Имало едно време три мечки, които живеели заедно в гората, в своята къща. Едната била Съвсем малка мечка, другата била Средно голяма мечка, а третата била Много голяма мечка. Всяка от тях си имала по една купа за овесена каша: една малка купичка за Съвсем малката мечка, друга средна купа за Средно голямата мечка и трета голяма купа за Много голямата мечка. И всяка си имала по един стол: един мъничък стол за Съвсем малката мечка, един средно голям стол за Средно голямата мечка и един голям стол за Много голямата мечка. И всяка си имала легло: едно мъничко легло за Съвсем малката мечка, едно средно голямо легло за Средно голямата мечка и едно голямо легло за Много голямата мечка.
Един ден, след като си сварили каша от овесени ядки за закуска и я изсипали в купите за овесена каша, те излезли в гората да се поразходят, докато кашата изстине, за да не си опарят устата, защото били много добро възпитани мечки. И докато те се разхождали, едно малко момиченце, което се казвало Златокоска и живеело от другата страна на гората, и било изпратено по някаква работа от майка си, минало край къщичката и погледнало през прозореца. А после надникнало и през ключалката, защото то било недобре възпитано малко момиченце. И като видяло, че няма никой в къщата, то натиснало бравата. Вратата не била заключена, защото мечките били добри мечки, никому не правели зло и смятали, че и на тях никой няма да им стори зло. И така Златокоска отворила вратата, влязла и много се зарадвала, като видяла на масата овесената каша. Ако била добре възпитано момиче, щяла да почака мечките да се върнат и тогава може би те щели да я поканят на закуска, защото били добри мечки — малко грубовати, като всички мечки, но пък много добри и гостоприемни. Но тя била безочливо, грубо момиченце, затова веднага се заловила за кашата.
Първо опитала кашата на Много голямата мечка, но кашата била много гореща за нея. После опитала кашата на Средно голямата мечка, но кашата била много студена за нея. Тогава отишла при кашата на Съвсем малката мечка, опитала я, а кашата не била нито много гореща, нито много студена, точно каквато трябва да бъде, и Златокоска я излапала цялата.
След това Златокоска, която била уморена, защото по пътя ловила пеперуди, вместо да бърза да изпълни поръчката на майка си, седнала на стола на Много голямата мечка, но той й се сторил много твърд, после седнала на стола на Средно голямата мечка, но той й се сторил пък много мек. И тогава тя седнала на стола на Много малката мечка, той не бил нито много твърд, нито много мек, а точно какъвто трябвало да бъде. И така тя седнала на него и седяла, докато седалката му се издънила и тя се изтърсила на земята; това много я ядосало, защото тя била лошо момиченце.
Но твърдо решена да си почине, Златокоска се качила по стълбите и влязла в спалнята на трите мечки. Първо легнала на леглото на Много голямата мечка, но възглавницата му била много висока за нея. После легнала в леглото на Средно голямата мечка, но мястото за краката й било много високо. Тогава тя легнала в леглото на Много малката мечка и нито за главата й, нито за краката й било много високо, а точно както трябва. Тогава тя се завила, сгушила се удобно и заспала дълбоко.
По това време трите мечки решили, че овесената им каша вече е изстинала достатъчно, за да могат да я изядат както трябва, и се върнали у дома си за закуска. Но невнимателната Златокоска била оставила лъжицата да стърчи в купата на Много голямата мечка.
— НЯКОЙ Е ПИПАЛ МОЯТА ОВЕСЕНА КАША! — казала Много голямата мечка със силния си груб, пресипнал глас.
Тогава Средно голямата мечка погледнала в своята купичка и видяла, че и нейната лъжица стърчи от кашата.
— НЯКОЙ Е ПИПАЛ МОЯТА ОВЕСЕНА КАША! — казала Средно голямата мечка със средно силен глас.
Накрая и Много малката мечка погледнала в своята купа, и там стърчала лъжицата, но я нямало овесената каша — цялата каша липсвала!
— НЯКОЙ Е ПИПАЛ МОЯТА ОВЕСЕНА КАША И Я Е ИЗЯЛ ЦЯЛАТА! — казала Много малката мечка със своя много слабичък глас.
Разбрали трите мечки, че някой е влизал в къщата им и е изял закуската на Много малката мечка. Почнали да се оглеждат наоколо. И ето — небрежната Златокоска не била поставила на място твърдата възглавница, когато ставала от стола на Много голямата мечка.
— НЯКОЙ Е СЯДАЛ НА МОЯ СТОЛ! — казала Много голямата мечка със силния си груб, пресипнал глас.
Небрежната Златокоска била бутнала на земята и меката възглавница на Средно голямата мечка.
— НЯКОЙ Е СЯДАЛ НА МОЯ СТОЛ! — казала Средно голямата мечка със средно силен глас.
— НЯКОЙ Е СЯДАЛ НА МОЯ СТОЛ И ГО Е ИЗДЪНИЛ! — казала Много малката мечка с много слабичък глас.
Тогава трите мечки решили, че трябва да претърсят навсякъде да не би това да е бил някой крадец. Качили се в спалнята си. Златокоска не била оставила на място възглавницата на Много голямата мечка.
— НЯКОЙ Е ЛЯГАЛ НА МОЕТО ЛЕГЛО! — казала Много голямата мечка със силния си груб, пресипнал глас.
А Златокоска била отместила и подложката за крака в леглото на Средно голямата мечка.
— НЯКОЙ Е ЛЯГАЛ НА МОЕТО ЛЕГЛО! — казала Средно голямата мечка със средно силен глас.
Но когато Много малката мечка погледнала леглото си, там подложката била на мястото си! И възглавницата била на мястото си.
А върху възглавницата — русата глава на Златокоска, която не била на мястото си, защото тя изобщо нямала работа там.
— НЯКОЙ Е ЛЯГАЛ В ЛЕГЛОТО МИ И ОЩЕ ЛЕЖИ! — казала Много малката мечка с много слабичък глас.
Златокоска чула в съня си силния, груб и пресипнал глас на Много голямата мечка, но така дълбоко спяла, че й се сторило, че сънува воя на вятъра и трясъка на гръмотевицата. Чула и гласа на Средно голямата мечка, но и той й се сторил като че някой бъбри на сън. Но когато чула гласа на Много малката мечка, който бил така развълнувано писклив, тя веднага се събудила. Седнала и като видяла трите мечки, изправени от едната страна на леглото, скочила от другата страна и се завтекла към прозореца. А прозорецът бил отворен, защото мечките, като всички добри домакини, винаги отваряли прозореца на спалнята си, когато ставали сутрин.
И така лошата, изплашена, малка Златокоска скочила от прозореца. И дали тя си е счупила врата при падането, или е избягала в гората и се е загубила там, или пък е намерила пътя и е яла бой за непослушанието си, никой не знае. Но трите мечки повече не я видели.
Том-Тит-Тот
Имало едно време една жена. Веднъж тя изпекла пет банички. Когато ги извадила от фурната, те се оказали препечени и коричките им били станали твърде корави, за да могат да се ядат. Тогава жената казала на дъщеря си:
— Дъще, качи ги на полицата, нека постоят там. Сигурно когато му дойде времето, ще имаме на масата банички.
С това, нали разбирате, тя искала да каже, че след време ще поомекнат. Но дъщеря й си помислила: „Щом майка ми каза, че когато му дойде времето, ще имаме банички на масата, защо да не изям тези?“ И понеже имала здрави, млади зъби, заловила се за работа и ги изяла до трошичка.
Ала когато дошло време за вечеря, жената казала на дъщеря си:
— Върви да донесеш една баничка. Сигурно вече са готови за масата.
Дъщерята отишла, но видяла, разбира се, само празни паници. Върнала се и казала:
— Не, мамо, няма да дойдат на масата — няма ги!
— Нито една ли — смаяла се майката.
— Нито една — казала уверено дъщерята.
— Дойдат-недойдат на масата, искам една за вечеря.
— Няма да може — казала дъщерята. — Как ще може, като няма да дойдат на масата. Това е от сигурно по-сигурно.
— Може — почнала да се ядосва майката. — Върви веднага, дъще, и ми донеси най-меката, зъбите ми ще се справят с нея.
— Мека, не мека, няма — отговорила намусено дъщерята. — Защото аз ги изядох до една — това е!
Майката се втурнала да погледне и още с крайчеца на окото си видяла, че паниците са празни. Тя просто се слисала.
И така, като нямала какво да вечеря, тя си взела хурката и седнала на прага да преде. И като прела, запяла:
Нали разбирате, тя била толкова смаяна и така удивена.
Случило се, че кралят на страната минавал по улицата и чул жената, която все повтаряла нещо, но не могъл да разбере добре думите. Затова спрял коня си и попитал:
— Какво пееш, добра жено?
При все че била ужасена от апетита на дъщеря си, жената не искала хората да знаят, а още по-малко кралят, затова запяла:
— Дъщеря ми изприда пет къдели на ден,
дъщеря ми изприда пет къдели на ден,
дъщеря ми изприда пет къдели на ден.
— Пет къдели! — учудил се кралят. — Кълна се в ордена и в короната си, никога не съм чувал такова нещо. Слушай, аз търся момиче за жена и щом дъщеря ти може да преде по пет къдели на ден, тя е момиче тъкмо за мен. Но при условие първите единадесет месеца да е истинска кралица: ще може да яде каквото иска, да се облича с каквито дрехи иска и да има около себе си хора, които са й приятни и всичко, каквото сърцето й пожелае, но на дванадесетия месец трябва да започне да работи и да изприда по пет къдели на ден, ако не го направи, ще трябва да умре. Приемате ли условието?
Майката се съгласила. Представила си каква тържествена сватба ще има дъщеря й. Колкото до петте къдели? Далечна работа, за да се тревожи отсега. Пък и дотогава много вода ще изтече и сигурно кралят ще забрави за условието.
Във всеки случай дъщеря й ще бъде кралица единадесет месеца. И така те се оженили и единадесет месеца дъщерята била от щастлива по-щастлива. Имала за ядене всичко, което й се приискало, и дрехи, каквито си пожелаела, била заобиколена от хора, които й били приятни, с една дума, имало всичко, което сърцето й пожелаело. И съпругът й, кралят, бил от нежен по-нежен. Но от десетия месец започнала да си мисли за петте къдели и за това, дали кралят ще си спомни. На единадесетия месец започнали да й се присънват тези къдели. Но кралят нито веднъж не бил споменал за тях и тя почнала да се надява, че е забравил.
Ала последния ден от единадесетия месец, кралят, нейният съпруг, я завел в една стая, която никога по-рано не била виждала. Там имало един прозорец и нищо друго освен стол, хурка и чекрък.
— Ето, мила — казал кралят доста нежно, — утре сутринта ти ще бъдеш затворена тук, с храна и лен, и ако не изпредеш до вечерта пет къдели, главата ти ще падне.
Тя изпаднала в ужас, защото била глупаво и лекомислено момиче и никога не се била учила да преде.
Какво щяла да прави на другия ден, просто не знаела, защото, сами виждате, нямало кой да й помогне. Сега тя била кралица и майка й не живеела с нея. Заключила се в стаята си, седнала на стола и заплакала. И плакала, докато красивите й очи се зачервили.
Но както седяла и ридаела, чула някакъв особен тих шум долу до вратата. Първо помислила, че е мишка. После й се сторило, че някой чука.
Тя станала, отворила вратата и какво да види! Едно малко, дребно, черно Нещо, с дълга опашка, която бързо размахвало около себе си.
— Защо плачеш? — попитало Нещото, като се поклонило и така размахало опашка, че едва се виждала.
— Какво те интересува? — казала тя, като малко се отдръпнала, защото Нещото било много странно.
— Не ми гледай опашката, ако тя те плаши — ухилило се то. — Погледни носовете на обувките ми. Нали са красиви?
И наистина Нещото имало обувки с красиви катарами и фльонги.
Тя почти забравила опашката и вече не се страхувала толкова. И когато Нещото я попитало пак защо плаче, тя се изправила и рекла:
— Няма смисъл да ти казвам.
— Откъде знаеш — казало Нещото, като размахало още по-бързо опашката си и повдигнало върховете на обувките си. Хайде, кажи ми, ти си добро момиче.
— Е, добре — казала тя, — ако няма да има полза, няма да има и вреда.
Затова си избърсала хубавите очи и разказала на Нещото за баничките, за къделите и за всичко от игла до конец.
Тогава малкото черно Нещо щяло да се пръсне от смях.
— Ако това е бедата, всичко ще се оправи — казало то. — Всяка сутрин ще идвам на прозореца ти, ще вземам лена и вечерта ще връщам къделите опредени. Хайде! Ще се спогодим, нали?
При все че била глупаво и лекомислено момиче, тя все пак попитала предпазливо:
— Но какво ще искаш в замяна?
Тогава Нещото размахало така бързо опашката си, че не можела да се види, повдигнало хубавите върхове на обувките си, усмихнало се и я погледнало с крайчеца на очите си.
— Ще ти давам три гатанки всяка вечер, за да отгатнеш името ми, и ако не го отгатнеш до края на месеца, тогава — и Нещото бързо размахало опашката си, все повече повдигало върховете на обувките си и се кикотело по-самодоволно и хитро от всякога — ти ще станеш моя, моя, хубавице.
Три гатанки всяка вечер, за цял месец! Тя била сигурна, че ще се справи, пък и нямала друг избор, затова отвърнала:
— Добре! Приемам!
И, о, господи! Как само почнало да мята опашка Нещото, да се покланя, хитро да се усмихва и да вири върховете на обувките си.
На следващата сутрин съпругът й я отвел пак в странната стая, там била сложена храната й за цял ден, хурка, чекрък и голям куп лен.
— Ето, мила — казал кралят от учтиво по-учтиво. — И помни! Ако не изпредеш пет къдели до довечера, боя се, че главата ти ще падне.
Тя се разтреперала от страх и когато той излязъл и я заключил, щяла да заплаче, но чула странно почукване на прозореца. Веднага скочила и отворила прозореца и наистина там било седнало малкото черно Нещо, клатушкало красивите върхове на обувките си и махало опашката си така бързо, че не можела да се види.
— Добро утро, моя хубавице — казало Нещото. — Хайде! Подай ми бързо лена, ти си добро момиче!
И така тя дала на Нещото лена, затворила прозореца и, можете да предположите, че започнала да яде, защото, както знаете, имала добър апетит. А кралят, нейният съпруг, й бил обещал да й дава да яде всичко, което обича. Така тя яла до насита, а когато настъпила вечерта, чула странно почукване на прозореца, скочила, отворила го и там било малкото черно Нещо с пет изпредени къдели в ръце!
И то завъртяло опашката си по-бързо от всякога, навирило хубавите върхове на обувките си, поклонило се, усмихнало се и подало петте изпредени къдели.
След това казало:
— А сега, моя хубавице, какво е името на Нещото?
Без много да му мисли, тя отговорила:
— Бил.
— Не, не съм Бил — казало Нещото и по-бързо завъртяло опашката си.
— Тогава Нед — казала тя.
— Не, не съм Нед — казало Нещото и по-бързо завъртяло опашката си.
— Е, добре — и като се позамислила малко, казала: — Марк.
— Не — казало Нещото и се смяло, смяло, смяла и въртяло опашката си така, че не можела да се види, й изхвърчало.
Когато кралят, съпругът й, дошъл и видял петте опредени къдели, бил много доволен, защото той бил привързан към хубавата си съпруга.
— Няма да има нужда да давам заповед да ти отсекат главата, мила — казал той. — Надявам се, че и следващите дни ще минат така щастливо.
После й пожелал лека нощ и я заключил вътре.
Следващата сутрин й донесли нов лен и още по-вкусна храна. А малкото черно Нещо почукало на прозореца, навирило хубавите върхове на обувките си и завъртяло опашката си от бързо по-бързо, взело лена и вечерта го върнало опреден.
Тогава пак я попитало три пъти как му е името, но тя не могла да отгатне и Нещото се смяло, смяло, смяло и излетяло навън.
Всяка сутрин и всяка вечер се повтаряло същото и всяка вечер тя се опитвала три пъти поред да отгатне името му и не можела. И всеки ден малкото черно Нещо се смеело все по-силно и по-силно и самодоволно и я гледало злорадо с крайчеца на очите си. Тя почнала да се страхува и вместо да яде от вкусната храна, която й оставяли, прекарвала деня си в усилия да измисля нови имена. Но никога не улучвала.
Така дошъл последният ден на месеца и когато вечерта малкото черно Нещо пристигнало с петте опредени къдели, то едва могло да проговори от хихикане:
— Не можа ли да отгатнеш името на Нещото?
В момента тя четяла библията си и затова започнала да изрежда библейски имена.
— Не е ли Нещото Никодим?
— Не, не е — казало и завъртяло опашката си още по-бързо.
— Не е ли Самуил? — попитала тя с голямо вълнение.
— Не, не е, моя хубавице — злорадо казало Нещото, гледайки я остро в очите.
— Е, добре, не е ли Метусалем? — почти разплакана попитала тя.
Тогава Нещото втренчило в нея нажежените си като въглени очи и казало:
— Не, и това не е. Остава ти още само утре вечер и тогава ти ще бъдеш моя, моя хубавице.
И малкото черно Нещо излетяло, като въртяло и размахвало опашката си така бързо, че просто не се виждала.
Тя се почувствувала толкова зле, че не можела дори да заплаче, но в този момент чула, че кралят, нейният съпруг, идва, затова направила усилие да изглежда весела и да се усмихне, когато той казал:
— Добра работа свърши. Още пет къдели! Няма да се наложи да заповядам да ти отрежат главата, моя мила. Напълно съм уверен в това, затова хайде да се повеселим.
И той заповядал на слугите да донесат вечеря и още един стол и седнал до своята кралица, и така седели един до друг като влюбени.
Но клетата кралица не можела да хапне нищо — не можела да забрави малкото черно Нещо. А кралят, едва глътнал един залък, и почнал да се смее и се смял, и се смял, докато накрая бедната кралица съвсем вяло попитала:
— Защо се смееш така?
— Смея се на това, което видях днес, любов моя — казал кралят. — Бях на лов и стигнах до едно място, където никога не съм бил. То беше една варница сред гората и от нея се чуваше някакво странно тананикане. Аз зарязах лова и тихо, тихо се приближих до самия ръб на варницата, за да видя кой издава такива звуци. И какво, мислиш, видях? Най-смешното, най-странното, най-малкото черно Нещо, което човек е срещал. И то имаше един малък чекрък и предеше със страхотна бързина, но още по-бързо си мяташе опашката на разни страни, ха, ха, ха! Никога не си виждал такова нещо. А на малките си крака имаше обувки с катарами и фльонги, които движеше нагоре-надолу с шеметна бързина. И през цялото време това малко черно Нещо си тананикаше следните думи:
— Назови ме, назови ме,
ако можеш да отгатнеш,
че съм Том-Тит-Тот!
Като чула това, кралицата щяла да се пръсне от радост, но се овладяла да не каже нещо, само почнала да вечеря с голямо удоволствие.
Не казала нищо и на другата сутрин, когато малкото черно Нещо дошло за лена, при все че то изглеждало така ликуващо и дяволито, че тя едва се въздържала да не се разсмее, защото знаела, че вече нищо не може да й направи. И когато се свечерило и чула почукването, тя направила кисела физиономия и отворила бавно прозореца, като че изпълнена със страх. Но Нещото изглеждало смело и важно, влязло и се захилило до ушите. И, о, боже, само как се завъртяла и се замятала опашката му.
— Е, моя хубавице — казало Нещото, като й подавало изпредените къдели, — как се казвам?
Тя надула устни като уплашена и казала:
— Не си ли, не си ли Соломон?
— Не — разсмяло се Нещото и дяволито гледало с крайчеца на очите си.
После малкото черно Нещо застанало сред стаята.
А тя пак се опитала, но този път изглеждала така, сякаш едва може да проговори:
— Е, не си ли Зебеди? — казала тя.
— Не, не — радостно и дръзко казало Нещото, дошло съвсем наблизо и протегнало малките си черни ръце към нея, а пък опашката му, о-о!!!
— Имаш време — казало Нещото подигравателно и малките му черни очи просто я изяждали. — Имаш време! Но помни, след това ти си моя!
Тя леко се отдръпнала от него, защото било просто ужасно да го гледаш, после се разсмяла и сочейки го с пръст, казала, да, тя казала:
— Назови ме, назови ме,
ако можеш да отгатнеш,
че съм Том-Тит-Тот!
Никога не сте чували такъв писък, какъвто издало малкото черно Нещо. Опашката му се отпуснала на пода, а краката му се сгърчили и то излетяло в мрака и тя вече никога не го видяла.
А след това заживяла щастливо със своя съпруг — краля.
Златната кутия за енфие
Едно време, и то било хубаво време, нито мое, нито твое, дори ничие, живели мъж и жена и имали един син, който се казвал Джак. Той страшно обичал да чете книги. Четял, четял, а после, понеже родителите му живеели в самотна къща сред самотна гора и той никога не бил виждал други хора, освен баща си и майка си, страшно му се приискало да тръгне по света да види прекрасни принцеси и разни други неща.
И така един ден той казал на майка си, че трябва да се махне оттук, а тя го нарекла фантазьор и глупчо, но прибавила, че тъй като от него няма никаква полза в къщи, да върви да си търси щастието. После го попитала дали ще вземе един малък козунак за из път с нейната благословия, или предпочита един голям козунак с нейното проклятие? Джак бил вечно гладен, затова казал:
— Голям козунак, ако обичаш.
И така майка му направила един огромен козунак и когато тръгнал, тя се качила на покрива на къщата и започнала да го проклина, докато той изчезнал от погледа й. Нали разбирате, тя не можела да направи друго, но после седнала и заплакала.
Джак не бил извървял много път, когато стигнал до нивата, където баща му орял. Добрият човек бил ужасно наскърбен, когато видял, че синът им ги напуска, и още по-наскърбен, когато разбрал, че той е избрал проклятието на майка си. Дълго се чудел как да оправи нещата и накрая извадил от джоба си една малка златна кутийка за енфие, дал я на младежа и му казал:
— Ако изпаднеш в смъртна опасност, отвори кутийката, но в никакъв друг случай. Нашето семейство я има от много, много години. Но тъй като ние живеехме само баща и син спокойно в гората, никой от нас не е имал нужда от нейната помощ. Може би ти ще имаш.
Джак пъхнал златната кутийка за енфие в джоба и продължил пътя си.
След известно време той много се изморил, много огладнял, тъй като отдавна бил изял козунака, а и нощта се спуснала над него и пътят едвам се виждал.
Накрая стигнал до една голяма къща, спрял пред задната врата и помолил за подслон. Джак бил красив момък, така че слугинята веднага го поканила вътре до огъня и му дала в изобилие хубаво месо, хляб и бира. Случило се обаче, че точно докато вечерял, влязла веселата млада дъщеря на господаря и го видяла. Тя веднага отишла при баща си и му казала, че в кухнята седи най-хубавият младеж, когото някога е виждала, и че ако той я обича, трябва да му намери веднага някаква работа. Господарят на къщата бил много привързан към веселата си млада дъщеря и не искал да я огорчи. Отишъл в кухнята и попитал Джак какво може да прави.
— Всичко — казал Джак, като мислел, разбира се, за разни глупави домашни работи.
Но господарят искал хем да задоволи веселата си млада дъщеря, хем да се отърве от грижата да търси работа на Джак. Усмихнал се и казал:
— Щом можеш да правиш всичко, мило момче, най-добре направи ето какво: до осем часа сутринта изкопай езеро пред къщата ми с четири мили обиколка и в него да плуват цяла флота кораби, да се наредят пред къщата ми и да дадат оръдеен салют. Последният изстрел трябва да счупи единия крак на леглото на дъщеря ми, защото тя винаги се успива сутрин.
О! Джак ужасно се смаял и попитал, заеквайки:
— А ако не го направя?
— Ако не го направиш — отвърнал със спокоен глас господарят на къщата, — ще загубиш живота си.
И така той заповядал на слугите си да заведат Джак в стаята на кулата и да го заключат.
Ами сега? Джак седнал на края на леглото и се помъчил да измисли нещо, но почувствувал, че не може да се сети даже за първата буква на името си и решил да не мисли повече, а да си каже молитвата и да легне да спи. И заспал!
Когато се събудил, било почти осем часът. Имал време само да изтича до прозореца и да погледне навън, когато големият часовник на кулата започнал да бръмчи, преди да удари. А пред него се простирала ливадата, цялата обсипана с шибой и невен! Ами сега? Изведнъж се сетил за малката златна кутийка за енфие.
— Изпаднал съм в смъртна опасност — повторил си той думите на баща си, като я извадил и я отворил.
Щом я отворил, веднага изскочили три смешни, малки, червени човечета, с червени нощни шапчици, които си търкали очите и се прозявали. Нали се сещате, те били стояли затворени в кутийката много, много години.
— Какво искаш, господарю? — попитали те между прозявките си.
Джак чул бръмченето на часовника, преди да удари, разбрал, че няма ни минута за губене, и бързо изломотил заповедите си.
Часовникът започнал да бие, малките човечета изхвърчали из прозореца и изведнъж:
Бум! Бум! Бум! Бум! Бум! Загърмели оръдията и последният изстрел счупил крака на леглото и на прозореца се показала младата весела девойка с нощна шапчица на главата и гледала поразена ширналото се четири мили езеро и корабите, които плавали по него!
Поразен бил и Джак! Никога през живота си не бил виждал такова нещо и се дразнел, че малките човечета му пречат да гледа, защото те преминавали обратно през прозореца и шумолели, докато се пъхали в златната кутийка за енфие.
— Давай ни повече време, когато пак ни извикаш, господарю — казали те намусени. Затворили капака и Джак ги чувал как се прозяват, докато се настанят за спане.
Както можете да си представите, и господарят на къщата бил страшно поразен, колкото пък до веселата му млада дъщеря, тя веднага заявила, че няма да се омъжи за никой друг, освен за младия момък, който можел да прави такива чудеса. А истината била, че те двамата се влюбили един в друг още от пръв поглед.
Но бащата бил предпазлив.
— Вярно е, мила — казал той, — този младеж е чудо, но все пак трябва да проверим дали това не е само някаква щастлива случайност, а не истинско майсторство. Може нещо у него да не е в ред. Трябва да опитаме пак.
И той казал на Джак:
— Дъщеря ми трябва да има хубава къща, затова утре сутринта до осем часа върху дванадесет златни стълба в средата на езерото да построиш великолепен замък и една църква до него. И всичко вътре трябва да е готово за младоженката. Точно в осем часа камбаните на църквата да забият и да оповестят сватбата. Ако не го направиш, ще загубиш живота си.
Този път Джак възнамерявал да даде повече време на трите малки червени човечета да изпълнят задачата си, но бил толкова щастлив този ден, толкова сладко и обилно си похапнал, че се успал и чак когато часовникът на кулата започнал да бръмчи, преди да удари осем часът, той се събудил, скочил от леглото и се затичал за малката златна кутийка за енфие. Бил забравил къде я е сложил и часовникът започвал да бие, когато я намерил под възглавницата си, отворил и изломотил заповедите си. Никога не можете да си представите как трите малки червени човечета се препъвали едно в друго, прозявали се и се протягали и бързали през глава, та Джак започнал вече да се страхува, че този път наистина ще загуби живота си. Но точно когато часовникът ударил за последен път, забили камбаните на църквата и в средата на езерото бил замъкът върху дванадесетте златни стълба, наоколо имало тълпи от слуги и благородници, всички облечени с празнични дрехи.
