Списание „Върколак“, 1998 г., брой 1

Люсил Флетчър
Ало? Имате грешка

— Вашият номер, моля? — сънено попита телефонистката.

— Централата ли е? — на свой ред попита госпожа Стивънсън. — Цели петнайсет минути се опитвам да се свържа с Мъри Хил 4–00–98. Ще ми помогнете ли?

— Прието. Почакайте.

— Там не може да е толкова дълго заето. Това е кантората на мъжа ми. Днес ще се забави, пък съм сама. Аз съм инвалид в количка и през целия ден ми е нещо нервно…

— Готово, свързвам с Мъри Хил 4–00–98.

В слушалката се чу мъжки глас:

— Ало?

— Ало? Можете ли да ме свържете с господин Стивънсън?

— Ало? — мъжът изглежда не чуваше гласа й. — Ало?

В този момент се чу втори мъжки глас.

— Ало? — рече вторият мъж.

— Здрасти, Джордж!

— Слушам — вторият говореше някак бавно и със силен акцент.

— Получихме съобщението от нашия клиент. Пътят е чист — рече първият.

— Ясно.

— Откъде се обаждаш?

— От телефонна кабина — вторият мъж говореше с неохота.

— Окей. Адресът го знаеш. В единайсет частната охрана отива да удари една бира в барчето. Внимавай всички светлини да бъдат изгасени. Откъм улицата трябва да свети само един прозорец. В единайсет и петнайсет метрото пресича близкия мост. Ако случайно прозорецът е отворен, шумът на влака ще заглуши виковете.

— Слушайте, откъде се обаждате?! — нервно се намеси госпожа Стивънсън.

— Разбрах — рече вторият.

— Без никакво мотаене. И без много кръв. Нашият клиент не иска тя да се мъчи дълго.

— Може ли с нож?

— Може. И запомни: да бъдат взети всички пръстени, огърлици и другите скъпоценности от чекмеджето на бюрото. Клиентът иска да прилича на грабеж.

— Разбрах. Край.

В телефона отново се чуха досадните звуци „свободно“.

— Какъв ужас, господи! — госпожа Стивънсън изтръпна. — Ало, централата ли е?

— Вашият номер, моля? — беше друга телефонистка.

— Връзката пак се разпадна! Искам Мъри Хил 4–00–98, но ми дадоха друг телефон. Сигурно линиите са се преплели. И… Как да ви кажа, чух такива чудовищни неща — убийство и… — госпожа Стивънсън се задъхваше. — Госпожице, вие веднага трябва да разберете какъв е бил този номер!

— Страхувам се, че…

— Да, знам, не бива да се подслушва чужд разговор, но онези двамата… те са хладнокръвни убийци, негодници… — гласът й трепереше. — Те искат да убият някаква жена, някаква самотна жена, близо до мост…

Телефонистката беше олицетворение на търпението.

— Какъв номер казахте?

— Това сега няма значение, тъй като стана грешка. Боже мой, колко съм глупава! Значи, аз исках да ме свържат с Мъри Хил 4–00–98, но сигурно е станала грешка при набирането. Аз ги чувах, а те мене — не. Сега трябва да повторите грешката си. Да наберете Мъри Хил 4–00–98 точно толкова небрежно…

— Ще се опитам да ви свържа, госпожо. Дава заето.

Госпожа Стивънсън започваше да нервничи.

— Вие дори не се опитахте да сбъркате! Обясних ви, а вие ме свързахте с правилния номер.

— Вие кой номер искате?

— Не можете ли за миг да забравите вашето глупаво „Какъв номер искате?“! Трябва да проследя това позвъняване. Това е мой обществен дълг. Ваш обществен дълг!

— Ще ви свържа с началничката.

След миг се чу трети, точно толкова студен и безстрастен глас.

— Искам да се проследи един разговор — започна госпожа Стивънсън. — Веднага. Не знам кой е звънял и откъде, но ставаше дума за убийство. За чудовищно убийство на невинна жена тази вечер в единайсет и петнайсет.

— Разбирам ви.

— Можете ли да откриете този номер?

— Само при условие, че разговорът продължава. Ако апаратите са включени, не е трудно, но ако връзката е прекъснала…

— Естествено, че е прекъснала! — избухна госпожа Стивънсън. — Не са от хората, които по пет минути висят край телефона.

— Ще се опитам да направя нещо — рече началничката. — Та как беше името ви?

— Госпожа Албърт Стивънсън… Но чуйте ме…

— А номерът?

— Плаца 4–22–95 — отвърна раздразнено Стивънсън. — Ако така си губим времето…

— А причината, поради която искате да проследим телефона?

— Причината ли? — госпожа Стивънсън пак избухна. — Още ли не сте разбрали?! Случайно подслушах разговор между двама мъже. Ставаше дума за убийство и трябва да се съобщи в полицията.

— И вие, частно лице, искате да се проследи разговор между други две частни лица? Нямаме това право, госпожо Стивънсън. Не може по устно оплакване, трябва нещо по-официално.

— Господи, нима не може да се съобщи за убийство, без да се забъркват всички тия бюрократични глупости?! Добре де, тогава ще позвъня в полицията.

Госпожа Стивънсън набра номера на полицията.

— Полицейски отдел на Пресинкт 43. Слуша сержант Дафи.

— Полицията ли? С вас говори госпожа Албърт Смит Стивънсън, Норд Сейтън Плейс 53. Искам да съобщя за убийство.

— Моля?

— По-точно, то още не е станало — продължаваше да се задъхва госпожа Стивънсън. — Само подслушах, че искат да го извършат. Стана преплитане на линиите. Исках да засека разговора, но там седят такива идиотки…

— Не е изключено, госпожо — отвърна сержантът.

— Явно убийство. Много добре чух плановете им. Двама мъже се уговаряха да убият някаква женица тази вечер в единайсет и петнайсет в дом, близо до мост.

— Тъй.

Наблизо има частна охрана, която в единайсет отива да пие бира в барче на Второ авеню. Има и трети, който им плаща, за да убият жената. Трябва да й откраднат пръстените и огърлиците, а след това да я заколят с нож! Толкова съм притеснена…

— Кога чухте това, госпожо? — попита ченгето.

— Преди осем минути. Значи можете да направите нещо?

— Името ви?

— Стивънсън, Албърт Стивънсън.

— Адрес?

— Норд Сейтън Плейс 53. До моста. Знаете ли моста Куинсбъроу? Ние също имаме частна охрана, стои на ъгъла на нашата улица и Второ авеню.

— И какъв номер искахте?

— Мъри Хил 4–00–98, но ме свързаха с друг номер. Това е телефонът на мъжа ми. Той тази вечер ще закъснее. Исках да го помоля да се върне по-рано, аз съм инвалид, а днес е почивен ден за прислужницата ни. Не обичам да съм сама, макар че нищо не може да ми се случи, нали телефонът ми е постоянно под ръка.

— Ще проверим това — каза сержантът.

— Но те ми казаха, че нищо не може да се направи, щом връзката е прекъснала! Лично аз смятам, че трябва да предприемете решителни мерки. Иначе, докато проверите, ония ще извършат убийството.

— Не се притеснявайте, госпожо.

— Трябва най-прецизно да обискирате целия град! Аз самата живея близо до мост и близо до Второ авеню. Бих се чувствала много по-спокойна, ако има ваша кола с радиостанция.

— Защо смятате, че убийството трябва да стане точно във вашия район?

— Не знам, не знам… Но такова съвпадение, просто е ужасно!

— Второ авеню е дълга улица, госпожо — започна да обяснява сержантът. — А знаете ли колко мостове има в Ню Йорк? А в покрайнините? И изобщо сигурна ли сте, че става дума за Ню Йорк?

— Но разговорът беше по градската мрежа! — госпожа Стивънсън се опита да бъде убедителна.

— О, знаете ли, телефонът е страхотна история. Нека погледнем от друга гледна точка. Да предположим, че не бяхте попаднали на този разговор. Или вашият съпруг си беше вкъщи. Би ли ви развълнувало това убийство?

— Едва ли, господин полицай. Но това е толкова хладнокръвно, толкова безсърдечно…

— В този град всекидневно стават десетки убийства. А вашите показания са толкова объркани, че просто… Разбира се, ако ставаше дума за вас…

— За мен ли? О, не. Исках да кажа, кому е нужно това? Ден и нощ съм сама, не виждам никого, освен прислужницата Елоиза, тежи повече от двеста фута и е толкова мързелива… Мъжът ми Албърт ме обожава, не дава прашинка да падне върху ми, не мърда от мен, откак заболях преди дванайсет години… И какво ще предприемете? Ще съобщите ли по радиото? Ще изпратите ли патрулни коли?

— Това си е наша работа, госпожо! Не ни диктувайте какво да правим.

— Идиот! — и госпожа Стивънсън тресна слушалката. — Сигурно си мислят, че съм психопатка. — И сложи пръст на шайбата.

— Вашият номер, моля?

— За Бога, опитайте още веднъж да ме свържете с Мъри Хил 4–00–98. Не мога да разбера какво става там.

— Момент. Свързвам ви… Дава заето, госпожо — рече поредният безстрастен глас.

— Сама чувам, че дава заето! Няма нужда да ми се обяснява — и тресна слушалката. — Ако можех за малко поне…

В този миг телефонът звънна.

— Ало? Албърт, ти ли си?… Ало!… Какво става с този идиотски телефон!

Вместо отговор чу приятен женски глас:

— Вашият номер, моля?

Гласът на госпожа Стивънсън трепереше от вълнение.

— Централата ли е? Никога не са ме обслужвали толкова несръчно и невъзпитано. Аз съм инвалид, нервен човек, не бива така…

— Какво ви притеснява, госпожо?

— Телефонът ми непрекъснато звъни, непрекъснато! А като вдигна слушалката — мълчание. Трябва да разбера кой ме притеснява, веднага!

— Едва ли ще стане, госпожо. Системата е автоматична, нямаме възможност да проверим по коя линия става повикването, докато…

— Безсмислена, идиотска система! — и Стивънсън тресна телефона. В същия миг апаратът отново звънна. — Ало?

— Плаца 4–22–95 ли е? — беше равен мъжки глас. Когато госпожа Стивънсън потвърди, онзи продължи: — Имате телеграма. Чета текста: „Скъпа. Ужасно съм огорчен. Опитах да се свържа, телефонът ти е непрекъснато зает. Заминавам в единайсет спешно за Бостън. Ще се върна утре по обяд. Целувам те. Подпис Албърт“.

— О, не, не! — изстена госпожа Стивънсън. — Той не може да постъпи така с мен!

Секунди след това тя отново въртеше телефонната шайба.

— Добър вечер, болница Хенчли — отвърна приятен дамски глас.

— Дайте ми регистрацията. Трябва ми квалифицирана сестра. Веднага. Незабавно.

— А какъв е характерът на заболяването, мадам?

— Нерви. Ужасно съм нервна. Имам нужда от лекарства и помощ. Мъжът ми замина, а съм инвалид.

— Имате ли препоръка от лекар?

— Що за разпит! Имам нужда от квалифицирана сестра. Преди две години лежах при вас. Аз си плащам…

— Разбирам, но в момента сестрите не достигат и старшата каза, че само в краен случай…

— Аз съм краен случай! Аз съм инвалид. Сама съм, не мога да се движа, а подслушах телефонен разговор — по повод убийство, ще убиват някаква нещастна женица, тази вечер в единайсет и петнайсет, тъй че ако не ми помогнете, не отговарям за себе си!

— Ще говоря със старшата като се върне. Тя излезе за половин час в единайсет…

— В единайсет ли?! Че колко е сега?! О, боже, часовникът ми е спрял!

— Единайсет и четиринайсет минути.

— Не, не, какво е това?! — госпожа Стивънсън изкрещя ужасена.

— Какво има, госпожо?

— Това пукане… в моя телефон… Сякаш някой подслушва от втория телефон долу в кухнята! Те са долу и ме подслушват! Не, няма да им позволя… — Стивънсън затвори и веднага набра отново.

— Вашият номер, моля?

— Централата ли е? В беда съм, ужасна беда!

— Говорете по-силно, госпожо, нищо не чувам.

— Не смея, подслушват ме — шептеше госпожа Стивънсън. — Чувате ли ме?

— Вашият номер, моля?

— Трябва да ме чуете, трябва! Моля ви! Някой е проникнал в дома ми. Някой трябва да ме убие. Трябва да се свържете с… О, не, той вече е тук! Той се качва по стъпалата! Трябва да ме свържете с полицията!

— Свързвам ви с полицията, госпожо.

Последните думи на телефонистката потънаха в грохота на минаващия влак на метрото.

След десетина секунди телефонът в стаята на госпожа Стивънсън отново звънна.

— Кой е? — попита бавен мъжки глас със силен акцент.

— Полицейски отдел на Пресинкт 43. Сержант Дафи слуша.

— Имате грешка — отвърна мъжът и затвори слушалката…

Серджо Туроне
Писмо от приюта

Най-гадното е, че на такива места всички говорят само за себе си. Като откачени! Аз също копнея да си излея душата някому, да разкажа за своите злощастия — но кому? На тоя паун, дето само търси да прилапа някого и да му се фръцка с ловните си подвизи? Или на онова сластолюбиво старче, дето му потичат лигите, само като споменеш за любовни похождения? А може би на оная откачалка, дето носи на главата си шлем, защото трябвало да опази драгоценната си мъдра кратуна?

Честна дума, няма нищо по-лошо от това да попаднеш в приют за бивши богове. Ама сам съм си виновен! Имах солидна служба, ползвах се с уважението на околните. Всеки друг щеше да се държи повече от благоразумно на мое място. Но не и аз, който взех, че хвърлих ръкавицата си в лицето на съдбата. И ето сега — вижте къде попаднах, понарадвайте ми се!

Така е, ако не беше войната с дърветата, всичко щеше да мине без усложнения. Щях да съм скромен бог на някоя далечна планетка. Ако не бях реагирал на онази проклета обява, щях да си карам постарому като ангел-секретар в архивното бюро на Рая. Да знаете само как горчиво оплаквам прежното щастливо време!

Всичко започна в онзи проклет ден, когато пред очите ми попадна някакъв чуждестранен вестник. В архивното бюро никога преди това не бяха идвали чуждестранни вестници, не знам какво се случи тогава. Да си призная, нямах много работа, затова с любопитство запреглеждах вестника. Една цветна реклама на шеста страница привлече вниманието ми: „Искате да станете бог? За вас са открити задочните курсове «Фулгор» — най-доброто учебно заведение във Вселената!“ Следваше адрес. Първо се усмихнах: абе ясно колко е сериозна тая работа! Оставих вестника и си продължих бачкането с архивите. Вечерта обаче в разговор с колега споменах за един наш общ познат херувим.

— Че ти не знаеш ли? — изненада се колегата. — Той приключи с изпитите и получи диплома за бог четвърта категория.

Не съм завистлив, но още на другия ден потърсих обявата във вестника. Защо да не опитам? Или поне да разбера подробностите. И написах писмо до посочения адрес.

Отговорът пристигна бързо. Предлагаха ми избор: нормален четиригодишен курс на обучение или ускорен двугодишен.

Когато каруцата на съдбата мръдне от мястото си, всички пътища се събират в една точка. Сигурно писмото така и щеше да си дреме в чекмеджето ми, ако същия ден Централният секретариат на Рая, загрижен за повишаването на културното ниво на служителите си, не беше издал наредба. Според нея всички ангели, записали университетски курсове, получаваха право на съкратен работен ден. Разбира се, веднага попълних и изпратих бланката. Не, нямах намерения да се уча в курсовете „Фулгор“, интересуваше ме намаленото работно време. После се оказа, че общо трябва да се явя на 234 изпита; тогава в мен се оформи твърдото намерение да не изкарам нито един!

Обаче после се разбра, че един от тях е по философия. А философията винаги ме е привличала. Като прелистих учебника, си помислих: „В края на краищата, глупаво е да не издържиш поне един изпит. Още повече, че философията за мен е проста работа“.

И започнах да се подготвям. Е, не се престаравах. Някои глави и без това си ги знаех, други ми се сториха скучни. На самия изпит пак се случи едно от онези съдбовни предопределения, които решават бъдещето ни: паднаха ми се само въпроси, които знаех.

Това беше началото на края — аз се захванах за учебниците. Издържах всички изпити. Когато дойде време за дипломна работа, реших да развия своя собствена оригинална теория. Сега само при мисълта за тази глупост ми иде да се хапя за палците на краката! Всички тарикати преписват чужди трудове и получават дипломи; само аз, виждате ли, ще разработвам своя собствена теория!

Темата на труда ми беше „Хората и растенията“. В него оспорвах традиционните възгледи, според които Бог трябва преди всичко да се грижи за благото на хората. С убедителни аргументи доказвах превъзходството на растенията над хората. Същността на разсъжденията се свеждаше до следното: ако растенията могат да решат техническите проблеми, свързани с преместването си, те ще изместят хората и ще създадат по-развита цивилизация.

Теорията ми вдигна голяма дандания в академичните среди. Дори архангелите, които по принцип отхвърляха доводите ми, бяха принудени да признаят нейната висока научна стойност.

За нещастие, същия ден, когато блестящо защитих дипломната си работа и получих тапията за бог, избухна войната между хората и растенията.

За мен лично тя имаше най-пагубни последици — обявиха теорията ми за дяволска двойна игра, а мен самия — в гнусна шпионска дейност. Обвиниха ме, че съм скрил сведения за подготовката на растенията за тоталната война. Всичките ми опити да се оправдая бяха напразни — провъзгласиха ме за таен агент на растенията. Един от съдиите дори поиска да ме екстрадират от небесните селения, но все пак надделяха по-умерените и така аз попаднах тук. Аз съм единственият бог в историята, отишъл в приют, без нито един ден да е поработил по специалността.

Единствената ми надежда е, че растенията ще успеят да победят. Само тогава пред мен ще се разкрият добри перспективи. Получените сведения — тях ми ги дава моят приятел Меркурий (оня с шлема на главата) — ме настройват оптимистично.

За растенията театърът на бойните действия се развива добре. Непосредствен повод бе нарастващото негодувание срещу непрекъснатото унищожаване на растителността, а също и срещу падането на радиоактивни и киселинни дъждове. Отчаяни, дърветата решиха да минат в настъпление, преди да е станало фатално късно. Хората бяха заварени по бели гащи. Батальони от подвижни кипариси овладяха стратегически важните центрове. Равнините са под контрола на бръшляните и амфелопсиса. Отряди от рододендрони проникват в най-недостъпните райони. Хората засега държат здраво само крайбрежните градове, но и там са под ударите на маслините.

Ако растенията победят, те сигурно ще ме изберат за свой бог. Тъй де, толкова препатих заради тях! Ако се вярва на Меркурий обаче, съдейки по настроенията, при окончателна победа растенията щели да изберат за свой бог Слънчогледа, който теоретично бил обосновал неизбежността на въстанието. Ако се сбъднат предсказанията му, ще рухне и последната ми надежда и аз няма да издържа психически в този мрачен приют.

