Джек Лондон
Съчинения в шест тома. Том 4
Разкази и новели

Анотация

В този том са събрани тридесет и три разказа от така наречените „северни“ разкази на големия американски писател. Всички те представят човека, дръзнал да влезе в схватка със суровата и жестока северна природа, представят съкровената човешка същност, която се разголва при изключителни условия.

Една голяма част от разказите авторът е посветил и на сложните взаимоотношения между белия човек, представител на по-развитата цивилизация, носител на високи добродетели или низки страсти, и местното индианско население, удивляващо ни със своята житейска мъдрост и първична наивност.

Бялото мълчание

— Кармен няма да издържи повече от един-два дена. — Мейсън изплю голямо парче лед и изгледа печално нещастното животно, след това тикна лапата му в устата си и продължи да изкъртва със зъби леда, набил се жестоко между пръстите.

— Никога не съм виждал куче с превзето име, от което да излезе нещо свястно — добави той, когато свърши, и бутна животното настрана. — Те само линеят и умират от тежката работа. Видял ли си някога да ти изневери куче с просто име като Касияр, Сиваш или Хъски? Не, драги! Я погледни само Шукъм, той е…

Ч-чат! Мършавият пес подскочи и малко остана белите му зъби да се впият в гърлото на Мейсън.

— Ще хапеш, а? — Тежък удар зад ухото с дръжката на камшика накара животното да се просне на снега; то леко потреперваше, жълти лиги капеха от зъбите му.

— Та, както ти казвах, погледни само Шукъм:

не се оставя. Хващам се на бас, че до края на седмицата ще изяде Кармен.

— Аз пък се обзалагам на друго — отговори Мейлмют Кид и обърна хляба, сложен пред огъня, за да се размрази. — Преди да свършим пътуването, ние ще изядем Шукъм. Какво ще кажеш, Рут?

Индианката пусна парченце лед в кафето, за да се утаи, изгледа Мейлмют Кид, мъжа си, сетне кучетата, но не благоволи да отговори. Това бе толкова очевидна истина, че нямаше нужда от отговор. При оставащите им двеста мили път без пъртина, с храна едва за шест дни за самите тях и никаква за кучетата, нямаше да имат друг избор. Двамата мъже и жената се събраха около огъня и започнаха да ядат оскъдната си храна. Кучетата лежеха неразпрегнати, понеже това беше обедна почивка, и завистливо следяха всеки техен залък.

— Никакъв обед от днес нататък — рече Мейлмют Кид. — И трябва хубавичко да се пазим от

кучетата; те започват да се озлобяват. Току виж, че са повалили някой от нас, ако им падне случай.

— А някога бях председател на Епуърт и учител в неделното училище. — След направеното ни в клин, ни в ръкав изявление Мейсън изпадна в мечтателно съзерцание на своите мокасини, от които се вдигаше пара, но Рут го върна към действителността, като му наля чаша кафе. — Слава богу, че имаме достатъчно чай! Виждал съм го как расте на юг, в Тенеси. Какво ли не бих дал сега за една топла царевична питка! Нищо, Рут, няма още дълго да гладуваш, нито да носиш мокасини.

При тези думи мрачното лице на жената се разведри, а в очите й припламна безгранична любов към белия й господар — първия бял мъж, който бе срещнала, първия мъж, който беше видяла да се държи с жената като с нещо по-добро от добитък или товарно животно.

— Да, Рут — продължи нейният съпруг на това объркано наречие, на което единствено можеха да се разберат, — почакай да се оправим и да тръгнем за Оттатък. Ще се качим на лодката на белия човек и ще отидем при Солената вода. Да, лоша вода, бурна вода — огромни планини се вдигат и падат цялото време. И толкова голяма, толкова далече, толкова много далече, пътуваш и спиш десет пъти, спиш двадесет пъти, спиш четиридесет пъти… — Той нагледно отброЯваше дните с пръстите си. — Цялото време вода, лоша вода. Тогава стигаш в голямо село, много хора, също като комари през лятото. Вигвами, о, толкова високи… десет, двадесет бора. Най-високи!

Той безпомощно млъкна, погледна умолително Мейлмют Кид, сетне старателно показа със знаци как трябва да се поставят един върху друг двадесет бора. Мейлмют Кид се усмихна насмешливо, но Рут широко отвори очи от удивление и удоволствие, защото беше почти уверена, че Мейсън се шегува и това снизхождение радваше бедното й женско сърце.

— А после влизаш в… в една кутия и — фърр! — отиваш нагоре. — Той подхвърли във въздуха празното си канче, за да й покаже нагледно, ловко го хвана и извика: — И ррръг! — слизаш долу. О, големи шамани! Ти отиваш Форт Юкон, аз отивам

Арктик Сити — двадесет и пет пъти спиш — голяма връв цялото време… аз хващам тази връв… аз казвам: „Здравей, Рут! Как си?“ А ти казваш: „Моят добър мъж ли е това?“ И аз казвам: „Да!“… А ти казваш: „Не мога правя хубав хляб, няма вече сода“… Пък аз казвам: „Виж склада, под брашното; довиждане.“ Ти гледаш склада и хващаш много сода. Цялото време ти Форт Юкон, аз Арктик Сити. Хай-ю шамани!

Рут толкова простодушно се усмихна на вълшебната приказка, че двамата мъже прихнаха да се смеят. Избухналата между кучетата свада сложи край на чудесата на Оттатъка и докато мъжете разтърваваха ръмжащите побойници, тя успя да стегне шейните и всичко беше готово за път.

— Хайде, Келчо! Дий! Хайде напред! — Мейсън рязко изплющя с камшика, кучетата изскимтяха, опънали ремъците, а той откърти замръзналата шейна с управляващия прът. Рут тръгна подир него с втория впряг и остави Мейлмют Кид, който й помогна да потегли, да завършва върволицата. Як и груб мъжага, способен да повали с юмрука си цял вол, Кид не можеше да бие нещастните животни и проявяваше към тях снизхождение, каквото водачите на кучета рядко проявяват — нещо повече, — едва не плачеше от състрадание към нещастната им съдба.

— Дий, хайде напред, нещастни окуцели гадинки! — промърмори Мейлмют след няколко безуспешни опита да подкара натоварената шейна. Ала най-сетне търпението му бе възнаградено и макар и да квичаха от болка, кучетата забързаха да настигнат своите другари. Вече никой не говореше, тежкият път не позволява такова разточителство. От всичките видове убийствен труд пътуването в Северния край е най-тежкият. Щастлив е онзи, който с цената на мълчанието може да издържи еднодневен преход, и то по утъпкан път.

А от всички душевадни видове труд проправянето на пъртина е най-лошият. На всяка крачка големите плетени снегоходки потъват, докато снегът ти стигне до коляно. Тогава трябва да вдигнеш снегоходката право нагоре, докато стигнеш повърхността, и всяко отклонение с едно деление на инча

положително предвещава нещастие; сетне придвижваш крака напред, надолу и вдигаш отвесно на не по-малко от половин ярд другия крак. Този, който опитва това нещо за пръв път, и избегне да докара снегоходките в опасна близост една до друга и не

се просне в цял ръст на предателската почва, ще се откаже, изнемощял, след стотина крачки; който успее цял ден да не попадне под краката на кучетата, с чиста съвест и с надминаваща всяко разбиране гордост, може, заслужено да се вмъкне в спалния си чувал, а онзи, който пропътува двадесет спанета по Дългата пъртина, е човек, на когото могат да завидят и боговете.

Подиробедът се влачеше бавно, а мълчаливите пътници вървяха напред със страхопочитанието, което внушава Бялото мълчание. Природата разполага с много начини да убеди човека в неговата тленност — безкрайното редуване на прилива и отлива, стихията на бурята, на земетресението, безкрайния тътен на небесната артилерия, — обаче най- могъщото, най-замайващото от всичко е безстрастното време на Бялото мълчание. Тогава спира всякакво движение, облаците изчезват, небето е сякаш от метал; най-тихият шепот звучи като светотатство и човек става боязлив и се плаши от звука на собствения си глас. Самотно зрънце живот, пътуващо през призрачната пустош на мъртъв свят, той трепери от своята дързост и си дава сметка, че животът му е живот на червей и нищо повече. Нека не ни спохождат странни мисли и тайната на всичко живо търси своя израз. Обхваща го страх от смъртта, от бога, от вселената; надежда за възкресение и живот; копнеж за безсмъртие; безплоден стремеж на окования му дух — именно тогава, ако въобще е възможно, човекът върви сам с господа.

Тъй се влачеше денят. Реката правеше голям завой и Мейсън насочи своя впряг напред през тесния провлак. Но кучетата не можеха да се изкачат по стръмния бряг. Отново и отново те се хлъзгаха назад, при все че Рут и Мейлмют Кид бутаха шейната. Тогава обединиха усилията си. Нещастните, изтощени от глад твари напънаха сетните си сили. Нагоре… нагоре… шейната се задържа на горния ръб на брега; но водачът дръпна следващите го кучета надясно и закачи снегоходките на Мейсън.

Последиците бяха печални. Мейсън се просна на земята; едно от кучетата падна, както беше впрегнато, шейната се преобърна и повлече всички обратно надолу, у

Прас! Камшикът яростно се стоварваше върху кучетата, особено върху падналото. .

— Недей, Мейсън — молеше се Мейлмют Кид, — то, нещастното, бездруго е на умиране. Чакай! Ще го впрегнем при моите кучета. —

Мейсън нарочно задържа камшика, докато чуе последната дума, сетне замахна с дългия бич и той целият се обви около тялото на виновното животно Кармен — защото това беше Кармен — се сви на снега, жално изквича и се претърколи на едната си страна.

Това беше трагичен миг, печална случка сред снеговете — умиращо куче, свада между двама другари. Рут погледна умолително първо единия, после другия. Обаче Мейлмют Кид се сдържа, макар в очите му да се четеше безграничен упрек; само се наведе над кучето и преряза ремъците. Никой не рече нито дума. Те сложиха по два впряга на шейна и преодоляха трудното място; шейните отново пътуваха напред, умиращото куче се влачеше подир тях. Докато едно животно може да върви, не го застрелват и му дават тази последна възможност да остане живо — да се домъкне, ако успее, до лагера с надеждата, че ще убият някой елен.

Разкаял се вече за избухването си, но твърде упорит, за да го признае, Мейсън утъпкваше пътя начело на колоната, без да подозира, че във въздуха витае опасност. Гъст храсталак се гушеше на завет в низината и те се провираха през него. На петдесетина стъпки от пътеката се издигаше величествен бор. Много поколения беше стоял той там и в течение на много поколения съдбата беше му готвила този определен край — може би същият край е бил предопределен и за Мейсън.

Той се наведе да върже разхлабилата се връзка на мокасина си. Шейните спряха и кучетата легнаха на снега, без дори да изскимтят. Тишината беше злокобна; нито лъх не се чувствуваше в заскрежената гора; студът и мълчанието на безкрайното пространство бяха смразили сърцето и оковали треперещите устни на природата. Една въздишка пред мина през въздуха — всъщност те като че ли не я чуха, а по-скоро я усетиха като някакъв предвестник на раздвижване в неподвижната пустош. След това огромното дърво, натежало от бремето на годините и снега, изигра последната си роля в трагедията на живота. Мейсън чу предупреждаващия трясък, помъчи се да скочи и вече почти се беше изправил, когато ударът се стовари право върху рамото му.

Неочакваната опасност, мигновената смърт — колко често се беше изправял пред нея Мейлмют Кид! Иглите на бора още трептяха, когато той вече даваше заповеди и се беше спуснал да помага. Индианката също не припадна, нито даде воля на безполезни ридания, както биха сторили много от белите й сестри. По негово нареждане тя налегна с цялата си тежест края на приготвения набързо лост, за да намали натиска, заслушана в стоновете на мъжа си, а Мейлмют Кид се нахвърли на дървото с брадвата си. Стоманата весело звънтеше и се впиваше в замръзналия дънер, а след всеки удар се чуваше напрегнатото, ясно доловимо пъшкане — „Хъ! Хъ!“ — на дърваря.

Най-сетне Кид положи на снега жалкото нещо, било доскоро човек. Ала по-лоша от болката на неговия другар беше нямата мъка, застинала на лицето на жената — въпросителният поглед, в който се смесваха надеждата с безнадеждността. Малко нещо се каза; хората от Севера отрано научават безполезността на думите и неоценимата стойност на делата. При температура шестдесет и пет градуса под нулата човек не може да лежи много минути на снега и да остане жив. Затова те прерязаха ремъците на шейните, завиха нещастника с кожи и го положиха на легло от вейки. Пред него лумна огън, накладен от същото дърво, което беше причинило нещастието. Отзад и малко над него бе опънат примитивен навес — едно платнище, което задържаше излъчваната от огъня топлина и я връщаше надолу към пострадалия — приспособление, известно на тези, които учат физика направо от извора.

А хората, които са споделяли леглото си със смъртта, разбират кога удря техният час. Мейсън беше страхотно смазан. Това пролича от най-повърхностния преглед. Дясната ръка, десният крак и гръбнакът бяха счупени. Краката му бяха парализирани от кръста, а по всяка вероятност имаше и вътрешни увреждания. Единствено редките стонове, показваха, че е още жив. Никаква надежда; нямаше начин да му се помогне. Безмилостната нощ бавно се приближаваше — за Рут оставаше само безутешният стоицизъм на нейното племе, а на бронзовото лице на Мейл мют Кид се изрязаха няколко нови бръчки. Всъщност ° най-малко от всички страдаше самият Мейсън, защото се беше пренесъл в Източен Тенеси, във великите Димящи планини, и отново изживяваше дните на своето детство. И най-затрогваща беше музиката на отдавна забравения му южняшки говор, на който бълнуваше за плуване във вирове, за лов на миещи мечки и за плячкосване на дини. Всичко това беше непонятно за Рут, но Кид разбираше и споделяше неговите чувства — споделяше ги тъй, както би могъл само човек, откъснат години наред от всичко, което олицетворява цивилизацията.

Сутринта пострадалият дойде на себе си и Мейлмют Кид се наведе по-ниско, за да долови това, което шепнеше.

— Помниш ли кога се събрах с нея на Танана? Ще станат четири години, когато пак започне да се пука ледът. Тогава не я обичах толкова много. По-скоро само я харесвах, пък струва ми се, че имаше и нещо като увлечение. Но знаеш ли, после много я обикнах. Тя ми е била добра другарка, винаги рамо до рамо с мене при всяка трудност. А колкото за нашия поминък, знаеш, че няма друг, равен на нея. Спомняш ли си деня, когато тя се спусна с лодката по праговете Еленови рога и ни прибра от онази скала, а куршумите се сипеха във водата като градушка?. .. Ами гладът в Нуклукайто?… Или когато изпревари тръгналия по реката лед, за да ни предупреди? Да, тя ми е била добра другарка, по-добра от онази, другата. Не си ли знаел, че вече съм бил женен? Никога ли не съм ти казвал, а? Е да, бях се опитал веднъж, на юг, в Щатите. Затова съм тука. Заедно бяхме порасли. Заминах, за да й дам повод за развод. Тя го получи.

Но това няма нищо общо с Рут — продължи той. — Бях намислил да уредя всичко тук и да тръгна за Оттатък идущата година… заедно с нея… но вече е твърде късно. Не я изпращай обратно при племето й, Кид. Непоносимо тежко е за една жена да се върне. Само си го представи! Почти четири години да се храни с нашия бекон и боб, с брашно и сушени плодове и след това да се върне при своята риба и еленско месо. Няма да е добре за нея, след като веднъж е опитала нашия начин на живот и е разбрала, че е по-добър от живота на племето й, да се върне там. Погрижи се за нея, Кид… защо пък ти да не… Не, ти винаги си странил от жените… и никога не си ми казал какво те е довело в тази страна. Бъди добър с нея и я изпрати в Щатите колкото можеш по-скоро. Но нареди тъй, че да може да се върне… може да тъгува по родината, нали знаеш.

А малкото… това ни сближи още повече, Кид — пак подхвана Мейсън. — Дано само да е момче. Само си помисли!… Плът от моята плът, Кид. То не бива да остане в тази страна. А пък ако е момиче, тогава и не може да остане. Продай моите кожи;

за тях ще вземеш най-малко пет хиляди долара и още толкова ми дължи Компанията. Въобще оправяй моите работи заедно със своите. Вярвам, че нашият периметър ще излезе добър. Погрижи се момчето да получи добро образование и, Кид, повече от всичко ти се моля, не го оставяй да се върне тука. Този край не е бил създаден за бели хора.

Моята е свършена, Кид. В най-добрия случай три или четири нощувки. Вие трябва да вървите нататък! Помни, тя е моята жена, то е моето момче. .. О, боже! Дано да е момче! Вие не можете да останете при мене… и аз те задължавам в смъртния си час да вървите напред.

— Дай ми три дена — примоли му се Мейлмют Кид. — Може да ти стане по-добре; може нещо да се случи.

— Не!

— Само три дена.

— Трябва да вървите.

— Два дена.

— Това са моята жена и моят син, Кид. Не трябва да ме молиш.

— Един ден.

— Не, не! Задължавам те…

— Само един ден. Ще понамалим храната, пък може и да ударя някой елен. к

— Не… добре; един ден, обаче нито минутка повече. И слушай, Кид, недей… недей ме оставя да посрещна смъртта самичък. Само един куршум, едно натискане на спусъка. Нали разбираш. Само си помисли! Плът от моята плът, пък аз няма да доживея да го видя! Прати Рут при мене. Искам да се сбогувам и да й кажа, че трябва да мисли за момчето и да не чака, докато умра. Може да откаже да тръгне с тебе, ако не й кажа. Сбогом, приятелю, сбогом. Кид! Слушай… изкопай дупка по-нагоре, до урвата. Там промивах по четиридесет цента на една лопата. И слушай, Кид! — Мейлмют се наведе по-ниско, за да чуе сетните, едва доловими думи на умиращия, обуздал гордостта си.

— Прости ми… за… ти знаеш… за Кармен. Мейлмют Кид остави жената тихо да плаче над своя мъж, а сам намъкна парката[1] и снегоходките, тикна под мишница пушката и се скри в гората. Не беше новак за суровите скърби на Севера, но никога още не беше се изправял пред толкова неразрешима задача. Погледнато отстрани, това беше въпрос на проста сметка — три живота срещу един обречен. Ала сега Кид се колебаеше. Пет години рамо до рамо по реки и пътеки, по лагери и мини, изправени пред угрозата на смъртта по пъртините, в наводнения и глад двамата бяха закрепвали връзките на своето другарство. Толкова голяма беше тяхната близост, щото Мейлмют Кид често бе долавял в себе си някаква смътна ревност към Рут още от първия път, когато тя беше застанала помежду им. А сега трябваше да разруши тази връзка със собствената си ръка.

