Списание „Върколак“, 1998 г., брой 2

Робърт Блох
Сектата на дявола

Всичко започна в Лос Анжелис преди три години. Беше приятна септемврийска съботна вечер и двамата с Лес Кинсайд се разхождахме лениво по „Мейн стрийт“. Лес е асистент-режисьор в студиото, където пък аз завеждам отдела за връзки с обществеността. Пристигането му в Лос Анжелис имаше съвсем конкретна причина — трябваше да набере подходящи престъпни мутри за второстепенните роли в един гангстерски филм.

Вървяхме вече доста време — зад нас бяха останали китайският квартал, „Олвера стрийт“ и бордеите в началото на „Мейн стрийт“, пред които стояха наредени евтини филипински проститутки, а от горните етажи се носеха крясъците на пиянските компании.

И двамата вече се бяхме поуморили. Предполагам, че това бе една от причините, поради която решихме да се отбием в този порутен малък салон за представления.

— Да поседнем за малко — предложи Лес, — уморен съм.

Да си призная честно, и аз нямах нищо против да подремна на някое долнопробно шоу. Не изпитвах никакъв интерес към местните представления, но възможността да подгъна изнурените си нозе ме накара да се съглася с радост. Купих билети, двамата влязохме и се настанихме удобно. Наложи се да преживеем два бурни стриптийза, после няколко неумело изпълнени фокуса, преди най-сетне да обявят, че е дошло времето за „Гранд финала“. Салонът бе затъмнен и екранът блесна в ярка светлина.

И двамата мигновено се приготвихме да подремнем. Филмите, които показват в подобни салони са от така наречения „прогонващ“ тип — целта им е да изпразнят колкото се може по-бързо заведението. Още при първите надписи аз изпружих крака, склопих очи и взех да се понасям към царството на Морфей.

Остро сръгване в ребрата ме върна обратно към реалността. Наведен над мен, Лес шептеше нещо развълнувано:

— Гледай! — той отново ме ръгна, за да прогони съня от отпуснатото ми тяло. — Виждал ли си някога нещо подобно?

Погледнах към екрана. Не знам какво очаквах да видя, но това което съзрях бе — ужас. Видях затънтено селско гробище, потънало в сенките на стари дървета, през които се прецеждаше бледата светлина на среднощната луна. Гробището беше невероятно старо, с порутени от времето надгробни камъни, протягащи се като пипала към нощното небе.

Камерата спря върху прясно изкопан гроб. Музиката ставаше все по-силна, развръзката наближаваше. И тогава гробът помръдна. Всичко пред мен беше истинско — една ужасяваща реалност. Пръстта в основата на надгробния камък се разшава — сякаш отдолу нещо се надигаше. Нещо отвътре. Движението беше бавно, но неумолимо. Няколко буци пръст се изтърколиха встрани. Огрени от бледите лунни лъчи, след тях потекоха ручейчета от пръст и камъчета. А измежду тях вече се появяваше нещо…

И това нещо съвсем скоро щеше да се надигне. В този миг за пръв път почувствах страх. Аз не исках да гледам повече. Това, което се гърчеше отдолу беше… нечовешко. И въпреки това не откъсвах очи от екрана. Трябваше да видя как се… надига. Още няколко едри буци се изтърколиха и изведнъж осъзнах, че гледам право в мрака на гроба, зинал като страшна паст срещу луната. А нещото идваше отдолу. То заопипва ронливия бряг на трапа, сграбчи няколко буци пръст. Светлината на демоничната луна го озари и аз изведнъж осъзнах, че това е човешка ръка. Крехка, бледа, по която бе полепнала разложена плът. Ръка на скелет…

Още една ръка с извити дълги нокти се показа и започна да рови в пръстта. Двете ръце стърчаха до лактите — голи, лишени от плът. Те се гърчеха като бели, сякаш прокажени змии. Ръце на надигащ се от дълбините труп. И точно в мига, в който тялото се показа, луната бе забулена от облаци. Светлината изчезна и в сянката се виждаше само някакъв мрачен силует. Нищо не можех да различа, но не се сърдех — даже бях благодарен за това.

Но изведнъж облакът започна да се отдръпва от луната. Само след секунда щях да зърна неговото лице. Лицето на нещото от гроба, на онова, което трябваше да гние под земята… Какво ли бе то? Сенките се отдръпнаха. От гроба се надигна прегърбена фигура и погледна към мен. Разтворих очи и видях…

Е, предполагам, че всеки от вас е гледал филми на ужаса. Знаете какво показват там най-често: Човека маймуна, Маниака убиец или пък Мъртвешката глава. Натруфени с грим артисти или светещи черепи.

Но аз не видях нито едно от тези неща. Вместо това съзрях ужаса. В началото помислих, че виждам лицето на дете. Не, не на дете, а на мъж с душата на дете. Лице на поет може би — спокойно и вдъхновено. От двете страни на високото чело се спускаха дълги кичури, веждите бяха извити като арки над склопените очи. Носът и устата бяха тънки и фино изваяни. Някакъв неземен покой се излъчваше от това лице. Сякаш човекът не спеше, а се намираше в състояние на каталепсия или сомнамбулизъм. Изведнъж лицето стана по-голямо, луната блесна и аз видях…

Ярката светлина сякаш подчерта неуловимите на пръв поглед щрихи на злото. Тънките устни бяха сгърчени като пиявици. Ноздрите зловещо потрепваха. Плътта на челото бе разложена до слуз, косите бяха мъртви, покрити също със засъхнала слуз. Тъмни сенки потрепваха под склопените очи. Ужасните сгърчени ръце се надигнаха към лицето и задраскаха с нокти по клепачите. Очите се отвориха.

Бяха широки, невиждащи, в тях гореше пламък и вътре беше… гробът. Това бяха очи, склопили се, когато животът си бе отишъл и отворили се наново в ковчега под земята. Очи, които бяха видели как се разлага плътта, а душата напуска тялото, гърчейки се като умиращ червей. Неземен живот блестеше в тези очи — живот толкова страшен, че да накара дори един труп да се надигне от гроба. Това бяха гладни очи — когато се огледаха, в тях проблесна триумф. Това бе глад за света, така както Смъртта може да жадува за Живота. Като факли грееха тези очи от бледото лице на трупа.

Нещото закрачи. Пристъпваше бавно между надгробните камъни и се катереше по улегналите стари гробове. После пое през тъмната гора, докато най-сетне стигна до пътя. Там се спря и се огледа — бавно, бавно. Когато съзря светлините на близкото село, в очите му отново блесна гладът. Смъртта се готвеше да закрачи сред хората.

Гледах всичко това като хипнотизиран. Бяха изминали само няколко минути, но ми се струваше, че са били векове. Филмът продължаваше. Двамата с Лес не бяхме разменили нито дума.

Сюжетът нататък ми бе добре познат. Мъртвият естествено се оказа учен, чиято жена бе избягала с някакъв млад доктор. Докато го лекувал от тежко страдание, докторът приложил мощен наркотик с каталептично действие. Диалогът бе на чужд език, почти нищо не разбирах. Всички актьори ми бяха непознати, необичайна бе и операторската работа.

Една сцена ми направи силно впечатление. В нея мъртвият мъж бе поставен на трона по време на церемония на Черното сборище. На жертвоприношение бе подложено малко дете… Спомням си очите му, когато пронизваше детето с ножа…

Страшното бе, че през целия филм той продължаваше да се разлага. Поклонниците на Черното сборище го олицетворяваха с пратеника на Сатаната и не след дълго отвлякоха жена му, за да я пожертват в негова чест. Последва сцена, в която изплашената до смърт съпруга разпозна своя полуразложен мъж, а той с кобен глас й разкри своята тайна. След това дойде финалното преследване на сатанинските поклонници — до техния каменен олтар в планината. И накрая — смъртта на възкръсналия от гроба.

Останал почти само един гол скелет, целият надупчен от куршумите на доктора и съседите, мъртвият се свлече на своя каменен трон. И докато очите му се вглеждаха в своята втора смърт, устните му мълвяха последна молитва към Сатаната. Скелетът запълзя към ритуалния огън и след това се загърчи в пламъците му. И когато се надигна за последен път, той гледаше не нагоре към небето, а надолу — в земята. Огнена паст се разтвори внезапно под него и той изчезна в дълбините. Господарят бе призовал своето черно създание…

Когато най-сетне филмът свърши и откъм оркестъра шумно провъзгласиха следващото пийпшоу, ние бавно се надигнахме от седалките — сякаш едва сега осъзнавахме къде се намираме. Почти всички останали зрители изглеждаха не по-малко стреснати от нас самите. Те се споглеждаха един друг, мърмореха объркано на различни езици и изглежда бяха изгубили всякакъв интерес към предстоящото ново „тържество на плътта“.

Нямаше какво да си кажем с Лес. И двамата бяхме под впечатлението на преживяното. Последвах го мълчаливо, докато се изкачваше по стълбите към кабинета на управителя на киното.

Едуард Релч ни посрещна намръщен на бюрото си. Появата ни изглежда не предизвика у него никаква радост. Когато Лес го запита откъде е купил филма, той отвори уста и избълва цял куп проклятия. Научихме, че „Сектата на Дявола“ е бил изпратен от една агенция, на която наскоро поръчали уестърн, а вместо него по погрешка се появил този „гаден европейски боклук“. Отвратителен филм за едно заведение, където се разсъбличат дами! Публиката се тресяла от страх, а на това отгоре филмът не бил и на английски! Воняща задокеанска измислица!

Трябваше да мине известно време, преди да успеем да измъкнем името на агенцията от сквернословещите устни на управителя. Само след пет минути Лес Кинсайд вече разговаряше с директора на агенцията, а след час влязохме в неговия офис. На следващата сутрин Кинсайд отиде на среща с големия шеф, а малко по-късно през деня ми бе разрешено да оповестя пред обществеността, че Карл Йорла, звездата на австрийското кино на ужаса, е дал телеграфически съгласието си да работи в нашето студио и че тръгва веднага за Щатите.

* * *

Материалите бяха подготвени и отпечатани незабавно. Но след като попремина първоначалният шум, изведнъж се досетих за нещо. Всичко бе станало прекалено бързо, а в действителност ние не знаехме нищо за Йорла. Последваха запитвания до колеги в Германия и Австрия, които не ни дадоха допълнителна информация за неговия личен живот. Очевидно участието му в „Сектата на Дявола“ е било дебют. Името му бе абсолютно неизвестно. Филмът бе попаднал съвсем случайно в агенцията и досега не бе показван никъде другаде в Щатите. Нямахме представа за възможната реакция на публиката, а и не можехме да го пуснем по екраните, преди да преведем поне заглавието и субтитрите.

Бях в задънена улица. Притежавахме правата на нещо, което можеше да се превърне в хит на годината, а аз не разполагах с достатъчно информация дори за най-прости рекламни материали!

Донякъде успокояващ бе фактът, че Карл Йорла щеше да пристигне след две седмици. Казаха ми да се заема с него веднага щом се появи, а след това да залея рекламните агенции с материали за живота му. Трима от най-добрите ни драматурзи вече разработваха специален сценарий, посветен на него — под вещото ръководство на шефа ни, разбира се. Проектът се движеше в познатите рамки от чуждестранния филм — темата „възкръсване от смъртта“ бе доста популярна.

Самият Йорла пристигна на седми октомври. Настанихме го в хотел и преди още да си отдъхне, се заехме с него.

За пръв път се срещнах с Йорла в малката съблекалня, която му бе предоставена. Никога няма да забравя онзи следобед, непосредственото ми впечатление от него, след като отворих вратата. Не знам какво точно очаквах да видя. Но това, което видях, ме порази. Защото Карл Йорла беше същият онзи току-що излязъл от гроба мъртвец, само че на живо.

Плътта му естествено не беше изгнила. Но той беше висок и прегърбен съвсем като нещото от филма, лицето му беше призрачно бледо, а около очите му имаше виолетови кръгове. И това бяха същите мъртвешки очи от филма, очи познали мрака и смъртта!

Той ме поздрави с гробовен глас на отсечен английски. После ми се усмихна малко смутено, но в очите му се четеше все същата празнота. След като преодолях първоначалното си объркване, му обясних с какво се занимавам и какво очаквам от него.

— Никаква об-щест-ве-ност — засрича в отговор Йорла. — Не желае да разказва за мои дела пред никого.

Отвърнах с обичайните аргументи. Не знам каква част от речта ми достигна до него, но Йорла си оставаше неумолим. Научих съвсем малко — бил роден в Прага, живял в заможно семейство, във филма се съгласил да участва по молба на негов приятел режисьор. После режисьорът заснел познатия ни филм, който бил предназначен за съвсем ограничен кръг от приятели. Но случайно едно от копията попаднало в каналите за масово разпространение. Цялата тази история се оказала една голяма грешка. Но тъй като Карл Йорла отдавна мечтаел да напусне Австрия, поканата от американската филмова компания му се видяла удобен повод.

— След като се филм появи, аз в лоша светлина пред мои приятели — обясни бавно той. — Те не желае да се показва това… церемонията.

— Черното сборище? — попитах аз. — Те са ваши приятели?

— Да. Пок-лон-ници на Луцифер. Всичко беше наистина.

Шегуваше ли се? Не — по лицето му се четеше, че е искрен. Нямаше място за насмешка в тези сумрачни очи. И изведнъж започнах да осъзнавам какво е разкрил пред мен — че той самият е от поклонниците на дявола. А също и неговият приятел — режисьорът. Заснели са този филм за вътрешна употреба в тяхната мистична среда. Нищо чудно, че е бързал да избяга зад граница!

Всичко това изглеждаше невероятно, ако нямах известна представа за Европа и за мрачния северняшки ум. В наши дни многобройни поклонниците на дявола имаше в Будапеща, Прага и Берлин. И Карл Йорла, актьор от филм на ужасите, признаваше пред мен, че е един от тях!

— Каква история! — възкликнах аз. Но после осъзнах, че подобно нещо, разбира се, не може да бъде отпечатано.

За Борис Карлоф например често се пишеше, че бил изключително добродушен човек, отдаден изцяло на своята овощна градина. Лугоши представяха като чувствителен невротик, измъчван от ужасните роли, които го караха да изпълнява в киното. За Питър Лоре пък казваха, че и на мравка път правел, че от ученик мечтаел да играе комедийни роли.

Не, нямаше никакъв начин да разгласим, че Йорла принадлежи към тайно общество от поклонници на Сатаната. Що се отнасяше до личния му живот, той бе ужасно сдържан на тази тема. След края на това незадоволително интервю потърсих Кинсайд. Разказах му за наученото и поисках от него съвет. И получих.

— Да използваме една традиционна, но позабравена днес легенда — възкликна Кинсайд. — Човекът мистерия. Нищо няма да казваме за него, докато филмът не се появи по екраните. Струва ми се, че след това нещата ще потръгнат от само себе си. Този човек е цяло съкровище. Така че не го безпокой, а чакай да излезе филмът.

Така и направих. Изоставих всякакви опити да науча нещо повече за живота на Карл Йорла и сега съм благодарен за това свое решение.

* * *

Сценарият най-сетне бе завършен и одобрен. Декорът беше издигнат в четвърти павилион. Йорла посещаваше студиото всеки ден — Кинсайд се бе нагърбил със задачата да го учи на английски. Имаше една-две сцени, в които се налагаше да каже по няколко изречения. Йорла се оказа блестящ ученик, по думите на Лес. Но самият Лес не беше доволен от развитието на нещата. Един ден, само седмица преди да започнем снимките, той се появи при мен и изплю камъчето. На пръв поглед говореше безгрижно, но веднага се досетих, че е доста обезпокоен.

Същината на историята се оказа проста — Йорла се държал от странно по-странно. Първо напуснал хотела — само няколко дни след като пристигнал в Холивуд, а сетне отказвал да даде на хората от офиса новия си адрес. Но нещата не свършваха дотук. Йорла също така категорично отказвал да обсъжда ролята си и проблемите, свързани с нея. Изглеждал напълно безразличен към предстоящия филм и в разговор с Кинсайд признал чистосърдечно, че единствената причина за подписването на контракта била възможността да напусне Европа.

Разказал и на Кинсайд онова, което вече ми бе съобщил — за поклонниците на Сатаната. Но намекнал и още. Казал, че напоследък го следят, споменал нещо за „отмъстители“ и „ловци, които дебнели своята плячка“. Освен това категорично настоявал да се снима само с многопластов грим, за да не бъде разпознат.

— Какво, по дяволите, да правя с такъв човек? — избухна Кинсайд, след като ми разказа всичко това. — Той е един побъркан глупак. Да го чуеш само как непрестанно дърдори за разни церемонии и жертвоприношения. Вярва във всяка своя дума и нека да ти кажа честно, дойдох при теб най-вече заради онова, което ми каза тази сутрин. Когато влезе в офиса, дори не го познах отначало. Причината не беше само в черните очила и перуката. Променил се бе самият той. Тресеше се като желе и беше по-прегърбен от всякога. А когато заговори, гласът му беше като грачене на граблива птица. След това ми показа това.

Кинсайд ми подаде някаква изрезка от лондонския „Таймс“, съдържаща само няколко изречения. В тях се подчертаваха странните обстоятелства около смъртта на Фриц Оммен, австрийски кинорежисьор. Намерили го обесен в една парижка мансарда, тялото му било ужасно обезобразено, споменаваше се за изрязан върху корема му разкривен кръст, от който се показвали разкъсаните му вътрешности. Полицията продължаваше издирванията.

— Фриц Оммен — изрече бавно Кинсайд — е режисьорът на „Сектата на Дявола“. Йорла твърдеше, че и той е от поклонниците на дявола. Уверяваше, че е избягал в Париж, но очевидно и там са го открили.

Мълчах.

