Как се утъпква път през снежната целина? Отпред върви човек, поти се и ругае, едва мести краката си и непрекъснато затъва в пухкавия сняг. Върви дълго и оставя след себе си неравни черни ями. Уморява се, ляга върху снега, свива си цигара и димът от махорката се стели на синьо облаче над блестящия бял сняг. Човекът вече е отминал нататък, а облачето продължава да виси там, където е почивал — въздухът е почти неподвижен. Пътищата винаги се прокарват в тихи дни, за да не засипят ветровете хорския труд. Човек сам си определя ориентирите в снежния безкрай — някоя скала или високо дърво; той насочва тялото си по снега както кърмчията лодката си по реката от нос към нос.
По прокараната тясна, несигурна следа се движат рамо до рамо в редица пет-шест души. Те стъпват покрай следата, но не в нея. Когато стигат до предварително набелязаното място, тръгват обратно и отново вървят така, че да утъпчат снежната целина, мястото, където още никой не е стъпил. Пътят е прокаран. По него могат да се движат хора; кервани от шейни, трактори. Ако хората бяха следвали точно стъпките на първия тръгнал, би се получила добре очертана, но едва проходима тясна пъртина, а не път — ями, по които да се върви е по-трудно, отколкото по целината. На първия му е най-тежко; когато остане без сили, на негово място излиза друг от челната петица. От тръгналите по следите всеки, дори най-дребният, най-слабият, трябва да стъпи на късче снежна целина, а не в чуждата следа. А с трактори и коне пътуват не писателите, а читателите.
Играеха на карти при забойния колар Наумов. Дежурните надзиратели никога не се отбиваха в бараката на коларите, като с право смятаха, че главното им задължение е да наблюдават осъдените по член петдесет и осми. А конете по принцип не се поверяваха на контрареволюционерите. Наистина, началниците-практици скришом мърмореха: така се лишаваха от най-добрите, най-съвестните работници, но в това отношение инструкцията бе ясна и категорична. С една дума, при коларите беше най-безопасно и апашите се събираха там за своите комарджийски двубои.
В десния ъгъл на бараката, върху долните нарове, бяха постлани шарени памучни одеяла. Към ъгловия стълб бе прикрепена с тел горяща „колимка“ — саморъчно направена лампа, която гори с бензинови пари. На капака на консервена кутия се запояват три-четири медни тръби — това е цялото приспособление. За да се запали лампата, върху капака се слагат горещи въглени, бензинът отвътре се нагрява, парите излизат по тръбичките и горят, запалени с кибритена клечка.
Върху одеялата имаше мръсна пухена възглавница, а от двете й страни седяха по бурятски с кръстосани крака партньорите — класическата поза на затворническата комарджийска битка. На възглавницата лежеше чисто ново тесте карти. Те не бяха обикновените, а изработени в затвора, майсторите по тази част ги правеха с необикновена бързина. За това е нужна хартия (каква да е книга), парче хляб (което да се сдъвче и да се прецеди през парцалче, за да се получи нишесте — за залепване на листовете), парче химически молив (вместо печатарско мастило) и нож (за изрязване шаблоните на боите, както и на самите карти).
Днешните бяха току-що направени от едно томче на Виктор Юго — вчера някой бе забравил книгата в канцеларията. Хартията беше плътна, дебела — не се наложи отделните листове да се слепват, както се прави, когато хартията е по-тънка. По време на честите обиски химическите моливи неумолимо се изземват. Отнемат ги и при проверките на получените колети. Това се прави не само с цел да се „пресече“ възможността за изготвяне на документи и печати(такива художници имаше много), но и за да бъде унищожено всичко, което би могло да съперничи на държавния монопол върху картите. От химическите моливи се прави мастило и през изрязаните шаблони се нанасят рисунките — дами, валета, десетки от всички бои… Те не се различават по цвят, пък и играчите нямат нужда от това. На вале пика например съответства изображение на пики в двата противоположни ъгъла на картата. Разположението и формата на рисунката не са се променяли от столетия: умението със собствените си ръце да направиш тесте карти е част от „рицарското“ възпитание на младия апашор.
Единият от играчите потупваше тестето с незнаещите що е труд тънки, бели пръсти на мръсната си ръка. Нокътят на кутрето му беше неестествено дълъг — също апашки шик, както и „фиксите“ — златни, тоест бронзови коронки, поставяни върху съвсем здрави зъби. Дори имаше майстори — самозвани зъботехници, те добре припечелваха от изработването на такива коронки, които винаги се търсеха много. Що се отнася до ноктите, в бита на „престъпния свят“ би навлязло и лакирането, ако имаше откъде да се намери лак в условията на затвора. Един такъв добре гледан жълт нокът проблясваше като скъпоценен камък. Притежателят на този нокът прокарваше лявата си ръка през светлите си лепкави, мръсни коси. Имаше грижливо поддържан алаброс. Ниско чело без нито една бръчица, жълти рошави вежди, малки устица. Всичко това придаваше на физиономията му важното качество за външността на един крадец — да е незабележим. Човек го поглежда и начаса го забравя, чертите му се губят, а при нова среща не можеш да го познаеш. Това беше Севочка, прочутият познавач на „терцата“, „щоса“ и „бурата“ — трите класически игри на карти, вдъхновеният тълкувател на хилядите картоиграчески правила, чието строго спазване е задължително в едно истинско сражение. За него казваха, че е прекрасен „фаткаджия“, тоест демонстрира умение и ловкост на мошеник. Разбира се, че беше такъв: честната апашка игра е именно игра на надлъгване; наблюдавай и разобличавай противника си — това е твое право; но умей да го излъжеш и ти, умей да „докажеш“ съмнителната си печалба.
Играят винаги двама един срещу един. Никой от майсторите не се унижаваше да участва в групови игри от сорта на „двадесет и едно“. Не се страхуват да играят срещу силни „фаткаджии“ — също както в шаха, където истинският боец търси най-силния противник.
Партньор на Севочка беше самият Наумов, бригадиът на коларите. Той беше по-възрастен от противника (впрочем на колко ли години беше Севочка — на двадесег, на тридесет, на четиридесет?) — с черна коса и с толкова страдалчески израз на черните си, дълбоко хлътнали очи, че ако не знаех, че е крадец по влаковете на Кубан, бих го взел за някой странник — монах или член на известната секта „Господ знае“, секта, която съществува в лагерите ни вече десетки години. Това впечатление се засилваше при вида на гайтана с калаеното кръстче, което висеше на врата му — яката на ризата му беше разкопчана. Кръстчето в никакъв случай не бе кощунствена шега, каприз или някаква импровизация. По онова време всички криминални носеха на вратовете си пиринчени кръстчета — това беше опознавателният знак на ордена, нещо като татуировката.
През двадесетте години криминалните ходеха с фуражки, преди това — с „капитанки“. През четиридесетте години през зимата носеха „кубанки“, подгъваха кончовете на валенките си, а на вратовете си провесваха кръстчета. Те обикновено са гладки, но ако се случи някой художник, карат го да рисува с игла по кръста любимите теми: сърце, карта, кръст, голо женско тяло… Кръстът на Наумов беше гладък. Висеше на тъмната му разголена гръд и отчасти закриваше синята татуировка — цитат от Есенин, единственият поет, признат и канонизиран от „престъпния свят“:
Как малко път съм извървял,
как много съм направил грешки.
— Какво залагаш? — процеди през зъби Севочка с безкрайно презрение — това също се смяташе за добър тон в началото на играта.
— Ето. Ей тия парцали… — Наумов се потупа по раменете.
— Давам за тях петстотин — оцени ги Севочка.
В отговор се разнесоха псувни — гръмогласни, до девето коляно, които трябваше да убедят противника в много по-високата стойност на вещите. Наобиколилите ги зрители търпеливо чакаха края на тази традиционна увертюра. Севочка не се предаде, той псуваше още по-язвително, като гледаше да подбие цената. Най-сетне дрехите бяха оценени за хиляда рубли. От своя страна Севочка „разиграваше“ няколко износени пуловера. След като и те бяха оценени и хвърлени на одеялото, Севочка разбърка картите.
Ние с Гаркунов — бивш текстилен инженер — режехме дърва за бараката на Наумов. Това беше нощна работа — след смяната в забоя трябваше да се нарежат или нацепят дърва за едно денонощие. Отивахме при коларите веднага след вечеря — тук беше по-топло, отколкото в нашата барака. След като свършехме работата, дневалният на Наумов ни сипваше в канчетата студена чорба — остатъците от единственото и постоянно блюдо, което в менюто на стола се наричаше „украински галушки“, и ни даваше по парче хляб. Сядахме на пода в някой ъгъл и бързо изяждахме изкараното. Ядяхме в пълен мрак — бензиновите лампи в бараката осветяваха бойното поле на картоиграчите, но според точните наблюдения на старите затворници „човек все ще си улучи устата“. Сега гледахме как играят Севочка и Наумов.
Наумов загуби „парцалите“ си. Панталонът и сакото лежаха върху одеялото на Севочка. Разиграваше се възглавницата. Нокътят на Севочка чертаеше във въздуха сложни фигури. Картите ту изчезваха в дланта му, ту отново се появяваха. Наумов седеше само по фланелка — сатенената рубашка беше заминала при панталона. Нечии услужливи ръце го наметнаха с една памуклийка, но той я свали с рязко движение на раменете си. Изведнъж всички притихнаха. Севочка спокойно почесваше възглавницата с нокътя си.
— Залагам одеялото — с дрезгав глас рече Наумов.
— Двеста — отвърна му безразлично Севочка.
— Хиляда, копеле! — изкрещя Наумов.
— Отде накъде? Това не е вещ! Чист боклук — възпротиви се Севочка. — Само заради теб — залагам триста.
Сражението продължи. Според правилата битката не може да бъде прекратена, докато партньорът все още има какво да залага.
— Залагам валенките.
— На валенки не играя — твърдо каза Севочка. — Не ща държавни парцали.
Срещу няколко рубли замина една украинска кърпа за ръце с бродирани петли, табакера с профила на Гогол — всичко отиваше при Севочка. През тъмната кожа на бузите на Наумов изби ярка червенина.
— На вересия — раболепно рече той.
— Изтрябвало ми е — веднага отвърна Севочка и, без да се обръща, протегна назад ръка — между пръстите му тутакси се озова запалена цигара от махорка. Севочка дръпна и се разкашля.
— Изтрябвало ми е да ти давам на вересия. Нови затворници не се очакват — откъде ще ми се издължиш? От конвоя ли ще вземеш?
Според „законите“ Севочка не беше длъжен да се съгласи да играе на „вересия“, на доверие, но не искаше да обиди Наумов, да го лиши от последния шанс да си върне загубеното.
— За сто — бавно каза той. — Давам ти един час време да се разплатиш.
— Раздай картите.
Наумов намести кръстчето върху шията си и седна. Спечели си обратно одеялото, възглавницата, панталона — и отново загуби всичко.
— Що не направите малко чифир — рече Севочка, докато прибираше спечелените неща в големия си шперплатов куфар. — Ще почакам.
— Хайде, момчета — каза и Наумов. Ставаше дума за една необикновена северна напитка — силен чай, когато в малко канче се запарват петдесет и повече грама чай. Напитката е много горчива, пие се на малки глътки, като се замезва със солена риба. Тя прогонва съня и затова е на почит сред криминалните и шофьорите, които на Север правят много продължителни курсове. Това питие би трябвало да действа разрушително на сърцето, но аз познавах дългогодишни чифиристи, които го пиеха почти без последствия. Севочка отпи глътка от канчето, което му бяха подали.
Тежкият черен поглед на Наумов обхождаше хората. Косата му беше разрошена. Погледът му стигна до мен и спря.
В мозъка на Наумов проблясна някаква мисъл.
— Я ела насам.
Излязох на светлото.
— Свали ватенката.
Вече беше ясно какво смяташе да прави и всички следяха с интерес това, което ставаше.
Под ватенката си имах само затворнически долни дрехи — фланели ни бяха раздали преди около две години и моята отдавна беше изгнила. Облякох се.
— Излез ти — рече Наумов и посочи към Гаркунов. Той се съблече. Лицето му побеля. Под мръсната си фланела имаше вълнен пуловер — това беше последното, което бе получил от жена си преди да тръгне на далечен път, и знаех колко много го пазеше — след като го изпереше в банята, го сушеше направо върху тялото си, нито за миг не го изпускаше от ръцете си — веднага щяха да му го откраднат.
— Съблечи го — рече Наумов.
Севочка одобрително размаха пръст — вълнените вещи се ценяха. Ако го даде да го изперат и да го попарят — да измрат въшките, — би могъл и той да го носи, беше с красиви шарки.
— Няма да го съблека — дрезгаво каза Гаркунов. — Само заедно с кожата си…
Нахвърлиха се върху него и го събориха.
— Хапеш, а! — извика някой.
Гаркунов бавно се надигна, като бършеше с ръкав кръвта от лицето си. И веднага Сашка, дневалният на Наумов, същият Сашка, който преди час ни сипа „супичка“, задето му бяхме нарязали дървата, леко приклекна и измъкна нещо от кончова на валенката си. Сетне протегна ръка към Гаркунов, той изхлипа и взе да пада на една страна.
— Нямаше ли друг начин? — развика се Севочка.
В бледата светлина на бензиновата лампа се виждаше как лицето на Гаркунов посивя.
Сашка разпери ръцете на убития, разкъса фланелата му и свали пуловера. Преждата беше червена и кръвта едва личеше по нея. Внимателно, за да не си изцапа пръстите, Севочка сгъна пуловера в шперплатовия си куфар. Играта свърши и можех да си вървя. Трябваше да си търся вече друг партньор за рязане на дърва.
Вечерята свърши. Глебов спокойно облиза паницата си, грижливо смете трохите от масата в лявата си длан, приближи я до устата си и, внимателно ги обра с език. Без да преглъща, усещаше как слюнката в устата му обилно и жадно покрива миниатюрното залъче хляб. Той не би могъл да каже дали му е вкусно. Вкусът е нещо друго, прекалено бледо в сравнение с това страстно до самозабрава усещане, което дава храната. Не бързаше да преглъща — хлябът сам се топеше, топеше се бързо.
Хлътналите, искрящи очи на Багрецов непрекъснато го гледаха в устата — никой нямаше толкова силна воля, че да свали поглед от храната, която изчезваше в устата на някой друг. Глебов преглътна и Багрецов веднага премести очи към хоризонта — към голямата оранжева луна, изпълзяваща на небосклона.
— Време е — рече Багрецов. Двамата мълчаливо тръгнаха по пътечката към скалата и се изкачиха на една издатина, която опасваше хълма — макар слънцето да беше залязло съвсем наскоро, камъните, които през деня пареха краката през подметките на гумените галоши, сега бяха студени. Глебов си закопча ватенката. Ходенето не можеше да го стопли.
— Още много ли има? — шепнешком попита той.
— Много — тихо отвърна Багрецов.
Седнаха да си починат. Нямаше за какво да си говорят, нито пък за какво да мислят — всичко беше просто и ясно. На площадката в края на издатината имаше купища разхвърлени камъни, скубан, изсъхнал мъх.
— И сам щях да се справя — подсмихна се Багрецов, — но с компания е по-весело. Пък и нали си стар приятел…
Бяха го докарали с един параход миналата година.
Багрецов спря:
— Трябва да легнем, ще ни видят.
Легнаха и започнаха да отместват камъните. Големи — такива, че да не се справят с тях двамина — нямаше, тъй като хората, които ги бяха нахвърляли тук сутринта, не бяха по-силни от Глебов.
Багрецов тихо изруга. Беше си одраскал пръста, потече му кръв. Той посипа раната с пясък, издърпа парче вата от памуклийката си, натисна с нея — кръвта не спираше.
— Съсирването е слабо — равнодушно рече Глебов.
— Ти да не си лекар? — попита го Багрецов, докато си изсмукваше кръвта.
Глебов мълчеше. Времето, когато беше лекар, му се струваше страшно далечно. А и изобщо било ли е някога? Прекалено често онзи свят, отвъд планините и моретата, му се струваше като някакъв сън, като измислица. Реални бяха минутата, часът, денят от ставането до отбоя — за след това не мислеше, нямаше сили да мисли. Както и всички останали.
Не знаеше миналото на хората, които го заобикаляха, то не го интересуваше. Впрочем, ако утре Багрецов му кажеше, че е доктор по философия или маршал от авиацията, Глебов щеше да му повярва, без да се замисля. Самият той бил ли е някога лекар? Липсваше му не само автоматизмът на съжденията, но и автоматизмът на наблюденията. Глебов виждаше как Багрецов смуче кръвта от мръсния си пръст, но не му каза нищо. Това само се плъзна в съзнанието му, ала той не можеше да намери в себе си воля да отговори, а не се и опитваше. Съзнанието, което все още притежаваше и което може би не беше вече съзнание на човек, имаше прекалено малко възможности и сега беше насочено само към едно — по-бързото разчистване на камъните.
— Дълбочка ще е, а? — попита Глебов, когато легнаха да починат.
— Как може да е дълбока? — рече Багрецов.
И Глебов разбра, че е задал глупав въпрос и че ямата наистина няма как да е дълбока.
— Готово — каза Багрецов. Той докосна подалия се човешки пръст. Палецът на крака стърчеше изпод камъните и се виждаше много добре на лунната светлина. Не приличаше на пръстите на Глебов или на Багрецов, но не защото беше безжизнен и вкочанен — точно по това той почти не се различаваше. Нокътят на този мъртъв пръст беше изрязан, самият той бе по-пълен и по-мек от пръста на Глебов. Те бързо отместиха камъните, с които беше затрупано тялото.
— Съвсем млад е — рече Багрецов.
Двамата с мъка издърпаха трупа за краката.
— Я колко е як — каза Глебов, като едва дишаше.
— Ако не беше толкова як — рече Багрецов, — щяха да го погребат както ни погребват нас и нямаше да трябва днес да идваме тук.
Те изправиха ръцете на трупа и му съблякоха ризата.
— А долните му гащи са съвсем нови — със задоволство произнесе Багрецов.
Смъкнаха ги и тях. Глебов напъха бельото под ватенката си.
— Направо си го облечи — посъветва го Багрецов.
— Не, не искам — измърмори Глебов.
Те върнаха мъртвеца обратно в гроба и го затрупаха с камъните.
Синята светлина на изгрялата луна лежеше върху земята, върху рядката гора, показваше всяка издутина, всяко дърво по особен начин, не както през деня. Всичко изглеждаше по свой начин истинско, но различно от дневното. Това беше нещо като втори, нощен облик на света.
Бельото на мъртвеца се стопли в пазвата на Глебов и вече не му изглеждаше чуждо.
— Да имаше да запалим — мечтателно произнесе Глебов.
— Утре ще запалиш.
Багрецов се усмихваше. Утре щяха да продадат бельото, да го сменят за хляб, може би ще успеят да се сдобият дори с малко тютюн…
Денонощно имаше толкова гъста бяла мъгла, че на две крачки дори не можеше да се види човек. Впрочем не им се налагаше да ходят сами далеч. Малкото посоки — столът, болницата, портала — се налучкваха по кой знае как придобития инстинкт, подобен на чувството за посока, което имат животните и което при подходящи условия се събужда и у човека.
Не показваха термометъра на работниците, но от това нямаше и нужда — трябваше да излизат на работа независимо от студа навън. Освен това старите затворници почти съвсем точно определяха температурата без термометър: ако от студа има мъглица, значи е минус 40; ако при дишане издишваш въздуха шумно, но без затруднение — температурата е минус 45; ако дишането е шумно, но със задъхване — минус 50. При температура минус 55 градуса плюнката замръзва във въздуха. Плюнките ни замръзваха във въздуха вече две седмици.
Всяка сутрин Поташников се събуждаше с надеждата студът да е понамалял; от опита през миналата зима знаеше, че колкото и да е ниска температурата, за да се почувства топлина е важно да има рязка промяна, контраст. Ако студът спадне изведнъж макар и до минус 40–45 градуса, ден-два човек ще има чувството, че е топло, а за повече от два дни напред нямаше смисъл да се кроят планове.
Ала студът не намаляваше и Поташников разбираше, че няма да издържи. Закуската даваше сили най-много за един час работа, сетне идваше умората и студът го пронизваше до „мозъка на костите“ — този народен израз съвсем не беше метафора. Можеше само да размахва инструмента и да подскача от крак на крак, за да не замръзне до обяд. Топлото ядене — прословутата „чорба“ и двете лъжици каша — слабо възстановяваше силите, но все пак стопляше. И отново силите за работа стигаха за час, след което Поташников не знаеше какво желае — дали да се стопли, или просто да легне на острите ледени камъни и да умре. Все пак денят свършваше и след вечерята, когато пийнеше вода и хапнеше хляба, който нито един работник не ядеше в стола заедно със супата, а си го отнасяше в бараката, Поташников на часа лягаше да спи.
Спеше, естествено, на горните нарове — долу беше като в ледена изба и онези, чиито места бяха там, половината нощ стояха до печката, като се редуваха да я прегръщат — тя едва топлеше. Дървата все не стигаха — след работа трябваше да ги влачат четири километра и всички гледаха по някакъв начин да се измъкнат от това задължение. Горе беше по-топло, макар, разбира се, хората да спяха с дрехите, с които работеха — с шапки, ватенки, памуклийки и ватени панталони. Горе беше по-поносимо, но и там косите на човек замръзваха за възглавницата.
Поташников усещаше как силите му намаляват с всеки изминал ден. Той, мъж на тридесет години, вече с мъка се качваше на горните нарове, с мъка слизаше оттам. Вчера умря съседът му, просто умря, не се събуди, и никой не се заинтересува от какво е починал, сякаш причината беше само една, добре известна на всички. Дневалният се радваше, че това бе станало не вечерта, а призори — дажбата на умрелия оставаше за него. Всички разбираха това, а Поташников събра смелост и се приближи: „Отчупи ми една коричка“, след което последваха такива псувни, каквито може да се чуят само от човек, който е бил слаб, а сега е силен и знае, че може да ругае безнаказано. Само в извънредни ситуации слабият Може да псува силния, това е смелостта на отчаянието. Поташников замълча и се отдалечи.
Трябваше да направи нещо, да измисли нещо с изтощения си мозък. Или да умре. Не се страхуваше от смъртта. Но имаше едно огромно тайно желание, някакво последно упорство — да умре в болница, на застлано легло, заобиколен от вниманието на други хора, нищо, че това внимание ще е по задължение, но да не е навън, на студа, да не е в бараката, под ботушите, сред псувните, мръсотията и пълното равнодушие на околните. Не винеше хората за безразличието им. Отдавна беше разбрал откъде идва тази душевна тъпота и студенина. Студът, същият студ, който караше плюнката да замръзва във въздуха, беше се добрал и до човешката душа. Щом от студа можеха да се вдървят костите, да се екове и да затъпее мозъкът, значи можеше да се вцепени и душата. На студа не можеше да се мисли за нищо. Всичко бе много просто. От студа и глада мозъкът се захранваше зле, мозъчните клетки изсъхваха — това бе явен материален процес и един Господ знае дали този процес беше обратим, както се казва в медицината, подобно на измръзването, или разрушенията бяха окончателни. Същото ставаше и с душата — тя измръзваше, свиваше се и може би щеше да си остане студена за вечни времена. Всички тези мисли Поташников ги имаше в главата си отпреди — сега не беше останало нищо друго освен желанието да издържи, да оцелее и на този студ.
Разбира се, трябваше по-рано да потърси спасителни изходи. Те не бяха много. Можеше да стане бригадир или надзирател, изобщо да се навърта край началството. Или край кухнята. Но за там имаше стотици конкуренти, а да стане бригадир Поташников се бе отказал още преди една година, беше си дал дума да не насилва тук чуждата човешка воля. Не искаше дори заради собствения си живот умиращите му другари да хвърлят в лицето му предсмъртните си проклятия. От ден на ден Поташников чакаше смъртта и като че ли този ден бе наближил.
След като изгълта паницата топла чорба и вече привързваше хляба, той едва се домъкна до мястото, където работеха. Бригадата се беше строила и покрай редиците вървеше някакъв дебел червендалест човек с еленова шапка, меки якутски ботуши от същата кожа и бяла полушубка. Той се взираше в изтощените, мръсни, равнодушни лица на работниците. Хората пристъпваха от крак на крак в очакване на края на тази извънредна задръжка. Тук беше и бригадирът, който почтително говореше нещо на човека с еленовата шапка.
— Аз пък ви уверявам, Александър Евгениевич, че при мен няма такива хора. Идете при Соболев, при криминалните, та това тук са все интелигенция, Александър Евгениевич — само грижи ми създават.
Човекът с еленовата шапка престана да разглежда хората и се извърна към бригадира.
— Вие не си познавате хората, не искате да ги познавате, не желаете да ни помагате — рече с пресипнал глас.
— Ваша воля, Александър Евгениевич.
— Ето, гледай. Ей, момчета, внимание. — Човекът с еленовата шапка застана пред бригадата. — Управлението има нужда от дърводелци — да правят тарги за изнасяне на пръстта.
Всички мълчаха.
— Виждате ли, Александър Евгениевич — зашепна бригадирът.
Изведнъж Поташников чу собствения си глас:
— Аз. Аз съм дърводелец — и направи крачка напред.
На десния фланг пред строя излезе още един човек. Поташников го познаваше — това бе Григориев.
— Е — онзи с еленовата шапка се обърна към бригадира. — Видя ли се какъв си загубеняк и некадърник. Момчета, хайде след мен.
Поташников и Григориев се помъкнаха подире му. Той спря.
— Ако ще се влачим така — изхриптя — и до обед няма да стигнем. Ще направим следното. Аз ще избързам, а вие елате в дърводелската работилница при техническия ръководител Сергеев. Знаете ли къде се намира?
— Знаем, знаем — провикна се Григориев. — Моля ви, почерпете ни с по една цигара.
— Позната молба — измърмори през зъби човекът с еленовата шапка и без да вади кутията от джоба си, измъкна две цигари.
Поташников вървеше отпред и мислеше напрегнато. Днес ще бъде на топло в работилницата — ще точи брадвата и ще й прави дръжка. И ще чапрази триона. Няма да бърза. До обяд ще получават инструментите — ще ги изписват, ще търсят склададжията. А надвечер, когато стане ясно, че не може да направи дръжка за брадвата и не умее да чапрази триона, ще го изгонят и утре ще се върне в бригадата. Но днес ще е на топло. Дори може би и утре, и вдругиден ще остане там, ако Григориев е дърводелец. Ще му помага. Зимата е към своя край. Лятото, краткото лято някак си ще го изкара.
Поташников спря да изчака Григориев.
— Дали си, такова, работил като дърводелец? — попита той, задъхан от внезапно обзелата го надежда.
— Аз, виждаш ли, съм аспирант от московския филологически институт — весело рече онзи. — Мисля, че всеки, който има висше образование, при това хуманитарно, е длъжен да може да издяла една топоришка и да реже с трион. Още повече, че това ще се върши до гореща печка.
— Значи и ти…
— Нищо не значи. Два дни ще можем да ги лъжем, а после — да става каквото ще.
— Ще можем да ги излъжем само за един ден. Утре ще ни върнат в бригадата.
— Няма. За един ден не ще могат да ни зачислят в дърводелската работилница. Нали ще трябва да се подадат сведения, списъци. После пък да ни отчисляват…
С общи усилия двамата едва успяха да открехнат замръзналата врата. По средата на работилницата бумтеше нажежена до червено печка и петима дърводелци работеха на тезгяхите си без ватенки и без шапки. Новодошлите коленичиха пред отворената вратичка на печката, пред божеството на огъня, един от първите богове на човечеството. Свалиха ръкавиците си, простряха ръце към топлината, пъхаха ги направо в пламъците. Многократно измръзвалите им пръсти, загубили чувствителността си, не усетиха веднага топлината. След минута двамата си свалиха шапките и разкопчаха ватенките си, без да се изправят.
— За какво сте дошли? — попита ги навъсено един от майсторите.
— Дърводелци сме. Ще работим тук — каза Григориев.
— По нареждане на Александър Евгениевич — побърза да прибави Поташников.
— Значи за вас ми каза техническият да ви дам брадви — рече Арнштрьом, възрастният склададжия, който дялаше в ъгъла дръжки за лопати.
— За нас, за нас…
— Вземете — рече им той, като ги огледа с недоверие. — Ето ви две брадви, трион и чапразило. После да ми го върнете. На ви моята брадва да си издялате две топоришки — Арнштрьом се усмихна. — Дневната норма е тридесет парчета — рече.
Григориев взе чуканчето от ръцете му и започна да го дялка. Чу се свирката за обяд. Арнштрьом не понечи да се облича, а мълчаливо го гледаше как работи.
— Сега ти — каза на Поташников.
Той постави чуканчето на дръвника, взе брадвата от Григориев и започна да дяла.
— Достатъчно — рече Арнштрьом.
Дърводелците вече бяха отишли да обядват и в работилницата нямаше никой освен тях тримата.
— Вземете две от моите топоришки и ги сложете на брадвите си. — Той ги подаде на Григориев. — Вземете да точите триона. Днес и утре се топлете край печката. Вдругиден се върнете там, откъдето сте дошли. Ето ви парче хляб за обяда.
Тези два дни те се топлиха до печката, а на третия температурата се качи до минус 30 градуса — зимата вече свършваше.
Вечерта, докато прибираше рулетката, надзирателят каза, че на другия ден Дугаев ще получи самостоятелна норма. Бригадирът, който стоеше до него и го молеше да му даде назаем „десетина кубика до вдругиден“, внезапно млъкна и втренчи поглед във вечерницата, която бе започнала да блещука над хълма. Баранов, с когото работеше Дугаев и който сега помагаше на надзирателя да мери извършената работа, взе лопатата и започна да стърже с нея по отдавна почистения забой.
Дугаев беше на двадесет и три години и всичко, което виждаше и чуваше тук, повече го учудваше, отколкото плашеше.
Бригадата се събра на проверка, предаде инструментите и се запъти към бараката в неравен арестантски строй. Свършил бе тежкият ден. В стола Дугаев, без да сяда, изпи направо от паницата си порцията рядка булгурена чорба. Пушеше му се. Огледа се с надежда да си изпроси от някого фас. На перваза на прозореца Баранов бе обърнал наопаки кесията си за тютюн и изгребваше върху една хартийка трошичките махорка. След като ги събра внимателно, Баранов си сви тъничка цигара и я подаде на Дугаев.
— Пуши и ми остави малко — предложи той.
Дугаев се учуди — с Баранов не бяха приятели. Впрочем при глад, студ и безсъние не се ражда никакво приятелство и Дугаев въпреки младостта си разбираше цялата несъстоятелност на поговорката за приятелството, което се проверявало в нужда. За да бъде едно приятелство истинско, трябва здравите му основи да са положени тогава, когато условията, битът още не са стигнали крайната граница, отвъд която в човека не остава нищо човешко, а има само недоверие, злоба и лъжа. Дугаев добре помнеше северната поговорка — трите арестантски заповеди: не вярвай, не се бой и не моли…
Дугаев жадно погълна сладкия дим от махорката, зави му се свят.
— Губя сили — рече той.
Баранов не каза нищо.
Дугаев се върна в бараката, легна и затвори очи. Напоследък спеше лошо, гладът му пречеше. Сънуваше много мъчителни сънища — самуни хляб, мазни чорби, от които се издигаше пара… Бавно се унасяше и въпреки това половин час преди сигнала за ставане вече беше отворил очи.
Бригадата пристигна на участъка. Всички се пръснаха по изкопите си.
— А ти почакай — рече бригадирът на Дугаев. — Надзирателят ще ти каже къде да работиш.
Дугаев седна на земята. Бе до такава степен уморен, че се отнасяше с пълно безразличие към всяка промяна в съдбата си.
По дъските затрополиха първите колички, лопатите застъргаха по камъка.
— Ела — каза му надзирателят. — Това ще е твоето място. — Той измери кубатурата на забоя и сложи знак — парче кварц.
— Дотук — рече той. Ще ти подложат дъска до голямата настилка. Ще караш там, където и другите. Ето ти лопата, кирка, лост, количка — започвай.
Дугаев послушно започна работа.
„Още по-добре“ — мислеше си той. Поне никой нямаше да мърмори, че работи лошо. Бившите орачи не бяха длъжни да разбират и да знаят, че е новак, че веднага след училище е продължил да учи в университета, а университетската скамейка я беше сменил с този забой. Всеки сам за себе си. Те не са длъжни, не трябва да разбират, че отдавна вече е изтощен и гладен, че не умее да краде. Умението да крадеш беше главната северна добродетел във всичките й разновидности, като се започне от хляба на другаря и се свърши с надписването на премии за началството в размер на хиляди рубли за несъществуващи, измислени постижения. Никой не се интересуваше, че Дугаев не може да издържи 16-часовия работен ден.
Дугаев караше, къртеше, товареше, отново караше и пак къртеше и товареше.
След обедната почивка надзирателят дойде, погледна какво е свършил и мълком си отиде… Дугаев отново къртеше и товареше. До парчето кварц оставаше още много.
Вечерта надзирателят отново се появи и размота рулетката си. Премери изработеното от Дугаев.
— Двадесет и пет процента — рече той и го погледна.
— Двадесет и пет процента. Чуваш ли?
— Чувам — отвърна Дугаев.
Цифрата го учуди. Работата беше толкова тежка, лопатата загребваше толкова малко камък, толкова тежко бе да се блъска с кирката. Цифрата — двадесет и пет процента от нормата — му се стори много голяма. Чувстваше тъпа болка в прасците, от бутането на количката непоносимо го боляха ръцете, раменете, главата. Гладът отдавна го беше напуснал. Ядеше, защото виждаше как ядат другите и нещо му подсказваше — трябва да се яде. Но не беше гладен.
— Е, какво пък — рече надзирателят преди да си тръгне. — Остани си със здраве.
Вечерта извикаха Дугаев при следователя. Отговори на четири въпроса: име, презиме, по кой член е осъден и срокът на присъдата. Четири въпроса, на които арестантът отговаря по тридесет пъти на ден. После Дугаев отиде да спи. На другия ден пак работеше с бригадата, заедно с Баранов, а след още един ден през нощта войниците го поведоха зад конната база, по една горска пътечка към мястото, където висока ограда с бодлива тел почти преграждаше някаква малка клисура и откъдето нощем долиташе далечно боботене на трактори. И когато разбра каква е работата, Дугаев съжали, че нахалост бе работил, залудо се беше мъчил през този последен ден.
Колетите ги даваха в стаята на дежурния. Бригадирът удостоверяваше личността на получателя. Шперплатът се чупеше и пращеше по свой начин, по шперплатски. Тукашните дървета се прекършваха другояче, крещяха с по-други гласове. Зад направената от пейки ограда хора с чисти ръце и с прекалено чиста военна униформа отваряха, проверяваха, разтърсваха, предаваха. Сандъците на колетите, едва оцелели след многомесечното пътуване, умело подхвърлени, падаха на пода и се разтрошаваха. Късове захар, сушени плодове, изгнил лук, смачкани пачки тютюн се пръсваха по пода. Никой не събираше нападалите неща: Собствениците на колетите не протестираха — да получиш колет беше чудо на чудесата.
До стаята на дежурната смяна стояха конвойни с пушки в ръцете, в бялата, мразовита мъгла се движеха някакви непознати фигури.
Стоях до стената и си чаках реда. Ей тия синкави парчета — това не е лед! Това е захар! Захар! Захар! Ще мине още един час и ще ги държа в ръцете си и те няма да се топят. Ще се топят само в устата. Едно такова голямо парче ще ми стигне за два, за три пъти.
Ами махорката! Собствена махорка! Махорка от континента, ярославска „Белка“ или „Кременчуг № 2“. Ще пуша и ще черпя всички, всички, и най-напред онези, на които бях допушвал цигарите през цялата тази година. Махорка от континента! Та на нас тук ни даваха дажби тютюн, иззети от армейските складове поради изтичане на срока на годност, една авантюра от гигантски мащаб — всички продукти на лагерите бяха с изтекъл „срок на годност“. Но сега ще пуша истинска махорка. Дори жена ми да не знае, че трябва да прати по-силен тютюн — ще й подскажат.
— Име?
Сандъкът се разцепи и отвътре се изсипаха сушени сливи, кожести сушени сливи. А къде е захарта? Пък и сливите са две-три шепи…
— Пращат ти ботуши! Авиационни ботуши! Ха-ха-ха! С каучукови подметки! Ха-ха-ха! Като на началника на мината! Дръж, вземи ги!
Стоях объркан. За какво са ми? С ботуши тук можеше да се ходи само в празничен ден, но нямаше празници. Де да бяха от мека еленова кожа или обикновени валейки. Авиационни ботуши — това беше прекалено разкошно… Не се полагаше. Пък и…
— Ей, ти — нечия ръка докосна рамото ми.
Извърнах се така, че да виждам и ботушите, и сандъка, на дъното на който имаше малко сушени сливи, и началството, и лицето на човека, който ме държеше за рамото. Беше Андрей Бойко, нашият десетник.
А той бързо ми шепнеше:
— Продай ми ботушите. Ще ти платя. Сто рубли. Иначе дори до бараката няма да стигнеш — тия ще ти ги измъкнат, ще ти ги вземат — и той посочи с пръст към бялата мъгла. — А и в бараката ще ти ги откраднат. Още нощес.
„Крадеца ще го пратиш ти“ — помислих си.
— Дадено, давай парите.
— Виждаш ли какъв съм! — Бойко отброи банкнотите. — Не те лъжа, не съм като другите. Казах сто и ти давам сто. — Той се страхуваше, че се е минал.
Сгънах мръсните хартийки на четири, на осем и ги скрих в джоба на панталона си. Сушените сливи ги пресипах във ватенката си — отдавна бях откъснал джобовете й, за да направя от тях кесии за тютюн.
Ще си купя масло! Цял килограм масло! И ще го ям с хляба, с чорбата, с кашата. И захар! И ще взема от някого една чанта — торбичка с нанизана връв. Тя е задължителна за всеки що-годе приличен затворник — „левак“. Криминалните не ходят с торбички.
Върнах се в бараката. Всички лежаха по наровете, само Ефремов седеше с ръце върху изстиналата печка, насочил лице към изчезващата топлина, като не смееше да се изправи, да се откъсне от печката.
— Защо не я напалиш?
Приближи се дневалният.
— Негов ред е да дежури! Бригадирът рече: да ги търси където ще, но дърва да има. Все едно няма да ти дам да спиш. Върви, докато не е станало късно.
Ефремов се измъкна през вратата на бараката.
— Къде ти е колета?
— Сбъркали са…
Хукнах към лавката. Шапаренко, лавкаджията, още продаваше. Вътре нямаше никой.
— Шапаренко, искам хляб и масло.
— Ще ме съсипеш ти мене.
— Ето, вземи колкото трябва.
— Виждаш ли колко пари имам? — отвърна ми Шапаренко. — Какво може да даде „фитил“ като теб? Взимай хляба и маслото и изчезвай.
Забравих да поискам захар. Маслото — килограм. Хлябът също. Ще отида при Семьон Шейнин. Той беше бивш референт на Киров, по онова време още не го бяха разстреляли. Някога бяхме работили заедно, в една бригада, ала съдбата ни раздели.
Шейнин беше в бараката.
— Идвай да ядем. Масло, хляб.
Гладните му очи заблестяха.
— Сега ще донеса вряла вода…
— Няма нужда!
— Не, ей-сега. — И той изчезна.
Тутакси някой ме удари по главата с нещо тежко и когато дойдох на себе си и скочих, торбичката я нямаше. Всички стояха по местата си и ме гледаха със злобна радост. Развлечението беше първокласно. В такива случаи се радваха двойно: първо, на някой му е зле; второ — не ми е зле на мен. Това не беше завист, не…
Не плаках. Едва се бях спасил. Оттогава минаха тридесет години, а прекрасно си спомням полутъмната барака, злобните, радостни лица на другарите ми, яката цепеница на пода, бледите бузи на Шейнин.
Върнах се в лавката. Не молех за масло, нито за захар. Изпросих си малко хляб, прибрах се в бараката, разтопих едно канче сняг и започнах да варя сливите.
Бараката вече спеше: стенеше, хъркаше и кашляше. На печката варяхме трима, всеки своето: Свинцов възваряваше кора хляб, която беше запазил от обяда си, за да я изяде размекната, гореща, след което да изпие лакомо врялата снежна вода, миришеща на дъжд и хляб. А Губарев беше натъпкал котелката си със замръзнало зеле — щастливец и хитрец. Зелето миришеше на украински от вкусен по-вкусен борш! А аз варях сините сливи от колета. И тримата не можехме да не гледаме в чуждите съдинки.
Някой отвори с ритник вратата на бараката. От облака пара се появиха двама военни. Единият, по-младият, беше началникът на лагера Коваленко, другият, по-възрастният, началникът на мината Рябов. Рябов беше с авиационни ботуши — с моите ботуши! С мъка съобразих, че греша, че те са си неговите.
Коваленко се втурна към печката, като размахваше кирката, която носеше със себе си.
— Пак котелки! Сега ще ви дам аз едни котелки! Ще ви науча как се цапа!
Той катурна котелките със супата от кората хляб и със зелевите листа, със сливите, и проби с кирката дъната им.
Рябов си топлеше ръцете на кюнците.
— Щом има котелки, значи има какво да се вари — дълбокомислено изрече началникът на мината. — Това, знаете ли, е признак на благоденствие.
— Да беше видял какво варят — каза Коваленко, докато тъпчеше котелките.
Началниците излязоха и ние започнахме да вдигаме смачканите съдини, да събираме всеки своето: аз — плодовете, Синцов — размекналия се, безформен хляб, а Губарев — остатъците от зелевите листа. Веднага изядохме всичко — така беше най-сигурно.
Изгълтах няколко сливи и заспах. Отдавна се бях научил да заспивам преди да ми се стоплят краката — по-рано това не го можех, но опитът, опитът. Сънят приличаше на унес.
Животът се връщаше като сън — отново се отвори вратата: белите облаци пара, полегнали на пода, се плъзнаха до далечния край на бараката; хора с къси, смърдящи от прясната обработка, още неулегнали по тях бели кожуси, и нещо, рухнало на пода, нещо, което не помръдваше, не живо, което само грухтеше.
Дневалният, недоумяващ, но наведен в почтителен поклон пред белите кожуси на десетниците.
— От вашите ли е? — Надзирателят посочи купчината мръсни парцали на пода.
— Това е Ефремов — рече дневалният.
— Да знае за друг път как се крадат чужди дърва.
Ефремов остана на нара до мен седмици наред, докато не го откараха и не умря в селището за инвалиди. Бяха му „смлели“ вътрешностите — в мината имаше много майстори по тази част.
Не се оплакваше — лежеше тихо и стенеше.
Вече трети ден копаехме на новия полигон. Всеки си имаше свой изкоп и за три дни бяхме напреднали с половин метър, не повече. Още никой не беше стигнал до вечно замръзналата почва, макар лостовете и кирките ни да ги оправяха на часа — рядък случай: ковачите нямаше как да протакат, понеже работеше само нашата бригада. За всичко беше виновен дъждът. Валеше, неспирно трето денонощие. Когато почвата е камениста, не може да се познае откога вали — от час или от месец. Студен, ситен дъжд. Съседните бригади отдавна ги бяха освободили от работа и ги бяха отвели, но това бяха бригади от криминални — нямахме сили дори да им завиждаме.
Десетникът, с огромно подгизнало брезентово платнище с качулка, остра като пирамида, рядко се вясваше. Началството възлагаше големи надежди на дъжда, на студените водни камшици, които ни шибаха по гърбовете. Отдавна бяхме мокри — не мога да кажа до долните дрехи, защото нямахме такива. Според примитивните сметки на началниците дъждът и студът трябваше да ни накарат да работим. Но омразата към труда беше още по-силна и всяка вечер десетникът с проклятия спускаше в изкопите дървената мярка с резките. Конвоят ни пазеше под прикритието на една „гъба“ — това прословуто лагерно съоръжение.
Не можехме да излизаме от изкопите — щяха да ни застрелят. Горе имаше право да се движи само бригадирът ни. Беше ни забранено да си подвикваме — също щяха да ни застрелят. И ние мълчехме, застанали до кръста в земята, в каменните ями, проточили се по брега на пресъхналия поток.
Връхните ни дрехи не смогваха да изсъхнат през нощта, а рубашките и панталоните успявахме да изсушим донякъде със собствените си тела.
Гладен и озлобен, знаех, че нищо на този свят не ще ме накара да се самоубия. Точно сега бях започнал да разбирам същността на великия инстинкт за живот — качество, което човек притежава в най-висша степен. Видях как изнемогваха и умираха конете ни — не мога да го кажа по друг начин, да използвам други глаголи. Конете по нищо не се отличаваха от хората. Те умираха от Севера, от непосилната работа, от лошата храна, от побоите — и макар всичко това да беше хиляди пъти по-малко, отколкото при хората, те умираха преди затворниците. Разбрах най-важното — че човек е станал човек не защото е божие създание и не защото на всяка ръка има такъв поразителен палец. А защото е бил ФИЗИЧЕСКИ по-силен, по-издръжлив от животните, а по-късно — защото е подчинил духовното си начало в служба на физическото.
Ето, за всичко това си мислех за стотен път в своя изкоп. Знаех, че няма да се самоубия, понеже бях проверил тази своя жизнена сила. В един също такъв изкоп, само че дълбок, наскоро бях подкопал огромен камък. Дни наред освобождавах страшната му тежест. От тази зловеща тежест мислех да създам нещо прекрасно — както е казал един руски поет. Смятах да си спася живота, като си счупя крака. Наистина, това бе прекрасно намерение, едно напълно естетическо явление. Камъкът трябваше да рухне и да премаже крака ми. И аз завинаги щях да остана инвалид! Тази страстна мечта трябваше да бъде пресметната и аз подготвих мястото, където да си сложа крака, представях си как леко ще натисна с кирката и… камъкът ще рухне. Денят, часът и минутата бяха определени и бяха настъпили. Подложих десния си крак под надвисналия камък, похвалих се за спокойствието си, вдигнах ръка и натиснах кирката, пъхната като лост. И камъкът се плъзна по стената към определеното, изчислено място. Ала и аз не знам как стана така — дръпнах си крака. В тесния изкоп камъкът само го охлузи. Две синини, три драскотини — това беше целият резултат от така добре извършената подготовка.
И аз разбрах, че не ставам нито за членовредител, нито за самоубиец. Оставаше ми само да чакам след малката несполука да последва малка сполука. Най-близката „сполука“ беше краят на работния ден, трите глътки гореща чорба — дори да е студена, щях да я стопля в ламаринената печка, имах котле — една трилитрова консервена кутия. Щях да помоля за цигара дневалния Степан, поточно — да ми остави да допуша неговата.
Така, смесвайки „звездните“ въпроси с дреболиите, чаках, мокър до кости, ала спокоен. Дали тези мои размишления представляваха някаква тренировка за мозъка? В никакъв случай. Всичко това бе естествено, това бе животът. Разбирах, че тялото ми, а значи и клетките на мозъка ми, се хранеха недостатъчно — моят мозък отдавна водеше полугладно съществуване — и че това неминуемо ще ме доведе до лудост, до ранна склероза или до нещо друго… И ми беше весело да си мисля, че няма да доживея, няма да успея да доживея до склероза. Дъждът не спираше.
Спомних си жената, която вчера мина по пътечката край нас, без да обръща внимание на предупрежденията на конвоя. Ние я поздравихме, стори ни се красавица — първата жена, която виждахме за тези три години. Тя ни махна с ръка, посочи небето, някъде към ъгъла на небосвода, и извика: „Още малко, момчета, още малко“. Отговори й радостен рев. Повече никога не я видях, но си я спомнях цял живот — как можа така добре да ни разбере и да ни утеши. Тя сочеше небето, ала нямаше предвид задгробния свят. Не, тя само показваше, че невидимото слънце слиза на запад, че наближава краят на трудовия ден. По свой начин ни бе повторила думите на Гьоте за планинските върхове. За мъдростта на тази обикновена жена, сигурно бивша или настояща проститутка — понеже по онова време освен проститутки по тези краища нямаше други жени, — та за нейната мъдрост, за нейното голямо сърце си мислех и шумоленето на дъжда беше хубав звуков фон за тези мисли. Сивият каменист бряг, сивите планини, сивият дъжд, сивото небе, хората със сиви, парцаливи дрехи — всичко бе много меко, в съзвучие. Всичко беше в единна цветова хармония — дяволска хармония.
И в този миг от изкопа до мен се чу слаб вик. Съсед ми беше някакъв Розовски, възрастен агроном, чиито големи професионални знания, както и знанията на лекарите, инженерите и икономистите, не можеха да бъдат приложени тук. Той ме викаше по име и аз се обадих, без да обръщам внимание на заплашителния жест на конвоя — отдалеч, изпод „гъбата“.
— Слушайте — викаше той, — слушайте! Мислих дълго! И разбрах, че животът няма смисъл… Няма…
Изскочих от изкопа и го стигнах преди да се нахвърли нахвърли върху конвоя. Двамата войници вече се приближаваха.
— Болен е — казах.
В този момент се чу заглушената от дъжда далечна сирена и започнахме да се строяваме.
Още известно време работих с Розовски, докато той един ден не се хвърли под една натоварена вагонетка, която се спускаше по нанадолнището. Пъхна крака си под колелата, ала вагонетката го прескочи, дори не му остави синина. Въпреки това срещу него бе заведено „дело“ за опит за самоубийство, осъдиха го и се разделихме, понеже има едно правило, според което след съда осъденият никога не се връща на същото място, откъдето е дошъл. Страхуват се да не тръгне в гнева си да отмъщава на следователя, на свидетелите. Правилото беше мъдро. Но можеше и да не се прилага по отношение на Розовски.
Хълмовете са бели и преливат в синьо като захарни конуси. Кръгли, без нито едно дърво, покрити с тънък слой от плътен сняг, пресован от ветровете. В клисурите снегът е дълбок и сбит, издържа тежестта на човек, а по хълмистите склонове сякаш се надига на огромни мехури. Това са клекове, притиснали се до земята, легнали за зимен сън още преди първия сняг. Точно те ни трябваха.
От всички северни дървета най-много обичам клека, този иглолистен храст.
Отдавна съм разбрал и ми е скъпа тази завидна припряност, с която оскъдната северна природа се стреми да сподели с бедните като нея хора скромното си богатство — по-бързо да разцъфне за тях във всичките си цветове — случвало се е за една седмица всичко да се надпреварва да цъфти и за някакъв си месец от началото на лятото хълмовете да станат алени от червените боровинки, да почернеят от тъмните. По ниските храсти — не ставаше нужда дори човек да си вдига ръката — зрееше жълта, едра, водниста офика. Храсти медена планинска шипка: розовите й цветове са единствените, които имат аромат — всички останали миришат само на влага, на тиня, и това е в съзвучие с пролетното безмълвие на птиците, с безмълвието на листвениците, чиито клони бавно се обличат със зелени иглички. Шипките се запазват докато екове студ и изпод снега протягат към нас сбръчканите си, месести плодове, под чиито морави, жилави кожици се крие сладка, тъмножълта месеста маса. Познати са ми веселите лози, променящи много пъти цветовете си през пролетта — ту тъмнорозови, ту оранжеви, ту бледозелени, сякаш покрити с разноцветен велур. Листвениците протягат тънките си пръсти със зелени нокти, вездесъщата дебела върбовка покрива горските пожарища. Всичко това е прекрасно, доверчиво, шумно и прибързано, но така е през лятото, когато матовата зелена трева се смесва с лачения блясък на обраслите с мъх, лъснали на слънцето скали, оказали се изведнъж нито сиви, нито кафяви, а зелени.
През зимата всичко това изчезва, покрито с рохкав, корав сняг, така навят и утъпкан в клисурите от ветровете, че за да се изкачиш по склона, трябва да изсичаш стъпала с брадва. В гората човек се вижда на цяла верста — толкова голо е всичко. И само едно дърво винаги е зелено, винаги живо — клекът, този вечнозелен храст. Той е предсказателят на времето. Два-три дни преди първия сняг, когато през деня времето е все още есенно и топло, небето — безоблачно и на никого не му се мисли за близката зима, клекът изведнъж просва на земята огромните си, дълги над четири метра клони, с лекота огъва правия си черен ствол, дебел колкото два юмрука, и се разстила по земята. Минава ден, втори, на небето се появява облак, а надвечер започва фъртуна и снегът покрива всичко. А ако през късна есен се натрупат ниски облаци, предвещаващи сняг, ако духа студен вятър, но клекът не ляга — човек може да е сигурен, че няма да вали.
В края на март, през април, когато още дори не мирише на пролет и въздухът е разреден и сух като през зимата, клекът изведнъж се надига, отърсва снега от зелените си, леко рижави одежди. След ден-два вятърът сменя посоката си и пролетта идва заедно с топлите въздушни струи.
Клекът е много точен уред, толкова чувствителен, но понякога се лъже — надига се и по време на някое по-продължително затопляне. Преди това не помръдва. Но още преди наново да застудее, той на бърза ръка ляга в снега. Случва се и друго: запалиш от сутринта по-голям огън, за да има къде да си стоплиш краката и ръцете по обед, наслагаш повечко дърва и заминаваш на работа. След два-три часа клекът протяга клоните си изпод снега и бавно започва да се изправя, като си мисли, че е дошла пролетта. Още преди огънят да угасне, той отново ляга върху снега.
Зимата тук е двуцветна — бледосиньо високо небе и бяла земя. Напролет се оголват мръсножълтите ланшни есенни дрипи и много дълго земята е облечена в тези просешки дрехи, докато новата зеленина не набере сила и не започне да цъфти — бързо и бурно. И сред тази унила пролет, жестока зима блести яркият, ослепително зелен клек. При това по него растат шишарки — дребни кедрови шишарки. Този деликатес го делят помежду си хората, орешарките, мечките, обикновените и сибирските катерички.
Ние избрахме една площадка от подветрената страна на хълма, надомъкнахме клони, големи и малки, наскубахме суха трева от оголените от снега места, одухани от вятъра. Носехме от бараката няколко тлеещи главни, взети преди да тръгнем на работа направо от печката — тук нямаше кибрит.
Мъкнехме главните в голяма консервена кутия с телена дръжка и внимавахме много да не угаснат по пътя. След като извадих главните от тенекията, аз ги издухах от пепелта, събрах на едно място тлеещите им краища и разпалих огъня, сложих главните върху вейките, а отгоре натрупах суха трева и съчки. Всичко това го покрих с големи клони и скоро вятърът повлече слабия син пушек.
Преди никога не бях работил в бригада, събираща игличките на клека. Това се правеше на ръка, скубехме сухите зелени игли, както се скубе перушина, като гледахме да захванем колкото се може повече от тях, тъпчехме ги в чували и вечерта предавахме събраното на десетника. След това игличките заминаваха за тайнствения „витаминен комбинат“, където ги варяха на гъст, лепкав тъмножълт екстрат, неописуемо отвратителен на вкус. Караха ни да пием или да ядем (кой както може) този екстрат преди всеки обед. Вкусът му разваляше не само обяда, но и вечерята, и мнозина виждаха в това „лечение“ допълнителен начин за „въздействие“ върху затворниците. В стола не можеше да се получи храна без чашка от лекарството — това се спазваше много стриктно. Скорбутът беше повсеместен и клекът бе единственият лек, одобрен от медицината. Вярата превъзмогва всичко и макар по-късно да бе доказана пълната несъстоятелност на този „препарат“ за борба със скорбута, макар да се отказаха от него, макар да закриха витаминния комбинат, по наше време хората пиеха тази смърдяща гадост, плюеха и оздравяваха. Или не я пиеха и оздравяваха. Или не оздравяваха. Навсякъде беше пълно с шипки, но никой не събираше плодовете им и не ги използваше за борба със скорбута — в московската инструкция шипките не се споменаваха. (Няколко години по-късно започнаха да карат шипки от „континента“, но доколкото знам, собствено производство така и не се организира.)
За представител на витамин „С“ инструкцията считаше само игличките на клека. Сега и аз бях станал събирач на тази скъпоценна суровина — бях толкова изтощен, че от златния забой ме прехвърлиха „да скубя клек“.
— Ще поработиш на клека — каза ми една сутрин старшият. — Пиша те скатавка за няколко дни.
„Скатавка“ — това е много разпространен лагерен термин. Означава нещо като временна почивка, не пълна (в такъв случай се казва: той „кюта“, днес той „кюта“), а такава работа, от която човек не остава без сили, лека временна работа.
Работата на клека се смяташе не само лека, ами най-лека, че отгоре на всичко и безконвойна.
След дългите месеци работа в заледените открити рудници, където всяко лъскаво от леда камъче ти изгаря ръцете, след притракването на затворите на пушките, кучешкия лай и псувните на надзирателите зад гърба ти работата на клека беше огромно удоволствие, което се усещаше от всеки уморен мускул. Тя започваше по-късно от обичайното, за която се тръгваше още по тъмно.
Хубаво беше, топлейки ръце с кутията с димящите главни, да вървиш, без да бързаш, към хълмовете, които преди ми изглеждаха недостижимо далечни, и да се изкачваш все по-нагоре и по-нагоре, като през цялото време усещаш самотата си и дълбоката зимна тишина като нещо радостно и неочаквано, сякаш всичко лошо на този свят е изчезнало и ви има само теб и твоя спътник — и тясната, тъмна, безкрайна ивица в снега, която води някъде високо към планините.
Моят човек гледаше неодобрително бавните ми движения. Той от много дни береше клек и съвсем правилно предполагаше, че ще бъда несръчен и слаб помощник. Работеше се по двойки, „заработката“ беше обща и се делеше по равно.
— Аз ще сека, а ти сядай да скубеш — рече той. — И мърдай по-живо, че няма да изпълним нормата. А не ми се връща пак в забоя.
Той насече клони и домъкна до огъня огромен наръч. Откършвах по-малки клонки и почвах да беля от върха към другия край кората заедно с игличките. Те приличаха на зелени ресни.
— Трябва по-бързо, братле — каза моят другар, когато се върна с нов наръч. — Слаба работа!
И аз разбирах, че е слаба. Но не можех по-бързо. Ушите ми пищяха и измръзналите ми още в началото на зимата пръсти отдавна ме боляха с познатата тъпа болка. Белех кората и иглите, чупех на парчета цели клони и ги тъпчех в чувала. Ала чувалът все не искаше да се напълни. Около огъня вече се издигаше цяла камара от обелени клони, които приличаха на оголени кости, а чувалът все повече се издуваше и поемаше нови наръчи клек.
Другарят ми започна да помага. Работата потръгна.
— Време е да се прибираме — изведнъж рече той. — Иначе ще изпуснем вечерята. С това тук не можем изпълни нормата. — Той извади от пепелта на огъня един голям камък и го натика в чувала.
— Там не ги развързват — рече ми, като се намръщи. — Сега вече е добре.
Изправих се, разхвърлях горящите клони и с крака натрупах сняг върху тлеещите въглени. Те започнаха да съскат, угаснаха и на часа стана студено — разбра се, че вечерта наближава. Другарят ми помогна да вдигна чувала на гръб. Залитнах от тежестта му.
— Влачи го — рече ми той. — Нали ще вървим надолу, а не нагоре.
Едва успяхме да си получим чорбата и чая. Който работеше тази лека работа, не му се полагаше второ.
Когато четиримата стигнахме до потока Дускания, така се зарадвахме, че почти не можехме да говорим. Страхувахме се, че нашето идване тук е резултат на нечия грешка или шега, че ще ни върнат в зловещите каменни забои на мините, залети със студена вода от разтопения лед. Гумените галоши, които ни раздаваха, не можеха да предпазят от студа безброй пъти премръзвалите ни крака.
Вървяхме по тракторните следи сякаш по следите на някакъв доисторически звяр, ала те свършиха и по една стара пътечка стигнахме до дървената къщурка с два изсечени отвора за прозорци и врата, която висеше на една панта, направена от парче автомобилна гума, закована с пирони. Малката врата имаше огромна дървена дръжка, досущ като от врата на ресторант в някой голям град. Вътре имаше голи нарове от цели трупи; на пода се търкаляше черна, опушена консервена кутия. Много също такива кутии, ръждясали и пожълтели, бяха нахвърляни около къщата, чийто покрив бе покрит с мъх. Преди тук е била разположена проучвателна експедиция; вече много години на това място не беше стъпвал човешки крак. Трябваше да живеем тук и да сечем просека — брадвите и трионите си ги носехме.
За първи път получавахме храна на ръка. Имах торбичка, която пазех като очите си, пълна с булгур, захар, риба и мазнини. На няколко места тя беше стегната с парчета канап, както се връзват кренвирши. Захар и два вида булгур — ечемичен и „магар“. Савелиев имаше същата торбичка, а Иван Иванович — цели две, ушити с едри мъжки бодове. Четвъртият — Федя Шчапов — лекомислено беше насипал булгура в джобовете на връхната си дреха, а захарта бе увил в една партенка. Откъснатият вътрешен джоб му служеше за пунгия, в която грижливо събираше намерените фасове.
Десетдневните дажби плашеха — не ни се мислеше, че всичко това трябва да бъде разделено на цели тридесет части, ако ще имаме закуска, обяд и вечеря, и на двадесет — ако ще ядем два пъти дневно. Дадоха ни хляб за два дни — после щял да ни го носи десетникът, тъй като дори най-малката група работници е немислима без десетник. Изобщо не се заинтересувахме кой ще бъде. Казаха ни, че до идването му трябва да подготвим жилището.
На всички ни беше омръзнало яденето за бараките, всеки път бяхме готови да плачем при вида на големите цинкови баки с чорба, които ги внасяха на пръти. Бяхме готови да плачем от страх, че чорбата ще се окаже рядка. И когато ставаше чудо и чорбата биваше гъста — не можехме да повярваме, радвахме се и я сърбахме бавно-бавно. Ала и след гъстата чорба в посгретите ни стомаси оставаше тъпа болка — гладувахме отдавна. Всичките човешки чувства — любовта, дружбата, завистта, човеколюбието, милосърдието, жаждата за слава, честността — ни бяха напуснали заедно с живото месо, което бяхме загубили по време на продължителното гладуване. Незначителният слой мускули, който все още имахме по костите си и който все още ни даваше възможност да ядем, да се движим и да дишаме, дори да режем дървени трупи и да пълним количките с лопати натрошен камък и пясък, дори да тикаме тези колички по нескончаемите дървени настилки в златодобивните забои, по тесния дъсчен път до машината за промиване — този слой мускули съдържаше само злоба, най-дълготрайното човешко чувство.
Савелиев и аз решихме да си готвим отделно. Приготвянето на храна е особен вид арестантска наслада; несравнимо с нищо удоволствие — да сготвиш със собствените си ръце и след това да ядеш — нищо, че беше сварено по-лошо, отколкото биха го направили умелите ръце на готвача — нашите кулинарни познания бяха нищожни, липсваха ни готварски умения дори за най-обикновена супа или каша. Но въпреки това ние със Савелиев събирахме консервени кутии, чистехме ги, обгаряхме ги на огъня, нещо киснехме, варяхме, като се учехме един от друг.
Иван Иванович и Федя смесиха продуктите си. Федя грижливо обърна джобовете си и прегледа внимателно всеки шев, като изчовъркваше с мръсния си, счупен нокът всяка трошица.
Ние — и четиримата — бяхме отлично подготвени за пътешествие в бъдещето — било то небесно или земно. Знаехме какво значи научнообоснована норма на хранене, какво е таблица за замяна на продуктите, според която излизаше, че кофа вода по калории замества 100 грама масло. Бяхме се научили на смирение, бяхме, се отучили да се учудваме. Нямахме гордост, себелюбие, самолюбие, а ревността и страстта ни се струваха марсиански понятия, при това пълна глупост. Много по-важно беше да се научиш да си закопчаваш гащите на студа, през зимата — възрастните мъже плачеха, когато понякога не можеха да го направят. Разбирахме, че да умреш не е никак по-лошо от това да живееш, и не се страхувахме нито от едното, нито от другото. Бяхме обладани от огромно равнодушие. Знаехме, че сме в състояние да прекратим този живот още утре, и понякога събирахме смелост, но всеки път ни пречеха някакви дреболии, от които се състоеше целият ни живот. Или ще вземат да раздават „брашненика“ — килограм хляб като награда — просто беше глупаво да се самоубиеш в такъв ден. Или дневалният от съседната барака ще обещае да ти даде цигара вечерта — да върне стар дълг.
Бяхме разбрали, че животът, дори най-лошият, се състои от редуване на радостта с мъката, на сполуките с несполуките и че човек не трябва да се плаши, че несполуките са повече от сполуките.
Бяхме дисциплинирани, слушахме началниците си. Разбирахме, че истината и лъжата са родни сестри, че на света има хиляди истини.
Смятахме се почти за светци — мислейки си, че с годините, прекарани в лагерите, сме изкупили всичките си грехове.
Бяхме се научили да разбираме хората, да предугаждаме постъпките им, да ги разгадаваме.
Бяхме разбрали — и това беше най-важното, — че нашите познания за хората не ни носят никаква полза в живота. Какво като разбирам, чувствам, разгадавам, предугаждам нечии постъпки? Нали не мога да променя своето поведение спрямо човека, няма да взема да доноснича срещу друг също такъв затворник, каквото и да направи. Няма да се домогвам до бригадирска длъжност, която дава възможност да останеш жив: най-лошото в лагера е да натрапваш своята (или нечия чужда) воля на друг човек — на арестант, какъвто съм и аз. Няма да търся „полезни“ познанства, да давам рушвети. И какво като знам, че Иванов е подлец, Петров — доносник, а Заславски — лъжесвидетел?
Невъзможността да използваме определени видове „оръжие“ ни прави слаби в сравнение с някои наши съседи по нар в лагера. Бяхме се научили да се задоволяваме с малко и да му се радваме.
Също така бяхме разбрали нещо много интересно — в очите на държавата и на нейните представители физически силният човек е по-добър, именно по-добър, по-нравствен, по-ценен от слабия, от онзи, който не може да изкопае двадесет кубометра скална маса през смяната. Първият е по-морален от втория. Той изпълнява „процента“, тоест изпълнява своя най-важен дълг пред държавата и обществото, заради което е уважаван от всички. С него се съветват и зачитат мнението му, канят го на съвещания и събрания, които по тематика са далеч от въпросите за изгребването на тежката, хлъзгава скална маса от мокрите, плъзгави ровове.
Благодарение на физическите си предимства той се превръща в морална сила при решаване на многобройните всекидневни въпроси на лагерния живот. При това той е морална сила, докато продължава да е сила физическа.
Афоризмът на Павел Първи: „В Русия е именит онзи, с когото разговарям — и докато разговарям с него“ — беше намерил свой нов неочакван израз в забоите на Крайния север.
През първите месеци от живота си в мините Иван Иванович беше голям работяга. Сега не можеше да разбере защо когато остана без сили, го удряше всеки срещнат — не много силно, но го удряше: дневалният, бръснарят, десетникът, отговорникът, бригадирът, конвоят. Освен длъжностните лица го биеха и криминалните. Иван Иванович беше щастлив, че се бе измъкнал от тази „горска командировка“.
Федя Шчапов, момче родом от Алтай, беше останал без сили преди другите — полудетският му организъм не беше успял да укрепне. Затова Федя издържа около две седмици по-малко от останалите, силите му се стопиха по-рано. Беше единствено дете на вдовица и бе съден за незаконно избиване на добитък, понеже бе заклал овцата, която си имали. Законът забраняваше това. Присъдата му беше десет години; изтощителната работа в мините, която никак не приличаше на селския труд, му тежеше. Федя се възхищаваше от хубавия живот на криминалните от мините, ала в характера му имаше нещо, което му пречеше да се сближи с тях. Това здраво селско начало, вродената любов, а не отвращение от труда, донякъде му помагаха. Той, най-младият сред нас, веднага се залепи за най-възрастния, за най-положителния — за Иван Иванович.
Савелиев беше студент от Московския институт по съобщенията, мой земляк от Бутирския затвор. В килията, потресен от всичко видяно, написа писмо до „вожда“ на партията като верен комсомолец, сигурен, че тези сведения не са известни на „вожда“. Собственото му дело беше смешно — кореспонденцията с годеницата му, където свидетелство за агитация (десета точка от петдесет и осми член) бяха писмата между годеницата и годеника; неговата „организация“ (единадесета точка от същия член) се състоеше от двама души. Това най-сериозно бе вписано в бланките на разпита. И все пак всички мислехме, че дори според тогавашните мащаби Савелиев само ще го интернират.
Скоро след изпращането на писмото, в един от „заявителните“ дни, Савелиев го извикаха в коридора и му дадоха да се подпише, че е получил известие. Върховният прокурор му съобщаваше, че лично ще разгледа делото му. След това Савелиев го извикаха само веднъж — да му връчат присъдата на „специално съвещание“: десет години лагер.
В лагера Савелиев закъса много бързо. И досега не можеше да проумее тази зловеща разправа. Не че бяхме големи приятели, просто обичахме да си спомняме Москва — улиците, паметниците, Москва река, покрита с тънък слой нефт, който проблясваше като седеф. Нито Ленинград, нито Киев, нито Одеса нямат такива поклонници, ценители, обожатели. Бяхме готови да говорим за Москва безкрай.
Вкарахме в къщата ламаринената печка, която бяхме донесли, и въпреки че беше лято, я напалихме. Топлият, сух въздух имаше необичаен, чудесен аромат. Всеки от нас беше свикнал да диша киселата миризма на старите ни дрехи, на пот — добре, че сълзите нямат мирис.
По съвет на Иван Иванович си съблякохме бельото и го заровихме за една нощ в пръстта, отделно ризите и долните гащи, като оставихме да стърчи по едно малко парченце от тях. Това беше народна рецепта за борба с въшките — в мините не можехме да се справим с тях. И наистина на сутринта въшките бяха наизлезли по кранчетата на ризите. Вечно замръзналата земя през лятото все пак омекваше дотолкова, че да можем да си заровим дрехите. Разбира се, тази земя беше тукашна, с повече камъни, отколкото пръст. Но и върху тази камениста, вкочанена почва израстваха гъсти гори от огромни лиственици със стволове, които трима души едва можеха да обхванат — такава беше жизнената сила на дърветата, велик назидателен пример, даван ни от природата.
Изгорихме въшките, като поднасяхме долните си дрехи до горяща главня от огъня. Уви, този оригинален начин не унищожи гнидите и същия ден дълго и яростно варихме бельото си в големи консервени кутии — този път дезинфекцията беше сигурна.
Чудните свойства на пръстта научихме по-късно, когато ловяхме мишки, врани, чайки, катерици. Месото на което и да е животно губи специфичната си миризма, ако предварително се зарови в земята.
Погрижихме се да поддържаме огъня — имахме само няколко кибритени клечки, които се намираха у Иван Иванович. Беше ги увил най-грижливо в парче брезент и в парцали.
Всяка вечер събирахме на едно място две главни и те тлееха до сутринта, без да гаснат и без да изгарят. Ако главните са три, изгарят. Аз и Савелиев знаехме това още от училище, а Иван Иванович и Федя — от деца, от къщи. Сутрин разпалвахме главните, лумваше жълт пламък и върху разгорелия се огън слагахме някой по-дебел дънер…
Разделих булгура си на десет части, но това изглеждаше прекалено страшно. Операцията по изхранването на пет хиляди души с пет хляба вероятно би била по-лесна, по-проста, отколкото един арестант да раздели на тридесет порции десетдневната си дажба. Дажбите, талоните винаги бяха за по десет дни. На „континента“ отдавна свиреха отбой що се отнася до разните „петдневки“, „десетдневки“, „постоянки“, но при нас десетичната система съществуваше много по-стабилно. Тук никой не смяташе неделята за празник — почивните дни за затворниците, въведени много след нашето пребиваване на „горска командировка“, бяха три пъти месечно по произволна преценка на местното началство, което имаше правото да използва дъждовните дни през лятото или прекалено студените през зимата за почивка на затворниците „за сметка на почивните дни“.
Отново събрах булгура на едно място, понеже не издържах това ново мъчение. Помолих Иван Иванович и Федя да ме включат при тях и предадох запасите си за общия казан. Савелиев последва примера ми.
Всички заедно — и четиримата — взехме мъдро решение — да готвим два пъти дневно, за три пъти продуктите в никакъв случай не биха ни стигнали.
— Ще берем горски плодове и гъби — рече Иван Иванович. — Ще ловим птици и мишки. И един-два пъти на десет дни ще ядем само хляб.
— Но ако гладуваме ден-два преди получаване на продуктите — каза Савелиев, — как ще се удържим да не ядем повече, когато ни ги донесат?
Решихме на всяка цена да ядем два пъти дневно и в краен случай да правим чорбата по-рядка. Та нали тук нямаше кой да ни окраде, бяхме получили всичко, каквото ни се полагаше — тук нямаше готвачи-пияници, склададжии-крадци, алчни надзиратели, криминални, които да ни отнемат най-добрата храна, цялото безкрайно началство, което подяждаше и ограбваше затворниците — без никакъв контрол, без никаква съвест.
Бяхме получили наведнъж всичките „хранителни мазнини“ във вид на бучица „хидромазнини“, захар — по-малко от златото в пясъка, който промивах, хляб, клисав, лепкав хляб, с чието печене се занимаваха великите, неподражаеми майстори на „прираста в теглото“ и които хрантутеха началството на хлебопекарниците. Двадесет вида булгур, за които изобщо не бяхме чували през целия си живот: „магар“, „кълцано просо“ — всичко това бе прекалено загадъчно. И страшно.
Риба, заменила по тайнствените „таблици за замяна“ месото — ръждивокафява сельодка, обещаваща да компенсира усиления разход на белтъчини.
Уви, дори изцяло получените „норми“ не можеха да ни нахранят, да ни заситят. Имахме нужда от тройно, четворно повече — организмът на всеки от нас гладуваше отдавна. Това просто нещо тогава не го разбирахме. Вярвахме в „нормите“ — и известното наблюдение на готвачите, че е по-лесно да се готви за двадесет души, отколкото за четирима — не ни беше познато. Само едно нещо разбирахме съвсем ясно: че храната няма да ни стигне. Това не толкова ни плашеше, колкото ни учудваше. Трябваше да започваме работа, да прокарваме път сред повалените дървета.
Дърветата на Север умират легнали като хората. Огромните им оголени корени приличат на впити в камъка нокти на исполинска хищна птица. От тези гигантски нокти надолу към вечнозамръзналата почва се проточваха хиляди тънки пипала, въздебели израстъци, покрити с топла кафява кора. Всяко лято ледът отстъпваше малко и пипалото-корен начаса се впиваше и закрепваше с най-тънки власинки във всеки сантиметър размразена земя. Листвениците достигаха своята зрялост на триста години, като бавно изправяха тежки, мощни тела върху слабите, проснати по каменистата земя корени. Силните бури лесно събаряха дърветата от немощните им крака. Листвениците рухваха в една посока и умираха, легнали върху дебелия слой мек мъх — яркозелен и яркорозов.
Само усуканите, чепати ниски дървета, измъчени от въртенето си след слънцето, след топлината, устояваха сами, далеч едно от друго. Толкова дълго бяха водили напрегната борба за живот, че изтерзаната им, увита дървесина не ставаше за нищо. Късите им, чворести стволове, покрити с чудовищни израстъци, сякаш с шини в резултат на някакви счупвания, не ставаха за строителство — дори в невзискателния към материалите Север. Тези сгърчени дървета не ги биваше и за огъня — със съпротивата си срещу брадвата можеха да измъчат всеки работник. Така отмъщаваха на целия свят за осакатения си от Севера живот.
Задачата ни бе да направим просека и ние скоро се хванахме на работа. Режехме с трионите от изгрев до заник, поваляхме дърветата, цепехме ги и ги подреждахме. Бяхме забравили всичко друго, искахме да останем тук по-дълго, страхувахме се от златодобивните забои. Ала нарязаните дърва се увеличаваха прекалено бавно и в края на втория напрегнат ден стана ясно, че сме направили малко, че нямаме сили за повече. Иван Иванович издяла еднометрова мярка, като отмери пет педи върху отсечена млада, десетгодишна лиственица.
Вечерта дойде десетникът, премери работата ни със своята тояга с резки и поклати глава. Бяхме изпълнили десет процента от нормата!
Иван Иванович му доказваше нещо, мереше, но десетникът бе непреклонен. Мърмореше за някакви „фесметри“, за „чиста маса на дървесината“ — всичко това беше прекалено сложно за нас. Едно беше ясно — ще бъдем върнати в лагерната зона, пак ще минем през портала със задължителния, стереотипен надпис: „Трудът е въпрос на чест, въпрос на слава’, въпрос на доблест и геройство“. Разправят, че на входовете на немските лагери бил изписан девизът: „Всекиму своето“. Подражавайки на Хитлер, Берия го беше надминал в цинизма си.
Лагерът бе място, където ни учеха да мразим физическия труд, да мразим труда изобщо. Най-привилегированата група от лагерното население бяха криминалните — за тях ли трудът бе геройство и доблест?
Но ние не се страхувахме. Нещо повече — това, че десетникът констатира безнадеждността на работата ни, нищожността на нашите физически качества, ни донесе небивало облекчение, без изобщо да ни огорчава, да ни плаши.
Ние плувахме по течението, свършвахме, както казват в лагерите. Вече нищо не ни вълнуваше, беше ни лесно да живеем във властта на чужда воля. Не се грижехме дори да си запазим живота; и ако спяхме, то бе също по силата на заповедта, съобразена с лагерния график. Душевното спокойствие, постигнато чрез притъпяване на чувствата ни, напомняше за „висшата казармена свобода“, за която бе мечтал Лорънс, или за Толстоевото непротивене на злото — чуждата воля винаги беше на стража на душевното ни спокойствие.
Отдавна бяхме станали фаталисти, не крояхме житейски планове за повече от един ден напред. Би било логично да изядем на един път цялата си храна и да се върнем, да лежим в карцера колкото ни се полага и да слезем в забоя — но и това не направихме. Всяко вмешателство в съдбата, във волята на боговете беше неприлично, противоречеше на кодекса за поведението в лагера.
Десетникът си отиде, а ние останахме да работим на просеката, да подреждаме дървата, но вече с по-голямо спокойствие, с повече безразличие. Сега вече не се карахме кой да застане под дебелия край на дънера, а кой — под върха, докато пренасяхме дървото — това се нарича „извозване“.
Повече почивахме, обръщахме по-голямо внимание на слънцето, на гората, на бледосиньото, високо небе. „Хайлазувахме“.
На сутринта заедно със Савелиев криво-ляво отсякохме една огромна черна лиственица, оцеляла по чудо след бурите и пожарите. Захвърлихме триона направо на тревата — той издрънча върху камъните — и седнахме върху ствола на поваленото дърво.
— Ето — рече Савелиев. — Можем да помечтаем. Ще оцелеем, ще се върнем на „континента“; бързо ще остареем и ще се превърнем в болни старци: ту ще ни стяга сърцето, ту ревматични болки няма да ни дават мира, ту Ще ни пробожда нещо в гърдите — всичко, което правим сега, което преживяваме на младини: безсънните нощи, гладът, тежката многочасова работа, златодобивните забои в ледената вода, студът през зимата, побоите на конвоя — всичко това няма да мине безследно, дори и да оцелеем. Ще боледуваме, без да знаем защо, ще стенем и ще обикаляме амбулаториите. Непосилният труд ни нанесе неизлечими рани и целият ни живот на стари години ще бъде живот на болка, на безкрайна и разнообразна физическа и духовна болка. Ала сред тези страшни бъдещи дни ще има и такива, когато ще дишаме по-леко, когато ще бъдем почти здрави и страданията няма да ни дотягат. Тези дни ще са малко. Ще са толкова, колкото дни всеки от нас е успял да „похайлазува“ в лагера.
— А „честният труд“? — обадих се аз.
— Към честен труд в лагера призовават подлеците и онези, които ни бият, осакатяват, изяждат храната ни и ни заставят да работим като живи скелети — до самата си смърт. Този „честен“ труд им е изгоден. Те вярват в него още по-малко и от нас.
Вечерта седяхме около скъпата ни печка и Федя Шчапов внимателно слушаше прегракналия глас на Савелиев.
— Та, отказах да работя. Съставиха акт — облечен според сезона…
— А какво значи това — облечен според сезона? — попита Федя.
— Е, за да не изброяват всички зимни и летни неща, които са отгоре ти. Не могат да пишат в зимния акт, че са те пратили на работа без ватенка или без ръкавици я. Колко пъти са те оставяли вкъщи, понеже си без ръкавици?
— Нас не ни оставяха — плахо рече Федя. — Началникът ни караше да правим път в снега. Иначе щеше да се нарича: останал поради „неекипиране“.
— Тъй, тъй.
— Добре, разправи за метрото.
И Савелиев разправяше на Федя за московското метро. На нас с Иван Иванович също ни беше интересно да го слушаме. Той знаеше такива неща, за които аз, московчанинът, дори нямах представа.
— Ходжата, Федя — говореше Савелиев, като се радваше, че мозъкът му все още е подвижен, — свиква мохамеданите за молитва от минарето. Всичко опитал Мохамед — тръба, тамбура, сигнални огньове — и всичко отхвърлил. Хиляда и петстотин години по-късно, по време на изпитания на влакови сигнали, станало ясно, че нито свирката, нито клаксонът, нито сирената се долавят от човешкото ухо, от ухото на машиниста в метрото така безусловно и точно, както живия глас на дежурния, който вика „Готово!“
Федя ахкаше възторжено. Той беше по-приспособен за живот в гората, по-опитен, въпреки младостта си, от всички ни. Биваше го за дърводелец, можеше да построи барачка насред тайгата, знаеше как да повали дърво и да укрепи с клони мястото за нощувка, Федя беше ловец — по неговия край си служат с оръжието още от детски години. Студът и гладът напълно бяха заличили всичките му предимства, земята пренебрегваше знанията и уменията му. Федя не завиждаше на гражданите, той просто се прекланяше пред тях и беше готов безкрай, въпреки глада, да слуша за техническите постижения, за чудесата на града.
Приятелството не се заражда нито в нужда, нито в беда. Онези „трудни“ условия на живот, които, както се разправя в художествената литература, са задължително условие за възникването на дружбата, просто са недостатъчно трудни. Ако бедата и нуждата са сплотили, ако са посели дружба между двама души, значи това не ще да е страшна нужда, не ще да е голяма беда. Такава мъка не ще да е достатъчно голяма и дълбока, щом може да се сподели с приятели. В истинската нужда се опознава само собствената душевна и телесна твърдост, определят се границите единствено на собствените „възможности“, на физическата издръжливост и моралната сила.
Всички ние разбирахме, че може да се оцелее само случайно. И, странна работа, едно време, когато бях млад, си имахме една поговорка за всички случаи на неуспех и провали: „Е, няма да умрем от глад“. Бях сигурен, вярвах с цялото си тяло в тази фраза. И на тридесет години се оказах в положението на човек, който наистина умира от глад, който буквално се бие за парче хляб — и всичко това много преди войната.
Когато четиримата се събрахме при потока Дускания, знаехме, че не сме се събрали тук за другаруване; знаехме, че ако оцелеем, ще се срещаме без желание. Че ще ни е неприятно да си спомняме лошите неща: побъркващия глад, изваряването на дрехите от въшките в канчетата за храна, безкрайните локуми, които разтягахме край огъня, тези полулъжи-полумечти, чревоугодническите басни, свадите и еднаквите ни сънища, понеже всички сънувахме едно и също: самуни ръжен хляб, прелитащи край нас като болиди или като ангели.
Човек е щастлив със способността си да забравя. Паметта винаги е готова да забрави лошото и да съхрани само хубавото. Край потока Дускания нямаше нищо хубаво, нямаше го нито в бъдещето на някого от нас, нито в миналото му. Бяхме завинаги отровени от Севера и разбирахме това. Трима престанахме да се противим на съдбата и само Иван Иванович продължаваше да работи със същата трагична старателност, както преди.
По време на една от почивките „за цигара“ Савелиев се опита да вразуми Иван Иванович. „За цигара“ — това значеше най-обикновена почивка, почивка за непушачи, тъй като от години не бяхме виждали махорка, а почивките за цигара останаха. В тайгата пушачите събираха и сушаха листата на френското грозде, имаше цели дискусии, по затворнически разпалени, на тема кои листа са „по-вкусни“ — на боровинките или на френското грозде. Нито едните, нито другите не ставаха за нищо, както казваха познавачите, понеже организмът искаше никотинова отрова, а не пушек, и клетките на мозъка не се лъжеха така лесно. Ала за почивката „за цигара“ листата на френското грозде ставаха, понеже в лагера думата „почивка“ по време на работа е прекалено опасна и е в разрез с основните правила на производствения морал, възпитавани в Далечния север.
Да се почива на всеки час — това е предизвикателство, престъпление, но ежечасната „цигара“ е в реда на нещата. И тук, както във всичко на Север, явленията не съвпадаха с правилата. Сухото листо от френско грозде беше естествен камуфлаж.
— Слушай, Иване — рече Савелиев. — Ще ти разправя една история. В Бамлаг, на „втори коловоз“, карахме пясък с колички. Трябваше да се карат надалеч, нормата беше двадесет и пет кубика. Ако покриеш по-малко от половината — намалена дажба: триста грама и чорба веднъж дневно. А който изпълнеше нормата, получаваше килограм хляб освен другото и имаше право да си купи от магазина още един килограм хляб. Работехме по двама. А нормите бяха немислими. Тогава се изхитрихме: днес бачкаме за теб в твоя забой. Избутваме нормата. Получаваме две кила хляб плюс моите триста грама от намалената дажба — всеки разполагаше с по кило и сто и петдесет. Утре работим за мен. После пак за теб. Цял месец карахме така. Отживяхме си! Най-важното — десетникът беше душица, той, естествено, знаеше. А и за него беше изгодно — хората не отслабваха толкова бързо, производителността не падаше. После някой от началството надуши тая работа и щастието ни свърши.
— Какво, искаш да опиташ и тук ли? — попита Иван Иванович.
— Не за себе си — на теб да ти помогнем.
— Ами вие?
— На нас, миличък, ни е все тая.
— Е, и на мен ми е все тая. Надзирателят може да заповяда.
Надзирателят, тоест десетникът, дойде след няколко дни. Най-лошите ни опасения се сбъднаха.
— Е, починахте си — стига ви толкова. Други ще дойдат. Работата ви е като на оздравителен пункт или оздравителна команда, като ОП или ОК — пошегува се изтежко десетникът.
— Да — рече Савелиев. — Първо ОП, после ОК, смърт с дъсчица на крака!
Посмяхме се от приличие.
— Кога ще се връщаме?
— Утре тръгваме.
Иван Иванович се успокои. През нощта се обеси на десетина крачки от бараката, в чатала на едно дърво, без въже — не ми се беше случвало да видя такова самоубийство. Откри го Савелиев, видя го от пътеката и се развика. Дотича десетникът, нареди да не пипаме тялото до идването на „следствието“ и заприпира да тръгваме.
Федя Шчапов и аз смутено се заприготвяхме — Иван Иванович имаше хубави, здрави партенки, торбички, кърпи, запасна риза от американ, от която вече беше изварил въшките, кърпени ватени панталони, памуклийката му беше на нара. След кратко съвещание прибрахме всички тези неща. Савелиев не взе участие в подялбата на дрехите на покойния — само обикаляше край тялото на Иван Иванович. Винаги и навсякъде „на свобода“ мъртвецът събужда някакъв смътен интерес, привлича като магнит. По време на война и в лагерите това не е така — там смъртта е нещо обикновено, чувствата са притъпени и това премахва интереса към мъртвото тяло. Ала у Савелиев смъртта на Иван Иванович бе докоснала, бе осветила, бе проникнала в някакви тъмни кътчета на душата му, подтикна го да вземе някакви решения.
Той влезе в бараката, взе от ъгъла една брадва и прекрачи прага. Десетникът, който четеше нещо седнал на входа, скочи и се разкрещя. Двамата с Федя изхвърчахме навън.
Савелиев се приближи до един къс, дебел ствол, на който винаги режехме дървата — насечен, с обелена кора. Той сложи върху него лявата си ръка, разпери пръсти и замахна с брадвата.
Десетникът закрещя пискливо и пронизително. Федя се хвърли към Савелиев — четирите му пръста се търкулнаха в стърготините, дори не се виждаха сред клоните и дребните трески. Шурна алена кръв. Ние с Федя разкъсахме ризата на Иван Иванович, стегнахме китката на Савелиев, омотахме раната.
Десетникът ни заведе в лагера. Савелиев — в амбулаторията за превръзка, после в следствения отдел — за завеждане на дело за членовредителство. Федя и аз се върнахме в същата палатка, от която бяхме излезли преди две седмици с такива надежди и в очакване на щастие.
Местата на горните нарове вече бяха заети от други, ала не мислехме за това — сега беше лято и долу беше дори по-добре, отколкото горе, а докато дойде зимата, щеше да има още много, много промени.
Заспах бързо, но посред нощ се събудих и се приближих до масата на дежурния дневален. Там се беше свил Федя с лист хартия. През рамото му прочетох това, което вече бе написал:
„Мамо — пишеше Федя, — мамо, добре съм. Мамо, облечен съм според сезона…“
РАПОРТ
Съгласно Вашето нареждане да бъде дадено обяснение по повод шестчасовия престой на 4-та затворническа бригада на 12 ноември т.г. на участъка „Златният извор“ на поверената Ви мина, докладвам.
Температурата на въздуха сутринта беше под минус 50 градуса. Нямаме термометър — счупи го дежурният надзирател, за което вече Ви докладвах. Но температурата можеше да се определи от плюнката, която замръзваше още във въздуха.
Бригадата беше своевременно изкарана, но не можа да започне работа, понеже отказа да работи инжекторът на бойлера, който обслужва нашия участък и размразява вкочанената почва. За лошата работа на инжектора неведнъж съм уведомявал главния инженер, но не се вземат никакви мерки и инжекторът съвсем се разхалтави. Засега главният инженер не желае да го смени.
Лошата работа на инжектора доведе до неподготвеност на почвата и се наложи бригадата да стои няколко часа без работа. Няма къде да се топлим, а не ни разрешават да палим огньове. Конвоят обаче не позволява на хората да се върнат в бараката.
Писал съм до всички инстанции, че не мога да работя повече с такъв инжектор. Вече пети ден той работи безобразно, а от него зависи изпълнението на плана на целия участък. Не можем да се оправим с него, но главният инженер не ще и да чуе, а само иска кубици.
По диагонал върху рапорта бе изписано с четлив почерк:
„1) За отказ от работа в продължение на пет дни, довел до нарушаване на производството и до престой на участъка, затворникът Инжектор да се арестува за три денонощия без право на работа и да се прехвърли в ротата с усилен режим. Делото на затворника Инжектор да бъде предадено на следствените органи за дирене на съдебна отговорност.
2) Наказвам с мъмрене главния инженер Горев за липсата на дисциплина в производството. Предлагам затворникът Инжектор да бъде заменен с волнонаемен.
Когато си изкълчих стъпалото, след като се подхлъзнах и паднах от стълбата в изкопа, на началството му стана ясно, че ще куцукам още дълго време и понеже не биваше да седя без работа, ме прехвърлиха да помагам на нашия дърводелец Адам Фризоргер, от което и двамата — Фризоргер и аз — останахме много доволни.
По време на „първия си живот“ Фризоргер е бил пастор в някакво немско село близо до Марксщат на брега на Волга. Срещнахме се в един от големите етапни затвори по време на тифозна карантина и заедно попаднахме тук, в геологопроучвателската група, която търсеше въглища, Фризоргер, както и аз, вече беше работил в тайгата, сетне като „мръшляк“, полупобъркан, се озовал в етапния затвор. Изпращаха ни с геологопроучвателите като инвалиди, като „прислуга“ — кадрите на проучвателите бяха само волнонаемни. Наистина, това бяха довчерашни затворници, току-що излежали „термина“ си, тоест присъдата, и наричани в лагерите полупрезрително „наемници“. Докато пътувахме, четиридесетте такива волнонаемни едва можаха да съберат две рубли, когато им потрябва да си купят махорка, но все пак те вече не бяха от нашите. Всички разбираха, че ще минат два-три месеца и те ще се пооблекат, ще могат да си позволяват да си пийват, ще получат паспорти, дори може би след година щяха да отпътуват за родните си места. Тези мечти ставаха още по-ярки от обещанията на Парамонов, началника на проучвателите, че ги очакват огромни заплати и полярни дажби. „Ще си тръгнете оттук с цилиндри“ — постоянно им повтаряше началникът. С нас, с арестантите, не се водеха разговори за цилиндри и полярни дажби.
Впрочем той не ни нагрубяваше. Не му даваха затворници за проучватели — петимата обслужващи бяха всичкото, което Парамонов бе успял да си изпроси от началството.
Когато ни извикаха по списък от бараката и ни изправиха пред неговите светли, проницателни очи, ние още не се познавахме помежду си. Той остана много доволен от отговорите ни. Един от нашата група беше майстор на зидани печки — ярославецът Изгибин, майтапчия с посивели мустаци, който не беше загубил вроденото си чувство за хумор дори в лагера. Занаятът малко му помагаше и той не беше толкова изтощен като другите. Втори •беше едноокият гигант от Каменец-Подолск — „локомотивен огняр“, както се бе представил на Парамонов.
— Значи разбираш малко и от шлосерство — рече му Парамонов.
— Разбирам, разбирам — с готовност потвърди „огнярят“. Бързо беше схванал цялата изгода от работата с волнонаемните геологопроучватели.
Трети беше агрономът Рязанов. Парамонов изпадна във възторг от професията му. Естествено, не беше обърнато никакво внимание на дрипите, с които беше облечен агрономът. В лагера хората не се посрещат по вида, а Парамонов познаваше лагерите достатъчно добре.
Четвъртият бях аз. Не бях нито печкаджия, нито шлосер, нито агроном. Но Парамонов по всяка вероятност бе успокоен от високия ми ръст, а и не си струваше да си губи времето да променя списъка само заради един човек. Той кимна.
Ала петият се държеше много странно. Мънкаше някакви молитви, криеше лицето си с ръце, без да чува думите на Парамонов. Но и това не беше нещо ново за началника. Парамонов се извърна към нарядчика, който стоеше наблизо и държеше няколко папки с машинки — така наречените „лични дела“.
— Този е дърводелец — рече нарядчикът, като предвари въпроса на Парамонов.
Бяхме приети и ни откараха до обекта на геологопроучвателите.
По-късно Фризоргер ми разправи, че когато го извикали, си помислил, че ще го водят на разстрел — така го бил наплашил следователят още в мината. Цяла година живяхме с него в една барака и нито веднъж не се сдърпахме. Това е нещо рядко както в лагера, така и в затвора. Свадите започват по най-дребни поводи, за миг ругатните стигат такъв градус, че ти се струва — следващата стъпка може да бъде само нож или в най-добрия случай някакъв ръжен. Ала аз бързо свикнах да не обръщам внимание на тези цветисти ругатни. Градусът спадаше бързо и дори двамата да продължаваха още дълго време да се псуват мързеливо, това се правеше повече за „приличие“, за запазване на личното достойнство.
Но с Фризоргер не се скарахме нито веднъж. Мисля, че заслугата за това беше негова, понеже не съм познавал по-кротък човек от него. Никого не оскърбяваше и говореше малко. Гласът му беше старчески, треперещ, ала звучеше някак изкуствено, подчертано треперящо. С такива гласове говорят младите актьори в театрите, когато играят роли на старци. В лагера мнозина се опитват (и с успех) да изглеждат по-възрастни и физически по-слаби, отколкото са в действителност. Всичко това не винаги се прави съзнателно, а някак инстинктивно. Иронията на живота тук е в това, че повечето хора, които се опитват да изглеждат по-възрастни и по-немощни, в действителност са в по-тежко състояние от това, което искат да представят.
Ала в гласа на Фризоргер нямаше нищо престорено.
Всяка сутрин и вечер той се молеше тихо, извърнат встрани от нас и забил поглед в пода, а се включваше в общия разговор само ако темата беше религиозна, тоест много рядко, понеже арестантите не обичат религиозните теми. Старият безсрамник, милият Изгибин, се опитваше да се надсмива на Фризоргер, ала шегите му се посрещаха с такава миролюбива усмивка, че старанията му оставаха безрезултатни, Фризоргер бе обичан от цялата геологопроучвателска група и дори от самия Парамонов, комуто бе направил прекрасно писалище, отнело му, струва ми се, половин година.
Леглата ни бяха едно до друго, често си говорехме и понякога Фризоргер размахваше по детски малките си ръце и се учудваше, че знам едни или други евангелски истории — той наивно смяташе, че те са достояние единствено на тесните религиозни кръгове. Подсмихваше се и беше много доволен, когато откриваше у мен подобни познания. И, въодушевен, се залавяше да ми разправя онези евангелски текстове, които не си спомнях много добре или изобщо не знаех. Много му допадаха тези наши разговори.
Ала веднъж, когато изброяваше имената на дванадесетте апостоли, Фризоргер сбърка. Назова и името на апостол Павел. Аз, който с цялата си самоувереност на невежа винаги бях смятал апостол Павел за действителния създател на християнската религия, за неин вожд, знаех малко биографията на този апостол и не пропуснах възможността да поправя Фризоргер.
— Не, не — рече ми той през смях, — вие не знаете, ето — и той започна да брои на пръсти, — Питер, Паул, Маркус…
Разказах му всичко, което знаех за апостол Павел. Той ме слушаше внимателно и мълчеше. Вече беше късно и трябваше да спим. През нощта се събудих и в мъждукащата, димна светлина на газеничето видях, че Фризоргер лежи с отворени очи и чух шепот: „Господи, помогни ми! Питер, Паул, Маркус…“ Не заспа до сутринта. Тръгна на работа много рано, а се върна късно, когато вече бях заспал. Събудих се от тих старчески плач. Фризоргер беше застанал на колене и се молеше.
— Какво ви е? — попитах го, след като изчаках да свърши молитвата си.
Фризоргер напипа ръката ми и я стисна.
— Прав сте — рече той. — Паул не е сред дванадесетте апостоли. Бях забравил Вартоломей.
Мълчах.
— Учудвате се на сълзите ми ли? — каза той. — Те са от срам. Не биваше, нямах право да забравям такива неща. Това е грях, голям грях. На мен, на Адам Фризоргер, да ми посочи грешката чужд човек. Не, не, вие нямате никаква вина — причината е в мен, мой е грехът. Добре е, че ме поправихте. Всичко ще бъде наред.
Едва го успокоих и оттогава (случи се малко преди да си изкълча стъпалото) станахме още по-големи приятели.
Веднъж, когато в дърводелската работилница нямаше никой освен нас, Фризоргер измъкна от джоба си един омазнен платнен портфейл и ме повика да отида до прозореца.
— Ето — каза, като ми подаде миниатюрна, цялата на гънки моментална снимка. Това беше снимка на млада жена с някакъв случаен като на всички моментални снимки израз на лицето. Пожълтялата, напукана снимка беше грижливо облепена с цветна хартия.
— Това е дъщеря ми — рече тържествено Фризоргер. Единствената ми дъщеря. Жена ми почина отдавна. Дъщерята не ми пише — сигурно защото не знае адреса. Писал съм й много, правя го и сега. Само на нея. Никому не показвам тази снимка. Нося я от дома. Взех я от скрина преди шест години.
В работилницата безшумно влезе Парамонов.
— Това дъщеря ти ли е? — попита той, като хвърли бегъл поглед към снимката.
— Да, гражданино началник — отвърна Фризоргер с усмивка.
— Пише ли ти?
— Не.
— Защо те е забравила теб, стареца? Подготви ми заявление за издирване — ще го изпратя. Как е кракът ти?
— Куцам, гражданино началник.
— Е, куцай, куцай. — Парамонов излезе.
От този ден Фризоргер, вече без да се крие от мен, след края на вечерната си молитва, когато си лягаше, вадеше снимката на дъщеря си и галеше цветния кант.
Така си живеехме тихо и мирно около половин година, докато веднъж докараха поща. Парамонов беше заминал за някъде и писмата прие секретарят му Рязанов, от затворниците, който се оказа, че не е никакъв агроном, а есперантист, което впрочем не му пречеше чевръсто да одира кожите на умрелите коне, да огъва дебели железни тръби, като ги пълнеше с пясък и ги нажежаваше на огъня, и да води цялата канцеларска работа на началника.
— Я виж — каза ми той — какво заявление се получи на името на Фризоргер.
Пликът съдържаше официално писмо с молба затворникът Фризоргер (член, присъда) да бъде запознат с приложеното копие от заявлението на дъщеря му. В заявлението си тя кратко и ясно пишеше, че след като се е убедила, че баща й е враг на народа, се отрича от него и моли занапред да не ги считат за роднини.
Рязанов повъртя в ръцете си листа хартия.
— Ама че мръсотия — рече той. — За какво й е притрябвало? Да не би да става член на партията?
Мислех си за друго: защо трябва да препращат на арестувания баща подобни заявления? Дали това не е своеобразен садизъм, подобен на съобщенията до роднините за мнимата смърт на затворника, или беше просто желание всичко да бъде „по закон“? Или нещо друго?
— Слушай, Ванюшка — рекох на Рязанов. — Регистрира ли пощата?
— Кога, току-що пристигна.
— Я ми дай този плик. — И разправих на Рязанов каква е работата.
— Ами ако дойде писмо? — каза той несигурно. — Тя сигурно ще му пише.
— Ще задържиш и писмото.
— Добре, вземи го.
Смачках плика и го хвърлих в отворената вратичка на печката.
Месец по-късно дойде и писмо, също толкова кратко, колкото и заявлението, и ние го изгорихме в същата печка.
Скоро след това ме откараха на друго място, а Фризоргер остана и как е живял по-нататък — нямам представа. Често си го спомнях, докато имах сили да си спомням. Чувах треперливия му, развълнуван шепот: „Питер, Паул, Маркус…“
Фадеев каза:
— Чакай, аз ще поприказвам с него — приближи се до мен и отпусна приклада на пушката до главата ми. Лежах в снега, прегърнал дънера, който бях изпуснал и който не можех да вдигна, за да заема с него своето място в колоната от хора, слизащи по склона — всеки беше нарамил по една трупа, цепеница, кой по-голяма, кой по-малка; всички бързаха да се приберат — и конвоят, и затворниците, — всички бяха изгладнели, спеше им се, страшно им бе омръзнал безкрайният зимен ден. А аз — аз лежах в снега.
Фадеев винаги говореше със затворниците на „вие“.
— Слушайте, старче — рече ми той, — как така умник като вас да не може да носи една цепеница, така да се каже, една съчка. Вие сте явен симулант. Вие сте фашист. Във времето, когато родината ни се сражава с врага, вие й създавате пречки.
— Не съм фашист — казах, — просто съм болен, гладен човек, фашистът си ти. Нали четеш по вестниците как фашистите избиват старци. Помисли как ще разправяш на годеницата си какво си правил на Колима.
Беше ми все едно. Не можех да понасям червенобузестите, охранените, ситите, добре облечените, не ме беше страх. Свих се, за да предпазя корема си, но и това беше отколешно, инстинктивно движение — изобщо не се страхувах от удари в корема, Фадеев ме ритна по гърба. Изведнъж ми стана топло, вместо да ме заболи. Ако умра — толкова по-добре.
— Слушайте — рече Фадеев, като ме обърна с върховете на ботушите си с лице към небето. — Вие не сте първият, с когото работя, виждал съм мнозина като вас.
Приближи се още един от конвоя — Серошапка.
— Дай да те видя, че да те запомня. Я колко си бил зъл и грозен. Утре ще те гръмна със собствената си ръка. Разбра ли?
— Разбрах — казах, като се изправях и плюех солена, кървава слюнка. Помъкнах дънера, освиркван, навикван и псуван от другарите си — бяха притихнали, докато ме биеха.
На другата сутрин Серошапка ни изкара на работа — да събираме в изсечената още миналата зима гора всичко, което може да се изгори в ламаринените печки. Дърветата бяха сечени в сняг — та пъновете им бяха високи. Изкоренявахме ги с лостове, режехме ги с триони и ги подреждахме.
По отделните оцелели дървета около мястото, където работехме, Серошапка окачи „жалони“ — стиски усукана жълта и сива трева, — като по този начин очерта границите на „зоната“.
Нашият бригадир накладе огън на едно възвишение — за Серошапка, понеже по време на работа само конвоят можеше да се топли, — надомъкна дърва.
Ветровете отдавна бяха издухали снега. Замръзналата, покрита със скреж трева се хлъзгаше в ръцете ни и променяше цвета си от докосването на човешки длани. По купчинките пръст леденееха ниски храсти планинска шипка, тъмнолилавите замръзнали плодове бяха невероятно ароматни. Още по-вкусни бяха червените боровинки, попарени от студа, презрели, станали тъмносиви… На късите си прави дръжки висяха и други боровинки — яркосини, сбръчкани като празни пунгии, ала запазили тъмния си синкавочерен сок с вкус, който не може да се опише.
Всички те, попарени от студа, нямаха нищо общо с узрелите, сочни плодове. Вкусът им бе много по-изтънчен.
Рибаков, човекът, с когото работех, пълнеше с боровинки една консервена кутия по време на „почивката за цигара“ и дори в минутите, когато Серошапка не гледаше към нас. Ако успееше да напълни кутията, готвачът на охраната щеше да му даде хляб. Заниманието на Рибаков беше станало изведнъж много важно.
На мен никой не ми бе възложил такова нещо, затова ядях боровинките, като внимателно и в същото време лакомо притисках с език всяка една към небцето си — сладкият, ароматен сок за миг ме опиваше.
Не смятах да помагам на Рибаков, а и той не би пожелал — в такъв случай би трябвало да си поделим хляба.
Консервената му кутия се пълнеше много бавно, почти не виждахме повече боровинки и без да забележим, докато работехме и събирахме зрънцата, се приближихме до границата на „зоната“ — стиските трева увиснаха над главите ни.
— Виж — рекох на Рибаков. — Да се връщаме.
А малко по-нататък имаше купчинки пръст, покрити с шипки, със сини и червени боровинки… Отдавна ги бяхме забелязали. Дървото, на което висеше знакът, трябва да беше на два метра от тях.
Рибаков ми посочи кутията, все още полупразна, сетне кимна към залязващото слънце и започна бавно да се приближава до омагьосалите го боровинки.
Сухо отекна изстрел и Рибаков падна по лице сред купчинките. Серошапка се развика, като размахваше пушката:
— Не го пипайте, оставете го там!
След това зареди оръжието и стреля още веднъж. Знаехме какво значи този втори изстрел. Знаеше го и Серошапка. Изстрелите трябва да са два — първият е предупредителен.
Рибаков изглеждаше неочаквано малък. Небето, планините и реката бяха огромни — един Господ знае колко хора може да бъдат проснати по пътеките на тези планини, сред купчинките пръст.
Консервената кутия на Рибаков се беше търкулнала настрана, успях да я взема и да я скрия в джоба си. Може би щяха да ми дадат хляба на мен — нали знаех за кого работеше Рибаков.
Серошапка спокойно строи малката ни група, преброи ни, изкомандва да тръгваме и ни поведе към лагера.
Докосна ме по рамото с дулото на пушката си и аз се обърнах.
— Исках тебе — рече Серошапка, — ама не се набута там, гад такъв!…
Кучката Тамара я доведе от тайгата нашият ковач — Мойсей Мойсеевич Кузнецов. Ако се съди по фамилията, професията му беше наследствена. Мойсей Мойсеевич беше родом от Минск. Беше сирак, както впрочем личеше от името и презимето му — при евреите името на бащата се дава на момчето само и задължително, когато бащата е починал преди раждането на сина. Беше научил занаята още като дете от чичо си, също ковач, както и баща му.
Жената на Кузнецов, сервитьорка в един мински ресторант, била много по-млада от четиридесетгодишния си съпруг и през тридесет и седма година по съвет на най-добрата си приятелка, която работела в бюфета, написала донос срещу мъжа си. През онези години това беше много по-сигурно от какъвто и да е заговор или клевета, по-сигурно дори от някаква си сярна киселина — мъжът й, Мойсей Мойсеевич, веднага изчезнал. Той беше от онези ковачи, които можеха да изковат роза. Инструментите, с които работеше, си ги беше направил сам. Щипците, длетата, чуковете, наковалните бяха без съмнение изящни, което говореше за любовта му към професията и за това, че е майстор, който влага душа в своята работа. Не става дума просто за симетрия или асиметрия, а за нещо по-дълбоко, по-вътрешно. Всяка подкова, всеки гвоздей, изковани от Мойсей Мойсеевич, бяха изящни и върху всеки предмет, излязъл изпод ръцете му, личеше печатът на неговото майсторство. Завършваше работата си над всяко нещо със съжаление — все му се струваше, че трябва да удари още веднъж, да го направи още по-сполучливо, още по-удобно.
Началството го ценеше много, макар на геоложкия участък да нямаше много работа за ковач. Мойсей Мойсеевич понякога си позволяваше шеги с началниците, които му прощаваха заради неговата отлична работа. Така веднъж той увери шефовете, че свределите се закаляват по-добре в масло, отколкото във вода, и началникът изписа за ковачницата краве масло, наистина, в нищожно количество. Кузнецов пускаше мъничко от него във водата и върховете на свределите засияваха с мек блясък, какъвто никога не се получаваше при обикновеното закаляване. Останалото масло Кузнецов го изяждаше с помощника си, който удряше с чука. Скоро след това доложиха на началника за „комбинациите“ на ковача, ала не последваха никакви репресии. По-късно Кузнецов настойчиво уверяваше началника във високото качество на „масленото“ сондиране и издейства да му дадат от склада мухлясалото масло. Претапяше го и се получаваше топено, леко нагарчащо масло. Беше тих, добър човек и никому не мислеше злото.
Нашият началник познаваше всички „тънкости“ на живота. Беше се погрижил като Ликург в неговата държава в тайгата да има по двама фелдшери, по двама ковачи, по двама счетоводители. Единият фелдшер лекуваше, а другият теглеше черната работа и шпионираше колегата си — да не би да извърши нещо противозаконно. Ако фелдшерът злоупотребеше с наркотиците — с различните „кодеинчета“ и „кофеинчета“, той биваше разобличаван, наказван и отиваше да работи обща работа, а колегата му, след като съставеше и препишеше акт за приемане, се настаняваше в медицинската палатка. Според идеята на началника резервните кадри от „специалисти“ не само осигуряваха замяна в нужния момент, но и спомагаха за дисциплината, която, разбира се, веднага би се влошила, ако поне един специалист би се почувствал незаменим.
Но счетоводителите, фелдшерите, десетниците се сменяха доста безразборно, затова не се отказваха от чаша спирт дори ако им я даваше провокатор.
На ковача, избран от началника като „противовес“ на Мойсей Мойсеевич, така и не му се случи да държи чука — Мойсей Мойсеевич беше безупречен, неуязвим, а и квалификацията му беше много висока.
Тъкмо той беше срещнал на пътеката в тайгата това якутско куче с вид на вълк — кучка с ивица протрита козина на белите си гърди — беше куче от впряг.
Наблизо нямало нито селище, нито якутски станове — кучето изникнало пред Кузнецов и той здравата се изплашил. Мойсей Мойсеевич си помислил, че е вълк, и хукнал назад по пътечката, като зашляпал с ботушите си — след него вървели други.
Но вълкът легнал по корем и запълзял към хората, като въртял опашка. Те го погалили, потупали го по изпосталелите хълбоци, нахранили го.
Кучето остана при нас. Скоро стана ясно защо не е рискувало да търси истинските си стопани в тайгата.
Беше женско и му дошло време да ражда — още първата вечер започна да рови дупка под палатката ни — забързано, като едва се отвличаше за приветствията на хората. Бяхме петдесет души и всеки искаше да го помилва, да го погали, да разкаже, да предаде на животното собственото си желание за ласка.
Лично техническият ръководител Касаев, тридесетгодишен геолог, който наскоро бе отпразнувал десет години работа в Далечния север, излезе да огледа новия си жител, като продължаваше да подрънква на китарата си, с която не се разделяше.
— Нека се казва Боец — рече той.
— Тя е кучка, Валентин Иванович — радостно каза Славка Ганушевич, готвачът.
— Кучка ли? А, да. Тогава нека е Тамара — и техническият ръководител се отдалечи.
Кучката се усмихна подире му и завъртя опашка. Тя бързо се сприятели с най-важните за нея хора. Тамара разбираше ролята на Касаев и десетника Василенко в селището ни, разбираше колко е важно приятелството с готвача. Вечерта се настани до нощния пазач.
Скоро стана ясно, че Тамара взима храна само от ръка и не докосва нищо нито в кухнята, нито в палатката, независимо дали там има хора.
Хората от селището, много видели и препатили, се умиляваха особено много от тази нейна нравствена твърдост.
Слагаха на пода пред Тамара консервирано месо, хляб с масло. Тя душеше храната и винаги избираше и отнасяше едно и също — парчето солена риба, най-познатото, най-вкусното, което със сигурност беше безопасно.
Скоро се окучи — в тъмната дупка се появиха седем малки кутрета. Направихме им колибка и ги преместихме там. Тамара дълго време беше неспокойна, подмилкваше се, въртеше опашка, но явно всичко си беше наред, кутретата бяха живи и здрави.
Наложи се проучвателската ни група да навлезе още близо три километра навътре, в планината — жилището ни се отдалечи на около седем километра от базата, където бяха складовете, кухнята, началството. Преместихме кучешката колибка с кутретата на новото място и Тамара по два — по три пъти на ден тичаше при готвача и мъкнеше оттам за кученцата някой кокал, който той й даваше. Ние също щяхме да ги нахраним, но Тамара никога не беше сигурна в това.
Случи се така, че в селището ни пристигна отред войници със ски — обикаляха из тайгата и търсеха бегълци. Много рядко някой бягаше през зимата, но имаше сведения, че от съседната мина изчезнали петима арестанти, и тайгата се „прочистваше“.
Настаниха ги не в палатка като нашата, а в единствената масивна сграда — банята, построена от дървени трупи. Мисията им беше прекалено сериозна, за да има място за протест — така ни обясни техническият ръководител Касаев.
Жителите се отнесоха към неканените гости с обичайното безразличие и покорство. Само едно същество даде израз на недоволството си по този повод.
Без да гъкне, Тамара се нахвърли върху най-близкия войник и го захапа за валенката. Козината й беше настръхнала, в очите й се четеше безстрашна злоба. Едва я отпъдиха, с мъка я успокоиха.
Началникът на оперативната група Назаров, за когото и по-рано бяхме чували нещичко, понечи да вдигне автомата, за да застреля кучето, но Касаев го хвана за ръката и го помъкна след себе си в банята.
По съвет на дърводелеца Семьон Пармьонов вързахме Тамара с въже за едно дърво — войниците нямаше да останат тук сто години я.
Както всички якутски кучета, Тамара не умееше да лае. Ръмжеше, опитваше се да прегризе въжето със старите си зъби — изобщо не приличаше на спокойното животно, което беше живяло с нас цяла зима. Омразата й беше необикновена, зад нея прозираше миналото й — не за първи път се срещаше с „конвоя“, това беше ясно за всеки.
Каква ли горска трагедия завинаги беше останала в кучешката й памет? Дали не тъкмо това страшно отминало събитие беше причината за появата на якутското куче близо до нашето селище?
Може би Назаров би могъл да поразкаже нещо, ако помнеше не само хората, но и животните.
След около пет дни трима от войниците си отидоха, а Назаров и един негов другар заедно с техническия ни ръководител смятаха да тръгнат на другата сутрин. Цяла нощ пиха, на сутринта обърнаха още по чашка за изтрезняване и потеглиха.
Тамара изръмжа, Назаров се върна, свали автомата от рамото си и пусна един откос право в кучето. Тамара се сгърчи и млъкна. Но от палатките вече тичаха хора, чули изстрелите, размахваха брадви, лостове. Техническият ръководител се спусна да прегради пътя на работниците, а Назаров изчезна в гората.
Понякога желанията се сбъдват, а може би омразата на всичките петдесет души към този „началник“ беше толкова голяма и силна, че се бе превърнала в реална сила и бе настигнала Назаров.
Тръгнал със ски заедно с помощника си. Решили да минат не по руслото на скованата до дъното си в лед река — най-добрия зимен път до голямото шосе, което минаваше на двадесет километра от селището ни, — а по хълмовете, през прохода. Назаров явно се е страхувал от преследване, освен това пътят през планината беше по-кратък, а той бе отличен скиор.
Вече се било здрачило, когато двамата се изкачили до билото — само по върховете на хълмовете още било светло, в клисурите царял мрак. Назаров започнал да се спуска по склона; гората ставала все по-гъста. Разбрал, че трябва да спре, но ските го понесли надолу и той връхлетял върху един дълъг, заострен от времето ствол на рухнала лиственица, скрит под снега. Стволът разпрал корема му и излязъл през гърба, като пробил шинела. Заместникът на Назаров се бил вече спуснал долу, стигнал до шосето и вдигнал тревога чак на другия ден. Намерили Назаров след два дни, висял прободен, вдървил се в позата на бегач, като фигура от батална панорама.
Одрахме кожата на Тамара, опънахме я с пирони върху стената на конюшнята, ала я бяхме опънали лошо — когато изсъхна, тя стана съвсем малка и човек не можеше да предположи, че е била едра якутска лайка.
Скоро след това пристигна горският да изпише със задна дата квитанции за дърветата, които бяхме изсекли преди повече от година. Тогава никой не беше мислил за височината на пъновете — оказа се, че те са по-високи, отколкото трябва, чакаше ни повторна работа. Тя беше лека. Дадохме на лесничея пари да купи това-онова от магазина, дадохме му и спирт. На тръгване той измоли да му дадем кучешката кожа, която висеше на стената — щял да си ушие „собачини“ — северни ръкавици от кучешката кожа с козината навън. Каза ни, че дупките от куршумите нямали значение.
Поетът умираше. Големите му, подути от глада китки с бели, безкръвни пръсти и мръсни, загънати на тръбички нокти, лежаха на гърдите му, без да се крият от студа. Преди той ги пъхаше в пазвата си, върху голото си тяло, но сега там имаше прекалено малко топлина. Ръкавиците отдавна му ги бяха откраднали: за да се краде, се искаше само наглост — крадеше се посред бял ден. Бледото електрическо слънце, оцвъкано от мухите и оковано с кръгла решетка, беше закрепено високо на тавана. Светлината падаше в краката на поета — той лежеше като в сандък в тъмната дълбочина на долния ред от нарове. От време на време пръстите на ръцете му се движеха, щракаха като кастанети и опипваха копчето, илика, дупката във връхната дреха, отмахваха някакъв боклук и отново застиваха. Поетът умираше толкова дълго, че беше престанал да разбира, че умира. Понякога, болезнено и почти осезаемо проправяща си път през мозъка, идваше някоя проста и силна мисъл — че са му откраднали хляба, който беше пъхнал под главата си. И това навяваше такъв парлив страх, че той бе готов да спори, да псува, да се бие, да търси, да доказва. Но нямаше сили за всичко това и мисълта за хляба отслабваше… И веднага мислеше за друго — за това, че всички трябва да ги откарат отвъд морето, ала, кой знае защо, параходът закъснява и добре, че той е тук. И със същата лекота и неяснота започваше да мисли за огромната бенка върху лицето на дневалния в бараката. През по-голямата част от денонощието той си мислеше за събитията, които изпълваха тукашния му живот. Виденията, които израстваха пред очите му, не бяха картини от детството, от младежките години, от успехите. През целия си живот беше бързал за някъде. Беше прекрасно, че сега не трябваше да бърза, че можеше да мисли бавно. Й той спокойно си мислеше за великото еднообразие на предсмъртните движения — за това, което лекарите бяха разбрали и описали преди художниците и поетите. Хипократовото лице — предсмъртната човешка маска — се знае от всеки студент по медицина. Това загадъчно еднообразие на предсмъртните движения е дало повод на Фройд за най-смели хипотези. Еднообразието, повторението са задължителна почва за науката. Неповторимото в смъртта се търси не от лекарите, а от поетите. Беше му приятно да съзнава, че все още може да мисли. Отдавна бе свикнал с това, че му се гади от глад. И всички бяха равноправни — Хипократ, дневалният с бенката и собственият му мръсен нокът.
Животът влизаше и излизаше от него, той умираше. Но животът се появяваше отново, очите му се отваряха, идваха мисли. Само желания не възникваха. Отдавна живееше в свят, в който често се налагаше да се връща животът на хората — с помощта на изкуствено дишане, гликоза, камфор, кофеин. Мъртвият отново ставаше жив. Защо пък не? Той вярваше в безсмъртието, в истинското човешко безсмъртие. Често си мислеше, че просто няма никакви биологични причини човек да не живее вечно… Старостта е само една излечима болест и ако не беше това неразгадано до този момент трагично недоразумение — можеше да живее вечно. Или докато не се умори. А той изобщо не се беше уморил да живее. Дори сега, в тази етапна барака, „транзитка“, както обичливо я наричаха тукашните жители. Тя беше преддверие на ужаса, но самата тя не беше ужас. Напротив, тук цареше свободен дух и това се усещаше от всички. Бяха минали през затвора, чакаше ги лагер. Това беше „светът на път“ и поетът го разбираше.
Имаше още един път към безсмъртието — на Тютчев:
Блажен е всеки, посетил
света в мига му съдбоносен.
След като май не му е писано да остане безсмъртен в човешки образ, като някаква физическа единица — поне беше заслужил творческото си безсмъртие. Наричаха го руски поет номер едно на двадесети век и той често си мислеше, че наистина е така. Вярваше в безсмъртието на стиховете си. Нямаше ученици, но нима поетите търпят такива? Беше писал и проза — слаба, също и статии. Но само в стиховете беше намерил нещо ново за поезията, нещо важно, както винаги му се бе струвало. Целият негов минал живот беше литература, книга, приказка, сън и само сегашните дни бяха истинският живот.
Всичко това си го мислеше не във вид на спор, а тайно, някъде дълбоко в себе си. На тези размисли не им достигаше страст. Равнодушието отдавна го беше завладяло.
Каква глупост беше всичко, „много шум за нищо“ в сравнение със злобното бреме на живота. Учуди се на самия себе си — как може да мисли така за стиховете, когато нещата вече са решени и той го беше разбрал толкова добре, по-добре от когото и да било. Кому е нужен тук и на кого е равен? Защо е трябвало да разбере всичко това, да чака… и бе разбрал.
В минутите, когато животът се връщаше в тялото му и полуотворените, мътни очи изведнъж започваха да виждат, клепачите — да потрепват и пръстите — да помръдват, се връщаха и мислите, за които той не знаеше дали са последни.
Животът идваше сам като пълновластен господар; той не го беше викал и все пак животът идваше в тялото му, в мозъка му, идваше като стиховете, като вдъхновението. И значението на тази дума за пръв път се разкри пред него с цялата си пълнота. Стиховете бяха онази животворяща сила, с която живееше. Точно така, той не живееше заради стиховете си, а чрез тях.
Сега беше толкова нагледно, толкова осезаемо ясно, че именно вдъхновението е било животът; преди да умре му бе писано да разбере, че животът е бил вдъхновение, именно вдъхновение.
И той се радваше, че му е било съдено да разбере тази последна истина.
Всичко, целият свят се сравняваше със стиховете — работата, конският тропот, къщата, птицата, скалата, любовта, — целият живот лесно се побираше в стиховете и удобно се настаняваше там. И точно така трябваше, понеже стиховете са слово.
Строфите и сега лесно се подреждаха една след друга и макар отдавна да не беше записвал стиховете си, все пак думите се редяха с лекота в някакъв определен и всеки път необикновен ритъм. Римата беше уред за търсене, инструмент за магнитно намиране на думите и понятията. Всяка дума беше част от света, тя откликваше на римата и целият свят прелиташе с бързината на някаква електронна машина. Всичко крещеше: вземи мен. Не, мен. Не се налагаше нищо да се търси. Трябваше само да се отхвърля. Сякаш бяха двама души — един, който съчинява, който завърта нещата с пълна сила, и друг, който избира и от време на време спира машината. И когато видя, че той — това са двама души, поетът разбра, че сега съчинява истински стихове. Какво като не са написани? Да се запишат, да се издадат — всичко това е суета на суетите. Всичко, което се ражда не съвсем безкористно, не е най-доброто. Най-доброто е онова, което не е записано, което е било съчинено и е изчезнало, стопило се е безследно, и само творческия устрем, който изпитва и която не може да бъде сбъркан е нищо друго, доказва, че стихотворението е било създадено, че е било сътворено нещо прекрасно. Дали не греши? Безпогрешна ли е творческата му радост?
Спомни си колко слаби, колко поетично безпомощни бяха последните стихове на Блок и как Блок, изглежда, не го е разбирал…
Поетът си наложи да спре. Тук това ставаше по-лесно, отколкото някъде в Ленинград или Москва.
В този миг усети, че отдавна вече не мисли за нищо. Животът отново го напускаше.
Часове лежа неподвижно и изведнъж видя наблизо нещо като мишена за стрелба или геоложка карта. Картата беше без никакви наименования и той напразно се мъчеше да разбере нанесеното на нея. Мина доста време преди да проумее, че са собствените му пръсти. По върховете им още личаха кафявите следи от допушваните, досмуквани цигари — върху възглавничките ясно се виждаше дактилоскопичната шарка, досущ като чертеж на планински релеф. На всичките десет пръста рисунката беше еднаква — концентрични кръгове, които приличаха на годишните пръстени на дърво. Спомни си как веднъж, беше малък, на булеварда го спря китаецът, който работеше в пералнята в мазето на тяхната къща. Китаецът случайно го хвана за едната ръка, после за другата, обърна дланите нагоре и възбудено се развика нещо на своя си език. Оказа се, че го е нарекъл щастливец, белязан човек. Поетът често си спомняше за тази своя белязаност и най-често — когато издаде първата си книга. Сега си мислеше за китаеца без злоба и без ирония — беше му все едно.
Най-важното беше, че още не е умрял. Между другото какво значи умрял като поет? В тази смърт сигурно има нещо по детски наивно. Или нещо изкуствено, театрално — както при Есенин, при Маяковски.
Умрял като актьор — това горе-долу е ясно. Но умрял като поет?
Да, той се досещаше за някои от нещата, които го очакваха. В етапния затвор успя да разбере и да предугади много неща. И се радваше, тихо се радваше на безсилието си и се надяваше, че ще умре. Спомни си един отдавнашен спор в затвора — кое е по-страшно — лагерът или затворът? Никой не знаеше нещо конкретно, аргументите бяха абстрактни, и колко жестоко се усмихваше човекът, докаран в затвора от лагера. Завинаги запомни тази негова усмивка, страхуваше се да си я представи.
Само си помислете колко ловко ще ги излъже — онези, които го бяха докарали тук, — ако умре сега — с цели десет години. Преди няколко години беше в заточение и знаеше, че завинаги се води в специални списъци. Завинаги ли?! Мащабите се бяха изместили и думите бяха променили смисъла си.
Отново почувства прииждащия прилив на сили, именно прилив, както в морето. Многочасов прилив. А след това — отлив. Но нали морето не се отдръпва от нас завинаги? Щеше да оздравее.
Внезапно усети глад, но нямаше сили да помръдне. Бавно и мъчително си спомни, че беше преотстъпил днешната си чорба на своя съсед, чуе през последния ден единствената му храна бе канче гореща вода. Освен хляба, естествено. Ала хляб им бяха раздавали много, много отдавна. А вчерашния му го бяха откраднали. Все още някои имаха сили — да крадат.
Лежа така в унес и без да мисли, докато не дойде утрото. Електрическата светлина стана малко по-жълта и на големи шперплатови подноси донесоха хляб, както правеха всеки ден.
Но той вече не се вълнуваше, не гледаше да грабне някой крайщник, не плачеше, ако крайщникът се паднеше на някой друг; не тъпчеше с треперещи ръце „дажбата“ в устата си — тя на часа се стопяваше, ноздрите му се раздуваха и той с цялото си същество чувстваше вкуса и миризмата на пресния ръжен хляб. А дажбата вече я нямаше в устата му, макар да не беше преглъщал и дъвкал. Къшеят хляб се беше стопил, беше изчезнал и това чудо е едно от многото чудеса тук. Не, сега не се вълнуваше. Но когато му тикнаха в ръката дажбата за едно денонощие, той я сграбчи с безкръвните си пръсти и притисна хляба към устата си. Ръфаше го с разклатените си от скорбута зъби, венците му кървяха, ала той не чувстваше болка. С всички сили притискаше хляба към устата си, тъпчеше го вътре, смучеше го, късаше го и го гризеше…
Съседите му го възпираха:
— Не изяждай всичко, по-добре си остави за после, за по-късно…
И поетът разбра. Отвори широко очи, без да пуска хляба от мръсните си, посинели пръсти.
— Кога после? — ясно, отчетливо произнесе той. И затвори очи.
Надвечер умря.
Но го „отчислиха“ два дни по-късно — изобретателните му съседи успяха още две денонощия да получават хляб за мъртвеца; трупът вдигаше ръка като кукла-марионетка. Значи беше умрял преди датата на смъртта си — важна подробност за бъдещите му биографи.
Изкарваха ни на работа без каквито и да било списъци — на портала ни преброяваха по петима. Винаги ни строяваха по този начин, понеже само малка част от конвоя познаваше таблицата за умножение. Всяко аритметично действие, ако се извършва на студа, при това върху жив материал, е сериозна работа. Чашата на арестантското търпение може внезапно да прелее и началството се съобразяваше с това.
Днес работата ни беше лека — режехме дърва с циркуляр. Дисковият трион се въртеше и леко потракваше. Слагахме огромния дънер на подставката и бавно го избутвахме към триона.
Трионът изквичаваше и започваше яростно да ръмжи — на него, както и на нас, не му харесваше да работи на Север, но ние тикахме дънера все по-напред и по-напред и ето че той се разпадаше на две части, на две неочаквано леки парчета.
Третият ни другар цепеше дървата с тежка синкава брадва с дълга жълта дръжка. Дебелите парчета ги дялкаше от края, а по-тънките ги разцепваше с един удар. Ударите му бяха слаби — той гладуваше не по-малко от нас, но замръзналата лиственица се цепи лесно. Северната природа не е безразлична, не е равнодушна — тя е в заговор с онези, които ни бяха изпратили тук.
Свършихме работата, подредихме дървата и зачакахме конвоя. Той бе отишъл до учреждението, за което режехме дървата, но бяхме длъжни да се приберем под строй, цялата група, пръсната в града на различна работа.
Когато свършихме, не отидохме да се топлим. Отдавна бяхме забелязали голямата купчина с отпадъци близо до оградата — нещо, което не беше за пренебрегване. Двамата ми другари се заеха чевръсто и похватно да я преглеждат, като сваляха един след друг заледените пластове. Плячката им се оказа вкочанен хляб, замръзнала купчина кюфтета и скъсани мъжки чорапи. Съжалявах, че не ги бях намерил аз. Чорапите, шаловете, ръкавиците, ризите, цивилните панталони представляваха голяма ценност за хора, които десетилетия наред са обличали само затворническо облекло. Чорапите можеше да се закърпят и ето ти тютюн, ето ти хляб.
Сполуката на другарите ми не ми даваше мира. Аз също откъртвах с крака и ръце разноцветни парчета от купчината боклук. И ето че при отместването на някакъв парцал, подобен на човешки черва, видях — за първи път след толкова години — сива ученическа тетрадка.
Беше най-обикновена детска тетрадка за рисуване. Всичките й страници бяха грижливо и трудолюбиво изрисувани с боички. Прелиствах трошливите от студа страници, покритите със скреж ярки и същевременно наивни страници. Някога и аз рисувах — колко отдавна беше, — настанил се до газената лампа на масата, където обядвахме. От докосванията на вълшебните четчици оживяваше мъртвият юнак от приказките, сякаш поръсен с жива вода, акварелните боички, същински копчета от женска дреха, бяха подредени в бяла ламаринена кутия. Иван, царският син, препускаше през борова гора, яхнал сив вълк. Дърветата бяха по-малки от вълка. Иван, царският син, яхнал вълка така, както евенките яздят елени, почти докосвайки с пети мъха. Димът се издига като пружина и в синьото звездно небе — птици като драснати „чавки“.
И колкото повече си спомнях детството, толкова по-ясно разбирах, че то няма да се повтори, че няма да срещна дори сянка от него в чуждата детска тетрадка.
Тази тетрадка беше страшна.
Северният град беше от дървени къщи, чиито огради и стени се боядисваха със светла охра, и четчицата на младия художник честно бе повторила този жълт цвят навсякъде, където момченцето е искало да разкаже за сградите, дело на човешките ръце.
В тетрадката имаше много, извънредно много тараби. Почти на всяка рисунка хората и къщите бяха заградени с равни жълти стобори, обвити с черни линии бодлива тел. Железните нишки покриваха всички огради от детската тетрадка.
Край тарабите имаше хора. Хората от тетрадката не бяха нито селяни, нито работници, нито ловци, а войници от конвоя и часови с пушки. Навесите с формата на гъби, край които младият художник беше подредил конвоя и часовите, се намираха в подножието, на огромни караулни кули. На кулите се разхождаха войници, проблясваха дула на пушки.
Тетрадката не беше голяма, ала момченцето беше успяло да нарисува всички годишни времена на родния си град.
Ярка земя, еднотонно зелена, и много синьо небе, измито, чисто, ясно. Залезите и изгревите бяха прекалено алени и това не беше от детското неумение да се намерят полутонове, преходите между цветовете, да се разкрият тайните на светлосенките.
Съчетанието на цветовете в ученическите тетрадки беше правдиво изображение на небето на Далечния север, чиито цветове са необикновено чисти и ярки, лишени от полутонове.
Спомних си старата северна легенда за Господ, който бил още дете, когато създавал тайгата. Цветовете са били малко, детски чисти, рисунките — прости и ясни, сюжетите — лесни.
По-късно, когато пораснал, Господ се научил да изрязва най-различните форми на листата, измислил безброй пъстри птици. Детският свят Му омръзнал, той затрупал със сняг първата си творба — тайгата, и завинаги заминал на юг. Така се твърди в легендата.
И в зимните си рисунки детето не се беше отдалечило от истината. Зеленината беше изчезнала. Дърветата бяха черни и голи. Това бяха даурски лиственици, а не боровете и смърчовете от моето детство.
Северен лов: озъбено куче вълча порода опъва ремъчката, която Иван, царският син, стиска в ръка. Той е с шапка-ушанка военен образец, с къс бял кожух, с валейки и ръкавици с високи маншети, „краги“, както им викат в Далечния север. На гърба на Иван, царския син, виси автомат. Набучени в снега голи триъгълни дървета.
Детето не беше видяло, не беше запомнило нищо освен жълтите къщи, бодливата тел, наблюдателниците, кучетата, конвоя с автоматите и изключително синьото небе.
Един от другарите ми надзърна в тетрадката и полипа страниците й.
— По-добре да беше потърсил вестник, да става за цигари. — Той измъкна тетрадката от ръцете ми, смачка я и я захвърли върху купчината боклук. Тетрадката започна да се покрива със скреж.
От глад завистта ни беше тъпа и безсилна, както всички други наши чувства. Нямахме сили за чувства, нито да си търсим по-лека работа, да ходим, да питаме, да молим… Завиждахме само на познатите, заедно с които се бяхме появили в този свят; на онези, които бяха успели да попаднат на работа в канцеларията, в болницата, в конюшнята — там го нямаше многочасовия тежък физически труд, прославян по фронтоните на всички врати като нещо доблестно и героично. С една дума, завиждахме само на Шестаков.
Единствено само нещо отвън можеше да ни изкара от състоянието на безразличие, да ни отдалечи от бавно приближаващата се смърт. Външна, а не вътрешна сила. Отвътре всичко беше изгорено, опустошено, беше ни все едно и не крояхме планове за нещо по-далеч от следващия ден.
Ето и сега — искаше ми се да отида в бараката, да легна на нара, а продължавах да стоя пред вратата на магазина за хранителни стоки. Там можеха да пазаруват само осъдените за „битови“ престъпления, а също и причислените към „приятелите на народа“ крадци-рецидивисти.
Ние нямахме работа вътре, но не можехме да откъснем очи от шоколадовите на цвят самуни; сладката тежка миризма на пресния хляб гъделичкаше, ноздрите ни, чак ни се завиваше свят. Стоях, гледах хляба и не знаех кога ще намеря сили да се прибера в бараката. В този момент ме повика Шестаков.
Познавах го от „голямата земя“, от Бутирския затвор — лежахме в една килия. Не бяхме близки приятели, просто там се бяхме запознали. На златните мини Шестаков не работеше в забоя. Като инженер-геолог го бяха взели в геоложкото проучване, тоест в канцеларията. Щастливецът едва удостояваше с поздрав московските си познати. Не се обиждахме — кой знае какво са му заповядали в това отношение. Всеки си пази хляба и т.н.
— Запали — рече Шестаков и ми подаде парче вестник, насипа ми махорка, драсна клечка кибрит, истински кибрит…
Запуших.
— Трябва да поприказваме с теб — каза Шестаков.
— С мен ли?
— Да.
Отдалечихме се зад бараките и седнахме до един стар забой. Краката ми веднага натежаха, а Шестаков весело поклащаше новите си държавни обувки, които понамирисваха на рибено масло. Краищата на панталоните му се бяха набрали и под тях се подаваха чорапи на черни и бели квадрати. Съзерцавах краката му с истинско възхищение и дори с известна гордост — поне един от нашата килия да не е с партенки. Земята под нас се тресеше от глухи взривове — подготвяха терен за нощната смяна. В краката ни падаха малки камъчета, шумолящи като сиви, незабележими птици.
— Да се дръпнем — рече Шестаков.
— Не се бой, няма да се затриеш. Ще ти оцелеят чорапите.
— Не ми е за тях — каза Шестаков и прокара пръст по линията на хоризонта. — Как гледаш на всичко това?
— Сигурно ще умрем — рекох. Най-малко ми се искаше да мисля за тези неща.
— Е, не, нямам намерение да умирам.
— Нима?
— Имам карта — вяло каза Шестаков. — Ще вземем с тебе неколцина от работниците и ще тръгнем към Чорние ключи — на петнадесет километра оттук. Ще имам пропуск. И ще продължим към морето. Съгласен ли си?
Той изприказва всичко това много бързо, с равнодушен глас.
— А като стигнем морето? Ще го преплуваме ли?
— Все едно. Важното е да започнем. Не мога повече така. „По-добре да умреш прав, отколкото да живееш на колене“ — тържествено изрече Шестаков. — Кой го е казал?
Наистина, фразата ми бе позната. Но нямах сили да си спомня кой и кога бе произнесъл тези думи. Всичко, което беше от книгите, бе забравено. Тук не им вярвахме. Навих си крачолите и показах червените язви от скорбута.
— Тъкмо в гората ще ги излекуваш — рече Шестаков — с диви плодове, с витамини. Ще ви измъкна, знам пътя. Имам карта…
Затворих очи и се замислих. Оттук до морето имаше три пътя, и трите — най-малко по петстотин километра. Не само аз — дори Шестаков нямаше да стигне. Нали не ме взима със себе си за храна? Разбира се, че не. Но защо лъже? Знае го не по-зле от мен; и изведнъж ме достраша от него — единствения, който се беше уредил да работи по специалността. С чужда кръв, с чужд живот…
— Съгласен съм — казах, като отворих очи. — Само че трябва да се поохраня.
— Добре, добре. Непременно ще се поохраниш. Ще ти донеса… консерви. Това поне можем…
На този свят има много консерви — с месо, с риба, с плодове, със зеленчуци… Но най-прекрасни са млечните, кондензираното мляко. Разбира се, човек не трябва да ги пие с вряла вода. Те трябва да се ядат с лъжица или да се мажат на хляб, или да си гребваш по малко от кутията, да ядеш бавно и да гледаш как пожълтява течната светла маса, как по кутията полепват захарни кристалчета…
— Утре — рекох, задъхан от щастие, — млечни…
— Добре, добре. Млечни. — И Шестаков си тръгна.
Върнах се в бараката, легнах и затворих очи. Беше ми трудно да мисля. Това бе някакъв физически процес — материалността на нашата психика за пръв път изникна пред мен нагледно с цялата си осезаемост. Мисленето ми причиняваше болка. Но трябваше да мисля. Той щеше да ни събере уж за бягство и щеше да ни „продаде“ — това бе вън от всякакво съмнение. Щеше да се разплати за работата си в канцеларията с нашата, с моята кръв. Или ще ни убият направо там, на Чорние ключи, или ще ни доведат живи и ще ни лепнат по още петнадесетина години. Шестаков не можеше да не знае, че оттук няма измъкване. Но млякото, кондензираното мляко…
Заспах и в накъсания си гладен сън видях тази Шестакова консервена кутия с кондензирано мляко — чудовищно голяма кутия с облачносин етикет. Огромна, синя като нощното небе, кутията бе пробита на хиляди места, млякото й течеше подобно на широката струя на Млечния път. И с лекота стигах с ръце до небето, и ядях гъстото, сладко звездно мляко.
Не помня какво съм правил и как съм работил през този ден. Чаках, само чаках слънцето да превали на запад, да зацвилят конете, които по-добре от хората предугаждаха края на работния ден.
Сирената изсвири дрезгаво и аз тръгнах към бараката на Шестаков. Той ме чакаше на прага. Джобовете на ватенката му бяха издути.
Седнахме вътре на голямата измита маса и той измъкна от джобовете си две кутии кондензирано мляко.
С ръба на брадвата пробих едната. Гъстата бяла струя потече по капака, по ръката ми.
— Трябваше да пробиеш още една дупка. За въздуха — рече Шестаков.
— Нищо — отвърнах, като облизвах мръсните си, сладки пръсти.
— Дайте лъжица — обади се пак Шестаков, като се обърна към наобиколилите ни работници. Над масата се протегнаха десет лъскави, грижливо облизани лъжици. Всички стояха и гледаха как ям. В това нямаше нищо неделикатно или скрито желание да си хапнат и те. Никой от тях не се и надяваше, че ще си разделя с някого това мляко. Такъв случай не е известен — интересът им към чуждата храна беше безкористен. И аз знаех, че не може да не се гледа храна, която изчезва в устата на друг човек. Седнах по-удобно и започнах да ям млякото без хляб, като от време на време отпивах студена вода. Ометох и двете кутии. Зрителите се разотидоха — спектакълът беше свършил. Шестаков ме гледаше съчувствено.
— Знаеш ли — казах, като грижливо облизвах лъжицата, — размислих. Вървете без мен.
Шестаков разбра и излезе, без да ми каже нито дума.
Разбира се, това беше дребно отмъщение, слабо като всичките ми чувства. Но какво можех да сторя? Да предупредя останалите — не ги познавах. А трябваше да го направя — Шестаков успя да придума петима. Избягаха след седмица, двама от тях ги убиха близо до Чорние ключи, останалите трима ги осъдиха след месец. Делото на самия Шестаков бе „измъкнато от съдопроизводството“, скоро го откараха нанякъде, половин година по-късно го срещнах на друга мина. Не беше получил допълнителна присъда за бягството — началството играеше с него честно, — а би могло да бъде и другояче.
Той работеше в геоложкото проучване, беше гладко избръснат и сит, шахматните му чорапи си бяха пак на него. Не ме поздравяваше, макар да не виждах защо — в края на краищата две кутии кондензирано мляко не са кой знае какво…
Двете крила на огромната врата се отвориха и в етапната барака влезе раздаващият храната. Застана в широката ивица утринна светлина, отразена от синкавия сняг. Две хиляди очи се устремиха отвсякъде към него: отдолу — изпод наровете, насреща му, отстрани и отгоре — от височината на четвъртия ред, където се качваха по стълба онези, които все още имаха сили. Днес бе ден за сельодка и след раздаващия носеха огромен шперплатов поднос, провиснал в средата от тежестта на камарата от разсечени на две риби. След подноса вървеше дежурният надзирател, облечен с грейнал като слънце къс бял кожух от щавени овчи кожи. Раздаваха сельодката сутрин — през ден по половинка. Как бяха изчислени калориите и белтъчините — никой не знаеше, а и не се интересувахме от такава схоластика. Шепотът на стотици хора повтаряше една и съща дума: опашки. Някакъв мъдър началник, съобразявайки се арестантската психология, се бе разпоредил да се дават едновременно или само глави, или само опашки. Предимствата на едните и на другите биваха многократно обсъждани: опашките като че ли бяха с малко повече месо, затова пък главата доставяше много по-голямо удоволствие. Процесът на поглъщането на храната продължаваше, докато се осмукваха хрилете и се изяждаше вътрешността на главата. Рибата я даваха непочистена и това се одобряваше от всички — нали я ядяхме с костите и кожата. Но появилото се съжаление за главите изчезна: опашките бяха реалност, факт. Още повече, че подносът се приближаваше и наставаше най-вълнуващата минута — какво парче ще ти се падне, нали не можеше нито да го смениш, нито да протестираш: всичко бе въпрос на шанс — залог в тази игра с глада. Човекът, който невнимателно режеше сельодките на порции, не винаги разбираше (или бързо забравяше), че десет грама повече или по-малко, десет грама, преценени на око, могат да доведат до драма, може би дори до кървава драма. Да не говорим за сълзите. Сълзите са често явление, всички ги разбират и не се подиграват на плачещия.
Докато раздаващият се приближаваше, всеки вече бе пресметнал точно кое парче ще му бъде подадено от тази равнодушна ръка. Всеки вече беше успял да се огорчи, да се зарадва, да се приготви за чудо, да стигне до ръба на отчаянието, ако е сгрешил с прибързаните си сметки. Някои затваряха очи, понеже не успяваха да потиснат вълнението си, и ги отваряха едва когато раздаващият ги бутнеше, за да им протегне дажбата риба. Грабваш сельодката с мръсните си пръсти, започваш да я галиш и стискаш бързо и нежно, за да определиш суха или тлъста порция ти се е паднала (впрочем от Охотско море никога не са тлъсти и това движение на пръстите също е в очакване на някакво чудо), и не можеш да се сдържиш да не хвърлиш бърз поглед към ръцете на околните, които също галят и мачкат парченцата риба, без да избързват да излапат тази миниатюрна опашчица. Никой не яде сельодката, а я ближе, ближе и опашката постепенно изчезва между пръстите му. Остават костите, които дъвчеш внимателно, много внимателно, докато също не се стопят и изчезнат. После се заемаш с хляба — петстотинте грама за целия ден се дават сутрин — отронваш от него малки парченца и ги лапаш. Хлябът винаги се изяжда на един път — така никой няма да ти го открадне, да ти го вземе насила, а и ти си слаб да го опазиш. Само не трябва да бързаш, не трябва да пиеш вода, докато го ядеш. Трябва да го смучеш — като бучка захар, като шекерче. После може да си налееш канче чай — топла вода, боядисана с препечена кора хляб.
Сельодката е изядена, изяден е и хлябът, чаят е изпит. Става ти отведнъж горещо и никъде не ти се върви, иска ти се да легнеш, но вече трябва да се обличаш — да се намъкнеш в парцаливата ватенка, която ти е служела за одеяло, да вържеш с връвчици подметките на плъстените си ботуши, ботушите, които са ти били вместо възглавницата, и трябва да бързаш, понеже двете крила на вратата отново са широко отворени и отвъд и ограденото с бодлива тел малко дворче стои конвоят с кучетата…
Ние сме в карантинната, в тифозната карантинна барака, ала не ни позволяват да безделничим. „Подкарват“ ни на работа — не по списъци, а просто на портала отброяват по пет човека. Има един доста сигурен начин всеки ден да попадаш на сравнително изгодна работа. Иска се само търпение и упорство. Изгодна работа винаги е онази, за която заделят малко хора — двама, трима, четирима. Работата, за която взимат двадесет, тридесет, сто души, е тежка, обикновено изкопчийска. И макар никога да не съобщаваха предварително къде ще се работи — арестантът научава, когато вече е на път, — в тази страшна лотария късмет имаха търпеливите. Трябва да се свиваш отзад, в чуждите редици, да се отдръпваш настрани и да се втурваш напред, когато строяват някоя малка група. А за големите отреди най-изгодното е да прехвърлят зеленчуци в складовете, да работят в хлебозавода — с една дума, там, където работата е свързана с храна — бъдеща или настояща, — където винаги има остатъци, парчета, огризки от нещо, което може да се яде.
Строиха ни и ни поведоха по калния априлски път. Ботушите на конвоя бодро шляпаха из локвите. Беше ни забранено да разваляме строя в чертите на града и никой не заобикаляше гьоловете. Краката ни се мокреха, но не обръщахме внимание — не се страхувахме, че ще настинем. Бяхме настивали вече хиляди пъти, при това дори най-страшното, което можеше да ни се случи — белодробно възпаление, — би ни отвело в така желаната болница. По редиците откъслечно шепнеха: „В хлебозавода, чувате ли, в хлебозавода“ — има хора, които винаги всичко знаят и отгатват. Има и такива, които във всяко нещо искат да виждат промяна към по-добро и техният сангвиничен темперамент дори в най-тежки положения винаги намира някаква формула за съгласие в живота. За други, напротив, нещата отиват към по-лошо и те възприемат всяко подобрение с недоверие, като някакво недоглеждане на съдбата. Тази разлика в съжденията малко зависи от личния опит, тя като че ли е заложена още през детските години — за цял живот…
Най-смелите ни надежди се сбъднаха — стояхме пред портала на хлебозавода. Двадесет души, прибрали ръце в ръкавите си, тъпчеха на едно място, подложили гърбовете си на пронизващия вятър. Малко по-настрана конвоят палеше цигари. От малката врата на портала излезе гологлав човек със синя престилка. Той поприказва нещо с конвоя и се приближи до нас. Бавно ни обходи с поглед. Колима прави всеки човек психолог, а той за миг трябваше да съобрази много неща. От двадесетимата дрипльовци искаше да избере двама, които да работят в хлебозавода, в „цеховете“. Тези хора трябваше да са по-силни, за да могат да мъкнат носилките с натрошените тухли, останали след наново иззиданите пещи. Да не бъдат крадци, „апаши“, понеже тогава денят щеше да отиде за разни срещи, предаване на бележки, а не за работа. Трябваше още да не са стигнали до ръба, след което всеки може да стане крадец от глад, понеже в цеховете никой нямаше да седне да ги пази. Трябваше да не са „склонни към бягство“. Трябваше…
И всичко това трябваше да го прочете по лицата на арестантите за миг, веднага да избере хора, да реши.
— Излез — рече ми човекът без шапката. — И ти — подвикна на моя всезнаещ луничав съсед. — Ще взема тези — каза на конвоя.
— Хубаво — обади се онзи равнодушно.
Изпратиха ни със завистливи погледи.
При хората петте чувства никога не действат едновременно с пълна сила. Аз не чувам радиото, когато чета внимателно. Редовете започват да скачат пред погледа ми, щом се заслушам в предаването, макар автоматизмът на четене да се запазва — движа очи по редовете, но изведнъж разбирам, че не запомням нищо от току-що прочетеното. Същото става, когато насред четенето се замислиш за нещо друго — тук вече действат някакви вътрешни превключватели. Народната поговорка „Когато ям, съм глух и ням“ се знае от всички. Може да се добави „и сляп“, понеже функцията на зрението при такова ядене с апетит се съсредоточава в помощ на вкусовото възприятие. Когато напипвам нещо с ръка дълбоко в шкафа и възприятието ми се локализира на върха на пръстите, аз нищо не виждам и не чувам — всичко е изместено от повишеното осезателно усещане.
Така и сега, прекрачил прага на хлебозавода, стоях, без да виждам съчувствените и доброжелателни лица на работниците (тук работеха и бивши, и настоящи затворници), и не чувах думите на майстора — познатия ни човек без шапка, който обясняваше, че трябва да изнесем навън натрошените тухли, че не бива да обикаляме из другите цехове, не бива да крадем, че и без друго ще ни даде хляб — не чувах нищо. Не усещах и топлината на горещия цех, топлината, която толкова липсваше на тялото ми през дългата зима.
Вдишвах миризмата на хляб, гъстия аромат на „самуните“, в който мирисът на топло масло се смесваше с дъха на препечено брашно. Нищожна част от този потискащ всичко друго аромат улавях ненаситно сутрин, притиснал нос до коричката на недоизядената „дажба“. Но тук той ме изпълваше с цялата си сила и мощ и сякаш разкъсваше нещастните ми ноздри.
Майсторът прекъсна бленуването ми:
— Много се зазяпваш — рече. — Да вървим в котелното.
Слязохме в мазето. В чисто преметеното помещение до масата на огняря вече седеше моят другар. Огнярят, със същата синя престилка като на майстора, пушеше до пещта и през отворите в чугунената й вратичка се виждаше как вътре се мятат и проблясват пламъците — ту червени, ту жълти, и стените на котела трепереха от гърчовете на огъня.
Майсторът сложи на масата чайник, канче с мармалад и един хляб.
— Сипи им чай — рече той на огняря, — Ще дойда след двадесетина минути. Само че не се бавете, яжте по-бързо. Довечера ще ви дадем още хляб, начупете го на парчета да не ви го вземат в лагера.
Майсторът излезе.
— Я го гледай, мръсника — каза огнярят, като въртеше самуна в ръцете си. — Досвидя му да даде от белия, гадината. Ще те науча аз. — Той излезе след майстора, след малко се върна, подмятайки в ръка друг хляб. — Топличък — подхвърли го на луничавия младеж. — От бяло брашно е. Оня искаше да мине с полубял. Я го дай насам — и като взе хляба, оставен ни от майстора, огнярят отвори широко вратата на котела и запокити самуна в бучащия, виещ огън. Щом затвори вратата, се засмя:
— Ха така — каза весело, като се извърна към нас.
— Защо беше нужно — обадих се аз, — по-добре да го бяхме взели с нас.
— Ще ви дадем друг — рече огнярят.
Нито аз, нито луничавият младеж можахме да разчупим хляба.
— Нямаш ли нож? — попитах огняря.
— Нямам. За какво вие?
Той взе самуна с две ръце и с лекота го разчупи. От него заизлиза гореща, ароматна пара. Огнярят заби пръст в средата.
— Добре пече Федка, бива си го — похвали го той.
Ала ние нямахме време да го разпитваме кой е тоя Федка. Започнахме да ядем, като се парехме с хляба и врялата вода, в която слагахме мармалад. По телата ни се лееше гореща пот. Бързахме — майсторът се беше върнал за нас.
Беше донесъл една тарга, придърпа я до купчината натрошени тухли, донесе лопати и я напълни. Хванахме се на работа. И изведнъж стана ясно, че таргата е непосилно тежка за нас, ръцете ни, които внезапно отмаляха, останаха без сили, сякаш щяха да се откъснат. Виеше ни се свят, залитахме. При следващия курс товарех аз и насипах двойно по-малко.
— Стига, стига — рече луничавият момък. Беше още по-блед от мен, а може би изглеждаше така заради луничките.
— Починете си, момчета — весело, без каквато и да било насмешка, рече пекарят, който минаваше наблизо, и ние покорно седнахме да почиваме. Появи се майсторът, ала не рече нищо.
Когато си отдъхнахме, отново се хванахме на работа, но след всеки две тарги пак сядахме — купчината боклук не намаляваше.
— Запалете по цигара — каза същият пекар, когато мина отново.
— Нямаме тютюн.
— Е, ще ви дам по цигарка. Само че ще трябва да излезете. Тук не бива да се пуши.
Поделихме си махорката и всеки запали своята цигара — отдавна забравен разкош. Бавно дръпнах няколко пъти, внимателно угасих огънчето с пръст, увих цигарата в една хартийка и я пъхнах в пазвата си.
— Правилно — рече луничавият момък. — Аз пък не се сетих.
До обедната почивка дотолкова свикнахме с обстановката, че вече надзъртахме и в съседните помещения със също такива пещи. От всички тях със скърцане излизаха железни форми и листове и навсякъде по рафтовете имаше хляб, хляб. От време на време идваха вагонетки на колелца, хората товареха в тях изпечения хляб и го караха някъде, ала не там, където трябваше да се върнем надвечер — този хляб беше бял.
През големия прозорец без решетки се виждаше, че слънцето бе започнало да клони към заник. От вратата започна да полъхва хлад. Дойде майсторът.
— Хайде, привършвайте. Оставете таргите върху боклука. Малко работа сте свършили. Каквито сте работници, дори за седмица няма да можете да прехвърлите купчината.
Дадоха ни по един самун, ние го начупихме на парчета, натъпкахме си джобовете… Но колко можеха да поберат те?
— Пъхай го направо в панталоните — нареди луничавият младеж.
Излязохме на студения вечерен двор — групата вече се строяваше — и ни поведоха обратно. На „портала“ на лагера не ни претърсваха — никой не носеше в ръцете си хляб. Отидох на мястото си в бараката, разделих донесения хляб със съседите си, легнах и заспах веднага, щом мокрите ми, изстинали крака се стоплиха.
Цяла нощ пред очите ми се мяркаха самуни хляб и веселото лице на огняря, който ги хвърляше в огненото гърло на котела.
Седяхме на една повалена от буря лиственица. В този край на вечна замръзналост дърветата едва се закрепват за неуютната земя и бурите лесно ги изкореняват и събарят. Платонов ми разправяше историята на тукашния си живот — на нашия втори живот на този свят. Намръщих се, когато чух за рудника Джанхара. И аз съм бил на лоши, трудни места, ала страшната слава на Джанхара се носеше навсякъде.
— И дълго ли останахте там?
— Една година — тихо рече Платонов.
Очите му се присвиха, бръчките му станаха по-дълбоки — пред мен беше друг Платонов, по-възрастен от първия с десетина години.
— Впрочем, беше трудно само в началото, първите два-три месеца. Там има само крадци. Аз бях единственият грамотен… човек. Бях им разказвач, „фрасках романи“, както се казва на апашки жаргон, вечер им преразказвах Дюма, Конан Дойл, Уолъс. Срещу това те ме хранеха, обличаха ме и работех малко. Вие по всяка вероятност също сте използвали навремето това единствено предимство на грамотността тук?
— Не — отвърнах, — не съм. Това винаги ми се е струвало най-голямото унижение, край на всичко. Никога не съм разказвал „романи“ за една чорба. Но знам какво е. Слушал съм „романисти“.
— Това укор ли е? — попита ме Платонов.
— Ни най-малко — отговорих. — На гладен човек може да бъдат простени много, страшно много неща.
— Ако оживея — произнесе Платонов свещената формула, с която започваха всички размисли за времето след утрешния ден, — ще напиша разказ за това. Вече измислих заглавието: „Заклинателят на змии“. Добре ли е?
— Чудесно. Трябва само да оцелеем. Това е най-важното.
Андрей Фьодорович Платонов, киносценарист в първия си живот, умря около три седмици по-късно, умря така, както умираха мнозина — замахна с кирката, олюля се и падна по лице върху камъните. С гликоза венозно и със силни сърдечно стимулиращи средства можеше да бъде спасен — той продължи да хърка още час, час и половина, но когато пристигнаха носилките от болницата, вече беше затихнал и санитарите отнесоха в моргата малкия му труп.
Обичах Платонов заради несекващия му интерес към онзи живот отвъд сините морета и високите планини, от който ни деляха много километри и години и в чието съществуване вече почти не вярвахме, по-точно, вярвахме така, както учениците вярват в съществуването на някаква си Америка. Кой знае как, но при Платонов се намериха и книги и когато се случваше да не е много студено, например, през юли, той избягваше да говори на темите, с които живееше цялото „население“ — каква е била или каква ще бъде чорбата за обяд, ще дават ли хляба три пъти дневно или ще го получаваме наведнъж от сутринта, ще вали ли утре или времето ще е хубаво.
Обичах Платонов и сега ще се опитам да напиша неговия разказ „Заклинателят на змии“.
Краят на работата не означава край на работата. След сирената трябва да се съберат инструментите, да се отнесат в склада, да се предадат, да се застане в строй, да се изтърпят две от десетте задължителни проверки през деня, съпроводени от псувните на конвоя и обидите на собствените ти другари, засега по-силни от теб — другари, които също са уморени, бързат да се приберат и се сърдят на всяко забавяне. Трябва да мине проверката, да се застане в строй и да се извървят пет километра до гората за дърва — по-близките дървета отдавна са изсечени и изгорени.
Бригадата на дървосекачите всеки ден подготвя дървата, а работниците от мините мъкнат след работа всеки по една трупа. Как се прекарват тежките дънери, които не могат да повдигнат дори двама души — никой не знае. Никога не се изпращат камиони за дърва, а всички коне си стоят в конюшните, понеже са болни. Конят остава без сили много по-бързо от човека, макар разликата между предишните и сегашните условия за живот при животните да е, разбира се, много по-малка, отколкото при хората. Често съм си мислил, че сигурно човекът се е издигнал от царството на животните и е станал човек, тоест същество, способно да измисли такива неща като нашите острови с цялата невероятност на живота в тях, понеже е бил физически по-издръжлив от което и да е било животно. Не ръката е очовечила маймуната, не зародишът на мозъка, не душата — има кучета и мечки, които постъпват по-умно и по-нравствено от някои хора. И не това, че се е сдобил с огън — всичко е станало след като главното условие на превръщането вече е било изпълнено. Освен другите равни условия, навремето човек се е оказал значително по-силен и издръжлив физически, само физически. Той е бил жизнеспособен, но не „като котка“ — изразът не е верен. По-правилно би било да се каже за котката, че тази твар е издръжлива като човек. Конят не издържа и месец при тукашния зимен живот в неотоплените помещения с многочасов тежък труд на снега. Ако не е якутски кон. Но тях не ги използват за работа. Вярно, че не ги и хранят. Те, както и елените, разравят с копита снега и преживяват със суха ланшна трева. А човекът живее.
Може би живее с някаква надежда? Но нали няма никакви надежди? Ако не е глупак, не може да се крепи с тях. Затова има и толкова много самоубийства. Ала чувството за самосъхранение, това, че си се вкопчил в живота, именно това физическо вчепкване, на което е подчинено и съзнанието му, го спасяват. Живее поради същите причини, поради които живее камъкът, дървото, птицата, кучето. Но се вкопчва в живота по-здраво от тях. И е по-издръжлив от което и да е животно.
За тези неща си мислеше Платонов, докато стоеше пред портала с дървената трупа на рамо и чакаше новата проверка. Дървата бяха донесени, подредени и, като се бутаха, бързаха и ругаеха, хората влязоха в тъмната барака.
Когато очите му свикнаха с тъмнината, Платонов видя, че не всички бяха ходили на работа. В далечния десен ъгъл, на горните нарове, седем-осем души бяха примъкнали единствената лампа — бензинов фенер без стъкло — и седяха около двама други, които бяха кръстосали крака от двете страни на омазнена възглавница и играеха на карти. Фенерът пушеше, пламъкът удължаваше сенките и ги караше да се люлеят.
Платонов се отпусна на края на един нар. Раменете и коленете го боляха, мускулите му трепереха. Бяха го докарали в Джанхара тази сутрин и това беше първият му работен ден тук. По наровете нямаше свободни места. „Ще изчакам всички да се настанят — помисли си Платонов — и също ще си легна.“ Той задряма.
Играта горе свърши. Чернокосият с мустачките и с голям нокът на лявото кутре се наведе надолу.
— Я извикайте тоя Иван Иванович — рече той.
Платонов се събуди от сръгване в гърба.
— Ей, ти. Викат те.
— Е, къде е този Иван Иванович? — питаха от горните нарове.
— Не съм Иван Иванович — каза Платонов, като примижаваше.
— Не иска да дойде, Федечка.
— Как така не иска?
Избутаха Платонов на светло.
— Смяташ ли да живееш? — тихо го попита Федя, като въртеше кутрето си с дългия мръсен нокът пред очите на Платонов.
— Смятам — отвърна той.
Силен удар с юмрук по лицето го събори на пода. Платонов се надигна и изтри с ръкав кръвта от лицето си.
— Не бива да отговаряш така — с гальовен глас му обясни Федя. — Вас, Иван-Ивановичите, така ли са ви учили да отговаряте в института?
Платонов мълчеше.
— Върви, гад — рече му Федя. — Върви и лягай до кофата с лайната. Там ще ти е мястото. А ако вдигаш шум — ще те удуша. — Това не беше просто заплаха. Вече на два пъти пред очите му бяха душили хора с пешкир — заради някакви техни си, апашки работи. Платонов легна на смърдящите дъски.
— Скука, братлета — рече Федя, като се прозяваше, — поне някой да ми беше почесал петите, как мислите?
— Машка, ей, Машка, ела да чешеш петите на Федечка.
От тъмнината изникна „Машка“, бледо, красиво момче, апашорче на около осемнадесет години.
То свали от краката на Федечка износените жълти половинки, внимателно събу мръсните му, изпокъсани чорапи и започна да му чеше усмихнат петите, Федя се кискаше и потръпваше от гъдел.
— Разкарай се — рече изведнъж той. — Не те бива да чешеш. Не умееш.
— Ама аз, Федечка…
— Разкарай се, ти казвам. Стържеш, дращиш. Хич не си нежен.
Околните кимаха съчувствено.
— На Косой имах един чифутин — виж, той чешеше. Той, братлета, наистина чешеше. Беше инженер.
И Федя потъна в спомени за чифутина, който му беше чесал петите.
— Федя, чуй, Федя — ами този, новият? Не искаш ли да го изпробваш?
— Мани го — рече Федя. — Такива могат ли да чешат? Впрочем, дигнете го.
Изкараха Платонов на светло.
— Ей, ти, Иван Иванович, я зареди лампата. И през нощта ще подклаждаш печката. А сутринта ще изнесеш навън кофата с лайната. Дневалният ще ти покаже къде да я излееш…
Платонов мълчеше покорно.
— За това ще получиш паница чорба. Все едно не я ям. Върви да спиш.
Платонов легна на старото място. Почти всички спяха, сгушени по двама, по трима — така беше по-топло.
— Ама че скука, че и нощите дълги — каза Федя. — Поне да имаше кой да фрасне един роман. На Косой имах…
— Федя, а, Федя, ами този, новият — защо не опиташ?
— Бива — оживи се Федя. — Дигнете го.
Събудиха Платонов.
— Слушай — рече му Федя, усмихнат почти угоднически, — малко се бях поразпалил.
— Нищо — процеди през зъби Платонов.
— Кажи, можеш ли да фраскаш романи?
В мътните очи на Платонов пробляснаха пламъчета. Как да не може! Всички в килията на следствения затвор се заслушваха, когато преразказваше „Граф Дракула“. Но онези там бяха хора. А тук? Да стане като шута в двора на Миланския херцог, като шута, когото са хранели за добра шега и който е ядял бой за лоша? Но тук нещата имат и друга страна. Той ще ги запознае с истинската литература. Ще стане просветител. Ще събуди у тях интерес към художественото слово, и тук, на дъното на живота, ще върши своето дело, ще изпълнява своя дълг. По стар навик Платонов не искаше да си признае, че просто ще бъде нахранен, ще получава допълнително супа не защото е изнесъл кофата с изпражненията, а за друга, по-благородна работа. Благородна ли? Все пак беше по-близо до чесането на мръсните апашки пети, отколкото до просветителството. Но гладът, студът, побоите…
Федя се усмихваше напрегнато и чакаше.
— Ммога — изрече Платонов и за пръв път през този тежък ден се усмихна. — Мога да фрасна.
— Ах ти, миличкият ми — развесели се Федя. — Ела, качи се тук. Ето ти хлебец. Утре ще си хапнеш по-добре. Седни тук, на одеялото. Запали един тутун.
Платонов, който не беше пушил цяла седмица, смучеше фаса с болезнена наслада.
— Как те викат?
— Андрей — отвърна Платонов.
— Та, Андрей, дай, значи, нещо по така и по-дългичко. От сорта на граф Монте Кристо. За трактори не ща.
— Може би „Клетниците“? — предложи Платонов.
— Това за Жан Валжан ли беше? Фраскали са ми го на Косой.
— Тогава „Клубът на валетата купа“ или „Вампирът“?
— А така, а така. Карай за валетата. Ей, гадове, по-тихо…
Платонов се изкашля.
— В град Санкт Петербург през хиляда осемстотин деветдесет и трета година било извършено тайнствено престъпление…
Вече се разсъмваше, когато Платонов остана без сили.
— Така свършва първата част — каза той.
— Бива си го — рече Федя. — Я как я е подредил! Лягай при нас. Нямаш много време за сън — зазорява се. Ще поспиш, докато си на работа. Събирай сили за довечера…
Платонов вече спеше.
Изкараха ги на работа. Един висок селски момък, който беше проспал валетата, злобно сръга Платонов на вратата.
— Върви, гадино, не се офлянквай.
Веднага някой му зашепна нещо на ухото.
Вече се строяваха, когато високият момък се приближи до Платонов.
— Не казвай на Федя, че съм те ударил. Аз, братле, не знаех, че си романист.
— Няма да му кажа — отговори Платонов.
Жегата в затворническата килия беше толкова голяма, че вътре нямаше нито една муха. Огромните прозорци с железни решетки бяха широко отворени, но това не носеше облекчение — нажеженият асфалт на двора изпращаше нагоре горещи въздушни вълни и в килията беше дори по-хладно, отколкото навън. Всички дрехи бяха свалени и стотици голи тела, излъчващи влажна топлина, се въртяха на пода, потънали в пот — на наровете беше прекалено горещо. По време на комендантските проверки арестантите се строяваха по долни гащи, висяха в тоалетните по цял час, като безкрайно се поливаха със студена вода от мивката. Ала това помагаше за кратко време. „Поднарниците“ изведнъж се оказаха притежатели на най-хубавите места. Хората чакаха да отпътуват за „по-отдалечени краища“ и се шегуваха с мрачен затворнически хумор, че след това изтезание с изпарване ги очаква изтезание чрез замразяване.
Татарският молла, подследствен арестант по прочутото дело на „Голяма Татария“, за което знаехме много по-рано от деня, когато за него намекнаха вестниците, як шестдесетгодишен сангвиник с мощни гърди, покрити със сиви косми, с жив поглед на тъмните, кръгли очи, говореше, като непрекъснато бършеше с мокро парцалче голата си, потна глава:
— Само да не ме разстрелят. Ако ми лепнат десет години — дребна работа. Това е страшно за онези, които смятат да живеят до четиридесет. А аз се каня да изкарам до осемдесет.
Когато ни прибраха от разходка, моллата вземаше на бегом петте етажа, без да се задъха.
— Ако ми лепнат повече от десет — продължаваше да разсъждава той, — в затвора ще изкарам още двадесетина години. А ако е лагер — моллата замълча, — на чист въздух — десет.
Спомних си за този умен молла с бодър дух днес, когато препрочитах „Записки от Мъртвия дом“. Моллата знаеше какво е това „чист въздух“.
Морозов и Фигнер прекарват затворени в Шлиселбургската крепост при най-строг режим двадесет години и излизат оттам напълно трудоспособни хора. Фигнер намира сили за по-нататъшна активна работа на революционното поприще, след което издава десет тома спомени за преживените ужаси, а Морозов пише редица научни трудове, които му донасят известност, и се жени по любов за някаква гимназистка.
В лагера, за да се превърне в мърша един здрав млад човек, започнал кариерата си в лагерния забой, на чист зимен въздух, е нужно по-малко време — от двадесет до тридесет дни при шестнадесетчасов работен ден без почивни дни, при системен глад, парцаливи дрехи и нощуване на температура минус шестдесет градуса в изпокъсана брезентова палатка, плюс побоите, нанасяни му от десетниците, старейшините, криминалните и конвоя. Тези срокове са многократно проверени. В бригадите, които започват златодобивния сезон и носят имената на своите бригадири, към края на сезона не може да се намери нито един от онези, които са започнали сезона, освен самия бригадир, дневалния на бригадата и някой от личните приятели на бригадира. Останалият състав през лятото се сменя няколко пъти. Златодобивният забой непрекъснато изхвърля производствените си отпадъци в болниците, в така наречените оздравителни команди, в селищата за инвалиди и на братските гробища.
Златодобивният сезон започва на 15 май и свършва на 15 септември — четири месеца. Да не говорим за работата през зимата. С наближаването на лятото основните забойни бригади се формират от нови хора, които още не са зимували тук.
Арестантите, получили присъда, мечтаеха по-бързо да попаднат от затвора в лагера. Там имало работа, здравословен селски въздух, предсрочно освобождаване, кореспонденция, колети от роднините, печелене на пари. Човек винаги вярва в по-доброто. Край пролуката на вратата на товарния вагон, с който ни караха към Далечния изток, непрестанно се бутаха пътниците-етапници, упоено вдишваха хладния, ухаещ на полски цветя тих вечерен въздух, раздвижен от пътуващия влак. Въздух, който не приличаше на спарения, вмирисан на карбол и човешка пот въздух на затворническата килия, намразена от нас за многото месеци следствие. В тези килии оставяхме спомените за поруганата си и стъпкана чест, спомени, които искахме да забравим. В наивността си хората смятаха следствения затвор за най-жестокото преживяване, коренно променило живота им. Именно арестът бе най-силното нравствено потресение за тях. Сега, измъкнали се от затвора, те подсъзнателно искаха да вярват в свободата, макар и относителна, но все пак свобода, живот без проклетите решетки, без унизителните и оскърбителни разпити. Започваше нов живот — без онова напрежение на волята, което беше нужно за всеки разпит по време на следствието. Изпитах огромно облекчение при мисълта, че вече всичко е решено безвъзвратно, присъдата е обявена, няма нужда да се мисли какво точно да се отговаря на следователя, няма нужда да се тревожиш за близките си, няма нужда да кроиш планове как ще живееш, няма нужда да се бориш за къшея хляб — всичко това вече не зависи от теб, вече нищо не можеш да промениш, не можеш да свиеш на никъде от тази бляскава железопътна линия, която бавно, но неотклонно води на север.
Влакът пътуваше към зимата. Всяка следваща нощ беше по-студена от предишната, сочните зелени листа на тополите тук вече бяха обагрени в светложълто. Слънцето не беше толкова горещо и ярко — сякаш златната му сила бе попита, всмукана от листата на кленовете, тополите, брезите и ясените. Сега самите листа проблясваха със слънчева светлина. А бледото, анемично светило дори не можеше да напече вагона и през по-голямата част от деня се криеше зад топли сивкави облачета, които още не обещаваха сняг. Но и снегът наближаваше.
Етапен затвор, още един „маршрут“ на Север. Морският залив ги посрещна със слаба виелица. Снегът още не можеше да натрупа — вятърът го смиташе от замръзналите жълти сипеи в ямите с мътна, мръсна вода. Мрежата на виелицата беше прозрачна. Снеговалежът не беше обилен и приличаше на рибарска мрежа, изплетена от бели конци и хвърлена върху града. Над морето снегът съвсем не се забелязваше — тъмнозелените пенести вълни бавно заливаха зеленясалите хлъзгави камъни. Параходът стоеше на рейда и отгоре приличаше на играчка — дори когато ги караха с катер до самия му борд и те един след друг се изкачваха на палубата, за да изчезнат в отворите на трюмовете — дори тогава параходът изглеждаше изненадващо малък, прекалено много вода имаше наоколо.
След пет денонощия ги стовариха на един суров, мрачен бряг в тайгата и с камиони ги извозиха до местата, където им предстоеше да живеят — и да оживеят.
Здравословният селски въздух беше останал отвъд морето. Тук ги заобикаляше пропитият с блатни изпарения разреден въздух на тайгата. Хълмовете бяха обрасли с блатна растителност и само върховете им, лишени от всякаква гора, проблясваха с голия си варовик, полиран от бурите и ветровете. Краката им затъваха в подгизналия мъх, който и през летния ден рядко оставаше сух. През зимата всичко замръзваше. И хълмовете, и реките, и блатата тогава изглеждаха като едно същество, зловещо и недружелюбно.
През лятото въздухът бе прекалено тежък за сърдечноболните, а през нощта — направо непоносим. Когато свиваше голям студ, хората дишаха на пресекулки. Тук никой не тичаше, може би с изключение само на най-младите — но и те не тичаха, а някак странно подскачаха.
Облаци от комари покриваха лицата ни — без мрежа не можеше да се направи нито крачка. А по време на работа мрежата задушаваше, пречеше на дишането. Но не можеше да се махне заради комарите.
Тогава се работеше по шестнадесет часа и нормите бяха изчислени за шестнадесет часа. Ако смятаме, че ставането сутрин, закуската и разводът за работа, както и времето, необходимо да се стигне до обекта, отнемаше най-малко час и половина, обедът — един час и вечерята заедно с приготовленията за сън — час и половина, то за спане след тежкия физически труд на открито Оставаха само четири часа. Човек заспиваше в мига, когато преставаше да се движи, изхитряваше се да спи както върви или както си стои прав. Недостатъчният сън отнемаше повече сили, отколкото гладът. Неизпълнението на нормата водеше до намалена дажба — 300 грама на ден без чорба.
С първата илюзия бе приключено бързо. Става дума за илюзията за труда, същия онзи труд, за който над портите на всички лагери висеше задължителният според лагерния устав надпис: „Трудът е въпрос на чест, въпрос на слава, въпрос на доблест и геройство“. А лагерът можеше да култивира и култивираше единствено омраза и отвращение към труда.
Веднъж месечно лагерният пощаджия отнасяше натрупалите се писма в цензурата. Писмата от континента и към континента пътуваха по половин година, ако изобщо пътуваха. Колети се даваха само на изпълнилите нормата — останалите се конфискуваха. Всичко това нямаше характер на произвол — ни най-малко. За това се четяха заповеди, в особено важни случаи караха всички поголовно да се подписват. Това не беше плод на разюзданата фантазия на някой началник-дегенерат, а заповед на висшето началство.
Но дори някои да получаваха по нещо — можеше да се обещае половината на някой възпитател, а останалото все пак да бъде получено, — човек нямаше къде да го занесе. В бараката чакаха криминалните, за да те ограбят пред очите на всички и да разпределят плячката между своите „Ванечки“ и „Сенечки“. Колетът трябваше или веднага да бъде изяден, или да бъде продаден. Имаше предостатъчно купувачи: десетниците, началниците, лекарите.
Имаше и трети, най-разпространен изход. Мнозина даваха колетите си да им ги пазят техни познати от лагера или от затвора, заемащи длъжности на такива места, където можаха да им ги заключат и скрият. Или ги даваха на някого от волнонаемните. И в единия, и в другия случай винаги имаше риск — никой нямаше вяра на тези хора, ала това бе единствената възможност да се спаси полученото.
Пари изобщо не даваха. Нито копейка. Само на най-добрите бригади, и то толкова малко, че сумата не представляваше за тях някаква сериозна помощ. На много места бригадирите правеха следното: изработеното го пишеха на двама-трима души, като по този начин те преизпълняваха нормите си, за което им се полагаше парична премия. Останалите двадесет-тридесет души оставаха с намалени дажби. Това беше остроумно решение. Ако изработеното се разпределеше между всички, никой нямаше да получи нито копейка. А в този случай пари получаваха двама-трима души, които се избираха съвсем наслуки, често пъти дори без бригадирът да участва в съставянето на ведомостта.
Знаеше се, че нормите не може да бъдат изпълнени, че пари няма и няма да има, и въпреки това хората ходеха по петите на десетника, интересуваха се колко са изработили, тичаха да посрещат касиера, ходеха в канцеларията да правят справки.
Какво беше това? Дали желание да се изтъкнеш колко много работиш, да издигнеш репутацията си в очите на началството, или просто някакво психическо разстройство „по причина на лошото хранене“? Последното е по-вярно.
Светлият, чист, топъл следствен затвор, който толкова скоро и толкова безкрайно отдавна бяха напуснали, на всички, абсолютно на всички им изглеждаше оттук като най-хубавото място на земята. Затворническите несгоди бяха забравени до една и хората с увлечение си припомняха как са слушали лекции на истински учени и разказите на безкрайно препатилите, как са чели книги, как са спали и яли до насита, как са ги водили на чудесна баня, как са получавали колети от близките си, как са усещали, че семейството им е тук, до тях, зад двойния железен портал, как са говорили свободно за каквото си искат (в лагера за това даваха допълнителна присъда), без да се страхуват нито от шпиони, нито от надзиратели. Следственият затвор им изглеждаше по-свободен и по-роден от родните им къщи и не един казваше, потънал в мечти върху болничното легло, макар да му оставаше да живее малко: „Бих искал, разбира се, да видя семейството си, да замина оттук. Но още повече ми се ще да попадна в килията на следствения затвор — там беше още по-добре и по-интересно, отколкото у дома. И бих разказал на всички новаци какво е това «чист въздух».“
Да прибавим едва ли не поголовния скорбут, превърнал се както по времето на Беринг в страшна и опасна епидемия, която отнасяше десетки човешки живота, дизентерията, понеже ядяхме каквото падне, обзети единствено от желанието да напълним с нещо стомасите си, раздирани от тъпа болка, събирахме остатъците от кухнята, изхвърлени на боклука и целите покрити с мухи; пелаграта — тази болест на бедняците, изтощение, след което кожата се смъква от дланите на човек като ръкавица, а по цялото тяло се лющи на големи кръгли люспи, подобни на дактилоскопични отпечатъци, и накрая прочутата алиментарна дистрофия — болестта на гладните, която едва след ленинградската блокада започнаха да назовават с истинското й име. Дотогава се наричаше по различни начини, като се започне от Р.Ф.И. — тези тайнствени букви в диагнозите на историите на заболяванията, превеждани като рязко физическо изтощаване, или по-често — полиавитаминоза — странно латинско название, говорещо за липсата на няколко витамина в човешкия организъм и успокояващо лекарите, намерили удобна латинска формулировка за означаване на едно — на глада.
Да си припомним студените, влажни бараки, където всички процепи отвътре бяха покрити с дебел лед, сякаш се беше стичал парафин от някаква огромна свещ, догоряла в ъгъла на бараката… Оскъдните дрехи и оскъдната дажба, премръзванията — а едно премръзване означава вечни мъки дори да не се стигне до ампутация. Да си представим как би трябвало да върлуват и как върлуваха грипът, белодробните възпаления, най-различните простуди и туберкулозата в тези блатисти гори, убийствени за сърдечно болните. Да си спомним за епидемиите от членовредителство. Да вземем предвид и огромната морална потиснатост, липсата на каквато и да било надежда… Тогава лесно може да се види до каква степен „чистият въздух“ бе по-опасен за здравето на човек, отколкото затворът.
Затова няма нужда да се полемизира с Достоевски относно предимствата на „работата“ в каторгата в сравнение с безделниченето в затвора, както и за предимствата на „чистия въздух“. Времето на Достоевски е било друго и тогавашната каторга още не е имала постиженията, за които е разказано тук. За тези неща е трудно човек предварително да си състави вярна представа, понеже там всичко е прекалено необикновено и невероятно — горките ни мозъци просто не са в състояние да си въобразят тамошния живот, живот, за който нашият познат от затвора — татарският молла — имаше смътна, неуверена представа.
Много пъти съм виждал на Север как умират хора — може би прекалено много за един човек, но първата смърт съм я запомнил завинаги.
През онази зима ни се наложи да работим нощна смяна. На черното небе виждахме малка светлосива луна, около която имаше ореол с всички цветове на дъгата, той се появяваше при много голям студ. Слънцето изобщо не го виждахме — връщахме се в бараките (не у дома — никой не ги наричаше дом) и излизахме оттам по тъмно. Впрочем слънцето се показваше за толкова кратко време, че не успяваше дори да види земята през плътното бяло покривало на ледената мъгла. Можехме само да предполагаме къде се намира — от него не идваше светлина, нито топлина.
Забоят се намираше далеч — на два-три километра, и пътят минаваше между два огромни снежни насипа, високи над шест метра; през тази зима имаше големи виелици и трябваше да „изгребваме“ мината от преспите. Хиляди хора с лопати излизаха да разчистват пътя за камионите. Всички, които работеха по разчистването му, биваха заобикаляни от конвой с кучета, конвоят се сменяше, а нас ни държеха там по цели денонощия, но не ни позволяваха нито да се сгреем, нито дори да хапнем на топло. Докарваха с коне вкаменения от студа хляб; понякога, ако работата продължаваше по-дълго време, ни даваха и консерви — по една на двама души. Със същите впрягове откарваха в лагера болните и останалите без сили. Освобождаваха ни едва когато свършехме всичко — да можем да се наспим и отново да излезем на студа за „истинската“ си работа. Тогава забелязах нещо много интересно: тежки, мъчително трудни при такава многочасова работа са само първите шест-седем часа. След това човек губи представа за времето, като подсъзнателно гледа само да не замръзне: тъпче на едно място, размахва лопатата, без да мисли за нищо, без да се надява на нещо.
Краят на тази работа винаги е неочакван — внезапно щастие, на което сякаш не си смеел да се надяваш. Всички стават весели, шумни и за известно време гладът и смъртната умора сякаш изчезват. Хората се строяват набързо в редици и весело тичат към „вкъщи“. А отстрани се издигат насипите на огромната снежна траншея, насипи, които ни откъсват от целия свят.
Виелицата отдавна беше спряла и пухкавият сняг се беше слегнал, станал още по-плътен и на вид още по-стегнат и твърд. Можеше да се върви по гребена на насипа, без да се затъва. На няколко места двата насипа бяха прорязани, понеже шосето се пресичаше от други пътища.
Около два през нощта отивахме да обядваме и бараката се изпълваше с глъчката на намръзнали се хора, с дрънченето на лопати, с високия говор на хора, дошли отвън, говор, който бавно утихва и заглъхва, преминавайки в обикновена човешка реч. Нощем винаги обядвахме в бараката, а не в омразния на всички ни леденостуден стол с изпочупени прозорци. След храна, които имаха махорка, свиваха цигари, а които нямаха, другарите им оставяха „да си дръпнат“, така че на практика всеки успяваше да „попуши“.
Бригадирът ни Коля Андреев, бивш директор на МТС, понастоящем затворник, осъден на десет години по знаменития петдесет и осми член, всеки път вървеше начело на бригадата, винаги бързо. Бригадата ни беше безконвойна. По онова време конвоят не достигаше — с това се обясняваше „доверието“ на началството. Но съзнанието за особеното положение — безконвойността — за мнозина имаше доста голямо значение, колкото и наивно да звучи. Безконвойното ходене на работа ни харесваше на всички най-сериозно и беше повод да се гордеем и хвалим. И наистина, тогава бригадата работеше по-добре, отколкото по-късно, когато конвоят беше вече достатъчен и ние, хората на Андреев, се изравнихме с другите бригади.
През тази нощ Андреев ни водеше по нов път — не отдолу, а направо по снежния насип. Виждахме проблясващите златни огньове на мината, тъмната грамада на гората отляво и сливащите се с небето далечни върхове на хълмовете. За първи път виждахме жилището си от разстояние.
Стигнал до кръстопътя, Андреев изведнъж рязко сви надясно и изтича надолу направо по снега. След него, покорно повтаряйки странните му движения, се спуснаха и другите, като дрънчаха с лостове, кирки, лопати — никога не оставяхме инструментите си на работната площадка: крадяха ги, а за изгубен инструмент се полагаше наказание.
На две крачки от кръстопътя стоеше човек с униформа на военен. Беше без шапка, късата му тъмна коса беше разрошена и поръсена със сняг, шинелът — разкопчан. Още по-нататък, затънал в дълбокия сняг, стоеше кон, впрегнат в лека шейна.
А в краката на този човек лежеше по гръб жена. Кожухчето й беше разкопчано, шарената рокля — изпомачкана. До главата й чернееше смачкан шал. Личеше, че е бил тъпкан с крака, също както и светлите коси на жената, които на лунната светлина изглеждаха почти бели. Слабата й шия беше оголена, от лявата и от дясната страна на гърлото й личаха овални тъмни петна. Лицето й беше бяло, без капчица кръв, и едва когато се вгледах, познах Ана Павловна, секретарката на началника на нашата мина.