Макар и да се молеше на бога да му прати елен, само един елен, всичкият дивеч като че ли беше избягал от тази местност и здрачът завари изнемощелия Мейлмют Кид да се връща в стана с празни ръце и изпълнено с мъка сърце. Врявата на кучетата и резките крясъци на Рут го накараха да забърза.

Когато се втурна в стана, той видя Рут, застанала всред ръмжащата глутница, да размахва на на всички страни брадва. Кучетата бяха нарушили желязното правило на господарите си и бяха нападнали хранителните припаси. Кид се хвърли в боя, хванал пушката за цевта, и предвечната драма на естествения, подбор се развихри с цялата свирепост на първобитната си обстановка. Пушката и брадвата се вдигаха и спускаха, улучваха и не улучваха, с еднообразна отмереност; мятаха се гъвкави тела с безумни очи и капещи от зъбите лиги; човекът и звярът се биеха за господство до сетна капка мощ. След това битите животни се отдалечиха от светлината на огъня и се заловиха да ближат раните си и да изливат жалбата си на звездите.

Целият запас от сушена сьомга беше унищожен и сега на пътниците им оставаше не повече от пет фунта брашно, което трябваше да им стигне за повече от двеста мили пустош. Рут се върна при мъжа си, а Мейлмют Кид се зае да нареже топлия още труп на едно от кучетата, чийто череп беше смазан от брадвата. Той грижливо прибра всичко до последното парче освен кожата и вътрешностите, които хвърли на доскорошните му другари.

Утрото донесе нова неприятност. Кучетата се нахвърлиха едно върху друго. Глутницата повали Кармен, която все още не се предаваше на смъртта. Сипещите се върху им удари на камшика не постигнаха нищо. Кучетата се свиваха под ударите и скимтяха, обаче не се разпръснаха, докато не изядоха Кармен до сетното късче — кости, кожа, козина, всичко.

Мейлмют Кид вършеше работата си и се прислушваше в Мейсън, който пак бълнуваше за Тенеси, водеше объркани разговори и буйно призоваваше приятелите си от онези дни.

Кид реши да използува растящите наблизо борове, забърза с работата си и Рут видя, че той приготвя хранилище, каквито понякога си правят ловците, за да запазят убития дивеч от хищници и кучета. Един след друг той сближи и приведе почти до самата земя върховете на две борчета и ги върза с ремъци от еленова кожа. После смири с бой кучетата и ги впрегна в две от шейните, където натовари всичко освен кожите, с които бе завит Мейсън. Той загърна кожите по-плътно около него

и ги стегна с ремъци, а двата края завърза за върховете на приведените борчета. Един удар на ловджийския му нож щеше да ги освободи и да вдигне тялото високо във въздуха. Рут беше изслушала последната воля на мъжа си и не се противопоставяше. Бедната, тя добре си беше научила урока и се покоряваше. Още от дете сама се бе прекланяла и беше виждала всички жени да се прекланят пред господарите на живота и смяташе, че не е редно жената да противоречи на мъжа. Кид я остави да излее скръбта си и да целуне своя съпруг — собственото й племе нямаше такъв обичай, — след това я заведе при предната шейна и й помогна да си сложи снегоходките. Слепешком, машинално, тя стисна управляващия прът и камшика и подкара кучетата напред. Тогава Кид се върна при Мейсън, който беше изпаднал в безсъзнание, и дълго след като Рут се загуби от погледа, седя свит край огъня: той чакаше, надяваше се, молеше се другарят му да умре.

Не е приятно да останеш насаме с мъчителни размишления сред Бялото мълчание. Мълчанието на мрака е милостиво, то сякаш те загръща, за да те закрили, и ти нашепва хиляди недоловими съчувствени думи. Бялото мълчание, светло и студено, с надвиснало отгоре стоманено небе, е безмилостно.

Измина час… още един, но човекът не умираше. По пладне, без да се вдига над хоризонта на юг, слънцето хвърли някакво подобие на огнен блясък нагоре в небесата и веднага си го прибра обратно. Мейлмют Кид стана и се дотътри до другаря си. Огледа се наоколо. Бялото мълчание като че му се присмиваше и той почувствува как го обхваща остър страх. Чу се рязък гърмеж; Мейсън се издигна във въздушната си гробница, а Мейлмют Кид зашиба кучетата, докато не се понесоха в безумен галоп, и побягна подир тях през снега.

Жажда за живот

Те са живели и хвърляли зар — само това ще остане; огънят, вложен, в самия комар, с много пари проиграни.

С мъчително куцукане те слязоха на брега и първият от двамата мъже залитна всред безредно пръснатите камъни. Бяха уморени и нямаха сили, а напрегнатите им лица носеха отпечатък на търпение, какъвто оставят само дълго понасяни лишения. Двамата бяха тежко натоварени с вързопи, загънати в одеяла и пристегнати на гърба им с ремъци. Други ремъци, които минаваха през челото, им помагаха да удържат товара. И двамата носеха пушки. Вървяха приведени, със силно издадени напред рамене и изопнати шии, с поглед забит в земята.

— Нямаше да е зле да имаме поне два от онези патрони, дето си лежат в нашето съкровище — рече вторият мъж.

Гласът му беше безкрайно тягостно вял. Той говореше без всякакво въодушевление; първият, току-що навлязъл куцешком в млечнобелия, пенещ се сред скалите поток, не го удостои с отговор.

Другият го следваше по петите. Те не се събуха, макар водата да беше ледено студена — толкова студена, че ги заболяха глезените, а стъпалата им вкочанясаха. На места водата се плискаше в колената им и двамата залитаха, като едва запазваха равновесие.

Този, който вървеше отзад, се подхлъзна на един гладък валчест камък и малко остана да падне, но с отчаяно усилие успя да се задържи с остър вик на болка. Изглежда, че му се зави свят и му прилоша, защото той се олюля и протегна свободната си ръка, сякаш търсеше опора във въздуха. Когато се закрепи, направи крачка напред, но отново се люшна и насмалко не падна. Тогава се спря и загледа другаря си, който вървеше, без да се обръща.

Цяла минута мъжът стоя неподвижен, сякаш се бореше със себе си. После извика:

— Слушай, Бил, аз си навехнах глезена.

Бил продължаваше да куцука сред млечнобялата вода.;Той не се обърна. Изостаналият го загледа как се отдалечава и макар че лицето му оставаше все тъй безизразно, погледът му заприлича на погледа на ранен елен.

Бил се изкачи с куцукане на оттатъшния бряг и продължи право напред, без да се обърне. Застаналият в реката го изпращаше с очи. Устните му леко затрепераха — острите кестеняви косми на увисналите над тях мустаци ясно замърдаха. Той дори си облиза устата.

— Бил! — извика той.

Това беше умолителен зов на изпаднал в беда силен мъж, обаче Бил не обърна глава. Пострадалият следеше с поглед гротескното куцукане и залитане напред на своя другар, който се изкачваше с несигурни крачки по полегатия склон към заобленото било на ниския хълм. Следи го, докато Бил превали рида и изчезна. Тогава извърна очи и бавно обхвана с поглед кръгозора на онзи свят, в който оставаше самичък сега, след като си отиде Бил.

Ниско над хоризонта неясно мъждееше слънцето, почти съвсем закрито от безформени мъгли и изпарения, създаващи впечатление за нещо голямо и плътно, на което липсват реалност и определени .очертания. Отпуснал се с цялата си тежест върху единия крак, той извади часовника си. Беше четири часът и понеже бе краят на юли или началото на август (датата можеше да определи само приблизително, с точност до една-две седмици), мъжът сметна, че слънцето трябва да е горе долу на северозапад. Той погледна на юг и си помисли, че някъде отвъд тези голи хълмове лежи Голямото Мечо езеро; помисли си също, че в тази посока Полярният кръг чертае страшния си път през Канадската пустош. Рекичката, сред която стоеше, носеше водите си към река Копърмайн, а тя на свой ред течеше на север и се вливаше в Залива на коронацията и в Северния ледовит океан. Никога не беше ходил там, но веднъж бе видял всичко това на една карта на компанията „Хъдзънов залив“.

Погледът му още веднъж обгърна кръга на заобикалящия го свят. В гледката нямаше нищо насърчително. Навсякъде същата леко извита линия на хоризонта. Никой от хълмовете не се издигаше много високо. Нямаше дървета, нямаше храсти, нямаше трева — нищо освен едно безкрайно и страшно мъртвило, от което в очите му ненадейно проблясна страх.

— Бил! — прошепна той веднъж и сетне пак: — Бил!

После приклекна сред млечнобялата вода, сякаш безкраен

яд го потискаше с непреодолима сила, жестоко го смазваше с ужасяващото си безразличие. Той затрепери като в пристъп на треска и пушката с плясък падна от ръката му. Това го накара да се сепне. Той надви страха си, овладя се, зашари с ръка във водата и намери пушката. Придърпа вързопа към лявото рамо, за да намали тежестта върху навехнатия крак, след това бавно и предпазливо продължи към брега, кривейки се от болка.

Той не спираше. С ожесточение, стигащо до лудост, без да обръща внимание на болката, мъжът бързаше да се изкачи на билото на хълма, зад което бе изчезнал неговият другар — още поразкривена и смешна фигура от онзи куцащ и залитащ човек. Обаче от билото видя малка долчинка, в която нямаше живо същество. Той отново надви страха си, овладя се, придърпа вързопа още повече към лявото рамо и се заклатушка по надолнището.

Дъното на долчинката беше подгизнало от вода, която дебелият мъх като сюнгер задържаше на повърхността. Тази вода църкаше изпод мокасините му при всяка стъпка и всеки път краката му се откъсваха от спиращия ги мъх с жвакащ звук. Мъжът преминаваше от туфа на туфа по следите на другаря си сред камъните, които се подаваха като островчета от морето на мъха,

Макар и да бе останал сам, не беше загубил пътя. Знаеше, че по-нататък ще стигне до едно място, където изсъхнали смърчове и съвсем нискорасли и хилави елхи заграждат от всички страни малкото езерце Тичинничили или „Страната на дребните съчки“, както го наричат на местния език. И в това езерце се влива малка рекичка, водите на която не са млечнобели. Край тази рекичка има тръстика — това той помнеше добре, — но няма дървета, и по течението й трябва да върви до самите извори на вододела. Ще превали вододела н ще стигне до изворите на друг ручей, който тече на запад и по който ще върви до вливането му в реката Дийз, а там, под едно преобърнато кану, ще намери скривалище, затрупано с много камъни. И в това скривалище ще намери патрони за празната си пушка, въдички и влакно, малко серкме — всичко необходимо за сдобиване с храна. Ще намери и малко брашно, парче сланина и малко боб.

Бил ще го чака там и двамата ще слязат с лодка на юг, надолу по реката Дийз до Голямото Мечо езеро. Ще прекосят езерото и ще продължат на юг, все на юг, докато стигнат река Макензи. На юг, все на юг ще вървят те и зимата напразно ще ги гони, напразно лед ще сковава дърветата и дните ще стават по-студени и мразовити — на юг, до някоя станция на компанията „Хъдзънов залив“, където дърветата са високи и където има колкото щеш храна.

Това си мислеше мъжът, докато крачеше с усилие напред.

Но колкото трудно напредваше с тялото си, също толкова трудно напредваше и с мислите, като се мъчеше да убеди себе си, че Бил не го е изоставил, че Бил положително ще го чака при скривалището. Трябваше да си внуши тази мисъл, защото иначе нямаше да има никакъв смисъл да върви напред и трябваше да легне и да умре. И докато мъждивото слънчево кълбо бавно потъваше на северозапад, той мислено проследи, и то много пъти, всяка педя земя, която щяха да изминат с Бил при бягството им на юг от преследващата ги зима. Умът му непрекъснато се занимаваше с храната в скривалището и храната в пункта на компанията „Хъдзънов залив“. Не беше ял от два дена, а много по-отдавна не беше ял до насита. Той често се навеждаше, береше белезникави блатни ягоди, слагаше ги в устата и ги дъвчеше. Блатната ягода е семка в капка вода. В устата водата се стопява и ти остава да дъвчеш тръпчивата и горчива семка. Мъжът знаеше, че ягодите не са хранителни, но търпеливо ги дъвчеше с надежда, която надделяваше над знанието и отричаше опита.

В девет часа той си удари палеца на крака в един камък и поради крайната умора и изтощение залитна и падна. Известно време лежа на едната си страна, без да мръдне. След това се освободи от ремъците на вързопа, тромаво се надигна и седна. Още не беше се стъмнило и в бавно гаснещия здрач той затърси пипнешком стиски сух мъх между камъните. Когато събра цяла купчина, запали огън — тлеещ, димящ огън — и сложи на него тенекиено канче с вода.

После отвори вързопа и първата му работа беше да преброи колко клечки кибрит има още. Бяха шестдесет и седем. За да се увери, преброи ги три пъти. Тогава ги раздели на няколко части, зави ги в пергаментова хартия, сложи едно пакетче в празната си кесия за тютюн, друго под подплатата на износената си шапка, а трето — в пазвата си. Когато привърши тази работа, изведнъж го обзе страх, затова отново ги измъкна и ги преброи. Клечките си бяха шестдесет и седем.

Той изсуши на огъня мокасините си. От тях бяха останали само мокри дрипи. Направените от парчета одеяло чорапи бяха се скъсали на няколко места, а краката му бяха изранени и кървяха. Глезенът му туптеше и той го прегледа. Беше отекъл и станал колкото коляното. Мъжът откъсна дълга ивица от едното си одеяло и направи стегната превръзка. Откъсна още няколко ивици и ги намота на краката си, да му служат вместо мокасини и чорапи. Сетне изпи врялата вода от канчето, нави часовника си и се зави с одеялата.

Спа като мъртъв. Към полунощ за кратко време се смрачи и пак се развидели. Слънцето изгря на североизток — поточно зората се сипна нататък, защото слънцето беше закрито от сиви облаци.

В шест часа се събуди, спокойно легнал по гръб. Загледа се право нагоре в сивото небе и усети, че е гладен. Когато се обърна и се повдигна на лакът, стресна го високо пръхтене и той видя мъжкар — елен, който го разглеждаше с недоверчиво любопитство. Животното беше на не повече от петдесет стъпки и в същия миг мъжът видя и помириса във въображението си цвъртяща и пържеща се на огъня еленска пържола. Без да мисли, той грабна празната си пушка, прицели се и натисна спусъка. Еленът изпръхтя и отскочи; копитата му затрополяха и закънтяха из камънака.

Мъжът изруга и захвърли празната пушка. С висок стон той започна да се изправя. Това беше бавна и трудна работа. Ставите му бяха като ръждясали панти. Те се раздвижваха трудно, с много триене и всяко свиване и изправяне му се удаваше само след крайно усилие на волята. Когато най-после стъпи на крака, трябваше да употреби още една-две минути, докато успее да се изправи, както подобава на човек.

С мъка се изкачи на малка могилка и огледа местността. Нямаше нито дървета, нито храсти — само сиво море от мъх, тук-там осеяно със сиви камъни, сиви езерца и сиви поточета. Небето беше сиво. Нямаше ни слънце, ни помен от слънце. Мъжът нямаше представа къде е север; беше забравил и пътя, по който бе дошъл до това място предишната вечер. Но не беше се загубил. В това беше сигурен. Скоро щеше да стигне „Страната на дребните съчки“. Струваше му се, че тя е някъде наляво, недалече — може би оттатък нисък хълм.

Той се върна да стегне вързопа си за път. Провери на мястото ли са трите отделни пакетчета кибрит, но не си направи труд да ги преброи. Обаче се поколеба, обзет от нерешителност, над издутата торбичка от еленова кожа. Тя не беше голяма. Можеше да я покрие с двете си ръце. Знаеше, че тежи петнадесет фунта — колкото всичко останало във вързопа му — и това го тревожеше. Най-сетне я остави настрана и се залови да стяга вързопа. Погледът му отново спря на издутата торбичка от еленова кожа. Той бързо я грабна и заканително се огледа наоколо, сякаш пустинята се мъчеше да му я отнеме; когато се изправи на крака, за да поеме, залитайки, своя път, торбичката беше във вързопа на гърба му.

Мъжът се запъти наляво, като се спираше от време на време да бере блатни ягоди. Глезенът му беше се вдървил, той куцукаше по-силно, ала болката в крака не представляваше нищо в сравнение с болката в стомаха. Пристъпите на глада бяха много остри. Те го глождеха и глождеха, докато най-после не можеше вече да се съсредоточи върху посоката, в която трябваше да върви, за да стигне „Страната на дребните съчки.“. Блатните ягоди не намаляваха това глождене — от дразнещата им тръпчивина само го заболяха езикът и небцето.

По-нататък стигна до една долчинка, където от камъните и туфите, пърпорейки с крила, се вдигнаха бели скални яребици. „Къ-рр, кърр, кърр“ — викаха те. Мъжът ги замерваше с камъни, но не можеше да ги удари. Тогава той сложи вързопа на земята и взе да ги дебне, както котката дебне врабчета. Острите камъни изпокъсаха крачолите на панталоните му . и коленете му оставяха кървава диря, но тази болка се губеше в болката на глада. Той пълзеше по подгизналия мъх, който мокреше дрехите му и го караше да тръпне от студ, но мъжът не го усещаше — толкова голяма беше жаждата му за храна. И всеки път птиците се вдигаха с пърпорене пред очите му, докато тяхното „кърр, кърр, кърр“ се превърна за него в някаква гавра и той взе да ги ругае и високо да повтаря техния вик.

Веднъж допълзя до яребица, която сигурно бе заспала. Забеляза я чак когато тя се стрелна в лицето му от убежището си в камъните. Въпреки това той посегна да я хване и в ръката му останаха три пера от опашката й. Докато я изпрати с поглед, в него пламна омраза към птицата, сякаш беше му сторила някакво ужасно зло. След това се върна и отново нарами вързопа.

По-късно през деня мъжът стигна мочурливи долове, където имаше много повече дивеч. Сякаш за да го мъчи, край него мина на пушечен изстрел стадо елени — двадесет и няколко глави. Обзе го необуздано желание да се втурне подир тях, увереност, че ще може да ги догони. Насреща му се зададе сребърна лисица с яребица в уста. Мъжът извика. Това беше страшен вик, лисицата уплашено побягна, но не изтърва

яребицата.