Никога Джак не бил виждал такова нещо. И веселата млада дъщеря, която гледала от съседния прозорец с нощна шапчица на главата, била смаяна. И изглеждала така хубава и весела, че Джак много се ядосал, когато трябвало да се отмести, за да могат трите малки червени човечета да влетят през прозореца, за да се пъхнат в малката си златна кутийка за енфие. Но те били още по-ядосани от него, спъвали се и мърморели, докато се набутат вътре. Така че Джак се зарадвал, когато те затворили капака и започнали да хъркат.
Разбира се, Джак и веселата млада дъщеря се оженили и били радостни през целия ден. Джак имал хубави дрехи и хубава храна и добри слуги, които го обслужвали, и много приятели.
Той бил щастлив! Но трябвало да помни, че един ден майчиното проклятие сигурно ще му донесе нещастие.
Така се случило, че веднъж, когато отишъл на лов с всички дами и господа, Джак забравил да премести златната кутийка за енфие (която носел винаги със себе си от страх да не му се случи нещо лошо) от джоба на сакото си в джоба на аления ловен жакет. Тя останала в къщи. И се случило така, че когато слугата прибирал и сгъвал дрехите му, кутийката паднала, отворила се и трите малки червени човечета изскочили, прозявайки се.
Щом видели, че не са извикани, за да спасяват от смърт, те така се възмутили, че решили да избягат заедно със замъка, със златните стълбове и всичко останало.
Щом чул това, слугата наострил уши.
— Можете ли да направите това? — попитал той.
— Дали можем? — казали те високо и се засмели. — Та ние можем да правим всичко.
Тогава слугата хитро казал:
— Щом е така, преместете ми този замък с всичко, което има в него, сред морето, където господарят ни няма да може да ни безпокои.
Малките червени човечета не били длъжни да изпълняват тази заповед, но те били така сърдити на Джак, че едва слугата изрекъл това желание, и те го изпълнили. Когато ловците се върнали, о, ужас, и замъкът, и църквата, и златните стълбове — всичко било изчезнало!
Всички се нахвърлили върху Джак, че бил мошеник и лъжец. Но най-много го заплашвал бащата на жена му, че ще си получи, каквото заслужава, задето измамил неговата весела, млада дъщеря. Накрая обаче се съгласил да даде на Джак срок от дванадесет месеца и един ден, за да намери и върне замъка.
И така Джак тръгнал с хубав кон и пари в джоба. Пътувал далече, пътувал бързо, пътувал на изток и на запад, на север и на юг, по хълмове и долини, по полета и планини, по гори и пасища, но не открил нито следа от изчезналия замък. Накрая стигнал до двореца на царя на мишките от целия широк свят. Пред главната порта караулел малък мишок с хубава ризница и стоманен шлем и не пускал Джак да влезе, преди да каже по каква работа е дошъл. И когато Джак му казал, той го пуснал до следващия мишок, който пазел вътрешната врата. Така постепенно Джак стигнал до покоите на царя, който седял заобиколен от придворните си мишки.
Царят на мишките приел Джак много любезно, но казал, че той лично не знае нищо за изчезналия замък, ала тъй като е цар на всички мишки от целия свят, възможно е някой от поданиците му да знае повече от него. Той заповядал да се свика голямо събрание на другата сутрин, а през това време гощавал Джак съвсем по царски.
На следващата сутрин, при все че дошли кафяви мишки, черни мишки, сиви мишки, бели мишки и шарени мишки от всички краища на света, те веднага отговаряли:
— Извинете, Ваше величество, но не сме виждали изгубен замък.
Тогава царят казал:
— Трябва да отидеш да попиташ по-стария ми брат — царя на всички жаби. Може би той ще ти каже. Остави коня си тук и вземи един от моите. Той знае пътя, ще те откара безопасно.
Джак тръгнал с царския кон и когато излязъл през външната врата, видял малкия мишок, че се връща от своя пост. Джак бил младеж с добро сърце и затова бил скрил в джоба си трохи от обеда с цел да се отплати на караула за неговата любезност. Той си пъхнал ръката в джоба и извадил трохите.
— Ето виж, мишле — казал той, — това е за услугата ти.
Мишокът любезно му благодарил и го попитал дали не би го взел със себе си при царя на жабите.
— Не бива — отговорил Джак, — защото ще имаш неприятности с твоя цар.
Но мишокът настоявал.
— Мога да ти бъда полезен — казал той.
Покатерил се по задните крака на коня, после по опашката му и се скрил в джоба на Джак. Конят препуснал веднага, защото никак не му било приятно мишка да му лази по гърба.
Джак стигнал до двореца на царя на всички жаби, а на външната порта караулел жабок с ризница и месингов шлем. Жабокът не искал да го пусне вътре, но мишокът извикал, че идват от царя на всички мишки и че трябва веднага да ги пуснат. Така те били отведени в тронната зала на царя, който седял, заобиколен от придворните си жаби, облечени с хубави дрехи. Но уви, и той не бил чувал нищо за замъка със златните стълбове и при все че свикал жабите от целия свят на голямо събрание следващата сутрин, всички отговорили на въпроса му със: квак, квак, квак, квак, което всеки знае, че на жабешки език означава „Не“.
Тогава царят казал на Джак:
— Остава само едно — да отидеш и да питаш най-стария ми брат, царя на всички птици. Неговите поданици са винаги във въздуха, така че може да са видели нещо. Остави коня си тук и вземи един от моите. Той знае пътя и ще те откара безопасно.
Джак тръгнал, но понеже бил младеж с добро сърце, дал на пазача малко трохи, които му били останали от обяда. И жабокът поискал позволение да тръгне с него, и когато Джак отказал да го вземе, той направил един скок до стремето, втори скок до ремъка на седлото и следващия скок в другия джоб на Джак.
Конят полетял до двореца на царя на всички птици и там пред външната врата се разхождали с пушки на рамо една лястовица и един гарван. При тази гледка Джак едва не се пукнал от смях, а мишката и жабата извикали от джобовете му.
— Дошли сме от царя! Ей, вий, господинчовци, пуснете ни.
Караулите така се слисали, че ги пуснали да влязат без повече разправии. Но когато влезли в тронната зала на царя, където той седял, заобиколен от най-различни птици — синигери, мушитрънчета, корморани, гургулици, гълъби и други птици, царят казал, че съжалява, но не бил чувал нищо за изгубен замък. И при все че свикал на другата сутрин всички птици от целия свят на голямо събрание, ни една не го била нито видяла, нито била чувала за него.
Джак съвсем се опечалил, ала царят попитал:
— Но къде е орелът? Не виждам орела си.
Тогава царедворецът-синигер, пристъпил напред, поклонил се и казал:
— Съжалявам, Ваше величество, той е закъснял.
— Закъснял? — разгневил се царят. — Веднага го намерете.
Две лястовички излетели високо в небето и когато вече не се виждали, се разпели така силно, че накрая орелът долетял целият в пот от бързото летене.
— Господинчо, виждал ли си един изгубен замък, който стои на дванадесет златни стълба? — попитал го царят.
Орелът примигнал с очи и казал:
— Извинете, Ваше величество, аз оттам идвам.
Всички страшно се зарадвали. И след като орелът изял цяло теле, за да стане достатъчно силен за пътуването, той разперил широко крилете си, на които Джак трябвало да стои с мишката в единия си джоб и жабата в другия, и полетели да изпълнят заповедта на царя — да бъде отнесен собственикът на изгубения замък колкото може по-бързо.
И те летели над земята и летели над морето и най-сетне в далечината видели замъка, стъпил върху дванадесетте си златни стълба, но всички врати и прозорци били здраво залостени, защото слугата господар, който избягал със замъка, бил отишъл на лов и винаги, когато го нямало, залоствал здраво вратите и прозорците, да не би някой друг да открадне замъка.
Джак се разтревожил — как ще вземе малката кутийка за енфие? Но изведнъж мишокът казал:
— Нека аз я взема. Винаги има миша дупка в замъците. Сигурен съм, че мога да вляза.
Той отишъл, а Джак неспокойно зачакал върху крилете на орела. Най-сетне мишокът се появил.
— Взе ли я? — извикал Джак, а малкият мишок изкрещял:
— Да!
Всички страшно се зарадвали и върху крилете на орела полетели към замъка на царя, където Джак си бил оставил коня. Сега, когато си възвърнал малката златна кутийка за енфие, той знаел, че може да си върне и замъка, когато пожелае, ще изпрати трите малки червени човечета да го донесат. Но докато летели над морето, Джак, който бил смъртно уморен да стои прав на крилете на орела, легнал между тях и заспал. А орелът и мишокът започнали да се карат кой повече е помогнал на Джак. Кавгата продължила толкова дълго, че накрая те възложили на жабока да реши въпроса. Жабокът, който искал да бъде справедлив съдия, казал, че трябва да проучи всичко отначало. Тогава мишокът извадил от джоба на Джак златната кутийка за енфие и започнал да разказва къде я е намерил и още много други подробности. Но точно в този момент Джак се събудил, протегнал си ръката и кутийката падна лак на дъното на морето!
— Мисля, че дойде и моят ред — казал жабокът и цопнал след нея.
Зачакали го всички. И чакали, чакали цели три дни и три нощи, но жабокът не се появил и те вече съвсем се отчаяли, че някога ще го видят, когато носът му се показал над водата.
— Намери ли я? — извикали те.
— Не — казал той задъхан.
— Тогава какво искаш? — гневно изкрещели те.
— Да си поема дъх — казал жабокът и пак потънал във водата.
И те чакали още два дни и две нощи и най-сетне жабокът се показал с малката златна кутийка за емфие в устата.
Всички се зарадвали и орелът полетял с голяма скорост към двореца на царя на птиците.
Но уви! Неприятностите на Джак не били свършили (проклятието на майка му още носело нещастие), защото царят на птиците изпаднал в ярост, че Джак не бил донесъл със себе си замъка със златните стълбове. И той казал, че ако не го види до осем часа на другата сутрин, главата на Джак ще падне като на лъжец и измамник.
Тогава Джак, който наистина бил близо до смъртта, отворил златната кутийка за енфие и трите малки червени човечета с трите малки червени шапчици изскочили. Те вече не му се сърдели и дори много се зарадвали, че са се върнали при господаря си, който знаел, че трябва да работят само при смъртна опасност, а не като слугата-господар да ги безпокои за щяло и нещяло.
И така, преди осем часа на другата сутрин замъкът със златните стълбове бил там. Царят на птиците останал много доволен и позволил на Джак да си вземе коня и да отиде в двореца на царя на жабите. Но там се случило същото — клетият Джак трябвало пак да отвори златната кутийка за енфие и да заповяда замъкът да се премести при двореца на царя на жабите. Този път малките червени човечета малко се раздразнили, но си казали, че е необходимо да помогнат, затова, макар и прозявайки се, пренесли замъка, и на Джак било позволено да вземе коня си и да отиде при царя на всички мишки. Наново се случило същото и малките, червени човечета изскочили от златната кутийка за енфие в истинска ярост, че не ги оставят изобщо да спят. Все пак те направили, каквото им заповядали — пренесли замъка със златните стълбове от двореца на царя на жабите при двореца на царя на мишките и на Джак било позволено да вземе собствения си кон и да си върви у дома.
Но едната година и единият ден, които му разрешили, били почти отминали и веселата му млада жена си била изплакала очите по хубавия си млад мъж — тя смятала, че Джак е вече загубен. Затова всички били поразени, когато го видели, но не били много доволни, защото замъка го нямало. А неговият тъст с много закани му обяснил, че ако утре до осем часа замъкът не е на мястото си, ще загуби живота си.
Точно това искал Джак, така да започне всичко, защото само когато смъртта е близо, можел да отвори малката златна кутийка за енфие и да заповяда на малките червени човечета. Но Джак толкова често я отварял напоследък и те били вече така ядосани, че той с голяма тревога се питал как да постъпи: дали да им даде възможност да излеят яда си, или да ги извика в последния момент. Накрая решил да направи нещо средно. Затова, когато стрелките на часовника показвали осем часа без пет минути, отворил кутийката и наострил уши.
О! Никога не сте чували такива прозявки, такива караници, такива заплахи и викове.
Какво значело всичко това? Защо им изсмуква душиците? Ако винаги го застрашава смърт, защо не умре най-сетне, та всичко да свърши?
Всред тази врява часовникът почнал да бръмчи.
— Господа — казал Джак, треперейки от страх, — направете каквото ви е поръчано.
— За последен път — изкрещели те. — Няма да стоим при господар, който всеки ден мисли, че ще умре.
И излетели през прозореца.
И НИКОГА ВЕЧЕ НЕ СЕ ВЪРНАЛИ.
Златната кутийка за енфие останала завинаги празна. Но когато Джак погледнал през прозореца — сред езерото стоял замъкът на дванадесетте си златни стълба и младата му, весела и хубава жена с нощна шапчица на главата също гледала от прозореца.
И оттогава те заживели щастливо.
Парцаливка
Край морето, в голям замък живеел стар благородник, който нямал нито жена, нито деца — те били умрели. Имал само една малка внучка, чието лице не бил виждал през целия си живот. Много я мразел, защото при раждането й неговата любима дъщеря умряла. Когато бавачката му донесла бебето, той го проклел и казал, че може да живее или да умре както иска, но той няма да погледне лицето му, докато е живо.
Обърнал се гърбом, седнал в креслото до прозореца и гледайки морето, заплакал с едри сълзи и плакал, докато бялата му коса и брада покрили раменете му, омотали се около креслото му и плъзнали по цепнатините на пода, а едрите му сълзи почти достигнали до прозореца, но си пробили дупка през каменната стена и потекли като поточе към голямото море.
А през това време внучката му растяла, без някой да се погрижи за нея, да я храни и облича. Само старата бавачка, когато никой не я виждал, й носела остатъци от храна или някоя съдрана поличка от сандъка за парцали. Другите слуги я пъдели от замъка с ритници и подигравки, наричали я Парцаливка, като сочели босите й крака и голи рамене, докато тя разплакала побягвала и се скривала в храстите.
Така тя израсла с малко храна и дрехи и почти по цял ден прекарвала вън на полето при куцото момче, което пасяло гъските. Странно и весело било това момче. Щом я видело, че е гладна или мръзне, или е уморена, то засвирвало със свирчицата си така весело, че тя забравяла всичките си неволи и започвала да танцува заедно с кресливите гъски.
Един ден се пръснал слух, че кралят е тръгнал из страната да кани на бал всички благородни дами и господа в близкия град и че принцът, единственият му син, щял да си избере съпруга от поканените девойки. В скоро време един от кралските придворни бил изпратен с покана за бала в стария замък край морето и слугите занесли поканата на стария благородник, който още стоял горе до прозореца обвит в дългата си бяла коса и сълзите му още подхранвали малкото поточе.
Когато чул волята на краля, веднага изтрил очите си и помолил да дойде бръснар да отреже късо косата му, която така здраво го държала на креслото, че той не можел да се помръдне. После донесли най-хубавите му дрехи, сложил си и скъпоценностите и заповядал да му оседлаят белия кон със злато и коприна, за да може както подобава да се срещне с краля. Съвсем бил забравил обаче, че има и внучка, която трябвало да заведе на бала.
А в това време Парцаливка седнала до кухненската врата и заплакала, защото нямало да може да види тържеството. Когато старата бавачка я чула да плаче, тя отишла при господаря на замъка и го помолила да заведе внучката си на бала. Но той само се намръщил и й заповядал да мълчи, а в това време слугите се смеели и казвали:
— Парцаливка е щастлива с парцалите си и с гъските, с които танцува! Нека да кара така — само за това я бива.
Втори път, а после и трети път старата бавачка го помолила да вземе момичето със себе си, но той отговарял само с мрачни погледи и остри думи, докато накрая слугите я изритали от стаята с присмех и подигравки.
Разплакана, старата бавачка отишла да види Парцаливка, но готвачът я бил изтласкал навън и тя избягала при своя приятел, който пасял гъските, да му каже колко е нещастна, задето не може да отиде на кралския бал.
Когато пастирчето я изслушало, то я помолило да се развесели и предложило да отидат заедно в града да видят краля и другите хубави неща. А когато тя с тъга взела да оглежда парцалите си и босите си нозе, то й изсвирило два-три тона толкова игриви и весели, че тя забравила и сълзите, и неприятностите си и преди да се усети, пастирчето я хванало за ръка и двамата, заедно с гъските пред тях, започнали да танцуват на път за града.
— Дори куците могат да танцуват, щом искат — казало пастирчето.
Не били изминали много път, когато един много хубав младеж, разкошно облечен, на кон, спрял да ги попита за пътя към кралския дворец, а когато разбрал, че и те отиват там, той слязъл от коня си и тръгнал с тях.
— Изглеждате весела дружина — казал той, — ще ми бъдете добри спътници.
— Наистина добри спътници — казало пастирчето и започнало да свири друга мелодия, която не била танцова.
Това била странна мелодия и тя накарала непознатия младеж да се загледа в Парцаливка, и той се вглеждал в нея, докато престанал да вижда парцалите й, докато — нека кажем истината — не виждал вече нищо друго освен хубавото й лице. И тогава казал:
— Ти си най-хубавата девойка на света. Ще се омъжиш ли за мене?
Пастирчето се усмихнало и засвирило най-сладката мелодия, която някога било свирило. Но Парцаливка се засмяла:
— Не — казала тя. — Не, ти ще станеш за присмех, ако вземеш за жена момиче, което пасе гъски, и аз също. Върви и предложи на някоя от най-благородните девойки, които са поканени тази вечер на кралския бал, да ти стане жена и не се подигравай с бедната Парцаливка.
Но колкото повече тя отказвала, толкова по-сладко свирела свирката и толкова по-дълбоко се влюбвал младежът, докато накрая я помолил да дойде вечерта в дванадесет часа на кралския бал такава, каквато е, с пастира и със стадото гъски, със скъсаната си пола и босите си нозе, и да види дали няма да танцува с нея пред краля и всички благородни господа и дами и да им я представи като своя любима и уважавана невеста.
Отначало Парцаливка отказала, но пастирчето й рекло:
— Приеми щастието, когато то идва, малката ми.
И така, когато нощта настъпила и залата в двореца била пълна с музика и светлина, и благородни кавалери и дами танцували пред краля, точно когато ударил дванадесетият час, Парцаливка, пастирчето и стадото гъски, което съскало и въртяло глави, влезли в балната зала. От всички страни благородните дами зашушукали, благородните кавалери се разсмели, а кралят в дъното на залата седял и гледал изумено.
Когато те застанали пред трона, влюбеният в Парцаливка младеж, който седял до краля, станал да я посрещне. Като й взел ръката и пред всички я целунал три пъти, той се обърнал към краля:
— Татко — казал той, защото това бил самият принц, — аз направих моя избор и това е моята годеница, най-хубавото момиче в цялата страна и най-милото!
Преди принцът да се доизкаже, пастирчето долепило свирчицата до устните си и изсвирило няколко тона, които зазвучали като птича песен от гората и докато свирело, дрипите на Парцаливка се превърнали в прекрасна рокля, обсипана с блестящи скъпоценни камъни, върху златните й къдрици заблестяла златна корона, а стадото гъски се превърнало в изящни пажове, които носели шлейфа й. Изправил се кралят да я поздрави като своя дъщеря и тромпетистите засвирили в чест на новата принцеса, а хората вън от улицата си казвали един на друг:
— О! Принцът вече си е избрал съпруга — най-хубавото момиче от цялата страна!
Но повече никой не видял пастирчето и никой не разбрал какво е станало с него. А старият благородник се върнал в замъка си край морето, защото не можел да остане на празненството, щом се бил заклел никога да не види лицето на внучката си.
Той още седи до прозореца — ако можехте да го видите някой път — и още по-горчиво плаче, бялата му коса е обвита около него и каменната стена, а поточето от сълзи се влива в голямото море.
Трите пера
Имало едно време една девойка, която била обикната, а после и се омъжила за човек, когото никога не била виждала. Той идвал на срещи само нощно време, а и когато се оженили, винаги се прибирал у дома, когато се стъмни, и винаги излизал, преди да се съмне.
Независимо от това, той бил добър и нежен с нея, давал й всичко, което сърцето й пожелаело, и тя била доволна. Но скоро нейните приятелки, които, несъмнено, завиждали на щастието й, започнали да шушукат, че този невидим съпруг трябва да е някакво чудовище, щом не смее да се покаже.
Още в началото девойката се чудела защо нейният любим не идва да се срещат открито през деня, както правели другите, а постепенно и забележките, и подмятанията на съседите й я накарали да се замисли, че може да има нещо вярно в думите им. И тя решила да провери. Една нощ, когато съпругът й влязъл в стаята, тя изведнъж запалила свещта.
И какво да види! Той бил от хубав по-хубав. Толкова хубав, че всяка жена на света би се влюбила в него от пръв поглед. Но веднага, щом го видяла, той се превърнал в голяма кафява птица, която я гледала с очи, изпълнени с гняв и укор.
— Понеже прояви такова недоверие — казала птицата, — няма да ме видиш вече, освен ако седем години и един ден не се трудиш вярно за мен.
Тя се разплакала и рекла:
— Ще се трудя седем пъти по седем години и един ден, само се върни. Кажи ми какво трябва да направя?
Тогава съпругът-птица казал:
— Аз ще ти намеря място, но там трябва да останеш и много да работиш — седем години и един ден — и не трябва да слушаш никой мъж, който ще се опита да те примами да напуснеш работата си. Ако го направиш, никога няма да се върна.
Тя се съгласила и птицата разперила големите си крила и я отнесла до една голяма къща.
— Тук се нуждаят от перачки — казал съпругът-птица. — Влез, поискай да видиш господарката и й кажи, че си готова да вършиш тази работа. Но помни, трябва да работиш седем години и един ден.
— Но аз не мога да върша тази работа дори седем дни — казала тя. — Не мога да пера и гладя.
— Това няма значение — отговорила птицата. — Трябва само да отскубнеш три пера под крилото ми, близо до сърцето, и тези три пера ще изпълнят всяко твое желание. Ще трябва само да ги сложиш на дланта си и да кажеш: „По силата на тези три пера, изтръгнати от вярното сърце на моя любим, моля това да бъде направено“, и то ще стане.
И така, тя изскубнала три пера под крилото на птицата и птицата отлетяла.
Тогава девойката направила, каквото й било поръчано, и господарката на къщата я приела на работа. Никога не е имало такава бърза перачка — нали разбирате, — трябвало само да иде в пералнята, да заключи вратата, да затвори капаците на прозорците така, че никой да не вижда какво прави, тогава да извади трите пера и да каже:
— По силата на тези три пера, изтръгнати от вярното сърце на моя любим, моля казанът да се затопли, дрехите да се разпределят, да се изперат, да се попарят, изсушат и изгладят. И — о, чудо! — прането се струпвало на масата чисто и бяло, напълно готово за прибиране. Господарката й давала големи купища пране и казвала, че никога не е имала такава перачка. Така изминали четири години и никой не споменавал да напуска. Но другите прислужници почнали все повече да й завиждат, защото била красиво момиче и мъжете — прислужници се влюбвали и искали да се оженят за нея. Ала тя не искала никого, защото постоянно очаквала желания ден, когато нейният съпруг-птица ще се върне при нея като мъж.
Единият от мъжете, които искали да се оженят за нея, бил дебелият иконом. Веднъж, идвайки от винения склад, като минавал край пералнята, чул глас, който казвал:
— По силата на тези три пера, изтръгнати от вярното сърце на моя любим, моля казанът да се затопли, дрехите да се разпределят, да се изперат, попарят, изсушат и изгладят.
Това му се сторило много странно, затова надникнал през ключалката. И видял, че момичето спокойно седяло на стола, докато дрехите летели към масата чисти, изгладени, готови за прибиране.
Същата нощ той отишъл при момичето и му казал, че ако продължава да му обръща гръб и отказва на предложението му за женитба, той ще отиде и ще каже на господарката, че нейната прекрасна перачка е не друго, а магьосница и тогава тя ще бъде или жива изгорена, или ще загуби мястото си.
Момичето изпаднало в голямо затруднение, защото, ако не останело вярно на своя съпруг-птица или не продължало да работи без прекъсване на едно място седем години и един ден, той нямало да може да се върне. Тогава тя се извинила, че не може и да помисли да се омъжи за някого, който не би й дал достатъчно, пари. Дебелият иконом се разсмял:
— Пари? — казал той. — Имам седемдесет лири при господаря. Достатъчно ли ти е толкова?
— Мисля, че да — отговорила тя.
Следващата нощ икономът дошъл при нея и й донесъл седемдесет златни лири, тя ги събрала в престилката си и му казала, че е доволна, защото вече си била намислила план. Както се качвали заедно нагоре по стълбите, тя се спряла и казала:
— Господин иконом, извинете за момент. Оставила съм капаците на прозорците в пералнята отворени и трябва да ги затворя, защото цяла нощ ще хлопат и ще безпокоят господаря и господарката.
При все че икономът бил дебел и не в първа младост, той горял от желание да се покаже млад и възпитан, затова веднага казал:
— Извинявай, моя хубавице, но аз ще отида, ще ги затворя и след минута съм тук.
Той тръгнал, а тя веднага извадила трите пера, и като ги сложила на дланта си, бързо изрекла:
— По силата на тези три пера, изтръгнати от вярното сърце на моя любим, нека капаците да се блъскат до сутринта и нека ръцете на господин икономът са заети със затварянето им.
И точно така станало.
Господин икономът затворил капаците, а те бум-бум, веднага се отворили. Той пак здраво ги притискал и този път те здраво го блъснали в лицето. Но трябвало да ги затвори, трябвало да продължи. И така той прекарал цялата нощ. Такива клетви, трясъци, ругатни, затваряне, отваряне чак до зори никога не било имало и той, капнал от умора, нямал сили дори да се ядоса. Довлякъл се до леглото си, решен никому да не казва това, което му се случило тази нощ, защото всички щели да му се смеят. Той спазил решението си, а момичето запазило седемдесетте лири и леко му се подсмивало.
След време кочияшът, напет мъж на средна възраст, който също отдавна искал да се ожени за умната, хубава перачка, един ден, като отивал да налее вода за конете, я чул да дава нареждания на трите пера и, поглеждайки през ключалката, както бил направил и икономът, видял момичето спокойно да седи на стола, докато дрехите летели към масата чисти, изгладени, готови за прибиране. Също както икономът, и той отишъл при момичето и казал:
— Хванах ли те, хубавице моя. Да не си посмяла вече да ми вириш нос, защото ще кажа на господарката, че си магьосница.
Но момичето този път казало съвсем спокойно:
— Не поглеждам никого, който няма пари.
— Това ли е всичко — отговорил кочияшът. — Аз имам четиридесет лири при господаря. Ще ги взема и утре вечер ще ти ги донеса.
И така, като се мръкнало, момичето прибрало в престилката си парите и качвайки се по стълбата, изведнъж се спряло и казало:
— Божичко! Забравих дрехите на въжето. Почакай, докато отида да ги прибера.
Кочияшът бил истински учтив човек, затова веднага казал:
— Нека аз отида. Вън е студена, ветровита нощ, може да се разболееш.
И щом излязъл, момичето извадило трите пера и казало:
— По силата на тези три пера, изтръгнати от вярното сърце на моя любим, нека дрехите да плющят и да се развяват до утре сутринта, и нека ръцете на господин кочияша да не могат да ги съберат и да се оплетат в тях.
И щом казала това, отишла тихичко до леглото си, защото знаела какво ще стане. И наистина така станало. Кочияшът никога не бил прекарвал такава нощ — в борба с мокрите дрехи, които плющели и се блъскали в ушите му, чаршафите се усуквали около него, правели го на вързоп и го спъвали, а пешкирите го блъскали в краката. И при все че бил целият оплескан, трябвало да се бори до зори и тогава много уморен и мрачен, кочияшът нямал сили да се довлече дори до леглото си, а трябвало да нахрани и напои и конете. И той решил нищо да не разкаже от страх да не му се присмиват. И така умната перачка прибрала четиридесетте лири при седемдесетте в кутията си и щастлива се заловила за работата си. Но след време и прислужникът, който бил съвсем честен младеж и много влюбен, минавайки край пералнята, надникнал през ключалката да зърне любимото си момиче и какво да види — същото — седи си тя спокойно на стола, а дрехите готови, огладени и сгънати, сами се нареждат на масата. Като видял това, той страшно се смутил. После отишъл при господаря, взел си парите, отишъл при момичето и му казал, че ще трябва да каже на господаря си това, което е видял, освен ако тя не се съгласи да се омъжи за него.