— Каква бъркотия — изръмжа Кинсайд. — Предложих на Йорла да го поставим под полицейска охрана, но той отказа. Повече не мога да настоявам. Всичко което се иска от него, според контракта, е да участва в снимките. Но виждам, че вече не издържа психически. Аз също.

След тези думи Кинсайд изхвърча навън. С нищо не можех да му помогна. Седях и си мислех за Карл Йорла, който вярваше в демони и в Сатаната, прекланял се бе пред тях и накрая ги бе предал. Бих могъл да се усмихна на всичко това, ако не бях надзърнал в очите на този човек и не бях съзрял злото, което се таеше в тях. Той знаеше! В този миг за пръв път се почувствах щастлив, че не успях да направя живота на Йорла обществено достояние. Може би съм имал предчувствие.

През следващите няколко дни виждах Йорла все по-рядко. Но слуховете вече бяха плъзнали. Пред вратите на студиото все по-често се мяркаха „чуждестранни“ зяпачи. Някой направи опит да мине с колата си през бариерата. В тълпата туристи заловиха човек, който носеше под сакото си автоматичен пистолет. Малко преди това го видели да надзърта през прозорците на офиса. Отведоха го в участъка, но мъжът категорично отказал да говори. Разбра се само, че е германец…

Всяка сутрин Йорла спираше пред студиото със своята раздрънкана таратайка. Отказваше да разговаря с когото и да било. Бе наел двама въоръжени мъжаги, които го придружаваха навсякъде.

След броени дни дойде новината, че немският терорист е проговорил. Очевидно бил душевноболен — бълнувал несвързано за „Черният култ на Луцифер“, в който членували не малко чужденци от града. Това било тайно общество от поклонници на дявола, което поддържало мъгляви връзки с Европа. Той бил „избран“ за оръдие на отмъщението. Повече не посмял да каже, но все пак съобщил някакъв адрес — на пустееща къща в затънтен район на Глендейл. Полицията отишла да залови членовете на култа, но естествено не открила никого. Къщата била доста зловеща на вид, имала дори тайно подземие, но изглеждала необитаема. Германецът бил изпратен на преглед при психиатър.

Всичко това внесе смут в душата ми. Какви ли не странни и мистериозни птици се въдеха из чуждестранните колонии в Лос Анжелис и Холивуд. Чувал бях, че дори филмови звезди понякога се забърквали с подобни съмнителни компании и изпадали под влияние на окултисти от далечни страни.

Същият следобед черната кола на Йорла напусна студиото и се отправи към тайното убежище на актьора, който изглеждаше ужасно уплашен. Опитах се да го проследя, но в каньона Топанга му изгубих дирите — колата му сякаш се стопи сред хълмовете.

И това бе денят, в който той изчезна. Във всеки случай на следващия ден не се появи в студиото, а само след два дни започвахме снимките. Шефът и Кинсайд ходеха като побъркани. Съобщиха в полицията, а аз направих всичко възможно да успокоя нещата. Когато и на следващия ден Карл Йорла не се появи в студиото, отидох при Кинсайд и му разказах за преследването в каньона Топанга. Полицията се захвана за работа. На сутринта трябваше да започнем снимките.

Прекарахме една безсънна нощ в безплодно бдение. Никакви новини. Дойде утрото, а с него и отчаянието в очите на Кинсайд. Двамата мълчаливо поехме към закусвалнята. Чувствахме нужда от кафе, нямахме никакви сведения от полицията. Минахме покрай четвърти павилион, където екипът на Йорла вече се подготвяше за снимки. Ударите на чуковете звучаха като зловещи акорди на съдбата. Знаехме, бяхме уверени, че днес Йорла няма да се изправи пред камерите. От близкия офис изскочи Блескайнд, режисьорът на неродения шедьовър на ужаса.

— Някакви новини? — изхриптя той и сграбчи с пухкавите си ръчички ревера на Кинсайд.

Кинсайд бавно поклати глава. Блескайнд стисна цигарата си със зъби.

— Ние започваме — заяви той. — Ще заснемем епизодите без Йорла. Ако не се покаже скоро, ще наемем друг актьор. Не можем да чакаме.

След тези думи режисьорът се понесе към павилиона. Озарен от някаква внезапно хрумнала му мисъл, Кинсайд ме сграбчи за ръкава и ме помъкна след режисьора.

— Да видим началните снимки — предложи той. — Искам да разбера с какво ще започнат.

Влязохме в четвърти павилион. Пред нас се извисяваше готически замък — мрачен, порутен, навяващ прокоба. Това бе старинният дом на барон Улмо. Обвита в паяжини, покрита с прах, изоставена от хората, сградата се бе превърнала в свърталище на плъхове през деня и на неземни ужасии през нощта. Отпред се издигаше олтар, но олтар на злото — огромна маса, издялана от черен камък, върху която барон Улмо и неговият демоничен култ бяха вършили ужасяващите си жертвоприношения. В този момент барон Улмо лежеше погребан под олтара. Така поне гласеше легендата.

Според сценария в началото на първата сцена героинята на Силвия Ченинг разглежда замъка. Тя току-що го е наследила и е дошла да му хвърли едно око, придружена от своя млад съпруг. Предстои й за пръв път да зърне олтара и да прочете издялания в основата му надпис. Произнесени на глас, тези думи представляваха мистична клетва, която щеше да пробуди барон Улмо — героя на Карл Йорла — от неговия мъртвешки сън. След това баронът се надига от криптата и прави няколко крачки. Тук всъщност свършваше първата сцена, защото продължението не можеше да бъде заснето без Йорла.

Обстановката бе пресъздадена великолепно. Веднага след като започнаха снимките, двамата с Кинсайд се настанихме зад режисьора Блескайнд. Силвия Ченинг излезе на сцената, подадоха сигнал, блеснаха прожектори и действието започна.

Силвия направи няколко колебливи крачки по покрития с паяжини под, изведнъж забеляза олтара и взе да го разглежда. Наведе се да прочете надписа, после го произнесе на глас шепнешком. Разнесе се скърцане и капакът на разположената под олтара крипта започна да се повдига. Олтарът се завъртя встрани и разкри входа към мрачната шахта. Камерите уловиха в едър план лицето на Силвия. Тя трябваше да надзърне в криптата и да изиграе ужас. Силвия се справяше чудесно. Според сценария на дъното под нея лежеше мъртвият барон Улмо. Блескайнд вече се готвеше да прекрати снимките, когато… Нещо се надигна от криптата!

Това нещо бе мъртво! Това бе самият ужас с маска от разкапана плът. Хилавото тяло бе обвито в раздърпани парцалаци, а на гърдите аленееше кървав кръст — изрязан дълбоко в кожата. В очите блестеше прокоба. Това бе самият барон Улмо, възкръснал от мъртвите. Това беше Карл Йорла!

Гримът бе майсторски положен. Очите му гледаха мъртвешки, точно както в предишния филм. Устните бяха сгърчени, в мрака зад тях белееха закривените му зъби. Но най-поразително от всичко бе видът на това кърваво разпятие. При ненадейната поява на Йорла режисьорът Блескайнд за малко щеше да си глътне цигарата. Но бързо се овладя и даде сигнал на оператора да продължи снимките. Всички следяхме напрегнато сцената.

Йорла играеше по-добре от всякога. Едва помръдваше — бавно и вдървено, както подобава на един възкръснал труп. Докато се надигаше мъчително от криптата, върху лицето му бе изписана агония. Сцената беше безмълвна, нали Силвия бе припаднала. Но устните на Йорла потрепваха и до ушите ни достигна безгласният му шепот, от който повя ужас. Сега вече трупът се бе подал наполовина от своя гроб. Той се люшна напред, като не спираше да шепти. Кървавото разпятие блестеше на гърдите му… И изведнъж си спомних, че такъв кръст е имал и Фриц Оммен — убитият австрийски режисьор. Ето значи откъде му е хрумнала идеята на Йорла.

Всеки миг трупът щеше да излезе от гроба. Ето изправи се… Но не — тялото изведнъж се вдърви и се свлече обратно в криптата…

Не помня кой започна да крещи пръв. Но крясъците продължиха и след като някои от сценичните работници изтичаха и надникнаха в криптата. Аз също закрещях, когато погледнах вътре. Защото криптата беше съвършено празна…

* * *

Бих искал историята да приключи дотук. Вестниците не писаха почти нищо. В полицията се постараха да потулят всичко. Нашите шефове се държаха така, сякаш въобще не съществуваше такава продукция. Но събитията не приключиха дотук. Имаше и продължение на ужасяващия епизод, разиграл се в четвърти павилион.

Йорла бе изчезнал. Никой не го бе виждал да влиза в студиото. Никой не му бе помагал да си сложи грима. Никой нямаше представа, че е бил в криптата. Беше се появил на сцената и после бе изчезнал. Криптата зееше празна. Такива бяха фактите. Тогава Кинсайд взе нещата в свои ръце. Незабавно нареди да проявят филма, но се оказа, че и двамата камермани са припаднали. Най-сетне се настанихме в прожекционната зала и на екрана блесна ярка светлина.

Силвия прави няколко крачки, прочита клетвата, криптата се отваря и тогава… Боже мой! Отвътре не се показа нищо! Не, не съвсем нищо. Във въздуха се поклащаше блестящо алено разпятие, изрязано от кървяща плът. Но Йорла не се виждаше никакъв! Виждаше се само един кървящ червен кръст. Сетне от тонколоните се разнесе зловещ шепот. Йорла (или онова, което бе излязло от криптата) бе прошепнал няколко неразбираеми думи. А микрофонът ги бе уловил. И макар в момента да не виждахме Йорла на екрана, гласът му стигна до нас от нищото. Чухме го да повтаря нещо — отново и отново, докато пропада обратно в криптата. И това, което повтаряше, беше някакъв адрес в каньона Топанга.

Светлината в залата блесна и ние я посрещнахме с благодарност. Кинсайд се свърза с полицията и им съобщи за научения адрес.

Зачакахме да ни позвънят обратно. Никой от нас не заговори. Мислите ни бяха при Карл Йорла, поклонника на Сатаната, предал своята вяра. И при страшното отмъщение, което бе надвиснало над него. Спомнихме си за ужасяващата смърт на режисьора и за кървавото разпятие върху гърдите му, мислехме за тайнственото изчезване на Карл. А пред очите ни беше само онази сияйно-кървава звезда, която плуваше на екрана, докато гласът на Йорла шептеше злокобно…

Телефонът иззвъня. Вдигнах слушалката. Обаждаха се от полицията. Изслушах първите няколко изречения. После съм припаднал… Дойдох на себе си след няколко минути. Още известно време ми беше необходимо, преди да успея да заговоря.

— Открили са тялото на Карл Йорла на адреса, който чухме в залата — изрекох с разтреперан глас. — В една колиба горе на хълма. Мъртъв. На гърдите му имало изрязан кръст. Предполагат, че убийството е дело на религиозни фанатици, защото в колибата имало много книги по окултизъм и черна магия. Казаха…

Преглътнах мъчително. Кинсайд ме следеше нетърпеливо.

— Продължавай.

— Казаха — намерих най-сетне сили, — че Йорла е умрял преди три дни…

Марко Дилиберто
Риболовна страст

— Мамицата му! — възкликна старецът, като ме гледаше с презрение. — Пак маймуна!

— Какво?! — креснах възмутен.

— Маймуна! — яростно отвърна той. — Церкопитекус примигениус. Пълен боклук, не става за нищо.

— Струва ми се, че изчисленията ми бяха точни.

— Запазете глупавите си обяснения за някой друг — сърдито ме прекъсна старчето. — Аз вече съм ги чувал.

— Така ли? От кого?

— От кого ли? — Нашият разговор явно го забавляваше. — Скъпо мое маймунче, пред теб е най-добрият от рибарите. Кой друг би могъл да хване толкова маймуни, колкото Изопус Велики? — Изгледа ме с презрение и продължи: — Знам, ще ми изложите нелепите си теории, че не сте маймуна. Предупреждавам ви, знам всички аргументи наизуст!

Едва сега забелязах, че старчето не говори, а сякаш кудкудяка.

— Нещо клъвна на емчето на Мок! — гръмко изкрещя рибар, застанал малко по-нататък. Всички се извърнаха към Мок, щръкнал насред реката като истукан. Той енергично нави макарата на въдицата си и извади красива червена пантофка. Саркастичните възгласи на околните заглушиха псувните на неудачника.

— Пантоф от иберийската епоха — рече моето старче. — На нас ни трябва нещо по-завързано…

Докато рибарите спореха, аз обмислих своя план за действия. Разбира се, разумен.

— Бихте ли споделили как се научихте да ловите маймуни толкова сръчно?

Изопус ме изгледа втренчено.

— Значи все пак признавате, че сте маймуна? — в гласа му имаше изненада.

— Да, маймуна съм. И съм щастлив, че ме улови най-добрият рибар на света.

— Е, това вече ми хареса — измърмори старчето. — Даже вече се съмнявам дали сте маймуна. В истинския смисъл, защото физически безспорно сте маймуна. Зъби, гъста козина, огромен ръст, мощна мускулатура — признаците са налице. Но по отношение на психиката има някакви отклонения. Вие сте от предмозойската ера, нали?

— Роден съм в 1997 година.

— Тъй си и знаех, от предмозойската. Очевидно сте от късния предмозой. Роден сте в навечерието на Великите открития. Ще го изясним. Кажете, в какво съотношение се намират точките от два сегмента, единият от които е два пъти по-дълъг от другия?

В полицейската школа ни бяха понаучили това-онова, например да се бием с юмруци и да преживяваме с малка заплата. Но не и на математика. Аз обаче не съм чужд на културата и съм сносно образован. За всеки друг изречената фраза би имала ефекта на пистолетен изстрел в главата, но не и за мен…

— Броят на точките в двата сегмента е еднакъв — отвърнах. — Не е трудно да се докаже, че броят на точките във всеки от сегментите е безкраен.

— Кое е повече, сумата от всички числа или сумата само от нечетните числа?

— Съвпадат — отвърнах, без да се замисля. — За да се сравнят две безкрайно големи величини, е достатъчно да се сравни всяка от съставящите ги величини.

— Глупости! — възкликна старчето. — Не, вие сте си истинска маймуна. Но маймуна мутант. Ще ви продам на Института по палеонтология. Допускате същите грешки, както и вашите далечни предци. — Старчето въздъхна тежко. — Веднъж попитах една горила, висока два метра, на какво е равен корен от минус единица, а тя ми отговори с юмрук по мутрата. Продадох я съвсем евтино, при това с връзки.

— Значи се ловят само маймуни? А други животни или човеци не кълват ли?

— Да не мислите, че е лесно? — рече Изопус с болка. — Аз уж съм най-опитният и най-големият късметлия, а съм хванал не повече от двеста парчета. А тази е най-богатата от всичките седем земни реки на времето! Добре поне, че попаднах на тази плитчинка от предмозойската ера.

Целият бях слух, но старчето неочаквано млъкна.

— Споменахте нещо за предмозойска плитчина — подсказах с треперещ глас. Нервите ми бяха на границата на скъсването. Старчето изглежда не чу въпроса ми, разрови се в огромна кошница и измъкна две гумени ленти.

— Случайно да знаете какво е това? Питах човеците, но никой не знае.

— Откъде ги изтеглихте?

— От вашето време. Малко преди да измъкна една женска с кехлибарена козина. Ето това се казваше късмет! В Центъра по психофизическо разтоварване направо се скараха за нея.

Едва удържах вика си. Бедничката Ивон Нортън! Оставаше една-единствена надежда за спасение — трябваше да позная за какво служат гумените ленти. И тогава ме осени.

— Кълна се в Диана! Това са жартиери!

— Какво?

Аз започнах търпеливо да обяснявам на старчето за какво служат жартиерите, а той щеше да се скъса от смях. Но между нас явно се изтегляха първите нишки на симпатия.

— Та споменахте за някаква предмозойска плитчина — подхвърлих плахо.

— И то каква! — възкликна Изопус. — Оттам извадих двайсет великолепни маймуни.

— Ама вие наистина сте много сръчен рибар! — пресилих малко с възхищението си аз. — А как успявате всеки път да намерите една и съща точка във великата река на времето?

— Ами че в това е майсторлъкът! — рече той със сияйна усмивка. — Трябват сръчност и твърда ръка. Ако ръката трепери — край! Но и това не е всичко. Ха опитай да метнеш втори път на същото място…

— Е, горе-долу същото…

— Няма горе, няма долу! — кресна старчето. — Една хилядна от милиметъра, скъпо ми маймунче, във времето е равна на разлика от хиляди години. Затуй не можем да извадим нищо свястно. Миналото е твърде голямо по време. Вероятността да не попаднеш в междугалактичната пустота е крайно малка. Изискват се невероятна интуиция и прецизност. Грешка от десетина градуса — и хайде, отплеснал си се с хиляда светлинни години.

— Страхотно! — възкликнах с искрен възторг. — Ама вие, струва ми се, малко преувеличавате способностите си.

Беше време да се играе ва банк.

— Какво?! Какво точно каза?! — Изопус не вярваше на ушите си. — Ти се съмняваш в моята сръчност?!

Повдигнах равнодушно рамене.

— Да речем, че е така. Но ако бях видял друга маймуна от моето време…

— И какво, ако беше видял? — изръмжа старчето.

— Щях да ви призная за най-великия рибар на всички времена. Иначе остава съмнението, че просто сте късметлия…

— Ами то си е баш така! — щръкналият наблизо рибар плю злобно.

Изопус първо пребледня, после почервеня като рак.

— Значи така, Рик! Искаш да кажеш, че не мога до вечерта да хвана още една маймуна от предмозоя?

— Готов съм да се хванем на бас — казах скромно.