Късно подир обед мъжът вървеше по течението на една рекичка с вода, бяла като мляко от варовитата почва и с тръстика тук-таме по бреговете. Той здраво хвана едва тръстика близо до корена и издърпа нещо подобно на зелен лук и не по-голямо от зидарски пирон. Коренът беше нежен и изхруска между зъбите му, събуждайки у него радостната надежда, че ще се нахрани. Но коренът излезе жилав. Състоеше се от влакнести нишки, напоени с вода като ягодите и без всякаква хранителна стойност. Мъжът свали вързопа от гърба си, пропълзя в тръстиките и задъвка и замляска като преживно

животно.

Беше много уморен и често му се искаше да си почине — да легне и да заспи, но нещо постоянно го тласкаше да върви напред и това не беше толкова желанието да стигне „Страната на дребните съчки“, колкото гладът. Той търсеше жаби в малките езерца и разравяше с нокти земята за червеи, макар и да знаеше, че толкова далече на север не може да има нито жаби, нито червеи.

Напразно се взираше във всяко вирче и едва когато настъпи продължителния здрач, откри в едно такова вирче самотна рибка, не по-голяма от кротушка. Мъжът бръкна чак

до рамо във водата, но рибката се изплъзна. Тогава посегна с двете си ръце и размъти млечната тиня на дъното. Във възбудата си той падна във вирчето и се измокри до кръста. Тогава водата се размъти толкова много, че рибката не можеше да се види и трябваше да изчака, докато тинята се утаи.

Преследването се поднови, докато водата не се размъти отново, но мъжът не можеше да чака. Той отвърза тенекиената си кофа и се залови да изгребва водата от вирчето. Отначало изгребваше с настървение, плискаше се и изхвърляше водата толкова близо, че тя се стичаше обратно във вирчето. После заработи по-внимателно, като се мъчеше да запази спокойствие, макар че сърцето му биеше до пръсване, а ръцете му трепереха. След половин час вирчето бе почти пресушено. В него нямаше вече и една чаша вода. Но и рибката я нямаше също. Мъжът намери скрита пролука между камъните, през която рибката беше избягала в съседен, по-голям вир — вир, който не можеше да пресуши за цяло денонощие. Да бе знаял за пролуката, щеше в самото начало да я запуши с камък и рибката щеше да бъде негова.

Така си помисли той, покрусен, и се отпусна на мократа земя. Отначало плачеше тихо, беззвучно, сетне заплака високо сред безмилостната пустош, която го заграждаше в сключен кръг; а дълго след това се тресе от ридания без сълзи.

Той накладе огън, стопли се, като изпи много канчета вряла вода, и се разположи да нощува на една скалиста издатина, както беше направил предишната нощ. Последната му грижа бе да провери дали кибритът е останал сух и да навие часовника си. Одеялата бяха влажни и лепкави. Навехнатият глезен туптеше от болка. Но мъжът усещаше само това, че е гладен и в неспокойния му сън пред него се редяха картини на пиршества и банкети и на ястия, поднасяни и предлагани по всевъзможни начини.

Събуди се премръзнал и болен. Слънце нямаше. Сивотата на земята и небето се беше сгъстила, станала още по-дълбока. Духаше рязък вятър и върховете на хълмовете бяха побелели от първия сняг. Въздухът около него сякаш се сгъсти и побеля, докато накладе огън и сгря вода. Това беше мокър сняг, лапавица, и снежинките бяха големи и водни. Отначало те се топяха, щом допираха почвата, но снегът валеше все по-силно, покриваше земята, гасеше огъня, мокреше запасите му от сух мъх.

Това беше за него сигнал да нарами вързопа и да се затътри напред, без сам да знае накъде. Вече не го интересуваха нито „Страната на дребните съчки“, нито Бил и скривалището под преобърнатото кану край река Дийз. Всичките му мисли се свеждаха до глагола „ям“. Беше се побъркал от глад. Не го интересуваше по кой път върви, стига този път да минава из мочурливите низини. Пипнешком той изравяше из

под мокрия сняг водни блатни ягоди и също тъй пипнешком издърпваше с корените тръстики. Но и едните, и другите бяха блудкави и не засищаха. Намери някаква трева, която накиселяваше, и изяде колкото успя да набере, а то не беше много, понеже тревата се стелеше по земята и няколкото пръста сняг лесно я скриваха от погледа.

Тази вечер мина без огън и без гореща вода, свря се под одеялото и се унесе в прекъсван от глад сън. Снегът се превърна в студен дъжд. Мъжът се будеше много често и всеки път усещаше дъждът да ръми върху обърнатото му нагоре лице. Настъпи ден — сив ден, без слънце. Беше спряло да вали. Острото чувство на глад бе изчезнало. Усещанията му, доколкото те бяха свързани с копнежа за храна, бяха се притъпили. Стомахът му се свиваше от глуха, тежка болка, но тя не го безпокоеше толкова много. Умът му се избистри и мислите му пак се устремиха главно към „Страната на дребните съчки“ и скривалището край река Дийз.

Той разкъса на ивици остатъците от едното одеяло и омота с тях разкървавените си крака. Стегна наново навехнатия глезен и се приготви за още един ден път. Когато дойде ред на вързопа, той дълго се колеба над издутата торбичка от еленова кожа, но в края на краищата взе и нея.

Дъждът беше стопил снега и сега се белееха само върховете на хълмовете. Слънцето се показа и мъжът можа да определи посоките на света, макар и да знаеше, вече, че се е загубил. Може би в лутането на предишния ден се беше отклонил твърде много наляво. Сега тръгна надясно, за да изравни вероятното отклонение от правилния път.

При все че пристъпите на глада не го измъчваха вече толкова много, той съзнаваше, че няма сили. Беше принуден често да спира, за да почива, и тогава се нахвърляше на блатните ягоди и тръстиките. Усещаше езика си сух и надебелял, сякаш обрасъл с дребни косъмчета, в устата му горчеше. Сърцето му създаваше големи грижи. Щом походеше няколко минути, то започваше безмилостно да бие — туптуптуп, — а след това сякаш подскачаше и мъчително се свиваше от бързи удари, които го задушаваха, от които му се виеше свят и му прилошаваше.

Към обед видя две кротушки в голям вир. Да изгребе водата от него, бе немислимо, обаче сега беше по-спокоен и сполучи да ги хване в тенекиената си кофа. Бяха не по-дълги от кутрето му, но той не беше особено гладен. Болката в стомаха бе станала още по-тъпа и слаба. Просто му се струваше, че стомахът му е задрямал. Изяде рибките сурови, като ги дъвчеше с най-голямо старание, защото се хранеше изключително по повелята на разума си. Макар и да нямаше желание да яде, знаеше, че трябва да се нахрани, за да остане жив.

Вечерта улови още три кротушки; две от тях изяде, а третата запази за закуска. Слънцето беше изсушило срещащите се тук-там купчинки мъх и той можа да се стопли с вряла вода. Този ден не беше изминал повече от десет мили, а на следващия не повече от пет, като вървеше само когато му позволяваше сърцето. Обаче стомахът не го тревожеше ни най-малко. Беше заспал. Сега местата бяха непознати, той срещаше все повече елени, пък и вълци. Техният вой често се носеше из пустошта, а веднъж видя три вълка тихомълком да се махат от пътя му.

Пак настъпи нощ, а сутринта, вразумил се, той развърза кожената връв, която стягаше издутата торбичка от еленова кожа. От отвора й потече жълта струя зърнест златен пясък и парчета самородно злато. Той раздели златото на две приблизително равни половини, зави едната в парче одеяло и я скри в скалиста издатина, а другата изсипа обратно в торбичката. Сетне започна да къса от единственото останало одеяло ивици за краката си. Но с пушката все още не искаше да се раздели, защото в скривалището край река Дийз имаше патрони.

Този ден беше мъглив и през този ден гладът отново се събуди у него. Мъжът бе много отслабнал и толкова му се виеше свят, че от време на време погледът му се премрежваше. Сега не беше вече нещо необикновено да се спъне и да падне; веднъж се препъна и падна право върху яребично гнездо. Там имаше четири току-що излюпени птиченца, по на един ден — мънички, туптящи от живот клъбца, не по-големи от една хапка; и той ги изяде лакомо, като ги пъхаше в устата си живи и ги хрускаше като яйчени черупки със зъбите си. Майката с резки писъци пляскаше криле наоколо. Мъжът се опита да я удари с пушката си като с тояга, но тя се изплъзна от обсега му. Взе да я замерва с камъни и със случаен удар счупи едното й крило. Тогава яребицата заподхвърча и затича, влачейки счупеното крило, а той се втурна да я преследва.

Малките птиченца бяха само раздразнили апетита му. Той куцаше и подскачаше на болния си крак, хвърляше камъни и ту дрезгаво се провикваше, ту куцаше и подскачаше мълчешком, мрачно и търпеливо се изправяше след всяко падане или си търкаше очите, когато му се струваше, че ще му прилошее от виенето на свят.

Преследването го доведе до мочурище в дъното на долината и там, на подгизналия мъх, забеляза човешки следи. Тези следи не бяха негови — това му беше ясно. Сигурно бяха на Бил. Но той не можеше да спре, защото яребицата продължаваше да бяга. Първо ще я хване, а след това ще се върне да ги разгледа.

Мъжът измори яребицата, но измори и себе си. Тя дишаше тежко, легнала на едната си страна. Той също дишаше тежко, легнал на едната си страна, на десетина стъпки, без да

има сили да допълзи до нея. А когато се съвзе, птицата също се съвзе и избяга, щом алчната му ръка посегна да я хване. Гоненицата започна отново. Настъпи нощ и яребицата се отърва. Мъжът се спъна от изтощение; залитна напред, падна по очи .с вързопа на гърба и си разкървави бузата. Дълго време не се помръдна, след това се обърна настрана, нави часовника си и остана да лежи там до сутринта.

И този ден беше мъглив. Половината от последното му одеяло беше отишла за омотаване на краката. Следите на Бил не можа да намери. Това нямаше значение. Гладът твърде настойчиво го караше да върви .напред… само че… само че той се чудеше дали и Бил не се беше загубил. Към пладне вързопът му натежа твърде много. Той повторно раздели златото, но този път просто изсипа половината на земята. Подир обед изхвърли и останалото и сега носеше само половината одеяло, тенекиената кофа и пушката.

Започнаха да го измъчват халюцинации. Беше уверен, че му е останал още един патрон. Бил е в магазина на пушката и той не го е забелязал. От друга страна, нито за миг не се съмняваше, че магазинът е празен. Но халюцинацията го преследваше. Дълги часове се бори с нея, сетне отвори пушката и и се убеди, че е празна. Разочарованието бе тъй дълбоко, сякаш наистина беше очаквал да намери в нея патрона.

Половин час се тътри напред и халюцинацията отново се върна. Отново поведе борба с нея, но тя не го оставяше на мира, докато, само за да се отърве от тази мисъл, не отвори пушката и не се увери в обратното. Навремени разсъдъкът го напускаше съвсем, той се тътреше напред като някакъв автомат и странни представи и приумици почваха като червеи да разяждат ума му. Но тези лутания в света на недействителното бяха краткотрайни, защото острите пристъпи на глада непрекъснато го връщаха към действителността. Веднъж едно видение, от което насмалко не му прилоша, рязко го върна към истинската обстановка. Той залитна, олюля се и се заклатушка като пиян, за да се задържи на крака. Пред него стоеше кон. Кон! Не можеше да повярва на очите си. Гъста мъгла, изпъстрена с искрящи светли точки, премрежваше погледа му. Той ожесточено разтърка очи, за да проясни зрението си, и видя не кон, а огромна кафява мечка. Звярът го разглеждаше с враждебно любопитство.

Мъжът беше вече наполовина вдигнал пушката, когато се сети, че е празна. Той я свали и измъкна ловджийския си нож от везаната с мъниста ножница на хълбока. Пред него имаше месо и живот. Прокара палеца си по острието на ножа. Беше добре наточен. Върхът бе остър. Ще се нахвърли върху мечката и ще я убие. Ала сърцето му предупредително заби — туп, туп, туп. Сетне то неудържимо подскочи нагоре и

затрептя от чести удари; сякаш железен обръч стегна челото Му, главата му се замая.

Огромна вълна на страх помете отчаяната му смелост. Както беше изнемощял, какво ли щеше да стане, ако звярът го нападне? Той се изпъна в най-внушителната си стойка, стисна ножа и впи поглед в мечката. Звярът тромаво направи една-две крачки напред, вдигна се на задните си лапи и предупредително изръмжа. Ако човекът побегнеше, щеше да го подгони; обаче човекът не побягна. Беше обладан сега от смелост, вдъхната от страха. Той също изръмжа, свирепо, страшно, дал гласен израз на страха, който е присъщ на живота и който се таи в него, преплетен с най-дълбоките му корени.

Мечката се поотмести настрана със заканителен рев, уплашена от това тайнствено същество, което продължаваше да стои изправено и не се боеше от нея. Но човекът не се помръдна. Той остана неподвижен като статуя, докато не премина опасността, и едва тогава, разтърсен от тръпки, се повали на мокрия мъх.

Когато възвърна самообладанието си, мъжът отново тръгна на път, обзет сега от нов страх. Това не беше страхът, че ще умре от изтощението на глада, а страхът, че ще загине насилствено, преди гладната смърт да задуши у него и сетната най-малка частица от онзи стремеж, който го кара да се бори за живот. Имаше и вълци. От всички страни в пустошта се носеше техният вой и в него звучеше заплаха, която изплиташе във въздуха толкова осезаема мрежа, че мъжът неволно протегна ръце да я отблъсне от себе си, сякаш тя беше издуто от вятъра платнище на палатка.

От време на време вълците, събрали се по два-три заедно, пресичаха неговия път. Но те се държаха на разстояние от него. Не бяха достатъчно много, освен това те гонеха елени, които не влизаха в бой, а това странно същество, което ходеше изправено, сигурно дращеше и хапеше.

Привечер той видя разпръснати кости там, където вълците бяха изяли своята плячка. Преди половин час тези остатъци, са били малко еленче, то е мучало, тичало и е било пълно с живот. Мъжът се загледа в кокалите, оглозгани и лъскави, розови от живота, неугаснал още в техните клетки. Дали и от него нямаше да остане само това, преди да изтече денят! Такъв беше животът, нали? Суетен и преходен. Само животът носи терзания. В смъртта няма болка. Да умреш, значи да заспиш. Това означава край, почивка. Защо тогава не му се иска да умре?

Но той не мъдрува много дълго. Приклекнал в мъха с кокал в устата, мъжът изсмукваше от него сетните остатъци от живот, които все още го обагряха в бледнорозов цвят. Сладникавият вкус на месо, лек и недоловим почти като някакъв спомен, просто го влудяваше. Той започна да стиска кокалите

с челюстите си и да ги хруска. Понякога се трошеше кокалът, понякога — зъбите му. След това се залови да раздробЯва костите между два камъка, да ги счуква на каша и да ги гълта. От бързане се удряше и по пръстите, но все пак за миг се учуди от факта, че те не го болят много, когато попадат под стоварващия се отгоре камък.

Настъпиха страшни дни на сняг и дъжд. Мъжът не знаеше, кога се спира да нощува, кога потегля на път. През нощта вървеше толкова, колкото и през деня. Почиваше, където рухнеше, и почваше да пълзи, щом гаснещият в него живот припламваше и се разгаряше малко по-ярко. В него не се бореше вече човекът. Това, което,го караше да върви напред, беше самият живот, който отказваше да умре. Той не страдаше. Нервите му се бяха притъпили, претръпнали, а умът бе пълен със странни видения и сладостни мечти.

Той все още смучеше и дъвчеше разтрошените кокали на младото еленче, последните остатъци от които беше събрал и взел със себе си. Не преваляше вече хълмове и вододели, а само се тътреше по течението на голяма река, която се виеше през широка долина. Не виждаше нито реката, нито долината. Не виждаше нищо освен видения. Душата и тялото му вървяха или пълзяха рамо до рамо и все пак разделени, толкова тънка бе свързващата ги нишка.

Събуди се в пълно съзнание, легнал по гръб на една скалиста издатина. Слънцето грееше ярко и топло. Нейде далеч се чуваше мучене на малки еленчета. В ума му изникнаха смътни спомени за дъжд и вятър, и сняг, но дали е бил брулен от бурята два дни, или две седмици — не знаеше.

Известно време мъжът лежа неподвижно, веселото слънце го заливаше със светлина и насищаше жалкото му тяло с топлината си. „Хубав ден — помисли си той. — Може би ще успея да разбера къде съм“. С болезнено усилие мъжът се обърна на една страна. Под него течеше широка спокойна река. Беше му съвсем непозната и това го озадачи. Бавно проследи с погледа си как реката лъкатуши в големи извивки сред мрачни голи хълмове, по-мрачни, по-голи и по-ниски от всички хълмове, които беше срещал досега. Бавно, без да бърза, без възбуда или нещо повече от най-повърхностен интерес, той проследи течението на непознатата река до кръгозора и видя, че се влива в светло, блестящо море. Въпреки всичко това не го развълнува. „Чудна работа — помисли си той, — това е или видение, или мираж. .. по-вероятно е да е видение, измама на разстроения ум.“ Това предположение се затвърди у него, когато видя кораб, хвърлил котва сред блестящото море. Затвори за малко очи и ги отвори пак. Чудно, видението не изчезваше! И все пак нямаше нищо чудно. Той знаеше, че в сърцето на пустинните земи нямаше нито морета, нито кораби, също както бе знаял, че няма патрон в празната му пушка.

Зад гърба му се чу някакво сумтене — полусподавено пъшкане или кашлица. Много бавно, поради крайната си слабост и скованост, мъжът се обърна на другата страна. Наблизо не се виждаше нищо, но той търпеливо зачака. Сумтенето и кашлянето се чуха отново и между две назъбени канари, само на няколко разкрача, се показа сива вълча глава. Острите уши не бяха чак толкова наострени, както беше виждал у други вълци; очите бяха мътни и кръвясали, главата — безсилно и отчаяно клюмнала. Звярът непрекъснато примигваше от слънчевия блясък. Изглеждаше болен. Докато мъжът го гледаше, той отново изсумтя и се закашля.

„Това поне не е мираж“ — помисли си мъжът и се обърна на другата страна да види действителния свят, който досега е бил забулен за него от видението. Ала морето все тъй блестеше в далечината и корабът се виждаше съвсем ясно. Нима всичко това бе наистина действителност? Той затвори очи, замисли се и най-после разбра всичко. Беше вървял на североизток, беше се отдалечил от вододела на река Дийз и беше слязъл в долината на Копърмайн. Тази широка и бавна река бе Копърмайн. Това блестящо море беше Ледовитият океан. Този параход бе китоловен кораб, отдалечил се на изток от устието на Макензи, и сега стоеше на котва в Залива на коронацията. Той си спомни картата на компанията „Хъдзънов залив“, която беше видял преди много време, и всичко му стана ясно и придоби смисъл.

