадя в опергрупата.
Тези войници не бяха истински конвой, предварително поръчан с наряд. Двамата оперативни работници се връщаха в Ягодное — осемнадесет километра през тайгата — и пътьом трябваше да ме отведат в затвора на Ягодное.
— Е, ами ти какво ще кажеш? — попита ме единият оперативен работник. — Ще стигнеш ли?
— Не знам.
Бях съвършено спокоен. И нямаше закъде да бързам. Слънцето бе прекалено силно — бузите ми, отвикнали от ярката светлина, от чистия въздух, изгоряха. Седнах до едно дърво. Беше приятно да се поседи навън, да се вдъхне прекрасният, живителен въздух, ароматът на разцъфналите шипкови храсти. Зави ми се свят.
— Е, да тръгваме.
Навлязохме в яркозелената гора.
— Можеш ли да вървиш по-бързо?
— Не.
Бяхме изминали безброй крачки. Клоните ме шибаха през лицето. Препъвайки се в корените на дърветата, криво-ляво се измъкнах на една поляна.
— Хей, слушай — рече ми по-възрастният оперативен работник. — Каним се да ходим на кино в Ягодное. Прожекцията започва в осем. В клуба. Сега е два. Това е първият ни почивен ден за това лято. За пръв път от половин година ще сме на кино.
Аз мълчах.
Оперативните работници се посъвещаваха.
— Почини си — рече по-младият и разкопча чантата си. — Ето ти бял хляб. Цял килограм. Яж, почини си — и да вървим. Ако не беше киното — майната му. Ама на — има кино.
Изядох хляба, облизах трохите от дланта си, отпуснах се до един поток и внимателно се напих със студена и чиста планинска вода. И окончателно останах без сили. Беше горещо, единственото ми желание беше да спя.
— Е? Тръгвай!
Аз мълчах.
Тогава те започнаха да ме налагат. Тъпчеха ме, аз виках и криех лице в дланите си. Впрочем те не ме биеха по лицето — бяха опитни хора.
Биха ме дълго, старателно. И колкото повече ме биеха, толкова по-ясно ставаше, че е невъзможно общото ни придвижване към затвора да бъде ускорено.
Часове наред се влачихме през гората и по здрач излязохме на трасето — шосето, което прекосяваше цяла Колима, шосе сред скали и блата, път, дълъг две хиляди километра, целият построен с ръчни колички и кирки, без каквито и да било механизми.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Почти бях загубил съзнание и едва се движех, когато ме доставиха в ягодинския изолатор. Вратата на килията се открехна, отвори се и опитните ръце на дежурния ме натикаха вътре с вратата. Чуваше се само честото дишане на хора. След десетина минути се опитах да се отпусна на пода и легнах под наровете, до един от стълбовете. Малко след това при мен допълзяха криминалните от килията — да ме претърсят, да ми отнемат каквото имам, но надеждите им за плячка бяха напразни. Освен въшки нямах нищо друго. Заспах под звуците на ядния рев на разочаровните апаши.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
В три часа на другия ден ме извикаха на съд.
Беше много задушно. Нямаше какво да се диша. Шест години денонощно бях живял на чист въздух и ми бе нетърпимо горещо в малката стаичка на военния трибунал. По-голямата част от дванадесетте квадратни метра бе отделена за трибунала, който седеше зад дървена преграда. По-малката — за подсъдимите, конвоя, свидетелите. Видях Заславски, Кривицки и Нестеренко. Грубо рендосаните дървени пейки бяха наредени край стената. Двата прозореца бяха с решетки на ситна мрежа — според тогавашната колимска мода, както в берьозовската къща на Меншиков от картината на Суриков. В тях се използваха парчета стъкло — тъкмо в това беше конструкторската идея, отчитаща трудното превозване, чупливостта и много други неща — например стъклените буркани, срязани по дължина. Всичко това, разбира се, беше проява на загриженост за прозорците в жилищата на началството и в учрежденията. В бараките на затворниците нямаше никакви стъкла.
През такива прозорци влизаше разсеяна, мътна светлина и върху масата на председателя на трибунала беше запалена електрическа лампа без абажур.
Съдът бе много кратък. Председателят прочете краткото обвинение — по точки. Разпита свидетелите — потвърждават ли показанията си от предварителното следствие. Неочаквано за мен свидетелите се оказаха не трима, а четирима — в моя процес бе изявил желание да участвува някой си Шайлевич. Никога през живота си не бях срещал този човек и не бях разговарял с него — той беше от друга бригада. Това не му попречи бързо да изрецитира нужното: Хитлер, Бунин… Разбрах, че Фьодоров беше взел Шайлевич за всеки случай — ако внезапно поискам отвод на Заславски и Кривицки. Но Фьодоров се бе тревожил напразно.
— Има ли въпроси към трибунала?
— Има. Защо от мина Джелгала пристига вече трети обвиняем по петдесет и осми член, а свидетелите са все едни и същи?
— Въпросът ви не е по същество.
Бях сигурен, че присъдата ще е сурова — да се убива беше в традициите на онези години. При това съдът се състоя на 22 юни, в годишнината от войната. След като се посъвещаваха около три минути, членовете на трибунала — трима — постановиха: „Десет години плюс пет лишаване от граждански права“…
— Следващият!
В коридора се раздвижиха, затропаха с ботуши. На другия ден ме прехвърлиха в „транзитния“ затвор. Започна многократно изпитваната от мен процедура на завеждане на ново лично досие — безкрайни отпечатъци от пръстите, формуляри, снимки. Сега вече се казвах еди-кой си, член петдесет и осми, алинея десета, присъда десет плюс пет лишаване от граждански права. Вече не бях „буквеник“ със страшната буква „Т“. Това имаше много важни последствия за мен и може би ми спаси живота.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Не знам какво е станало с Нестеренко, с Кривицки. Разправяха, че Кривицки умрял. А Заславски се върна в Москва, стана член на Съюза на писателите, макар през живота си да не беше писал нищо друго освен доноси. Видях го веднъж отдалеч. Но работата все пак не е в такива като Заславски и Кривицки. Веднага след присъдата бях в състояние да убия доносниците и лъжесвидетелите. И сигурно бих го сторил, ако след съда се бях върнал в Джелгала. Но в лагерния правилник е предвидено повторно осъдените никога да не се връщат в лагера, откъдето са ги закарали на съд.
След 1938 година Павлов получи орден и ново назначение — народен комисар на вътрешните работи в Татарската република. Пътят вече бе показан — цели бригади се занимаваха с копаене на гробове. Пелаграта и апашите, конвоят и алиментарната дистрофия правеха каквото можеха. Закъснялата намеса на медицината спасяваше когото можеше или по-точно каквото можеше — оцелелите завинаги преставаха да бъдат хора. По това време в лагера Джелгала от три хиляди души „списъчен състав“ на работа излизаха 98 — останалите бяха напълно освободени от труд или се числяха в безкрайни „оздравителни пунктове“, „оздравителни групи“ или сред временно освободените.
В големите болници започнаха да хранят по-добре и думите на Траут — „за да бъде лечението успешно, болните трябва да се хранят и мият“ — станаха много популярни. Пак там бе въведено диетично хранене — няколко различни „менюта“. Наистина, продуктите не бяха кой знае колко разнообразни и често пъти „менютата“ почти по нищо не се различаваха едно от друго, но все пак…
На болничната администрация бе разрешено за особено тежките случаи да се приготвя храна по „специална поръчка“ — извън болничното меню. Лимитът на тези „специални поръчки“ беше малък — една-две на триста болнични легла.
Лошото бе там, че болният, на когото се изписваше „специалната поръчка“ — палачинки, кюфтета от месо или нещо също толкова приказно, — вече се намираше в такова състояние, че не можеше да преглътне каквото и да било, и след като опиташе с лъжицата едно или друго „блюдо“, извръщаше глава, обзет от предсмъртно изтощение.
По традиция тези царски остатъци се дояждаха От съседа по легло или от онзи болен-доброволец, който се грижеше за тежко болния и помагаше на санитаря.
Това бе парадокс, антитеза на диалектическата тирада. Специалната поръчка се даваше тогава, когато болният вече не беше в състояние да яде каквото и да било. Единствено възможният принцип, заложен в основата на практиката на „специалните поръчки“, бе следният: на най-изтощения човек, на най-тежкия случай.
Затова изписването на „специалната поръчка“ стана предзнаменование, символ на приближаваща смърт. Болните би трябвало да се страхуват от „специалните поръчки“, но съзнанието им по това време вече биваше помрачено и се ужасяваха не те, а онези около тях, които все още бяха със запазен разсъдък и чувства, обладателите на „първото“ меню от диетичната скала.
Пред завеждащия отделението на болницата ежедневно стоеше този неприятен въпрос, всички отговори на който изглеждаха нечестни — на кого да изпише днес „специалните поръчки“.
До мен лежеше момче на двадесет години — умираше от алиментарна дистрофия, която през онези години се наричаше „полиавитаминоза“.
„Специалната поръчка“ се превръщаше в блюдо, което можеше да си поръча осъденият на смърт в деня на екзекуцията, последно желание, което администрацията на затвора бе длъжна да изпълни.
Момчето отказваше да яде — овесена супа, супа от булгур, овесена и булгурена каша. Когато отказа каша от грис, прехвърлиха го на „специална поръчка“.
— Всичко, разбираш ли, Миша, всичко, каквото пожелаеш, ще ти го сготвят. Разбра ли? — лекарят беше седнал на леглото на болния.
Миша се усмихваше — едва-едва, щастливо.
— Е, какво искаш? Супа с месо?
— Нее… — поклати той глава.
— Кюфтета от месо? Пирожки с месо? Палачинки със сладко?
Миша въртеше глава.
— Е, тогава ти кажи, ти…
Миша изхриптя нещо.
— Какво? Какво рече?
— Галушкѝ.
— Галу̀шки ли?
Миша закима утвърдително с глава и усмихнат, се отпусна на възглавницата. От нея се посипа ситно сено.
На другия ден му свариха „галушкѝ“.
Миша се оживи, взе лъжицата, гребна една галушка от паницата с димяща супа, облиза я.
— Не, не искам, не е вкусна.
Привечер умря.
Вторият болен със „специална поръчка“ беше Викторов — лекарите имаха съмнение, че е с рак на стомаха. Цял месец му изписваха „специални поръчки“ и другите болни започнаха да се сърдят, че не умира — тогава биха дали скъпоценната порция на някой друг. Викторов не ядеше нищо и в края на краищата умря. Оказа се, че няма рак на стомаха, а най-обикновено изтощение — алиментарна дистрофия.
Когато на инженер Демидов след операция на мастоидита му изписаха „специална поръчка“, той отказа:
— Не съм аз най-тежкият случай.
Отказа категорично и не защото „специалната поръчка“ бе нещо страшно. Не, Демидов смяташе, че няма право на такава дажба, която би могла да помогне на някой друг болен.
Лекарите искаха да му направят добро по официален път.
Това беше то „специалната поръчка“.
От началото до края на тези събития трябва да бе минало доста време: та нали в Крайния север месеците се броят за години — толкова е голям опитът, човешкият опит, който се придобива там. Признава го и държавата, затова увеличава заплатите и привилегиите на работещите там. В тази страна на надеждите, а значи и на слуховете, догадките, предположенията и хипотезите, за всяко събитие се създава легенда още преди докладът-рапорт на местния началник за същото събитие да успее да стигне по куриер до „висшите инстанции“.
Започнаха да разправят: когато пристигнало някакво голямо началство и се възмутило, че културната дейност в лагера куца и с двата крака, култоргът майор Пугачов казал на госта:
— Не се безпокойте, гражданино началник, подготвяме такъв концерт, че цяла Колима ще заговори за него.
Може да се започне направо с донесението на хирурга Брауде, командирован от централната болница в района на бойните действия.
Също така може да се започне с писмото на Яшка Кучен, санитарят от затворниците, който лежеше в болницата. Писмото беше написано с лявата ръка — дясното рамо на Кучен бе простреляно.
Или с разказа на доктор Потанина, която нищо не беше видяла и нищо не беше чула — била в отпуск, когато станали тези неочаквани събития. Именно това нейно отсъствие бе определено от следователя като фалшиво алиби, престъпно бездействие, както се нарича на езика на юристите.
Арестите през тридесетте години бяха арести на случайни хора. Това бяха жертви на измислената и страшна теория за разгарящата се класова борба в процеса на укрепването на социализма. Професорите, партийните кадри, военните, инженерите, селяните и трудещите се, с които бяха препълнени затворите по онова време, не притежаваха нищо положително освен може би личната си порядъчност, дори наивност — с една дума, такива качества, които по-скоро улесняваха работата на тогавашното „правосъдие“, отколкото я затрудняваха. Липсата на обща, обединяваща идея много отслабваше моралната устойчивост на арестантите. Те не бяха нито врагове на властта, нито държавни престъпници и когато умираха, така и не разбираха защо е трябвало да умрат. Самолюбието им, злобата им нямаше на какво да се опрат. Разединени, те умираха в бялата колимска пустиня — от глада, от студа, от многочасовата работа, от побоите и от болестите. Те веднага се научиха да не се застъпват един за друг, да не се поддържат. Точно към това се стремеше началството. Душите на оцелелите напълно се разлагаха, а телата им не притежаваха качествата, необходими за физическа работа.
След края на войната на тяхно място параходите един след друг докарваха репатрирани — от Италия, Франция, Германия направо към далечните североизточни земи.
След тях имаше много хора с други навици, придобити по време на войната — смели, способни да рискуват, вярващи единствено в оръжието. Командири и войници, летци и разузнавачи…
Лагерната администрация, свикнала с ангелското търпение и робската покорност на „троцкистите“, никак не се тревожеше и не очакваше нищо ново.
Новаците питаха оцелелите „аборигени“:
— Защо в стола си изяждате само чорбата и кашата, а хляба го занасяте в бараката? Защо не го ядете с чорбата, както се прави по цял свят?
Като се усмихваха с процепите на посинелите си усти и показваха разклатените си от скорбута зъби, местните жители отвръщаха на наивните новаци:
— След две седмици всеки от вас ще го разбере и ще прави същото.
Как да им разкажат, че те никога през живота си не са изпитвали истински глад, дългогодишен глад, който прекършва волята, и че не можеш да се пребориш със страстното желание, което те обзема — да продължиш процеса на хранене колкото може повече: да доядеш, да досмучеш с огромно блаженство своята дажба хляб в бараката с чаша гореща, безвкусна вода от разтопен сняг.
Ала не всички новаци поклащаха презрително глави и се отдалечаваха.
Майор Пугачов разбираше и нещо друго. Беше му ясно, че са ги докарали тук на смърт — да сменят тези живи трупове. Докараха ги през есента — зиме не могат да избягат; но през лятото дори и да не успеят да избягат, ще умрат поне свободни.
Мрежата на този едва ли не единствен за двадесет години заговор, се плетеше цяла зима.
Пугачов беше разбрал, че да оцелеят през зимата и след това да избягат ще могат само онези, които няма да работят на обща работа, в забоя. След няколко седмици труд в бригадата никой никъде не ще може да бяга.
Бавно, един след друг, участниците на заговора се уреждаха да работят вътре в лагера. Солдатов стана готвач, самият Пугачов — култорг, имаше фелдшер, двама бригадири, а опитният механик Ивашченко поправяше оръжието на охраната.
Но без конвой не пускаха нито един от тях отвъд телената ограда.
Започна ослепителната колимска пролет — без капка дъжд, без топене на ледове, без птичи песни. Бавно изчезна снегът, изгорен от слънцето. Там, където лъчите не можеха да достигнат, по клисурите и доловете снегът си оставаше като слитъци сребърна руда до идната година.
И набелязаният ден настана.
На вратата на малкото помещение на дежурните до лагерния портал, което имаше две врати — откъм лагера и извън него, там, където по устав винаги дежурят двама надзиратели, се почука. Дежурният се прозина и погледна стенния часовник с топузи. Беше пет сутринта. „Още е пет“ — помисли си той.
Дежурният махна резето и пусна човека да влезе. Това беше лагерният готвач, арестантът Солдатов, дошъл за ключовете от склада с продуктите. Ключовете се пазеха в стаята на дежурните и готвачът Солдатов три пъти дневно идваше за тях. Всеки път ги връщаше.
Дежурният би трябвало лично да отключва шкафа в кухнята, ала той знаеше, че е празна работа да се контролира готвачът, че никакви катинари няма да помогнат, ако той поиска да открадне, затова направо му даваше ключовете. Още повече в пет сутринта.
Дежурният работеше в Колима вече над десет години, отдавна получаваше двойна заплата и хиляди пъти бе давал ключа на готвачите.
— Вземи го. — Дежурният хвана линийката и се наведе да разграфява ведомостта за сутринта.
Солдатов мина зад гърба му, откачи ключа от гвоздея, пъхна го в джоба си и сграбчи дежурния изотзад за гърлото. В същия миг вратата откъм лагера се отвори и влезе Ивашченко, механикът. Той помогна на Солдатов да удуши надзирателя и замъкна трупа му зад шкафа. Сетне пъхна в джоба си револвера му. През прозореца, който гледаше навън, се виждаше как по пътеката се връща вторият дежурен. Ивашченко бързо навлече шинела на убития, сложи си фуражката му, препаса се с колана и седна на масата, както седеше надзирателят. Вторият дежурен отвори вратата и прекрачи прага на тъмната дежурна стая. На часа го хванаха, удушиха и него и го захвърлиха зад шкафа.
Солдатов облече дрехите му. Вече двама от заговорниците имаха оръжие и военна униформа. Всичко вървеше като по вода, точно според плана на майор Пугачов. Внезапно в дежурната стая се появи жената на втория надзирател — да вземе ключовете, които мъжът й случайно бил отнесъл.
— Нея няма да я убиваме — рече Солдатов. Вързаха я, запушиха й устата с една кърпа и я сложиха в ъгъла.
Върна се от работа една от бригадите. Такъв вариант бе предвиден. Конвойният, който влезе в дежурната стая, веднага бе обезоръжен и вързан от двамата „надзиратели“. Бегълците му взеха пушката. От този момент нататък командването пое майор Пугачов.
Пространството пред портала се прострелваше от двете ъглови караулни кули, където имаше часови. Те не забелязаха нищо особено.
Една бригада се бе строила за работа малко по-рано, отколкото трябва, но кой на Север може да каже кое е рано и кое — късно. Като че ли малко по-рано. А може би малко по-късно.
Бригадата — десет души — тръгна в колона по двама към забоя. Отпред и отзад, на по шест метра от строя на затворниците, както трябва да е по устав, крачеха двама конвойни, облечени с шинели, единият — с пушка в ръцете.
Часовият от караулната кула видя, че бригадата сви от пътя по пътеката, която минаваше край помещението на охраната. Там живееха войниците от конвойната служба — целият отряд наброяваше шестдесет души.
Спалното помещение беше в дъното, а непосредствено пред вратата бе стаята на дежурния по отряд и пирамидата с оръжието. Дежурният дремеше на масата и в полусън видя, че някакъв от конвоя води бригада затворници по пътеката покрай прозорците на охраната.
„Това сигурно е Черненко — помисли си дежурният, тъй като не можа да познае войника от конвоя. — Непременно ще напиша рапорт срещу него.“ Дежурният беше майстор на подлите номера и не би пропуснал възможността да натопи на законно основание някого.
Това бе последната му мисъл. Вратата се отвори широко и в казармата се втурнаха трима войници. Двама от тях се спуснаха към вратата на спалнята, а третият от упор застреля дежурния. Подир войниците нахлуха арестантите, всички се хвърлиха към пирамидата — пушките и автоматите се озоваха в ръцете им. Майор Пугачов блъсна вратата на спалното помещение. Войниците, още по долни дрехи, боси, понечиха да се втурнат навън, но двата автоматни откоса към тавана ги спряха.
— Лягай — изкомандва Пугачов и войниците се навряха под леглата.
Един от арестантите остана да пази на вратата с автомат в ръце.
Бригадата, без да бърза, започна да се преоблича във военни униформи, да се запасява с продукти, с оръжие и с патрони.
Пугачов нареди за ядене да вземат само галети и шоколад. За сметка на това се натовариха с толкова оръжие и патрони, колкото можеха да носят.
Фелдшерът преметна през рамо чантата с аптечката за оказване на първа помощ.
Бегълците отново се почувствуваха войници.
Пред тях беше тайгата, ала нима тя е по-страшна от блатата на Стоход?
Стигнаха до шосето, Пугачов вдигна ръка и спря един камион.
— Слизай! — той отвори вратата на кабината.
— Ама аз…
— Слизай, ти казвам.
Шофьорът слезе. Зад волана седна лейтенантът от танковите войски Георгадзе, до него — Пугачов. Бегълците-войници се качиха отзад и камионът полетя.
— Тук като че ли имаше завой.
— Бензинът свърши!…
Пугачов изпсува.
Навлязоха в тайгата така, както човек се гмурка във вода — тутакси изчезнаха в огромната, мълчалива гора. Като се движеха по картата, те не губеха свидния път към свободата, крачеха напряко през повалени от бурите дървета със странна форма.
Дърветата на Север умираха легнали, като хората. Мощните им корени приличаха на исполински нокти на хищна птица, вкопчила се в камъните. От тези гигантски нокти надолу, към вечно замръзналата земя, се разклоняваха хиляди малки пипалца-израстъци. Всяко лято още малко вкочанена земя се размразяваше и във всеки сантиметър размекната пръст незабавно плъзваше и се закрепваше кафяв корен-пипало.
Дърветата тук достигаха зрелост на триста години, като бавно изправяха тежките си мощни тела върху тези слаби корени.
Повалените от бурите дървета падаха възнак, главите им бяха обърнати в една и съща посока и те умираха, легнали върху мекия, дебел слой мъх с яркорозов или зелен цвят.
Започнаха да се готвят за нощувка — бързо, привично.
Само Ашот и Малинин все не можеха да се успокоят.
— Какво има? — попита ги Пугачов.
— Абе, Ашот все се опитва да ми докаже, че Адам бил интерниран от рая в Цейлон.
— Как в Цейлон?
— Така казват при тях, при мохамеданите — рече Ашот.
— Ти какво, да не си татарин?
— Аз не — жена ми е татарка.
— Никога не съм го чувал — рече Пугачов с усмивка.
— Тъй де, и аз никога не съм — поде Малинин.
— Хайде, време е за сън!
Беше студено и майор Пугачов се събуди. Солдатов седеше, сложил автомата на коленете си, нащрек. Пугачов легна по гръб, намери с поглед Полярната звезда — любимата звезда на пешаците. Съзвездията тук бяха разположени не както в Европа, в Русия — картата на звездното небе беше леко разкривена и Голямата мечка се смъкваше към линията на хоризонта. В тайгата цареше строго мълчание; огромните възлести лиственици стояха далеч една от друга. Гората беше пълна с онази тревожна тишина, която е позната на всеки ловец. Този път Пугачов не беше ловец, а преследван звяр; за него горската тишина бе триж по-тревожна.
Това беше първата му нощ на свобода, първата свободна нощ след дългите страшни месеци и години, през които майор Пугачов бе носил тежкия си кръст. Лежеше и си спомняше как бе започнало онова, което сега минаваше пред очите му като криминален филм. Сякаш Пугачов така бе завъртял със собствената си ръка кинолентата на всичките си дванадесет живота, че вместо бавната, ежедневната смяна събитията се редуваха с невероятна скорост. И ето надписът „край“ — те са на свобода. Започна борбата, играта, животът…
Майор Пугачов си спомни немския лагер, откъдето бе избягал през 1944 година. Фронтът наближаваше града. Той работеше като шофьор на камион по поддържането на чистотата в огромния лагер. Спомни си как засили камиона и събори бодливата тел, как изтръгна побитите на бърза ръка стълбове. Изстрелите на часовите, виковете, бясното каране из града в различни посоки, зарязаният камион, как се промъкваше нощем към линията на фронта и срещата-разпит в Специалния отдел. Обвинението в шпионаж, присъдата — двадесет и пет години затвор.
Спомни си как при гладните, измъчени, съсипани руски войници в лагера идваха емисарите на Власов с неговия „Манифест“.
— Вашата власт отдавна се е отрекла от вас. В нейните очи всеки пленник е предател — казваха власовците.
И вадеха московските вестници със заповедите, с речите.
Пленниците и преди бяха чували за това. Не случайно само руснаците не получаваха колети. Французите, американците, англичаните — пленниците от всички националности — получаваха колети и писма, имаха си свои землячества, другаруваха; руснаците си нямаха нищо освен глада и злобата срещу всичко на този свят. Нищо чудно, че много военнопленници от немските лагери попълваха редиците на „Руската освободителна армия“.
Майор Пугачов не вярваше на власовските офицери до момента, в който самият той не стигна До частите на Червената армия. Всичко, което бяха казвали власовците, излезе истина. Той не беше нужен на властта. Тя се страхуваше от него.
После дойде ред на товарните вагони с решетки и конвой — дългият път до Далечния изток, морето, трюмът на парахода и златните мини на Крайния север. И гладната зима.
Пугачов се надигна и седна. Солдатов му махна с ръка. Именно на Солдатов се падна честта да започне тази акция, макар да беше един от последните, въвлечени в заговора. Солдатов не се уплаши, не трепна, не ги издаде. Юнак си ти, Солдатов!
До краката му лежеше летецът капитан Хрустальов, чиято съдба беше сходна с тази на Пугачов. Сваленият от немците самолет, пленът, гладът, бягството — трибуналът и лагерът. Ето, Хрустальов се обърна на другата страна — бузата му, тази, на която беше спал, бе по-червена от другата. Най-напред с него бе заговорил преди няколко месеца майор Пугачов за бягството. За това, че е по-добре да умрат, отколкото да живеят арестантския живот, че е по-добре да умрат с оръжие в ръка, отколкото от изтощение, от глад и от работа, под прикладите, под ботушите на конвоя.
И Хрустальов, и майорът бяха хора на действието — нищожният шанс, заради който животът на тези дванадесет души сега бе заложен на карта, беше обсъден най-подробно. Планът им беше да завземат някое летище, да се доберат до самолет. Летищата бяха няколко и сега те вървяха към най-близкото направо през тайгата.
Именно Хрустальов беше бригадирът, когото бегълците отидоха да извикат след нападението срещу отряда — Пугачов не искаше да тръгне без най-близкия си приятел. Сега Хрустальов спеше спокойно и дълбоко.
До него лежеше Ивашченко, оръжейникът, който поправяше револверите и пушките на охраната. Ивашченко бе научил всичко необходимо за крайния успех: къде се пази оръжието, кой и кога е дежурен по отряд, къде са складовете с муниции. Ивашченко беше бивш разузнавач.
Дълбоко спят, свити един до друг, Левицки и Игнатович — и двамата летци, приятели на капитан Хрустальов.
Танкистът Поляков, разперил ръце върху гърбовете на съседите си — гиганта Георгадзе и плешивия веселяк Ашот, чиято фамилия майорът сега не можеше да си спомни. Сложил санитарната чанта под главата си, спеше и Саша Малинин, лагерният — преди това военен — фелдшер, собственият фелдшер на специалната пугачовска група.
Пугачов се усмихна. Сигурно всеки си е представял бягството по свой начин. Но в това, че всичко вървеше гладко, че всички се разбираха от половин дума, Пугачов виждаше не само своята правота. Всеки знаеше, че събитията се развиват както трябва. Има командир и трудна цел. Има оръжие. Има свобода. Можеше да спят дълбок войнишки сън дори в тази пуста, бледолилава полярна нощ със странна, безслънчева светлина, когато дърветата нямат сенки.
Той им бе обещал свобода и те я получиха. Водеше ги на смърт и те не се страхуваха от нея.
И до последния момент никой не ни издаде, мислеше си Пугачов. Естествено за заплануваното бягство знаеха мнозина. Подбираха хора в продължение на няколко месеца. Мнозина от тези, с които Пугачов бе говорил откровено, не приеха, но никой не хукна към стаята на дежурните да доносничи. Този факт примиряваше Пугачов с живота.
— Браво на тях, браво на тях! — шепнеше той и се усмихваше.
Похапнаха галети и шоколад и мълком тръгнаха. Водеше ги едва забележима пътечка.
— Мечешка е — рече Селиванов, бивш сибирски ловец. Пугачов и Хрустальов се изкатериха над една седловина и загледаха с бинокъл надолу, към двете сиви ивици — реката и шосето. Реката си беше най-обикновена, ала шосето на голямо пространство от няколко десетки километра бе задръстено от камиони с хора.
— Сигурно карат затворници — предположи Хрустальов.
Пугачов се взря.
— Не, войници са. Нас търсят. Ще трябва да се разделим — рече той. — Осем души нека пренощуват в купите сено, а ние четиримата ще минем по онзи поток. Ако всичко е наред, призори ще се върнем.
Те прекосиха младата горичка и навлязоха в руслото на ручея. Време беше да се връщат.
— Я виж ти колко много били — давай нагоре по ручея.
Запъхтени, те бързо се изкачваха по коритото на ручея и камъните под краката им шумно се търкаляха към преследвачите.
Левицки се обърна, изпсува и падна. Куршумът го бе улучил право в окото.
Георгадзе се сниши до един голям камък, обърна се и с автоматен откос спря войниците, които се изкачваха по ждрелото, спря ги за кратко — автоматът му млъкна, чуваше се само пушката.
Хрустальов и майор Пугачов успяха да се изкачат доста по-нагоре, до самото било.
— Продължавай сам — рече майорът на Хрустальов. — Аз ще пострелям.
Без да бърза, катурваше всеки, който се покажеше. Хрустальов се върна, като викаше:
— Идват! — И рухна.
Иззад скалата започнаха да изскачат войници.
Пугачов рязко скочи, стреля по тях и се хвърли в тясното корито на ручея. Във въздуха се хвана за един върбов клон, задържа се и запълзя встрани. Камъните, които бе повлякъл, докато падаше, продължаваха да се търкалят с тътен надолу.
Той вървеше през тайгата без път, докато не остана без сили.
А през това време над горската поляна изгря слънцето и тези, които се криеха в сеното, съвсем ясно видяха фигурите с военна униформа, които бяха наобиколили поляната.
— Като че ли дойде краят, а? — рече Ивашченко и сръга с лакът Хачатурян.
— Защо да е краят? — каза Ашот, като се прицели.
Отекна изстрел и на пътеката падна един войник.
Веднага от всички страни откриха стрелба по купите сено.
По команда войниците се втурнаха през блатото към поляната, затрещяха изстрели, отекнаха стонове.
Атаката бе отбита. В блатото лежаха неколцина ранени.
— Санитар, тръгвай — нареди някакъв началник.
От болницата предвидливо бяха взели един санитар от арестантите — Яшка Кучен, родом от Западна Белорусия. Без дума да продума, затворникът Кучен запълзя към един ранен, като размахваше санитарната чанта. Куршумът, който го улучи в рамото, го спря по средата на пътя.
Без да се страхува, изскочи началникът на охраната — на отряда, който бегълците бяха обезоръжили. Викаше:
— Ей, Ивашченко, Солдатов, Пугачов, предайте се, обкръжени сте. Няма къде да се денете!
— Ела да получиш оръжието! — извика му от купата Ивашченко.
И Бобильов, началникът на охраната, хукна към купите, като жвакаше през блатото.
Когато бе минал половината разстояние, куршумът на Ивашченко го улучи право в челото.
— Юнак — похвали другаря си Солдатов. — Началникът затуй беше толкова смел, понеже му бе все тая — заради бягството ни щяха или да го разстрелят, или да го дадат под съд. Дръж се сега!
Стреляха от всички посоки. Затракаха и картечници.
Солдатов усети как нещо парна и двата му крака, как го удари по рамото главата на убития Ивашченко.
Другата купа мълчеше. В блатото лежаха десетина трупа.
Солдатов продължи да стреля, докато нещо не го халоса по главата и той загуби съзнание.
Николай Сергеевич Брауде, старши хирург на една голяма болница, със заповед по телефона внезапно бе извикан в селището Личан заедно с „двама фелдшери, превързочен материал и инструменти“, както се казваше в телефонограмата на генерал-майор Артемиев, един от четиримата колимски генерали, началник на охраната на целия Колимски лагер.
Без много да умува, Брауде бързо се приготви и малкото, очукано камионче на болницата тръгна в указаната посока. По шосето непрекъснато ги изпреварваха мощни студебейкъри, пълни с въоръжени войници. Трябваше да изминат само четиридесет километра, ала поради честите спирания заради задръстванията някъде напред, заради непрекъснатите проверки на документите, Брауде стигна до целта чак след три часа.
Генерал-майор Артемиев чакаше хирурга в жилището на началника на местния лагер. И Брауде, и Артемиев бяха стари колимчани, съдбата ги събираше не за първи път.
— Какво става тук, война ли има? — попита Брауде, след като се здрависа с генерала.
— Война или не, но в първото сражение има двадесет и осем убити. А ранените — сам ще ги видите.
И докато Брауде си миеше ръцете с водата от казанчето, закачено до вратата, генералът му разказа за бягството.
— Ами че да бяхте извикали самолети — рече Брауде и запали цигара. — Две-три ескадрили — да напускат бомби… Или направо с една атомна…
— На вас ви е весело — каза генерал-майорът. — А аз, шегата настрана, чакам да ми дойде заповедта. Добре ще е, ако само ме уволнят от охраната — ами ако ме дадат под съд? Всичко може да се случи.
Да, Брауде знаеше, че всичко може да се случи. Преди няколко години три хиляди души бяха изпратени посред зима пеш до едно от пристанищата, където складовете на брега били унищожени от буря. Докато „етапът“ вървял, от трите хиляди души оцелели около триста. И заместник-началникът на управлението, който подписал заповедта за тръгването на „етапа“, бе принесен в жертва и даден под съд.
Брауде и фелдшерите до вечерта вадеха куршуми, ампутираха, превързваха. Ранените бяха само войници от охраната — нямаше нито един беглец.
Привечер на другия ден отново докараха ранени. Наобиколени от офицери от охраната, двама войници донесоха носилка с първия и единствен беглец, когото видя Брауде. Той беше с униформа и се различаваше от войниците само по това, че беше небръснат. И двата му крака бяха простреляни и счупени под коляното, също и лявото рамо, имаше и рана на главата с увреждане на теменната кост. Беглецът беше в безсъзнание.
Брауде му оказа първа помощ и по заповед на Артемиев закара болния под конвой в голямата болница, където разполагаха с необходимите условия за сериозна операция.
Всичко свърши. Наблизо имаше покрит с брезент военен камион, там бяха натоварени телата на убитите бегълци. До него — втора кола с телата на убитите войници.
След тази победа армията вече можеше да бъде разпусната, но още много дни нагоре-надолу по всички участъци на две хиляди километровото шосе кръстосваха камиони, пълни с войници.
Дванадесетият — майор Пугачов, го нямаше.
Дълго лекуваха Солдатов и го излекуваха — за да го разстрелят. Впрочем това беше единствената смъртна присъда от шестдесетте — такъв беше броят на приятелите и познатите на бегълците, които бяха предадени на военен съд. Началникът на лагера бе осъден на десет години. Началничката на санитарната част доктор Потанина бе оправдана от съда и веднага след процеса си смени местоработата. Генерал-майор Артемиев се оказа пророк — уволниха го от поста му и от служба в охраната.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Пугачов с мъка пропълзя през тесния отвор на пещерата — това беше мечешка бърлога, зимното жилище на звяра, който отдавна вече се беше измъкнал оттам и кръстосваше тайгата. По стените на пещерата и по камъните на дъното й имаше косми от козината на мечката.
„Ето колко бързо свърши всичко — мислеше си Пугачов. — Ще доведат кучета и ще ме намерят. И ще ме заловят.“
И, легнал в пещерата, си припомняше своя живот — труден, мъжки живот, който завършваше в мечешката бърлога в тайгата. Спомни си хората — всички, които бе уважавал и обичал, като се започне със собствената му майка. Спомни си учителката Мария Ивановна, която ходеше облечена с някакъв подплатен елек от избеляло, някога черно, станало вече ръждивокафяво кадифе. Спомни си и много, много други хора, с които го бе срещнала съдбата.
Ала най-добри, най-достойни от всички бяха неговите единадесет загинали другари. Никой от онези, другите хора в неговия живот, не беше преживял толкова много разочарования и лъжи. И в този северен ад те бяха намерили в себе си сила да повярват в него, в Пугачов, и да протегнат ръце към свободата. И да загинат в боя. Да, това бяха най-хубавите хора в неговия живот.
Пугачов откъсна една боровинка, която бе останала на храстчето досами входа на пещерата. Сбръчканото сиво-синьо ланшно плодче се пукна между пръстите му и той ги облиза. Беше безвкусно като снежна вода. Люспицата залепна за пресъхналия език на беглеца.
Да, това бяха най-хубавите хора. Сега вече знаеше и фамилното име на Ашот — Хачатурян.
Майор Пугачов си ги припомни всичките — един след друг — и се усмихна на всеки. Сетне налапа дулото на пистолета и стреля за последен път в живота си.
Пресните следи от трактор в блатото приличаха на следи от доисторически звяр, а не на доставена по линията на лендлиза американска техника.
Ние, затворниците, бяхме чували за тези отвъдокеански подаръци, внесли объркване в душите на лагерното началство. Изтъркани вълнени костюми, различни модели износени пуловери, събрани отвъд океана за колимските затворници — в Магадан генералските съпруги ги разграбиха едва ли не с бой. В списъците тези вълнени съкровища бяха обозначени с думата „носени“, което, разбира се, бе много по-изразително от прилагателното „износени“ или най-различните б/у — „били в употреба, употребявани“, които са добре познати единствено на хората от лагерите. В думата „носени“ има някаква тайнствена неопределеност, като че ли са ги носили някъде на ръце — и ето, че костюмът е станал „носен“, без да е загубил нито едно от безбройните си качества, за които изобщо не може да се мисли, ако в документа фигурира думата „износен“.
Саламът по лендлиз не беше никак „носен“, но ние виждахме тези приказни кутии само отдалеч. Свинското в собствен сос, тези тумбести консервени кутии — виж, то ни беше много добре познато. Претегленото, отмерено по много сложната таблица за замяна, свинското в собствен сос, разграбено от алчните ръце на началниците и още веднъж претеглено, отново отмерено, преди да бъде сложено в казана — сварено, превърнало се в загадъчни влакънца, миришещи на всичко друго, но не и на месо — свинското в собствен сос по лендлиз дразнеше само нашето зрение, не и вкуса ни. Свинското в собствен сос, получено по лендлиза, сложено в лагерния казан, нямаше никакъв вкус. Стомасите на лагеристите предпочитаха нещо родно — от типа на вмирисано месо от стар елен, което е невъзможно да бъде сварено дори в седем лагерни котли. Еленското месо не изчезва, не става ефимерно като свинското в собствен сос.
Овесена каша по лендлиз — нея я одобрявахме, ядяхме я. Все едно нямаше повече от две супени лъжици на порция.
Но по лендлиз идваше и техника — техника, която не ставаше за ядене: неудобни брадвички-томахавки, много практични лопати с чуждоземски къси дръжки, които да пестят силите на работещия. Лопатите на часа биваха преправяни — слагаха им дълги дръжки родно производство, а самата лопата я сплескваха, за да поема, да загребва повече почва.
Глицерин в бъчви! Глицерин! Още първата нощ пазачът гребна с котлето си от този течен глицерин, разпродаде го на лагеристите — уж че е „американски медец“ — и забогатя.
Освен това по лендлиз имаше огромни черни петдесеттонни „даймънди“ с ремаркета и железни капаци; също и петтонни, лесно изкачващи всякакви височини „студебейкъри“ — в Колима нямаше по-добри коли от тях. С тези „студебейкъри“ и „даймънди“ денем и нощем разкарваха по безкрайното колимско трасе получената по лендлиз американска пшеница в красиви бели платнени чували с американския орел. От това брашно печаха пухкави, невероятно безвкусни „дажби“. Този хляб по лендлиз имаше едно чудно качество. Всички, които ядяха от него, преставаха да ходят по голяма нужда — веднъж на пет денонощия стомахът изхвърляше нещо съвсем малко. Стомасите и червата на лагеристите поемаха без остатък този великолепен бял хляб с примеси от царевица, костно брашно и още нещо — струва ми се, най-обикновена човешка надежда; още не е дошло времето да бъдат преброени спасените именно от тази отвъдокеанска пшеница.
„Студебейкърите“ и „даймъндите“ гълтаха много бензин. Но и той пристигаше по лендлиз — светъл авиационен бензин. Колите родно производство, „газките“, бяха преоборудвани за отопление с дърва — при двигателите им бяха инсталирани по две кюмбета, в които горяха дървени трупчета. Появи се думата „чуканче“ и няколко комбината за чуканчета, оглавени от партийци, работещи по договор. Техническото ръководство на тези комбинати се осигуряваше от главен инженер, обикновен инженер, нормировчик, плановик, счетоводители. Колко бяха работниците, които режеха чуканчетата с циркуляр ли? Двама или трима на смяна във всеки такъв комбинат. Двама или трима — не помня точно колко. Може да са били и трима. Техниката се получаваше по лендлиз — при нас също пристигна един трактор и внесе в езика ни новата дума „булдозер“.
Доисторическият звяр бе отвързан от веригата и запълзя на своите гъсенични вериги, този американски булдозер с проблясващ като огледало широк нож и навесен метален щит — отхвърлян. Огледало, което отразяваше небето, дърветата и звездите, също и мръсните арестантски лица. И дори войникът от конвоя се приближи до това отвъдокеанско чудо и каза, че човек може да се обръсне пред това желязно огледало. Ала ние нямахме нужда от бръснене — такава мисъл не можеше да се появи в главите ни.
В студения въздух дълго време се чуваха въздишките и пъшкането на новия американски звяр. Булдозерът кашляше на студа, сърдеше се. Ето че започна да пухти, забоботи и смело тръгна напред, като мачкаше купчините пръст и лесно преодоляваше пъновете — отвъдокеанска помощ.
Сега вече нямаше да трябва да извличаме тежките, сякаш оловни стволове на даурските лиственици — дървеният строителен материал и просто дървата бяха разпилени из гората по планинския склон. Ръчното влачене и подреждане — наричат го с веселата думичка „трельовка“ — на Колима е непосилно, непоносимо. През купчините пръст, по тесните, лъкатушещи пътечки влаченето на ръка по планинския склон е убийствено. Едно време — преди тридесет и седма година — тази работа се е вършела от коне, но на тях Северът им понася много по-зле, отколкото на хората, те се оказаха по-слаби от човека, измряха, понеже не можеха да издържат на това извличане. Сега на помощ (на нас ли?) бе пристигнал ножът-отхвърляч на отвъдокеанския булдозер.
Никой дори не си помисляше, че вместо непоносимо тежкото извличане, което всички мразехме, ще ни дадат някаква по-лека работа. Просто щяха да ни увеличат нормата на сечището — все едно ще трябва да се върши нещо друго, също толкова унизително и презряно, колкото всеки лагерен труд. Американският булдозер нямаше да излекува замръзналите ни пръсти. Но може би това щеше да стори американската грес! Ах, тази грес, тази грес! Варелът, в който я бяха докарали, на часа бе атакуван от тълпа „мърши“ — избиха дъното му с камък.
Някой беше казал на прегладнелите хора, че това е краве масло по лендлиз и когато бе поставен часови, когато началството прогони с изстрели тълпата от варела с греста, тя беше останала по-малко от половината. Щастливците гълтаха това краве масло, получено по лендлиз, и не вярваха, че е най-обикновена грес — нали целебният американски хляб също беше безвкусен, имаше същия странен метален привкус. И всички, които бяха успели да се докопат до греста, няколко часа не спряха да си облизват пръстите, гълтаха и най-малките частици от това отвъдокеанско щастие, което по вкус напомняше млад камък. Нали камъните не се раждат направо като камъни, а като меко маслоподобно същество. Същество, а не вещество. Камъкът става на вещество когато остарее. Младите течни варовикови туфи в планините пленяваха погледите на бегълците и на работниците от проучвателните експедиции. Нужно беше усилие на волята, за да се откъсне поглед от тези „реки от мед и масло“ — течащия млад камък. Но там имаше планина, скала, долчинка, а тук — доставка по лендлиз, продукт на човешките ръце…
На онези, които бяха бъркали в греста, не им се случи нищо лошо. Стомахът и червата им, тренирани в Колима, се справиха със смазката. Остатъците от нея се пазеха от часови, понеже греста беше храна за машините — същества безкрайно по-важни за държавата, отколкото хората.
И ето че едно от тези същества беше пристигнало при нас през океана — символ на победата, на дружбата и на още нещо.
Всичките триста души безкрайно завиждахме на арестанта, който караше американския трактор — Гринка Лебедев. Сред затворниците имаше и по-добри трактористи от него, но всички те бяха по петдесет и осми член, „букви“, „буквеници“ — Гринка Лебедев беше „битовак“, по-точно беше убил баща си. Всички тези триста души вече виждаха щастието му — как пърпори тракторът, как боботи през сечището, а той е зад волана на добре смазаната машина.
Сечището се отдалечаваше все по-навътре в тайгата. В Колима дървеният строителен материал се подготвя в руслата на потоците, в дълбоките клисури, където, протягайки се към слънцето, в полумрак, скрити от вятъра, дърветата израстват високи. Там, където духа, на светло, по блатистите склонове, растат джуджета — изкривени, усукани, измъчени от вечното въртене след слънцето, от вечната борба за частица размразена почва. Дърветата по склоновете на планините приличат по-скоро на изроди, достойни да бъдат показани в някой музей. И само в тъмните клисури по теченията на планинските рекички дърветата набират височина и сила. Изсичането на дърветата е като добиването на златото — и едното, и другото става по същите тези потоци, еднакво стремително, на бърза ръка: потокът, коритото за промиване, промивъчната машина, временната барака, задъханото хищническо напредване, след което потокът и районът около него остават без гора за триста години напред и завинаги без злато.
Някъде съществуваха лесничейства, но за какво лесовъдство можеше да става дума: дърветата в Колима достигат зрелостта си на триста години — точно сега, по време на войната, когато в отговор на лендлиза златната треска правеше стремителен скок, обуздан впрочем от караулните кули за зоните.
Много дънери, дори подготвени за извозване, с отсечени клони, се търкаляха по сечищата. Доста от тях бяха потънали в снега, паднали на земята от безсилните, немощни арестантски рамене. Слабите ръце на затворниците, десетките ръце не можеха да вдигнат на нечие рамо (пък и откъде такова рамо) някое двуметрово дърво, не можеха да премъкнат няколко десетки метра през купчините пръст, по неравния терен този сякаш чугунен дънер. Много дънери бяха зарязвани заради невъзможността да бъдат „извозени“ и булдозерът трябваше да ни помогне.
Но първата му задача на колимска земя, на руска земя, бе съвсем друга.
Видяхме как боботещият булдозер зави наляво и започна да се изкачва на терасата, на гребена на скалата, откъдето минаваше старият път покрай лагерното гробище, по който стотици пъти ни бяха извеждали на работа.
Не се бях замислял защо през последните няколко седмици ни водеха на работа по друг път, а не по познатата широка пътека, утъпкана от ботушите на конвоя и от гумените галоши на затворниците. Новият път бе двойно по-дълъг от стария. На всяка крачка имаше нанагорнища и нанадолнища. Капвахме, докато стигнем до работната площадка. Но никой не питаше защо ни водят по друг път.
Така трябва, такава е заповедта, и ние пълзяхме на четири крака, вкопчвайки се в камъните и раздирайки пръстите на ръцете си до кръв.
Едва сега видях и разбрах защо. И благодарих на Бога, че ми беше дал възможност и сили да видя всичко това.
Сечището бе навлязло навътре в гората. Склонът на планината беше оголен, снегът, все още не много дълбок, бе издухан от вятъра. Пъновете бяха изкоренени до един — под големия пъхаха фишек с амонал и те хвръкваха във въздуха. По-малките ги изкоренявахме с лостове. Най-малките — просто с ръце, като храстите на клека…
Планината бе оголена и се беше превърнала в една гигантска сцена на спектакъла, на лагерната мистерия.
Един арестантски гроб, арестантски общ гроб — каменна яма, още през тридесет и осма година натъпкана догоре с нетленни мъртъвци — се бе свлякъл. Мъртъвците бяха тръгнали да пълзят по склона на планината и разкриваха тази колимска тайна.
В Колима телата се погребват не в земята, а в камъка. Камъкът пази и разкрива своите тайни. Той е по-сигурен от земята. Вечно замръзналата почва пази и разкрива тайните си. Всеки един от нашите близки, загинали в Колима — всеки един от разстреляните, пребитите, от обезкръвените от глад можеше да бъде идентифициран дори след десетки години. В Колима нямаше газови камери. Труповете горяха в камъка, във вечната замръзналост.
През тридесет и осма година цели бригади се занимаваха с копаенето на такива гробове — непрекъснато дупчеха, взривяваха, правеха по-дълбоки огромните сиви, корави, студени каменни ями. През тридесет и осма копаенето на гробове беше лека работа — там нямаше задължителна изработка, норма с цел да убие, изчислена за четиринадесетчасов работен ден. Копаенето на гробове беше по-леко, отколкото да стоиш обут с гумени галоши на бос крак в ледената вода на златодобивния забой — „основното производство“, „метал номер едно“.
Тези гробове, тези огромни каменни ями бяха пълни догоре с мъртъвци. Нетленни мъртъвци, голи скелети, покрити с кожа, с мръсна, изподрана, изпохапана от въшките кожа.
Камъкът и Северът с все сила се противяха на тази човешка дейност, не искаха да пуснат мъртъвците в недрата си. Камъкът — отстъпващ, победен, унизен — обещаваше да не забрави нищо, обещаваше да чака и да пази тайната. Суровите зими, горещите лета, ветровете, дъждовете за шест години бяха успели да отнемат мъртъвците от камъка. Земята се бе отворила, показвайки подземните си богатства, понеже в недрата на Колима има не само злато, не само калай, не само волфрам, не само уран, но и нетленни човешки останки.
Тези човешки тела пълзяха по склона, може би дори се канеха да възкръснат. И преди бях виждал отдалеч — от другия бряг на потока — тези движещи се, закачили се за храстите и за камъните неща, — виждах ги през рядката изсечена гора и си мислех, че са дънери, все още неизвозени дънери.
Сега склонът беше оголен и тайната на планината — открита. Гробът се беше „разтворил“ и мъртъвците бяха тръгнали да пълзят по каменния склон. Близо до пътя бе изкопана, изровена — от кого ли? — никой от бараката ни не беше ходил на тази работа — нова огромна братска могила. Много голяма. И за мен, и за моите другари — ако замръзнем, ако умрем — щеше да се намери място в този нов гроб, в този нов дом за мъртъвците.
Булдозерът загребваше тези вкочанени трупове, хиляди трупове, хиляди подобни на скелети мъртъвци. Всичко беше нетленно: сгърчените пръсти на ръцете, гноясалите пръсти на краката — или чуканчетата след измръзванията, — раздраната до кръв суха кожа и горящите с гладен блясък очи.
С уморения си, измъчен мозък се опитвах да разбера откъде се е взел по тези места такъв огромен гроб. Ами че тук, струва ми се, не е имало златна мина — аз съм стар колимчанин. Но сетне си помислих, че познавам само едно кътче от този свят, заградено с бодлива тел с наблюдателници, които напомняха за времето, когато в Москва се е зараждало градостроителството. Високите сгради в столицата бяха като караулни кули, охраняващи московските арестанти — ето как изглеждаха тези сгради. И чий ли беше приоритетът — на кремълските караулни кули или на лагерните наблюдателници, послужили за образец на московската архитектура? Караулната кула на лагерната зона — ето главната идея на времето, прекрасно изразена с помощта на архитектурната символика.
Помислих си, че познавам само едно късче от този свят, една нищожна, малка част, че на двадесет километра оттук може да има къщурка на геологопроучвателна група, търсеща уран, или златна мина за тридесет хиляди затворници. В гънките на планините могат да бъдат скрити много неща.
Сетне си спомних огненото цъфтене на върбовката, яростния цъфтеж на лятната тайга, която се стараеше да скрие в тревата, в листата всяка следа от човешко дело — добро или зло. Че тревата помни още по-малко, отколкото хората. И ако забравя аз — тревата също ще забрави. Но камъкът и вечно замръзналата почва няма да забравят.
Гриня Лебедев, осъден за това, че беше убил баща си, бе добър тракторист и уверено управляваше обилно смазания отвъдокеански трактор. Вършеше работата си старателно: булдозерният нож-щит изтикваше труповете към гроба, събаряше ги в ямата и отново се връщаше.
Началството беше решило, че първият маршрут, първата работа на булдозера, получен по лендлиза, ще бъде не в гората, а на много по-важно място.
Работата привърши. Булдозерът натрупа върху новия гроб купчина камъни и чакъл и мъртъвците се изгубиха под нея. Но не изчезнаха.
Булдозерът се приближаваше. „Битовакът“ Гриня Лебедев дори не погледна към нас — „буквениците“ по петдесет и осми член. Беше му възложена важна държавна работа и той я бе свършил. По каменното лице на Гриня Лебедев се четеше гордост, съзнание за изпълнен дълг.
Булдозерът избоботи покрай нас — върху огледалната повърхност на ножа нямаше нито една драскотина, нито едно петънце.
На Надежда Яковлевна Манделщам
Хората изникваха от небитието — един след друг. Непознатият лягаше на нара до мен, през нощта се притискаше до кокалестото ми рамо, отдавайки топлината си — капките топлина — и получавайки в замяна моята. Имаше нощи, когато до мен не стигаше никаква топлина през прокъсаната ватенка, през памуклийката, и на сутринта гледах съседа си така, сякаш е мъртвец, и намирах сила да се учудя малко, че мъртвецът е жив, че става при командата, облича се и покорно изпълнява заповедите. Имах малко топлина. По костите ми месото не беше много. Стигаше само за злоба — последното от човешките чувства, онова, което е най-близо до костите. Човекът, появил се от небитието, през деня изчезваше — въглищният геологопроучвателен обект имаше много участъци, — изчезваше завинаги. Не познавам хората, които са спали до мен. Никога не ги питах за нищо и не защото се придържах към арабската пословица: „Не питай и няма да те лъжат“. Беше ми все едно дали ще ме лъжат, или не — аз бях извън истината, извън лъжата. За такива случаи криминалните имат много категорична, образна, груба поговорка, просмукана с огромно презрение към задаващия въпроса: „Дори да те лъжат — вярвай“. Не разпитвах и не вярвах.
Какво беше останало с мен докрай? Злобата. И пазейки тази злоба, аз си правех сметката да умра. Но смъртта, доскоро толкова близка, постепенно започна да се отдръпва. На нейно място дойде не животът, а полусъзнателното съществуване, което няма име и което не може да бъде наречено живот. Всеки ден, всеки изгрев на слънцето носеше опасност от нов, смъртоносен тласък. Но тласък нямаше. Работех като печкар — най-леката от всички работи, по-лека, отколкото да си пазач, но не смогвах да цепя дърва за титана, за апарата за варене на вода система „Титан“. Можеха да ме изгонят — но къде? Тайгата беше далеч, лагерът ни — „командировката“, казано на колимски език — беше като остров сред безкрайната тайга. Едва влачех крака, разстоянието двеста метра от палатката до мястото, където работех, ми изглеждаше безкрайно и неведнъж сядах да си почивам. И днес помня всички неравности, всички дупки и ровове по тази пътека на обречените; ручеят, до който лягах по корем и лочех студената, вкусна, лековита вода. Трионът, който ту носех на рамо, ту го влачех за едната дръжка, ми се струваше невероятно тежък товар.
Никога не успявах овреме да кипна водата, да направя така, че тя да заври за обяд.
Но нито един от работниците — от волнонаемните, а всички те до вчера също са били затворници — не обръщаше внимание ври ли водата, или не. Колима беше научила всички ни да различаваме годната за пиене вода само по температурата. Гореща и студена, а не преварена и непреварена.
Не ни интересуваше резкият диалектически преход на количеството в качество. Не бяхме философи. Бяхме работяги и горещата ни вода за пиене не притежаваше това важно качество на резкия преход.
Ядях, като равнодушно се стараех да изяждам всичко, което ми попаднеше пред очите — отпадъци, остатъци от храна, ланшни плодове в блатата. Вчерашна или онзиденшна чорба от казана на волнонаемните. Не, от нашите волнонаемни не оставаше вчерашна чорба.
В палатката ни имаше две пушки, две сачмалийки. Яребиците не се страхуваха от хората и отначало те ги стреляха направо от прага на палатката. Печаха ги цели в горещата пепел на огнището или ги варяха, ако преди това ги бяха оскубали. Перушината — за възглавница — това също беше бизнес, сигурна печалба за волнонаемните господари на пушките и птиците в тайгата. Изкормените, оскубани яребици се варяха в трилитрови консервени кутии, закачени над огъня. Никога не намирах нищо, което да е останало от тези тайнствени птици. Гладните стомаси на волнонаемните смилаха, стриваха, изсмукваха без остатък всички птичи кости. Това също беше едно от чудесата на тайгата.
Никога така и не опитах нито едно парченце от тези яребици. За мен оставаха дивите плодове, корените на тревите, дажбата. И — не умирах. Все по-равнодушно, без злоба гледах студеното алено слънце, планините, голите хълмове, където всичко: скалите, извивките на ручея, листвениците, тополите, — всичко беше грозно и враждебно. Вечер от реката се вдигаше студена мъгла — и нямаше такова време през денонощието в тайгата, когато да ми е било топло.
Усещах тъпа болка в пръстите на ръцете и краката, те сякаш туптяха. Яркорозовата им кожа така си и оставаше розова, лесно ранима. Пръстите ми вечно бяха омотани в някакви мръсни парцали, които предпазваха ръцете ми от болка, но не и от инфекции. От палците на краката ми сълзеше гной, която сякаш никога нямаше да спре.
Събуждаха ме, като удряха по една релса. Пак с удари по релсата ме освобождаваха от работа. След храна веднага лягах на нара — разбира се, без да се събличам — и заспивах. В палатката, в която спях и живеех, всичко ми изглеждаше като в мъгла — някъде се движеха хора, чуваха се псувни, ставаха сбивания, преди някой опасен удар наставаше мигновено безмълвие. Сбиванията утихваха бързо — от само себе си — никой никого не възпираше, не разтърваваше, просто моторите на сбиванията заглъхваха и настъпваха студена нощна тишина, в която през дупките на брезентовия покрив нахлуваше бледото високо небе, чуваше се хъркане, хриптене, стонове, кашляне и псуването в просъница на спящите.
През една нощ усетих, че чувам тези стонове и хрипове. Усещането беше внезапно, като проблясък, и не ме зарадва. По-късно, спомняйки си този миг на учудване, разбрах, че нуждата ми от сън, от унес, от забрава е намаляла — бил съм се „наспал“, както казваше Мойсей Мойсеевич, нашият ковач, изключително мъдър човек.
Появи се тъпа болка в мускулите. Не знам какви мускули съм имал тогава, но ме боляха и това ме ядосваше — не можех да престана да мисля за тялото си. Сетне в мен се появи нещо друго, различно от злобата и гнева — то съществуваше успоредно с гнева. Беше се появило равнодушието — безстрашието. Разбрах, че ми е все едно дали ще ме бият, или не, дали ще ми дадат обяда, дажбата — или не. И макар че в геологопроучвателната група, на безконвойния обект не ме биеха — бият само в мините, — аз, спомняйки си ги, мерех своето мъжество с онези мерки. С това равнодушие, с това безстрашие беше прехвърлено някакво мостче, което ме отдалечаваше от смъртта. Мисълта, че тук няма да бият, че не бият и няма да бият, раждаше нови сили, нови чувства.
След равнодушието дойде страхът — не много силен страх, — уплахата, че мога да загубя този спасителен живот, тази спасителна работа на печкар, високото студено небе и тъпата болка в износените мускули. Разбрах, че ме е страх да не би да замина оттук за мините. Страх ме е и това си е. През целия си живот никога не бях търсил по-добро от доброто. Месото върху костите ми се увеличаваше с всеки изминат ден. Завист — ето как се наричаше следващото чувство, което се върна при мен. Завидях на мъртвите си другари — на хората, които загинаха през тридесет и осма година. Завидях и на живите си съседи, на съседите, които дъвчеха нещо, нещо припалваха. Не завиждах на началника, на техническия ръководител, на бригадира — това беше друг свят.
Любовта не ме споходи отново. Ах, колко далеч е тя от завистта, от страха, от злобата. Колко малко имат нужда хората от любовта. Любовта идва тогава, когато всички човешки чувства вече са се върнали. Любовта идва последна, връща се последна, пък и връща ли се изобщо? Но не само равнодушието, завистта и страхът бяха свидетели на завръщането ми към живота. Състраданието към животните се върна по-рано, отколкото състраданието към хората.
Като най-слаб в този свят на шурфове и проучвателни изкопи, аз работех с топографа — мъкнех след него лопатата и теодолита. Понякога, за да се движим по-бързо, топографът мяташе теодолита на гърба си и за мен оставаше само много леката, изписана с цифри лата. Топографът беше бивш затворник. За кураж — през онова лято в тайгата имаше много бегълци — топографът мъкнеше със себе си една малокалибрена пушка, която беше изпросил от началството. Но пушката само ни пречеше. И не просто защото беше излишна вещ в трудното ни пътешествие. Седнахме веднъж да си починем на една поляна и топографът, като си играеше с малокалибрената пушка, се прицели в една червеношийка, долетяла да разгледа по-отблизо опасността, да я отдалечи. Ако трябва — да пожертва и живота си. Женската червеношийка сигурно мътеше някъде наблизо — само така можеше да се обясни безумната смелост на птичето. Топографът насочи пушката, но аз бутнах цевта настрани.
— Махни тая пушка!
— Какво? Да не си полудял?
— Няма да закачаш птицата, и толкоз!
— Ще докладвам на началника.
— Я върви по дяволите с твоя началник.
Топографът не пожела да се караме и не каза нищо на началника. Разбрах, че в мен се беше върнало нещо важно.
Години наред не бях виждал вестници и книги и отдавна се бях накарал да не съжалявам за тази загуба. Всичките петдесет мои съседи по палатка, по брезентовата скъсана палатка, се чувствуваха по същия начин — под нашия покрив не се появи нито един вестник, нито една книга. Висшето началство — техническият ръководител, началникът на проучвателната група, десетникът — идваха в нашия свят без книги.
Езикът ми, грубият език на мините, беше беден — както бяха бедни и чувствата, все още живуркащи около костите. Ставане от сън, развод на работа, обяд, край на работата, отбой, гражданино началник, разрешете да попитам, лопата, шурф, слушам, сонда, кирка, навън е студено, дъжд, супата е студена, супата е гореща, хляб, дажба, остави да си дръпна — от години ми стигаха двадесетина думи. Половината от тях бяха псувни. В младежките ми години имаше един виц как руснак разправя за пътешествието си в чужбина с една-единствена дума, произнасяна с различни интонации. Богатството на руските псувни, неизчерпаемата им оскърбителност се разкри пред мен не през детството ми, не и през юношеските години. Вицът с псувнята тук звучеше като на езика на някоя институтка. Но аз не търсех други думи. Бях щастлив, че не трябва да търся никакви други думи. Не знаех дали тези други думи изобщо съществуват. Не бях в състояние да отговоря на този въпрос.
Бях изплашен, зашеметен, когато в мозъка ми, ето тук — много добре си го спомням, — под дясната теменна кост, се роди дума, изобщо непригодна за тайгата, дума, която не само другарите ми, ами и аз самият не разбрах. Изкрещях тази дума изправен на нара, обръщайки се към небето, към безкрайността:
— Сентенция! Сентенция!
И се изсмях с цяло гърло.
— Сентенция! — крещях направо към северното небе, към двойната заря, крещях, без още да съм разбрал значението на родилата се в мен дума.
А ако тази дума се е върнала, ако съм я преоткрил — още по-добре, още по-добре! Цялото ми същество се изпълваше с огромна радост.
— Сентенция!
— Тоя е откачен!
— Наистина е откачен! Ти да не си чужденец бе? — язвително ме попита минният инженер Вронски, същият онзи Вронски, „трите тютюневи трошици“.
— Вронски, дай да запаля.
— Нямам, нямам никакъв тютюн.
— Дай поне три тютюневи трошици.
— Три трошици ли? Заповядай.
Измъкваше с мръсния си нокът три тютюневи трошици от пълната с махорка кесия.
— Чужденец ли си? — Въпросът прехвърляше съдбата ни в света на провокациите и доносите, на следствията и удължаването на присъдата.
Но провокационният въпрос на Вронски не ме интересуваше. Находката бе прекалено голяма.
— Сентенция!
— Наистина е откачен.
Чувството на злоба е последното чувство, с което човек отива в небитието, в света на мъртвите. На мъртвите ли? Дори камъните не ми изглеждаха мъртви, да не говорим за тревата, дърветата, реката. Реката беше не само въплъщение на живота, не само негов символ, а самият живот. Вечното й движение, нестихващото боботене, някакъв неин си разговор, собствена работа, която караше водата да тича надолу по течението срещу насрещния вятър, да си проправя път през скалите, да прекосява степи и ливади. Реката, която променяше своето изсушено от слънцето, оголено русло и с едва видима водна нишка се промъкваше между камъните, подчинявайки се на вечния си дълг, ручейче, загубило надежда за помощ от небето — за спасителния дъжд. След първата буря, след първия порой водата променяше бреговете си, рушеше скали, запокитваше нагоре дървета и бясно се носеше надолу по същия си извечен път.
Сентенция! Не вярвах сам на себе си, страхувах се, като заспивах, че през нощта тази върнала се при мен дума ще изчезне. Но тя не изчезваше.
Сентенция. Нека така да прекръстят рекичката, на брега на която бе разположено нашето селище, нашата командировка „Рио-Рита“. С какво е по-добра от „Сентенция“? Лошият вкус на стопанина на земята — картографа, беше въвела в световните карти „Рио-Рита“. И това нямаше как да се поправи.
Сентенция — в тази дума имаше нещо римско, твърдо, латинско. Древният Рим олицетворяваше в детските ми години политическите борби, борбите между хората, а Древна Гърция беше царството на изкуството. Макар че и в Древна Гърция е имало политици и убийци, а в Древен Рим — доста хора на изкуството. Но детството ми беше изострило, опростило, стеснило и разделило тези два много различни свята. Сентенция е римска дума. Цяла седмица не можех да разбера какво означава. Шепнех тази дума, крещях я, плашех и разсмивах с нея съседите си. Исках от света, от небето отговор, обяснение, превод… А след седмица разбрах — и потръпнах от страх и от радост. Страх — понеже се боях от връщането си в онзи свят, който беше затворен за мен. Радост — защото виждах, че животът се връща в мен независимо от волята ми.
Минаха много дни, преди да се науча да извиквам от дълбините на мозъка си нови и нови думи, една след друга. Всяка една идваше с усилие, изникваше внезапно и отделно. Мислите и думите не се връщаха като поток. Всяка се връщаше отделно, без конвой от други познати думи, изникваше първо като дума, сетне — в мозъка ми.
После настана денят, когато всичките петдесет работници зарязаха работата си и се втурнаха към селището, към реката, като се измъкваха от шурфовете, изкопите, изоставиха недонарязаните дървета, недоварената чорба в казана. Всички тичаха по-бързо от мен, но и аз се дотътрузих навреме, като си помагах с ръце при това спускане по склона.
От Магадан беше пристигнал някакъв началник. Денят беше ясен, горещ, сух. На огромния пън от лиственица до входа на палатката ни стоеше грамофон. Грамофонът свиреше, преодолявайки пукането на иглата, свиреше някаква симфонична музика.
И всички стояха наоколо — убийци и крадци на коне, апаши и балъци, десетници и работяги. А началникът стоеше до тях. И изразът на лицето му беше такъв, сякаш лично той бе написал тази музика специално за нас, за нашата затънтена командировка в тайгата. Плочата се въртеше и съскаше, въртеше се самият пън, намотан с всичките си триста кръга като здрава пружина, навита за цели триста години…
В тайгата си имах чудесна пътека. Бях я прокарал през лятото, докато събирах дърва за зимата. Около къщичката имаше много съчки — конусообразни и сиви като папие-маше лиственици стърчаха набучени като колове из блатото. Къщичката стоеше на хълма, сгушена сред клек със зелените му иглолистни пискюли — към есента бухналите от семена шишарки дърпаха клоните към земята. Тъкмо през тези храсталаци минаваше пътеката за блатото, а блатото не винаги е било блато — върху него е имало гора, но после корените на дърветата са изгнили във водата и дърветата са умрели — много, много отдавна. Оцелялата гора се е отдръпнала встрани към ручея в полите на планината. Пътят, по който се движеха хора и коли, е бил проправен от другата страна на хълма, по-високо на склона.