— Бас! Тук се предлага бас! — закрещяха наоколо.

Хазартът е заразителен. Рибарите зарязаха пръчките и се насъбраха около нас.

— Който загуби, черпи всички — предложи един от тях.

— Приемам! А сега си затворете човките! — нареди Изопус.

Той смени старата въдица с нова, изохронна, и съвсем внимателно я метна.

Дума да не става, старчето умееше да се концентрира. Минаха два часа. Бях се изпънал встрани и чаках. Неочаквано Изопус, хванал с лявата ръка въдицата, измъкна с дясната отнякъде гаечен ключ и ме цапардоса по главата.

Когато дойдох на себе си, слънцето вече залязваше. Рибарите бяха като замръзнали. Не откъсвах очи от Изопус — ръката му не трепваше дори за миг. А моето сърце щеше да се пръсне от напрежение.

— Хванах! — чу се ликуващият вик на Изопус.

Всички скочиха като по заповед. Изопус яростно дръпна въдицата — празна.

— Странно…

Той пое въздух и се приготви за нова битка. Аз също. Тежа деветдесет килограма, трудно успявам с някои номера, но сега животът ми беше на карта — затова скочих и с всички сили ударих Изопус в кръста. За миг старчето като че ли увисна над реката, но след туй рухна заедно с въдицата си. Едва успях да го сграбча за глезена.

* * *

Когато изплувахме на повърхността, още стисках старчето за крака. Не помня как се озовахме в залата за проверки. Помня само, че на мястото на Апарата забелязах полукръгло бюро. Нямаше го и моят колега Леонардо, който в нужния момент задържаше кордата. Стигнах до извода, че доста неща са се променили, при това към по-добро. Беше по-светло, по-чисто, ако мога да се изразя така — по-рационално.

Влезе мъж в зелен комбинезон и ни изгледа с изненада.

— Дявол да ви вземе! — възкликна той. — Вие пък откъде се пръкнахте?

— Аз съм капитан Форбс — отвърнах строго. — От отдела за научно разузнаване. А вие?

— Лейтенант Колинс — рече, примигвайки от изумление. — Извинете, но за пръв път ви виждам. А каква е тази побеляла маймуна? — и посочи с ирония Изопус Велики.

— Мой добър приятел. Страстен рибар. А къде е полковник Морисън?

— Тук няма никакъв полковник Морисън. И ще ми кажете ли най-после, как се озовахте в моя кабинет?!

— Лично аз, от бъдещето — отвърнах. — А къде е Апаратът?

Колинс мигом измъкна бластера си.

— Седнете и не мърдайте! Ясно ли е, новоизпечено капитанче?

И започна да крещи в нещо като микрофон:

— Ало, аз съм, Колинс! Извинете за безпокойството, полковник, но намерих в кабинета си двама типове. Единият твърди, че бил капитан от нашия отдел. Пък е облечен в мундир отпреди двеста години. Другият… Другият прилича на недохранен мандрил… Тъй вярно! Слушам, господин полковник.

Втикна бластера под пояса ми и ни закара в съседния кабинет, където зад бюрото седеше широкоплещест мъж със сурово лице.

— А-хо-хо! — възкликна той. — Мислех го за майтап. Аз съм Тренк, началникът на отдела за научно разузнаване.

— Дърт мошенико! — креснах и сграбчих Изопус като чувалче с картофи. — В каква епоха си ме метнал бе?!

— Ама не сме ли в предмозоя? — попита той боязливо.

— Глупав шут! — изревах. — Отплеснали сме се поне с два века!

— Сам сте си виновен — замънка старчето. — Как можех да удържа нужната точка, след вашия подъл удар откъм гърба?

Чест ми прави, че се бях примирил със случилото се. Човек, който не може да се адаптира, не го бива за капитан в отдел за научно разузнаване.

— Твърде интересно — потърка шепи полковник Тренк. — Кудкудякането на старчето част от сценария ли е, или си е просто малоумник?

— Полковник, щеше да ми е приятно да ви призная, че пред вас стоят двама безделници, решили да се пошегуват. Но истината е съвсем различна и предпочитам да ви я разкажа, макар да е трудна за вярване…

— Тъй ли? — и Тренк за пръв път се усмихна. — Имам богато въображение. Пък истината и без това ще я науча.

В усмивката му имаше нещо зловещо.

Подхванах разказа си. Име и фамилия, година и място на раждане, институт. Без да пропускам подробностите. Добре познавах всички капани на паралогичния разпит и умело избягвах възможните неприятности. Разказах всичко за отдела за научно разузнаване от основаването му до 1987 година. Като чу тогавашните изисквания по устава, Тренк се захили гръмко. Стигнах до най-главното. Известни и неизвестни учени, казах, внезапно започнаха да пропадат един подир друг. Изчезваха безследно посред бял ден пред хорските очи и никой повече не ги виждаше. Тогава полковник Морисън, шефът, предложи оригинална хипотеза: учените краде някой от бъдещето. За да се провери това предположение, направиха всичко възможно да откраднат и мен. В края на краищата опитите завършиха успешно.

Полковник Тренк изслуша разказа ми с огромно внимание. Зададе ми някои въпроси за Апарата, но уви — не знаех подробности. След това Тренк се заинтересува дали не помня в какъв цвят е била боядисана бравата в кабинета на Морисън. Отговорих.

Той млъкна, опъна се назад и се замисли.

— В архивите не са запазени никакви документи за този интересен експеримент — започна след дълго мълчание. — Но аз не току-така съм шеф на отдела. Разпитвал съм какви ли не опитни лъжци и не се съмнявам, че говорите истината. Следователно остават две възможности. Първа: всичко това се е случило в действителност. Втора: всичко това е плод на въображението ви. Първата хипотеза трябва да се отхвърли ipso facto, тъй като е абсолютно невероятна. Ако ви повярвам… Не, абсурд! Остава вторият вариант. В такъв случай вас и вашето приятелче трябва да ви преместим в приют за откачалки.

Подскочих.

— Не се плашете — дружелюбно каза Тренк. — Засега ще се въздържим от тази крайност. Аз съм любопитен и не се доверявам никому. Трябва да съм наясно с всичко. Затова ще бъдете мои гости, каня ви във вилата. Тя е уютна и се охранява добре. Ще ви запозная с приятелите. Те сигурно също ще поискат да научат нещо. И имайте предвид — тук той се ухили мазно, — че жена ми прави такива салати с майонеза, от които ще си оближете пръстите!

Само час след нашето пристигане във вилата Изопус, дотогава забил носталгичен поглед в далечината, изведнъж се разкрещя:

— Река! Там има река!

— Вода и риба — казах.

— Риба ли? — изненада се той. — Какво е това риба?

Обясних му и той тутакси пое към брега, където клечеше самотен рибар. (Само идиот можеше да се заблуди относно истинската му професия.) Без да се церемони, Изопус дръпна пръчката от ръцете му, метна я във водата и замря в очакване.

— Гнусна река! — рече псевдорибарят, всъщност сержант Дидсън. — Вода и камъни. Камъни и вода.

— Опала! — ревна Изопус, изтегли кордата и в тревата се замята огромна пъстърва.

— Не може да бъде! — ахна Дидсън.

— Ха̀ бравичката! — пак викна Изопус. Този път беше змиорка. — Всичко е майсторство и ловкост на ръката! — ликуваше старчето. — Нюх, интуиция! Тук има прекрасна плитчина!

— Мога ли да се поуча от вас?

В гласа на Дидсън звучеше истинска почит. И тогава нещо ме хлопна в главата! Отидох до брега с лист и молив в ръка. Дидсън учтиво отстъпи мястото си.

— И тъй, скъпи мой Изопус — започнах аз. — Имаме време. Имаме много, много време. Разкажете ми по-подробно за всичките там точки, сегменти и суми от безкрайно малки и безкрайно големи величини.

— Може — възкликна Изопус в екстаз. — Обичам да бъбря с въдица в ръка.

И така започна Ерата на Великите открития…

Уолтър Милър
Аз те сътворих

Успя да се отърве от противника, но се чувстваше изтощен до крайност. Зае позиция върху скалата и дежури цяла нощ. Смазан от умора, безразличен, наранен. Огромното му, приличащо на чиния ухо бавно изучаваше повърхността на планетата и черното небе над нея. Там нищо не помръдваше, с изключение на някакъв неунищожен дребен обект, скрибуцащ в пещерата. Добре е, когато нищо не се движи. Да ненавижда звуците и движенията беше част от неговата природа. Само дето не можеше да ликвидира тази гадина в пещерата до настъпването на утрото. Тя нещо си мърмореше:

— Помогнете! Всички ли измряхте? Какво, не ме ли чувате? Аз съм Сойер… Сойер вика всички! Сойер вика всички!

Мърмореше в безреда, объркано. Студът се просмукваше наоколо — слънцето залезе и за двеста и петдесет часа бе настъпил пълен мрак. Нарушаваше го само мъждукащата светлина на близката планета и звездите.

Врагът подхвана атаката във владенията му след пладне — нахлу нагло, без никакви заблуждаващи маневри или ненужно и оскърбително обстрелване. Той беше унищожил бързо и без усилия още в началото грамадния и неповратлив враг, който се движеше на вериги, а след това се захвана с двуногите дребосъци, които се изсипаха от огромната му вътрешност. Само един, последният, успя да се добере до пещерата и да се скрие в дълбоките пукнатини.

Сега Той го очакваше — врагът трябваше сам да се появи. От удобната позиция на върха на скалата местността се виждаше отлично на много мили наоколо — кратерите, разломите, безплодната пясъчна пустиня, ъгловатите очертания на Светилището около кулата, която беше центърът на света.

Пещерата беше в подножието на скалата, само на стотина метра от мястото му. Значи бе напълно достатъчно да държи под прицела на картечниците си изхода на пещерата — така лишаваше врага от единствената възможност да се измъкне.

Издържаше на несвързаното дрънкане в ефира с толкова търпение, колкото и на раните си. Вече много изгреви болките не отслабваха и раните не зарастваха.

— Полковник Обри, тук е Сойер. Отговорете!… В капан съм, всички останали загинаха. Той ни атакува още с приближаването. За Обри от Сойер… За Обри от Сойер… Имам само един балон с кислород. Чувате ли ме? Само един!!!

Единствено вибрациите на скалата нарушаваха свещения покой на света, който Той охраняваше. Противникът бе унищожен. Оставаше само агресивното двуного в пещерата.

Ненавиждаше нощта, защото лишаваше батериите му от храна. През деня жадно поглъщаше слънчевите лъчи, сбираше сили за дългото бдение в мрака, но през нощта го обхващаше неистов глад. Добре поне, че нощта бе спокойна — можеше да защити агрегатите си от студа. Защото когато студът проникнеше през изолиращите обвивки, термичните датчици започваха да жилят мозъка му с предупредителни сигнали и тогава страданията му ставаха непоносими.

Да се защити Светилището, да се възстанови покоят на света, да се унищожи врагът в битка — тези чувства можеха да умрат само с него самия…

— Помогнете ми! Аз съм капитан Джон Харбин Сойер от корпуса на автокиберите, от секцията за обучение и програмиране, участник в шестнадесетата лунна спасителна експедиция. Нима на Луната не е останало нищо живо?… Чуйте ме — аз съм болен. Тук съм бог знае колко дни в скафандър. Вие били ли сте няколко дни в скафандър?

Ако врагът проникне в периметъра на зоната, трябва да бъде унищожен — това е върховната идея. Само санитарите имат право да се мотаят по охраняваната територия безнаказано, но те напоследък не идват. Не можеше да ги повика, пък и едва ли би ги различил, защото беше ранен.

Час по-късно врагът в пещерата се размърда. Долови слабо шумолене, което проникваше през скалите. Автоматично се включиха чувствителните сензори, които определяха посоката на звука — врагът бавно се отправяше към изхода на пещерата. Той насочи една лека картечница към черния отвор на обляната от светлина скала, пусна няколко трасиращи куршума и видя как те се разсипаха около отвора като беззвучен фойерверк.

— Копеле мръсно, остави ме на мира! Аз съм Сойер, не ме ли помниш?… Сериозно ли не ме помниш? Тренирах те преди десетина години. Преди това беше тъп новобранец, ням и тъп автокибер, който разполага с огневата мощ на цял полк… Пусни ме да изляза.

Врагът отново се промъкваше към изхода. И отново един беззвучен фойерверк украси скалите.

— Аз съм твой приятел. Войната свърши. Още преди няколко месеца свърши… Не го ли разбираш, Мърморко? Така те наричахме, когато беше още новобранец, преди да се научиш да убиваш — Мърморко. Ти си само един мобилен автокибер с лъчево управление… Наистина ли не се сещаш за баща си, Мърморко?

Вибрациите го дразнеха все повече. Разгневен, Мърморкото направи невероятно грациозна за тялото си маневра. Ръмжейки с двигателите си, бавно се спусна в равнината, пресече площадката и се спря на петдесетина крачки от входа на пещерата. Изпод веригите му изригнаха гейзери от прах, които започнаха да се стелят лениво като капки в безвъздушна нощ. Ослуша се — в пещерата беше тихо.

— Върви си, момчето ми — възобнови се отново вибрацията. — Дай на татенцето да се махне с мир…

Той извърна леката картечница към центъра на черния отвор на пещерата и пусна две стотици трасиращи. Почака. Вътре не мърдаше нищо. Разколеба се — дали пък да не използва радиационна граната? Но се отказа, арсеналът бързо се топеше, затова се обърна и отново пое към скалите. Вниманието му бе привлечено от някакво далечно движение отвъд втората половина на света и от някакви звуци, едва доловими за сензорите му. Но беше твърде далеч, че да се притеснява.

Нещото в пещерата отново заскрибуца:

— Притиснат съм, чуваш ли ме?… Притиснат съм от скала. Има някаква утечка от скафандъра… До Обри от Сойер… До Обри от Сойер… До центъра за управление и до базата за контрол… Приемете съобщение: трябва да се промени хода на операцията, аз съм ранен… Помогнете!

Вибрацията отново премина в унили звуци. Той се разположи на скалата. Активаторите му си почиваха в бездействие. Мърморкото търпеливо чакаше изгрева.

Звуците в южна посока обаче се усилваха. Доближаваха външната граница на неговия свят. Постепенно започнаха да дразнят най-чувствителните му сензори. От корема му се показа сонда, която беззвучно се впи в скалата — беше спуснал датчиците си за подслушване.

Слабото хъркане от скалата се смесваше с унилия хленч от пещерата. Сравни мъркането със записите от блока на паметта. Няма съмнение — това са звуци от нещо, което приближава. Опита се да изпрати запитващ импулс „свой или чужд?“, но апаратурата не заработи. Според инструкцията в такива случаи всяко движение трябва да се приеме като приближаване на враг. Засега обаче врагът все още бе извън обсега на оръжията му.

— До луноход шестнайсет от командния всъдеход… Изпрати ни сигнал… Край. Минавам на приемане.

Мърморкото очакваше отговора от пещерата — знаеше, че вражеските подразделения често си обменят подобни вибрации. Но отговор не последва. Вероятно дълговълновото излъчване не можеше да проникне в пещерата.

— Спасител шестнайсет, говори командният всъдеход Обри… Предполагам, че вашите радиостанции са в изправност. Ако ме чувате, имайте предвид следното: ще спрем на пет мили от хребета и ще пуснем автоматична ракета в посока Ред-Ред. Главата й представлява радиосонарен предавател. Ако вашият трансмитер действа, предавателят може да ни служи като ретранслатор. Край, минавам на приемане.

Без да обръща внимание на продължаващите вибрации, Той приведе в готовност всички бойни средства и установи досаден недостиг на енергия. Извика Окото за далечно наблюдение и изчака десетина минути, докато то — сякаш гигантски рак — се измъкна от Светилището и зае наблюдателна позиция около входа на пещерата. Ако нещото, заседнало вътре, се опиташе да се измъкне, Той щеше да го забележи и да го ликвидира с миномета за далечен бой.

Хъркането постепенно прерастваше в ръмжене. Подготвяйки се за сражение, Той отново се спусна от скалата и с крейсерска скорост се премести на юг, покрай изпотрошените останки на лунохода, обърнат с веригите си нагоре. Наоколо се въргаляха останките на няколко двуноги разновидности на врага.

Неочаквано хоризонтът на юг се озари от ярък взрив. Малка огнена точка се извиси и описа дъга по небосвода. Мърморкото се закова на място, за да изчисли траекторията. Ракета. Приземи се някъде в източната част на зоната Ред-Ред. Не успя да я свали.

Ракетата кацна меко, без взрив. Въпреки това Той извика едно подвижно ухо и го изпрати към нея, а самият продължи към южната граница на охранявания периметър.

— Спасител шестнайсет, вика ви всъдеходът Обри — долови вибрации на дълги вълни. — Току-що ти изпратихме ретранслатор за връзка в зоната Ред-Ред. Ако сте до пет мили от него, трябва да ни чувате…

Почти веднага неподвижното ухо, което прислушваше около кулата, долови отговор:

— Слава Богу! Най-после…

Объркан, Мърморко отново се спря. Реши да изпрати мощен заряд през равнината в точката на приземяване на ракетата. Но оттам не постъпваха никакви сведения за движения, следователно главната опасност беше врагът на юг.

— До спасител шестнайсет от Обри. Едва ви чувам. Кархил, вие ли сте?

— Обри! Глас, истински глас! Или може би откачам?

— До шестнадесети от Обри. Стига сте се вайкали, отговорете кой сте. Какво се е случило? Изключихте ли вече Мърморкото?

Последва дълга пауза, накъсвана от хлипания, а след това съвсем тихо:

— Окей, сър. Вземам се в ръце. Загинаха… Загинаха всички, освен мен… Наистина ли сте вие, Обри?