— Ето виж — продължил той, — бях при господаря и си взех парите, и ти си отработила доста пари. Нека да съберем спестяванията си и да си уредим дом. Или пък стой на работа тук, докато ти е приятно.
Тя се постарала да го отклони, но той толкова много настоявал, че накрая тя казала:
— Джеймс, драги, изтичай до зимника и ми донеси глътка ракия. Ти много ме смути.
И когато той отишъл, извадила перата и казала:
— По силата на тези три пера, изтръгнати от вярното сърце на моя любим, нека Джеймс да не може да сипе ракия в чашите, а само в гърлото си.
И ето! Така и станало. Колкото и да се стараел Джеймс, не можел да налее ракия. Само няколко капки попаднали в чашата, а всичко останало се разливало по ръцете му и по пода. И така продължавало, докато той толкова се уморил и решил, че сам се нуждае от една глътка. Надигнал шишето, глътнал няколко капки и продължил опитите си, но пак без успех. И пак глътнал няколко капки, за да се ободри и продължавал, продължавал, продължавал, докато съвсем се напил. И кой да го намери накрая — господарят му, който дошъл да види защо така се е размирисало на ракия.
Но Джеймс, прислужникът, който бил колкото верен, толкова и честен, разказал на господаря си, че е дошъл да налее няколко капки ракия за перачката, която не била добре, но ръцете му така се разтреперали, че не могъл да налее в чашата, а всичко се разливало на пода и вероятно от миризмата главата му се замаяла.
— Правдоподобна история — казал господарят и здравата набил Джеймс. После отишъл при жена си и казал:
— Изпъди тая твоя перачка. Размътила е главите на слугите. Всички дойдоха да си вземат спестяванията като за женитба, а никой не си отива. Мисля, че на дъното на всичко стои това момиче.
Но жена му не искала и да чуе — та това била най-добрата й прислужница, струвала повече от всички останали, взети заедно. Неговите слуги са виновни. Скарали се — накрая господарят отстъпил и след това настанал мир. Господарката посъветвала момичето да се държи настрана. А никой от мъжете не проговорил за нощните случки, за да не му се смеят другите слуги.
За известно време всичко била спокойно. Но един ден, когато господарят щял да пътува и каляската чакала пред портата, кочияшът стоял до нея, за да отвори вратата, а икономът бил на стълбите, кой, мислите, минал през двора дръзко и весело с кошница на главата, пълна с чисти дрехи — перачката. Тази гледка била твърде силна за прислужника Джеймс и той заревал:
— Тя е лошо момиче. Тя ми взе всичките пари и на туй отгоре ме изрита като смет.
Тогава кочияшът добил кураж.
— И на тебе ли? — казал той. — Нищо не е това в сравнение с мене.
И той разказал всичко за мокрите дрехи, за ужасната работа, която траяла цяла нощ. Сега пък икономът, който бил на стъпалата, се издул от гняв, едва не се пръснал, докато не разказал за своята нощ с блъскащите се капаци.
— Един капак — допълнил той — ме удари по носа.
След този изблик на гняв тримата мъже се успокоили и решили да разкажат на господаря си, щом дойде, за да уволни момичето. Но момичето имало остър слух и се било скрило зад вратата, за да ги подслушва. Като чуло всичко, то решило, че трябва да направи нещо, за да им попречи. Извадило трите пера и казало:
— По силата на тези три пера, изтръгнати от вярното сърце на моя любим, моля да почнат тримата да се карат кой от тях повече е пострадал и накрая да се наблъскат в реката.
И ето! Едва тя изрекла думите, и тримата мъже почнали да спорят кой е пострадал най-много. Пръв Джеймс ударил дебелия иконом, насинил му окото, а икономът се строполил върху него и здравата го набил, кочияшът пък скочил от капрата и хубаво ги отупал и двамата, а момичето стояло отстрани и се смеело. Излязъл и господарят, но никой не го слушал — всеки искал него да чуят и се били, и се блъскали, докато се натопили един друг в реката и си направил хубава баня.
Тогава господарят попитал момичето за какво е тази разправия, и то казало:
— Те всички искаха да ви разкажат лоши неща за мене, защото не исках да се омъжвам за тях. Единият настояваше, че може да разкаже най-лошите неща за мене, другият казваше, че неговата история е по-лоша и почнаха да се карат кой може най-зле да ме наклевети, за да ми напакости. Но и тримата са добре наказани, затова не е нужно да се прави нещо повече.
Тогава господарят отишъл при жена си и й казал:
— Ти си права. Твоята перачка е много мъдро момиче.
И така икономът, кочияшът и Джеймс нищо не могли да направят, само гледали глупаво и си държали езиците зад зъбите, а момичето продължило работата си без повече неприятности.
И тогава, след като изминали седемте години и единият ден, кой, мислите, дошъл до портата с позлатена каляска — съпругът й птица, но сега вече превърнал се завинаги в красив млад мъж. И той взел перачката със себе си, за да му бъде пак жена, а господарят и господарката били много доволни от голямото й щастие и заповядали на всички слуги да застанат от двете страни на стълбата и да й пожелаят всичко най-добро. А тя, като минавала край иконома, му подала торбичка със седемдесете лири и мило му казала:
— Това ти давам, за да ти се отплатя за затварянето на капаците.
После, като минала край кочияша, подала му торбичка с четиридесет лири и казала:
— Това е награда за събирането на прането.
Но като минала край прислужника, тя му подала торбичка със сто лири в нея и се засмяла, като му казала:
— Това е за капката ракия, която ти никога не ми донесе.
И заминала с красивия си съпруг и заживели щастливо.
Тримата глупаци
Някога, когато хората не били толкова умни, колкото са сега, живял един земеделец с жена си и дъщеря си. Тя била хубава мома и младият чифликчия, който наскоро се бил върнал от пътешествие, почнал често да се среща с нея.
Всяка вечер той излизал от хубавия си дом, за да я види, и оставал на вечеря в селската им къща и всяка вечер дъщерята слизала в зимника да донесе ябълково вино за вечеря.
Една вечер, когато пак отишла долу да донесе ябълково вино, отворила крана като винаги, но се случило да погледне към тавана и там видяла един голям дървен чук, затиснат между две греди. Той сигурно стоял там от векове и векове, защото целият бил покрит с паяжина; странно, че не го била забелязала досега, а сега взела да мисли колко е опасно да има чук точно там.
— Защото — помислила си тя, — когато той и аз се оженим, представи си, че имаме син, представи си, че той порасне и стане мъж и, представи си, че слезе тук да налее ябълково вино, както сега аз, и, представи си, че чукът падне на главата му и го убие, какъв ужас ще бъде тогава!
Тя сложила на земята свещта, която носела, седнала на едно буре и почнала да плаче. И плакала, плакала, плакала. А горе почнали да се чудят защо толкова се бави с виното, затова след малко майка й слязла в зимника да види какво се е случило с нея и я намерила, че седи на бурето и горчиво плаче, а ябълковото вино заливало пода.
— Божичко, пожали ме! — извикала майка й. — Какво се е случило?
— О, майко! — хлипайки, отговорила дъщерята. — Виж този страшен чук. Когато той и аз се оженим, представи си, че имаме син, представи си, че той порасне и стане мъж и, представи си, че слезе тук да налее ябълково вино, както сега аз, и, представи си, че чукът падне на главата му и го убие, какъв ужас ще бъде тогава!
— Сърчице мое! — казала майката, сядайки до дъщеря си, и започнала да плаче. — Какъв ужас ще бъде тогава!
Така те двете седели и ридаели. Минало време, те не се връщали и бащата почнал да се чуди какво се е случило. Слязъл в зимника и ги заварил седнали една до друга върху бурето горчиво да плачат, а ябълковото вино заливало пода.
— Дявол да го вземе! — казал той. — Какво е станало?
— Погледни само този ужасен чук, татко — извикала майката. — Когато нашата дъщеря се омъжи за любимия си и, представи си, че те имат син и, представи си, че той порасне и стане мъж и, представи си, че слезе тука да налее ябълково вино, както ние правим и, представи си, че чукът падне на главата му и го убие, какъв ужас ще бъде това!
— Ужас наистина! — казал бащата, седнал до жена си и дъщеря си и също заплакал.
А горе младият чифликчия чакал вечерята си. Най-сетне изгубил търпение и слязъл в зимника да види сам какво става с тях. И ги намерил седнали един до друг върху бурето да плачат, а краката им били мокри от виното, което заливало пода. Първото нещо, което направил, било да изтича направо до бъчвата и да й затвори крана. Тогава попитал:
— За какво сте седнали да плачете като бебета и сте оставили хубавото вино да тече по пода?
А тримата започнали в един глас:
— Виж този ужасен чук! Когато се ожениме/те представи си, че ний/вий имате син и, представи си, че той порасне и стане мъж и, представи си, че слезе тук да налее ябълково вино, както правим ние, и, представи си, че чукът падне върху главата му и го убие, какъв ужас ще бъде!
Тогава младият чифликчия избухнал в смях и се смял до премаляване. После хванал стария чук, издърпал го и го сложил на земята. Поклатил глава и казал:
— Пътувах далече, пътувах бързо, но никога не съм срещал такива глупаци като вас тримата. Не мога да се оженя за един от тримата най-големи глупаци на света. Затова ще почна пак пътуванията си и ако срещна трима по-големи глупаци от вас, ще се върна и ще се оженя — в противен случай не!
Казал им довиждане и тръгнал пак да пътува, като ги оставил да плачат този път, защото сватбата се развалила. И ето младежът пътувал надалече, пътувал бързо, но не срещал по-големи глупаци, докато един ден се озовал до къщата на една старица, чийто сламен покрив бил обрасъл с трева.
А старицата се мъчела с тояга да накара кравата си да се качи по стълбата на покрива да опасе тревата. Бедното животно се страхувало и не смеело да се качи. Тогава старицата започнала да придумва кравата, но тя пак не искала. Никога не сте наблюдавали такава гледка! Кравата все повече и повече се обърквала и упорствувала, а старицата все повече се горещяла.
Накрая младият чифликчия казал:
— По-лесно е ти да се качиш по стълбата, да окосиш тревата и да я хвърлиш долу на кравата да я изяде.
— Я гледай ти — казала старицата. — Кравата може сама да опасе тревата. Ще бъде напълно в безопасност там горе, защото ще й вържа въже на врата, другия му край ще пусна през комина и ще го вържа за ръката си и така, докато си пера прането, тя не може да падне, без да усетя. Така че ти си гледай твоята работа, млади господине!
След тези думи старицата пак започнала да придумва и да примамва, да тормози и бие кравата, за да я накара да се качи по стълбата на покрива и когато най-сетне се качила, старицата й вързала въжето на врата, спуснала другия край на въжето през комина и го вързала за ръката си. Тогава тя се заловила за прането, а младият чифликчия продължил пътя си.
Не изминал и няколко крачки, когато чул най-ужасната врява. Бързо се върнал и намерил кравата, паднала от покрива, удушена от въжето около врата й. С тежестта си била издърпала старицата до средата на комина, където тя се задушила от саждите.
— Тази е по-голяма глупачка — казал младият чифликчия и продължил пътя си. — Сега трябва да търся още двама.
Не можел да намери други, докато веднъж късно през нощта стигнал до един хан. Ханът бил така претъпкан, че трябвало да преспи с друг пътник в стаята. Той се оказал много приятен човек и те си легнали, всеки на своя креват, и спали много добре.
На следващата сутрин обаче, когато започнали да се обличат какво, мислите, направил непознатият: внимателно закачил панталоните си на дръжките на високия шкаф.
— Какво правите? — попитал младият чифликчия.
— Обувам си панталоните — казал чужденецът и отишъл на другия край на стаята, затичал се и се опитал да скочи в панталоните си.
Но не успял и затова се опитал пак, и пак, и пак, и пак, докато много се уморил, разгорещил и объркал също като старицата, която се мъчела да накара кравата си да се качи по стълбата. И през всичкото време младият чифликчия се превивал от смях, защото никога през живота си не бил виждал нещо толкова смешно.
Тогава чужденецът спрял, за да си избърше с кърпа потното лице.
— Лесно е да се смееш — казал той. — Но в панталоните не е лесно да се напъхаш. Всяка сутрин почти по цял час се мъча, докато ги обуя. Как се справяш ти с твоите?
Тогава младият чифликчия му показал, доколкото можел, защото се заливал от смях, и чужденецът му бил много благодарен и казал, че никога не би се сетил, че може и по този начин.
— Ето — казал си чифликчията — втори по-голям глупак.
И пак тръгнал на път надалеч и бързо, без да срещне трети, докато една ясна нощ, когато луната греела точно над главата му, той стигнал до едно село. Край селото имало малко езерце, а около него голяма тълпа селяни. Някои държали гребла, други вили, трети метли. Всички били много, много заети — викали и гребяли, забивали вилите и блъскали с метлите.
— Какво се е случило — извикал младият чифликчия, скачайки от коня си, за да помогне. — Паднал ли е някой във водата?
— Хей, голяма беля се е случила — казали те. — Не виждаш ли, че луната е паднала в езерото и не знаем как да я извадим.
И продължили да гребат, да забиват вилите и да блъскат с метлите. Тогава младият чифликчия избухнал в смях и ги накарал да погледнат над главите си, където луната плувала голяма и пълна. Но те не искали да повярват, че виждат само отражението й във водата. И когато той настоявал, те започнали да го обиждат и заплашват, че ще го тикнат в езерото. Той побързал да се качи на коня си и ги оставил да гребат, да забиват вилите и да блъскат с метлите, и както можем да предполагаме те продължават да вършат това и досега.
Но младият чифликчия си казал:
— Има много повече глупаци на този свят, отколкото съм мислел, затова веднага ще се върна и ще се оженя за дъщерята на селянина. Тя не е по-глупава от другите.
И така, те се оженили и ако не са живели винаги щастливо, това няма нищо общо с историята на тримата глупаци.
Джак и бобеното стъбло
Много, много отдавна, когато светът бил млад и хората правели каквото си искат, защото всичко било добро, живяло едно момче на име Джак.
Баща му бил на легло, а майка му, добра душа, от ранни зори до късна вечер се трудела и мислела как да помогне на болния си мъж и на младия си син. Продавала млякото и маслото, което Белка, хубавата им крава, давала, без да се скъпи. Но било лято. А когато дошла зимата, тревата на полето се скрила от сланата в топлата земя и при все че майката изпращала Джак да събира храна из храсталаците, той обикновено се връщал с празна торба, защото очите му често се изпълвали с учудване, когато се оглеждал наоколо, та забравял работата си!
И станало така, че една сутрин Белка не дала никакво мляко — нито капчица. Тогава добрата, работлива майка метнала престилката върху главата си и заридала: — Какво ще правим? Какво ще правим? Джак обичал майка си, при това се чувствувал малко виновен, защото бил вече голямо момче, а толкова малко помагал и казал:
— Успокой се, успокой се! Ще тръгна да си търся работа някъде.
И вярвал, че е готов да се съсипе от работа, но добрата жена поклатила тъжно глава.
— Ти и по-рано се опитва, Джак — казала тя, — но никой няма да те вземе. Ти си добро момче, но умът ти е все някъде другаде. Не, ще трябва да продадем Белка и да живеем с тези пари. Няма смисъл да плачем за млякото, от което няма вече нито капка!
Нали виждате, тя била толкова умна жена, колкото и работлива. Джак се развълнувал.
— Точно така — извикал той. — Ще продадем Белка и ще станем по-богати от всякога. Всяко зло за добро. Днес е пазарен ден, ще я взема и ще видим какво ще стане.
— Но — започнала майката.
— Но-то — викнал той — не върши работа. Остави на мен, ще направя добра сделка.
И понеже този ден тя трябвало да пере, пък и болният й мъж пъшкал повече от друг път, майката разрешила на Джак да продаде кравата.
— Не по-евтино от десет жълтици — извикала тя подире му, когато кривнал зад ъгъла.
Десет жълтици! Джак смятал да я продаде за двадесет. Двадесет тежки златни жълтици! Тъкмо мислел какъв армаган да купи на майка си, когато видял един странен, дребен човечец на пътя, който му извикал:
— Добро утро, Джак!
— Добро утро — учтиво се поклонил Джак, учуден откъде този странен, дребен човечец му знае името, при все че името на Джак се срещало под път и над път.
— Къде отиваш?
Джак взел да се чуди — нали той винаги се учудвал — защо се интересува този странен, дребен човечец, но понеже бил винаги учтив, отговорил:
— Отивам на пазара да продам Белка и смятам да направя добра сделка.
— Ще я направиш! Ще я направиш! — подсмихнал се странният дребен човечец. — Избери си купувач. Смятам, че знаеш колко бобени зърна правят пет?
— Две във всяка ръка и едно в устата — бързо отговорил Джак.
Той наистина бил с остър ум.
— Точно така, точно така! — подсмихнал се странният дребен човечец и докато говорел, измъкнал от джоба си пет бобени зърна.
— Ето ги, а сега ми дай Белка.
Джак бил толкова поразен, че застанал с отворена уста, като че очаквал петте бобени зърна да полетят в нея.
— Какво! — Най-сетне продумал той. — Моята Белка за пет обикновени бобени зърна. В никакъв случай!
— Но те не са обикновени бобчета — добавил странният дребен човечец и странна усмивка се появила на странното му дребно лице. — Ако посадиш тези бобчета през нощта, на сутринта те ще са порасли до самото небе.
Джак вече бил толкова поразен, че този път дори не могъл да си отвори устата. Само очите му се облещили.
— До самото небе ли каза? — попитал той най-сетне.
Защото, както виждате, Джак се учудвал на небето повече от всичко друго.
— До самото небе — повторил дребният странен човечец, като подчертавал всяка дума. — Това е добра сделка, Джак, почтена сделка. Ако не пораснат — какво! Ще ме намериш тук утре сутринта и ще си получиш обратно Белка. Това задоволява ли те?
— Напълно — извикал Джак, като продължавал да мисли за небето, но изведнъж се видял да стои сам на пътя.
— Две във всяка ръка и едно в устата — повторил Джак. — Така казах и така ще направя. Всичко по ред. И ако това, което обеща дребният странен човечец, не стане, ще си получа обратно Белка утре сутринта.
И като си подсвирквал с едно от бобчетата в уста, тръгнал весело за дома си, защото си мислел как ли ще изглежда небето, ако стигне до него.
— Колко се забави! — извикала майка му, която го чакала тревожно на портата. — Отдавна мръкна, но виждам, че си продал Белка. Бързо кажи колко взе за нея.
— Никога не би познала — почнал Джак.
— Милостиви боже! Не ми говори така — прекъснала го добрата жена. — Цял ден се безпокоях да не те измамят. Е какво? Десет жълтици, петнадесет, не вярвам да са двадесет!
Джак тържествено показал бобените зърна.
— Ето — казал той. — Това взех за нея и това е прекрасна сделка!
Сега майката била поразена и всичко, което могла да каже, било:
— Какво! Тези зърна!
— Да — отговорил Джак, малко разколебан в постъпката си. Но те са вълшебни зърна. Ако ги посеем през нощта, на сутринта ще са стигнали чак до небето. Моля те, не ме бий така силно!
Защото майката на Джак за първи път загубила търпение и почнала здравата да го налага. И когато спряла да му се кара и да го бие, тя изхвърлила през прозореца жалките бобени зърна и го пратила да си легне без вечеря.
„Ако това е магическата сила на бобените зърна, мислел си разочарован Джак, не ми трябват повече магии.“ Все пак, понеже бил здрав и по природа весел, той скоро заспал и спал като заклан.
Когато се събудил, първо помислил, че луната грее, защото всичко в стаята изглеждало зеленикаво. Погледнал към малкото прозорче. То било покрито като с перде от листа. Мигновено скочил от леглото и в следващата минута, без да се бави, за да се облича, почнал да се катери по високото бобено стъбло. Значи това, което казал странният дребен човечец, било вярно! Едно от зърната, които майка му била изхвърлила в градината, намерило добра почва, пуснало корени и пораснало за една нощ…
Докъде?
Горе до самото небе! Джак решил да види небето на всяка цена. И така той започнал да се катери и се катерил, катерил. Било лесно, защото високото бобено стъбло с листата си, които растяли от всички страни, приличало на стълба. Но все пак почнал да се задъхва и се спрял, за да си поеме дъх, после за втори път трябвало да си поеме дъх и когато се чудел дали и за трети път трябва да си поеме дъх, видял пред себе си широк, светъл, бял път, който се простирал далече, далече, далече. И той тръгнал и вървял, вървял, вървял, докато стигнал до една висока бяла къща с бели стъпала пред широката порта. На стъпалата стояла грамадна жена, в ръцете си държала черна паница с овесена каша. А Джак нали не бил вечерял, бил гладен като вълк, и като видял паницата с овесената каша, попитал учтиво:
— Добро утро, госпожо. Бихте ли ми дали закуска?
— Закуска! — повторила жената, която в същност била жена на великан-людоед. — Ако говориш за закуска, закуската, изглежда, си ти, защото чакам мъжа си да се върне всеки момент, а той от всичко най-обича да закусва с момчета — угоени момчета, препечени в пещта.
Джак не бил страхливец и когато искал нещо, обикновено го получавал, и сега, уж развеселен, казал:
— Ще се угоя повече, ако закуся!
Жената на великана се разсмяла и поканила Джак вътре, защото тя в същност не била чак толкова зла, колкото изглеждала, но едва той привършил овесената каша и млякото, което му била дала, и цялата къща почнала да се тресе и клати. Великанът-людоед се прибрал у дома си!
Дум! Дум! Дум!!!
— Бързо в пещта — извикала жената на великана и едва хлопнала железния капак, и великанът влязъл.
Джак можал да го види през малката дупчица в горния край на капака, откъдето излизала парата. Той бил наистина грамаден. На колана му висели три овце и той ги тръшнал на масата.
— Ето, жено — извикал той, — опечи ми тези дребосъци за закуска, това е всичко, което намерих тази сутрин — лош късмет! Дано пещта е топла.
И той понечил да я отвори, а Джак вътре се облял в пот, като си представил какво ще последва.
— Печени! — викнала жената на великана. — Пфу! Тези дребосъци ще станат на пепел. По-добре да ги сварим.
И тя се заловила да ги приготвя за варене. Но великанът-людоед почнал да души наоколо и задекламирал на людоедски:
— Трам-та-та, трам-та-там,
кръв на човек надушвам пак.
Жив или мъртъв, аз си знам,
наместо хляб ще го изям.
— Не ставай глупак! — викнала жена му. — Това са кокалите на момченцето, с което вечеря снощи, варя ги за супа! Ела да закусиш сега. Бива си те, великане!
Великанът-людоед изял трите овце и отишъл при големия си дъбов сандък, от който извадил три големи торби, пълни със златни монети. Сложил ги на масата и започнал да ги брои, докато жена му раздигала трапезата. Но полека-лека взел да клюма и накрая захъркал така силно, че цялата къща се заклатила.
Тогава Джак се измъкнал от пещта, грабнал една от торбите със злато, пълзешком се измъкнал навън и хукнал по правия широк, светъл, бял път, колкото му крака държат, докато стигнал до бобеното стъбло. Торбата със злато била тежка и той не можел да слезе по стъблото с нея, затова първо я хвърлил долу и полека-лека се спуснал.
Когато стъпил на земята, майка му събирала бързо златите монети, пръснати в градината, защото торбата, разбира се, се била пръснала.
— Не вали — почнал Джак. — Бях се покатерил по… — и той се обърнал към бобеното стъбло, но, боже, нямало никакво стъбло.
Тогава той разбрал, че всичко е било магия.
След това те дълго живели щастливо със златните монети и прикованият към леглото баща получавал разни вкусни неща за ядене. Но дошъл ден, когато майката на Джак с тъжно лице сложила последната златна монета в ръката му и го помолила внимателно да пазарува, защото вече нямало нищо в раклата и ще започнат пак да гладуват.
Тази нощ Джак си легнал гладен по свое желание. Ако не може да спечели пари, поне по-малко пари да изяде. Срам е за голямо момче да се тъпче с храна, а да не носи нищо и от него да няма никаква полза.
Той спал като заклан, както спят момчетата, когато са преяли, и когато се събудил… О, чудо! Цялата стая светела пак в зелено, там било и пердето от листа на прозореца! Друго бобено зърно било порасло през нощта и Джак излетял като светкавица. Този път той се изкатерил по-бързо до правия широк, бял път и веднага се озовал пред високата бяла къща, където на широката бяла стълба стояла жената на великана-людоед и в ръцете си държала голяма черна паница с овесена каша.
Този път Джак бил смел и безочлив.
— Добро утро, госпожо — казал той. — Дошъл съм да ви помоля да ми дадете закуска, защото не съм вечерял и съм гладен като вълк.
— Махай се, лошо момче! — отговорила жената на великана-людоед. — Миналия път дадох закуска на едно момче и мъжът ми загуби пълна торба със злато. Май ти си това момче.
— Може да съм, а може и да не съм! — казал Джак, като се засмял. — Ще ти разкажа всичко, когато закуся, но не преди това!
Жената на великанът-людоед била страшно любопитна, затова му дала голямата паница, пълна с овесена каша, но преди да я преполови, той чул великана-людоед да идва.
Дум! Дум! Дум!!!
— Пъхни се в пещта — изкрещяла жената на великана-людоед. — Ще ми разкажеш всичко, когато той заспи.
Този път Джак видял през дупчицата, че на колана на великана-людоед висели закачени три тлъсти крави.
— Днеска късметът ми беше по-добър, жено — извикал великанът и от гласа му къщата се разлюляла.
— Побързай! Опечи ми тези дребосъци за закуска! Пещта сигурно е топла? — и той се запътил да отвори пещта, но жена му изкрещяла:
— Печени! Ами, ще трябва да чакаш часове, докато се опекат. Ще ги опека на скара — виж как се е разгорял огънят!
— Уф! — изгърмял великанът-людоед. И пак почнал да души и викнал:
— Трам-та-та, трам-та-там,
кръв на човек надушвам пак.
Жив или мъртъв, аз си знам,
наместо хляб ще го изям.
— Глупости! — казала жена му. — Това са костите на онова момче, което изяде миналата седмица, и аз съм ги изсипала в кофата на прасето.
— Уф! — изкрещял великанът-людоед, но изял опечените на скара крави и после казал на жена си: — Донеси ми кокошката, която снася златни яйца. Искам да погледам златото.
Жена му донесла грамадна черна кокошка с блестящ червен гребен. Тръснала му я на масата и започнала да раздига съдовете от закуската.
Великанът-людоед казал на кокошката:
— Снеси!
И тя веднага снесла — какво мислите? — едно красиво, блестящо златно яйце.
— Не е лошо, Чернушке-Златушке — засмял се великанът-людоед. — Няма да има нуждая да прося, докато те имам. После пак казал: — Снеси! — И, о, чудо! — второ, блестящо, златно яйце!
Джак не можел да повярва на очите си, но решил на всяка цена да притежава тази кокошка. И щом великанът-людоед задрямал, изскочил като светкавица от пещта, грабнал кокошката и хукнал да спасява живота си. Но не пресметнал добре, защото, както знаете, кокошките винаги кудкудякат, щом излязат от гнездото си, след като са снесли яйце, а тази така се разкрякала, че събудила великана-людоед.