В първите дни ми беше жал да тъпча натежалите момини сълзи, ирисите, които приличаха на големи лилави пеперуди, техните листчета с техните шарки, огромните месести сини кокичета[35] неприятно проскърцваха под краката ми. Като всички други цветя в Далечния север, тези също нямаха мирис; едно време се бях улавял в автоматичността на това движение — откъсваш някое цвете и го вдигаш към ноздрите. Но после се отучих. Сутрин разглеждах какво е станало през нощта на моята пътека — ето, момината сълза, дето вчера я бях стъпкал с ботуша си, се е поразгънала, тръгнала е настрани, но все пак е оцеляла. А другата момина сълза вече е завинаги отъпкана и се е проснала като подкосен телеграфен стълб с порцелановите му изолации, а раздраните й влакънца са провиснали като разкъсани жици.
А после пътеката се утъпка и аз спрях да забелязвам, че напряко на пътя ми се стелеха клони на клек; онези, които ме шибаха по лицето, ги начупих и спрях да забелязвам начупените места. От двете страни на пътечката се издигаха млади лиственици на по стотина години — пред очите ми зеленееха, пред очите ми сипеха дребни иглички на пътечката. Пътеката потъмняваше с всеки изминал ден и накрая заприлича на обикновена тъмносива планинска пътека. Никой, освен мен, не минаваше по нея. По нея подскачаха синкави катерички, много пъти срещнах и следи от египетски клинопис, оставени от яребиците, виждах и триъгълни следи от лапи на зайци, но нали птиците и животните не се броят.
Минавах почти три години по тази моя собствена пътека. На нея добре се пишеха стихове. Случваше ми се да се върна от пътуване, да се стегна за пътеката и непременно да родя някаква строфа на тази пътека. Свикнах с нея, взех да ходя там като в горски работен кабинет. Помня как в навечерието на зимата калта по пътеката вече се сковаваше от студ и лед и калта все едно, че се захаросваше като сладко. Идвах на пътеката и през двете есени преди да падне сняг — да оставя дълбоки следи, които пред очите ми да се втвърдят за цяла зима напред. А през пролетта, когато се топеше снегът, си виждах миналогодишните отпечатъци, стъпвах в старите следи и стиховете отново се пишеха с лекота. През зимата, разбира се, моят кабинет пустееше: мразовитият студ не ти позволява да мислиш, писането е възможно само на топло. А през лятото знаех всичко от игла до конец и всичко на тази вълшебна пътека беше много по-пъстро, отколкото през зимата — клекът, лиственицата, шипковите храсти неизменно докарваха по някое стихотворение, и ако не успявах да си спомня чужди стихове с подходящото настроение, то мърморех някакви свои, които си записвах на връщане в къщичката.
А през третото лято по моята пътека мина човек. По това време не съм бил вкъщи и не знам дали е бил някакъв странстващ геолог, планински пощальон-пешеходец, или ловец — човекът беше оставил следи от тежки ботуши. От този момент нататък на пътеката не бяха писани стихове. Чуждите следи бяха оставени през пролетта и през цялото следващо лято не написах нито ред на тази пътека. А през зимата ме преместиха на друго място, пък и аз не съжалявах — пътеката беше непоправимо развалена.
Точно за тази пътека много пъти съм се опитвал да напиша стихотворение, но така и не успях да го напиша.
С какво се подписват смъртните присъди: с химическо мастило или с туш за паспорти, с мастило за химикалки или с ализарин, разтворен в чиста кръв?
Можем да се обзаложим, че нито една смъртна присъда не е била подписана с обикновен молив.
В тайгата нямаме нужда от мастило. Дъждът, сълзите, кръвта ще разтворят всяко мастило и всеки химически молив. В колетите не бива да има химически моливи, а и при обиск ти ги отнемат — за това има две причини. Първата: арестантът може да подправи всякакъв документ; втората: такъв молив е печатарско мастило за изготвяне на карти за игра на криминалните, следователно…
Допуска се само черният молив, обикновеният графит. В Колима графитът е натоварен с необикновена, с особена отговорност.
Картографите са разговаряли с небето, когато са се залавяли със звездното небе, взирали са се в слънцето и са закрепили опорната точка на нашата земя. И над тази опорна точка, която е врязана с мраморна дъска в камъка на върха на планината, на върха на скалата — са закрепили статива, сигнала, сглобен от дърва. Този статив показва точното място на картата, и от нея, от планината, от статива, по проломи и дерета, през горски поляни, пустеещи земи и редки блата, се вие невидима нишка — незабележимата нишка на меридиани и паралели. В гъстата тайга се изсичат просеки — всяка резка, всяка метка е уловена в кръстосаните нишки на нивелира, на теодолита. Земята е измерена, тайгата е измерена, и ние се придвижваме, откривайки по пресните резки следа от картографа, от топографа, от измерителя на земята — обикновения черен графит.
Колимската тайга е набраздена с просеки от топографите. И все пак просеките не са навсякъде, а само в горите, които обкръжават населените места, „производството“. Пустеещите земи, поляните, рядката растителност между гора и тундра, голите възвишения са разчертани само с въздушни въображаеми линии. В тях няма нито едно дърво, за да се означи приспособлението, няма надеждни репери. Реперите се поставят по скали, по руслото на реките, по върховете на голите планини. И от тези надеждни библейски опори тръгва измерването на тайгата, измерването на Колима, измерването на затвора. Резките по дърветата са мрежа от просеки, през които в тръбата на теодолита, в кръстосаните нишки, е видяна и измерена тайгата.
Да, само обикновеният черен молив става за отбелязване на метки. Химическият не става. Химическият молив може да се разтопи, да се разтвори в сока на дървото, да се измие от дъжд, роса, мъгла, сняг. Изкуственият молив, химическият молив не става за записки за вечността, за безсмъртието. Но графитът, въглеродът, пресован под огромно налягане в продължение на милиони години и превърнат ако не в каменни въглища, то в диамант или в онова, което е по-скъпо от диаманта — в молив, в графит, който може да напише всичко, което е видял и научил… Това е по-голямо чудо от елмаза, макар че химическата природа на графита и на елмаза е една и съща.
Специална инструкция забранява на топографите да използват химически молив, и то не само ако поставят метки и резки. Всяка легенда или чернова към легенда при окомерни скици изисква графит за безсмъртие. Легендата изисква графит за безсмъртие. Графитът е част от природата, графитът участва в земния кръговрат и понякога се съпротивлява на времето по-добре и от камъка. Дъждовете разрушават варовиковите планини, удрят ги вятър и речни вълни, а младата лиственица — тя е само на двеста години, трябва да оцелее — пази на своята резка цифрата-метка за връзката на библейската тайна с днешния ден.
Цифрата, условната метка, се изписва върху прясната резка, върху леещата сок прясна рана на дървото, върху дървото, леещо смолисти сълзи.
В тайгата може да се пише само с графит. В джобовете на своите антерии, елеци, войнишки рубашки, панталони, полушубки, топографите винаги държат остатъци, отломки от графитни моливи.
Хартия, бележник, планшет, тетрадка — и дърво с резка.
Хартията е една от маските, едно от превъплъщенията на дървото в елмаз и графит. Графитът е вечност. Извънредна твърдост, преминала в извънредна мекота. Следата, оставена в тайгата от графитния молив, е следа завинаги.
Резките се изсичат внимателно. Върху дънера на лиственицата се отбелязват две черти на нивото на кръста и живият отрязък от дървото се изсича с брадва под ъгъл, за да се направи място за запис. Образува се покрив, къщурка, чиста дъска с навес за дъжд, готова вечно да пази записаното — практически вечно, до края на шестстотин годишния живот на лиственицата.
Раненото тяло на лиственицата прилича на чудотворна икона — на някаква Чукотска Богородица, на Колимска Дева Мария, която очаква чудо, твори чудо.
И лекият ефирен аромат на смолата, мирисът на сок от лиственица, миризмата на кръв, разчоплена с човешка брадва, се вдишва като онзи далечен мирис на детството, мириса на тамян.
Цифрата е поставена и ранената лиственица пази този знак под огъня на вятър и слънце, знака, който отвежда от затънтената тайга до големия свят — през просеката до най-близкия статив, до картографския триножник на върха на планината, където ямата под статива е затрупана с камъни, скрили мраморната дъска, на която са изчегъртани истинските дължина и ширина. Този запис изобщо не е правен с графитен молив. И по хилядите нишки, плъзнали от този статив, по хилядите линии от метка до метка, ние се връщаме в нашия свят, за да помним вечно живота. Топографското управление е управление на живота.
Но не само топографът е длъжен да ползва графитен молив в Колима.
Освен управлението на живота тук има и управление на смъртта, където също е забранен химическият молив. Инструкцията на „архив номер 3“ — така наречения отдел за регистрация на смъртните случаи сред затворниците в лагера — гласи: над левия глезен на мъртвеца трябва да се завърже етикет, шперплатов етикет с номера на личното му досие. Номерът на личното досие трябва да е изписан с обикновен графитен молив — не с химически. Изкуственият молив и тук пречи на безсмъртието.
Да се пита човек за какво изобщо се прави това — в очакване на ексхумация? На възкресение? На пренасяне на тленните останки? В Колима е пълно с безименни братски могили, където са стоварени купчини без каквито и да било етикети. Но инструкцията си е инструкция. Теоретично погледнато всички гости на вечно вкочанената земя са безсмъртни и готови да се върнат при нас, за да им свалим етикетите от левите глезени и правилно да преподредим познанства и роднинства.
Само да гледат да надпишат етикета с обикновен черен молив. Номерът на личното досие няма да се измие от дъждове, подпочвени води или пролетни води, които да помръднат вечния лед на земята, понякога отстъпващ на лятната топлина и издаващ своите подземни тайни — но само част от тези тайни.
Личното досие, формулярът, е паспортът на затворника, снабден със снимки в профил и анфас, с отпечатъци от десетте пръста и на двете ръце, с описание на особените белези. Служителят от регистратурата, сътрудник на „архив номер 3“, е длъжен да състави смъртен акт на затворника в пет екземпляра с отпечатъци от всичките му пръсти и с данни за това дали са му извадени златните зъби. За златните зъби се съставя отделен акт. В лагерите това се прави откакто свят светува и никой в Колима не се чудеше на съобщенията за изважданите в Германия зъби.
Държавите не искат да се лишават от златото на мъртъвците. Лагерните, затворническите учреждения от край време съставят актове за извадени златни зъби. Трийсет и седма година даде на следствието и на лагерите много хора със златни зъби. За тези, които умряха в забоите на Колима — не им излезе дълъг животът — златните зъби, извадени след смъртта им, бяха единственото злато, което те дадоха на държавата в златните забои на Колима. На грамаж в протезите им имаше повече злато, отколкото те бяха изровили, изгребали, избили с кирка в колимските забои през краткия си живот. Колкото и да е гъвкава науката статистика — тази страна на нещата едва ли е изследвана.
Пръстите на мъртвеца трябва да са покрити с печатарско мастило и запаси от това мастило — то твърде много се разходва — си има всеки служител на „регистратурата“.
Затова се режат ръцете на убитите бегълци — за да не се мъкнат телата; две човешки длани във военната чанта са много по-удобни за носене от цели тела, трупове.
Етикетът на крака е белег за култура. Андрей Боголюбски[36] не е имал такъв етикет — наложило се е да го разпознават по костите, като се припомнят изчисленията на Бертийон[37].
Ние вярваме в дактилоскопията — това нещо никога не ни е подвеждало, колкото и престъпниците да си обезобразяваха върховете на пръстите, като ги обгарят с огън, с киселина, като се нараняват с нож. Дактилоскопията не ни е подвеждала — нали човек има по десет пръста — нито един от криминалните не се решаваше да си обгори всичките десет.
Ние не вярваме на Бертийон — шефа на френското следствие, бащата на антропологическия принцип в криминологията, където истинността се установява със серия замервания, със съотнасяне на частите на тялото една към друга. Откритията на Бертийон стават най-много за художници, за живописци — разстоянието от върха на носа до месестата част на ухото нищо не ни разкрива.
Ние вярваме в дактилоскопията. Всички могат да печатат пръсти, „да свирят на пиано“. През трийсет и седма, когато изметоха всички, набелязани от по-рано, всеки с привичен жест си протягаше привичните пръсти в привичните ръце на служителя на затвора.
Този отпечатък се пази вечно в личното досие. Етикетът с номера на личното досие пази не само мястото на смъртта, но и тайната на смъртта. Този номер на етикета е записан с графит.
Картографът, този, който проправя нови пътища на земята, нови пътища за хората, и гробарят, който следи за правилността на погребенията, на законите за мъртвите, са длъжни да използват едно и също нещо — черен графитен молив.
Тежките врати на трюма се отвориха над нас и един по един ние бавно заизлизахме на палубата по тясната желязна стълба. Конвоят беше разположен в плътна верига покрай перилата на кърмата на парахода, пушките сочеха към нас. Но никой не им обръщаше внимание. Някой викаше: по-бързо, по-бързо, тълпата се блъскаше, като на всяка гара по време на слизане. Показваха пътя само на първите: покрай автоматите към широкия трап — на шлепа, а от шлепа по другия трап — на брега. Нашето морско пътуване беше приключило. Нашият параход беше докарал дванайсет хиляди души и докато ги разтоварваха, имаше време да се огледа човек.
След горещите и слънчеви като за есен дни във Владивосток, след най-изчистените цветове на залеза в небето на Далечния изток — безупречни и ярки, без полутонове и преходи, запомнящи се за цял живот…
Валеше студен дребен дъжд от мрачното, мътнобяло едноцветно небе. Голите каменни зеленикави хълмове стояха право пред нас и в поляните между тях в самите им подножия се виеха космати мръсно-сиви дрипави облаци. Все едно парцали от грамадно одеяло покриваха този мрачен планински край. Добре си спомням: аз бях напълно спокоен, готов на абсолютно всичко, но сърцето ми заби и неволно се сви. А като отместих очи, си помислих — докарали са ни тук да умрем.
Куртката ми бавно се намокряше. Седях върху куфара, който заради безграничната човешка суета си бях взел по време на ареста от вкъщи. Всички, всички имаха някакви вещи: куфари, раници, сгънати одеяла… Много по-късно разбрах, че идеалната екипировка на арестанта е една малка платнена торба с дървена лъжица в нея. Всичко останало — дори и да е остатък от молив или одеяло, може само да пречи. Ако не на друго, то поне на презрение към личната собственост ни бяха научили успешно.
Гледах как параходът се притиска към кея — един такъв малък и люшкан от сивите тъмни вълни.
Иззад сивата мрежа на дъжда изпъкваха мрачните силуети на скалите, обкръжаващи залива Нагаево и само там, откъдето беше дошъл корабът, се виждаше безкрайно гърбавия океан, сякаш на брега лежеше и тежко въздишаше огромен звяр, докато вятърът му роши козината, която се стели на люспести вълни, блестящи дори и в дъжда.
Беше студено и страшно. Горещата есенна яркост на цветовете на слънчевия Владивосток беше останала някъде там, в другия, в автентичния свят. Тук беше мястото на недружелюбния и мрачния свят.
Наблизо не се виждаха никакви жилищни сгради. Единственият път, който се виждаше, заобикаляше хълма и се губеше някъде нагоре.
Най-после разтоварването беше приключило и чак по здрач етапът с лагерници бавно тръгна към планината. Никой нищо не питаше. Тълпа мокри хора запълзя по пътя, като често спираше за почивка. Куфарите станаха твърде тежки, дрехите се намокриха.
Още два завоя и до нас, над нас, във вдлъбнатината на хълма видяхме редове бодлива тел. Отвътре към телта се притискаха хора. Те нещо крещяха и изведнъж към нас полетяха самуни хляб. Хлябът прескачаше телта, ние го хващахме, разчупвахме го и го разделяхме помежду си. Зад гърба ни стояха месеци затвор, четирийсет и пет дни железопътен етап, пет дни по море. Всички бяха гладни. Никой не беше получил пари за из път. Хлябът се поглъщаше лакомо. Късметлията, който хващаше хляба, си го поделяше с всички желаещи — благородство, от което три седмици по-късно отвикнахме завинаги.
Водеха ни все по-далече, все по-нагоре. Спирките ставаха все почести. И ето го дървения портал, бодливата тел и вътре в нея редове от потъмнели от дъжда брезентови палатки — бели и светлозелени, огромни. Деляха ни на бройка, запълвайки палатките една след друга. В палатките имаше дървени двуетажни нарове от вагонен тип — всеки комплект нарове беше за по осем човека. Всеки си зае мястото. Брезентът беше прокапал, имаше локви и на пода, и по наровете, но аз бях толкова изморен (пък и всички бяха изморени не по-малко от мен — от дъжда, въздуха, прехода, намокрените дрехи, куфарите), че като се свих някак си на кълбо, без да мисля за сушене на дрехите, пък и къде да ги суша, аз легнах и заспах. Беше тъмно и студено…
Всички ние, цялата бригада, с учудване, недоверие, предпазливост и страх сядахме около масите в лагерния стол — мръсни лепкави маси, на които се хранехме през целия си тукашен живот. Защо пък масите да са лепкави — да не е разливана супа тука, нали „който бърка в меда, често забравя лъжицата“, но лъжици всъщност нямаше, а и една разлятата супа би била събрана с пръсти и просто изблизана.
Беше време за храна на нощната смяна. Нашата бригада беше покрита в нощната смяна, беше скрита от нечии очи — ако изобщо е имало такива очи — в нашата бригада бяха най-слабите, най-лошите, най-гладните. Ние бяхме човешки отпадъци и все пак се налагаше да ни хранят, при това не с отпадъци и дори не с остатъци. За нас също отиваха някакви мазнини, топла храна, а най-важното — хляб, абсолютно същия по качество хляб, като онзи, който получаваха най-добрите бригади, които все още имат сили и отчитат план в основното производство — отчитат злато, злато, злато…
И понеже не можеше изобщо да не ни хранят, хранеха ни винаги последни — независимо дали бяхме нощна или дневна смяна.
През тази нощ също дойдохме последни.
Живеехме в една барака, в една секция. Познавах някои от тези полутрупове — от затвора, от транзитките. Аз ежедневно се движех заедно с тази пихтия от дрипави куртки, платнени ушанки, носени от баня до баня; плъстени ботуши, пристегнати с дрипави панталони и обгорели от огньовете, и само по памет се досещах, че сред тях са червендалестият татарин Муталов — единственият жител в цял Чимкент, който имал двуетажна къща с железен покрив, и Ефимов — бившият първи секретар на Чимкентския градски съвет на партията, който през трийсета ликвидирал Муталов като класа.
Тук беше и Оксман, бившият началник на политотдела на дивизията, когото маршал Тимошенко, преди още да стане маршал, беше изгонил от дивизията си като евреин.
Тук беше и Лупилов — помощник на върховния прокурор на СССР, помощник на Вишински. Жаворонков — машинист от Савеловското локомотивно депо. Беше и бившият началник на НКВД от град Горки, който в транзитката беше захванал спор с някакъв свой „подопечен“:
— Били са те, значи? И какво от това? Щом си се подписал, значи си враг, объркваш съветската власт и ни пречиш да работим. Ей заради такива гадове ми дадоха петнайсет години.
Аз се намесих:
— Слушам те и се чудя какво да направя — да се смея или да те заплюя по физиономията…
Имаше различни хора в тази „издрапваща“ бригада… Имаше и един сектант от сектата „Един Господ знае“, но сектата може и по друг начин да се е казвала — просто това беше единственият и постоянен отговор на сектанта на всички въпроси на началството.
Разбира се, че съм запомнил фамилното име на сектанта — Дмитриев — макар че самият сектант никога не се беше отзовавал на него. Ръцете на другарите и бригадира придвижваха Дмитриев от място на място, поставяха го в строя, водеха го.
Конвоят често се сменяше и почти всеки нов конвой се опитваше да проумее тайната на отказа в отговор на заплашителното: „Обозначи се!“ — при излизане на работа за полагане на така наречения труд.
Бригадирът накратко разясняваше положението и зарадваният конвой продължаваше проверката.
Сектантът беше писнал на всички в бараката. Нощем не спяхме от глад и се топлехме, топлехме се около желязната печка, прегръщахме я с ръце, улавяйки отиващата си топлина на изстиващото желязо, доближавайки лица до желязото.
Разбира се, ние преграждахме пътя на тази нищожна топлина до останалите жители на бараката, легнали — и не заспиващи от глад като нас — в далечните ъгли, покрити със скреж. Оттам, от тези далечни тъмни ъгли, покрити със скреж, изскачаше някой, който имаше право да вика, а понякога и право да бие, и прогонваше с псувни и ритници от печката гладните бачкатори.
До печката можеше да се стои легално, ако си подсушаваш хляба, но кой пък имаше хляб, че да го суши… И колко часа може да подсушаваш едно парче хляб?
Ние мразехме началството, мразехме се помежду си, а най-много мразехме сектанта — заради песните, химните, псалмите…
Всички мълчаха, прегърнали печката. Сектантът пееше, пееше с хриптящ простинал глас-тихо, но пееше някакви химни, псалми, стихове. Песните нямаха край.
Аз работех в тандем със сектанта. Останалите жители на секцията по време на работа си почиваха от пеенето на химни и псалми, почиваха си от сектанта, а за мен нямаше дори и такъв момент на облекчение.
— Млъкни за малко!
— Отдавна да съм умрял, ако не бяха песните. Просто да съм се оставил на мразовития студ. Нямам сили. Само малко повече сили да имах. Аз не се моля на бог да умра. Той всичко вижда.
В бригадата имаше и някакви други хора, обвити в парцали, еднакво мръсни и гладни, с еднакъв блясък в очите. Какви бяха? Генерали? Герои на испанската война? Руски писатели? Колхозници от Волоколамск?
Седяхме в стола и не разбирахме защо не ни дават да ядем, какво чакат? Каква новина имат да ни съобщават? За нас новините можеха да са само хубави. Има такъв предел, отвъд който всичко, което се случва на човек, може да е само за добро. Новината може да е само хубава. Всички разбираха това с тялото си, не с разсъдъка си.
Отвътре отвориха прозорчето за подаване и взеха да ни носят паници със супа — гореща! Каша — топла! И кисел — за трето — почти студен! На всеки дадоха по една лъжица и бригадирът предупреди, че трябва да върнем лъжиците. Разбира се, че ще върнем лъжиците. За какво са ни лъжици? За да ги разменим за тютюн в другата барака? Разбира се, че ще върнем лъжиците. За какво са ни лъжици? Ние отдавна сме свикнали да ядем от ръба. За какво ни е лъжица? Онова, което остане на дъното, може да се подбутне с пръст към ръба, към изхода…
Нямаше какво да му мислим — пред нас имаше храна, ядене. На ръка ни дадоха хляб — по една двестаграмовка.
— Само хлябът е по дажба — тържествено обяви бригадирът — а останалото е на корем.
И ние ядяхме на корем. Всяка супа се състои от две части — бульон и месеста част. На корем ни даваха от бульона. Затова пък за второто ястие, за кашата, нямаше никаква измама. Третото ястие — хладка вода с лек аромат на нишесте и едва доловима следа от разтворена захар. Това беше кисел.
Стомасите на арестантите изобщо не са загрубели, техните вкусови способности не са притъпени от глад и груба храна. Напротив, вкусовата чувствителност на гладния арестантски стомах е необичайна. Арестантският стомах произвежда изтънчена реакция, която не отстъпва по качество на която и да било физическа лаборатория от която и да било страна от втората половина на двайсети век.
Един свободен стомах не би успял да усети наличие на захар в онзи кисел, дето го ядохме, или, по-скоро пихме, през онази колимска нощ в златна мина „Партизан“.
А на нас този кисел ни се струваше сладък, ужасно сладък, изглеждаше ни чудо, и всеки си припомняше, че захарта все още съществува на белия свят и дори може да се озове в арестантския казан. Какъв е този вълшебник…
Вълшебникът беше наблизо. Ние го забелязахме след първото ястие на втория обяд.
— Хлябът е само по дажба — каза бригадирът — останалото е на корем. — и хвърли поглед към вълшебника.
— Да-да — каза вълшебникът.
Това беше дребничко, чистичко, мургавичко, измитичко човече и с още непремръзвало лице.
Нашите началници, нашите надзиратели, десетниците, техническите ръководители, началник-лагерите, конвоите — всички те вече бяха вкусили от Колима и върху всяко, върху всяко лице Колима беше написала свои слова, беше оставила своя следа, беше набраздила лицата им с излишни бръчки, беше им лепнала за цял живот белега на измръзването — неизтриваемо клеймо, незаличима дамга!
По розовото лице на чистичкото мургаво човече все още нямаше нито едно петънце, нямаше клеймо.
Това беше новият старши възпитател на нашия лагер, току-що пристигнал от континента. Старшият възпитател провеждаше опит.
Възпитателят се бил разбрал с началника и настоял да се наруши редът в Колима: по отдавнашна, стогодишна, ако не и хилядагодишна традиция, остатъците от супата и от кашата, натрупани нагъсто точно по дъното, ежедневно се отнасяха от кухнята в бараката на криминалните и се раздаваха в бараките на най-добрите бригади — за да се подкрепят не най-гладните, а най-малко гладните бригади, за да се сведе всичко до изпълнение на плана, да се обърне всичко в злато — душите и телата на всички началници, конвои и арестанти.
Онези бригади — и криминалните също — вече бяха свикнали с това, бяха придобили навика да разчитат на тези остатъци. Значи тук бяха нанесени и морални щети.
Но новият възпитател не се съгласи с обичая, настоя да се раздадат остатъците от храна на най-слабите, най-гладните — така, демек, ще им се повдигне съзнанието.
— Вместо съзнание рога ще им пораснат — опита се да се намеси десетникът, но възпитателят беше твърд и получи разрешение да си проведе експеримента.
За опита беше избрана най-гладната бригада — нашата.
— Ще видите, че когато човек хапне, той от благодарност към държавата започва да работи по-добре. Нима от тези живи трупове, от тези пътници може да се изисква да работят? „Пътници“ — нали така се казва? „Пътник“ е първата дума от криминалния речник, която научих в Колима. Нали правилно я употребявам?
— Да, правилно, — каза началникът на участъка, един волнонаемен стар колимчанин, който беше пратил „под хълма“ хиляди хора от тези златни мини. Беше дошъл да се полюбува на опита.
— Тези кръшкачи, тези симуланти искат да ги храниш цял месец с месо и шоколад и да ги държиш на пълна почивка. Ама те и тогава няма да работят. В кратуните им нещо се е променило завинаги. Това са отпадъци, пълен боклук. За производството е по-добре да се захранват онези, които още работят, а не тези кръшкачи!
До кухненския прозорец започна спор, чуха се викове. Възпитателят разпалено говореше нещо. Началникът на участъка слушаше с недоволен вид, а когато прозвуча името на Макаренко, направо махна с ръка и се отмести настрана.
Всеки от нас се молеше на своя си бог, сектантът — на неговия си. Молехме се да не затварят прозореца, да победи възпитателят. Напрегна се арестантският зов на две дузини хора — и възпитателят победи.
Ние продължавахме да ядем, не искахме да се разделяме с чудото.
Началникът на участъка си извади часовника, но сирената вече виеше — пронизителната лагерна сирена ни викаше на работа.
— Е, работяги — каза новият възпитател, като неуверено изговори ненужната дума в изречението. — Направих, каквото можах. Издействах нещо за вас. Вашата работа е да отговорите на това с труд и само с труд.
— Ще поработим, гражданино началник — важно изрече бившият помощник на върховния прокурор на СССР, докато си завързваше куртката с мръсен пешкир и докато си вдухваше топъл въздух в ръкавиците.
Вратата се отвори, вътре нахлу бялата пара и ние се изнизахме на студа, за да запомним за цял живот този късмет — или поне да го запомнят онези от нас, на които ще се наложи да живеят. Мразовитото време ни се стори по-леко, по-кротко. Но това не трая дълго. Студът беше твърде сковаващ, за да не ни сложи на място.
Ние пристигнахме в забоя, седнахме в кръг, докато чакаме командира; седнахме на мястото, където едно време бяхме разпалвали огън да се стоплим и да подишаме златния пламък, където си бяхме обгаряли ръкавиците, шапките, панталоните, куртките, ямурлуците, докато напразно се опитваме да се постоплим и да се спасим от студа. Но огънят беше останал далече — ако не се лъжа, в миналата година. През сегашната зима работниците нямаха право да се топлят, топленето остана само за конвоя. Нашият конвой седна, преподреди тлеещите клони на огъня си, раздуха пламъка. Загърна се в кожуха, седна на гредата, облегна си пушката.
Бялата мъгла обкръжаваше забоя, осветен само от светлината на огъня на конвоя. Седящият до мен сектант стана, подмина конвоя и тръгна към мъглата, към небето…
— Стой! Стой!
Конвоят беше добро момче, но си служеше добре с автомата.
— Стой!
После се чу изстрел, сухо прещракване на автомата — сектантът още не беше изчезнал в мъглата, втори изстрел…
— Видя ли сега, тапир такъв — обърна се на апашки жаргон началникът на участъка към старшия възпитател. Те и двамата бяха дошли в забоя. Но възпитателят не посмя да се учуди на убийството, а началникът на участъка не умееше да се учудва на такива неща.
— На ти сега един опит. Гадовете взеха още по-лошо да работят. Един обяд в повече дава повече сили за борба със студа. Запомни, тапир такъв, само студът ги изстисква така, че да работят. Не твоят обяд, не моите шамари, а само студът. Те ръкомахат, за да се стоплят. А ние им пъхаме в ръцете кирки и лопати — нали им все едно с какво ръкомахат — подлагаме отдолу по една ръчна количка, по един кош, по една тарга и златната мина изпълнява плана. Пуска злато. Тези сега са се нахранили и съвсем няма да работят. Докато не се вкочанят. Тогава ще заразмахват лопатите. Няма смисъл да ги храним. Ти голям балък излезе с този обяд. Но като за първи път ти е простено. Всички сме били такива тапири.
— Не знаех, че са такива гадове — каза възпитателят.
— Следващия път да вярваш на по-големите. Днес вече един е застрелян. Кръшкач. Половин година на аванта яде държавна дажба. Повтори — кръшкач.
— Кръшкач, — повтори възпитателят.
Аз бях до тях, но началството не се притесняваше от мен. Имах законна причина да чакам — бригадирът трябваше да ми доведе нов партньор.
Бригадирът ми доведе Лупилов — бившия помощник на върховния прокурор на Съюза. И ние започнахме да товарим по кошовете взривените камъни — работа, която бяхме извършвали със сектанта.
Връщахме се по познатия път, както винаги, без да сме изпълнили нормата, без да ни е грижа за нормата. Но май мръзнахме по-малко от обичайното.
Стараехме се да работим, но прекалено голямо беше разстоянието между нашия живот и онова, което можеше да се изрази в цифри, в колички, в проценти от плана. Цифрите бяха кощунство. Обаче за час или два, за някакъв миг нашите сили — душевни и физически — укрепнаха след тази нощна храна.
Изстинал от собствената си догадка, аз разбрах, че това среднощно хранене е дало сили на сектанта да се самоубие. Една порция каша не е достигала на моя партньор, за да се реши да умре — понякога човек трябва да бърза, за да не загуби воля за смърт.
Както винаги наобиколихме печката. Само че днес нямаше кой да пее химни. И аз по-скоро се радвах, че сега има тишина.
Толкова бяхме уморени, че седнахме направо на снега до пътя преди да тръгнем за вкъщи.
Температурата не беше минус четиридесет градуса, като вчера, а само минус двайсет и пет, и денят изглеждаше направо летен.
Покрай нас мина в разкопчан кожух Гришка Логун, технически ръководител на съседния участък. В ръката си носеше нова дръжка на кирка. Гришка беше млад, удивително червендалест и лесно се палеше. Той беше от десетниците, даже от младшите десетници и често не можеше да се удържи да не подпре със собственото си рамо заседнала в снега кола или да помогне да се вдигне някаква греда, да се помръдне от мястото й позамръзналата щайга, пълна с изкопана земя — все постъпки, които са осъдителни за технически ръководител. Той все забравяше, че е ръководител.
Насреща му вървеше бригадата на Виноградов — не кой знае какви бачкатори, нещо като нас. И съставът й беше абсолютно същият, като нашия — бивши секретари на областните и градските комитети, професори, доценти, военни със среден чин…
Хората притеснено се отдръпнаха и опряха плътно до снежния край на пътеката — те се връщаха от работа и даваха път на Гришка Логун. Но и той се спря — бригадата работеше на неговия участък. От редовете излезе Виноградов — приказливец, бивш директор на една от украинските МТС[38].
Логун вече се беше отдалечил значително от мястото, на което седяхме, така че не чувахме гласове, но всичко се разбираше и без думи. Виноградов ръкомахаше и нещо обясняваше на Логун. После Логун бутна Виноградов по гърдите с дръжката на кирката и той падна по гръб… Виноградов не ставаше. Логун скочи с крака върху него, тъпчеше го и размахваше с палката. Нито един човек от двайсетте работници на неговата бригада не направиха и едно движение в защита на своя бригадир. Логун си вдигна падналата шапка, закани се с юмрук и тръгна нататък. Виноградов стана и тръгна, като че ли нищо не е било. И останалите — бригадата мина покрай нас — не изразяваха нито съчувствие, нито възмущение. Като се изравни с нас, Виноградов си изкриви разбитите кръвотечащи устни.
— Ама Логун си има истински термометър, — каза той.
— На апашки жаргон „тъпча“ означава „танцувам“ — тихо каза Вавилов — или „Ах вий двери, мои двери!“[39].
— Е, — казах аз на Вавилов, моя приятел, с когото заедно бяхме пристигнали в златните мините от самия Бутирски затвор — какво ще кажеш? Трябва да вземем някакво решение. До вчера не са ни били. Утре може да ударят. Какво щеше да направиш ти, ако Логун ти беше налетял като на Виноградов? А?
— Бих изтърпял, вероятно — тихо отговори Вавилов. И аз разбрах, че той отдавна вече си е мислил за тази неизбежност.
След това разбрах, че ако говорим за бригадирите, дневалните, надзирателите, тоест, за всички невъоръжени хора, цялата работа се свежда до физическото надмощие. Докато съм по-силен, няма да ме ударят. Стана ли по-слаб, всеки ще ме бие. Ще ме бие дневалният, телякът, бръснарят и готвачът, десетникът и бригадирът, ще ме бие всеки криминален, дори и най-слаботелесният. Физическото предимство на конвоя е неговият автомат.
Силата на началника, който ме бие. Това е и закон, и съд, и трибунал, и охрана, и войска. Не му е трудно да е по-силен от мен. Силата на криминалните е в тяхното множество, в техния „колектив“, в това, че още на втората дума могат да те заколят (пък и колко пъти съм го виждал). Но аз съм още силен. Мен може да ме бие началникът, конвоят, криминалният. Дневалният, десетникът и бръснарят още не могат да ме бият.
Едно време Полянски, физкултурен деец в миналото, който получаваше много колети и никога с никого не сподели нито една хапка, с укор ми беше казвал, че просто не разбира как хората могат да се докарат дотам, че да ги бият и се възмущаваше на моите възражения. Но не мина и година и аз срещнах Полянски — беше станал „пътник“, клечка, събираше фасове и мечтаеше да го пуснат да чеше преди заспиване петите на някой апашки вожд срещу една супа.
Полянски беше честен човек. Измъчваха го някакви тайни мъки — толкова силни, остри и вечни, че успяха да си пробият път през леда, смъртта, равнодушието и побоите, глада, безсънието и страха.
Веднъж дойде официален празник, а по празниците ни заключваха — това се наричаше празнична изолация — и имаше хора, които тогава се срещаха, запознаваха се един с друг, започваха да си вярват един на друг точно по време на такива изолации. Колкото и страшна, колкото и унизителна да беше изолацията, тя беше по-лека от работата за затворниците по член петдесет и осем[40]. Нали изолацията беше почивка, дори и минутна, а кой тогава би могъл да прецени дали минута, ден, година или столетие би ни трябвало, за да се върнем в предишното си тяло — в предишната душа не сме се и надявали да се върнем. И, разбира се, не се върнахме. Никой не се върна. Та Полянски беше честен, мой съсед по нар в изолационния ден.
— Отдавна искам да те питам нещо.
— Какво нещо?
— Когато преди няколко месеца те гледах как ходиш, как не можеш да прекрачиш и една греда по пътя и трябва да заобикаляш греда, която и куче може да прекрачи. Гледах как си влачиш краката по камъните и как най-малката неравност, лека издутина на пътя ти изглежда непреодолимо препятствие, как това те докарва до сърцебиене и задух и налага продължителна почивка, аз те гледах и си виках: ама че мързел, ама че кръшкач, опитен мръсник, симулант.
— Е? А после разбра ли?
— После разбрах. Разбрах. Когато самият аз си загубих силите. Когато всички взеха да ме бутат, да ме бият, а за човека няма нищо по-добро от усещането, че някой е още по-слаб, по-зле от него.
— Защо ударниците ги викат на съвещания, защо физическата сила е нравствено мерило? Защото щом физически си по-силен, значи си по-добър, по-морален, по-нравствен от мен. Естествено — той вдига десетпудова[41] скала, а аз се огъвам под половинпудов камък.
— Разбрах всичко това и исках да ти го кажа.
— Благодаря ти ако не за друго, то поне за това.
Скоро Полянски умря — паднал някъде в забоя. Бригадирът го ударил с юмрук по лицето. Бригадирът не беше Гришка Логун, а от нашите — Фирсов, военен, по член петдесет и осем.
Добре си спомням кога ме удариха за първи път. Първия път от стотиците хиляди ежедневни, еженощни шамари.
Всички шамари не могат да се помнят, но първия удар си го спомням добре — даже бях подготвен за него от поведението на Гришка Логун, от смирението на Вавилов.
Сред глада, студа, четиринайсетчасовия работен ден в мразовитата бяла мъгла на каменния златен забой изведнъж ми се мерна нещо друго — някакъв късмет, някаква милостиня, сякаш мушната набързо в ръката ми — милостиня не с хляб, не с лекарство, а милостиня с време, с недоговорена почивка.
Планински надзирател, десетник на нашия участък беше Зуев — волнонаемник, бивш пандизчия, който имаше стаж като лагерник.
В черните очи на Зуев имаше нещо — израз на някакво съчувствие ли — към тягостната, човешка съдба.
Властта развращава. Пуснатият от веригата звяр, скрит в човешката душа, алчно засища своята изконна човешка същност с побои, с убийства.
Не знам дали може да се получи удовлетворение от подписа на присъда за разстрел. Навярно и в това има някаква мрачна наслада, въображение, не търсещо оправдания.
Виждал съм хора, и то много, които някога са издавали заповеди за разстрел, а сега тях самите ги убиваха. Не следва нищо, освен страх, освен вик: „Тука има някаква грешка, не трябва мене да ме убивате за доброто на държавата, аз самият знам как се убива!“
Не познавам хора, които са издавали заповеди за разстрел. Само отдалече съм ги виждал. Но мисля, че заповедта за разстрел се крепи на същите душевни сили, на същите душевни основи, както и самият разстрел, самото убийство, извършено със собствените ти ръце.
Властта развращава.
Опиянението от това, че властваш върху хората, че можеш да си служиш с безнаказаност, издевателства, унижения, поощрения — това е нравственото мерило за служебната кариера на един началник.
Но Зуев биеше по-малко от другите — бяхме извадили късмет.
Току-що бяхме дошли на работа и бригадата се беше свила натясно в заслона — криехме се от острия режещ вятър зад издадените скали. Зуев, десетникът, се приближи към нас, с лице, скрито зад ръкавиците. Извеждаха ни по работните места, по забоите, а аз бях останал без работа.
— Имам молба към теб — изрече Зуев на пресекулки, запъхтян от собствената си смелост. — Молба. Не е заповед! Напиши ми молба до Калинин. Да ми махнат данните за съдимост. Ще ти кажа за какво става дума.
В малката будка на десетника, където гореше печка и където нашего брата не го пускаха — гонеха ни с ритници, с шамари изхвърляха всеки бачкатор, посмял да отвори вратата, за да вдиша поне за миг от този горещ въздух на живота.
Едно животинско чувство ни тласкаше към тази заветна врата. Измисляхме си поводи: „Колко е часът?“, въпроси: „Забоят наляво ли ще тръгне или надясно?“, „Имате ли огънче?“, „Зуев да е тука? Ами Добряков?“
Но тези молби не успяваха да заблудят никого в будката. Влезлите през отворената врата бяха връщани с ритници на студа. Но пък онзи миг топлина…
Сега никой не ме гонеше, аз седях до самата печка.
— Тоя да не е юрист? — презрително изсъска някой.
— Да, препоръчаха ми го, Павел Иванович.
— Ще видим тая работа. — това беше старшият десетник, който снизхождаше до нуждите на подчинения.
Делото на Зуев, който си беше изтърпял присъдата още миналата година, беше от най-обикновените селски дела, започнало с неплатена издръжка на родителите[42], което и беше пратило Зуев в затвора. До края на присъдата оставало още малко време, когато началството успяло да препрати Зуев в Колима. Колонизацията на района изисква да следваш твърда линия в образуването на препятствия за отпътуване, в осигуряването на държавна помощ и постоянно внимание към пристигането, към доставянето на хора в Колима. Ешелонът от арестанти е просто най-простият път за обживяване на новата, на трудната земя.
Зуев искаше да си приключи взаимоотношенията с Далстрой[43], молеше да му отменят съдимостта, поне да го пуснат на континента.
На мен ми беше трудно да пиша и то не само защото ми бяха загрубели ръцете, не само защото пръстите ми се огъваха по дръжката на лопатата и кирката и беше невероятно трудно да ги разгъна. Можех да пиша само ако увия молива и перото с по-дебел парцал, който да имитира обема на дръжка на кирка или на лопата.
Когато се сетих да направя това, вече бях готов да изписвам букви.
Трудно ми беше да пиша, защото мозъкът ми беше загрубял като ръцете, защото от мозъка ми капеше кръв като от ръцете. Налагаше се да съживя, да възкреся думите, които вече бяха напуснали моя живот и, както си мислех тогава, бяха го напуснали завинаги.
Пишех този документ, изпотявах се и се радвах. В будката беше горещо и въшките веднага се размърдаха и запълзяха по тялото ми. Страх ме беше да се почеша, за да не ме изгонят на студа, понеже съм въшлясал, страх ме беше да предизвикам отвращение в моя спасител.
До вечерта написах молбата до Калинин. Зуев ми благодари и ми пъхна в ръката една хлебна дажба. Дажбата трябваше да се изяде незабавно, както трябваше да се изяжда незабавно всичко, без да се отлага за утре — на това поне се бях научил.
Денят вече свършваше, но само според часовниците на десетниците, тъй като бялата мъгла беше еднаква и в полунощ, и на обяд, и нас ни подкараха към къщи.
Спях и както обикновено сънувах постоянния си колимски сън — самуни хляб, плуващи из въздуха, изпълнили всички къщи, всички улици, цялата земя.
Сутринта чаках среща със Зуев — току виж ми даде цигара.
И Зуев дойде. Без да се крие от бригадата, от конвоя, той заръмжа, като ме избутваше от заслона към вятъра:
— Ти ме излъга, гадино!
През нощта бил прочел молбата. Молбата не му харесала. Неговите съседи, също десетници, също я прочели, и не я одобрили. Било прекалено сухо. Недостатъчно сълзливо. Такава молба нямало изобщо смисъл да се подава. Калинин нямало да се трогне от такива глупости.
Аз не бях успял да изстискам от своя изсушен от лагера мозък нито една излишна дума. Не бях успял да заглуша омразата. Не се бях справил с работата, и то не защото беше голям разривът между свободния свят и Колима, не защото мозъкът ми се беше изморил и изнемощял, а защото там, където си бях пазел възторжените прилагателни, сега беше останала само омраза. Помислете как горкият Достоевски всичките десет години войниклък след Мъртвия дом[44] пише скръбни, сълзливи, унизителни, но докосващи душата на началството писма. Достоевски даже е писал стихове за императрицата[45]. В Мъртвия дом не е имало Колима. Достоевски би онемял със същата онази немота, която не ми позволи да напиша молбата на Зуев.
— Ти ме излъга, гадино! — ръмжеше Зуев. — Ще ти кажа аз на тебе какво е да ме лъжеш!
— Не съм те лъгал…
— Цял ден изкара на топло в будката. Аз с присъдата си, гадино, отговарям за теб, за твойто кръшкане! За човек те мислех!
— Аз съм човек, — неуверено прошепнаха сините ми премръзнали устни.
— Ей сега ще ти кажа аз на тебе какъв човек си!
Зуев метна ръка и аз усетих лекото, почни безтегловно прикосновение, не по-силно от порив на вятъра, който в същия този забой не веднъж ме беше повалял на земята.
Аз паднах, закрих се с ръце и облизах с език нещо сладко, лепкаво, което си беше пробило път в края на устните.
Зуев няколко пъти ме ритна в хълбока с валенката си, но мен не ме болеше.
Едно от основните чувства в лагера е чувството за безбрежност на унижението, чувството за утеха, че винаги, във всяко положение, при всякакви обстоятелства има някой, който е по-зле от теб. Това степенуване е многообразно. Тази утеха е спасителна и може би в нея се крие основната тайна на човека. Това чувство… Това чувство е спасително като белия флаг и в същото време това е примирение с непримиримото.
Крист току-що се беше спасил от смъртта, но се беше спасил до утрешния ден и не повече, тъй като утрешният ден на арестанта представлява точно онази тайна, която не подлежи на разгадаване. Крист беше роб, червей — ако не друго, то поне червей беше със сигурност, тъй като в целия животински свят май само червеите нямат сърце.
Крист беше приет в болница с пелагра, сухата му кожа се люспеше — бръчките бяха изписали по лицето на Крист неговата последна присъда. В опит да оцелее до утрешния ден, да намери някаква физическа и духовна сила на дъното на душата си, в последните оцелели клетчици на костеливото си тяло, Крист навлече мръсния халат на санитаря и взе да мете стаите, да оправя леглата, да мие, да мери температурата на болните.
Крист вече заприличваше на бог — новите гладни, новите болни гледаха на Крист като на късмет, като на божество, което може да им помогне, може да ги спаси, но никой от пациентите не знаеше от какво точно. Всеки пациент знаеше само това, че пред него стои санитар, който също е пациент, който може да каже добра дума на лекаря и тогава на пациента могат да му разрешат да прекара още един ден в болницата. Или пък, ако ще го изписват, той би могъл да прехвърли на пациента своя пост, своята паница със супа, своя санитарен халат. Ако ли и това не стане, голяма работа — в живота има много разочарования.
Крист си сложи халата и пак стана божество.
— Аз ще ти изпера блузата. Блузата. През нощта в банята. И ще ти я изсуша на печката.
— Тук няма вода. Карат ни я.
— Тогава запази половин кофа.
Крист отдавна искаше да си изпере войнишката рубашка. Би си я изпрал сам, но падаше от умора. Рубашката беше от златните мини — цялата беше просмукана от солена пот, приличаше на куп парцали, а не на дреха. И може би още първото пране щеше превърне тази дреха в прах, в смет, в тлен. Единият джоб беше скъсан, но вторият беше запазен и в него се намираше всичко, което, кой зае защо, беше важно и нужно на Крист.
И все пак трябваше да я изпере. Просто това беше болница, Крист беше санитар, а дрехата му беше мръсна. Крист си спомни как преди няколко години го бяха взели да преписва купоните в стопанския отдел — купоните за храна по десетдневки, според процента на изработеното. И как всички, живели в бараката с Крист, го мразеха заради тези безсънни нощи, които му даваха по един допълнителен талон за обяд. И как Крист веднага го изтропаха, веднага му забиха нож гърба, като се обърнаха към един от щатните счетоводители от битовите и му посочиха яката на Крист — яката, по която тъкмо изпълзяваше една гладна като Крист въшка. Бледа като Крист въшка. И как на момента нечия желязна ръка изнесе Крист от кантората и го изхвърли на улицата.
Да, по-добре беше да се изпере рубашката.
— Ти ще спиш, пък аз ще пера. За парченце хляб, но ако нямаш хляб, то просто така.
Крист нямаше хляб. Обаче от дъното на душата му някой крещеше, че е по-добре да остане гладен, но поне да си изпере дрехата. И Крист престана да се съпротивлява на чуждата, страшна воля на гладния човек.
Крист спеше както винаги — не в сън, а в забрава.
Преди месец, когато Крист все още не беше в болницата, а едвам се клатушкаше в огромната тълпа „пътници“ от стола до амбулаторията и от амбулаторията до бараката през бялата мъгла на лагерната зона — се случи беда. На Крист му откраднаха кесията. Естествено, кесията беше празна. В кесията нямаше никаква махорка, и то от години. Но в кесията Крист си беше пазил — защо ли? — снимки и писма на жена си, много писма. Много снимки. И макар че Крист никога не препрочиташе писмата и не разглеждаше снимките — това беше прекалено тежко — той вероятно пазеше тази връзка за по-добри времена. Инак беше трудно да се обясни защо Крист мъкне по всички свои арестантски пътища тези писма, написани с едър детски почерк. При обиските не се отнемаха писма. Куп писма се трупаха в кесията. И ето че му откраднаха кесията. Вероятно са помислили, че там има пари, че сред снимките е пъхната някаква много изтъняла рубла. Но после се е оказало, че няма рубла. Крист никога не си намери писмата. По известните правила за извършване на кражбите, които се спазват на свобода, при това както от криминалните, така и от онези, които подражават на криминалните, документите трябва да се подхвърлят в кофа за боклук, а снимките да се изпратят по пощата или да се изхвърлят на сметището. Но Крист знаеше, че това са остатъци от човечност, които са изтръгнати с корен в Колимския свят. Писмата, разбира се, са били изгорени в някой огън, в някоя лагерна печка, за да лумне внезапно светъл огън — естествено, че няма да върнат писмата, няма да ги подхвърлят. Но снимките, защо са им снимките?
— Няма да ги намериш — каза съседът на Крист. — Криминалните са ти ги взели.
— Те пък какво ще ги правят?
— Ох, че си! Снимка на жена?
— Ами да.
— Ами за сеанс.
И Крист престана да пита. В кесията Крист държеше стари писма. А новото писмо и новата снимка — нова малка паспортна снимка, си пазеше в левия и единствен джоб на рубашката.
Крист спеше както винаги — не в сън, а в забрава. И се събуди с едно усещане: че днес трябва да се случи нещо хубаво. Крист бързо се сети. Чистата дреха! Крист стовари натежалите си крака от дъсченото легло и отиде в кухнята. Пациентът от вчера посрещна Крист.
— Суша я, суша я. На печката я суша.
Изведнъж Крист почувства, че го облива студена пот.
— А писмото?
— Какво писмо?
— В джоба.
— Не съм разкопчавал джобовете. Да не би да имам право да ви разкопчавам джобовете?
Крист протегна ръце към дрехата. Писмото беше запазено, едно влажно писмо. Дрехата беше почти суха, а писмото беше влажно, с вадички вода или сълзи. Снимката беше измита, протрита, обезобразена, и само в най-общи черти напомняше лицето, познато на Крист.
Буквите на писмото бяха протрити, измити, но Крист знаеше цялото писмо наизуст и разчете всяко изречение.
Това беше последното писмо, което Крист получи от жена си. Той го запази за кратко. Думите от това писмо скоро напълно избеляха, разтвориха се, пък и Крист спря да е сигурен в текста. Снимката и писмото окончателно се изтриха, угаснаха, изчезнаха след някаква особено щателна дезинфекция в Магадан по време на фелдшерските курсове, които превърнаха Крист в истинско, а не в измислено колимско божество.
Никаква цена не беше голяма за курсовете, никаква загуба не изглеждаше прекалена.
Така Крист беше наказан от съдбата. След зрял размисъл, след много години Крист призна, че съдбата е права. Той още не беше придобил правото на това чужди ръце да му перат дрехите.
Дълги години си мислех, че смъртта е форма на живот, и успокоен от това несигурно съждение, изработвах формулата за активна защита на своето съществуване на тази скръбна земя.
Мислех, че човек може да се чувства човек само когато във всеки момент и с цялото си тяло чувства, че е готов да се самоубие, готов е да се намеси лично в собственото си житие. Точно това съзнание дава воля за живот.
Аз се проверявах многократно, чувствах силата на смъртта и оставах жив.
Много по-късно разбрах, че просто съм си построил убежище, избягал съм от въпроса, тъй като в момента на решението аз няма да бъде такъв, какъвто съм сега, когато животът и смъртта са игра на волята. Ще отслабна, ще се променя, ще изневеря на себе си. Не започнах да мисля за смъртта, но почувствах, че предишното решение се нуждае от някакъв друг отговор, че обещанието пред самия себе си и клетвите на младостта са прекалено наивни и много условни.
В това ме убеди историята на инженер Кипреев.
В живота си никого не съм предавал, не съм извършвал предателство. Но не знам как бих се държал, ако ме бяха били. Бях минал през всичките си следствия по най-късметлийския начин — без бой, без метод номер три. Във всичките ми следствия следователите не бяха ме докосвали с пръст. Това е само случайност. Просто следствието ми протече рано — в първата половина на тридесет и седма, когато още не се прилагаха изтезания.
Но инженер Кипреев е бил арестуван през хиляда деветстотин тридесет и осма и затова е опознал цялата страшна картина на побоя по време на следствие. Издържал е този побой, като дори се нахвърлил върху следователя и после пребит го тикнали в карцера. Но следователите лесно са получили подписа, който им е трябвал от Кипреев: заплашили го с арест на жена му и Кипреев подписал.
Ето този страшен нравствен удар Кипреев е пренесъл през целия си живот. В арестантския живот има достатъчно унижения и разпад. В дневниците на хората от освободителното движение в Русия има една страшна травма — молбата за помилване. Преди революцията това се смята за позор, вечен позор. И след революцията в средите на политическите каторжници и на заточениците категорично не се приемат така наречените „подавачи“, т.е. онези, които когато и да било, по каквато и да е причина са подавали молба до царя за освобождаване, за смекчаване на наказанието.
През тридесетте години всичко се прощаваше не само на „подавачите“, но дори и на тези, които се бяха подписвали под очевидна и понякога кървава лъжа срещу себе си или срещу други хора.
Хората, които служеха за пример в това отношение, вече бяха остарели или отдавна бяха изгнили по лагери и по изгнания, а онези, които бяха в затвора и минаваха през следствието бяха само „подавачи“. Затова никой дори не подозираше на какви нравствени изпитания се беше обрекъл Кипреев, като беше заминал за Охотско море — за Владивосток, за Магадан.
Кипреев беше инженер-физик от онзи същия Харковски физически институт, където за първи път в Съветския съюз се бяха приближили към ядрена реакция. Там работеше и Курчатов. Харковският институт не избегна чистката. Една от първите жертви в нашата атомна наука беше инженер Кипреев.
Кипреев си е знаел цената. Но неговите началници не са знаели каква е цената на Кипреев. При това се оказало, че нравствената издръжливост е слабо свързана с таланта, с научния опит, дори с научния плам. Това са различни неща. Кипреев е знаел за побоя по време на следствие и се е подготвял много просто — да се брани като звяр, да отговаря на удара с удар, без да изяснява кой е изпълнител и кой създател на тази система — на метод номер три. Но Кипреев е бил пребит и хвърлен в карцера. Всичко е започвало отначало. Физическите сили му изневерили, а след физическата твърдост му изневерила и душевната. Кипреев се подписал. Заплашвали го с арест на жена му. Кипреев изпитвал безкраен срам за тази слабост, за това, че той, интелигентът Кипреев, е отстъпил при сблъсъка с грубата сила. Още тогава, в затвора, Кипреев си дал клетва за цял живот — никога да не повтори позорната си постъпка. Впрочем, само на Кипреев му е изглеждало, че действието му е позорно. До него на наровете са лежали хора, които също са се подписвали под клевети. Но те са лежали и не са умирали. Позорът няма граници. Или по-точно тези граници са винаги лични, и изискванията към самия себе си са различни у всеки обитател на следствената килия.
Кипреев се яви в Колима с пет годишна присъда и с увереност, че ще намери път към предсрочното освобождаване, че ще успее да се изскубне на свобода, на континента. Разбира се, че един инженер ще бъде оценен. И че един инженер може да си изработи зачота от работни дни, освобождението, намалената присъда. Кипреев с презрение се отнасяше към физическия лагерен труд, той бързо разбра, че в края на този път няма нищо друго, освен смърт. Искаше да работи там, където можеше да приложи поне подобие на специалните знания, които имаше, и вярваше, че така ще излезе на свобода. Поне нямаше да си загуби квалификацията.
Опитът от работата в златната мина, счупените в скрепера пръсти, физическата слабост, дори известна кекавост — всичко това доведе Кипреев до болницата, а от болницата — до етапа. Бедата беше и в това, че инженерът не можеше да не изобретява, да не търси научни технически решения в онзи хаос на лагерния бит, в който живееше.
А лагерът, лагерното началство разглеждаше Кипреев като роб и нищо повече от това. Енергията на инженера, за която самият Кипреев се беше проклинал хиляди пъти, търсеше изход.
Само че залогът в тази игра трябваше да е достоен за инженер, за учен. Този залог беше свободата.
Колима е „странна планета“ не само защото там е зима „девет месеца в годината“. По време на войната там се плащаха по сто рубли за една ябълка, а погрешното разпределяне на пресни домати от континента водеше до кървави драми. Всичко това — и ябълките, и доматите — разбира се, бяха за свободния, за волнонаемния свят, към който арестантът Кипреев не принадлежеше. Планетата е „странна“ не само защото там има „закон на тайгата“. Не само защото Колима е сталински специален лагер за унищожение. Не защото има дефицит на махорка и на чай чифир[46], не защото това е колимската валута, истинското й злато, в замяна на което можеш да получиш всичко.
И все пак най-дефицитно от всичко беше стъклото — стъклените изделия, лабораторните уреди, инструментите. Заради студа стъклото ставаше по-крехко, а „стандартът за чупливост“ не се повишаваше. Обикновен медицински термометър струваше около триста рубли. Пазар на нелегални термометри обаче нямаше. Лекарят трябваше да направи заявка пред упълномощения в районния отдел, тъй като медицински термометър се криеше по-трудно и от Джокондата. Но лекарят не пишеше никакви заявления. Той просто плащаше триста рубли и носеше от вкъщи термометър, с който да измери температурата на тежко болните.
В Колима консервната кутия е поема. Тенекиената консервена кутия е мярка, удобна мярка, която винаги е под ръка. Това е мярка за вода, за булгур, за брашно, за кисел, за супа, за чай. Това е чаша за чифир, в нея е толкова удобно да се „свари по едно чифирче“. Това е стерилна чаша — тя е изчистена от огъня. Чаят, супата се затоплят, кипват в печката, на огъня.
Трилитровият буркан е класическата бака на „пътниците“, с дръжка от тел, която удобно се закачва на кръста. А кой не е бил или няма да стане „пътник“ в Колима?
Стъкленият буркан е светлина в рамката на порестата дървена обвивка, изчислила отломките на стъклото. Това е прозрачен буркан, в който е толкова удобно да се държат медикаментите в амбулаторията.
Половинлитровият буркан е съдинката за третото блюдо в лагерния стол.
Но главният стъклен дефицит на Колима не са термометрите, не са лабораторните стъкларии, не са консервните кутии.
Основният дефицит е електрическата крушка.
В Колима има стотици мини, рудници, хиляди участъци, изкопи, шахти, десетки хиляди златни, уранови, оловни, волфрамови забои, хиляди лагерни командировки, волнонаемни селища, лагерни зони и бараки за отряди на охраната, и навсякъде е нужна светлина, светлина, светлина. Девет месеца Колима живее без слънце, без светлина. Светлината от яркото, незалязващо слънце не спасява, не дава нищо.
Светлина и енергия дават скачените трактори, локомотивът.
Промишлената апаратура, уредите за промиване, забоите изискват светлина. Осветените с прожектори забои удължават нощната смяна, правят труда по-производителен.
Навсякъде има нужда от крушки. Докарват ги от континента — от триста, петстотин или хиляда свещи, готови да осветят бараката и забоя. Неравното електроподаване от генератора обрича лампите на преждевременно износване.
В Колима крушките са проблем от държавнически мащаб.
Не само забоят трябва да е осветен. Трябва да се освети зоната, бодливата тел с караулните вишки по норма, която Далечният север увеличава, а не намалява.
Отрядът на охраната трябва да има подсигурена светлина. Тук няма как да направиш чупката, както и в забоя на златните мини; смята се, че тук има хора, които могат да избягат и макар и да е ясно, че през зимата няма къде да избягаш, и никой в Колима през зимата никога заникъде не е бягал, законът си остава закон и ако няма светлина, ако няма лампи, разнасят горящи факли около зоната и ги оставят на снега до сутринта, до светлината. Факлата е парцал, напоен в мазут или в бензин.
Крушките изгарят бързо. И не могат да бъдат възстановени.
Кипреев написа докладна записка, учудила началника на Далстрой. Началникът вече беше успял да почувства ордена върху лятната си униформа — върху лятната, разбира се, а не върху зимната или върху цивилното сако.
Лампите подлежали на възстановяване — само да им било запазено стъклото.
И ето че из Колима се разнесоха страшни заповеди. Всички изгорели крушки грижливо се доставяха в Магадан. В промишления комбинат, на четиридесет и седмия километър беше построен завод. Завод за възстановяване на електрическото осветление.
Инженер Кипреев беше назначен за началник цех на завода. Целият останал персонал, щатният състав, израснал около ремонта на крушките, беше само от волнонаемници. Успехът беше поверен на сигурните волнонаемни ръце. Кипреев не обръщаше внимание на това. Създателите на завода нямаше как да го пропуснат.
Резултатът беше блестящ. Разбира се, след ремонта лампите не работеха дълго време. Но Кипреев беше успял да подари на Колима няколко часа, няколко златни денонощия. Тези денонощия бяха много. Държавата извлече много — и като военна изгода, и във вид на злато.
Директорът на Далстрой беше награден с орден „Ленин“. Всички началници, имали отношение към ремонта на крушките, получиха ордени.
Но нито на Москва, нито на Магадан им хрумна да отбележат арестанта Кипреев. За тях Кипреев беше роб, умен роб и нищо повече.
Все пак директорът на Далстрой не смяташе за възможно напълно да забрави своя кореспондент в тайгата.
На големия колимски празник, който беше отбелязан от Москва в тесен кръг, на тържествено събиране в чест — в чия чест? — на директора на Далстрой, на всеки от получилите ордени и благодарности — понеже освен правителствения указ имаше и заповед на директора на Далстрой със съответните благодарности, награди и поощренията за всички, участвали в ремонта на крушките, за всички ръководители от завода и от местата, където имаше цехове по възстановяване на осветлението освен ордени и благодарности бяха подготвени и американски военновременни колети. Тези колети влизаха в състава на пратките по ленд-лийз[47] и се състояха от костюм, вратовръзка, риза и боти. Костюмът май беше изчезнал по време на превоза, но ботите — червенокожи американски боти с дебела подметка — бяха мечтата на всеки началник.
Директорът на Далстрой се посъветва с помощника си и всички решиха, че на такъв късмет, на такъв подарък пандизчията не би могъл и да се надява дори.
В тези смутни времена директорът на Далстрой дори и не възнамеряваше да моли Москва за намаляване на присъдата или за пълното освобождаване на инженера. Робът трябва да е доволен и на старите обувки на господаря, на костюма, свален от господарските рамене.
За тези подаръци се говореше из цял Магадан, из цяла Колима. Тукашните началници бяха получили предостатъчно ордени и благодарности. Но американският костюм, ботите с дебелата подметка — това си приличаше на полет до луната, на пътешествие до друга вселена.
Дойде време за тържеството, блестящите картонени кутии с костюмите се трупаха на масата, застлана с червено сукно.
Директорът на Далстрой прочете заповедта, където името на Кипреев, разбира се, не се споменаваше, не можеше да се споменава.
Началникът на политуправлението прочете списъка на получателите на подаръци. Последното име беше това на Кипреев. Инженерът отиде до масата, ярко осветена от лампи — от неговите лампи — и взе кутията от ръцете на директора на Далстрой.
Кипреев изговори отчетливо и силно: „Американски парцали няма да нося“ — и постави кутията на масата.
На момента Кипреев беше арестуван и получи допълнителна присъда от още осем години по член — не знам по кой член, пък и в Колима това няма никакво значение, никой не се интересува от това.
Впрочем, какъв член може да има за отказ от американски подаръци? Но не бяха само подаръците. В обвинението на следователя по новото „дело“ на Кипреев е казано: той е твърдял, че Колима е един Освиенцим без пещи.
Кипреев посрещна спокойно тази втора присъда. Той разбираше последиците от отказа си да получи американски подаръци. Но инженер Кипреев все някои мерки за лична безопасност. Ето какви бяха тези мерки. Кипреев помоли свой познат да напише писмо до жена му на континента, в което да каже, че той, Кипреев, е умрял. А той самият спря да пише писма.
Инженерът беше махнат от завода и изпратен на обща работа в мината. Скоро войната свърши, лагерната система стана още по-сложна — Кипреев, като абсолютен рецидивист, го чакаше лагер с номер[48].
Инженерът се разболя и попадна в централната затворническа болница. Тук имаше голяма нужда от работата на Кипреев — трябваше да се сглоби и да се пусне рентгеновия апарат, да се сглоби от вехтории, от излезли от строя части. Началникът на болницата доктор Доктор обеща освобождаване, намаляване на присъдата. Инженер Кипреев слабо вярваше на такива обещания, той се водеше „болен“, а такива заверки се дават само на щатните служители на болницата. Но му се искаше да вярва в обещанието на началника, нали рентгеновият кабинет не беше мина, не беше златен забой.
Тук посрещнахме Хирошима.
— Ето я бомбата, това, с което се занимавахме в Харков.
— Самоубийството на Форестъл[49]. Порой от телеграми с подигравки.
— Знаеш ли за какво става дума? За западния интелигент е много тежко, много тежко да вземе решение да хвърли атомна бомба. Психична депресия, лудост, самоубийство — това е цената, която западният интелигент плаща за такива решения. Нашият Форестъл не би полудял. Ти колко добри хора си срещнал досега? Ама истински, такива, на които да искаш да подражаваш, да им служиш?
— Сега ще си спомня: инженерът-вредител Милер и още около петима.
— Това е много.
— Асамблеята е подписала протокол за геноцида.
— Геноцид? Що за животно е това?
— Подписали сме конвенцията. Естествено, трийсет и седма година[50] не е геноцид. Това е изтребление на враговете на народа. Защо да не подпишем такава конвенция.
— Режимът се затяга на пълни обороти. Не трябва да мълчим. Като сричките в буквара: „Не сме ро-би. Ро-би не сме.“ Трябва да направим нещо, да го докажем на самите себе си.
— Човек доказва на самия себе си само собствената си глупост. Задачата е да живееш, да оцелееш. И да не рухнеш… Животът е по-сериозен, отколкото си мислиш.
Огледалата не пазят спомени.
Но това, което се крие в куфара ми, е трудно да се нарече огледало — това е парче стъкло, което напомня вода с помътняла повърхност, сякаш реката завинаги е останала мътна и мръсна, понеже е запомнила нещо важно, нещо безкрайно по-важно от кристалния поток на прозрачната и до дъно откровена река. Огледалото ми помътня и вече не отразява нищо. Но някога огледалото си беше огледало, беше безкористен подарък, пренесен от мен през две десетилетия лагери, свобода, която прилича на лагер, и всичко, което стана след XX конгрес на партията. Огледалото, което ми беше подарено, не беше търговски продукт на инженер Кипреев — това беше опит, научен опит, след онзи опит в мрака на рентгеновия кабинет. На това огледално парче му бях направил дървена рамка. Не му я бях направил — бях му я поръчал. Рамката и досега е здрава, беше я направил някакъв оздравяващ пациент, дърводелец от латвийците, в замяна на една хлебна дажба. Тогава вече можех да дам една хлебна дажба за такава съвсем лична, съвсем лекомислена поръчка.