Всички я познавахме много добре — в мината имаше малко жени. Преди около шест месеца, през лятото, една вечер тя мина край нашата бригада и арестантите изпратиха слабичката й фигура с възхитени погледи. Тя ни се усмихна и посочи с ръка към слънцето — вече натежало и клонящо към заник.
— Още малко, момчета, още малко — викна ни тя.
Ние, както и лагерните коне, през целия работен ден мислехме само кога ще дойде краят му. И това, че простите ни мисли бяха така добре разбрани, и то от една толкова красива според тогавашните ни представи жена, просто ни трогна. Бригадата ни обичаше Ана Павловна.
Сега тя лежеше пред нас мъртва, удушена от пръстите на човека с военната униформа, който се озърташе объркано и безумно. Него го познавах много по-добре. Това беше нашият минен следовател Штеменко, който беше лепнал допълнителни присъди на мнозина от нас. Той неуморно водеше разпити, намираше срещу махорка или за паница чорба лъжесвидетели — вербуваше ги сред гладните затворници. Уверяваше някои от тях в държавната важност на лъжите им, други заплашваше, трети подкупваше. Не си правеше труда да се запознае с новия подследствен преди арестуването му, да го извика в кабинета си, макар всички да живеехме на едно място. В следователския кабинет арестувания го очакваха готови протоколи и побои.
Именно Штеменко беше „началникът“, който посети бараката ни преди около три месеца и унищожи всички арестантски „канчета“, направени от консервени кутии — в тях варяхме всичко, което можеше да се свари и изяде. В тях си носехме обеда от стола — за да го изядем седнали и да го изядем горещ, след като го стоплим на печката в бараката. Поборник за чистота и дисциплина, Штеменко нареди да му дадат една кирка и със собствените си ръце проби дъната на кутиите.
Сега, когато съзря на две крачки от себе си Андреев, той понечи да посегне към кобура си, но като видя тълпата хора, въоръжени с лостове и кирки, така и не извади пистолета. Вече му връзвахме ръцете. Това се правеше с огромно желание — така затегнахме възела, че след това се наложи въжето да се среже.
Сложихме трупа на Ана Павловна в шейната и тръгнахме към селището, към къщата на началника на мината. Някои не дойдоха там с Андреев — мнозина забързаха към бараката, към чорбата.
Началникът дълго не отваряше вратата — беше видял през прозореца тълпата арестанти, събрали се пред дома му. Най-сетне Андреев успя да му обясни каква е работата, след което влезе вътре заедно с вързания Штеменко и още двама затворници.
Тази нощ обедът продължи много дълго. Водиха някъде Андреев да дава показания. Но след като се върна, той нареди да тръгваме на работа.
Скоро Штеменко го осъдиха на десет години за убийство от ревност. Наказанието беше минимално. Съдиха го в нашата мина и след прочитането на присъдата го откараха нанякъде. В такива случаи бившите лагерни началници си излежават наказанието другаде — никой никога не ги беше срещал в обикновените лагери.
Леля Поля умря в болницата от рак на стомаха на петдесет и две години. Аутопсията потвърди диагнозата на лекуващия лекар. Впрочем в нашата болница патологоанатомичната диагноза рядко се разминаваше с клиничната — така е в най-добрите и в най-лошите болници.
Презимето й го знаеха само в канцеларията. Не го помнеше дори съпругата на началника, при когото леля Поля бе работила седем години „дневална“, ще рече като прислужничка.
Всички знаят какво е дневален или дневална, но не всички знаят какво друго могат да бъдат тези хора. Доверено лице на недостъпния властелин на хиляди човешки съдби; свидетел на неговите слабости, на неговите тъмни страни. Човек, запознат с тайния живот на дома му. Роб, но и задължителен участник в подмолната, подземната квартирна война; участник или поне наблюдател на семейните битки. Негласен арбитър в скандалите между съпруга и съпруга. Човек, който върти домакинството на началническото семейство, който допринася за увеличаване на богатството му, и то не само с икономии и честност. Един такъв дневален въртеше търговия с цигари от махорка в полза на началника, продаваше ги на затворниците по десет рубли едната. Лагерното управление за мерки и теглилки беше установило, че в кибритена кутийка се побира махорка за осем цигари, а от една „осминка“ махорка излизат осем такива кибритени кутийки. Тези мерки са валидни за 1/8 от територията на Съветския съюз — в целия Източен Сибир.
Нашият дневален продаваше всяка пачка махорка за шестстотин и четиридесет рубли. Но и тази цифра не беше, както се казва, пределът. Кутийките можеше да не бъдат пълни догоре — това почти не се забелязваше, пък и никой не искаше да се кара с дневалния на началника. Можеше да се свиват по-тънки цигари. Това зависеше от ръцете и от съвестта на дневалния. Нашият дневален купуваше махорката от началника за по петстотин рубли пачката. Разликата от сто и четиридесет рубли си я прибираше в джоба.
Господарят на леля Поля не продаваше махорка и изобщо на нея не й се налагаше да се занимава с никакви афери. Тя беше чудесна готвачка, а дневалните, които разбираха от кулинарно изкуство, се ценяха особено много. Леля Поля можеше да се нагърби — и тя наистина се нагърбваше — да уреди някой свой земляк-украинец на полека работа или да го включи в списък за освобождаване. Помощта й за нейните земляци беше много сериозна. На други не помагаше, най-много да даде някой съвет.
Леля Поля работеше при началника вече седма година и си мислеше, че ще избута на спокойствие всичките десет години.
Тя беше пресметлива, ала безкористна жена и с право предполагаше, че равнодушието й към подаръците, към парите няма как да не се хареса на който и да било началник. Сметките й излязоха верни. Тя беше свой човек в семейството на началника и вече беше набелязан план за нейното освобождаване — смятаха да я зачислят като товарачка на камион в мината, където работеше братът на началника, а оттам да се ходатайства за освобождаването й.
Но леля Поля се разболя, ставаше й все по-зле и по зле, и я закараха в болницата. Главният лекар нареди да я настанят сама в стая. Десет полутрупа бяха изкарани в студения коридор, за да се освободи място за дневалната на началника.
Болницата се оживи. Всеки ден следобед пристигаха джипове, камиони; от тях слизаха дами с кожуси, слизаха военни — всички бързаха при леля Поля. И тя обещаваше на всеки, че ако оздравее — ще ходатайства за него пред началника.
Леля Поля даваше всичко на санитарките, опитваше една лъжичка и останалото им го даваше. Знаеше от какво е болна.
Нямаше как да оздравее. И ето че един ден в болницата се появи необикновен посетител, който носеше бележка от началника — отец Пьотър, както се представи на нарядчика. Оказа се, че леля Поля желае да се изповяда.
Необикновеният посетител беше Петка Абрамов. Всички го познаваха. Дори няколко месеца преди това бе лежал в същата тази болница. А сега се яви като отец Пьотър.
Визитата на преподобния развълнува всички. Излиза, че по тия краища имало и свещеници! И че изповядват желаещите! В най-голямата болнична стая — стая №2, където всеки ден между обеда и вечерята някой от болните разправяше нещо на гастрономична тема, във всеки случай не за подобряване на апетита, а заради потребността на гладния човек да възбуди хранителните си емоции, — в тази стая говореха само за изповедта на леля Поля.
Отец Пьотър беше с каскет и памуклийка. Крачолите на ватените му панталони бяха натикани в кончовете на износени плъстени ботуши. Косата му беше късо подстригана — като за духовно лице много по-късо в сравнение с косите на „суингите“ от петдесетте години. Отец Пьотър разкопча връхната си дреха — отдолу носеше синя руска рубашка, на врата му висеше голям кръст. Не беше обикновен, а разпятие — собственоръчно направено, изработено от умели ръце, ала без необходимите инструменти.
Отец Пьотър изповяда леля Поля и си тръгна. Дълго стоя на шосето и вдигаше ръка, щом се зададеше някой камион. Две коли минаха, без да спрат. Тогава отец Пьотър измъкна от пазвата си готова свита цигара, вдигна я над главата си и още първата кола спря, шофьорът гостоприемно отвори вратата на кабината.
Леля Поля умря и я погребаха на болничното гробище. То беше голямо, намираше се в подножието на един хълм (вместо „да умреш“, болните казваха „да отидеш под хълма“), с братски могили „А“, „Б“, „В“ и „Г“ и няколко хордообразни линии от отделни гробове. На погребението на леля Поля не дойдоха нито началникът, нито съпругата му, нито отец Пьотър. Обредът бе най-обикновен: нарядчикът върза на левия глезен на леля Поля дървена дъсчица с номер. Това беше номерът на личното й дело. Според инструкцията номерът трябваше да бъде написан с обикновен черен молив, в никакъв случай не с химически — както на топографските маркировки по дърветата в гората.
Обръгналите санитари-гробари затрупаха с камъни съсухреното тяло на леля Поля. Нарядчикът закрепи върху камъните пръчка — със същия номер на личното дело.
Минаха няколко дни и в болницата се появи отец Пьотър. Вече беше ходил на гробището и сега вдигаше скандал в канцеларията.
— Кръст трябва да се сложи. Кръст.
— Само това остава — отговори му нарядчикът.
Кавгата продължи дълго. Най-сетне отец Пьотър каза:
— Давам ви една седмица. Ако за това време не сложете кръст, ще се оплача на началника на управлението. Ако не ми помогне — ще пиша на началника на строителството. Ако и той откаже — ще се оплача от него в Совнаркома. Ако и Совнаркомът откаже — ще пиша до Синода! — развика се отец Пьотър.
Нарядчикът не беше арестант от вчера и добре познаваше „страната на чудесата“; знаеше, че там може да се случат най-неочаквани неща. И след като размисли, реши да доложи цялата тази история на главния лекар.
Главният лекар, бивш министър или заместник-министър, го посъветва да не спори и да постави един кръст върху гроба на леля Поля.
— Щом попът е толкова настойчив, значи не е случайно. Сигурно знае нещо. Всичко е възможно, всичко е възможно — измърмори бившият министър.
Сложиха кръста, първия кръст на това гробище. Виждаше се отдалеч. Макар да беше единствен, цялото място заприлича на истинско гробище. Всички болни, които можеха да се движат, отидоха да го видят. Закрепиха на него и дъсчица с надпис, обграден в траурна рамка. Поръчаха го на един старец-художник, който лежеше в болницата вече втора година. По-точно не лежеше, а само му се водеше едно легло — цялото му време отиваше за серийно производство на три вида репродукции: „Златна есен“, „Тримата богатири“ и „Смъртта на Йоан Грозни“. Художникът се кълнеше, че може да ги рисува със затворени очи. Клиенти му бяха всички началници от селището и от болницата.
Но художникът се съгласи да направи дъсчицата за кръста на леля Поля. Попита какво трябва да напише. Нарядчикът порови в списъците си.
— Нищо не мога да намеря, освен инициалите — рече той, — Тимошенко П. И. Пиши Полина Ивановна. Починала на еди-коя си дата.
Художникът, който никога не спореше с клиентите, написа каквото му се каза. А точно след седмица се появи Петка Абрамов, тоест отец Пьотър. Той рече, че леля Поля се казва не Полина, а Прасковя, и не е Ивановна, а Илинична. Каза и датата, когато се е родила, и настоя тя също да се впише. Надписът бе поправен в негово присъствие.
Как да разкажа за тази проклета вратовръзка?
Това е особен вид истина — житейска. Ала нашето не е очерк, а разказ. Как да направя от него проза на бъдещето — нещо като разказите на Сент Егзюпери, който ни откри въздуха?
В миналото и днес за успеха е нужно писателят да е нещо като чужденец в страната, за която пише. Да пише от гледна точка на интересите, на кръгозора на тези хора, сред които е израсъл, сред които са се формирали неговите навици, вкусове, възгледи. Писателят пише на езика на онези, от чието име говори. Нищо повече. А ако писателят познава материала прекалено добре, хората, за които пише, няма да го разберат. Писателят им е изневерил, минал е на страната на своя материал.
Материалът не трябва да се познава прекалено добре. Такива са всички писатели от миналото и настоящето, но от прозата на бъдещето се иска нещо друго. Тогава ще говорят не писателите, а хората със съответните професии, които имат писателска дарба. И те ще разказват само за онова, което знаят, което са видели. Достоверността — в това е силата на литературата на бъдещето.
Но може би тук няма нужда от разсъждения и най-важното е да се опитам да си спомня, да си спомня всичко за Маруся Крюкова, куцото момиче, което се натрови с веронал — беше събрало няколко лъскави малки жълти яйцевидни таблетки и ги бе глътнало. Беше се сдобило с тях срещу хляб, каша, порция сельодка — от съседките си по легло, на които бе предписан веронал. Фелдшерите знаеха за сделките с веронала и караха болните да гълтат таблетките в тяхно присъствие, но хапчетата бяха покрити с лъскаво покритие и обикновено болните успяваха да скрият веронала в бузата или под езика, та фелдшерът като излезеше, изплюваха таблетката на дланта си.
Маруся Крюкова не беше пресметнала добре дозата. Тя не умря, просто започна да повръща и след като й оказаха първа помощ — промиване на стомаха, — я изписаха по етапен ред. Но всичко това се случи много след историята с вратовръзката.
Маруся Крюкова беше пристигнала от Япония в края на тридесетте години. Беше дъщеря на емигрант, който живял в покрайнините на Киото, Маруся и брат й се записали в съюза „завръщане в Русия“, тя се свързала със съветското посолство и през 1939 година получила входна руска виза. Във Владивосток я арестували заедно с брат й и с всичките им другари, закарали я в Москва и тя повече не срещнала никого от тях.
По време на следствието й счупили единия крак и когато костта се сраснала, я закарали в Колима — да си излежава присъдата от двадесет и пет години.
Маруся беше майсторица на ръкоделията, правеше бродерии — с това беше изхранвала семейството си в Киото.
В Колима началниците веднага открили това нейно умение. Никога не й плащали за бродериите — носели й или къшей хляб, или две бучки захар, или цигари; впрочем Маруся така и не се научи да пуши. И прекрасната й ръчна бродерия, която струваше може би стотици рубли, оставаше за началството.
Научила за способностите на затворничката Крюкова, началничката на санитарната част я прехвърлила в болницата и от този момент Маруся започнала да бродира за докторката.
Когато в совхоза, където работела Маруся, пристигнала телефонограма всички майсторки на ръкоделието да бъдат изпратени с попътни коли „на разположение…“, началникът на лагера укрил Маруся — жена му имала голяма поръчка за нея. Но някой веднага написал донос до най-високото началство и се наложило Маруся също да я изпратят. Къде ли?
Централното колимско „трасе“ се точи, вие се две хиляди километра — път сред хълмове, клисури, километрични камъни, релси, мостове… На колимското „трасе“ няма релси. Но тук непрекъснато повтаряха и повтарят „Железопътната линия“ на Некрасов — защо да се съчиняват стихове, когато има съвсем подходящ текст. Път, целият построен с кирки и лопати, с колички и бургии…
На всеки четиристотин-петстотин километра по „трасето“ има „Дом на дирекцията“ — свръхразкошен хотел „лукс“ лично за директора на Далстрой, сиреч за генерал-губернатора на Колима. Само той по време на пътуванията си из поверената територия може да нощува там. Скъпи килими, бронз и огледала. Картини-оригинали — доста имена на живописци от първи ранг, като Шухаев. Шухаев изкарал в Колима десет години. През 1957 на Кузнецки мост имаше изложба на негови творби — книгата на живота му. Тя започваше със светли пейзажи от Белгия и Франция, следваше автопортрет със златна камизола на Арлекин. Сетне магаданският период — два малки портрета с маслени бои: портрет на жена му и автопортрет в мрачни тъмнокафяви тонове — две картини за десет години. На портретите бяха изобразени хора, видели ужаса. Освен тези два портрета — ескизи за театрални декори.
След войната Шухаев го освобождават. Той заминава за Тбилиси — на юг, на юг, като отнася със себе си своята омраза към Севера. Той е сломен. Рисува „Клетвата на Сталин в Гори“ — явно ласкателство. Сломен е. Портрети на ударници, на челници в производството. „Дама със златна рокля“. В този портрет блясъкът е без мярка — като че ли художникът се е насилвал да забрави оскъдната северна палитра. И толкоз. Може да се мре.
За „Дома на дирекцията“ художниците рисуваха и репродукции: „Йоан Грозни и неговият син Иван“, „Утро в боровата гора“ на Шишкин. Тези две картини са класиката на безвкусицата.
Но най-приказното там са шевиците. Копринените пердета, щорите, завесите, украсени с ръчна бродерия. Килимчетата, покривките, кърпите — всеки парцал ставаше безценен, след като минеше през ръцете на майсторките-затворнички.
Директорът на Далстрой преспиваше в „домовете“ си — на „трасето“ те бяха няколко — два-три пъти годишно. През цялото останало време там го чакаха пазач, домакин, готвач и управител — четирима волнонаемни, които получаваха надбавки за работа в Крайния север — те го чакаха, подготвяха се, през зимата палеха печките, проветряваха „Дома“.
Маша Крюкова я докарали тук да бродира пердета, покривки и всичко, каквото им хрумне. Имало още две момичета, които бродирали също толкова умело и с фантазия. Русия е страна на проверките, страна на контрола. Мечтата на всеки истински руски човек — на затворника и на волнонаемния — е нещо, някого да проверява. Първо, аз съм нечий началник. Второ, гласувано ми е доверие. Трето, за такава работа нося по-малка отговорност, отколкото ако произвеждам нещо. И четвърто, спомняте ли си атаката от „В окопите на Сталинград“ на Некрасов?
Маша и новите й познати били контролирани от една жена, партиен член, която всяка сутрин им раздавала плата и конците. Към края на работния ден взимала направеното и го проверявала. Тази жена не работела, а се „водела на щат“ в централната болница като старша операционна сестра. Следяла ги много зорко — била сигурна, че само да се извърне, и тежката синя коприна ще изчезне.
Момичетата отдавна били свикнали с такава охрана. И макар че сигурно не било трудно да излъжат тази жена, те не крадели. И трите били осъдени по петдесет и осми член.
Настанили ги да живеят в лагер, в „зоната“, над чийто портал, както във всички лагерни зони в Съюза, били изписани „незабравимите“ думи: „Трудът е въпрос на чест, въпрос на слава, въпрос на доблест и геройство“. И името на автора на цитата… Цитатът звучеше иронично и учудващо точно отговаряше на смисъла, на съдържанието на думата „труд“ в лагерите. Трудът беше всичко друго освен въпрос на слава. През 1906 година в едно издателство на есерите е издадена книжката „Пълно събрание на речите на Николай II“. Това са извадки от „Правительственный вестник“ в момента на коронясването на царя и включват наздравици: „Пия за здравето на Кексголмския полк“, „Пия за здравето на юнаците-черниговци“.
Преди тостовете има предговор, написан в ура-патриотичен стил.
„В тези думи като в капка вода е отразена цялата мъдрост на нашия велик монарх“ и т.н.
Съставителите на сборника са интернирани в Сибир.
Какво ли е станало пък с хората, издигнали цитата за труда над порталите на лагерните „зони“ из целия Съветски съюз?
На бродирачките им разрешавали да гледат кино по време на прожекциите за затворници.
Прожекциите за волнонаемните почти не се различаваха процедурно от тези за арестантите.
Киноапаратът беше един и между отделните филмови части имаше паузи.
Веднъж прожектираха „И най-мъдрият си е малко прост“. Първата част свърши, светнаха както винаги лампите и както винаги угаснаха, чу се тракането на киноапарата — жълтият лъч стигна до екрана.
Всички започнаха да тропат, да викат. Механикът явно беше сбъркал — отново въртеше първата част. Триста души — фронтоваци с ордени, заслужили лекари, пристигнали за някаква конференция — всички, които си бяха купили билети за тази прожекция за волнонаемни, викаха и тропаха с крака.
Механикът невъзмутимо „извъртя“ първата част и запали осветлението в салона. Едва тогава всички разбраха каква е работата. Сред зрителите се беше появил заместник-началникът на стопанската част на болницата Долматов — бе закъснял за първата част и затова тя бе повторена.
Започна втората част и нещата продължиха по реда си. Колимските нрави се знаеха от всички — по-малко от фронтоваците, повече от лекарите.
Когато се продаваха малко билети, прожекцията ставаше обща за всички: най-хубавите места, последните редове — за волнонаемните, а първите — за затворниците: жените вляво, мъжете вдясно от пътеката. Тя разделяше салона на кръст, на четири части, и това беше много удобно за прилагане на лагерните правила.
Куцото момиче, което правеше впечатление и по време на прожекциите, го взеха в болницата, в женското отделение. Тогава още нямаше малки стаи — цялото отделение се помещаваше в една воинска спалня с поне петдесет легла. Маруся Крюкова беше за хирург.
— Какво й е?
— Остеомиелит — каза хирургът Валентин Николаевич.
— Без крак ли ще остане?
— Е, защо без крак.
Аз правех превръзките на Крюкова и вече ви разказах за живота й. След седмица температурата й спадна, а след още една Маруся я изписаха.
— Ще ви подаря вратовръзки, на вас и на Валентин Николаевич. По една красива вратовръзка.
— Добре, Маруся, добре.
Ивичка коприна сред десетките, стотици метри тъкани, бродирани, извезани на няколко смени в „Дома на дирекцията“.
— Ами контрольорката?
— Ще помоля нашата Ана Андреевна. (Май така се казваше надзирателката.)
— Ана Андреевна разреши. Бродирам, бродирам, бродирам…
— Не знам как да ви го кажа. Влезе Долматов и ги взе.
— Как така ги е взел?
— Аз бродирах. Тази за Валентин Николаевич вече беше готова. А вашата я довършвах. Сива. Вратата се отвори. „Вратовръзки ли бродирате?“ Приближи се до шкафчето ми. Пъхна вратовръзката в джоба си и излезе.
— Сега ще ви засилят по етапния.
— Не. Имам още много работа. Но толкова исках една вратовръзка за вас…
— Дребна работа, Маруся, все едно нямаше да я нося. Най-много да я бях продал.
За началото на концерта на лагерната „самодейност“ Долматов закъсня също както за филма. Тромав, с прекалено голямо шкембе за възрастта си, той се насочи към първата свободна пейка.
Крюкова стана от мястото си и размаха ръце. Разбрах, че прави знаци на мен.
— Вратовръзката, вратовръзката!
Успях да огледам вратовръзката на началника. Беше сива, бродирана, високо качество.
— Вашата вратовръзка — извика Маруся. — Вашата или на Валентин Николаевич.
Долматов седна на мястото си, завесата се разтвори както винаги и концертът на самодейността започна.
Малката зона — това е етапният затвор. Голямата зона — лагерът на планинското управление, — това са безчет ниски бараки, арестантски улици, тройна ограда от бодлива тел, зимни караулни кули като къщички за скорци. В Малката зона имаше още повече бодлива тел, още повече наблюдателници, катинари и резета — там живееха преминаващите, „транзитните“, от които може да се очаква всичко.
Архитектурата на Малката зона е идеална. Квадратна барака, огромна, където наровете са на четири етажа и където „юридическите“ места са не по-малко от петстотин. Това значи, че ако трябва, ще се поберат и хиляди. Ала сега е зима, етапите са малко и зоната изглежда почти празна. Бараката още не е успяла да изсъхне отвътре — бяла пара, по талпите лед. До входа свети огромна електрическа крушка от хиляди свещи. Крушката ту пожълтява, ту пламва с ослепителна бяла светлина — силата на тока е непостоянна.
През деня зоната спи. Нощем вратите се отварят, под лампата се появяват хора със списъци и с пресипнали, простудени гласове извикват нечии имена. Извиканите се закопчават догоре, прекрачват прага и изчезват завинаги. Отвън ги чака конвой, някъде боботят мотори на камиони, откарват затворниците в рудниците, в совхозите, на пътните участъци…
Аз също лежа тук — близо до вратата, на долния ред. Долу е студено, ала не смея да се кача горе, където е по-топло — ще ме изхвърлят оттам, тези места са за по-силните и преди всичко за криминалните. А и няма да мога да се изкача по стъпенките, забити с пирони за диреците. Ако започне борба за място на долните нарове — ще изпълзя под тях, най-отдолу.
Не мога нито да хапя, нито да се бия, макар добре да съм усвоил бойните похвати в затвора. Оскъдното пространство: килията, арестантският вагон — всичко това диктува свои „правила“ на захващане, ухапване, счупване. Ала сега нямам сили дори за това. Мога само да ръмжа и да псувам. Воювам за всеки ден, за всеки час почивка. Всяка частичка от моето тяло ми подсказва това поведение.
Извикват ме още от първата нощ, ала не се препасвам, макар да имам въженце, не закопчавам всички копчета.
Вратата се затваря зад мен и аз оставам в преддверието.
Бригадата е от двадесет души. Пред следващата врата, изпод която се промъква плътна ледена пара, чака обичайното количество хора за една кола.
Нарядчикът и старшият от конвоя броят и оглеждат хората. Отдясно има още един човек, облечен е с памуклийка, ватени панталони и ушанка и току махва с кожените ръкавици с високи маншети. Точно той ми трябва. Толкова пъти са ме карали, че познавах „закона“ до съвършенство.
Човекът с ръкавиците е „представителят“, който приема хората, но може и да не ги приеме.
Нарядчикът извиква моето име с пълно гърло — по същия начин, както крещеше в огромната барака. Аз следя само човека с ръкавиците.
— Не ме вземайте, гражданино началник. Болен съм и няма да работя в рудника. За болницата съм.
„Представителят“ се колебае — от там, от мината, са му заръчали да подбере само „работяги“, рудникът няма нужда от други. Затова е пристигнал лично.
Той ме оглежда. Дрипавата ми връхна дреха, омазнената рубашка без копчета, под която се вижда мръсното ми тяло, покрито с разчесани ухапвания от въшки, парцалите, с които са превързани пръстите на ръцете ми, платненките ми, платненките при температура минус шестдесет, възпалените, гладни очи, щръкналите кокали — той много добре знае какво означава всичко това.
Представителят взема червения молив и уверено ме задрасква от списъка.
— Върви, гад — казва ми нарядчикът на зоната.
Вратата се разтваря и аз отново съм в Малката зона. Мястото ми вече е заето, но аз издърпвам настрана този, който го е заел. Той ръмжи недоволно, ала скоро се успокоява.
А аз заспивам, унасям се и се събуждам от първото изшумоляване. Научил съм се да се будя като животно, като дивак, веднага.
Отварям очи. От горния нар виси нечий крак, обут с много износена, но все пак обувка, а не затворническа вехтория. Пред мен се появява едно мръсно апашорче и казва някому, който е горе, с мазен глас на педераст:
— Кажи на Валюша — казва на някого, невидим на горния нар, — че са докарали артисти…
Пауза. Сетне отгоре се чува пресипнало:
— Валюша пита — какви са?
— Артисти от някаква култбригада. Фокусник и двама певци. Единият е от Харбин.
Обувката се размърдва и изчезва. Гласът отгоре:
— Доведи ги.
Измествам се към края на нара. Под лампата стоят трима души: двама с връхни дрехи от брезент, третият — с цивилно палто. По лицата им се чете благоговение.
— Кой е от Харбин? — пита гласът.
— Аз — почтително отговаря човекът със зимното палто.
— Валюша иска да изпееш нещо.
— На руски ли? Или на френски? На италиански? На английски? — пита певецът, като проточва врат.
— Валюша каза — на руски.
— Ами конвоят? Може ли по-тихичко?
— Нищо… нищо… Карай с цяло гърло, като в Харбин.
Певецът отстъпва и пее арията на тореадора. При всяко издишване от устата му излита студена пара.
Сърдито мърморене и глас отгоре:
— Валюша рече — някоя песен.
Певецът пребледнява и подкарва:
Шуми, моя златна, шуми, моя златна,
шуми, моя златна тайга,
ех, вийте се, друми, сред шир необятна,
все както е тук досега…
Гласът отгоре:
— Валюша каза — добре е.
Певецът въздъхва с облекчение. От мокрото му от вълнение чело се вдига пара и изглежда като нимба около главата му. Човекът изтрива потта с длан и нимбата изчезва.
— Е, а сега — рече гласът — сваляй палтото. На облечи това!
Отгоре му хвърлят раздърпана ватенка. Певецът покорно си сваля палтото и я облича.
— Сега се разкарай — обажда се пак гласът отгоре. — Валюша иска да спи.
Харбинският певец и другарите му се разтварят в тъмата на бараката.
Премествам се на старото си място, свивам се на кравай, пъхвам ръце в ръкавите на ватенката и заспивам.
И сякаш веднага се събуждам от високо шушукане:
— През тридесет и седма в Улан Батор си вървим по улицата с един приятел. По пладне да е било. На един ъгъл гледаме — китайски стол. Влязохме. Чета менюто: китайски пелмени. Аз съм сибиряк, ял съм сибирски, уралски. Сега пък китайски. Решихме да си вземем по сто. Китаецът, собственикът, се смее: „Много ще са ви“ — и се хили до ушите. Ами по десет? Смее се с цяло гърло: „Много ще са ви.“ Тогава по два! Онзи сви рамене, отиде в кухнята и ги донесе — колкото цяла ръка и залети с горещо масло. Изядохме по половинка и си излязохме.
— А пък аз…
С усилие на волята си налагам да не слушам и заспивам.
Събуждам се от мирис на тютюнев дим. Някъде горе в апашкото царство пушат. Един слезе със съморъчната си цигара и острата сладка миризма събуди всички долу.
И отново шепот:
— В районния ни комитет в Северни, тия фасове с лопата да ги ринеш! Леля Поля, чистачката, все гълчеше, не смогваше да ги мете. — Де тогава да знаех какво е!
Пак заспивам.
Някой ме дърпа за крака. Нарядчикът. Възпалените му очи гледат злобно. Изправя ме в ивицата жълта светлина до вратата.
— Е — вика ми, — не искаш да вървиш в мините.
Аз мълча.
— Ами в совхоз? В топъл совхоз, дяволите да те вземат, да отидеш доброволно?
— Не.
— А на крайпътен обект? Да правиш метли. Метли да правиш, помисли си добре.
— Знаеме ги тия — казвам му, — днес правиш метли, а утре хващай количката.
— Тогава какво искаш?
— Да ме вземат в болница. Болен съм.
Нарядчикът си записва нещо и си отива. След три дни в Малката зона идва фелдшер и ме извиква, слага ми термометър, оглежда язвите от циреите по гърба ми, маже ме с нещо.
За вечерното пътуване се наложи да вземе назаем памуклийката на един от неговите. Собствената му връхна дреха беше прекалено мръсна и окъсана: в този вид нямаше да може да направи и две крачки из селището — първият срещнат волнонаемен щеше да го задържи.
Такива като Васка ги водят само с конвой и под строй. Нито военните, нито цивилните граждани обичат такива като него да ходят по улиците. Те не будят подозрение само когато носят дърва: малки дървени трупи, метнати на рамо — „наръч“, както им викат тук.
Един такъв „наръч“ бе заровен в снега до гаража близо до шестия телеграфен стълб след завоя, в канавката. Беше го скрил още вчера, след работа.
Този път познатият му шофьор намали, Денисов се прехвърли от камиона и се изхлузи на земята. Веднага намери мястото, където беше заровил дървото — синкавият сняг тук беше малко по-тъмен и поутъпкан, в падащия здрач това личеше добре. Васка скочи в канавката и разхвърли снега с крака. Дънерът се показа — сив, заоблен, като голяма замразена риба. Васка го извлече на пътя, изправи го, поочука го от полепналия сняг и се наведе, подложи рамо и същевременно надигна дървото с ръце. То се залюля и легна на плещите му. Васка закрачи към селището, като от време на време сменяше рамото. Той беше слаб и изтощен — затова бързо се изпоти, но топлината веднага изчезна — въпреки че дънерът бе доста тежък, Васка не можа да се сгрее. Здрачът се сгъсти от бялата мъгла, селището запали жълтите си електрически светлини. Васка се подсмихна, доволен от добре направената сметка — в мъглата лесно щеше да стигне до целта незабелязан. Ето прекършената огромна лиственица, сребърният заскрежен пън — значи в следващата къща.
Васка хвърли дървото пред входа, отърси с ръкавиците снега от валенките си и почука. Вратата се открехна и Васка влезе. Възрастна чорлава жена с разкопчано кожухче го гледаше въпросително и изплашено.
— Донесох ви дръвца — с мъка раздвижи в усмивка той замръзналата кожа на лицето си. — Може ли да видя Иван Петрович?
Точно в този момент Иван Петрович се появи иззад завесата.
— Харно — рече той. — Къде са?
— Отвън — каза Васка.
— Тогава изчакай да ги нарежем, ей сега ще се облека. — Иван Петрович дълго търси ръкавиците си. Двамата излязоха пред входа и без магаре, като притискаха дървото с крака и го повдигаха, го нарязаха с триона. Трионът беше тъп, с лош чапраз.
— После ще влезеш — каза му Иван Петрович. — Да го наточиш. А сега — ето ти брадва… След това ще ги подредиш, ама не в коридора, а направо в стаята.
На Васка му прилошаваше от глад, но нацепи всичките дърва и ги отнесе в къщата.
— Е, толкоз — рече жената, като се подаде иззад завесата. — Това беше.
Ала Васка не си тръгваше и пристъпваше до вратата. Иван Петрович се появи отново.
— Слушай — каза му той, — сега нямам хляб, супа също — всичката я занесохме на прасетата, нямам какво да ти дам. Отбий се другата седмица…
Васка мълчеше и не си тръгваше.
Иван Петрович порови в портфейла си.
— Ето ти три рубли. За такива дърва само на теб давам толкова, а тютюнец — нали ме разбираш! — не мога да ти дам, много скъп стана.
Васка пъхна смачканата хартийка в пазвата си и излезе. За тези пари нямаше да може да купи дори един напръстник махорка.
Още стоеше пред къщата. Призляваше му от глад. Прасетата му изяли хляба и супата. Васка измъкна зелената банкнота и я накъса на малки парчета. Вятърът ги грабна и дълго ги търкаля по излъсканата снежна повърхност. И когато последните късчета се изгубиха в бялата мъгла, Васка прекоси двора. Като се олюляваше от слабост, той вървеше, но не към лагера, а навътре в селището, вървеше без да спира — към едноетажните, двуетажните и триетажните дървени дворци…
Стигна до първия вход и дръпна дръжката на вратата. Тя изскърца и тежко се открехна. Васка влезе в тъмния коридор, слабо осветен от мъждива електрическа крушка. Мина край вратите на жилищата. В дъното имаше килер, Васка напъна вратата, отвори я и стъпи вътре. Там бяха наредени чували с лук, а може би и със сол. В яда си той подпря един с рамо и го катурна — под него бяха натъркаляни заклани, вкочанени свине. Васка закрещя от безсилна злоба — нямаше как да откъсне дори парченце от месото. Но навътре под чувалите имаше замразени прасенца и Васка вече не забелязваше нищо друго. Откърти едно; хвана го като кукла, като дете и тръгна към изхода. Ала от стаите вече заизлизаха хора, коридорът се изпълни с бяла пара. Някой извика „стой!“ и се хвърли към него. Васка подскочи и се втурна на двора, здраво стиснал прасето. След него хукнаха обитателите на къщата. Някой стреля, друг зарева като животно, но Васка търчеше, без да вижда нищо пред себе си. И след няколко минути разбра, че краката му сами го водеха към единственото държавно учреждение, което знаеше в селището — Управлението за витаминни командировки, за което беше работил като събирач на клек.
Преследвачите бяха близо. Васка дотича до входа, блъсна дежурния и хукна по коридора. Тълпата на преследвачите тичаше шумно след него. Васка се шмугна в кабинета на завеждащия културната работа и изскочи през друга врата в червения кът. Вече нямаше накъде да бяга. Едва сега забеляза, че си беше загубил шапката. Прасенцето все още беше в ръцете му. Васка го сложи на пода, отмести масивните пейки и залости с тях вратата. Премести и катедрата-трибуна. Някой разтърси вратата, след което настъпи тишина.
Тогава Васка седна на пода, хвана с две ръце прасенцето — суровото, вкочаненото прасенце — и загриза, загриза…
Когато бе извикан отред войници и вратата бе отворена, а барикадата — разчистена, Васка вече беше успял да изяде половината прасе…
Върху черната опушена маса писмото изглеждаше като ледено късче. Вратичките на кръглата ламаринена печка бяха отворени, каменните въглища аленееха като сладко от червени боровинки в консервена кутия и леденото късче би трябвало да се разтопи, да изтънее, да изчезне. Ала то не се топеше и Серафим се изплаши, когато разбра, че това е писмо, писмо именно за него, за Серафим. Той се страхуваше от писмата, особено от тези без марки, с печати на учреждения. Беше израсъл на село, където и днес получената или изпратена, „битата“ телеграма е предвестник на трагични събития: погребение, смърт, тежка болест…
Писмото лежеше на масата, захлупено на адреса си — докато си размотаваше шала и разкопчаваше вдървилия се от студа овчи кожух, Серафим не откъсваше очи от плика.
На, беше заминал на дванадесет хиляди километра, отвъд високите планини и сините морета, в желанието да забрави и да прости всичко, а миналото не искаше да го остави на мира. Иззад планините беше пристигнало писмо, писмо от онзи, все още незабравен свят. Писмото беше пътувало с влак, със самолет, с параход, с автомобил, с еленов впряг до селището, където се беше скрил Серафим.
И ето че писмото беше тук, в малката химическа лаборатория, където Серафим работеше като лаборант.
Гредоредните стени, таванът, шкафовете в лабораторията бяха почернели не от времето, а от денонощно бумтящите печки и отвътре къщурката приличаше на едновремешна. Квадратните прозорци на лабораторията напомняха слюдените прозорци от епохата на цар Петър. В миналото стъклото беше кът и в рамката на прозорците поставяха гъсти метални решетки — за да може да се използва всяко късче стъкло, а в случай на нужда и парче от бутилка.
Жълтата електрическа крушка с абажур висеше от една греда като обесена. Светлината й ту отслабваше, ту се засилваше — в електростанцията вместо специален двигател работеха трактори.
Серафим се съблече и седна близо до печката, все още без да докосне плика. Беше сам в цялата лаборатория.
Преди година, когато се случи онова, на което му викат „семейно спречкване“, не пожела да отстъпи. Замина за Далечния север не защото беше романтик или човек на дълга. Допълнителното заплащане също не го интересуваше. Но Серафим, както и хилядите философи и десетките негови познати, смяташе, че раздялата убива любовта, че километрите и годините ще се справят с каквато и да е мъка.
Мина година, но в сърцето на Серафим не се промени нищо и той тайно се чудеше на силата на своето чувство. Дали защото оттогава не беше говорил с жени? Тях просто ги нямаше. Имаше съпруги на големи началници — обществена класа, която бе страшно далеч от лаборанта Серафим. Всяка охранена дама се смяташе за красавица и тези дами живееха в селищата, където имаше повече развлечения и където ценителите на техните прелести бяха по-богати. Освен това в селищата имаше много военни — жените дори не ги заплашваше внезапно групово изнасилване от шофьори или криминални затворници — по пътищата и на малките участъци това се случваше често.
Затова геологопроучвателите и началниците на лагерите държаха жените си в големите селища — места, където маникюристките правеха цели състояния.
Но имаше и нещо друго — „телесният глад“ се беше оказал съвсем не толкова страшно нещо, както си беше мислил Серафим на младини. Просто трябваше по-малко да се мисли за това.
В мината работеха затворници и през лятото Серафим много пъти беше гледал от прага сивите редици на арестантите, които пропълзяваха в главната галерия и изпълзяваха от нея след края на смяната.
В лабораторията работеха двама инженери-затворници, идваха и си тръгваха под конвой и Серафим се страхуваше да ги заговори. Те му задаваха само делови въпроси — какъв е резултатът от анализа или от пробата, — той им отговаряше, като отместваше поглед. В това отношение го бяха наплашили още в Москва, когато сключваше договора за работа в Далечния север — казаха му, че там има опасни държавни престъпници, и Серафим се страхуваше да донесе на другарите си по работа дори бучка захар или парче хляб. Впрочем, него го следеше завеждащият лабораторията Пресняков, комсомолец, замаян от неочаквано голямата си заплата и високата длъжност, получена веднага след завършването на института. За главна своя задача той смяташе политическия контрол върху сътрудниците — затворници и волнонаемни, — а може би само това от него се искаше.
Макар и по-възрастен, Серафим послушно изпълняваше всичко, което завеждащият му заповядаше в смисъл на прословутата „бдителност“ и предпазливост.
За една година не беше разменил и десет думи на извънслужебни теми с инженерите-затворници.
А с дневалния и с нощния пазач изобщо не говореше.
На всеки шест месеца заплатата на работещия на Север по договор се увеличава с десет процента. След като получи втората надбавка, Серафим измоли да го пуснат до съседното селище, което беше само на сто километра — да си купи това-онова, да изгледа някой филм, да хапне в истинска закусвалня, „да погледа жени“, да се обръсне в бръснарница.
Серафим се качи в каросерията на един камион, вдигна яката си, загърна се хубаво и колата полетя.
След около час и половина камионът спря до някаква къщурка. Серафим слезе и примижа от силната пролетна светлина.
Отпреде му стояха двама с пушки.
— Документите!
Серафим бръкна в джоба на сакото и изстина — беше забравил паспорта си у дома. И сякаш напук нямаше нищо, с което да удостовери личността си. Нищо освен анализите на въздуха в шахтата. Наредиха му да влезе в къщата.
Колата замина.
Небръснатият, късо подстриган Серафим не внуши доверие на началника.
— Откъде си избягал?
— Отникъде…
Внезапен плесник го събори на земята.
— Отговаряй както трябва!
— Ще се оплача! — развика се Серафим.
— Ще се оплакваш, а? Ей, Семьон!
Семьон се прицели и с движение на гимнастик отмерено и точно ритна Серафим в диагфрагмата.
Серафим изохка и загуби съзнание.
Смътно си спомняше, че го влачиха нанякъде направо по пътя, загуби си шапката.
Чу се изщракване на ключалка, изскърца врата и войниците хвърлиха Серафим в някаква смърдяща, ала топла барака.
След няколко часа той дойде на себе си и разбра, че се намира в „изолатора“, където събираха всички бегълци и провинилите се арестанти от селището.
— Имаш ли тютюн? — попита някой от мрака.
— Не. Не пуша — виновно отвърна Серафим.
— Ама че глупак. Има ли нещо друго у него?
— Не, нищо. Може ли да остане нещо след тия корморани.
Серафим с мъка съобрази, че става дума за него, а „корморани“ сигурно викат на войниците от конвоя заради тяхната алчност и всеядност.
— Имах пари — каза Серафим.
— Точно така — „имал си“.
Серафим се зарадва и замълча. Беше взел със себе си две хиляди рубли и, слава Богу, те явно бяха на съхранение при конвоя. Скоро всичко щеше да се изясни, ще го освободят и ще му върнат парите. Това малко го поободри.
„Ще трябва да дам на войниците една стотачка, задето са ми ги пазили — помисли си той. — Впрочем за какво да им давам? За това, че ме пребиха ли?“
В малката барака без прозорци, където въздух влизаше единствено през вратата и през покритите с лед пролуки в стените, направо на земята лежаха двадесетина души.
Серафим усети, че е гладен, и попита съседа си кога ще дават вечерята.
— Ти какво, да не би наистина да си волнонаемен? Утре ще ядеш. Нали сме на дажба — триста грама хляб и чаша вода на денонощие. И седем килограма дърва.
Серафим никъде не го викаха и той прекара тук цели пет дни. През първия ден викаше и блъскаше по вратата, но след като дежурният от конвоя успя да го цапардоса с приклада по челото, престана да се оплаква. Вместо загубената шапка му дадоха някакъв парцал, който едва успя да си навлече върху главата.
На шестия ден го извикаха в канцеларията, където зад писалището седеше същият началник, който го беше „приел“, а до стената стоеше завеждащият лабораторията, ужасно недоволен и от отсъствието на лаборанта, и от това, че си беше загубил времето да пътува, за да удостовери личността му.
Пресняков тихо ахна, когато видя Серафим — със синината под дясното око и с мръсната, парцалива платнена шапка на главата. Беше облечен с тясна, изпокъсана ватенка без копчета, брадясал, мръсен — стана така, че кожухът му остана в карцера, — с червени, възпалени очи, — Серафим му направи ужасно впечатление.
— Е — рече Пресняков, — той е. Можем ли да тръгваме? — И завеждащият лабораторията помъкна лаборанта си към изхода.
— А ппарите? — измуча Серафим, като се опъваше и се мъчеше да се откопчи от Пресняков.
— Какви пари? — в гласа на началника прозвучаха метални нотки.
— Двете хиляди рубли. Толкова имах у себе си.
— Ето, виждате ли — изсмя се началникът и смушка Пресняков. — Нали ви казах? Пиян, без шапка…
Серафим прекрачи прага и до вкъщи не обели нито дума.
След този случай той започна да мисли за самоубийство. Дори попита инженера-затворник как така той, арестантът, още не се е самоубил.
Инженерът бе поразен — та нали за една година Серафим не бе разменил с него дори две думи. Помълча, като се опитваше да го разбере.
— Ама как? Как живеете? — шепнеше възбудено Серафим.
— Да, арестантският живот е низ от унижения от мига, когато човек отваря очи, и до началото на благодатния сън. Да, всичко това е така, но човек свиква. И тук има по-добри и по-лоши дни, дните на безнадеждност се редуват с дни на надеждата. Човек живее не защото вярва в нещо или се надява на нещо. Пази го инстинктът за живот — така, както пази всяко животно. А и всяко дърво, всеки камък биха могли да повторят същото. Страшното е, когато трябва да се борите за живота в самия себе си, когато нервите са опънати, възпалени, пазете се да не оголите тогава сърцето си, ума си откъм някоя неочаквана страна. Съсредоточили остатъците от силата си срещу нещо, пазете се от удар в гърба. Силите ви може да не стигнат за тази нова, непозната борба. Всяко самоубийство винаги е резултат от двойно въздействие, поне по две причини. Разбрахте ли ме?
Серафим разбираше.
Сега седеше в опушената си лаборатория и си спомняше за това свое пътуване кой знае защо с чувство на срам, на тежка вина, която го бе притиснала завинаги. Не му се живееше.
Писмото все още беше върху черната лабораторна маса, Серафим не смееше да го докосне.
Той си представи редовете му, буквите, написани с почерка на жена му, почерк с ляв наклон — по този почерк се познаваше възрастта й, понеже през двадесетте години в училищата вече не учеха, че трябва да се пише с наклон надясно, та тя пишеше както си иска.
Серафим си представи редовете от писмото, сякаш го прочете, без да къса плика. То можеше да започва така: „Скъпи мой“ или „Скъпи Сима“, или „Серафим“. Страхуваше се от последното.
Ами ако накъса писмото на ситни парченца и го хвърли в рубиновия огън на печката, без да го прочете? И целият този кошмар ще свърши, отново ще му е по-леко да диша — дори само до следващото писмо. Но нима в края на краищата ще излезе такъв страхливец! Изобщо не е страхлив, страхливец е инженерът и той ще му го докаже, ще докаже на всички.
И Серафим взе писмото, обърна го с адреса нагоре. Беше познал — писмото бе от Москва, от жена му. Той яростно разкъса плика, отиде под крушката и го прочете прав. Жена му пишеше, че се развежда.
Хвърли писмото в печката, то лумна в бял пламък със синя ивичка по края и изчезна.
Серафим започна да действа уверено, без да бърза. Извади от джоба си ключовете и отвори шкафа в стаята на Пресняков. Изсипа в една мензурка щипка сив прах от някакъв буркан, гребна с канчето вода от кофата, наля малко в мензурката, разбърка разтвора и го изпи.
Усети само парене в гърлото и леко гадене.
Седя цели тридесет минути, без да мисли за нищо, загледан само в стенния часовник. Никакъв ефект освен болката в гърлото. Тогава Серафим се разбърза. Издърпа чекмеджето на масата и извади джобния си нож. Сетне разряза с него вената на лявата си ръка. По пода потече тъмна кръв. Серафим се зарадва, когато усети обземащата го слабост. Но кръвта течеше все по-слабо и по-слабо.
Той разбра, че тя няма да изтече, че ще остане жив, че самозащитата на собственото му тяло е по-силна от неговото желание да умре. Веднага се сети какво трябва да направи. Криво-ляво пъхна едната си ръка в ръкава на късия кожух — без него навън щеше да му е много студено — и гологлав, с вдигната яка, се затича към реката, която течеше на стотина крачки от лабораторията. Към планинската река с дълбоки, тесни топлици, от които в тъмния мразовит въздух се издигаше пара като от вряла вода.
Серафим си спомни как късно наесен миналата година беше паднал първият сняг и реката се бе покрила с тънък ледец. Върху него кацна една изнемощяла от борбата със снега патица, изостанала от ятото си. Серафим си спомни как на леда изтича някакъв човек, затворник, и се опита със смешно разперени ръце да хване патицата. Тя се спускаше към най-близкия топлик, гмуркаше се в него и изплуваше в следващия. Човекът тичаше и проклинаше птицата — беше измъчен не по-малко от нея, но продължаваше да тича подире й от топлик към топлик. На два пъти ледът се чупеше под тежестта му, затворникът псуваше страшно и дълго се измъкваше от водата.
Наоколо имаше много хора, ала никой не помогна нито на патицата, нито на ловеца. Това си беше негова плячка, негова находка, а за помощта трябваше да се плаща, уловът да се подели… Останалият без сили човек пълзеше по леда и проклинаше целия свят. Всичко свърши с това, че патицата се гмурна и не изплува — сигурно се беше удавила от умора.
Серафим си спомни, че тогава се опитваше да си представи смъртта й, как се мята под леда и как вижда през него синьото небе. Сега Серафим тичаше към същото място на реката.
Той скочи право в мразовитата вода, от която се издигаше пара, и разтроши покрития с пухкав сняг край на леда. Водата му стигаше до кръста, но течението беше силно и го събори. Той захвърли кожуха си и сплете ръце, като се насили да се гмурне под леда.
Но наоколо вече викаха и тичаха хора, мъкнеха дъски и ги закрепваха напряко на топлика. Някой успя да го хване за косата.
Понесоха го направо към болницата. Съблякоха го, стоплиха го, опитаха се да му дадат да пие топъл, сладък чай. Серафим мълчеше и въртеше глава.
Лекарят се приближи до него, в ръката си държеше спринцовка с разтвор на гликоза, ала видя разкъсаната вена и вдигна поглед към Серафим.
Серафим се усмихна. Инжектираха му гликозата в дясната ръка. Опитният стар лекар пъхна една шпатула между зъбите му и отвори устата, видя гърлото на Серафим и извика хирурга.
Операцията бе извършена веднага, но вече бе късно. Стените на стомаха и хранопроводът бяха разядени от киселината — първоначалната сметка на Серафим се беше оказала абсолютно вярна.
Две катерички с небесен цвят, с черни муцунки и черни опашки гледаха с увлечение онова, което ставаше зад сребърните лиственици. Забелязаха ме, когато вече се бях приближил почти до самото дърво, на чиито клони бяха те. Ноктите им зашумоляха по кората, сините тела на животинчетата се стрелнаха нагоре и се спотаиха някъде високо-високо. Парченцата кора престанаха да падат върху снега. Видях онова, което катеричките бяха наблюдавали с такъв интерес.
На горската поляна се молеше човек. Платнената ушанка се търкаляше смачкана на топка в краката му, скрежът вече бе успял да посребри остриганата глава на мъжа. Лицето му имаше необикновен израз — като на човек, който си припомня детството или нещо друго, също толкова скъпо. Той се кръстеше бързо и с размах — с трите събрани пръста на дясната ръка той сякаш теглеше надолу собствената си глава. Не можах да го позная веднага — толкова много нови неща имаше в чертите на лицето му. Това беше затворникът Замятин — свещеник, с когото живеехме в една барака.
Все още без да ме забелязва, той тихо и тържествено произнасяше с вкочанени устни много познати още от детските ми години думи. Това бяха славянските формули на литургийната служба — Замятин четеше литургия в сребърната гора.
Той се прекръсти бавно, изправи се и ме видя. Тържествеността и умилението изчезнаха от неговото лице и бръчките над носа накараха веждите му да се сключат. Замятин не понасяше подигравките. Вдигна шапката си от земята, отръска я и си я сложи.
— Литургия ли четяхте? — започнах аз.
— Ами, ами — рече той, като се усмихна на моето невежество. — Как мога да чета служба? Нямам нито комка, нито епитрахил. Това е най-обикновена затворническа кърпа.
И той намести мръсния парцал, който висеше през врата му и наистина напомняше епитрахил. Студът беше покрил парцала с ледени кристали, които весело проблясваха от слънцето подобно на богато украсена църковна тъкан.
— Освен това за мой срам не зная къде е изток. Слънцето сега изгрява за два часа и залязва зад същия хълм, иззад който се е показало. Къде е изток?
— Нима е толкова важно?
— Не, разбира се. Не си тръгвайте. Нали ви казвам, че не служа и няма как да служа. Просто си повтарям, припомням си, да, преповтарям неделната литургия. Но не знам дали днес е неделя.
— Четвъртък е — рекох. — Така каза надзирателят тази сутрин.
— Виждате ли — четвъртък. Не, не служа литургия. Просто така ми е по-леко. И по не ми се яде — усмихна се Замятин.
Знаех, че тук всеки си имаше нещо за краен случай, нещо най-последно, най-важно — онова, което му помагаше да съществува, да се вкопчва в живота, който така настоятелно и упорито гледаха да му отнемат. Ако за Замятин това последно спасение бе литургията на Йоан Златоуст, моето спасително „последно“ бяха стиховете — чуждите любими стихове, които по вълшебен начин оставаха в паметта — там, където всичко останало отдавна беше забравено, изхвърлено, прогонено. Те бяха единственото нещо, все още непотиснато от умората, от студа, от глада и от безкрайните унижения.
Слънцето залезе. Стремителният здрач на ранната зимна вечер запълни пространството между дърветата. Помъкнах се към бараката, в която живеехме — ниска дълга сграда с малки прозорци, приличаща на миниатюрна конюшня. Вече бях хванал с две ръце тежката, покрита с лед врата, когато от съседната барака се чу някакво шумолене. Използвахме я като инструментална — склад, в който държахме инструментите: триони, лопати, брадви, лостове, миньорски кирки.
През почивните дни инструменталната се заключваше с катинар, но този път беше отворена. Прекрачих прага, тежката врата за малко да ме убие. В стените имаше толкова много пролуки, че очите ми бързо свикнаха с полумрака.
Двама криминални си играеха с едно голямо кутре вълча порода на около четири месеца. То лежеше по гръб, скимуцаше и размахваше лапи във въздуха. По-възрастният апаш го придържаше за нашийника. Появата ми не ги смути — бяхме от една бригада.
— Ей, ти, има ли някой навън?
— Няма никой — рекох аз.
— Е, хайде — рече по-възрастният.
— Чакай, дай да си поиграя още мъничко — отговори по-младият. — Я как тупа — той опипа топлото телце на кучето близо до сърцето и погъделичка животинчето.
То изскимтя доверчиво и близна ръката на човека.
— А, ще ближеш, така ли… Вече няма да ближеш. Сеня…
Като продължаваше да държи с лявата си ръка кутрето за нашийника, Семьон измъкна с дясната иззад гърба една брадва и с бързо, отсечено движение я стовари върху главата на кучето. То започна да се мята, по заледения под на инструменталната шурна кръв.
— Дръж го по-здраво — викна Семьон и повторно вдигна брадвата.
— Какво да го държа, да не е петел — каза по-младият.
— Одери го, докато е топло — учеше го Семьон. — И зарови кожата в снега.
Вечерта никой в бараката не можа да заспи от миризмата на месна супа, докато апашите не привършиха с яденето. Но в нашата барака те бяха прекалено малко, за да изядат цялото куче. В котелката имаше още месо.
Семьон ме извика с пръст.
— Вземи.
— Не искам — отвърнах.
— Е, тогава — Семьон огледа наровете. — Тогава ще го дадем на попа. Ей, отче, вземи овнешкото. Само че после измий котлето…
Замятин се появи от тъмнината в жълтата светлина на бензиновата лампа, пое съдинката и изчезна. След пет минути се появи с измито котле.
— Готов ли си вече — попита Сеня с нескрит интерес. — Бързо гълташ… Като чайка. Това, отче, не беше овнешко, а кучешко. Идваше при теб едно кученце — казваше се Норд.
Замятин мълчеше и го гледаше. Сетне се извърна и излезе. Последвах го. Той стоеше на снега до вратата и повръщаше. На лунната светлина лицето му беше като от олово. От сините му устни се точеше лепкава слюнка. Замятин я избърса с ръкав и ме погледна сърдито.
— Ама че мерзавци — рекох.
— Да, разбира се — отвърна ми той. — Но месото беше вкусно. Не по-лошо от овнешкото.
Санитарите ме смъкнаха от децимала. Силните им, студени ръце не ми позволяваха да се отпусна на пода.
— Колко? — подвикна лекарят и рязко потопи върха на писеца в неизливащата се мастилница.
— Четиридесет и осем.
Сложиха ме на носилката. Висок съм сто и осемдесет сантиметра, нормалното ми тегло е около осемдесет килограма. Костите ми тежат тридесет и две кила — четиридесет и два процента от общото тегло. В тази леденостудена вечер бях останал с шестнадесет килограма — точно един пуд — кожа, месо, вътрешности и мозък. Тогава не бях в състояние да го пресметна, но смътно разбирах, че точно това прави лекарят, който ме гледаше изпод вежди.
Той отключи едно от чекмеджетата на писалището си, издърпа го, внимателно извади оттам термометър и пак така внимателно го пъхна под лявата ми мишница. Един от санитарите веднага притисна лявата ми ръка към гърдите, а вторият стисна с две ръце китката на дясната ми ръка. Тези заучени, отработени движения ми станаха ясни по-късно — в цялата болница със сто легла имаше само един термометър. Това парче стъкло беше променило стойността си, значението си — пазеха го като нещо безценно. Разрешаваше се да се мери температурата само на тежко болните и на новопостъпилите. Температурата на оздравяващите се записваше „по пулс“ и чекмеджето се отключваше само в случай на съмнение.
Стенният часовник с махалото отмери десет минути, лекарят внимателно измъкна термометъра и ръцете на санитарите ме пуснаха.
— Тридесет и четири и три — каза лекарят. — В състояние ли си да отговаряш?
Дадох му да разбере с поглед — „мога“. Пазех си силите. Произнасях думите бавно и с мъка — беше нещо като превод от чужд език. Бях забравил всичко. Бях отвикнал да си спомням. Записването на историята на заболяването беше приключило и санитарите с лекота вдигнаха носилката, на която лежах по гръб.
— В шеста — каза лекарят, — по-близо до печката.
Сложиха ме на един одър до печката. Дюшеците бяха натъпкани с клонки от клек, игличките бяха изсъхнали и се бяха изронили, голите клонки заплашително се надигаха под мръсната раирана тъкан. Рехавото, износено сукнено одеяло с пришити сиви букви „крака“ в единия край, ме скри от целия свят. Мускулите на ръцете и краката ми, същински върви, ме боляха с тъпа болка, измръзналите пръсти ме боляха. Но умората беше по-силна от болката. Свих се на кълбо, обгърнах с ръце краката си, опрях в брадичката мръсните си колене, покрити с едрозърнеста, сякаш крокодилска кожа, и заспах.
Събудих се след много часове. Моите закуски, обеди и вечери бяха на пода до леглото. Протегнах ръка, хванах най-близката тенекиена паница и започнах да ям всичко подред, като от време на време отхапвах съвсем малки парченца от дажбата хляб, която също ми бяха оставили тук. Болните от съседните нарове гледаха как поглъщам храната. Не ме питаха кой съм и откъде съм, крокодилската ми кожа говореше сама за себе си. Дори нямаше да ме погледнат, но знаех от личен опит, че е невъзможно да не се гледа човек, който яде.
Изгълтах оставената храна. Топлина, възхитителната тежест в стомаха и отново сън — кратък, понеже един санитар дойде да ме води някъде. Наметнах се с единствения „всекидневен“ халат-палто — мръсен, изгорен от фасове, станал тежък от потта на стотици хора, — пъхнах стъпалата си в огромните чехли и като провлачих бавно крака, за да не ми паднат „обувките“, се помъкнах след санитаря към „процедурната“.
Същият онзи млад лекар стоеше до прозореца и гледаше навън през грапавото, мъхесто от скрежа стъкло. В ъгъла на перваза беше провесено едно парцалче, от него капка по капка се стичаше вода в подложената метална чиния. Ламаринената печка бучеше. Спрях, като се държах с две ръце за санитаря.
— Да продължим — каза лекарят.
— Студено ми е — отвърнах му тихо. Току-що изядената храна вече беше престанала да ме топли.
— Седнете до печката. Къде сте работили, когато сте били на свобода?
Разтеглих устните си и раздвижих челюсти — трябваше да се получи усмивка. Лекарят разбра и ми се усмихна в отговор.
— Казвам се Андрей Михайлович — рече той. — Няма от какво да ви лекувам.
Нещо ме сви под лъжичката.
— Да — повтори лекарят високо. — Няма от какво. Вие имате нужда от хранене и от миене. Трябва да лежите, да лежите и да ядете. Вярно, че дюшеците ни не са пухени. Вас още си ви бива — въртете се повече и няма да се появят рани от залежаване. Ще останете тук около два месеца. През това време ще дойде пролетта.
Лекарят се подсмихна. Зарадвах се, естествено — че как иначе! Цели два месеца! Но нямах сили да покажа радостта си. Държах се за столчето и мълчах. Лекарят пишеше нещо в историята на заболяването.
— Свободен сте.
Върнах се в стаята, спях и ядях. След седмица вече пристъпвах с подгъващи се крака из стаята, по коридора, в другите стаи. Търсех дъвчещи, преглъщащи хора — гледах ги в устата, понеже колкото повече си почивах, толкова повече ми се ядеше.
В болницата, както и в лагера, изобщо не даваха лъжици.
Всички бяхме свикнали да се оправяме без вилица и нож в затвора за подследствени. Отдавна бяхме научени да се храним „през ръба“, без лъжица — нито чорбата, нито кашата никога не се случваха толкова гъсти, че да ни потрябва лъжица. Пръстът, кората хляб и езикът обираха дъното на канчето и паницата независимо колко бяха дълбоки.
Ходех и търсех хора, които дъвчат. Това беше упорита, неотклонна потребност и Андрей Михайлович познаваше това чувство.
Една нощ санитарят ме събуди. Стаята беше изпълнена с обичайния нощен болничен шум — хриптене, хъркане, стонове, бълнуване, кашляне — всичко се беше смесило в своеобразна звукова симфония, ако от такива звуци може да се сътвори симфония. Но и със затворени очи да ме вкарат в такова място — ще позная, че това е лагерна болница.
На перваза на прозореца имаше лампа — ламаринена паничка с някакво масло — но не рибено! — и димящ фитил, направен от памук. Не изглеждаше да е много късно, нашата нощ започваше от „отбоя“, от девет вечерта, и ние заспивахме някак изведнъж, само малко да ни се постоплеха краката.
— Вика ви Андрей Михайлович — каза санитарят. — Козлето ще те заведе.
Болният, на когото викаха Козлето, стоеше пред мен.
Отидох до тенекиения умивалник, измих се и когато се върнах в стаята, изтрих лицето и ръцете си с калъфката на възглавницата. Огромната кърпа на ивици, направена от плата на стар дюшек, беше една за всичките тридесет души от стаята и ни се даваше само сутрин. Андрей Михайлович живееше в болницата, в една от крайните малки стаи, в които оставяха болните след операция. Почуках и влязох.
В края на масата имаше куп книги — книги, които толкова години не бях докосвал. Изглеждаха ми чужди, недружелюбни, излишни. До тях имаше чайник, две тенекиени канчета и паница, пълна с някаква каша…
— Искате ли да изиграем една игра на домино? — каза Андрей Михайлович, като ме разглеждаше дружелюбно.
— Ако имате време.
Мразя доминото. Това е най-глупавата, най-безсмислената, най-скучната игра. Дори лотото е по-интересно, да не говорим за картите — за която и да е игра на карти. Най-добре би било на шах или поне на шашки; хвърлих поглед към шкафа — дали няма там шахматна дъска, но нямаше. Ала не можех да обидя Андрей Михайлович с отказа си. Никога през живота си не бях играл на домино, но съм сигурен, че няма нужда човек да е особено голям мъдрец, за да овладее това изкуство.
Освен това на масата имаше две канчета с чай и паница с каша. И беше топло.
— Да пийнем чай — рече Андрей Михайлович. — Ето захар. Не се притеснявайте. Яжте кашата и говорете — каквото искате. Впрочем тези две неща не бива да се правят едновременно.
Изядох кашата, хляба, изпих три канчета чай със захар. Захар не бях виждал от няколко години. Стоплих се и Андрей Михайлович разбърка плочките на доминото.
Знаех, че играта започва този, на когото се е паднала двойната шестица — сложи я Андрей Михайлович. След това играчите се редуват да слагат подходящите плочки. Това беше цялата философия и аз смело подхванах играта, като непрекъснато се потях и хълцах от ситост.
Играехме на леглото на Андрей Михайлович и аз с удоволствие гледах ослепително бялата калъфка на възглавницата му, пълна с перушина. Беше физическа наслада да гледаш чистата възглавница, да виждаш как друг я мачка с ръка.
— Играта ни — рекох — е лишена от най-големия си чар — играчите трябва да удрят със замах плочките по масата.
— Ни най-малко не се шегувах. Именно тази страна на играта ми се струваше най-важна в доминото.
— Да се преместим на масата — любезно предложи Андрей Михайлович.
— Не, какво говорите, аз просто си припомням цялото богатство на тази игра.
Играта вървеше бавно — всеки разправяше своя живот. Андрей Михайлович, лекар, не беше работил „обща работа“ в забоите на мините и виждаше рудниците отразено — в човешките отпадъци, остатъци, в човешката смет, която мините изхвърляха в болницата и в моргата. Аз също бях човешка минна шлака.
— Ето, спечелихте — каза Андрей Михайлович. — Поздравявам ви, а ето и наградата — той извади от нощното си шкафче пластмасова табакера. — Отдавна ли не сте пушили?
Откъснах парче вестник и си свих една цигара с махорка. За махорката няма нищо по-хубаво от вестника. Печатарското мастило не само не разваля махорковия букет, а дори го подчертава. Запалих усукана хартийка от тлеещите в печката въглени, запалих с нея цигарата си и жадно запоглъщах сладникавия дим.
С тютюна бяхме много зле и отдавна би трябвало да престана да пуша — условията бяха много подходящи, — но никога не го направих. Беше страшно дори да си помисля, че мога по собствена воля да се лиша от единственото огромно арестантско удоволствие.
— Лека нощ — рече ми Андрей Михайлович, като се усмихна. — Бях се наканил да си лягам. Но така ми се прииска да изиграя една игра. Благодаря.
Излязох от стаята му в тъмния коридор — някой стоеше пред мен до стената. Познах силуета на Козлето.
— Какво има? Защо стърчиш тук?
— Да си дръпна. От цигарата. Не ти ли даде?
Досрамя ме заради лакомията ми, досрамя ме, че не бях помислил нито за Козлето, нито за когото и да било от стаята — можех да им занеса фаса, кора хляб, шепа каша.
А Козлето беше чакал няколко часа в тъмния коридор.
Минаха още няколко години, войната свърши, вместо нас в златните мини вече работеха власовците и аз се озовах в „малката зона“, в етапните бараки на Западното управление. Помещенията бяха огромни, с многоетажни нарове, побираха по петстотин, по шестстотин души. Оттук разпращаха хората по Западните мини.
Нощем зоната не спеше — пристигаха етапи и в „Червения кът“ на зоната, застлан с мръсните памучни одеяла на криминалните, всяка нощ имаше концерти. И то какви концерти! На най-известни певци и рецитатори — не само от агитбригадите, а и от по-висок ранг. Някакъв баритон от Харбин, който имитираше Лешченко и Вертински, имитиращият самия себе си Вадим Козин и много, много други пееха безкрай за апашите, изпълняваха най-добрия си репертоар. До мен лежеше лейтенантът от танковите войски Свечников, нежен младеж с розови бузи, осъден от военния трибунал за някакви служебни престъпления. Тук също беше подследствен: докато работел в мината, го хванали, че яде човешко месо от труповете в моргата — отрязвал парчета, „разбира се, не тлъсти“, както обясняваше съвсем спокойно.
В етапния затвор в „малката зона“ се появяваше фелдшер и преглеждаше „температурните“. Той не пожела дори да зърне циреите, покрили цялото ми тяло. Съседът ми Свечников, който познаваше фелдшера още от моргата на болницата, говореше с него като със стар познат. Неочаквано фелдшерът спомена Андрей Михайлович.
Примолих му се да му предаде една бележка — болницата, в която той работеше, беше на километър от „малката зона“.
Плановете ми се промениха. Сега трябваше да се задържа в зоната до отговора на Андрей Михайлович.
Нарядчикът вече ми беше хвърлил око и ме включваше в списъка на всяка заминаваща група. Но представителите, които приемаха хората, също толкова безусловно ме задраскваха. Подозираха, че тук нещо не е наред, а и видът ми беше достатъчно красноречив.
— Защо не искаш да заминеш?
— Болен съм. Искам да вляза в болница.
— Нямаш работа там. Утре ще изпращаме хора за строителството на пътища. Или искаш да правиш метли?
— Не искам на строителството. Не искам да правя метли.
Минаваше ден след ден, отпътуваше група след група. Нито от фелдшера, нито от Андрей Михайлович нямаше ни вест, ни кост.
В края на седмицата успях да попадна на медицински преглед амбулаторията, която се намираше на стотина метра от „малката зона“. В ръката си стисках нова бележка за Андрей Михайлович. Регистраторът на санитарната част я взе и обеща на другата сутрин да я предаде.
По време на прегледа попитах началника на санитарната част за Андрей Михайлович.
— Да, има такъв лекар-затворник. Няма защо да се виждате с него.
— Познавам го лично.
— Мнозина го познават.
Фелдшерът, на когото бях дал бележката в „малката зона“, също беше тук. „Къде е бележката?“ — попитах го тихо.
— Не съм виждал никаква бележка…
Ако до вдругиден не науча нищо за Андрей Михайлович — заминавам… Да строя пътища, на селскостопанска работа, в мините, по дяволите…
Вечерта на следващия ден, след проверката, ме извикаха при зъболекаря. Тръгнах, като си мислех, че има някаква грешка, но в коридора видях познатия къс черен кожух на Андрей Михайлович. Прегърнахме се.
След едно денонощие четирима болни ни изведоха от лагера по пътя към болницата. Двамата лежаха прегърнати на една шейна, а аз и още един вървяхме отзад. Андрей Михайлович не беше успял да ми каже диагнозата — не знаех от какво съм болен. Моите болести — дистрофия, пелагра, скорбут — още не бяха в достатъчно тежка форма, за да бъда лекуван в болница. Знаех, че лягам в хирургичното отделение. Андрей Михайлович работеше там, но какво заболяване можех да демонстрирам — нямах херния. Остеомиелитът на четири от пръстите на единия ми крак в резултата на премръзване беше мъчителен, но съвсем недостатъчен за хоспитализиране. Бях сигурен, че Андрей Михайлович ще съумее да ме предупреди, ще ме пресрещне някъде.
Конят наближи болницата, санитарите вкараха вътре „лежащите“, а ние — аз и новият ми другар — се съблякохме на една пейка и започнахме да се мием. За всеки имаше по един тас топла вода.
В „банята“ влезе възрастен лекар с бяла престилка и ни огледа над очилата си.
— Какво ти има? — попита той и докосна с пръст рамото на моя другар.
Онзи се обърна и изразително посочи огромната си херния.
Очаквах същия въпрос и вече бях решил да кажа, че ме боли коремът.
Но възрастният лекар ме погледна равнодушно и излезе.
— Кой беше този? — попитах.
— Николай Иванович, тукашният главен хирург. Завеждащ отделението.
Един санитар ни даде дрехи.
— Ти за къде си? — това беше за мен.
— Дявол знае! — вече ми беше олекнало на сърцето и не се страхувах.
— Добре де, кажи какво те боли?
— Коремът.
— Сигурно е апандисит — рече опитният санитар.
Видях Андрей Михайлович чак на другия ден. Беше предупредил главния хирург, че ме хоспитализира с „остър апандисит“. Същия ден вечерта Андрей Михайлович ми разказа тъжната си история.
Разболял се от туберкулоза. Рентгеновите снимки и лабораторните анализи били много лоши. Районната болница ходатайствала затворникът Андрей Михайлович да бъде изпратен „на континента“ за лечение. Той вече бил на парахода, когато някой доложил на началника на санитарния отдел Черпаков, че болестта на Андрей Михайлович е измислена, че няма такава — „туфта“, казано на лагерен жаргон.
— А може и никой да не се е обаждал — майор Черпаков беше достоен син на своя век на подозрения, недоверие и „бдителност“.
Майорът се разгневил, наредил да свалят Андрей Михайлович от парахода и да го пратят в най-затънтеното място — далеч от онова далечно управление, където се бяхме срещнали. И Андрей Михайлович вече беше минал тези хиляда километра по студа. Но се оказало, че в новото управление нямало нито един лекар, който да може да направи изкуствен пневмоторакс. На Андрей Михайлович вече на няколко пъти му били вкарвали въздух, но юначният майор нарекъл пневмоторакса лъжа и мошеничество.
Андрей Михайлович се чувствал все по-зле и по-зле и едва дишал, когато успели да измолят от Черпаков да го изпратят в Западното управление — най-близкото, където лекарите били в състояние да му направят пневмоторакс.
Сега Андрей Михайлович беше малко по-добре, на няколко пъти успешно му бяха вкарвали въздух в дроба и човекът беше започнал работа като ординатор в хирургичното отделение.
След като заякнах малко, започнах да работя при Андрей Михайлович като санитар. По негово настояване и препоръка заминах на курсове за фелдшери, изкарах ги, работих като фелдшер и се завърнах на „континента“. Именно на Андрей Михайлович дължа живота си. Самият той отдавна умря — туберкулозата и майор Черпаков си бяха свършили работата.
В болницата, където работехме заедно, живеехме задружно. Присъдите ни изтичаха през една и съща година и това като че ли свързваше съдбите ни, сближаваше ни.
Веднъж, когато привършиха с вечерното почистване, санитарите седнаха в ъгъла да играят на домино и започнаха да удрят плочките.
— Глупава игра — рече Андрей Михайлович, като сочеше с поглед санитарите и се мръщеше от тракането.
— Един-единствен път през живота си съм играл на домино — казах. — С вас, вие ми предложихте. Дори спечелих.
— Не е било нужно голямо умение — каза Андрей Михайлович. — Аз тогава също бях седнал за първи път. Исках да ви доставя удоволствие.
Последният закъснял гост за сребърната сватба на Сударин — началника на болницата, беше лекарят Андрей Иванович Дудар. Той носеше кошница от лозови пръчки, покрита отгоре с марля, украсена с разноцветни книжни цветя. Андрей Иванович поднесе кошницата на юбиляра сред звъна от чашите и шума от пияните гласове на пируващите. Сударин опита теглото й на ръка.
— Какво е това?
— Ще видите.
Махнаха марлята. На дъното на кошницата се беше сгушил голям петел с червени пера. Той невъзмутимо въртеше глава и оглеждаше почервенелите лица на шумните пияни гости.
— Ах, Андрей Иванович, тъкмо на място — зачурулика белокосата съпруга на юбиляра и замилва петела.
— Чудесен подарък — забърбориха лекарките. — И колко е красив! Това е вашият любимец, нали? Кажете, Андрей Иванович!
Юбилярят трогнато стискаше ръката на Дудар.
— Покажете, покажете ми го — чу се изведнъж тънък, прегракнал глас.
На председателското място на трапезата, отдясно на домакина, седеше знатен, не тукашен гост. Това беше Черпаков, началникът на санитарния отдел, стар приятел на Сударин пристигнал още сутринта за сребърната сватба на приятеля си със своята служебна „Победа“ от областния град, който се намираше на сто километра оттук.
Кошницата с петела се озова пред мътните очи на госта.
— Да. Чудесно петле. Твой ли е? — Пръстът на почетния гост посочи Андрей Иванович.
— Сега вече е мой — доложи с усмивка юбилярът.
Почетният гост беше значително по-млад от заобикалящите го плешиви и побелели невропатолози, хирурзи, терапевти и фтизиатри. Беше около четиридесетгодишен. С болнаво, жълто, подпухнало лице, с малки сиви очички, с контешки кител със сребърни пагони на полковник от медицинската служба. Кителът явно му беше тесен — личеше, че е ушит още когато коремчето му не е било толкова забележимо и вратът му не е увисвал над правата яка. По лицето на почетния гост се четеше скука, но след всяка чашка спирт (като истински руснак, при това северняк, почетният гост не пиеше друг алкохол) то ставаше все по-оживено и гостът все по-често поглеждаше към заобикалящите го медицински дами, все по-често се намесваше в разговорите, които веднага утихваха при звука на трептящия му тенор.
Когато стигна до нужния градус, почетният гост се измъкна иззад масата, бутна някаква не успяла да се дръпне докторка, запретна ръкави и започна да вдига тежките дървени столове за предните им крака с една ръка, ту с дясната, ту с лявата, за да демонстрира хармоничността на физическото си развитие.
Никой от възхитените гости не можеше да вдигне толкова пъти столовете като него. От столовете почетният гост се прехвърли на креслата и успехът продължаваше да го съпътства. Докато другите се опитваха след него да вдигат столовете, той придърпваше с могъщата си длан младите, румени от щастие лекарки и ги караше да опипват стегнатите му мускули, което те вършеха с явен възторг.
След тези упражнения почетният гост, все тъй неизтощим откъм идеи, премина към националния руски номер — с ръка, опряна на лакът, да се пребори с ръката на противника, поставена в същото положение. Побелелите и плешиви невропатолози и терапевти не можеха да окажат сериозна съпротива, само главният хирург издържа малко повече от другите.
Почетният гост търсеше нови изпитания за руската си мощ. Той се извини на дамите и си свали китела, който домакинята веднага пое и провеси върху облегалката на един стол. По внезапно оживеното му лице стана ясно, че е измислил нещо ново.
— На овен, разбирате ли, на овен мога да извия врата. Храс — и готово. — Почетният гост хвана Андрей Иванович за копчето.
— А на този твой… подарък — жив ще му откъсна главата — рече, като се наслаждаваше на ефекта от думите си. — Къде е петелът?
Измъкнаха петела от домашния курник, където грижовната домакиня вече го беше пуснала. На Север всички началници държат в домовете си (през зимата, разбира се) по няколко десетки кокошки — независимо дали началниците са ергени или задомени, кокошките за тях са много, много доходно перо.
Почетният гост пристъпи в средата на стаята с петела в ръце. Любимецът на Андрей Иванович беше все така спокоен, събрал крака и провесил глава на една страна. Андрей Иванович го беше носил по този начин около две години из бекярското си жилище.
Мощните пръсти хванаха петела за шията. По мръсната, дебела кожа на почетния гост изби руменина. С движение, с каквото се изправят подкови, той откъсна главата на птицата. Кръвта изпръска изгладените панталони и копринената риза на почетния гост.
Дамите измъкнаха напарфюмираните си кърпички и една през друга се спуснаха да бършат панталоните му.
— Одеколон!
— Амоняк!
— Изтъркайте го със студена вода!
— Ама че сила, а? Виж, това е по руски. Храс — и готово — възхищаваше се юбилярът.
Помъкнаха почетния гост към банята да се мие.
— Ще танцуваме в залата — засуети се юбилярът. — Това се вика Херкулес…
Навиха грамофона. Иглата засъска.
Докато се измъкваше иззад масата, за да се включи в танците (почетният гост държеше всички да танцуват), Андрей Иванович настъпи нещо меко. Наведе си и видя мъртвото тяло на петела, обезглавения труп на своя любимец.
Андрей Иванович се изправи, озърна се и натика с крак мъртвата птица по-навътре под масата, сетне припряно излезе от стаята — почетният гост не обичаше да се закъснява за танците.
Още в ония благодатни времена, когато Мерзляков работеше като коняр и в собственоръчно направената си мелничка — голяма консервена кутия, чието дъно беше надупчено като сито — можеше да приготви от овеса, получен за конете, булгур за хората, да го вари и с тази нагарчаща, гореща каша да заглушава, да притъпява глада, още тогава той размишляваше върху един прост въпрос. Едрите обозни коне от континента получаваха всеки ден двойно по-голяма порция овес, отколкото дребните, космати якутски кончета, макар и едните, и другите да вършеха еднакво малко работа. На никаквеца першерон Гром му сипваха в яслата толкова овес, колкото би стигнал за петима „якети“. Това беше правилно, навсякъде постъпваха така и не това измъчваше Мерзляков. Той не можеше да разбере защо дажбата за лагеристите, този тайнствен списък от предназначени за затворниците белтъчини, мазнини, витамини и калории, наречен „котлови списък“, се съставя без изобщо да се има предвид живото тегло на хората. Щом гледат на тях като на работен добитък, би трябвало да са по-последователни и при дажбите, а не да се придържат към някакво си средно аритметично — канцеларска измислица. Това страшно средно в най-добрия случай беше изгодно само за дребните и наистина те „свършваха“ по-късно от другите. По телосложение Мерзляков приличаше на першерона Гром и трите жалки лъжици каша за закуска само увеличаваха тъпата болка в стомаха му. А извън дажбата си един работник от бригадата не можеше да получи почти нищо повече, всичко най-ценно — и маслото, и захарта, и месото — стигаше до котела съвсем не в количеството, записано в котловия списък. Мерзляков виждаше и друго. Първи умираха едрите хора. Навикът към тежък физически труд ни най-малко не променяше положението. Хилавият интелигент издържаше повече от гиганта калужанин, роден за изкопчия, при условие, че ги хранят еднакво, в съответствие с лагерната „дажба“. Почти нямаше полза и от увеличената дажба за процентно преизпълнение на нормата, понеже основният състав на продуктите си оставаше същият, абсолютно недостатъчен за едри хора. За да се храниш по-добре, трябваше да работиш повече. Естонците, латвийците и литовците повсеместно умираха първи. Първи опъваха петалата и този факт винаги караше лекарите да отбелязват, че цялата тая Прибалтика е по-кекава от руския народ. Е, вярно, в сравнение с бита на руския селянин родният бит на латвийците и естонците се различаваше много повече от лагерния бит и на тях им беше по-трудно. Но основната причина все пак се криеше другаде — не че бяха по-малко издръжливи, просто бяха по-едри.
Преди близо година и половина Мерзляков преболедува от скорбут, който бързо събори новака, след което го оставиха да поработи в местната малка болница. Там той научи, че дозата на лекарствата се определя според теглото. Новите лекарства се изпробват върху зайци, мишки, морски свинчета, а дозата за човек се определя според теглото на пациента. Дозите за деца са по-малки от тези за възрастни.
Ала лагерната дажба не се пресмяташе според теглото на човешкото тяло. Точно там беше въпросът, чието неправилно решаване учудваше и вълнуваше Мерзляков. Но преди да остане съвсем без сили, по чудо успя да се уреди да работи като коняр — можеше да краде овес, за да си натъпче с него стомаха. Мерзляков вече си мислеше, че ще успее да презимува там, пък после — каквото е рекъл Господ. Ала излезе другояче. Завеждащият конната база бе сменен поради пиянство и на негово място назначиха старшия коняр — един от онези, които навремето бяха научили Мерзляков как да борави с тенекиената мелничка. Самият той доста беше крал от овеса и прекрасно знаеше как става. В желанието си да се издигне в очите на началството, същият този бивш главен коняр, който вече нямаше нужда от овесен булгур, издири всички мелнички и ги изпочупи със собствените си ръце. Тогава конярите започнаха да пекат овеса, да го варят, дори да го ядат суров, като по този начин напълно приравняваха стомасите си с конските. Новият завеждащ написа рапорт до началството. Няколко души от конярите, включително и Мерзляков, бяха затворени в карцера заради кражба на овес, сетне препратени там, откъдето бяха дошли — на обща работа.
На общата работа Мерзляков скоро разбра, че смъртта не е далеч. Олюляваше се под тежестта на трупите, които трябваше да пренася. Десетникът, който веднага намрази този мързелив „лоб“ (на местен език „лоб“ значи „едър“), всеки път караше Мерзляков да мъкне дънера откъм по-дебелия му край. Един ден Мерзляков падна, не можа веднага да се надигне от снега и с внезапна решимост се отказа да мъкне това проклето дърво. Вече беше късно, тъмно, конвоят бързаше за политзанятия, работниците искаха по-скоро да стигнат до бараката, до яденето, десетникът закъсняваше за двубоя на карти — за цялото това забавяне беше виновен Мерзляков. И той бе наказан. Първо го бъхтиха другарите му, после десетникът, конвоят. Дънерът така си и остана в снега — вместо него в лагера довлякоха Мерзляков. Освободиха го от работа и той остана да лежи на нара. Болеше го кръстът, фелдшерът мажеше на Мерзляков гърба с грес — в медицинския пункт отдавна нямаше нищо за разтриване. През цялото време Мерзляков лежеше превит и настойчиво се оплакваше от болка в кръста. Болката отдавна вече я нямаше, счупеното ребро се беше сраснало много бързо, но Мерзляков се стараеше с цената на всякакви лъжи да отложи изписването си. Не го изписваха. Един ден го облякоха, поставиха го на носилка, натовариха го в един закрит камион и заедно с други болни го откараха в районната болница. Нямаха рентгенов кабинет. Сега трябваше сериозно да обмисли всичко и Мерзляков така и стори. Той остана там няколко месеца свит на дъга и бе откаран в централната болница, където, разбира се, имаше рентгенов кабинет и където го настаниха в хирургическото отделение, в стаята за травматични заболявания, които болните наивно наричаха „драматични“ болести, без да мислят за тъжната страна на каламбура.
— Ето и този — рече хирургът, като сочеше историята на заболяването на Мерзляков, — прехвърляме го при вас, Пьотър Иванович, няма какво да го правим в хирургията.
— Но нали в диагнозата пишете: анкилоза вследствие травма на гръбнака. За какво ми е на мен? — каза невропатологът.
— Естествено, анкилоза. Какво друго мога да напиша? След побой и по-лоши работи стават. Имах един случай в мината „Сива“. Десетникът беше пребил един бачкаджия…
— Нямам време да слушам историите ви, Серьожа. Питам ви защо го прехвърляте при мен.
— Нали съм написал: „За изследване с оглед на окончателното му изписване“. Ще го побоцкате с иглички, ще оформим документите и — на кораба. Да стане свободен човек.
— Нали сте правили снимки? Нарушенията би трябвало да си личат и без игли.
— Правих. Ето, можете да ги видите — хирургът вдигна тъмния негатив към завесата от марля. — И дяволът не може да се оправи с тази снимка. Докато не получим добро осветление и нормален ток, рентгенолозите непрекъснато ще ни дават такава мътилка.
— Наистина е мътилка — каза Пьотър Иванович. — Добре, така да е — и той се подписа под историята на заболяването, че е съгласен Мерзляков да бъде прехвърлен при него.
В хирургическото отделение, шумно, объркано, препълнено със затворници с измръзвания, изкълчвания, счупвания, изгаряния — северните шахти не се шегуваха, — в отделението, където част от болните лежаха направо на пода в стаите и в коридорите, където работеха един млад, безкрайно уморен хирург и четирима фелдшери — всички те спяха по три, по четири часа в денонощие — нямаха възможност да се заемат сериозно с Мерзляков. Той разбра, че истинското следствие ще започне в нервното отделение, където внезапно го бяха прехвърлили.
Цялата му отчаяна арестантска воля отдавна беше съсредоточена върху едно — да стои превит. И той не се изправяше. Колко много искаше тялото му да се изпъне поне за миг. Ала той си спомняше мината, студа, от който дъхът му секваше, хлъзгавите, лъскави от скрежа камъни на златния забой, паницата „супичка“, която изпиваше по обяд на един дъх, без да използва излишната лъжица, прикладите на конвоя и ботушите на десетниците — и намираше в себе си сили да остава свит. Впрочем сега му беше по-леко, отколкото през първите седмици. Спеше малко — от страх да не изпъне тялото си по време на сън. Знаеше, че на дежурните санитари отдавна е наредено да го следят, за да го изобличат в лъжа. А след разобличаването — Мерзляков знаеше и това — го очакваше и дисциплинарна работа в мината. Каква ли трябва да е тя, след като обикновената работа бе оставила у него такива страшни спомени?
На другия ден след преместването заведоха Мерзляков при лекаря. Завеждащият отделението го разпита накратко за началото на заболяването, като кимаше съчувствено с глава. Каза му уж между другото, че дори здрави мускули след многомесечна неестествена неподвижност се атрофират и човек може сам да се направи инвалид. След това Пьотър Иванович пристъпи към прегледа. На въпросите, задавани при убождането с игли, при почукването с гуменото чукче и при натиск Мерзляков отговаряше наслуки.
Повече от половината работно време на Пьотър Иванович отиваше за разобличаване на симуланти. Той, естествено, разбираше причините, които подтикваха затворниците да симулират. Доскоро и той беше затворник и не го учудваше нито детинското упорство на симулантите, нито лекомислената примитивност на симулациите им. Пьотър Иванович, бивш доцент в един от сибирските институти, беше направил кариера сред същите тези снегове, където болните спасяваха живота си, като го лъжеха. Не можеше да се каже, че не ги съжаляваше. Но той беше повече лекар, отколкото човек, и преди всичко специалист. Гордееше се, че годината, прекарана на обща работа, не беше убила в него лекаря специалист. Той разбираше задачата си да разобличава симулантите съвсем не от съображения на някаква висша, общодържавна позиция или морална гледна точка. Виждаше в тази своя задача достоен начин да използва знанията си, психологическото си умение да поставя капани, в които, за слава на науката, трябваше да попадат гладните, полупобъркани, нещастни хора. В това сражение със симуланта на страната на лекаря беше всичко — и хилядите хитроумни лекарства, и стотиците учебници, и разнообразната апаратура, и помощта на конвоя, и огромният му опит на специалист, — а пациентът разполагаше само с ужаса от света, от който беше попаднал в болницата и в който се страхуваше да се върне. Именно този ужас даваше на затворника сила да се бори. Когато разобличаваше поредния симулант, Пьотър Иванович изпитваше огромно задоволство: още веднъж животът потвърждаваше, че е добър специалист, че не е загубил квалификацията си, а напротив — усъвършенствал я е, повишил я е и все още го бива…
„Ама че са глупаци тия хирурзи — мислеше си той, палейки цигара, след като Мерзляков си беше отишъл. — Не познават топографическата анатомия или забравят за нея, а рефлексите никога не са ги знаели. Само рентгенът ги спасява. А без снимка — не са сигурни дори за най-обикновено счупване, фасонът им само голям!“ — Че Мерзляков е симулант, на Пьотър Иванович му бе съвсем ясно.
— Е, нека остане една седмица, докато направим анализите, за да бъде всичко както си му е редът. Ще оформим документално историята на заболяването.
Пьотър Иванович се усмихна, предвкусил театралния ефект от новото разобличаване.
Седмица по-късно в болницата подготвяха „етап“ за парахода — болните щяха да бъдат прехвърлени на Голямата земя. Протоколите се пишеха направо в отделението и пристигналият от Управлението председател на лекарската комисия лично оглеждаше хората, подготвени от болницата за изпращане. Ролята му се свеждаше до оглед на документите, до проверка на „оформянето“ им — личният преглед на болния му отнемаше половин минута.
— В моите списъци — каза хирургът — има някой си Мерзляков. Преди година конвоят му счупи гръбнака. Бих искал да го изпратя. Отскоро е прехвърлен в нервното отделение. Ето документите, подготвени са.
Представителят на комисията се извърна към невропатолога.
— Доведете Мерзляков — рече Пьотър Иванович.
Доведоха свилия се одве Мерзляков. Председателят му хвърли бегъл поглед.
— Ама че горила — каза. — Да, наистина, такива няма защо да ги държим тук. — Той взе перодръжката и посегна към списъците.
— Аз няма да подпиша — рече високо и ясно Пьотър Иванович. — Той е симулант и утре ще имам честта да демонстрирам това пред вас, и пред хирурга.
— Е, тогава ще го оставим — равнодушно рече председателят и сложи перодръжката на масата. — И изобщо хайде да приключваме, вече е късно.
— Той е симулант, Серьожа — каза Пьотър Иванович, като хвана под ръка хирурга на излизане от отделението. Хирургът се дръпна.
— Възможно е — отвърна, мръщейки се от погнуса. — Желая ви успешно разобличаване. Ще си доставите огромно удоволствие.
На другия ден по време на съвещанието при началника на болницата Пьотър Иванович направи подробен доклад за Мерзляков.
— Мисля — каза той в заключение — разобличаването на Мерзляков да стане на два етапа. Първият ще е кратковременна упойка, за която сте забравили, Сергей Фьодорович — тържествено се обърна той към хирурга. — Това е трябвало да бъде направено веднага. А ако не даде резултат, тогава — Пьотър Иванович разпери ръце, — тогава остава шоковата терапия. Уверявам ви — много е интересно.
— Не е ли прекалено? — обади се Александра Сергеевна, завеждащата на най-голямото отделение в болницата, туберкулозното — пълна, отпусната жена, наскоро пристигнала от континента.
— Ами — каза началникът на болницата, — такъв мерзавец… — Не се съобразяваше с присъствието на дами.
— Ще зависи от резултата след упойката — примирително рече Пьотър Иванович.
Упойката беше кратковременна, със зашеметяващо действие поради етера. Болният заспива за петнадесет-двадесет минути и през това време хирургът трябва да успее да намести изкълчена става, да ампутира пръст или да разреже някакъв болезнен цирей.
Началството, издокарано с бели престилки, наобиколи операционната маса в превързочната, където бяха сложили покорния, полусвит Мерзляков. Санитарите понечиха да завържат пациента с платнените колани за масата.
— Оставете, оставете! — развика се притичалият Пьотър Иванович. — Точно това не трябва.
Лицето на Мерзляков се извърна нагоре. Хирургът му сложи маската за упойка и взе бутилката с етера.
— Започвайте, Серьожа!
Етерът започна да капе.
— По-дълбоко, по-дълбоко дишай, Мерзляков! Брой на глас!
— Двадесет и шест, двадесет и седем — вяло броеше Мерзляков, сетне внезапно спря и заприказва нещо, което не се разбираше отведнъж, нещо накъсано, изпъстрено с псувни.
Пьотър Иванович държеше лявата му ръка. След няколко минути тя увисна. Лекарят я пусна. Ръката меко и мъртво падна на края на масата. Пьотър Иванович бавно и тържествено изпъна тялото на Мерзляков. Всички ахнаха.
— Сега вече го вържете — рече той на санитарите.
Мерзляков отвори очи и видя косматия юмрук на началника на болницата.
— Е, какво, мерзавецо — хриптеше началникът. — Сега вече те чака съд.
— Браво, Пьотър Иванович, браво! — не спираше да повтаря председателят на комисията, като потупваше невропатолога по рамото. — А аз вчера бях готов да го направя свободен човек!
— Развържете го! — заповяда Пьотър Иванович. — Слизай от масата.
Мерзляков още не се беше свестил окончателно. Главата му бучеше, в устата си усещаше отвратителния сладникав вкус на етера. Не можеше да разбере сън ли е, или действителност — вероятно неведнъж го беше сънувал и по-рано.
— Я вървете всички на майната си! — неочаквано извика той и се сви както преди. Плещест, кокалест, почти докосващ пода с дългите си, дебели пръсти, с мътен поглед, с разрошена коса, наистина същинска горила, Мерзляков излезе от превързочната. Доложиха на Пьотър Иванович, че Мерзляков лежи в леглото, заел старата си поза. Лекарят нареди да го доведат в кабинета му.
— Разобличен си, Мерзляков — рече невропатологът. — Но аз придумах началника. Няма да те дадат под съд, няма да те изпратят в дисциплинарната мина — просто ще те изпишат от болницата и ще се върнеш в рудника си, на старата работа. Ти, братле, си герой. Цяла година ни баламосва.
— Няма такова нещо — каза горилата, без да вдига очи.
— Как така няма? Нали току-що те изправихме!
— Никой не ме е изправял.
— Е, миличък — рече невропатологът. — Това вече е прекалено. Исках да се разберем с добро. Гледай след седмица самият ти да не поискаш да те изпишем.
— Една седмица е много време — тихо му отговори Мерзляков.
Как да обясни на лекаря, че дори седмица, дори ден, дори час, прекарани извън мините, е щастие за него. Ако лекарят не го разбира — как може да му го обясни? Мерзляков мълчеше и гледаше в пода.
Отведоха го, а Пьотър Иванович отиде при началника на болницата.
— Може още утре, а не след седмица — рече началникът, след като изслуша предложението на Пьотър Иванович.
— Обещах му седмица — каза лекарят. — Болницата няма да обеднее я.
— Е, добре — съгласи се началникът. — Нека да е след седмица. Само че ме извикайте. Ще го връзвате ли?
— Не бива да се връзва — каза невропатологът. — Ще си изкълчи я ръка, я крак. Ще го държат — той взе историята на заболяването на Мерзляков, написа в графата за предписания „шокова терапия“ и постави датата.
При шоковата терапия в кръвта на болния се вкарва камфор в количество, неколкократно превишаващо дозата, когато се инжектира подкожно за поддържане на сърдечната дейност на тежко болни. Това води до внезапен пристъп, подобен на пристъп на буйна лудост или на епилептичен припадък. Рязко се повишават мускулната активност и всички двигателни сили на човека. Мускулите се напрягат неимоверно много и силата на изпадналия в безсъзнание болен се удесеторява. Пристъпът трае само минути.
Минаха няколко дни, ала Мерзляков не възнамеряваше да се изправи по собствено желание. Настана денят, който бе записан в историята на заболяването, и заведоха Мерзляков при Пьотър Иванович. На Север умеят да ценят развлеченията — лекарският кабинет беше пълен с народ. Осем яки санитари се бяха строили до стените. Насред кабинета имаше кушетка.
— Ще го направим тук — рече Пьотър Иванович, като се надигна иззад бюрото си. — Няма да ходим при хирурзите. Между другото, къде е Сергей Фьодорович?
— Няма да дойде — обади се Ана Ивановна, дежурната сестра. — Каза, че бил зает.
— Зает, зает — измърмори Пьотър Иванович. — Щеше да му е от полза да погледа как върша неговата работа.
Навиха единия ръкав на Мерзляков и фелдшерът намаза мястото с йод. Сетне взе спринцовката в дясната си ръка и вкара иглата във вената близо до лакътната Свивка. В спринцовката нахлу тъмна кръв. С плавно движение на палеца фелдшерът натисна буталото и жълтият разтвор започна да се влива във вената.
— По-бързо! — каза Пьотър Иванович. — И се дръпнете. А вие го дръжте — рече на санитарите.
Огромното тяло на Мерзляков подскочи и се замята в ръцете на санитарите. Държаха го осем души. Хриптеше, гърчеше се, риташе, но те го натискаха здраво и той започна да затихва.
— Тигър, тигър може да се удържи така! — възторжено викаше Пьотър Иванович. — В Забайкалието така ловят тигрите. Ето, обърнете внимание колко преувеличава Гогол — каза той на началника на болницата. — Помните ли края на „Тарас Булба“? „Не по-малко от тридесет души висяха по ръцете и краката му.“ А тая горила ще да е по-ячка от Булба. И само осем души.
— Да, да — съгласи се началникът. Не си спомняше Гогол, но шоковата терапия му харесваше извънредно много.
На другата сутрин по време на визитацията Пьотър Иванович се поспря до леглото на Мерзляков.
— Е, как е — попита, — какво реши?
— Изписвайте ме — рече Мерзляков.
В Крайния север, там, където се срещат тайгата и тундрата, сред брезите-джуджета, ниските храсти на калината с неочаквано големи светложълти воднисти плодове, сред шестстотингодишните лиственици, които достигат зрелост на триста години, расте едно особено дърво — клек. Далечен роднина на кедъра, той е вечнозелен иглолистен храст със ствол, малко по-дебел от човешка ръка, дълъг два-три метра. Не е претенциозен и расте, вкопчил корени в пукнатините между камъните по планинските склонове. Той е мъжествен и упорит като всички северни дървета. Чувствителността му е невероятна.
Вече е късна есен, отдавна е време да завали сняг, да дойде зимата. По края на белия небосвод от много дни пълзят ниски, сякаш покрити със синини облаци. А днес пронизващият есенен вятър от сутринта заплашително утихна. Дали мирише на сняг? Не. Няма да вали. Клекът още не е легнал. И дните се нижат един след друг, снега го няма, облаците обикалят някъде отвъд хълмовете, на високото небе изплува бледото, малко слънце и всичко е като през есента…
А клекът се навежда. Навежда се все по-ниско, сякаш от неизмеримо, непрекъснато увеличаващо се бреме. Драска с върха си камъните и се притиска към земята, изопва изумрудените си клони. Стели се. Прилича на октопод, покрит със зелена перушина. Ляга и чака ден, втори, и ето че от бялото небе снегът вече се сипе като прах и клекът потъва в зимен сън като мечка. Върху белия хълм се издуват огромни снежни мехури — храстите на клека са легнали да зимуват.
А в края на зимата — когато снегът още покрива земята с триметров пласт, когато в клисурите виелиците са утъпкали плътния, поддаващ се само на желязото сняг — хората напразно търсят сред природата признаците на пролетта, макар че според календара тя вече би трябвало да дойде. Ала този ден не се различава от зимните — въздухът е разреден и сух, по нищо не се отличава от януарския. За щастие усещанията на човек са прекалено груби, възприятията — прекалено опростени, а и сетивата му са малко, само пет — не стигат за предсказания и отгатвания.
Природата има по-изтънчени усещания от човека. Знаем някои неща за това. Спомняте ли си за сьомгата, която идва да хвърля хайвера си само в реката, където е било хвърлено зрънцето хайвер, от което се е излюпила тази риба? Спомняте ли си за тайнствените маршрути на птичите миграции? Известни са доста растения-барометри и цветя-барометри.
И ето че сред безкрайната снежна белота, сред пълната безнадеждност изведнъж се изправя клекът. Отърсва се от снега и се изправя в целия си ръст, надига към небето зелените си, заледени, леко рижави иглички. Той чува зова на пролетта, който ние не можем да доловим, и понеже й вярва, става най-рано от всички на Север. Зимата е свършила.
Случва се и друго — запалят огън. Клекът е прекалено доверчив. Толкова не обича зимата, че е готов да повярва на топлината на огъня. Ако през зимата запалите огън близо до свития, сгърчен храст на клека, той ще се изправи. Когато огънят угасне, разочарованото дърво, плачейки от обида, отново ще се свие и ще легне на старото си място. И снегът ще го затрупа.
Не, той не само предсказва времето. Клекът е дърво на надеждата, единственото вечнозелено дърво в Крайния север. Сред белия блясък на снега матовозелените му разперени клони напомнят за юга, за топлина, за живот. През лятото той е скромен и незабележим — всичко наоколо цъфти забързано, мъчи се да смогне през краткото северно лято. Пролетните, летните и есенните цветя се надпреварват в неудържимия си буен цъфтеж. Ала есента е близо и ето, вече се ронят ситните жълти иглички, и листвениците се оголват, бледожълтата трева се свива и изсъхва, гората опустява отдалеч се вижда как сред жълтеникавата трева и сивия мъх в гората пламтят огромните зелени факли на клека.
Клекът винаги ми се е струвал най-поетичното руско дърво, по-красиво от прочутата плачеща върба, от чинара, от кипариса. И повече топли, когато го запалиш.
В бригадата на Шмельов събираха човешка шлака — хорските отпадъци от златния забой. От „кариерата“, откъдето вадят „пясъци“ и „торф“, имаше три пътя: „под хълма“ — към братските безименни гробове, към болницата и към бригадата на Шмельов — три пътя за мършите. Тази бригада работеше на същото място, където и другите, но й се възлагаха не толкова важни задачи. Лозунгите „Изпълнението на плана е закон“ и „Да се спусне планът в забоите“ не бяха просто думи. Тълкуваха ги по следния начин: не си изпълнил нормата, значи си нарушил закона, излъгал си държавата и те очаква допълнителна присъда, а дори и разплащане със собствения живот.
Шмельовците ги хранеха по-зле, по-малко. Но аз добре помнех тукашната поговорка: „В лагера убива голямата дажба, а не малката“. Не се стремях към големите дажби на основните забойни бригади.
Бях прехвърлен при Шмельов наскоро, преди около три седмици, и все не можех да видя лицето му — зимата беше в разгара си, главата на бригадира бе усукана по сложен начин с някакъв парцалив шал, а вечер в бараката беше тъмно — бензиновата „колимка“ едва осветяваше вратата. Затова не си спомням лицето на бригадира. Само гласа му — пресипнал, настинал.
Беше декември, работехме нощна смяна и всяко излизане бе като изтезание — петдесет градуса под нулата не е шега работа. Но въпреки това през нощта беше по-добре, по-спокойно, в забоя имаше малко началници, по-малко ругатни и побоища.
Бригадата се строяваше за тръгване. През зимата това ставаше в бараката и дори днес ми е мъчително да си спомням тези последни минути преди излизането в ледената нощ за дванадесетчасовата смяна. Тук, в тази нерешителна суетня, пред открехнатата врата, откъдето пълзеше ледена пара, проличаваше характерът на хората. Един, преодолял треперенето, крачеше право в мрака, друг набързо допушваше кой знае откъде появилия се фас от цигара, в който нямаше нито миризма, нито дори следа от махорка; трети пазеше лицето си от студения вятър; четвърти стоеше над печката и събираше топлина в ръкавиците си.
Последните ги изтикваше от бараката дневалният. Навсякъде, във всяка бригада постъпваха така с най-слабите.
В тази бригада още не ме бяха изтиквали насила. Имаше и по-изтощени от мен и това някак ме успокояваше, караше ме неволно да се радвам. Тук засега бях човек. Блъскането и юмруците бяха останали в онази „златна“ бригада, откъдето ме бяха прехвърлили при Шмельов.
Бригадата ни беше в бараката, до вратата, готова за излизане. До мен се приближи Шмельов.
— Ще останеш в бараката — изхриптя той.
— Да не са ме прехвърлили сутрешна смяна? — недоверчиво рекох аз. От смяна в смяна прехвърляха винаги само обратно на часовниковата стрелка, за да не се губи работният ден и затворникът да не получи няколко допълнителни часа за почивка. Тази система ми беше позната.
— Не, вика те Романов.
— Романов ли? Кой е този Романов?
— Я го вижте, гадината, не познавала Романов — намеси се дневалният.
— Инспекторът, разбра ли? Живее малко преди канцеларията. Ще отидеш в осем часа.
— В осем!
Обзе ме огромно облекчение. Ако той ме задържи до дванадесет, до нощния „обяд“, дори повече — имам право днес изобщо да не отивам на работа. Тялото ми веднага усети умората. Но тя бе сладостна, мускулите ми изтръпнаха.
Развързах „колана“, разкопчах горната си дреха и седнах до печката. Веднага ми стана топло и въшките се размърдаха под рубашката ми. Почесах се по врата и гърдите с изгризаните си нокти. И задрямах.
— Време е, време е — разтърсваше ме за рамото дневалният. — Върви и да не забравиш да донесеш цигара.
Почуках на вратата на къщата, където живееше инспекторът. Затракаха резета, безброй резета и ключалки, и някакъв невидим извика иззад вратата:
— Кой си ти?
— Арестантът Андреев по повикване.
Отново се чу щракане на резета, дрънчене на ключалки — и настана тишина.
Студът се промъкваше под ватенката ми, краката ми мръзнеха. Започнах да удрям плъстените си ботуши един в друг — не носехме валенки, а ботуши, съшити от стари панталони и ватенки.
Пак затракаха резетата и двете крила на вратата се отвориха, пропускайки светлина, топлина и музика.
Влязох вътре. Вратата на антрето към трапезарията не беше затворена — там свиреше радио.
Пред мен стоеше инспекторът Романов. По-точно аз стоях пред него, а той нисичък, лъхащ на одеколон, подвижен, се въртеше около мен, като ме разглеждаше с черните си, стрелкащи се очи.
Миризмата на затворник достигна до носа му, той измъкна една снежнобяла носна кърпа и я тръсна. Обляха ме вълни от музика, топлина и одеколон. Най-важното беше топлината. Кахлената камина беше нажежена.
— Ето че се запознахме — възторжено повтаряше Романов, като се движеше около мен и размахваше напарфюмираната си кърпичка. — Ето че се запознахме. Е, влизай. — И той отвори вратата, която водеше към съседната стая — малък кабинет с писалище и два стола. — Сядай. За нищо на света не можеш позна защо съм те извикал. Запали си цигара.
Той затършува в документите, които бяха на бюрото.
— Как ти е името, презимето?
Казах му.
— А кога си роден?
— През 1907-а.
— Юрист ли си?
— Всъщност не съм, но през втората половина на двадесетте години следвах в Московския университет, в юридическия факултет.
— Значи си юрист. Чудесно. Сега стой тук, а аз ще се обадя където трябва и — потегляме.
Романов се измъкна от стаята и скоро след това в трапезарията изключиха музиката и се поведе телефонен разговор.
Задрямах, както си седях на стола. Дори взех нещо да сънувам. Романов ту изчезваше, ту отново изникваше.
— Слушай. Имаш ли някакви лични вещи в бараката?
— Всичко си е при мен.
— Чудесно, наистина чудесно. Сега ще дойде колата и ще тръгваме. Знаеш ли къде? Можеш ли позна? В самия Хатинах, в Управлението! Ходил ли си там? Е, шегувам се, шегувам се…
— Все ми е едно.
— Много добре.
Събух се, разтрих с ръце пръстите на краката си, пренавих си партенките.
Стенният часовник отмери с махалото единадесет и половина. Дори ако това за Хатинах беше шега, все едно днес вече отпада да ходя на работа.
Наблизо забуча кола, светлината на фаровете се плъзна по кепенците на прозорците и опря в тавана на кабинета.
— Да тръгваме, да тръгваме.
Романов беше с бяла полушубка, с якутски калпак и шарени, меки ботуши от еленова кожа.
Закопчах ватенката си, стегнах я с препаската, подържах ръкавиците си над печката.
Излязохме при колата. Беше камионетка с отворена каросерия.
— Колко градуса е днес, Миша? — попита Романов шофьора.
— Шестдесет, другарю инспектор. Освободиха от работа нощните бригади.
Значи и нашата, шмельовската си е в къщи. Излиза, че не ми е провървяло кой знае колко.
— Е, Андреев — рече инспекторът, като подскачаше наоколо ми. — Ти се качи отзад. Близо е. А Миша ще кара по-бързичко. Нали, Миша?
Шофьорът си премълча. Качих се в каросерията, свих се на кълбо, прегърнах краката си с ръце. Романов се мушна в кабината и потеглихме.
Пътят беше лош и така камионетката ме подмяташе, че не замръзнах.
Не ми се мислеше за нищо, пък и на студено не може да се мисли.
След около два часа се появиха светлини и колата спря до една двуетажна къща от дървени трупи. Навсякъде беше тъмно и само в един прозорец на втория етаж имаше светлина. Пред широкия вход стояха двама часови с овчи кожуси.
Ето че пристигнахме, много добре. Нека той да почака тук.
— И Романов изчезна нагоре по широките стълби.
Беше два през нощта. Навсякъде тъмно. Светеше само лампата над писалището на дежурния.
Не чакахме много. Романов — той вече беше успял да се преоблече с милиционерска униформа — изтича надолу по стълбите и замаха с ръце.
— Насам, насам.
Заедно с помощник-дежурния тръгнахме нагоре и в коридора на втория етаж спряхме пред врата, на която пишеше: „Ст. инспектор от МВД Смертин“. Този толкова страшен псевдоним (нямаше как да е истинското му име) ми направи впечатление дори на мен въпреки безкрайната ми умора.
„Прекалено за псевдоним…“ — помислих си, но трябваше да влизам, да прекося огромната стая с портрета на Сталин, който заемаше цяла една стена, за да се спра пред едно гигантско писалище и да разглеждам бледото червеникаво лице на човека, който бе прекарал целия си живот в такива точно стаи.
Романов се бе прегънал до бюрото в почтителен поклон.
Неизразителните сини очи на старшия инспектор другаря Смертин се спряха върху мен. Спряха се за много кратко — той търсеше нещо на писалището, разместваше някакви документи. Услужливите пръсти на Романов намериха това, което му трябваше.
— Презиме? — попита Смертин, като се вглеждаше в документите.
— Име и бащино?
— По кой член?
— На колко години?
Отговорих му.
— Юрист ли си?
— Юрист съм.
Бледото лице се вдигна от бюрото.
— Подавал ли си жалби?
— Подавал съм.
Смертин започна да сумти.
— Заради хляба ли?
— И заради хляба, и просто така.
— Добре. Отведете го.
Не направих никакъв опит да си изясня нещо, да попитам. Защо ли? Нали не бях на студа, в нощния златодобивен забой. Нека да изяснят каквото щат.
Дойде помощник-дежурният с някаква бележка и ме поведоха през тъмното селище към самия му край, където под охраната на четири караулни кули зад тройната ограда от бодлива тел се намираше „изолаторът“, лагерният затвор.
Килиите в затвора бяха големи, но имаше и единични. Натикаха ме в една от тях. Разказах за себе си, без да чакам нещо в отговор от съкилийниците си и без да ги питам за каквото и да било. Така е прието, за да не си мислят, че съм „ухо“.
Дойде утрото, поредното колимско зимно утро, без светлина, без слънце, в началото неотличимо от нощта.
Удариха по една релса, донесоха кофа с вряла вода. Конвоят дойде да ме вземе и аз се сбогувах с другарите си. Не знаех нищо за тях.
Заведоха ме в същата къща. Сега тя ми се стори по-малка, отколкото през нощта. Не бях повече допуснат пред самия Смертин.
Дежурният ми нареди да седя и да чакам и аз седях и чаках, докато не чух познатия глас:
— Много добре! Чудесно! Сега ще тръгнете! — На чуждата територия Романов ми говореше на „вие“.
Мислите бавно се придвижваха в мозъка ми, усещах ги почти физически. Трябваше да мисля за нещо ново, с което не бях свикнал, което не познавах. Това — новото — не беше свързано с мините. Ако се връщахме у дома, мината „Партизанин“, Романов щеше да каже: „Сега ще тръгнем.“ Значи ме караха на друго място. Да върви всичко по дяволите!
По стълбите, почти припкайки, слезе Романов. Сякаш беше готов да яхне перилата и да се пързулне по тях като палаво момче. Носеше един почти цял хляб.
— Ето ви за из път. И още… — Той отново се качи горе и се върна с две сельодки. — Всичко е наред, нали? Мисля, че това е всичко… Да, забравих най-важното, виж какво значи човек да е непушач.
Романов пак се качи горе и се появи с един вестник. В него беше насипана махорка. Около три кутийки — определих аз на око. Една пачка е осминка — осем кибритени кутийки махорка. Това е мярката за обем в лагерите.
— Това ви е за из път. Сухата храна, така да се каже.
Мълчах.
— Извикаха ли конвоя?
— Извикаха го — отговори дежурният.
— Пратете горе старшия.
И Романов изчезна нагоре по стълбите.
Появиха се двама войници от конвоя: единият по-възрастен, сипаничав, с кавказки калпак, другият — млад, около двадесетгодишен, розовобузест, с червеноармейски шлем.
— Ей този — посочи ме дежурният.
Двамата — младият и сипаничавият — ме огледаха внимателно от главата до петите.
— А къде е началникът? — попита по-възрастният.
— Горе. И пакетът с документите е там.
Сипаничавият се качи по стълбите и малко след това заслиза заедно с Романов.
Двамата си говореха тихо и сипаничавият нещо ме сочеше.
— Добре — каза най-сетне Романов, — ще ви дадем бележка.
Излязохме навън. Пред входа, там, където през нощта беше спряла камионетката от „Партизанин“, сега ни очакваше комфортен затворнически автобус с решетки на прозорците. Качих се вътре. Вратата, също с решетки, се затвори, конвоят се настани зад специалната преграда и потеглихме. Известно време колата се движеше по „трасето“, по главното шосе, което прекосяваше цяла Колима, ала после сви нанякъде. Пътят лъкатушеше между хълмовете, моторът хриптеше по нанагорнищата, наоколо се издигаха отвесни скали, рядка широколистна гора и покрити със скреж върбалаци. Най-сетне, след още няколко завоя между хълмовете, колата, която се движеше по руслото на някакъв ручей, излезе на малка площадка. Виждаха се сечище и караулни кули, а в дъното, на около триста метра — други, скосени наблюдателници и тъмната маса на бараките, заобиколени с бодлива тел.
Вратата на малката къща-караулка се отвори и оттам излезе дежурният офицер с револвер на кръста.
Колата спря, без да гаси двигателя.
Шофьорът скочи от кабината и мина край моя прозорец.
— Що завои бяха. Наистина „Серпантинная“.
Бях чувал това название, то ми говореше повече от всяващата страх фамилия на Смертин. „Серпантинная“ — прочутият следствен затвор на Колима, където миналата година бяха избити толкова много хора. Труповете им още не се бяха разложили. Впрочем те щяха да останат нетленни завинаги — мъртъвците на вечните ледове.
По-възрастният войник от конвоя тръгна по пътечката към затвора, а аз седях до прозореца и си мислех, че ето, настана и моят час, дойде моят ред. За смъртта, както и за каквото и да било друго, ми беше трудно да мисля. Не си представях никакви картини от собствения си разстрел. Седях и чаках.
Вече се спускаше зимният здрач. Вратата на затворническата кола се отвори и старшият на конвоя ми хвърли едни валенки.
— Обуй се! Сваляй плъстените ботуши.
Събух се и опитах да напъхам краката си във валенките. Не успях. Бяха ми малки.
— С ботушите няма да изкараш — рече сипаничавият.
— Ще изкарам.
Той запокити валенките в ъгъла.
— Да тръгваме!
„Гарванът“ направи обратен завой и бързо започна да се отдалечава от „Серпантинная“.
Скоро след това по профучаващите край нас коли разбрах, че отново сме на „трасето“.
Колата забави ход — наоколо горяха светлините на някакъв голям пункт. Спряхме пред входа на една ярко осветена къща и влязох в светъл коридор, много наподобяващ онзи, в който властваше инспекторът Смертин — зад дървената преграда, до стенния телефон, седеше дежурен с пистолет на кръста. Това селище беше Ягодний. През първия ден на пътешествието бяхме изминали едва седемнадесет километра. Закъде ли ще продължим?
Дежурният ме заведе в една отдалечена стая, която се оказа карцер с нар, с кофа вода и с друга кофа — за изпражненията. Вратата беше с шпионка.
Останах там два дни. Дори успях да подсуша и да пренавия бинтовете на краката си, целите покрити с гноясали рани от скорбута.
В сградата на районното отделение на милицията цареше някаква провинциална тишина. Вслушвах се напрегнато от килията си. Дори денем по коридора много рядко отекваха нечии стъпки. От дъжд на вятър във входната врата се превърташе ключ и тя се отваряше. И надничаше постоянният дежурен, облечен със стара ватенка, с наган през рамото — всичко изглеждаше провинциално в сравнение с лъскавия Хатинах, където другарят Смертин твореше голямата политика. Телефонът звънеше много, много рядко.
— Да. Приготвят се. Да. Не знам, другарю началник.
— Добре, ще им предам.
За кого ставаше дума? За моя конвой ли? Веднъж дневно, надвечер, вратата на килията ми се отваряше и дежурният влизаше с котелка с чорба и къшей хляб. „Яж!“ Това беше моят обяд. Отпуснат ми от държавата.
Носеха ми и лъжица. Второто блюдо беше смесено с първото, излято в супата.
Взимах котелката, изяждах всичко и облизвах дъното до блясък — по стар навик от рудниците.
На третия ден прага на карцера прекрачи сипаничавият боец, навлякъл кожух върху полушубката си.
— Е, почина ли си? Да тръгваме.
Стоях пред входа на къщата. Мислех си, че отново ще пътуваме с „отопления“ затворнически автобус, ала него го нямаше. Наблизо беше спряла само една обикновена камионетка.
— Качвай се.
Послушно се метнах отзад.
Младият боец се настани в кабината при шофьора. Сипаничавият седна до мен. Колата потегли и след няколко минути се озовахме на „трасето“.
Къде ли ме карат? На север или на юг? На запад или на изток?
Беше излишно да питам, а и конвоят нямаше право да ми каже.
Дали ще ме прехвърлят на някой друг участък? На кой?
Камионетката подскачаше по пътя часове наред, но изведнъж спря.
— Тук ще обядваме. Слизай.
Слязох.
Влязохме в една крайпътна столова.
„Трасето“ е артерията и главният нерв на Колима. В двете посоки непрекъснато се движат камиони с техника — без охрана, а хранителните продукти задължително са под конвой, бегълците нападаха колите и ги ограбваха. Освен това конвоят, макар и не винаги, пречеше на шофьорите и на агентите от снабдяването да крадат.
В столовите можеше да се видят геолози, работници от проучвателните групи, които заминаваха в отпуска с припечелените добри пари, нелегални търговци на тютюн и чифир, северни герои и северни подлеци. Тук винаги се продава спирт. Те се срещат, спорят, бият се, разменят си новини и бързат ли, бързат… Оставят колите с работещи двигатели и лягат в кабините, дремват два-три часа и отново потеглят на път. Пак тук карат нагоре, към тайгата, групи от нови чистички партиди затворници, а от тайгата насам — мръсни купчини човешка измет. Тук има и детективи, преследващи бегълците. Тук са и самите бегълци — често навлекли военна униформа. Оттук минава със зисове началството — господарите на живота и смъртта на всички тези хора. Драматурзите трябва да показват Севера именно в крайпътните столови. Това е най-добрата сцена.
Стоях там, като се опитвах да се примъкна по-близо до печката, огромна като варел, нажежена до червено. Конвоят не се страхуваше много-много, че ще избягам — бях прекалено изнемощял и това се набиваше на очи. Всички знаеха, че един мръшляк няма къде да бяга при температура минус петдесет.
— Седни ей там и яж.
Конвойният ми купи чиния гореща чорба, даде ми и хляб.
— След малко ще продължим — рече младият. — Щом дойде шефът — тръгваме.
Но сипаничавият се върна с още един човек. Заедно с него дойде един не много млад „боец“ (по онова време още не ги наричаха войници) с пушка и къс кожух.
Той погледна първо мен, после сипаничавия.
— Е, какво пък, може — рече той.
— Да вървим — каза ми сипаничавият.
Минахме в другия край на огромната столова. Там, до стената, седеше свит някакъв човек с ватенка и шапка бамлагерка — черна фланелена ушанка.
— Сядай тук — нареди ми сипаничавият.
Послушно се отпуснах на пода до споменатия човек. Той дори не ме погледна.
Сипаничавият и непознатият боец се запиляха нанякъде. При нас остана „моят“ млад конвоен.
— Правят си почивка, разбра ли? — изведнъж ми зашепна човекът с арестантската шапка. — Нямат право.
— Да, излезе им душата — казах аз. — Да правят каквото щат. Теб какво ти влиза в работата?
Той вдигна глава:
— Казвам ти, че нямат право…
— А къде ни карат? — попитах.
— Тебе — не знам, а мен — в Магадан. На разстрел.
— На разстрел ли?
— Да, имам присъда. От западното управление. От Сусуман съм.
Това никак не ми хареса. Но нали не знаех „реда“, процедурния ред на смъртната присъда. Замълчах смутено.
Сипаничавият боец заедно с новия ни спътник се появиха.
Започнаха да си приказват нещо. Щом конвоят се увеличи, бойците станаха по-резки в държането си с нас, по-груби. Вече не ми купуваха чорба.
Пътувахме още няколко часа и в една столова към нас се присъединиха още трима затворници — „етапът“, „партидата“ ни вече доста нарасна.
Тримата нови бяха на неопределена възраст като всички колимски мърши; с подпухнала бяла кожа, което говореше за глад, за скорбут. Лицата им бяха покрити с петна от измръзвания.
— Къде ви карат?
— В Магадан. На разстрел. Осъдени сме.
Лежахме отзад в камионетката, сгърчени, притиснати до коленете и гърбовете на съседите си. Колата имаше добри ресори, „трасето“ беше прекрасен път, почти не усещахме друсането и — започнахме да замръзваме.
Викахме, стенехме, ала конвоят бе неумолим. Трябваше още по светло да стигнем до Спорний.
Осъдените на разстрел молеха да се „попритоплят“ поне пет минути.
Автомобилът влетя в Спорний, когато лампите вече бяха запалени.
Дойде сипаничавият:
— Ще прекарате нощта в лагерния изолатор, а на сутринта ще продължим по-нататък.
Бях замръзнал до мозъка на костите си, тялото ми сякаш бе изтръпнало и с последни сили тропах с крак по снега. Не успявах да се стопля. „Бойците“ все не можеха да открият лагерното началство. Най-сетне след един час ни отведоха в леденостудения лагерен изолатор. Стените бяха покрити със скреж, а подът — с ледена кора. Някой донесе кофа с вода. Ключът се превъртя в ключалката. А дърва? А печка?
Тук, през същата тази нощ в Спорний, повторно ми премръзнаха и десетте пръста на краката, докато безуспешно се опитвах да заспя поне за миг.
Сутринта ни изведоха навън и ни качиха в камионетката. Край нас прелитаха хълмове, хриптяха насрещни коли.
Камионетката ни се измъкна от прохода и толкова се стоплихме, че не ни се пътуваше за никъде, искаше ни се да поспрем, да походим поне малко по тази чудесна земя.
Разликата бе десетина градуса, не по-малко. А и вятърът беше такъв един топъл, едва ли не пролетен.
— Конвой! Да слезем по нужда!… — Как да кажеш на бойците, че се радваме на топлината, на южния вятър, на това, че сме се отървали от смразяващата душите ни тайга.
— Хайде, слизай!
На конвоя също му беше приятно да се поразтъпче, да запали цигара. Моят радетел за справедливост вече отиваше към един от войниците:
— Бива ли да попушим, гражданино боец?
— Ще попушим. Върви си на мястото.
Един от новите не искаше да слиза от колата. Но след като видя, че „пооправянето“ се проточи, се премести по към края и ме повика с ръка.
— Помогни ми.
Протегнах ръце към безсилния мръшляк, изведнъж усетих необикновената лекота на тялото му, някаква предсмъртна лекота. Отдалечих се. Като се държеше с две ръце за камиона, човекът направи няколко крачки.
— Колко е топло. — Но очите му бяха мътни, безизразни.
— Хайде, тръгваме, тръгваме. Минус тридесет градуса е.
С всеки изминал час ставаше все по-топло.
В столовата на селището Палатка конвоят обядва за последен път. Сипаничавият ми купи килограм хляб.
— Вземи, бял е. Довечера ще пристигнем.
Когато под нас се появиха огньовете на Магадан, валеше ситен сняг. Температурата беше около минус десет. Нямаше вятър. Снегът падаше почти отвесно — ситни-ситни снежинки.
Камионетката спря пред районното отделение на МВД. Конвоят влезе вътре.
На входа се появи някакъв цивилен без шапка. Държеше отворен плик.
Той извика нечие име с привичен, ясен глас. Човекът с лекото тяло изпълзя по негов знак настрана.
— В затвора!
Цивилният изчезна в сградата и тутакси се появи отново.
Държеше друг плик.
— Иванов?
— Константин Иванович.
— В затвора!
— Угрицки Сергей Фьодорович!
— В затвора!
— Симонов Евгений Петрович!
— В затвора!
Не се сбогувах нито с охраната, нито с пътуващите заедно с мен до Магадан. Не е прието.
Пред вратата на районното управление останахме само аз с моя конвой.
Цивилният се показа на прага с плик в ръка.
— Андреев! В районното! Сега ще ви дам разписка — каза той на конвоя.
Влязох вътре. Първо се огледах за печка. Видях радиатора на централното отопление. Зад дървената преграда имаше дежурен. Телефонен апарат. По-бедно, отколкото при другаря Смертин в Хатинах. Може би защото онзи беше първият подобен кабинет в колимския ми живот?
Нагоре по коридора стръмна стълба водеше към втория етаж.
Не се наложи да чакам дълго. Отгоре слезе същият онзи цивилен, който ни бе посрещнал отвън.
— Вървете след мен.
По тясната стълба се изкачихме на втория етаж и спряхме пред вратата, на която пишеше: „Я. Атлас, ст. инспектор“.
— Седнете.
Седнах. В миниатюрния кабинет централно място заемаше писалището. Документи, папки, някакви списъци.
Атлас беше на тридесет и осем-четиридесет години. Възпълен мъж, чернокос, започнал да пооплешивява.
— Презиме?
— Андреев.
— Име, бащино, по кой член, с каква присъда?
Отговорих му.
— Юрист?
— Юрист.
Атлас скочи от мястото си и заобиколи бюрото: „Прекрасно!“.
— С вас ще говори капитан Ребров!
— Кой е капитан Ребров?
— Началникът на СПО. Слезте долу.
Върнах се на предишното си място до радиатора. Като поразмислих върху чутото, реших овреме да изям белия хляб, който ми беше дал конвоят. Баката с вода и вързаното за нея канче бяха до мен. Стенният часовник тиктакаше равномерно. В полудрямка чух как някой мина край мен с бързи крачки нагоре и дежурният ме събуди.
— При капитан Ребров.
Съпроводиха ме до втория етаж. Вратата на един малък кабинет се отвори и чух рязък глас:
— Насам, насам!
Обикновен кабинет, малко по-голям от онзи, в който бях преди около два часа. Капитан Ребров беше впил в мен стъклен поглед. В ъгъла на писалището имаше недопита чаша чай с лимон и оглозгана кора от кашкавал в една чинийка. Телефони, папки. Портрети.
— Презиме?
— Андреев.
— Име, бащино? По кой член? С какво присъда?
— Юрист?
— Юрист.
Капитан Ребров се надвеси над бюрото, приближи до мен стъклените си очи и ме попита:
— Познавате ли Парфентиев?
— Да, познавам го.
Парфентиев ми беше бригадир в забойната бригада на рудника още преди да попадна в бригадата на Шмельов. Оттам ме прехвърлиха при Потураев, сетне — при Шмельов. При Парфентиев бях работил няколко месеца.
— Да. Познавам го. Беше ми бригадир, Дмитрий Тимофеевич Парфентиев.
— Така. Добре. Значи познавате Парфентиев?
— Да, познавам го.
— А Виноградов?
— Виноградов не познавам.
— Виноградов, председателя на Далекоизточния областен съд?
— Не го познавам.
Капитан Ребров запали цигара, смукна дълбоко и продължи да ме гледа, като си мислеше за нещо свое.
Сетне я угаси в чинийката.
— Значи познаваш Виноградов и не познаваш Парфентиев?
— Не, не познавам Виноградов…
— А, да. Познаваш Парфентиев и не познаваш Виноградов. Добре!
Капитан Ребров натисна бутона на звънеца. Вратата зад гърба ми се открехна.
— В затвора!
Чинийката с фаса и с недоизяденото парченце кашкавал останаха на бюрото в кабинета на началника на СПО — отдясно, до гарафата с вода.
Конвоят ме водеше посред нощ през спящия Магадан.
— Мърдай по-живо.
— Няма закъде да бързам.
— Без приказки! — боецът измъкна пистолета си. — Ще те застрелям като куче. Лесно ще те мина в разход.
— Няма да стане — отвърнах. — Ще отговаряш пред капитан Ребров.
— Върви, гад!
Магадан е малко градче. Скоро стигнахме до „Къщата на Васков“, както наричат местния затвор. Когато се е строил Магадан, Васков е бил заместник на Берзин. Дървеният затвор е бил едно от първите магадански здания. Беше запазил името на човека, който го е построил. В Магадан отдавна има затвор от камък, но и тази нова, „благоустроена“ по последна дума на пенитенциарната техника сграда се нарича „Къщата на Васков“.
След кратки преговори със стражата ме вкараха в двора на „Къщата на Васков“. Ниското малко здание на затвора беше сковано от тежки дървени трупи. Оттатък двора имаше две „палатки“ — дъсчени бараки.
— Във втора — чу се зад мен нечий глас. Хванах дръжката на вратата, отворих и влязох.
По двуетажните нарове бяха налягали хора. Но не плътно един до друг. Подът беше от пръст. Печката — половин варел с дълги железни крака. Миришеше на пот, на лизол и на мръсни тела.
С мъка изпълзях на горния ред — все пак там беше по-топло — и се мушнах на едно свободно място.
Съседът ми се събуди.
— От тайгата ли си?
— Да.
— Имаш ли въшки?
— Имам.
— Тогава лягай в ъгъла. Тук сме без паразити. Правят дезинфекция.
„Дезинфекция — това е добре — казах си. — А най-важното, топло е.“
На сутринта раздадоха храната. Хляб и вряла вода. Хляб още не ми се полагаше. Събух плъстените си ботуши, сложих ги под главата си, посмъкнах ватените си панталони, за да си стопля краката, заспах и се събудих след едно денонощие, когато пак даваха хляб и вече бях зачислен на доволствие в „Къщата на Васков“.
За обяд имаше чорба, в която се бяха варили галушки, и три лъжици просена каша. Спах до сутринта на другия ден, до мига, в който ме събуди ревът на дежурния.
— Андреев! Андреев! Кой е Андреев? Слязох от нара.
— Ето ме.
— Излез навън и върви към онзи вход.
Вратата на самата „Къща на Васков“ се отвори и се озовах в слабо осветен коридор с нисък таван. Надзирателят отключи друга врата, дръпна масивното желязно резе и аз влязох в една извънредно малка килия с нарове на два етажа. В ъгъла на долния нар седяха свити двама души.
Приближих се до прозореца и седнах.
Някой ме разтърси за раменете. Оказа се моят бригадир от рудника — Дмитрий Тимофеевич Парфентиев.
— Разбираш ли какво става?
— Нищо не разбирам.
— Кога те докараха?
— Преди три дни. Докара ме Атлас.
— Атлас ли? Той ме разпитва в районното отделение. Около четиридесетгодишен, леко плешив. С цивилни дрехи.
— Мен ме съпровождаше в униформа.
— А какво те пита капитан Ребров?
— Дали познавам Виноградов.
— Е?
— Откъде да го познавам?
— Виноградов е председател на Далоблсъда.
— Това ти го знаеш, а аз не знам кой е той.
— Заедно сме учили.
Нещата започнаха да се изясняват. Преди да го арестуват, Парфентиев бил областен прокурор в Челябинск, прокурор на Карелия. Когато минавал през „Партизанин“, Виноградов научил, че приятелят му от университета е в забоя, изпратил му по човек пари и помолил началника на „Партизанин“ Анисимов да помогне на Парфентиев. Прехвърлили бившия прокурор на работа в ковачницата да удря с чука. Анисимов съобщил за молбата на Виноградов в МВД, на Смертин, онзи — в Магадан, на капитан Ребров, и началникът на СПО започнал да събира материал срещу Виноградов. Били арестувани всички юристи, които изтърпявали наказанията си в северните рудници. Останалото беше въпрос на следователска техника.
— А защо сме тук? Аз бях в палатката…
— Ще ни освобождават, глупако — рече Парфентиев.
— Ще ни пуснат ли? На свобода? Тоест не на свобода, а по етапен ред, транзит.
— Да — каза третият човек, като изпълзя от мястото си и ме огледа с явно презрение.
Имаше охранена червендалеста муцуна. Беше облечен в черна кожена полушубка, с разкопчана на гърдите риза от зефир.
— Какво, познавате ли се? Явно капитан Ребров не е успял да ви притисне. Врагове на народа…
— А ти какво, да не би да си приятел на народа?
— Поне не съм от политическите. Не съм бил с ромбове. Не съм издевателствал над трудовите хора. Заради такива като вас и ние загазваме.
— Обирач ли си?
— За един обирач, за други — палач.
— Хайде, стига, стига — застъпи се за мен Парфентиев.
— Гад! Не ви понасям!
Вратата изтрака.
— Излизай!
Пред помещението на дежурния се бяха скупчили шест-седем души. Ние с Парфентиев се приближихме до тях.
— Да не би да сте юристи? — попита ги той.
— Да! Да!
— Какво се е случило? Защо ни пускат?
— Капитан Ребров е арестуван. Наредено е да бъдат освободени всички, които са тук по негова заповед — тихо се обади някакъв всезнайковец.
Човекът с бялата престилка протегна ръка и Андреев пъхна в разперените му розови измити пръсти с подрязани нокти солената си, станала на кора войнишка рубашка. Човекът я отблъсна и гнусливо тръсна длан.
— Нямам бельо — равнодушно рече Андреев.
Тогава фелдшерът взе рубашката му с две ръце, с ловко, привично движение обърна наопаки ръкавите и се взря…
— Има, Лидия Ивановна! — И се разкрещя на Андреев. — Защо си въшлясал така, а?
Ала лекарката Лидия Ивановна не му позволи да продължи.
— Нима те са виновни? — тихо и с укор рече тя, като подчерта думата „те“, и взе слушалката.
Андреев за цял живот запомни тази Лидия Ивановна с нейните рижи коси, хиляди пъти я благослови, винаги си мислеше за нея с нежност и с топлота. Защо ли? Защото бе; подчертала думата „те“ в тази фраза — единствената, която бе произнесла. За добрата дума, казана навреме. Дали бе усетила благодарността му?
Прегледът бе кратък. Нямаше нужда от слушалка. Лидия Ивановна дъхна няколко пъти на лилавия печат и силно, с две ръце го натисна върху някаква бланка. Вписа нещо и Андреев го отведоха.
Конвоят, който чакаше в коридора, го поведе не обратно в затвора, а навътре в селището, към една от големите магазин. Пространството около нея бе заградено със задължителните десет реда бодлива тел с вратичка, пред която кръстосваше часови с кожух и пушка. Влязоха в двора и се приближиха до магазията. През пролуката на вратата бликаше ярка електрическа светлина. Конвоят с мъка отвори огромната врата, която бе предвидена за моторни коли, а не за хора, и изчезна вътре. Андреев го лъхна миризма на мръсни тела, мръсни дрехи и кисела човешка пот. Човешки гласове изпълваха с глухо бучене тази огромна кутия. Плътните редици от четириетажни нарове бяха сковани солидно от стволовете на лиственици сякаш за вечни времена — като мостовете на Цезар. По рафтовете в огромната магазия имаше над хиляда души. Това бе една от двадесетте големи магазин, натъпкана догоре с нова, жива стока — в пристанището беше обявена тифозна карантина и вече повече от месец нямаше извозване или етап, както се нарича това в затвора. Лагерното кръвообращение, в което еритроцитите бяха живи хора, бе нарушено. Транспортните коли бездействаха. В златните мини удължиха работния ден на затворниците. В града хлебозаводът не смогваше с печенето на хляба — нали ежедневно всеки трябваше да получава по петстотин грама, опитваха се да го пекат по частните жилища. Злобата на началството растеше и от това, че от тайгата постепенно прииждаше в града шлаката на златните мини.
В секцията, както за по-модерно наричаха склада, в който бяха довели Андреев, имаше над хиляда души. Но на пръв поглед това не личеше. На горните нарове хората лежаха голи от жега, на долните и под тях — с ватенки, палта и шапки. Повечето лежаха по гръб или по лице (никой не може да обясни защо арестантите почти не спят на една страна) и по масивните нарове телата им приличаха на израстъци, на гърбици по дървото, на изкривени дъски.
Те се скупчваха или при разказвача-„романист“, или около случая — а при толкова народ непрекъснато изникваха някакви случаи. Хората лежаха тук повече от месец, не работеха — ходеха само на баня за дезинфекция на вещите. Ежедневно се губеха двадесет хиляди работни дни, сто и шестдесет хиляди работни часа, а може би и триста и двадесет хиляди часа — работните дни биват различни. Или се спасяваха двадесет хиляди дни живот. Двадесет хиляди дни живот. За цифрите може да се говори по различен начин, статистиката е коварна наука.
Когато се раздаваше храната, всички биваха по местата си (яденето се даваше на групи по десет души). Хората бяха толкова много, че тези, които я разнасяха, едва смогваха да раздадат закуската, а вече идваше време за обяд. Тъкмо свършваха с разпределянето на обяда — започваха да дават вечерята. От сутрин до вечер в секцията се разнасяше храна. Нищо, че сутрин се раздаваше само хляб за целия ден и чай — топла преварена вода, — и през ден по половин сельодка, по обяд — само чорба, за вечеря — само каша.
И въпреки това времето за раздаването на храната не стигаше.
Нарядчикът заведе Андреев до наровете и посочи втория ред.
— Ето твоето място!
Горе започнаха да протестират, в отговор нарядчикът изпсува. Андреев се вкопчи с две ръце за края на нара и направи неуспешен опит да качи горе десния си крак. Силната ръка на нарядчика го подхвърли и той тежко се пльосна сред голите тела. Никой не му обърна внимание. Процедурата по „адресната регистрация“ и нанасянето привърши.
Андреев спеше. Събуждаше се само когато раздаваха храната, а след като грижливо и внимателно облизваше ръцете си, отново заспиваше, ала не дълбоко — пречеха му въшките.
Никой не го разпитваше, макар че в целия този транзитен затвор имаше малко хора от тайгата, а на всички останали им предстоеше път дотам. Те го разбираха и поради това не искаха да знаят нищо за неизбежната тайга. Андреев прецени, че е правилно. Те не трябваше да знаят нищо от онова, което бе видял той. Нищо не може да се избегне — тогава защо нещата да се знаят предварително? За какво излишен страх? Тези тук все още бяха хора — Андреев бе представител на мъртвите. И неговите знания, знанията на един мъртъв човек, не можеха да им послужат на тях, които бяха още живи.
След ден-два дойде време за баня. Баните и дезинфекциите вече бяха омръзнали на всички и те се приготвяха за тях с нежелание, ала Андреев гореше от нетърпение да се отърве от въшките си. Сега имаше предостатъчно време и той по няколко пъти на ден преглеждаше шевовете на избелялата си рубашка. Но окончателен успех можеше да донесе само дезинфекционната камера. Затова отиде с желание и макар че не му дадоха бельо и трябваше да облече влажната рубашка на голо, вече не усещаше познатите ухапвания.
В банята водата беше по норма: един тас гореща и един тас студена, ала Андреев излъга баняджията и взе още една порция вода.
Парчетата сапун, които им раздаваха, бяха миниатюрни, ала по пода можеше да се съберат остатъци и Андреев се постара да се изкъпе добре. Това бе най-хубавата му баня за последната година. Нищо, че от скорбутните му язви по пищялите се стичаше кръв и гной. Нищо, че хората се стряскаха От вида му. Нищо, че гнусливо се отдръпваха от въшлясалите му парцали.
Извадиха дрехите от дезинфекционната камера и Огньов, съседът на Андреев, получи вместо-чорапите си от необработена агнешка кожа един сякаш детски чифт — така се бяха свили. Огньов се разплака — тези чорапи бяха единственото му спасение на Север. Но Андреев го изгледа с неприязън. Беше виждал много мъже да плачат по най-различни поводи. Имаше хитри, които се преструваха, имаше нервноболни, имаше загубили всякаква надежда, имаше и озлобени. Имаше плачещи от студ. Плачещи от глад Андреев не беше виждал.
Връщаха се през тъмния смълчан град. Алуминиевите локви бяха замръзнали, ала въздухът бе чист, пролетен. След тази баня Андреев спа много дълбоко, „наспа се до насита“, както каза съседът му Огньов, който вече бе забравил приключението си от банята.
Не пускаха никого никъде. Ала все пак в секцията имаше една единствена длъжност, която даваше възможност да се излезе отвъд телената ограда. Наистина, ставаше дума не за излизане извън лагерното селище, оттатък външната ограда — три огради по десет реда бодлива тел, че и забранената зона, заградена също с опъната ниско над земята тел. За това никой дори не мечтаеше. Ставаше дума за излизане от ограденото с тел дворче. Там се намираха столовата, кухнята, складовете, болницата, с една дума — другият, забранен за Андреев живот. Отвъд бодливата тел излизаше един-единствен човек — асенизаторът. И когато той внезапно умря (животът е пълен с благоприятни случайности), Огньов — съседът на Андреев — прояви чудеса от енергия и находчивост. Два дни не яде хляб, след това го смени за голям картонен куфар.
— Взех го от барон Мендел, Андреев!
Барон Мендел! Потомъкът на Пушкин! Ей оня там. Дълъг, с тесни рамене, с миниатюрен плешив череп — виждаше се отдалеч. Ала Андреев нямаше сгоден случай да се запознае с него.
Огньов беше успял да запази вълненото си сако от времето на свободния живот, в карантинната барака той бе от няколко месеца.
Даде на нарядчика сакото и куфара и получи длъжността на починалия асенизатор. След около две седмици криминалните в тъмното го стиснаха за гърлото (оставиха го за щастие жив) и му взеха около три хиляди рубли.
Андреев почти не се срещаше с него, докато бе траял разцветът на търговската му кариера. Пребит, с раздърпани дрехи, Огньов, бе заел старото си място и сега се изповядваше на Андреев.
Андреев можеше да му разкаже това-онова от видяното в златните мини, ала Огньов ни най-малко не се разкайваше, нито пък се оплакваше.
— Днес те мен, утре аз тях. Аз… ще си ги върна на карти… На щос, на терца, на бура ще ги бия. Всичко ще си върна!
Огньов не му беше помогнал нито с хляб, нито с пари, това не беше прието в такива случаи — от гледна точка на лагерната етика всичко беше нормално.
Един ден Андреев се учуди, че още е жив. С мъка се качваше на нара си, но все пак се качваше. Най-важното беше, че не работи, че лежи — дори всекидневните петстотин грама ръжен хляб, три лъжици каша и паница рядка чорба можеха да възкресят човек. Стига да не работи.
Именно тук Андреев разбра, че не изпитва страх и не трепери за живота си. Разбра и това, че е бил подложен на огромни изпитания и е оцелял. Че ще трябва да използва страшния си опит от златните мини. Разбра, че колкото и да са мизерни възможностите за избор, за волеизява на арестанта, те все пак съществуват; тези възможности са нещо реално, и в случай на нужда могат да му спасят живота. Андреев беше готов за такова грандиозно сражение — да противопостави животинската си хитрост на зверовете. Бяха го лъгали. И той ще излъже. Няма да умре, не смяташе да умира.
Щеше да изпълнява желанията на тялото си, онова, което то му бе разказало в златните мини. Там беше загубил битката, но тя не беше последната. Той спадаше към шлаката на рудниците. И щеше да си остане шлака. Беше видял, че лилавият печат, поставен от Лидия Ивановна на някакъв документ, представляваше три букви: „ЛФТ“ — лек физически труд. Андреев знаеше, че в мините не им обръщат внимание, но тук, в центъра, смяташе да извлече от тези букви максималното.
Ала възможностите бяха малко. Можеше да каже на нарядчика: „Аз, Андреев, си лежа тук и никъде не искам да пътувам. Ако ме изпратят в златните мини, още на първите височини, щом камионът започне да буксува, ще скоча долу — нека конвоят ме застреля; все едно няма да отида пак на златото.“
Възможностите бяха малко. Но тук той щеше да бъде по-умен, повече щеше да се доверява на тялото си. И тялото няма да го излъже. Семейството, страната му го излъгаха. Любовта му, енергията, способностите — всичко беше потъпкано, разбито. Всички оправдания, които търсеше мозъкът му, бяха фалшиви, лъжливи и Андреев го разбираше. Единствено събудилият се в мините животински инстинкт можеше да подскаже и му подсказваше изход.
Именно тук, на тези циклопични нарове Андреев разбра, че струва нещо, че може да се уважава. Ето го тук, все още жив, без никого да е предал или продал нито по време на следствието, нито в лагера. Беше успял да каже много истини, да потисне страха си. Не че от нищо не се боеше, не — моралните бариери бяха станали по-ясни, отколкото преди, всичко бе по-просто и по-ясно. Например беше ясно, че няма как да оцелее. Предишното му здраве е безвъзвратно загубено, прекършено навеки. Навеки ли? Когато докараха Андреев в този град, той си мислеше, че няма да живее повече от две-три седмици. За да се възвърне предишната му сила, беше нужна пълна почивка в продължение на много месеци, на чист въздух, в курортни условия, с мляко, с шоколад. И понеже беше съвършено ясно, че няма да види такъв курорт, значи трябваше да умре. В което също нямаше нищо страшно. Много от другарите му бяха умрели. Любовта? Злобата? Не. Човек живее по същите причини, по които живеят дървото, камъкът, кучето. Ето това беше разбрал Андреев и не само го разбра, а и добре го почувства именно тук, в градския транзитен затвор, по време на тифозната карантина.
Разранените от чесане места по кожата му заздравяваха много по-бързо от другите рани. Постепенно изчезваше костенурковата черупка, в каквато се бе превърнала човешката кожа в рудника; яркорозовите връхчета на измръзналите му пръсти потъмняха — тънката ципа, която ги покриваше след като се пукнаха мехурите от премръзването, леко загрубя. И дори — най-важното — взе да прегъва китката на лявата си ръка. За тази година и половина работа в мините двете му китки се бяха свили по дебелината на дръжката на лопатата или кирката и сякаш се бяха вдървили завинаги. Когато се хранеше, държеше лъжицата както всички свои другари — с върха на пръстите или в шепа, беше забравил, че лъжицата може да се държи и по друг начин. Макар и жива, китката на ръката му приличаше на протеза-кука. И се движеше като протеза. Освен това с нея можеше да се кръсти, ако Андреев би се молил на Бога. Ала в душата му нямаше нищо освен злоба. Раните на душата му не се лекуваха толкова лесно. Те никога не можаха да бъдат излекувани.
Но Андреев все пак успя да разгъне китката си. Веднъж, в банята, пръстите на лявата му ръка се отпуснаха. Това го учуди. Щеше да дойде ред и на дясната, която все още бе сгърчена. И нощем Андреев внимателно я докосваше, опитваше се да разтвори пръстите и му се струваше, че още малко, и ще успее. Беше изгризал най-внимателно ноктите си и сега ръфаше мръсната, вроговена, леко омекнала кожа парченце по парченце. Тази хигиенична операция беше едно от малкото му развлечения през времето, когато не ядеше и не спеше.
Кървавите пукнатини по ходилата му вече не бяха толкова болезнени. Скорбутните язви по краката още не се бяха затворили и имаха нужда от превръзки, но ставаха все по-малко и по-малко — на тяхно място оставаха синьо-черни петна, които приличаха на клейма, на знаците, поставяни от робовладелците, търговците на негри. Не зарастваха само палците на краката му — измръзването бе засегнало и костния мозък и от пръстите му сълзеше по малко гной. Разбира се, гнойта беше много по-малко, отколкото преди, когато работеше в мината, където гумените му галоши, летните обувки на затворниците, така се пълнеха с гной и кръв, че ходилата му жвакаха като в локва.
Щяха да минат много години, преди тези пръсти да оздравеят… Дълго след това при най-малък студ те щяха да напомнят с тъпа болка за северните рудници. Но Андреев не мислеше за бъдещето. Свикнал от времето, когато беше в мините, да не планира живота си за повече от ден напред, той се мъчеше да се бори за близкото, както прави всеки, който е на крачка от смъртта. Сега искаше само едно — тифозната карантина да продължи вечно. Ала това бе невъзможно и настъпи денят, когато карантината свърши.
Тази сутрин изгониха навън всички обитатели на секцията. В продължение на няколко часа затворниците мълком стърчаха в заграденото с тел пространство, мръзнеха. Застанал върху една бъчва, нарядчикът с пресипнал отчаян глас крещеше имената им. Извиканите излизаха през портичката — безвъзвратно. На пътя бучаха камиони, толкова силно бучаха в студеното утро, че пречеха на нарядчика.
„Само да не ме извикат, само да не ме извикат“ — като дете се молеше Андреев на съдбата. Не, няма да му провърви. Ако не днес, ще го извикат утре. Отново ще замине за златните мини, при глада, побоите и смъртта.
Болка прониза измръзналите пръсти на ръцете и краката му, ушите и бузите му. Андреев все по-често пристъпваше от крак на крак, беше се свил и дишаше в шепите си, ала не е толкова просто да стоплиш вкочанените си крака и болните ръце. Всичко беше безсмислено. Беше безсилен в борбата с тази исполинска машина, чиито зъбци смилаха тялото му.
— Воронов! Воронов! — дереше се нарядчикът. — Воронов! Знам, че е тук, мръсникът!… — Нарядчикът злобно захвърли тънката жълта папка на „делото“ върху бъчвата и я притисна с крак.
И тогава Андреев начаса разбра всичко. Това бе като светлина от мълния по време на буря, която му посочи пътя към спасението. И сега, пламнал от вълнение, той събра смелост и направи крачка напред, към нарядчика. Онзи извикваше име по име, хората един след друг напускаха двора. Но тълпата все още бе голяма. Ето сега, сега…
— Андреев! — извика нарядчикът.
Андреев мълчеше и съзерцаваше гладко избръснатите му страни. След като свърши да ги разглежда, погледът му премина към папките с „делата“. Бяха останали съвсем малко. „Последната кола“ — помисли си той.
Нарядчикът подържа малко папката на Андреев в ръка и без да повтори повикването, я отдели настрана върху бъчвата.
— Сичов! Отговаряй — име, бащино!
— Владимир Иванович — отвърна по всички правила някакъв възрастен арестант и разбута тълпата.
— Член? Присъда? Излизай!
Обадиха се още няколко души и също излязоха. След тях си отиде и нарядчикът. Останалите затворници ги върнаха в секцията.
Кашлицата, тропотът и подвикванията сякаш утихнаха, разтвориха се сред гласовете на стотиците хора.
Андреев искаше, да живее. Беше си поставил две прости цели и беше решил да ги постигне. Бе до болка ясно, че трябва да остане тук колкото се може по-дълго, до последния ден. Да се помъчи да не прави грешки, да се владее… Златото е смърт. В този транзитен затвор никой не знаеше това по-добре от него. Трябваше на всяка цена да се спаси от тайгата, от златните забои. Как можеше той, безправният роб Андреев, да постигне това? Ето как. Докато бе траяла карантината, тайгата е обезлюдяла — студът, гладът, тежката многочасова работа и безсънието я бяха лишили от хора. Значи след карантината първо ще изпращат коли за „златните“ управления и едва когато поръчките на мините бъдат изпълнени („Изпратете двеста дървета“, както пишеха в служебните телеграми), едва тогава щяха да започнат да пращат не за тайгата, не при златото. А къде — на Андреев му беше все едно. Само да не е при златото.
За всичко това той не спомена никому дума. Не се посъветва с никого, нито с Огньов, нито с Парфентиев, неговия приятел от мините, с нито един от тези хиляди души, които лежаха заедно с него по наровете. Понеже знаеше: всеки, с когото сподели плана си, щеше да го предаде на началството — за похвала, за някой фас или просто така… Знаеше какво е да пазиш тайна и го биваше за това. Само в този случай не изпитваше страх. За сам човек беше по-лесно — два, три, четири пъти по-лесно — да се промъкне между зъбците на машината. Неговата игра си беше само негова — това също добре го бе установил в мината.
В продължение на много дни Андреев не се обаждаше. Веднага щом карантината свърши, започнаха да ги изкарват на работа и на излизане трябваше така да хитрува, че да не попадне в големите групи — тях обикновено ги караха на изкопни работи с лостове, кирки и лопати; а с малките групи от по двама-трима души винаги имаше надежда да се припечели къшей хляб или дори захар — Андреев не беше виждал захар повече от година и половина. Сметката беше проста и абсолютно вярна. Разбира се, всички тези видове работа бяха незаконни, затворниците се водеха уж на път „по етапния ред“ и имаше много желаещи да се възползват от безплатния им труд. Онези, които попадаха на изкопни работи, отиваха там с мисълта да си изпросят някъде тютюн или хляб. Успяваха, дори минувачите им даваха. Андреев ходеше в склада за зеленчуци, където ядеше до насита цвекло и моркови, донасяше „вкъщи“ по няколко влажни картофа, които печеше в пепелта на печката — изваждаше ги полусурови и ги ядеше, понеже животът тук принуждаваше всичко, годно за ядене, да се поглъща бързо — прекалено много бяха гладните наоколо.
Настанаха дни, които почти бяха осмислени, изпълнени с някаква дейност. Всяка сутрин се налагаше да стоят около два часа на студа. И нарядчикът крещеше: „Ей, вие, обаждайте се, име и бащино.“ И когато ежедневното жертвоприношение за Молох привършваше, всички, с трополене хукваха към бараката — оттам ги извеждаха на работа.
Андреев работи в хлебозавода, изхвърля боклука в женския етапен затвор, ми пода в помещението на охраната, където в полутъмния стол събираше от оставените чинии вкусните и лепкави парченца месо. След като приключваха с работата в кухнята, внасяха големи тасове, пълни със сладък кисел, планини от хляб, и всички сядаха, ядяха и си тъпчеха джобовете с къшеи.
Само веднъж си направи сметката без кръчмаря. Колкото е по-малка групата, толкова по-добре — такъв беше неговият закон. А най-добре — сам. Но рядко вземаха по един човек. Веднъж нарядчикът, който вече беше запомнил Андреев (знаеше го като Муравьов), каза:
— Такава работа съм ти намерил, че цял живот ще ме благославяш. Ще режеш дърва при голямото началство. Вземи още един със себе си.
Те весело тичаха пред съпровождащия ги, който беше с кавалерийски шинел и ботуши. Онзи се подхлъзваше, препъваше се, прескачаше локвите и после ги настигаше на бегом, като придържаше с две ръце пешовете на шинела. Скоро наближиха малка къщурка със заключена портичка и бодлива тел над оградата. Съпровождащият ги почука. В двора се разлая куче. Дневалният на началника им отвори, мълчешката ги отведе в една барака, заключи ги вътре и пусна в двора огромното куче вълча порода. Донесе кофа с вода. И докато арестантите не нарязаха и не нацепиха всичките дърва, кучето ги пазеше затворени. Късно вечерта ги заведоха в лагера. На другия ден ги изпрати пак там, ала Андреев се скри под наровете и изобщо не излезе на работа.
На следната сутрин, преди да раздадат хляба, му хрумна една проста мисъл, която веднага осъществи.
Събу плъстените си ботуши и ги сложи на края на нара един връз друг, с подметките навън — така, сякаш си беше легнал с ботушите. Просна се до тях по корем и отпусна глава върху лакътя си.
Раздаващият храната бързо преброи поредната десятка и даде на Андреев десет порции хляб. За него останаха две. Но този начин не беше сигурен, случайно му бе провървяло и Андреев отново започна да си търси работа извън бараката.
Дали по онова време си мислеше за семейството? Не. За свободата? Не. Живееше единствено с равнодушна злоба. Тъкмо тогава срещна капитан Шнайдер.
Криминалните бяха заели по-близките до печката места. Наровете им бяха застлани с мръсни памучни одеяла, покрити с много пухени възглавници с най-различна големина. Памучното одеяло е задължителният спътник на всеки късметлия крадец, единствената вещ, която той влачи със себе си по затворите и лагерите, краде я, отнема я, когато не я притежава, а възглавницата — тя е не само за под главата, а служи и като маса за игра по време на безкрайните сражения на карти. Тази маса може да придобие всякаква форма. И все пак тя е възглавница. Картоиграчите първо ще проиграят панталоните си и чак след това възглавницата.
Върху одеялата и възглавниците се разполагаха главатарите — по-точно тези, които в момента бяха нещо като главатари. Още по-високо, на третия ред нарове, където беше тъмно, имаше още одеяла и възглавници — там замъкваха някакви женоподобни млади крадци, пък и не само тях — почти всеки крадец беше педераст.
Крадците бяха заобиколени от тълпа подмазвачи и лакеи — придворни разказвачи, понеже криминалните смятат за проява на добър вкус да се интересуват от „романи“; придворни бръснари с шишенце одеколон дори при тези условия; освен това и тълпа услужващи, готови на всичко, само и само да им отчупят някоя коричка или да им сипят малко чорба.
— По-тихо! Сенечка казва нещо. По-тихо — Сенечка ляга да спи…
Картина, добре позната ми от златните мини.
Изведнъж сред тълпата авантаджии, тази вечна свита на криминалните, Андреев видя познато лице, познати черти, чу познат глас. Нямаше съмнение — това беше капитан Шнайдер, другар на Андреев от Бутирския затвор.
Капитан Шнайдер беше немски комунист, деец на Коминтерна, говореше прекрасно руски, познавач на Гьоте, образован марксист-теоретик. В паметта на Андреев бяха останали разговорите им, разговори „на високо ниво“ през дългите нощи в затвора. Веселяк по природа, бившият капитан далечно плаване поддържаше духа на хората от килията.
Андреев не повярва на очите си.
— Шнайдер!
— Да? Какво искаш? — обърна се капитанът. Погледът на безизразните му сини очи не можа да познае Андреев.
— Шнайдер!
— Е, какво има? По-тихо! Ще събудиш Сенечка.
Но краят на одеялото вече се беше надигнал и се подаде едно бледо, болнаво на вид лице.
— А, капитане — морно прозвуча тенорът на Сенечка. — Нямаше те и не можах да заспя.
— Ей сега, ей сега.
Той се покатери на наровете, отметна одеялото, седна, пъхна отдолу ръката си и започна да чеше петите на Сенечка.
Андреев бавно вървеше към мястото си. Не му се живееше. И макар това събитие да не беше по-голямо и по-страшно в сравнение с онова, което беше виждал и което му предстоеше да види, той завинаги запомни капитан Шнайдер.
А хората оставаха все по-малко. Транзитният затвор опустяваше. Андреев се сблъска лице с лице с нарядчика.
— Как ти е името?
Но Андреев отдавна беше готов за подобно нещо.
— Гуров — рече той смирено.
— Чакай!
Нарядчикът разлисти тънките страници на списъците.
— Не, няма те.
— Може ли да вървя?
— Върви, животно — изрева онзи.
Веднъж го пратиха да прибира и да мие съдовете в стола на заминаващите освободени, излежали присъдите си затворници. Заедно с него беше един изтощен смъртник на неопределена възраст, току-що пуснат от местния затвор. Това беше първото му излизане на работа. Все питаше — какво ще правим, дали ще ни нахранят и удобно ли е да поиска нещо за хапване малко преди да започнат работа. Смъртникът му разказа, че е професор-невропатолог, Андреев запомни и трите му имена.
От опит знаеше, че готвачите в лагерите, пък и не само те, не обичат Иван-Ивановичите, както презрително наричаха интелигенцията. Той посъветва професора предварително да не моли за нищо и тъжно си помисли, че основната част от работата ще легне върху него — професорът бе прекалено слаб. Това беше в реда на нещата и не трябваше да се сърди — колко пъти в златните мини Андреев бе по-лошият работник, по-слабият от двамата и никой от тогавашните му другари дума не обелваше. Къде са те? Къде са Шейнин, Рютин, Хвостов? Всички умряха, а той, Андреев, оцеля. Впрочем още не е оцелял и едва ли ще оцелее. Но ще се бори за живота.
Предположенията на Андреев се оказаха верни — професорът наистина се оказа слаб, макар и мераклия помощник.
Те привършиха с работата, готвачът ги вкара да седнат в кухнята и постави пред тях една бака с гъста рибена чорба и голяма желязна паница с каша. Професорът плесна с ръце от радост, но Андреев, който в мините беше виждал как сам човек изяжда по двадесет порции, състоящи се от три блюда с хляб, погледна с неодобрение предложената им гощавка.
— Без хляб, така ли? — попита той навъсено.
— Как може без хляб, ще ви дам по малко — и готвачът извади от шкафа два къшея.
С храната приключиха бързо. На такова „гости“ предвидливият Андреев винаги ядеше без хляб. И сега напъха хляба в джоба си. А професорът си чупеше от своето парче, гълташе чорбата, дъвчеше и по посивялата му остригана глава избиваха едри капки мръсна пот.
— Ето ви и по една рубла — рече готвачът. — Днес нямам повече хляб.
Това беше превъзходно заплащане.
В затвора имаше лавка, магазинче, където волнонаемните можеха да си купят хляб. Андреев сподели това с професора.
— Да, да, прав сте — рече му онзи. — Но видях, че там продават и сладък квас. Или това е лимонада? Много ми се пие лимонада, изобщо нещо сладко.
— Ваша си работа, професоре. Само че на ваше място бих си купил хляб.
— Да, да, прав сте — повтори професорът, — но много ми се пие сладък квасец. Елате да пийнете и вие.
Ала Андреев категорично се отказа от кваса.
В края на краищата той се уреди да работи сам — започна да мие пода в домакинството. Всяка вечер идваше да го вземе дневалният, който трябваше да поддържа чистотата в канцеларията. Това бяха две миниатюрни стаички по около четири квадратни метра всяка, наблъскани с бюра. Подът беше боядисан. Тази работа отнемаше десет минути и Андреев отначало не можа да разбере защо дневалният имаше нужда от човек за почистването. Та нали дори водата дневалният я носеше сам през целия лагер, чистите парцали също бяха винаги предварително подготвени. А заплащането беше щедро — махорка, супа и каша, хляб и захар. Дневалният беше обещал да даде на Андреев дори едно лятно сако, ала не успя.
Явно дневалният считаше, че е под неговото достойнство да мие пода — дори по пет минути на ден, след като можеше да си наеме работник. Това присъщо за руския човек качество Андреев бе наблюдавал и в рудника — началникът даваше на дневалния шепа махорка. Дневалният изсипваше половината в кесията си и наемаше някой политически от бараката за другата половина. Онзи, от своя си страна, си отсипе половината и наеме работяга срещу две цигари. Та работягата, след като е блъскал 12–14 часа през деня, през нощта мие пода за тези две цигари. На това отгоре е щастлив — нали ще ги смени за хляб.
Валутните въпроси са най-сложната теоретична област на икономиката. Те са сложни и в лагера — учудващи са еталоните: чай, тютюн, хляб — това са „конвертируемите“ ценности.
Дневалният на стопанската част понякога плащаше на Андреев с купони за кухнята. Това бяха парчета картон с печати, като жетони — десет обеда, пет втори блюда и т.н. Така веднъж дневалният даде на Андреев един жетон за двадесет порции каша и тези двадесет порции не можаха да покрият дъното на тенекиената паница.
Андреев виждаше как криминалните подаваха през шублера вместо жетони яркооранжеви тридесетачки, сгънати по същия начин. Това действаше безотказно. В отговор на „жетона“ паницата изскачаше през шублера пълна с каша.
Хората от транзитния затвор ставаха все по-малко и по-малко. Най-сетне дойде денят, когато след заминаването на последната кола на двора останаха само тридесетина души.
Този път не ги пуснаха в бараката, а ги строиха и ги поведоха през целия лагер.
— Няма да ни разстрелват я — рече огромният едноок човек с големи ръце, който крачеше до Андреев.
Точно така — няма да ни разстрелват я — си помисли и Андреев. Заведоха ги в регистратурата, при нарядчика.
— Ще ви вземаме отпечатъци от пръстите — каза нарядчикът, като излезе на прага.
— Е, щом опря до пръстите, можем и да не се крием повече — весело рече едноокият. — Казвам се Филиповски, Георгий Адамович.
— А ти?
— Андреев, Павел Иванович.
Нарядчикът намери личните им дела.
— Отдавна ви търсим — каза той беззлобно. — Вървете в бараката, после ще научите къде ще ви назначат.
Андреев знаеше, че е спечелил битката за живот. Просто беше невъзможно тайгата да не се е наситила на хора. Дори да ги изпратят някъде, ще бъде наблизо, на някоя местна командировка. Или в самия град — това щеше да е още по-добре. Не могат да ги изпратят далеч — не само защото Андреев имаше „лек физически труд“. Беше му позната практиката с внезапната промяна на групите. Не могат да ги пратят надалеч, защото нарядите за тайгата вече са изпълнени. И остават единствено близките командировки, където животът е по-лек, по-прост, по-сит, където няма златни мини, а значи има надежда за спасение. Андреев бе изстрадал всичко това с двегодишната си работа в рудниците. С животинското напрежение през тези месеци на карантина. Прекалено много бе направил. Надеждите му трябваше да се сбъднат на всяка цена.
Наложи им се да чакат само една нощ.
След закуската нарядчикът се втурна в бараката със списъка в ръка, с малък списък, както веднага с облекчение отбеляза Андреев. Списъците за рудниците бяха по двадесет и пет души на камион и винаги имаше по няколко такива списъка, а не един.
В този списък бяха и Андреев, и Филиповски; освен тях имаше и други — малко, но поне две-три имена.
Поведоха ги към познатата врата на регистратурата. Там имаше още трима души — побелял, важен, солиден старец с къс кожух и валенки, и друг — мръсен, суетлив човек с ватенка, панталон и галоши, с партенки на краката. Третият беше благообразен старец, който си гледаше в краката. Наблизо стоеше човек с военно зимно палто и шапка-кубанка.
— Ей ги всичките — рече нарядчикът. — Стават ли?
Човекът с военното палто повика с пръст стареца.
— Ти какъв си?
— Нагибин Юрий Иванович, по петдесет и осми член. Осъден на двадесет и пет години — бодро рапортува старецът.
— Не, не — намръщи се палтото. — Какъв си по специалност? Данните ви ще ги намеря без ваша помощ…
— Майстор съм на зидани печки.
— Друго?
— И за тенекеджия ме бива.
— Много добре. Ти? — началникът премести поглед към Филиповски.
Едноокият великан каза, че е локомотивен огняр от Каменец-Подолск.
— А ти?
Благообразният старец неочаквано измърмори няколко думи на немски.
— Това пък какво е? — рече палтото с интерес.
— Не се безпокойте — каза нарядчикът. — Той е дърводелец, много добър дърводелец, казва се Фризоргер. Малко не е на себе си. Но ще се оправи.
— А защо приказва на немски?
— От района на Саратов е, от автономната република…
— Ааа… А ти? — въпросът бе отправен към Андреев.
„Трябват му специалисти и изобщо работници — помисли си той. — Аз ще съм кожар.“
— Кожар съм, гражданино началник.
— Много добре. А на колко си години?
— Тридесет и една.
Началникът поклати глава, но понеже беше опитен човек и бе виждал възкръснали, си замълча и премести поглед към петия.
Петият, суетливият човек, се оказа ни повече, ни по-малко — деец на есперантското дружество.
— Аз, разбирате ли, по специалност съм агроном, такова ми е образованието, Дори изнасях лекции, а ме съдиха като есперантист.
— Шпионаж, така ли? — равнодушно произнесе палтото.
— Да, да, нещо подобно — потвърди суетливият човек.
— Е? — попита нарядчикът.
— Взимам ги. Все едно няма да мога да намеря по-свестни. Днес изборът е беден.
Петимата ги заведоха в една отделна килия — стая към една от бараките. Но в списъка имаше още две-три имена — Андреев много добре го беше забелязал. Дойде нарядчикът.
— Къде заминаваме?
— На местна командировка, къде другаде — рече той. — А това е вашият началник.
— Ще ви изпратим след час. Три месеца се излежавахте тук, приятелчета, време е да се омитате.
След час ги извикаха, само че не при колата, а в склада. „Сигурно ще ни сменят дрехите“ — помисли си Андреев. Ей наближи пролетта, вече е април. Ще му дадат летни дрехи, а тези, зимните, омразните, от рудниците, ще ги предаде, ще ги хвърли, ще ги забрави. Но вместо летни дрехи им връчиха зимни. Може би по погрешка? Не — на списъка бе написано с червен молив: „зимни“.
Без нищо да могат да разберат, те навлякоха в този пролетен ден износените ватенки и палта, обуха стари, кърпени валенки. И като запрескачаха криво-ляво през локвите, обзети от безпокойство, се върнаха в стаята, откъдето ги бяха завели в склада.
Всички бяха много разтревожени и мълчаха, само Фризоргер ломотеше ли, ломотеше нещо на немски.
— Моли се, мамка му… — прошепна Филиповски на Андреев.
— Е, кой какво знае? — попита Андреев.
Печкаджията, който беше с посивяла коса и приличаше на професор, изброи всички близки командировки: пристанището, четвъртия километър, седемнадесетия, двадесет и третия, четиридесет и седмия…
По-нататък започваха участъците на пътните управления — места, които почти не се различаваха от златните мини.
— Излизай! Марш към портала!
Всички излязоха и тръгнаха към портала на транзитния затвор. Отвън беше спрял голям камион, каросерията му бе покрита със зелено платнище.
— Конвой, приемай!
Войникът от конвоя ги провери по списък. Андреев усети как краката и гърбът му започнаха да изстиват.
— Качвай се!
Конвоят отметна единия край на големия брезент — камионът беше пълен с хора, които седяха, както се полага по устав.
— Качвай се!
Петимата седнаха заедно. Всички мълчаха. Конвоят седна в камиона, моторът забоботи и колата тръгна по шосето към главната магистрала.
— Карат ни на четвърти километър — рече майсторът на печки.
Километражните стълбове прелитаха край тях. Петимата бяха събрали глави при една дупка в брезента и не вярваха на очите си…
— Седемнадесети…
— Двадесет и трети… — броеше Филиповски.
— Мръсници, уж щели да ни карат наблизо! — злобно изсъска печкаджията.
Камионът отдавна вече лъкатушеше по пътя, който се виеше между скалите. Шосето приличаше на корабно въже, с което дърпаха морето към небето. Влачеха го планините, превили гръб като бурлаци.
— Четиридесет и седми — отчаяно изписука шилявият есперантист.
Колата профуча край знака.
— Накъде пътуваме? — попита Андреев, като се вкопчи в нечие рамо.
— Към Атка, ще нощуваме на двеста и осмия.
— А по-нататък?
— Не знам… Дай да запаля.
Камионът пухтеше тежко и се изкачваше по прохода на Яблоновския гребен.
Стената се залюля и гърлото ми се изпълни с познатото сладникаво гадене. Овъглената кибритена клечка на пода за хиляден път изплува пред погледа ми. Протегнах ръка, за да хвана тази омръзнала ми клечка, и тя изчезна, престанах да виждам. Светът още не се беше отдръпнал съвсем от мен: там, на булеварда, се чуваше гласът, далечният, настойчив глас на медицинската сестра. Сетне започнаха да се мяркат лекарски престилки, ъгълът на къщата, звездното небе, появи се огромна сива костенурка, очите й проблясваха равнодушно; някой изкърти едно от ребрата й и аз пропълзях в някаква дупка, като се вкопчвах и придърпвах с ръце, доверявайки се само на тях.
Спомних си чуждите пръсти, които упорито и умело притискаха главата и раменете ми към леглото. Всичко утихна и аз останах насаме с някого, огромен като Гъливер. Лежах на една дъска, сякаш бях насекомо и някой внимателно ме разглеждаше през лупа. Обръщах се и страшната лупа следваше движенията ми. Гърчех се под чудовищното стъкло. И едва когато санитарите ме пренесоха на болничното легло и настана блаженият покой на самотата, разбрах, че лупата на Гъливер не е била кошмар — това са били очилата на дежурния лекар. Това страшно ме зарадва.
При най-слабото движение започваше да ме боли главата и да ми се вие свят — не можех да мисля, а само си спомнях и отколешните страшни картини започваха да изникват като кадри от ням филм, като двуцветни фигури. Сладникавото гадене, сякаш след упойка с етер, не минаваше. Беше ми познато и успях да разгадая това първо усещане. Спомних си как преди много години, на Север, след шестмесечна работа без почивка, за първи път ни дадоха почивен ден. Всеки искаше да лежи и пак да лежи, да не трябва да кърпи дрехите си, да не помръдва… Но още на сутринта ни вдигнаха и ни подкараха за дърва. На осем километра от селището имаше сечище — всеки трябваше да вземе дървена трупа според силите си и да я домъкне до бараките. Реших да кривна настрана — на около два километра имаше изоставени стифи трупи и можех да намеря подходящо дърво. Беше ми трудно да вървя по нанагорнището, а когато стигнах — видях, че няма леки трупи. В далечината се чернееха други разтурени камари дърва и започнах да се изкачвам към тях. Тук имаше по-тънки, но те бяха затиснати отдолу и нямах сили да ги измъкна. Опитах се на няколко пъти и съвсем изнемогнах. Но нямаше как да се върна без дърва и, събрал последните си сили, запълзях още по-нагоре, към една засипана от снега стифа. Дълго разравях пухкавия, прискърцващ сняг с ръце и крака и най-сетне измъкнах едно дърво. Ала то се оказа прекалено тежко. Свалих от врата си мръсния пешкир, който ми служеше за шал, завързах го за края на дървото и го помъкнах надолу. То подскачаше и ме удряше по краката. Или се изтръгваше от ръцете ми и започваше да подскача по нанадолнището по-бързо от мен. Засядаше в крака или се забиваше в снега, аз допълзявах до него и отново го повличах. Все още бях високо на хълма, когато видях, че вече се беше здрачило. Разбрах, че бяха минали много часове, а до пътя за селището и зоната имаше още много ходене. Дръпнах шала и дървото отново заподскача надолу. Извлякох го на пътя. Гората се залюля пред очите ми, гърлото ми се изпълни със сладникаво гадене и дойдох на себе си в барачката на работника, който работеше на скрипеца — човекът търкаше ръцете и лицето ми с бодливия сняг.
Всичко това сега ми се привиждаше на стената на болничната стая.
Но вместо работника ръката ми държеше лекар. Апаратът на Рива-Рочи за измерване на кръвното налягане също беше тук. Когато разбрах, че не съм на Север, се зарадвах.
— Къде се намирам?
— В Института по неврология.
Лекарят ме питаше нещо. С мъка му отговарях. Исках да остана сам. Не се страхувах от спомените.
Всички умряха…
Николай Казимирович Барбе, един от организаторите на общоруския Комсомол, човекът, който ми помогна да извадя един голям камък от тесния изкоп, бригадирът, бе разстрелян за неизпълнение на плана на участъка, където работеше неговата бригада, след рапорта на Арм — младия комунист и началник на участъка, получил орден през 1938 и по-късно станал началник на златната мина, началник на управлението — направи голяма кариера. Николай Казимирович Барбе имаше една вещ, за която си отваряше очите на четири — дълъг светлосин топъл шал от истинска камилска вълна. Криминалните му го откраднаха в банята — просто му го бяха взели, докато се бе извърнал. И на другия ден бузите му измръзнаха така, че язвите не можаха да зараснат до смъртта му…
Умря Йоска Рютин. Работехме заедно, а „бачкаторите“ не искаха да работят с мен. Йоска работеше. Беше много по-силен и по-сръчен. Ала добре разбираше защо ни бяха докарали тук. И не ми се сърдеше, че работя лошо. В края на краищата старшият надзирател (точно така се наричаха през 1937 година — като в царско време) нареди да ми се определи „самостоятелна норма“ — отделно ще разкажа какво значи това. А Йоска продължи да работи с друг. Но наровете ни в бараката бяха наблизо и аз веднага се събудих от тромавото движение на облечения с кожух човек, който миришеше на овца; този някой се беше обърнал в тесния проход между наровете с гръб към мен и будеше съседа ми:
— Рютин! Обличай се.
И Йоска се заоблича припряно, а човекът, който миришеше на овца, започна да претърсва малкото му багаж. Намери един шах и го отдели настрана.
— Мой си е — бързо каза Рютин. — Моя собственост. Пари съм давал за него.
— И какво от това? — рече овчата кожа.
— Оставете ми го.
Овчата кожа се разсмя с цяло гърло. Когато се умори от кикота и изтри лице с кожения си ръкав, успя да изрече:
— Вече няма да ти трябва…
Умря Дмитрий Николаевич Орлов, бивш референт на Киров. С него режехме дърва нощна смяна в златната мина и като притежатели на трион през деня работехме във фурната. Добре си спомням колко критично ни огледа отговарящият за инструментите склададжия, когато ни даваше триона, една най-обикновена бичкил.
— Виж какво, старче — рече той. Тогава на всички ни викаха така, да не говорим за след двадесет години. — Можеш ли да я наточиш?
— Разбира се — побърза да отвърне Орлов. — А имаш ли чапразило?
— Ще се справиш с брадвата — каза склададжията, усетил, че сме оправни хора, не като тия интелигенти.
Орлов вървеше по пътеката прегърбен, пъхнал длани в ръкавите си. Носеше триона под мишница.
— Слушайте, Дмитрий Николаевич — заподскачах след него, за да го догоня. — Ами че мен не ме бива за тая работа. Никога не съм точил трион.
Орлов се извърна към мен, забучи бичкията в снега и си сложи ръкавиците.
— Мисля — каза той назидателно, — че всеки човек с висше образование трябва да може да наточи и да разметне един трион.
Съгласих се.
Умря икономистът Семьон Алексеевич Шейнин, добър човек, с когото също работехме заедно. Той дълго не разбираше какво правят с нас, но в края на краищата го проумя и спокойно зачака смъртта. Не му липсваше мъжество. Веднъж получих колет — това, че беше стигнал до мен, бе нещо невероятно, в него имаше авиационни плъстени ботуши и нищо повече. Колко зле познаваха нашите роднини условията, в които живеехме. Прекрасно разбирах, че ще ми ги откраднат, ще ми ги отнемат още първата нощ. И ги продадох, без да излизам от комендатурата, продадох ги на стотника Андрей Бойко за сто рубли. Те струваха седемстотин, но това беше изгодна сделка. Та аз можех да си купя сто килограма хляб или масло, захар. За последен път бях вкусвал масло и захар в затвора. И купих от магазина цял килограм масло. Много добре помнех колко е полезно. Това масло струваше четиридесет и една рубла. Купих го през деня (понеже работех нощем) и хукнах при Шейнин — живеехме в различни бараки — да отпразнуваме получаването на колета. Купих и хляб…
Семьон Алексеевич се трогна и много се зарадва.
— Защо и аз? Какво право имам? — запелтечи той, ужасно развълнуван. — Не, не, не мога…
Ала аз го придумах и той, зарадван, изтича за вряла вода.
В същия миг се строполих от страшен удар по главата.
Когато скочих, чантата с маслото и хляба я нямаше. До нара се търкаляше еднометрова чамова цепеница, с която ме бяха ударили. Наоколо всички се смееха. Дотича Шейнин с врялата вода. Дълги години след това не можех да си спомня за тази кражба без страшно, почти шоково вълнение. А Семьон Алексеевич — той умря.
Умря Иван Яковлевич Федяхин. Пътувахме в един влак, с един параход. Попаднахме на една и съща златна мина, в една и съща бригада. Той беше философ, волоколамски селянин, организатор на първия колхоз в Русия. Както се знае, първите колхози ги организираха есерите през двадесетте години, а интересите им горе представляваше групата Чаянов-Кондратиев. Иван Яковлевич си беше селски есер — един от онзи милион души, които гласуваха за партията на есерите през 1917. Та за това, дето беше организирал първия колхоз, беше тук — за пет години.
Веднъж, в самото начало, през първата ни колимска есен на 1937, работехме с него на каручка — на прословутия златен конвейер. Вагонетките-каручки бяха две, можеха да се откачат — докато коларят караше едната към съоръжението за промиване, двама работници едва смогваха да напълнят другата. За цигара нямаше време, а и надзирателите не разрешаваха да се пуши. За разлика от нас каруцарят пушеше огромна цигара, свита почти от половин пачка махорка (тогава още имаше махорка) и я оставяше на ръба на забоя — да си дръпнем.
Колар беше Мишка Вавилов, бивш заместник-председател на тръста „Промимпорт“, а Федяхин и аз бяхме забойчици.
Докато товарехме, без да бързаме, рудата в каручката, си приказвахме. Разправих на Федяхин за нормите, които са имали декабристите в Нерчинск според „Записките на Мария Волконска“ — по три пуда на човек.
— А колко е нашата норма, Василий Петрович? — попита Федяхин.
Пресметнах, излезе около 800 пуда.
— Даа, Василий Петрович, увеличила се е…
По-късно по време на глада през зимата, намирах тютюн — изпросвах си го, криех го, купувах го — и го разменях за хляб. Федяхин не одобряваше „търговията“ ми.
— Не ви приляга, Василий Петрович, не бива да го правите…
За последен път видях Федяхин през зимата, пред стола. Дадох му шест купона за обед, които бях получил същия ден загдето през нощта бях преписвал служебни документи в канцеларията. Красивият ми почерк понякога ми помагаше. Купоните щяха да изгорят — бяха датирани, Федяхин получи порциите. Седеше на масата и пресилваше от канче в канче „водичката“ — чорбата беше извънредно рядка, в нея не се виждаше нито капка мазнина… Кашата от всичките шест купона не можа да напълни дори едно половинлитрово канче… Федяхин нямаше лъжица и ближеше кашата с език. И плачеше.
Умря Дерфел. Френски комунист, работил в каменоломните на Кайена. Освен от глада и от студа, той бе измъчен и нравствено — не искаше да повярва как може той, членът на Коминтерна, да попадне тук, в съветска каторга. Ужасът му щеше да е по-малък, ако би бил единственият случай. Такива бяха всички, с които бе пристигнал, заедно с които живееше, с които умираше. Беше дребен, слаб човек, побоите вече излизаха на мода… Веднъж бригадирът го удари, удари го просто с юмрук — така да се каже, профилактично, но Дерфел падна и вече не стана. Той бе един от първите, които умряха, един от най-щастливите. В Москва беше работил редактор в ТАСС. Добре говореше руски.
— В Кайена също беше зле — каза ми той веднъж. — Но тук е много по-зле.
Умря Фриц Давид. Холандски комунист, сътрудник на Коминтерна, обвинен в шпионаж. Имаше прекрасна къдрава коса, дълбоки сини очи, устните му бяха като на дете. Почти не знаеше руски. Срещнах се с него в една барака, която така бе претъпкана с хора, че човек можеше да спи само прав. Стояхме един до друг, Фриц ми се усмихна и затвори очи.
Пространството под наровете бе наблъскано с хора до краен предел, трябваше да се чака, за да поседнеш, да клекнеш, сетне да се облегнеш на някой нар, на някой дирек, на нечие тяло и да заспиш. Чаках със затворени очи. Изведнъж нещо до мен рухна. Беше паднал съседът ми Фриц Давид. Той се надигна смутено.
— Заспал съм — рече уплашено.
Този Фриц Давид беше първият от нашата група, който получи колет. Изпратила му го бе жена му от Москва. Вътре имаше кадифен костюм, нощница и снимка голям формат на красива жена. Точно с този кадифен костюм той стоеше сега клекнал до мен.
— Гладен съм — рече, като се усмихваше и изчервяваше. — Много съм гладен. Донесете ми нещо за ядене.
Фриц Давид полудя и го отведоха някъде.
Нощницата и снимката му ги откраднаха още през първата нощ. Когато по-късно разказвах за него, винаги недоумявах и се възмущавах. За какво, кому е притрябвала чужда снимка?
— И вие не всичко знаете — рече ми веднъж един мой хитър събеседник. — Не е трудно да се досети човек. Снимката са я откраднали криминалните — за „сеанс“, както му викат те. За онанизъм, наивни ми друже…
Умря Серьожа Кливански, мой приятел от първи курс на университета, с когото се срещнахме след десет години в етапната килия на Бутирския затвор. През 1927 година го бяха изключили от комсомола заради доклада му за китайската революция в кръжока по текуща политика. Успял да завърши университета и след това започнал да работи като икономист в Госплан, докато обстановката там не се усложнила и Серьожа трябвало да напусне. Приели го с конкурс в оркестъра на театър на Станиславски, в който свирел втора цигулка — до ареста му през 1937. Беше сангвиник, шегобиец, иронията никога не го напускаше. Интересът към живота, към събитията — също.
В етапната килия всички ходехме почти голи, поливахме се с вода, спяхме на пода. Искаше се голямо геройство да спиш на наровете. И Кливански се шегуваше.