— Да, Сойер, не халюцинирате. Пресичаме зоната Ред-Ред на всъдеход. Доложете за обстановката. Вече няколко дни не можем да се свържем с вас.

— Мърморкото ни пусна да влезем на десет мили в зоната, а след това ни обсипа със заряди.

— Работеше ли системата ви за разпознаване „свой-чужд“?

— Нашата работеше, но неговата не. Взриви лунохода и рани четирима… Той… Полковник, виждали ли сте танк да преследва мишка?

— Достатъчно, Сойер! Още една шега и ще ви съдера кожата.

— Махнете ме оттук. Кракът ми… Елате да ме вземете…

— Ако можем. Опишете обстановката с всички необходими подробности.

— Кракът ми… Бях принуден да напомпам в скафандъра вода и да я замразя. Кракът ми е вече мъртъв. Няма да изкарам дълго…

— Обстановката, Сойер, обстановката, а не вашите болки и преживявания!

Вибрациите продължаваха, но Мърморкото престана да им обръща внимание. Тук, на осветения от Земята хълм, той кипеше от ярост. Границата на периметъра минаваше в подножието на скалата, но чак тук усещаше тревожните импулси от кулата, разположена в самия център на света. С кулата беше свързан непрекъснато, пожизнено — в буквалния смисъл на думата. Ако врагът пресече границата на периметъра, връзката ще се разпадне, ще последват ужасяваща болка и взрив.

Врагът се движеше по-бавно, като че ли предпазливо заобикаляйки встрани. Не представляваше трудност да се унищожи с един удар, но ракетите бяха свършили. Катапултите покриваха само двайсет и пет километра. Теоретично леките картечници също можеха да поразят целта, но при това разстояние вероятността от точно попадение бе малка.

— Чуйте, Сойер, ако системата „свой-чужд“ на Мърморкото не работи, защо не открива огън по нашия всъдеход?

— Това е номер, полковник, и ние се подлъгахме. Влязохме в зоната Ред-Ред и нищо не се случи. Или няма далекобойно оръжие, или хитрува, иска да ви вкара в капан. А най-вероятно и двете.

— Хм. Значи трябва да спрем и да измислим нещо.

— Вие можете да направите само едно: да извикате управляема ракета от Базата.

— Да унищожим Мърморкото? Да не сте откачили, Сойер?! Ако той излезе от строя, цялата зона с подземните съоръжения ще излети във въздуха. Според инструкцията… За да не попаднат в ръцете на врага, знаете това.

— Мислите ли, че много ме е еня в чии ръце…

— По-спокойно, Сойер! Тези подземни разработки са най-голямата ценност на Луната. Не можем да си позволим да ги изгубим. Нали по тази причина поставихме там Мърморкото… Ако нещо му се случи, заставам пред трибунал, преди още да съм се приземил!

В отговор се чу хлипане:

— Кислород за осем часа… Чувате ли ме, за осем часа! Обри, направете нещо, дявол го взел!

Врагът спря на разстояние двайсет и осем километра южно от хълма, където бе Той. Само на три хиляди метра извън радиуса на оръжията му.

Ръмжеше с двигателите си напред и назад, за да освободи клокочещата в него ярост и омраза. Зрелището приличаше на танц на митично чудовище. Скалите се рушаха под веригите му и се търкаляха надолу, вдигайки фонтани от прах. Веднъж, вече не на себе си, дори се опита да излезе извън границите на зоната, но се върна назад, защото болката стана непоносима. Накрая замря, беше изразходвал твърде много енергия.

Той реши да анализира всичко отново и отначало. В мозъка му постепенно се формираше план. Включи двигателите и тежко, някак величествено се спусна надолу по северния склон. След половин миля се спря и много бавно притисна масивното си тяло до пукнатината, където се пазеха аварийните запаси от енергия.

Опустоши наличните запаси изцяло — за осъществяването на рискования и хитър план бе важен всеки джаул! Утре, когато с врага ще бъде свършено, ще закара резервната захранваща колона до главния кабел за зареждане. Изгряващото слънце ще включи генераторите и енергия ще има в изобилие. Но сега всяка глътка беше безценна!

— Не знам какво мога да направя за вас, Сойер. Не поемам отговорността да унищожа Мърморкото, а на Луната няма друг екип от специалисти по автокиберите. Ще помоля да изпратят други. Но дотогава не мога да пусна хора в зоната — Мърморкото си е боен автокибер и това би означавало убийство.

— В името на всичко свято, полковник…

— Сойер, вие сте специалист по автокиберите, вие сте обучавали Мърморкото. Нима не разбирате, че няма как да го спрем, без да унищожим зоната?

Мърморкото завърши зареждането и се измъкна от цепнатината. Премести се леко на запад, така че между него и края на периметъра остана само равна повърхност. Включи няколкото подвижни уши, за да определи по-точно местоположението на врага. Вибрациите продължаваха…

— И тъй, Сойер?

— Кракът ми… Няма да изкарам дълго.

— Добре де, да поговорим по този въпрос.

— Трябва да се унищожи неговата система за дистанционно снабдяване с енергия.

— Колко време ще отнеме това?

— Няколко часа. Трябва само да се намерят пултовете и да се взривят.

Мърморкото внимателно анализираше данните от подвижните уши и изчисляваше точната позиция. Всъдеходът на врага се намираше на 2,7 километра извън радиуса на действие на катапултите му. Или поне така следваше от таблиците на създателите, но създателите биха могли да грешат. Те са хора, а той е най-съвършената мислеща машина. Самообучаваща се и безотказна.

Сложи мощен заряд върху метателя на катапулта. Въпреки инструкцията на създателите си разреши да го пристегнат. Това щеше да задържи свръхбомбата от движение за няколко микросекунди след включването на веригата — докато магнитното поле нараства и достига пълна мощ. Тази хитрост беше измислена от самия него и надхвърляше решенията на създателите.

— Е, Сойер, щом не можете да измислите нещо по-разумно…

— Извикайте радиоуправляема ракета. Вие, Обри, не разбирате ли — той унищожи осем наши момчета!

— Вие самият го научихте как да го прави, Сойер!

Настъпи дълга и зловеща пауза. Северно от хълмовете Той старателно нагласи ъгъла на прицелване, превключи огневото управление на жироскопа и се приготви за измислената от него „атака ходом“. Без съмнение създателите са по-глупави — бяха изчислили максималния радиус в неподвижно състояние.

Мърморкото включи двигателите си и се насочи към хълма, набирайки скорост. Туловището му виеше от напрежение. Необходимата скорост бе достигната в подножието на хълма, предните колела рязко поеха нагоре; когато катапултът се наклони да коригира ъгъла на атаката, жироскопът включи веригата…

Взрив от енергия. Мощната шепа на полето грабна свръхбомбата, откъсна я от метателя и я хвърли в посока към врага. Към върха на хълма Мърморкото бавно забави — беше направил всичко възможно, при това отлично!

— Чуйте ме, Сойер, много съжалявам, но нищо не мога да направя за вас…

Гласът на врага внезапно прекъсна. Ярка светкавица озари хоризонта. Мърморкото чакаше.

Звуковата вълна дойде през скалистите пластове. Петте подвижни уши предаваха данните за мястото на взрива. Анализира ги внимателно — бе сгрешил само с петдесетина метра.

Доволният автокибер лениво се извърна и пое на север, към центъра на света.

— Обри, връзката прекъсна — мърмореше врагът от пещерата. — Дръжте връзката, гадове! Искам да съм сигурен, че ме чувате.

Нещото в пещерата крещеше. Мърморкото отново записа шумовете му:

— Обри! Къде сте, дявол ви взел! Не ме напускайте, не ме оставяйте сам…

Съществото в пещерата млъкна.

Беше мирна нощ. Звездите блестяха ослепително на тъмното небе и призрачната равнина бе потънала в синкаво сияние. Нищо не помръдваше. Никакво движение. Добре е, когато нищо не се движи. Светилището мирно кротуваше в този бездвижен и безвъздушен свят.

След това врагът в пещерата отново се размърда. Толкова леко, че Мърморкото едва долови звуците. Съществото се примъкна към изхода. По скалите пробяга едва осезаема вибрация:

— Нима наистина не разбираш? Аз те сътворих! Аз съм човек, аз съм твоят създател!

Влачейки крак, нещото, което нарече себе си човек, се измъкна навън. Земята се виждаше великолепно и човекът вдигна глава към нея.

Обладан от ярост, Мърморкото се разгърна и измъкна черното гърло на гранатомета.

— Аз те сътворих, аз съм твоят създател! — пак долови тези нищо не означаващи вибрации.

Той мразеше шума и движението. От всичко на света най-много мразеше шума и движението. Те бяха го научили на това. Оттогава омразата беше част от природата му.

Гранатометът блъвна сърдито.

И до края на дългата нощ се възцари благословен покой.

Нина Панталеева
Пуловерът

Пуловерът висеше на окачалка пред магазинчето. То бе невзрачен сутерен — дупчица без прозорец, а пуловерът — голям, широк, богат, мъхест, красив. С една дума — рядко красив пуловер. Кафяво, жълто, червеникаво, бяло и тук-там черно лудешки се боричкаха — сякаш до излющената врата пламтеше есенен клон. Липсваше само зелено.

Мъжът надникна в магазинчето, запита:

— Мериносов ли е? — и протегна ръка да го пипне.

В същия миг погледът на продавача като внезапно спусната бариера препречи пръстите му — изцъклен, гневен, пронизващ, готов да го унищожи. За какво? После сивкавият човечец каза неочаквано кротко:

— Ако всеки пипа така… — и обясни: — Да, мериносов е, с примес от кучешка козина.

— Кучешка ли?

— Защо се учудвате? От кучешка вълна правят великолепни неща. Освен това са лековити.

Пуловерът не бе скъп или по-точно бе поносимо скъп и мъжът веднага плати. Сега вече свободно можеше да го опипа: на места бе по-дебел, на други — по-тънък; на места — пухкав, дългокосмест, на други — някак особено жилав. „Изобщо — помисли си мъжът — втори такъв пуловер не може да се оплете. Значи той притежава единствения неповторим екземпляр.“

Стоеше му чудесно. Мъжът кимна за сбогом и си тръгна, доволен от новата придобивка.

Целият ден мина под знака на пуловера уникат. Всички охкаха, ахкаха и питаха за адреса. Вечерта мъжът метна униката на стола до леглото си и бързо заспа. Той винаги заспиваше бързо.

Не можа да уточни колко време бе минало, но го събудиха тихи стонове. В полусън реши, че някой прави любов. Употребяваше този израз (все едно ставаше въпрос за кафе), но търсеше жената, която щеше да промени не само думите. Някой правеше любов съвсем наблизо, сякаш в неговата стая, сякаш в собственото му легло. Усъмни се дали това не е самият той. Последната му приятелка така го стряскаше с умопомрачителни въздишки. Дори първия път се изплаши да не я е повредил нещо.

Разтърка очи, за да разбере той от коя страна на рампата е в момента: в стенещата сцена или в сънения тъмен партер. Бе сам. Съжаляваше за всяка пропусната нощ или по-точно — ругаеше се. Глупаво бе да остава сам — кехлибарената броеница не даваше на никого отсрочка. Дните обаче предлагаха хиляди други пропуснати неща, едни — по рождение, други — по стечение на обстоятелствата, и той свикна със съжалението, както човек свиква сам със себе си. Но да е сам именно тази нощ, бе направо нелепо. След като целия ден толкова хубави жени се въртяха край него и го пипаха. Нали той и пуловерът бяха едно.

И пак не можейки да определи колко време е спал, чу същите стонове. Заслуша се още по-напрегнато. Не, това решително не бе еротично финално ехо, а по-скоро вой на тъга и болка. Кучетата ли оплакваха изгубената си козина? Опита да се усмихне и не успя. Не виеха кучета. Плачеше човек — стаено, сподавено, с последни сили, които постепенно замираха, докато всичко утихна.

А може би той сънуваше.

За трети път го събуди същото стенание. Вече не се съмняваше — живо същество страда в нощта. Стоновете ставаха все по-силни, по-отчаяни. Приближи прозореца, за да провери не идват ли отвън. Пресрещна го онемяла тъмнина. Стенеше някой вътре в сградата, от горния етаж, от долния или встрани. Приближи ухо до стената — нищо; до другата стена — пак нищо. Може би полудяваше. Но защо? От какво? Блуждаеше там, където всичко бе полу — полусън, полуреалност, полупредчувствие… Блуждаеше, без да намира изход от полулабиринта, натъпкан с обезумели звуци. Само че стенанията не бяха полу — те задавяха тишината със страх, раздираха я с трънлива болка.

Добре поне, че заспиваше лесно; нещо, за което всички му завиждаха — приятели, колеги и най-вече бившата му жена. По цели нощи тя бродеше из къщи, не понесе младенческия му сън и го намрази. А той потърси убежище другаде — ако не намереше любов, поне щеше да избяга от омразата.

Стенещият заплака отчаяно, все по-силно и по-силно; започна да вика и крещи, да пищи, сякаш молеше милост, отсрочка, опрощение. Какво бе направил, за да страда така? Как изглеждаше? Мъж ли бе или жена? Опита да си го представи и видя пред себе си скелет, облечен в полупрозрачна кожа — долната му челюст притраква като камбана на смъртта.

Полудяваше. Изправи се с тревожно чувство за вина. Той си купува скъп пуловер, спи си, а някой съвсем наблизо има нужда от помощ. Стенеше, крещеше човек. Вече не един, а много. Все повече и повече. Ясно различи гласове на мъже и жени. Нощта открехваше пролука към ада и оттам излитаха крясъци на мъченици.

Едва дочака да просветне. Намъкна пуловера и избяга навън. Улицата го отъркаля в шумовете си. Обичаше я точно заради многото й гласове. Те измитаха до голо съзнанието му и се настаняваха там като в свой дом, без да приемат гости. Улицата му напомняше въртележката, която всяка есен идваше в кварталната градинка; само че някак укротена, по-безопасна. Веднъж падна от въртележката и му шиха главата. А на улицата можеше да падне само върху самата нея и то от съвсем ниско. Значи той пак си оставаше на същото място, макар и в друго положение. Това му създаваше усещане за сигурност. Единственото сигурно нещо в целия му живот.

Вечерта се прибра убеден, че след кошмарна нощ следва крепък сън. Още повече, че досега той не знаеше какво значи кошмарна нощ. Но се повтори същото. Или вече бе луд, или полудяваше. След третата нощ реши да се прегледа.

— Преуморен сте — заключи лекарят.

— От какво? — изненада се той.

— Знаете по-добре от мене, но не ми се доверявате. А на лекар се казва всичко.

За малко да изтърси: „И лекарите клюкарстват“, но на време се усети и смотолеви:

— Нямам какво да крия.

Купи си витамин C и до късно обикаля парка — според предписанието. Прибра се със страх. Някъде след полунощ, за да скъси тъмнината. И зачака гласовете. Те не закъсняха. Едни замираха като прощален коледен звън, други стържеха като трамвайна релса, трети хриптяха без звук. Но въпреки това всички си приличаха — викове на измъчени, на обречени души, ехо от непознатите предели на страха, ужаса и болката, знак за нещо неотвратимо, до което се доближава единствено сънят. Стенеше самото страдание — предсмъртно, безнадеждно. И молеше — ако не за пощада, то за възмездие. Поне така го възприе мъжът.

Отнякъде нахлу мирис на дим. Сигурно горяха есенни листа. Среднощ?!

Мъжът стана и запали лампата. Гласовете мигновено изчезнаха. Той обходи с поглед стаята и се вторачи в пуловера. Мъхавите косъмчета се люлееха като при силен полъх на вятър. А бе съвършено тихо. Мъжът почна да брои нещо, присвивайки пръсти. Това, което прещракваше в главата му, бе абсурдно, но понякога и абсурдът е възможен. Сграбчи пуловера и го захвърли в съседната стая. Сякаш дълговлакнест хищник се притаи на пода.

До сутринта спа непробудно. От толкова дни за първи път непробудно. Започна да се самонаблюдава — пуловерът до леглото, в съседната стая, на балкона. Вече бе сигурен — стоновете излизаха от рошавата вълна. След това се разпиляваха по всички посоки на пространството. Това твърдение само по себе си побъркваше. Най-вероятно той се побъркваше.

Посъветваха го да даде пуловера за изследване. Можело да е радиоактивен, да излъчва разни частици, които влияят върху нервната система, възбуждат слуховия център. Изобщо можело всичко. Имаше безброй неща, за които не бе чувал, за които дори не подозираше, че съществуват, но те го препращаха в друга реалност — непозната, фатална, унищожителна.

— Никога не са идвали при нас с подобно оплакване — заявиха в лабораторията и обещаха да анализират всичко, което е по възможностите им.

Когато в определения ден и час той отиде за резултатите, до лекаря стоеше още един мъж. Явно не беше от лабораторията — нямаше престилка. Полицай — представи се той. А пуловерът лежеше върху стерилно бялата кушетка като болен човек, който чака да го прегледат или пък, успокоен от прегледа, е забравил да си отиде, защото е забравил къде е. Или просто е заспал.

— Кога го купихте? — запита полицаят.

— Има ли значение?

— И то голямо — намеси се лекарят. — Покрай мериносовата и кучешката вълна открихме човешки коси. На същества, физически съсипани.

Собственикът на пуловера седна, без да са го поканили. Трябваха му минути, за да разбере какво означава това.

— Съсипани ли? От какво? — размърда се най-после той.

— От изтощение.

— Как го разбрахте?

— Космите говорят. Без думи, но съвсем точно.

— Те ли стенат?

Не му отговориха.

— Нима може душата да се приюти в един пуловер?

Пак не му отговориха.

— Ще познаете ли човека, който ви го продаде?