Гледам тази рамка — груба, боядисана с блажна боя, с каквато се боядисват подовете; в болницата течеше ремонт, и дърводелецът беше измолил малко боя. После беше лакирал рамката — лакът отдавна се протри. Сега в огледалото нищо не се вижда, а някога се бях бръснал пред него в Оймякон[51] и всички волнонаемници ми бяха завиждали. Завиждаха ми до 1953 година, когато един мъдър човек от свободните изпрати колет от огледала, евтини огледала. И тези дребни огледала, които струваха копейки и бяха кръгли или квадратни, се продаваха по цени, подобни на цените на крушките. Но всички теглеха пари от спестовните книжки и си ги купуваха. Огледалата бяха разпродадени за един ден, за един час.
Тогава моето самоделно огледало вече не предизвикваше завист в гостите ми.
Огледалото е с мен. То не е амулет. Не знам дали ми носи късмет. Може би огледалото привлича лъчите на злото, отразява лъчите на злото, не ми дава да се разтворя в човешкия поток, където никой, освен мен, не познава Колима и не познава инженер Кипреев.
На Кипреев му беше все едно. Някакъв престъпник, почти криминален, малко по-грамотен от другите рецидивист и грамотен апаш, поканен от началника да усвои тайните на рентгеновия кабинет, като се научи да включва и изключва бутони и лостове, криминалният, който по име се водеше Рогов, се учеше от Кипреев на изкуството на рентгеновата техника.
По този въпрос началството имаше сериозни намерения и най-малко от всичко мислеше за самия Рогов, криминалния. Но въпреки това Рогов се нанесе в рентгеновия кабинет заедно с Кипреев и следователно взе да контролира, да следи, да доносничи, да участва в държавните дела като приятел на народа. Постоянно информираше, подготвяше всякакви беседи, посещения. И ако не пречеше, то доносничеше, беше на стража.
Това беше основната цел на началството. А освен това Кипреев готвеше смяна на самия себе си — от битовите.
Щом Рогов се научеше да работи — а това си беше професия за цял живот — Кипреев щеше да бъде препратен в Берлаг, лагер с номер, създаден за рецидивисти.
Кипреев разбираше всичко това и нямаше намерение да противоречи на съдбата. Той обучаваше Рогов, без да мисли за себе си.
Късметът на Кипреев беше в това, че Рогов се учеше зле. Като всеки затворник, който много добре разбира, че началството при никакви обстоятелства няма да забрави битовите, Рогов не се учеше много внимателно. Но часът настъпи. Рогов каза, че той вече умее да работи и Кипреев беше изпратен в лагера с номер. Но в рентгеновия апарат нещо се размести и покрай лекарите Кипреев отново беше доведен в болницата. Рентгеновият кабинет пак заработи.
Към това време се отнася опитът на Кипреев с блендата.
Речникът на чуждите думи от 1964 година обяснява ето така думата „бленда“: „… 4) диафрагма (преграда с произволно променящ се отвор), използвана във фотографията, микроскопията и рентгеноскопията“.
Двайсет години по-рано речникът на чуждестранните думи не съдържа думата „бленда“. Това е явление от времето на войната — изобретение, свързано с електронния микроскоп.
В ръцете на Кипреев беше попаднала откъсната страница от едно техническо списание и блендата беше приложена в рентгеновия кабинет на затворническата болница на левия бряг на Колима.
Блендата беше гордостта на инженер Кипреев — негова надежда, впрочем, негова слаба надежда. За блендата беше докладвано на лекарска конференция, беше изпратен доклад в Магадан, в Москва. Никакъв отговор.
— А огледало можеш ли да направиш?
— Естествено.
— Голямо. От типа на трюмо.
— Мога всякакво. Само да има сребро.
— Сребърни лъжици вършат ли работа?
— Става.
От склада беше изписано дебело стъкло за бюрата на началниците и пренесено в рентгеновия кабинет.
Първият опит беше неуспешен и Кипреев от бяс потроши огледалото с чук.
Един от тези отломки е моето огледало, подаръкът ми от Кипреев.
Вторият път всичко мина успешно и началството получи от ръцете на Кипреев своята мечта — огледало-трюмо.
Началникът не си и помисляше да се отблагодарява с нещо на Кипреев. Защо да го прави? Грамотният роб така и така трябва да благодари, че го държат на легло в болницата. Ако началството беше обърнало внимание на блендата, щеше да има благодарност, но не повече. Само че огледалото-трюмо беше реалност, а блендата — мит, вятър и мъгла… Кипреев беше напълно съгласен с началника.
Но нощем, когато заспиваше на дъсченото легло в ъгъла на рентгеновия кабинет, след като беше дочакал поредната жена да си тръгне от неговия помощник, ученик и осведомител, Кипреев не искаше да вярва нито на Колима, нито на самия себе си. Блендата не беше шега. Това си беше технически подвиг. Но нито в Москва, нито в Магадан им пукаше за блендата на инженер Кипреев.
В лагера не се отговаря на писма и никой не обича да му се напомня. Налага се да се чака. Да се чака някаква случайност, някаква важна среща.
Всичко това действаше на нервите — ако тази разкъсана и раздърпана шагренова кожа изобщо си беше на мястото.
Надеждата е като окови за арестанта. Надеждата винаги е несвобода. Човек, който се надява на нещо, си променя поведението и по-често си криви душата, отколкото човек, който няма надежди. Инженерът си затвори устата, докато чакаше решение за тази проклета бленда; той си пускаше покрай ушите всички нужни и ненужни шегички, с които се развличаше най-близкото му началство, без да говорим за шегичките на помощника, който чакаше своя ден и час, времето, в което ще стане господар на положението. Рогов вече и огледала се беше научил да прави — сухото му беше гарантирано, чакаше го траен доход.
За блендата знаеха всички. Всички се подиграваха на Кипреев — включително и секретарят на партийната организация на болницата, аптекарят Кругляк. Муцунестият аптекар не беше лошо момче, но се палеше, а освен това го бяха учили, че затворникът е червей. А тоя Кипреев… Аптекарят беше пристигнал наскоро в болницата и никъде не беше чувал историята за възстановяване на електрическите крушки. Никога не се беше замислял какво е да сглобиш един рентгенов апарат в затънтената тайга на Далечния север.
Кругляк си мислеше, че блендата е хитра измислица, с която Кипреев се надява да „цепи мрака“, като „заложи ментето“ — аптекарят вече беше научил поне тези думи.
В манипулационната на хирургическото отделение Кругляк нападна Кипреев с обиди. Инженерът хвана една табуретка и замахна с нея към секретаря на партийната организация. В същия момент му изскубнаха табуретката от ръцете, отведоха го в другото отделение.
Кипреев го заплашваше разстрел. Или изпращане в наказателната мина, в спецзоната, което е по-лошо от разстрел. Кипреев имаше много приятели в болницата и то не само покрай огледалата. Историята с крушките беше добре известна, помнеше се. Хората му помагаха. Но това все едно си оставаше член петдесет и осем, алинея осем — терор.
Отидоха при директора на болницата. Това го направиха лекарките. Винокуров, началникът на болницата, не обичаше Кругляк. Винокуров ценеше инженера, чакаше резултати от запитването за блендата, а най-важното беше, че не беше лош човек. Беше началник, който не използва властта си, за да върши зло. Винокуров се оправяше сам, беше кариерист, не правеше добро на хората, но и зло не им желаеше.
— Добре, няма да предам на следователя материала за дело срещу Кипреев само при едно положение, — каза Винокуров — ако Кругляк, който най-много е пострадал, не напише доклад за случая. Ако има доклад, ще има и дело. Наказателната мина е минимумът.
— Благодарим.
С Кругляк пък говориха мъжете, приятелите му.
— Ама ти не разбираш ли, че ще го разстрелят човека? Той няма права. Не е като мен и теб.
— Ама той ми посегна.
— Изобщо не ти е посягал, никой не е видял такова нещо. Виж аз ако се бях карал с тебе, още на втората дума щях да те фрасна по физиономията, защото във всичко се бъркаш и с всички се заяждаш.
Кругляк беше общо взето добро момче, съвсем непригоден да става началник в Колима, и се предаде под натиска на увещанията. Кругляк не предаде доклад за случая.
Кипреев остана в болницата. Мина още един месец и в болницата пристигна генерал-майор Деревянко, заместник-директор на Далстрой по въпросите на лагера — най-високопоставеният началник за затворниците.
Началството обичаше да идва в болницата. Там имаше къде да се отбие голямото северно началство, имаше къде да се пийне, да се хапне, имаше къде да си почине човек.
Генерал-майор Деревянко се беше нагиздил в бяла престилка и се разхождаше из отделенията като за преди обяд. Настроението на генерал-майора беше радостно и Винокуров реши да рискува.
— Имам тук един затворник, който свърши важна работа за държавата.
— Каква работа?
Началникът на болницата по някакъв негов начин обясни на генерал-майора какво е блендата.
— Искам за едно предсрочно освобождаване да предложа този затворник.
Генерал-майорът се поинтересува от данните в досието и щом получи отговор, измуча.
— Виж какво ще ти кажа, началник, — каза генерал-майорът. — това блендата си е бленда, но ги гледай да го пратиш този инженер… Корнеев…
— Кипреев, другарю началник.
— А така, Кипреев. Да го пратиш там, където му е мястото според досието.
— Слушам, другарю началник.
Седмица по-късно Кипреев беше изпроводен обратно, а след още една седмица рентгенът пак се развали и Кипреев беше наново повикан в болницата.
Сега обаче нямаше място за шеги — Винокуров се страхуваше да не предизвика върху себе си гнева на генерал-майора.
Началникът на управлението не би повярвал, че рентгенът се е развалил. Затова се реши, че Кипреев е бил насочен към етапа, но се е разболял и е останал.
Сега вече и дума не можеше да става за работа в рентгеновия кабинет. Кипреев хубаво го беше разбрал.
Кипреев имаше мастоидит — беше си простудил главата на лагерния нар в мината — и за него операцията беше от животоспасяващ характер. Но никой не искаше да вярва нито на температурата, нито на лекарските доклади. Винокуров сипеше огън и жупел, настояваше да му се направи спешна операция.
Най-добрите хирурзи на болницата бяха събрани за мастоидита на Кипреев. Хирургът Брауде беше едва ли не тесен специалист по мастоидитите. В Колима простудите са повече на брой от необходимото, Брауде беше много опитен, беше направил стотици такива операции. Но Брауде трябваше само да асистира. Операцията трябваше да се извърши от доктор Новикова, виден оториноларинголог, ученичка на Воячек, която дълги години беше работила в Далстрой. Без никога да е била затворничка, Новикова вече дълги години беше работила в северните покрайнини. И то не защото плащаха много. А защото в Далечния север на Новикова й се прощаваха много неща. Новикова беше запойна алкохоличка. След смъртта на мъжа си тази талантлива и умна красавица беше скитала години наред из Далечния север. Правеше нещо блестящо, а после се срутваше и оставаше така седмици наред.
Новикова беше на около петдесет години. Нямаше човек с по-висока квалификация от нейната. Сега лекарката беше в запой, запоят беше на приключване и началникът на болницата разреши да се забави Кипреев с няколко дни.
В тези няколко дни Новикова се надигна. Ръцете й спряха да треперят, а тя блестящо направи операцията на Кипреев — прощален и съвсем медицински подарък за техника на рентгена. Асистент й беше Брауде и Кипреев стана пациент на болницата.
Кипреев разбра, че повече не бива да се надява, че няма да го оставят да прекара в болницата дори и час повече от необходимото.
Чакаше го лагер с номер, в който на работа се ходеше в редици по пет човека, опрели лакът до лакът, и където тази колона се пришпорваше от трийсет кучета, обкръжили строя.
В тази последна безнадеждност Кипреев не изневери на себе си. Когато завеждащият отделението предписа на оперирания от мастоидит, на затворника-инженер, преминал през сериозна операция, специален режим, сиреч диетично хранене, по-качествено хранене, Кипреев се отказа, като каза, че в отделение от триста души има по-болни от него, и че те имат повече основание да са на специален режим.
И Кипреев го отведоха.
В продължение на петнайсет години търсих инженер Кипреев. Посветих на неговата памет една пиеса — това решително средство за намеса на човека в задгробния свят.
Но нещата не спряха до писане на пиеса за Кипреев, до посвещаване на паметта му. Нещата отидоха дотам, че на една централна московска улица, в комуналния апартамент, в който живееше една моя стара позната, един ден се сменила съквартирантката. Отговорила на обява за замяна.
Новата обитателка влязла да се запознае със своите съседи и видяла на масата пиесата, посветена на Кипреев; повъртяла пиесата в ръце.
— Инициалите съвпадат с тези на един мой познат. Само че той не е в Колима, а на съвсем друго място.
Моята позната ми се обади. Аз не исках да продължаваме този разговор. Това беше грешка. Освен това, според пиесата героят е лекар, а не инженер-физик.
— Точно така, инженер-физик.
Облякох се и отидох да се видя с новата обитателка на комуналния апартамент.
В много хитри плетеници ни оплита съдбата. Защо ли? Защо бяха нужни толкова съвпадения, че волята на съдбата да се прояви така убедително? Ние рядко се търсим взаимно и съдбата взима живота ни в свои ръце.
Оказа се, че инженер Кипреев е жив и живее в Далечния север. Освободили го още преди десет години. Бил откаран в Москва и работил в затворените лагери. След освобождаването си се върнал на север. Искал да работи на север до пенсионирането си.
Аз се срещнах с инженер Кипреев.
— Вече няма за кога да ставам учен. Аз съм си редови инженер. Как да се върна безправен и изостанал, като всичките ми колеги от университета и работата отдавна са лауреати?
— Що за глупост.
— Не, не е глупост. На север дишам по-леко. До пенсията ще дишам по-леко.
Това е странна история, толкова странна, че не може да я разбере човек, който не е бил в лагер, който не знае тъмните дълбини на престъпния свят, на криминалното царство. Лагерът е дъното на живота. Но престъпният свят не е дъно на дъното. Това е нещо съвсем, съвсем друго, нещо нечовешко.
Има една банална фраза: че историята се повтаря два пъти — първият път като трагедия, вторият път като фарс.
Не е така. Има и трето отражение на същите събития, на същия сюжет, отражение във вдлъбнатото огледало на подземния свят. Сюжетът е невъобразим и все пак е реален, съществува наистина, живее до нас.
В това вдлъбнато огледало на чувствата и постъпките се отразяват напълно реални бесилки на минните саморазправи, на „съдилищата на честта“ на криминалните. Тук се играе на война, повтарят се сцени от войната, лее се истинска кръв.
Има свят на висшите сили, свят на Омировите богове, които слизат до нас, за да ни се разкрият и с примера си да подобрят човешката природа. Вярно, боговете закъсняват. Омир е хвалил ахейците, а ние се възхищаваме на Хектор — нравственият климат леко се е променил. Понякога боговете привикват хората на небето, за да направят човека зрител на „висши зрелища“. Всичко това отдавна е разгадано от поета. Има свят и подземен ад, откъдето хората понякога се връщат, не изчезват в него завинаги. Защо се връщат? Сърцата на тези хора са пълни с вечна тревога, вечен ужас от тъмния свят, който далеч не е задгробен.
Този свят е по-реален от небесата на Омир.
Шелгунов „се бавичкаше“ в прехода във Владивосток — окъсан, мръсен, гладен, недопребит от конвоя покрай скатавки от работа. Трябваше да се живее, а корабите, като едни талиги за газовите пещи на Освиенцим, все пренасяха и пренасяха през морето параход след параход, етап след етап. Миналата година Шелгунов вече беше ходил отвъд морето, в болничната долина на смъртта, откъдето никой не се връщаше и беше доживял да го върнат обратно на континента — костите на Шелгунов не ставаха за златото.
Сега опасността отново се приближаваше, цялата несигурност на арестантското житие се чувстваше от Шелгунов все по-осезаемо. И нямаше изход от тази несигурност, от тази ненадеждност.
Етапният пункт беше огромно селище, прорязано в различни посоки от правилните квадрати на зоните, оплетено в бодлива тел и подлежащо на прострелване от стотици караулни вишки, осветено, залято от хиляди прожектори, заслепяващи слабите арестантски очи.
Наровете в този огромен етап — портала към Колима — ту внезапно опустяваха, ту наново се изпълваха с измъчени мръсни хора — хора от новите етапи, дошли от свободата.
Параходите се връщаха, етапният пункт се оригваше след новата порция хора, опустяваше и се напълваше наново.
В зоната, в която живееше Шелгунов — най-голямата зона от етапния пункт — се опразваха всички бараки, освен деветата. В деветата живееха криминалните. Там шеташе самият Крал — главатарят. Надзирателите не стъпваха там, лагерният обслужващ персонал всеки ден разчистваше от входа труповете на тия, които се бяха опитвали да излизат наглава с Краля.
Готвачите мъкнеха в тази барака най-добрите си ястия и най-хубавите вещи — парцалите от всички етапи непременно приключваха в деветата, Кралската барака.
Шелгунов беше пряк потомък на землеволците[52] Шелгунови, чийто баща в условията на свобода беше академик, а майка му — професор, от детски години живееше с книгите и заради книгите; той беше читанка, библиофил, беше всмукал руската литература заедно с майчиното мляко. Шелгунов беше формиран от деветнайсети век, златния век на човечеството.
Споделяй с друг наученото. Вярвай на хората, обичай хората — такива бяха уроците на великата руска литература, и Шелгунов отдавна чувстваше, че има сили да върне на обществото онова, което беше получил по наследство. Да жертва себе си заради другите. Да въстава срещу неправдата, колкото и дребна да е тя, особено ако неправдата е близо.
Затворът и лагерът бяха първият отговор, който държавата даде на опитите на Шелгунов да живее така, както го бяха научили книгите, както го беше научил деветнайсети век.
Шелгунов беше поразен от низостта на хората, които го обкръжаваха. В лагера нямаше герои. Шелгунов не искаше да вярва, че деветнайсетият век го е излъгал. Дълбокото му разочарование от хората по време на следствието, на етапа, на транзитката, изведнъж се смени с някогашната бодрост, с някогашната му възторженост. Шелгунов беше искал да срещне и накрая наистина срещна това, което искаше, това, за което беше мечтал — примери от истинския живот. Той срещна сила, за която по-рано много беше чел и вярата в тази сила му беше влязла в кръвта. Това беше криминалният, престъпният свят.
Началството, което тъпчеше, биеше, презираше съседите и приятелите на Шелгунов и самия Шелгунов, се страхуваше и благоговееше пред престъпниците.
Ето най-после един свят, който смело се беше противопоставил на държавата, свят, който можеше да помогне на Шелгунов в неговата сляпа романтична жажда за добро и жажда за мъст…
— Случайно да ви се намира романист?
Някой се преобуваше, стъпил с крак върху нара. По вратовръзката и чорапите в един свят, където години наред съществуваха само партенки, Шелгунов безпогрешно прецени — този е от девета барака.
— Имаме един. Ей, писателя!
— Тук е писателят!
Шелгунов се обърна в тъмното.
— Я да идем до Краля — все ще го изментиш нещо.
— Няма да ида.
— Как така няма да идеш? И до вечерята няма да оцелееш, глупако! Художествената литература добре беше подготвила Шелгунов за среща с престъпния свят. Шелгунов с благоговение престъпи прага на девета барака. Всичките му нервни окончания, всичките му стремежи към доброто, сега бяха изопнати и звънтяха като струни. Шелгунов беше длъжен да успее, да извоюва внимание, доверие и любов от страна на високопоставения слушател — тукашния господар, Краля. И Шелгунов постигна този успех. Всичките му несполуки приключиха в онзи момент, в който сухите устни на Краля се разтегнаха в усмивка.
Какви ги беше „ментил“ Шелгунов — не е за припомняне! Шелгунов не искаше да се явява там с безпогрешния коз на „Граф Монте Кристо“. Не. Шелгунов възкреси пред Краля хрониките на Стендал и автобиографията на Челини, кървавите легенди на италианското средновековие.
— Браво бе, браво бе! — пресипнало повтаряше Кралят. — Хубаво се надумкахме с култура.
От тази вечер нататък не можеше и дума да става Шелгунов да полага някакъв лагерен труд. Донесоха му обяд и тютюн, а на следващия ден го преместиха в девета барака с постоянна адресна регистрация, ако в лагера може да се говори за такава регистрация.
Шелгунов стана придворен романист.
— Какво си оклюмал бе, романист?
— За вкъщи си мисля, за жена ми…
— Е…
— Ами следствието, етапът, преходът. Нали не ти разрешават да водиш кореспонденция, докато не са те вкарали на златото.
— Ама че си балък. А ние за какво сме тука? Пиши й на мадамата, ние ще ти пратим писмото — без пощенски кутии, по нашата жепе линия. Нали бе, романист?
— Цял живот ще съм ви задължен, да знаете.
— Пиши.
И така по веднъж в седмицата Шелгунов започна да изпраща писма в Москва.
Жената на Шелгунов беше артистка, московска артистка от генералско семейство.
Навремето, в момента на ареста, се бяха прегърнали.
„Дори и година или две да няма писма. Аз ще чакам, винаги ще бъда с теб.“
„Писма ще има и по-рано — уверено, по мъжки успокояваше жена си Шелгунов. — Аз ще намеря някакви канали за това. И по тези канали ти ще получаваш писмата ми. И ще им отговаряш.“
„Да! Да! Да!“
— Да го викаме ли романиста? Да не ти е писнал нещо? — грижовно попита шефа си Коля Беззъбия. — Дали да не докараме Китката от новия етап?… Може да вземем някой от нашите, а може и някой от петдесет и осмите.
Криминалните викаха на педерастите „китки“.
— Не. Викни го романиста. Вярно, че стига сме думкали култура. Но това си бяха романи, теория. Ние с този левак все още си играем на нещо. Имаме предостатъчно време.
— Мечтата ми, романист, — каза Кралят, когато всички обреди по оттегляне в покоите за предстоящия сън бяха изпълнени: и петите бяха почесани, и кръстът беше сложен на врата, и затворническият масаж на гърба довършен с пощипване и потупване, — мечтата ми, романист, е да получавам писма от свободата от такава женка като твойта. Много е добра! Кралят повъртя в ръце прегънатата, избеляла снимка на Марина, жената на Шелгунов, прокарана от Шелгунов през хиляди обиски, дезинфекции и кражби. Много добра! Става за сеанс. Генералска щерка! Артистка! На вас, леваците, ви върви, а за нас остават само сифилюгите. На трипера даже внимание не му обръщаме. Айде, потъваме. Вече сънувам.
И на следващата вечер романистът не ментеше с романи.
— Нещо си падам по тебе, левак. Нещо в теб ми харесва. Че си балък, балък си, но има и една капка шмекер в тебе. Я напиши писмо на жената на един мой другар, абе, на един човек. Ти си писател. Пиши нещо по-нежно и по-умно, щом толкова романи знаеш. Май никоя няма да устои на твое писмо. А ние сме едни неграмотници. Пиши. Човекът ще си го препише и ще си го изпрати. Даже имената ви са едни и същи — Александър. Ама че майтап. Всъщност той е Александър само по това дело, по което е тук. Но все едно е Александър. Значи Шура, Шурочка.
— Никога не съм писал такива писма, — каза Шелгунов. — Но мога да опитам.
Кралят разказваше устно всяко писмо, смисъла на всяко писмо, а Шелгунов-Сирано претворяваше в живота мислите на Краля.
Петдесет такива писма написа Шелгунов.
В едното имаше: „Аз всичко си признах, моля съветската власт да ми прости…“
— Нима обирджиите, т.е. криминалните — попита Шелгунов, като без да иска прекъсна писмото — молят за прошка?
— Ами да — каза Кралят. — Това е врътка — кукла, маскировка, менте. Военна хитрост.
Шелгунов повече нищо не попита и покорно пишеше всичко, което му диктуваше Краля.
Шелгунов препрочиташе на глас писмата, оправяше стила, гордееше се със силата на своя ненакърнен мозък. Кралят одобряваше всичко и леко разтягаше устни в кралска усмивка.
Но всичко свършва един ден. Свърши и писането на писма за Краля. А може би имаше сериозна причина за това, вървеше слух, лагерна клюка, че Краля все пак ще го изпратят по етапния ред в Колима, където той беше изпратил толкова хора с убийства и лъжи. Значи ще го хванат сънен, ще му завържат ръцете и краката и — на кораба. Време беше да се приключва кореспонденцията, че и без това почти цяла година Шелгунов — Сирано нижеше любовни думи до Роксана с гласа на Кристиян. Но време беше да се приключва тази апашка игра, за да си проправи път истинската кръв…
Кръвта се беше запекла по слепоочието на човека, чийто труп беше проснат пред взора на Краля.
Шелгунов искаше да покрие лицето, укорително гледащите очи.
— Знаеш ли кой е това? Това е твоят адаш, Шура, онзи, за когото пишеше писмата. Оперативните днес са го приключили от раз, отрязали са му с брадва главата. Явно са го покрили с шал. Пиши: „Пише ви другар на вашия Шура! Шура вчера беше разстрелян и бързам да ви напиша, че неговите последни думи…“ Написа ли? — каза Кралят. — Ние ще го препишем — И готово. Повече няма нужда да пишеш писма. Това писмо можех и без теб да го напиша — усмихна се Краля. — Ние ценим образованието, писателю. Неграмотни хора сме ние…
Шелгунов написа погребално писмо.
Кралят все едно беше броил звездите — хванаха го през нощта и го пратиха отвъд морето.
А Шелгунов не намери връзка с дома си и загуби надежда. Сам се оправяше година, втора, трета — влачеше се между болницата и работата и негодуваше срещу жена си, която се оказа или кучка, или страхливка, и не използваше „сигурните канали“ за връзка и го забрави него, Шелгунов, стъпка всякакъв спомен за него.
Но така се случи, че лагерният ад свърши, Шелгунов беше освободен и пристигна в Москва.
Майка му каза, че нищо не е чувала за Марина. Баща му беше умрял. Шелгунов откри приятелката на Марина — нейна колега в театъра и отиде в апартамента, в който тя живееше.
Приятелката взе да крещи.
— Какво има? — каза Шелгунов.
— Шура, ти не си ли умрял?
— Как да съм умрял? Нали съм тук!
— Значи вечно ще живеете, — чу се глас на човек от съседната стая. — Такова е суеверието.
— Май няма нужда вечно да се живее, — тихо каза Шелгунов. — Какво става? Къде е Марина?
— Марина умря. След като тебе те разстреляха, тя се хвърли под влака. Само че не там, където Анна Каренина, а в Расторгуево. Сложи си главата под колелетата. Главата й беше равно отрязана. Ти нали всичко си си признал, а Марина това не искаше да го слуша, тя вярваше в теб.
— Признал съм си?
— Ами нали така й написа. А за това, че са те разстреляли й писа твоят другар. Ето виж й сандъчето.
В сандъчето бяха всичките петдесет писма, които Шелгунов беше писал до Марина по своите канали от Владивосток. Каналите работеха отлично, но не и за леваците.
Шелгунов си изгори писмата, които бяха убили Марина. Но къде са писмата на самата Марина, къде е снимката на Марина, пратена във Владивосток? Шелгунов си представи как Краля чете любовни писма. Представи си как тази снимка служи на Краля „за сеанс“. И Шелгунов се разплака. После плачеше всеки ден, цял живот.
Шелгунов се втурна към майка си, за да намери поне нещо, поне ред, написан от ръката на Марина. Дори и да не е до него. Такива писма бяха открити, две изтъркани писма, и Шелгунов научи тези писма наизуст.
Генералска дъщеря, артистка, да пише писма на един криминален. В езика на криминалните има една дума — „хласвам се“ — това значи да се хвалиш, като думата е влязла в криминалния речник от голямата литература. „Да се хласнеш“ означава да си като Хлестаков[53], Кралят имаше с какво да се „хласва“: този левак — романиста. Майтап. Милият Шура. Ето как трябва да се пишат писма, а ти, курво безсрамна, две думи не можа да вържеш… Кралят е чел откъси от собствения си роман на проститутката Зоя Талитова.
„Аз нямам образование“. — „Да нямаш образование. Добитъкът да вземе да се научи на ум и разум.“
Шелгунов с лекота си представяше това, докато стоеше в тъмния московски вход. Сцената от Сирано, Кристиян и Роксана, изиграна в деветия кръг на ада почти върху лед от Далечния север. Шелгунов беше повярвал на криминалните и те го бяха накарали да убие жена си със собствените си ръце.
Две писма бяха изтлели, но мастилото им не беше прегоряло, хартията не се беше превърнала в прах.
Всеки ден Шелгунов четеше тези писма. Как да ги запази завинаги? С какво лепило да замаже дупчиците, пукнатините в тези тъмни листа от пощенската хартия, които някога бяха бели. Само не с течно стъкло. Течното стъкло ще ги изгори, ще ги унищожи.
Но все пак писмата можеха да се залепят така, че да живеят вечно. Всеки архивист познава този метод, особено ако е архивист от литературен музей. Трябва да накараш писмата да проговорят и толкова.
Милото женско лице беше закрепено на стъклото до руската икона от дванадесети век, малко по-високо от иконата на Богородица Троеручица. Женското лице — снимката на Марина тук беше напълно уместна — превъзхождаше иконата… Защо Марина да не е Богородица, защо да не е светица? Защо? Защо толкова жени са светици, великомъченици, равни на апостолите, а Марина да е само актриса, актриса, поставила главата си под влака? Или православната религия не дава на самоубийците ангелски чин? Снимката се криеше сред иконите и самата тя ставаше икона.
Понякога нощем Шелгунов се събуждаше и без да пали лампата опипваше, търсеше на масата снимката на Марина. Премръзналите в лагера пръсти не можеха да отличат една икона от снимка, дървото от картона.
А може би Шелгунов беше просто пиян. Шелгунов пиеше всеки ден. Разбира се, водката е вредна, алкохолът е отрова, а антабусът[54] е благо. Но какво да се прави, ако на масата има икона на Марина.
— Генка, помниш ли го онзи левак, онзи романист, писателя? А? Или отдавна си го забравил? — питаше Кралят, когато дойде време да се оттегли в покоите си за сън и когато всички обреди бяха изпълнени.
— Как ще съм го забравил? Помня го. Леле какъв балък беше тоя, голям левак! — и Генка врътна пръст до дясното си слепоочие.
Този хляб беше на друг, хляб на моя другар. Другарят вярваше само на мен, беше отишъл да работи дневна смяна, а хлябът остана при мен в малко руско дървено сандъче. Такива сандъчета сега не се правят, но в двадесетте години московските мадами се фукаха с тях — те приличаха на спортни куфарчета с изрисувана „крокодилска“ кожа. В сандъчето имаше хляб, една хлебна дажба. Ако разтърсиш кутията с ръка, хлябът ще се претърколи вътре в кутията. Бях си сложил сандъчето под главата. Дълго не можех да заспя. Гладният човек спи лошо. Но аз не спях точно защото в главата ми беше хлябът, чуждият хляб, хлябът на моя другар. Седнах на койката… Стори ми се, че всички ме гледат, че всички знаят какво смятам да направя. Но до прозореца дневалният кърпеше нещо. Друг човек, чиято фамилия не знам, също като мен беше работил нощна смяна и сега лежеше на чуждо място в средата на бараката, с крака към топлата желязна печка. Тази топлина не достигаше до мен. Човекът лежеше по гръб, с лицето нагоре. Аз се приближих към него — очите му бяха затворени. Погледнах към горните нарове — там в ъгъла на бараката някой спеше или лежеше, покрит с купчина парцали. Аз отново си легнах на мястото и твърдо реших да заспя. Преброих до хиляда и пак станах. Отворих сандъчето и извадих хляба. Дажбата беше тристаграмова, студена като дърво. Поднесох я към носа си и ноздрите тайно уловиха едва забележимия мирис на хляб. Сложих парчето обратно в сандъка и отново го извадих. Преобърнах кутията и изсипах на едната си длан няколко трохи. Облизах ги, устата ми веднага се напълни със слюнка и трохите се стопиха. Повече не се колебах. Щипнах три парченца хляб, малки, колкото нокътя на кутрето, сложих хляба в сандъчето и си легнах. Щипех и смучех трохите. И заспах, горд от това, че не откраднах хляба на моя другар.
Валеше сняг, небето беше сиво и земята беше сива, и веригата хора, които се придвижваха от един снежен хълм до друг, се беше разтеглила по целия хоризонт. После се наложи дълго чакане, докато бригадирът строи цялата си бригада, като че ли отвъд снежния хълм се беше скрил някакъв генерал.
Бригадата се строи по двама и сви от пътечката, от най-краткия път за вкъщи, за бараката, към другия, каруцарския път. Наскоро тук беше минал трактор, снегът още не беше успял да му покрие следите, които приличаха на отпечатъци от лапите на някакъв праисторически звяр. По този път беше много по-трудно да се ходи, отколкото по пътечката, всички бързаха, всяка минута някой се спъваше, изоставаше, бързо вадеше напълнените със сняг ватени панталони и тичаше да настигне другарите си. Изведнъж след завоя, около голямата преспа се очерта черна фигура на човек в огромен бял кожух. Чак като стигнах по-близо видях, че преспата всъщност е била ниска купчина от чували с брашно. Най-вероятно някаква кола е затънала тук, разтоварили са я на място, а тракторът я е изтеглил празна.
Бригадата се движеше право към пазача и с бърза крачка подмина купчината. После темпото на бригадата малко се забави, редовете се разчупиха. Работниците се движеха опипом в тъмнината и накрая стигнаха до светлината на голямата електрическа лампа, която осветяваше портала на лагера.
Бригадата взе бързо и неравно да се строява пред портала и да се оплаква от студа и умората. Излезе надзирателят, отключи портала и пусна хората в зоната. Дори и във вътрешността на лагера, до самите бараки хората се движеха под строй, а аз още нищо не разбирах.
Чак на сутринта, когато взеха да раздават брашно от чувала като използваха канче за мярка, аз разбрах, че за пръв път в живота си съм участвал в кражба.
Тогава това не предизвика голямо вълнение у мен: нямаше кога да се мисли за всичко това, трябваше с всички средства, които тогава ни бяха достъпни да сготвим по нещо от своята дажба — галушки, тестена супа, прочутите рванци или просто ръжени питки, катми или палачинки.
В този планински град бях доведен за втори и последен път в живота си през лятото на четирийсет и пета година. От този град преди две години ме бяха отвели в съда, който ми гледаше делото, осъдиха ме на десет години и аз се скитах по витаминни, обещаващи смърт командировки, дъвчех клек, лежах в болница, отново работих по командировки, избягах от участъка „Ключ Алмазни“, където условията бяха непоносими, хванаха ме и ме изправиха пред следствието. Новата ми присъда едва започваше да тече — следователят реши, че държавата няма да извади голяма полза от едно ново следствие, нова присъда, начало на излежаването й, ново пресмятане на времето на арестантския ми живот. В меморандума пишеше за наказателната мина, за спецзоната, в която трябва да остана оттук до края на света. Но аз не исках да казвам „амин“.
В лагерите има едно правило — затворниците, които са осъдени повторно, не се изпращат, не се „етапират“ в същите мини, в които са работили до този момент. В това имаше голям практически смисъл. Държавата осигурява живот на своите секретни сътрудници, на своите доносници, клетвопрестъпници и лъжесвидетели. Това е правният минимум, на който те могат да разчитат.
Но към мен подходиха по друг начин, и то не само защото следователя го мързеше. Не, героите на очните ставки и свидетелите по първото ми дело вече бяха откарани от специалната зона. В Джелгала[55] вече ги нямаше нито бригадира Нестеренко, нито заместник-бригадира Кривицки, нито журналиста Заславски, нито неизвестния ми Шайлевич. Бяха ги извели от спецзоната като вече поправили се и доказали своята преданост. Тоест, държавата честно плащаше за труда, положен от доносниците и лъжесвидетелите. Моята кръв, моята нова присъда бяха тази цена, това възнаграждение.
Повече не ме викнаха на разпит и аз с удоволствие си оставах в претъпкания следствен арест. Не знаех какво ще ме правят, дали ще сметнат бягството ми за самоволно отлъчване — нарушение, което беше неизмеримо по-малко от бягството.
След около три седмици ме викнаха и ме отведоха в етапната килия, където до прозореца седеше човек в шлифер, в хубави ботуши, в здрава, почти нова антерия. Той ме прочете като отворена книга, както казват криминалните, и веднага разбра, че съм обикновен „пътник“, който няма достъп до света на другите. И аз го „прочетох като отворена книга“: все пак аз не бях просто „левак“, а стрелян заек. Пред мен стоеше един от криминалните, когото, реших аз, ще го карат нанякъде заедно с мен.
Караха ни за спецзоната, в познатата ми Джелгала.
След час вратите на килията ни се отвориха.
— Кой е Иван Грек?
— Аз съм.
— Имаш пратка. — Боецът връчи един пакет на Иван и криминалният, без да бърза, сложи пакета на нара.
— Да не би да тръгваме?
— Колата идва.
След няколко часа газ и пъшкане колата допълзя до Джелгала, до дежурните пазачи.
Лагерният отговорник излезе напред и ни погледна документите — моите и на Иван Грек.
Това беше същата тази зона, където разводите нямаха край, където овчарските кучета пред очите ми пришпорваха на дежурство поголовно всички, и болни, и здрави, където за развод по работните места ни строяваха зад постовите, при портала на зоната, откъдето тръгваше стръмна пътека надолу, летяща пътека през тайгата. Лагерът се намираше на върха на планината, а се работеше долу, което доказваше, че човешката жестокост не познава предели. На площадката пред постовите двама надзиратели хващаха за ръцете и краката всеки, който откажеше да работи, разлюляваха го и го хвърляха надолу. Арестантът се търкаляше около триста метра, падаше, долу го чакаше войник и ако скаталият се не ставаше, ако не тръгваше нагоре дори и под дулото на автомата и дори ако го удрят, го завързваха за влачката и конете влачеха този затворник до работното му място — до забоите имаше поне километър. Докато не ме отведоха от Джелгала, всекидневно виждах тази сцена. Сега се бях върнал.
Но най-тежкото не беше в това да те хвърлят надолу по стръмното — така беше замислена спецзоната. Не беше и това, че влачеха бачкаторите до работните им места. Страшен беше краят на работата, тъй като след изтощителния труд на студа, след целия работен ден трябваше да пълзим нагоре, да се хващаме за клони, за съчки, за пънчета. Да пълзим, че и да мъкнем дърва за охраната. Да мъкнем дърва в самия лагер, както казваше началството, „за самите нас“.
Джелгала беше сериозно предприятие. Разбира се, тук имаше стахановски бригади, като бригадата на Маргарян, имаше по-слаби бригади, като нашата, имаше и криминални. Тук, както и на всички златни мини в ОЛП[56] първа категория, имаше портал с надпис: „Трудът е въпрос на чест, слава, доблест и героизъм“.
Разбира се, тук имаше доноси, въшки, следствия, разпити.
В санитарната част на Джелгала вече го нямаше доктор Мохнач, който ме беше виждал всеки ден на прегледи в амбулаторията в продължение на няколко месеца, а когато следователят му поиска справка, той написа в мое присъствие: горепосоченият затворник е здрав и никога не се е оплаквал в медицинската част на Джелгала.
А следователят Фьодоров се смееше и ми казваше: кажете ми десет имена на лагерници — които искате, по ваш избор. Ако ги викна в кабинета си, всичките ще дадат показания срещу вас. Това си беше същинска истина и аз го знаех не по-зле от Фьодоров…
Сега Фьодоров го нямаше в Джелгала — бяха го преместили на друго място. Пък и Мохнач го нямаше.
А кой работеше в санитарната част на Джелгала? Доктор Ямполски, волнонаемен, бивш затворник.
Доктор Ямполски не беше дори фелдшер. Но в златната мина „Спокойни“, където за пръв път се бяхме срещнали с него, той лекуваше болните само с калиев перманганат и йод, и нито един професор не би предписал нещо, което да се отличава от предписаното от доктор Ямполски… Висшето началство знаеше, че лекарства няма и затова нямаше големи изисквания. Това, което висшето началство изискваше от Ямполски, се свеждаше до това да води безнадеждната и безполезна борба с въшките, да получава подписите на санитарния отдел във формулярите за ревизия, да осъществява общ „надзор“. Парадоксът беше в това, че докато за нищо не отговаряше и никого не лекуваше, Ямполски постепенно трупаше опит и ставаше не по-малко ценен от всеки лекар в Колима.
Аз имах с него един по-особен сблъсък. Главният лекар на болницата, в която лежах, изпрати писмо на Ямполски с молба да ми помогне да вляза в болница. Ямполски не намери нищо по-подходящо от това да предаде писмото на началник лагера, сиреч, направи донос. Но Емелянов не разбра истинското намерение на Ямполски и щом ме срещна, каза: ще те пратим в болницата, да знаеш. И ме пратиха.
Сега се бяхме срещнали отново. Още по време на първия преглед Ямполски заяви, че няма да ме освобождава от работа, че ще ме разобличи и ще ми извади кирливите ризи.
Преди две години бях докаран тук с черния военен етап — по списъка на господин Карякин, началник-участък на Аркагалинската шахта. Жертвите бяха събирани по списък от всички управления, от всички златни мини и бяха откарвани в поредния колимски Освиенцим, в колимските специални зони, в лагерите за унищожение след трийсет и осма година, когато цялата Колима беше такъв лагер за унищожение.
Пред две години оттук ме бяха отвели в съда — осемнайсетте километра през тайгата бяха нищо и никакво разстояние за войниците, които бързаха за кино, но съвсем не бяха нищо и никакво разстояние за човек, прекарал последния месец в слепия, тъмен карцер на канче вода и „тристаграмовка“ хляб.
Намерих карцера или по-скоро следата от него, тъй като изолаторът, лагерният изолатор, отдавна беше нов — работата се разрастваше. Спомних си как завеждащият изолатора, войник от охраната, се страхуваше да ме пусне да мия чиниите на слънце — на канала, който не беше ръкав на рекичка, а част от дървения улей на уреда за промиване — но все едно наоколо беше лято, имаше слънце, вода. Завеждащият изолатора се страхуваше да ме пусне да мия чиниите, а него самия не че го мързеше да ги мие, а просто това занимание му изглеждаше позорно за един завеждащ изолатора. Не пасваше на длъжността. А имаше само един арестант без право на извеждане, и това бях аз. Другите от дисципа се разхождаха и точно техните чинии трябваше да се мият. Аз ги миех с готовност — срещу малко въздух, малко слънце, малко супичка. Кой знае дали ако не беше ежедневната разходка, щях да стигна тогава до съда, дали щях да изтърпя всички побои, които ми се изсипаха.
Старият изолатор беше разграден и бяха останали само следи от стените му и изгорели ями от пещите; и аз седнах на тревата, и си спомних съда, „делото“ ми.
Разрових куп стари железа, сред които се появи една връзка ключове и бързо се разпадна, а после изведнъж видях своя нож, малкия финландски нож, който болничният фелдшер някога ми беше подарил за из път. Ножът не ми беше много нужен в лагера — лесно се оправях и без нож. Но всеки лагерник се гордееше с такова имущество. От двете страни на лезвието имаше кръстче, изчукано с шило. Този нож ми го бяха взели преди две години, когато ме арестуваха. И ето че отново го държах в ръце. Върнах ножа в купчината железа.
Преди две години бях пристигнал тук с Варпаховски — той отдавна беше в Магадан, а също и със Заславски — той отдавна беше в Сусуман, ами аз? Аз за втори път пристигах в спецзоната.
Иван Грек го отведоха.
— Приближи се.
Вече знаех за какво става дума. Закачалката на моята антерия, обърнатата яка на моята антерия, плетеният памучен шал, широкият метър и половина шал, който аз напразно се опитвах да скрия, беше привлякъл набитото око на лагерния отговорник.
— Разкопчай се! — Аз се разкопчах.
— Разменяме го. — Отговорникът посочи шала.
— Не.
— Помисли си, добра е размяната.
— Не.
— После ще е късно.
— Не.
Започна планомерен лов за моя шал, но аз добре си го пазех, завързвах го около тялото си в банята, никога не го свалях. В шала бързо се завъдиха въшки, но аз бях готов да изтърпя и тези мъчения, само и само да запазя шала. Нощем понякога го свалях, за да си почина от ухапванията на въшките и на светлината виждах как шалът мърда, как се движи. Толкова много въшки имаше в него. Една нощ съвсем не се търпеше, печката грееше силно, беше непривично топло и аз свалих шала и го сложих на нара до себе си. В същия момент шалът изчезна и изчезна завинаги. След седмица, като отивах на развод и като се готвех да падна в ръцете на надзирателите и да полетя надолу по склона — видях отговорника, който стоеше пред портала при дежурните. Вратът на отговорника беше увит в моя шал. Разбира се, шалът беше изпран, полят с вряла вода, обеззаразен. Отговорникът дори не ме погледна. Пък и аз си погледнах шала само веднъж. Бях имал сили само за две седмици бдителна борба. Навярно отговорникът е платил на крадеца с по-малко хляб, отколкото е бил готов да даде на мен в деня на пристигането ми. Кой знае. Не мислех за това. Даже ми стана по-леко, взеха да ми се оправят следите от ухапвания по врата, и започнах да спя по-добре.
И все пак никога няма да забравя този шал, който толкова кратко време бях притежавал.
В лагерния ми живот почти не беше имало безименни ръце, които да са ме подхващали в снежна буря, нямаше безименни другари, които да са ми спасявали живота. Но аз помня всички парчета хляб, които съм изял от чужди, неслужебни ръце, и всички махорки. Много пъти влизах в болница, девет години живях между болницата и забоя, без да се надявам на нищо, но и без да пренебрегвам ничия милостиня. Много пъти си тръгвах от болницата, а още на първия етап ме разсъбличаха я криминалните, я лагерното началство.
Спецзоната се беше разраснала: нови бяха дежурствата, изолаторът, хората, подлежащи на прострелване от караулните вишки. Нови бяха и самите вишки, но столът си беше все същият — онзи, в който по мое време, преди две години, бившият министър Кривицки и бившият журналист Заславски демонстрираха пред очите на всички бригади ужасяващото си лагерно развлечение. Подхвърляха парче хляб, оставяха на масата една тристаграмова дажба, като че ли е ничия или пък е на някой идиот, който си е „изоставил“ хляба и тогава някой от онези „пътници“, които бяха полуобезумели от глад, се хвърляше на тази дажба, грабваше я от масата, отнасяше я в тъмния ъгъл и със скорбутните си зъби, оставящи по хляба следи от кръв, се опитваше да сдъвче този черен хляб. Но бившият министър — който беше и бивш лекар — знаеше, че гладният няма да може мигновено да излапа хляба, понеже няма да му стигнат зъбите, и позволяваше на спектакъла да се разгърне, за да няма връщане назад и да има по-убедителни доказателства.
Тълпа озверели бачкатори тогава се нахвърляше върху крадеца, хванат „заедно със стръвта“. Всеки смяташе за свой дълг да го удари, да го накаже за престъплението и макар ударите на едни „пътници“ да не можеха да потрошат костите на човек, те все пак му прекършваха душата.
Това е същинска човешка безсърдечност. Черта, която показва колко много се е отдалечил човекът от животното.
Пребитият, окървавен крадец-неудачник се скриваше в ъгъла на бараката, а бившият министър, заместник на бригадира, заставаше пред бригадата и редеше оглушителни речи за вредата от кражбите, за святостта на затворническата дажба.
Всичко това възкръсваше пред очите ми и докато гледах обядващите „пътници“, които си облизваха паниците с отработеното ловко движение на езика и докато също толкова ловко облизвах собствената си паница, си мислех: „Скоро на масата ще вземе да се появява хляб за примамка, хляб като «стръв». Тук сигурно вече има и бивш министър, и бивш журналист, делообразуватели, провокатори, лъжесвидетели“. Играта „със стръв“ беше много популярна в спецзоната по мое време.
Тази безсърдечност с нещо напомняше свалките на криминалните с гладните проститутки (пък и проститутки ли са това?), когато за „хонорар“ служи дажбата хляб или, по-точно, не самата дажба, а онова, което жената успее да изяде от нея, докато лежат заедно — такова е взаимно приетото условие. Всичко, което тя не успее да изяде, криминалният й отнема и го отнася със себе си.
— Аз предварително замразявам дажбата в снега и после й я пъхам в устата — колко пък ще успее да отхапе, ако е вкочанена… Връщам се обратно и гледам — дажбата си е там.
Това безсърдечие на апашката любов е извън човека. Човек не може да си измисли такива развлечения, само криминалният може.
Ден след ден аз се приближавах към смъртта и нищо не очаквах.
Все още се стараех да изпълзя от портала на зоната, да отида на работа. Само да не ми се води отказ от работа. За три отказа се полагаше разстрел. Така беше през трийсет и осма година. А сега течеше четирийсет и пета, есента на четирийсет и пета година. Законите бяха същите, особено за спецзоните.
Надзирателите все още не ме бяха хвърляли надолу по склона. Изчаквах конвоят да замахне с ръка и се хвърлях към подножието на ледената планина, свличах се надолу, като вместо спирачка се захващах за клони, издатини на скалите, ледени късове. Успявах да застана в строя и да крача под проклятията на цялата бригада, понеже крачех лошо; впрочем не много по-лошо и не много по-шумно от всички останали. Но именно тази незначителна разлика в силите ме превръщаше в предмет на общата злоба, на общата омраза. Другарите ми май ме мразеха повече и от конвоя.
Влачех ватени панталони по снега и се придвижвах до местоработата, а конят влачеше покрай нас на влачката поредната жертва на глада, на побоите. Ние правехме път на коня и се влачехме след него към началото на работния ден. Никой не мислеше за края на работния ден. Краят на работата настъпваше от само себе си и някак си не беше важно дали ще настъпи ли тази нова вечер, нова нощ, нов ден, или не.
От ден на ден работата ставаше все по-тежка и аз чувствах, че са нужни някакви особени мерки.
— Гусев. Гусев! Гусев ще ни помогне.
С Гусев от вчера бяхме тандем в чистенето на някаква нова барака — боклукът да се изгори, останалото да се зарие в земята, под пода на помещението, във вечно замръзналата земя.
Познавах Гусев. Бяхме се срещали в златната мина преди две години и точно Гусев ми беше помогнал да си намеря откраднатия колет, беше ми посочил кой трябва да се набие и го би цялата барака, и си намерих колета. Тогава бях дал на Гусев парче захар, шепа компот — нали все пак не бях длъжен да си давам всичко за находката, за доноса. Можех да вярвам на Гусев.
Намерих изход — ще си счупя ръката. Удрях по лявата си ръка с един къс лост, но не получих нищо повече от синини. Или нямах нужната сила, за да счупя човешка ръка, или някакъв пазител вътре в мен ми беше пречил да замахна като хората. Ами да замахне Гусев.
Но Гусев отказа.
— Бих могъл да направя донос срещу теб. Законът забранява самоосакатяването, така че биха ти лепнали още три години допълнително.
Но няма да те издам. Помня компота. Само не ме моли да хващам лоста, няма да го направя.
— Защо?
— Защото когато ченгетата започнат да те бият, ще кажеш, че това аз съм го направил.
— Няма да кажа.
— Приключихме този разговор.
Трябваше да си намеря някаква много по-лека работа и аз помолих доктор Ямполски да ме вземе за строителството на болницата. Ямполски ме мразеше, но знаеше, че по-рано съм работил като санитар.
Оказах се неподходящ работник.
— Защо така — казваше Ямполски и почесваше своята асирийска брада — не искаш да работиш.
— Не мога.
— И ми казваш „не мога“ на мен, лекаря.
„Ама вие не сте лекар“, исках да кажа аз, понеже знаех какъв е Ямполски. Но „като не вярваш — приеми го като приказка“. Всеки в лагера — арестант или волнонаемен, все едно, бачкатор или началник-е такъв, за какъвто се представя… И това се зачита както формално, така и по същество.
Разбира се, доктор Ямполски е началник на санитарната част, а аз съм бачкатор от наказателната спецзона.
— Сега те разбрах — злобно казваше докторът. — Ще те науча аз на ум и разум.
Аз мълчах. Толкова хора в живота ми ме бяха учили на ум и разум.
— Утре ще те науча аз. Утре ще ти дам да се разбереш… — Но утре не настъпи.
През нощта до нашия град върху планината бяха успели да стигнат две коли, два камиона, които бяха издрапали нагоре по ручея. С газ и ръмжене бяха допълзели до портала на зоната и бяха започнали разтоварване.
В камионите беше имало хора в красиви чуждестранни униформи.
Това бяха репатрираните. Идваха от Италия, от трудовите части в Италия. Да не са власовци[57]? Не. Впрочем, „власовци“ ни звучеше твърде неясно на нас, старите колимчани, откъснати от света, а на новите им звучеше прекалено близко и живо. Защитният рефлекс им казваше: мълчи! А на нас колимската етика не ни позволяваше да разпитваме.
В спецзоната, в златната мина на Джелгала отдавна вече приказваха, че ще доведат репатрирани. Те нямали присъда. Присъдите им щели да дойдат след тях. Но хората бяха живи, по-живи от колимските „пътници“.
За репатрираните това беше краят на един път, започнал в Италия, на митингите. Родината ги била очаквала. Родината им била прощавала. Пък от руската граница към вагоните им бил прикрепен конвой. Репатрираните дойдоха направо в Колима, за да ме разделят с доктор Ямполски, за да ме спасят от спецзоната.
На репатриантите не им беше останало нищо повече от коприненото им бельо и новата чуждестранна военна униформа. Златните часовници, костюмите и ризите бяха разменили по пътя за хляб — аз и през това бях минал, пътят беше дълъг, а аз добре познавах този път. От Москва до Владивосток етапът пътува четиридесет и пет дни. Следва параходът Владивосток — Магадан за още пет дни, после идват безкрайните дни по транзитките и ето го краят на пътя — Джелгала.
На камионите, с които бяха докарали репатрираните, качиха петдесет души от специалните затворници и ги пратиха в управлението — в неизвестност. Мен ме нямаше в тези списъци, но затова пък в тях попадна доктор Ямполски и повече не го срещнах.
Отведоха и отговорника и аз за последен път видях на врата му онзи шал, който ми беше струвал толкова мъки и грижи. Въшките, разбира се, бяха ощавени, унищожени.
Значи през зимата надзирателите ще разлюляват репатрираните и ще ги мятат надолу, а после ще ги връзват за влачката и ще ги влачат до забоя на работа. Както ни мятаха нас…
Беше началото на септември, започваше колимската зима…
Направиха обиск при репатрираните и докараха всички до трепет. Опитните лагерни надзиратели извадиха на бял свят това, което беше оцеляло след десетки обиски, проведени на „свобода“, като започнем с Италия — парче хартия, документ, манифестът на Власов! Но това известие не произведе ни най-малко впечатление. За Власов, за неговата РОА[58] нищо не бяхме чували, а тук излезе цял манифест.
— Какво ще им се случи сега? — попита някой от тези, които си сушиха хляба около печката.
— Нищо няма им се случи.
Не знам колко от тях бяха офицери. Офицерите-власовци бяха разстрелвани; може би тук имаше само редници, ако си спомним за някои свойства на руската психология и същност.
Около две години след тези събития ми се случи да работя като фелдшер в японската зона. Там за всяка длъжност — дневален, бригадир, санитар — непременно се взимаше офицер, това се смяташе за разбиращо се от само себе си, макар че пленените офицери-японци в болничната зона не носеха униформи.
А нашите репатрирани се разобличаваха и се разконспирираха взаимно по отдавна известен образец.
— В санитарната част ли работите?
— Да, в санитарната част.
— За санитар е назначен Малиновски. Разрешете да доложа, че Малиновски сътрудничеше с немците, работеше в канцеларията в Болоня. Лично съм го виждал там.
— Това не е моя работа.
— А чия работа е? Към кого да се обърна?
— Не знам.
— Странно. А някой да има нужда от копринена блуза?
— Не знам.
Приближи се радостният дневален, той си заминаваше, заминаваше си от спецзоната.
— Видя ли сега, пиленце? В италиански мундири, ама във вечния лед. Така ви се пада. Не служете на немците!
И тогава новият каза тихо:
— Ние поне видяхме Италия. А вие? — И дневалният помрачня, замълча. Колима не беше изплашила репатрираните.
— На нас тук, общо взето, ни харесва. Става за живеене. Само не разбирам защо вашите в стола никога не ядат хляб — онази двестаграмовка или тристаграмовка — кой каквото е изработил. Нали е на проценти?
— Да, на проценти е.
— Ядат без хляб супата и кашата, а после кой знае защо си отнасят хляба в бараката.
Репатрираният без да иска беше докоснал най-важния въпрос на колимския бит.
Но аз не исках да му отговарям:
„Ще минат две седмици и всеки от вас ще прави същото“.
Полупияният радист отвори вратата.
— Имаш хабер от управлението, ела ми в хралупата. — И изчезна в снега и мъглата.
Аз отместих от печката труповете на зайците, които бях донесъл от последното си пътуване — беше сезонът на зайците и човек едвам успяваше да прави примки, покривът на бараката наполовина беше покрит от трупове на зайци, замразени трупове… Работниците нямаше на кого да ги продадат, така че подаръкът от десет заешки тела не беше особено скъп и изискващ отплата или заплащане. Но зайците първо трябваше да се размразят. Сега не ми беше до зайци.
Хаберът от управлението — телеграма, радиограма, телефонограма на мое име — е първата телеграма за изтеклите петнайсет години. Оглушителна и тревожна новина — като за село, където всяка телеграма е трагична и свързана със смъртта. Да ме викат за освобождаване — надали, с освобождаването не се бърза така, пък и аз отдавна съм освободен. Отидох при радиста — в неговия укрепен замък, в неговата станция с бойниците и с тройната ограда, с тройните вратички с техните ключалки и резета, които жената на радиста отвори пред мен и аз се промушвах през вратите, докато се приближавах към жилището на стопанина. Дойде последната врата и аз прекрачих прага сред грохот от размахани крила, в смрадта от птичи изпражнения и взех да си проправям път сред кокошки, пляскащи с криле, и пеещи петли, наведох се, като си предпазих лицето с ръце и прекрачих още един праг, но и там го нямаше радиста. Там имаше само свине — измити, угоени, три дребни шопара и една по-едра женска. Това се оказа последното препятствие.
Радистът седеше между щайги с разсад на краставици и щайги със зелен лук. Радистът наистина имаше намерение да става милионер. На Колима се забогатява и по този начин. Единият път е да натрупаш пари с високата северна заплата, с полярната дажба и начислението на проценти. Вторият път е да търгуваш с махорка и чай. Птицевъдството и свиневъдството е третият.
Избутан в самия край на масата от цялата си флора и фауна, радистът ми протегна куп хартийки — всичките бяха еднакви — като папагал, който има за задача да ми извади късметчето.
Аз се зарових в телеграмите, но нищо не разбрах, не намерих моята и радистът снизходително ми я извади с крайчетата на пръстите…
„Елате писмо“, тоест „елате за писмо“ — пощенската връзка икономисваше смисъла, но адресатът, естествено, разбра за какво става дума.
Отидох при началника на района и му показах телеграмата.
— Колко километра?
— Петстотин.
— Е, какво пък…
— За пет дни ще се върна.
— Добре. И да бързаш. Няма защо да чакаш колата. Утре якутите ще те хвърлят с кучетата до Барагон[59]. Оттам, ако не ти се свиди, ще те вземе пощенският еленов впряг. Най-важното за тебе е да стигнеш до централния път.
— Добре, благодаря.
Излязох от началника и разбрах, че няма да стигна до проклетия път, дори и до Барагон няма да стигна, понеже нямам дълъг кожух.
Аз съм колимчанин без дълъг кожух. Сам си бях виновен. Преди година, като се освободих от лагера, склададжията Сергей Иванович Короткое ми подари почти нов бял кожух. Подари ми и голяма възглавница. Но в опита си да се сбогувам с болниците, да замина за континента, аз си продадох и кожуха, и възглавницата — просто за да нямам излишни вещи, които свършват по един и същи начин — криминалните или ти ги крадат, или ти ги отнемат. Така бях направил. Но не успях да замина — отдел кадри, заедно с магаданското управление на вътрешните работи не ми дадоха разрешение за отпътуване и когато ми свършиха парите, пак трябваше да постъпвам на работа в Далстрой. Приеха ме и заминах затам, където беше радистът с летящите му кокошки, но не успях да си купя кожух. В Колима биха ми се смели, ако помолех някого за дълъг кожух назаем за пет дни. Оставаше да си купя кожух от селото.
Вярно, намери се и кожух, и продавач. Само че това беше черен кожух, с разкошна овча яка и повече приличаше на антерия — нямаше джобове, нямаше долна част, имаше само яка и широки ръкави.
— Да не си отрязал долната част? — попитах продавача, лагерния надзирател Иванов.
Иванов беше мрачен ерген. Беше я отрязал, за да направи от нея модерни ръкавици с маншети — около пет чифта излезли от долната част на кожуха и всеки чифт струвал колкото цял кожух. Това, което беше останало, не можеше, разбира се, да се нарече кожух.
— Какво ти пука? Аз продавам кожух. За петстотин рубли. Ти го купуваш. Това е излишен въпрос — дали съм отрязал долната част.
Въпросът наистина беше излишен, аз побързах да платя на Иванов и отнесох вкъщи кожуха, премерих го и зачаках.
Кучешки впряг, бърз поглед с черните очи на якутеца, изтръпнали пръсти, с които се вкопчих в нартите, полет напред и завой — някаква рекичка, лед, храсти, които болезнено ме шибат по лицето. Но всичко ми е вързано, всичко ми е закрепено. Десет минути такъв полет и ето го пощенското селище, където…
— Мария Антоновна, дали ще ме хвърлят?
— Ще ви хвърлят.
Още миналата година, миналото лято тук се беше загубило едно малко якутско момче, петгодишно дете и аз с Мария Антоновна се опитвахме да започнем издирването на детето. Попречи ни майката. Тя пушеше лула, дълго пушеше, после насочи черните си очи към нас с Мария Антоновна.
— Няма нужда да го търсите. Той сам ще дойде. Няма да се загуби. Това е неговата земя.
Ето ги елените — хлопките им, нартите, пръчката на кочияша. Само че тази пръчка се нарича хорей, а не остол, като в кучешкия впряг.
На Мария Антоновна й е толкова скучно, че изпраща колкото се може по-далече всеки минувач — минава дори отвъд пътеката, която обикаля тайгата — онова, което се нарича пътека в тайгата.
— Сбогом, Мария Антоновна.
Тичам до нартите, но по-често сядам, настанявам се, хващам се за нартите, падам, пак тичам. Надвечер идват светлините на големия път, бученето на ръмжащи, прорязващи мъглата коли.
Плащам на якутите, тръгвам към топлото — местната гара. Но там не гори печка — няма дърва. Все пак има покрив и стени. Вече се е образувала опашка за кола до центъра, до Магадан. Опашката не е голяма — един човек. Колата свири, човекът изтичва в мъглата. Колата свири. Човекът замина. Сега е мой ред да изтичам в студа.
Петтонният камион трепери, едвам спира заради мен. Мястото в кабината е свободно. Толкова далече и в такъв студ не може да се пътува отгоре.
— Докъде?
— До Левия бряг.
— Няма да те взема. Карам въглища за Магадан, а до Левия бряг не си струва да се качваш.
— Ще ти платя до Магадан.
— Това е друга приказка. Сядай. Знаеш ли тарифата?
— Да. Рубла на километър.
— Първо парите.
Извадих парите и платих.
Колата се гмурна в белия здрач, намали скоростта. Нататък не можеше да се продължава, мъглата беше гъста.
— Заспиваме, а? На Евражката.
Какво е това евражка? На север лалугерите се наричат „евражки“. Ние бяхме на Лалугерската станция. Свихме се в кабината на включен мотор. Лежахме докато разсъмна и бялата зимна мъгла спря да изглежда толкова страшна, колкото беше снощи.
— Ще си сварим сега един чифир и тръгваме.
Шофьорът кипна връзка чай в консервно канче, изстуди го в студа, изпи го. Кипна си нова порция, пак я изпи и прибра канчето.
— Тръгнахме! Ти откъде си? — Аз му казах.
— Бил съм при вас. Дори работех като шофьор във вашия район. Във вашия лагер има един мръсник — Иванов, надзирателят. Открадна ми кожуха. Помоли ме да му го дам, докато стигне — миналата година беше студено — и дотука беше. Никакви следи. И не ми го върна. Молих едни хора да му предадат. А той казва: не съм го взимал и точка. Все се каня сам да отида да си взема кожуха. Един такъв черен беше, богат. За какво му е кожух? Само да го разреже на маншети за ръкавици и да ги продаде. Това е най-модерното сега. И аз бих могъл да ушия такива маншети, а сега ни маншети, ни кожух, ни Иванов.
Аз се обърнах и смъкнах яката на моя кожух.
— Ей такъв черен като твоя. Мръсник. Хайде, наспахме се, да дадем газ.
Камионът литна с бучене и рев на завоите, — чифирът беше вкарал шофьора във форма.
Километър след километър, мост след мост, златна мина след златна мина. Вече разсъмна. Колите се задминаваха, изравняваха се една с друга. Изведнъж всичко се разтресе, свлече се, и камионът спря, отбивайки в банкета.
— Всичко отиде по дяволите! — подскачаше шофьорът. — Въглищата отидоха! Кабината отиде! Каросерията отиде! Пет тона въглища отидоха!
По него нямаше и драскотина, а аз дори и не разбрах какво беше станало. Нашият камион бил ударен от чехословашка „Татра“ от насрещното платно. По желязната преграда на каросерията й нямаше и драскотина. Шофьорите си спряха камионите и излязоха на пътя.
— Бързо смятай — крещеше шофьорът на Татрата — колко са ти щетите, въглищата, новата преграда. Ще ти платим. Само акт да няма, разбра ли?
— Добре, — каза моят шофьор. — Това ще струва…
— Добре.
— Ами аз?
— Ще те кача на някой минаващ. Остават около четиридесет километра, ще те откарат. Направи ми услуга. Четиридесет километра — това прави един час път.
Аз се съгласих, седнах в каросерията на някакъв камион и махнах с ръка на приятеля на надзирателя Иванов.
Още не бях успял да замръзна и камионът взе да натиска спирачките — това беше мост. Левия бряг. Аз слязох.
Трябваше да намеря къде да пренощувам. Не можех да пренощувам там, където се намираше писмото.
Влязох в болницата, в която някога бях работил. Но външни лица нямат право да се топлят в лагерната болница, и аз влязох само за да прекарам минута на топло. Мина познат фелдшер от волнонаемните и аз помолих за нощувка.
На следващия ден потропах на вратата на апартамента, влязох и ми подадоха писмо, надписано с добре известния ми почерк — стремителен, летящ и в същото време четлив, разпознаваем.
Беше писмо от Пастернак.
В началото са били взривовете. Но преди взривовете, преди Аптекарския остров, където е вдигната във въздуха вилата на Столипин, е имало една рязанска женска гимназия и златен медал. За отлични успехи и поведение.
Търся улиците. Градът-музей Ленинград пази чертите на Петербург. Ще намеря вилата на Столипин на Аптекарския остров, ще намеря Фонарната улица, Морската улица, Загородния проспект. Ще вляза в бастиона на Трубецкой в Петропавловската крепост, където се е гледало делото и е била произнесена присъдата, която знам наизуст и чието копие с оловния му печат от Московската нотариална кантора доскоро държах в ръце.
„През август 1906 година тя е била член на престъпно сдружение, именуващо се Бойна организация на социалистите революционери максималисти, които предварително поставяли за цел на своята дейност насилствена промяна на установения от закона основен начин на управление…“
„… представлява съставомерно помагачество при покушението срещу живота на Министъра на вътрешните работи посредством взрив на обитаваната от него вила на Аптекарския остров по повод изпълнението на служебните му задължения…“
На съдиите не им е до граматика. Литературните грешки в такива присъди се забелязват след около петдесет години, не по-рано.
„Дворянката Наталия Сергеевна Климова, 21-годишна и търговската дъщеря Надежда Андреевна Терентиева, 25-годишна,… се осъждат на смърт чрез обесване с последствията, посочени в чл. 28.“
Само юристите, правистите могат да проумеят какво разбира съдът под „последствия от обесването“.
Климова и Терентиева не са били екзекутирани.
По време на следствието председателят на Окръжния съд получил молба от бащата на Климова, рязански адвокат. Тази молба е с много странен тон, който не подхожда нито на молба, нито на жалба — това е нещо като дневник, разговор със самия себе си.