Успокоява ме само мисълта, че Меркурий си пада малко лъжец.

К. Дж. Чери
Черната царица

Смъртта витаеше из Коринтския пазар.

Тя се спираше пред сергиите, заглеждаше се с любопитство в минувачите, смееше се на детските лудории. Изваяла си бе образа на потънал в прах скитник — с парцаливи дрехи и закривена тояга в ръка. И наистина беше скитник — тази сутрин бе посетила известен пълководец в Сирия. След това кървава битка в Индия и накрая бе присъствала на убийство в Египет. Смъртта имаше хиляди и хиляди верни служители, изпълняващи безпрекословно нейните заповеди, И всички те бяха нейни отражения. В този миг тя не беше само на Коринтския пазар, а и в колиба в Германия, в тясна римска уличка… Навсякъде тя и нейните очи — множеството отражения на самата Нея.

Смъртта се усмихна, когато едно хлапе се зазяпа в нея и получи шамар от майка си. Тя отвърна лице от сакатия просяк на стълбите, но му подаде дребна монета, която той прие с тревожен поглед.

Пред нея се извиси дворецът. Стражите се размърдаха, но пропуснаха вътре дрипавия скитник, защото в този край имаше обичай — всички странници бяха добре дошли в двореца, където за тях винаги щеше да се намери място на трапезата. Така и Смъртта щеше да седне тази вечер на царската трапеза, защото знаеше, че е призвана да изпълни задълженията си тук.

А и не идваше за първи път по тези места. Познаваше добре пътя през ярко боядисаните зали към царските чертози, където брачното празненство бе в пълен ход. Само преди година бе посещавала това място, за да отведе стария цар.

Прислужниците огледаха с презрение дрипльото и го настаниха на най-закътаното място, за да не смущава празника. Поднесоха му храна и напитки. Просякът ги прие, вкусвайки с наслада от даровете на земята, заслушан в песента на менестрела, Но никой не заговори с него, а и той никого не заговори. Само току поглеждаше към масата на младия цар.

И едва в мига, в който очите на Смъртта срещнаха очите на царя и прочетоха в тях близката кончина, тя разбра какво я бе призовало на това място. Смъртта погледна отново към младата невеста, сега вече царица, седяща отляво на царя, а сетне зарея невиждащ поглед сред гостите в залата. В мигновението, когато взорът й се кръстоса с този на царя, Смъртта усети, че е разпозната, но не напълно. Защото царят беше млад и не се бе изправял лице в лице с нея.

Но очите на царя продължиха да се спират с тревога върху Смъртта и струваше му се, че дрехите на скитника са по-скоро черни, отколкото кафяви, а лицето — не толкова потъмняло от слънцето, колкото потънало в мрак. Така умиращите виждат онова, което живите не могат.

— Скитнико — повика го най-накрая царят със силен и твърд глас. — Наш обичай е да посрещнем, както подобава, гостите, а след това те да се назоват и да разкажат за местата, откъдето идват. Не настояваме, но такъв е нашият обичай.

Смъртта се изправи и спря времето. Всички в залата се сковаха, леещото се вино замръзна в чашите, устата замря насред начената дума, отлитащата навън муха — в рамката на прозореца, а огънят в огнището застина като статуя.

— Царю Сизифос, аз съм Смъртта — каза тя тихо и хвърли парцаливата си премяна, за да покаже истинския си лик: красива и благородна богиня, черен двойник на Съня. — Ела, последвай ме.

Душата потръпна в смъртното тяло на Сизифос, вкопчвайки се в него със силата на младостта. Сизифос хвърли поглед около себе си, огледа претрупаната от богатства зала, след това докосна с ръка своята красива царица, застинала неподвижно — красивата, красивата Меропе.

— Тя не може да те види вече — каза Смъртта, — ела.

— Не е честно — запротестира Сизифос. — Аз я обичам.

— Ще я видиш отново, когато й дойде времето — каза Смъртта.

Сизифос нежно помилва бузата на Меропе, но очите й не мигнаха, а косите й не помръднаха. Той я целуна по бузата и впери умолителен поглед в Смъртта.

— Една дума — помоли той. — Господарю, само една дума.

Смъртта се смили, защото, подобно на брат си Съня, тя бе нежно божество.

— Ще ти дам един миг — каза тя.

В стаята отново настъпи движение. Мухата забръмча, пламъците на огъня се размърдаха, множеството поде отново своята весела глъчка. А Меропе докосна ръката на своя съпруг и премигна изненадано, когато той се наведе към нея и прошепна нещо в ухото й.

Смъртта отвърна лице, когато младата жена заплака и сред празненството се възцари мълчание. Но миг по-късно тя вдигна своя жезъл и стаята отново замря неподвижно.

— Време е — каза тя.

— Господарко моя — подчини се царят.

И този път душата спокойно напусна тялото. Смъртта й подаде ръка, а с жезъла си дръпна завесата, която отделя отвъдния свят от света на хората.

— О! — каза Сизифос и потрепери в мрака.

Но Смъртта обгърна младия цар с ръка и го поведе, като се стараеше да го успокои.

А после Смъртта се оттегли в своите покои, защото бе отклонила за дълго вниманието си и нейните слуги чакаха нетърпелива заповеди. Тя седна на своя трон и се загледа в сивите меандри на Стикс, в кладите на Флегетон…

Тя, сестрата на Съня, не спеше никога и бе навсякъде. Но когато светът се бе завъртял три пъти, а Смъртта отново си отдъхваше и се готвеше да поеме през тъмните води на Стикс към далечната африканска земя, един тъжен дух я хвана за ръката. Тя сведе очи към разплаканото лице на Сизифос.

— Все така нещастен? — запита тя. — Мъчно ми е за теб, Сизифос. Твоята беда е, че още си обвързан със Земята.

— Нищо не мога да сторя — проплака младият цар. — Моята съпруга не ме пуска на свобода.

— Какво? Все още? — възкликна Смъртта, потресена и объркана.

— Още не ме е погребала — продължи да се жалва духът. — Не е хвърлила монета, не е казала сбогом. Все още съм обвързан с оня свят, непогребан, пленник. О, Господарке, позволи ми да се върна и да витая из това място, докато моята съпруга ме погребе с чест.

— Такъв е законът — призна Смъртта. — Върви, Сизифос, да уредиш погребението си. Ето го пътя.

Тя разтвори завесата между световете и посочи Коринт, след което забърза към Африка, изпълнена с жалост към зовящата името й жена.

* * *

Ала усмихнат пресичаше в нощта пазара духът на Сизифос. Стражите потрепериха, когато той премина край тях, а пламъците във факлите за миг утихнаха.

А там, насред просторната зала, връз царското ложе лежеше простряно тялото му, а край него с разпилени златисти коси и разплакани очи бе коленичила Меропе. Със смях я докосна Сизифос и тя вдигна невиждащ взор, после той досегна собственото си тяло, легна в него и се изправи усмихнат.

— Господарю! — възкликна тя и той я прегърна. Плачът й премина в смях.

А слугите потръпнаха при вида на двойката — умният цар и неговата храбра невеста, която се бе заклела да не го погребва, каквото и да стане.

— Не пускайте никого — заповяда Сизифос на слугите си. После отведе своята царица в покоите, където сини делфини танцуваха по стените и радостно блестяха факлите в нощта.

А в Китай бушуваше война, която пълнеше с трупове водите на Янг. Смъртта и нейните хиляди помощници нямаха миг покой, И чума имаше в Индия, която косеше животни и хора. И война в Германия…

Така че минаха години, докато Смъртта отново се озова на Коринтския пазар. Децата се втренчиха с ужас в нея, а възрастните страхливо се отдръпваха от пътя й.

— Върви си — обади се един търговец. — Нашият цар не обича странниците.

— Каква негостоприемност — обиди се Смъртта, — противоречаща на Божиите закони.

Тя се завтече нагоре по стълбите и пътьом хвърли дребна монета на разтреперания просяк. Когато Смъртта се появи пред дворцовите двери, стражите се изопнаха почтително — бе пременена с черна царствена роба, бе стегнала челото си със златен обръч, а в очите й трепкаха огънчета. А тя продължи по познатия коридор, разгневена от този странен обичай да се прокуждат странници.

Върху масата падна дълга сянка. Смехът на мъжете и жените, които седяха около нея, секна. Те вдигнаха глави, но не съзряха никого. Само царят се изправи от своето място, последван от царицата с големите очи. Времето бе оставило своя заскрежен отпечатък върху техните коси, а лицата им бяха бледи.

— Сизифос! — произнесе намръщено Смъртта и факлите трепнаха.

Сизифос докосна своята невеста с трепереща ръка и очите му се напълниха със сълзи.

— Виждаш колко я обичам — каза той. — Не мога да я напусна.

И Смъртта, вечната самотничка, потръпна и гневът й се стопи.

— Ти получи годините, които искаше, човече — рече тя. — Трябва да бъдеш доволен. Ела.

Но душата отново се вкопчи в тялото на Сизифос.

— Ела! — каза ядосано Смъртта. — Ела. Ти спечели четиридесет години! Спечели ги от мен. Сега ела!

И Смъртта се приближи и посегна с ръка към душата. Но по-бърз от ръката на Смъртта бе Сизифос. Той обви ръце около позлатения си пояс с брънки от молибден и асфодел. Смъртта, усетила предателството, изкрещя яростно — магията й бе развалена. Царицата зърна страшната й сянка и извика от уплаха. Но храбри бяха хората на царя и оковаха те страшната сянка, та я захвърлиха в най-дълбоката тъмница на двореца.

Някъде в Испания един старец я призова, но тя не можеше да му се яви и той заплака от мъка. Каруца прегази куче на една коринтска улица и то зави от болка за ужас на минувачите, а сърцето на Смъртта се късаше. Болести и старост се ширеха по света и мнозина напразно зовяха името на Смъртта.

Насекоми и животни се плодяха, множаха се, без да умират, бяха разкъсвани и поглъщани, ала пак не загиваха, а само стенеха жалостно. Треви и растения растяха на воля, обраснаха с тях градовете на хората, а животни се щураха навсякъде. Войните бушуваха без смърт, ранените продължаваха да се бият, сакати и болни бродеха из улиците и търсеха избавление от страшните си мъки.

И най-накрая боговете сведоха поглед към царящия на земята хаос и разтревожени затърсиха причината за злото. Най-мъдрите сред тях веднага се досетиха каква е причината, защото напразно викаха човеците името на Смъртта. И боговете започнаха да я дирят из земните недра, из дълбините на морето, започнаха да разпитват обитателите на Нощта, но никой не я бе виждал.

И тогава от покоите на царството на Съня изпълзя последното дете на Нощта — Кошмарът. И прошепна само една дума: „Сизифос“.

И боговете обърнаха всевиждащите си очи към град Коринт, та ги спряха на човека, наречен Сизифос. И на скърбящата сянка в подземията на неговия дворец. Те се разгневиха люто и трусове разтърсиха земята. Сизифос погледна своята царица, целуна я и взе ключа за тъмницата.

Страшно бе тук долу в мрачната, разтърсвана от трусове тъмница, в която обитаваше сянката с горящите очи и студеното змиевидно тяло.

— Дай ми още десет години! — помоли Сизифос, неуморен в желанието си.

Но Смъртта отвърна с мълчание, а подът отново се разтресе и пукнатини зейнаха в основите, заплашвайки да сринат двореца. Сизифос пъхна ключа и отключи оковите.

Смъртта се изправи величествено, хлад повя от нея и Сизифос се сви на пода, разтреперан от ужас. Но Смъртта, тази черна царица на мрака, се наведе над него и прошепна в ухото му:

— Ела с мен, храбри Сизифос.

И Сизифос се изправи, забравил тялото си проснато на пода, и последва царицата на мрака навън. Навсякъде, където падаше сянката на черната царица, идваше смъртта: умираха и се превръщаха в прах треви и насекоми, замлъкваше воят на кучетата, за да се чуят радостните детски викове…

И когато излязоха през вратите на Коринт, Смъртта се спря пред забравения просяк. Тя хвана нежно ръката му и просякът се усмихна, най-сетне намерил покой. Душата му напусна сакатото тяло и пое свободна по своя друм.

Те продължиха надолу по реката, където хиляди души се сбираха и лодкарят бързаше да изпълни позабравените си задължения.

* * *

След още девет периода Смъртта призова царицата с големите очи и красивата Меропе застана пред нейния трон. Смъртта й се усмихна. Царицата отвърна със същото. Тя отново бе млада. Август цъфтеше в косите й, огрявайки мрака на Ада.

— Ела — рече Смъртта, хвана я за ръка и я поведе през ливадите към тъмните планини отвъд.

Тясна пътека се виеше нагоре, препречена от масивен камък, който младият и строен цар се мъчеше да отмести. Камъкът бе голям и тежък, но младият цар бе упорит и търпелив. Той успя да го отмести на един разкрач, след което приседна да почине.

— Сигурно ще се почувства свободен — прошепна Смъртта, — когато го дотъркаля до върха на планината.

Смъртта спусна леко царицата на пътеката и царят се обърна изненадан, забравил своя камък, който се затъркаля надолу в пропастта и се разби с грохот на дъното. Ехото отекна из всички дълбини на Ада. Сизифос погледна след него объркан, но след миг със смях — по-силен от отекващия грохот — се затича и прегърна своята царица Меропе.

Смъртта се усмихна, обърна се и закрачи през просторите на Ада, упътена към своя трон. И като си спомни за задълженията, тя въздъхна и се разсипа отново на хиляди и хиляди свои отражения.

Елица Стоянова
Нещо на пътя

Здрачът падаше бързо. Последните лъчи на слънцето придаваха на сивите облаци зловещ вид. На фона на смраченото небе огнените петна изглеждаха необичайно. Вятърът виеше призрачно между дърветата, гонеше сухите листа, трупаше ги на неравни купчини по пътя и те сякаш имаха свой живот — трептяха, издигаха се внезапно като странни приказни същества, поемаха в различни посоки и неочаквано се пръскаха по шосето, за да се съберат в нови причудливи форми.

В далечината се чуваше бучене, което постепенно се засилваше. Черна кола профуча по пустото шосе, разпръсна сухи листа след себе си и изчезна в далечината. Имаше нещо странно в нея — криволичеше от единия край на пътя до другия и заплашваше всеки миг да се обърне в крайпътната канавка.

В колата бяха трима, всички в особено настроение, явно поради прекалена консумация на алкохол. Шофьорът се чувстваше чудесно. Вече бе забравил кошмарното празненство, на което не направи нищо друго, освен да се налива. Сега се радваше на всичко и като израз на доброто си настроение бе надул касетофона докрай. Безупречното управление на колата бе последната му грижа и на това се дължеше ексцентричното й движение. До него се бе строполил вечно вбесен и сърдит на целия свят неуспял спортист, на когото алкохолът влияеше зле и който не спираше да проклина всичко, за което бе в състояние да се сети. На задната седалка се беше свило рошаво същество, изпаднало в депресия.

Слънцето лягаше все по-ниско, вятърът се усилваше и листата не спираха своя фантастичен танц — сякаш бързаха за някъде, сякаш се стремяха към нещо, което отчаяно се опитваше да избяга. Светлините на фаровете пронизваха сумрака и превръщаха пърхащите из нощта насекоми в белезникави снежинки.

Зад остър завой куп листа стоеше упорито на пътя, въпреки острите пориви на вятъра. Всеки миг колата щеше да връхлети върху него. Дългите светлини осветяваха пътя далеч напред. Шофьорът внезапно и малко късно осъзна, че на пътя има нещо. Натисна спирачката, но не беше достатъчно бърз. И тогава забеляза тъмната купчина, от която му се стори, че проблясват предизвикателно малки огънчета. Предната гума мина върху нея, после задната. Колата спря след няколко метра.

— По дяволите! — шофьорът удари кормилото.

— Господи, ти прегази нещо! — извика момичето и притисна ръце към устата си, за да не заплаче.

— Да му се не види! — размърда се и мъжът отпред. — Винаги става нещо, когато бързам.

Вратите на колата се отвориха със скърцане и тримата слязоха. По средата на шосето лежеше нещо, подобно на парцал. Около него имаше черна локвичка, която миришеше странно.

Някой го побутна с крак.

— Зайче! — изпищя момичето и сякаш едва сега се събуди. — Зайченце…

Протегна ръце и вдигна малката купчина. От нея потече гъста течност и другите чак сега забелязаха стърчащите черни неща, може би уши. Изведнъж те помръднаха.

— Живо е! То е живо — момичето го прегърна и залюля като бебе.

— Каква гадост… Какво й става? — недоумяваше шофьорът.

Другият обясни:

— Като дете е гледала зайци. Оттогава…

Тя продължаваше да държи нещото и да припява песничка за някакво зайче, което се загубило и после…

— Не можеш да го вземеш в колата. Ще изцапа седалките, а тапицерията е съвсем нова. Няма смисъл, и без това няма да изкара дълго.

Но момичето не го чуваше. Приличаше на дете, което не иска да се раздели с любимата си играчка.

— Ще трябва да го качим, каквото и да е. Не можем да го оставим тук.

Внезапен порив на вятъра превърна сенките на дърветата в тъмни същества, които сякаш се бяха притаили зад чернотата на близките стволове и чакаха удобен момент, за да се нахвърлят върху нищо неподозиращия странник. Гората се изпълни с живот и те си дадоха сметка, че ако сега им се случи нещо, ще минат дни, преди някой да ги открие. Тясното планинско шосе бе винаги пусто, но в подножието на масива имаше град. Веднъж да стигнат дотам! Едва сега си дадоха сметка, че пътуването през планината не беше добра идея. Макар да спестява време, не действа добре на нервите — констатира не без сарказъм шофьорът. Ледени тръпки полазиха по гърба му и се почувства като муха в буркан — изложен пред погледа на нещо, което го кара да потръпва, той се опитва да избяга от стъкления си затвор, без да знае, че няма изход. Зарече се да не пие толкова, когато му предстои път. После блъсна момичето към колата и когато тя се разплака, обеща й да сложи мъртвото според него животно в багажника. После отново трябваше да бутат, за да може грохналата кола да запали.

Някой беше спрял касетофона. И тогава в гробовната тишина в купето се чу шум, който не беше нито от кашлянето на двигателя, нито стържене на спирачки. Шофьорът се досещаше какво е и при тази мисъл по гърба му отново полазиха тръпки, като че бяха мравки, бързащи за някъде. Огледа се. Спътникът му спеше дълбоко, а момичето отзад хълцаше безутешно. „Проклета истеричка!“ — отбеляза той и се опита да се съсредоточи върху пътя. Не успя. Приглушеното хлъзгане на твърда козина върху найлоните в багажника го докарваше до лудост. А преди това козината му се беше сторила мека като на зайче. И сигурно всичко отзад вече беше потънало в кръв. Какви големи бели могат да докарат малките неща! След един остър завой зловещият звук заглъхна, сякаш окончателно удавен в черната течност.