Мъжът седна и съсредоточи вниманието си върху най-належащото. Беше изпокъсал намотките от парчетата одеяло и краката му представляваха безформени буци кърваво месо. От одеялото вече не бе останало нищо. И пушката, и ножът липсваха. Шапката си бе загубил някъде заедно с пакетчето кибрит под подплатата, но клечките, скрити в пазвата, бяха се запазили сухи в кесията за тютюн, завити в пергаментовата хартия. Погледна часовника си. Той показваше единадесет часа и още вървеше. Изглежда, не беше забравял да го навива.

Беше спокоен, съзнанието му беше ясно. Макар и да бе крайно изтощен, не усещаше никаква болка. Не беше и гладен. Мисълта за храна дори му беше неприятна и всичко, което правеше, го правеше само по заповед на разума си. Той откъсна до колене крачолите на панталоните си и ги намота около краката. Кой знае как беше сполучил да запази тенекиената кофа. Трябваше да пие малко гореща вода, преди да започне пътуването си към кораба, което предвиждаше, че ще бъде ужасно.

Движенията му бяха бавни. Трепереше като парализиран. Когато се залови да събира сух мъх, откри, че не може да се изправи на крака. Направи няколко безуспешни опита и най-после се примири и запълзя на четири крака. Веднъж допълзя близо до болния вълк. Животното неохотно се повлече, махна се от пътя му и заблиза хълбоците си така, сякаш нямаше сили да движи езика си. Мъжът забеляза, че този език няма обикновения здрав червен цвят. Беше жълтеникавокафяв и изглеждаше покрит с дебел слой полузасъхнали лиги.

След като изпи доста гореща вода, откри, че може пак да се изправи и дори да ходи, колкото може да ходи един умиращ. Почти всяка минута трябваше да си почива. Крачките му бяха морни и несигурни; със също такива морни и несигурни крачки се влачеше подире му и вълкът; и тази вечер, когато блестящото море изчезна в мрака, той знаеше, че се е приближил към него с не повече от четири мили.

Цялата нощ мъжът чуваше кашлянето на болния вълк, а сегизтогиз — мученето на младите еленчета. Навсякъде около него имаше живот, обаче това беше живот, изпълнен със сили, бликащ от устрем и здраве, и той разбираше, че болният вълк върви по стъпките на болния човек, с надеждата, че човекът ще умре пръв. Сутринта, щом отвори очи, видя, че звярът не сваля от него печален и гладен поглед. Вълкът стоеше приклекнал, с подвита между краката опашка като някакво жалко, окаяно псе. Той трепереше от студения сутрешен вятър и омърлушено се озъби, когато човекът му заговори с глас, който прозвуча не по-силно от дрезгав шепот.

Изгря ярко слънце и цялата сутрин мъжът падаше и се тътреше към кораба в блестящото море. Времето беше прекрасно. Бе настъпило краткотрайното сиромашко лято на северните ширини. Можеше да продължи една седмица. Можеше да свърши утре или в други ден.

Подир обед мъжът се натъкна на следа. Беше следа на друг човек, който не бе вървял, а се бе влачил на четири крака. Мъжът си помисли, че може да е на Бил, но го помисли с тъпо безразличие. Не изпитваше любопитство. Всъщност всяко усещане и вълнение бяха угаснали в него. Не чувствуваше вече никаква болка. Стомахът и нервите му бяха заспали. Обаче тлеещият живот го караше да върви напред. Беше много уморен, но животът в него отказваше да умре. И само поради това той продължаваше да яде блатни ягоди и кротушки, да пие гореща вода и да не изпуска от очи болния вълк.

Вървеше по следите на другия човек, който беше се влачил на четири крака, и скоро стигна техния край — няколко прясно оглозгани кости върху подгизналия мъх, утъпкан от лапите на много вълци. Там видя издута торбичка от еленова кожа, същата като неговата, разкъсана от остри зъби. Мъжът я вдигна, макар че безсилните му пръсти едва можеха да удържат такава тежест. Бил беше я носил докрай. Хаха! Можеше да се посмее на Бил. Той щеше да остане жив и да занесе тази торбичка на кораба в блестящото море. Смехът му беше дрезгав и страшен като грачене на гарван. Изведнъж смехът му прекъсна. Как можеше да се смее на Бил, щом това тука

тези кости, тъй розовобели и чисти, са на Бил? Мъжът се извърна. Да, Бил го беше изоставил, но той не можа да вземе златото, но сега няма да смуче костите на Бил. Макар БИЛ, щеше да го направи, ако беше се случило обратното, Мислеше си той, когато се затътри по-нататък. \ Стигна до един вир. Наведе се да търси кротушки и дръпна главата си като ужилен. Беше видял отражението на своето лице. То бе толкова страшно, че за миг усещанията му се събудиха и този миг беше достатъчен, за да се ужаси. Във вира, твърде голям, за да го пресуши, имаше три кротушки; след няколко безуспешни опита да ги улови с тенекиената си кофа той се отказа. Беше го страх, че поради голямата си слабост може да падне във водата и да се удави. По същата причина не се реши и да заплува по реката, яхнал някое от довлечените от водите й дървета, каквито имаше в изобилие по пясъчните плитчини.

Тоя ден той скъси разстоянието между себе си и кораба с три мили; на следващия ден — с две, защото сега пълзеше, както беше пълзял Бил; към края на петия ден корабът се намираше още на седем мили от него, а той нямаше сили да измине дори и една миля на ден. Сиромашкото лято още не беше свършило и мъжът ту продължаваше да пълзи, ту припадаше, а болният вълк не преставаше да кашля и да хрипти по петите му. Колената на мъжа се разраниха както стъпалата и макар че ги беше омотал с ризата си, по мъха и камъните зад него оставаше червена диря. Веднаж, когато се озърна, видя вълкът жадно да ближе кървавите следи и много ясно си представи какъв щеше да бъде неговият край… освен… освен ако сполучеше да убие вълка. Тогава започна най-мрачната от всички трагедии, разиграли се в борбата за съществуване: болен човек, който пълзеше на четири крака, и болен вълк, който куцукаше подир него — две същества се тътреха полумъртви през пустошта и се дебнеха един друг.

Да беше вълкът здрав, мъжът нямаше толкова много да държи на живота си; но мисълта да насити търбуха на тази гнусна и кажи-речи мъртва гадина го отвращаваше. Тази мисъл го караше да се бунтува. Умът му отново започна да блуждае, помрачен от видения, а минутите на прояснение настъпваха все по-рядко и бяха все по-кратки.

Веднъж от безсъзнание го изтръгна някакво хриптене до самото му ухо. Вълкът тромаво отскочи назад, препъна се и падна от слабост. Това беше смешно, но мъжът не се засмя. Дори не го беше страх. Беше стигнал твърде далече, за да се плаши. Но в този миг умът му беше бистър — той лежеше и размишляваше. До кораба оставаха не повече от четири мили. Той го виждаше съвсем ясно, когато разтъркваше замъглените си очи, можеше да види и бялото платно на малка лодка, която пореше водите на блестящото море. Но нямаше да може да измине пълзешком тези четири мили. Знаеше го и съвсем спокойно приемаше тази мисъл. Знаеше, че не може да пропълзи и половин миля. И все пак искаше да живее. Виждаше му се безсмислено да умре след всичко, което бе понесъл. Съдбата искаше твърде много от него. Дори на умиране, мъжът отказваше да умре. Може би това беше чиста лудост, но дори и в лапите на смъртта той се бореше с нея и отказваше да умре.

Мъжът затвори очи и с безкрайна предпазливост събра мислите си. Той призова цялата си воля, за да устои на задушаващата го слабост, която заливаше като прииждащ прилив всичките извори на живота в неговото същество. Тя много приличаше на море, тази смъртна слабост, която все растеше и растеше и малко по-малко удавяше съзнанието му. От време на време малко оставаше да потъне и той плуваше с немощни движения в забравата; а после, благодарение на някакви непонятни душевни сили, намираше още една капка воля, която му помагаше да изплува.

Легнал неподвижно по гръб, той чуваше все по-отблизо и по-отблизо хриптящото дишане на болния вълк. Безкрайно мудно звукът се приближаваше все повече и повече, а той не помръдваше. Сега го чуваше до самото си ухо. Грапавият сух език застърга като гласпапир неговата буза. Ръцете му се стрелнаха напред — поне желанието му беше да се стреллнат. Пръстите му се свиха като нокти на граблива птица, но хванаха само празно пространство. За бързите и сигурни движения е необходима сила, а именно тази сила липсваше на

мъжа.

Търпението на вълка беше страхотно. Не по-малко страхотно беше и търпението на човека. Половин ден той лежа неподвижно, борейки се с безсъзнанието, и дебнеше вълка, който искаше да го изяде и когото сам той искаше да изяде. Понякога го заливаше вълната на забравата и пред него се редяха безкрайни видения; но през цялото време, в съзнание и в унес той неизменно чакаше хриптящото дишане и грапавата милувка на вълчия език.

Мъжът не чу дишането, когато бавно се възвърна от някакъв сън, но усети допира на езика по ръката си. Зачака. Зъбите леко стиснаха ръката; натискът нарастна; вълкът напрягаше сетните си сили и се мъчеше да впие зъбите си в плячката, която беше чакал толкова дълго. Но и човекът беше чакал дълго и ето че изпохапаната му ръка стисна челюстта на вълка. Бавно, докато вълкът немощно се бореше, а ръката немощно стискаше челюстта му, другата ръка се протегна и хвана вълка за гърлото. След пет минути мъжът лежеше с цялата тежест на тялото си върху звяра. Ръцете нямаха сили

за да удушат вълка, но лицето на мъжа се намираше при вълчия гръклян, а устата му се напълни с косми. Беше минало близо половин час, когато мъжът усети в гърлото му да протича топла струя. Тя не беше приятна. Приличаше на наливано насила в стомаха разтопено олово и той го наливаше сам, със силата на собствената си воля.

След известно време мъжът се обърна по гръб и заспа,

На китоловния кораб „Бедфорд“ имаше няколко членове на научна експедиция. От палубата те забелязаха нещо странно на брега. Това нещо се движеше по пясъка към морето. Те не можеха да определят какво е то и понеже бяха хора на науката, качиха се в една лодка и слязоха на брега да видят. И видяха нещо, което беше живо, но надали можеше да се нарече човек. То бе сляпо и в безсъзнание. Извиваше се по земята като някакъв исполински червей. Повечето от усилията му отиваха напразно, но то бе настойчиво, гърчеше се и се превиваше, и напредваше може би с двадесетина стъпки на час.

Подир три седмици на едно легло в китоловния кораб „Белфорд“ мъжът разказваше с мокри от сълзи хлътнали бузи кой е и какво е преживял. Дърдореше и нещо несвързано за майка си, за слънчевата Калифорния, за дом сред портокалови горички и цветя. Не се минаха много дни и той вече сядаше на една трапеза с учените и с корабните офицери. Не можеше да насити очите си с изобилната храна и тревожно я изпращаше с поглед, когато тя отиваше в устата на другите. Изчезването на всеки залък извикваше у него изражение на дълбоко съжаление. Съвсем не беше побъркан, но въпреки това мразеше всички тези хора, когато се хранеха. Преследваше го страхът, че храната няма да стигне. Разпитваше готвача, прислужника, капитана за запасите от храна. Те го успокояваха безброй пъти, но той не можеше да им повярва и лукаво дебнеше около складовете, та да види със собствените си очи.

Забелязаха, че започна да пълнее. Дебелееше от ден на ден. Учените клатеха глави и развиваха разни теории. Ограничиха дажбата му, но въпреки това коремът му растеше, а гърдите невероятно се издуваха под ризата.

Моряците се подсмиваха. Те знаеха каква е работата. А когато учените започнаха да го следят, те също узнаха. Видяха го да се промъква след закуска към носа на кораба и като просяк да протяга ръка към някой моряк. Морякът се захилваше и му даваше парче сухар. Мъжът алчно го сграбчваше, поглеждаше го както скъперник гледа злато и го мушваше в пазвата си. Подобна милостиня с усмивка му даваха и другите моряци. Учените си замълчаха. Оставиха го на мира.

Но тайно прегледаха леглото му. То беше претъпкано със сухари: дюшекът беше пълен със сухари, всяко ъгълче и пролука бяха пълни със сухари. И все пак той беше нормален. Само взимаше предпазни мерки против възможен нов глад — нищо повече. Щяло да му мине, казаха учените; и му мина, преди още „Бедфорд“ да хвърли котва в залива на Сан Франциско.

Мъжете от четиридесета миля

Когато направи съвсем безобидната на вид забележка, че ледената каша, с която се покриват реките, преди да замръзнат, е „доста интересно явление“, Големия Джим Белдън не бе и сънувал до какво ще доведат думите му. Не бе го сънувал и Лон Макфейн, когато добави, че тънкият лед е „още по-интересно явление“; не бе го сънувал и Бетълс, когато веднага му възрази, че такова нещо изобщо

не съществува и е измислено само за да плаши децата.

— И ще ми разправяш това, след като си прекарал толкова години по тия места! — викаше Лон.-

И след като сме яли с тебе толкова време от една паница!

— Но това е против здравия разум! — настояваше Бетълс. — Виж сега, водата е по-топла от леда. …

— Щом счупиш леда, разликата не е голяма.

— И все пак е по-топла, защото не е замръзнала. И ти разправяш, че замръзвала на дъното?

— Само тънкият лед, Дейвид, само тънкият лед, Не ти ли се е случвало да слизаш по течението, водата да е прозрачна като стъкло и изведнъж, както някой облак забулва слънцето, ледената каша да изплува нагоре като мехурчетата, докато обхване

цялата река от бряг до бряг и я покрие като първи сняг?

— Аха, неведнъж, когато съм задрямвал на кормилното гребло. Но тая каша винаги е идвала от най-близкия страничен ръкав, а не се е „издигала“ като мехурчета нагоре.

— А не си ли го виждал, когато си седял с отворени очи на кормилото?

— Не, нито пък ти. Това е против здравия разум;. Можеш да питаш, когото щеш!

Бетълс се обърна към насядалите около печката, но трябваше да продължи препирнята си с Лрн Макфейн сам.

— Дали е против здравия разум, или не, но това,

дето ти разправям, е самата истина. Миналата година през есента Ситка Чарли и аз самият видяхме как става тая работа, като слизахме през праговете, дето са под Форт Рилайънс. Беше истинско есенно време: слънцето огряваше златистите лиственици и потрепващите трепетлики, светлината играеше по всяка вълничка, а отвъд вече пристигаше зимата ръка за ръка със синкавата мъгла на Севера. Всичко това ти е познато и на тебе: ледена корица край бреговете и дебели парчета лед по вировете, а въздухът един такъв — звънти и святка, .и го чувствуваш във всичките си жили, и всеки път, като го поемеш, усещаш прилив на нови сили. В такова

време, мойто момче, светът става тесен и ти се приисква да тръгнеш нанякъде… Но виж, че и аз сега

, съм забил настрана. Та, както ти разправях, гребеме си ние и никъде няма и помен от лед освен по вировете и изведнъж индианецът вдига греблото си и се провиква: „Лон Макфейн! Я погледни надолу! Чувал съм за това нещо, но никога не съм мислил, че ще го видя!“ Нали знаеш, че и Ситка Чарли, като мене, не е родом от тия места, та гледката беше нова. Тогава ние оставихме течението да влачи лодката, надвесихме се от двете страни и загледахме искрящата вода. Бога ми, също като през дните, които съм прекарал при ловците на бисери, когато гледах кораловите рифове, прострели се като градини по морското дъно. Това си беше тънкият лед, налепил се на гроздове по всеки камък, също като бели корали. Но най-хубавото в тая гледка щяхме да видим тепърва. Тъкмо минахме през прага и ето че изведнъж водата побеля като мляко и стана отгоре цялата на мънички кръгчета, както става, когато пъстървата се вдигне през пролетта или когато запръска дъждец. Тънкият лед се вдигаше нагоре. Наляво, надясно, докъдето ти стигне окото, водата беше покрита с такива кръгчета. Беше станала като каша, мажеше се по бордовете на нашето кану и се лепеше по греблата като лепило. Много пъти съм минавал през същите прагове и много пъти съм минавал след това, но никога не съм видял нещо подобно. Такова нещо се вижда веднъж в живота.; — На кого ще ги разправяш! — сухо забеляза Бетълс. — Мислиш ли че ще повярвам на такива измислици? По-скоро ще кажа, че блясъкът на светлината ти е заследил очите, а езикът ти се е схванал от свежия въздух.

— Ама аз го видях със собствените си очи и ако

Ситка Чарли беше тука, щеше да ти каже, че така

беше.

— Но фактите са си факти и тях с нищо не можеш ги промени. Не е в природата на нещата водата, дето е най-далече от въздуха, да замръзне преди другата.

— Но аз със собствените си очи…

— Няма какво да се горещиш — посъветва го Бетълс, като видя, че избухливият келт вече кипи от гняв.

— Значи, не ми вярваш, а?

— Щом толкова много искаш да знаеш, не; на първо място бих повярвал на природата, на фактите.

— Обвиняваш ме в лъжа, а? — заплашително каза Лон. — По-добре тогава попитай жена си, сивашката. Оставям на нея да реши дали е истина туй, дето ти казах.

Бетълс пламна от ярост. Без да иска, ирландецът го беше засегнал, защото жена му, макар и индианка по майка, беше дъщеря на руски търговец на кожи и той се беше венчал с нея в православната мисия в Нулато, хиляда мили надолу по Юкон, а това я поставяше много по-високо от всяка съпруга-туземка от племето на сивашите. Това беше разлика, типична за Севера, която не можеше да схване никой освен северния любител на приключения.

— Да, можеш да го разбереш и така — подчертано потвърди Бетълс.

В следващия миг Лон Макфейн го просна на пода, насядалите около печката наскачаха и петшест души се втурнаха да ги разтървават.

Бетълс се изправи и избърса кръвта от устата си.

— Това не е ново, да те ударят и да отвърнеш с удар, но не си мисли, че няма да се разплатя с тебе.

— През целия ми живот никой още не ме е обвинявал в лъжа — учтиво отвърна Лон. — И трябва да стане нещо лошо, за да не се отзова с готовност и да не ти помогна да си изравниш сметката с мене по какъвто пожелаеш начин.