„… Би трябвало да Ви се стори вярна мисълта ми, че в дадения случай си имате работа с лекомислена девойка, увлечена по съвременната революционна епоха.“
„В живота си тя беше послушно, меко, добро момиче, но постоянно се увличаше по някакви неща. Само преди година и половина тя се беше увлякла по учението на Толстой, който проповядва «не убивай» като най-важна от всичките заповеди. Около две години тя водеше живот на вегетарианка и се държеше като обикновена труженичка, като не позволяваше на прислугата да й помага нито в прането на бельо, нито в почистването на стаята, нито в миенето на подовете, а сега изведнъж се превърна в участничка в страшно убийство, мотивът за което като че ли се свежда до несъответстващата на съвременните УСЛОВИЯ политика на господин Столипин.“
„Смея да Ви уверя, че моята дъщеря не разбира абсолютно нищо от политика, тя, очевидно, е била марионетка в ръцете на по-силни хора, за които политиката на господин Столипин може би наистина представлява нещо във висша степен вредно.“
„Аз съм се опитвал да внуша да децата си коректни възгледи, но в такова, трябва да призная, хаотично време, родителското влияние няма никакво значение. Нашата младеж причинява огромни нещастия и страдания на цялото си обкръжение, в това число и на родителите…“
Аргументацията е оригинална. Страничните забележки са странни. Удивителен е самият тон на писмото.
Това писмо е спасило Климова. По-точно би било да се каже, че я е спасило не писмото, а внезапната смърт на Климов, настъпила веднага след като той е написал и изпратил това писмо.
Смъртта е придавала на молбата такава нравствена тежест, пренасяла е целия съдебен процес в такива морални висини, че нито един генерал от жандармерията не се е решил да потвърди смъртната присъда на Наталия Климова. Не, благодаря!
Върху оригинала на присъдата е било дописано следното уточнение: „Утвърждавам съдебната присъда, но като заменям смъртната присъда на двете подсъдими с безсрочни изгнание и каторжна работа, с всички последствия от настоящото наказание, 29 януари 1907 година. Помощник на Главнокомандващия, пехотен генерал Газенкампф. Вярно с оригинала и сверено: съдебен секретар и статски съветник Менчуков. Приложен е печат на Санкт-Петербургския окръжен съд.“
В съдебното заседание по делото на Климова и Терентиева има една изключително своеобразна и уникална сцена, която няма аналог в политическите процеси в Русия, пък и не само в Русия. Тази сцена е била вписана в протокола на съда с пестелива чиновническа формулировка.
Подсъдимите са получили право на последна дума.
Съдебното следствие в бастиона на Трубецкой в Петропавловската крепост е било много кратко — два часа, не повече.
Подсъдимите се отказали от възражения срещу речта на прокурора. Те признали, че са участвали в покушението срещу Столипин, но не се признали за виновни. Подсъдимите се отказали да подават касационни жалби. И ето че при последната си дума — преди смъртта, преди екзекуцията — „момичето с увлеченията“ Климова изведнъж отстъпило пред природата си, пред лудата си кръв — тя казала, тя направила такова нещо, че председателят на съда прекъснал последната дума и изгонил Климова от съдебната зала „за неприлично поведение“.
В Петербург паметта диша по-лесно. По-трудно е в Москва, където булевардите разсякоха Хамовники, смачкаха Пресня, разкъсаха плетеницата от улици, разкъсаха връзката между епохите…
Мерзляковска улица. Вървял съм често по Мерзляковска през двадесетте години, когато бях студент в университета. На Мерзляковска имаше женско студентско общежитие — със същите стаи, където двадесет години по-рано, в самото начало на века е живяла студентката от Московския педагогически институт, бъдещата учителка Надя Терентиева. Но тя така и не е успяла да стане учителка.
Улица „Поварска“ номер 6, в чиято домова книга от 1905 година е вписано съжителството на Наталия Климова и Надежда Терентиева, е била уличаващ следствен материал.
Къде е сградата, в която Наталия Климова е замъкнала три динамитни бомби от по един пуд? — на улица „Морска“ 49, ап. 4.
Дали пък не беше на улица „Поварска“ № 6 това място, на което Михаил Соколов — „Мечока“ се е срещнал с Климова, за да я поведе към смъртта и към славата, след като няма напразни жертви и няма безименен подвиг? В историята нищо не се губи, само се променят мащабите. И ако днес времето иска да забравим името на Климова, значи трябва да се преборим с времето.
Къде е тази сграда?
Търся улиците. Това е развлечение от младостта — да се качвам по стълби, които вече са белязани от историята, но още не са превърнати в музей. Долавям, повтарям движенията на хората, които са се качвали по същите стълби, стояли са на същите улични кръстовища, за да ускорят хода на събитията, да накарат времето да побърза.
Тогава времето наистина е било принудено да се размърда.
За жертвоприношение в името на победата обикновено се дават деца. Такава е древната традиция. Климова е била на 21 година, когато е била осъдена.
Страстите господни, мистерията, в която революционерите са си играели на рицари на плаща и кинжала, като си сменят дрехите, като се крият под портите, като си сменят конете в движение, умението им да избягат от стражарите, е бил един от приемните изпити в този руски университет. Който е минавал пълния курс на обучение, е увисвал на въжето.
За всичко това са написани много неща, прекалено много неща.
Но на мен не ми трябват книги, а хора, не чертежи на улиците, а самите тихи улички.
В началото е било делото. В началото са били взривовете, присъдата за Столипин, трите пуда динамит, разпределени в три чиновнически чанти от черна кожа, но нека и сега премълчим от какво са били направени обвивките и как са изглеждали бомбите: „Бомбите бяха донесени от мен, а кога и откъде, както и в какво — ще премълча“.
Кое е това, което прави човека по-висок на ръст? Времето.
Разцветът на столетието беше съвпаднал с началото на века, когато руската литература, философия, наука, моралът на руското общество бяха издигнати до небивали висоти. Всичко, което великият XIX век беше натрупал като нравствено важно и силно — всичко беше превърнато в действие на живо, в истински живот, в нагледен пример и хвърлено в последен бой срещу самодържавието. Течаха години на жертвоготовност, на себеотрицание до пълна забрава — колко терористи загинаха и никой не им узна имената. Тази жертвоготовност на столетието намери израз на висша сила и висша свобода в съчетанието на думи и дела. Започваха с „не убивай“, с „бог е любов“, с вегетарианство, с помощ за ближния. Нравствените изисквания и идеята за саможертва бяха толкова големи, че когато най-добрите от най-добрите се разочароваха от липсата на съпротива, те преминаваха от „не убивай“ към „действие“ — грабваха револвери, бомби, динамит. Но нямаха време да се разочароват и от бомбите — всички терористи умираха млади.
Наталия Климова е била родом от Рязан. Надежда Терентиева е била родена в Белорецкия завод в Урал. Михаил Соколов е бил родом от Саратов.
Терористите се раждаха в провинцията. В Петербург само умираха. В това има логика. Класическата литература, поезията на деветнайсети век с техните нравствени изисквания пускаха най-силни корени тъкмо в провинцията — и именно там водеха към необходимостта да се отговаря на въпроса „в какво е смисълът на живота“.
Смисълът на живота беше издирван страстно и самоотвержено. Климова е намерила смисъла на живота в своята готовност да повтори, да надмине подвига на Перовска[60]. Оказало се е, че Климова е имала душевни сили за това, че тя не случайно е прекарала детството си в изключително семейство — майката на Наталия Сергеевна е първата жена, станала лекар в Русия.
Липсвала й е само някаква лична среща, личен пример, за да могат всички духовни и физически сили да получат тласък, а богатата натура на Наталия Климова да получи възможност да бъде поставена веднага в редиците на най-изтъкнатите жени на Русия.
Такъв тласък, такова лично познанство е била срещата на Наталия Климова с Михаил Соколов — „Мечока“.
Това познанство е отвело съдбата на Наталия Климова до най-високите върхове на руския революционен героизъм, до изпитанието чрез самоотричане, самопожертване.
„Делото“, вдъхновено от максималиста[61] Соколов, е било борба със самодържавието. Организатор до мозъка на костите си, Соколов е бил и виден партиен теоретик. Аграрният терор и фабричният терор — това са приносите на „Мечока“ в програмата на „опозиционните“ есери[62].
Соколов е бил главен командир в боевете за Пресня по време на декемврийското въстание[63] — точно на него Пресня дължи това, че е издържала токова дълго. Соколов не се е разбирал с партията и след Московското въстание я е напуснал, като е създал собствена „бойна организация на социалистите-революционери максималисти“.
Наташа Климова е била негова помощничка и жена.
Жена?
Целомъдреният свят на революционната нелегалност дава особен отговор на този прост въпрос.
„Живяла по паспорт като Вера Шапошникова с мъж Семьон Шапошников“.
„Желая да добавя: не съм знаела, че Семьон Шапошников и Михаил Соколов са едно и също лице“.
По паспорт? А на улица Морска Наталия Климова е живяла по паспорт като Елена Морозова с мъж Михаил Морозов — онзи същият, който е бил взривен от собствената си бомба в приемната на Столипин.
Нелегален свят на подправени паспорти и неподправени чувства. Смятало се е, че всичко лично трябва да бъде потиснато, подчинено на великата цел на борбата, където животът и смъртта са едно и също нещо.
Ето извадка от полицейския учебник „История на партията на социалистите-революционери“, написан от генерала от жандармерията Спиридович:
„На 1 декември на улицата е заловен самият Соколов и на второ число е екзекутиран след влязла в сила присъда.
На трето число е разкрита конспиративна квартира на Климова, където сред различни вещи са открити пуд и половина динамит, 7 600 рубли в банкноти и седем печата от различни правителствени учреждения. Арестувана е самата Климова и други изтъкнати максималисти.“
Защо Климова цели три месеца след взрива на Аптекарския остров е живяла в Петербург? Чакали са „Мечока“ — максималистите са имали конгрес във Финландия и едва в края на ноември „Мечока“ и другите максималисти са се върнали в Русия.
По време на краткото си следствено дело Наташа е научила за смъртта на Соколов. Нищо неочаквано не е имало в тази екзекуция, в тази смърт, но Наташа все така си е оставала жива, а „Мечока“ вече го е нямало. В „Писмото преди екзекуцията“ се говори със спокоен тон за смъртта на близки приятели. Но Наташа никога не е забравяла Соколов.
В килиите на петербургския предварителен арест Наталия Климова е написала прочутото си „Писмо преди екзекуцията“, което после обикаля света.
Това е философско писмо, писано от двайсетгодишно момиче. Това не е сбогуване с живота, а прослава на радостта от живота.
Писмото е обагрено в тонове, съзвучни с природата — мотив, на който Климова цял живот е останала вярна — това писмо е необикновено. Заради свежестта на чувствата в него, заради искреността му. В писмото няма и сянка от фанатизъм, от дидактика. Това е писмо за висшата свобода, за щастието от единението на думи и дела. Това писмо не е въпрос, а отговор. Писмото е било публикувано в списание „Образование“ заедно с роман на Марсел Прево.
Четох това писмо, накъсано от многозначителните многоточия на цензурата. Петдесет години по-късно писмото беше наново публикувано в Ню Йорк — съкращенията бяха все същите, еднакви бяха неточностите и грешките. Върху това нюйоркско копие цензурата на времето беше нанесла собствени съкращения: текстът беше избелял, протрит, но думите бяха запазили силата си, не бяха изневерили на високия си смисъл. Писмото на Климова беше развълнувало Русия.
Дори и днес, през 1966 година, колкото и да е прекъсната връзката между епохите, името на Климова веднага намира отклик в сърцата и паметта на руските интелигенти.
— Ах, Климова! Тя беше писала писмо преди екзекуцията… Да. Да. Да.
Не само затворническа решетка, не само бесилка, не само ехо от взрива има в това писмо. Не. В писмото на Климова се съдържа нещо от изключителна важност за човека.
В големия столичен вестник „Слово“ философът Франк посвещава на писмото на Климова огромната си статия „Преодоляване на трагедията“.
Франк вижда в това писмо проява на едно ново религиозно съзнание — и пише, че „със своята нравствена ценност тези шест страници тежат повече от многотомната съвременна философия и поезията на трагизма“.
Поразен от дълбочината на чувствата и мислите на Климова — а тя тогава е едва на 21 години — Франк сравнява писмото й с „Де профундис“ на Оскар Уайлд. Това е писмо — освобождение, писмо — изход, писмо — отговор.
Защо тогава сега не сме в Петербург? Защото се оказва, че нито покушението срещу Столипин, нито „Писмото преди екзекуцията“, са били достатъчни за този голям, впечатляващ и най-вече намерил свое място във времето живот.
„Писмото преди екзекуцията“ е било публикувано през 1908 година. Светлинните, звукови и магнитни вълни, които то предизвиква, обикалят света и година по-късно още не са утихнали, не са се слегнали, когато изведнъж ново удивително известие потегля към всички краища на света. От московския Новински женски затвор успели да избягат тринайсет каторжнички, заедно със затворническата надзирателка Тарасова.
Ето го „Списъка на лицата, избягали през нощта на 30 юни срещу 1 юли 1909 година от Женския затвор на Московска губерния“.
„№ 6. Климова Наталия Сергеевна, осъдена от Петербургския военен окръжен съд на 29 януари 1907 година на смърт чрез обесване, но екзекуцията е заменена с безсрочна каторга от Пом. ком. на Петерб. воен. окр.
Години 22, телосложение плътно, коса тъмна, очи сини, лице розово, тип руски.“
Това бягство, висяло на толкова тънък конец, че закъснение от половин час би било равнозначно на смърт, се е случило по най-добрия възможен начин.
Герман Лопатин[64], човек, който разбира от бягства, е наричал каторжничките, избягали от Новинския затвор, амазонки. В устата на Лопатин тази дума не е просто приятелска похвала с малка доза ирония и одобрение. Лопатин трябва да е почувствал реалността на мита.
Лопатин по-добре от всеки друг е разбирал какво е значило успешно да избягаш от затворническа килия, където отскоро, пък и на случаен принцип са събрани каторжнички с най-различни „дела“, интереси и съдби. Лопатин е разбирал, че за превръщането на този пъстър колектив в бойна част, скрепена от Дисциплината на нелегалния свят, която е по-стриктна и от военната, е необходима воля на организатор. Точно такъв организатор е била Наталия Сергеевна Климова.
Имали са най-различни „дела“. В това бягство е участвала анархистката Мария Никифорова, бъдещата атаманка Маруска от времето на махновщината[65] и гражданската война. По-късно генерал Слашчев разстрелва атаманката Маруска. Днес Маруска е превърната в кинематографичен образец за бандитка-красавица, докато Мария Никифорова е била същински хермафродит и за малко да провали бягството.
В килията (в осма килия!) е имало и престъпнички — две криминални с децата им.
Това е същото това бягство, за което в семейство Маяковски са се шиели дрехи за бегълките, а пък самият Маяковски е лежал в затвора по това дело (разпитвали са го в полицията по това дело).
Каторжничките научили наизуст сценария на бъдещия спектакъл, зазубрили зашифрованите си роли.
Бягството се готвело дълго време. За освобождаването на самата Климова пристигнал задграничният представител на ЦК на партията на есерите — „генералът“, както го наричат организаторите на бягството Коридзе и Калашников. Плановете на генерала били отхвърлени. Московските есери Коридзе и Калашников вече били готови с „разработката“. Това трябвало да бъде освобождаване „отвътре“, със силата на самите каторжнички. Затворническата надзирателка Тарасова трябвало да освободи каторжничките и да избяга с тях в чужбина.
През нощта на 1 юли каторжничките обезоръжили надзирателките и излезли на московските улици.
За бягството на тринайсетте, за „освобождението на тринайсетте“ се е писало много в списания, в книги. Това бягство е част от христоматията по история на руската революция.
Струва си да си спомним как Тарасова, която вървяла най-отпред, не успяла да превърти ключа, вкаран в ключалката на входната врата. И как тя безсилно отпуснала ръце. И как каторжничката Гелме без колебание взела ключа от Тарасова, пъхнала го уверено в ключалката, превъртяла го и отворила вратата към свободата.
Струва си да си спомним: каторжничките вече излизали от затвора, когато на масата на дежурната надзирателка започнал да звъни телефонът. Климова вдигнала слушалката с гласа на дежурната. Обаждал се шефът на градската полиция: „Имаме сведения, че в Новинския затвор се готви бягство. Вземете мерки.“ — „Вашата заповед ще бъде изпълнена, Ваше превъзходителство. Мерките ще бъдат взети“. И Климова поставила слушалката върху вилката.
Струва си да си спомним закачливото писмо на Климова — ето го — държа в ръце два смачкани, още запазени листа пощенска хартия. Писмото е било написано на 22 май до децата — до по-малките й братя и сестри, едни мъничета, които мащехата — леля Олга Никифоровна Климова неведнъж е водила в Москва за свиждане с Наташа, Тези свиждания с децата в затвора са замислени от самата Наталия Сергеевна. Климова е смятала, че такива впечатления, такива срещи са само полезни за детската душа. И ето че на 22 май Климова пише едно закачливо писмо, което завършва с думи, каквито не е имало в нито едно друго писмо на безсрочната каторжничка: „Довиждане! До скоро виждане!“ Писмото е било написано на 22 май, а на 30 юни Климова е избягала от затвора. През май вече не просто е било взето решение да се бяга, но и всички роли са били разучени и Климова не се е удържала да се пошегува. Впрочем, скорото виждане така и не се е състояло — братята и сестрите повече никога не се срещат с голямата си сестра. Заради войната, революцията, смъртта на Наташа.
Посрещнати от приятели, освободените каторжнички са изчезнали в горещата първоюлска московска вечер. Наталия Сергеевна Климова е била най-голямата фигура в това бягство и нейното спасение, нейното бягство е представлявало особена трудност. Партийните организации от онова време са били пълни с провокатори и Калашников е успял да разгадае мислите на полицията, решил е цяла шахматна задача. Калашников лично се е нагърбил с извеждането на Климова и през същата нощ е предал Наталия Сергеевна в ръцете на човек, който не е имал никакви партийни връзки, бил е частно познанство и не повече, бил е железопътен инженер, съпричастен на революцията. Климова е прекарала един месец в дома на инженера в Москва. През това време и Калашников, и Коридзе са били арестувани, а цял Рязан е бил преобърнат нагоре с краката от обиски и хайки.
След един месец инженерът представил Наталия Сергеевна за своя жена и я откарал надалеч по Транссибирската магистрала. Климова прекосила с камили пустинята Гоби, после стигнала до Токио. От Япония взела параход за Италия. После дошъл Париж.
Десет каторжнички са стигали до Париж. Три от тях били хванати в деня на бягството — Карташова, Иванова, Шишкарьова. Съдили ги, добавили им нова присъда, а техен адвокат по делото станал Николай Константинович Муравьов — бъдещият председател на Комисията на Временното правителство по разпитването на царските министри, бъдещият адвокат на Рамзин.
Така че в живота на Климова се преплитат имена на хора от най-различни етажи на социалната стълбица — но това винаги са били най-добрите сред най-добрите, най-способните измежду най-способните.
Климова е била човек от деветия вал. Едва отпочинала след двегодишна каторга и околосветско бягство, Климова отново си затърсила работа като боец. През 1910 година ЦК на партията на социалистите-революционери наредила на Савинков да събере нова бойна група. Подбирането на група било трудна работа. По нареждане на Савинков един участник в групата, Чернавски, обиколил Русия и пристигнал в Чита. Бившите бойци не искали повече да пипат бомби. Чернавски се върнал, без да е постигнал успех. Ето неговия отчет, публикуван в „Каторга и изгнание“.
„Моето пътуване (в Русия, в Чита, при А. В. Якимова и В. Смирнов) не доведе до попълнения за групата. И двамата набелязани кандидати отказаха да се присъединят към нея. Докато се връщах, предварително предчувствах как този неуспех ще понижи и без това минорното настроение на другарите. Моите опасения не се оправдаха. Неуспехът, за който им съобщих, беше компенсиран от успеха, постигнат в мое отсъствие. Запознаха ме с новия член на групата Наталия Сергеевна Климова — известна максималистка, наскоро избягала от московския затвор с група политически каторжнички. Един от членовете на ЦК, който знае къде се намира групата ни във всеки един момент, ни свърза с нея. Точно през него Н.С. беше предала на Савинков, че има желание да се включи в групата и, както се разбира от само себе си, е била приета с радост. Всички ние отлично разбирахме доколко включването на Н.С. подсилва групата. По-горе вече споменавах, че според мен М. А. Прокофиева е най-силният човек в групата. Но сега силните бяха станали двама и аз неволно ги сравнявах, съпоставях ги. Спомних си известното стихотворение в проза на Тургенев «Прагът». В него една руска девойка престъпва съдбоносния праг, въпреки предупредителния глас, който й нашепва, че отвъд този праг я дебнат всякакви беди: «Студ, глад, омраза, подигравки, презрение, обида, затвор, болест, смърт» — та чак до разочарованието в това, в което тя вярва към настоящия момент. Климова и Прокофиева отдавна бяха прекрачили този праг и в достатъчна степен бяха изпитали предсказаните от предупредителния глас беди, но техният ентусиазъм никак не беше отслабнал от преминатите изпитания, а волята им даже се закали и укрепна още повече. От гледна точка на тяхната преданост към революцията и готовността им за всякакви жертви, между тези жени смело може да се постави знак за равенство: те са равносилни и равноценни. Но ако човек внимателно ги наблюдава в продължение на няколко дни, ще се убеди доколко не си приличат, а в някои отношения са диаметрално противоположни. Преди всичко бие на очи разликата в здравословното им състояние. След каторжния затвор Климова е успяла да се възстанови, изглежда цветуща, здрава, силна жена; Прокофиева пък е боледувала от туберкулоза, като процесът е отишъл толкова надалеч и така видимо се е отразил на физическия й облик, че неволно възниква мисълта, че пред вас стои догаряща свещ.
Точно толкова различни бяха и вкусовете им, отношението към обкръжаващия живот, цялата им вътрешна нагласа.
Прокофиева е отраснала в староверско семейство, в което от поколение на поколение са предавани сектантски, аскетични навици и настроения. Училището, а след това и увлечението по освободителното движение напълно са издухали религиозните възгледи от нейния светоглед, но въпреки това някъде дълбоко в нея остава една едва забележима следа на нещо като презрение, нещо като снизхождение към всички радости на битието, а това е следа от някакъв неопределен стремеж нагоре, към откъсване от земята и от дребните земни дела. Може би този аспект на характера й се поддържа и подкрепя отчасти от нейния недъг. Климова е пълната й противоположност. Тя приема всички радости на битието, защото приема живота като цяло, с всичките му мъки и радости, които са органично свързани помежду си и неотделими една от друга. Това не е философски възглед, а непосредствено усещане на една богата, силна натура. И подвигът, и жертвата за нея са най-големите, най-желани радости на битието.
Тя дойде при нас с радост, със смях, внесе в групата ни значително оживление. Изглеждаше, че няма какво повече да чакаме. Защо да не пристъпим към работа с наличните сили? Но Савинков посочи, че над групата отново е надвиснал въпросителен знак. Той разказа, че в мое отсъствие с групата е живял пристигналият от Русия Кирюхин, и за кратко време е предизвикал съмненията на Савинков.
«Много лъже — обясни Савинков. — Веднъж ми се наложи да му прочета цяла лекция за необходимостта по-взискателно да се отнася към своето плямпане. Може би това е просто проява на нехайство към езика. Сега пак е в Русия, родила му се дъщеря. Тия дни трябва да се върне. Ще трябва да го наблюдаваме по-отблизо.»
Скоро след моето пристигане на Гърнси над хоризонта отново се спуснаха облаци. «Ма» (М. А. Прокофиева) с всеки ден все повече отслабваше и се топеше. Естествено, възникнаха опасения, че тази догаряща свещ скоро ще угасне. Всички почувстваха колко скъпа и необходима е чистата светлина, с която тя озаряваше мрачния ни нелегален свят и всички се разтревожиха. Местният лекар ни посъветва да настаним болната в специален санаториум, най-добре в Давос. Наложи се Савинков да употреби много енергия, за да убеди М.А. да отиде в Давос. След дълга борба те стигнаха до споразумение, което, струва ми се, съдържаше следните условия: Савинков се задължи да я извести, когато групата стане готова за изпращане в Русия, а тя получи правото сама да реши дали да продължи лечението си или да напусне санаториума и да се присъедини към групата, но като се ръководи от здравословното си състояние.
През това време Савинков научи, че негов познат, боецът Ф.А. (Лазаров е приключил каторгата си и вече се е заселил на определеното му място. Назаров беше убил провокатора Татаров, но беше осъден по някакво друго дело на краткосрочна каторга. Едновременно с изпращането на М.А. в Давос Савинков изпрати от Париж в Сибир един млад човек при Назаров с предложение да се включи в групата. По време на формирането на групата последният си беше издигнал кандидатурата, но не беше приет. Сега му беше обещано, че в случай на успешно изпълнение на поръчението, ще бъде приет в групата.
От остров Гърнси групата се пресели на континента и се нанесе в малко френско селце на 5–6 километра от Диеп. Пристигна Кирюхин. Сега бяхме станали седем: Савинков и жена му, Климова, Фабрикант, Моисеенко, Кирюхин и Чернавски. Кирюхин се държеше просто и спокойно, както и преди. Не се забелязваха никакви лъжи. Живеехме скучно. Плосък, унил бряг. Унило есенно време. Днес събирахме по брега изхвърлените от морето дървени отломки за дърва. Картите бяха захвърлени още от времето на нюкейското висене, шахът също беше забравен. Нямаше и помен от старите житейски беседи. Понякога си подхвърляхме откъслечни реплики, но повечето време мълчахме.
Всички следяха фигурите, образувани от огъня в камината, и вплитаха в него тъжните си мисли. Изглежда, че всички на практика се убеждавахме в това, че най-изтощителната работа е да чакаш със скръстени ръце, без да знаеш колко точно ще чакаш.
Веднъж някой предложи: «Дайте да изпечем картофи в камината. Така с един удар ще убием два заека: едно) вечер ще имаме интересно занимание, две) ще икономисаме от вечеря.» Предложението беше прието, но се оказа, че всички интелигенти са лоши пекари, само морякът (Кирюхин) прояви истински талант в тази област. Много се извинявам, че отделям толкова внимание на такива дреболии. Но не мога да подмина печените картофи.
Мина около месец; значи трябва да е било декември 1910 година. Всички скучаехме, но най-вече Кирюхин. Беше започнал от време на време да ходи до Диеп и една вечер се върна в приповдигнато настроение. Вечерта Кирюхин седна на мястото си пред камината и се зае с обичайната си работа. Пред огъня съвсем му премаля: нито картофите му се подчиняваха, нито собствените му ръце. Наташа Климова започна да го дразни:
— Да не сте си загубили майсторлъка някъде в Диеп, Яков Ипатич… Гледам, че днес няма да Ви се получи…
Завърза се словесна престрелка. Кирюхин все по-често взе да изпуска многозначителната реплика: «Знаем ви ние вас».
— Нищо не знаете. Я кажете, какво знаете? — Кирюхин съвсем освирепя.
— Да ви кажа ли? Помните ли как вие, максималистите, си маскирахте като разпивка едно съвещание в отделно сепаре в ресторанта на Палкин? Тогава в общата зала на ресторанта седеше ли вицедиректорът на Департамента на полицията? Помните ли? А след съвещанието помните ли закъде заминахте — и то не сама! — тържествуващо завърши той.
От почуда Наташа опули очи, очите й щяха да изскочат от орбитите си. Тя дръпна настрана Савинков и му съобщи: всичко е вярно, под формата на разпивка в сепарето наистина се е провеждало съвещание. Съобщили им, че в големия салон се намира вицедиректорът на департамента. Съвещанието все пак било проведено и всички благополучно си тръгнали. Наташа отишла да нощува с мъжа си в хотел на острова.
На сутринта пред Кирюхин беше поставен въпросът откъде е толкова осведомен. Той отвърна, че му го е разказвал Фейт. Савинков замина за Париж, викна там Кирюхин и скоро се върна сам. Оказа се, че Фейт нищо не му е казвал, пък и не би могъл да му каже, тъй като фактите, за които става дума, не са му били известни. Пред Кирюхин отново беше поставен въпросът, откъде е научил посочените факти. Този път той отговори, че му ги е разказвала жена му, като тя самата ги е научила от познати жандарми. Изгониха го.
При връщането си в групата Савинков постави на гласуване въпроса дали имаме право да обявим Кирюхин за провокатор. Последва единодушен положителен отговор. Беше решено да се обърнем към ЦК с молба да се публикува в партийния орган съобщението, че Кирюхин е провокатор. Когато след нюкейското висене бяхме стигнали до убеждението, че Ротмистър е провокатор, ние все пак не се бяхме решили да го обявим за провокатор, тъй като сметнахме, че нямаме достатъчно данни за такава стъпка. Затова се ограничихме само с това да информираме ЦК за изключването му групата по подозрение в провокация. Ние знаехме, че той се е заселил в Медон (надявам се, че правилно наричам малкото градче до Париж), далече от емиграцията.
Неочакваното произшествие с Кирюхин ни показа колко смешни и нелепи сме били, докато сме си играли на криеница по далечните кътчета на Западна Европа, докато в същото време полицейският департамент е знаел за нас всичко, което му е трябвало: стига да се е интересувал, би могъл да разбере дори и това кой от нас най-много обича печени картофи. Затова напуснахме селцето и се преместихме в Париж. Това беше първият извод от произшествието. Вторият извод беше нашето решение да преразгледаме случая на Ротмистър. След като нашата проницателност по отношение на Кирюхин се беше изложила, то естествено възникна съмнението дали не сме допуснали същата груба грешка, само че в обратна посока и по отношение на Ротмистър, т.е. дали не сме се усъмнили в невинен човек. Когато Кирюхин се прояви така, че по неговия въпрос не можеше да има никакви съмнения, в нас естествено възникна въпросът: «Ами Ротмистър? Значи ли, че той не е провокатор?» Савинков реши да се види в Ротмистър и да получи искрените му обяснения. Предложи ние с Моисеенко през това време да заминем за Давос и да осведомим Прокофиева за важните събития в групата.
Мисля, че живяхме в Давос около две седмици. Всеки ден посещавахме «Ма» в санаториума. Здравословното й състояние значително се беше подобрило. Тя пълнееше малко по малко, лекарите постепенно смекчаваха диетата, разрешаваха й разходки и т.н. Искахме да удължим престоя си в Давос, но неочаквано получихме телеграма от Савинков: «Пристигайте. Ротмистър умря.»
Когато се видяхме със Савинков, бях поразен от изключително подтиснатия му вид. Той ми подаде лист хартия и мрачно каза: «Прочетете го. Прегазихме човека.» Това беше предсмъртното писмо на Ротмистър. То беше кратко, надали от повече от десет реда, просто написано и съвсем не приличаше на високопарното писмо, което ни беше пратено в Ню-Кей. Няма да се старая да го припомням. Ще предам само същината. «Ето значи какво било, вие сте ме мислили за провокатор, а пък аз си мислех, че цялата работа е в караницата с Б.В. Благодаря ви, другари!»
Ето как е станало всичко. Савинков се обърнал към Ротмистър с молба да пристигне в Париж за преговори. Ротмистър пристигнал. Савинков му разказал за провала на Кирюхин и признал, че Ротмистър е бил изключен заради подозрения, че е провокатор. Убеждавал го да бъде откровен, да обясни защо е излъгал за влака и за ваната. Ротмистър си признал, че и едното, и другото е било лъжа, но не дал никакви обяснения, мрачно мълчал. За съжаление, те не успели да си завършат разговора, тъй като в апартамента, в който протичала срещата им, дошли гости и попречили на преговорите да продължат. Савинков го помолил да дойде на следващия ден, за да си приключат беседата. Ротмистър обещал да дойде, но не дошъл, намерили го застрелян в стаята му, намерили и предсмъртната му бележка.
Едвам бяхме успели да смелим саморазобличението на «човека със спокойна съвест» и в лицето ни беше хвърлен труп. Всичко се преобърна в главите ни. Всички приехме формулата на Савинков за «прегазения човек».
След известно време се наложи да настаним В. О. Фабрикант в санаториум за нервно болни. Всички бяха потиснати, но все още се държаха, мислеха, че «ей сега ще пристигне Назаров и веднага тръгваме за Русия.» Не помня колко дълго ни се наложи да чакаме. Накрая пристигна изпратеният в Сибир младеж. Той разказа, че Назаров се съгласил да се включи в групата, че те двамата стигнали до границата, но при преминаването й Назаров изчезнал. Около границата те се били крили в някаква плевня. По някаква причина се наложило младежът да излезе, а когато се върнал, Назаров вече го нямало в плевнята. Очевидно е бил арестуван. Така мислеше младежът, така мислехме и ние. Този провал довърши групата. Тя беше разпусната.
След ликвидирането на групата веднъж някой извика името ми на улицата в Париж. Това беше Миша. Аз знаех, че след изключването му от групата по молба на Савинков са го уредили в Париж като шофьор в автомобилна компания. Сега той седеше в колата си и чакаше клиент. Поговорихме за миналото, за настоящето. Той предложи: «Иска ми се да Ви повозя. Сядайте.» Аз отказах. Разговорът продължи, но скоро забелязах, че очите на Миша се насълзяват и побързах да се сбогувам.
«Все така е неуравновесен», помислих аз.
Заминах за Италия. След няколко месеца там се получи известие, че Миша се е застрелял и че в предсмъртната си бележка е помолил да го погребат заедно с Ротмистър…“
Ето колко близко е навлизала смъртта в живота на тези хора, в техния ежедневен бит. Колко леко са се приемали решения за собствената смърт. Правото на смърт е упражнявано много често и с лекота.
Групата на Савинков, Гърнси — Диеп — Париж — това са били последните бойни маршрути на Наталия Климова. Тя едва ли е била потисната от неуспеха. Тя е имала друг характер. Климова вече е имала навици, вече се е била научила да посреща многото смърт, а човешката подлост едва ли е била новина в революционната нелегалност. Отдавна е бил разобличен Азеф, бил е убит Татаров. Неуспехите на групата не са могли да убедят Наталия Сергеевна във всевластието на самодържавието, в безнадеждността на усилията. Но въпреки всичко, точно това е последната бойна задача на Климова. Разбира се, че тази травма е оставила все някакви следи в психиката на Наталия Сергеевна…
През 1911 година Наталия Сергеевна се е запознала с един социалреволюционер, боец, избягал от Читинската каторга. Това е земляк на Михаил Соколов, „Мечока“.
Не е било много трудно да се влюбиш в Наталия Сергеевна. И Наталия Сергеевна прекрасно си го е знаела. Гостът бил заминал за колонията на „амазонките“ с писмо до Наталия Сергеевна и с едно шеговито напътствие: „и да не се влюбиш в Климова“. Вратата отворила Александра Василиевна Тарасова — онази същата, която навремето освободила „амазонките“ от Новинския затвор — гостът решил, че Тарасова е стопанката на къщата и като си спомнил за предупреждението на приятелите си, се учудил на неоснователните хорски разсъждения. Но после се появила Наталия Сергеевна и гостът, който уж си бил тръгнал за вкъщи, се върнал обратно от първата спирка.
Припрян роман, припрян брак на Наталия Сергеевна.
Цялото й страстно себеутвърждаване изведнъж се преобърнало в майчинство. Първо дете. Второ дете. Трето дете. Труден емигрантски бит. Климова е била човек от деветия вал. За тридесет и три години живот съдбата е издигала Наталия Климова на най-високите, най-опасните гребени на вълните на революционната буря, разтърсвала руското общество, и Наталия Климова е успявала да се справи с тази буря.
Погубило я е затишието.
Затишието, на което Наталия Сергеевна се е отдала също толкова страстно, също толкова самоотвержено, както и на самата буря… Майчинството й — с първото дете, второто дете, третото дете — е било също толкова жертвено, толкова пълно, както и целият й живот на бомбаджийка и терористка.
Затишието я е погубило. Неудачният брак, капанът на бита, дреболиите, живуркането, са й завързали ръцете и краката. Като жена тя е приела и този жребий — да слуша природата, която още от детството й са я учили да следва.
Неудачният брак, да — Наталия Сергеевна никога не е забравяла „Мечока“ и дали той й е бил мъж или не, е било абсолютно все едно. Мъжът й е бил земляк на Соколов, каторжник, нелегален, изключително достоен човек, и този роман се е разгърнал с цялото увлечение и устременост на Климова. Но мъжът на Климова е бил обикновен човек, а „Мечока“ — човек на деветия вал, първа и единствена любов на студентката от курсовете на Лохвицка-Скалон.
Вместо бомби с динамит сега й се е налагало да мъкне пелени, камари детски пелени, да пере, да глади, да мие.
А приятелите на Климова? Най-близките й приятели са загинали на бесилката през 1906 година. Надежда Терентиева, съобвиняема по Аптекарския остров, не е била близка приятелка на Наташа. Терентиева е била не повече от другар в революционното дело. Между тях е имало взаимно уважение, симпатия и край. Не е имало кореспонденция, нито срещи, нито желание да се разбере повече за съдбата един на друг. Терентиева е изкарала каторгата в Малцевското отделение в Урал, дето е Акатуй[66], и е излязла на свобода с революцията.
От Новинския затвор, където съставът на каторжниците е бил много пъстър, Наталия Сергеевна е пренесла в живота си само едно приятелство — с надзирателката Тарасова. Това приятелство е било запазено завинаги.
От остров Гърнси в живота на Климова са навлезли повече хора — Фабрикант, женен за Тарасова, както и Моисеенко, са станали нейни близки приятели. Наталия Сергеевна не е поддържала близки отношения със семейството на Савинков, не се е опитвала да укрепи това познанство.
Климова е гледала на Савинков, както и на Терентиева — като на другар в делото и нищо повече.
Климова не е била теоретик, не е била фанатик, не е била агитатор и не е била пропагандатор. Всичките й подбуди — действията й — са били като дълг пред собствения й темперамент, пред „сантиментите с философия“.
Климова е ставала за всичко, но не и за бита. Оказало се е, че за нея е имало и по-трудни неща от многомесечното гладно очакване, по време на което се пекат картофи за вечеря.
Това са били поредните тревоги за доход, за помощи, за две малки деца, изискващи грижи и решения.
След революцията мъжът й заминал за Русия по-рано от семейството и връзката им се прекъснала за няколко години. Наталия Сергеевна се стремяла към Русия. Бременна с третото си дете, тя се преместила от Швейцария в Париж, за да замине през Лондон за Русия. Децата и Н.С. се разболели и изпуснали специалния детски параход.
Ах, колко пъти в писмата си от Петербургското следствие Наташа Климова е давала съвети на своите по-малки сестри, които мащехата — леля Олга Никифоровна Климова — е обещавала да доведе в затвора при Наташа от Рязан в Москва.
Хиляди съвети: да не изстинете. Не стойте под отворения прозорец. Инак няма да дойдете. И децата са следвали съветите на по-голямата си сестра, и са пристигали живи и здрави в Петербург за свиждането в затвора.
През 1917 година Наталия Климова не е имала такъв съветник. Децата й са били простудени, параходът е отпътувал. През септември се е родило третото дете, момиченце, живяло е кратко. През 1918 година Наталия Сергеевна е направила последен опит да замине за Русия. Купила билети за параход. Но и двете момичета на Наталия Сергеевна, Наташа и Катя, се разболели от грип. Докато се грижела за тях, се разболяла и самата Климова. Грипът от 1918 година е световен мор, това е „испанката“. Климова умира, и децата са отгледани от приятелите на Наталия Сергеевна. Бащата е в Русия; той вижда децата едва през 1923 година.
Времето върви по-бързо, отколкото хората си мислят.
В семейството не е имало щастие.
Война. Наталия Сергеевна, този активен и страстен бранител, тежко е приемала военното поражение на Русия и болезнено е възприемала революцията с мътните й потоци.
Като че ли няма съмнение, че в Русия Наталия Сергеевна би намерила себе си. Но дали в тази Русия се е намерил Савинков? Не. Дали се е намерила Надежда Терентиева? Не.
Съдбата на Наталия Сергеевна Климова докосва великата трагедия на руската интелигенция, на революционната интелигенция.
Най-добрите хора на руската революция дадоха свидни жертви, загинаха млади, безименни, но разклатили трона — такива жертви дадоха, че в момента на революцията тази партия беше останала без сили, беше останала без хора, които да поведат Русия след себе си.
Пукнатината, по която се беше разцепило времето — не само руското, но и световното време, в което от едната страна остана целият хуманизъм на деветнайсети век с неговата жертвоготовност, неговия нравствен климат, неговите литература и изкуство, а от другата останаха Хирошима, кървавата война и концентрационните лагери, средновековните изтезания и разпадът на душите, предателството като нравствено достойнство — е застрашителен белег на тоталитарната държава.
Точно затова животът на Климова, съдбата й, са останали в човешката памет — защото този живот и съдба са онази пукнатина, по която времето се разцепи на две.
Съдбата на Климова е безсмъртие и символ.
Животът на еснафа оставя по-малко следи от живота на нелегалния, който е бил съзнателно укриван, съзнателно прикриван с чужди имена и чужди дрехи.
Все някъде се пише този летопис и все някога се издига над повърхността като „Писмо преди екзекуцията“ — като мемоари, като бележки за особено важни неща.
Такива са всички разкази за Климова. Те не са малко на тази земя. Наталия Сергеевна е оставила достатъчно следи след себе си. Просто всичките бележки не са събрани накуп под свода на единен паметник.
Разказът е като палимпсест, запазил всичките му тайни. Разказът е повод за вълшебства, той е предмет на магията, жива, неумряла още вещ, видяла героя. Може би тази вещ е в музея: реликва; на улицата: къща, площад; в апартамента: картина, снимка, писмо…
Писането на разказ означава търсене; в размътеното съзнание трябва да навлезе мириса на забрадката, на шала, на кърпата, загубена от героя или героинята.
Разказът е палея[67], а не палеография. Всъщност няма никакъв разказ. Самата вещ разказва. Дори в една книга, в едно списание трябва да бъде необичайна материалната страна на текста: хартията, шрифтът, съседните статии.
Държах в ръце писмото на Наталия Сергеевна Климова от затвора и писмата от последните години на живота й от Италия, Швейцария, Франция. Тези писма сами по себе си са разказ, палея със завършен, строг, тревожен сюжет.
Държах в ръце писмата на Наталия Климова след кървавата желязна чистка на трийсетте години, когато се изтриваше и унищожаваше както името на човека, така и паметта за него — по света не бяха останали много собственоръчно написани писма на Климова. Но такива писма има и те добавят несравними с нищо друго ярки щрихи. Това са писма, писани от Петербург, от Новинския затвор, от чужбина, писани след бягството до лелята-мащеха, писани до по-малките братя и сестри, до баща й. Добре че в началото на века хартията се е правила от парцали, така че хартията не е пожълтяла и мастилото не е избеляло…
Смъртта на бащата на Наталия Сергеевна е настъпила в най-острия момент от живота й, по време на следствието по делото за взрива на Аптекарския остров; това е смърт, спасила живота на Климова, понеже нито един съдия няма да рискува да осъди на смърт дъщерята, след като бащата умира, докато подава молба.
Трагедията в рязанската къща е сближила Наташа с мащехата й, кръвта ги е споила една с друга — по това време писмата на Наташа стават необичайно сърдечни.
Усилило се е вниманието към въпросите на дома.
За децата са се появили разкази за червени цветя, растящи по върховете на най-високите планини. За децата е била написана повестта „Червеното цвете“. Климова е намирала енергия за всичко. В писмата й до децата има цяла програма за възпитание на детската душа, без назидателност и поучения.
Следата, оставена от човека — това е една от любимите теми на Наталия Сергеевна.
В писмата има и по-ярки редове от тези в „Писмото преди екзекуцията“. Огромната жизнена сила е в това да решиш даден въпрос, а не да се съмняваш в правилността на пътя.
Многоточието е било любим препинателен знак на Наталия Сергеевна Климова. Многоточията съвсем очевидно са повече от приетото в нормалната руска литературна реч. Многоточията на Наташа не просто крият намек или таен смисъл. Това е маниер за водене на разговор. Климова е умеела да прави многоточията във висша степен изразителни и е ползвала много често този знак. Многоточие за надеждата, за критиката. Многоточие на аргументите, на споровете. Многоточието е и средство за шеговити или страшни описания.
В писмата от последните години няма многоточия.
Почеркът става по-малко уверен. Точките и запетаите са на местата си, както и преди, но многоточията са напълно изчезнали. Всичко е ясно и без многоточия. Изчисляването на курса на франка не се нуждае от многоточия.
Писмата до децата са пълни с описания на природата и чувстваш, че това не е книжно постижение на философията за смисъла на нещата, а знак, че от малък си общувал с вятъра, с планината, с реката.
Има великолепно писмо за гимнастиката и за танците.
Писмата до децата, разбира се, държат сметка за детското разбиране на нещата, пък и за цензурата в затвора.
Климова е знаела как да съобщи и за наказанието карцер — Наталия Сергеевна често е била пращана в карцера, което във всички затвори се дължи на една обща причина — изказване в защита на правата на арестанта. И. Каховска, която се е срещала с Климова в Петербург и в Москва — в затворническите килии, естествено — много разказва за това.
И. Каховска пише, как в съседната единична килия по време на питерския преход „Наташа Климова танцувала най-екзотични танци под ритмичния звън на оковите“.
Така е чукала по стената и стиховете на Балмонт:
Който иска да изчезнат
тези сенки без следа
и не иска повторения
и безбрежност на скръбта,
да си помогне трябва сам —
и да оттласне с мощна длан
от себе си безцелността, —[68]
този откъс от Балмонт ми чукаше на стената доживотната Н. Климова, като отговаряше на моите вопли по този въпрос. Година и половина по-рано тя беше преживяла екзекуцията на най-близките й хора, самата Петропавловка и една смъртна присъда.
Балмонт е бил любимият поет на Наталия Сергеевна. Той е „модернист“, а Наталия Сергеевна е чувствала, че „изкуството е с модернизма“, макар и това да не са нейни думи.
От затвора е било написано цяло писмо за Балмонт до децата. Натурата на Наталия Сергеевна се е нуждаела в незабавно логическо оправдаване на собствените чувства. „Сантименти с философия“ — така нарича това свойство на характера на Наталия Сергеевна нейният брат Миша.
Балмонт — това ще рече, че литературният вкус на Наталия Сергеевна, както и целият й живот, също се е наредил в челните поетически редици на съвременността. И ако Балмонт е оправдал надеждите на Климова, то единият живот на Климова е достатъчен, за да оправдае съществуването на Балмонт, творчеството на Балмонт. В писмата си Климова извънредно много мисли за стиховете, старае се сборникът „Като слънцето ще бъдем“[69] да бъде винаги с нея.
Ако в стиховете на Балмонт е имало какъвто и да било мотив или мелодия, задвижили със звън струните на такава настройка като Душата на Климова, значи Балмонт е оправдан. На пръв поглед изглежда, че по-прост и по-съзвучен с нея би трябвало да е Горки с неговия Буревестник или Некрасов. Но не е. Любимият поет на Климова е Балмонт.
Мотивът на Блок за нищетата на една ветровита Русия, също е бил много силен в Климова, особено по време на самотните й чужбински години.
Наталия Сергеевна не си е представяла себе си извън Русия, без Русия и не за Русия. Мъката по руската природа, по руските хора и по рязанската къща е носталгия в най-чиста форма, изразена много ярко и, както винаги, страстно и логично, в писмата от чужбина.
Има и още едно страшно писмо. Докато постоянно мисли за родината, тежко изживява раздялата с нея и повтаря името й като заклинание, Наталия Сергеевна изведнъж се замисля и говори думи, които никак не отиват на една рационалистка, почитателка на Волтер и наследничка на безверието на 19-и век. Наталия Сергеевна с тревога описва обхваналото я предчувствие, че никога повече няма да види Русия.
И какво е останало от този страстен живот? Само един златен ученически медал, прибран в джоба на лагерната антерия на голямата дъщеря на Наталия Сергеевна Климова.
Аз не вървя сам по стъпките на Климова. С мен е голямата й дъщеря, и когато намираме къщата, която търсим, жената влиза вътре, в апартамента, а аз или оставам на улицата, или, ако съм влязъл веднага след нея, се крия някъде до стената, сливам се с пердето на прозореца.
Представям си я като току-що родено бебе, мисля си как силните, здрави ръце на майка й, които с лекота са пренасяли пудови динамитни бомби за убийството на Столипин, сега с ненаситна нежност прегръщат телцето на първото си дете. Детето ще се казва Наташа — майката ще му даде своето име, за да задължи дъщеря си да извърши подвиг, да продължи майчиното дело, за да може цял живот да звучи този глас на кръвта, този призив на съдбата, за да може тя, която е кръстена на майка си, цял живот да се отзовава на този майчин глас, който я вика по име.
Тя е била на шест години, когато е умряла майка й.
През 1934 година посетихме Надежда Терентиева, максималистката, съобвиняемата на Наталия Сергеевна Климова по първото шумно дело — делото за Аптекарския остров.
„Не приличаш на майка си, не приличаш на нея“, крещеше Терентиева на новата Наташа, на русата дъщеря, която не приличаше на тъмнокосата майка.
Терентиева не разпозна наследената сила, не долови, не почувства огромната жизнена сила, която е била нужна на дъщерята на Климова, за да посрещне по-големи изпитания от онези изпитания в огън и буря, които са били отсъдени на майка й.
Отидохме у Никитина — участничката в бягството на тринадесетте, прочетохме двете й книжки за това бягство.
Бяхме в Музея на Революцията, на щанда на деветдесетте години имаше две снимки. Наталия Климова и Михаил Соколов. „Изпратете ми снимката, на която съм с бялата блуза и с наметнатото палто — много хора ми искат снимката, а ако не я намерите (Миша казва, че се е загубила), ми изпратете снимката от гимназията. Много хора ми искат снимката.“
Тези сърдечни редове са от първото писмо на Наталия Сергеевна, изпратено след бягството.
Сега е четиридесет и седма година и ние отново сме заедно на Сивцев Вражек[70].
Антерията още напомня за казахстанските лагерни конюшни, още пази техния мирис — едва доловим, сякаш е следа от скъп парфюм.
Това е някаква пра-миризма, от която са произлезли всички миризми на света — миризмата на унижение и самохвалство, миризмата на нищета и разкош.
В лагера, в казахстанската степ, жената заобичала конете с тяхната свобода, с разкрепостеното им стадо, което, кой знае защо, никога не се опитвало да те стъпче, да те унищожи, да те смаже, да те изтрие от лицето на земята. Жената в лагерната антерия, дъщеря на Климова, късно е разбрала, че притежава удивителната дарба да печели доверието на животни и птици. Да бъде онази градска жителка, която среща преданост от страна на кучета, котки, гъски, гълъби. Последният поглед на овчарката в Казахстан, по време на раздялата, за нея е бил като някаква граница, някакъв пореден мост, изгорен в живота й — нощем жената е отивала в конюшнята и се е вслушвала в живота на конете, с неговите интереси и език — един свободен живот, така различен от този на хората, обкръжаващи жената. По-късно, вече в Москва, на хиподрума, жената отново се опитала да се срещне с конете. Посрещнало я разочарование. Това били състезателни, оседлани коне с панделки и с шапки, превъзбудени от предстоящия устрем, и те повече приличали на хора, отколкото на коне. Жената повече не се срещнала с коне.
Но всичко това е станало по-късно, докато сега антерията все още пазеше едва доловимия мирис на казахстанската лагерна конюшня.
А какво е станало по-рано? По-рано тя се държала като пъстърва — върнала се в родния ручей, за да си издере до кръв страните в крайбрежните скали. „Аз много обичах да танцувам — и това ми е целият грях пред мрачната Москва на тридесет и седма година.“ Върнала се е, за да живее на земята, на която е живяла майка й, да стигне до Русия на онзи параход, за който е закъсняла Наталия Климова. Една пъстърва не слуша, когато я предупреждават, вътрешният й глас е по-силен, по-властен.
Така дошъл зловещият бит на тридесетте години: предателството на близки приятели, недоверието, подозрителността, злобата и завистта. Тогава жената разбрала за цял живот, че няма по-лош грях от недоверието и се заклела… Но преди да се закълне, я арестували.
Арестували и баща й, той изчезнал в хлъзгавите от кръв лагерни подземия „без право на кореспонденция.“ Бащата имал рак на гърлото — след ареста той му помогнал да не живее дълго. Но когато се опитали да получат справки, отговорът бил, че той е умрял през 1942 година. Тази приказна противораковост, тази чудодейна антиканцерогенност на лагера, където е живял и умрял бащата, не е привлякла вниманието на световната медицина. Това е мрачна шега — тогава имаше много такива. Години наред две жени ще търсят поне сянка от следите на баща си и мъжа си и нищо няма да намерят.
Десет години по лагери, безкрайна черна работа, измръзнали ръце и крака — до края на живота студената вода ще причинява болка на ръцете. Смъртоносни снежни бури, когато ти се струва, че всеки момент ще спреш да живееш. Безименни ръце, които те вдигат в бурята, отнасят до бараката, разтъркват се, затоплят те, съживяват те. Кои са те, тези безименни хора, безименни като терористите от младостта на Наталия Климова?
Табуни коне. Казахстански лагерни коне, по-свободни от хората с особения им живот — жената от града е имала странната дарба да се ползва с доверието на животни и птици. Нали животните имали по-голям усет за хората, отколкото хората един за друг, и по-добре от хората разпознавали човешките качества. Животните и птиците са се отнасяли към дъщерята на Наташа Климова с доверие — точно това чувство, което така липсва на хората.
През 1947 година, когато зад гърба й вече са били и следствието, и десетте години по лагери, изпитанията й едва са започвали. Механизмът, който смилаше и убиваше, изглеждаше вечен. Онези, които издържаха, които оцеляваха до края на присъдата, бяха обречени на нови скитания, на нови безкрайни мъчения. Тази безнадеждност на безправието, тази обреченост е тъмната от кръв зора на утрешния ден.
Гъста, тежка, златна коса. Какво ли още я чака? Безправие, многогодишно скитане из страната, адресни регистрации, търсене на работа. Първата й работа след освобождението, след лагера, е като слугиня на някакъв лагерен началник — той имал прасе, което тя трябвало да мие и да отглежда — или да се връща обратно на сечището и да хваща триона. Намира спасение: работа като инкасатор. Следват грижи с адресната регистрация, „режимните“ градове и райони, паспортът — клеймо, паспортът — обида…
Колко предели ще бъдат преминати, колко мостове ще бъдат изгорени…
Ето тук през 1947 година младата жена за пръв път е разбрала и почувствала, че не е дошла на земята, за да прослави майчиното си име, че нейната съдба не е епилог, не е послеслов на нечий друг живот, пък дори и това да е животът на близък, на голям човек.
Разбрала е, че тя си има своя съдба. И че току-що е стъпила на пътя за утвърждаването на тази съдба. И че тя е също толкова представител на века и на времето, колкото и майка й.
Че да запазиш вярата в човека при нейния личен опит, при нейния живот, е не по-малък подвиг от делото на майка й.
Често съм си мислел защо всемогъщия, всесилен лагерен механизъм не е смачкал душата на дъщерята на Климова, защо не е смлял съвестта й. И намирах отговор: нужна е солидна подготовка, за да може да успее начинанието с лагерния разпад, лагерното унищожение, погазването на човека.
Развращаването беше процес — и то продължителен, дълголетен процес. Лагерът е финал, край, епилог.
Може би емигрантският живот е опазил дъщерята на Климова. Но нали емигрантите не се бяха държали по-добре от „местните“ по време на следствията през 37-а година? Трябва да я е спасила семейната традиция. И онази огромна жизнена сила, която ти помага да издържиш изпитанието с прасето на стопаните, но пък завинаги те отучва да плачеш.
Тя не само, че няма да загуби вярата в хората, но и ще превърне възстановяването на тази вяра, ежечасното доказателство за вярата в хората, в свое жизнено правило: „предварително се смята, че всеки човек е добър човек. Само обратното се нуждае от доказване.“
Сред зло, недоверие, завист и злоба нейният чист глас лесно ще се открои.
— Операцията беше много тежка — камъни в бъбреците. Беше 1952 година — най-трудната, най-лошата година в моя живот. И докато лежах на операционната маса, си мислех… Тези операции — камъните в бъбреците — не се правят в пълна упойка. Пълната упойка при такива операции гарантира сто процента смърт. Бяха ми направили местна упойка и аз мислех само за едно. Че трябва да спра да се мъча, да спра да живея и че това е толкова лесно — отслабваш си за малко волята и вече си прекрачил прага, вратата в небитието е отворена… Защо да живее човек? Защо да възкръсва отново към 1937? 1938, 1939, 1940, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 1950, 1951 години при целия ми толкова ужасен живот?
Операцията течеше и макар да чувах всяка дума, се опитвах да мисля за нещо свое и усетих, че някъде от самите дълбините на тялото ми извира някаква струйка воля, извор на живот. Тази струйка ставаше все по-мощна, все по-пълна, и изведнъж ми стана леко да дишам. Операцията беше свършила.
През 1953 година умря Сталин и започна нов живот с нови надежди, жив живот, с живи надежди.
Моето възкресение беше едно свиждане с март 1953 година. Като възкръсвах на операционната маса, аз знаех, че трябва да живея. И аз възкръснах.
Чакаме отговор на Сивцев Вражек. Излиза стопанката, потропва с токове, бялото й пеньоарче е закопчано, бялата шапчица пристяга грижливо сресаните побелели коси. Без да бърза, стопанката оглежда гостенката със своите големи, красиви, тъмни, далекогледи очи.
Аз стоях и се сливах с пердето на прозореца, с тежката прахолясала завеса. Аз, който познавах миналото и гледах в бъдещето. Вече бях живял в концлагер, самият аз бях станал вълк и можех да разпозная хватката на вълк. Все нещо отбирах от вълчи нрави.
В сърцето ми нахлу тревога — не страх, а тревога — бях видял утрешния ден на тази ниска руса жена, дъщерята на Наташа Климова. Видях утрешния й ден и сърцето ми заплака.
— Да, чувала съм за това бягство. Романтични години. И „Писмото след екзекуция“ съм чела. Господи! Цялата интелигенция на Русия… Помня, всичко си спомням. Но романтиката си е романтика, а животът, извинете ме, животът си е живот. Вие колко години прекарахте в лагер?
— Десет.
— Видяхте ли. Аз мога да Ви помогна — заради майка Ви. Но аз не съм извънземна. Аз съм жител на земята. Може би Вашите роднини имат някаква златна вещ — я пръстен, я халка…
— Имам само един медал, на майка ми училищният медал, а пръстен нямам.
— Много жалко, че нямате пръстен. Медалът е за зъбни коронки. Аз нали съм зъболекар и правя протези. Златото бързо ми свършва.
— Трябва да тръгвате — прошепнах аз.
— Трябва да живея — твърдо каза дъщерята на Наташа Климова. — Ето… — И от джоба на лагерната си антерия тя извади нещо, увито в парцал.
В един от есенните дни на трийсета година пристигна арестантски етап — затоплен товарен вагон номер четирийсет от някакъв ешелон, който вървял на север, на север, на север. Всички пътища бяха задръстени. Железницата едвам се справяше с извозването на „разкулачените“ заедно с жените и малките деца. „Разкулачените“ ги гонеха на север и хвърляха кубанците, които никога не бяха виждали гора, в гъстата уралска тайга. Само година по-късно по чердинските леспромхози[71] вече трябваше да се изпращат комисии — преселените взеха да умират, планът за дърводобива беше застрашен. Но всичко това стана после, а сега лишените от права все още се бършеха с пъстри украински кърпи, миеха се, радваха се и не се радваха на почивката и на това, че ги бавят. Бяха им забавили влака, за да направят път — на кого — на арестантските ешелони. Онези поне знаеха — като ги докарат, ще ги вземат на прицел, а после всеки от тях ще търси начин да се изхитри, да се сражава за късмета си, да се бори със съдбата. Но кубанците не знаеха нищо — нито от каква смърт ще умрат, нито къде и как. Всички кубанци бяха карани в товарни вагони. И арестантските ешелони, които бяха доста по-многобройни, също бяха карани в товарни вагони. Имаше твърде малко истински „столипински“ вагони — хем товарни, хем с отопление — така че за арестантските етапи бяха започнали да приспособяват и да поръчват на заводите обикновени вагони от някогашната втора класа. Тези арестантски вагони се наричат така по същата причина, по която централните части на Русия в Колима се наричат „континент“, макар че Колима не е остров, а област на Чукотския полуостров, обаче сахалинският говор, пътуването, което става само с параходи, с многодневно пътуване по море — всичко това създава илюзията за остров. А психологически няма никаква илюзия. Колима си е остров. От нея човек се връща на „континента“, на „Голямата земя“. И континентът, и Голямата земя са речник от ежедневието: вестникарски, издателски, книжен.
По същия начин арестантският вагон с решетките продължаваше да се нарича „столипински“. Макар че арестантският вагон на 1907 година съвсем не е такъв.
Та в списъка на товарен вагон номер четиридесет е имало тридесет и шестима затворници. Това е норма! Етапът се е движел без претоварване. В ръкописния списък, предназначен за конвоя, е имало графа „специалност“ и някаква бележка е привлякла вниманието на регистратора. „Синьоблузик“! Що за специалност е това? Не е дърводелец, не е счетоводител, не е културно-масовик, а е „синьоблузик“. Било е очевидно, че с този отговор на затворническия въпрос в лагерния формуляр арестантът иска да открои нещо, което е важно за него. Или да привлече нечие внимание. Ето го списъка.
Гуревич Борис Семьонович (Южанин), ст. п-ш. (това са буквите за „подозрение в шпионаж“), присъда три години — немислима за такъв член дори и в онези времена! — година на раждане 1900 (връстник на века!), специалност „синьоблузик“.
Гуревич беше доведен в лагерната канцелария. Мургав, остриган човек, с голяма глава и мръсна кожа. На носа му се крепеше счупено пенсне без стъкла. Някаква връзчица все още го привързваше за врата му. Нямаше нито горна, нито долна фланела, нямаше и бельо. Имаше само сини тесни памучни панталони, без копчета, очевидно чужда вещ, очевидно трампа. Естествено, че всичко му бяха взели криминалните. Залагали са чужди вещи, парцалите на „левака“. Мръсни боси крака с прораснали нокти и жалка, някак си доверчива усмивка на лицето, в големите кафяви очи, които добре познавах. Това беше Борис Южанин, прочутият ръководител на прочутата „Синя блуза“, чиято петгодишнина навремето беше празнувана в Болшой театър и недалеч от мен беше седял Южанин, заобиколен от стълбовете на синьоблузото движение: Третяков, Маяковски, Форегер, Юткевич, Тении, Кирсанов — автори и сътрудници на списание „Синята блуза“, които гледаха в устата идеолога и вожда на движението Борис Южанин и попиваха всяка негова дума.
Имаше какво да се попива: Южанин непрекъснато им говореше, в нещо ги убеждаваше, към нещо ги подканваше.
Сега „Синята блуза“ е забравена. В началото на двадесетте години й бяха възлагали много надежди. Това не беше само нова театрална форма, дадена на света от Октомврийската революция, която прерастваше в световна.
Синьоблузниците смятаха, че дори и Майерхолд не е достатъчно ляв и затова предлагаха не само нова форма на театралното действие на „Живия вестник“ — така Южанин наричаше своята „Синя блуза“ — но и цяла жизнена философия.
Според замисъла на вожда на движението, „Синята блуза“ е някакъв орден. Естетика, поставена в служба на революцията, която води и до етически победи.
В първите броеве от новия литературен сборник на списание „Синя блуза“ (за пет-шест години излязоха страшно много броеве) авторите изобщо не се подписваха, колкото и прочути да бяха (Маяковски, Третяков, Юткевич).
Имаше един единствен подпис: редактор Борис Южанин. Хонорарите отиваха във фонд „Синя блуза“ за по-нататъшно развитие на движението. Според замисъла на Южанин „Синята блуза“ не е трябвало да бъде професионална. Всяко учреждение, всяка фабрика и завод е трябвало да имат собствени колективи. Самодейни колективи.
Синьоблузите текстове изискваха прости, известни мелодии. Никакви гласове не им трябваха. Но ако се беше намирал глас, талант — толкова по-добре. Тогава синьоблузикът беше прехвърлян в „образцовия“ колектив. Те се състояха от професионалисти — временно — по замисъла на Южанин.
Южанин публично отричаше старото театрално изкуство. Той рязко се изказваше срещу Художествения театър и Малий театър, срещу самия им принцип на работа.
Театрите дълго не успяваха да се приспособят към новата власт. Южанин беше заговорил от нейно име, с обещание за ново изкуство.
В това ново изкуство основното място беше отредено на един театър на разума, театър на лозунга, на политическия театър.
„Синята блуза“ рязко се изказваше срещу театъра на преживяването. Всичко, което после се наричаше „театър на Брехт“, беше открито и показано от Южанин. Тук проблемът е в това, че след като по емпиричен път беше открил цяла поредица нови художествени принципи, Южанин не беше успял да ги обобщи, да ги развие, да ги представи на международен форум. Това беше направено от Брехт — слава нему!
Първата „Синя блуза“ излезе на клубна сцена, на комсомолска сцена през 1921 година. Пет години по-късно в Русия имаше четиристотин такива колектива. За основна база, в която да вървят целодневни постановки без прекъсване, „Синята блуза“ получи театъра „Шаноар“[72] на Страстния площад — онзи същият театър, който беше съборен през лятото на 1967 година.
Черното знаме на анархистите все още се спускаше върху съседната сграда — това беше клуба на анархистите на Тверская, където съвсем до неотдавна се бяха изявявали Мамонт-Далски, Юда Гросман Рошчин, Дмитри Фурманов и други апостоли на анархизма. Способният журналист Ярослав Гамза беше взел участие в полемиката за пътищата и съдбините на новия съветски театър, на новите театрални форми.
Централните колективи бяха осем: „Показен“, „Образцов“, „Ударен“, „Основен“ — така се наричаха. Южанин удържаше равенството.
През 1923 година в „Синята блуза“ се включи и театърът на Форегер, който обаче запази своята самостоятелност.
И въпреки цялото това разрастване, въпреки цялото това движение надлъж и на шир, на „Синята блуза“ нещо не й достигаше.
Присъединяването на театъра на Форегер беше последната победа на „Синята блуза“.
Изведнъж стана ясно, че „Синята блуза“ няма какво да каже, че театралните „леви“ са привлечени повече от театъра на Майерхолд, от Театъра на революцията, от Камерния театър. Тези театри бяха запазили и своята енергия и находчивост, бяха запазили кадрите си — много по-квалифицирани от „показните“ колективи на Южанин. Борис Тенин и Клавдия Корнеева, които по-късно се прехвърлиха в „Театъра за деца“, са единствените имена, родени от „Синята блуза“. Юткевич взе да го влече киното. Третяков и Кирсанов ги привлече „Новият Леф“. Дори и „синьоблузият“ композитор Константин Листов изневери на „Живия вестник“.
Също така стана ясно, че академичните театри са се отърсили от шока и са съгласни, и дори са много съгласни да обслужват новата власт.
Зрителите се върнаха в залите със завеси, на които е нарисувана чайка, младежите хукнаха през глава към студиите на старите театрални школи.
За „Синята блуза“ нямаше място. И някак си стана ясно, че всичко това е блъф, мираж. Че изкуството си има свои надеждни пътища.
Само че това беше в края, а в началото беше пълен триумф. На сцената излизаха актьори, облечени в сини блузи и започваха спектакъла с встъпителни паради. Тези встъпителни паради бяха еднакви — като спортен марш преди футболните радиопредавания:
Ний сме синьоблузици и профсъюзници, А не кречетала, Ний сме бурмички в машината на трудещите се, От цялата земя!
С. М. Третяков от Лефа беше майсторът на тези „бурмички и гайки“. Редакторът на „Синята блуза“ също написа няколко оратории, скечове, сценки.
След парада се разиграваха няколко сценки. Актьорите бяха без грим, в „служебно облекло“ или както после щеше се казва — „без костюми“. Носеха само символи-апликации. Парадът завършваше с „финал“:
Ний ви изпяхме
каквото можахме,
каквото можахме, изпяхме за вас.
И нищо чудно, че туй е успешно,
щом сме полезни за вас били.
Този недъгав свят на челните вестникарски страници, преразказан на театрален жаргон, се радваше на нечуван успех. Това беше новото изкуство на пролетариата.
„Синята блуза“ замина за Германия. Два колектива, начело със самия Южанин. Струва ми се, че беше през двайсет и четвърта година. По работническите клубове на Ваймарската република. Тук Южанин се беше срещнал с Брехт и беше го шашнал с новаторството на идеите си. Думата „шашнал“ е израз на самия Южанин. Южанин се беше срещал с Брехт толкова често, колкото това беше възможно в онези времена, пълни с подозрения и взаимно следене.