Тихо дращене, сякаш дребно животинче рови предпазливо с острите си нокти. Шофьорът намали и с риск колата да угасне се увери, че шумът идва от багажника. Изпита неистовото желание да спре и да изхвърли онази гадост (каквото и да беше). Едва се удържа да не го направи и сбута масивната фигура до себе си. Накрая спътникът му се събуди и той му нареди да погледне какво става в багажника. Дори намери готово оправдание — трябвало да внимава колата да не загасне. Онзи дори не го попита, но шофьорът си знаеше, че се оправдава пред самия себе си. Защо не иска да го направи? Не му беше лесно да си го признае, но се страхуваше. Или може би се гнусеше от съсирващата се локва кръв? Прекъсна ядосано размишленията си — ако продължава да мисли за толкова незначителни неща, или ще откачи, или ще стане философ.

Шумът от отварянето на багажника го сепна и той нетърпеливо погледна в огледалото за задно виждане. Успя да различи само тъмнеещите сенки на дърветата. Огледалото се беше изкривило и задната част на колата попадаше в мъртвата зона. Опита се да се обърне и чак тогава забеляза, че задната седалка е празна. Монотонното бучене на двигателя му пречеше да чуе какво става и той нетърпеливо се въртеше на мястото си.

Някой изруга приглушено, докато ровеше из багажника, последва го ужасен писък. Видяла е какво е станало — помисли си той не без злоба, която така и не можа да си обясни откъде бе дошла. Неочаквано момичето се появи в огледалото — отстъпваше бавно, онемяла, с изпълнени от страх очи. Приятелят му ругаеше на висок глас и се опитваше да хване нещото, което се криеше сред найлоните в багажника.

И тогава се случи това, което всички знаеха, че ще се случи, но за което се опитваха да не мислят. Шофьорът потръпна от внезапно появилата се остра и задушлива миризма. За миг стана съвсем тихо, после нещо изхриптя и падна тежко на асфалта. Стори му се, че целия свят се удави в непоносимата воня. Пусна кормилото от потните си ръце и извика. Звуците откъм багажника напомняха на второкласен филм на ужасите. Само че докато зрителите се свиват в полутъмните салони и се преструват, че ги е страх от лошо направените макети на чудовища, той твърде осезаемо усещаше как многобройните крачка на страха пъплят по гърба му. Сякаш там, зад колата, в сянката на полуотворения багажник, някой мляскаше нещо твърдо. Или мачкаше кости.

— Крайно време е да се събудя — каза си той и дори се ощипа, за да се убеди, че не сънува.

Кошмарното хрускане ставаше все по-ясно и по-силно. Всичко бе потънало в необяснима тишина, нарушавана единствено от това нестройно мляскане.

После стана тихо. Дори прекалено тихо. Едва тогава го осъзна: какъв глупак беше, какъв идиот — в стремежа си да разбере какво става, беше угасил двигателя! Беше се опитал да се извърне и бе отпуснал педала. Постепенно горчивата самоирония отстъпи място на страха, който с леденостудени пръсти скова гърлото му. Трябваше да бутне колата, което означаваше ДА СЛЕЗЕ от нея. Не знаеше какво бе онова нещо отзад и не искаше да го знае. В далечината проблясваха светлините на града — колко близки и в същото време колко далечни!

Отново бе станало ужасяващо тихо. После се появи лек шум — тихото стържене се приближаваше. Нещото се влачеше по твърдия асфалт. Влачеше се КЪМ НЕГО! Шофьорът замръзна на мястото си.

Трябваше да направи нещо, но не можеше.

Искаше да крещи, но нямаше смисъл.

Листата отново летяха в своя вихър и после леко замираха на пътя. Вятърът стихваше, но отдавна бе заличил всеки особен мирис.

На изток небето просветляваше.

Съвсем самотна, на шосето стоеше голяма и празна черна кола.

Джералд Карш
Опасен влог

Имате остро око, господине, щом веднага ме познахте по снимките, дето се появиха във вестниците и списанията. Мисля, че малко съм се променил, но иначе съм си същият онзи Питър Перфремънт, когото толкова превъзнасяха за откритията в ядрената физика. Радвам се, че ме познахте от пръв поглед. Иначе човек може да ме вземе за офейкал каторжник, за луд или нещо такова — та нали самият аз ви помолих да седнем в това тъмно ъгълче и да ме скриете с гърба си. Ако надзърнете в огледалото над главата ми, ще видите входа. Там по някое време ще цъфнат двама младоци. Те идват за мен. По тъпите им мутри ще познаете, че са от службите за сигурност.

Като ме видят, разбира се, ще подскочат: „О, господин Перфремънт, колко ни е приятно да ви срещнем тук!“. А после ще заплачат, че имат бърза работа, и ще ме отведат. Една от малкото радости, които са ми останали на стари години, е да се измъквам от тези типове. Веднъж се скрих в кош за мръсно бельо. А днес намъкнах върху вечерния си костюм работни дрехи, за да се вмъкна на концерт. След приятната вечер ще се върна у дома, но сега ми се иска още мъничко да съм сам.

За всички тия неудобства трябва да се сърдя само на себе си. Зарязах работата си още през 1950 година, когато цялата истина за бомбата над Хирошима стана достояние на всички. С това моята работа горе-долу привърши. Преместих се в красива малка виличка на нос Фес в Южна Франция. Имах намерение да си кротувам, докато си събера библиотека, и по мъничко да се занимавам с наука в моята малка, но добре обзаведена лаборатория. Не пропусках нито един музикален фестивал, сръбвах си по чаша винце върху терасата на някой приятен ресторант и продължавах академичната война с доктор Франкенбург. Тази война впрочем не е по-кръвопролитна от партия шах и засяга свойствата на елемента флуор.

Сред елементите той е абсолютен разбойник, жива главоблъсканица. По своите капризи флуорът си е направо примадона, а по характер — престъпник по рождение. Не можеш да го задържиш в чист вид, тегли го към всичко, което го има на Земята. Но в един прекрасен ден успях да отделя субстанция, която за краткост по-нататък ще наричам флуор-80 — шест унции гъсто желе с цвят на варовик. Потенциално тази пластина притежава взривна сила, която може да изпрати цялата ни планета в преизподнята — за толкова време, колкото й трябва на кибритената клечка да се запали. Докато флуор-80 беше в ръцете ми, оставаше напълно инертен. Можеш да го блъскаш с чук, да го гориш с поялник — нищо. Но при определени условия, които тогава ми се струваха напълно недостижими, това парче ставаше неописуемо страшно. Като казвам „неописуемо“, искам да кажа „неизмеримо“.

Сложих бележника с формулата и изчисленията в плик, за да го скрия в подземията на Морската банка в Сабл дьо Фес. Пластинката флуор-80 притиснах между две картончета и я мушнах в също такъв плик, който сложих в джоба. Работата е там, че в града имам приятел, с когото обичам да сръбвам по чаша чай. Загложди ме глупавият мерак да му покажа моята пластина. Затова отидох у доктор Райзин. Той си е стар чешит, надживял суетата на общественото признание — някога се е ползвал с уважението на добър архитект, специалист по стоманени конструкции.

— А това е нещо специално към чая — казах му, като хвърлих небрежно на масата моето малко пакетче флуор-80.

— Пушено филе ли?

— Не.

— Струва ми се, че вече си минал през барчето — рече Райзин заядливо.

— Бъркаш, идвам направо от банката.

— Охо, тъй значи — пачка с банкноти! Дай по този повод да ударим нещо по-силно.

— Не съм бил в банката, за да вземам, Райзин. Напротив, този път вложих.

— Не ме разигравай, моля те. Какво е това?

— Това — отвърнах — е неопровержимо доказателство, че Франкенбург греши. Това е половин дузина унции абсолютно стабилен флуор-80 и в същото време неговата критична маса.

Кльощавият стар кокал измърмори:

— Не ме шашвай с умни приказки. Доколкото зная, когато радиоактивно вещество достигне при определени условия това, което се нарича критична маса, протича ядрен взрив. А ако наистина е така, малкото ти пакетче представлява опасност, прав ли съм?

— Точно така — отвърнах. — Достатъчно да изпари планета от средна величина.

Райзин наля чай и съвсем безгрижно попита:

— Как го привеждаш в действие? Надявам се, не като го метнеш на масата, нали?

— Не може да се взриви без необходимите условия, които обаче е трудно да се постигнат.

— И за какъв дявол го донесе тук?

Бях разочарован — пластината не му направи никакво впечатление!

— Ами, за да го видиш. Досега никой освен мен не бе виждал флуор-80. Още повече, че след около четиринайсет часа той ще се изпари. Ако трябва да бъда точен, това вещество вече се взривява. Но се взривява бавно. За да бъде взривът наистина реален, трябва да се даде възможност на това късче да увеличи обема си при температура над шейсет градуса по Фаренхайт в херметично затворена бомбена обвивка с обем най-малко десет хиляди кубични фута. При тези условия, щом възникне необходимото налягане, то се взривява. Но за да се достигне налягането, при което ще започне пренареждането на атомната структура, нашата бомба с обем десет хиляди кубични фута трябва да има обвивка с дебелина два или три фута. Това са необходимите условия.

Като разбъркваше чая си, Райзин ме прекъсна:

— Нека тогава спокойно да си се изпарява. Но след като така и така си го донесъл, дай да му хвърля едно око. — Той разтвори плика и ревна: — Знаех си, че ме будалкаш!

И тогава видях, че вътре е моят бележник!

— Господи, значи е в банката! — креснах. — Тук е само формулата.

— А бомбата?

— Не е бомба, Райзин. Току-що ти обясних, че флуор-80 не може лесно да стане бомба. Сигурно съм го забравил в магазина.

— Отровен ли е?

— Отровен ли? Че откъде да знам… Чакай, чакай… Излязох от къщи, сложих бележника в десния джоб, а флуора — в левия. После влязох в сладкарницата и за да не се отваря левия джоб, преместих… Всичко е наред! Образецът е в банката при пълна сигурност. Просто съм объркал пликовете.

Но Райзин не споделяше моето спокойствие.

— Значи си оставил онова ужасно късче в Морската банка?

— Да. И какво от това?

— Това е най-сигурната банка във Франция. Подземието, където се намира трезорът, има дължина четиридесет фута, ширина трийсет и височина десет. Това означава обем от дванайсет хиляди кубични фута. Там се поддържа ниска влажност и постоянна температура от шейсет и пет градуса по Фаренхайт. Стените са от много дебела стомана и железобетон с дебелина три фута. Подсказва ли ти всичко това нещо?

— Чакай — възкликнах, — чакай…

— Няма какво да чакам! Осъзнаваш ли какви си ги забъркал, безотговорни ми приятелю? Ти си успял да намериш за своето късче флуор-80 най-подходящата обвивка! Някога да ти е хрумвало да направиш бомба с размерите на банка? Браво!

— Познавам управителя, господин Льо Ке — казах. — Веднага ще се срещна с него.

— Днес е събота, банката е вече затворена.

— Да, знам, но ще го помоля да дойде с ключовете.

— Желая ти успех — рече Райзин.

Обадих се по телефона — г-н Льо Ке бе заминал за уикенда в Лаферте, на осемдесет мили от брега. Помъчих се да намеря такси, но попаднах на кола, в която нямаше нито една изправна част. След уморително и зловонно пътуване, през което на два пъти ремонтирахме колата, стигнахме до Лаферте и не особено лесно открихме господин Льо Ке.

— За вас съм готов на всичко — каза той. — Но да отворя банката, виж, това е абсурдно!

— Съветвам ви да го направите — казах заплашително.

— Господин Питър — отвърна той, — проблемът не е в моето нежелание. Просто вратата на подземието има брава с часовников механизъм. След като той е нагласен, никой не може да отвори вратата, преди да е изтекло определеното време. Това може да стане точно в 7:45 сутринта в понеделник! Нито миг по-рано, нито миг по-късно.

— Тогава ще се наложи да разбием бравата.

— За да се отвори подземието, трябва да се отнесе цялата врата.

Каза го с гордост.

— В такъв случай ще се наложи да се отнесе вратата.

— Това на практика означава да се отнесе цялата банка — господин Льо Ке определено смяташе, че съм се смахнал.

— Тогава — започнах аз — не остава нищо друго, освен да се отнесе цялата банка. Поради недоглеждане, за което изцяло признавам вината си, аз превърнах вашата банка в колосална бомба. В сравнение с нея мултимегатонните бомби са само разредено мляко.

— Един от нас двамата е откачил — заключи Льо Ке.

— Господин Льо Ке, ако вие не отворите подземието, Вселената ще изпита удар с мощност половин ултимон. Разрешете, моля ви, да ползвам телефона.

И тъй, аз се свързах със съответния отдел на службите за сигурност, а след това помолих господин министъра, чието име не искам да споменавам, да побърза. Тъй след двайсет минути вече можех да доложа на Льо Ке:

— Всичко е наред. Армията и полицията са тръгнали насам, както и няколко мои колеги. Компанията, изградила подземието, изпраща със самолет най-добрите си специалисти. Ще можем да отворим подземието след около два часа.

Съвсем шашнат от чутото, той едва промълви:

— Занапред бъдете любезен да ползвате услугите на друга банка, господин Перфремънт.

Обградиха квартала, в който бе разположена банката, но се отказаха от евакуация. Повечето учреждения бяха затворени и реализирането на операцията мина лесно. Началникът на полицията тъпчеше лулата си с вид на артилерист, зареждащ оръдието си с последния снаряд. След това я насочи към мен — жест намек, че смята целия план за взлома в подземието на банката за една предварително подготвена операция. Господен Льо Ке вметна:

— Бронираната кола мина в края на деня и сега в банката почти няма пари.

Междувременно бе довтасал и моят стар враг Франкенбург. Той и колегите му съсредоточено изучаваха записките ми, които бях принуден да им дам.

— Трябва да проверя и препроверя — мърмореше Франкенбург. — Трябва ми компютър. Трябват ми поне пет дни.

Но дребничкият доктор Имхоф го прекъсна:

— Не можем да изключим вероятността написаното тук да отговаря на истината. Трябва да го допуснем, па макар и само за да ни е чиста съвестта. Има и друго. Всяко намаляване на налягането прави така наречения флуор-80 напълно безвредно вещество, нали? В такъв случай една дупка във вратата на подземието е вече достатъчна предпазна мярка. Така може и да доживеем до понеделник.

— Така е — съгласих се. — Предложението е разумно.

Специалистите от компанията за монтиране на сейфове вече разтоварваха техниката си. Между бутилките, защитните очила и разните апарати зърнах и няколко противогаза.

— Това пък за какъв дявол е? — попитах Льо Ке.

Франкенбург рече мрачно:

— Ако пробием дупка, до понеделник тъй нареченият флуор-80 ще се изпари.

Доктор Чап го подкрепи:

— Ако го оставим, ще се изпари, ако не го оставим — пак ще се изпари. Но ако оставим флуор-80 тук, ще се изпарим заедно с него в колективното небитие. Затова по-добре пробийте дупка.

— Господин Льо Ке — напомних аз, — бях ви попитал за какво са тези противогази.

— Когато вратата се подложи на външно въздействие, автоматично се включва сигнал за тревога и подземието се запълва със сълзотворен газ от вградени вътре контейнери.

— Сълзотворен газ ли казахте?

— С много висока концентрация.

— Тогава — закрещях аз — веднага се махайте от вратата! Моят флуор-80 встъпва в реакция само с едно вещество. Само с едно! И това е C8H7ClO, хлорацетофенон. А то, дявол да го вземе, е точно веществото, което влиза в състава на сълзотворния газ!

Франкенбург кимна в съгласие, а Чап допълни:

— Както и да го усукваме, здравата сме загазили.

Тогава се намеси малкият Имхоф:

— А има ли такава част от подземието, която да не е защитена?

Льо Ке отговори:

— Отвън е достъпна само една стена, допираща се до бижутерийния магазин на Моникендъм. Но само стената на неговото мазе е дебела два фута…

— Доведете Моникендъм! — нареди министърът на сигурността и известният бижутер и лихвар беше мигом докаран.

— С удоволствие ще отворя мазето си — подхвана той, — но имам партньор, Уормардъм. Нашето мазе се отваря с комбинация от две брави, отключващи се едновременно. Само един човек не може да отключи двете брави в едно и също време. Аз си имам своя секретна комбинация, Уормардъм — своя. За да се отвори мазето, трябва да присъстваме и двамата.

— Ето как се става богат — измърмори Райзин.

— Ето как се остава богат — поправи го Моникендъм.

— А къде е сега Уормардъм?

— В Лондон.

Веднага позвъниха в Лондон и агентите на секретните служби грабнаха възмутения нещастник Уормардъм направо от масата. Горкичкият пристигна в Сабл дьо Фес в състояние на пълно вдървяване и с още вмъкната в яката салфетка за хранене.

Затова пък аз, според шефа на полицията, бях вече напълно прозрачен. В очите му бях главатар на престъпна банда, истинската цел на която е сейфа на златарите. Той усили полицейския кордон, а Моникендъм и Уормардъм отвориха едновременно мазето.

Хората от компанията за монтиране на сейфове започнаха да пробиват задната стена на банката. Към пет сутринта процепът в стената бе вече готов.

— Великолепно! — казах. — Сега няма за какво да се притеснявате.

И предложих да изпием по чашка горещ чай. В отговор на моята любезна покана господин Льо Ке скочи да ме души.

Когато отворът стана широк два фута, един дребничък мъж взе моя ключ, мушна се през дупката и след малко се върна със скритото в моя сейф — малкото пликче с флуор-80.

— Кълна се в Бога, през цялото време сме били на косъм от гибелта — казах.

Не си мислете, че с това историята свърши. В онази безумна нощ, докато всички полицаи на Сабл дьо Фес и околностите са стояли на стража около банката и магазина на Моникендъм, банда се вмъкнала в галерията на принца на мамелюците. Крадците очистили всичко до шушка — при пълен комфорт. Свили безценна сбирка от антични скъпоценности, три Рембранда, четири Холбайна, два Рафаело, един Тициан, два Ел Греко, три Ботичели, по един Вермеер, Грей и Грьоз. Казаха, че това било кражбата на века, а застрахователната агенция Лойд предпочела да изгуби целия океански флот, отколкото да заплати застраховката.

В този смисъл на мен ми провървя, че ме върнаха в Англия под стража. Тъжното е, че сега всички ме смятат — вижте докъде им стига нахалството! — за празноглав дърдорко. Като че ли флуор-80 е някаква щурава измислица, паднала от небето! Дявол да го вземе, че вие сам можете да си го направите в кухнята! Вземате 500 грама от минерала флуорит, после…

Ох, страхувам се, че моите две приятелчета дойдоха. Ще трябва да ви напусна, сър. Желая ви лека нощ…

Лорънс Уат-Еванс
Фрагменти

Имало едно време — често ми разказваше мама — в Мъртвото и Отминало — земя на име Калифорния, където слънцето греело непрестанно, винаги било топло, хората не знаели що е дъжд и били много красиви и всеки човек притежавал голяма просторна кола, която можел да кара със скоростта на вятъра, а имало и пътища, по които да се карат колите. И в тази Калифорния имало едно място на име Холивуд и от там идвали всички мечти.