Мъжът кимна:

— Сивкав, дребен и невзрачен като сутерена си.

Тръгнаха. На вратата лекарят се извърна:

— Ще си приберете ли пуловера?

— Не, трябва да остане за доказателство! — намеси се полицаят.

Лесно намериха улицата. Вратата на магазинчето бе закована с грубо рендосани дъски. От тях висяха дървесинени влакна, сякаш се мъчеха да избягат.

— Магазинчето ли?! — изненадаха се от съседните къщи. — Та то от десетки години е затворено.

— А защо дъските са бели, прясно рендосани? — запита полицаят.

Чак сега всички забелязаха, че дъските наистина са бели, прясно рендосани, но продължиха да твърдят, че от дълги години тук никой не се е мяркал.

— Преди продаваха перуки, но много отдавна. Сега само вятърът свири, като че вият кучета или стене човек. И понякога мирише на дим.

В замаскираното мазе под сутерена откриха чували с човешки коси. Сухи, съвсем запазени. От хора пред прага на нищото.

Ърл Стенли Гарднър
Гневен свидетел

Рано сутринта, когато сенките на планините още падаха върху главната улица, върху покрива на компанията „Джебсън комершъл“ пронизително завиха сирени.

Опасност от пожари има винаги. Тези, които закусваха, скочиха от масите; тези, които се бръснеха, набързо обърсаха пяната; тези, които спяха, метнаха най-близката дреха на раменете си. И всички се хвърлиха да видят първите красноречиви кълба дим.

Дим обаче нямаше!

Сирената продължаваше да се раздира, когато наоколо се появиха мравешки редички от сънени люде. Всички потоци се стичаха към централата. Там вече се знаеше, че вратите на големия сейф са зейнали — на една от тях имаше щърбава дупка от оксижен.

Споглеждаха се мълчаливо. Беше петнайсто число. На този ден даваха аванс. Мангизите идваха предната вечер от Айвънхо.

Довтаса и Франк Бернел, шефът на мината, деспотът на градчето Джебсън сити, и заоглежда местопроизшествието. Цялата отговорност падаше върху него и това, което откри, го разтревожи: Том Мансон, нощният пазач, се въргаляше пиян като траверса в задната стаичка. Охранителната система, монтирана само преди шест месеца, беше изключена майсторски. Без съмнение, ако е действала група, между тях е имало електричар.

Ралф Несбит, счетоводителят, мърмореше многозначително. Преди година, когато Бернел го назначи, той предупреждаваше, че големият сейф е демоде. Вместо да купи нов, шефът монтира сигнализацията и назначи нощен пазач.

Накратко — от сейфа бяха издухани сто хилядарки. На Бернел му предстоеше да съобщи на централата в Чикаго, а се страхуваше, че там все още пазят докладната на Несбит за остарелия сейф.

* * *

Знаменитият адвокат Пери Мейсън караше като луд по планинското шосе. Отдавна се тъкмеше да ходи за риба. Закъсняваше — своето решение съдебните заседатели бяха обявили чак в полунощ.

След процеса дори не се преоблече — дрехите за риболов, ботушите, въдиците и кошничката му лежаха в багажника. Кара цяла нощ и с нетърпение очакваше да стигне до прохладните и росни планински поляни.

На един от завоите в каньона сънените му очи различиха ярък светещ надпис:

„СТОП — ПОЛИЦИЯ“

После съзря мъж на полицейски мотоциклет. До него стърчеше местният помощник-шериф със сребриста звезда и пушка в ръка. Мейсън спря колата си.

Човекът със звездата каза:

— Шофьорската ви книжка. В Джебсън сити има голяма кражба.

— Тъй ли? — изненада се Мейсън. — Минах през Джебсън сити преди два часа, беше тихо.

— И къде бяхте след това?

— Спрях да хапна в пицарията при сервиза.

— Документите.

Мейсън му ги подаде, а полицаят ги разгледа внимателно.

— Тъй. Вие сте Пери Мейсън, известният адвокат по наказателни дела.

— Не само наказателни — поправи го Мейсън.

— И как се оказахте наоколо?

— Тръгнал съм за риба.

Помощник-шерифът го огледа недоверчиво.

— С този костюм?

— Защото аз сега не ловя риба — усмихна се Мейсън.

— Току-що казахте, че…

— Довечера имам намерение и да поспя — рече Мейсън. — Според вашата логика трябва да бъда с пижама, тъй ли?

Ченгето със звездата се намръщи, другото махна с ръка, давайки знак на Мейсън да продължи.

Помощник-шерифът кимна подир отминаващия автомобил.

— Струва ми се, че този разполага със свежи данни. Само че аз не мога да ги измъкна в такъв разговор.

— Ами, няма никакви данни — рече вторият полицай.

В помощник-шерифа обаче останаха съмнения и когато репортер от местния вестник го попита има ли нещо вкусно, отвърна, че има.

Точно затова Дела Стрет, доверената секретарка на Мейсън, с изненада прочете в сутрешните вестници, че според слуховете знаменитият адвокат Пери Мейсън ще защитава лице или група лица, обвинени в ограбването на „Джебсън комершъл“. Създаваше се впечатлението, че всичко е решено преди още клиентът на Мейсън да бъде арестуван.

— Мислех си, че отивате в гората да си починете — започна тя по телефона.

— Разбира се. Защо?

— Вестниците твърдят, че вие представлявате интересите на крадеца на парите на „Джебсън комершъл“.

— За пръв път го чувам — отвърна Мейсън. — През Джебсън сити минах, преди да разберат за кражбата, по-нататък спрях да похапна, а след това попаднах на пътен патрул. И на един досаден помощник-шериф, който явно ме прие за укривател.

— Арестуван е някой си Харви Л. Корбин — продължи секретарката. — И май не без основания. Полицията намеква за някаква тайнствена улика, която до делото ще се пази в тайна.

— И той ли е разбил сейфа?

— Според полицията, той. Бил е съден. Когато началниците му разбрали това, наредили му да напусне града. Станало е в навечерието на кражбата.

— Наредили, така ли? — попита Мейсън.

— В града няма други предприятия, всички къщи принадлежат на компанията. Доколкото разбрах, на жена му и дъщеря му разрешили да останат, докато той намери дом другаде. Но на него било наредено да напусне незабавно. Това не ви ли засяга?

— Ни най-малко — отсече Мейсън. — Но на връщане ще мина през Джебсън сити и ще се позаинтересувам от местните клюки.

— По-добре недейте — предупреди тя. — Тоя човек май е от породата на неудачниците, а вашето отношение към такива хора ми е познато.

Нещо в гласа й направи Мейсън предпазлив.

— Дела, да не би някой да се е обръщал към вас?

— В известен смисъл, да. Госпожа Корбин прочела във вестниците, че вие ще защитавате мъжа й, и много се зарадвала. Тя вероятно смята, че обвинението срещу мъжа й е скалъпено. Не знаела, че е съден, но го обича и е решила да му помага.

— Вече сте разговаряли с нея? — изненада се Мейсън.

— Няколко пъти. Опитах се да я разубедя. Казах й, че това може би са само измислици на вестникарите. Вижте, шефе, работата на Корбин е безнадеждна. Полицията е взела от жена му пари — били са от откраднатите.

— И нищо не й е останало?

— Нищо. Корбин й дал четиридесет долара, те ги взели като улика.

— Ще трябва да пътувам цяла нощ — въздъхна Мейсън. — Предайте й, че утре ще съм там.

— Ето от това се страхувах! — рече Дела Стрет. — Защо изобщо трябваше да ви звъня? Да бяхте си ловили риба! Защо пак името ви да се появява по вестниците?

Мейсън се засмя и затвори слушалката.

* * *

Пол Дрейк, шефът на детективската агенция, нахлу в кабинета на Мейсън, настани се на дивана и започна:

— Ама и ти се забърка в една история, Пери!

— Защо, Пол? Нищо ли не измъкна в Джебсън сити?

— Измъкнах. Но не това, което ти трябва — обясни Дрейк.

— Тоест?

— Твоят клиент е виновен.

— Давай нататък — рече Мейсън.

— Парите, които е дал на жена си, са от сейфа.

— Откъде се знае това?

Дрейк извади от джоба си бележник.

— Тук е цялата картинка. Градът се управлява от директора на рудника. Няма никаква частна собственост, всичко е в ръцете на компанията.

— И никакво дребно предприятие?

— Никакво, ако не броим боклукчиите. В каньона, на пет мили от града, живее един стар глупак — Джордж Еди. Има свинарник и обира боклуците. Твърди се, че още пази първите пет цента, които е заработил. Всичко останало буха в консервни кутии и ги заравя. Най-близката банка е в Айвънхо.

— Тъй. А по повод взлома? Все пак е трябвало да се пренесе бутилка с ацетилен и…

— Всичко е от склада на компанията — отвърна Дрейк. — Мансон, пазачът, към полунощ прегръща бутилката. Твърди, че уискито прогонва съня. Е, не бива да се пие по време на работа и той го криел, но… Някой обаче сипал в шишето приспивателно. Мансон си взел обичайната доза и се вдървил до сутринта.

— Уликите против Корбин? — попита Мейсън.

— Съден е за кражба. Компанията не наема на работа осъдени, но той скрил миналото си. Франк Бернел, директорът на рудника, обаче разбрал, привикал го към осем вечерта преди кражбата и го предупредил да се маха. Жена му и детето можели да останат, докато си намери квартира другаде. Сутринта Корбин заминал и оставил пари, които се оказали от сейфа.

— Питах те — това откъде се знае?

— Е, това не зная. Бернел е голям хитрец и сигурно може да докаже, че мангизите са откраднати.

След пауза Дрейк продължи:

— Ралф Несбит, счетоводителят, искал да се сложи нов сейф, Бернел се стискал. Сега двамата ги привикват в Чикаго за обяснения. Твърди се, че могат да духнат Бернел и да направят Несбит директор. Неговата докладна била намерена. Кога е делото?

— Предварителното слушане на показания е в петък сутринта. Тогава ще разбера защо са против Корбин.

— Бъди нащрек — предупреди го Дрейк. — Прокурорът ти е подготвил сюрприз, ще се опита да те изпързаля.

* * *

Върнън Флешър, прокурорът на окръг Айвънхо, очевидно нервничеше в двубоя с Пери Мейсън. Съдията Хесуъл, чувствайки вниманието на публиката, нареждаше с присъщото му високомерие.

Флешър не вкара своя сюрприз за ефектен финал, а го извади още в началото на процеса. Франк Бернел, повикан като свидетел, описа местоположението на сейфа и потвърди достоверността на фотоснимките, когато прокурорът рязко го пресече:

— Имахте ли основания да смятате, че сейфът е несигурен?

— Да, господине.

— Обръщал ли ви е внимание на това Ралф Несбит?

— Да, господине.

— И какво предприехте вие?

— Да не би да имате намерение да правите кръстосан разпит на своя свидетел? — попита не без изненада Мейсън.

— Нека отговори, и ще видите — кисело отвърна Флешър.

Бернел се настани по-удобно на стола.

— Предприех някои мерки да гарантирам запазването на парите без излишни разходи за нов сейф.

— Какви по-точно? — попита прокурорът.

— Наех нощен пазач, монтирах сигнална инсталация, разбрах се със служителите от банката в Айвънхо да записват номерата на всички двайсетдоларови банкноти.

От изненада Мейсън чак се изправи.

— Искате да кажете, господин Бернел — самодоволно рече прокурорът, — че имате номерата на банкнотите, доставени на петнайсто число от банката?

— Да. Е, разбира се, не на всички. Би отнело много време. Но имам номерата на всички двайсетачки.

— Кой ги е записвал? — попита прокурорът.

— В банката.

— И този списък е при вас?

— Да — Бернел извади някакъв списък. — Мисля — тук погледна недружелюбно към Несбит, — че това излиза по-евтино от нов сейф.

— Предлагам списъкът да се приложи към делото като веществено доказателство — предложи Флешър.

— Момент — намеси се Мейсън. — Имам няколко въпроса. Господин Бернел, твърдите, че номерата не са написани с вашия почерк.

— Да.

— А знаете ли чий?

— На заместник-главния касиер на националната банка в Айвънхо.

— Щом трябва, ще се потрудим — рече прокурорът Флешър. — Заповядайте, господин Риди.

Хари Риди, заместник-главният касиер, погледна списъка и разпозна почерка си. Каза, че преписал номерата на двайсетачките, сложил списъка в плик и го изпратил заедно с парите.

Мейсън също погледна списъка.

— Всички номера ли са с вашия почерк?

— Да, господине.

— Вие лично ли преписвахте номерата?

— Не, господине. Имам двама помощници. Единият чете номерата, другият ги сравнява с написаното от мен.

— Сумата за заплати е точно сто хиляди два пъти месечно?

— Точно така. Предприехме тази мярка, след като господин Бернел стана директор. Не ги записваме по ред на номерата.

— И всички до един са написани от вашата ръка?

— Точно така. Нещо повече, в долния край на всяка страница съм поставил инициалите си.

— Нямам повече въпроси — каза Мейсън.

— Още веднъж предлагам списъкът да се приложи към делото — заяви прокурорът.

— Предложението се приема — отсече съдията.

— Моят следващ свидетел е Чарлс Осуалд, шерифът — обяви прокурорът.

Шерифът, висок и кльощав човек със спокойни жестове, зае свидетелското място.

— Познавате ли Харви Корбин, обвиняем по делото? — попита прокурорът.

— Да.

— Жена му?

— Да.

— Разговаряли ли сте с госпожа Корбин на петнайсто число този месец, когато стана кражбата?

— Да, разговарях.

— Да сте я питали какво е правил мъжът й предната вечер?

— Момент — намеси се Мейсън. — Протестирам на основание, че никакъв разговор на шерифа с госпожа Корбин не може да бъде използван против обвиняемия. Нещо повече — в този щат съпругата няма право да дава показания срещу мъжа си. Всяко нейно твърдение ще бъде нарушение на този закон. Освен това протестирам на основание, че отговорът на свидетеля се основава на слухове.

Съдията се замисли и отвърна:

— Господин Мейсън е прав.

— Тогава ще формулирам въпроса си така — продължи прокурорът. — Да сте вземали на петнайсти някакви пари от госпожа Корбин?

— Протестирам — отново се намеси Мейсън. — Въпросът не е съществен, не е правомерен и не се отнася към делото.

— Ваша светлост — нервно го прекъсна прокурорът Флешър, — нали в това е същността! Ние искаме да докажем, че две от откраднатите банкноти са се намирали у госпожа Корбин.

— Ако обвинението не може да докаже, че въпросните банкноти са били дадени на госпожа Корбин от нейния мъж, показанието е неприемливо — каза Мейсън.

— Ами че в това е работата! Тези пари са й били дадени от обвиняемия.

— Откъде го знаете? — попита Мейсън.

— Така е казала на шерифа.

— Това са показания по чужди думи — отряза го Мейсън.

Съдията започна да нервничи на стола.

— Струва ми се, че сме в странно положение. На съпругата не бива да се вярва като свидетел, а твърдението на шерифа не може да бъде прието — каза той.

— Добре — отчаяно промълви Флешър. — В този щат, ваша светлост, е валидно правото на обща собственост. Парите са били у госпожа Корбин. Тъй като тя е съпруга на обвиняемия, те са тяхна обща собственост. Следователно наполовина са и негова собственост.

— Какво пък, съгласих се — рече съдията. — Покажете банкнотите. Протестът на защитата се отклонява.

— Покажете банкнотите, шерифе! — тържествено извика Флешър.

Банкнотите бяха показани и приети като улика.

— Можете да минете към кръстосания разпит — отсече прокурорът.

— Към този свидетел аз нямам въпроси — каза Мейсън. — Но имам няколко въпроса към господин Бернел. Вие го отзовахте прибързано и аз нямах възможност…

— Моля да бъда извинен — каза прокурорът Флешър. С приемането на банкнотите в гласа му се бяха появили заядливи нотки. — Елате за кръстосания разпит, господин Бернел.

— Представеният от вас списък е съставен върху хартия на националната банка в Айвънхо, така ли? — попита Мейсън.

— Точно така, господине.

— Дълъг е няколко страници и в края стои подписът на заместник-главния касиер?

— Точно така.

— И на всяка страница има неговите инициали?

— Точно така.

— Това ли беше вашият проект за обезопасяване срещу кражба?

— Не обезопасяване, господин Мейсън, а възможност да намерим парите, ако стане кражба.

— Това ли беше вашият отговор на претенциите на господин Несбит, че сейфът е стар?

— Отчасти. Трябва да се каже, че претенциите на господин Несбит не са обсъждани до моето назначаване на директорския пост. Той се опитваше да ми попречи, като представи нещата така, че уж при моето управление печалбите били по-малки от очакваните. — Бернел стисна устни и добави: — Господин Несбит разчиташе да го назначат за директор, но беше разочарован. Той явно още не е изгубил надежди.

Ралф Несбит го изгледа свирепо.

— Разговаряхте ли вечерта на четиринайсто число с обвиняемия? — попита Мейсън.

— Да, разговарях.

— Казахте ли му, че го уволнявате и трябва незабавно да напусне града?

— Да, казах му.

— И му изплатихте заплатата в брой?

— Господин Несбит му плати в мое присъствие, като взе от по-дребните банкноти.

— А не би ли могло да сте дали тези двайсетдоларови банкноти като заплата?

Бернел поклати глава.

— И на мен ми хрумна, но е невъзможно. Парите идват от банката в запечатан чувал, а той още не беше отворен. Тези банкноти са били в него.

— А списъкът с номерата?

— В запечатан плик. Парите бяха в сейфа, пликът — в чекмеджето на моето бюро.

— Готов ли сте да се закълнете, че и вие, и господин Несбит не сте имали достъп до банкнотите нея вечер?