— Това е изтезание с жега. След него ще ни подложат на изтезание със студ на Север.
Предсказанието бе точно и то не беше хленчене на страхливец. В златната мина Серьожа бе весел, общителен. Ентусиазирано се стремеше да усвои езика на апашите и се радваше като дете, когато произнасяше с нужната интонация жаргонните изрази.
— Ей сега май ще откъртя — казваше той, изкатерил се на горния нар.
Обичаше поезията, докато беше в затвора често декламираше. В лагера престана да декламира.
Беше готов да раздели последното си парче хляб, по-точно все още го правеше… Това ще рече, че не доживя до времето, когато никой нямаше последно парче, когато никой с никого не делеше нищо.
Умря бригадирът Дюков. Не знам и никога не съм знаел името му. Той беше от „битоваците“, нямаше нищо общо с петдесет и осми член. В лагерите на „континента“ той бе от така наречените председатели на колективи, не че беше настроен романтично, но смяташе да „играе роля“. Пристигна през зимата и още на първото събрание дръпна смайваща реч. „Битоваците“ имаха събрания — та нали извършилите битови и служебни престъпления, също както и крадците-рецидивисти, се смятаха за „приятели на народа“, които подлежат на превъзпитание, а не на наказателни мерки. За разлика от „враговете на народа“ — осъдените по 58-и член. По-късно, когато на рецидивистите започнаха да им „лепват“ четиринадесета алинея от член 58-и — „саботаж“ (за отказ от работа), цялата тази алинея бе иззета от член петдесет и осми — по този начин за тях отпаднаха дългогодишните и разнообразни наказателни мерки. Рецидивистите винаги се считаха за „приятели на народа“ — до прословутата амнистия на Берия от 1953 година включително. Жертва на теорията и за Криленковата „гумичка“, и за прословутата „перековка“ станаха много стотици хиляди клетници.
На онова първо събрание Дюков предложи да поеме ръководството на бригада-та по петдесет и осми член — обикновено бригадирът на политическите беше от тяхната си среда. Дюков не беше лошо момче. Той знаеше, че в лагерите селяните работят отлично, най-добре от всички, а по петдесет и осми член минаваха много селяни. В това се заключаваше голямата мъдрост на Ежов и Берия, които са разбирали, че трудовата стойност на интелигенцията е твърде малка, следователно имаше опасност да не изпълни производствените задачи на лагера — за разлика от политическите задачи. Ала Дюков не се задълбочаваше в тези високи материи, едва ли му идваше нещо друго на ум, освен работните качества на хората. Той си подбра бригада — изключително от селяни — и се захвана за работа. Това бе през пролетта на 1938 година. Селяните на Дюков изкараха цялата гладна зима на 1937–38 година. Той не ходеше на баня заедно с бригадата си, иначе отдавна да бе разбрал накъде отиват нещата.
Те работеха лошо, трябваше само да ги поохранят. Но началството отказа категорично на тази молба на Дюков. Гладната бригада геройски изпълняваше нормата си, като работеше пряко сили. И ето че Дюков започнаха да го лъжат кои ли не: измервачите, отчетниците, надзирателите, техническите ръководители; той тръгна да се оплаква, да протестира все по-остро и по-остро, производителността на бригадата непрекъснато падаше, храната ставаше все по-лоша и по-лоша. Дюков се опита да се обърне към високото началство, ала то посъветва съответните органи да включат бригадата на Дюков заедно с бригадира в специалните списъци. Това бе сторено и всички бяха разстреляни на прочутата „Серпантинна“.
Умря Павел Михайлович Хвостов. Най-страшното при гладните хора е поведението им. На пръв поглед те са нормални и все пак са полупобъркани. Гладните винаги яростно бранят справедливостта (ако не са прекалено гладни и изтощени). Непрекъснато спорят и отчаяно се бият. Обикновено само една хилядна част от хората, които са се скарали (скарали са се жестоко), стигат до бой. Гладните се бият непрекъснато. Споровете пламват по най-невероятни, най-неочаквани поводи: „Защо си ми взел кирката, защо си заел моето място?“. Който беше по-дребен, по-нисък, се опитваше да направи марка и да събори противника си. По-високите гледаха да повалят врага с тежестта на тялото си, а после да го дращят, бият, хапят… Всичко това почти без сила, безболезнено, безопасно за живота — и прекалено често, за да привлича вниманието на околните. Не ги разтърваваха.
От тази категория беше и Хвостов. Всеки ден се биеше с някого — в бараката и в дълбокия отводнителен канал, който нашата бригада копаеше. Той беше мой зимен познат, така че не бях виждал косата му. А шапката му бе една раздърпана бяла ушанка. Очите — тъмни, лъскави, гладни. Понякога рецитирах стихове и той ме гледаше така, сякаш съм откачен.
Веднъж той започна отчаяно да удря с кирката един камък в изкопа. Инструментът беше тежък, Хвостов удряше със замах, почти без почивка. Силата му ме смая. Отдавна бяхме заедно, отдавна гладувахме. Сетне кирката падна и издрънча. Озърнах се. Хвостов стоеше широко разкрачен и се олюляваше. Коленете му се подгъваха. Той залитна и падна по очи. Ръцете му с ръкавиците, които кърпеше всяка вечер, бяха протегнати напред. Над заголените му китки се виждаше татуировка. Павел Михайлович беше капитан далечно плаване.
Роман Романович Романов умря пред очите ми. Някога ни беше нещо като ротен командир, раздаваше колетите, отговаряше за чистотата в лагерната зона — с една дума, заемаше привилегировано положение, за каквото не можеше и да мечтае никой от нас, по петдесет и осми член и „буквите“, както ни викаха криминалните, или буквениците, както произнасят тази дума висшите чиновници в лагерите. Пределът на нашите мечти бе работата на перач в банята или на нощен кърпач на дрехи. Всичко освен изкопчийството ни беше забранено от московските „специални указания“, Такъв документ имаше в досието на всеки един от нас. А ето че Роман Романович беше на такава недостъпна длъжност. И дори бързо усвои тайните й: как да отвори колета така, че ако вътре има захар, да се изсипе на пода. Как да счупи буркан със сладко, да търкулне под нара сухара и сушените плодове. Роман Романович бързо се научи на всичко това и не поддържаше познанства с нас. Беше строго официален и се държеше като учтив представител на високопоставеното началство, с което ние не можехме да общуваме лично. Никога не ни даваше никакви съвети. Само ни разясняваше, че имаме право на едно писмо месечно, че колетите се получават от 8 до 10 вечерта в лагерната комендатура и все от тоя род. Ние не му завиждахме, а само се чудехме. Очевидно тук беше изиграло роля някакво лично случайно познанство на Романов. Впрочем това не продължи дълго — само около два месеца. Проверка на щата ли бе направена (от време на време и задължително на връх нова година се организираха подобни проверки), или някой го бе „натопил“, ако трябва да използваме образния лагерен израз. Роман Романович изчезна. Той беше военен, полковник, струва ми се. И ето, четири години по-късно попаднах на една „витаминна“ командировка, където беряхме игличките на клека — единственото вечнозелено растение тук. Тези иглички ги караха стотици версти до витаминния комбинат. Там ги варяха и игличките се превръщаха в лепкава кафява смес с непоносима миризма и вкус. Сипваха я в бъчви и я разпращаха по лагерите. Според тогавашната местна медицина това беше основното общодостъпно и задължително лекарство за борба със скорбута. Скорбутът вилнееше в съчетание с пелаграта и другите авитаминози. Но всички, на които им се беше случвало да глътнат поне капка от този страшен цяр, предпочитаха да умрат, но не и да се лекуват с тази отрова. Ала имаше заповеди, а заповедта си е заповед, и не ти даваха храната, докато не си глътнеш порцията лекарство. Дежурният стоеше със специално малко черпаче. Не можеше да се влезе в стола, без да се мине край него, и по този начин това, на което арестантите държаха особено много — обедът, храната, — биваше непоправимо разваляно от задължителното предястие. И така — повече от десет години…
По-образованите лекари недоумяваха — как може да се е запазил в тази лепкава маса витамин С, който е много чувствителен към най-малките температурни промени. Лечението не даваше никакъв ефект, но продължаваха да тъпчат хората с екстракта. Край всяко селище растяха и много шипки. Ала никой не смееше да ги бере — в заповедта те не бяха споменати. И едва много години по-късно, след войната, струва ми се през 1952 година, отново от името на местната медицина се получи писмо, в което категорично се забраняваше раздаването на екстракта от клек, понеже действал разрушително на бъбреците. Витаминният комбинат бе закрит. Но по времето, когато срещнах Романов, брането на иглички бе в разгара си. Беряха ги „фитилите“ — отпадъците на златните мини, шлаката на забоите, полуинвалидите, хронично гладуващите.
Златните рудници превръщаха здравите хора в инвалиди за три седмици: гладът, липсата на сън, многочасовият тежък труд, побоите… В бригадата се включваха нови хора и Молох ги дъвчеше…
Към края на сезона в бригадата на Иванов не остана никой освен бригадира Иванов. Другите отиваха в болницата „под хълма“ и на „витаминни“ командировки, където хранеха веднъж дневно и нямаше как да се получи повече от 600 грама хляб. През онази есен с Романов не бяхме събирачи на иглички. Бяхме в „строителството“. Строяхме си къща за зимата — през лятото живеехме в парцаливи палатки.
Пространството бе измерено с крачки, побихме колчета и започнахме да майсторим два реда рехава ограда. В пространството между редовете насипвахме парчета замръзнал мъх и торф. Вътре имаше нарове от пръти, на един етаж. По средата беше сложена желязна печка. За всяка нощ получавахме дажба дърва, изчислена емпирично. Ала нямахме нито трион, нито брадва — тези остри и режещи предмети се пазеха при войниците от охраната, които живееха в отделна, подсилена, обкована с шперплат палатка. Трионите и брадвите се раздаваха само сутрин, по време на развода за работа. Работата е там, че на съседната „витаминна“ командировка няколко души криминални бяха нападнали бригадира си. Апашите умират да театралничат и така го постигат в живота, че дори Евреинов би им завидял. Решават да убият бригадира и посрещат с възторг предложението да му отрежат главата с трион. Отрязали му главата с най-обикновена бичкия. Ето защо имаше заповед, с която се забраняваше да се оставят за през нощта брадви и триони на затворниците. Защо само през нощта ли? Никой никога не търсеше логика в заповедите.
Как да режем дървата, за да се побират в печката? По-тънките ги чупехме с крака, а дебелите на цяла връзка ги пъхахме в по-тънкия край напред в отвора на горящата печка и те постепенно изгаряха. Някой ги бутваше с крак по-навътре — винаги имаше кой да се погрижи. Отблясъкът от отворената вратичка на печката всъщност беше единствената светлина в нашия дом. Докато земята не побеля, вятърът се разхождаше из къщата както си ще, но после натрупахме сняг покрай стените, заляхме го с вода и зимовището ни стана готово. За врата ни служеше парче брезент.
Та тук, именно в тази барака, срещнах Роман Романович. Той не ме позна. Облечен беше като огън, както казват апашите — винаги много точни: фъндъци памук стърчаха от ватенката, от панталона, от ушанката му. Явно много пъти му се беше налагало да търчи „за въгленче“ за цигарата на някой криминален… Очите му блестяха с гладен блясък, а бузите му бяха румени като преди, само дето не приличаха повече на балони, а единствено скулите му бяха покрити с опъната кожа. Роман Романович лежеше в ъгъла и дишаше шумно. Брадичката му се вдигаше и спущаше.
— Отива си — рече Денисов, неговият съсед. — Има хубави партенки — той чевръсто свали плъстените ботуши от краката му и размота все още здравите зелени партенки, направени от одеяло… — Та така — каза той и ме погледна заплашително. Ала на мен ми беше все тая.
Изнесоха трупа на Романов, докато ни строяваха преди развеждане за работа. Ушанката му също я нямаше. Пешовете на разкопчаната му връхна дреха се влачеха по земята.
Умрял ли е Володя Доброволцев, пойнтистът? Какво е това пойнтист — професия или националност? Това беше работа, която будеше завист в бараките на петдесет и осми член. Отделните бараки за политическите в общия лагер, където бяха бараките и за битоваците, и за рецидивистите, заградени с една обща ограда, бяха, естествено, юридическа подигравка. Не можеха да предпазят никого от нападенията на измета и кървавото апашко разчистване на сметки.
Пойнтът представлява желязна тръба, през която минава гореща пара. Тази пара стопля скалите, замръзналия чакъл, работникът от време на време изгребва размразения трошляк с една метална черпалка, голяма колкото човешка длан, с триметров сап.
Работата се води квалифицирана, понеже пойнтистът трябва да отвърта и завърта крановете за горещата пара, която идва по тръби от бойлера в една барака — примитивно парно приспособление. Да си бойлерист беше дори по-добре и от пойнтист. Не всеки инженер-механик от политическите можеше да мечтае за подобна работа. И не защото се искаше квалификация. Работата на пойнтиста беше свързана с топлина. Беше чиста случайност, че от хилядите хора на тази работа бе изпратен Володя, но това го преобрази. Нямаше повече грижата да се чуди как да се стопли — тази вечна мисъл… Сковаващият студ не пронизваше цялото му същество, не спираше работата на мозъка му. Горещата тръба го спасяваше. Ето защо всички завиждахме на Доброволцев.
Говореше се, че току-така не са го направили пойнтист — това е сигурно доказателство, че е осведомител, шпионин… Криминалните винаги разправяха: щом е работил в лагера като санитар, значи е пил кръвта на трудещите се — и хората знаеха цената на подобни съждения: завистта е лош съветник. Володя изведнъж някак си безмерно се издигна в очите ни — сякаш измежду нас се бе пръкнал виртуозен цигулар. А това, че Доброволцев ходеше на работа сам — трябваше да е така заради спецификата на работата — и когато минаваше през стаята на дежурния, отваряше малкото прозорче и извикваше своя номер „двадесет и пети“ с радостен, силен глас — отдавна бяхме отвикнали от това.
Понякога той работеше близо до нашия забой. И ние с правото си на негови познати се редувахме да се топлим на тръбата. Тя беше с диаметър около цол и половина, можеше да се хване с ръка, да се стисне в юмрук и човек усещаше как топлината преминава от тръбата в тялото му и нямаше сили да се откъсне от нея, за да се върне в забоя, на студа…
Володя не ни пъдеше като другите пойнтисти. Никога дума не ни каза, макар да знам, че на пойнтистите им беше забранено да пускат нашего брата да се грее. Стоеше, забулен от облаци гъста бяла пара. Дрехите му бяха станали на кора от студа. Всяка власинка на черната му връхна дреха блестеше като кристална игла. Никога не говореше с нас — все пак цената на тази работа явно бе много висока.
На Бъдни вечер през същата година седяхме край печката. По случай празника ламаринените й хълбоци бяха по-червени от обикновено. Човек мигновено усеща разликата в температурата. Нас, насядалите край печката, ни налегна дрямка и лирично настроение.
— Ех, братлета, де да рекат сега да ни върнат у дома. Нали стават чудеса… — рече коларят Глебов, бивш професор по философия, известен в бараката ни с това, че преди месец бе забравил името на жена си. — Честна дума.
— У дома ли?
— Да.
— Ще ти кажа — отвърнах му аз. — По-добре ще е, ако ме пратят в затвора. Не се шегувам. Сега не бих искал да се върна при семейството си. Там никога не ще ме разберат, няма да могат да ме разберат. Знам, че това, което им се струва важно, са глупости. Онова, което е важно за мен — малкото, което ми е останало, — те никога няма да са в състояние нито да го проумеят, нито да го почувстват. Ще им донеса нов страх, още един, плюс хилядите страхове, които препълват живота им. Това, дето го видях, човек не бива нито да го вижда, нито дори да го знае. Затворът е друго нещо. Затворът е свобода. Това е единственото известно ми място, където хората без страх казват всичко, което мислят. Където душите им си почиват. Почиват и телата им, понеже не работят. Там всеки час от живота ни е осмислен.
— И ти ги дрънкаш едни — рече бившият професор по философия. — Това е, защото не са те били по време на следствието. А които са минали през метод номер три, са на друго мнение…
— Е, а ти, Пьотър Иванович, какво ще кажеш?
Пьотър Иванович Тимофеев, бивш директор на уралско промишлено обединение, се усмихна и намигна на Глебов.
— Бих се върнал вкъщи, при жена си, при Агния Михайловна. Ще си купя ръжен хляб — цял самун! После ще си сваря една кофа каша! Супа с галушки — също една кофа! И ще изплюскам всичко. За пръв път през живота си ще се наям с тази вкуснотия, а каквото остане — ще накарам Агния Михайловна да го доизяде.
— А ти? — обърна се Глебов към Звонков, копач в нашата бригада, а през първия си живот — селянин от Ярославска или от Костромска област.
— У дома — сериозно, без усмивка отвърна той. — Струва ми се, че ако се озова там сега, нито на крачка няма да мръдна от жена си. Където тя, там и аз, където тя, там й аз. Само дето тук ме отучиха да работя — престанах да обичам земята. Е, все ще се наредя някъде…
— А ти? — ръката на Глебов докосна коляното на нашия дневален.
— Първата ми работа ще е да отида в районния комитет на партията. Помня, че там винаги се търкаляха страшно много фасове…
— Не се шегувай де…
— Не се шегувам.
Изведнъж видях, че остава да отговори само един човек. Този човек бе Володя Доброволцев. Той вдигна глава, без да дочака въпроса. В очите му се отразяваше светлината от червените въглени, която идваше от отворената вратичка на печката — очите му бяха живи, дълбоки.
— А аз — и говорът му бе спокоен и бавен — бих искал да съм чукан. Човешки чукан, разбирате ли — без ръце, без крака. Тогава щях да намеря в себе си сили да им плюя в мутрите за всичко, което вършат с нас…
Как започна всичко това? В кой от зимните дни завя друг вятър и всичко стана много страшно? През есента още рабо…
Как започна всичко това? Бригадата на Клюев я задържаха на работа. Небивал случай. Забоят бе обкръжен от конвой. Мястото представляваше разрез, огромна яма, по края на която се бяха наредили войници. А вътре сновяха хора, бързаха, подканяха се едни-други. Някои — със скрито безпокойство, други — с твърдата увереност, че този ден е случайност, тази вечер — също. Ще се развидели, ще дойде утрото и всичко това ще изчезне, всичко ще се изясни и животът ще потече макар по лагерному, но както преди. Задържане на работа. Защо? Докато не си изпълнели дневната норма. Тънко виеше фъртуната, ситният сух сняг шибаше през лицата като пясък. В триъгълните лъчи на прожекторите, които осветяваха нощните забои, снегът се въртеше подобно но прашинки в слънчев лъч, приличаше на прашинките в слънчевия лъч пред вратата на бащиния сайвант. Само че в детството всичко беше малко, топло, живо. Тук всичко бе огромно, студено и злобно. Скърцаха дървените тарги, в които земята се изнасяше до насипищата. Четирима души хващаха таргата, бутаха я, дърпаха я, влачеха я, блъскаха я и я тътреха към края на купчината, накланяха я и изсипваха замръзналия трошляк връз камарата. Камъните се търкулваха надолу с тихо потракване. Ето го Крупянски, ето го Нейман, ей го и самият бригадир Клюев. Всички бързат, но работата няма свършване. Вече е около единадесет през нощта, а сирената бе в пет — изсвири, изквича точно в пет, когато бригадата я връщат „у дома“. „У дома“ — в бараката. А утре в пет сутринта — ставане и нов работен ден, и нова дневна норма. Нашата бригада трябваше да смени в изкопа тази на Клюев. Ала днес ни пратиха на работа в съседния забой и едва в полунощ сменихме бригадата на Клюев.
Как започна всичко това? Внезапно в мините пристигнаха много, страшно много „бойци“. Двете нови масивни бараки, които затворниците бяха строили за себе си, бяха преотстъпени на охраната. Останахме да зимуваме в палатките, надупчени от камъните след взривовете в забоя. Постегнахме палатките: побихме в земята стълбове и върху летвички опънахме покривна мушама. Между палатката и мушамата оставаше слой въздух. През зимата това пространство ще го натъпчете, казват, със сняг. Но всичко това стана после. Отстъпихме нашите бараки на охраната — това бе същността на събитието. Охраната не хареса, че били от сурови трупи; лиственицата е коварно дърво, не обича хората — стените, подовете и таваните нямаше да изсъхнат цяла зима. Това го разбираха всички — и онези, чиито тела трябваше да изсушават бараките, и онези, които случайно бяха получили тези бараки. Охраната възприе бедствието си като неизбежно северно изпитание.
Защо беше нужна охрана на мина „Партизанин“? Мината беше малка — през 1937 година имаше само две-три хиляди затворници. Съседите — мина „Щурмовой“ и Берзино (бъдещият Верхний Ат-Урях) бяха градове с население от дванадесет-четиринадесет хиляди затворници. Разбира се, смъртоносните вихри на 1938 година съществено промениха тези цифри. Но всичко това бе по-късно. А сега — за какво бе нужна охрана на мина „Партизанин“? През 1937 година тук имаше един-единствен несменяем дежурен „боец“, въоръжен с револвер, който с лекота въвеждаше ред в смиреното царство на „троцкистите“. Криминалните? Дежурният гледаше през пръсти на милите им лудории, на грабителските им експедиции и „гастроли“ — и дипломатично отсъстваше в особено сериозните случаи. Всичко бе „тихо“. А сега изведнъж сума ти конвойни. Защо?
Внезапно откараха нанякъде цялата бригада „отказвачи“ от работа — „троцкистите“ които впрочем, по онова време не се наричаха отказвачи, а много по-меко „неработещи“. Те живееха в отделна барака посред селището, незаграденото селище на затворниците, което тогава не се казваше така страшно, както щеше да стане в бъдеще, в много близко бъдеще — „зона“. „Троцкистите“ законно получаваха по шестстотин грама хляб на ден плюс полагаемата им се храна и не работеха съвсем официално. Всеки арестант можеше да се присъедини към тях, да се прехвърли в неработещата барака. През есента на тридесет и седма година в тази барака живееха седемдесет и пет души. Всички те изведнъж изчезнаха, вятърът блъскаше отворената врата, а вътре цареше необитаема черна пустота.
Изведнъж се оказа, че дажбата не стига, че много ти се яде, но не можеш да си купиш нищо, а и не можеш да си поискаш от някого. Сельодка, парче сельодка все пак можеше да си изпросиш, но хляб? Неочаквано стана така, че никой на никого не даваше нищо, всички започнаха тайно да ядат, да дъвчат нещо — набързо, в тъмното, като обираха трохите от джобовете си. Търсенето на тези трохи стана почти механично занимание на хората през всяка свободна минута. В обущарницата вечно стоеше огромна бъчва с рибено масло. На височина бъчвата беше половин човешки бой и всеки, който поискаше, потапяше вътре мръсни парцали и си мажеше обувките. Не се сетих веднага, че рибеното масло е мазнина, мас, храна, че тази смазка за обувки става за ядене — това озарение бе подобно на евриката на Архимед. Спуснах се, тоест повлякох се към работилницата. Уви — бъчвата отдавна я нямаше там, други вече бяха изминали пътя, по който те първа тръгвах.
На мините докараха кучета, немски овчарки. Кучета?
Как започна всичко това? За месец ноември на тези, които работеха в забоите, не им платиха. Спомням си как в първите дни на работа в мините, през август и септември, при нас, работягите, спираше минният майстор — тази длъжност беше оцеляла сигурно още от времето на Некрасов — и казваше: лошо, момчета, лошо. Ако ще работите така, няма да има какво да изпратите у дома. Мина месец и стана ясно, че всеки е припечелил по нещо. Едни изпратиха парите с пощенски записи на семействата си, та по този начин да ги успокоят. Други си купуваха от магазина, от лавката в лагера цигари, консерви кондензирано мляко, бял хляб… Всичко това внезапно, изведнъж свърши. Като полъх на вятъра премина слух, „партенка“, че вече няма да плащат. И тя, както и всички лагерни „партенки“, излезе вярна. Разплащането щяло да става само с храна. Изпълнението на плана щяло да се следи освен от лагерните служители, а те са цял легион, и освен от производствените началници, чийто брой се увеличаваше достатъчно пъти, — също и от въоръжената лагерна охрана, от бойците.
Как започна всичко това? Няколко дни имаше виелица, автомобилните пътища бяха засипани от снега, планинският проход бе затворен. Още на другия ден след спирането на снеговалежа — докато траеше виелицата, си стояхме у дома — подир работа не ни поведоха „вкъщи“. Заобиколени от конвоя, вървяхме, без да бързаме, с отпусната арестантска крачка, вървяхме няколко часа по някакви тайнствени пътечки към прохода, все по-високо и по-високо; умората, стръмното нанагорнище, разреденият въздух, гладът, злобата — всичко ни възпираше. Виковете на конвоя ни пришпорваха като удари с камшик. Вече съвсем се беше стъмнило, настанала бе беззвездна нощ, когато видяхме светлини от много огньове по пътищата близо до прохода. Колкото по-дълбока ставаше нощта, толкова по-ярко горяха огньовете, горяха в пламъка на надеждата за почивка и храна. Не, огньовете не бяха запалени за нас. Бяха за конвоя. Много огньове при температура минус четиридесет, минус петдесет градуса. Огньовете се точеха около тридесет версти. И някъде долу, в снежните трапове, имаше хора с лопати — разчистваха пътя. Отвесните стени на тесните траншеи в снега стигаха до пет метра височина. Снегът се прехвърляше отдолу нагоре, от тераса на тераса, прехвърляше се по два, по три пъти. След като всички хора бяха разпределени и обградени от конвой — с обръч от огньове, — работниците бяха оставени да правят каквото искат. Двете хиляди души можеха да не работят, можеха да работят лошо или настървено — никой не се интересуваше. Проходът трябваше да бъде разчистен и докато това не станеше, никой нямаше да мръдне оттук. Стояхме в този снежен трап и часове наред размахвахме лопати, за да не замръзнем. През тази нощ направих откритие, разбрах едно странно нещо, което по-късно се е потвърждавало многократно. Труден, мъчително труден и тежък е десетият, единадесетият час от такава „допълнителна“ работа, след това преставаш да забелязваш времето и те обзема Огромното Безразличие — часовете минават като минути, дори още по-бързо. Прибрахме се „у дома“ след двадесет и три часа работа — изобщо не бяхме гладни и всички ядохме невероятно мързеливо поднесените наведнъж дажби за цялото денонощие. Заспахме много трудно.
Три смъртоносни вихъра се бяха кръстосали и клокочеха в снежните забои на златните мини на Колима през зимата на тридесет и седма — тридесет и осма година. Първият вихър беше „берзинският процес“. Директорът на Далстрой, откривателят на лагерната Колима Едуард Берзин беше разстрелян като японски шпионин в края на тридесет и седма година. Бяха го извикали в Москва и там го разстреляха. Заедно с него загинаха и най-близките му помощници: Филипов, Майсурадзе, Егоров, Васков, Цвирко — цялата гвардия на Вишера, пристигнала през 1932 г. в Колима заедно с Берзин, за да колонизира този край. Иван Гаврилович Филипов беше началник на УСВИТЛ[1], заместник на Берзин по лагерите. Стар чекист, член на колегията на ОГПУ, навремето председател на „разтоварителна тройка“ на Соловецките острови. Съществува документален филм от двадесетте години — „Соловки“. Там Иван Гаврилович е заснет в тогавашната си главна роля. Филипов умря в Магаданския затвор — сърцето му не издържа.
„Къщата на Васков“ — така се наричаше и се нарича и до днес Магаданският затвор, построен в началото на тридесетте години; по-късно затворът от дървен стана каменен, но запази яркото си име — началникът му се казваше Васков. На Вишера Васков — самотен човек — винаги прекарваше почивните си дни по един и същ начин: сядаше на пейката в градината или в горичката, която му заменяше градинка, и по цял ден стреляше по листата с малокалибрената си пушка. Алексей Егоров — „рижавия Льошка“, както му викаха на Вишера, беше началник на производственото управление в Колима, обединяващо няколко златни мини, струва ми се — Южно управление. Цвирко беше началник на Северното управление, в което влизаше и мина „Партизанин“. През 1929 година Цвирко бил началник на гранична застава и през отпуската си заминал в Москва. Тук след един гуляй в ресторант започнал да стреля по колесницата на Аполон над входа на Болшой театър — дошъл на себе си в затворническата килия. Петлиците и копчетата от дрехите му били отпрани. През пролетта на 1929 година Цвирко пристигнал във Вишера с група затворници да излежава тригодишна присъда. С идването на Берзин в края на 1929 година кариерата на Цвирко бързо напреднала. Още като затворник станал началник на обекта „Парма“. Берзин си давал душата за него и го взел със себе си на Колима. Говори се, че Цвирко бил разстрелян в Магадан. Майсурадзе — началникът на УРО, навремето излежавал присъда за „разпалване на национална вражда“, излязъл на свобода още на Вишера — бе също един от любимците на Берзин. Арестували го в Москва, по време на отпуската му, и го разстреляли.
Всички тези мъртъвци бяха от най-близкото обкръжение на Берзин. По „берзинския процес“ бяха арестувани и разстреляни или бяха получили присъди хиляди души, волнонаемни и затворници: началници на мини и на лагерни филиали, на лагерни пунктове, възпитатели и секретари на партийни комитети, десетници и технически ръководители, отговорници и бригадири… За колко ли хилядолетия лагери и затвор имаше присъди? Кой може да каже…
В задушаващия дим на провокациите колимското издание на сензационните процеси — „берзинското дело“ — изглеждаше много респектиращо.
Вторият вихър, разтърсил колимската земя, бяха безкрайните лагерни разстрели, така наречената „гаранинщина“. Разправа с „враговете на народа“, разправа с „троцкистите“.
Месеци наред неспирно по време на сутрешните и вечерните проверки се четяха безкрайни заповеди за разстрели. При температура минус петдесет градуса музикантите-затворници от „битоваците“ свиреха туш преди и след четенето на всяка заповед. Димящите бензинови факли не разкъсваха мрака, привличаха стотици очи към заскрежените листове тънка хартия, на които бяха напечатани тези толкова страшни думи. И в същото време сякаш това не беше за нас. Всичко изглеждаше някак чуждо, прекалено ужасно, за да е истина. Но имаше туш, той гърмеше. Устните на музикантите измръзваха, притиснати към мундщуците на сребърните хеликони и корнет-а-пистоните. Тънката хартия се покриваше със скреж и началникът, който четеше заповедта, отърсваше кристалчетата с ръкавиците си, за да разчете и огласи поредното име на разстрелян. Всички списъци завършваха еднакво: „Присъдата е изпълнена. Началник на УСВИТЛ полковник Гаранин.“
Виждал съм Гаранин петдесетина пъти. Около четиридесет и пет годишен, с коремче, започнал да оплешивява, с тъмни, живи очи, денонощно пътуваше по мините с черната си кола „ЗИС-110“. По-късно разправяха, че лично бил разстрелвал хората. Никого не е разстрелвал лично — само подписваше присъдите. Заповедите се четяха денонощно: „Присъдата е изпълнена. Началник на УСВИТЛ полковник Гаранин.“ Според сталинската традиция от онези години Гаранин скоро трябваше да умре. И наистина, той бе заловен, арестуван, осъден като японски шпионин и разстрелян в Магадан.
Нито една от безбройните присъди от онова време никога и от никого не бе отменена. Гаранин беше един от многобройните сталински палачи, убит от друг палач в нужния момент.
За да има обяснение за ареста и смъртта му, бе пусната „прикриваща“ легенда. Уж че истинският Гаранин бил убит от японски шпионин, когато пътувал насам, за да заеме поста си, а самозванецът бил разобличен от сестрата на Гаранин, дошла да погостува на брат си.
Легендата беше една от стотиците хиляди измислици, с които сталинските времена пълнеха ушите и мозъците на хората.
Та за какво разстрелваше полковник Гаранин? За какво убиваше? „За контрареволюционна агитация“ — така се наричаше един от разделите на гаранинските заповеди. Излишно е да обяснявам какво представляваше „контрареволюционната агитация“ през 1937-година. Похвалиш някой руски роман, излязъл зад граница — десет години „аса“[2]. Кажеш, че опашките за течен сапун са прекалено големи — пет години „аса“. И по руски обичай, според особеностите на руския характер, всеки, който получаваше пет години, се радваше, че не са десет. Лепнат ти десет — радваш се, че не са двадесет и пет, а който е с двадесет и пет — подскача от радост, че не са го разстреляли.
В лагерите това степенуване — пет, десет, петнадесет — го няма. Достатъчно е да кажеш на глас, че работата е тежка — и следва разстрел. За всяка дори най-невинна забележка по адрес на Сталин — също разстрел. Мълчанието е агитация, това се знае отдавна. Списъците на бъдещите, на утрешните мъртъвци се съставяха от следователите на всяка мина въз основа на доноси, на съобщения на „тропачите“, на „певците“ и на много доброволци, оркестранти в прочутия лагерен оркестър-октет: „седмина пеят, един тропа“ — пословиците на криминалния свят са афористични. А самото „дело“ изобщо не съществуваше. И не се водеше никакво следствие. Към смъртта водеха протоколите на „тройките“ — известното учреждение през Сталинските години.
И макар че тогава още не съществуваха перфокарти, лагерните статистици се опитваха да си облекчат труда, като създаваха „формуляри“ с особени знаци, „формулярите“ със синя ивица по диагонал бяха за „личните дела“ на „троцкистите“. Зелените (или лилави?) ивици бяха за рецидивистите — естествено, за политическите рецидивисти. Отчетността си е отчетност. Не можеш да залееш формуляра на всеки със собствената му кръв.
За какво друго разстрелваха? „За оскърбление на лагерния конвой“. Какво ще рече това? Тук ставаше дума за словесна обида, за недостатъчно почтителен отговор, за всякакво „обаждане“ в отговор на побоите, ударите, подбутванията. Всеки прекалено свободен жест на затворника по време на разговор с конвоя се тълкуваше като „нападение срещу конвоя“…
„За отказ от работа“. Страшно много хора загинаха, без да разберат смъртната опасност от постъпката си. Останалите без сили старци, тези гладни, измъчени хора, не бяха в състояние да прекрачат портала след сутрешния развод за работа. Отказите се оформяха с актове. „Обут и облечен според сезона“. Бланките за тези актове се печатаха на стъклограф, в по-богатите мини дори ги поръчваха в печатници — оставаше само да се впишат името и данните: година на раждане, по кой член, присъда…
След третия отказ — разстрел. По закон. Мнозина не можаха да разберат основното лагерно правило — нали заради него бяха измислени лагерите, — че в лагера не можеш да откажеш да работиш, че отказът се тълкува като най-чудовищно престъпление, по-страшно от какъвто и да било саботаж. Макар и с последни сили, но човек трябваше да допълзи до мястото на работа. Десетникът ще се подпише за „единица“, за „трудова единица“ и производството ще даде „своя акцепт“. И си спасен. Спасен за днес от разстрел. Можеш изобщо да не работиш, а и не си в състояние да работиш. Трябва само да издържиш мъчението на този ден. Ще свършиш съвсем малко работа, но няма да си „отказвач“. Не могат да те разстрелят. Разправят, че началството нямало такива „права“. Не знам дали са имали такова „право“, но много пъти, години наред, застанал на портала на лагера при провеждането на работа, се борех със себе си, за да не откажа да работя.
„За кражба на метал“. Всеки, у когото намираха „метал“, биваше разстрелван. По-късно започнаха да им щадят живота, даваха им само допълнителна присъда: пет, десет години. Много самороден метал мина през ръцете ми — мината „Партизанин“ беше извънредно „самородна“, — но златото не будеше у мен никакво чувство освен огромно отвращение. Човек трябваше да умее да вижда късчетата злато, да се учи да ги различава от камъка. Опитните работници учеха на това важно нещо новаците — да не хвърлят златото в количките, за да не крещи надзирателят: „Ей, заплеси! Пак сте пратили самороден метал за промиване.“ За намерените късчета злато затворниците получаваха премия — по рубла на грам, като се броеше от петдесет и един грам нагоре. В забоя няма теглилки. Дали намереното от теб късче е четиридесет или шестдесет грама — това го решаваше само надзирателят. Ние нямахме достъп до по-висшестоящи от бригадира. Намирал съм много късчета, които биваха „бракувани“, а за плащане бях предложен два пъти. Единият път късчето тежеше шестдесет грама, вторият — осемдесет. Естествено, на ръка не получих никакви пари. Дадоха ми само „стахановска“ карта за една десетдневка и щипка махорка от десятника, също и от бригадира. Сполай им и за това.
Последната, най-многобройна „рубрика“, по която бяха разстреляни сума хора, беше: „За неизпълнение на нормата“. За това лагерно престъпление разстрелваха цели бригади. Съществуваше и теоретична мотивировка. По това време в цялата страна държавният план се „спускаше“ по работните места — по фабриките и заводите. В арестантска Колима планът се спускаше до забоя, до ръчната количка, до кирката. Държавният план — това е закон! Неизпълнението му — контрареволюционно престъпление. Тези, които не го изпълняваха — заминаваха на луната!
Третият смъртоносен вихър, отнесъл повече арестантски живота, отколкото първите два, взети заедно, беше масовата смъртност — от глад, от побои, от болести. В този трети вихър огромна роля изиграха апашите, криминалните, „приятелите на народа“.
За цялата 1937 година на мина „Партизанин“ с две-три хиляди души по списъчен състав умряха двама — един волнонаемен и един затворник. Погребаха ги при един хълм. На двата гроба имаше нещо като обелиски: на волнонаемния — по-висок, на затворника — по-нисък. През 1938 година с копаенето на гробове се занимаваше цяла бригада. Камъкът и вечно замръзналата земя не желаят да приемат мъртъвците. Трябва да се пробива, да се взривява, да се изхвърля пръстта. Копаенето на гробове и „дупченето“ на проучвателни шурфове много си приличат по начина на работа, по инструментите, по материала и по „изпълнителите“. Цяла една бригада се занимаваше само с копаене на гробове, само на общи, само на „братски“, с безименни мъртъвци. По инструкция преди „погребението“ нарядчикът като представител на лагерната власт връзваше за левия глезен на мъртвеца шперплатова дъсчица с номера на „личното дело“. Заравяха ги голи — че как иначе! Златните зъби, изкъртвани също по инструкция, се вписваха в специален акт за погребение. Ямата с труповете се засипваше с камъни, ала земята не приемаше мъртъвците — беше им писано да останат нетленни във вечните ледове на Крайния север.
Лекарите се страхуваха да пишат в диагнозите истинската причина за смъртта. Появиха се „гюлиавитаминоза“, „пелагра“, „дизентерия“, „РфИ“ — почти като „Загадката на Н.Ф.И.“, както е при Андроников. Тук РфИ — „рязко физическо изтощение“, беше крачка към истината. Но такива диагнози поставяха само смелите лекари, не лекарите-затворници. Формулата „алиментарна дистрофия“ беше произнесена от колимските лекари много по-късно — чак след ленинградската блокада, по време на войната, когато сметнаха за възможно макар и на латински, но да назоват истинската причина за смъртта. „Животът на догарящите свещи във нощната тъма кошмарна, туй лекарят го определя вещо с дистрофия «алиментарна». А който не е филолог и латинист, обикновено го нарича «глад».“ Неведнъж съм си повтарял тези редове на Вера Инбер. Хората, които обичаха стихове, отдавна ги нямаше край мен. Но тези редове звучаха за всеки колимчанин.
Всички биеха работниците: дневалният, бръснарят, бригадирът, възпитателят, надзирателят, конвоят, отговорникът, домакинът, нарядчикът — всеки. Безнаказаността на побоите — както и безнаказаността на убийствата — развращава, разлага душите на хората — на всички, които са правели това, които са го гледали, които са го знаели… Според мъдрата мисъл на някакъв високопоставен началник конвоят отговаряше тогава за изпълнението на плана. Затова по-чевръстите войници изпълняваха плана с прикладите си. Други правеха още по-лошо — възлагаха това важно задължение на криминалните, с каквито винаги попълваха бригадите по петдесет и осми член. Те не работеха. Само осигуряваха изпълнението на плана. Ходеха из забоя с тояга — викаха й „термометър“ — и налагаха безропотните „балъци“. Пребиваха ги до смърт. А бригадирите, избирани измежду нашите, се опитваха по всякакъв начин да докажат на началството, че са с него, а не с арестантите, мъчеха се да забравят, че също са политически. Всъщност те никога не са били политически. Както впрочем и целият тогавашен член петдесет и осми. Безнаказаната разправа с милионите невинни хора имаше успех тъкмо защото бяха невинни хора.
Бяха мъченици, а не герои.
Извикаха Крист късно през нощта „зад конбазата“. Така наричаха в лагера къщурката, сгушена в подножието на хълма в края на селището. Там живееше следователят „по особено важните дела“, както се шегуваха в лагера, понеже там нямаше дела не особено важни — всяко провинение или нещо наподобяващо провинение можеше да бъде наказано със смърт. Или смърт, или пълно оправдаване. Впрочем колцина биха могли да разкажат за пълното си оправдаване? Готов на всичко, безразличен към всичко, Крист вървеше по тясната пътека. Ето, в къщичката-кухня светна лампата — сигурно сега щяха да режат дажбите хляб за закуска. За утрешната закуска. Щеше ли да има за Крист утрешен ден и утрешна закуска? Не знаеше и слава Богу, че не знаеше. В краката си Крист видя нещо, което не приличаше да е сняг или ледено парче. Той се наведе, вдигна го и на часа разбра, че това е коричка от ряпа, замръзнала обелка. Ледът вече се беше стопил в ръцете му и Крист я напъха в устата си. Явно не си заслужаваше да бърза. Той обиколи цялата пътека, като пое от края на бараките — разбираше, че крачи пръв по този дълъг снежен път, че днес никой не е минавал преди него в обход на селището до къщата на следователя. По цялото разстояние в снега се търкаляха корички ряпа, сякаш увити в целофан. Крист намери цели десет обелки — кои по-големи, кои по-малки. Отдавна не беше виждал хора, които да изхвърлят корите от ряпата. Това не е бил затворник — вероятно някой волнонаемен. Ако не и самият следовател. Крист сдъвка и изяде всички обелки до една — в устата му замириса на нещо отдавна забравено: на родна земя, на пресни зеленчуци, и обзет от радост, Крист почука на вратата на следователя.
Следователят беше не много висок, слаб, небръснат. Тук се намираше само служебният му кабинет с един железен креват, покрит с войнишко одеяло, и една смачкана мръсна възглавница отгоре… Писалището — сковано с подръчни средства, с разкривени чекмеджета, претъпкани с някакви документи и папки. Пепелник от половин консервена кутия. Стенен часовник с махало и гири до прозореца. Стрелките показваха десет и половина. Следователят разпалваше с хартия печката.
Беше с бяла кожа, блед като всички следователи. Нямаше нито дневален, нито револвер.
— Седнете, Крист — заговори му следователят на „вие“ и побутна една табуретка. Самият той седеше на ръчно скован стол с висока облегалка. — Прегледах делото ви — обясни той — и искам да ви предложа нещо. Не знам дали ще ви допадне.
Крист замря в очакване. Следователят помълча малко.
— Трябва да знам за вас още някои неща.
Крист вдигна глава и не можа да се сдържи да не се оригне. Едно приятно оригване — с неудържим вкус на прясна ряпа.
— Напишете заявление.
— Заявление ли?
— Да. Ето ви лист, ето и писалка.
— Заявление? За какво? До кого?
— До когото щете! Е, дори не заявление, а някое стихотворение от Блок. Все едно. Разбрахте ли? Или „Птичка“ на Пушкин:
Аз вчера клетката отворих
на пленницата с чуден глас.
И пак я върнах на простора,
дарих й свободата аз.
— издекламира следователят.
— Това не е Пушкиновата птичка — прошепна Крист, напрягайки всичките сили на изсушения си мозък.
— А чия е?
— На Тумански.
— Тумански ли? За пръв път го чувам.
— Аа, трябва ви за някаква експертиза, така ли? Дали не съм убил някого. Или съм написал писмо за извън затвора. Или съм подправил купон за магазина и съм го дал на апашите?
— Съвсем не. Подобни експертизи не ни затрудняват — усмихна се следователят, като оголи подпухналите си, кървящи венци и ситните си зъби. Колкото и нищожна да бе тази пробляснала усмивка, в стаята стана малко по-светло. Също и в душата на Крист. Той неволно се взря в устата на следователя.
— Да — рече онзи, като засече погледа му. — Скорбут е, скорбут. Тук скорбутът не прощава и на волнонаемните. Няма пресни зеленчуци.
Крист си помисли за ряпата. Витамините, а те са повече в кората, се бяха паднали на него, а не на следователя. Искаше му се да продължи този разговор, да разправи как бе смукал и гризал изхвърлените обелки, но не посмя, усъмни се, че началството ще поощри излишната му фамилиарност.
— Та разбрахте ли ме? Искам да погледна вашия почерк.
Крист все още нищо не разбираше.
— Пишете! — започна да диктува следователят. — „До началника на мината. От затворника Крист, рождена дата, по кой член, колко години. Заявление. Моля да ме преместите на по-лека работа…“ Достатъчно.
Следователят взе недописаното заявление, скъса го и го хвърли в огъня… Светлината от печката веднага стана по-ярка.
— Седнете до писалището. По-открая.
Крист имаше калиграфски, писарски почерк, който на самия него много му харесваше, а всичките му приятели се шегуваха, че почеркът му не прилича на професорски или лекарски. Не било почерк на учен, на писател, на поет. Било като почерк на склададжия. Шегуваха се, че Крист би могъл да направи кариера като царския писар, за когото разказва Куприн.
Ала той не се смущаваше от тези насмешки и продължаваше да дава на машинописките грижливо преписаните си ръкописи. Те одобряваха, но тайно се подхилваха.
Пръстите му, свикнали с кирката, с дръжката на лопатата, не можеха да удържат писалката, ала най-сетне все пак успя.
— При мен е пълен безпорядък, хаос — говореше през това време следователят. — Не си правя илюзии. Но донякъде вие бихте ми помогнали.
— Разбира се, разбира се — каза Крист.
Печката вече се бе разгоряла и в стаята стана топло.
— Да имаше да запаля…
— Не пуша — рече грубо следователят. — Хляб също нямам. Утре не сте на работа. Ще кажа на нарядчика.
Така няколко месеца подред, веднъж седмично, Крист идваше в неотопленото, неуютно жилище на лагерния следовател, преписваше различни документи, подшиваше ги.
Безснежната зима на тридесет и седма — тридесет и осма година вече беше влязла в бараките с всичките си смъртоносни ветрове. Всяка нощ из помещението тичаха нарядчиците, които търсеха и будеха хората по някакви списъци „за етап“. От етапите и преди никой не се връщаше, а сега дори бяха престанали да мислят за всички тези среднощни събития — щом е етап, етап да е: работата бе прекалено тежка, за да могат да мислят за каквото и да било.
Увеличиха им часовете за работа, появи се конвой, но седмицата свършваше и Крист, полужив, се повличаше до познатия кабинет на следователя и подшиваше ли, подшиваше документите. Беше престанал да се мие, ала следователят сякаш не забелязваше хлътналите бузи и възпаления поглед на гладния Крист. А той все пишеше, все подшиваше. Количеството документи и папки непрекъснато растеше, той не успяваше да въведе ред. Крист преписваше някакви безкрайни списъци, в които имаше само фамилни имена, а горният край на списъка бе подгънат и Крист никога не се беше опитвал да проникне в тайната на този кабинет, макар да трябваше само да отпъне листа, който беше пред него. Понякога следователят вземаше пачка лични дела, които се появяваха неизвестно откъде, по време на отсъствието на Крист, и припряно диктуваше списъци, а Крист пишеше.
В дванадесет часа диктовката свършваше, Крист отиваше в бараката си и спеше ли, спеше — сутрешният развод за работа не го засягаше. Седмиците се нижеха една след друга, а Крист все слабееше, все пишеше.
И ето че веднъж, когато взе поредната папка, за да прочете поредната фамилия, следователят се запъна. Погледна Крист и го попита:
— Как ви е името и бащиното?
— Роберт Иванович — отвърна Крист и се усмихна. Дали няма да започне да му вика „Роберт Иванович“ вместо „Крист“ — това нямаше да го учуди. Следователят беше млад, можеше да му бъде син. Все още с папката в ръце, без да произнася фамилията, следователят започна да пребледнява. Пребледняваше, докато не стана по-бял от сняг. С бързи движения на пръстите си прелисти тънките страници, подшити в папката — бяха не повече и не по-малко, отколкото в която и да е друга папка от купчината на пода. След това решително отвори вратичката на печката и в стаята начаса стана светло, сякаш душата му се озари цялата и там се беше намерило нещо много важно, човешко. Той накъса папката на парчета, които набута вътре. Стана още по-светло. Крист нищо не разбираше. И следователят каза, без да го поглежда:
— Шаблон. Не си дават сметка какво правят, нищо не ги интересува. — И решително погледна Крист. — Продължаваме. Готов ли сте?
— Готов съм — отвърна му той и едва след много години разбра, че това е била неговата папка.
Вече много от другарите на Крист бяха разстреляни. Беше разстрелян и следователят. А Крист все още бе жив и от време на време — поне веднъж на няколко години — си спомняше горящата папка, решителните пръсти на следователя, които късаха личното му дело — подарък за обречения от обричащия.
Почеркът на Крист бе спасителен, калиграфски.
Планинският поток вече бе скован от лед, по бързеите изобщо не личеше да се движи. Започваше и там да замръзва и месец по-късно от страшната, боботеща лятна вода не оставаше нищо, дори ледът се изпотъпкваше, натрошаваше, размачкваше от копита, гуми валенки. Ала ручеят бе още жив, водата в него не спираше да диша — бяла пара се издигаше над топлиците и над късчетата незамръзнала земя.
Омаломощената дива патица се пльосна във водата. Ятото отдавна бе отлетяло на юг, а тя бе изостанала. Още беше светло, снежно — особено светло поради снега, покрил обезлистената гора, застлал всичко до хоризонта. Патицата искаше да си почине, после да се издигне и да полети — натам, подир ятото.
Нямаше сили за това. Страшна тежест в крилете й я теглеше към земята, ала върху водата тя намери опора, спасение — топликът й се бе сторил жива река.
Патицата още не беше успяла да се огледа, да си почине, когато острият й слух долови звук, предвещаващ опасност. Това дори не беше звук, а грохот.
Отгоре, от снежния хълм, като се подхлъзваше по започналите да замръзват надвечер туфи трева, тичаше човек. Той отдавна бе съзрял и наблюдавал патицата с тайна надежда, и ето че тази надежда се сбъдна — патицата кацна на леда.
Човекът се промъкваше към нея, но се подхлъзна, патицата го забеляза и тогава той затича, без да се крие, ала тя не можеше да лети — беше уморена. Трябваше й само да се Издигне във въздуха и тогава освен злобни закани нямаше да я заплашва нищо друго. Но за да литне в небето, беше нужна сила в крилете, а патицата бе прекалено изтощена. Тя успя само да се гмурне, изчезна във водата, и човекът въоръжен с някакъв чепат клон, спря до топлика, където бе изчезнала тя, и зачака да се появи отново. Ами че все трябваше да излезе да диша.
На двадесетина метра имаше също такъв топлик и човекът видя, сипейки ругатни, че патицата бе минала под леда и сега бе в другия топлик. Ала и там не можеше да литне. Използваше секундите, за да си почива.
Човекът се опита да натроши, да намачка леда, но обувките му, съшити от парцали, не ставаха за тази цел.
Блъскаше с тоягата по синкавия лед — откъртваха се малки парченца, но не можеше да го натроши. Човекът остана без сили и седна тежко задъхан върху леда.
Патицата плуваше в топлика. Човекът се затича, като псуваше и я замеряше с камъни, тя се гмурна и се появи в първия топлик.
Така се гонеха — човекът и патицата, докато се стъмни.
Настана време да се връща в бараката след неуспешния случаен лов. Човекът съжаляваше, че беше губил силите си за това безумно преследване. Гладът не му позволяваше да помисли както трябва, да си състави сигурен план, за да измами патицата, нетърпението на глада му бе подсказало погрешен път, лош план. Патицата остана сред леда, в топлика. Време беше човекът да се върне в бараката. Той не се бе опитвал да хване патицата, за да я свари и да я изяде. Но нали патицата е птица, месо? Да я свари в тенекиеното канче или още по-добре — да я зарови в пепелта на огъня. Да я намаже цялата с глина и да я зарови в горящата лилава пепел или просто да я хвърли в огъня. Пламъците ще прогорят глинената обвивка и тя ще се разпука. Вътре ще има гореща, хлъзгава мазнина. Тя ще потече по ръцете му, ще замръзва по устните. Не, съвсем не за това човекът бе преследвал патицата. Смътно, мъгляво в главата му изникваха и се подреждаха други плахи кроежи. Да подари патицата на десетника и тогава той ще го задраска от зловещия списък, който се изготвяше през нощта. За този списък знаеше цялата барака и човекът се опитваше да не мисли за невъзможното, недостъпното — как да се спаси от етапа, как да остане тук, на тази командировка. Тукашният глад криво-ляво се понасяше, а човекът никога не търсеше по-добро от доброто.
Ала патицата остана в топлика. На човека му беше много трудно сам да вземе решение, да направи, да предприеме нещо, на което всекидневният живот не го беше научил. Не бе научен да преследва патици. Затова движенията му бяха безпомощни, непохватни. Не бе научен да мисли за възможността за такъв лов — мозъкът му не умееше да решава правилно неочакваните въпроси на живота. Той бе научен да живее в условия, които не налагат собствени решения, при които нечия воля, чужда воля, управлява събитията. Неочаквано трудно е да се намесиш в собствената си съдба, да я „пречупиш“. Може би така е по-добре — патицата да умира в топлика, човекът — в бараката.
Премръзналите, изподрани от леда ръце с мъка се стоплиха в пазвата му — човекът ги беше пъхнал и двете едновременно, като потръпваше от тъпата болка на завинаги измръзналите пръсти. В гладното му тяло имаше твърде малко топлина и човекът се върна в бараката, промъкна се до печката, ала пак не можа да се стопли. Тялото му не спираше да потръпва конвулсивно.
В бараката надзърна десетникът. И той бе видял патицата и това как обреченият на смърт се мъчеше да хване умиращата птица. На десетника не му се заминаваше оттук — кой знае какво го очакваше на новото място. Разчиташе с щедър подарък — жива патица плюс едни цивилни панталони — да умилостиви сърцето на техническия ръководител, който още спеше. Когато се събудеше, той можеше да задраска десетника от списъка — не онзи работяга, който беше хванал патицата, а него, десетника.
Както си лежеше, техническият ръководител механично размачкваше една цигара „Ракета“. И той бе видял през прозореца началото на лова. Ако хванат птицата, дърводелецът ще й направи една клетка и той ще я занесе на голямото началство, по-точно на жена му, Агния Петровна. И по този начин ще осигури бъдещето си.
Но патицата остана да умира в топлика. И всичко продължи така, сякаш тя изобщо не се беше появявала по тия места.
В болницата колкото щеш Ручкини. Ручкин — това е прякор по характерен белег: значи човекът е с увредена ръка, а не с избити зъби. Кой Ручкин? Гъркът ли? Дългучът от седма стая? Този е Коля Ручкин, бизнесменът.
Коля бе с откъсната дясна китка от взрив. Беше се самонаранил — членовредител. В медицинските отчети такива ги записват в графа „членовредители“. Забранено е да бъдат оставяни в болниците, освен ако нямат висока, „септична“ температура. Коля Ручкин имаше. Два месеца раната му не искаше да зараства, но младостта победи — на Коля му оставаше още малко да лежи в болницата. Ала той не се страхуваше — него, едноръкия, златните забой вече не го плашеха. Беше минало времето, когато такива като него ги караха да утъпкват пътища за хора и трактори по сечищата, когато газеха по цял ден в дълбокия пухкав, кристален сняг. По този начин началството се бореше с членовредителството. Тогава арестантите започнаха да слагат капсули направо във валенките си и палеха фитила до коляното си. Беше още по-удобно. Престанаха да изпращат едноръките да утъпкват пътища. Кой ще го накара да промива злато с една ръка? Е, през лятото можеше да отиде за някой и друг ден. Ако не вали. И Коля се усмихваше с широка белозъба усмивка — скорбутът не беше успял да се добере до зъбите му. Вече се беше научил да свива цигарата си само с лявата ръка. Беше почти сит, отпочинал си в болницата, усмивката не слизаше от лицето му. Коля Ручкин беше бизнесмен. Непрекъснато правеше някакви замени, носеше на „диаричните“ сельодка, която им бе забранена, а те в замяна му даваха хляба си. Нали и те трябваше да поостанат повечко в болницата, да се скатаят. Сменяше супата за каша, а кашата — за две супи, умееше да „разполови“ дажбата хляб, поверена му от някой да я смени за тютюн. Бяха го помолили за това прикованите на легло — подпухналите от скорбута и тези с тежките счупвания — от стаите за травматично болни или, както го произнасяше фелдшерът Павел Павлович — „драматично болни“, без да подозира горчивата ирония на тази своя грешка. Щастието на Коля Ручкин бе започнало от деня, в който си „откъсна“ китката. Беше почти сит, почти на топло. А псувните на началниците, заплахите на лекарите — всичко това за него беше дреболия. Пък и не само за него.
На няколко пъти през тези два блажени месеца, прекарани от Коля Ручкин в болницата, се случваха странни и страшни неща. Ръката, осакатена от взрива, несъществуващата китка, го болеше както преди. Коля я усещаше цялата: пръстите й свити, застинали в последното им положение там, в мината — по дръжката на лопатата или на кирката, точно с тази форма. Трудно можеше да се държи лъжица с такава ръка, а и нямаше нужда от лъжица — всичко, което ставаше за ядене, можеше да се пие направо от паницата: супа и каша, кисел и чай. Дажбата хляб можеше да се устиска с тези свити навеки пръсти. Но Ручкин ги беше взривил, беше ги пратил по дяволите. Тогава как така чувстваше тези сгърчени, вече несъществуващи пръсти? Ами че лявата му китка преди месец беше започнала да се свива и разпуска като ръждива панта, получила отново малко смазка, и Ручкин плачеше от радост. Ето, и сега притискаше с корем лявата си длан и тя се разтваряше, разтваряше се свободно. А дясната, откъснатата — не искаше. Всичко това ставаше най-вече нощем. Ручкин изтръпваше от страх, събуждаше се, плачеше и не смееше да попита за нищо дори съседите си — ами ако това значи нещо? Може би полудяваше.
Болката в отрязаната китка се появяваше все по-рядко и по-рядко, светът ставаше нормален. Ручкин се радваше на щастието си. И току се усмихваше при спомена колко ловко бе извършил всичко това.
Фелдшерът Павел Павлович излезе от стаичката си с незапалена цигара в ръка и седна до Ручкин.
— Огънче, Павел Павлович? — преви гръб пред фелдшера Ручкин. — Един момент!
Той се спуска към печката, отваря вратичката, свлича с лявата си ръка няколко малки тлеещи въглена на пода. Като подхвърля ловко един от тях, Ручкин го търкулва на дланта си и започва да подмята вече почернелия, но все още жив въглен, да духа с всичка сила, за да запази огъня, и го приближава до лицето на леко привелия се фелдшер. Фелдшерът дърпа силно с цигарата и най-сетне успява да запали. Над главата му се издигат облачета син дим. Ноздрите на Ручкин се разтварят широко. От тази миризма болните в стаите се събуждат и вдъхват безнадеждно дима — не дима, а сянката от дима…
На всички им е ясно, че цигарата ще я допуши Ручкин. А той вече крои планове: ще си дръпне един-два пъти, останалото ще го занесе в хирургията, на левака със счупения гръбнак.
Там го очакваше цяла обедна дажба — не е за изпускане. А ако Павел Павлович му остави повечко от фаса, ще може да направи нова цигара, която ще струва доста повече от една дажба.
— Време ти е да се измиташ оттук, Ручкин — спокойно рече фелдшерът. — Доста се поскатава при нас, добре си отпочина, стига толкова… Разправи сега как реши да сториш това? Да има какво да разказвам един ден на децата. Ако е писано да ги видя.
— Ами че аз не крия, Павел Павлович — отговори му Ручкин, докато едновременно с това пресмяташе. Явно цигарата не беше много натъпкана. Щом фелдшерът дръпнеше от нея, огънят се движеше и хартията почерняваше. Цигарата не тлееше, а гореше като фитил. Да, като фитил. Значи трябваше да разправя по-накратко.
— Е?
— Сутринта ставам, получих си дажбата и я пъхнах в пазвата, на скришно. Даваха ни дажбите за целия ден. Отивам при Мишка Бомбаджията. „Е, какво?“ — питам го. „Имам.“ Дадох му цялата си дажба, за която получих капсула и парче фитил. Отивам в бараката, при земляците. Не че са ми земляци, тъй е приказката. Федя и някой си Петро. „Готово ли е?“ — питам ги. „Готово е“ — думат. „Дайте ги.“ Дават ми те дажбите си. Пъхнах ги в пазвата си и отпраших на работа.
Докато бригадата ни получаваше инструментите, взехме една главня от печката и се дръпнахме зад някаква купчина пръст. Всеки пипна капсулата с дясната си ръка. Запалихме фитила, щрак — и пръстите ни хвръкнаха. Бригадирът се развика: „Каква я свършихте?!“ Старшият на конвоя: „Марш в лагера, в санитарната част!“ Там ни превързаха. После подкараха земляците нанякъде, а на мен температурата ми се качи и се озовах в болницата.
Павел Павлович почти беше допушил цигарата, но Ручкин така се бе увлякъл да разправя, че без малко да забрави.
— А дажбите, двете дажби, които останаха у теб — изяде ли ги?
— Че как иначе! Излапах ги веднага след като ме превързаха. Земляците също се примъкнаха — да им дам и на тях. Я вървете, им рекох, по дяволите. Това си е мой бизнес.
В РУР[3] получиха бележката още преди сирената, по здрач. Комендантът запали бензиновата лампа, прочете написаното и бързо отиде да се разпореди. Нищо не му изглеждаше странно.
— Не му ли хлопа дъската? — посочи си челото дежурният надзирател.
Комендантът му хвърли смразяващ поглед и дежурният изстина. Извърна очи към пътя.
— Водят го — рече той, — лично Ардатиев идва.
От мъглата се появиха двама войници с пушки. Зад тях един коняр водеше за поводите мършав сив кон. След коня, без да гледа къде стъпва, направо през снега крачеше тромав, едър мъж. Късият му бял кожух беше разкопчан, шапката-барнаулка — накривена. В ръката си стискаше тояга, с която жестоко налагаше кокалестите, мръсни, хлътнали хълбоци на животното. Конят се сгърчваше след всеки удар и продължаваше да пристъпва бавно — нямаше сили да ускори крачка.
Конвойните спряха коня до входа на зоната и Ардатиев излезе напред с олюляваща се походка. Дишаше като изморен жребец и лъхаше на спирт срещу коменданта, който се беше изпънал пред него.
— Готово ли е? — изхриптя той.
— Тъй вярно! — отвърна комендантът.
— Вкарвай го! — разкрещя се Ардатиев. — Зачисли го на доволствие. Наказвам хора, че конете ли да жаля? Ще му кажа аз. Трети ден не ще да работи — мърмореше той, като побутваше с юмрук коменданта в гърдите. — Исках да запра коларя. Нали планът отива по дяволите. Плаанът… Пък той ми се кълне: „Не съм аз, конят не работи.“ Рразбирам — хълцаше Ардатиев, — ввярвам… Дай, викам му, поводите. Хванах ги — не иска да върви. Бия го — не. Давам му захар — специално я бях взел от къщи — не ще. Ах, викам си, гадино такава, как сега да ти изпиша трудодните? Натикай го вътре — при всички кръшкачи, при всички врагове на човечеството — в карцера. Само на вода. Три денонощия като за начало.
Ардатиев седна в снега и си свали калпака. Мократа му разрошена коса падаше връз очите. Опита се да стане, но се олюля и изведнъж се катурна по гръб.
Надзирателят и комендантът го замъкнаха в стаята на дежурния. Ардатиев спеше.
— Да го пренесем ли у тях?
— Не. Жена му не обича да го вижда такъв.
— Ами коня?
— Трябва да го вкараме. Когато се събуди и разбере, че не сме го опандизили — ще ни претрепе. Натикай го в четвърта. При интелигентните.
Двама пазачи, бивши затворници, донесоха в стаята на дежурния дърва за през нощта и започнаха да ги подреждат до печката.
— Какво ще кажете, Пьотър Григориевич? — рече единият, като посочи с поглед към вратата, зад която хъркаше Ардатиев.
— Ще кажа, че не е нещо ново… Калигула…
— Да, да, както го е казал Державин — подхвана вторият, изправи се и издекламира с чувство:
Калигула, конят ти в сената
не ще сияй, потънал в злато —
доброто само може да сияй…
Двамата старци запалиха цигари и светлосиният дим от махорката заплува из стаята.
В неделя, след работа, на Крист му казаха, че го прехвърлят при Косточкин като попълнение на бързо топящата се бригада от златната мина. Новината беше важна. Хубаво ли бе това или лошо — Крист не трябваше да мисли, понеже новината беше неотвратима. Но Крист беше чувал за самия Косточкин много неща в тази лишена от слухове мина, в глухите и неми бараки. Като всеки друг затворник Крист не знаеше откъде идват в живота му новите хора — едни за кратко, други за по-дълго време, но във всички случаи те изчезваха от живота му, без да кажат нищо за себе си, отиваха си така, сякаш умираха, умираха така, сякаш си отиваха. Началниците, бригадирите, готвачите, склададжиите, съседите по нар, братята по ръчна количка, другарите по кирка…
Този калейдоскоп, безкрайното движение на лица не го изморяваше. Той просто не мислеше за това. Животът не му оставяше време за подобни размисли. „Не се тревожи, не мисли за новите началници, Крист. Ти си си ти, а началници, ще имаш още много“ — така му бе казал някакъв шегаджия и философ, но кой — Крист беше забравил. Не можеше да си спомни нито фамилията, нито лицето, нито гласа, гласа, който беше произнесъл тези важни, шеговити фрази. Важни именно защото бяха шеговити. Имаше хора, които дръзваха да се шегуват, да се усмихват макар и със скрита, тайна усмивка, но все пак усмивка, безспорна усмивка, ала самият Крист не беше от тях.
През какви бригадири беше минал Крист… Или свои хора, по петдесет и осми член, захванали се с това прекалено сериозно нещо и малко по-късно разжалвани, разжалвани, преди да са се превърнали в убийци. Или други, пак по член петдесет и осми, леваци, но „отракани“ леваци — опитни, много препатили, които можеха не само да дават заповеди, но и да организират работата, че и да се разбират с нормировчиците, с канцеларията, с разните началници, да дадат рушвет, да придумат. Но и тези свои хора по петдесет и осми член не искаха дори да се замислят, че да даваш заповеди за работа в лагера е най-страшният лагерен грях, че там, където разплащането става с кръв, където човек е безправен, прекалено голям, смъртен грях е да поемаш отговорността да се разпореждаш с чуждата воля за живот и смърт — грях, който не се прощава. Имаше бригадири, които умираха заедно с бригадите си. Имаше и такива, които бяха развратени от тази ужасна власт над чуждия живот, които говореха с другарите си с помощта на дръжките на кирките и лопатите. И когато си го спомняха, те повтаряха като молитва мрачната лагерна поговорка: „Днес умри ти, пък аз — утре“. Не винаги бригадирите на Крист бяха с присъди по петдесет и осми член. По-често — а през най-страшните години винаги — бяха „битоваци“, осъдени за убийство, за служебни престъпления. Бяха нормални хора, но вината на властта и големият натиск отгоре им — потокът от смъртни инструкции — им диктуваха постъпки, на които те не бяха се решавали в предишния си живот. Границата между престъплението и „ненаказуемото деяние“ в „служебните“ членове — а и в повечето битови — е много крехка, много пъти неуловима. Често днес съдеха за онова, за което не бяха съдили до вчера, да не говорим за „мерките за неотклонение“ — цялата тази юридическа гама на оттенъците от провинение до престъпление.
Бригадирите-„битоваци“ бяха зверове по заповед. Докато бригадирите-рецидивисти бяха зверове не само по заповед. Най-лошото, което можеше да се случи на една бригада, беше да има за бригадир рецидивист. Но Косточкин не беше нито рецидивист, нито „битовак“, а единствен син на някакъв голям партиен или съветски работник от КВЖД, осъден и ликвидиран по процеса на КВЖД[4]. Този единствен син, който учел в Харбин, на двадесет и пет години бил осъден като „че“, т.е. „член на семейството“, като „буквеник“[5] на… петнадесет години. Възпитан в духа на харбинския живот, живот в чужбина, където за осъдени без вина знаели само от романите — предимно от преводните романи, — младият Косточкин в дъното на душата си не бил сигурен, че баща му е невинен. Бил възпитан с вярата в непогрешимостта на НКВД. Изобщо не бил подготвен за друго съждение. И когато арестували баща му, когато самият той бил осъден и изпратен от Много Далечния изток в Много Далечния север — Косточкин се озлобил преди всичко срещу баща си, който с мистериозното си престъпление му съсипал бъдещето. Какво знаел той за живота на възрастните? Той, изучилият четири езика — два европейски и два източни, той, най-добрият танцьор в Харбин, учил всевъзможни блусове и фокстроти от чужденци, майстори в този бранш, той, най-добрият боксьор средна категория в Харбин, постепенно преминаващ в полутежка, който бе учил ъпъркъти и хукове от един бивш европейски шампион — какво е знаел той за цялата тази голяма политика? Щом са разстреляли баща му — значи е имало нещо. Може би в НКВД са попрекалили, може би е трябвало да го осъдят на десет, на петнадесет години. А на него, на младия Косточкин, е трябвало да му лепнат — щом непременно е трябвало — пет вместо петнадесет.
Той си повтаряше четири думи, като току ги пренареждаше — и всеки път излизаше зле, звучеше тревожно: „Значи е имало нещо. Значи нещо е имало.“
Като бяха събудили у Косточкин омраза към разстреляния му баща, горещо желание да се избави от това клеймо, от това бащино проклятие, следствените работници бяха постигнали голям успех. Но следователят нямаше как да го знае. Самият следовател, водил делото на Косточкин, отдавна беше разстрелян във връзка с поредния „процес на НКВД“.
В Харбин младият Косточкин бе изучавал не само фокстроти и румби. Беше завършил Харбинския политехнически институт — имаше диплома на машинен инженер.
Когато докарали Косточкин в мината, на местоназначението му, той успял да издейства да го приеме началникът на мината и се примолил да му дадат работа по специалността, като обещавал да работи честно, проклинал баща си и апелирал за съчувствие към местните началници. „Ще надписва етикети за консервени кутии“ — сухо отвърнал началникът на мината, но присъстващият местен следовател доловил в тона на младия харбински инженер някакви познати нотки. Началниците поумували помежду си, след това следователят поговорил с Косточкин и из забойните бригади плъзна слух, че за бригадир на една от бригадите е назначен някакъв новак, свой човек по петдесет и осми. Оптимистите виждаха в това назначение признак за скорошни промени към по-добро, песимистите мърмореха за нова метла. Но и едните, и другите останали учудени — без, разбира се, да се смятат отдавна престаналите да се учудват. Крист също не се учудваше.
Всяка бригада живее свой живот, в своята „секция“ от бараката, с отделен вход, и се среща с останалите обитатели само в стола. Крист често беше срещал Косточкин — много личен на вид: румен, плещест, силен. Ръкавиците му бяха кожени, с високи маншети. По-бедните бригадири имаха ръкавици, съшити от бивши ватени панталони. И шапката на Косточкин беше „цивилна“ — кожена ушанка, и валенките му бяха истински, а не плъстени ботуши или обувки от върви. Всичко това се набиваше на очи. Беше бригадир вече цял зимен месец — значи ще е вързал плана, процентите, точно колко — можеше да се разбере от таблото при изхода от зоната, но стар арестант като Крист не се интересуваше от тези неща.
Крист си състави животописа на бъдещия си бригадир на нара, мислено. Беше сигурен, че не е сгрешил, че не може да сгреши. Този човек от Харбин не можеше да има никакви други пътища към бригадирската длъжност.
Бригадата на Косточкин се топеше, както се топяха всички бригади, работещи в златните забои. От време на време — това би трябвало да звучи като всяка седмица, а не като всеки месец — в бригадата на Косточкин се изпращаше попълнение. Днес попълнението беше Крист. „Косточкин сигурно знае дори кой е Айнщайн“ — помисли си Крист, докато заспиваше на новото място.
Като на новодошъл му определиха нар по-далеч от печката. По-отдавна намиращите се в бригадата заемаха по-хубавите места. Така беше навсякъде и Крист добре го знаеше.
Бригадирът седеше на масата в ъгъла, близо до лампата, и четеше някаква книга. Макар че, след като беше господар на живота и смъртта на своите работници, той можеше, за да му е по-удобно, да сложи единствената лампа на масата си, като по този начин лиши от светлина всички останали обитатели на бараката — на тях и без друго не им беше до четене и приказки… Да се говори може и на тъмно, ала няма за какво и няма кога. Но бригадирът Косточкин се беше настанил до общата лампа и четеше ли, четеше, като от време на време устните му, пухкави като на дете, се раздвижваха в усмивка, а големите му, красиви, стоманени на цвят очи се присвиваха. На Крист толкова му хареса тази отдавна забравена мирна картина на бригада, почиваща си заедно със своя началник, че за себе си реши непременно да остане тук, да даде всичките си сили за новия бригадир.
В бригадата имаше и заместник-бригадир, който в същото време беше и дневален — това беше ниският Оска, достатъчно възрастен, за да бъде баща на Косточкин. Той метеше бараката, хранеше бригадата, помагаше на бригадира — всичко, както си е редно. Та когато заспиваше, Крист, кой знае защо, си помисли, че новият му бригадир вероятно знае кой е Айнщайн. Ощастливен от тази мисъл, стоплен от току-що изпитото канче гореща вода, Крист заспа.
По време на развода в новата бригада нямаше шумотевица. Показаха на Крист къде е помещението с инструментите, всички си ги получиха и той си натъкми една американска лопата, както бе правил хиляди пъти по-рано — изтръгна късата й дръжка, с петата на брадвата поизправи острието й на някакъв камък, избра един много дълъг нов сап от купчината в ъгъла на бараката, вдяна го, закрепи го, постави лопатата с долния крив край към краката си, отбеляза, „зачепи“ дръжката до нивото на брадичката си и я отсече. С острата брадва Крист подравни и грижливо заглади края на дръжката. Изправи се и се обърна. Пред него стоеше Косточкин и внимателно наблюдаваше действията на новия си работник. Впрочем — Крист го очакваше. Косточкин не каза нищо и Крист разбра, че бригадирът отлага заключението си до работата, до забоя.
Забоят беше наблизо и работата започна. Лопатата трепна, гърбът го заболя, дланите на двете му ръце заеха обичайното си положение, пръстите стиснаха сапа. Той беше малко по-дебел, отколкото трябва, но довечера Крист ще го оправи. Пък и лопатата ще изостри с пилата. Ръцете правеха замах след замах и мелодичният звук от срещата на метала с камъка учести ритъма си. Лопатата скърцаше, шумолеше, трошлякът се плъзваше по нея и падаше на дъното на количката, а то отвръщаше с дървено потракване, сетне камъните си отвръщаха един на друг — Крист добре познаваше цялата тази музика на забоя. Навсякъде имаше същите колички, скърцаха същите лопати, шумолеше трошляк, търкулваше се надолу, подсечен от кирките, и отново скърцаха лопати.
Крист остави лопатата, смени другаря си на „машината на ОСО[6] — две дръжки, едно колело“, както арестантите от Колима наричаха ръчните колички. Не съвсем на апашки жаргон, но от този род. Той сложи количката да стъпи на дъската така, че дръжките да не са обърнати към забоя. Бързо я напълни. После хвана дръжките, преви се с напрегнат корем, хвана точката на равновесие и затика количката към бутарата, към машината за промиване. На връщане докара количката по всички правила, установени още от каторжните столетия — нагоре с ръкохватките, с колелото напред, а ръцете му си почиваха върху дръжките, — сетне нагласи количката и отново хвана лопатата. Тя заскърца.
Бригадирът Косточкин, хабринският инженер, стоеше и слушаше симфонията на забоя, и наблюдаваше движенията на Крист.
— Абе, както те гледам, ти си бил факир на лопатата.
— И Косточкин се разсмя с цяло гърло. Смехът му беше детски, неудържим. Бригадирът изтри устните си с ръкав.
— Каква категория имаше там, откъдето дойде?
Ставаше дума за „категориите“ на хранене, за „стомашната скала“, която караше арестантите да работят повече. Крист знаеше, че тези „категории“ са ги въвели на Беломорканал по време на „превъзпитанието“. Блудкавият романтизъм на „превъзпитанието“, на „перековката“ имаше реалистична основа, жестока и зловеща — тази „стомашна“ скала.
— Трета — отговори Крист, като се постара да вложи в гласа си презрение към предишния бригадир, който не беше оценил таланта му на факир на лопатата. Беше подушил накъде отиват нещата и по навик леко послъга.
— При мен ще получаваш по втора. Направо от днес.
— Благодаря — рече Крист.
В новата бригада беше като че ли малко по-тихо в сравнение с тези, в които Крист бе живял и работил, в бараката — по-чисто, псувните — също по-редки. Според дългогодишния си навик Крист понечи да препече върху печката парчето хляб, останало му от вечеря, но съседът му — Крист още не знаеше, а и никога не научи фамилията му — го побутна и каза, че бригадирът не обичал да пекат хляба си на печката.
Крист се приближи до ламаринената, весело бумтяща печка, разпери ръце над потока топлина и пъхна лицето си в струята горещ въздух. От близкия нар се надигна Оска, заместник-бригадирът, и изтегли новака встрани от печката: „Върви си на мястото. Не стой пред печката. Нека топлината достига до всички.“ Това беше справедливо, ала бе много трудно да възпреш собственото си тяло, което се стремеше към огъня. Арестантите от бригадата на Косточкин се бяха научили на това. И Крист трябваше да се научи. Той се върна на мястото си и свали връхната дреха. Пъхна краката си в ръкавите, намести си шапката, сви се и заспа.
Докато заспиваше, успя да види как някой влезе в бараката и заповяда нещо. Косточкин изруга, без да се мръдне от лампата и без да прекъсне четенето. Оска се спусна към новодошлия, с бързи, ловки движения го хвана за лактите и го изтика от бараката. В първия си живот Оска беше преподавател по история в някакъв институт.
През многото следващи дни лопатата на Крист дрънчеше, пясъкът шумолеше. Косточкин скоро разбра, че отработената техника на движенията на новия отдавна не е подплатена с никаква сила и, колкото и да се мъчеше Крист, количките му винаги бяха напълнени малко по-малко, отколкото трябваше — това не зависеше от собствената му воля, мярката се диктуваше от някакво вътрешно чувство, което управляваше мускулите, каквито и да било — силни и немощни, млади и износени, съсипани. Всеки път се оказваше, че при измерването на забоя, в който работеше Крист, беше свършена по-малко работа, отколкото бригадирът очакваше от професионализма в движенията на факира на лопатата. Но Косточкин не се заяждаше с Крист, ругаеше го не повече от другите, не го засипваше с псувни, не му четеше конски. Може би разбираше, че Крист даваше от себе си всичко, което можеше, като си запазваше само онова, което не бива да бъде давано в угода на който и да е бригадир в който и да е лагер по света. Или е чувствал, ако не е разбирал — та нали чувствата ни са много по-разнообразни от мислите, — омаломощеният език на арестанта не казва всичко, което му е на душата. Чувствата също избледняват, отслабват, но много по-късно от човешката реч, от езика. А Крист наистина работеше така, както отдавна не беше работил — и макар свършеното от него да не отговаряше на втора категория, той я получаваше. За своето прилежание, за стараенето си…
Ами че втората категория беше най-многото, което можеше да постигне Крист. Първата я получаваха рекордьорите — тези, които изпълняваха плана със стои двадесет и повече процента. В бригадата на Косточкин нямаше рекордьори. Имаше и трета категория — тези, които си изпълняваха нормата, и четвърта — които не я изпълняваха, а свършваха само седемдесет-осемдесет процента от работата. Но все пак не явни безделници, заслужаващи намалена дажба по пета категория. В бригадата на Косточкин такива също нямаше.
Дните се нижеха един след друг, а Крист губеше все повече силите си и покорната тишина в бараката на бригадата на Косточкин му харесваше все по-малко и по-малко. Но една вечер Оска, преподавателят по история, дръпна Крист настрана и тихо му каза: „Днес ще дойде касиерът. Да знаеш, че бригадирът те е писал за пари…“ Сърцето на Крист се разтуптя. Значи Косточкин бе оценил старанието му, майсторството му. Този бригадир от Харбин, който знаеше кой е Айнщайн, все пак имаше съвест.
В бригадите, където Крист беше работил преди, никога не го бяха включвали в списъка за пари. Навсякъде се намираха по-достойни хора — или наистина по-силни физически, които работеха по-добре, или просто приятели на бригадира; Крист никога не се беше занимавал с такива ялови разсъждения, възприемаше поредния купон за обяд (а категориите се сменяха на всеки десет дни, процентът се определяше по предишното изпълнение на нормата) като нещо, което не зависи от него, като щастие или нещастие, като успех или неуспех, които ще отминат, ще се променят, няма да са вечни.
Новината за парите, които щяха да му платят тази вечер, препълни душата и тялото на Крист с гореща, неудържима радост. Излиза, че имаше чувства и сили да се радва. Колко ли щяха да му платят?… Дори да са само пет-шест рубли — това са пет-шест килограма хляб. Крист беше готов да благославя Косточкин и едва дочака края на работния ден.
Касиерът дойде. Той беше най-обикновен човек, но с хубав къс кожух, волнонаемен. Придружаваше го войник от охраната, който беше скрил някъде пистолета си, или пък го беше оставил в стаята на дежурните. Касиерът седна до масата и отвори чантата си, натъпкана с похабени разноцветни банкноти, които приличаха на прани парцалчета. Сетне извади ведомостта, плътно разграфена и покрита с всевъзможни подписи — на зарадвани или разочаровани от сумите хора. Повика Крист и му посочи отбелязаното с„чавка“ място.
На Крист му направи впечатление, че това плащане бе някак особено. Никой освен него не отиде при касиера. Нямаше никаква опашка. Може би бяха научени на това от грижовния бригадир. Е, няма защо да си напъва мозъка! Парите са писани на негово име. Касиерът плаща. Значи такъв му бил късметът.
Бригадира го нямаше в бараката, още не се беше върнал от кантората, и Оска, заместникът на бригадира, учителят по история, удостовери личността на получателя. Посочи с пръст на Крист къде да се подпише.
— А… а… колко? — изхриптя Крист, като се задъхваше.
— Петдесет рубли. Доволен ли си?
Сърцето на Крист запя, разтуптя се. Ето го щастието. Припряно, като пробождаше хартията с острата перодръжка и без малко не обърна мастилницата, той се подписа във ведомостта.
— Браво — рече Оска с одобрение.
Касиерът затвори чантата си.
— Няма ли друг от вашата бригада?
— Не.
Крист още не можеше да разбере какво става.
— А парите? А парите?
— Дадох ги на Косточкин — каза му касиерът. — Още през деня. — А ниският Оска откъсна Крист от масата и го запокити в мрака с желязната си ръка, със сила, каквато никога не бе имал нито един работник в забоя от тази бригада.
Хората мълчаха. Нито един не се застъпи за Крист, не попита нищо. Дори не го наругаха, че е такъв глупак… За Крист това бе по-страшно от този звяр Оска с неговата здрава, желязна ръка. По-страшно от пухкавите детски устни на бригадира Косточкин.
Вратата на бараката се отвори широко и до осветената маса с бързи, леки крачки се приближи бригадирът Косточкин. Дебелите дъски, от които бе направен подът, почти не поддадоха под пъргавите му, енергични стъпки.
— Ето го бригадира — говори с него — рече Оска и се отдръпна. Сетне обясни на Косточкин, като сочеше към Крист: — Пари му се приискали!
Но бригадирът беше разбрал всичко още от прага. Косточкин веднага се почувства като на ринга в Харбин. Изнесе едната си ръка към Крист с привично, красиво боксьорско движение и Крист се просна зашеметен на пода.
— Нокаут, нокаут — хриптеше Оска, като подскачаше край полуживия Крист, сякаш беше съдия на ринга, — осем… девет… Нокаут.
Крист не се надигаше.
— Пари ли? За него ли пари? — говореше Косточкин, докато сядаше без да бърза на масата и посягаше към лъжицата, която му подаваше Оска, за да се заеме с паницата с грах.
— Ей тия троцкисти — каза той бавно и поучително — ни погубват нас двамата, Ося. — Косточкин повиши тон. — Погубиха страната. И нас ни погубват. Пари му притрябвали на факира на лопатата, пари. Хей, вие — развика се той на бригадата. — Вие, фашисти! Чувате ли? Не ще можете да ме заколите. Танцувай, Оска!
Крист все още лежеше на пода. Огромните фигури на бригадира и дневалния закриваха светлината. И изведнъж Крист видя, че Косточкин е пиян, много пиян — същите онези петдесет рубли, които бяха предназначени за Крист… Колко ли спирт може да се „трампи“ за тях, спирт, който е предназначен, който се дава на бригадата…
Оска, заместникът на бригадира, послушно затанцува, като припяваше:
Аз си купих две корита,
моята жена Розита…
— Нашенска е, от Одеса, бригадире. Казва се „От моста до кланицата“. — И Оска, преподавател по история от някакъв столичен институт, баща на четири деца, отново заподрипва.
— Стоп, наливай.
Оска напипа някакво шише под нара и сипа нещо в една консервена кутия. Косточкин отпи и си замези, като обра с пръсти остатъците от грах в чинията.
— Къде е тоя факир на лопатата?
Оска изправи и изтика Крист на светло.
— Какво, сили ли нямаш? Нима не получаваш дажба? Кой друг получава втора категория? Малко ли ти е, троцкистка гадино?
Крист мълчеше. Бригадата също.
— Всички ще ви издуша, фашисти проклети — пенеше се Косточкин.
— Върви си, върви си на мястото, факире, че бригадирът ще те фрасне още веднъж — посъветва Оска миролюбиво Крист, като обгърна с ръце пияния Косточкин и го затика към ъгъла, катурна го на богато застлания бригадирски одър — единственото що-годе нормално легло в бараката, където всички нарове бяха двойни, двуетажни, тип „спален вагон“. Самият Оска — заместник-бригадир и дневален — пристъпи към третите си важни, съвсем официални задължения на телохранител, на нощен пазач на бригадирския сън, покой и живот; Крист пипнешком се добра до своя нар.
Ала нито Косточкин, нито Крист можаха да заспят. Вратата на бараката се отвори и сред струята бяла пара се появи някакъв човек с кожена ушанка и с тъмно зимно палто с астраганена яка. Палтото беше доста измачкано, астраганът — протрит, но все пак това беше истинско палто и истински астраган.
Човекът прекоси цялата барака, за да стигне до масата, до светлината, до одъра на Косточкин. Оска го поздрави почтително. Сетне започна да буди бригадира.
— Търси те Миня Гърка. — Името беше познато на Крист. Това беше бригадирът на криминалните. — Миня Гърка те търси. — Но Косточкин вече беше дошъл на себе си и седна на одъра с лице към светлината.
— Все се веселиш, а, Укротителю?
— Виждаш… дотук ме докараха, гадините…
Миня Гърка измуча съчувствено.
— Ще те вдигнат някой ден във въздуха, Укротителю. А? Ще тикнат малко амонал под леглото ти, ще палнат фитила и айде… — Гърка посочи с пръст нагоре. — Или ще ти отрежат главата с трион. Вратът ти е дебел, дълго ще го режат.
Косточкин бавно се съвземаше и чакаше какво ще му каже Гърка.
— Да му пийнем ли по една малка? Кажи, ще го уредим за нула време.
— Не. Знаеш, че в моята бригада само спирт да искаш! Работата е по-сериозна.
— Ще се радвам да ти услужа.
— „Ще се радвам да ти услужа“ — засмя се Миня Гърка. — Значи така са те учили в Харбин да разговаряш с хората.
— Нищо не съм казал — заоправдава се Косточкин. — Просто още не знам какво ти трябва.
— Ето какво — Гърка започна бързо да обяснява нещо, Косточкин кимаше в знак на съгласие. Гърка начерта нещо на масата и Косточкин закима с разбиране. Оска с интерес следеше разговора. — Бях при нормировчика — каза Миня Гърка — не говореше враждебно или оживено, а с най-обикновен глас. — Той ми рече: сега е ред на Косточкин.
— Ама нали и миналия месец ми взеха…
— Какво да направя… — И гласът на Гърка стана повесел. — Откъде да вземат кубици нашите? Казах на нормировчика. Той ми вика — сега е ред на Косточкин.
— Ама нали…
— Стига де. Знаеш нашето положение…
— Добре — рече Косточкин. — Пресметни го в канцеларията и кажи да го вземат от нас.
— Не се бой, левак — каза Миня Гърка и потупа Косточкин по рамото. — Днес ти ми помагаш, утре — аз на тебе. Твоето не се губи. Днес ти на мене, утре аз на тебе.
— … Целуни ме ти, утре тебе — аз — затанцува Оска, зарадван от взетото най-сетне решение — страхуваше се да не би мудността на Косточкин да развали работата.
— Е, довиждане, Укротителю — рече Миня Гърка, като се надигна от скамейката. — Нормировчикът ми каза: смело върви при Косточкин, при Укротителя. В него има капка апашка кръв. Не се бой, горе главата. Момчетата ти ще се справят. Имаш такива факири на лопатата…
Но нали не бяхме роботи! Като роботите на Чапек от „Р.У.Р.“. Също не и миньори от Рурския въглищен басейн. Нашият Рур беше рота с усилен режим, затвор в затвора, лагер в лагера… Не, не бяхме роботи. В металната безчувственост на роботите е имало нещо човешко.
Впрочем кой от нас е мислил през тридесет и осма година за Чапек, за въгледобивния Рур? Едва двадесет-тридесет години по-късно взеха да се появяват сили за сравнение в опитите да се възкреси времето, цветовете и чувството на онази епоха.
Тогава усещахме само смътна, болезнена физическа радост, радостта на изсушените от глада мускули, които поне за миг, поне за час, поне за един ден се отърваваха от златните изкопи, от проклетата работа, от омразния труд. Трудът и смъртта бяха синоними, и то синоними не само за затворниците, за обречените „врагове на народа“. Трудът и смъртта бяха синоними и за началниците на лагерите, и за Москва — в противен случай не биха писали в „специалните указания“, в московските командировъчни за смъртниците: „да се използват само за тежък физически труд“.
Доведоха ни в РУР като безделници, като кръшкачи, като хора, които не са си изпълнили нормите. Но не и като отказали се от работа. В лагера отказът от работа е престъпление, което се наказва със смърт. След три отказа от работа, след три неявявания разстрелваха. След три акта. Излизахме от зоната на лагера и се довличахме до мястото, където работехме. За самия труд вече нямахме сили. Но не бяхме отказали се.
Изведоха ни за работа. Дежурният надзирател замахна към гърдите ми, аз се олюлях и едва се задържах на краката си — ударът с револвера ми беше счупил едно ребро. Болката не ме остави на мира няколко години. Впрочем оказа се, че това не било счупване, както по-късно ми обясниха специалистите. Той просто ми бе разкъсал надкостницата.
Поведоха ни към РУР, но там не заварихме нищо. Видях все още живата земя, черна, камениста почва, покрита с овъглени корени на дървета, с корени на храсти, полирани от човешките тела. Видях черен правоъгълник овъглена земя, еднакво контрастиращ и с буйната зеленина на краткото, бурно колимско лято, и с мъртвата белота на безкрайната зима. Черна яма от огньовете, следа от топлина, следа от човешки живот.
Ямата беше жива. Хората търкаляха греди, бързаха, псуваха и пред очите ми се издигаше възстановяваното помещение на РУР, стените на дисциплинарната барака. Обясниха ни. Снощи затворили в общата килия на РУР пияния лавкаджия-„битовак“. Той, естествено, разпердушинил стените на РУР, греда по греда — целия затвор. Часовият не стрелял. Развихрилият се беше „битовак“ — часовите прекрасно познаваха Наказателния кодекс, лагерната политика и дори капризите на властите. Хванали лавкаджията и го затворили в карцера, в бараката на охраната. Но даже лавкаджията-„битовак“, явен герой, не посмял да напусне тази черна яма. Само сринал стените. И ето, сто души по петдесет и осми член, с които беше натъпкано помещението на РУР, старателно и бързо възстановяваха своя затвор, издигаха стените му, като се пазеха да не прекрачат края на ямата, да не стъпят по невнимание на белия, недокоснат от човека сняг.
Петдесет и осми член бързаше да възстанови затвора си. Нямаше нужда от подкани и от заплахи.
На наровете, на скелето от изпочупените нарове се бяха приютили сто души. А самите нарове ги нямаше — всички дебели греди, всички дъски, от които се правеха, бяха без нито един гвоздей — на Колима пироните ха голяма ценност. Наровете ги бяха правили апашите, които са лежали в РУР. Тези по петдесет и осми не биха посмели да отчупят дори едно парченце от своите нарове, за да стоплят вкочанените си тела и мършави мускули, напомнящи някакви върви.
Близо до РУР имаше също такова опушено помещение — на отреда за охрана. Тази барака външно не се различаваше от жилището на арестантите, а и отвътре разликата не беше голяма. Мръсен пушек, по прозорците — зебло вместо стъкла. И все пак — това беше бараката на охраната.
РУР ходеше на работа. Но не в златните забои, а за дърва или да копаят канавки, да прокарат пътища. В РУР всички ги хранеха еднакво и това също пораждаше радост. Работният ден тук свършваше по-рано, отколкото в забоя. Неведнъж бяхме гледали със завист, вдигнали очи от количката, от изкопа, от кирката и лопатата, как разбърканите колони на РУР се запътваха за нощувка. Конете ни цвилеха, когато виждаха руровците — подканваха и тяхната работа да свършва. А може би конете дори знаеха по-добре от хората, че вече е време, и не им трябваше да виждат никаква РУР…
Сега вече самият аз подскачах, като влизах в крак с всички, и ту не попадах в общия такт, ту изпреварвах, ту изоставах… Исках само едно — РУР никога да не свърши. Не знаех за колко денонощия — за десет, за двадесет, за тридесет — съм „въдворен“ там.
„Въдворен“ — добре познавах този затворнически термин. Струва ми се, глаголът „да въдворя“ се употребява само в местата за лишаване от свобода. За сметка на това оборотът „да изселя“ излезе на широкия дипломатически друм — „да се изсели извън пределите“ и така нататък. Искаха да се придаде на този глагол заплашително-издевателски оттенък, ала животът променя мащабите и в нашия случай „да се въдвори“ звучеше почти като „да се спаси“.
Всеки ден след работа пращаха руровци за дърва „за себе си“, както казваше началството. Впрочем правеха го и забойните бригади. Ходеше се с шейни, които имаха телени приспособления за хората — примки, които се надяват през главата и раменете, наместват се и можеш да влачиш и да влачиш. Шейните трябваше да се замъкнат на един хълм на около четири километра, където имаше насечен през лятото клек. Шейните се товареха и се спускаха по склона. Отгоре им се мятаха апашите — онези, които все още имаха сили — и със смях се пързаляха надолу. А ние се свличахме на гръб, понеже нямахме сили да тичаме. Но се плъзгахме бързо, като от време на време намалявахме скоростта, вкопчвайки се за замръзналите, изпочупени клони на върбите и елхите. Беше ни радостно — денят свършваше.
С всеки изминал ден се принуждавахме да търсим все по-надалеч затрупаните от снега дърва, но не мърморехме — ходенето за дърва беше нещо като удар по релса или рев на сирена — сигнал за храна, за сън.
Разтоварихме дървата и започнахме радостно да се строяваме.
— Кръ…гом!
Никой не се обърна. В очите на всички прочетох ужасна мъка, несигурност на хора, които не вярват в късмета — винаги ще ги излъжат в сметките, ще ги преметнат, ще ги ударят в кантара. Макар дървата да не са камъни, а шейните — колички…
— Кръ…гом!
Никой не се обърна. Арестантите са извънредно чувствителни към нарушаването на обещанието, въпреки че за никаква справедливост не може да става дума.
От бараката на охраната излязоха двама души — началникът на лагера, един по-възрастен лейтенант, и началникът на отреда на охраната — също лейтенант, но по-млад. Няма нищо по-лошо от това, когато двама началници с приблизително еднакви чинове творят заедно. В такива случаи у тях замира всичко човешко и всеки иска да прояви „бдителност“, „да не се покаже слаб“, да изпълни държавната повеля.
— Впрягайте се в шейните.
Никой не се обърна.
— Та това е организиран бунт!
— Диверсия!
— Няма ли да тръгнете с добро?
— Не го щем вашето добро.
— Кой се обади? Да излезе!
Никой не излезе.
По заповед от бараката на охраната изскочиха още няколко войници и ни наобиколиха, като затъваха в снега и щракаха затворите на пушките си, задъхани от злоба срещу хората, които бяха нарушили почивката им, смяната им, графика на службата.
— Легни!
Легнахме в снега.
— Стани!
Станахме.
— Легни!
Легнахме.
— Стани.
Станахме.
— Легни!
Легнахме.
Лесно се нагодих към този прост ритъм. И много добре си спомням: не ми беше нито студено, нито горещо. Сякаш всичко, което ставаше, не беше с мен.
Отекнаха няколко изстрела, бяха предупредителни.
— Стани!
Станахме.
— Който ще тръгва, да мине наляво.
Никой не помръдна.
Началникът се приближи плътно до мъката в тези безумни очи. Приближи се и почука гърдите на първия:
— Тръгваш ли?
— Тръгвам.
— Мини наляво.
— Тръгваш ли?
— Тръгвам.
— Впрягай се! Конвоят да преброи хората.
Дървените плазове на шейните заскърцаха.
— Заминавайте!
— Ето как се върши тази работа — рече по-възрастният лейтенант.
Но не всички бяха потеглили. Останахме двама: Серьожа Усолцев и аз. Серьожа Усолцев беше апаш. Всички младоци-апашорчета вече отдавна влачеха шейните си по пътя заедно с тия по петдесет и осми член. Ала Серьожа не можеше да допусне някакъв смотан левак да издържи, а той, потомственият апаш — да отстъпи.
— Сега ще ни приберат в бараката… Ще постърчим малко и хайде вътре — намръщено се усмихна Усолцев. — На топло.
Но не ни пуснаха.
— Доведете куче! — нареди по-възрастният лейтенант.
— Вземи това — рече Усолцев, без да се извръща, и пръстите на апаша пъхнаха в дланта ми нещо много тънко и леко. — Разбра ли?
— Разбрах.
Държах в ръката си парченце от ножче за бръснене и без да ме види конвоят, го показах на кучето. То го виждаше, разбираше какво значи това. Ръмжеше, скимтеше, мяташе се, но не направи опит да се нахвърли нито върху мен, нито върху Серьожа. Усолцев стискаше другото парче от ножчето.
— Младо е още — каза всезнаещият и много опитен началник на лагера, по-възрастният лейтенант.
— Младо е! Да беше тук Валето — щеше да направи показно̀. Досега да са останали голи!
— Марш в бараката!
Отключиха вратата и дръпнаха тежкото резе. Сега ще ни стане топло, топло.
Ала по-възрастният надзирател каза нещо на дежурния надзирател и той изхвърли на снега тлеещите главни от ламаринената печка. Те започнаха да съскат, покриха се със син дим и дежурният с крака ги затрупа със сняг.
— Влизайте в бараката.
Седнахме на скелето на наровете. Не усещахме нищо освен студ, внезапен студ. Навряхме ръце в ръкавите си, сгушихме се…
— Не се бой — рече Усолцев. — Сега ще се върнат момчетата с дървата. А дотогава ще потанцуваме. — И взехме да подскачаме.
Бученето на гласовете, радостното бучене на приближаващите се гласове беше прекъснато от нечия рязка заповед. Нашата врата се отвори, отвори се не към светлината, а към също такъв мрак.
— Излизайте!
В ръцете на войниците от конвоя проблясваха газени фенери.
— Влезте в строя.
Не можахме веднага да видим, че завърналите се от работа бяха строени наблизо. Че всички стоят и чакат. Кого ли чакаха?
В тъмната бяла мъгла виеха кучета, движеха се факли, които осветяваха пътя на група бързо приближаващи се хора. По движението на светлината можеше да се разбере, че това не са затворници.
Начело, изпреварващ телохранителите си, вървеше с бърза крачка шкембест, но подвижен полковник, когото аз веднага познах — неведнъж беше оглеждал златните забои, в които работеше бригада ни. Това беше полковник Гаранин. Като дишаше тежко и разкопчаваше яката си, той спря пред строя, заби мекия си, чист пръст в мръсните гърди на затворника пред него и попита:
— За какво си тук?
— По член…
— За какъв дявол ми е това. Защо си в РУР?
— Не знам.
— Не знаеш ли? Ей, началника!
— Ето книгата със заповедите, другарю полковник.
— За чий ми е книгата ти. Ех, гадове.
Гаранин продължи край строя, като надзърташе в лицето на всеки.
— А ти, старче, защо си в РУР?
— Аз съм следствен. Изядохме един умрял кон. Пазачи сме.
Гаранин плю.
— Слушайте моята заповед! Всички — по бараките! Всеки в бригадата си! И утре — в забоите!
Строят се пръсна, хората затичаха по пътя, по пътеката, по снега към бараките, в бригадите. Помъкнахме се и ние с Усолцев.
Богданов беше конте. Винаги гладко избръснат, измит, ухаещ на парфюм — един господ знае какъв, — с ушанка от еленова кожа, отгоре с широки черни ленти от моаре, завързани по някакъв сложен начин, с везана якутска шарена куртка, с бродирани кожени ботуши. Ноктите му бяха сякаш полирани, яката — снежнобяла, колосана. През тридесет и осма година, годината на разстрелите, Богданов беше работил като инспектор на НКВД в едно от колимските управления. Когато престолът на НКВД се разклати и главите на началниците взеха да се търкулват една през друга, приятелите му го скрили край „Чорное озеро“, в една проучвателна експедиция. Новият началник с полираните нокти се появи в дебрите на тайгата, където от сътворението на света не е имало кал, появи се заедно със семейството си, с жена си и с трите си невръстни дечица. И на децата, и на жената им беше забранено да излизат от къщата, където живееше Богданов — така че можах да видя семейството му само два пъти: в деня на пристигането и в деня на заминаването им.
Склададжията му носеше продуктите всеки ден, а двесталитровата бъчва със спирт работниците я изтъркаляха направо в жилището му по дъските, по дървената пътечка, прокарана в тайгата специално за случая. Понеже спиртът е най-важното нещо, което трябва да се охранява — така го бяха учили в Колима. Куче ли? Не, той нямаше куче. Нито куче, нито котка.
Бяхме на палатки. Всички живеехме заедно — волнонаемните и работниците-затворници. По нищо не се различавахме нито що се отнася до наровете, нито по покъщнината, понеже, „наемниците“, доскоро затворници, още нямаха куфари, същите онези собственоръчно направени куфари, добре познати на всеки арестант.
В дневния режим, в „разписанието“, също нямаше разлика, понеже предишният началник, който беше открил безброй мини, работещ в Колима едва ли не от сътворението на света, кой знае защо, не можеше да понася всевъзможните „слушам“ и „разрешете да доложа“. По времето на Парамонов, така се казваше първият ни началник, нямахме проверки — и без друго ставахме по изгрев и си лягахме по залез слънце. Впрочем, напролет и в началото на лятото полярното слънце си оставаше на небето — какви ти проверки. Нощта в тайгата е кратка. Не бяхме научени и да „приветстваме“ началника. А тези, които умееха, с удоволствие и бързо забравиха тази унизителна наука. Затова, когато Богданов влезе в палатката, никой не извика „Стани!“, а един от новаците, Рибин, продължи да кърпи изпокъсаното си брезентово наметало.
Богданов бе възмутен. Крещеше, че ще въведе ред сред фашистите. Че политиката на Съветската власт е двойна — превъзпитаваща и наказваща. Така че той, Богданов, ни обещава да изпробва върху нас в пълна степен втората, че не ще ни помогне това, дето сме безконвойни. Хората от палатката, тези, на които говореше Богданов, бяхме петима или шестима, по-точно петима, понеже на петото легло се редуваха да спят двама нощни пазачи.
На излизане Богданов понечи да затръшне дъсчената врата на палатката, ала покорният брезент само се разлюля безшумно. На другата сутрин на нас, петимата затворници плюс пазача, който снощи го нямаше, ни бе прочетена заповед — първата заповед на новия началник.
Секретарят ни прочете с висок и ясен глас първото литературно произведение на началника — „Заповед № 1“. Както стана ясно, Парамонов дори не е имал книга за заповеди на проучвателната експедиция — в такава се превърна една нова тетрадка на дъщерята на Богданов, която беше ученичка.
„Констатирам, че затворниците от експедицията са се разпуснали, забравили са лагерната дисциплина, което намира израз в неявяване за проверка и неприветстване на началника.
Като считам това за нарушение на основните закони на съветската власт, категорично предлагам…“
По-нататък следваше „дневният режим“, останал в паметта на Богданов от предишната му работа.
Със същата заповед се определяше старши и дневален по съвместителство с основната му работа. Палатките бяха преградени с брезентови пердета, които отделяха „наемниците“ от затворниците. Арестантите възприеха това равнодушно, но „наемниците“ — довчерашни „пандизчии“ — не можаха да простят на Богданов. Заповедта пося вражда между волнонаемните работници и началника.
Богданов не разбираше нищо от производствената част на дейността ни, прехвърли всичко на техническия ръководител и всички административни напъни на скучаещия четиридесетгодишен началник се насочиха срещу шестимата затворници. Всеки ден той констатираше някакви големи или малки нарушения на лагерния режим, граничещи с престъпления. На бърза ръка насред тайгата бе издигнат карцер, ковачът Мойсей Мойсеевич Кузнецов трябваше да направи желязно резе за него, жената на началника откъсна от сърцето си собствен катинар.
Той свърши добра работа. Всеки ден някой от затворниците попадаше в карцера. Плъзнаха слухове, че скоро ще се появи и конвой, отряд от охраната!
Престанаха да ни дават полярната дажба водка. Ограничиха захарта и махорката.
Всяка вечер някой от затворниците биваше извикван в кантората — за разговор с началника. Извикаха и мен. Прелиствайки дебелото ми „лично дело“, Богданов четеше откъси от безбройните меморандуми, като прекалено много се възхищаваше от думите и стила им. На моменти ми се струваше, че го е страх да не би да се отучи да чете — освен няколкото изпомачкани детски книжки, в дома му нямаше нищо за четене.
Изведнъж с учудване забелязах, че Богданов е просто много пиян. Ароматът на евтиния одеколон се смесваше с миризмата на спирт. Очите му бяха мътни, неизразителни, но говореше ясно. Впрочем всичко, което казваше, беше много обикновено.
На другия ден попитах волнонаемния Карташов, секретаря на началника, вярно ли е…
— Ама ти чак сега ли забеляза? Той непрекъснато е пиян. Всеки ден, още от сутринта. Не пие много, но усети ли, че изтрезнява — гаврътва половин чаша. Изтрезнее — още половин чаша. Налага жена си, говедото — рече Карташов. — Тя затова не излиза. От срам да не я гледат със синините.
Богданов биеше не само жена си. Удари Шаталин, удари Климович. Моят ред още не беше дошъл. Но една вечер отново бях извикан в кантората.
— Защо? — попитах Карташов.
— Не знам — той изпълняваше функциите и на куриер, и на секретар, и на завеждащ карцера.
Почуках и влязох в кантората.
Богданов седеше до масата и се решеше и контеше пред голямо тъмно огледало, домъкнато отнякъде.
— А, фашистът — рече той, като се извърна към мен. Не успях да кажа задължителното обръщение.
— Ще работиш ли, или няма да работиш? А си такава „кратуна“. — Това беше апашки израз, формулировката беше най-обикновена, също и разговорът…
— Работя, гражданино началник. — Това пък беше стандартният отговор.
— Имаш писма — виждаш ли ги? — От две години не си бяхме писали с жена ми, не можех да се свържа с нея, не знаех как е, какво прави дъщеря ми, която беше на година и половина. И изведнъж — нейният почерк, нейната ръка, нейните писма. Протегнах към тях треперещи пръсти.
Богданов доближи писмата до сухите ми очи.
— Ето ти, фашистка гадино! — Богданов ги накъса на парченца и ги хвърли в печката, в огъня — писмата от жена ми, писмата, които бях чакал повече от две години, бях ги чакал сред кръвта, сред разстрелите, сред побоите в златните мини на Колима.
Обърнах се и излязох без задължителната формула „разрешете да напусна“ — и до днес, след много години, в ушите ми звучи пиянският смях на Богданов.
Не можехме да изпълним плана. Богданов не беше инженер. Волнонаемните работници го ненавиждаха. Капката, от която чашата преля, беше капка спирт, понеже главният конфликт между началника и работниците се състоеше в това, че бурето със спирта бе преместено в жилището на началника и съдържанието му бързо се топеше. Всичко можеше да бъде простено на Богданов — и издевателствата над затворниците, и производствената му безпомощност, и дерибейството му. Но когато се стигна до подялбата на спирта, населението на селището обяви на началника явна и тайна война.
Една зимна лунна нощ в района ни се появи цивилен мъж — със скромна ушанка и старо зимно палто с черна астраганена яка. От пътя, от шосето, от „трасето“ бяхме на двадесет километра и човекът беше изминал този път по зимната река. След като се съблякъл в канцеларията, той помолил да събудят Богданов. Оня пратил да му кажат, че ще говорят утре. Ала новодошлият настоявал, помолил Богданов да стане, да се облече и да дойде в канцеларията, понеже бил дошъл новият началник на проучвателната експедиция, на когото Богданов трябвало да предаде всичко за двадесет и четири часа. Помолил го да прочете заповедта. Богданов се облякъл, излязъл, поканил новодошлия да влезе в дома му. Гостът отказал, като рекъл, че още сега ще започне да приема работата.
Новината се разпространи мигновено. Канцеларията започна да се пълни с полуоблечени хора.
— Къде държите спирта?
— При мен е.
— Нека го донесат.
Секретарят Карташов заедно с дневалния изнесоха един бидон.
— А бурето?
Богданов запелтечи нещо.
— Добре. Пломбирайте бидона — новодошлият го запечата. — Дайте ми лист да съставя акта.
Вечерта на другия ден Богданов, добре избръснат, замина за „центъра“, като весело размахваше шарените си ръкавици. Беше абсолютно трезвен.
— Да не е същият Богданов, който беше в речното управление?
— Едва ли. Не забравяйте, че те на тези постове си сменят имената.
Не можах да разбера душата на инженер Кисельов. Млад, на тридесет години, енергичен, току-що завършил института и дошъл в Далечния север за задължителното тригодишно разпределение. Един от малкото началници, които бяха чели Пушкин, Лермонтов, Некрасов — поне за това говореше библиотечният му картон. И най-важното — безпартиен, значи бе дошъл тук не за да проверява нещо по заповед отгоре. Без никога да е срещал арестанти в житейския си път, с жестокостта си Кисельов надмина всички палачи.
Като нанасяше лично побой на затворниците, Кисельов даваше с това пример на десетниците, на бригадирите, на конвоя. След края на работния ден Кисельов не намираше покой — обикаляше бараките и търсеше някого, когото да може безнаказано да оскърби, да удари, да пребие. Разполагаше с двеста такива души. В него се таеше тъмна, садистична жажда за убийство и в самовластието, в безправието на Далечния север тя бе намерила излаз, развитие, растеж. Не само да събори някого — сред големите и малки колимски началници имаше много такива, които ги сърбяха ръцете, които си изливаха яда и след минута вече забравяха за избития зъб, за окървавеното лице на арестанта, който за цял живот запомняше този забравен от началството удар. Не просто да удари, а да го събори и да тъпче, да тъпче този полутруп с подкованите си ботуши. Мнозина затворници бяха виждали до лицата си железцата по подметките и токовете на ботушите на Кисельов.
Кой лежи днес под ботушите на Кисельов, кой седи на снега? Зелфугаров. Това бе съседът ми по купе, от горното легло, съсед от влака, който пътуваше право към ада — осемнадесетгодишно слабо момче с износени мускули, преждевременно износени. Лицето му — потънало в кръв, познах го само по гъстите, черни, щръкнали вежди: Зелфугаров — турчин, фалшификатор на пари. Жив фалшификатор по член 59–12 — на това не би повярвал нито един прокурор, нито един следовател, за това деяние държавата има само един отговор — смърт. Но когато гледали делото му, Зелфугаров бил момче на шестнадесет години.
— Хубави пари правехме, не можеха да се различат от истинските — развълнувано шепнеше той в бараката, в подсилената палатка, където под брезента бе издигнато шперплатово скеле — имаше и такива изобретения. Майка му и баща му били разстреляни, също и двамата му чичовци, а момчето останало живо — впрочем, то скоро щеше да умре, гаранция за това бяха ботушите и юмруците на инженер Кисельов.
Навеждам се над Зелфугаров и той изплюва направо върху снега избитите си зъби. Лицето му подпухва пред очите ми.
— Вървете, вървете — ще ви види Кисельов и ще се ядоса — бута ме в гърба инженер Вронски — тулски миньор родом от Твер — последна мостра от шахтинските процеси. Доносник и подлец.
По тесните стъпала, изсечени по склона, стигаме до мястото, където работим. Това бяха „дълбеи“ на шахта. Галерия, която се прокарва под наклон, нагоре вече беше изтеглен с въжета много трошляк — релсите водеха някъде много навътре, където пробиваха, къртеха и изнасяха нагоре рудата.
И Вронски, и аз, и Савченко, харбинският пощаджия, и локомотивният машинист Крюков — всички бяхме прекалено слаби за копачи, за да ни бъде оказана честта да сме допуснати до кирките и лопатите и до „усилената“ дажба, която се различава от нашата, от тази на производствениците, с някаква, струва ми се, допълнителна каша. Добре ми е известно какво представлява скалата на лагерната храна, какво страшно значение имат тези поощрителни дажби и не се оплаквам. Останалите — новаците — разпалено обсъждат най-важния според тях въпрос: каква категория ще им определят за следващата десетдневка — дажбите и купоните се сменяха на всеки десет дни. Каква ли? Бяхме прекалено слаби за „усилена“ дажба, мускулите на ръцете и краката ни отдавна бяха заприличали на върви — на канап. Но все още имахме мускули по гърбовете си, по гърдите, още имахме кожа и кости, и по гърдите ни излизаха мазоли, докато изпълнявахме желанията на инженер Кисельов. И четиримата имахме мазоли на гърдите си и бели кръпки на ватенките, точно отпред, сякаш бяхме с еднакви арестантски униформи.
В галерията имаше релси, по тях с дебело конопено въже спускахме вагонетката — долу щяха да я натоварят, а ние щяхме да я изтеглим. Разбира се, на ръка нямаше да можем да я издърпаме, дори да опъваме четиримата едновременно, задружно, както теглят конете в коларските тройки в Москва. В лагера всеки дърпа наполовина по-слабо или един и половина пъти по-силно. В лагера не умеят да теглят задружно. Но ние си имахме механизъм, същия онзи механизъм, който е съществувал още в древен Египет и благодарение на който са били построени пирамидите. Пирамидите, а не някаква си шахта, шахтичка. Това е конният рудан. Само че вместо коне тук впрягат хора — нас, и всеки напъва с гърди своето дърво, натиска, и вагонетката бавно изпълзява горе. Тогава оставяме рудана и изтикваме вагонетката до насипа, разтоварваме я, тикаме я обратно, качваме я на релсите и я спускаме в черното гърло на галерията.
Кървавите мазоли на гърдите на всеки, кръпките на гърдите на всеки — това са следи от дръжките на конния рудан, на египетския рудан.
Тук, с ръце на кръста, ни чака инженер Кисельов. Зорко следи да заемем местата си във впряга. Той допушва цигарата си, старателно стъпква, разтрива с ботушите си фаса върху камъните и си тръгва. И макар да знаем, че Кисельов нарочно е разпокъсал, стъпкал фаса, за да не намерим нито една частица тютюн, понеже техническият ръководител беше видял възпалените ни, алчни погледи, арестантските ноздри, които вдъхваха отдалеч дима на тази негова цигара — все пак не можем да се сдържим и четиримата се спускаме към разпокъсаната, унищожена цигара, опитваме се да намерим поне трошица тютюн, поне една частица, но, разбира се, това не ни се удава. Очите ни са пълни със сълзи и се връщаме на работните си места — при изтърканите дръжки на конния рудан.
Именно Кисельов, Павел Дмитриевич Кисельов възкреси в Аркагал ледения карцер от 1938 година, изсечен в една скала, във вечната замръзналост, този леден карцер. През лятото събличаха хората по бельо — според лятната гулаговска инструкция — и ги затваряха в този карцер боси, без шапки, без ръкавици. През зимата затваряха с дрехи — в съответствие със зимната инструкция. Много от затворниците, прекарали в този карцер само една нощ, завинаги се простиха със здравето си.
В бараките, в палатките се приказваше много за Кисельов. Методичните, всекидневните побои до смърт изглеждаха прекалено ужасни и непоносими за мнозина от онези, които не бяха минали през школата на 1938 година.
Всички оставаха поразени, учудени или може да се каже засегнати от личното участие на началника на участъка в тези всекидневни екзекуции. Арестантите лесно прощаваха ударите и побутванията на конвоя, на надзирателите, прощаваха на собствените си бригадири, но се срамуваха за началника на участъка, за този безпартиен инженер. Активността на Кисельов възмущаваше дори онези, чиито чувства бяха притъпени от многото години затвор, онези, които бяха виждали какво ли не, които се бяха научили на великото равнодушие, което лагерът възпитаваше у хората.
Ужасно нещо е лагерът, нито един човек на този свят не трябва да знае какво е това. Лагерният опит е изцяло отрицателен, до последната минута. Човек става само по-лош. Другояче не може и да бъде. В лагера има много неща, които човек никога не бива да вижда. Но да се види дъното на живота — това не е най-страшното. Най-страшното е, когато човек започне постоянно да усеща това дъно в собствения си живот, когато моралните му критерии се заимстват от лагерния опит, когато моралът на апашите започва да придобива валидност и в свободния му живот. Когато човешкият ум започва не само да оправдава тези лагерни чувства, но и да им служи. Познавам много интелигентни хора — а и не само интелигентни, — които бяха възприели за тайни граници в живота си именно апашките критерии. В битката на тези хора с лагера бе победил лагерът. Това е и приемането на морала „по-добре да откраднеш, отколкото да помолиш за нещо“, това е и фалшивото апашко различие, което се прави между личното и държавното. Това е и прекалено волното отношение към всичко държавно. Има много примери за падение. Моралната граница, браздата, са много важни за затворника. Това е главното нещо в живота му. Дали е останал човек, или не.
Разликата е едва доловима и човек не трябва да се срамува, че е бил „мръшляк“, „фитил“, че е търчал като „курва с канче“ и е ровил в помията, а да се срамува от удвоения апашки морал — макар това да ти дава възможност да оцелееш като апашите, да се престориш на „битовак“ и да се държиш така, че не дай си Боже нито началниците, нито другарите ти да разберат по петдесет и осми член ли си или по сто шестдесет и втори, или по някакъв служебен параграф — за злоупотреби или за нехайство. С една дума, интелигентът иска да е една лагерна Зоя Космодемянска, с апашите да е апаш, с криминалните — криминален. Той краде и пие, и дори се радва, когато му лепнат нова присъда, „битова“ — най-сетне проклетото клеймо на „политически“ отпада. А всъщност той никога не е бил политически. В лагерите нямаше политически. Това бяха въображаеми, измислени врагове, на които държавата гледаше като на истински — разстрелваше ги, убиваше ги, мореше ги с глад. Сталинската коса на смъртта косеше всички подред, съобразявайки се с плана, със списъците, с изпълнението на този план. Сред загиналите в лагерите процентът на негодниците и страхливците беше също такъв, какъвто е и на свобода. Всички хора бяха случайни, случайно превърнали се в жертви от равнодушни, от страхливци, от еснафи, дори от палачи.
Лагерът беше огромно изпитание за нравствените сили на човека, за обикновения човешки морал — и деветдесет и девет процента от хората не издържаха на това изпитание. Тези, които издържаха — умираха заедно с онези, които не бяха издържали, опитвайки се да бъдат по-добри от всички, по-твърди от всички — само заради самите себе си…
Това се случи в разгара на есента, имаше силна виелица. Младата патица, изостанала от ятото си, не можеше да се бори със снега, силите й свършваха. На площадката запалиха един прожектор и, излъгана от студената светлина, птицата се устреми към него като към слънце, като към топлина, пляскайки с натежалите си, мокри криле. Но студената светлина на прожектора не беше животворен слънчев огън и патицата престана да се бори със снега. Тя кацна на площадката пред галерията, където ние — живите скелети, облечени с парцаливи ватенки — натискахме с гърди дръжките на рудана, пришпорвани от дюдюкането на конвоя. Савченко хвана патицата с голи ръце. Стопли я в пазвата си, в кокалестата си пазва, изсуши перата й със своето гладно, студено тяло.
— Ще я изядем ли? — попитах. Макар че множественото число в случая беше съвсем неуместно — това бе лов, плячката беше на Савченко, а не моя.
— Не. По-добре да я дам…
— На кого? На конвоя ли?
— На Кисельов.
Савченко занесе патицата в къщата, където живееше началникът на участъка. Жената на началника му даде два къшея хляб, около триста грама, и му сипа цяла котелка постна зелена чорба. Кисельов знаеше как да се разправя с арестантите, беше научил и жена си. Разочаровани, излапахме хляба: Савченко — по-голямото парче, аз — по-малкото. Изсърбахме чорбата.
— По-добре ние да бяхме изяли патицата — тъжно рече Савченко.
— Не трябваше да я носиш на Кисельов — потвърдих аз.
Случайно останал жив след унищожителната тридесет и осма година, не смятах повторно да се обричам на познатите мъки. Да се обричам на ежедневни, ежечасни унижения, на побои, на издевателства, на пререкания с конвоя, с готвача, с баняджията, с бригадира, с който и да е началник — тази безкрайна борба за късче от нещо, което става за ядене, — и да не умра от гладна смърт, да доживея до утрешния, съвсем същия ден.
Трябваше да мобилизирам последните остатъци от разклатената си, измъчена, изтерзана воля, за да сложа край на издевателствата дори с цената на живота си. Животът не е кой знае колко голям залог в лагерната игра. Знаех, че всички мислят така, само че не го казват. Бях намерил начин да се отърва от Кисельов.
Милион и половина слабо коксуващи се въглища, които не отстъпваха по калоричност на тези от Донбас — такъв беше въглищният запас на Аркагал, въглищният район на Колимския край — където листвениците, изкривени от студа над върховете си и от вечната замръзналост под корените достигаха зрелост на триста години. Значението на въглищните запаси при такива гори се разбираше от всеки колимски началник. Затова в Аркагалинската шахта често идваше най-голямото колимско началство.
— Щом в Аркагал пристигне някой голям началник — трябва да фраснем един на Кисельов. Публично — нали непременно ще тръгнат да обикалят бараките, шахтата. Да се излезе от строя и да му се залепи един шамар.
— Ами ако те застрелят, когато напуснеш строя?
— Няма. Няма да чакат. Началниците от Колима имат малък опит що се отнася до плесниците. Нали не се отнася за пристигналото началство, а за твоя технически ръководител.
— Ще ти лепнат нова присъда.
— Не повече от две години. За такава гад няма да е повече. А двете години трябва да се поемат.
Никой от старите колимчани не се надяваше да се върне жив от Север — присъдата беше без значение за нас. Само да не е разстрел, да не е смърт. Че дори и тогава…
— А че след плесницата Кисельов ще го махнат оттук, ще го преместят, ще го разжалват — това е ясно. Сред висшето началство плесницата се смята за позор. За нас, арестантите, това не е така, за Кисельов сигурно също. Такава плесница ще отекне по цяла Колима.
Като си помечтах така до печката, до изстиващото огнище за най-важното, аз се покатерих на горния нар, на мястото си, където беше по-топло, и заспах.
Спах, без да сънувам. На сутринта ни заведоха на работа. Вратата на канцеларията се отвори и началникът на участъка прекрачи прага. Кисельов не беше страхливец.
— Ей, ти — викна ми, — излез от строя.
Излязох.
— Значи ще отекне по цяла Колима? А? Е, сега вече внимавай…
Кисельов не ме удари, дори не замахна проформа — да запази началническото си достойнство. Обърна се и се прибра. Трябваше много да внимавам. Кисельов вече не се приближаваше до мен и не ми правеше забележки — просто ме беше отписал от живота си, но разбирах, че няма да забрави нищо, и понякога усещах с гърба си пълния с омраза поглед на човек, който още не е измислил начин да си отмъсти.
Много пъти съм размишлявал над това велико лагерно чудо — чудото на „пеенето“, на доносничеството. Кога ме бяха „изпели“ на Кисельов? Значи певецът не е спал цяла нощ, за да отърчи до стаята на дежурния или до жилището на началника. Съсипан от работата през деня, праведният певец крадеше от нощната си почивка, измъчваше се, страдаше и „доказваше“. Кой беше той? По време на разговора бяхме четирима. Самият аз не съм доносничил, бях сигурен в това. Има такива житейски ситуации, когато човек не знае дали е доносничил, или не срещу другарите си. Например безкрайните заявления за разкаяние на разните партийни уклонисти. Това доносничене ли е, или не? Да не говорим за показанията, изтръгнати с помощта на бензинова лампа. И това се случваше. Из Москва и днес ще срещнете един професор-бурят с белези от бензинова лампа по лицето — от времето на тридесет и седма година. Кой друг? Савченко? Той спеше до мен. Инженер Вронски. Да, инженер Вронски. Той е. Трябваше да се бърза и аз написах една бележка.
Вечерта на другия ден от Аркагал, който беше на единадесет километра, пристигна с попътен транспорт лекарят Кунин, също затворник. Познавах го бегло — от етапните затвори през изминалите години. След като огледа болните и здравите, Кунин ми намигна и се упъти към Кисельов.
— Е, как мина прегледът? Наред ли е всичко?
— Да, почти, почти. Искам да ви помоля за нещо, Павел Дмитриевич.
— Ще се радвам да ви услужа.
— Пуснете Андреев в Аркагал. Ще ви напиша предписание.
Кисельов пламна:
— Андреев ли? Не, когото искате, Сергей Михайлович, само не Андреев. — И се засмя. — Той е, как да ви го кажа по-литературно, мой личен враг.
В лагерите началниците са две школи. Едните смятат, че всички затворници, пък и не само затворниците, които са докачили лично началството, трябва колкото се може по-бързо да бъдат изпратени на друго място, да бъдат прехвърлени, изгонени от работа.
Другата школа счита, че всички оскърбители, всички лични врагове трябва да бъдат държани по-наблизо, да са ти пред очите и лично да се проверява ефективността на наказателните мерки, измислени от началника за удовлетворяване на собственото самолюбие, на собствената жестокост. Кисельов изповядваше принципите на втората школа.
— Не смея Да настоявам — каза Кунин. — Аз, честно казано, съм дошъл за съвсем друго. Нося актове, доста много са — той разкопча измачканата си брезентова чанта. — Актове за нанесен побой. Още не съм ги подписал. Знаете ли, придържам се към простия, както се казва, „народен“ поглед върху тези неща. Мъртвите не могат да бъдат възкресени, счупените кости не може да се залепят. Пък и в тези актове няма мъртви. Казвам го просто така, на майтап. Не ви желая злото, Павел Дмитриевич, и бих могъл да смекча някои от лекарските заключения. Не да ги унищожа, а именно да ги смекча. Това, което е било, да го кажа с по-меки думи. Но след като виждам изнервеното ви състояние, аз, разбира се, не искам да ви безпокоя с лична молба.
— Не, не, Сергей Михайлович — рече Кисельов, като придържа за раменете станалия от табуретката Кунин. — Защо говорите така? А не може ли тези тъпи актове да бъдат скъсани? Та аз, честна дума, съм го правил в яда си. Освен това те са такива негодници. Могат да изкарат всеки извън кожата му.
— Относно това, че могат да изкарат всеки извън кожата му, аз имам свое мнение, Павел Дмитриевич. А актовете… Естествено, че не може да бъдат скъсани, но може да се смекчат.
— Ама че направете го!
— С удоволствие бих го направил — студено рече Кунин, като гледаше Кисельов право в очите. — Но ето че аз ви помолих да прехвърлите един пандизчия в Аркагал — ей тоя фитил Андреев, — а вие не искате и да чуете. Само се засмяхте и толкоз…
Кисельов помълча малко.
— Всички сте гадове — каза той. — Напишете, че искате да го изтеглите в болницата.
— Това ще направи фелдшерът на вашия участък по ваше указание — рече му Кунин.
Още същата вечер с диагноза „остър апандисит“ ме откараха в Аркагал, в главната лагерна зона, и повече не видях Кисельов. Но не мина и половин година, когато чух за него.
В тъмната минна галерия някой шумолеше с вестник, чуваше се смях. Във вестника имаше съобщение за внезапната смърт на Кисельов. За стотен път разправяха подробностите в радостна надпревара. През нощта в жилището на инженера през прозореца влязъл крадец. Кисельов не беше страхливец, над леглото му винаги висеше заредена ловджийска пушка-двуцевка. Кисельов чул шумолене, скочил от леглото, запънал ударниците и се втурнал в съседната стая. Когато чул стъпките му, крадецът се спуснал към прозореца, ала се позабавил, докато се измъквал през тесния отвор.
Кисельов го ударил отзад с приклада, като в отбранителен ръкопашен бой — по всички правила, както са го учили цивилните по време на войната — учили са ги на някакви хватки от едно време. Двуцевката гръмнала. И двата куршума се забили в корема на Кисельов. Умрял два часа по-късно — най-близкият хирург беше на четиридесет километража на Сергей Михайлович като на затворник не му бяха разрешили да направи тази спешна операция.
Денят, когато в мината долетя вестта за смъртта на Кисельов, се превърна в празник за арестантите. Струва ми се, че дори планът през този ден беше изпълнен.
Най — леката работа в забоя на златната мина е тази на дърводелеца, който нанажда трапа — сковава с пирони дъските, по които се тикат количките с „пясъците“ до машината за промиване. От централния трап дъсчените „ръкави“ се отвеждат до всеки забой. Отгоре, от машината за промиване, това изглежда като гигантска стоножка, размазана, изсъхнала и завинаги прикована към дъното на открития златен рудник.
Тази работа е „скатавка“ — лека работа в сравнение с труда на копача или на човека, който бута количката. Ръцете на дърводелеца не докосват нито дръжките на количката, нито лопатата, нито лоста, нито кирката. Само брадва и шепа гвоздеи — това са инструментите му. Обикновено на тази нужна, задължителна, важна работа бригадирите сменят работниците, за да им дадат поне малка почивка. Разбира се, пръстите, сгърчени сякаш за вечни времена по дръжките на лопатите или на кирките, не можеха да се изправят за един ден лека работа — за това бе нужно година или повече безделие. Но в редуването на лекия и тежкия труд имаше някаква капка справедливост. Редът не беше общ за всички — по-голям шанс да поработят поне един ден като дърводелци имаха по-слабите. За да се коват пирони и да се дялкат дъски не се иска от човека да е професионален дърводелец. Хората с висше образование чудесно се справяха с тази работа.
В нашата бригада хората не се редуваха на „скатавката“. Мястото беше постоянно заето от един и същ човек — Исай Рабинович, бивш управител на Общосъюзния застрахователен институт. Рабинович беше шестдесет и осем годишен, ала жилав старец и се надяваше да издържи присъдата си от десет години. В лагера убива работата — затова всеки, който възхвалява лагерния труд, е или подлец или глупак. Двадесетгодишните, тридесетгодишните умираха един подир друг — нали затова ги бяха докарали, — а Рабинович живееше. Имаше някакви познанства сред началството на лагера, някакви тайнствени връзки, ту временно работеше в стопанската част, ту беше в канцеларията — той разбираше, че всеки ден и всеки час, прекарани извън забоя, му обещават живот, спасение, докато забоят — само гибел, смърт. Не би трябвало да се вкарват в специалните зони хора на пенсионна възраст. Анкетните данни на Рабинович го бяха довели в спецзоната на смърт.
Добре, ама Рабинович се заинатил, не пожелал да умира.
Един ден ни заключиха заедно, „изолираха“ ни на 1 май както правеха всяка година.
— Отдавна ви наблюдавам — каза ми Рабинович — и съм приятно изненадан, че и от мен се интересува някой — не от онези, които са длъжни да правят това. — Аз му се усмихнах с кривата си усмивка, която разкъсваше разранените ми устни и подпухналите от скорбута венци. — Сигурно сте свестен човек. Никога не приказвате мръсотии за жените.
— Не съм се вглеждал в себе си, Исай Давидович. Нима тук някой говори за жени?
— Говорят, само че вие не се включвате в тези разговори.
— Откровено казано, Исай Давидович, — смятам жените за по-добри от мъжете. Разбирам единството на двуединния човек и че мъжът и жената са едно, и така нататък. И все пак майчинството е труд. Жените дори работят по-добре от мъжете.
— Наистина е така — обади се съседът на Рабинович, счетоводителят Безноженко. — На всички ударни трудодни и съботници по-добре е да не заставаш до жена — ще те съсипе, ще ти вземе здравето. Запалиш цигара, пък тя се сърди.
— Да, и това е вярно — разсеяно каза Рабинович. — Сигурно е така, сигурно. Ето например Колима. Страшно много жени пристигнаха тук, за да са при мъжете си — ужасна съдба, ухажвания на началниците, на всички тези простаци, изпозаразени със сифилис. Знаете го не по-зле от мен. А нито един мъж не е пристигнал тук след интернираната си и осъдена жена. Съвсем за кратко, бях управител на застрахователното дружество — продължи Рабинович. — Но все пак достатъчно, за да ми лепнат една десетачка. Години наред отговарях за външния актив на дружеството. Разбирате ли какво значи това?
— Разбирам — рекох безсмислено, защото не разбирах.
Рабинович се усмихна от приличие, много учтиво.
— Освен застрахователната дейност в чужбина… — той изведнъж ме погледна в очите и усети, че нищо не ме интересува. Поне до идването на обяда.
Разговорът се възобнови след лъжицата чорба.
— Искате ли да ви разправя за себе си? Дълго време живях в чужбина и сега, в болниците, където лежах, в бараките, в които живях, всички ме молеха да им разказвам едно и също нещо. Как, къде и какво съм ял там. Гастрономически мотиви. Гастрономически кошмари, мечти, сънища. Трябва ли ви такъв разказ?
— Да, трябва ми — рекох.
— Добре. Бях застрахователен агент в Одеса. Работех в „Русия“ — имаше такава застрахователна агенция. Бях млад, стараех се да върша за шефа всичко колкото се може по-честно и по-добре. Научих чужди езици. Изпратиха ме в чужбина. Ожених се за дъщерята на собственика. Живях в чужбина чак до революцията. Тя не изплаши кой знае колко собственика — и той като Сава Морозов беше заложил на болшевиките.
По време на революцията бях в чужбина заедно с жена си и дъщеря си. Тъстът ми почина някак случайно, не от събитията. Моите познанства бяха много големи, но за тях Октомврийската революция не беше нужна. Разбрахте ли ме?
— Да.
— Съветската власт едва се изправяше на крака. При мен дойдоха хора — Русия, РСФСР правеше първите си покупки от чужбина. Трябваше им кредит. А за да се открие кредит, поръчителството на Държавната банка беше недостатъчно. Ала стигаше една бележка и препоръка от моя страна. Така свързах Крейгер, кибритения крал, с РСФСР. След няколко подобни операции ми позволиха да се завърна в родината и известно време се занимавах с някои деликатни поръчения. Чували ли сте за продажбата на Шпицберген и как е станало разплащането?
— Чувал съм туй-онуй.
— Аз бях този, който прехвърли в Северно море норвежкото злато в нашата гемия. Та освен външния актив — редица поръчения от подобен характер. Новият ми работодател стана Съветската власт. Продължих да й служа както на застрахователното дружество — честно.
Умните, спокойни очи на Рабинович бяха вперени в мен.
— Аз ще умра. Вече съм стар. Знам какво е да живееш. Жал ми е за жена ми. Тя е в Москва. И дъщеря ми е там. Още не са ги погнали като членове от семейството на изменник на родината. Сигурно не ще ги видя повече. Често ми пишат. Пращат ми колети. На вас изпращат ли ви? Получавате ли колети?
— Не. Писах, че нямам нужда от колети. Ако оцелея, нека това да стане без ничия помощ. Да го дължа само на себе си.
— В това има нещо рицарско. Жена ми и дъщеря ми не биха го разбрали.
— Изобщо не е рицарско, просто не че ние с вас сме отвъд доброто и злото, ами сме извън цялото човечество. След това, което съм видял, не искам на никого да съм задължен, дори на собствената си жена.
— Мъгляво е. А аз — пиша и моля. Колетите означават един месец работа в канцеларията — дадох най-хубавия си костюм за тази длъжност. А вие сигурно си мислехте, че някой началник се е смилил над стареца…
— Предполагах, че с лагерното началство ви свързват някакви особени отношения.
— Да не би да съм „певец“ ли? Кому е притрябвал седемдесетгодишен доносник? Не, просто дадох рушвет, голям рушвет. И живея. И с никого не съм си поделил резултатите от този рушвет — дори с вас. Получавам, пиша и моля.
След първомайската ни изолация ние се въртяхме заедно в бараката и се настанихме на съседни нарове — като в спален вагон. Не че се бяхме сприятелили, — просто се отнасяхме един към друг с уважение. Имах богат лагерен опит, а старецът Рабинович бе запазил младежката си любознателност към живота. Когато видя, че озлоблението ми не може да бъде потиснато, той започна да ме уважава, да ме уважава — не повече. А може би това беше в резултат от старческия начин да разправя като във влака за себе си на първия срещнат. За живота, който искаше да остави на земята.
Въшките не ни плашеха. Тъкмо по времето, когато се запознах с Исай Рабинович, ми откраднаха шала — естествено, памучен, но все пак плетен, истински шал.
Заедно излизахме на развод, на развод „без последния“, както образно и страшно се наричат в лагерите такива разводи. Развод „без последния“. Надзирателите сграбчваха хората, войникът от конвоя блъскаше с приклада, за да изтика, избута тълпата дрипльовци надолу по ледения хълм, а които не успяваха, които закъсняваха — тъкмо това се наричаше „развод без последния“, ги хващаха за ръцете и за краката, залюляваха ги и ги запокитваха по заледения склон. И аз, и Рабинович гледахме по-бързо да скочим надолу, да се строим и да се изтъркаляме до площадката, където конвоят вече ни очакваше и ни строяваше с юмруци в редици, за работа. В повечето случаи успявахме да стигнем до долу съвсем благополучно, успявахме да се довлечем живи до забоя — пък каквото е рекъл Господ.
Последният, който закъсняваше, когото бяха хвърлили надолу по хълма, го връзваха за краката за един конски впряг и го влачеха до забоя, до работното място. И Рабинович, и аз успяхме да се спасим от това убийствено возене.
Мястото на лагерната зона беше избрано така, че да се връщаме от работа по нанагорнището, да се катерим по стъпалата, вкопчвайки се в остатъците от оголените, изпочупени храстчета, да пълзим нагоре. След работния ден в златодобивния забой човек би трябвало да няма сили да пълзи нагоре. И все пак ние пълзяхме. И макар след половин или един час — най-сетне допълзявахме до стаята на дежурния, до зоната, до бараките, до жилищата си. На фронтона на портала можеше да се прочете познатият надпис: „Трудът е въпрос на чест, въпрос на слава, въпрос на доблест и геройство.“ Отивахме в стола, пиехме нещо от паниците, влизахме в бараката и лягахме да спим. На сутринта всичко започваше отначало.
Тук не всички гладуваха, ала така и не разбрах как ставаше. Когато времето се позатопли, напролет, настанаха белите нощи и в лагерния стол започнаха страшните игри „на жива стръв“. На една празна маса се поставяше дажба хляб, сетне затворниците се криеха по ъглите и чакаха някоя гладна жертва, някой фитил да се приближи, омагьосан от хляба, и да посегне, да грабне дажбата. Тогава всички изскачаха от ъглите си, от мрака, от засадата и нанасяха жесток побой на крадеца, на този жив скелет — нов вид развлечение, което не бях срещал никъде, освен в Джелгал. Организатор на тези забавления беше доктор Кривицки, стар революционер, бивш заместник народен комисар на отбранителната промишленост. Заедно с журналиста от вестник „Известия“ Заславски Кривицки беше главният организатор на тази кървава „жива стръв“, на този страшен капан.
Имах шал, памучен, естествено, но плетен, истински шал. Подари ми го един фелдшер от болницата, когато ме изписваха. Щом стовариха групата ни на мината „Джелгал“, пред мен изникна някакво сиво, каменно лице с дълбоко изсечени северни бръчки, с петна от стари измръзвания.
— Да се трампим!
— Не.
— Продай ми го!
— Не.
Всички местни — а около нашият камион се бяха събрали двадесетина души — ме гледаха с учудване, поразени от лекомислието ми, от глупостта и от гордостта ми.
— Това е старейшината, лагерният старейшина — подсказа ми някой, ала аз поклатих глава.
Веждите на каменното лице се вдигаха. Старейшината ме посочи на някого с кимване.
Но в тази зона не смееха да грабят открито. Много по просто беше другото — и аз знаех какво ще бъде това друго. Завързах шала на възел около врата си и вече никога не го свалих — нито в банята, нито нощем, никога.
Лесно бих могъл да го опазя, ала ми пречеха въшките. В шала те бяха толкова много, че той мърдаше, когато го свалях за миг, за да го изтърся от паразитите, и го слагах на масата до лампата.
Около две седмици се борих със сенките на крадците, като си внушавах, че това са само сенки, а не крадци. За тези две седмици един-единствен път закачих шала на нара точно пред себе си и се извърнах, за да си сипя канче вода — и шалът мигновено изчезна, грабнат от опитната ръка на крадеца. Толкова се бях уморил да се боря за този шал, в такова напрежение ме държеше тази надвиснала кражба, за която знаех, която усещах, почти я виждах, че дори се зарадвах — вече няма за кое да треперя. И за първи път след идването си в „Джелгал“ заспах дълбоко и сънувах хубав сън. А може би защото бяха изчезнали наведнъж хиляди въшки и тялото ми веднага бе почувствало облекчение.
Исай Рабинович съчувствено наблюдаваше героичната ми борба. Естествено, той не ми помагаше да запазя въшливия си шал. В лагерите всеки сам се грижи за себе си, — пък и аз не чаках помощ.
Но Исай Рабинович — тъкмо беше работил няколко дни в канцеларията — ми пъхна в ръката един купон за обяд, по този начин се опита да ме утеши. И аз му благодарих.
След работа всички веднага си лягаха, като си постилаха за спане мръсните работни дрехи.
Исай Рабинович ми рече:
— Искам да се посъветвам с вас по един въпрос. Няма връзка с лагера.
— За генерал Дьо Гол ли?
— Не се смейте. Получих важно писмо. Тоест важно за мен.
Напрегнах цялото си тяло и прогоних дрямката, която ме налягаше, отърсих се и го заслушах.
— Вече съм ви казвал, че дъщеря ми и жена ми са в Москва. Не са ги закачали. Дъщеря ми иска да се омъжи. Получих писмо от нея. И от годеника й — ето. — Рабинович измъкна изпод възглавницата си пачка писма — връзка красиви листове, изписани с четлив, енергичен почерк. Взрях се — буквите не бяха руски, а латински.
— От Москва са позволили писмата да ми бъдат препратени. Знаете ли английски?
— Аз? Английски? Не.
— На английски са. От годеника. Иска разрешение да се ожени за дъщеря ми. Пише ми: моите родители вече дадоха съгласието си, остава само да получим съгласието от родителите на бъдещата ми съпруга. Моля ви, скъпи татко… А ето писмото от дъщеря ми. Татко, бъдещият ми съпруг, морският аташе на Съединените американски щати, капитан първи ранг Толи, те моли да разрешиш нашия брак. Татко, отговори по-бързо.
— Що за безсмислица? — рекох.
— Не е никаква безсмислица, а писмо на капитан Толи до мен. И писмо от дъщеря ми. И писмо от жена ми.
Рабинович напипа една въшка в пазвата си, измъкна я и я смачка върху нара.
— Дъщеря ви моли за вашето разрешение да се омъжи?
— Да.
— Годеникът на дъщеря ви, морският аташе на Съединените щати, капитан първи ранг Толи моли за разрешение да се ожени за дъщеря ви?
— Да.
— Ами че тичайте при началника и напишете заявление да ви разрешат да изпратите бързо писмо.
— Само че аз не искам да давам съгласието си за този брак. Ето за това искам да се посъветвам с вас.
Бях зашеметен — просто от тези писма, от чутото, от тази постъпка.
— Ако дам съгласието си за този брак — никога вече няма да я видя. Тя ще замине с капитан Толи.
— Чуйте ме, Исай Давидович. Скоро ще навършите седемдесет. Смятам ви за разумен човек.
— Просто така чувствам, още не съм го обмислил. Отговора ще изпратя утре. Време е да спим.
— Хайде по-добре да отпразнуваме това събитие утре. Ще изядем кашата преди чорбата. А чорбата — след кашата. И можем да си препечем малко хляб. Да го направим на сухар. Или да го сварим във вода. А, Исай Давидович?
Дори земетресение не би отнело съня, забравата. Затворих очи и забравих за капитан Толи.
На другия ден Рабинович написа писмото и го пусна в пощенската кутия до стаята на дежурния.
Скоро след това ме закараха на съд, осъдиха ме и една година по-късно ме върнаха в същата специална зона. Нямах шал, онзи старейшина също вече го нямаше. Пристигнах — най-обикновен лагерен фитил, мръшляк без особени белези. Но Исай Рабинович ме позна и ми донесе парче хляб. Исай Давидович се беше закрепил в канцеларията и вече не мислеше за утрешния ден. А се беше научил на това в забоя.
— Вие, струва ми се, бяхте тук, когато дъщеря ми щеше да се омъжи?
— Бях, точно така.
— Тази история имаше продължение.
— Разправете ми.
— Капитан Толи се ожени за дъщеря ми — струва ми се, дотам бях стигнал — започна Рабинович. Очите му се усмихваха. — Той живя така около три месеца. Три месеца танци, след което капитан първи ранг Толи получил назначение за един линеен кораб в Тихия океан и заминал за мястото на новата си служба. На дъщеря ми, съпругата на капитан Толи, не й разрешиха да напусне страната. Сталин възприемаше тези бракове с чужденци като лична обида, а в Народния комисариат на външните работи нашепвали на капитан Толи: замини сам, нали се позабавлява в Москва — стига ти, с какво си обвързан? Ожени се още веднъж. С една дума, окончателният отговор бил, че тази жена ще си остане тук. Капитан Толи заминал и цяла година от него нямало никаква вест. А след една година изпратиха дъщеря ми на работа в Стокхолм, в нашето посолство в Швеция.
— Разузнавачка ли? На секретна работа?
Рабинович ме погледна с неодобрение, укорявайки ме за моята бъбривост.
— Не знам, не знам на каква работа. В посолството. Дъщеря ми работила там една седмица. Веднъж пристигнал самолет от Америка и тя заминала при мъжа си. Сега ще чакам писмата не от Москва.
— Ами тукашното началство?
— Тукашните ги е страх, не смеят да имат собствено мнение. Идва един московски следовател да ме разпитва по този въпрос. И си замина.
Щастието на Исай Рабинович не приключи с това. Чудо на чудесата беше, че присъдата му изтече точно на деня, без приспадане на работните дни.
Организмът на бившия застрахователен агент беше толкова здрав, че той продължи да работи в Колима като волнонаемен финансов инспектор. Не го пуснаха на „континента“. Рабинович умря около две години преди XX партиен конгрес.
Слепият свещеник вървеше през двора и напипваше с крака тясната дъска като корабен трап, просната върху земята. Вървеше бавно, почти без да се препъва, без да стъпва накриво, закачайки дървената си пътечка с квадратните носове на огромните износени ботуши, останали от сина му. В двете ръце носеше кофи с топла храна за козите си, затворени в ниска, тъмна барачка. Козите бяха три: Машка, Ела и Тоня — имената им бяха избрани умело, да са с различни съгласни звуци. Обикновено на повикването му отговаряше само козата, която чуеше своето име; а сутрин, когато им носеше храна, животните блееха безразборно, като се надпреварваха да провират муцуните си в пролуката на вратата. Половин час преди това слепият свещеник ги издояваше в един голям съд и отнасяше у дома млякото, от което се издигаше пара. Често бъркаше с доенето в тази вечна своя тъмнина — тънката струя мляко падаше покрай съда безшумно; козите тревожно поглеждаха към собственото си мляко, издоено направо на земята. А може и да не се оглеждаха.
Той грешеше често не само защото беше сляп. Не по-малко му пречеха размислите и докато стискаше равномерно с топлата си длан хладното виме на козата, забравяше за себе си и за своята работа, погълнат от мисли за семейството.
Беше ослепял наскоро след смъртта на своя син — червеноармеец в химическа рота, убит на Северния фронт. Глаукомата, „жълтата вода“, рязко се бе изострила и свещеникът загуби зрението си. Той имаше и други деца — още двама сина и две дъщери, но този, средният, му беше любимец и сякаш единствен.
Козите, грижите за тях, храненето, чистенето, доенето — всичко това слепецът вършеше сам — и тази безнадеждна, никому ненужна работа бе начин да се утвърди в живота: слепият беше свикнал да изхранва голямото си семейство, да има своя работа и свое място в този живот, от никого да не зависи — нито от обществото, нито от собствените си деца. Беше наредил на жена си редовно да води разходите по козите и да записва приходите, които получаваха от продажбата на козето мляко през лятото. В града го купуваха много — смяташе се за особено полезно при туберкулоза. Медицинската стойност на това мнение не беше голяма, не повече, отколкото прочутите порциони от: месото на черни кутрета, които някой бил препоръчал за болните от туберкулоза. Слепият и жена му пиеха по една-две чаши мляко на ден и свещеникът настояваше цената на тези чаши също да бъде записвана. Още през първото лято стана ясно, че изхранването на козите струва много по-скъпо от продаденото мляко, а и данъците за „дребните животни“ не бяха никак дребни, но жената на свещеника скри истината от мъжа си и го увери, че козите носят доход. И слепият свещеник благодари на Бога, че беше намерил в себе си сили поне малко да помогне на жена си.
На жена му, на която до 1928 година всички казваха „попадия“, през 1929 година престанаха да й викат така — църквите в града почти до една бяха взривени, а „студената“ катедрала, в която на времето се е молил Иван Грозни, бе превърната в музей. Жена му някога беше толкова едра, дебела, че собственият й син плачеше и повтаряше: „Не искам да излизам с теб, срам ме е. Виж каква си шишкава.“ Тя отдавна вече не беше пълна, но огромното й тяло беше като на човек, болен от сърце. Едва се движеше из стаята, с мъка стигаше от печката в кухнята до прозореца в стаята. Отначало свещеникът я молеше да му почете нещо, но все не й оставаше време — винаги имаше да прави хиляди неща по домакинството, трябваше да готви — за тях си и за козите. Жената на свещеника не ходеше по магазините — малкото си покупки възлагаше на съседските деца, на които сипваше по чаша мляко или им даваше по някое шекерче.
Пред огнището имаше един казан — „чугун“, както му казват на Север. Още през първата година след женитбата им от горния му край се беше отчупило едно парче. Врялата храна за козите изтичаше оттам, тръгваше по полицата пред огнището и капеше на пода. До казана имаше малко гърне с каша — обедът на свещеника и жена му, — на хората им трябваше много по-малко, отколкото на животните.
Но все пак нещо им трябваше и на тях.
Работата не беше много, но жената се движеше из стаята прекалено бавно, като се държеше за мебелите, и в края на деня се изморяваше толкова много, че не можеше да намери сили за четене. И тя заспиваше, а свещеникът се сърдеше. Той спеше много малко, макар да се насилваше да спи. Когато един ден вторият му син си беше дошъл в отпуск и, огорчен от безнадеждното състояние на баща си, го бе попитал развълнувано:
— Татко, защо спиш по цели дни и нощи? Защо спиш толкова много?
— Ама че си глупав — беше му казал свещеникът, — нали когато спя, мога да гледам…
И синът му чак до смъртта си не забрави тези думи.
Радиото тогава беше още в детската си възраст — в къщите на любителите скърцаха детекторни приемници и никой не смееше да закачи заземяването за радиатора или за телефонния апарат. Свещеникът само беше чувал за радиоапаратите, но разбираше, че децата му, които се бяха пръснали по света, няма да могат да съберат пари дори само за слушалки.
На слепия не му беше съвсем ясно защо преди няколко години трябваше да освободят стаята, в която бяха живели повече от тридесет години. Жена му шепнеше нещо неразбираемо, развълнувано и сърдито с огромната си беззъба, присмляскваща уста. Тя никога не му каза истината: как милиционерите изнасяха през вратата на жалката им стая почупените столове, стария скрин, сандъчето със снимки и дагеротипи, казаните и глинените гърнета, малкото книги — остатък от някога огромната библиотека, — и големия сандък, където пазеха последното — един златен кръст. Слепият така и не разбра нищо, отведоха го в новото жилище и той мълчеше и се молеше на Бога. Замъкнаха вряскащите кози на новото място и един познат дърводелец им направи барачка. В суматохата една от козите се изгуби — четвъртата, Ира.
Новите обитатели на къщата край реката — младият градски прокурор и издокараната му жена — чакаха в хотел „Централен“ да ги известят, че жилището е освободено. В стаята на свещеника настаняваха семейството на шлосера от отсрещния апартамент, а техните две стаи щяха да са за прокурора. Прокурорът никога не беше виждал и така и не видя нито свещеника, нито шлосера, на чието „живо място“ се нанасяше да живее.
Свещеникът и жена му рядко си спомняха старата стая: той — понеже беше сляп, а тя — защото в старото жилище бе преживяла много мъка, много повече, отколкото радост. Свещеникът никога не научи, че жена му, докато можеше, беше пекла пирожки и ги бе продавала на пазара, и непрекъснато беше писала писма до разни свои познати и роднини с молба да им помогнат поне малко — на нея и на слепия й мъж. Понякога получаваше пари, малко, но с тях можеше да купи сено и кюспе за козите, да внесе данъците, да плати на козаря.
Отдавна трябваше да продадат козите — те само им пречеха, но тя се страхуваше дори да си го помисли — та това беше единственото занимание на слепия й мъж. И като си спомняше колко жив, енергичен човек беше мъжът й преди тази своя страшна болест, тя не намираше сили да заговори за продажбата на козите. И всичко продължаваше както преди.
Пишеше и на децата си, които отдавна бяха пораснали и си имаха свои собствени семейства. Децата отговаряха на писмата й — всички си имаха свои грижи, собствени деца; впрочем не всички й отговаряха.
Най-големият син отдавна, още през двадесетте години, се беше отрекъл от баща си. Тогава бе модерно да се отказваш от родителите си — доста от прочутите впоследствие писатели и поети бяха започнали литературната си дейност с подобни заявления. Най-големият син не беше нито поет, нито негодник, просто се страхуваше от живота и беше дал заявлението си в един вестник, когато в службата му бяха започнали да го тормозят с въпроси за неговия „социален произход“. Заявлението с нищо не му помогна и той остана с този свой Каинов печат до гроба.
Дъщерите на свещеника се бяха омъжили. По-голямата живееше някъде на юг, не се разпореждаше с парите в семейството си, страхуваше се от мъжа си, често пишеше на родителите си сълзливи писма, пълни с нейната си болка, и старата й майка отговаряше, като плачеше над писмата на дъщеря си и я утешаваше. Тази нейна дъщеря всяка година им изпращаше колет с няколко десетки килограма грозде. Колетите от юг пътуваха дълго. И майка й никога не й написа, че всяка година гроздето пристигаше развалено — от целия колет успяваше да отбере само няколко зрънца за мъжа си и за себе си. И всеки път майката благодареше, благодареше унизено и се срамуваше да помоли за пари.
Втората дъщеря беше фелдшерка и след като се омъжи, реши да заделя мизерната си заплата и да я изпраща на слепия си баща. Мъжът й, профсъюзен работник, одобрил намерението й и около три месеца тя внасяше заплатата си в своя роден дом. Но след като роди, напусна работа и денонощно се грижеше за своите близнаци. Скоро стана ясно, че мъжът й, профсъюзният деятел, е страшен алкохолик. Служебната му кариера бързо вървеше надолу и след две години той се оказа агент по снабдяването, но и на тази длъжност не можа да се задържи дълго. Жена му с двете малки деца, останала без всякакви пари, отново започна работа, блъскаше се по цял ден, издържайки със заплатата си на медицинска сестра двете невръстни деца и себе си. С какво можеше да помогне на старата си майка и слепия си баща?
Малкият син беше ерген. Но вместо да живее заедно с майка си и баща си, той бе решил сам да си търси късмета. От средния брат беше останало наследство — ловджийска пушка, почти нова, марка „Зауер“, и баща му бе наредил на жена си да я продаде за деветдесет рубли. За двадесет ушиха на сина две нови сатенени ризи-толстовки, той замина при леля си в Москва и постъпи на работа в един завод. Изпращаше пари вкъщи, но малко, по петдесет рубли месечно, а скоро след това за участие в нелегален митинг бе арестуван, изселен и следите му се изгубиха.
Свещеникът и жена му ставаха неизменно в шест сутринта. Старата жена палеше печката, слепецът отиваше да дои козите. Нямаха никакви пари, но жената успяваше да вземе назаем някоя-друга рубла от съседите. Ала тези пари трябваше да се връщат, а вече нямаше какво да продават — всички дрехи, покривките, бельото, столовете, — всичко отдавна беше продадено, разменено за брашно за козите и за булгур за супата. Двата сватбени пръстена и една сребърна верижка бяха продадени в Торгсин[7] още миналата година. Месна супа се вареше само за големи празници, захарта се купуваше също само за празник. Най-много от време на време да се отбиеше някой и да дадеше на жената бонбон или кифла, и старата жена ги вземаше и ги занасяше в стаята си, където ги пъхаше в сухите, нервни, непрекъснато движещи се пръсти на мъжа си. Двамата започваха да се смеят, да се целуват и старият свещеник целуваше подпухналите, напукани, мръсни, изкривени от тежката работа пръсти на жена си. И старата жена плачеше и целуваше стареца по главата, и двамата си благодаряха за всичкото добро, което си бяха правили един на друг през този живот, и за това, което вършеха един за друг сега.
Всяка вечер свещеникът се изправяше през иконата, отправяше горещи молби към Бога, отново и отново му благодареше, че му е изпратил такава жена. Правеше го всеки ден. Случваше се понякога да не застава с лице към иконата, тогава жена му се смъкваше от леглото, хващаше го за раменете и го обръщаше с лице към образа на Исус Христос. И слепият свещеник се сърдеше.
Старата жена се стараеше да не мисли за утрешния ден. И ето че една сутрин вече нямаше какво да даде на козите, и старият свещеник се събуди и започна да се облича, напипвайки ботушите си под леглото. И тогава старицата занарежда и заплака, сякаш тя беше виновна, че нямат какво да ядат.
Слепецът си обу ботушите и седна в тапицираното си с мушама, кърпено, меко кресло. Всички останали мебели отдавна бяха продадени, но слепецът не знаеше — жена му беше казала, че ги е раздала на дъщерите.
Слепият свещеник седеше облегнат в креслото и мълчеше. Но по лицето му не се четеше объркване.
— Дай ми кръста — каза той, протегна двете си ръце и размърда пръсти.
Жена му докрета до вратата и сложи резето. Двамата заедно надигнаха масата и издърпаха сандъка изпод нея. Жената на свещеника извади от дървената кутия с конците ключа и отвори сандъка. Той беше пълен с разни вещи, но какви: детски ризки на синовете и дъщерите им, връзки пожълтели писма, които си бяха писали преди четиридесет години, венчални свещи, украсени с тел — шареният восък отдавна се беше изронил, — кълбета разноцветна прежда, връзки парцалчета за кръпки. И чак на дъното — две малки кутийки, в каквито обикновено се държат ордени, часовници или скъпоценни предмети.
Жената въздъхна тежко и гордо, изправи се и отвори едната кутия, в която върху атлазена, все още запазена възглавничка лежеше кръст с малка скулптурна фигурка на Исус Христос. Кръстът беше червеникав, от високопробно злато.
Слепият свещеник опипа кръста.
— Донеси ми брадвата — рече тихо.
— Недей, недей — зашепна жената и прегърна слепеца, за да му попречи да вземе кръста. Ала той рязко го издърпа от възлестите й, подпухнали пръсти и силно я удари по ръката.
— Донеси я — каза й, — донеси я… Нима Бог е в това?
— Аз няма да го сторя — ако искаш ти…
— Да, да, аз, аз.
И жената на свещеника, полуобезумяла от глад, закуцука към кухнята, където стоеше брадвата и една суха цепеница, оставена за трески, когато разпалват самовара.
Тя внесе брадвата в стаята, сложи резето и се разплака без сълзи, занарежда.
— Не гледай — рече й слепият свещеник, докато слагаше кръста на пода. Но тя не можеше да не гледа. Кръстът беше сложен с фигурката надолу. Свещеникът го напипа и замахна с брадвата. Стовари я, кръстът отскочи и тихо иззвънтя — свещеникът не го беше улучил. Той отново напипа кръста и пак го сложи на същото място, пак вдигна брадвата. Този път кръстът се огъна и свещеникът успя да отчупи с ръце едно парче. Желязото беше по-твърдо от златото — да се разсече кръста се оказа много проста работа.
Жената на свещеника вече не плачеше и не се вайкаше, сякаш кръстът, насечен на парчета, беше престанал да бъде нещо свято и се бе превърнал просто в скъпоценен метал, нещо като самородно злато. Припряно и все пак много бавно взе да загъва парченцата от кръста в парцалчета и да ги прибира обратно в кутията за ордени.
Тя си сложи очилата и внимателно огледа острието на брадвата — дали не са останали по него златни частици.
Когато всичко бе прибрано й сандъкът поставен на мястото му, свещеникът си сложи брезентовото наметало и шапката, взе съда за доене и се запъти през двора покрай дългата, снадена дъска — да дои козите. Беше закъснял с доенето — вече наближаваше пладне и магазините отдавна бяха отворени. Магазините на Торгсин, в които продаваха срещу злато, се отваряха в десет сутринта.
Хората не обичат да си спомнят лошото. Това качество на човешката натура прави живота им по-лек. Можете да проверите по себе си. Паметта ви се стреми да запази доброто, светлото и да забрави тежкото, черното. В трудните условия на живот не се завързва никакво приятелство. Паметта проявява избирателност при „поднасянето“ на миналото. Да, тя подбира онова, с което се живее по-радостно, по-леко. Това е нещо като защитна реакция на организма. Това свойство на човешката натура всъщност е изкривяване на истината. Но какво е истината?
От многото години на живота ми в Колима най-доброто време бяха месеците, които прекарах на фелдшерските курсове към лагерната болница недалеч от Магадан. Същото смятат всички затворници, живели поне месец-два на двадесет и третия километър от Магаданското шосе.
Курсистите прииждаха от всички краища на Колима — от север и от юг, от запад и югозапад. Най-южният юг беше много по на север от селището на крайбрежието, където ги бяха стоварили.
Новодошлите от далечните управления гледаха да се настанят на долните нарове — не защото идваше пролет, а понеже не бяха в състояние да задържат урината си — от това беше болен почти всеки „минен“ затворник. Тъмните петна от стари измръзвания по лицата приличаха на дамга, на печат, с който ги бе заклеймила Колима. По лицата на „провинциалистите“ имаше една и съща мрачна, недоверчива усмивка на спотаена злоба. Всички „миньори“ леко накуцваха — бяха живели близо до полюса на студа и бяха стигнали до полюса на глада. Командировката за фелдшерските курсове се възприемаше като някакво коварно приключение. На всеки му се струваше, че е в ролята на мишка, на полумъртва мишка, която съдбата-котка е пуснала, за да си поиграе малко с нея. Какво пък, мишките също нямат нищо против такава игра — нека котката го знае.
Провинциалистите настървено допушваха фасовете на „контетата“, ала все пак не смееха да се спускат към фаса пред очите на всички, макар в златните мини и калаените рудници явният лов на фасове да се считаше за поведение, напълно достойно за истинския лагерист. И само след като видеше, че наоколо няма никой, провинциалистът бързо грабваше фаса и го пъхаше в джоба, смачкваше го в юмрука си, за да може по-късно на спокойствие да си свие „самостоятелна“ цигара. Много от „контетата“, пристигнали наскоро отвъд морето — от парахода, от „етапа“, — бяха запазили „цивилната“ си риза, вратовръзката, каскета.
Женка Кац час по час вадеше от джоба си едно малко войнишко огледалце и грижливо решеше със счупено гребенче гъстите си къдрици. За остриганите до кожа провинциалисти поведението на Кац беше суетност, но не му го казваха, „не го учеха как да живее“ — това беше забранено по неписаните лагерни закони.
Настаниха курсистите в чиста барака тип „вагон“ — тоест с двуетажни нарове с отделно място за всеки. Разправят, че тези нарове са по-хигиенични, при това радват окото на началниците — че как иначе, всеки си има място. Но въшлясалите ветерани, пристигнали отдалеч, знаеха, че имат малко месо по костите, за да могат да се стоплят сами, а борбата с въшките е еднакво трудна и при „вагонните“ нарове, и при „общите“. Провинциалистите си спомняха с тъга общите нарове в далечните бараки в тайгата, смрадта и задушния уют на етапните затвори.
Курсистите се хранеха в стола на болничния персонал. Яденето беше много по-добро от това в мините. „Миньорите“ се връщаха за допълнително — даваха им. Отиваха повторно — готвачът отново спокойно напълваше подадената през шубера паница. В мините това не се случваше никога. Мислите на човека бавно се движеха в опразнения мозък и решението узряваше все по-ясно, все по-категорично — на всяка цена да се задържи на тези курсове, да стане „студент“, да направи така, че и утрешният ден да прилича на днешния. Утрешният ден — в буквалния му смисъл. Никой не мислеше за фелдшерска работа, за медицинска квалификация. Страхуваха се да кроят толкова далечни планове. Не, само утрешният ден със същото такова зеле за обяд, с варената камбала, с кашата от просо за вечеря, с утихващата болка на остеомиелитите, скрити в изпокъсаните партенки, напъхани във ватените, саморъчно направени ботуши.
Курсистите изнемогваха от слуховете, един от друг по-тревожни, от лагерните вести.
Ту разправяха, че до изпитите няма да бъдат допуснати затворници, по-възрастни от тридесет-четиридесет години. В бараката на бъдещите курсисти имаше и деветнадесет, и петдесетгодишни. Ту се чуваше, че курсовете изобщо няма да започнат — били се отказали, нямало пари и още утре курсистите щели да ги изпратят на обща работа — и най-страшното — ще ги върнат на предишното им местожителство — в златните мини и калаените рудници.
И наистина, на другия ден ги вдигнаха в шест сутринта, строиха ги на портала и ги отведоха на около десетина километра — да подравняват пътя. Пътно-каменарската работа, за каквато мечтае всеки затворник в мините, тук на всички се стори невероятно тежка, унизителна, несправедлива. Курсистите така „поработиха“, че на другия ден вече не ги закачаха.
Плъзна слух, че началникът забранил мъжете и жените да учат заедно. Че тези по десета алинея от петдесет и осми член (антисъветска агитация), която досега минаваше към „битовите“, няма да бъдат допускани до изпитите. Изпити! Ето най-важната дума. Нали трябва да има приемни изпити. Последните приемни изпити в моя живот бяха за университета. Това беше много, много отдавна. Нищо не си спомнях. Клетките на мозъка ми години наред не бяха тренирали, бяха гладували и завинаги бяха загубили способността си да поемат и „поднасят“ знанията. Изпит! Сънят ми бе неспокоен. Не можех да намеря никакво решение. Изпит „по учебния материал до седми клас“. Това беше невероятно. Изобщо не се връзваше нито с работата ми на свобода, нито с живота в затвора. Изпит!
За щастие първият изпит беше по руски език. Диктовката — страница от Тургенев — ни прочете местният познавач на руската словесност, фелдшерът-затворник Борски. Той удостои диктовката ми с най-високата оценка и бях освободен от устен зачот по руски. Точно преди двадесет години в голямата зала на Московския университет бях развивал тема — за приемния изпит — и бях освободен от полагането на устен изпит. Историята се повтаря — веднъж като трагедия, друг път като фарс. Моят случай не можеше да се нарече фарс.
Бавно, обзет от физическа болка, ровех из клетките на паметта си — трябваше да открия нещо важно, нещо интересно. Покрай радостта от първия успех дойде и радостта от припомнянето — отдавна бях забравил живота си, университета.
Следващият изпит по математика — писмен. Неочаквано бързо реших задачата. Нервната ми концентрация вече си казваше думата, остатъците от силите ми се бяха мобилизирали и по вълшебен, необясним начин ми бяха поднесли нужното решение. Час преди изпита и час след него не бих могъл да реша подобна задача.
Във всевъзможните учебни заведения съществува задължителен изпит по „Конституцията на СССР“. Но предвид „контингентите“ началниците от КВО[8] на лагерното управление премахнаха този двусмислен предмет — за всеобщо удоволствие.
Третият предмет беше химията. Изпитваше ни А. И. Бойченко — кандидат на химическите науки, бивш научен сътрудник на Украинската академия на науките, понастоящем завеждащ лабораторията на болницата, самолюбив шегаджия и педант. Но личните качества на Бойченко бяха без значение. За мен химията беше непосилен предмет по особена причина. Тя се изучава в средните училища. Бях ученик през годините на гражданската война. Случи се така, че преподавателят ни по химия Соколов, бивш офицер, бе разстрелян при ликвидирането на заговора на Нуланс във Вологда и аз завинаги си останах без химия. Не знаех от какво се състои въздухът, а формулата на водата я помнех благодарение на една стара студентска песничка:
Ботушите ми зеят, оо!
Пропускат вече H2O.
Следващите години доказаха, че и без химията може да се живее, бях започнал да забравям цялата тази история, когато изведнъж на четиридесетата година от живота ми се оказа, че се иска да знам химия — и именно според гимназиалната програма.
Как аз, който бях писал във въпросника, че имам завършено средно образование и незавършено висше, ще обясня на Бойченко, че тъкмо химия не съм учил?
Не потърсих помощ от никого, нито от другарите си, нито от началството — моят затворнически и лагерен живот ме беше научил да разчитам единствено на себе си. „Химията“ започна. И до ден днешен си спомням целия изпит.
— Какво представляват окисите и киселините?
Започнах да обяснявам нещо объркано и невярно. Можех да му разкажа как Ломоносов е избягал в Москва, за разстрела на Лавоазие[9], но за окисите…
— Кажете ми формулата на варта…
— Не я знам.
— А формулата на содата?
— Не я знам.
— Тогава защо сте дошли на изпит? Нали записвам въпросите и отговорите в протокола?
Мълчах. Но Бойченко беше на години, имаше представа от някои неща. Той се взря недоволно в списъка на предишните ми бележки: две петици. Сви рамене.
— Напишете знака на кислорода.
Написах голямо „H“.
— Какво знаете за периодичната система на Менделеев?
Разказах му. В разказа ми имаше малко „химия“ и много Менделеев. За него знаех това-онова. Че как иначе — нали беше баща на жената на Блок!
— Свободен сте — каза Бойченко.
На другия ден научих, че по химия имам тройка и съм записан, записан, записан във фелдшерските курсове към централната болница на Управлението на североизточните лагери при НКВД.
Следващите два дни не правих нищо: лежах на нара, дишах смрадта на бараката и гледах опушения таван. Започваше много важен, необикновено важен период в моя живот. И не знаех кое е по-трудно.
Дадоха ни хартия, огромни листове, обгорели по краищата — следи от миналогодишния пожар в резултат на взрив, унищожил целия град Находка. От тази хартия си направихме тетрадки. Дадоха ни моливи и перодръжки.
Шестнадесет мъже и осем жени! Жените седяха в лявата част на класа, по-близо до светлината, мъжете — отдясно, където беше по-тъмно. Класната стая се разделяше на две от проход, широк един метър. Седяхме на нови, тесни чинове с полица под плота. И в училище бяхме учили на същите.
По-късно ми се случи да попадна в рибарското селище Ола — пред входа на тамошното училище видях някакъв чин и дълго разглеждах загадъчната му конструкция, докато не разбрах, че това бе чин на Ерисман[10].
Нямахме никакви учебници, а от нагледните пособия — няколко плаката по анатомия.
Да се изучиш беше геройство, а да обучаваш — подвиг.
Първо за героите. Никой от нас — нито жените, нито мъжете — не се надяваше да стане фелдшер, за да си поживее безгрижно в лагера и по-бързо да се превърне в „касапин“.
За някои — и за мен включително — курсовете бяха спасение. И макар почти четиридесетгодишен, не се жалех и учех на ръба на физическите и душевните си сили. Освен това се надявах да помогна на тоз-онзи, а с други да си уредя сметките от преди десет години. Надявах се отново да стана човек.
На останалите курсовете даваха професия за цял живот, разширяваха техния кръгозор, имаха голямо общообразователно значение, обещаваха стабилно обществено положение в лагера.
На първия чин, откъм пътеката седеше Мин Гарипович Шабаев — татарски писател, Мин Шабай, осъден по члена за „АСА“, жертва на тридесет и седма година.
Шабаев добре владееше руски и записваше лекциите на руски, макар че, както разбрах след много години, пишел прозата си на татарски. В лагера мнозина крият миналото си. Това е обяснимо и логично не само за бившите следователи и прокурори. Като интелигент, като човек на умствения труд, писателят, „очилаткото“ винаги буди омраза и сред другарите си по съдба, и сред началниците. Шабаев отдавна го беше разбрал, представяше се за служител от търговията и не се намесваше в разговори за литературата — според него така беше най-добре, най-спокойно. Той се усмихваше на всички и непрекъснато дъвчеше нещо. Беше един от първите курсисти, които започваха да подпухват — да се „издуват“, — годините, прекарани в мийите, не бяха минали за Мин Гарипович без последици. От самите курсове беше в неописуем възторг.
— Разбираш ли, аз съм на четиридесет години и едва сега научих, че човек има само един черен дроб. Мислех, че са два, нали от всичко имаме по два броя.
— Мин Гарипович беше във възторг и от това, че човек има далак.
След като бе освободен, Мин Гарипович заряза фелдшерската работа и се върна към любимата си професия на снабдител. Да бъдеш агент по снабдяването разкриваше още по-ослепителна перспектива от медицинската кариера.
До Шабаев седеше Бокис — огромен латвиец, бъдещ колимски шампион по тенис на маса. Беше се „приземил“ в болницата от няколко години, първо като пациент, сетне като санитар. Лекарите му бяха обещали и му „уредиха“ диплома. Бокис го пратиха в тайгата, където видя мините вече като дипломиран фелдшер. За него тайгата беше страшен призрак, но той се страхуваше не от това, от което трябваше — от разложението на собствената си душа. Равнодушието още не означава подлост.
Третият беше Бука — едноок войник от Втората световна война, осъден за мародерство. След три месеца мината го изхвърлила — на болничното легло. Седмокласното образование, благият характер, украинската хитринка — всичко това, събрано на едно място, му помогна за курсовете. С едното си око той беше видял в мините не по-малко, отколкото мнозина други — с двете си очи; беше забелязал най-важното — трябва да направиш така, че съдбата ти да не е свързана с петдесет и осми член и многото му разновидности. В курса нямаше по-потаен човек от него.
Около два месеца по-късно Бука смени черната си превръзка с изкуствено око. Само че в болничния комплект нямаше кафяви очи, затова се наложи да си сложи синьо. Правеше много силно впечатление, но скоро всички свикнаха — по-бързо от него самия — с разноцветните му очи. Опитах се да го утеша и му разказах за очите на Александър Македонски, Бука ме изслуша учтиво — очите на Александър Македонски бяха за него нещо като „политика“; той измуча нещо неопределено и ме изостави.
Четвърти, в ъгъла до стената, беше Лабутов, също войник от световната война. Радист, отракан, самолюбив човек, бил сглобил миниатюрен радиоприемник, по който слушал фашисткото радио. Разправил за това на един свой другар и бил разобличен. Трибуналът го осъдил на десет години за „АСА“. Лабутов имаше завършено средно образование, обичаше да чертае разни схеми, подобни на огромни щабни карти, със стрелки, със знаци, с имената на занятията, например по анатомия — „Операция“, „Сърце“. Не беше минал през Колима. В онзи пролетен ден, когато ни изкараха на работа, Лабутов си науми да се изкъпе в близката канавка и едва го възпряхме. Стана добър фелдшер, особено по-късно, когато изучи тайните на физиотерапията, което за него като за електротехник и радист не беше трудно, и се закрепи на постоянна работа в кабинета по електролечение.
На втория ред седяха Черников, Кац и Малински. Черников беше самодоволно, вечно усмихнато момче — също фронтовак, осъден по някакъв криминален член. Не беше помирисвал Колима, бе дошъл на курсовете направо от Магаданския лагер — от градския филиал на лагера. Достатъчно грамотен, за да учи, той съвсем правилно прецени, че няма да го изгонят от курсовете дори ако извърши някое нарушение, и бързо се сближи с една от курсистките.
Женка Кац, приятелчето на Черников, беше отракан „битовак“, който много се гордееше с буйните си къдрици. Като старши на курса беше незлоблив и нямаше никакъв авторитет. Веднъж, след обучението, по време на работа в амбулаторната приемна, чу от лекаря, който преглеждаше пациент: „Калиев хиперманганат!“ — и вместо да сложи на раната марля, навлажнена със слаб разтвор на „калиев хиперманганикум“, я посипа направо с тъмнолилавите кристалчета. Болният, който прекрасно знаеше как се лекуват изгаряния, не си дръпна ръката, не се развика, окото му не мигна. Той беше стар колимчанин. Небрежността на Женка Кац го освободи от работа почти за цял месец. На Колима рядко някой има късмет. Падне ли му, човек трябва да го сграбчи и да не го пуска, докато може.
Малински беше най-младият в класа. Деветнадесетгодишен, наборник от последната година на войната, с възпитанието на своето време, с лабилен морал. Осъден за мародерство. Случайността го бе довела в болницата, където работеше като лекар един негов чичо — московски терапевт. Чичото му помогнал да запише курсовете. Костя никак не се интересуваше от тях. Порочният му характер, а може би просто младостта непрекъснато го подтикваше към различни лагерни авантюри: да получи масло с фалшив купон, да продава някакви обувки, да отскочи до Магадан. Вечно пишеше обяснения по тези въпроси (дали само по тези?) при лагерния инспектор. Нали все някой трябва да е осведомител.
Курсовете дадоха на Костя професия. Няколко години по-късно го срещнах в селището Ола. Представяше се за фелдшер, завършил двугодишни курсове по време на войната, и имаше опасност неволно да разоблича лъжата му.
През 1957 година-, в Москва, пътувах в един автобус заедно с Костя — беше с велурена шапка и меко палто.
— С какво се занимаваш?
— Захванах се с медицина, с медицина — викна ми той на сбогуване.
Останалите курсисти бяха от минните управления, хора с друга съдба.
Орлов беше „буквеник“, осъден по „буквен“ член, тоест от „тройка“ или от Специалното съвещание.
Московският механик Орлов на три пъти беше ставал на „мърша“ в мините. Колимската машина го беше изхвърлила в местната болница и оттам бе попаднал на курсовете. Залог равен на живота му. Орлов не мислеше за нищо освен учението, колкото и безкрайно трудно да усвояваше медицината. Постепенно той влезе в крак и повярва в бъдещето си.
Учителят по география Суховенченко беше по-възрастен от Орлов — прехвърлил четиридесетте. Беше излежал около осем години от десетте — оставаше му още малко. При това Суховенченко бе от оцелелите, от закрепилите се — вече имаше спокойна работа и можеше да се спаси. Беше изкарал стажа си на „мърша“ и бе останал жив. Работил като геолог, като колектор, като помощник-началник на експедиция. Но цялата тази благодат можеше да изчезне внезапно яко дим — достатъчно беше да сменят началника: Суховенченко нямаше диплома. А спомените му за годините, прекарани в мината, бяха прекалено пресни. Открила му се възможност да получи направление за курсовете. Предполагаше се, че те ще траят осем месеца — до излежаването на присъдата щеше да му остане съвсем малко. Трябваше му само хубава лагерна професия. Суховенченко заряза геологопроучвателската експедиция и получи фелдшерско образование. Но от него не стана медик — или годините му бяха множко, или не му идеше присърце. След като изкара курса, Суховенченко почувства, че не може да лекува, че няма воля да вземе решение. Пред себе си имаше живи хора, а не камъни за колекции. След като поработи малко като фелдшер, той се върна към професията на геолог. Ще рече, беше от ония, които напразно бяха учили. Неговата порядъчност и доброта бяха извън всякакво съмнение. Страхуваше се от „политиката“ като дявол от тамян, но никога не би станал доносник.
Силайкин нямаше седмокласно образование и като на възрастен човек му бе много трудно да учи. Докато Кундуш, Орлов и аз с всеки изминал ден набирахме все по-голяма увереност, на Силайкин му ставаше все по-трудно. Но той продължаваше да учи, разчитайки на превъзходната си памет, на умението си да хитрува и не само да хитрува, но и да разбира хората. Според неговите наблюдения изобщо нямаше други престъпници освен криминалните. Всички останали затворници са се държали на свобода като другите хора — колкото тях са крали от държавата, колкото тях са грешили, нарушавали са законите също колкото и онези, които не бяха осъждани по никой от членовете на Наказателния кодекс и продължаваха да си вършат работата. Тридесет и седма година подчерта това с особена сила, като унищожи всякаква правова гаранция за руските хора. Нямаше как някой със сигурност да избегне затвора.
Престъпниците на свобода и в лагерите са само едни — криминалните. Силайкин беше умен, той бе велик познавач на човешката душа и, осъден за мошеничество, беше по свой начин порядъчен. Има порядъчност, която идва от чувствата, от сърцето. Има и порядъчност на ума. Не честни убеждения, а честни навици не достигаха на Силайкин. Беше правдив, понеже разбираше, че сега това му е изгодно. Нито веднъж не наруши правилника, понеже разбираше, че това не бива да се прави. Не вярваше в хората и смяташе личната корист за главен двигател на обществения прогрес. Беше остроумен. По време на едно занятие по обща хирургия, когато извънредно опитният преподавател Меерзон все не можеше да втълпи на курсистите що е „супинация“ и „пропация“, Силайкин се изправи, помоли да му дадат думата и протегна ръка със свита в шепа длан, обърната нагоре: „супа дай“, сетне обърна дланта си: „пропуснаха ни“. Всички — включително и Меерзон — сигурно за цял живот запомниха мрачната мнемоника на Силайкин и оцениха колимското му остроумие. Той успешно издържа изпитите в края на курса и продължи да работи като фелдшер — в една мина. Предполагам, че е работил добре, понеже беше умен и „разбираше живота“.
Не по-малко грамотен беше и съседът му по чин — Логвинов, Илюша Логвинов. Осъден за грабеж, без да е от криминалните, той все повече се поддаваше на влиянието им. Съвсем ясно виждаше тяхната сила в лагера — сила нравствена и сила материална. Началниците им угаждаха, страхуваха се от тях. За криминалните лагерът беше „роден дом“. Те почти не работеха, имаха най-различни привилегии, въпреки че зад гърба им се съставяха тайно, „етапни“ списъци и от време на време пристигаше „черният гарван“ с конвой, който откарваше прекалено развилнелите се апаши; какво да се прави, такъв бе животът — на новото място не им беше никак по-зле. В наказателните зони те също бяха господари.
Логвинов, роден в работническо семейство, извършил престъпление по време на войната, виждаше, че пътят, който го очаква, е един. Началникът на лагера, който беше чел „делото“ му, го придумал да се запише за курсовете. Той издържа криво-ляво приемните изпити и започна да учи упорито, безнадеждно. Медицинската материя бе прекалено сложна за Илюша. Но той намери у себе си сили да не кривне от правия път, изкара курса и години наред работи като старши фелдшер в едно голямо терапевтично отделение. Присъдата му изтече, той се ожени, завъди домочадие. Курсовете му бяха дали път в живота.
Течеше уводната лекция по обща хирургия. Преподавателят изреди няколко имена, които бяха върхове в световната медицина.
— …И в наше време един учен направи откритие — революция в хирургията и изобщо в медицината…
Съседът ми се наведе напред и изрече:
— Флеминг.
— Кой се обади? Станете!
— Аз.
— Фамилия?
— Кундуш.
— Седнете.
Почувствах се много засегнат. Нямах представа кой е Флеминг. Бях в затвора и по лагерите почти десет години, от тридесет и седма, без вестници, без книги и не знаех нищо, освен че е имало война и че тя е свършила, че има някакъв пеницилин, че съществува някакъв стрептоцид. Но Флеминг?
— Кой си ти? — попитах за първи път Кундуш. Та нали заедно бяхме пристигнали от Западното управление, и двамата ни изпрати на курсовете нашият общ спасител — лекарят Андрей Максимович Пантюхов. Заедно бяхме гладували — той по-малко, аз — повече, но и двамата знаехме какво представляват мините. Един за друг не знаехме нищо.
И Кундуш ми разказа една удивителна история.
През 1941 година бил назначен за началник на един укрепен район. Строителите изграждали, без да бързат, бункери и наземни огневи точки, докато една юлска сутрин мъглата в залива се вдигнала и гарнизонът видял на рейда право пред себе си немския линеен кораб „Адмирал Шеер“. Военният кораб се приближил още малко и от упор унищожил всички незавършени укрепления, превърнал ги на пепел и развалини. На Кундуш му лепнали десет години. Историята беше интересна и поучителна, но имаше само едно неясно нещо — членът, по който бяха осъдили Кундуш, беше „АСА“. Беше невъзможно да са му дали този член за това, че „Адмирал Шеер“ е открил слабото им място. Когато се посближихме, научих, че Кундуш е бил осъден по прословутото „дело на НКВД“ — един от масовите открити или закрити процеси по времето на Лаврентий Берия: „ленинградското дело“, „делото на НКВД“, процесите срещу Риков, срещу Бухарин, „кировското дело“ — всички те бяха „етапи от големия път“. Кундуш беше буен, импулсивен човек, който не винаги можеше да сдържи избухливостта си дори в лагера. Без съмнение беше порядъчен човек, особено след като със собствените си очи бе видял „практиката“ в лагерите. Собствената работа от близкото минало — завеждащ отдел при Заковски в Ленинград, сега се беше разкрила пред очите му в истинската си, действителна светлина. Кундуш, ни най-малко не загубил интерес към книгите, към знанията, към новото, беше един от най-симпатичните курсисти. Като фелдшер работи няколко години, но след като го освободиха, стана снабдител в пристанището на Магадан, отговаряше за товаро-разтоварната дейност, докато го реабилитираха и се върна в Ленинград.