Защото хората тогава не мечтаели своите мечти сами в леглото, вътре в главите си, както правим ние сега, а ги гледали като поредица от цветни картини, по-големи от живота, по-ярки от живота, на един широк сребрист екран, който висял в салона над сцената, или във вълшебна кутия наречена „видео“, която всеки от тях имал в къщата си. И тези сънища винаги завършвали щастливо и винаги накрая побеждавало доброто, а злото било наказвано. И винаги печелела истинската любов.

Все не знам как да възприемам мамините разкази — искам да кажа, че винаги изглеждат като приказки, или като някакви поетични алегории, макар че тя няма това предвид. Дори когато веднъж я запитах направо, тя продължаваше да твърди, че Калифорния наистина е съществувала в Мъртвото и Отминало, съществувал е и Холивуд — но после промени историята и каза, че там са създавали не сънища, а са правили кино, или филми, или видеопродукции, или телевизия, а когато я запитах какво означават всичките тези неща, тя не можа да ми отговори.

Каза ми само, че това са синоними на думата мечта.

А после добави, че може би Холивуд не е бил съвсем реален, може би е бил илюзия, че е бил създаден, а след това съвсем се обърка, или се обърках аз.

Така че, може би наистина мечтите са нещо друго — право да си кажа, не знам.

Попитах веднъж мама какво се е случило с Калифорния, а тя отговори, че няма представа. Попитах я, дали е още там, където е била, макар и разрушена, но тя само поклати глава. Може и да е пропаднала в морето, добави не след дълго.

Мама не знаеше.

Веднъж четях една книга, която бях намерил, доста запазена, дори имаше корица и почти всички страници. Не ме бива много в четенето, все не ми остава време за това, но тази книга специално я прочетох. Там се разказваше за някаква страна на име Атлантида, която потънала в морето.

Запитах мама, дали Атлантида не е другото име на Калифорния.

Вместо да отговори, тя избухна в сълзи и после не ми говори много часове.

А когато отново ми проговори, мама каза, че за разлика от Атлантида, Калифорния е съществувала наистина, че Калифорния я е имало само до преди петдесетина години, докато Атлантида е изчезнала преди най-малко две хиляди години, че има много измислени страни, които са потънали, като например Лемурия, Му и Нуменор и Атлантида вероятно е една от тях.

Нищо не разбрах от обясненията й. Защо им е трябвало на хората да измислят подобни страни? Защо са толкова много? Щом Атлантида не е истинска, как е могла да потъне преди две хиляди години?

Запитах мама, дали някога е ходила в Калифорния преди да потъне, а тя ужасно се разгневи.

— Не е потънала, — рече. — Или може би е.

Така и не ми каза, дали е била там.

Днес намерихме видеозаписите. Това са черни на цвят, доста чупливи кутии.

Мислех, че видеозаписите са някакъв вид мечти, но мама каза, че именно черните неща били видеозаписи.

Но те не са мечти, те са само купчини черна пластмаса, която не може да послужи за нищо. Освен че блестят, когато върху тях попадне светлина.

Тъкмо разглобявахме една кола, когато се появи мама и започна да крещи:

— Не тази! Това е „Шевролет“, модел 1956г., може би е последният в света!

Отвърнах й, че от тръбите и маркучите ще си направим оръжия, а колелата и бензина ще запалим за да се стоплим, а тя рече:

— Добре, съгласна съм, само не тази. Не можете ли да разглобите някоя друга?

Двамата с Линдзи не виждахме никаква разлика, но все пак решихме, че можем да оставим тази кола на мама. Наистина наоколо има достатъчно коли, макар че на повечето им липсва по някоя част.

Когато си тръгнахме мама продължаваше да седи зад кормилото и да си говори сама.

Когато Линдзи за пръв път попадна на Стюарт той се опита да я изнасили. Останалите нямахме нищо против. Пък и кой би имал? Тя избяга от него, а после се появихме ние и се опитахме да го заговорим. Решихме, че може би няма да е зле, ако потъргуваме. Винаги става така, когато срещнем нови хора — има какво да си предложим взаимно.

Стюарт заяви, че единственото, което иска е да се люби с Линдзи.

Обмислихме предложението му, но тъй като Линдзи продължаваше до настоява, че хич не го харесва, накрая му заявихме, че номерът няма да мине.

Не можех да отделя очи от нещата, които притежаваше — имаше алуминиеви съдове и светлини, които блестяха много по-ярко от нашите. Ето защо му предложих да го запозная с мама, на неутрална земя, а ние в ролята на посредници, в случай че тя също не го хареса.

Но тя наистина го хареса. Каза ни да се махаме и ние ги оставихме, приседнали на един бетонен отломък да си приказват за компютри. Всички стари хора обичат да говорят за компютри, но все не могат да обяснят за какво точно са служили, или пък аз не мога да разбера. Има много подобни неща от Мъртвото и Отминало и понякога хич не е лесно да разбереш старите хора.

Веднъж, когато бях съвсем малък намерихме един компютър, но акумулаторът му не след дълго се изтощи.

През следващите няколко месеца мама се премести да живее при Стюарт. Харесваше й, доволна бе че има алуминиеви съдове, в които да готви и че там винаги е светло.

— Защото има генератор — обясни ни веднъж. Не знаех дали да й вярвам. Така или иначе, никога не го видях.

Двамата с Линдзи не се преместихме при тях, защото искахме да си имаме наше собствено място, а и Стюарт и мама държаха да си имат тяхно собствено място. Нямахме генератор, та да са ярки светлините ни, а само стари автомобилни акумулатори, от които те едва мъждукаха. Но и това ни стигаше. Готвехме винаги в една и съща тенджера.

От доста време не бяхме се срещали със Стюарт, и в първия момент пропуснахме да забележим колко раздразнителен е станал.

Когато видях, че ръката му е окървавена, попитах го какво е станало.

— Блъснах една стена — отвърна.

Погледнах внимателно ръката.

И преди съм виждал хора да удрят стени, когато живеехме с чикагското племе, имаше един, който удряше стени винаги, когато нещата тръгваха на зле. Но ако се съдеше по ръката на Стюарт, ударът не е бил само един.

— Разбирате ли се с мама? — запитах.

Той ме погледна изкосо, сякаш се правех на по-умен отколкото съм.

— Не — отвърна. Кимнах в отговор.

— Мислех си, че двамата ще си прекарвате чудесно, със спомените за Мъртвото и Отминало. И за други неща, разбира се.

— Така беше — потвърди Стюарт. — Наистина. Но тя не искаше да говори за нищо друго.

Премигнах и се замислих.

— Ами че за какво друго да говори?

Мама се появи не след дълго. Разплакана. Стюарт си събирал багажа, казал й, че ако иска може да остане на неговото място. Той щял да си намери друго. Оставял й и алуминиевите съдове.

Отидох да си поговоря с него — като „мъж с мъж“, както казва мама.

— Джорджи, — посрещна ме той, — знаех, че ще те изпрати.

Кимнах.

— Е, може да няма никаква полза, но ще си поприказвам с теб.

— Добре, защо си тръгваш? — запитах.

— Защото не мога повече да я слушам. Защото единственото, за което говори е Мъртвото и Отминало.

— Ами за какво друго да говори? — запитах изненадан.

— Защо да не говори за онова, което тепърва ще дойде?

— Какво искаш да кажеш? Нищо няма да дойде.

— А утре? — запита той.

— Какво утре? Утре ще е като всеки друг ден.

— Така ли? Защо?

— Защото…

Не знаех какво да кажа. Просто винаги е било така. Откакто се помня, винаги всичко е едно и също. Е, да, времето се променя, през зимата става студено, а през лятото топло, едни дни са слънчеви, други дъждовни, аз раста, понякога ловът върви добре, друг път зле, но всъщност нищо не се променя.

— Джорджи, — рече Стюарт, — като дете майка ти е гледала доста филми и струва ми се, че не е забравила нито един от тях. Но едно не може да разбере.

— Какво точно?

— Че хората в тези филми никога не правят онова, което е правила майка ти. Никога не седят и не чакат да им се случи нещо в живота. Те излизат навън и предизвикват съдбата си.

— Но това е било в Мъртвото и Отминало — възразих. — Тогава мечтите са били различни.

Той ме погледна малко странно, сякаш по някакъв начин го бях наранил.

— Не — поклати глава. — Светът тогава е бил различен, прав си — но хората бяха същите и мечтите им бяха същите. Тези две неща никога не се променят — той нагласи багажа на ръчната количка и го привърза с ремъци. — Хората променят света с мечтите си, но нито те, нито мечтите им се променят.

— Само че мама ми каза, — отвърнах, — че хората седели и заедно гледали мечти.

Лицето му се опъна.

— Това е, което тя прави сега — рече. — Седи си, гледа старите мечти в главата си и ми дрънка за тях — той въздъхна. — Джорджи, искам да имам мои собствени мечти, нови мечти.

След тези думи Стюарт дръпна дръжката на количката.

— Мислиш така, — рекох, — защото си от преди.

Стюарт се отдалечи без да отговори.

Не казах на мама за онова, което бях чул от Стюарт, само я уведомих, че си е тръгнал. Тя плака дълго.

Мечтите не променят света. Мама е пълна с мечти. Аз нямам никакви, но тя има за двама.

Понякога си седи в колата, разговаря с невидими събеседници и се преструва, че се носи със скоростта на вятъра.

Но колите отдавна не вървят. Мама казва, че не могат, защото няма бензин, но аз си мисля, че причината е другаде. Мисля си, че понеже Мъртвото и Отминато е мъртво и отминало. Всички стари мечти и всички стари магии са умрели, а ние трябва да живеем в тук и сега.

Мама се опитва да живее в Мъртвото и Отминало, но не може. Иска да живее в Калифорния. Така си мисля. Стюарт също иска да живее някъде, в някое място, което вече не съществува.

Може би Атлантида.

Но повечето хора живеят тук и сега. Аз също. И Линдзи. И нашето бебе — нарекохме го Шевролетка, за да зарадваме мама.

Наистина, знаете ли, това е добър свят, млад свят.

Защо ни трябва да го променяме?

Антъни Джилбърт
Алиби

Мъглата пропълзя по реката още по обяд, а вечерта беше вече толкова гъста, че когато Артър Крук погледна към улицата, остана с усещането, че виси над бездна. Никаква светлинка, никакво очертание, мъгла като желе.

— Ужасна нощ — промълви знаменитият адвокат, отправил поглед към невидимия град. — Не помня по-ужасна.

Телефонът звънна. Гласът идваше от много далеч, но Крук веднага улови, че онзи е изплашен.

— Мистър Крук — прошепна гласът, — мъглата сякаш ме накара да ви позвъня. В такова време си убеден, че не те виждат.

„Дявол да го вземе! — изруга Крук мислено. — Още един с мания за преследване.“ И продължи:

— Случило ли се е нещо? Кой ви следи?

— Вие си мислите, че само така ми се струва? Де да беше така, но мен наистина ме преследват. Той вече три пъти ме предупреждава. За последен път тази вечер. Звъни и всеки път казва: „Ти ли си, Смит? Помни, мълчанието е злато“ И затваря слушалката.

— Бас държа — възкликна Крук, — че някой от вашите приятели ви разиграва!

— Не знам кой е — отвърна гласът, вече съвсем далечен, — но този човек удуши Изабела Болдри.

Щом чу името Изабела, лицето на Крук мигом се промени.

— Така. А сега всичко по реда. Та как се казвахте?

— Смит. Бях един от многото гости на партито онази нощ. Но съм единственият, който знае, че Том Мерлин е невинен.

— Аз също го знам — кротко отбеляза Крук, — иначе не бих му станал адвокат. Знае го още младата лейди, която иска да се омъжи за него. И разбира се, знае го също и истинският убиец. Така че сме четирима. А вие откъде го разбрахте?

— Бях зад завесата, когато онзи влезе в кръглата зала на кулата. Беше толкова близо, че можех да го докосна. Не го видях, тъмно беше — в онази глупава игра „Убийство“ участваха всички и бяха изключили осветлението. Още не знаех, че убийството е вече извършено. Когато се разбра, се досетих, че той е излязъл от нейната стая, защото няма откъде другаде.

— Чуйте — започна Крук. — Да си представим, че никога не съм чувал тази история, започнете я отначало. Впрочем, а какво правихте вие зад завесата?

— Не заради играта, а защото… Бях нещастен. Не трябваше да идвам. Партито не беше по вкуса ми. Никой не ми обръщаше внимание. Само господин Мерлин ми съчувстваше. Чух го да казва на доктора: „Изабела трябва да се грижи за всички“, а докторът отвърна: „Трудно е да се очаква това точно сега“.

След малко гласът продължи:

— От самото начало не бях на себе си. Играехме на гатанки. Всички останали бяха толкова великолепни, а аз съм си глупав… Не исках да играя, исках да се махна, но госпожа Болдри рече, че не бива — домът й е на цели три мили от спирката, пък и още никой не си тръгва. По-късно биха могли да ме откарат.

Сякаш преглътна и продължи:

— Играта „Убийство“ беше тъпа. По-тъпа от всички други, защото в тъмното можеш да налетиш на кого ли не. Аз налетях на нея и Том Мерлин. Той й говореше да бъде предпазлива — може да й прекършат врата, а тя се засмя и отвърна: „Не би ли искал ти да го свършиш, Том?“. После го попита дали все още мисли за онази „скучна малка девица“ — така нарече жената, за която той иска да се жени. И още: защо не се върне при нея, щом иска да се върне? Почувствах се неловко, отдалечих се и тогава открих прозореца, през който се излиза на плоския покрив. Мислех да остана там до края на играта, но и там не ме оставиха на мира — след минута господин Мерлин също излезе на покрива. Изплаших се, че може да ме види, затова минах в тъмното по покрива и влязох през другия прозорец. Така се оказах в кръглата зала на кулата.

— Страхотно! — рече Крус с възхищение. — И после?

— Светлината беше угасена, но луната светеше ярко. Чух шум и се досетих, че госпожа Болдри се крие там. Но миг по-късно разбрах, че не е сама — с нея беше някакъв мъж. Тихо се спуснах до стълбищната площадка. Стори ми се, че някой се качва по стъпалата, затова се скрих зад завесата. Страхувах се да не ме намерят, но стъпките отново поеха надолу. Не стоях дълго зад завесата, тъй като вратата на залата в кулата се отвори и някой предпазливо се промъкна надолу. Спря съвсем близо до мен и замря. Не дишах, макар още да не знаех, че е извършено убийство. След минута се спусна надолу. Тъкмо да изляза, някой хукна нагоре, влезе в залата и чух мъжки глас: „Норман! За Бога!“. После гласът на доктор Дан: „Идвам. Къде си?“. А първият мъжки глас — това беше Ендрю Тетъм, артистът — отвърна: „Изгони жените! Случило се е нещо ужасно!“

— И разбира се, жените мигом се сбраха, нали?

— Надойдоха всички и аз излязох от укритието си. Вратата на залата в кулата беше затворена, после излезе Тетъм и рече: „Трябва да слезем долу. Станал е нещастен случай“. Доктор Дан приближи до него: „Трябва да знаят истината. Изабела е убита и ние всички сме в объркано положение“.

— И кога ви хрумна, че трябва нещо да споделите с полицията? — попита сухо Крук.

— Не веднага. Аз… аз бях потресен. Всеки се опитваше да си припомни къде е бил. Обяснявах им, че аз всъщност не съм участвал в играта, но никой не ме слушаше. После една от жените попита къде е Том. Тетъм допълни: „Странно. Дано и той не е убит“. Разбира се, не беше — дотърча подир малко и изрази надеждата си, че си прекарваме весело. Една от жените изпадна в истерия. Тетъм го попита къде, по дяволите, е бил, а той отвърна, че е бил на плоския покрив. Всички бяха изненадани или поне се отнесоха с недоверие, а доктор Дан рече: „Ако си бил на плоския покрив, трябва да си чул нещо“. „Обикновените шумове — рече Том. — Какво, да не е станало убийство?“ И тогава те му разказаха.

— А когато дойдоха полицаите, разказахте ли им за мъжа, който се е спуснал от залата, или имахте особени основания да премълчите?

— Знаете ли, исках да разкажа, но се досетих, че нямам доказателства за достоверността на моя разказ… Но когато арестуваха господин Мерлин, не биваше повече да мълча. Вярно е, не мога да посоча името на убиеца, нито да докажа невинността на господин Мерлин, но ми се струва, че ако съдът чуе моите показания…

— Те няма да го осъдят — твърдо рече Крук. — С Том Мерлин се занимавам аз, така че няма да го пипнат с пръст! Но все едно, ние трябва да действаме заедно. Къде се намирате?

— На Крайбрежна, в телефонна кабина.

— И какво ви пречи да дойдете веднага?

— В тази мъгла?

— Стори ми се да казвате, че в мъглата е по-безопасно.

— По-безопасно е да се звъни, защото автоматът е близо до дома ми. — Неочаквано той изпадна в странен трескав кикот. — Мислех, че съдбата е против мен, когато открих в джоба си само едно пени. Но после се оказа още едно — ще го пазя за вечерен вестник.

— Запазете това за мемоарите си — предложи Крук. — Всичко, което трябва да направите, е да се спуснете по улицата и да вземете метрото.

— Стори ми се, че наблизо има такси.

— Слушайте! — отсече Крук. — Сторете каквото ви казвам. В метрото няма да ви се случи нищо.

— Не може ли утре… — започна Смит, но Крук го прекъсна:

— Не. Утре може да бъде късно. Докато Хикс знае, че вие държите вашата тайна при себе си, вие за него сте опасност. Ще бъдете защитен, когато разкриете тайната си.

„Тъй, тъй — размишляваше Крук, когато постави слушалката и погледна яйцевидния си джобен часовник. — Първо, доколко тази история е правдива? И второ, дали ще й повярват в полицията? Тя не доказва невинността на Том Мерлин, но може да разколебае съдиите… Разбира се, такава история би могъл да съчини и престъпникът, но той би я разказал веднага.“

* * *

Крачейки по улиците, Смит трескаво обмисляше фразите, които да използва в разговора с мистър Крук. Страхуваше се от този разговор, но още повече от възможното…

Внезапно спря, за да провери дали го преследват, но чу само плясъка на водата о кея. След малко с ужас откри, че не може да се движи — мракът беше непроницаем като твърда преграда. За щастие, в този миг профуча кола. Беше пълна с млади хора — като онези на партито на Изабела Болдри. Започна да крещи „Такси! Такси!“, но колата отмина. Обхвана го паника, но в този момент различи фаровете на втора кола. „Такси!“ — викна Смит и с облекчение чу как автомобилът спира.

— До Блумбъри стрийт 123. Знаете ли я?

— Още един клиент за господин Деликатния Измамник. — Шофьорът се зарадва. — Обаче ще ви излезе десетачка.