— Готов съм.

— Нямам повече въпроси — каза Мейсън.

— Сега каня на свидетелското място господин Несбит — каза прокурорът. — Искам да уточня времето на тези събития, ваша светлост.

Съдията не възрази, Несбит отговори на обичайните въпроси и зае свидетелския стол.

— Присъствахте ли на разговора между обвиняемия Харви Корбин и Франк Бернел на четиринайсти този месец?

— Да, господине.

— Кога беше разговорът?

— Около осем вечерта.

— Разговорът свеждаше ли се до това, че обвиняемият е уволнен и трябва да напусне града?

— Да.

— Бяха ли му изплатени дължимите пари?

— Да, в брой. Аз сам извадих парите от сейфа.

— Къде бяха тогава парите от банката?

— В един от трезорите на сейфа в запечатан чувал. Единственият ключ от този трезор беше в мен. Преди това бях получил парите от банката в Айвънхо и списъкът с номерата. Чувалът заключих аз лично.

— А списъкът?

— Господин Бернел го заключи в бюрото си.

— Можете да пристъпвате към кръстосания разпит — рече прокурорът.

— Нямам въпроси — отвърна Мейсън.

— Ние спечелихме делото, ваша светлост — заключи прокурорът.

— Мога ли да поискам кратка почивка? — попита Мейсън.

Съдията не възрази. Мейсън отиде при Пол Дрейк и Дела Стрет.

— Виждаш ли — започна Дрейк. — Срещу доказателства не се рита, Пери.

— Няма ли да повикате обвиняемия на свидетелското място? — попита от своя страна Дела Стрет.

— Ще бъде пагубно — поклати глава Мейсън. — Вече е съден. Ако едната страна може да пита за част от разговора им, другата може да пита за целия разговор… Корбин е скрил миналото си. Не се съмнявам, че го е направил.

— Изгуби делото — каза Дрейк. — Трябва да се разберете с прокурора Флешър.

— Флешър иска да се прочуе с победата си над мен… Секунда, Пол, имам идея!

Мейсън се изправи рязко и застана с гръб към залата.

— Готов ли сте? — попита съдията.

— Да. Моля да бъде призован един свидетел и да му бъде връчен ducem tecum, сиреч да задължите свидетеля да предостави на съда документите, намиращи се в негово владение.

— Кой е този свидетел и какви са документите?

Мейсън бързо се обърна към Дрейк.

— Как се казваше оня, боклукчията? — попита тихо. — Оня тип, който не е изхарчил даже пет цента от парите си?

— Джордж Еди.

Адвокатът се обърна към съдията.

— Свидетелят се казва Джордж Еди, а документите са всички двайсетдоларови банкноти, получени през последните шестдесет дни.

— Ваша светлост — протестира Флешър, — това е възмутително! Това е профанизиране на правосъдието!

— Уверявам ви, ваша светлост, че посоченият свидетел и посочените документи аз смятам за важни. Ако е необходимо, ще го потвърдя под клетва. Ако откажете, ще бъде нарушение на процесуалните права на обвиняемия.

— Ще го призова — рече съдията Хесуъл, — но за ваше добро ще е, господин Мейсън, показанията да се отнасят само до делото.

* * *

Джордж Еди, брадясал и настръхнал от гняв, вдигна ръка и се закле. После злобно погледна към Мейсън.

— Господин Еди, с вас ли е сключен договор за събиране на отпадъците на Джебсън сити?

— Ъхъ.

— Отдавна ли събирате отпадъците?

— Вече шеста година, ама искам да кажа…

— Само на въпросите — намеси се съдията, — никакви забележки!

— Ще си говоря каквото ща! — озъби се боклукчията.

— А да искате да попаднете в затвора за неуважение на съда? — попита съдията. — Продължавайте, господин Мейсън.

— Да сте влагали пари в банка трийсет дни преди петнайсто число този месец?

— Не.

— Значи всички двайсетдоларови банкноти, получени през последните шестдесет дни, са при вас?

— Наредиха ми да ги взема, пък това е все едно някой крадец да мине и да те ограби…

— Още една забележка и ще ви осъдя за неуважение на съда. Представете банкнотите, господин Еди.

Мърморейки под нос, Еди хвърли шепа двайсетачки върху масата на секретаря.

— А сега — започна Мейсън — имам нужда от незначителна помощ. Бих искал секретарят на съда и моята секретарка Дела Стрет да ми помогнат да сверя номерата на тези банкноти. — Той взе три банкноти напосоки. — Моля помощниците ми да сверяват. Държа двайсетдоларова банкнота с номер 07083274А. Има ли такъв номер в списъка? Следващият номер е 07579190А. Има ли го?

В залата цареше плътна тишина. Неочаквано Дела Стрет възкликна:

— Има! Номер 07579190А на страница осма.

— Какво?! — прокурорът беше потресен.

— Така — усмихна се Мейсън. — Оказва се, ваша светлост, че прокуратурата трябва да повдигне обвинение и към този свидетел — Джордж Еди.

Боклукчията скочи и сви юмрук.

— Я си затвори човката! Тези пари са отпреди петнайсти. Касиерът ми ги даде в двайсетачки, защото обичам едрите пари. Аз ги събирам в кутии и им слагам дата.

— Ето списъка — рече Мейсън, — проверете сам.

Настъпи напрегнато мълчание.

— Струва ми се, че нещо не разбирам, господин Мейсън — каза съдията Хесуъл.

— Просто е. Предлагам да дадете един час почивка, за да се сравнят и останалите банкноти със списъка. Мисля, че прокурорът ще бъде твърде изненадан.

* * *

Дела Стрет, Пол Дрейк и Пери Мейсън седяха във фоайето на хотел „Айвънхо“, когато към тях приближиха прокурорът Флешър и съдията Хесуъл. Съдията рече с любимия си важен тон:

— Твърде тъжно събитие. Струва ми се, че Франк Бернел…

— Някъде се е забавил — вметна прокурорът.

— Скрил се е! — отсече съдията. — Няма го никъде.

— Очаквах го — вметна Мейсън.

— Бъдете добър да признаете, че сте оказали натиск върху господин Бернел да…

— Единственият натиск от моя страна — рече Мейсън — беше кръстосаният разпит.

— Знаехте ли, че датите в тези списъци са объркани?

— Нищо не е объркано. Когато арестуват Бернел, ще разберете, че всичко е умишлена фалшификация. Той не е докарвал необходимата печалба и е знаел, че ще го уволнят. Трябвали са му сто хиляди на всяка цена. Вероятно отдавна е планирал тази кражба, по-точно присвояването на парите. Той се досеща за присъдата на Корбин. Той измисля списъците с номерата. Той монтира сигнализацията и, разбира се, знае как да я изключи. Той наема пазач, който обича да пие. Остава му само да избере подходящото време. При уволнението на Корбин той му дава банкноти, които ги има на осма страница в списъка от първо число на този месец. След това изважда осма страница от списъка от първо число и го прикрепя като осма страница на списъка от петнайсто число. Всичко е толкова просто, нали? След това сипва приспивателно в уискито на пазача, взема оксижена, разрязва вратата на сейфа и задига парите.

— Ще ни кажете ли как разбрахте всичко това? — попита съдията.

— Разбира се — отвърна Мейсън. — Моят клиент каза, че е получил парите от Несбит, който ги е извадил от отделението за дребни банкноти. Същото е казал и на шерифа. Но само аз му повярвах. Понякога, ваша светлост, доверието е оправдано, дори ако човекът е вече осъждан. Като предположих, че моят клиент е невинен, оставаше кражбата да е извършена от Бернел или от Несбит. Тогава разбрах, че само Бернел е имал достъп до предишния списък.

Пери Мейсън беше видимо доволен.

— Като служител Бернел е получавал заплата на първо число. Той прегледал номерата на двайсетачките в своя плик със заплатата и открил, че всички те са описани на осма страница от списъка за първо число. Оставало му само да вземе от отделението за дребни банкноти всички двайсетачки и да ги замени с тези, които са били в неговия плик със заплатата. После вика Корбин и го уволнява. Капанът щраква.

Мейсън направи ефектна пауза и продължи:

— Той подразбра, че знам как стоят нещата, когато повиках в съда Еди. След това помолих за прекъсване. Нарочно — така му дадох възможност да избяга. Виждате ли, бягството може да се разглежда като потвърждение за вината. Направих професионална услуга на прокурора. Това ще му помогне, когато Бернел бъде арестуван.

Едгар Алън По
Черният котарак

Не се и надявам, че някой би повярвал на тази най-чудовищна и едновременно най-обикновена история, която възнамерявам да разкажа. Само луд би могъл да разчита на това, тъй като дори аз не съм склонен да си повярвам. Но утре няма да съм между живите, затова днес трябва да изповядам душата си с покаяние. Единственото ми намерение е ясно, стегнато, без хитрувания да разкажа за някои чисто семейни събития. Точно тези събития ме изведоха от равновесие и ме погубиха. И въпреки това няма да търся обяснението им. На мнозина те може да се сторят върволица от безобидни фантасмагории.

От детска възраст се отличавам с кротост и послушание. Крехкостта на моята душа се проявяваше толкова открито, че дори дразнеше връстниците ми. Особено обичах разните зверчета и родителите ми не ми забраняваха да отглеждам домашни животни. С тях прекарвах всяка минута и бях неизмеримо блажен, когато можех да ги нахраня и погаля. С годините тази моя особеност се засили и на младини малко неща ми доставяха по-голямо удоволствие. Който е бил привързан към верно и умно куче, знае с каква гореща благодарност се отплаща то.

Ожених се рано и за щастие, открих в съпругата си сходни слабости. Като виждаше моята привързаност към домашните животни, тя не изпускаше възможност да ме зарадва. Имахме птици, златни рибки, расово куче, зайци, маймуна и котарак.

Котаракът, невероятно едър, красив и напълно черен, без едно петънце, беше изключително интелигентен. Щом станеше дума за неговия ум, жена ми, вътрешно не съвсем чужда на суеверията, често намекваше за старинното поверие, че черните котки са вампири. Разбира се, намеците не бяха съвсем сериозни и привеждам тази подробност, просто защото сега е времето да я спомена.

Плутон, така се казваше котаракът, беше мой любимец и често играех с него. Хранех го само аз, затова винаги вървеше по петите ми. Дори се изхитряваше да се измъква на улицата и ми струваше доста усилия да го отуча от това.

Приятелството ни продължи няколко години и за това време моят характер — под влияние на Дяволската съблазън — рязко се промени в отрицателна посока (срамувам се да го призная). С всеки изминат ден ставах все по-мрачен, раздразнителен, безразличен към околните. Позволявах си да нагрубявам жена си, дори да й вдигам ръка. Моите питомци, естествено, също усещаха тази промяна. Не само престанах да им обръщам внимание, но започнах да се държа с тях отвратително. Към Плутон обаче запазих своята грижовност и не си позволявах да го обиждам, както постъпвах със зайците, с маймуната и дори с кучето. Но болестта ми се развиваше — няма нищо по-ужасно от пристрастяването към алкохола! — и накрая даже Плутон, който с годините ставаше капризен, започна да се дразни от моя отвратителен характер.

Веднъж се върнах солидно пийнал в една от любимите ми кръчми и тогава ми се стори, че котката ме отбягва. Хванах я. Подплашена от моята грубост, тя ме ухапа — не много силно, но все пак до кръв. Не успях да се овладея. Душата сякаш напусна тялото ми и злобата, по-свирепа от дяволска и здраво подгрята от джина, мигом облада цялото ми същество. Извадих от джоба на жилетката си сгъваемо ножче, разтворих го и без никаква милост извадих окото му. Почервенявам, горя, треперя, когато описвам това мое злодейство.

Сутринта, когато разсъдъкът ми се върна след нощния запой, сторената гадост предизвика у мен разкаяние, примесено със страх; но беше само смътно и колебливо усещане, което не остави дълбока следа в душата ми. Отново започнах да пия до забрава и бързо удавих във вино спомена за случката.

Междувременно раната на котарака постепенно зарастваше. Вярно, липсващото око беше ужасяваща гледка, но болката видимо утихваше. Сърцето ми не беше се ожесточило до крайност и горчиво съжалявах, че съществото, някога толкова привързано към мен, сега не криеше своята омраза. Бавно обаче това се превръщаше в злоба. И тогава, като завършек на окончателното ми падение, в мен се пробуди духът на противоречието. Философите не му обръщат внимание. Но аз съм дълбоко убеден, че духът на противоречието спада към извечните подбуди на човешкото сърце, към същностните, към първичните способностите или усещания, които определят самата природа на Човека. Кому не се е случвало стотици пъти да извършва някаква гадна или безмислена постъпка само защото не бива да я извършва? И нима, въпреки здравия разум, не изпитваме постоянното изкушение да нарушим Закона само защото това е забранено? Та ето, този дух на противоречието ме подбуди да стигна до края на своето падение. Тази недостижима склоност на душата към самоизтезание, към насилие над своята собствена природа, склонността да твориш зло заради самото зло ме подбуди да доведа докрай тормоза си над безсловесната твар. Една сутрин съвсем хладнокръвно надянах примка на шията на котарака и го увесих на един клон — увесих го, макар очите ми да бяха всълзени и сърцето ми да се разкъсваше от разкаяния; увесих го — защото някога ме обичаше и защото бях убеден, че постъпвам несправедливо; увесих го — защото знаех, че извършвам грях, пагубен грях, който обрича безсмъртната ми душа на толкова страшно проклятие, че ще се окаже низвергната за вечни времена в онези глъбини, докъдето не се простира дори милосърдието на Всеблагия и Всеопрощаващ Бог.

В нощта след това мое злодеяние ме събуди вик „Пожар!“. Горяха постелките на леглото ми. Целият дом бе обгърнат от пламъци. Жена ми, слугата и аз едва не изгоряхме живи. Бях напълно разорен. Огънят погълна цялото ми имущество и оттогава отчаянието стана моя съдба.

Аз съм достатъчно разумен, че да търся причини и следствия, да свързвам нещастието с моята безмилостна постъпка. Искам само да проследя цялата верига от събития и да не пропусна нито едно, дори съмнително звено от нея. В деня след пожара отидох сред пепелищата. Всички стени бяха рухнали, без една. Оцеляла бе една тънка вътрешна стена, до която се докосваше таблата на моето легло. Мазилката бе издържала и си го обясних с това, че стената бе освежавана наскоро. Наоколо се бе събрала огромна тълпа и всички жадно се взираха в едно и също място. Възклицания като „Странно!“, „Направо поразително!“ събудиха любопитството ми. Приближих и видях върху бялата повърхност нещо като барелеф на огромна котка. Точността на изображението бе направо смайваща. На шията си котката имаше примка.

В началото този призрак — не мога да употребя друга дума — възбуди у мен ужас и недоумение. Но като поразмислих, се успокоих. Спомних си, че увесих котката в градината зад къщата. По време на суматохата около пожара вероятно някой бе отрязал връвта и бе метнал котарака през прозореца — за да ме събуди. Когато стените са рухнали, развалините са притиснали жертвата на моята жестокост и от горещината на пламъка и лютивите изпарения върху стената се бе запечатала рисунката, която всички видяхме.

Макар да успокоих ако не съвестта, то поне разума си, поразителната гледка остави дълбока следа в мен. Дълги месеци призракът на котарака ме преследваше неотстъпно и тогава в душата ми се върна смътното чувство, приличащо (само външно) на разкаяние. Дори започнах като че ли да съжалявам и търсех по кръчмите, от които вече почти не излизах, някое животно, което да прилича на моя любимец.

Веднъж, както бях потънал в полубитието на някаква гнусна пивница, вниманието ми бе привлечено от нещо черно върху една от големите бъчви с джин или ром. Няколко минути не сведох очи, недоумявайки как допреди това не бях обърнал внимание на тази странност. Приближих се и я докоснах — беше черен котарак, едър точно колкото Плутон и приличащ на него като две капки вода. С една-единствена разлика: в козината си Плутон нямаше нито един бял косъм, този имаше белезникава бяла ивица върху гърдите си.

Когато го докоснах, измърка, видимо доволен от моето внимание. Търсех точно такъв котарак. Предложих да го купя, но кръчмарят отказа да ми вземе пари — не знаел откъде се появило това животно, не го бил виждал преди това…

През целия ден галих котарака, а когато реших да се прибирам, той явно пожела да тръгне с мен. Бързо опозна къщата и стана любимец и на жена ми.

Но скоро аз самият започнах да изпитвам растяща неприязън към този котарак. Не го очаквах, не разбирах как и защо се случи, но неговата видима любов предизвикваше у мен само досада и отвращение. Постепенно тези чувства прераснаха в злобна омраза. Избягвах го и само смътният срам и спомен за прежното ми злодеяние ме удържаха да го повторя. Минаваха седмици, нито веднъж не го докоснах с пръст, но бавно, много бавно ме обладаваше онова старо и необяснимо омерзение…

Намразих този котарак тъкмо защото, както се разбра още първата вечер, беше едноок. Но с това стана още по-мил на жена ми, която, както вече споменах, беше запазила в душата си онази мекота, която ражда неизчерпаемо прости и чисти удоволствия.

Но колкото повече нарастваше моята недоброжелателност, толкова повече котаракът се привързваше към мен. Ходеше по петите ми с досадно упорство; щом седна, мигом скачаше върху коленете ми и започваше да ме дарява със своите отвратителни ласки. Изправя ли се, с пронизително мяукане скачаше връз мен и забиваше нокти в дрехата ми — в такива мигове неистово ми се искаше да го убия на място, но винаги ме удържаше споменът за предишната вина, а също (не искам да го крия) страхът от тази твар.