Беше любител на четенето, особено на бележките под черта и на коментарите, никога не пропускаше напечатаното със ситен шрифт, имаше разностранни, но разхвърляни знания, с удоволствие разговаряше на най-отвлечени теми и по всички въпроси имаше някакво свое мнение. Цялата му натура протестираше срещу лагерния режим, срещу насилието. Кундуш доказа личното си мъжество по-късно, по време на едно смело пътуване до затворничка-испанка, дъщеря на някакъв член на мадридското правителство.
Кундуш беше с отпусната фигура. Всички ние, разбира се, ядяхме котки, кучета, катерици, врани и, естествено, конски трупове — ако успеехме да намерим такива. Но след като станахме фелдшери, престанахме да го правим. Вече на работа в нервното отделение, Кундуш си бе сварил в стерилизатора една котка и я беше изял цялата самичък. Едва успяхме да потулим скандала. Кундуш се беше срещал в мината с господин Глад и добре помнеше лицето му.
Всичко ли ми беше разказал за себе си? Кой знае. А и защо трябва да се знае? „Дори да те лъжат — вярвай.“ В лагера не питат нито за миналото, нито за бъдещето.
Вляво от мен седеше Баратели, грузинец, осъден за някакво служебно престъпление. Говореше лошо руски. В курса си намери земляк — преподавателя по фармакология, който го подкрепяше материално и морално. Да отидеш късно вечерта в „кабинката“ на болничното отделение, където е сухо и топло като в борова гора през лятото, да пиеш чай със захар или, без да бързаш, да хапнеш булгурена каша с големи капки олио по нея, да усетиш пробождащата, изнурителна радост от съживяващите се мускули — нима това не е пределът на чудесата за човек от мините? А Баратели беше дошъл от мина.
Кундуш, аз и Баратели седяхме на четвъртия чин. Третият беше по-къс от останалите — пречеше издадената зидана холандска печка, — затова там седяха само двама — Сергеев и Петрашкевич. Сергеев беше „битовак“, в лагера — снабдител, фелдшерската школа не му трябваше кой знае колко. Учеше през пръсти. По време на първите практически упражнения по анатомия в моргата — поне трупове имаше предостатъчно — Сергеев припадна и го отчислиха.
Петрашкевич не би припаднал. Беше дошъл от мините, при това „буквеник“ по „контрареволюционен“ член. През тридесет и седма година това беше често срещан случай: „осъден като член на семейството“ и нищо повече. Така получаваха присъдите си децата, бащите, майките, сестрите и останалите роднини на осъдените. Дядото на Петрашкевич (не бащата, а дядото!) бил прочут украински националист. Поради тези съображения през 1937 година бил разстрелян бащата на Петрашкевич — украински учител. Самият Петрашкевич — шестнадесетгодишен ученик — получил десетачка като „член на семейството“.
Неведнъж съм забелязвал, че затворът, особено когато е на север, сякаш консервира хората — тяхното духовно извисяване, способностите им замират на равнището при арестуването. Тази анабиоза продължава до освобождаването. Човек, прекарал в затвора или в лагера двадесет години, не придобива опита от обикновения живот — ученикът си остава ученик, мъдрият — само мъдър, но не и най-мъдър.
Петрашкевич беше на двадесет и четири години. Той тичаше из класната стая, викаше, закачваше по гърбовете на Шабаев или Силайкин някакви хартийки, правеше книжни лястовици, смееше се. Отговаряше на преподавателите подробно като ученик. Ала не беше лошо момче, от него излезе добър фелдшер. Страхуваше се от „политиката“ като от огън и не смееше да чете вестници.
Организмът на момчето не беше достатъчно силен за Колима. Петрашкевич умря от туберкулоза няколко години по-късно, без да успее да се измъкне на Голямата земя.
Жените бяха осем. Отговорничката се казваше Муза Дмитриева — бивша партийна или профсъюзна функционерка — това заклинание оставя неизличим печат върху всички навици, маниери и интереси. Беше около четиридесет и пет годишна и се стараеше да оправдае доверието на началството. Ходеше облечена с късо кадифено елече и хубава вълнена рокля. По време на войната американците бяха изпратили огромно количество вълнени дрехи за колимчаните. Разбира се, тези подаръци не стигаха до тайгата, до мините, а още по крайбрежието местните началници гледаха да ги разграбят — изпросваха или направо отнемаха със сила тези пуловери и фланели от затворниците. Но у някои от магаданските жители бяха останали от тези „парцали“. И Муза беше успяла да си ги запази.
Тя не се бъркаше в работата на курса и ограничаваше „властта“ си само в рамките на женската група. Стана близка приятелка с най-младата курсистка — Надя Егорова, и се зае да я пази от съблазните на лагерния свят. Това опекунство не правеше кой знае какво впечатление на момичето и Муза не можа да предотврати бурното развитие на флирта й с лагерния готвач.
— Пътят към сърцето на жената минава през стомаха. — Силайкин с удоволствие повтаряше тези думи. Пред Надя и пред Муза се появяваха диетични блюда — разни кюфтенца, шницели, палачинки. Порциите бяха двойни и дори тройни. Щурмът беше кратък. Надя се предаде. Благодарната Муза продължаваше да я пази — вече не от готвача, а от лагерните началници.
Надя беше слаба ученичка. Затова пък си изливаше душата в културната бригада. Културната бригада, клубът, художествената самодейност — това бяха единствените места в лагерите, където мъжете и жените можеха да се срещат. И макар бдителното око на лагерния надзор да следеше отношенията помежду им да не преминават границата на позволеното, но според местните обичаи прелюбодеянието трябваше да се докаже с не по-малка убедителност от тази на полицейския комисар в „Бел ами“ на Мопасан. Надзирателите наблюдаваха, залавяха. Не винаги им достигаше търпение, понеже — според Стендал — затворникът мисли за своята решетка повече, отколкото надзирателят за ключовете си. Надзорът постепенно отслабваше.
Дори ако в културната бригада не можеше да се разчита на любов в нейния най-древен и вечен вариант, все едно — репетициите изглеждаха на затворниците като друг свят, по-близък до онзи, в който бяха живели преди. Това не беше никак маловажно, макар лагерният цинизъм да не позволяваше човек да говори открито за тези си чувства. Съвсем реалните дребни неща, от които печелеха куртуртрегерите, беше внезапното изписване на махорка, на захар. Разрешението да не си стрижат косата също имаше значение в лагера. Заради стригането ставаха побоища, скандали, в които участваха съвсем не актьори или криминални престъпници…
Петдесетгодишният Яков Заводник, бивш комисар на колчаковския фронт (съученик на Зеленски, секретар на МК, разстрелян по процеса на Риков), се отбраняваше с ръжен от лагерните бръснари и заради косата си попадна в наказателна мина. Какво беше това? Нима силата на Самсон не е само легенда? Къде се криеше причината за този афект? Ясно е, че психиката е увредена от желанието да се наложиш поне в малкото, в нищожното — още едно доказателство за огромното изкривяване на мащабите.
Уродливостта на живота в затвора — разделеното съществуване на мъжете и жените — в култбригадата някак се изглаждаше. В крайна сметка това също беше лъжа, ала по-необходима от безброй „долни истини“. Всички, които умееха да писукат и да пеят, всички, които бяха рецитирали стихове или бяха участвали в домашни представления, всички, които бяха дрънкали на мандолина и танцували степ, „имаха шанс“ да попаднат в култбригадата.
Надя Егорова пееше в хора. Не умееше да танцува, по сцената се движеше тромаво, но посещаваше репетициите. Бурният личен живот й отнемаше много време.
Елена Сергеевна Мелодзе, грузинка, също беше „член от семейството“ на разстреляния й съпруг. Развълнувана до дъното на душата си от неговото арестуване — Мелодзе наивно мислела, че мъжът й е виновен за нещо, — се успокоила, когато също се озовала в затвора. Всичко станало ясно, логично, просто — такива като нея бяха десетки хиляди.
Разликата между подлеца и честния човек е тази, че когато един подлец попадне, без да е виновен, в затвора — той си мисли, че само той не е виновен, а всички останали са врагове на държавата и на народа, престъпници и негодници. Честният човек, озовал се в затвора, смята, че щом са го прибрали, без да е виновен, значи и със съседите му по нар може да се е случило същото.
В това е
Хегел с книжната му мъдрост,
и философията цяла
на събитията от 1937 година.
Мелодзе бе възвърнала душевното си спокойствие, безгрижното си, весело настроение. В Елген, в женската „командировка“ в тайгата, не я пратили на тежка работа. И ето че се бе озовала на курсовете за фелдшери. От нея не стана медик. След като я освободиха — присъдата й изтече в началото на петдесетте години, — я „прикрепиха“, както всички, които се освобождаваха по онова време, на пожизнено колимско местожителство. Тя се омъжи.
До Мелодзе седеше жизнерадостната, засмяна Галочка Базарова, младо момиче, осъдено за някакви прегрешения по време на войната. Тя непрекъснато се смееше, често с цяло гърло, което изобщо не й отиваше — имаше редки и огромни зъби. Но това не я смущаваше. Курсовете й дадоха професия на операционна сестра — години след освобождаването си тя продължи да работи в болницата в Магадан, където още с първата заплата си сложи коронки от неръждаема стомана и мигом се разхубави.
Зад Базарова седеше Айно — белозъба финландка. Присъдата й започнала да тече през военната зима на 1939/40 година. Научила се да говори руски в затвора и, бидейки работно момиче, стриктна както всяка финландка, привлякла вниманието на някакъв лекар и той я записал за курсовете. Беше й трудно, ала бе упорита и се изучи за сестра… Животът по време на курса й допадаше.
До Айно седеше една дребна женица. Не мога да си спомня нито името, нито лицето й. Или преди е била някаква разузнавачка, или наистина бе само човешка сянка.
На следващата пейка седеше Маруся Дмитриева, приятелката на Черников, заедно с дружката си Тамара Никифорова. И двете бяха осъдени но „битови“ членове, и двете не бяха стъпвали в тайгата, учеха с желание.
До тях седеше чернооката Валя Цуканова, кубанска казачка — от болните в болницата. На първите занятия идваше по болничен халат. Беше сърбала попарата на тайгата и учеше доста успешно. Следите от глада и болестите изчезваха от лицето й много бавно, но когато изчезнаха, се оказа, че Валя е красавица. Щом позаякна, започна да „върти любов“, преди още курсовете да са свършили. Мнозина я ухажваха, ала без успех. Тя си сприятели с ковача и двамата си правеха срещите в ковачницата. След като я освободиха, години наред продължи като участъков фелдшер.
Учеше ни се, а на нашите преподаватели им се преподаваше. Зажаднели бяха за живо слово искаха да предават знанията си — нещо, което дълго време им беше забранявано, а преди ареста е било смисъл на живота им. Професори и доценти, кандидати на медицинските науки, лектори от курсовете по професионална квалификация, те за пръв път от много години насам получаваха възможност да изразходват енергията си. Всичките преподаватели с изключение на един бяха по петдесет и осми член.
Началниците изведнъж бяха проумели, че познаването на тайните на кръвообращението през порталната вратна вена не е свързано задължително с антисъветска пропаганда, и за курсовете бяха осигурени висококвалифицирани преподаватели. Наистина, слушателите трябваше да са „битоваци“. Но откъде да се намерят толкова битоваци със завършен седми клас? Те и без друго си изтърпяваха наказанията на привилегировани длъжности и нямаха нужда от никакви курсове. Голямото началство не искаше и да чуе да привлече за курсовете хората по петдесет и осми член. В крайна сметка беше намерен компромис — склониха да бъдат допуснати осъдените по АСА и десета точка от петдесет и осми член — като нещо почти битово.
Съставиха програма и я закачиха на стената. Програма! Всичко беше като в истинския живот. Колата, същински тежкотоварен сглобен от отделни части стар камион, плахо тръгна по неравните пътища и през блатата на Колима.
Първата лекция беше но анатомия. Изнесе ни я патологоанатомът Давид Умански, седемдесетгодишен старец.
Емигрант от царско време, Умански беше получил дипломата си на доктор по медицина в Брюксел. Беше живял и работил в Одеса, където имал много добра лекарска практика — за няколко години Умански става собственик на много сгради. Революцията му доказва, че сградите не са най-добрият начин за влагане на пари. Умански се връща към лекарската практика. В средата на тридесетте години, усетил накъде духа вятърът, решава да замине някъде по-надалеч и подписва договор с Далстрой. Обикаля обектите му, през 1938 година е арестуван и осъден на 15 години. Оттогава работеше като завеждащ моргата на болницата. Презрението към хората и ядът, че не му беше потръгнало в живота, му пречеха да работи както трябва. Имаше достатъчно ум, за да не се кара с лекуващите лекари — с аутопсиите си можеше да им създаде големи неприятности, — а може би това не беше ум, а презрение и той отстъпваше в споровете по време на „секциите“ само от презрение.
Доктор Умански беше с много ясен ум. И доста добър лингвист — това бе неговото хоби, любимото му занимание. Знаеше много езици, в лагера беше изучил няколко източни и се опитваше да систематизира законите, по които се формират отделните езици, като използва за това цялото си свободно време в моргата, където живееше заедно с асистента — фелдшера Дунаев.
Сякаш между другото, пътьом, като на шега, Умански изнесе и курс лекции по латински за бъдещите фелдшери. Не знам какъв беше този латински, но родителният падеж в рецептите започна да ми се удава.
Доктор Умански беше буден човек, откликваше на всяко политическо събитие, имаше свое добре обмислено мнение по всеки въпрос от вътрешния или международния живот. „Най-важното, скъпи приятели — казваше той в частните си разговори, — е да оцелеем и да надживеем Сталин. Смъртта на Сталин — ето кое ще ни донесе свободата.“ Уви, Умански умря в Магадан през 1952 година, без да дочака онова, на което се бе надявал толкова време.
Добре изнасяше лекциите си, но някак без желание. Това беше най-равнодушният от всичките ни преподаватели. От време на време ни препитваше, преговаряхме материала, общата анатомия се сменяше със специалната. Само с един раздел от науката си Умански категорично отказа да ни запознае: с анатомията на половите органи. Нищо не беше в състояние да го убеди и курсистите завършиха обучението си, без да получат знания по този раздел, поради прекалената срамежливост на брюкселския професор. Какви причини изтъкваше Умански? Струваше му се, че и нравственото, и културното, и образователното равнище на курсистите е недостатъчно високо и че подобни теми биха събудили нездрав интерес. Този нездрав интерес се събуждаше и у гимназистите — например с атласа по анатомия, и Умански помнеше това. Не беше прав — курсистите от мините стопроцентово биха погледнали сериозно на въпроса.
Той беше порядъчен човек и много преди другите преподаватели видя, че курсистите са хора. Доктор Умански беше убеден вайсманист. Докато ни разказваше за деленето на хромозомите, той между другото ни съобщи, че сега като че ли е имало друга теория за това делене, но той просто не я знае и е решил да ни преподава само това, което му е добре известно. Така станахме вайсманисти. Пълното тържество на това учение след изобретяването на електронния микроскоп не завари жив доктор Умански. То щеше да достави радост на стария лекар.
Зубрехме наизуст имената на костите, на мускулите — разбира се, руските им имена, а не латинските. Зубрехме ги вдъхновено, с увлечение. В наизустяването винаги има някакво демократично начало — всички бяхме равни пред науката анатомия. Никой не се мъчеше да разбере нещо. Просто се стараехме да запомняме. Това най-лесно се удаваше на Базарова и Петрашкевич — довчерашните ученици (ако не се смята затворът, в който Петрашкевич беше прекарал близо осем години).
Докато старателно наизустявах урока, си спомних общежитието на Първия Московски университет през 1926 година — Черкаска, където нощем по тъмните коридори сновяха пияни от учене медици и зубреха ли, зубреха, запушили уши с пръсти. Общежитието боботеше, веселеше се, живееше. Жизнерадостните студенти от факултета за обществени науки, литературоведите и историците, се подиграваха на горките зубрачи от медицинския. Презирахме науката, в която трябваше да се зубри, а не да се вниква с мисъл.
Зубрех анатомията двадесет години по-късно. За това време добре бях разбрал какво значи да имаш специалност, какво представляват точните науки, що е медицина и инженерно дело. И ето — богът-случай се беше разпоредил да се заема с това.
Мозъкът ми все още бе способен и да поема и да предава знания.
Доктор Благоразумов ни четеше „Основи на санитарията и хигиената“. Предметът беше скучен, Благоразумов не смееше да внесе разнообразие с някоя и друга шега, а може би и не умееше поради политическо благоразумие — помнеше тридесет и осма година, когато всички специалисти, всички лекари, инженери и счетоводители ги караха да работят с ръчни колички и кирки съгласно „специалните указания“, спуснати от Москва. Благоразумов бе бутал две години количката, на три пъти беше ставал на „мърша“ от глада, студа, скорбута и побоите. На третата година му бяха разрешили да работи като фелдшер в един медицински пункт с лекар-„битовак“. През онази година бяха умрели много лекари. Благоразумов оцелял и решил веднъж завинаги — никакви приказки, с никого. Приятелства — само на равнище „хапване, пийване“. В болницата го обичаха, фелдшерите прикриваха пиянствата на лекаря, а когато те излизаха наяве, пращаха Благоразумов в карцера, в „запечатката“. Той излизаше оттам и продължаваше да изнася лекции. Това на никого не му се струваше странно.
Четеше много старателно, диктуваше най-важното, като периодично проверяваше записаното и усвоеното — с една дума, Благоразумов беше съвестен и благоразумен преподавател.
* * *
Фармакология ни четеше болничният фелдшер Гогоберидзе, бивш директор на Задкавказкия фармакологичен институт. Добре говореше руски, грузинският му акцент не личеше повече, отколкото при Сталин. В миналото Гогоберидзе бил виден партиец — подписът му стоеше под Сапроновата „платформа 15“[11]. От 1928 до 1937 година бива интерниран, а през 1937 му лепват нова присъда — петнадесет години колимски лагери. Гогоберидзе бе на шестдесет и три. Страдаше от хипертония. Знаеше, че скоро ще умре, но не се страхуваше от смъртта. Ненавиждаше мерзавците и след като разобличи доктор Крол, в чието отделение работеше, че взима рушвети в пари и в натура от затворниците, Гогоберидзе му хвърли един бой и го накара да върне нечии ботуши и панталони. Гогоберидзе остана на Колима. По-късно го освободиха и пожизнено го изселиха в Нарим, но той успя да измоли да му сменят Нарим с Колима. Живееше в селището Ягодний, там си и умря в началото на петдесетте години.
Единственият „битовак“ сред нашите преподаватели беше доктор Крол — харковски специалист по кожни и венерически болести. Всичките ни учители се опитваха да възпитат в нас нравствена порядъчност и в лирични отклонения от лекциите ни рисуваха идеала за морална чистота, култивираха у нас чувство за отговорност при изпълнение на великото дело — помощта за болните, при това болни затворници, на това отгоре затворници в Колима; повтаряха кой доколкото можеше онова, на което ги бяха научили на младини в медицинските институти и факултети, лекарската клетва. Всички освен Крол. Той ни чертаеше други перспективи, подхождаше към работата ни от друга, по-добре позната му гледна точка. Не се уморяваше да рисува пред нас картини на лагерното благополучие и материалното благоденствие на фелдшерите. „Ще изкарате за масло“ — кискаше се Крол и се усмихваше хищно. Той непрекъснато имаше някакви тъмни сделки с крадците — те идваха дори в почивките между лекциите. Все продаваше нещо, купуваше, разменяше, без да се смущава от присъствието на студентите си. Лекуването на импотентните началници му носеше големи приходи, спасяваше го през всички тези години. Крол се захващаше с някакви тайнствени знахарски операции в тази насока — нямаше кой да го съди, връзките му бяха големи.
Двете плесници, които получи от фелдшера Гогоберидзе, не го вбесиха. „Кротко, братле, кротко“ — припяваше на позеленелия от ярост фелдшер.
Крол го презираха и колегите му преподаватели, и курсистите. При това той говореше объркано, нямаше дарба да обучава. Кожните болести бяха единственият раздел, който ми се наложи внимателно да препрочета след края на курсовете — с молив и лист в ръка.
Олга Степановна Семеняк, бивш доцент в катедрата по диагностична терапия на Харковския медицински институт, не ни четеше лекции. Но при нея изкарахме практиката си. Тя ме научи да перкутирам и да преслушвам болните. Към края на практиката ми подари стар стетоскоп — една от малкото ми колимски реликви. Олга Степановна беше на около петдесет години, присъдата й от десет години още не беше изтекла. Бе осъдена за контрареволюционна агитация. В Украйна бяха останали мъжът й и двете й деца — всичките загинали по време на войната. Войната свърши, изтичаше и присъдата на Олга Степановна, ала тя нямаше къде да отиде. След като я освободиха, остана в Магадан.
Олга Степановна беше прекарала няколко години в женския участък Елген. Бе намерила сили да се справи с огромната си мъка. Тя беше наблюдателна и виждаше, че в лагера само една група хора запазва човешкия си облик — религиозните: православни и сектантите. Личното й нещастие я беше накарало да се сближи със сектантите. В стаичката си тя се молеше по два пъти на ден, четеше Евангелието и се стараеше да прави добро на всички. За нея това беше лесно. Никой не можеше да направи повече добрини от лагерния лекар, но на нея й пречеше собственият й характер — беше упорита, избухлива, надменна. Не се стараеше да се усъвършенства в това отношение.
Тя беше строг, педантичен завеждащ и държеше персонала си много изкъсо. С болните винаги беше много внимателна.
След края на работния ден на „студентите“ даваха обяд в болничната „раздавачница“. Обикновено Семеняк също беше там, пиеше чай.
— А какво четете?
— Нищо освен лекциите.
— Ето, прочетете това — тя ми подаде малка книжка, която ми заприлича на молитвеник. Беше томче на Блок от малката серия „Библиотека на поета“.
След около три дни й я върнах.
— Хареса ли ви?
— Да. — Беше ми неудобно да й кажа, че добре познавам, добре съм познавал тези стихове.
— Прочетете ми „Пее девойка в църковния хор“.
Прочетох го.
— Сега — „За далечната Мери, светлата Мери“… Добре. Сега това…
Прочетох „В синята далечна спалничка“.
— Разбирате ли — момченцето е умряло…
— Да, разбира се.
— Умряло е — повтори Олга Степановна със сухи устни и намръщи високото си бяло чело. Сетне помълча. — Искате ли още нещо за четене?
— Да, ако може.
Олга Степановна отвори чекмеджето на писалището си и извади книжка, която приличаше на томчето стихове на Блок. Беше Новият завет.
— Прочетете го, прочетете го. Особено това — „До Коринтяни“ на апостол Павел.
След няколко дни й върнах книгата. Целия си съзнателен живот бях прекарал откъснат от всякаква религиозност, поради което не бях станал християнин. Но в лагерите не бях срещал по-достойни хора от религиозните. Душите на всички се развращаваха и само набожните успяваха да се противопоставят. Така беше и преди петнадесет, и преди пет години.
В стаичката на Семеняк се запознах с десетника от строителството, затворника Вася Швецов. Той беше красавец на около двадесет и пет години и имаше много голям успех сред всички лагерни дами. В отделението на Семеняк той навестяваше раздавачката Нина. Умно, схватливо момче, той правилно разбираше много неща и добре ги обясняваше, но го запомних по един особен повод. Накарах му се заради Нина — беше забременяла.
— Ами че тя ми се натиска — рече Швецов. — Какво да направя. Израснал съм в лагерите. От малък съм по затворите. Колко женоря са минали през ръцете ми — брой нямат. И знаеш ли? Ами че с нито една дори за час не съм лягал в легло. Все някак набързо — ту в пруста, ту в някоя барака, едва ли не на крак. Вярваш ли? — Така разправяше Вася Швецов, първият красавец на болницата.
Николай Сергеевич Минин, хирургът-гинеколог, беше завеждащ на женското отделение. Не ни изнасяше лекции, имахме само практика, практика без каквато и да било теория.
По време на големи снежни бури снегът затрупваше болничното селище до покривите и човек можеше да се ориентира само по пушека от комините. Всяко отделение си изсичаше стъпала пред входната врата. Изкачихме се нагоре от нашето общежитие, затичахме се към женското отделение и в осем и половина влязохме в кабинета на Минин, облякохме си престилките, открехнахме вратата и се вмъкнахме в стаята. Вътре се бяха събрали на редовната петминутка — сестрата рапортуваше за нощното дежурство. Минин, огромен старец със сива брада, седеше зад една малка маса и се мръщеше. Рапортът след нощното дежурство свърши и Минин махна с ръка. Всички зашумяха… Минин извърна глава надясно. Старшата сестра му поднесе върху малък стъклен поднос чашка със синкава течност. Миризмата беше позната. Минин взе чашката, гаврътна я и приглади мустаците си.
— Ликьор „Светла нощ“ — рече той и намигна на курсистите.
На няколко пъти присъствах на негови операции. Винаги оперираше „на градус“, но ни уверяваше, че ръцете му няма да треперят. Операционните сестри казваха същото. Но след операцията, докато се „умиваше“ — плакнеше ръцете си в един голям леген, — дебелите му, мощни пръсти тръпнеха ситно-ситно и той тъжно гледаше непослушните си, треперещи ръце.
— Изпя си песента, Николай Сергеевич, изпя си я — тихичко си говореше той. Но продължи да работи още няколко години.
Преди да попадне в Колима, работел в Ленинград. Арестували го през тридесет и седма година, около две години беше тикал количката. Бил съавтор на голям учебник по гинекология. Вторият автор се казвал Серебряков. След арестуването на Минин учебникът започнал да излиза само с името на Серебряков. След като го освободиха, Минин вече нямаше сили да се влачи по съдилища. Бяха го освободили както всички — без право да напуска Колима. Започнал да пие още повече, а през 1952 година се обесил в стаята си в селището Дебин.
По време на революцията старият болшевик Николай Сергеевич Минин води преговорите с АРА[12] от името на съветското правителство, среща се с Нансен. По-късно изнасяше лекции на антирелигиозни теми по радиото.
Всички много го обичаха: излизаше някак си така, че Минин всекиму мислеше доброто, макар на никого да не правеше нищо — нито добро, нито зло.
Доктор Сергей Иванович Куликов ни четеше „Туберкулоза“. През тридесетте години на хората от Голямата земя се внушаваше, че климатът на Колима и на Далечния изток е еднакъв. Уж че колимските планини влияели благоприятно върху лечението на туберкулозата и във всеки случай стабилизирали състоянието на хората с болни бели дробове. Ревностните защитници на това твърдение забравяха, че колимските хълмове са покрити с блата, че реките в златоносните райони си бяха прокарали път през блатата, че лесотундрата на Колима е най-вредното място за такива болни. Забравяха за почти поголовната заболеваемост от туберкулоза сред евенките, якутите и юкагирите — местните жители на Колима. В затворническите болници не бяха предвидени туберкулозни отделения. Но бацилът на Кох си беше бацил на Кох и се наложи туберкулозни отделения да бъдат създадени — при това доста големи.
Сергей Иванович беше на години, с посивяла коса, глуховат, но с бодър дух, енергичен. Смяташе своя предмет за най-важен, сърдеше се, ако му противоречаха. Беше мълчалив, но когато чуеше важни новини от вестниците, се подсмихваше и очите му пробляскваха.
Доктор Куликов беше излежал десет години по някаква точка на петдесет и осми член. Когато го освободиха, получи „доживотно принудително заселване“. Семейството му пристигна при него в Колима: старата му жена и дъщерята — също лекарка.
Химикът Бойченко водеше лабораторната практика на курсистите. Беше ме запомнил добре и се отнасяше към мен с пълно презрение — като към човек, който няма представа от химия.
Курса по нервни болести водеше Ана Израилевна Понизовска. По него време беше вече освободена и дори бе успяла да защити кандидатска дисертация. Като затворничка години наред беше работила с професор Скобло, прочут невропатолог, който й помогнал много при оформяне на темата — така разправяха в болницата. Беше се срещнала с професор Скобло, когато аз вече го познавах — през пролетта на 1939 година бяхме мили заедно пода на магаданския етапен затвор. Светът е малък; Ана Израилевна беше много важна дама. Тя любезно се бе съгласила да изнесе няколко лекции на фелдшерския курс. Самото четене на лекциите ставаше толкова тържествено, че от всичките запомних само черната копринена рокля на Ана Израилевна и силната миризма на парфюма й — никоя от курсистките нямаше парфюм. Наистина, готвачът беше подарил на Надя Егорова миниатюрно шишенце с евтин парфюм „Люляк“, ала Надя го душеше толкова стръвно и същевременно внимателно по време на лекциите, че през два реда не се усещаше нищо. А може би ми пречеше постоянната хрема, с която се бях сдобил на Колима.
Помня, че в класната ни стая внасяха някакви плакати — може би схемата на условния рефлекс, но имаше ли смисъл това — не знам.
Бяха решили да не ни четат за психическите болести, като по този начин съкратиха още повече и без това осакатената програма. А преподаватели имаше — председателят на приемната комисия за курсовете, доктор Сидкин, беше психиатърът на болницата.
По уши, нос и гърло ни беше доктор Задер, чистокръвен унгарец. Красавец с овчи поглед, доктор Задер говореше много лошо руски и не можеше да предаде на курсистите почти никакви знания. Беше настоял да чете лекции, за да си практикува руския. Часовете при него бяха чисто губене на време.
Досаждахме на Меерзон, който тогава вече беше назначен за главен лекар на болницата — как ще научим това, което ни чете Задер?
— Е, ако само това няма да знаете — не е страшно — отговори той в обичайния си стил.
Задер беше попаднал в Колима току-що — веднага след войната. През 1956 година го реабилитираха, но това стана в края на годината и той реши да не се връща в Унгария, а след като получи куп пари от Далстрой, се засели някъде на юг. Наскоро след като курсистите положиха изпита си при него, с доктор Задер се случи една история.
Доктор Януш Задер, отоларингологът, беше унгарец-военнопленник, следователно бе „салашист“. „Терминът“ му беше 15 години. Бързо се научил да говори руски, а бе и медик — времето, когато лекарите ги пращаха на обща работа, беше отминало (пък и това се отнасяше само за буквата „Т“ — тоест за троцкистите), при това специалността му беше най-дефицитната — уши, нос и гърло. Оперираше и лекуваше успешно. Работеше като ординатор в хирургичното отделение — допълнително към основната си специалност. На коремните операции обикновено асистираше на завеждащия хирургичното отделение Меерзон. С една дума, на доктор Задер му вървеше, имаше дори известна клиентела сред волнонаемните, беше облечен „цивилно“. Носеше дълга коса, беше нахранен, имаше възможност и да пие, но не близваше алкохол. Ставаше все по-известен, докато не се случи нещо, което за дълго лиши болницата ни от отоларинголог.
Работата е там, че еритроцитите, тоест червените кръвни телца, живеят 21 ден. Човешката кръв в организма непрекъснато се обновява. Но извън него може да живее не повече от 21 ден. Към хирургичното отделение имаше, както се полага, своя кръвна банка, където кръводарителите даваха кръв — и цивилни, и затворници — цивилните получаваха по една рубла за кубик, а затворниците 10 пъти по-малко. За някой хипертоник това беше солиден доход, взимаха им по 300–400 грама месечно — дай кръв, хем е от полза за лечението ти, хем ще получиш допълнителна дажба и пари. От затворниците кръводарители бяха обслужващият персонал (санитари и др.), закрепили се в болницата именно защото даваха кръв за болните. От преливане на кръв тук имаше повече нужда, отколкото където и да било другаде по земята, но, естествено, кръвопреливане се предписваше не по общи медицински показания, в случаи на изтощение например, а само при операции или при подготовката за операции, в краен случай при особено тежки заболявания в терапевтичните отделения.
В кръвната банка винаги имаше запас от предварително взета кръв. И именно този резерв бе голямата гордост на болницата ни. Във всички други болници дори да преливаха кръв, го правеха непосредствено от човек на човек. По време на тази манипулация кръводарителят и реципиентът лежеха на съседни маси.
Кръвта, чийто срок на годност беше изтекъл, се изхвърляше.
Близо до болницата имаше свинесовхоз, където от време на време събираха кръвта на закланите животни и я докарваха тук. Към нея доливаха физиологичен разтвор, за да не се съсири, и даваха на болните да пият тази течност, нещо като собственоръчно направен хематоген, много хранителен и обичан от болните, които се хранеха с различни чорби и булгурени каши. За тях хематогенът не беше нещо ново. Веднъж стана така, че завеждащият хирургичното отделение, лекарят Меерзон, замина в командировка и доктор Задер остана да го замества.
Докато обхождал отделението, той счел за свое задължение да посети и кръвната банка, където забелязал, че трайността на голяма част от кръвта вече изтича, а и сестрата казала, че смята да я изхвърли. Доктор Задер се учудил. „Нима задължително се изхвърля?“ — попитал той. Сестрата отговорила, че винаги правят така.
— Прелейте кръвта в чайници и я дайте на тежкоболните — „per os“ — наредил Задер. Сестрата раздала кръвта и болните останали много доволни. — За в бъдеще — казал унгарецът — давайте всичката кръв, която остарява, по същия начин.
Така се поставило началото на практиката кръвта да се раздава в отделенията. Когато завеждащият се върнал, вдигнал страшен скандал: ами че фашистът Задер пои болните с човешка кръв, ни повече, ни по-малко. Болните научили още същия ден, понеже в болницата слуховете се разпространяват още по-бързо, отколкото в затворите, и онези, които били пили кръв, започнали да повръщат. Задер бил отстранен от работа без каквито и да било обяснения и подробната записка, в която го обвинявали във всевъзможни престъпления, литнала към санитарното управление. Обърканият Задер се опитвал да обясни, че няма никаква принципна разлика между венозното преливане и погълнатото през устата, че тази кръв е хубава допълнителна храна, но никой не искал да го изслуша. Остригали му косата, съблекли цивилното му сако и, с арестантски дрехи, го прехвърлили в бригадата на Лурие да сече дървета, и доктор Задер вече беше успял да попадне върху таблото на ударниците, когато се появила комисия от санитарното управление, обезпокоена, впрочем, не от самия факт на такова преливане на кръв, колкото от обстоятелството, че ушната и гърлена клиентела е останала без лекар. По една щастлива случайност комисията се оглавявала от един току-що демобилизиран майор от медицинската служба, който през цялата война работил в хирургичните отделения на един медико-санитарен батальон. След като се запознал с „обвинителния“ материал, той не можал да разбере какъв е проблемът. Защо Задер е подложен на преследване? И когато станало ясно, че Задер е раздавал на болните човешка кръв, „давал им е да я пият“, майорът свил рамене и казал:
На фронта правих това четири години. Какво, тук не бива ли? Нямам представа, отскоро съм.
Върнали Задер от гората в хирургичното отделение въпреки писмения протест на бригадира на дървосекачите, който смятал, че по нечия прищявка му вземат най-добрия работник.
Но Задер бе загубил интереса си към работата и вече не предлагаше никакви рационализации.
Доктор Доктор беше абсолютен подлец. Разправяха, че е рушветчия и че се самоснабдява — но нима в Колима имаше началници, които да правеха нещо друго? Отмъстителен и интригант — това също можеше да му бъде простено.
Доктор Доктор ненавиждаше затворниците. Не че се отнасяше към тях зле или с недоверие. Не, той ги малтретираше, унижаваше ги ежедневно и ежечасно, заяждаше се, обиждаше ги и не пропускаше да използва безграничната си власт (в пределите на болницата), за да пълни карцерите и наказателните участъци. Бившите затворници не ги броеше за хора и неведнъж бе заплашвал — както например хирурга Траут, — че няма да се поколебае да му лепне нова присъда. Всеки ден му караха ту прясна риба — ловеха му я с мрежи в морето цяла бригада „болни“, — ту парникови зеленчуци, ту меса от свинесовхоза — всичко това в количества, достатъчни да бъде изхранен Гъливер. Доктор Доктор държеше прислуга — един затворник, който му беше дневален и му помагаше при реализирането на приношенията. От „континента“ на името на доктор Доктор пристигаха колети с махорка — валутата на Колима. Той беше началник на болницата години наред, докато най-сетне един друг гангстер не го детронира. Началникът на доктор Доктор бе решил, че „отчисленията“ са малко.
Но всичко това стана по-късно, а по време на курсовете доктор Доктор бе цар и бог. Всеки ден се провеждаха събрания и той произнасяше речи, силно клонящи към култа на личността.
Що се отнася до разните клеветнически „меморандуми“, в това отношение доктор Доктор бе също голям майстор и можеше да „оформи“ когото си пожелае.
Беше отмъстителен началник, отмъстителен за дребни неща.
„Не ми се поклони, когато се срещнахме, затова ще напиша донос, ама не обикновен, а официален «меморандум». Ще напиша «кадрови троцкист и враг на народа» — и не се съмнявай, наказателната мина ти е в кърпа вързана.“
Собствената му рожба, курсовете — го бяха огорчили. Прекалено много бяха курсистите по петдесет и осми член — доктор Доктор се страхуваше за кариерата си. Типичен администратор от тридесет и седма година, доктор Доктор напусна Далстрой в края на четиридесетте, но след като видял, че всичко си е както преди и че на „континента“ трябва да се работи, се върна на колимската си служба. Макар да трябваше отново да изслужва „процентните надбавки“, доктор Доктор се озова в позната обстановка.
Когато посети курсовете след последните изпити, той снизходително изслуша доклада за успехите на курсистите, огледа ни със светлосините си стъклени очи и попита:
— Поне вендузи могат ли да слагат?
Отговори му почтителният смях на преподавателите и „студентите“. Уви, тъкмо вендузи не умеехме да поставяме — никой от нас не мислеше, че тази проста процедура си има свои тайни.
Очните болести ни ги преподаваше доктор Лоскутов. Имах щастието да познавам и години наред да работя заедно с Фьодор Ефимович Лоскутов — една от най-забележителните фигури на Колима. Батальонен комисар по време на гражданската война — един колчаковски куршум завинаги бе останал в левия му бял дроб, — в началото на двадесетте години Лоскутов получава медицинско образование и работи като военен лекар в армията. Една случайно изтървана шега по адрес на Сталин го изправя пред военния трибунал. В Колима пристигнал с тригодишна присъда и през първата година бе работил като дърводелец в мина „Партизанин“. След това го допуснали да упражнява лекарската си професия. Трите години вече изтичали. Било времето, известно в Колима и в цяла Русия като „гаранинщина“, макар по-правилно би било да се нарича „павловщина“ — по името на тогавашния началник на Далстрой. Полковник Гаранин беше само заместник на Павлов, началник на лагерите, но именно той бе председател на тройката за разстрелите и през цялата 1938 година бе подписвал безкрайните списъци за екзекутиране. През 1938 година беше страшно да ти изтече присъдата по петдесет и осми член. Всички, за които свободата наближаваше, ги заплашваше ново „дело“, скалъпено, натрапено, организирано. Беше по-спокойно човек да има присъда от десетина, петнадесет години, отколкото три, пет. Дишаше се по-леко.
„Колимската тройка“ начело с Гаранин наново осъжда Лоскутов на десет години. Способен лекар, той специализирал очни болести, оперирал, станал много ценен кадър. Санитарното управление го държало недалеч от Магадан, на двадесет и третия километър — когато се наложело, го карали под конвой в града за консултации и операции. Един от последните земски лекари, Лоскутов беше универсалист: можеше да прави прости коремни операции, разбираше от гинекология и беше специалист по очни болести.
През 1947 година, когато повторната му присъда изтичаше, инспекторът Симаковски изфабрикува ново дело. Арестуваха в болницата няколко фелдшери и медицински сестри и им лепнаха различни присъди. Самият Лоскутов отново получи десет години. Този път настояваха да го махнат от Магадан и да го прехвърлят в „Берлаг“ — новия „вътрешен“ лагер на Колима за политически рецидивисти, със строг режим. В продължение на няколко години началството на болницата успяваше да спаси Лоскутов от „Берлаг“, но в края на краищата той попадна там и след трета присъда! със зачитане на работните дни излезе на свобода през 1954 година. През 1955 г. бе напълно реабилитиран и по трите присъди.
Когато го освободили, имал един кат бельо, военна рубашка и панталон.
Човек с високи нравствени качества, доктор Лоскутов беше посветил целия си живот като лагерен лекар на едно: активно и постоянно да помага на хората, предимно на арестантите. Тази помощ съвсем не беше само медицинска. Той непрекъснато уреждаше някого, препоръчваше други за работа след изписването им от болницата. Все хранеше някого, носеше малки армагани — на един щипка махорка, на друг парче хляб.
За болните беше цяло щастие да попаднат в отделението му (той работеше като терапевт).
Непрекъснато търчеше насам-натам, обикаляше, пишеше.
И така не месец, не година, а цели двадесет години, всеки ден, в замяна на което получаваше от началниците само допълнителни присъди.
Познаваме подобна историческа фигура. Това е затворническият лекар Фьодор Петрович Гааз, за когото А. Ф. Кони е написал книга. Но времето на Гааз е било друго. Шестдесетте години на миналия век — период на нравствен подем на руското общество. Тридесетте години на двадесетото столетие не се характеризираха с такъв „подем“. В атмосферата на доноси, клевети, наказания, безправие, със затворнически присъди по провокационно изфабрикувани дела, следващи една след друга, беше много по-трудно да се вършат добрини, отколкото по времето на Гааз.
На едни Лоскутов осигуряваше заминаване за „континента“ като на инвалиди, на други намираше лека работа — без да пита за нищо болния, разпореждайки се със съдбата му умно и в негова полза.
Фьодор Ефимович Лоскутов не беше много грамотен — в школския смисъл на тази дума, — бе дошъл в медицинския институт с ниско образование. Но беше чел много, внимателно, бе наблюдавал живота, много беше размишлявал, имаше собствени съждения по най-различни теми — беше широко просветен човек.
Невероятно скромен, разсъдлив, той беше забележителна фигура. Имаше и един недостатък — според мен помощта му бе прекалено безразборна и затова криминалните се опитаха да го „премятат“, напипвайки прословутото му„слабо място“. Но впоследствие той се ориентира и в това.
Трите лагерни присъди, неспокойният колимски живот със заплахите от страна на началниците, с униженията, с несигурността за утрешния ден не бяха превърнали Лоскутов нито в скептик, нито в циник.
И когато наистина излиза на свобода, реабилитиран, със сума пари, той ги раздава по същия начин на когото трябва, продължава да помага на хората и няма втори чифт долни дрехи, въпреки че получава няколко хиляди рубли месечно.
Такъв беше преподавателят по очни болести. След края на курсовете се случи така, че няколко седмици, вече като фелдшер, работих именно при Лоскутов. Първата вечер завърши в процедурната. Доведоха болен със задларингален абцес.
— Какво е това? — попита ме Лоскутов.
— Задларингален абцес.
— Лечение?
— Да се изтегли гнойта, като се внимава болният да не се задави с течността.
— Сложете инструментите да се изварят.
Поставих ги в стерилизатора, кипнах ги и извиках Лоскутов:
— Готово.
— Доведете болния.
Болният седна с отворена уста на столчето. Лампата осветяваше гърлото му.
— Мийте си ръцете, Фьодор Ефимович.
— Не, вие си ги измийте — рече Лоскутов. — Тази операция ще я направите вие.
По гърба ми потече студена пот. Но аз знаех, много добре знаех — докато не направиш нещо със собствените си ръце, не можеш да кажеш, че го умееш. Лесното изведнъж се оказва непосилно, сложното — невероятно просто.
Измих си ръцете и решително се приближих до болния. Широко отворените му очи ме гледаха с укор и страх.
Прицелих се и продупчих узрелия абцес с тъпия край на ножа.
— Главата! Главата! — извика Фьодор Ефимович.
Успях да наведа напред главата на болния и той изхрачи гнойта направо върху престилката ми.
— Е, това беше всичко. А престилката си я сменете. На другия ден Лоскутов ме изпрати в „полустационара“ на болницата, където живееха инвалидите, за да премеря на всички кръвното. Взех апарата на Рива-Рочи и измерих налягането на всичките шестдесет души, записах показанията на лист хартия. Бяха хипертоници. Цяла седмица им мерех налягането, на всеки болен по десет пъти, и чак след време Лоскутов ми показа картоните на тези пациенти.
Радвах се, че самостоятелно правя тези измервания. Много години по-късно съобразих, че точно това е била целта — да мога спокойно да свикна, — другояче трябваше да се държа при първия случай, където се изискваше бързо решение, смела ръка.
Всеки ден откривах нещо ново и в същото време явно познато от лекциите.
Фьодор Ефимович не разобличаваше симулантите.
— На тях им се струва, че са симуланти и мошеници — тъжно повтаряше Лоскутов. — Те са болни много по-сериозно, отколкото си мислят. Симулацията и агравацията на фона на алиментарната дистрофия и душевния маразъм на лагерния живот е още неописано явление, неописано…
Александър Александрович Малински, който ни водеше вътрешни болести, беше чистоплътен, охранен сангвиник, гладко избръснат, с побеляла коса, започнал да напълнява веселяк. Устните му бяха тъмнорозови, кукленски. И аристократични бенки потрепваха на дългите си крачета върху червендалестия му гръб — такъв го виждаха понякога курсистите в болничната баня, в потилнята. Това беше единственият колимски лекар — а, струва ми се, и единственият колимчанин, — който спеше с нощница до глезените, ушита по поръчка. Това се разбра по време на един пожар в отделението му. Пожара успяха да го угасят веднага и бързо забравиха за него, но за нощницата на доктор Малински болницата приказва още месеци наред.
Бивш лектор на курсовете за усъвършенствуване на лекари в Москва, той много мъчно се приспособяваше към равнището на курсистите.
Между лекаря и курсистите постоянно личеше някакво отчуждение. Александър Александрович имаше желание да разкъса тази завеса, но не знаеше как. Беше съчинил няколко пошли вица, ала това не направи предмета му по-достъпен.
Нагледност ли? Дори по време на лекциите по анатомия не разполагахме със скелет. Умански ни рисуваше с тебешир на дъската нужните кости.
Малински четеше лекциите си и от все сърце се стараеше да ни даде колкото се може повече знания. Тъй като много добре познаваше лагерите — беше арестуван през тридесет и седма година, — в лекциите си той ни даде много полезни съвети, що се отнася до медицинската етика, пречупена през лагерите. „Научете се да вярвате на болния“ — отправяше към нас горещи призиви Александър Александрович, като подскачаше пред дъската и почукваше с тебешира. Ставаше дума за „лумбагото“, но ние разбирахме, че той има предвид по-важни неща — поведението на истинската медицина в лагера, това, че уродливостта на лагерния живот не трябва да отклонява медика от правия път.
Доктор Малински ни даде много — сведения, знания, и макар вечният му стремеж, според нас, да ни държи на разстояние за съжаление не ни внушаваше симпатии, ние признавахме положителните му качества.
Александър Александрович понасяше добре колимския климат. След като го реабилитираха, по собствено желание остана да живее в Сеймчан, в едно от зеленчуковите стопанства на Колима.
Редовно четеше вестници, но с никого не споделяше мнението си — какво нещо е опитът… От книгите четеше само по медицина.
Завеждащата курсовете беше волнонаемната лекарка по договор Татяна Михайловна Илина, сестра на Сергей Илин, прочутия футболист, както ни се представи тя самата. Татяна Михайловна беше дама, която се стараеше до най-малката подробност да бъде в крак с висшето началство. Тя направи голяма кариера в Колима. Духовното й подмазване беше почти безгранично. Веднъж ме помоли да й донеса нещо „по-хубаво“ за четене. Дадох й цяло съкровище — томче на Хемингуей с „Петата колона“ и „48 разказа“. Илина повъртя тъмночервената книжка, разлисти я.
— Не, вземете си я — това е лукс, а ние имаме нужда от черен хляб.
Явно чужди, лицемерни думи — тя ги произнесе с удоволствие, но не съвсем на място. След този отпор се отказах да бъда съветник на доктор Илина що се отнася до книгите.
Татяна Михайловна беше омъжена. В Колима бе пристигнала с двете си деца и с мъжа си, фронтови офицер, подписал след войната договор с Далстрой и дошъл на североизток заедно със семейството си: тук важеха офицерските дажби, чиновете и привилегиите, а семейството беше голямо, с две деца. Назначили го началник на политотдела на едно колимско минно управление — длъжността никак не беше малка, почти генералска, при това перспективна. Но Николаев — фамилията на съпруга на Татяна Михайловна — беше наблюдателен човек, имаше скрупули и не бе кариерист. Нагледал се на цялото това безправие, на спекулацията, самоснабдяването, рушветите, доносите, кражбите, дебненето, присвояването на държавни пари и на всичките жестокости на колимските началници по отношение на затворниците, Николаев се пропил. Веднъж завинаги разбрал и осъдил разлагащото влияние на човешката жестокост. Животът беше разтворил пред него най-страшните си страници, много по-страшни и от годините на войната. Не бил рушветчия, не бил подлец. Започнал да пие.
Бързо го отстранили от длъжността началник на политотдел и за кратко време — само за две-три години — кариерата му тръгва отгоре надолу, за да стигне до синекурната, ниско платена и без влияние длъжност на инспектор в културно-възпитателната част на затворническата болница. От няма накъде се пристрасти към риболова. Навътре в тайгата, на брега на някоя река Николаев се чувстваше по-добре, по-спокойно. Когато договорът му изтече, той замина на „континента“.
Татяна Михайловна не го последва. Напротив, тя стана член на партията и сложи начало на кариерата си. Децата си ги поделиха: момичето се падна на бащата, момчето — на майката.
Но всичко това щеше да стане по-късно, а засега доктор Илина беше грижовна и тактична завеждаща курсовете ни. Тъй като се страхуваше от затворниците, тя гледаше да си има с тях по-малко вземане-даване и дори, струва ми се, още не си беше взела някой арестант за прислуга.
Хирургията — общата и частната — ни я четеше Меерзон. Той беше ученик на Спасокукоцки, хирург с голямо бъдеще, със значителна научна съдба. Но беше женен за роднина на Зиновиев и през 1937 година го арестуват и му лепват десет години — като глава на някаква терористична, вредителска, антисъветска организация… През 1946 година, когато започнаха фелдшерските курсове, току-що го бяха освободили. (На обща работа беше изкарал по-малко от година — през цялото време беше работил като хирург.) Тогава започваха да стават модерни „доживотните прикрепвания“ — пожизнено бе прикрепен и Меерзон. Съвсем наскоро освободен — беше крайно внимателен, официален, непристъпен. Прекършеното голямо бъдеще и озлоблението търсеха изход — намираха го в остроумието, в подигравките…
Лекциите му бяха превъзходни. От десет години Меерзон беше лишен от любимата си преподавателска работа — няколкото думи, разменяни с операционните сестри, естествено, не се брояха — и той за пръв път виждаше пред себе си аудитория, „студенти“, курсисти, жадуващи за медицински знания. И макар съставът ни да беше много пъстър — това не го смущаваше. Отначало лекциите му бяха увлекателни, пламенни. Още първото препитване беше като студен душ за разпаления Меерзон. Аудиторията беше прекалено посредствена: думите „елемент“, „форма“ трябваше да бъдат разяснявани, при това подробно. Меерзон разбра, остана много огорчен, но не го показа и се постара да се приспособи към нивото. Трябваше да се равнява по последните — по финландката Айно, по управителя на магазин Силантиев и т.н.
— Образува се от фистула — казваше професорът. — Кой знае какво е фистула?
Мълчание.
— Това е дупка, една дупка…
Лекциите избледняха, макар и да не загубиха деловото си съдържание.
Както подобава на хирург, Меерзон се отнасяше с явно презрение към всички други медицински специалности. В отделението му стерилността беше почти на столично равнище; изискваше от персонала стриктно да изпълнява изискванията за хирургичните клиники. А в другите отделения умишлено се държеше пренебрежително. Когато отиваше на консултации, никога не си събличаше късия кожух, не си сваляше шапката и в този вид сядаше на леглото на болния — във всяко терапевтично отделение. Правеше го нарочно и това изглеждаше като оскърбление. Все пак болничните стаи се поддържаха чисти и когато Меерзон излизаше, мърморещите санитари дълго бършеха мокрите следи от валенките му. Това беше едно от развлеченията на хирурга — езикът му работеше добре и той винаги бе готов да „излее“ върху терапевта своята жлъч, злобата си и недоволството си от света.
Не се развличаше по време на лекциите си. Излагаше всичко ясно, точно, изчерпателно, умееше да подбере разбираеми за всички примери, живи илюстрации, и се радваше, когато виждаше, че материалът се усвоява добре. Беше главен хирург на болницата, по-късно стана главен лекар и по време на курсовете ни мнението му бе от решаващо значение по всички въпроси на вътрешнокурсовия ни живот. Всичките му действия бяха пред очите на курсистите, думите му бяха добре премислени и целесъобразни.
По време на първото ни посещение на „истинска“ операция се бяхме скупчили в ъгъла на операционната със стерилни, необличани престилки, с фантастични марлени маски, Меерзон оперираше. Асистираше му неговата постоянна операционна сестра — Нина Дмитриевна Харченко, която работеше тук по договор, беше и секретар на болничната комсомолска организация. Меерзон даваше отсечени нареждания:
— Кохер!… Игла!…
Харченко грабваше инструментите от масичката и внимателно ги пъхаше в протегнатата настрана ръка на хирурга със светложълта гумена ръкавица.
Ала ето че подаде не това, което трябваше, Меерзон грубо изруга, замахна и хвърли пинсетата на пода. Тя издрънча, Нина Дмитриевна се изчерви и плахо подаде нужния инструмент.
Ние я съжалихме, постъпката на Меерзон ни ядоса. Смятахме, че той не би трябвало да постъпва така. Макар и само заради нас, ако е чак такъв грубиянин.
След операцията се обърнахме към Нина Дмитриевна с думи на съчувствие.
— Момчета, хирургът носи отговорност за операцията — каза ни тя сериозно и с поверителен тон. В гласа й нямаше смущение или обида.
Сякаш разбрал всичко, което ставаше в душите на новопокръстените, Меерзон посвети следващото занимание на една особена тема. Това беше блестяща лекция за отговорността на хирурга, за неговата воля, за необходимостта да се прекърши волята на болния, за психологията на лекаря и психологията на болния.
Лекцията предизвика всеобщо възхищение и след нея — в курсистката си среда — издигнахме Меерзон над всички.
Също толкова блестяща, направо поетична, беше лекцията му „Ръцете на хирурга“, където за същността на медицинската професия, за стерилността се говореше на много високо ниво. Меерзон изнасяше лекцията за себе си, почти без да гледа слушателите. В нея имаше много различни истории. И за паниката, обзела клиниката на Спасокукоцки в резултат от тайнственото заразяване на болните по време на чисти операции — от брадавицата, открита на пръста на един от асистентите. Това беше лекция за строежа на кожата, за хирургичната безупречност. И защо нито един хирург, операционна сестра или фелдшер от хирургичното отделение нямат право да участват в лагерните „ударни дни“, нямат право да работят физически труд. Зад това също виждахме самоотвержената дългогодишна борба на хирурга Меерзон с неграмотното лагерно началство.
Понякога в ден, посветен на проверки на усвоеното, Меерзон успяваше да свърши препитването ни по-бързо, отколкото бе очаквал. Останалото време се посвещаваше на невероятно интересни разкази „по повод“: за известни руски хирурзи, за Опел, за Фьодоров и най-много за Спасокукоцки, когото Меерзон боготвореше. Всичко беше духовито, умно, полезно, всичко беше „истинско“. Променяше се погледът ни върху света, благодарение на Меерзон ставахме медици. Учехме се да мислим като медици, учехме се успешно. След тези осеммесечни курсове по програмата за двугодишно обучение бяхме станали други хора.
Впоследствие Меерзон се премести от Магадан в Нексикан — в Западното управление. През 1952 година внезапно го арестуваха и го откараха в Москва — опитаха се да го „минат“ по „процеса на лекарите“ и заедно с тях го освободиха през 1953 година. След като се върна в Колима, Меерзон не остана дълго време, страхувайки се да се задържи по тези толкова „несигурни“, опасни места. Върна се на „континента“.
Към болницата имаше клуб, но курсистите не ходеха там — освен момичетата, Женка Кац и Борисов.
Струваше ни се кощунство да загубим дори един час за друго освен за учене. Четяхме денонощно. Отначало се опитвах да преписвам записките в белова тетрадка — но не ми стигаше нито времето, нито хартията.
Лагерната болница вече беше препълнена с хора от войната: руски емигранти от Манчжурия, пленени японци, на които вместо хляб даваха ориз — стотици хора, осъдени от военните трибунали за шпионство, — но всичко това още не беше придобило размаха, който имаха репресиите малко по-късно, в края на навигацията през 1946 година, когато пет хиляди затворници, докарани с парахода „КИМ“, бяха залети през декември с вода от маркучите по време на проточилия се рейс. Превозвахме тези измръзнали хора и ампутирахме крайниците им вече като пълноправни фелдшери не само в Магадан.
Всеки ден ни измъчваха съмнения — дали няма да закрият курсовете? Слуховете, кой от кой по-страшни, ми пречеха да спя. Но занятията лека полека вървяха, вървяха и накрая дойде денят, когато най-хленчещите и най-невярващите можаха да си поемат спокойно дъх.
Минаха повече от три месеца, а курсовете продължаваха. Възникнаха нови съмнения — ще издържим ли изпитите? Та нали курсовете бяха съвсем официални, даваха право да се лекува. Наистина, през 1953 година санитарният отдел на Далстрой обясняваше на Калининския отдел по здравеопазване, че завършилите тези курсове могат да практикуват само на Колима, но по места не взеха под внимание тези толкова странни граници на медицинските знания.
Много ни огорчи също, че програмата бе съкратена и ни даваше права само на медицински сестри и братя. Но и това беше нещо второстепенно. По-лошото бе, че не ни даваха никакви документи — „справките ще бъдат приложени към личните ви дела“ — обясняваше ни Илина. Оказа се, че в досиетата ни не се обелваше и дума за медицинското ни образование. След като ни освободиха, на някои от нас се наложи да събират бележки, заверени от преподавателите ни.
След трите месеца учение времето започна да лети много бързо. Наближаващият ден на изпитите не ни радваше — с това се слагаше точка на прекрасния ни живот на двадесет и третия километър. Ние, които познавахме Колима, ние, ветераните от тридесет и седма година — знаехме, че от този по-добър живот не ни чака. И затова се безпокояхме и бяхме тъжни, впрочем не много, понеже Колима ни беше научила да не кроим планове за повече от един ден напред.
Денят на изпита наближаваше. Вече открито се говореше, че болницата ще бъде прехвърлена 500 километра навътре в тайгата — на левия бряг на река Колима, в селището Дебин.
Месец преди края на курсовете положихме пробен изпит по всички предмети. Не му придадох значение и чак след официалния изпит съобразих, че билетите, които курсистите бяха получили на истинския изпит, повториха „предварителния“ — по всички предмети. Разбира се, членовете на комисията — големите началници от санитарния отдел на Далстрой — можеха да задават и задаваха допълнителни въпроси. Но основата за увереността на випускника, основата за впечатленията на изпитващия вече бяха заложени с познатия билет. Спомням си въпроса по хирургия — „разширени вени“.
Още преди изпита плъзна успокоителният слух, че няма да има скъсани, нито един, никой няма да бъде лишен от скромните медицински права. Това зарадва всички. Слухът се оказа верен.
Постепенно познанствата ни крепнеха, ставаха все повече. Вече не бяхме външни хора, бяхме посветени, бяхме станали членове на великия орден на медиците. Като на такива гледаха на нас и лекарите, и болните.
Престанахме да бъдем обикновени хора. Бяхме станали специалисти.
За пръв път, откакто бях на Колима, се почувствах нужен: на болницата, на лагера, на живота, на самия себе си. Чувствах се пълноправен човек, който не може да бъде навикван.
И макар много от началниците да ме затваряха в карцера за различни нарушения на лагерния режим, измислени и истински — аз и в карцера оставах човек, необходим на болницата. Излизах оттам и отново отивах да работя като фелдшер.
Потъпканото ми самолюбие беше получило онова необходимо лепило, цимента, с помощта на който можеше да се възстанови унищоженото.
Курсовете привършваха и младите момчета си намериха приятелки, както си му е редът. Но по-възрастните не позволиха на любовта да се намеси в бъдещето им. Тя беше прекалено евтин залог в лагерната игра. Години наред ни бяха учили на въздържание и това не отиде напразно.
В мен растеше огромно самолюбие. Нечий друг отличен отговор по време на което и да е занятие възприемах като лична обида. Трябваше да съм в състояние да отговоря на всички въпроси на преподавателя.
Лека-полека знанията ни се увеличиха и най-важното, станаха по-обширни — ние питахме ли, питахме лекарите, нищо, че въпросите ни бяха глупави, наивни. Но те не смятаха така. Всеки път ни се отговаряше достатъчно ясно. Отговорите предизвикваха нови въпроси. Все още не смеехме да водим помежду си медицински спорове. Това би било прекалено самонадеяно.
Но… веднъж ме извикаха да наместя изкълчено рамо. Лекарят се занимаваше с „рауш“-упойката, а аз намествах — с крак, — по метода на Хипократ. Под петата ми нещо изпука меко и раменната кост легна на мястото си. Бях щастлив. Татяна Михайловна Илина, която присъстваше при наместването, каза:
— Много добре са ви научили. — И аз нямаше как да не се съглася с нея.
Естествено, нито веднъж не отидох нито на кино, нито на някоя постановка на култбригадата, която и в Магадан, а и в самата болница беше на висота и се отличаваше с добри идеи и вкус, доколкото те можеха да си пробият път през заслоните на цензурата в културно-възпитателната част. По онова време магаданската култбригада се ръководеше от Л. В. Варпаховски, впоследствие главен режисьор на Московския театър „Ермолова“. Нямах време, а и бавно разкриващите се пред мен тайни на медицината ме интересуваха много повече.
Медицинската терминология престана да бъде безсмислица. Започнах да чета статии и книги по медицина без предишното безсилие и страх.
Вече не бях обикновен човек. Бях длъжен да умея да оказвам първа помощ, да се ориентирам поне в най-общи черти в състоянието на тежкоболните. Бях длъжен да виждам опасностите, заплашващи живота на хората. Това беше и радостно, и тревожно. Страхувах се — дали ще мога да изпълня този голям дълг.
Знаех как да действам със сифонна клизма, с апарата за кръвопреливане, със скалпел, със спринцовка…
Умеех да застеля леглото на тежкоболен и можех да науча санитарите как се прави това. Бях в състояние да им обясня защо трябва да се прави дезинфекция, да се почиства.
Бях научил хиляди неща, които преди не знаех — необходими, нужни, полезни за хората неща.
Курсовете приключиха, започнаха малко по малко да изпращат новите фелдшери там, където щяха да работят. Ето го и списъка в ръцете на конвоя, списъка, в който беше и моята фамилия. Но се качвам в камиона последен. Карам болни на левия бряг. Каросерията е претъпкана, сядам в самия край, с гръб към борда. Докато сядах, ризата ми се измъкна и през една пролука започна да ми духа. В ръцете си държах пакет с шишенца: с валериан, капки за сърце, йод, амоняк. В краката ми — торба, натъпкана с тетрадките от фелдшерските курсове.
Години наред тези тетрадки бяха най-сигурната ми опора, ала веднъж, когато отсъствах, в лабораторията в тайгата се беше намъкнала мечка и бе изпокъсала всичките ми записки, бе изпотрошила всичките буркани и шишенца.
Сините очи се обезцветяват. Сини като метличина в детските години, с времето те се превръщат в мръсно-мътни, сиво-сини еснафски очички или в стъкловидни пипала на следователи и портиери, или в „стоманени“ войнишки очи — нюансите са много. И твърде рядко очите запазват детския си цвят…
Плетеницата на затворническата решетка разделяше снопа червени слънчеви лъчи на няколко по-малки снопчета; някъде в средата на килията снопчетата отново се сливаха в плътен червеникавозлатист поток. В тази ивица от светлина прашинките проблясваха така, сякаш бяха от злато. Попадащите в нея мухи също ставаха златни като слънцето. Лъчите на залеза биеха право във вратата, обкована със сиво лъскаво желязо.
Ключалката изщрака — звук, който чува всеки арестант, независимо дали е буден, или спи, чува го по всяко време. Няма тема за разговор, която би могла да заглуши този звук, няма сън, който би отвлякъл вниманието от него. В килията няма такава мисъл, която би могла… Никой не може така да се съсредоточи върху нещо, че да пропусне този звук, да не го чуе. Сърцето на всеки спира да бие, когато се чуе изщракването на ключалката, почукването на съдбата по вратата на килията, в душите, в сърцата, в умовете. Този звук изпълва всеки с тревога. И той не може да бъде сбъркан с нищо друго.
Ключалката изщрака, вратата се отвори и слънчевият сноп се втурна от килията навън. През отворената врата се видя как лъчите прекосиха коридора, прехвърлиха се през прозореца му, прелетяха през затворническия двор и се пречупиха в стъклата на отсрещното крило. Шестдесетимата обитатели на килията успяха да видят това през краткия миг, докато вратата се затвори. Тя се затръшна с мелодичния звън на едновремешните ракли. И начаса всички арестанти, които с жаден поглед следяха втурването на потока светлина, движението на лъча, сякаш това беше живо същество, техен брат и другар, разбраха, че слънцето отново е затворено заедно с тях.
И едва тогава всички видяха, че до вратата стои човек, примижал от ярката светлина и поел върху широките си черни гърди потока от златни залезни лъчи.
Човекът беше на възраст, висок, плещест, гъста светла коса покриваше цялата му глава. Едва ако се вгледаш ставаше ясно, че белият цвят вече отдавна бе направил още по-светли тези сламеноруси коси. Изпъстреното с бръчки лице, напомнящо релефна карта, бе обсипано с безброй дълбоки като лунни кратери белези.
Беше облечен с разкопчана на гърдите непренасана униформена рубашка от черно сукно, носеше черен брич също от сукно и ботуши. В ръцете си мачкаше доста изтъркан черен шинел. Дрехите му едва се крепяха на него — всичките копчета бяха отпрани.
— Алексеев — рече тихо той, като подпря дланта на голямата си космата ръка до гърдите. — Добър ден…
Но вече всички отиваха към него, ободряваха го с нервен, избухлив арестантски смях, тупаха го по раменете, стискаха му ръцете. Вече приближаваше и отговорникът на килията — изборното началство, — за да покаже на новия мястото му.
— Гавриил Алексеев — повтаряше човекът, който беше същинска мечка. И пак: — Гавриил Тимофеевич Алексеев…
Черният човек се дръпна настрана и слънчевият лъч вече не пречеше да се видят очите му — големи, сини като метличини детски очи.
В килията скоро научиха подробности от живота на Алексеев, началник на пожарната в една нарофоминска фабрика — оттам бе и черната му униформа. Да, партиен член от лятото на 1917 година. Да, войник-артилерист, участвал в октомврийските боеве в Москва. Да, изключен от партията през двадесет и седма година. След това го възстановили. И отново го изключили — преди седмица.
При арестуването затворниците се държат по различен начин. Да се разчупи недоверието на някои е много трудна работа. Полека-лека, ден след ден свикват със съдбата си, започват да разбират някои неща.
Алексеев беше от друг тип. Сякаш бе мълчал в продължение на дълги години и сега арестът, килията му бяха върнали дар словото. Тук бе намерил възможност да разбере най-важното, да налучка хода на времето, да прозре собствената си съдба и да разбере защо… Да намери отговор на онова огромно, надвиснало над целия му живот и съдба и не само над неговите, но и на стотиците хиляди други огромно, исполинско „защо“.
Алексеев разказваше без да се оправдава, без да пита, просто се мъчеше да проумее, да сравни, да открие.
От сутрин до вечер кръстосваше килията, огромен, истинска мечка с черната рубашка без колан, прегърнал някого през раменете с огромната си лапа и питаше ли, питаше… Или разказваше.
— Защо те изключиха, Гаврюша?
— Разбираш ли как стана. Имахме политкръжок. Темата — Октомври в Москва. Пък аз съм бил войник при Муралов[13], като артилерист, два пъти съм раняван. Лично съм прицелвал оръдията срещу юнкерите пред Никитските врата. На политкръжока преподавателят ми вика: „Кой командва войските на съветската власт в Москва в момента на преврата?“. Отвръщам му: „Муралов Николай Иванович.“ Добре го познавах, лично. Как можех да го река другояче? Какво да кажа?
— Това е бил провокационен въпрос, Гавриил Тимофеевич. Нали си знаел, че генерал Муралов е обявен за враг на народа?
— Че как иначе да го речеш. Това го знам не от учебниците по политика. Арестуваха ме още същата нощ.
— А как попадна в Наро-Фоминск? В пожарната?
— Много пиех. Демобилизираха ме от чека още през осемнадесета година. Муралов ме беше изпратил там. Като много сигурен човек… Е, а там започна тази моя болест.
— Каква болест, Гаврюша? Ти си такава здрава мечка…
— Ще видите. И аз не знам каква е… Не мога да я запомня. Не помня какво е ставало с мен през това време. А нещо става… Обзема ме безпокойство, злоба и идва Тя…
— От водката ли е?
— Не, не е от нея… От живота. Водката си е едно на ръка.
— Да беше започнал да учиш… Всички пътища са били отворени пред теб.
— Как да уча? Едни учат, а други трябва да бранят това тяхно учене. Да не приказвам сладки приказки, а, земляк? После минаха години — за рабфак ли съм? Остана тая проклета вохра[14]. И водката. И Тя.
— Имаш ли деца?
— Имах дъщеря от първата жена. Напусна ме. Сега живея с една тъкачка. А, ще припадне, че са ме арестували, ако и не умре. На мен обаче след ареста ми олекна. За нищо не трябва да мисля. Всичко се решава без мен. Други ще имат тази грижа как да живее занапред Гаврюша Алексеев.
Минаха няколко дни, само няколко. Дойде Тя.
Алексеев жално извика, размаха ръце и падна възнак. Лицето му посивя, от посинялата му уста, от отпуснатите устни се стичаше мехуреста пяна. По сивите бузи и косматите му гърди изби гореща пот. Съседите му го хванаха за ръцете, натиснаха краката му. По тялото му на талази преминаваха конвулсии.
— Главата, пазете му главата. — И някой подпъхна черния шинел под потната рошава глава на Алексеев.
Беше дошла Тя. Епилептичната криза продължи много дълго, мощните кълба на мускулите му непрекъснато се издуваха, юмруците удряха някого и съседите му се мъчеха с непохватни пръсти да разтворят тези огромни юмруци. Краката му тичаха нанякъде, ала тежестта на неколцината души, легнали връз тях го удържаше на нара.
Но ето, мускулите постепенно се отпуснаха, пръстите се разтвориха. Алексеев спеше.
През цялото това време дежурните по килия блъскаха вратата, с цяло гърло викаха за лекар. Та нали в Бутирка[15] трябваше да има поне един лекар. Някой Фьодор Петрович Гааз. Или просто дежурен военен лекар с какъв да е ранг — дори лейтенант от медицинската служба.
Оказа се, че не е лесно да бъде извикан лекар, но все пак дойде. Появи се с престилка, облечена върху офицерската униформа, съпроводен от двама яки помощници с вид на фелдшери. Лекарят се покатери на нара и прегледа Алексеев. През това време пристъпът му беше преминал и той спеше. Без да каже нито дума и без да отговори на нито един от въпросите, с които го обсипаха наобиколилите го арестанти, лекарят си излезе. Безмълвните му помощници го последваха. Ключалката щракна и предизвика взрив от възмущение. А когато първоначалното вълнение утихна, прозорчето на вратата се отвори и дежурният надзирател, наведен, за да надзърне вътре, рече:
— Лекарят каза, че не трябва да се прави нищо. Това е епилепсия. Гледайте да не си глътне езика, за да не се задуши… При следващия пристъп няма нужда да го викате. Тази болест не се лекува.
Затворниците повече не викаха лекар. А имаше още много пристъпи.
След припадъците Алексеев се оправяше, оплакваше се само от главоболие. Минаваше ден-два и огромната мечешка фигура с черна униформена рубашка и с черен брич отново изпълзяваше и крачеше ли, крачеше по циментовия под на килията. Сините му очи отново блестяха. След двете дезинфекции в затвора сукното на дрехите му посивя и вече не изглеждаше черно.
А Алексеев все крачеше и крачеше, и простодушно разказваше за предишния си живот, за времето преди да се разболее, като бързаше да сподели с поредния си събеседник това, което още не беше разправял в килията.
— …Казват, че сега имало специални изпълнители. А знаеш ли как беше по времето на Дзерджински?
— Как?
— Ако колегията се произнесеше за смъртна присъда, тя трябваше да се изпълни от следователя, който е водил делото… От онзи, който е докладвал и е настоявал за най-строгото наказание. Искаш смъртна присъда за този човек? Сигурен си, че е виновен, че е враг и трябва да бъде убит? Тогава убий го саморъчно. Много е голяма разликата дали ще подпишеш документа, само ще потвърдиш присъдата, или ще го убиеш лично ти…
— Голяма е…
— Освен това всеки следовател сам трябваше да намери време и място за това… Имаше най-различни случаи. Едни го правеха в кабинетите си, други — в коридорите, в някое мазе. По времето на Дзерджински следователят подготвяше всичко сам… Сто пъти ще премислиш, преди да се решиш да поискаш смъртна присъда за някого…
— Гаврюша, ами разстреляни виждаш ли си?
— Е, виждал съм. Кой не е виждал.
— А вярно ли е, че когото разстрелват, пада по очи?
— Да, вярно е. Когато е с лице към теб.
— Ами ако стрелят в гръб?
— Тогава пада по гръб, възнак…
— А на теб случвало ли ти се е?… В смисъл…
— Не, не съм бил следовател. Нали съм необразован. Просто бях в един от отредите. Борех се срещу бандитизма и така нататък. Разболях се от туй чудо и ме демобилизираха. Заради припадъците. А и започнах да пия. Казват, че също не помагало за лечението.
Затворът не обича хитреците. В килията всеки е пред очите на другите по двадесет и четири часа в денонощието. Човек няма сили да скрие истинския си характер — да се престори на друг в килията на подследствените през минутите, часовете, денонощията, седмиците, месеците на напрежение, в нервната обстановка, когато всичко излишно и показно пада като люспа. И остава истината — не от затвора създадена, ала проверена и изпробвана от него. Волята все още не е сломена, не е смазана, както почти неизбежно става в лагера. Но кой ти мислеше тогава за лагери, и какво представляват те. Някои може би са знаели и са искали да разкажат за тях, да предупредят новаците. Но човек вярва на онова, на което иска да вярва.
Ето го Вебер с черната брада, комунист от Силезия, коминтерновец, когото бяха докарали от Колима за допълнително разследване. Той знае какво е лагер. Ето го и Александър Григориевич Андреев, бивш генерален секретар на дружеството на политзатворниците, десен есер, опознал и царската каторга, и съветските лагери за интернирани. Андреев знае някаква истина, която е непозната на повечето затворници. За тази истина няма как да се разправя. Не защото е някаква тайна, а защото в нея не може да се повярва. Затова и Вебер, и Андреев мълчат. Затворът си е затвор. Затворът за следствени е затвор за следствени. Всеки си има свое дело, своя борба, свое поведение, което не се подсказва, свой дълг, свой характер, своя душа, свой резерв от духовни сили, свой опит. Човешките качества се изпробват не само и не толкова в килиите, колкото извън тях, в някой следователски кабинет. Съдба, която зависи от поредица случайности, а по-често изобщо не зависи от тях.
Дори затворът за следствени — не само за вече осъдените — обича простодушните, откровените. Към Алексеев килията се отнасяше доброжелателно. Дали го обичаха? Нима в следствената килия някой може да бъде обичан? Та това е следствие, място за транзитно преминаване, етап. Към Алексеев килията се отнасяше благосклонно.
Минаваха седмици, месеци, а Алексеев все не го викаха на разпит. И той крачеше ли, крачеше.
Има две следователски школи. Първата смята, че арестуваният на часа трябва да бъде зашеметен, шашардисан. Тази школа гради успеха си върху бързата психологическа атака, върху натиска, върху потискане волята на подследствения, докато той не е дошъл на себе си, не се е ориентирал, не е мобилизирал нравствените си сили. Следователите от тази школа започват разпитите още в нощта на ареста — те са многочасови, изпълнени с всевъзможни заплахи. Втората школа смята, че килията ще измъчи, ще отслаби волята на арестанта за съпротива. Колкото повече време арестантът прекара в килията за следствени преди да се срещне със следователя, толкова по-изгодно е това за водещия разпита. Арестуваният се подготвя за разпита, за първия в живота си разпит, като напряга всичките си сили. А разпит няма. Минава седмица, месец, два месеца. Цялата работа по потискане психиката на арестувания я върши килията вместо следователя.
Не се знае как едната и другата школа са използвали едно толкова ефективно оръжие като изтезанията. Моят разказ се отнася за началото на тридесет и седма година, а изтезанията започнаха през втората половина на годината.
Следователят на Гавриил Тимофеевич бе привърженик на втората школа.
Към края на третия месец от пребиваването на Алексеев дотича едно момиче с войнишка рубашка и го извика „с инициалите, но без багаж“ тоест само на разпит. Алексеев среса с пръсти светлите си къдрици, опъна посивялата си рубашка и прекрачи прага на килията.
Върна се бързо. Значи го бяха разпитвали в специалната пристройка за разпити, никъде не го бяха карали. Алексеев беше учуден, потиснат, поразен, потресен и изплашен.
— Какво има, Гавриил Тимофеевич?
— Има. Сега пък друго. Обвиняват ме в заговор срещу правителството.
— По-спокойно, Гаврюша. В тази килия всички сме обвинени в заговор срещу правителството.
— Казаха, че съм искал да ги убия.
— И това се случва често. А преди в какво те обвиняваха?
— Всичко започна след ареста в Наро-Фоминск. Бях началник на пожарната в текстилната фабрика. С една дума, малък пост.
— Постовете нямат значение, Гаврюша.
— Разпитваха ме за политкръжока. Бил съм хвалил Муралов. Ами че аз бях в неговия отряд в Москва. Как да кажа… А сега изведнъж говорят за нещо съвсем друго.
Белезите от сипаницата и бръчките по лицето му станаха още по-явни. Алексеев се усмихваше някак пресилено спокойно и в същото време несигурно, сините му очи припламваха все по-нарядко. Но, странна работа, епилептичните пристъпи станаха по-редки. Близката опасност, необходимостта да се бори за живота си като че ли бяха изместили припадъците.
— Какво да правя… Те ще ме ликвидират.
— Нищо не трябва да правиш. Говори само истината. Доказвай им я, докато имаш сили.
— Значи мислиш, че няма да ми се случи нищо?
— Напротив, непременно ще ти се случи. Иначе оттук не пускат, Гаврюша. Но между разстрел и десет години затвор има разлика. А десетте години не са пет.
— Разбрах.
Гавриил Тимофеевич започна все по-често да пее. А пееше чудесно. Имаше чист, ясен тенор. Пееше тихо, в най-далечния от шпионката ъгъл:
Как хубава и светла бе нощта,
как нежно светеше ни бледата луна…
Но често, все по-често друга:
Отворете ми, ах, отворете,
колко дни ме делят от смъртта.
И на воля навън ме пуснете,
да изстрадам докрай любовта.[16]
Алексеев спираше да пее, скачаше и крачеше ли, крачеше…
Спречкваше се много често. Животът в затвора, когато си следствен, предразполага към кавги. Това трябва да се знае, да се разбира и човек непрекъснато да се владее или да си отвлича вниманието… Гавриил Алексеев не знаеше тези затворнически тънкости и все напираше да се скара, да се сбие. Някой му казал нещо напреки, друг оскърбил Муралов. Муралов беше неговият бог. Това бе богът на младежките му години, богът на целия му живот.
Когато Вася Жаворонков, машинист от савеловското депо, каза нещо за Муралов в стила на последните партийни учебници, Алексеев се нахвърли върху него и понечи да замахне с медния чайник, с който раздаваха чая в килията.
Този чайник, останал в Бутирския затвор още от царско време, представляваше огромен меден цилиндър. Изтъркан със счукана тухла, той лъщеше като залязващо слънце. Донасяха го закачен на една тояга, а дежурните, докато сипваха чая, го държаха по двама.
Силният като Херкулес Алексеев смело сграбчи чайника за дръжката, ала не можа да го помръдне. Той беше пълен с вода — до вечерта, когато го изнасяха, имаше още много време.
Всичко завърши със смях, макар че Вася Жаворонков бе пребледнял в очакване на удара. Той беше тук почти по същата причина, както и Гавраил Тимофеевич. И него го бяха арестували след сбирка на иолиткръжока. Ръководителят го попитал: „Какво щеше да правиш, Жаворонков, ако съветската власт изведнъж би престанала да съществува?“. Простодушният Жаворонков отвърнал: „Как какво? Щях да продължа да работя машинист в депото. Имам четири деца.“ На другия ден го арестували и следствието вече беше приключило — машинистът очакваше присъдата. Делата си приличаха и Гавриил Тимофеевич се консултираше с Жаворонков, бяха се сприятелили. Но когато обстоятелствата по делото на Алексеев се промениха — бяха започнали да го обвиняват в антиправителствен заговор, — страхливият Жаворонков се отдръпна от приятеля си. Не пропусна да отправи и забележка относно Муралов.
Едва бяха успокоили Алексеев след тази полукомична схватка, когато избухна нова караница. Алексеев отново нарече някого пройдоха. Пак ги разтърваваха. Вече цялата килия разбираше и знаеше: скоро трябва да дойде Тя. Приятелите му крачеха до него и го държаха под ръка, готови всеки миг да го хванат здраво, да притиснат краката му, да предпазят главата. Но Алексеев изведнъж се отскубна, скочи на перваза на прозореца, вкопчи се с две ръце в решетката и започна да я разтърсва, като ругаеше яростно и ръмжеше. Черното му тяло висеше на решетката като огромен черен кръст. Арестантите откъсваха един по един пръстите му от железните пръчки, разтваряха дланите му, бързаха, понеже часовият от наблюдателницата вече бе забелязал суетнята край отворения прозорец.
И тогава Александър Григориевич Андреев, генералният секретар на дружеството на политзатворниците, рече, като сочеше черното тяло, свличащото се от решетката:
— Първият чекист…
Но в гласа му нямаше злорадство.
По земята, пред прага на амбулаторията, имаше пресни следи от мечешки нокти. Катинарчето, хитроумното винтово катинарче, с което се заключваше вратата, се търкаляше в храстите, изтръгнато заедно с халките, направо с дървото…
Вътре шишенцата, бутилките и бурканите бяха пометени от рафтовете и превърнати в стъклена каша. Все още се усещаше острата миризма на валериан.
Тетрадките от фелдшерските курсове, които Андреев беше завършил, бяха накъсани на парчета. Няколко часа той събира лист по лист скъпоценните си записки — по време на курсовете нямаше никакви учебници. В дебрите на тайгата фелдшерът Андреев разполагаше само с тези тетрадки за борбата с болестите. Една от тях беше пострадала особено много. Тетрадката по анатомия. На първата страница неумелата ръка на Андреев, която никога не се беше учила да рисува, бе начертала схемата на деленето на клетките, елементите на клетъчното ядро, тайнствените хромозоми. Но мечешките нокти толкова яростно бяха разкъсвали този чертеж, тази подвързана с целофан тетрадка, че се наложи да я хвърли в печката, в ламаринената печка. Загубата беше непоправима. Това бяха лекциите на професор Умански.
Фелдшерските курсове бяха организирани към затворническата болница, а Умански беше патологоанатом, просектор, завеждащ моргата. Патологоанатомът е висш, нещо като задгробен контрольор на работата на лекуващите лекари. По време на „секцията“, на разрязването, на аутопсията на трупа се определя дали диагнозата е била вярна, а лечението — правилно.
Но затворническата морга е особена. На пръв поглед смъртта, тази велика демократка, не би трябвало да се интересува кой лежи на масата за аутопсия, не би трябвало да разговаря с труповете на различни езици.
Никак не е лесно на лекаря-затворник да лекува затворник-болен, ако лекарят не е подлец.
И в болницата, и в затворническата морга всичко се прави по същия начин, както във всички болници по света. Но — мащабите са други — и истинското съдържание на „историята на заболяването“ на арестанта е различно от „историята на заболяването“ на волнонаемния.
Не само заради това, че представителят на смъртта — патологоанатомът, е все още жив човек с живи чувства, със своите неприятности, положителни качества и недостатъци, със своя си опит. Тук става дума за нещо повече, понеже сухият официален протокол на „секцията“ е недостатъчен както за живота, така и за смъртта.
Ако болният умираше с диагноза рак, а след аутопсията вместо злокачествен тумор се откриваше само огромно хронично физическо изтощение, Умански негодуваше и не прощаваше на лекарите, които не бяха съумели да спасят арестанта от глада. Но ако си личеше, че лекарят разбира каква е причината и нямайки право да назове истинската диагноза „алиментарна дистрофия“ — глад, трескаво търсеше синоними — глад под формата на авитаминози, полиавитаминози, скорбут III, пелагра и неизброими други имена, — Умански помагаше на лекаря с категоричното си мнение. Дори нещо повече. Ако лекарят искаше да се ограничи с приличната диагноза за грипна пневмония или сърдечна недостатъчност, потологоанатомът му обръщаше внимание върху специфичните лагерни условия за всяко едно заболяване.
Лекарската съвест на Умански също беше обвързана, окована. Първата диагноза „алиментарна дистрофия“ бе поставена след войната, след ленинградската блокада, когато и гладът в лагерите бе назован с истинското му име.
Патологоанатомът трябва да е съдия, а Умански беше съучастник… Точно затова бе съдия, защото можеше да е съучастник. Колкото и да беше обвързан с инструкцията, с традицията, със заповедта и разясненията, Умански гледаше по-надълбоко, по-надалеч, беше по-принципен. Виждаше задълженията си не в това да засича дребните лекарски грешки, а да констатира — и да посочва на другите! — онова значително нещо, което се криеше зад тези дреболии, онзи „фон“ на изтощение от глад, който променяше картината на болестта, изучавана от лекаря по учебник. Още не беше написан учебник за арестантските болести. И никога не бе написан.
Измръзванията в лагерите бяха зашеметяващи за пристигналите от „континента“ фронтови хирурзи. Лечението на счупванията се извършваше против волята на болните. За да попаднат в туберкулозното отделение, хората носеха със себе си чужди храчки и слагаха в устата си тази явна бацил на отрова непосредствено преди анализа — при постъпване. Други прибавяха кръв от пръста си към урината, за да попаднат в болницата, та поне за ден, за час да се спасят от най-страшното, което съществуваше — от убийствения и унизителен труд.
Както всички стари колимски лекари, Умански знаеше тези неща, одобряваше ги и ги прощаваше. Не беше написан учебник за арестантските болести.
Умански бе получил медицинското си образование в Брюксел, а по време на революцията се върнал в Русия, заселил се в Одеса, лекувал…
В лагера беше разбрал, че за съвестта му ще е по-добре да реже мъртъвци, отколкото да лекува живи. Станал завеждащ на моргата, патологоанатом.
Седемдесетгодишният все още енергичен старец с разклатени протези и на двете челюсти, с посребряла глава, късо подстриган като арестант, чипонос майтапчия, влезе в класната стая.
За курсистите лекцията му беше от особено значение. Не защото бе първата лекция, а понеже от днес, още с първата дума, казана от професор Умански, курсовете започваха своя живот, започваха да съществуват наяве и сериозно, въпреки че на курсистите това им изглеждаше като приказка. Тревожното време отмина. Решението за началото на курсовете беше взето. За мнозина това означаваше край на изнурителния труд в златодобивните забои, на всекидневната борба за живот. Обучението ни започна с лекциите на професор Умански „Анатомия и физиология на човека“.
С посребрена глава, облечен в разкопчан къс кожух — черен, износен, но все пак кожух, а не ватенка, с каквито ходехме ние, старецът отиде до дъската и стисна в малкото си юмруче огромно парче тебешир. Захвърлил бе смачканата си ушанка на масата — беше април, навън бе все още студено.
„Ще започна лекциите си със строежа на клетката. Сега в научните среди много се спори…“ Къде? За какво се спори? Миналият живот на всичките тези тридесет души — от бивш следовател до продавач в селски магазин — нямаше нищо общо с живота на която и да било наука… Предишният живот на курсистите беше по-далечен и от задгробния — поне в това всеки един бе сигурен… Какво ги интересуваха някакви си спорове в някаква наука? А и що за наука беше това? Анатомия? Физиология? Биология? Микробиология? Нито един от курсистите не би могъл да каже през онзи ден какво е това „биология“. По-грамотните бяха гладували достатъчно дълго, за да загубят интерес към някакъв си спор в някаква си наука…
„…В научните среди много се спори. Сега е прието тези лекции да се изнасят другояче, но аз ще ви го разправя така, както считам, че е вярно. Разбрал съм се е вашата администрация, че този раздел ще ви го изложа по своему.“
Андреев се опита да си представи администрацията, с която се беше разбрал брюкселският професор. Началникът на болницата, който с острия си като на портиер поглед пронизваше всеки курсист по време на кандидатския изпит. Или вмирисания на спирт, с червен нос и хълцащ началник на санитарния отдел. Не можеше да си представи, да измисли някаква друга висша администрация.
„Ще ви изложа този раздел по свой начин. Не искам да крия мнението си от вас.“
„Да крия мнението си“ — повтори шепнешком Андреев, възхитен от тези необикновени думи на необикновената наука.
„Не искам да крия мнението си. Аз, приятели мои, съм вайсманист…“
Умански направи пауза, за да можем да оценим смелостта и деликатността му.
Вайсманист ли? На курсистите им беше все едно.
Никой от тридесетте души не знаеше и така и не научи що е това митоза и какво представляват нуклеопротеидите — хромозомите, съдържащи дезоксирибонуклеинова киселина.
Не се интересуваше от дезоксирибонуклеиновата киселина и администрацията на болницата.
Но минаха година-две, целият обществен живот бе кръстосан от тъмните лъчи на биологичната дискусия и думата „вайсманист“ стана достатъчно разбираема за следователите със средно юридическо образование, както и за обикновените хора, изложени на бурите на политическите репресии. „Вайсманистът“ зазвуча страшно, зазвуча зловещо, подобно на добре познатите „троцкист“ и „космополит“.
Именно тогава, година след биологичната „дискусия“, Андреев си спомни и оцени смелостта и деликатността на стария Умански.
Тридесет молива рисуваха в тридесет тетрадки въображаемите хромозоми. Точно тази тетрадка с хромозомите бе раздразнила най-много мечката.
Андреев бе запомнил Умански не само с тайнствените хромозоми, не само със снизходителните и умни „секции“.
В края на курса, когато новобранците в областта на медицината вече усещаха на раменете си бялата фелдшерска престилка, по която медиците се различаваха от простосмъртните, Умански отново направи странно изказване:
„Няма да ви запознавам с анатомията на половите органи. Разбрах се с администрацията ви. На предишните курсове изнасях тези лекции. От това не излезе нищо свястно. По-добре да използваме останалото време за терапевтична практика — поне ще се научите да поставяте вендузи.“
И курсистите получиха дипломи, без да са изучавали цял един важен раздел от анатомията. Де да беше само това, което не знаеха бъдещите фелдшери!
Един-два месеца след като курсовете бяха почнали, когато вече беше успял да заглуши, да потисне, да се пребори с постоянния глад и вече не се втурваше да грабва всеки фас, който виждаше на пътя, на улицата, на земята, на пода, когато на лицето на Андреев се появиха някакви нови — или стари? — човешки черти и погледът му, не само очите, също беше станал по-човешки, професор Умански го покани на чай.
Чаят беше истински. Тук не им се полагаше хляб и захар, пък и Андреев не очакваше да пие чай с хляб. Чаят представляваше вечерен разговор с професора, разговор на топло, на четири очи.
Умански живееше в моргата, в канцеларията на моргата. Нямаше врата към залата за аутопсии и секционната маса, макар и застлана с мушама, се виждаше от всеки ъгъл на стаята му. Нямаше врата, но професорът беше свикнал с всичките миризми на този свят и се държеше така, сякаш вратата съществуваше. Андреев не можа да усети веднага какво придаваше на помещението вид на истинска стая, но сетне разбра, че подът тук бе с около половин метър по-висок, отколкото в секционната зала. Работата за деня свършваше и Умански поставяше на писалището си снимка на млада жена в някаква тенекиена рамка с грубо закрепено върху нея зеленикаво стъкло от прозорец. Личният живот на професора започваше именно с това отмерено движение-навик. Пръстите на дясната му ръка хващаха чекмеджето на бюрото и го дърпаха, докато не опреше в корема му. С лявата ръка Умански вадеше снимката и я слагаше на масата пред себе си…
— Това дъщеря ви ли е?
— Да. Ако имах син, щеше да е много по-лошо, нали? Андреев добре разбираше значението на разликата между син и дъщеря за един затворник. От чекмеджетата на писалището — оказа се, че те са извънредно много — професорът извади безброй листа нарязана хартия, изпомачкани, захабени, разграфени на колони, много колони и редове. Във всяко квадратче имаше по една дума, изписана със ситния почерк на Умански. Хиляди, десетки хиляди думи, написани с избеляло от времето химическо мастило, на места подновени. Умански знаеше вероятно двадесет езика…
— Знам двадесет езика — рече професорът. — Още от преди Колима. Прекрасно знам староеврейски. Той е в основата на всичко. Тук, в тази морга, редом с труповете, изучих арабски, тюркски, фарси… Направих таблица на общия праезик. Разбирате ли за какво говоря?
— Струва ми се, че да — каза Андреев. — Майка — „мутер“, брат — „брудер“.
— Да, да, но всичко е много по-сложно, по-важно. Направих някои открития. Този речник ще бъде моят принос в науката, ще оправдае живота ми. Не сте ли лингвист?
— Не, професоре — рече Андреев и болка прониза сърцето му — толкова му се прииска в този момент да е лингвист.
— Жалко — мрежата от бръчки по лицето на Умански леко се промени, след това то отново придоби характерния си ироничен израз. — Жалко. Това е занятие много по-интересно от медицината. Но медицината е много по-сигурна, по-спасителна.
Умански беше учил в Брюксел. След революцията се завърнал в родината, започнал работа като лекар. Правилно беше разгадал същността на тридесет и седма година. Бе разбрал, че продължителният му живот в чужбина, това, че знае много чужди езици, свободомислието му са достатъчен повод за репресии; старецът се опитал да надхитри съдбата. Направил смел ход — постъпил на служба в Далстрой, отишъл да работи в Колима, в Далечния север, като лекар, и пристигнал в Магадан като волнонаемен. Лекувал и си живеел. Уви, Умански не взел под внимание универсалността на действащите инструкции. Колима не успяла да го спаси, както не би го спасил и Северният полюс. Арестували го и трибуналът го осъдил на десет години. Дъщеря му се отрекла от врага на народа, изчезнала от живота на Умански, останала само случайно оцелялата снимка върху писалището на брюкселския професор; Присъдата от десет години вече изтичаше. Умански редовно получаваше броя на приспаднатите му работни дни, това живо го интересуваше. Дойде денят, когато Андреев отново бе поканен от професора на чай.
Ожуленото емайлирано канче, пълно с горещ чай, го очакваше. До канчето имаше чаша, истинска стъклена чаша, зеленикава, от мътно стъкло и невероятно мръсна дори за привикналия Андреев. Умански никога не я миеше. Това също беше откритие на професора, негов принос в науката хигиена, принцип, към който той твърдо, настойчиво, с педагогическа търпимост се придържаше през целия си живот.
— При нашите условия мръсната чаша е по-чиста, по-стерилна от измитата. Това е най-добрата хигиена, може би единствената… Разбирате ли?
Умански щракна няколко пъти с пръсти.
— В кърпата има повече инфекция, отколкото във въздуха. Ерго: чашата не трябва да се мие. Моята чаша е староверска, лична. Не бива и да се изплаква — във въздуха има по-малко инфекция, отколкото във водата. Това е азбуката на санитарията и хигиената. Разбрахте ли? — Умански присви очи: — Това откритие е валидно не само за моргата.
Още през четиридесет и шеста година в моргата на болницата след поредното пиене на чай с Андреев и след лингвистичното заклинание, Умански бе зашепнал, почти задъхан, на ухото на Андреев:
— Най-важното е да надживеем Сталин. Всички, които го надживеят, ще оцелеят. Разбрахте ли? Невъзможно е проклятията, които му отправят милиони хора, да не се материализират. Разбрахте ли? Той непременно ще умре от тази всеобща омраза. Ще се разболее от рак или от нещо подобно! Ще оцелеем.
Андреев мълчеше.
— Разбирам и одобрявам вашата предпазливост — каза Умански, вече без да шепне. — Мислите си, че съм провокатор. Аз съм на седемдесет години.
Андреев мълчеше.
— Правилно мълчите — рече му професорът. — Имало е и седемдесетгодишни старци-провокатори. Всичко, е имало…
Андреев мълчеше, възхитен от Умански, без да има сили да надмогне себе си и да заговори. Това механично, всесилно мълчание беше част от поведението, с което Андреев беше свикнал през време на живота си в лагера, живот, изпълнен с много обвинения, следствия и разпити — вътрешни правила, които никак не беше лесно да се нарушат, да се отхвърлят. Андреев стисна ръката на Умански, сухата му, гореща малка старческа длан със силни, горещи пръсти.
Когато присъдата на професора изтече, той пожизнено бе въдворен в Магадан. Умря на 4 март 1953 година, като до последния си час продължи лингвистичния труд, никому незавещан и от никого непродължен. Професорът така и не научи, че е създаден електронен микроскоп и че хромозомната теория е потвърдена експериментално.
Фелдшерът бе по-висок и от високия Крист, плещест, мутрест — отдавна, вече от години, на Крист всички началници му изглеждаха мутрести. Фелдшерът го изправи в ъгъла и с явно одобрение заразглежда жертвата си.
— Значи казваш, че си бил сенитар, а?
— Да.
— Това е добре. Имам нужда от сенитар. От истински сенитар. Да въведе ред. — И фелдшерът посочи огромната мъртва амбулатория, която приличаше на конюшня.
— Аз съм болен — рече Крист. — Трябва да ме настанят в болницата…
— Всички са болни. Има време. Първо ще пооправим тук. Ще използваме ей този шкаф — фелдшерът почука по вратата на огромния празен гардероб. — Е, вече е късно. Измий пода и си лягай. Сутринта да ме събудиш.
Крист още не беше успял да разнесе ледената вода по всички ъгли на невероятно студената амбулатория, когато съненият глас на неговия нов господар прекъсна работата му.
Крист влезе в съседната стая — и тя същият обор. В ъгъла беше натикан един нар. Завит с камара парцаливи одеяла, къси кожуси и дрипи, заспиващият фелдшер го викаше.
— Събуй ми валенките, сенитаре.
Крист смъкна от краката му смрадливите валенки.
— Сложи ги до печката, по-нависоко. А сутринта ще ми ги дадеш топли-топли. Така ги обичам.
Крист изтика с парцала мръсната ледена вода в ъгъла на амбулаторията, тя се сгъсти, стана на ледена каша като водата на замръзваща река. Той подсуши пода, легна на нара си и на часа се унесе в полудрямка — тук винаги спеше така — и сякаш след миг се събуди, фелдшерът го разтърсваше за рамото.
— Какво става? Работата отдавна започна.
— Не искам да съм санитар. Изпратете ме в болницата.
— В болницата ли? Болницата трябва да се заслужи. Значи не искаш да си сенитар?
— Не — отговори Крист и с привично движение закри лицето си с ръце.
— Марш на работа! — фелдшерът го изтика от амбулаторията и тръгна в мъглата заедно с него към портала. — Вижте го тоя мързеливец, симулант. Не му давайте да си поеме дъх — викна той на войниците от конвоя, които изкарваха поредната група затворници отвъд телената ограда. Опитните конвойни подбутнаха Крист с щикове и приклади.
Събираха задръстените в реката дървени трупи и ги отнасяха в лагера, работата беше лека. Мъкнеха ги два километра от местата, където замръзналата до дъно планинска река ги беше изхвърлила още през пролетта. С обелена кора, измити, изсушени от вятъра, дънерите се измъкваха много трудно — държаха ги ръцете на водораслите и клоните, силата на камъните. А трупи имаше в изобилие. Нямаше такива, с които да не се справят. Това радваше Крист. Всеки затворник си избираше дърво според силите. Двата километра път отнемаха почти целия работен ден. Това беше „инвалидно“ селище и от тях не се искаше много. Витаминен ОЛП — отделен лагерен пункт, „витаминен“. Да живее вита! Но Крист не разбираше, не искаше да разбере тази страшна ирония.
Дните се нижеха един след друг, ала него все не го пращаха в болницата. Изпращаха други, не и него. Всеки ден фелдшерът идваше на портала, сочеше Крист с ръкавицата си и викаше на войниците от конвоя:
— Не му давайте да си поеме дъх.
И всичко започваше отначало.
Болницата, така желаната болница, беше само на четири километра от селището. Но за да попадне там, трябваше да има талон, бележка. Фелдшерът разбираше, че той е господар на живота и смъртта на Крист. Крист също го разбираше.
От бараката, в която спеше — в лагера на това му се вика „живее“ — до портала имаше не повече от стотина крачки. Витаминното селище беше едно от най-запуснатите — това правеше фелдшера да изглежда още по-висок, по-едър и по-страшен, а Крист — по-нищожен.
По този път с дължина сто крачки Крист срещна някакъв човек, когото познаваше отнякъде — кой ли беше? А човекът беше отминал, беше изчезнал в мъглата. Отслабналият, гладен мозък не можеше да му подскаже нищо. И все пак… Крист мислеше денем и нощем, превъзмогвайки студа, глада и болката в измръзналите си ръце и крака — кой ли беше онзи човек? Кого бе срещнал на пътеката? Или вече започваше да полудява? Крист познаваше човека, който беше изчезнал в мъглата, познаваше го не от Москва, не от времето, когато е бил свободен. Не, всичко бе много по-важно, много по-близко. И Крист си спомни. Преди две години този човек беше началник на лагер, но не на „витаминен“, а на златодобивен, на златна мина, където Крист се беше срещнал лице с лице с истинската Колима. Онзи беше началник, лагерен шеф, както казват криминалните. Волнонаемен началник — и го бяха съдили по времето на Крист. След съда началникът изчезна, разправяха, че са го разстреляли, а ето че той го срещна на пътеката във „витаминната командировка“. Крист откри бившия началник в кантората на лагера. Работеше на някаква неизвестна длъжност, без съмнение канцеларска — бившият началник беше, естествено, също по петдесет и осми член, но без буква и му разрешаваха да работи в канцеларията.
Разбира се, Крист можеше да познава и да разпознае началника. Но началникът нямаше как да го помни. И все пак… Крист се приближи до преградата — зад такива седят канцеларистите по целия свят…
— Киризиш ме, а? — рече на апашки жаргон бившият началник от лагера и се извърна към Крист.
— Да. Аз съм от мината — каза Крист.
— Радвам се да видя земляк. — И понеже добре разбираше Крист, бившият началник рече: — Отбий се довечера. Ще ти дам една сельодка.
Те не знаеха нито имената, нито фамилиите си. Но онова нищожно, кратковременно нещо, което някога случайно ги бе събрало, изведнъж се беше превърнало в сила, която можеше да промени цял един човешки живот. И самият началник, който щеше да даде своята сельодка не на гладните си „витаминни“ другари, а на Крист, с когото са били заедно в мината, помнеше, знаеше, че златото и „витаминната командировка“ са две различни неща. Нито единият, нито другият не говореха за това. 1/1 двамата разбираха, чувстваха: Крист — своето морално право, а бившият началник — своя дълг.
Всяка вечер бившият началник даваше на Крист по една сельодка. С всяка вечер сельодката ставаше все по-голяма. Лагерният готвач не се учудваше на внезапния каприз на канцелариста, който преди това никога не беше вземал своята порция риба. Крист я изяждаше така, както беше свикнал в златната мина — заедно с кожата, с главата, с костите. Понякога бившият началник му донасяше и някой къшей недояден, нахапан хляб. Крист си помисли, че е опасно да продължава да яде тази вкусна сельодка — ами ако не го приемат в болницата такъв загладен? Кожата му можеше да се окаже недостатъчно суха, тялото — недостатъчно кокалесто. Крист разправи на бившия си началник, че са искали да го пратят в болницата, но местният фелдшер благодарение на своята власт го е оставил тук, та…
— Да, нашият фелдшер е голям копелдак. Тук съм повече от година и не съм чул някой да каже добра дума за него. Но ние ще го надхитрим. Всеки ден, се изпращат хора в болницата. А списъците ги пиша аз. — И бившият началник се усмихна.
Вечерта Крист го извикаха на портала. Там вече имаше двама затворници — единият стискаше в ръката си малък шперплатов куфар.
— Няма конвой, с който да ви изпратим — рече дежурният, застанал на прага. — Утре ще тръгнете.
За Крист това беше равносилно на смърт — утре всичко щеше да се разкрие, фелдшерът щеше да го прати в някой ад. Крист не знаеше как се нарича този ад, където можеха да го изпратят, какво можеше да е по-страшно от това, което вече беше видял. Но не се съмняваше, че има такива места, където да е още по-лошо. Оставаше му само да чака и да си мълчи.
Дежурният се появи отново.
— Прибирайте се в бараката. Няма да има конвой.
Ала арестантът с куфарчето направи крачка напред:
— Дайте назначението на мен, гражданино дежурен. Аз ще ги заведа. По-добре от който и да е боец. Нали ме познавате? Неведнъж сме правили така. Аз съм безконвоен, а тия — къде ще се дянат. През нощта, в този студ…
Дежурният влезе в помещението, веднага след това отново се появи и подаде на човека е куфарчето плик от вестникарска хартия.
— Нещата ви с вас ли са?
— Какви ти неща…
— Е, хайде!
Дръпна желязното резе и пусна тримата арестанти в бялата мразовита мъгла.
Безкоивойният вървеше отпред, според Крист дори тичаше. На места мъглата се отдръпваше и пропускаше жълтата светлина на уличните лампи.
Мина безкрайно много време. По хлътналия корем на Крист и по кокалестия му гръб се стичаха капки гореща пот. Сърцето му биеше ли, биеше. А той все тичаше, тичаше след спътниците си, които изчезваха в мъглата. В края на селището започваше голямо шосе.
— Трябва да те чакаме ли?!…
Крист се изплаши, че ще го изоставят, ще го зарежат.
— Ей, ти — рече му безконвойният. — Знаеш ли къде е болницата?
— Знам.
— Ние ще избързаме. А пред болницата ще те изчакаме.
Арестантите изчезнаха в мрака и Крист, след като си пое дъх, запълзя покрай канавката, като често спираше и отново се впускаше напред. Изгуби ръкавиците си, но не забелязваше, че дращи снега и камъните с голи длани. Ръмжеше, сумтеше, ровеше земята. Отпред не се виждаше нищо освен бяла мъгла. От нея, като надуваха яростно клаксони, изскачаха огромни камиони и на часа изчезваха в мъглата. Ала Крист не спираше да ги изчака да отминат и отново да продължи да пълзи към болницата. Държеше се за насипа, за ниския насип на канавката, проточил се като огромно въже през ледената бездна към топлината и спасението. Крист пълзеше, пълзеше, пълзеше.
Мъглата малко се вдигна и той видя завоя към болницата, както и малките къщурки на болничното селище. Триста крачки, не повече. И като заръмжа отново, Крист отново запълзя.
— Вече си мислехме, че си пукнал — равнодушно и беззлобно рече безконвойният, който стоеше пред вратата на болничната барака. — Без теб не искат да ни приемат.
Но Крист не го слушаше и не отговаряше. Беше дошло време за най-важното, за най-трудното — ще го оставят ли в болницата, или няма да го оставят.
Дойде един лекар — млад, чист, с неправдоподобно бяла престилка, записа всички в книгата.
— Съблечете се.
Кожата на Крист се белеше, падаше от тялото му на леки люспи, подобни на дактилоскопичните отпечатъци в личното му дело.
— На това му се вика пелагра — рече безконвойният.
— И аз имах такова нещо — каза третият, това бяха първите думи, които Крист чу от него. — Свалиха ми кожата от двете длани като ръкавици. Изпратиха ги в Магадан, в музея.
— В музея ли? — презрително се обади безконвойният. — Че малко ли такива ръкавици има там.
Но третият арестант не го слушаше.
— Ей, ти — дърпаше той Крист за ръката. — Чуй какво ще ти кажа! За тая болест непременно ще ти предпишат инжекции с витамин „РР“. На мен също ми ги бяха предписали и аз ги давах на криминалните за хляб. Така оздравях.
Ето че от някакъв шкаф извадиха бланки за „историите на заболяванията“. Три бланки. Всички ще ги приемат. Влезе един санитар.
— Засега във втора.
Измиване с топла вода, бельо без въшки. Коридорът, където върху масата на дежурния още не беше угасен фитилът на газеничето с рибено масло, налято в съдинка, направена от дъното на консервена кутия. Вратата на празната стая, през която лъхаше на студ, на двор, на лед. Санитарят отиде за дърва — да напали изгасналата ламаринена печка.
— Вижте какво — рече безконвойният, — я да легнем заедно, че иначе ще изпукаме от студ.
Тримата легнаха на едно от леглата и се прегърнаха. Сетне безконвойният се изхлузи изпод трите одеяла, събра всички дюшеци и одеяла от стаята, натрупа ги върху леглото, където се бяха свили, и се мушна в кокалестата прегръдка на Крист. Болните заспаха.
Андреев излезе от щолнята[17] и се запъти към склада за лампи — да върне изгасналата си руднична лампа.
„Пак ще се заядат с мен — равнодушно си мислеше той за службата по безопасност на труда. — Нали съм махнал телчето…“
Въпреки забраната в шахтата се пушеше. Ако ги хванеха, очакваше ги нова присъда, но досега не се беше случвало.
Близо до насипището Андреев срещна Ступницки, професора от артилерийската академия. В мината работеше на повърхността като десетник, въпреки че и той бе по петдесет и осми член. Беше оправен работник, чевръст, изпълнителен, подвижен въпреки годините, началството на мината дори не бе и сънувало такива десетници.
— Чуйте — рече Ступницки. — Немците са бомбардирали Севастопол, Киев и Одеса.
Андреев го слушаше много учтиво. Новината звучеше като съобщение за война в Парагвай или в Боливия. Какво му влизаше в работата? Ступницки не гладуваше, беше десетник — затова го интересуваха подобни неща.
Приближи се Гриша Гърка, крадец.
— Какво е това автомат?
— Не знам. Сигурно е нещо като картечница.
— Ножът е по-страшен от всякакъв куршум — назидателно рече Гриша.
— Вярно е — обади се Борис Иванович, бивш хирург. — Нож в корема — това сто на сто води до инфекция, винаги има опасност от перитонит. Огнестрелната рана е по-хубава, по-чиста…
— Най-добре е с пирон — каза Гриша Гърка.
— Строой сее!
Строиха се в редици и тръгнаха от мината към лагера. Конвоят никога не слизаше в шахтата — подземният мрак пазеше хората от побоите. Волнонаемните десетници също гледаха да не ходят там. Не дай си Боже от вентилационния отвор да им се стовари някой голям въглищен къс… Колкото и да обичаше да „побийва“, дори и той, Николай Антонович, „старшият“, почти забрави този си навик. Бъхтеше ги само Мишка Тимошенко, младият надзирател-затворник, който „правеше кариера“.
Мишка Тимошенко вървеше и си мислеше: „Ще напиша заявление да ме пратят на фронта. Че няма да ме пратят — няма, но все ще има някаква полза. Че то иначе и да биеш, и да не биеш — освен нова присъда нищо не можеш получи.“ На сутринта той отиде при началника. Косаренко, началникът на лагера, не беше лош човек. Мишка застана „както се полага“.
— Ето заявление за фронта, гражданино началник.
— Я го гледай… Добре, дай го. Ти си първият… Само че няма да те вземат…
— Заради члена, по който съм осъден ли, гражданино началник?
— Ами да.
— Какво да правя? — рече Мишка.
— Няма да се затриеш. Умееш да се нагаждаш — изхриптя Косаренко. — Я ми извикай Андреев.
Андреев много се учуди. Никога не го бяха викали при самия началник на лагера. Но остана все така безразличен, равнодушен, не изпита страх. Почука на шперплатовата врата на кабинета:
— Затворникът Андреев. Явявам се по ваша заповед.
— Ти ли си Андреев? — рече Косаренко, като взе да го разглежда с любопитство.
— Аз съм, гражданино началник.
Косаренко порови в документите на писалището си, намери нещо и започна да чете наум. Андреев чакаше.
— Имам работа за теб.
— Аз работя като извозвач на трети участък…
— При кого?
— При Корягин.
— Утре ще си останеш у дома. Ще работиш в лагера. Нищо няма да му стане на Корягин без извозван.
Косаренко се изправи, размаха листа и изхриптя:
— Ще разграждаш зоната. Ще навиваш бодливата тел. На вашата зона.
Андреев разбра, че ставаше дума за зоната на петдесет и осми член — за разлика от много други лагери бараката, където живееха „враговете на народа“, беше оградена с бодлива тел вътре в самата лагерна зона.
— Самичък ли?
— Заедно с Маслаков.
„Война е — каза си Андреев, — сигурно така трябва според мобилизационния план…“
— Мога ли да си вървя, гражданино началник?
— Да. Имам два рапорта срещу теб.
— Работя не по-зле от другите, гражданино началник…
— Хайде, върви…
Изправяха ръждивите пирони и сваляха бодливата тел, навиваха я на една тояга. Десет реда, десет метални нишки, освен това и диагонални — за Андреев и Маслаков имаше работа за през целия ден. Тя не беше с нищо по-добра от която и да е друга работа. Косаренко се беше излъгал — чувствата на затворниците бяха загрубели.
По обед Андреев научи още една новина: дажбата хляб бе намалена от един килограм на петстотин грама — новината беше страшна, понеже в лагера останалото ядене не решаваше нищо. Всичко зависеше от хляба.
На другия ден Андреев се върна в мината.
В шахтата беше студено и тъмно както винаги. Той слезе по галерията в долния щрек[18]. Отгоре още не бяха спуснали празните вагонетки и Кузнецов, вторият извозван в смяната, седеше близо до долната площадка, на светло, и чакаше вагонетките.
Андреев седна до него. Кузнецов беше „битовак“, бе убил някого на село.
— Слушай — рече Кузнецов. — Вчера ме привикаха.
— Къде?
— Там. Оттатък моста.
— И какво?
— Наредиха ми да напиша заявление срещу теб.
— Срещу мен ли?
— Да.
— А ти?
— Написах го. Какво можех да направя?
„Наистина — помисли си Андреев, — какво може да се направи?“
— И какво писа?
— Ами това, което ми казаха. Че си хвалил Хитлер…
„А не е подлец — помисли си Андреев. — Той е просто един нещастен човек…“
— И какво смятат да правят с мен? — попита Андреев.
— Не знам. Следователят каза, че това им трябва просто така.
— Разбира се, че е просто така — рече Андреев. — Нали присъдата ми изтича тази година. Ще имат време да ми лепнат нова.
Вагонетките затрещяха по нанадолнището.
— Ей, вие! — извика старшият на хоризонтала. — Бъбривци! Поемайте вагонетките!
— Аз май ще се откажа да работя с теб — каза Кузнецов. — Когато пак ме извикат, ще отговоря: не знам, не работя с него. Та така…
— Най-добре ще е — съгласи се Андреев.
От следващата смяна заедно с него започна да работи Чудаков, също „битовак“. За разлика от приказливия Кузнецов той повечето време мълчеше. Или си беше такъв по рождение, или „оттатък моста“ го бяха предупредили.
След няколко смени Андреев и Чудаков ги сложиха на вентилационния щрек на горния хоризонтал да спускат по тридесетметровия наклон празните вагонетки и да изтеглят пълните. Нагласяваха колелата върху релсите, които водеха надолу, прикрепваха към вагонетката стоманено въже и задържайки с барабана на скрипеца, спускаха вагонетките. Редуваха се да ги закачат. Беше дошъл редът на Чудаков.
Вагонетките вървяха ли вървяха една след друга, работният ден беше в разгара си, когато Чудаков неочаквано сбърка — бутна една вагонетка надолу, без да е закачил въжето. „Орел!“ — авария в шахтата! Чу се глух грохот, дрънчене, трясък на подпори; нанадолнището се изпълние бели облаци прах.
Чудаков веднага го арестуваха, а Андреев се прибра в бараката. Вечерта го извикаха при Косаренко, при началника.
Онзи нервно кръстосваше кабинета си.
— Какво си направил? Питам те какво си направил? Саботьор!
— Да не сте се побъркали, гражданино началник — рече Андреев. — Та Чудаков случайно…
— Ти си го подучил, гадино! Саботьор! Спрял си работата в шахтата!
— Какво общо имам аз? И никой не е спирал шахтата — тя продължава да си работи… Защо сте се развикали?
— Не знаеш, а? Виж какво пише Корягин… Той е партиен член.
И наистина, на масата имаше голям рапорт, изписан със ситния почерк на Корягин.
— Ще отговаряш!
— Ваша воля!
— Изчезвай, гад!
Андреев излезе. В бараката, в стаичката на десетниците се водеше шумен разговор, който секна с влизането на Андреев.
— Кого търсиш?
— Вас, Николай Антонович — рече на старшията Андреев. — Къде да отида на работа утре?
— Ти първо изкарай до утре — обади се Мишка Тимошенко.
— Не е твоя работа.
— Ето, заради такива умници ме осъдиха, честна дума, Антонич — рече Мишка. — Заради тия Иван-Ивановичи.
— Е, тъкмо при Мишка ще отидеш — каза Николай Антонович. — Корягин нареди така. Ако не те арестуват. А Мишка ще те вкара в правия път.
— Трябва да си знаеш мястото — строго се обади Тимошенко. — Проклет фашист.
— Ти си фашист, глупак такъв — каза Андреев и отиде да раздаде нещата, които имаше, на другарите си — резервните партенки, стария, но още здрав памучен шал, за да няма нищо излишно, когато дойдат да го арестуват.
Съсед по нар му беше Тихомиров, бивш декан на минния факултет. Работеше в шахтата като крепач. Главният инженер се беше опитал да „издигне“ професора поне до десетник, но началникът на въгледобивния район Свишчев му бе отказал категорично и го бе изгледал с неодобрение.
— Ако назначим Тихомиров — рече той на главния инженер, — тогава за вас няма да има работа в шахтата. Разбрахте ли? И да не съм чул повече подобни приказки.
Тихомиров очакваше Андреев.
— Е, какво стана?
— Няма да го вземаме присърце — рече Андреев. — Какво да се прави, война е.
Не го арестуваха. Оказа се, че Чудаков не иска да лъже. Държаха го около месец на карцерна дажба — чаша вода и триста грама хляб, ала не можаха да го склонят да напише никакво заявление: Чудаков не беше в затвора за първи път и знаеше кое колко струва.
— Какво ми даваш акъл? — рекъл на следователя. — Андреев не ми е сторил нищо лошо. Знам законите. Нямате никакъв интерес да ме съдите мен. На вас ви трябва Андреев. Да знаете, че докато съм жив, няма да можете да го осъдите, още много лагерен хляб има да ядете.
— Е — рече Корягин на Мишка Тимошенко. — Ти си ни последната надежда. Ще се справиш.
— Ясно, разбрах — каза онзи. — Първо ще го „ударим през корема“ — ще му намалим дажбата. И ако се изтърве…
— Глупак — прекъсна го Корягин. — Какво да се изтърве? От Луната ли падаш?
Корягин премести Андреев да работи извън мината. През зимата температурата в шахтата не падаше под минус двадесет градуса в долните хоризонти, а навън бе минус шестдесет. Сложиха Андреев нощна смяна на високото насипище, където изсипваха скална маса. От време на време там се изкачваха вагонетките и Андреев трябваше да ги разтоварва. Вагонетките бяха малко, беше страшен студ и дори най-слабият вятър превръщаше нощта в ад. Там Андреев се разплака за първи път, откакто беше стъпил на колимска земя — преди никога не му се беше случвало, освен на младини, когато получаваше писма от майка си и нямаше сили да ги прочете или да си спомни за тях без сълзи. Но това беше отдавна. А защо плачеше тук? От безсилие, от самота, от студ — Андреев беше свикнал, беше се настроил в лагера да си припомня стихове, да си шепне нещо, да си го повтаря беззвучно, но на студа не можеше да мисли. Човешкият мозък не е в състояние да работи, когато дърво и камък се пукат.
След няколко ледени смени Андреев отново се озова в шахтата, пак като извозвач, и заедно с него отново работеше Кузнецов.
— Добре е, че си тук! — зарадва се Андреев. — И мен ме прибраха в шахтата. Какво става с Корягин?
— Говори се, че вече са събрали материали срещу теб. Достатъчно били — разправи му Кузнецов. — Нямали нужда от повече. Затова се върнах. Добре се работи с теб. И Чудаков го пуснаха. Като скелет е. Сега е баняджия. Вече няма да работи в мината.
Новините бяха важни.
След края на смяната и след като се отчетяха, десетниците-затворници се връщаха в лагера без конвой. Мишка Тимошенко реши да отиде на баня преди работниците от лагера, както правеше винаги.
Някакъв непознат баняджия махна резето на вратата и му отвори.
— Къде бе?
— Аз съм Тимошенко.
— Виждам, че си Тимошенко.
— По-малко дрънкай — рече му десетникът. — Ако още не си опитвал соната ми, ще я опиташ. Върви да подаваш пара. — И като избута баняджията, Тимошенко влезе вътре. Миньорската баня бе потънала в черен, влажен мрак. Черен, опушен таван, черни тасове, черни дървени пейки покрай стените, черни прозорци. Беше тъмно и сухо като в шахта, на стълба насред банята висеше миньорска лампа с пукнато стъкло, закачена с кукичка като на подпора в шахтата.
Мишка бързо се съблече, избра си една полупразна бъчва със студена вода, вкара вътре тръбата за парата — в баняла имаше бойлер и водата се подгряваше с гореща пара.
Мършавият баняджия гледаше от прага розовото, охранено тяло на Тимошенко и мълчеше.
— Ето, така обичам — рече десетникът, — парата да е жива. Стопли малко водата, аз ще вляза в бъчвата, а ти пускай по малко. Когато стане добре, ще почукам по тръбата и ще спреш парата. Предишният баняджия, едноокият, знаеше всичките ми навици. Къде е той?
— Не знам — отвърна мършавият. Ключиците му опъваха фланелата.
— А ти откъде се появи?
— От изолатора.
— Да не би да си Чудаков?
— Да.
— Не можах да те позная. Това е на добро — засмя се десетникът.
— В изолатора „напълнях“ така — затова не можеш да ме познаеш! Слушай, Мишка — рече Чудаков, — аз те видях…
— Къде?
— Оттатък моста. Чух, какви ги пееше на следователя…
— Всеки се спасява както може — рече Тимошенко. — Такъв е законът на тайгата. Сега е война. А ти си глупак. Глупак си, Чудаков. И глупак ще си останеш. Така ще си изпатиш заради този мръсник Андреев.
— Е, това вече си е моя работа — рече баняджията и си излезе. Парата забуча, забълбука в бъчвата, водата се стопли. Мишка почука и Чудаков я спря.
Десетникът се качи на една пейка и се намъкна във високата, дълбока бъчва… Имаше и по-ниски, по-широки, но той обичаше да се напарва именно в тази. Водата му стигаше до гърлото. Като примижаваше от удоволствие, Тимошенко почука по тръбата. Парата веднага започна да бълбука. Стана топло. Миша даде условния сигнал на баняджията, но горещата пара продължаваше да нахлува през тръбата. Водата започна да става вряла, Тимошенко се изплаши и отново заблъска, като се опитваше да се измъкне, да изскочи от бъчвата, ала тя беше прекалено тясна, желязната тръба също му пречеше, в банята не се виждаше нищо от бялата клокочеща, гъста пара и Мишка закрещя диво.
През този ден работниците не ги водиха да се къпят.
Когато отвориха вратата и прозорците, гъстата мътнобяла мъгла се разсея и дойде лагерният лекар. Тимошенко вече не дишаше — беше се сварил жив.
Чудаков го откараха нанякъде и се върна едноокият баняджия — не го бяха местили на друга работа, просто беше останал един ден по група „В“ — временно освободен поради болест. Имал „температура“.
Дъното на дървената бъчва беше избито и заменено с решетка от железни ленти. Държаха вътре кучето Казбек. Сотников го хранеше със сурово месо и молеше всички, които минаваха наблизо, да ръчкат животното с една тояга. Казбек ръмжеше и правеше тоягата на трески. Техническият ръководител на обекта Сотников възпитаваше чувство на злоба в бъдещото куче-пазач.
По време на цялата война златото се промиваше в корита — начин, който преди бе забранен в мините. Едно време така имаха право да работят само хората от проучвателските групи. Преди войната дневната норма се даваше в кубометри почва, а през войната — в грамове метал.
Едноръкият работник чевръсто нагребваше с лопатката пръст в коритото, гребваше вода и внимателно разклащаше коритото над потока, като изхвърляше в него размития чакъл. Когато водата се оттичаше, на дъното оставаше някоя и друга златна люспица; човекът оставяше коритото на земята, взимаше люспата с нокът и я слагаше в къс хартия. Хартията се сгъваше така, както се увиват прахчетата в аптеките. Цяла бригада от едноръки членовредители „миеше“ зиме и лете злато. Люспите метал, златистите зрънца, се предаваха в касата на мината. Срещу това ги хранеха.
Следователят Иван Василиевич Ефремов залови загадъчния убиец, когото издирваха повече от седмица. По онова време в къщурката на геолозите, работещи на терен на около осем километра от селището, бяха съсечени с брадва четирима бомбаджии. Задигнати им бяха хлябът и махорката, парите не ги бяха намерили. Седмица по-късно в работническия стол един татарин от дърводелската бригада на Русланов сменил щипка махорка за варена риба. От началото на войната в мините не бяха виждали махорка, караха им „амонал“ — долнокачествен зелен тютюн, невероятно силен — правеха се опити по отглеждането му. Махорка имаха само волнонаемните. Татаринът бе арестуван и си призна всичко, дори посочи мястото в гората, където захвърлил в снега окървавената брадва. Иван Василиевич Ефремов го чакаше голяма награда.
Случи се така, че съсед по нар на този татарин — най-обикновен гладен хлапак, „фитил“ — беше Андреев. Арестуваха и него. Пуснаха го след две седмици, а през това време се бяха случили много нови неща — Колка Жуков беше съсякъл омразния бригадир Корольов. Този бригадир всеки ден биеше Андреев пред очите на всички — биеше го без злоба, методично, и Андреев много се страхуваше от него.
Андреев опипа останалото в джоба му парче бял американски хляб. Има хиляди начини как да продължиш удоволствието от храненето. Можеше да ближе този хляб, докато не изчезне от дланта му, можеше да отронва трохи, съвсем малки трохи, и да смуче всяка една, да я премята с език в устата си. Можеше да го препече на печката, която гореше непрекъснато, да поизсуши хляба и да яде тъмнокафявите, обгорени парченца — още не станали на сухар, но които вече не бяха хляб. Можеше да нареже хляба с нож на тънки пластинки и чак тогава да ги подсушава. Можеше да свари хляба във вряла вода, да го кипне, да го разбърка и да направи от него гореща брашнена супа. Можеше да дроби парченца в студена вода и да ги соли — ставаше нещо като попара. Трябваше да успее да направи всичко това за петнадесетте минути, които му оставаха от обедната почивка. Андреев дояждаше хляба по свой начин. В една малка консервена кутия вреше вода, безвкусна снежна вода, мръсна от попадналите вътре въгленчета или иглички от клек. Андреев пъхаше хляба в побелялата вряща вода и чакаше. Хлябът се надуваше като сюнгер, един бял сюнгер. С пръчица, с треска Андреев откъсваше горещи парчета от сюнгера и ги лапаше. Размекналият се хляб изчезваше мигновено в устата му.
Никой не обръщаше внимание на приумицата му. Той беше един от стотиците хиляди колимски „фитили“, „мърши“, чийто разум отдавна беше мръднал.
Кашата също беше по линията на лендлиза[19] — американска, със захар. И хлябът беше по лендлиз от канадско брашно, смесено с костен прах и ориз. Хлябът ставаше необикновено пухкав и нито един от раздаващите не рискуваше да приготвя „дажбите“ от вечерта всяка „двестаграмка“ за една нощ олекваше с десетина-петнадесет грама и дори най-честният хлеборезач можеше въпреки доброто си желание да се окаже мошеник. Белият хляб се абсорбираше почти напълно от организма, който изхвърляше излишното само веднъж на няколко дни.
Супата — първото блюдо — също беше по лендлиз: с миризма на свинско задушено, с влакна месо, които приличаха на туберкулозни пръчици, гледани под микроскоп — имаше ги в паницата с обеда на всеки един от нас.
Разправяха, че имало и салам, консервиран салам, но за Андреев той си остана легенда, както и кондензираното мляко „Алфа“, което мнозина си спомняха от детските години, от колетите на „Ара“, фирмата „Алфа“ още съществуваше.
По линията на лендлиза бяха и червените кожени обувки с дебела подметка. Раздаваха ги само на началството — дори не всеки майстор от мините можеше да получи от тях. За началниците бяха и кутиите с „комплекти“ — костюми, сака и ризи с вратовръзки.
Разправяха, че имало и вълнени дрехи, събрани от американското население, но до затворниците те не стигаха — жените на началниците много добре отбираха от качеството им.
Затова пък до затворниците достигаха инструментите. Те също бяха по лендлиз — криви американски лопати с къси боядисани дръжки. Личеше си, че някой беше мислил каква да бъде формата им. От лопатите всички бяха доволни. Боядисаните дръжки се махаха и се слагаха нови, прави и дълги, по мярка за всеки — краят на дръжката трябваше да стига до брадата на човека.
Ковачите леко поизправяха върховете на лопатите, заостряха ги — получаваха се един път инструменти.
Американските брадви бяха много лоши. Не брадви, а брадвички, като индиански томахавки в книжките на Майн Рид, и не ставаха за сериозна дърводелска работа. Брадвите по лендлиз направиха силно впечатление единствено на майсторите на мебели — инструментите с хилядолетна история явно отмираха.
Жагите бяха тежки, дебели, неудобни за работа.
За сметка на това смазката беше великолепна — бяла като масло, без миризма. Криминалните се опитаха да я пробутват за краве масло, но в мините вече нямаше никой в състояние да купува краве масло.
„Студебейкърите“, получени по лендлиз, препускаха нагоре-надолу по стръмните хълмове на Колима. Това беше единствената кола в Далечния север, която не се плашеше от баирите.
Огромните „Даймонди“, също получени по линията на лендлиз, влачеха деветдесет тона товар.
Лекувахме се също по лендлиз — медикаментите бяха американски и за първи път се появи чудодейният в началото сулфидин. Лабораторният инвентар беше подарък от Америка. Рентгенови апарати, гумени грейки и термофори…
За това, че белият американски хляб ще свърши, се говореше още миналата година, след Курската дъга, но Андреев не се вслушваше в тези лагерни „партенки“. Да става каквото ще. Беше минала още една зима, той все още бе жив — той, който кроеше планове най-много до вечерта.
— Черничък ще има скоро, черничък. Черен хляб. Нашите наближават Берлин.
— Черният е по-здравословен, така казват докторите.
— Значи американците са глупаци, така ли?
На тази бъдеща мина нямаше нито един радиоапарат.
„Инфекция на убийството“, както казваше Воронов — спомни си Андреев; Убийството е заразно. Щом някъде убият бригадира си — веднага се намират подражатели и бригадирите определят хора, които да дежурят, докато те спят, да охраняват бригадирския сън. Но всичко бе напразно. Един го съсекли, на втори му пръснали главата с лост, на трети му прерязали врата с трион…
Само преди месец Андреев си седеше край огъня — беше негов ред да се топли. Смяната привършваше, огънят беше започнал да изгасва и поредните четирима арестанти седяха, наобиколили пламъка, с протегнати към него и към отиващата си топлина ръце. Всеки докосваше червените въглени с голите си длани, с измръзналите си, безчувствени пръсти. Бялата мъгла лежеше с цялата си тежест върху плещите им, гърбовете и раменете им трепереха и желанието им да се притиснат към огъня ставаше още по-силно, не смееха да се изправят, да се огледат, нямаха сили да станат и да отидат по местата си, всеки в своя шурф, където копаеха ли, копаеха… Нямаха сили да станат и да се отдалечат преди задалият се бригадир да е стигнал до тях.
Андреев лениво размишляваше с какво ли ще ги налага бригадирът, ако реши да ги бъхти. Явно с някоя главня или с камък… по-вероятно с главня…
Бригадирът вече беше на десетина крачки от огъня. Изведнъж от един изкоп близо до пътеката, по която вървеше, изпълзя човек с лост в ръка. Настигна бригадира и замахна. Онзи рухна по очи. Човекът захвърли лоста в снега и мина край огъня, до който седеше Андреев с тримата други работници. Запъти се към големия огън, където се грееше конвоят.
По време на убийството Андреев не промени позата си. Никой от четиримата не помръдна от мястото си, нямаха сили да се дръпнат от огъня, от изплъзващата се топлина. Всеки искаше да седи до края, до мига, в който те изгонят. Но нямаше кой да ги гони — бригадирът беше мъртъв — и Андреев и другарите му бяха щастливи.
С последно усилие на нещастния си гладен, препатил мозък Андреев разбираше, че трябва да търси някакъв изход. Не желаеше да сподели съдбата на едноръките промивани на злато. Той, който на времето си беше дал дума да не става бригадир, не търсеше спасение в опасните лагерни длъжности. Неговият път щеше да е друг — нямаше нито да краде, нито да бие другарите си, нито да доносничи. Андреев търпеливо изчакваше.
Тази сутрин новият бригадир го изпрати за амонит — жълт прах, който бомбаджията насипваше в книжни кесии. В големия завод, където се стоварваше и разфасоваше експлозивът, пристигнал от „континента“, работеха жени-затворнички — работата се считаше за лека. Заводът оставяше върху тях своето клеймо — косите им ставаха златисти като от кислородна вода.
В малката ламаринена печка в барачката на бомбаджиите горяха парчета амонит.
Андреев показа бележката от надзирателя, разкопча връхната си дреха и развърза парцаливия шал.
— Трябват ми партенки, момчета — рече той. — Чувал.
— Ами че нашите чували… — започна един млад бомбаджия, но по-възрастният го сръга с лакът и онзи млъкна.
— Ще ти дадем — каза по-възрастният. — Ето.
Андреев си свали шала и го подаде. Сетне накъса чувала на ивици и си омота краката — по селски, понеже на света съществуват три начина за навиване на партенки: „по селски“, „по армейски“ и „по градски“.
Андреев си омотаваше краката по селски, като премяташе партенката около стъпалото си. С мъка натика краката си в плъстените ботуши, изправи се, взе сандъка с амонала и излезе. На краката му беше горещо, на врата — студено. Андреев знаеше, че и едното, и другото няма да е за дълго. Предаде амонита на надзирателя и се върна при огъня. Трябваше да го дочака.
Най-сетне надзирателят се приближи.
— Да запалим по една — на часа се обадиха няколко души.
— Някой ще запали, друг няма — и надзирателят, като отметна пеша на късия си кожух, извади ламаринена кутийка с махорка.
Едва сега Андреев развърза парцалите, които крепяха плъстените му ботуши да не се разпаднат, и ги събу.
— Бива си ги партенките ти — без завист се обади някой, увит в дрипи, и посочи към краката му, усукани с парчета плътен, лъскав кеневир.
Андреев се настани по-удобно, премести краката си и се разкрещя. Лумна жълт пламък. Просмуканите с амонит партенки горяха ярко и бавно. Панталонът и ватенката тлееха, обхванати от огъня. Хората край него отскочиха настрани. Надзирателят събори Андреев на земята и го засипа със сняг.
— Какво направи, гад такъв!
— Прати някой за каруца. И попълни бланка за нещастен случай.
— Наближава обед, потрай малко…
— Не, не мога да трая — излъга Андреев.
В болницата поляха краката му с топъл разтвор на калиев хиперманганат и го сложиха да лежи без превръзки. Одеялото бе закрепено на рамка — получи се нещо като палатка. Андреев си беше осигурил болница за дълго време.
Надвечер в стаята влезе лекарят.
— Ей, господа каторжници — рече им той, — войната е свършила. Свършила е още преди седмица. Пристигна втори куриер от Управлението. А първия, разправят, бил убит от бегълци.
Но Андреев не го слушаше. Температурата му се покачваше.
В мрачните шеги, присъщи единствено на лагера, банята често бива наричана „произвол“. „Леваците викат: произвол! — началникът ни кара да ходим на баня“ — това е най-обикновена, така да се каже, традиционна ирония, която е дошла от криминалните, по природа много наблюдателни. В тази шеговита забележка има много горчива истина.
Банята е винаги отрицателно събитие за затворниците, събитие, което прави живота им още по-непоносим. Този факт е поредното доказателство за „изкривената перспектива“, което май е най-важното, основно нещо, придобивано от попадналия тук да изтърпява наказанието си — „термина“, както то нарича Достоевски.
Направо е за чудене — как е възможно? Да клинчиш от баня — това винаги будеше недоумение сред лекарите и сред всички началници, които виждаха в пренебрегването на банята вид протест, нарушение на дисциплината, предизвикателство по отношение на лагерния режим. Но фактът си е факт. И години наред банята е цяло събитие в лагерите. Конвоят се мобилизира, инструктира, всички началници лично участват в излавянето на кръшкачите. Да не говорим за лекарите. Да се организира къпането и да се дезинфекцира бельото в дезинфекционните камери е пряко служебно задължение на санитарната част. Цялата нисша лагерна администрация от затворниците (старейшини и нарядчици) също зарязва работата си и се занимава единствено с банята. В крайна сметка производственото началство също неизбежно се оказва въвлечено в решаването на този голям въпрос. В дните, определени за баня (три пъти месечно), се прилагат редица производствени мерки.
През тези дни всички са на крак от ранни зори до късна вечер.
Защо ставаше така? Нима и най-мизерният човек, би се отказал да се изкъпе, да махне от себе си мръсотията и потта, покрили прояденото му от кожни болести тяло, и поне за час да се почувства по-чист?
Има една руска поговорка: „Щастлив като след баня“, и тази поговорка съвсем вярно и точно отразява физическото блаженство, което изпитва човек с чисто, измито тяло.
Нима хората до такава степен са изгубили разума си, та не разбират, не искат да разберат, че без въшки е по-добре, отколкото с въшки? А въшките са много, почти е невъзможно да бъдат унищожени без помощта на дезинфекционната камера, особено в претъпканите бараки.
Понятието въшливост се нуждае от уточнение. Десетина въшки в бельото са нищо. Въшките започват да безпокоят затворниците и хората едва когато вече ги тръскаш от дрехите, когато вълненият пуловер мърда от само себе си, разтърсван от загнездилите се в него паразити.
Нима човек, какъвто и да е той, не би искал да се отърве от това мъчение, лишаващо го от сън и в борбата с което той разчесва до кръв мръсното си тяло?
Разбира се, че би искал. Но — първото „но“ е в това, че за банята не се предвиждат почивни дни. Затворниците ги водят там или след, или преди работа. А след многочасовия труд на студено (през лятото не е по-леко), когато всички помисли и надежди на човека са съсредоточени върху желанието колкото може по-бързо да стигне до наровете, до храната и да легне да спи — забавянето заради къпането е почти непоносимо. Банята винаги се намира на голямо разстояние от бараките. Това е така, защото същата баня се използва не само от затворниците — там се къпят и волнонаемните от селището, затова тя обикновено се намира не в лагера, а в селището.
Хората се бавят в банята не някакъв си час, през който трябва да се измият и да дезинфекцират дрехите си. Затворниците са много, мият се на групи и всички закъснели (тях ги карат в банята направо от работа, без първо да се отбиват в лагера, тъй като там те биха се разбягали и биха намерили някакъв начин да не ходят на баня) чакат на опашка на студа. Когато е много студено, началството се старае арестантите да стоят по-малко време навън — пускат ги в съблекалнята, в която има място за 10–15 човека, натикват вътре стотина души, облечени с връхни дрехи. Съблекалнята обикновено не се отоплява или се отоплява слабо. Всички се омешват — голите и облечените с памуклийки, блъскат се, псуват, ехти непрекъсната гълчава. И крадците, и тези, които не са крадци, се възползват от шума и от блъсканицата и задигат вещите на другарите си (а идват и други бригади, които живеят отделно — откраднатото е невъзможно да се намери). Няма къде другаде да се оставят дрехите.
Второто, или по-точно третото „но“ е това, че докато бригадата е на баня, дневалните са длъжни — под контрола на хора от санитарната част — да почистят бараката: да преметат, да измият пода, да изхвърлят всичко излишно. Това изхвърляне на излишното се върши най-безпощадно. Но нали всеки парцал в лагера представлява ценност и човек трябва доста да се поблъска, докато се сдобие С резервни ръкавици и партенки, да не говорим за други, по-малко портативни неща, особено за продуктите. Всичко това съвсем законно изчезва по време на банята. Безполезно е човек да носи резервните дрехи със себе си на работа и в банята — зорките, опитни очи на криминалните веднага ги забелязват. На кой да е крадец ще му дадат поне една цигара за някакви си ръкавици или партенки.
На човек е присъщо бързо да се затрупва с разни дреболии — независимо дали е просяк или лауреат, все едно. При местенията (съвсем нямам предвид затворническите) всеки констатира наличието на толкова дребни предметчета, че чак се чуди — откъде са се насъбрали. И тези вещи започват да се подаряват, да се продават, да се изхвърлят, докато останат толкова в куфара, че капакът да може, макар и с мъка, да се затвори. При арестантите е същото. Нали са работници — трябва да имат и игла, и парчета плат за кръпки, и може би дори резервна стара паница. Всичко това се изхвърляше и след всяка баня хората отново си стягаха „домакинството“, ако предварително не бяха успели да заровят нещата си някъде дълбоко в снега, за да ги измъкнат оттам на другия ден.
По времето на Достоевски в банята са давали по един тас вряла вода (останалото леваците са си го купували). Тази норма се е запазила и до ден-днешен. Един дървен тас не много гореща вода и парещи, залепващи за пръстите парчета лед, насипани в една бъчва — без ограничение. Тасът е един — не се дава никакъв втори съд, в който да се приготви водата. Ще рече, горещата вода се изстудява с парчета лед и това е всичко, с което арестантът трябва да си измие главата и тялото. През лятото вместо лед се дава студена вода, все пак вода, а не лед.
Затворникът трябва да умее да се измие с всякакво количество вода — от една лъжица до една цистерна. Ако водата е една лъжица, той ще измие гноясалите си очи и ще смята тоалета си за завършен. Ако е цяла цистерна — ще пръска съседите си, ще сменя водата всяка минута и ще се изхитри да употреби в срок порцията си. Ако е чаша, черпак или тас, си има друга сметка и неписана технологическа инструкция.
Всичко това говори за остроумие при решаването на един такъв битов въпрос, какъвто е банята. Но разбира се, не решава въпроса с чистотата. Да се измиеш в банята си оставаше неосъществима мечта.
В самата баня, отличаваща се със същия шум, облаци пара и крясъци (викат като в баня — кой не знае този израз), няма никаква допълнителна вода, а и никой не е в състояние да я купи. Там не достига не само водата. Топлината също е недостатъчна. Ламаринените печки не винаги са нажежени до червено и в банята най-често просто си е студено. Това усещане се подсилва от пролуките — под вратата, по стените — през които винаги духа. Баните ги строят както всички дървени постройки — направо върху мъха, който бързо изсъхва и се рони, и на негово място зейват процепи. Всяко ходене на баня е съпроводено с риск от настинка и това се знае от всички (включително, разбира се, и от лекарите). След всяка баня списъкът на освободените от работа по болест, на действително болните се увеличава и това го знаят всички лекари.
Да не забравяме, че дървата за банята се носят предния ден на гръб от самите бригади, което забавя връщането в бараките с около два часа и неволно настройва срещу дните за баня.
Но всичко това е нищо. Най-страшното е дезинфекционната камера, задължителна според инструкцията при всяко къпане. Долното бельо в лагера е два вида: „индивидуално“ и „общо“. Това са чиновнически, официално възприети изрази заедно с такива словесни бисери, като „въшлясалост“, „одървениченост“ и т.н. „Индивидуалното“ бельо — това е по-новото, по-запазеното, което се заделя за лагерната прислуга, за затворниците-десетници и тям подобни привилегировани лица. Бельото не принадлежи лично на тези арестанти, но се пере отделно и по-грижливо, по-често се заменя с ново. А „общото“ бельо си е общо бельо. Раздава се направо в банята, след миене, срещу мръсното, което впрочем се събира и брои отделно преди това. За никакъв избор според ръста не може да става и дума. Чистото бельо си е жива лотария и ми е било винаги чудно и болно до сълзи да виждам как възрастни хора плачат, когато получават изтлели чисти долни дрехи вместо мръсните си, но здрави. Нищо не е в състояние да накара човек да надмогне дребните неприятности, от които е изтъкан животът. Нито това, че тези дрехи ще са до следващата баня, че в края на краищата животът им е погубен и до чифт долни дрехи ли им е да му мислят? А и здравото бельо го получават също по една случайност, но те спорят, плачат. Това, естествено, е явление от типа на същите тези психически аномалии, характерни за почти всяка постъпка на затворниците, същата онази деменция, която един лекарневропатолог наричаше универсална болест.
Животът на арестанта в душевните му преживявания е сведен до положението, че получаването на бельо през тъмното прозорче, водещо към тайнствените дълбини на помещенията на банята, е събитие, което му коства нервите. Много преди раздаването на бельото изкъпалите се хора стоят на тълпа пред това прозорче. Обсъждат какво бельо са раздавали миналия път, а какво — преди пет години в Бамлаг, и щом отвътре махнат дъската от прозорчето, всички се втурват натам, като се изблъскват взаимно с хлъзгавите си, мръсни, миризливи тела.
Бельото, което раздават, не винаги е сухо. Много често то е мокро — не успяват да го изсушат, дървата не стигат. А едва ли на някой му е приятно да облече мокри дрехи след къпането.
По адрес на свикналите с всичко баняджии се сипят проклятия. Облеклите влажното бельо започват на часа да замръзват, но трябва да изчакат дезинфекцията на връхните дрехи.
А какво представлява дезинфекционната камера? Това е един трап, покрит отгоре с дървени трупи и измазан отвътре с глина; има и ламаринена печка, която се пали отвън. В помещението се закачат на тояги ватенките и панталоните, вратата се затваря добре и дезинфекторът започва да „пали“. Вътре няма нито термометри, нито торбички със сяра, с които да може да се определи достигнатата температура. Успехът зависи или от случайността, или от добросъвестността на дезинфектора.
В най-добрия случай достатъчно нагрети са само дрехите близо до печката. Останалите, на които те спират топлината, само се овлажняват, а закачените в далечния от печките край си остават студени. Камерата изобщо не изтребва въшките. Тя е само проформа и спомага за създаването на допълнителни мъки за арестанта.
Това се знае много добре и от лекарите, но как да оставят лагера без дезинфекционна камера? И ето че след цял час чакане в голямата „облекалня“ започват да вадят на вързопи дрехите, тези абсолютно еднакви комплекти; хвърлят ги на пода и оставят всеки сам да си открие своите. Арестантът започва да навлича с псувни разпилените, мокри от парата ватени дрехи. През нощта за сметка на съня си ще трябва да ги суши край печката в бараката.
Нищо чудно, че никой не обича дните, определени за баня.
Камионът спря до реката и хората започнаха да се „стоварват“, като тромаво и бавно прехвърляха вдървените си крака през борда на „Студебейкъра“. Левият бряг на реката беше нисък, десният — скалист, както и би трябвало да бъде според теорията на академик Бер. Спуснахме се от пътя направо в коритото на планинския поток и изминахме около двеста крачки по измитите, сухи камъни, които громоляха под краката ни. Тъмната ивица вода, която изглеждаше толкова тясна от брега, се оказа широка и бърза плитка планинска река. Чакаше ни една плоскодънна лодка — лодкарят, с прът вместо весла, прекарваше на отсрещната страна по трима души и се връщаше.
Прехвърлянето продължи до вечерта. На другия бряг дълго се катерихме по тясна камениста пътека, помагайки си един на друг като алпинисти. Пътечката, едва забележима сред пожълтялата, посърнала трева, водеше към една клисура, където в синкавата далечина се събираха върховете на планините отляво и отдясно — изворът на ручея в тази клисура се казваше Елмазният извор.
Това беше чудна „командировка“ — същият този Елмазен извор, към който толкова отдавна и така напразно се стремяхме от златодобивните забои и за който всички бяхме чували толкова невероятни неща. Разправяха, че там нямало конвой, нямало нито проверки, нито безкрайни преброявания, нямало бодлива тел, нямало кучета.
Бяхме свикнали с щракането на затворите на пушките, бяхме наизустили предупреждението на войника от конвоя: крачка вляво, крачка вдясно се смятат за бягство — ходом ’арш! — и ние вървяхме, и някой от шегаджиите, а такива има във всяка обстановка, дори в най-тежката, понеже иронията е оръжието на невъоръжените — някой от шегаджиите повтаряше старата лагерна шега: „подскокът се смята за агитация“. Тази шега се пускаше така, че конвоят да не я чуе. Тя ободряваше, носеше секундно, съвсем малко облекчение. Това предупреждение го чувахме по четири пъти на ден: сутрин, когато отивахме на работа, през деня, когато отивахме да обядваме и се връщахме, и вечер — като напътствие преди да тръгнем към бараката. И всеки път след познатата формулировка някой подмяташе за подскока, и това не омръзваше на никого, никого не дразнеше. Напротив — бяхме готови да слушаме шегата хиляди пъти.
И ето че сега мечтите ни се сбъднаха, бяхме на Елмазния извор и с нас нямаше конвой, само млад мъж с черна брада, явно пуснал я, за да изглежда по-солиден, въоръжен с ловна пушка „ИЖ“, който наблюдаваше прехвърлянето ни. Вече ни бяха обяснили, че това е началникът на горския участък, нашият началник, волнонаемен десетник.
На Елмазния извор се подготвяха стълбове за далекопроводи.
Малко бяха местата на Колима, където растяха високи дървета и щяхме да сечем само подбраните — най-изгодната за нас работа.
Работата в златодобивния забой убива, при това бързо. Там дажбите са по-големи, но в лагера убива именно голямата дажба, а не малката. Отдавна се бяхме уверили в истинността на тази пословица. Копачът, станал на „мърша“, не може да бъде угоен с никакъв шоколад.
Изборната сеч беше по-изгодна от изсичането подред, понеже дърветата растяха нарядко, бяха ниски — израснали сред блата, измежду тях нямаше великани, и трябваше да се влачат на гръб през пухкавия сняг, което е мъчително. А дванадесетметровите стълбове не може да се извличат от хора. Това се върши от кон или трактор. Ще рече, можеше да се живее. Отгоре на всичко командировката беше безконвойна — значи никакви карцери, никакви побои, началникът на участъка — волнонаемен, инженер или техник — без съмнение ни беше провървяло.
Пренощувахме на брега, а на сутринта поехме по пътеката към нашата барака. Слънцето още не беше залязло, когато стигнахме до една ниска дълга барака от цели трупи с покрив, застлан с мъх и засипан с камъни. В бараката живееха петдесет и двама души, а ние, новодошлите, бяхме двадесет. Наровете, също от трупи, бяха високи, таванът — нисък, можеше да се стои в цял ръст само в прохода.
Началникът беше пъргав, повратлив момък. С младите си, ала опитни очи огледа редиците на новите си работници. Веднага се заинтересува от шала ми. Той, естествено, не беше вълнен, а памучен, но все пак беше шал, „цивилен“ шал. Беше ми го подарил миналата година един фелдшер от болницата и оттогава не го бях свалял от врата си нито през зимата, нито през лятото. Перях го, доколкото можех, в банята, но нито веднъж не го бях давал за дезинфекция. И без друго въшките, които бяха извънредно много в шала, нямаше да измрат, а шала щяха да ми го откраднат на часа. Съседите ми по барака, по живот и по работа непрекъснато дебнеха да ми го задигнат. Имаше и други желаещи, всеки случаен човек — кой би се отказал да припечели малко тютюнец или хляб, — всеки волнонаемен би купил шала, а въшките лесно можеше да бъдат попарени. Това е трудно само за арестанта. Ала аз геройски връзвах на възел шала около гърлото си, преди да си легна, измъчван от въшките, с които не може да се свикне, също както не може да се свикне със студа.
— Ще ми го продадеш ли? — попита чернобрадият.
— Не — отвърнах.
— Е, както искаш. На теб не ти трябва.
Този разговор не ми хареса. Лошо беше и това, че тук хранеха веднъж дневно — след работа. А сутрин — само вряла вода и хляб. Но това го бях срещал и друг път. Началниците не обръщаха много внимание върху храненето на арестантите. Всеки гледаше да му е по-лесно.
Продуктите се пазеха при волнонаемния десетник — той живееше с пушката си в миниатюрна барачка на десетина крачки от нас. Този начин на пазене на храната също беше нещо ново: обикновено тя се държеше не при производствения началник, а при самите затворници, но редът тук явно бе по-добър — винаги е опасно и рисковано да се оставят запасите в ръцете на гладните арестанти, този риск се знаеше от всички.
На работа ходехме надалеч — около четири километра, и беше ясно, че от ден на ден ще сечем все по-навътре в клисурата.
Ходенето на далечно разстояние дори когато е под конвой, е от полза за арестанта: колкото повече време се губи за път, толкова по-малко остава за работа, както и да го пресмятат нормировчиците и десетниците.
Работата не беше нито по-лоша, нито по-добра от който и да е вид арестантски труд в гората. Сечехме дърветата, маркирани от десетника, катурвахме ги, отсичахме клоните, които събирахме на купчина. Най-трудното беше да се отсече дървото така, че краят му да стъпи на пъна, за да не бъде затрупано от снега, ала десетникът знаеше, че извозването ще бъде бързо, ще дойдат трактори, знаеше, че в началото на зимата няма да има дълбок сняг, който би затрупал тези отсечени дървета, и не винаги искаше дървото да бъде вдигано на пъна.
Изненадата ме чакаше вечерта.
Вечерята на Елмазния извор представляваше закуска, обяд и вечеря; събрани заедно, те не изглеждаха по-богато и по-засищащо от всеки обяд или вечеря в мините. Стомахът ми упорито ме убеждаваше, че общата калоричност и хранителност са още по-малки, отколкото в мината, където получавахме по-малко от половината от полагащата ни се дажба — останалото отиваше в паниците на началниците, администрацията и криминалните. Ала аз не вярвах на изгладнелия си в Колима стомах. Оценките му бяха преувеличени или намалени — той искаше прекалено много, прекалено настойчиво, беше прекалено пристрастен.
Кой знае защо след вечерята никой не отиде да си легне. Всички чакаха нещо. Проверка? Не, тук нямаше проверки. Най-сетне вратата се отвори и влезе неуморимият чернобрад десетник с лист в ръка. Дневалният свали бензиновата лампа от горните нарове и я сложи на масата, чиито крака бяха забити в земята насред бараката. Десетникът седна близо до светлината.
— Какво е това? — попитах съседа си.
— Процентите за днес — рече той и в тона му долових нещо, което ме изплаши — бях чувал такъв тон при много сериозни обстоятелства, когато на жертвите от тридесет и осма година всеки ден измерваха свършената работа в златодобивния забой с „индивидуална мярка“. Беше невъзможно да греша. Тук имаше нещо, което дори аз не знаех, някакво опасно нововъведение.
Десетникът, без да поглежда към никого, с монотонен, скучен глас прочете имената и процентното изпълнение на нормата от всеки работник, грижливо сгъна листа и излезе. Бараката мълчеше. Чуваше се само тежкото дишане на няколкото десетки души в мрака.
— Който има по-малко от сто — обясни моят поразведрил се съсед, — утре няма да получи хляб.
— Никакъв ли?
— Никакъв!
Наистина никога и никъде не бях срещал подобно нещо. В мините дажбата се определяше от изработеното от бригадата за една десетдневка. В най-лошия случай даваха намалена дажба — триста грама хляб, но не ни лишаваха от него.
Мислех напрегнато. Хлябът беше основната ни храна тук. Половината от всичките калории получавахме от него. Чорбата и кашата бяха нещо неопределено, хранителната им ценност зависеше от хиляди неща — от честността на готвача, от това доколко е сит, от трудолюбието му, понеже на мързеливия готвач му помагат „работяги“, които той трябва да изхранва; от енергичния и постоянен контрол; от честността на началството; от честността на дневалния, от ситостта и порядъчността на конвоя; от отсъствието или от наличието на криминални. И накрая едно чисто случайно събитие — черпакът на разливащия, гребнал само „водичка“, може да сведе хранителните качества на чорбата почти до нула.
Разбира се, чевръстият десетник си изсмукваше тези проценти от пръстите. И аз си дадох дума: ако като метод на производствено въздействие бъда лишен от хляб — да не чакам.
Мина седмица, през която разбрах защо продуктите се пазят под леглото на десетника. Той не беше забравил за шала ми.
— Слушай, Андреев, продай ми шала.
— Подарък ми е, гражданино началник.
— Не ме разсмивай.
Ала аз категорично отказах. Още същата вечер попаднах в списъка на неизпълнилите нормата. Нищо не смятах да доказвам. На сутринта размотах шала си и го занесох на нашия обущар.
— Само че го попари.
— Знам, не съм вчерашен — весело отвърна той, зарадван от неочакваната придобивка.
В замяна обущарят ми даде половинкилограмова дажба хляб. Отчупих си едно парче, останалото го скрих в пазвата си. Напих се с гореща вода и тръгнах заедно с всички за работа, но постепенно започнах да изоставам все повече и повече, сетне кривнах в гората и като заобиколих нашето селище, тръгнах покрай същия онзи път, по който бяхме дошли тук преди месец. Вървях на половин верста от пътеката, снегът не ми пречеше, чернобрадият десетник нямаше куче и едва по-късно научих, че той успял да стигне със ските си до бараката на лодкаря — планинската река тук дълго време не замръзваше — и съобщил с попътен конвой в лагера за моето бягство.
Седнах в снега и стегнах с парцалчета плъстените си ботуши под коленете. На този сорт обувки само името им беше ботуши. Представляваха местен модел — икономическа продукция на военното време. Крояха ги със стотици хиляди от стари, износени ватени панталони. Подметката се правеше от същия материал, подсилен с допълнителни тегели, слагаха им и върви. Заедно с тях раздаваха и фланелени партенки — така обуваха работниците, които копаеха злато при температура минус петдесет, минус шестдесет градуса. След няколко часа работа в гората те се разкапваха — късаха се в съковете, в клоните; в златодобивните изкопи издържаха няколко дни. Дупките в плъстените ботуши ги кърпеха набързо в обущарниците, които работеха нощем. Призори ремонтът биваше направен. Подметките се нашиваха пласт след пласт, ботушите окончателно се деформираха, заприличваха на бряг на планинска река, оголен след свличане.
С такива ботуши и с тояга в ръка вървях към реката — на няколко километра над брода с лодката. Смъкнах се по скалистия откос и ледът заскърца под краката ми. Пътя ми преграждаше един дълъг топлик, чийто край не се виждаше. Ледът се счупи и аз леко стъпих в димящата бисерна вода, през ватената подметка усетих изпъкналите камъни на дъното. Вдигнах високо крак — покрилите се с лед плъстени ботуши пробляснаха и аз нагазих още по-надълбоко, водата стигна до над коленете ми, и като си помагах с тоягата, се измъкнах на отсрещния бряг. Там грижливо отупах ботушите с тоягата, махнах леда от тях и от ватените си панталони — краката ми бяха сухи. Опипах парчето хляб в пазвата си и тръгнах покрай брега. След около два часа излязох на шосето. Беше ми приятно да вървя без въшливия шал — гърлото и вратът ми сякаш си почиваха, увити с един стар пешкир, който обущарят ми бе дал в замяна.
Вървях с празни ръце. За големите преходи — и през зимата, и през лятото — е много важно ръцете да са свободни. Те участват в движението и то ги сгрява, също както и краката. Само че ръцете не трябва да държат нищо — дори само молив да е, след двадесет-тридесет километра започва да изглежда невероятно тежък. Отдавна и добре знаех всичко това. Знаех и още нещо: ако човек е в състояние да носи в ръката си определена тежест няколко крачки, значи ще може да я носи, да я мъкне безкрайно — ще му се отвори второ, трето, десето дишане. Значи аз — „мършата“ — ще стигна където и да трябва. През зимата дори е по-лесно, отколкото през лятото, ако студът не е прекалено голям. Не мислех за нищо, а и не можеше да се мисли — студът отнема мислите, бързо и лесно те превръща в животно. Вървях, без да разчитам на нищо, с единственото желание да се измъкна от тази проклета безконвойна командировка. На тридесетина километра от лагера, в една къщурка, живееха дървосекачи, надявах се да се постопля там, а ако ми провърви — и да пренощувам.
Вече се беше стъмнило, когато стигнах до къщичката, отворих вратата, минах през облака ледена пара и влязох в бараката. Иззад зиданата руска печка се надигна бригадирът на дървосекачите Степан Жданов, когото познавах — бивш затворник, разбира се.
— Събличай се, сядай.
Веднага се съблякох, събух се, закачих дрехите си около печката.
Степан отвори вратичката на пещта, сложи си една ръкавица и извади отвътре гърне.
— Сядай, яж. — Даде ми хляб и чорба.
Легнах на пода, ала дълго не можах да заспя — боляха ме краката, ръцете.
Степан не ме попита къде отивам и откъде идвам. Оцених деликатността му — навеки. Никога повече не го видях. Но и до днес си спомням горещата просена чорба, миризмата на загорялата каша, напомняща шоколад, вкусът на лулата, която, след като обърса чибука й с ръкава си, ми протегна Степан на прощаване, за да си дръпна на изпроводяк.
Стигнах до лагера в мътната зимна вечер и седнах в снега близо до портала.
Ето, сега ще вляза и всичко ще свърши. Ще свършат тези два прекрасни дни на свобода след дългите години затвор — и отново въшки, отново ледени камъни, бяла пара, глад, побои. Ето че в лагера влезе безконвойният актьор от култбригадата. Познавах го. Ето, минават работниците от лесозавода — тъпчат на едно място, за да не замръзнат, а войникът от конвоя влезе в стаята на дежурния на портала, на топло, и не бърза. Ето, влезе началникът на лагера лейтенант Козичев, хвърли фаса от цигарата си „Казбек“ в снега, и дървосекачите, които чакаха пред портала, на часа се втурнаха натам. Време е. Няма да седя цяла нощ я. Всичко, което си намислил, трябва да го вършиш до край. Бутнах вратата и влязох през пропуска. В ръката си стисках заявление до началника на лагера за режима в безконвойната командировка. Козичев прочете заявлението и ме прати в изолатора. Там спах, докато не ме извикаха при следователя, но, както и предполагах, не заведоха срещу мен ново дело — присъдата ми беше достатъчно голяма. „Ще заминеш в наказателната мина“ — рече следователят. И след няколко дни ме изпратиха там — в централния етапен затвор хората не ги държаха дълго.
Перспективата е изкривена и всяко от човешките понятия, макар да се пише и звучи по същия начин, запазвайки обичайната комбинация от букви и звуци, съдържа в себе си още нещо, за което на „континента“ няма име: тук мерките са други, обичаите и навиците — особени; смисълът на всяка дума се е променил.
В случаите, когато не може с обикновени думи да се изрази ново събитие, чувство, понятие, се ражда нова дума, заимствана от езика на апашите — тези законодатели на модата и вкусовете в Далечния север. Смисловите метаморфози засягат не само понятия като Любов, Семейство, Чест, Работа, Добродетел, Порок, Престъпление, но и думи, които са присъщи единствено на този свят, родени са в него, например „БЯГСТВО“…
Като момче ми се случи да прочета за бягството на Кропоткин от Петропавловската крепост, файтон, докаран до самите порти на затвора, вътре — преоблечена дама с револвер в ръка, пресметнати крачки до вратата на караулното помещение, тичането на арестанта и изстрелите на часовите, чаткането на конските копита по калдъръмената улица — без съмнение, бягството беше класическо.
По-късно прочетох спомените на изселени за бягствата им от Якутия, от Верхоянск и бях горчиво разочарован. Никакви преобличания, никакво преследване! Пътуват през зимата с шейна с два впрегнати един зад друг коня, както в „Капитанската дъщеря“, пристигат на железопътната гара, купуват си билети на касата… Не можех да разбера защо това се нарича бягство. На подобно бягство някога се е казвало „самоотлъчка от местоживеенето“ и според мен тази формулировка предава — по-добре същността на нещата, отколкото романтичната дума „бягство“.
Дори бягството на есера Зензинов от залива Провидение, когато една американска яхта се приближила до лодката, от която той ловял риба, и качила беглеца на борда си, не изглежда като истинско бягство — такова, като на Кропоткин.
От Колима винаги се е бягало и всеки път — неуспешно.
Причината е в особеностите на суровия полярен край, където царското правителство никога не е смеело да засели затворници както на Сахалин, за да „цивилизова“, да „колонизира“ тези места.
Разстоянията до „континента“ се изчисляваха с хиляди версти — най-„тясното“ място, „вакуумът“ на тайгата — пътят от мините на Далстрой до Алдан — беше около хиляда километра през непроходимата тайга. Наистина, разстоянията до Америка бяха значително по-малки — Беринговият проток в най-тесния си участък е само сто и няколко километра, но за сметка на това охраната в тази посока, подсилена с гранични войски, беше абсолютно „непробиваема“.
Първият път водеше до Якутск, а оттам — или на кон, или по вода, тогава още нямаше редовни самолетни линии, а и полетите лесно можеха да бъдат спрени.
Ясно е, че никой не бягаше през зимата: да презимува някъде под покрив с ламаринена печка вътре — това бе голямата мечта на всеки арестант, а и не само на арестанта.
Неволята ставаше непоносима напролет — винаги и навсякъде е така. Тук към този естествен „метеорологичен“ фактор, който действа много силно на човешките чувства, се прибавяха и чисто логическите разсъждения на хладния ум. През тайгата е възможно да се пътува само през лятото, когато, ако свършат продуктите, може да се яде трева, гъби, горски плодове, корени на растения, да се пекат питки от стрит на брашно лишей — еленов мъх, да се ловят полски мишки, сибирски и обикновени катерички, орешарки, зайци…
Колкото и да са студени летните нощи на север, в страната на вечната замръзналост, все пак опитният човек няма да настине, ако нощува, легнал на някой камък. Ако навреме се обръща от хълбок на хълбок, ако не спи по гръб, ако си постели трева или клони…
От Колима не може да се избяга. Мястото за лагерите е било избрано гениално. И все пак властта на илюзиите — илюзии, за които се плаща с тежки дни в карцера, с допълнителна присъда, с побои, с глад, а често пъти и със смърт, — властта на илюзиите е силна и тук, както е било винаги и навсякъде.
Опитите за бягство са извънредно много. Клоните-нокти на листвениците едва успяват да се покрият с изумруд — и бегълците „тръгват“.
Почти винаги това са новаци, в чиито сърца волята и самолюбието още не са изтребени и чийто разсъдък не е проумял условията на Крайния север — съвсем различни от познатия им свят на „континента“. Новаците са ужасени до дъното на душите си от видяното — от побоите, от изтезанията’, от издевателствата, от развращаването на човека… Те бягат — едни по-добре, други по-зле, но краят им е един и същ. Някои ги хващат след два дни, други — след седмица, трети — след две седмици… По-продължително странстване на бегълци с „направления“ (по-късно този израз ще бъде обяснен) не е имало.
Огромният щат на лагерния конвой и на „оперативниците“ с хиляди кучета вълча порода заедно с граничните отреди и с армията, която се намира в Колима, скрита под името Колимполк — те са достатъчни да бъдат заловени сто от сто възможни бегълци.
В такъв случай как е възможно бягството и не е ли по-просто силите на „оперативниците“ да бъдат оставени за непосредствена охрана, за охрана, а не за лов на хора?
Икономическите съображения доказват, че издръжката на щата от „ловци на черепи“ все пак е по-евтина за бюджета на страната, отколкото една охрана като в затвор. А да се предотврати едно бягство е необикновено трудно. Тук не помага и гигантската мрежа от затворници-осведомители, на които началството плаща с цигари от махорка и с „чорбица“.
Тук става дума за човешката психология, за нейните криволичения и потайни кътчета, където не може да се предугади кой, кога и защо ще реши да бяга. Онова, което се случва, изобщо не прилича на никакви предположения.
Разбира се, за тази цел си има „профилактични“ мерки — арести, затваряне в наказателните зони — тези затвори в затворите, преместване на „подозрителните“ от едно място на друго — много са разработените „мероприятия“, които влияят вероятно за намаляване броя на бягствата, възможно е бягствата да биха били още повече, ако ги нямаше наказателните зони, разположени навътре в непроходимата тайга, с многобройната им и сигурна охрана.
Но от наказателните зони също бягат, а в безконвойните командировки никой не прави опити да се самоотлъчи. В лагерите всичко е възможно. При това абсолютно точен и верен е фактът, отбелязан от Стендал в „Пармския манастир“, че „надзирателят мисли за ключовете по-малко, отколкото затворникът за своята решетка“.
Колима, Колима, Колима,
ех, планета чудата.
Девет месеца — зимна тъма,
а остатъкът — лято.[20]
Затова подготовката започва преди пролетта — увеличава се броят на охраната, на „оперативката“ и на кучетата, едните ги тренират, другите ги инструктират; готвят се и арестантите — запасяват се с консерви, сухари, подбират си „партньори“…
Има само един случай на класическо бягство от Колима, грижливо обмислено и подготвено, осъществено талантливо и спокойно. Онова изключение, което потвърждава правилото. Но и това бягство остави след себе си нишка, една на пръв поглед незначителна, дребна грешка, която позволи беглецът да бъде намерен — след две години, ни повече, ни по-малко. Явно самолюбието на разните Видоковци[21] и Лекоковци е било много засегнато и на случая е било отделено много повече внимание, сили и средства, отколкото друг път.
Любопитното в случая е, че човекът, „тръгнал да бяга“ и осъществил намисленото с невероятна енергия и остроумие, не беше нито политически затворник, нито криминален — някакъв специалист по тази част, а човек, осъден на десет години затвор за мошеничество.
В това няма нищо чудно. Бягството на някой „политик“ винаги е свързано с настроенията „навън“ и както и гладната стачка в затвора, е силно, ако има връзка със свободния свят. Предварително трябва да знаеш добре защо и къде бягаш. Кой „политик“ можеше да отговори на този въпрос през 1937 година? Случайните в политиката хора не бягат от затворите. Те биха могли да избягат при семейството си, при познати, но през тридесет и осма това значеше да бъдат подложени на удара на репресиите всички, върху които такъв беглец би си спрял погледа на улицата.
В този случай няма отърване нито с петнадесет, нито с двадесет години. Да бъде застрашен животът на близките и познатите — това беше единственият възможен резултат от бягството на такъв „политик“. Нали все някой трябва да го крие, да му помага. Сред „политиците“ от 1938 година нямаше такива хора.
В редките случаи, когато някои след излежаване на присъдата се връщаха у дома, собствените им жени проверяваха дали документите на завърналия се съпруг не са фалшиви, дали са в ред и за да известят началството за пристигането му, тичаха презглава в милицията в надпревара със съседа.
Разправата със случайните, невинни хора беше много проста. Вместо да ги смъмрят, да ги предупредят, тях ги измъчваха, а след това им лепваха по десет, двадесет години в „край далечен“ — или каторга, или затвор. Оставаше им само да умират. И те умираха, без да мислят за никакво бягство, умираха, като за кой ли път демонстрираха националното търпение, прославено още от Тютчев и безочливо отбелязвано впоследствие от политиците на всички нива.
Криминалните не бягаха, понеже не вярваха в успеха на бягството, не вярваха, че ще стигнат до „континента“. При това хората от криминалната милиция и от лагерния апарат, тези толкова опитни работници, разпознават криминалните с някакво шесто чувство и уверяват, че апашите носят върху себе си някакво каиново клеймо, което не може да бъде прикрито. Ярък пример за „тълкуване“ на това шесто чувство беше случаят, когато повече от месец издирваха един въоръжен грабител и убиец по колимските пътища — със заповед да бъде разстрелян, щом го разпознаят.
Оперативният работник Севастиянов спрял някакъв непознат, облечен в овчи кожух, близо до резервоара за гориво на една железопътна станция и когато човекът се обърнал, Севастиянов го застрелял право в челото. И макар никога да не бил виждал този престъпник, въпреки че това станало през зимата и беглецът бил със зимни дрехи, въпреки че отличителните му белези, дадени на оперативния работник, били от най-общ характер (няма да тръгнеш да разглеждаш татуировката на всеки срещнат я, а снимката на бандита била много лоша, бледа), все пак интуицията не излъгала Севастиянов.
Изпод пеша на убития паднала пушка с рязана цев, в джоба му бил намерен броунинг.
Документите му били повече от достатъчно.
Как да оценим един толкова енергичен извод, подсказан от „шестото“ чувство? Още миг — и застреляният е щял да бъде Севастиянов.
Ами ако беше застрелял някой невинен?
За бягство на „континента“ криминалните нямаха нито сили, нито желание. Претеглил всички „за“ и „против“, престъпният свят беше решил да не рискува и да си уреди някак живота на новите места — това, естествено, беше разумно. Криминалните смятаха, че да се бяга оттук е прекалено смела авантюра, излишен риск.
Кой друг би тръгнал да бяга? Някой селянин? Или поп? Случи ми се да срещна само един поп-беглец, а и това стана още преди известната среща на патриарх Сергий с Булит, когато на американския посланик лично били предадени списъците на всички православни свещеници, излежаващи присъди и разселени по цялата територия на Съветския съюз. По времето, когато бил митрополит, патриарх Сергий също бил лежал в килиите на Бутирския затвор. След Рузвелтовия демарш всички духовни лица поголовно бяха освободени от затворите и върнати кой откъдето е. Набелязваше се „конкордат“ с църквата — много необходим предвид на наближаващата война.
А осъдените за битови престъпления — развратителите на малолетни, крадците на държавни пари, рушветчиите, убийците? За всички тях нямаше смисъл да бягат. Присъдите им, „терминът“, както казва Достоевски, обикновено не бяха големи, в лагерите те ползваха всячески привилегии, работеха като „прислуга“, в лагерната администрация и изобщо заемаха всички „привилегировани“ длъжности. За работата си получаваха голямо намаление на присъдите и най-важното, когато се връщаха у дома — в градовете и селата, — ги посрещаха много радушно. Едва ли защото радушието е характерна черта на руския народ, който съжалява „горкичките“ — тази жалост отдавна отиде в областта на преданията, стана мила литературна приказка. Времената се бяха променили. Голямата дисциплинираност на обществото подсказваше на „простите хорица“, първо, да видят какво е мнението на „властта“ по въпроса. Отношението беше най-благосклонно, понеже този контингент никак не притесняваше „началството“. Трябваше да се мразят само „троцкистите“, „враговете на народа“.
Имаше и втора, също важна причина за безразличното отношение на народа към излезлите от затвора. През затворите бяха минали толкова много хора, че едва ли в страната можеше да се намери семейство, чиито роднини или познати да не са били репресирани и преследвани. След вредителите дойде ред на кулаците; след кулаците — на „троцкистите“; след „троцкистите“ — на хората с немски фамилни имена. За малко да успее и кръстоносният поход срещу евреите.
Всичко това направи хората страшно равнодушни, възпита в тях пълно безразличие към онези, които са били заклеймени от която и да е част на наказателния кодекс.
Ако едно време човек, попаднал в затвора и след това завърнал се в родното си село, е карал околните да бъдат нащрек, будел е враждебност, презрение или съчувствие — сега на такива хора никой не обръща внимание. Моралната изолация на „дамгосаните“, на каторжниците отдавна отиде в небитието.
Хората от затвора — ако завръщането им е с разрешение на началството — се посрещат най-радушно. Всеки „юначага“, развратил и заразил със сифилис малолетната си жертва, след излежаването на присъдата може да разчита на пълна „духовна“ свобода в същия кръг, в който е „излязъл извън рамките“ на Наказателния закон.
Белетристичното тълкуване на юридическите категории също е от голямо значение. Теоретици на правораздаването, кой знае защо, са писателите и драматурзите.
А затворническата и лагерната практика си остава неприкосновена тайна; от служебните доклади не се правят никакви сериозни, принципни изводи…
За какво им е нужно на битоваците да бягат от лагерите? И те не бягат, разчитайки на грижите на началството.
Затова бягството на Павел Михайлович Кривошей предизвика такова учудване.
Набит, късокрак, с дебел, налят, къс врат, Павел Михайлович не случайно носеше тази фамилия.
Инженер-химик в един харковски завод, той идеално владеел няколко чужди езика, много четял, разбирал от живопис, от скулптура, навремето притежавал голяма колекция от антикварни предмети.
Видна фигура сред украинските специалисти, безпартийният инженер Кривошей презирал до дъното на душата си всички политици без изключение. Умник и хитрец, от малък бил закърмен с едно-единствено желание — не да трупа пари, това би било прекалено грубо и глупаво за Кривошей, а да се наслаждава на живота — така, както той го разбирал. А това означавало — почивка, порок, изкуство… Духовните удоволствия не били по вкуса му. Културата и начетеността му давали освен добро материално положение, също и възможност да задоволява низките си, долни потребности и желания.
Павел Михайлович станал вещ в живописта само за да си качи цената, за да заеме високо място сред познавачите и ценителите, за да не се посрами при поредното си чисто чувствено увлечение по женския и мъжкия пол. Сама по себе си живописта никак не го вълнувала и интересувала, но той се чувствал длъжен да има свое мнение дори за квадратната зала на Лувъра.
Същото било и с книгите, които той попрочитал, и то предимно на френски или английски, най-вече за да практикува езиците — сама по себе си литературата малко го интересувала и той можел да чете един роман безкрайно дълго, по страничка преди сън. И естествено, било невъзможно човек да си помисли, че на света има такава книга, която Павел Михайлович да чете до сутринта. Той много държал на съня си и никакъв криминален роман не бил в състояние да наруши равномерния режим на Кривошей.
В областта на музиката Павел Михайлович бил пълен профан. Нямал никакъв слух, а не бил и чувал за възприемането на музиката според Блок. Но Кривошей отдавна разбрал, че липсата на музикален слух „не е порок, а нещастие“, и се бил примирил с това. Във всеки случай той имал търпение да изслуша някоя фуга или соната и да благодари на изпълнителя, по-точно на изпълнителката.
Здравето му беше превъзходно, телосложението — набито, което впрочем не представляваше опасност в лагера.
Кривошей беше роден през 1900 година.
Непрекъснато ходеше с очила, рогови или изобщо без рамки, с кръгли стъкла. Муден, тромав, с високо, кръгло, оплешивяващо отпред чело, Павел Михайлович Кривошей беше много импозантна личност. По всяка вероятност в това имаше и умисъл — солидните маниери правеха впечатление на началниците и би следвало да облекчат съдбата му в лагера.
Чужд на изкуството, чужд на художественото вълнение на твореца или на потребителя, Кривошей се реализирал в събирателската дейност, в антиквариата. Той се посветил на това с цялата си страст — било му хем изгодно, хем интересно, а му осигурявало и нови познанства. Освен това едно такова хоби облагородявало долните въжделения на инженера.
Инженерската му заплата — „специалното възнаграждение“ от онова време — започнала да не стига за живота на широка нога, воден от този антиквар-любител.
Нуждаел се от още средства, от държавни пари, а, виж, от липса на решителност Павел Михайлович не можел да се оплаче.
Осъдили го на разстрел, заменен с десет години. Значи е имало мошеничество с милиони. Имуществото му било конфискувано, разпродадено на търг, но, естествено, Павел Михайлович бил предвидил такъв финал. Би било странно да не е успял да укрие няколко стотици хиляди. Рискът не бил голям, сметката — проста. Кривошей беше „битовак“, като „приятел на народа“ щеше да излежи половината от присъдата или още по-малко, след което да излезе на свобода със зачитане на трудодните или по амнистия и да прахосва скритите пари.
Но в лагера на „континента“ не го държат дълго — пращат го в Колима като човек с голяма присъда. Това усложнява неговите планове. Наистина, членът, по който е осъден, и господарските му маниери напълно оправдават очакванията му — не го оставят нито ден да работи обща работа в мините. Скоро го изпращат в химическата лаборатория на Аркагалинския въгледобивен район като инженер.
Това беше по времето, когато прочутото чай-уринско злато още не бе открито и на мястото на сегашните безброй селища с хиляди жители още растяха вековни лиственици и шестстотингодишни тополи. Беше по времето, когато още никой не мислеше, че самородното злато на Ат-Уряхската долина може да бъде изчерпано или надминато по количество; и животът още не напредваше на северозапад, по посока на тогавашния полюс на студа — Оймякон. Доизработваха се старите находища и се откриваха нови. Животът в мините бе чергарска работа. Въглищата на Аркагал — на бъдещия Аркагалински басейн — бяха предният пост на експедициите, търсещи злато, бъдещата топливна база на района. В малката щолня, стъпил на релсата, можеше да докоснеш с ръка „покрива“, тавана на минната изработка, изкопана икономично, „като в тайгата“, както казваше началството — ръчно произведени щолни с помощта на кирка и лопата, подобно на всички тогавашни безкрайни колимски пътища. Пътищата и първите мини бяха правени на ръка, от механизмите използваше само „машината на ОСО: две дръжки и колело“.
Евтин е арестантският труд.
Геоложките проучвателски групи още се давеха в златото на Сусуман, в златото на Верхний Ат-Урях.
Но геоложките маршрути — и Кривошей добре разбираше това — щяха да стигнат до околностите на Аркагал и да напреднат към Якутск. След геолозите щяха да дойдат дървари, миньори, охрана…
Трябвало да се бърза.
Минаха няколко месеца и при Павел Михайлович пристигна от Харков жена му. Пристигна не на свиждане, не — беше сподирила мъжа си, повтаряйки подвига на съпругите на декабристите. Жената на Кривошей не беше нито първата, нито последната „руска героиня“ — името на героинята Фаина Рабинович е добре познато в Колима. Ала Фаина Рабинович беше известен геолог. Съдбата й е изключение.
Пристигналите подир съпрузите си жени се обричат на студ, на постоянни мъки при странстванията подир своите мъже, непрекъснато препращани от място на място, те трябва да зарязват намерената с много труд работа и да заминават за места, където за жена е опасно да пътува, където тя може да бъде насилена, ограбена, подложена на издевателства… Но и без пътешествията всяка една от тези нещастнички я очакват грубите ухажвания и задиряния на началниците, като се започне от най-високопоставения и се свърши с някой от конвоя, вече усетил сладостта на колимския живот. Предложенията да споделят пиянските ергенски компании очакват всички жени без изключение и ако на някоя затворничка направо заповядват „Събличай се и лягай!“ — без всякакви там Пушкин и Шекспир, и я заразяват със сифилис, то с жените на затворниците се държат още по-свободно. Понеже при изнасилването на някоя затворничка винаги може да бъде написан донос срещу теб — би го направил някой твой приятел или съперник, подчинен или началник, а за „любовта“ с жените на затворниците като юридически независими лица не може да бъде приложен никой член от закона.
И най-важното, цялото това пътуване — тринадесет хиляди версти — се оказва абсолютно безсмислено: на горката жена не й разрешават никакви свиждания, а обещанията да й позволят да види мъжа си стават оръжие за ухажвания.
Някои от жените идват с разрешения от Москва, в които пише, че имат право на свиждане веднъж месечно, ако затворникът е с примерно поведение и си изпълнява нормата. Разбира се, това свиждане е без преспиване, задължително в присъствието на някой лагерен началник.
Жените почти никога не успяват да си намерят работа в същото селище, където мъжете им изтърпяват своите наказания.
А ако някоя от тях случайно успее да се устрои близо до мъжа си — него веднага го прехвърлят на друго място. Това не е забавление на началниците, а изпълнение на служебните инструкции, „заповедта си е заповед“. Москва е предвидила тези случаи.
Жените не успяват да предадат на мъжете си никакви продукти — в това отношение също има заповеди, норми, зависимост от резултатите на труда и от поведението.
Да предадат хляб на мъжете си чрез конвоя? — няма да посмеят, забранено им е. Чрез някой началник? Той е съгласен, но иска заплащане в натура — със собственото им тяло. Той не се нуждае от пари — има си ги предостатъчно, не случайно отдавна вече е „стопроцентник“, тоест получава четворна заплата. Пък и една такава жена едва ли има пари за рушвет, особено за рушвет в колимски мащаб. Ето колко безизходно е положението на жените на затворниците. А ако при това е съпруга на „враг на народа“, с нея изобщо не се церемонят — всяко надругателство над нея се смята за заслуга и подвиг и в политически смисъл се оценява положително.
Много от жените се наемат на работа за три години и трябва да чакат в този капан идването на парахода. Силните духом — а на тях им трябва повече сила, отколкото на съпрузите им арестанти — дочакват изтичането на договора и се връщат обратно, без да са зърнали мъжете си. Слабите се страхуват от преследване след като се върнат на „континента“ и остават да живеят сред разгул, в пиянски унес и сред много пари, омъжват се отново и отново, раждат сума деца и прежалват своите мъже-арестанти и самите себе си.
Жената на Павел Михайлович Кривошей, както може да се очаква, не успява да си намери работа в Аркагал и скоро след това заминава за тамошната столица Магадан. Там постъпва на работа като счетоводител — Ангелина Григориевна няма специалност, цял живот е била домакиня, — намира къде да живее и остава в Магадан, където все пак е малко по-весело, отколкото в „тайгата“ — в Аркагал.
А оттам по тайния телефон в същия Магадан, до началника на криминалния отдел, до учреждението, намиращо се на същата, едва ли не единствена улица в града, на която е и разделената с прегради барака за семейни, където намира приют Ангелина Григориевна, вече полетява шифровано служебно съобщение: „Избягал е затворникът Кривошей Павел Михайлович, роден 1900 година, лично досие номер…“
Мислят, че го укрива жена му в Магадан. Арестуват я, ала нищо не постигат. „Да, бях при него, видяхме се, заминах си, работя в Магадан.“ Продължителното следене и наблюдение не дават резултат. Контролът на заминаващите параходи и на излитащите самолети е усилен, ала напразно — няма и следа от мъжа на Ангелина Григориевна.
Кривошей тръгва в обратна на морето посока, към Якутск. Без багаж. Не носи със себе си нищо друго освен брезентово наметало, едно геоложко чукче и чанта с малко „мостри“ на скални маси, кибрит и пари.
Върви открито и без да бърза по планински пътища и пътеки на диви животни, като се придържа близо до временните селища и населените места, без да се отклонява навътре в тайгата, и всеки път нощува под покрив — в колиба, якутска шатра, къща… Още в първото голямо якутско селище наема работници, които по негово указание започват да копаят шурфове, да правят сондажи, с една дума — да вършат това, което и друг път им се е случвало да правят за истинските геолози. Кривошей има достатъчно технически познания за длъжността събирач, при това Аркагал, където е прекарал около година, е последният базов лагер на много геоложки експедиции; запомнил е маниерите и навиците на геолозите. Бавните движения, очилата с рогова рамка, редовното бръснене — всичко това внушава безгранично доверие.
Кривошей не бърза. Запълва работната си тетрадка с тайнствени знаци, подобие на полевите бележки на геолозите. Бързайки бавно, той неотклонно се придвижва към Якутск.
Понякога дори се връща, отклонява се, забавя се — всичко това е нужно за „изучаването на басейна на извора Рябой“, за правдоподобност, за прикриване на следите. Нервите на Кривошей са железни, радушната усмивка на сангвиник не слиза от лицето му.