— Револверът ти все още ли е 38-55? Лон кимна.

— Няма да е зле да си намериш по-подходящ калибър. Моят ще ти направи дупки колкото орехи.

— Не бой се; моите куршуми си отварят път с меки връхчета, ама излизат от другата страна, сплескани като палачинки. А кога ще имам удоволствието да се срещна с тебе? Дупката за вадене на вода е чудесно място.

— Не е лошо. Ти бъди там след един час и няма да те оставя да ме чакаш дълго.

Двамата мъже си сложиха ръкавиците и напуснаха търговския пункт, без да се вслушат в увещанията на другарите си. Това беше дреболия, обаче за такива хора дреболиите, раздухани от неудържима избухливост и упорит нрав, лесно вземат големи размери. Освен това изкуството да се добива злато зиме още принадлежеше на бъдещето и мъжете от Четиридесета миля, затворени в хижите си от дългата полярна зима, страдаха от преяждане и принудително безделие, а това ги правеше раздразнителни като пчелите наесен, когато кошерите са препълнени с мед.

В страната нямаше правосъдие. Конната полиция също бе още въпрос на бъдещето. Всеки сам измерваше степента на оскърблението и определяше наказанието според това, колко засегнат се чувствуваше. Съвместни действия се налагаха рядко и никога още в цялата еднообразна история на златотърсаческия свят не е била нарушавана осмата божия заповед.

Големия Джим Белдън устрои импровизирано събрание. Скръф Макензи бе избран за временен председател и специален пратеник отиде да моли за помощ отец Рубо. С правото на силата те можеха да се намесят и да предотвратят дуела; но такава постъпка, макар и да съответствуваше на тяхното желание, противоречеше на схващанията им. Докато грубата им остаряла етика признаваше личното право на всекиго да измие безчестното на удара с удар, за тях бе непоносимо да помислят, че двама добри другари като Бетълс и Макфейн ще се срещнат в двубой не на живот, а на смърт. Човек, който не би приел покана за дуел, за тях бе страхливец, ала сега, когато се сблъскаха с това положение, виждаше им се неправилно той да приеме двубоя.

Но тичащи по снега мокасини и високи викове,

последвани от револверен изстрел, прекъснаха разискванията. След това двойната врата се отвори и в стаята влезе Мейлмют Кид с димящ колт в ръка и весели пламъчета в очите.

— Улучих го. — Той смени празната гилза с нов патрон и добави: — Твое куче, Скръф.

— Жълтия зъб ли? — попита Макензи.

— Не, клепоухото.

— Дявол да го вземе! Нали нищо му нямаше!

— Излез и го виж.

— Няма значение в края на краищата. Сигурно и то е побесняло. Жълтия зъб се върна тая сутрин и откъсна цял къс месо от него, а мен насмалко не ме остави вдовец. Нахвърли се и на Заринска, но-тя го бръсна по муцуната с полата и се отърва само със скъсана пола и хубаво търкаляне в снега. След, това той пак избяга в гората. Дано не се върне.. Пострада ли някое от твоите?

— Едно, най-доброто от целия впряг: Шукъм.. Побесня тая сутрин, но не можа да стигне много далече. Връхлетя върху впряга на Ситка Чарли и те го разкъсаха на парчета. А сега две от тях са избягали и вилнеят из селището; тъй че, както виждаш, той си е свършил работата. Ако не направим нещо, броят на кучетата ще се намали до пролетта.

— На хората също.

— Сега пък какво има? На кого се е случило нещо?

— О, Бетълс и Лон Макфейн имаха разправия след няколко минути ще се срещнат при дупката завода да си уредят сметките.

Разказаха му за цялото произшествие и Мейл.мют Кид, свикнал околните винаги да му се подчиняват, се зае с уреждането на тоя въпрос. Той обясни набързо съставения си план и те обещаха безпрекословно да изпълнят нарежданията му.

— Та виждате ли — завърши той, — ние всъщност не им отнемаме правото да се бият; и все пак не вярвам да се бият, след като разберат колко хубаво сме я скроили тая работа. Животът е комар, а хората са комарджии. Залагат всичко, каквото имат, при вероятност едно на хиляда. Лишете ги от тая вероятност и… те няма да играят.

Кид се обърна към домакина на търговския пункт.

— Я ми отмери три разтега от най-здравото половин цол дебело въже. Ние ще създадем прецедент, който хората от Четиридесета миля няма да забравят, дорде са живи — предрече той.

След това намота въжето на ръката си и поведе другарите си навън тъкмо навреме, за да се срещнат с виновниците.

— Какво право имаше той, да го вземат дяволите, да намесва жена ми? — закрещя Бетълс на един от приятелите си, който се мъчеше да го успокои. — То беше съвсем излишно! — решително отряза той и не преставаше да го повтаря, докато крачеше нагоре-надолу и чакаше Лон Макфейн: — То беше съвсем излишно.

А Лон Макфейн — лицето му гореше, а езикът му изригваше бунтовни думи пред лицето на църквата.

— Тогава, отче — викаше той, — аз с леко сърце ще се загърна с огнени завивки и ще легна на ложе от жарава. Никога никой не ще каже, че Лой Макфейн е бил наречен лъжец и е преглътнал обидата, без да вдигне ръка! И не ми трябва вашата благословия. Може в постъпките си да не съм бил прав,.. но в сърцето си винаги съм държал на правото.

— Но това не е сърцето, Лан — прекъсна го отец Рубо. — Това е гордостта, която те кара да убиеш ближния си.

— Нали сте французин! — отговори Лон. Сетне, преди да си тръгне, попита: — Ще ми отслужите ли една панихида, ако късметът е против мен?

Но свещеникът се усмихна и закрачи с обутите си с мокасини крака към бялата гръд на безмълвната река. Към дупката за вадене на вода водеше утъпкана пъртина, широка пъртина, широка колкото една шейна. От двете страни лежеше дълбокият мек сняг. Мъжете вървяха един подир друг, без да приказват, и черното расо на свещеника между тях придаваше на шествието тържествения вид на погребение. За Четиридесета миля това беше топъл зимен ден — ден, в който натежалото от облаци небе се беше прихлупило ниско над земята, а живакът на термометъра беше спрял на необичайната температура — двадесет и девет градуса под нулата. Но нямаше нищо радостно в тази топлина. Въздухът бе много рядък в горните слоеве, облаците висяха неподвижно и мрачно предвещаваха, че скоро ще завали сняг. А земята безучастно, без всякакви приготовления, се гушеше в зимния си сън. д Когато стигнаха при дупката за вода, Бетълс, който очевидно беше прехвърлял в ума си свадата през време на мълчаливо извървяния път, поривисто рече още веднъж „То беше съвсем излишно!“, докато Лон Макфейн запази мрачно мълчание. Той се задушаваше от негодувание така, че не можеше да проговори.

И все пак, дълбоко в душата, колчем се откъснеха от личните си огорчения, и двамата се чудеха на другарите си. Бяха очаквали съпротива и това мълчаливо примирение ги засягаше. Струваше им се,

че са заслужили повече пред хората, с които са били толкова близки, изпитваха някакво смътно чувство, че са онеправдани, и се бунтуваха при мисълта, че толкова много техни събратя са излезли като за голямо тържество, без да възразят нито дума, за да ги видят как ще се застрелят един другиго.

Сякаш бяха паднали в очите на хората. Тяхното държане ги озадачаваше.

— Гръб с гръб, Дейвид. И как искаш: от петдесет крачки или два пъти по толкова?

— Петдесет — настървено отговори другият; макар и изсумтяна, тази дума прозвуча достатъчно .рязко

Обаче новото въже, което Мейлмют не носеше очебийно, а небрежно намотано около ръката си, изведнъж привлече зоркия поглед на ирландеца и го накара да изтръпне от подозрение и страх.

— А какво ще правиш с въжето?

— Побързайте! — Мейлмют погледна часовника си. — Оставил съм тесто за хляб в хижата и не ми се иска да спадне. Освен това започват да ми замръзват краката. Останалите мъже проявиха нетърпението си всеки по свои начин.

— Но за какво ти е въжето, Кид? То е ново-новеничко, а тестото ти положително не е чак толкова тежко, та да трябва да го вдигаш с такова нещо.

По това време Бетълс вече се беше обърнал с лице към тях. Отец Рубо, който едва сега схвана смешното в цялото положение, скри усмивката си.

като вдигна облечената си с ръкавица ръка до устата.

— Не, Лон, въжето е приготвено за човек. — В случай на нужда Мейлмют Кид умее да се държи много внимателно.

— За кой човек? — Бетълс усети, че това започва да интересува и него. — За другия.

— И кого именно имаш предвид?

— Слушай, Лон… и ти също, Бетълс! Ние си поприказвахме за тази ваша дребна свада и стигнахме до едно заключение. Знаем, че нямаме право да ви пречим да се биете…

— Виж, тука сте прави, момчета.

— И нямаме такова намерение. Но едно нещо можем да направим, и ще го направим,: да постъпим тъй, че този дуел да остане единствен, в историята на Четиридесета миля и да служи за урок на всеки чечако, който се качи или слезе до тука, по Юкон. Този от двамата, който остане жив, ще бъде обесен на най-близкото дърво. А сека започвайте! Лон се усмихна с недоверие, после лицето му светна.

— Отмери крачките, Дейвид, петдесет крачки, обръщай се и не спирай да стреляш, докато един от двама ни не падне мъртъв. Те няма да имат сърце да го направят и да знаеш, че тоя янки само се мъчи да ни подведе.

Той закрачи с доволна усмивка на лицето, но Мейлмют Кид го спря:

— Лон! Отдавна ли ме познаваш?-

— Много отдавна.

— А ти, Бетълс?

— През юни, като придойдат реките, ще станат

пет години.

— Ами знаете ли поне веднъж през цялото това време да съм престъпил думата си? Или да сте чули, че съм я престъпил?

Двамата мъже поклатиха глава, като се мъчеха да разберат какво се крие зад тоя въпрос.

— Добре тогава, как бихте приели едно мое обещание?

— Все едно, че си подписал разписка — рече

Бетълс.

— Сигурно като вярата в задгробния живот — веднага потвърди Лон Макфейн.

— Слушайте! Аз, Мейлмют Кид, ви давам думата си — а вие знаете какво значи това, — че тоя от вас, който остане жив, ще увисне на въжето десет минути, след като е застрелял другия. — Той отстъпи назад, както трябва да го е направил Пилат, след като си е умил ръцете.

м Настъпи пауза и мъжете от Четиридесета миля се смълчаха. Небето се прихлупи още по-ниско и зарони кристалчета скреж — мънички геометрични фигурки, съвършени по форма, краткотрайни като дихание, на които все пак е предопределено да съществуват, докато завръщащото се слънце не измине наполовина северния си път. Двамата мъже неведнъж през живота се бяха залавяли за безнадеждни неща — залавяли се бяха с проклятие или шега на уста, но с непоколебима вяра в бога на случая в душите. Обаче това милостиво божество този път беше изключено от сделката. Те се вглеждаха в лицето на Мейлмют Кид, но се вглеждаха, както човек би се вглеждал в Сфинкса. Колкото повече се нижеха минутите на мълчанието, толкова повече ги обземаше чувството, че трябва да заговорят. Най-после кучешки вой, понесъл се откъм Четиридесета миля, раздра тишината. Зловещият звук се изпълни с болката на предсмъртна мъка и замря в проточено ридание.

— Ех, да ме вземат дяволите! — Бетълс вдигна яката:на дрехата си и безпомощно се озърна.

— Чудесна игра си подхванал, Кид! — възкликна Лон Макфейн, — Цялата печалба за заведението и нито петак за тоя, дето залага. Самият дявол никога не би се хванал на такава въдица и да пукна, ако се хвана и аз.

Сподавено кискане загъргори в гърлата, заскрежени мигли затрепкаха от тайни намигания и мъжете се запътиха нагоре по стъпалата, изсечени в заледения бряг, а оттам, през улицата, към търговския пункт. Но проточеният вой се беше приближил и в него се вмъкна нова нотка на заплаха. Някаква жена изписка зад ъгъла. Някой извика: „Ето го!“ После едно индианче, последвано от петшест уплашени кучета, се вряза. в тълпата така стремително, сякаш бягаше от самата смърт. Подире им с настръхнала козина, като сива светкавица, се носеше Жълтия зъб. Всички освен снажния янки побягнаха. Индианчето се препъна и падна. Бетълс се спря само колкото да го хване за полите на кожената му дреха и се втурна към куп дърва, на който вече се бяха покачили много от другарите му. Жълтия зъб подгони едно от кучетата и сега със скокове се връщаше обратно. Бягащото от него куче, което не беше и бясно, но съвсем подлудяло от страх, повали Бетълс и полетя нагоре по улицата. Без да се цели, Мейлмют Кид гръмна след Жълтия зъб. Бясното куче се преобърна във въздуха, падна по гръб, но веднага след това с един скок измина половината разстояние до Бетълс.

Смъртоносния скок обаче то не можа да направи. Лон Макфейн се смъкна от купа дърва и го пресрещна във въздуха. Те се претърколиха; Лон стискаше кучето за гърлото с протегната ръка и премигаше от зловонните лиги, които то пръскаше в лицето му. Тогава Бетълс с револвер в ръка хладнокръвно изчака удобен миг и реши изхода на двубоя.

— Това беше честна игра, Кид — забеляза Лон, като се вдигна на крака и изтърси снега от ръкавите си, — със справедлива печалба, срещу риска, на който се изложих.

Тази вечер, докато Лон Макфейн отиваше към хижата на отец Рубо да потърси милостивата прошка на църквата, Мейлмют Кид водеше дълъг, но безполезен разговор.

— Щеше ли да го направиш — настояваше Манейн, — да речем, че наистина се бяха дуелирали?

— Престъпил ли съм някога думата си?

— Не, но аз не говоря за това. Ти отговори на въпроса ми. Щеше ли да го направиш? Мейлмют Кид се изправи.

— Скръф, сам аз през цялото време си задавам тоя въпрос.. .

— Е?

— Е, засега още не съм намерил отговора.

За здравето на пътника

— Сипвай!

— Слушай, Кид, няма ли да стане малко силничко? Уиски със спирт е вече доста силно, пък като му сложиш и, коняк, и от лютивката, и…

— Сипвай! Кой всъщност прави тоя пунш? — И Мейлмют Кид добродушно се усмихна през облаците пара. — Като постоиш в тая страна, колкото съм стоял аз, синко, и се похраниш със заешки следи и спомени за сьомга, ще разбереш, че Коледа идва веднъж на годината. А Коледа без пунш е като златна мина без зрънце злато.

— Виж, това е права приказка! — одобри думите му Големия Джим Белдън, който беше слязъл от участъка си:а Мейзи Мей, за да прекара Коледата с тях, и който, както всички знаеха, последните два месеца беше прекарал само с еленско месо. — Ами помниш ли ракията, дето я варихме на река Танана, а?

— Как да не помня! Момчета, щяхте да изпоналягате от смях, ако бяхте видели как цялото племе взе да се бие, като се изпонапи, и то само да знаете от какво: захар, ферментирала с кисел квас! Това стана, преди да дойдеш тука — добави Мейлмют Кид, като се обърна към Станли Принс, млад минен инженер, който беше по тия места само от две години. — Тогава тука нямаше нито една бяла жена, а Мейсън искаше да се жени. Бащата на Рут беше вожд на племето Танаиа и беше против, против беше и цялото племе. Трудно положение, казваш? Да, тогава похарчих последния си фут захар; най-хубавото нещо от тоя род, което съм правил през живота си. Трябваше да видите как ни гониха по реката и по брега!

— Ами индианката? — заитересува се Луи Савой, високият канадски французин, понеже беше чул за този безразсъден подвиг по време на престоя си на Четиридесета миля предишната зима.

Тогава Мейлнют Кид, който беше роден разказвач, разправи без всякакви преувеличения историята ма този северен Лохинвар. И не един корав търсач на приключения почувствува сърцето му да се свива и изпита смътен копнеж за по-слънчевите пасбища на Юга, където животът обещава нещо повече от безплодната борба със студа и смъртта.

— Ние стигнахме до Юкон тъкмо след като бяха минали първите ледове — завърши той, — а племето само четвърт час след нас. Но това ни спаси, защото придошлите наново ледове пробиха образувалата се преграда и индианците не можаха да минат. Когато те най-сетне пристигнаха в Нуклукието, целият пост беше се подготвил да ги посрещне. А колкото за церемонията, — попитайте отец Рубо: той ги венча.

Йезуитът извади лулата от устата си, но поради буйния възторг на протестанти, и на католици можа да изрази задоволството си само с бащинска усмивка.

— Дявол да го вземе! — възкликна Луи Савой, явно пленен от романтиката на това приключение. Дявол да го вземе!

След това, когато тенекиените канчета с пунша обиколиха за първи път присъствуващите, Бетълс скочи на крака и подхвана любимата си гуляйджнйска песен:

Хенри Уорд Бритъл с неделния учител

попийват сироп всеки ден;

не вярваме ние в шишето невинно да е питието —

то е сок на живода забранен…

то е сок на плода забранен!

Буйният хор с рев поде припева:

То е сок на плода забранен.

Не вярваме ние в шишето невинно да е питието —

то е сок на плода забранен…

——

’ Лохннвар — герой от балада на Уолтър Скот, отвлякъл любимата си, която принуждавали да се омъжи за друг. Б. пр.

д Парливата смес, забъркана от Мейлмют Кид, постигна целта си: мъжете, събрали се от станове и снежни пъртини, се поддадоха на огненото й въздействие и зашумяха с шеги, песни и разкази за преживени приключения. Събрали се от десетина

страни, те пиеха за всекиго и всички. Не друг, а англичанинът Принс вдигна наздравица за „Чичо Сам, ранозрелия младенец, на Новия свят“; Бетълс, този янки, пи за „Кралицата, да я пази бог!“; а Савой и Майерс, немецът търговец, се чукнаха за Елзас и Лотарингия.

— После Мейлмют Кид се изправи с канче в ръка и погледна към намазаната с лой хартия на прозореца, която се беше покрила с цели четири пръста скреж.

— За здравето на пътника, който е на пъртината тая нощ! Дано му стигне храната! Дано кучетата му да издържат! Дано кибритът му винаги да хваща огън!

„Пляс! Пляс!“ — чуха те познатата музика на бича, проточеното скимтене на кучешкия впряг и скърцането на спираща пред хижата шейна. Разговорът стихна, всички чакаха да видят кой е дошъл.