Не, не беше боязънта от някаква конкретна опасност, но се затруднявам да определя чувството си с друга дума. Срамувам се да призная — дори тук, зад решетките — че чудовищният ужас, който вселяваше котаракът в мен, задълбочаваше спомена ми за онова непредставимо видение. Жена ми често споменаваше за бялото кръгче върху гърдите. Читателят вероятно помни, че в началото то бе твърде размазано, но бавно — толкова бавно, че моят разум дълго време въставаше срещу тази съвсем очевидна нелепост — то придоби своето окончателно очертание. Не мога без трепет да спомена какво точно изобразяваше то — точно заради това изпитвах отвращение и страх и исках, ако мога, да се избавя от това проклето чудовище, да се избавя завинаги, защото очертанието изобразяваше нещо мерзко, нещо зловещо: ПРИМКА НА БЕСИЛО! — това кърваво и страшно оръдие на Ужаса и Злодейството, на Страданието и Пагубата.

Бях наистина най-нещастният сред смъртните. Презряната твар — подобно на онази, която затрих, без да ми мигне окото, тази презряна твар причиняваше на мен — на човека, сътворен по образ и подобие Божие, толкова непоносими страдания! Ден и нощ аз не знаех що е благословен покой! Денем котаракът дори за секунда не се откъсваше от мен, нощем пък се събуждах от мъчителни видения и долавях горещия дъх на това същество до самото си лице, а неговата тежест — като кошмар върху собствената си плът.

Тези страдания прогониха и последните останки от добри чувства в мен. Обладаваха ме само злобни мисли, най-черните и коварни мисли, които могат да се настанят в един мозък. Моята обичайна мрачност прерасна в ненавист към всичко живо и към целия човешки род; и от внезапните ми, чести и съвсем неукротими взривове на ярост най-много страдаше моята безропотна и смирена женица.

Веднъж, не помня вече защо, двамата с нея слязохме в мазето на старата къща, в която бедността ни принуди да живеем. Котката се мотаеше в краката ми по извитите стъпала, спънах се в нея и побеснях от ярост. Грабнах брадвата и забравил в гнева си презрения си страх, бях готов да я посека на място. Но жена ми ме хвана за ръката. В бяс, пред който бледнее бесът на самия Сатана, аз се извърнах и резцепих черепа й.

Тя се строполи без стон.

Извършил това чудовищно убийство, съвсем хладнокръвно започнах да търся къде да скрия трупа. Не можех да го изнеса нито през деня, нито дори нощем, без риска съседите да ме видят. Какво ли не премислих. Първоначално исках да разчленя тялото на дребни късове и да го изгоря в печката. После реших да го заровя в мазето. Обмислих дали да не го хвърля в кладенеца на двора или да го натъпча в кутия и да извикам носач да го изнесе. Накрая намерих, както ми се стори тогава, най-доброто решение: да го зазидам в стената, както някога са постъпвали средновековните монаси.

Мазето беше подходящо за тази цел. Скоро бяха правили ремонт и мазилката не бе засъхнала. Освен това една от стените имаше издатина, в която за украса бе изградено нещо като камина или огнище, но после прикрито с тухли. Не се съмнявах, че лесно ще ги смъкна, ще вкарам трупа и след това ще замажа всичко толкова майсторски, че ще бъде незабележимо и за най-острото око.

Не сбърках в сметките си. Взех лост, лесно измъкнах тухлите, поставих трупа изправен, облегнат на задната стена, и отново наредих тухлите. Успях скришом да намеря пясък и вар, забърках малко разтвор и старателно замазах новата стеничка. Проверих дали всичко е наред — до стената сякаш не бе се докосвала човешка ръка от години. Внимателно разчистих всичко наоколо и си рекох тържествуващо:

— Този път трудът ми не отиде напразно.

Подир това се захванах да диря онази твар, причинила ми толкова нещастия — този път бях твърдо решил да я убия. Ако котаракът бе попаднал пред очите ми, съдбата му щеше да бъде решена, но явно наплашен, беше изчезнал яко дим. Не може да се опише онова дълбоко блаженство в гърдите ми, когато се убедих, че гадното животно е изчезнало. Легнах и за пръв път спах дълбоко и спокойно; да, спах доволен, макар на душата ми да тегнеше бремето на престъпление.

Мина втори ден, трети, а моят мъчител го нямаше. Дишах свободно. Чудовището бе напуснало дома ми завинаги — какво щастие! Дори и не помислях да се разкайвам за стореното. Имаше кратък разпит, но не беше трудно да се оправдая. Дори направиха обиск, но разбира се, не намериха нищо.

На четвъртия ден полицаите нахлуха отново и извършиха старателен оглед. Бях сигурен, че тайникът не може да бъде намерен, макар че те надникнаха във всички ъгли и ъгълчета. Накрая за трети или четвърти път се спуснаха в мазето. Окото ми не трепна. Сърцето ми биеше спокойно, като при сън на светец. Полицаите си свършиха своето и се приготвиха да си тръгват. За да бъде злорадството ми пълно, жадувах да кажа макар и думичка в защита на своята невинност.

— Господа — казах накрая, когато те вече изкачваха стъпалата, — щастлив съм, че разсеях вашите подозрения. Желая ви здраве и малко повечко учтивост. Между другото, господа… това е една хубава сграда (в неистовото си желание да говоря непринудено не си давах сметка за думите), бих казал дори превъзходна. В градежа на стените — бързате ли, господа? — няма дори ей такава пукнатинка! — И тук, опивайки се от собственото си безразсъдство, започнах да чукам с бастуна си по стената, по същата онази стена, зад която бе вграден трупът на моята благоверна.

Господи, Боже мой, спаси ме и ме пази от ноктите на Сатаната! Едва бях спрял да чукам, когато се чу гробовен глас… Викът, в началото глух и накъсан като детски плач, бързо премина в див, могъщ, протяжен вопъл, после прерасна в животински вой, в душераздиращо стенание, в някакъв чист ужас, примесен с ликуване, което можеше да идва само от ада, където вопият обречените на вечни страдания и където злобно тържествуват дяволите.

Няма смисъл да ви говоря какви безумни мисли се въртяха в главата ми. Вдървен от ужас, аз се метнах към отсрещната стена; за миг полицаите също замръзнаха неподвижно, сковани от ужас и изненада. Малко след това обаче десетина силни ръце започнаха да бият по стената и тя рухна. Трупът на жена ми, вече докоснат от развалата и облян в спечена кръв, отвори очи. На главата й, зинала червена паст и прибляскваща с единственото си око, стоеше гнусната твар, която коварно ме тласна към убийство, а сега с воя си ме обрече на смърт от ръцете на палача.

 

1843 г.

Филип К. Дик
Военна игра

В канцелария на Земното бюро по стандартизация на вноса висок мъж извади сутрешната поща от телената кошница и се настани в креслото.

— Добро утро! — проговори първото писмо с тъничък гласец, след като Уайзмен прокара пръст по записната лепенка. — Ей, хора, изпратихме ви цял куп от онези играчки от Ганимед. Давате ли си сметка, че трябва да получим съгласието ви до края на есенния период, за да успеем с коледната разпродажба? — Гласът от записа изсумтя недоволно и продължи: — Тази година се очаква страхотен бум в търсенето на военни игри. Поръчали сме огромна партида.

И децата знаеха, че в последно време всички ганимедски стоки се подлагаха на стриктен контрол. Ако можеше да се вярва на слуховете от разузнаването, през изтеклата година спътниците бяха надмогнали пословичната си икономическа алчност и обсъждаха възможността за открити военни действия срещу своите конкуренти от трите вътрешни планети. Но за момента доставките им запазваха високото си качество, нямаше неприятни изненади с токсични бои или бактериални замърсители. И въпреки това…

Уайзмен излезе от канцеларията и пое към изследователската лаборатория. Пинарио посрещна своя началник, заобиколен от полуразглобени търговски изделия.

— Идвам да видя какво става с играта „Щурмови отряд“ — каза Уайзмен.

— Ганимедските войничета ли? — кимна с облекчение Пинарио. — Оставил съм ги да действат самостоятелно. Повечко внимание не е излишно, когато става дума за детски играчки.

Всички служители в бюрото знаеха наизуст специнструкцията „Относно опасността от вредно въздействие на вражески културни образци върху мирното население“. Поредната бюрократична измишльотина, изпъстрена с безчислени членове и алинеи.

— Я да погледна — рече Уайзмен.

Пинарио даде знак и част от стената пред тях се отмести встрани. В средата на стаята седеше пластмасов модел на петгодишно дете, заобиколено от играчки. Точно пред краката му се беше строил отряд от ганимедски войничета, изпълняващи сложна маневра в подножието на крепост.

— Икономия на време — обясни Пинарио. — Вместо да използваме цял екип от изследователи, пускаме ги тук, на стенда — той посочи детето.

— Правите ли видеозапис?

— Разбира се — кимна Пинарио.

Войничетата бяха направени от практически неразрушими термопластични материали. Униформите им — живописна смесица от разнообразни костюми. Крепостта наподобяваше древен замък с бойници, имаше подвижен мост и ярко знаменце, развяващо се над централната кула. Оттам откриха огън по щурмуващите. Снарядчето изсвири пронизително и се вряза в най-гъстата част на отряда.

— Тя се защитава?! — изненада се Уайзмен.

— Но рано или късно губи сражението. Така е програмирано. Крепостта символизира външния свят, а дузината войничета олицетворяват усилията на детето да го овладее. Щурмувайки укреплението, детето проверява до каква степен е в състояние да общува с обкръжаващата го реалност. В крайна сметка то побеждава, но след като е положило усилия, усърдие и търпение. Така поне се казва в инструкцията — сви рамене Пинарио и размаха тъничка брошура.

— Моделът на атаката всеки път ли се мени? — попита Уайзмен, прелиствайки страниците.

— Наблюдаваме ги вече осми ден и досега войничетата не са се повторили нито веднъж.

Нападателите се прокрадваха предпазливо към крепостта — залягаха и пълзяха, притичваха и приклякваха.

— И често ли им се удава да завладеят крепостта? — попита Уайзмен.

— Средно веднъж на девет опита. Отзад е монтиран регулатор, който може да променя степента на сложност на задачата. Това пък е енергоизточникът, най-обикновена батерия. От тук се издават и радиокомандите към войничетата. Пипната работа! — добави с възхищение Пинарио.

Той повдигна капака и посочи командния пулт — метална кутия с информационни носители. Преди началото на всяка атака кутията се разклащаше и носителите вътре се подреждаха в нова случайна комбинация. Именно по този начин се постигаше неповторяемост на командите и моделите на атака.

— Длъжни сме да проиграем всички комбинации — каза Пинарио.

— А не може ли по някакъв начин да ускорим този процес?

— Хиляда комбинации могат да бъдат безвредни, а хиляда и първата…

Уайзмен кимна мрачно и разпореди:

— Продължавайте проверката.

Войничетата почти бяха достигнали стената. Неочаквано главният портал се разтвори и от него се показа дулото на оръдие, което с един залп помете войниците. На бойното поле се възцари затишие. След това манекенът произнесе:

— Скучно ми е. Искам нещо друго.

С нарастваща тревога двамата наблюдаваха как малкият военен отряд се готви за нова атака.

* * *

Два дни по-късно в кабинета на Уайзмен нахлу неговият шеф Фоулер — сърдит дребосък с изцъклени очи.

— Още колко да ви чакам, за да проверите тези проклети играчки? — почти изрева той. — Давам ви срок до утре!

— Въпросът е много сериозен — отвърна Уайзмен. — Елате в лабораторията, искам да ви покажа нещо.

— Тук са само опитните образци — нареждаше Фоулер, докато крачеха към лабораторията, — а в складовете ни на Луната има цели купища. Товарните ракети продължават да пристигат!

Уайзмен отвори със своя ключ, посочи към играчките около пластмасовия манекен и рече:

— Ето това е, което пробуди подозренията ни. Както виждате, войничетата са дванадесет…

— Виждам само единадесет — поправи го Фоулер.

— Сигурно един се е скрил някъде — махна небрежно с ръка Уайзмен.

— Господин Фоулер е прав — разнесе се глас и на сцената се появи Пинарио. — Преровихме всичко. Един войник е изчезнал.

— Може би го е унищожила крепостта — подхвърли накрая Уайзмен.

— Ако крепостта го е „унищожила“ — парира го Пинарио, — тогава каква е съдбата на останките му?

— Превърнали са се в енергия — уверено заяви Фоулер, докато изучаваше крепостта.

— Когато открихме изчезването, решихме да направим един малък опит — продължи Пинарио. — Премерихме теглото на крепостта заедно с войниците. То съвпада напълно с първоначалното тегло на целия комплект. Така че той е някъде вътре — Пинарио посочи крепостта.

— Да прегледаме записа — сети се Уайзмен.

Пинарио извади касетката и я пъхна в процепа на проектора. Скоро очите ги заболяха от напрегнатото следене на екрана — атака, отстъпление, жертви, огън по крепостта, нова атака…

— Стоп! — извика Уайзмен.

Записът показваше ясно прокрадващия се към крепостта войник. Взрив за секунда го скри, но след миг той изникна от облачето дим и продължи да пълзи напред. Достигна стената. В нея се появи отвор. Войникът грабна щика на своята пушка и с негова помощ си откачи главата, после ръката и двата крака. Отделените части той пъхаше в отвора на крепостната стена. Когато накрая остана само ръката с пушката, тя също запълзя слепешката към отвора, гърчейки се като змия. Ето че и ръката изчезна. Стената на крепостта се затвори.

— Родителите естествено ще решат, че войничето се е пъхнало някъде — наруши мълчанието Фоулер, — че детето го е изгубило или счупило. Броят на войничетата ще намалява, детето ще търпи нови и нови наказания… Ето защо продължавайте изследванията. Проиграйте целия цикъл. Следете крепостта ден и нощ!

* * *

До края на седмицата крепостта погълна още четири войничета. Въпреки това не претърпя никакви изменения на външен вид. Междувременно от Ганимед пристигна следващият набор от образци, които предстоеше да бъдат изследвани. Първият комплект се оказа сравнително прост — каубойски костюм от епохата на Дивия запад. Така поне беше обозначен в инструкцията. Какво ли бяха написали вътре онези ганимедски хитреци? Уайзмен вдигна капака и извади сивата, невзрачна дреха. „Неудачна имитация“ — помисли си той.

— Кой ще си купи това? — обърна се той към Пинарио.

— Облечи го — предложи Пинарио. — Сам ще видиш, че не е толкова просто.

Докато се напъхваше в костюма, Уайзмен се обля в пот:

— Да не е опасно?

— Не особено, вече го пробвах. Но за да се получи, трябва малко да си пофантазираш.

И тъй като костюмът навяваше мисли за каубои, Уайзмен си представи, че е в някое ранчо. Сред полето се виеше тесен коларски път, а на близката поляна пасеше стадо овце…

— Харесва ли ти тук? — разнесе се отзад плътен мъжки глас.

— Страхотно! — извика възторжено Уайзмен.

— Ще позволиш ли да ти задам няколко въпроса? — продължи мъжът.

— Давай.

— На колко си години?

— На десет — заяви гордо Уайзмен.

— И къде се намираш?

— В ранчото на мистър Херълд. Татко ме прати тук с мама за уикенда.

— Обърни се и ме погледни — нареди непознатият. — Знаеш ли кой съм?

Пред Уайзмен стоеше висок мършав мъж с хлътнали бузи.

— Вие доставяте бутилките с газ — рече той. — От газовата компания сте.

— И как се казва тази компания?

— Пише го на камиона ви. „Пинарио“. Петалума, щата Калифорния. Вие мистър Пинарио ли сте?

— Ще се закълнеш ли, че си на десет години и че сме в прерията?

— Разбира се! Е, до скоро. Имам малко работа — той махна с ръка и закрачи през полето. Разговорът му беше омръзнал.

— Леон! — извика му Пинарио. — Спри! Няма смисъл!

Изведнъж тялото му срещна някаква невидима преграда и той отскочи назад с болезнен вик. По ръцете му имаше кръв и Уайзмен ги загледа учудено.

— По-добре стой на място, инак пак ще се блъснеш в стената — докато говореше, Пинарио взе да му съблича костюма. — Боя се, че тази играчка не е съвсем безвредна. Особено, ако детето бъде оставено без надзор. Виж си носа.

— Хвана ме! — призна с разтреперан глас Уайзмен. — Костюмът вероятно стимулира наличната склонност към фантазиране. Аз самият винаги съм имал подобна склонност, още от времето, когато живеехме в ранчо. Какво имаме още? — той посегна към следващата кутия.

— Много прилича на „Монопол“ — заобяснява Пинарио. — Нарича се „Сделка“.

Играта се състоеше от картонено поле, банкноти, чифт зарове, талони и акции.

— Очевидно целта е да се сдобиеш с повече акции — заяви уверено Пинарио, решил да не си губи времето с инструкцията. — Хайде да извикаме Фоулер, нужни са минимум трима души.

Тримата се настаниха около масата, разполагайки картонената игра по средата.

— Парите се разпределят по равно, всички започваме при еднакви условия — каза Пинарио. — Целта е да се натрупа колкото се може повече ценно имущество, главно с помощта на различни търговски сделки.

Закупеният имот се обозначаваше с миниатюрни пластмасови къщички и хотели — съвсем като в оригиналния „Монопол“. Тримата хвърляха зарове, изплащаха един на друг данъци и наеми, прекарваха полагащото им се време в „затвора“… А зад тях седемте войничета упорито щурмуваха крепостта.

— Виж, това може да ми послужи — промърмори Фоулер, очевидно завладян от играта. — Уранови рудници на Плутон. Ще се спогодим.