Първото заминаване в чужбина, околосветското пътешествие на работниците — „ударници“ се отнася към 1933 година. Тогава на всеки ударник се е падал по един политкомисар.
И с Южанин бяха пътували достатъчно политкомисари. Мария Фьодоровна Андреева уреждаше тези пътувания.
След Германия „Синята блуза“ тръгна за Швейцария и изнемощяла от триумфа си се прибра в родината.
Година по-късно Южанин заведе в Германия още два синьоблузи колектива — онези, които не бяха участвали в първото пътуване.
Триумфът си беше все същият. Отново срещи с Брехт. Завръщане в Москва. Колективите се готвеха да заминат за Америка, за Япония.
Южанин имаше едно качество, което му пречеше да бъде вожд на движението — той беше лош оратор. Не умееше да подготви изказване, да срази противника в дискусия, в доклад. А тогава бяха много модерни такива дискусии — съвещание след съвещание, дебат след дебата. Южанин беше много скромен човек, дори плашлив. И в същото време той никак не искаше да влиза във второстепенна роля, да стои в сянка, настрана.
Задкулисната борба изисква много находчивост, много енергия. Южанин нямаше тези качества. Южанин беше поет, а не политик. Поет-догматик, поет-фанатик на синьоблузото си дело.
Пред мен стоеше един мръсен дрипльо. Босите му мръсни крака не можеха да си намерят място — Борис Южанин пристъпваше от крак на крак.
— Криминалните, нали? — попитах аз и кимнах към голите му рамене.
— Да, криминалните. Така ми е по-добре, по-леко. Почернях по пътя.
Във висшите сфери вече са били подготвяни разпореждания и заповеди за синьоблузиците — да им се съкратят средствата, да им бъдат свалени дотациите. Вече е имало и претенденти за театъра „Шаноар“. Теоретичната част на синьоблузите манифести е избелявала все повече и повече.
Южанин не е отвел, не е успял да отведе театъра си до световната революция. Пък и цялата тази перспектива беше загубила блясъка си в средата на двайсетте години.
Любов към синьоблузите идеи! Той е разбрал, че това не стига. Любовта е означавала отговорност, означавала е спорове в отдела на Моссъвет, означавала е докладни записки, бури в чаша вода, разговори с актьори, които си губят дохода. Същинският въпрос си е оставал все същият: последно, какво е „Синята блуза“ — професионално занимание или самодейност?
Идеологът и ръководителят на „Синята блуза“ с един удар е разсякъл възела на тези въпроси.
Борис Южанин е тръгнал да бяга в чужбина.
Направил го е по детски неудачно. Дал всичките си пари на някакъв моряк от Батуми, а морякът го отвел право в ОГПУ[73]. Южанин прекарал дълго време в затвора.
Московското следствие предоставило на героя на новите театрални форми буквите „П.Ш.“. Подозрение в шпионаж и три години концлагер.
„Това, което бях видял в чужбина, толкова не приличаше на това, което пишеше в нашите вестници. Не исках повече да съм устен вестник. Исках истински живот.“
Сприятелих се с Южанин. Успях да му услужа с различни малки неща от типа на бельо или баня, но скоро го викнаха в управлението във Вижаиха[74], където се намираше центърът на УСЛОН[75] — за да работи по специалността.
Идеологът и създателят на синьоблузото движение стана ръководител на „Синята блуза“ във Вишерските концентрационни лагери, жив вестник на арестанта. Ефектен финал!
За тази лагерна „Синя блуза“ и аз написах, в съавторство с Борис Южанин, няколко скеча, оратории, куплети.
Южанин стана редактор на списание „Нова Вишера“. В Ленинската библиотека могат да се намерят екземпляри от това списание.
Името на Южанин е запазено за потомството. Това е великото дело на Гутенберг, колкото и да заменят със стъклограф печатарския стан.
Един от принципите на „Синята блуза“ е използването на всякакъв текст и всякакъв сюжет.
Стига да са от полза, думите и музиката могат да бъдат от всякакви автори. Тук няма литературни кражби. Тук плагиатството е изведено като принцип.
През трийсет и първа година Южанин беше откаран в Москва. За да му преразгледат делото? Кой знае.
Години наред Южанин живя в Александрово — значи не са му преразгледали делото кой знае колко.
През петдесет и седма година случайно разбрах, че Южанин е жив — Москва на двайсетте не можеше да не го познава и да не го помни.
Написах му писмо, предложих му да разкаже за „Синята блуза“ на московчаните от края на петдесетте години. Това предложение предизвика острия протест на главния редактор на списанието — той и дума не беше чувал за „Синята блуза“. Нямах възможност да повторя собственото си предложение и се наругах за цялата ми припряност. А после се разболях и писмото на Южанин от петдесет и седма година така си и остана в чекмеджето на бюрото ми.
Гората заобикаляше града, навлизаше в града. Трябва просто да се прехвърлиш на съседното дърво, и вече си в града, на булеварда, а не в гората.
Боровете и елхите, кленовете и тополите, брястовете и брезите — всичко беше еднакво и на горската поляна, и на площад „Борба със спекулата“, както наскоро беше преименуван търговският площад на града.
Когато катерицата отдалече гледаше града, й се струваше, че градът е разрязан на две със зелен нож, със зелен лъч, че булевардът е зелена рекичка, по която може да се плува и да се доплува до същата такава зелена вечна гора, в която живееше катерицата. Че камъкът скоро ще свърши.
И катерицата се реши.
Катерицата се прехвърляше от топола на топола, от бреза на бреза — делово, спокойно. Но тополите и брезите не свършваха, а я отвеждаха все по-надълбоко в тъмните клисури, до каменните поляни, заобиколени с нискорасли храсти и самотни дървета. Клоните на брезите бяха по-гъвкави от тези на тополата, но катерицата си го знаеше от преди.
Скоро катерицата разбра, че е избрала грешния път, че гората не става по-гъста, а оредява. Но беше късно да се връща обратно.
Сега трябваше да претича през онзи сив мъртъв площад, след който отново идва гората. Вече лаеха кучета, минувачите надигаха глави.
Иглолистната гора беше сигурно място — борова броня, елхова коприна. Докато тополите предателски шумоляха с листа. Клонът на брезата държеше по-здраво, по-дълго и гъвкавото тяло на зверчето се залюляваше във въздуха, само определяше пределното напрежение на клона, катерицата отпускаше лапи и летеше във въздуха — полуптица, полузвяр. Дърветата бяха научили катерицата и на небе, и на полет. Тя се пускаше от клона, разперваше ноктите на всичките си четири лапи и политаше в търсене на по-твърда опора, по-надеждна от въздуха.
Катерицата наистина приличаше на птица, тя беше като жълтия ястреб, обикалящ с летене над гората. Как само завиждаше катерицата на ястребите заради далечния им полет. Но катерицата не беше птица. С всяка минута, в която започваха да отслабват мускулите на дървото и клонът започваше да се огъва под тялото й, катерицата чувстваше зова на земята, тежестта на земята и стопудовото си тегло. Трябваше да събере сили, да призове на помощ нови сили, идващи някъде отвътре, за да скочи отново на клона — или щеше да падне на земята и никога нямаше да се вдигне към зеленината на короните.
Катерицата присвиваше тесните си очи, подскачаше, вкопчваше се в клоните, залюляваше се, прицелваше се, без да вижда, че след нея тичат хора.
А по улиците на града вече се стичаше тълпа.
Това беше тих провинциален град, който се будеше заедно със слънцето, с петлите. През него минаваше толкова тиха река, че понякога течението й спираше напълно и водата даже потичаше наобратно. В града имаше две развлечения. Първото бяха пожарите, тревожните предупредителни балони, които издигаха на пожарникарската вишка, грохотът на пожарникарските каруци, прелитащи с пожарникарските екипи по калдъръмените улици: дорестите коне, сиво-петнистите коне и враните коне отговаряха на цвета на всяка от трите противопожарни части. Борбата с пожарите беше за смелите, наблюдението — за всички останали. Възпитаването в смелост беше за всички; всички, които можеха да се движат, взимаха децата, оставяха по къщите само парализираните и слепите, и отиваха „на пожара“.
Второто народно зрелище беше ловът на катерици — класическо развлечение на гражданите.
През града преминаваха катерици, минаваха често, но винаги през нощта, когато градът спеше.
Трето развлечение беше революцията — в града се изтребваше буржоазията, разстрелваха се заложници, копаеха се някакви ровове, раздаваха се пушки, обучаваха се и се пращаха на смърт млади войници. Но няма революция на света, която да заглуши порива към традиционната народна забава.
Всеки в тълпата гореше от желание да бъде първият, който ще уцели катерицата с камък, който ще убие катерицата. Да бъде най-точният, най-добрият стрелец с прашка — с библейска прашка, — хвърлена с ръката на Голиат по жълтото телце на Давид. Голиатите летяха след катерицата, свиреха с уста, насъскваха се, блъскаха се един друг, жадувайки убийство. Тук беше и селянинът, донесъл на пазара половин торба ръж, който разчиташе да размени тази ръж за роял, за огледала — в година с много смърт огледалата бяха евтини, — и председателят на революционния комитет в градските железопътни работилници, дошъл на пазара, за да излови спекулантите, и счетоводителят на Всепотребсоюз[76], и прочутият от царско време градинар Зуев, и червеният командир с чудните му панталони с бричове — фронтът беше само на сто версти[77].
Градските жени стояха до дъсчените огради, до портичките, надничаха през прозорците, насъскваха мъжете, вдигаха децата, за да могат децата да видят по-добре лова, да се научат и те на лов…
Момчетата, на които не се разрешаваше сами да преследват катерици — за това си имаше възрастни — мъкнеха камъни, тояги, за да не се изпусне зверчето.
— На, чичо, удряй.
И чичото удряше, и тълпата ревеше, и преследването продължаваше.
Всички търчаха по градските булеварди след рижото зверче: потни, червендалести, обхванати от страстната жажда за убийство стопани на града.
Катерицата бързаше, тъй като отдавна беше разгадала този рев, тази страст.
Трябваше да се спусне, да се изкатери нагоре, да избере клон, клонче, да прецени полета си, да се залюлее във въздуха, да литне…
Катерицата разглеждаше хората, а хората разглеждаха катерицата. Хората следяха нейния бяг, нейния полет — тълпа от обикновени опитни убийци…
По-възрастните, ветераните в провинциалните битки, развлеченията, ловуването и сраженията, дори и не мечтаеха да настигнат младите. Опитните убийци се движеха след тълпата и отдалече даваха ценни съвети, смислени съвети, важни съвети на онези, които можеха да търчат, да хващат, да убиват. Тези вече не можеха да тичат, не можеха да гонят катерицата. Пречеше им задухът, тлъстините, дебелината. Но имаха голям опит и даваха съвети — кой откъде да мине, за да препречи пътя на катерицата.
Тълпата непрекъснато се разрастваше — ето че старците разделиха тълпата на отряди, на армии. Половината отидоха в засада, да затягат обръча.
Катерицата видя изскачащите от уличката хора преди хората да я видят и всичко разбра. Трябваше да слезе, да претича десет метра до дърветата на булеварда и щяха да видят тогава тези псета, тези герои.
Катерицата скочи на земята и се метна право в тълпата, макар че срещу нея летяха камъни и тояги. И като се шмугна между тези тояги, между тези хора — бой! бой! Не й давай да се съвземе! — катерицата се огледа. Градът я настигаше. Камъкът я уцели от едната страна, катерицата падна, но веднага скочи и се хвърли напред. Катерицата стигна до дървото, до спасението, покатери се по дънера и се прехвърли върху борова клонка.
— Безсмъртна ще излезе, мръсницата!
— Сега трябва да обкръжите реката, при плитчината!
Но нямаше смисъл нищо да се обкръжава. Катерицата едвам-едвам се придвижваше по клона и хората веднага забелязаха това и заръмжаха.
Катерицата се залюля на клона, за последен път си напрегна силите и падна направо във виещата, хриптяща тълпа.
Тълпата се раздвижи като кипващ котел, а после пак както котел, но вече свален от огъня, хората взеха да се разотиват от това място на тревата, където лежеше катерицата.
Тълпата бързо оредяваше — нали всеки трябваше да ходи на работа, всеки имаше работа в града, в живота. Но нито един не си отиде къщи без да погледне мъртвата катерица, без да се убеди със собствените си очи, че ловът е успешен, че дългът е изпълнен.
Провирах се по-напред през оредяващата тълпа, понеже нали и аз бях насъсквал, и аз бях убивал. И аз имах това право, като всички останали, като целия град, като всички класи и партии…
Погледнах жълтото телце на катерицата, кръвта, която беше засъхнала по устата, по муцунката, погледнах очите, които спокойно се взираха в синьото небе на тихия ни град.
Ние сме суеверни. Търсим чудеса. Измисляме си символи и живеем с тези символи.
В Далечния север човек търси изход от своята чувствителност, която десетилетията живот в Колима не са разрушили, не са отровили. Човек изпраща колет по бързата поща: не книги, не снимки, не стихове, а клонче лиственица, мъртво клонче от живата природа.
Този странен подарък, това изсушено, продухано от ветровете на самолетите, смачкано, начупено в пощенския вагон, светлокафяво, жилаво, дебелокожо северно клонче се слага във вода.
Слага се в консервна кутия, пълна със зла, хлорирана, обеззаразена московска вода — от водопровода, вода, която може и да се радва, че е в състояние да задуши всичко живо — мъртвата московска водопроводна вода.
Листвениците са по-сериозни от цветята. В тази стая има много цветя, ярки цветя. Тук има букети от песекиня, има букети от люляк в гореща вода, поставени там, след като клонките са били разчоплени отдолу и потопени във вряла вода.
Лиственицата е сложена в студена, едва-едва затоплена вода. Лиственицата е живяла по-близо до Черната река от всички тези цветя, тези клонки — песекинята, люляка.
Стопанката разбира това. Разбира го и лиственицата.
Клончето следва пламъка на човешката воля и събира всичките си сили — физически и духовни, тъй като едно клонче не възкръсва само от физически сили: не му стигат московската топлина, хлорираната вода, равнодушния стъклен буркан. В клончето са събудени други, тайни сили.
Минават три дни и три нощи, и стопанката се събужда от странен, едва доловим мирис на терпентин, един слаб, ефирен, нов мирис. В коравата дървена кожа са се разкрили и са се промушили на бял свят нови, млади, живи, яркозелени иглички.
Лиственицата е жива, лиственицата е безсмъртна, това чудо на възкресението не може да не се случи — нали лиственицата е сложена в буркана с вода на годишнината от смъртта на поета, мъжа на стопанката, в Колима.
Дори и тази памет за мъртвия също участва в оживяването, във възкресението на лиственицата.
Този нежен мирис, тази ослепителна зеленина са важни начала на живота. Слабите, но живеещи, възкръсналите с някаква тайна духовна сила, скрити в лиственицата и излезли на бял свят.
Мирисът на лиственица беше слаб, но ясен, и никаква сила в света не би заглушила този мирис, не би загасила тази зелена светлина и цвят.
Колко години подред тази брулена от ветровете, въртяща се по слънцето лиственица всяка пролет е издигала в небето младите си зелени иглички?
Колко години? Сто. Двеста. Шестстотин. Даурската лиственица достига зрелост на триста години.
Триста години! Лиственицата, чийто клон, чиято клонка дишаше на московската маса, е връстничка на Наталия Шереметиева-Долгорукова[78] и може да напомни за печалната й съдба: за превратностите на живота, за верността и твърдостта, за душевната издръжливост, за физическите и нравствени мъки, които с нищо не се отличават от мъките на трийсет и седма година, със същата им бясна северна природа, ненавиждаща човека, със смъртоносната опасност от пролетно пълноводие и зимни бури, със същите доноси, с грубия произвол на началниците, със същата смърт, с разкъсването на четири, с разпъването в колело на мъжа, на брата, на сина, на бащата, доносничили един срещу друг, предавали се един друг.
С какво това не е вечен руски сюжет?
След реториката на моралиста Толстой и бясната проповед на Достоевски имаше войни, революции, Хирошима и концлагери, доноси, разстрели.
Лиственицата преобръща мащабите на времето, засрамва човешката памет, напомня незабравимото.
Лиственицата, която е виждала смъртта на Наталия Долгорукова, е видяла и смъртта на руския поет, видяла е милиони трупове, безсмъртни във вечно вкочанената земя на Колима, тази лиственицата живее някъде на Север, за да може да вижда и да крещи, че нищо не се е изменило в Русия — нито съдбите на хората, нито човешката злоба, нито равнодушието. Наталия Шереметиева всичко е разказала, всичко е записала с тъжната си сила и вяра. Лиственицата, чиято клонка сега оживява на московската маса, вече е била родена, когато Шереметиева е поемала скръбния си път към Берьозово[79], който така прилича на пътя за Магадан, за Охотско море.
Лиственицата пускаше, именно пускаше мирис, както се пуска сок. Мирисът преминаваше в цвят и между двете нямаше граница.
В московския апартамент лиственицата дишаше, за да напомни на хората техния човешки дълг, за да може хората да не забравят милионите трупове — хората, загинали на Колима.
Слабият и настойчив мирис — това беше гласът на мъртвите.
Тъкмо от името на тези мъртъвци лиственицата се осмеляваше да диша, да говори и да живее.
За възкресението са нужни сила и вяра. Далеч не е достатъчно да сложиш клонката във вода. И аз съм слагал в буркан с вода клонка от лиственица: клонката изсъхна, стана безжизнена, крехка и чуплива — животът я беше напуснал. Клонката отиде в небитието, изчезна, не възкръсна. Но лиственицата в апартамента на поета се върна към живота в буркана с вода.
Да, има клонки от люляк или песекиня, клонки за сърцераздирателни романси, но лиственицата не е предмет, не е тема за романси.
Лиственицата е много сериозно дърво. Това е дърво на познанието за добро и зло — това не е ябълка и не е брезичка! — това е дърво, живяло в райската градина преди изгонването на Адам и Ева от рая.
Лиственицата е дървото на Колима, дървото на концлагерите.
В Колима не пеят птици. Цветята на Колима са ярки, прибързани, груби и нямат мирис. Краткото лято в студения безжизнен въздух представлява суха жега и застиващ студ през нощта.
В Колима мирише само планинската шипка — рубинените цветя. Не мирише нито розовата, грубо издялана момина сълза, нито огромните колкото юмрук теменужки, нито премалялата хвойна, нито вечнозеленият клек.
И само лиственицата изпълва гората със смътния мирис на терпентин. В началото изглежда, че това е мирис от разлагане, миризма на мъртъвци. Но като се замислиш, като вдъхнеш по-надълбоко тази миризма, ще разбереш, че мирише на живот, на съпротива на севера, че това е мирис на победата.
Освен това мъртвите в Колима не миришат. Те са твърде изтощени, обезкръвени, пък и са съхранени от вечно замръзналата земя.
Не, лиственицата не е дърво, което става за романси, тази клонка не можеш да я възпееш, нито да съчиниш романс за нея. Тук словото се нуждае от друга дълбочина, от друг пласт на човешките чувства.
Ако човек изпрати по бързата поща едно колимско клонче, то не е, за да напомни за себе си. Той не напомня за себе си, а за онези милиони убити и измъчени, които са положени в братските могили на север от Магадан.
Той помага на другите да запомнят и освобождава душата си от този тежък товар, след като е видял всичко това и е намерил мъжество не толкова да го разкаже, колкото да го запомни. Човекът и жена му осиновиха онова момиче — момичето-затворник на умрялата в болницата майка — поне в своя личен живот да поемат някакъв ангажимент, да изпълнят някакъв личен дълг.
Той помага на другарите си — на тези, които са останали живи след концлагерите на Далечния север…
Изпраща тази твърда жилава клонка в Москва.
Изпращайки клонката, човекът не е разбирал, не е знаел, не е мислил, че в Москва клонката ще се съживи и ще цъфне, че тя ще възкръсне и ще замирише на Колима, че лиственицата ще докаже своята сила, своето безсмъртие; шестстотин години живот на лиственицата означават практическо безсмъртие за човека; че хората на Москва ще пипат с ръце тази грапава, непретенциозна и твърда клонка, че ще оглеждат ослепително зелените й иглички, нейното възраждане, нейното възкресение, че ще вдишват аромата й — не като памет за миналото, а като истински живот.
На Ирина Павловна Сиротинска
Някъде в леда се пазят моите рицарски ръкавици, които цели трийсет и шест години обвиваха пръстите ми по-плътно дори и от най-фина кожа, дори и от най-тънък велур за Елза Кох[80].
Тези ръкавици живеят в музейния лед, те са свидетелство, документ, експонат на фантастичния реализъм на тогавашната ми действителност, и си чакат реда като едни тритони[81] или целаканти, които един ден ще се превърнат от целаканти в латимерии[82].
Имам доверие на протоколните записки, тъй като аз самият съм фактограф по професия, фактотърсач съм, но какво да правим, като няма такива записки. Няма лични досиета, няма архиви, няма истории на болестта…
Документите от нашето минало са унищожени, караулните вишки са отсечени, бараките са изравнени със земята, ръждясалата бодлива тел е намотана на руло и откарана на някакво друго място. По развалините на Серпентинкат[83] сега е плъзнала върбовката иван-чай — огнения плевел, цветето на забравата, враг на архивите и човешката памет.
Имало ли ни е?
Отговарям с цялата изразителност на протокола, с цялата отговорност и отчетливост на документа: имало ни е.
Това е разказ за моята колимска ръкавица, експонат в музея я на здравеопазването, я на краезнанието.
Къде си ти сега, мое лично предизвикателство към времето, моя рицарска ръкавицо, хвърлена в снега, право в лицето на колимския лед през 1943 година?
Аз съм „пътник“, кадрови инвалид от болничния жизнен път, когото лекарите спасиха, дори изтръгнаха от лапите на смъртта. Но не виждам какви блага би могло да донесе моето безсмъртие нито на мен, нито на държавата. Нашите понятия си промениха мащабите, пресякоха границите на доброто и злото. Спасението може да бъде благо, но може и да не бъде: и досега не съм решил за себе си този въпрос.
Нима може да се държи перо с такава ръкавица, която би следвало да е потопена в музейния формалин или спирт, а вместо това е просната на безименния лед.
Това е ръкавица, която трийсет и шест години беше част от тялото ми, беше част и символ на душата ми.
Всичко приключи с дреболии и отново натрупах кожа. По скелета ми израснаха мускули, само дето малко ми пострадаха костите, изкривени от остеомиелита след измръзванията. Май дори и душа натрупах около тези повредени кости. Дори дактилоскопският отпечатък е един и същ върху онази мъртва ръкавица и върху днешната, живата, която сега държи молива. Ето го истинското чудо на науката криминалистика. Тези ръкавици-двойници. Един ден ще напиша детективски роман с такъв ръкавичен сюжет и ще дам своя принос за развитието на този литературен жанр. Но сега не ми е до жанра на детектива. Моите ръкавици са двама души, двойници с едни и същи дактилоскопически линии — чудо на науката. Достоен предмет за обсъждане от страна на криминалисти от цял свят, на философи, историци и лекари.
Не съм единственият, който знае тайната на моите ръце. Фелдшерът Лесняк и лекарят Савоева са държали в ръце тази ръкавица.
Нима кожата, която е пораснала, новата кожа с костните мускули има право да пише? Ако ще пише, нека поне го прави със същите думи, които би могла да наниже онази колимска ръкавица — ръкавицата на бачкатора, мазолестата му длан, протъркана до кръв от железния лост, с пръсти, огънати по дръжката на лопатата. Онази ръкавица със сигурност не би написала този разказ. Онези пръсти не биха могли да се изпънат, за да хванат перото и да напишат за себе си.
Нима не беше чудо онзи огън на новата кожа, розовият пламък на деветосвещника с измръзналите ръце?
Нима в ръкавицата, приложена към историята на болестта, не се пише историята не само на моето тяло, на моята съдба и душа, но и историята на държавата, на времето, на света?
С онази ръкавица можеше да се пише история.
А сега, колкото и да са еднакви дактилоскопическите линии, аз разглеждам на светлината една тънка розова кожа, а не мръсни окървавени длани. Сега съм по-далече от смъртта, отколкото бях през 1943 или 1938 година, когато пръстите ми бяха пръсти на мъртвец. Като змей изхвърлих на снега старата си кожа. Но новата ми ръка и сега реагира на студена вода. Ударите на измръзването са необратими, вечни са. И все пак моята ръка не е онази ръка на колимския пътник. Онази моя козина беше откъсната на месо, цял слой от нея беше отделен като ръкавица от мускулите, и приложен към историята на болестта.
Дактилоскопическите линии на двете ръкавици са едни и същи — това е рисунка на моя ген, ген на жертвата и ген на съпротивата. Така е и с кръвната ми група. Имам еритроцити на жертва, а не на завоевател. Първата ръкавица е оставена в Магаданския музей, в музея на Санитарното управление, а втората е пренесена до Голямата земя, в човешкия свят, за да може всичко нечовешко да остане зад океана, зад Яблоновия хребет.
На хванатите бегълци на Колима им отсичаха дланите, за да не се занимават с тялото, с трупа. Отрязаните ръце могат да се отнесат в чанта или във войнишка торба, понеже паспортът на човека в Колима — и на волнонаемния, и на затворника-беглец — така и така е един и същ — линията на пръстите му. Всичко, което е нужно за опознаване, може да се донесе в чанта или във войнишка торба, вместо да се пренася с камион, с „пикап“, или с военен джип „Уилис“.
А къде е моята ръкавица? Къде се пази? На мен не са ми рязали ръката.
В дълбоката есен на 1943 година, скоро след новата десетгодишна присъда, без да имам сили, нито надежда да живея — имах прекалено малко мускули по костите, за да пазя в тях някакво отдавна забравено, отхвърлено, ненужно на човека чувство от рода на надеждата — аз, пътникът, когото са гонили от всички амбулатории в Колима, закачих късметлийската вълна на официално признатата борба с дизентерията. Сега вече аз, старият посерко, се бях сдобил с убедителни основания за хоспитализиране. Гордеех се с това, че мога да си показвам задника на всеки лекар — и което е най-важното — на всеки не-лекар, за да може задникът ми да изплюе кашава капчица спасителна слуз и да покаже на света един зелено-сив изумруд с кървави жилки — дизентерийния скъпоценен камък.
Това беше моят пропуск за рая, където никога не бях ходил за трийсет и осем години живот.
Бях набелязан за болницата — бях включен в едни безкрайни списъци чрез някаква дупка на перфокартата, бях включен, вписан бях в спасителното, в спасяващото колело. Впрочем тогава най-малко от всичко мислех за спасението, да не говорим, че изобщо не знаех какво е болница, подчинявах се само на вечния закон за затворническата автоматика: събуждане — развод — закуска — обяд — работа — вечеря, сън или привикване при отговорника.
Много пъти възкръсвах и издрапвах отново, скитах се от болницата до забоя години наред — не дни, не месеци, а години, колимски години. Лекувах се, докато не започнах на свой ред да лекувам аз самият и чрез същото това автоматично колело на живота бях прехвърлен на Голямата земя.
Аз, „пътникът“, чаках етапа, но не за да отида на златото, закъдето току-що ми бяха добавили десет години към присъдата. Бях прекалено изтощен за златото. Паднаха ми се „витаминните“ командировки.
Чаках етапа в комендантския ОЛП в Ягодное — редът в този транзит е известен: всички пътници се подгонват на работа с кучета и с конвой. Ако има конвой, има и бачкатори. Цялата им работа никъде не се отбелязва, мачкат ги поне до обяд — да пробиват дупки с железен лост в заледената земя, да мъкнат греди за огрев в лагера или да режат дървета на равна височина на десет километра от селището.
Отказват ли? Значи карцер, тристаграмовка хляб, паница вода. Акт. А през 1938 година за три поредни отказа те разстрелваха на Серпентинката, следствения затвор на Севера. Добре познавах тази практика и не ми и хрумваше да се отклоня или да откажа работа, където и да ни водеха.
В едно от пътешествията ни заведоха в шивашкия цех. Зад оградата беше разположена барака, където шиеха ръкавици от стари панталони и подметки също от памучно парче.
Едни нови брезентови ръкавици с кожена обшивка издържат около половин час, ако правиш сонди с железния лост, а аз пробивах ръчно доста дупки. Памучните издържат около пет минути. Разликата не е толкова голяма, че да може да се разчита на докарване на служебни дрехи от Голямата земя.
В Ягодинския шивашки цех около шестдесет човека шиеха ръкавици. Имаха и печки, и заслон срещу вятъра — много исках да ме вземат на работа в този шивашки цех. За съжаление, бачкаторът от златния забой не можеше да удържи иглата в правилна посока, понеже пръстите му бяха огънати по формата на дръжките на лопати и мотики, така че дори за едно кърпене на ръкавици взеха хора, по-силни от мен. Майсторът, който наблюдаваше как се справям с иглата, направи отрицателен жест с ръка. Не изкарах изпита за шивач и се стегнах за дълъг път. Впрочем далече или наблизо — беше ми все едно. Получената нова присъда съвсем не ме плашеше. Нямаше никакъв смисъл да си правя сметки за живота, които да са по-дълги от един ден. Само по себе си понятието „смисъл“ едва ли е допустимо в нашия фантастичен свят. Този извод за еднодневния разчет беше направен не с разсъждения, а с някакво животинско затворническо чувство, чувството на мускулите — че е намерена аксиома, неподлежаща на съмнение.
Изглежда, че сме преминали по най-далечните пътища, по най-тъмните, най-глухите пътища, че сме хвърлили светлина върху най-дълбинните мозъчни кътчета, че сме изпитали пределите на унижението, наред с пребиване, плесници, удари, ежедневен побой. Всичко това съм го изпитал много добре. Всичко най-важно ми беше подсказано от тялото.
Още при първия удар на конвоя, на бригадира, на нарядния, на криминалния, на какъвто и да било началник, аз падах на земята и това не беше преструвка. Пък и как би могло да бъде! Колима нееднократно беше изпробвала моя вестибуларен апарат, беше изпробвала не само моя „синдром на Мениер“, но и моята безтегловност в абсолютния, тоест в затворническия смисъл.
Аз взех изпита в ледените колимски центрофуги, както космонавт се явява на изпит за полет в небето.
Размътеното ми съзнание долавяше: удрят ме, повалят ме, тъпчат ме, устните ми са разбити, от скорбутните ми зъби тече кръв. Трябва да се свия, да легна, да се притисна към земята, към сивата земя-майка. Но земята беше сняг, лед, а през лятото — камък, а не влажна земя. Много пъти ме биха. За всичко. За това, че съм троцкист, че съм „Иван Иванич“. За всички грехове на света отговарях с тялото си и стигнах до официално разрешеното отмъщение. И все пак някак си така и не настъпи последният удар, последната болка.
Тогава не мислех за болницата. „Болка“ и „болница“ са различни понятия, особено в Колима.
Прекалено неочакван беше ударът на лекаря Мохнач, който завеждаше медицинския пункт на спецзона Джелгала, където едва няколко месеца по-рано ме бяха съдили. Всеки ден ходех на преглед в амбулаторията, където работеше доктор Владимир Осипович Мохнач, опитвах се поне за един ден да получа освобождаване от работа.
Когато ме арестуваха през май 1943 година, аз поисках и медицинско освидетелстване, и справки за моето лечение в амбулаторията.
Следователят записа молбата ми и в същата нощ вратите на карцера, в който седях на тъмно, с канче вода и тристаграмовка хляб за цяла седмица — лежах на пръстения под, тъй като в карцера нямаше нито нар, нито мебел, — се разтвориха и на прага възникна човек в бяла престилка. Това беше лекарят Мохнач. Без да се приближава към мен, той ме изгледа както бях изведен, избутан от карцера, освети с фенер лицето ми и седна на масата да напише нещо, без да отлага за после. И си тръгна. Видях какво пише на тази хартийка на 23 юни 1943 година, по време на делото ми в революционния трибунал. Бяха я приели като документ. В бележката пишеше дословно — помня текста наизуст: „Справка. Затворникът Шаламов не се е обръщал към амбулатория № 1 на спецзона Джелгала. Завеждащ медицинския пункт доктор Мохнач“.
Тази справка беше четена на глас по време на делото ми, за чест и слава на следователя Фьодоров, който ми гледаше делото. Всичко беше лъжа в моя процес — и обвинението, и свидетелите, и експертизата. Истинска беше само човешката подлост.
През онзи юни 1943 година дори не успях да се зарадвам, че десетгодишната присъда е подарък за рождения ми ден. „Това е подарък — така ми казваха всички познавачи на подобни ситуации. — Нали не те разстрелват. Не ти дават предметна присъда — седем грама олово“.
Всичко това изглеждаха дреболии пред реалността на иглата, която аз не можех да държа като шивач.
Но и това са дреболии.
Някъде горе или долу — така и не разбрах това цял живот — се завъртаха едни витлови колела и задвижваха парахода на съдбата, задвижваха махалото, което се люлее между живота и смъртта, ако решим да се изразяваме високопарно.
Някъде се пишеха циркуляри, пращяха телефони за специална връзка. Някъде някой отговаряше за нещо. И като нищожен резултат на най-бюрократичната медицинска съпротива срещу смъртта пред поразяващата ръка на държавата се раждаха инструкции, заповеди, формални отговори на висшето началство. Вълни от цяло хартиено море плющяха по бреговете на дадена далеч не хартиена съдба. Колимските „пътници“ имаха дистрофия и нямаха право на медицинска помощ, на болница по истинската си болест. Дори в моргата патоанатомът твърдо преобразяваше истината, посочвайки друга диагноза. Истинската диагноза „алиментарна дистрофия“ се появи в лагерните медицински документи едва след ленинградската блокада, защото по време на войната беше разрешено гладът да се нарича глад, но дотогава пътниците ги слагаха да умират с диагноза полиавитаминоза, грипозна пневмония, в редки случаи РФИ — рязко физическо изтощение.
Дори и скорбутът имаше пределни цифри, отвъд които на лекарите не се препоръчваше да отиват в изчисляването на леглодните за групите „В“ и „Б“. Имаше ли преразход на леглодни, висшето началство се развикваше и лекарят преставаше да е лекар.
Дизентерия — това беше нещо, с което най-после разрешаваха да се хоспитализират затворниците. Потокът на болните от дизентерия счупи всички рекорди. Да бъдеш „пътник“ означава да имаш усет за слабост в системата — къде, през коя врата може да те пуснат да си починеш, да си поемеш дъх поне за един час, поне за един ден. Тялото, стомахът на затворника не са като барометър. Стомахът не предупреждава. Но инстинктите за самосъхранение принуждават пътника да гледа на вратата на амбулаторията като на нещо, което може да го отведе към смъртта, но може да го отведе и към живота.
„Хиляди пъти болен“ — това е термин, на който се смеят всички пациенти и медицинската върхушка, но той е дълбок, справедлив, точен, сериозен.
„Пътникът“ ще откъсне поне един ден почивка от съдбата, преди да се върне обратно към земния си път, който толкова прилича на небесните пътища.
Най-важното е пределната цифра, планът. Трудна работа е да попаднеш в този план, защото колкото и да е голям потокът от посерковци, вратите на болницата са тесни.
Витаминният комбинат, където живеех, имаше само две места за дизентерия в районната болница, две скъпоценни карти, и то отвоювани с бой за „витаминката“, тъй като дизентерията на златната мина или на оловния рудник, или дизентерията на пътното строителство струва повече от посерковците на витаминния комбинат.
С израза витаминен комбинат се означаваше просто една барака, където в разни котли се вареше екстракт от клек — отровен боклук, ужасно горчива кафява смес, вряла дни наред до пълното й сгъстяване. Тази смес се правеше от иглички, които се „ръфаха“ от затворниците по цяла Колима, от пътниците, омаломощени в златния забой. Тези, които се бяха спасили от златната мина, ги караха да умират, докато създават витаминен продукт — екстракт от иглолистни клони. Имаше горчива ирония в самото име на комбината. Според началството и според вековния опит на големите северни експедиции иглолистното дърво беше единственото местно средство срещу болестта на полярниците и на затворниците — скорбута.
Цялата северна лагерна медицина се въоръжи официално с мисълта за този екстракт и го обяви за единствено средство за спасение — ако клекът не помогнел, значи нищо нямало да помогне.
От тази смес ни се повдигаше, даваха ни я по три пъти на ден, без нея не ни даваха храна в стола. Колкото и напрегнато да чакаше арестантският стомах поне някакъв тестен намек в супата си, за да може да прослави храната като такава, администрацията безнадеждно разваляше този важен момент, настъпващ по три пъти на ден, понеже преди това ни караше да глътнем малко иглолистен екстракт. От тази толкова горчива смес започваш да хълцаш, за няколко минути получаваш спазми в стомаха и апетитът ти е безнадеждно развален. В този клек също имаше някакъв елемент на наказание, на възмездие.
Тесният проход към стола се охраняваше с щикове, както и масичката, където до ведрото и малкото желязно черпаче от консервена кутия седеше лагерната „лепка“ и лепваше по една изцеряваща доза отрова в устата на всеки.
Това дългогодишно мъчение с клека, наказанието с черпачето, провеждано из целия Съюз, имаше една особеност: екстрактът сто пъти беше преваряван в котлите и в него нямаше никакъв витамин С, който би могъл да те спаси от скорбута. Витамин С е много летлив, той изчезва след петнайсет минути варене.
Но се водеше медицинска и напълно достоверна статистика, която убедително и „с цифри в ръка“ доказваше, че мината дава повече злато, а леглодните намаляват. Че хората, по-скоро пътниците, умиращи от скорбут, умират само защото са изплювали спасителната смес. Дори се съставяха актове срещу изплюлите и ги изпращаха в карцерите и в РУР-ове[84]. Имаше много такива таблици.
Цялата борба със скорбута беше кървав, трагичен фарс, който напълно отиваше на фантастическия реализъм на тогавашния ни живот.
Вече след войната, когато на най-високо ниво вникнаха в тази кървава материя, клекът беше забранен напълно и повсеместно.
След войната на север в голямо количество започнаха да докарват плодове от шипка, съдържащи реален витамин С.
Колима е пълна с шипки — планински, нискостеблени, с лилавееща месеста част. А по наше време ни забраняваха да се приближаваме до шипките по време на работа, дори стреляха и убиваха тези, които се опитваха да хапнат от този плод, без изобщо да знаят за лечебната му същност. Шипките се пазеха с конвой от затворниците.
Шипките изгниваха, изсъхваха, скриваха се под снега, за да се появят отново напролет, да надникнат изпод леда, като те примамят сладко и нежно, като съблазнят езика ти само с вкус, с тайнствена вяра, но не и със знание, не с наука, вместена в циркулярни писма, които препоръчваха само клек, кедров клек, екстракт от витаминния комбинат. Омаян от шипката, пътникът прекрачваше границите на зоната, излизаше от магическия кръг, очертан от вишките, и получаваше куршум в тила.
За да си извоюва човек карта за дизентерията, трябваше да се представят „изпражнения“ — кашава капчица слуз от задния проход. При нормална лагерна храна затворникът пътник има „изпражнения“ по веднъж на пет дни, не по-често. Това е поредното медицинско чудо. Изглежда, всяка троха се всмуква от всяка клетка на тялото, а не само от червата и стомаха. Кожата също би искала, и тя беше готова да всмуква храна. Червата връщат, изхвърлят нещо, което не е много разбираемо — трудно е дори да се обясни какво точно изхвърлят.
Затворникът не винаги може да накара правото си черво да изригне в ръцете на лекаря с документална и спасителна капчица слуз. За никаква неловкост и срам не може и дума да става, разбира се. Срамът е твърде човешко понятие.
Но ето че се появява шанс да се спасиш, а червата не проработват, не изхвърлят тази капчица слуз.
Лекарят търпеливо чака на място. Без капчица няма болница. Някой друг ще се възползва от картата, а тези други са доста. Засега ти си този късметлия, само че твоят задник, правото ти черво не може да се оттласне, не може да отхрачи, да направи старт към безсмъртието.
Най-после нещо пада, след като е било изстискано от лабиринта на червата, от тези дванайсет метра тръби, чиято перисталтика изведнъж е отказала.
Аз седях зад оградата, с всичка сила си натисках корема, умолявах правото си черво да изстиска, да предаде заветното количество слуз.
Лекарят седеше търпеливо и си пушеше махорката. Вятърът шумолеше в скъпоценната карта, затисната на масата с колимска „бензинка“. Такива карти се подписваха само от лекаря и лекарят носеше лична отговорност за диагнозата.
Аз призовах на помощ цялата си злоба. И червата ми проработиха. Правото ми черво изхвърли някаква храчка, някаква пръска — ако думата „пръски“ има единствено число — капчица слуз, сиво-зелена на цвят и със скъпоценната червена нишка отгоре — невероятно ценна стока.
Количеството изпражнения се побра на средата на елхово клонче и в началото ми се стори, че в моята слуз няма никаква кръв.
Но лекарят беше по-опитен от мен. Той приближи към очите си храчката на правото ми черво, помириса слузта и без да си мие ръцете, ми подписа картата.
В същата бяла северна нощ аз бях докаран в районната болница „Беличия“. Болница „Беличия“ имаше тапия за „Централна районна болница на Северното планинско управление“ — това словосъчетание се употребяваше и в разговорите, и в бита, и в официалната кореспонденция. Нямам представа кое от двете е възникнало по-рано — дали битът е узаконил бюрократичната фльонга или формулата само е изразила душата на бюрократа. „Ако не вярваш, приеми, че е приказка“, както казват криминалните в една тяхна пословица. А в действителност, наред с останалите райони на Колима — Западния, Югозападния и Южния — „Беличия“ обслужваше Северния район, тя беше районна болница. А централната затворническа болница беше огромна, издигаше се близо до Магадан, на 23-ия километър на главния път Магадан — Сусуман — Нера, и беше болница с хиляда легла, по-късно прехвърлена на Левия бряг на река Колима.
Огромна болница, с помощни предприятия, с риболов, със совхоз и с хиляда легла, с по хиляда умрели колимски „пътници“ на ден в месеците „пик“. Тук, на 23-ия километър, вървеше уволнение — последен етап преди морето и преди свободата или смъртта някъде в инвалидния лагер до Комсомолск. На 23-ия километър зъбите на дракона се разтваряха за последен път и пускаха на „свобода“ — разбира се, случайно оцелелите в колимските сражения, в студовете.
„Беличия“ беше на 501-ия километър по това трасе, близо до Ягодное, само на шест километра от северния център, отдавна превърнат в град; а през 1937 година, когато пресичах рекичката, конвоиращият ни войник набързо застреля един голям див петел, без да ни накара да мръднем встрани или да залегнем.
Точно в Ягодное ме бяха съдили няколко месеца по-рано. „Беличия“ беше болница с около сто легла за затворниците, със скромен щат за обслужване — четирима лекари, четирима фелдшери и санитари — все от затворниците. Само главният лекар беше на договор, член на партията, Нина Владимировна Савоева, осетинка, с прякор „Черната майка“.
Освен този щат болницата можеше да държи на всевъзможните ОП и ОГ — нали действието не се развиваше през трийсет и осма, когато никакви ОГ и ОП нямаше в болницата на „Партизан“, в екзекуторското гаранинско[85] време.
Щетите с намаляването на хората по онова време лесно се възстановяваха от континента и в смъртоносната въртележка бяха пускани все нови и нови етапи. През трийсет и осма в Ягодное водеха дори и пешеходни етапи. От колоната с 300 човека до Ягодное достигаха осем, останалите окапваха по пътя, измръзваха им краката, умираха. Никакви лекуващи екипи нямаше за враговете на народа.
През войната всичко беше по друг начин. Москва не можеше да дава човешки попълнения. На лагерното началство му беше заповядано да опази този списъчен състав, който вече е преместен там и закрепен. И точно тук на медицината й бяха дадени някакви права. През това време на мината „Спокойни“ срещнах една удивителна цифра. От списъчния състав от 3 000 души на работа първа смяна е имало 98 души. Останалите са били или в стационари, или в полустационари, или в болници, или по амбулаторно освобождение.
Та така и „Беличия“ тогава имаше право да задържи у себе си някаква група оздравяващи пациенти. ОГ или даже ОП — оздравителна група или оздравителен пункт.
Точно тогава в болниците беше концентрирано голямо количество безплатна затворническа работна сила, готова за една дажба или за ден в повече в болницата да преобърне цели планини, стига, разбира се, това да не са планините от камък в златния забой.
Оздравяващите в „Беличия“ и можеха, и умееха, и дори вече бяха преобръщали златни планини — следите от техния труд са златните разрези в мините на Севера, но те не се справиха с пресушаването на „Беличия“ — детската мечта на главната лекарка, на „Черната мама“. Не успяха да заровят блатото около болницата. „Беличия“ е в планината, на километър от централния път Магадан — Сусуман. През зимата този километър не представлява проблем — нито за пешеходци, нито за коне, нито за автомобили. „Пъртините“ са главната сила на пътищата в Колима. Но през лятото блатото мляска и жвака, конвоят превежда пациентите един по един, като ги кара да скачат от буца пръст на буца пръст, от камъче на камъче, от пътечка на пътечка, макар че още през зимата във вкочанената земя е била проправена пътечка, идеално разчертана от опитната ръка на някой инженер измежду пациентите.
Но през лятото ледът започва да отстъпва и не са известни пределите, последните гранични бразди, до които ледът ще отстъпи. Един метър? Хиляда метра? Никой не знае. Не го знае нито един хидрограф, пристигнал с „Дъглас“ от Москва, и нито един якутец, чиито бащи и дядовци са били родени тук, в същата тази блатиста земя.
Канавките се засипват с камъни. Варовикът е натрупан съвсем наблизо. Всичко, което е опасно за живота — подземните тласъци, срутванията, свличанията — се случват при ослепително ярко небе, понеже в Колима няма дъждове — дъждовете и мъглите са само по крайбрежието.
С мелиорация се занимава само незалязващото слънце. В този блатист път, в този километър от „Беличия“ до шосето, са забити четиридесет хиляди трудодни, милиони часове от труда на оздравяващите. Всеки трябваше да хвърли камък в безпътните дълбини на блатото. През лятото обслужващият персонал всеки ден хвърляше камъни в блатото. Блатото примляскваше и поглъщаше тези дарове.
Колимските блата са гроб, по-сериозен от разните му славянски могили или от провлака, който бил затрупан с воини от армията на Ксеркс.
Всеки пациент, изписван от „Беличия“, трябваше да хвърли камък в болничното блато — по една плоча варовик, подготвена от други пациенти или от обслужващия персонал по време на „ударниците“. Хиляди хора хвърляха камъни в блатото. Блатото премляскваше и поглъщаше плочите.
За три години енергична работа не бяха постигнати никакви резултати. Все така се налагаше да се проправя пъртина и безславната борба с природата замираше до пролетта. През пролетта всичко започваше отначало. Но за три лета не беше направен път до болницата, по който да може да мине автомобил. Както и преди, налагаше се изписаните пациенти да се отвеждат със скокове от купчина пръст до купчина пръст. И после по същите купчинки да се довеждат хора на лечение.
След тригодишни непрекъснати всеобщи усилия всичко направено се свеждаше до един начертан пунктир — някакъв несигурен зигзагообразен път от шосето до „Беличия“, път, по който не можеше да се тича, да се върви или да се шофира, а можеше само да се скача от плоча на плоча — както хиляди години по-рано се е скачало от купчина пръст на купчина пръст.
Този безславен двубой с природата озлоби главната лекарка, „Черната мама“. Блатото тържествуваше.
Изминавах пътя до болницата със скокове. Шофьорът беше опитно момче и беше останал на шосето с колата — за да не отнесат камиона минувачите, за да не му отмъкнат мотора. В такива бели нощи отвсякъде може да изскочи крадец и шофьорите не си оставят и за час колите. Такъв е битът.
Конвоят ме накара да подскачам по белите плочи до болницата, остави ме да седя на земята пред входа, отнесе пакета ми в къщичката.
Малко по-встрани от двете дървени бараки се нижеха сиви като самата тайга редици с огромни брезентови палатки. Между палатките беше прокарана настилка от плет, тротоар от върбови клонки, значително повдигнат над камъка. „Беличия“ е разположена на устието на ручей, тя се страхува от потопи, от проливни дъждове, от колимските неотточни води.
Брезентовите палатки не само напомняха за тленността на живота, но и с най-суров тон твърдяха, че ти, пътникът, тук не си желан човек, макар и да не си случаен. Че тук слабо ще се съобразяват с твоя живот. В „Беличия“ не се чувстваше уют, а само нуждата от колективна работа.
Брезентовото небе в палатките на „Беличия“ по нищо не се отличаваше от брезентовото небе в палатките на мини „Партизан“ от 1937 година, което беше изпокъсано и през него фучаха всички ветрове. Не се отличаваше и от обложените с торф и укрепени двунарни землянки на Витаминния комбинат, предпазващи само от вятъра, но не и от студа. Но и защитата от вятър за един пътник е велико нещо.
Що се отнася до звездите, които се виждаха през дупките на брезентовия таван, те навсякъде бяха едни и същи: наклонен чертеж на небосвода на Далечния Север.
В звездите, в надеждите нямаше разлика, но нямаше и нужда нито от звезди, нито от надежди.
На „Беличия“ вятърът се развяваше из всички палатки, наричани отделения на Централната районна болница, като отваряше пред болния врати и затръшваше кабинети.
Това не ме смущаваше особено. Просто не ми се случи да получа уюта на дървената стена и да я сравня с брезента. Моите стени бяха брезентови, брезентово ми беше небето. Случайните нощувки в дървенията по транзитките не се бяха запомнили нито като щастие, нито като надежда, възможност, която можеш да си издействаш.
Аркагалинската шахта. Там имаше най-много дърво. Но имаше и много мъки, и именно оттам заминах на Джелгала да получа присъда: в Аркагала вече бях набелязана жертва, вече бях в списъците и в умелите ръце на провокаторите от спецзоната.
Болничният брезент беше разочарование за тялото, а не за душата. Тялото ми трепереше от всяко подухване на вятъра, аз се превивах, не можех да спра треперенето на цялата си кожа — от тила до пръстите на краката.
В тъмната палатка дори нямаше печка. Някъде в средата на огромния брой току-що сковани дъсчени легла беше и утрешното ми, днешното ми място — легло с дървена възглавница, изтрито, вехто одеяло, в което можеш да се увиеш, като в римска тога или в садукейски плащ. През протритото одеяло човек може да види римски звезди. Но звездите на Колима не бяха римски звезди. Чертежът на звездното небе на Далечния север е по-различен от този в евангелските места.
Аз омотах главата си в одеялото като в небе, стопляйки се по единствения възможен начин, който добре познавах.
Някой ме хвана за раменете и ме отведе нанякъде по пръстена пътечка. Аз се спъвах с босите си крака, блъсках се в нещо. Пръстите ми бяха гноясали от измръзванията, не бяха зараствали още от трийсет и осма година.
Преди да легна на дъсченото легло, трябваше да бъда измит. И щял да ме мие някой си Александър Иванович, човек с два халата върху антерията — болничен санитар от затворниците, при това от онези с буквите, тоест по член петдесет и осем, което значи, че се крепи на „историята на болестта“, а не е щатен, понеже щатен може да е само някой от битовите.
Дървен леген, бъчва с вода, черпак, шкаф с бельо — всичко това се побираше в ъгъла на бараката, където беше и дъсченото легло на Александър Иванович.
Александър Иванович ми сипа един леген вода от бъчвата, но през изтеклите дълги години аз бях свикнал със символичните бани, със свръхпестеливия разход на вода, която през лятото се добива от пресъхналите ручеи, а през зимата се топи от сняг. Можех и умеех да се измия с всякакво количество вода — от чаена лъжичка до цистерна. Дори и с чаена лъжичка вода бих си измил очите — и готово. А това тук не беше лъжица, а цял леген.
Нямаше нужда да ме стрижат, бях прилично остриган с машинката на бившия полковник от Генералния щаб, фризьора Руденко.
Водата, символичната болнична вода, разбира се, беше студена. Но не беше ледена, каквато е цялата вода на Колима и през зимата, и през лятото. Пък и това не беше важно. Дори и вряла вода не би стоплила тялото ми. Дори и черпак кипяща смола да ми бяха лепнали на кожата, тази пъклена температура пак не би ми стоплила вътрешностите. Не мислех нито за изгаряния, нито за ада, когато притисках голия си корем до горещата бойлерна тръба в златната мина „Партизан“. Това беше през зимата на 1938 година — преди хиляда години. След „Партизан“ взех да издържам кипящата смола. Но на „Беличия“ никой не ползваше кипяща смола. На пръв поглед или по-скоро на пръв досег, според палеца на Александър Иванович легенът със студена вода изобщо не можеше да е горещ или топъл. Водата не беше ледена и това, според Александър Иванович, беше напълно достатъчно. А на мен всичко това така и така ми беше безразлично, според собственото ми тяло — а тялото е по-сериозно, по-капризно от човешката душа, тялото има повече нравствени достойнства, права и задължения.
Преди моето измиване Александър Иванович със собствената си ръка ми избръсна срамните части с опасен бръснач, прекара го близо до подмишниците и ме отведе в кабинета на лекаря, след като ме облече в кърпено, но чисто вехто болнично бельо; кабинетът беше преграден в рамките на същите брезентови стени на палатката.
Брезентовата завеса се повдигна и на прага се яви ангел в бял халат. Под халата имаше антерия. Ангелът беше с ватирани панталони, а върху халата си беше наметнал стар кожух, който явно караше втора присъда, но вършеше работа.
Тукашните юнски нощи не се шегуват нито с волнонаемните, нито със затворниците, нито със смахнатите, нито с бачкаторите. За пътниците няма какво да говорим. Пътниците просто излизаха от границите на добро и зло, на топло и студено.
Това беше дежурният лекар, доктор Лебедев. Лебедев не беше лекар, и не беше доктор, и дори фелдшер не беше, а беше просто учител по история в средното училище — както е известно, това е взривоопасна специалност.
Той беше бивш пациент, започнал да работи като фелдшер-практик. А обръщението „доктор“ отдавна беше престанало да го смущава. Впрочем, той не беше лош човек, доносничеше умерено, а може и изобщо да не доносничеше. Във всички случаи доктор Лебедев не участваше в интригите, раздиращи на части всяко болнично учреждение, а „Беличия“ не беше изключение — той разбираше, че всяко залитане може да му струва не само медицинската кариера, но и живота.
Мен ме прие равнодушно, без всякакъв интерес попълни моята „история на болестта“. Аз пък бях поразен. С красив почерк изписваха фамилията ми върху истинска бланка за история на болестта, която може и да не беше печатна, може да не беше от печатницата, но беше внимателно разграфена от нечия умела ръка.
Бланката беше по-автентична от призрачността, от фантастичността на бялата колимска нощ, от брезентовата палатка с нейните двеста арестантски дъсчени легла. Палатка, откъдето през брезента се чуваше толкова познатия ми нощен арестантски шум, произвеждан в колимските бараки.
Човекът с белия халат записваше и яростно плъзгаше ученическата перодръжка по тясното гърло на мастилницата, без да търси помощ в стоящия пред него в средата на масата красив прибор за мастило, ръчно изработен от някой болен арестант: резбована раздвоена клонка от някоя тригодишна или три хиляди годишна лиственица — връстничка на някой Рамзес или Асархадон — не ми беше съдено да науча периодите, да преброя годишните кръгове на разреза. Изкусната ръка на майстора сръчно е уловила някаква единствена, уникална, естествена извивка на дървото, изкривено от сраженията си с мразовете на Далечния север. Извивката е уловена, клонката е спряна, срязана е от ръката на майстора, оголил същността на тази извивка, същността на дървото. Под обелената кора се появява една напълно пазарна стока, класа на класите, — главата на Мефистофел, наклонена над една бъчва, от която всеки момент ще бликне вино като от фонтан. Вино, а не вода. Чудото в Кана или чудото в гостилницата на Фауст само по една причина не се повтаряше тук — просто в Колима можеше да бликне като фонтан човешка кръв, а не спирт и не гейзер с топла подземна вода от лечебния извор на якутския курорт Талая. Пък и вино в Колима няма.
Точно тази опасност — че избиеш ли тапата, ще потече не вода, а кръв — удържаше чудотвореца Мефистофел или Христос — все едно.
Дежурният лекар Лебедев също се страхуваше от тази неочакваност и предпочиташе да си служи с обикновената мастилница. Моята витаминена карта беше грижливо залепена към новата бланка. Вместо с лепило Лебедев си служеше с онзи същия екстракт от клен — и до масата имаше цяла бъчва от него. Кленът захващаше с мъртва хватка горката хартийка.
Александър Иванович ме заведе до моето място, като кой знае защо ми обясняваше всичко със знаци; макар че беше светло като през деня, очевидно официално се водеше нощ и затова, според инструкцията или според медицинската традиция, трябваше да се говори шепнешком, макар че колимчаните — спящите пътници — не можеше да бъдат събудени дори и с топовен изстрел над самото ухо на пациента, тъй като всеки от тези двеста мои нови съседи се смяташе за бъдещ мъртвец и нищо повече.
Езикът на жестовете на Александър Иванович се свеждаше до няколко съвета: ако съм искал да оздравея, да ме пазел господ от това да се юрна към клекалото в тоалетната, към „дупката“, изрязана в дъските в ъгъла на палатката. Първо трябвало да се запиша, да се отбележа при Александър Иванович и непременно в негово присъствие да представя резултата от моето клечане на клекалото.
Тогава Александър Иванович щял със собствената си ръка, с пръчка да бутне резултата в плискащото се вонящо море от човешки екскременти в дизентерийната болница, море, което не се всмукваше от никакъв колимски лед за разлика от белите плочи, а чакаше извозването си в някакви други места на болницата.
Александър Иванович не ползваше нито хлор, нито карболова киселина, нито гениалния универсален калиев перманганат, нямаше и помен от нещо подобно до него. Но какво ме интересуваха мен всички тези прекалено човешки проблеми. Нашата съдба нямаше и нужда от дезинфекция.
Тичах няколко пъти до „клекалото“ и Александър Иванович записваше резултата от работата на червата ми, които работеха също толкова капризно и своенравно, колкото и под оградата на Витаминния комбинат — Александър Иванович се накланяше близко до моите изпражнения и нещо тайнствено отмяташе на шперплатовата дъска, която държеше.
Ролята на Александър Иванович в отделението беше много голяма. Шперплатовата дъска на дизентерийното отделение отразяваше във висша степен точната, ежедневна, ежечасна картина на хода на болестта на всеки от посерковците…
Дъската беше скъпа на Александър Иванович, той си я слагаше под дюшека в онези редки часове, в които беше премалял от бдителността в своето двайсет и четири часово дежурство и изпадаше в забрава — обичайния сън на колимския арестант, който не си сваля нито антерията, нито двата си сиви халата, а просто се обляга на брезентовата стена на битието си и мигновено губи съзнание, за да стане отново след час, най-много след два, и да изпълзи до масата на дежурния, за да светне фенера, наричан „прилеп“.
В миналото Александър Иванович беше работил като секретар на областния комитет на една от грузинските републики и беше пристигнал в Колима по член петдесет и осем с някаква астрономична присъда.
Александър Иванович нямаше медицинско образование, не беше работник в счетоводството, макар и да беше „счетоводител“ по терминологията на Калембет. Александър Иванович беше минал забоя, беше „издрапал“ и беше попаднал в болницата по обичайния за пътник път. Той беше службогонец, вярната душа на всеки началник.
Ако Александър Иванович беше държан на „историята на болестта“ къде с истина, къде с лъжа, то не беше защото той беше някакъв задълбочен специалист в хирургията или в почвознанието. Александър Иванович беше селянин-службогонец. Той служеше вярно на всяко началство и би преобърнал планини по заповед на висшето началство. За шперплатовата дъска не се беше сетил той, а завеждащият отделението Калембет. Дъската трябваше да се намира в сигурни ръце и Калембет откри тези сигурни ръце в лицето на Александър Иванович. Услугите бяха взаимни. Калембет държеше Александър Иванович на „история на болестта“, а Александър Иванович осигуряваше на отделението точни данни, при това динамични.
Александър Иванович не можеше да е щатен санитар — за това се бях сетил веднага. Кой щатен санитар лично ще мие болните? Щатният санитар е бог, непременно е от битовите, той е бдителното око на местния райотдел и заплаха за всички осъдени по петдесет и осем. Щатният санитар има много помощници сред доброволците срещу „супичка“. Ако щатният санитар от битовите ходи някъде сам, то е най-много за храна от кухнята, пък и дори тогава той се движи в компанията на десетина роби, които в различна степен са близки с полубога — раздавача на храна, господаря на живота и смъртта на пътниците. Аз винаги съм се поразявал от изконния руски навик непременно да имаш слугуващ ти роб. Например при битовите дневалният — който не е дневален, а бог, — наемаше за една махорка и за парче хляб бачкатор по член петдесет и осем. Но и бачкаторът по петдесет и осем не спи. Той все пак е предприемач, значи си търси роби. Бачкаторът ще отсипе в джоба си половин махорка, ще преполови хляба или супата и ще доведе на оборка при битовите своите другари-забойчици от златния забой, клатушкащи се от умора и глад след четиринайсет часов работен ден в мината. Аз самият съм бил такъв бачкатор, роб на робите — и знам цената на всичко това.
Затова веднага разбрах защо Александър Иванович се стреми да прави всичко със собствените си ръце — и да мие, и да пере, и да раздава обяда, и да мери температурата.
Тази универсалност непременно е трябвало да превърне Александър Иванович в ценен човек за Калембет, за всеки завеждащ отделение от затворниците. Но тук работата беше само в анкетата, в първородния грях. Още първият лекар от битовите, не толкова зависим от работата на Александър Иванович, колкото Калембет, изпрати Александър Иванович в мината, където той умря, тъй като до Двайсетия конгрес имаше още доста време. Навярно е умрял като праведник.
Точно това представляваше основна опасност за много умиращи „пътници“ — неподкупността на Александър Иванович, неговата зависимост от собствената му история на болестта. От първия си ден тук, както винаги и навсякъде, Александър Иванович заложи на началството, на изпълнителността, на честността в основното занимание на Александър Иванович, в издирването на човешки изпражнения на двеста дизентерийни пациенти.
Александър Иванович беше опора на лекарската работа в дизентерийното отделение. И това го разбираха всички.
Регистрационната шперплатова дъска беше разчертана на квадратчета според количеството посерковци, нуждаещи се от контрол. Никакъв криминален, пристигнал в болницата на модната вълна на дизентерията, не би могъл да подкупи Александър Иванович. Александър Иванович непременно би донесъл за това на началството. Не би послушал гласа на страха. Александър Иванович имаше собствени сметки за разчистване с криминалните още от времето на работата в мините, в забоя. Но криминалните подкупват лекари, а не санитари. Заплашват лекарите, а не санитарите, още по-малко пък онези санитари, които са взети от редиците на болните и пребивават по линия на „историята“.
Александър Иванович се стремеше да оправдае доверието на лекарите и държавата. Бдителността на Александър Иванович не се отнасяше до политически материали. Александър Иванович педантично изпълняваше всичко, което се отнасяше до контрола върху човешките екскременти.
В потока симуланти (симуланти ли бяха?) от дизентерия беше крайно важно да се контролират ежедневните „изпражнения“ на болния. Какво още? Безкрайната умора? Рязкото изтощение — всичко това беше извън бдителността не само на санитаря, но и на завеждащия отделение. Само лекарят беше длъжен да контролира „изпражненията“ на болния. Всеки запис „по препредадени думи“ в Колима е съмнителен. И понеже центърът на центровете на дизентерийния пациент са червата, беше извънредно важно да се види истината, ако не на живо, то чрез доверено лице, чрез личен представител във фантастичния свят на колимското арестантско подземие, в преиначената светлина на прозорците от стъкло от бутилки — да се постигне истината поне в нейния груб, приблизителен вид.
В Колима са разместени мащабите на понятията и оценките, а понякога са и преобърнати нагоре с краката.
Александър Иванович беше призван да контролира не оздравяването, а лъжата, кражбата на леглодни от благодетеля — държавата. Александър Иванович се смяташе за късметлия с това, че води на отчет изпражненията в дизентерийната барака, а доктор Калембет — действителният лекар, а не доктор, както и символичният доктор, доктор Лебедев — би приел за късмет това да брои говната, а не да търкаля количката, както му се е случвало и на него, и на всички интелигенти, всички „Иван Ивановичи“, всички „счетоводители“ — без изключение.
Макар че Пьотр Семьонович Калембет беше професионален лекар и дори професор от Военно-медицинската академия, през 1943 година той сметна за голям късмет това, че записва „изпражненията“ в историята на болестта, а не пуска от клекалото собствените си „изпражнения“ за изчисление и анализ.
Чудесната шперплатова дъска е основен документ на диагностиката и клиниката в дизентерийното отделение „Беличия“ — тя съдържаше списък на всички посерковци, който непрекъснато се променяше.
Имаше правило: през деня изхождането да е само пред очите на фелдшера. Неочаквано се оказа, че фелдшер, или по-точно изпълняващият длъжността фелдшер, е ангелоподобният доктор Лебедев. Александър Иванович през това време подремваше, за да дойде внезапно на себе си в бойна поза, готов за нощни сражения с посерковците.
Ето каква истинска държавна полза може да донесе един обикновен шперплат, ако е попаднал в добродетелните ръце на Александър Иванович.
За съжаление той не доживя Двайсетия конгрес. Не го доживя и Пьотр Семьонович Калембет. След като излежа десет години и се освободи, заемайки поста на началник на санитарния отдел на някакво отделение, Калембет усети, че нищо не се е изменило в съдбата му, освен названието на длъжността му — безправността на бившите затворници биеше на очи. Както и всички останали порядъчни колимчани, Калембет нямаше никакви надежди. Положението не се промени и след края на войната. Калембет се самоуби през 1948 година в „Елген“, където беше началник на санитарната част — вкарал си морфин във вената и оставил бележка със странно, но напълно Калембетово съдържание: „глупаците не ме оставят на мира“.
И Александър Иванович умря като пътник, без да изкара двайсет и пет годишната си присъда.
Шперплатовата дъска се делеше на вертикални графи: номер, фамилно име. Нямаше ги апокалиптичните графи за член и присъда и това малко ме учуди, когато за пръв път докоснах скъпоценния шперплат, изтрит с нож, изчегъртан със счупено стъкло — графата, която следваше тази за фамилното име, се казваше „цвят“. Само че тук не ставаше дума за кучета, нито за кокошки.
Следващата графа си нямаше име, макар че такова съществуваше. Може би то се е сторило трудно на Александър Иванович, трудно като отдавна забравен или направо неизвестен термин от подозрителната латинска кухня — тази дума беше „консистенция“, но устните на Александър Иванович не можеха правилно да го повторят, за да пренесат върху новия шперплат важния термин. Александър Иванович просто го пропускаше, пазеше го като „едно наум“, и прекрасно разбираше смисъла на отговора, който трябваше да посочи в тази графа.
„Изпражненията“ можеха да са течни, полутечни, оформени, неоформени, кашави… — всички тези немногобройни отговори бяха запомнени наизуст от Александър Иванович.
Още по-важна беше последната графа, която се наричаше „честота“. Съставителите на честотни речници биха могли да си спомнят приоритета на Александър Иванович и доктор Калембет.
Именно честота — един честотен речник на задника — ето какво представляваше тази шперплатова дъска.
Точно в тази графа Александър Иванович пишеше по една чертичка с остатъка от химическия молив и като в кибернетична машина отбелязваше единицата за изпражненоизригване.
Доктор Калембет много се гордееше със своята хитра измислица, позволяваща да се материализира биологията и физиологията, а математиката да нахлуе в чревния процес.
На някаква конференция той дори доказваше, утвърждаваше ползата от своя метод, утвърждаваше своя приоритет; това може да е било развлечение, подигравка над собствената си съдба от страна на професор от Военно-медицинската академия — а може би всичко това е било напълно сериозно северно отклонение, травма, отнасяща се до психологията не само на пътниците.
Александър Иванович ме доведе до дъсченото легло и аз заспах. Спах в забрава, за първи път на колимска земя спях не в бараката, не в изолатора, не в РУР-а.
Почти мигновено — а може и да бяха минали много часове, години, столетия — аз се събудих от светлината на „прилепа“, на фенера, който ми светеше право в лицето, макар че нощите бяха бели и всичко и без това добре се виждаше.
Някой в бял халат, в кожух, наметнат върху халата — Колима е една за всички — ми светеше в лицето. До него се извисяваше ангелоподобният доктор Лебедев, без кожух на раменете.