Когато Смит се отпусна на седалката, шофьорът продължи:

— В края на краищата, батенка, десетачка не е много за спасението на една глава.

Смит изтръпна — глава ли? Главата му не е застрашена. Никой не мисли, че той е убил Изабела Болдри. Възлагаше всичките си надежди на Артър Крук. Така де, Крук не се плаши; нещо повече — сигурно ще се надсмее над страховете на своя посетител. „Това исках — ще каже. — Вие ми давате недостигащата брънка в делото.“

Внезапно усети, че колата, която и без това се движеше едва-едва, съвсем спря.

— Извинете, господине, но мъглата е ужасна… Ще ми струва главата, както и вашата.

— Колкото можете.

— Съжалявам. Ще ви върна десетачката обратно.

Смит реши да благодари за безпокойството. Протегна едната ръка за банкнотата, с другата бръкна в джоба, където държеше дребни пари. След това всичко стана с онази поразителна неочакваност, съпроводила и смъртта на Изабела Болдри. Пръстите му едва успяха да докоснат хартийката, когато нещо го цапардоса. Последваха още удари.

Малко по-късно телефонът на Крук иззвъня и нервен глас започна:

— Тук е Смит. Извинявайте, мистър Крук, но не мога да дойда. Мъглата е прекалено гъста. Ще се видим утре, какво значение има толкова…

— Това вече го обсъждахме.

— Казах, не мога. Утре в девет.

— Ако той го допусне — отвърна мрачно Крук. — Може би ви чака пред вратата… Впрочем, къде сте сега?

— В телефонна кабина.

— По-точно? Номер?

— Вече казах, телефонен автомат.

— Те също имат номера.

— Не виждам…

— Какво се опитвате да скриете, господин Смит?

— А, намерих го. Фрагонар 1511.

— Това е новата централа на Темпъл. Минали сте Чаринг крос, това е доста далечко. Вие имате лошо чувство за ориентация — добродушно отбеляза Крук.

— Няма да се изгубя, ако вървя по кея. Ще се върна през Уестминстър и щом се прибера у дома, ще ви позвъня точно в девет.

— Добре — рече Крук. — Приятни сънища.

Изводът е ясен. Някой иска Крук да повярва, че Смит се е уплашил и затова не е дошъл на срещата.

„Бас държа, че това е на Темпъл стейшън“ — рече на себе си Крук. В началото реши да позвъни на полицията и да разкаже цялата история, но размисли — полицията се интересува от престъпленията, след като е ясно, че те са извършени. Значи той трябва да свърши цялата подготвителна работа, а след това да види как те ще реагират.

Крук заключи кантората си и бавно се спусна по стълбището. Винаги се бе хвалел, че в тъмното вижда добре като котките, но му трябваше доста време да стигне до Темпъл стейшън. Съвсем внимателно отвори вратата на близката телефонна кабина и провери номера — както и предполагаше, Фрагонар 1511.

Разбира се, господин Хикс би могъл да хвърли тялото през парапета в реката, но едва ли би го направил — точно в този момент би могла да мине речната полиция.

Крук извади джобно фенерче и започна да търси. Не се притесняваше от това, че ще намери труп, а от възможността някой друг вече да го бе открил. Докато размишляваше кога най-после мъглата ще се разсее, лъчът попадна върху нещо бяло — оказа се носна кърпичка, вързана на двоен възел за облегалката на пейка. Вързана бе така, че някой лесно да я види отново. Но защо този, който е убил Смит, ще иска да се върне на местопрестъплението? Крук бързо разбра чия е — на нея бе извезано „Смит“. Малко встрани, в крайпътната канавка, лежеше трупът.

Крук приклекна и прерови джобовете. Искаше да разбере какво убиецът е взел със себе си. Имаше всякакви дреболии: портмоне, излетен билет, старомоден джобен часовник „луковица“. Нито кибрит, нито цигари, нито, естествено, носна кърпа.

„Какво още трябва? — помисли си Крук. — Да, няма например ключове. А Смит каза, че ще се върне у дома, значи е имал ключове.“

Само по две причини убиецът Хикс би поискал да отиде в апартамента на Смит. Първата: Хикс е бил убеден, че Смит има улики против него. И би искал да ги унищожи. Втората: желанието да си създаде алиби, демонстрирайки, че убитият е бил още жив към 10:30 часа.

Неочаквано Крук забеляза, че едната длан на убития е стисната в юмрук. Не беше лесно да се отворят пръстите, но между тях имаше топка зелена хартия. Позна хартийката и я прибра в бележника си, въпреки главоболията, които щеше да има с полицията.

„Днес ченгетата ще хапнат десерт“ — помисли си Крук на път към телефонната кабина. Позвъни в дома на убития. В първата минута си помисли, че шансът му е изневерил, но точно тогава задъхан глас рече:

— Моля?

— Господин Смит? Аз съм Крук. Само исках да се убедя, че сте се прибрали жив и здрав.

— Да, да. Току-що. Поразходих се.

— Прекрасно. Не сте забравили за утрешната ни среща, нали?

— В девет — рече гласът. — Ще дойда. — И затвори слушалката.

Крук също затвори. „Абе лъжеш, твойта…“ — и веднага набра телефон 999.

* * *

Убиецът беше решил да не допуска фалове. След като позвъни в кантората на Крук, той се качи в колата си и с най-голямата възможна в мъглата скорост запраши към дома си. Паркира я внимателно и пак тъй внимателно я огледа с нощното фенерче. В купето не откри никакви следи, но когато излезе, сърцето му изтръпна: на предната дясна врата имаше следи от кръв. Старателно ги избърса с парцал.

Портиерът се приготвяше да си тръгва — след 10:30 часа наемателите сами се грижеха за охраната си.

— Ега ти вечерта, Медоуз!

Мрачният иначе портиер кимна с някаква патологична живост:

— Мнозина днес ще срещнат ангела на смъртта.

Убиецът енергично се изкачи до своя апартамент, изчака портиерът да се отдалечи, след което тихо се спусна по стълбището и излезе на улицата.

Мъглата го заблуди и стигна до Уестминстър по-късно, отколкото очакваше. Според плана му, трябваше да представи Смит за жив, като разговаря вместо него към 10:30. След това, ако го разпитват, портиерът Медоуз щеше да потвърди, че се е върнал вкъщи в 10:30. На връщане ще сложи ключа обратно в джоба на убития, ще махне носната кърпичка и под прикритието на мъглата бързо ще се прибере…

Сполуката беше като че ли на негова страна.

Той бързо намери мястото, но там го чакаше изненада — неочаквано се чу глас:

— Хей, елате тук.

Той се притаи и угаси фенерчето.

— Сигурно ви уплаших — каза същият глас, — но тук изглежда някой е предал Богу дух. Бих искал да му хвърлите едно око.

Не беше подготвен за чак толкова непредвидено обстоятелство, но не искаше върху него да паднат подозрения. Освен това можеше да предложи да позвъни на полицията, да тръгне към телефона и да потъне в мъглата. Но така или иначе, трябваше да сложи ключа в джоба на убития.

— Повикахте ли полицията? — попита, надвесвайки се над трупа. — Ако ли не, бих могъл аз…

Но в този момент двамата чуха хлопване на автомобилни врати и към тях приближи полицейски инспектор, съпровождан от двама сътрудници.

— Какво става тук?

— Някакъв младеж е загинал — отвърна Крук.

Убиецът Хикс трескаво търсеше решение. Леко залитна и когато Крук му подаде ръка да го подкрепи, рече:

— Подхлъзнах се на нещо, не знам какво. — Включи фенерчето си, наведе се и отвори длан: — Ключ. Сигурно е паднал от джоба му. А може би е ваш? — и се извърна към Крук.

Крук поклати глава отрицателно.

— Кой повика полицията? — попита инспекторът.

— Аз — каза Крук, — после наблизо мина господинът… Прилича на лекар… Доктор Норман Дан, нали? Видях вашата снимка по вестниците във връзка с делото Болдри. Вероятно и аз трябва да се представя. Артър Крук, един от тримата живи, които знаят, че Том Мерлин не е убивал мадам Болдри. Останалите двама са самият Том и разбира се, убиецът.

— Това се казва съвпадение! — рече доктор Дан.

— Има едно по-голямо съвпадение — предупреди Крук. — Докато чаках, разгледах документите на този нещастник. И кой си мислете, че е той? Алфред Смит, също замесен в делото Болдри.

Лекарят насочи фенерчето си надолу.

— Значи там съм го виждал по-рано! Имах чувството, че лицето му ми е сякаш познато…

— Макар да е малко неузнаваемо, нали? — каза Крук. — Какво според вас се е случило?

— Не рискувам да гадая. В началото си помислих, че може би го е блъснала кола…

— Значи трябва да намерим колата. Не може да пострада така и да няма кървави следи върху бронята.

Отново се чу шум и пристигна колата на „Бърза помощ“. Крук усети подухване на вятър, значи скоро мъглата ще се разсее.

— Искам двамата да дойдете с мен — каза инспекторът. — Трябва да изясним някои подробности.

Вместиха се в колата. Дан искаше да демонстрира спокойствие, свали шлифера си и го метна на облегалката.

— Разбира се, докторът ще ни каже нещо за младежа — предложи инспекторът. — Кога според вас е настъпила смъртта?

Дан се поколеба.

— Сравнително скоро.

— Но преди повече от двайсет минути, нали?

— О, да, разбира се.

— Твърде странно — започна инспекторът. — Според мистър Крук, убитият е разговарял с него от своя дом точно двайсет минути преди да се появите вие.

Дан изтръпна: как можа да забрави за този телефонен разговор! Сега цялото му старателно изграждано алиби можеше да рухне.

— Не знам как, нима някой е разговарял вместо него?

— Вие знаете отговора на всички въпроси — подхвана Крук. — Това момче наистина има отвратителния навик да работи с двойник. Малко преди това ми позвъни от телефонна кабина и рече, че Смит не може да дойде на срещата с мен тази вечер. Да де, ама за тази среща знаехме само аз и Смит! Откъде би могъл Хикс да е сигурен, че Смит няма да дойде?

— Мен ли питате? — каза Дан.

— Точно вас питаме — отвърна инспекторът.

— Грешите, ако си мислете, че знам нещо. Просто случайност. Защо не изпратите някой в дома на Смит и да видите кой е там?

— Вече се сетихме за това — каза инспекторът. — Там няма никой.

— Може би господин Крук се шегува…

— Господи! — възкликна Крук. — Никога не съм смятал убийството за шега.

Дан направи рязко движение.

— Извинете, но не мога да ви помогна.

— Не съм толкова сигурен — бавно изрече Крук.

— И какво искате да кажете?

— Има още една подробност. Когато намерих онзи нещастник, в ръката си стискаше топче хартия. Спокойно, инспекторе, всичко ще обясня. — И пак се обърна към Дан. — Беше парче от банкнота. Струва ми се, че ако намерим останалата част, ще заловим убиеца.

— Може би. И си мислите, че знаете къде се намира тази банкнота?

— Само предполагам.

— Ако си въобразявате, че е у мен… — и Дан извади портфейла си. — Прегледайте го.

— О, изобщо не мисля, че е тук — отвърна Крук, без да обръща внимание на портфейла. — Но всеки убиец прави поне една грешка, Дан. Ако не я прави, полицаите ще умрат от скука. Така. Банкнотата ми подсказа някои неща. Вие не носите в мъглата банкнота в ръката си като фенерче, нали? Вадите банкнота само когато трябва някому да платите. А при такива обстоятелства кому най-често се плаща? Разбирате какво намеквам, нали?

— Аз съм лекар, а не детектив.

— Да платите на човек, който ви е откарал до целта или се опитва да го направи. Смит държеше в ръка банкнота, значи е искал да се разплати с някой. Така се обяснява и фактът, че се е оказал на Темпъл стейшън. Когато е подавал парите, Хикс го е повалил. Ако Хикс е предполагал какви интересни въпроси възникват, щом банкнотата се намери, би я унищожил. Прав ли съм?

— Не съм толкова голям специалист в убийствата като вас, мистър Крук — каза Дан.

— Ето, това е ваш недостатък — съгласи се Крук. — Но да продължим. Хикс е унищожил банкнотата. Налага му се обаче да помни много неща, а няма време. И ако ме питат мен къде е сега, бих казал… Бих казал, че Хикс е скрил банкнотата в джоба си с намерението по-късно да я хвърли. И че тя още се намира там.

— Можете да ме пребъркате. Предупреждавам ви обаче, Крук, че правите голяма грешка. Репутацията ви вече няма да струва и онова парченце хартия, което сте намерили в шепата на Смит.

— Рискувам — отвърна Крук.

Инспекторът кимна, полицаят взе шлифера на Дан и започна да го пребърква. Минаха няколко секунди в напрегнато очакване. Когато подир малко полицаят отвори шепата си, в нея се оказа банкнота от пет шилинга с откъснато крайче.

— Да кажете нещо? — попита Крук.

Дан се закикоти пресилено.

— Мислите се за по-умен от другите! Да знаете случайно, че банкнотата на Смит беше десетачка?

— О, това го знам — отвърна Крук, — защото парчето е в моя бележник. Питам се обаче откъде го знаете вие?

* * *

— Беше в пълно нарушение на правилата, мистър Крук — рече инспекторът, когато отведоха доктора.

— При тия ваши правила аз се чудя как изобщо успявате да хванете някой престъпник — искрено възрази Крук.

— Винаги някъде се издънват.

— И друг път съм казвал: престъпниците са страхливци. След престъплението започват трескаво да строят своето убежище, където да се скрият. Те създават цял куп алибита и точно това ги проваля.

Петър Кърджилов
Ефектът на д-р Стриптийз

Тримата смели воини се бяха вторачили в дестилатора. Не смееха да шавнат. Навярно влъхвите в онази тиха нощ са зяпали тъй младенеца, спящ кротко в светите ясли. Изведнъж в утробата на тишината отекна грохотът на първата капка. Околният сумрак се озари от три благи усмивки.

— Огън! — извика победоносно Бо.

— Бий! — възкликна Пат.

Ян сведе чело, скръсти молитвено ръце върху гърдите си и провлачено занарежда:

— И дигна Мойсей ръката си и удари дваж о скалата с жезъла си, и протече много вода, и пи народът…

Това бе всичко. В каютата на сержант Бо Хол, една от хилядите в Трета галактична застава, отново нахлу безмълвието. Чуваше се единствено песента на капчука. Едрите сълзи се отцеждаха по тънка тръбичка, стърчаща от дестилатора. Скоро ухайната струйка се надебели и дъното се покри с прозрачна течност.

— Дали ще стигне? — попита Бо и си облиза пръста. Очите му блеснаха от радост като на питон-удушвач, в чиято клетка са пуснали зайче.

— Ама много си лаком! — отвърна му Ян.

— Дай есенцията, преди да се е проляла невинна кръв! — Бо произнесе тези слова с глас на човек, учил дълго и старателно за рецидивист.

Пат вече нетърпеливо потракваше с чашите. Следеше уж с безразлично око производствения процес, ала неговата свенливост не можеше да измами никого. Очите му бяха студени и недоверчиви като глетчер. Всъщност в ръцете на Пат нямаше чаши, а три мензури, задигнати от лабораторията, в която работеше майор Ян Сте. Онова, което мъжете гальовно наричаха дестилатор, беше древна тенджера под налягане. Прозрачната течност пък в очукания метален съд — долнокачествен алкохол.

— Прелест! — рече Пат, след като отпи.

— Каквото и да говорим, къркането си е голяма работа — взе думата Бо. — Само чукането може да му прави конкуренция.

— К’во чукане, бе! — избухна Пат. — За к’во чукане ми говориш в тая шибана застава!?

— Адска скука — съгласи се Бо. — Абсолютно безопасен район, непроницаем силов купол, редовно снабдяване…

Ян съзнаваше, че момчетата бяха прави. Скуката в Трета галактична застава бе убийствена. На неколцина негови колеги от Военната академия им беше провървяло. Мълвата уверяваше, че оттатък Сириус ставали „интересни неща“. Докато тук си беше чиста канцелария. Добре че още отначалото се надуши с Бо и Пат. Двамата сержанти бяха служили в Легиона и познаваха отлично външните поделения на Зоната. Разказваха страховити истории, повечето от които навярно бяха чули, рендосвайки наровете на карцерите. Сега се скъсваха от наряд. Въпреки богатото си минало, бяха чудесна компания. Обичаха ментето и знаеха поне стотина сравнително безопасни начина за неговото получаване. Виж, отношението на командния състав на Трета галактична застава към етиловия алкохол си беше едно тежко престъпление…

Докато Ян си разсъждаваше наум, момчетата се забавляваха. Посвоему. Първо посвириха с уста, извличайки зловещи трели от стари легионерски хитове, сетне попяха бойни маршове. Спираха за миг, колкото да уточнят текста на следващото парче — още по-войнствено и гръмогласно. Но този път веселбата им бе някак плаха. Задоволиха се с малко гюрултия и въобще не се стигна до стрелба по движеща се цел с бластери или уриниране върху вентилационната шахта на офицерския стол… По всичко личеше, че характерната им склонност към палуване бе поизтляла напоследък. Навярно защото усилено се говореше за някакъв позитронен…

— Каква е тази история с новия инспектор? — попита Ян.

— Днес му монтираха шпионките в Тунела — рече умислено Бо.

Тунела наричаха безкрайния лабиринт от коридори, свързващ заставата с транспортния отсек и караулните куполи.

— Вятър работа — изхили се Пат. — Нова серия, опитен образец, безгранични възможности… Лъжа!

Сержант Пат Кар отпи глътка, от която биха побили тръпки дори по гърбината на ескимос. Добрият пример заразява. Бо и Ян също протегнаха ръце към своите стъкленици… И тогава зазвънтяха звънците. Сякаш взривяваха Трета галактична застава…

* * *

Дванадесетчасовото дежурство на Бо Хол току-що бе привършило и сержантът с примирение се отправяше към скуката, която неговата каюта щеше да му предложи със злорадство. „Помещенията“, както наричаха жилищния отсек на Трета галактична застава, бяха неприкосновена територия. Никой не бе и помислял да контролира ставащото в каютите. До монтирането на новия позитронен инспектор, който ги излови. Ян, Пат и Бо отрекоха професионално, че някога са близвали алкохол. Но бездушният инквизитор им показа серия от снимки. На тях ясно се виждаше как около теметата на тримата греят многоцветни аури. Приличаха на нимбове, на онези кръгови сияния, които се появяват около главите на светиите. Наричаха тази шашма ефекта на Кирлиан. Този учен чичко бе успял да фотографира биополето, което всяка живинка притежава. И да установи, че светенето му се увеличава при активен труд, емоции, сексуална възбуда… И след употреба на алкохол! Така всяко биополе подлежеше на контрол. Последва кратка и ясна заповед: „В ареста!“.

Бо влезе бавно в тясната си каюта, тъкмо когато засия екранът на видеофона:

— Сержант Бо Хол, явете се незабавно в лабораторията за органични анализи и синтези! Незабавно!