Месец по-късно преминава през Яблоновия проход заедно с двама якути, предоставени му от един колхоз, за да носят чантите с „мостри“ — тази важна правителствена работа.
Така пристигат в Якутск. Там Кривошей оставя камъните на съхранение в гардероба на пристанището и се запътва към местното геоложко управление — с молба да му помогнат да препрати в Москва, в Академията на науките, няколко важни пратки. Преди това отива на баня, на бръснар, купува си скъп костюм, няколко разноцветни ризи, бельо и със сресана оредяваща коса се явява пред високото научно началство с блага усмивка.
Началството го приема благосклонно. Знанието на чужди езици, демонстрирано от Кривошей, прави нужното впечатление.
Виждайки в госта голяма културна сила — нещо, което доста липсва на тогавашния Якутск, научното началство взема да придумва Кривошей да им погостува повечко. В отговор на смутените думи на Павел Михайлович, че трябва да бърза за Москва, началниците му обещават пътят до Владивосток да е за тяхна сметка. Кривошей им благодари спокойно, без да подронва достойнството си. Ала научното началство има друго наум за него.
— Вие, скъпи колега, разбира се, няма да откажете да изнесете пред нашите научни работници две-три лекции — заумилкват му се те. — О… на каквато искате тема, по ваш избор, естествено. Нещо за въглищните залежи на Средно-Якутското възвишение, а?
Кривошей го свива под лъжичката.
— О, разбира се, с най-голямо удоволствие. В рамките, така да се каже, на допустимото… Сами разбирате, че тези сведения, без да са съгласувани с Москва…
Тук Кривошей се впуска да прави комплименти на научните сили на град Якутск.
Никой следовател не би могъл да постъпи по-хитро от якутския професор, воден от симпатия към учения гост, към осанката му, към очилата му с рогова рамка, воден и от желанието да направи нещо полезно за своя роден край.
Лекцията се състоява и дори се събират доста слушатели. Кривошей се усмихва, цитира на английски Шекспир, чертае нещо, като изброява десетки чужди фамилии.
— Тия от Москва не са кой знае колко начетени — споделя в бюфета на якутския професор неговият съсед от залата. — Това, което разправя той, що се отнася до геологията, май го знае всеки прогимназист, а? А за химическите анализи на въглищата — това вече не е от геологията, а? Само дето му проблясват очилата!
— Не бих казал, не бих казал — намръщва се професорът. — Всичко това е много полезно и нашият столичен колега без съмнение има дарба на популяризатор. Трябва да го помолим да повтори съобщението си за студентите.
— Е, освен за… първокурсниците — не мирясва съседът на професора.
— Престанете. В края на краищата това е жест на учтивост от негова страна. На харизан кон…
Лекцията, много любезно повторена от Кривошей за студентите, предизвиква всеобщ интерес и много висока оценка от страна на слушателите.
С парите на якутските научни организации московският гост пристига в Иркутск.
Колекцията му — няколко сандъка, натъпкани с камъни — е изпратена там предварително. В Иркутск „ръководителят на геоложката експедиция“ успява да препрати тези камъни в Москва, на адреса на Академията на науките, където те са получени и няколко години остават в складовете като научна тайна, за същността на която така и не се досетил никой. Предполага се, че зад тази загадъчна пратка, приготвена от някой побъркан геолог, забравил всичко, каквото е знаел, забравил и името си — се крие някаква все още неразгадана трагедия на Заполярието.
— Най-чудното е — разправяше по-късно Кривошей, — че по време на цялото ми почти тримесечно пътешествие никой никъде не поиска да види документите ми — нито в селсъветите на временните селища, нито в солидните научни учреждения. Имах документи, но нито веднъж не ми се наложи да ги показвам.
В Харков Кривошей, естествено, хич не си и показва носа. Заселва се в Мариупол, купува си къща и започва работа с фалшиви документи.
Точно след две години, на годишнината от неговия „поход“, го арестуват, осъждат го на нови десет години и пак го пращат да изтърпява наказанието си в Колима.
Къде е била допусната грешката, провалила тази наистина героична постъпка, този подвиг, за който се иска огромна издръжливост, гъвкав ум, физическа сила — всички положителни човешки качества, взети заедно?
Това бягство остава безпрецедентно по грижливата си подготовка, по тънкия си замисъл и дълбоката идея, по психологическата точност, заложена в неговата основа.
Бягството учудва и с крайно ограничения брой хора, взели участие в организирането му. Тъкмо в това е бил залогът за успеха. То е уникално и поради факта, че тук в пряка борба с държавата, с хилядите въоръжени хора, в район, обитаван от якути и чалдони, научени да получават за всеки заловен беглец по половин пуд бяло брашно — такава е била тарифата по царско време, узаконена и по-късно, — встъпва един-единствен човек; той, принуден да вижда в лицето на всеки срещнат доносник или страхливец — се бори, воюва и — побеждава!
Но къде, каква е била грешката, погубила прекрасно замисления и великолепно реализиран план?
Жена му я задържат на Север. Не й позволяват да замине на „континента“ — необходимите документи се издават от същото ведомство, което се занимава с мъжа й.
Впрочем това е предвидено и тя започва да чака. Месеците се нижат един след друг, ала продължават да й отказват — както винаги, без да обясняват причините. Тя се опитва да замине от другия край на Колима — със самолет над същите онези реки и долини, по които преди няколко месеца минава мъжът й, но и там, естествено, я очаква отказ. Оказва се заключена в огромен каменен затвор с размер една осма част от Съветския съюз — и не може да намери изход.
Тя е жена, изморена от безкрайната борба с някого, чието лице не може да види, от борбата с този някой, който е много по-силен от нея, по-силен и по-хитър.
Парите, с които е пристигнала, свършват — животът на Север е много скъп: една ябълка на пазара в Магадан струва сто[22] рубли. Ангелина Григориевна започва работа, но на ненабраните от „континента“ плащат толкова, колкото се плаща за работа в Харковска област.
Мъжът й често обичал да повтаря: „Войната печели този, който е с по-здрави нерви“, и Ангелина Григориевна често си шепне тези думи на немския генерал през безсънните бели полярни нощи. Усеща, че нервите й започват да не издържат. Измъчва я това бяло безмълвие на природата, стената на хорското равнодушие, пълната неизвестност и тревогата за съдбата на мъжа й — та той би могъл просто да умре от глад по пътя. Може да са го убили други бегълци, да са го застреляли оперативните работници, и само по неотслабващото внимание към себе си и към личния си живот от страна на Учреждението Ангелина Григориевна стига до радостния извод, че не са заловили мъжа й, че го „издирват“, значи мъките й не са напразни.
Иска й се да се довери някому, който ще я разбере, ще я посъветва нещо — та тя толкова малко познава Далечния север. Иска й се да облекчи страшната тежест, легнала на душата й, тежест, която, както й се струва, нараства с всеки изминал ден, с всеки час.
Но кому да се довери? Във всеки мъж, във всяка жена Ангелина Григориевна вижда, усеща шпионин, доносник, наблюдател, и това нейно чувство не я лъже — всичките й познати във всички селища и градове на Колима са викани и предупредени в Учреждението. Всичките нейни познати напрегнато очакват откровеността й.
На втората година тя прави няколко опита да се свърже по пощата с харковските си познати — всичките й писма са преснети и препратени в харковското Учреждение.
Към края на втората година на принудителното си заточение, докарана до просешка тояга, почти съвсем отчаяна, знаейки само, че мъжът й е жив и опитвайки се да се свърже с него, тя разпраща писма на името на Павел Михайлович Кривошей във всички големи градове — „пощата, до поискване“.
В отговор получава запис и всеки месец на нейно име започват да пристигат пари — не много, по петстотин-осемстотин рубли, от различни места, от различни хора. Кривошей е достатъчно умен, за да не изпраща парите от Мариупол, а Учреждението — прекалено опитно, за да не разбере това. Географската карта, която се заделя в подобни случаи за отбелязване на „бойните действия“, прилича на щабна военна карта. Върху нея със знаменца са означени местата, откъдето са изпращани парите до получателката в Далечния север — всички те се намират по железопътната линия недалеч от Мариупол, северно от града, и нито веднъж не се дублират. Остава да се положат още малко усилия — да се уточнят фамилните имена на хората, пристигнали в Мариупол за постоянно местоживеене през последните две години, да се сравнят снимките…
Така е арестуван Павел Кривошей. Жена му се оказва смел и верен негов помощник. Тя му донася документите в Аркагал, също и парите — повече от петдесет хиляди рубли.
Щом арестуват Кривошей, веднага й позволяват да замине. Измъчена нравствено и физически, Ангелина Григориевна напуска Колима още с първия параход.
А Кривошей си излежа и втората присъда — като завеждащ химическата лаборатория в централната затворническа болница, той ползваше малките привилегии, давани от началството, и все така презираше и се страхуваше от „политическите“, безкрайно внимателен в думите си, винаги нащрек, когато някой казваше нещо… Този страх и прекалената предпазливост все пак не бяха като при обикновените страхливи еснафи, на Кривошей всичко това му бе чуждо, „политическите“ неща изобщо не го интересуваха и той, като знаеше, че именно за този тип „криминални случаи“ в лагерите се плаща най-висока цена, не искаше да жертва прекалено ценния си житейски, материален, а не душевен покой.
Кривошей живееше в лабораторията, а не в лагерната барака — на привилегированите арестанти това се позволяваше.
Чистото му болнично легло се беше сместило зад шкафовете с киселини и основи. Носеха се слухове, че развратничи в бърлогата си по някакъв особен начин и че дори Иркутската проститутка Сонечка, способна „на всичко“, останала поразена от възможностите и познанията на Павел Михайлович по тази част. Но всичко това можеше и да не е вярно, да беше просто лагерна „партенка“.
Имаше доста волнонаемни дами, желаещи да изкарат „един роман“ с този цветущ мъж. Ала затворникът Кривошей, предпазлив и волеви, пресичаше всички щедри „аванси“. Не желаеше никакви незаконни, прекалено рисковани и прекалено строго наказуеми връзки. Той искаше спокойствие.
На Павел Михайлович редовно му се зачитаха работните дни, колкото и нищожно да беше това, и след няколко години го освободиха без право да напуска Колима, Впрочем това никак не го притесни. Още на другия ден след като се освободи, се оказа, че има превъзходен костюм, шлифер с някаква чуждестранна кройка и чудесна велурена шапка.
Намери си работа в един от заводите като инженер-химик — той наистина беше специалист от „висока класа“. След като работи там една седмица, поисква отпуска по „семейни причини“, както пишело в молбата му.
— ?!?
— Отивам за жена — казал Кривошей с лека усмивка. — За жена!… На пазара за булки в совхоза „Елген“. Ще се женя.
Още същата вечер се връща със съпруга.
Близо до совхоза „Елген“, женския совхоз, има бензиностанция — на края на селището, сред „природата“. Наоколо, край бъчвите с бензин, расте върбалак, елшак. Всяка вечер тук се събират освободените от „Елген“ жени. Пак тук с коли пристигат „годениците“ — бивши затворници, които си търсят спътнички в живота. Сватосването става бързо — както всичко в Колима (с изключение на присъдите), и автомобилите се връщат с младоженците. При нужда запознанството става в храстите — те са достатъчно гъсти и достатъчно много.
През зимата се прехвърлят в частните квартири-къщурки. Разбира се, през зимата сгледата отнема много повече време, отколкото през лятото.
— Ами Ангелина Григориевна?
— С нея вече не си пишем.
Истина ли беше, или не — нямаше смисъл да се пита. Кривошей можеше да отговори с великолепната лагерна поговорка: „Дори да те лъжат — вярвай!“
Някога, през двадесетте години, в „младежките години“ на лагерните учреждения, в малкото „зони“, наричани концлагери, бягствата изобщо не са се наказвали с никакви допълнителни присъди и сякаш не са се възприемали като престъпление. Изглеждало е естествено, че арестантът, затворникът трябва да бяга, а охраната — да го гони и че това са напълно разбираеми и закономерни отношения на двете групи хора, застанали от двете страни на затворническата решетка и свързани чрез тази решетка. Това са все още романтични времена, когато, както казва Мюсе, „бъдещето още не е настъпило, а миналото вече го няма“. До вчера плененият атаман Краснов се пускаше срещу честна дума. И най-важното — това е времето, когато границите на търпението на руския човек още не се изпробват, не се разтягат до безкрайност, както това става през втората половина на тридесетте години.
Още не е написан, не е съставен кодексът от 1926 година с прословутия си член 16 („по съответствие“) и с член 35, определил в обществото цяла социална група на така наречените „тридесетипетници“[23].
Първите лагери са открити почти без юридическа основа. В тях има много импровизации, а значи и това, което се нарича местен произвол. Прочутият соловецки Курилка, който събличал затворниците и ги изправял голи на някой пън насред тайгата — „да ги ядат комарите“, — е, разбира се, емпирик. Емпиризмът на лагерния живот и на порядките е кървав — та нали опитите се извършват върху хора, работи се с жив материал. Голямото началство може да одобри опита на някой Курилка и тогава действията му се внасят в лагерните скрижали, в инструкциите, в заповедите, в указанията. Или пък опитът бива осъждан и тогава самият Курилка го очаква съд. Впрочем по онова време няма дългосрочни присъди — в цялото IV отделение на Соловки само двама затворници са с присъди от по десет години и ги сочат с пръст като знаменитости. Единият е Руденко, бивш жандармски полковник, другият — Марджанов, капелевски[24] офицер. Петгодишните присъди се смятат за значителни, повечето хора са тук за по 2–3 години.
Та именно през това време, до началото на тридесетте, за бягство не се дава допълнителна присъда. Избягал ли си — значи си имал късмет, хванали са те жив — значи пак си имал късмет. Избягалите рядко ги залавят живи — вкусът на човешката кръв разпалва омразата на конвоя към затворниците. Арестантите се страхуват за живота си, особено по време на път, при „етапите“, когато невнимателно казаната на конвоя дума може да прати човека на онзи свят, „на Луната“. По време на етапите действат по-строги правила и много неща могат да се разминат безнаказано на конвоя. При местене от „командировка“ на „командировка“ затворниците настояват пред началството да им връзват ръцете зад гърба, като виждат в това известна гаранция за живота си и се надяват, че в този случай няма да ги „бракуват“, няма да запишат във формуляра сакраменталната фраза „убит при опит за бягство“.
В случаите на такива убийства следствията винаги се водят през пръсти и ако убиецът е достатъчно съобразителен да направи втори изстрел във въздуха, на конвоя винаги му се разминава — според инструкцията преди изстрела на месо трябва да има предупредителен изстрел.
Във Вишера, в четвъртото отделение на СЛОН[25] — уралският филиал на Соловецките лагери, — заловените бегълци ги посреща комендантът на управлението Нестеров — як, набит, с дълги ръце с бяла кожа, с къси дебели пръсти, покрити с черни косми; те сякаш растат и по дланите му.
Хвърлят бегълците — мръсни, гладни, пребити, уморени, покрити от глава до пети с прахоляк — в краката на Нестеров.
— Хайде, ела, ела по-близо.
Човекът се приближава.
— Прииска ти се, значи, да се поразходиш, а? Хубаво, хубаво!
— Простете ми, Иван Спиридонич.
— Прощавам ти — напевно, тържествено изрича Нестеров, като се изправя на входа. — Прощавам ти. Но държавата няма да ти прости…
Сините му очи помътняват, изпъстрят се с червени жилки. Ала гласът му си остава доброжелателен, благ.
— Е, избирай — провлачено продължава той, — да те тупна ли, или искаш в изолатора…
— Тупнете ме, Иван Спиридонович.
Косматият юмрук на Нестеров се издига над главата на беглеца и щастливецът отхвръква настрана, като бърше кръвта от устата си и изплюва избитите зъби.
— Марш в бараката!
Иван Спиридонович винаги събаряше когото и да било с един удар, с едно „тупване“ — той се славеше и се гордееше с това.
Арестантът също печели — с „тупването“ на Иван Спиридонович сметките за бягството се разчистват.
А ако беглецът не желае да реши въпроса по този „семеен“ начин и настоява за официално възмездие, ако иска да отговаря по закон — очаква го лагерният изолатор, затворът с железен под, където месец, два, три на кариерна дажба започват да му се струват много по-лоши от Нестеровото „тупване“.
И така, за беглеца, ако остане жив, няма никакви особено неприятни последици — освен при избиране на затворници „за освобождаване“, при „разтоварванията“, когато като беглец той не може да разчита вече на късмет.
Лагерите растат, множат се и бягствата, увеличаването на охраната не води до нищо — прекалено е скъпо, а и по онова време желаещите да работят в лагерната охрана са по-малко.
Въпросът за отговорността след бягството се решава незадоволително, несериозно, някак по детски.
Наскоро след това е прочетено ново московско разяснение: дните, през които затворникът се води за избягал, и времето, прекарано в изолатора като наказание, да не се зачитат към излежаването на основната присъда.
Тази заповед поражда доста голямо недоволство в отчетните учреждения на лагерите — налага се да се увеличи щатът, а и едни толкова сложни аритметични изчисления не винаги са по силите на тези, които водят лагерната отчетност.
Заповедта е внедрена, прочетена по време на проверка пред целия лагерен състав.
Уви, тя не стряска бъдещите бегълци.
С всеки изминал ден графата „избягали“ във ведомостите на ротните командири расте и началникът на лагера става все по-намръщен, когато чете ежедневните сводки.
Когато побягва неговият любимец, музикантът от лагерния духов оркестър Капитонов, оставил своя корет-а-пистон да виси на клона на един бор — Капитонов излязъл от лагера с лъскавия инструмент като с пропуск, — началникът загубва душевното си равновесие.
Късно есента са убити трима избягали затворници. След идентифицирането им началникът нарежда труповете да бъдат оставени пред портала, откъдето всички минават на път за работа. Но и тази неофициална строга мярка не прекратява, не намалява бягствата.
Всичко това е в края на двадесетте години. Сетне идва „перековката“, Беломорканал — концлагерите са преименувани в „трудово-поправителни“, броят на затворниците се увеличава стотици хиляди пъти, бягството вече се третира като самостоятелно престъпление — в кодекса от 1926 година има член 82 и в съответствие с него наказанието е още една година към основната присъда.
Всичко това е на „континента“, а не в Колима, в лагера, който съществува от 1932 година — там въпросът за бегълците е повдигнат едва през 1938 година. Оттогава наказанието за бягство е увеличено, „терминът“ пораства до цели три години.
Защо колимският период, от 1932 до 1937 г. включително, изпада от летописите на бягствата? Това е времето, когато там работи Едуард Петрович Берзин. Първият колимски началник с правата на висша партийна, съветска и профсъюзна власт в района, основателят на Колима, разстрелян през 1938 година и реабилитиран през 1965-а, бивш секретар на Дзержински, бивш командир на дивизия латвийски стрелци, разобличил прочутия заговор на Локарт — Едуард Петрович Берзин се опитва, и то доста успешно, да реши проблема с колонизацията на този суров край, а същевременно и проблемите на „перековката“ и изолацията. Зачитане на трудодни, позволяващо хора с присъди от десет години да излязат на свобода след две-три години. Отлична храна, дрехи, 4-6-часов работен ден през зимата, през лятото — 10 часа, колосални заплати за затворниците, които им позволяват да помагат на семействата си и след изтичане на присъдата да се връщат на „континента“ материално осигурени. Едуард Петрович не вярва в „перековката“ на криминалните, прекалено добре познава този несигурен и подъл човешки материал. През първите години от съществуването на Колима те трудно могат да попаднат там — онези, които успяват, впоследствие не съжаляват.
Тогавашните затворнически гробища са толкова малобройни, че колимчани изглеждат безсмъртни.
Никой не смяташе да бяга от Колима — това би било лудост, глупост…
Тези няколко години са златното време на Колима — за което с такова възмущение говори разобличеният шпионин и истински враг на народа Николай Иванович Ежов на една от сесиите на ЦИК[26] на СССР — малко преди „ежовщината“.
През 1938 година Колима е превърната в спецлагер за рецивидисти и „троцкисти“. Опитът за бягство започва да се наказва с три допълнителни години.
— Че как сте бягали? Нали не сте имали нито карта, нито компас?
— Избягахме. Александър обеща да ни изведе…
Всички чакахме да ни изпратят в „транзитния“ затвор. Заловените бегълци бяха трима: Николай Карев, момче на около двадесет и пет години, бивш журналист от Ленинград, връстникът му Фьодор Василиев — счетоводител от Ростов, и камчадалът[27] Александър Котелников. Последният беше колимски абориген, по народност камчадал, а по професия — каюр, човек, който кара еленов впряг, осъден за кражба на държавни стоки. Беше на около петдесет години, а може би и на повече — възрастта на якутите, чукчите, камчадалите и евенките трудно се определя на око. С изключение на това, че не можеше да произнесе звука „ш“ и го заменяше със „с“, подобно на всички, говорещи с диалектите на Чукотския полуостров, Котелников не само че говореше сравнително добре руски, но имаше представа за Пушкин, за Некрасов, беше ходил в Хабаровск, накратко, беше опитен пътешественик, ала романтик по душа — прекалено младежки проблясваха очите му.
Тъкмо той се наема да измъкне новите си млади познати от лагера.
— Казвах им — до Америка по-близо, да вървим там, но те искат на континент и аз водя тях на континент. Трябвасе да отидем при чукчи, чукчи-чергари. Чукчи били тук, отисли си, когато руски човек досъл при тях… Не успях.
Бегълците вървят само четири дни. Избягали в началото на септември, по обувки, с летни дрехи, надявайки се да стигнат до чукотските чергарски станове, където според думите на Котелников ги очаквала помощ и приятелство.
Ала завалява сняг, силен ранен сняг. Котелников отива в едно евенкско селище да купи ботуши от еленова кожа. Купува ги, а надвечер групата оперативни работници настига бегълците.
— Тунгусът е враг, предател — казваше Котелников, като плюеше.
Старият каюр се беше наел да преведе Карев и Василиев през тайгата абсолютно безплатно. Новите три години, които му бяха лепнали, изобщо не го тревожеха.
— Сте дойде пролет, сте ни пратят на работа в мините и пак сте избягам.
За да убие времето, учеше Карев и Василиев да говорят на чукотски, на камчадалски. Инициатор на това обречено на неуспех бягство беше, разбира се, Карев. От цялата му фигура, театрална дори в тази затворническо-лагерна обстановка, от модулациите на кадифения му глас лъхаше на лекомислие — дори не на авантюризъм. С всеки изминал ден той все по-добре разбираше безполезността на подобни опити, все по-често се замисляше и слабееше от ден на ден.
Василиев просто беше добър другар, готов да сподели съдбата на приятеля си, каквато и да е тя. И тримата, естествено, се бяха опитали да избягат още през първата година на присъдите си, докато имаха илюзии… и физически сили.
От палатката-кухня на временния лагер на геолозите през една лятна бяла нощ изчезнаха дванадесет консерви месо. Обстоятелствата бяха извънредно загадъчни — всичките четиридесет души работници и техници бяха волнонаемни, с добри заплати и едва ли се нуждаеха от месни консерви. Дори да струваха невероятно скъпо — нямаше да бъдат продадени в безкрайната, непроходима гора. „Мечешкият“ вариант също веднага бе отхвърлен, понеже в кухнята не беше пипнато нищо друго. Човек можеше да си помисли, че някой нарочно го е сторил, имайки зъб на готвача, който отговаряше за продуктите в кухнята; ала готвачът беше голям добряк и твърдеше, че сред четиридесетимата му другари няма враг, който да му пакости. След като и това предположение не се потвърди, оставаше още едно. И за да го провери, техническият ръководител на експедицията Касаев заедно с двама по-похватни работници, които той въоръжи с ножове, а лично понесе единственото огнестрелно оръжие на „командировката“ — една малокалибрена пушка, — тръгнаха да огледат околността. Тя представляваше сиво-кафяви клисури без никаква следа от зеленина, които водеха към голямо варовиково плато. Селището на геолозите беше разположено като в яма на зеления бряг на реката.
Не се наложи дълго да разгадават тайната. След около два часа, когато, без да бързат, се изкачиха на платото, единият от работниците, явно с по-остър поглед, протегна ръка към движещата се точка на хоризонта. Те продължиха по края на мочурливия млад туф — младата скална маса още не се бе вкаменила и приличаше на бяло масло с неприятен солен привкус. Краката затъваха в него като в блато и ботушите, потопени в този полутечен маслоподобен камък, се покриваха сякаш с бяла боя. По края се вървеше леко и след около час и половина те настигнаха човека. Той беше облечен със станала на парцал памуклийка и съдрани ватени панталони, които му стигаха до коленете. Двата крачола бяха отрязани — от тях си бе направил обувки, вече скъсани, съвсем износени. Със същата цел още по-рано са били отрязани и направени на обувки ръкавите на ватенката. Кожените му обувки или гумените цървули очевидно отдавна са били раздрани от камъните и клоните и изхвърлени.
Човекът беше брадясал, с дълга коса, пребледнял от непоносимо страдание. Имаше разстройство, страшно разстройство. Единадесет консерви се търкаляха наблизо по камъните. Едната бе изтърбушена и изядена цялата още снощи.
Човекът вече цял месец вървял към Магадан, кръстосвал гората, както гребец кръстосва с лодката си езерото в гъста мъгла, и лутайки се, загубил посоката, вървял наслуки, докато не се натъкнал на „командировката“ ни — чак когато останал съвсем без сили. По пътя си ловял полски мишки, ядял трева. Крепял се до предния ден. Бил забелязал дима още вчера, дочакал нощта, задигнал консервите и призори изпълзял на платото. Взел от кухнята и кибрит, ала той не му потрябвал. Изгълтал съдържанието на една от консервите и страшната жажда, пресъхналата му уста го накарали да слезе по дерето до потока. И там той пил и не можел да се напие със студената, вкусна вода. На другия ден лицето му отекло, започналото стомашно разстройство му отнело и последните сили.
Беше щастлив от края на пътешествието си независимо какъв щеше да е той.
Другият беглец, довлечен на същата „командировка“ направо от тайгата от оперативниците, беше някаква важна персона. Участник в групово бягство от съседната мина, бягство, съпроводено с грабеж и убийство на самия началник на мината — той беше последният от десетимата избягали. Двама били убити, седмина заловени, а ето че и последният бе хванат на двадесет и първия ден. Босите му, напукани ходила кървяха. Според думите му за една седмица бил изял само една дребна рибка от някакъв пресъхнал ручей, рибка, която ловил в продължение на няколко часа, останал без сили от глад. Лицето му беше подпухнало, без капчица кръв. Конвоят прояви към него големи грижи — за диетата му, за оздравяването: мобилизираха фелдшера на „командировката“ и много строго му наредиха да се грижи за беглеца. Беглецът остана да живее в банята на селището цели три дни и най-сетне, подстриган, обръснат, измит, нахранен, бе отведен от оперативниците на следствие, чийто изход можеше да бъде единствено разстрел. Разбира се, самият беглец знаеше това, ала той беше стар, равнодушен арестант, отдавна прекрачил онази граница на затворническия живот, след която всеки става фаталист и започва да живее „по течението“. Край него винаги имаше конвой, „бойци от охраната“, които не му позволяваха да разговаря с никого. Всяка вечер той седеше на стъпалата пред входа на банята и съзерцаваше огромния вишневочервен залез. Огънят на вечерното слънце се прехвърляше в очите му и те сякаш започваха да пламтят — зрелището беше много красиво.
В едно от колимските селища, в Оротукан, има паметник на Татяна Маландина, оротуканският клуб също носи нейното име. Татяна Маландина работела тук по договор, била комсомолка и попада в лапите на избягали криминални. Те я ограбили, изнасилили я на караманьол, според гнусния апашки израз, и я убили на неколкостотин метра от селището, в тайгата. Това се случва през 1938 година и началството напразно пуска слуха, че са го направили „троцкистите“. Подобна клевета е прекалено нелепа и възмущава дори чичото на убитата комсомолка — лагерния служител лейтенант Маландин, който именно след смъртта на племенничката си рязко променя своето отношение към криминалните и към другите затворници, намразва първите и облекчава живота на вторите.
Двамата бегълци ги заловиха, когато силите им бяха на привършване. Другояче се държеше беглецът, заловен от група работници на пътеката близо до проучвателните шурфове. Трети ден валеше несекващ дъжд и няколко работници, нахлузили брезентови работни дрехи — якета и панталони, тръгнаха да проверяват дали не е пострадала от дъжда малката палатка-кухня със съдовете и храната, полевата ковачница с наковалнята, походната пещ и резервните сондажни инструменти. Ковачницата и кухнята се намираха в руслото на планински поток, в една клисура на около три километра от мястото, където живееха.
След дъжд планинските реки се разливат много силно и можеше да се очакват неприятни изненади. Но това, което видяха хората, ги накара да изпаднат в крайно недоумение. Там нямаше нищо. Нямаше я ковачницата, където се пазеха инструментите, с които работеше целия участък — сондите, свределите, кирките, лопатите, ковашките инструменти; нямаше ги котлите, съдовете — нямаше нищо. Клисурата беше като нова — всички камъни в нея бяха разхвърляни другояче, довлечени отнякъде от обезумялата вода. Всичко старо бе пометено от потока. Работниците продължиха надолу по брега до реката, в която се вливаше потокът — шест-седем километра, и не намериха нито късче желязо. Много по-късно, когато водата спадна, в устието на ручея, на брега, сред върбалака, полузатрупан с пясък, бе намерена смачкана от камъните, разкривена, изкорубена емайлирана чиния от столовата на селището — и това беше всичко, останало след поройния дъжд и придошлата вода.
На връщане работниците се натъкнаха на човек, обут с ботуши от кече, с подгизнало наметало, с голяма торба през рамо.
— Да не си беглец? — попита го Васка Рибин, един от „канавкаджиите“.
— Беглец съм — полуутвърдително отговори човекът. — Да имаше как да се поизсуша…
— Хайде с нас — имаме печка. — През лятото, когато валеше, винаги се палеха ламаринените печки в голямата палатка — там живееха всичките четиридесет работници.
Беглецът си събу ботушите, закачи партенките да съхнат до печката, извади тенекиена табакера, сипа си малко махорка в парче вестник и запуши.
— Накъде си тръгнал в такъв дъжд?
— Към Магадан.
— Гладен ли си?
— А какво имате за ядене?
Чорбата и булгурената каша не го съблазниха. Той развърза торбата си и извади парче салам.
— Е, братле — рече му Рибин, — ти не си истински беглец.
Един по-възрастен работник, заместник-бригадирът Василий Кочетов, се надигна.
— Къде отиваш? — попита го Рибин.
— По нужда. — И прекрачи дъсчения праг на палатката. Рибин се подсмихна.
— Виж какво, братле — рече той на беглеца, — стягай се и заминавай накъдето беше тръгнал. Онзи — рече за Кочетов — хукна при началниците. За да те задържат, значи. Е, бойци при нас няма, не се страхувай, така че върви направо. Ето, на ти хлебец и пачка тютюн. За твой късмет май и дъждът попрестана. Върви право към големия хълм, няма да сбъркаш.
Беглецът мълчешком нави още влажните си партенки със сухия им край върху ходилата, обу си ботушите, метна торбата през рамо и си тръгна.
След десет минути парчето брезент, заместващо вратата, се отметна и в палатката се намъкна началството — техническият ръководител Касаев с малокалибрената си пушка на рамо, двама десетници и Кочетов, който влезе в палатката последен.
Касаев постоя мълчешком, докато свикне с тъмнината в палатката, огледа се. Никой не обърна внимание на новодошлите — всеки се занимаваше с нещо, един спеше, друг си кърпеше дрехите, трети изрязваше с нож някакви сложни фигури от коренище — поредните еротични упражнения, неколцина играеха със собсвеноръчно направени карти…
Рибин тъкмо слагаше върху горещите въглени в печката опушено канче, направено от консервена кутия — вареше си нещо.
— Къде е беглецът? — развика се Касаев.
— Отиде си — спокойно отвърна Рибин, — събра си нещата и си тръгна. Няма да седна да го държа я.
— Че той се беше съблякъл — развика се Кочетов, — канеше се да спи.
— И ти се канеше да ходиш по нужда, а къде си тичал по дъжда? — отвърна му Рибин.
— Хайде да се прибираме — рече Касаев. — А ти, Рибин, внимавай — няма да свършиш добре…
— Какво можеш да ми сториш? — каза Рибин, като се приближи до Касаев. — Да ми натриеш сол на главата ли? Или да ме заколиш, докато спя? Така ли?
Техническият ръководител и десетниците излязоха.
Това е един малък лиричен епизод в еднообразната мрачна повест за колимските бегълци.
Началникът на „командировката“, разтревожен от постоянните визити на бегълците — трима за един месец, — напразно се мъчеше да убеди висшестоящите инстанции да организират на „командировката“ „оперативен пост“ от въоръжени войници. Управлението не се съгласи да прибегне до такива големи разходи за волнонаемните и го остави да се оправя със собствени сили. И макар по това време освен малокалибрената пушка на Касаев в селището да се бяха появили още две ловджийски пушки и патроните за тях да се правеха като за лов на мечки — от парчета олово, все пак на всички беше ясно, че ако ги нападнат гладни, отчаяни бегълци, това не беше сигурна защита.
Началникът бе млад, ала опитен човек: внезапно на „командировката“ бяха построени две наблюдателни кули — като тези, които се издигат по ъглите на истинските лагерни зони.
Това беше остроумен камуфлаж, фалшивите караулни кули трябваше да внушат на бегълците, че „командировката“ има въоръжена охрана.
Явно сметките на началника се бяха оказали верни — „командировката“, която се намираше само на двеста километра от Магадан, престана да се посещава от бегълци.
Когато разработването на „метал номер едно“, тоест на златото, се премести в Чай-Уринската долина, по пътя, по който някога бе минал Кривошей, тръгнаха десетки бегълци. Оттук до „континента“ беше най-близо, но и началството знаеше това. Рязко бе увеличен броят на „засадите“ и „оперативните постове“ — ловът на бегълци беше в разгара си. Подвижни отреди прочистваха тайгата и ликвидираха „освобождаването с помощта на зеления прокурор“ — така се наричаше бягството. „Зеленият прокурор“ освобождаваше все по-рядко и по-рядко и накрая изобщо престана да освобождава.
Заловените обикновено ги убиваха на място и в моргата на Аркагал имаше много трупове, чакащи да бъдат разпознати — да дойдат регистриращите работници, които да вземат отпечатъци от пръстите на мъртъвците.
А на десет километра навътре в тайгата, недалеч от въгледобивната шахта на селището Кадикчан, известно с това, че там мощните въглищни пластове с дебелина 8, 13 и 21 метра излизаха почти на повърхността, беше разположен „оперативен пост“, в който войниците спяха, ядяха, изобщо се базираха.
През лятото на четиридесета година този отряд за бързо реагиране се оглавяваше от младия ефрейтор Постников, човек, в когото бе събудена жаждата за убийство и който изпълняваше задълженията си с голямо желание, с усърдие и страст. Лично бе заловил петима бегълци, получи някакъв медал и както се полага в такива случаи, парична награда. И за мъртвите, и за живите наградата беше една и съща, така че нямаше никакъв смисъл заловеният да се води „непокътнат“.
Едно бледо августовско утро Постников и бойците му се натъкнали на беглец, който слязъл до потока, при тяхната засада.
Постников стрелял с маузера си и го убил. Решили да не го мъкнат в селището, а да го захвърлят в тайгата — наоколо имало предостатъчно следи от рисове и мечки.
Постников взел една брадва и отсякъл двете ръце на беглеца, за да могат хората от регистриращата част да вземат отпечатъци от пръстите, сложил двете мъртви китки в чантата си и тръгнал да се прибира — да пише поредното донесение за успешен лов.
Донесението било изпратено още същия ден — един от „бойците“ заминал с „пакета“, а на останалите Постников дал почивен ден по случай успеха си…
През нощта „мъртвецът“ станал и, притиснал към гърдите си окървавените чуканчета на ръцете, се измъкнал по следите от тайгата и криво-ляво се домъкнал до палатката, където живеели работници-затворници. С бяло, безкръвно лице, с невероятно сини безумни очи стоял пред входа, превит, подпрял се на касата на вратата — гледал изпод вежди и нещо мучал. Разтърсвала го страшна треска. По памуклийката, по ватените панталони и по гумените цървули на беглеца имало черни петна кръв. Дали му гореща чорба, увили страшните му ръце с някакви парцали и го повели към медицинския пункт, към амбулаторията. Но от къщурката, където нощували войниците от „оперативния пост“, вече тичали няколко души, тичал и лично ефрейтор Постников.
Войниците повели нанякъде беглеца — ала не към болницата, не към амбулаторията — и повече никой нищо не чул за човека с отсечените ръце.
Постников и целият му „оперативен пост“ останали да работят до първия сняг. След като сковал студът и работата по издирването на избягали в тайгата намаляла, те били прехвърлени от Аркагал някъде другаде.
Бягството е огромно изпитание за характера, за волята, за физическата и духовна издръжливост. Струва ми се, че за никое полярно зимовище, за никоя експедиция не е така трудно да си подбереш другар, както за бягство.
При това гладът, големият глад, е вечната заплаха за беглеца. А ако се проумее, че арестантът бяга именно от глад и, ще рече, не се бои от него, се появява още една смътна опасност, която дебне беглеца — той може да бъде изяден от собствените си другари. Разбира се, случаите на канибализъм по време на бягство не са чести. Но все пак съществуват и май няма стар колимчанин, прекарал в Далечния север десетина години, който да не се е сблъсквал с людоеди, получили допълнителна присъда именно за убийство на свой другар по време на бягство, за това, че са яли човешко месо.
В централната затворническа болница дълго време лежа болният Соловьов с хроничен остеомиелит на бедрото. Остеомиелитът — възпаление на костния мозък — се беше появил след огнестрелна рана на костта, умело разчовъркана от самия Соловьов. Беше осъден за бягство и канибализъм, „скатаваше“ се в болницата и спокойно разправяше как той и другарят му, готвейки се да избягат, нарочно поканили трети човек — „за в случай, че огладнеем“.
Бегълците вървели дълго, около месец. Когато третият бил убит, отчасти изяден, а останалото било „изпечено за из път“ — двамата убийци се разделили: всеки се страхувал някоя нощ другият да не го пречука.
Имаше и други канибали. Те са най-обикновени хора. Не носят никакво каиново клеймо и докато не научиш подробности от биографиите им, всичко е наред. Но дори като научиш — то не те отвращава, не те кара да се възмущаваш. Нямаш физически сили за отвращение и възмущение, просто няма място за подобни изтънчени чувства. При това и историята на нормалните полярни пътешествия от наше време не е лишена от подобни постъпки — всички си спомнят за тайнствената смърт на шведския учен Малмгрен, участник в експедицията на Нобиле. Какво остава за един гладен, преследван получовек-полузвяр?
Бягствата, за които стана дума, бяха бягства към родината, към „континента“, бягства с цел да се измъкнеш, да стигнеш до Русия. Всички те свършваха еднакво — никой не може да се измъкне от Далечния север. Обречени на неуспех опити и в същото време — непреодолима мъка по свободата; омраза и отвращение към принудителния физическия труд, понеже лагерът не може да възпита нищо друго в затворника. Над портала на всяка лагерна зона е изписано с насмешка: „Трудът е въпрос на чест, въпрос на доблест и геройство“ — и името на автора на тези думи. Надписът се прави според изискванията на специално окръжно писмо и е задължителен за всяко лагерно отделение.
Именно тази мъка по свободата, страстното желание да се озовеш в гората, където няма бодлива тел, караулни кули и дула на пушки, проблясващи на слънцето, където няма побои, тежък многочасов труд без сън и почивка — всичко това поражда особения род бягства.
Арестантът усеща своята обреченост: още месец, два — и ще умре, както умират пред очите му неговите другари.
И тъй, и тъй ще умре, тогава нека да умре на свобода, а не в забоя, в изкопа, паднал от умора и глад.
През лятото работата в мините е по-тежка, отколкото през зимата. Пясъкът се промива именно през лятото. Отслабващият мозък подсказва на затворника изход, при който може да изкара лятото, а и да прекара началото на зимата на топло.
Така се ражда „бягството сред ледовете“, както цветисто са кръстени тези бягства покрай „трасето“.
Затворниците, двама, трима, четирима, бягат в тайгата, в планините, и се настаняват в някоя пещера или мечешка бърлога — на няколко километра от трасето — това огромно шосе с дължина две хиляди километра, прекосяващо цяла Колима.
Бегълците имат кибрит, тютюн, продукти, дрехи — всичко, с което са смогнали да се запасят за бягството. Впрочем те почти никога не успяват да се сдобият с нещо предварително, а и това би събудило подозрения, би провалило замисъла им.
Понякога те ограбват през нощта, преди да избягат, лагерния магазин, или „лавката“, както го наричат тук, и отиват в планината с награбените продукти. Но в повечето случаи тръгват без нищо, разчитайки на „каквото даде Господ“. Ала това съвсем не значи трева, корени на растения, мишки или катерички.
По огромното шосе денонощно пътуват коли. Много от тях — с храни. Планинското шосе представлява поредица от нанагорнища и нанадолнища, камионите бавно пълзят нагоре по проходите. Метнеш се на камион с брашно, хвърлиш един-два чувала и ето ти храна за през цялото лято. А нали превозват не само брашно. Още след първите грабежи колите с продукти започнаха да се съпровождат от конвой, но не всяка пътуваше по този начин.
Освен открития грабеж по магистралния път бегълците нападаха близките селища и малките крайпътни „командировки“, в които живееха по двама-трима кантонери. По-смелите и по-големи групи бегълци спираха леки коли, обираха пътниците и багажа.
В случай на успех за едно лято подобни бегълци укрепваха и физически, и „духовно“.
Ако огньовете се палеха предпазливо и следите се маскираха добре, при наличието на зорки постове бегълците можеха да изкарат до късна есен. Студът и снегът ги „изкарваха“ от голата, неуютна гора. Ясените и тополите се оголваха, листвениците отърсваха ръждивокафявите си игли върху мръсния, студен мъх. Бегълците вече нямаха сили да издържат и излизаха на трасето, на шосето, „предаваха се“ на най-близкия „оперпост“. Арестуваха ги, осъждаха ги, това не винаги ставаше бързо — зимата напредваше, „получаваха си годините“ за бягството и се вливаха в редиците на „работягите“ в мините, където (ако им се случеше да попаднат в същата мина, откъдето бяха избягали) миналогодишните им другари по бригада вече ги нямаше — или бяха умрели, или бяха заминали като полутрупове за инвалидните роти.
През 1939 година за първи път за останалите без сили бяха създадени така наречените „оздравителни команди“ и „оздравителни пунктове“. Но тъй като трябваше да се „оздравява“ няколко години, а не няколко дни, тези учреждения не оказаха желаното въздействие върху възпроизводството на работната сила. Затова пък всички колимчани, които вярваха, че докато арестантът не е загубил иронията си, все още е човек, помнеха присмехулната частушка:
Първо ОП-е, после ОК-а,
Смърт — и номер на крака!…
Когато погребват някой арестант, на левия крак му връзват жетонче с номера на личното дело.
А беглецът, въпреки че получаваше допълнителна присъда от пет години, при положение, че следователят не успееше да му „лепне“ и грабеж на коли — оставаше жив и здрав, а дали присъдата е 5, 10 или 15 години, дори 20 — на практика нямаше никаква разлика, понеже дори пет години е невъзможно да работиш в забоя. В забоя на мината може да се издържат пет седмици.
Зачестиха тези „курортни“ бягства, зачестиха грабежите, зачестиха убийствата. Но не грабежите и убийствата дразнеха началството, свикнало да си има работа с хартия, с цифри, а не с живи хора.
А цифрите говореха, че стойността на награбеното — отнетият чрез убийство човешки живот изобщо не влизаше в сметките — е несравнимо по-малка от стойността на загубените работни часове и дни.
„Курортните“ бягства бяха изплашили началството повече от всичко. 82-ри член от Наказателния закон бе забравен веднъж завинаги, никога вече не се прилагаше. Бягствата започнаха да се разглеждат като престъпления срещу управата, срещу държавата, като политически акт.
На бегълците вече им се „търсеше отговорност“ направо по петдесет и осми член като на изменници на родината. И точката от този член, избрана от юристите, също беше позната, използвана преди в шахтинския процес на „вредителите“. Това беше четиринадесета точка на петдесет и осми член — „контрареволюционен саботаж“. Бягството означаваше отказ от работа, отказът от работа — контрареволюционен саботаж. Именно по тази точка и по този член започнаха да съдят бегълците. Десет години — толкова стана минималната „допълнителна“ присъда за бягство. Повторното бягство се наказваше с двадесет и пет години.
Това не уплаши никого и не намали броя нито на бягствата, нито на грабежите.
Същевременно всяко кръшкане от работа, всеки отказ също започнаха да се тълкуват като саботаж и наказанието за това най-голямо лагерно престъпление започна да се увеличава все повече и повече. „Двадесет и пет плюс пет лишаване от права“ — това беше формулировката в дългогодишната практика на присъдите за отказчиците и бегълците по време на войната и след нея.
Онези специфични черти, по които бягствата в Колима се различават от обикновените бягства, ги правят не по-малко трудни. Ако в огромното мнозинство от случаите е лесно да се премине границата, по която бягството се различава от самоотлъчката, то трудностите се увеличават с всеки изминал ден, с всеки час при придвижването по негостоприемната, враждебна на всичко живо природа на Далечния север. Извънредно краткото време за бягство, кратко поради годишните времена, води до прибързана подготовка и до необходимостта големи и тежки за изминаване разстояния да бъдат преодолявани за късо време. За беглеца не представляват опасност нито мечките, нито рисовете. Той загива от собственото си безсилие в този суров край, където начините му да се бори за своя живот са твърде малко.
Релефът на местността е мъчителен за ходене, проходите следват един след друг, клисурите също. Пътеките, прекарани от животните, са едва забележими, почвата в рядката, уродлива гора е покрита с влажен мъх. Рисковано е да се спи без огън — подземният студ на вечната замръзналост не позволява на камъните да се затоплят през деня. По време на път няма нищо за ядене с изключение на сухия ягел — еленовия мъх, който може да бъде стрит, размесен с брашно и от него да се пекат питки. Да се убие с тояга някоя яребица или орешарка е трудна работа. Гъбите и горските плодове не са подходящи за ядене по време на път. Освен това те се появяват в края на лятото. Значи целият запас от храна трябва да се осигури още в лагера.
Трудни са бягствата през тайгата, но още по-трудна е подготовката за тях. Та нали всеки ден, всеки час бъдещите бегълци може да бъдат разобличени, предадени на началството от другарите си. Главната опасност не идва нито от конвоя, нито от надзирателите, а от другарите по съдба, от онези, които живеят същия живот и са рамо до рамо с беглеца двадесет и четири часа в денонощието.
Всеки беглец знае, че те не само няма да му помогнат, ако забележат нещо подозрително, но и няма да подминат равнодушно видяното. Гладният измъчен арестант с последни сили ще допълзи, ще се довлече до стаята на дежурните, за да издаде, да разобличи другаря си. Това не се прави даром — началникът може да почерпи с махорка, да похвали, да благодари. Собствената си страхливост и подлост доносникът изтъква като чувство за дълг. Той не издава единствено криминалните, понеже се страхува от удар с нож или от въжена примка.
Групово бягство, в което участват повече от двама-трима души, ако то не е стихийно, внезапно, като бунт, е почти немислимо. Това бягство не може да бъде подготвено заради развратените и продажни, гладни, мразещи се хора, с които лагерите са пълни.
Никак не е случайно това, че единственото групово подготвено бягство, независимо как завърши то, се увенча с успех именно защото в лагера, откъдето бяха бегълците, изобщо нямаше стари колимчани, вече отровени, разложени от колимския опит, унизени от глада, студа и побоите, нямаше хора, които биха издали бегълците на началството.
Илф и Петров в „Едноетажна Америка“ полу на шега, полусериозно посочват непреодолимото желание на руснака да се оплаква като национална черта, като нещо типично за руския характер. Тази национална черта, пречупена в кривото огледало на лагерния живот, намира израз в доносничеството.
Бягството може да лумне импровизирано, стихийно, като горски пожар. Толкова по-трагична е съдбата на участниците му — случайните, мирни съзерцатели, въвлечени във водовъртежа на действието почти пряко волята им.
Никой от тях още не е опознал коварството на колимската есен, никой не подозира, че аленият пожар на листата, на тревата и на дърветата трае два-три дни, а от високото бледосиньо небе, съвсем малко по-светло от обичайно, може внезапно да завали ситен студен сняг. Никой от бегълците не знае какво означават зелените клони на клека, проснали се изведнъж на земята, притиснали се към нея пред очите им. И как да се обясни внезапното бягство на рибата надолу по течението на потоците.
Никой не знае дали в тайгата има селища. И какви са те. Затворниците от Далечния изток или сибиряците напразно разчитат, че познават тайгата, че са отлични ловци.
В края на есента, първата следвоенна есен, към един от „каторжните“ лагери пътувал открит камион с двадесет и пет души затворници. На няколко десетки километра от местоназначението арестантите се нахвърлили върху конвоя, разоръжили го и „забегнали“ — всичките двадесет и пет мъже.
Валял сняг, леденостуден сняг на иглички, бегълците нямали връхни дрехи. Кучетата бързо надушили дирите и на четирите групи, на които се разделили избягалите. Групата, у която се намирало оръжието на конвоя, била избита до крак. Две от останалите били заловени един ден по-късно, а последната — на четвъртия ден. Закарали ги направо в болницата: всички били с измръзвания на ръцете и краката от четвърта степен — колимският студ, колимската природа винаги са били в съюз с началството, враждебно настроени към самотния беглец.
Бегълците дълго време останали в болницата, в отделна стая, пред чиято врата стоял войник на пост — макар и арестантска, болницата не била каторжна. И на петимата ампутирали я ръка, я крак, а на двама и двата крака.
Така се разправил колимският студ с припряните и наивни новаци.
Подполковник Яновски много добре разбираше всичко това. Впрочем бил е подполковник през войната, тук беше затворникът Яновски, „култорг“ на едно голямо лагерно отделение. То бе сформирано след войната само от новаци — военни престъпници, власовци, военнопленници, служили в немски части, полицаи и жители на окупирани от немците села, заподозрени в приятелско отношение към германците.
Тук имаше хора, зад чийто гръб беше опитът от войната, опитът от всекидневните срещи със смъртта, опитът от риска, опитът от животинското умение да се бориш за живота си, опитът от убийствата.
Тук имаше хора, които вече бяха бягали и от немски, и от руски, и от английски плен… Хора, свикнали да залагат на карта живота си, хора със смелост, възпитана чрез силата на примера и инструкциите. Разузнавачи и войници, обучени да убиват, те продължаваха да воюват в новите условия, воюваха за себе си — срещу държавата.
Началството, свикнало да общува с послушните „троцкисти“, не подозираше, че тук се намират преди всичко хора на действието.
Няколко месеца преди събитията, за които ще стане дума, този лагер бива посетен от някакъв високопоставен началник. Запознавайки се с живота на новаците и с тяхната работа в производството, началникът отбелязва, че културната работа, художествената самодейност в лагера не е на висота. И бившият подполковник Яновски, култоргът на лагера, почтително долага: „Не се безпокойте, подготвяме такъв концерт, че цяла Колима ще заговори за него.“
Това е много рискована фраза, но тогава никой не й обръща внимание, на което, между другото, разчита Яновски.
През цялата зима на обслужващите лагера длъжности постепенно, един след друг, са назначавани и подбирани участниците в бъдещото, насрочено за пролетта бягство. Нарядчикът, старейшината, фелдшерът, бръснарят и бригадирът, всички щатни затворнически длъжности са заети от хора, подбрани лично от Яновски. Сред тях има летци, шофьори, разузнавачи — все хора, които биха допринесли за успеха на дръзкото бягство. Условията в Колима са изучени, никой не пренебрегва трудностите и не греши. Целта е свободата — или щастието да умрат не от глад, не от побои, не на лагерните нарове, а в бой, с оръжие в ръка.
Яновски разбира колко е важно и нужно другарите му наред с нравствената, духовната сила да запазят и физическата си сила и издръжливост. На обслужващите длъжности те могат да са почти сити и да не се изтощават.
Настъпва обичайната безмълвна колимска пролет — без птичи песни, без нито един дъжд. Листвениците обличат яркозелените си млади иглички, рядката гола гора става сякаш по-гъста, дърветата вече изглеждат по-близко едно до друго, криейки с клоните си хората и животните. Започват белите, по-точно бледолюляковите нощи…
Стаята на дежурните близо до портала на лагера е с две врати — за навън и за в лагера, — такава е архитектурната специфика на подобни здания. Надзирателите дежурят по двама.
Точно в пет сутринта някой почуква на прозорчето. Дежурният надзирател вдига поглед — дошъл е лагерният готвач Солдатов да вземе ключа от шкафа с продуктите, който се пази там, на един гвоздей, забит в стената. Вече няколко месеца готвачът идва да го взима всеки ден точно в пет сутринта. Дежурният дърпа резето и пуска Солдатов да влезе. Вторият надзирател го няма вътре, току-що е излязъл през външната врата — живее със семейството си на около триста метра от стаята на дежурните.
Всичко е пресметнато и авторът на отдавна замисления спектакъл гледа през малкото прозорче как започва първото действие, как всичко, което въображението и разумът му са повтаряли хиляди пъти, се въплъщава в плът и кръв.
Готвачът отива до стената, на която виси ключът, и в този момент някой отново почуква на прозорчето. Надзирателят го познава добре — това е затворникът Шевцов, механик и оръжеен майстор, който неведнъж е поправял автоматите, пушките и пистолетите на охраната — „свой“ човек.
Точно тогава Солдатов напада надзирателя в гръб и го удушва с помощта на влезлия Шевцов. Двамата пъхат трупа под нара и го затрупват с дърва. Солдатов и Шевцов свалят шинела, шапката и ботушите му и Солдатов, облечен с надзирателската униформа и въоръжен с пистолета му, сяда на масата. През това време се връща и вторият надзирател. Преди да разбере какво става, също е удушен. В дрехите му се намъква Шевцов.
Неочаквано в дежурната стая влиза жената на втория надзирател, който е ходил да закусва. Нея не я убиват, а само й връзват ръцете и краката, запушват й устата и я оставят до двата трупа.
Пристига бригада затворници, работили нощна смяна, и войникът от конвоя влиза в дежурната стая да се разпише, че е предал арестантите. Той също е убит. Така се сдобиват и с още един шинел.
Навън вече има хора, както винаги по време на развод за работа, и в този момент подполковник Яновски поема командването.
От близките ъглови караулни кули пространството около стаята на дежурните се прострелва. И на двете има часови, но в мътното утро след бялата нощ те не забелязват нищо подозрително на площадката пред портала. Както винаги дежурният надзирател отваря вратата и преброява хората, както винаги излизат двама войници от конвоя — да приемат бригадата. Ето че те строяват малката група — само десет, не, дори девет души, повеждат ги… Това, че завиват от пътя по пътечката, също не разтревожва часовите — и друг път, когато разводът е закъснявал, конвоят води „работягите“ край помещението на охраната.
Бригадата се промъква покрай бараката на войниците и съгледалият я през отворената врата сънен дежурен тъкмо успява да се учуди, че арестантите ги водят по пътеката в колона по един вместо по пътя в обикновен затворнически строй, когато силен удар го зашеметява и оръжието му е взето, а „бригадата“ се хвърля към пирамидата с пушките, точно пред очите на дежурния, в първата част от казармата.
Въоръженият с автомат Яновски отваря широко вратата, където спят четиридесет войници от охраната — млади кадровици от конвойната служба. Автоматният откос в тавана натиква всички под леглата. След като дава автомата на Шевцов, Яновски излиза на двора, където другарите му вече изнасят храната и оръжието с боеприпасите от разбитите складове на отряда за охрана.
Часовите от кулите не дръзват да открият стрелба — по-късно казват, че не могло да се види и да се разбере какво ставало в отряда за охрана. Показанията им са посрещнати с недоверие и впоследствие те са наказани.
Бегълците се приготвят без да бързат. Яновски заповядва да се взима само оръжие и патрони, колкото може повече патрони, а от храните — единствено сухари и шоколад. Фелдшерът Николски натъпква санитарната чанта с превързочни пакети. Всички се преобличат с нови военни униформи, всеки си избира ботуши по мярка.
Още когато излизат в арестантски строй от лагера и превземат помещението на охраната, става ясно, че не всички бегълци са тук — липсва бригадирът Пьотър Кузнецов, приятел на подполковник Яновски. Неочаквано бил прехвърлен нощна смяна — да замени един разболял се десетник. Яновски не иска да тръгва без другаря си, заедно с когото е преживял и замислял много неща.
Той изпраща човек да извика бригадира, Кузнецов идва и се преоблича с войнишки дрехи.
Командирът на нападнатия отряд на охраната и началникът на лагера излизат от жилищата си чак когато научават от своите дневални, че бегълците са напуснали територията на лагера.
Телефонният кабел се оказва прерязан и те успяват да съобщят за бягството в близкия лагер след като бегълците вече са излезли на трасето, на централното шосе.
Щом се озовават там, те спират първия празен камион. Виждайки насочения срещу него пистолет, шофьорът слиза от кабината и Кобаридзе, летец-изпитател, сяда зад волана. Яновски се настанява до него и разгръща на колене картата, взета от отряда за охрана; камионът полетява към Сеймчан — най-близкото летище. Да завземат някой самолет и да отлетят!
Втори, трети, четвърти завой наляво. Пети завой!
Камионът свива от голямото шосе и се понася над някаква кипяща река, покрай една скална стена, по тесен, лъкатушен, скърцащ под колелата каменист път. Кобаридзе намалява скоростта — може да се сгромолясат във водата от над двадесет метра височина. Долу, край реката, се виждат малките като детски играчки къщурки на някаква „командировка“. Пътят се вие, заобикаля скала след скала и води надолу — камионът слиза по прохода. Къщите на селището изникват от тайгата съвсем наблизо и през предното стъкло на камиона Яновски вижда войник, който тича срещу колата с пушка в ръка. Войникът отскача настрана, колата профучава край него и веднага след бегълците рязко отекват изстрели — охраната вече е предупредена.
Яновски е предвидил този вариант и след десетина километра Кобаридзе спира камиона. Бегълците го изоставят, прекрачват обраслата с мъх канавка, навлизат в тайгата и изчезват. До летището има още около седемдесет километра и Яновски решава да вървят напряко.
Прекарват нощта в някаква пещера близо до един малък планински поток, като се топлят всички заедно, а пред входа поставят часови. На следващата сутрин, едва тръгнали на път, се натъкват на войници — местната оперативна група претърсва гората. Още с първите изстрели бегълците убиват четирима от тях. Яновски нарежда да се запали тайгата — вятърът духа към преследвачите, след което продължават напред.
Но по всички колимски пътища вече летят камиони с войници — незримата редовна армия бърза да помогне на лагерната охрана и на „оперативниците“. По централното шосе кръстосват десетки военни коли.
Десетки километри от пътя за Сеймчан са задръстени с армейски части. Небивалата операция се ръководи лично от най-голямото колимско началство.
Замисълът на Яновски е разгадан и за охрана на летището е мобилизирано такова количество редовни войски, че те с мъка се побират на подстъпите към обекта.
Привечер на втория ден групата на Яновски отново е открита и влиза в бой. Отрядът на редовната войска остава с десет души по-малко. Възползвал се от посоката на вятъра, Яновски отново запалва тайгата и се откъсва от преследвачите си, като преминава на отсрещния бряг на един голям поток. Мястото за третата нощувка на бегълците, които не са загубили нито един човек, е избрано от Яновски в някакво блато, насред което има копи сено.
Те пренощуват в тях и когато бялата нощ свършва, когато северното слънце огрява върховете на дърветата, става ясно, че блатото е обкръжено от войници, които почти без да се крият притичват от дърво до дърво.
Командирът на същия онзи отряд, нападнат от бегълците в началото, размахва някакъв парцал и вика:
— Предайте се, обкръжени сте. Няма къде да се денете…
Шевцов се подава от една копа:
— Имаш право. Ела да събереш оръжието…
Командирът на отряда изскача на пътеката, която пресича блатото, затичва се към копите, олюлява се, фуражката му пада и той се просва по лице във водата. Куршумът на Шевцов го улучва право в челото.
Веднага отвсякъде започва безразборна стрелба, чуват се команди, войниците се хвърлят от всички страни към копите, но кръговата отбрана на невидимите бегълци, скрити в сеното, спира атаката. Ранените стенат, оцелелите залягат в блатото, от време на време отеква по някой изстрел и поредният войник потръпва и се вцепенява.
Отново започва стрелба по копите, този път безответна. След цял час обстрел е предприета нова атака, отново спряна от изстрелите на бегълците. Пак има трупове в блатото и пак стенат ранени.
Продължителният обстрел е подновен. Поставени са две картечници и след няколко откоса започва нова атака.
Копите мълчат.
Когато войниците разпиляват сеното, става ясно, че е жив само един беглец — готвачът Солдатов. И двата му крака са простреляни под коленете, също и рамото, и предмишницата, ала все още диша. Всички други са мъртви, застреляни. Но се оказват не единадесет, а само девет.
Няма го самият Яновски, липсва и Кузнецов.
Още същата вечер на двадесет километра нагоре но реката е открит неизвестен човек, облечен с военна униформа. Когато бойците го заобикалят, той се застрелва с пистолета си. Мъртвецът тутакси бива идентифициран. Това е Кузнецов.
Липсва само главатарят — подполковник Яновски. Съдбата му завинаги остава неизвестна. Търсят го дълго — месеци наред. Той не може нито да отплува по планинската река, нито да се измъкне но пътеките — навсякъде е изцяло блокирано. По всяка вероятност е сложил край на живота си в някоя дълбока пещера или мечешка бърлога, където трупът му е бил изяден от диви животни.
От централната болница за това сражение е извикан най-добрият хирург заедно с двама волнонаемни фелдшери. Едва привечер болничната камионетка успява да стигне до совхоза „Елген“, където се намира щабът на действащия отряд — толкова много военни „Студебейкъри“ преграждат пътя й.
— Какво става тук — война ли има? — пита хирургът високопоставения началник, ръководител на операцията.
— Война или не, но вече има двадесет и осем убити. А колко са ранените — сам ще видите.
Хирургът превързва и оперира до вечерта.
— Колко души са избягалите?
— Дванадесет.
— Ами да бяхте извикали самолети да им пуснат една-две бомби. Атомни.
Началникът поглежда накриво хирурга:
— Все се шегувате, откакто ви познавам, ама ще видите — ще ме уволнят, ще ме накарат да си подам оставката. — Началникът въздъхва тежко.
Не е сбъркал. Махат го от Колима, уволняват го точно заради това бягство.
Солдатов оздравява и е осъден на двадесет и пет години. На началника на лагера му лепват десет години, на часовите от кулите — по пет. По този процес са осъдени много хора от лагера, над шестдесет души — всички, които са знаели и са мълчали, които са помагали или са се канели да помогнат, ала не са успели. Командирът на охраната би получил също голяма присъда, но куршумът на Шевцов го е спасил от неминуемото наказание.
Дори на лекарката Потапова, началничка на санитарната част, където е работил избягалият фелдшер Николски, е потърсена отговорност, ала успяват да я снасят, като бързо я преместват на друго място.
Арестантският етап беше точно за какъвто бях мечтал още от момче. Почернели лица и сини устни, опалени от уралското априлско слънце. Гигантските на ръст конвойни скачат в движение на шейната и тя полита; този, който води групата, е едноок, с прорезна рана през цялото лице; на началника на конвоя — с ярките сини очи — още преди обяд на първия ден вече знаехме името — Шчербаков. Арестантите — а ние бяхме около двеста души, вече знаехме как се казва началникът. Почти по вълшебен начин, недостъпен, неразбираем за мен. Арестантите произнасяха фамилията му толкова привично, сякаш пътешествието ни с него бе продължило вечно. Сякаш бе влязъл в живота ни веднъж завинаги. Пък така си и беше — за мнозина от нас. Гъвкавата огромна фигура на Шчербаков се мяркаше ту тук, ту там, той избързваше напред, посрещаше и изпращаше с поглед последната каруца на етапа, след което тръгваше отново да догонва, да изпреварва. Да, имахме каруци, класически каруци, с които местните жители караха „багажа“ ни — етапът се движеше в арестантския си петнадесетдневен път под строй, без багаж, като при спиране и по време на проверките напомняше разбърканите редици на новобранци на някоя гара. Но всички гари бяха останали за дълго встрани от житейските ни пътища. Беше утро, свежо априлско утро, цареше полуздрач, просветляващият полумрак на манастирския двор, където се строяваше с прозявки и кашляне нашият етап, за да тръгне на далечен път.
Бяхме прекарали нощта в мазето на соликамската милиция, в един бивш манастир, след като грижовният и немногословен московски конвой бе сменен от тълпа кряскащи, почернели от слънцето юначаги начело със синеокия Шчербаков. Предната вечер нахлухме в студеното, мразовито мазе — около църквата имаше лед, сняг. През деня той успяваше леко да се разтопи, а вечер замръзваше — синьо-сивите преспи покриваха целия двор и за да се стигне до истинския сняг, до белотата му — трябваше да се строши здравата, режеща ръцете ледена кора, да се разрови и едва тогава да се извади от дупката едрозърнестият, пръхкав сняг, който толкова радостно се топеше в пресъхналите уста и парейки с безвкусието си, едва ги разхлаждаше.
Бях сред първите, които влязоха в мазето, можех да си избера някое по-топло място. Огромните ледени сводове ме плашеха и аз, неопитният младеж, търсех с поглед нещо като печка, поне каквито са имали Фигнер или Морозов. И не намирах нищо. Но моят случаен другар, другар само за времето, докато влизах в затворническото черковно мазе — ниският на ръст рецидивист Гусев, ме бутна към стената, към единствения прозорец с решетки, с двойни стъкла. Прозорецът беше полукръгъл, висок около метър, започваше от самия под на мазето и приличаше на бойница. Исках да си намеря друго, по-топло място, но тълпата от хора нахлуваше ли, нахлуваше през тясната врата и нямаше как да се върна. Все така спокойно, без да ми каже нито дума, Гусев ритна с върха на ботуша си прозореца и счупи първо едното, а после и другото стъкло. През отвора нахлу студен въздух, който ме обгаряше като вряла вода. Обгърнат от тази струя аз, който и без това се бях намръзнал по време на дългото чакане и безкрайното преброяване на двора, взех да треперя. Отначало не разбрах колко мъдър беше Гусев — само ние от всичките двеста арестанти дишахме тази нощ чист въздух. Хората така бяха наблъскани, натъпкани в мазето, че беше невъзможно нито да се седне, нито да се легне, можеше само да се стои.
Мазето беше пълно до половината с бяла пара от дишането, въздухът беше мръсен, спарен. Хората започнаха да припадат. Задъхващите се правеха опити да стигнат до вратата, в която имаше един процеп и дупка вместо шпионка, мъчеха се да дишат през нея. Но часовият от конвоя, който стоеше отвън, от време на време мушкаше с щика на пушката си през шпионката и опитите да се диша през нея бяха прекратени. Естествено, при загубилите съзнание не идваше нито фелдшер, нито лекар. Само аз и мъдрият ми спътник издържахме край счупения от него прозорец. Строявахме се дълго… Излязохме последни, мъглата се беше разсеяла и се виждаше таванът, сводестия таван, затворническото и църковно небе беше съвсем ниско — с ръка да го докоснеш. И върху свода на мазето на соликамската милиция открих надпис, направен с обикновен въглен, с огромни букви през целия таван: „Другари! В този гроб умирахме три денонощия и все пак не умряхме. Дръжте се, другари!“
Съпроводен от виковете на охраната, етапът ни изпълзя от Соликамск и тръгна към долината. Небето беше много синьо — като очите на началника на конвоя. Слънцето изгаряше, а вятърът разхлаждаше лицата ни — те станаха кафяви още преди първата ни нощувка. Нощувката на етапа, винаги предварително подготвена, протичаше по определен начин. За тази цел винаги се наемаха от селяните две къщи — едната по-чиста, другата каква да е — нещо като барака, а понякога и буквално такава. Разбира се, хубаво беше да попадна в „чистата“. Но това не зависеше от мен: всяка вечер по здрач всички минавахме край началника на конвоя, който с махване на ръката си посочваше къде трябва да прекара поредната нощ поредният арестант. Тогава Шчербаков ми се стори най-мъдър сред мъдрите, понеже не ровеше в никакви документи или списъци в търсене на членовете на присъдите, а веднага щом етапът престанеше да се движи, замахваше с ръка и отделяше поредния етапник. По-късно разбрах, че Шчербаков просто е бил наблюдателен — всеки път изборът му, направен по непостижим за разума начин, се оказваше верен — целият „петдесет и осми“ се оказваше на едно място, „тридесет и пети“ — също. Още по-късно, след една-две години, проумях, че в тогавашната мъдрост на Шчербаков е нямало никакво чудо — разпознаването по външен вид е достъпно на всеки. В нашия етап допълнителен признак би могъл да бъде багажът, куфарите. Но тях ги караха отделно, с каруците и шейните на селяните.
Събитието, за което ще стане дума, се случи още по време на първата нощувка. Двеста души стояха в очакване на началника на конвоя, а отляво се чуваха някакви викове, суетене, шумно дишане, ревове, псувни и накрая съвсем ясен крясък: „Дракони! Дракони!“ Пред арестантския строй се просна в снега някакъв човек. Лицето му беше цялото в кръв, нахлупената на главата му от нечия чужда ръка астраганена шапка стърчеше и не можеше да прикрие тясната, кървяща рана. Човекът беше облечен с дрехи от груб кафяв домашен плат — сигурно бе украинец, хохол. Познавах го. Това беше Пьотър Заяц, сектант. От Москва ни караха заедно, в един вагон. Той не спираше да се моли.
— Не иска да стои на проверката! — доложи запъхтеният, разгорещен от борбата конвоен.
— Изправете го — заповяда началникът на конвоя.
Вдигнаха го и двама огромни войници застанаха от двете му страни да го подкрепят. Но Заяц беше една глава по-висок от тях, по-едър, по-тежък.
— Не искаш да стоиш, а, така ли?
Шчербаков му стовари един юмрук в лицето и Заяц се изплю на снега.
Изведнъж усетих, че сърцето ми сякаш пламва. Внезапно разбрах, че всичко, целият ми живот се решава в този момент. И ако не сторя нещо, а какво именно — сам не знаех, значи напразно съм пристигнал с този етап, напразно съм пропилял своите двадесет години живот.
Парещият срам от собствената страхливост се отдръпна от бузите ми — усетих как те станаха студени, а тялото ми — леко.
Излязох пред строя и казах с нервен глас:
— Да не сте посмели да биете човека.
Шчербаков ме заразглежда с огромно учудване.
— Върни се в строя.
Върнах се. Шчербаков даде команда и етапът, разпределен в двете къщи, според движението на пръста на конвойния началник, започна да се топи в мрака. Пръстът на Шчербаков ми посочи „черната“ къща.
Наместихме се да спим върху влажната миналогодишна слама, която миришеше на гнило. Беше насипана направо върху голия гладък пръстен под. Легнахме плътно един до друг, за да ни е топло, само криминалните се бяха настанили около фенера, който висеше на една греда, и играеха вечните си „бура“ или „щос“. Но скоро заспаха и те. Задрямах и аз, замислен върху постъпката си. Нямах по-възрастен другар, нямах човек, на когото да подражавам. Бях сам в този „етап“, нямах нито приятели, нито другари. Някой прекъсна съня ми. В лицето ми светеше фенер и един от събудените криминални уверено и угоднически повтаряше:
— Той е, той е…
Фенерът бе в ръцете на войник от конвоя.
— Излизай.
— Само да се облека.
— Излизай така.
Излязох. Разтърсваха ме нервни тръпки, не можех да разбера какво трябваше да се случи сега.
Заедно с двамата ми конвойни се озовахме пред входа.
— Сваляй бельото!
Свалих го.
— Застани в снега.
Застанах. Погледнах към входа на къщата и видях две пушки, насочени към мен. Колко време съм стоял така през тази уралска нощ, тази моя първа уралска нощ — не помня.
Последва команда:
— Обличай се.
Навлякох долните си дрехи. Удар по ухото ме събори в снега. Друг удар на тежък ток ме улучи право в устата, тя се напълни с топла кръв и бързо започна да подпухва.
— Марш в бараката!
Влязох вътре, довлякох се до мястото си, което вече беше заето от нечие друго тяло. Всички спяха или се преструваха, че спят… Соленият вкус на кръвта не изчезваше — в устата ми имаше нещо чуждо, нещо ненужно, аз го хванах с пръсти и с мъка го изтръгнах. Беше един избит зъб. Захвърлих го върху изгнилата слама, на голия под.
Прегърнах мръсните, миризливи тела на другарите си и заспах. Заспах. Дори не настинах.
На сутринта етапът потегли на път и сините невъзмутими очи на Шчербаков обходиха арестантските редици с привичен поглед. Пьотър Заяц стоеше в строя, не го биеха, а и той не викаше нищо за драконите. Криминалните ме гледаха накриво и с боязън — в лагера всеки се учи да отговаря сам за себе си.
Още две денонощия път, и наближихме „управлението“ — една новопостроена от дървени трупи къща на брега на реката.
Етапът бе приет от коменданта Нестеров — началник с космати юмруци. Мнозина от криминалните, които крачеха до мен, познаваха този Нестеров и много го хвалеха.
— Докарат му бегълци. Нестеров излиза: „Аа, дойдохте ли, юнаци. Е, избирайте: да ви тупна ли, или искате в изолатора“. А изолаторът там е с железен под, повече от три месеца хората не издържат там, освен това следствието, допълнителната присъда. „Тупнете ме, Иван Василиевич.“ Замахне той — й го катурне! Пак замахне и пак го катурне. Голям майстор. „Заминавай в бараката.“ И толкоз. Край на следствието. Екстра началник.
Нестеров обиколи редиците, като внимателно оглеждаше лицата.
— Има ли оплаквания от конвоя?
— Няма, няма — отвърна му нестроен хор от гласове.
— Ами ти — косматият пръст докосна гърдите ми. — Защо отговаряш толкова неясно? Нещо хриптиш.
— Болят го зъбите — отговориха съседите ми.
— Не — отвърнах, като се мъчех с разранената си уста да изговарям думите колкото може по-твърдо. — Нямам оплаквания от конвоя.
— Разказът не е лош — казах на Сазонов. — Литературно е грамотен. Само че няма да го напечатат. И краят му е някак аморфен.
— Имам и друг край — рече ми той. — Година по-късно станах голям началник в лагера. Нали тогава имаше „перековка“, и се получи така, че Шчербаков трябваше да работи като младши оперативен работник в моето отделение. Там много неща зависеха от мен и Шчербаков се страхуваше, че не съм забравил историята със зъба. Той също я помнеше. Имаше голямо семейство, мястото беше много изгодно, не какво да е, и той, простодушен и прям човек, дойде при мен да разбере няма ли да имам нещо против назначаването му. Дойде с бутилка, „да се одобряваме“ според руския обичай, но не седнах да пия с него и го уверих, че не му мисля злото. Шчербаков се зарадва, дълго ми се извинява, пристъпва от крак на крак пред вратата ми, като все закачаше с ток килимчето и не можеше да завърши разговора.
„Сам разбираш, беше по време на път, в етапа. С нас имаше и бегълци.“
— Този финал също не става — казах на Сазонов.
— Тогава имам още един.
Преди да ме назначат в отдела, където отново се срещнахме с Шчербаков, разпознах на улицата в лагерното селище санитаря Пьотър Заяц. От младия чернокос гигант с антрацитени вежди не беше останало нищо. Вместо него видях един хром старец с побеляла глава, който храчеше кръв. Дори не ме позна, а когато го хванах за ръката и го назовах по име, той се дръпна рязко и продължи по пътя си. По очите му личеше, че мисли за нещо свое, недостъпно за мен, където появата ми или не е нужна, или е обидна за него, разговарящия с по-малко земни хора.
— И този вариант не го бива — казах.
— Тогава оставям първия. Дори да не може да се издаде — олеква ти, когато го напишеш. Напишеш го — и можеш да го забравиш…
В отчетния отдел все не можеха да подберат старши деловодител. Впоследствие, когато работата се увеличи, тази длъжност стана цял самостоятелен отдел — „група по освобождаването“. Старшият деловодител подготвяше документите за освобождаването на затворниците и беше важна личност в света, където целият живот е насочен към мига, когато арестантът получава документ, с който има право да не бъде повече арестант. Старшият деловодител трябваше да бъде затворник — това бе предвидено в икономичната щатна ведомост. Разбира се, такава вакантна длъжност можеше да се запълни и с партийно поръчение, по линията на профсъюзната организация или да бъде придуман някой демобилизиращ се армейски командир, но времената още не бяха такива. Никак не беше лесно да се намерят желаещи за служба в лагерите — независимо от „полярните“ заплати. Да работиш като волнонаемен в някой лагер все още се смяташе за позорно и в целия отчетен отдел, който се занимаваше се с личните дела на затворниците, имаше само един волнонаемен — инспекторът Паскевич, кротък алкохолик. Той се мяркаше рядко в отдела — през по-голямата част от времето пътуваше като куриер, понеже, естествено, лагерът се намираше далеч от хорските очи.
А ето че все не можеха да намерят старши деловодител. Ту ставаше ясно, че новоназначеният е свързан с криминалните и изпълнява тайнствените им поръчения. Ту се оказваше, че деловодителят освобождава срещу рушвет някакви валутни спекуланти от южните републики. Или излизаше, че е честен и твърд, но е разсеян, все нещо бърка и освобождава не когото трябва.
Голямото началство си търсеше нужния човек много енергично — все пак грешките по освобождаването се третираха като най-голямо криминално престъпление и можеха да доведат до бързото приключване на кариерата на лагерния ветеран, до „уволнение от органите на ОГПУ“, че дори до подсъдимата скамейка.
Лагерът беше същият, който преди година се наричаше 4-то отделение на Соловецките лагери, а сега беше самостоятелен, важен лагер в Северен Урал.
Липсваше му само главен деловодител.
И ето, от Соловки, от самия остров, пристигна специален конвой. Това беше нещо много рядко за Вишера. Дотук няма кой да бъде каран със специален конвой. Конски вагони — червени на цвят, вътре с нарове — или познатите на всички пътнически от съответната класа, с решетки на прозорците — а вагонът сякаш се срамуваше от решетките си. На юг в желанието си да се предпазят от крадци, хората слагат на прозорците си решетки с най-чудата форма — наподобяващи цветя, лъчи: живото въображение на южняците им подсказва тези неоскърбителни за очите на минувачите форми, ала все пак те си остават решетки. По същия начин й обикновеният пътнически вагон престава да бъде такъв заради железните воалетки, закриващи очите му.
По уралските и сибирските железници по онова време още пътуваха прочутите „столипински“ вагони — име, което затворническите вагони ще носят още десетки години, без вече отдавна да са столипински.
„Столииинският“ вагон има два малки квадратни прозореца от едната страна и няколко големи — от другата. Те са с решетки и отвън е невъзможно да се види какво става вътре дори ако човек се приближи плътно до прозореца.
Вътре вагонът е разделен на две от масивна решетка с тежка врата, всяка от половините на вагона си има свое малко прозорче.
От двете страни има помещения за конвоя. И коридорът е за него.
Специалният конвой не се придвижва със „столипински“ вагони. Единичните арестанти пътуват заедно с охраната си с обикновени влакове, настанени в някои от крайните купета — все още тези неща бяха по домашному прости, както преди революцията. Още нямаше натрупан опит.
Беше пристигнал специален конвой от „Острова“ — така наричаха тогава Соловки, просто „Острова“ — като остров Сахалин, и докара нисък възрастен човек с патерици, облечен със задължителната соловецка връхна дреха от сукно като за шинел, с шапка-ушанка от същия плат — „соловчанка“.
Човекът беше спокоен, белокос, с резки движения и беше ясно, че тепърва овладява изкуството да ходи с патерици, че съвсем наскоро е станал инвалид.
В общата барака с двуетажни нарове беше тясно и задушно въпреки широко отворените врати в двата й края. Дървеният под беше покрит със стърготини и дежурният, който седеше до входа, разглеждаше подскачащите в стърготините бълхи, осветени от газовата лампа. От време на време си наплюнчваше пръста и се залавяше да лови стремителните насекоми.
Тъкмо в тази барака бяха решили да настанят новодошлия. Дежурният нощна смяна направи неопределен жест с ръка, сочейки към тъмния миризлив ъгъл, където един връз друг спяха облечени хора и където нямаше място дори за котка, камо ли за човек.
Но новодошлият спокойно си нахлупи шапката, положи патериците върху дългата маса за хранене, изкатери се върху спящите хора, легна и затвори очи без нито едно движение повече. Със силата на собствената си тежест той си проправи път между другите тела и при всяко най-малко помръдване на спящите съседи тялото му на часа се вместваше в това нищожно свободно пространство. Щом усети с лакътя и с бедрото си дъските на нара, новодошлият отпусна стегнатите си мускули и заспа.
На другата сутрин се разбра, че пристигналият инвалид е въпросният дългоочакван старши деловодител, чакан с такова нетърпение от лагерната управа.
По обяд го извикаха при началството, а надвечер го прехвърлиха в друга барака — на обслужващия администрацията персонал, където живееха всички лагерни чиновници-арестанти. Бараката имаше много странна, невероятна конструкция.
Строили я, когато началник на лагера бил някогашен моряк, участвал през осемнадесета година в потопяването на Черноморския флот, когато там пристигнал прочутият мичман Расколников.
Морякът направил сухопътна лагерна кариера, а построяването на бараката било негова приумица, дан на морското му минало. Двуетажните нарове в тази барака висяха закачени за тавана със стоманени въжета. Висяха на групи за четирима, сякаш на отделни моряшки каюти. За по-здраво конструкцията бе свързана от едната страна с дълга дебела желязна тел.
Затова при най-малкото движение дори само на един от обитателите на бараката всички нарове започваха едновременно да се люлеят.
А тъй като непрекъснато мърдаха по няколко души, цялата конструкция не преставаше да се движи и скърцаше ли, скърцаше. През цялото денонощие люлеенето и скърцането не преставаха нито за миг. Единствено по време на вечерните проверки наровете спираха като уморено махало и замлъкваха.
Тъкмо в тази барака се запознах със Степанов, с Михаил Степанович Степанов. Така се казваше новият старши деловодител, без каквито и да било „същият известен като“, толкова разпространени тук.
Впрочем едно денонощие по-рано видях неговия „пакет“, донесен от специалния конвой, неговото „лично дело“. То беше тънко, със зелени корици, започваше с обичайната анкета, с две номерирани снимки — анфас и профил — и квадратче на дактилоскопичен отпечатък, напомнящ годишните кръгове на малко дръвче.
В анкетата пишеше кога е роден — 1888, добре запомних тези осмици, последната му месторабота — Москва, НК на РКИ[28]… Бил член на ВКП(б) от 1917 година.
На един от последните въпроси бе отговорено: подлаган е на репресии, бил е член на партията на есерите от 1905 година… Както обикновено бележките бяха кратки.
Присъдата — 10 години, по-точно смъртна присъда, заменена с десет години.
Лагерна длъжност — над половин година старши деловодител в Соловки.
Анкетните данни на Михаил Степанович не бяха кой знае колко интересни. В лагера имаше много колчаковски и аненковски командири, тук беше и командирът на прословутата Дива дивизия, имаше една авантюристка, която се представяше за дъщеря на Николай Романов, тук беше и прочутият джебчия Карлов, по прякор Предприемача, който наистина приличаше на предприемач, плешив, с огромен търбух и с дебели пръсти — един от най-изкусните джебчии, истински артист, когото показваха на началството.
Тук бе и Майеровски, взломаджия и художник, който непрекъснато рисуваше — върху дъска, върху лист хартия — все едно и също: голи жени и мъже, сплетени във всевъзможни неестествени пози. Майеровски не умееше да рисува нищо друго. Беше прокълнат син на много богати родители от научните среди. Криминалните не го имаха за свой човек.
Имаше няколко графа, няколко грузински князе от свитата на Николай II.
Личното досие на Степанов бе сложено в нова папка и поставено на рафтовете с буквата „С“.
Не бих научил тази необикновена история, ако не беше един случаен неделен разговор в служебния кабинет.
Тогава за пръв път видях Степанов без патерици. В ръцете си държеше удобен бастун, очевидно изработен в дърводелската работилница на лагера. Дръжката бе от болничен тип — вдлъбната, а не изгърбена като дръжките на обикновените бастуни.
Казах „охо“ и му честитих.
— Оздравявам — рече Степанов. — Нямам нищо счупено. Това е от скорбута.
Той нави единия си крачол и видях ивица лилавочерна кожа, която, продължаваше нагоре по крака. Помълчахме.
— Михаил Степанович, защо си в лагера?
— Защо ли? — усмихна се той. — Защото пуснах Антонов…
Седемнадесетгодишният питерски гимназист Миша Степанов, син на гимназиален-учител, в края на 1904 година става член на партия, в която просто няма как да не влезе според тогавашната мода сред младата руска интелигенция. Огряна от легендарната светлина на „Народната воля“, току-що създадената партия на есерите се дели на многобройни течения и теченийца. Сред тези течения видно място заемат есерите-максималисти — групата на известния терорист Михаил Соколов. Роднинските връзки отвеждат Миша Степанов именно в тази група и скоро той с увлечение навлиза в бита на нелегална Русия: явки, конспиративни квартири, обучение по стрелба, динамит…
В лабораториите, както тогава е прието, държи бутилка с нитроглицерин — за в случай на арест или обиск.
В някаква конспиративна квартира седмина членове на една бойна група са обкръжени от полицията. Есерите стрелят, докато не им свършват патроните. Стреля и Миша Степанов. Арестуват ги, съдят ги и обесват всички с изключение на непълнолетния Миша. Вместо бесило той получава вечна каторга и се озовава недалеч от родния Питер — в Шлиселбург.
Каторгата е режим, той се мени в зависимост от обстановката и характера на самодържеца. „Вечна“ по царско време се смята каторгата от двадесет години с две години вериги на ръцете и четири — на краката.
По времето на Степанов в Шлиселбург използват и едно ефективно „нововъведение“ — оковават каторжниците по двама — най-сигурният начин да се скарат помежду си.
В един от разказите си Барбюс ни рисува трагедията на двама влюбени, оковани заедно — те започват люто да се мразят…
С каторжниците това се прави отдавна. Подборът на двойките е великолепна измислица на майсторите по тази част; тук началството може да си прави каквито иска шеги — да окове заедно висок и нисък човек, сектант и атеист, и най-важното — да сортира политически „букети“ — да окове анархист и есер, социалдемократ и чернопеределец[29].
За да не се скараш с окования заедно с теб човек трябва и двамата да се сдържате неимоверно много или по-младият сляпо да се прекланя пред по-възрастния, а той от своя страна да прави всичко възможно да предаде на своя другар най-доброто, което носи в душата си.
Случваше се човешката воля, поставена на ново, огромно изпитание, да укрепва още повече. Закаляваше се характерът, духът.
Така преминават оковните години на Михаил Степанов, време, прекарано с вериги на ръцете и краката.
Времето си течало — номерът, квадратът плат, пришит на гърба, вече не му правели впечатление, свикнал с тях.
Именно тогава Михаил Степанович, двадесет и две годишен младеж, се запознава в Шлиселбург със Серго Орджоникидзе. Серго бил прекрасен пропагандист и те двамата прекарват в разговори много дни в затвора. Срещата и приятелството с Орджоникидзе превръщат Михаил Степанов от есер-максималист в болшевик-социалдемократ.
Той възприема вярата на Серго в бъдещето на Русия, в своето бъдеще. Михаил бил още млад, дори ако му предстояло да излежи „вечната“ каторга до последния ден, все пак щял да излезе на свобода, преди да е навършил четиридесет години, и смятал да съумее да послужи на новото знаме. Смятал да изчака тези двадесет години.
Но се случва да търпи много по-малко. Февруари седемнадесета година отваря вратите на царските затвори и Степанов се озовава на свобода много по-рано от очакваното. Той намира Орджоникидзе, става член на болшевишката партия, участва в щурма на Зимния дворец, а след Октомврийската революция завършва курсове за военни, заминава за фронта като червен командир и се издига по военната стълба от фронт на фронт все по-високо и по-високо.
На Тамбовския, антоновския фронт, бригадният командир Степанов успешно ръководи действията на отряд от бронирани влакове.
„Антоновщината“ започва да затихва. На Червената армия в Тамбовска околия противодействат много своеобразни части. Жителите на местните села внезапно се превръщат в редовни войски със свои командири.
За разлика от много други банди от времето на гражданската война Антонов се грижи за „моралното състояние на частите“ и вдъхновява войниците си с помощта на политически комисари, създадени от него по образеца на комисарите от Червената армия.
Самият Антонов отдавна е задочно осъден от революционния трибунал, обявен е извън закона. По всички части на Червената армия е разпространена заповед на Върховното командване, според която, ако Антонов бъде заловен и идентифициран, трябва веднага да бъде разстрелян като враг на народа.
„Антоновщината“ започва да затихва. И ето, веднъж долагат на бригадния командир Степанов, че операцията на полка на ВЧК се е увенчала с пълен успех и че Антонов, самият Антонов, е заловен.
Степанов нарежда да му доведат пленника. Антонов прекрачва прага и се спира. Светлината от запаления близо до вратата фенер пада върху костеливото му, волево, вдъхновено лице.
Степанов заповядва на съпровождащия го войник да излезе и да чака отвън. Сетне се приближава плътно до Антонов — той е почти една глава по-нисък от него — и казва:
— Сашка, ти ли си?
Цяла година са били оковани заедно в Шлиселбургския затвор и нито веднъж не се скарали.
Степанов прегръща вързания пленник, двамата се целуват.
Дълго мисли Степанов и мълчешком се разхожда из вагона, а Антонов гледа стария си другар и се усмихва тъжно. Степанов му казва за заповедта — впрочем за пленника това не е нещо ново.
— Не мога и няма да те разстрелям — казва му Степанов, когато сякаш намира изход. — Ще измисля начин да те освободя. Но и ти трябва да ми дадеш дума, че ще изчезнеш, ще прекратиш борбата си срещу съветската власт — и без друго твоето движение е обречено на гибел. Дай ми дума, дай ми честната си дума.
И Антонов, на когото му става по-леко — той добре е разбирал нравствените мъки на другаря си но каторга, — обещава. Отвеждат го.
Трибуналът е насрочен за следващия ден, а през нощта Антонов изчезва. Трибуналът, който трябвало още веднъж да осъди Антонов, съди вместо него началника на караула, който бил разположил лошо постовете и по този начин дал възможност на един толкова важен престъпник да избяга. Членове на трибунала са самият Степанов и брат му. Началникът на караула е обвинен и осъден на една година затвор условно — за неправилно разполагане на постовете.
Как се е случило Степанов да не знае, че Антонов е бивш политкаторжник? През малкото време, което Степанов прекарва на тамбовския фронт, не успява да се запознае със съдържанието на най-важната листовка на Антонов. В нея пише: „Аз съм стар народоволец, прекарал съм много години в царската каторга, не като вашите вождове Ленин и Троцки, които бяха само интернирани. Държали са ме окован във вериги…“ — и така нататък. С тази листовка Степанов се запознава много по-късно.
Тогава на Степанов му изглеждало, че всичко е свършило и че съвестта му е чиста — и пред Антонов, чийто живот той спасява, и пред Съветската власт, понеже Антонов щял да изчезне и с „антоновщината“ щяло да се приключи.
Но става другояче. Антонов не смята да държи на дадената дума. Той се появява отново, вдъхновявайки „зелените“ си войски, и битките пламват с нова сила.
— Тогава побелях — каза ми Степанов. — Точно тогава.
Скоро след това общото командване бива поето от Тухачевски, енергичните му действия по ликвидиране на „антоновщината“ се увенчават с пълен успех — с оръдеен огън са пометени най-зловредните села. „Антоновщината“ отива към своя край. Самият Антонов лежи в лазарета болен от петнист тиф и когато червеноармейските конници обкръжават лазарета, брат му го застрелва както е на болничното си легло, след което се самоубива и той. Така умира Александър Антонов.
Гражданската война свършва, Степанов е демобилизиран и започва работа при Орджоникидзе, който тогава е народен комисар на работническо-селската инспекция. Като партиен член от 1917 година Степанов става началник на канцеларията на НК на РКИ.
Това става през 1924 година. Той работи там година, две, а към края на третата започва да забелязва, че май го следят — някой преглежда книжата му, кореспонденцията.
Степанов прекарва много безсънни нощи. Припомня си живота крачка по крачка, ден по ден — всичко е от светло по-светло освен онази антоновска история. Но нали Антонов е мъртъв. С брат си Степанов никога нищо не бил споделял.
Скоро след това го извикват на Лубянка[30] и следователят с висок чекистки ранг го запитва спокойно: дали не е е случвало Степанов като командир от Червената армия във военна обстановка да е пускал на свобода пленения Александър Антонов?
И Степанов казва истината. Тогава се разкриват всички тайни.
Оказва се, че през онази тамбовска лятна нощ Антонов не бил избягал сам. Бил пленен заедно с един от офицерите си. Онзи след смъртта на Антонов избягал в Далечния изток, минал границата, отишъл при атаман Семьонов и на няколко пъти се връщал като диверсант, заловили го на Лубянка и той „тръгнал да си признава“. Пишейки в единичната килия подробната си изповед, той споменал, че през еди-коя си година бил пленен заедно с Антонов и още същата нощ избягал. Антонов не му бил казал нищо, но той като военен специалист, като царски офицер предполагал, че тук имало предателство от страна на червеното командване. Тези няколко реда от летописа на бурния му, безпорядъчен живот били отделени за проверка. Намерили протокола на трибунала, където пишело, че началникът на караула Грешньов бил осъден на една година условно за неправилно разполагане на постовете.
Къде е Грешньов? Разровили армейските архиви — отдавна бил демобилизиран, живеел в родния си край, обработвал земята. Имал жена и три невръстни деца в някакво село край Кременчуг. Внезапно го арестуват и го откарват в Москва.
Ако бе станало по време на гражданската война, той сигурно би предпочел да умре, но не би издал командира си. Ала времето си тече, какво го интересува повече войната и командирът му Степанов? Има три малки деца, млада жена — животът е пред него. Грешньов признава, че изпълнил молбата на Степанов, по-точно не молбата, а личната му заповед — че бягството било нужно за делото и командирът му обещал, че няма да го осъдят.
Оставят Грешньов на мира и се заемат със Степанов. Дават го под съд, присъдата е разстрел, заменен с десет години лагер, откарват го на Соловки…
През лятото на 1933 година вървях през Страстния площад. Паметникът на Пушкин още не беше прекрачил площада и стоеше в края или по-точно в началото на Тверския булевард — там, където го беше издигнал Опекушин, който прекрасно е разбирал архитектурната хармония на камъка, метала и небето. Някой ме побутна в гърба с бастун. Извърнах се — Степанов! Отдавна го освободили, бил началник на аерогарата. Беше със стария си бастун.
— Още ли куцукаш?
— Да. Остана ми от скорбута. Лекарите го наричат контрактура.
Виц, превърнал се в мистичен символ… Жива реалност, понеже хората са гледали на подпоручик Ците[31] като на жив човек — всичко това, толкова добре разказано ни от Юрий Тинянов, дълго време не можех да възприема като записан действителен случай. Поразителната история от времето на цар Павел беше за мен само гениална духовитост, зла шега на някой съвременен велможапразнодумец, превърнал се въпреки желанието на автора в ярко свидетелство на това дяволски забележително царуване. Лесковският часови е нещо подобно, утвърждаващо приемствеността на нравите при самодържавието. Но самият факт на царската „грешка“ ме караше да се съмнявам до 1942 година.
Лейтенант Куршаков констатира бягството на гара Новосибирск. Изкарват всички арестанти от товарните вагони и под ситния студен дъжд започват да ги броят, да ги „извикват“ по списък, в който са отбелязани членът и присъдата. Всичко е напразно. В строя от по пет души има тридесет и осем пълни редици, а в тридесет и деветата стои един човек, а не двама, както е било при заминаването. Куршаков проклина мига, когато се е съгласил да приеме етапа без „личните дела“, направо по списъка, в който под номер „шестдесет“ се води избягалият арестант. Списъкът е поизтрит; а и хартията няма как да бъде опазена от дъжда. От вълнение Куршаков едва успява да разчете презимената, а и буквите наистина са се размили. Номер „60“ го няма. Вече са изминали половината от пътя. За подобни липси наказват строго и Куршаков вече се прощава мислено с пагоните и с офицерската дажба. Страхува се и да не го изпратят на фронта. Тече втората година от началото на войната, а Куршаков има късмета да служи в конвойната охрана. Спечелил си е име на изпълнителен, прилежен офицер. Десетки пъти е съпровождал етапи, големи и малки, придружавал е и „ешелони“, също и специални конвои, и никога не се е случвало някой да му избяга. Дори е награден с медал „За бойни заслуги“ — такива медали се връчват и в дълбокия тил.
Куршаков седи във вагона, в който пътува охраната, и с треперещи, хлъзгави от дъжда пръсти прехвърля съдържанието на злополучния „пакет“ — продоволствен атестат, писмо от затвора, адресирано до лагерите, закъдето кара етапа, и списъка, списъка, списъка. И от всички документи, от всички редове вижда само цифрата „192“. А в здраво затворените вагони има 191 арестанти. Мокрите до кости хора ругаят и, съблекли саката и палтата си, гледат да ги поизсушат на вятъра до пролуката на вратата.
Куршаков е объркан, потиснат от бягството. Войниците от конвоя, свободни от наряд, уплашено мълчат в ъгъла на вагона, а лицето на старшина Лазарев, помощника на Куршаков, отразява всичко, което се чете и по лицето на началника му — безпомощност, страх…
— Какво да правим? — пита се Куршаков. — Какво да правим?
— Я дай списъка.
Куршаков му подава няколкото изпомачкани листа хартия.
— Номер „шестдесет“ — прочита Лазарев. — Онже Берди, член сто шестдесет и втори, присъда десет години.
— Криминален — въздъхва Лазарев. — Криминален. Някой звяр.
Честото общуване с престъпниците е научило конвоя да използва апашкия жаргон, речника на криминалните, според който зверове викат на жителите на Средна Азия, Кавказ и Закавказието.
— Звяр е — потвърждава и Куршаков. — И сигурно не знае думичка руски. По време на проверките е мучал. Ще ни одерат кожите за тоя, братле… — и Куршаков приближава листа до очите си, като чете с омраза: — Берди…
— Може и да не ни ги одерат — казва Лазарев с внезапно укрепнал глас. Лъскавите му, шарещи очи се вдигат нагоре. — Върти ми се една мисъл в главата — той бързо зашепва нещо на ухото на Куршаков.
Лейтенантът поклаща недоверчиво глава:
— Нищо няма да стане…
— Може да се опита — казва Лазарев. — Нали има фронт… Има война.
— Действай — съгласява се Куршаков. — Ще останем тук още две денонощия — проверих го на гарата.
— Дай пари — казва Лазарев.
Надвечер той се връща.
— Туркменец е — долага на Куршаков.
Куршаков тръгва към вагоните, отваря вратата на първия и пита затворниците дали сред тях няма някой, който да знае поне няколко туркменски думи. Отвътре Отговарят отрицателно и Куршаков се отказва да пита в следващите вагони. Прехвърля „с багажа“ един арестант във вагона, където е пътувал избягалият, а в първия вагон войниците от конвоя натикват някакъв дрипльо, останал без глас, викащ нещо важно и страшно на неразбираем език.
— Хванали са го, проклетниците — казва един висок арестант, като му прави място. Онзи прегръща краката му и се разплаква.
— Престани, чуваш ли, престани — хрипти високият.
Беглецът бързо ломоти нещо.
— Не разбирам, братле — казва му високият. — На, хапни си чорба, останала е на дъното на котелката ми.
Беглецът посръбва малко и заспива. На сутринта отново започва да вика и плаче, изскача от вагона и се хвърля в краката на Куршаков. Войниците от конвоя го натикват обратно във вагона и до края на пътуването беглецът остава да лежи под наровете, като излиза само когато раздават храната. Мълчи и плаче.
Предаването на етапа минава съвсем благополучно за Куршаков. Като изругава на няколко пъти по адрес на затвора, изпратил етапа без „личните дела“, дежурният комендант излиза да приема арестантите и започва проверка по списъка. Петдесет и девет души излизат от строя, а шестдесетият не се обажда.
— Този е беглец — рече Куршаков. — Избяга ни в Новосибирск, ала го хванахме. На пазара. Много грижи ни създаде. Ще ви го покажа. Звяр — нито дума не знае на руски.
Куршаков извежда Берди за рамото. Затворите на пушките изщракват и Берди влиза в лагера.
— Как му е фамилията?
— Ето я — сочи Куршаков.
— Онже Берди — прочита комендантът. — Член шестдесет и втори, присъда десет години. Звяр, пък е смел…
Комендантът решително написва срещу фамилията на Берди: „Склонен е към бягство, направил е опит да избяга по време на транспортирането.“
След един час извикват Берди. Той скача зарадван, струва му се, че всичко ще се изясни, ще го освободят. Весело подтичва пред войника от конвоя.
Завеждат го в дъното на двора, при бараката, оградена с три реда бодлива тел, бутват го в първата врата, в смърдящия мрак, където бучат гласове.
— Звяр, братлета…
Срещнах Берди Онже в болницата. Той вече можеше да говори малко на руски и ми разправи как преди три години на пазара в Новосибирск някакъв руски войник, от патрула, както си мислел Берди, се опитал да му обясни нещо. Сетне войникът го повел за изясняване на личността му към гарата. Там той скъсал документите му и го натикал в един арестантски вагон. Истинската фамилия на Берди беше Тошаев, селянин от някакво забутано селце недалеч от Чарджоу. В търсене на хляб и работа той и един негов земляк, който знаел руски, стигнали до Новосибирск, приятелят му отишъл да обиколи пазара.
Тошаев бил писал вече няколко заявления, но още нямал отговор. Неговото „лично дело“ така и не пристига, зачислен е в групата на „безотчетните“ — онези, за които нямало никакви документи. Вече бе свикнал с фамилията Онже, прибирало му се у дома, тук било студено, често боледувал, писал до вкъщи, но не получил отговор, сигурно защото често го прехвърляли от едно място на друго.
Берди Онже се беше научил да говори руски много добре, но за три години не бе успял да свикне да яде с лъжица. Взимаше паницата с двете си ръце — чорбата винаги беше съвсем леко топла, нямаше опасност да си изгори нито пръстите, нито устните… Пиеше чорбата, а каквото оставаше на дъното, го измъкваше с пръсти… Кашата също я ядеше с ръце — лъжицата я оставяше настрана. Това беше развлечение за цялата болнична стая. Берди сдъвкваше парче хляб, то ставаше на тесто и той го смесваше с пепел от печката. Сетне го правеше на топче и го смучеше. Това беше „хашиш“, „опиум“. Никой не се смееше на този ерзац — всекиму се беше случвало, и то неведнъж, да стрива сухи брезови листа или корен от френско грозде и да го пуши вместо махорка.
Берди се учуди, че веднага разбрах същността на случая му. Грешката на машинописката, която е номерирала продължението на прякора на човека със списъчния номер „59“, безпорядъкът и бъркотията на прибързаното изпращане на затворническите етапи по време на войната, робският страх на разните куршаковци и лазаревци от началството…
Но нали човекът под номер петдесет и девет е бил там. Поне той е можел да каже, че прякорът „Берди“ е негов, нали? Можел е, разбира се. Но всеки се забавлява, както може. Всеки се радва на смута и паниката в редиците на началството. Само някой левак може да отвори очите на началниците за истината. А петдесет и девети номер е бил криминален.
Лагерният изолатор беше много, много стар. Човек имаше чувството, че само да бутне дървената врата — и тя ще рухне, изолаторът ще се разпадне, дървените трупи ще се търкулнат на всички страни. Ала изолаторът не рухваше и седемте единични карцера добре изпълняваха предназначението си. Разбира се, всяка дума, казана на висок глас, щеше да бъде чута от съседите. Но тези, които лежаха в карцера, се страхуваха от наказание. Дежурният надзирател слагаше с тебешир кръст на вратата на килията и затворникът оставаше без топла храна. Сложеше ли два кръста — лишаваше го и от хляб. Това беше карцер за лагерни престъпления; всички заподозрени в нещо по-опасно биваха откарвани в управлението.
Сега за пръв път внезапно арестуваха всички затворници, които бяха завеждащи на лагерни учреждения. Скалъпваше се някакво голямо дело, подготвяше се лагерен процес. По нечия заповед.
И ето че всички ние, шестима души, стояхме в тесния коридор на изолатора, заобиколени от конвоя, като усещахме и разбирахме само едно: че отново са ни повлекли зъбците на машината както преди няколко години, че причината ще я научим едва утре, не по-рано…
Събличаха ни по долни дрехи и вкарваха всекиго в отделен карцер. Склададжията записваше взетите за съхранение вещи, натикваше ги в чували, слагаше им дъсчици с етикети, записваше си. Следователят, знаех името му — Песнякевич — ръководеше „операцията“.
Първият беше с патерици. Седна на пейката до фенера, сложи ги на пода и започна да се съблича. Показа се стоманен корсет.
— Да го махам ли?
— Разбира се.
Човекът започна да го развързва и следователят Песнякевич се наведе да му помогне.
— Киризиш ли ме, стари друже? — обърна се той към следователя на апашки жаргон, като вложи в думата „киризиш“ неоскърбителен смисъл.
— Познах те, Плеве.
Човекът с корсета бе Плеве, завеждащ шивашката работилница в лагера. Това беше важно място с двадесет майстори, които изпълняваха затворническите поръчки, а с разрешение на началството — и на цивилните.
Голият човек се беше свил на пейката. Стоманеният корсет се търкаляше на пода — записваха го в протокола за иззети вещи.
— Как да го пиша това нещо? — попита склададжията на изолатора и побутна с върха на ботуша си корсета.
— Стоманена протеза — корсет — отвърна голият човек.
Следователят Песнякевич отиде някъде и аз попитах Плеве:
— Наистина ли познаваш тая кука от едно време?
— Ами да! — натъртено рече Плеве, — Майка му държеше в Минск публичен дом, често ходех там. Още по времето на Николай Кървавия[32].
От дъното на коридора се зададе Песнякевич с четирима от конвоя. Те хванаха Плеве за ръцете и за краката и го внесоха в карцера. Ключалката щракна.
Следващият бе завеждащият конбазата Караваев. Бивш будьоновец, през гражданската война беше загубил ръката си.
Караваев почука с желязото на протезата си по масата на дежурния:
— Кучета такива.
— Сваляй я. Дай си ръката.
Караваев замахна с отвързаната си протеза, ала конвоят наобиколи конармееца и го натика в карцера. До нас долетяха цветисти псувни.
— Слушай, Ручкин[33] — започна началникът на изолатора, — за вдигане на шум лишаваме от гореща храна.
— Я се… с твоята храна.
Началникът на изолатора извади от джоба си парче тебешир и сложи кръст на вратата на Караваев.
— Е, кой ще се разпише за ръката на оня?
— Никой няма да се разписва. Сложи някаква чавка — заповяда Песнякевич.
Дойде ред на лекаря, на нашия доктор Житков. Полуглух старец, той остави слуховата си тръба. Следващият бе полковник Панин, завеждащ дърводелската работилница. По време на германската война снаряд бе откъснал крака му някъде в Източна Прусия. Беше превъзходен дърводелец и ми разказваше как дворянските деца винаги са били обучавани на някакъв занаят. Старият Панин откачи протезата си и заподскача на един крак към своя карцер.
Останахме само двама: Шор, Гриша Шор — старши бригадир, и аз.
— Я, каква стана тя — рече Гриша, започваше да го обзема нервната възбуда на ареста, — оня — крак, тоя — ръка. А аз ще оставя… око — и Гриша чевръсто извади дясното си око, което се оказа от порцелан, и ми го показа на дланта си.
— Че ти изкуствено око ли имаш? — изненадах се аз. — Никога не съм предполагал.
— Значи лошо гледаш. А и окото добре съм си го подбрал по цвят.
Докато записваха окото на Гриша, началникът на изолатора се развесели и неудържимо се закиска.
— Оня, значи, ръка, другият ухо, третият гръб, а тоя — око. Ще съберем всички части на тялото. А ти? — той внимателно огледа голото ми тяло. — Ти какво ще оставиш? Душата си ли?
— Не — казах. — Душата си няма да оставя.
Да, това беше голямата ми мечта — да чуя свирката на локомотива, да видя белия му пушек, стелещ се по откоса на железопътния насип.
Чаках белия дим, чаках живия локомотив.
Пълзяхме, останали без сили, и не смеехме да захвърлим ватенките и полушубките си — до вкъщи, до бараките оставаха само петнадесет километра. Но ние се страхувахме да зарежем ватенките и полушубките направо на пътя, да ги захвърлим в канавката и да тичаме, да вървим, да пълзим, да се отървем от страшната тежест на дрехите. Бояхме се да зарежем ватенките — в тази зимна нощ дрехите за няколко минути щяха да заприличат на замръзнал храст клек, на покрит с лед камък. През нощта никога нямаше да можем да намерим дрехите си, те щяха да се изгубят в зимната тайга, както се губеха и през лятото сред храстите на клека, ако не ги вържехме за самия връх на храстите като пътепоказатели — пътепоказатели на живота. Знаехме, че без ватенките и полушубките не ще можем да се спасим. И пълзяхме, като губехме сили и се топлехме от собствената си пот — спреш ли да се движиш, усещаш как убийственият студ пропълзява по обезсиленото тяло, загубило главната си способност — да бъде източник на топлина, обикновена топлина, пораждаща ако не надежда, то поне злоба.
Пълзяхме заедно — волнонаемни и затворници. Шофьорът, чийто бензин беше свършил, остана да чака помощ, която щяхме да му пратим. Остана, наклал огън от крайпътната маркировка — единствените сухи дърва, които бе намерил. Спасението на шофьора може би заплашваше с гибел други автомобили, тъй като той бе събрал всички дървени колчета, беше ги начупил и сложил в огъня, който гореше със слаб, ала спасителен пламък, и шофьорът се беше навел над огъня, над пламъка, като от време на време слагаше поредната пръчица, тресчица — дори не се надяваше да се стопли, да се сгрее. Гледаше само да спаси живота си. Ако изоставеше камиона, ако тръгнеше да пълзи заедно с нас по студените, остри камъни на планинското шосе, ако зарежеше товара — щяха да го съдят. Шофьорът чакаше, а ние пълзяхме за помощ.
Пълзях и се мъчех да избягвам всякакви излишни мисли — те бяха като движенията, енергията не трябваше да се хаби за нищо друго освен за дращене, претъркулване, примъкване на собственото тяло напред по нощния зимен път.
И все пак нашето дишане при температура минус петдесет градуса ни изглеждаше като локомотивен дим. Сребърните лиственици в тайгата напомняха бълващи пушеци локомотиви. Бялата мъгла, изпълнила нощта и покрила небето, също беше локомотивен дим, димът на дългогодишната ни мечта. В това бяло безмълвие долових не шум от вятъра — чух небесна музикална фраза и ясен, мелодичен, звънлив човешки глас, който идваше направо от ледения въздух над нас. Музикалната фраза бе халюцинация, звуков мираж, в него имаше нещо от локомотивния дим, изпълнил моята клисура. Човешкият глас бе просто продължение на този зимен музикален мираж.
Но видях, че не само аз долавям този глас. Чуваха го всички, които пълзяха. Изстивайки, но без да имат сили да помръднат. В гласа от небето имаше нещо повече от надежда, нещо по-значимо от бавното ни пълзене към живота. Небесният глас повтаряше: предавам съобщение на ТАСС. Петнадесетимата лекари… Били са незаконно обвинени, нямат никаква вина, признанията им са изтръгнати с помощта на недопустими следствени методи, най-строго забранени от съветските закони.
Освободили са лекарите. Ама че номер! Ами кореспонденцията на Лидия Тимашук, ами орденът. Ами журналистката Елена Коновенко, прославяща бдителността и героинята на тази бдителност, олицетворението на бдителността, персонифицираната бдителност, бдителност, демонстрирана пред целия свят.
Защото смъртта на Сталин не бе направила на нас, много препатилите, нужното впечатление.
Отдавна вече свиреше някаква небесна музика, когато запълзяхме напред. Никой не каза нито дума — всеки сам смилаше новината.
Вече се виждаха светлините на селището. Да посрещнат пълзящите бяха дошли съпруги, подчинени и началници. Мен не ме посрещна никой — трябваше сам да се довлека до бараката, до стаята, до леглото си, да запаля и разгоря ламаринената печка. И когато се стоплих, когато се нагълтах с гореща вода, стоплена в едно канче направо в печката, върху горящите дърва, се изправих пред огъня, усещайки как топлата светлина пробягва по лицето ми — все пак не цялата кожа бе измръзнала отпреди това, имаше и оцелели петна, късчета, части. Бях решил.
На другия ден подадох молба за напускане.
— Напускането е в божиите ръце — каза ми с насмешка началникът на района, но прие заявлението ми и то замина с поредния куриер.
„На Колима съм от седемнадесет години. Моля да ми позволите да напусна. Като на бивш затворник годините, прекарани тук, не ми се водят за прослужени, не получавам никакви допълнителни начисления. Държавата няма да има почти никакви разходи във връзка с напускането ми. Моля ви.“ Две седмици по-късно получих отговор-отказ без каквато и да било мотивация. Веднага написах протест до прокурора с настояване той да се намеси и така нататък.
Работата беше там, че щом се появи някаква надежда — трябва да бъдат свалени или строшени всякаквите юридически окови: за да не ме спрат формалностите, хартийките. Най-вероятно бе кореспонденцията ми да е излишна. Ами ако…
В клуба свалиха портретите на Берия, а аз все пишех ли, пишех… Арестуването на Берия не ми вдъхна допълнителна надежда. Онези събития сякаш ставаха сами по себе си и тайната им връзка с моята съдба не се усещаше явно. Не за Берия ми трябваше да мисля.
Прокурорът ми отговори след две седмици. Той беше заемал високи постове в съседното управление. Уволнили го и го прехвърлили в нашия затънтен край. Жена му въртяла търговия с шевни машини, продавала ги десет пъти по-скъпо — дори бяха написали фейлетон за това. Прокурорът опитал да се отбранява с най-привичното оръжие — пишел доноси, че дневалният на началника на управлението Азбукин продава на затворниците по десет рубли цигарата с махорка. А махорката я получавал в колети от „континента“ — със самолети, едва ли не като дипломатическа поща, по специални багажни норми за висшето началство, а понякога — без каквито и да било ограничения. На трапезата си началникът на управлението, пишел той, всеки ден събирал по двадесет души и никакво полярно заплащане, никакви възнаграждения за прослужени години не можели да покрият разходите за виното и плодовете. Началникът на управлението много държал на семейния уют, бил баща на две деца. Всичките си разходи покривал от продажбата на махорката — десет рубли за саморъчно свита цигара — ами за осем кибритени кутийки, за шестдесет цигари от една пачка-осминка? Шестстотин рубли за осминка, за петдесет грама — заслужавало си.
Прокурорът понечил да спре този начин на обогатяване, но на часа бил свален от длъжност и прехвърлен при нас, в дълбоката провинция. Той бдеше за спазването на законите, бързо отговаряше на писмата, вдъхновен от омразата към началството, разгорещен от борбата с него.
Написах второ заявление: „Беше ми отказано освобождаване от работа. Сега, като ви изпращам справката от прокурора…“
След две седмици получих отказ. Без каквато и да е мотивация — сякаш бях поискал паспорт за чужбина.
Писах на областния прокурор, на прокурора на Магаданска област, и получих отговор, че имам право да бъда освободен от работа и да си замина. Борбата на „висшите сили“ премина в някаква нова фаза. Всеки „завой“ оставяше следи във вид на многобройни заповеди, разяснения, разрешения. Започваше да се усеща някакво съответствие, заявленията ми, както казват криминалните, ставаха „в тон“. В тон с времето?
След две седмици получих отказ. Без каквато и да било мотивация. И макар много пъти да бях писал жаловити писма до началника си — шефа на санитарния отдел на управлението, фелдшера Цапко, — не получих от него никакъв отговор.
От моя участък до управлението, до най-близкия лекарски пункт, имаше триста километра.
Разбрах, че трябва да говоря лично. И се случи така, че Цапко пристигна заедно с новия началник на лагерите, обеща ми много неща, може да се каже всичко — дори, че ще ме пусне.
— Ще те взема на връщане. Ама я остани още за една зима. Напролет ще си заминеш.
— Не. Дори и да не ме освободят напълно, поне от вашето управление ще се махна.
Разделихме се. След август дойде септември. Рибата вече се беше прибрала надолу по потоците. Но аз не се интересувах нито от мрежите-винтери, нито от взривовете, след които рибата изплуваше и белите кореми на морските и далекоизточните пъстърви се клатушкаха върху вълните на планинските реки, течението ги отнасяше в баражите и те гниеха там, вмирисваха се.
Трябваше подходящ случай. И той дойде. Районът ни бе посетен лично от началника на пътното управление инженер-полковник Кондаков. Той остана да нощува в къщата на началника на района. Бързах, страхувах се да не би Кондаков да заспи, и почуках на вратата.
— Влезте.
Кондаков седеше на масата, беше разкопчал китела си и търкаше червената следа, оставена от яката върху охранения му бял врат.
— Фелдшерът на района. Разрешете да се обърна по личен въпрос.
— По време на пътуване не говоря с никого.
— Очаквах това — отвърнах му студено и спокойно. — Написал съм писмо-заявление. Ето го — вътре пише всичко. Надявам се, че няма да ми откажете да го прочетете, когато сметнете за възможно.
На Кондаков му стана неудобно и той престана да се занимава с яката на ризата си. Все пак беше инженер, човек с висше образование — нищо, че беше техническо.
— Седнете. Кажете какво има.
Седнах и му разправих.
— Ако всичко е така, както казвате, обещавам да ви освободя от работа веднага щом се върна в управлението. След десет дни.
И Кондаков си записа името ми в едно миниатюрно тефтерче.
След десет дни ми позвъниха от управлението — обадиха ми се приятели, ако изобщо имах такива там. Или просто любопитни, зрители, а не актьори, които часове наред, години наред наблюдаваха как рибата се опитва да се измъкне през прокъсаната мрежа, как лисицата си прегризва лапата, за да се изскубне от капана. Наблюдаваха, без да се опитват да отворят капана и да пуснат лисицата. Просто наблюдаваха борбата на животното с човека.
Телефонограма — от района до управлението за моя сметка. Бях измолил от началника на района разрешение да я пратя… Никакъв отговор.
Дойде колимската зима. Потоците се покриха с тънък лед и само тук-там по бързеите течеше, бързаше, живееше водата, от която се издигаше пара като от локомотив.
Трябваше да се бърза, да се бърза.
— Изпращам в управлението един тежко болен — доложих на началника. Болният беше с остър язвен стоматит в резултат от системно недояждане, от авитаминоза; язвен стоматит, който лесно можеше да бъде сбъркан с дифтерит. Имахме право да изпращаме в такива случаи; нещо повече — бяхме длъжни да изпращаме хората. По заповед, по закон, по съвест.
— А кой ще го съпровожда?
— Аз.
— Сам ли?
— Да. Ще затворим медицинския пункт за една седмица.
Това се беше случвало и преди, началникът го знаеше.
— Ще направя опис. За да няма кражби. И ще запечатам шкафа с печата на инспектора.
— Виж, това е добре. — Началникът се успокои. Тръгнахме с попътни коли, замръзвахме, спирахме да се сгреем на всеки тридесет километра — и на третия ден още по светло стигнахме в управлението, обгърнато от жълто-бяла дневна колимска мъгла.
Първият човек, когото видях, беше фелдшерът Цапко, началникът на санитарния отдел.
— Докарах един тежко болен — доложих, но Цапко гледаше не към него, а към куфарите ми — имах даже куфари: шперплатови, собственоръчно направени, в които се намираха книгите ми, един евтин памучен костюм, възглавница, одеяло… Цапко разбра всичко.
— Без началника не мога да ти разреша да заминеш. Отидохме при него. В сравнение с инженер-полковник Кондаков това беше малък началник. По несигурния му тон и колебливите отговори разбрах, че са дошли някакви нови заповеди, нови „разяснения“.
— Не искаш ли да останеш още една зима? — Беше краят на октомври. Зимата вече бе в разгара си.
— Не.
— Е, какво пък. Щом не иска, не го дръжте…
— Слушам, другарю началник! — Цапко се изпъна пред началника на лагера, удари токове и излязохме в мръсния коридор.
— Та така — с удоволствие рече Цапко. — Постигна каквото искаше. Свободен си да вървиш където щеш. Заминавай за континента. На твоето място ще постъпи фелдшерът Новиков. И той като мен идва от фронта, от войната. Ще се върнеш с него там, откъдето си дошъл — да предадеш всичко, както си му е редът, след това заповядай да се разплатим.
— Да пътувам пак триста километра? После обратно — че това ще трае цял месец. Не по-малко.
— Нищо повече не мога да направя. Каквото можах — сторих го.
Разбрах, че и разговорът с началника на управлението беше лъжа, бил е предварително подготвен.
В Колима човек не бива да се съветва с никого. Затворникът и бившият затворник нямат приятели. Още първият човек, който ти дава някакъв съвет, ще изтърчи при началника, за да му разправи всичко, за да издаде другаря си, да прояви бдителност.
Цапко отдавна си беше отишъл, а аз все седях на пода в коридора и пушех ли, пушех.
„Какъв е този Новиков? Фронтови фелдшер ли?“
Намерих го. Беше един зашеметен от Колима човек. Самотата му, трезвите размисли, несигурният поглед говореха, че Колима за него се бе оказала съвсем не такава, каквато е очаквал, когато се е впуснал на лов за многото лесни пари. Новиков бе прекалено новак, прекалено фронтовак.
— Слушай — рекох му. — Ти идваш от фронта. Аз съм тук от седемнадесет години. Излежал съм две присъди. Сега ме пускат да си вървя. Ще видя семейството си. Във фелдшерския ми пункт всичко е наред. Ето описа. Всичко е запечатано. Подпиши акта за приемане задочно…
Новиков го подписа, без да пита никого.
Не потърсих Цапко да му докладвам, че актът е готов. Отидох направо в счетоводството. Счетоводителят прегледа документите ми — всички справки, всички хартийки.
— Е, добре — рече ми. — Можеш да си получиш парите. Само че има един проблем. Вчера от Магадан е получена телефонограма — да се прекратят всички освобождавания до пролетта, до новия навигационен сезон.
— Какво ме интересува навигацията? Нали ще пътувам със самолет.
— Да, ама заповедта е обща, много добре знаеш. Не си вчерашен.
Отново седях на пода в кантората и пушех ли, пушех. Мина Цапко.
— Още ли не си заминал?
— Не, не съм.
— Е, всичко хубаво…
Кой знае защо разочарованието ми не беше огромно. Бях свикнал с такива удари в гърба. Но този път не биваше да се случва нещо лошо. С цялото си тяло, с цялата си воля бях още в движение, в стремеж, в борба. Просто нещо не беше допремислено, съдбата бе допуснала някаква грешка в сметките си, в хладнокръвната си игра с мен. Ето я грешката. Отидох при секретаря на началника, на същия онзи инженер-полковник Кондаков — него пак го нямаше.
— Имало ли е вчера телефонограма за спиране на уволненията?
— Имаше.
— Но аз — усещах, че гърлото ми е пресъхнало, едва изговарях думите, — аз съм освободен още преди месец. По заповед номер 65. Вчерашната телефонограма не би трябвало да се отнася за мен. Вече съм освободен. Преди месец. Аз съм на път, прибирам се…
— Да, като че ли е така — съгласи се лейтенантът. — Да отидем при счетоводителя!
Счетоводителят се съгласи с нас, но рече:
— Да изчакаме да се върне Кондаков. Той да реши.
— Е — каза лейтенантът, — не те съветвам. Той лично подписа заповедта. По своя преценка. Никой не му я е пробутвал за подпис. Ще ти одере кожата, ако не си я изпълнил.
— Добре — рече счетоводителят, като ме изгледа накриво. — Само че — той щракна няколко пъти с пръсти — пътят ще е за ваша сметка.
Билетът за самолет и влак до Москва струваше три хиляди и петстотин рубли и имах право пътят ми да бъде платен от Далстрой, от моя господар през тези четиринадесет затворнически и три волни — не волни, а волнонаемни години.
Но по тона на главния счетоводител разбрах, че този път той няма да отстъпи.
В спестовната ми книжка на бивш затворник без начисления за прослуженото време’ за три години се бяха натрупали шест хиляди рубли.
Зайците, които бях ловил, варил, пекъл и ял, рибата, която бях ловил, пекъл и ял, ми бяха помогнали да спестя тази толкова голяма сума.
Платих на касата, получих акредитив за три хиляди, документи, пропуск за летището в Оймякон и започнахме да търсим попътна кола. Скоро намерихме такава. Двеста километра — двеста рубли. Продадох одеялото и възглавницата — за какво са ми в самолета, продадох медицинските книги на същия този Цапко на държавна цена — той нямаше да пропусне да продаде учебниците и справочниците десет пъти по-скъпо. Но нямаше за кога да мисля.
По-лошо беше друго. Загубих талисмана си — собственоръчно направения нож, с който не се бях разделял години наред. Бях спал върху чувалите с брашно и той явно беше изпаднал от джоба ми. За да го намеря, трябваше да разтоваря камиона.
Рано сутринта пристигнахме в Оймякон, където бях работил преди една година, в Томтор, в скъпия ми пощенски клон, в който бях получил толкова писма, и толкова изпратил. Слязох близо до хотела на летището.
— Ей, ти — извика ми шофьорът на камиона, — нищо ли не си загубил?
— Изпаднал ми е ножът, докато съм пътувал върху чувалите.
— Ето го. Свалих борда на каросерията и той тупна на земята. Много е хубав.
— Давам ти го. За спомен. Вече не ми трябва талисман. Но радостта ми беше преждевременна. В Оймякон няма редовни полети и от есента тук чакаха хора за десетки самолети. Списъци от по четиринадесет души, ежедневни проверки. Чергарски живот.
— Кога беше последният самолет?
— Преди седмица.
Значи ще трябва да вися тук до пролетта. Не трябваше да давам талисмана си на шофьора.
Отидох в лагера, при техническия ръководител, където преди година бях работил като фелдшер.
— За континента ли смяташ да заминаваш?
— Да. Помогни ми.
— Утре ще отидем заедно при Велтман.
— Капитан Велтман още ли е началник на летището?
— Да. Само че вече не е капитан, а майор. Наскоро получи нови нашивки.
На сутринта влязохме с техническия ръководител в кабинета на Велтман, здрависахме се.
— Ето — нашият човек заминава.
— Че защо не дойде сам при мен? Познава ме не по-зле от тебе.
— Просто за по-сигурно, другарю майор.
— Добре. Къде ти е багажът?
— Всичко, което имам, е с мен — посочих малкото шперплатово куфарче.
— Чудесно. Отивай в хотела и чакай.
— Ама аз…
— Млък! Прави каквото ти заповядвам. А ти, технически, утре ще ми дадеш един трактор да подравним пистата… Без трактор…
— Ще ти дам, ще ти дам — рече Супрун, като се усмихваше.
Сбогувах се и с Велтман, и с техническия ръководител, свих по коридора на хотела и като прескачах през крака и тела, се добрах до едно свободно място до прозореца. Наистина, тук беше по-студено, но по-късно, след няколко самолета, след няколко опашки щях да се преместя към печката, до самата печка.
Мина около час и изведнъж хората, които лежаха, наскачаха и започнаха съсредоточено да се вслушват в бученето, идващо от небето.
— Самолет!
— Товарен „дъглас“
— Не товарен, а пътнически.
По коридора се щураше дежурният на летището с шапка-ушанка с кокарда и стискаше в ръката си списък — въпросният списък от четиринадесет души, който всеки знаеше наизуст от няколко месеца.
— Всички, които извикам, бързо отивате да си купувате билети. Летецът ще хапне и потегляте.
— Семьонов!
— Тук!
— Галицки!
— Тук!
— А защо моето име е задраскано? — беснееше четиринадесетият. — Вече трети месец си чакам реда.
— Защо ми го казвате на мен? Задраска ви началникът на летището. Лично Велтман. Току-що. Ще ви изпратят със следващия самолет. Доволен ли сте? А ако искате да спорите — ей го къде е кабинетът на Велтман. Той е там…
Но четиринадесетият не посмя да иска обяснения. Всичко се случва. Велтман можеше да не хареса физиономията му. Тогава не само че нямаше да го качат на следващия самолет, ами можеха изобщо да го задраскат от списъците. И такива неща се бяха случвали.
— А кого са вписали?
— Не мога да го разчета — дежурният с кокардата се взираше в новата фамилия и изведнъж извика мен.
— Тук съм.
— При касиера — бързо.
Мислех си: няма да играя на благородство, няма да се откажа, ще замина, ще отлетя. Зад гърба си имах седемнадесет години Колима.
Хукнах при касиера, бях последен, като в движение вадех документите си, стисках парите и изпусках по нещо от багажа си.
— Тичай бързо — рече ми касиерът. — Летецът вече привърши с яденето, а прогнозата за времето е лоша — трябва да успеете да стигнете до Якутск, преди да се е развалило.
Слушах тези неземни думи със затаен дъх.
Летецът беше докарал самолета почти до вратата на стола. Пътниците отдавна се бяха качили. Тичах към самолета с шперплатовото си куфарче. Тичах, задъхвайки се, без да си слагам ръкавиците, стиснал с изстиващите си пръсти заскрежения самолетен билет.
Дежурният на летището провери билета и ми помогна да се кача. Летецът затвори люка и влезе в кабината.
— Старт!
Стигнах до мястото си, до креслото, без да имам сили да мисля за каквото и да било, без да съм в състояние да възприемам.
Сърцето ми биеше ли, биеше цели седем часа, докато самолетът внезапно не кацна на земята. Якутск.
В якутското летище спяхме прегърнати с новия ми другар — моя съсед от самолета. Трябваше да се пресметне най-евтиният път до Москва — макар документите ми за пътуване да бяха до Джамбул, разбирах, че колимските закони едва ли са валидни на Голямата земя. Сигурно щях да мога да се уредя да работя и да живея някъде другаде. Щях да имам време да поразмисля върху това.
А засега — най-евтино беше със самолет до Иркутск, а оттам с влак до Москва. Пет денонощия. Или пък до Новосибирск, а оттам до Москва — пак с влака. Кой самолет излита пръв… Купих си билет до Иркутск.
До излитането имаше няколко часа и за това време прекосих Якутск, взирайки се в замръзналата река Лена, в притихналия едноетажен, приличащ на голямо село град. Не, Якутск все още не беше град, не беше Голямата земя. В него нямаше локомотивен дим.
На иркутската гара легнах под ярката, силна светлина на една крушка — все пак носех всичките си пари зашити в пояса. В платнения пояс, който ми бяха направили в шивашката работилница преди две години и най-сетне той трябваше да изпълни предназначението си. Един милиционер кръстосваше гарата, като внимателно прекрачваше краката на хората и търсеше пътечки между мръсните, смърдящи, облечени в дрипи тела, и — което беше още по-добре — сновеше и военен патрул с червени ленти на ръкавите, с автомати. Разбира се, милиционерът не би могъл да се справи с хулиганите — и това сигурно са го разбрали много преди аз да се появя на гарата. Не че се страхувах да не ми откраднат парите. Отдавна вече не се боях от нищо, просто с пари беше по добре, отколкото без пари. Светлината биеше право в очите ми, но това ми се беше случвало хиляди пъти и чудесно се бях научил да се наспивам на светло. Вдигнах яката на ватенката си, която в официалните документи се наричаше късо палто, напъхах ръцете си по-дълбоко в ръкавите, леко поизмъкнах краката си от плъстените ботуши; пръстите на краката ми си поотдъхнаха и така заспах. Течението не ме плашеше. Всичко ми беше познато: локомотивните свирки, движещите се вагони, гарата, милиционерът, пазарът край гарата — сякаш дълги години бях сънувал някакъв сън и едва сега се събуждах. Изплаших се, студена пот изби по кожата ми. Изплаших се от страшната човешка сила — от желанието и умението да се забравя. Видях, че съм готов да забравя всичко, да задраскам двадесет години от живота си. И то какви години! И когато разбрах това, победих себе си. Знаех, че няма да позволя на паметта си да забрави видяното от мен. Успокоих се и заспах.
Събудих се, пренавих партенките си откъм сухата им страна, измих се със сняг — във всички посоки хвърчаха черни пръски — и тръгнах към града. За мен това беше първият истински град през последните седемнадесет години. Якутск бе едно голямо село. Коритото на река Дена минаваше далеч от града, но жителите се страхуваха да не би тя да се върне, да се разлее, и пясъчното поле-русло бе празно — там вилнееха само вихрушки. Затова пък тук, в Иркутск, имаше големи сгради, магазини, жителите се щураха насам-натам.
На едно място си купих чифт трикотажно бельо — осемнадесет години не бях обличал подобно нещо. Доставяше ми огромно удоволствие да стоя на опашки, да плащам, да подавам касовата бележка. „Номер?“ Бях го забравил. „Най-големият.“ Продавачката поклати неодобрително глава. „Петдесет и пети?“ — „Да, да.“ И тя ми уви бельото, което така и не облякох, понеже моят номер беше „51“ — това научих вече в Москва. Всички продавачки бяха с еднакви сини рокли. Купих си и четка за бръснене и едно джобно ножче. Тези прекрасни неща струваха баснословно евтино. На Север човек си ги правеше сам — и четките, и джобните ножове.
Отбих се в една книжарница. На антикварния щанд се продаваше „Руска история“ на Соловьов — всичките томове за 850 рубли. Не, докато не пристигна в Москва, няма да купувам книги. Но да ги подържа, да постоя до рафта на книжарницата — за мен това беше като хубав борш с месо… Като чаша жива вода.
В Иркутск пътищата ни се разделиха. До вчера в Якутск ходехме всички заедно, заедно си купувахме и билетите за самолет. На опашка стояхме също заедно, четиримата — никой не се сещаше да повери парите си на друг. В нашия свят това не беше прието. Стигнах до моста и погледнах надолу: към кипящата, зелена, прозрачна до самото дъно река Ангара — могъща, чиста. И като докосвах с измръзналата си ръка студените, ръждивокафяви перила, като вдишвах миризмата на бензин, на зимен градски прах, гледах забързаните минувачи и разбирах до каква степен съм гражданин. Разбрах, че най-скъпото, най-важното нещо за човек е времето, когато се ражда родината, докато семейството и любовта още не са се появили. Това е времето на детството и ранните младежки години. И сърцето ми се сви. С цялата си душа изпратих поздрав на Иркутск. Иркутск беше моята Вологда, моята Москва.
Когато наближавах гарата, някой ме тупна по рамото.
— Искат да приказват с теб — рече ми едно беличко момченце с ватенка и ме отведе в мрака. Оттам на часа изникна нисък човек, който внимателно ме наблюдаваше.
По погледа му разбрах с кого си имам работа. Страхлив и нагъл, подмилкващ се и пълен с омраза бе този толкова добре познат ми поглед. От тъмнината надзъртаха още някакви физиономии, нямаше нужда да ги знам — те щяха да се появят в нужния момент: с ножове, с пирони, със заострени железа в ръка. Сега пред мен имаше само едно лице с бледа кожа с цвят на пръст, с подпухнали клепачи, с много малки устни, сякаш залепени на скосената, гладко избръсната брадичка.
— Кой си ти? — Той протегна мръсната си ръка с дълги нокти. Трябваше да отговоря. Нито патрулът, нито милиционерът можеха да ми помогнат тук. — Ти си от Колима!
— Да, от Колима съм.
— Къде си работил там?
— Като фелдшер на участъците.
— Фелдшер? Касапин? Значи си пил кръвчицата на нашите. Има за какво да си поприказваме.
Стисках в джоба си купеното преди малко джобно ножче и мълчах. Можех да се надявам само на някоя случайност. Търпението и случайността — ето какво ни спасяваше и продължаваше да ни спасява. И случаят дойде. Двете сили, на които се крепи арестантският свят.
Мракът се отдръпна.
— Аз го познавам. — В светлината се появи нова фигура, която виждах за първи път. Имах прекрасна памет, що се отнася до лица. Но този човек никога по-рано не бях срещал.
— Ти ли? — пръстът с дългия нокът направи полукръг.
— Да, той работеше в Кудима — рече непознатият. — Разправят, че бил човек. Помагал на нашите. Хвалеха го.
Пръстът с нокътя изчезна.
— Добре, върви — злобно каза бандитът. — Ще си помислим.
Имах късмет, че нямаше нужда да нощувам повече на гарата. Влакът за Москва потегляше същата вечер.
Сутринта всичко бе озарено от тежката светлина на електрическите крушки — мътни, не искащи да изгаснат. През затръшващите се врати се виждаше иркутският ден — мразовит, светъл. Рояците от хора, изпълващи проходите, заемащи всеки квадратен сантиметър от циментения под, от омазнените пейки — щом някой станеше, помръднеше, излезеше. Безкрайно стоене на опашката пред касата — билет до Москва, до Москва, пък после ще му мисля… Не за Джамбул, както пишеше в документите ми. Но на кого са притрябвали тези колимски документи в това море от хора, в това безспирно движение? Най-сетне дойде моят ред пред прозорчето на касата, трескаво вадех парите, за да пъхна пачката нови банкноти в касата, където те щяха да изчезнат — непременно щяха да изчезнат, както изчезна целият ми живот до този миг. Но чудото продължаваше и от прозорчето изскочи някакъв твърд предмет, грапав, корав, тънък като резенче щастие — билет до Москва. Касиерката викаше нещо — уж че влакът е смесен, че запазеното ми място е в общ вагон, че по-добро мога да взема за утре или за вдругиден. Ала аз не разбирах нищо освен думите „утре“ и „днес“. Днес, днес. И стиснал здраво билета, опитвайки се да усетя всеки негов ръб с безчувствената си, измръзнала кожа, аз се измъкнах, пробих си път до по-свободно място. Бях човек, слязъл от самолет — нямах никакъв излишен багаж — само малко шперплатово куфарче. Бях човек от Далечния север — нямах излишен багаж — само малкото шперплатово куфарче, същото, което напразно се опитвах да продам в Адигалах, събирайки пари за пътуването до Москва. Не ми бяха платили пътя, но това беше дреболия. Най-важното бе твърдото картонче на железопътния билет.
След като се посъвзех в един от ъглите на гарата — мястото ми под ярката лампа, разбира се, вече беше заето, — прекосих града и се върнах на гарата.
Хората вече се качваха. На височинката се виждаше влак като играчка, неправдоподобно малък, просто няколко мръсни картонени кутии, наредени една зад друга — сред стотиците подобни, в които живееха работниците по пътищата или стрелочниците, където висяха замръзнали дрехи, плющящи от ударите на вятъра.
Влакът ми по нищо не се различаваше от тези композиции, превърнати в общежития.
Той не приличаше на влак, който в еди-колко си часа трябва да потегли за Москва, а наподобяваше общежитие. И там, и тук от вагоните слизаха хора, и там, и тук във въздуха над главите на движещите се хора се движеше някакъв багаж. Разбрах, че на влака му липсва най-важното, липсваше му живот, нищо не обещаваше движение — нямаше локомотив. И наистина, нито едно от общежитията нямаше локомотив. Моята композиция приличаше на общежитие. И никога не бих повярвал, че тези вагони могат да ме закарат до Москва, но хората вече се качваха.
Истинска битка, страшна битка се водеше пред вратата на вагона. Изглеждаше така, сякаш работният ден неочаквано беше свършил два часа по-рано и всички бяха дотичали у дома, в бараката, при топлата печка, и напираха да минат през вратата.
Какви ти шафнери… Всеки сам търсеше мястото си, сам се настаняваше и бранеше това място. Моето запазено средно легло беше, естествено, заето от някакъв пиян лейтенант, който непрекъснато се оригваше. Смъкнах го на пода и му показах билета си.
— И аз имам билет за това място — миролюбиво ми обясни той, изхълца, свлече се и на часа заспа.
Във вагона се тъпчеха все повече и повече хора. Нагоре се издигаха и изчезваха някакви огромни денкове, куфари. Засмърдя на овчи кожуси, на човешка пот, на мръсно, на карбол.
— Етапен затвор, етапен затвор — повтарях си аз, докато лежах по гръб, натикан в празното пространство между средното и горното легло. Отдолу нагоре покрай мен се заиздига лейтенантът с разкопчана яка, недоспал. Хвана се за нещо, набра се на мускули и изчезна…
В суматохата сред крясъците в този вагонен етапен затвор така и не успях да чуя най-важното, което ми се искаше да доловя, което трябваше да чуя, за което бях мечтал седемнадесет години и което беше станало за мен нещо като символ на „континента“, символ на живота, символ на Голямата земя. Не чух изсвирването на локомотива. Не се бях сетил за него по време на борбата за място във вагона. Не чух свирката. Но вагоните трепнаха и се люшнаха, и нашият вагон, нашият етапен затвор започна да се придвижва нанякъде — сякаш заспивах и бараката плуваше пред очите ми.
Насилих се да се убедя, че пътувам — за Москва.
Докато минавахме през някакви стрелки, още в началото, близо до Иркутск, вагонът се разтресе, отгоре се изсипа и увисна тялото на лейтенанта, който обаче продължаваше да се държи здраво за горното легло, на което спеше. Той се оригна и върху моето място, а също и върху леглото на съседа ми се изля бълвоч. Повръщането бе неудържимо. Съседът ми си съблече кожуха — не ватенка, не късо палто, а истински кожух с рошава яка и като псуваше до девето коляно, започна да го чисти.
Съседът ми пътуваше с безброй плетени кошници, някои от тях бяха обшити с плат. От време на време от вътрешността на вагона се появяваха някакви жени, забрадени със селски кърпи, в кожухчета до кръста, със също такива плетени кошници на рамо. Жените викаха нещо на съседа ми, той им махаше за поздрав.
— Балдъза ми е! Тръгнала за Ташкент, при роднините си — каза ми той, макар да не исках от него никакви обяснения.
Той с охота отвори най-близката кошница и я показа. Освен един износен костюм и още някакви парцали вътре нямаше нищо друго. Затова пък имаше много снимки — семейни и групови — върху паспарту, снимки, част от които бяха дагеротипни. Появяваше се някоя по-голяма снимка и съседът ми подробно и с желание обясняваше кой какъв е на нея, кой е бил награден с орден, кой учи за инженер и кой е убит през войната. „А това съм аз“ — непременно сочеше той в средата и всички, на които показваше снимките, покорно, учтиво и съчувствено кимаха с глави.
На третия ден от съвместния ни живот в тресящия се вагон съседът ми, който си беше изградил за мен пълна, ясна и безусловно правилна представа, макар да не му бях разправял нищо за себе си, ми рече бързо, докато вниманието на останалите бе отвлечено от нещо:
— В Москва трябва да сменям влака. Ще ми помогнеш ли да измъкнем една кошница през пропуска? Покрай кантара?
— Нали чакам да ме посрещат.
— Ах, да. Забравих, че имате среща.
— А какво караш?
— Какво ли? Семки. А от Москва ще помъкнем галоши…
Не слязох на нито една от гарите. Носех си храна. Беше ме страх влакът да не потегли без мен, да не се случи нещо лошо — ами че щастието не можеше да трае вечно.
Срещу мен на средното легло лежеше някакъв мъж с кожух, безкрайно пиян, без шапка и ръкавици. Пияните му приятели го бяха качили във вагона и бяха дали билета на шафнерката. Човекът продължи да пътува така едно денонощие, сетне слезе някъде, върна се с бутилка някакво тъмно вино, изпи го направо от гърлото, захвърли бутилката — на пода на вагона. Шафнерката чевръсто я грабна и я отнесе в бърлогата си, пълна с одеяла, които в смесения вагон никой не взимаше, с чаршафи, от които никой нямаше нужда. В същото купе на шафнерите зад паравана от одеяла на горното, третото легло, се подвизаваше една проститутка, която пътуваше от Колима, а може и да не беше проститутка, а Колима да я беше направила такава… Тя седеше недалеч от мен, на едно от долните легла, и люлеещата се светлина на слабата крушка на вагона от време на време падаше върху безкрайно умореното й лице, върху намазаните й с нещо устни — не беше червило. Сетне до нея се приближаваше някой, казваше й нещо и тя изчезваше в купето на шафнерите. „Петдесет рубли“ — рече ми лейтенантът, който вече беше изтрезнял — Оказа се много мил младеж.
С него започнахме да играем една извънредно интересна игра. Когато във вагона се качваше някой нов пътник, ние се опитвахме да познаем професията му, възрастта, с какво се занимава. Споделяхме наблюденията си, сетне той сядаше до новия пътник, заприказваше го и идваше при мен с отговора.
Така дамата с начервените устни, но с нокти, по които нямаше и следа от лак, бе определена от нас като медицинско лице, а леопардовото кожухче, с което бе облечена, явно от изкуствена кожа, говореше, че жената е по-скоро сестра или фелдшерка, но не и лекарка. Една лекарка не би облякла кожух от изкуствена кожа. Тогава още никой не беше чувал за найлон, за синтетика. Заключението ни се оказа вярно.
От време на време покрай нашето купе някъде от средата на вагона изтопуркваше момченце на около две години с криви крачета, мърляво, дрипаво, със сини очи. Бледите му бузки бяха покрити с някакви лишеи. След една-две минути подире му с твърда, сигурна крачка минаваше младият му баща — с ватенка, с тежки, силни, отрудени пръсти на работник. Хващаше момченцето. Детето се усмихваше на баща си, той му отговаряше със същото и с радостен възторг го връщаше на мястото му — в едно от купетата на нашия вагон. Научих историята им. Една най-обикновена колимска история. Бащата — някакъв „битовак“, току-що бил освободен и сега пътуваше за „континента“. Майката на детето не пожелала да се върне и бащата пътуваше със сина си, твърдо решен да измъкне детето, а може би и себе си, от здравите обятия на Колима. Защо майката не е пожелала да се върне ли? Може това да е била една най-обикновена история. Срещнала друг мъж, допаднал й волният колимски живот — вече като волнонаемна може би не искала да се връща на „континента“ в положението на човек второ качество… А може би младостта й си е отивала. Или любовта, колимската любов, да си е била отишла — и това се случваше. А може и да е било и по-страшното. Да е излежала присъда по петдесет и осми член — най-битовият от всички битови — и да е знаела с какво я заплашва връщането на Голямата земя. С нова присъда, с нови мъки. На Колима също нямаше гаранции срещу това, но поне нямаше да я преследват, както преследваха всички на „континента“.
Нищо не научих и не исках да научавам. Благородството, порядъчността, любовта към своето дете, което бащата сигурно е виждал не кой знае колко често — нали е било на ясли, в детска градина.
Неумелите бащини ръце, разкопчаващи детското панталонче, огромните разноцветни копчета, зашити от грубите, несръчни, но добри ръце. Щастието на бащата и щастието на момченцето. Този двегодишен малчуган не знаеше думичката „мама“. Той викаше: „Татко, татко!“. И той, и почернелият от слънцето шлосер си играеха, като с мъка си намираха място сред пияните, сред картоиграчите, сред кошниците и денковете на спекулантите. Тези двама души от нашия вагон със сигурност бяха щастливи.
На пътника, който спеше вече втори ден, откакто бяхме потеглили от Иркутск, който се бе събудил само за да изпие, да излочи нова бутилка водка ли, коняк ли, домашен ликьор ли, не му се удаде да спи повече. Вагонът се разтресе. Спящият пиян пътник рухна на пода и започна да стене. Медицинската помощ, извикана от шафнера, установи, че човекът си е счупил рамото. Изкараха го на носилки и той изчезна от моя живот.
Внезапно във вагона се появи фигурата на моя спасител, макар че спасител е силно казано — нали тогава не се стигна до нещо сериозно, кърваво. Моят познат си седеше, не ме беше познал или не желаеше да ме познае. Все пак се спогледахме и аз отидох при него. „Искам поне да стигна до вкъщи, да видя близките си“ — това бяха последните думи на този криминален, които чух.
Всичко това: и ярката светлина на лампата на Иркутската гара, и спекулантът, който носеше със себе си чужди снимки за камуфлаж, и бълвочът, изригнат върху леглото ми от гърлото на младия лейтенант, и тъжната проститутка от горното легло в купето на шафнерите, и двегодишното мърляво дете, което викаше щастливо „татко! татко!“ — всичко това го запомних като мое първо щастие, непрекъснатото щастие на „свободата“.
Ярославската гара. Шумът, градският прибой на Москва — градът, който ми беше по-близък от всички градове на света. Спрелият вагон. Толкова скъпото лице на жена ми, която ме посрещаше по същия начин, както когато се връщах от безбройните си пътувания. Този път командировката беше продължителна — почти седемнадесет години. И най-важното — връщах се не от командировка. Връщах се от ада.
На пети декември хиляда деветстотин четиридесет и седма година в залива Нагаево влезе параходът „КИМ“ с товар от хора. Това беше последният рейс, навигационният сезон приключи. Магадан посрещаше гостите с температура минус четиридесет градуса. Впрочем корабът беше докарал не гости, а истинските стопани на тази земя — затворниците.
Цялото началство на града, военно и цивилно, бе на пристанището. Камионите на Магадан до един очакваха акостиралия параход. Войниците и кадровите войски обкръжиха вълнолома и разтоварването започна.
Всички свободни коли от златните мини в радиус петстотин километра от залива бяха тръгнали празни към Магадан, подчинявайки се на зова на селектора.
Мъртвите ги изхвърляха на брега и ги откарваха на гробището, заравяха ги в братски могили, без да прикрепват към телата дъсчици с имената — съставяха се актове за бъдеща ексхумация.
Тези, които бяха в най-тежко състояние, ала все още живи, ги извозваха в болниците за затворници в Магадан, Ола, Арман, Дукче.
Болните в среднотежко състояние заминаваха за централната затворническа болница — на левия бряг на река Колима. Болницата съвсем наскоро бе преместена там от двадесет и третия километър. Ако параходът „КИМ“ беше пристигнал преди една година, нямаше да се наложи да се пътува петстотин километра.
Завеждащият хирургическото отделение Кубанцев, наскоро демобилизиран от армията, дошъл направо от фронта, бе потресен от вида на тези хора, от страшните рани, каквито не бе срещал никога през живота си, дори не ги бе сънувал. Във всеки камион, пристигащ от Магадан, имаше трупове на умрели по време на пътуването. Кубанцев разбираше, че това са „леките“, които подлежат, на транспортиране, които не са толкова зле, а „най-тежките“ са ги оставили там.
Хирургът си повтаряше думите на генерал Риджуей, които бе успял да прочете някъде непосредствено след края на войната: „Фронтовият опит на войника не може да подготви човек за зрелището на смъртта в лагерите.“
Кубанцев губеше хладнокръвието си. Не знаеше какво да заповяда, откъде да започне. Колима бе стоварила върху фронтовия хирург прекалено голямо бреме. Ала трябваше да се направи нещо. Санитарите смъкваха болните от колите, отнасяха ги на носилки в хирургичното отделение. Във всички коридори те бяха наредени плътно една до друга.
Ние запомняме миризмите като стиховете, като човешките лица. Миризмата на тази първа лагерна гной остана завинаги във вкусовата памет на Кубанцев. След това цял живот си я спомняше. Би трябвало гнойта навсякъде да мирише еднакво и смъртта да е една и съща. Ала не е така. През целия си живот лекарят имаше чувството, че това е миризмата от раните на онези негови първи пациенти в Колима.
Кубанцев пушеше, пушеше и усещаше, че започва да губи самообладание, не знаеше какво да нареди на санитарите, на фелдшерите, на лекарите.
— Алексей Алексеевич — чу до себе си нечий глас.
Беше Брауде — хирург, бивш затворник, бивш завеждащ на същото това отделение, наскоро свален от тази длъжност по заповед на вишестоящото началство само защото бе лежал в затвора, при това фамилията му беше немска.
— Разрешете ми да се разпоредя. Всичко това ми е познато. Тук съм от десет години.
Развълнуваният Кубанцев отстъпи командирското място и работата закипя. Едновременно започнаха да оперират трима хирурзи, фелдшерите от отделението си измиха ръцете — щяха да са асистенти. Други фелдшери правеха инжекциите, сипваха капки за сърце.
— Ампутации, само ампутации — мърмореше си Брауде. Той обичаше хирургията и казваше, че страда, ако в живота му се случеше ден без нито една операция, без нито едно разрязване.
— Сега няма да скучаем — радваше се той. — А Кубанцев, макар да не е лошо момче, се обърка. Фронтови хирург! При тях всичко е по инструкции, схеми, заповеди — на ви сега живия живот, Колима!
Но Брауде беше незлоблив. Свален без всякакъв повод от длъжността си, той не намрази своя приемник, не започна да му прави мръсотии. Напротив, Брауде виждаше, че Кубанцев е объркан, чувстваше голямата му благодарност. Все пак човекът имаше семейство, жена, син ученик. Офицерска полярна дажба, висока заплата, лесна печалба. А Брауде — какво? Зад гърба си имаше десетгодишна присъда, много съмнително бъдеще. Родом от Саратов, ученик на известния Краузе, самият той също беше многообещаващ хирург. Ала тридесет и седма година бе направила на пух и прах съдбата му. На Кубанцев ли щеше да седне да отмъщава за несгодите си…
И Брауде се разпореждаше, режеше, псуваше. Забравяше за себе си и макар в мигове на размисъл да се ругаеше за тази своя презряна черта — не можеше да се промени.
А наум си беше казал: „Ще напусна болницата. Ще замина за континента.“
…На пети декември хиляда деветстотин четиридесет и седма година в залива Нагаево влезе параходът „КИМ“ с товар от хора — три хиляди затворници. По време на пътуването те се бяха разбунтували и началството беше решило да залее трюмовете с вода. Това бе направено при температура минус четиридесет градуса. Какво представлява измръзване от трета-четвърта степен, както казваше Брауде, или замръзване, както се изразяваше Кубанцев — това той научи още в първия ден на колимската си служба — служба заради по-бързото пенсиониране.
Всичко това трябваше да бъде забравено и Кубанцев, дисциплиниран и волеви човек, така и стори. Накара се да го забрави.
Седемнадесет години по-късно той си спомняше името и презимето на всеки фелдшер от затворниците, на всяка медицинска сестра, спомняше си кой от затворниците с кого е „живял“, имайки предвид лагерните романи. Спомняше си точно какъв чин имаше всеки по-гаден началник. Само едно не можеше да си спомни Кубанцев — парахода „КИМ“ с трите хиляди измръзнали затворници.
Анатол Франс има един разказ — „Прокураторът на Юдея“. Там Пилат Понтийски след седемнадесет години не може да си спомни Христос.
В болницата, веднага след края на войната, пред очите ми се разигра още една драма, по-точно нейната развръзка.
Войната беше вдигнала от дъното на живота и бе изкарала на повърхността такива пластове, такива късове от действителността, които винаги и навсякъде са се криели от ярката слънчева светлина. Събитието нямаше нищо общо с криминалните и с подземния свят. Това бе нещо съвсем различно.
По време на бойните действия бяха разрушени лепрозориумите и прокажените се бяха смесили с населението. Тайна или явна война бе това? Химическа или бактериологична?
Болните от проказа лесно се представяха за ранени, за пострадали през войната. Прокажените бягаха заедно с другите хора на изток, връщаха се в истинския, макар и страшен живот, където ги посрещаха като жертви на войната, може би дори като герои.
Прокажените живееха, работеха. Трябваше да свърши войната, за да се сетят за тях лекарите и страшните картотеки на лепрозориумите отново да започнат да се попълват.
Прокажените живееха сред хората, споделяха с тях отстъпленията, настъпленията, радостите или болките от победата. Те се трудеха във фабриките, обработваха земята. Ставаха началници и подчинени. Само войници не ставаха никога — заради осакатените си пръсти, които приличаха на бойни травми, бяха неразличими от тях. Прокажените се представяха именно за инвалиди от войната — единици сред милионите такива.
Сергей Федоренко бил завеждащ склад. Инвалид от войната, той чевръсто се оправял с непослушните си, осакатени пръсти и добре вършел работата си. Очаквала го кариера, партийна книжка, но щом се домогнал до парите, Федоренко започнал да пие, да гуляе, арестували го, осъдили го и той пристигнал в Магадан с един от курсовете на колимските кораби с присъда от десет години по битов член.
Тук Федоренко сменил диагнозата си. Макар в Колима също да имаше предостатъчно инвалиди, например членовредители. Но беше по-изгодно, по-модно, по-незабележимо да се разтвори в морето от измръзвания.
Точно такъв го срещнах в болницата — последствия от измръзване трета-четвърта степен, незарастваща рана, ръце-чукани и чукани-крака.
Федоренко се лекуваше. Лечението беше безрезултатно. Но нали всеки болен се бореше с лечението както можеше, както умееше. След многомесечни трофични язви Федоренко го изписаха и в желанието си да бъде в болницата той стана санитар в хирургическото отделение, което имаше около триста легла. Тази болница беше централна, с хиляда легла само за затворниците. На един от етажите в пристройката бе болницата за волнонаемни.
Стана така, че лекарят, който водеше историята на заболяването на Федоренко, се разболя и вместо него започна да „записва“ доктор Красински — стар военен лекар, почитател на Жул Верн (защо ли?), човек, когото колимският живот не бе отучил да поприказва, да побъбри, да обсъди това-онова.
Преглеждайки Федоренко, Красински останал поразен от нещо — и той не знаел от какво. Тази тревога я помнел от студентските си години. Не, това не било трофична язва, не било резултат на взрив или от брадва. Това било бавно разрушаваща се тъкан. Сърцето на Красински се разтуптяло. Той извикал още веднъж Федоренко и го помъкнал към прозореца, на светло, като внимателно се вглеждал в лицето му и не можел да повярва на очите си. Лепра! Това беше „лъвско лице“. Човешко лице, приличащо на муцуната на лъв. Красински трескаво запрелиствал учебниците. Взел една голяма игла и на няколко пъти убол едно от многото бели петънца по кожата на Федоренко. Никаква болка! Облян в пот, Красински написал рапорт до началството. Болният Федоренко бил изолиран в отделна стая, а в центъра, в Магадан, били изпратени парченца кожа за биопсия, оттам те заминали за Москва. Отговорът дошъл след около две седмици. Проказа! Красински ходел като герой. Началниците си разменяли писма с цел изписване на наряд за колимския лепрозориум. Той се намираше на един остров, а на двата бряга имаше картечници, насочени към мястото за преминаване на реката. Наряд, трябваше им наряд.
Федоренко не отричаше, че е бил в лепрозориум и че прокажените, забравени от всички, успели да избягат. Едни — да догонват отстъпващите, други — да посрещат хитлеристите. Също както през целия си живот, Федоренко спокойно чакаше да го изпратят където трябва, ала болницата бе обзета от буря. Цялата болница. И онези, които са били пребивани по време на следствието, с души, изпепелени от хиляди разпити, със съсипани, измъчени от непосилната работа тела — с присъди от двадесет и пет години плюс пет лишаване от граждански права — присъди, които нямаше как да се преживеят, през които нямаше как да се оцелее, бе невъзможно да останат живи… Всички бяха обзети от ужас, крещяха, проклинаха Федоренко — страхуваха се от проказата.
Това е същият онзи психически феномен, който кара беглеца да отложи грижливо подготвяното бягство, защото през този ден в лагера ще дават тютюн или ще им разрешат да пазаруват в лавката. Колкото лагери — толкова странни примери, лишени от логика.
Например човешкият свян. Какви са границите и размерите му? Хората, чийто живот бе съсипан, бъдещето и миналото — стъпкани, изведнъж се оказват подвластни на някакъв смешен предразсъдък, на някаква глупост, която, кой знае защо, не могат да превъзмогнат, от която кой знае защо не могат да се отърсят. И този внезапно появил се като най-изтънчено човешко чувство свян се помни цял живот като нещо истинско, нещо безкрайно скъпо. Веднъж в болницата на един фелдшер, който все още не беше такъв, а просто „помагаше“, му заповядаха да бръсне жени, един женски етап… За да се позабавлява, началството беше наредило жените да бръснат мъжете, а мъжете — жените. Всеки си прави весело както може. Но мъжът-бръснар започна да моли познатата си сама да извърши този ритуал на „санитарна обработка“ и не искаше да разбере, че всъщност животът му е свършил, че всичко това е забавление за лагерното началство — мръсна пяна в този страшен казан, където се вареше собственият му живот, стегнат в мъртва хватка.
Това човешко, смешно, нежно чувство се проявява у хората внезапно.
В болницата цареше паника. Нали Федоренко беше работил там няколко месеца. Уви, при проказата „продромалният период“ на заболяването, преди появата на външни признаци, трае няколко години. Мнителните бяха обречени завинаги да останат с този страх в душите си независимо дали щяха да са свободни, или да си останат арестанти.
В болницата цареше паника. Лекарите трескаво търсеха по телата на болните и на персонала тези нечувствителни бели петънца. Заедно с лекарската слушалка и чукчето иглата стана задължителен инструмент при първичните прегледи.
Болният Федоренко го довеждаха и събличаха пред фелдшерите, пред лекарите. Близо до него стоеше надзирател с пистолет. Доктор Красински, стиснал огромна показалка, разправяше за проказата, като сочеше ту „лъвското лице“ на бившия санитар, ту загниващите му пръсти, ту лъскавите петна по гърба му.
Бяха прегледани абсолютно всички обитатели на болницата, волнонаемни и затворници, и изведнъж едно бяло петънце, загубило чувствителността си бяло петънце, бе открито на гърба на Шура Лешчинска, фронтова сестра — понастоящем дежурна в женското отделение. Тя бе пристигнала в болницата наскоро, преди няколко месеца. Нямаше „лъвско лице“. Беше не по-строга и не по-снизходителна, не по-шумна и не по-непринудена от която и да било медицинска сестра, бивша арестантка.
Затвориха Лешчинска в една от стаите на женското отделение, а парченце от кожата й бе откарано в Магадан, оттам — в Москва — за анализ. И отговорът дойде: проказа!
Дезинфекцията след проказата е сложно нещо. Трябва да се изгори къщата, в която е живял прокаженият. Така пише в учебниците. Но да се изгори, да се изчисти с огън цяла една стая от огромната двуетажна сграда, сграда-гигант! Никой не посмя да го стори. Също както при дезинфекцията на скъпи кожени връхни дрехи хората рискуват и оставят заразата, запазвайки коженото богатство, символично поръсвайки безценните кожи — понеже в дезинфекционната камера от високата температура ще загинат не само микробите, ще загинат и самите вещи. Началството би си премълчало дори в случай на чума или холера.
Някой бе поел отговорността да не се пали. Стаята, в която бе затворен Федоренко, очакващ придружително писмо и конвой до лепрозориума, също не я гориха. Просто поляха всичко с фенол и с карбол, поръсиха на няколко пъти.
Веднага се появи ново голямо неудобство, Федоренко и Лешчинска сами заемаха по цяла една стая с няколко легла.
Отговорът и нарядът — наряд за двама — все още ги нямаше, още не бяха пристигнали, колкото и да напомняше началството в ежедневните си, по-точно еженощни телефонограми до Магадан.
Тогава бе преградена част от избеното помещение на болницата и бяха направени две малки килии за арестантите-прокажени. Прехвърлиха Федоренко и Лешчинска там. Под ключ, с постови пред вратата, прокажените бяха оставени да чакат заповедта, наряда за лепрозориума, конвоя.
Федоренко и Лешчинска останали в килиите си едно денонощие, а на другия ден, при смяната, часовите намерили килиите празни.
В болницата настана паника. Всичко в килиите си беше на място — прозорците, вратите.
Красински се досети пръв. Бяха избягали през пода. Якият Федоренко беше махнал дървените трупи, излязъл в коридора, окрал помещението, където режеха хляба, също и операционната на хирургичното отделение, събрал всичкия спирт и спиртни разтвори от шкафа, всички „кодеинчета“ и замъкнал плячката си в бърлогата под земята.
Прокажените си харесали едно местенце, направили си ложе, нахвърляли върху него одеяла и дюшеци, оградили се с дървени трупи от света, от конвоя, от болницата, от лепрозориума и живели няколко дни като мъж и жена — струва ми се, цели три дни.
На третия ден копоите-хора и копоите-кучета ги откриха. Аз също бях в тази група, вървях леко превит през високото мазе на болницата. Основите бяха заложени много надълбоко. Разхвърляхме дървените трупи. В дъното, съвсем неподвижни, лежаха голите тела на двамата прокажени. Обезобразените мургави ръце на Федоренко прегръщаха бялото, сякаш излъчващо светлина тяло на Лешчинска. И двамата бяха пияни.
Увиха ги с одеяла и ги занесоха в една от килиите — вече не ги разделяха.
Кой ги беше увил в одеялата, кой бе докосвал тези страшни тела? Специален санитар, когото бяха намерили в болницата и на когото (с разрешение на висшето началство) всеки работен ден се зачиташе за седем. Повече, отколкото при работещите във волфрамовите, калаените и урановите мини. Седем дни за един. Този път членът, по който човекът излежаваше наказанието си, нямаше никакво значение. Бяха намерили един фронтовак, осъден за измяна на родината, с присъда двадесет и пет плюс пет, който наивно смяташе, че с геройството си ще намали присъдата, ще ускори излизането си на свобода.
Затворникът Королков — фронтови лейтенант — дежуреше пред килията денонощно. Дори спеше там, пред вратата. А когато пристигна конвоят от „острова“, Королков го взеха заедно с прокажените, за „прислуга“. Повече нищо не се чу за него, нито за Федоренко, нито за Лешчинска.
— Етап от Златистия!
— Какви са там?
— Кучета[34].
— Извикай войници за обиск. Сам няма да можеш да се справиш.
— Бойците ще изтърват нещо. Такива са ни кадрите.
— Няма. Аз ще съм на вратата.
— Добре тогава.
Етапът, мръсен, прашен, се „стоварваше“. Хората не бяха случайни — прекалено много бяха плещестите, имаше доста с превръзки, процентът на хирургично болните бе много голям за един минен етап.
Влезе дежурната лекарка Клавдия Ивановна, волнонаемна.
— Започваме ли?
— Да изчакаме, докато дойдат войници за обиска.
— Това някаква нова процедура ли е?
— Да. Нова процедура. Сега ще видите защо е нужно това, Клавдия Ивановна.
— Излез в средата на стаята — ти, с патериците. Документите!
Нарядчикът подаде направлението за болницата. Личните дела ги остави настрана.
— Сваляй превръзката. Дай бинтове, Гриша. Наши бинтове. Клавдия Ивановна, моля да огледате счупването.
Бялата ивица на бинта се плъзна на пода. Фелдшерът я ритна. Към шината за транспортиране бе закрепен не нож, а цяло копие, огромен шиш — най-портативното оръжие във войната на „кучетата“. То издрънча на пода и Клавдия Ивановна пребледня.
Войниците го грабнаха.
— Сваляйте всички превръзки.
— Ами гипса?
— Махайте го и него. Утре ще им сложат нов.
Без да гледа, фелдшерът се вслушваше в познатия звук на падащото на каменния под желязо. Под всяка гипсова превръзка имаше оръжие. Закрепено и гипсирано.
— Разбирате ли какво означава това, Клавдия Ивановна?
— Разбирам.
— И аз разбирам. Няма да пишем рапорт до началника, но ще съобщим на шефа на санитарната част на мината, нали, Клавдия Ивановна?
— Двадесет ножа — съобщете това на лекаря — от петдесет души етап.
— Вие наричате това ножове? Та те повече приличат на копия.
— Сега, Клавдия Ивановна, трябва да върнем всички здрави. И вървете да си догледате постановката. Знаете ли, Клавдия Ивановна, в онази мина има един неграмотен лекар, който веднъж бе поставил диагноза за травма на болен, паднал от някаква кола — „пролапс от камион“, катс „пролапс ректи“ — изпадане на правото черво. Но се е научил да им крие оръжието под гипса.
Едно безнадеждно злобно око се беше втренчило във фелдшера.
— Е, който е болен — ще остане в болницата — рече Клавдия Ивановна. — Минавайте един по един.
В очакване да ги изпратят обратно хирургично болните псуваха, без да се смущават от нищо. Изгубените надежди им бяха развързали езиците. Псуваха дежурния лекар, фелдшера, охраната, санитарите.
— Ще ти отворим ние очите — пенеше се един от пациентите.
— Какво можеш да ми сториш, мръснико? Най-много да ме заколиш, докато спя. Достатъчно хора по петдесет и осми член пребихте в забоите през тридесет и седма година. Забравихте ли старците и разните Иван-Ивановичи?
Но трябваше да се внимава не само за „хирургичните“ криминални. Много по-неприятно беше да се разобличават опитите да се попадне в туберкулозното отделение, където болният донасяше увита в парцалче бацилна храчка, взета от някой, който със сигурност бе болен от туберкулоза. Лекарят казваше: „Изхрачи се в бурканчето“ — правеше се спешен анализ за наличие на бацилите на Кох. Непосредствено преди прегледа болният налапваше храчката, пълна с бацили — и, разбира се, се заразяваше. За сметка на това попадаше в болницата, спасяваше се от най-страшното — от работата в златодобивния забой. Поне за час, поне за ден, поне за месец.
Още по-тежко бе да се разобличават онези, които донасяха със себе си шишенце с кръв или си разраняваха някой пръст, за да прибавят една-две капки кръв в урината си — да легнат в болницата с хематурия, да останат там поне до утре, поне за седмица. Пък после — каквото е рекъл Господ.
Имаше много такива. Те бяха по-грамотни. Никога не биха лапнали туберкулозна храчка, за да ги хоспитализират. Бяха чували какво са белтъчините, защо взимат урина за анализ. И каква полза могат да имат от това. Месеците, прекарани на легло в болниците, ги бяха научили на много неща. Имаше болни с контрактури — лъжливи — на тях след упойка им изправяха краката или ръцете. А на два пъти контрактурата, срастването, се беше оказало истинско и разобличаващият лекар бе разкъсал живите тъкани, мъчейки се да изправи коляното. Беше се престарал, не беше преценил силата си.
Болшинството бяха с умишлено направени трофични язви — с игла, обилно намазана с газ, се предизвикваше подкожно възпаление. Тези болни можеше да бъдат приети или да не се приемат. При тях нямаше опасност за живота.
Особено много такива, жени, идваха от совкоза „Елген“, а по-късно, когато бе открита специалната златна мина за жени „Дебна“ — с ръчни колички, лопати и кирки, броят на възпаленията в тази мина значително се увеличи. Това беше същата онази мина, в която санитарките бяха съсекли с брадва лекарката, прекрасната възрастна лекарка Шицел, родом от Крим. Преди да отиде там, тя работеше в болницата, но „досието“ й я отведе в мината, на смърт.
Клавдия Ивановна отиде да догледа постановката на лагерната културна бригада, а фелдшерът легна да спи. Но след час отново го събудиха: „Етап. Женски етап от «Елген»“.
Този етап щеше да е с много багаж. Но това бе грижа на надзирателите. Етапът не беше голям и Клавдия Ивановна рече, че сама ще го приеме, фелдшерът й благодари, заспа и начаса се събуди от нечие подбутване, от плач, от горчивите сълзи на Клавдия Ивановна. Какво се е случило?
— Не мога да живея повече тук. Не мога. Ще напусна дежурството си.
Фелдшерът си плисна студена вода от чешмата, и като се бършеше с ръкав, влезе в приемната.
Всички се смееха с цяло гърло! Болните, охраната, която ги бе докарала, надзирателите. На кушетката се мяташе някакво красиво, много красиво момиче. Не беше за първи път в болницата.
— Здравейте, Валя Громова.
— Е, най-сетне да видя един свестен човек.
— Каква е тази шумотевица?
— Не искат да ме приемат в болницата.
— Защо? Тя има проблеми с туберкулозата си.
— Че това е „пръч“[35] — грубо се намеси нарядчикът. — За нея имаше специално постановление. Забранено е да я приемат. Нали не е спала с мен. И изобщо с мъж…
— Всички лъжат — безсрамно се развика Валя Громова. — Вижте колко са нежни пръстите ми. Вижте петите ми…
Фелдшерът плю на пода и отиде в другата стая. Клавдия Ивановна изпадна в истерична криза.
През нощта Крист го събудиха и дежурният надзирател го поведе по безкрайните тъмни коридори към кабинета на началника на болницата. Подполковникът от медицинската служба още не спеше. Лвов, следователят от МВД, седеше до писалището на началника и рисуваше на лист хартия някакви безлични чавки.
— Фелдшерът на болницата Крист, явявам се по ваша заповед, гражданино началник.
Подполковникът махна с ръка и дежурният надзирател, дошъл заедно с фелдшера, изчезна.
— Слушай, Крист — рече началникът, — ще ти докарат гости.
— Ще пристигне етап — каза следователят.
Крист мълчеше в очакване.
— Ще ги измиеш. Дезинфекция и така нататък.
— Слушам.
— Никой не трябва да знае за тези хора. Никакви контакти.
— Имаме ти доверие — обясни следователят и се разкашля.
— Сам няма да мога да се справя с дезинфекционната камера, гражданино началник — каза Крист. Смесителят за горещата и студената вода се намира далеч. Парата и водата не са на едно място.
— Значи…
— Трябва да има и един санитар, гражданино началник.
Шефовете се спогледаха.
— Добре, нека има и санитар — обади се следователят.
— Разбра ли? Никому нито дума.
— Разбрах, гражданино началник.
Крист и следователят излязоха. Началникът се изправи, изгаси голямата лампа и започна да си облича шинела.
— Откъде е този етап? — тихо попита Крист следователя, докато двамата минаваха през голямото преходно помещение към кабинета — московска мода, на която подражаваха навсякъде, където имаше началнически кабинети, все едно дали на цивилни или на военни.
— Откъде ли? Следователят се разсмя.
— Ах, Крист, Крист, не предполагах, че можеш да ми зададеш подобен въпрос… — И произнесе студено: — От Москва, със самолет.
— Значи не познават лагерите. Затвор, следствие и така нататък. Първата вратичка към чистия въздух, както им се струва на всички, които не познават лагерите. От Москва, със самолет…
През следващата нощ голямото, просторно фоайе, в което стъпките отекваха, се изпълни с новодошли — все офицери, офицери, офицери. Майори, подполковници, полковници. Имаше дори един генерал — нисичък, млад, черноок. В конвоя нямаше нито един войник.
Началникът на болницата, слаб, висок старец, с мъка се навеждаше, докато рапортуваше на дребничкия генерал:
— Всичко е готово за приемането им.
— Чудесно, чудесно.
— Банята!
Началникът махна на Крист и вратите на помещението се отвориха.
Тълпата офицерски шинели направи път. Златната звездна светлина от пагоните помръкна — цялото внимание на съпровождащите и на посрещачите се съсредоточи върху малката група мръсни хора, облечени с някакви дрипи — но не с арестантско облекло, не — това си бяха техните дрехи, цивилни, следствени, изтъркани по подовете на затворническите килии.
Дванадесет мъже и една жена.
— Заповядайте, Ана Петровна — рече един от арестантите, като направи път на жената да влезе първа.
— Недейте, недейте. Първо влезте да се измиете вие. Аз ще поседна да си почина.
Вратата се затвори.
Деветимата, които ме бяха наобиколили, се взираха в очите ми, опитвайки се да разгадаят нещо, без да разпитват.
— Отдавна ли сте в Колима? — попита ме най-храбрият, съзрял в мен „Иван Иванович“.
— От тридесет и седма.
— През тридесет и седма всички ние още бяхме…
— Млъкни — намеси се един друг, по-възрастен.
Влезе надзирателят ни, секретарят на партийната организация на болницата Хабибулин, доверено лице на началника на болницата. Той наблюдаваше новодошлите и мен.
— А бръснене?
— Вече сме поръчали. Ще дойде персиецът от криминалните, Юрка.
Юрка скоро се появи с инструментите си. На портала го бяха инструктирали и той само мучеше.
Вниманието на новопристигналите отново се насочи към Крист.
— Няма ли да си изпатите заради нас?
— Как мога да си изпатя, господа инженери — нали така?
— Геолози.
— Господа геолози.
— А къде се намираме?
— В Колима. На петстотин километра от Магадан.
— Е, довиждане. Банята е много хубаво нещо.
Геолозите — всичките! — преди били работили зад граница, в чужбина. Присъдите им бяха от 15 до 25 години. Със съдбата им се разпореждаше специалното управление — същото, в което имаше толкова малко войници и толкова много офицери и генерали. Те не бяха на подчинение нито на Колима, нито на Далстрой. Колима им осигуряваше само планинския въздух през решетките на прозорците, голямата дажба, баня три пъти месечно, легло, бельо без въшки и покрив. За разходки и за кино тогава още и дума не можеше да става. Тази отвъдполярна вила бе избрана за геолозите от Москва.
Геолозите бяха предложили на началството да свършат нещо голямо по специалността си — пореден вариант на котела без барабан на Рамзин[36].
Искрата на творческия плам може да се избие и с помощта на обикновена тояга — това е добре известно след „перековката“ и безбройните Беломорканали. Подвижната скала на хранителните „поощрения и наказания“, приспадането на работните дни, надеждата — и ето че робският труд се превръща в нещо благословено.
Месец по-късно малкият генерал пак пристигна. Геолозите бяха пожелали да ходят на кино, на прожекциите за затворниците и волнонаемните. Малкият генерал „съгласува“ въпроса с Москва и им разреши. Балконът — ложата, където седеше началството, бе преграден със затворническа решетка. По време на прожекциите вкараха геолозите до началника.
Не им даваха книги от лагерната библиотека. Само техническа литература.
Секретарят на партийната организация, болният стар далстроевец Хабибулин, за първи път през надзирателския си живот мъкнеше със собствените си ръце вързопи с дрехите на геолозите до пералнята. Нещо, което го гнетеше най-много на този свят.
След още един месец малкият генерал пак пристигна и геолозите поискаха да имат пердета на прозорците си.
— Пердета — тъжно казваше Хабибулин. — Пердета им се приискали.
Дребният генерал беше доволен. Работата на геолозите напредваше. Веднъж на десет дни банята се отключваше и геолозите се къпеха.
Крист не говореше много с тях. Пък и какво можеха да му разправят следствените геолози, което той да не беше срещал през дългия си лагерен живот.
Тогава вниманието на геолозите се насочи към бръснаря-персиец.
— Не приказвай много с тях, Юрка — рече му веднъж Крист.
— Остава само всеки балък да седне да ме учи. — И Юрка му тегли една сочна псувня.
Мина още една баня; Юрка дойде явно пийнал, може би беше пил чифир или някакво „кодеинче“. Беше много наперен, по някое време се разбърза да си ходи, изскочи през портала, без да дочака попътен конвой за лагера, и през отворения прозорец Крист чу сухия револверен изстрел. Юрка бе убит от надзирателя, от същия онзи надзирател, когото току-що беше бръснал. Сгърченото тяло лежеше пред входа. Дежурният лекар му провери пулса, подписа акта. Дойде друг бръснар, Ашот — арменски терорист от същата бойна група на арменските есери, която през 1926 г. беше убила тримата турски министри начело с Талаат бей — виновника за клането на арменците през 1915 година, когато бяха избити около един милион души… В следствената част провериха досието на Ашот и вече не му се наложи да бръсне геолозите. Намериха човек от криминалните, а и самият принцип бе променен — всеки път ги обслужваше нов бръснар. Смяташе се, че така ще е по-безопасно — няма да могат да си създадат връзки. По същата система в Бутирския затвор сменяха часовите — непрекъснато ги местеха от пост на пост.
Геолозите не разбраха нищо нито за Юрка, нито за Ашот. Работата им напредваше успешно и пристигналият дребен генерал им разреши половинчасова разходка. Това също беше голямо унижение за стария надзирател Хабибулин. В лагера, пълен с покорни, страхливи, безправни хора, надзирател е голяма началническа длъжност. Но тук в чистия си вид тя не допадна на Хабибулин.
Очите му ставаха все по-тъжни, носът — все по-червен: Хабибулин започна да се пропива. И веднъж падна надолу с главата от моста в река Колима, но успяха да го спасят и той продължи да заема важната си надзирателска длъжност. Покорно мъкнеше вързопите с дрехи в пералнята, покорно метеше стаята и сменяше пердетата на прозорците.
— Е, как я караш? — попита го Крист — все пак те дежуреха заедно повече от година.
— Зле — изпъшка Хабибулин.
Пристигна малкият генерал. Работата на геолозите вървеше отлично. Радостен, усмихнат, генералът обхождаше затвора им. Очакваше го награда.
Хабибулин, изпънал се на прага, го следеше с поглед.
— Добре, добре. Виждам, че не ме изложихте — весело каза дребният генерал. — А вие — той извърна очи към надзирателите, застанали на входа — бъдете учтиви с тях. Иначе ще ви вкарам в гроба, мръсници такива!
И си тръгна.
Залитайки, Хабибулин се довлече до отделението, изпи при Крист двойна доза валериан и написа рапорт с молба колкото може по-бързо да го прехвърлят на каквато и да е друга работа. Търсейки съчувствие, показа рапорта на Крист. Крист се опита да му обясни, че за генерала геолозите са по-важни, по-важни са дори от стотина такива като Хабибулин, но засегнатият старши надзирател не пожела да разбере тази проста причина.
През една от нощите геолозите изчезнаха.
Котето се измъкна изпод нара и едва успя да се шмугне обратно — геологът Филатов запокити по него един ботуш.
— Какво ти става? — рекох, като оставих настрана омазнения том „Монте Кристо“.
— Не обичам котките. Виж, това е друго — Филатов придърпа сивото кутре с гъста козина и го потупа по врата. — Истински овчарски пес. Дръж, Казбек, дръж — насъска го той срещу котето. Но кутрето имаше на носа си две пресни драскотини от ноктите му и ръмжеше, ала не помръдваше.
Животът на котето при нас беше черен. Петима мъже изкарваха на него скуката си — придошлата река бе забавила отпътуването ни. Южиков и Кочубей, двамата дърводелци, вече втора седмица играеха на „шестдесет и шест“ — залагаха заплатите, които им предстоеше да получат. Късметът спохождаше ту единия, ту другия. Неочаквано готвачът отвори вратата и извика:
— Мечки!
Всички се втурнахме навън.
И така, бяхме петима, имахме само една пушка — тя беше на геолога. Брадвите също не стигаха за всички, затова готвачът грабна острия като бръснач кухненски нож.
Мечките — мъжка и женска — вървяха по склона на хълма отвъд потока. Те разтърсваха, чупеха, изскубваха с корените младите лиственици, запокитваха ги в дерето. Бяха сами в тази майска тайга и хората успяха да ги приближат откъм подветрената страна на около двеста крачки. Мечокът беше кафяв, козината му преминаваше в ръждиво, беше два пъти по-голям от мечката, огромните му жълти старчески зъби се виждаха много добре.
Филатов — той беше най-добрият стрелец, седна и подпря цевта на ствола на една лиственица, съборена от ветровете — за по-сигурно. Леко помръдваше цевта, търсейки път за куршума сред започналите да пожълтяват листа на храстите.
— Стреляй — ръмжеше готвачът с пребледняло от хазарта на лова лице. — Стреляй!
Мечките чуха шумоленето. Реакцията им бе мигновена, като на футболисти по време на мач. Женската хукна нагоре по склона на хълма — отвъд билото. Старият мечок не побягна. Обърнал глава към опасността, озъбен, той бавно тръгна към клековия храсталак. Явно беше готов да се изправи срещу заплахата — той, мъжкарят, жертваше живота си, за да спаси своята другарка, излагаше се на смъртна опасност, прикривайки бягството й.
Филатов стреля. Той, както вече казах, беше добър стрелец — мечокът падна и се затъркаля по склона към дъното на клисурата — докато една лиственица, която той бе пречупил като на шега преди половин час, не спря тежкото му тяло. Женската отдавна беше изчезнала.
Всичко бе толкова огромно — небето, скалите, че мечокът изглеждаше като детска играчка. Беше умрял мигновено. Вързахме лапите му, прокарахме под тях една тояга и, като се олюлявахме под тежестта му, слязохме в дъното на клисурата, върху хлъзгавия, дебел два метра лед, който още не се беше стопил. Довлякохме звяра до входа на къщурката ни.
Двумесечното кутре, което през краткия си живот не беше виждало мечка, се навря под нара, обезумяло от страх. Котето направи друго. Бясно се нахвърли върху мечока, който ние петимата деряхме. Късаше парчета топло месо, гълташе съсиреците, танцуваше върху възлестите червени мускули на звяра…
Кожата излезе четири квадратни метра.
— Месцето ще да е двестатина кила — повтаряше на всеки от нас готвачът.
Плячката беше богата, но тъй като не можехме да я откараме оттук и да я продадем, веднага си я разделихме по равно. Котелките и тиганите на геолога Филатов денонощно бяха на огъня, докато най-сетне не го сви стомахът. След като се увериха, че мечешкото месо не е подходящо за изплащане на картоиграчески дългове, Южиков и Кочубей осолиха всеки своя дял в трапове, облицовани с камък, и всеки ден ходеха да го наглеждат. Готвачът скри своя дял неизвестно къде — знаеше някакъв специален начин на осоляване, но не го сподели с никого. А аз хранех котето и палето и тримата се справихме най-добре с месото. Спомените от успешния лов ни стигнаха за два дни. Едва на третия ден, надвечер, отново започнахме да се караме.
Времето на следствието, прекарано в затвора, тече, без да оставя забележими, ярки следи в паметта. За всеки следствен затворът, срещите, които стават там, хората — не са най-важното. Основното, за което се хабят духовните и физически сили — това е борбата със следователя. Онова, което става в кабинетите в крилото за разпити, се запомня по-добре, отколкото затворническият живот. Нито една книга, прочетена в затвора, не остава в паметта — единствено затворите, в които някога се излежаваха целите присъди, са били университети, от които са излизали звездобройци, романисти, мемоаристи. Книгите, прочетени в следствения затвор, не оставаха в паметта. За Крист двубоят със следователя не беше най-важното. Той разбираше, че е обречен, че арестът означава присъда, заколение. И Крист бе спокоен. Беше запазил способността си да наблюдава, да действа въпреки приспивния ритъм на затворническия режим. Неведнъж се беше сблъсквал с пагубния човешки навик да се разправя най-важното за себе си, да се разкрива душата пред съседа — съседа по килия, по болнично легло, по купе във вагона. Тези тайни, пазени на дъното на хорските души, понякога зашеметяваха, бяха невероятни.
Съседът на Крист отдясно, механик от една волоколамска фабрика, в отговор на молбата да си припомни най-яркото събитие в своя живот, най-хубавото, което му се е случвало някога, каза, като целият сияеше от събудения спомен, че през 1933 година получил срещу купоните си двадесет кутии зеленчукови консерви и когато ги отворил вкъщи — консервите се оказали месни. Той се заключил в стаята си, за да не го видят съседите, и с брадва разсякъл кутиите до една — всичките били с месо, в нито една нямало зеленчуци. В затвора не се смеят на подобни спомени. Съседът на Крист отляво, генералният секретар на дружеството на политическите каторжници Александър Георгиевич Андреев, сключи посребрените си вежди. Черните му очи заблестяха.
— Да, в живота ми има такъв ден — 12 март 1917 година. Бях осъден на вечна царска каторга. Съдбата се разпореди да посрещна двадесетгодишния юбилей на това събитие тук, в затвора, заедно с вас.
От отсрещния нар слезе висок, възпълен човек.