Нечий глас прозвуча над мен с въпросителен тон:
— Счетоводител?
— Счетоводител е, Пьотр Семьонович — утвърдително каза ангелоподобният доктор Лебедев, онзи, който ми записваше „данните“ в историята на болестта.
С думата „счетоводител“ завеждащият отделението наричаше всички интелигенти, попаднали в тази изтребваща буря на Колима от трийсет и седма година.
Калембет също беше счетоводител.
Счетоводител беше и фелдшерът на хирургическото отделение Лесняк, студент от първи курс на медицинския факултет на първия МГУ, мой московски съгражданин и колега във висшето учебно заведение, изиграл най-голяма роля в моята колимска съдба. Той не работеше в отделението на Калембет. Той работеше при Траут — в хирургическото отделение, в съседната хирургическа палатка — като операционен брат.
Още не се беше намесил в съдбата ми, още не се познавахме.
Счетоводител беше и Андрей Максимович Пантюхов, който ме беше изпратил на фелдшерските курсове за затворници, което и реши съдбата ми през 1946 година. Завършването на тези фелдшерски курсове, дипломата с право да лекувам с един замах даде отговор на тогавашните ми проблеми. Но до 1946 година все още имаше време, цели три години, по мерките на Колима това е вечност.
Счетоводител беше и Валентин Николаевич Траут — хирург от Саратов, който беше немец по произход и затова го тормозеха повече, отколкото другите, и дори завършването на присъдата не решаваше неговия проблем. Чак Двайсетият конгрес успокои Траут, внесе в талантливите му ръце на хирург увереност и покой.
Като личност Траут беше напълно съсипан в Колима, плашеше се от всякакво началство, клеветеше когото заповяда началството, не защитаваше преследваните от началството. Но запази душата си на хирург и ръцете си на хирург.
И най-важното — счетоводител беше Нина Владимирова Савоева, осетинка на договор, член на партията и главен лекар на „Беличия“, млада жена на около трийсет години. Тя беше тази, която можеше да направи много добро. И много зло. Важно беше да се насочи в правилна посока нейната героична, невероятна енергия на прославен администратор от напълно мъжки тип.
Нина Владимировна беше много далече от високите въпроси. Но тя разбираше в дълбочина нещата, които разбираше, и се стараеше на дело да докаже своята правота или просто сила. Силата на познанството, на протекцията, на влиянието, на лъжата, може да се използва и за добри дела.
Понеже беше крайно самолюбив човек, който не търпи възражения, Нина Владимировна удари тогавашното колимско върховно офицерство, всички тези началници, като сама откри борба с подлостта със същите средства.
Като изключително способен администратор, Нина Владимировна се нуждаеше от едно: да може да обхваща с поглед цялото си стопанство и отблизо да крещи по всички бачкатори.
Издигането й на поста на началник на санитарния отдел не й донесе успех. Тя не умееше да командва през бумаги.
След редица конфликти с висшето началство Савоева влезе в черните списъци.
В Колима цялото началство се самоснабдява. Нина Владимировна не правеше изключение. Но тя поне не пишеше доноси срещу други началници — и пострада.
Започнаха да пишат доноси срещу нея, привикваха я, разпитваха я, съветваха я — в тесния партиен кръг на управлението.
А когато си замина нейният земляк и покровител Гагкаев, макар че той замина да заеме пост в Москва, Нина Владимировна започнаха да я притискат.
Нейното съжителство с фелдшера Лесняк завърши с изключване на Савоева от партията. Ето в такъв момент се запознах с прочутата „Черна майка“. Тя и сега е в Магадан. И Борис Лесняк е в Магадан, и децата им са в Магадан. След освобождението на Борис Лесняк Нина Владимировна веднага се омъжи за него, но това не промени съдбата й.
Нина Владимировна винаги беше принадлежала на някаква партия или лично беше оглавявала тази партия, тя хабеше нечовешка енергия, за да добута до уволнение от работа някакъв мръсник. Също толкова нечовешка енергия отиваше и за побеждаване на някаква светла личност.
Борис Лесняк внесе в живота й други, нравствени цели, внесе в живота й култура от онова ниво, на което беше възпитан самият той. Борис е потомствен счетоводител, майка му е била в затвора, в изгнание. Майка му е еврейка. Бащата е служител на КВЖД, митничар.
Борис намери в себе си сили да даде своя принос във въпросите за личната порядъчност, даде си някакви клетви и изпълняваше тези клетви.
Нина Владимировна вървеше след него, живееше с неговите оценки — и с ненавист се отнасяше към всички свои колеги на договор.
Дължа много на добрата воля на Лесняк и Савоева, проявена в най-трудното за мен време.
Няма да забравя как всяка вечер, буквално всяка вечер Лесняк ми носеше в бараката хляб или шепа махорка — скъпоценни неща в тогавашното ми полубитие на дълбок колимски пътник.
Всяка вечер чаках този час, това парче хляб, тази щипка махорка и се страхувах, че Лесняк няма да дойде, че всичко това съм си го измислил, че то е колимски гладен мираж.
Но Лесняк идваше, появяваше се на прага.
Тогава изобщо не знаех, че Нина Владимировна, главният лекар, има някакво приятелство с моя благодетел. Възприемах тази милостиня като чудо. Лесняк направи за мен всички добри неща, които можеше да направи: даде ми работа, храна, почивка. Той познаваше добре Колима. Но можеше да го направи само с ръцете на Нина Владимировна, главния лекар, а тя беше силен човек, израснал във всевъзможни караници, интриги и подхлъзвания на динена кора. Лесняк й показа един друг свят.
Оказа се, че нямам дизентерия.
Онова, от което съм бил болен, се казвало пелагра, алиментарна дистрофия, скорбут, крайна полиавитаминоза, но не и дизентерия.
След двуседмично, ако не греша, лечение и двуседмична незаконна почивка, аз бях изписан от болницата, стоях на изхода от брезентовата палатка и вече си обличах парцалите, с пълно, впрочем, безразличие, но още докато бях вътре, в най-последния момент бях извикан в кабинета на доктор Калембет — в същото заградено място с Мефистофел, където ме беше приел Лебедев.
Дали сам беше замислил този разговор, дали Лесняк го беше посъветвал — не знам. Калембет не беше в приятелски отношения нито с Лесняк, нито със Савоева.
Дали Калембет беше открил в моите гладни очи някакъв особен блясък, който да му е вдъхнал надежда — не знам. Но по време на хоспитализацията моето легло беше на няколко пъти доближавано до различни съседи — до най-гладните, до най-безнадеждните случаи измежду счетоводителите. Така моето дъсчено легло беше поставено в съседство до Роман Кривицки, отговорен секретар на „Известия“, съименник, но не и роднина на известния заместник-министър на въоръжените сили, който беше разстрелян от Рухимов.
Роман Кривицки се беше зарадвал на това съседство, разказа ми това-онова за себе си, но неговата подпухнала, отекла бяла кожа плашеше Калембет. Роман Кривицки умря до мен. Целият му интерес, разбира се, беше в храната, както и на всички нас. Но като още по-отдавнашен пътник Роман разменяше супите за каша, кашата за хляб, хляба за тютюн — всичко това се смяташе в зърна, в щипки, в грамове. Въпреки всичко това бяха смъртоносни загуби. Роман умря от дистрофия. Леглото до мен се освободи. Това не беше обичайното легло, сковано от летви. Леглото на Кривицки беше с пружина, с истинска мрежа, със заоблени боядисани дръжки, истинско болнично легло сред двеста нара. Това също беше каприз на пациента с тежка дистрофия, и Калембет го беше изпълнил. А сега Калембет каза: „Виж какво, Шаламов, дизентерия нямаш, но си изтощен. Можеш да останеш за две седмици като санитар, ще мериш температури, ще развеждаш болните, ще миеш пода. Накратко, всичко това, което прави Макеев, сегашният санитар. Той вече се залежа, прехрани се, и днес го изписваме. Решавай. Не се страхувай, че ще попаднеш на живо място. Много не ти обещавам, но две седмици ще те удържа по «история на болестта».“
Аз се съгласих и вместо мен изписаха Макеев, протежето на волнонаемния фелдшер с фамилното име Михно. Тук вървеше борба, сериозна война за влияние, и фелдшерът-договорник, комсомолецът Михно, си подбираше щат за борба със същия този Калембет. Анкетната същност на Калембет беше повече от уязвима — отбор доносници, оглавен от Михно, имаше намерение да обуздае завеждащия отделението. Но Калембет изпреварващо нанесе своя удар и изписа за мините довереното лице на Михно, битовия Макеев.
Всичко това го разбрах по-късно, а в този момент пламенно се заех да санитарствам. Но не само, че нямах силите на Макеев, ами никакви сили нямах. Бях достатъчно непохватен, недостатъчно почтителен с висшите. С една дума, изритаха ме ден, след като преместиха някъде Калембет. Но през това време — през този месец успях да се запозная с Лесняк. И точно Лесняк ми даде цяла поредица важни съвети. Лесняк казваше: „Опитай се да вземеш направление. Ако имаш направление, няма да те върнат, няма да ти откажат хоспитализация“. С добрите си съвети Борис не разбираше, че аз съм вече отколешен смъртник, че никаква работа, пък дори и най-символичната, от типа на кореспонденциите, или най-здравословната — да събирам плодове и гъби, да подреждам дърва, да ловя риба — дори и без всякакви норми, на чист въздух, вече не може да ми помогне.
Въпреки това Борис правеше всичко това с Нина Владимировна и се учудваше, че моите сили толкова слабо се възстановяват. Нямах сигурните туберкулоза или нефрит, а беше рисковано да чукам на болничната врата с изтощение или с алиментарна дистрофия, понеже можеше да не уцеля и да се озова в моргата, вместо в някоя болница. С огромна мъка успях за втори път да вляза в болница, но все пак успях. Фелдшерът на витаминния пункт — забравих му фамилията — ме биеше и разрешаваше на конвоя да ме бие ежедневно на разводите като мързеливец, кръшкач, скатавка, спекулант, и категорично отказваше да ме хоспитализира. Успях да излъжа фелдшера — една нощ ми закачиха името към чуждо направление, понеже целият ОЛП мразеше фелдшера и всички по колимски се радваха да ме подкрепят, така че аз запълзях към „Беличия“. Шест километра буквално пълзях, но допълзях до приемния кабинет. Дизентерийните палатки стояха празни, и мен ме сложиха в главната сграда, където лекар беше Пантюхов. Всички ние, четиримата нови пациенти, се увихме във всички дюшеци и одеяла — лежахме заедно и заедно тракахме със зъби до сутринта — печките не се палеха във всички отделения. На следващия ден ме преместиха в отделение с печка и там стоях около печката, докато не ме викнеха за инжекция или за преглед, без да разбирам какво става с мен и докато усещах само глад, глад, глад. Моята болест се наричаше пелагра. Та в тази втора хоспитализация се запознах с Лесняк и с главния лекар Нина Владимировна Савоева, с Траут, с Пантюхов — с всички лекари от „Беличия“.
Състоянието ми беше такова, че никой вече не можеше да направи за мен някаква добрина. Беше ми безразлично дали ще ми направят добро или зло. Да се влага дори и капка добрина в моето пелагрено тяло на колимски пътник беше излишна постъпка. Топлината ми беше по-важна от добрината. Но се опитаха да ме лекуват с горещи инжекции — криминалните купуваха инжекции с витамин РР за една хлебна дажба и болните от пелагра разменяха горещите си инжекции за хляб, за обедната дажба от триста грама, и в кабинета за вливане отиваше някой главатар на обирджиите, вместо живия труп. И му биеха инжекцията. Аз на никого не продадох моя витамин РР и всичко ми биеха в собствената ми вена, а не го взимах перорално под формата на хляб.
Кой от всички е прав, кой е виновен — няма аз да съдя. Никого не осъждам — нито продаващите горещите си инжекции живи трупове, нито купуващите ги криминални.
Нищо не се променяше. Не се появяваше желание за живот. Всичко, което ядях, беше сякаш измислено, без апетит изгълтвах всякаква храна.
По време на тази втора хоспитализация почувствах, че кожата ми неудържимо се люспи, кожата на цялото ми тяло ме сърбеше, смъдеше и отлиташе на парцали, дори на цели пластове. Имах пелагра от класически диагностичен образец, бях кавалер на трите „Д“ — деменция, дизентерия и дистрофия.
Не запомних много от тази втора хоспитализация в „Беличия“. Някакви нови познанства, някакви лица, някакви облизани лъжици, ледената рекичка, ходене за гъби, където аз заради придошлата река бродих цяла нощ из планината, отстъпвайки пред реката. Видях как гъбите, гигантски припънки и манатарки, растат именно пред очите ти, като се превръщат в еднопудова гъба, която не се побира в кофата. Това не беше проява на деменция, а напълно реално зрелище, демонстрация на това до какви чудеса може да те отведе хидропониката: гъбите се превръщат в Гъливери буквално пред очите ти. Плодовете, които събирах с бой, по колимски: с мятане на кофата по храстите с боровинки… Но всичко това беше след люспенето.
Тогава кожата ми се белеше на люспи. В допълнение към скорбутните ми язви се пълнеха с гной и пръстите ми след остеомиелита при измръзването. Клатещи се скорбутни зъби, пиодермични язви, следи от които и сега имам по краката. Помня ненаситното си постоянно желание нещо да ям, неутолимия си глад, както и венеца на всичко това — кожата, която се смъква на пластове.
Нямах дизентерия, а имах пелагра — онази кашава капчица слуз, която ме беше довела до глухите земни пътища, беше капчица, изригнала от червата на болен от пелагра. Моите изпражнения бяха изпражнения на болен от пелагра.
Това беше още по-страшно, но тогава ми беше все едно. Аз не бях единственият болен от пелагра в „Беличия“, но бях най-тежко болният, с най-изразена пелагра.
Вече съчинявах стихове: „Мечта на полиавитаминозния“ — дори и в стиховете не се решавах да се нарека „пелагрозен“. Впрочем, аз не знаех като хората какво е това пелагра. Само чувствах, че пръстите ми пишат — с рими и без рими, че пръстите ми още не са казали поседната си дума.
В този момент почувствах, че от ръката ми се отделя, пада една ръкавица. Беше любопитно, а не страшно, да се гледа как от тялото ти на пластове пада собствената ти кожа, как едни листенца се сипят от раменете, от корема, от ръцете.
Пелаграта ми беше толкова изразена, толкова класическа, че от мен можеха да се свалят цели ръкавици и от двете ми ръце, както и кракавици от двете ми стъпала.
Взеха да ме показват на преминаващото оттук медицинско началство, но и тези ръкавици никого не учудиха.
Настана ден, когато кожата ми се обнови изцяло, а душата не се обнови.
Беше изяснено, че от моите ръце трябва да се свалят пелагрозни ръкавици, а от краката — пелагрозни кракавици.
Тези ръкавици и кракавици бяха свалени от Лесняк и Савоева, от Пантюхов и Траут, и бяха приложени към „история на болестта“. Бяха пратени в Магадан заедно с историята на болестта ми, като живи експонати за музея по краезнание, или поне за музея по история на местното здравеопазване.
Лесняк не изпрати всичките ми останки заедно с историята на болестта. Бяха изпратени само кракавиците и една ръкавица, а втората аз запазих за мен заедно с тогавашната ми много неуверена проза и с нерешителните ми стихове.
С мъртва ръкавица не можеше да се пишат добри стихове или проза. Самата ръкавица беше проза, обвинение, документ, протокол.
Но ръкавицата загина в Колима — затова се и пише този разказ. Авторът гарантира, че дактилографските линии и на двете ръкавици са едни и същи.
Отдавна трябваше да напиша за Борис Лесняк, за Нина Владимировна Савоева. Тъкмо на Лесняк и на Савоева, а също и на Пантюхов съм задължен за реалната помощ, която ми оказаха в най-трудните ми колимски дни и нощи. Дължа им живота си. Ако животът се смята за ценност — в което се съмнявам — аз дължа на тези трима реални хора от 1943 година някаква реална помощ — не съчувствие, не съболезнования, а реална помощ. Трябва да се знае, че те влязоха в живота ми след осем години скитания от златния забой на мината до следствения комбинат, през колимския екзекуторски затвор, влязоха в живота на пътник от златния забой на трийсет и седма и трийсет и осма година, на пътник, който измени мнението си за живота като за ценност. Към това време аз завиждах само на тези хора, които бяха намерили сили да се самоубият по време на сбора на нашия етап за Колима през юли трийсет и седма година в етапното крило на Бутирския затвор. Ето на онези хора наистина им завиждам — те не видяха това, което виждах аз в следващите седемнайсет години.
Промени се моята представа за живота като за ценност, като за щастие. Колима ме научи на съвсем друго нещо.
Принципът на моя век, на моето лично съществуване, на целия ми живот, изводът от моя личен опит, правилото, усвоено от този опит, може да бъде изразено с пестеливи думи. Първо трябва да се отвръща на плесниците, а чак на второ място — на подаянията. Трябва да се помни злото преди доброто. Всички добрини трябва да се помнят сто години, а всичко лошо — двеста. Ето с това схващане се отличавам от всичките руски хуманисти на деветнайсети и двайсети век.
Льоша Чеканов, земеделец по потекло и техник-строител по образование, беше мой съсед по нар в 69-а килия на Бутирския затвор през пролетта и лятото на 1937 година.
Като ветеран в килията, аз оказах първа помощ на Льоша Чеканов, както и на много други: бих му първата инжекция, инжектирах му еликсир на бодростта, надеждата, хладнокръвието, яда и самолюбието — сложен лекарствен състав, необходим на човек в затвора, особено ако е новак. Същото чувство криминалните — а няма спор, че те имат вековен опит — изразяват в три познати заповеди: не вярвай, не се бой и не моли.
Духът на Льоша Чеканов беше закрепен и през юли той пое към далечните колимски земи. Льоша беше осъден в същия ден, в който и аз, по същия член и със същата присъда. Караха ни за Колима в един и същи вагон.
Ние не оценихме по достойнство коварството на началството — към времето на нашето пристигане земният рай Колима трябваше да се превърне в земен ад.
Караха ни на Колима, за да умрем и от декември 1937 година ни хвърлиха във вихъра на побоища, глад и гаранински екзекуции. Ден и нощ се четяха списъци на разстреляните.
Всички, които не загинаха в Серпентинката — следствения затвор на Планинското управление, където през 1938 година разстреляха десетки хиляди, като заглушаваха стрелбата с ръмжене на трактори, — после бяха разстрелвани по списък, четен по два пъти на ден по време на сутрешния и на вечерния развод под звуците на оркестър, който свири туш. Аз случайно останах жив след тези кървави събития, но не избегнах своята участ, набелязана още в Москва: през 1943 година получих нова десетгодишна присъда.
„Издрапвах“ десетки пъти, скитах се от забоя до болницата и обратно и към декември четиридесет и трета бях изпратен за кратко сред онези командировани, които строяха нова мина — „Спокойни“.
Десетниците или както ги наричат на колимски — наблюдателите, за мен бяха лица от прекалено висок ранг, с особена мисия, с особена съдба, чиито линии на живота не можеха да се пресекат с моите.
Нашият десетник беше прехвърлен някъде. Всеки арестант има съдба, която се преплита с битката между някакви по-висши сили. Човекът-арестант или арестантът-човек, без изобщо да знае, става оръдие в някакво чуждо сражение и знае за какво загива, но не знае защо. Или пък знае защо, но не знае за какво.
Та точно по законите на тази тайнственост на съдбата, нашият десетник беше свален и преместен някъде. Аз не знаех, пък и не ми трябваше да знам, нито фамилното име на десетника, нито новото му назначение.
В нашата бригада, където имаше само десет „пътника“, беше назначен нов десетник.
Колима, пък и не само Колима, се отличава с това, че там всички са началници, всички. Дори в малка бригада от двама души има един старши и един младши; при цялата универсалност на двоичната система, хората никога не се делят на равни части, двама души не се делят на равни части. За всеки пет човека се излъчва по един постоянен бригадир, който, разбира се, не е освободен от работа, а си е същият такъв бачкатор. А за бригада от петдесет човека винаги има и по един освободен бригадир, тоест бригадир с тояга.
Ама нали си живееш без надежди, пък и колелото на съдбата е необяснимо.
Да бъде оръдие на държавната политика, средство за физическо унищожение на политическите врагове на държавата — ето я главната роля на бригадира в производството, и то най-вече в това производство, което обслужва лагери за унищожение.
Тук бригадирът никого не може да защити, той самият е обречен, но той драпа нагоре, хваща се за всички сламки, които му подхвърля началството и погубва хората в името на собственото си призрачно спасение.
Подборът на бригадири е първостепенна задача на началството.
Бригадирът е като майка-кърмилница на бригадата, но само в онези предели, които са му определени свише. Той самият се намира под строг контрол, от който на мините няма измъкване — инспекторът от следващата контрола може да разобличи фалшивите изкопани кубици, да покаже, че са надписани и тогава на бригадира му е спукана работата.
Затова бригадирът върви по проверен и сигурен път — да избива тази кубатура от пътниците-бачкатори, да я избива в най-реалния физически смисъл — с кирка по гърба, а щом вече спре да има нещо за избиване, бригадирът би трябвало да се превърне в бачкатор и лично да сподели съдбата на убитите от него хора.
Обаче не става така. Бригадира го преместват в нова бригада, за да не му се губи опитът. Бригадирът започва да се оправя с новата бригада. Бригадирът оцелява, а бригадата му е в земята.
Освен самия бригадир, в бригадата живее и неговият заместник, който по щат се води дневален — това е помощник на убиеца, който охранява съня му от набези.
По време на един лов за бригадири през военните години, в „Спокойни“ се наложи да бъде взривен с амонит целия ъгъл на бараката, където спеше един бригадир. Само така работата беше сигурна. Тогава загинаха и бригадирът, и дневалният, и най-близките им приятели, които спят до бригадира, за да попречат на ръката на някой въоръжен с нож отмъстител да достигне до самия бригадир.
Престъпленията на бригадирите в Колима са неизброими — точно те са физическите изпълнители на високата политика на Москва от сталинските години.
Но и бригадирът не е оставен без контрол. В онези няколко часа, в които всички затворници са откъснати от работа и спят в безсъзнание, той е наблюдаван от надзирателите по битовата част в ОЛП.
Началникът на ОЛП също наблюдава, наблюдава и местният следовател.
В Колима всички се следят взаимно и ежедневно донасят един срещу друг на подходящото място.
Доносниците-тропачи не изпитват кой знае какви съмнения — те знаят, че трябва да донасят за всичко, пък по-нататък началството да преценява кое е истина и кое — лъжа. Истината и лъжата изобщо не са категории, с които осведомителят трябва да си служи.
Но това са все наблюдения от вътрешната страна на зоната, от вътрешната страна на лагерната душа. За работата на бригадира достатъчно щателно и достатъчно официално следи неговото производствено началство — десетникът, който в Колима се нарича както и на Сахалин — наблюдател. Наблюдателят е наблюдаван от старшия наблюдател, старшият наблюдател — от техническия ръководител на участъка, техническият ръководител — от началника на участъка, а началникът на участъка — от главния инженер и от началника на мината. Не искам да проследявам по-нависоко тази йерархия — тя е прекалено разклонена, разнообразна, пък и дава простор за фантазията на всяко догматическо или поетическо вдъхновение.
Важно е да се подчертае, че именно бригадирът е събирателната точка на небето и земята в лагерния живот.
Точно измежду най-добрите бригадири, доказали своя плам на убийци, се вербуват наблюдатели, докато десетниците имат по-висок ранг от този на бригадира. Един десетник вече е извървял кървавия бригадирски път. За бачкаторите властта на десетника е безгранична.
В мъждукащата светлина на колимската бензинка — на консервената кутия с четири й тръбички с горящи парцалени фитили, която излъчва единствената светлина за колимските бачкатори и смъртници, ако не броим пещите и слънцето — аз разпознах нещо познато във фигурата на новия десетник, новия властелин на нашия живот и нашата смърт.
Радостна надежда сгря мускулите ми. Във вида на новия наблюдател имаше нещо познато. Имаше нещо много далечно, но реално и вечно живо, като човешката памет.
Ровенето в паметта е много трудно занимание за изтощения от глад мозък — усилието да си спомниш се съпровождаше с рязка болка, с някаква чисто физическа болка.
Паметта ми отдавна е измела от всички свои кътчета целия ненужен боклук от типа на стиховете. Тогава в мен се напрегна и зазвънтя някаква по-важна и по-вечна от изкуството мисъл, но тя така и не успя да си пробие път до речника ми, до някое от онези малобройни места, които все още обитаваше мозъка ми на пътник. Нечии железни пръсти стискаха паметта ми като тубичка с развалено лепило, изстисквайки, изтласквайки нагоре онази капка, малката капчица, която все още беше запазила човешки свойства.
В този процес на припомнянето участваше цялото тяло, дори и студената пот, избила по изсъхналата ми кожа искаше да ми помогне да ускоря този процес, макар че то пот всъщност нямаше, пък и всичко завърши с победа… В паметта ми се появи име:
Чеканов!
Да, това беше той, Льоша Чеканов, моят съсед от Бутирския затвор, онзи, когото бях избавил от страха му пред следователя. Спасението се беше явило в моята студена и гладна барака — осем години бяха минали оттогава, осем века, отдавна беше дошъл дванадесети век, скитите вече оседлаваха конете си по камъните на Колима, скитите вече погребваха царе в мавзолеите и милиони безименни бачкатори бяха полагани нагъсто в братските могили на Колима.
Да, това беше той, Льоша Чеканов, спътник на моята светла младост, на светлите ми илюзии от първата половина на тридесет и седма година, които още не знаеха каква съдба ги очаква.
Спасението се яви в моята гладна и студена барака в образа на Льоша Чеканов, техник-строител по специалност, новия ни десетник.
Това беше страхотно! Това беше от онези чудесни събития, които си беше струвало да се чакат осем години!
„Издрапването“ — позволявам си да заявя авторство върху този неологизъм или поне върху временната му форма. Пътникът, който успее да „издрапа“, не го прави за един ден. Най-напред трупа някакви загуби — първо физически, а после нравствени — и събира остатъците от онези нерви, съдове и тъкани, които вече не му стигат, за да удържи предишните си чувства.
На смяна идва нещо ново — ерзац-чувства, ерзац-надежди.
В процеса на „издрапването“ настъпва някакъв предел, когато се губят последните опори, има граница, отвъд която всичко се разпростира от другата страна на доброто и злото, а самият процес на „издрапване“ лавинообразно се ускорява. Верижна реакция, ако си служим със съвременен език.
Тогава не знаехме за атомната бомба, за Хирошима и Ферми. Но твърде добре ни беше известна неудържимостта, необратимостта на „издрапването“.
За тази верижна реакция в езика на криминалните има едно гениално прозрение — влезлият в речника термин „да летиш под наклон“ — абсолютно точен термин, създаден без статистиката на Ферми.
Точно затова в малобройната статистика и в многобройните мемоари е отбелязана една точна и исторически постигната формула: „човек може да издрапа за две седмици“. Това е нормата за якия, ако го държат на колимския петдесет-шестдесет градусов студ по четиринадесет часа на ден в тежка работа, ако го бият, ако го хранят само с лагерна дажба и не му дават да спи.
При това аклиматизирането в Далечния север никак не е лесна работа.
Затова децата на Медведев не могат да разберат защо толкова бързо е умрял баща им — здрав мъж на около четиридесет години, който е изпратил първото си писмо от парахода в Магадан, а второто от болницата Сеймчан, като болничното писмо се е оказало и последно. Затова генерал Горбатов за две седмици стана пълен инвалид, след като попадна в мината „Малдяк“ и само случайното му изпращане на риболов на брега на Ола му спаси живота. Затова и Орлов, референт на Киров, към времето на разстрела му в „Партизан“ през зимата на 1938 година вече беше „пътник“ който все едно не би си намерил място на земята.
Две седмици — точно това е срокът, в който здравият човек се превръща в „пътник“.
Аз знаех всичко това, разбирах, че в труда спасение няма, и скитах от болницата до забоя и обратно осем години подред. Най-после беше дошло спасението. В най-нужния момент ръката на провидението доведе Льоша Чеканов в нашата барака.
Потънах в здрав, весел сън, със смътното усещане за някакво радостно събитие, което ще настъпи всеки момент.
На следващия ден по време на развода — така се нарича накратко процедурата за развеждане по работните места, която в Колима се извършва в един и същи час и за десетниците, и за милиони хора, призовани от звъна на желязо по релсата, сякаш това е призив на мюезина, сякаш е камбанен звън от камбанарията на Иван Велики — а Грозни и Велики са синоними в руския език — тогава се убедих в чудесната си правота, в чудесната си надежда.
Новият десетник наистина беше Льоша Чеканов.
Но в такава ситуация не е достатъчно ти да разпознаеш човека, трябва и теб да те познаят в това двустранно, взаимно облъчване.
По лицето на Льоша Чеканов ясно пролича, че той ме е познал и че, разбира се, ще ми помогне. Льоша Чеканов топло се усмихна.
Той веднага се осведоми от бригадира за моето трудово поведение. Характеристиката ми беше отрицателна.
— Я да те видим, шибаняко — на висок глас каза Льоша Чеканов, докато ме гледаше право в очите — да не мислиш, че щом сме от един затвор, значи няма да работиш? Аз не помагам на кръшкачите. Изкарай си го с труд. С честен труд.
От този ден нататък започнаха да ме юркат по-усърдно от преди. След няколко дни Льоша Чеканов обяви на развода:
— Не искам да те бия заради това как работиш, просто ще те изпратя в участъка, в зоната. Там ти е мястото, шибаняк такъв. Отиваш в бригадата на Полупан. Той ще те научи на ум и разум! Познат съм ти бил! От едно време! Приятел съм ти бил! Точно вие ни съсипахте, изроди такива. Осем години страдам тука заради тия гадове ентелегентите!
В същата вечер бригадирът ме отведе до участъка с един вързоп. В централния участък на управлението на мини „Спокойни“ аз бях настанен в барака, където живееше бригадата на Полупан.
Със самия бригадир се запознах още на следващата сутрин — на развода.
Бригадирът Сергей Полупан беше младо момче на около двадесет и пет години, с открито лице и рус перчем като на криминалните. Но Сергей Полупан не беше криминален. Той беше дете на природата, селско момче. Полупан беше изметен с желязната метла през тридесет и седма година, беше получил присъда по член петдесет и осем и беше предложил на началството да изкупи вината си, като добута враговете до ангелски вид.
Предложението беше прието и в рамките на бригадата на Полупан беше оборудвана нещо като наказателна рота с непостоянен, променлив списъчен състав. Това беше наказание в самото наказание, затвор в самия затвор на наказателната мина, която още не съществуваше. Ние строяхме зона и селище за нея.
Бараката беше от наскоро отрязани лиственици, от влажните стволове на дървото, което като хората в Далечния север се бори за живота си и затова е ъгловато и чворесто, а стволът му е огънат. Тези влажни бараки не се затопляха с печки. Никакви дърва не биха стигнали, за да изсушат тези тристагодишни тела, израснали в блатото. Хората бяха тези, които сушаха бараката, телата на строителите.
Точно тук започна една от моите неволи.
Всеки ден пред очите на цялата бригада Сергей Полупан ме биеше: с крака, с юмруци, с прът, с дръжка на кирка, на лопата. Изчукваше от мен ентелегента.
Биенето се повтаряше ежедневно. Бригадирът Полупан носеше телешко яке, розово яке от телешка кожа — нечий подарък или подкуп, с който човек можеше да се откупи от юмруците, да измоли поне един ден почивка.
Познавам много такива ситуации. Самият аз нямах яке, но и да имах, не бих го дал на Полупан, освен ако криминалните не ми го изтръгнат от ръцете, ако не ми го смъкнат от раменете.
След като се разгорещеше, Полупан си сваляше якето и оставаше по антерия, за да борави още по-свободно с лоста и кирката.
Полупан ми изби няколко зъба, пукна ми ребро.
Всичко това се правеше пред очите на цялата бригада. В бригадата на Полупан имаше около двадесет човека. Бригадата беше с непостоянен, променлив състав, беше учебна бригада.
Сутрешните побоища продължиха толкова време, колкото прекарах в тази мина, мина „Спокойни“…
След рапорт на бригадира Полупан, одобрен от началника на мината и от началството на ОЛП, аз бях изпратен в Централното северно управление — в селището Ягодное, като злостен кръшкач, на когото трябва да му се образува наказателно дело и да му се издаде нова присъда.
По време на следствието лежах в изолатора в Ягодное, образуваха ми дело, тръгнаха разпити. Инициативата на Льоша Чеканов се очерта достатъчно ясно.
Течеше пролетта на четиридесет и четвърта, ярка колимска военна пролет.
Следствените, които са в изолатора, са изкарвани на работа в опит да се избие поне един работен час от транзитния ден — и следствените не обичат тази устойчива традиция на лагерите и на транзитките.
Аз, разбира се, не ходех на работа, за да се опитам да изкарам някаква норма в каменната дупка, а просто за да подишам въздух, да помоля, ако ми дадат, за допълнителна паница супа.
В града, дори и в лагерния град, какъвто беше Ягодное, беше по-добре отколкото в изолатора, където всяко парче дърво беше просмукано от мъртвешка пот.
За излизане на работа даваха супа и хляб или супа и каша, или супа и сельодка. Един ден ще напиша химн за колимската сельодка, единствената белтъчина за арестанта, защото ако нещо пази баланса на белтъчините в Колима, това все пак не е месото. Сельодката е тази, която подхвърля последни съчки в енергийното кълбо на пътника. И ако пътникът си е запазил живота, то е точно защото е ял сельодка — солена, разбира се, и защото е пил, но в този смъртоносен баланс водата не се брои.
А най-важното — навън можеше да се сдобиеш с тютюн, да си дръпнеш или поне да помиришеш това, което другарят ти пуши, ако не успееш да пушиш ти самият. Нито един арестант не би повярвал, че никотинът е вреден, а тютюнът — канцерогенен. Впрочем всичко може да се обясни с разтварянето на онази нищожна капка никотин, която можела да убие кон.
„Да си дръпнеш“ означава да всмукнеш веднъж и това май е сигурно, че носи малко отрова и много мечти, удовлетворение. Тютюнът е висша радост за арестанта, той е продължение на живота. Повтарям, аз не знам дали животът е ценност или не.
Движех се по улиците на Ягодное, като се доверявах само на животинското си чувство. Работех, дълбах дупки с лост, стъргах с лопата, за да може поне нещо малко да е изстъргано за стълбовете в това селище, което познавах много добре. Там ме бяха съдили само преди година и ме бяха осъдили на десет години, бяха ме картотекирали като „враг на народа“. Тази десетгодишна присъда, новата присъда, която беше започнала да тече съвсем неотдавна, беше точно това, което, разбира се, спря завеждането на ново дело, този път за отказ от работа. За отказ от работа, за кръшкане, можеха да ти добавят още една присъда, но това беше трудна работа, ако изтърпяването на последната ти присъда е току-що е започнало.
Водеха ни на работа с голям конвой — все пак ние бяхме хора с висящи дела, ако изобщо бяхме хора…
Аз заемах мястото си в каменната дупка и се стараех да разглеждам минувачите — ние работехме точно на пътя, а през зимата нови пътеки в Колима не се пробиват нито в Магадан, нито в Индигирка.
Поредицата от дупки беше по протежение на улицата — колкото и да ни беше голям конвоят, той беше разположен извън полагащите се по инструкция очертания.
Към нас се приближаваше голяма бригада или просто група хора, още не образуващи бригада — водеха ги покрай нашите дупки. За да минат оттам хората трябваше да се разделят на групи от по трима и да им се даде конвой с автомати. Тези хора току-що бяха свалени от камионите. Камионите бяха наблизо.
Войникът от охраната, която беше довела хората в нашия ОЛП Ягодное, попита нещо нашия конвой.
И изведнъж чух глас, един сърцераздирателен радостен вик:
— Шаламов! Шаламов!
Това беше Родионов от бригадата на Полупан, бачкатор и „пътник“ като мен, от наказателната мина „Спокойни“.
— Шаламов! Утрепах Полупан! С една брадва в столовата. Водят ме на следствие по това дело. От раз го утрепах! — в изстъпление подскачаше Родионов. — В столовата с една брадва.
Това радостно известие наистина породи в мен топло чувство.
Конвоят ни замъкна на различни страни.
Моето следствие не доведе до нищо, нова присъда не ми трупнаха. Някой от висшите беше стигнал до мисълта, че държавата няма да има голяма изгода, ако ми добави нова присъда.
Бях пуснат от следствения арест в една от витаминните командировки.
Не знам с какво приключи следствието за убийството на Полупан. Тогава се режеха доста бригадирски глави, а в нашата витаминна командировка криминалните бяха отвинтили главата на омразния бригадир с трион жага.
Льоша Чеканов, моя познат от Бутирския затвор, повече не съм го срещал.
Златният сезон е кратък. Златото е много, но как да го вземе човек? Златната треска на Клондайк, отвъдморския съсед на Чукотка, би могла да върне към живот безжизнените — и то за кратко време. Но не може ли да се обуздае тази златна треска, да се успокои пулса на златокопача, на златодобивника, не може ли той да не е така трескав, а обратното — да се забави, дори едвам да се чува, само колкото едва-едва да поддържа топлината в умиращите хора. Резултатът беше по-ярък от клондайкския. Резултат, за който няма да знае този, който се хваща за коритото, за количката, този, който добива. Този, който добива, е само миньор, само копач, само каменар каменоделец. Него не го интересува златото в количката. И то не защото „не му е разрешено“, а заради глада, студа заради физическото и духовното изтощение.
Да се докарат един милион души в Колима и да им се даде работа за през лятото е трудно, но все пак възможно. Обаче какво да правят тези хора през зимата? Да пиянстват в Даусън? Или в Магадан? Каква работа да намериш за сто хиляди, за милион души през зимата? В Колима климатът е рязко континентален, през зимата температурите падат до минус шейсет, а температурите от минус петдесет и пет са годни за работен ден.
През цялата зима на трийсет и осма година арестантите оставаха по бараките само при температури под минус петдесет и шест градуса, от петдесет и шестия градус по Целзий, разбира се, а не по Фаренхайт.
През четиридесета година градусите паднаха до петдесет и два!
Как се колонизира район? През 1936 година беше намерено решение. Действията по пренасянето на почвата и подготовка на терена, взривяването и работата с кирката, извозването бяха неразривно свързани едно с друго. Инженерите бяха пресметнали оптималното движение на количката, времето, за което тя се връща, времето, за което се извършва товаренето върху количката с лопати и кирки, а понякога и с помощта на железни лостове за раздробяване на скали със златно съдържание.
Никой не товареше сам върху себе си — това се е правело само от златокопачите-единаци. Държавата организираше по друг начин работата за затворниците.
Докато извозвачът търкаля количката, неговите другари или негов другар трябва да успее да натовари нова количка.
Ето в това е разчетът — колко хора да товарят и колко да извозват. Достатъчни ли са двама души за едно звено или трябват трима.
В този златен забой количката винаги беше в оборот. Тя беше своеобразен конвейер на непрекъснатата работа.
Ако трябваше да се използва каруца с коне, това обикновено ставаше при „свръхтовар“, при изгребването на торфа през лятото.
Нека веднага уточним: на езика на златото торфът е подземен слой, в който няма злато. А пясъкът е слой, който съдържа злато.
Точно тази лятна работа с каруцата, с коня, се състоеше в извозването на торфа, по разкриване на пясъка. Разкрития пясък го извозваха другите бригади, не ние. Но на нас ни беше все едно.
Каруцата също беше в оборот: ние откачахме от впряга празната талига и закачвахме пълната, вече готова. Колимският конвейер работеше.
Златният сезон е кратък. От втората половина на май до средата на септември — само три месеца.
Затова, за да се избие плана, се измисляха всичките технически и свръхтехнически рецепти.
Конвейерът на забоя се смяташе за минимум, макар че именно оборотната количка беше тази, която ни лишаваше от сили, довършваше ни, принуждаваше ни да се превръщаме в „пътници“.
Нямаше никакви механизми, освен въжения път на безкрайната лебедка. Конвейерът на забоя е принос на Берзин[86]. Щом стана ясно, че при наличието на работна сила всяка мина ще осигури всякакво количество на каквато и да било цена — ако ще по сто парахода на ден да докарва параходството на Далстрой — престанаха да жалят хората. И започнаха буквално да избиват плана. При пълно одобрение, разбиране и подкрепа отгоре, от Москва.
Ами златото? Това, че на Колима има злато, се знае от триста години. Към началото на дейността на Далстрой в Колима е имало много организации — безсилни, безправни, страхуващи се да престъпят някаква черта в отношенията си със своите наемни бачкатори. В Колима е имало и кантори на „Цветметзолото“ и културни бази — всички те са работили със свободни хора, наети във Владивосток.
Берзин е докарал затворници.
Берзин е започнал не да търси пътища, а да прокарва път, да строи колимско шосе от морето — през блатата, през планините…
Количката е символ на епохата и емблема на епохата, това е затворническа количка.
Кола на ОСО —
Две дръжки, едно колело.
ОСО означава специално съвещание при министъра, при наркома на ОГПУ, с чийто подпис милиони хора бяха изпращани без съд в Далечния север, за да намерят там смъртта си. Във всяко лично досие, във всяка тъничка, новичка картонена папчица бяха влагани по два документа — извадка от постановлението на ОСО и специални указания за затворника: за това, че същият следва да се използва само за тежка физическа работа и че същият трябва да бъде лишен от възможността да ползва пощенско-телеграфни връзки, че не трябва да има право на кореспонденция. И че лагерното началство трябва да съобщава в Москва за поведението на гореупоменатия затворник не по-рядко от веднъж на шест месеца. В местното управление пък такъв рапорт-меморандум трябваше да се изпраща по веднъж в месеца.
„Присъдата да се изтърпи в Колима“ — този израз беше смъртна присъда, синоним на умъртвяване — дали бавно, дали бързо, зависеше от настроението на местния началник на мината, на рудника, на ОЛП.
На тази новичка, тъничка папка после й беше писано да обрасне с камари сведения — да набъбне от актове за отказ от работа, от копия на доноси на другарите, от меморандуми на следствените органи за всички и от всякакви такива „данни“. Понякога папката не успяваше да набъбне и да си увеличи обема — много хора загинаха още през първото лято на общуването им с „колата на ОСО — две дръжки, едно колело“.
Аз пък съм от онези, чието лично досие набъбна, натежа, сякаш хартията се просмука с кръв. Но буквите не избледняха — човешката кръв е добър фиксатор.
В Колима количката се нарича малка механизация.
Аз съм висококвалифициран количар. Търкалял съм количката по отворените забои на мина „Партизан“ в златната Колима на Далстрой през цялата есен на трийсет и седма година. През зимата, когато няма златен сезон, когато няма промиващ сезон, в Колима се търкалят сандъци с пръст — нужни са по четири човека на сандък, които трупат планини от безполезна изкопана пръст и свалят торфената обвивка, за да може пясъкът да се разкрие в очакване на лятото — онзи пясъчен слой със съдържание на злато. През ранната пролет на трийсет и осма година аз отново хванах дръжките на „колата на ОСО“ и ги пуснах чак през декември 1938 година, когато бях арестуван в мината и откаран в Магадан по „делото на юристите“ от Колима.
Количар, прикован към количката — това е емблема на каторгата в Сахалин. Но Сахалин не е Колима. Около остров Сахалин минава топлото течение Куросио. Там е по-топло, отколкото в Магадан и на крайбрежието — минус трийсет-четиридесет градуса; през зимата вали сняг, през лятото непременно има дъжд. Но златото не е в Магадан. Яблоновият проход очертава границата на златния климат на височина от хиляда метра. Хиляда метра над морското равнище — това е първият сериозен проход по пътя към златото. На сто километра от Магадан и после още по-нататък по шосето — все по-високо, все по-студено.
Каторгата в Сахалин не ни е мерило. Приковаването към количката е било по-скоро нравствена мъка. Както и оковите. Оковите от царско време са били леки, лесно са се сваляли. Арестантите са изминавали хиляди версти в тези окови. Това е било мярка за унижение.
В Колима никого не приковаваха към количките. В продължение на няколко дни през пролетта на трийсет и осма година в тандем с мен работи Дерфел, френски комунист от Кайен, от каторжните каменоломни. Дерфел беше прекарал около две години във френска каторга. Но това нямаше нищо общо. Там му е било по-леко, по-топло, пък и не е имало политически. Не е имало глад, адски студ, измръзнали ръце и крака.
Дерфел умря в забоя — спря му сърцето. Но опитът от Кайен все пак му беше помогнал — Дерфел издържа месец повече от другарите си. Това хубаво ли е или е лошо? Да имаш този допълнителен месец страдания.
Та в звеното на Дерфел за първи път тиках количката.
Количката не може да се обича. Тя може само да се мрази. Като всяка физическа работа, работата на количаря е безкрайно унизителна заради робския си колимски акцент. Но като всяка физическа работа, работата с количката изисква някакви навици, внимание, всеотдайност.
И когато тялото ти свикне с тези дреболии, търкалянето на количката става по-лесно от това да замахваш с кирка, да удряш с лост, да стържеш със специална лопата.
Цялата трудност е в равновесието, в удържането на колелото на рампата, на тясната дъска.
На член петдесет и осем в златния забой му дават само кирка, лопата с дълга дръжка, комплект лостове за сондиране и желязна лъжичка за изстъргване на пръстта от ямурлука. И количка. Друга работа не се разрешава. При съоръжението за промиване, където трябва да се „тресе“ — да се движи назад и напред едно дървено стъргало, което засилва буците земя и ги разбива на части — няма място за член петдесет и осми. Работата при трошачката е за битовите. Там е по-леко и е по-близо до златото. На петдесет и осем им беше забранено да работят над улея и да промиват. Можеха обаче да работят с коне — от петдесет и осем взимаха хора за коняри. Но конят е крехко животно, подложено на всякакви болести. Северната му дажба се крадеше от конярите и от началниците на конярите. Конят отслабваше и умираше на шейсетградусовия студ преди човека. Толкова излишни грижи са това, докато количката изглежда нещо по-просто, по-добро от каруцата, по-честно пред тебе самия, по-близко до смъртта.
Държавният план е сведен до мината, до участъка, до забоя, до бригадата, до звеното. Бригадата се състои от звена и на всяко звено се дават колички — две или три, колкото трябват, но никога само една!
Тук се крие голяма производствена тайна, каторжната тайна на Колима.
Има още една работа в бригадата, една постоянна работа, за която всяка сутрин мечтае всеки — това е работата на разносвач на инструменти.
Кирката бързо затъпява при ударите по камъка. Железните лостове бързо затъпяват. Право на робите е да искат хубав инструмент и началството се стреми да направи всичко, за да бъде инструментът остър, лопатата да е удобна, колелото на количката да е добре смазано.
На всеки производствен златен участък си има ковачница, където денонощно ковач и чукач могат да наточат кирката, да изострят лоста. Ковачът има много работа и единственият миг, в който арестантът може да си поеме дъх, е когато няма инструмент, понеже инструментът е отнесен в ковачницата. Разбира се, той не си клати краката — стърже почвата, сипва я в количката. Но все пак…
Ето на тази работа — на разносвач на инструменти — всеки искаше да попадне поне за един ден или поне до обяд.
Въпросът с ковачниците беше добре изучен от началството. Имаше много предложения да се подобри това инструментално стопанство, да се сменят порядките в него, които пречат на изпълнението на плана, с цел ръката на началството да легне още по-тежко на раменете на арестанта.
Дали пък това не напомня за инженерите, работили върху техническото решение на научния проблем със създаването на атомна бомба? Както казват Ферми и Айнщайн, това е въпрос на превъзходство на физиката.
Какво ме интересува човекът, робът? Аз съм инженер и отговарям за техническите въпроси.
Да, в Колима е имало съвещание за това как може по-добре да се организира трудът в златния забой, тоест, как може по-добре да се убива, по-бързо да се убива. Там взел думата един инженер и казал, че ще преобърне цяла Колима, ако му дадат подвижни огнища, подвижни ковашки огнища. И вече ако ги имало тези пещи, всичко щяло да се оправи. Нямало да има нужда да се разнасят инструменти. Разносвачите на инструменти щели да хванат количките за дръжките и да обикалят забоя, а не да чакат в ковачницата и да бавят всички на света.
Като разносвач на инструменти в нашата бригада работеше едно момче, шестнайсетгодишен ученик от Ереван, обвинен в покушението на Ханджян — първия секретар на Ереванския крайком. Момчето имаше двайсетгодишна присъда и умря много бързо — не издържа бремето на колимската зима. След много години от вестниците научих истината за убийството на Ханджян. Излиза, че Берия собственоръчно застрелял Ханджян в кабинета си. Случайно съм запомнил цялата тази история — смъртта на ученика в колимския забой.
Много ми се искаше поне за един ден да стана разносвач на инструменти, но аз разбирах, че момчето, че ученикът със замръзналите пръсти, овързани в мръсни ръкавици и с гладния блясък в очите, е по-добра кандидатура от мен.
Оставаше ми само количката. Трябваше да умея да работя и с кирка, и с лопата, и да сондирам — да, да, но в тази каменна яма на златния разрез аз предпочитах количката.
Златният сезон е кратък — от средата на май до средата на септември. Но дори и в четиридесет градусовата жега на юли под краката на арестанта е ледена вода. Работи се по гумени ботуши. В забоите не достигат както инструментите, така и гумените ботуши.
На дъното на изкопа — на каменната яма с неправилна форма — са постлани дебели дъски, които са не просто постлани, ами са здраво съединени една с друга в специфично инженерно съоръжение — централната рампа. Широчината на тази рампа не е по-голяма от половин метър. Рампата е закрепена неподвижно, за да не провисват дъските, за да не се криви колелото, за да може количарят да изтъркаля количката на бегом.
Тази рампа е дълга около триста метра. Във всеки изкоп имаше по една рампа — тя беше част от изкопа, душа на изкопа и на ръчния каторжен труд, приложил малката механизация.
От рампата тръгват разклонения, много разклонения — във всеки забой, във всяко кътче на изкопа. Към всяка бригада се разклоняват дъски, закрепени не толкова солидно, колкото тези на централната рампа, но все пак надеждно.
Сглобените от лиственици скелета се протриват от бясното движение на количките — нали златният сезон е кратък — и после се заменят с нови. Както и хората.
Излизането на централната рампа трябваше да се извършва технично: трябваше да си изтъркаляш количката и да завиеш без да вкарваш колелото в главния улей, който се беше протрил в средата на дъската и вървеше като панделка или като змия — впрочем, в Колима няма змии — от забоя до естакадата, от самото начало до самия край, до бункера. След като докараш количката до самата централна рампа, беше важно да завиеш, да удържиш количката в равновесие със собствените си мускули и като уловиш момента, да се включиш в бясната надпревара по централната рампа — макар че там няма изпреварване и няма пререждане, понеже няма място за изпреварване — въпреки това ти трябва в галоп да буташ своята количка нагоре, нагоре, нагоре, нагоре по бавно повдигащата се на подпорки централна рампа, неотклонно нагоре и все в галоп, за да не те съборят онези, които са добре нахранени или пък са още новаци.
Важно е да не се помайваш, да внимаваш да не те съборят, и докато не изнесеш количката на естакадата на три метра височина — там е дървеният бункер, облицован с дъски и ти трябва да обърнеш количката в бункера, да я изсипеш в бункера — повече не те интересува, нататък не е твоя работа. Под естакадата минава вагонетка, но тази вагонетка няма ти да я караш до промиващия уред, до трошачката. Вагонетката се движи по релси до трошачката — до промиващия прибор. Но това не е твоя работа.
Ти трябва да изхвърляш количката с дръжките нагоре, като я изсипеш цялата над бункера — така е най-шик! — а после да подхванеш празната количка и бързо да се дръпнеш настрана, за да се огледаш, малко да си поемеш дъх и да направиш път на тези, които още ги хранят добре.
Обратно от естакадата към забоя върви резервна рампа, направена от стари, износени от централната рампа дъски, които обаче са също качествени и здраво хванати с пирони. Дай път на тези, които тичат с всички сили, пускай ги, свали си количката от рампата — ще чуеш предупреждаващ вик — ако не искаш да те изблъскат. Почини си някак — като чистиш количката или като правиш път на другите, но помни: когато се върнеш по празната рампа в своя забой, ти няма да си почиваш нито миг, на работната рампа те чака нова количка, която твоите другари са запълнили, докато ти си тичал с количката по естакадата.
Затова трябва да се запомни: изкуството да търкаляш количка се състои в това, че на връщане трябва да буташ празната количка по празната рампа по съвсем друг начин — не така, както си бутал натоварената. Празната количка трябва да се преобърне, да се бута с колелото напред, а пръстите да се сложат върху вдигнатите нагоре дръжки на количката. Точно това е почивка, икономия на сили, отлив на кръвта от ръцете. Количарят се връща с вдигнати ръце. Кръвта се отдръпва. Количарят си пази силите.
Като дотъркаляш количката до своя забой, ти просто я захвърляш. На работната рампа са ти подготвили друга количка, понеже никой в забоя не може да стои без работа, без движение, без да мърда — във всеки случай никой по член петдесет и осем. Под твърдия поглед на бригадира, на наблюдателя, на конвоя, на началника на ОЛП, на началника на мината, ти хващаш дръжките на следващата количка и заминаваш за централната рампа — това се нарича конвейер, сменна точка. Един от най-страшните закони на производството, който винаги се спазва.
Ако твоите другари са милостиви, това е добре. От бригадира такова нещо не може да се очаква, за разлика от старшия по звено — нали навсякъде има старши и младши, а възможността някой да стане старши не е изключена за никого, в това число и за тези по петдесет и осми. Само другарите ти да са милостиви и да ти позволят поне малко да си поемеш дъх. За никаква почивка за по цигара не може и дума да става. През 1938 година почивката за цигара беше политическо престъпление, саботаж, и се наказваше по член петдесет и осем, алинея четиринайсет.
Обаче не става така. Собствените ти другари следят да не лъжеш държавата, да не си почиваш, когато това не е разрешено. Следят дали си изработваш дажбата. Другарите ти нито искат да си добре, нито искат да ти променят омразата, яда, глада и студа. А ако на другарите ти им е все едно — през трийсет и осма в Колима имаше твърде малко такива — то след тях идва ред на бригадира, а ако бригадирът е отишъл някъде да се постопли, той е оставил да го замества някой официален наблюдател — помощник-бригадир от бачкаторите. Така доктор Кривицки, бивш заместник на наркома на отбранителната промишленост, ден след ден ми пиеше кръвта в колимската спецзона.
Ако и бригадирът не те види, ще те види десетникът, наблюдателят, техническият ръководител, началникът на участъка, началникът на мината. Ще те види конвоят и с приклада на автомата ще те отучи от волности. Ще те види дежурният по мина от местната партийна организация, пратеникът на райотдела и мрежата му от информатори. Ще те види представителят на Западното, Северното и Югозападното управление на Далстрой или на самия Магадан, представителят на ГУЛАГ от Москва. Всички са взрени във всяко твое движение — цялата литература и цялата публицистика следят да не би да си отишъл да сереш по никое време: трудно ти е да си закопчаеш гащите, понеже ръцете ти не се огъват. Те са свикнали да се огъват по дръжката на кирката и на количката. Това е почти парализа. А конвоят крещи:
— Къде ти е лайното? Къде ти е лайното, питам.
И замахва с приклада. Конвоят не ще и да знае за пелаграта, нито за скорбута, нито за дизентерията.
Ето затова количарят си почива по пътя.
Сега нашата повест за количката ще се прекъсне от документ: обширен цитат от статията „Проблеми с количката“, публикувана във вестник „Съветска Колима“ през ноември 1936 година.
„… За някакъв период от време ние сме принудени тясно да обвържем проблема с извозването на пръстта, торфа и пясъка с проблема с количките. Трудно е да се каже колко дълго ще трае този период, в продължение на който ние ще извършваме извозването с ръчни колички, но достатъчно точно можем да кажем, че от конструкцията на количката в огромна степен зависят и темповете на производителността, и себестойността на продукцията. Работата е в това, че тези колички се оказаха с вместимост от едва 0.075 кубически метра, докато е нужна вместимост от поне 0.12 кубически метра… В следващите години нашите мини ще имат нужда от няколко десетки хиляди колички. Ако тези колички не отговарят на всички изисквания, поставени от самите работници и от темповете на производството, то първо, ние ще забавяме производството, второ — не е производително да хабим мускулната сила на работниците, и трето, ще се харчат безцелно огромни държавни средства.“
Всичко е справедливо. Има само една неточност: за 1937 и за следващите години бяха нужни не няколко хиляди колички, а няколко милиона от тези големи колички, които побираха една десета от кубическия метър и „съответстваха на изискванията, поставени от самите работници“.
Много, много години след тази статия, около трийсет години по-късно, мой добър приятел получи апартамент и се събрахме да отпразнуваме това. Всеки подаряваше каквото може и за много полезен подарък се смятаха абажурите с прилежащи към тях кабели. През шейсетте години в Москва вече можеха да се купят такива абажури.
Мъжете все не успяваха да се справят с връзването на кабелите от подаръка. През това време влязох аз и една друга моя позната се провикна: „Я запретнете ръкави и покажете на тези марди, че един колимчанин умее всичко, че е обучен на всякаква работа.“
— Не — казах аз. — В Колима се научих само да карам количка. И да разбивам камък с кирка.
Наистина, аз не придобих никакви знания и никакво умение в Колима.
Но с цялото си тяло знам, умея и мога да повторя как се търкаля, как се тика количка.
Когато един количар хваща количката — омразната голяма (десет колички на кубически метър) или „любимата“ малка, то първата му работа е да се изправи. Да разпъне цялото си тяло, да стои изправен и с ръце зад гърба. Пръстите и на двете ръце трябва плътно да обгръщат дръжките на натоварената количка.
Първият тласък към движението се дава от цялото тяло, с гърба, с мускулите на раменния пояс — така, че опората да е в раменния пояс. Когато количката помръдне, когато колелото се завърти, ръцете може да се преместят малко напред и да се поосвободи раменния пояс.
Количарят не вижда колелото, той само го чувства и налучква всички завои от началото до края на пътя. Раменните и предраменните мускули служат, за да завиеш, да преместиш, да подбутнеш количката по нанагорнището на естакадата. В самото движение на количката по рампата тези мускули не са най-важните.
Това единство на колело и тяло, общата им посока на движение, съвместното им равновесие, се подкрепят и удържат с цялото тяло, с шия и гръб не по-малко, отколкото с бицепс.
Докато не автоматизираш това движение, това прехвърляне на сила върху количката, върху колелото на количката, не си станал количар.
Тялото завинаги, за цял живот пази придобитите навици.
Количките на Колима биват три вида: първата е обикновена, „златотърсаческа“ количка с капацитет 0.03 кубически метра, три стотни от кубическия метър, тринайсет колички на кубически метър руда. Колко тежи такава количка?
Към сезона на трийсет и седма година златотърсаческите колички бяха извадени от употреба в златните забои на Колима като маломерни и едва ли не вредителски.
Към сезона на трийсет и седма и трийсет и осма година Гулагските или берзинските колички бяха с капацитет от 0.1–1.12 кубически метра и се наричаха големи колички. Десет колички на кубически метър. Стотици хиляди такива колички бяха изработени за Колима и докарани от континента като стока, по-важна от витамините.
В мините имаше и метални колички, които също бяха изработени на континента — занитени, железни. Тези колички имаха вместимост от 0.075 кубически метра, два пъти по-голяма от златотърсаческите, но, разбира се, те не устройваха шефовете. ГУЛАГ набираше сила.
Тези колички не ставаха за забоите на Колима. Един-два пъти в живота ми се случи да поработя с такава количка. В конструкцията им беше допусната грешка — количарят не можеше да се изправи, докато бута количката — не се получаваше единство на тялото и на метала. Човешкото тяло по-добре се разбира с една дървена конструкция и лесно се съюзява с нея.
Тази количка можеше да се бута напред само ако се прегънеш на три, но тогава колелото само се извърташе от рампата. Сам човек не можеше да постави количката върху рампата. Трябваше му помощ.
Човек не можеше да удържи металните колички за дръжките, като се изправи и като избута количката напред, а беше невъзможно и да се промени конструкцията, дължината на дръжката, ъгъла на наклона. Така си и излязоха от употреба тези колички, след като бяха измъчили хората повече и от големите.
Случвало ми се е да видя колимските отчети за „основното производство“, за „най-важния метал“; ако не забравяме, че статистиката е фалшива наука, значи никога няма да се публикуват верните цифри.
Но дори и да признаем официално цифрата от съобщенията, то читателят и зрителят пак лесно ще се ориентират в колимските тайни. Тези колимски цифри може да се приемат на доверие, а те се състояха в това, че:
1) добивът на пясък от изкопите с ръчно извозване е до 80 метра и така нататък;
2) разкриването на торф (тоест зимна работа, изнасяне на камък, на почва) с ръчно извозване е до 80 метра.
Осемдесет метра са значително разстояние за извозване. Това е средна цифра и тя означава, че най-добрите бригади — на битовите, на криминалните, на всякаквите „челници в производството“, които все така са получавали не дажбата за „пътници“, а дажба за стахановци или за ударници, и които все още са си изработвали нормата, — са се давали близки, изгодни забои с извозване на по пет-шест метра от бункера на естакадата.
Тук нещата имаха производствен смисъл, политически смисъл, а имаха и смисъла на безчовечност, на убийство.
За половин година на мина „Партизан“, от август трийсет и седма до декември трийсет и осма, аз не помня нашата бригада да е работила дори и един ден, дори и един час в най-близкия, в изгодния и в единствено възможния за пътници забой.
Но ние не осигурявахме „проценти“, и затова нашата бригада (винаги се намираше такава бригада и аз винаги съм работил точно в такава бригада от „пътници“) се пращаше на далечно извозване. Триста, двеста и петдесет метра за извозване — това значи убийство, планирано убийство за всяка челна бригада.
Така че ние бутахме количките на триста метра пред насъсканите срещу нас кучета, но дори и тези триста метра, ако средното число е осемдесет, криеха нова тайна. Безправният член петдесет и осем винаги беше премятан, а изработеното от него беше приписвано на същите онези битови или криминални, които избутваха едни десет метра до естакадата.
Добре си спомням лятната нощ, когато изведох на рампата натоварената от другарите ми количка. В нашия забой нямахме право да използваме малки колички. Аз бутах количка, натоварена с пясък — в Колима земният слой, който съдържа злато, е различен — може да е чакъл, може да е пясък, а може да е и скала с пясък.
Мускулите ми се тресяха от слабост и всяка минута потреперваха в моето изтощено, измъчено тяло, покрито с язви от скорбут, с неизлекувани измръзвания, с болки от побои. Трябваше да се тръгва към централната рампа от нашия ъгъл, да се излиза от дъската, която води от нашия забой към централната рампа. На централната рампа се носеше тътен от количките на няколко бригади. Тука никой нямаше да ме чака. По продължението на рампата се разхождаха началници, пришпорваха количарите с тояги и псувни, хвалеха онези, които тичешком бутаха количката и псуваха гладните като мен охлюви.
Нямаше как, трябваше да мина през побоите, псувните и тътена, така че избутах количката на централната рампа и самият аз се завъртях, улавяйки движението на количката, за да успея да я изправя, ако колелото кривне настрана.
Количката се бута добре само тогава, когато телом си с нея, само тогава можеш да я управляваш. Това е физическо усещане като това с велосипеда. Но велосипедът едно време беше победа. А количката беше поражение, обида, предизвикваща омраза, презрение към самия себе си.
Издърпах количката на рампата и количката се затъркаля към естакадата, а аз се затичах след количката, тръгнах с количката по рампата, като се люлеех, само и само да удържа колелото на количката върху дъската.
Няколко десетки метри и на централната рампа взе да се качва другата бригада, а от тази дъска, от това място количката можеше да се бута само тичешком.
Веднага ме събориха от рампата, грубо ме избутаха и аз едвам удържах количката в равновесие, защото нали това беше пясък, а всичко, разсипано по пътя ни е казано да се събира и да се откарва нататък. Аз дори се радвах, че са ме бутнали, можех поне малко да си почина.
В забоя не можеше да се почива дори и минута. За такова нещо следваше бой от бригадирите, десетниците, конвоя — аз добре знаех това, затова и се „въртях“, просто си сменях мускулите, като вместо мускулите на раменния пояс и на рамото, гледах някакви други мускули да ме удържат на земята.
Премина бригадата с големите колички и аз отново можех да изляза на централната рампа.
Дали ще има нещо за ядене в този ден — за това не мислех, пък и за нищо не мислех, нищо не оставаше в мозъка ми, освен псувни, злост и безсилие.
Не по-малко от половин час мина, докато стигна до естакадата с моята количка. Естакадата не беше висока, беше само един метър, с настилка от дебели дъски. Там имаше една яма-бункер и в този заграден бункер-фуния трябваше да се изсипе пръстта.
Под естакадата минават железни вагонетки, които по въже плуват към трошачката — към устройството за промиване, където пръстта се промива под струя вода и златото се утаява на дъното на коритото. На върха на коритото-трошачка на двайсетина метра дължина работят хора, които изсипват лопатите пръст и трошат тази пръст. Количарите не може да трошат, пък и член петдесет и осем дори и на шега не го пускат близо до златото. По някаква причина работата на трошачката — тя е по-лека, разбира се, от забоя — се смяташе за допустима само за „приятелите на народа“. Аз избрах момент, когато на естакадата нямаше нито колички, нито други бригади.
Естакадата не беше висока. Работил съм и на високи естакади — на около десет метра височина. Там на мястото, на което се стъпва върху естакадата стоеше един специален човек, който помагаше на количаря да извози товара до върха, до бункера. Това е по-сериозна работа. В тази нощ естакадата беше малка, но все едно нямах сили да бутам количката напред.
Чувствах, че закъснявам, напрегнах последните си сили и избутах количката до началото на нанагорнището. Но нямах сили да бутам тази количка, тази непълна количка, нагоре. Аз, който отдавна вече ходех по тази минна земя, като си влачех подметките, като си премествах краката, без да отделям подметките от земята, без да имам сили да го направя по друг начин — нито да си вдигна по-високо крака, нито да го движа по-бързо. Аз отдавна вече ходех така по лагера и по забоя и непрекъснато бях подбутван от бригадирите, конвоя, десетника, техническия ръководител, дневалния и надзирателите.
Почувствах, че ме ръчкат в гърба и макар да не беше силно, почувствах, че падам надолу по естакадата заедно с количката, която още държах за дръжките, като че ли все още имаше накъде да ходя и накъде да я насочвам, освен към ада.
Просто ме бяха избутали — големите колички на член петдесет и осем се движеха към бункера. Това си бяха нашите другари, бригадата от съседната секция. Но и бригадата, и нейният бригадир Фурсов искаха само да покажат, че точно той и неговата бригада, и неговата голяма количка, нямат нищо общо с такъв гладен фашист като мен.
Пред бункера стоеше технически ръководител на нашия участък, волнонаемният Пьотр Бражников и началникът на мината Леонид Михайлович Анисимов.
И ето че се приготвих да събирам пясъка с лопатата — това всъщност е хлъзгава каменна каша, която е тежка като живака и като него представлява едно неуловимо, хлъзгаво, каменно тесто. То трябваше да се раздроби и да се подхване отдолу с лопатата, за да се метне обратно на количката, но това не беше възможно, нямах сили за това, затова започнах с ръце да откъсвам парчета от този слепнал се пясък, този тежък, хлъзгав, скъпоценен пясък.
До мен стояха Анисимов и Бражников и чакаха да събера в количката всичко до последното камъче. Аз помъкнах количката към трапа и тръгнах по нанагорнището, и отново започнах да бутам нагоре количката. Началниците бяха обезпокоени само от това да не би да препреча пътя на другите бригади. Аз отново сложих количката върху рампата и се опитах да я избутам на естакадата.
И отново ме събориха. Този път аз очаквах да ме ударят и успях да отместя количката настрана върху самия склон. Дойдоха и си отидоха други бригади, а аз отново взех да се изкачвам. Избутах я, изсипах я — вътре нямаше много товар, остъргах с лопата остатъците от скъпоценния пясък, полепнали по краищата на количката ми и добутах количката до рампата за обратно, до резервната рампа, до втората рампа, където се бутаха празни колички на път за златния забой.
Бражников и Анисимов дочакаха да си свърша работата и ме наобиколиха, докато давах път на празните от другите бригади.