— От старите е; първо се грижи за кучетата, по-гъсно за себе си — пошепна Мейлмют Кид на Принс, когато отвън долетя щракане на челюсти, яростно ръмжене и скимтене от болка, които подсказваха на опитния им слух, че непознатият отпъжда техните кучета, докато храни своите.

След това се чу очакваното почукване, отсечено и самоуверено, и непознатият влезе. Заслепен от светлината, той се поспря на прага и по този начин даде на всички възможност да го разгледат. Имаше внушителна външност, много живописна с полярното вълнено и кожено облекло. Шест фута и два или три инча висок и съразмерно широк в раменете и гърдите, с пламналото си от хапещия студ гладко обръснато лице, с побелели от скреж дълги мигли и вежди, с вдигнати наушници и задна част на големия калпак от вълча кожа той приличаше на истински Дядо Мраз, изникнал изневиделица от нощния мрак. В закопчания връз куртката, обшит с мъниста колан бяха затъкнати два големи револвера колт и ловджийски нож, а в ръцете си освен

неизбежния бич носеше пушка за бездимен барут от най-големия калибър н най-нов образец. Когато престъпи напред, въпреки твърдите му и гъвкави крачки всички разбраха че едва се крепи от умора.

Настъпи неловко мълчание, но сърдечното му „Как я карате, момчета?“ разпръсна смущението и след миг Мейлмют Кид и непознатият си стискаха ръце. Макар че никога не се бяха срещали, и двамата бяха чували един за друг и се бяха познали от пръв поглед. Преди да успее да обясни целта на пътуването си, новодошлият бе набързо запознат с всички и почерпен с канче пунш.

— Преди колко време е минала оттука шейна с трима мъже и осем кучета? — попита той.

— Точно преди два дни! Тях ли гоните!

— Да; това е мой впряг. Отмъкнаха го току под носа ми, мошениците! Вече съм ги настигнал с два дена, ще ги догоня на следващия преход.

— Сигурно няма да го върнат доброволно? — попита Белдъл, за да поддържа разговора, понеже Мейлмют Кид вече беше сложил кафеника на печката и се беше заловил да пържи бекон и еленско месо.

Непознатият многозначително се потупа по револверите.

— Кога тръгнахте от Доусън?

— В дванадесет.

— Снощи ли? — попита Белдън като нещо, което се разбира само по себе си.

— Днес.

Наоколо се чуха полугласни възклицания на изненада. И имаше защо, понеже бе точно полунощ, а да минеш седемдесет и пет мили тежък път по реката за дванадесет часа, не беше шега работа.

Разговорът скоро мина на общи теми и се насочи към спомени от детството. Докато младият гост ядеше скромната си вечеря, Мейлмют Кид внимателно изучаваше лицето му. И не след дълго реши, че то е хубаво, честно и открито и че го харесва. Все още млади, чертите му носеха отпечатъка на тежък труд и лишения. Макар и да бяха весели, когато разговаряше, и спокойни, когато мълчеше, сините му очи подсказваха за стоманения блясък, който придобиваха, когато му се наложеше да действува, особено при спречкване. Силно развитата челюсти

четвъртитата брадичка говореха за сурова неотстъпчивост и упоритост. От друга страна, въпреки наличието на тези лъвски качества от него лъхаше някаква кротост, някакъв намек на женственост, които издаваха емоционалната му натура.

— Да, така се и оженихме ние с моята — довърши Белдъи увлекателния разказ за своята любов.- „Ето ни, татко“ — каза тя. „Да ви вземат дяволите!“ — каза й той, а после се обърна към мен:

„Джим, я да смъкнеш тия дрехи, с които си се наконтил; искам до обед да изореш колкото можеш от тия четиридесет акра.“ А след това се обръща към нея и вика: „А ти, Сал, да вървиш да си миеш чиниите.“ И тогава я прегърна и я целуна. И аз бях толкова щастлив… но той ме забеляза и ревна:

„Хайде, Джим!“ И да знаете как духнах към хамбара.

— Имате ли деца в Щатите? — попита новодошлият.

— Не, Сал умря, преди да ни се роди дете. Затова съм тука. — Белдън разсеяно се залови,да си пали лулата, която не беше угаснала, но пак се оживи и запита: — АМи вие, чужденецо, женен ли сте?

Вместо отговор непознатият отвори часовника си, свали го от ремъчката, която му служеше за верижка, и му го подаде. Белдън повдигна лоения светилник, критично разгледа вътрешната страна на капака, тихичко изруга от възхищение и го предаде на Луи Савой. След многократни „Дявол да го вземе!“ французинът най-после го протегна на Принс и всички забелязаха, че ръцете му треперят, а в очите е светнала странна нежност. И тъй часовникът минаваше от една мазолеста ръка в друга мазолеста ръка: на него беше залепена снимка на жена — една от тези всеотдайни жени, които се харесват на такива мъже — с дете на ръце.

Тези, които още не бяха видели чудната снимка, горяха от любопитство; онези, които бяха я видели, седяха мълчаливи, унесени в спомени. Те без страх посрещаха глад, пристъп на скорбут или неочаквана смърт на лов или при наводнение, но този образ на непозната жена и дете ги превърна всички в жени и деца.

— Не съм виждал още малкия — момче е, както

ми пише тя. То е на две години — каза непознатият прибра съкровището си. За миг той се взря в снимката, сетне щракна капака и се обърна настрана, но не достатъчно бързо, за да скрие бликналите

от очите му сълзи.

Мейлмют Кид го заведе до едно от леглата и го

покани да полегне.

— Събудете ме в четири, точно в четири. Да не се залисате! — бяха последните му думи; в следващия миг той се унесе в тежкия сън на капнал човек.

— Сърцат мъжага, бога ми! — забеляза Принс.- Три часа сън, след като е изминал седемдесет и пет мили с кучетата, и сетне пак на пъртината. Кой е

той, Кид?

— Джек Уестъндейл. Тук е вече от три години и не е спечелил нищо освен славата, че работи като вол, и колкото щете несполуки. Не го познавах досега, но Сипка Чарли ми е разказвал за него.

— Не ще да е лесно за човек с такава сладка млада жена да пропилява годинките си в тая затънтена дупка, където всяка година е равна на две, прекарани на Юг.

— Неговото е само твърдоглавие и упоритост. Два пъти е печелил по много от участъците си, но и двата пъти е загубил всичко

В този момент разговорът бе прекъснат от врявата, вдигната от Бетълс, понеже впечатлението от снимката се беше поуталожило.. И скоро безрадостните години, изпълнени с еднообразна храна и убийствен труд, бяха забравени в буйна веселба. Само Мейлмют Кид като че ли не можеше да се отпусне и току поглеждаше загрижено часовника си. Най-после си сложи ръкавиците и бобровия калпак, излезе от хижата и затършува в склада.

Не можа да дочака и уречения час и събуди госта си петнадесет минути по-рано. Младият великан съвсем се беше вдървил и стана нужда хубавичко да го разтъркат, за да може да се изправи на крака. Залитайки, той с мъка излезе от хижата и намери кучетата си запрегнати и всичко готово за тръгване. Компанията му пожела добър път и успех в преследването, а отец Рубо набързо го благослови и пръв затича обратно в хижата; и нищо чудно, защото не е много приятно да стоиш на петдесет и девет градуса под нулата с непокрити уши и голи ръце.

д Мейлмют Кид го изпрати до главната пъртина и о там сърдечно му стисна ръка и го посъветва:

— На шейната ще намерите сто фунта хайвер от сьомга — каза той. — За кучетата това ще е равно на сто и петдесет фунта риба, а в Пели не може да се купи храна за кучета, както вероятно сте смятали.- Непознатият трепна и очите му блеснаха, но той не прекъсна Кид. — Няма да намерите нито трошичка храна било за кучета, било за хора, докато не стигнете до Петте пръста, а дотам има цели двеста мили. Пазете се от открити води на Тридесетмилевата река и внимавайте да не пропуснете пряката пътека над езерото Льо Барж.

— Откъде знаете? Положително новината не може да ме е изпреварила?

— Аз не я зная, и нещо повече: не искам да я зная. Но този впряг, дето гоните, никога не е бил ваш. Ситка Чарли им го продаде миналата пролет. Обаче той ми е говорил за вас като за честен човек и аз му вярвам. Видях лицето ви, то ми харесва. Освен това видях. . . защо, дявол да ви вземе, проливате солена вода!… и вашата жена, и… — Кид свали ръкавицата и измъкна торбичката със златния пясък.

— Не, това не ми трябва! — Сълзите замръзнаха по бузите на непознатия и той конвулсивно стисна ръката на Мейлмют Кид.

— Тогава не жалете кучетата; прерязвайте хамутите, щом някое падне; купувайте нови и смятайте, че са евтини по десет долара за фунт живо тегло. Кучета ще намерите на Петте пръста, Малката сьомга и на Хуталинкуа. И внимавайте да не си намокрите краката! — бе последният му съвет. — Ако се измокрите, до тридесет и два градуса под нулата продължавайте да пътувате, но падне ли по-долу, напалете огън и си сменете чорапите.

Не минаха и петнадесет минути и дрънкане на звънчета извести пристигането на нови гости. Вратата се отвори и вътре влезе полицай от конната полиция на Северозападната територия, а след него двама мелези, водачи на кучета. Както и Уестъндейл, те бяха тежко въоръжени и проявяваха признаци на умора. Мелезите се познаваха с пъртината от рождение и леко понасяха пътуването, но младият полицай бе съвсем капнал. Обаче настървеното упорство.

на хора от неговата раса го караше да продължи преследването и той щеше да го продължи, докато не се строполеше на пътя.

— Кога тръгна Уестъндейл? — попита той. — Нали е спирал тука? — Последният въпрос бе излишен, понеже това твърде добре личеше по следите. Мейлмют Кид хвърли многозначителен поглед на Белдън и той, разбрал намека, уклончиво отговори:

— Преди доста време.

— Хайде, друже, говори! — подкани го полицаят.

— Изглежда, много ви е дотрябвал. Да не се е спречкал с някого в Доусън?

— Задигна злато за четирийсет хиляди долара от игралния дом на Хари Макфарланд, размени го в магазина на Тихоокеанската компания с чек за Сиа со тъл и кой ще му попречи да го осребри, ако не го настигнем? Кога тръгна оттука? Нито в един поглед не пролича изненада, тъй като Мейлмют Кид бе успял да им подскаже, и където да погледнеше, младият полицай виждаше пред себе си безизразни лица.

Той направи една крачка към Принс и зададе въпроса на него. Макар това да му причиняваше болка, загледан в откритото, сериозно лице на съотечественика си, Принс съвсем не на място му заговори за състоянието на пъртината.

Тогава полицаят забеляза отец Рубо, който не

можеше да лъже.

— Преди четвърт час — отговори свещеникът, — но и той, и кучетата почиваха четири часа.

— Петнадесет минути преднина, и то с пресни сили! Боже мой! — Нещастникът залитна назад, насмалко не изгуби съзнание от изтощение и разочарование и замърмори нещо за изминатото за десет часа разстояние от Доусън и за преуморените си

кучета.

Мейлмют Кид го накара да изпие канче пунш, след което полицаят се обърна към вратата и заповяда на помощниците си да го последват. Но топлината и предвкусваната почивка бяха твърде съблазнителни и те буйно запротестираха. Кид знаеше добре френския им диалект и напрегнато следеше разговора.

Мелезите се кълняха, че кучетата са съсипани, че ще трябва да застрелят Сиваш и Бабет, преди да

изминат първата миля, че и останалите не били добре и че по-разумно Ще е всички да си починат.

— Заемете ми пет кучета — обърна се полицаят към Мейлмют Кид.

Но Кид поклати глава.

— Ще ви подпиша чек за пет хиляди долара на името на капитан Константайн… ето документите ми… аз съм упълномощен да тегля пари по собствено усмотрение.

Последва пак мълчалив отказ.

— Тогава ще ги реквизирам в името на кралицата!

С усмивка на съмнение Кид погледна към богатия си арсенал и разбрал безсилието си, англичанинът се запъти към вратата. Помощниците му продължаваха все още да протестират; тогава той гневно се нахвърли върху тях и ги нарече баби и страхопъзльовци. Мургавото лице на по-възрастния метис пламна от яд, той се изправи и с доста силни изрази обеща, че ще накара началника си да остане без крака, а след това с най-голямо удоволствие ще го зареже на снега.

Младият полицай твърдо закрачи към вратата (макар и да трябваше да напрегне цялата си воля, като се мъчеше да прояви бодрост, която му липсваше. Но те всички разбраха и оцениха гордото му усилие, при все че той не можа да скрие мъчителната болка, която сгърчи лицето му. Покритите със скреж кучета се бяха свили на снега и беше почти невъзможно да ги вдигнат на крака. Нещастните животни скимтяха под жилещите удари на бича, защото мелезите бяха ядосани и ожесточени, но докато не прерязаха хамутите на Бабет, водача на впряга, те не можаха да помръднат шейната и да потеглят.

— Мръсен мошеник и лъжец!

— Дявол да го вземе! Нехранимайко!

— Крадец!

— По-лош от индианец!

Явно беше, че са много ядосани — първо, от начина, по който са били измамени; а, второ, заради поруганата етика на Севера, където честността се смята за най-голямата ценност у човека.

— ние помогнахме на тоя подлец, след като разбрахме какво е сторил!

Очите, на всички с упрек се обърнаха към Мейлмют Кид, който се вдигна от ъгъла, където настаняваше Бабет, и мълчаливо напълни канчетата с остатъка от пунша.

— Студена нощ, момчета. .. много студена нощ — някак несвързано започна той защитата си. — Всички сте пътували по пъртината и знаете какво значи това. На умряло куче нож не се вади. Вие чухте само едната страна. Никога още по-почтен човек от Джек Уестъндейл не е ял от същата паница, нито се е покривал със същото одеяло с вас или мен. Миналата есен той дал цялата си чиста печалба, четиридесет хиляди долара, на Джо Кастрел да му купи държавни облигации. Днес щял да бъде милионер. Но докато той останал в Съркъл Сити да се грижи за съдружника си, разболял се от скорбут, какво направил Кастрел? Отишъл в заведението на Макфарланд н проиграл всичкото злато. На другия ден го намерили мъртъв на снега. А бедният Джек смятал тази зима да отиде при жена си и при момчето, което още не е виждал. Забележете, че е взел точно колкото е проиграл съдружникът му — четиридесет хиляди. Е, той замина; какво ще направите сега?

Кид обиколи с поглед кръга на своите съдници, забеляза, че лицата им се смекчават, и вдигна канчето си.

— И тъй, за здравето на пътника, който е на пъртината тая нощ! Дано му стигне храната! Дано кучетата му да издържат! Дано кибритът му винаги да хваща огън! Да му даде бог сполука, да не го изоставя щастието и…

— И да се обърка полицията! — извика Бетълс при дрънченето на празните канчета.

Мъдростта на пъртината

Ситка Чарли бе постигнал невъзможното. Може други индианци да са знаели мъдростта на пъртината не по-зле от него, обаче само той разбираше мъдростта на белия човек, честта на пъртината и закона. Но не беше проумял тези неща за един-единствен ден. Умът на туземеца е бавен в обобщенията, за него са необходими много и често повтарящи се факти, за да породят разбирането. Ситка Чарли от детството си непрекъснато беше попадал сред бели хора, а когато възмъжа, предпочете да свърже съдбата си с тях и веднъж завинаги да се отрече от собственото си племе. Дори и след това, макар и да уважаваше почти до благоговеене тяхното могъщество, макар и да размишляваше за него, все още не беше разгадал тайната му същина, честта и закона. И само натрупалите се с течение на годините изводи най-сетне му помогнаха да я разбере. Понеже принадлежеше към друга раса, когато я узна, той я разбра по-добре от самия бял човек; понеже беше индианец, бе постигнал невъзможното.

А всички тези неща бяха породили у него презрение към собственото му племе — презрение, което беше свикнал да прикрива, но което сега избухна в многоезичен ураган от ругатни, сипещи се върху главите на Качуктен Гоухий. Те се свиваха пред него като чифт ръмжащи кучета от вълча порода, твърде стръвни, за да си скрият зъбите. Не бяха приятни за гледане. Нито пък Ситка Чарли. И тримата имаха ужасен вид. Лицата им бяха кожа и кости;

скулите им бяха осеяни с отвратителни струпеи, които ту се бяха пукали, ту замръзвали от лютия студ, а в очите им мрачно гореше пламъкът, който се поражда от отчаянието и глада. На стигналите до това състояние хора, за които не съществува преградата на честта и закона, не може да се има доверие. Ситка Чарли го разбираше и тъкмо затова преди десет дена ги беше принудил да оставят пушките си

заедно с другите принадлежности за стануване. Бяха им останали само неговата пушка и пушката на Капитан Епингуел.

— Хайде, накладете огън! — заповяда той и извади скъпоценната кибритена кутия и неизменно съпровождащите я ивици суха брезова кора.

Двамата индианци се заловиха мълчаливо да събират сухи клони и съчки. Бяха изтощени и често прекъсваха работата си, опираха се замаяни, преди още да са се навели до долу, и със залитане се тътреха до общия куп, а колената им трепереха и се удряха едно в друго като кастанети. Всеки път, след като изминаваха това разстояние, те си почиваха за миг, сякаш бяха болни или смъртно уморени. От време на време в очите им се четеше търпеливият стоицизъм на нямото страдание, но съзнанието веднага се събуждаше отново и като че ли напираше да избухне в див крясък — „Аз, аз, аз искам да живея!“ — този върховен стремеж на цялата жива вселена.

Лек ветрец повяваше от юг, хапеше незащитените части от телата им и пробождаше с нажежените игли на мраза кожените дрехи и плътта до самите кости. Затова, щом огънят запламтя и размрази един влажен кръг в снега наоколо. Сипка Чарли накара другарите си въпреки явното им нежелание да му помогнат да направи заслон. Това бе примитивно приспособление — най-обикновено одеяло, опънато успоредно на огъня по посоката на вятъра под ъгъл от около четиридесет и пет градуса. То преграждаше пътя на студения вятър и отпращаше топлината назад и надолу към тези, които биха се подслонили под него. После настлаха зелени елхови клони, за да не сядат направо на снега. След като изпълниха тази задача, Ка Чукте и Гоухий се заеха с краката си. Заледените им мокасини бяха в печално състояние от дългото пътешествие, а острите парчета лед, задръстили реките, ги бяха превърнали в дрипи. Кожените им индиански чорапи нямаха по-добър вид и когато поомекнаха от топлината и те ги събуха, безжизнено белите връхчета на пръстите в различни стадии на замръзване разказаха простата история за изминатия път.