Рутинно повикване за допълнително дежурство. Но сержантът не мислеше така. Сърцето му биеше лудо, пришпорвано от надеждата, примесена с недоверие. Свободната човешка мисъл беше жива! Нямаше да го има рода человечески, ако пътят му през вековете не бе огряван от сиянията на неговите най-светли умове. Несъмнено такъв колос на духа бе Ян Сте. Защото тъкмо неговият глас бе чул Бо преди минута…

* * *

— Ама какво е това чудо, бе!?

Безграничният възторг на Бо се подхранваше от две прозаични неща — очукания вид на дестилатора и острата миризма на долнопробен алкохол. Ала сега тенджерата му приличаше на свещен ритуален съд, а отровното зловоние не би заменил дори за божественото ухание на олимпийската амброзия.

— И как стана цялата далавера? — попита сержантът, след като се наслади на течността. Чувстваше се като заговорник, гласът му трепереше от вълнение.

— Ами… въздухоподавателите — рече Пат. — Към лабораторията на майора са прокарани три въздухопровода. Всъщност това са три огромни тръби, наподобяващи Тунела. По протежението им, на определено разстояние, са разположени аварийни камери. В една от тях се намираме сега…

— С Пат изпробваме този вариант от три дни — каза Ян с хладнокръвието на отровител. Всяка негова дума късаше сърцето на Бо.

— Така е — потвърди споменатият нехранимайко, без следа от гузност в погледа. — Измъквахме се през люка на дублиращия колектор. Тръгвахме си сутрин, за да спадне съдържанието на алкохол в кръвта. Иначе щяха да ни усетят индикаторите. Тунелът е фрашкан с тях.

Бо Хол стоеше като вцепенен.

— К’во ти става? — попита лицемерно Пат. — Да не те е гепила марсианската чума?

— Нищо ми няма — прошепна горчиво Бо, чак сега разбирайки защо всички съчувстват на пренебрегнатите герои от холографските филми. — Цели три дни!

— Прости! — рече тихо Пат.

Ян разля от новата реколта в мензурките, Бо отпи и простена:

— Прощавам ви!

Бо Хол наистина бе хлътнал в нежелан от него изблик на душевна доброта. Бе готов да подари на Пат даже танталовата си бронирана жилетка, която обичаше като родна сестра близначка. Вместо това каза:

— Дори взе да ми дожалява за онзи позитронен копелдак, дето си въобразява, че заставата му е бащиния — Ян разля пак. — Станали сме по-популярни от командира. Викат ни „тримата равноапостоли“.

— Гаврят се — Пат сведе засрамено глава. — Откак ни показаха с аурите в предаването „Петна в нашето ежедневие“, все за това приказват. „Къде ти е нимбът? Свети Пат!“ Все това повтарят…

— Не им е много богат речникът — изсъска презрително Ян.

— Ще им счупя главите аз на тия копелета… — тръгна да раздава справедливост Пат. — Мамицата им ще…

И тогава екнаха звънците. Като че извънземни нашественици взривяваха Трета галактична застава…

* * *

Бяха мрачни, затворени в себе си, онемели. Вече пети ден работеха на бунището. В началото ги мореше махмурлукът. Всяка муха, чиито тежки стъпки отекваха като експлозии в главите им, ги караше да се чувстват участници в баталните сцени на холографната суперпродукция „Битката за Антарес“.

После ги замъчи жаждата…

— Здравейте, симпатяги — каза бодро униформен мъж, появил се ненадейно. — Мъка ми е, като си помисля, че вече никога няма да близнете алкохолец! — Тези зловещи слова се източиха от устата му сладко-сладко. Сетне униформеният се сети, че все пак Ян е майор, а Бо и Пат му се падат малко нещо колеги и учтиво помоли: — Момчета, качете се горе на лекарски преглед. Пристигнала е нова докторица.

* * *

Доктор Стриптийз си я биваше. Сексапилна, високомерна, възбуждаща. Страхотна жена! С невероятно еротично излъчване, което тутакси парализираше мъжките гласни струни, а навярно и други някои не по-малко деликатни части от тялото адамово. На всичкото отгоре бе нагла. Загърбила съвършената медицинска апаратура, тя преглеждаше своите пациенти така, както това са вършели лекарите от донаборните комисии в тъмното минало. Новобранците излизаха от кабинета й с лица, обсипани от свенлив руж. Наричаха ги „слънчасалите“ или „облъчените“.

Чужди на всеобщата възбуда останаха само тримата арестанти. Потънали в черните си мисли, Ян, Бо и Пат наблюдаваха с презрение нарастващата еротична суматоха. Но минаха през прегледа. Д-р Стриптийз нито ги подкачи за подвизите, нито ги очарова. Те пък й направиха още по-слабо впечатление…

* * *

Вечерта се очертаваше тягостна — от онези, в които мислите на всеки нормален човек от само себе си се насочват към приятни неща като чаши с бълбукащо питие. А майор Ян Сте се имаше за напълно нормален. Поне една чашка. Въздъхна тежко. И тогава екнаха звънците. „Бо или Пат?“ — само това успя да се мерне сред взривените му мисли. Сетне дойде и завистта: „Откъде ли го бяха докопали?“.

Знаеше, че инспекторът ги следи. Ала любопитството бе по-силно от страха. Набра кодовете и след миг учудените физиономии на Пат и Бо изгряха върху монитора. Завистта изтля, но любопитството остана.

— Кой ли ще е? — промърмори Ян. — Минете след час при мене!

* * *

Този час се проточи като век. Бо вече не го свърташе на едно място. До срещата оставаха двадесетина минути, но той не издържа и излезе. Да се пошляе. Нещо го притегли към сержантския бар.

Там десетина кибици пиеха цитронада.

— Бо, научи ли? — залюспи се моментално един от тях, от когото нямаше отлюспване.

— Не — отвърна мрачно Бо. — Нищо не съм научил, нищо не знам, нищо не искам да знам! — продължи той, като се опитваше да докара поглед, лишен от живот.

— И там ти е грешката — заинати се онзи, пръскайки се по шевовете от усърдие да вземе акъла на Бо. — Инспекторът е окошарил Ма Ол от втори взвод.

— И още трима новобранци — подхвърли седящият до него.

Отново се чу звънец. Далечен и приглушен. Но и това бе достатъчно за Бо да разбере, че в цялата тази работа има нещо гнило.

— Слушайте! Слушайте! Още някой прибират. Абе, брато — сержантът се обърна фамилиарно към Бо, — как го правите оня номер с… — и наглецът очерта с ръка почти правилна окръжност над главата си…

Бо не разбра как се смъкна две нива по-надолу. Това просто не можеше да бъде. Ма Ол!? Та той бе младо и добро момче. Не бе пил никога през живота си. Стъпките на Бо отекваха глухо в пустотата. Обхвана го някакво странно чувство на самота. И тогава сержантът съзря Ян. Беше грандиозна гледка. Сякаш през люка на космически кораб наблюдаваше края на Содом и Гомор. Смесени чувства изпитваше Бо — на възторг и на ужас. Защото Ян бе… Не, не можеше да бъде! Бо замря, превърна се в стълб от сол. Като любопитната жена на Лот, надзърнала през рамо към огнения кошмар на Божието възмездие. Статиката на позата, в която застина, подсилваше още повече полюшванията на Ян, подчертаваше изяществото на колебливите му и силно залитащи крачки. Майорът приближи. Хихикаше нагло, олюляваше се с охота, а в очите му грееше онова пламъче, което се появяваше само когато…

Нямаше никакво съмнение. Майор Ян Сте бе пиян. И съзнаваше това с цялото доволство на замъгления си разсъдък. Но бе видно, че иска да сподели с някого своето блаженство. Ето защо Ян навря лицето си в това на Бо. За да бъде още по-красноречив, за да прогони сянката и на най-малкото съмнение у приятеля си, той сви устните си и дъхна в ноздрите на Бо.

— Ху-ху!

Бо бе облъхнат от най-отвратителния и най-прекрасния дъх във Вселената. От дъха на долнокачествен, ала истински алкохол!

— Майоре?! — успя само да промълви той.

Смутителят на душевния покой обаче не досади с вниманието си на Бо. Ян се обърна с гръб към своя приятел, застана пред близкия индикатор и се вгледа ехидно в обектива на камерата. После, сякаш надсмивайки се над току-що произнесена смъртна присъда, той духна в изцъкленото от изненада око на шпионката, изпускайки отново своето „Ху-ху!“…

По всички писани и неписани казармени закони в същия миг трябваше да зазвънтят звънци, да завият сирени, да се заобявяват тревоги… Нищо подобно не се случи.

— Братче, к’во става бе? — проплака Бо.

— Идвам от щаба. Такава паника не си виждал. Опандизили са повече от тридесет души. И всичките греят с ей такива аури — Ян разтвори широко ръце. — Като нашите, когато надушихме дестилатора. Греят, светят, ама трезви като каски…

— Ефектът на Кирлиан! — произнесе със страхопочитание Бо.

— Ефектът на онази, ефектната. В основата на суматохата е нашата докторица. Побъркала е цялата застава. Луди са по нея, цари сексуална възбуда. Абе, чука им се и затова покрай главите им са грейнали ей такива нимбове. А оня кретен не може да отличи кое е от мерак, кое е от пиене… И се е изключил…

— Да, ама… — у Бо заговориха страхът и здравият разум.

— Няма „да“, няма „ама“! Почва животът! Единственият вариант е да я изгонят. А първата совалка е след шест седмици…

— О! — успя да изрече Бо. Произнесе го многозначително като ланкашърски лорд. Преведено на галактично есперанто това означаваше: „Ами тогава какво чакаме?!“.

— Прав си — каза Ян, усетил целия драматизъм, вложен в това възклицание. — Да тръгваме! Ще минем да забършем Пат…

Падаше изкуствената нощ на Трета галактична застава. Мракът бавно изпълваше безкрайния коридор. Ала пътят пред двамата воини се простираше ясно очертан от лукаво намигащите им светлини на ненужните индикатори…

Джон Варли
Живата бомба

Точно пред „Мелодино“ — магазина за цветя и дребни подаръци на Лейнщрасе, 45 ниво — имаше бомба.

— Аз съм бомба — казваше бомбата на минувачите. — Ще избухна след 4 часа, 5 минути и 17 секунди. Взривната ми мощност се равнява на 50 000 тона тринитротолуол.

Бомбата представляваше метален цилиндър (висок метър и широк два) с четири управляеми колела. В горния му край тревожно проблясваха лещите на четири телевизионни камери. Приличаше на машина за почистване на улиците.

— Ще избухна след 4 часа, 4 минути и 37 секунди — обяви бомбата.

Най-сетне повикаха полиция.

— Атомна бомба ли казахте?

Полицейската началничка Анна Луизе Бах почувства тежест в стомаха.

— Твърди, че е с мощност 50 килотона — докладва мъжът от екрана.

— Твърдяла, значи. Как твърди? Чрез бележка, телефонно обаждане?

— Не. Тя разговаря с нас. Изглежда приятелски настроена, но още не сме решили дали да не я помолим да се обезвреди сама. Едва ли ще е чак дотам предразположена.

— Има си хас — рече Бах. — Повикайте бомбения отряд. Но да не предприемат нищо, докато не пристигна. Ще позвъня тук-там, след което идвам.

— Разбрано. Чакаме.

Не оставаше нищо друго, освен да потърси помощ. Досега атомна бомба не бе използвана на Луната. Нито Бах, нито бомбеният отряд имаха някакъв опит. Тя седна пред компютъра.

* * *

Роджър Бирксън харесваше работата си. Не толкова условията, които бяха отвратителни, колкото свързаните с нея придобивки. В продължение на 30 дни той беше на денонощно повикване при почти астрономическо заплащане. А след това — 11 месеца платен отпуск. Работата на Бирксън бе да обезврежда бомби в геополитическата единица, наречена Обединена икономическа Европа. При особено натоварени дежурства се бе налагало да спасява живота на над двадесет милиона души. От тридесет и петимата бомбени експерти, отдъхващи в момента на Луната, Бирксън бе най-близо до възможния епицентър на взрива. Централният компютър го откри само 20 секунди след тревожното запитване на Бах. Тъкмо бе замахнал за удар на подлунното игрище за голф, 17 площадка, когато от калъфа за стикове се разнесе приглушен мелодичен звън. Бирксън въздъхна, нанесе няколко пробни удара във въздуха и прие разговора.

— Нуждая се от съвет — започна Бах. — С вас говори Анна Луизе Бах, полицейският началник на Нови Дрезден. Току-що получих съобщение за атомна бомба на Лейнщрасе, а нямам подръка никой с опит в подобна ситуация. Чакам ви в метростанцията след десет минути.

— На какво разстояние съм от тази Лейнщрасе?

— На около 600 метра.

Бирксън изсумтя и огледа замислено площадката за голф. После се прицели, нанесе безпогрешен удар и се затича към изхода.

— След малко се връщам — извика през рамо той.

* * *

Капсулата на Бах закъсня с две минути, но тя трябваше да чака още една до появяването на Бирксън. Стараеше се да не избухне, докато той влизаше в капсулата, преметнал през рамо калъфа със стиковете. Едва бяха потеглили и капсулата отново спря.

— Сигурно линията е претоварена — обясни Бах.

Беше вбесена, че попаднаха в задръстване точно сега.

— Без съмнение паническата евакуация е в пълен ход — ухили се Бирксън. Разполагаше с невероятно количество квадратни зъби. — Сигурно не сте разпоредили да спрат метросистемата.

— Не — отвърна Бах. — Мислех, че повечето хора ще съумеят да се евакуират досега.

— По-добре е да изолирате града. Я си представете, че бомбата е фалшива. При възникналата паника може да има стотици жертви. А да евакуирате всички е загубена работа. Най-много да спасите няколко хиляди.

— Но…

— Дръжте ги на едно място. Ако бомбата избухне, никой няма да ви потърси сметка, тъй като и вас няма да ви има. Ако пък не избухне, ще ви похвалят, че сте предотвратили паниката. Послушайте ме.

За първи път Бах усети, че не харесва този човек. Все пак реши да послуша съвета му. Тя позвъни на станцията и нареди да затворят града.

Докато чакаха, двамата се разглеждаха крадешком. Бирксън беше млад здравеняк със светли очи и квадратна челюст, имаше открито приятно лице, чийто израз я озадачи. Нито намек за безпокойство. Тъкмо почувства, че и той я разглежда, когато Бирксън постави ръка на коляното й. Със същия успех можеше да я зашлеви. Беше изумена.

— Какво! Махни си ръката… изкопаемо такова!

— Добре. Ще чакаме — рече примирено той. — Но все пак бих се радвал, когато всичко това приключи, двамата да пийнем по нещо. Или дори да вечеряме.

— Как можете да мислите за подобни неща… сега!

— Ами просто бомбите ме възбуждат. Добре де, няма да те закачам повече.

Капсулата потегли отново и скоро невероятната двойка се появи откъм метростанцията — той с неговите анахронични обувки за голф, чиито бутони драскаха полирания под на Лейнщрасе, и тя, почти половин метър по-висока от него, стройна в полицейската си униформа, която според земните представи наподобяваше по-скоро бански костюм. В климатизираните коридори на Луната удобството отдавна бе изместило притеснението.

Стигнаха до полицейския кордон. Улицата кънтеше от оглушителна музика.

— Това пък какво е? — попита Бирксън.

— Бомбата — отвърна Уолтърс, заместникът на Бах. — Свири вече пет минути, сигурно защото няма какво да ни каже.

— Интересно… — Бирксън се запромъква през бариерата.

— Почакайте! — подвикна Уолтърс. — Никой не бива да пресича периметъра, предупредила е, че иначе ще ни залепи с взрива чак на обратната страна.

Бирксън се отдръпна от бариерата и отведе Бах настрана.

— Това е киборгизиран човек, свързан с бомба — рече й той. — Вероятно от уранов тип. Точно като онази, дето избухна преди три години в Йоханесбург. Не знаех, че още ги правят.

— Откъде сте сигурен, че е киборг?

— Наречи го нюх, ако щеш. Възнамерявам да си побъбря с това приятелче, а през това време вие монтирайте скенер на нивото под него.

— Искате да го снимаме, но не е ли опасно?

— И още как. Защо, нямаш ли застраховка?

Бирксън отново доближи бариерата с нехайната стъпка на човек, излязъл да се поразтъпче. Една от камерите на бомбата го фиксира. Музиката секна.

— Аз съм 50-килотонна бомба от уран-235 — занарежда тя. — Трябва да останеш зад периметъра, ограден по мое нареждане.

— Разбрано, приятел, няма да те безпокоя. Само се възхищавах на обшивката ти. Страхотна изработка. Жалко, че ще бъде унищожена.

— Благодаря — отвърна сърдечно бомбата. — Но такова решение съм взел. Не можеш ме накара да се откажа.

— И през ум не ми минава. Честно.

— Много добре. Ако искаш, продължавай да ми се възхищаваш, но от безопасно разстояние. Не се опитвай да ме нападнеш. Реактивното ми време е три милисекунди. Ще се възпламеня, далеч преди да си ме стигнал, макар че не искам да го правя докато не удари определеният от мене час.

Бирксън се върна до мястото, където го чакаха Бах и Уолтърс. Огледа се и тихо поръча:

— Проверете това време.

— Кое време?

— Кога каза, че възнамеряваш да избухнеш? — извика той.

— След три часа, 21 минути и 18 секунди — отвърна бомбата.

— Накарайте компютъра да поработи върху това време — прошепна Бирксън. — Вижте дали не е годишнина от гибелта на някой виден терорист, или събитие, заради което би могъл да се таи лош спомен. Сетне потърсете свързаните с въпросната история хора, обзалагам се, че липсващият ще е нашият човек. Забравих най-важното — проверете рождените дати.

— А защо смятате, че е мъж? — попита Бах.

Отново този поглед, който я караше да се изчервява и да се чувства като ученичка.

— Просто защото е избрал мъжки глас. Знам, че не е доказателство, но с времето човек развива нюх към тези неща.

През следващите двайсетина минути не се случи нищо особено. Бирксън продължаваше да кръжи лениво около бомбата, спирайки от време на време, за да поклати възхитено глава. Сетне взеха да пристигат първите данни. Имаше само трима души, родени на секундата в три различни години. Местонахождението и на тримата бе неизвестно.

Бирксън зърна, че Бах приближава и прекъсна обиколката си. Взе листчето от ръцете й и го прегледа. Почеса се по главата, след което се приближи бавно до бомбата.

— Ханс? — извика той.

— Откъде знаете името ми? — попита озадачено бомбата.

— Ех, Ханс, момчето ми, ти май подценяваш способностите на градската полиция. Или пък аз съм те надценил?

— Не си — отвърна бомбата. — Знаех, че ще откриете кой съм.

— Е, приятелю, как се отнесе с теб животът?

— Ужасно! — измърмори човекът, превърнал се в 50-килотонна бомба.