— Къде ми е кокошката? — И жена му дотичала веднага.
Двамата хукнали към вратата, но Джак бил много далече.
На широкия бял път едва се забелязвала дребната му фигурка с огромната, черна кокошка в ръка, която се мятала, кудкудякала и крещяла.
Как стигнал до бобеното стъбло, Джак не разбрал. Всичко било смесица от крила, листа, перушина и кудкудякане. Но все пак той успял да слезе долу, а там майка му стояла и се чудела дали небето не се готви да падне! Щом стъпил на земята, Джак извикал:
— Снеси!
И черната кокошка престанала да кудкудяка и снесла грамадно, блестящо златно яйце.
Всички били доволни. Отсега нататък всеки имал всичко, което може да се купи с пари. Защото винаги, когато поискали нещо, казвали само „Снеси“ и черната кокошка ги снабдявала със злато.
Но Джак започнал да мечтае да намери и нещо друго на небето освен пари. И така една лунна нощ в средата на лятото той отказал да вечеря и преди да си легне, се промъкнал в градината и полял с лейката земята под прозореца, защото знаел, че има още две бобени зърна някъде в градината и може би земята е била много суха, за да могат да поникнат. След това заспал като заклан. И гледай ти! Когато се събудил, пак трептяла зеленикава светлина в стаята и той веднага се намерил пред стъблото и взел да се катери и се катерил, катерил, катерил, колкото му стигали силите.
Този път той решил, че не трябва да иска закуска, защото жената на великана може да го познае. Затова се скрил в храстите край голямата бяла къща, докато тя влязла в килера, и тогава изскочил и се пъхнал в казана. Бил сигурен, че тя ще се занимава само с пещта.
Дум! Дум! Дум!!!
Джак надникнал през една дупчица на капака и можел да види как великанът-людоед гордо пристъпва вътре с три огромни вола, окачени на колана му. Но този път едва великанът-людоед влязъл, и започнал да вика:
— Трам-та-та, трам-та-там,
кръв на човек надушвам пак.
Жив или мъртъв, аз си знам,
наместо хляб ще го изям.
Защото, нали разбирате, капакът на казана не е така прилепнал както вратата на пещта, а великаните-людоеди имат кучешки нос — всичко подушват.
— Да, и аз усещам същото! — извикала жената на великана-людоед. — Сигурно е пак онова ужасно момче, което открадна торбата със златото и кокошката. Тогава то се е скрило в пещта.
Но когато отворила вратата, уви, Джак не бил там! Само няколко къса месо се препичали и цвърчали. Тогава тя се разсмяла и казала:
— Ние с тебе сигурно сме изглупели! Ами това е момчето, което ти хвана миналата нощ и аз ти го приготвих за закуска. Не, наистина сме глупаци да сбъркаме миризмата на умряло с миризмата на живо момче. Хайде, изяж си закуската, добри ми великане-людоеде!
Но великанът-людоед, при все че ядял с голям апетит печеното месо, не бил спокоен и започнал пак да вика:
— Ам, ам, ам.
И станал да претърсва долапите. Джак го втресло от страх да не би да се сети да погледне в казана.
Но той не погледнал. И когато свършил закуската, извикал на жена си:
— Донеси ми вълшебната арфа! Искам да се забавлявам.
Жена му донесла една малка арфа и я сложила на масата. А великанът-людоед се облегнал удобно на стола си и лениво казал:
— Пей!
И, о, чудо! Арфата започнала да пее. Искате да знаете за какво е пяла? Ами тя пеела за всичко! И така хубаво пеела, че Джак забравил да се страхува, а великанът-людоед забравил да мисли за ам, ам, ам и заспал.
И НЕ ХЪРКАЛ
Тогава Джак се измъкнал като мишка от казана, долазил на четири крака до масата, изправил се тихичко и грабнал арфата. Решен бил да я притежава.
Но щом я хванал, тя извикала доста силно:
— Господарю, господарю!
Великанът-людоед се събудил, видял Джак да се измъква и хукнал подире му.
Ех, какво надбягване почнало! Джак бил бърз, но крачките на великана-людоед били двойно по-големи. И при все че Джак криволичел като заек и двойно по-бързо бягал, все пак когато стигнал до бобеното стъбло, великанът-людоед бил само на десетина метра зад него. Нямало време за мислене. Джак просто се метнал на стъблото и заслизал колкото може по-бързо, а през това време арфата продължавала да вика с най-силен глас:
— Господарю! Господарю!
Едва слязъл на една четвърт от стъблото, и то толкова страшно се разклатило, че Джак насмалко да падне. Великанът-людоед започнал да слиза по стъблото и тежестта му така го разклатила, че то се запревивало като при буря. Джак разбрал, че борбата е на живот и смърт и затова слизал все по-бързо и все по-бързо и като се спускал, взел да вика:
— Майко! Майко! Донеси брадвата! Дай брадвата!
А майка му, за щастие била в задния двор с брадва в ръце, защото сечала дърва, и веднага се затичала, като мислела, че този път небето наистина е паднало. В този момент Джак стъпил на земята, пуснал арфата, която веднага запяла най-различни прекрасни песни, грабнал брадвата и силно ударил стъблото, което се разклатило и разлюляло като духнато от вятър.
— Внимавай! — извикал великанът-людоед и се притискал колкото може към стъблото.
Но Джак внимавал наистина и нанесъл такъв страшен удар на стъблото, че то заедно с великана-людоед се строполило на земята и великанът-людоед, разбира се, си счупил главата и умрял на място.
След това всички били много щастливи, защото имали злато да харчат, а когато болният баща се натъжавал, Джак изваждал арфата и й казвал:
— Пей!
О, прелест! Тя пеела за всичко под слънцето.
И Джак престанал постоянно да се удивлява и станал напълно полезен човек.
А последното бобено зърно още не е порасло. То е все още в градината. Чудя се дали някога ще порасне? И кое ли малко дете ще се покатери по стъблото му до небето? И какво ще намери това дете? Бог знае!
Черният бик от Северия
Много отдавна живяла в Северия една знатна жена, която имала три дъщери. Те били много красиви. Една вечер започнали да разговарят за това коя за какъв мъж иска да се омъжи.
Най-голямата казала:
— Няма да се омъжа за някой по-долу от граф.
Втората казала:
— Няма да се омъжа за някой по-долу от лорд.
А третата, която била най-хубава и най-весела, си вирнала главата със закачлив блясък в очите и казала:
— Защо сте толкова горди? Ето, аз бих се омъжила и за черния бик от Северия.
Сестрите я помолили да замълчи и да не говори така лекомислено за такова чудовище. Защото нали е писано:
Просторите на Севера сега са тесни
за яростта на бика чер;
Заглъхна звук, замлъкват песни
и гасне не един фенер.
Така, без съмнение, мислели хората за черния бик от Северия — ужасното чудовище.
Ала най-младата дъщеря, продължавала да се шегува и три пъти повторила, че би се омъжила за черния бик от Северия.
Но ето, още на следващата утрин една карета, запрегната с шест коня, се задала по пътя и в нея седял един граф, който идвал да поиска ръката на най-голямата дъщеря. Голяма веселба имало на сватбата и след това булката и младоженецът заминали с каретата, запрегната с шест коня.
Скоро друга карета, запрегната с четири коня и с един лорд в нея, се задала по пътя. Той поискал да се ожени за втората дъщеря. Оженили се и пак имало голяма веселба. И булката и младоженецът заминали с каретата, запрегната с четири коня.
Останала най-малката, най-хубавата и най-веселата от сестрите, най-скъпата на майка си. Затова можете да си представите как се е почувствувала майка й, когато една сутрин се чуло страшно мучене на вратата. Там черният бик чакал своята невяста.
Майката заплакала и заридала, а девойката избягала и се скрила от страх в зимника. Но бикът стоял и чакал. Накрая девойката излязла и казала:
— Обещах, че ще се омъжа за черния бик от Северия, и трябва да удържа обещанието си. Сбогом, мамо, няма да ме видиш вече.
Качила се на гърба на черния бик и той тръгнал с нея съвсем кротко. И винаги избирал гладките пътеки и най-удобните пътища и тя почнала по-малко да се страхува. Но много огладняла, просто й прилошавало, тогава черният бик й казал с тих и нежен глас, който никак не приличал на мучене:
— От моето ляво ухо си хапни,
от моето дясно ти си пийни,
сложи настрана, каквото остане,
да мога и утре да те нахраня.
Тя направила каквото й казал и — о, чудо! — лявото ухо било пълно с най-вкусни неща за ядене, а дясното с най-прекрасни напитки и останало още за цяла седмица ядене и пиене.
Така те пътували и пътували през страшни гори и самотни пущинаци, а черният бик никога не спрял да хапне или да пийне, но момичето, което носел, ядяло от лявото му ухо и пиело от дясното му ухо, и му оставала храна и за другия ден, и спяло на мекия му широк гръб.
Накрая те стигнали до един дворец, където много благородни дами и господа се били събрали и много се учудили на странната двойка. Те поканили девойката на вечеря, а черния бик натирили в полето да прекара нощта, както му подобава.
Но на другата сутрин той чакал, готов да понесе товара си. Съвсем неохотно девойката напуснала приятната компания, но тя помнела обещанието си и се качила на гърба му. И пак пътували и пътували през много гъсти гори и много високи планини. И винаги черният бик избирал най-гладките пътеки за нея и заобикалял шипките и къпините, когато тя се навеждала над лявото му ухо и над дясното му ухо, за да яде и пие.
Така те стигнали до величествен замък, където много херцози и херцогини, графове и графини се веселели. Всички те много се учудили на странната двойка, но все пак поканили девойката на вечеря и искали да оставят черния бик да пренощува в градината. Но девойката помнела как внимателно се грижел той за нея и затова помолила да го вкарат в обора и да му дадат хубава храна.
Така и направили, а на сутринта той чакал пред вратата на замъка за товара си. Макар и с неохота да се разделяла с прекрасната компания, девойката все пак доста весела го яхнала и пак пътували и пътували, и пътували през бодливи храсти и над стръмни скали. Но черният бик винаги мачкал с краката си бодливите храсти и избирал най-удобните пътеки, докато тя ядяла от лявото му ухо и пиела от дясното му ухо и нищо не й липсвало, а той нито хапвал, нито пийвал. Накрая той се уморил и започнал да куца с единия си крак и точно когато слънцето залязло, те стигнали до красив дворец, където принцове и принцеси имали бал и танцували на зелената поляна. Крайно учудени от странната двойка, те все пак поканили девойката на бала и казали на слугите да отведат черния бик на полето. Но тя помнела какво бил правил за нея и затова казала:
— Не! Той ще остане с мене!
После видяла един голям трън, забит в крака му, навела се и го извадила.
И, о, чудо! Изведнъж за безкрайна изненада на всички вместо ужасния страшен бик там стоял най-красивият принц, който някога били виждали, а той коленичил пред нея, за да й благодари, че го избавила от жестоката магия.
Една зла магьосница, която искала да се омъжи за него, разказал той, го омагьосала и само ако някое хубаво момиче по собствено желание прояви добрина към него, щяла да се развали магията.
— Но — казал той — опасността още не е напълно премахната. Ти развали магията за през нощта, а дневната е още в сила.
И така сутринта принцът пак приел образа на бик и те тръгнали. И вървели, вървели, докато стигнали до една мрачна долчинка. Там той я помолил да слезе от гърба му и да седне на една голяма скала.
— Тук трябва да останеш — казал той, — докато отида и се преборя със Стария. И помни! Не трябва да мръднеш нито с ръка, нито с крак, докато ме няма, иначе никога не ще те намеря отново. Ако всичко около тебе стане синьо, аз ще съм победил Стария, но ако всичко стане червено, знай, че той ме е победил.
След това със страшен рев той хукнал да търси врага си.
А тя седяла неподвижно като мишка, без да мръдне ни с ръка, ни с крак, нито дори с очи и чакала, чакала, чакала. Накрая всичко станало синьо. Тя толкова много се зарадвала, че любимият й е победил, че забравила да не мърда и метнала единия си крак върху другия!
И зачакала. И чакала, чакала. Дълго седяла, изморила се много, а през цялото време той я търсел, но не можел да я намери.
И накрая тя станала. Не знаела накъде да тръгне, но решила да намери любимия си, дори и да трябва да обиколи целия свят. И вървяла, вървяла, вървяла, докато един ден в една мрачна гора стигнала до малка колибка на стара, стара жена, която й дала подслон и храна и й пожелала по-бързо да стигне до целта си, като й дала на тръгване един орех, един голям лешник и един малък лешник с думите:
— В беда ли изпаднеш неочаквано ти,
или пък скръб тежка те навести,
строши си от трите кой и да е,
той своя съвет ще ти даде.
Тя се почувствувала окуражена и продължила да върви, докато пътят й бил препречен от грамаден стъклен хълм; и колкото и да се мъчела да го изкачи, не могла, а се плъзгала надолу, и се плъзгала надолу, и се плъзгала надолу — защото хълмът бил плъзгав като лед. Почнала да търси друга пътечка в подножието на хълма, като ридаела и се оплаквала, но никъде не намерила място, по което да може да се покатери. Най-сетне срещнала един ковач и той й обещал, че ако му слугува вярно седем години и седем дни, той ще й направи железни обувки, с които да се изкачи по стъкления хълм. И така седем дълги години и седем къси дни тя се трудила — перяла, мела и мила къщата на ковача. И вместо заплата той й дал чифт железни обувки, и с тях изкачила стъкления хълм и продължила пътя си.
Не била изминала много път, когато голяма група от благородници и благороднички минали край нея, като си говорели за големите приготовления, които се правели за сватбата на младия принц от Северия. После срещнала и други хора, които носели най-различни хубави неща и й казали, че те са за сватбата на принца. Накрая тя стигнала до един замък-крепост. Дворът му бил пълен с готвачи и хлебари, които тичали нагоре-надолу, всички толкова претрупани с работа, че просто не знаели откъде да започнат.
После чула ловджийски рогове и викове:
— Път, път за принца на Северия и за годеницата му.
И кой, мислите, бил в каляската — хубавият принц, когото тя само наполовина спасила от магията, и до него лошата магьосница, която била твърдо решила да се омъжи за него днес.
При тази гледка тя почувствувала, че сърцето й ще се пръсне от мъка и значи времето да счупи ореха или един от лешниците дошло. И тя счупила ореха, тъй като той бил най-голям, и от там изскочила една странна, малка женица, която така бързо чепкала вълна, както никой досега.
Щом видяла това чудно същество, лошата магьосница предложила на момичето да си избере каквото иска от двореца в замяна.
— Ако отложиш сватбата си с принца за един ден и ми позволиш да го наглеждам през тази нощ в стаята му — казало момичето, — ще ти я дам.
Като всички лоши магьосници, годеницата искала да има всичко и понеже била сигурна в принца, тя се съгласила. Но преди принцът да отиде да си легне, годеницата му със собствените си ръце му дала да изпие горещо мляко с разни билки, от които щял да спи непробудно до сутринта.
И така, при все че позволили на девойката да стои в неговата стая и при все че тя цяла нощ му пяла:
— Пребродих надлъж земята за теб,
претърсих нашир земята за теб,
достигнал най-сетне от безкрая до тук,
до тебе, мой мили Северен дук;
а ти не проронваш за мене ни звук.
— принцът не се събудил, продължил да спи. И когато се съмнало, момичето трябвало да си отиде, без той да узнае, че тя е била при него.
И тогава тя пак почувствувала, че сърцето й ще се пръсне от мъка и счупила големия лешник, защото той бил втория по големина. И от него изскочила странна, съвсем малка женица, която така бързо предяла, както никой досега.
Когато магьосницата-годеница видяла това чудо, още веднъж отложила сватбата си, за да може да го притежава. И още веднъж девойката прекарала нощта в стаята на принца, и пяла, пяла:
— Пребродих надлъж земята за теб,
претърсих нашир земята за теб,
достигнах най-сетне от безкрая до тук,
до тебе, мой мили Северен дук;
а ти не проронваш за мене ни звук.
Но принцът бил изпил приспивателното, дадено му от неговата годеница-магьосница, и цяла нощ не мръднал. Когато се съмнало, девойката трябвало да го напусне, без той да узнае, че е била при него.
Вече наистина сърцето й щяло да се пръсне от страшна мъка и накрая счупила последния — малкия лешник — и от него изскочила най-странната и най-най-най-малката женица, която намотавала прежда така бързо, както никоя друга досега.
И това чудо така харесало на магьосницата-годеница, че тя пак се съгласила да отложи сватбата си с един ден, за да може да го притежава, и позволила на девойката да остане в стаята на принца през нощта.
Но случило се, че докато принцът се обличал същата сутрин, чул пажовете да си говорят за някакви странни въздишки и песни, които били чули през нощта, и той попитал верния си стар слуга:
— За какво говорят пажовете?
И старият слуга, който мразел магьосницата-годеница, казал:
— Ако господарят ми не изпие приспивателното си тази вечер, може би също ще чуе това, което цели две нощи ме държа буден.
Принцът се смаял и когато годеницата-магьосница му донесла вечерта приспивателното, той казал, че е много горчиво. И когато тя отишла да вземе мед, за да го подслади, той го излял и после я уверил, че го е изпил.
И така тази нощ, когато се стъмнило, девойката се вмъкнала в стаята му с натъжено сърце, защото знаела, че за последен път ще го види, но принцът бил съвсем буден и когато тя седнала край леглото му и почнала да пее: „Пребродих надлъж земята за теб…“ той я познал веднага по гласа и я притиснал в прегръдките си.
После й разказал как под властта на лошата магьосница бил забравил всичко, но сега вече си спомнил и с властта й над него е свършено.
Така че сватбеният пир се състоял за тях двамата, а магьосницата, като видяла, че властта й е победена, бързо излетяла от страната и никой вече нищо не чул за нея.
Котарана
Живял някога един знатен човек, който искал да има син, за да го наследи. И затова, когато жена му родила дъщеря, при все че била от хубава по-хубава, той не я погледнал и рекъл:
— Остави ме, не искам да й видя лицето.
Така тя расла и станала красиво момиче, но баща й никога не спрял погледа си на нея, докато не станала на петнадесет години и дошло време да я омъжват.
Тогава баща й казал грубо:
— Ще я омъжа за първия, който я поиска за жена.
Когато това се разчуло, кой, мислите, дошъл пръв — един противен, ужасен старец! Тя не знаела какво да прави и затова отишла при птицегледачката да й поиска съвет. И птицегледачката й казала:
— Кажи, че няма да се омъжиш, докато не ти направят дреха от сребърен плат.
Но те й направили дреха от сребърен плат и все пак тя не го искала и пак отишла при птицегледачката, която й казала:
— Кажи им, че няма да се омъжиш, ако не ти направят дреха от ковано злато.
Но те й направили и дреха от ковано злато, а тя пак не искала да се омъжи за стареца и пак отишла при птицегледачката, която й казала:
— Кажи им, че няма да се омъжиш, ако не ти направят дреха от перата на всички птици по небето.
Те пратили човек с голяма торба, пълна с грах, и той викнал на всички птици по небето:
— Всяка птица да клъвне едно грахово зърно и да Остави едно перо.
И всяка птица взела едно грахче и пуснала едно перо. И те събрали всички пера, направили дреха и й я дали. Но тя пак не искала да се омъжи за противния, ужасен старец и още веднъж отишла при птицегледачката да я пита какво да прави и птицегледачката й казала:
— Кажи им, че първо искаш да ти направят дреха от котешка кожа.
Те й направили дреха от котешка кожа, тя я облякла, завързала в един вързоп другите дрехи и когато се стъмнило, избягала в гората заедно с вързопа.
И вървяла, вървяла, вървяла и на края на гората видяла един замък.
Скрила хубавите си дрехи до един кристално бистър водопад и отишла в замъка да търси работа. Господарката на замъка я видяла и й казала:
— Много съжалявам, но нямам по-добра работа от помощница в кухнята.
Тя слязла в кухнята и там я нарекли Котарана заради дрехата й. Готвачката била много жестока към нея и животът й станал съвсем нерадостен.
Но скоро пристигнал младият господар на замъка и в негова чест щяло да има голям бал. Когато се заговорило за това сред прислугата, Котарана казала на готвачката:
— Ах, госпожо, как бих искала да отида на бала!
— Какво! Мръсна, нахална повлекано — извикала готвачката, — да отидеш всред тези благородни господа и дами с мръсната си котешка кожа. Чудо гледка ще бъде.
И като казала това, взела един леген, пълен с вода, и й го плиснала в лицето. Но Котарана само тръснала глава и нищо не казала.
Когато дошъл денят на бала, Котарана се измъкнала от къщи, отишла на края на гората, където била скрила дрехите, окъпала се в кристално чистата вода, облякла си сребърната дреха и побързала за бала. Щом влязла, всички били поразени от красотата и изяществото й, а младият господар изведнъж се влюбил в нея. Той я поканил за първия танц и до края на бала не танцувал с друга.
Когато дошло време да се разделят, младият господар я попитал:
— Моля те, прекрасна девойко, кажи ми къде живееш?
Но Котарана се поклонила и казала:
— Ако трябва, Ваша милост, да ви кажа право,
на Леген с вода под знака обитавам.
След това се поклонила и избягала от палата, навлякла пак котешката си дреха и се вмъкнала в кухнята, без да я забележи готвачката.
Младият господар още на другия ден тръгнал да търси ханчето „Леген с вода“, но не могъл да го намери. Тогава той отишъл при майка си, стопанката на замъка, и заявил, че няма да се ожени за никоя друга освен за девойката със сребърната рокля и няма да се успокои, докато не я намери.
Скоро пак направили бал с надеждата, че хубавото момиче отново ще се появи.
А Котарана казала на готвачката:
— О, как бих искала да отида!
На което готвачката злобно изкрещяла:
— Какво, ти, ти, мръсна и безсрамна повлекано! Чудесно ще изглеждаш сред благородните господа и дами.
И вдигнала един черпак и го счупила в гърба на Котарана. Но Котарана само тръснала глава и избягала в гората, където първо се окъпала, след това облякла дрехата си от ковано злато и отишла на бала.
Щом влязла, всички се загледали в нея, а младият господар веднага познал, че е дамата от „Леген с вода“, поканил я за първия танц и не я оставил до последния. Щом свършил балът, пак я попитал къде живее. Но тя отвърнала само:
— Ако трябва, Ваша милост, да ви кажа право,
на черпака счупен аз под знака обитавам.
След това се поклонила и избягала от бала, съблякла златната си дреха, навлякла котешката и отишла право в кухнята, без готвачката да я забележи.
На следващия ден, когато младият господар не могъл да намери ханчето „Счупен черпак“, той помолил майка си да направи още един голям бал, за да може отново да се срещне с хубавото момиче.
Котарана казала на готвачката:
— О, как искам да отида на бала!
А готвачката креснала:
— Чудо гледка ще бъдеш! — и счупила цедката в главата й.
Но Котарана тръснала глава и отишла в гората, където първо се окъпала в кристално чистата вода, после облякла дрехата си от пера и право на бала.
Щом влязла, всички били изненадани не само от красотата й, но и от богатата й необикновена дреха. А младият господар веднага познал красивата си любима и танцувал цялата вечер само с нея, с никоя друга. Когато балът свършил, той настоял да му каже къде живее, но тя само казала:
— Ако трябва, Ваша милост, да ви кажа право,
на счупената цедка под знака обитавам.
Поклонила се и избягала в гората. Но този път младият господар я проследил и видял как сменя чудната си дреха от пера с котешка кожа и тогава разбрал, че това е тяхната кухненска слугиня.
На другата сутрин той отишъл при майка си и й казал, че иска да се ожени за кухненската слугиня Котарана.
— Никога — казала стопанката на замъка, — никога, докато съм жива.
Но младият господар така се опечалил, че от мъка се разболял. Лекарят се мъчел да го излекува, но той не искал да вземе никакви лекарства, ако не му ги подаде Котарана. Накрая лекарят отишъл при майката и й казал, че синът й ще умре, ако тя не се съгласи да се ожени за Котарана. И тя трябвало да се съгласи. Повикала Котарана, а Котарана облякла дрехата си от ковано злато, преди да се яви пред господарката си. И господарката, разбира се, веднага била пленена и много се зарадвала, че ще ожени сина си за такава красива девойка.
И така те се оженили и след време им се родил син, който растял и станал хубаво момченце. Един ден, когато той бил на около четири години, пред дома им дошла една просякиня. Младата господарка, Котарана, дала пари на сина си и му казала да ги даде на просякинята. Той отишъл и сложил парите в ръчичката на детенцето й и детенцето се навело и целунало малкия господар.
Но проклетата стара готвачка, която не била изгонена от добросърдечната Котарана, видяла това и казала:
— Виж как просяшките хлапаци се познаха!
Това страшно обидило Котарана и тя отишла при съпруга си, младия господар, и му разказала за баща си и го помолила да отидат и да видят какво е станало с родителите й. И те потеглили с голямата каляска на младия господар и пътували през гората, докато стигнали до дома на бащата на Котарана. Тогава отседнали в един хан наблизо. Котарана останала там, докато съпругът й отишъл да се срещне с баща й, за да разбере дали той ще признае дъщеря си.
А баща й нямал друго дете, а и жена му била умряла. Когато младият господар влязъл, той почти не вдигнал глава да го погледне, толкова бил унил. Тогава мъжът на Котарана придърпал един стол близо до него, седнал и го попитал:
— Моля, господине, имали ли сте някога дъщеря, която никога не сте искали да видите и признаете?
И окаяният човек казал със сълзи на очите:
— Вярно е! Аз съм един стар грешник! Но бих дал всичките си богатства само да мога да я видя, преди да умра.
Тогава младият господар му разказал какво се случило с Котарана и отишли в хана. А после завел своя тъст в замъка си, където заживели щастливо.
Трите прасенца
Имало едно време една стара свиня, която имала три малки прасенца и понеже нямала достатъчно храна за тях, тя им казала, че е по-добре да тръгнат по света да си търсят щастието.
Първо тръгнало най-голямото прасенце. И като припкало по пътя, срещнало един човек, който носел сноп слама. Много учтиво то помолило:
— Бъдете така добър, господине, дайте ми тази слама да си направя къща.
Като видял колко възпитано е прасенцето, човекът му дал сламата и то се заловило за работа и си построило хубава къща.
Когато къщата била готова, случило се да мине един вълк.
Той видял къщата и надушил прасенцето вътре.
Почукал на вратата и казал:
— Прасенце! Прасенце! Пусни ме да вляза! Пусни ме да вляза!
Прасенцето надзърнало през ключалката, видяло грамадните му лапи и отговорило:
— Не! Не! Не! И върха на зурличката ми няма да видиш!
Вълкът се озъбил и казал:
— Тогава ще пухтя и ще духтя, докато съборя къщата ти!
И наистина запухтял и задухал и къщичката се разхвърчала.
А вълкът изял прасенцето и продължил пътя си.
После и второто прасенце тръгнало и срещнало един човек, който носел наръч клонки, и учтиво го помолило:
— Бъдете така добър, господине, дайте ми тези клончета да си направя къщичка.
Като видял колко възпитано е прасенцето, човекът му дал клонките; и прасенцето се заловило за работа и си построило хубава къщичка.
Случило се, че когато къщичката била готова, вълкът минал край нея, видял я и надушил вътре прасенцето.
Почукал на вратата и казал:
— Прасенце! Прасенце! Пусни ме да вляза! Пусни ме да вляза!
Прасенцето надникнало през ключалката, видяло големите зъби на вълка и отговорило:
— Не! Не! И върха на зурличката ми няма да видиш!
Вълкът се озъбил и казал:
— Тогава ще пухтя и ще духтя, докато съборя къщичката ти!