Ситка Чарли остави двамата да си сушат мокасините и чорапите и тръгна обратно по пътя, по който

беше дошъл. Той също изпитваше силно желание да седне край огъня и да отмори изнурената си плът, но честта и законът му забраняваха. Той с мъка се затътри по замръзналото поле и всяка крачка беше изпълнена с протест, всеки мускул се бунтуваше. На няколко пъти там, където откритото водно пространство между струпалите се ледени блокове беше хванало скоро корица, ще не ще трябваше отчаяно да ускорява движенията си, понеже крехката опора застрашително се огъваше под него. На такива места смъртта настъпва бързо и лесно, но той нямаше желание да се подлага на нови мъки.

Нарастващата му тревога се стопи, когато иззад завоя на реката се появиха двама едва кретащи индианци. Те залитаха и се задъхваха като хора, носещи тежък товар, въпреки че вързопите на гърба им надали тежаха повече от няколко фунта. Той ги отрупа с въпроси и отговорите им сякаш го успокоиха. Ситка Чарли забърза нататък. Подир индианците идваха двама бели мъже, които крепяха от двете страни една жена. Те също залитаха като пияни, а ръцете и краката им трепереха от слабост. Но жената се опираше на тях леко и предпочиташе да върви напред със собствени сили. Когато я видя, радостен блясък озари за миг лицето на Ситка Чарли. Той изпитваше дълбоко уважение към госпожа Епингуел. Беше виждал много бели жени, но тя беше първата, с която пътуваше по пъртината. Когато капитан Епингуел бе заговорил, за опасното предприятие и бе предложил голяма плата за услугите му, той бе поклатил мрачно глава, защото това бе непознат път през печалния безкрай на Севера, а Ситка Чарли знаеше, че такова пътуване потиска до краен, предел духа на мъжете. Но когато бе узнал, че жената на капитана щяла да пътува с тях, той решително бе отказал да има нещо общо с цялата работа. Да беше някоя жена от неговото племе, Ситка Чарли нямаше да има нищо против, но тези жени от Южната страна… не, не, те са твърде крехки и нежни за такива смели начинания.

Ситка Чарли не познаваше този вид жени. Само преди пет минути и през ум нямаше да му мине да стане водач на експедицията; но когато тя се приближи към него с чудната си усмивка и му заговори на своя правилен, чист английски език направо по

въпроса, без да се моли или убеждава, той веднага се подаде. Да беше имало в очите й малодушие или молба за милост, да беше се долавял трепет в гласа, да беше се опитала да използува женския си чар, щеше да стане твърд като стомана; вместо това ясният й изпитателен поглед и ясният звънък глас, пълната й откровеност и естественият начин, по който се държеше с него като с равен, го накараха да загуби и ума, и дума. Той почувствува тогава, че това беше жена от някаква нова порода и още след първите няколко дена, които прекара заедно с нея на пъртината, разбра защо синовете на такива жени ставаха господари на сушата и морето и защо синовете на жените от неговото племе не можеха да им надвият. Крехка и нежна! Ден след ден я наблюдаваше той, изморена, изтощена, несломима, и тези думи му се натрапваха като някакъв нескончаем припев. Крехка и нежна! Ситка Чарли знаеше, че нейните крака са били създадени за гладки пътеки и слънчеви страни, че не са познавали мокасините и болките от студа, не са били целувани от ледените устни на мраза, гледаше ги и не можеше да се начуди как леко крачеха до края на изнурителния ден.

Тя винаги намираше усмивка и ободрителна дума дори и за най-презрения носач. Когато пътят започна да се губи в здрача, тя като че ли се стегна и събра сили, а когато Ка Чукте и Гоухий, които бяха се хвалили, че познават всеки белег пред тях както едно дете познава стегнатите в денк кожи за вигвама, признаха, че не знаят къде се намират, не друг, а тя изрече думи на прошка сред проклятията на мъжете. Тя им пя тази нощ, докато усетиха умората да се стопява, докато бяха готови да посрещнат бъдещето с нова надежда. А когато храната взе да се свършва и те започнаха да претеглят ревниво всяка най-оскъдна дажба, не друг, а тя въстана против хитруванията на мъжа си и Ситка Чарли и поиска нейният дял да не бъде нито по-голям, нито по-малък от това, което получаваха другите.

Ситка Чарли се гордееше, че познава тази жена. Присъствието й бе направило живота му по-богат, по-съдържателен. Досега не беше се вслушвал в ничии съвети, не беше се отбивал надясно или наляво по ничия заповед; беше изковал характера си според повелите на собствения разум, беше възпитал доблестта си, без да отдава значение на нищо друго освен на личните си разбирания. За първи път бе почувствувал някакво външно влияние да събужда всичко най-хубаво, което се таеше в него. Кратък поглед на одобрение, хвърлен от тези ясни, проницателни очи, една дума на благодарност, изречена От ясния, звънък глас, най-леко потрепвайки, извиващо устните в тази чудна усмивка, и той за часове изпадаше в блаженство. Това бе нов стимул за мъжкото му достойнство; за първи път тръпнеше от съзнателна гордост,за постигнатата от него мъдрост на пъртината; и заедно с тази жена непрекъснато поддържаше духа на обезсърчените си другари.

Когато го видяха, лицата на двамата мъже и на жената се разведриха, защото в края на краищата той беше опората, която ги крепеше. Но Ситка Чарли, безстрастен както винаги, прикри под желязната маска на равнодушието болката и радостта, попита как са другите, каза им колко път остава до огъня и продължи нататък. След това срещна един накуцващ индианец без товар, със стиснати устни и застинала в очите болка от крака, в който живата плът водеше неравен бой с мъртвата. За него бяха положени всички възможни грижи, но в крайното изпитание слабите и нещастните трябва да загинат и Ситка Чарли смяташе, че дните му са преброени. Индианецът не можеше да изтрае дълго и затова Ситка Чарли му подхвърли няколко сурови думи за утеха. След това насреща му се зададоха двама други индианци, които бе натоварил със задачата да помагат на Джо, третия бял мъж в групата. Те бяха го изоставили. Още от пръв поглед Ситка Чарли забеляза как вътрешно се стегнаха и разбра, че най-после са отрекли неговата власт. Затова, когато им заповяда да се върнат да търсят изоставения от тях бял човек и видя блясъка на ловджийските ножове, които те изтеглиха от каниите, Ситка Чарли не бе изненадан. Това бе жалка гледка — трима слаби мъже, напрегнали нищожните си сили пред лицето на могъщия безкрай; но двамата се свиха под свирепите удари, които им нанасяше третият с приклада на пушката, и му се подчиниха като бити кучета. Подир два часа, подхванали от двете страни залитащия Джо и със Ситка Чарли, който завършваше шествието, те стигнаха до огъня, където останалите членове на експедицията бяха се свили в прикритието на заслона.

— Няколко думи, приятели, преди да си легнем да спим — заговори Ситка Чарли, след като бяха погълнали лакомо оскъдните си дажби безквасен хляб. Той говореше на индианците на матерния им език, понеже вече беше споделил намерението си с белите. — Няколко думи, приятели, за личното ви добро, които може би ще ви помогнат да останете живи. Чуйте закона и този, който го наруши, сам ще навлече смъртта си. Ние преминахме Планините на мълчанието и сега пътуваме по горното течение на река Стюърт. Може би след едно спане, може би след няколко, може би след много нощувки, но ще дойде ден, когато ще стигнем до хората от Юкон, които имат много храна. Добре ще е да спазваме закона. Днес Ка Чукте и Гоухий, на които заповядах да проправят пъртината, забравиха, че са мъже, и побягнаха като уплашени деца. Вярно е, че те забравиха; ще го забравим и ние. Но нека го помнят отсега нататък. Случи ли се да го забравят… — Ситка Чарли небрежно и мрачно докосна пушката си. — Утре те ще носят брашното и ще внимават белият човек Джо да не ляга в снега. Аз съм премерил колко чаши брашно има; ако вечерта липсва дори половин шепа… Разбирате ли? Днес и други бяха забравили. Еленска глава и Три лакерди оставиха белия човек Джо да лежи на снега. Да не забравят занапред! Щом се развидели, те ще потеглят и ще проправят пъртината. Вие чухте закона. Внимавайте да не го нарушите!

Ситка Чарли разбра, че не е по силите му да запази веригата неразкъсана. От Еленска глава и Три лакерди, които проправяха пъртината напред, до Чукте Гоухий и Джо тя се беше проточила на повече от цяла миля. Всеки креташе, падаше или почиваше, както му дойдеше. Върволицата се движеше напред с неравномерни прекъсвания. Всеки напрягаше сетните остатъци от силите си и залиташе напред, докато те не се изчерпваха, но по някакъв чудотворен начин винаги се намираше още някакъв сетен остатък. Всеки път, когато някой се препънеше, той падаше с твърдото убеждение, че няма вече да се вдигне, но въпреки това се вдигаше и пак падаше, и пак се вдигаше. Плътта не издържаше, .волята се налагаше, но всяка победа представляваше трагедия. Индианецът със замръзналия крак вече не вървеше прав, а пълзеше на четири крака. Той рядко си почиваше, понеже знаеше какво наказание налага за това студът. Дори и устните на госпожа Епингуел най-сетне бяха замръзнали в неподвижна усмивка, а очите й гледаха, но не виждаха. Тя често спираше, притискаше облечената си с ръкавица ръка към сърцето, задъхана и зашеметена.

Джо, белият мъж, беше прекрачил границата на страданието. Той вече не се молеше да го оставят, не призоваваше смъртта, не усещаше нищо и беше щастлив в унеса на бълнуването. А Чутке и Гоухлй го влачеха грубо и го обсипваха с безбройни яростни погледи и юмруци. За тях това бе върхът на несправедливостта. Сърцата им горяха от омраза и се свиваха от страх. Защо да хабят силите си заради неговото безсилие? Да ги хабят, означаваше смърт, да не ги хабят. . . но те си спомняха за закона на Сипка Чарли и за пушката.

Колкото повече се здрачаваше, толкова по-често падаше Джо, а да го вдигнат бе толкова трудно, че те изоставаха все по-назад и по-назад. Тримата се просваха в снега — толкова изнемощели бяха индианците. А на гърба си те носеха живота, и силата, и топлината. В чувалите с брашно се криеше единствената възможност да останат живи. Не можеха да не мислят за това и нямаше нищо чудно в туй, което се случи. Бяха паднали край останали от лятото, заприщили реката трупи, където хиляда кубика гориво чакаше само една клечка кибрит. Наблизо имаше дупка в леда. Ка Чукте погледна дървата и водата, същото направи и Гоухий, след това погледите им се срещнаха. И двамата не изрекоха нито дума. Гоухий накладе огън, Ка Чукте напълни тенекиено канче с вода и я сгря; Джо бръщолевеше за разни неща в друга страна на език, който не разбираха. Те забъркаха рядка кашица от брашно и гореща вода и изпиха по много чаши. На Джо не предложиха, но той не им се разсърди. Той не се сърдеше на нищо, дори и на мокасините си, които се пърлеха и пушеха сред жарта.

Кристална мъгла от сняг премрежваше въздуха, той валеше тихо, гальовно и ги загръщаше с плътни. бели роби. И краката им щяха да изминат още много пъртини, ако съдбата не беше разпиляла облаците и прояснила небето. Нещо повече, да беше станало това само десет минути по-късно, щяха да бъдат спасени. Ситка Чарли се озърна назад, видя издигналия се стълб на пушека от техния огън и разбра всичко. Той погледна напред към тези, които бяха останали верни, и към госпожа Епингуел.

— И тъй, приятели, вие пак забравихте, че сте мъже? Добре. Много добре. Ще храним по-малко

гладни гърла.

С тези думи Ситка Чарли върза брашното и пристегна торбата връз товара, който носеше на гърба си. Той зарита Джо, докато болката не изтръгна нещастника от неговото блаженство и не го накара да се изправи с олюляване. След това го бутна на пъртината иго подкара напред. Двамата индианци се опитаха да се изплъзнат.

— Стой, Гоухий! И ти също, Ка Чукте! Нима брашното е придало такава сила на вашите крака, че ще могат да изпреварят бързокрилия куршум? Не се мъчете да излъжете закона. Бъдете мъже за последен път и бъдете доволни, че ще умрете с пълни търбуси. Хайде, застанете тук, гърбом към трупите, рамо до

рамо. Хайде!

Двамата мъже се подчиниха мълком, без страх, защото бъдещето е, което плаши човека, а не настоящето.

— Ти, Гоухий, имаш жена и деца и шатра от еленови кожи при племето Чипеуа. Каква е сетната ти

воля за всичко това?

— Предай й нещата, които ми се падат според обещанието на капитана: одеялата, мънистата, тютюна, кутията, от която излизат странни звуци като гласове на бели хора. Кажи й, че съм умрял на пъртината,;но не казвай как.

— А ти, Ка Чукте, който нямаш нито жена, нито деца?

— Аз имам сестра, тя е жена на търговския агент в Кошки. Той я бие и тя не е щастлива. Предай на нея всичко, което ми се полага според договора, и й кажи, че няма да е зле да се върне при близките си. А ако ти се случи да срещнеш мъжа й и искаш да изпълниш желанието ми, няма да е зле той да умре. Бие я и тя се страхува от него.

— Съгласни ли сте да умрете според закона?

— Съгласни сме.

— Тогава сбогом, приятели. Желая ви, преди да изтече денят, да седите пред пълно с храна гърне в топла шатра.

С тези думи той вдигна пушката си и многогласно ехо наруши тишината. Едва бяха замрели ековете, когато в далечината се обадиха други пушки. Сигка чарли се стресна. Прозвучали бяха повече от един изстрел, а пък те имаха още,само една пушка Той хвърли мимолетен поглед към мъжете, които лежаха толкова тихо, усмихна се жлъчно на мъдростта на пъртината и забърза напред, за да пресрещне хората от Юкон.

Да накладеш огън

Денят бе започнал студен и сив, необичайно студен и сив, когато човекът свърна встрани от главната юконска пъртина и изкачи стръмния бряг, където друга, едва забележима и почти затрупана пъртина водеше на изток през гъста смърчова гора. Брегът беше стръмен и когато стигна върха, човекът се спря да си отдъхне. Той се опита да оправдае това действие пред себе си, като погледна часовника си. Беше девет часът. Макар по небето да нямаше нито едно облаче, слънцето не се виждаше, нито имаше изгледи да изгрее, като че бе потънало. Денят беше ясен, но сякаш върху предметите бе хвърлено някакво едва осезаемо покривало; Това бе онзи фин мрак, който правеше деня навъсен и който пада, когато слънцето не грее. Това не безпокоеше човека. Той беше свикнал с липсата,на слънце. Бяха изминали много дни, откакто бе видял слънцето за последен път, и знаеше, че трябва да изминат още няколко, преди това ярко небесно светило, запътено на юг, да надзърне за малко над хоризонта и да изчезне мигновено от погледа.

Човекът хвърли поглед назад към пътя, по който беше дошъл. Реката Юкон се разстилаше на една миля широчина, а водите й бяха скрити под три стъпки лед. Върху леда бе навалял приблизително и толкова стъпки сняг. Чисто бял, снегът имаше леко вълниста повърхност там, където под него се бе струпал повече лед. На север и на юг, докъдето стигаше погледът му, белотата не се нарушаваше от нищо друго освен от една тъмна ивица, която криволичеше и се виеше около обраслия със смърчове остров на юг, продължаваше да криволичи и се огъва и на север, където изчезваше зад друг, обрасъл със смърчове остров. Тази тъмна ивица беше пъртината, главната пъртина, която се простираше петстотин мили на юг до Чилкутския проход, до Даий и Солената вода; на север тя се простираше седемдесет мили до Доусън; хиляда мили по-нататък до Нулато и накрая още а хиляда и петстотин мили До Сейнт Майкъл на Берингово море.

Но всичко наоколо — тайнствената, простряла се надалеч пъртина, липсата на слънце от небето, ужасният студ, странността и тайнствеността на всичко —

не правеше никакво впечатление на човека. Не че беше привикнал отдавна на него. Той беше отскоро в страната, чечако, и това бе първата му зима по тези места. Лошото бе, че нямаше въображение. Той виждаше и схващаше бързо събитията в живота, но само събитията, без техния смисъл. Петдесет градуса под нулата по Целзий означава осемдесет и няколко градуса студ по Фаренхайт. Подобно явление му правеше впечатление само със студа и неудобствата си и нищо повече. То не го навеждаше на мисълта за неговата собствена неустойчивост на същество, което може да живее само при определена температура, нито за неустойчивостта на човека изобщо, годен да живее само в известни тесни температурни граници, нито пък го караше да се впуска в догадки за безсмъртието и за мястото на човека в света. Петдесет градуса под нулата е студ, който наврежда и от който трябва да се предпазваш с помощта на ръкавици, наушници, топли мокасини и дебели чорапи. Петдесет градуса под нулата за него означаваха само петдесет градуса под нулата. Че зад тях може да се крие нещо повече, бе мисъл, която не му минаваше през ума.

Като се обърна, за да продължи пътя си, той се изплю замислено. Чу се рязък пукот, който го стресна. Той плю отново. И отново, още във въздуха, преди да е паднала на земята, плюнката замръзваше с пукот. Той знаеше, че при петдесет градуса под нулата плюнката замръзва на снега, но сега тя замръзна още във въздуха. Без съмнение беше по-студено от петдесет градуса — колко по-студено, той не знаеше. Но температурата нямаше никакво значение. Той беше на път за познатия му участък при левия ръкав на потока Хендерсън, където бяха пристигнали вече неговите приятели. Те бяха тръгнали откъм страната на Индийската река, през вододела, докато той мина по обратния път, за да може да проучи възможностите за събиране на трупи от островите на Юкон през пролетта. Той смяташе да пристигне в стана към шест часа, малко след мръкнало, това бе сигурно, но момчетата щяха да са там, огънят

щеше Да гори и топлата вечеря да бъде готова. Колкото до обяда, той притисна ръка към изпъкналия под палтото му вързоп. Той беше поставен и под ризата, завит в носна кърпа и опрян направо до голата

му гръд. Това бе единственият начин да предпази 9 сухара от замръзване. Той се усмихна на себе си при приятната мисъл за тези сухари, всеки един разрязан и напоен с мазнина и всеки с пъхнато в средата голямо парче пържен бекон.