* * *

Всяка сутрин Ханс Лейтер се изтърколваше от леглото и се вмъкваше в уютната нестандартна минитоалетна, собствена конструкция. Ханс живееше сам и това бе единственият лукс, който можеше да си позволи. След това той се обличаше и поемаше към метростанцията, където изстрелян в капсула като снаряд се отправяше под лунната повърхност към работното си място. Ханс работеше в леярната на Крисиумския машиностроителен завод. Чувстваше се много по-добре сред машините, отколкото сред хората.

Един ден се подхлъзна и кракът му попадна под големия валяк. Трябваше да се отреже. Докато чакаше да клонират новия крак, му поставиха протеза. Беше като откритие за него! Кракът функционираше фантастично, дори по-добре от истинския. Когато новият крак бе готов за трансплантация, Ханс вече бе взел решение да запази протезата. Случаят бе необикновен, но не безпрецедентен.

От този момент Ханс, който и без това не се славеше сред колегите си като особено общителен, се отдръпна още повече от своите събратя по разум и плът. Разговаряше единствено с машините — с парната преса, водния охладител, робота метач.

* * *

Бирксън и Ханс си говореха сладко, докато Бах се потеше встрани. Тя не виждаше никакъв смисъл в раздумката, освен ако Бирксън не се опитваше така да разубеди Ханс Лейтер за онова, което възнамеряваше да стори след… — погледна часовника си — 2 часа и 43 минути. От една страна се възхищаваше на умението, с което Бирксън се бе сближил с киборга — вече се говореха на малки имена…

Уолтърс се приближи и й пошепна нещо на ухо. Тя кимна и потупа Бирксън по рамото.

— Готови са да направят снимката, когато кажете.

— Не ми досаждайте — отвърна високо той. — Започва да става интересно. И така, ако това, което казваш, е вярно — продължи разговора с Ханс, — тогава ти наистина предпочиташ да бъдеш киборг.

— Абсолютно вярно — потвърди бомбата ентусиазирано. — Сега вече не се нуждая от сън, не се налага да мисля за ядене или отделяне. Разполагам с резервоар за хранителни припаси, откъдето те постъпват директно в мозъка и централната нервна система.

Бездействието правеше Бах импулсивна и тя се приближи към двамата.

— Позволи ми да ти представя Анна Луизе Бах — каза Бирксън, — началничката на полицията в Нови Дрезден.

— На полицията ли? — възкликна Ханс и Бах замръзна, долавяйки в гласа му зараждащата се паника.

— Не бъди такъв — каза Бирксън на Ханс. — Не всички полицаи са грубияни. Ето Ан например е чудесен човек.

— Нямам нищо против полицията — заяви бомбата. — Тя е необходима, за да поддържа функционирането на социалната машина. Законът и Редът са основни елементи на бъдещото Ново Механично Общество.

— Ново Механично Общество! — възкликна Бах. — Знаеш ли ти колко много машини ще унищожиш, когато избухнеш? Знаеш ли какво ще стане със социалната машина, за която спомена? Та ти ще пометеш целия град!

Бомбата мълчеше объркано. Бах почувства първия светъл лъч на надежда от самото начало на тази лудница.

— Ти не разбираш — отвърна Ханс. — Говориш от органична гледна точка. За теб е важен животът. Машината не се съобразява с живота. Повредата за една машина, дори и социална, е нещо, което може да бъде поправено…

— Точно така — намеси се Бирксън…

Докато Бах се опитваше да реши кой от двамата е по-луд, получи ново съобщение. Прочете го, след което зачака някоя пауза, за да се намеси в разговора. Но пауза нямаше. Бирксън се въодушевяваше все повече и повече, докато откриваше нови сходни възгледи с бомбата. Бах забеляза, че офицерите започват да нервничат неприкрито. Ставаше ясно, че се смятат за измамени — когато удареше съдбовният миг, те все още щяха да бъдат тук, неми свидетели на някакъв безумен интелектуален пинг-понг.

Затова докосна Бирксън по ръкава:

— Изслушай ме, идиот — зашепна тя. — Готови са за снимката. Трябва да се отдръпнеш малко.

— Остави ме на мира! — извика той и се освободи от ръцете й. — Тъкмо започна да става интересно — и пак се обърна към Ханс все така усмихнат: — Само едно нещо не мога да разбера. Защо днес? Какво се е случило точно днес? Била е построена някоя велика машина или какво?

— Днес е моят рожден ден — призна срамежливо Ханс.

— ТВОЯТ РОЖДЕН ДЕН! — Бирксън изглеждаше безкрайно изненадан от нещо, което вече знаеше. — Страхотно, Ханс! Ей, хора — обърна се той към полицаите, — пейте с мен. ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, СКЪПИ ХАНС…

Той ревеше фалшиво, размахвайки ръце. Маниакалната му постъпка обаче бе толкова заразителна, че неколцина полицаи неусетно се присъединиха към него. Замаяна, Бах чу Бирксън да крещи:

— Хайде да си направим купон! — и се втурна към витрината на цветарския магазин. Когато мина край Бах, прошепна: — Направете снимката! Сега!

Изумената полицайка изхвърча, но се върна навреме, за да види как Бирксън разбива витрината на „Мелодино“ с един от металните си стикове.

— Божичко! — стреснато се обади Ханс. — Необходимо ли беше да го правиш? Та това е частна собственост.

— Какво значение има? — извика Бирксън. — По дяволите, човече, та ти след малко ще сториш нещо неимоверно по-ужасно. Аз само започвам.

Той се пресегна през разбитата витрина и измъкна няколко букета с цветя, после махна на другите за помощ. Не след дълго пред бариерата се издигна цяла купчина букети.

Тогава Бирксън се затича по улицата, като чупеше витрините, покрай които минаваше. Събираше различни предмети от рафтовете и ги хвърляше назад.

— Торта! — сети се неочаквано той. — Трябва да намерим торта. Почакай ме, веднага се връщам.

Той забърза към Бах, сграбчи я за ръката и я задърпа настойчиво встрани:

— Трябва да разкараш тия полицаи оттук. Всеки момент могат да си изпуснат нервите. В момента те са далеч по-опасни от бомбата. Освободи ги и остави само неколцина от най-проверените хора.

— Добре — бе решила да му се довери. Наистина беше успял да отвлече вниманието на бомбата.

— Почти ни е в ръцете — продължи той, щом стигнаха края на улицата и завиха зад ъгъла. — Често самото облъчване е достатъчно. То прогаря връзките и дестабилизира електронната система. Надявах се да го убием на момента, но се оказа добре защитен. Вероятно е получил смъртоносна доза лъчение, но ще са нужни дни, докато издъхне. Но това май не ни устройва. Ето какво искам да направиш…

Той наистина имаше план. Чувството й на облекчение бе толкова завладяващо, че заплашваше да се превърне в еуфория. Затова само кимаше на всяко от нарежданията му. Все пак успя да промълви:

— Сам ли е?

— Нарочно не го попитах — отвърна Бирксън. — Ханс може да е маниак, но не подценявай хората, които са му помогнали да стигне дотук. Те са взели сигурни мерки.

— Те? Кои са тези те?

Бирксън сви рамене. Жестът му бе толкова небрежен, че Бах отново се почувства обидена.

— Нямам представа, Ан. Не се интересувам от политика. Не бих могъл да различа Движението против аборта от Лигата за освобождение на Мавритания. Те ги правят, аз ги обезвреждам. Твоята работа пък е да узнаеш как е станало. Предполагам вече си се заела и с това?

— Заела съм се — увери го тя. — Просто си рекох, че след като идваш от Земята, където тези неща се случват постоянно… Може да знаеш… по дяволите, Бирксън, защо? Защо се случи това?

— Добре, де — засмя се той безгрижно. — Не разбираш ли, че онзи там по нищо не се различава от ръчната граната, запокитена в тълпата, или минибомбата, изпратена по пощата. Това е начин на общуване. Просто в наши дни, сред толкова много хора, трябва да викаш по-силничко, ако искаш да ти обърнат внимание.

— Но… кой го е сторил? Та те дори не се обадиха.

— Е, ще чуеш за тях. Не мисля, че очакват от него да успее. Той е по-скоро предупреждение. Ако ли пък бомбата избухне, те ще бъдат само приятно изненадани. Тогава ще станат известни.

— Но откъде са се сдобили с уран? Той се охранява толкова…

— Не говори глупости — прекъсна я Бирксън. — Винаги може да се набави нужното количество. С пари всичко се купува.

— Чакай да те питам нещо — рече тя.

Той спря и се обърна. Усмивката му бе ослепителна:

— Питай.

— Ще ни помогнеш ли да разкрием нелегалната мрежа за добиване на уран? Ще ти бъда ужасно благодарна…

— Е, ще ви помогна, доколкото мога. Сигурен съм, че поне ще съумея да вляза в контакт с тях. Правил съм го и преди. Трудничко е, но ако се обзаложим, ще се помъча да го сторя. Например да вечеряме заедно… Веднага щом успея, а?

Тя си помисли, че има само две възможности — да си тръгне веднага или да го застреля на място. Но намери трета.

— Виждам, че си падаш по облозите. Мисля, че разбирам защо. Но не това ме интересува. Интересува ме как можеш да оставаш толкова спокоен? Защо това не ти въздейства, както на мен или другите? Не можеш да ми отговориш, че просто си свикнал.

Той се замисли.

— А защо не? Знаеш ли, човек е в състояние да привикне с всичко. Какво ще кажеш за облога?

— Ако не престанеш да ми досаждаш — тросна се тя, — ще ти счупя ръката.

— Добре — той не каза нищо повече, а и тя не продължи с въпросите.

* * *

За милионни от секундата ослепителното кълбо се превърна в пламтящ ад. В радиус от половин километър всичко се превърна в свръхнагрети газове и плазма. Всичко — тръби, кабели, резервоари, машини, книги, записи, апартаменти, мебели, хора… Жертвите имаха късмет. Силата на нарастващото разрушение помете двеста нива под себе си, натъпквайки ги (сякаш са пълнеж на гигантска палачинка) през надупчените като холандско сирене стоманени прегради. Отгоре повърхността изригна в безшумната лунна нощ, за да отвори място на белия ад под себе си. Отломки с размери на градски сектори полетяха във всички посоки, преди централната част да се сгромоляса, превръщайки се в кратер, чиито стени изваяха лабиринт от тунели и задънени помещения. На два километра от епицентъра не остана и следа от човешки същества. Бяха издъхнали след съвсем кратък миг на страдание, телата им — погълнати в хаоса от топлина и огън. С отдалечаване от епицентъра силата на поражението все пак отслабваше, а ударната вълна губеше способността да помита стени и изтръгваше само вратите от стоманените им панти…

Резултатът се измерваше с 5 милиона трупа и 10 милиона оцелели, но с толкова тежки поражения, че щяха да умрат само след часове. Бах по чудо бе останала жива и невредима, запазена сякаш от някаква странна прищявка на природата. Тя се влачеше из развалините, преследвана от петнадесет милиона призрака. Всеки от тях носеше торта със запалени свещи. Призраците пееха и Бах въпреки волята си взе да им приглася:

— ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН…

— Ан!

— А? — усети по тялото й да минава студена тръпка. Виждаше само лицето на Бирксън.

— Добре ли си? — попита той.

Изглеждаше загрижен.

— Аз… Какво се е случило?

Потупа я по ръката, след което дружески я разтърси.

— Нищо. Беше задрямала — той присви очи. — Мисля, че сънуваше…

Тя разтърка лицето си с ръце.

— Май си прав.

Припомни си всичко и съжали, че не се бе събудила в един по-добър свят. Беше толкова несправедливо. Такава е наградата в края на всеки кошмар. Събуждаш се, за да откриеш, че всичко е наред.

Край нея се нижеше дълга редица от униформени полицаи, помъкнали торти за рождения ден на една 50-килотонна бомба.

* * *

Бирксън бе наредил да изгасят светлините на Лейнщрасе. Когато не изпълниха заповедта му, той започна да разбива уличните лампи с калъфа за голф. Не след дълго неколцина от полицаите се присъединиха към него. Сега красивата улица, гордостта на Нови Дрезден, изглеждаше като мъждукащ тунел през ада. Светлината на хиляди малки свещички, запалени върху 500 торти, осветяваше всичко наоколо в червеникавооранжево и превръщаше хората в демонични сенки. Продължаваха да пристигат полицаи с подаръци, цветя и балони. Ханс — причината за всичко това, самият рожденик, малкият човек, който сега не беше нищо повече от мозък и нерви, плуващи в оловен контейнер — наблюдаваше с нескрит възторг през батареята от блуждаещи телевизионни камери и пееше високо:

— Аз съм бомба! Аз съм бомба!

Никога не се бе забавлявал толкова добре.

Бах и Бирксън напуснаха сцената на празненството и се вмъкнаха в склада на цветарския магазин, където вече бе монтиран стереовизор. На екрана снимката от скенера бе разгърната в триизмерно изображение. Надвесиха се над него и се заеха да го изучават — Бах, Бирксън, сержант Маккой, специалист по бомбите, и още един човек от Лунната радиационна лаборатория.

— Това е Ханс — показа Бирксън, като обиколи с една червена точка обемното изображение. В момента се виждаше мътносиво очертание, от което се подаваше сноп кабели. От тялото не бе останало много — само кората на мозъка и нервната система. — Тук е корпусът на бомбата. Двете подкритични маси. Детонаторът, часовниковият механизъм и предпазителят, който сега е изваден. Това е стар модел, дами и господа. Стар, но сигурен. Прост като лъка и стрелите. Подобен е бил пуснат над Хирошима.

— Значи, сигурно е, че ще избухне? — попита Бах.

— Сигурно като данъците. По дяволите, дори дете би могло да я сглоби в банята, ако го снабдим с материали, разбира се. Остави ме да я поогледам още малко… — той втренчи очи в триизмерното фантомно изображение, проследявайки пътя на отделните връзки. После с двамата експерти обсъди възможностите, шансовете при открита атака, резервните варианти. Накрая изглежда постигнаха съгласие.

— Както виждам, имаме само една възможност — обобщи Бирксън. — Ще се помъчим да прекъснем връзката на волевия център с бомбения заряд. Почти съм сигурен, че сме определили вярно кабела, който свързва центъра с детонатора. Прекъснем ли тази връзка, ще го направим безсилен. Маккой?

— Съгласен — кимна Маккой. — Имаме цял час на разположение. Мисля, че ще ни стигне, за да отворим тази консервна кутия. Който и да е създателят й, заложил е всичко на човешката част от системата. Не си е губил времето със защитни блокировки, тъй като е предполагал, че Ханс ще успее да се взриви, преди да се доближим достатъчно, за да го обезвредим.

Третият присъстващ само поклати глава.

— Присъединявам се към вас, макар да не съм абсолютно сигурен, че сме открили нужния кабел. Ако разполагахме с повече време…

— Доста време загубихме — заяви решително Бах.

Ужасът и отвращението, които доскоро й вдъхваше Роджър Бирксън, неусетно се бяха превърнали в непоклатима вяра. Съзнаваше, че не е в състояние да вземе каквото и да било самостоятелно решение и това я подтикваше да вярва в някого.

— В такъв случай да започваме! Хората заели ли са местата си? Знаят ли какво трябва да правят? И най-важното — добри ли са? Наистина добри. Втора възможност няма да има.

— Да, зная — въздъхна Бах. — Ще го направят. Тук, на Луната, знаем как да режем скала.

— В такъв случай дайте им координатите и свирете атака — Бирксън отново си придаде нехаен вид. Виждаше се, че малко се преструва, очевидно и на него предстоящата игра действаше на нервите. Току-що бе дал последното си нареждане. Вече нищо не зависеше от него. На мястото, където преди бушуваше неизчерпаема енергия, бе останал само фаталистичният инстинкт на комарджията. Не оставаше нищо друго, освен да чакат. Единствено Бирксън го биваше в чакането. Беше преживял повече от 20 подобни очаквания.

Той се обърна към Бах с очевидното намерение да сподели нещо, но се отказа. За първи път зърна съмнение, изписано на лицето му, и кожата й настръхна. Дявол да го вземе, а бе уверена, че знае какво прави.

— Ан — поде шепнешком той, — искам да ти се извиня за начина, по който се държах с теб през последните няколко часа. Това е нещо, което не мога да контролирам, когато работя. Аз…

Този път беше ред на Бах да се разсмее. Струваше й се, че не се е смяла от милион години.

— Извинявай — каза тя. — Като те видях такъв притеснен, помислих, че е нещо свързано с бомбата. За мен бе такова облекчение да науча истинската причина.

— О, да — потвърди той. — За другото не бива да се безпокоиш. Твоите хора или ще се справят, или не. Ако не успеят, няма да го разберем. Но мисълта ми беше, че това е просто по-силно от мен. Честно. Ставам невъздържан, маниак, напълно забравям хората или гледам на тях като на пионки за манипулиране. Всъщност, исках да кажа, че те харесвам. Радвам се, че ме изтърпя. Няма да ти досаждам повече.

Бах се приближи и сложи ръка на рамото му.

— Мога ли да те наричам Роджър? Благодаря. Слушай, ако всичко свърши благополучно, ще вечерям с теб. Ще ти поднеса ключа на града, ще ти устроя градско шествие, ще ти дам огромна премия и… моето вечно приятелство. Горещичко ни беше, нали? Нека забравим за тези последни няколко часа.

— Добре — отвърна той усмихнато.

А там това се случи почти мигновено. Групата с лазерната резачка бе разположена точно под бомбата, очакваща команда по радиовръзката, за да порази предварително изчислената и коригирана цел. За по-малко от десета от секундата лъчът проникна в скалния масив, разтопявайки по пътя си настилката на Лейнщрасе, металната обшивка на бомбата и свързващите кабели. Появи се от другата страна и се заби в тавана на улицата, сякаш без да е срещал каквото и да било съпротивление. Преди да успеят да го изключат, вече прогаряше дупка в пода на по-горното ниво.

Избухна фонтан от искри, последван от неприятен стържещ звук и приглушен тътен. Корпусът на бомбата потрепери, от прегорените отверстия в основата и на върха засвистя пара. В началото Бах не осъзна какво става, но предположи, че след като е жива, всичко се е разминало благополучно. Тя се извърна към Бирксън и шокът от това, което видя, почти спря сърцето й.

Лицето му представляваше сива маска. Устата му висеше разтворена. Той се залюля и щеше да се строполи, ако Бах не го бе сграбчила. Помогна му да седне на пода.

— Роджър… какво има? Съществува ли още… някаква опасност? Отговори ми, отговори ми! Какво трябва да направя?

Той размаха безсилно ръка. Тя осъзна, че се опитва да я потупа успокояващо. Беше съвсем изнемощял.

— Няма опасност — изхриптя той, опитвайки се да си поеме дъх. — Сбъркахме кабела. Ударихме погрешен кабел. Имахме късмет, това е всичко. Имахме късмет!

Тя си спомни. Искаха да прекъснат контрола на Ханс върху бомбата. Дали това означаваше, че той все още я контролира? Бирксън отговори, преди да е успяла да го попита.