И наистина задухал и запухтял, и къщичката се разхвърчала.
Вълкът изял прасенцето и продължил пътя си.
Накрая и третото прасенце тръгнало и срещнало един човек, който носел куп тухли, и учтиво го помолило:
— Бъдете така добър, господине, дайте ми тези тухли да си направя къщичка.
Като видял колко възпитано е прасенцето, човекът му дал тухлите и прасенцето си построило хубава къщичка.
И така се случило, че когато къщичката била готова, минал вълкът, видял къщичката и надушил вътре прасенцето.
Пак почукал на вратата и казал:
— Прасенце! Прасенце! Пусни ме да вляза!
Прасенцето надникнало през ключалката, видяло грамадните очи на вълка и отговорило:
— Не! Не! Не! И върха на зурличката ми няма да видиш!
— Тогава ще пухтя и ще духтя, докато съборя къщичката ти! — озъбил се вълкът.
И пак пухтял и духал. И пак пухтял и духал. И пухтял, пухтял и духал, духал, но къщичката не се съборила. Накрая така се задъхал, че не могъл вече ни да пухти, ни да духти. Тогава помислил малко и казал:
— Прасенце! Знам една нива, където винаги има чудесни репи.
— Наистина ли? — попитало прасенцето. — И къде е тя?
— Ще ти я покажа — казал вълкът, — ако си готово в шест часа утре сутринта, ще дойда да те взема да отидем заедно на нивата на Смит и ще си наберем репи за обяд.
— Много ти благодаря — казало прасенцето. — Ще бъда готово точно в шест часа.
Но прасенцето не се оставило да го измамят, то станало в пет часа, изтичало до чифлика на Смит, извадило си репи и вече закусвало с тях в дома си, когато вълкът почнал да хлопа на вратата му и да вика:
— Прасенце! Прасенце! Готово ли си?
— Готово ли? — казало прасенцето. — Какъв мързеливец си ти! Аз ходих на нивата и вече се върнах и сега имам пълна паница с репи за закуска.
Вълкът почервенял от яд, но решен да изяде прасенцето, отговорил безгрижно:
— Радвам се, че ти харесват, но знам нещо по-вкусно от тях.
— Наистина ли? — казало прасенцето. — И какво е то?
— Едно чудесно ябълково дърво в градината на Мери с най-сочните и най-сладките ябълки. Ако си готово в пет часа утре сутринта, ще дойда да те взема и да си наберем заедно ябълки.
— Много ти благодаря — казало прасенцето. — Сигурно ще бъда готово точно в пет часа.
Но на сутринта то рано-рано се разбързало и още нямало четири часа, когато тръгнало да си набере ябълки. Но и вълкът не се оставил втори път да го измамят и тръгнал също в четири часа. Прасенцето било напълнило едва до половината кошничката си, когато видяло вълкът да се задава по пътя, облизвайки уста.
— Здравей! — казал вълкът. — Вече си тука! Рано пиле! Хубави ли са ябълките?
— Много са хубави — казало прасенцето. — Ще ти хвърля една да опиташ.
То я хвърлило толкова далече, че докато вълкът я догонил, прасенцето успяло да скочи долу и да избяга в къщи с кошничката си.
Вълкът бил страшно разгневен. Но на другата сутрин отишъл до къщичката на прасенцето и с меден глас му казал:
— Прасенце! Прасенце! Ти си толкова умничко, че искам да ти купя армаган. Ако искаш да отидем заедно на панаира днес след обяд и ще си го получиш.
— Много ти благодаря — казало прасенцето. — Кога ще тръгнем?
— Точно в три часа — казал вълкът. — Гледай да бъдеш готово.
— Ще бъда готово преди три — подхилило се прасенцето.
И наистина било. То тръгнало същата сутрин, отишло на панаира, люляло се на люлка, много се забавлявало, купило си бутало за масло и припнало към дома си много преди три часа. Но точно когато стигнало върха на хълма — какво да види, — вълкът се изкачвал насреща му, задъхан и почервенял от гняв.
Нямало къде да се скрие освен в буталото за масло; намъкнало се вътре и тъкмо да го захлупи, буталото почнало да се търкаля надолу по хълма — тамбур-ламбур, тамбур-ламбур!
Разбира се, прасенцето заквичало вътре, а когато вълкът чул писъците и видял буталото да се търкаля срещу него — тамбур-ламбур, тамбур-ламбур — така се изплашил, че си подвил опашката и търтил да бяга.
Но все пак бил твърдо решен да си хапне прасенце за обяд, затова на другия ден отишъл до къщичката на прасенцето и се извинил, че не могъл да удържи обещанието си да отиде на панаира, защото нещо страшно, ужасно, кошмарно се спускало насреща му със страшен шум.
— О! — казало прасенцето — това трябва съм било аз! Скрих се в буталото, щом те видях да идваш, а то се търколи! Съжалявам, че съм те уплашил!
Това вече било твърде много. Силно разгневен, вълкът започнал да се върти около къщичката и да се кълне, че ще влезе през комина и ще изяде прасенцето за вечеря. Но докато се катерел до покрива, прасенцето наклало силен огън и сложило върху него един казан, пълен с вода, да заври. И когато вълкът започнал да се спуща през комина, прасенцето вдигнало капака и, „пльок“, вълкът паднал във врящата вода.
Прасенцето захлупило пак капака, сварило вълка и го изяло за вечеря.
Ненищоникой
Живели някога крал и кралица, които почти по нищо не се различавали от другите крале и кралици от как свят светува. Но те си нямали деца и това много ги наскърбявало. Случило се, че кралят отишъл на война в далечна страна и много, много месеци го нямало. И, о, боже! Докато го нямало, кралицата най-сетне му родила син. Както може да си представите, кралицата много се радвала и си мислела колко ще е доволен кралят като се върне и види, че най-свидната му мечта се е сбъднала. И всички придворни също били много доволни и се заловили да подготвят голямо тържество по случай кръщенето на малкия принц. Но кралицата казала:
— Не! Няма ние да му даваме име. Това ще стори баща му. Дотогава ще го наричаме „Не! Нищо! Никой!“, защото баща му не знае нищо за него!
И така малкият принц Ненищоникой растял силно и сърцато момче; а баща му дълго време го нямало и не знаел, че има син.
След много време кралят най-сетне тръгнал към дома си. Но по пътя стигнал до голяма буйна река, която нито кралят, нито войската му могли да преминат, защото реката била пълна с опасни въртопи, където русалки и водни духове живеели и винаги били готови да удавят хората.
Трябвало да спрат. Но ето, че се появил грамаден великан, който можел да прекрачи и реката, и въртопите, и всичко, и любезно им предложил „да ги пренесе, ако желаят“. При все че великанът се усмихвал и бил много любезен, кралят познавал достатъчно добре великаните и затова поискал предварително да се спазарят. И рязко попитал:
— На каква цена?
— Цена? — усмихнал се великанът. — За какъв ме вземаш? Дай ми Ненищоникой, просто ще го направя на драго сърце.
На царя му станало неловко от щедростта на великана и казал:
— Разбира се, разбира се, ще ти дам Ненищоникой и съм ти много благодарен.
И така великанът ги пренесъл безопасно през реката и въртопите и кралят забързал към дома си. Ако той се е радвал да види жена си — кралицата, можете да си представите какво е почувствувал, когато тя му показала неговия млад син, тъй висок и силен за годините си.
— И как се казваш, млади принце? — попитал го той, като го притиснал в прегръдките си.
— Ненищоникой — отговорило момчето. — Така ме наричат, докато баща ми ми даде име.
О! Кралят почти щял да изпусне детето, така бил ужасен.
— Какво направих аз? — извикал той. — Обещах да дам Ненищоникой на великана, който ни пренесе през въртопите, където живеят русалките и водните духове.
Като чула това, кралицата започнала да плаче и ридае, но понеже била умна жена, измислила как да спаси сина си. Тя казала на мъжа си:
— Ако великанът дойде да си иска обещаното, ще му дадем най-малкия син на птицегледачката. Тя има толкова много деца, че няма да има нищо против, ако в замяна й дадем една жълтица, а великанът няма да разбере разликата.
Още на другата сутрин великанът се явил да вземе Ненищоникой и те облекли момчето на птицегледачката като принц и плакали и ридаели, когато великанът много доволен го метнал на рамото си.
След време стигнали до един голям камък и великанът седнал да си отмори раменете и задрямал. Когато се събудил, почувствувал се тревожен и извикал:
— Хей ти, от гърба ми! Казвай този час
какво правят сега вашите у вас!
А момченцето на птицегледачката отговорило:
— Време е за майка ми, птичарката, да събере яйцата
и за кейка на кралицата да ги изпрати.
Тогава великанът изведнъж разбрал измамата и тръшнал момченцето на птицегледачката на земята така, че главата му се ударила о камъка и то умряло.
Страшно разгневен, великанът се върнал и настоял за Ненищоникой. Този път те облекли като принц сина на градинаря и плакали и ридали, когато великанът метнал на раменете си получената отплата.
Но повторило се същото. Великанът се уморил от товара си и седнал на един голям камък да си почине. Задрямал, но се стреснал и извикал:
— Хей ти, от гърба ми! Казвай този час
какво правят сега вашите у вас?
А момченцето на градинаря отговорило:
— По този час баща ми, градинарят, ще изпрати
грах за царските блюда богати.
Великанът веднага разбрал, че за втори път са го измамили, и, побеснял от гняв, така тръшнал момченцето, че го убил и закрачил обратно към двореца. Там злобно закрещял:
— Дайте ми обещаното — Ненищоникой, или ще унищожа всички ви и всичко.
Тогава те видели, че трябва да дадат скъпия си малък принц и този път истински плакали и ридали, когато великанът отнесъл на гърба си момченцето. И този път, след като си починал на големия камък и се събудил, великанът извикал:
— Хей ти, от гърба ми! Казвай този час
какво правят сега вашите у вас?
И малкият принц отговорил:
— На баща ми, краля, гостите едва ли
по тоз час десерта са изяли.
Тогава великанът радостно се усмихнал и доволно потрил ръце:
— Най-после взех това, което исках.
Занесъл Ненищоникой в дома си, който бил под въртопите, защото великанът в същност бил голям магьосник и се преобразявал както си иска. А причината да иска малкия принц била, че той овдовял и имал само една малка дъщеря, която имала нужда от другарче. И така Ненищоникой и дъщерята на магьосника расли заедно и все повече и повече се привързвали един към друг, докато тя му обещала, че ще се омъжи за него.
Но магьосникът нямал никакво намерение да омъжва дъщеря си за обикновен човешки принц, каквито той хиляди пъти бил изяждал. И намислил начин да се отърве леко от Ненищоникой. Един ден му казал:
— Имам една работа за теб, Ненищоникой! Има един обор, който е седем километра дълъг и седем километра широк и от седем години не е почистван. До утре вечер ако не го почистиш, ще те изям за вечеря.
Още преди да се зазори, Ненищоникой се заловил за работа, но колкото по-бързо почиствал гюбрето, толкова по-бързо то пак падало на земята. Така до закуска той вече бил плувнал в пот, а ни най-малко не бил напреднал в работата си. Когато дъщерята на магьосника му донесла закуската, той просто не можел да говори от смущение и объркване.
— Скоро всичко ще оправим — казала девойката, плеснала с ръце и извикала:
— Животни и птици, вас моля смутено,
почистете обора от обич към мене.
И, о, чудо! За миг животните от полето се струпали, а небето почерняло от крилете на птиците и всички заедно отнесли всичкото гюбре и оборът станал чист, просто светнал от чистота още преди да се мръкне.
Когато магьосникът видял, това, страшно се ядосал и се сетил, че магията на дъщеря му е направила чудото. И той казал:
— Срам за ума, който ти е помогнал, но имам по-тежка работа за утре. Ей там има езеро седем километра дълго, седем километра широко и седем километра дълбоко. Пресуши го до довечера така, че нито капка да не остане, защото иначе сигурно ще те изям за вечеря.
И пак Ненищоникой станал преди зората и се заловил за работа. И при все че безспирно изчерпвал водата, тя пак се връщала обратно и при все че се потял и трудел до времето за закуска, не се виждал краят на работата, му.
Но когато дошла дъщерята на магьосника да му донесе закуската, само се засмяла и казала:
— Веднага ще оправя работата! — плеснала с ръце и извикала:
— О, риби добри, от морето, реката,
над мен се смилете, изпийте водата!
И, о чудо! Езерото се задръстило от риби. И те пили, пили, пили, докато не останала ни капка вода.
Когато магьосникът дошъл и видял, станал от гневен по-гневен. Той знаел, че това е магия на дъщеря му, и казал:
— Двоен срам за ума, който ти е помогнал, но ще ти дам още по-тежка задача. Ако я изпълниш, можеш да вземеш дъщеря ми. Виж, ей там има едно дърво седем километра високо и без клони до върха и там, на чатала, има гнездо със седем яйца. Свали тези яйца, без да счупиш нито едно, защото счупиш ли макар и едно, бъди сигурен, че ще те изям за вечеря.
Тогава дъщерята на магьосника много се натъжила, защото въпреки магиите си не могла да измисли как да помогне на любимия си да свали яйцата, без да ги счупи. И тя седнала с Ненищоникой под дървото и мислила, мислила, мислила, докато й дошло нещо наум и плеснала с ръце и извикала:
— Пръсти мои, от любов към мен,
милия ми подкрепете да стигне до върха зелен.
Тогава пръстите паднали един по един от ръцете й и се наредили като стъпала по дървото, но не били достатъчно, за да стигнат върха, и тя пак извикала:
— Пръсти мои, от любов към мен
милия ми подкрепете да достигне до върха зелен.
И пръстите на краката й един по един почнали да падат и да се нареждат по дървото като стъпала на стълба и когато пръстите на единия й крак се наредили на дървото, стълбата била вече готова. Ненищоникой се покатерил, стигнал гнездото и едно по едно свалял яйцата. Но когато започнал да слиза със седмото яйце бил толкова радостен, че е изпълнил задачата си, че погледнал надолу да види дали и дъщерята на магьосника се радва толкова и о, господи! Седмото яйце се изплъзнало от ръката му и паднало — пльок!
— Бързай! Бързай! — завикала дъщерята на магьосника, която, както ще видите, винаги била съобразителна. — Нищо друго не ни остава, освен да избягаме. Но първо трябва да си взема шишенцето с магията, без нея не мога да ти помагам. То е в стаята ми, но вратата е заключена. Пъхни си ръката в джоба ми, защото аз нямам пръсти, извади ключа, отключи вратата, вземи шишенцето и бързо ме последвай! Аз ще вървя по-бавно от теб, защото нямам пръсти на единия крак.
Така направил Ненищоникой и скоро настигнал дъщерята на магьосника. Но уви! Тя не можела да бяга много бързо и не след дълго магьосникът, който пак се бил преобразил на великан, за да има голяма крачка, вече се задал подир тях. Все по-бързо и по-бързо идвал той и тъкмо да сграбчи Ненищоникой, дъщерята на магьосника извикала:
— Вземи с пръстите си, защото аз нямам пръсти, гребена от косата ми и го хвърли на земята.
Ненищоникой направил каквото му казала и о, боже, от всеки зъб на гребена изникнал бодлив трънак, който растял толкова бързо, че магьосникът се озовал сред гора от бодливи храсталаци!
Можете да си представите колко разгневен и изподраскан бил той, докато си проправял път през тях. Така Ненищоникой и любимата му могли да напреднат, но дъщерята на магьосника не можела да тича много бързо, защото нямала пръсти на единия си крак. Затова магьосникът, преобразен като великан, скоро ги настигнал и тъкмо да сграбчи Ненищоникой, девойката извикала:
— Вземи с пръстите си, защото аз нямам пръсти, камата от пазвата ми и я хвърли на земята.
Направил, каквото му казала, и в миг камата се разпаднала на хиляди остри ножчета и те покрили като с мрежа земята и магьосникът-великан започнал да вие от болка, когато стъпвал върху тях. Можете да си представите как танцувал и се спъвал и колко много време минало, докато се промъквал между тях, също като че ли стъпвал върху яйца!
Така Ненищоникой и любимата му почти се изгубили от погледа на великана, преди той отново да хукне подир тях, но не минало много време и той почти щял да ги сграбчи, защото, нали знаете, дъщерята на магьосника не можела да тича много бързо, тъй като нямала пръсти на единия си крак! Тя се стараела много, но без полза. И когато великанът вече протегнал ръката си, за да хване Ненищоникой, тя, задъхвайки се, извикала:
— Нищо вече не ни остава, освен шишенцето с магията. Извади го и напръскай земята.
Ненищоникой направил каквото му казала, но в бързината изпразнил почти цялото шишенце — и една голяма вълна подкосила краката му и щяла да го отнесе, ако дъщерята на магьосника не отпуснала воала си, с който го хванала и задържала здраво. Но вълната се издигала и издигала, и издигала зад тях и стигнала до кръста на магьосника, и пак се издигала, издигала и стигнала до раменете му, и пак се издигала, издигала и заляла и главата му — грамадна морска вълна, пълна с риби, раци, морски чудовища и всякакъв вид странни същества.
Това бил краят на магьосника-великан. Но бедната малка дъщеря на магьосника била толкова уморена, че вече не можела да направи и крачка, и казала на любимия си:
— Наблизо се вижда светлина. Иди да видиш дали няма място за нощуване. Аз ще се кача на дървото до потока, където ще бъда в безопасност, и докато се върнеш, ще съм се отморила.
Но случило се, че светлината, която те видели, била от двореца на краля и кралицата, бащата и майката на Ненищоникой (но, разбира се, той не знаел това) и когато наближил двореца, първо видял къщичката на птицегледачката.
— Кой си ти? — попитала птицегледачката с подозрение.
— Аз съм Ненищоникой — отговорил младежът.
Птицегледачката още скърбяла за убитото си момченце и решила да си отмъсти.
— Няма място за пренощуване — казала тя. — Но мога да ти дам мляко да си пийнеш — изглеждаш уморен. После можеш да отидеш в двореца и да помолиш за легло там.
И му дала чаша с мляко, но тя била магьосница и му пуснала в млякото упойка, която щяла да го приспи завинаги, щом види родителите си. Така той нямало да бъде полезен за никого и нямало да познае баща си и майка си.
Кралят и кралицата не преставали да тъгуват за изгубения си син и затова били много добри към всеки скитащ младеж, и когато чули, че един младеж търси място за нощуване, те слезли да го видят. И, боже, щом зърнал баща си и майка си, Ненищоникой веднага паднал на пода, заспал дълбоко, и нищо не можело да го събуди. Така не могъл да познае баща си, майка си и те не могли да го познаят.
Но принцът Ненищоникой бил много красив младеж и затова кралят и кралицата още повече съжалявали, че не могат да го събудят. Накрая кралят казал:
— Една девойка ще направи всичко, за да го събуди, като види колко е хубав, затова съобщете в кралството ми, че ако някое момиче може да събуди този младеж, ще се омъжи за него и ще получи зестра.
Съобщили навсякъде и всички красиви девойки от кралството дошли да опитат щастието си, но не успели.
Градинарят, чието момче било убито от великана, имал дъщеря, но тя била толкова грозна, та смятала, че няма смисъл да опитва щастието си и тръгнала да си върши работата. Взела лейката и отишла да я напълни с вода от поточето. Но дъщерята на магьосника още се криела на дървото в очакване да се върне любимият й. Така че, когато грозната дъщеря на градинаря се навела над потока да си напълни лейката, видяла отразено в потока красиво лице и решила, че е нейното.
— Ако съм толкова красива — извикала тя, — няма повече да мъкна вода!
И захвърлила лейката и отишла право в двореца да се опита да спечели и хубавия чужденец, й хубавата зестра. Но, разбира се, не успяла. А пък само като видяла Ненищоникой, силно се влюбила в него и понеже знаела, че птицегледачката е магьосница, отишла веднага при нея да й предложи всичките си спестявания срещу някаква магия, с която да го събуди.
Когато птицегледачката я изслушала, решила, че това ще е много хубаво отмъщение: да ожени отдавна изгубения син на краля и кралицата за грозната дъщеря на градинаря; веднага й взела спестяванията и й казала магия, с която можела, когато поиска, да развали магията или пък да го омагьоса.
Дъщерята на градинаря веднага се върнала в двореца и, разбира се, щом изпяла своята магия, Ненищоникой се събудил.
— Аз ще се омъжа за теб, чаровнико мой — приласкала го тя.
Но Ненищоникой й казал, че предпочита да спи. И тя решила, че наистина е по-умно да го приспи пак, докато приготвят сватбеното тържество и ушият булченските й дрехи. И пак го приспала.
А градинарят трябвало, разбира се, сам да носи вода, понеже дъщеря му вече не работела. И отишъл с лейката при потока. Той също видял отразено лицето на дъщерята на магьосника, но не помислил, че това лице е неговото, защото, нали разбирате, той имал брада!
Тогава погледнал нагоре и видял девойката на дървото. А тя, горката, била полумъртва от мъка, глад и умора, та този добър човек я съжалил и я завел у дома си да я нахрани. И почнал да й разказва, че точно днес дъщеря му ще се омъжва за един красив млад човек в двореца и ще получи хубава зестра от краля и кралицата, които я дават в памет на своя син Ненищоникой, отвлечен още като малко момче от един великан.
Тогава дъщерята на магьосника разбрала, че се е случило нещо на любимия й и отишла в двореца и го намерила дълбоко заспал на един стол.
Но тя не можела да го събуди, защото, нали знаете, Ненищоникой изпразнил цялото й шишенце с магията.
И тя опряла ръката си без пръсти о неговата и плакала, и пяла:
— Обора изчистих за тебе,
езерото излях за тебе,
на дървото качих те.
Няма ли да се събудиш
от любов към мене?
Но той нито мръднал, нито се събудил.
Един стар слуга я видял как плаче, съжалил я и й казал:
— Тази, която ще се омъжи за младежа, скоро ще дойде да го отмагьоса за сватбата. Скрий се и чуй заклинанието.
Дъщерята на магьосника се скрила и след малко дошла дъщерята на градинаря в хубавата си сватбена рокля и почнала да пее заклинанието. Но дъщерята на магьосника не я дочакала да свърши, в момента когато Ненищоникой си отворил очите, тя скочила от скривалището си и сложила ръката си без пръсти в неговата.
Тогава Ненищоникой си спомнил всичко. Спомнил си двореца, спомнил си баща си и майка си, спомнил си за дъщерята на магьосника и всичко, което била направила за него.
И той извадил вълшебното шишенце и казал:
— Сигурно, сигурно е останало малко магия в него, за да мога да оправя ръцете ти.
И наистина точно четиринадесет капки били останали: десет за пръстите на ръцете и четири за пръстите на крака, тъй че малкото пръстче на крака не могло да се върне.
Разбира се, след това настанала голяма радост и принц Ненищоникой и дъщерята на магьосника се оженили и заживели щастливо, при все че тя имала само четири пръста на единия си крак. Птицегледачката-магьосница била изгорена, а дъщерята на градинаря се заловила пак за работата си и била нещастна, защото образът й във водата бил отново грозен.
Господин и госпожа Винигър
Господин и госпожа Винигър, една почтена двойка, живеели в един буркан за туршия. Домът им, макар и малък, бил уютен и толкова светъл, че всяка прашинка върху мебелите изглеждала като къртичина. Докато господин Винигър разкопавал градината си с вилица и садял зеленчуци за туршия, госпожа Винигър, пъргава, бърза, будна жена метяла и бършела праха, и метяла, и бършела праха и домът им блестял от чистота. Но един ден изгубила търпение с една паяжина, която искала да измете, и така размахала дръжката на метлата, че „прас“, дръжката изскочила през стъклото и тряс, прас, дрън, звън, полетели отломки и парчета стъкло.
Тя внимателно ги заобиколила и изтичала в градината.
— О, Винигър, Винигър! — извикала тя. — Всичко е разрушено и с нас е свършено. Махни тези зеленчуци! Няма да ни трябват! Каква полза от туршия, ако нямаш буркан за туршия. А аз счупих нашия на ситни парченца. — И тя горчиво заплакала.
Но господин Винигър имал друг характер. При все че бил мъничък мъж, той бил винаги весел и винаги гледал от добрата страна на нещата, затова казал:
— Случват се такива работи, мила. Но на пазара хубави буркани колкото щеш. Само пари ни трябват. Затова нека тръгнем по света да си търсим късмета.
— Но какво ще стане с мебелите? — изплакала тя.
— Ще вземем вратата на дома ни със себе си, мила — решително казал господин Винигър. — Тогава никой не може да я отвори, нали?
Госпожа Винигър не виждала как това ще оправи нещата, но понеже била добра съпруга, не възразила. И те поели по света, да си търсят късмета; господин Винигър с вратата на гърба приличал на охлюв с къщичката си.
Вървели те цял ден, но ни петак не спечелили, а нощта ги сварила в гъста и тъмна гора. При все че госпожа Винигър била енергична и силна жена почувствувала се силно уморена и изпълнена със страх от дивите животни и горчиво заплакала, но господин Винигър бил пак весел като винаги.
— Не се страхувай, мила — казал той. — Ще се покатеря на едно дърво, ще закрепя вратата между клоните и ти ще можеш да спиш безопасно и удобно, като на собственото си легло.
И така той се качил на едно дърво, закрепил вратата и госпожа Винигър легнала и понеже била смъртно уморена, веднага дълбоко заспала. Но тежестта й накланяла вратата на една страна и господин Винигър, уплашен, че тя може да се търколи долу, седнал на другия край на вратата, за да балансира и да бди.
И точно среднощ, когато започнала да го наляга дрямка, какво, мислите, се случило: банда разбойници се събрали под същото това дърво, за да си делят плячката. Господин Винигър можел да чува всяка тяхна дума съвсем ясно и започнал да трепери като трепетлика, като слушал за страшните им кражби.
— Не мърдай толкова! — измърморила госпожа Винигър в просъница. — Ще се изтърколим от леглото.
— Аз не мърдам, миличка — прошепнал господин Винигър с треперещ глас. — Вятърът клати дърветата.
При все че имал винаги бодро настроение, той не бил истински храбър човек, затова продължил, треперейки, да клати дървото и го клател и треперел, и клател и треперел, докато тъкмо когато разбойниците започнали да си делят парите, той, треперейки, просто стоварил вратата от дървото заедно със спящата госпожа Винигър точно върху главите им!
Както можете да си представите, те помислили, че небето е паднало и хукнали да бягат колкото крака им държат, като оставили плячката си под дървото. Но господин Винигър, който се спасил от падане, като се уловил за един клон, бил така уплашен, че и не помислил да слезе в тъмното да види какво е станало. Така си и останал да стърчи като патица, докато се съмнало.
Тогава госпожа Винигър се събудила, разтъркала си очите, прозинала се и попитала:
— Къде се намирам?
— На земята, мила — отговорил господин Винигър, като се спущал надолу.
А когато вдигнали вратата, какво, мислите, намерили? Един от разбойниците, сплескан като палачинка, и четиридесет златни монети, пръснати наоколо!
Ех, как подскочили от радост господин и госпожа Винигър!
— А сега, Винигър — казала жена му, след като събрали всичките златни монети, — ще ти кажа какво трябва да направим. Ти трябва да отидеш до най-близкия град и да купиш от пазара една крава, защото, както знаеш, парите наистина ти дават всичко, но те и свършват. А една крава ще дава мляко и масло, които можем да продаваме. Така ще бъдем осигурени завинаги.
— Колко си ми умна, мила! — с възхищение казал господин Винигър и тръгнал да изпълни поръчката.
— Гледай да направиш добра сделка — извикала жена му след него.
— Винаги добре се справям — отговорил господин Винигър. — Например като се ожених за такава умна жена и още по-добре, като я бутнах от дървото. Аз съм най-щастливият човек на земята!