— А къде е компенсаторът на височините? — каза началникът на мината с глас на тенорче.
— Тука не са разрешени — каза Бражников. Началникът на мината беше от служителите на НКВД, който вечер усвояваше планинската специалност.
— Той бригадирът не иска да дава човек, нека, вика, да го вземат от бригадата на пътниците. И Венка Бика не ще. Вика, че не му трябвала кука за такава естакада. Кой е тоя, дето не може да избута една количка на два метра височина по полегат склон? Враг на народа, престъпник.
— Да — каза Анисимов, — да!
— Той нарочно ни пада пред очите. Няма нужда от никакъв компенсатор на височини.
„Компенсатор на височини“ наричаха куката — допълнителен работник, който по пътя нагоре към бункера закачваше една специална кука за предната част на количката и помагаше да се издърпа скъпоценния товар на естакадата. Тези куки бяха направени от сондажни гребла от по един метър дължина, лъжиците бяха разтопени в ковачницата, огънати и превърнати в куки.
Нашият бригадир не искаше да дава човек, който да помага на чуждите бригади.
Можеше да се връщам в забоя.
Количарят е длъжен да чувства количката, центъра на тежестта на количката, нейното колело, оста на колелото, посоката на колелото. Нали количарят не вижда колелото — нито по пътя, нито с натоварването, нито на връщане. Той трябва да чувства колелото. Колелата на количките биват два вида — едното е с по-тясна желязна ивица, оформяща кръга и с по-широк диаметър, а другото е с по-широка ивица. В пълно съответствие със законите на физиката първото се движи по-леко, но второто е по-устойчиво.
В колелото се вкарва клин, смазва се с катран, със солидол, със смазка за колела и плътно се вмъква в отвора в долната част на количката. Количката трябва да се смазва внимателно.
Обикновено баките с тази смазка са до бараката с инструменти.
Колко ли стотици хиляди колички се изпочупват за един златен сезон в Колима? Само в едно много малко управление има данни за това и те са за десетки хиляди.
В пътното управление, където не се добива злато, използват същите тези големи и малки колички. Камъкът е камък навсякъде. Кубическите метри все са си кубически метри. Гладът си е глад.
Самото централно шосе е своеобразна централна рампа на колимския златен край. От него тръгват разклонения — каменни пътни разклонения с двупосочно движение, докато по централното шосе движението е с осем ленти и свързва мините, рудниците с шосето.
По права линия шосето до Нера е хиляда и двеста километра, а през Делянкир и Кулу по посока на Тенкинския район са повече и от две хиляди километра.
Но по време на войната на трасето дойдоха булдозери. Още по-рано бяха дошли екскаватори.
През 1938 година нямаше екскаватори.
Зад Ягодное бяха построени шестстотин километра шосе, а пътищата към мините на Южното и Северното управления вече бяха построени. Колима вече даваше злато, началството вече получаваше ордени.
Всички тези милиарди кубически метри взривени скали, всички тези пътища, шосета и връзки, поставянето на апаратурата за промиване, изграждането на селища и на гробища — всичко това е правено на ръка, с количка и кирка.
Уговорката е била такава: пратят ли ги в специалния лагер „Берлаг“, и тримата ще се самоубият, но в този свят с номерата няма да отидат.
Това е редовната лагерна грешка. Всеки лагерник се държи за преживения ден и мисли, че някъде извън неговия свят има и по-лоши места от онова, в което е прекарал нощта. И това е вярно. Такива места съществуват и опасността да те преместят там винаги виси над главата на арестанта — затова нито един лагерник не се стреми да замине занякъде. Дори пролетните ветрове не навяват желания за промяна. Промяната винаги е опасна. Това е един от важните уроци, усвоени от човека в лагера.
В промяната вярват онези, които не са били в лагер. Лагерникът е против всякакви промени. Колкото и лошо да е тук — там зад ъгъла може да е и по-лошо.
Оттам дошло и решението да умрат в решителния час.
Художникът-модернист Анти, естонец, почитател на Чурльонис, говорел естонски и руски. Недипломираният лекар Драудвилас, литовец, студент пети курс, любител на Мицкевич, говорел литовски и руски. Студентът втори курс на медицинския факултет Гарлейс говорел латвийски и руски.
И тримата балтийци си обсъждали самоубийството на руски език.
Анти, естонецът, бил мозъкът и волята на тази балтийска хекатомба.
Но как да стане това?
Трябва ли да има писма? А завещания? Не. Анти бил против писмата, пък и Гарлейс също. Драудвилас бил „за“, но приятелите го убедили, че ако опитът е неуспешен, писмата ще се превърнат в обвинение, усложнение, което изисква обяснения по време на разпит.
Решили да не оставят писма.
И тримата отдавна били влезли в тези списъци, и всички знаели: чака ги лагер с номер, а това е специален лагер. И тримата решили да не предизвикват повече съдбата. Драудвилас бил лекар и специалният лагер с нищо не го заплашвал. Но литовецът си спомнил колко трудно му било да получи медицинска работа в най-обикновен лагер. Значи тук е трябвало чудо да стане. Така мислел и Гарлейс, а художникът Анти разбирал, че неговото изкуство е по-лошо дори и от изкуството на актьора и певеца, и почти със сигурност няма да е нужно в лагера, както и до този момент не е било нужно.
Първият начин за самоубийство бил да се хвърлят под куршумите на конвоя. Но това щяло да означава рани и побоища, защото кого ще ти застрелват на място? Лагерните стрелци са като войниците на крал Джордж от пиесата на Бърнард Шоу „Ученикът на дявола“ и могат да пропуснат целта. Конвоят не давал надежди и този вариант отпаднал.
Да се удавят в реката? Колима била наблизо, но наоколо била зима и къде можела да се намери дупка, през която да ти мине тялото. Триметровият лед изпълвал почти мигновено пукнатините пред очите на всички. Да се намери въже било лесно. Това бил сигурен начин. Но пък къде можел да се обеси един самоубиец — на работа, в бараката? Нямало такова място. Щели да те спасят и да те посрамят завинаги.
Да се застрелят? Затворниците нямали оръжие. Да нападнеш конвоя било по-лошо и от това да избягаш от конвоя. Мъки, а не смърт.
Да си прережат вените като Петроний било съвсем невъзможно. Нужна била топла вода, вана, инак човек можело да остане инвалид с обезформени ръце — инвалид, който е проявил доверие към природата и към собственото си тяло.
Оставала само отровата — чаша цикута. Това бил сигурният начин.
Но какво да използват като отрова? Нали нямало как да намерят цианкалий. Но пък болницата и аптеката са хранилище за отрови. Отровата се изписва на болни, за да унищожи болестта и да даде място на живота.
Не, само отровата оставала. Само чаша с цикута — Сократовия смъртоносен бокал.
Намерили цикута, а Драудвилас и Гарлейс гарантирали, че тя действа безпогрешно.
Използвали фенол. Разтворена карболова киселина. Най-силният антисептик, постоянните запаси от който се пазели в шкафчето на същото хирургическо отделение, в което работели Драудвилас и Гарлейс.
Драудвисал показал тази заветна бутилка на Анти — естонеца.
— Като коняк е — казал Анти.
— Прилича.
— Ще направя етикет с „три звезди“.
Спецлагерът събира жертвите си веднъж на три месеца. Правят се внезапни проверки, тъй като дори в такива учреждения, каквато е Централната болница, има места, в които можеш да се „скатаеш“ и да изчакаш преминаването на опасността. Но ако не си способен да се „скатаваш“, тогава трябва да се облечеш, да си събереш нещата, да си оправиш дълговете, да седнеш на пейката и търпеливо да чакаш дали таванът няма да падне върху главите на пристигналите или, в другия вариант — върху твоята глава. Трябва покорно да чакаш дали началникът на болницата няма да те остави, дали няма да измоли от купувачите стока, която е важна за началника, но безразлична на купувача.
Щом настане този час или ден, се изяснява, че никой не може да те спаси и защити, и ти все така си в списъците „за етапа“.
Тогава идва времето на цикутата.
Анти взел бутилката от Драудвилас и й закачил конячения етикет, тъй като Анти бил принуден да стане художник-реалист и да скрие модернистичния си вкус в дъното на душата си.
Последното произведение на почитателя на Чюрленис било конячен етикет на име „Три звезди“-абсолютно реалистично изображение. Така че Анти в последния момент отстъпил пред реализма. Реализмът се оказал по-скъп.
— А за какво са трите звездички?
— Трите звездички сме ние тримата, това е алегория, символ.
— Че защо толкова натуралистично си я изобразил тази алегория? — пошегувал се Драудвилас.
— Ами нали ако влязат, ако ни хванат, ще кажем, че пием по канче коняк на прощаване.
— Умно.
Онези наистина влезли, но не ги хванали. Анти успял да напъха бутилката в аптечното шкафче и я извадил веднага след като стражарят излязъл.
Анти сипал фенол в консервените канчета.
— Хайде, да сте живи и здрави!
Анти отпил от фенола, отпил и Драудвилас. Гарлейс обаче отпил, но без да гълта, после всичко изплюл, прескочил телата на падналите, стигнал до водопровода и изплакнал с вода обгарялата си уста. Драудвилас и Анти се гърчели и хриптели. Гарлейс се опитвал да измисли какво ще му се наложи да каже пред следствието.
Гарлейс изкарал два месеца в болница — обгарялото му гърло се възстановило. След много години Гарлейс минаваше през Москва и се отби при мен. Кълнеше ми се, че самоубийството е било трагична грешка, че конякът „Три звезди“ е бил истински, че Анти е объркал бутилката с коняк в аптечното шкафче и е извадил подобна бутилка с фенол, със смърт.
Следствието се точело дълго, но Гарлейс не бил осъден, бил оправдан. Бутилката с коняка никога не била намерена. Трудно е да се прецени кой я е получил като награда, ако е съществувала. Следователят нямал нищо против да приеме версията на Гарлейс, вместо да се мъчи, да се бори за признания, за съзнание и прочие. Гарлейс е предлагал на следователя разумен и логичен изход. Драудвилас и Анти, основателите на балтийската хекатомба, никога не са разбрали дали за тях е говорено много или малко. Но за тях се говореше много.
В следващите години Гарлейс променил, стеснил своята медицинска специалност. Започнал да прави зъбни протези, овладял този доходен занаят.
Гарлейс беше дошъл при мен, за да търси юридически съвет. Не му разрешили да има адресна регистрация в Москва. Разрешили му я само в Рига, родината на жена му. Жената на Гарлейс също е лекар, московчанка. Работата е в това, че когато Гарлейс писал молба за реабилитация, той потърсил съвет от един от своите колимски приятели, като му разказал подробно цялото си латвийско юношеско дело, от типа на скаутството си и такива подобни.
— Търсих съвет, питах го да пиша ли всичко в молбата. И моят най-добър приятел ми каза: „Пиши цялата истина. Всичко, както е станало.“ Аз точно така го написах и не получих реабилитация. Получих само разрешение за жителство в Рига. Как само ме подведе той, най-добрия ми приятел…
— Той не ви е подвеждал, Гарлейс. Просто сте имал нужда от съвет по въпрос, за който няма съвети. Какъвто и друг отговор да Ви беше дал, Вие какво щяхте да правите? Вашият приятел е можел да мисли, че сте шпионин, тропач. Пък дори и да не сте тропач, той защо да рискува? Получили сте единствения отговор, който е можело да се даде на Вашия въпрос. Чуждата тайна тежи повече от собствената.
Подполковник Фрагин, началникът на спецотледа, бе разжалван милиционерски генерал. Генерал-майор от московската милиция, който успешно се беше борил с троцкизма през целия си достоен живот, надежден представител на СМЕРШ[87] по време на войната. Маршал Тимошенко, който мразеше евреите, разжалва Фрагин в подполковник и му предложи да се демобилизира. Независимо от разжалването, големите дажби, високите чинове и перспективи бяха само в лагерната работа — само там героите от войната си запазваха чиновете, длъжностите и дажбите. След войната генералът от милицията стана подполковник в лагерите. Фрагин имаше голямо семейство, в Далечния север му се налагаше да търси такава работа, че и семейните въпроси да се разрешат по задоволителен начин: ясли, детска градина, училище, кино.
Така Фрагин попадна в затворническата болница на Левия бряг, но не на длъжност кадровик, както го искаха и той, и началството, а като началник на КВЧ — културно-възпитателната част. Увериха го, че ще се справи с възпитанието на затворниците. Уверенията бяха основателни. Макар и да беше ясно, че КВЧ е кухо място и синекурна работа, назначението на Фрагин беше прието с одобрение, а в най-добрият случай — с безразличие. Пък и наистина, подполковникът беше побелял, с виещи се къдрици, елегантен, винаги с чиста яка, напръскан с някакъв евтин одеколон, но не и „Тройной“, и беше много по-симпатичен от младшия лейтенант Живков, предшественика на Фрагин на поста началник по КВЧ.
Живков не се интересуваше нито от концерти, нито от кино, нито от събрания, а съсредоточи цялата си активна дейност около брачния въпрос, като благополучно го разреши. Живков беше ерген, здравеняк и красавец, и живееше едновременно с две жени от затворничките. И двете работеха в болницата. В болницата е като в затънтена провинция — там няма тайни, всички знаят всичко. Едната му приятелка беше смела красавица от Тбилиси, бивша криминална, която беше изоставила активната криминална дейност и беше преминала в света на леваците. Криминалните неведнъж се бяха опитвали да вразумят Тамара. Всичко беше безполезно. И на всички заповеди на криминалните „кръстници“ да се яви еди-къде си, за да си изпълни класическите задължения, Тамара отговаряше с псувни и смях, а далеч не със страхливо мълчание.
Втората изгора на Живков беше медицинска сестра — естонка по член петдесет и осем, руса мадама в отчетливо немски стил — пълна противоположност на мургавата Тамара. Тези две жени нямаха нищо общо по външност. И двете много любезно приемаха ухажването на младшия лейтенант. Живков беше щедър човек. Тогава беше трудно с дажбите. На волнонаемните им даваха продукти в определени дни и Живков винаги носеше в болницата две еднакви торби — една за Тамара, а другата за естонката. Беше известно, че Живков и любовните си посещения извършва в един и същи ден, и едва ли не в един и същи час.
Та този Живков, добро момче, беше фраснал един от затворниците по врата пред очите на всички, но тъй като началството е друг и по-висш свят, тези удари не се осъждаха. Та точно него го смени побелелият красавец Фрагин. Фрагин искаше място на началник ИСЧ, трета част, тоест работа по специалността, но такава работа не се беше намерила. И специалистът-кадровик беше принуден да се заеме с културното възпитание на затворниците. Щатното възнаграждение в КВЧ и в ИСЧ беше еднакво, така че Фрагин нищо не губеше. Сивокосият полковник не завъртя любов с нито една затворничка. Ние за първи път чухме да се чете вестник и, което беше по-важно, чухме личен разказ за войната от участник във войната.
До този момент за войната ни бяха разказвали власовци, полицаи, мародери и тези, които бяха сътрудничили на немците. Ние разбирахме разликата в тази информация, искахме да слушаме победителя-герой. Такъв за нас беше и подполковникът, който на първото събрание със затворниците направи доклад за войната, разказ за пълководците. Естествено, особен интерес предизвика Рокосовски. За него отдавна бяхме слушали. Фрагин пък беше тъкмо от представителите на СМЕРШ на Рокосовски. Фрагин хвалеше Рокосовски като командир, който не избягва битките, но на основния въпрос — дали Рокосовски е лежал в затвора и вярно ли е, че в частите му е имало криминални — Фрагин не даде отговор. Това беше първият разказ за войната, който чух от устата на очевидец след януари 1937 година, когато ме бяха арестували. Помня, че попивах всяка дума. Това се случи през лятото на 1949 година, по време на голяма горска командировка. Сред секачите беше Андрусенко, русокос командир на танк, участник в сраженията за Берлин, Герой на Съветския съюз, осъден за мародерство, за грабежи в Германия. На нас добре ни беше известен юридическият предел, който разсича живота на човека на събития, протекли преди и след приемането на даден закон, когато един и същи човек при еднакво поведение днес е герой, а утре престъпник, като той самият не знае дали е престъпник или не.
Андрусенко бил осъден на десет години за мародерство. Законът току-що бил приет. Лейтенант Андрусенко попаднал под ударите му и от съветския военен затвор в Берлин бил откаран в Колима. Колкото по-далеч, толкова по-трудно било да се доказва, че той е истински Герой на Съветския съюз, получил тази титла и ордени. Броят на лъжегероите все се увеличаваше. Арестите и разобличенията на авантюристите, възмездието, вървяха в един поток, закъснявайки с няколко месеца. През 1949 година при нас арестуваха главния лекар от фронтовото началство, един Герой на Съветския съюз, който нито беше герой, нито беше лекар. Жалбите на Андрусенко не получаваха отговор. За разлика от други арестувани, попаднали в Колима от фронта, Андрусенко пазеше вестникарска изрезка от фронтовия вестник от 1945 година със собствената му снимка. Като местен КВЧ и представител на СМЕРШ в миналото, Фрагин успя да оцени искреността и помагаше за освобождаването на Андрусенко.
Изживях живота си с рязко изразено чувство за справедливост, но не умея да различа мащабите на събитията. Ето в тази болница, в този звън от имена — Андрусенко, Фрагин — повече си спомням шахматния турнир за затворници, организиран от Фрагин, с огромната дъска, която висеше в фоайето на болницата — дъската за хода на турнира, където по разчетите на Фрагин първото място трябваше да спечели Андрусенко и дори вече беше купен някакъв подарък за награда. Наградата беше джобен шах, приличаше на нещо като кожена табакерка. Началникът вече беше подарил тази „табакерка“ на Андрусенко, без да дочака края на състезанието, докато турнира го спечелих аз. И не получих награда.
Португалов, който се опитваше да окаже влияние върху началството, претърпя пълен крах и когато Фрагин излезе в коридора при затворниците, той обясни, че КВЧ нямала заделени средства за връчване на награди. Нямала, и толкова.
Мина войната, победата, развенчаването на Сталин, Двадесетия конгрес, линията на живота ми рязко се промени — аз от много години живея в Москва — но първите следвоенни години съм запомнил ето с това жегване по самолюбието, с това изказване на Фрагин по мой адрес. Помня глада и разстрелите наравно с такава дреболия. Впрочем, Фрагин можеше да прави и неща, които не бяха дреболии.
Аз се преместих в приемната на болницата и започнахме да се срещахме с него по-често по работа. Към това време Фрагин беше сменил длъжността КВЧ с УРЧ, регистрационната част, която отговаряше за досиетата на затворниците, и проявяваше усърдие и бдителност. Аз имах един санитар, Гринкевич, добро момче, взето от фронта и явно случайно попаднало в лагера, в този мътен поток на лъжегенерали и укриващи се криминални. Семейството на Гринкевич беше писало много молби и жалби и ето че настъпи преразглеждането на делото и отмяна на присъдата. Подполковник Фрагин не извика Гринкевич в своята УРЧ, за да го извести, а се яви в моята приемна и на висок глас прочете на Гринкевич текста на получения документ.
— Виждате ли, гражданино Шаламов — каза Фрагин — освобождава се който трябва. Всички грешки се поправят и не се освобождава който не трябва. Разбрахте ли, гражданино Шаламов?
— Напълно, гражданино началник.
Когато през октомври 1951 година бях освободен въз основа на зачетени работни дни, Фрагин по най-решителен начин възрази да ме вземат на работа в болницата като волнонаемник до пролетта и до новата навигация. Но намесата на тогавашния началник на болницата Н. Винокуров реши нещата. Винокуров ми обеща напролет да ме изпрати с етапа, да не ме зачислява на щат, а до пролетта да вземе работник в приемната на болницата. Такава юридическа възможност имаше, такъв статут съществуваше.
Освободените от лагера запазваха правото си на безплатно държавно пътуване с етапа до Голямата земя. А да се пътува като свободен човек на щат беше прекалено скъпо — билетът до Москва от Левия бряг на Колима струваше повече от три хиляди, без да говорим за цените на продуктите; основното нещастие, основното неудобство в живота на човек е необходимостта да яде три или четири пъти на ден. А в етапа имаше попътно хранене, стол, казани в бараките от транзитно арестантски тип. Понякога в същите тези бараки: при пътуване в една посока бараката се нарича етап, а при пътуване в друга посока — „карпункт“ (тоест карантинен пункт). А бараките са едни и същи, няма никакви табелки по оградите с бодлива тел.
С една дума, аз останах през зимата на 1951–1952 година в болницата като фелдшер в приемната със статут на „лице на път“. През пролетта никъде не ме пратиха и началникът на болницата ми обеща да ме изпрати наесен. Но и наесен никъде не ме изпрати.
— Добре де — редеше по време на дежурството в приемната новият психиатър доктор Шафран, либерал и бърборко, който живееше до подполковника — искаш ли да ти кажа защо си останал в болницата, защо не си в етапа?
— Кажи, Аркадий Давидович.
— Ти вече беше в списъка, още от есента, вече беше готов камионът. И щеше да заминеш, ако не беше подполковник Фрагин. Той ти погледна документите и разбра какъв си. „Кадрови троцкист и враг на народа“ — така пише в твоите документи. Вярно, това е колимски меморандум, а не московски. Но меморандумите не се правят от нищо. И нали Фрагин е минал през столична школа, веднага разбра, че тук трябва да прояви бдителност и че от това ще има само полза.
— Благодаря, че ми казахте, доктор Шафран. Ще запиша в поменика си подполковник Фрагин.
— Културно обслужване — весело крещеше Шафран. — Поне списъкът да беше на някой младши лейтенант, ами той на Фрагин — той нали е генерал. Генералска бдителност.
— Или генералски страх.
— Нали бдителността и страхът в наши дни са почти едно и също. Пък и не само в наши дни, като че ли — каза младият лекар с образование на психиатър.
Подадох писмена молба за напускане и получаване на полагащото ми се, но получих резолюция на Винокуров: „Да бъде уволнен по Кодекса на труда“. По този начин губех правата си на „лице на път“ и правото на безплатно пътуване. Не бях спечелил нито копейка, но, разбира се, аз не си и помислях да променя решението. Имах си паспорт, макар и без адресна регистрация — адресната регистрация на Колима не се прави по същия начин, по който на Голямата земя — всички печати се поставят със задна дата по време на уволняването. Аз се надявах в Магадан да получа разрешение за заминаване, за включване в изплъзналия ми се преди година етап. Аз изисках документите, получих първата си и последна трудова книжка, и досега си я пазя, приготвих си нещата, разпродадох всичко, което ми беше излишно — кожуха, възглавницата, изгорих си стиховете в стаята за дезинфекция на приемната и зачаках попътен превоз за Магадан. Не го чаках дълго този превоз.
През същата нощ ме събуди подполковник Фрагин с двама от конвоя, взе ми паспорта, запечата паспорта в един плик заедно с някаква хартийка, връчи пакета на конвоя, и протегна ръка в празното пространство:
— Там ще го предадеш.
Ставаше дума за мен.
За толкова много години затвор бях свикнал да се отнасям с достатъчно уважение към „човека с автомата“ и милиони пъти бях виждал милион пъти по-силен произвол — Фрагин беше само плах ученик на своите многобройни учители от най-висш ранг — аз премълчах и се подчиних на оскърбително незаконния, неочакван удар в гърба. Вярно, не ми сложиха белезници, но достатъчно ярко ми показаха къде ми е мястото и какво е да си бивш затворник в нашия сериозен свят. Още един път преминах под конвой тези петстотин версти до Магадан, които толкова пъти бях изминавал. В районния отдел на Магадан не ме приеха и конвоят остана на улицата, без да знае на кого да ме предаде. Посъветвах конвоя да ме предаде на Отдел кадри на санитарния отдел, където по смисъла на уволнението ми трябваше и без това да ме насочат. Началникът на Отдел кадри, не помня как се казваше, изрази огромно учудване от такова прехвърляне на волнонаемния състав. Но той даде разписка на конвоя, връчи ми моя паспорт и аз излязох на улицата под сивия магадански дъжд.
Иван Богданов, съименник на началника на района на Черното езеро, беше рус сивоок красавец с атлетично телосложение. Богданов беше осъден по член сто и девет — за служебно престъпление — на десет години, но добре се оправяше в ситуацията и разбираше за какво става дума в онези времена, когато сталинската коса сечеше главите. Богданов разбираше, че само чиста случайност го е опазила от смъртоносното клеймо на член петдесет и осем.
В нашето въглищно разузнаване Богданов работеше като счетоводител, нарочно счетоводител от затворниците, по когото можеш да крещиш, на когото можеш да заповядаш да закърпи, да изкърпи лошите разходни отчети, от които се хранеше семейството на първия началник на района Парамонов и неговото най-близко обкръжение, попаднало под златния дъжд на привилегиите, концентратите, полярните дажби и т.н.
Задачата на Богданов, както и на неговия съименник, началника на района, бившия следовател от тридесет и седма година — изчерпателно писах за него в очерка си „Богданов“ — беше не да разкрие злоупотребите, а обратното, да закърпи всички дупки и да ги докара до достатъчно праведен вид.
През 1939 година, когато започваше разузнаването, в района имаше само петима затворници (включително и аз — инвалид след бурите в златните забои от 1938 година) и, разбира се, тук нищо не можеше да се изстиска от труда на затворниците.
Традицията — тази многовековна лагерна традиция, започнала още от времето на Овидий Назон, който, както е известно, е бил началник на Гулаг в древния Рим — твърди, че всякакви дупки могат да се закърпят с безплатен, принудителен, незаплащан затворнически труд, който според трудовите изчисления на Маркс представлява основна ценност на продукта. Този път не можеше да се възползваме от труда на робите, ние бяхме прекалено малко за каквито и да било сериозни икономически надежди.
Възможно беше да се използва само труда на полуроби — на волнонаемни, на бивши затворници, а те бяха повече от четиридесет човека, на които Парамонов беше обещал, че след една година ще отидат на континента „с бомбета“. Парамонов е бивш началник на мини „Малдяк“, в които беше прекарал своите две или три колимски седмици генерал Горбатов, преди да успее да „издрапа“ и да влезе в редиците на „пътниците“. Парамонов имаше голям опит в „откриването“ на полярни предприятия и добре се оправяше в тях. В резултат Парамонов не отиде на съд за произвол, какъвто беше случаят в „Малдяк“, тъй като никакъв произвол нямаше, а имаше ръка на съдбата, размахваща косата на смъртта и унищожаваща волнонаемните, а най-вече арестуваните по член КРТД[88].
Парамонов се оправда, тъй като „Малдяк“, където през тридесет и осма умираха по тридесет човека на ден, съвсем не беше най-лошото място в Колима.
Парамонов и неговият заместник по стопанската част Хохлушкин добре разбираха, че трябва да се действа бързо, докато в района няма ревизии, нито пък отговорно и квалифицирано счетоводство.
Това е кражба — а такова нещо, като хранителен концентрат, като консерви, чай, вино, захар, превръща в милионер всеки началник, който се е докоснал до царството на съвременния колимски Мидас — всичко това Парамонов го разбираше много ясно.
Разбираше също, че е обкръжен с тропачи, че всяка негова стъпка ще бъде изучена. Но, както гласи една апашка поговорка, нахалството е втори късмет, а Парамонов познаваше апашкия жаргон.
Накратко, след неговото много хуманно управление, което сякаш установяваше равновесие след произвола на миналата година, тоест на трийсет и осма година, когато Парамонов беше в „Малдяк“, се оказа, че има огромна липса на мидасовски ценности — ама съвсем, съвсем мидасовски.
Парамонов намери възможности да се откупи, да отрупа с подаръци следователите си. Не го арестуваха, а само го отстраниха от работа. За възстановяването на реда се явиха двама Богданови — началник и счетоводител. Редът беше въведен, но за всички разходи на началниците се наложи да плащат точно онези четиридесет волнонаемни, които нищо не бяха получавали (както и ние) — те получаваха десет пъти по-малко от това, което им се полагаше. С фалшиви актове Богданови успяха да закърпят зейналата пред очите на Магадан дупка.
Точно тази задача беше поставена пред Иван Богданов. По образование той беше със завършено средно училище и с изкарани курсове за счетоводител.
Богданов беше съселянин на Твардовски и ни разказваше доста подробности от истинската му биография, но тогава съдбата на Твардовски слабо ни вълнуваше — имаше и по-сериозни проблеми…
Сприятелихме се с Иван Богданов и макар че по инструкция битовият трябва да се извисява над лагерника, какъвто бях аз — по време на миниатюрната ни командировка Богданов действаше по съвсем друг начин.
Иван Богданов обичаше да се шегува, да слуша истории, лично той да разкаже нещо — тъкмо от един негов разказ влезе в живота ми класическата история за панталоните на младоженеца. Историята се разказваше от първо лице и смисълът й беше в това, че младоженката поръчала нови панталони за младоженеца Иван за деня на сватбата. Женихът бил по-беден, семейството на годеницата — по-богато и това беше постъпка напълно в духа на времето.
При мен също при първия ми брак по настояване на годеницата ми бяха изтеглени всички пари от книжката и бяха поръчани черни панталони от най-добро качество при най-добрия шивач на Москва. Е, вярно, че моите панталони не преживяха същите превъплъщения, като панталоните на Иван Богданов. Но психологическата истина, достоверността на документа бяха в Богдановия епизод с панталоните.
Сюжетът на панталоните на Богданов е в това, че преди сватбата годеницата му поръчала костюм. И костюмът бил ушит едно денонощие преди сватбата, но панталоните били с около десет сантиметра по-дълги. Решили, че на следващия ден ще ги откарат на шивача. Но майсторът живеел на десетки километри, а денят на сватбата бил насрочен, гостите били поканени, питките — изпечени. Сватбата се проваляла заради едни панталони. Самият Богданов бил съгласен и със старите дрехи да се яви на сватбата, но годеницата не щяла и да чуе. Така в спорове и упреци годениците се разотишли по къщите.
А през нощта станало следното. Жената решила собственоръчно да поправи грешката на шивача, отрязала десет сантиметра от панталоните на бъдещия си мъж и с радост на душата легнала да спи, като заспала със здравия сън на една всеотдайна жена.
В това време се събудила тъщата, за която проблемът имал същото решение. Тъщата станала, въоръжила се с креда и със сантиметър, отрязала още десет сантиметра, здраво минала с ютия по новия ръб и заспала със здравия сън на една всеотдайна тъща.
Катастрофата била установена от самия младоженец, чиито панталони били съкратени с двайсет сантиметра и били безнадеждно развалени. Наложило се да се отпразнува сватбата със старите панталони, което, всъщност, и без това бил предлагал младоженецът.
После прочетох целия този разказ — или беше на Зошченко, или на Аверченко, или на някакъв московски Декамерон. Но за първи път този сюжет възникна в моя живот именно в бараките на Черното езеро във въглищното разузнаване на Далугол.
При нас се беше освободило място за нощен пазач — много важен проблем, възможност за блажено съществуване за дълго време.
Пазачът беше волнонаемен, от свободните, а сега това беше място за завиждане.
— Че ти защо не го поиска това място? — попита ме Иван скоро след тези важни събития.
— На мен няма да ми дадат такова място — казах аз, като си спомних трийсет и седма и трийсет и осма година, когато в мина „Партизан“ се обърнах към началника по КВЧ, волнонаемния Шаров, с молба да ми се даде някакво заплащане по писателска линия.
— Ти при нас даже етикетчета на консерви няма да надписваш! — радостно възвести началникът по КВЧ и нагледно ми припомни беседата с другаря Йожкин във Вологодското РОНО[89] от 1924 година.
Началникът на КВЧ Шаров беше арестуван и разстрелян по берзинското дело два месеца след този разговор, но аз не си въобразявам, че съм някакъв дух от „Хиляда и една нощ“, макар че всичко, което съм видял, превишава въображението на персийците, пък и това на всички останали народи.
— На мене няма да ми дадат такава работа.
— Защо?
— Аз съм с КРТД.
— Десетки мои познати в Магадан, които също са с КРТД, са получавали такава работа.
— Е, тогава, значи, действа отнемането на правото на кореспонденция.
— А какво е това?
Обясних на Иван, че във всяко лично досие на изпратения в Колима е вмъкнат формуляр с печатарски шрифт и с празно място за името и останалите опознавателни данни: 1) да се лиши от право на кореспонденция; 2) да се използва изключително за тежка физическа работа. Ето този втори пункт беше основният, на неговия фон правото на кореспонденция беше дреболия, въздух под налягане. Нататък вървяха указания: да не се разрешава използването на апаратура за свръзка — очевидна тавтология, ако говорим за правото на кореспонденция на хора, поставени в особени режимни условия.
И последният пункт — всеки началник на лагерно подразделение трябва да осведомява за поведението на горепосочения не по-рядко от веднъж на тримесечие.
— Само че аз не съм виждал такъв формуляр. Нали съм ти гледал досието, аз сега по съвместителство съм и завеждащ учебната част.
После мина ден, не повече. Работех в забоя, на изкопите на склона на планината, покрай ручея, на Черното езеро. Палех огън против комарите и много-много не се стараех да изпълнявам нормата.
Храстите се разтвориха и към моя изкоп се приближи Иван Богданов, седна, запали цигара, взе да си рови в джобовете.
— Да не е това?
В ръцете му беше един от двата екземпляра на прословутото лишаване от „правото на кореспонденция“, изскубната от личното досие.
— Разбира се — замислено каза Иван Богданов — личното досие се съставя в два екземпляра: единият се пази в централната картотека на УРО, а втория пътешества по всички ОЛП-та и техните кътчета заедно със затворника. Но все пак нито един местен началник няма да пита в Магадан дали в твоето досие има хартийка за лишаване от правото на кореспонденция.
Богданов пак ми показа хартийката и я изгори в пламъците на моя малък огън.
— А сега да подадеш молба за пазач.
Но за пазач не ме взеха, а дадоха тази длъжност на Гордеев, есперантист с двайсет годишна присъда по член петдесет и осем, но тропач.
След известно време Богданов — началникът на района, а не счетоводителят — беше свален заради пиянство и мястото му зае инженер Виктор Плуталов, който за първи път организира делово, по един инженерен, строителен начин, работата в нашето въглищно разузнаване.
Ако управлението на Парамонов беше белязано с присвоявания, а управлението на Богданов — с преследване на враговете на народа и непробудно пиянство, то Плуталов за първи път показа какво значи работен фронт — не какво е донос, а именно работен фронт — количеството кубически метри, които всеки може да изкопае, ако работи и в ненормалните колимски условия. Ние познавахме само унизителния безперспективен труд, многочасовия, безсмисления.
Впрочем, ние навярно грешахме. В нашия подчинен принудителен труд от слънце до слънце — а този, който познава навиците на полярното слънце, знае какво значи това — беше скрит някакъв възвишен смисъл, имаше държавен смисъл именно в безсмислеността на труда.
Плуталов се опита да ни покаже другата страна на собствената ни работа. Плуталов беше нов — току-що беше пристигнал от континента.
Любимата му поговорка беше: „Аз нали не съм служител на НКВД“.
За съжаление нашето разузнаване не намери въглища и участъкът ни беше закрит. Част от хората бяха изпратени в Хета (където тогава дневалничеше Анатолий Гидаш) — Хета е на седем километра от нас — а друга част беше пратена в Аркагала, в шахтата на Аркагалинския въглищен район. И аз заминах за Аркагала и вече след година, когато бях грипозен в бараката и се страхувах да поискам освобождаване от Сергей Михайлович Лунин, покровител само на апашите и на онези, към които началството е благосклонно, аз се превъзмогвах, отивах в шахтата, изкарвах грипа на крак.
И ето че тук, в грипозното бълнуване в аркагалинската барака ужасно ми се дояде лук, какъвто не бях опитвал от Москва, и макар никога да не съм бил любител на лучената диета — неизвестно по какви причини сънувах този сън със страстната жажда да захапя глава лук. Лекомислен сън за един колимчанин. Така си и помислих на събуждане. Но се събудих не от звънтенето на релсата, а както често се случваше, един час преди развода.
Устата ми беше пълна със слюнка, призоваваща лука. Помислих си, че ако се случи чудо — да ми се яви глава лук, значи ще оздравея.
Станах. По дължината на цялата барака, както навсякъде, имахме дълга маса с две пейки от двете й страни.
С гръб към мен, облечен с куртка и кожух, седеше някакъв човек, който се обърна с лице към мен. Това беше Иван Богданов.
Здрависахме се.
— Е, поне един чай да пийнем за срещата, а хляб всеки си има собствен — казах аз и отидох за канче. Иван извади своето канче, хляба си. Пристъпихме към чая.
— Черното езеро го закриха, даже няма пазач. Всички заминаха, всички. Аз като счетоводител се озовах в най-последната група и ето ме тук. Мислех, че сте по-добре с продуктите. Защо ли се надявах, можех да взема консерви. Сега в скатката имам само няколко глави лук на дъното — нямаше къде да ги дена и ги пъхнах в скатката.
Аз пребледнях.
— Лук?
— Ами да, стар лук. Ти да не превъртя?
— Давай го тука!
Иван Богданов преобърна наопаки торбата. Около пет глави лук затропаха по масата.
— Имах и повече, но ги раздадох по пътя.
— Няма значение колко са. Лук! Лук!
— Какво става, да нямате скорбут?
— Не е скорбут, после ще ти разкажа. След чая. — Разказах на Богданов цялата си история.
После Иван Богданов работеше по специалността си в счетоводството на лагера и посрещна войната в Аркагала. Аркагала беше управлението на района — срещите на битовия с подопечния му трябваше да се преустановят. Но понякога се срещахме и си разказвахме по нещо един на друг.
През четиридесет и първа година над главата ми изтрещя първата гръмотевица под формата на опит да ми пришият фалшиво дело за авария в шахтата. Опитът се провали заради неочаквания инат на човека, с когото работехме в тандем и който всъщност беше предизвикал аварията, черноморския моряк Чудаков. Когато Чудаков излежа трите си месеца в изолатора, излезе на свобода, тоест в зоната, и се видяхме с него, той ми разказа подробности от своето следствие. Аз пък разказах за всичко това на Богданов — не че го молех за съвет, никой в Колима не само че няма нужда от съвети, но и няма право на съвети, способни да натежат на психиката на този, от когото се иска съветът, и да предизвикат неочакван взрив в резултат на обратното желание. В най-добрия случай търсеният за съвет не отговаряше, не обръщаше внимание, не помагаше.
Богданов се заинтересува от моя проблем.
— Аз ще разбера! От тях ще го разбера — каза той, като посочи хоризонта с изразителен жест, в посока на конната база, където се беше свила къщичката на следователя. — Аз ще разбера. Нали съм работил при тях. Аз съм тропач. От мене няма да крият.
Но Иван не успя да си изпълни обещанието. Мен вече ме бяха пратили в спецзона в Джелгала.
Доктор Кузменко изсипа шаха на масата.
— Толкова е прекрасен — казах аз, разполагайки фигурите на шперплатовата дъска. Това беше шах от фина ръчна изработка. Игра на тема „Смутното време в Русия“[90]. Полски жолнери и казаци обкръжаваха високата фигура на основния самозванец — краля на белите. Бялата царица имаше резките енергични черти на Марина Мнишек[91]. Хетман Сапега и Раздивил[92] стояха на дъската като офицери на самозванеца. Черните стояха на дъската като в монашески дрехи — оглавяваше ги митрополит Филарет. Над монашеското расо Пересвет и Ос-лябя[93] бяха сложили ризници и бяха извадили от ножниците къси мечове. Троицко-Сергиевите кули стояха на квадрати А8 и Н8.
— Наистина е прекрасен. Не мога да му се нагледам…
— Само че — казах аз — тук има историческа неточност: първият самозванец не е обсаждал Лаврите.
— Да-да — каза докторът — Вие сте прав. А не Ви ли се струва странно, че до този момент историята не знае кой е бил този първи самозванец, Гришка Отрепиев?
— Това е само една от многото хипотези, при това не най-вероятната. Но пък е на Пушкин. Борис Годунов също не е бил такъв, какъвто го описва Пушкин. Това е ролята на поета, драматурга, романиста, композитора, скулптора. На тях им принадлежи тълкуването на събитията. Това е деветнайсети век с неговата жажда да обясни необяснимото. В средата на двайсети век един документ би изместил всичко. Хората биха вярвали само на документа.
— Има писмо, писано от самозванеца.
— Да, царевич Дмитрий е показал, че е културен човек, грамотен монарх, достоен за най-добрите царе на руския престол.
— И все пак — кой е той? Никой не знае кой е бил руският монарх. Ето какво значи полска тайна. Безсилие на историците. Срамота. Ако действието се развиваше в Германия, все отнякъде щяха да се намерят документи. Немците обичат документите. А високопоставените господари на самозванеца добре са знаели да пазят тайна. Колко хора са убити — от тези, които са се докоснали до тази тайна.
— Вие преувеличавате, доктор Кузменко, като отричате нашите способности да пазим тайна.
— Изобщо не ги отричам. Нима смъртта на Осип Манделщам не е тайна? Къде и кога е умрял? Има сто свидетели на неговата смърт от побоища, от глад и студ — в обстоятелствата, свързани със смъртта, няма разминаване — и всеки от тези сто измисля свой разказ, своя легенда. А смъртта на сина на Герман Лопатин, убит само защото е син на Герман Лопатин? Трийсет години му търсят следите. На роднините на бившите партийни вождове от типа на Бухарин и Риков, им издадоха справки за смъртта, като тези справки са разтеглени из толкова години — от трийсет и седма до четирийсет и пета. Но никой и никъде не се е срещал с тези хора след трийсет и седма или трийсет и осма година. Всичките тези справки са за утеха на роднините. Датите на смъртта са произволни. По-правилно ще бъде да предположим, че всички те са разстреляни не по-късно от трийсет и осма година в московските подземия.
— Струва ми се, че…
— А помните ли Кулагин?
— Скулптора ли?
— Да! Той изчезна безследно, когато много хора изчезваха. Изчезна с чуждо фамилно име, което в лагера му беше сменено на номер. А номерът беше наново сменен с трето фамилно име.
— Чувал съм за такива неща, — казах аз.
— Ето този шах е негово дело. Кулагин го изработил от хляб в Бутирския затвор през трийсет и седма година. Всички арестанти от кулагинската килия часове наред са предъвквали този хляб. Важно е било да се улови моментът, когато слюнката и раздъвканият хляб влизат в някакво уникално съединение, като това го е преценявал самият майстор. Неговото постижение било в това да извади от устата тесто, готово да приеме всякаква форма под натиска на пръстите на Кулагин и да се втвърди завинаги, като цимент на египетска пирамида.
Кулагин е направил така две игри. Втората е „Кортес завоюва Мексико“. Мексиканското смутно време. Испанците и мексиканците Кулагин ги е продал или ей така ги е дал на някого от затворническото началство, а руското „Смутно време“ е взел със себе си в етапа. Правено е с кибритена клечка, с нокът — нали в затвора забраняват всякаква железария.
— Тук липсват две фигури — казах аз, — Черната кралица и белият топ.
— Знам, — каза Кузменко. — Топът целия го няма, а черната кралица е без глава и съм я заключил в бюрото. Така и не знам до този момент кой от черните защитници на Лаврата от Смутното време е бил кралица.
Алиментарната дистрофия е страшно нещо. Едва след ленинградската блокада тази болест в нашите лагери беше наречена с истинското й име. Инак поставяха диагноза: полиавитаминоза, пелагра, слабеене на основата на дизентерия. И така нататък. И това е гоненица с тайната. С тайната за смъртта на арестанта. На лекарите им беше забранено за говорят и да пишат за глада в официалните документи, в историята на болестта, по конференции, на курсове за повишаване на квалификацията.
— Знам.
— Кулагин беше висок едър човек. Когато до докараха в болницата, тежеше четирийсет килограма — теглото на костите и кожата. Необратима фаза на алиментарната дистрофия.
В определен тежък момент всички гладуващи изпадат в помрачаване на съзнанието, превъртат в логиката, изпадат в деменция, в едно от трите „Д“ в прочутата колимска триада — деменция, диария, дистрофия… Знаете ли какво е деменция?
— Безумие?
— Да, да, безумие, придобито безумие, придобито слабоумие. Когато докараха Кулагин, аз като лекар веднага разбрах, че новият пациент отдавна е проявил признаци на деменция… Кулагин не дойде на себе си до самата си смърт. С него имаше торбичка с шах, който издържа на всичко — и на дезинфекцията, и на лакомията на криминалните.
Кулагин изяде, изсмука, изгълта белия топ, отхапа, отчупи, изгълта главата на черната кралица. И само мучеше, когато санитарите се опитаха да му вземат торбичката от ръцете. Струва ми се, че е искал да изяде своето произведение, просто за да го унищожи, да изтрие от земята всяка следа от себе си.
Трябвало е да започне да яде шахматните фигурки няколко месеца по-рано. Те биха спасили Кулагин.
— Но дали му е било нужно спасение?
— Аз заповядах да не се вади топа от стомаха. По време на аутопсията това можеше да се направи. И главата на кралицата също… Затова това е игра, двубой с две фигури по-малко. Вие сте наред, маестро.
— Не. — казах аз. — Нещо вече не ми се играе.
— Пишете, Крист, пишете, — казваше умореният възрастен лекар.
Минаваше два сутринта, планина от фасове растеше на масата в манипулационната. По стъклата на прозорците беше полепнал дебел мъхест лед. Лилава мъгла от махорка изпълваше стаята, но нямаше време да се отваря прозорчето и да се проветрява кабинета. Бяхме започнали работа снощи в осем вечерта и не й се виждаше краят. Лекарят пушеше цигара след цигара, бързо свиваше „морските“, като откъсваше листа от вестник. Или — ако искаше поне малко да си почине — си врътваше по един „кози крак“. По селски обгорелите в дим от махорка пръсти се мержелееха пред очите ми, перото като шевна машина тракаше по тясната мастилница. Силите на лекаря бяха на изчерпване — очите му се затваряха, нито „козите крака“, нито морските махорки можеха да победят умората.
— Ами чифирче. Да кипнем чифирче… — каза Крист.
— Че откъде ще го вземеш този чифир…
Чифирът беше извънредно силен чай — застраховката на криминални и шофьори, тръгнали на далечен път — при петдесет грама на чаша беше особено надеждно средство срещу заспиване, това беше колимска валута, валута на дългите пътища, многодневните преходи.
— Не го обичам, — каза лекарят. — Впрочем, аз не виждам разрушително въздействие на чифира върху здравето. Гледал съм доста чифиристи. Пък и отдавна е известно това средство. Не са го измислили криминалните, нито шофьорите. Жак Паганел вари чифир в Австралия и черпи с тази напитка децата на капитан Грант. „На литър вода половин фунт чай и да се вари три часа“ — ето я рецептата на Паганел… Пък вие казвате: „бакшишите“! Апашите! По света няма нищо ново.
— Лягайте си.
— Не, после. Трябва да се научите да питате и да провеждате първи преглед. Това може и да е забранено от медицинския закон, но нали все някога трябва да спя. Болните пристигат денонощно. Няма да е толкова страшно, ако вие направите първия преглед, нали сте човек в бяла престилка. Кой знае дали сте санитар, фелдшер, лекар, академик, можете и в мемоарите да влезете като лекар на участъка, на мината, на управлението.
— Ама ще има ли мемоари?
— Непременно. Ако има нещо важно, събудете ме. Е, — каза лекарят, — да започваме. Следващият.
Един гол, мръсен пациент седеше на табуретката пред нас. Приличаше не на учебен модел, а на скелет.
— Добра школа за фелдшери, а? — каза лекарят. — И за лекари също.
Впрочем, един медик трябва да вижда и да знае съвсем други неща. Всичко, което виждаме днес, е въпрос на тясна и много специфична квалификация. И само ако нашите острови — разбирате ли ме? — ако нашите острови пропаднат вдън земя… Пишете, Крист, пишете.
— Година на раждане 1893. Пол — мъжки. Обръщам вниманието ви на този важен въпрос. Пол — мъжки. Този въпрос интересува хирурга, патоанатома, статистика от моргата, столичния демограф. Но това изобщо не интересува болния, не го е грижа за пола му…
Мастилницата ми пак взе да трака.
— Не, нека пациентът не става, донесете му да пийне гореща вода. Снежната вода от бъчвата. Той ще се стопли, и тогава ще пристъпим към изследването за витамините. Данни за болестите на родителите, — лекарят потропа с печатната бланка по историята на болестта, — можете да не събирате, да не си губите времето за глупости. Аха, ето ги — прекарани заболявания: алиментарна дистрофия, скорбут, дизентерия, пелагра, авитаминози А, В, В, Г, Д, Е, Ж, З, И, Й, К, Л, М, Н, О, П, Р, С, Т, У, Ф, Х, Ц, Ч, Ш, Щ, Ю, Я… Можете да прекъснете списъка на всяко място. Венерически заболявания отрича, връзка с врагове на народа отрича. Пишете… Постъпил с оплаквания от измръзване на двата крака, настъпило в резултат на продължително въздействие на студа върху тъканите. Написахте ли? Върху тъканите… Завийте се тука с одеяло. — лекарят смъкна тънкото, залято с мастило одеяло от леглото на дежурния лекар и го наметна на раменете на болния. — Кога ще донесат проклетата кипнала вода? Тука трябва сладък чай, но в приемната не са предвидени нито чай, нито захар. Продължаваме. Ръст — среден. Какъв? Нямаме кантар с ръстомер. Коса — побеляла, охраненост — лекарят погледна ребрата, опъващи бледата суха провиснала кожа, — когато видите такава охраненост трябва да я опишете като „по-ниска от средното“. С два пръста лекарят дръпна кожата на болния.
— Тургорът на кожата е слаб. Знаете ли какво е тургор?
— Не.
— Еластичност. Какво терапевтично има тук? Няма, това е хирургически пациент, нали? Да оставим място в историята на болестта за Леонид Маркович, той утре, или по-точно днес сутринта, ще погледне и ще го попълни. Пишете с руски букви „статус локалис“. Да не забравите двете точки. Следващият!
— Вие сте добър човек. — ми каза неотдавна нашият рамповик — бригадният дърводелец, който прави рампите за количките, носещи руда и пясък към промиващия уред, към трошачката — Вие никога не говорите лошо и мръсно за жените.
Този рамповик беше Исай Рабинович, бившият управляващ на Госстрах[94] на Съветския съюз. Навремето той ходил да приема златото от норвежците за продадения Шпицберген в Северно море, по време на буря прехвърлял торбите със злато от един кораб на друг с цел конспирация и замитане на следите. Едва ли не целият му живот минал в чужбина, той е бил свързан с дългогодишна дружба с много от големите богаташи — Ивар Крейгер, например. Ивар Крейгер е кибритеният цар, който по-късно се самоуби, но през 1918 година той все още бил жив и Исай Рабинович, заедно с дъщеря си, бил на гости на Крейгер на френската Ривиера.
Съветското правителство търсело да прави поръчки в чужбина, и гарантът на Крейгер бил Исай Рабинович. През 1937 година той бил арестуван и му лепнали десет години. В Москва останали жена му и дъщеря му-единствените му роднини. По време на войната дъщерята се оженила за морския аташе на Съединените американски щати, капитан първи ранг Толи. На капитан Толи му поверили един Линкор в Тихия океан и той заминал от Москва на мястото на новата си служба. Още по-преди обаче капитан Толи и дъщерята на Исай Рабинович написали писмо в концентрационния лагер — до бащата и бъдещия тъст — капитанът искал разрешение да сключи брак. Рабинович потъгувал, поохкал, и дал положителен отговор. Родителите на Толи изпратили своето благословение. Морският аташе се оженил. Когато тръгнал да заминава, на жена му, дъщерята на Исай Рабинович, не й разрешили да съпроводи мъжа си. Съпрузите незабавно се развели и капитан Толи заминал за мястото на новото си назначение, а бившата му жена работела на някаква незначителна длъжност в Наркомата на външните работи. Тя спряла да си пише с баща си. Капитан Толи не пишел нито на бившата си жена, нито на бившия си тъст. Минали цели две военни години и дъщерята на Рабинович получила краткотрайна командировка до Стокхолм. В Стокхолм я чакал специален самолет и жената на капитан Толи била откарана при мъжа си…
След това Исай Рабинович започнал да получава в лагера писма с американски марки и на английски език, което извънредно много ядосвало цензорите… Тази история с бягството след две години очакване — тъй като капитан Толи не смятал своята сватба за някакъв московски флирт — е една от историите, от които много имахме нужда. Аз никога не съм забелязвал дали говоря добре или зле за жените, — нали всичко беше отдавна изкоренено и забравено, и аз въобще не мечтаех за никакви срещи с жени. А за да бъдеш онанист по затворнически трябваше преди всичко да си сит. Развратника, онаниста, а също и педераста, не можеш да си ги представиш гладни.
Имаше един красавец, момче на около двайсет и осем години, десетник в болничното строителство, затворникът Васка Швецов. Болницата беше към женския совхоз, надзорът беше слабоват, пък и подкупен, и Васка Швецов се ползваше с главоломен успех.
— Много жени съм имал, много. Това е лесна работа. Само че, ако щете вярвайте, стигнах почти до трийсет години и още нито веднъж не съм лежал с жена в кревата — не ми се е случвало. Всичко е набързо, върху някакви щайги, торби, като скороговорка… Аз нали съм си от дете в затвора…
Другият беше Любов, криминален или по-точно уж криминален, пък доносник на милицията, а от тези обикновено излизат хора, които по злобната си фантазия могат да надминат болезненото въображение на всеки крадец. Любов беше висок, усмихнат, нагловат, постоянно в движение и разказваше за големия си късмет:
— Вървеше ми с жените, пу-пу, вървеше ми. Там, където бях преди Колима, беше женски лагер, а ние бяхме дърводелци към лагера, дадох си почти новите сиви панталони на уредника, за да ме разпредели там. Там си имаше такса — една хлебна дажба, шестстотинграмовка. И се бяхме разбрали — докато лежим тя трябва да изяде тази дажба. Онова, което не изяде, аз имам право да си го взема обратно. Те там отдавна я карат така — не сме го започвали ние. Е, аз съм по-хитър от тях. Зима е. Ставам, значи, сутрин, излизам от бараката и бутам дажбата в снега. Чакам да се замрази и й я нося — нека ръфа замразеното, много няма да изръфа. Та на печалба я карахме…
Може ли да измисли човек такова нещо?
И кой ще си представи женската лагерна барака през нощта, барака, където всички са лесбийки, барака, където не обичат да ходят запазилите капка човещина надзиратели, но пък обичат да ходят надзирателите еротомани, лекарите еротомани. И плачещата Надя Громова, деветнайсетгодишна красавица, лесбийка — „мъж“ в лесбийската любов, подстригана късо, обута в мъжки панталони, седнала, за ужас на санитарите, на заветното кресло на завеждащата приемната в болницата — то беше правено по поръчка и беше единственото, което можеше да побере задника на завеждащата, — Надя Громова плачеше, понеже не я взимаха в болницата.
— Дежурният лекар не ме взима, понеже си мисли, че аз… а пък аз, кълна се в честта си, никога, никога. Вижте ми ръцете — виждате ли колко са ми дълги ноктите — нима е възможно?
А възмутеният старец санитар Ракита с негодувание се изплю: „Ах ти, кучка такава.“
А Надя Громова плачеше и не можеше да разбере защо никой не иска да я разбере — нали тя е израснала по лагерите, около лесбийки.
И шлосерът-водопроводчик Харджиев, млад, с розови бузи, двайсетгодишен, бивш власовец, който в Париж лежал в затвора за кражби. В парижкия затвор един негър изнасилил Харджиев. Негърът имал сифилис — онзи същият остър сорт от последната война — и в задния проход на Харджиев имало кандиломи — сифилистични израстъци, прословутото „зеле“. От мината го бяха изпратили в болницата с диагноза „пролапсус ректи“, тоест, „изпадане на правото черво“. На такива неща в болницата отдавна не се учудваха — един тропач, изхвърлен в движение от колата, с множествени счупвания на бедрената кост и на пищяла, беше получил направление от местния фелдшер с диагноза „пролапсус от колата“. Шлосерът Харджиев беше много добър шлосер, болницата имаше нужда от него. Беше удобно, че има сифилис — цял курс му направиха, докато той абсолютно безплатно монтираше парното отопление и се водеше пациент.
В следствения затвор, в Бутирки, за жени почти не се говореше. Там всеки се стремеше да се представи за човек с успешно семейство. А може и така да беше, пък и някои жени, не от партийните, ходеха на свиждания и носеха пари, доказвайки, че в първия том на „Минало и размисъл“ Херцен е дал вярна оценка за жените в руското общество след 14 декември[95].
Към любовта ли се отнася блудството на криминалния с една кучка, с едно животно, с което криминалният пред очите на целия лагер живееше като с жена. И покварената кучка махаше с опашка — и с всеки човек се държеше като проститутка. За това, кой знае защо, не съдеха, макар че в наказателния кодекс има член за блудство с животни. Но какво ли не и кой ли не минаваше метър в лагера. Не съдиха доктор Пенелопов, стареца-педераст, чиято жена беше фелдшерът Володарски.
Отнася ли се към тази тема съдбата на една ниска жена, която никога не е била затворничка, и която е пристигнала тук с мъжа си и с двете си деца преди няколко години. Мъжът й бил убит — той бил десетник и през нощта в тъмнината на леда се ударил в един железен скрепер, влачен от лебедка. Скреперът ударил мъжа й по лицето, и когато го закарали в болницата, той бил още жив. Ударът буквално му преполовил лицето. Всички кости на лицето и на черепната кутия от челото надолу били отместени назад, но той още бил жив, живял няколко дни. Жената останала с две малки деца на четири и на шест години, момче и момиче. Скоро тя се оженила наново за лесничея и три години живяла с него в тайгата, без да се появява в големите селища. За три години родила още две деца — момче и момиче и сама се израждала — мъжът й с треперещи ръце й подавал ножицата, а тя сама срязвала пъпната връв и мажела с йод края на пъпната връв. Живяла още година в тайгата с четирите си деца, мъжът си простудил ухото, не отишъл в болница, започнало гнойно възпаление на средното ухо, после възпалението продължило още по-надълбоко, той вдигнал температура и отишъл в болница. Направили му спешна операция, но вече било късно — той умрял. Тя се върнала в гората, без да плаче — с какво щели да й помогнат сълзите?
Има ли отношение към темата ужасът на Игор Василиевич Глебов, който забравил името и презимето на собствената си жена? Мразовитият студ бил голям, звездите — високи и ярки. През нощта конвоите повече приличат на хора — през деня те се страхуват от началството. През нощта един по един ни пускаха да се сгреем до бойлера; бойлерът беше един котел, в който водата се нагрява от пара. От котела тръгват тръби с гореща вода за забоите и там сондьорите с помощта на парата пробиваха дупки в рудния пласт — сонди, а разрушителите взривяваха терена. Бойлерът се намираше в дъсчена колиба и там беше топло, когато подгряваха бойлера. Бойлеристът има най-завидната длъжност в мината, мечтата на всички. За тази работа взимат и хора по член петдесет и осем. През 1938 година бойлеристите на всички мини бяха инженери, началството не обичаше да доверява на криминалните такава „техника“, защото се страхуваше от комарджийски игри или от нещо от сорта.
Но Игор Василиевич Глебов не беше бойлерист. Той беше забойчик от нашата бригада, а преди трийсет и седма година е бил професор по философия в Ленинградския университет. Студът, мразът, гладът го накараха да забрави името на жена си. На студа не може да се мисли. За нищо не може да се мисли — мразовитият студ те лишава от мисли. Затова лагерите се правят на север.
Игор Василиевич Глебов стоеше до бойлера с навити нагоре блуза и антерия и топлеше до бойлера замръзналия си корем. Топлеше го и плачеше, и сълзите не замръзваха на миглите му, на бузите му, както на всеки от нас, защото до бойлера беше топло. След около две седмици Глебов ме събуди през нощта в бараката, сияеше. Беше си спомнил: Анна Василиевна. Аз не го наругах, опитах се отново да заспя. Глебов умря през пролетта на трийсет и осма година — беше прекалено едър, голям беше за лагерната дажба.
Мечките ми се струваха истински само в зоологическата градина. В Колимската тайга и още по-рано в тайгата на Северен Урал аз няколко пъти срещах мечки, всеки път през деня и всеки път те ми изглеждаха мечки-играчки. Така беше и през онази пролет, когато навсякъде имаше миналогодишна трева, нито една яркозелена тревичка още не се беше изправила, яркозелен беше само клекът и кафявите лиственици с изумрудните им нокти и миризмата на иглички — в Колима миришат само младата лиственица и цъфтящата шипка.
Мечката претича покрай къщичката, в която живееха нашите войници, нашата охрана — Измайлов, Кочетов и един трети, на когото не помня фамилията. Този, третият, миналата година често беше идвал в бараката, където живееха затворниците, и взимаше шапката и антерията на нашия бригадир — отиваше на „трасето“ да продава червени боровинки на чаши и „на око“, в унифомената фуражка му беше неудобно. Войниците бяха кротки, разбираха, че в гората трябва да се държат по различен начин, не като в града. Войниците не обиждаха, никого не караха да работи. Старшият беше Измайлов. Когато трябваше да си тръгва, криеше тежката си пушка под пода, като завърташе с брадвата и преместваше настрани тежките греди от лиственица. Другият, Кочетов, се страхуваше да си крие автомата под пода и все го носеше със себе си. В този ден в къщата бил само Измайлов. Като чул от готвача за преминалата мечка, Измайлов си обул ботушите, грабнал автомата и изтичал навън по долни гащи, но мечката вече се била скрила в гората. Измайлов и готвачът хукнали след нея, но мечката никаква не се виждала, наоколо било мочурливо, и те се върнали в селището. Селището беше разположено на брега на неголям планински извор, но другият бряг беше почти отвесен планински склон, покрит с ниски, на рядко растящи лиственици и храсти клек.
Виждала се цялата планина — от горе до долу, до водата — и изглеждала много близка. На малка полянка стояли мечки — едната по-голяма, другата по-малка — женската. Те се биели, чупели лиственици, замервали се с камъни, без да бързат, без да забелязват нито хората долу, нито дъсчените къщи на нашето селище, които всъщност бяха само пет, ако броим и конюшнята.
Измайлов по долното си платнено бельо с автомат и след него жителите на селището, всеки кой с брадва, кой с къс желязо, а готвачът с огромния кухненски нож се прокрадвали по обърнатия към вятъра склон към играещите мечки. Изглеждало, че са близо и готвачът се заканил с огромния нож над главата на конвоя Измайлов, хриптял: „Бой! Бой!“
Измайлов подпрял автомата си върху паднала изгнила лиственица и мечките чули нещо, или пък някакво предчувствие на ловеца, на дивеча, е предупредило мечките за опасността.
Женската се втурнала нагоре по склона — тичала по нанагорнището по-бързо от заек, а старият мъжкар не се затичал, не — той, без да бърза, тръгнал покрай гората, като забързвал ход и поемал върху себе си цялата опасност, за която животното, разбира се, се е досещало. Щракнал един изстрел от автомата и в този момент женската изчезнала зад гребена на планината. Мечокът се затичал по-бързо, затичал се по повалените от буря дървета, по зеленината, по обраслите с мъх камъни, но в този момент Измайлов находчиво стрелял още веднъж с автомата и мечокът се срутил по склона като дърво, като огромен камък, срутил се направо в дефилето върху дебелия лед на ручея, който се топи чак през август. Мечокът лежал неподвижно на една страна върху ослепителния лед и приличал на огромна детска играчка. Умрял като звяр, като джентълмен.
Много години по-рано в разузнавателната част, аз вървях с брадва по една меча пътека. Зад мен вървеше геологът Махмутов с една малокалибрена пушка през рамо. Пътеката заобикаляше едно огромно полуизгнило дърво с хралупи и докато минавах аз ударих с тъпото на брадвата по дървото и от една хралупа падна невестулка. Невестулката беше пред раждане и едва се движеше по пътеката, без да се опитва да избяга. Махмутов свали малокалибрената пушка от рамото си и стреля в упор по невестулката. Не успя да я убие, а само и откъсна лапите и дребното окървавено зверче, умиращата майка с корема мълчаливо запълзя към Махмутов, хапейки филцовите му ботуши. Блестящите й очи бяха безстрашни и зли. И геологът се уплаши и побягна от невестулката по пътеката. Мисля, че той може да се моли на неговия си бог за това, че не го посякох на място на мечата пътека. В очите ми трябва да е имало нещо, заради което Махмутов не ме взе в следващата си геоложка експедиция.
Какво знаем ние за мъката на другите? Нищо. За щастието на другите? Още по-малко. Ние се стремим да забравим дори собствената си мъка и нашата памет послушно отслабва за скръб и нещастия. Умението да живееш е умение да забравяш — и никой не знае това по-добре от колимчаните, от затворниците.
Какво е това Освиенцим? Литература или… ами нали след Освиенцим Стефа е преживяла рядко срещаната радост на освобождението, а после тя, сред десетки хиляди други жертви на шпиономанията, се е озовала в нещо по-лошо от Освиенцим, озовала се е в Колима. Разбира се, в Колима нямаше душегубки, тук предпочитаха да изтребват с мраз и демонстрираха напълно приемливи резултати.
Стефа беше санитарка в женското туберкулозно отделение на затворническата болница — всички санитарки бяха пациентки. Десетки години лъжеха, че планините на Далечния север са нещо като Швейцария и „Плешивината на дядо“[96] изглеждаше нещо като Давос. В лекарските сводки от първите лагерни години на Колима туберкулозата изобщо не се споменава или се споменава крайно рядко.
Но блатата, влагата и гладът свършиха своето, анализите на лабораториите доказваха ръст на туберкулозата, потвърждаваха смъртността от туберкулозата. Тук не можеха да се позоват (както направиха по-късно) на това, че уж сифилисът в лагера бил немски, внос от Германия.
Туберкулозните започнаха да ги слагат в болници, да ги освобождават от работа, туберкулозата си извоюва „право на гражданство“. С каква цена? Работата на север беше по-страшна от всякаква болест — здравите безстрашно постъпваха в туберкулозните отделения, лъжейки лекарите. От тези, които очевидно бяха туберкулозни, от умиращите пациенти те взимаха плювката, храчката, нежно я увиваха в парцалче, криеха я като талисман, и когато се събираха резултатите за лабораторията „с благословени пръчици“ си напъхваха чуждата плюнка в устата и я изхрачваха в поднесения от лаборанта съд. Лаборантът беше опитен и верен, а това беше по-важно от медицинското образование според тогавашните понятия на началството, така че лаборантът караше болния да храчи в негово присъствие. Никаква разяснителна работа не действаше — животът в лагера и работата на студа бяха по-страшни от смъртта. Здравите бързо ставаха болни и вече на законно основание използваха прословутия леглоден.
Стефа беше санитарка и переше планините от мръсно платнено бельо, докато острата миризма на сапун, на алкали, на хорска пот и воняща топла пара обгръщаха нейното „работно място“.
Когато завърших фелдшерските си курсове и започнах да работя в болницата, основният лагерен въпрос — да живееш или да не живееш — беше свален и стана ясно, че само изстрел, удар с брадва или стоварила се на главата ми вселена могат да ми попречат да доживея до набелязания в небесата предел.
Чувствах всичко това с лагерното си тяло, без участие на мисълта. По-точно мисълта се появяваше, но без логическа подготовка, като озарение, увенчаващо чисто физическите процеси. Тези процеси нахлуваха в изнемощелите, измъчени скорбутни рани, които десетки години оставаха незатворени в лагерното тяло, в човешката тъкан, която оцеля от разкъсвания и запази, за мое собствено учудване, колосален запас от сили.
Видях, че формулата на Томас Мор се изпълва с ново съдържание. В „Утопия“ Томас Мор така определя четирите основни чувства на човека, чието удовлетворяване според него доставя най-висше блаженство. На първо място Мор е поставил глада — удовлетворението от погълната храна; второто по сила чувство е половото; третото е уринирането и четвъртото е дефекацията.
Точно от тези четири удоволствия бяхме лишени в лагера. На началниците любовта им изглеждаше чувство, което може да се изсели, да се закове, да се изврати… „Цял живот жива женка няма да видиш“ — това беше стандартният хумор на лагерните началници.
Лагерното началство се бореше с любовта в циркулярни писма, бдеше над закона. Алиментарната дистрофия беше постоянен и могъщ съюзник на властта в борбата с човешкото либидо. Но и трите други чувства бяха подложени на удари на съдбата в лицето на лагерното началство и претърпяха същите изменения, същите извращения, същите превъплъщения.