— Разрешете ми да се включа във вашата игра. Аз съм доктор Валерий Андреевич Миролюбов — той се усмихна слабо и жално.
— Седнете — рече Крист, като му направи място. Това беше много лесно — трябваше само да подгъне крака. Нямаше как по друг начин да се освободи малко пространство. Миролюбов веднага се качи на нара. Лекарят беше обут с домашни чехли. Крист учудено вдигна вежди.
— Не, не съм ги получил от вкъщи, но в Таганка, където лежах два месеца, не е толкова строго.
— Таганка нали е за криминални?
— Да, разбира се, че е за криминални — разсеяно потвърди доктор Миролюбов. — С вашето идване в килията — рече той, като вдигна поглед към Крист — животът се промени. Игрите станаха по-смислени. Не като онзи ужасен „жучок“, на който играеха всички. Дори чакаха с нетърпение да ги изведат до тоалетната, за да играят там на воля. Сигурно имате опит…
— Да, имам — каза Крист тъжно и твърдо.
Миролюбов надзърна в очите на Крист със своите изпъкнали, добри, късогледи очи.
— Очилата ми ги взеха криминалните. В Таганка.
В мозъка на Крист по навик се мяркаха въпроси, предположения, догадки… „Търси съвет. Не знае защо е арестуван. Впрочем…“
— А защо ви прехвърлиха тук от Таганка?
— Не знам. За два месеца не ме разпитаха нито веднъж. А в Таганка… Бяха ме извикали там като свидетел по обира на едно жилище. На един съсед му откраднаха палтото. Разпитаха ме и ми показаха заповед за арестуване… Истинска абракадабра. Вече трети месец — нито дума. И ме прехвърлиха в Бутирка.
— Е, какво пък — рече Крист. — Бъдете търпелив. Чакайте изненади. Абракадабрата не е чак толкова голяма. Организирана бърканица, както казваше критикът Иуда Гросман-Рошчин! Спомняте ли си за него? Беше съратник на Махно.
— Не, не го помня — каза докторът. Надеждата му, че Крист може да знае нещо, угасна — изчезна и блясъкът в очите му.
Художествените шарки на сценария на следствието бяха много, извънредно разнообразни. Крист знаеше това. Привличането към делото за обир на жилище — дори като свидетел — напомняше за прочутите „амалгами“[37]. Във всеки случай таганските приключения на доктор Миролюбов бяха следствен камуфлаж, кой знае защо необходим на поетите от НКВД.
— Да поприказваме за нещо друго, Валерий Андреевич. За най-хубавия ден в живота ви. За най-светлото събитие.
— Да, чух за какво си говорите. Имам такова събитие, което преобърна целия ми живот. Само че всичко, което се случи с мен, не прилича нито на разказа на Александър Георгиевич — Миролюбов се наведе наляво към генералния секретар на дружеството на политическите каторжници, — нито на разказа на този другар — той се наведе надясно, към волоколамския механик… — През 1901 г. бях в първи курс, учех медицина в Московския университет. Бях млад. С възвишени чувства. Глупав. Недосетлив.
— На езика на апашите — „балък“ — подсказа му Крист.
— Не, не бях балък. След Таганка разбирам малко от техния жаргон. А вие откъде го знаете?
— Учих го по самоучител — рече Крист.
— Не, не бях балък, а един такъв… „гаудеамус“. Разбирате ли? Такива ми ти работи.
— Не се отклонявайте, не се отклонявайте, Валерий Андреевич — обади се волоколамският механик.
— Ей сега. Тук имаме толкова малко свободно време… Четях си аз вестници. В един — огромна обява. Княгиня Гагарина загубила брилянтовата си огърлица. Семейна скъпоценност. Който я намери, ще получи пет хиляди рубли. Прочетох вестника, смачках го и го хвърлих в едно кошче. Вървя и си мисля: де да можеше аз да намеря огърлицата. Половината от парите бих изпратил на майка си. С останалите бих пообиколил из чужбина. Бих си купил хубаво палто. И абонамент за Малий театър. Тогава Художествения още го нямаше. Вървя си по Никитския булевард. Дори не по булеварда, а по дъсчения тротоар — на едно място, щом стъпиш на дъската, непрекъснато изскачаше някакъв пирон. Слязох на платното, за да заобиколя, и гледам — в канавката… С една дума, намерих огърлицата. Поразмислих за бъдещото си щастие. Не продължих към университета, а се върнах при кошчето за боклук, извадих оттам вестника, разтворих го, прочетох адреса.
Звъня… Пак звъня. Идва лакеят. „Аз във връзка с огърлицата“. Излиза лично князът. Дотичва жена му. Тогава бях на двадесет години. Изпитанието беше голямо. За всичко, с което бях израснал, на което се бях научил… Трябваше да реша веднага — човек ли съм, или не съм. „Сега ще донеса парите — това бе гласът на княза. — Или може би предпочитате чек? Седнете.“ А княгинята — и тя тук, на две крачки от мен. Не седнах. Казах им — аз съм студент и донесох огърлицата не заради наградата. „Ах, такава ли била работата — рече князът. — Моля да ни извините. Заповядайте да закусим заедно.“ И жена му, Ирина Сергеевна, ме целуна.
— Пет хиляди — промълви като омагьосан волоколамският механик.
— Голямо изпитание — рече генералният секретар на дружеството на политическите каторжници. — За мен такова изпитание беше първата бомба, която хвърлих в Крим.
— Сетне станах чест гост в дома на княза, почти всеки ден ходех там. Влюбих се в жена му. Три лета подред пътувах заедно с тях в чужбина. Вече като лекар. Така и не се ожених. Останах си ерген заради тази огърлица… После — революцията. Гражданската война. По онова време се запознах отблизо с Путна, с Витовт Путна[38]. Бях негов домашен лекар. Путна беше свестен човек, но, разбира се, не беше като княз Гагарин. Не му достигаше нещо… Пък и такава жена нямаше.
— Просто вие сте остарели с двадесет години, станали сте двадесет години по-възрастен от „гаудеамуса“.
— Възможно е…
— А къде е сега Путна?
— Военен аташе в Англия.
Александър Георгиевич, неговият съсед отляво, се усмихна.
— Мисля, че тайната на вашите беди, както обича да казва Мюсе, се крие именно в Путна, в целия този „комплекс“. А?
— Но как така?
— Това вече го знаят следователите. Гответе се за битка покрай Путна — вслушайте се в съвета на стареца.
— Ами че вие сте по-млад от мен.
— По-млад или не, просто в мен имаше по-малко „гаудеамус“ и повече бомби — усмихна се Андреев. — Да не спорим за това.
— А вашето мнение?
— Съгласен съм с Александър Георгиевич — каза Крист.
Миролюбов почервеня, но се овладя. Свадите в затвора избухват като пожар в суха гора. И Крист, и Андреев знаеха това. На Миролюбов му предстоеше да го научи.
Дойде денят, разпитът, след който Миролюбов два дни лежа по очи и не излизаше на разходка.
На третия ден Валерий Андреевич стана и се приближи към Крист, докосвайки с пръсти зачервените клепачи на сините си, зажаднели за сън очи. Приближи се и рече:
— Прав бяхте.
Прав беше Андреев, а не Крист, но в това се криеше тънкостта да си признаеш собствените грешки — тънкост, която и Крист, и Андреев почувстваха добре.
— Заради Путна ли?
— Заради него. Всичко това е много ужасно, прекалено ужасно. — И Валерий Андреевич се разплака. Две денонощия беше събирал сили и все пак не беше издържал. И Андреев, и Крист не обичаха плачещите мъже.
— Успокойте се.
През нощта Крист се събуди от развълнувания шепот на Миролюбов:
— Ще ви разкажа всичко. Аз загивам окончателно. Не знам какво да правя. Бях домашен лекар на Путна. И сега ме разпитват не за обира, а — дори е страшно да си го помисли човек — за подготвяно покушение срещу правителството.
— Валерий Андреевич — каза Крист, като прогонваше съня и се прозяваше. — В нашата килия не само вас ви обвиняват в това. Ей го къде лежи неграмотният Ленка от Тумския район на Московска област. Той развинтвал гайки от железопътната линия. За риболовни тежести, като злосторника на Чехов. Нали ви бива в литературата, във всичките тези „гаудеамуси“. Обвиняват го във вредителство и терор. И той е спокоен. А шкембелията до него е Воронков, главният готвач на кафе „Москва“, бившето „Пушкин“ на Страстной площад — ходили ли сте там? Бяха го боядисали в кафяво. Воронков искали да го прехвърлят в „Прага“, на Арбатския площад — директор там бил Филипов. Та в досието на Воронков следователят, без да му мигне окото, е написал — и всеки лист е подписан от Воронков! — че Филипов му е предлагал тристайно жилище, пътувания в чужбина за повишаване на квалификацията. Нали готварското изкуство е на изчезване… „Директорът на ресторант «Прага» Филипов ми предлагаше всичко това, ако се съглася да се прехвърля при него, а когато му отказах — той ми предложи да отровя правителството. И аз се съгласих.“ Вашият случай, Валерий Андреевич, също е от рубриката „техника на границата на фантастиката“.
— Какво сте седнали да ме успокоявате? Вие нищо не знаете. Бях заедно с Путна почти от началото на революцията. От гражданската война. Аз съм свой човек в дома му. Бях с него и в Приморието, и на юг. Само в Англия не ме пуснаха. Не ми дадоха виза.
— А Путна в Англия ли е?
— Вече ви казах — беше в Англия. Беше. Но сега е тук, при нас.
— Такава ли била работата?
— Преди три дни ме подложиха на два разпита. На първия ми предложиха да напиша всичко, което знам за терористичната дейност на Путна, за неговите разговори на тази тема. Кой го е посещавал. За какво са приказвали. Написах всичко. Най-подробно. Не съм чувал никакви разговори за тероризъм от никого от гостите… Сетне направиха почивка. Обяд. И мен ме нахраниха. С първо и второ. За второ — грах. При нас в Бутирка дават все леща, а там — грах. А след обяда ми дадоха да запаля цигара — аз по принцип не пуша, но в затвора започнах да свиквам. Отново седнаха да пишат. Следователят ми казва: „Вие, доктор Миролюбов, много предано защитавате Путна, вашия дългогодишен господар и приятел, стараете се да му помогнете. Това ви прави чест, доктор Миролюбов. Но Путна не ви отговаря със същото.“ — „Какво значи това?“ — „Ето какво. Вижте какво пише той. Прочетете го.“ И следователят ми подаде доста страници, изписани с почерка на Путна.
— Я виж ти…
— Да. Усетих, че косата ми побелява. В това свое заявление Путна пишеше: „Вярно е, че в жилището ми се подготвяше терористично покушение, плетеше се мрежа на заговор срещу членовете на правителството, срещу Сталин, Молотов. Във всички тези разговори най-активно участие взимаше Климент Ефремович Ворошилов.“ И последната фраза, която се отпечата в мозъка ми: „Всичко това може да потвърди домашният ми лекар доктор Миролюбов.“
Крист подсвирна. Смъртта се беше приближила прекалено много до Миролюбов.
— Какво да правя? Какво да правя? Какво да говоря? Почеркът на Путна не е фалшифициран. Познавам го много добре. И ръцете му не са треперели, както на принц Алексей след боя с камшик — спомняте ли си тези исторически процеси, този протокол от разпит от времето на цар Петър.
— Искрено ви завиждам — рече Крист, — че любовта към литературата при вас е над всичко. Впрочем това е любов към историята. След като имате душевни сили за аналогии, за сравнения, би трябвало да имате и за разумно разглеждане на вашия случай. Едно е ясно: Путна е арестуван.
— Да, той е тук.
— Или в Лубянка. Или в Лефортово. Но не и в Англия. Кажете ми честно, Валерий Андреевич — чували ли сте някакви неодобрителни разсъждения, дори в най-общ вид? — Крист засука въображаеми мустаци.
— Никога.
— Или „в мое присъствие — никога“. Трябва да познавате тези следствени тънкости.
— Не, никога. Путна беше съвсем предан другар. Военен. Възгруб.
— Сега още един въпрос. Психологически най-важният. Само че честно.
— Навсякъде отговарям еднакво.
— Е, не се сърдете, маркиз Поза.
— Май ми се подигравате…
— Не, не ви се подигравам. Кажете ми откровено — какво беше отношението на Путна към Ворошилов?
— Той го мразеше — на един дъх изрече Миролюбов.
— Ето че намерихме отговора, Валерий Андреевич. Тук няма хипноза, не се е намесил господин Орналдо, нямало е инжекции, медикаменти. Дори не са го заплашвали, не са го пускали на „конвейер“. Това е хладнокръвна сметка на един обречен. Последната битка на Путна. В тази игра вие сте пешка, Валерий Андреевич. Спомняте ли си как е в „Полтава“… „Загиваш — с тебе и честта, повел врага си към смъртта“[39]
— „Повел приятел към смъртта“ — поправи го Миролюбов.
— Не „приятел“ — така сте го разбирали вие и такива като вас, Валерий Андреевич, мили мой „гаудеамус“. Тук сметката е направена повече за враговете, отколкото за приятелите. Повече врагове да завлечеш със себе си. Приятелите и без друго ще ги спипат.
— Но аз, аз какво да сторя?
— Искате ли един добър съвет, Валерий Андреевич?
— Добър или лош — все ми е тая. Не искам да умирам.
— Не, добър ще е. Говорете само истината. Ако Путна е пожелал да излъже — това си е негова работа. Вашето спасение е истината, единствено истината, голата истина.
— Винаги съм казвал само истината.
— И пред съда ли? Тук има много оттенъци. Например, лъжа в името на спасението. Или — в името на интересите на обществото и държавата. Класовите интереси на отделния човек и личният му морал, формалната и неформалната логика.
— Само истината!
— Още по-добре. Значи имате опит да говорите истината пред съда. Придържайте се към това.
— Не ми дадохте кой знае какъв съвет — разочаровано рече Миролюбов.
— Случаят ви никак не е лесен — каза Крист. — Да се надяваме, че „там“ много добре знаят кое колко струва.
Ако им потрябва вашата смърт — ще умрете. Не им ли потрябва — ще се спасите.
— Тъжни съвети.
— Други няма.
Крист срещна Миролюбов на парахода „Кулу“ — петият рейс през навигацията за 1937 година. По маршрута „Владивосток — Магадан“.
Домашният лекар на княз Гагарин и на Витовт Путна го поздрави студено — нали Крист бе станал свидетел на душевната му слабост, на един много опасен период от живота му и — поне така смяташе Миролюбов — с нищо не му беше помогнал в този труден, смъртно опасен момент.
Двамата си стиснаха ръцете.
— Радвам се, че ви виждам жив — рече Крист. — Колко ви лепнаха?
— Пет години. Вие ми се подигравате. Та аз нямам никаква вина. И изведнъж — пет години лагер. Колима.
— Положението ви беше много опасно. Животът ви висеше на косъм. Щастието не ви е изневерило — каза Крист.
— Вървете по дяволите с такова щастие.
И Крист си помисли: Миролюбов е прав. Това е чисто руско щастие — да се радваш, че са осъдили невинния на пет години. А е можело да му лепнат десет, дори разстрел.
В Колима Крист и Миролюбов не се срещнаха. Колима е голяма. Но от подочутото, след като поразпита, Крист научи, че щастието на доктор Миролюбов не му бе изневерило през всичките пет години в лагера. Освободили го през войната, работил като лекар в една златна мина, остарял и починал през 1965 година.
Иван Фьодорович посрещна Уолас[40], облечен с цивилен костюм. Караулните кули в близкия лагер бяха махнати, а арестантите получиха един ден благословена почивка. По рафтовете на магазина в селището беше изкарано всичко „спастрено“ и търговията вървеше така, сякаш изобщо нямаше война.
Уолас взе участие в неделната бригада за вадене на картофи. На полето му дадоха една американска крива лопата — наскоро ги бяха получили по линията на лендлиза, и това достави удоволствие на американския вицепрезидент. Иван Фьодорович стискаше също такава лопата, само че с руска дръжка — дълга. Уолас попита нещо, като сочеше лопатата, цивилно облеченият човек до Иван Фьодорович му отвърна, сетне заговори самият Иван Фьодорович и преводачът учтиво преведе думите му на Уолас. Всичко й е много хубаво, само дето дръжката не е подходяща за руския човек — много е къса, не пасва. Преводачът се затрудни да преведе думата „пасва“, ала все пак успя. Но руснаците, които успели да подковат дори бълха (готвейки се за пътуването в Русия, Уолас беше прочел нещичко и за това), усъвършенствали американския инструмент: сложили друга, по-дълга дръжка. Най-удобната дължина — на дръжката заедно с лопатата — е от земята до очите на работещия. Цивилният, който стоеше до Иван Фьодорович, показа как се прави това. Време беше да започват ударния трудов ден — да вадят картофи, които вирееха добре в Крайния север.
На Уолас всичко му беше интересно. Как растат тук зелето, картофите? Как ги садят? С разсад ли? Като зелето? Чудна работа. Колко събират от хектар?
От време на време Уолас поглеждаше съседите си. Край началниците копаеха млади хора — червендалести, доволни. Копаеха весело, чевръсто. Като избра подходящ момент, Уолас се взря в ръцете им, в белите, несвикнали с лопатата пръсти, и се усмихна, разбрал, че това са преоблечени войници от охраната. Уолас виждаше всичко — и отрязаните караулни кули, и онези, които бяха останали, и скупчените арестантски бараки, оградени с тел. Той знаеше за тази страна не по-малко от Иван Фьодорович.
Копаеха весело. Иван Фьодорович скоро се измори — беше отпуснат човек, несвикнал на труд, ала не искаше да изостане от вицепрезидента на Америка. Уолас беше с момчешка фигура, подвижен, макар и по-възрастен от Иван Фьодорович.
— Свикнал съм да работя това във фермата си — весело казва той.
Иван Фьодорович се усмихваше, почиваше си все по-често.
„Щом се върна в лагера — мислеше си, — веднага ще си инжектирам гликоза.“ Иван Фьодорович много обичаше гликозата. Много добре поддържаше сърцето му. Трябваше да рискува — не беше взел домашния лекар със себе си при това пътуване.
Ударният трудов ден свърши и Иван Фьодорович нареди да извикат началника на санитарната част. Онзи се яви — блед, в очакване на най-лошото. Донос за проклетата риба, която болните ловяха за него? Но нали това беше традиция, осветена от времето?
Когато видя лекаря, Иван Фьодорович се опита да се усмихне колкото може по-милозливо.
— Трябва да ми бъде направена инжекция с гликоза. Имам си свои ампули.
— Вие? Гликоза?
— Какво те учудва толкова? — каза Никишев, като подозрително изгледа развеселилия се началник на санитарната част. — Ето, направи ми инжекцията!
— Аз? На вас?
— Ти. На мен.
— Гликоза?
— Гликоза.
— Ще наредя на Пьотър Петрович, на нашия хирург. Той ще го направи по-добре от мен.
— Ти какво, да не би да не можеш? — попита Иван Фьодорович.
— Мога, другарю началник. Но Пьотър Петрович ги прави още по-добре. Ще ви дам личната си спринцовка.
— И спринцовка си имам.
Изпратиха да повикат хирурга.
— Слушам ви, другарю началник. Хирургът на болницата Красницки.
— Ти ли си хирургът?
— Да, другарю началник.
— Бивш затворник?
— Да, другарю началник.
— Можеш ли да ми направиш инжекция?
— Не, другарю началник. Не умея.
— Не можеш да правиш инжекции?
— Сега ще ви изпратим един фелдшер, гражданино началник — намеси се началникът на санитарната част. — Фелдшер-затворник. Така ги прави, че нищо няма да усетите. Дайте ми спринцовката си. Ще я изваря във ваше присъствие. Ние с Пьотър Петрович ще го наблюдаваме да не извърши някакво вредителство или терористичен акт. Ще ви стегнем ръката. Ще ви навием ръкава.
Дойде фелдшерът-затворник, изми си ръцете, изтри ги със спирт и направи инжекцията.
— Може ли да си вървя, гражданино началник?
— Върви си — рече Иван Фьодорович. — Дайте му пакет цигари от чантата ми.
— Няма нужда, гражданино началник.
Ето колко сложен се оказа въпросът с гликозата по време на път. На Иван Фьодорович дълго му се струваше, че има температура, че му се вие свят, че фелдшерът-затворник го е отровил, но в края на краищата той се успокои.
На другия ден Иван Фьодорович изпрати Уолас в Иркутск, прекръсти се от радост и заповяда отново да се издигнат караулните кули и да се приберат стоките от магазина.
Напоследък Иван Фьодорович смяташе себе си за голям приятел на Америка — разбира се, приятел в рамките на дипломацията. Само преди няколко месеца експерименталният завод, намиращ се на четиридесет и седем километра от Магадан, бе започнал производството на електрически крушки. Това можеше да бъде оценено само от един колимчанин. За загубена крушка даваха под съд; в мините една липсваща електрическа крушка означаваше хиляди работни часове престой. Крушките, които им докарваха, не стигаха. И изведнъж такъв късмет. Създадоха си свой завод! Освободиха се от „чуждата зависимост“!
Москва оцени постиженията на Иван Фьодорович — наградиха го с орден. С по-малки ордени бяха наградени директорът на завода, началникът на цеха, в който се произвеждаха крушките, лаборантите. Всички освен човека, създал производството. Това беше един атомен физик от Харков, инженер Георгий Георгиевич Демидов — „буквеник“ с петгодишна присъда — „АСА“ или нещо подобно. Демидов си мислеше, че поне ще го предложат за предсрочно освобождаване, а и директорът на завода намекваше за това, но Иван фьодорович счете, че такова ходатайство ще е политическа грешка, фашист, и изведнъж — за предсрочно освобождаване! Какво ще каже Москва. Не, нека се радва, че работи на топло, а не на „обща“ работа — това е по-добре от всякакво освобождаване. А и орден, естествено, няма как да получи. С ордени се награждават верните слуги на държавата, а не фашистите.
— Може да му подхвърлите около двадесет и пет рубли премия. Малко махорка, захар…
— Демидов не пуши — почтително каза директорът на завода.
— Не пуши, не пуши… Ще я смени за хляб или за нещо друго… Или ако не му трябва махорка, то има нужда от нови дрехи — не лагерни, а, нали разбираш… От онези американски комплекти в кутии, които започнахме да ви даваме като награда. Бях забравил. Вътре има костюм, риза, вратовръзка. В една такава бяла кутия. Така го наградете.
На тържественото заседание в присъствието на самия Иван Фьодорович на всеки герой бе връчена по една кутия с американски подарък. Всички се кланяха и благодаряха. Но когато дойде ред на Демидов, той застана пред президиума, сложи кутията на масата и каза:
— Няма да нося американски вехтории — обърна се и излезе.
Иван Фьодорович оцени това преди всичко от политическа гледна точка — като нападка на фашист срещу съветско-американския блок на свободолюбивите страни, и още същата вечер се обади в районния отдел. Демидов го осъдиха, лепнаха му още осем години, снеха го от длъжност и го изпратиха в дисциплинарна мина, на „обща“ работа.
Сега, след визитата на Уолас, Иван Фьодорович си спомни случая с Демидов с нескрито удоволствие. Винаги се беше гордял с политическата си предвидливост.
Иван Фьодорович се грижеше особено много за сърцето си след неотдавнашната си женитба за двадесетгодишната комсомолка Ридасова. Беше я направил своя жена и началник на едно голямо лагерно отделение — господарка на живота и смъртта на хиляди хора. Романтичната комсомолка бързо се превърна в звяр. Тя пращаше на заточение, организираше процеси, издаваше нови и повторни присъди — стана център на безброй интриги, подли като във всеки лагер.
Страшно много грижи на мадам Ридасова й доставяше театърът.
— Получих донос от един певец, че режисьорът Варпаховски крои планове за първомайска манифестация в Магадан — празничните колони да минат като църковно шествие, с хоругви, с икони. И че, разбира се, зад това се крие тайна контрареволюционна дейност.
По време на заседанието мадам Ридасова не беше съзряла в плановете за манифестация нещо криминално. Манифестация като манифестация. Нищо особено. И изведнъж — хоругви! Трябваше да се предприеме нещо; тя се посъветва с мъжа си. Съпругът й Иван Фьодорович, човек с опит, възприе съобщението на певеца много сериозно.
— Сигурно е прав — рече той. — Пише не само за хоругвите. Оказва се, че Варпаховски се е сближил с някаква еврейка — от актрисите, дава й главните роли — тя била певица…
— А какъв е тоя Варпаховски?
— Фашист, докараха го от специалната зона. Режисьор, поставял е спектакли при Мейерхолд, сега си спомних, записала съм си — Ридасова порови в „картотеката“ си, Иван Фьодорович я беше научил как да си я направи. — Някаква „Дама с камелии“. И в сатиричния театър — „Историята на град Глупов“. В Колима е от 1937 година. Ето, виждаш ли. А певецът е сигурен човек. Той е педераст, а не фашист.
— А какво е поставял в театъра?
— „Откраднатата Елена“. Гледахме я. Спомняш ли си, много се смя. След това подписахме художникът да бъде освободен предсрочно.
— Да, да, спомням си. Тази „Открадната Елена“ май не беше от наш автор.
— От някакъв французин. Записала съм си го.
— Няма нужда, няма нужда, всичко е ясно. Прати тоя Варпаховски да обикаля с културната бригада, а жената — как й беше името? — Зискинд. Еврейката я остави тук. Тяхната любов е кратка, не е като нашата — великодушно се пошегува Иван Фьодорович.
Той подготвяше голяма изненада за младата си съпруга. Ридасова обичаше разните дреболийки, докарани оттук-оттам. Вече втора година недалеч от Магадан за него работеше един затворник, прочут майстор — изрязваше от бивни на мамут богато украсена кутийка за бижута за младата жена на Иван Фьодорович. Отначало го водеха за болен, по-късно го записаха в щата на някаква работилница, за да може да си отчита трудодните. И му ги приспадаха — по три за ден — като на преизпълняващите плана в урановите рудници на Колима, където за вредност даваха повече, отколкото за златото, за „метала номер едно“.
Кутийката скоро трябваше да е готова. Утре щеше да свърши с Уолас и можеше да се връща в Магадан.
Ридасова се разпореди Варпаховски да бъде прехвърлен в пътуващата бригада, препрати доноса на певеца в районния отдел на МВД и се замисли. Имаше за какво — мъжът й беше започнал да остарява, започна да пие. Бяха пристигнали много нови, млади началници. Иван Фьодорович ги мразеше и се страхуваше от тях. За негов заместник пристигна някой си Луценко — обикаляше из Колима и във всички големи болници записваше имената на хората, получили травми в резултат на побои. Имаше доста такива. Това му го съобщиха, естествено, доносниците.
Луценко изнесе доклад пред стопанския актив:
— Ако началникът на управлението псува, какво трябва да прави началникът на мината? Техническият ръководител? Десетникът? Какво трябва да става в забоите? Ще ви прочета цифрите за счупванията, за побоите, които взех от болниците.
По доклада на Луценко Иван Фьодорович произнесе голяма реч.
— При нас — наблегна той — са идвали много новаци, но постепенно всички са се убеждавали, че условията тук са особени, колимски, и това трябва да се знае. Надявам се, че младите другари ще го разберат и ще работят заедно с нас.
Последната фраза от заключителното слово на Луценко беше:
— Дошли сме тук да работим и ще работим, но ще работим не както казва Иван Фьодорович, а както повелява партията.
Всички, целият стопански актив, цялата Колима разбра, че дните на Иван Фьодорович са преброени. Така мислеше и Ридасова. Ала старецът познаваше живота по-добре от някакъв си Луценко, само комисар му липсваше. Иван Фьодорович написа някакво писмо. И Луценко, неговият заместник, началникът на политотдела на Далстрой, герой от Отечествената война изчезна, сякаш никога не го е имало. По спешност го прехвърлиха някъде, Иван Фьодорович се напи в чест на победата и започна да вилнее в Магаданския театър.
— Изхвърлете този певец, не желая да го слушам, гадината му с гадина — пенеше се той в собствената си ложа.
И певецът завинаги изчезна от Магадан.
Но това беше последната победа. Някъде Луценко продължаваше да пише — Иван Фьодорович разбираше това, ала нямаше сили да предотврати удара.
„Време е да се пенсионирам — мислеше си той, — само да приготвят кутийката за бижута…“
— Ще ти дадат голяма пенсия — успокояваше го жена му. — И ще си заминем. Ще забравим всичко. Всичките Луценковци и Варпаховски. Ще си купим къща с голям двор близо до Москва. Ще станеш председател на Осоавиахим[41], активист на райсъвета, а? Време е, време е.
— Ама че гадост — рече Иван Фьодорович, — председател на Осоавиахим. Пфу. Ами ти? — неочаквано попита той.
— И аз ще дойда с теб.
Иван Фьодорович разбираше, че жена му ще изчака две-три години, докато той умре.
„Луценко! Приискало му се е да заеме мястото ми ли? — мислеше си той. — Я го гледайте! И сме работили не както трябва — «хищнически» ни бил златодобивът, като на златотърсачи. Това, уважаеми другарю Луценко, е от войната, по заповед на правителството, за да има повече златце, а счупванията, побоите, смъртните случаи — така е било и така ще бъде. Тук е Крайният север — не е Москва. Законът на тайгата, както казват криминалните. Веднъж на крайбрежието тридесет души ги завлякоха вълните, други три хиляди умряха. Заместник-началникът на лагера Вишневецки бе даден под съд от Никишев. И го осъдиха. Че как иначе? Луценко ли ще ми дава акъл?“
— Колата!
Черният ЗИМ на Иван Фьодорович се отдалечаваше с бясна скорост от Магадан, където се плетяха мрежите на някакви интриги — Иван Фьодорович нямаше сили да се бори.
Спря да пренощува в Дома на дирекцията. Той бе негово творение. Нито по времето на Берзин, нито при Павлов дирекцията бе имала свои домове из Колима. Но — беше си казал Иван Фьодорович — щом ми се полагат, нека да има. На всеки пет километра по безкрайното шосе бе построена по една сграда с картини, килими, огледала, бронз, прекрасен бюфет, готвач, завеждащ стопанската част и охрана, където по достоен начин би могъл да пренощува Иван Фьодорович, директорът на Далстрой. И наистина, веднъж годишно той нощуваше в тях.
Сега черният ЗИМ летеше към Дебин, към централната болница, където се намираше най-близкият Дом на дирекцията. Вече се бяха обадили там, бяха събудили началника на болницата, цялата болница бе вдигната по „бойна тревога“. Навсякъде чистеха, миеха, лъскаха.
Ами ако Иван Фьодорович посети централната затворническа болница и ако завари мръсотия, прах — тежко и горко на началника. А началникът обвиняваше немарливите фелдшери и лекари в скрито вредителство — уж че нарочно не почистват, за да види всичко това Иван Фьодорович и да го уволни. Според него такава бе тайната мисъл на лекаря-затворник или на фелдшера, който не беше съзрял някоя прашинка на писалището.
Всичко живо в болницата трепереше, докато черният ЗИМ на Иван Фьодорович летеше по колимското шосе.
Домът на дирекцията нямаше нищо общо с болницата, просто се намираше близо до нея, на около петстотин метра, но това съседство беше достатъчно за грижи от всякакъв род.
За деветте години живот в Колима Иван Фьодорович нито веднъж не беше посетил централната затворническа болница, болницата с хиляди легла — нито веднъж. Но всички бяха нащрек, докато закусваше, обядваше и вечеряше в Дома на дирекцията. Едва когато черният ЗИМ излизаше на трасето, се даваше „отбой“.
Този път „отбоят“ не дойде както досега. Живее! Пие! Пристигнали са гости — ето какви сведения идваха от Дома на дирекцията. На третия ден колата на Иван Фьодорович отиде до селището, където живееха лекарите, фелдшерите, волнонаемният персонал на болницата.
Всичко замря. И началникът на болницата, останал без дъх, прекоси потока, който отделяше селището от болницата.
Иван Фьодорович слезе от ЗИМ-а. Лицето му — подпухнало, смачкано. Само кресна:
— Ей, как те викат — и заби пръст в престилката на началника на болницата.
— Слушам, другарю началник.
— Тук имаш ли деца?
— Мои ли? Те са в Москва, учат, другарю началник.
— Не твои бе. Просто деца, малки деца. Имате ли детска градина? Къде е детската градина? — ревна Иван Фьодорович.
— Ето в тази къща, другарю началник.
Колата потегли след Иван Фьодорович към детската градина. Всички мълчаха.
— Извикайте децата — разпореди се Иван Фьодорович. Изскочи дежурната лелка.
— Те спят…
— Шшш — дръпна я настрана началникът на болницата. — Викай ги всички, събуди ги до едно. И гледай ръчичките им да са измити.
Лелката се втурна в къщата.
— Искам да повозя децата на ЗИМ-а — рече Иван Фьодорович, като палеше цигара.
— Ах, да ги повозите ли, другарю началник. Колко хубаво!
Децата вече бяха изтичали надолу по стълбите и бяха наобиколили Иван Фьодорович.
— Качвайте се в колата — викаше началникът на болницата. — Иван Фьодорович ще ви повози. По ред.
Децата се набутаха в ЗИМ-а, Иван Фьодорович седна до шофьора. Така на три пъти повози всички деца.
— А утре, утре? Ще дойдете ли пак?
— Ще дойда, ще дойда — уверяваше ги Иван Фьодорович.
„Добре стана — мислеше си той, докато лягаше на снежнобелия чаршаф в Дома, — малчуганите, добрият чичко. Като Йосиф Висарионович с дете в ръце.“
На другия ден го извикаха в Магадан. Иван Фьодорович получи повишение — министър на цветната металургия, но, разбира се, не беше там работата.
Гастролиращата магаданска културна бригада обикаляше мините на Колима. С нея беше и Леонид Варпаховски. Дуся Зискинд, лагерната му жена, остана в Магадан по заповед на началничката Ридасова. Лагерна жена. Това беше истинска любов, истинско чувство. Той, актьорът, професионалният майстор на измислени чувства, разбираше това много добре. Какво да прави по-нататък, кого да моли? Варпаховски усещаше страшна умора.
В Ягодний го наобиколиха местните лекари — волнонаемни и затворници.
В Ягодний. Преди две години беше минавал оттук за специалната зона и бе успял да се „скатае“, страшната Джелгала му се беше разминала. Колко труд му бе струвало това! Трябваше да е безкрайно изобретателен, да демонстрира майсторство, умение да се оправи с малкото неща, с които разполагаше на Север. И той се мобилизира — реши да постави музикален спектакъл. Не, не „Бал-маскарад“ на Верди, което направи петнадесет години по-късно за кремълския театър, не „Моралът на пани Дулска“, не Лермонтов в Малий театър, не режисурата в театъра „Ермолова“. Ще постави оперетата „Черното лале“! Няма пиано ли? Ще акомпанира акордеонист. Варпаховски сам аранжира оперната музика за акордеон, сам свири на инструмента. И направи постановката. И победи. И се спаси от Джелгала.
Успя да се пребори да го прехвърлят в Магаданския театър, където го покровителстваше Ридасова. Началството бе много благосклонно към него. Варпаховски подготвяше прегледите на самодейността, изнасяше спектакъл след спектакъл в Магаданския театър — кой от кой по-интересен. И ето — срещна Дуся Зискинд, певицата, последва любов, донос на един от певците и далечен път. Познаваше мнозина от онези, които сега бяха около камиона, с който пътуваше бригадата. Ето го Андреев, с когото някога беше пътувал от Нексикан за колимската спецзона. Бяха се срещнали в банята, в зимната баня — мрак, мръсотия, потни, хлъзгави тела, татуировки, псувни, блъсканица, подвиквания на конвоя, теснотия. На стената — газениче, под него — бръснарят, седнал на трикрако дървено столче, с машинка в ръка — всички подред; мокри долни дрехи, ледена пара се стели по пода, един черпак вода за цялото миене. Дрехи политат нагоре в мрака. „Чии са? Чии са?“
Но ето че това бучене, този шум, кой знае защо, престава. И съседът на Андреев, застанал на опашка, за да му острижат буйната коса, произнася с ясен, спокоен, много актьорски глас:
Ех, по чашка ром обърнеш,
нощем сън, а заран — чай
рай си е, братлета, вкъщи.
Те се запознаха, разприказваха се — оказа се, че и двамата са от Москва. В Ягодний, в Северното управление, от „етапа“ успя да се откачи само Варпаховски. Андреев не беше нито режисьор, нито актьор. В Джелгала го осъдиха, после дълго време лежа в болницата, а и сега беше в областната болница в Беличий, на около шест километра от Ягодний — в обслужващия персонал. Не дойде на спектакъла на култбригадата, но се радваше, че вижда Варпаховски.
Бригадата продължи без Варпаховски — по спешност го приеха в болницата: докато бригадата отидеше до Елген, в женския совхоз, и се върнеше, той щеше да успее да премисли, да измъдри нещо.
Андреев и Варпаховски говориха дълго и решиха следното: Варпаховски ще напише писмо на Ридасова, в което ще обясни цялата сериозност на намеренията си, ще се обърне към най-светлите чувства на самата Ридасова. Писаха писмото няколко дни, като изглаждаха всяко изречение. Един от лекарите, на когото можеше да се има доверие, го занесе в Магадан, оставаше им само да чакат. Отговорът дойде, когато Андреев и Варпаховски вече се бяха разделили, когато култбригадата вече се връщаше в Магадан; Варпаховски беше отзован да бъде изпратен на обща работа в дисциплинарната мина. Зискинд, жена му — да бъде изпратена на обща работа в Елген, в женския селскостопански лагер.
„Такъв бе откликът небесен“ — както се казва в едно от стихотворенията на Ясенски.
Андреев срещна Варпаховски в Москва, на улицата. Варпаховски работеше като главен режисьор в театър „Ермолова“. Андреев — в едно от московските списания.
Ридасова получи писмото на Варпаховски направо от пощенската кутия на магаданското си жилище.
Това не й хареса, още по-малко допадна на Иван Фьодорович.
— Станаха съвсем нагли. Всеки терорист…
Дежурният дневален веднага бе свален от длъжност и изпратен в карцера. Иван Фьодорович реши да не предава случая на следователя — все пак положението му се беше разклатило, усещаше това.
— Отслабна властта ми — рече той на жена си, — вече се навират направо вкъщи.
Съдбата на Варпаховски и Зискинд бе решена още преди четенето на писмото. Оставаше само да изберат наказанието — Иван Фьодорович искаше то да е по-строго, Ридасова — по-меко. Спряха се на варианта на Ридасова.
Оказа се, че е много трудно да се публикува разговорът с академика. Не защото той беше говорил глупости, не. Това бе академик с голямо име, с опит в интервютата, а разговорът беше на тема, която той познаваше много добре. Журналистът, изпратен за този разговор, бе достатъчно квалифициран. Беше добър журналист, а преди тридесет години — много добър. Причината се криеше в стремителността на техническия прогрес. Сроковете на списанието — коректурите, набирането, издателските графици — безнадеждно изоставаха от движението на науката. През есента на петдесет и седма година, на четвърти октомври, бе изстрелян спътник. Академикът знаеше някои подробности по подготовката му, а журналистът не знаеше нищо. Но и на академика, и на журналиста, и на редактора на списанието им беше ясно, че след изстрелването на спътника трябва да се променят не само границите на информацията, но и самият тон на статията. В първия си вариант тя трябваше да е заредена с очакване на големи, изключителни събития. Сега тези събития бяха факт. Затова месец след разговора академикът изпращаше от санаториума в Ялта телеграми до редакцията — коя от коя по-дълга, за своя сметка, с платен обратен отговор. Умело открехвайки завесата на кибернетичните тайни, академикът се стремеше на всяка цена да бъде „на ниво“ и в същото време да не каже нещо излишно. Редакцията, която имаше същите грижи за актуалността и своевременността, коригираше текста на академика до последната минута.
Коректурите на статията бяха изпратени в Ялта по специален самолетен куриер и, нашарени с поправките на академика, се върнаха в издателството.
„Редактира като Балзак“ — съкрушено рече завеждащият. Всичко беше уговорено, нагласено, изчетено. Неповратливата кола на издателската техника излезе на широкия друм. Но тъкмо когато набираха броя, в космоса полетя кучето Лайка, и академикът, вече от Румъния, където се намираше на някакъв световен конгрес, изпращаше нови телеграми, в които молеше, настояваше. Редакцията поръчваше бързи международни телефонни разговори с Букурещ.
Най-сетне броят на списанието излезе и редакцията начаса загуби интерес към статията на академика.
Но всичко това стана по-късно, а сега журналистът Голубев се изкачваше по тясното мраморно стълбище на огромната къща, построена на главната улица, където живееше академикът. Къщата беше на годините на журналиста. Бе издигната по време на домостроителния бум в началото на века. Жилища на свободни цени: с вана, газ, телефон, канализация, електричество.
Във входа се намираше помещението на дежурния портиер. Крушката беше сложена така, че светлината да пада върху лицата на влизащите. На журналиста това напомни с нещо следствения затвор.
Голубев каза името на академика, дежурният портиер се обади по телефона, изслуша отговора на учения, каза на журналиста „заповядайте“ и широко отвори пред Голубев вратата на асансьора, украсена с лети бронзови орнаменти.
„Бюро пропуски“ — вяло си помисли Голубев. През живота си ги беше виждал много.
— Академикът живее на шестия етаж — почтително съобщи дежурният портиер. Не се учуди, когато Голубев подмина отворената врата на асансьора и стъпи на чистото тясно мраморно стълбище. След болестта Голубев не понасяше пътуването с асансьор — нагоре и особено надолу, тази коварна безтегловност.
Като си почиваше на всяка площадка, Голубев стигна до шестия етаж. Бученето в ушите му поутихна, сърцето му започна да бие по-бавно, дишането му се поуспокои. Голубев постоя пред вратата на академика, протегна ръце и внимателно направи няколко движения с глава — така го бяха посъветвали лекуващите лекари.
Престана да си върти главата, напипа в джоба си носната кърпа, химикалката, бележника и решително позвъни.
Известният академик лично му отвори вратата. Беше млад, енергичен, с бърз поглед на черните очи и изглеждаше много по-млад и по-свеж от Голубев. Преди разговора журналистът беше прегледал в една библиотека енциклопедичните речници, а също и няколкото биографии на академика и знаеше, че са връстници. Прелиствайки статиите, в които се засягаха темите на бъдещия разговор, Голубев обърна внимание, че от научния си Олимп академикът е бълвал огън и жупел по кибернетиката, наричана от него „най-вредна идеалистическа квазинаука“. „Войнствата лъженаука“ — така се е изразявал преди двадесет години ученият. Разговорът, за който бе дошъл Голубев, трябваше да засегне тъкмо съвременното значение на кибернетиката.
Академикът запали лампата, за да може Голубев да се съблече.
В огромното огледало с бронзова рамка, изправено до стената в антрето, се отразяваха и двамата — академикът с черния костюм, с черна вратовръзка, чернокос, черноок, с гладко лице, енергичен, и изправената фигура на Голубев, умореното му лице с много бръчки, приличащи на дълбоки белези. Но сините му очи като че ли пробляскваха по-младежки, отколкото лъскавите живи очи на учения.
Голубев закачи коравото си, ново-новеничко, наскоро купено палто от изкуствена кожа на закачалката. До износеното кафяво кожено палто на домакина, подплатено с кожа от миеща се мечка, това на журналиста изглеждаше съвсем прилично.
— Заповядайте — каза академикът, като отвори вратата наляво. — И моля да ме извините. Сега ще дойда.
Журналистът се огледа. Анфиладата от стаи водеше в две посоки — направо и надясно. Вратите бяха от махагон, остъклени, и някъде далеч зад тях в пълно безмълвие се появяваха сенки на хора. На Голубев не му се беше случвало да живее в жилище, където стаите са разположени по този начин, но той си спомняше филма „Маскарад“, дома на Арбенин. Академикът изникна някъде в далечината и пак изчезна, отново се появи и изчезна, както Арбенин във филма.
Вдясно, в първата голяма стая — след това отново започваше анфилада, — светла, със стъклена врата, с венециански прозорци, имаше огромен бял роял. Беше затворен и върху капака му се тълпяха, като си пречеха една на друга, някакви порцеланови фигурки. На великолепни поставки бяха подредени вази, вазички, скулптури, статуетки. По стените висяха чинии, ковьорчета. Двете големи кресла бяха тапицирани в бяло, в тон с рояла. Някъде в дълбочината се движеха човешки сенки.
Голубев влезе в кабинета на академика. Миниатюрното кабинетче беше тъмно, тясно и приличаше на килер. Рафтовете за книги по всичките четири стени го правеха да изглежда още по-тясно. Малкото, сякаш детско писалище от абаносово дърво, покрито с дърворезба, се огъваше под тежестта на огромна мраморна мастилница с капак от позлатен бронз. Рафтовете по три от стените бяха пълни със справочници, а на четвъртата бяха подредени съчиненията на академика. Биографиите и автобиографиите, с които Голубев вече се беше запознал, също ги имаше тук. В същата тази стая бе натикано и се задъхваше малко черно пиано. До него се притискаше кръгла масичка за кореспонденция, отрупана с нови технически списания. Голубев ги премести върху пианото, придърпа един стол и сложи на края на масичката химикалка и два молива. Вратата на антрето остана отворена.
„Както в онези кабинети“ — сякаш между другото си помисли Голубев.
Навсякъде — на черното пиано, на рафтовете за книги — имаше вазички, порцеланови и глинени фигурки. Голубев взе един пепелник, представляващ главата на Мефистофел. Някога много отдавна и той обичаше порцелан и стъкло, впечатляваше се от чудесата, дело на човешките ръце, изложени в Ермитажа — от бялата порцеланова фигурка „Сън“, където лицето на човека, заспал в креслото си, бе покрито с почти прозрачна кърпа и изглеждаше така, сякаш сътрудниците на музея са наметнали фигурката с парче марля, за да не се праши — а това не беше марля, а кърпа от най-фин порцелан. Голубев си спомняше и много други чудеса на човешкото умение. Но главата на Мефистофел — груба, провинциална — не можеше да я възприеме. По рафтовете блееха глинени овни, притиснали се към гърбовете на книгите сякаш към дървета, седяха зайци с лъвски муцуни. Или те бяха някакъв скъп спомен?
До вратата се виждаха два солидни кожени куфара с лепенки от чужбински хотели. Лепенките бяха много, а куфарите — нови.
Академикът се появи на прага, засече погледа на госта и веднага обясни:
— Моля да ме извините. Утре пътувам за Гърция със самолет. Заповядайте.
Академикът се провря до писалището и седна удобно.
— Мислих за предложението на редакцията ви — рече той, като гледаше към малкото прозорче; вятърът тъкмо внасяше в стаята петопръст жълт кленов лист, приличащ на отсечена китка на човешка ръка. Листото покръжи из въздуха и падна на пода. Академикът се наведе, натроши го с пръсти и го хвърли в плетеното кошче, притиснало се към крака на писалището.
— И се съгласих — продължи академикът. — Набелязал съм три основни точки на отговора ми, на това мое изказване, на мнението ми — наречете го както желаете.
Академикът чевръсто измъкна изпод огромната мастилница миниатюрно листче, на което с разкривени букви бяха записани няколко думи.
— Първия въпрос съм го формулирал така…
— Мога ли да ви помоля да говорите малко по-високо — каза Голубев, като пребледня леко. — Не съм добре със слуха. Моля да ме извините.
— Разбира се, разбира се — учтиво отвърна академикът. — Първият въпрос е формулиран… Така добре ли е?
— Да благодаря ви.
— И тъй, първият въпрос…
Черните шарещи очи на академика гледаха ръцете на Голубев. Журналистът разбираше, по-точно усещаше с цялото си тяло за какво мисли академикът. За това, че са му изпратили човек, който не умее да стенографира. Академикът се почувства леко обиден. Естествено, сред журналистите има и такива, които не владеят стенография, особено сред по-възрастните. Ученият погледна мургавото, цялото покрито с бръчки лице на Голубев. Разбира се, че има. Но нали в такива случаи редакцията изпраща втори човек — стенографка. Можеха да изпратят дори само стенографката, без журналиста — така би било още по-добре. Например „Природа и Вселена“ винаги правят така. Едва ли в редакцията, изпратила този възрастен журналист, си мислят, че той ще може да задава на него, академика, остри въпроси. За никакви такива въпроси не става дума. И никога не е ставало. Журналистът е дипломатически куриер — мислеше си академикът, — ако не и просто куриер. Той, академикът, трябва да си губи времето, защото няма стенографка. Та това е много просто да се направи, това, ако щете, е въпрос на учтивост от страна на редакцията. Редакцията бе постъпила с него неучтиво.
Виж, на Запад — там всеки журналист умее да стенографира и да пише на машина. А сега — все едно, че са в кабинета на Некрасов преди сто години. Кои списания са излизали преди сто години? Освен „Современник“ не можеше да си спомни нито едно, а сигурно е имало и други.
Академикът беше самолюбие и много чувствителен. Струваше му се, че в постъпката на редакцията прозира неуважение. При това записването на живо непременно щеше да доведе до промяна в разговора — знаеше го от опит. Ще трябва да положи голям труд при редактирането. А и сега — беше предвидил за срещата един час, нямаше възможност за повече, нямаше право, времето му беше по-скъпо, отколкото на журналиста от редакцията.
Това си мислеше академикът, докато диктуваше привичните фрази на интервюто. Впрочем той не даде да се разбере, че е засегнат или учуден. „Налятото в чашите вино трябва да се изпие“ — спомни си той една френска поговорка. Академикът мислеше на френски — от всички езици, които знаеше, най-много обичаше френския: най-добрите списания по неговата специалност, най-хубавите криминални романи… Ученият произнесе на глас фразата на френски, но журналистът, който не владееше стенография, не реагира — академикът и не очакваше друго.
Да, виното е налято — мислеше си академикът, докато диктуваше, — решението е взето, работата е започната и не е в неговия характер да спира по средата на пътя. Той се успокои и продължи да говори.
В края на краищата това е своеобразна техническа задача: да успее точно за един час, без да диктува много бързо, за да смогне журналистът да записва, и достатъчно високо — по-тихо, отколкото от катедрата в института, и по-тихо, отколкото на световните конгреси, но значително по-високо, отколкото говореше в кабинета си — горе-долу като по време на лабораторни упражнения. Когато видя, че всички тези задачи са решени успешно и неочакваните досадни трудности са преодолени, академикът се развесели.
— Извинете — попита той, — вие не сте ли онзи Голубев, чиито материали се публикуваха много често по времето на моята младост, в началото на тридесетте? Тогава всички млади учени следяха с интерес тези статии. Спомням си едно от заглавията: „Единството на науката и художествената литература“. През онези години — академикът се усмихна, демонстрирайки добре поддържаните си зъби — бяха модерни такива теми. Материалът и сега би свършил работа при разговор за „физиците“ и „лириците“ с кибернетика Поретаев. Колко отдавна беше всичко това — въздъхна ученият.
— Не — отвърна журналистът. — Не съм онзи Голубев. Знам за кого говорите. Онзи Голубев умря през тридесет и осма година.
И Голубев не отмести поглед от бързите черни очи на академика.
Ученият издаде някакъв неясен звук, който трябваше да означава съчувствие, разбиране, съжаление.
Голубев пишеше без почивка. Не можа веднага да разбере френската пословица за виното. Знаеше езика и го беше забравил, беше го забравил отдавна и сега непознатите думи лазеха по уморения му, изсушен мозък. Неразбираемата фраза лъкатушеше бавно, сякаш на четири крака, по тъмните извивки на мозъка, спираше, събираше сили и се довличаше до някое осветено кътче, и Голубев с болка и страх разбра значението й на руски. Важен бе не смисълът, а това, че я беше разбрал — тя сякаш му откри, посочи му нова област от забравеното, където също трябва да се възстановява всичко, да се укрепва, да се изгражда. А вече нямаше сили — нито нравствени, нито физически, и сякаш беше много по-лесно да не си припомня нищо ново. По гърба на журналиста изби студена пот, много му се пушеше, ала лекарите му бяха забранили — на него, който беше пушил четиридесет години. Забраниха му и той заряза цигарите — изплаши се, животът му домиля. Трябваше му воля не за да остави пушенето, а за да не слуша съветите на лекарите.
На вратата се подаде глава на жена с фризьорска каска. „Домашно обслужване“ — отбеляза сякаш между другото журналистът.
— Извинете. — Академикът се измъкна иззад пианото и бързо излезе от стаята, като затвори вратата след себе си.
Голубев поразмаха отеклата си ръка и подостри молива.
От коридора долиташе гласът на академика — енергичен, не много рязък, без да бъде прекъсван.
— Шофьорът — поясни той, появявайки се в стаята. — Никога не може да разбере в колко часа трябва да докара колата… Да продължим — рече той, докато минаваше зад пианото и се навеждаше над него, за да го чува Голубев. — Вторият раздел е за успехите на теорията на информацията, електрониката и математическата логика — с една дума, на всичко онова, което е прието да се нарича кибернетика.
Изпитателният поглед на черните очи срещна очите на Голубев, но журналистът беше невъзмутим. Академикът бодро продължи:
— В тази модерна наука отначало малко бяхме поизостанали от Запада, но бързо наваксахме и сега сме начело. Смятаме да открием катедри по математическа логика и по теория на игрите.
— Теория на игрите ли?
— Именно, наричат я още теория на Монте Карло — бавно каза академикът. — Движим се в крак с времето. Впрочем вие…
— Журналистите никога не са успявали да бъдат в крак с времето — рече Голубев. — За разлика от учените…
Голубев придърпа пепелника с форма на главата на Мефистофел.
— Много ми допадна — рече той.
— Какво говорите — каза академикът. — Случайна придобивка. Та аз не съм колекционер, „аматьор“, както казват французите, просто глината отморява очите.
— Разбира се, разбира се, прекрасно занимание — Голубев искаше да каже увлечение, но го достраша да не би от началното „у“ да му изскочи изкуствената челюст, която му бяха поставили съвсем наскоро. Протезата не понасяше звука „у“. — Е, благодаря ви — рече Голубев, като се изправяше и подреждаше листата. — Желая ви всичко най-хубаво. Ще ви изпратим коректурите.
— Ако има нещо — академикът се смръщи, — нека в редакцията прибавят каквото трябва. Аз съм човек на науката, може и да не знам някои неща.
— Не се безпокойте. Ще видите всичко на коректури.
— Желая ви успех.
Академикът излезе да изпрати журналиста в коридора, запали лампата и гледаше със съчувствие как Голубев навлича прекалено новото си кораво палто. Лявата му ръка с мъка улучи ръкава и Голубев се зачерви от напрежение.
— От войната ли е? — прояви учтив интерес академикът.
— Почти — отвърна Голубев. — Почти.
И излезе на мраморното стълбище.
Раменните стави на Голубев бяха разкъсани по време на един разпит през тридесет и осма година.
През тридесет и първа година във Вишера често имаше гръмотевични бури.
Правите къси светкавици разсичаха небето подобно на мечове. Ризницата на дъжда проблясваше и звънтеше; скалите приличаха на руини на замък.
— Същинско средновековие — каза Уилямсън, като скочи от коня си. — Лодки-еднодръвки, коне, камъни… Ще си починем при Робин Худ.
Огромно, сякаш двукрако дърво се издигаше на един хълм. Вятърът и старостта бяха обелили кората от стволовете на двете сраснали се тополи — босокракият гигант наистина приличаше на шотландския герой. Робин Худ шумеше и размахваше ръце.
— До вкъщи има точно десет километра — каза Уилямсън, докато връзваше конете за десния крак на Робин Худ.
Скрихме се от дъжда в малката пещера под ствола и запалихме по цигара.
Началникът на геологопроучвателската група Уилямсън не беше геолог. Бил военен моряк, командир на подводница. Подводницата се отклонила от курса и изплувала край бреговете на Финландия. Пуснали екипажа, ала по заповед на Манерхайм командирът прекарал половин година в огледална килия. В края на краищата освободили Уилямсън, той пристигнал в Москва. Невропатолозите и психиатрите настояли да бъде демобилизиран, понеже трябвало да работи някъде на чист въздух, в гора, сред планини. Така станал началник на геологопроучвателската група.
От последното пристанище се изкачвахме десет денонощия нагоре по планинската река — тласкахме с пръти лодката-еднодръвка покрай бреговете. Вече пето денонощие пътувахме на коне, понеже реката вече я нямаше — беше останало само каменистото й русло. Още един ден конете вървяха през тайгата, по пътека за товарни животни — пътят изглеждаше безкраен.
В тайгата всичко става неочаквано, всяко нещо е явление: луната, звездите, животните, птиците, хората, рибите. Без да забележим, гората стана по-рядка, храстите се раздалечиха, пътеката се превърна в път и пред нас изникна огромна, покрита с мъх тухлена сграда с прозорци без стъкла. Бяха с кръгла форма и приличаха на бойници.
— Откъде са се взели тухли тук? — попитах, поразен от необичайната стара постройка насред тайгата.
— Браво — провикна се Уилямсън, като рязко спря коня си. — Направи ти впечатление, нали? Утре всичко ще ти стане ясно!
Но и на другия ден не можах да разбера нищо. Отново бяхме на път, препускахме по странно правия друм през гората. На места прекосявахме млади брезови горички, елите от двете страни на пътя си протягаха една на друга стари, космати клони, станали рижи от годините, ала нито за миг не закриваха синьото небе. Сякаш пораснала направо от земята като дърво без клони и листа, стърчеше покрита с ръжда ос на вагон. Спряхме конете.
— Това е теснолинейка — каза Уилямсън. — От завода до склада — онзи, тухленият. Ето, чуй. Някога, още по царско време, тук е имало белгийска концесия за желязна руда. Завод, две доменни пещи, теснолинейка, селище, училище, певици от Виена. Концесията носела голяма печалба. Спускали желязото с шлепове по реката, по време на пролетното и есенното й прииждане. Срокът на концесията изтичал през 1912 година. Руските промишленици начело с княз Лвов не ги ловял сън от приказните печалби на белгийците и се примолили на царя да им разреши те да продължат работата. Успели — срокът на концесията на белгийците бил прекратен. Чужденците не пожелали да им бъдат заплатени разходите. Отишли си. Но, заминавайки, взривили всичко — и завода, и доменните пещи, не оставили камък върху камък от селището. Разглобили дори теснолинейката — до последната релса. Всичко трябвало да се започне отначало. Княз Лвов не предполагал, че ще стане така. Не успели да започнат преди войната. След нея дошла революцията, гражданската война.
— И ето че сега, през 1930 година, сме тук. Ето ги пещите — Уилямсън посочи някъде надясно, но освен буйна зеленина не видях нищо друго. — А това е заводът.
Пред нас се простираше обширна плитка клисура, падина, обрасла с млада гора. В средата на клисурата имаше някаква гърбица, която смътно напомняше останките на разрушена сграда. Тайгата бе покрила руините на завода и на прекършения комин, като на скален зъбер, беше кацнал сивокафяв ястреб.
— За да го видиш, трябва да знаеш, че тук е имало завод — обади се Уилямсън. — Завод без хора. Бива си го. Само за двадесет години. Двадесет поколения треви: див праз, острица, върбовка… И цивилизацията я няма. А на заводския комин е кацнал ястреб.
— При хората този път е много по-дълъг — казах аз.
— Много по-къс — поправи ме Уилямсън… — Нужни са по-малко човешки поколения.
И без да почука, той отвори вратата на най-близката къща.
Зад една грубо скована, рендосана, измита до блясък маса седеше огромен старец със сребристи коси, облечен с едновремешен черен редингот, с очила със златни рамки. Болните му от подагра синкави пръсти стискаха дебела, подвързана с тъмна кожа книга със сребърни закопчалки. Гледаше ни спокойно със сините си, изпъстрени с червени старчески жилки очи.
— Здравейте, Иван Степанович — каза Уилямсън, като се приближи. — Ето, доведох ви гост.
Поклоних се.
— Още ли чоплите — изхриптя старецът със златните очила. — Празна, празна работа е тая. Бих ви почерпил с чай, но всички са по работа. Женорята и дечурлигата берат горски плодове, синовете са на лов. Затуй — ще прощавате. За мен това време е по-специално — и Иван Степанович почука с пръст по дебелата книга. — Впрочем не ми пречите.
Закопчалката щракна и книгата се отвори.
— Каква е тази книга? — попитах неволно.
— Библията, сине. Вече двадесет години не държа други книги у дома… По ми е лесно да слушам, отколкото да чета — очите ми отслабнаха.
Поех Библията. Иван Степанович се усмихна. Книгата беше на френски.
— Не мога да чета на френски.
— Именно — рече Иван Степанович и шумно запрелиства страниците.
Излязохме.
— Кой е този човек? — попитах Уилямсън.
— Счетоводител, отправил предизвикателство към целия свят. Казва се Иван Степанович Бугреев, обявил война на цивилизацията. Той е единственият, останал в този затънтен свят след дванадесета година. Бил е главен счетоводител при белгийците. Толкова бил потресен от унищожаването на заводите, че станал последовател на Русо. Видяхте ли го какъв е патриарх? Мисля, че е около седемдесетгодишен. Има осем сина. И нито една дъщеря. Старата му жена е също тук. И внуците. Децата му са грамотни. Успели да завършат училище. Ала на внуците старецът не разрешава да учат четмо и писмо. Риболов, лов, работа в зеленчуковата градина, на пчелина и френската библия в преразказ на дядо им — това е техният живот. На около четиридесет километра оттук има селище, училище, магазин. Все гледам да му угаждам — разправят, че пазел подземната карта на тия места, останала от белгийските проучвания. Може и да е вярно. Че са проучвали, проучвали са — лично съм виждал в тайгата стари изкопи. Ала старецът не дава картата. Не иска да ни спести труда. Ще трябва да минем без нея.
Пренощувахме в къщата на най-големия син на Иван Степанович — Андрей. Андрей Бугреев беше около четиридесетгодишен.
— Защо не дойде да работиш при мен като изкопчия? — попита го Уилямсън.
— Баща ми не одобрява — рече Андрей Бугреев.
— Щеше да припечелиш!
— Пари си имаме достатъчно. Тук има много дивеч. Също и сечища. А и по домакинството има предостатъчно работа — старият прави план за всеки един от нас. Тригодишен — усмихна се Андрей.
— Ето ти вестник.
— Не ща. Баща ми ще научи. А и почти съм забравил да чета.
— Ами синът? Нали скоро ще навърши петнадесет.
— Ванюша е съвсем неграмотен. Кажете го на баща ми, не на мен. — И Андрей Иванович започна яростно да си събува ботушите. — А вярно ли е, че тук ще правят училище?
— Вярно е. Ще го открият догодина. А ти дори не искаш да работиш за нас. Всеки човек ще ми е от полза.
— Че къде са твоите хора? — рече Андрей Иванович, като деликатно смени темата.
— На Червения поток. Ровим в старите изкопи. Нали Иван Степанович има карта, а, Андрей?
— Няма никаква карта. Някой ви е излъгал. Дрън-дрън.
Изведнъж в светлината се появи тревожното, озлобено лице на Маря, жената на Андрей:
— Не, има! Има! Има!
— Маря!
— Има! Има! Преди десет години с очите си я видях.
— Маря!
— За какъв дявол му е притрябвало да пази тази проклета карта? Защо Ванюшка трябва да стои неграмотен? Живеем като зверове. Скоро съвсем ще буренясаме.
— Не — каза Уилямсън. — Ще има селище. Град ще има. Завод ще има. Ще кипи живот. И макар че няма да има певачки от Виена, ще има училища, театри. Твоят Ванюшка ще стане цял инженер.
— Няма да стане, няма да стане — разплака се Маря. — Вече му е време да се жени. А кой ще го вземе такъв неграмотен?
— Какъв е този шум? — Иван Степанович беше застанал на прага. — Ти, Маря, се прибирай, време е за сън. Андрей, жена ти се е разпуснала. А вие, добри хора, не всявайте смут в семейството ми. Имам карта, но не я давам — животът няма нужда от това.
— Вашата карта не ни е притрябвала кой знае колко — рече му Уилямсън. — Като поработим година, ще си направим наша. Богатствата са открити. Утре Василчиков ще докара чертежите и започваме да сечем дървета за селището.
Иван Степанович излезе и затръшна вратата. Всички се разбързаха да си лягат.
Събудих се в присъствието на много хора. Зората внимателно влизаше в стаята. Уилямсън седеше на пода, до стената, протегнал мръсните си боси крака, а около него шумно дишаше цялата фамилия Бугрееви — всичките осем синове, осемте снахи, двадесетте внуци и петнадесетте внучки. Впрочем, внуците и внучките дишаха някъде пред прага. Нямаше го единствено самия Иван Степанович и старата му жена — остроносата Серафима Ивановна.
— Ще има ли? — питаше задъхващият се глас на Андрей.
— Ще има.
— Ами той? — И всички Бугрееви въздъхнаха дълбоко и замряха.
— Какво той? — твърдо опита Уилямсън.
— Ще умре — жално изрече Андрей и всички Бугрееви отново въздъхнаха.
— Може пък да не умре — несигурно каза Уилямсън.
— Старата също ще умре. — И снахите се разплакаха.
— Тя — в никакъв случай — увери ги Уилямсън и добави: — Впрочем, тя е възрастна жена.
Внезапно се вдигна шум, хората се размърдаха. По-малките внучета се шмугнаха в храстите, снахите се спуснаха всяка към своя дом. От къщата на старите към нас бавно се приближаваше Иван Степанович, стиснал в ръцете си огромна, мръсна, миришеща на пръст връзка книжа.
— Ето я картата — Иван Степанович държеше слепналите се пергаментови листа и пръстите му трепереха.
Иззад мощния му гръб надзърташе Серафима Ивановна.
— Ето, давам я. Двадесет години. Простете ми, Сима, Андрей, Пьотър, Николай, всички сродници — простете.
— Бугреев се разплака.
— Е, хайде, хайде, Иван Степанович — рече Уилямсън.
— Не се вълнувай. Радвай се, вместо да тъжиш.
И той ми нареди да се навъртам край Бугреев.
Старецът хич не смяташе да умира. След малко се успокои, дори сякаш се подмлади и от сутринта до вечерта не спира да приказва, като хващаше за раменете ту мен, ту Уилямсън, ту Василчиков — все ни разправяше за белгийците, кое как е било, къде се е намирало, какви са били печалбите им. Имаше много добра памет.
Пергаментовата, миришеща на земя връзка книжа, съдържаше и подземна карта на този район, съставена от белгийците. Руди: злато, желязо… Скъпоценни камъни: топаз, тюркоаз, берил… Полускъпоценни: ахат, яспис, планински кристал, малахит… Нямаше ги само камъните, заради които бе дошъл тук Уилямсън.
Иван Степанович не даде диамантената карта. На Вишера откриха диаманти едва тридесет години по-късно.
Грижливо пазя стария си сгъваем стетоскоп. Подари ми го по случай края на фелдшерските курсове Нина Семьоновна — ръководителката на практиката ни по вътрешни болести.
Този стетоскоп беше символ и знак за връщането ми към живота, обещаваше свобода, обещаваше воля — едно сбъднало се обещание. Впрочем, свободата и волята са различни неща. Никога не съм бил волен, през всичките си вече напреднали години съм бил само свободен. Но това бе по-късно, много по-късно от деня, когато приех подаръка със затаена болка, с лека тъга — сякаш не на мен, а на някой друг трябваше да се подари този стетоскоп, символ и знак за главната ми победа, на главния ми успех в Далечния север, на границата на живота и смъртта. Много добре усещах всичко това — не знам дали го разбирах, но без съмнение го чувствах, докато слагах стетоскопа до себе си под протритото лагерно одеяло — бивше войнишко одеяло, одеяло с втори, дори с трети живот, каквито раздаваха на курсистите. Милвах стетоскопа с измръзналите си пръсти и те не можеха да разберат това дърво ли е или желязо. Веднъж от торбата, от собствената си торба, опипом извадих стетоскопа наместо лъжицата. И в тази грешка се криеше дълбок смисъл.
Бившите затворници, чийто живот в лагера е бил по-лек — ако изобщо нечий живот в лагер може да бъде лек, — смятат за най-тежък период в своя живот времето на следлагерното безправие и последващите скитания, когато все не са успявали да си осигурят спокоен живот — същото онова спокойствие, което им бе помогнало да оцелеят в лагера. Тези хора някак си се бяха приспособили към лагера и лагерът се бе приспособил към тях, осигурявайки им храна, подслон и работа. Навиците трябваше рязко да се променят. Хората виждаха, че надеждите им, макар да бяха от скромни по-скромни, пропадат. Доктор Калембет, излежал в лагера присъдата си от пет години, не можа да се справи със следлагерната свобода и една година по-късно се самоуби. Оставил следната бележка: „Глупаците не те оставят да живееш.“ Ала работата не беше в тях. Друг един лекар, доктор Милер, с необикновена енергия доказваше по време на цялата война, че не е немец, а евреин — заявяваше това на всяка крачка, във всеки въпросник. Имаше и трети — доктор Брауде, излежал три години заради фамилното си име, та доктор Милер също знаеше, че съдбата не обича да се шегува. Милер успя да докаже, че не е немец. Освободиха го навреме. Но само след една година живот на свобода доктор Милер беше обвинен в космополитизъм. Впрочем, още не бяха започнали да го обвиняват. Един начетен началник, който следеше пресата и художествената литература, покани доктор Милер на предварителен разговор. Защото заповедта си е заповед, но да се предугади „линията“, преди заповедта да е дошла, бе голямо удоволствие за начетените началници. Онова, което е започнало в центъра, непременно ще стигне по някое време до Чукотка, до Индигирка и Яна, до Колима. Доктор Милер добре разбираше всичко това. В селището Аркагал, където Милер работеше като лекар, в една помийна яма се удави нечие прасе. Беше се удавило в нечистотиите, ала го измъкнаха и започна една от най-големите тъжби; в решаването на въпроса участваха всички обществени организации. Хората от селището на волнонаемните, стотина души началници, инженери и семействата им, настояваха прасето да бъде предоставено на техния стол, нещо толкова рядко — свинска пържола, стотици свински пържоли. Началството вече се облизваше. Но началникът на лагера Кучеренко настояваше прасето да бъде продадено на лагера — и целият лагер, цялата зона няколко дни обсъждаше съдбата на животното. Всичко останало бе забравено. В селището се провеждаха събрания — на партийната организация, на профсъюзната организация, на войниците от охраната.
Доктор Милер, бивш затворник, началник на санитарната част на селището и на лагера, трябваше да се произнесе по този въпрос. И доктор Милер реши — в полза на лагера. Беше написал акт, в който се казваше, че прасето се е удавило в нечистотиите, но може да се използва за лагерния казан. В Колима имаше много такива актове. Компот, вмирисал се на керосин. „Не е годен за продажба в магазина на селището на волнонаемните, но може да бъде промит и продаден за лагерния казан.“
Тъкмо акта за прасето бе подписал Милер един ден преди разговора за космополитизма. Такава бе хронологията — онова, което остава в паметта като нещо жизненоважно, значително.
След разговора със следователя Милер не си отиде у дома, а влезе в зоната, облече си престилката, извади една спринцовка и си инжектира морфин.
За нас — за мен и за стотиците хиляди други, които работехме в лагера не като лекари — времето след затвора бе нескончаемо щастие — всекидневно, ежечасно. Прекалено страшен бе адът, останал зад гърба ни, и никакви митарства по специалните и кадровите отдели, никакви скитания, нито безправието на тридесет и девети член от паспортната система[42] не ни лишаваха от това чувство на щастие и радост — в сравнение с онова, което бяхме видели вчера и завчера.
За курсистите от фелдшерския курс бе голяма чест да попаднат на практика в трето терапевтично отделение. Завеждаща отделението беше Нина Семьоновна — бивш доцент в катедрата по диагностична терапия на Харковския медицински институт.
Само двама души, двама от тридесетте курсисти, можеха да карат месечната си практика в трето терапевтично отделение.
Практиката, истинското наблюдение на болните — ах, колко безкрайно далеч бе то от книгите, от „курса“. Човек не може да стане медик по книга — нито фелдшер, нито лекар.
В трето отделение отивахме само двама мъже — аз и Бокис.
— Двама мъже ли? Защо?
Нина Семьоновна беше прегърбена зеленоока възрастна жена, побеляла, сбръчкана, навъсена.
— Двама мъже ли? Защо?
— Нина Семьоновна мрази жените.
— Мрази ли ги?
— Е, не ги обича. С една дума, двама мъже. Късметлии.
Старшата на курсовете Муза Дмитриевна ни заведе с Бокис при нея.
— Отдавна ли сте тук?
— От тридесет и седма.
— А аз — от тридесет и осма. Първо бях в Елген. Там изродих триста жени, преди това не ми се беше случвало. Сетне дойде войната — мъжът ми загина в Киев. И двете ми деца. Момченца. От бомба.
Около мен бяха умрели повече хора, отколкото в което и да е сражение през войната. Умряха без каквато и да била война, преди каквато и да била война. И все пак. Мъката е различна, както и щастието.
Нина Семьоновна седна на леглото на един болен, отметна одеялото.
— Е, да започваме. Вземете стетоскопа, опрете го до гърдите на болния и слушайте… Французите слушат през пешкир. Но със стетоскоп е още по-сигурно, най-сигурно. Не съм привърженичка на фонендоскопите — тях ги използват лекарите-господинчовци, понеже ги мързи да се наведат над болния. А стетоскопът… Това, което ви показвам, няма да го намерите в нито един учебник. Слушайте.
Скелетът с опъната по него кожа покорно изпълняваше нарежданията на Нина Семьоновна. Изпълняваше и моите команди.
— Слушайте този кух звук, този глух оттенък. Запомнете го за цял живот, както и тези кости, сухата кожа и блясъка в очите. Ще ги запомните ли?
— Ще ги запомня. За цял живот.
— Спомняте ли си какъв бе звукът вчера? Преслушайте пак болния. Звукът се е променил. Описвайте всичко това — впишете го в историята на заболяването. Смело. С твърда ръка.
В болничната стая имаше двадесет болни.
— Сега няма интересни случаи. А това, което видяхте — това е глад, глад и само глад. — Седнете отляво. Ето тук, на моето място. Хванете болния с лявата си ръка за рамото. По-здраво, по-здраво. Какво чувате?
Разказвах й.
— Е, време е за обяд. Вървете, ще ви нахранят в помещението за раздаване на храна.
Пълната раздавачка Шура щедро ни сипа „докторски“ обяд. Тъмните очи на сестрата-домакин ми се усмихваха, но някак самовглъбено, вътрешно…
— Защо така, Олга Томасовна?
— Аа, забелязахте, значи. Винаги си мисля за нещо друго. За миналото. За вчера. Старая се да не виждам днешния ден.
— Днешният ден не е чак толкова лош, но е много страшен.
— Да ви сипя ли още чорба?
— Сипете ми.
Не ми беше до черните й очи. Уроците при Нина Семьоновна, овладяването на изкуството да се лекува за мен беше най-важното нещо на този свят.
Нина Семьоновна живееше в отделението, в стая, на която в Колима викат „кабинка“. Освен стопанката й никой никога не влизаше там. Тя сама я подреждаше и метеше пода. Дали сама го миеше — не знам. През отворената врата се виждаше кораво, небрежно застлано легло, болнично шкафче, столче, варосани стени. До кабинката имаше и малък кабинет, само че вратата му водеше към болничната стая, а не към коридора. В кабинета — нещо като писалище, две дървени столчета без облегалки, кушетка.
Всичко беше както в другите отделения, но не съвсем — дали защото нямаше цветя — нито в кабинката, нито в кабинетчето, нито в болничната стая. Или може би за това бе виновна строгостта на Нина Семьоновна, това, че не се усмихваше? Очите й припламваха с тъмнозелен, изумруден огън някак си не когато трябва, не на място. Припламваха без връзка с разговора, с работата. Но очите й не живееха сами по себе си — живееха заедно с чувствата и с мислите на Нина Семьоновна.
В отделението нямаше приятелство, дори най-повърхностно приятелство между санитарките, медицинските сестри. Всички идваха на работа, на служба, за дежурство и личеше, че истинският живот на сътрудниците от трето терапевтично отделение беше в женската барака, след края на службата, след работа. Обикновено в лагерните болници истинският живот се съчетава, слива се с мястото и времето за работа — в отделението се отива с радост, с желание по-скоро да се отървеш от проклетата барака.
В трето терапевтично отделение нямаше приятелство. Санитарките и медицинските сестри не обичаха Нина Семьоновна. Само я уважаваха. Страхуваха се. Страхуваха се от страшния Елген, от колимския совхоз, където и в гората, и под земята работеха жени-затворнички.
Страхуваха се всички освен Шура раздавачката.
— Трудно е да се вкара мъж тук — казваше тя, като с трясък захвърляше измитите паници в шкафа. — Но вече, слава Богу, съм в петия месец. Скоро ще ме изпратят в Елген — ще ме освободят! Майките ги освобождават всяка година — само това ни е шансът.
— Които са по петдесет и осми не ги освобождават.
— Аз съм по десета алинея. Тях ги освобождават. Не съм троцкистка. Миналата година на моето място работеше Катюшка. Нейният Федя сега живее с мен — Катюш-ка я освободиха с детето, беше дошла да се сбогуваме, Федя й рече: „Помни, аз те освободих.“ Не че си излежал, не с амнистия, не с помощта на зеления прокурор, а по наш си начин, по най-сигурния… И наистина — той я освободи. Май и мен ме освободи…
Шура доверително посочи корема си.
— Да, освободил те е.
— Така де. Ще се махна от това проклето отделение.
— Каква тайна се крие тук, Шура?
— Сам ще разбереш. Я по-добре — утре е неделя — да си сварим медицинска супа. Макар Нина Семьоновна да не обича много тези празници… Все пак ще позволи…
Медицинска супа — това беше супа от медикаменти: най-различни корени, кубчета месен концентрат, разтворени във физиологичен разтвор — дори от сол нямало нужда, както ми съобщи възторжено Шура… Кисел от черни боровинки, малини и шипки, палачинки.
Медицинският обяд хареса на всички. Нина Семьоновна привърши порцията си и стана.
— Отбийте се в кабинета ми.
Влязох.
— Искам да ви дам една книга.
Нина Семьоновна порови в чекмеджето на писалището си и извади книжка, която приличаше на молитвеник.
— Това Евангелието ли е?
— Не, не е Евангелието — бавно рече Нина Семьоновна и зелените й очи заблестяха. — Не, не е Евангелието. Това е Блок. Вземете.
Плахо и с благоговение поех мръсносивото томче от малката серия „Библиотека на поета“. С грубата си, все още минна кожа на пръстите докоснах корицата, без да усещам нито формата, нито големината на книгата. В томчето имаше две хартиени лентички.
— Прочетете ми на глас тези две стихотворения. Където е отбелязано.
— „Момичето пееше в църковния хор“. „В далечната синя спалня“. Някога ги знаех наизуст.
— Така ли? Изрецитирайте ми ги.
Започнах, ала веднага се обърках. Паметта отказваше да ми „напомни“ редовете. Светът, от който бях дошъл в болницата, не се нуждаеше от стихове. В живота ми имаше дни, и те не бяха малко, когато не можех да си спомня и не исках да си спомням никакви стихове. Радвах се така, сякаш се бях освободил от излишно бреме, което не ми трябваше в моята борба, в долните етажи на живота, в подземията на живота, в помийните му ями. Там стиховете само ми пречеха.
— Четете от книгата.
Прочетох и двете стихотворения и Нина Семьоновна се разплака.
— Разбирате ли, че момченцето е умряло, умряло е? Вървете, четете Блок.
С настървение четях и препрочитах Блок цяла нощ, по време на цялото дежурство. Освен „Момичето…“ и „Синята спалня“ в книгата бяха „Клетва с огън и мрак“, също и пламенните стихове, посветени на Волохова. Те събудиха в мен съвсем други сили. След три дни върнах книжката на Нина Семьоновна.
— Мислехте си, че ви давам Евангелието. Него също го имам. Ето… — тя извади от писалището си томче, което приличаше на Блок, но не беше мръсносиньо, а тъмнокафяво. — Четете апостол Павел. До Коринтяните… Ето това.
— Не съм набожен, Нина Семьоновна. Но, разбира се, много уважавам…
— Как? Вие, който сте преживели хиляда живота? Вие — възкръсналият?… Не сте набожен? Малко трагедии ли сте видели тук?
Лицето на Нина Семьоновна се сбръчка, потъмня, посивялата й коса се разпиля, изскочи изпод бялата лекарска шапчица.
— Ще четете книги… Списания.
— Списанието на Московската патриаршия ли?
— Не, не на Московската патриаршия, а онези…
Нина Семьоновна замахна с белия си ръкав, наподобяващ ангелско крило, и посочи нагоре… Накъде? Отвъд телената ограда на „зоната“ ли? Отвъд болницата? Отвъд оградата на селището за волнонаемни? Отвъд морето? Отвъд планините? Отвъд границата? Отвъд пределите на земята и небето?…
— Не — казах едва доловимо, изстивайки от вътрешното си опустошение. — Нима само религията е изход от човешките трагедии?
Фразите се въртяха в главата ми, причинявайки болка на мозъчните клетки. Мислех, че отдавна съм забравил подобни думи. И ето че думите се бяха появили отново — и, най-важното, те се подчиняваха на собствената ми воля. Това приличаше на чудо. Повторих още веднъж, сякаш четях нещо написано или напечатано в книга:
— Нима само религията е изход от човешките трагедии?
— Само тя, само тя. Вървете.
Излязох, пъхнал Евангелието в джоба си, мислейки си, кой знае защо, не за коринтяните, не за апостол Павел, не за чудото на човешката памет — това необяснимо чудо, което се беше случило, а за нещо съвсем друго. И като си представих това „друго“ разбрах, че отново съм се върнал в света на лагерите, възможността за „религиозен изход“ бе много случайна и прекалено неземна. Сложих Евангелието в джоба си, мислех само за едно: дали ще ми дадат вечеря.
Топлите пръсти на Олга Томасовна ме хванаха за лакътя. Тъмните й очи се смееха.
— Вървете, вървете — рече ми тя и ме подбутна към изхода. — Още не сте покръстен. На такива не даваме вечеря.
На другия ден върнах Евангелието на Нина Семьоновна и тя с рязко движение го мушна в писалището си.
— Практиката ви свършва утре. Дайте да подпиша картончето, книжката ви. И ето ви подарък — стетоскоп.
Имало едно време една красавица. Маря Михайловна Добролюбова. За нея Блок пише в дневника си: „Главатарите на революцията я слушаха безпрекословно; да беше друга и да не бе загинала — ходът на руската революция би могъл да е различен.“ Да беше друга!
Всяко руско поколение — а и не само руско — дава живот на еднакъв брой гиганти и нищожества. Гении и таланти. Времето трябва да даде път на героя, на таланта — или да го убие уж случайно, или да го удуши с хвалебствия или затвор.
Нима Маша Добролюбова е по-незначителна от София Перовска? Но името на Перовска е изписано по уличните табели, а Маря Добролюбова е забравена.
Забравен е дори по-малкият й брат — поетът и сектантът Александър Добролюбов.
Красавица, възпитаничка на Смолния институт, Маша Добролюбова добре разбирала мястото си в живота. Жертвоготовността й, волята за живот и смърт били много силни.
Като девойка работи в „глада“. Милосърдна сестра по време на руско-японската война.
Всички тези нравствени и физически изпитания я правят още по-взискателна към себе си.
Между двете революции Маша Добролюбова се сближава с есерите. Тя не се впуска в „пропагандата“. Дребните работи вече не са в стила на младата жена, издържала изпитанията на житейските бури.
Терор — „акт“ — ето за какво мечтае, какво иска Маша. Получава съгласието на ръководителите. „Животът на един терорист трае не повече от половин година“ — според думите на Савинков. Дават й револвер и тя отива „на акт“.
И не намира в себе си сили да убие. Целият й минал живот се възпротивява срещу последното решение.
Борбата за живота на умиращите от глад, борбата за живота на ранените.
А сега трябваше да превърне живота в смърт.
Непосредствената работа с хората, героичното минало на Маша й направили лоша услуга в самоподготовката за покушението.
Човек трябва да е прекалено теоретик, прекалено догматик, за да се абстрахира от действителния живот. Маша вижда, че я ръководи чужда воля, и това я поразява, срам я е от самата нея.
Тя не намира в себе си сили да стреля. И животът сред позор, в най-остра душевна криза е страшен. Маша Добролюбова стреля в устата си.
Била е на 29 години.
За първи път чух това ярко руско име в Бутирския затвор.
За нея ми разправяше Александър Георгиевич Андреев, генералният секретар на дружеството на политическите каторжници.
— В терора има едно правило. Ако поради някакви причини покушението е неуспешно — бомбохвъргачът се е объркал, отказал е детонаторът или още нещо, — втори път този човек не го пращат на акция. Ако терористите са същите, които са били първия път — чакай провал.
— Ами Каляев?
— Каляев е изключение.
Опитът, статистиката, нелегалната практика сочат, че човек е в състояние само веднъж да се концентрира вътрешно за такава саможертвена, голяма постъпка. Съдбата на Маря Михайловна Добролюбова беше най-известният пример от нашата нелегална христоматия.
— Ето такива взимахме за изпълнители — и мургавият, с посребрена глава Андреев с рязко движение посочи към Степанов, който седеше на нара, прегърнал коленете си с ръце. Степанов — младият монтьор по далекопроводите на МОГЕС[43], мълчалив, незабележим, с неочакван пламък в тъмносините си очи. Мълчешката си получаваше паницата, мълчешката ядеше, мълчешката вземаше допълнителното, с часове седеше на ръба на нара, прегърнал коленете си с ръце, замислен за нещо свое. Никой от килията не знаеше за какво му е потърсена съдебна отговорност. Не знаеше дори общителният Александър Филипович Риднич, историкът.
В килията имаше осемдесет души, а местата бяха двадесет и пет. Железните нарове, завинтени за стените, бяха покрити с дървени щитове, боядисани, както и стените, в сиво. До кофата за изпражненията, при вратата, имаше купчина резервни плоскости — през нощта почти целият проход се застилаше с тях, оставаха само два отвора, за да могат арестантите да се мушнат и под наровете — там също бяха сложени щитове и на тях спяха хора. Пространството под наровете се наричаше „метро“.
Срещу вратата с шпионка и с „хранилка“ имаше прозорец с решетка, с железен „намордник“. Когато приемаше денонощната смяна, дежурният комендант проверяваше целостта на решетката по акустичен начин — прокарваше по нея отгоре надолу ключовете си — тези, с които се заключваха килиите. Този особен звън и грохотът на ключалката на вратата, която нощем се заключваше два пъти, а през деня — веднъж, потракването с ключовете по медната тока на колана — значи ето за какво бяха тези токи, предупредителен сигнал на надзирателя-конвоен, отправян към другарите му по време на пътешествията по безкрайните коридори на Бутирския затвор — ето трите елемента от симфонията на „конкретната“ затворническа музика, която човек запомняше за цял живот.
През деня обитателите на „метрото“ седят на ръба на наровете, на чуждите места, и чакат да дойде техният ред да легнат. През деня на щитовете лежат петдесетина души. Това са онези, които са дочакали реда си да спят и да живеят на истинско място. Който е дошъл в килията по-отдавна — заема най-хубавото място. За най-хубави се смятаха местата до прозореца, най-отдалечените от вратата. Понякога следствието напредва бързо и арестантът не успява да стигне до прозореца, до струята чист въздух. През зимата тази видима ивичка чист въздух плахо пропълзява по стъклата някъде надолу; през лятото тя също може да се види — на границата със задушния, потен зной на претъпканата килия. До тези блажени места се стига за половин година: от „метрото“ до смърдящата кофа. От кофата — „при звездите“!
През студените зими опитните арестанти гледаха да са в средата на килията, предпочитайки топлината пред светлината. Всеки ден докарваха и извеждаха някого. „Редът“ на местата не беше само развлечение. Не, справедливостта си оставаше най-важното нещо на този свят.
В затвора човек е впечатлителен. Огромна нервна енергия се изразходва за дреболии, за някой спор за място — до истерия, до бой. Ами малко ли душевни и физически сили, изобретателност, пресметливост, риск има в това да се намери и скрие някое железце, парченце молив или графитче — все неща, забранени от правилата в затвора и затова още по-желани. В тези дреболии се изпробва силата на личността.
Тук никой не си купува място, не наема някого да чисти килията вместо него. Това е най-строго забранено. Няма богати и бедни, няма генерали и войници.
Никой не може самоволно да заеме освободилото се място. С него се разпорежда избраният от всички старейшина. Той има право да даде най-хубавото място на някой новодошъл, ако той е „старец“.
С всеки новопоявил се старейшината говори лично. Много важно е новакът да бъде успокоен, да му се вдъхне смелост. Онези, които прекрачват не за първи път прага на килията, си личат. Те са много по-спокойни, погледите им са много по-живи, по-твърди. Разглеждат новите си съседи с явен интерес, знаейки, че общата килия не ги заплашва с нищо страшно. Веднага, още от първите часове, те различават лицата и хората. Докато онези, които са дошли тук за пръв път, имат нужда от няколко дни, докато затворническата килия престане да им се струва еднолика, враждебна, неразбираема…
В началото на февруари — а може би в края на януари 1937 година — вратата на шестдесет и седма килия се отвори и на прага застана човек с посребрена глава, с черни вежди и тъмни очи, облечен в разкопчано зимно палто със стара астраганена яка. В ръцете си стискаше ленена торбичка, „торбе“, както казват в Украйна. „Старец“, на около шестдесет години. Старейшината му посочи мястото — не в „метрото“, не при кофата, а до мен, в средата на килията.
Белокосият оцени жеста и благодари на старейшината. Черните му очи проблясваха младежки. Човекът разглеждаше лицата на хората така, сякаш дълго време е бил затворен в единична килия и най-сетне вдишва с пълни гърди чистия въздух на общото затворническо помещение.
Нито страх, нито уплаха, нито душевна болка. Изтърканата яка на палтото, изпомачканото сако говореха за това, че стопанинът им е знаел, знаел е от по-рано какво представлява затворът и че, разбира се, са го арестували в дома му.
— Кога ви арестуваха?
— Преди два часа. Вкъщи.
— Есер ли сте?
Човекът се разсмя с цяло гърло. Зъбите му бяха бели, проблясваха, но дали не бяха протези?
— Всички станаха физиономисти.
— Затворът ни научи!
— Да, есер съм, при това десен. Чудесно е, че разбирате тази разлика. Връстниците ви не винаги са подковани по този важен въпрос.
И прибави сериозно, като ме гледаше право в очите с немигащия си черен поглед:
— Десен, десен. Истински. Не ги разбирам аз левите есери. Уважавам Спиридонова, Прошиян, но всичките им действия… Казвам се Александър Георгиевич Андреев.
Александър Георгиевич се взираше в съседите си, даваше им оценки — кратки, резки, точни…
На Андреев не му беше убягнала същността на репресиите.
В банята перяхме заедно — в прочутата Бутирска баня, цялата облицована с жълти плочки, на които нищо не можеше да се напише, да се надраска. Ала за пощенска кутия ни служеше вратата, обкована с желязо отвътре и дървена отвън. По нея бяха изрязани най-различни съобщения. От време на време ги издялкваха, изстъргваха ги, както се маха написаното с калем върху плоча, наковаваха нови дъски и „пощенската кутия“ отново започваше да работи с пълна сила.
Банята беше голям празник. В Бутирския затвор всички следствени сами си перяха бельото — това беше стара традиция. Държавата не ни „обслужваше“ по тази част, не го позволяваха и на роднините ни. Тук, разбира се, го нямаше и „обезличеното“ лагерно бельо. Сушехме си дрехите в килиите. За миене и за пране разполагахме с много време. Никой не бързаше.
В банята разгледах фигурата на Андреев, стегната, с мургава кожа — в нея нямаше нищо старческо, а той отдавна бе прехвърлил шестдесетте.
Не пропускахме нито една разходка, макар че този човек можеше да остане в килията, да си полежи, да се престори на болен. Но и собственият ми опит, и опитът на Александър Георгиевич говореше, че разходките не бива да се пропускат.
Всеки ден преди обяд Андреев кръстосваше килията от единия край до другия — от прозореца до вратата. Най-често преди обяд.
— Това ми е стар навик. Хиляда крачки на ден — толкова ми е нормата. Затворническата порция. Двата закона на затвора: по-малко да се лежи и по-малко да се яде. Арестантът трябва да е полугладен, да не усеща никаква тежест в стомаха си.
— Александър Георгиевич, познавахте ли Савинков[44]?
— Да, познавах го. Запознахме се в чужбина — на погребението на Гершуни[45].
Нямаше нужда Андреев да ми обяснява кой е Гершуни — за всички, чиито имена споменаваше, бях чувал, представях си ги много добре. На Андреев това много му харесваше. Черните му очи започваха да блестят, ставаше по-оживен.
Партията на есерите има трагична съдба. Хората, които бяха загинали за нея — и терористи, и пропагандатори — бяха най-добрите хора на Русия, цветът на руската интелигенция, по нравствените си качества всички тези хора, заложили и пожертвували живота си, бяха достойни наследници на героичната „Народна воля“, наследници на Желябов, Перовска, Михайлов, Кибалчич.
Тези хора бяха издържали най-големите репресии — та нали според статистиката на Савинков един терорист живее най-много половин година. Те живееха и умираха като герои. Гершуни, Сазонов, Каляев, Спиридонова, Зилберберг — всички тези личности бяха не по-малко значими от Фигнер или Морозов, Желябов или Перовска.
И в свалянето на самодържавието партията на есерите бе изиграла огромна роля. Но историята не тръгна по нейния път. И в това бе най-голямата трагедия на партията, на нейните хора.
Често ме спохождаха подобни мисли.
Срещата с Андреев ги потвърди.
— Кой ден от живота си смятате за най-ярък?
— Дори няма нужда да мисля, отговорът ми е готов отдавна. Този ден е 12 март 1917 година. Преди войната ме съдиха в Ташкент. По сто и втори член. Шест години каторга. От затвора за каторжници ме прехвърлиха в Псков, във Владимир. На 12 март 1917 година излязох на свобода. Днес сме 12 март 1937 година и аз пак съм в затвора!
Пред очите ми минаваха хората на Бутирския затвор, близки и с нещо чужди на Андреев, будещи в него жалост, враждебност, състрадание.
Аркадий Дзидзиевски, прочутият Аркаша от гражданската война, страшилището за украинските атамани.
Това име бе споменато от Вишински по време на пятаковския процес. Значи е умрял по-късно, споменали са бъдещия мъртвец Дзидзиевски. Полупобъркан след Лубянка и Лефортово, той галеше с подпухналите си старчески ръце няколко цветни носни кърпи, които бе сложил на коляното си. Бяха три. „Това са дъщерите ми — Нина, Лида, Ната.“
Ето го Свешников — инженерът от Химстрой, на когото следователят казал: „Тук е фашисткото ти място, гад такъв.“ Железничарят Гудков: „Имах плочи с речите на Троцки, а жена ми съобщи където трябва…“ Вася Жаворонков: „В политкръжока преподавателят ме пита: «Ами ако нямаше съветска власт — къде щеше да работиш, Жаворонков?»“ — „Ами че пак тук, в депото, както сега…“
Още един машинист — представител на московския център на „вицаджиите“ (Бога ми — не лъжа!). Всяка събота приятелите се събирали заедно със семействата си и си разправяли вицове. Пет години, Колима, смърт.
Миша Вигон — студент от Института по съобщенията: „За всичко, което видях в затвора, написах на другаря Сталин.“ Три години. Миша Вигон оцеля, като безумно се отричаше, отказваше се от всичките си бивши приятели, преживя разстрелите и стана началник смяна на същата онази златна мина „Партизанин“, където бяха загинали, където бяха унищожени всичките му другари.
Синюков, завеждащ отдел „Кадри“ на Московския комитет на партията: „Днес написах заявление: «Надявам се, че Съветската власт има закони»“. Надявам се!
Костя и Ника, петнадесетгодишни ученици от Москва, които ритаха в килията парцалена топка — терористи, убили Ханджян[46]. Много по-късно научих, че Ханджян бил застрелян от Берия в собствения му кабинет. А децата, които бяха обвинени за това убийство — Костя и Ника, — загинаха в Колима през 1936 година, загинаха, макар да не ги караха да работят — просто умряха от студ.
Капитан Шнайдер от Коминтерна. Вечен оратор, веселяк, показвал фокуси по време на камерни концерти.
Льоня — злосторникът, махнал гайките от железопътната линия, жител на Тумски район на Московска област.
Фалковски, чието престъпление бе квалифицирано като 58–10, агитация; материалите по следствието бяха писмата на Фалковски до неговата годеница и нейните отговори. Кореспонденцията е възможна при наличието на двама и повече души. Значи, 58, алинея 11 — организация, което утежняваше вината му.
Александър Георгиевич рече тихо: „Тук има само мъченици. Няма герои.“
— В едно от „делата“ ми има резолюция на Николай Втори. Военният министър му докладвал за обира на един миноносец в Севастопол. Трябваше ни оръжие и го бяхме взели от военния кораб. Царят написал на полето на доклада: „Лоша работа“.
Започнах като гимназист, в Одеса. Първата задача — да хвърля бомба в театъра. Беше димка, безопасна. Така да се каже, полагах изпит. След това дойде сериозното, по на едро. Не станах пропагандатор. Всички тези кръжоци, беседи — много е трудно да се види, да се долови крайният резултат. Захванах се с терора. Поне — тряс, и готово!
Бях генерален секретар на дружеството на политическите каторжници, докато не го разпуснаха.
Една огромна черна фигура се хвърли към прозореца, вкопчи се в решетката, започна да вие. Епилептикът Алексеев, приличащ на мечка, синеок, бивш чекист, разтърсваше решетката и крещеше диво: „На свобода! На свобода!“ — и се свлече от решетката в припадък. Над тялото му се скупчиха хора. Държаха Алексеев за ръцете, за главата, за краката.
И Александър Георгиевич рече, като сочеше епилептика: „Първият чекист.“
— Следователят ми е някакво хлапе, нямам късмет. Нищичко не знае за революционерите, есерите за него са нещо като мастодонти. Само крещи: „Признайте си! Мислете!“
Казвам му: „Знаете ли кои са били есерите?“ — „Е?“ — „Щом ви казвам, че не съм го правил, значи не съм. А ако искам да излъжа — никакви заплахи не ще променят решението ми. Би трябвало поне малко да познавате историята…“
Говорехме след разпита, но от думите му не личеше да се вълнува.
— Не, не ми крещи. Прекалено възрастен съм. Само повтаря: „Помислете си.“ И седим. Часове наред. После подписвам протокола и се разделяме до другия ден.
Измислих как да не скучая по време на разпитите. Броя шарките по стената. Стената е с тапети. Хиляда четиристотин шестдесет и две еднакви фигури. Това е резултатът от изследването на днешната стена. Просто по този начин се разсейвам.
Репресии е имало и ще има. Докато съществува държавата.
Опитът, героичният опит на политически каторжник на пръв поглед не беше нужен за новия живот, който тръгваше по нов път. И изведнъж се оказа, че пътят изобщо не е нов, че има нужда от всичко: и от спомените за Гершуни, и от поведението по време на разпити, и от умението да се броят шарките на тапетите, докато те разпитват. И героичните сенки на другарите, отдавна умрели в царската каторга, на бесилото.
Андреев бе оживен, с приповдигнато настроение, но това не беше нервна възбуда, която обзема почти всички, озовали се в затвора. Та нали следствените дори се смеят по-често, отколкото трябва, по всякакъв най-дребен повод. Този смях, това перчене са защитна реакция на арестанта, особено пред хора.
Оживлението на Андреев беше от съвсем друг род. Това бе сякаш вътрешно задоволство, че отново е в позицията, която беше заемал през целия си живот, която му бе скъпа и която сякаш водеше началото си от едно време. Излизаше, че днес все още имаше нужда от него.
Андреев не се интересуваше от достоверността или фалшивостта на обвиненията. Знаеше какво представляват масовите репресии и не се учудваше на нищо.
В килията ни живееше и Льоня, седемнадесетгодишен младеж от едно забутано селце на Тумски район, Московска област. Неграмотен, той смяташе, че Бутирският затвор представлява върхът на щастието — хранят те „на корем“, а и хората какви са свестни! За половин година следствие Льонка беше научил повече неща, отколкото през целия си предишен живот. Та нали в килията всеки ден се четяха лекции и макар затворническата памет трудно да усвоява чутото, прочетеното, все пак в мозъка на Льонка бяха останали много нови, важни неща. Хич не го беше еня за собственото му „дело“. Бе обвинен в същото, в което и „злоумишленикът“ на Чехов — през 1937 година отвинтвал гайки от релсите на железопътната линия и ги използвал за риболовни тежести. Това бе явен петдесет и осем — седем: вредителство. Но Льонка имаше и петдесет и осем — осем: терор!
— Това пък какво е? — попитахме го по време на един от разговорите.
— Съдията ме преследваше с револвер в ръка.
Дълго се смяхме на този отговор. Но Андреев ми рече тихо и сериозно:
— Политиката не познава понятието „вина“. Разбира се, Льонка си е Льонка, ами Михаил Гоц — та той бе паралитик.
Това беше блажената пролет на тридесет и седма година, когато още не биеха по време на следствието, когато „пет години“ бе печатното постановление на Специалните съвещания. „Пет години в край далечен“, както се изразяваха тия от украинското НКВД. По онова време на работниците в тези учреждения вече не им викаха чекисти.
Радвахме се на „петарките“ — руснакът е свикнал да се радва, че не са десет, не са двадесет и пет, няма да е разстрел. Радостта беше безпричинна — всичко това предстоеше. Всички бързаха да излязат „на свобода“, на „чист въздух“ — там, където се зачитат отработените дни.
— Ами вие?
— Нас, бившите политкаторжници, ни събират в Дудинка, за интерниране. До живот. Нали съм на много години.
Впрочем вече се използваше „стоенето“, когато по няколко денонощия не ти дават да спиш, „конвейерът“, когато следователите, привършили дежурството, се сменяха, а разпитваният оставаше да седи на стола, докато не губеше съзнание.
Но „метод №3“[47] все още предстоеше.
Разбирах, че дейността ми в затвора допада на стария каторжник. Не бях новак и знаех с какво и как да утеша падналите духом… Бяха ме избрали за старейшина на килията. В мен Андреев виждаше себе си на младини. И вечният ми интерес и уважение към миналото му, това, че разбирах неговата съдба, му бе приятно.
Дните в затвора не минаваха напразно. Вътрешното самоуправление в Бутирския следствен затвор имаше свои закони и спазването им възпитаваше характера, успокояваше новаците — беше от полза.
Всеки ден се четяха лекции. Новодошлите можеха да разкажат нещо интересно за своята работа, за живота си. И днес си спомням колоритния разказ на един обикновен шлосер-монтажник за Днепрострой.
Доцентът от Военновъздушната академия Коган изнесе няколко лекции — „Как хората измерили Земята“ и „Светът на звездите“.
Жоржик Коспаров — син на първата секретарка на Сталин, която „главният пилот“ затрил из лагерите и далечните краища — ни разправяше за живота на Наполеон.
Екскурзоводът от Третяковската галерия разказваше за Барбизонската живописна школа.
Планът на лекциите беше безкраен. Той се пазеше в паметта на старейшината, „култорга“…
Всеки, който влизаше, всеки новак обикновено успявахме да го придумаме още същата вечер да разправи за новините от вестниците, слуховете, за какво се говори из Москва. Когато арестантът свикваше с обстановката, той намираше в себе си сили и за лекция.
Освен това в килията винаги имаше много книги — от прочутата библиотека на Бутирския затвор, която не знаеше що е конфискация. Тук имаше много книги, които липсваха в „свободните библиотеки“. „История на интернационала“ от Илес, „Записките“ на Масон, книгите на Кропоткин. Фондът на библиотеката се състоеше от арестантски пожертвувания. Това бе вековна традиция.
Вече след мен, в края на тридесетте години, и в тази библиотека бе направена „чистка“.
Подследствените учеха чужди езици, четяха на глас — О’Хенри, Лондон — това се предхождаше от лекции за творчеството, за живота на тези писатели. От време на време — веднъж седмично — се правеха концерти, на които капитанът далечно плаване Шнайдер показваше фокуси, а Герман Хохлов — литературен критик от „Известия“, рецитираше стихове на Цветаева и Ходасевич.
Хохлов беше емигрант, завършил руския университет в Прага и много искал да му позволят да се върне в родината. Тя го посрещнала с арест, със следствие, с присъда за лагер. Никога вече не чух за него. Роговите рамки на очилата му, късогледите сини очи, русата мръсна коса…
Освен общообразователните занятия в килията често пламваха спорове, дискусии на много сериозни теми.
Спомням си как Арон Коган, млад, невъздържан човек, твърдеше, че именно интелигенцията дава примери на революционно поведение, на революционна доблест, че тъкмо тя е способна на висш героизъм — по-голям от този на работниците, на капиталистите, макар интелигенцията да е междукласова, „колебаеща се“ прослойка.
Аз, с моя тогава все още малък лагерен опит, имах друга представа за поведението на интелигента в труден момент. Религиозните хора, сектантите — ето кои според мен бяха най-непоколебимите духовно.
Тридесет и осма година напълно потвърди правотата ми — но Арон Коган вече не беше между живите.
— Лъжесвидетел! Моят приятел! Какво доживяхме.
— Още нищо не сме доживели. Уверявам те, че ако срещнеш този подлец — ще го заприказваш така, сякаш нищо не се е случило.
Така и стана. По време на една от „сухите бани“ — така наричаха в Бутирския затвор претърсванията — набутаха в килията ни няколко души, сред тях бе и познатият на Коган, лъжесвидетелят. Коган не го удари, двамата си поприказваха. След „сухата баня“ всичко това ми го разправи Арон.
Александър Георгиевич не изнасяше лекции и не участваше в споровете, но се вслушваше с явен интерес.
Веднъж, когато вече бях разправил това, което имах за казване, и си бях легнал на нара, Андреев седна до мен — местата ни бяха едно до друго.
— Сигурно сте прав, но все пак ми позволете да ви разкажа една стара история.
Не за първи път съм в затвора. През 1921 година ме изселиха за три години в Нарим. Ще ви разправя една интересна случка от онези места.
Там всичко е направено по един образец, според московските предписания. Изселените нямат право да общуват с местните жители — принудени са да съществуват единствено в собствената си среда.
Това води до разложение на слабите, а характерите на силните укрепват, макар понякога да се случват и много странни неща.
Бяха ми определили да живея в едно много далечно място, най-далечното и най-затънтеното. По време на продължителното пътуване с шейни спряхме да нощуваме в едно селце, където имаше цяла колония заточеници — седем души. Можеше да се живее. Но аз бях прекалено едър дивеч, не ставаше за мен — моето село ме очакваше след още двеста километра. Зимата заотстъпва, пролетта дойде като взрив, с мокра виелица, пътят се изгуби и, за моя и на конвоя радост, останахме цяла седмица в колонията. Заточениците бяха седмина. Двама комсомолци-анархисти, съпруг и съпруга, последователи на Пьотър Кропоткин, двама ционисти — мъж и жена, двама десни есери — също семейство. Седмият беше православен богослов, епископ, професор от Духовната академия, чел някога лекции в Оксфорд. С една дума — пъстра компания. Всички във вражда помежду си. Безкрайни дискусии, най-отвратителна груповщина. Ужасен живот. Караници по дребни поводи, които прерастваха в болезнени скандали, взаимна недоброжелателност, вражда и злоба. Имахме много свободно време.
И всички — всеки по свой начин — мислещи, начетени, честни, хубави хора.
За тази седмица имах време да преценя всеки един от тях, опитах се да ги разбера.
Най-сетне виелицата престана. Заминах в дебрите на тайгата за цели две години. След две години ми позволиха — предсрочно! — да се завърна в Москва. Връщах се по същия път. По цялото това огромно разстояние имах познати само на едно място — там, където се бях забавил заради виелицата.
Останах да пренощувам в същото селище. Всичките заточеници си бяха тук — и седмината, никого не бяха освободили. Но — аз видях там нещо повече от освобождение.
Там имаше три семейни двойки: ционисти, комсомолци и есери. И един професор по богословие. Знаете ли — и шестимата бяха станали православни. Епископът ги беше придумал всичките, този учен-професор. Сега заедно отправяха молитви към Бога, живееха като евангелистка комуна.
— Наистина, странна история.
— Много съм размишлявал върху това. Случаят е красноречив. Всички тези хора — есерите, ционистите, комсомолците — и шестимата имаха една обща черта. Всички те безгранично вярваха в силата на интелекта, в разума, в логоса.
— Човек трябва да взема решения с чувствата си и да не вярва прекалено много на разума.
— За решенията няма нужда от логика. Логиката е оправдание, оформление, обяснение…
Беше ни трудно да се сбогуваме. Александър Георгиевич го извикаха „с багажа“ преди мен. Поспряхме се за миг пред отворената врата на килията и един слънчев лъч накара и двама ни да присвием очи. Войникът от конвоя тихо потракваше с ключа по медната тока на колана си и чакаше. Прегърнахме се.
— Желая ви — рече Александър Георгиевич приглушено и весело, — желая ви щастие и успех. Пазете си здравето. Е — продължи и се усмихна някак особено, с много доброта, като леко ме подръпваше за яката на ризата. — Вие можете да лежите в затвора, можете. Казвам ви го най-искрено.
Похвалата на Андреев беше най-голямата, най-значителната, най-отговорната похвала в моя живот. Пророческа похвала.
Справка от списание „Каторга и ссылка“: Александър Георгиевич Андреев, роден през 1882 г. В революционното движение е от 1905 година — в Одеската студентска партийна организация на социалреволюционерите и в общата организация; в Минск — в градската организация. През 1905–1906 г. — в Черниговския и Одеския комитети на партията на социалреволюционерите; през 1907 г. — в Южния областен комитет на партията на социалреволюционерите; през 1908 г. — в Ташкент, в бойния отред към ЦК на партията на социалреволюционерите. Съден в Одеса през 1910 г. от военния окръжен съд, присъда — 1 година заточение в крепост, и през 1913 г. в Ташкент от Туркестанския военен окръжен съд по член 102, осъден на 6 години каторга. Излежава ги в Псовския и Владимирския временни каторжни затвори. Излежал 10 години и 3 месеца (Кримско отделение).
Андреев имаше дъщеря — Нина.
За първия хусар, прочутия декабрист, са написани много книги. В унищожената глава на „Евгений Онегин“ Пушкин пише: „Приятел на Марс, Вакх и Венера…“.
Рицар, умник, човек с необятни познания, чиито думи не са се разминавали с делата. И какви големи дела са били това!
За втория хусар, хусарят-потомък, ще ви разкажа всичко, каквото зная.
В Кадикчан, където ние — гладни и останали без сили — се въртяхме с кървави мазоли по гърдите, мазоли от египетския рудан, и изтегляхме по нанагорнището вагонетките с рудата, се прокарваше същата онази галерия, която сега е прочута в цяла Колима. Египетски труд — видях го, изпитах го на собствения си гръб.
Наближаваше зимата на 1940/41 година — безснежна, зла, колимска. Студът свиваше мускулите, стягаше слепоочията сякаш с обръч. В парцаливите брезентови палатки, където живеехме през лятото, сложиха ламаринени печки. Но те топлеха „чистия въздух“.
Изобретателното началство подготвяше хората за зимата. Вътре в палатките бяха построени втори, по-малки скелета — с около десетсантиметров луфт. Това скеле (освен тавана) беше обшито с покривна мушама и рубероид и се получаваше нещо като двойна палатка — малко по-топла от брезентовата.
Още първите нощувки в такива палатки показаха, че това е равносилно на смърт, и то скорошна. Трябваше да се измъкваме оттук. Но как? Кой щеше да ни помогне? На единадесет километра имаше голям лагер — Аркагала, където работеха миньори. Нашата „командировка“ беше участък на този лагер. Натам, натам — към Аркагала!
Но как?
Арестантските традиции изискват в такива случаи човек да потърси първо съдействието на лекаря. В Кадикчан имаше фелдшерски пункт, в него работеше като „касапин“ някакъв недоизучил се лекар, бивш студент от Московския медицински институт — така се говореше в нашата палатка.
Беше необходимо голямо усилие на волята, за да намериш у себе си сили да станеш и да отидеш в амбулаторията на преглед. Разбира се, няма нужда да се обличаш и обуваш — всичко си беше на гърба ти от баня до баня, — а и нямаш сили. Жал ти е да губиш почивката си за това „посещение“, което можеше да завърши с издевателства, с побои (и това се случваше). И най-важното — безнадеждността, съмнителният успех. Но в диренето на своя късмет човек не бива да пренебрегва дори и най-малкия шанс — това ми подсказваше тялото, измъчените мускули, а не опитът, не разумът.
Волята се подчиняваше само на инстинкта — както при дивите животни.
От другата страна на пътя, срещу палатката ни, имаше дървена къщурка — подслон за геологопроучвателни групи, за групи по издирването, дори за „тайни постове“ на оперативните работници, на безбройните патрули из тайгата.
Геолозите отдавна си бяха заминали и къщурката я бяха направили амбулатория — „кабинка“, в която имаше дървен миндер, шкаф с лекарства и висеше перде от старо одеяло. Зад одеялото се намираше леглото, нарът, на който спеше „докторът“.
Опашката за преглед се редеше направо навън, на студа.
Набутах се в къщата. Тежката врата ме вкара вътре. Сини очи, високо, започнало да оплешивява чело, прическа — косата беше начин за самоутвърждаване. В лагера косата е признак за положение. Нали всички ги стрижат нула номер. А на онези, които имат коса — всички им завиждат. Косата бе своеобразен протест срещу лагерния режим.
— Московчанин ли си? — попита ме докторът.
— Да.
— Да се запознаем.
Казах фамилното си име и стиснах протегнатата ръка. Тя беше студена, леко влажна.
— Лунин.
— Прочута фамилия — рекох, като се усмихнах.
— Негов правнук съм. В рода ни кръщават първородния син или Михаил, или Сергей. Онзи, Пушкиновият, беше Михаил Сергеевич.
— Това го знаем. — От този пръв разговор лъхаше нещо не съвсем лагерно. Забравих за молбата си, не посмях да внеса в общуването ни неподходяща нотка. Бях гладен. Мечтаех за хляб и топлина. Но докторът още не беше помислил за това.
— Запали!
Започнах да свивам цигара с измръзналите си розови пръсти.
— Вземи си повечко, не се притеснявай. У дома имам за прадядо си цяла библиотека. Нали съм студент от медицинския факултет. Не можах да завърша. Арестуваха ме. Всички от нашия род са били военни, а пък аз — лекар. И не съжалявам.
— Значи Марс да върви по дяволите. На Ескулап приятел, Вакх, Венера.
— Що се отнася до Венера, тук по тази част сме зле. Затова пък за Ескулап имам пълна свобода. Само дето съм без диплома. Ако имах — щях да ги науча аз.
— Ами как е с Вакх?
— Сам разбираш, спирт има. Но на мен и една чашка ми стига. Бързо се опивам. Обслужвам и селището, знаеш какво значи това. Е, пак заповядай.
Открехнах вратата с рамо и се изнизах от амбулаторията.
— Да ти кажа, московчаните са особени хора — повече от всички останали, били те киевчани или ленинградчани, обичат да си спомнят за своя град, улиците, пързалките му, къщите, Москва-река…
— Аз не съм кореняк-московчанин.
— Тъкмо такива си припомнят още повече, запомнят още по-добре.
Идвах няколко вечери подред, в края на приемното време — изпушвах една цигара от махорка, без да смея да си поискам хляб.
Както всеки, комуто лагерът не бе създавал проблеми — беше имал късмет, също и работа, — Сергей Михайлович не се замисляше много-много за другите и не бе в състояние да разбере както трябва гладните: участъкът му, Аркагала, по онова време още не гладуваше. Миньорските неволи го бяха подминали.
— Искаш ли да ти направя операция — да ти махна кистата от пръста?
— Бива.
— Само че да знаеш — няма да те освобождавам от работа. Разбираш ли, някак си ми е неудобно.
— Че как ще работя с опериран пръст?
— Е, криво-ляво ще можеш.
Съгласих се и Лунин доста професионално изряза „за спомен“ кистата ми. Когато много години по-късно се срещнах с жена си, в първия миг тя, извънредно учудена, стиснала пръстите ми, търсеше тъкмо тази „лунинска“ киста.
Видях, че Сергей Михайлович просто е много млад, че има нужда от по-грамотен събеседник, че всичките му възгледи за лагера, за „съдбата“ не се различават от възгледите на който и да е волнонаемен началник, че дори е склонен да се възхищава от криминалните, че същността на бурята от тридесет и осма година не го бе закачила.
А на мен ми беше скъп всеки час почивка, всеки ден почивка — мускулите, уморени за цял живот в златните мини, ме боляха, търсеха покой. Беше ми скъпо всяко парче хляб, всяка паница чорбичка — стомахът ми искаше храна и очите ми, въпреки волята, търсеха по рафтовете хляб. Но се насилвах да си припомням Китай-город, Никитските порти, където се бе застрелял писателят Андрей Собол, където Щерн бе стрелял по колата на немския посланик — историята на московските улици, която никой никога няма да напише.
— Да, Москва, Москва. Ами я ми кажи с колко жени си спал?
За един полугладен човек бе немислимо да поддържа подобен разговор, но младият хирург слушаше само себе си и моето мълчание не му правеше впечатление.
— Сергей Михайлович, та съдбите ни са престъпление, най-голямото престъпление на века.
— Е, това не го разбирам — недоволно рече той. — Евреите ги мътят тия.
Свих рамене.
След това Сергей Михайлович се уреди да го прехвърлят на участъка, в Аркагала, и си мислех без капка тъга и съжаление, че още един човек завинаги си отиде от живота ми и всъщност колко просто нещо е раздялата, разлъката. Но всичко стана не точно така.
Началник на участъка Кадикчан, където работех на египетския рудан като роб, беше Павел Иванович Кисельов. Възрастен безпартиен инженер, той всеки ден налагаше затворниците. Появата му на участъка се съпровождаше от побои, удари, викове.
Поради безнаказаността си? Заради задрямалата някъде в дъното на душата му жажда за кръв? От желание да се прояви пред висшестоящето началство? Властта е страшно нещо.
Зелфугаров, момче от моята бригада, участвало в печатането на фалшиви пари, лежеше на снега и плюеше избитите си зъби.
— Всичките ми роднини ги разстреляха заради фалшивите мангизи, а аз бях непълнолетен — затова ме пратиха в лагерите за петнадесет години. Баща ми казва на следователя: „Давам ти петстотин хиляди, в брой, истински пари, само да прекратиш делото…“ Следователят не се съгласи.
Ние, смяната от четирима души за рудана, спряхме до Зелфугаров. Корнеев — сибирски селянин, апашът Льоня Семьонов, инженер Вронски и аз. Криминалният Льоня Семьонов казваше:
— Тъкмо в лагера му е мястото да се учиш да работиш с различни механизми, захващай се с всичко — няма да отговаряш ти, ако счупиш лебедката или крана. Лека-полека ще се научиш.
По същия начин разсъждаваха мнозина от младите колимски хирурзи.
А Вронски и Корнеев бяха мои познати — не приятели, а просто познати — още от езерото Чорное, от „командировката“, където се връщах към живота.
Без да се изправи Зелфугаров извърна към нас окървавеното си лице с подпухнали, мръсни устни.
— Не мога да стана, момчета. В стомаха ме целеше. Ех, началнико, началнико.
— Върви при фелдшера.
— Страх ме е да не стане по-лошо. Ще вземе да каже на началника.
— Вижте какво — рекох, — това никога няма да свърши. Има само един изход. Когато дойде началникът на Далстрой или някой друг голям шеф, трябва да се излезе пред строя и в негово присъствие да се фрасне Кисельов по муцуната. Ще отекне из цяла Колима и Кисельов ще го махнат, няма съмнение, че ще го преместят другаде. А на този, който го е цапардосал, ще му лепнат нова присъда. Колко години може да дадат за Кисельов?
Отидохме на работа, там въртяхме рудана, прибрахме се в бараката си, вечеряхме и се канехме да си лягаме. Неочаквано ме извикаха в „кантората“.
Там, забил поглед в земята, седеше Кисельов. Не беше страхливец и не обичаше заплахите.
— Е, какво — рече ми той весело. — Ще отекне из цяла Колима, така ли? Ще те дам под съд — за покушение. Марш оттук, мръснико!…
Само Вронски можеше да ме е натопил, но как? През цялото време бяхме заедно.
Оттогава животът ми стана по-лек. Кисельов дори не се приближаваше до рудана, идваше на работа с малокалибрена пушка, а в шахтата-изкоп, вече доста дълбока, не слизаше.
Някой влезе в бараката.
— Върви при доктора.
„Докторът“, който беше сменил Лунин, някой си Колесников, също беше незавършил медик, млад, висок, бивш затворник.
В амбулаторията на масата седеше Лунин, облечен с къс кожух.
— Събирай си багажа, тръгваме за Аркагала. Колесников, пиши му направление.
Колесников сгъна един лист хартия на няколко пъти, откъсна миниатюрно парченце, малко по-голямо от пощенска марка, и написа със ситен почерк: „За санитарната част на лагера Аркагала“.
Лунин взе листчето и се разбърза:
— Отивам при Кисельов да го парафира.
Върна се огорчен.
— Не те пуска, разбираш ли? Казва, че си му обещал да го фраснеш по муцуната. Не ще и да чуе.
Разправих му какво се беше случило.
Лунин скъса „направлението“.
— Ти си виновен — рече ми той. — Какво те интересува Зелфугаров и всички тези… Нали не са те били тебе.
— Мен са ме били по-рано.
— Е, довиждане. Чака ме кола. Ще измислим нещо. — И Лунин се качи в кабината на камиона.
Минаха още няколко дни и той пристигна отново.
— Отивам при Кисельов. Във връзка с теб.
Върна се след половин час.
— Всичко е наред. Съгласи се.
— Как така?
— Имам си аз един начин да укротявам опърничавите.
И Сергей Михайлович изимитира разговора с Кисельов:
„— Вие тук, Сергей Михайлович? Заповядайте. Запалете цигара.
— Не искам, нямам време. Докарах ви актове за побоите, Павел Иванович — изпратени са ми от оперативните работници за подпис. Е, преди да ги подпиша, реших да ви попитам истина ли е всичко това?
— Не е вярно, Сергей Михайлович. Враговете ми са готови да…
— И аз така си помислих. Няма да подпиша тези актове. Бездруго вече нищо не може да се направи, Павел Иванович — избитите зъби не можеш ги сложи обратно.
— Така е, Сергей Михайлович. Заповядайте у дома, жена ми е направила ликьор. Пазех го за Нова година, но за такъв случай…
— Не, не, Павел Иванович. Само услуга за услуга. Пуснете Андреев в Аркагала.
— Виж, това не мога. Андреев е, както се казва…
— Ваш личен враг ли?
— Да, да.
— Е, а на мен ми е личен приятел. Мислех, че ще се отнесете по-внимателно към молбата ми. Вземете, прегледайте актовете за побоите.
Кисельов помълча.
— Да заминава.
— Напишете си мнението.
— Нека дойде лично.“
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Прекрачих прага на канцеларията. Кисельов гледаше в земята.
— Ще заминете за Аркагала. Ето ви направлението.
Мълчах. Служителят от канцеларията ми даде продоволствен атестат и се върнах в амбулаторията.
Лунин вече си беше заминал, но Колесников ме чакаше.
— Ще заминеш довечера, около девет часа. Остър апандисит! — и ми подаде бележката.
Никога вече не видях нито Кисельов, нито Колесников. Скоро след това Кисельов го прехвърлиха на друго място — в „Елген“, и там няколко месеца по-късно загинал от куршум, случайно. В жилището, в къщата, където живеел, през нощта се вмъкнал крадец. Кисельов чул стъпките му, грабнал от стената ловджийската си пушка-двуцевка, запънал я и се нахвърлил срещу крадеца. Крадецът се втурнал към прозореца, Кисельов го ударил в гърба с приклада и куршумите от двете цеви се забили в собствения му корем.
Затворниците от всички въгледобивни райони на Колима се радваха на тази смърт. Вестникът със съобщението за погребението на Кисельов минаваше от ръка в ръка. По време на работа в мината изпомачканото парче вестник се осветяваше от миньорските акумулаторни лампи. Четяха, радваха се и викаха „ура“. Кисельов е умрял! Значи все пак има Господ!
Точно от този Кисельов ме измъкна Сергей Михайлович.
Аркагалският лагер обслужваше златната мина. На сто подземни работници, на сто миньори — хиляда души най-различен обслужващ персонал.
Гладът напредваше към Аркагала. И, разбира се, гладът първо влезе в бараките на петдесет и осми член.
Сергей Михайлович се сърдеше:
— Не съм слънце, не мога да огрея навсякъде. Уредих те дневален в химическата лаборатория, трябваше да си живееш там, да съумееш да живееш. Като в лагер, разбра ли? — тупаше ме той по рамото. — Преди теб тук работеше Димка. Продаде целия глицерин — имаше два варела — по двадесет рубли за кутия по половин литър — медец, разправял. Ха-ха-ха! За затворника всичко е добро.
— За мен това не става.
— А какво става за теб?
Работата на дневален беше несигурна. Бързо ме прехвърлиха в мината — за това имаше строги указания. Ядеше ми се все повече и повече.
Сергей Михайлович се щураше из лагера. Имаше една страст: омайваше се от присъствието на каквото и да е началство. Лунин се гордееше невероятно много с дружбата си или поне със сянката от дружба с всеки един лагерен началник, стремеше се да демонстрира близостта си с него, хвалеше се с това и можеше часове наред да говори за тази призрачна близост.
Седях при него в приемното му време — гладен, страхувайки се да си поискам парче хляб, и слушах безкрайните му хвалби.
— Че какво е началството? Началството, братле, означава власт. Няма власт, която да не е от Бога — ха-ха-ха! Трябва да умееш да му улучиш настроението и всичко ще е наред.
— Мога да го улуча единствено по мутрата.
— Ето, виждаш ли. Слушай, хайде да се разберем така: можеш да идваш при мен — сигурно ти е скучно в общата барака.
— Скучно ли?!
— Ами да. Наминавай. Ще поседиш, ще попушиш. В бараката сигурно не можеш да пушиш на спокойствие. Нали знам — сто чифта очи гледат цигарата ти. Само не ме моли да те освобождавам от работа. Не мога, по-точно мога, но ми неудобно. Това си е твой проблем. Ядене, сам разбираш, няма откъде да взема — това го върши моят санитар. Аз не ходя за хляб. Така че ако случайно ти дотрябва хляб — кажи на санитаря Николай. Нима ти, старият лагерен вълк, не можеш да си намериш хляб? Чуй какво каза днес жената на началника, Олга Петровна. Нали често пъти ме канят и на чашка.
— Трябва да вървя, Сергей Михайлович.
Настанаха гладни и страшни дни. И веднъж, останал без сили да се справя с глада, влязох в амбулаторията.
Сергей Михайлович седеше на едно дървено столче и със специални щипки късаше мъртвите нокти от премръзналите пръсти на някакъв сгърчен, мръсен човек. Ноктите падаха един след друг с дрънчене в празния леген. Сергей Михайлович ме забеляза.
— Вчера накъсах половин леген такива нокти.
Иззад завесата се подаде женска глава. Рядко виждахме жени, при това отблизо, в стая, лице в лице. Стори ми се прекрасна. Поклоних се и поздравих.
— Добър ден — каза тя с прекрасен нисък глас. — Серьожа, това ли е твоят приятел, за когото ми разправяше?
— Не — рече Сергей Михайлович, като захвърли щипките в легена и отиде до мивката да се измие.
— Николай — каза той на влезлия санитар, — изнеси легена и му дай хляб — той кимна към мен.
Дочаках да ми донесат хляба и се прибрах в бараката. Лагерът си е лагер. А жената, чието нежно и прекрасно лице си спомням до днес, макар никога повече да не я видях, беше Едит Абрамовна, волнонаемна, партиен член, на работа по договор, медицинска сестра от мина „Олчан“. Беше се влюбила в Сергей Михайлович, заживя заедно с него, успя да му издействува предсрочно освобождаване по време на войната. Беше ходила в Магадан при Никищов, началника на Далстрой, да ходатайствува за Сергей Михайлович, и когато я изключиха от партията заради връзката й със затворник — обикновената „мярка за неотклонение“ в такива случаи, — адресира молбите си до Москва, успя да се пребори за реабилитирането му, за това да му разрешат да се яви на изпит в Московския университет, да получи лекарска диплома, да възстанови всичките си права и формално се омъжи за него.
А когато потомъкът на декабриста получи дипломата, той заряза Едит Абрамовна и поиска развод.
— Сума роднини има, като всички евреи. Това не ми се нрави.
Изостави я, ала не успя да се отърве от Далстрой. Наложи се да се върне в Далечния север — макар само за три години. Умението да се погажда с началството му донесе — вече като на дипломиран лекар — неочаквано висок пост: завеждащ хирургичното отделение в централната затворническа болница на левия бряг, в селището Дебин. А аз по онова време — през 1948 година — бях старши фелдшер в хирургията.
Назначаването на Лунин бе като гръм от ясно небе.
Работата бе там, че хирургът Рубанцев, който беше завеждащ отделението, фронтови хирург, майор от медицинската служба — способен, опитен работник, пристигна тук след войната за постоянно. Рубанцев имаше само един недостатък — не можеше да се погажда с големите шефове, мразеше подлизурковците, лъжците и изобщо не беше удобен за Шчербаков — началника на санитарния отдел на Колима. Пристигнал по договор, нащрек по отношение на затворниците, Рубанцев, умен човек със самостоятелно мислене, скоро видя, че са го лъгали в „политическата“ подготовка. Подлеци, мошеници, клеветници, безделници — ето какви бяха колегите на Рубанцев. А затворниците — с най-различни специалности, в това число и лекари — бяха онези, на които се крепеше болницата, които вършеха работата, които лекуваха. Рубанцев разбра каква е истината и не тръгна да я крие. Подаде заявление да го прехвърлят в Магадан заради училището — имаше син ученик. Устно му бе отказано. След много тичане няколко месеца по-късно той успя да запише сина си в един интернат на около деветдесет километра от Дебин. Рубанцев вече работеше уверено, гонеше безделниците и авантаджиите. За тези негови заплашващи спокойствието действия веднага бе съобщено в Магадан, в щаба на Шчербаков.
Шчербаков не беше по изисканите обноски. Псувните, заплахите, завеждането на нови „дела“ — всичко това ставаше за затворниците, за бившите затворници, но не и за човек, който работи по договор, който е фронтови хирург, награден с много ордени.
Шчербаков изровил старото заявление на Рубанцев и го прехвърлил в Магадан. И макар че учебната година бе в разгара си, макар работата в хирургичното отделение да беше потръгнала — Рубанцев трябваше да зареже всичко и да замине…
С Лунин се срещнахме на стълбите. Когато се смущаваше, той се изчервяваше. Сега почервеня целият. Впрочем „почерпи ме с цигара“, зарадва се на успехите ми, на моята „кариера“ и ми разправи за Едит Абрамовна.
Александър Александрович Рубанцев си замина. Още на третия ден в процедурната зала бе организирана пиянска оргия — хирургическият спирт бе опитан и от главния лекар Ковальов, и от началника на болницата Винокуров, които се страхуваха от Рубанцев и не стъпваха в отделението. В лекарските кабинети започнаха да се правят оргии, на които се канеха и затворнички — медицински сестри, санитарки; накратко, всичко бе обърнато с главата надолу. Операциите в чистото отделение приключваха с вторично зарастване — започнаха да икономисват скъпоценния спирт при обработването на операционното поле. Из отделенията криволичеха полупияни началници.
Тази болница беше моя болница. След като завърших фелдшерските курсове, в края на 1946 година пристигнах тук с група болни. Болницата израсна пред очите ми — това беше бивша сграда на Колимполк и когато след войната някакъв специалист по военна маркировка я бракувал — зданието се виждаше от десетки километри, — го превърнаха в затворническа болница. Стопаните, Колимполк, на заминаване бяха изтръгнали всички водопроводни и канализационни тръби, които можеха да бъдат изтръгнати от огромната триетажна сграда, бяха изкарали цялата мебелировка от клуба и я бяха изгорили в котелното. Стените бяха разкъртени, вратите — избити. Колимполк си бе заминал по руски. Всичко това ние го бяхме възстановили нипел по нипел, тухла по тухла.
Бяхме се събрали лекари и фелдшери, мъчехме се да направим всичко колкото може по-добре. За мнозина това беше свещен дълг, отплата за медицинското образование — помощ за хората.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Със заминаването на Рубанцев всички безделници надигнаха глави.
— Защо взимаш спирт от шкафа?
— Я се разкарай — рече ми сестрата. — Сега, слава Богу, Рубанцев го няма, Сергей Михайлович нареди…
Бях поразен, потиснат от поведението на Лунин. Оргиите продължаваха.
По време на поредната петминутка Лунин се подиграваше на предшественика си:
— И това ми било хирург — не е направил нито една операция на стомашна язва!
Този въпрос не беше нов. Наистина, Рубанцев не беше оперирал стомашни язви. Болните от терапевтичните отделения с такава диагноза бяха затворници — изтощени, дистрофици, и нямаше да издържат операцията, „Фонът е лош“ — казваше Александър Александрович.
— Страхливец — викаше Лунин и взе при себе си дванадесет такива болни от терапевтичното отделение.
Всичките дванадесет души бяха оперирани — и всичките дванадесет умряха. Лекарите започнаха да си спомнят за опита и милосърдието на Рубанцев.
— Сергей Михайлович, така не може да се работи.
— Няма да ме учиш!
Написах заявление, в което настоявах за комисия от Магадан. Прехвърлиха ме в тайгата, на една горска „командировка“. Искаха в дисциплинарна мина, но следователят от районния отдел ги разубедил — вече не било тридесет и осма. Не можело.
Пристигна комисия и Лунин бе „уволнен от Далстрой“. Вместо три години му се наложи да отработи само година и половина.
А аз, една година по-късно, когато бе сменено ръководството на болницата, се завърнах от фелдшерския пункт на горския участък и ме назначиха да отговарям за приемното отделение.
Един ден случайно срещнах потомъка на декабриста в Москва, на улицата. Не се здрависахме.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Чак шестнадесет години по-късно научих, че Едит Абрамовна още веднъж успяла да уреди Лунин да се върне на работа в Далстрой. Тя пристигнала в Чукотка заедно със Сергей Михайлович, в селището Певек. Тук се състоял последният им разговор, последното обяснение, и Едит Абрамовна се хвърлила във водата, в река Певек — удавила се, умряла.
Понякога приспивателните не ми действуват и се събуждам посред нощ. Спомням си миналото и виждам прекрасното женско лице, чувам ниския глас: „Серьожа, това ли е твоят приятел?…“
В трагичните страници на историята на Русия от тридесет и седма и тридесет и осма година има и лирични редове, написани със своеобразен почерк. В килиите на Бутирския затвор — този огромен затворнически организъм със сложен живот в многото си крила, мазета и кули, натъпкани до краен предел, до степен следствените арестанти да изпадат в безсъзнание по време на масовите арести, на етапи без съд и присъда, в килиите, натъпкани с живи хора, възникна любопитен обичай, традиция, която просъществува няколко десетилетия.
Постоянно насажданата бдителност, прераснала в шпиономания, беше болест, обзела цялата страна. На всяка дреболия или неволна грешка на езика се придаваше зловещ таен смисъл, който трябваше да бъде разтълкуван в следствените кабинети.
Принос на затворническото ведомство беше забраната, наложена върху получаването на колети с дрехи и храна за следствените арестанти. Мъдреците на юридическия свят уверяваха, че боравейки с две франзели, пет ябълки и два чифта стари панталони в затвора може да бъде съобщен какъвто и да било текст, дори откъс от „Ана Каренина“.
Тези „сигнали от свободния свят“, породени във възпалените мозъци на службашите от Учреждението, бяха ликвидирани. Вече се разрешаваше да се получават само пари, по-конкретно — не повече от петдесет рубли месечно на всеки арестант. Това можеха да бъдат само кръгли суми — 10, 20, 30, 40, 50 рубли; така се премахваше възможността за създаване на нова „азбука“, основаваща се на цифрите.
Най-просто, най-сигурно би било изобщо да забранят всякакви контакти, но тази мярка бе оставена за следователите, които водеха „делата“. „В интерес на следствието“ те имаха право да забранят паричните записи. В записите имаше и известен търговски интерес — магазинът-„лавка“ на Бутирския затвор многократно увеличи оборота си, след като забраниха колетите с храна и с дрехи.
Кой знае защо, администрацията не смееше окончателно да ликвидира помощите от роднините и познатите, макар да беше сигурна, че и в този случай нямаше да има никакъв протест нито вътре в затвора, нито извън него, на свобода.
Нарушаване, ограничаване на и без друго призрачните права на следствените затворници…
Руският човек не обича да свидетелства в съда. По традиция в руския процес свидетелят малко се различава от обвиняемия и неговата „причастност“ към делото е определена отрицателна характеристика за в бъдеще. Още по-лошо е положението на следствените затворници. Всички те са бъдещи осъдени, понеже се смята, че „жената на Цезар няма пороци“ и органите на вътрешните работи на грешат. Никой не се арестува, без да има защо. След ареста логично следва присъда; дали този или онзи следствен арестант ще получи голяма или малка присъда — това често пъти зависи от късмета на затворника, от „щастието му“, или от цял комплекс причини, в които влизат и дървениците, хапали следователя през нощта преди доклада му, също и резултатите от гласуването в американския конгрес.
Пътят от портала на следствения затвор на практика е един — в „черния гарван“, затворническия автобус, който откарва осъдените на гарата. Там — товарене във вагони, бавно движение на безбройните арестантски влакове по железопътните линии и накрая — един от хилядите „трудови“ лагери.
Тази обреченост оставя своя отпечатък и върху поведението на следствените арестанти. Безгрижието, юначеството се сменят с мрачен песимизъм и упадък на душевните сили. По време на разпитите следственият арестант се бори с призрак — призрак, който има исполинска сила. Арестантът е свикнал да си има работа с реални неща, а сега с него битката води Призрак. Ала „този огън го изгаря, копието го пробожда“. Всичко освен „делото“ е ужасяващо реално. Изнервен, потиснат от борбата си с фантастичните видения, поразен от огромните им размери, арестантът губи волята си. Той „подписва“ всичко, което е измислил следователят, и от този миг също става част от нереалния свят, с който се е борил, става пионка в страшната и тъмна кървава игра, която се води в следователските кабинети.
— Къде го закараха?
— В Лефортово. Да подписва.
Следствените знаят за своята обреченост. Знаят го и хората от затвора, които се намират от другата страна на решетките — затворническата администрация. Комендантите, дежурните, часовите, конвоят свикват да гледат на следствените арестанти не като на бъдещи, а като на настоящи затворници.
През 1937 година един подследствен арестант попита по време на проверка дежурния караулен комендант нещо за новата Конституция, която тогава влизаше в сила. Комендантът рязко му отвърна:
— Това не ви интересува. Вашата Конституция е Наказателният кодекс.
В лагера следствените затворници също ги чакат „промени“. Лагерите винаги са пълни със следствени — понеже да те осъдят не означаваше да се отървеш от перманентното действие на всички членове от Наказателния кодекс. Те действуваха също както извън лагерите, с тази разлика, че всичко — доносите, наказанията, разпитите — беше още по-разголено, още по-грубо и фантастично.
Когато в столицата бе забранено предаването на храни и дрехи, в затворническата провинция — в лагерите — въведоха специална „следствена дажба“ — канче вода и триста грама хляб на ден. Карцерното положение, в което бяха поставени следствените, бързо ги приближи до гроба.
С помощта на тази „следствена дажба“ се опитваха да получат „царицата на доказателствата“ — самопризнанието на подследствения, подозирания, обвиняемия.
През 1937 година в Бутирския затвор разрешаваха на следствените да получават пари — не повече от 50 рубли месечно. Всеки, който имаше пари на своята лична сметка, имаше право да пазарува в „лавката“ на затвора, четири пъти месечно можеше да изхарчи по тринадесет рубли — „лавката“ се отваряше веднъж седмично. Ако в момента на арестуването следственият е имал у себе си по-голяма сума, тя също се внасяше на личната му сметка, но въпреки това не можеше да се харчат повече от 50 рубли.
Естествено, пари в брой не се даваха, работеше се с квитанции и сметката се водеше на гърба на тези квитанции — лично от продавача в магазина и задължително с червено мастило.
За общуване с началството и с цел поддържане на дисциплина в килията от незапомнени времена съществува системата на килийните старейшини.
Всяка седмица в деня преди „лавката“, по време на проверката, администрацията на затвора раздаваше на старейшините плоча за писане и парче тебешир. На тази плоча старейшината трябваше предварително да сумира всички поръчки на арестантите от килията. Обикновено върху лицевата страна на плочата се отбелязваше общото количество на продуктите, а на гърба й пишеше чии са поръчките.
Почти винаги тази процедура отнемаше цял ден — нали животът в затвора е изпъстрен с най-различни събития и мащабите на тези събития са значителни за всички арестанти. Сутринта на следващия ден старейшината и заедно с него един-двама души отиват в магазина да получат покупките. През останалата част от деня донесените продукти се разпределят, претеглени според „индивидуалните поръчки“.
В затворническия магазин имаше голям избор от продукти: масло, салам, различни видове кашкавал, бели хлебчета, цигари, махорка…
Седмичният порцион на храната в затвора бе разработен веднъж завинаги. Ако арестантите забравеха деня от седмицата, те можеха да го определят по миризмата на чорбата на обяд, по вкуса на единственото блюдо за вечеря. В понеделник за обяд винаги имаше супа от грах, а за вечеря — овесена каша, във вторник — просена супа и булгурена каша. За шест месеца следствен живот всяко блюдо се появяваше точно двадесет и пет пъти — храната в Бутирския затвор открай време се славеше с разнообразието си.
Онзи, който имаше пари, макар дори само тези четири пъти по тринадесет рубли, можеше да прибави към затворническата чорба и каша нещо по-вкусно, по-хранително, по-полезно.
Който нямаше пари, естествено, не можеше да си купи нищо. В килията винаги имаше хора без нито една копейка — не един и не двама. Това можеше да бъде човек от друг град, арестуван на улицата по „най-таен начин“. Жена му сигурно е обиколила всички затвори, комендатури и отделения на милицията в града, правейки напразни опити да научи „адреса“ на мъжа си. По принцип в такива случаи не даваха конкретен отговор, всички учреждения мълчаха. Тогава жената носеше колетите от затвор в затвор — може пък някъде да ги приемат, което ще означава, че мъжът й е жив, ако ли не ги приемаха — очакваха я тревожни нощи.
Или както беше станало с един арестуван глава на семейство: веднага след ареста накарали жена му, децата и роднините да се отдръпнат от него. Измъчвайки го с непрекъснати разпити от момента на арестуването, следователят се опитвал да го накара да си „признае“ онова, което той никога не бил извършвал. Като мярка за въздействие освен заплахите и побоите лишили арестанта от пари.
Роднините и познатите съвсем основателно се страхуваха да ходят в затворите и да носят колети. Настойчивостта в предаването на колетите, в търсенето, в справките често пъти будеше подозрение, нежелателни и сериозни служебни неприятности, дори можеше да доведе до арест — срещаха се и такива случаи.
Имаше и друг вид безпарични арестанти. В шестдесет и осма килия се намираше Льонка — момче на около седемнадесет години, родом от Тумски район на Московска област — от много затънтено за тридесетте години място.
Льонка — възпълен, с бяло лице, с болнав цвят на кожата, отдавна лишен от чист въздух, се чувствуваше в затвора прекрасно. Хранеха го така, както никога не бе имал щастието да яде. Почти всеки го гощаваше с вкуснотии от лавката. Свикна да пуши цигари, а не махорка. Изпадаше във възторг от всичко — колко е интересно тук, колко хубави са хората: пред неграмотното момче от Тумския район се бе открил цял един нов свят. Възприемаше следственото си дело като някаква игра, като нещо нереално — то изобщо не го безпокоеше. Единственото му желание бе този негов затворнически, следствен живот, в който бе толкова сит, чист и на топло, да продължи безкрай.
Делото му беше много интересно. Представляваше точно копие на ситуацията от чеховския „Злосторник“. Льонка отвинтвал от железопътната линия гайки за тежести — да лови риба, бил заловен на местопрестъплението и даден под съд като вредител, по седма алинея от петдесет и осми член. Льонка никога не беше чувал за разказа на Чехов, но „доказваше“ на следователя като класическия чеховски герой, че никога не е развинтвал по две съседни гайки, че той „разбира“…
Въз основа на показанията на момчето следователят градеше някакви необикновени концепции, според най-невинната от които Льонка го чакаше разстрел. Но следствието все не успяваше да „свърже“ Льонка с някого — и ето че той лежеше в затвора вече втора година в очакване следователят да намери тези „връзки“.
Хората, които нямаха пари на личната си сметка в затвора, трябваше да се прехранват със затворническо ядене без нищо допълнително. Арестантският порцион е тъжно нещо. Дори малкото разнообразие в храната прави арестантския живот по-поносим, някак си по-весел.
По всяка вероятност затворническата дажба (за разлика от лагерната) бе по някакъв начин теоретично или житейски изчислена що се отнася до калориите, белтъчините, мазнините и въглехидратите. Тези сметки сигурно се базираха на някакви „научни“ разработки — учените обичат да се занимават с такъв вид трудове. Също толкова вероятно е в Московския следствен затвор контролът по приготвянето на храната и достигането на калориите до живия потребител да са били на необходимата висота. И много е възможно в Бутирския затвор „пробата“ да не е била издевателска формалност, както в лагерите. Някой стар затворнически лекар, търсейки къде трябва да се подпише в „акта“ и с това да утвърди раздаването на храната, може би е в състояние да помоли готвача да му сипе повечко леща, това най-калорично блюдо. Дори ще се пошегува, че арестантите напразно се оплакват от храната — дори той, лекарят, с удоволствие изяжда една паничка — впрочем, на лекарите им дават да опитват от младата, тазгодишна леща.
В Бутирския затвор никога не е имало оплаквания от храната. Не защото тя е хубава. В края на краищата на следствения арестант не му е до нея. И дори най-омразното арестантско блюдо — вареният фасул, който тук бе учудващо безвкусен, фасулът, който бе категорично кръстен „блюдо опъни врат“ — дори този фасул не пораждаше оплаквания.
Саламът, маслото, захарта, кашкавалът, меките хлебчета — всички тези неща от лавката бяха сякаш деликатеси. Естествено, всекиму би било приятно да ги изяде с чай, не със затворническото вряло „малиново“ питие, а с истински чай, направен в канче с вода от огромния десетлитров меден чайник, останал още от царско време, чайник, от който може би са пиели народоволците.
Разбира се, „лавката“ беше радостно събитие в живота на килията. Лишаването от „лавка“ беше тежко наказание, което винаги водеше до спорове и караници — такива неща се преглъщат много трудно от арестантите. Случайният шум, дочут от дежурния надзирател, спорът с дежурния комендант — всичко това се квалифицираше като дързост; наказанието бе лишаване от поредна „лавка“.
Мечтите на осемдесетте души, разположени на двадесет места, ставаха на пух и прах. Това беше тежко наказание.
На следствените, които нямаха пари, би трябвало да им бъде безразлично лишаването от „лавката“. Ала не беше така.
Продуктите са донесени, започва вечерното пиене на чай. Всеки си е купил каквото иска. А онези, които нямаха пари, се чувствуваха излишни в този общ празник. Само те не споделяха нервната приповдигнатост, когато наставаше денят за „лавка“.
Да, всички ги черпеха. Но дори да изпиеха чаша чай с чужда захар и с чужд бял хляб, дори да изпушеха чужда цигара — една, втора, — всичко това не беше като „у дома“, като ако си бяха купили тези неща със свои пари. Безпаричният е толкова деликатен, че не смее да си вземе нещо в повече.
Изобретателният колективен мозък на затвора успя да намери изход, който премахваше това неестествено положение на безпаричните, който щадеше тяхното самолюбие и даваше почти официално право на всеки безпаричен да има достъп до „лавката“. Той можеше съвсем самостоятелно да харчи свои собствени пари, да купува каквото си пожелае.
Откъде се вземаха тези пари ли?
Тъкмо тогава се роди за втори път прочутата думичка от времето на военния комунизъм. Това бе думата „комбед“ — комитет на бедните. Някой неизвестен я бе подхвърлил в килията и тя се прихвана, закрепи се, плъзна се от килия в килия — чрез чукане по стените и бележки, скрити под някоя пейка в банята, разпространявана и при прехвърляне на хора от затвор в затвор.
Бутирският затвор се славеше с образцовия си ред. В огромния затвор имаше дванадесет хиляди места с непрекъснато денонощно движение на текущото население: всеки ден караха на Лубянка и от Лубянка за разпити, за очни ставки, за съд, превозваха арестантите в други затвори…
Администрацията на затвора наказваше следствените затворници за „килийни“ провинения със затваряне в Полицейската, Пугачовската, Северната и Южната кули — в специални „дисциплинарни“ килии. Имаше и кариерна пристройка, където в килиите бе невъзможно да се легне и човек можеше да спи само седнал.
Всеки ден една пета част от населението на килията го водят някъде — или „на фото“, където ги снимат по всички правила — анфас и в профил, с номер, прикрепен към пердето, пред което сядат арестантите; или да „свири на пиано“ — дактилоскопирането винаги е било задължително и кой знае защо тази процедура никога не се е смятала за унизителна; или на разпит, в крилото за разпити, по безкрайните коридори на исполинския затвор, където преди всеки завой съпровождащият щрака с ключ по медната тока на колана си, като по този начин предупреждава за появата на „таен арестант“. И докато не се чуе плясване с ръце (в Лубянка пляскат с ръце в отговор на щракане с пръсти вместо дрънчене на ключове), съпровождащият не пуска арестанта напред.
Движението е непрекъснато, безкрайно — порталът на затвора никога не се затваря за дълго — и нямаше нито един случай двама души, арестувани по едно и също дело, да се озоват в една килия.
Арестантът, прекрачил прага на затвора, излязъл от него дори само за миг, ако неочаквано пътуването му се отмени — не може да се върне обратно без дезинфекция на всичките си вещи. Такъв е редът, санитарният закон. Дрехите на онези, които често ги караха на разпит в Лубянка, се износваха бързо. И без друго в затвора горните дрехи се износват много по-бързо, отколкото на свобода — човек спи с тях, върти се върху дървените „щитове“, които покриват наровете. Тези дъски заедно с честите „въшебойки“ — „парилки“ бързо унищожават дрехите на следствените.
Колкото и да е строг контролът, „надзирателят мисли за ключовете си по-малко, отколкото арестантът за бягството“ — така твърди авторът на „Пармския манастир“.
„Комбедите“ възникнаха стихийно, като арестантска самозащита, като другарска взаимопомощ. Някой се беше сетил именно за „комитетите на бедните“. И кой знае, може би авторът, вложил ново съдържание в стария термин, лично е участвал в истинските комитети на бедните в руските села през първите революционни години. Комитети за взаимопомощ — ето какво представляваха затворническите „комбеди“.
Организацията на комбедската дейност се свеждаше до най-елементарна другарска помощ. Когато някой се записваше за продукти от „лавката“, трябваше да преведе десет процента за „комбеда“. Общата сума се делеше на броя на безпаричните в килията — всеки един от тях получаваше правото сам да си изпише продукти от „лавката“.
В килия с население от 70–80 души винаги имаше 7–8 безпарични. Често пъти се случваше един ден те да получат пари, тогава длъжникът се опитваше да върне дължимите суми на другарите си, но това не беше задължително. Просто той на свой ред отчисляваше същите тези десет процента, когато ставаше платежоспособен.
Всеки „комбедчик“ получаваше за „лавката“ по 10–12 рубли — харчеше почти толкова, колкото и хората с пари. За „комбедите“ не се благодареше. Те изглеждаха като право на арестанта, като неоспорим затворнически обичай.
Дълго време, може би години наред, администрацията на затвора не се досещаше за тази организация — или не обръщаше внимание на верноподаническата информация на доносниците и тайните си сътрудници. Трудно е да се предположи, че не са съобщавали за „комбедите“. Просто администрацията на Бутирския затвор не искаше да повтори печалния опит с безуспешната борба срещу прословутата игра на „клечки“.
В затвора всички игри са забранени. Шахматните фигури, направени от хляб, сдъвкан от „цялата килия“, веднага биваха конфискувани и унищожавани, щом зоркото око на часовия ги зърнеше през шпионката. Самият израз „зорко око“ тук получаваше истинския си смисъл. Това бе бдителното око на часовия, очертано от шпионката.
Доминото, шашките — всичко това е най-строго забранено в следствения затвор. Книгите са разрешени и затворническата библиотека е богата, но следственият арестант чете, без да извлича от това никаква полза освен бягството от собствените си важни, тежки мисли. Невъзможно е човек да се съсредоточи и да чете в обща килия. Книгите служат за развлечение, за разтуха, заменят доминото и шашките. В килиите, където лежаха криминални престъпници, бяха много популярни картите, но в Бутирския затвор нямаше карти. Там нямаше никакви игри, освен „клечки“.
„Клечките“ е игра за двама.
В една кибритена кутийка има петдесет клечки. За играта се заделят тридесет от тях и се слагат в поставената вертикално кутийка. Кутийката се разклаща, надига се и клечките се изсипват на масата.
Този, който трябва да играе пръв, хваща една клечка и, оперирайки с нея като с лост, отмята или отмества настрана всички клечки, които е възможно да бъдат измъкнати от купчината, без да се размърдат останалите. Ако едновременно помръднат две клечки, започва да играе вторият човек. Той също играе до грешка.
„Клечките“ всъщност представляват една най-обикновена популярна детска игра, наречена „хоп-стоп“, приспособена от изобретателния арестантски ум за затворническата килия.
Целият затвор играеше на „клечки“ — от закуска до обяд и от обяд до вечеря — по цял ден, с увлечение и хазарт.
Появиха се шампиони по „клечки“, пазеха се специални комплекти от кибритени клечки — сякаш полирани от постоянна употреба. Тези клечки не се драскаха, с тях не се палеха цигари. Играта спести много нервна енергия на арестантите, внесе известно спокойствие в смутените им души.
Администрацията беше безсилна да унищожи, да забрани тази игра. Нали бе позволено да имаш кибрит. На арестантите се раздаваше определен брой клечки, кибрит се продаваше и в магазина.
Комендантите на корпусите се опитваха да чупят кибритените кутии, но и без тях можеше да се играе.
В тази борба с играта администрацията бе посрамена — всичките й опити останаха безрезултатни. Затворът продължаваше да играе на „клечки“.
Поради същата причина, страхувайки се да не бъде отново посрамена, администрацията гледаше през пръсти и на „комбедите“, не желаейки да се впуска в безславна борба.
Но, уви, слухът за „комбедите“ пълзеше все по-нагоре и по-нагоре и стигна до Учреждението, откъдето бе спусната изрична заповед да се ликвидират „комбедите“ — в самото им име звучеше предизвикателство, някакъв призив към революционната съвест.
Колко нравоучения бяха прочетени по време на проверките! Колко криминални бележки и шифровани изчисления на разходите и поръчките за закупуване бяха заловени в килиите по време на внезапни обиски! Колко отговорници се озоваха в Полицейската и Пугачовската кули, където се намираха карцерите и дисциплинарните килии.
Напразно: „комбедите“ съществуваха въпреки всички предупреждения и санкции.
Наистина бе много трудно да се провери. При това корпусните коменданти и надзирателите, работили дълго време в затвора, гледаха на арестантите по малко по-друг начин от голямото началство и понякога дълбоко в себе си бяха на наша страна, срещу началниците. Не че помагаха на следствените. Не, те просто гледаха през пръсти на постъпките им, когато това бе възможно, не виждаха, когато можеше да не се види — просто бяха по-малко придирчиви. Особено ако надзирателят беше на години. За арестантите бе най-добре да имат възрастен началник с не много висок чин. Съчетаването на тези две условия почти гарантираше, че това ще е сравнително поносим човек. Ако при това си пийваше — още по-добре. Такъв не ще тръгне да прави кариера, а кариерата на надзирателя в затвора и особено в лагера се гради върху кръвта на затворниците.
Но Учреждението настояваше „комбедите“ да се ликвидират и началството на затвора правеше неуспешни опити да постигне това.
Опитаха се да взривят „комбедите“ отвътре — това беше най-хитрото решение. „Комбедите“ бяха нелегални организации, всеки един арестант можеше да се възпротиви на отчисленията, които не бяха на доброволен принцип. Онези, които не биха желали да плащат такъв „данък“, не биха желали да издържат „комбедите“, можеха да протестират и в такъв случай администрацията на часа би ги подкрепила. Че как иначе — затворническият колектив да не е държава, че да облага с данъци — следователно „комбедите“ са изнудване, шантаж, грабеж.
Безспорно, всеки арестант би могъл да откаже да прави отчисления. Не искам и толкоз! Парите са си мои, никой няма право и т.н. В такива случаи не му се удържаше никакъв процент и човекът си получаваше цялата поръчка.
Но кой би рискувал да направи подобно изявление? Кой би рискувал да се противопостави на затворническия колектив — на хората, които са с теб двадесет и четири часа в денонощието, когато само сънят те спасява от недружелюбните, враждебни погледи на другарите ти? В затвора всеки неволно търси духовна подкрепа от своя съсед и е прекалено страшно да се осъдиш на бойкот. Това бе по-страшно от заплахите на следователя, макар в случая да не се прибягваше до някакво физическо насилие.
Затворническият бойкот е война на нерви. И да не дава Господ никому да изпита върху себе си подчертаното презрение на своите другари.
Но ако антиобщественият гражданин е прекалено дебелокож и упорит — старейшината разполага с едно по-обидно и по-действено оръжие.
В затвора никой няма право да лиши арестанта от полагащата му се дажба (освен следователите, когато това им потрябва за „водене на делото“), упорствуващият ще си получи паницата с чорба, полагащите му се каша и хляб.
Храната се разпределя от раздавач според указанията на старейшината (това е една от функциите на килийния старейшина). Наровете са разположени по дължина на килията и са разделени с проход от вратата до прозореца.
Килията има четири ъгъла и храната се раздава от всеки по ред: един ден — от единия, на другия ден — от другия. Това се прави, за да не се провокира повишената раздразнителност на арестантите с някоя дреболия като „гъстото“ и „рядкото“ на бутирската чорба, за да имат всички равен шанс в гъстотата и температурата на чорбата… В затвора няма дреболии.
Старейшината дава нареждане за начало на раздаването и добавя: а най-накрая сипете на еди-кого си — на онзи, който не иска да се съобразява с „комбедите“.
Това унизително, непоносимо оскърбление може да бъде нанесено в Бутирския затвор четири пъти дневно — сутрин и вечер раздават чай, на обяд — чорба, вечер — каша.
По време на раздаването на хляба „въздействието“ може да бъде приложено за пети път.
Да се вика в подобни случаи корпусният комендант е рисковано — цялата килия би свидетелствувала срещу упорствуващия. В такива ситуации е прието колективно да се лъже и комендантът няма да може да се добере до истината.
Ала егоистът, себелюбецът е упорит човек. При това смята, че е единственият, който е арестуван без вина, всичките му съкилийници за него са престъпници. Той е достатъчно дебелокож, достатъчно упорит. Бойкотът на другарите му не го впечатлява — тези интелигентски измишльотини не могат да го накарат да изгуби търпение, да се пречупи. Би могла да го стресне само някоя „мечка“ — изпитан метод за убеждаване. Но в Бутирския затвор не се правят „мечки“. Егоистът вече е готов да тържествува — бойкотът е останал без резултат.
Но старейшината и хората от килията имат още един силнодействащ метод. Всеки ден, по време на вечерната проверка, когато се предава дежурството, поредният застъпващ на смяна корпусен комендант по устав задава на арестантите въпрос: „Има ли заявления?“
Старейшината прави крачка напред и настоява упорстващият да бъде прехвърлен в друга килия. Причините за това не трябва да се изтъкват, достатъчно е само да се поиска. Не по-късно от двадесет и четири часа това прехвърляне непременно се осъществява — публичното предупреждение сваля от старейшината отговорността за дисциплината в килията.
Ако не го прехвърлят, упорствуващият може да бъде пребит или, не дай Боже, убит — поведението на арестанта е непредсказуемо, а подобни произшествия водят след себе си многократни неприятни обяснения на дежурния комендант пред началството.
Образува ли се следствие по едно такова убийство, веднага ще стане ясно, че комендантът е бил предупреден. По-добре е арестантът да бъде прехвърлен в друга килия, да се отстъпи на такова искане.
Да си прехвърлен в друга килия, а не да си попаднал там от „свободата“, не е никак приятно. Това винаги събужда подозрението на новите ти другари, кара ги да са нащрек — дали не си доносник? „Ако са го прехвърлили при нас само защото не иска да плаща за «комбеда», добре — мисли си старейшината на новата килия. — Ами ако е за нещо по-лошо?“ Старейшината ще прави опити да научи причината за прехвърлянето — с помощта на бележка, пъхната на дъното на кофата за боклук в тоалетната, с почуквания по системата на декабриста Бестужев или ло морзовата азбука.
Докато не се получи отговор, новодошлият не може да разчита на съчувствието и доверието на новите си съкилийници. Ще минат много дни, докато се изясни причината за прехвърлянето и страстите се уталожат, но — и в новата килия има свой „комбед“, свои „отчисления“.
Всичко започва отначало — ако започне, понеже в новата килия наученият от горчивия опит арестант ще се държи другояче. Упорството му е сломено.
В следствените килии на Бутирския затвор нямаше никакви „комбеди“ — докато бяха разрешени колетите с дрехи и с храна, докато пазаруването в затворническия магазин не беше ограничено.
„Комбедите“ възникнаха през втората половина на тридесетте години като интересна форма на „собствен живот“ на следствените арестанти, като форма на самоутвърждаване на безправните хора — онова място, където човешкият колектив, сплотен, както това винаги става в затвора за разлика от „свободата“ и лагера, при пълното си безправие, намира приложение на духовните си сили за упорито утвърждаване на вечното човешко право да живее по свой начин. Тези духовни сили са противопоставени на всички най-различни затворнически и следствени правила и ги побеждават.
Някой чукаше по стъклото с пръчка, която познах на часа. Това беше стекът на началника на отделението.
— Ей сега идвам — изревах аз през прозореца, обух си панталона и закопчах яката на войнишката си рубашка. В същия миг на прага на стаята изникна Мишка, куриерът на началника, и високо произнесе обичайната формулировка, с която започваше всеки мой работен ден:
— При началника!
— В кабинета ли?
— На портала!
Вече излизах.
С този началник се работеше леко. Не беше жесток със затворниците, бе умен и макар винаги да превеждаше на грубия си език всички високи материи, разбираше кое колко струва.
Наистина, тогава бе на мода „перековката“ и началникът просто искаше да се придържа към фарватера в непознатото русло. Възможно е. Много е възможно. Тогава не мислех за това.
Знаех, че началникът — фамилното му име беше Стуков — бе имал много конфликти с висшето началство, много пъти бяха искали да му „лепнат“ някоя нова присъда, но не знам нито подробностите, нито същността на тези неосъществени дела, не незапочнати, а прекратени следствия.
Стуков ме обичаше, защото не вземах рушвети и не понасях пияниците. Кой знае защо, той мразеше пияните… Сигурно ме е обичал и заради смелостта ми.
Стуков бе възрастен, самотен човек. Много обичаше разните технически и научни нововъведения и разказите за Бруклинския мост го караха да изпада във възторг. Но аз не умеех да разправям за нищо, което да прилича на този мост.
За сметка на това тези неща му ги разправяше Милер, Павел Петрович Милер, минен инженер.
Милер беше любимецът на Стуков, на този страстен любител на най-различни научни новини.
Настигнах Стуков близо до портала.
— Много спиш.
— Не спя.
— А знаеш ли, че е пристигнал етап от Москва? През град Перм. Нали ти казвам, че спиш. Вземи твоите хора и да вървим да подбираме.
Отделението ни се намираше на самия край на свободния свят, там, където свършваше железницата — по-нататък етапите продължаваха пеша, вървяха много дни през тайгата и на Стуков му бяха позволили сам да си заделя необходимото количество хора.
Това бе една изумителна магия, фокуси от областта на приложната психология, фокуси, които ни демонстрираше Стуков — началникът, остарял в местата за лишаване от свобода. Той имаше нужда от зрители и сигурно само аз можех да оценя чудния му талант, способностите, които дълго време ми изглеждаха свръхестествени — до мига, в който почувствах, че и аз притежавам тази магическа сила.
Висшето началство позволи да оставим в отделението петдесет дърводелци. Етапът се строяваше пред началника, но не в редица по един, а по трима, по четирима.
Стуков бавно вървеше покрай строя, като потупваше със стека по прашните си ботуши. От време на време ръката му се вдигаше.
— Излез ти, ти. И ти. Не, не ти. Ей ти…
— Колко станаха?
— Четиридесет и двама.
— Значи още осем.
— Ти… Ти… Ти.
Ние записвахме фамилните им имена и заделяхме досиетата. Всичките петдесет човека умееха да боравят с брадва и трион.
— Тридесет шлосери!
Стуков вървеше покрай етапа и леко се мръщеше.
— Излез ти… Ти… Ти… А ти — назад. От криминалните ли си?
— От тях, гражданино началник.
Без нито веднъж да сбърка, той подбра тридесет шлосери.
Трябваха ни десет канцеларски служители.
— Ще можеш ли да ги разпознаеш?
— Не.
— Ела с мен.
— Излез ти… Ти… Ти…
Излязоха шест души.
— В този етап няма други счетоводители — рече Стуков.
Проверихме по досиетата — наистина нямаше.
Това беше любимата игра на Стуков, която ме зашеметяваше. Той се радваше като дете на магическата си способност и се измъчваше, ако губеше увереност. Не грешеше — просто губеше увереност и ние преставахме да подбираме хора.
Всеки път с удоволствие гледах тази игра, която нямаше нищо общо нито с жестокостта, нито с чуждата кръв.
Бях поразен от това колко добре познаваше хората. От тази извечна връзка между душата и тялото.
Много пъти бях виждал тези фокуси, това демонстриране на тайнствената сила на началника. Зад тях не стоеше нищо освен дългогодишния опит от работа със затворници. Арестантските дрехи прикриваха различията и това сякаш облекчаваше задачата — да се прочете професията на човека по неговото лице, по ръцете му.
— Какви ще заделяме днес, гражданино началник?
— Двадесет дърводелци. Освен това получих телефонограма от управлението да заделим всички, които преди са работили в органите — Стуков се подсмихна — и които са осъдени по битови членове или за злоупотреби. Значи пак ще седнат на следователските бюра. Е, какво мислиш за това?
— Нищо не мисля. Заповед като заповед.
— Ами разбра ли как подбирах дърводелците?
— Като че ли…
— Просто подбирам селяни, селяни. Всеки селянин е дърводелец. Съвестни работяги също търся сред селяните. И не греша. А как ще позная по очите работниците от органите — не мога ти каза. Може би очите им шарят, а? Казвай.
— Не знам.
— И аз не знам. Е, може пък на стари години да се науча. Преди да се пенсионирам.
Както винаги, етапът бе строен край вагоните. Стуков произнесе дежурната си реч за работата, за приспадането на работните дни, протегна ръка и мина два пъти край вагоните.
— Трябват ми дърводелци. Двадесет души. Но аз ще си ги подбера. Не мърдайте. — Излез ти… ти… ти. Това е всичко. Заделете досиетата им.
Пръстите на началника напипаха в джоба на френча някаква хартийка.
— Не се разпръсквайте. Има още нещо.
Стуков вдигна ръката си, стиснала хартийката:
— Има ли сред вас работници от органите?
Двете хиляди арестанти мълчаха.
— Питам ви има ли сред вас хора, които преди са работили в органите? В органите!
От задните редици, като разбутваше с ръце съседите си, енергично се провираше слаб човек, чиито очи наистина шареха.
— Работил съм като осведомител, гражданино началник.
— Марш оттук! — презрително и с удоволствие рече Стуков.
Лагерната присъда, последната лагерна присъда на Крист се топеше. Мъртвият зимен лед се разяждаше от пролетните ручейчета на времето. Крист се беше приучил да не обръща внимание на зачитането на работните дни — нещо, което разрушаваше човешката воля, предателски признак на надеждата, разлагаща арестантските души. Ала времето летеше все по-бързо — винаги става така с наближаването на края на присъдата — блажени са внезапно, предсрочно освободените.
Крист отпъждаше мислите за възможната свобода, за това, което в света на Крист се наричаше свобода.
Освобождаването е нещо много трудно. Крист знаеше това от собствен опит. Знаеше, че ще трябва наново да се учи да живее, колко е трудно да се навлиза в свят с други мащаби, с други нравствени мерки, колко е трудно да се възкресяват понятията; които са живели в душата ти преди ареста. Тези понятия не бяха илюзии, а закони на един друг, по-предишен свят.
Освобождаването беше трудно и в същото време радостно, понеже в дъното на душата винаги се намираха и се надигаха сили, които правеха поведението на Крист уверено, постъпките му — смели, позволяваха му да гледа безстрашно към зората на идния ден.
Крист не се страхуваше от живота, но знаеше, че с него шега не бива, че животът е сериозно нещо.
Знаеше и друго — че излизайки на свобода, остава „белязан“, „дамгосан“ навеки — завинаги обект на лов за копоите, които всеки момент може да бъдат отвързани от господарите на живота.
Но Крист не се страхуваше от преследванията. Все още имаше много сили — душевните бяха дори повече от преди, физическите — по-малко.
Ловът през тридесет и седма година доведе Крист в затвора с нова, по-голяма присъда, а когато и тя изтече, му лепнаха трета — още по-голяма. Но до разстрела имаше още няколко стъпала от тази страшна движеща се жива стълба, свързваща човека и държавата.
Беше опасно да те освободят. Всеки затворник, чиято присъда изтичаше, през последната година биваше подлаган на планомерно преследване — дали това не се вършеше по заповед, разработена от Москва, — а нали уж „и косъм няма да падне“ и така нататък. Преследване под формата на провокации, доноси, разпити. Звуците на страшния лагерен джазов оркестър, на октета — „седмина пеят, един тропа“ — все по-високо и по-отчетливо звучаха в ушите на тези, които чакаха да ги освободят. Тонът ставаше все по-зловещ и малцина успяваха благополучно — и случайно! — да се измъкнат от този винтер, от този сляп кош, от този гриб, от тази мрежа и да отплуват в открито море, където за освободения нямаше ориентири, нямаше безопасни пътища, безопасни дни и нощи.
Всичко това Крист го знаеше, беше го разбрал много добре, знаеше го отдавна и се пазеше, доколкото можеше. Но бе невъзможно човек да се опази.
Сега привършваше третата му присъда — десет години, а броят на арестите, на заведените „дела“, на опитите да му лепнат нова присъда, които бяха останали без последствие, тоест бяха победа, добър шанс за Крист — те нямаха чет. А и той не ги броеше. В лагера това е лоша поличба.
Навремето, като деветнадесетгодишен младеж, Крист получи първата си присъда. Самоотвержеността, дори жертвоготовността, желанието не да командва, а да върши всичко със собствените си ръце винаги бе живяло в душата на Крист, бе живяло заедно със силното чувство за неподчинение на чуждите заповеди, на чуждото мнение, на чуждата воля. В дъното на душата на Крист винаги се спотайваше желанието да премери сили с човека, седнал на следователското бюро — желание, заложено още от детските години, от книгите, от хората, които Крист бе срещал като младеж и за които бе чувал. В Русия имаше много такива хора — поне в света на книгите, в този толкова опасен свят.
Крист бе приобщен към „движението“ във всички картотеки на Съюза и когато бе даден сигнал за поредния лов, замина за Колима със смъртоносното клеймо „КРТД“[48]. „Буквеник“, „буква“, с най-опасната буква „Т“. Листче тънка цигарена хартийка, залепено в „личното дело“ на Крист — тънко, прозрачно листче — „спецуказание на Москва“; текстът беше отпечатан на стъклограф много наслуки, лошо — или това бе някакъв десети екземпляр от пишеща машина — на Крист му се случи да държи в ръцете си това смъртоносно листче, а фамилното му име бе вписано с твърда ръка, с безгрижен, четлив канцеларски почерк — все едно, че текстът изобщо не беше нужен — онзи, който пише без да гледа, ще съумее да сложи името, да закрепи мастилото на нужния ред. „По време на излежаването на присъдата да бъде лишен от телеграфна и пощенска връзка, да се използва само за тежък физически труд, веднъж на три месеца да се докладва за поведението му.“
„Спецуказанията“ бяха заповед да се убие, да не се пусне жив и Крист го разбираше. Но нямаше време да мисли за това. И — не му се мислеше.
Всички „спецуказани“ знаеха, че това листче цигарена хартия задължава всяко бъдещо началство — от конвоиращия до началника на лагерното управление — да следи, да докладва, да взема мерки и ако който и да е малък началник не проявеше активност при унищожаването на онези, които имаха „спецуказания“ — срещу този началник щяха да напишат донос другарите му, неговите колеги. И щеше да се сблъска с неодобрението на висшето началство. И лагерната му кариера щеше да стане безнадеждна, ако не участва активно в изпълнението на заповедите на Москва.
В миньорската проучвателна група затворниците бяха малко. Счетоводителят — по съвместителство секретар на началника — битовакът Иван Богданов, на няколко пъти говори с Крист. Имаше хубава длъжност — пазач. Предишният, старецът-естонец, бе умрял от сърдечна недостатъчност. Крист мечтаеше за тази работа. Не го назначиха… И той псуваше. Иван Богданов го слушаше.
— Ти си със специални указания — рече Богданов.
— Знам.
— Знаеш ли каква е системата?
— Не.
— Личното дело е в два екземпляра. Единият върви с човека, като негов паспорт, а другият се пази в лагерното управление. Онзи, другият, разбира се, е недостъпен, но никой никога не ги сверява. Цялата работа е в тукашното листче — в това, което върви заедно с теб.
Скоро след това решиха да прехвърлят Богданов на друго място и той дойде да се сбогува с Крист направо на работната площадка, пред проучвателния изкоп. Малкият пушещ огън отпъждаше комарите. Иван Богданов седна на края на изкопа и извади от пазвата си някаква хартийка, много тънка и избеляла.
— Утре заминавам. Ето ги твоите специални указания.
Крист ги прочете. Запомни ги за цял живот. Иван Богданов взе листчето и го изгори, без да го пуска от ръката си, докато не изчезна и последната буква.
— Желая ти…
— Бъди здрав.
Дойде друг началник — в живота на Крист имаше извънредно много началници, — дойде и друг секретар на началника.
Крист започна да се изморява много в мината и знаеше какво означава това. Оваканти се длъжността на лебедкаджия. Но Крист никога не беше работил с механизми и дори радиограмофона гледаше със съмнение и неувереност. Ала Семьонов, криминалният, който напускаше тази длъжност заради друга, по-добра, го успокои:
— Ти наистина си левак, такъв балък не съм срещал. Всички вие, леваците, сте такива. Всички. От какво те е страх? Един затворник не бива да се бои от никакви механизми. Сега му е времето да се научиш. Никаква отговорност. Трябва само смелост и нищо повече. Хващай ръчките, не ме дръж тук, че и аз ще си изпусна шанса…
Макар Крист да знаеше, че криминалните са едно, а леваците — особено левак с буквите „КРТД“ — съвсем, съвсем друго, когато ставаше дума за отговорност — увереността на Семьонов му се предаде.
Нарядчикът беше старият и спеше при тях, в дъното на бараката. Крист отиде при него.
— Нали имаш спецуказание.
— Откъде да знам?
— Ти не знаеш. Пък и аз, да предположим, не съм виждал делото ти. Да опитаме.
Така Крист стана лебедкаджия, включваше и изключваше с лостовете електрическата лебедка, размотаваше стоманеното въже и спускаше вагонетките в шахтата. Поотпочина си малко. Един месец. Сетне пристигна някакъв „битовак“-механик и Крист отново го пратиха в шахтата, той тикаше вагонетките, пълнеше ги с въглища и си мислеше, че механикът-„битовак“ няма да остане дълго на тази нищожна, без „кяр“ работа — лебедкаджия в мината, — че само за „буквеници“ като Крист лебедката е рай, а когато механикът-„битовак“ се махне — Крист отново ще задвижва тези благословени лостове и ще включва прекъсвача.
Крист не беше забравил нито един ден от времето, прекарано в лагера. Оттам, от златната мина, го закараха в спецзоната, осъдиха го, лепнаха му тази присъда, чийто срок изтичаше.
Крист бе успял да завърши и курсовете за фелдшери; остана жив и — което беше още по-важно — не зависеше от никого — важно качество на медицинската професия в Далечния север, в лагера. Сега Крист отговаряше за приемното отделение в огромната лагерна болница.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Но нямаше как да се спаси. Буквата „Т“ в досието му беше знак, дамга, клеймо, белег, по който го бяха преследвали години наред, бяха го държали в леденостудени-те златодобивни забои в колимския студ от минус шестдесет градуса. Убиваха го с тежката работа, с непосилния лагерен труд, прославян като въпрос на чест, въпрос на слава, въпрос на доблест и геройство, убиваха го с побоите на началниците, с прикладите на конвоя, с юмруците на бригадирите, с подбутванията на бръснарите, с лактите на другарите му… Убиваха го чрез глад — с „чорбица“, с лагерната „супица“.
Крист знаеше, виждаше и хиляди пъти се бе убеждавал, че никоя друга алинея от Наказателния кодекс не представлява толкова голяма заплаха за държавата, колкото неговата, на Крист, с буквата „Т“. Нито измяната на родината, нито терорът, нито целият този страшен букет от точки на петдесет и осми член. Съчетанието от четирите букви в делото на Крист бе като дамга на животно, което трябва да бъде убито, което е заповядано да се убие.
Целият конвой на всички предишни, сегашни и бъдещи лагери в страната организирано ходеше на лов за тези четири букви — нито един началник на този свят не би проявил слабост при унищожаването на такъв „враг на народа“.
Сега Крист, фелдшер в голямата болница, водеше неуморна борба с криминалните — с онзи престъпен свят, който държавата бе призовала на помощ през тридесет и седма година, за да унищожи Крист и другарите му.
В болницата Крист работеше извънредно много, без да жали нито времето, нито силите си. Висшето началство в съответствие с постоянните нареждания на Москва неведнъж бе давало заповед за свалянето на такива като Крист, за прехвърлянето им на обща работа, за изпращането им по етапен ред. Но началникът на болницата беше стар колимчанин и знаеше цената на енергията на такива хора. Добре разбираше, че Крист целият ще се отдаде на работата си. А Крист знаеше, че началникът разбира това.
И ето че присъдата бавно се топеше, както зимният лед в страната, където липсват преобразяващите живота топли пролетни дъждове, а има само бавно, разрушаващо въздействие на ту студеното, ту изгарящо слънце. Присъдата се топеше, сякаш бе лед, намаляваше. Краят й се виждаше.
Страшното наближаваше Крист. Цялото му бъдеще щеше да бъде отровено от тази важна справка за съдимост, от члена, от буквите „КРТД“. Тези четири букви щяха да затворят всички пътища в неговото бъдеще — за цял живот, в което и да е кътче на страната, на каквато и да е длъжност. Тази буква щеше да го лиши не само от паспорт, но и от работа — за вечни времена, — нямаше да му позволи да напусне Колима. Крист внимателно наблюдаваше как освобождаваха малцината, които подобно на него бяха доживели до този миг с клеймото на буквата „Т“ в московските си присъди, в лагерните си паспорти-формуляри, в „личните дела“.
Опитваше се да прецени тази застойна сила, от която зависеше живота на хората, да я оцени трезво.
В най-добрия случай след изтичането на присъдата щяха да го оставят на същата работа, на старата длъжност. Нямаше да го пуснат от Колима. Щяха да го оставят до първия сигнал, до първото изсвирване на рога, оповестяващо началото на лова…
Какво да стори? Може би най-простото е въже… Мнозина бяха решавали така този въпрос. Не! Крист щеше да се бие докрай. Да се бие като звяр — така, както го бяха учили през този дългогодишен лов на хора, организиран от държавата.
Крист не спеше по цели нощи, мислейки за скорошното, неотвратимо освобождаване. Не проклинаше, не се страхуваше. Крист търсеше изход.
Както винаги, озарението дойде внезапно. Внезапното след страшно напрежение — напрежението не беше умствено, не и сърдечно, а на цялото същество на Крист. То дойде, както идват най-силните стихове, най-добрите редове от разказ. Човек напразно мисли върху тях денем и нощем, докато не дойде озарението, подобно на радост от намерената точна дума, от вярното решение. Не като радост на надеждата — прекалено много разочарования, грешки и удари в гръб бе имало в живота на Крист.
Но озарението дойде. Лида…
Крист работеше в тази болница отдавна. Неизменната му преданост на интересите на болницата, енергията, постоянното участие във всичко, което се отнасяше до болницата — винаги в нейна полза! — бяха поставили затворника Крист в по-особено положение, фелдшерът Крист не беше завеждащ приемното отделение, тази длъжност бе за волнонаемен. Не се знаеше кой я заемаше — щатната ведомост винаги бе кръстословица, която всеки месец се решаваше от двама души — началника на болницата и главния счетоводител.
През целия си съзнателен живот Крист бе обичал реалната власт, а не показното почитане. И навремето, на младини, писателството го привличаше не със славата, не с известността, а със съзнанието за собствената сила и с умението да напишеш, да направиш нещо ново, свое, което никой друг не може да направи.
Юридически стопани на приемното отделение бяха дежурните лекари, но те бяха тридесет души и приемствеността — на заповедите, на текущата лагерна „политика“ и на другите закони в затворническия свят и в света на техните господари — всичко това се пазеше единствено в паметта на Крист. Това бе много тънко нещо, не всеки можеше да го разбере. Ала с него трябваше да се внимава, то трябваше да се изпълнява и дежурните лекари добре разбираха това.
На практика решението за хоспитализацията на всеки един болен зависеше от Крист. Лекарите го знаеха, дори получаваха — разбира се, на думи — преки указания за това от началника.
Преди около две години дежурният лекар, бивш затворник, дръпна Крист настрана…
— Тук има едно момиче…
— Никакви момичета.
— Чакай. Аз не го познавам. Ето каква е работата.
Лекарят зашепна на ухото на Крист груби, отвратителни неща. Накратко, началникът на едно лагерно учреждение, на някакво лагерно отделение, преследвал секретарката си — „битовачка“, естествено. Лагерният й съпруг отдавна бил пратен в дисциплинарната мина по заповед на началника. Но момичето не пожелало да живее с началника. И ето че сега, пътьом — етапът минаваше покрай болницата, — тя прави опит да се „скатае“ тук, за да се спаси от преследванията. След оздравяване болните от централната болница не ги връщат на старите им места — щяха да я изпратят другаде. Може би някъде, където началникът нямаше да може да я открие.
— Виж какво — рече Крист! — Я да го видя това момиче.
— То е тук. Влез, Лида!
Пред Крист застана ниско русо момиче и смело посрещна погледа му.
Ех, колко хора се бяха изнизали пред очите на Крист. Колко хиляди очи бе разбрал и разгадал. Крист грешеше рядко, много рядко.
— Добре — рече той. — Оставете я в болницата.
Началничето, което бе докарало Лида, хукна да протестира. Но за надзирателите от болницата един младши лейтенант не е кой знае какъв чин. Не го пуснаха в болницата. До полковника — началника на болницата — лейтенантът така и не стигна, успя да проникне само при майора, главния лекар. Едва дочака да го приемат, доложи по какъв въпрос е дошъл. Главният лекар го помоли да не учи лекарите от болницата кой е болен, а кой — не. Освен това защо лейтенантът се интересува толкова много от съдбата на секретарката си? Да помоли в местния лагер да му дадат някоя друга. И ще му я изпратят. С една дума, главният лекар няма повече време. Следващият!…
Лейтенантът си замина с псувни и завинаги изчезна от живота на Лида.
Лида се закрепи в болницата, работеше нещо в кантората, участваше в художествената самодейност. Крист така и не разбра по кой член бе осъдена — никога не се интересуваше от присъдите на хората, с които се бе срещал в лагера.
Болницата беше голяма. Огромна триетажна сграда. Два пъти в денонощието конвоят докарваше смените от лагерната зона — лекари, сестри, фелдшери, санитари, персоналът безшумно се преобличаше в съблекалните, безшумно плъзваше из отделенията на болницата и едва когато стигаше до работните си места, се превръщаше във Василий Фьодорович, Ана Николаевна, Катя или Петя, Васка или Женка, Дългия или Рижавата — в зависимост от длъжността — лекар, сестра, санитар или лице от „външния“ обслужващ персонал.
Тъй като по всяко време от денонощието имаха нужда от него, Крист не се прибираше в лагера. Понякога случайно се срещаха с Лида, усмихваха се един на друг. Всичко това бе преди три години. В болницата вече на два пъти бяха сменени началниците на „частите“. Никой дори не си спомняше как Лида бе попаднала тук. Помнеше единствено Крист. Трябваше да разбере дали и Лида помни.
Решението бе взето и по време на едно общо събрание на персонала Крист се приближи до Лида.
Лагерът не обича сантименталностите, не обича дългите, излишни предговори и обяснения, не обича различните „подходи“.
И Лида, и Крист бяха стари колимчани.
— Слушай, Лида — ти работиш в отчетната част, нали?
— Да.
— Ти ли печаташ документите за освобождаване?
— Да — рече Лида. — Понякога ги печата и началникът. Но той печата лошо, само разваля бланките. Затова всички тези документи ги печатам аз.
— Скоро ще ти дадат моите…
— Честито… — Лида махна някаква невидима прашинка от престилката на Крист.
— Ще печаташ и старите ми присъди — нали има такава графа?…
— Да, има.
— В думата „КРТД“ пропусни буквата „Т“.
— Разбрах — каза Лида.
— Ако началникът забележи, когато му го дадеш за подпис — усмихни се и кажи, че си сбъркала. Развалила си бланката…
— Знам какво да кажа…
Обслужващият персонал вече се строяваше за излизане на работа.
Минаха две седмици и Крист го извикаха, за да му връчат справка за освобождаване — без буквата „Т“.
Двамина негови познати инженери и един лекар отидоха заедно с Крист в паспортния отдел, за да видят какъв паспорт ще му дадат. Или щяха да му откажат като на… Документите се предаваха през едно прозорче, отговорът идваше след четири часа. Крист обядва при един познат лекар без никакво вълнение. Във всички подобни случаи човек трябва да се застави да обядва, вечеря и закусва.
След четири часа през прозорчето изскочи лилавата хартийка на паспорт с валидност една година.
— За една година ли? — попита Крист, недоумявайки и влагайки във въпроса особен, свой смисъл.
През прозорчето се подаде обръснатата физиономия на някакъв военен:
— За една година. В момента нямаме бланки за петгодишни паспорти. Какъвто ви се полага. Ако искате, изчакайте до утре — ще докарат бланки и ще го препишем. Или предпочитате да смените този след една година?
— По-добре да сменя този.
— Разбира се. — Прозорчето се затвори.
Познатите на Крист останаха поразени. Единият инженер нарече Крист голям късметлия, другият съзря в това отдавна чаканото смекчаване на режима — първата лястовица, която непременно, на всяка цена щеше да докара пролетта. Лекарят виждаше в това божията намеса.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Крист не каза нито дума благодарност на Лида. Пък и тя не чакаше. За такова нещо не се благодари. Благодарността е неподходяща дума.