И той продължил напред, като се смеел и подрънквал златните монети в джоба си.
Първото нещо, което видял на пазара, било една стара червеникава крава.
— Днес ми върви — си помислил той, — това животно е точно за мене. Ще бъда най-щастливият човек, ако мога да купя тази крава.
И подрънквайки монетите в джоба си, той приближил до собственика.
— Колко искаш за кравата? — попитал той.
А собственикът на кравата го видял, че е глупак, и казал:
— Колкото имаш в джоба си.
— Дадено! — казал господин Винигър, подал му четиридесетте златни монети, взел кравата и против волята й я повел из пазара да се похвали с добрата си сделка.
И докато се разхождал, горд като герой, забелязал един човек, който свирел на гайда. Подире му вървели цяла сюрия дечурлига, които танцували под звуците на музиката му и град от монети се сипел в шапката му винаги, когато я поднасял.
— Ехей! — помислил си Винигър. — Така е по-лесно да си изкарваш прехраната, вместо да гледаш крава! Храни я, дой я, бий масло. Щях да бъда най-щастливият човек на този свят, ако имах такава гайда!
И той отишъл при музиканта и го попитал:
— За колко би продал гайдата си?
— Е — отговорил музикантът, като го видял, че е глупак. — Това е хубав инструмент и много пари изкарвам с него, така че не мога да взема по-малко от тази червеникава крава.
— Дадено! — бързо извикал господин Винигър, да не би човекът да се разколебае.
И така музикантът си тръгнал с червеникавата крава, а господин Винигър започнал да се опитва да свири на гайда. Но уви! При все че надувал гайдата почти до пръсване, нито звук не могъл да изтръгне, а когато накрая успял — чул се такъв ужасен писък, че децата се разбягали уплашени, а възрастните си запушили ушите.
И той си тръгнал, като пак се стараел да издаде някакъв тон, но нищо не излизало освен писъци и пукотевици, докато пръстите му почти измръзнали от студ и, разбира се, звуците, които издавал, станали още по-неприятни.
Тогава видял човек с топли ръкавици на ръцете и си казал:
— Свиренето е невъзможно с премръзнали пръсти. Щях да бъда най-щастливият човек на този свят, ако имах такива ръкавици.
И отишъл при собственика и му казал:
— Изглежда, господине, че ръкавиците ви са много хубави.
А човекът отговорил:
— Наистина, господине, в този леден ноемврийски ден ръцете ми са като препечени филийки.
Това окончателно го накарало да се реши и веднага попитал колко ще иска за тях, а собственикът го видял, че е глупак, и отговорил:
— Понеже ръцете ви изглеждат премръзнали, аз бих ви услужил, като ви ги дам срещу гайдата.
— Дадено! — извикал възторжено господин Винигър и направил размяната.
И много доволен от себе си, тръгнал да търси жена си.
— Топли ръце, топло сърце! — си мислел той. — Аз съм най-щастливият човек!
Но вече се почувствувал много, много уморен и започнал и да куца. Тогава видял един човек, който идвал насреща му с дебела тояга.
— Щях да бъда най-щастливият човек, ако имах тази тояга — си помислил той. — Каква полза от топли ръце, щом краката ме болят!
Затова попитал човека с тоягата какво би искал срещу тоягата си и човекът, като го видял, че е глупак, отговорил:
— Не бих искал да се разделям с тоягата си, но щом настояваш, ще ти я дам като на приятел срещу тези топли ръкавици на ръцете ти.
— За тебе дадено! — извикал с възторг господин Винигър и продължил с тоягата, като се подхилвал, доволен от сделката.
Но както вървял, от един храст изскочила сврака, кацнала на един клон пред него, като се подхилвала и подсмивала, както свраките си знаят.
— На какво се смееш? — попитал господин Винигър.
— На тебе, разбира се! — ухилила се свраката и малко се отдалечила. — На тебе, господин Винигър, на тебе, лекомислени човече, на тебе, глупако, на тебе, дръвнико! Купи крава за четиридесет златни монети, а тя не струваше и десет, смени я за гайда, на която не можеш да свириш, смени гайдата за чифт ръкавици, а ръкавиците за една нищо и никаква тояга. Хо, хо! Ха, ха! И какво ще занесеш срещу четиридесетте златни монети — една тояга, която можеш да си отрежеш от всеки храст. О, лекомислен човек и дръвник!
И свраката се кикотела и кикотела, и кикотела, като прехвръквала от клон на клон по пътя на господин Винигър, а той не издържал, изпаднал в страшен гняв и запратил тоягата по птицата. Тоягата се заклещила високо между клоните, та той не могъл да я стигне; така се върнал при жена си с празни ръце.
Но той се радвал, че тоягата останала на дървото, защото госпожа Винигър имала много здрави ръце.
Когато всичко минало, господин Винигър весело казал:
— Ти си много избухлива, мила. Ти счупи буркана, а сега почти счупи кокалите ми. Хайде да обърнем нова страница, да почнем всичко отначало. Аз ще се цаня за градинар, а ти можеш да се цаниш за домашна помощница, докато спечелим достатъчно пари, за да си купим нов буркан за туршия. Такива хубави има винаги на пазара.
Това е историята на господин Винигър и госпожа Винигър.
Трите глави от кладенеца
Някога в Колчестър имало храбър, силен и мъдър крал, прославен като добър владетел.
Но когато бил на върха на славата си, умряла кралицата и му оставила дъщеря — истинско съвършенство — известна навред с хубост, доброта и изящество. Ала случили се странни неща — изведнъж кралят на Колчестър, като чул за някаква много богата жена, решил да се ожени за нея, при все че била стара, грозна, с нос като кука и зла, а на всичко отгоре имала и дъщеря, грозна като нея. Никой не можел да си обясни защо само няколко седмици след смъртта на любимата му кралица той довел в двореца тази отвратителна булка и отпразнувал разкошна сватба. А първото нещо, което тя извършила, било така да омагьоса ума му, че той да не може да понася хубавата си добра и изящна дъщеря, на която грозната царица и грозната й дъщеря страшно завиждали.
Когато младата принцеса почувствувала, че дори баща й е против нея, животът й в двореца станал много тежък и тя пожелала да се махне. И когато един ден го срещнала сам в градината, тя паднала на колене пред него и го молила и убеждавала да й даде малка подкрепа и да я пусне по света да си дири щастието. Кралят се съгласил и казал на управителя да я снабди добре за из път. Но завистливата му жена й дала само една проста торба с черен хляб и сухо сирене и една малка бутилка бира.
При все че това не подхождало за една кралска дъщеря, принцесата била много горда, за да се оплаква. Тя поблагодарила, взела торбата и тръгнала — вървяла през гори и горички, през реки и езера, през планини и долини.
Накрая стигнала до една пещера, на входа на която седял много, много стар мъж с бяла брада.
— Добро утро, хубавице — казал той, — накъде така си се разбързала?
— Уважаеми татко — отговорила тя, — тръгнала съм да си търся щастието.
— И какво носиш за из пътя, хубавелке — попитал той, — има ли бутилка в торбата ти?
— Хляб, сирене и малко бира, татко — усмихнала се тя. — Ще ли ти е приятно да си вземеш от всичко?
— На драго сърце — отговорил той и когато девойката извадила провизиите си, той изял почти всичко. Но тя пак не се оплакала, а му пожелала добър апетит и да яде колкото си ще.
Когато се наял, старецът много й благодарил и казал:
— Заради хубостта си, заради добротата си, заради изящността си вземи тази жилава пръчка. По пътя си ще стигнеш до гъсти, трънливи храсти, които изглеждат непроходими. Удари ги три пъти с пръчката и при всеки удар казвай: „Моля ви, храсталаци, пуснете ме да мина“ и пред тебе ще се отвори пътечка. После, когато стигнеш до един кладенец, седни край него. Не се учудвай на нищо, което видиш, а прави каквото поискат от тебе!
Като казал това, старецът влязъл в пещерата, а девойката продължила пътя си. Скоро стигнала до високи, бодливи храсти и щом ги ударила с пръчката три пъти, повтаряйки: „Моля ви, храсталаци, пуснете ме да мина“ — пред нея се отворила широка пътека. Така стигнала до кладенеца и седнала край него, и щом седнала, веднага от кладенеца се показала една златна глава, без тяло, която запяла:
— Измий ме, среши ме и нека изсъхна
край пътя, додето спокойно отдъхна.
— Добре — казала девойката и извадила сребърния си гребен, сложила главата в полата си и вчесала златната й коса. След това внимателно я положила сред игликите край кладенеца. И веднага друга глава се показала, пеейки:
— Измий ме, среши ме и нека изсъхна
край пътя, додето спокойно отдъхна.
— Добре — казала принцесата и след като вчесала златната й коса, внимателно положила златната глава сред игликите край кладенеца до първата глава.
Тогава се явила и трета глава от кладенеца и казала същото:
— Измий ме, среши ме и нека изсъхна
край пътя, додето спокойно отдъхна.
— На драго сърце — мило казала девойката и взела главата в полата си, вчесала златната й коса със сребърния си гребен и ето ги и трите глави, наредени една до друга сред игликите край кладенеца.
Тогава девойката седнала да си почине и да ги погледа — те били така странни и хубави, и докато почивали, тя радостно започнала да яде и пие от малкото черен хляб, твърдо сирене и бира, които й оставил старецът, защото, при все че била кралска дъщеря, тя била много горда, за да се оплаква.
Тогава първата глава рекла:
— Братя, каква ще бъде орисията на тази хубавелка, която беше така мила с нас? Нека бъде толкова хубава, че да очарова всеки, който я срещне.
— А аз искам — рекла втората глава — гласът й да стане по-сладък от гласа на славея.
— А аз — рекла третата глава — искам да бъде толкова щастлива, че да се омъжи за най-великия крал в света днес.
— От все сърце ви благодаря — казала девойката, — но не мислите ли, че ще е по-добре да ви пусна пак в кладенеца, преди да си тръгна? Нали сте златни, някой минувач може да ви открадне.
Те се съгласили и тя ги пуснала обратно в кладенеца и след като й благодарили, че се е сетила за това, тя продължила по пътя си.
Не била извървяла много, когато стигнала до една гора, където кралят на страната и неговите благородници били на лов. Когато веселата група конници прекосявали една поляна, тя се отдръпнала настрана, но кралят я зърнал и спрял коня си, поразен от хубостта й.
— Хубава девойко, коя си ти и за къде си тръгнала самичка през гората? — попитал той.
— Аз съм дъщеря на краля на Колчестър и съм тръгнала да си търся щастието — отговорила тя и гласът й бил по-сладък от гласа на славея.
Тогава кралят скочил от коня си — бил така поразен от красотата й и почувствувал, че не би могъл да живее без нея — коленичил и я молил и просил да се омъжи веднага за него.
И така горещо я молил и просил, че накрая тя се съгласила. Тогава той най-внимателно я настанил на коня зад себе си и заповядал на ловците да го последват обратно в двореца, където веднага почнали сватбени тържества — пищни и весели.
След това кралят извикал разкошната си каляска и щастливата двойка тръгнала да направи сватбено посещение на краля на Колчестър. И можете да си представите учудването и радостта на народа, че след толкова кратко отсъствие любимата им красива и добра принцеса се връща с каляска, цялата обсипана със злато, като съпругите на най-могъщите крале в света. Камбаните зазвънели, развели се знамена, забили барабани, хората викали „ура“ и всички били радостни, освен грозната царица и грозната й дъщеря, които щели да се пръснат от завист и злоба, защото, нали разбирате, презираното от тях момиче сега стояло над тях двете и вървяло пред тях в дворцовите церемонии.
Затова, след като гостуването завършило и младият крал и съпругата му се върнали в своето кралство, за да живеят винаги щастливо, грозната зла принцеса казала на майка си, грозната кралица:
— И аз ще тръгна по света да си търся щастието. Щом тази мръсница с предвзетите си обноски получи толкова много, къде бих стигнала аз?
Майка й се съгласила и добре я приготвила — копринена рокля и кожи, много храна — захар, бадеми, различни видове бонбони и пълна торба с бутилки малага. Истинска царска зестра.
Така натоварена, тя тръгнала по пътя на заварената си сестра и скоро стигнала до стареца с бялата брада, който седял на един камък пред входа на пещерата.
— Добро утро — казал той, — накъде си се разбързала?
— Какво те интересува, старче? — грубо отговорила тя.
— А какво носиш за ядене и пиене? — тихичко попитал старецът.
— Хубави неща, но нямай грижа за тях! — нахално отговорила тя.
— Няма ли да отделиш малко и за стареца? — попитал той.
Тя се разсмяла:
— Нито хапка, нито глътка, защото може да се задавиш, при все че бълха ще ме ухапе. — И си врътнала главата.
— Тогава нека лош късмет те преследва — рекъл той и влязъл в пещерата.
Тя продължила пътя си и скоро стигнала до бодливите храсти. Сторило й се, че има някаква пролука между тях и се опитала да мине, но едва стигнала до средата и бодилите така я притиснали, та цялата била изподрана и изпокъсана, преди да се измъкне. Разкървавена, тя стигнала до кладенеца и като видяла вода, седнала край него да се измие. Но щом потопила ръцете си, изскочила една златна глава, пеейки:
— Измий ме, среши ме и нека изсъхна
край пътя, додето спокойно отдъхна.
— Хайде де — казала девойката, — аз ще се мия.
И хлопнала така силно главата с една бутилка, че тя потънала. Но пак се появила, заедно с втората глава, която също запяла:
— Измий ме, среши ме и нека изсъхна
край пътя, додето спокойно отдъхна.
— Няма да го бъде — присмяла се грозната дъщеря. — Аз ще си измия ръцете и лицето и ще обядвам. — И жестоко блъснала с бутилка главите и те двете потънали във водата.
Но когато пак се показали, оплескани и мокри, появила се и третата глава, пеейки:
— Измий ме, среши ме и нека изсъхна
край пътя, додето спокойно отдъхна.
Ала грозната принцеса, вече измита, седнала край игликите, устата й била пълна със захар и бадеми и затова трябвало да се постарае, за да отговори ясно:
— Няма да го бъде. Не съм ни миячка, ни бръснарка. Вземете това да се умиете и срешите.
И тя запратила празната бутилка от малага по трите глави.
Но този път те не потънали, а се спогледнали и казали:
— Как да наградим за поведението му това лошо момиче?
Първата глава казала:
— Нека по грозното й лице да се появят и тъмни петна.
Втората глава казала:
— Нека винаги гласът й бъде дрезгав като на врана и да приказва като че ли устата й е пълна.
А третата глава казала:
— Нека да бъде доволна да се омъжи дори за обущар.
След това трите глави потънали в кладенеца и никой вече не ги видял, а грозната принцеса продължила пътя си. Но, о, боже! Щом влязла в града, децата, уплашени от грозното й лице на черни петна, се разбягали с писъци и когато тя се опитала да им каже, че е дъщеря на краля на Колчестър, гласът й изскърцал като несмазано колело, дрезгав като на врана, а хората не разбрали и дума, защото говорела като че ли е с пълна уста!
Случило се, че в града един обущар току-що бил закърпил обувките на един беден отшелник, а той, като нямал пари да си плати за поправката, подарил на обущаря мехлем против черни петна по лицето и бутилка лекарство, което лекувало прегракналите гласове.
Съжалил обущарят грозната окаяна принцеса, изпаднала в беда, дал й няколко капки от бутилката и като разбрал по богатото й облекло и вече по-ясния й глас, че наистина е дъщеря на краля на Колчестър, той хитро й казал, че ако го вземе за съпруг, ще се заеме да я излекува.
— На всичко, на всичко съм съгласна! — изплакала окаяната принцеса.
И така те се оженили и обущарят веднага тръгнал с булката си да посети краля на Колчестър. Но камбаните не зазвънели, барабаните не забили и хората вместо да викат ура, започнали силно да се кикотят на кожените дрехи на обущаря и на копринените и атлазените дрехи на съпругата му.
А грозната кралица изпаднала в такъв гняв и отчаяние, че полудяла и в яростта си се обесила. Кралят останал много доволен, че толкова скоро се отървал от нея, а на обущаря дал сто лири и му казал да върви да си гледа работата заедно с грозната си булка.
Обущарят останал много доволен, защото сто лири за един беден обущар са много нещо. И двамата се заселили в отдалечен край на кралството и живели много години, но не били щастливи.
Малката питка
Живял някога един старец с бабичката си в малка къщица край малко поточе. Те имали две крави, пет кокошки, един петел, една котка и две котенца. Старецът се грижел за кравите, петелът пазел кокошките, котката дебнела мишките в долапа, а двете котенца дебнели вретеното на бабата, което се въртяло и блъскало в плочата на огнището. Бабата трябвало да се грижи за котенцата, но повечето време им викала: „Пст, пст, махайте се от тука!“, защото все повече дебнели вретеното.
Един ден, когато съвсем се уморила да вика „пст, пст!“, бабичката се почувствувала гладна и решила, че може да си хапне мъничко. Станала и опекла две мънички овесени питки и ги оставила до огъня да не изстинат. И както били топлички и миришели на прясно и хубаво, влязъл старецът, видял ги такива хрупкави и хубави и си отчупил парченце от едната. Другата питка веднага си помислила, че е крайно време да избяга, скочила и се затъркаляла колкото могла по-бързо. След нея се затичала бабата, колкото могла по-бързо с вретено в едната ръка и хурка в другата. Но мъничката питка била по-бърза от бабичката и скоро изчезнала от погледа й и бабичката трябвало да се върне и пак да се боричка с котенцата. През това време питката весело се търкаляла надолу по баира и стигнала до една къщичка със сламен покрив. Смело влязла през вратата и удобно се настанила край огнището. А в стаята имало трима шивачи, които шиели на една пейка, и те, разбира се, страшно се изплашили и скочили да се скрият зад гърба на хазяйката, която чепкала вълна край огнището.
— Хайде бе! — извикала хазяйката. — От какво се страхувате? Това е една мъничка питка. Грабнете я, а аз ще ви дам мляко да си пийнете с нея.
И тя скочила с чепкалото в ръце, шивачът с желязната ютия, а двамата чираци — единият с голяма ножица, а другият с дъска за гладене — и се втурнали към малката питка. Но тя била твърде по-умна от тях — отместила се встрани от огнището, когато чиракът смятал да я затисне с голямата ножица, и той се пльоснал в горещата пепел и много се обгорил. Тогава шивачът запратил ютията по нея, а другият чирак — дъската за гладене, но нищо не постигнали. Малката питка изскочила навън през вратата, където хазяйката запратила по нея чепкалото, но питката се отместила встрани и весело се затъркаляла, докато стигнала до една къщичка край пътя. Смело влязла вътре и се настанила до огнището, където жената на тъкача намотавала конци за мъжа си, а той тракал на стана.
— Тиби, какво е това? — попитал тъкачът.
— Ами една малка питка — отговорила жена му.
— Добре ни е дошла — казал той, — защото с овесената каша тази сутрин не преядохме. Вземи я, жено! Вземи я!
— Ей — казала жената и протегнала ръка към питката. Но малката питка се отместила веднага.
— Мъжо! — извикала жената. — Тебе те бива за малки питки! Хвани я, човече! Хвани я, ако можеш!
Но малката питка пак се отместила.
— Омотай я с конец, жено! — извикал тъкачът.
Но малката питка била вече вън и се затъркаляла надолу по стръмнината като подгонен заяк или като подлудяла крава!
Търкаляла се, докато стигнала до къщата на един говедар, където стопанката биела масло.
— Влез, влез — извикала стопанката, като видяла малката питка така хрупкава, прясна и апетитна, — имам много каймак, тъкмо да те намажа и изям.
Но питката започнала да се търкаля наоколо така ловко, че стопанката съборила буталото, докато се опитвала да я хване — докато го изправяла, малката питка избягала и се затъркаляла надолу по стръмнината и стигнала до една воденица, където воденичарят пресявал брашно. Тя се изтъркаляла вътре и застанала до нощвите.
— Ехей! — извикал воденичарят. — Това е знак на изобилие, когато такива като теб се търкалят бездомни по света. Много обичам питка със сирене за вечеря, затова заповядай вътре — и се потупал по дебелия корем.
Но питката веднага се обърнала и побягнала — не се доверила на воденичаря и сиренето му, а воденичарят, който нямал какво да хвърли по нея освен брашно, така си и останал само да гледа жално. А питката тихичко се затъркаляла по равнината, докато стигнала до една ковачница, където ковачът ковял конски подкови.
— Здравей! — казал той, — хубава питка си. Добре ще вървиш с чаша бира! Затова заповядай вътре, ще те подслоня. — И със смях се потупал по дебелия корем.
Но малката питка помислила, че бирата не е по-добра от сиренето, затова скочила и побягнала, а ковачът подире й. Но чукът не я улучил, защото тя се наклонила и изчезнала от погледа на ковача и пак се затъркаляла, докато стигнала до къщата на един селянин, където стопанинът и жена му биели и дръстели лен. Питката се втурнала вътре до огнището и почнала пак да се препича.
— Джанет — извикал стопанинът, — ей там е дошла една добре препечена питка. Ще си отчупя половината.
— А аз ще си взема другата половина — казала стопанката и протегнала ръка да я хване. Но питката пак почнала да се върти наоколо.
— Виж я ти, като жива е! — казала стопанката и я замерила с черяслото. Но питката била по-умна от нея, просто се изтъркаляла през вратата и поела по пътя, докато стигнала до друга къща, където стопанката бъркала вряща супа, а стопанинът плетял хамут от тръни за кравата. Питката се изтърколила вътре и седнала край огнището.
— Ей, Джок, винаги си хленчил за добре изпечена питка. Ето ти една! Ела я изяж.
Питката пак се затъркаляла наоколо и стопанката взела да вика на помощ стопанина.
— Ех, майко! Къде се дяна тя? — попитал той.
— Ей там! — извикала тя. — Бързо! Изтичай от другата страна на оня стол.
Но столът се обърнал и стопанинът паднал върху тръните. А стопанката запратила супената лъжица върху питката, но врящата супа се обърнала и заляла и обгорила стопанката. Питката пак бързо се измъкнала и стигнала до следващата къща, където всички домашни тъкмо сядали да вечерят, а стопанката огребвала тенджерата.
— Гледайте — извикала тя, — каква препечена питка който я хване — негова е!
— Нека първо затворим вратата — казал съобразителният стопанин, — преди да се опитаме да я хванем!
Като чула това, питката преценила, че е време да изчезне, и пак се затъркаляла, а те хукнали презглава след нея. И при все че я замеряли с лъжиците си, а стопанинът запратил по нея и най-хубавата си шапка, малката питка била по-умна от тях и в миг изчезнала от очите им.
И пак се затъркаляла, докато стигнала до една къща, където всички се готвели да лягат да спят. Стопанката заривала огнището, а стопанинът си свалял панталоните.
— Що е това? — попитал той, защото в стаята било почти тъмно.
— Май е малка питка — отвърнала стопанката.
— Бих изял половината — казал той.
— А аз другата половина — добавила тя.
И те се опитали да я хванат, но малката питка пак почнала да се върти наоколо. И стопанинът, и стопанката почнали да се спъват един друг в тъмното и се ядосали.
— Хвърли си панталоните върху нея — извикала накрая стопанката. — Каква е ползата да стърчиш като кол и да се блещиш?
И стопанинът си хвърлил панталоните отгоре й, но при все че бил сигурен, че добре я е захлупил, тя някак си се измъкнала и дим да я няма, а той подире й по гащи. Никога не сте виждали такова надбягване — истинска гоненица в градината през цветята и около къпините.
Но стопанинът я изгубил от погледа си и трябвало да се прибере целият изподраскан, уморен и треперещ от студ.
Малката питка пак се затъркаляла и се търкаляла, докато станало толкова тъмно, че дори и малката питка не можела да вижда.
Тогава стигнала до една лисича дупка, встрани от пътя до един храст, и се изтърколила вътре да пренощува, но лисицата цели три дни не била хапвала месо, затова веднага казала:
— Добре дошла, приятелко! Бих искала дори да сте две!
И станали две! Защото лисицата счупила малката питка на две и веднага я изяла.
Това е краят!
Как Джак тръгнал да си търси щастието
Имало някога един младеж на име Джак и една сутрин той тръгнал да търси щастието си. Не изминал много път и срещнал една котка.
— Къде си тръгнал, Джак? — попитала котката.
— Тръгнал съм да търся щастието си.
— Може ли да дойда с тебе?
— Да — казал Джак, — колкото сме повече, толкова по-весело.
И Джак и котката продължили по пътя.
Хоп-троп, хоп-троп, хоп-троп.
Не изминали много път и срещнали едно куче.
— Къде си тръгнал, Джак? — попитало кучето.
— Тръгнал съм да търся щастието си.
— Може ли да дойда с тебе?
— Да — казал Джак, — колкото сме повече, толкова по-весело.
И тръгнали по пътя Джак, котката и кучето.
Хоп-троп, хоп-троп, хоп-троп.
Не изминали много път и срещнали една коза.
— Къде си тръгнал, Джак? — попитала козата.
— Тръгнал съм да търся щастието си.
— Може ли да дойда с тебе?
— Да — казал Джак, — колкото сме повече, толкова по-весело.
И тръгнали по пътя Джак, котката, кучето и козата.
Хоп-троп, хоп-троп, хоп-троп!
Не изминали много път и срещнали един бивол.
— Къде си тръгнал, Джак? — попитал биволът.
— Тръгнал съм да търся щастието си.
— Може ли да дойда с тебе?
— Да — казал Джак, — колкото сме повече, толкова по-весело.
И продължили по пътя Джак, котката, кучето, козата и биволът.
Хоп-троп, хоп-троп, хоп-троп!
Не изминали много път и срещнали един петел.
— Къде си тръгнал, Джак? — попитал петелът.
— Тръгнал съм да търся щастието си.
— Може ли да дойда с тебе?
— Да — казал Джак, — колкото сме повече, толкова по-весело.
И продължили по пътя Джак, котката, кучето, козата, биволът и петелът.
Хоп-троп, хоп-троп, хоп-троп!
И те продължили по пътя хоп-троп, докато се стъмнило и дошло време да помислят къде могат да пренощуват. Скоро видели една къща и Джак казал на придружителите си да пазят тишина, докато провери през прозореца дали няма нещо опасно. И какво видял през прозореца — банда разбойници седели край една маса и броели златни пари, които вадели от големи торби!
— Тези пари ще бъдат мои — си казал Джак. — Вече намерих щастието си.
Върнал се при придружителите си и им казал да чакат, докато им даде знак и тогава всички заедно да викат, всеки по своему и колкото може по-силно. И когато те се приготвили, Джак им дал знак и котката замяукала, кучето залаяло, козата заблеяла, биволът замучал, а петелът се разкукуригал и всички заедно вдигнали такава ужасна врява, че разбойниците скочили уплашени и избягали, като оставили златото на масата. След като хубаво се насмели, Джак и придружителите му влезли да преспят и да вземат златото.
Но Джак бил умен младеж, той знаел, че разбойниците ще се върнат посред нощ, да си вземат златото, и когато дошло време да си лягат, той сложил котката на стола-люлка, пъхнал кучето под масата, козата качил на тавана, бивола в мазето и помолил петела да се качи на покрива.
Тогава и той си легнал.
И наистина посред нощ разбойниците изпратили един от тях да прибере парите. Но скоро той се върнал и им разказал страшна история!
— Върнах се в къщата — заразказвал той, — влязох и исках да поседна на стола-люлка, а там стоеше стара жена, която плетеше и, олеле — заби куките в мене.
(Това, както знаете, била котката.)
— Тогава отидох до масата да взема парите, но под масата имаше обущар — и, олеле — заби шилото си в мен.
(Това, както знаете, било кучето.)