Гладът беше неутолим, и нищо не може да се сравни с чувството на глад, изсмукващ глад — това постоянно състояние на лагерника, ако той е по петдесет и осем, ако е от пътниците. Гладът на пътниците не е възпят. Събирането на паници в стола, облизването на чужди прибори, трохите хляб, които са изсипани на дланта и изблизвани — всичко това се движи към стомаха само като качествена реакция. Не е просто, пък и не е възможно да се удовлетвори такъв глад. Много години ще минат, преди арестантът да се отучи от вечната си готовност да яде. Колкото и да изяде — след половин-един час иска пак да яде.
Уринирането? Ами че незадържането на урина е масова болест в лагера, където гладуват и изнемогват. Какво удоволствие може да се изпита от такова уриниране, когато от горния нар върху лицето ти тече чужда урина — но ти търпиш. Ти самият лежиш на долния нар случайно, защото би могъл да лежиш и на горния, и тогава би уринирал по този, който е долу. Затова и не го псуваш на сериозно, просто избърсваш урината от лицето си и нататък спиш с тежкия сън с единствено съновидение — самуни хляб, летящи като ангели в небесата с реещ полет.
Дефекацията. Изпражненията на пътниците не е проста задача. Непосилно е да си закопчаеш панталона на минус петдесет градуса, пък и пътникът ходи по голяма нужда веднъж на пет дни, като опровергава не само учебниците по физиология, но дори и тези по патологична физиология. Изригването на изпражнения от сухи топчета означава, че организмът е изстискал всичко, което може да ти запази живота.
Нито един пътник не получава удоволствие или приятно усещане от дефекацията. Както и при уринирането — организмът се задейства против волята и пътникът трябва да побърза да си свали панталоните. Хитрият полузвяр-арестант използва дефекацията като почивка, като поемане на дъх по голготата на златния забой. Това е единствената арестантска хитрост в борбата срещу мощта на държавата, нейната милионна армия от конвоиращи войници, обществени организации и държавни учреждения. На тази велика сила пътникът се съпротивлява с инстинкта на собствения си задник.
Пътникът не се надява да има бъдеще — във всички мемоари, във всички романи пътникът ще бъде подиграван като мързеливец, който пречи на другарите си и предава бригадата, забоя, златния план на мината. Ще дойде някакъв предприемчив писател и ще изобрази пътника като смешен. Този писател вече прави такива опити, защото смята, че не е грехота да се посмее човек на лагера. Всичко, демек, си има време. Вратите на лагера не са затворени за шегата.
На мен пък такива думи ми се струват кощунство. Аз смятам, че да се съчини и да се изтанцува румба „Освиенцим“ или блус „Серпентинка“ може само подлец или предприемач, което често пъти е едно и също.
Лагерната тема не може да е тема за комедия. Нашата съдба не е предмет на хумористиката. Тя никога няма да стане предмет на хумора — нито утре, нито след хиляда години.
Никога няма да може да се подходи с усмивка към пещите на Дахау, към клисурите на Серпентинная.
Опитите да си починеш клекнал и с разкопчан панталон, за един миг, за по-малко от секунда, да се откъснеш от мъките на работата, са достойни за уважение. Но такива опити правят само новаците — нали после е още по-трудно да си изправиш гърба, още повече боли. Но новакът понякога прилага този незаконен начин да почине, краде от казионните минути на работния ден.
И тогава конвоят се намесва с автомат в ръка в разобличаването на опасния престъпник-симулант. Аз самият през пролетта на 1938 година бях свидетел на това как в златния забой на мина „Партизан“ конвоят си тресеше автомата и изискваше от мой другар:
— Покажи си лайното! За трети път клякаш. Къде ти е лайното? — обвинявайки полумъртвия пътник в симулация.
Лайното не беше намерено.
Пътникът Серьожа Кливански, мой колега в университета, втора цигулка в театъра на Станиславски, беше пред очите ми обвинен във вредителство и незаконен отдих по време на отделяне на изпражнения на минус шейсет градуса, — беше обвинен в това, че е забавил работата на звеното, на бригадата, на участъка, на мината, на района, на държавата: като в известната песен за подковата, на която не й достигнал един гвоздей. Серьожа не беше обвинен само от конвоя, наблюдателите и бригадирите, а и от собствените си другари в изцерителния и изкупващ всички вини труд.
В червата на Серьожа наистина не е имало лайна; позиви „за надолу“ обаче е имало. Но е трябвало да си лекар, при това не колимски, а някакъв столичен, континентален, предреволюционен, за да можеш да разбереш всичко това и да го обясниш на другите. А тук Серьожа чакаше да го застрелят по простата причина, че в червата му нямаше лайно.
Но Серьожа не беше разстрелян.
Разстреляха го по-късно, малко по-късно — на Серпентинката по време на масовите гаранински акции.
Моята дискусия с Томас Мор се проточи, но тя отива към края си. Унижожението на всички тези четири чувства, които бяха отъпкани, сломени, смачкани, все още не беше край на живота, защото всички те все пак възкръснаха. След възкресението — пък дори и след едно изкривено и уродливо възкресение на всяко от тези четири чувства — лагерникът седеше над дупката и с интерес чувстваше, че нещо меко пълзи по раздраните от язви черва, не причинява болка, а е нежно и топло, и като че ли на изпражнението му е жал да се сбогува с червата. С пръски и плясък изпражнението пада в септичната яма и дълго плува по повърхността, без да си намери място: това е началото, чудото. Вече можеш да уринираш дори и на части, да прекъсваш уринирането по свое собствено желание. И това също е малко чудо.
Вече срещаш очите на жените с някакъв смътен, неземен интерес — не с вълнение, не, понеже не знаеш какво имаш да им дадеш и дали е обратим процесът на импотентност, пък и по-правилно би било да го наречем кастриране. Импотентността за мъжете и аменореята за жените е постоянно законно следствие от алиментарната дистрофия или, по-просто казано, от глада. Това е този нож, който съдбата забива в гърба на всеки арестант. Кастрирането не възниква заради продължителното въздържание в затвора, в лагера, а по други причини, по-директни и по-сигурни. Разгадаването на въпроса е в лагерната дажба, каквито и да са формулите на Томас Мор.
Най-важно е да се победи глада. И всичките ти органи се напрягат, за да не ядеш прекалено много. Ти си гладен за много години напред. Ти с мъка разкъсваш деня на закуска, обяд и вечеря. Всичко останало не съществува в твоя мозък, в твоя живот от много години. Ти не можеш вкусно да се наобядваш, плътно да похапнеш, да станеш от масата сит — ти през цялото време искаш да ядеш.
Но идва час, ден, когато ти с усилие на волята отхвърляш мисълта за храната, за яденето, за това дали ще има елда за вечеря или ще я оставят за утре за закуска. В Колима няма картофи. Затова картофите са изключени от менюто на моите гастрономически мечти, с пълно основание е изключена, тъй като инак мечтите биха спрели да са мечти: биха станали прекалено нереални. Гастрономическите сънища на колимчаните са за хляб, а не за пасти, за грис, за елдена, за овесена каша, за булгур, за просо, но не и за картофи.
Петнайсет години не бях слагал картоф в устата си, а когато вече бях на свобода, на Голямата земя, в Туркмен, Калининска област, опитах един — картофът ми се стори отрова, непознато опасно ястие, като на котката, на която искат да й напъхат в устата нещо опасно за живота.
Мина не по-малко от година, преди отново да свикна с картофите. Но само свикнах — и сега не съм в състояние да вкусвам с удоволствие картофените гарнитури. Убедих се за пореден път в това, че съветите на лагерната медицина, както и „таблиците за замяна“ и „хранителните норми“ са основани на дълбоко научни съображения.
Голяма работа, картофи! Да живеят времената отпреди Колумб! Човешкият организъм може да мине и без картофи.
Като по-остра мисъл от тази за яденето, за храната, се явява едно ново чувство, нова потребност, която е съвсем забравена от Томас Мор в неговата груба класификация на четирите чувства.
Има и пето чувство: потребността от стихове.
Всеки грамотен фелдшер, колега по ад, се оказва с бележник, в който се записват със случайни разноцветни мастила чужди стихове — не цитати от Хегел или от Евангелието, а именно стихове. Ето, оказва се, каква потребност стои зад глада, зад половото чувство, зад дефекацията и уринирането.
Потребността да слушаш стихове не е отчетена от Томас Мор.
Стихове се намират у всекиго.
Доброволски извлича от пазвата си някакъв дебел мръсен бележник, откъдето се чуват божествени звуци. Бившият киносценарист Доброволски работи като фелдшер в болницата.
Португалов, ръководител на културната бригада на болницата, поразява с образци на прекрасно действащата му актьорска памет, вече смазана и с малко масло от културно-масовата работа. Португалов нищо не чете от хартийки, всичко знае наизуст.
Напрягам мозъка си, който някога е отделял толкова време на стиховете, и за свое собствено учудване виждам, че против волята ми от гърлото ми излизат отдавна забравени от мен думи. Спомням си не своите стихове, а стиховете на любимите ми поети — Тютчев, Баратински, Пушкин, Аненски — те излизат от моето гърло.
Тримата сме в превързочната на хирургическото отделение, където аз работя като фелдшер и съм дежурен. Дежурният фелдшер на очното отделение е Доброволски, Португалов е актьор от културното обслужване. Помещението е мое, отговорността за тази вечер — също. Но за отговорността никой не мисли — всичко се прави без предварително разрешение. Верен на стария си, даже на вечния си навик първо да действам, а после да искам разрешение, аз започнах тези четения в нашата превързочна на гнойното хирургическо отделение.
Час за четене на стихове. Час за завръщане в приказния свят. Всички сме развълнувани. Аз дори издиктувах на Доброволски „Каин“ на Бунин. Стихотворението случайно е останало в паметта ми — Бунин не е голям поет, но за устната антология, съставена в Колима, това прозвуча съвсем на място.
Тези поетически нощи започваха в девет вечерта след проверка в болницата и завършваха в единайсет-дванайсет по среднощ. Аз и Доброволски бяхме на дежурство, а Португалов имаше право да закъснява. Проведохме няколко такива поезонощи, които по-късно в болницата получиха името атински нощи.
Веднага се изясни, че и тримата сме почитатели на руската лирика от началото на двайсети век.
Моята вноска: Блок, Пастернак, Аненски, Хлебников, Северянин, Каменски, Белий, Есенин, Тихонов, Ходасевич, Бунин. От класиците: Тютчев, Баратински, Пушкин, Лермонтов, Некрасов и Алексей Толстой.
Вноската на Португалов: Гумильов, Манделщам, Ахматова, Цветаева, Тихонов, Селвински. От класиците — Лермонтов и Григориев, за който ние с Доброславски само бяхме чували и едва в Колима изпитахме въздействието на удивителните му стихове.
Приносът на Доброволски: Маршак с преводите на Бърнс и на Шекспир, Маяковски, Ахматова, Пастернак — до последните новини на тогавашния „самиздат“. „На Лилечка вместо писмо“[97] беше рецитирано именно от Доброволски, пък и „Зимата наближава“[98] наизустихме още тогава. Първият ташкентски вариант на „Поема без герой“[99] беше произнесен също от Доброволски. Пириев и Ладинина бяха изпратили на сценариста на „Трактористите“ и тази поема.
Ние всички разбирахме, че стиховете са си стихове, а което не е стих, просто не е стих и че в поезията известността нищо не определя. Всеки от нас си имаше собствен подход към поезията и сега за малко да нарека този подход „хамбургски“[100], ако този израз не беше така изтъркан. Ние колективно решихме да не губим време в поетическите си нощи с включване в устната ни поетическа антология на такива имена като Багрицки, Луговской, Светлов, макар че Португалов беше с някои от тях в една обща литературна група. Много отдавна ни се беше избистрил този списък. Гласуването ни беше най-тайното възможно — нали бяхме гласували за едни и същи имена преди много години, всеки отделно един от друг, в Колима. Изборът ни съвпадаше в имената, в стихотворенията, в строфите и дори в стиховете, особено подчертани от всеки. Стихотворното наследство на XIX век не ни удовлетворяваше, изглеждаше ни недостатъчно. Всеки рецитираше това, което си спомни и успее да запише през времето, в което имаше прекъсване между тези стихотворни нощи. Не успяхме да преминем към рецитиране на собствените си стихове, макар да беше ясно, че и тримата пишем или сме писали стихове, тъй като нашите атински нощи бяха прекъснати по неочакван начин.
В хирургическото отделение лежаха повече от двеста болни затворници, а цялата болница имаше хиляда легла за затворници. Част от Т-образния корпус беше отредена за пациенти от волнонаемниците. Това беше грамотно и полезно мероприятие. Лекарите измежду затворниците — а сред тях имаше доста медицински светила от всесъюзен мащаб — получаваха официално право да лекуват волнонаемните като консултанти, намиращи се подръка по всяко време на денонощието, годината, десетилетията…
През зимата на нашите поетически вечери все още нямаше отделение за волнонаемни. Само в хирургическото крило на затворническата болница имаше палата за две легла — за волнонаемните, в случай на неотложна хоспитализация, например автомобилна травма.
Палатата не пустееше. Този път в палатата лежеше девойка на около двайсет и три години, една от московските комсомолки по разпределение в Далечния север. Обкръжаваха я само престъпници, но момичето не се смущаваше от това — тя беше секретар на комсомолската организация на някоя от съседните мини. Момичето не мислеше за престъпниците, държеше се просто, най-вероятно понеже не познаваше колимските специфики. Това момиче умираше от скука. Оказа се, че не е болна от болестта, заради която е била спешно хоспитализирана. Но медицината си е медицина, момичето трябваше да излежи карантийния срок, който й се полагаше, за да прекрачи обратно болничния праг и да изчезне в мразовитата бездна. Тя имаше някакви големи връзки в самото управление в Магадан. Точно затова я бяха хоспитализирали в мъжка лагерна болница.
Девойката ме попита дали може да слуша тези поетически четения. Аз разреших. Щом започна поредното четене, тя влезе в превързочната на гнойното отделение и остана до края. На следващата поетическа вечер пак дойде. Тези вечери се провеждаха по време на мое дежурство — на всяко трето денонощие. Така мина още една вечер, а в началото на третата вратата на превързочната се разтвори и прага прекрачи самият началник на болницата доктор Доктор.
Доктор Доктор ме мразеше. Нямах съмнение, че ще му донесат за нашите вечери. Колимските началници обикновено постъпват така: ако има „сигнал“, взимат се мерки. „Сигналът“ тук е закрепен като информационен термин още преди раждането на Норбърт Винер и винаги се прилага именно в смисъл на информация в затворническото и в следственото дело. Но какво става, ако няма „сигнал“, тоест ако няма заявление, няма устно, но формално „тропане“, нито пък заповед на висшето началство, уловило „сигнала“ по-рано: от върха на планината не само се вижда по-добре, но и по-добре се чува. По собствена инициатива началниците рядко предприемат официално изучаване на някакво ново явление в лагерния живот, който им е поверен.
Доктор Доктор не беше такъв. Той смяташе за свое призвание, за свой дълг и нравствен императив преследването на всички „врагове на народа“ под всякаква форма, по всякакъв повод, във всяка обстановка и при всяка възможност.
С пълна увереност, че може да излови нещо важно, той влетя в превързочната, дори без да си е сложил халата, макар че халата му го носеше отзад с изпънати ръце дежурният фелдшер на терапевтичното отделение, бивш румънски офицер, любимец на крал Михай, червендалестия По-мане. Доктор Доктор влезе в превързочната в кожено яке с кройката на сталински кител, и дори пушкинските руси бакенбарди на доктор Доктор — доктор Доктор се гордееше с това, че прилича на Пушкин — стърчаха от ловджийско напрежение.
— А-а-а, — провлачи началникът на болницата, премествайки поглед от един участник в четенията на друг и спирайки върху мен, — точно ти ми трябваш!
Аз застанах мирно и отрапортувах, както се полагаше.
— А ти откъде си? — Доктор Доктор пренасочи пръста на съдбата към момичето, което седеше в ъгъла и не стана, когато влезе страховития началник.
— Аз лежа тука — сухо каза девойката — и ще помоля да не ми говорите на ти.
— Как така тука лежи?
Комендантът, който беше влязъл заедно с началника, обясни на доктор Доктор статута на болното момиче.
— Добре — заплашително каза доктор Доктор — ще изясня това. Пак ще поговорим! — И излезе от превързочната. И Португалов, и Доброволски отдавна бяха се изнизали от превързочната.
— Какво ще стане сега? — каза девойката, но в тона й не се чувстваше уплаха, а само интерес към юридическата природа на по-нататъшните събития. Интерес, а не уплах или страх за своята или за нечия друга съдба.
— Мисля, — казах аз — че на мене нищо няма да ми направят. Но Вас могат да Ви изпишат от болницата.
— Е, ако той ме изпише — каза момичето — аз на този доктор ще му осигуря един хубав живот. Само да гъкне и ще го запозная с цялото висше началство, което съществува в Колима.
Но доктор Доктор си замълча. Не я изписаха. Докторът се беше запознал с нейните възможности и реши да заобиколи това събитие. Момичето прекара предвиденото по карантина време и замина, разтвори се в небитието.
Началникът на болницата и мен не ме арестува, не ме затвори в карцера, не ме прати в дисципа, не ме премести на обща работа. Но в поредния си отчетен доклад на общото събрание на служителите на болницата, в претъпкания киносалон с около шестстотинте му места, началникът подробно разказа за тези безобразия, които той, началникът, със собствените си очи е видял в хирургическото отделение по време на визитацията, когато горепосоченият фелдшер седял в операционната и ядял червени боровинки от една паничка с жена, която била там. Тук, в операционната…
— Това не е операционна, а превързочна на гнойното отделение.
— Добре де, все едно.
— Изобщо не е все едно!
Доктор Доктор присви очи. Надигаше глас Рубанцев, новият завеждащ на хирургическото отделение — фронтови хирург от войната. Доктор Доктор махна с ръка на критиката и продължи да нарежда. Жената не беше назована по име. Доктор Доктор, който беше пълновластен господар на нашите души, сърца и тела, кой знае защо скри името на героинята. Във всички подобни случаи в докладите, в заповедите се описват всички подробности, възможни и невъзможни.
— А какво му направиха на онзи фелдшер от затворниците за толкова явно нарушение, което при това е било установено лично от началника?
— Ами нищо.
— А на нея?
— Също нищо.
— А тя коя е?
— Никой не знае.
Някой посъветва доктор Доктор този път да е по-сдържан в своя административен възторг.
Половин или една година след тези събития, когато и доктор Доктор вече отдавна не беше в болницата, а беше прехвърлен заради своето усърдие някъде по-напред и по-нагоре, фелдшерът, мой състудент, ме попита, когато преминавахме по коридора на хирургическото отделение на болницата:
— Това ли е онази превързочна, където сте си провеждали атинските нощи? Казват, че тук било…
— Да, — казах аз — точно тук беше.
Операцията по извличане на чуждо тяло от хранопровода беше вписана в операционния дневник от Валентин Николаевич Траут, единия от тримата хирурзи, извършили извличането. Главният не беше Траут, а Анна Сергеевна Новикова, ученичка на Воячек, столичен оториноларинголог, южна красавица, която никога не е била затворничка за разлика от двамата й асистенти — Траут и Лунин. Именно защото главната беше Новикова, операцията беше извършена два дни след последния възможен срок. В продължение на четирийсет и осем часа блестящата ученичка на Воячек беше заливана с вода, свестявана с нишадър, подложена на промивка на стомаха и червата, напомпвана със силен чай. След две денонощия пръстите на Анна Сергеевна престанаха да треперят и операцията започна. Новикова беше запойна алкохоличка и наркоманка, която в махмурлука си изливаше всички флакони в една тъмна чаша-паница и сърбаше тази помия, за да се напие отново и да заспи. В такива случаи нямаше нужда от много помия. Сега Новикова беше по престилка и с маска, подвикваше на асистентите, подаваше къси команди — устата й беше изплакната, промита, и само понякога до асистентите долиташе мирис на прегоряло. Операционната сестра раздвижваше ноздри, вдишваше тази неуместна миризма на прегоряло, едвам-едвам се усмихваше зад маската и бързо сваляше усмивката от лицето си. Асистентите не се усмихваха и не мислеха за прегарялото. Операцията изискваше внимание. Траут беше правил такива операции, но рядко, а на Лунин му беше за първи път. За Новикова пък това беше повод да покаже особената си класа, златните си ръце, най-високата си квалификация.
Пациентът не разбираше защо операцията се отлага за цяло денонощие, а после и за още едно денонощие, но си мълчеше — тук не беше място за командване. Пациентът живееше при началника на болницата — беше му казано, че ще го повикат. Отначало се знаеше, че операцията ще я извърши Траут, после мина още един ден и казаха: утре ще бъде и няма да е Траут, а Новикова. За пациента всичко това беше мъчително, но той беше военен, при това неотдавна се беше завърнал от фронта — той се взе в ръце. Болният имаше висок чин, пагони на полковник, той беше районният военен комисар на един от осемте окръга на Колима.
Към края на войната лейтенант Кононов командваше полк, не искаше да се разделя с армията, но за мирно време се изискваха други знания. На всички, които минаваха преатестиране, им предлагаха да продължат службата си в армията със същия чин, но във войските на Министерството на вътрешните работи, които се използваха за лагерна охрана. През 1946 цялата лагерна охрана беше предадена на кадровите части, не на ВОХР[101], а на кадровиците с нашивки, с ордени. На всички се пазеше предишния чин, полярната дажба, заплатата, отпуската, всичките полярни привилегии на Далстрой. Кононов, който имаше жена и дъщеря, бързо се ориентира и вече в Магадан се заинати, и не отиде на лагерна работа. Изпрати на континента жената и дъщерята, а той беше назначен на длъжността районен военен комисар. „Стопанството“ му беше разхвърляно на стотици километри по шосето — на по десет километра отстрани живееха хора, които районният военен комисар трябваше да води на отчет. Кононов бързо разбра, че тук да викаш някого при себе си е загуба на време за повиканите. Една седмица им трябваше, за да стигнат до селището, в което живееше военкома. И още една седмица, за да се върнат обратно. Затова целият отчет и кореспонденцията вървяха само при удобен случай, а веднъж в месеца или по-често самият Кононов с кола обикаляше района си. С работата си се справяше, но чакаше не да го повишат, а да „свърши“ севера — да го преместят, просто да излезе запас, като забрави за пагоните си на полковник. Всичко това, взето заедно — северът, неуреденият бит, доведоха дотам, че Кононов малко по малко започна да пие. Точно затова той не можеше да обясни как в хранопровода му се е озовала някаква голяма на пипане кост, затиснала дишането му — той говореше шепнешком, но дори и това му беше трудно.
Кононов със своето чуждо тяло в хранопровода, разбира се, би могъл да се добере до Магадан, където в управлението имаше лекари, които биха му оказали помощ… Но Кононов работеше във военкомата от около година и знаеше, че всички хвалят „Левия бряг“ — голямата затворническа болница. Служителите на болницата — мъже и жени — пазеха при Кононов военните си книжки. Когато костта застана напряко на гърлото на Кононов, и стана ясно, че никаква сила няма да я избута оттам без лекари, Кононов взе една кола и пристигна в затворническата болница на Левия бряг.
Тогава началник на болницата беше Винокуров. Той добре разбираше как ще укрепне престижа на болницата, която той току-що е оглавил, ако операцията мине успешно. Основната надежда беше на ученичката на Воячек, тъй като такива специалисти нямаше в Магадан. Уви, Новикова беше работила и в Магадан преди една година: „Преместване на Левия бряг или уволнение от Далстрой?“ „На левия бряг, на левия“, — крещеше Новикова в Отдел „Кадри“. Преди Магадан Новикова беше работила в Алдан, преди Адлан — в Ленинград. Отвсякъде я бяха гонили все по-далече на север. Сто обещания, сто нарушени клетви. На Левия й харесваше, там се задържа. Високата квалификация се познаваше по всяка забележка на Анна Сергеевна. Като специалист по уши, нос и гърло тя преглеждаше и волнонаемните, и затворниците, имаше си пациенти, правеше операции, консултираше и изведнъж започваше запой, пациентите не се наглеждаха, волнонаемните си заминаваха, а затворниците ги ползваше фелдшерът. Анна Сергеевна не се вясваше в отделението.
Но когато Кононов пристигна и стана ясно, че се налага спешна операция, беше заповядано да се вдигне Анна Сергеевна на крака. Трудността беше в това, че Кононов трябваше да лежи дълго в болницата. Извличането на чуждо тяло е чиста операция. Разбира се, в голямата болница имаше две хирургически отделения — гнойно и чисто, както и различен персонал — в чистото — по-грамотен, в гнойното — по-народен. Трябваше да се проследи как ще заздравява раната, още повече, че това беше рана на хранопровода. Разбира се, за Кононов щеше се намери отделна стая. Кононов не искаше да пътува за Магадан, нямаше какво да прави с полковнишкия си чин в колимската столица. Ще го приемат, разбира се, но няма да има внимание и грижи. Там генералите и жените на генералите са тези, които отнемат времето на лекарите. Кононов щеше да умре там. Да умре на четирийсет години заради някаква проклета кост в гърлото. Кононов даде всички разписки, подписа всичко, което се искаше от него. Той разбираше, че става дума за неговите живот и смърт. Кононов се измъчваше.
— Вие ли ще я направите, Валентин Николаевич?
— Да, аз, — неуверено каза Траут.
— Тогава какво чакаме?
— Да почакаме още един ден.
Кононов нищо не разбираше. Хранеха го през носа. Вливаха му храна и той нямаше да умре от глад.
— Утре ще Ви погледне още един лекар.
До леглото на Кононов доведоха лекарка. Опитните пръсти веднага напипаха костта и почти безболезнено я докоснаха.
— Е, Анна Сергеевна?
— Утре сутринта.
Такава операция завършва със смърт в трийсет процента от случаите. Кононов влезе в следоперационната стая. Костта се оказа толкова огромна, че Кононов го беше срам да я гледа, бяха му я оставили за няколко часа в една чаша. Кононов лежеше в следоперационната палата. Понякога началникът му носеше вестници.
— Всичко върви добре.
Кононов лежеше в миниатюрна стая, където едвам се побираше едно легло. Контролният срок беше минал, всичко беше благополучно — няма накъде по-добре — беше се проявила квалификацията на ученичката на Воячек, но каква скука беше този контролен срок! Един арестант, един затворник, все ще удържи това чувство в някакви материални рамки, ще го управлява с помощта на конвоя, решетките, проверките, раздаването на храна, ама полковникът? Кононов се посъветва с началника на болницата.
— Аз отдавна чакам този въпрос — човекът винаги си е човек. Естествено, че е скука. Но не мога да Ви изпиша преди да е минал месец — прекалено голям е рискът и е рядък успехът, за да го разпилеем с лека ръка. Мога да ви разреша да се преместите в стая за затворници, там ще има четирима души, вие ще сте петият. Тогава вашият интерес и този на болницата ще влязат в равновесие.
Кононов незабавно се съгласи. Това беше хубав изход. Полковникът не се страхуваше от затворниците. Болничното познанство увери Кононов, че затворниците пак са хора, че няма да го ухапят, него, полковник Кононов, няма да го сбъркат с някой чекист или прокурор, все пак той е полковник Кононов, кадрови военен. Той, полковник Кононов, няма да изучава, да наблюдава новите хора, новите съседи. Просто му е скучно да лежи сам и толкова.
Много седмици още бродеше полковникът по коридора в сивия болничен халат. Халатът беше служебен, арестантски. През отворената врата виждах увития в халата полковник, който внимателно слушаше някой пореден романист.
Аз бях старши фелдшер в хирургическото отделение тогава, а после ме преместиха в гората и Кононов излезе от живота ми, както излизаха хиляди хора, оставили едва доловима следа в паметта, едва доловима симпатия.
Още веднъж на една лекарска конференция името на Кононов ми го напомни докладчикът, новият главен лекар на болницата, майор Корольов. Той беше любител на чашката, на мезето, фронтовак. Не се задържа дълго като главен лекар — не можа да се въздържи от дребни подкупи, от пакетите служебен спирт — и след шумно дело беше свален от началническите постове, беше отстранен от работа, после отново допуснат до нея и възникна вече в качеството му на началник на санитарния отдел на Северното управление.
След войната колимският Далстрой даваше парични привилегии за служителите и така за там се втурна цял поток авантюристи и самозванци, укриващи се от съда и затвора.
За началник на болницата беше назначен някакъв майор Алексеев, който имаше Златна звезда и пагони на майор. Веднъж Алексеев дойде при мен пеша, интересуваше се от участъка, но не зададе нито един въпрос и се върна обратно. Горският медицински пункт беше на двайсет километра от болницата. Едва Алексеев успял да се върне и (в същия ден) е бил арестуван от хора, пристигнали от Магадан. По-рано Алексеев бил осъден за убийство на жена си. Нито е бил лекар, нито е бил военен, но е успял с фалшиви документи да изпълзи от Магадан до нашите левобрежки храсти и да се скрие там. Орден, пагони — всичко е било фалшиво.
Още по-рано на Левия бряг често пристигаше началника на санитарния отдел на Северното управление. Тази длъжност (после) зае пияницата главен лекар. Пристигащият беше много добре облечен и напарфюмиран ерген, получил разрешение да изкара стаж, да присъства на операциите.
— Реших да се преквалифицирам на хирург — шепнеше с покровителствена усмивка Палцин.
Месец след месец, всеки операционен ден Палцин пристигаше с колата си от Северния център — селището Ягодное, обядваше у началника, леко ухажваше дъщеря му. Нашият лекар Траут обърна внимание, че Палцин зле владее лекарската терминология, но нали беше минал през фронт, през война, всички вярваха и с готовност посвещаваха новия началник в тайните на операциите, а още повече в какво е това (диурез). И изведнъж Палцин беше арестуван — отново някакво убийство на фронта, пък и Палцин не е лекар, а някакъв беглец.
Всички чакаха и с Корольов да се случи нещо подобно. Но не, всичко — и орденът, и партийната книжка, и чинът — всичко си беше на мястото. Та ето този Корольов, в битността си на главен лекар на Централната болница, беше представял доклад на една от лекарските конференции. Докладът на новия главен лекар не беше по-лош и не беше по-добър от всеки друг доклад. Разбира се, Траут беше интелигент, ученик на Краузе, правителствения хирург, когато той беше работил в Саратов.
Но непосредствеността, искреността, демократичността, намират отклик във всяко сърце и затова, когато главният лекар, началникът на хирурзите от левия бряг, на научна конференция, събрала лекари от цяла Колима, с чувство пристъпи към разказ за хирургическо постижение…
— Един от нашите пациенти беше глътнал кост — ей такава кост, — Корольов показа. — И какво мислите — извадихме костта. И лекарите са тук, и пациентът.
Но пациентът не беше там. Скоро аз се разболях, бях преместен на работа в горска командировка, върнах се година по-късно в болницата да завеждам приемната, започнах да работя и едва ли не на третия ден срещнах полковник Кононов в приемната.
Полковникът ми се зарадва неописуемо. Цялото началство беше сменено. Кононов не беше намерил никого от своите познати, само мен познаваше и то ме познаваше добре.
Аз направих всичко, което можех — снимки, час при лекарите, обадих се на началника, обясних, че това е точно героят от прочутата операция от левия бряг. Оказа се, че на Кононов всичко му е наред и преди да си тръгне той се отби при мен в приемната.
— Дължа ти подарък.
— Аз не взимам подаръци.
— Ами аз на всички — и на началника на болницата, и на хирурзите, и на сестрата, даже на болните, които лежаха с мен, им донесох подаръци, на хирурзите — по парче плат за костюм. А тебе не те намерих. Ще ти се отблагодаря. С пари, нали все едно ще ти трябват.
— Аз не взимам подаръци.
— Е поне бутилка ще ти донеса.
— И коняка няма да го взема, не го носете.
— Какво тогава мога да направя за теб?
— Нищо.
Кононов го отведоха в рентгеновия кабинет, а волнонаемната медицинска сестра от рентгеновия кабинет, която беше дошла за Кононов, каза:
— Това е военният комисар, нали?
— Да, райвоенкомът.
— Виждам, че добре го познавате?
— Да, познавам го, той е лежал в тази болница.
— След като не искате нищо за себе си, помолете го да ми отбележи във военната книжка, че съм се явила на отчет. Аз съм комсомолка, тука е така — ако може да не пътувам триста километра, ако може, значи все едно бог го праща.
— Добре, ще му кажа.
Кононов се върна и аз му изложих молбата на медицинската сестра.
— Е, къде е тя?
— Ето я там.
— Хайде, давай книжката, нямам печати в мене, но ще й донеса книжката след една седмица, като минавам оттук. — И Кононов сложи в джоба си военната книжка. Колата забоботи пред входа.
Мина седмица, но военният комисар не пристигна. Две седмици… Месец… След три месеца медицинската сестра дойде при мен да говорим.
— Ах, каква грешка направих! Трябваше… Тук има някакъв капан.
— Какъв капан?
— Не знам какъв, ще ме изключат от комсомола.
— Е за какво ще Ви изключат?
— За връзки с враг на народа, за това, че изпуснах от ръцете си военната книжка.
— Ама вие я дадохте на комисаря.
— Не, не беше така. Аз ви я дадох на Вас, а Вие — или на комисаря… Ето това изясняват в комитета. На кого съм я дала — на Вас или направо на комисаря. Аз казах, че на вас. Нали на Вас?
— Да, но аз пред Вас я дадох на военкома.
— Нищо подобно не знам. Знам само, че се е случило ужасно нещастие, изключват ме от комсомола, уволняват ме от болницата.
— Трябва да отидете в селището, в райвоенкомата.
— Да загубя две седмици? В самото начало трябваше да направя така.
— Кога заминавате?
— Утре.
След две седмици срещнах медицинската сестра в коридора като градоносен облак.
— Какво стана?
— Военкомът е заминал на континента, вече си е оправил сметките. Сега имам грижи — вадя нова книжка. Аз ще успея да направя така, че да ви изгонят от болницата, да ви пратят в наказателната мина.
— Ама аз какво общо имам?
— А кой друг? Това е хитър капан — така ми обясниха в МВД.
Аз се стараех да забравя за тази история. В края на краищата, никой в нищо още не ме беше обвинил и на разпит не ме беше викал, но паметта за полковник Кононов се обагри в някакви други тонове.
Една нощ внезапно ме викнаха на портала.
— Ето го, той е, — крещеше зад бариерата полковник Кононов. — Пуснете го!
— Минавайте. А вие, казват, сте се стегнали за континента?
— Аз се стегнах за отпуска, но не ме пуснаха в отпуска. Аз си издействах изплащане на дължимите заплати и се уволних. Напълно. Заминавам. Дойдох да се сбогувам.
— Само да се сбогувате?
— Не. Когато си предавах досиетата, в ъгъла на бюрото намерих една военна книжка — все не можех да си спомня откъде съм я взел. Ако беше на твое име, щях да се сетя. А на Левия бряг оттогава не съм бил. Ето, всичко е сложено. Печат, подпис, вземи и я дай на онази дама.
— Не, — казах аз. Вие й я дайте.
— Защо така? Сега е нощ.
— Аз ще я викна тук от вкъщи с куриер. Но трябва да я предадете лично, полковник Кононов.
— Ти си знаеш.
Медицинската сестра долетя и Кононов й връчи документа.
— Късно е, аз вече всички заявления подадох, изключиха ме от комсомола. Почакайте, напишете на бланката няколко думи.
— Моля за извинение.
И изчезна в мразовитата мъгла.
— Е, честито. Ако беше трийсет и седма година, щяха да ви разстрелят за такива номерца — зло каза сестрата.
— Да — казах аз — и вас също.
Смъртта на Сталин не внесе кой знае какви нови надежди в загрубелите сърца на затворниците, не стегна износените мотори, изморили се да тикат сгъстената кръв по твърдите стеснени вени.
Но всички радиочестоти отразяваха едно многократно ехо на планините, на снега, на небето, по всички кътчета на килийното арестантско житие пълзеше една дума, важна дума, обещаваща да разреши всичките ни проблеми: дали да не се обявят праведниците за грешници, дали да не се накажат злодеите, дали пък не е намерен начин безболезнено да се върнат на предишното им място избитите зъби.
Възникваха и пълзяха слухове от класически характер — приказки за амнистия.
Юбилеят на всяка държава — от първата й годишнина до тристагодишнината, коронацията на наследниците, смяна на властта, дори и на кабинетите — всичко това се явява на подземния свят от задоблачните висини във вид на амнистия. Това е класическа форма на общуването на върховете и низините.
Традиционната клюка, на която всички вярват — най-бюрократичната форма на арестантските надежди.
Правителството отговаря на традиционните очаквания и прави традиционна стъпка — обявява същата тази амнистия.
Правителството на следсталинската епоха не отстъпи от този обичай. Стори му се, че да извърши този традиционен акт, да повтори царския жест, означава да изпълни някакъв нравствен дълг пред човечеството, че самата форма на амнистията във всеки неин вид е пълна със значително и традиционно съдържание.
За изпълнение на нравствения дълг на всяко ново правителство има стара традиционна форма, която, ако не се приложи, означава да се наруши дългът пред историята, пред страната.
Амнистията се е готвела и дори в спешен порядък, за да не се отстъпи от класическия образец.
Берия, Маленков и Вишински мобилизирали верните и неверни юристи, дали им идеята за амнистия, а всичко останало било въпрос на бюрократична техника.
Амнистията в Колима дойде на 5 март 1953 година — при хората, преживели цялата война в люлеенето на махалото на арестантската съдба от слепите надежди до най-дълбоко разочарование — при всяко военно поражение и при всеки военен успех. И нямаше прозорлив или мъдър човек, който да определи кое е по-добре, по-изгодно, по-спасително за арестанта — победата или поражението на страната.
Амнистията дойде при оцелелите троцкисти и буквеници[102], останали живи след гаранинските разстрели, преживели студа и глада на златния забой на Колима от трийсет и осма година — сталинските лагери за унищожение.
На всички, които бяха убити, разстреляни, пребити до смърт с ботушите и прикладите на конвоя, бригадира, нарядния и десетника, на всички, които оцеляха, заплащайки пълната цена за живота си — двойни, тройни добавки към своята петгодишна присъда, която арестантът си е донесъл в Колима от Москва…
В Колима нямаше затворници, осъдени на по пет години по член петдесет и осем. Петгодишните бяха много тесен кръг, малобройна група хора, осъдени през 1937 година преди срещата на Берия със Сталин и Жданов на дачата при Сталин през юни 1937 година, когато петгодишните присъди бяха забравени и беше разрешен метод номер три за добив на показания.
Но и от този кратък списък на нищожните на брой петгодишни присъди, в навечерието на войната и по време на войната не беше останал нито един, който да не е получил в добавка нови десет, петнайсет, двайсет и пет години.
А онези единици от петилетните, които не бяха получили нищо в добавка, не бяха умрели, не бяха попаднали в архив номер три, отдавна се бяха освободили и постъпили на служба — да убиват — като десетници, надзиратели, бригадири, началство на участъка на същото това злато — и сами започнаха да убиват бившите си другари.
През 1953 година петгодишни присъди в Колима имаха само осъдените по местни процеси по битови дела. Те не бяха никак много. Следователите просто ги домързя да им пришият, да им лепнат петдесет и осем. Иначе: лагерното дело беше толкова убедително, така битово ясно, че не трябваше да се прибягва до старото, но страшно оръжие на член петдесет и осем, универсалния член, който не щадеше нито пола, нито възрастта. Затворникът, излежал присъда по петдесет и осем и оставен на вечно заселване, правеше всякакви хитрини, за да го опандизят отново, но този път по уважаваните от всички — от хората, бога, държавата — кражба или злоупотреба. С една дума, който хванеше присъда по битов член, изобщо не страдаше.
Колима беше лагер не само на политическите рецидивисти, но и на криминалните.
Върхът на юридическото съвършенство на сталинското време — в това се събираха две школи, два полюса на наказателното право — Криленко и Вишински — се заключаваше в „амалгамите“, в слепването на двете престъпления — криминалното и политическото. И Литвинов в прочутото си интервю за това, че в СССР политически затворници няма, а има държавни престъпници — Литвинов само повтаряше Вишински.
Да се намери и да се припише криминално деяние на чист политик — ето това беше самата същност на „амалгамата“.
Формално Колима е спецлагер като Дахау, за рецидивисти — по равно криминални и политически. Държаха ги заедно. По указания отгоре. По принципно теоретическо указание отгоре, Гаранин превърна криминалните кръшкачи от приятели във врагове на народа и взе да ги съди за саботаж по 58-и, алинея 14.
Така беше най-полезно. Най-големите криминални през трийсет и осма година ги разстреляха, по-малките ги осъдиха за отказ от работа на по петнайсет, двайсет, двайсет и пет години. Те бяха събрани заедно с „леваците“ — хората по член петдесет и осем, давайки на криминалните възможност да живеят в комфорт.
Гаранин изобщо не беше почитател на криминалните затворници. Разправиите с рецидивистите беше мания на Берзин. В това отношение наследството на Берзин беше преразгледано от Гаранин.
Като в диаскоп на училищна учебна програма, пред всичко вече виделите, към всичко вече привикнали очи на началниците на затворите, на отдадените на лагерното дело, на ентусиастите на каторгата, в десетилетието, залепено за войната — от трийсет и седма до четирийсет и седма — ту се сменяха, ту се допълваха един друг, като в опита на Бич в сливането на цветови лъчи, цели групи, контингенти, категории затворници в зависимост от това как лъчът на правосъдието осветяваше ту една, ту друга група. Но това не беше лъч, а меч, който режеше глави и убиваше по най-реален начин.
В осветеното петно на диаскопа, управлявано от държавата, се появиха обикновени арестанти — така наречените ИТЛ, не ИТР — инженерно-технически работници. ИТЛ означаваше „Изправителни трудови лагери“. Но често сходството на буквите беше сходство и на съдбите. Бившите арестанти, бившите затворници са цяла обществена група с вечно клеймо на безправието; арестантите на бъдещето са всички, чиито дела вече са заведени, но не са с приключило производство, както и онези, по които още не е започнало производство.
В шеговита песен за обитателите на изправителни домове от двайсетте години, които са първите трудови колонии, безименният автор Боян или Пимен на престъпния рецидив, сравняваше в стихове съдбата на човек на свобода със съдбата на човек в затвора и оценяваше ситуацията в полза на втория:
Нас ни чака свободата.
Ами вас?
Тази шега спря да е шега през трийсетте и четиридесетте години. Тогава във висшите сфери планираха изпращане в изгнанически градове вместо в лагери, като забранените за обитаване градове се брояха от минус един до минус петстотин населени пунктове, както ги наричаха в инструкциите.
Три откарвания в милицията по класическата аритметика се равняваха на едно осъждане. А две осъждания даваха юридически повод да се приложи силата на решетката, на зоната.
На самата Колима в тези години съществуваха контингенти А, Б, В, П Д, като всеки имаше свое управление, свой щаб обслужващ персонал.
Контингентът „Д“ обхващаше мобилизираните на урановите секретни рудници, напълно свободни граждани, охранявани в Колима далеч по-секретно от всякакъв Байдеман[103].
Наред с урановия рудник, където заради секретността не се допускаха обикновени затворници, беше разположена златната мина „Каторжни“. Там не само че имаше номер и раирани дрехи, но и се издигаха бесилки и съвсем реално, със спазване на всички законности, се изпълняваха присъди.
До златната мина „Каторжни“ беше разположена златна мина Берлаг — тя също имаше номер. Нейните затворници имаха номера — тенекийки, жетони — на гърба, и се движеха под конвой с двойно количество кучета.
И аз се бях запътил за натам, но не стигнах. В Берлаг събираха хора по формуляри. Много мои другари попаднаха в тези лагери с номер.
Там беше не по-зле, а по-добре от обикновения изправително-трудов лагер на общ режим.
В общия режим арестантът е плячка на криминалните и надзирателите, на бригадирите, излъчени от затворниците. А в лагерите с номера обслужващият персонал беше от волнонаемни, и в кухнята и в лавката набираха също волнонаемни. А номерът на гърба не беше кой знае какво. Само да не ти отнемат хляба и твоите собствени другари да не те карат да работиш, като избиват с палки резултата, необходим за изпълнението на плана. Държавата молеше „приятелите на народа“ да помогнат за физическото унищожение на враговете на народа. И „приятелите“ — криминалните, битовите — точно това правеха в непосредствен физически смисъл.
Тук наблизо има и златна мина, където работеха осъдените на затвор, но каторгата е по-изгодна — сроковете са заменени с „чистия въздух“ на трудовия лагер. Който е прекарал присъдата си в затвора, е оцелял, в лагера е умрял.
През войната доставката на контингент падна до нулата. Всякакви разтоварващи комисии пращаха затворници от затворите на фронта, а не в Колима — да се изкупва вината в маршови роти.
Списъчният състав на колимчаните катастрофално намаляваше, макар че никого не возиха от Колима до фронта на Голямата земя, нито един затворник не отиде на фронта, макар че, разбира се, имаше ужасно много молби за изкупване на вината — от всички членове, освен от криминалните.
Хората умираха от естествена колимска смърт, и кръвта взе да тече по-бавно по жилите на спецлагера, като периодично даваше тромбове и прекъсвания.
Опитаха се да влеят свежа кръв с военни престъпници. През четиридесет и пета, четиридесет и шеста в лагерите се докарваха с цели кораби новаци репатрианти, които ги разтоварваха от парахода на скалистия магадански бряг само по списък, без лични досиета и други разни формалности. Формалностите, както винаги, изоставаха от живия живот. Списъкът беше на цигарена хартия, измачкана в мръсните ръце на конвоя.
Всички тези хора (а те бяха десетки хиляди) имаха напълно формалното юридическо място в лагерната статистика — те бяха безотчетни.
Тук отново имаше различни контингенти — просторът на юридическата фантазия на онези години още чака своето прецизно описание.
Имаше (много големи) групи с напълно официални присъди — „извадки“, които звучаха така: „На шест години за проверка“.
В зависимост от поведението, съдбата на такъв затворник се решаваше в продължение на цели шест години в Колима, където и шест месеца са зловещ, смъртоносен срок. А това си бяха шест години, не шест месеца или шест дни.
Голяма част от тези шестгодишните умряха от работа, а които оцеляха — бяха освободени в един и същи ден по решение на XX конгрес на партията.
Върху случая с безотчетните — онези, които пристигаха по списък на Колима — се труди ден и нощ апаратът на правосъдието, пристигнал от континента. В тесни землянки, колимски бараки ден и нощ вървяха разпити, и Москва приемаше решения — на кого петнайсет, на кого двайсет и пет, а на кого — висшето наказание. Не помня оправдателни решения, нито изчиствания, но може и да не знам всичко. Може и да е имало оправдания и пълни реабилитации.
Всички тези следствени, а също и шестгодишните, които всъщност пак си бяха следствени, ги караха да работят по всички колимски закони — три отказа — разстрел.
Те пристигнаха на Колима, за да сменят мъртвите троцкисти или още живите, но изморени до такава степен, че вече не можеха да избият не само грам злато от камъка, но и нито грам от самия камък.
Изменниците на родината, мародерите, напълниха опустелите по време на войната арестантски бараки и землянки. Подновиха вратите, смениха решетките в бараките и землянките, омотаха бодливата тел около зоните, освежиха местата, където кипеше живот — а по-правилно е да се каже — кипеше смърт — през трийсет и осма година.
Освен по член петдесет и осем голяма част от затворниците бяха осъдени по особен член — сто деветдесет и две. Този член сто деветдесет и две, съвсем незабележим в мирно време, разцъфна с първия изстрел на пушките, с първия взрив на бомбите и стрелбата на автоматите. Член сто деветдесет и две през това време скорострелно обрастваше, като всеки порядъчен член в такава ситуация, с допълнения, забележки, алинеи и параграфи. Моментално се появиха член сто деветдесет и две „а“, „б“, „в“, „г“, „д“ — докато не беше изчерпана цялата азбука. Всяка буква от тази страшна азбука обрасна с части и параграфи. Ето така — член сто деветдесет и две „а“, част първа, параграф втори. Всеки параграф обрасна с пояснения и скромният на вид член сто деветдесет и две се разду като паяжина, а чертежът й взе да напомня непрогледна гора.
Никакъв параграф, част, пункт, буква, не предвиждаше по-малко от петнайсет години и не освобождаваше от работа. Работата е най-главното, за което се грижеха законодателите.
Всички осъдени по член сто деветдесет и две в Колима ги чакаше неизменен облагородяващ труд — само обща работа с кирка, лопата и количка. И все пак това не беше член петдесет и осем.
Сто деветдесет и две беше даван по време на войната на онези жертви на правосъдието, от които не можеха да се изцедят нито агитация, нито измяна, нито вредителство.
Или следователят по своите волеви качества се е оказал не на място, не на висота и не е успял да залепи модерния етикет върху старомодното престъпление, или съпротивлението на физическото лице е било такова, че на следователя му е писвало, а не се е решавал да даде указания за прилагането на метод номер три. Този следователски свят има свои приливи и отливи, своя мода, своя подмолна борба за влияние.
Присъдата винаги е резултат от редица действащи, често външни причини.
Психологията на творчеството тук още не е описана, даже основите на този важен строеж на времето още не са положени.
Ето по този член сто деветдесет и две беше докаран в Колима с петнайсетгодишна присъда инженерът-строител от Минск Михаил Иванович Новиков.
Инженер Новиков беше тежък хипертоник с постоянно високо кръвно налягане от порядъка на двеста и четирийсет в горната скала на апарата на Рива-Рочи[104].
Като хипертоник от нетранзитарен тип Новиков живееше постоянно под заплахата от инсулт, апоплектичен удар. Всичко това се знаеше и в Минск, и в Магадан. В Колима се забраняваше докарването на такива болни — за това съществуваше медицинския преглед. Но от хиляда деветстотин трийсет и седма година от всички медицински учреждения на затворите, преходите и лагерите, като за етапа Владивосток-Магадан тази заповед беше два пъти потвърдена за затворниците от спецлагерите, за КРТД и въобще за контингента, за който беше преценено, че трябва да живее и най-главното — да умре в Колима, — всички ограничения по инвалидност и по възраст бяха свалени.
На Колима й предлагаха сама да изхвърли шлаката обратно по същия бюрократичен път: актове, списъци, комисии, етапи, хиляди визи.
Действително много шлака беше върната обратно.
Изпращаха не само слаби и безкраки, не само шейсетгодишни старци в златните забои, изпращаха туберкулозни и сърдечноболни.
На този фон хипертоникът изглеждаше не болен, а здрав червендалест кръшкач, който не ще да работи, а яде държавен хляб. Хрупа дажба без отплата.
Такъв червендалест кръшкач в очите на началството беше инженер Новиков, затворник от участъка Барагон до Оймякон на пътното управление на Североизточните изправително-трудови лагери, през лятото на 1953 година.
За съжаление, не всеки медик на Колима владее апарата на Рива-Рочи, макар че и фелдшерът, и санитарят, и лекарят са длъжни да умеят поне да броят пулса и да чувстват как се изпълва.
Апарати на Рива-Рочи има по всички медицински участъци — заедно с термометрите, бинтовете, йода. Но нито термометри, нито бинтове в този пункт, който аз току-що бях приел като свободен фелдшер — първата ми волнонаемна работа за десет години — нямаше. Имаше само апарат на Рива-Рочи; той не беше счупен като термометрите. В Колима е проблем да бракуваш счупен термометър, защото до бракуването, до съставянето на акт, трябва да се пазят всички стъклени отломки, като че ли са знаци от Помпей, парчета от някаква хетска керамика.
Лекарите на Колима са свикнали да се оправят не само без апарата Рива-Рочи, но и без термометър. Термометърът, дори и в централната болница, се поставя само на тежкоболните, а на останалите им определят температурата „по пулса“ — така правят и в безкрайните лагерни амбулатории.
Всичко това ми беше добре известно. В Барагон аз видях, че Рива-Рочи е в пълна изправност, само дето фелдшерът, когото бях сменил, не го беше използвал.
На фелдшерските курсове аз бях добре обучен да ползвам апарата. Практикувах милион пъти по време на ученето, получавах задачи да премеря кръвното на населението в инвалидните бараки. От страна на Рива-Рочи бях добре подготвен.
Аз приех списъчния състав, около двеста души, медикаменти, инструменти, шкафове. Не е шега — аз бях волнонаемен фелдшер, макар и бивш затворник, вече живеех отвъд зоната, не в отделна „кабинка“ в бараката, а в свободно общежитие с четири дъсчени легла — много по-бедно, по-студено, по-неуютно от моята кабинка в лагера.
Но аз трябваше да вървя напред, да гледам напред.
Незначителните промени в моя личен бит не ме смущаваха особено. Спирт не пия, а за останалото всичко си беше в рамките на общочовешката, а значи и в арестантската норма.
Още на първото ми дежурство на вратата ме чакаше човек на около четиридесет години в арестантска куртка, за да поговорим на четири очи.
В лагера не водя разговори на четири очи — те винаги завършват с предложение за подкуп, като при това обещанието или подкупът се правят ей така, напосоки, за всеки случай. В това има дълбок смисъл, и един ден ще се задълбоча подробно в този въпрос.
Тук, в Барагон, в тона на този болен имаше нещо, което ме накара да изслушам молбата.
Човекът помоли да го прегледам още веднъж, макар че само час по-рано е бил преглеждан в рамките на колективния преглед.
— На какво се дължи подобна молба?
— Ето на какво, гражданино фелдшер, — каза човекът. — Работата е в това, гражданино фелдшер, че аз съм болен, а не ме освобождават.
— Как така?
— Ами главата ме боли, пулсира ми в слепоочията.
Написах в книгата: Новиков Михаил Иванович.
Напипах пулса. Пулсът просто се тресеше, ускоряваше, не успявах да го сметна. В недоумение вдигнах глава от пясъчния часовник.
— Вие умеете ли, — зашептя Новиков, — да си служите ей с онзи апарат? — той посочи Рива-Рочи в ъгъла на масата.
— Разбира се.
— И можете да ми премерите кръвното?
— Разбира се, на секундата.
Новиков набързо се съблече, седна на масата, обърна си маншета, качи го до рамото.
Аз сложих фонендоскопа в ушите си. Пулсът зачука със силни удари, живакът в Рива-Рочи бясно подскочи нагоре.
Записах показанията на Рива-Рочи — двеста и шейсет на сто и десет.
Другата ръка!
Резултатът беше все същият.
Аз твърдо записах в книгата: „Да се освободи от работа. Диагноза — хипертония 260/110“.
— Значи утре мога да не работя?
— Разбира се. — Новиков заплака.
— Какъв ти е въпросът? Къде е конфликтът?
— Вижте, фелдшер, — каза Новиков, избягвайки да добави „гражданино“, като така сякаш ми напомни, че съм бивш затворник. — Фелдшерът, когото сменихте, не умееше да използва този апарат и казваше, че апаратът е повреден. А аз съм хипертоник още от Минск, от континента, от свободата. На Колима ме откараха, без да ми проверят кръвното.
— Е, какво пък, засега ще получиш освобождение, а после ще те диагностицират и ще те пратят ако не на Голямата земя, то поне в Магадан.
На другия ден бях извикан в кабинета на Ткачук, началника на нашето ОЛП, старшина по звание. По правилник длъжността на началника на ОЛП трябва да се заема от лейтенант: Ткачук много трепереше за мястото си.
— Освободил си Новиков от работа. Проверих — той е симулант.
— Новиков не е симулант, а хипертоник.
— Ще извикам по телефона комисия. Лекарска. Чак тогава ще го освободим от работа.
— Не, другарю началник — казах аз, обръщайки се по цивилному към Ткачук, за мен беше по-привично „гражданино началник“. Само допреди година. — Не, другарю началник. Първо ще го освободя от работа, а вие ще повикате комисия от управлението. Комисията или ще потвърди моите действия, или ще ме уволни. Можете да напишете рапорт срещу мен, но ще ви помоля да не пипате моята чисто медицинска работа.
С това разговорът с Ткачук приключи. Новиков остана в бараката, а Ткачук повика комисия от управлението. В комисията имаше само двама лекари, и двамата с апарати Рива-Рочи — единият беше местен, като моя, а другият — японски, с кръгъл трофеен манометър. Но с манометъра можеш лесно да свикнеш.
Провериха кръвното налягане на Новиков и цифрите съвпаднаха с моите. Съставиха акт за инвалидност на Новиков и Новиков започна да чака в бараката инвалиден етап или попътен конвой за отпътуване за Магадан.
А на мен медицинските началници дори не ми благодариха.
Моето сражение с Ткачук не остана в тайна за арестуваните в бараката.
Ликвидацията на въшките, която бях издействал по начина, научен от мен в Централната болница — изваряване в бензинови баки — беше опит от Втората световна война. Ликвидацията на въшките в лагера, нейната портативност, дезинфекция, надеждност, скорост — въшкобойката на моята система накара Ткачук да се примири с мен.
А Новиков скучаеше, чакаше етап.
— Аз мога да свърша нещо леко, — каза ми веднъж Новиков по време на вечерното ми дежурство. — Ако кажете.
— Няма да кажа, — казах аз. Проблемът на Новиков стана мой личен проблем, въпрос на моя фелдшерски престиж.
Нови бурни събития отместиха настрана драмата на хипертоника и чудесата на въшкобойката.
Дойде амнистията, влязла в историята като амнистията на Берия. Нейният текст беше публикуван в Магадан и изпратен по всички глухи кътчета на Колима, за да може благодарното лагерно човечество да чувства, да се радва и да цени, да се кланя и да благодари. На амнистия подлежаха всички затворници, където и да се намираха, и им се възстановяваха всички права.
Освобождаваше се целия член петдесет и осем — всичките му алинеи, части и параграфи — всички до последния, с възстановяване на всички права — но с присъда до пет години.
По петдесет и осми се даваха пет години само в зората на мъгливата младост на трийсет и седма година. Тези хора или бяха умрели, или бяха освободени, или бяха получили допълнителна присъда.
Присъдите, които Гаранин даваше на криминалните — той ги съдеше за саботаж по член петдесет и осем, алинея четиринайсет, — се отменяха и апашите се освобождаваха. Цяла поредица битови членове получаваха съкращение, значи, съкращение получаваха осъдените по член сто деветдесет и две.
Тази амнистия не засягаше затворниците по член петдесет и осем, които имаха втора съдимост, тя засягаше само престъпниците-рецидивисти. Това беше типичен сталински „блъф“.
Нито един човек не можеше да излезе извън пределите на лагера, ако не беше осъден по-рано по член петдесет и осем. Стига, разбира се, да не се използва думата „човек“ като термин на криминалните. На езика на криминалните човек означава „криминален“, „баш главорез“, „член на престъпния свят“.
Такъв беше главният извод от амнистията на Берия. Берия приемаше щафетата от Сталин.
Освобождаваха се само криминални, които така преследваше Гаранин.
Всички престъпници по амнистията на Берия бяха освободени „тотално“, с възстановяване на всички права. В тях правителството виждаше истински приятели, надеждна опора.
Ударът беше неочакван не за затворниците по член петдесет и осем. Те бяха свикнали с такива изненади.
Ударът беше неочакван за администрацията на Магадан, която очакваше съвсем друго нещо. Ударът беше крайно неочакван за самите криминални, на които внезапно им се проясняваше. Из Магадан и по всички селища на Колима бродеха убийци, крадци, изнасилвачи, които при всички обстоятелства трябваше да се хранят по четири или поне по три пъти на ден — и ако не ставаше дума за тлъста овнешка супа, то поне за ечемичен булгур.
Затова най-разумното, което началникът-практик можа да направи, беше бързо да подготви транспорт за по-нататъшно придвижване на тази мощна вълна към континента, към Голямата земя. Имаше два такива пътища: Магадан, през морето до Владивосток — това беше класическия път на колимчаните с всичките навици и терминология още от времената на Сахалин, път по николаевски образец.
И втори път имаше — през тайгата до Алдан, а оттам към горното течение на Лена и с параход по Лена. Този път беше по-малко популярен, но както волнонаемните, така и бегълците достигаха до Голямата земя и по този път.
Третият път беше по въздух. Но арктическите полети на Севморпут при несигурното арктическо време гарантираха тук само случайности. При това товарният „Дъглас“, който побираше четиринайсет човека, явно не можеше да реши транспортния проблем.
Човек много иска да е на свобода, затова всички — и криминалните, и леваците — бързаха да оправят документите си и да заминат, понеже, това го разбираха и криминалните, правителството можеше да размисли и да си промени решението.
Камионите от всички лагери на Колима бяха заети с извозването на тази мътна вълна.
И нямаше надежди, че нашите, барагонските криминални, ще ги изпратят бързо.
Тогава ги изпратиха в посока Лена за самостоятелно придвижване надолу по Лена — от Якутск. Параходството по Лена предостави параход на освободените и им помаха с ръка с въздишка на облекчение.
По пътя се оказало, че няма достатъчно храна. Никой не можел да размени нещо с жителите, тъй като нямало нито имущество, нито жители, които да могат да продадат нещо ядивно. Криминалните, които вече завзели парахода и командването (капитана и щурмана) провели общо събрание, на което взели решение: за месо ще се използват леваците, съседите по параход. Криминалните били много повече от леваците. Но дори и криминалните да са били по-малко — решението им не би било променено.
Леваците били колени и варени в параходния котел постепенно, но до пристигането всички били изклани. Останал е, май, или капитанът, или щурманът.
Работата на мините се възстанови и не влезе веднага в обичайния си ритъм.
Криминалните бързаха — грешката можеше да бъде открита. Бързаше и началството да се раздели с опасния контингент. Но това не беше грешка, а съвършено съзнателно действие на свободната воля на Берия и неговите съратници.
Добре знам подробностите на тази история, понеже от Барагон в този етап заминаваше другар и съобвиняем на инвалида Новиков — Блумщайн. Блумщайн побърза да се измъкне от колелетата на машината, опита се да ускори хода й и загина.
Имаше заповед от Магадан — повсеместно да се ускори разглеждането и решаването на случаите. Бяха създадени специални комисии по примера на подвижните трибунали, които раздаваха документи на място, а не в управлението в Магадан, за да може поне някак да бъде отслабен страшният и мътен напор на тези вълни. Вълни, които не могат да бъдат наречени човешки.
Комисиите откарваха на място готовите документи — за кого намаляване, за кого замяна, за кого нищо, за кого — пълна свобода. Групата по освобождаване, както се казваше това, добре поработи в лагерната регистратура.
Нашият лагер — пътна командировка, където имаше много битови — съвсем опустя. В тържествена обстановка, под звуците на същия духов оркестър, чиито сребърни тръби бяха свирили туш след четенето на всяка заповед за разстрел в забоите на трийсет и осма година, пристигналата комисия връчи пътен лист за живота на повече от сто жители на нашия лагер.
Сред тези сто човека с освобождение или с намалена присъда (за което трябваше да се разпишат на едно официално отпечатано извлечение, заверено с всички гербови марки) имахме в лагера един човек, който под нищо не се подписа и не си взе извлечението по делото.
Този човек беше Михаил Иванович Новиков — моят хипертоник.
Текстът на амнистията на Берия беше разлепен по всички огради в зоната, и Михаил Иванович Новиков беше имал време да го изучи, да го обмисли и да вземе решение.
По сметките на Новиков, той трябваше да е освободен по принцип, а не да му съкращават присъдата. По принцип, като криминален. Докато в докараните документи на Новиков само му променяха размера на присъдата, така че да му останат няколко месеца до излизането на свобода. Новиков не взе документите, никъде не се подписа.
Представителите на комисията казваха на Новиков, че не бива да се отказва от известието за ново изчисление на присъдата му. Че в управлението щели да преразгледат въпроса и че ако са направили грешка, щели да я поправят. В тази възможност Новиков не искаше да вярва. Той не си взе документите и подаде насрещна жалба, написа му я юрист, землякът от Минск Блумщайн, с когото Новиков беше преминал и през Беларуския затвор, и през лагера на Колима. Спяха заедно в барагонската барака и, както казват криминалните, „играеха си заедно“. Насрещна жалба със собственото му изчисление за размера на собствената му присъда и възможности.
Така Новиков остана в опустялата барагонска барака с прозвището на глупак, който не иска да вярва на началството.
Подобни насрещни жалби, подадени от изтощени, изморени хора в момент на възникнала надежда, са рядкост за Колима и за лагерите въобще.
Заявлението на Новиков беше препратено в Москва. Естествено! Само Москва можеше да оспори собствените си юридически познания, както и резултата от тези познания. И Новиков знаеше това.
Мътен кървав поток плуваше по колимската земя, по трасетата, пробивайки си път към морето, към Магадан, към свободата на Голямата земя. Друг мътен поток плуваше през Лена, щурмуваше пристанищата, аерогарите, гарите на Якутия, Източен и Западен Сибир, доплува до Иркутск, до Новосибирск и затече нататък по Голямата земя, сливайки се с мътните и също толкова кървави вълни на магаданския, на владивостокския поток. Криминалните измениха климата на градовете — в Москва взеха да грабят толкова лесно, колкото и в Магадан. Много години отминаха, много хора загинаха, докато мътната вълна не беше прибрана обратно зад решетките.
Хиляди нови клюки запълзяха към лагерните бараки, една от друга по-страшни или по-фантастични.
С фелдшерската куриерска поща от Москва през Магадан на нас ни донесоха не клюка — те рядко се разнасят с куриери — а документ за пълното освобождаване на Новиков.
Новиков получи документите, ама закъсня даже за края на амнистията, и чакаше да се качи на случайна кола, страхувайки се дори и да помисли за това, че може мине по пътя на Блумщайн.
Новиков всеки ден седеше при мен на дъсчената кушетка в амбулаторията и чакаше ли чакаше…
В това време Ткачук получи първото си попълнение от хора след опустошителната амнистия. Оказа се, че лагерът не се закрива, а се увеличава и разраства. Нашият Барагон получаваше ново помещение, нова зона, на която се издигаха бараки, а следователно и портал, и караулни вишки, и изолатор, и площадка за развод по работните места. На фронтона над арката на лагерния портал беше закован официално приетият лозунг: „Трудът е въпрос на чест, слава, доблест и героизъм“.
Имаше работна сила колкото ти душа иска, бараките бяха построени, но сърцето на началника на ОЛП тъгуваше: нямаше цветна леха, нямаше морава с цветя. Всичко имаше подръка: и трева, и цветя, и морава, и градинско гребло, нямаше само човек, който да може да спретне цветарниците и градинките. А без цветарници и градинки, без лагерна симетрия, какъв ще е този лагер — пък дори и да е третокласен. Барагон беше далече от Магадан, Сусуман, Уст-Нера.
Но и трета класа изисква цветя и симетрия.
Ткачук разпита всички лагерници до последния, посети съседния ОЛП — никъде нямаше човек, който да притежава инженерно образование, техник, който да може да спретне цветарник и градинка без нивелир.
Такъв човек беше Михаил Иванович Новиков. Но Новиков, заради своята обида, не щеше и да чуе. Заповедите на Ткачук вече не бяха заповеди за него.
С безкрайната увереност в това, че арестантът забравя всичко, Ткачук предложи на Новиков да изравни нивото на лагера. Оказа се, че паметта на затворника е доста по-яка, отколкото си мислеше началникът на ОЛП.
Денят за „пускането“ на лагера приближаваше. Никой не можеше да направи цветна леха. Два дни преди откриването Ткачук си стъпи на самолюбието и се обърна към Новиков не със заповед, не със съвет, а с молба.
На молбата на началника на ОЛП Новиков отговори така:
— Не може и дума да става за това да направя нещо в лагера по ваша молба. Но за да помогна, ще ви подскажа едно решение. Помолете вашия фелдшер, нека той ми каже — и всичко ще бъде готово в уречения час.
Целия този разговор със съответните псувни по адрес на Новиков, ми беше предаден от Ткачук. Като прецених ситуацията, аз помолих Новиков да изравни нивото на лагера. Всичко беше направено за някакви си два часа и лагерът сияеше от чистота. Лехите бяха разкопани, цветята посадени, ОЛП отворен.
Новиков си замина от Барагон с най-последния етап преди зимата на петдесет и трета — петдесет и четвърта година.
Преди етапа се видяхме.
— Пожелавам ви да заминете оттук, истински да се освободите, — каза човекът, който сам се беше освободил. — Работите вървят натам, уверявам ви. Какво ли не бих дал да се видя с вас някъде в Минск или в Москва.
— Това са дреболии, Михаил Иванович.
— Не, не са дреболии. Аз съм пророк. Аз предчувствам, предчувствам вашето освобождение!
След три месеца бях в Москва.