Генадий Петрович Зайцев застъпи на дежурство в девет сутринта, а в десет и половина вече пристигна „етап“ — болни жени. Сред тях бе и онази, за която го бе предупредил Подшивалов — Екатерина Гловацка. Черноока, закръглена, тя допадна на Генадий Петрович, много му допадна.
— Бива ли си я? — попита фелдшерът, когато изведоха болните да се мият.
— Бива си я…
— Тя е… — и фелдшерът прошепна нещо на ухото на доктор Зайцев.
— Какво от това, че е на Сенка? — високо рече Генадий Петрович. — На Сенка или на Венка — за опит пари не вземат.
— Желая успех. От все сърце!
Надвечер Генадий Петрович тръгна на обиколка из болницата. Дежурните фелдшери, познавайки навиците му, наливаха в мензурки необичайни смесици от „тинктура абсенти“ и „тинктура валериани“, приготвяха му ликьор „Светлосиня нощ“ или просто денатуриран спирт. Лицето на Генадий Петрович се зачервяваше все повече и повече, късо подстриганата сива коса не можеше да прикрие алената плешивина на дежурния лекар. В единадесет вечерта Зайцев стигна до женското отделение. То вече беше заключено с железни резета, за да не се намъкнат вътре насилници-криминални от мъжките стаи. Вратата беше с шпионка, имаше и бутон на електрически звънец, който се намираше в помещението на охраната.
Генадий Петрович почука, шпионката „намигна“ и резетата затракаха. Дежурната сестра отключи. Достатъчно добре познаваше слабостите на Генадий Петрович и гледаше на тях със снизхождението на арестант към арестант.
Генадий Петрович мина в процедурната и сестрата му подаде мензурка със „Светлосиня нощ“. Генадий Петрович я гаврътна.
— Извикай ми от днешните тая… Гловацка.
— Ами че тя… — сестрата поклати с укор глава.
— Не е твоя работа. Извикай я…
Катя почука и влезе.
Дежурният лекар сложи резето.
Катя седна на края на кушетката. Генадий Петрович разкопча халата й, подви яката му и зашепна:
— Трябва да те преслушам… Сърцето ти… Твоята завеждаща ме помоли… Аз по френски… без стетоскоп…
Генадий Петрович притисна косматото си ухо до топлата гръд на Катя. Всичко ставаше така, както бе ставало десетки пъти по-рано с други. Лицето на Генадий Петрович се зачерви, той чуваше само глухите удари на собственото си сърце. Прегърна Катя. Внезапно долови някакъв странен и много познат звук. Сякаш някъде наблизо мъркаше котка или ромолеше планински ручей. Генадий Петрович бе прекалено добър лекар — все пак навремето беше асистент на Плетньов.
Собственото му сърце биеше все по-спокойно, все по-тихо. Генадий Петрович избърса изпотеното си чело с вафлената кърпа и отново започна да преслушва Катя. Помоли я да се съблече и тя свали дрехите си, обезпокоена от променения му тон, от тревогата, която прозираше в гласа и в очите му.
Генадий Петрович я преслушваше отново и отново — котешкото мъркане не изчезваше.
Той започна да кръстосва стаята, като щракаше с пръсти, сетне махна резето. Нощната сестра се усмихна съучастнически и влезе.
— Дайте ми историята на заболяването на тази пациентка — рече Генадий Петрович. — Отведете я. Простете ми, Катя.
Генадий Петрович взе папката с историята на заболяването на Гловацка и седна на масата.
— Виждате ли, Василий Калинич — казва на следващата сутрин началникът на болницата на новия партиен секретар, — вие сте млад колимчанин, не сте запознат с всичките подлости на господа политкаторжниците. Ето, прочетете какви ги пише дежурният лекар. Това е рапортът на Зайцев.
Партийният секретар отиде до прозореца, дръпна единия край на пердето и подложи рапорта под лъча светлина, разсеян от дебелия слой лед върху стъклото.
— Е?
— Това, струва ми се, е нещо много опасно…
Началникът се разсмя с цяло гърло.
— Мен — рече той — господин Подшивалов няма да ме преметне.
Подшивалов беше затворник, ръководител на кръжока за художествена самодейност, на „крепостния театър“, както се шегуваше началникът.
— Че какво общо има?…
— Как какво, скъпи ми Василий Калинич! Това момиче — Гловацка — беше в култбригадата. Артистите, нали знаете, се ползват от някаква що-годе свобода. Тя ходи с Подшивалов.
— Така значи…
— Естествено, щом това се разбра, ние я разкарахме от бригадата в дисциплинарна женска мина. В такива случаи, Василий Калинич, ние разделяме любовниците. Който е по-полезен и работата му е по-важна — оставяме го тук, а другия — в дисциплинарна мина…
— Това не е много справедливо. Би трябвало и двамата…
— Съвсем не. Нали целта е да се разделят. Полезният човек остава в болницата. И вълците са сити, и агнетата — цели.
— Тъй, тъй…
— Слушайте по-нататък. Гловацка замина за наказателната мина, а след месец пак ни я карат — пребледняла, болна — те там много добре знаят с какво да се нагълтат — и я записват в болницата. Когато на сутринта научих — наредих да я изпишат по дяволите. Откарват я. След три дни пак ми я водят. Тогава научих, че много я бивало по бродериите — нали те в Западна Украйна всички са майстори — съпругата ми ме помоли да оставя Гловацка в болницата за една седмица — жена ми готви някаква изненада за моя рожден ден — бродерия ли, друго ли, не знам…
Накратко, извиках Подшивалов и му рекох: ако ми обещаеш, че няма да правиш опити да се виждаш с Гловацка — ще я оставя за една седмица. Подшивалов ми се закле и ми благодари.
— И какво? Виждали ли са се?
— Не, не са. Но той сега действа чрез подставени лица. Ето, Зайцев — дума да няма, добър лекар е. Дори прочут навремето. Сега настоява, дори рапорт написал: „Гловацка е с аневризма на аортата“. А все й откриваха невроза на сърцето, стенокардия. От дисциплинарната мина я изпратиха с фалшива диагноза — „порок на сърцето“, но нашите лекари веднага я изобличиха. Зайцев, видите ли, пише, че „всяко по-рязко движение на Гловацка може да доведе до летален изход“. Вижте какви ги измислят!
— Даа — рече партийният секретар, — но нали има и други терапевти, да я бяхте показали на тях.
Началникът и по-рано, преди рапорта на Зайцев, бе пращал Гловацка при други лекари. Всички те послушно бяха констатирали, че е здрава — началникът бе заповядал да се изпише.
На вратата на кабинета се почука. Влезе Зайцев.
— Поне да си бяхте пригладили косата, преди да се явите при началника си.
— Добре — отвърна Зайцев, като оправяше косата си.
— Идвам при вас, гражданино началник, по важен въпрос. Изписват Гловацка. Тя има аневризма на аортата, в тежка форма. Всяко движение…
— Марш оттук! — разкрещя се началникът. — Докъде стигнаха, гадовете! В кабинета ми идват…
След традиционния спокоен обиск Катя си събра багажа, подреди го в арестантската си торба и застана в редиците на „етапа“. Войникът от конвоя извика името й, тя направи няколко крачки и огромната врата на болницата я изплю навън. Пред входа чакаше покрит с брезент камион. Задният капак бе свален. Медицинската сестра, която бе в каросерията, протегна ръка на Катя. От гъстата мразовита мъгла изникна Подшивалов. Той махна на Катя с ръкавицата си, момичето му се усмихна спокойно и весело, протегна длан към медицинската сестра и скочи в колата.
На часа нещо жегна Катя в гърдите и губейки съзнание, тя видя за последен път изкривеното от страх лице на Подшивалов и заскрежените прозорци на болницата.
— Занесете я в приемното отделение — нареди дежурният лекар.
— Най-добре ще е направо в моргата — рече Зайцев.
Да, Голубев принесе тази кървава жертва. Парчето месо бе изрязано от тялото му и хвърлено в краката на всемогъщия бог на лагерите. За да умилостиви бога. Да го умилостиви или да го излъже? Животът повтаря Шекспировите сюжети по-често, отколкото си мислим. Нима лейди Макбет, Ричард III и Клавдий са само образи от средновековието? Нима Шейлок, който е искал да отреже от тялото на венецианския търговец един фунт живо човешко месо — нима той е само приказка? Разбира се, подобният на червей израстък на сляпото черво, този рудиментарен орган, тежи по-малко от един фунт. Разбира се, жертвата бе принесена в условията на пълна стерилност. И все пак… Рудиментарният орган се бе оказал съвсем не рудиментарен, а необходим, действащ, спасителен…
Краят на годината изпълва живота на затворниците с безпокойство. То обземаше всички, които не бяха сигурни за местата си (а кой арестант може да е сигурен за своето място?) — разбира се, ставаше дума за петдесет и осми член, спечелили след дългогодишна работа в забоите, сред глад и студ призрачното, крехко щастие да работят няколко месеца, няколко седмици по специалността си или като „обслужващ персонал“ — счетоводител, фелдшер, лекар, лаборант — всеки, който се бе домогнал до длъжност, предназначена за волнонаемни (а волнонаемни нямаше) или за „битоваци“ — а „битоваците“ не си падаха по тази „привилегирована“ работа, понеже винаги можеха да се уредят на нея, поради което пиянстваха, а правеха и по-лоши неща.
На щатните длъжности работеше петдесет и осми член и работеше добре. Отлично. И безнадеждно. Понеже щеше да дойде комисия, щеше да ги открие, да ги свали от длъжност, а и началникът щеше да получи мъмрене. И началникът не желаеше да си разваля отношенията с тази сериозна комисия, затова предварително махаше всички, на които не им се полагаше да заемат тези „привилегировани“ длъжности.
Свестният началник чака комисията да пристигне. Нека да поработи сама — да свали от длъжност когото успее и да го разкара по етапен ред. Това е проста работа, но на когото му се размине, той ще остане за дълго — за цяла година, до идния декември. Или най-малкото за половин година. По-лошите, по-глупавите началници сами отстраняваха от длъжност, без да дочакат идването на комисията, за да рапортуват, че всичко е наред.
Най-лошите и най-неопитните началници честно изпълняваха заповедите на висшето началство и не допускаха петдесет и осми член до никаква друга работа освен с кирка и ръчна количка, трион и брадва.
При такива началници работата върви най-зле. Тези началници бързо ги снемат от длъжност.
Та масовите акции на комисиите се провеждаха в края на годината — висшето началство си имаше свои недостатъци що се отнася до контрола и се стараеше да ги ликвидира в края на годината. И пращаше комисии. А някои идваха лично. Лично. Трупаха им се командировъчни, а и „обектите“ не оставаха без личен надзор — имаше къде да се сложи чавка, че е изпълнено, дори просто да се поразтъпчат, да се поразходят, понякога — за да покажат нрава си, силата си, величието си.
Всичко това се знаеше както от затворниците, така и от началниците — от малките до най-големите, с големи звезди по пагоните. Тази игра не бе нова — един добре познат обред. И все пак вълнуващ, опасен и неотвратим.
Едно такова декемврийско посещение можеше да съсипе живота на мнозина и бързо да вкара в гроба довчерашните щастливци. След такива посещения за никого в лагерите не настъпваха промени към по-добро. Очакваха ги само неприятности.
Още от снощи плъзнаха слухове, лагерни „партенки“, същите онези „партенки“, които винаги се сбъдваха. Разправяха, че пристигнало някакво началство с цял камион „бойци“ и със затворнически автобус, „черен гарван“, за да откарат плячката си в каторжните лагери. Местното началство се засуети, големите започнаха да изглеждат дребни в сравнение с господарите на живота и смъртта — някакви непознати капитани, майори и подполковници. Подполковниците се криеха някъде навътре в кабинетите. Капитаните и майорите тичаха по двора с някакви списъци и в тези списъци сигурно беше и името на Голубев. Той чувстваше това, знаеше го. Но все още не съобщаваха нищо, никого не викаха. Още не бяха „отписали“ никого от зоната.
Преди около половин година, по време на поредното идване на затворническия автобус в селището и поредния лов на хора, Голубев, когото тогава го нямаше в списъците, беше близо до портала, до един затворник-хирург. Хирургът работеше в малката болница не само като хирург, а лекуваше всякакви болести.
Натикваха в автобуса поредната група хванати, заловени, разобличени арестанти. Хирургът се сбогуваше със свой приятел — човека го откарваха.
А Голубев стоеше до хирурга. И когато колата се заклатушка сред облаци прах, когато се скри в планинската клисура, хирургът рече, като гледаше Голубев право в очите, каза за приятеля си, заминал към своята гибел: „Никой не му е крив. Остър пристъп на апандисит — и щеше да остане тук.“
Голубев добре запомни тези думи. Запомни не мисълта, не съдържанието. Това бе зрителен спомен: твърдият поглед на хирурга, облаците прах…
— Търси те нарядчикът — дотича някой, и Голубев видя нарядчика.
— Стягай се! В ръцете на нарядчика имаше лист, списък — не беше голям.
— Ей сега — рече Голубев.
— Ще дойдеш на портала.
Но Голубев не отиде там. Хванал се с две ръце за дясната половина на корема, той започна да стене и се помъкна към санитарната част.
На прага застана хирургът, същият онзи хирург, и в очите му проблесна нещо, някакъв спомен. Може би облакът прах, забулващ автомобила, в който откарваха приятеля му.
Прегледът бе кратък.
— В болницата. И ми пратете операционната сестра. За асистент ми извикайте лекаря от селището за волнонаемни. Спешна операция.
В болницата, на около два километра от зоната, Голубев го съблякоха, измиха го и го записаха.
Двама санитари го въведоха в операционната и го сложиха да легне на масата. Вързаха го с платнени ленти.
— Сега ще ти направим инжекция — чу той гласа на хирурга. — Но ти, струва ми се, си юнак.
Голубев мълчеше.
— Отговаряй! Сестра, поприказвайте с болния.
— Боли ли?
— Боли.
— Винаги е така при местна анестезия — чуваше Голубев гласа на хирурга, който обясняваше нещо на асистента. — Само името му е обезболяване. Ето той…
— Потърпи още малко!
Голубев потръпна с цялото си тяло от острата болка, ала тя почти на часа се притъпи. Хирурзите заприказваха нещо един през друг, весело, високо. Операцията привършваше.
— Е, махнахме ти апендикса. Сестра, покажете на болния неговото парче месо. Виждаш ли го? — сестрата приближи до лицето на Голубев змиеподобното парче черво, дълго колкото половин молив.
— Според инструкцията болният трябва да види, че не са го разрязали напразно, че израстъкът наистина е махнат — обясняваше хирургът на волнонаемния си асистент. — Ето че изкарахте една малка практика.
— Много съм ви благодарен за изнесения урок — каза волнонаемният лекар.
— Урок по хуманност, по човеколюбив — мъгляво рече хирургът, докато си сваляше ръкавиците.
— Ако пак се появи нещо подобно, непременно ме извикайте — каза волнонаемният лекар.
— Ако се появи нещо подобно — непременно ще ви извикам — рече хирургът.
Санитарите и оздравяващите болни със закърпени бели престилки внесоха Голубев в болничната стая. Следоперационната беше малка, но в болницата се правеха, малко операции и сега там лежаха не хирургични болни. Голубев лежеше по гръб, като внимателно докосваше бинта, намотан като набедрена превръзка на индийски факир или на някой йога. Беше виждал такива рисунки в списанията от своето детство, а сетне почти през целия си живот не знаеше — съществуват ли в действителност такива факири или йоги. Но мисълта за йогите само се плъзна през мозъка му и изчезна. Волевото напрежение, нервното напрежение спадаше и тялото на Голубев бе обзето от приятното чувство за изпълнен дълг. Всяка клетка на организма му пееше, тананикаше си нещо весело. Това бе почивка за няколко дни. Голубев засега се беше спасил от изпращането в каторжната неизвестност. Това бе отсрочка. Колко дни зараства раната? Седем-осем. Значи след две седмици отново го очакваше опасност. Две седмици беше много време, едва ли не цяло хилядолетие — време, достатъчно да се подготви за нови изпитания. Но нали времето за зарастване, тези седем-осем дни, са по учебник, при първично заздравяване, както казаха лекарите. Ами ако раната гнояса? Ако лепенката, която я предпазва, се отлепи от кожата по-рано, отколкото трябва? Голубев внимателно опипа лепенката — твърдата, вече засъхваща, пропита с гуми-арабика марля. Опипа я през бинта. Да… Това е последният изход, резервът, още няколко дни, а може би и месеци. Ако стане нужда. Голубев си спомни голямата болнична стая в мините, където бе лежал преди около година. Там едва ли не всички болни нощем размотаваха превръзките си, посипваха раните със спасителната мръсотия, истинска мръсотия от пода, разкървавяваха ги, разчопляха ги. Тогава тези нощни превръзки будеха у новака Голубев учудване, едва ли не презрение. Ала мина година и той започна да разбира постъпките на болните, вече почти им завиждаше. Сега можеше да се възползва от тогавашния си опит. Голубев заспа и се събуди от това, че нечия ръка повдигна одеялото от лицето му. Голубев винаги спеше, както се спи в лагерите — завит презглава, мъчейки се преди всичко да се стопли и да си запази главата. Над Голубев се наведе нечие много красиво лице — с мустачки и с къса прическа. Накратко, главата никак не приличаше на арестантска и когато отвори очи, Голубев си помисли, че това е някакъв спомен, като йогите, или сън — може би страшен, а може би не.
— Левандур — разочаровано изхриптя човекът, покривайки лицето на Голубев с одеялото. — Левандур. Няма хора[49].
Но Голубев отметна одеялото с немощните си пръсти и погледна човека. Човекът го познаваше, също и Голубев него. Безспорно. Но да не бърза, да не бърза да го разпознава. Трябва да си припомни добре. Да си спомни всичко. И Голубев си спомни. Човекът с късата прическа беше… Ето, сега той ще се съблече до прозореца и Голубев ще види на гърдите му сплетени на топка змии. Човекът се обърна и сплетените змии застанаха пред погледа на Голубев. Това беше Кононенко — криминален, с когото Голубев бе лежал преди няколко месеца в етапния затвор, убиец с много присъди, прочут престъпник, който вече няколко години „се скатаваше“ по болниците и следствените затвори. Щом наближеше времето да го изпишат, Кононенко убиваше някого, все едно кого, някой „левак“ — удушаваше го с пешкир. Пешкирът, затворническият пешкир, бе любимото оръдие за убийство на Кононенко, негов авторски почерк. Арестуваха го, завеждаха ново дело, отново го осъждаха, прибавяха нови двадесет и пет години към стотиците, които вече трябваше да излежава. След съда Кононенко гледаше да се озове в болницата, да си „почине“, сетне отново убиваше и всичко започваше отначало. По онова време криминалните вече не ги разстрелваха. Можеше да бъдат разследвани само „враговете на народа“, тези по петдесет и осми член.
Сега Кононенко е в болницата — спокойно размишляваше Голубев, а всяка клетка от тялото му пееше радостно и не се страхуваше от нищо — вярваше в късмета си. Сега Кононенко е в болницата. Минава през болничния „цикъл“ на зловещите си превъплъщения. Утре, а може би вдругиден по програмата на Кононенко предстоеше поредното убийство. Дали не бяха напразни всички стремежи на Голубев — операцията, огромното напрежение на волята. Кононенко може да избере тъкмо него, Голубев, за поредна жертва. Може би не трябваше да се измъква от изпращането в каторжните лагери, където прикрепваха квадратно парче плат на гърба с петцифрен номер и раздаваха дрехи на черни и бели ивици. Но за сметка на това там не бият, не крадат от „мамбото“. Няма ги и безбройните кононенковци.
Леглото на Голубев беше до прозореца. Кононенко лежеше срещу него. А до вратата, с крака към краката на Кононенко, лежеше още един болен. Голубев добре виждаше лицето му, не трябваше да се извръща, за да го види. И него го познаваше. Това бе Подосенов, постоянен клиент на болницата.
Вратата се отвори и влезе фелдшерът с лекарствата.
— Казаков! — провикна се той.
— Тук! — обади се Кононенко и се надигна.
— Има бележка за теб — фелдшерът му подаде сгънато на няколко пъти листче.
„Казаков ли? — тази мисъл пулсираше в мозъка на Голубев. — Но това не е Казаков, а Кононенко.“
И изведнъж Голубев разбра всичко, по тялото му изби студена пот.
Работата се оказа много по-лоша. Никой от тримата не грешеше. Това беше Кононенко — „сухар“, както викат криминалните на такива, сменили името си, и под чуждото име Казаков, с присъдите на Казаков, Кононенко бе записан вместо него в болницата[50]. Това беше още по-лошо, още по-опасно. Ако Кононенко си беше Кононенко, негова жертва можеше да бъде Голубев или някой друг. Имаше възможност за избор, съществуваше някакъв шанс, възможност за спасение. Но ако Кононенко вече е Казаков — тогава за Голубев нямаше спасение. Ако Кононенко заподозре нещо — Голубев щеше да умре.
— Ти какво, да не си ме срещал по-рано? Какво ме гледаш като змия жертвата си? Или както жертвата гледа змия? Как е по-правилно да се каже според вас, учените?
Кононенко седеше на дървеното столче пред леглото на Голубев и късаше бележката на ситни парченца с коравите си, големи пръсти. Късчетата хартия падаха върху одеялото.
— Не, не съм те срещал — изхриптя Голубев и пребледня.
— Много добре, че не си ме срещал — рече Кононенко, докато откачаше пешкира от гвоздея, забит в стената над леглото и го размаха пред лицето на Голубев. — Щото вчера се канех да удуша ей тоя „доктор“.
Той кимна към Подосенов и лицето на онзи застина от безмерен ужас.
— Знаеш ли го какви ги върши — весело говореше Кононенко, като сочеше с пешкира към Подосенов. — В пикнята си — ей го къде е бурканчето, под леглото му — прибавя от собствената си кръв… Одраска сй пръста и капне една капка в пикнята. Начетен. Цял доктор. Заключителен лабораторен анализ: в урината има кръв. И нашият „доктор“ остава в болницата. Е, кажи ми, такъв човек заслужава ли да живее, или не?
— Не знам — рече Голубев.
— Не знаеш ли? Знаеш. А вчера те донесоха тебе. Ти беше с мен в етапния затвор, нали? Преди тогавашната ми присъда. Тогава се казвах Кононенко…
— Нито съм те чувал, нито съм те виждал — каза Голубев.
— Не е вярно, виждал си ме. Затова реших. Вместо „доктора“ — тебе да очистя. Той какво е виновен? — Кононенко посочи към бледото лице на Подосенов, което бавно, много бавно бе започнало отново да поруменява. — Какво е виновен той — спасява си живота. Както и ти. Или например аз…
Кононенко кръстосваше стаята, като пресилваше от длан на длан парченцата от получената бележка.
— И щях да ти видя сметката, да те пратя на луната, окото ми нямаше да мигне. Ама фелдшерът ми донесе бележка, разбираш ли… Трябва бързо да се измъквам оттук. В мината кучетата[51] избиват нашите. Викат на помощ всички апаши, дето сме в болницата. Не познаваш ти нашия живот… Не го познаваш, левако!
Голубев мълчеше. Знаеше го този живот. Като левак, разбира се — отстрани.
Следобед Кононенко го изписаха и той завинаги изчезна от живота на Голубев.
Докато третото легло стоеше празно, Подосенов успя да се прехвърли на края на леглото на Голубев, седна в краката му и зашепна:
— Казаков ще ни удуши, непременно ще удуши и двама ни. Трябва да кажем на началството…
— Я върви на майната си — рече Голубев.
Бригадата ни бе посетена лично от ФЬОДОРОВ. Както винаги при приближаването на началството, колелата на ръчните колички се завъртяха по-бързо, ударите на кирките станаха по-чести, по-силни. Впрочем малко по-бързо, малко по-силни — тук работеха стари лагерни вълци, готови да плюят на всякакво лагерно началство, пък и нямаха сили. Ускоряването на темпото на работа бе само страхливо следване на традицията, а може би и уважение към собствения бригадир — иначе биха го обвинили в заговор, биха го свалили от длъжност, биха го осъдили, ако бригадата спре да работи. Безсилното желание да се намери повод за почивка би било изтълкувано като демонстрация, като протест. Колелата на ръчните колички се въртяха по-бързо, но това бе повече от учтивост, отколкото от страх.
ФЬОДОРОВ, чието име се повтаряше от десетки изгорени, напукани от вятъра и глада устни, беше инспектор на районния отдел в мината. Приближаваше се до забоя, в който работеше нашата бригада.
Малко са зрелищата на този свят, които да са толкова изразителни, колкото наредените една до друга фигури на лагерното началство — с червени муцуни, охранени, тромави, натежали от собствената си сланина, с греещи като слънца нови-новенички, смърдящи къси овчи кожуси, с везани якутски кожени калпаци и с ръкавици с дълги маншети с ярка бродерия — и фигурите на „мършите“, на облечените в дрипи „фитили“ със стърчащи фъндъци вата от износените памуклийки, „мърши“ с еднакви мръсни кокалести лица и гладен блясък в хлътналите очи. Подобни композиции бяха всекидневни, ежечасни — и в „етапните“ вагони „Москва — Владивосток“, и в прокъсаните лагерни палатки от най-обикновен брезент, в които затворниците зимуваха на полюса на студа, без да се събличат, без да се мият, където косите замръзваха за стените на палатките и където беше невъзможно човек да се стопли. Покривите на тези палатки бяха надупчени — по време на близките взривове в забоите камъните попадаха в палатките, а един голям скален къс така си и остана в нашата палатка — седяхме на него, ядяхме, деляхме си хляба…
ФЬОДОРОВ вървеше из забоя, без да бърза. С него имаше още хора, също с къси кожуси — не ми бе съдено да разбера кои са.
Беше пролет — неприятно време, когато леденостудената вода блика отвсякъде, а още не ни бяха раздали летните гумени цървули. Всички бяхме обути като за през зимата — с платнени „ботуши“, съшити от стари ватени панталони, с подметки от същия материал — те подгизваха още след първите десет минути работа. Пръстите на краката — измръзнали, кървящи — ни боляха непоносимо. През първите седмици с цървулите не беше никак по-добре — гумата лесно пропускаше студа на вечно замръзналата почва и тъпата болка ни подлудяваше.
ФЬОДОРОВ се разходи из забоя, попита нещо и бригадирът ни, почтително превит, му отговори; ФЬОДОРОВ се прозя и златните му, добре направени зъби отразиха слънчевите лъчи. Слънцето вече се беше издигнало нависоко — предполагаше се, че ФЬОДОРОВ е излязъл на разходка след нощна работа. Той отново попита нещо.
Бригадирът ме извика — току-що бях докарал празната количка като стар извозвач — дръжките стърчаха нагоре, за да си почиват ръцете, с колелото напред — и аз се приближих до началството.
— Ти ли си Шаламов? — попита ФЬОДОРОВ.
Вечерта ме арестуваха.
Раздаваха ни лятното облекло — рубашка, памучен панталон, партенки, гумени цървули — беше един от важните дни в живота на затворниците. През друг, още по-важен есенен ден, раздаваха зимните дрехи. Раздаваха каквото се случи — напасването по „размер“ и „ръст“ ставаше в бараката, по-късно.
Дойде моят ред и домакинът рече:
— Тебе те вика Фьодоров. Когато се върнеш — тогава ще ти дам…
Не разбрах веднага истинския смисъл на думите му.
Непознат цивилен ме заведе в покрайнините на селището, където се намираше малката къщурка на инспектора от районното отделение.
Стоях в здрача пред тъмните прозорци на къщата на Фьодоров, дъвчех някаква ланшна сламка и не мислех за нищо. До стената на къщата имаше хубава пейка, но затворниците нямаха право да сядат на пейките на началството. Галех и почесвах под ватенката си своята суха като пергамент, напукана, мръсна кожа и се усмихвах. Бях сигурен, че ме очаква нещо хубаво. Обзе ме странно чувство на облекчение, почти на щастие. Утре и вдругиден нямаше да трябва да ходя на работа, да размахвам кирката, да блъскам тези проклети камъни, когато от всеки удар тънките като канап мускули потръпват.
Знаех, че всеки момент мога да получа нова присъда. Много добре познавах лагерните традиции в това отношение. През 1938 година, през тази страшна колимска година, „завеждаха дела“ срещу всички, чиито присъди бяха малки и изтичаха. Винаги правеха така. Тук, в наказателната зона на Джелгала, пристигнах като „престоял“. Присъдата ми бе изтекла през януари четиридесет и втора, но не ме освободиха, а бях „оставен в лагера до края на войната“, както хиляди, десетки хиляди други. До края на войната! Беше трудно да се изкара един ден, да не говорим за година. Всички „престояли“ ставаха обект на повишено внимание от страна на следствените власти. Усилено ми бяха „фабрикували дело“ и в Аркагала, откъдето бях пристигнал в Джелгала. Ала не успяха. Само ме прехвърлиха в наказателната зона, което, разбира се, само по себе си беше зловещ признак. Но защо да се измъчвам с мисли за нещо, което не мога да променя?
Знаех, естествено, че трябва да съм извънредно внимателен в приказките, в поведението си — нали не бях фаталист. И все пак от това, че знаех, че предвиждах всичко, не се променяше нищо. През целия си живот не можах да се накарам да нарека някой подлец честен човек. И си мисля, че е по-добре да не живееш, щом не можеш да разговаряш с хората или трябва да говориш противоположното на онова, което мислиш.
Какъв е смисълът на човешкия опит — казвах си, седнал на земята под тъмния прозорец на Фьодоров. Какъв е смисълът да знаеш, да чувствуваш, да се досещаш, че този човек е доносник, „певец“, а онзи — подлец, пък хей онзи там — отмъстителен страхливец? Че ми е по-изгодно, по-полезно, по-спасително да съм им приятел, отколкото враг. Или поне — да си трая. Човек непрекъснато трябва да лъже — тях, себе си — и това е непоносимо трудно, много по-трудно, отколкото да се казва истината. Какъв е смисълът на това, щом не мога да променя поведението си, характера си? За какво ми е тогава този проклет „опит“?
В стаята светна лампа, някой дръпна пердето, вратата на къщата се отвори и дневалният ми махна от прага, викаше ме да вляза.
Цялата малка, с нисък таван стаичка — служебният кабинет на инспектора от районния отдел — бе заета от огромно писалище с безброй чекмеджета, отрупано с папки, моливи и тетрадки. Освен писалището в стаята с мъка се бяха побрали и два саморъчно направени стола. На единия, който беше боядисан, седеше Фьодоров. Вторият — без боя, лъснал от стотиците арестантски задници, бе предназначен за мен.
Фьодоров ми посочи стола, зашумоля с бумагите и „делото“ започна…
Съдбата на затворника в лагера може да бъде „пречупена“, т.е. може да бъде променена от три неща: тежка болест, нова присъда или нещо необичайно. В живота ни необичайните, странните неща никак не са малко.
Отслабвайки с всеки изминал ден в забоите на Джелгала, аз се надявах, че ще успея да попадна в болницата и там или ще си умра, или ще позаякна, или ще ме пратят някъде другаде. Падах от умора, от слабост, докато вървях, си влачех краката и най-малката неравност, камъче или тънка греда на пътя ми бяха непреодолими. Но по време на всеки амбулаторен прием лекарят ми сипваше в ламариненото черпаче порция разтвор на калиев хиперманганат и хриптеше, без да ме погледне в очите: „Следващият!“. Калиевият хиперманганат го даваха да се пие срещу дизентерия, мажеха с него измръзванията, раните, изгарянията. Калиевият хиперманганат беше универсално и уникално лечебно средство в лагера. Нито веднъж не ме освободиха от работа — простодушният санитар обясняваше, че „лимитът е изчерпан“. Контролни цифри по буква „В“ — временно освободени от работа — наистина имаше: за всеки лагерен пункт, за всяка амбулатория. На никой не му се искаше да „завишава“ лимита — прекалено мекушавите лекари и фелдшерите-затворници ги очакваше обща работа. Планът беше Молох, който искаше човешки жертви.
През зимата Джелгала бе посетена от голямото началство. Пристигна Драбкин, началникът на колимските лагери.
— Знаете ли кой съм аз? Аз съм най-главният — Драбкин беше млад, назначен съвсем наскоро.
Заобиколен от тълпа телохранители и местни началници, той мина из бараките. В нашата барака все още имаше хора, които не бяха загубили интереса си към разговорите с голямото началство. Някой попита Драбкин:
— Защо държат тук десетки хора без присъди — онези, които отдавна са си ги излежали?
Драбкин бе подготвен за този въпрос:
— Нима нямате присъда? Не са ли ви чели, че сте задържани до края на войната? Тъкмо това е присъдата. Това означава, че трябва да се намирате в лагера.
— За неопределено време?
— Не прекъсвайте началника, който говори с вас. Ще ви освобождават по препоръка на местното началство. Нали знаете, с такива характеристики — и Драбкин направи неопределен жест с ръка.
А колко тревожна тишина имаше зад гърба ми, колко прекъснати разговори при приближаването на ОБРЕЧЕНИЯ, колко съчувстващи погледи — не усмивки и, разбира се, не насмешка — хората от нашата бригада отдавна бяха отвикнали да се усмихват. Мнозина знаеха, че Кривицки и Заславски бяха „пуснали“ нещо срещу мен. Мнозина ми съчувствуваха, но се страхуваха да го покажат — да не би да ги завлека със себе си, ако съчувствието бъде прекалено явно. По-късно научих, че бившият учител Фертюк, поканен от Заславски за свидетел, категорично отказал и на Заславски му се наложило да свидетелствува с постоянния си партньор Кривицки. Две свидетелски показания — това беше минимумът, който се изискваше по закон.
Когато си останал без сили, когато си отслабнал — неудържимо ти се иска да се биеш. Това чувство — разпалеността на слабия — е познато на всеки затворник, който някога е гладувал. Гладните се бият не като хора. Те се засилват, за да нанесат удар, гледат да блъснат с рамо, да ухапят, да подложат крак, да стиснат за гърлото… Има безброй причини да пламне една караница. Затворника го дразни всичко: и началството, и предстоящата работа, и студът, и тежките инструменти, и другарят му, който стои до него. Арестантът спори с небето, с лопатата, с камъка и с онова живо същество, което се намира до него. И най-малкият спор е готов да прерасне в кървава битка. Но затворниците не пишат доноси. Доносите се пишат от такива като Кривицки и Заславски. Това също е отзвук от тридесет и седма година.
„Той ме нарече глупак, а аз написах, че иска да отрови правителството. Квит сме! Той на мене — цитат, аз на него — заточение.“ Дори не заточение, ами затвор или смъртна присъда.
Специалистите по тази част, такива като Кривицки и Заславски, често пъти също попадат в затвора. Това значи, че някой е използвал собственото им оръжие.
Преди Кривицки бил заместник-министър на отбранителната промишленост, а Заславски — автор на очерци в „Известия“. Неведнъж бях бил Заславски. За какво ли? Понеже хитруваше, все гледаше да носи дънера откъм по-тънката страна, вместо от по-дебелата, за това, че докладваше на бригадира или на Кривицки, неговия заместник, за всички разговори в звеното. Не ми се беше случвало да налагам Кривицки — работехме в различни звена, но го мразех — заради особената роля, която играеше в бригадата, за постоянното му безделничене по време на работа, за вечната му „японска“ усмивка.
— Какво е отношението на бригадира към вас?
— Добро.
— С кого от бригадата отношенията ви са лоши?
— С Кривицки и Заславски.
— Защо?
Обясних, доколкото можах.
— Е, това са глупости. Ще запишем така: лоши са отношенията с Кривицки и Заславски, защото е имало спречквания по време на работа.
Подписах се.
Късно през нощта вървяхме с войника от конвоя към лагера, но не към бараката, а по посока на ниската сграда встрани от зоната, към лагерния изолатор.
— Имаш ли багаж в бараката?
— Не. Всичко е на гърба ми.
— Толкова по-добре.
Разправят, че разпитът е борба между две воли: на следователя и на обвиняемия. Сигурно е така. Но как да се говори за волята на човек, който е измъчван от постоянен глад, студ и тежка работа в продължение на много години — когато клетките на мозъка му са изсушени и са загубили качествата си. Влиянието на продължителното, години наред гладуване върху човешката воля, върху душата, е много по-различно от това на някоя затворническа гладна стачка или изтезание чрез глад, довели до необходимостта от изкуствено хранене. В тези случаи човешкият мозък още не е разрушен, духът още е силен. Духът все още може да ръководи тялото. Ако Димитров го бяха подготвяли за съд колимските следователи, светът не би познавал Лайпцигския процес.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
— Е, и какво сега?
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Най-важното е да концентрираш остатъците от разума си, да се досетиш, да разбереш, да научиш, че доноса срещу теб биха написали единствено Заславски и Кривицки. (По чие нареждане? По чий план, според какви контролни цифри?) Виж как следователят застана нащрек и как столът му изскърца веднага щом ти спомена тези две имена. Бъди настоятелен — поискай им отвод! Отвод на Кривицки и Заславски! Победиш ли — ще си „свободен“. Отново ще си в бараката, на „свобода“. На часа приказката ще свърши, също и радостта от свободата, тъмният уютен карцер, в който светлината и въздухът проникват единствено през пролуката под вратата — и ще се започне: бараката, разводът за работа, кирката, ръчната количка, сивите камъни, ледената вода. Кой път е правилният? Къде е спасението? Къде е успехът?
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
— Е, и какво сега? Искате ли по ваш избор да извикам тук десет свидетели от вашата бригада? Назовете които и да е имена. Ще ги прекарам през кабинета си и всички те ще свидетелствуват срещу вас. Така ли е? Гарантирам ви, че е така. Та ние с вас не сме вчерашни.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Наказателните зони се отличават с музикалността на своите имена: Джелгала, Златисти… Местата за тези зони се избират специално. Лагерът на Джелгала се намира на висок хълм — забоите на мината са долу, в клисурата. Това означава, че след многочасовия изнурителен труд хората ще пълзят по заледените, изсечени в снега стъпала, ще се вкопчват в проскубаните, заскрежени храстчета, ще лазят с последни сили нагоре, мъкнейки със себе си дърва — ежедневната порция дърва за отопляване на бараката. Естествено началникът, избрал мястото за наказателната зона, е разбирал всичко това. Разбирал е и друго: че надолу по склона може да бъдат изтъркулвани, запокитвани онези, които се опъват, които не искат или не могат за излязат на работа, и точно така се правеше по време на утрешните „разводи“ в Джелгала. Яките надзиратели хващаха за ръцете и краката онези, които не излизаха сами, залюляваха ги и ги хвърляха надолу. Там ги очакваше един кон, впрегнат във влачило. Връзваха „отказчиците“ за влачилото и така ги караха до местоработата.
Може би човекът затова е станал човек, защото физически е бил по-силен, по-издръжлив от което и да е животно. Такъв си е останал и днес. От това, че главите им щяха да се удрят в земята два километра по пътищата на Джелгала, хората не умираха. Пък и нали конете не могат да препускат с влачилото.
Благодарение на тези топографски особености в Джелгала с лекота се извършваха така наречените „разводи без последния“ — когато арестантите сами бързаха да се сурнат, да се изтърколят надолу, без да чакат надзирателите да ги запокитят в бездната. Другаде „разводите без последния“ обикновено се правеха с помощта на кучета. Джелгалските кучета не участвуваха в разводите.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Беше пролет и не бе чак толкова лошо да се седи в карцера. По онова време вече бях минал и през изсечения в скалите, във вечно замръзналата почва карцер на Кадикчан, и през изолатора в „Партизанин“, където надзирателите нарочно бяха изскубали целия мъх, с който бяха уплътнени пролуките между дървените трупи. Бях лежал в построения от сурови трупи на лиственици, заскрежен и пълен с ледена пара карцер на мината „Спокойни“, също и в карцера на „Чорное озеро“, където вместо под имаше ледена вода, а вместо нар — тясна пейка. Арестантският ми опит бе много богат — можех да спя и на тясна пейка, можех да сънувам, без да падам в леденостудената вода.
Лагерната етика позволява началството да бъде лъгано, да му се разправят врели-некипели по време на работа — да се лъже в измерванията, в пресмятането, в качеството на извършеното. Може да се хитрува, да се лъже при всяка една дърводелска работа. Само едно нещо е прието да се прави както трябва — да се строи лагерният изолатор. Бараката за началството може да бъде построена небрежно, но затворът за арестантите трябва да е без пролуки, качествен. „Нали ние ще лежим вътре.“ И макар тази традиция да се култивира предимно от криминалните — в нея има някакво рационално зърно. Но това е на теория. На практика клиновете и мъха за уплътнение са навсякъде и лагерният изолатор не прави изключение.
Карцерът в Джелгала беше специален — без прозорец, като по този начин напомняше прочутите „сандъци“ на Бутирския затвор. Пролуката под вратата, която водеше към коридора, бе вместо прозорец. Цял месец изкарах там на карцерна дажба — триста грама хляб и канче вода. На два пъти през това време дневалният на изолатора ми даде по паница чорба.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Прикривайки носа си с напарфюмирана кърпичка, следователят Фьодоров благоволи да разговаря с мен:
— Не искате ли вестник — ето, вижте, Коминтернът е разпуснат. Ще ви бъде интересно да прочетете това.
Не, това не ми беше интересно. Виж, да имаше една цигара.
— Ще ме прощавате. Не пуша. Ето, вижте — обвиняват ви, че сте възхвалявали оръжието на хитлеристите.
— Какво значи това?
— Е, значи, че сте се изказвали одобрително за немското настъпление.
— Не знам почти нищо. От години не съм виждал вестник. От шест години.
— Е, това не е най-важното. Веднъж сте казали, че стахановското движение в лагера е фалш и лъжа.
В лагера съществуваха три вида дажби — „котлова храна“ за затворниците: стахановска, ударна и производствена. Отделно наказателната, следствената и етапната. Дажбите се различаваха по количеството хляб и по качеството на храната. В съседния забой минният инженер бе отмерил разстояние — норма за всеки работник и бе прикрепил в края цигара от махорка. Успееш ли да извозиш грунта до отбелязаното място — значи си стахановец, цигарата е твоя.
— Ето как стояха нещата — рекох. — Според мен това е извращение.
— После сте казали, че Бунин е велик руски писател.
— Той наистина е велик руски писател. Може ли да получа присъда за тези мои думи?
— Можете. Той е емигрант. Враг-емигрант.
„Делото“ потръгна, Фьодоров беше весел, подвижен.
— Виждате ли как се държим с вас? Нито една груба дума. Обърнете внимание — никой не ви бие, както през тридесет и осма година. Никакъв натиск.
— Ами дажбата от триста грама хляб на денонощие?
— Заповед, драги, заповед. Нищо не мога да направя. Заповед. Това е следствена дажба.
— А килията без прозорец? Ами че аз ще ослепея, при това нямам какво да дишам.
— Без прозорец ли? Не може да бъде. Все отнякъде влиза светлина.
— От пролуката под вратата.
— Ето, виждате ли.
— През зимата тя щеше да е застлана с пара.
— Но нали сега не е зима.
— И това е вярно. Вече не е зима.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
— Слушайте — рекох. — Аз съм болен. Останал съм без сили. Много пъти съм се обръщал за помощ в медицинския пункт, но нито веднъж не ме освободиха от работа.
— Напишете заявление. Това ще има значение за съда и следствието.
Посегнах към най-близката писалка — върху бюрото имаше много, с най-различни размери.
— Не, не, с перодръжката, ако обичате.
— Добре.
Написах, че многократно съм търсил медицинска помощ в амбулаторните зони — почти всеки ден. Беше ми невероятно трудно да пиша — практиката ми в това отношение бе много малка.
Фьодоров приглади парчето хартия.
— Не се безпокойте. Всичко ще бъде според закона.
Още същата вечер ключалките на килията ми изщракаха и вратата се отвори. В ъгъла, върху масата на дежурния, гореше „колимка“ — бензинова лампа, направена от консервена кутия. До масата седеше някакъв човек, облечен с къс кожух и с шапка-ушанка.
— Ела насам.
Приближих се. Човекът се изправи. Беше доктор Мохнач, стар колимчанин, жертва на тридесет и седма година. Отначало бе работил в Колима обща работа, сетне го допуснаха до лекарските задължения. Беше възпитан да се страхува от началството. Много пъти бях ходил при него в амбулаторията на зоната.
— Здравейте, докторе.
— Здравей. Съблечи се. Дишай. Не дишай. Обърни се. Наведи се. Можеш да се обличаш.
Доктор Мохнач седна на масата и написа в слабата светлина на „колимката“:
„Затворникът В. Т. Шаламов е практически здрав. През времето, прекарано в «зоната», не се е обръщал за медицинска помощ към амбулаторията.
Завеждащ амбулаторията доктор Мохнач.“
Прочетоха ми този текст един месец по-късно, на съда.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Следствието вървеше към своя край, а аз все не можех да проумея в какво ме обвиняват. Гладното ми тяло бе като изтръпнало и се радваше, че не трябва да работи. Ами ако отново ме пратят в забоя? Стараех се да прогоня тези тревожни мисли.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
В Колима лятото идва внезапно, прибързано. По време на един от разпитите видях горещото слънце, синьото небе, долових лекия аромат на листвениците. В деретата все още имаше мръсен лед, но лятото не чакаше той да се разтопи.
Разпитът се проточи, ние „уточнявахме“ нещо, войникът от конвоя още не ме беше отвел, а към къщата на Фьодоров вече водеха друг човек. Оказа се, че това е моят бригадир Нестеренко. Той направи крачка към мен и рече глухо: „Принудиха ме, разбираш ли, принудиха ме“ — и изчезна зад вратата на къщата на Фьодоров.
Нестеренко бе писал заявлението срещу мен. Свидетели бяха Заславски и Кривицки. Но Нестеренко едва ли някога бе чувал за Бунин. И ако Заславски и Кривицки бяха подлеци, Нестеренко ме беше спасил от гладна смърт, когато ме взе в бригадата си. Бях не по-лош и не по-добър от който и да е друг работник. И нямах зъб на Нестеренко. Бях чувал, че той излежава вече трета присъда, че е стар соловчанин. Беше много опитен бригадир — разбираше не само от работата, разбираше и гладните хора — не съчувствуваше, а именно разбираше. Това не всеки бригадир го можеше. Във всички бригади след вечеря се раздаваше допълнително — черпаче рядка чорбица, от остатъците. Обикновено бригадирите даваха тези черпаци на онези, които през този ден са работили по-добре — този начин официално се препоръчваше от лагерното началство. Раздаването на допълнителното ставаше публично, едва ли не тържествено. Допълнителното се използуваше и за производствени, и за възпитателни цели. Не винаги онзи, който работеше повече от всички, работеше по-добре. И не винаги на най-добрите им се сърбаше чорбица.
В бригадата на Нестеренко допълнителното се даваше на най-гладните — разбира се, по преценка и по заповед на бригадира.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Веднъж изкопах в шурфа огромен камък. Явно нямаше да имам сили да го измъкна сам. Нестеренко видя това, мълком скочи при мен, подхвана камъка с кирката и го избута нагоре…
Не исках да повярвам, че той е написал заявлението против мен. Впрочем…
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Разправяха, че миналата година от същата бригада били осъдени от трибунала двама души — Йожиков и три месеца по-късно Исаев — бивш секретар на един от сибирските областни партийни комитети. А свидетелите бяха все същите — Кривицки и Заславски. Не бях обърнал внимание на тези приказки.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
— Подпишете ето тук. И тук.
Не се наложи да чакам дълго. На двадесети юни вратите се отвориха и ме изведоха на горещата кафява земя, под ослепителното, парещо слънце.
— Вземи си вещите — обувките, фуражката. Отиваш в Ягодное.
— Отиваш?
Двама войници ме разглеждаха внимателно.
— Няма да стигне — рече единият. — Няма да го вземем.
— Тоест как няма да го вземете — каза Фьодоров. — Ще се обадя в опергрупата.
Тези войници не бяха истински конвой, предварително поръчан с наряд. Двамата оперативни работници се връщаха в Ягодное — осемнадесет километра през тайгата — и пътьом трябваше да ме отведат в затвора на Ягодное.
— Е, ами ти какво ще кажеш? — попита ме единият оперативен работник. — Ще стигнеш ли?
— Не знам.
Бях съвършено спокоен. И нямаше закъде да бързам. Слънцето бе прекалено силно — бузите ми, отвикнали от ярката светлина, от чистия въздух, изгоряха. Седнах до едно дърво. Беше приятно да се поседи навън, да се вдъхне прекрасният, живителен въздух, ароматът на разцъфналите шипкови храсти. Зави ми се свят.
— Е, да тръгваме.
Навлязохме в яркозелената гора.
— Можеш ли да вървиш по-бързо?
— Не.
Бяхме изминали безброй крачки. Клоните ме шибаха през лицето. Препъвайки се в корените на дърветата, криво-ляво се измъкнах на една поляна.
— Хей, слушай — рече ми по-възрастният оперативен работник. — Каним се да ходим на кино в Ягодное. Прожекцията започва в осем. В клуба. Сега е два. Това е първият ни почивен ден за това лято. За пръв път от половин година ще сме на кино.
Аз мълчах.
Оперативните работници се посъвещаваха.
— Почини си — рече по-младият и разкопча чантата си. — Ето ти бял хляб. Цял килограм. Яж, почини си — и да вървим. Ако не беше киното — майната му. Ама на — има кино.
Изядох хляба, облизах трохите от дланта си, отпуснах се до един поток и внимателно се напих със студена и чиста планинска вода. И окончателно останах без сили. Беше горещо, единственото ми желание беше да спя.
— Е? Тръгвай!
Аз мълчах.
Тогава те започнаха да ме налагат. Тъпчеха ме, аз виках и криех лице в дланите си. Впрочем те не ме биеха по лицето — бяха опитни хора.
Биха ме дълго, старателно. И колкото повече ме биеха, толкова по-ясно ставаше, че е невъзможно общото ни придвижване към затвора да бъде ускорено.
Часове наред се влачихме през гората и по здрач излязохме на трасето — шосето, което прекосяваше цяла Колима, шосе сред скали и блата, път, дълъг две хиляди километра, целият построен с ръчни колички и кирки, без каквито и да било механизми.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Почти бях загубил съзнание и едва се движех, когато ме доставиха в ягодинския изолатор. Вратата на килията се открехна, отвори се и опитните ръце на дежурния ме натикаха вътре с вратата. Чуваше се само честото дишане на хора. След десетина минути се опитах да се отпусна на пода и легнах под наровете, до един от стълбовете. Малко след това при мен допълзяха криминалните от килията — да ме претърсят, да ми отнемат каквото имам, но надеждите им за плячка бяха напразни. Освен въшки нямах нищо друго. Заспах под звуците на ядния рев на разочаровните апаши.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
В три часа на другия ден ме извикаха на съд.
Беше много задушно. Нямаше какво да се диша. Шест години денонощно бях живял на чист въздух и ми бе нетърпимо горещо в малката стаичка на военния трибунал. По-голямата част от дванадесетте квадратни метра бе отделена за трибунала, който седеше зад дървена преграда. По-малката — за подсъдимите, конвоя, свидетелите. Видях Заславски, Кривицки и Нестеренко. Грубо рендосаните дървени пейки бяха наредени край стената. Двата прозореца бяха с решетки на ситна мрежа — според тогавашната колимска мода, както в берьозовската къща на Меншиков от картината на Суриков. В тях се използваха парчета стъкло — тъкмо в това беше конструкторската идея, отчитаща трудното превозване, чупливостта и много други неща — например стъклените буркани, срязани по дължина. Всичко това, разбира се, беше проява на загриженост за прозорците в жилищата на началството и в учрежденията. В бараките на затворниците нямаше никакви стъкла.
През такива прозорци влизаше разсеяна, мътна светлина и върху масата на председателя на трибунала беше запалена електрическа лампа без абажур.
Съдът бе много кратък. Председателят прочете краткото обвинение — по точки. Разпита свидетелите — потвърждават ли показанията си от предварителното следствие. Неочаквано за мен свидетелите се оказаха не трима, а четирима — в моя процес бе изявил желание да участвува някой си Шайлевич. Никога през живота си не бях срещал този човек и не бях разговарял с него — той беше от друга бригада. Това не му попречи бързо да изрецитира нужното: Хитлер, Бунин… Разбрах, че Фьодоров беше взел Шайлевич за всеки случай — ако внезапно поискам отвод на Заславски и Кривицки. Но Фьодоров се бе тревожил напразно.
— Има ли въпроси към трибунала?
— Има. Защо от мина Джелгала пристига вече трети обвиняем по петдесет и осми член, а свидетелите са все едни и същи?
— Въпросът ви не е по същество.
Бях сигурен, че присъдата ще е сурова — да се убива беше в традициите на онези години. При това съдът се състоя на 22 юни, в годишнината от войната. След като се посъвещаваха около три минути, членовете на трибунала — трима — постановиха: „Десет години плюс пет лишаване от граждански права“…
— Следващият!
В коридора се раздвижиха, затропаха с ботуши. На другия ден ме прехвърлиха в „транзитния“ затвор. Започна многократно изпитваната от мен процедура на завеждане на ново лично досие — безкрайни отпечатъци от пръстите, формуляри, снимки. Сега вече се казвах еди-кой си, член петдесет и осми, алинея десета, присъда десет плюс пет лишаване от граждански права. Вече не бях „буквеник“ със страшната буква „Т“. Това имаше много важни последствия за мен и може би ми спаси живота.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Не знам какво е станало с Нестеренко, с Кривицки. Разправяха, че Кривицки умрял. А Заславски се върна в Москва, стана член на Съюза на писателите, макар през живота си да не беше писал нищо друго освен доноси. Видях го веднъж отдалеч. Но работата все пак не е в такива като Заславски и Кривицки. Веднага след присъдата бях в състояние да убия доносниците и лъжесвидетелите. И сигурно бих го сторил, ако след съда се бях върнал в Джелгала. Но в лагерния правилник е предвидено повторно осъдените никога да не се връщат в лагера, откъдето са ги закарали на съд.
Тази история ми я напомни един пътуващ актьор, актьор-арестант. След края на концерта на лагерната култбригада главният артист, който същевременно бе режисьор и дърводелец на театъра, спомена името Скоросеев.
Сякаш нещо парна мозъка ми и аз си спомних „транзитния“ затвор от тридесет и девета година, тифозната карантина и нас, петимата, измъкнали се от абсолютно всички сформирани групи, от всички етапи, издържали на цялото това „клечене“ на студа и все пак хванати в лагерната мрежа и изхвърлени в безбрежната тайга.
Ние — петимата — не научихме, не знаехме и не искахме да знаем нищо един за друг, докато етапът ни не стигна до мястото, където трябваше да работим и да живеем. Посрещнахме новината за етапа по различен начин: един от нас полудя, мислейки, че го водят на разстрел — а го водеха към живота. Другият хитруваше и почти надхитри съдбата. Третият — аз! — бях човек от блатото, равнодушен скелет. Четвъртият — специалист по всичко, седемдесет и кусур годишен. Петият беше — „Скоросеев — казваше той, като се надигаше на пръсти, за да надзърне в очите на всеки. — Скоро сея… Разбирате ли?“
Беше ми все едно, а от каламбурите бях отвикнал веднъж завинаги. Но специалистът по всичко поде разговора:
— Какво си работил?
— Бях агроном в Наркомзем[52].
Началникът на проучвателната група, който приемаше етапа, разлисти „досието“ на Скоросеев.
— Гражданино началник, освен това аз мога…
— Ще те сложа пазач…
На обекта Скоросеев изпълняваше задълженията си много ревностно. Нито за миг не напускаше поста си — страхуваше се, че някой негов другар ще се възползва от най-малката му грешка и ще го изпее, ще го изтропа, ще доложи на началството. По-добре да не рискува.
Веднъж цяла нощ имаше голяма виелица. Скоросеев трябваше да бъде сменен от галичанина Нарински — рус военнопленник от времето на Първата световна война, осъден за подготовка на заговор с цел реставрация на Австро-Унгария, който мъничко се гордееше с това свое рядко срещано, уникално „дело“ сред безбройните „троцкисти“ и „вредители“. Нарински доложи през смях, че когато застъпвал дежурен на мястото на Скоросеев, онзи, въпреки снега и виелицата не помръднал от поста си. Предаността му бе забелязана. Позициите на Скоросеев укрепваха.
В лагера умря един кон. Това не беше кой знае каква загуба — в Далечния север конете работят лошо. Но месото! Месото! Трябваше да се одере кожата, а трупът бе замръзнал в снега. Майстори и желаещи не се намериха. Скоросеев се нагърби да свърши тая работа. Началникът се учуди и се зарадва — кожа и месо! Кожата — към отчета, месото — в казана. За Скоросеев се говореше в цялата барака, в цялото селище. Месо, месо! Трупът на коня бе замъкнат в банята, Скоросеев го размрази, одра го и го изкорми. Кожата се вдърви на студа и бе изнесена на склад. Нямахме късмет да хапнем от месото — в последния момент началникът размисли: нали нямаше ветеринар, актът не беше подписан! Трупът на коня бе насечен на късове, съставиха акт и го изгориха в присъствието на началника и техническия ръководител.
Проучвателната ни група все не можеше да открие въглища. Лека-полека, по пет, по десет души хората от лагера заминаваха по етапен ред. Заминаваха нагоре по склона, по пътеката през тайгата, завинаги изчезваха от живота ми.
Там, където живеехме, все пак се извършваше проучвателна работа, това не беше мина и всеки го разбираше. Стремяхме се да поостанем тук повечко. Всеки се скатаваше както може. Едни започнаха да работят невероятно прилежно. Други — да се молят по-дълго от обикновено. В живота ни навлезе тревогата.
Пристигна конвой. Иззад планините пристигна конвой. За хора ли? Не, конвоят не отведе никого, ама съвсем никого!
През нощта в бараката бе извършен обиск. Нямахме книги, нямахме ножове, нямахме химически моливи, вестници, хартия — какво ли търсеха?
Изземваха дрехите, цивилните дрехи, мнозина имаха такива — та нали сред работниците имаше и волнонаемни, обектът беше безконвоен. За да се намали броят на бягствата ли? В изпълнение на заповед? Смяна на режима?
Изземваше се всичко — без протоколи, без да се записва. Изземваше се — и — край! Възмущението ни беше безгранично. Спомних си как преди две години в Магадан конфискуваха цивилните дрехи на стотици етапи, на стотици хиляди хора. Десетки хиляди кожуси, взети на Север, в Далечния север от нещастните затворници, дебели палта, пуловери, скъпи костюми — скъпи, за да послужат някой ден за рушвет, за да спасят живота на стопанина си в решителен момент. Но пътят към спасението бе отрязан в магаданската баня. В двора й бяха струпани планини от цивилни дрехи. Те бяха по-високи от водонапорната кула, по-високи от покрива на банята. Планини от топли дрехи, планини от трагедии, планини от човешки съдби, които прекъсваха внезапно, рязко — обричайки на смърт всички, които излизаха от банята. Ах, как се бяха борили тези хора, за да спасят имуществото си от криминалните, от открития грабеж — в бараките, вагоните, транзитните затвори. Всичко, което бе спасено, скатано от криминалните, им го взе държавата в банята. Колко просто! Това беше преди две години. Сега — отново.
Цивилните дрехи, които бяха успели да стигнат до мините, се изземваха по-късно. Спомних си как ме събудиха през нощта — бараките се претърсваха всеки ден, всеки ден отвеждаха нови хора. Седях на наровете и пушех. Нов обиск — за цивилни дрехи. Нямах такива — всичко бе останало в магаданската баня. Но другарите ми имаха. Това бяха безценни съкровища, символ на друг живот — изгнили, парцаливи, с незакърпени дупки — нямаше нито време, нито сили за кърпене — но все пак им бяха скъпи.
Всички стояха до местата си и чакаха. Следователят седеше до лампата и пишеше акта — акт за обиск, за изземване — така му викат на лагерен език.
Седях на нара и пушех спокойно, без да се възмущавам. С единственото желание обискът да свърши по-бързо и да мога да заспя. Но видях как дневалният ни, казваше се Прага, започна да сече с една брадва собствения си костюм, обувките си, късаше на парчета чаршафите.
— Само за партенки. Само за партенки ще ви ги дам!
— Вземете му брадвата — развика се Следователят.
Прага хвърли брадвата на пода. Обискът спря. Вещите, които той късаше, режеше и унищожаваше, си бяха негови, все още негова собственост. Не бяха успели да ги запишат в акта. Когато видя, че не го спират, Прага пред очите ми направи на парцали всичките си цивилни дрехи. И пред очите на следователя.
Това беше преди година. И ето — пак.
Всички бяхме развълнувани, възбудени, дълго не можахме да заспим.
— За нас няма никаква разлика между криминалните, които ни ограбват, и държавата — рекох.
И всички се съгласиха с мен.
Пазачът Скоросеев отиваше на дежурство около два часа по-рано от нас. Под строй, по двама — това позволяваше пътеката през тайгата — стигнахме до канцеларията, обзети от гняв, обидени — наивното чувство за справедливост живее някъде много дълбоко в човека и може би е неизкоренимо. Защо да се обиждаме? Или да се ядосваме? Да се възмущаваме? Та този проклет обиск бе един от хилядите примери за това. В дъното на душите ни нещо клокочеше, то бе по-силно от волята ни, по-силно от житейския опит. Лицата на арестантите бяха потъмнели от гняв.
На прага на канцеларията стоеше началникът ни Виктор Николаевич Плуталов. И неговото лице бе почерняло от гняв. Малката ни колона спря пред кантората и на часа ме извикаха в кабинета на Плуталов.
— Значи казваш, че държавата е по-лоша от криминалните, така ли? — погледна ме той изпод вежди, като хапеше устните си и с мъка се наместваше на дървеното столче зад писалището.
Мълчах. Скоросеев! Като нетърпелив човек господин Плуталов не бе прикрил доносника, не бе изчакал час-два! Или тук имаше нещо друго?
— Не ме интересува какво си говорите. Но след като ми докладват или как му викате? Пеят ли?
— Пеят, гражданино началник.
— Или може би тропат?
— Тропат, гражданино началник.
— Заминавай на работа. Готови сте сами да се изядете помежду си. Политици! Световен език. Всички се разбират помежду си. Нали съм началник — трябва да предприема нещо, когато ми пеят…
Плуталов се изплю яростно.
Мина седмица и отпътувах с поредния етап от проучвателната група, от благословената проучвателна група — за голямата мина, където още първия ден застанах вместо кон на египетския рудан — да тикам с гърди лоста.
Скоросеев остана в проучвателната група.
Имаше концерт на лагерната самодейност и пътуващият актьор-конферансие обявяваше поредния номер от програмата, сетне отърчаваше в стаята на артистите — една от болничните стаи — да повдига духа на неопитните изпълнители. „Концертът върви добре! Добре върви концертът“ — шепнеше той на ухото на всеки участник. „Добре върви концертът“ — съобщаваше той гръмогласно и наперено се разхождаше из стаята, като бършеше с някакъв мръсен парцал потта от челото си.
Всичко беше както при знаменитостите, а самият пътуващ актьор преди, на свобода, беше голям актьор. Някой с много познат глас четеше на сцената разказа на Зошченко „Лимонада“. Конферансието се наведе към мен:
— Дай да запаля.
— Запали.
— Не е за вярване — внезапно рече той, — но ако не знаех кой чете, бих си помислил, че е онзи мръсник Скоросеев.
— Скоросеев ли? — разбрах чии интонации ми напомняше гласът от сцената.
— Да. Ами че аз съм есперантист. Разбра ли? Световен език. Не някакъв си „бейсик инглиш“. И съм осъден заради есперантото. Член съм на московското дружество на есперантистите.
— По петдесет и осми, алинея шеста? За шпионаж?
— Че как иначе.
— Десетачка ли?
— Петнадесет.
— Ами Скоросеев?
— Скоросеев беше заместник-председател на дружеството. Тъкмо той продаде всички ни, направиха ни досиета…
— Един такъв дребничък, той ли е?
— Ъхъ.
— А къде е сега?
— Не знам. Бих го удушил със собствените си ръце. Моля те като приятел — с актьора се познавахме от около два часа, не повече, — ако го видиш, ако го срещнеш, направо го удари по муцуната. По муцуната — и половината от греховете ще ти бъдат простени.
— Чак пък половината…
— Половината, половината.
Но този, който четеше разказа на Зошченко, вече излизаше на сцената. Не беше Скоросеев, а слабият, дълъг като върлина, приличащ на великия княз от рода на Романови — цял барон, барон Мандел — потомъкът на Пушкин. Останах разочарован от този потомък на Пушкин, а конферансието вече извеждаше на сцената следващата жертва. „Над морето посивяло вятър облаци събира…“
— Слушайте — зашепна баронът, като се наведе към мен, — нима това е стихотворение? „Вятър вие, гръм трещи“? Истинските стихове не са такива. Страшно е да се помисли, че по същото време, през същата година, ден и час Блок е написал „Клетва с огън и мрак“, а Бели — „Злато сред лазур“…
Завидях на щастието на барона — че може да се разсее, да избяга, да се скрие в стиховете. Не умеех да правя това.
Нищо не беше забравено. И бяха минали много години. Пристигнах в Магадан след като ме освободиха, опитвайки се да се освободя истински, да преплувам това страшно море, по което преди дванадесет години ме бяха докарали в Колима. И макар да знаех колко трудно ще ми бъде в безкрайните скитания — не исках дори за час да остана по своя воля на проклетата колимска земя.
Парите едва щяха да ми стигнат. Попътен камион — по рубла за километър — ме докара вечерта в Магадан. Градът бе потънал в бял мрак. Имах познати тук. Би трябвало да имам. Но в Колима познатите се търсят денем, а не през нощта. Нощем никой няма да отвори дори ако чуе познат глас. Имах нужда от покрив, от одър, от сън.
Стоях на автогарата и гледах пода, целият покрит с тела, багаж, чували, сандъци. В краен случай… Само че тук бе студено като навън, около минус петдесет. Ламаринената печка не се палеше, а вратата непрекъснато се отваряше и затваряше.
— Май се познаваме?
Зарадвах се дори на Скоросеев в този страшен студ. Стиснахме си ръцете, без да сваляме ръкавиците си.
— Да вървим, ще пренощуваш при мен — имам си своя къща. Нали отдавна ме освободиха. Построих я на кредит. Дори се ожених — Скоросеев се разсмя с цяло гърло. — Ще пийнем чай…
И беше толкова студено, че се съгласих. Дълго се влачихме нагоре-надолу из среднощния Магадан, потънал в студена мътно-бяла мъгла.
— Да, построих си къща — разправяше Скоросеев, докато пушех и си почивах, — с кредит. Държавен кредит. Реших да свия гнездо. Северно гнездо.
Напих се с чай. Легнах и заспах. Но спах лошо въпреки многото път, който бях изминал. Нещо не беше наред във вчерашния ден.
Когато се събудих и след като се измиха запалих цигара — разбрах с какво не ми харесваше вчерашният ден.
— Е, ще тръгвам. В града живее един мой познат.
— Оставете тук куфара. Когато намерите познатия си — ще се върнете да си го вземете.
— Не, не си заслужава втори път да се катеря дотук.
— Да бяхте останали при мен. Все пак сме стари приятели.
— Да — рекох. — Довиждане.
Закопчах късия си кожух, взех куфара и вече бях хванал дръжката на вратата.
— Ами парите? — рече Скоросеев.
— Какви пари?
— За леглото, за нощувката. Това не е безплатно.
— Моля да ме извините. Забравих — казах, оставих куфара на пода, разкопчах кожуха си, напипах парите в джоба, платих и излязох в жълто-бялата дневна мъгла.
След 1938 година Павлов получи орден и ново назначение — народен комисар на вътрешните работи в Татарската република. Пътят вече бе показан — цели бригади се занимаваха с копаене на гробове. Пелаграта и апашите, конвоят и алиментарната дистрофия правеха каквото можеха. Закъснялата намеса на медицината спасяваше когото можеше или по-точно каквото можеше — оцелелите завинаги преставаха да бъдат хора. По това време в лагера Джелгала от три хиляди души „списъчен състав“ на работа излизаха 98 — останалите бяха напълно освободени от труд или се числяха в безкрайни „оздравителни пунктове“, „оздравителни групи“ или сред временно освободените.
В големите болници започнаха да хранят по-добре и думите на Траут — „за да бъде лечението успешно, болните трябва да се хранят и мият“ — станаха много популярни. Пак там бе въведено диетично хранене — няколко различни „менюта“. Наистина, продуктите не бяха кой знае колко разнообразни и често пъти „менютата“ почти по нищо не се различаваха едно от друго, но все пак…
На болничната администрация бе разрешено за особено тежките случаи да се приготвя храна по „специална поръчка“ — извън болничното меню. Лимитът на тези „специални поръчки“ беше малък — една-две на триста болнични легла.
Лошото бе там, че болният, на когото се изписваше „специалната поръчка“ — палачинки, кюфтета от месо или нещо също толкова приказно, — вече се намираше в такова състояние, че не можеше да преглътне каквото и да било, и след като опиташе с лъжицата едно или друго „блюдо“, извръщаше глава, обзет от предсмъртно изтощение.
По традиция тези царски остатъци се дояждаха От съседа по легло или от онзи болен-доброволец, който се грижеше за тежко болния и помагаше на санитаря.
Това бе парадокс, антитеза на диалектическата тирада. Специалната поръчка се даваше тогава, когато болният вече не беше в състояние да яде каквото и да било. Единствено възможният принцип, заложен в основата на практиката на „специалните поръчки“, бе следният: на най-изтощения човек, на най-тежкия случай.
Затова изписването на „специалната поръчка“ стана предзнаменование, символ на приближаваща смърт. Болните би трябвало да се страхуват от „специалните поръчки“, но съзнанието им по това време вече биваше помрачено и се ужасяваха не те, а онези около тях, които все още бяха със запазен разсъдък и чувства, обладателите на „първото“ меню от диетичната скала.
Пред завеждащия отделението на болницата ежедневно стоеше този неприятен въпрос, всички отговори на който изглеждаха нечестни — на кого да изпише днес „специалните поръчки“.
До мен лежеше момче на двадесет години — умираше от алиментарна дистрофия, която през онези години се наричаше „полиавитаминоза“.
„Специалната поръчка“ се превръщаше в блюдо, което можеше да си поръча осъденият на смърт в деня на екзекуцията, последно желание, което администрацията на затвора бе длъжна да изпълни.
Момчето отказваше да яде — овесена супа, супа от булгур, овесена и булгурена каша. Когато отказа каша от грис, прехвърлиха го на „специална поръчка“.
— Всичко, разбираш ли, Миша, всичко, каквото пожелаеш, ще ти го сготвят. Разбра ли? — лекарят беше седнал на леглото на болния.
Миша се усмихваше — едва-едва, щастливо.
— Е, какво искаш? Супа с месо?
— Нее… — поклати той глава.
— Кюфтета от месо? Пирожки с месо? Палачинки със сладко?
Миша въртеше глава.
— Е, тогава ти кажи, ти…
Миша изхриптя нещо.
— Какво? Какво рече?
— Галушкѝ.
— Галу̀шки ли?
Миша закима утвърдително с глава и усмихнат, се отпусна на възглавницата. От нея се посипа ситно сено.
На другия ден му свариха „галушкѝ“.
Миша се оживи, взе лъжицата, гребна една галушка от паницата с димяща супа, облиза я.
— Не, не искам, не е вкусна.
Привечер умря.
Вторият болен със „специална поръчка“ беше Викторов — лекарите имаха съмнение, че е с рак на стомаха. Цял месец му изписваха „специални поръчки“ и другите болни започнаха да се сърдят, че не умира — тогава биха дали скъпоценната порция на някой друг. Викторов не ядеше нищо и в края на краищата умря. Оказа се, че няма рак на стомаха, а най-обикновено изтощение — алиментарна дистрофия.
Когато на инженер Демидов след операция на мастоидита му изписаха „специална поръчка“, той отказа:
— Не съм аз най-тежкият случай.
Отказа категорично и не защото „специалната поръчка“ бе нещо страшно. Не, Демидов смяташе, че няма право на такава дажба, която би могла да помогне на някой друг болен.
Лекарите искаха да му направят добро по официален път.
Това беше то „специалната поръчка“.
От началото до края на тези събития трябва да бе минало доста време: та нали в Крайния север месеците се броят за години — толкова е голям опитът, човешкият опит, който се придобива там. Признава го и държавата, затова увеличава заплатите и привилегиите на работещите там. В тази страна на надеждите, а значи и на слуховете, догадките, предположенията и хипотезите, за всяко събитие се създава легенда още преди докладът-рапорт на местния началник за същото събитие да успее да стигне по куриер до „висшите инстанции“.
Започнаха да разправят: когато пристигнало някакво голямо началство и се възмутило, че културната дейност в лагера куца и с двата крака, култоргът майор Пугачов казал на госта:
— Не се безпокойте, гражданино началник, подготвяме такъв концерт, че цяла Колима ще заговори за него.
Може да се започне направо с донесението на хирурга Брауде, командирован от централната болница в района на бойните действия.
Също така може да се започне с писмото на Яшка Кучен, санитарят от затворниците, който лежеше в болницата. Писмото беше написано с лявата ръка — дясното рамо на Кучен бе простреляно.
Или с разказа на доктор Потанина, която нищо не беше видяла и нищо не беше чула — била в отпуск, когато станали тези неочаквани събития. Именно това нейно отсъствие бе определено от следователя като фалшиво алиби, престъпно бездействие, както се нарича на езика на юристите.
Арестите през тридесетте години бяха арести на случайни хора. Това бяха жертви на измислената и страшна теория за разгарящата се класова борба в процеса на укрепването на социализма. Професорите, партийните кадри, военните, инженерите, селяните и трудещите се, с които бяха препълнени затворите по онова време, не притежаваха нищо положително освен може би личната си порядъчност, дори наивност — с една дума, такива качества, които по-скоро улесняваха работата на тогавашното „правосъдие“, отколкото я затрудняваха. Липсата на обща, обединяваща идея много отслабваше моралната устойчивост на арестантите. Те не бяха нито врагове на властта, нито държавни престъпници и когато умираха, така и не разбираха защо е трябвало да умрат. Самолюбието им, злобата им нямаше на какво да се опрат. Разединени, те умираха в бялата колимска пустиня — от глада, от студа, от многочасовата работа, от побоите и от болестите. Те веднага се научиха да не се застъпват един за друг, да не се поддържат. Точно към това се стремеше началството. Душите на оцелелите напълно се разлагаха, а телата им не притежаваха качествата, необходими за физическа работа.
След края на войната на тяхно място параходите един след друг докарваха репатрирани — от Италия, Франция, Германия направо към далечните североизточни земи.
След тях имаше много хора с други навици, придобити по време на войната — смели, способни да рискуват, вярващи единствено в оръжието. Командири и войници, летци и разузнавачи…
Лагерната администрация, свикнала с ангелското търпение и робската покорност на „троцкистите“, никак не се тревожеше и не очакваше нищо ново.
Новаците питаха оцелелите „аборигени“:
— Защо в стола си изяждате само чорбата и кашата, а хляба го занасяте в бараката? Защо не го ядете с чорбата, както се прави по цял свят?
Като се усмихваха с процепите на посинелите си усти и показваха разклатените си от скорбута зъби, местните жители отвръщаха на наивните новаци:
— След две седмици всеки от вас ще го разбере и ще прави същото.
Как да им разкажат, че те никога през живота си не са изпитвали истински глад, дългогодишен глад, който прекършва волята, и че не можеш да се пребориш със страстното желание, което те обзема — да продължиш процеса на хранене колкото може повече: да доядеш, да досмучеш с огромно блаженство своята дажба хляб в бараката с чаша гореща, безвкусна вода от разтопен сняг.
Ала не всички новаци поклащаха презрително глави и се отдалечаваха.
Майор Пугачов разбираше и нещо друго. Беше му ясно, че са ги докарали тук на смърт — да сменят тези живи трупове. Докараха ги през есента — зиме не могат да избягат; но през лятото дори и да не успеят да избягат, ще умрат поне свободни.
Мрежата на този едва ли не единствен за двадесет години заговор, се плетеше цяла зима.
Пугачов беше разбрал, че да оцелеят през зимата и след това да избягат ще могат само онези, които няма да работят на обща работа, в забоя. След няколко седмици труд в бригадата никой никъде не ще може да бяга.
Бавно, един след друг, участниците на заговора се уреждаха да работят вътре в лагера. Солдатов стана готвач, самият Пугачов — култорг, имаше фелдшер, двама бригадири, а опитният механик Ивашченко поправяше оръжието на охраната.
Но без конвой не пускаха нито един от тях отвъд телената ограда.
Започна ослепителната колимска пролет — без капка дъжд, без топене на ледове, без птичи песни. Бавно изчезна снегът, изгорен от слънцето. Там, където лъчите не можеха да достигнат, по клисурите и доловете снегът си оставаше като слитъци сребърна руда до идната година.
И набелязаният ден настана.
На вратата на малкото помещение на дежурните до лагерния портал, което имаше две врати — откъм лагера и извън него, там, където по устав винаги дежурят двама надзиратели, се почука. Дежурният се прозина и погледна стенния часовник с топузи. Беше пет сутринта. „Още е пет“ — помисли си той.
Дежурният махна резето и пусна човека да влезе. Това беше лагерният готвач, арестантът Солдатов, дошъл за ключовете от склада с продуктите. Ключовете се пазеха в стаята на дежурните и готвачът Солдатов три пъти дневно идваше за тях. Всеки път ги връщаше.
Дежурният би трябвало лично да отключва шкафа в кухнята, ала той знаеше, че е празна работа да се контролира готвачът, че никакви катинари няма да помогнат, ако той поиска да открадне, затова направо му даваше ключовете. Още повече в пет сутринта.
Дежурният работеше в Колима вече над десет години, отдавна получаваше двойна заплата и хиляди пъти бе давал ключа на готвачите.
— Вземи го. — Дежурният хвана линийката и се наведе да разграфява ведомостта за сутринта.
Солдатов мина зад гърба му, откачи ключа от гвоздея, пъхна го в джоба си и сграбчи дежурния изотзад за гърлото. В същия миг вратата откъм лагера се отвори и влезе Ивашченко, механикът. Той помогна на Солдатов да удуши надзирателя и замъкна трупа му зад шкафа. Сетне пъхна в джоба си револвера му. През прозореца, който гледаше навън, се виждаше как по пътеката се връща вторият дежурен. Ивашченко бързо навлече шинела на убития, сложи си фуражката му, препаса се с колана и седна на масата, както седеше надзирателят. Вторият дежурен отвори вратата и прекрачи прага на тъмната дежурна стая. На часа го хванаха, удушиха и него и го захвърлиха зад шкафа.
Солдатов облече дрехите му. Вече двама от заговорниците имаха оръжие и военна униформа. Всичко вървеше като по вода, точно според плана на майор Пугачов. Внезапно в дежурната стая се появи жената на втория надзирател — да вземе ключовете, които мъжът й случайно бил отнесъл.
— Нея няма да я убиваме — рече Солдатов. Вързаха я, запушиха й устата с една кърпа и я сложиха в ъгъла.
Върна се от работа една от бригадите. Такъв вариант бе предвиден. Конвойният, който влезе в дежурната стая, веднага бе обезоръжен и вързан от двамата „надзиратели“. Бегълците му взеха пушката. От този момент нататък командването пое майор Пугачов.
Пространството пред портала се прострелваше от двете ъглови караулни кули, където имаше часови. Те не забелязаха нищо особено.
Една бригада се бе строила за работа малко по-рано, отколкото трябва, но кой на Север може да каже кое е рано и кое — късно. Като че ли малко по-рано. А може би малко по-късно.
Бригадата — десет души — тръгна в колона по двама към забоя. Отпред и отзад, на по шест метра от строя на затворниците, както трябва да е по устав, крачеха двама конвойни, облечени с шинели, единият — с пушка в ръцете.
Часовият от караулната кула видя, че бригадата сви от пътя по пътеката, която минаваше край помещението на охраната. Там живееха войниците от конвойната служба — целият отряд наброяваше шестдесет души.
Спалното помещение беше в дъното, а непосредствено пред вратата бе стаята на дежурния по отряд и пирамидата с оръжието. Дежурният дремеше на масата и в полусън видя, че някакъв от конвоя води бригада затворници по пътеката покрай прозорците на охраната.
„Това сигурно е Черненко — помисли си дежурният, тъй като не можа да познае войника от конвоя. — Непременно ще напиша рапорт срещу него.“ Дежурният беше майстор на подлите номера и не би пропуснал възможността да натопи на законно основание някого.
Това бе последната му мисъл. Вратата се отвори широко и в казармата се втурнаха трима войници. Двама от тях се спуснаха към вратата на спалнята, а третият от упор застреля дежурния. Подир войниците нахлуха арестантите, всички се хвърлиха към пирамидата — пушките и автоматите се озоваха в ръцете им. Майор Пугачов блъсна вратата на спалното помещение. Войниците, още по долни дрехи, боси, понечиха да се втурнат навън, но двата автоматни откоса към тавана ги спряха.
— Лягай — изкомандва Пугачов и войниците се навряха под леглата.
Един от арестантите остана да пази на вратата с автомат в ръце.
Бригадата, без да бърза, започна да се преоблича във военни униформи, да се запасява с продукти, с оръжие и с патрони.
Пугачов нареди за ядене да вземат само галети и шоколад. За сметка на това се натовариха с толкова оръжие и патрони, колкото можеха да носят.
Фелдшерът преметна през рамо чантата с аптечката за оказване на първа помощ.
Бегълците отново се почувствуваха войници.
Пред тях беше тайгата, ала нима тя е по-страшна от блатата на Стоход?
Стигнаха до шосето, Пугачов вдигна ръка и спря един камион.
— Слизай! — той отвори вратата на кабината.
— Ама аз…
— Слизай, ти казвам.
Шофьорът слезе. Зад волана седна лейтенантът от танковите войски Георгадзе, до него — Пугачов. Бегълците-войници се качиха отзад и камионът полетя.
— Тук като че ли имаше завой.
— Бензинът свърши!…
Пугачов изпсува.
Навлязоха в тайгата така, както човек се гмурка във вода — тутакси изчезнаха в огромната, мълчалива гора. Като се движеха по картата, те не губеха свидния път към свободата, крачеха напряко през повалени от бурите дървета със странна форма.
Дърветата на Север умираха легнали, като хората. Мощните им корени приличаха на исполински нокти на хищна птица, вкопчила се в камъните. От тези гигантски нокти надолу, към вечно замръзналата земя, се разклоняваха хиляди малки пипалца-израстъци. Всяко лято още малко вкочанена земя се размразяваше и във всеки сантиметър размекната пръст незабавно плъзваше и се закрепваше кафяв корен-пипало.
Дърветата тук достигаха зрелост на триста години, като бавно изправяха тежките си мощни тела върху тези слаби корени.
Повалените от бурите дървета падаха възнак, главите им бяха обърнати в една и съща посока и те умираха, легнали върху мекия, дебел слой мъх с яркорозов или зелен цвят.
Започнаха да се готвят за нощувка — бързо, привично.
Само Ашот и Малинин все не можеха да се успокоят.
— Какво има? — попита ги Пугачов.
— Абе, Ашот все се опитва да ми докаже, че Адам бил интерниран от рая в Цейлон.
— Как в Цейлон?
— Така казват при тях, при мохамеданите — рече Ашот.
— Ти какво, да не си татарин?
— Аз не — жена ми е татарка.
— Никога не съм го чувал — рече Пугачов с усмивка.
— Тъй де, и аз никога не съм — поде Малинин.
— Хайде, време е за сън!
Беше студено и майор Пугачов се събуди. Солдатов седеше, сложил автомата на коленете си, нащрек. Пугачов легна по гръб, намери с поглед Полярната звезда — любимата звезда на пешаците. Съзвездията тук бяха разположени не както в Европа, в Русия — картата на звездното небе беше леко разкривена и Голямата мечка се смъкваше към линията на хоризонта. В тайгата цареше строго мълчание; огромните възлести лиственици стояха далеч една от друга. Гората беше пълна с онази тревожна тишина, която е позната на всеки ловец. Този път Пугачов не беше ловец, а преследван звяр; за него горската тишина бе триж по-тревожна.
Това беше първата му нощ на свобода, първата свободна нощ след дългите страшни месеци и години, през които майор Пугачов бе носил тежкия си кръст. Лежеше и си спомняше как бе започнало онова, което сега минаваше пред очите му като криминален филм. Сякаш Пугачов така бе завъртял със собствената си ръка кинолентата на всичките си дванадесет живота, че вместо бавната, ежедневната смяна събитията се редуваха с невероятна скорост. И ето надписът „край“ — те са на свобода. Започна борбата, играта, животът…
Майор Пугачов си спомни немския лагер, откъдето бе избягал през 1944 година. Фронтът наближаваше града. Той работеше като шофьор на камион по поддържането на чистотата в огромния лагер. Спомни си как засили камиона и събори бодливата тел, как изтръгна побитите на бърза ръка стълбове. Изстрелите на часовите, виковете, бясното каране из града в различни посоки, зарязаният камион, как се промъкваше нощем към линията на фронта и срещата-разпит в Специалния отдел. Обвинението в шпионаж, присъдата — двадесет и пет години затвор.
Спомни си как при гладните, измъчени, съсипани руски войници в лагера идваха емисарите на Власов с неговия „Манифест“.
— Вашата власт отдавна се е отрекла от вас. В нейните очи всеки пленник е предател — казваха власовците.
И вадеха московските вестници със заповедите, с речите.
Пленниците и преди бяха чували за това. Не случайно само руснаците не получаваха колети. Французите, американците, англичаните — пленниците от всички националности — получаваха колети и писма, имаха си свои землячества, другаруваха; руснаците си нямаха нищо освен глада и злобата срещу всичко на този свят. Нищо чудно, че много военнопленници от немските лагери попълваха редиците на „Руската освободителна армия“.
Майор Пугачов не вярваше на власовските офицери до момента, в който самият той не стигна До частите на Червената армия. Всичко, което бяха казвали власовците, излезе истина. Той не беше нужен на властта. Тя се страхуваше от него.
После дойде ред на товарните вагони с решетки и конвой — дългият път до Далечния изток, морето, трюмът на парахода и златните мини на Крайния север. И гладната зима.
Пугачов се надигна и седна. Солдатов му махна с ръка. Именно на Солдатов се падна честта да започне тази акция, макар да беше един от последните, въвлечени в заговора. Солдатов не се уплаши, не трепна, не ги издаде. Юнак си ти, Солдатов!
До краката му лежеше летецът капитан Хрустальов, чиято съдба беше сходна с тази на Пугачов. Сваленият от немците самолет, пленът, гладът, бягството — трибуналът и лагерът. Ето, Хрустальов се обърна на другата страна — бузата му, тази, на която беше спал, бе по-червена от другата. Най-напред с него бе заговорил преди няколко месеца майор Пугачов за бягството. За това, че е по-добре да умрат, отколкото да живеят арестантския живот, че е по-добре да умрат с оръжие в ръка, отколкото от изтощение, от глад и от работа, под прикладите, под ботушите на конвоя.
И Хрустальов, и майорът бяха хора на действието — нищожният шанс, заради който животът на тези дванадесет души сега бе заложен на карта, беше обсъден най-подробно. Планът им беше да завземат някое летище, да се доберат до самолет. Летищата бяха няколко и сега те вървяха към най-близкото направо през тайгата.
Именно Хрустальов беше бригадирът, когото бегълците отидоха да извикат след нападението срещу отряда — Пугачов не искаше да тръгне без най-близкия си приятел. Сега Хрустальов спеше спокойно и дълбоко.
До него лежеше Ивашченко, оръжейникът, който поправяше револверите и пушките на охраната. Ивашченко бе научил всичко необходимо за крайния успех: къде се пази оръжието, кой и кога е дежурен по отряд, къде са складовете с муниции. Ивашченко беше бивш разузнавач.
Дълбоко спят, свити един до друг, Левицки и Игнатович — и двамата летци, приятели на капитан Хрустальов.
Танкистът Поляков, разперил ръце върху гърбовете на съседите си — гиганта Георгадзе и плешивия веселяк Ашот, чиято фамилия майорът сега не можеше да си спомни. Сложил санитарната чанта под главата си, спеше и Саша Малинин, лагерният — преди това военен — фелдшер, собственият фелдшер на специалната пугачовска група.
Пугачов се усмихна. Сигурно всеки си е представял бягството по свой начин. Но в това, че всичко вървеше гладко, че всички се разбираха от половин дума, Пугачов виждаше не само своята правота. Всеки знаеше, че събитията се развиват както трябва. Има командир и трудна цел. Има оръжие. Има свобода. Можеше да спят дълбок войнишки сън дори в тази пуста, бледолилава полярна нощ със странна, безслънчева светлина, когато дърветата нямат сенки.
Той им бе обещал свобода и те я получиха. Водеше ги на смърт и те не се страхуваха от нея.
И до последния момент никой не ни издаде, мислеше си Пугачов. Естествено за заплануваното бягство знаеха мнозина. Подбираха хора в продължение на няколко месеца. Мнозина от тези, с които Пугачов бе говорил откровено, не приеха, но никой не хукна към стаята на дежурните да доносничи. Този факт примиряваше Пугачов с живота.
— Браво на тях, браво на тях! — шепнеше той и се усмихваше.
Похапнаха галети и шоколад и мълком тръгнаха. Водеше ги едва забележима пътечка.
— Мечешка е — рече Селиванов, бивш сибирски ловец. Пугачов и Хрустальов се изкатериха над една седловина и загледаха с бинокъл надолу, към двете сиви ивици — реката и шосето. Реката си беше най-обикновена, ала шосето на голямо пространство от няколко десетки километра бе задръстено от камиони с хора.
— Сигурно карат затворници — предположи Хрустальов.
Пугачов се взря.
— Не, войници са. Нас търсят. Ще трябва да се разделим — рече той. — Осем души нека пренощуват в купите сено, а ние четиримата ще минем по онзи поток. Ако всичко е наред, призори ще се върнем.
Те прекосиха младата горичка и навлязоха в руслото на ручея. Време беше да се връщат.
— Я виж ти колко много били — давай нагоре по ручея.
Запъхтени, те бързо се изкачваха по коритото на ручея и камъните под краката им шумно се търкаляха към преследвачите.
Левицки се обърна, изпсува и падна. Куршумът го бе улучил право в окото.
Георгадзе се сниши до един голям камък, обърна се и с автоматен откос спря войниците, които се изкачваха по ждрелото, спря ги за кратко — автоматът му млъкна, чуваше се само пушката.
Хрустальов и майор Пугачов успяха да се изкачат доста по-нагоре, до самото било.
— Продължавай сам — рече майорът на Хрустальов. — Аз ще пострелям.
Без да бърза, катурваше всеки, който се покажеше. Хрустальов се върна, като викаше:
— Идват! — И рухна.
Иззад скалата започнаха да изскачат войници.
Пугачов рязко скочи, стреля по тях и се хвърли в тясното корито на ручея. Във въздуха се хвана за един върбов клон, задържа се и запълзя встрани. Камъните, които бе повлякъл, докато падаше, продължаваха да се търкалят с тътен надолу.
Той вървеше през тайгата без път, докато не остана без сили.
А през това време над горската поляна изгря слънцето и тези, които се криеха в сеното, съвсем ясно видяха фигурите с военна униформа, които бяха наобиколили поляната.
— Като че ли дойде краят, а? — рече Ивашченко и сръга с лакът Хачатурян.
— Защо да е краят? — каза Ашот, като се прицели.
Отекна изстрел и на пътеката падна един войник.
Веднага от всички страни откриха стрелба по купите сено.
По команда войниците се втурнаха през блатото към поляната, затрещяха изстрели, отекнаха стонове.
Атаката бе отбита. В блатото лежаха неколцина ранени.
— Санитар, тръгвай — нареди някакъв началник.
От болницата предвидливо бяха взели един санитар от арестантите — Яшка Кучен, родом от Западна Белорусия. Без дума да продума, затворникът Кучен запълзя към един ранен, като размахваше санитарната чанта. Куршумът, който го улучи в рамото, го спря по средата на пътя.
Без да се страхува, изскочи началникът на охраната — на отряда, който бегълците бяха обезоръжили. Викаше:
— Ей, Ивашченко, Солдатов, Пугачов, предайте се, обкръжени сте. Няма къде да се денете!
— Ела да получиш оръжието! — извика му от купата Ивашченко.
И Бобильов, началникът на охраната, хукна към купите, като жвакаше през блатото.
Когато бе минал половината разстояние, куршумът на Ивашченко го улучи право в челото.
— Юнак — похвали другаря си Солдатов. — Началникът затуй беше толкова смел, понеже му бе все тая — заради бягството ни щяха или да го разстрелят, или да го дадат под съд. Дръж се сега!
Стреляха от всички посоки. Затракаха и картечници.
Солдатов усети как нещо парна и двата му крака, как го удари по рамото главата на убития Ивашченко.
Другата купа мълчеше. В блатото лежаха десетина трупа.
Солдатов продължи да стреля, докато нещо не го халоса по главата и той загуби съзнание.
Николай Сергеевич Брауде, старши хирург на една голяма болница, със заповед по телефона внезапно бе извикан в селището Личан заедно с „двама фелдшери, превързочен материал и инструменти“, както се казваше в телефонограмата на генерал-майор Артемиев, един от четиримата колимски генерали, началник на охраната на целия Колимски лагер.
Без много да умува, Брауде бързо се приготви и малкото, очукано камионче на болницата тръгна в указаната посока. По шосето непрекъснато ги изпреварваха мощни студебейкъри, пълни с въоръжени войници. Трябваше да изминат само четиридесет километра, ала поради честите спирания заради задръстванията някъде напред, заради непрекъснатите проверки на документите, Брауде стигна до целта чак след три часа.
Генерал-майор Артемиев чакаше хирурга в жилището на началника на местния лагер. И Брауде, и Артемиев бяха стари колимчани, съдбата ги събираше не за първи път.
— Какво става тук, война ли има? — попита Брауде, след като се здрависа с генерала.
— Война или не, но в първото сражение има двадесет и осем убити. А ранените — сам ще ги видите.
И докато Брауде си миеше ръцете с водата от казанчето, закачено до вратата, генералът му разказа за бягството.
— Ами че да бяхте извикали самолети — рече Брауде и запали цигара. — Две-три ескадрили — да напускат бомби… Или направо с една атомна…
— На вас ви е весело — каза генерал-майорът. — А аз, шегата настрана, чакам да ми дойде заповедта. Добре ще е, ако само ме уволнят от охраната — ами ако ме дадат под съд? Всичко може да се случи.
Да, Брауде знаеше, че всичко може да се случи. Преди няколко години три хиляди души бяха изпратени посред зима пеш до едно от пристанищата, където складовете на брега били унищожени от буря. Докато „етапът“ вървял, от трите хиляди души оцелели около триста. И заместник-началникът на управлението, който подписал заповедта за тръгването на „етапа“, бе принесен в жертва и даден под съд.
Брауде и фелдшерите до вечерта вадеха куршуми, ампутираха, превързваха. Ранените бяха само войници от охраната — нямаше нито един беглец.
Привечер на другия ден отново докараха ранени. Наобиколени от офицери от охраната, двама войници донесоха носилка с първия и единствен беглец, когото видя Брауде. Той беше с униформа и се различаваше от войниците само по това, че беше небръснат. И двата му крака бяха простреляни и счупени под коляното, също и лявото рамо, имаше и рана на главата с увреждане на теменната кост. Беглецът беше в безсъзнание.
Брауде му оказа първа помощ и по заповед на Артемиев закара болния под конвой в голямата болница, където разполагаха с необходимите условия за сериозна операция.
Всичко свърши. Наблизо имаше покрит с брезент военен камион, там бяха натоварени телата на убитите бегълци. До него — втора кола с телата на убитите войници.
След тази победа армията вече можеше да бъде разпусната, но още много дни нагоре-надолу по всички участъци на две хиляди километровото шосе кръстосваха камиони, пълни с войници.
Дванадесетият — майор Пугачов, го нямаше.
Дълго лекуваха Солдатов и го излекуваха — за да го разстрелят. Впрочем това беше единствената смъртна присъда от шестдесетте — такъв беше броят на приятелите и познатите на бегълците, които бяха предадени на военен съд. Началникът на лагера бе осъден на десет години. Началничката на санитарната част доктор Потанина бе оправдана от съда и веднага след процеса си смени местоработата. Генерал-майор Артемиев се оказа пророк — уволниха го от поста му и от служба в охраната.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Пугачов с мъка пропълзя през тесния отвор на пещерата — това беше мечешка бърлога, зимното жилище на звяра, който отдавна вече се беше измъкнал оттам и кръстосваше тайгата. По стените на пещерата и по камъните на дъното й имаше косми от козината на мечката.
„Ето колко бързо свърши всичко — мислеше си Пугачов. — Ще доведат кучета и ще ме намерят. И ще ме заловят.“
И, легнал в пещерата, си припомняше своя живот — труден, мъжки живот, който завършваше в мечешката бърлога в тайгата. Спомни си хората — всички, които бе уважавал и обичал, като се започне със собствената му майка. Спомни си учителката Мария Ивановна, която ходеше облечена с някакъв подплатен елек от избеляло, някога черно, станало вече ръждивокафяво кадифе. Спомни си и много, много други хора, с които го бе срещнала съдбата.
Ала най-добри, най-достойни от всички бяха неговите единадесет загинали другари. Никой от онези, другите хора в неговия живот, не беше преживял толкова много разочарования и лъжи. И в този северен ад те бяха намерили в себе си сила да повярват в него, в Пугачов, и да протегнат ръце към свободата. И да загинат в боя. Да, това бяха най-хубавите хора в неговия живот.
Пугачов откъсна една боровинка, която бе останала на храстчето досами входа на пещерата. Сбръчканото сиво-синьо ланшно плодче се пукна между пръстите му и той ги облиза. Беше безвкусно като снежна вода. Люспицата залепна за пресъхналия език на беглеца.
Да, това бяха най-хубавите хора. Сега вече знаеше и фамилното име на Ашот — Хачатурян.
Майор Пугачов си ги припомни всичките — един след друг — и се усмихна на всеки. Сетне налапа дулото на пистолета и стреля за последен път в живота си.
— Почакай, ще ми кацнеш ти на мене, все ще сгафиш някъде — заплашваше ме на апашки жаргон началникът на болницата, доктор Доктор — един от най-зловещите фигури в Колима… — Застани както трябва!
Стоях „както трябва“, но бях спокоен. Няма да позволят на първия срещнат звяр да види сметката на един обучен, дипломиран фелдшер я, няма да го дадат в лапите на доктор Доктор — беше четиридесет и седма, а не тридесет и седма година и аз, който бях виждал неща, които доктор Доктор дори не можеше да си представи, бях спокоен и чаках само едно — началникът да си излезе. Бях старши фелдшер в хирургичното отделение.
Бях подложен на гонения отскоро, след като доктор Доктор откри в личното ми дело присъдата за „КРТД“, а доктор Доктор беше чекист, от политотдела, изпратил на смърт мнозина с „КРТД“ — и ето че в ръцете му, в неговата болница, завършил неговите курсове, се бе появил фелдшер, подлежащ на ликвидиране.
Доктор Доктор се опита да прибегне до помощта на инспектора от НКВД. На тази длъжност тогава беше фронтовакът Бакланов, млад, дошъл веднага след войната. Машинациите на самия доктор Доктор — специални рибари му караха риба, ловци му осигуряваха дивеч, самоснабдяването на началника вървеше с пълна пара — бяха причината доктор Доктор да не намери съчувствие у Бакланов.
— Ами че нали е от вашия курс, току-що е завършил. Нали вие сте го записвали.
— Кадровиците са го изтървали. Как да му се намери сега краят?
— Е — рече следователят, — ако започне да нарушава, да извършва — с една дума, ще го разкараме. Ще ви помогнем.
Доктор Доктор се оплака от лошите времена и започна търпеливо да чака. Началниците също могат да чакат търпеливо грешките на подчинените си.
Централната лагерна болница беше голяма, с хиляди легла. Имаше лекари-затворници с всякакви специалности. Волнонаемното началство се бе примолило и получи разрешение да има към хирургичното отделение две стаи за цивилни — една мъжка и една женска, за следоперационни, които трябва да са под лекарско наблюдение. В моята стая лежеше едно момиче, което бяха докарали с апандисит, но бяха решили да не го оперират, а да проведат медикаментозно лечение. Девойката беше много оперена, струва ми се — секретар на комсомолската организация на минното управление. Когато я докараха, галантният хирург Брауде тръгна да я развежда из отделението, като й разправяше нещо за… счупвания и възпаления на гръбначния стълб, показа й всички отделения. Навън студът бе минус шестдесет градуса, а в станцията за кръвопреливане нямаше печки — целият прозорец бе покрит със скреж и металът не можеше да се докосне с гола ръка, но галантният хирург отвори широко вратата на станцията за кръвопреливане и всички се дръпнаха назад, в дъното на коридора.
— Обикновено жените ги приемаме тук.
— Вероятно без особен успех — рече гостенката, като топлеше ръце с дъха си.
Хирургът се смути.
Та тъкмо това оперено момиче започна редовно да идва при мен в дежурната стая. Имах замразени червени боровинки, паничка с боровинки, и си приказвахме до късно през нощта. Но веднъж около дванадесет часа вратата се отвори широко и влезе доктор Доктор. Без престилка, с кожено яке.
— В отделението всичко е наред.
— Виждам. Ами вие коя сте? — попита той момичето.
— Пациентка съм. От вашето женско отделение. Дойдох за термометър.
— Утре вече няма да ви има тук. Ще ликвидирам този бардак.
— Бардак ли? Кой е тоя? — попита момичето.
— Началникът на болницата.
— Аз, значи това е доктор Доктор. Чувала съм за него, чувала съм. Ще си изпатиш ли заради мен? Заради боровинките?
— Нищо няма да ми направят.
— Е, за всеки случай утре ще отида при него. Такива ще му ги наприказвам, че ще го поставя на мястото му. А ако ти сторят нещо — обещавам ти, че…
— Нищо няма да ми направят.
Момичето не го изписаха, то се срещна с началника на болницата и всичко утихна до първото общо събрание, на което доктор Доктор изнесе доклад за падането на дисциплината.
— Ето например в хирургичното отделение фелдшерът си седи в операционната с някаква жена — доктор Доктор сбърка дежурната стая с операционната — и си похапва боровинки.
— С кого е седял? — зашепнаха по редовете.
— С кого? — провикна се някой от волнонаемните.
Но доктор Доктор не каза фамилните ни имена.
Светкавицата бе проблеснала, ала аз не разбрах нищо. Старшият фелдшер отговаря за храната. — Началникът на болницата бе решил да нанесе най-простия удар.
Претеглиха кисела и се оказа, че не достигат десет грама. С много труд успях да докажа, че той се раздава с малко черпаче, а го изсипват в голяма чиния — няма как да не изчезнат поне десет грама — „залепва за дъното“.
Светкавицата ме предупреди, макар да беше без гръм.
На другия ден удари гръм без мълния.
Един от лекуващите лекари ме помоли да оставя за някакъв от неговите болни — умиращ — една лъжица нещо по-вкусно, аз му обещах и наредих на разливащия да задели половин паница, четвърт паница от някоя диетична супа. Това беше незаконно, но се практикуваше винаги и навсякъде, във всяко отделение. По обяд в отделението нахлу тълпа началници начело с Доктор.
— А това за кого е? — На печката се подгряваше половин паница диетична супа.
— Оставих я по молба на доктор Гусегов, за негов болен.
— Болният, когото той лекува, не е на диетична храна.
— Докарайте доктор Гусегов.
Доктор Гусегов, затворник, при това по член „58-1а“, измяна на родината, побеля от страх, когато се изправи пред началството. Наскоро го бяха назначили в болницата, след дълги години на заявления и молби. И ето ти — несполучливо нареждане.
— Не съм давал такова указание, гражданино началник.
— Значи вие лъжете, господин старши фелдшер. Заблуждавате ни — вилнееше доктор Доктор. — Признай си, че сгафи. Кацна ми.
Жал ми беше за доктор Гусегов, но аз го разбирах. Мълчах. Мълчаха и останалите членове на комисията — главният лекар, началникът на лагера. Беснееше единствено доктор Доктор.
— Сваляй престилката и марш в лагера. На обща работа! Ще изгниеш в изолатора!
— Слушам, гражданино началник.
Съблякох си престилката и веднага се превърнах в обикновен арестант, когото го блъскат в гърба, когото навикват — отдавна не бях живял в лагер…
— Къде е бараката на обслужващия персонал?
— Ти не си за там, а за изолатора!
— Още няма заповед.
— Затвори го засега без заповед.
— Не, няма да го приема без заповед. Началникът на лагера не разрешава.
— Началникът на болницата комай е по-голям, отколкото началникът на лагера.
— Вярно, по-голям е, но пряк началник ми е началникът на лагера.
Не останах дълго в бараката на обслужващия персонал — бързо изготвиха заповедта и влязох в лагерния изолатор, в смърдящия карцер, смърдящ също толкова, колкото и десетките други карцери, в които бях лежал по-рано.
Легнах на нара и станах чак на другата сутрин. Призори дойде нарядчикът. Познавахме се от по-рано.
— Лепнали са ти три денонощия и извеждане на обща работа. Излизай, ще получиш ръкавици и започваш да караш пясък с ръчна количка за изкопа — ще се строи нова сграда за охраната. Голям цирк стана. Началникът на лагерния пункт ми го разправи. Доктор Доктор искал до края на живота ти да те изпрати в дисциплинарна мина… Да те прехвърли в специален лагер.
„Това е дребно нарушение — рекли другите. — Ако за такова провинение се изпраща в дисциплинарен или специален лагер, нали всички трябва да отидат там. А ние се лишихме от един обучен фелдшер.“
Цялата комисия знаеше какъв страхливец е Гусегов, знаеше го и доктор Доктор и това го караше да беснее още повече.
„— Е, тогава две седмици обща работа.
— И това не става. Наказанието е прекалено тежко. Една седмица карцер с извеждане на работа в болницата — предложил следователят Бакланов.
— Какви ги говорите? Ако няма обща работа, ръчна количка — значи няма и никакво наказание. Ако само ще ходи да нощува в изолатора — това ще е проформа.
— Е, добре — едно денонощие с извеждане на обща работа.
— Три денонощия.
— Добре.“
И ето, че след толкова години отново хванах дръжките на ръчната количка, на машината на ОСО — две дръжки, едно колело.
Аз съм стар колимски количкаджия. Бях обучен на всички тънкости на тази работа през тридесет и осма година, в една златна мина. Знам как да държа дръжките, че тежестта да пада върху раменете ми, знам как да тикам обратно празната количка — с колелото напред, нагоре с дръжките, за да си починат ръцете ми. Знам как да я обърна с едно движение, как сетне да я изправя и да я сложа на дъската.
Аз съм професор по ръчните колички. С удоволствие тиках своята количка, демонстрирайки висока класа. С желание я обръщах и подлагах под дъската камъче. Тук нямаше норма. Просто количката бе наказание и толкоз. Тази карцерна работа не се водеше на никаква отчетност. Няколко месеца не бях излизал от огромната триетажна сграда на болницата, минавах без чист въздух — шегувах се, че в мините съм се надишал за двадесет години напред, затова не излизам навън. И ето че сега дишах чист въздух, припомнях си как се работи с количка. Две нощи и три дни прекарах на тази работа. Вечерта на третия ден ме навести началникът на лагера. За цялата си колимска лагерна практика никога не му се беше случвало да вижда за дребно нарушение такова наказание, за каквото настояваше доктор Доктор, и сега се опитваше да проумее.
Той се спря при дъската.
— Добър ден, гражданино началник.
— Днес каторгата ти свършва, можеш да не се връщаш в изолатора.
— Благодаря, гражданино началник.
— Но си доработи докрай.
— Слушам, гражданино началник.
Малко преди отбоя — преди да ударят релсата — се появи доктор Доктор. Заедно с него бяха двамата му адютанти — комендантът на болницата По̀стел и Гриша Кобенко, болничният ортопед.
Постел, бивш служител в НКВД, бе сифилитик, заразил две или три медицински сестри, които се наложи да бъдат изпратени във венеричната зона, в женската венерична зона на един горски лагер, където живееха само сифилитички. Красавецът Гриша Кобенко бе доносникът на болницата, осведомител, който често пъти ставаше причина за завеждане на нови дела — компания, достойна за доктор Доктор.
Началникът на болницата се приближи до изкопа и тримата затворници с количките зарязаха работата и застанаха мирно.
Доктор Доктор ме разглеждаше с огромно задоволство.
— Ето къде си бил… Тъкмо това е работа като за теб. Разбра ли? Тъкмо това е точно като за теб работа.
Свидетели ли беше довел със себе си, за да провокира нещо, дори някое малко нарушение? Да, времената се бяха променили. Това го разбираше и доктор Доктор, разбирах го и аз. Началник и фелдшер не е като началник и обикновен работяга. Съвсем друго е.
— Аз, гражданино началник, мога да работя на всякаква длъжност. Мога да бъда дори началник на болница.
Доктор Доктор изпсува и се отдалечи към селището за волнонаемните. Удариха релсата и аз тръгнах не към лагера, не към зоната, както през двата последни дни, а към болницата.
— Гришка, вода — извиках. — И нещо за ядене след като се изкъпя.
Но лошо познавах доктор Доктор. Почти всеки ден в отделението имаше комисии и проверки.
Доктор Доктор нямаше търпение да изчака идването на най-голямото началство.
Той щеше да се справи с мен, но други началници му съсипаха кариерата, подложиха му крак, изхвърлиха го от хубавата длъжност.
Неочаквано доктор Доктор бе изпратен в отпуск на „континента“, макар никога да не бе искал това. Вместо него пристигна друг началник.
Прощален обход. Новият началник бе тромав, муден, дишаше тежко. Хирургичното отделение се намираше на втория етаж — бяха вървели бързо и се бяха запъхтели. Когато ме видя, доктор Доктор не можа да се лиши от развлечението.
— Ето я същата онази контрареволюция, за която ти говорих долу — високо каза той, като ме сочеше с пръст. — Все се канех да го махна, но не успях. Съветвам те да го сториш незабавно, на часа. Въздухът в болницата ще стане по-чист.
— Ще се постарая — равнодушно рече пълният началник и аз разбрах, че той мрази доктор Доктор не по-малко, отколкото аз.
От нощта бях прехвърлен в деня — явно повишение, утвърждаване, късмет в опасния, но спасителен път на санитар „от болните“. Не обърнах внимание кой бе заел мястото ми — по онова време нямах сили за любопитство, пазех всяко свое движение, физическо или духовно — вече бях възкръсвал и знаех колко скъпо струва излишното любопитство.
Но с крайчеца на окото си видях в нощната полудрямка някакво бледо, мръсно лице, обрасло в гъста червеникава четина, с хлътнали очи, очи с неопределен цвят, с изкривени, много пъти измръзвали пръсти, вкопчени в дръжката на опушеното котле. Болничната нощ в бараката бе толкова тъмна и плътна, че пламъчето на бензиновата лампа — потрепващо, разтърсвано сякаш от вятър — не беше в състояние да освети коридора, тавана, стената, вратата, пода и изтръгваше от мрака само късче от нощта — ъгъла на шкафчето и надвесеното над него бледо лице. Новият дежурен бе облечен със същия халат, с който дежурех и аз — мръсен, дрипав халат, който обличаха всички болни. През деня той висеше в болничната стая, а през нощта го намъкваше направо върху ватенката си дежурният санитар „от болните“. Платът беше безкрайно тънък, чак прозираше — и все пак не се сцепваше; болните се страхуваха, не правеха резки движения, за да не се разпадне халатът.
Светлият полукръг се люлееше, движеше се, променяше се. Изглеждаше така, сякаш студът, а не вятърът, не движението на въздуха, а самият студ разклащаше тази светлина над нощното шкафче на дежурния санитар. В светлото петно се люлееше изкривеното от глад лице, мръсните, сгърчени пръсти напипваха на дъното на котлето онова, което не можеше да се изгребе с лъжица. Пръстите, дори измръзналите, безчувствени пръсти бяха по-сигурни от лъжицата — разбрах същността на това движение, езика на жеста.
Всички тези неща нямаше защо да ги знам — нали бях станал дневен санитар.
Но след няколко дни — заминаване по спешност, неочаквано ускоряване на съдбата и — каросерията на камиона, разтърсвана от всеки напън на возилото, който пълзеше по замръзналото русло на безименната река, по „зимния път“ през тайгата към Магадан, на юг. В каросерията подскачат и с дървен звук се удрят в пода двама души, търкалят се като дънери. Войникът от конвоя е в кабината, а аз не мога да разбера дали ме удря някакво дърво или човешко тяло. По време на едно от спиранията за ядене лакомото мляскане на моя съсед ми се стори познато и аз разпознах изкривените пръсти, бледото, мръсно лице.
Не си говорехме — страхувахме се да не прогоним късмета си, арестантския си късмет. Камионът бързаше — изминахме пътя за едно денонощие.
И двамата пътувахме за фелдшерските курсове, по спусната за лагера бройка. Магадан, болницата, курсовете — всичко това беше като в мъгла, като в бяла колимска мъгла. Имаше ли жалони, крайпътни жалони? Записват ли с петдесет и осми член? Само тези с десета точка. Ами спътника ми? Също е по десета — „аса“. „Буквеник“: „антисъветска агитация“. Приравнява се към десета точка.
Изпит по руски език. Диктовка. Оценките са изнесени още същия ден. Отличен. Писмена работа по математика — отличен. Устен изпит по математика — отличен. От тънкостите на „Конституцията на СССР“ бъдещите курсисти са избавени — това се знаеше предварително… Лежах на наровете — мръсен, все още подозрително въшлив — работата като санитар не унищожаваше въшките, а може и само така да ми се е струвало, въшливостта бе една от лагерните психози. Въшките отдавна вече ги няма, а все не можеш да се накараш да свикнеш не с мисълта (каква ти мисъл!), с чувството, че въшките вече ги няма; това се беше случвало в живота ми не два и не три пъти. А Конституцията, историята или политикономията — всичко това не се отнасяше за нас. В Бутирския затвор по време на следствието дежурният комендант крещеше: „Защо питате за Конституцията? Вашата Конституция е Наказателният закон.“ И беше прав. Да, нашата Конституция бе Наказателният закон. Това беше отдавна. Преди хиляди години. Четвъртият предмет бе химия. Оценка — тройка.
Ах, как се устремиха към знанията курсистите-затворници — залог беше животът. Как бившите професори от медицинските институти настървено започнаха да набиват спасителната наука в главите на необразованите, невежи хора, които никога не се бяха интересували от медицината — от склададжията Силайкин до татарския писател Мин Шабай…
Кривейки тънките си устни, хирургът пита:
— Кой е открил пеницилина?
— Флеминг!
Отговарям не аз, а спътникът ми от районната болница. Червеникавата му четина е избръсната. Болнавите му, подпухнали бузи са си все такива („Прекалил е с чорбата“ — между другото отбелязвам аз).
Бях поразен от познанията на рижавия курсист. Хирургът разглеждаше тържествуващия „Флеминг“. Кой си ти, нощен санитарю? Кой?
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
— Какъв си бил на свобода?
— Капитан съм. Капитан от инженерните войски. В началото на войната бях началник на един укрепен район. Спешно строяхме укрепления. През есента на четиридесет и първа година, когато мъглата се вдигна, видяхме в залива немски рейдер „Граф фон Шпее“. Рейдерът от упор срина укрепленията ни. И отплава. А на мен ми лепнаха десет години.
„Дори да те лъжат — вярвай.“ Вярвам. Познавам обичаите.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Всички курсисти учеха по цели нощи, попиваха, тъпчеха се със знания като осъдени на смърт, на които изведнъж са им дали шанс да оцелеят.
Но след някаква делова среща с началството Флеминг стана по-весел, домъкна по време на занятията в бараката някакъв роман и докато ядеше варена риба — остатъци от нечий чужд пир — небрежно прелистваше книгата.
Като видя ироничната ми усмивка, той рече:
— Все тая е — учим вече три месеца и всички, които сме се закрепили на курсовете, ще ни пуснат, ще ни дадат дипломи. Защо да откачам от четене? Съгласен ли си с мен?
— Не — казах. — Искам да се науча да лекувам хората. Да се науча на нещо истинско.
— Истинското нещо е да останеш жив.
Тогава стана ясно, че капитанството на Флеминг е само маска, поредната маска на това бледо затворническо лице. Впрочем именно капитанството не беше маска — маска бяха инженерните войски, Флеминг беше следовател от НКВД с чин капитан. Сведенията се процеждаха, събираха се капка по капка — няколко години. Тези капки отмерваха времето като воден часовник. Или падаха на голото теме на подследствения — водният часовник от помещенията за разпити в Ленинград през тридесетте години. Пясъчните часовници отмерваха времето на арестантските разходки, водните — времето на признанията, времето на следствието. Бързането на пясъчните часовници, мъчителността на водните. Водните часовници отмерва; ха не минутите, а човешката душа, човешката воля, разбиваха я капка след капка, рушаха я като скала — нали има такава руска пословица. Този следователски фолклор бе много популярен през тридесетте, дори още през двадесетте години.
Думите на капитан Флеминг бяха събрани капка по капка и съкровището се оказа безценно. Безценно беше и за самия Флеминг — има си хас!
— Знаеш ли коя е най-голямата тайна на нашето време?
— Коя?
— Процесите през тридесетте години. Ще ти кажа как ги подготвяха. Ами че аз тогава бях в Ленинград. При Заковски. Подготовката на процесите — това е химия, медицина, фармакология. Потискане на волята с химически средства. Такива средства има колкото щеш. И нима си мислиш, че ако има средства за потискане на волята — няма да ги използуват? Заради Женевската конвенция ли, а?
Да разполагаш с химически средства за потискане на волята и да не ги прилагаш по време на следствието, на „вътрешния фронт“ — това е прекалено човечно. Невъзможно е да се повярва в този хуманизъм през двадесети век. В това и само в това е тайната на процесите от тридесетте години, на откритите процеси, открити и за чуждите кореспонденти, и за всеки Фойхтвангер[53]. На тези процеси нямаше никакви „двойници“. Тайната на процесите беше фармакологична тайна.
Лежах на късите неудобни нарове, подредени два по два в опустялата барака на курсистите, пронизвана от край до край от слънчевите лъчи, и слушах тези признания.
Опити имаше и по-рано — в процесите срещу вредителите например. Докато Рамзинската комедия няма почти нищо общо с фармакологията.
Разказът на Флеминг сълзеше капка по капка — дали собствената му кръв не падаше капка по капка върху оголената ми памет? Що за капки бяха това — кръв, сълзи или мастило? Не мастило, не и сълзи.
— Имаше, разбира се, случаи, когато медицината беше безсилна. Или разтворите са били приготвени погрешно. Или е имало вредителство. Тогава — с двойна застраховка. Според правилата.
— Къде са тези лекари сега?
— Кой знае? Сигурно на Луната…
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Следственият арсенал бе по последната дума на науката, по последната дума на фармакологията.
Това не беше шкаф „А“ — Venena — отрови, не и шкаф „В“ — Heroica — „силно действащи“… Излиза, че латинската дума „герой“ се превежда на руски като „силно действащ“. А къде се пазеха медикаментите на капитан Флеминг? В шкафа „П“ — в шкафа за престъпления, или в шкафа „Ч“ — чудеса?
Човекът, който се разпореждаше с шкафовете „П“ и „Ч“ на най-големите постижения на науката, едва по време на фелдшерските лагерни курсове научи, че човек има само един черен дроб, че черният дроб не е чифтен орган. Научи за кръвообращението — триста години след Харвей.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Тайната се криеше в лабораториите, в подземните кабинети, в смърдящите вивариуми, където животните миришеха досущ като арестантите от мръсния магадански транзитен затвор през тридесет и осма година. В сравнение с него Бутирският затвор блестеше с хирургична чистота, миришеше на операционна, а не на вивариум.
Всички открития на науката и техниката се проверяват най-напред с оглед на тяхното военно значение — военно — дори в предполагаемото бъдеще. И само онова, което е отсято от генералите, от което войната няма нужда, се дава за общо ползуване.
Медицината, химията и фармакологията отдавна са под наблюдението на военните. По цял свят в институтите, изследващи мозъчната дейност, винаги се е натрупвал богат експериментален и наблюдателски опит. Отровите на Борджия винаги са били оръжие на практическата политика. Двадесети век осигури небивал разцвет на фармакологичните и химическите средства, управляващи психиката.
Но ако е възможно с помощта на медикамент да бъде ликвидиран страхът, то хиляди пъти по-възможно е да се направи обратното — да бъде потисната човешката воля с помощта на инжекции, с чиста фармакология и химия, без каквато и да било „физика“ — трошене на ребра и тъпчене с ботуши, къртене на зъби и гасене на фасове в тялото на подследствения.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Химици и физици — така се наричаха тези две следствени школи, физиците бяха онези, които на първо място слагаха чисто физическото действие, виждаха в побоите начин да разголят нравственото начало на света. Разголените дълбини на човешката същност — колко подла и нищожна се оказваше тя. С побои можеше не само да се получат всякакви показания. Под въздействието на тоягата хората правеха изобретения, откриваха новото в науката, пишеха стихове, романи. Страхът от побои и гладът си вършеха работата.
Побоят е достатъчно солидно психологическо оръдие, достатъчно ефективно.
Много резултатен беше и прочутият повсеместен „конвейер“, когато следователите се сменяха, а на арестанта не позволяваха да спи. Седемнадесет денонощия без сън — и човек губи разсъдъка си — дали това научно наблюдение не е почерпено от следствените кабинети?
Но и химическата школа не се предаваше.
Физиците можеха да осигурят материал за „специалните съвещания“, за разните „тройки“, но за откритите процеси школата на физическото действие не беше подходяща. Школата на физическото действие (струва ми се, така е при Станиславски) не би могла да постави открит кървав театрален спектакъл, не би могла да подготви „откритите процеси“, които накараха цялото човечество да потръпне. Подготовката на такива зрелища бе по силата на химиците.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Двадесет години след онзи разговор вписвам в разказа редове от статия във вестник:
„Ако се използват определени психо-фармакологични агенти е възможно за определено време да се отстрани например чувството на страх у човека. При това не се нарушава ясното му съзнание, което е особено важно…
Сетне изникват още по-неочаквани факти. При хората, чиито «Б-фази» на съня са били потискани дълго време, в случая до седемнадесет денонощия подред, започват да възникват различни нарушения на психическото състояние и на поведението.“
Какво е това? Откъси от показанията на някой бивш началник на управление на НКВД по време на съда срещу тези съдии?… Предсмъртното писмо на Вишински или на Рюмин? Не, това е цитат от научната статия на един действителен член на Академията на науките на СССР. Но всичко това — и стократно повече! — се знае, изпробвано е и е използвано по време на подготовката на „откритите процеси“ през тридесетте години.
Фармакологията не беше единственото оръжие от следствения арсенал на онези години, Флеминг спомена едно фамилно име, което ми беше добре познато.
Орналдо!
Има си хас: Орналдо беше прочут хипнотизатор, който през двадесетте години участваше в много от представленията в московските циркове, а и не само в московските. Неговата специалност беше масовата хипноза. Има снимки от прочутите му гастроли. Илюстрации в книгите по хипноза. Орналдо — това, разбира се, беше псевдоним. Истинското му име беше Н. А. Смирнов. Лекар от Москва. Афиши и снимки по цялата колона — така ги разлепваха по онова време, фотоателието на Свишчов-Паоло тогава се намираше на улица Столешников. На витрината висеше огромна снимка на човешки очи с надпис: „Очите на Орналдо“. И до днес си ги спомням, помня и душевния смут, който ме обземаше при слушането или гледането на цирковите сеанси на Орналдо. Хипнотизаторът участваше в спектаклите до края на двадесетте години. Има снимки от представления с участието на Орналдо в Баку през 1929 година. След това той престана да се появява.
— От началото на тридесетте Орналдо вече беше на секретна работа в НКВД.
По гърба ми пробяга хлад от разгаданата тайна.
Често пъти Флеминг се възхищаваше от Ленинград без всякакъв повод. По-точно по този начин той си призна, че не е кореняк ленинградчанин. И наистина, бил изтеглен от провинцията от естетите на НКВД през двадесетте години като достойна смяна на други естети. Насаждат му вкусове — по-обширни от обикновеното училищно образование. Не само Тургенев и Некрасов, но и Балмонт, и Сологуб, не само Пушкин, но и Гумильов.
— „А вие, кралски псета, флибустиери, на златото пазачи в тъмен порт?“ Нали не бъркам?
— Не, точно така е!
— По-нататък не го помня. Кралско псе ли съм? Държавно псе?
И като се усмихваше — на себе си и на своето минало, — ми разказа с благоговение, както би разправял някой пушкинист, че е държал в ръцете си гъшето перо, с което е била написана поемата „Полтава“ — как бил разлиствал папките на „делото Гумильов“, като го нарече заговор на лицеистите. Човек можеше да си помисли, че е докоснал камъка на Кааба[54] — такова блаженство, такова пречистване се четеше във всяка черта на лицето му, че неволно си помислих: това също е начин за приобщаване към поезията. Учудваща, уникална пътека към литературните ценности през следствения кабинет. Разбира се, по този начин не може да бъдат осмислени нравствените ценности на поезията.
— В книгите първо прочитам бележките, коментарите. Аз съм човек на бележките, човек на коментарите.
— Ами текста?
— Не винаги. Когато имам време.
За Флеминг и за неговите колеги приобщаването към културата — колкото и странно да звучи — можеше да стане само в следствената работа. Запознанството с хората на литературния и обществения живот — изкривено и все пак в известен смисъл истинско, действително, неприкрито зад хиляди маски.
Главен осведомител по въпросите, свързани с художествената интелигенция от онези години, постоянен, сериозен, квалифициран автор на всевъзможни „меморандуми“ и обзори на писателския живот беше — и това име звучеше неочаквано само на пръв поглед — генерал-майор Игнатиев. Петдесет години в строя. Четиридесет от тях — в съветското разузнаване.
— Прочетох книгата „Петдесет години в строя“ тогава, когато вече се бях запознал с обзорите и бях представен на самия автор. Или него ми го представиха — замислено разправяше Флеминг. — Никак не е лоша тая книга „Петдесет години в строя“.
Флеминг не обичаше много вестниците, новините в тях, радио-предаванията. Международните събития почти не го вълнуваха. Виж, събитията вътре в страната бяха друго нещо. Основното чувство на Флеминг бе мрачната обида срещу тъмната сила, която бе обещала на гимназиста, че ще обгърне необозримото, която го бе издигнала толкова високо, а сега го бе запокитила безсрамно или безследно в бездната — все не можех да запомня правилния край на популярната песен от детските ми години „Шуми, гори пожар московски“.
Приобщаване към културата — колко своеобразно. Някакъв кратък курс, екскурзия из Ермитажа. Човекът расъл и пораснал, станал следовател-естет, шокиран от грубата сила, наводнила „органите“ през тридесетте години, пометен, унищожен от „новата вълна“, изповядваща груба физическа сила, презираща не само психологическите тънкости, а дори „конвейрите“ и „стоенето“. Новата вълна просто нямала търпение за някакви си научни изследвания, за висша психология. Оказало се, че по-резултатен е обикновеният побой. Мудните естети също отишли „на Луната“, Флеминг останал жив съвсем случайно. Новата вълна нямала време за губене.
Гладният блясък в очите на Флеминг постепенно угасваше и професионалната наблюдателност отново започваше да се обажда…
— Слушай, гледах те по време на конференцията. Ти мислеше за нещо друго.
— Искам само да запомня всичко, да го запомня и да го напиша.
В мозъка на Флеминг, вече отпочинал си, успокоен, се полюшваха някакви картини.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
В нервното отделение, където работеше Флеминг, имаше един гигант-латвиец, който официално получаваше тройна дажба. Всеки път, когато гигантът сядаше да яде, Флеминг се настаняваше насреща му — не можеше да сдържи възхищението си от могъщото плюскане.
Флеминг не се разделяше с котлето, същото онова котле, с което бе пристигнал от Север. Колимски талисман.
В нервното отделение криминалните бяха хванали една котка, убиха я и я свариха, дадоха и на Флеминг като на дежурен фелдшер да си хапне — традиционният колимски рушвет, колимски подкуп, Флеминг изяде месото и нищо не каза за котката. Това беше котката от хирургичното отделение.
Курсистите се страхуваха от Флеминг. Но от кого ли не се страхуваха? В болницата той работеше вече като фелдшер, като щатен „касапин“. Всички се държаха враждебно с Флеминг, бояха се от него — усещаха, че той е не само бивш служител в органите, но и че знае някаква невероятно важна, страшна тайна.
Враждебността се увеличи, тайната стана още по-конкретна след внезапното заминаване на Флеминг — да се срещне с една млада испанка. Испанката беше истинска, дъщеря на един от членовете на правителството на Испанската република. Разузнавачка, оплела се в мрежа от провокации, осъдена и захвърлена да умира в Колима. Но се оказа, че старите далечни приятели, бившите колеги на Флеминг не са го забравили. Той трябваше да научи нещо от испанката, нещо да подтвърди. А болната испанка не чака. Оздравява и заминава с етап за женската мина. Флеминг внезапно прекъсна работата си в болницата, замина на среща с испанката, две седмици се скита по безкрайната магистрала, по която пътуват безброй коли и на всеки километър има засади на оперативните работници. На Флеминг му провървява, след срещата той се връща съвсем благополучно. Постъпката му би могла да изглежда романтична, извършена в името на лагерната любов. Уви, Флеминг не пътешествува в името на любовта, не проявява героизъм в нейно име. Тук действува сила, много по-голяма от любовта, висша страст — и тази сила щеше да го пренесе невредим през всички лагерни застави.
Флеминг много пъти си спомняше за тридесет и пета година — за внезапния поток от убийства. Смъртта на семейството на Савинков. Синът бил разстрелян, а семейството — жена му, двете деца, майката на жена му — не пожелали да напуснат Ленинград. Всички те оставили писма — предсмъртни писма един до друг. Всички сложили край на живота си и паметта на Флеминг бе запазила редове от детската бележка: „Бабо, ние скоро ще умрем“.
През петдесета година присъдата на Флеминг по „делото на НКВД“ изтича, но той не се връща в Ленинград. Не му разрешават. Жена му, която дълги години води борба за запазване на „жилищната площ“, пристига от Ленинград в Магадан, но не успява да се устрои и се връща обратно. Преди двадесетия конгрес Флеминг се завръща в Ленинград, в същата стая, в която е живял преди катастрофата…
Развива бясна дейност. Хиляда и четиристотин рубли пенсия за прослужени години. Познавачът на фармакологията, дообогатил познанията си с фелдшерското образование, няма късмет да се уреди „по специалността“ си.
Оказало се, че всички стари „работници“, всички ветерани по тази част, всички останали живи естети са пенсионирани. До последния куриер.
Флеминг започва работа — да отбира книги за антикварната книжарница на Литейний. Смята се за плът от плътта на руската интелигенция, макар и в толкова своеобразна връзка с нея. До края Флеминг не пожела да отдели съдбата си от нейната — може би усещаше, че само общуването с книгите ще запази необходимата му квалификация, ако успее да доживее до по-добри дни.
По времето на Константин Леонтиев[55] капитанът от инженерните войски би отишъл в някой манастир. Но и светът на книгите, този опасен и възвишен свят — в служенето на книгите има елемент на фанатизъм, — както и всяко книголюбителство съдържа в себе си нравствен елемент на пречистване. Няма да тръгне да работи като портиер бившият поклонник на Гумильов и познавач на коментарите към стиховете, към съдбата на поета, я. Или като фелдшер — по новата си специалност? Не, по-добре антиквар.
— Търча, непрекъснато търча. Ром?
— Не пия.
— Ах, колко е лошо, че не пиеш, как може! Катя, той не пие! Разбираш ли? Търча. Един ден пак ще се заема с моята си работа.
— Ако го направиш — ще се обеся, ще се удавя още утре — изрече с посинелите си устни жена му Катя.
— Шегувам се. Непрекъснато се шегувам. Търча. Не спирам да търча. Подавам разни заявления, ходя по съдилища, пътувам до Москва. Ами че мен ме възстановиха в партията. Но как?
Флеминг вади от пазвата си тесте изпомачкани листове.
— Чети. Това е свидетелство от Драбкина. Лежеше при мен в Игарка.
Пробягах с поглед подробното свидетелстване на авторката на „Черните сухари“.
„Като началник на лагерния пункт се държеше добре със затворниците, заради което скоро бе арестуван и осъден…“
Прехвърлих мръсните, лепкави показания на Драбкина, многократно разлиствани от невнимателните пръсти на разни началници…
И Флеминг, наведен до ухото ми и лъхайки на ром, ми обясни с пресипнал глас, че лично той в лагера е бил „човек“ — ето, дори Драбкина го потвърждава.
— Трябва ли ти всичко това?
— Трябва ми. С това си запълвам живота. Пък може би, а — всичко се случва. Да му пийнем ли?
— Не пия.
— Ех! За прослужените години. Хиляда и четиристотин. Но не това ми трябва на мене…
— Млъкни, или ще се обеся — изкрещя Катя, жена му.
— Тя ми е с болно сърце — обясни Флеминг.
— Успокой се. Пиши. Имаш дар слово. Разбрах го от писмата ти. А един разказ, един роман — това е доверително писмо.
— Не, не съм писател. Аз търча…
И като изпръска ухото ми със слюнка, той заломоти нещо съвсем несвързано, сякаш не беше имало никаква Колима, а като че ли самият Флеминг бе минал през тридесет и седма година по „конвейера“ на следствието и психиката му бе забележимо разстроена.
— Сега се издават много мемоари. Спомени. Например „В света на отритнатите“ на Якубович. Нека ги издадат.
— Записал си своите спомени ли?
— Не. Исках да ходатайствувам да се издаде една книга — знаеш коя. Бях в „Лениздат“ — казаха ми, че не е моя работа…
— Коя е тази книга?
— Записките на Сансон, парижкия палач. Ей това щеше да е мемоар!
— На парижкия палач ли?
— Да. Спомням си — Сансон отсякъл главата на Шарлота Корде, сетне започнал да й удря плесници и бузите на отсечената глава се зачервили. И още: тогава е имало „балове на жертвите“. У нас имали ли сме „бал на жертвите“?
— „Бал на жертвите“ — това е от времето на термидора[56], а не от времето след терора. А записките на Сансон са фалшификат.
— Не е там работата дали са фалшификат, или не са. Има такава книга. Да пийнем ром. Много питиета съм пил, но ромът е най-доброто. Ромът. Ямайският ром.
Жена му сложи „да хапнем“ — цяла камара от нещо мазно, което Флеминг лакомо поглъщаше почти мигновено. Неукротимата лакомия по време на ядене си остана у него навеки като психическа травма — остана, както и при хилядите други бивши затворници, за цял живот.
Разговорът ни някак секна и в спускащия се здрач чух до себе си познатото колимско мляскане.
Помислих си за силата на живота — скрита в здравия стомах и в червата, за способността да се поглъща — тъкмо това беше защитният рефлекс на живота на Флеминг в Колима. Това, че не подбираше и беше лаком. Душата му също не подбираше — това качество бе придобито зад следователската маса и също беше подготовка, своеобразен амортизатор в това колимско падение, където пред погледа на Флеминг не се разкри никаква бездна — той знаеше всички неща от по-рано и това го спаси, отслаби нравствените му мъки — ако е имал такива. Не беше изпитал никакви допълнителни душевни травми — беше видял най-лошото, гледаше равнодушно гибелта на всички около себе си, беше готов да се бори само за собствения си живот. Животът бе спасен, но в душата на Флеминг беше останала някаква горчилка, която трябваше да бъде премахната, изчистена с покаяние. Покаяние-намек, покаяние сякаш между другото, разговор на глас със самия себе си, без съжаление, без самоосъждане. „Просто не ми провървя.“ И все пак разказът на Флеминг беше покаяние.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
— Виждаш ли това?
— Партийна книжка ли е?
— Ъхъ. Новичка. Но стана сложно, много сложно. Преди половин година областният комитет седна да разглежда въпроса за партийната ми реабилитация. Седят, четат материалите. Секретарят на обкома, някакъв чуваш, ми казва безизразно, грубо:
„Е, всичко е ясно. Пишете решението: да се възстанови с прекъсване на стажа.“
Сякаш нещо ме жегна: „с прекъсване на стажа“. Помислих си — ако сега не възразя срещу това решение, после всички ще ми казват: „Ами че защо сте мълчали, когато са разглеждали вашия случай? Нали именно заради това ви викат да присъствувате лично, за да можете овреме да възразите, да кажете…“ Вдигам ръка.
„Е, какво има?“ — безизразно, грубо.
Казвам:
„Не съм съгласен с решението. Ами че където и да започна работа, ще искат да обяснявам причината за това прекъсване.“
„Я колко си бърз — казва ми първият секретар на обкома. — Толкова си наперен, защото имаш материална база — колко получаваш за прослужени години?“
Прав е, но го прекъсвам и казвам: „Моля за пълна реабилитация без прекъсване на стажа.“
Изведнъж секретарят на обкома ми крясва:
„Защо напираш толкова? Защо се палиш? Ами че ти целият си оцапан с кръв!“
Причерня ми.
„Ами вие — питам го, — вие не сте ли?“
Секретарят на областния комитет казва:
„Нас ни е нямало тук.“
„Ами там — викам му, — където сте били през тридесет и седма година, там не сте ли били изцапани с кръв?“
Първият секретар ми вика:
„Стига си дрънкал. Можем да гласуваме отново. Излез навън.“
Излязох в коридора и ми съобщиха решението: „Да му бъде отказана реабилитация.“
Половин година непрекъснато пътувах до Москва. Отмениха решението. Но приеха само онази, първоначалната формулировка: „Да се възстанови с прекъсване на стажа“.
Човекът, който докладва случая ми в Комисията за партиен контрол, рече, че не е трябвало да се джафкам с областния комитет.
Непрекъснато търча, водя дела, пътувам до Москва и се боря. Пий!
— Не пия.
— Това не е ром, а коняк. Коняк с пет звезди. За теб.
— Махни шишето.
— Наистина — ще го махна, ще го прибера, ще си го взема. Не се засягай.
— Не се засягам.
Мина година и получих от антикваря последното писмо: „Докато отсъствувах от Ленинград, скоропостижно си отиде жена ми. Върнах се половин година след това, видях гроба й, кръста и една любителска снимка — тя в ковчега. Не ме кори за моята слабост, аз съм здравомислещ човек, но не мога да направя нищо — живея като насън, загубих интерес към живота.
Знам, това ще мине — но трябва време. Какво видя тя в този свой живот? Ходене по затворите за справки и колети. Обществено презрение, пътуване до Магадан, при мен, живот в мизерия, а сега — финал. Извинявай, друг път ще ти пиша по-подробно. Да, здрав съм, но здраво ли е обществото, в което живея?
Привет.“
Пресните следи от трактор в блатото приличаха на следи от доисторически звяр, а не на доставена по линията на лендлиза американска техника.
Ние, затворниците, бяхме чували за тези отвъдокеански подаръци, внесли объркване в душите на лагерното началство. Изтъркани вълнени костюми, различни модели износени пуловери, събрани отвъд океана за колимските затворници — в Магадан генералските съпруги ги разграбиха едва ли не с бой. В списъците тези вълнени съкровища бяха обозначени с думата „носени“, което, разбира се, бе много по-изразително от прилагателното „износени“ или най-различните б/у — „били в употреба, употребявани“, които са добре познати единствено на хората от лагерите. В думата „носени“ има някаква тайнствена неопределеност, като че ли са ги носили някъде на ръце — и ето, че костюмът е станал „носен“, без да е загубил нито едно от безбройните си качества, за които изобщо не може да се мисли, ако в документа фигурира думата „износен“.
Саламът по лендлиз не беше никак „носен“, но ние виждахме тези приказни кутии само отдалеч. Свинското в собствен сос, тези тумбести консервени кутии — виж, то ни беше много добре познато. Претегленото, отмерено по много сложната таблица за замяна, свинското в собствен сос, разграбено от алчните ръце на началниците и още веднъж претеглено, отново отмерено, преди да бъде сложено в казана — сварено, превърнало се в загадъчни влакънца, миришещи на всичко друго, но не и на месо — свинското в собствен сос по лендлиз дразнеше само нашето зрение, не и вкуса ни. Свинското в собствен сос, получено по лендлиза, сложено в лагерния казан, нямаше никакъв вкус. Стомасите на лагеристите предпочитаха нещо родно — от типа на вмирисано месо от стар елен, което е невъзможно да бъде сварено дори в седем лагерни котли. Еленското месо не изчезва, не става ефимерно като свинското в собствен сос.
Овесена каша по лендлиз — нея я одобрявахме, ядяхме я. Все едно нямаше повече от две супени лъжици на порция.
Но по лендлиз идваше и техника — техника, която не ставаше за ядене: неудобни брадвички-томахавки, много практични лопати с чуждоземски къси дръжки, които да пестят силите на работещия. Лопатите на часа биваха преправяни — слагаха им дълги дръжки родно производство, а самата лопата я сплескваха, за да поема, да загребва повече почва.
Глицерин в бъчви! Глицерин! Още първата нощ пазачът гребна с котлето си от този течен глицерин, разпродаде го на лагеристите — уж че е „американски медец“ — и забогатя.
Освен това по лендлиз имаше огромни черни петдесеттонни „даймънди“ с ремаркета и железни капаци; също и петтонни, лесно изкачващи всякакви височини „студебейкъри“ — в Колима нямаше по-добри коли от тях. С тези „студебейкъри“ и „даймънди“ денем и нощем разкарваха по безкрайното колимско трасе получената по лендлиз американска пшеница в красиви бели платнени чували с американския орел. От това брашно печаха пухкави, невероятно безвкусни „дажби“. Този хляб по лендлиз имаше едно чудно качество. Всички, които ядяха от него, преставаха да ходят по голяма нужда — веднъж на пет денонощия стомахът изхвърляше нещо съвсем малко. Стомасите и червата на лагеристите поемаха без остатък този великолепен бял хляб с примеси от царевица, костно брашно и още нещо — струва ми се, най-обикновена човешка надежда; още не е дошло времето да бъдат преброени спасените именно от тази отвъдокеанска пшеница.
„Студебейкърите“ и „даймъндите“ гълтаха много бензин. Но и той пристигаше по лендлиз — светъл авиационен бензин. Колите родно производство, „газките“, бяха преоборудвани за отопление с дърва — при двигателите им бяха инсталирани по две кюмбета, в които горяха дървени трупчета. Появи се думата „чуканче“ и няколко комбината за чуканчета, оглавени от партийци, работещи по договор. Техническото ръководство на тези комбинати се осигуряваше от главен инженер, обикновен инженер, нормировчик, плановик, счетоводители. Колко бяха работниците, които режеха чуканчетата с циркуляр ли? Двама или трима на смяна във всеки такъв комбинат. Двама или трима — не помня точно колко. Може да са били и трима. Техниката се получаваше по лендлиз — при нас също пристигна един трактор и внесе в езика ни новата дума „булдозер“.
Доисторическият звяр бе отвързан от веригата и запълзя на своите гъсенични вериги, този американски булдозер с проблясващ като огледало широк нож и навесен метален щит — отхвърлян. Огледало, което отразяваше небето, дърветата и звездите, също и мръсните арестантски лица. И дори войникът от конвоя се приближи до това отвъдокеанско чудо и каза, че човек може да се обръсне пред това желязно огледало. Ала ние нямахме нужда от бръснене — такава мисъл не можеше да се появи в главите ни.
В студения въздух дълго време се чуваха въздишките и пъшкането на новия американски звяр. Булдозерът кашляше на студа, сърдеше се. Ето че започна да пухти, забоботи и смело тръгна напред, като мачкаше купчините пръст и лесно преодоляваше пъновете — отвъдокеанска помощ.
Сега вече нямаше да трябва да извличаме тежките, сякаш оловни стволове на даурските лиственици — дървеният строителен материал и просто дървата бяха разпилени из гората по планинския склон. Ръчното влачене и подреждане — наричат го с веселата думичка „трельовка“ — на Колима е непосилно, непоносимо. През купчините пръст, по тесните, лъкатушещи пътечки влаченето на ръка по планинския склон е убийствено. Едно време — преди тридесет и седма година — тази работа се е вършела от коне, но на тях Северът им понася много по-зле, отколкото на хората, те се оказаха по-слаби от човека, измряха, понеже не можеха да издържат на това извличане. Сега на помощ (на нас ли?) бе пристигнал ножът-отхвърляч на отвъдокеанския булдозер.
Никой дори не си помисляше, че вместо непоносимо тежкото извличане, което всички мразехме, ще ни дадат някаква по-лека работа. Просто щяха да ни увеличат нормата на сечището — все едно ще трябва да се върши нещо друго, също толкова унизително и презряно, колкото всеки лагерен труд. Американският булдозер нямаше да излекува замръзналите ни пръсти. Но може би това щеше да стори американската грес! Ах, тази грес, тази грес! Варелът, в който я бяха докарали, на часа бе атакуван от тълпа „мърши“ — избиха дъното му с камък.
Някой беше казал на прегладнелите хора, че това е краве масло по лендлиз и когато бе поставен часови, когато началството прогони с изстрели тълпата от варела с греста, тя беше останала по-малко от половината. Щастливците гълтаха това краве масло, получено по лендлиз, и не вярваха, че е най-обикновена грес — нали целебният американски хляб също беше безвкусен, имаше същия странен метален привкус. И всички, които бяха успели да се докопат до греста, няколко часа не спряха да си облизват пръстите, гълтаха и най-малките частици от това отвъдокеанско щастие, което по вкус напомняше млад камък. Нали камъните не се раждат направо като камъни, а като меко маслоподобно същество. Същество, а не вещество. Камъкът става на вещество когато остарее. Младите течни варовикови туфи в планините пленяваха погледите на бегълците и на работниците от проучвателните експедиции. Нужно беше усилие на волята, за да се откъсне поглед от тези „реки от мед и масло“ — течащия млад камък. Но там имаше планина, скала, долчинка, а тук — доставка по лендлиз, продукт на човешките ръце…
На онези, които бяха бъркали в греста, не им се случи нищо лошо. Стомахът и червата им, тренирани в Колима, се справиха със смазката. Остатъците от нея се пазеха от часови, понеже греста беше храна за машините — същества безкрайно по-важни за държавата, отколкото хората.
И ето че едно от тези същества беше пристигнало при нас през океана — символ на победата, на дружбата и на още нещо.
Всичките триста души безкрайно завиждахме на арестанта, който караше американския трактор — Гринка Лебедев. Сред затворниците имаше и по-добри трактористи от него, но всички те бяха по петдесет и осми член, „букви“, „буквеници“ — Гринка Лебедев беше „битовак“, по-точно беше убил баща си. Всички тези триста души вече виждаха щастието му — как пърпори тракторът, как боботи през сечището, а той е зад волана на добре смазаната машина.
Сечището се отдалечаваше все по-навътре в тайгата. В Колима дървеният строителен материал се подготвя в руслата на потоците, в дълбоките клисури, където, протягайки се към слънцето, в полумрак, скрити от вятъра, дърветата израстват високи. Там, където духа, на светло, по блатистите склонове, растат джуджета — изкривени, усукани, измъчени от вечното въртене след слънцето, от вечната борба за частица размразена почва. Дърветата по склоновете на планините приличат по-скоро на изроди, достойни да бъдат показани в някой музей. И само в тъмните клисури по теченията на планинските рекички дърветата набират височина и сила. Изсичането на дърветата е като добиването на златото — и едното, и другото става по същите тези потоци, еднакво стремително, на бърза ръка: потокът, коритото за промиване, промивъчната машина, временната барака, задъханото хищническо напредване, след което потокът и районът около него остават без гора за триста години напред и завинаги без злато.
Някъде съществуваха лесничейства, но за какво лесовъдство можеше да става дума: дърветата в Колима достигат зрелостта си на триста години — точно сега, по време на войната, когато в отговор на лендлиза златната треска правеше стремителен скок, обуздан впрочем от караулните кули за зоните.
Много дънери, дори подготвени за извозване, с отсечени клони, се търкаляха по сечищата. Доста от тях бяха потънали в снега, паднали на земята от безсилните, немощни арестантски рамене. Слабите ръце на затворниците, десетките ръце не можеха да вдигнат на нечие рамо (пък и откъде такова рамо) някое двуметрово дърво, не можеха да премъкнат няколко десетки метра през купчините пръст, по неравния терен този сякаш чугунен дънер. Много дънери бяха зарязвани заради невъзможността да бъдат „извозени“ и булдозерът трябваше да ни помогне.
Но първата му задача на колимска земя, на руска земя, бе съвсем друга.
Видяхме как боботещият булдозер зави наляво и започна да се изкачва на терасата, на гребена на скалата, откъдето минаваше старият път покрай лагерното гробище, по който стотици пъти ни бяха извеждали на работа.
Не се бях замислял защо през последните няколко седмици ни водеха на работа по друг път, а не по познатата широка пътека, утъпкана от ботушите на конвоя и от гумените галоши на затворниците. Новият път бе двойно по-дълъг от стария. На всяка крачка имаше нанагорнища и нанадолнища. Капвахме, докато стигнем до работната площадка. Но никой не питаше защо ни водят по друг път.
Така трябва, такава е заповедта, и ние пълзяхме на четири крака, вкопчвайки се в камъните и раздирайки пръстите на ръцете си до кръв.
Едва сега видях и разбрах защо. И благодарих на Бога, че ми беше дал възможност и сили да видя всичко това.
Сечището бе навлязло навътре в гората. Склонът на планината беше оголен, снегът, все още не много дълбок, бе издухан от вятъра. Пъновете бяха изкоренени до един — под големия пъхаха фишек с амонал и те хвръкваха във въздуха. По-малките ги изкоренявахме с лостове. Най-малките — просто с ръце, като храстите на клека…
Планината бе оголена и се беше превърнала в една гигантска сцена на спектакъла, на лагерната мистерия.
Един арестантски гроб, арестантски общ гроб — каменна яма, още през тридесет и осма година натъпкана догоре с нетленни мъртъвци — се бе свлякъл. Мъртъвците бяха тръгнали да пълзят по склона на планината и разкриваха тази колимска тайна.
В Колима телата се погребват не в земята, а в камъка. Камъкът пази и разкрива своите тайни. Той е по-сигурен от земята. Вечно замръзналата почва пази и разкрива тайните си. Всеки един от нашите близки, загинали в Колима — всеки един от разстреляните, пребитите, от обезкръвените от глад можеше да бъде идентифициран дори след десетки години. В Колима нямаше газови камери. Труповете горяха в камъка, във вечната замръзналост.
През тридесет и осма година цели бригади се занимаваха с копаенето на такива гробове — непрекъснато дупчеха, взривяваха, правеха по-дълбоки огромните сиви, корави, студени каменни ями. През тридесет и осма копаенето на гробове беше лека работа — там нямаше задължителна изработка, норма с цел да убие, изчислена за четиринадесетчасов работен ден. Копаенето на гробове беше по-леко, отколкото да стоиш обут с гумени галоши на бос крак в ледената вода на златодобивния забой — „основното производство“, „метал номер едно“.
Тези гробове, тези огромни каменни ями бяха пълни догоре с мъртъвци. Нетленни мъртъвци, голи скелети, покрити с кожа, с мръсна, изподрана, изпохапана от въшките кожа.
Камъкът и Северът с все сила се противяха на тази човешка дейност, не искаха да пуснат мъртъвците в недрата си. Камъкът — отстъпващ, победен, унизен — обещаваше да не забрави нищо, обещаваше да чака и да пази тайната. Суровите зими, горещите лета, ветровете, дъждовете за шест години бяха успели да отнемат мъртъвците от камъка. Земята се бе отворила, показвайки подземните си богатства, понеже в недрата на Колима има не само злато, не само калай, не само волфрам, не само уран, но и нетленни човешки останки.
Тези човешки тела пълзяха по склона, може би дори се канеха да възкръснат. И преди бях виждал отдалеч — от другия бряг на потока — тези движещи се, закачили се за храстите и за камъните неща, — виждах ги през рядката изсечена гора и си мислех, че са дънери, все още неизвозени дънери.
Сега склонът беше оголен и тайната на планината — открита. Гробът се беше „разтворил“ и мъртъвците бяха тръгнали да пълзят по каменния склон. Близо до пътя бе изкопана, изровена — от кого ли? — никой от бараката ни не беше ходил на тази работа — нова огромна братска могила. Много голяма. И за мен, и за моите другари — ако замръзнем, ако умрем — щеше да се намери място в този нов гроб, в този нов дом за мъртъвците.
Булдозерът загребваше тези вкочанени трупове, хиляди трупове, хиляди подобни на скелети мъртъвци. Всичко беше нетленно: сгърчените пръсти на ръцете, гноясалите пръсти на краката — или чуканчетата след измръзванията, — раздраната до кръв суха кожа и горящите с гладен блясък очи.
С уморения си, измъчен мозък се опитвах да разбера откъде се е взел по тези места такъв огромен гроб. Ами че тук, струва ми се, не е имало златна мина — аз съм стар колимчанин. Но сетне си помислих, че познавам само едно кътче от този свят, заградено с бодлива тел с наблюдателници, които напомняха за времето, когато в Москва се е зараждало градостроителството. Високите сгради в столицата бяха като караулни кули, охраняващи московските арестанти — ето как изглеждаха тези сгради. И чий ли беше приоритетът — на кремълските караулни кули или на лагерните наблюдателници, послужили за образец на московската архитектура? Караулната кула на лагерната зона — ето главната идея на времето, прекрасно изразена с помощта на архитектурната символика.
Помислих си, че познавам само едно късче от този свят, една нищожна, малка част, че на двадесет километра оттук може да има къщурка на геологопроучвателна група, търсеща уран, или златна мина за тридесет хиляди затворници. В гънките на планините могат да бъдат скрити много неща.
Сетне си спомних огненото цъфтене на върбовката, яростния цъфтеж на лятната тайга, която се стараеше да скрие в тревата, в листата всяка следа от човешко дело — добро или зло. Че тревата помни още по-малко, отколкото хората. И ако забравя аз — тревата също ще забрави. Но камъкът и вечно замръзналата почва няма да забравят.
Гриня Лебедев, осъден за това, че беше убил баща си, бе добър тракторист и уверено управляваше обилно смазания отвъдокеански трактор. Вършеше работата си старателно: булдозерният нож-щит изтикваше труповете към гроба, събаряше ги в ямата и отново се връщаше.
Началството беше решило, че първият маршрут, първата работа на булдозера, получен по лендлиза, ще бъде не в гората, а на много по-важно място.
Работата привърши. Булдозерът натрупа върху новия гроб купчина камъни и чакъл и мъртъвците се изгубиха под нея. Но не изчезнаха.
Булдозерът се приближаваше. „Битовакът“ Гриня Лебедев дори не погледна към нас — „буквениците“ по петдесет и осми член. Беше му възложена важна държавна работа и той я бе свършил. По каменното лице на Гриня Лебедев се четеше гордост, съзнание за изпълнен дълг.
Булдозерът избоботи покрай нас — върху огледалната повърхност на ножа нямаше нито една драскотина, нито едно петънце.
На Надежда Яковлевна Манделщам
Хората изникваха от небитието — един след друг. Непознатият лягаше на нара до мен, през нощта се притискаше до кокалестото ми рамо, отдавайки топлината си — капките топлина — и получавайки в замяна моята. Имаше нощи, когато до мен не стигаше никаква топлина през прокъсаната ватенка, през памуклийката, и на сутринта гледах съседа си така, сякаш е мъртвец, и намирах сила да се учудя малко, че мъртвецът е жив, че става при командата, облича се и покорно изпълнява заповедите. Имах малко топлина. По костите ми месото не беше много. Стигаше само за злоба — последното от човешките чувства, онова, което е най-близо до костите. Човекът, появил се от небитието, през деня изчезваше — въглищният геологопроучвателен обект имаше много участъци, — изчезваше завинаги. Не познавам хората, които са спали до мен. Никога не ги питах за нищо и не защото се придържах към арабската пословица: „Не питай и няма да те лъжат“. Беше ми все едно дали ще ме лъжат, или не — аз бях извън истината, извън лъжата. За такива случаи криминалните имат много категорична, образна, груба поговорка, просмукана с огромно презрение към задаващия въпроса: „Дори да те лъжат — вярвай“. Не разпитвах и не вярвах.
Какво беше останало с мен докрай? Злобата. И пазейки тази злоба, аз си правех сметката да умра. Но смъртта, доскоро толкова близка, постепенно започна да се отдръпва. На нейно място дойде не животът, а полусъзнателното съществуване, което няма име и което не може да бъде наречено живот. Всеки ден, всеки изгрев на слънцето носеше опасност от нов, смъртоносен тласък. Но тласък нямаше. Работех като печкар — най-леката от всички работи, по-лека, отколкото да си пазач, но не смогвах да цепя дърва за титана, за апарата за варене на вода система „Титан“. Можеха да ме изгонят — но къде? Тайгата беше далеч, лагерът ни — „командировката“, казано на колимски език — беше като остров сред безкрайната тайга. Едва влачех крака, разстоянието двеста метра от палатката до мястото, където работех, ми изглеждаше безкрайно и неведнъж сядах да си почивам. И днес помня всички неравности, всички дупки и ровове по тази пътека на обречените; ручеят, до който лягах по корем и лочех студената, вкусна, лековита вода. Трионът, който ту носех на рамо, ту го влачех за едната дръжка, ми се струваше невероятно тежък товар.
Никога не успявах овреме да кипна водата, да направя така, че тя да заври за обяд.
Но нито един от работниците — от волнонаемните, а всички те до вчера също са били затворници — не обръщаше внимание ври ли водата, или не. Колима беше научила всички ни да различаваме годната за пиене вода само по температурата. Гореща и студена, а не преварена и непреварена.
Не ни интересуваше резкият диалектически преход на количеството в качество. Не бяхме философи. Бяхме работяги и горещата ни вода за пиене не притежаваше това важно качество на резкия преход.
Ядях, като равнодушно се стараех да изяждам всичко, което ми попаднеше пред очите — отпадъци, остатъци от храна, ланшни плодове в блатата. Вчерашна или онзиденшна чорба от казана на волнонаемните. Не, от нашите волнонаемни не оставаше вчерашна чорба.
В палатката ни имаше две пушки, две сачмалийки. Яребиците не се страхуваха от хората и отначало те ги стреляха направо от прага на палатката. Печаха ги цели в горещата пепел на огнището или ги варяха, ако преди това ги бяха оскубали. Перушината — за възглавница — това също беше бизнес, сигурна печалба за волнонаемните господари на пушките и птиците в тайгата. Изкормените, оскубани яребици се варяха в трилитрови консервени кутии, закачени над огъня. Никога не намирах нищо, което да е останало от тези тайнствени птици. Гладните стомаси на волнонаемните смилаха, стриваха, изсмукваха без остатък всички птичи кости. Това също беше едно от чудесата на тайгата.
Никога така и не опитах нито едно парченце от тези яребици. За мен оставаха дивите плодове, корените на тревите, дажбата. И — не умирах. Все по-равнодушно, без злоба гледах студеното алено слънце, планините, голите хълмове, където всичко: скалите, извивките на ручея, листвениците, тополите, — всичко беше грозно и враждебно. Вечер от реката се вдигаше студена мъгла — и нямаше такова време през денонощието в тайгата, когато да ми е било топло.
Усещах тъпа болка в пръстите на ръцете и краката, те сякаш туптяха. Яркорозовата им кожа така си и оставаше розова, лесно ранима. Пръстите ми вечно бяха омотани в някакви мръсни парцали, които предпазваха ръцете ми от болка, но не и от инфекции. От палците на краката ми сълзеше гной, която сякаш никога нямаше да спре.
Събуждаха ме, като удряха по една релса. Пак с удари по релсата ме освобождаваха от работа. След храна веднага лягах на нара — разбира се, без да се събличам — и заспивах. В палатката, в която спях и живеех, всичко ми изглеждаше като в мъгла — някъде се движеха хора, чуваха се псувни, ставаха сбивания, преди някой опасен удар наставаше мигновено безмълвие. Сбиванията утихваха бързо — от само себе си — никой никого не възпираше, не разтърваваше, просто моторите на сбиванията заглъхваха и настъпваха студена нощна тишина, в която през дупките на брезентовия покрив нахлуваше бледото високо небе, чуваше се хъркане, хриптене, стонове, кашляне и псуването в просъница на спящите.
През една нощ усетих, че чувам тези стонове и хрипове. Усещането беше внезапно, като проблясък, и не ме зарадва. По-късно, спомняйки си този миг на учудване, разбрах, че нуждата ми от сън, от унес, от забрава е намаляла — бил съм се „наспал“, както казваше Мойсей Мойсеевич, нашият ковач, изключително мъдър човек.
Появи се тъпа болка в мускулите. Не знам какви мускули съм имал тогава, но ме боляха и това ме ядосваше — не можех да престана да мисля за тялото си. Сетне в мен се появи нещо друго, различно от злобата и гнева — то съществуваше успоредно с гнева. Беше се появило равнодушието — безстрашието. Разбрах, че ми е все едно дали ще ме бият, или не, дали ще ми дадат обяда, дажбата — или не. И макар че в геологопроучвателната група, на безконвойния обект не ме биеха — бият само в мините, — аз, спомняйки си ги, мерех своето мъжество с онези мерки. С това равнодушие, с това безстрашие беше прехвърлено някакво мостче, което ме отдалечаваше от смъртта. Мисълта, че тук няма да бият, че не бият и няма да бият, раждаше нови сили, нови чувства.
След равнодушието дойде страхът — не много силен страх, — уплахата, че мога да загубя този спасителен живот, тази спасителна работа на печкар, високото студено небе и тъпата болка в износените мускули. Разбрах, че ме е страх да не би да замина оттук за мините. Страх ме е и това си е. През целия си живот никога не бях търсил по-добро от доброто. Месото върху костите ми се увеличаваше с всеки изминат ден. Завист — ето как се наричаше следващото чувство, което се върна при мен. Завидях на мъртвите си другари — на хората, които загинаха през тридесет и осма година. Завидях и на живите си съседи, на съседите, които дъвчеха нещо, нещо припалваха. Не завиждах на началника, на техническия ръководител, на бригадира — това беше друг свят.
Любовта не ме споходи отново. Ах, колко далеч е тя от завистта, от страха, от злобата. Колко малко имат нужда хората от любовта. Любовта идва тогава, когато всички човешки чувства вече са се върнали. Любовта идва последна, връща се последна, пък и връща ли се изобщо? Но не само равнодушието, завистта и страхът бяха свидетели на завръщането ми към живота. Състраданието към животните се върна по-рано, отколкото състраданието към хората.
Като най-слаб в този свят на шурфове и проучвателни изкопи, аз работех с топографа — мъкнех след него лопатата и теодолита. Понякога, за да се движим по-бързо, топографът мяташе теодолита на гърба си и за мен оставаше само много леката, изписана с цифри лата. Топографът беше бивш затворник. За кураж — през онова лято в тайгата имаше много бегълци — топографът мъкнеше със себе си една малокалибрена пушка, която беше изпросил от началството. Но пушката само ни пречеше. И не просто защото беше излишна вещ в трудното ни пътешествие. Седнахме веднъж да си починем на една поляна и топографът, като си играеше с малокалибрената пушка, се прицели в една червеношийка, долетяла да разгледа по-отблизо опасността, да я отдалечи. Ако трябва — да пожертва и живота си. Женската червеношийка сигурно мътеше някъде наблизо — само така можеше да се обясни безумната смелост на птичето. Топографът насочи пушката, но аз бутнах цевта настрани.
— Махни тая пушка!
— Какво? Да не си полудял?
— Няма да закачаш птицата, и толкоз!
— Ще докладвам на началника.
— Я върви по дяволите с твоя началник.
Топографът не пожела да се караме и не каза нищо на началника. Разбрах, че в мен се беше върнало нещо важно.
Години наред не бях виждал вестници и книги и отдавна се бях накарал да не съжалявам за тази загуба. Всичките петдесет мои съседи по палатка, по брезентовата скъсана палатка, се чувствуваха по същия начин — под нашия покрив не се появи нито един вестник, нито една книга. Висшето началство — техническият ръководител, началникът на проучвателната група, десетникът — идваха в нашия свят без книги.
Езикът ми, грубият език на мините, беше беден — както бяха бедни и чувствата, все още живуркащи около костите. Ставане от сън, развод на работа, обяд, край на работата, отбой, гражданино началник, разрешете да попитам, лопата, шурф, слушам, сонда, кирка, навън е студено, дъжд, супата е студена, супата е гореща, хляб, дажба, остави да си дръпна — от години ми стигаха двадесетина думи. Половината от тях бяха псувни. В младежките ми години имаше един виц как руснак разправя за пътешествието си в чужбина с една-единствена дума, произнасяна с различни интонации. Богатството на руските псувни, неизчерпаемата им оскърбителност се разкри пред мен не през детството ми, не и през юношеските години. Вицът с псувнята тук звучеше като на езика на някоя институтка. Но аз не търсех други думи. Бях щастлив, че не трябва да търся никакви други думи. Не знаех дали тези други думи изобщо съществуват. Не бях в състояние да отговоря на този въпрос.
Бях изплашен, зашеметен, когато в мозъка ми, ето тук — много добре си го спомням, — под дясната теменна кост, се роди дума, изобщо непригодна за тайгата, дума, която не само другарите ми, ами и аз самият не разбрах. Изкрещях тази дума изправен на нара, обръщайки се към небето, към безкрайността:
— Сентенция! Сентенция!
И се изсмях с цяло гърло.
— Сентенция! — крещях направо към северното небе, към двойната заря, крещях, без още да съм разбрал значението на родилата се в мен дума.
А ако тази дума се е върнала, ако съм я преоткрил — още по-добре, още по-добре! Цялото ми същество се изпълваше с огромна радост.
— Сентенция!
— Тоя е откачен!
— Наистина е откачен! Ти да не си чужденец бе? — язвително ме попита минният инженер Вронски, същият онзи Вронски, „трите тютюневи трошици“.
— Вронски, дай да запаля.
— Нямам, нямам никакъв тютюн.
— Дай поне три тютюневи трошици.
— Три трошици ли? Заповядай.
Измъкваше с мръсния си нокът три тютюневи трошици от пълната с махорка кесия.
— Чужденец ли си? — Въпросът прехвърляше съдбата ни в света на провокациите и доносите, на следствията и удължаването на присъдата.
Но провокационният въпрос на Вронски не ме интересуваше. Находката бе прекалено голяма.
— Сентенция!
— Наистина е откачен.
Чувството на злоба е последното чувство, с което човек отива в небитието, в света на мъртвите. На мъртвите ли? Дори камъните не ми изглеждаха мъртви, да не говорим за тревата, дърветата, реката. Реката беше не само въплъщение на живота, не само негов символ, а самият живот. Вечното й движение, нестихващото боботене, някакъв неин си разговор, собствена работа, която караше водата да тича надолу по течението срещу насрещния вятър, да си проправя път през скалите, да прекосява степи и ливади. Реката, която променяше своето изсушено от слънцето, оголено русло и с едва видима водна нишка се промъкваше между камъните, подчинявайки се на вечния си дълг, ручейче, загубило надежда за помощ от небето — за спасителния дъжд. След първата буря, след първия порой водата променяше бреговете си, рушеше скали, запокитваше нагоре дървета и бясно се носеше надолу по същия си извечен път.
Сентенция! Не вярвах сам на себе си, страхувах се, като заспивах, че през нощта тази върнала се при мен дума ще изчезне. Но тя не изчезваше.
Сентенция. Нека така да прекръстят рекичката, на брега на която бе разположено нашето селище, нашата командировка „Рио-Рита“. С какво е по-добра от „Сентенция“? Лошият вкус на стопанина на земята — картографа, беше въвела в световните карти „Рио-Рита“. И това нямаше как да се поправи.
Сентенция — в тази дума имаше нещо римско, твърдо, латинско. Древният Рим олицетворяваше в детските ми години политическите борби, борбите между хората, а Древна Гърция беше царството на изкуството. Макар че и в Древна Гърция е имало политици и убийци, а в Древен Рим — доста хора на изкуството. Но детството ми беше изострило, опростило, стеснило и разделило тези два много различни свята. Сентенция е римска дума. Цяла седмица не можех да разбера какво означава. Шепнех тази дума, крещях я, плашех и разсмивах с нея съседите си. Исках от света, от небето отговор, обяснение, превод… А след седмица разбрах — и потръпнах от страх и от радост. Страх — понеже се боях от връщането си в онзи свят, който беше затворен за мен. Радост — защото виждах, че животът се връща в мен независимо от волята ми.
Минаха много дни, преди да се науча да извиквам от дълбините на мозъка си нови и нови думи, една след друга. Всяка една идваше с усилие, изникваше внезапно и отделно. Мислите и думите не се връщаха като поток. Всяка се връщаше отделно, без конвой от други познати думи, изникваше първо като дума, сетне — в мозъка ми.
После настана денят, когато всичките петдесет работници зарязаха работата си и се втурнаха към селището, към реката, като се измъкваха от шурфовете, изкопите, изоставиха недонарязаните дървета, недоварената чорба в казана. Всички тичаха по-бързо от мен, но и аз се дотътрузих навреме, като си помагах с ръце при това спускане по склона.
От Магадан беше пристигнал някакъв началник. Денят беше ясен, горещ, сух. На огромния пън от лиственица до входа на палатката ни стоеше грамофон. Грамофонът свиреше, преодолявайки пукането на иглата, свиреше някаква симфонична музика.
И всички стояха наоколо — убийци и крадци на коне, апаши и балъци, десетници и работяги. А началникът стоеше до тях. И изразът на лицето му беше такъв, сякаш лично той бе написал тази музика специално за нас, за нашата затънтена командировка в тайгата. Плочата се въртеше и съскаше, въртеше се самият пън, намотан с всичките си триста кръга като здрава пружина, навита за цели триста години…
Художествената литература винаги е изобразявала престъпния свят със съчувствие, често пъти дори с раболепие. Тя създаде романтичен ореол около света на крадците, съблазнена от евтиния външен блясък. Писателите не са могли да прозрат истинското отвратително лице на този свят. Това е педагогически грях, заблуда, много скъпо платена от нашата младеж. На едно 14–15 годишно момче е простено да се увлича от „героичните“ фигури на този свят; за писателя обаче това е непростимо. Но дори сред големите творци не ще намерим такива, които, след като са съзрели истинското лице на криминалния престъпник, да са му обърнали гръб или да са го заклеймили така, както всеки голям писател е длъжен да заклеймява всичко безнравствено. По прищявка на историята най-големите радетели за съвест и чест, такива като Виктор Юго, са положили доста труд да възпеят престъпния свят. На Юго му се е струвало, че престъпният свят е такава част от обществото, която твърдо, решително и явно протестира срещу фалша на господстващата класа. Но Юго не си е направил труда да се вгледа в позициите, от които се бори с държавната власт този свят на крадците. Не едно момче е търсило познанство с живи „мизерабли“, след като е прочело романите на Юго. Прякорът „Жан Валжан“ и досега се среща сред криминалните.
В своите „Записки от Мъртвия дом“ Достоевски избягва да дава прям, недвусмислен отговор на този въпрос. Всички тези Петрови, Лучки, Сушилови, Газини — всички те от гледна точка на истинския престъпен свят, на „истинските криминални“, са „балами“, „балъци“, „леваци“, „чукундури“, т.е. такива хора, които истинският престъпен свят презира, граби, потиска. От гледна точка на криминалните убийците и крадците Петров и Сушилов стоят много по-близо до автора на „Записките от Мъртвия дом“, отколкото до тях самите. „Крадците“ на Достоевски са също такъв обект на нападение и грабеж, както и Александър Петрович Горянчиков и подобните нему, каквато и пропаст да разделя престъпниците-дворяни от простия народ. Трудно е да се каже защо Достоевски не е тръгнал по пътя на правдивото изобразяване на апашите. Апаш не е онзи, който е откраднал. Човек може да открадне и дори системно да краде, но да не е апаш, т.е. да не принадлежи към този отвратителен таен „орден“. Изглежда, на каторгата с Достоевски не е имало хора от този „разряд“. Те обикновено нямат големи присъди, защото в основната си маса не са убийци. По-точно не са били по времето на Достоевски. Апашите, готови „да пуснат кръв“, онези, които са имали „дръзка“ ръка, не са били кой знае колко много в престъпния свят. „Печизчии“, „взломаджии“, „гепсонаджии“, „джебчии“ — това са основните „категории“ на обществото на „апашите“, както нарича себе си престъпният свят. Словосъчетанието „престъпен свят“ е термин, има конкретно значение. Мошеник, взломаджия, „човек“, гепсонаджия — това са все синоними. Достоевски не ги е срещал по време на каторгата си, а ако ги беше срещнал, може би щяхме да бъдем лишени от най-хубавите страници на тази негова книга — утвърждаването на вярата в човека, на доброто начало, заложено в човешката природа. Но Достоевски не се е срещал с апаши. Героите от каторгата в „Записките от Мъртвия дом“ са също такива случайни извършители на престъпления, както и самият Александър Петрович Горянчиков. Нима кражбите между свои, на които Достоевски няколко пъти се спира и специално ги подчертава — нима това е възможно в света на апашите? Там ограбват балъците, плячката се дели, следва игра на карти и вещите преминават от един апаш при друг в зависимост от това кой печели на „щос“ и „бура“. В „Мъртвия дом“ Газин продава спирт, това го правят и други „кръчмари“. Но апашите веднага биха отнели спирта на Газин и той нямаше да може да направи кариера.
Според стария „закон“ апашът не бива да работи на каторгата, вместо него трябва да опъват балъците. Такива като Мясников и Варламов в престъпния свят биха получили презрителния прякор „ливада“. Всички тези „дисципаджии“ (войници), „кашевари“ и „войскари“ изобщо не принадлежат към света на професионалните престъпници, към света на рецидивистите. Това са просто хора, сблъскали се случайно с негативната сила на закона, нарушили поради незнание някаква забрана, като Аким Акимович — този типичен балък. Докато светът на криминалните е свят със свои особени закони, водещ вечна война с онзи свят, чиито представители са и Аким Акимович, и Петров, заедно с осмоокия плац-майор. Плацмайорът е дори по-близък на апашите. Той е началство, дадено от Бога, с него отношенията са прости, като с представител на властта, и на такъв плац-майор всеки криминален ще му наговори сума приказки за справедливост, за чест и други възвишени неща. И ги повтаря вече не едно десетилетие. Пъпчивият, наивен плац-майор е техен явен враг, а такива като Аким Акимович и Петров — техни жертви.
В нито един от романите на Достоевски няма изобразени апаши. Достоевски не ги е познавал, а ако ги е виждал и познавал, значи им е обърнал гръб като творец.
При Толстой няма никакви впечатляващи портрети на този сорт хора, дори във „Възкресение“, където външните и илюстриращите щрихи са нахвърляни така, че писателят няма какво да отговаря за тях.
С този свят се е сблъсквал Чехов. По време на пътуването му до Сахалин се е случило нещо, което е променило почерка на писателя. В няколко писма след това пътуване Чехов направо казва, че след пътуването всичко, написано от него по-рано, му се струва незначително, недостойно за руски писател. Както в „Записките от Мъртвия дом“, така и на остров Сахалин затъпяващата и развращаваща мерзост на каторгата погубва, не може да не погубва всичко чисто, добро, човешко. Престъпният свят ужасява писателя. Чехов разбира, че именно този свят е главният акумулатор на тази мерзост, атомен реактор, който сам възпроизвежда горивото си. Но Чехов е можел само да плесне с ръце, да се усмихне тъжно, да посочи този свят с мек, но настойчив жест. Той също го е познавал от Юго. На Сахалин Чехов е бил за много кратко време и до самата си смърт не намира смелост да се заеме с този материал.
На пръв поглед биографичната страна на творчеството на Горки би трябвало да му даде повод за правдиво, критично изобразяване на апашите. Челкаш без съмнение е такъв. Но този крадец-рецидивист е изобразен в разказа със същата изкуствена, лъжлива правдивост, както и героите на „Клетниците“. Разбира се, Гаврила може да бъде разглеждан не само като символ на селската душа. Той е ученик на апаша Челкаш. Макар и случаен, но задължителен. Ученик, който утре може би ще стане „полубалък“, ще се изкачи на първото стъпало на стълбата, която води към престъпния свят. Понеже, както казваше един апаш-философ, „никой не се ражда апаш, апаш се става“. Горки, който се е сблъсквал с престъпния свят в младежките си години, чрез Челкаш само е платил данък на онова невежествено възхищение пред привидната свобода на разсъжденията и смелото поведение на тази социална група.
Васка Пепел („На дъното“) е доста съмнителен апаш. Също както и Челкаш, той е описан романтично и е възвеличен, а не развенчан. Няколкото външни верни черти на този образ и явната симпатия на автора са причина и Пепел да служи на злото.
Такива са опитите на Горки да изобрази престъпния свят. Той също не е познавал този свят, изглежда не се е сблъсквал истински с апашите — това по принцип е трудно за един писател. Престъпният свят е затворен, макар и не много законспириран „орден“, там не се допускат външни хора за обучение и наблюдение. Никой апаш няма да бъде откровен нито със скитника Горки, нито с писателя Горки, понеже за него Горки е преди всичко балък.
През двадесетте години в литературата ни стават модни бандитите. „Беня Крик“ на Бабел, „Крадец“ на Леонов, „Мотка Малхамовес“ на Селвински, „Премеждието на Васка Свист“ на В. Инбер, „Краят на свърталището“ на Каверин, дори фармасонинът Остап Бендер на Илф и Петров — като че ли писателите до един лекомислено са платили данък на внезапно възникналото търсене на криминална романтика. Необузданата поетизация на криминалното изглеждаше като „свежа струя“ в литературата и съблазни много опитни пера. Въпреки изключително слабото разбиране на същността на явлението, което личи при всички споменати автори, а също и при всички останали, писали на подобна тема, тези произведения имаха успех сред читателите и следователно нанасяха значителна вреда.
По-нататък стана още по-зле. Възцари се дълъг период на увлечение по прословутата „перековка“, същата, на която апашите се смееха и не престават да се смеят и до днес. Бяха създадени Болшевските и Люберецките комуни, 120 писатели написаха „колективна“ книга за Беломорско-Балтийския канал, оформлението на която извънредно много напомня за илюстрирано Евангелие. Литературен венец на този период станаха „Аристократи“ на Погодин, където драматургът за хиляден път повтаря старата грешка, без да си даде труд по-сериозно да помисли за онези живи хора, които са изиграли простичкия си спектакъл в живота пред очите на наивния писател.
За превъзпитаването на хората от престъпния свят са написани много книги, направени са филми, поставяни са пиеси. Уви!
От времето на Гутенберг и до днес престъпният свят си остава бяло петно за литераторите и читателите. Писателите, които са се захващали с темата, са решавали този изключително сериозен въпрос много лекомислено, увлечени и подлъгани от фосфоричния блясък на всичко криминално, слагайки му романтична маска и укрепвайки по този начин у читателя абсолютно лъжлива представа за този коварен, отвратителен свят, в който няма нищо човешко.
Различните „перековки“ дадоха почивка на хиляди професионални крадци, спасиха апашите.
И така, какво представлява „престъпният свят“?
Как човек престава да бъде човек?
Как се става бандит?
В престъпния свят се вливат и случайни хора: колхозници, излежаващи наказания за дребни кражби и свързали съдбата си с тези на криминалните; бивши суинги, чиито криминални деяния ги бяха приближили до онова, за което само бяха чували; шлосери от заводи, на които „не им стигат парите за шумни гуляи с приятелите“; хора, които нямат професии, а искат да живеят царски, също и хора, които ги е срам да просят работа или милостиня — на улицата или в някое държавно учреждение, все едно, и предпочитат да отнемат със сила, вместо да молят. Това е въпрос на характер, а често пъти и на пример. Да молиш за работа — това също е много мъчително за страдащото, накърнено самолюбие на човек, тръгнал по кривия път. Особено за юношите. Да молиш за работа е не по-малко унижение, отколкото да просиш милостиня. Не е ли по-добре да…
Първобитният плах характер на човека му подсказва решение, цялата сериозност и опасност на което юношата просто не е в състояние, не може да прецени. На всеки човек в различно време от живота му се налага да вземе някакво важно решение, да „пречупи“ съдбата си, и на повечето хора им се случва да правят това в младежките си години, когато нямат достатъчно опит, а вероятността от грешки е голяма. През същото това време е малка и рутината на постъпките, а смелостта и решителността са големи.
Изправен пред сложен избор, подлъган от художествената литература и от хилядите еснафски легенди за тайнствения престъпен свят, юношата прави страшна крачка, след която често пъти няма връщане.
Сетне той свиква, озлобява се докрай и също започва да вербува млади хора за този проклет орден.
В практиката на ордена има една важна тънкост, която дори специалната литература пропуска да отбележи.
Работата е там, че този подземен свят се управлява от потомствени престъпници, от онези, чиито по-възрастни роднини — бащи, дядовци или поне чичовци или по-големи братя са били бандити; онези, които от малки са закърмени в духа на апашките традиции, в апашко ожесточение срещу целия свят; онези, които по разбираеми причини не могат да сменят положението си с друго, онези, чиято „бандитска кръв“ не буди съмнение с чистотата си.
Именно потомствените бандити представляват управляващото ядро на престъпния свят, именно на тях принадлежи решаващата дума по време на „съдилищата“, „съдилищата на честта“ на апашите — необходимо и много важно условие на този подземен живот.
По време на така нареченото разкулачване престъпният свят доста се разшири. Редовете му се умножиха за сметка на синовете на онези, които бяха обявени за „кулаци“. Разправата с „разкулачените“ попълни редиците на престъпния свят. Но никога и никъде бивш „разкулачен“ не е играл видна роля в „ордена“.
Те грабеха по-добре от всички, бяха най-шумни по време на гуляите и веселбите, най-много си деряха гърлата, когато пееха апашки песни, псуваха на майка и превъзхождаха криминалните в тази тънка и важна наука на сквернословието, съвсем точно имитираха апашите и все пак бяха само имитатори, само подражатели.
Тези хора не бяха допуснати във висшия свят на престъпния „орден“. Малцина особено отличили се — не с „героични подвизи“ по време на грабежи, а с това, че бяха усвоили правилата на апашкото поведение, понякога биваха допускани да участват в „съдилищата“ на висшите бандитски кръгове. Уви — те не знаеха какво да кажат там. При най-малкия сблъсък — а криминалните са доста истерични личности — те напомняха на външните хора за своя „чужд произход“.
— Ти си полубалък! А си отваряш зурлата! Какъв апаш си ти? Ти си ливада, а не бандит! Рогач такъв!
„Полубалък“, т.е. „развален левак“, е човек, който вече не е левак, но още не е станал апаш. („Това още не е птица, но вече не е четирикрако“ — както казва героят на Жул Верн Жак Паганел.) И полубалъкът покорно понася обидите. Разбира се, полубалъците никога не стават пазители на традициите на престъпният свят.
За да си „добър“, истински бандит, трябва да си се родил такъв; само онези, които още от малки са свързани с апашите, при това с „добри, прочути апаши“, само онези, които са изучили цялата дългогодишна наука на затвора, на кражбите и на апашкото възпитание, получават правото да решават важните въпроси в престъпния свят.
Колкото и да си прочут като бандит, какъвто и късмет да имаш, винаги ще си останеш самотен чужденец, човек второ качество сред потомствените апаши. Не е достатъчно само да се краде, трябва да принадлежиш към този орден, а това става не само с грабежи и убийства. Не всеки „мокър“, тоест убиец, заема почетно място сред криминалните само защото е грабител и убиец. Там си има свои пазители на чистотата на нравите и с най-важните апашки тайни, отнасящи се до изработването на общи закони за този свят (които се променят също като самия живот), до изработването на жаргона на престъпниците, на „апашкия език“ — с това се занимава само върхушката, в която влизат потомствени криминални, пък били те и само джебчии.
И дори в мнението на някой хлапак (син или брат на прочут бандит) престъпният свят ще се вслушва повече, отколкото в разсъжденията на някой „полубалък“ — дори да е факир в работата си.
И „пачаврите“ — жените на престъпния свят — ще бъдат поделени според знатността на човека… Първо ще ги получат тези със „синя кръв“, а най-накрая — „полубалъците“.
Апашите полагат големи грижи за подготовката на своята „смяна“, за възпитаване на „достойни“ продължители на тяхното дело.
Страшният фалшив блясък на криминалната романтика привлича юношата, момчето с яркия си маскараден блясък, за да го отрови завинаги.
Този фалшив блясък на стъклени мъниста, опитващи се да минат за диаманти, е повторен от хилядите огледала на художествената литература.
Може да се каже, че литературата, вместо да заклейми престъпния свят, е направила обратното: подготвила е почвата за покълването на отровните плевели в неопитната, невинна младежка душа.
Юношата не е в състояние веднага да се ориентира, да разпознае истинското лице на криминалните, а после вече става късно, той помага на крадците, но всеки, който дори съвсем малко се е сближил с тях, вече е заклеймен от обществото, а с новите си другари е свързан на живот и смърт. От значение е и това, че в него самия също започва да се трупа озлобление, появяват се собствени сметки за разчистване с държавата и с нейните представители. Струва му се, че неговите страсти и лични интереси влизат в неразрешим конфликт с обществото, с държавата. Струва му се, че плаща прекалено скъпо за „провиненията“ си, които държавата нарича престъпления.
Привлича го и вечният стремеж на младостта към „шпагата и наметалото“, към тайнствената игра, а тук „играта“ не е на шега, а е истинска кървава игра, която по психологическото си напрежение изобщо не може да се сравни със скучните „Ученици на Исус“ или „Тимур и неговата команда“. Да вършиш зло е много по-увлекателно, отколкото да правиш добро. Момчето влиза в този подземен свят с бясно биещо сърце и открива около себе си онези хора, от които баща му и майка му се страхуват. Вижда привидната им независимост, лъжливата им свобода. Момчето взема за чиста монета хвалбите и лъжите им. В лицето на апашите то вижда хора, отправящи предизвикателство към обществото. Вместо тежкия труд с пот на чело юношата гледа как престъпникът „щедро“, с жест хвърля наляво и надясно банкноти след някой успешен грабеж. Вижда как престъпникът пие и се весели и тези картини на разгул рядко отблъскват момчето. То сравнява скучния, ежедневен, скромен труд на баща си и майка си с „работата“ на престъпния свят, в който единственото изискване като че ли е да си смел… Момчето не се замисля колко чужд труд и чужда човешка кръв е ограбил и пилее с лека ръка този негов герой. Там винаги има водка, наркотик, кокаин, на момчето дават да пие и го обзема възторгът на подражанието.
То забелязва сред връстниците си, сред бившите си другари известно отчуждение, примесено със страх, и поради детската си наивност приема това отношение за уважение.
Но най-важното е, че то вижда как всички се страхуват от престъпниците, страхуват се, че който и да е от тях би могъл да те убие, да ти избоде очите…
В „капията“ се появява някой си Иван Корзубий, идва от затвора и носи хиляди новини: кого е срещнал там, кой за какво и на колко е осъден — всичко това е опасно и завладяващо.
Юношата вижда, че може да се живее без онова, което е предмет на постоянни грижи в семейството му.
Ето, че той се е напил истински, ето че вече налага някаква проститутка — той трябва да умее да бие фустите! — това е една от традициите на новия живот.
Юношата мечтае за окончателна шлифовка, за окончателно приобщаване към „ордена“. Това става в затвора, от който той е научен да не се страхува.
По-големите го вземат да участва в някой удар — на първо време да стои някъде „да пази завет“ (да варди). Ето че и възрастните вече му имат доверие, а ето че и самият той започва да краде и „сам да се разпорежда“.