Тогава започнах да се качвам по стълбите, а там имаше някой, който вършееше. И ме хлопна с ръчната вършачка!
(Това, както знаете, била козата.)
Тогава започнах да слизам в мазето, но — о, олеле, — там имаше някой, който сечеше дърва, и тъй страшно ме удари с бравата си по главата и по краката.
(Това, както знаете, бил биволът.)
Но всичко това нямаше да ме спре, ако не беше едно ужасно дребосъче на покрива върху комина, което непрекъснато крещеше:
Тогава разбойниците се съгласили, че по-добре е да загубят златото, отколкото да ги сполети такава беда, и те си отишли, а на сутринта Джак весело тръгнал за дома с плячката си. И всяко животно носело по една част. Котката закачила една торба на опашката си (когато ходи, котката винаги държи опашката си изправена), кучето на нашийника си, козата и биволът на рогата си, а на петела Джак пъхнал една златна пара в човката, за да не може през всичкото време да крещи:
Кукуригу-гу-гу,
сварете го-сгответе го!
Таласъмът-звяр
Живяла някога една много, много весела жена, при все че нямала причини да бъде такава, защото била и стара, и бедна, и самотна. Живяла в схлупена къщурка и припечелвала по нещо — тук хапка, там глътка, като тичала да изпълнява разни поръчки на съседите си. Карала криво-ляво, и винаги била пъргава и в добро настроение, като че ли нищо не й липсвало на този свят.
Една лятна вечер, както вървяла засмяна по широкия път към колибката си, какво да види: Едно голямо черно гърне лежало в канавката!
— Господи! — извикала тя. — Това е тъкмо за мене, ако имах какво да слагам в него! Но нямам! Кой ли го е оставил в канавката?
И тя се огледала наоколо, като смятала, че собственикът на гърнето не ще е далече, но никого не видяла.
— Може би е пробито — продължавала да разсъждава жената — и затова е захвърлено. Но ще е чудесно да посея цвете в него и да го сложа на прозореца, затова ще си го занеса в къщи.
Повдигнала капака и погледнала вътре.
— Боже! — поразена извикала тя. — Ами че то е пълно със златни монети. Ех, какъв късмет!
И така било наистина — гърнето било пълно догоре със златни монети. (Отначало тя останала като вкаменена и се чудела дали не се е побъркала.) После си заговорила:
— Божичко! Ами аз съм богата. Много богата!
И след като си повтаряла много пъти това, започнала да се чуди как ще занесе това съкровище у дома си. Било много тежко, за да го носи, и тя не намерила друг начин, освен да го върже за края на шала си и да го тегли като количка.
— Скоро ще се мръкне — си казала тя, като продължавала да върви, — и толкова по-добре! Съседите няма да видят какво нося у дома си, така ще бъда цялата нощ самичка и ще мога да обмисля какво да правя. Мога да си купя голяма къща и просто да седя край огъня и да си пия чай, без да работя, като кралица. Или може да го заровя в края на градината и само малко от него да оставя в порцелановата чаена чаша над огнището. Или пък — боже! боже! Чувствувам се така велика, че не мога да се позная.
Междувременно се почувствувала малко уморена от такава голяма тежест и като поспряла да си почине, обърнала се да си погледне съкровището.
И, о, господи! В гърнето нямало никакво злато, а само една буца сребро.
Тя го загледала, разтъркала си очите и пак го загледала.
— Как е възможно — казала тя накрая — да го помисля за злато! Трябва да съм сънувала. Но това е късмет. По-безопасно е да имаш сребро — него толкова не го крадат. Как щях да се оправям със златните пари, а с тази сребърна буца е по-лесно.
И тя продължила пътя си, като си крояла, разни планове й се чувствувала от богата по-богата, докато пак се уморила и спряла да си почине и да погледне дали е в ред съкровището, ала не видяла нищо освен една желязна буца.
— Как е възможно — пак казала тя — да го сбъркам със сребро! Трябва да съм сънувала. Но и това е късмет! Много по-удобно е. Ще ми дават пари срещу парчета старо желязо и парите ще ми вършат много повече работа, отколкото това ми ти злато и сребро. Ами да! Нямаше да мога да мигна нощем от страх да не ме ограбят. А парите вършат много работа, ще продам това желязо за много пари и ще бъда истински богата.
И тя продължила пътя си, пълна с планове — какво ще си купува с парите, докато пак се уморила и спряла да си почине и да види дали съкровището й е на мястото. Но този път нямало нищо друго освен един голям камък.
— Как е възможно — извикала и се засмяла тя — да го сбъркам с желязо. Трябва да съм сънувала. Но това наистина е късмет — толкова много исках да имам камък, с който да подпирам портата да стои отворена. И ето го! Промяна, но за по-добро! Чудесно е да имаш такъв голям късмет.
И тя забързала надолу по хълма, стигнала до къщурката си и обзета от нетърпение да види как камъкът ще държи портата й отворена, отключила я и се навела да развърже шала си от камъка, който лежал на пътечката зад гърба й. Ей, този път наистина било камък. Достатъчно светло било, за да го види, че лежи спокойно и неподвижно, както подобава на камък.
И тя се навела да си развърже шала, когато:
— О, боже!
Изведнъж камъкът скочил, изпищял и за миг станал висок колкото купа сено. После проточил надолу четири грамадни дългурести крака, щръкнали две дълги уши, размахала се грамадна дълга опашка и залудувал, заритал, запищял и завил и се смял като лошо, немирно хлапе!
Старата жена го гледала, докато почти изчезнал, и тогава също прихнала да се смее.
— Чудесно! — закискала се тя. — Аз съм късметлия. Най-късметлия от всички наоколо. Представи си да видя таласъм само аз и така отблизо! О, боже! Чувствам се над всички, така ВЕЛИКА!
И тя се прибрала в къщурката си и цялата вечер радостно се смяла на големия си късмет.
Младият Роланд
Младият Роланд с двамата си братя
на топка заедно играли,
а с тях, застанала в средата,
играла Бърд Хелън, сестра им.
Защото Бърд Хелън обичала братята си, а и те много я обичали. Тя винаги участвувала в игрите им, а те като истински братя много й се радвали.
Веднъж, като играели на топка край черквата:
И ритнал Роланд топката със крак,
поел я ловко със коляно.
Тя до небето дигнала се чак,
над черквата прелетяла.
Младият Роланд бил най-младият брат на Бърд Хелън и затова между тях винаги имало дружеско съперничество при игрите:
Бърд Хелън покрай черквата свила,
да търси топката им отлетяла.
Топката се търкулнала от дясната страна на черквата. Бърд Хелън избрала най-късия път, за да я стигне, затова затичала срещу слънцето, та сянката й останала зад нея. И се случило това, което понякога става, когато хората забравят и тичат срещу слънцето така, че не могат да си виждат сенките и да се грижат за тях, както е необходимо.
И какво се случило, вие постепенно ще научите, а междувременно тримата братя на Бърд Хелън я чакали да се върне.
Те дълго чакали я, дълго още,
но тя не идвала обратно.
Тогава те изпаднали в паника.
На изток търсили я те, на запад,
пребродили света надлъж и шир.
И болка свивала на братята сърцата:
ще я намерят ли те най-подир!
Никъде я нямало — изчезнала като роса в майска утрин.
Накрая големият брат отишъл при великия Мерлин — магьосника, който можел да разказва за сегашни и бъдещи неща, да вижда и предвижда всичко под слънцето и дори и отвъд него, за да го попита къде е отишла Бърд Хелън.
— Хубавата Бърд Хелън — казал магьосникът — трябва да е била отвлечена заедно със сянката си от самодивите, когато е тичала около църквата, защото самодивите, имат власт над хората, когато те вървят срещу светлината. Сега се намира в мрачната кула на царя на самодивската страна и само най-храбрият рицар може да я освободи.
— Ако е възможно аз да я върна, бих опитал, дори да има опасност да загина — казал най-големият брат.
— Възможност има — казал тъжно магьосникът, — но горко на този мъж или син на майка си, който се опита, без предварително да е научил добре какво трябва да прави.
Най-големият брат на хубавата Бърд Хелън бил наистина храбър, опасностите не го плашели и той помолил магьосника точно да му каже какво трябва и какво не трябва да прави, защото твърдо бил решил да намери сестра си. И великият магьосник му разказал и го учил, и след като си научил добре урока, най-големият брат препасал сабята си, сбогувал се с майка си и братята си и тръгнал към мрачната кула на царя на самодивската страна, за да върне Бърд Хелън.
Очаквали го дълго, дни и нощи,
в съмнения, в непоносима мъка.
Напразно питали се, колко още
ще го очакват, докато се върне.
Тогава вторият брат на Бърд Хелън отишъл при магьосника Мерлин и го помолил:
— Научи и мен какво да правя, защото тръгвам да търся брат си и сестра си в мрачната кула на царя на самодивската страна.
И той също бил истински храбър и опасностите не го плашели.
И когато хубаво запомнил какво трябва да направи, казал сбогом на младия Роланд и майка си — кралицата, препасал сабята си и тръгнал към мрачната кула на царя на самодивската страна, за да върне Бърд Хелън и брат й.
Очаквали го дълго, дни и нощи,
в съмнения, в непоносима мъка.
Напразно питали се, колко още
ще го очакват, докато се върне.
След като дълго чакали и никой не се върнал от мрачната кула в самодивската страна, младият Роланд, най-малкият и най-любимият брат на Бърд Хелън, настоял майка му да го пусне да ги търси; защото той бил най-храбрият от всички и нито смърт, нито опасности можели да го уплашат. Отначало кралицата казала:
— Не! Ти си последното ми дете и ако и ти изчезнеш, всичко е загубено!
Но той толкова я молил, че накрая добрата кралица, неговата майка, му пожелала добър път и го препасала със сабята на баща му, сабята, която никога не удряла напразно и докато я препасвала, тя изрекла заклинанието, което винаги носи победа.
Тогава Роланд се сбогувал с майка си и тръгнал към пещерата на великия магьосник Мерлин.
— Още веднъж, господарю — казал той, — само още веднъж кажи как един мъж, от жена роден, може да намери хубавата Бърд Хелън и двамата й братя в мрачната кула на царя на самодивската страна.
— Синко — отговорил магьосникът Мерлин, — само две са нещата, две прости неща, но трудно се изпълняват. Едното трябва да го направиш, а другото не трябва да го правиш. Първото нещо, което трябва да направиш, след като влезеш в страната на самодивите, е да отсечеш със сабята на баща си главата на всеки, който заговори с тебе. Това не пропускай. И второто нещо, което не трябва да правиш, е: след като влезеш в страната на самодивите, да не вземеш нито хапка, да не пийваш нито глътка, защото ако хапнеш и една хапка, или глътнеш само една глътка в страната на самодивите, ти никога няма да се върнеш на горната земя.
Тогава младият Роланд повторил и потретил тези два урока, докато добре ги запомнил. И така, добре подготвен, благодарил на великия господар и тръгнал да търси мрачната кула на царя на самодивската страна.
Дълго вървял и бързо вървял, докато накрая стигнал до висок хълм, където един коняр пасял конете си, а конете били диви и очите им светели като нажежени въглени.
Разбрал Роланд, че това са коне на царя на самодивската страна и че вече е стигнал там.
И младият Роланд попитал коняря:
— Можеш ли да ми кажеш къде е мрачната кула на царя на самодивската страна?
— Не, не зная, но продължи нататък, ще срещнеш един говедар, може той да ти каже.
Тогава изведнъж младият Роланд измъкнал сабята на баща си, която никога не удряла напразно, и отсякъл главата на коняря, а тя се търкулнала по високия хълм и уплашила конете на царя на самодивската страна. Тогава Роланд продължил пътя си и стигнал до широко пасище, където един говедар пасял крави. Кравите го гледали с огнени очи и той разбрал, че и те принадлежат на царя на страната на самодивите. И попитал говедаря:
— Можеш ли ми каза къде е мрачната кула на царя на страната на самодивите?
А той отговорил:
— Не, не зная, но продължавай нататък и ще срещнеш една птицегледачка, може тя да ти каже.
Изведнъж младият Роланд си спомнил урока, измъкнал хубавата сабя на баща си, която никога не удряла напразно, и главата на говедаря се затъркаляла из тревата, та уплашила кравите на царя на страната на самодивите.
Тогава Роланд продължил пътя си и стигнал до една овощна градина, където стара жена със сиви дрехи хранела птиците. А малките очички на птиците били като малки пламтящи въгленчета и той разбрал, че те са на царя на самодивите и значи той се намира още в страната на самодивите.
И попитал птицегледачката:
— Можеш ли ми каза къде е мрачната кула на царя на самодивската страна?
Птицегледачката го погледнала, усмихнала се и казала:
— Разбира се, че мога да ти кажа. Повърви още малко и ще стигнеш до ниска, зелена могила — ниска и зелена срещу небето. Опасват я три кръгли тераси от долу до горе. Тръгни по първата тераса и казвай:
Нашироко този ден
отворете се за мен.
После тръгни по втората тераса и казвай:
Нашироко този ден
отворете се за мен.
После тръгни по третата тераса и казвай:
Отворете се тоз час,
най-подир да вляза аз.
Тогава една врата ще се отвори и ще влезеш в мрачната кула на царя на самодивската страна. Но помни: обикаляй срещу слънцето, ако обикаляш по посока на слънцето, вратата няма да се отвори. Желая ти успех!
Птицегледачката говорела така мило и се усмихвала така искрено, че младият Роланд за момент забравил какво трябва да направи, и само й благодарил за любезността и тъкмо щял да тръгне, изведнъж си спомнил урока. Измъкнал сабята на баща си, която никога не удряла напразно, и отсякъл главата на птицегледачката, а главата се търкулила между царевичните зърна и уплашила птиците с огнени очи на царя на самодивската страна.
След това Роланд продължил нататък и вървял, докато видял срещу синьото небе кръглата зелена могила с трите тераси от върха до долу.
Тогава постъпил, както му казала птицегледачката; не забравил, че трябва да обикаля терасите срещу слънцето така, че то да грее в лицето му.
И след като обиколил и третата тераса, повтаряйки:
Отворете се тоз час,
най-подир да вляза аз,
изведнъж на могилата се появила врата, тя се отворила, той влязъл и вратата веднага се затворила зад гърба му. Младият Роланд останал в пълен мрак, защото най-сетне попаднал в мрачната кула на царя на самодивската страна.
В началото било много тъмно, може би защото очите му донякъде били заслепени от слънцето, но след малко се появила дрезгава светлина — откъде се появила, не се разбирало, може би просто през стените и покрива, защото нямало нито прозорци, нито свещи. Но в полумрака той могъл да види дълга галерия с груби каменни арки, които изглеждали прозрачни, защото целите били облепени с различни блестящи камъни. Въздухът бил топъл, какъвто е винаги в страната на самодивите. И той вървял, вървял в слабата светлина, която идвала от никъде, докато се намерил пред две широки врати, обковани с железни решетки. Но щом ги докоснал, те се отворили и той видял чудна, голяма, просторна зала, която му изглеждала толкова дълга и широка, колкото самата зелена могила. Таванът се подпирал на колони, по-широки и по-високи от тези в катедралите, целите от злато и сребро. А между тях и по самите тях имало гирлянди от листа и цветя. Цветята били от диаманти, рубини и топази, а листата от изумруди. На тежки златни вериги в средата на залата висяла огромна лампа от издълбана перла — бяла и полупрозрачна. В средата на лампата висял грамаден кървавочервен гранат, който непрекъснато се въртял и така осветявал цялата зала, като че ли е осветена от лъчите на залязващото слънце.
В единият край на залата имало чудно, прекрасно ложе от кадифе, коприна и злато. На него седяла Бърд Хелън и решела хубавата си златна коса със златен гребен, но лицето й било неподвижно и бледо като каменно. Когато видяла младия Роланд, не помръднала, а гласът й прозвучал мъртвешки:
— Горко ти, клетнико злочест.
Какво ли търсиш тука днес?
Първото желание на младия Роланд било да прегърне това подобие на милата му сестра, но той помнел урока, на който го научил великият магьосник Мерлин, и като изтеглил бащината си сабя, която никога досега напразно не била изтегляна, извърнал очи от ужасната гледка и ударил с всичка сила омагьосаната Бърд Хелън. О, чудо! Когато се обърнал, треперещ от ужас, видял я каквато си била. Но радостта й се борела със страха. Тя силно го прегърнала и проплакала:
— О чуй ме ти, най-млади братко,
защо не си остана у дома?
И да си имал сто по сто живота,
едничкия не можеш днес опази!
Не ставай, мили мой, не ставай,
горко ти, че си бил роден.
Цар Елфланд вече приближава
и твоят жребий е решен.
Със сълзи и усмивки тя го сложила да седне до нея на великолепното ложе и започнали да си разказват за мъките и делата. Той й разказал как сянката й била отвлечена, защото тичала около черквата срещу слънцето и как братята й били омагьосани и сега лежали като мъртви, защото нямали кураж да направят всичко, на което ги бил учил великият магьосник Мерлин — да й отрежат главата.
След време младият Роланд, който бил пътувал толкова дълго и толкова бързо, се почувствувал много гладен и, забравяйки втория урок на магьосника Мерлин, помолил сестра си да му даде нещо за ядене. А тя била все още под магията на самодивската страна и не можела да го предупреди за опасността, само тъжно го погледнала и станала. Отишла и му донесла златна купа, пълна с млечна попара.
През онези времена имало обичай, когато поемаш поднесената ти храна, да поблагодариш с поглед и затова, тъкмо допрял до устата си златната купа, младият Роланд повдигнал поглед към сестра си. И веднага си спомнил какво му бил казал великият магьосник:
— Не хапвай нито хапка, не глътвай нито глътка, защото ако в страната на самодивите хапнеш и една хапка, или пийнеш само една глътка, никога няма да се върнеш на горната земя.
Затова хвърлил купата на пода и като се изправил решителен, красив, млад и силен, извикал предизвикателно:
— Нито капка не ще пийна, нито залък не ще хапна, докато хубавата Бърд Хелън не е свободна.
Тогава изведнъж се чул силен като гръмотевица глас, който казал:
— Трам, та, та, трам, та, та,
човешка кръв надушвам пак.
Жив или мъртъв ще го хвана,
готов съм вече със тигана.
Широките врати на грамадната зала се отворили и царят на страната на самодивите влетял като бурен вятър.
Младият Роланд нямал време да го разгледа как изглеждала смело извикал:
— Удряй, страшилище! Силно, ако смееш!
И се втурнал срещу врага си с добрата и вярна сабя в ръка, която никога не му изменяла.
И младият Роланд и царят на самодивската страна се били, били, били, а Бърд Хелън със стиснати ръце ги наблюдавала в страх и надежда.
И те се били, били, били, докато накрая младият Роланд повалил царя на самодивската страна на колене. Тогава царят извикал:
— Предавам се! Ти ме победи в честен двубой.
А младият Роланд казал:
— Ще те помилвам, ако освободиш сестра ми и братята ми от всички заклинания и магии и ни пуснеш да се върнем на горния свят.
Царят на самодивите се съгласил, отишъл до един златен шкаф и извадил едно шише, пълно с кървавочервена течност. С тази червена течност той намазал ушите, клепачите, ноздрите, устните и върховете на пръстите на двамата братя на Бърд Хелън, които лежали като мъртви в два златни ковчега.
И те веднага се съживили и казали, че само душите им били някъде далече, но се завърнали.
След това царят на самодивската страна изрекъл последното заклинание и тримата братя и сестра им минали през голямата зала, която изглеждала като огряна от залязващото слънце, и през галерията с груби каменни арки, които изглеждали прозрачни, защото целите били покрити с различни блестящи камъни, и където царувал полумрак. Тогава вратата в зелената могила се отворила и се затворила зад тях и те напуснали мрачната кула на царя на страната на самодивите, за да не се върнат никога вече.
Щом излезли на дневна светлина, веднага се намерили у дома си.
А хубавата Бърд Хелън вече внимавала да не обикаля срещу слънцето.
Тръстиковата шапчица
Някога, много, много отдавна, когато целият свят бил млад и най-различни странни неща се случвали, живеел един много богат човек, чиято жена била умряла и му оставила три прекрасни дъщери. Те му били скъпи като зениците на очите му — той безмерно ги обичал.
Един ден поискал да узнае дали и те го обичат толкова, и попитал най-голямата:
— Колко ме обичаш, мила?
А тя нежно му отговорила:
— Колкото живота си те обичам.
— Много хубаво, миличка — казал той и я целунал.
После попитал втората си дъщеря:
— Колко ме обичаш, мила?
А тя мигновено му отговорила:
— Повече от целия свят.
— Добре! — отговорил той и я погалил по бузата.
Тогава се обърнал към най-малката си дъщеря, която била и най-хубава.
— А колко ме обичаш ти, най-милата ми?
Най-малката дъщеря не била само най-хубава, но и най-умна. Тя помислила и бавно казала:
— Обичам те толкова, колкото прясното месо има нужда от сол!
Като чул това, бащата много се разгневил, защото той наистина я обичал повече от другите.
— Какво! — извикал той. — Ако това е всичко в замяна на това, което съм ти дал, махай се от къщата ми.
И веднага я изгонил от дома, където била родена и отгледана, и хлопнал вратата пред лицето й.
Като не знаела къде да отиде, тя почнала да се скита наоколо и стигнала до голямо мочурище, където тръстиките и папурът растели така високи и така се люлеели от вятъра, че приличали на царевична нива. Седнала край тях на земята и започнала да плете от тръстиките дреха, а към нея и шапка, която да й подхожда, за да скрие хубавата си рокля и красивата си златна коса, покрита с млечнобели перли.
Тя била много умно момиче и се сетила, че като скита самотна из страната, могат да я срещнат разбойници и да я убият, за да вземат хубавите й дрехи и скъпоценности.
Доста време минало, докато оплете дрехата и шапката, а през това време запяла песен:
— Скрий косата ми, о, шапка от тръстика,
скрий сърцето ми, о, рокля от тръстика.
Знай, по-силна ми е любовта,
от неговата към солта.
А блатните птици стояли и я слушали и в отговор запели:
— Шапка от тръстика, сълзи не проливай,
рокля от тръстика, от страх не унивай;
думите ти, ако са му непонятни,
може би съвсем е ослепял баща ти.
Когато свършила да плете, облякла тръстиковата дреха, която скрила хубавото й облекло, сложила тръстиковата шапка, която скрила хубавата й коса, и заприличала на обикновено селско момиче. А блатните птици, като отлитали, запели:
— Шапка от тръстика, за нас сега е ясно,
рокля от тръстика, че ти си тъй прекрасна,
И отсега каквото и да те сполети,
красива, мила, нежна ще си останеш ти.
А тя била вече много, много гладна и продължила да върви, но нито колиба, нито селце срещнала по пътя си. Чак на залез слънце стигнала до голяма къща на края на мочурището. Вратата на къщата била много красива, но като имала пред вид тръстиковото си облекло, девойката заобиколила и отишла пред задната врата. Там видяла снажна, дебела жена, много намусена, да мие тенджери и тигани. Понеже била умно момиче, сетила се защо е намусена и й казала:
— Ако има къде да пренощувам, ще изтъркам тенджерите и тиганите вместо тебе.
— Ами да! Виж ти късмет — отговорила слугинята много доволна. — Така ми се искаше да отида на разходка с моя мил. Та ако свършиш моята работа, ще спим заедно и ще ти дам от моята вечеря. Само че хубаво ги изтъркай, да нямам неприятности с готвачката.
На другата сутрин тиганите били така изтъркани, че изглеждали като нови, а тенджерите излъскани като сребро, та готвачката попитала:
— Кой изми съдовете? Кълна се, че не си ти.
Нямало как — слугинята трябвало да каже истината. Тогава готвачката поискала да я изпъди и на нейно място да вземе новото момиче, но то не щяло и да чуе това.
— Не, тя беше така добра с мене, даде ми подслон снощи. Нека остана без заплата да върша нейната черна работа.
И Тръстиковата шапчица — така започнали да я наричат, понеже не си казала името — останала да мие тенджерите и да лъска тиганите.
А синът на господаря бил станал вече пълнолетен и за да се отпразнува събитието, направили бал и поканили съседите. Младежът бил голям танцьор и от всичко най-много обичал народните танци. Празненството било много весело и след вечеря на слугите било разрешено да гледат веселия бал от галерията на балната зала.
Но Тръстиковата шапчица отказала, защото и тя била голяма танцьорка и се бояла, че щом чуе цигулки да засвирят весел танц, ще започне да танцува. Затова се извинила, че е много уморена от миенето на тенджерите и лъскането на тавите, и когато другите отишли, тя си легнала.
Но, уви! Вратата била отворена и като си легнала в леглото, чувала свиренето на цигулките и тропота от краката на танцьорите.
Изведнъж скочила, махнала тръстиковата шапка и дреха и ето я, както винаги, изящна и спретната. Мигновено се явила в залата и се присъединила към танцуващите и нямало по-хубава и по-добре облечена девойка от нея. А колкото до танцуването…
Синът на господарите веднага я забелязал и с изящен поклон я поканил за партньорка до края на бала. И тя танцувала до насита, докато всички в залата възбудени се мъчели да узнаят коя може да е тази непозната хубавица. Но тя си мълчала и преди края на бала се извинила и си отишла. Така че, когато прислугата дошла да си легне, тя с тръстиковата си шапчица и дрехи се преструвала на дълбоко заспала.
Но на другата сутрин прислугата не могла да говори за нищо друго освен за красивата непозната.
— Трябваше да я видиш — разказвали те. — Тя беше най-прекрасната млада дама, каквато някога си виждала, никак не приличаше на нас. Златната й коса блестеше от перли, а роклята й — о, господи! Не можеш да си представиш как беше облечена. Младият господар не сваляше очи от нея.
А Тръстиковата шапчица се усмихнала, очите й блеснали и тя казала:
— Иска ми се да я видя, но не ми се вярва някога да мога.
— О, ще можеш — отговорили те, — защото младият господар нареди и тази вечер да има бал с надеждата, че тя ще дойде да танцува.
Но и тази вечер Тръстиковата шапчица отказала да иде да гледа от галерията, казала, че е много уморена от миенето на тенджерите и лъскането на тиганите. Но щом чула цигулките, тя си казала:
— Ще изтанцувам един танц, само един, с младия господар — той танцува така хубаво.
Тя била уверена, че той пак ще танцува с нея. И наистина, щом се измъкнала от тръстиковата си шапка и дреха, той вече я чакал до вратата, решен да не танцува с никоя друга.
Хванал я за ръка и затанцували. Това било невиждана гледка. Никога не е имало такива танцьори — млади, хубави, изящни и весели!
Но Тръстиковата шапчица внимавала да се извини и измъкне навреме и когато слугите отишли да си лягат, заварили я в леглото й дълбоко заспала. Но страните й били зачервени и тя дишала задъхано. А те си казали:
— Тя сънува. Сигурно хубави сънища.
Сутринта разказвали само за това, което тя била пропуснала.
— Никога не е имало такъв красив, млад кавалер като младия господар. Никога не е имало такава красива млада дама! Никога не е имало такива хубави танци! Всички други спряха да танцуват, за да ги гледат.
Тръстиковата шапчица се усмихнала, очите й блеснали за миг.
— Иска ми се да я видя, но съм сигурна, че няма да мога.
— О, ще можеш! — отговорили й слугите. — Ако дойдеш тази вечер, ще я видиш непременно, защото младият господар заповяда пак да има бал с надеждата, че непознатата хубавица отново ще дойде, защото е съвсем ясно, че той е лудо влюбен в нея.