— Той е мъртъв. Онази експлозия беше детонаторът. Не кабела сме уцелили, а обезвреждащия ключ. Защитният екран е паднал така, че двете подкритични маси да не могат да се съединят и да предизвикат верижна реакция. Дори при възпламенен детонатор. Което той и направи. Възпламени го. Онзи звук, онова ММММММММММММММММММУФ! — той вече не бе с нея. Очите му се взираха назад във времето, в нещо, което го изпълваше с ужас. — Чувал съм вече този звук, на детонатора, веднъж по телефона. Беше жена, не повече от двадесет годишна, и просто не съумях да стигна навреме. Оставаха й само три минути. Чух този звук и после нищо… Нищо…

Тя се сгуши до него на пода, докато хората й разчистваха бъркотията, товареха бомбата, смееха се и се шегуваха с истерично облекчение. Бирксън постепенно идваше на себе си. Освен далечната празнота в очите му вече нямаше и следа от ужаса.

— Хайде — рече той, като се надигна с нейна помощ. — Имаш двадесет и четири часа почивка. Заслужи си я. Ще се върнем на игрището за голф, за да ти покажа няколко страхотни удара. А след това, ако не си забравила, имаме уговорка за вечеря. Кой е най-хубавият ресторант тук?

Артър Кларк
Не всичко, което блести...

Командирът Ванденберг би разказал тази история по-добре от мен, но сега той е далеч — делят ни милиони мили. А става дума за неговия геофизик, д-р Пейнтър, който (във всеки случай така смятаха всички) избяга от жена си на Луната. Наистина, същото се говореше и за мнозина други (особено от съпругите им), но този път не беше шега. И не защото Пейнтър не обичаше жена си, точно обратното — готов бе всичко да стори за нея. Но бедата бе, че нейните желания му струваха винаги скъпо. Мисиз Пейнтър бе жена с екстравагантен вкус, а по-добре е такива жени да не се омъжват за учени, дори за такива, които отлитат на Луната.

Голямата слабост на мисиз Пейнтър бяха скъпоценните камъни, особено брилянтите. Не е трудно да разберете, че тази слабост доставяше не малко безпокойства на д-р Пейнтър. Но като грижлив и нежен съпруг той не само се безпокоеше, а и вземаше мерки. И Пейнтър стана един от най-изтъкнатите световни специалисти по брилянтите. Уточнявам — не като търговец, а като учен. За произхода, състава и свойствата на тези камъни той знаеше навярно повече от всеки друг. За съжаление можеш много да знаеш за брилянтите и пак да нямаш нито един. А каква полза за мисиз Пейнтър от ерудицията на съпруга й? С нея ли да украси шията си, когато отива на прием?

Вече казах, че основната специалност на д-р Пейнтър беше геофизиката — брилянтите бяха, тъй да се рече, негово странично увлечение. Той беше създал куп забележителни уреди, които с помощта на електронни импулси и магнитни вълни позволяваха да се прониква в недрата на Земята, да се получават нещо като рентгенови снимки на скритите й за окото глъбини. И не случайно той беше включен сред онези, които трябваше да се опитат да разгадаят тайнствените недра на Луната.

Д-р Пейнтър охотно се съгласи да участва в експедицията, но на командира Вандеберг му се стори, че докторът би предпочел да остане на Земята. Всъщност не само д-р Пейнтър — мнозина се страхуваха и нищо не можеше да се направи. Поради това се наложи да отхвърлят много отлични специалисти. Но в случая не ставаше дума за лични преживявания. Д-р Пейнтър беше започнал много важен опит, ставаше въпрос за задача, на която той бе посветил много години и не му се щеше да напусне Земята, без да дочака отговора. Но първата експедиция не можеше да го чака и се наложи докторът да се довери на асистентите си. Наистина, той разменяше постоянно с тях шифровани радиограми за огромно неудоволствие на свързочния възел на Трета космическа станция.

Но при допира с чудесата на този свят д-р Пейнтър скоро забрави предишните си грижи. Той непрестанно обикаляше повърхността на Луната с един от малките удобни електроскутери, въоръжен с магнитомери, сеизмографи и други геофизични уреди. Д-р Пейнтър искаше само за няколко седмици да узнае за Луната толкова, колкото бяха узнали хората за стотици години. Разбира се, на негово разположение беше само една малка част от четиринадесетте милиона квадратни мили лунна повърхност, но щом човек започне една работа, трабва да я свърши както трябва.

Както и по-рано, той получаваше радиограми от сътрудниците си, а също и кратки, но изпълнени с горещи чувства вести от съпругата си. Но като че ли нито едното, нито другото го вълнуваше особено. Дори да не сте затрупан до гуша с работа, четвърт милион мили ви помагат да гледате малко по-иначе на личните си дела. И мене ми се струва, че на Луната д-р Пейнтър за пръв път в живота си се почувства истински щастлив (междувпрочем не само той).

Близо до базата ни се намираше великолепен кратер — едно исполинско отверстие с диаметър около две мили. Но отначало работехме в друг район и чак след месец и половина д-р Пейнтър успя да получи малък всъдеход и с още трима изследователи се отправи към кратера. Зад хоризонта групата излизаше от зоната на радиовръзка, но това не ни тревожеше, защото ако нещо им се случеше, те винаги можеха да се свържат направо със Земята, а оттам една радиограма би стигнала бързо до нас.

Групата на д-р Пейнтър отсъства четиридесет и осем часа — крайният срок за непрекъсната работа на Луната, дори ако се използват стимулиращи средства. Отначало всичко вървеше гладко и затова не особено интересно, като всички добросъвестно изпълняваха предвидената програма. Достигнаха кратера, поставиха херметичния купол, монтираха съоръженията, извършиха всички измервания, после пуснаха малка сонда, за да вземат образци от рудите. И точно тогава в очакване снарядът на сондата да извлече образците д-р Пейнтър направи своето второ велико откритие. Първото бе направил десетина часа по-рано, макар да не неподозираше това.

Около ръбовете на кратера, изхвърлени след гигантските взривове, които са обезобразили лунната повърхост преди триста милиона години, извадени от няколко мили дълбочина, сега стърчаха гигатски късове руда. Да, със сонда не можеха да се разкъртят недрата… Жалко, че тези исполински образци бяха разпилени върху огромна площ в пълен безпорядък — необузданите сили бяха нарушили всяка последователност на пластовете.

Д-р Пейнтър се катереше по тази необикновена шлака и с чукчето си откъртваше малки образци. Изведнъж другите дочуха силен вик и докторът дотърча, стиснал в ръцете си отломки от твърде лошо стъкло. Едва след няколко минути се успокои дотолкова, че да може да обясни защо бе вдигнал този шум. А после измина твърде много време, докато групата отново си спомни за задачите си и да продължи работата по програмата.

Ванденберг отдалеч забеляза четворката, когато тя се завръщаше към кораба. Никой не изглеждаше уморен, въпреки двете денонощия на крак. Нещо повече — скафандрите не можеха да прикрият странната живост на движенията. Отдалеч се разбираше, че експедицията е минала успешно. Е, тогава има двойно основание да бъде поздравен д-р Пейнтър, защото колкото и мъглява да бъде получената от Земята радиограма, става ясно, че неговият експеримент е завършил с пълен триумф.

Но при вида на това, което геофизикът държеше в ръката си, командирът забрави за радиограмата. Той прекрасно знаеше как изглежда необработеният диамант. Единствено знаменият „Калинен“ превъзхождаше този с размерите си.

— Нищо странно — гласът на д-р Пентър бе задавен от радост. — Диамантите винаги са в близост до вулканичните кратери. Но кой знае защо, не ми беше хрумнало, че тази закономерност важи и за Луната.

Тук Ванберг изведнъж си спомни за радиограмата и я предаде на геофизика. Ученият бързо прегледа текста и зяпна. По-късно Ванденберг ми каза, че никога не е виждал човек, толкова смазан от поздравителна телеграма. Ето я:

ЗАДАЧАТА ИЗПЪЛНЕНА. ОПИТ 541 С ПРИЛАГАНЕ НА УСЪВЪРШЕНСТВАНИЯ ТИГЕЛ СЕ УВЕНЧА С УСПЕХ. РАЗМЕРИТЕ СА ПРАКТИЧЕСКИ НЕОГРАНИЧЕНИ. СЕБЕСТОЙНОСТТА Е НИЩОЖНА.

— Какво стана? — запита Ванденберг, озадачен от разстроеното лице на геофизика. — Като че ли новината не е добра?!

Д-р Пейнтър преглътна няколко пъти, пое дъх като риба на сухо и слисано се втренчи в големия, заемащ едва ли не цяла длан кристал. След това го хвърли нагоре. Кристалът бавно падна.

Най-сетне д-р Пейнтър си възвърна способността да говори.

— Моята лаборатория — обясни той — вече много години се опитва да синтезира диаманти. Вчера това парче струваше един милион долара. Днес — не повече от двеста. Не съм сигурен дори дали си струва да го нося на Земята.

Естествено, той взе кристала — кой би изхвърлил подобна красота. И около три месеца мисиз Пейнтър носеше най-хубавата в света брилянтна огърлица, която й струваше хиляди долари (стойността на шлифоването и полирането). След това методът на Пейнтър бе усвоен в промишлеността, а още един месец по-късно тя получи развод. Основанието? Крайно жестоко отношение от страна на съпруга. Вие, разбира се, ще кажете: пада му се…

Рей Бредбъри
Този, който чака

Живея в кладенец. Живея в него като мъгла. Като изпарение в каменна глътка. Не се движа, не правя нищо, само чакам. Над мен примигват студени нощни звезди, блести утринно слънце. Понякога пея древните песни на този свят, песните на неговата младост. Как да ми кажете кой съм, щом аз самият не го знам? Аз съм и мараня, и лунна светлина, и памет. И съм стар. Много стар. В прохладната тишина на кладенеца чакам своя час и съм сигурен, че някога ще настъпи…

Утро е. Чувам раздиращите утринни гръмотевици. Предусещам огън и стържене на метал. Моят час наближава. Аз чакам.

Далечни гласове.

— Най-после Марс!

Чужд език, непознат. Ослушвам се.

— Изпратете хора на оглед.

Стъпки по пясъка. По-близо, по-близо.

— Къде е знамето?

— Тук е, сър.

— Добре.

Слънцето виси високо в синьото небе, златистите му лъчи запълват кладенеца и аз се рея в тях като цветен прашец, невидим в топлата светлина.

— От името на Земята обявявам територията на Марс за принадлежаща еднакво на всички нации!

Какво говорят? Витая в топлата светлина, безплътен и невидим, златист и неумолим.

— Какво е това там?

— Кладенец.

— Не може да бъде!

— Честна дума! Елате!

Долавям приближаваща топлина. Над кладенеца се навеждат три фигури и лицата им докосват моето хладно дихание.

— Дявол да го вземе!

— Мислиш ли, че водата е добра за пиене?

— Да проверим.

— Донеси ведро и въженце.

Стъпките се отдалечават, после пак приближават. Аз чакам.

— Отпускай. По-леко, по-леко…

Пречупени като през призма отблясъци на слънцето в мрака на кладенеца. Въженцето бавно се отпуска. Ведрото докосва повърхността и по водата пролазва лека тръпка. Бавно се издигам нагоре.

— Готово. Риджънт, ти ли ще направиш анализа?

— Добре.

— Момчета, погледнете само колко красиво е изграден този кладенец! На колко ли години е?

— Давол знае. Когато вчера кацахме, Смит ни уверяваше, че марсианската цивилизация е загинала преди поне десет хиляди години.

— Как е водата, Риджънт?

— Чиста като сълза. Искаш ли да пийнеш?

Сребърен звън на струи в изгарящия зной.

— Джонс, какво ти става?

— Не знам. Внезапно ме заболя главата.

— Да не би да е от водата, а?

— Не, аз не съм пил. Усетих го, когато се наведох над кладенеца.

Сега вече знам кой съм. Казвам се Стивън Леонард Джонс, 25-годишен, дошъл от планетата Земя и заедно със своите приятели Риджънт и Шоу стоя около древен марсиански кладенец. Оглеждам своите силни загорели ръце. Оглеждам своите дълги крака, сребристата си униформа, приятелите си.

— Какво ти става, Джонс? — питат те.

— Всичко е наред — отвръщам. — Нищо особено.

Колко е приятно! Хиляди, хиляди години не познавах това чувство. Храната приятно да дразни езика, а виното след нея да се разлива по тялото като балсам. Вслушвам се в гласовете на своите приятели. Произнасям непознати за мен думи и въпреки това ги разбирам.

— Какво има, Джонс?

— А какво трябва да има? — питам.

— Дишаш така, сякаш си се простудил — казва един от тях.

— Може и да е така — отвръщам.

— Довечера се прегледай.

Кимам. Ах, колко приятно е да кимаш с глава! След прекъсване от десет хиляди години всичко е толкова приятно! Да вдишваш въздуха, да чувстваш слънцето, напекло те до кости, да усещаш топлината на собствената си плът, от която толкова дълго си бил лишен, да чуваш звуците по-отчетливо и звънко, отколкото в гърлото на кладенеца. Седя до кладенеца като упоен.

— Съвземи се, Джонс. Време е да си ходим.

— Да — казвам, възторжен от това как думичката, изплъзнала се от устните, бавно се утаява във въздуха.

Риджънт стои до кладенеца и гледа надолу. Останалите са се отеглили назад, към сребристия кораб.

Долавям усмивка върху устните си.

— Много е дълбок — казвам.

— Така ли? — пита Риджънт.

— В него чака нещо, което някога е имало свое тяло — казвам и докосвам ръцете му.

Корабът е като сребристо пламъче в обедната мараня. Тръгвам към него. Пясъкът скрипти под краката ми. Долавям мириса на ракета, отплувала нанякъде в зноя.

— Къде е Риджънт? — пита някой.

— Оставих го до кладенеца — отвръщам.

Един от тях хуква към кладенеца.

Тресе ме. Тръпката, тръгнала отвътре, постепенно се усилва. За пръв път чувам глас. Притаил се е в мен, жалък, боязлив и моли: „Пуснете ме! Пуснете ме!“ Тича като изгубен в лабиринт, блъска по вратите, настоява, плаче…

— Риджънт е в кладенеца!

Всички хукват към кладенеца. Бягам с тях, но ми е трудно. Болен съм, тресе ме.

— Сигурно е паднал. Джонс, ти нали беше с него? Видя ли нещо? Хей, Джонс, чуваш ли? Какво ти става?

Падам на колене, треперя като при треска.

— Получил е слънчев удар.

— Не — прошепвам.

Държат ме, а гласът, дълбоко притаил се вътре, иска да излезе навън: „Това не е той, не е, не му вярвайте, пуснете ме, пуснете ме!“

Гледам нагоре, към надвесените над мен фигури, и клепачите ми потръпват. Почти докосват китката ми.

Отварям очи. Викът вътре прекъсва, треската отминава. Отново съм свободен, отново се издигам нагоре от хладната глъбина на кладенеца.

— Умрял е — казва някой.

— От какво?

— Вероятно от шок.

— Но защо от шок? — казвам аз. Вече ме наричат Сешънс, имам енергични устни и съм капитан на тези момчета. Стърча сред тях и гледам проснатото върху пясъка тяло. Хващам се за главата.

— Капитане?!

— Нищо, ще ми мине. Остра болка в главата. Така… Всичко е наред.

— Да идем на сянка, сър.

— Да — казвам, без да откъсвам очи от Джонс. — Не си струваше да идваме. Марс не го иска.

Теглим тялото назад към ракетата и чувствам как някъде в мен новият глас моли да го пусна. Притаен е в най-дълбокото на моето тяло.

Този път треската започва доста по-рано. Трудно ми е да удържа този глас.

— Скрийте се на сянка, сър. Не сте добре.

— Да — казвам. — Помогнете.

— Какво, сър?

— Нищо не съм казал.

— Току-що казахте „помогнете“.

— Нима съм казал нещо, Метюз?

Ръцете ми треперят. Пресъхналите устни жадно поглъщат въздуха. Очите сякаш ще изскочат от дъната си. „Не трябва! Не трябва! Помогнете ми! Пуснете ме!“

— Не трябва — казвам.

— Какво, сър?

— Нищо. Трябва да се освободя — казвам и стискам устата си в шепа.

— Какво ви става, сър? — крещи Метюз.

— Веднага всички се връщайте обратно на Земята! — крещя.

Вадя пистолета си.

Изстрел. Виковете прекъсват като скъсани. Бавно падам някъде в пространството.

Колко е хубаво да умреш след десет хиляди години очакване! Колко приятно е да чувстваш тази прохлада и слабост! Колко блажено е усещането животът да те напуска като гореща струя и на негово място да идва спокойното очарование на смъртта. Но това не може да продължава дълго.

Изстрел.

— Господи, той са самоуби! — крещя аз и отваряйки очи, виждам капитана, паднал до ракетата. В окървавената му глава зее дупка, а очите му са широко отворени. Навеждам се и го докосвам.

— Глупак. Защо го направи?

Те са изплашени. Те стоят около двата трупа, оглеждат марсианските пясъци и едва различимия в далечината кладенец, на дъното на който почива Риджънт. Обръщат се към мен, един от тях казва:

— Сега ти си капитан, Метюз.

— Знам.

— Останахме само шестима.

— Колко набързо стана!

— Не искам тук! Пуснете ме!

Крещят. Уверено тръгвам към тях.

— Чуйте ме — казвам и ги докосвам за ръцете, лактите, рамената. Млъкваме. Сега всички сме едно цяло.

— Не, не, не, не! — крещят гласове от тъмниците на телата ни.

Мълчаливо се гледаме един друг, към бледите ни лица и треперещите ръце. После всички като един извръщаме глава и поглеждаме към кладенеца.

— Време е — казваме ние.

— Не, не, не, не! — крещят шест гласа.

Краката ни крачат по пясъка като дванадесет пръста на една огромна ръка.

Навеждаме се над кладенеца. От прохладната глъбина ни гледат шест лица.

Един след друг се прехвърляме през стеничката и един след друг летим към потръпващата повърхност на водата.

Аз живея в кладенеца. Живея в него като мъгла, като изпарение в каменна глътка. Не се движа, не правя нищо, само чакам. Над мен примигват студени звезди, блести утринно слънце. Понякога пея древните песни на тоя свят, песните на неговата младост. Как да ми кажете кой съм, щом аз самият не го знам? Аз просто чакам.

Слънцето залязва. На небето се появяват звезди. Някъде в далечината припламва огън. Нова ракета приближава към Марс.

Допълнителна информация

$id = 3698

$source = Моята библиотека

Издание:

„Върколак“ — невероятни истории, брой 1 (№5) от 1998 г.

Издателски екип: Агоп Мелконян, Олег Чернев, Петър Кърджилов

Илюстрации: Христо Брайков

Предпечат: Виктор Мелконян

Издателска къща „Ерато“ и „Оларт“

Печат РИК „Елиана — 2000“ ООД, цена 990 лв.