Бързо усвоява маниерите им, неописуемо наглата усмивка, походката, носи панталона си надиплен по особен начин върху ботушите, окачва на врата си кръст, купува си астраганен калпак за през зимата и капитанска фуражка за през лятото.
Още първия път, когато попада в затвора, новите му приятели го татуират — те са майстори по тази част. Опознавателният знак за неговата принадлежност към престъпния орден завинаги остава върху тялото му като Каиново клеймо, нанесено със син туш. По-късно той много пъти ще съжалява за татуировката, тя ще му донесе много неприятности. Но всичко това ще стане по-късно, много по-късно.
Той отдавна вече е овладял апашкия жаргон, езика на крадците. Чевръсто прислужва на по-големите. В поведението си момчето се страхува не от това, че може да прекали — точно обратното.
И престъпният свят отваря пред него врата след врата — чак до дълбините си.
Ето че вече участва в кървавите „съдилища на честта“ и е принуден като всички останали „да се разпише“ на трупа на удушения по заповед на апашкия съд. Някой му пъха в ръката нож и той мушка с него още топлия труп, доказвайки пълната си солидарност с действията на своите учители.
Ето го да убива сам в съответствие с присъдата посочения му „предател“, „гад“.
Сред криминалните едва ли има дори един човек, който никога да не е убивал.
Такава е схемата за възпитание на младия апашор, дошъл от чуждия свят.
По-просто е възпитанието на представителите със „синя кръв“, потомствените криминални или онези, които не познават и не желаят да познават друг живот освен този на крадците.
Излишно е да предполагате, че тези хора, които се превръщат в идеолози и водачи на престъпния свят, тези апашки принцове се възпитават по някакъв особен, парников начин. Ни най-малко. Никой не ги предпазва от опасностите. Просто по пътя им към върховете или поточно към преизподнята на престъпния свят има по-малко препятствия. Пътят им е по-прост, по-категоричен. По-рано започват да им вярват, да им възлагат разни задачи.
Но дори роднините на младия апаш да са били най-влиятелните велможи сред престъпниците, той дълги години ще се увърта около големите бандити, които боготвори, ще тича да им купува цигари, ще им поднася „огънче“, ще им носи бележки — ще им прислужва за всичко. Ще минат много години, преди да го вземат на някой „удар“.
Апашът краде, пие, гуляе, развратничи, играе на карти, лъже балъците, не работи нито когато е на свобода, нито в затвора, разправата му с ренегатите е кървава, той участва в „съдилищата на честта“, където се решават важни за живота на подземния свят въпроси.
Той е пазител на апашките тайни (а те не са никак малко), помага на другарите си от „ордена“, привлича и възпитава младежта и следи за спазването на суровите апашки закони.
Кодексът е прост. Но през вековете е обраснал с хиляди традиции, свещени обичаи, за чието стриктно изпълнение следят пазителите на апашките завети. Криминалните са големи талмудисти. За да осигурят най-доброто изпълнение на апашките закони, те от време на време организират грандиозни повсеместни нелегални събрания, на които вземат решения, определящи правилата на поведение в новите условия на живот, измислят (по-точно утвърждават) нови думи във вечно променящия се жаргон на криминалните, „апашкия език“.
Според философията на криминалните всички хора се делят на две категории. Едната са „човеци“, „мошеници“, „престъпен свят“, „апаши“, „печизчии“, „зуладжии“ и т.н.
Другата са „фраерите“, „балъците“, т.е. „свободните“. Старата дума „фраер“ произхожда от Одеса. В „апашкия език“ от миналото столетие е имало много жаргонни еврейско-немски думи.
На балъците им викат още „леваци“, „чукундури“, „рогачи“, „шарани“, „дяволи“. Има и „полубалъци“ — онези, които се придържат към законите на криминалните, и „патили балъци“ — познаващи престъпния свят, успели да го разгадаят поне отчасти, опитни; „патил балък“ — това значи опитен, произнася се с уважение. Това са различни светове, разделени не само от затворническата решетка.
„Казват ми, че съм подлец. Добре — подлец съм. Подлец, мерзавец и убиец. Но какво от това? Аз не живея вашия живот, имам си свой, той е по други закони, с други интереси и друга честност!“ — така казва апашът.
Лъжата, измамата, провокацията спрямо балъка, дори по отношение на балък, който те е спасил — всичко това се смята не само в реда на нещата, но и за особена доблест, нещо задължително в престъпния свят.
Повече от наивни са призивите на Шейнин за „доверие“ към престъпния свят, „доверие“, за което вече е заплатено с прекалено много кръв.
Постоянните лъжи на криминалните са без мярка, понеже по отношение на леваците (а „леваци“ са всички освен криминалните) няма друг закон освен закона на лъжата — по всякакъв начин: ласкателство, клевета, обещание…
Балъкът е създаден именно за да бъде лъган; онзи, който е нащрек, който има печален опит от общуването си с криминалните, се нарича „патил балък“ — особена група „дяволи“.
Тези клетви и обещания са безкрайни, нямат граници. Баснословно количество най-различни началници, щатни и извънщатни възпитатели, милиционери и следователи са се хващали на примитивната въдица — „честната дума на апаша“. Сигурно всеки от служителите, в чиито задължения влиза ежедневно общуване с престъпниците, много пъти е клъввал на тази стръв. Хващали са се и два, и три пъти, понеже все не са можели да разберат, че моралът на престъпния свят е друг морал, че така нареченият хотентотски морал изглежда невинно забавление в сравнение с мрачната апашка практика.
Началниците („началничетата“, както им викат криминалните) винаги биваха лъгани, премятани…
А през това време в градовете с неразбираемо упорство отново и отново поставяха изцяло фалшивата и вредна пиеса на Погодин и нови поколения началници попиваха басните за „честта“ на Костя Капитана.
Цялата възпитателна работа с криминалните, за която са пропилени милиони държавна пара, всички тези фантастични „перековки“ и легенди за Беломорканал, отдавна станали шлагер на деня и повод за шеги от страна на криминалните, цялата възпитателна работа се крепеше на такова ефимерно нещо като „честна дума на апаша“.
— Помислете — казва някой специалист по престъпния свят, „изчел“ Бабел и Погодин, — ами че Костя Капитана не е дал просто „честна дума“ да влезе в правия път. Аз съм стара лисица, не можеш ме излъга толкова лесно. Не съм чак такъв балък, та да не разбирам, че нищо не им струва да дадат честна дума. Но Костя Капитана е дал „честна дума на апаш“. На крадец! Там е цялата работа. Той няма начин да не удържи на тази своя дума. „Аристократичното“ му самолюбие не би допуснало това. Той ще умре от презрение към самия себе си, задето е нарушил „честната дума на апаша“.
Горкият наивен началник! Да дадеш честна апашка дума на някой левак, да го излъжеш и сетне да престъпиш клетвата си, да я нарушиш — това е признак на апашка доблест, това става тема за хвалби по затворническите нарове.
Много бягства са били облекчени и подготвени благодарение на овреме дадената „честна дума на апаш“. Ако всеки началник знаеше (а го знаят единствено началниците, помъдрели от дългогодишния опит на общуване с „капитаните“) какво означава апашката клетва и я оценяваше по достойнство, щеше да има много по-малко кръв и жестокости.
Но може би грешим, когато се опитваме да свържем тези два свята — на балъците и на апашите?
Може би законите на честта и морала действат в „ордена“ по свой начин и ние просто да нямаме право да се навираме в света на рецидивистите с нашите морални мерки?
Може би „честната дума на апаш“, дадена не на балък, а на някой авторитет от престъпния свят, е истинска честна дума?
Точно това е романтичният елемент, който вълнува юношеското сърце, който сякаш оправдава, сякаш привнася някаква макар и своеобразна „морална чистота“ в апашкия бит, в отношенията между хората вътре в този свят. Може би понятието подлост е различно за света на леваците и за престъпния свят? Сиреч душевните преживявания на апашите се управляват по техни си закони. И само ако погледнем от тяхната гледна точка, ще разберем и признаем спецификата на апашкия морал.
Това им изнася и на някои по-умни апаши. Те нямат нищо против да баламосат наивниците и по този въпрос.
Всяка кървава подлост по отношение на балъка е оправдана и осветена от законите на престъпния свят. Но по отношение на другарите си апашът като че ли би трябвало да бъде честен. Към това го призовават апашките скрижали, нарушителите ги очаква сурова разплата.
Всичко това, от първата до последната дума, също е театралничене, лъжа. Достатъчно е да се наблюдава поведението на законодателите-апаши в труден момент, когато нямат подръка достатъчно балъци, когато им се налага да са предимно сред свои.
По-прочутият апаш, „по-авторитетният“ (думата „авторитет“ е много популярна при тях: „придоби авторитет“ и т.н.), физически по-силният преживява, като потиска по-дребните крадци, които му мъкнат храна и му прислужват. И ако се налага някой да ходи на работа, то апашката върхушка изпраща своите по-млади другари и вече иска от тях същото, което преди е искала от леваците.
Страшната поговорка „ти умри днес, а пък аз утре“ започва да се повтаря все по-често и по-често с цялата си кървава реалност. Уви, в апашката поговорка няма никакъв преносен смисъл, никаква условност.
Гладът принуждава апаша да отнема и изяжда дажбите на по-малко „авторитетните“ си другари, да ги праща на експедиции, които нямат нищо общо със спазването на апашките закони.
Навсякъде се разпращат заплашителни бележки с настояване за помощ и ако има възможност да се изкара с труд парче хляб, а няма от кого да се открадне — по-дребните апашори отиват да работят, да „опъват“. Изпращат ги на работа така, както ги пращат да убиват. За убийството се разплащат не главатарите — те само осъждат на смърт. Убийци са дребните апаши, те правят това от страх за собствения си живот. Убиват или избождат очи (много разпространена „санкция“ по отношение на балъците).
В трудно положение апашите също така доносничат един срещу друг пред началството. Да не говорим за доносите срещу „леваците“, „Иван-Ивановичите“ и „политиците“. Тези доноси са начин за облекчаване на живота на апашите, повод за особена гордост.
Рицарските наметала падат и остава голата подлост, с която е пронизана философията на апаша. В трудни условия тази подлост логично се обръща срещу собствените другари по „орден“. В това няма нищо чудно. Подземното престъпно царство е свят, в който като цел се поставя алчното задоволяване на долните страсти, където интересите са скотски, по-лоши от скотски, защото всеки звяр би се уплашил от постъпките, които апашът върши с лекота.
(„Най-страшният звяр е човекът“ — това е един много разпространен израз, също буквален, абсолютно реален.)
Представителят на този свят не е в състояние да прояви духовна твърдост в положение, когато го заплашва смърт или продължителни физически мъчения — тогава той не я демонстрира.
Би било голяма грешка да се мисли, че понятия като „пия“, „гуляя“, „развратнича“ са еднакви със съответните понятия от света на балъците. Уви! Всичко балъшко изглежда безкрайно целомъдрено в сравнение с дивите сцени от апашкия бит.
В болничната стая при апашите, уж болни (разбира се, симуланти и мошеници) се намъква (дали по повикване или по собствена инициатива) някоя покрита с татуировки проститутка или „печизчийка“ и през нощта (след като дежурният санитар е заплашен с нож) при тази новоизпечена света Тереза се събира апашката дружина. Всички, които имат във вените си „апашка кръв“, могат да участват в това „удоволствие“. По-късно задържаната, без да се смущава и без дори да се изчерви, обяснява, че е дошла „да помогне на момчетата — те я помолили“.
Всички криминални са педерасти. Край всеки по-известен апаш в лагера се навъртат млади хора с подути, мътни очи: „Зойки“, „Манки“, „Верки“ — апашът ги храни и спи с тях.
В едно от отделенията на лагера (където не цареше глад) апашите опитомиха и развратиха една кучка. Хранеха я, милваха я, сетне спяха с нея като с жена — открито, пред очите на цялата барака.
На хората не им се вярва, че подобни случаи са нещо обикновено — толкова са чудовищни. Но това е ежедневие.
Имаше една златна мина с много затворнички, които копаеха каменистата почва и гладуваха. Апашът Любов успя да се вреди да „работи“ там.
„Ех, чудесно си поживях нея зима — спомняше си той. — Там, разбира се, всичко се правеше за хляб, за дажбица. И условията, уговорката беше следната: даваш й дажбата в ръцете — яж! Докато аз я оправям, тя трябва да изяде дажбицата, а каквото остане — вземам си го обратно. Та получавам аз сутринта дажбата си и я пъхам в снега! Като замръзне — колко може да изгризе една фуста…“
Не е за вярване, че човек може да измисли подобно нещо.
Но апашите не са хора.
В лагерите дават на затворниците дребни суми на ръка — остатък, след като са им удържали за „комуналните услуги“ от рода на конвой, брезентови палатки за живеене при температура минус шестдесет градуса, затвор, прехвърляне от място на място, лагерно облекло, храна. Остатъкът е мизерен, но все пак е нещо като пари. Перспективата е изкривена и дори нищожната „заплата“ от 20–30 рубли на месец буди интерес у затворниците. За тези пари може да се купи хляб, много хляб — та това е най-съкровената мечта, най-силният „стимул“ по време на тежката многочасова работа в забоя, в мраз, на гладно и на студено. Кръгът от интереси е стеснен, но от това интересите не стават по-слаби, нищо, че хората са се превърнали в получовеци.
Парите, заплатата се дават веднъж месечно и в този ден криминалните обхождат всички бараки на балъците, като ги карат да им дават парите — половината или всичките, в зависимост от съвестта на изнудвачите. Не им ли дадат с добро — отнемат всичко насила, с побой — с лост, кирка, лопата.
И без апашите има предостатъчно кандидати за тези пари. Често пъти бригадите, които имат по-добър порцион, бригадите, където храната е повече, биват предупреждавани от бригадира, че работниците няма да получават пари, че те ще са за десетника или нормировчика. А ако не са съгласни, тогава порционът им ще намалее и по този начин арестантите се обричат на гладна смърт.
Събирането на „данък“ от страна на началниците — нормировчици, бригадири, надзиратели — е повсеместно явление.
Грабежите на апашите се срещат навсякъде. Изнудването е узаконено и не учудва никого.
През 1938 година, когато между началството и криминалните имаше почти официален „конкордат“, когато апашите бяха обявени за „приятели на народа“, големите началници търсеха сред престъпниците опора, оръдия за борба с „троцкистите“, с „враговете на народа“. С апашите се провеждаха дори „политзанятия“ — в културно-възпитателните части, където работниците от културния фронт им разясняваха симпатиите и надеждите на властите и ги молеха за помощ при унищожаването на „троцкистите“.
— Тези хора са изпратени тук, за да бъдат унищожени, а вашата задача е да ни помогнете в тази работа — това са точните думи на инспектора от културно-възпитателната част на мина „Партизанин“ Шаров, казани от него по време на едно такова „занятие“ през зимата, в началото на 1938 година.
Криминалните отговориха с пълно съгласие. Има си хас! По този начин си спасяваха живота, ставаха „полезни“ членове на обществото.
В лицето на „троцкистите“ те срещнаха дълбоко ненавижданата от тях „интелигенция“. Освен това според разбиранията им това бяха „началници“, изпаднали в беда, началници, които ги чакаше кървава разплата.
С пълното одобрение на началството апашите се заеха с пребиването на „фашистите“ — през 1938 година нямаше друг прякор за осъдените по петдесет и осми член.
По-видните хора, такива като Ешба, бивш секретар на Северокавказкия областен комитет на партията, бяха арестувани и разстреляни на прочутата „Серпантинка“, останалите ги довършваха апашите, конвоят, гладът и студът. Участието на криминалните в ликвидирането на „троцкистите“ през 1938 година бе много голямо.
„Но нали има случаи — би казал някой, — когато апашът срещу определени отстъпки държи на думата си и макар и незримо осигурява «реда в лагера».“
— На мен ми е по-изгодно — казва началникът — петима или шестима апаши изобщо да не работят или да работят където искат — за сметка на това другите от лагера ще работят добре, понеже криминалните няма да ги закачат. Още повече, че конвоят не достига. Апашите обещават да не крадат и да направят така, че всички останали затворници да работят. Наистина, те не гарантират изпълнението на плана, но това не е толкова съществено.
Случаите на такова договаряне между криминалните и местното началство са сравнително чести.
Началникът не се стреми към точното спазване на лагерния режим, облекчава си задачата, при това значително. Такъв началник не разбира, че криминалните вече са му „взели мерника“, че вече е в капана. С тази своя снизходителност към апашите той е нарушил закона и си е направил крива и престъпна сметка — по този начин „балъците“ в лагера се оказват във властта на криминалните. От всичките „балъци“ той ще се застъпи единствено за „балъците“, осъдените за служебни и битови престъпления, т.е. присвоилите държавни пари, убийците и рушветчиите. Осъдените по петдесет и осми член не могат да разчитат на закрилата му.
Това първо снизхождение спрямо апашите бързо води до още по-тесни контакти между началника и „престъпния свят“. Той започва да взема подкупи „в натура“ или в пари — това зависи от опита на даващия и алчността на получаващия. Апашите са майстори по тази част. И понеже това, което се дава, е придобито чрез кражба, чрез грабеж — то се дава с лекота, щедро.
Дава се костюм, който струва хилядарка (апашите обличат и пазят много хубави „цивилни“ дрехи именно за рушвет в случай на нужда), чудесни обувки, златен часовник, някоя по-кръгличка сума…
Ако началникът не взема — ще „бутнат“ на жена му, ще направят всичко възможно той да приеме веднъж-дваж. Това са подаръци. Няма да му поискат нищо в замяна. Ще му дават и ще му благодарят. Ще го помолят по-късно — когато началникът се оплете по-здраво в мрежите им и ще се страхува да не бъде разобличен от по-голямото началство. Едно такова разобличаване е сериозна и лесно осъществима заплаха.
А честната дума на апаша, че никой нищо няма да научи — та нали това е клетва, дадена на „балък“.
Освен всичко останало обещанието да не краде е обещание да не краде явно, да не граби — нищо повече. Не че началникът специално ще ги пусне да грабят (макар че имаше и такива случаи). Апашите не могат да престанат да крадат — това е техният живот, техният закон. Те могат да обещаят на началника да не крадат в своята златна мина, да не обират обслужващите лагера, лагерния магазин, охраната — но всичко това ще е лъжа. Сред тях ще се намерят хора с „авторитет“, които с лекота ще ги освободят от подобна „клетва“.
Ако са дали дума да не крадат, това означава, че изнудването ще е съпроводено с много по-големи заплахи, включително и със заплахи за убийство.
В подобни лагери затворниците са най-зле, най-безправни, най-гладни, припечелват и ядат най-малко — там апашите командват нарядчиците, готвачите, надзирателите и самите началници.
Лагерният конвой следва примера на началника.
Години наред конвоят, който съпровождаше затворниците до обектите, „отговаряше“ за изпълнението на плана. Тази отговорност не беше съвсем истинска и делова, а подобна на отговорността по профсъюзна линия. Но подчинявайки се на заповедта, войниците от конвоя искаха от лагеристите да работят. „Давай, давай“ — това стана обичаен възглас не само на бригадирите, надзирателите и десетниците, но и на конвоя. За войниците от конвоя това беше една грижа в повече, допълнително към охраната, и те посрещнаха с неодобрение тези свои задължения, за които не им се заплащаше. Но заповедта си е заповед и прикладите на пушките заработиха още по-начесто, избивайки „процентите“.
Наскоро след това — иска ми се да вярвам, че по емпиричен път — конвоят намери изход от затруднителното положение, в което бе поставен от настоятелните производствени заповеди на началството.
Конвоят извеждаше на работа групата (в която винаги имаше както „политици“, така и апаши) и прехвърляше тези си задължения върху криминалните. Те от своя страна с удоволствие играеха ролята на бригадири-доброволци. Налагаха затворниците (с благословията и при подкрепата на конвоя), като караха полумъртвите от глад старци да вършат тежката работа в златоносните’ забои, осигурявайки „плана“ с помощта на тояги — план, в който влизаше и работата на същите тези апаши.
Десетниците никога не се намесваха в тези подробности, интересуваха се единствено от увеличаване обема на изработеното — на всякаква цена.
Десетниците почти винаги бяха подкупени от апашите. Това се правеше с явен рушвет под формата на вещи или пари, без каквито и да било предварителна обработка. Самият десетник очакваше рушвета. Това бе един от постоянните му и значителни допълнителни доходи.
Понякога десетниците се обработваха с помощта на „игра на кубици“, т.е. игра на карти със залог кубически метри от плана.
Бригадирът-апаш сядаше да играе с десетника и срещу своя залог от „парцали“ — костюми, пуловери, ризи, панталони — настояваше да му се плати с „кубици“ — кубически метри почва…
При печалба, а това ставаше почти винаги с изключение на случаите, когато рушветът трябваше да е „изящен“ — такъв, че да направи чест дори на някой френски маркиз, седнал да играе с Людовик XIV, загубените кубици почва се заплащаха с истински наряди и бригадата на апашите, без да работи, получаваше голяма заработка. По-грамотните десетници се опитваха да оправят баланса, като лъжеха в сметките бригадите на „троцкистите“.
Надписването — „продажбата на кубици“ — беше истинско бедствие за мината. Маркшайдерските измервания установяваха истината и откриваха виновните… Подобни десетници-мошеници само ги понижаваха в длъжност или ги прехвърляха на друго място. И след тях оставаха труповете на гладните хора, от които се бяха опитвали да „изкарат“ загубените от десетника „кубици“.
Развращаващият апашки начин на живот проникваше в живота на цяла Колима.
Лагерът не може да се възприеме без ясното разбиране на същността на престъпния свят. Апашите са тези, от които зависи какъв ще е лагерът, какъв ще е животът там — като се започне от най-голямото началство и се свърши с полугладните работяги от златодобивните забои.
Идеалният апаш, „истинският крадец“, не обира „частни лица“. Такава е една от създаваните легенди на престъпния свят… Той обира само държавното — помещения за инструменти, каси, магазини, в най-лошия случай някое жилище, но да вземе последното на някой арестант или затворник — никой „истински крадец“ не би сторил това. Сиреч кражбите на прострени да съхнат дрехи, насилствената „замяна“ на хубаво облекло и обувки за лоши, кражбите на ръкавици, кожуси, шалове (всичко това — държавно) и пуловери, сака, панталони („цивилни“) уж го правели зуладжийчетата, апашорчетата, мошениците и свивачите на дребно…
— Ако при нас имаше истински апаши — въздиша еснафът, — те нямаше да позволят грабежите, които извършват разните дребни престъпници.
Горкият „балък“ — той вярва в Каскарильо. Не иска да разбере, че апашорчетата ги пращат да крадат дрехи сериозните престъпници, че свитите „парцали“ и „гащи“ се появяват у „авторитетните“ крадци не защото те лично крадат панталони и сака.
„Балъците“ не знаят, че най-често „пипат“ ония, които трябва да придобият опит в специалността си, но че не те ще делят награбеното. При някоя по-сложна операция и големите взимат участие в грабежа — дали с придумване: „Дай го, на теб не ти трябва“ — или с помощта на прочутата „замяна“, когато балъка насила го обличат в дрипи, в дрехи, които отдавна са станали символични, т.е. които стават единствено за „издаване“. Именно поради тази причина един-два дни след като раздадат нови дрехи на най-добрите бригади в лагера става така, че новите къси кожуси, ватенки и шапки се озовават при апашите, макар на тях да не са им раздавали. Понякога при „замяната“ дават цигари или къшей хляб — ако апашът е „порядъчен“ и не е зъл по душа, или ако се страхува, че жертвата му ще „закудкудяка“, т.е. ще се развика.
Отказът да „замениш“ или да „подариш“ води до побои, а ако балъкът упорства — и до удар с нож. Но в повечето случаи не се стига до това.
Тези „замени“ не са шега работа в условията на многочасовия труд при температура минус петдесет градуса, при недоспиване, глад и скорбут. Да дадеш плъстените ботуши, които си получил от дома, означава да ти измръзнат краката. С пробитите платнени ботуши, които ти се предлагат „в замяна“, не ще изкараш много на студа.
През 1983 година, в края на есента, получих колет от къщи — старите ми авиаторски ботуши с коркови подметки. Не посмях да ги изнеса от пощата — сградата бе наобиколена от апаши, които подскачаха в белия вечерен мрак и чакаха жертвите си. Още там продадох ботушите си на десетника Бойко за сто рубли — според колимските цени те струваха около две хиляди. Бих могъл да стигна с тях до бараката, но щяха да ми ги откраднат още през първата нощ, да ми ги смъкнат от краката. Крадците щяха да бъдат доведени в бараката от съседите ми по нар — за цигара, за кора хляб щяха на часа да ме „покажат“ на обирджиите. Лагерът беше пълен с такива „показвани“. А стоте рубли, получени за ботушите, означаваха сто килограма хляб — парите могат да бъдат запазени много лесно, ако се вържат направо върху тялото и ако се пазарува без много шум.
Затова апашите ходят с плъстени ботуши с подвити според апашката мода кончове, „да не се пълнят със сняг“, „намират си“ къси кожуси, шалове, ушанки, и то не какви да е, а модерни, стилни, „униформени“ апашки астраганени калпаци.
На селското момче, на младия работник или интелигент му се завива свят от изненада. Младежът вижда, че в лагерите апашите и убийците живеят най-добре — материално са сравнително осигурени, отличават се с твърди възгледи и с неповторимо дръзко, безстрашно поведение.
Началството се съобразява с тях. Криминалните са господари на живота и смъртта в лагера. Те са винаги сити, умеят да се „дореждат“, когато всички останали гладуват. Апашът не работи, пиянства дори в лагера, а селското момче е принудено „да опъва“. Самите крадци го карат да „бачка“ — така добре са се уредили. Винаги имат тютюнец, бръснарят на лагера идва да ги подстригва направо в бараката, като носи най-хубавите си инструменти. Готвачът всеки ден им носи от кухнята откраднати консерви и разни вкуснотии. За по-дребните апашори от кухнята се заделят най-вкусните и десетократно увеличени порции. Хлеборезачът никога няма да им откаже допълнителен хляб. Всички цивилни дрехи са на гърбовете на апашите. На най-хубавите нарове — близо до светлината, до печката — се настаняват пак те. Имат си дюшеци и памучни одеяла, а той — младият колхозник — спи направо върху разрязаните по дължина дървени трупи. Селското момче започва да си мисли, че именно апашите са носители на истината в лагера, че те са единствената сила, както материална, така и морална, освен началството, което в повечето случаи предпочита да не се кара с криминалните.
Младото селско момче започва да прислужва на апашите, да им подражава с псувните си, с поведението си, мечтае да им помогне с нещо, да бъде огряно от тяхната светлина.
Близък е часът, когато по указание на апашите ще извърши първата си кражба за общия „казан“ — и новият „полубалък“ е готов.
Отровата на престъпния свят е невероятно страшна. Отрови ли се някой — това означава край на всичко човешко в него. Този зловонен дъх се вдишва от всички, които са се докоснали до престъпния свят. Какви противогази биха помогнали тук?
Познавах един кандидат на медицинските науки, волнонаемен лекар, който препоръчваше на свой колега да бъде особено внимателен с „болния“: „Той е прочут апаш!“. Звучеше така, сякаш пациентът най-малкото беше изстрелял ракета към Луната — такъв бе тонът на препоръката. Той, лекарят, дори не усещаше цялата оскърбителност на подобно съждение за себе си, за собствената си личност.
Апашите бързо напипаха слабото място на Иван Александрович (така се казваше кандидатът на науките). В неговото отделение винаги лежаха и си почиваха абсолютно здрави хора. („Професорът ни е като роден баща“ — смееха се те.)
Иван Александрович съставяше фалшиви истории на заболяванията им, не жалеше нощната си почивка и труда си, съчиняваше всекидневни отчети, поръчваше анализи и изследвания…
Веднъж ми попадна едно писмо, адресирано до него от група престъпници от един етапен затвор. В него те го молеха да приеме в болницата техни съратници, които според тях се нуждаели от почивка. И изброените в списъка апаши постепенно бяха настанени в болницата.
Иван Александрович не се страхуваше от криминалните. Той беше стар колимчанин, врял и кипял, със заплахи апашите нямаше да постигнат нищо. Но приятелското потупване по рамото, апашките комплименти, които Иван Александрович приемаше за чиста монета, славата му сред криминалните — слава, чиято същност той не разбираше и не желаеше да разбере, — ето какво го приобщи към престъпният свят. Иван Александрович, както и мнозина други, беше хипнотизиран от абсолютната власт, с която разполагаха апашите, и тяхната воля стана негова воля.
Неизмерима, необозрима е вредата, нанесена на обществото в резултат на дългогодишното церемонене с апашите, с тази най-вредна част от обществото, която не престава да трови със зловонния си дъх нашата младеж.
Възникнала от чисто умозрителни разсъждения, теорията на „перековката“ доведе до десетки и стотици хиляди излишни случаи на смърт в лагерите, до многогодишен кошмар, създаден в лагерите от хора, които са недостойни за името човек.
От време на време апашкият език се променя. Смяната на речника-код не е процес на усъвършенстване, а начин за самосъхранение. Престъпният свят знае, че криминалната милиция изучава неговия език. Човек, внедрил се в средата им и решил да разговаря на жаргона от двадесетте години, когато се е казвало „да кибичиш“, „да пазиш завет“, би събудил подозрението на апашите от тридесетте години, свикнали с израза „печиз-кириз“ и т.н.
Лошо и погрешно се ориентираме в разликата между апашите и хулиганите. Спор няма — тези две социални групи са антиобществени, и двете са враждебни на обществото. Но много рядко сме в състояние да преценим истинската опасност от всяка от тези групи, да я оценим по достойнство. Безспорно е, че ние повече се страхуваме от хулигана, отколкото от апаша. Във всекидневието си много рядко се сблъскваме с крадци, всеки път тези срещи стават или в районното управление на милицията, където сме в ролята на потърпевши или свидетели, или в следственото управление. Хулиганът е нещо много по-страшно — пияно страшилище, гамен, който изниква на булеварда, в клуба или в коридора на комуналната квартира. Традиционното руско юначество — пиянството по време на храмови празници, пиянските побоища, задяванията на жени, мръсните псувни — всичко това ни е до болка познато и ни се струва много по-страшно от тайнствения свят на апашите, за който имаме — по вина на художествената литература — съвсем смътна представа. Единствено служителите в криминалната милиция имат реален поглед върху хулиганите и крадците; но от творчеството на Лев Шейнин става ясно, че това знание не винаги се използва правилно.
Не знаем какво е това апаш, какво е печизчия, какво е крадец, крадец-рецидивист. Смятаме за прочут погромаджия някой, който е откраднал прането, простряно да съхне пред нечия вила, след което седнал да се напие в бюфета на гарата.
Не се досещаме, че човек може да краде, без да е апаш, без да е от „престъпния свят“. Не разбираме, че човек може да убива и да краде, без да е погромаджия. Естествено, апашът краде. Той живее от това. Но не всеки крадец е апаш и тази разлика непременно трябва да се разбере. „Престъпният свят“ съществува отделно от другите кражби, отделно от хулиганството.
Наистина, на „потърпевшия“ му е все едно кой е задигнал от жилището му сребърните лъжици или модерния скъп костюм — някой апаш, крадец-професионалист, но не апаш, или комшията, който преди това никога не е крал. За това си има криминална милиция.
От хулиганите се страхуваме повече, отколкото от крадците. Ясно е, че никакви отрядници не са в състояние да се справят с крадците, за които ние, за съжаление, имаме съвсем погрешна представа. Често пъти хората си мислят, че тайнствените апаши се крият някъде в нелегалност, под чуждо име. Че те грабят само магазини и каси. Че никога няма да тръгнат да крадат пране от простора — еснафът дори е готов да помогне на тези „благородни мошеници“, понякога ги крие от милицията (дали от романтични подбуди, дали по-често от страх).
Хулиганът е нещо по-страшно. Той е ежедневие, нещо общодостъпно, близко. Той е страшен. Тъкмо от него търсим спасение при милицията и отрядниците.
Но хулиганът, всеки хулиган, е все още на границата на човешкото. Апашът е извън човешкия морал.
Който и да е убиец, който и да е хулиган е нищо в сравнение с апаша. Апашът също е убиец и хулиган, плюс нещо такова, за което в човешкия език няма име.
Служителите в местата за лишаване от свобода и хората от криминалната милиция не обичат кой знае колко да разправят спомените си, които са много важни. Имаме хиляди евтини криминални четива и романи. Нямаме нито една сериозна книга за престъпния свят, написана от служител, който е имал задължението да се бори с този свят.
А това е постоянна социална група, която би било по-правилно да наречем антисоциална. Тя отравя живота на нашите деца, воюва с обществото ни и често пъти побеждава, понеже хората я възприемат с доверие, наивно, а тя се бори срещу обществото със съвсем друго оръжие, с оръжието на подлостта, измамата, коварството, лъжата — и продължава да живее, като лъже началниците един подир друг. Колкото е по-висок рангът на началника, толкова по-лесно той може да бъде излъган.
Самите апаши се отнасят крайно отрицателно към хулиганите. „Ами че това не е апаш, това е просто хулиган“, „това е хулиганска постъпка, недостойна за един апаш“ — тези фрази с доста непредаваема фонетика са често срещани в „престъпния свят“. Такива примери на апашко лицемерие се наблюдават на всяка крачка. Апашът иска да се разграничи от хулигана, стреми се да се постави много по-високо от него и настоятелно иска еснафите да правят разлика между апашите и хулиганите.
В този дух се възпитават и младите апаши. Апашът не трябва да бъде хулиган, образът на „апаша-джентълмен“ идва от „романите“, които престъпникът е слушал, това е официален символ на вярата им. В този образ на „апаша-джентълмен“ има и някакъв копнеж на апашката душа по непостижимия идеал. Точно заради това „изяществото“, „светските“ маниери се ценят толкова много в подземния свят. Именно оттам са дошли и са се утвърдили в апашкия речник думи като „престъпен свят“, „общува“, „той се храни заедно с него“ — всичко това не звучи високопарно или иронично. Това са термини с определено значение, често употребявани изрази.
В апашките песни се казва, че истинският крадец не трябва да бъде хулиган.
В сиво палто и с букет на ревера
нашия столичен град
точно във седем напуснах аз вчера,
без да погледна назад.
Това е класическият идеал, класическият портрет на апаша-касоразбивач, на „апаша-джентълмен“, Каскарильо от филма „Процес за три милиона“.
Хулиганството е нещо прекалено невинно, прекалено целомъдрено за апаша. Той се забавлява другояче. Да убие някого, да му разпори търбуха, да му изкара червата и с тях да удуши друга жертва — виж, това е по апашки, имало е и такива случаи. В лагерите убиваха много бригадири, но да прережеш гърлото на жив човек с бичкия — на такава мрачна изобретателност е способен само апашкият, не човешкият мозък.
Най-отвратителната хулиганска постъпка изглежда като невинна детска шега в сравнение с обикновените апашки развлечения.
Апашите могат да гуляят, да пият, да хулиганстват в някой свой „печиз“, в някоя „капия“ — да гуляят без излишен шум, като показват безграничната си храброст само пред другарите си и пред благоговеещите новопосветени, чието приобщаване към престъпния орден е въпрос на дни.
Хулиганството, случайната кражба — това е периферията на подземния свят, онази гранична област, където обществото се сблъсква със своя антипод.
Вербуването на младите, нови апаши рядко става от средата на хулиганите. Освен когато някой хулиган изостави хулиганското си поведение и след като мине през затвора, се влее в редиците на престъпния свят, където никога няма да играе голяма роля в идеологията, във формирането на законите на този свят.
За истински апаши се смятат потомствените крадци или онези, които още от деца са изкарали целия курс на престъпните науки, тичали са за водка, за цигари, стояли са на „стража“ или на „пост“, промъквали са се през малките прозорчета, за да отворят отвътре на грабителите, закалявайки духа си в затворите, след което са започвали да „действат“ самостоятелно.
Престъпният свят е враждебен на властта, при това на която и да е власт. Апашите, „мислещите“ апаши много добре разбират това. Героичното време на „староротските“ и „каторжничетата“ не им изглежда толкова славно. „Староротски“ е прякор на арестантите от царските арестантски роти. „Каторжниче“ е онзи, който е бил на царска каторга — в Сахалин, в Колесуха. В Колима е прието централните губернии да се наричат „континент“, макар Чукотка да не е остров, а полуостров. Този „континент“ навлезе и в литературата, и във вестникарския език, и в официалната служебна кореспонденция. Тази дума-образ също е родена в престъпния свят — пътуването по море от Владивосток до Магадан, слизането на пустинния скалист бряг — всичко това много напомня отминалите сахалински картини. Така Владивосток става известен като „континент“, макар никой никога да не е наричал Колима остров.
Апашкият свят е действителност, реална действителност. „Гепсонаджиите“ много добре разбират, че някой си уж легендарен Горбачевски, чието име е познато от песента: „Гръм изтрещя, че Горбачевски изгоря“, е не по-голям герой от Ванка Ибиса от съседната златна мина.
Никаква „чужбина“ не е в състояние да привлече опитните апаши; онези от тях, които са били там по време на войната, не хвалят „чужбината“, особено Германия — заради прекалено строгите наказания за кражби и убийства. Малко по-леко живее престъпният свят във Франция, но и там теориите за превъзпитанието, „перековката“, нямат успех и на престъпниците им идва нанагорно. Относително благоприятни им се струват само нашите условия, изобилстващи с доверие и с многократни, неизтребими „перековки“.
Към измислените легенди на престъпния свят спада и твърдението-хвалба на апашите, че „истинският апаш“ гледа да не попада в затвора, че проклина това място. Че затворът е само една тъжна неизбежност в професията на крадеца. Това също е кокетничене, докарване. Поредната лъжа — като всяка дума, произнесена от апаш.
Взломаджията Юзик (т.е. Поляка) Загорски се хвалеше, като се кълчеше и превземаше, че е прекарал по затворите само осем от двадесетте си години апашки стаж. Уверяваше слушателите, че след успешен удар не започвал да пие и да гуляе. Той, видите ли, ходел на опера, дори имал абонамент, и чак когато привършвал парите, отново се захващал да краде. Като в песента:
С чудо на земната хубост се срещнах
в парка, на оня концерт.
Но като сняг се стопиха парите,
вече поемам назад.
Пак ще се гмурна надолу с главата
в мрачния зъл Ленинград.
Но почитателят на оперната музика не можа да си спомни името на нито една от оперите, които бе слушал с такова увлечение.
Юзик явно се беше изсилил и тази тема се прекрати. Естествено, той бе измъкнал „вкуса“ си към операта от „романите“, които неведнъж е слушал вечер в затвора.
А и за времето, прекарано зад решетките, Юзик явно бе преувеличил — бе повторил нечия чужда фраза, на някой по-мастит престъпник.
Апашите разправят, че в момента на кражбата изпитват особено вълнение, онази специфична вибрация на нервите, която сродява акта на кражбата с творческия акт, с вдъхновението; че изпадат в своеобразно психологическо състояние на нервно вълнение и подем, което по своята привлекателност, пълнота, дълбочина и сила не може да бъде сравнено с нищо.
Казват, че в този момент крадецът изпитва неизмеримо по-силни преживявания, отколкото картоиграчът на зелената маса или по-точно възглавница — традиционната „маса за игра на карти“ в престъпния свят.
— Пребъркаш някого — разказваше един джебчия, — а сърцето ти тупа ли, тупа… Хиляди пъти ще умреш и ще възкръснеш, докато измъкнеш този проклет портфейл, в който парите може да са само две рубли.
Случват се и съвсем безопасни кражби, но „творческото“ вълнение, апашкото „вдъхновение“ винаги е налице. Усещането за риск, за хазарт, за живот.
Крадецът изобщо не се интересува от човека, когото обира. В лагера крадецът често пъти задига парцали, които ни най-малко не му трябват, само и само за да открадне, още веднъж да изпита „сладката мъка“ на кражбата. „Заразени“ — така ги наричат апашите. Но привържениците на „чистото изкуство“ в кражбата не се срещат често в лагерите. Повечето предпочитат грабежите, наглите, откровени грабежи, когато изтръгват от жертвата си пред очите на всички сако, шал, захар, масло, тютюн — всичко, което може да бъде изядено, и всичко, което може да служи за залог при играта на карти.
Един крадец от железниците ми разправяше за особеното вълнение, което изпитвал при отварянето на някой „гепен“ (откраднат) куфар. „Не отключваме закопчалките — казваше той. — Фраснеш го в някой камък — и готово.“
Това апашко „вдъхновение“ е много далеч от човешката смелост. Смелост не е точната дума. Това си е чиста, безгранична наглост, която може да бъде спряна само от здраво издигнати бариери.
Дейността на крадеца не се съпътства от никакви психологически натоварвания и душевни преживявания.
Картите заемат много важно място в живота на апашите.
Но не всички играят на карти настървено, като „болни“, губейки в битката последните си панталони. Но и не е позорно да загубиш до такава степен.
Всички апаши обаче владеят картите. Има си хас. Според „рицарския кодекс“ това е задължително за „човека“ от престъпния свят. Не са много хазартните игри на карти, които са задължителни за всеки апаш и на които той се учи от дете. Младите апашорчета постоянно тренират и как се правят карти, и как се залага с „горница“.
Между другото този картоиграчески израз, означаващ увеличаване на залога (с „горница“), Чехов в своя „Остров Сахалин“ го е записал като „залъгорница“ (!) и представя това за термин на престъпниците-картоиграчи. Тази грешка фигурира във всички издания на „Остров Сахалин“, дори и в академичните. Писателят просто не е чул добре един най-обикновен картоиграчески израз.
Престъпният свят е много консервативен. Традициите в него са извънредно силни. Затова там са се запазили игри, които отдавна са изчезнали от живота в днешно време. Статският съветник Щос от Гоголевия „Портрет“ продължава да съществува в престъпния свят. Играта „щос“, която датира от сто години, е получила друго, лексически по-подходящо име — „стос“. В един от разказите на Каверин безпризорните пеят известен романс, променяйки го според своите разбирания и вкус: „Черната роза, ’блем на тъгата…“.
Всеки апаш е длъжен да умее да играе „стос“, да белязва картите като Герман или Чекалински.
Втората игра — но първа по популярност — е „бурата“: така апашите наричат играта на „тридесет и едно“. Подобна на „двадесет и едно“, бурата си остана игра на престъпния свят. Апашите не играят помежду си на „двадесет и едно“.
Третата, най-сложната игра, при която се записва, е „терц“ — вариант на играта „петстотин и едно“. Играят я майсторите, изобщо „старшите“, аристокрацията на престъпния свят, онези, които са по-грамотни.
Всички апашки игри на карти се отличават с голям брой правила. Те трябва добре да се знаят — печели онзи, който ги помни най-добре.
Играта на карти винаги е двубой. Апашите никога не играят повече от двама души, винаги един срещу един, от двете страни на традиционната възглавница.
Изгуби ли всичко единият — с победителя сяда да играе друг и докато има с какво да „отговаря“, двубоят продължава.
Според правилата, според неписаните правила, спечелилият няма право да прекрати играта, докато получава „отговор“ — панталон, пуловер, сако. Обикновено цената на „разиграваната“ вещ се определя от играещите — разиграва се като паричен залог. Трябва да помниш всички сметки и да умееш да се защитиш — да не позволиш да те излъжат в сметките, да те преметнат.
Лъжата при игра на карти се смята за проява на доблест. Противникът трябва да забележи лъжата ти, да те изобличи и по този начин да спечели „раздаването“.
Всички картоиграчи-апаши са мошеници, но така и трябва да бъде — умей да изобличиш, да разкриеш, да докажеш… Именно това е целта на играта — да се лъжат, да показват мошенически „фатки“, да се изобличават взаимно.
Сражението на карти — ако става на безопасно място — представлява безкраен поток от взаимни обиди и мръсни псувни; на този фон се играе. Старите апаши разправят, че по времето на тяхната младост, през двадесетте години, не били псували толкова много, докато играели карти — нито толкова мръсно, нито толкова цинично, колкото сега. Побелелите патриарси на престъпния свят клатят глави и шепнат: „О, времена! О, нрави!“ С всяка изминала година поведението на апашите става все по-отвратително.
В затворите, в лагерите картите се правят саморъчно, с невероятна бързина — механизмът на изработването им е усъвършенствуван от много поколения апаши; в затвора картите се изготвят по най-рационалния и достъпен начин. За тази цел е необходимо лепило от брашно, т.е. от хляб, от дажбата, която винаги е подръка и която може да се сдъвче, за да се получи лепило. Трябва хартия — за целта е подходящ вестник, амбалажна хартия, някоя брошура или книга. Нужен е и нож — но в коя ли затворническа килия, в кой лагерен етап няма нож?
И най-важното, необходим е химически молив за оцветяване — ето защо криминалните толкова грижливо пазят графитите на химическите моливи по време на всеки обиск. Те служат за две неща. Озовеш ли се в критична ситуация и сложиш ли си стружки от графита на химически молив в очите — фелдшерът или лекарят са длъжни да те изпратят в болница. Случва се болницата да е единственият изход от трудното, опасно положение, в което се е озовал апашът. Ако медицинската помощ закъснее, става лошо. Мнозина апаши са ослепели след това рисковано начинание. Но не са малко и апашите, избегнали опасността и спасили се в болницата. Това е второто предназначение на химическия молив.
Младите „началничета“ си мислят, че престъпниците използват химическите моливи за фалшиви печати, щемпели, документи. Използването им за подобни цели е много рядко и, разбира се, за такова нещо е нужен не само химически молив.
Основното, заради което апашите търсят и грижливо пазят химически моливи, причината, поради която те са много по-ценни от обикновените моливи — това е използването им за оцветяването на картите за игра, за „печатане на карти“.
Първо се изрязва „шаблонът“. Това не е дума от апашкия жаргон, но се среща много често в затворническия речник. Прави се шаблон на знака на боята — апашките карти не се различават по цвят, при тях няма червено и черно, „руж“ и „ноар“. Всички са един цвят. Валето е с два знака на съответната боя — нали съгласно международните правила то дава две точки. Дамата е с три съединени знака. Попът — с четири. Асото — с няколко съединени в центъра знака. Седмиците, осмиците, деветките и десетките се изработват в обичайния им вид — като картите, произведени от държавата-монополист.
Сдъвканият хляб се прекарва през парцалче и с полученото първокачествено лепило се залепват по два тънки листа хартия, сетне се изсушават и се нарязват с остър нож на необходимия брой карти. Графитът от химическия молив се увива в друго парче плат, навлажнява се и печатарската машина е готова. Шаблонът се поставя върху картата, мацва се с виолетовата боя и тя оставя нужния знак върху лицевата страна на картата.
Ако хартията е плътна, както е в академичните издания, то тя просто се нарязва и направо се „печатат“ картите.
За направата на едно тесте (заедно със сушенето) са необходими два часа.
Това е най-рационалният начин за изготвянето на карти за игра — начин, подсказан от вековната практика. Рецептата е подходяща при всякакви условия и е общодостъпна.
По време на всички „тараши“, а също така и от всички колети охраната най-старателно изземва химическите моливи. За това си има изрична заповед.
Разправят, че апашите разиграват на карти волнонаемните момичета — нещо подобно има в „Аристократи“ на Погодин. Според мен това е една от „измислените легенди“. Никога не ми се е случвало да видя сцени като в „Казначейшата“ от Лермонтов.
Говори се, че апашите губят на карти дори някое палто, което още е на гърба на балъка. И такова нещо не ми се е случвало да видя, макар че в това няма нищо невероятно. Все пак ми се струва, че в случая става дума за загуба „на вересия“ и палтото или нещо равностойно е трябвало да бъде отнето, откраднато в определен срок.
В играта има такъв момент, когато след променливо щастие съдбата накланя везните на успеха на едната страна към края на второто или третото денонощие от началото на играта. Загубено е всичко и играта свършва. Зад гърба на спечелилия се издигат планини от пуловери, панталони, шалове и възглавници. Загубилият се примолва: „Дай ми шанс, раздай още веднъж, дай ми на заем, утре ще ти върна «вересията».“ И ако победителят е великодушен, той се съгласява и играта продължава, като партньорът залага „на вересия“. Той може да спечели, щастието може да му се усмихне, може да си върне едно след друго всички неща, да възкръсне и да излезе победител… Но може и да загуби.
„На вересия“ се играе само веднъж и определената сума не се променя, срокът за връщане на дълга не се отлага.
Ако вещта или парите не бъдат върнати навреме, победеният се обявява за „неплатежоспособен“ и има само един изход — или да се самоубие, или да избяга от килията, от лагера, да избяга накрай света — длъжен е в срок да плати дълга си от загубата на карти, дълга на честта!
И точно тогава се появяват чуждите палта, още пазещи топлината от тялото на балъка. Какво да се прави! Апашката чест, по-точно апашкият живот е по-скъп от някакво си палто на балък.
Вече говорихме за най-долните потребности, за тяхното качество и размах. Тези потребности са много своеобразни и са безкрайно далеч от всичко човешко.
Има още една гледна точка за поведението на апашите. Уж че това са хора с болна психика, нещо като невменяеми. Не ще и дума — много често те са истерици и неврастеници. Прословутият апашки „дух“, способността да се „изфукат“ говорят за разклатена нервна система. Апаши със сангвиничен или флегматичен темперамент се срещат много рядко. Прочутият джебчия Карлов по прякор Предприемача (за него през тридесетте години писаха във вестник „Правда“ — когато го заловиха на Казанската гара в Москва) беше пълен, шкембелия, с розови бузи, жизнерадостен мъж. Но той е изключение.
Има учени-медици, които смятат, че всяко убийство е резултат от психоза.
Ако криминалните престъпници са психически болни, те би трябвало постоянно да се намират в лудниците.
На нас ни се струва, че престъпният свят е особен свят на хора, които са престанали да бъдат хора.
Този свят е съществувал винаги, съществува и сега, разлагайки и тровейки с дъха си нашата младеж.
Цялата психология на апашите се гради на старото, от памтивека наблюдение на криминалните, че жертвата им никога не би постъпила, не би помислила или сторила онова, което с леко сърце и спокойна душа са готови да направят апашите — ежедневно, ежечасно. В това е тяхната сила — в безкрайната наглост, в липсата на какъвто и да било морал. За апаша няма нищо „прекалено“. Дори в съответствие със своя „закон“ той да не смята за чест и доблест да пише доноси срещу „балъка“, все пак няма нищо против, преследвайки лична изгода, да направи и да предостави на началството политическа характеристика за който й да е свой съсед „балък“. През 1938 година и по-късно, до 1953 година, са известни буквално хиляди посещения на апаши при началството на лагерите със заявления, че те, истинските „приятели на народа“, се чувстват длъжни да доносничат срещу „фашистите“ и „контрареволюционерите“. Тази дейност имаше масов характер — предмет на постоянна, изключителна омраза на апашите в лагера винаги беше интелигенцията — всички тези „Иван-Ивановичи“.
Някога джебчиите бяха най-квалифицираната част от престъпния свят. Майсторите на кражбите от външните горни джобове минаваха дори през нещо като обучение, овладяваха техниката на своя занаят, гордееха се с тясната си специалност. Те предприемаха продължителни „пътувания“, в които от началото до края на „гастролите“ оставаха верни на умението си, без да се занимават с грабеж или мошеничество. Малките присъди за джебчийство, удобната плячка — чисти пари — ето двете обстоятелства, привличащи крадците към джебчийството. Умението да се държат добре във всяко общество, за да не се издадат, също беше едно от важните достойнства на майстора-джебчия.
Уви, паричната политика сведе „печалбите“ на джебчиите до мизерно равнище в сравнение с риска и отговорността. „По-доходно и по-очарователно“ се оказа вулгарното задигане на простряно пране — то струва по-скъпо от съдържанието на който и да е портфейл, измъкнат в автобуса или в трамвая. Не ще намериш хилядарки в нечий джоб, а всяка дреха, дори след отбиване от цената за това, че е крадена, ще струва повече, отколкото парите в кой да е портфейл.
Джебчиите смениха специалността си и се вляха в редиците на „печизчиите“.
И все пак „апашка кръв“ не е синоним на „синя кръв“. „Апашка кръв“, „капка апашка кръв“ може да има и у някой „балък“, ако той споделя част от апашките убеждения, ако помага на криминалните, ако уважава апашките закони.
„Капка апашка кръв“ може да има дори у следователя, който разбира душата на престъпния свят и тайно съчувства на този свят. Дори (при това доста често) у началника на лагера, който съществено смекчава режима на апашите не срещу подкуп и не в резултат на заплахи. „Капка апашка кръв“ има и у всички „Кучета“[57] по света — неслучайно някога са били апаши. Хора, в чиито вени тече капка апашка кръв, могат да помогнат с нещо на крадеца и престъпникът знае това. „Апашка кръв“ имат всички „зарязали занаята“, т.е. скъсалите с престъпния свят, престаналите да крадат, върналите се към честния труд. Има и такива — те не са „кучета“ и затова „зарязалите занаята“ не будят омраза. При повод, в трудна минута, те дори могат да помогнат — ще се обади „апашката кръв“.
„Показвачите“, прекупвачите на крадено, стопаните на свърталища несъмнено са хора с „апашка кръв“.
Всички „балъци“, така или иначе оказали помощ на някой крадец, имат, както казват криминалните, „капка апашка кръв“.
Това е подла, снизходителна похвала на престъпника за всички съчувстващи на апашките закони, за всички, които апашите лъжат и на които плащат с това евтино ласкателство.
Аглая Демидова я докараха в болницата с фалшиви документи. Не че беше фалшифицирано „личното й дело“, нейният арестантски паспорт. Не, в това отношение всичко беше наред, само че нейното „лично дело“ имаше нови жълти корици — свидетелство, че Аглая Демидова е с втора присъда, която е започнала да тече отскоро. Тя пристигна под същото име, под което я бяха докарали в болницата преди две години. Нищо не се беше променило в „изходните й данни“ освен присъдата. Двадесет и пет години, докато преди папката на личното й дело беше синя, а присъдата — десет години.
Към няколкото двуцифрени числа, написани с мастило в графата „член“, се беше прибавило още едно — трицифрено. Но всичко това си беше съвсем истинско, неподправено, фалшиви бяха медицинските й документи — копието на историята на заболяването, епикризата, лабораторните анализи, фалшифицирани от хора, които заемаха напълно официално положение, разполагащи с щемпели и печати, ползващи се с добро или с лошо — все едно — име. На началника на санитарната част на мината са му били нужни много часове, за да скалъпи фалшивата история на заболяването, да съчини фалшивия медицински документ с истинско артистично вдъхновение.
Диагнозата туберкулоза сякаш беше логично следствие от всекидневните хитроумно записвани наблюдения. Дебела пачка температурни листове с типични за туберкулозата диаграми и криви, попълнени бланки за всевъзможни лабораторни изследвания със застрашителни показатели. За лекаря такава работа напомня писмен изпит, на който ти се е паднало да опишеш туберкулозен процес, развил се в организма до степен, когато единственият изход е хоспитализация по спешност.
Подобна работа може да бъде извършена и от чисто спортен хазарт — да успееш да докажеш на централната болница, че хората от здравния пункт на златната мина също не пасат трева. Просто е приятно да си спомниш подред всичко, което някога си учил в института. Разбира се, никога не си предполагал, че ще ти се наложи да използваш знанията си по такъв необикновен, „художествен“ начин.
Най-важно беше, че Демидова на всяка цена трябваше да бъде настанена в болницата. И болницата не може, няма право да откаже да приеме такава болна, ако ще у лекарите да са се появили дори хиляди подозрения.
Подозренията възникваха веднага и докато въпросът за приемането на Демидова се решаваше в местните „висши сфери“, тя седеше сама в огромната стая на приемното отделение на болницата. Впрочем тя беше „сама“ единствено в „честъртъновото“ значение на тази дума. Явно фелдшерът и санитарите на отделението не влизаха в сметката. Същото се отнасяше и за двамата войници от конвоя на Демидова, които не се отделяха от нея нито на крачка. Третият войник от конвоя се луташе с документите някъде в канцеларските дебри на болницата.
Демидова дори не си свали шапката, а само разкопча яката на късия си овчи кожух. Спокойно пушеше цигара след цигара, като хвърляше фасовете в дървения плювалник със стърготини.
Тя кръстосваше отделението от венецианските прозорци с решетки до вратата, а войниците повтаряха движенията й и се спускаха подир нея.
Когато дежурният лекар и третият войник се върнаха, вече се беше стъмнило — бързо, както става на Север — и се наложи да запалят лампата.
— Не искат ли да ме приемат? — попита Демидова войника.
— Не — начумерено й отвърна той.
— Знаех си, че няма да ме приемат. За всичко е виновна Малката. Тя пречука докторката, а си отмъщават на мене.
— Никой не ти отмъщава — каза лекарят.
— Аз по-добре знам.
Демидова тръгна пред конвоя, външната врата се затръшна, моторът на камиона забоботи.
Секунда след това безшумно се отвори вътрешната врата и в приемното отделение влезе началникът на болницата с цяла свита офицери от специалната част.
— Но къде е тя? Къде е тая Демидова?
— Вече я откараха, гражданино началник.
— Жалко, много жалко, че не можах да я видя. Ами вие сте виновен, Пьотър Иванович, с тези ваши вицове… — И началникът напусна приемното отделение заедно с придружаващите го.
На началника му се искаше да зърне прочутата апашка Демидова — историята й наистина беше необикновена.
Преди половин година Аглая Демидова, осъдена на 10 години за убийството на нарядчицата — беше удушила прекалено отраканата началничка с един пешкир — я карали от съда към златната мина. Съпровождал я само един войник, понеже не се предвиждали нощувки: от селището на управлението, в което съдили Демидова, до златната мина, където работела, имало само няколко часа път с кола. В Крайния север пространството и времето са сходни величини. Често пъти пространството се измерва с време — така правят якутите чергари: от хълм до хълм са шест прехода. Всички, които живеят около главното шосе, измерват разстоянието с автомобилни преходи.
Конвойният на Демидова бил „стара пушка“, отдавна свикнал с волностите на конвойния живот, с неговите особености, където войникът от конвоя е пълен господар на арестантските съдби. Не за пръв път съпровождал „фуста“ — такова пътуване винаги обещавало известни развлечения, каквито не се случват често на редовния войник на Север.
Тримата — конвойният, шофьорът и Демидова — обядвали в един крайпътен стол. Конвойният пийнал за кураж спирт (на Север водка пият само много големите началници) и помъкнал Демидова към храстите. Край всяко селище в тайгата има предостатъчно върбалак, ракитак или млада трепетлика.
В храстите конвойният оставил автомата на земята и се вкопчил в Демидова. Тя се отскубнала, грабнала автомата и с два откоса забила девет куршума в тялото на похотливия конвоен. Сетне захвърлила автомата в храстите, върнала се при стола и заминала с един попътен камион. Шофьорът вдигнал тревога, трупът на войника и автоматът му били намерени много бързо, а Демидова я задържали след две денонощия на неколкостотин километра от мястото на флирта й с конвойния. Отново съдили Демидова и й лепнали двадесет и пет години. Тя и преди не искала да работи, грабила съседите си по барака и началството на златната мина решило на всяка цена да се отърве от тази рецидивистка. Надявали се, че след болницата няма да я върнат при тях, а ще я пратят някъде другаде.
Демидова крадяла от магазини и от жилища, била „печизчийка“ според терминологията на апашите.
Престъпният свят дели жените на две категории: истински апашки, чиято специалност са кражбите, както и при мъжете апаши, и проститутки, приятелки на криминалните.
Първата група е значително по-малобройна от втората и апашите, които смятат жените за същества от по-долна категория, се отнасят към тях с известно уважение — принудени са да признаят техните заслуги и делови качества. Обикновено любовницата на някой крадец (думите „крадец“, „крадла“ винаги се употребяват в смисъл на принадлежност към подземния „орден“ на апашите), когато самата тя е крадла, често пъти участва в разработването на плановете на грабежите, а и в самите кражби. Но не участва в мъжките „съдилища на честта“. Тези правила са продиктувани от самия живот — в местата за изтърпяване на наказанията мъжете и жените са разделени и това обстоятелство е внесло известни различия в бита, в навиците и правилата на единия и другия пол. Жените все пак са малко по-меки, техните „съдилища“ не са толкова кървави, присъдите не са толкова жестоки. Убийствата, извършвани от жените-престъпнички, са по-редки, отколкото в „мъжката половина“ на апашкия дом.
Абсолютно изключено е някоя „крадла“ да „живее“ с „балък“.
Проститутките са втората, по-голямата група жени, свързана с престъпния свят. Това е официална приятелка на крадеца, която му осигурява средства за живот. Разбира се, когато е необходимо, проститутките участват и в кражбите, и в „показването“ на подходяща жертва, и в „киризенето“, и в укриването, и в продажбата на краденото, но в никакъв случай не са пълноправни членове на „престъпния свят“. Те са неизменни участнички в гуляите, но дори не могат да мечтаят за „съдилищата“.
Потомственият „апаш“ от дете се учи да презира жените. „Теоретичните“, „педагогическите“ занятия се редуват с нагледните примери, давани му от по-възрастните. Жената, това нисше същество, е създадено само за да засити животинската страст на апаша, да бъде мишена за грубите му шеги и предмет на публични побои, когато апашът се „весели“. Жива вещ, която той има за временно ползване.
Да изпратиш приятелката си проститутка в леглото на някой началник, ако това е от полза за делото, е най-обикновен „подход“, който се одобрява от всички. Самата тя също смята така. Разговорите на тази тема винаги са извънредно цинични, пределно лаконични и изразителни. Времето е скъпо.
Апашката етика не признава нито ревност, нито любов. Според осветения от времето обичай апашът главатар, най-„авторитетният“ в дадена престъпна група, има право да избира временната си жена — най-красивата проститутка.
И ако до вчера, до появата на този нов главатар, тази проститутка е спала с друг крадец, смятала се е за негова собственост, за вещ, която той може да преотстъпва на другарите си, то сега всички тези права преминават към новия й собственик. Ако утре го арестуват, проститутката ще се върне при предишния си приятел. А ако и него го арестуват — ще й посочат кой ще бъде новият й господар. Господар на живота и смъртта й, на съдбата, парите, постъпките, тялото й.
Как е възможно в такива условия да съществува ревност?… За нея просто няма място в етиката на апашите.
Разправят, че крадецът също е човек и нищо човешко не му е чуждо. Може би на някой да не му се ще да отстъпи приятелката си, но законът си е закон и пазителите на „идейната“ чистота, пазителите на чистотата на апашките нрави (без каквито и да било кавички) веднага ще посочат на започналия да ревнува неговата грешка. И той ще се подчини на закона.
Случва се дивият нрав и истеричността, присъща на почти всички апаши, да накара някой от тях да защитава своята „фуста“. Тогава въпросът вече се обсъжда в „съдилището на честта“ и апашките „прокурори“ настояват виновният да бъде наказан, позовавайки се на установените от хилядолетия закони.
Но обикновено не се стига до спречкване и проститутката покорно ляга с новия си господар.
В престъпния свят не съществува никаква подялба на жени, няма никакви любовни „триъгълници“.
В лагерите мъжете и жените са разделени. Но там има болници, етапни затвори, амбулатории, клубове, където мъжете и жените все пак се виждат и чуват.
Човек може само да се чуди на изобретателността на затворниците, на енергията им при постигането на поставената цел. Учудващо е колко много усилия се хабят в затвора, за да се набави парче изпомачкана ламарина, която да се превърне в нож — оръжие за убийство или самоубийство. Вниманието на надзирателите винаги е по-слабо от вниманието на затворника — знаем това от Стендал, който казва в „Пармския манастир“: „Тъмничарят мисли за ключовете си по-малко, отколкото затворникът за бягството.“
Огромна е енергията, която хаби апашът в лагера, за да се срещне с някоя проститутка.
Важното е да се намери място, където да дойде проститутката — а в това, че ще дойде, апашът не се съмнява ни най-малко. В противен случай строгата ръка на апашкия закон ще настигне виновната. И ето, тя се преоблича в мъжки дрехи, спи извън програмата си с надзирателя или с нарядчика, за да се промъкне в определения час там, където я очаква непознатият й любовник. Любовта протича бързо, подобно на летния цъфтеж на тревите в Крайния север. Проститутката се връща обратно в женската зона, натъква се на някой надзирател, затварят я в карцера, осъждат я на един месец изолатор, изпращат я в дисциплинарна златна мина — тя понася всичко това безропотно, дори е горда, че е изпълнила дълга си на проститутка.
В една голяма северна затворническа болница имаше случай, когато при един виден апаш — болен, настанен в хирургичното отделение — успели да доведат проститутка за цяла нощ — тя легнала на болничното легло и обслужила поред всичките осем криминални от стаята. Заплашила с нож дежурния санитар-затворник, подарила на дежурния волнонаемен фелдшер един костюм, съблечен от нечий гръб в лагера — по-късно собственикът му си го познал и написал оплакване; бяха положени много усилия, за да се потули тази работа.
Когато на сутринта открили момичето в мъжката стая на болницата, то никак не се разтревожило или смутило.
— Момчетата ме помолиха да им услужа и аз дойдох — спокойно обяснило то.
Не е трудно да се досети човек, че апашите и техните приятелки почти до един са сифилитици, а за хроничния трипер въпреки нашия век на пеницилина, да не говорим.
Известен е класическият израз: „Сифилисът не е позор, а нещастие.“ Тук сифилисът не само че не е позор, но се смята от затворника за щастие, а не за нещастие — това е още един пример за „изкривената перспектива“.
Преди всичко принудителното лечение на венерично болните е задължително и това го знае всеки апаш. Той знае, че по този начин ще се „скатае“, че със своя сифилис няма да се озове в някое затънтено място, а ще живее и ще се лекува в сравнително благоустроени селища — там, където има лекари венеролози, специалисти. Всичко това е толкова добре пресметнато и предугадено, че дори апашите, на които са им се разминали четирите и трите кръста на реакцията на Васерман, също се представят за венеричноболни. И липсата на категоричност в отрицателния отговор на лаборантите относно тази реакция също се знае много добре от апашите. Фалшивите язви, лъжливите оплаквания — това е нещо обикновено наред с истинските рани и оплаквания.
Венерично болните, подлежащи на лечение, ги събират в отделни зони. Едно време там изобщо не се работеше и това беше най-подходящото „убежище Монрепо“ за апашите. По-късно тези зони бяха разположени в отделни златни мини или специални дърводобивни обекти в тайгата, в които, освен че им осигуряваха салварзан и дажба, затворниците трябваше да изпълняват обичайните норми.
Но фактически в тези зони никога не са карали затворниците да работят истински и там животът беше много по-лек, отколкото в другите златни мини.
Венерическите мъжки зони винаги са били място, откъдето в болницата са постъпвали млади жертви на апашите — заразени със сифилис през ануса. Апашите почти до един са педерасти — при липсата на жени те развращават и заразяват мъже, най-често заплашвайки ги с нож, по-рядко срещу „парцали“ (дрехи) или за хляб.
Когато говорим за жената в престъпния свят, не можем да отминем цялата тази армия от „Зойки“, „Манки“, „Дашки“ и други същества от мъжки пол, наричани с женски имена. Поразително е, но хората, които носеха тези женски имена, се обаждаха на тях съвсем нормално, не виждаха в тях нищо обидно или унизително за себе си.
За един апаш не е позорно да го издържа някоя проститутка. Тъкмо обратното — проститутката трябва да цени много високо интимната връзка с него.
Напротив, сутеньорството е една от привлекателните страни на професията, която много допада на младите апаши.
Ще ни осъдят много, много скоро,
във Първомайски ще ни отведат,
момичета от бранша ще ни видят
и куп колети ще ни донесат —
се казва в затворническата песен „Момичетата от бранша“. Точно те са проститутките.
Но има случаи, когато чувството, заменящо любовта, а също и самолюбието, самосъжалението подтикват жената от престъпния свят към „незаконни“ постъпки.
Разбира се, на крадлата се държи по-строга сметка, отколкото на проститутката. Според апашките талмудисти крадла, която живее с някой надзирател, върши предателство. За назидание могат да я пребият и дори да й теглят ножа като на „кучка“.
За една проститутка подобно поведение не се смята за грях.
Тези конфликти на жената със закона на нейния свят не винаги се решават еднакво, а в зависимост от личните качества на провинилата се.
Тамара Цулукидзе, двадесетгодишна красавица, крадла, бивша приятелка на прочут тбилиски апаш, заживя в лагера с началника на културно-възпитателната част Грачов — напет тридесетгодишен лейтенант, красавец и ерген.
Грачов имаше още една любовница в лагера — полякинята Лешчевска, една от известните „артистки“ от лагерния театър. Когато той заживя с Тамара, тя не настоя Лешчевска да си отиде, Лешчевска също нямаше нищо против Тамара. Юначният Грачов живееше с две „жени“ едновременно, клонейки към мюсюлманските обичаи. Тъй като беше опитен човек, той се стараеше да разпределя вниманието си по равно между двете и успяваше. Делеше не само любовта, но и материалния й израз — всеки подарък, който представляваше нещо за ядене, Грачов приготвяше в два екземпляра. С червилата, панделките и парфюмите постъпваше по същия начин — и Лешчевска, и Цулукидзе получаваха в един и същи ден абсолютно еднакви панделки, еднакви шишенца с парфюм, еднакви кърпички.
Това изглеждаше много трогателно. При това Грачов беше личен, чистоплътен момък. И Лешчевска, и Цулукидзе (те живееха в една барака) бяха във възторг от тактичността на своя общ любим. Ала не се сприятелиха и когато на Тамара неочаквано й се наложи да отговаря пред апашите от болницата, Лешчевска тайно злорадстваше.
Веднъж Тамара се разболя и я настаниха в болницата, в женското отделение. През нощта вратата на стаята се отворила и тропайки с патериците си, прага прекрачил пратеник на апашите. Престъпният свят протягаше дългите си ръце към Тамара.
Пратеникът й напомнил апашкия закон за собственост върху жената и я приканил да отиде в хирургичното отделение и да изпълни „волята на изпратилия го“.
Според думите на пратеника имало хора, които познавали тбилиския апаш, чиято приятелка била Тамара Цулукидзе. Тук вместо него бил Сенка Гъгнивия. Тъкмо в неговите обятия трябвало веднага да се хвърли Тамара.
Цулукидзе грабнала един кухненски нож и се нахвърлила върху куция апаш. Санитарите едва го спасили. Заплашвайки и псувайки Тамара, пратеникът се оттеглил. Още на другия ден тя напуснала болницата.
Бяха направени много опити да се върне под апашките знамена заблудилата се дъщеря, но всички бяха неуспешни. Дори наръгаха Тамара с нож, ала раната се оказа лека. Когато присъдата й изтече, тя се омъжи за някакъв надзирател — за човек с револвер, та така и не попадна в лапите на престъпния свят.
Синеоката Настя Архарова, машинописка от Курган, не беше нито крадла, нито проститутка и не по нейна воля съдбата й бе свързана навеки с престъпния свят.
Още от малка Настя била обкръжена с подозрителното уважение и зловещата почит на такива хора, за които била чела в криминалните романи. Това уважение, забелязано от Настя още докато била на свобода, съществувало и в затвора, и в лагера — навсякъде, където имало апаши.
В това нямало нищо тайнствено — по-големият брат на Настя бил виден уралски погромаджия и тя още от малка се къпела в лъчите на криминалната му слава, на късметлийската му апашка съдба. Неусетно Настя се озовала в кръга на рецидивистите, на техните интереси и акции и не отказала да им помогне да скрият откраднатото. Първата присъда от три месеца я озлобила и здраво я свързала с престъпния свят. Докато била в родния си град, апашите, страхувайки се от гнева на брат й, не смеели да използват Настя като своя собственост. По своето „социално“ положение тя стояла по-близо до крадлите, нямала нищо общо с проститутките — и като крадла заминала на обичайното далечно пътешествие на държавна сметка. Тук вече брат й го нямало и още в първия град, в който попаднала, след като я освободили, местният апашки главатар я направил своя жена, като между другото я заразил с трипер. Скоро го арестували и за сбогом той изпял на Настя апашката песничка: „Ти ще останеш за моя авер“. С „авера“ (тоест с приятеля му) Настя също не живяла дълго — прибрали го в затвора и върху нея предявил правата си поредният стопанин. Към него Настя изпитвала физическо отвращение — вечно лигав, покрит с някакви лишеи. Тя се опитала да се защити с името на брат си, но й отговорили, че и брат й няма право да нарушава великите апашки закони. Заплашили я с нож и тя престанала да се съпротивлява.
В болницата Настя покорно се явяваше на любовните „повиквания“, често лежеше в карцера и много плачеше — дали защото беше ревлива или защото съдбата й, съдбата на двадесет и две годишно момиче, я плашеше.
Востоков, възрастен лекар в болницата, трогнат от съдбата на Настя, която впрочем приличаше на хиляди други също такива съдби, обеща да й помогне да започне работа като машинописка в канцеларията, ако промени начина си на живот. „Това не зависи от мен — написала му в отговор Настя с красивия си почерк. — Не можете да ме спасите. Но ако искате да ми направите добро, купете ми копринени чорапи, най-малката мярка. Готова на всичко за вас: Настя Архарова.“
Крадлата Сима Сосновска беше татуирана от главата до петите. Чудатите, преплитащи се помежду си сексуални сцени със засукано съдържание покриваха цялото й тяло със заплетени линии. Единствено лицето, шията и ръцете до лактите й бяха без татуировка. Беше се прочула в болницата с една дръзка кражба — свалила златния часовник от ръката на войника от конвоя, който решил да се възползва по пътя от благоразположението на хубавичката Сима. Характерът й беше много по-кротък, отколкото на Аглая Демидова, иначе войникът щеше да остане да лежи в храстите до второ пришествие. Тя гледаше на това като на забавно приключение и смяташе, че златният часовник не е прекалено висока цена за нейната любов. Конвойният едва не се побъркал, до последния миг настоявал да му върне часовника и на два пъти безрезултатно я претърсвал. Болницата се намирала наблизо, „етапът“ бил многоброен, а в болницата конвойният не посмял да направи скандал. Златният часовник останал у Сима. Наскоро след това тя го пропи и следите му се загубиха.
В моралния кодекс на апаша, както и в Корана, се декларира презрение към жената. Тя е същество презряно, нисше, заслужаващо побои и недостойно за съжаление. Това се отнася в еднаква степен за всички жени — жените, които не принадлежат към престъпния свят, може само да бъдат презирани. В златните мини на Крайния север изнасилването на „караманьол“ се среща доста често. Началниците превозват жените си с охрана; жените никъде не ходят и не пътуват сами. По подобен начин се пазят и децата: изнасилването на някое малолетно момиченце е тайната мечта на всеки апаш. И тя не винаги си остава само мечта.
Апашът се възпитава да презира жените още от малък. Той толкова често налага приятелката си проститутка, че тя, разправят, престава да усеща любовта в цялата й пълнота, ако по някаква причина не получи поредния побой. Садистичните наклонности се възпитават от самата етика на престъпния свят.
Апашът не трябва да изпитва никакви другарски, приятелски чувства към „фустата“. Не бива да изпитва и жалост към обекта на подземните си увеселения. Не може да има никаква справедливост по отношение на жената от собствения свят — женският въпрос е извън етичната „зона“ на апашите.
Но това мрачно правило има едно-единствено изключение. Има една-единствена жена, която не само че е защитена от покушения върху честта й, а дори е поставена на висок пиедестал. Жената, поетизирана от престъпния свят, жената, станала предмет на лириката на апашите, героиня на криминалния фолклор на много поколения.
Тази жена е майката на апаша.
Във въображението си апашът е заобиколен от всички страни със зъл, враждебен свят. И в този свят, населен с негови врагове, има само една светла фигура, достойна за чиста любов, уважение и преклонение. Това е майката.
Култ към майката успоредно със злобното презрение към жената изобщо — ето етичната формула на криминалните по женския въпрос, изказвана с особена затворническа сантименталност. За затворническата сантименталност са написани много празни приказки. В действителност това е сантименталността на убиец, поливащ алея с рози с кръвта на жертвите си. Сантименталността на човек, превързващ раната на някоя птичка, способен след час да разкъса тази птичка със собствените си ръце, както е жива, защото зрелището на смъртта на живо същество е най-хубавото зрелище за апаша.
Трябва да се познава истинското лице на авторите на култа към майката, култ, забулен с поетична пелена.
Със същата невъздържаност и театралност, която кара криминалния да се „разпише“ с ножа върху трупа на убития ренегат, да изнасили жена посред бял ден, пред очите на всички, или някое тригодишно момиченце, да зарази някоя „Зойка“ от мъжки пол — със същата изразителност апашът поетизира образа на майката, обожествява я, прави я предмет на най-интимна затворническа лирика — и задължава всички да й изказват всевъзможно задочно уважение.
На пръв поглед чувството на апаша към майката сякаш е единственото човешко нещо, запазило се сред уродливите му, изопачени чувства. Апашът уж винаги е уважаващ майка си син, в престъпния свят всеки груб разговор за която и да е чужда майка на часа бива прекъсван. Майката е висок идеал и в същото време нещо съвсем реално, което всеки има. Майката, която ще прости всичко, която винаги ще те съжали.
„За да живеем, трудеше се мама.
Започнах да крада по малко аз.
Бащичко, за крадец роден си само —
редеше мама със печален глас.“
Така се казва в „Съдба“ — една от класическите песни на криминалните.
Апашът разбира, че в целия му бурен и кратък живот единствено майката ще остане с него до края — затова я щади въпреки целия си цинизъм.
Но и това единствено, уж светло чувство е лъжливо както всички в душата на апаша.
Прославата на майката е камуфлаж, възхвалата й е средство за измама и само в най-добрия случай е повече или по-малко ярък израз на затворническата сантименталност.
И в това свое уж възвишено чувство апашът лъже от начало до край, както във всяко свое съждение. Никой от криминалните никога не е изпратил на майка си и стотинка, дори по свой начин не й е помагал, а е пропивал и се е веселил с хилядите откраднати рубли.
В това чувство към майката няма нищо освен лицемерие и театралничене.
Култът към майката е своеобразна димна завеса, прикриваща отвратителния апашки свят.
Култът към майката, който не се отнася за съпругата и изобщо за жената, е фалш и лъжа.
Отношението към жената е лакмусова хартийка за всяка етика.
Тук му е мястото да кажем, че именно култът към майката, съжителстващ с циничното презрение към жената, стана причина още преди тридесет години Есенин да е толкова популярен сред престъпния свят. Но за това — когато му дойде времето.
На крадлата или на приятелката на апаша, която пряко или косвено е влязла в „престъпния свят“, са забранени каквито и да било „романи“ с „балъците“. Впрочем, в такива случаи изменничката не я убиват, не я „очистват“. Ножът е прекалено благородно оръжие, за да се използва срещу жена — за нея са достатъчни тояга или ръжен.
Съвсем друго нещо е, когато става дума за връзката на някой апаш със „свободна жена“. Това е чест и доблест, предмет на хвалби за един и повод за тайна завист от страна на мнозина. Подобни случаи се срещат доста често. Ала около тях обикновено се натрупват толкова измислици, че е много трудно да се стигне до истината. Машинописката се превръща в жена на прокурор, куриерката — в директорка на предприятие, продавачката — в министерша. Небивалиците изместват истината някъде в дъното на сцената, в мрака, и е немислимо човек да се ориентира в спектакъла.
Няма съмнение, че известна част от апашите имат семейства в родните си градове — семейства, отдавна напуснати от съпрузите-престъпници. Техните жени и невръстни деца се борят с живота коя както може. Случва се мъжете да се върнат от лагерите при семействата си, обикновено за кратко време. „Скитническият им дух“ ги влече към нови странствания, а и местните криминални отдели на милицията спомагат за бързото заминаване. А в семействата им остават деца, на които бащината професия не изглежда нещо ужасно, а буди жалост, дори нещо повече — желание да тръгнат по същия път, както в песента „Съдба“:
Съдбата да надвиеш ти ще можеш,
щом имаш сили за борба до смърт.
Макар и да съм слаб, ще се наложи —
аз да завърша бащиният път.
Именно потомствените апаши са кадровото ядро на престъпния свят, неговите „вождове“ и „идеолози“.
Апашът е много далеч от въпросите на бащинството и възпитанието на децата — тези въпроси изобщо не фигурират в престъпното „законодателство“. Бъдещето на дъщерите на апаша (в случай, че някъде има такива) му се струва съвсем нормално, ако те станат проститутки, приятелки на знатни крадци. В такива случаи съвестта на апаша не се обременява с никакъв морален товар (дори в апашката му специфика). Това, че синовете му ще станат като него, също изглежда на апаша съвсем естествено.
Една от най-популярните и най-жестоки легенди на престъпния свят е легендата за „затворническата дажба“.
Заедно с измишльотината за „крадеца-джентълмен“, това е другата рекламна легенда, фасадата на апашкия морал.
В нея става дума за това, че официалната затворническа дажба — храната, която получава затворникът — е „свещена и неприкосновена“ и нито един крадец няма право да посяга на този източник на съществуване. Който стори това, става прокълнат за вечни времена. Независимо какъв е: прочут апаш или някое „апашорче“, млад крадец.
Например хлябът от дажбата може спокойно да се държи в шкафчето, ако в килията има такова, или под възглавницата, ако няма шкафчета или рафтове.
Смята се за позорно, за недостойно да се краде този хляб.
От „балъците“ може да бъдат изземвани само колетите — независимо дали съдържат дрехи или храна, — забраната не се разпространява върху тях.
И макар на всеки да беше ясно, че неприкосновеността на дажбата се гарантира от самия затворнически режим, а не от благоволението на апашите, въпреки това малцина се съмняваха в благородството на криминалните.
Та нали администрацията не е в състояние да спаси колетите ни от ръцете на крадците. Значи ако не са апашите…
Администрацията наистина не бранеше колетите на арестантите. Килийната етика изисква затворникът да поделя съдържанието на колета с другарите си. Апашите се явяват именно като открити, опасни претенденти за колета, уж „другари“ на затворника. Далновидните и опитни балъци веднага им поднасят половината от съдържанието на колета. Никой от криминалните не се интересува от материалното положение на арестувания балък. За тях балъкът — независимо дали в затвора, или на свобода — представлява законна плячка, а „колетите“ му, „парцалите“ — боен трофей на апашите.
Понякога колетите или дрехите се изпросват: „Дай ни ги и ще можеш да разчиташ на нас.“ И балъкът, който е живял на свобода два пъти по-беден от апаша в затвора, му дава и последното, което му е изпратила жена му.
Че как иначе! Така е прието в затвора! Затова пък се слави с добро име и лично Сенка Пъпа му обещава своето покровителство, дори го черпи с цигара от пачката, която е сложена в колета от жена му.
Да бъде съблечен, да бъде ограбен някой балък-затворник е задача номер едно за крадците, тяхното любимо развлечение. Това се прави от сукалчетата, от палавата младеж… По-възрастните се излежават на най-хубавите места в килията, до прозореца, и наблюдават хода на операцията, готови да се намесят веднага, ако балъкът вземе да се инати.
Разбира се, човек може да се развика, да извика часовите, коменданта, но каква полза от това? Най-много да те пребият през нощта. А ти предстои дълъг път — може и да ти теглят ножа. Да върви по дяволите този колет.
— Затова пък — казва апашът, като потупва по рамото някой балък и хълца от преяждане, — затова пък затворническата ти дажба е непокътната. Нея, братле, никой…
Младият апаш понякога не може да разбере защо не бива да се докосва затворническата дажба хляб, ако собственикът й се е наял с бели домашни хлебчета от колета. Собственикът на хлебчетата също не разбира това. И на единия, и на другия опитните апаши обясняват, че такъв е законът на затворническия живот.
Да не дава Господ някой наивен гладен селянин, комуто през първите дни в затвора храната не достига, да помоли съседа си апаш да му отчупи парченце от съхнещата на рафтчето затворническа дажба. Каква бляскава лекция ще му прочете апашът за светостта на затворническата дажба…
В затворите, в които имаше малко колети и малко нови балъци, понятието „затворническа дажба“ се ограничаваше с дажбата хляб, а останалото — чорбите, кашите, буламачите, — колкото и бедно като асортимент, не беше неприкосновено. Апашите винаги се стремят да ръководят раздаването на храната. Това мъдро правило струва скъпо на останалите обитатели на килията. Освен дажбата хляб им сипват водица от чорбата и, кой знае защо, порциите на второто стават много малки. Няколко месеца живот съвместно с пазителя на затворническата дажба оказват явно отрицателно влияние върху „изхранването“ на арестанта, казано на официален език.
Всичко това става още преди лагера, говорим за режима в следствения затвор.
В трудово-поправителните лагери, когато всички работят тежък физически труд, въпросът за затворническата дажба става въпрос на живот и смърт.
Тук няма излишен къшей хляб, тук всички са гладни и вършат тежка работа.
Кражбата на тази дажба тук означава престъпление, бавно убийство.
Неработещите апаши, сложили ръка на готвачите в кухнята, взимат оттам по-голямата част от мазнините, захарта, чая, месото, когато го има (ето защо всички „прости хорица“ от лагерите предпочитат рибата пред месото; теглото им е едно и също, а месото бездруго ще им го откраднат). Освен апашите готвачът трябва да храни обслужващия персонал на лагера, бригадирите, лекарите, дори надзирателите, които дежурят на портала. И готвачът ги храни — апашите просто го заплашват, че ще го убият, а лагерните шефове-затворници (на езика на апашите ги наричат „тарикати“) могат всеки момент да се заядат, да отстранят готвача от заеманата длъжност и той ще трябва да слезе „в забоя“, което е нещо страшно за един готвач, пък и не само за него.
Тези вземания се правят за сметка на огромната армия редови „работяги“. От „научнообоснованата норма“ те получават само малка част, бедна откъм мазнини и витамини. Възрастните хора плачат, когато получават рядка чорба — гъстото отдавна е занесено на разните Сенечки и Колечки.
За да осигури поне минимален ред, началството трябва не само да е порядъчно, но и да има нечовешка, несекваща енергия за борба с разхитителите на храната — на първо място с апашите.
Така изглежда затворническата дажба в лагера. Тук вече никой не мисли за рекламните декларации на апашите. Хлябът става хляб без никакви условности и символика. Става основен начин да се запази живота. Тежко на оногова, който, надмогнал себе си, остави късче от дажбата си за през нощта, за да може да се събуди и до болка в ушите да усети вкуса на хляба в изсушената си от скорбута уста.
Този хляб ще му го откраднат, просто ще му го изтръгнат от ръцете, ще му го отнемат — младите, гладни апаши, които всяка нощ правят обиски… Раздаденият хляб трябва да бъде изяден веднага — такава е практиката в много златни мини, където „апашорите“ са повече от другаде, където тези благородни рицари са гладни и макар да не работят, искат да ядат.
Невъзможно е веднага да бъдат изгълтани петстотин или шестстотин грама хляб. За съжаление, храносмилателната система на човека се различава от тази на питона или на чайката. Хранопроводът на човек е прекалено тесен, не можеш натика в него половинкилограмов къшей хляб, при това с кора. Трябва да го натрошиш, да го сдъвчеш — губи се ценно време. Апашите изтръгват остатъците от хляба направо от ръцете на по-бавните „работяги“, разтварят пръстите им, бият…
В магаданския етапен затвор навремето „работягата“ получаваше цялата си дневна дажба хляб, охраняван от четирима автоматчици, които държаха на прилично разстояние тълпата гладни апаши. „Работягата“, получил хляба, на часа започваше да дъвче, да дъвче и в крайна сметка благополучно го изгълтваше — слава Богу, нямаше случаи апашите да разпорят нечий корем, за да извадят хляба.
Но навсякъде имаше друго.
За работата си затворниците получават пари — не много, няколко десетарки (онези, които преизпълняват плана), но все пак получават. Който не изпълнява нормата, не получава нищо. За тези пари „работягата“ може да си купи в лагерната лавка хляб, понякога масло — с една дума, някак да подобри храната си. Не всички бригади получават пари, но някои получават. В мините, където има апаши, това заплащане е фиктивно — апашите отнемат парите от останалите, облагат „работягите“ с „данък“. За забавяне на плащането — нож в ребрата. Тези отчисления се правят години наред. Всички знаят за това откровено изнудване. Впрочем, ако това не се прави от апашите, отчисленията се събират в полза на бригадирите, нормировчиците, нарядчиците…
Ето какво е истинското житейско съдържание на понятието „затворническа дажба“.
Животът в лагера е устроен така, че действителна, реална помощ на затворника може да окаже само някой медицински работник. Охраната на труда означава опазване на здравето, а опазването на здравето е опазване на живота. Началникът на лагера и подчинените му надзиратели, началникът на охраната с отряд бойци от конвойната служба, началникът на районния отдел на МВД със следователския си апарат, деецът на нивата на лагерната просвета — началникът на културно-възпитателната част заедно с инспекторите си — лагерното началство е толкова многобройно. На волята на тези хора — добра или зла — е поверено спазването на „режима“. В очите на затворниците всички тези хора са символ на гнет, на принуда. Именно те карат затворника да работи, пазят го дене и ноще да не избяга, гледат да не яде и да не пие повече, отколкото му се полага. Всички тези хора ежедневно, ежечасно повтарят на затворника само едно: „Работи! Давай!“.
И само един човек в целия лагер не казва на затворника тези страшни, омръзнали му, дълбоко мразени в лагера думи. Това е лекарят. Лекарят казва друго: почини си, ти си уморен, утре недей да работиш, болен си. Единствено лекарят не праща затворника в белия зимен мрак, в покрития с лед каменен забой — всеки ден, за много часове. Лекарят е защитник на арестанта според своята длъжност, спасява го от произвола на началството, от прекалено изпълнителните ветерани на лагерната служба.
Много отдавна на стените в бараките на лагерите висяха големи печатни съобщения: „Права и задължения на затворниците“. Имаше много задължения и малко права. „Правото“ да напишеш заявление до началника — само да не са колективни… „Правото“ да изпратиш писмо до роднините си чрез лагерната цензура… „Правото“ на медицинска помощ.
Това последно право беше извънредно важно, макар в много от амбулаториите на мините да лекуваха дизентерията с разтвор на калиев хиперманганат и със същия разтвор, само че по-гъст, мажеха гнойните рани и измръзванията.
Лекарят може официално да освободи човек от работа, да го запише в книгата; може да го изпрати в болницата, да го прехвърли в някой „оздравителен пункт“, да му увеличи дажбата. И, което е най-важното в един „трудов“ лагер — лекарят е този, който определя „трудовата категория“, степента на трудоспособност, според която се определя нормата. Лекарят може дори да те предложи за освобождаване — по инвалидност, по прочутия член 458. Никой не може да накара да работи освободения по болест — в тези си действия лекарят не се контролира от никого. Това могат да сторят само лекари от по-висок ранг. В медицинската си дейност лекарят не се подчинява никому.
Освен това не трябва да се забравя, че лекарят е този, който е длъжен да контролира количеството на продуктите за „казана“, също и качеството на приготвената храна.
Единственият защитник на лагериста, негов реален защитник е лагерният лекар. Властта му е много голяма, понеже никой от лагерното началство не е в състояние да контролира действията на специалиста. Ако той прави невярно, недобросъвестно заключение, това би могъл да определи единствено друг медицински работник с по-висок или същия ранг — също специалист. Началниците на лагерите почти винаги бяха във вражда с медицинския си персонал — самата работа ги противопоставяше. Началникът искаше групата „ВО“ (временно освободени от работа поради болест) да е по-малка, да може повече хора да излязат на обектите. А лекарят виждаше, че тук границата между „доброто и злото“ отдавна е премината, че хората, отиващи на работа, са болни, уморени, изтощени и имат право да бъдат освободени от работа — и че са много повече, отколкото си представяше началството.
Ако лекарят имаше достатъчно твърд характер, той можеше да се наложи и хората да бъдат освободени от работа. Без разрешението на лекаря нито един началник на лагер не би посмял да изпрати хората на работа.
Лекарят можеше да спаси арестанта от тежък физически труд — всички затворници бяха разпределени в различни „категории труд“ — сякаш бяха коне. Тези трудови групи — те можеха да бъдат четири, три, пет — се наричаха „трудови категории“, макар този израз да приличаше на дошъл от философския речник. Това бе една от шегите, от гримасите на живота.
Да се даде „лека“ категория труд често пъти означаваше да се спаси живота на човека. Най-тежкото бе това, че хората, в стремежа си да получат категория за лек труд, се опитваха да излъжат лекаря, а в действителност бяха болни много по-сериозно, отколкото самите те предполагаха.
Лекарят можеше да освободи от работа, можеше да изпрати в болница и дори да „актира“, т.е. да състави акт за инвалидност, и тогава затворникът трябваше да бъде извозен на „континента“. Наистина, мястото в болницата и актирането в медицинската комисия не зависеше от лекаря, който издаваше талона, но нали най-важното беше да се тръгне по този път.
Всичко това и още много други неща — по-дребни, ежедневни — бе прекрасно разбрано и взето под внимание от апашите. В кодекса на апашкия морал бе въведено специално отношение към лекарите. Заедно със „затворническата дажба“ и „крадеца-джентълмен“ в лагерния и затворническия свят се закрепи и легендата за „Червения кръст“.
„Червеният кръст“ е апашки термин и аз всеки път заставам нащрек, когато го чувам.
Апашите демонстративно показваха уважението си към медицинските работници, обещаваха им всяческа подкрепа, откроявайки лекарите от необятния свят на „балъците“ и „леваците“.
Беше съчинена легенда — и до днес я разправят в лагерите — как някакви дребни апашорчета обрали един лекар и как солидните престъпници намерили откраднатото и го върнали с извинения на лекаря. Досущ като в „Часовникът на Едуард Ерио“.
Нещо повече — наистина не грабеха лекарите, стараеха се да не ги грабят. Правеха им подаръци — в предмети, в пари, — ако това бяха волнонаемни лекари. Молеха ги и ги заплашваха, че ще ги убият, ако бяха лекари-затворници. Не спираха да хвалят лекарите, които им помагаха.
Да държиш „на въдицата“ някой лекар — това е мечта за всяка апашка компания. Апашът може да бъде груб и дързък с който и да е началник (той дори е длъжен при определени обстоятелства да демонстрира този свой „дух“ възможно най-ярко), но пред лекаря апашът се подмилква, често пъти дори се унижава пред него и никога не ще позволи груба дума по отношение на лекаря — докато не се увери, че не му вярват, че никой няма намерение да изпълнява наглите му искания.
Сиреч, нито един медицински работник не трябва да се безпокои за съдбата си в лагера — апашите щели да му помагат материално и морално: материалната помощ означаваше крадени „парцали“, „гащи“, а моралната — апашът щеше да удостои лекаря с честта да говори с него, да го посещава и да е благоразположен към него.
От лекаря се искаше малко — вместо болния балък, изтощен от непосилен труд, безсъние и побои, да вкара в болницата някой як педераст — убиец и изнудван. Да го вкара в болницата и да го държи там, докато той не пожелае да се изпише.
Искаше се малко: редовно да освобождава апашите от работа, за да могат да си поклатят краката.
Да изпраща апашите с медицински направления за други болници, ако това им дотрябва за някакви си техни, „висши“ цели.
Да прикрива апашите-симуланти, а те всичките са симуланти и мошеници, с вечните си изкуствено разранени трофични язви по пищялите и бедрата, с леки, ала впечатляващи прорезни рани на корема и т.н.
Да черпи апашите с „прахчета“, „кодеинче“ и „кофеинче“, заделяйки целия запас от наркотични средства и спиртни разтвори за „благодетелите“ си.
Години наред приемах етапи в една голяма лагерна болница — сто процента от симулантите, пристигнали по лекарско предписание, бяха апаши. Те или подкупваха местния лекар, или го заплашваха — и той им съчиняваше фалшив медицински документ.
Често пъти ставаше и така, че местният лекар или местният началник на лагера в желанието си да се отърват от омръзналия им и опасен елемент в „домакинството“ си, изпращаха апашите в болницата, надявайки се, че дори да не изчезнат завинаги, то поне за известно време те ще могат да си починат от тях.
Ако лекарят е бил подкупен — това е лошо, много лошо. Но ако е бил сплашен — той може да бъде извинен, понеже заплахите на апашите не са празни приказки. В медицинския пункт на мина „Спокойний“, където имаше много криминални, командировали от болницата младия лекар и, което беше по-важно, младия арестант Суровой, наскоро завършил Московския медицински институт.
Приятелите му го карали да се откаже, според тях по-добре било да отиде на обща работа, но да не заема явно опасната длъжност. Суровой бил попаднал в болницата от обща работа — страхувал се да се върне пак там и се съгласил да замине за златната мина и да работи по специалността си. Началството го инструктирало, ала не му дало съвет как да се държи. Категорично му забранили да изпраща от мината здрави апаши. Месец по-късно той бил убит направо по време на прием — на тялото му имало петдесет и две рани от нож.
В „женската зона“ на една друга мина възрастната лекарка Шицел бе съсечена с брадва от собствената си санитарка — крадлата Крошка, която изпълнила „присъдата“ на апашите.
Така изглеждаше на практика „Червеният кръст“ в случаите, когато лекарите не бяха сговорчиви и не вземаха рушвети.
Наивните лекари търсеха обяснение на противоречията от идеолозите на престъпния свят. Един от философите-главатари по онова време се намираше в хирургичното отделение на болницата. Преди два месеца, затворен в изолатора, той, в желанието си да се измъкне оттам, прибягнал до обикновено безпогрешния, ала все пак опасен начин: поръсил и двете си очи — за по-сигурно — със стърготини от химически молив. Станало така, че медицинската помощ закъсняла и апашът ослепял — в болницата лежеше вече като инвалид, подготвяйки се за прехвърляне на „континента“. Но подобно на прочутия сър Уилямс от „Рокамбол“, дори сляп той продължавал да участвува в разработването на планове за различни престъпления, да не говорим за „съдилищата на честта“, където бил непререкаем авторитет. На въпроса на един лекар за „Червения кръст“ и за убийствата на медицинските работници в мините, извършени от апашите, „сър Уилямс“ отговори, смекчавайки гласните след съскавите съгласни, както говорят всички апаши:
— В зивота мозе да има много случаи, когато законът не трябва да се прилага. — Той беше диалектик, този „сър Уилямс“.
В „Записки от Мъртвия дом“ Достоевски с умиление отбелязва постъпките на „нещастниците“, които се държат като „големи деца“, увличат се от театър, карат се като деца. Достоевски не е срещал и не е познавал хора от истинския престъпен свят. На този свят той не би си позволил да изкаже никакво съчувствие.
Неизброими са злодействата на апашите в лагерите. Нещастните хорица — „работягите“, на които крадецът отнема последния парцал, последните пари — не смеят да се оплачат, понеже виждат, че крадецът е по-силен от началството. Апашът налага работягата и го кара да работи — десетки хиляди хора са пребити от апашите до смърт. Стотици хиляди, лежали в затворите, попадаха под влиянието на апашката „идеология“ и преставаха да бъдат хора. В душите им завинаги остана нещо престъпно — апашите, моралът им завинаги оставяха в душите на всеки един неизгладима следа.
Началникът е груб и жесток, възпитателят лъже, лекарят няма съвест, но всичко това са дреболии в сравнение с разлагащата сила на престъпния свят. Онези все пак са хора, понякога в тях прозира нещо човешко. А апашите не са хора.
Влиянието на морала им върху лагерния живот е безгранично, всестранно. Лагерът е отрицателен житейски опит — от начало до край. Никой не може да почерпи оттам нищо полезно, нищо нужно — нито затворникът, нито неговият началник, нито охраната, нито неволните свидетели — инженери, геолози, лекари, — нито шефовете, нито подчинените.
Всяка минута живот в лагера е отровена минута.
Там има много неща, за които човек изобщо не трябва да знае, не трябва да ги вижда, а ако ги е видял — най-добре ще е да умре.
Там затворникът свиква да мрази труда — невъзможно е да се научи на нещо друго.
Свиква да се подмазва, да лъже, да прави малки и големи подлости, става егоист.
Връщайки се на „свобода“, той вижда, че не само не е израснал през времето, прекарано в лагера, но че интересите му са станали по-ограничени, по-бедни и груби. Че моралните задръжки са изчезнали някъде.
Оказва се, че може да се правят подлости и все пак да се живее.
Може да се лъже и да се живее.
Може да се дават обещания, да не се изпълняват и все пак да се живее.
Може да се пропият парите на приятеля.
Може да се проси милостиня и да се живее. Да се проси и да се живее! Оказва се, че човек, който е извършил подлост, не трябва да умре.
Той цени прекалено много собствените си страдания, забравяйки, че всеки човек има своя мъка. Отвикнал е да съчувствува на чуждата болка — просто не я разбира, не иска да я разбере.
Скептицизмът — това не е най-лошото от лагерното „наследство“.
Той свиква да мрази хората.
Страх го е — той е страхливец. Страх го е да не би съдбата му да се повтори — бои се от доноси, бои се от съседите си, бои се от всичко, от което човек не бива да се страхува.
Той е морално смачкан. Представите му за нравственост са се променили и той не забелязва това.
В лагера началникът свиква с почти безконтролна власт над арестантите, свиква да гледа на себе си като на бог, като на единствен пълномощен представител на властта, като на човек от „висша раса“.
Конвойният, в чиито ръце многократно е бил животът на хората и който често пъти е убивал прекрачилите в „забранената зона“ — какво ще разкаже той на годеницата си за своята работа в Далечния север? Как е налагал с приклада на пушката си гладни старци, които не са имали сили да вървят ли?
Младият селянин, попаднал в лагера, вижда, че в този ад само апашите живеят сравнително добре, с тях се съобразяват, всемогъщото началство се страхува от тях. Те са винаги добре облечени, сити, помагат си един на друг.
Селянинът се замисля. Започва да му се струва, че истината е на тяхна страна, че само ако подражава в поведението си на апашите — ще може да се опита да спаси собствения си живот. Оказва се, че има „хора“, които „умеят да живеят“ дори на самото „дъно“. И селянинът започва да подражава на апашите с поведението си, с постъпките си. Той подкрепя всяка тяхна дума, готов е да изпълни всяко тяхно поръчение, говори за тях със страх и благоговение. Бърза да изпъстри речта си с апашки думички — на нито един човек от мъжки или женски пол, волнонаемен или затворник, живял в Колима, това не му се размина.
Тези думи са отрова, проникваща в душите на хората, и именно с овладяването на апашкия жаргон започва сближаването на балъка с престъпния свят.
Затворникът-интелигент е потиснат от лагера. Всичко, което му е било скъпо, е стъпкано в калта, цивилизацията и културата напускат човека невероятно бързо, за броени седмици.
Аргументи в спора стават юмрукът, тоягата. За начин на принуждение служат прикладът, ударът в зъбите.
Интелигентът се превръща в страхливец и собственият му мозък започва да му подсказва „оправдания“ за постъпките му. Той може да си внуши всичко, да се присъедини към която и да е от страните в някой спор. На интелигента му се струва, че апашите са „учители в живота“, борци „за народни права“.
Плесницата, ударът превръщат интелигента в покорен слуга на някой „Сенечка“ или „Костечка“.
Физическото въздействие се превръща в морално.
Интелигентът е наплашен веднъж завинаги. Духът му е сломен. Този страх и тази сломеност той носи със себе си и в „свободния“ живот.
Инженерите, геолозите и лекарите, пристигнали в Колима по договор с Далстрой, се разлагат морално много бързо: „лесните пари“, „законът на тайгата“, робският труд, от който могат да се възползуват с такава лекота и толкова изгодно, стесняването на културните интереси — всичко това развращава, разлага; който е работил дълго време в някой лагер, не се връща на „континента“ — там няма да струва пукната пара, а той е свикнал да живее „богато“, охолно. В литературата това разложение се нарича „зов на Севера“.
За това развращаване на човешката душа до голяма степен е виновен престъпният свят, криминалните рецидивисти, чиито вкусове и навици се отразяват на целия живот в Колима.
Извикаха дежурния лекар в приемното отделение. На току-що измития синкав, изстърган дъсчен под се гърчеше мургаво тяло, покрито с татуировки — някакъв ранен човек, когато санитарите бяха съблекли. Кръвта цапаше пода и дежурният лекар се усмихна злорадо — щеше да е трудно да се почисти; лекарят се радваше на всичко лошо, което му се случваше да срещне или да види. Над ранения се бяха навели двама души с бели престилки: фелдшерът на приемното отделение, който държеше поднос с превързочни материали, и лейтенантът от специалната част с лист хартия в ръка.
Лекарят веднага разбра, че раненият няма документи и лейтенантът иска да получи поне някакви сведения за него.
Раните бяха пресни, някои още кървяха. Бяха много — над десет малки ранички. Човекът наскоро го бяха мушкали с малко ножче, с гвоздей или с нещо друго.
Лекарят си спомни как по време на миналото му дежурство преди две седмици бяха убили продавачката в един магазин — удушили я в стаята й, с възглавница. Убиецът не успял да се измъкне незабелязано, настанала шумотевица и бандитът, стиснал нож в ръка, изскочил навън, в мразовитата мъгла. Като тичал покрай магазина, покрай опашката, той забил ножа в задника на последния от опашката — просто така, дявол знае защо…
Но сега случаят явно беше друг. Движенията на ранения вече не бяха толкова резки, бузите му започнаха да пребледняват. Лекарят разбираше, че има някакъв вътрешен кръвоизлив — нали по корема също имаше малки, обезпокояващи рани, които не кървяха. Можеше да има вътрешни увреждания — на червата, на черния дроб…
Лекарят не посмя да се намеси в свещенодействието на службата по отчета. На всяка цена трябваше да бъдат получени „основните данни“ — фамилно име, име, презиме, по кой член, присъда, — да бъдат получени отговори на въпросите, които се задават на всеки арестант по десет пъти на ден — по време на проверките, на разводите…
Раненият отговаряше нещо и лейтенантът бързо записваше чутото. Вече знаеше и фамилното му име, и члена — петдесет и осми, четиринадесета алинея… Оставаше най-важният въпрос, чийто отговор очакваха всички — и лейтенантът, и фелдшерът на приемното отделение, и дежурният лекар…
— Какъв си? Какъв си? — развълнувано питаше лейтенантът, застанал на колене до ранения.
— Какъв си?
И раненият разбра въпроса. Клепачите му потрепнаха, спеклите се, изпохапани устни се разтвориха и той проточи:
— Куууче…
И загуби съзнание.
— Куче! — провикна се възторжено лейтенантът, като се изправяше и отърсваше с ръка коленете си.
— Куче! Куче! — радостно заповтаря фелдшерът.
— В седма! В седма стая на хирургията! — разбърза се лекарят.
Вече можеха да го превържат. Седма стая беше „кучешка“.
Много години след края на войната, в престъпния свят — на дъното на човешкото море — все още не бяха отшумели подводните кървави вълни. Тези вълни бяха следствие от войната — учудващо, непредвидено следствие. Никой — нито беловласите юристи криминалисти, нито ветераните от затворническата администрация, нито опитните началници на лагерите можеха да предвидят, че войната ще раздели престъпния свят на две враждуващи помежду си групи.
По време на войната престъпниците, които бяха по затворите, включително безбройните крадци-рецидивисти, апаши — бяха мобилизирани в армията, изпратени на фронта, в състава на маршевите роти. Армията на Рокосовски придоби известност и стана популярна именно заради криминалните елементи в състава й. От апашите ставаха прекрасни разузнавачи, смели партизани. Вродената склонност към риск, решителността и наглостта им правеха от тях ценни войници. На мародерството, на стремежа да се граби се гледаше през пръсти. Наистина, последният щурм на Берлин не бе поверен на тези части. Армията на Рокосовски бе насочена другаде, а към Тиргартен тръгнаха кадровите части на маршал Конев — полковете с най-чиста пролетарска кръв.
В „Хора с чиста съвест“ писателят Вершигора ни уверява, че познавал някой си Воронко — апаш, който станал смел партизанин (като в книжките на Макаренко).
С една дума, от затворите криминалните заминаваха на фронта и воюваха — кой по-добре, кой по-зле… Настана денят на победата, героите-апаши ги демобилизираха и те се върнаха към мирните си професии.
Скоро след това съветските следвоенни съдилища започнаха да срещат свои стари познати. Оказало се — и това не било никак трудно да се предвиди, — че рецидивистите, „апашите“, „крадците“, „престъпният свят“ не мислят да прекратяват дейността, с която са се изхранвали преди войната, която им е носела творческо вълнение, мигове на истинско вдъхновение, а също и положение в „обществото“.
Бандитите се върнаха към убийствата, „мечкарите“ — към разбиването на сейфове, джебчиите — към изследването на джобовете на балъците, „гастрольорите“ — към обира на жилища.
Войната ги бе направила още по-нагли и жестоки, вместо да ги научи на нещо добро. Бяха започнали да гледат на убийството още по-леко, отколкото преди войната.
Държавата се опита да се бори срещу увеличаващата се престъпност. Появиха се Указите от 1947 г.: „За опазване на социалистическата собственост“ и „За опазване на личното имущество на гражданите“. Според тях незначителната кражба, за която преди крадецът попадаше в затвора само за няколко месеца, сега се наказваше с присъда от 20 години.
Апашите, бивши участници в Отечествената война, започнаха да ги товарят с десетки хиляди на параходи и влакове и под най-строг конвой ги изпращаха в безбройните трудови лагери, чиято дейност не бе замирала нито за миг по време на войната. Лагерите вече бяха извънредно много. Севлаг, Севвостлаг, Севзаплаг, във всяка област, на всеки голям или малък строеж имаше лагерни отделения. Имаше извънредно малки управления, едва надхвърлящи хиляда души, имаше и лагери-гиганти с население от няколко стотици хиляди души през най-добрите години: Бамлаг, Тайшетлаг, Длитлаг, Тьомники, Караганда…
Лагерите започнаха бързо да се изпълват с криминални. Особено внимателно се комплектуваха двата големи, отдалечени лагера — Колима и Воркута. Суровата природа на Крайния север, вечно замръзналата почва, зимата, която трае осем-девет месеца, в съчетание с целенасочения режим представляваха добри условия за ликвидирането на криминалната престъпност. Опитът, извършен от Сталин над „троцкистите“ през 1938 година, се беше увенчал с пълен успех и всички си го спомняха много добре.
В Колима и Воркута започнаха да пристигат композиция след композиция с осъдени по Указите от 1947 година. Макар в трудово отношение апашите да не представляваха ценност и едва ли бяха много подходящи за колонизация на района — за сметка на това от Крайния север бе почти невъзможно да се избяга. С други думи, задачата по изолирането им се решаваше успешно. Между другото, тези географски особености на Крайния север станаха причина в Колима да се появи особена категория бегълци (за тях имаше точен апашки термин — „отишли си сред ледовете“), които всъщност не бягаха никъде, а се криеха край автомобилната магистрала, дълга две хиляди километра, и ограбваха преминаващите коли. Главната вина на тези бегълци бе не бягството само по себе си, не и пладнешките обири. Юристите виждаха в това бягство нежелание да се работи и разглеждаха тези случаи като контрареволюционен саботаж, като отказ от работа — основното лагерно престъпление. Със съвместните усилия на юристите и мислителите от лагерната администрация криминалният рецидив най-сетне бе вкаран в рамките на страшния петдесет и осми член.
Какъв е катехизисът на апаша? Крадецът, членът на „престъпния свят“ — определението „престъпен свят“ е измислено от самите апаши — трябва да краде, да лъже „балъците“, да пие, да се весели, да играе на карти, да не работи, да участвува в събранията, т.е. в „съдилищата на честта“. Макар за апаша затворът да не е като роден дом, като свърталище, „терен“ или „капия“, но все пак е място, където апашът е принуден да прекарва по-голяма част от живота си. От това следва важният извод, че в затвора апашите трябва да си осигурят — със сила, хитрост, наглост, лъжа — неофициални, но важни права, например правото за подялба на чуждия колет с храна или с дрехи, правото на най-добро място, на най-добра храна и т.н. На практика това се постига винаги когато в килията има неколцина апаши. Тъкмо те се снабдяват с всичко, което може да се намери в лагера. Тези „традиции“ позволяват на апаша да живее по-добре от останалите в затворите и лагерите.
Малките присъди и честите амнистии позволяваха на апашите да не работят. Работеха, и то само от време на време, специалистите — шлосери, механици. Нито един апаш не работеше „черна“ работа. По-добре да го натикат в карцера, в лагерния изолатор…
Указите от 1947 година с техните присъди от двадесет години за незначителна престъпления поставиха по нов начин проблема на „заетостта“ пред апашите. Ако преди те се надяваха къде с лъжа, къде с истина да изкарат, без да работят, няколко месеца или година-две, сега фактически целият им живот или поне половината преминаваше в затвора. А животът на апаша е кратък. Сред криминалните има малко „патриарси“. Апашите не живеят много. Смъртността сред тях е значително по-висока от средната смъртност за страната.
Указите от 1947 година поставиха пред „престъпния свят“ сериозни проблеми и най-добрите апашки умове трескаво търсеха сигурно решаване на въпроса.
Според апашкия закон крадецът няма право да заема каквито и да било административни лагерни длъжности, които се поверяват на затворници. Апашът няма право да бъде нито нарядчик, нито старейшина, нито десетник. По този начин той би се влял в редиците на онези, с които е враждувал цял живот. Крадецът, заел такава административна длъжност, престава да бъде апаш — обявяват го за „куче“, за „станал на куче“, той излиза извън закона и всеки апаш би счел за чест при удобен случай да тегли ножа на такъв ренегат.
Престъпният свят е много чувствителен по този въпрос, правоверните тълкувания на някои сложни проблеми напомнят на изтънчената логика на талмудистите.
Пример: апашът минава край стаята на дежурния. Надзирателят му виква: „Ей, я удари релсата, без друго минаваш край нея…“ Ако апашът удари релсата — сигнал за ставане и за проверка, — той вече е нарушил закона, „тръгнал е да става куче“.
„Сборищата“ или „съдилищата на честта“, където „се търсят правата“, са заети предимно с разглеждането на случаи и провинения именно с измяна на знамето и с „юридическото“ тълкуване на една или друга подозрителна постъпка. Виновен или невинен? Положителният отговор на „съдилищата на честта“ обикновено почти веднага води до кървава разправа. Разбира се, не съдиите са тези, които убиват — това се върши от младите апаши. Главатарите винаги са смятали, че такива „актове“ са полезни за младия апаш — той придобива опит, калява се…
С параходи и влакове в Магадан и в Уст Цилма започнаха да пристигат осъдените след войната апаши. „Войскари“ — така ги наричаха впоследствие. Всички те бяха участвали във войната и не биха били осъдени, ако не бяха извършили нови престъпления. Уви, имаше извънредно малко такива като Воронко. Огромното мнозинство от апашите се бяха върнали към професиите си. Строго погледнато, те не се бяха отдалечавали от тях — мародерството на фронта стои близо до основното занимание на тази социална група. Сред воювалите апаши имаше и наградени с ордени. Апашите — инвалиди от войната — си намериха нови и то много солидни доходи — просията във влаковете, пътуващи на близки разстояния.
Сред „войскарите“ имаше много изтъкнати апаши, видни дейци на този подземен свят. Сега се връщаха след няколкото години война-свобода в местата, с които бяха свикнали, в домовете с решетки на прозорците, в зоните на лагерите, оплетени с десет реда бодлива тел, връщаха се в местата, с които бяха свикнали, обзети от непривични мисли и явна тревога. Вече бяха успели да обсъдят едно-друго през дългите нощи на пътуването и всички бяха съгласни, че вече не може да се живее както преди, че в престъпния свят са назрели въпроси, които бързо трябва да се обсъдят на „най-високо равнище“. Главатарите на „войскарите“ си представяха радостните срещи със старите другари, сцените на безкрайни хвалби на „гостите“ и „домакините“ и освен всичко друго, помощ при решаването на онези най-сериозни въпроси, които животът бе поставил пред престъпния свят.
Не беше писано тези техни надежди да се сбъднат. Старият „престъпен свят“ не ги прие в редиците си и „войскарите“ не бяха допуснати до „съдилищата“. Оказа се, че въпросите, вълнуващи новодошлите, отдавна са обмислени и обсъдени в стария „престъпен свят“. А решението съвсем не беше такова, каквото предполагаха „войскарите“.
— Бил ли си на война? Държал си пушка, така ли? Значи си куче, истинско куче и според „закона“ трябва да бъдеш наказан. На това отгоре си и страхливец! Нямал си смелост да откажеш, ако трябва — да извършиш престъпление и да те осъдят или дори да умреш, но да не вземаш пушката!
Ето как отговаряха на новопристигналите „философите“ и „идеолозите“ на „престъпния свят“. Най-важното е чистотата на апашките убеждения, казваха те. И нищо не трябва да се променя. Апашът, ако е истински апаш, а не апашорче, трябва да съумее да оцелее при всеки един Указ — затова се нарича апаш.
„Войскарите“ напразно се позоваваха на миналите си заслуги и настояваха да бъдат допуснати до „съдилищата на честта“ като равноправни и авторитетни съдии. Апашите от старото поколение, преживели с осминката хляб в килията по време на войната, преживели и по-страшни неща, бяха непреклонни.
Но нали сред завърналите се имаше много прочути личности от престъпния свят. Бяха предостатъчно и „философите“, и „идеолозите“, и „вождовете“. Изтикани от родната среда по такъв безцеремонен и решителен начин, те не можеха да се примирят с положението на парии, на което ги обричаха правоверните апаши. Водачите на „войскарите“ напразно изтъкваха, че случайността, особеността на положението им в момента, когато са им предложили да отидат на фронта, са изключвали отрицателния отговор. Естествено, криминалните никога не са били обземани от патриотични настроения. Армията, фронтът — това беше предлог да излязат на свобода, пък сетне — каквото рече Господ. В един определен момент интересите на държавата и техните лични интереси се бяха слели — и именно за тях отговаряха сега пред бившите си другари. При това войната отговаряше на такива чувства на апаша, като търсене на опасности, на риск. Те изобщо не бяха мислили за „перековка“, за отцепване от „престъпния свят“ — нито преди, нито сега. Засегнатото самолюбие на „авторитетните“, престанали да бъдат авторитети, осъзнаването на безполезността на предприетата стъпка, обявена от другарите им за предателство, спомените за трудните военни години — всичко това изостряше отношенията, нажежаваше „подземната“ атмосфера до крайна степен. Сред апашите имаше и такива, които биха тръгнали за фронта поради слабост на духа — бяха ги заплашвали с разстрел, а и биха го сторили по онова време. По-слабите бяха последвали главатарите, „авторитетите“ — животът си е живот.
Маститите апаши, „вождовете“ на „войскарите“, бяха озадачени, но не и смутени. Какво пък, след като старият „закон“ не ги приема, те ще обявят нов. И новият апашки закон бе обявен — през 1948 година, в етапния затвор на залива Ванино. Селището и пристанището Ванино бяха построени по време на войната, когато взрив унищожи пристанището на залива Находка.
Първите крачки на този нов закон са свързани с полулегендарното име на апаша с прякор Краля — човек, за когото много години по-късно апашите от стария „закон“, които го познаваха и мразеха, казваха с уважение: „Да, биваше си го — в него имаше някакъв дух…“
Дух — това е своеобразно апашко понятие. Това означава и смелост, и напористост, и скандалджийство, и своеобразен кураж, и издръжливост успоредно с известна истеричност, театралност…
Новият Мойсей притежаваше в пълна степен всички тези качества.
Според новия закон апашите имаха право да работят в затворите и лагерите като старейшини, нарядчици, десетници, бригадири и да заемат още много други лагерни длъжности.
Краля се споразумя с началника на етапния затвор за нещо страшно: обеща му да въведе пълен ред в затвора, със „свои сили“ да се справи със „законните“ апаши. Ако в краен случай се пролее кръв — моли го да не обръща внимание.
Краля напомни за военните си заслуги (по време на войната го наградили с орден) и даде да се разбере, че е настанал мигът, когато правилното решение на началството може да доведе до изчезването на престъпния свят и изобщо на престъпността в нашето общество. Той, Краля, се наема да изпълни тази трудна задача и моли да не му се пречи.
Предполага се, че началникът на етапния затвор във Ванино веднага е уведомил най-високото началство и е получил одобрение за операцията на Краля. В лагерите нищо не се случва по решение на местните началници. Освен това всички задължително се шпионират помежду си.
Краля обещава да влезе в правия път! Нов апашки закон! Какво по-добро? Това означаваше сбъдване на мечтите на Макаренко и на най-свидните мечти на теоретиците. Най-сетне „перековката“ на апашите става реалност! Най-сетне ще дойде практическото потвърждение на дългогодишните теоретични упражнения по този въпрос, като се започне от Криленко и се завърши с теорията на Вишински за възмездието.
Свикнала да вижда в апашите, в „тридесет и петниците“ — „приятели на народа“, администрацията на лагерите хич не се интересуваше от съпътстващите процеси, протичащи в „престъпния свят“. Оттам не идваше никаква тревожна информация — лагерното началство имаше мрежа от доносници и осведомители на съвсем други места. Никой не се интересуваше от настроенията в „престъпния свят“, от въпросите, които го вълнуваха.
Този свят отдавна трябваше да започне да става по-добър и най-сетне часът бе ударил. Доказателство — казваше началството — е новият апашки закон на Краля. Това е резултат от благотворното влияние на войната, събудила дори в апашите чувство на патриотизъм. Нали сме чели такива неща в книгите на Вершигора, чували сме за победите на армията на Рокосовски.
Началниците-ветерани, побелели на лагерната си служба, макар и да не вярваха, че „може да дойде нещо добро от Назарет“, си казаха, че от разкола, от враждата между двете апашки групировки може да има само полза и изгода за останалите, за обикновените хора. Минус по минус е равно на плюс — напомняха те. Да опитаме.
Краля получи съгласие за своя „опит“. През един от късите северни дни цялото население на транзитния затвор Ванино бе строено за проверка в строй по двама.
Началникът на затвора представи на арестантите новия старейшина. Този старейшина бе Краля. За ротни командири бяха назначени неговите на-близки хора.
Новият лагерен персонал не седна да си губи времето. Краля обикаляше редиците на затворниците, взираше се във всеки и казваше:
— Излез! Ти! Ти! И ти! — Пръстът на Краля се движеше и често спираше — всеки път без грешка.
Апашкият живот го бе направил наблюдателен. Обземаше ли го съмнение, можеше много лесно да провери — и апашите, и Краля прекрасно знаеха това.
— Събличай се! Сваляй ризата!
Татуировката — опознавателният знак на „ордена“ — изигра пагубната си роля. Татуировката — тази младежка грешка на апашите. Вечните рисунки облекчаваха работата на криминалните отдели на милицията. Но смъртоносното значение стана ясно едва сега.
Разправата започна. С крака, със сопи, с боксове, с камъни бандата на Краля „на законно основание“ громеше поддръжниците на стария апашки закон.
— Ще приемеш ли нашата вяра? — викаше тържествуващ Краля.
Сега щеше да провери силата на духа на най-упоритите „ортодокси“, които го бяха обвинявали в слабост.
— Ще приемете ли вярата ни?
За преминаването в новия апашки закон бе измислен обред, театрален акт. Престъпният свят обича театралността в живота и ако Евреинов или Пирандело знаеха това — не биха пропуснали да обогатят с аргументи сценичните си теории.
Новият обред ни най-малко не отстъпваше на прочутото посвещаване на рицарите. Не е изключено тази тържествена и мрачна процедура да е била подсказана от романите на Уолтър Скот.
— Целувай ножа!
Към устните на апаша, когото налагаха, приближаваха нож.
— Целувай ножа!
Ако апашът от стария закон се съгласеше и докоснеше с устни острието — вече се считаше за прекръстен в новата вяра и завинаги губеше всичките си права в престъпния свят, веднъж за винаги ставаше „куче“.
Мисълта на Краля наистина бе кралска мисъл. Не само защото по този начин се осигуряваше постоянен резерв за армията на „кучетата“ — въвеждайки този ножов обред, Краля едва ли е мислел за утрешния и идните дни. Но сто на сто бе помислил за друго! Щеше да постави всичките си стари довоенни приятели в същите условия — живот или смърт! — в които той, Краля, се беше уплашил, според мнението на апашите „ортодокси“. Нека сега те да покажат колко са силни! Условията бяха същите.
Всички, които отказваха да целунат ножа, ги убиваха. Всяка нощ се мъкнеха нови трупове до вратите на заключените отвън бараки на етапния затвор. Тези хора не бяха просто убивани. Това би било прекалено малко за Краля. На всеки труп трябваше да се „подпишат“ бившите другари, вече целунали ножа. Апашите не умираха от лека смърт. Преди това ги ритаха, тъпчеха ги с крака, налагаха ги, обезобразяваха ги… И едва след това ги убиваха. Когато една или две години по-късно пристигна етап от Воркута и от парахода слязоха няколко прочути воркутински „кучета“ (там се бяха разиграли същите събития), стана ясно, че воркутинците не одобряват излишната жестокост на колимчаните. „Ние просто ги убиваме, защо да ги тъпчем? Кому е нужно това?“ Значи събитията във Воркута поне малко са се различавали от тези, в които участвуваше бандата на Краля.
Новините за разправата с апашите в залива Ванино прелетяха през морето и колимските апаши от стария закон се заеха със самозащитата си. Бе обявена тотална мобилизация, целият престъпен свят се въоръжаваше. Във всички ковачници и шлосерски работилници на Колима тайно се правеха ножове и къси копия-щикове. Разбира се, изработваха ги не апашите, а истинските майстори, на които им бе „взет страхът“, както казваха хората от „ордена“. Те бяха разбрали много по-рано от Хитлер, че е значително по-сигурно човек да бъде сплашен, отколкото подкупен. И, естествено, по-евтино. Всеки шлосер, всеки ковач би се съгласил да му се занижи процентът на изпълнението на плана, но животът му да е в безопасност.
През това време енергичният Крал убедил началството, че трябва да се обиколят етапните затвори на Далечния изток. Заедно със седмина свои съмишленици той обиколил затворите до Иркутск, оставяйки след себе си десетки трупове и стотици новопокръстени „кучета“.
„Кучетата“ не можеха вечно да живеят в залива Ванино. Ванино беше транзитен, етапен затвор. „Кучетата“ прекосиха морето — насочиха се към златните мини. Войната се прехвърли на голямо пространство. Апашите убиваха „кучетата“, „кучетата“ — апашите. Цифрите в „архив № 3“ (умрели) рязко нараснаха и едва не достигнаха рекордните показатели от прословутата 1938 година, когато разстрелваха цели бригади „троцкисти“.
Началството се спусна към телефоните да търси Москва.
Стана ясно, че в привлекателната формулировка „нов апашки закон“ ударението пада върху думата „апашки“ и не може да се говори за никакви „перековки“. Началството бе излъгано за пореден път — от жестокия и умен Крал.
От началото на тридесетте години, хитро прегърнали разпространената идея за „трудовото превъзпитание“, апашите спасяват своите кадри, като с лекота дават безброй честни думи, възползувайки се от драмата „Аристократи“ и от категоричните указания на началството, че на рецидивистите трябва да се вярва. Именно идеите на Макаренко и прословутата „перековка“ дадоха възможност на апашите да спасят и да укрепят кадрите си под прикритието на тези идеи. Твърдеше се, че по отношение на горките криминални трябва да се прилагат само изправителни, а не наказателни мерки. На практика това изглеждаше като странно полагане на грижи за запазване на престъпния свят. Всеки практик, всеки работник в лагерите знаеше и винаги бе знаел, че за никаква „перековка“ и превъзпитание на криминалните рецидивисти не може да става и дума, че това е само вреден мит. Че да излъже някой балък или началството, е доблест за апаша; че на балъка може да се дават хиляди клетви, милион честни думи, само и само да се хване на въдицата. Недалновидните драматурзи от типа на Шейнин или Погодин продължаваха да проповядват необходимостта от „доверие“ към апашите и това бе само от полза за престъпния свят. Докато сред превъзпитаните беше само Костя Капитана, десет хиляди други апаши излязоха от затворите преждевременно и извършиха двадесет хиляди убийства и четиридесет хиляди грабежа. Ето цената, платена за „Аристократите“ и „Записки на следователя“. Шейнин и Погодин бяха прекалено несведущи хора по този толкова важен въпрос. Вместо да развенчаят престъпния свят, те го направиха да изглежда по-романтичен.
През 1938 година апашите от лагерите бяха открито призвани да извършат физическа разправа над „троцкистите“, те убиваха и пребиваха безпомощните старци, гладните „мърши“… Дори „контрареволюционната агитация“ се наказваше със смърт, но престъпленията на криминалните бяха под закрилата на началниците.
Нито в света на апашите, нито в света на „кучетата“ не се забелязваха признаци на „перековка“. Единствено стотици трупове влизаха всеки ден в лагерните морги. Излизаше така, че началството, събирайки на едно място апаши и „кучета“, съзнателно излага едните или другите на смъртоносна опасност.
Скоро след това разпорежданията за „ненамеса“ бяха отменени и навсякъде се създадоха отделни, специални зони — за „кучета“ и за „законни апаши“. На бърза ръка и все пак много късно Краля и неговите съмишленици бяха свалени от всички административни лагерни длъжности и се превърнаха в обикновени смъртни. Изразът „обикновен смъртен“ неочаквано придоби особен, зловещ смисъл. „Кучетата“ не бяха безсмъртни. Оказа се, че създаването на специални зони на територията на един лагер не носи никаква полза. Продължаваше да се лее кръв. Наложи се апашите и „кучетата“ да бъдат разпределени на отделни минни участъци (където, разбира се, заедно с криминалните имаше и представители на други членове от закона). Организираха се експедиции — акции на въоръжени „кучета“ или апаши срещу зоните на „врага“. Наложи се да бъде предприета още една организационна стъпка — цели отделни минни управления, обединяващи няколко мини, бяха определени за апашите и за „кучетата“. Така цялото Западно управление заедно с болниците му, със затворите и лагерите остана за „кучетата“, а в Северното управление събраха апашите.
В етапните затвори всеки криминален трябваше да съобщава на началството какъв е — апаш или „куче“, и в зависимост от отговора го включваха в състава на етап, който се изпращаше там, където криминалният нямаше да е заплашен от смърт.
Името „кучета“, макар и да не отразяваше точно същината на нещата и терминологично да не бе вярно, се прихвана веднага. Колкото и да се опитваха водачите на новия закон да протестират против обидния прякор, не се намери друга подходяща дума — под това си име те фигурираха в официалната кореспонденция и много скоро започнаха сами да се наричат „кучета“. За по-ясно. За по-просто. Един лингвистичен спор можеше на часа да доведе до трагедия.
Мина време, но кървавата унищожителна война не стихваше. Как ли ще свърши всичко това? Как? — гадаеха лагерните мъдреци. И си отговаряха: с убийството на главатарите от едната и от другата страна. Краля вече го бяха взривили в някаква далечна златна мина. (Над съня му в ъгъла на бараката бдели негови въоръжени приятели. Апашите тикнали под ъгъла на бараката един амонитов фишек — достатъчен, за да хвръкне във въздуха ъгловият нар.) Вече по-голямата част от „войскарите“ лежаха в братски лагерни гробове с дървено номерче на левия крак, нетленни във вечно замръзналата почва. Вече най-видните апаши — Иван-и-Половина Балабанов и Иван-и-Половина Гърка умряха, без да целунат ножа на „кучетата“. Но други, не по-малко прочути — Ибиса, Одеския Мишка — го бяха целунали и сега убиваха за славата на „кучетата“.
През втората година от началото на тази „братоубийствена“ война изникна ново важно обстоятелство.
Как? Нима целуването на ножа променя бандитската душа? Може би прословутата „апашка кръв“ променя химическия си състав във вените на апаша, понеже устните му са докоснали желязното острие?
Не всички, принудени да целунат ножа, одобряваха новите „кучешки“ закони. Мнозина дълбоко в себе си оставаха привърженици на старите закони — нали самите те бяха съдили „кучетата“. Част от тези слаби духом апаши се опита при удобен случай да се върне към „закона“. Но кралската идея на Краля още веднъж доказа дълбочината и силата си. „Законните“ апаши заплашваха новопокръстените „кучета“ със смърт и не искаха да правят разлика между тях и кадровите „кучета“. Тогава неколцина стари апаши, целунали „кучешкото“ желязо, крадци, на които срамът не им даваше мира и подклаждаше злобата им, сториха нещо много странно.
Бе обявен трети апашки закон. Този път на участниците в него не достигнаха теоретични сили за разработването на „идейна“ платформа. Те не се ръководеха от нищо освен от злобата си и не издигаха никакви лозунги освен призива за отмъщение и кървава вражда както спрямо „кучетата“, така и спрямо „законните“ апаши. Те пристъпиха към физическото унищожаване и на едните, и на другите. Отначало в тази група се включиха толкова много криминални, че на началството се наложи да отдели и за тях специална златна мина. Цяла поредица от нови убийства, непредвидена от началството, смути извънредно много умовете на лагерната администрация.
Апашите от третата група получиха красноречивото име „безпределници“. Наричаха ги също и „махновци“ — афоризмът на Нестор Махно от времето на гражданската война за отношението му към червените и белите бе добре познат на престъпния свят[58]. Започнаха да възникват все нови и нови групи с най-различни имена като например „Червените шапчици“. Лагерното началство се видя в чудо да осигури за всички тези групи отделни помещения.
След време стана ясно, че „безпределниците“ не са чак толкова много. Апашите винаги действуват групово — съществуването на самотен апаш е невъзможно. Публичността на гуляите, на „съдилищата“ е необходима и на прочутите апаши, и на апашорчетата. Те трябва да принадлежат към някакъв свят, да търсят и намират в него помощ, приятелство, съвместна работа. По своята същност „безпределниците“ бяха трагични. Във войната срещу „кучетата“ те не намериха много поддръжници, останаха преди всичко като ярко психологическо явление и будеха интерес най-вече с това. На „безпределниците“ се наложи да изпитат и много различни унижения.
Работата е там, че имаше заповед килиите в етапните затвори да са два вида: за „законните“ апаши и за апашите-„кучета“. А на „безпределниците“ им се налагаше да си изпросват от началниците специално място, дълго да им обясняват, да търсят подслон по ъглите, сред балъците, които не изпитваха към тях никакви симпатии. Почти винаги „безпределниците“ бяха самотни „пътешественици“. „Законните“ и „кучетата“ си искаха „своето“ и апашът „безпределник“ беше принуден да моли началството. Веднъж, след като изписаха от болницата един такъв „безпределник“, той остана цели три денонощия (преди да го изпратят с конвой) под една от наблюдателните кули — там беше най-безопасно; в лагера можеше да го убият и той отказа да влезе в зоната.
През първата година изглеждаше, че победа ще удържат „кучетата“. Енергичните действия на главатарите им, апашките трупове по всички етапни затвори, разрешението да се изпращат „кучетата“ в мините, където преди не смееха да ги допускат — всичко това говореше за преимуществото им във „войната“. Вербуването на нови „кучета“ чрез обреда на целуване на ножа придоби известност.
Магаданският етапен затвор бе изцяло „кучешки“. Зимата привършваше и „законните“ апаши с нетърпение очакваха началото на навигацията. Първият параход трябваше да реши съдбата им. Какво ли щеше да им донесе — живот или смърт?
С парахода от „континента“ пристигнаха първите стотици правоверни апаши. Сред тях нямаше „кучета“!
„Кучетата“ от магаданския етапен затвор бързо се прехвърлиха в „своето“ Западно управление. След като получиха подкрепление, апашите живнаха и кървавата борба избухна с нова сила. Оттогава всяка година кадрите на „законните“ апаши се попълваха от новодошли, докарани от „континента“ крадци. А кадрите на „кучетата“ се множаха посредством вече известния ни начин — целуване на нож.
Бъдещето продължаваше да е неопределено. През 1951 година Иван Чайката — един от най-„авторитетните“ представители на апашкия закон по онова време и по онези места — предстоеше да бъде изпратен по етапен ред след едномесечно лечение в централната затворническа болница. Той изобщо не беше боледувал. Бяха заплашили началника на санитарната част на мината, където „се водеше“ апашът, че ще му видят сметката, ако не прати техния другар да си почине в болницата, и обещали да му дадат два костюма, ако го изпрати. Началникът на санитарната част изпратил Чайката. В анализите, направени в болницата, нямало нищо, което да представлява заплаха за живота на апаша, ала успели да поприказват със завеждащия терапевтичното отделение. Чайката лежа в болницата цял месец, преди да се съгласи „да се изпише“. Но когато трябвало да бъде изпратен с един етап от болницата, Чайката, щом чул името си, попитал нарядчика за къде е етапът. Нарядчикът решил да се пошегува и казал името на една от мините на Западното управление, където не изпращаха „законни“ апаши. Десет минути по-късно Чайката се престорил на болен и помолил да извикат началника на затвора. Началникът дошъл заедно с един лекар. Чайката сложил дланта на лявата си ръка на масата, разперил пръсти и с ножа, който стискал в другата си ръка, пронизал на няколко пъти собствената си китка. Всеки път ножът се забивал в дървото и Чайката с рязко движение го измъквал. Всичко това станало за минута-две. Чайката обяснил на стреснатото началство, че той е апаш и знае правата си. Трябвало да замине за апашкото, Северно управление. На запад, на явна смърт, нямал намерение да тръгва — по-добре да загубел ръката си. Началникът, доста поизплашен, едва се ориентирал в ситуацията — та нали смятали да изпратят Чайката именно там, където той искал. Така благодарение на нарядчика едномесечната почивка на Чайката в болницата била малко развалена. Ако не беше попитал нарядчика за къде пътува етапът — всичко би свършило благополучно.
Централната затворническа болница с над хиляда легла, гордостта на колимската медицина, се намираше на територията на Северното управление. Естествено, че апашите я смятаха за своя районна болница, а не за централна. Ръководството на болницата дълго време се опитваше да бъде „над схватката“ и се правеше, че лекува болните от всички управления. Това не беше точно така, понеже апашите смятаха Северното управление за споя цитадела и настояваха специалните им права да се спазват на цялата територия на управлението. Те настинаха и тази болница да не се лекуват „кучета“ — условията в нея биха много по-добри, отколкото където и да било, и най-важното, централната болница имаше право да „актира“ инвалидите за прехвърляне на „континента“. Те „настояваха“ за това не със заявления, не с оплаквания, не с молби, а с ножове. Няколко убийства пред очите на началника на болницата — и той се кротна, разбра къде е истинското му място в тези толкова сложни условия. Опитите на болницата да се задържи на чисто лекарски позиции не продължиха дълго. Когато някой болен забива през нощта нож в корема на съседа си — това е много убедително, колкото и да разправя началството, че не го интересува „гражданската война“ сред престъпния свят. Първоначалното упорство на ръководството на болницата и уверенията, че няма никаква опасност, бяха подлъгали няколко „кучета“. Те се бяха съгласили да бъдат лекувани, както им бяха предложили в мините (всички местни лекари се съгласяваха да „оформят“ медицинските документи, само и само мината да се отърве поне за кратко от криминалните); конвоят ги бе докарал в болницата, но само до приемното отделение. Тук, разузнали обстановката, те искаха веднага да бъдат върнати обратно. В повечето случаи такива ги връщаха със същия конвой. Веднъж дори беше станало така, че началникът на конвоя, комуто отказали да приемат конвоираните от него затворници, оставил в канавката близо до болницата връзката „лични дела“, зарязал и болните и се опитал да избяга с камиона заедно с войниците си. Вече били изминали около четиридесет километра, когато с друга кола ги настигнали войниците и офицерите от охраната на болницата, с пушки и револвери, готови за стрелба. „Бегълците“ били върнати под конвой в болницата, връчили им хората и „делата“ и се сбогували.
Само веднъж четири „кучета“ — прочути престъпници — посмяха да нощуват в сградата на болницата. Барикадираха вратата на специално отредената им стая и се редуваха да пазят с нож в ръка. На сутринта ги изпратиха обратно. Това беше единственият случай, когато в болницата открито бе внесено оръжие — началството се правеше, че не забелязва ножовете в ръцете на „кучетата“.
Обикновено оръжието го конфискуваха в приемното отделение — това се правеше много просто: събличаха болните голи и ги извеждаха в съседното помещение за преглед. След всеки етап на пода и зад облегалките на дървените пейки оставаха захвърлени дълги железни гвоздеи и ножове. Сваляха се дори бинтовете на превръзките, сваляше се гипсът от счупванията, понеже апашите пристягаха с бинтовете ножове към телата си, криеха ги под превръзките.
С времето в централната болница пристигаха все по-малко „кучета“ — на практика апашите вече бяха спечелили спора с началството. Наивният началник, изчел Шейнин и Макаренко, тайно, а понякога и открито възхищавайки се от „романтичния“ престъпен свят („Знаете ли, той е прочут апаш“ — това се казваше с такъв тон, сякаш ставаше дума за някой академик, открил тайната на атомното ядро), смяташе себе си за познавач на апашките обичаи. Беше чувал за „Червения кръст“, за отношението на апашите към лекарите и мисълта за лично общуване с криминалните приятно гъделичкаше самолюбието му.
Бяха му казали, че „Червеният кръст“, т.е. медицината, медицинските работници и на първо място лекарите, се намират в особено положение в очите на престъпния свят. Те са неприкосновени, „екстериториални“ за апашките операции. Нещо повече, в лагерите апашите предпазват лекарите от какви ли не нещастия. Това елементарно, грубо ласкателство подлъгваше и подлъгва мнозина. Всеки апаш и всеки лекар в лагера може да разкаже старата-прастара приказка как апашите върнали на лекаря откраднатия часовник (куфар, костюм) веднага щом научили, че той е лекар. Това беше вариант на „Часовникът на Едуард Ерио“. Популярна е и историята за главния лекар, който бил нахранен в затвора от ситите апаши (с храна от колетите, отнети от останалите жители на затворническата килия). Съществуват няколко подобни класически сюжета, които се разправят по определени правила, както се разиграва шахматен дебют…
Къде се криеше истината, каква беше целта на това? Всичко опираше до хладнокръвните, добре премислени подли апашки сметки. Истината е, че единственият защитник на затворника в лагера (в това число и на апашите) е лекарят. Не началникът, не щатният от КВЧ — културният работник, а единствено лекарят оказва ежедневна и реална помощ на арестанта. Лекарят може да те вкара в болницата. Може да ти осигури някой ден почивка — това е нещо много важно. Лекарят може да те изпрати някъде другаде или да направи така, че да не те изпратят — всяко подобно придвижване се прави с разрешение на лекаря. Той може да те прехвърли на лека работа, да занижи „трудовата категория“ — в тази жизненоважна област лекарят почти не се контролира от никого, най-малко от местния началник. Лекарят контролира храната за затворниците и ако не участвува лично в разхищаването й, това е много добре. Той има право да предпише по-голяма дажба. Много са правата и задълженията му. И колкото и да е лош лекарят — той си остава моралната сила в лагера. Много по-важно е да имаш влияние върху лекаря, отколкото да си хванал на въдицата си началника или да подкупваш работника от културно-възпитателната част. Лекарите ги подкупват много умело, заплашват ги предпазливо, сигурно дори им връщат откраднатото. Впрочем, няма живи примери за това. По-скоро може да се видят лагерни лекари — включително и волнонаемни, — облечени с костюми или хубави панталони, подарени им от апашите. Престъпният свят е в добри отношения с лекаря докато лекарят (или който и да е друг медицински работник) изпълнява всички искания на тази нагла банда, искания, които стават все повече и повече с оплитането на лекаря в уж невинните му връзки с криминалните. А в това време болните хора, измъчените старци трябва да умират ни пировете си, понеже местата в болницата са заети от здравите апаши, които си почиват там. И ако лекарят откаже да изпълни исканията на престъпния свят, с него вече не се държат като с представител на „Червения кръст“. Един млад лекар от Москва, Суровой, категорично отказал да изпълни исканията на апашите да изпрати в централната болница трима апаши — на почивка. На другата вечер го убили в приемното му време — патологоанатомът преброил петдесет и две рани от нож на трупа му. Една възрастна лекарка, доктор Шицел, която работеше в женската мина, отказала да освободи от работа някаква апашка. Още на другия ден лекарката била съсечена с брадва. Присъдата била изпълнена от собствената й санитарка. Суровой беше млад, честен и с гореща кръв. След като го убиха, на длъжността му бе назначен доктор Крапивницки — волнонаемен лекар с богат опит като началник на санитарните части на дисциплинарни мини.
Доктор Крапивницки просто оповести, че няма да лекува, няма и да преглежда. Необходимите медикаменти щели да бъдат раздавани чрез бойците от охраната. Зоната щяла да бъде изолирана и от нея щели да пускат само мъртвите. Повече от две години след назначаването му на този пост доктор Крапивницки продължаваше да се радва на добро здраве.
Затворената зона, заобиколена с картечници, отрязана от останалия свят, живееше свой собствен, страшен живот. Мрачната фантазия на криминалните организираше посред бял ден истински съдилища — със заседания, с обвинителни речи и свидетелски показания. Насред лагера апашите издигнаха бесилка от натрошени нарове, на която увиснаха две разобличени „кучета“. Всичко това се вършеше не през нощта, а посред бял ден, пред очите на началството.
Другата зона на тази златна мина се водеше работна. Там ходеха на работа апашите от по-нисък ранг. След като в тази мина настаниха криминални, тя, естествено, загуби производственото си значение. Там винаги се чувствуваше влиянието на съседната зона, където не се работеше. Именно от бараките за „работещите“ бе докаран един старец — „битовак“, не криминален. Както разправяха пристигналите заедно с него апаши, той „непочтително разговарял с Васечка!“.
„Васечка“ бил млад апаш, от потомствените, значи — водач. Старецът беше два пъти по-възрастен от „Васечка“.
Засегнат от тона на стареца („ще ми се зъби“), Васечка наредил да му донесат парче бикфордов шнур с детонатор. Пъхнали детонатора в ръцете на стареца, вързали двете му длани — той не посмял да протестира — и запалили шнура. И двете китки на човека бяха откъснати. Толкова скъпо му струваше непочтителният разговор с „Васечка“.
Войната на „кучетата“ продължаваше. От само себе си се случи онова, от което някои умни и опитни началници се страхуваха най-много. Добили опит в кървавите разправи — а по онова време за убийствата в лагерите не се даваше смъртна присъда — и „кучетата“, и апашите започнаха да използуват ножове по поводи, които нямаха нищо общо с войната на „кучетата“.
Някому се сторило, че готвачът му е сипал малко чорба или тя е рядка — в ребрата на готвача се забива нож и той предава Богу дух.
Лекарят не освободил някого от работа — около врата му усукват пешкир и го удушват…
Завеждащият хирургичното отделение в централната болница веднъж укори един виден апаш, че криминалните са започнали да убиват лекари и са забравили за „Червения кръст“. Сиреч, как не се разтвори земята под тях? Апашите се ласкаят извънредно много, когато началството се обръща към тях по такива „теоретични въпроси“. Апашът му отговори, като се лигавеше и се превземаше с неподражаем апашки акцент:
„Закон на зивота, докторе. Има най-разлицни полозения. В един слуцай — тъй, в друг — съвсем инаце. Зивотът се променя.“
Апашът си падаше малко диалектик. Целият свят му беше крив. Станало така, че докато се намирал в изолатора, желаейки да попадне в болницата, той поръсил очите си със стружки от химически молив. Че го пуснали от изолатора — пуснали го, но квалифицираната медицинска помощ закъсняла и той ослепял завинаги.
Но слепотата не му пречеше да участвува в обсъжданията на всички въпроси от живота на престъпния свят, да дава съвети, да се произнася с авторитет и напътствията му да имат задължителен характер. Както сър Уилямс от „Рокамбол“, слепият апаш продължаваше да живее пълноценен живот на престъпник. В разследванията по процесите срещу „кучетата“ обвинителното му заключение бе предостатъчно.
Открай време в престъпния свят наричат „куче“ всеки, който престъпи апашките закони, всеки, прехвърлил се на страната на криминалната милиция. Във войната на „кучетата“ ставаше дума за друго — за нов апашки закон. Въпреки това на рицарите на новия орден им лепнаха този обиден прякор.
Лагерните началници не обичаха „кучетата“ (с изключение на първите месеци на „войната“). Те предпочитаха да си имат работа със старите апаши, които бяха по-разбираеми, по-елементарни.
Войната на „кучетата“ отговаряше на тъмната и силна апашка потребност от сладостно убийство, от утоляването на жаждата за кръв. Войната на „кучетата“ бе отражение на събитията, чиито свидетели години наред бяха криминалните. Епизодите на истинската война се бяха отразили като в криво огледало в събитията на престъпния свят. Реалността на тези кървави събития, от които на човек му спираше дъхът, извънредно много привличаше главатарите. Дори най-обикновената джебчийска кражба, за която се заплащаше с три месеца затвор, или ограбването на някое жилище според тях се извършват в някакъв „творчески подем“. Както разправят апашите, те се съпътствуват от висше душевно напрежение, което не може да се сравни с нищо друго, от благодатна вибрация на нервите — престъпникът усещал, че живее.
Колко ли по-остро, по-садистично остро е усещането, когато убиваш, когато проливаш кръв; и това, че противникът ти също е апаш, допълнително усилва преживяванията. Присъщата на престъпния свят театралност намира изход в този огромен дългогодишен кървав спектакъл. Тук всичко е истинско и всичко е игра, страшна, убийствена игра. Както при Хайне: „За месо ще е месото, а за кръв — кръвта човешка.“
Апашите играят, подражавайки на политиката и на войната. Апашите главатари окупираха градове, изпращаха разузнавателни отреди, прекъсваха комуникациите на противника, съдеха и бесеха изменниците. Всичко беше и реалност, и игра, кървава игра.
Историята на криминалните, датираща от хилядолетия, познава много примери на кървава борба между бандитски шайки — за зони на грабеж, за господство в „престъпния свят“. Но многото особености на войната на „кучетата“ я правят единствено по рода си събитие.
Апашите не обичат поезията. В този прекалено реален свят няма място за стихове. На какви съкровени потребности и естетически изисквания на апашката душа трябва да отговаря тази поезия? Какви нужди на апашката душа да задоволява? Тези неща ги е познавал Есенин, той ги е налучкал. Но дори на най-грамотните апаши стиховете им са чужди — четенето на римуваните редове им се струва недостойно забавление, глупост, която е обидна със своята неразбираемост. Пушкин и Лермонтов са излишно сложни поети за всеки, който за първи път се среща с поезията. Пушкин и Лермонтов изискват определена подготовка, определено естетическо ниво. Човек не може да бъде приобщен към поезията със стиховете на Пушкин, не може и с Лермонтов, Тютчев, Баратински. Но в руската класическа поезия има двама автори, чиито стихове имат естетическо въздействие върху неподготвения слушател и възпитаването на любов към поезията, на нейното разбиране трябва да се започва именно с тези автори. Това, разбира се, са Некрасов и особено Алексей Толстой. „Василий Шибанов“ и „Железницата“ са най-сигурните стихотворения в този смисъл. Проверявал съм го многократно. Но нито „Железницата“, нито „Василий Шибанов“ не правеха никакво впечатление на апашите. Личеше, че те следяха само фабулата, че биха предпочели преразказ в проза или поне „Княз Серебряний“ на А. К. Толстой. По същия начин белетристичното описание на пейзажа от който и да е роман не говореше нищо на душата на слушателя-апаш и ясно се виждаше нетърпението, с което се чакаше описанието на действието, движението, в краен случай някой диалог.
Естествено, апашът, колкото и малко да е човешкото у него, не е лишен от естетически потребности. Задоволява ги със затворническите песни — те са извънредно много. Има епични — като вече отмиращата „Хоп-троп“, или стансите в чест на прочутия Горбачевски и тям подобни звезди на престъпния свят, или песента „Остров Соловки“. Има и лирични песни, в които се изливат чувствата на апаша, те са с характерна окраска и веднага се отличават от обикновените песни — и по интонациите, и по тематиката, и по мирогледа си.
Лиричната затворническа песен обикновено е много сантиментална, жална, затрогваща. Въпреки многото правоговорни грешки, тя винаги има задушевен характер. За това спомага и мелодията, често пъти доста своеобразна. При цялата й примитивност изпълнението усилва извънредно много впечатлението — та нали изпълнителят не е артист, а човек от истинския живот. Авторът на лиричния монолог няма нужда да се преоблича в театрален костюм.
Нашите композитори още не са стигнали до музикалния фонд на криминалните — без да се броят опитите на Леонид Утьосов („От одеския пандиз“).
Много разпространена е забележителната със своята мелодия песен „Съдба“. Жалният напев е в състояние да разплаче някой по-впечатлителен слушател. Тя никога не ще може да разплаче някой апаш, но и той ще я слуша проникновено и тържествено.
Ето началото й:
Играе главна роля все съдбата,
от нея няма да избягам, знам.
Тя всичко управлява на земята,
където каже, тръгвам аз натам.
Името на „придворния“ поет, съчинил текста на песента, е неизвестно. По-нататък в песента много образно се разказва за бащиното „наследство“ на апаша, за сълзите на майката, за прихванатата в затвора охтика и се дава израз на твърдото намерение да се върви по избрания житейски път до смъртта.
Съдбата да надвиеш ти ще можеш,
щом имаш сили за борба до смърт.
Нуждата на апаша от театър, от скулптура, от живопис е равна на нула. Той никога не изпитва интерес към тези музи, към тези видове изкуство — той е прекалено реален; „естетичните“ му емоции са прекалено кървави, прекалено жизнени. Тук вече работата не е в натурализма — границите на изкуството и на живота не могат да бъдат определени; прекалено реалистичните „спектакли“, които апашите поставят в живота, плашат и изкуството, и самия живот.
В една от колимските златни мини апашите откраднали от амбулаторията една двадесетграмова спринцовка. За какво им е трябвала? Може би да си инжектират морфин? Може би лагерният фелдшер е откраднал от началството си няколко ампули с морфин и коленопреклонно е поднесъл наркотика на апашите?
Или защото медицинските инструменти представляваха огромна ценност в лагера и шантажирайки лекаря, можеше да се поиска откуп във вид на „почивка“ за апашките водачи?
Нито едното, нито другото. Апашите научили, че ако във вената на човек се вкара въздух, мехурчетата ще запушат кръвоносните съдове на мозъка, ще образуват „ембол“. И човекът ще умре. Било решено веднага да се провери достоверността на интересната информация, получена от неизвестен медик. Въображението на апашите вече рисувало картини на тайнствени убийства, които не би могъл да разгадае никой комисар от криминалната милиция, никой Видок, Льокок или Ванка Каин.
През нощта апашите хванали в изолатора някакъв гладен балък, вързали го и в светлината на димящата факла му направили „инжекция“. Малко след това човекът умрял — словохотливият фелдшер се оказал прав.
Апашът не разбира нищо от балет, но танцовото изкуство, игрите, танцуването на нещо като степ открай време влиза в „честното огледало на младостта“[59].
Майсторите на танца никога не са се свършвали в престъпния свят. Много са и онези, които обичат да гледат и които организират такива надигравания.
Тези танци, този „степ“ съвсем не са толкова примитивни, колкото може да се стори на пръв поглед.
Сред апашите „балетмайстори“ имаше необикновено надарени танцьори, способни да изиграят някоя реч на Ахун Бабаев или уводната статия от вчерашния вестник.
Макар и да съм слаб, ще се наложи
аз да завърша бащиния път.
е разпространен старинен лиричен романс на престъпния свят с „класически“ запев:
Водите кристални луна озарява…
където героят се вайка, че му предстои раздяла с любимата, и я моли:
Аз скитам се на воля, обичай ме, душице,
докле съм свободен, съм твой.
Ще бъдем разделени, ще крея във тъмница,
а тебе ще те грабна ортакът мой.
Вместо „ортакът мой“ много повече би прилегнало просто „той“. Но апашът, който изпълнява романса, умишлено нарушава размера, обърква ритъма, само и само да запази определения, единствено нужен смисъл на фразата. „Той“ — това е много обикновено, това е от света на балъците. А „ортакът мой“ — виж, това е в съответствие с нормите на апашкия морал. Вероятно авторът на тази песен не е бил апаш (за разлика от песента „Съдба“, където няма място за съмнение, че авторът й е бил криминален-рецидивист).
Романсът продължава с философски нотки:
Крадец от престъпния свят на Одеса,
не съм за любов аз, уви.
И я по-добре забрави ми адреса,
навеки за мен забрави.
И после:
За дълги години далеч ще ме пратят,
там нейде в сибирския мраз.
Ще бъдеш щастлива, навярно — богата,
но никога, никога — аз.
Епичните апашки песни са извънредно много.
Тези златни точки, огънчета скромни
лагер Соловки на всички напомнят.
„Остров Соловки“ е най-старата песен от типа „Хоп-троп“ — своеобразен химн на престъпния свят, известен не само в апашките среди.
Класическо произведение от този род представлява песента „Помня тъмната есенна нощ“. Тя има много варианти, по-късни преправяния. Всички допълнителни вмъквания и замени са по-лоши, по-груби от първия вариант, рисуващ класическия образ на идеалния апаш-касоразбивач, неговата работа, настоящето и бъдещето му.
В песента се описва подготовката и провеждането на обира на една банка, разбиването на един сейф в Ленинград.
Помня, работеше свредел дискретно,
сякаш жужеше пчела.
И ето, че железните вратички са отворени и там
стегнати в пачки, парите заветни
гледаха втренчено в нас.
Участникът в грабежа получава своя дял и веднага напуска града, облечен като Каскарильо.
В сиво палто и с букет на ревера
нашия столичен град
точно във седем напуснах аз вчера,
без да погледна назад.
„Столичният град“ тук е Ленинград, по-точно Петроград, което позволява да предположим, че тази песен се е появила през периода 1914 — 1924 година.
Героят заминава на морето, където се запознава с „чудо на земната хубост“. Ясно е, че
Като сняг се стопиха парите,
вече поемам назад.
Пак ще се гмурна надолу с главата
в мрачния зъл Ленинград.
Следва „дело“, арест и последната строфа:
Строг е конвоят, а пътят е прашен —
аз към затвора вървя.
Десет години в тъмница ме чакат,
или дори — оня свят.
Всички тези произведения са със специфична тематика. Освен тях в престъпния свят са много популярни и имат свои изпълнители и слушатели такива чудесни песни като „Отворете ми, ах, отворете“. Или „Не плачи, приятелко“, особено в нейния ростовски, първоначален вариант.
Романсите „Как хубава бе тази светла нощ“ или „Спомням си парка и тази алея“ нямат специфичен апашки текст, макар да се популярни сред престъпния свят.
Всеки апашки романс, в това число и прочутият „Акордеоните ще свирят не за нас“ или „Есенна нощ“, имат десетки варианти, сякаш романсът е имал съдбата на някой „роман“, превърнал се само в схема, основа за личните излияния на изпълнителя.
Често пъти романсите на балъците се променят значително и стават наситени с апашки дух.
Така романсът „Не ми разправяйте за него“ при апашите се е превърнал в безкрайната (в затвора има предостатъчно време) „Мурочка Боброва“. В романса няма никаква Мурочка Боброва. Но апашите обичат конкретните неща. Обичат също и подробните описания.
Колата пред съда се спря.
Излизайте — извика някой.
Насам, по стълбата, насам!
Върви, подканяне не чакай!
Мястото на действието е описано лаконично.
Блондинка, огнени очи,
като стената пребледняла,
глава обречена склони
и скри лицето си във шала.
И рече съдията строг:
Кажете, Мурочка Боброва,
виновна ли сте, или не —
бъдете за това готова.
Едва след тази подробна „експозиция“ следва текстът на истинския романс:
Не ме припомняйте, о не,
не съм забравила за него —
и т.н.
Мълвят, че все съм тъжен аз,
да вярвам никому не смея,
мълвят, че болест ме мори,
о, уморих се да живея.
И накрая последната строфа:
Едва завърши, страшен вик
съда раздра като камбана.
И нейната присъда там
недопрочетена остана.
От това, че присъдата е останала недопрочетена, апашите винаги изпадат в умиление.
Много характерно е това, че криминалните не обичат хоровото пеене. Дори световноизвестната „Шумеше камъшът…“ не може да трогне сърцата на апашите. „Шумеше камъшът“ не е популярна сред тях.
Апашите нямат хорови песни, те никога не пеят в хор и ако леваците запяваха някоя безсмъртна песен като „Имаше весели дни“ или „Хаз-Булат“, апашът не само че никога не припяваше, а дори не слушаше — направо излизаше.
Пеенето на апашите е изключително солово — някъде до прозореца с решетката или на нара, с ръце под главата. Апашът никога няма да запее по нечия молба, това винаги става неочаквано, според собствената му потребност. Ако е добър певец, гласовете в килията утихват, всички се заслушват. А изпълнителят тихо, ясно произнася думите, реди песните една след друга — без какъвто и да било акомпанимент, естествено. Липсата на акомпанимент сякаш усилва изразителността на песента, вместо да е недостатък. В лагерите има оркестри, духови и струнни, но всичко това е „от лукавия“ — апашите много рядко участвуват в тях, макар законите на престъпния свят да не забраняват подобна дейност.
Че затворническият „вокал“ се е развивал единствено като солово пеене — това е напълно разбираемо. Станало е в резултат на исторически стеклите се обстоятелства, поради липса на друга възможност. Между стените на затвора никой не би допуснал хорово пеене.
Но и в свърталищата си на свобода апашите не пеят хорово. Гуляите и пировете им минават без хорови песни. Този факт за кой ли път потвърждава вълчата природа на апаша, неговата антиколегиалност, а може би причината се крие в затворническите му навици.
Сред апашите любителите на четенето не са много. От десетките хиляди апашки лица си спомням само двама, за които книгата не беше нещо враждебно, чуждо, неприсъщо. Първият беше джебчията Ребров, потомствен апаш — и баща му, и брат му бяха правили същата кариера. Ребров беше младеж с философски начин на мислене, човек, който би могъл да се представи за когото си пожелае и „с разбиране“ да поддържа всеки разговор на обща тема.
Като дете Ребров успял да се пообразова — учил в техникум по кинематография. В семейството любимата му майка водела бясна борба за спасяването на най-малкия син, опитвайки се с цената на всичко да го измъкне от страшната участ на баща му и брат му. Ала „апашката кръв“ се оказала по-силна от любовта към майката, Ребров зарязал техникума и никога вече не се занимавал с друго освен с кражби. Майката не преставала да се бори за сина си. Оженила го за една приятелка на дъщеря си, селска учителка. Навремето Ребров я изнасилил, но се оженил за нея по настояване на майка си и живял общо взето щастливо, винаги се връщал при нея след многобройните си присъди. Тя му родила две дъщери — Ребров винаги носеше снимките им у себе си. Съпругата му пишеше често, утешаваше го, доколкото можеше, и той никога не се „изхвърляше“, сиреч не се хвалеше с любовта й, никому не показваше писмата й, макар писмата от жени винаги да ставаха достояние на всички „авери“ на апаша. Беше прехвърлил тридесетте. Впоследствие премина на страната на „кучетата“ и бе заклан по време на една от безбройните кървави битки.
Апашите го уважаваха, ала не го обичаха, отнасяха се към него с подозрение. Любовта към четенето и изобщо грамотността ги отвращаваха. Натурата на Ребров бе сложна за другарите му, а следователно непонятна и будеща тревога. Навикът му кратко, ясно и логично да излага мислите си ги дразнеше, караше ги да подозират у него нещо чуждо.
Сред апашите е прието да подкрепят младите си последователи, да ги подхранват и край всеки „голям“ апаш се навъртаха и изхранваха много апашорчета.
Ребров издигна друг принцип на поведение:
— Ако си истински апаш — казваше той на хлапака, — научи се сам да си намериш, аз няма да те хрантутя, по-добре да дам яденето на някой балък.
И макар на поредното „съдилище“, на което се обсъждаше новата „ерес“, Ребров да успя да докаже правотата си и решението на „съдът на честта“ да беше в негова полза, поведението му, което се отклоняваше от апашките традиции, не срещна одобрение.
Вторият беше Генка Черкасов, бръснарят на едно от лагерните отделения. Генка беше истински почитател на книгите, готов да чете всичко, което му попадне, да чете денем и нощем. „По целия път съм все така“ (т.е. през целия си живот) — обясняваше той. Генка беше погромаджия, „домошар“ — сиреч, специалист по обири на жилища.
— Всички гледат да задигнат някакви „парцали“ (дрехи) — разправяше той шумно и гордо. — А аз — книги. Другарите ми до един ми се присмиваха. Веднъж обрах една библиотека. Извозвах книгите с камион — Бога ми, не лъжа.
Повече, отколкото за успешен грабеж, Генка мечтаеше за кариерата на затворнически „романист“, разказвач, обичаше при всеки удобен случай да разказва разните му там „Князе Вяземски“ и „Валета купи“ — класиката на устната затворническа литература. Всеки път Генка молеше да му бъдат посочени недостатъците на неговите изпълнения, мечтаеше да разказва „на различни гласове“.
Ето двамата души от престъпния свят, за които книгите бяха нещо важно и нужно.
Останалата маса от апашите признаваше само „романите“, те напълно ги задоволяваха.
Забелязваше се само, че не всички харесваха криминалетата, а би трябвало това да е любимото четиво на апашите. Но един хубав исторически „роман“ или някоя любовна драма се изслушваше с много по-голямо внимание. „Ами че ние всичко това го знаем — казваше Серьожа Ушаков, крадец по влаковете, — всичко това е наше ежедневие. Стражари и апаши — омръзна ни вече. Сякаш нищо друго не ни интересува.“
Освен „романите“ и затворническите романси имаше и филми.
Всички апаши са предани почитатели на киното — това е единственият вид изкуство, с което те се срещат „лице в лице“ — и при това гледат не по-малко, а дори повече от „средния“ градски жител.
Тук явно се предпочитат криминалните филми, при това вносни. Кинокомедията привлича апашите само в грубата си форма, където е смешно действието. Остроумният диалог не е за апашите.
Освен филмите имаше и нещо като степ.
Има и още нещо, което подхранва естетическите чувства на апашите. Този вид „обмяна на опит“ в затвора са разказите за „подвизите“ — разкази на затворническите нарове, в очакване на следствието или на изпращането по етапен ред.
Тези разкази, „обмяната на опит“, заемат огромно място в живота на апаша. Това съвсем не е празно губене на време. Това е равносметка, обучение, възпитание. Всеки апаш споделя с другарите си подробностите от своя живот, своите похождения и приключения. За тези разкази (които само отчасти имат характер на проверка, на проучване на непознатия апаш) отива по-голямата част от времето в затвора, пък и в лагера също.
Това е като представяне, „с кого си обикалял“ (онези, „с които си обикалял жилищата“, заедно с които от известните на целия престъпен свят апаши си „работил“).
„Какви «хора» те познават?“ След този въпрос обикновено се прави подробно изложение на собствените подвизи. Това е „юридически“ задължително — по разказа апашите могат да преценят непознатия доста точно и знаят къде трябва да посмалят, а кое да приемат за несъмнена истина.
Апашките подвизи, винаги безкрайно преувеличени, разправяни в прослава на законите на престъпния свят и на апашкото поведение, са много опасни романтични примамки за младежта.
Всеки факт се рисува с такива съблазнителни, такива привлекателни краски (апашите никога не се скъпят), че хлапето-слушател, попаднало сред тях (да речем, за първа кражба), е увлечено, възхитено от героичното поведение на апаша. Този разказ е почти изцяло фантастика, измислица („Дори да те лъжат — вярвай!“).
Всички „големи пачки“, брилянти, гуляи, особено жените — всичко това е акт на самоутвърждаване, лъжата тук не се смята за грях. И макар вместо грандиозен гуляй в тайната квартира да е имало само изпросена на вересия скромна халба бира в Лятната градина — лъжите са неудържими.
Разказвачът вече е „проверен“ и може да лъже колкото му душа иска.
Чуждите, чути в някой етапен затвор подвизи, се присвояват от вдъхновения лъжльо и слушателите, на свой ред сгъстили боите, представят чуждото приключение за свое собствено.
Така се гради криминалната романтика.
На младежа, който често пъти е дори хлапе, му се взима акълът. Възхищава се на живите герои, иска да им подражава. Служи им като момче за всичко, гледа ги в устата, дебне усмивките им, нащрек е за всяка дума. Впрочем в затвора такова момче дори няма с кого да общува освен с апашите, понеже крадците на държавни пари и нарушителите на селските закони избягват младите апашори, които са потенциални рецидивисти.
В това фукливо възвеличаване на собствената личност несъмнено се крие известен естетически смисъл от сферата на художествената литература. Ако художествената проза на апаша е „романът“, това устно произведение, то подобни разговори са вид устен мемоар. Тук не се обсъждат технически въпроси на апашките операции, а вдъхновено се разправя как „Колка Смеха видя сметката на балъка“, как „Катка Свивачката завъртяла главата на прокурора“ — с една дума, това са спомени по време на почивка.
Разлагащото им значение е огромно.
Времето в затвора тече бавно. Часовете се точат безкрай, понеже са еднообразни, безсюжетни. Животът, изместен в отрязъка от време между командата за ставане от сън и отбоя, е строго регламентиран — в този регламент е заложено някакво музикално начало, някакъв равномерен ритъм на затворническия живот, внасящ организираща струя в потока от индивидуални душевни потресения, лични драми, привнесени отвън, от шумния и разнообразен свят отвъд стените на затвора. В тази затворническа симфония се включва и разграфеното на квадрати звездно небе, и слънчевото зайче, дошло от цевта на пушката на часовия от наблюдателната кула, която по архитектурата си прилича на високите сгради. В тази симфония влиза и незабравимият звук на ключалката на килията, музикалният й звън, наподобяващ звука от отварянето на старите ракли на големите търговци. И много, много друго.
Времето, прекарано в затвора, е почти без външни впечатления — затова по-късно то изглежда като черна дупка, празно място, бездънна яма, откъдето паметта с мъка и без желание вади някое събитие. Има си хас — та нали човек не обича да си спомня лошото и паметта, послушно изпълнявайки тайната воля на своя господар, крие неприятните събития в най-тъмните си кътчета. А и събития ли са това? Мащабите на понятията са изместени и причините за кървавата затворническа разпра изглеждат абсолютно неразбираеми за един „страничен“ човек. По-късно това време ще изглежда безсюжетно, празно; на човек ще му се струва, че времето е отлетяло много бързо, толкова по-бързо, колкото по-бавно се е точило.
Но все пак часовниковият механизъм никак не е условен. Именно той внася ред в хаоса. Той е географската мрежа от меридиани и паралели, с които са разграфени островите и континентите на нашия живот.
Това правило важи и за обикновения живот, но в затвора става по-ясно, по-категорично.
Именно през тези дълги часове в затвора апашите убиват времето не само с фукните си, описвайки грабежите и другите свои похождения. Тези разкази са измислица, художествена симулация на събитията. В медицината има един термин „агравация“ — преувеличаване, когато нищожна болест се представя като ужасно страдание. Приказките на апашите неподобяват такава агравация. Медната копейка на истината се превръща в цяла сребърна рубла.
Апашът разправя с кого е „обикалял“, къде е „работил“ по-рано, представя се на непознатите си авери, разказва как е прониквал в непристъпните милерови сейфове, докато в действителност „ударът“ му е бил да задигне простряно пране пред нечия вила.
Жените, с които е бил, са невиждани красавици, притежаващи едва ли не милиони.
В цялото това лъготене, „мемоарно“ лъготене, освен определена естетическа наслада от разправяното — удоволствие както за разказвача, така и за слушателите — има нещо по-важно и много по-опасно.
Става дума, че всички тези затворнически хиперболи представляват пропаганден, агитационен материал, чието значение никак не е малко. Тези разкази са апашкият университет, катедрата на страшната им наука. Младите апашори слушат „старците“, укрепват вярата си. Хлапаците благоговеят пред героите на небивалите подвизи и започват да мечтаят и те да извършат нещо подобно. Става приобщаване на неофитите. Младият апаш запомня тези наставления за цял живот.
Може би апашът-разказвач също иска да вярва на собствените си вдъхновени лъжи подобно на Хлестаков. По този начин той изглежда на самия себе си по-силен, по-велик.
И ето, когато запознанството на апашите с новите им другари е приключено, когато устните формуляри на новодошлите са попълнени, когато приливите на самохвалство са утихнали и някои особено пикантни епизоди са повторени по два пъти и вече са толкова добре запомнени, че всеки от слушателите в друга обстановка е в състояние да пробута тези чужди похождения за свои собствени, а на затворническия ден все още не му се вижда краят — в нечия глава се ражда щастливата мисъл…
— Ами ако „фраснем“ един „ро̀ман“?
И нечия татуирана фигура изпълзява в жълтата светлина на електрическата крушка, която е толкова слаба, че затруднява четенето, настанява се удобно и започва с „дебютна“ бързина, която прилича на привичните първи ходове в шахматната партия:
„В град Одеса, още преди революцията, живели един много известен княз и неговата жена красавица.“
„Да фраснеш“ на апашки език означава „да разкажеш“. Не е трудно човек да отгатне произхода на този арготизъм. Разказваният, „изфрасканият“ „ро̀ман“ е сякаш устен отпечатък на повествованието.
„Ро̀манът“ като литературна форма не е задължително да е роман, повест или разказ. Това може да бъде който и да е мемоар, филм, исторически труд. „Ро̀манът“ винаги е чуждо безименно творчество, изложено в устна форма. Никой никога не назовава автора и не го знае.
Изискването е разказът да е дълъг — та нали едно от предназначенията му е да убива времето.
„Ро̀манът“ винаги е наполовина импровизация, понеже, чут някъде по-рано, той частично бива забравян, а частично се допълва с нови подробности — тяхната цветистост зависи от способностите на разказвача.
Съществуват няколко най-разпространени, най-популярни „ро̀мани“, няколко сценарии схеми, на които би завидял дори театърът на импровизацията „Семперанте“.
Това, разбира се, са „криминалета“.
Интересът е фактът, че съвременното съветско криминално четиво напълно се отхвърля от апашите. Не защото не е достатъчно усукано или понеже е написано бездарно — нещата, които се слушат с огромно удоволствие, са още по-груби и още по-бездарни. Освен това разказвачите биха могли да оправят пропуските в повестите на Адамов или Шейнин.
Не, апашите просто не се интересуват от съвременността. „Ние най-добре си знаем за нашия живот“ — казват те напълно основателно.
Най-популярните „ро̀мани“ са „Княз Вяземски“, „Шайката на валетата купа“, безсмъртният „Рокамбол“ — остатъци от онова чудно — родно и преводно — четиво на жителите на Русия от миналото столетие, когато класик е не само Понсон дьо Терай, но и Ксавие де Монтепан и неговите многотомни романи: „Детективът-убиец“, „Невинно екзекутираният“ и т.н.
От сюжетите, взети от доброкачествените литературни произведения, твърда позиция заема „Граф Монте Кристо“; напротив, „Тримата мускетари“ нямат никакъв успех и се възприемат като комичен роман. Значи френският режисьор, заснел филм-оперета по „Тримата мускетари“, е имал всички основания.
Никаква мистика, никаква фантастика, никаква „психология“. Сюжетност и натурализъм с повечко секс — това е лозунгът на устната апашка литература.
В един от тези „ро̀мани“ можеше да се разпознае „Бел ами“ на Мопасан. Разбира се, и заглавието, и имената на героите бяха съвсем други, а и самата фабула бе много променена. Но основната нишка — кариерата на сутеньора — бе останала.
„Ана Каренина“ бе преправена от „ро̀манистите“ също както в инсценировката на Художествения театър. Цялата линия Левин — Кити бе премахната. Останало без декори и с променени фамилни имена на героите — произведението правеше странно впечатление. Пламенна любов, избухнала мигновено. Графът, който приклещва (в обикновения смисъл на тази дума) героинята на площадката на вагона. Разпуснатата майка посещава детето си. Графът и неговата любовница си живеят живота в чужбина. Ревността на графа и самоубийството на героинята. Само по колелата на влака — римата на Толстой за вагона от „Ана Каренина“ — можеше да се разбере кое е това произведение.
„Жан Валжан“ се разказва и слуша с голямо желание. Грешките и наивността на автора при изобразяването на френските апаши снизходително се поправят от руските криминални.
Дори от биографията на Некрасов (по всяка вероятност по една от книгите на К. Чуковски) бе изфабрикувано някакво невъобразимо криминале, в което главният герой се казваше Панов(!)[60].
В повечето случаи тези „ро̀мани“ се разправят от любителите-апаши монотонно и скучно, много рядко сред тях се срещат истински артисти — родени поети и актьори, които да могат да украсят който и да е сюжет с хиляди неочаквани неща; случи ли се някой такъв, събират се да го слушат всички апаши от килията. Никой няма да заспи до зори — и подмолната слава за този майстор стига надалеч. Славата на такъв „ро̀манист“ не отстъпва, а дори надминава известността на някакъв си Каминка или Андроников.
Да, точно така се нарича такъв разказвач — „ро̀манист“. Това е съвсем определено понятие, термин от апашкия речник.
„Ро̀ман“ и „ро̀манист“.
„Ро̀манистът“, т.е. разказвачът, разбира се, не е задължително да е криминален. Напротив, „ро̀манистът-балък“ се цени не по-малко, а дори повече, понеже онова, което разправят, което са в състояние да разправят апашите, е ограничено — няколко популярни сюжета и толкоз. Винаги може да стане така, че новодошлият балък да знае някоя интересна история. Съумее ли да я разправи — ще бъде награден със снизходителното внимание на апашите — понеже дори в такива случаи Изкуството не е в състояние да спаси дрехите му или някой колет. Легендата за Орфей все пак е само легенда. Но ако не съществува такъв житейски конфликт, „ро̀манистът“ ще получи място на наровете близо до криминалните, а за обед — допълнителна паница чорба.
Впрочем не би било вярно да се каже, че „ро̀маните“ съществуват единствено за убиване на времето в затвора. Не, тяхното значение е по-голямо, по-дълбоко, по-сериозно, по-важно.
„Ро̀манът“ е едва ли не единствената форма за приобщаване на апаша към изкуството. „Ро̀манът“ отговаря на уродливата, ала мощна естетическа потребност на апаша, който не чете книги, списания и вестници, а „нагъва културата“ (специален израз) в тази нейна устна разновидност.
Слушането на „ро̀мани“ представлява нещо като културна традиция, много почитана от апашите. „Ро̀мани“ са се разправяли открай време, те са осветени от цялата история на престъпния свят. Затова се смята за признак на добър вкус да се слушат „ро̀мани“, да се обича и да се покровителствува подобно изкуство. Апашите са традиционни меценати на „ро̀манистите“ — възпитани са да бъдат такива и никой не би се отказал да послуша някой „ро̀манист“ дори да му се прозява до ушите. Е, ясно е, че грабежите, апашките дискусии и също така задължителният страстен интерес към бурните игри на карти — всичко това е по-важно от „ро̀маните“.
До „ро̀маните“ се стига през свободното време. В затвора картите са забранени и макар тестето да се прави от вестникарска хартия с помощта на химически молив и сдъвкан хляб с невероятна скорост, зад която личи хилядолетният опит на поколения апаши — все пак в затвора не винаги може да се играе.
Нито един апаш никога не ще си признае, че не обича „ро̀маните“. Романите сякаш са обявени за свещени от апашкото вероизповедание, включени са в кодекса на поведението, на духовните нужди.
Апашите не обичат книгите, не обичат да четат. Рядко, много рядко може да се срещне сред тях някой, който от малък да обича четенето. Такива „изкопаеми“ четат почти скришом, едва ли не тайно от другарите си — страхуват се от язвителните и груби насмешки, сякаш правят нещо недостойно за апаш, нещо от лукавия. Завиждайки на интелигенцията, апашите я мразят и във всяка излишна „грамотност“ усещат нещо чуждо, враждебно. И в същото време въпросните „Бел ами“ или „Граф Монте Кристо“, поднесени във вид на „ро̀ман“, будят всеобщ интерес.
Разбира се, апашът-читател би могъл да обясни на апаша-слушател как стоят нещата, но… голяма е властта на традициите.
Нито един изследовател на литературата, нито един мемоарист никога не е споменавал дори този вид устна словесност, съществуваща от незапомнени времена до наши дни.
„Ро̀манът“, както го наричат апашите, е не само роман, нещата не опират единствено до промяна на ударението. Това ударение са го премествали и грамотните камериерки, чиято слабост е бил Антон Кречетов, и Настя на Горки, прелистваща „фаталната любов“.
„Фраскането на ро̀мани“ е много древен апашки обичай с цялата му религиозна задължителност, включена в кредото на апаша заедно с играта на карти, пиянството, разврата, грабежите, бягствата и „съдилищата на честта“. Това е необходим елемент от апашкия бит, тяхната литература.
Понятието „ро̀ман“ е достатъчно обширно. То включва най-различни прозаични жанрове. Това са и романът, и повестта, и всеки разказ, действителен или етнографски очерк, исторически труд, театрална постановка, радиопиеса, преразказ на гледан филм, върнал се от езика на екрана към сценария, фабулата се преплита със собствената импровизация на разказвача и в строгия смисъл на думата „ро̀манът“ е творение на момента, както театралният спектакъл. Той се ражда един-единствен път, ставайки още по-ефимерен и нестабилен, отколкото играта на актьора на сцената, понеже актьорът все пак се придържа към твърдо установения текст, даден му от драматурга. В прочутия „театър на импровизацията“ импровизираха много по-малко, отколкото който и да е затворнически или лагерен „ро̀манист“.
Едновремешните „ро̀мани“ от типа на „Шайката на валетата купа“ или „Княз Вяземски“ са изчезнали от руския читателски пазар преди повече от петдесет години. Историците и литераторите благоволяват да обърнат внимание единствено на „Рокамбол“ или Шерлок Холмс.
Руското булевардно четиво от миналия век се е запазило единствено в подземния свят на апашите. Криминалните „ро̀манисти“ разказват, „фраскат“ именно тези старинни „ро̀мани“. Това е нещо като апашка класика.
Разказвачът-„балък“ в огромното мнозинство от случаите е в състояние да преразкаже произведението, което е чел „на свобода“. За „Княз Вяземски“ той научава за свое голямо учудване едва в затвора, след разказа на някой апаш-„ро̀манист“.
„Това се случило в Москва, на Разгуляй, там в един светски «печиз» често се отбивал граф Потоцки. Бил юноша, силен момък.“
„По-полека, по-полека“ — молят слушателите.
„Ро̀манистът“ забавя темпото на разказа. Той обикновено разправя до пълно изнемогване, понеже докато не заспи поне един слушател се смята за неприлично разказът да бъде прекъснат. Отсечени глави, пачки долари, скъпоценни камъни, намерени в стомаха или в червата на някоя великосветска „фуста“ се редуват в разказа.
Най-сетне „ро̀манът“ свършва, останалият без сили „ро̀манист“ изпълзява на мястото си, удовлетворените слушатели просват разноцветните си памучни одеяла — необходимата битова принадлежност на всеки уважаващ себе си апаш…
Такъв е „ро̀манът“ в затвора. Но в лагера той е друг.
Затворът и трудовият лагер са различни неща, които нямат почти нищо общо по психологическото си съдържание, въпреки общите на пръв поглед черти. Затворът стои много по-близо до обикновения живот, отколкото лагерът.
Онзи почти винаги любителски литературен оттенък, който носи заниманието „ро̀манист“ за „балъка“ в затвора, внезапно придобива трагичен, зловещ отблясък.
Като че ли всичко си е както преди. Същите възложители-апаши, същите вечерни часове за разкази, същата тематика. Но тук „ро̀маните“ се разправят за къшей хляб, за „чорбица“, сипана в канчето от консервена кутия.
„Ро̀манистите“ тук бяха предостатъчно. За този къшей хляб, за чорбата претендираха десетки гладни хора и имаше случаи, когато полумъртвият „ро̀манист“ падаше в несвяст от глад по време на разказа. За да се избегнат подобни случаи, стана обичай поредният „ро̀манист“ да получава чорбица преди да „фрасне“. Този разумен обичай се закрепи.
В многолюдните лагерни „изолатори“ — подобия на затвори в затворите — раздаването на храната обикновено се ръководеше от криминалните. Администрацията нямаше как да се бори с това. Те първо засищаха своя глад и едва тогава останалите обитатели на бараката сядаха да ядат.
Огромната барака с пръстен под е осветена от „бензинка“ — газениче.
Всички освен апашите са работили цял ден, прекарали са много часове в ужасен студ. „Ро̀манистът“ иска да се стопли, спи му се, ляга му се, сяда му се, но още повече от сън, топлина и покой му се иска да яде, да яде каквото и да било. С невероятно, фантастично усилие на волята си той мобилизира своя мозък за двучасов „ро̀ман“, за да достави удоволствие на апашите. И едва завършил криминалето, „ро̀манистът“ сърба вече изстиналата, покрита с ледена коричка „чорбица“ и лочи, облизва до дъно ламариненото канче от консервена кутия. Не му трябва лъжица — пръстите и езикът ще му свършат по-добра работа от каквато и да било лъжица.
Останал без сили, след постоянни напразни опити поне за миг да напълни с нещо изтънелия си и самоизяждащ се стомах, бившият доцент предлага услугите си като „ро̀манист“. Доцентът знае, че в случай на успех, на одобрение от страна на работодателите той ще бъде подхранван, избавен от побоите. Апашите вярват в способностите му на разказвач, колкото и да е измъчен и останал без сили. В лагерите не посрещат хората по дрехите и всеки „огън“ (красноречиво наименование на дрипльовците, облечени в парцали, със стърчащи фъндъци вата от памуклийката) може да се окаже велик „ро̀манист“.
Заслужил чорбата, а в случай на късмет и къшея хляб, „ро̀манистът“ плахо мляска в тъмния ъгъл на бараката, будейки завист сред другарите си, които не умеят да „фраскат ро̀мани“.
В случай на още по-голям успех ще почерпят „ро̀маниста“ и с махорка. Това вече е връх на блаженството! Десетки очи ще следят треперещите му пръсти, мачкащи тютюна, свиващи цигара. И ако „ро̀манистът“ с невнимателно движение изсипе на пода няколко безценни трошици тютюн, той може да се разплаче с истински сълзи. Колко ръце ще се протегнат към него, за да вземат цигарата и да му я запалят от печката — поне веднъж да поемат тютюневия дим. И не един угоднически глас ще произнесе зад гърба му тайната формула „да попушим“ или ще се възползува от загадъчния синоним на формулата: „четирийсет…“.
Ето какво представляват „ро̀манът“ и „ро̀манистът“ в лагера.
От деня на успеха „ро̀манистът“ ще бъде пазен от оскърбления, няма да позволят да бъде бит, дори редовно ще му дават допълнително ядене. Той смело иска от апашите цигара и те му оставят фасовете си — той вече е със звание на придворен, вече е с униформата на камерюнкер…
Всеки ден той трябва да е готов с нов „ро̀ман“ — конкуренцията е голяма! — и за него са облекчение вечерите, когато господарите му нямат настроение да поглъщат културна храна, да „нагъват културата“, и той може да заспи като убит. Но и сънят може да бъде прекъснат грубо, ако на апашите изведнъж им скимне да отложат някой двубой на карти (което, разбира се, става много рядко, тъй като играта на „терц“ или „щос“ е по-важна от каквито и да било „ро̀мани“).
Сред тези гладни „ро̀манисти“ се срещат и „идейни“, особено след няколко относително сити дни. Те се опитват да разкажат на слушателите си нещо по-сериозно от „Шайката на валетата купа“. Такъв „ро̀манист“ се мисли за културно-масовик до апашкия трон. Сред тях има бивши литератори, гордеещи се с верността към основната си професия, проявявана при такива странни обстоятелства. Има и такива, които се смятат за заклинатели на змии, за флейтисти, пеещи пред усукващото се кълбо на отровните гадини…
* * *
Картаген трябва да бъде разрушен!
Престъпният свят трябва да се унищожи!