Тръстиковата шапчица си казала, че вече няма да танцува, защото не е редно един весел, млад господар да се влюби в слугинята си. Но, уви! В мига, когато чула цигулките да свирят, тя се измъкнала от своите тръстики, пак изящна и спретната както винаги. Нямало нужда дори да си среши хубавата златна коса. И пак за миг се намерила в балната зала и танцувала с младия господар, който не свалял поглед от нея и настоявал да му каже коя е тя. Но тя мълчала, казала му само, че вече никога, никога няма да дойде да танцува и той трябва да й каже сбогом. Но той така здраво й държал ръката, че тя едва могла да я измъкне и о, боже, пръстенът му се изхлузил от пръста и когато тя изтичала до леглото си, пръстенът му бил в ръката й. Имала време само да облече тръстиковото облекло и шапка и когато прислугата вкупом влязла, заварила я будна.
— Събудихте ме, като се качвахте по стълбата — обяснила тя.
А те отвърнали:
— Не ние! Цялата къща е в шум и бъркотия да търсят хубавата непозната. Младият господар се помъчил да я задържи, но тя му се изплъзнала като змиорка. Ала той твърди, че ще я намери, а ако не — ще умре от любов по нея.
Тръстиковата шапчица се разсмяла.
— Младите мъже не умират от любов — казала тя. — Ще си намери друга.
Но не била права. През цялото време младият господар търсел хубавата танцьорка, ходил навсякъде, питал всекиго, но никъде не чул нищо за нея. И ден след ден той слабеел и бледнеел, докато накрая легнал на легло.
Икономката отишла при готвачката и й казала:
— Сготви най-вкусния обяд, който можеш да сготвиш, защото младият господар нищо не яде.
И готвачката приготвила супа, желета, кремове, печено пиле и сос, но младежът не вкусил нищо.
А Тръстиковата шапчица миела тенджерите, лъскала тиганите и нищо не казвала.
Пак дошла икономката и казала на готвачката:
— Приготви овесена каша за младия господар. Може би ще хапне от нея. Ако не, ще умре от любов по красивата танцьорка. Ако тя можеше да го види сега, би го съжалила.
Готвачката се заловила да приготвя овесената каша, а Тръстиковата шапчица спряла да търка тиганите и я наблюдавала.
— Дай ми да я бъркам, докато отидеш в килера да вземеш купичката.
Тръстиковата шапчица почнала да бърка овесената каша и какво направила — пуснала пръстена на господаря в кашата, преди да се върне готвачката.
Главният слуга сложил купичката върху сребърен поднос и я занесъл горе. Когато младият господар я видял, махнал я настрана, но слугата започнал да го моли със сълзи на очи поне да я опита.
Тогава младият господар взел сребърната лъжица и започнал да бърка кашата, но почувствувал нещо твърдо на дъното на купичката. И когато го извадил, чудо! — това бил неговият собствен пръстен! Веднага седнал в леглото и доста високо извикал:
— Викнете готвачката.
Когато дошла, попитал я кой е направил овесената каша.
— Аз я направих — отговорила тя хем поласкана, хем уплашена.
Той я изгледал отгоре до долу и казал:
— Не, не си ти. Кажи ми кой я направи и няма нищо лошо да ти се случи!
Готвачката се разплакала:
— Моля ви се, господарю, аз я направих, но Тръстиковата шапчица я бъркаше.
— Коя е Тръстиковата шапчица? — попитал младежът.
— Моля, господарю, Тръстиковата шапчица е слугиня в кухнята — изхленчила готвачката.
Младежът въздъхнал и се отпуснал на възглавницата си:
— Нека Тръстиковата шапчица да дойде тук — казал той с отпаднал глас, защото наистина бил много близо до смъртта.
Когато Тръстиковата шапчица дошла, той погледнал само шапчицата й и дрехата й от тръстика, обърнал се с лице към стената и с отпаднал тих глас попитал:
— От кого взе пръстена?
А Тръстиковата шапчица, като видяла клетия младеж толкова отпаднал и изтощен от любов по нея, сърцето й се смекчило и тя нежно казала:
— От този, който ми го даде — махнала шапката и дрехата от тръстика и застанала пред него нежна и спретната, каквато си била с хубавата си златна коса, цялата посипана с перли.
Младежът я зърнал с крайчеца на окото си и веднага станал от леглото, силен като преди, привлякъл я към себе си и я целунал пламенно.
Разбира се, те щели да се оженят независимо от това, че тя била само слугиня, защото тя никому не казала коя е.
Всички далечни и близки били поканени на сватбата. Между поканените бил и бащата на Тръстиковата шапчица, който от мъка, че загубил най-обичаната си дъщеря, бил ослепял и бил много унил и окаян. Но понеже бил приятел на семейството, трябвало да дойде на сватбата на младия господар.
Такова чудесно сватбено празненство никой не бил виждал дотогава, но Тръстиковата шапчица отишла при приятелката си готвачката и й казала:
— Подреди всяка паница без щипка сол.
— Това е необичайно и противно — отговорила готвачката, но понеже била горда, че позволила на Тръстиковата шапчица да бърка овесената каша и така спасила живота на младия господар, тя постъпила, както поискала девойката и подредила всяка паница за сватбената закуска без щипка сол.
Когато гостите седнали на масата, усмихнатите им лица изразявали голямо задоволство от хубаво и апетитно наредените блюда, но щом започнали да ядат, лицата им потъмнели, защото нищо не е вкусно без сол.
Тогава слепият баща на Тръстиковата шапчица, който седял до нея, избухнал в плач.
— Какво се е случило? — попитала тя.
Старият човек заридал:
— Имах дъщеря, която много, много обичах. Попитах я колко ме обича, а тя отговори: „Колкото прясното месо има нужда от сол.“ И аз се разгневих и я изпъдих от дома си, защото помислих, че тя не ме обича. Но сега виждам, че тя най-много ме е обичала.
Щом казал тези думи, очите му прогледнали и видял до себе си дъщеря си по-прелестна от всякога.
И тя хванала едната му ръка, а съпругът й — младият господар — другата и като се засмели, казали:
— Обичам ви и двамата, колкото прясно месо — солта.
След това всички били щастливи завинаги.
Червения Етин
Имало едно време една вдовица, която живеела на малко парче земя, взето под наем от чифликчията. Тя имала двама сина и полека-лека дошло време да ги изпрати да си търсят късмета. Един ден тя казала на по-големия си син да вземе стомната и да донесе вода от кладенеца, за да му омеси козунак. И ако донесе повече вода, ще му омеси по-голям козунак, а ако донесе по-малко вода, ще му омеси по-малък козунак и това ще бъде всичко, което ще може да му даде за из път.
Младежът отишъл със стомната до кладенеца, напълнил я с вода и се върнал у дома си. Но стомната била пробита и повечето вода изтекла, докато се върне, така че козунакът му станал много малък. Но колкото и малък да бил, майка му го попитала дали предпочита да вземе половината заедно с благословията й, като го предупредила, че ако предпочита целия, ще го получи заедно с проклятието й. Младежът размислил, че може би дълго ще пътува и не знаел кога и как може да си намери храна, та казал, че ще вземе целия козунак заедно с майчиното си проклятие; и така тя му дала целия козунак заедно с проклятието си.
Тогава той повикал брат си настрана и му дал един нож, който да пази до неговото завръщане, като поискал да го поглежда всяка сутрин и докато ножът блести, да бъде сигурен че собственикът му е добре, но ако потъмнее и ръждяса, тогава да бъде сигурен, че нещо лошо го е сполетяло.
И така младежът тръгнал да си търси късмета. Вървял целия ден и целия следващ ден и на третия ден след обяд видял един овчар да седи край стадото си. Приближил се до него и го попитал чии са овцете, а той отговорил:
— На Етин Червенокосия от Ирландия,
който живее във Белинган
и отвлече там дъщерята на Малкъм,
краля на прекрасна Шотландия.
Измъчва я той, дори дръзва
да я бие и да я връзва, —
с верига без жал я е оковал,
а всеки ден с палка сребърна удря
по клетата нейна глава.
Но вече мълвата се носи,
че имал и той смъртен враг;
Но още остава въпроса
кога ще го срещне, къде, как.
След това овчарят го предупредил да внимава, защото скоро ще срещне зверове, съвсем различни от тези, които някога е виждал.
Младежът продължил пътя си и започнал да среща много ужасни, страшни, отвратителни зверове с по две глави, а на всяка глава по четири рога! Той страшно се изплашил и хукнал да бяга колкото може по-бързо. Зарадвал се, когато стигнал до един замък на върха на някакъв хълм, с широко отворена порта. Влязъл в замъка да търси подслон и видял стара жена да седи край кухненския огън. Попитал я дали може да отседне през нощта, понеже бил уморен от дългото пътуване. Жената казала, че може, но никак няма да е добре за него, защото замъкът принадлежи на Червения Етин — много страшно триглаво чудовище, което не е пощадило нито един жив човек, когото е хванало. Младежът щял да си отиде, но го било страх от двуглавите четирироги чудовища вън. Затова помолил жената да го скрие колкото може по-добре и да не казва на Етин, че е тук. Мислел си, че ако може да пренощува тук, на сутринта ще си отиде без да се срещне с ужасните, страшни, отвратителни зверове и така да се спаси.
Но скоро след като се сврял в скривалището, страшният Етин дошъл и веднага почнал да вика:
— Навън, навътре в студ и пек!
Надушвам мирис на човек,
дали е още жив, не знам,
ала на хляб ще го изям.
И чудовището взело да търси наоколо и скоро намерило клетия младеж и го измъкнало от скривалището. После му казало, че ако му отговори на три въпроса, ще му пощади живота.
И първата глава попитала:
— Какво е това нещо, което няма край?
Но младежът не знаел.
Тогава втората глава попитала:
— Колкото е по-малък, толкова е по-опасен. Какво е то?
Но младежът не знаел.
На края третата глава попитала:
— Мъртвият носи живите? Отгатни ми това.
Но младежът не знаел.
Като не могъл да отговори на нито един от въпросите, Червения Етин взел чука иззад вратата и го ударил по главата, та го превърнал в каменна колона.
На другата сутрин след тази случка по-младият брат извадил ножа да провери и с мъка видял, че е станал кафяв от ръжда. Тогава казал на майка си, че е време и за него да тръгне по света. Отначало тя отказала да го пусне, но накрая го помолила да вземе стомната и да отиде на кладенеца за вода, та да може да му омеси козунак. И той отишъл, но когато понесъл водата към дома си, един гарван над главата му извикал да погледне стомната и той видял, че водата изтича. Понеже бил умен младеж, като видял, че водата изтича, взел малко глина и запушил дупките така, че донесъл достатъчно вода, за да се омеси голям козунак. И когато майка му предложила да избира дали да вземе половината козунак с нейната благословия, той го взел, вместо да вземе целия с нейното проклятие.
И тръгнал по-младият брат да пътува с благословията на майка си. Доста път бил извървял, когато срещнал стара жена, която го помолила да й даде парче козунак. Той казал:
— С удоволствие ще го направя — и й дал парче козунак.
Тогава старата жена, която била вълшебница, му дала една вълшебна пръчка, която щяла да му помага, ако внимава да я използува правилно, и му разказала много неща, които щели да му се случат и какво трябва да прави. И след това в миг изчезнала от погледа му.
А той продължил пътя си, докато стигнал до стареца, който пасял овце и когато го попитал чии са овцете, отговорът бил:
— На Етин Червенокосия от Ирландия,
който живее във Белинган
и отвлече там дъщерята на Малкъм,
краля на прекрасната Шотландия.
Измъчва я той, дори дръзва
да я бие и да я връзва, —
с верига без жал я е оковал,
а всеки ден с палка сребърна удря
по клетата нейна глава.
Но вече вижда се края,
смъртта му съвсем приближава;
че ти ще си, вече се знае
на страната наследник тогава.
И по-младият брат продължил пътя си, но когато стигнал мястото, където били ужасните, страшните, отвратителните зверове, той нито се спрял, нито побягнал, а смело вървял между тях. Един се приближил с рев и отворена уста, за да го лапне, но той го ударил с вълшебната пръчка и веднага го повалил мъртъв в краката си. Скоро стигнал до замъка на Етин — вратите му били затворени, но той смело почукал и го пуснали. Старицата, която седяла край огъня, го предупредила за страшния Етин и за съдбата на брат му, но той не се уплашил и дори не се скрил.
След малко чудовището дошло, като викало както преди:
— Навън, навътре в студ и пек!
Надушвам мирис на човек,
дали е още жив, не знам,
ала на хляб ще го изям.
Червения Етин бързо забелязал младежа, накарал го да застане пред него и му казал, че ако му отговори на трите въпроса, ще му пощади живота.
И първата глава попитала:
— Какво е това нещо, което няма край?
Но вълшебницата, на която бил дал парче козунак, му била казала какво да каже — и той отговорил:
— Топката.
Първата глава се намръщила, но втората глава попитала:
— Колкото е по-малък, толкова е по-опасен. Какво е това?
— Мостът — бързо отговорил по-младият брат.
Тогава и първата и втората глава се намръщили, но третата попитала:
— Кога мъртвият носи живите? Отгатни ми това.
А младежът веднага отговорил:
— Когато кораб плава в морето и носи хора.
Щом и трите гатанки на Червения Етин били разгадани, той знаел, че силата му вече е изчезнала и се опитал да избяга, но младежът взел една брадва и му отсякъл и трите глави. Тогава поискал старицата да му покаже къде е затворена царската дъщеря. Старата жена го повела нагоре по стълбата и отворила много врати и от всяка врата излизали благородни, хубави девойки, които били затворени там от Червения Етин, а последната хубавица била царската дъщеря. После старата жена го завела долу, където стоял каменен стълб; трябвало само да го докосне с вълшебната пръчка и брат му оживял.
И така всички затворнички били безкрайно радостни от избавлението си и благодарили на по-малкия брат. На следния ден всички заедно тръгнали за кралския дворец — прекрасна група били. Кралят омъжил дъщеря си за по-младия брат, който я бил освободил, и дал една от дъщерите на благородниците на брат му.
И те заживели щастливо до края на живота си.
Рибата и пръстенът
Живял някога един барон, който бил голям магьосник. Чрез изкуството си в магиите можел да предскаже всичко кога и къде ще се случи.
И на този велик благородник му се родил син, който щял да наследи всичките му дворци и земи. Когато наближило синът му да стане четиригодишен, баронът пожелал да узнае каква ще му е съдбата и взел книгата на съдбата, за да види какво е предсказанието. И о, господи! — там било написано, че многообичаният му скъпоценен наследник на големите земи и дворци щял да се омъжи за момиче от простолюдието. Баронът бил ужасен и веднага се заловил чрез изкуството си в магиите да открие къде живее момичето, ако вече е родено.
И той открил, че тя току-що е родена в много беден дом; а бедните й родители били вече обременени с пет деца.
Заповядал да му доведат коня и тръгнал. Вървял, вървял, докато стигнал до къщата на бедняка и го видял, че седи на прага много тъжен и отчаян.
— Какво се е случило, приятелю? — попитал го той, а беднякът отговорил:
— Ако позволите, ваше благородие, едно малко девойче току-що се роди в този дом; а ние вече имаме пет деца и откъде ще вземем хляб и за шеста уста, просто не знаем.
— Ако това е цялата беда — с готовност отговорил баронът, — може би мога да ти помогна — не унивай. Тъкмо търся такова малко девойче да бъде другарче на сина ми, така че, ако искаш, ще ти дам десет крони за нея.
Много добре! Човекът подскочил от радост, защото хем щял да получи добри пари, хем дъщеричката му, така си мислел той, щяла да има хубав дом! Затова веднага изнесъл детето, баронът го завил в наметалото си и заминал. Но когато стигнал до реката, хвърлил малкото в придошлата река и си казал, като галопирал към замъка си:
— Ето ти съдбата!
Но той просто дълбоко се мамел, — защото момиченцето не потънало. Течението на реката било много бързо, но дрешките го задържали на повърхността, докато се закачило на един дънер точно срещу някакъв рибар, който кърпел мрежите си.
Рибарят и жена му нямали деца и просто копнеели за бебенце, затова когато видял момиченцето, рибарят много се зарадвал и го занесъл у дома на жена си, която го приела с отворени обятия.
И там то пораснало, двамата го гледали като зеницата на очите си и то станало невиждана хубавица.
Когато станала на петнадесет години, баронът отишъл на лов заедно с приятелите си край брега на реката и спрели да пийнат вода при къщичката на рибаря. И кой, мислите, им донесъл вода — тази, която те смятали, че е дъщеря на рибаря.
Младите мъже от групата забелязали хубостта й и един от тях казал на барона:
— Сигурно добре ще се омъжи. Кажи ни съдбата й — нали много те бива в това изкуство.
Баронът едва я погледнал и казал безгрижно:
— Мога да отгадая съдбата й! За някой окаян селяндур или нещо подобно. Но за да ви угодя, ще й направя хороскоп по звездите. Кажи ми, момиче, кой ден си родена?
— Не мога да ви кажа, господине — отговорила девойката, — защото съм била извадена от реката преди около петнадесет години.
Баронът побледнял, защото веднага разбрал, че тя е малкото девойче, което хвърлил в реката и че съдбата е по-силна от него. Но той не се издал и нищо не казал. След известно време все пак измислил план, върнал се и дал на момичето едно писмо.
— Виж! — казал той. — Аз ще се погрижа за щастието ти. Вземи това писмо и го занеси на брат ми, който има нужда от добро момиче, така ще си осигуриш живота.
Рибарят и жена му вече стареели и се нуждаели от помощ, затова момичето казало, че ще отиде и взело писмото.
А баронът си тръгнал за дома, като още веднъж казал:
— Ето ти съдбата!
Защото в писмото пишело:
Мили братко,
приеми приносителката и веднага я убий.
Но още веднъж той жестоко сгрешил — на път за града, където живеел брат му, момичето трябвало да пренощува в един малък хан. И така се случило, че същата нощ банда крадци нахлули в хана и недоволни от имуществото на ханджията, което ограбили, започнали да бъркат по джобовете на гостите и намерили писмото, което момичето носело. Когато го прочели, решили, че това е подла измама и позор. И главатарят взел хартия и молив и написал:
Мили братко,
приеми приносителката и я омъжи за сина ми веднага.
После сложили писмото в плик, запечатали го и го дали на момичето, като й казали да продължи пътя си. Когато тя пристигнала в замъка на брата, макар и изненадан, той наредил да приготвят сватбеното пиршество. А синът на барона, който гостувал на чичо си, като видял голямата хубост на момичето, не се възпротивил и веднага се оженили.
Добре, ама когато новината стигнала до барона, той излязъл извън себе си и твърдо решил да попречи на съдбата. С голяма бързина отишъл при брат си и се престорил на много доволен. Но един ден, когато нямало никой наблизо, той поканил младата булка да отиде с него на разходка. И когато били накрая на скалите той я сграбчил, за да я хвърли в морето. Но тя твърдо се съпротивлявала.
— Нямам вина — казала тя. — Нищо не съм направила. Това е съдба. Но ако ми пощадиш живота, обещавам ти, че и аз също ще се боря против съдбата. Никога няма да видя нито тебе, нито сина ти, докато вие не пожелаете. Това е по-сигурно за тебе, защото, нали разбираш, и морето може да ме запази, както направи реката.
Добре! Баронът се съгласил. Свалил златния пръстен от пръста си, хвърлил го от скалата в морето и казал:
— Никога не смей да ми покажеш пак лицето си, докато не ми покажеш този пръстен.
И той я пуснал да си върви.
А тя скитала, скитала, докато стигнала до замъка на един благородник. Там имали нужда от слугиня в кухнята и тя се съгласила, защото била свикнала на такава работа в рибарския дом.
Един ден, когато чистела една голяма риба, тя погледнала през кухненския прозорец и кого, мислите, видяла да пристига за обяд — баронът и младият му син, нейният съпруг. В първия миг тя помислила, че те няма да я видят в кухнята и продължила да чисти голямата риба.
И, о, господи! Тя видяла нещо да блести във вътрешностите й и това бил съвсем сигурно пръстенът на барона! Мога да ви кажа, че тя била много доволна и го сложила на палеца си. Но продължила да работи — добре гарнирала рибата, красиво я подредила с магданозов сос и масло.
И когато я поднесли на масата, гостите така я харесали, че попитали домакина кой я е приготвил. А домакинът казал на слугите:
— Да дойде тука тази готвачка, която е приготвила рибата, за да я възнаградим.
Когато тя чула, че я викат, облякла се добре и със златния пръстен на палеца смело влязла в трапезарията. Гостите, като я видели, занемели пред чудната хубост. Младият й съпруг радостно скочил, но баронът, като я познал, гневно се изправил и така я загледал, като че ли щял да я убие. Но тя, без да каже дума, си вдигнала ръката пред лицето му, а златният пръстен греел и блестял на палеца й; отишла право пред барона и сложила ръката си с пръстена пред него на масата.
Тогава баронът разбрал, че съдбата е по-силна от него. И той я хванал за ръката, сложил я да седне до него, обърнал се към гостите и казал:
— Това е съпругата на моя син. Нека пием наздравица в нейна чест.
След обяда той я взел със сина си и ги завел в замъка, където те заживели от щастливо по-щастливо.
Господар на господарите
Веднъж едно момиче отишло на панаира, за да си търси място за прислужница. Един стар, смешен на вид мъж я наел и я завел у дома си. Там той й казал, че трябва да я научи някои неща, защото си имал свои имена за нещата.
И я попитал:
— Как ще ме наричаш?
— Господарю, или господине, или както пожелаете — отговорила тя.
Той казал:
— Трябва да ме наричаш господар на господарите. А как ще наречеш това? — и посочил леглото си.
— Креват или легло, или както пожелаете.
— Не, това е моята лепка. А как наричаш това? — посочил той тесните си панталони.
— Бричове, или панталони, или както пожелаете, господине.
— Трябва да ги наричаш фишеци и бомбички. А как наричаш това? — посочил той котката.
— Котка, или коте, или както пожелаете, господине.
— Трябва да я наричаш белолика мацка. А това? — посочил той огъня. — Как го наричаш?
— Огън, или пламък, или както пожелаете, господине.
— Трябва да го наричаш жежко петле, а това как? — продължил той, посочвайки водата.
— Вода, или течност, или както пожелаете, господине.
— Не, чучур-мочур се нарича. А как наричаш това? — попитал той, сочейки къщата.
— Къща, или дом, или както пожелаете, господине.
— Трябва да я наричаш високовърха планина.
Същата нощ прислужницата уплашена събудила господаря си и казала:
— Господарю на господарите, отлепи се от лепката си и си обуй фишеците и бомбичките, защото на опашката на белоликата мацка се е закачила искра от жежкото петле и ако не вземеш от чучур-мочура да я залееш, високовърхата планина ще стане цялата на жежко петле!
Това е то!
Изворът на крайсвета
Едно време — много хубаво време било то, при все че не било по мое време, нито по твое време, нито по ничие време — имало едно момиче, чиято майка умряла и баща й се оженил повторно. А мащехата я намразила, защото била много хубава.
Много жестоко се отнасяла мащехата със заварената дъщеря — карала я да върши цялата слугинска работа и не й давала нито миг покой. Един ден мащехата решила да се отърве от момичето завинаги — дала й едно сито и казала:
— Върви и го напълни от извора накрай света и го донеси пълно у дома, иначе няма да видиш добро. — Тя смятала, че момичето никога няма да намери извора на края на света, но и да го намери, как ще донесе сито, пълно с вода?
Момичето тръгнало и питало всеки, когото срещнело къде е изворът на края на света. Но никой не знаел, докато една странна, дребна старица, прегърбена надве, й казала къде се намира и как да стигне до него. Тя я послушала и най-сетне стигнала до извора на края на света. Но когато потопила ситото в студената, ледена вода, щом го повдигнала, то веднага изпразнило. И пак, и пак опитвала, но всеки път ставало същото. Накрая седнала и така заплакала, че сърцето и щяло да се пръсне.
Изведнъж чула крякащ глас, погледнала и видяла една грамадна жаба с изпъкнали очи, че я гледа и й говори:
— Какво има, миличка?
— О, боже, боже — казало момичето, — моята мащеха ме изпрати толкова далече да напълня това сито с вода от извора на края на света. А аз не мога да го напълня, не знам как.
— Добре — казала жабата, — ако ми обещаеш една цяла нощ да правиш каквото те помоля, ще ти кажа как да го напълниш.
Момичето се съгласило и тогава жабата казала:
С мъх го затъпчи, с глина измажи
и водата бистра то ще задържи.
И скок, подскок, жабата цамбурнала в извора на края на света.
Момичето потърсило наоколо мъх, постлало го на дъното, а отгоре го замазало с глина, потопило ситото в извора на края на света и този път водата не изтекла и то си тръгнало за дома.
Точно тогава жабата си подала главата от извора на края на света и извикала:
— Помни обещанието си!
— Добре — казало момичето, защото си мислело: — Какво лошо може да ми направи една жаба?
То се върнало при мащехата си с пълно сито от извора на края на света. Мащехата страшно се ядосала, но нищо не казала.
Същата вечер те чули нещо да шляпа вън до вратата и един глас извикал:
Отвори ми вратата, мое сърце,
отвори ми вратата, моя изгоро;
спомни си добре какво си говорихме
накрай на света тази заран.
— Какво може да е това? — извикала мащехата.
Тогава момичето трябвало да й разкаже всичко за обещанието, което дало на жабата.
— Момичетата трябва да държат на обещанията си — казала мащехата, която се радвала, че момичето ще трябва да се подчини на една гнусна жаба.
— Върви и отвори веднага вратата.
Момичето отишло и отворило, а там стояла жабата от извора на края на света. Тя скачала и подскачала, докато се доближила до момичето и казала:
Вземи ме, вдигни ме, мое сърце,
до твойто коляно, моя изгоро;
спомни си добре какво си говорихме
накрай на света тази заран.
Но момичето не искало да изпълни обещанието си, докато мащехата не казала:
— Веднага я вдигни, безсрамнице! Момичетата трябва да държат на обещанията си.
И момичето взело жабата на коленете си, където тя удобно лежала известно време, докато накрая казала:
— Дай ми да хапна, мое сърце,
дай ми да хапна, моя изгоро;
спомни си добре какво си говорихме
накрай на света тази заран.
Е, добре, тя нямала нищо против да направи това, взела една купа с мляко, надробила хляб и добре я нахранила. Но когато жабата се наяла, казала:
— Сложи ме да спя, мое сърце,
сложи ме да спя, моя изгоро;
спомни си добре какво си говорихме
накрай на света тази заран.
Това момичето отказало да направи, но мащехата грубо заповядала:
— Направи каквото си обещала. Момичетата трябва да държат на обещанията си. Направи каквото те моли, или ще се махнеш и ти, и жабата ти.
И момичето взело жабата в леглото си, но я сложило колкото може по-далеч от себе си. Когато едва почнало да се съмва, какво, мислите, казала жабата:
— Отсечи ми главата, мое сърце,
отсечи ми главата, моя изгоро;
спомни си добре какво си говорихме
накрай на света тази заран.
Отначало момичето не искало да направи това, защото помнело как жабата му помогнала при извора на края на света. Но когато жабата повторила няколко пъти молбата си с умоляващ глас, тя взела брадвата и й отсякла главата и, о, чудо, пред нея застанал красив млад принц, който й разказал как бил омагьосан от зла магьосница и магията нямало да се развали, докато някое момиче не сдържи обещанието си да изпълнява молбите му една нощ и накрая да му отсече главата.
Мащехата много се изненадала, когато видяла младия принц вместо отвратителната жаба, и не й харесало много, можете да бъдете сигурни, когато принцът й казал, че ще се ожени за заварената й дъщеря, защото тя го спасила от магията. И те се оженили и отишли да живеят в двореца на краля, неговия баща. И единствената утеха на мащехата била, че тя станала причина заварената й дъщеря да се омъжи за принц.