„Как да се съсредоточа в играта — мислеше си Уайзмен, — когато не знам към какво се стреми онова зад гърба ми. Сякаш натрупва… критична маса!?“

— Чакайте малко! — произнесе бавно той. — А възможно ли е крепостта да се окаже… реактор?

— Интересна мисъл — кимна Пинарио. — Крепостта сама, парче по парче, строи атомна бомба. И така до натрупването на необходимата… Невъзможно, в конструкцията не са вложени никакви тежки елементи. От нея не става атомна бомба.

— И все пак смятам — не се предаваше Уайзмен, — че трябва час по-скоро да се отървем от това дяволско изобретение.

След запознанството с каубойския костюм уважението му към ганимедските производители на играчки бе нараснало значително. А и костюмът бе като невинна шега в сравнение със зловещата крепост…

— Вече са шест — подхвърли Фоулер, който наблюдаваше поредната атака през рамо.

Беше прав. Войничетата бяха намалели наполовина. Крепостта бе погълнала още едно.

— Да повикаме сапьор от министерството на отбраната — предложи Уайзмен.

— Първо да си довършим играта — рече Фоулер.

— Защо?

— Как защо? Искам да знам какво ще ми дадете за акциите на урановите рудници.

След около час стана ясно, че Фоулер държи почти всички козове в ръцете си. Той притежаваше две компании за производство на пластмаси, държеше хранително-вкусовия монопол, имаше собствена верига от търговски обекти…

— Чудесно… чудесно — кимаше одобрително Фоулер. — Тази игра ще развива у децата умението да боравят с важни икономически и финансови понятия…

Тъкмо в този момент Уайзмен попадна в един от скъпите му хотели и трябваше да се раздели с последните си налични пари. Краят му очевидно бе близо.

— Знаеш ли, Леон — заговори Пинарио, изгубил интерес към играта, след като фалира и се наложи да я напусне, — готов съм да се съглася с теб. Напълно възможно е крепостта да се окаже миниатюрна бомба, която може да бъде взривена чрез мощен енергиен импулс, изпратен от Ганимед.

— Мислиш ли? — вдигна вежди Фоулер, докато подреждаше в стройни купчинки спечелените акции.

— Кой би могъл да знае на какво са способни ганимедците! — сви рамене Пинарио. — Свършихте ли? Защото искам да ви кажа, че войниците са само пет. И ако за изчезването на първия бе необходима цяла седмица, седмият го направи само за час. Което означава, че след още два часа няма да остане нито един.

— Трябва незабавно да извикаме експерт по бомби — Уайзмен се надигна от стола. — А що се отнася до тази игра, не виждам никаква разлика с оригиналния „Монопол“.

— Може би те не знаят, че имаме подобна игра — предположи Фоулер.

Тримата подписаха единодушно протокола, разрешаващ вноса и продажбата на „Сделка“. Междувременно Уайзмен позвъни в министерството на отбраната и изложи молбата си.

— Ще ви изпратим специалист — отвърна спокоен глас отсреща. — Не пипайте нищо, докато дойде.

* * *

Специалистът се оказа млад, късо подстриган мъж, облечен в цивилни дрехи. Не носеше никакви защитни съоръжения. Постави куфарчето с инструментите си на пода и се усмихна любезно към тримата.

— Моят първи съвет е — каза той, след като огледа крепостта — да разкачим батерията. Ще изчакаме края на работния цикъл и щом изчезне и последното войниче, ще преустановим захранването. Тогава ще надникнем вътре.

— Според вас, има ли някаква опасност? — попита разтревожено Уайзмен.

— Минимална — успокои го специалистът. — Моите уреди не регистрираха и следа от радиоактивност.

Той извади клещи и се разположи в близост до крепостта. Оставаха три войничета. Изминаха петнадесет минути. Един от войниците допълзя до стената, разглоби главата, ръцете и краката си и ги напъха в появилия се отвор.

— Двама — отбеляза Фоулер.

След десетина минути още един войник последва примера му.

— Почва се… — произнесе пресипнало Пинарио.

Последният войник се прокрадваше към крепостта. От близката бойница го заливаха с картечен огън, но той не спираше — стигна основата, извади щика и започна да се разглобява. Появи се отворът в стената и той се зае да пъха вътре частите си. Накрая стената се затвори. Отвътре се раздаде нарастващо бръмчене.

— Побързайте, за Бога! — извика уплашено Фоулер.

Специалистът протегна ръка и докосна с върха на клещите единия от полюсите на батерията. Блесна искра, той подскочи изненадано, а клещите изтропаха на пода.

— По дяволите! — изруга младият мъж. — Трябваше да внимавам повече.

— Докоснахте корпуса — посочи Пинарио. — Ето, ще опитам с кърпичка. Не искам и мен да ме тресне.

— Дайте на мен! — извика възбудено Уайзмен, като избута Пинарио, сграбчи клещите и захапа с челюстите им близкия полюс.

— Твърде късно — обяви с почти безгрижен глас Фоулер.

* * *

Уайзмен почти не чу думите на своя шеф. В главата му отекна монотонен звук. Той запуши ушите си, надявайки се да притъпи досадния шум. Сякаш крепостта излъчваше командите си право в мозъка му:

— ПОЗДРАВЯВАМ ТЕ. ТВОЯТА ВОЛЯ ОСИГУРИ УСПЕХА.

Уайзмен почувства, че го завладява странно задоволство, той беше горд от постигнатата цел.

— ПЪТЯТ НЕ БЕШЕ НИКАК ЛЕК — отекна гласът в главата му. — НА ТВОЕ МЯСТО ДРУГИ СИГУРНО ЩЯХА ДА СЕ ПРОВАЛЯТ. ТОВА, КОЕТО ПОСТИГНА СЕГА, ЩЕ МОЖЕШ ДА ПРАВИШ ПРЕЗ ЦЕЛИЯ СИ ЖИВОТ И ВИНАГИ ДА ТЪРЖЕСТВУВАШ НАД СЪПЕРНИЦИТЕ. ТЪРПЕНИЕ И УПОРСТВО — ЕТО КАК СЕ СТИГА ДО ПОБЕДАТА.

„Ами да — съгласи се Уайзмен. — Какво пък толкова?“

— ТИ СИ ЗАОБИКОЛЕН ОТ ПОСРЕДСТВЕНИ ХОРА. МОЖЕ ПОНЯКОГА ДА ТИ СЕ СТРУВА, ЧЕ СИ САМ, ЧЕ НЯМА КОЙ ДА ТИ ПОМОГНЕ, НО БЪДИ СИГУРЕН, ЧЕ НЕ Е ТАКА. НЕ СЕ СТРАХУВАЙ, ДОСТАТЪЧНО Е ДА ПОЧАКАШ И ТИ ЩЕ ТЪРЖЕСТВУВАШ ОТНОВО.

— Няма да се страхувам… — обеща гласно Уайзмен.

Бръмченето изчезна. Гласът също.

— Край — обяви след продължителна пауза Фоулер.

— Аз не разбрах… — поде Пинарио, но Уайзмен го прекъсна:

— Както се уточнява в инструкцията, тази играчка има психотерапевтични свойства. Тя развива у детето чувството на увереност в собствените сили, на превъзходство над останалите. Разчленяването на войничетата премахва разделителната преграда между него и обкръжаващия го свят, съединявайки ги в неделимо цяло. Детето се слива със света и по този начин го покорява.

— Значи играчката е съвсем безвредна — заяви Фоулер.

— И целият ни труд е отишъл напразно — изръмжа недоволно Пинарио. — Извинявайте, че ви обезпокоихме без причина — обърна се той към експерта.

Крепостта разтвори широко порти и отвътре със строева стъпка излязоха дванадесетте войничета — цели и невредими. Цикълът беше завършил, всичко започваше отначало.

— Няма да я пусна! — произнесе неочаквано Уайзмен.

— Какво? — учуди се Пинарио. — Защо?

— Не й вярвам. Изглежда ми прекалено сложна за онова, което върши.

— Обяснете — настоя Фоулер.

— Няма какво да обяснявам — тросна се Уайзмен. — Пред нас е едно изключително сложно и прецизно устройство, а единственото, което прави, е да се разглобява и сглобява. Тук трябва да има още някаква уловка, нещо, което сме пропуснали…

— Това е психотерапевтичен прибор — произнесе Пинарио.

— Добре, Леон — склони нерешителният Фоулер. — Нека бъде както казвате. Щом се съмнявате, ще я задържим. По-добре ли ще е, ако стане нещо?

— Може и да греша — продължаваше Уайзмен. — Но отговорете ми на един въпрос: защо, в края на краищата, са я построили? Ето това искам да знам!

— И каубойския костюм — добави Пинарио. — И него ще спрем.

— Пускаме само играта „Сделка“ — рече Уайзмен, — или както там се наричаше…

Леко приведен, той следеше поредния опит на войничетата да превземат крепостта. Миниатюрни взривове, дим над бойното поле, атаки, отстъпление…

— За какво мислиш? — поинтересува се Пинарио.

— Може би тя е нещо като отвличащ маньовър? Подхвърлили са ни я, за да не забележим другото, по-важното?! Разчитали са на нашата мнителност.

В главата му се въртеше някаква смътна мисъл, но все не съумяваше да я улови. Той препречи с крак пътя на едно от войничетата, но малкият щурмовак пропълзя под извивката на подметката…

— Нещо, което е съвсем пред очите ни — рече той. — И въпреки това не го забелязваме. Каквото и да е, мисля поне тази игра да наблюдаваме докрай.

Уайзмен взе един стол и се нагласи удобно, приготвяйки се за продължително и търпеливо чакане.

* * *

В шест часа вечерта Джо Хоук, търговски директор на верига от нюйоркски магазини за детски играчки, спря колата пред дома си, излезе и се качи по стълбите. Под мишницата си стискаше тънка картонена кутия — най-новия хит в разпродажбите.

— Ей, тате! — посрещнаха го радостно Боби и Лора. — Какво ни носиш?

Децата увиснаха на ръцете му, запречвайки с крака коридора. Жена му остави списанието и вдигна глава.

— Да знаете каква игра съм ви намерил — провъзгласи доволно той.

Цяла седмица бе висял на телефона, очаквайки онези от Бюрото по стандартизация да пуснат новите образци на пазара. Накрая от трите разрешиха само един. Да беше поне „Щурмови отряд“ — щяха да го разграбят за броени минути.

— Тате, искаш ли да поиграем? — още по време на яденето децата бяха изучили приложената в кутията инструкция. — Тук пише, че колкото повече на брой са играчите, толкова по-добър ще е крайният резултат.

— Разбира се — съгласи се с удоволствие Джо Хоук.

Докато жена му вдигаше масата, те разпънаха картоненото поле, извадиха талоните и акциите и разпределиха парите. Хоук незабавно се потопи в играта — умело, хитро и хазартно трупаше акции и накрая завладя всичко.

— Това е — произнесе той, опитвайки се не без усилие да прикрие доволната си усмивка. — Боя се, че имах известно предимство. В края на краищата познавам добре подобни игри. — Струпаните пред него купища от богатства и недвижими имоти го изпълваха с упоителното чувство за собствено величие. — Така че, извинявайте за бързата победа.

— Но ти не си победител — поправи го дъщеря му.

— Ти загуби — добави синът.

— Какво?!

— Играчът, завършил с най-голямо количество акции, губи играта — обясни Лора, като посочи инструкцията. — Виждаш ли? Целта е да се избавиш от акциите си. Татко, ти напускаш играта.

— О, по дяволите! — изръмжа разочаровано Джо Хоук. От самодоволството му не бе останала и следа. — Що за тъпа игра! Не виждам никакъв смисъл.

— Ние пък ще си доиграем — продължи Боби. — Да видим кой ще спечели.

Докато се надигаше, Джо Хоук промърмори недоволно:

— Нищо не разбирам. Какъв е смисълът от игра, в която победителят остава с пръст в уста?

Зад гърба му обаче децата продължаваха да си разменят акции и пари. Колкото по̀ наближаваше краят, толкова по-съсредоточени и концентрирани ставаха те.

„Сигурно защото никога не са играли на «Монопол» — помисли си Хоук. — Затова тази умопобъркана игра не им се струва странна.“

Важното беше, че децата изпитваха огромно удоволствие. А това означаваше, че играта ще се продава добре. Двамата бързо привикнаха да се отървават с лекота от притежаваното, с разтреперени пръстчета те си разменяха огромни суми пари, прехвърляха си акции, с готовност се разделяха с недвижимата собственост и всячески възпрепятстваха нарастването на личния си капитал. Вперила грейнали очи в баща си, Лора произнесе възхитено:

— Това е най-хубавата учебна игра от всички, които си ни носил досега!

Роджър Зелазни
Корида

Събуди го почти ултразвуков вой. Беше от онези неуловими шумове, които измъчват тъпанчетата, без да преминат прага на слуха.

Олюлявайки се, той се изправи в непрогледния мрак. На няколко пъти се блъсна в стени. Ръцете му бяха разранени, сякаш някой ги беше промушил с хиляди игли. Звукът го подлудяваше…

Да избяга! Трябва да се махне оттук!

Отляво се появи тъничък лъч светлина. Проследи го с очи, втурна се към него и неочаквано лъчът се превърна във врата. Хлътна в рамката й и застина, премигвайки срещу яркото сияние, което го заслепяваше.

Беше гол, целият облян в пот. Мислите му бяха замъглени от светлината и неспирното бумтене в ушите. Разнесе се рев от много хиляди гърла.

В далечината пред него самотно стърчеше неимоверно висока фигура. Завладян от внезапен гняв, той се хвърли право към нея. Без да знае защо. Босите му ходила тупкаха по нагорещения пясък, но той не обръщаше внимание на болката, изцяло съсредоточен в атаката. Някаква частица от разсъдъка му продължаваше да повтаря: „Защо?“. Но скоро отпъди тази мисъл.

Сетне спря. Пред него стоеше гола жена — подканяща, съблазнителна. И той почувства внезапно надигащото се желание в слабините си. Извърна се леко наляво и тръгна към нея. Жената отстъпи грациозно назад.

Той ускори крачка. Но тъкмо когато се готвеше да я прегърне, почувства остра пареща болка в лявото рамо и жената изчезна. Огледа се. От рамото му стърчеше алуминиева пръчка, а надолу по ръката му се стичаше алена кръв.

Ревът нарасна, а жената се появи отново. Втурна се към нея и в лявото му рамо отново изригна пронизваща болка. Жената изчезна в едно премигване, оставяйки го сам сред заслепяващото сияние.

— Това е примамка — реши той. — Тази игра не е за мен!

Тя се появи отново, но този път той остана неподвижен, стараейки се да не й обръща внимание. Мъчеше го изгарящата болка в рамото, дори опита да разтърси глава — с надежда да проясни мислите си.

Отнякъде изникна черна фигура — беше поне три метра висока и снабдена с два чифта гигантски ръце. Едната от ръцете стискаше нещо. Ако не беше тази прогаряща очите светлина, би могъл да… Но омразата отново заговори у него и той се хвърли в атака. Нещо опари болезнено хълбока му.

— Чакай малко! Спри за малко! Това е някаква лудост! — повтаряше си той. Поне да можеше да си спомни кой е: — Това е арена, аз съм човек, но не и черната фигура пред мен. Тук нещо не е наред!

Отпусна се на четири крака, опитвайки се да спечели малко време. Докато клечеше, незабележимо загреба пясък с шепата си. Този път се започна с бодежи — електрически и доста болезнени. Продължи да не им обръща внимание, доколкото можеше, после се изправи. Черната фигура размаха нещо към него и той усети, че се задъхва от кипяща омраза.

Втурна се насреща й и закова пред нея. Сега вече знаеше със сигурност, че всичко това е игра. Спомни си дори как се казва — Майкъл Касиди. Той е адвокат. От Ню Йорк. „Джонсън, Уиймс, Дохърти и Касиди“. Някакъв минувач го спря, поиска му огънче. На ъгъла на улицата. Късно през нощта. Помнеше дотук…

Той запрати пясъка в очите на чудовището. То се олюля за миг и ръцете му се вдигнаха към мястото, където може би беше лицето. Стиснал зъби, той изскубна заострената алуминиева пръчка от рамото си и я заби в гърдите на чудовището. Нещо докосна тила му, спусна се мрак и той остана да лежи така за дълго…

Когато отново се размърда, първото, което видя, бе черната фигура. Опита се да я спъне. Не уцели, проряза го остра болка в гърба и нещо лепкаво се стече надолу. Този път се надигна по-бавно и вместо да нападне, пое дъх и закрещя:

— Не можете да постъпвате по този начин с мен! Аз съм човек! Не съм бик!

Разнесоха се аплодисменти.

Шест пъти опитва да премери сили с черната фигура, да й надвие, да я събори, да й причини болка. Всеки път причиняваше страдание само на себе си. Накрая спря задъхан, измъчван от болки в рамото и гърба, а когато мислите му се проясниха малко, запита пресекливо:

— Ти си Бог, нали? Затова си играеш с мен по този начин…

Чудовището не отговори и той се хвърли напред. Спря, приведе се и скочи в краката му. Страхотна раздираща болка проряза гърба му, но все пак сполучи да повали черната фигура в пясъка. Заблъска я ядно със свити юмруци, сетне болката парализира дробовете му и той се отпусна, изгубил сили.

— Или не си? Но тогава… къде съм попаднал?

Последното, което си спомняше, бе, че някой му реже ушите…

Допълнителна информация

$id = 3699

$source = Моята библиотека

Издание:

„Върколак“ — невероятни истории, брой 2 (№6) от 1998 г.

Издателски екип: Агоп Мелконян, Олег Чернев, Петър Кърджилов

Илюстрации: Христо Брайков

Предпечат: Виктор Мелконян

Издателска къща „Ерато“ и „Оларт“

Печат РИК „Елиана — 2000“ ООД, цена 990 лв.