Човекът навлезе сред големите смърчови дървета. Пъртината едва се забелязваше. След преминаването на последната шейна беше навалял около една стъпка сняг и той се радваше, че е без шейна и пътува леко. Всъщност не носеше нищо друго освен увития в кърпа обяд. Учудваше се обаче на студа. Сигурно е много студено, заключи той, като разтриваше безчувствения си нос и скулите си с пъхнатата в ръкавицата ръка. Лицето му беше обрасло с брада и бакембарди, но те ме предпазваха изпъкналите скули и носа, вирнат войнствено в ледения въздух.

По петите на човека потичваше куче, голям местен хъск, истински вълк със сива козина, който нито по външност, нито по нрав се отличаваше от своя събрат, дивия вълк. Страшният студ потискаше кучето. То чувствуваше, че не е време за пътуване. Неговият инстинкт му подсказваше по-вярно, отколкото разумът на човека. Всъщност не беше петдесет градуса под нулата, а много по-студено и от шестдесет градуса, даже и от седемдесет. Беше седемдесет и пет под нулата. Тъй като точката на замръзване по Фаренхайт е тридесет и два градуса над нулата, това означаваше, че студът е сто и седем градуса. Кучето не разбираше нищо от термометри. Вероятно в неговия мозък нямаше ясна представа за силата на студа, каквато имаше в мозъка на човека. Но-животното притежаваше инстинкт. Обхвана го смътно, но силно чувство на опасение; то се прокрадваше край краката на човека, следваше всяко негово движение, като че очакваше той да стигне до някой стан или да се подслони някъде, за да запали огън. Кучето познаваше огъня и сега му се искаше да има огън или поне да се зарови под снега и да се сгуши на топло, далеч от студа.

Парата от дишането му се беше поледила по козината в изящен леден прах; особено челюстите, му-

муцуната и клепачите бяха целите побелели. Рижавата брада и мустаците на човека също бяха заскрежени, но много повече; скрежът се бе превърнал в парче — лед, което увеличаваше своите размери с всяко издишване на топъл въздух. При това човекът дъвчеше тютюн и неговият леден намордник така сковаваше устните му, че не можеше да изчисти брадата си, когато изплюваше тютюневия сок. В резултат на това кристалната му брада с цвят на кехлибар непрекъснато се удължаваше. Ако човекът паднеше на земята, тя щеше да се пръсне като стъкло на малки крехки парченца. Но човекът не обръщаше внимание на този израстък. Това бе наказанието на всички, които дъвчеха тютюн в тази страна, а той вече два пъти беше изживял подобни големи студове. Не така силни като сегашния — той съзнаваше това, но от спиртния термометър при Шестдесета миля знаеше, че студът тогава беше достигнал петдесет градуса под нулата първия път и петдесет и пет — втория.

Той вървя няколко мили през равната, покрита с дървета местност, пресече едно обширно пространство, покрито с тъмнокафяв тютюн, и се спусна по брега към замръзналото корито на малката река. Това беше потокът Хендерсън и човекът разбра, че се намира на десет мили от неговото разклонение. Той погледна часовника си. Стрелките показваха десет. Човекът изминаваше четири мили на час и изчисли, че ще стигне до разклонението към дванадесет и половина. Той реши да отпразнува това събитие, като изгълта обяда си там.

Кучето отново се спусна по петите му, подвило унило опашка, когато човекът тръгна по коритото на потока. Следите от последната шейна, минала оттук, едва се забелязваха, а върху следите на кучетата имаше няколко инча сняг. Цял месец никой не беше минавал по замръзналия поток. Човекът продължаваше да върви упорито напред. Той не беше свикнал да размишлява, а сега нямаше и за какво да се мисли освен за това,, че трябва да изяде обяда си при разклонението на потока и че към шест часа ще бъде при другарите си в стана. Нямаше с кого да говори, но даже и да имаше, това не би било възможно поради ледения намордник на устата му. Така че той

продължаваше да дъвче монотонно тютюна и да удължава кехлибарената си брада.

От време на време му минаваше мисълта, че е много студено и че никога досега не е изпитвал такъв студ. Докато вървеше, той разтриваше скулите и носа си с опакото на пъхнатата в ръкавицата ръка. Вършеше това машинално ту с едната, ту с Другата ръка. Но в момента, щом спреше, скулите му ставаха безчувствени, а в следващия миг преставаше да чувствува и върха на носа си. Беше сигурен, че бузите му ще измръзнат. Знаеше това и много съжаляваше, че не се бе запасил с предпазител за нос като този, който носеше Бъд при такова време. с Този предпазител покриваше бузите и пазеше и тях от измръзване. Но в края на краищата това не беше толкова важно. Какво представляват едни измръзнали бузи? Ще го поболят и толкоз; голяма

работа!

Човекът не мислеше за нищо, но вниманието му

беше изострено и той забелязваше отклоненията на коритото и натрупаните трупи и винаги внимаваше много къде стъпва. Веднъж, като минаваше по една извивка на коритото, той подскочи рязко като подплашен кон встрани от мястото, по което вървеше, и се върна няколко крачки назад по пъртината. Той знаеше, че потокът е замръзнал чак до дъното — в никой поток не би останала вода в такава арктическа зима, — но му беше известно също така, че има изворчета, които се спускаха от склоновете и се стичаха под снега и върху леда на замръзналия поток. И най-силният студ не можеше да скове тия изворчета и човекът познаваше опасността, която криеха. Това бяха същински капани. Под снега се образуваха малки езерца, дълбоки три инча или три стъпки. Понякога ги покриваше тънка корица лед, която от своя страна беше покрита със сняг. На места ледената коричка и водата се редуваха така, че ако някой попаднеше отгоре, почваше да потъва все по-надолу и по-надолу и понякога се измокряше чак до

кръста.

Затова човекът подскочи така уплашено. Той бе усетил, че снегът под краката му се огъва и бе чул пращенето на скритата под снега ледена корица. Да измокриш краката си при такава ниска температура бе не само неприятно, но и опасно. В най-добрия

случай това би означавало забавяне, защото щеше да се принуди да спре и да запали огън, на който да топли босите си крака, докато се сушат чорапите и мокасините. Той се спря, разучи коритото на потока и бреговете му и реши, че водата блика отдясно. Помисли за миг, като разтриваше носа и бузите си, след това заобиколи отляво, като ходеше предпазливо и преди да стъпи, опипваше мястото с крак. Като премина опасното място, той постави прясна хапка тютюн в устата си и закрачи с четири мили в час.

През следващите два часа той се натъкна на няколко капана. Обикновено снегът над скритите езерца беше хлътнал и предупреждаваше за опасността. И все пак веднъж за малко не пропадна, а друг път, подозирайки опасността, принуди кучето да върви напред. То не искаше да се подчини. Дърпаше се, докато човекът не го бутна напред; тогава то затича бързо през белия, гладко навалял сняг. Изведнъж пропадна, зацапа на една страна и излезе на безопасно място. Беше измокрило предните си лапи и водата, която се беше задържала по тях, почти мигновено се превърна в лед. То се опита веднага да оближе леда от краката си, след това легна по корем на снега и започна да изгризва леда, заседнал между пръстите му. Кучето вършеше това инстинктивно. Ако оставеше леда между пръстите, лапите му щяха да се натъртят. То не знаеше това. Просто се подчиняваше на тайнствения подтик, който идеше от дълбините на съзнанието му. Но човекът знаеше, защото имаше опит. Той свали ръкавицата от дясната си ръка и помогна на кучето да откърти ледените парченца. Ръката му стоя открита не повече от една минута и той се учуди на бързината, с която пръстите му се вкочаниха. Сигурно беше много студено. Нахлузи бързо ръкавицата и започна силно да удря ръка в гърдите си.

Към дванадесет часа стана най-светло. Слънцето все още беше твърде далеч на юг по своя зимен път, за да освети хоризонта. Изпъкналостта на земята скриваше слънцето от потока Хендерсън, покрай който под ясното обедно небе, без да хвърля никаква сянка, се движеше човекът. Точно в дванадесет часа и половина той пристигна при разклонението на потока. Беше доволен от бързината, с която се бе

движил. Ако успееше да я запази, щеше непременно да пристигне при момчетата към шест часа. Той разкопча палтото и ризата и измъкна обяда си. Това действие не трая повече от петнадесет секунди, но и за това кратко време вцепенението обхвана голите му пръсти. Той не си сложи ръкавицата, а вместо това удари силно ръката си дванадесетина пъти в бедрото. След това седна да се нахрани на един покрит със сняг дънер. Болката, която последва, след като беше удрял ръката си в бедрото, престана толкова бързо, че той се изплаши. Не успя да сложи даже и хапка в устата си. Отново заудря пръстите си и сложи ръкавицата, след това оголи другата си ръка, за да може да се нахрани. Опита се да отхапе от сандвича, но му попречи ледът около устата, беше забравил да запали огън и да го стопи. Засмя се на глупостта си и като се смееше, почувствува как вцепенението пропълзява в оголената му ръка. Забеляза също, че пощипването в пръстите на краката, което почувствува в началото, когато сядаше, беше започнало да изчезва. Чудеше се дали пръстите му са топли или вкочанени. Размърда ги в мокасините и реши, че са безчувствени.

Той нахлузи бързо ръкавицата си и се изправи. Беше се поуплашил. Започна да тропа с крака, докато пощипването отново се възвърна. Наистина е студено, мислеше си той. Оня човек от Серния ручей беше казал истината, когато обясняваше колко студено ставало понякога по тези места. А той му се бе присмял тогава. Това показва, че човек не бива да бъде прекалено сигурен в някои неща. Нямаше никаква грешка, наистина беше много студено. Той се движеше нагоре-надолу, тропаше с крака, удряше ръце една в друга, докато възвърналата се топлина разсея безпокойството му. След това извади кибрит и се зае да пали огън. Събра дърва за горене от младата горичка, където водите на реката, придошли от миналата пролет, бяха натрупали много клонки. Внимателно от малък огън той скоро разпали голяма клада, над която стопи леда от брадата си и под чиято закрила изяде храната си. За момент студът беше надхитрен. Кучето, доволно от огъня, се изтегна на такова разстояние, от което можеше да се топли, без да се опърли.

След като се нахрани, той напълни лулата си и

със задоволство засмука тютюневия дим. След това нахлузи ръкавиците, натъкми наушниците на шапката точно върху ушите си и пое по пъртината на лявото разклонение на потока. Кучето се разочарова и не искаше да напусне огъня. Този човек не изпитваше студ. Сигурно неговите бащи и деди никога не са изпитвали студ, истински студ, като този от седемдесет и пет градуса под нулата. Но кучето го изпитваше, всички негови предшественици го бяха изпитали и то наследи това чувство. То знаеше, че не бива да излиза навън в такъв страхотен студ. Сега бе време да се свиеш в някоя дупка в снега и да чакаш облаци да затулят небесното пространство, откъдето идваше студът. От друга страна, между човека и кучето не съществуваше голяма дружба. Единият беше роб на другия и единствените ласки, които беше получавал, бяха ласките на камшика и грубите заплашителни гърлени звуци, които предвещаваха камшика. Така че кучето не направи опит да сподели с човека своите опасения. То не се интересуваше от доброто на човека; искаше да остане край огъня заради себе си. Но човекът подсвирна и му заговори с думи, които плющяха като удари на бич. Кучето се сви зад него и го последва.

Човекът започна да дъвче тютюна и се зае да прави нова кехлибарена брада. Топлият му дъх покри с бели кристалчета мустаците, клепачите и миглите. Изглежда, че по левия приток на Хендерсън нямаше толкова много изворчета, защото в продължение на половин час не срещна нито едно. И изведнъж се случи това, от което се страхуваше. На едно място, където нямаше никакви признаци и където мекият равен сняг сочеше, че дочвата под него е твърда, човекът пропадна. Не беше дълбоко. Намокри Краката си някъде до под колената, преди да успее да се измъкне на твърдо място.

Човекът се ядоса и започна да проклина гласно лошия си късмет. Беше се надявал да пристигне в стана при момчетата към шест часа, а сега сигурно щеше да се забави с един час, защото трябваше да запали огън и да изсуши краката си. Това се налагаше при такава ниска температура — знаеше го много добре, затова свърна към брега и се изкачи по него. Горе, заплетени в храстите, между стволовете на няколко смърчове имаше много сухи дървета за горене, довлечени от пороя, предимно клонки и вейки, но също и сухи съчки и чудесна миналогодишна трева. Той разхвърли няколко по-големи клона върху снега. Това щеше да му послужи като основа, която нямаше Да позволи на слабия пламък да пропадне в снега и да угасне. Допря запалена клечка кибрит към малкото парче брезова кора, което извади от джоба си. То гореше по-лесно от хартия. Като го сложи върху приготвената основа, той започна да разпалва плахите пламъчета със стръкчета суха трева и с най-тънките сухи вейчици.

Работеше бавно и внимателно, като съзнаваше, че го грози опасност. Постепенно пламъкът ставаше по-силен и той хвърляше все по-дебели клонки. Приклекна на снега, започна да издърпва клонки направо от оплелите се в храстите дървета и да ги хвърля направо в огъня. Знаеше, че огънят не трябва да угасне. Когато температурата е седемдесет и пет градуса под нулата, човек трябва непременно да успее да запали огън още при първия опит, особено когато краката му са мокри. Ако краката му са сухи и не успее да запали огън, той може да тича половин миля по пъртината и да възстанови кръвообращението си. Но кръвообръщението на мокри и замръзващи крака не може да се възобнови с тичане, когато е седемдесет и пет градуса под нулата. Колкото и бързо да тича, мокрите крака ще замръзват все повече.

Човекът знаеше всичко това. Старецът при Серния ручей му беше разказвал за всичко това миналата есен и сега той оценяваше съвета му. Вече не чувствуваше краката си. За да запали огъня, той се бе принудил да свали ръкавиците си и пръстите му начаса се бяха вкочанили. Скоростта, с която се беше движил, изминавайки по четири мили на час, беше карала сърцето му да изтласква кръв до повърхността на тялото му и до всички крайници. Но в момента, в който спря, изтласкването отслабна. Космически мраз обви незащитения край на планетата и човекът, намиращ се на този незащитен край, изпита пълната сила на удара. Кръвта в тялото му се сви. Тя беше жива като кучето и подобно на него искаше да се скрие и да се предпази от ужасния студ. Докато се движеше с четири мили на час, той изтласкваше тази кръв волю-неволю на повърхността, но сега тя се отдръпна и застина някъде в дълбините на тялото му. Крайниците първи почувствуваха липсата й. Мокрите стъпала замръзваха най-бързо, а откритите пръсти на ръцете му ставаха безчувствени, въпреки че още не бяха почнали да замръзват. Той не чувствуваше носа и бузите си, а кожата на цялото му тяло изстина, понеже не й достигаше кръв.

Но той беше спасен. Само пръстите на краката, носът и бузите щяха да бъдат засегнати от измръзването, защото огънят започваше силно да се разгаря. Той хвърляше в него вейки, дебели колкото пръстите му. След малко щеше да може вече да хвърля клонки колкото китката на ръката си, а после да събуе мокрите мокасини и чорапи и докато изсъхнат, да топли краката си на огъня, като, разбира се, ги разтрие предварително със сняг. Огънят беше голям успех за него. Той бе спасен. Спомни си съветите на стареца от Серния ручей и се усмихна. Старецът го беше уверявал най-сериозно, че не бива да пътува сам из Клондайк, когато температурата е по-ниска от петдесет градуса под нулата, това било закон. А какво стана? Случи му се беда; той е сам и пак се спаси. Тези старци понякога са като жените, поне някои от тях, помисли си той. Човек само трябва да запази спокойствие и всичко е наред. Всеки човек, който се чувствува мъж, може да пътува сам. Но чудно беше как носът и бузите измръзваха за толкова кратко време. Не беше си и помислял, че пръстите на ръцете му можеха така бързо да станат безчувствени. Те наистина бяха безчувствени, защото той трудно можеше да ги раздвижи заедно, за да хване някое клонче, и му се струваше, че се намират някъде далеч от него и не принадлежат на тялото му. Когато докоснеше някое клонче, трябваше да погледне и да види дали изобщо е успял да хване, или не. Връзката между него и върха на пръстите му беше прекъсната.

Всичко това нямаше значение. Огънят пред него пращеше, свистеше и с всеки танцуващ пламък обещаваше живот. Той започна да развързва мокасините си. Те бяха покрити с лед; дебелите вълнени чорапи приличаха на железни калъфи, а вързите на мокасините — на железни пръчки, усукани и преплетени като след голям пожар. Дръпна ги с вцепенените

си пръсти, но като се увери, че това е безполезно, изтегли ножа си.

Бедата се случи, преди още да разреже връзките. Това бе едно опущение или по-скоро грешка. Той не Трябваше да пали огън под смърча, а някъде на открито. Но много по-лесно му беше да изтегля вейките от храсталака и да ги хвърля направо в огъня. По клоните на дървото, под което беше запалил огъня, имаше натрупан сняг. Седмици наред не бе духал вятър и клоните бяха надвиснали под тежестта на снега. Всеки път, когато изтегляше по някоя клонка, дървото леко се поклащаше — едва забележимо за него поклащане, но достатъчно силно, за да предизвика нещастието. Един клон при върха на дървото изтърси Своя снежен товар. Снегът падна върху долните клони, като повлече и техния снежен товар. Това продължи дотогава, докато целият сняг не се изтърси от дървото. Снежната лавина се изсипа без предупреждение върху човека и огъня и огънят угасна. Там, където беше горял огънят, остана купчина рохкав сняг.

Мъжът стоеше като замаян. Като че току-що беше чул собствената си смъртна присъда. Седна за момент и впери поглед в мястото, където допреди малко бе горял огънят. След това се успокои. Изглежда, старецът от Серниия ручей бе прав. Ако имаше спътник, сега нямаше да е в опасност. Спътникът му щеше да запали огъня. Е, добре, не му оставаше нищо друго, освен да запали отново огъня, като този път не биваше да греши. Даже и да успееше да го запали, вероятно щеше да изгуби някои от пръстите на краката си. Стъпалата сигурно вече бяха измръзнали, а щеше да мине доста време, преди да

се разгори вторият огън.

Такива мисли се въртяха в главата му, но той не им обръщаше внимание. Работеше през цялото време, докато те човъркаха мозъка му. Направи ново легло за огъня, този път на открито, където никакво предателско дърво не можеше да го угаси. След това събра суха трева и тънки вейки, довлечени от водите на потока. Не можеше да прегъне пръстите си, за да хване клонките поотделно, а ги събираше с. шепи. По този начин насъбра и много гнили клонки и парчета зелен мъх, които не можеха да горят, но друг изход нямаше. Работеше методично, насъбра

д даже и по-големи клонки, които да използува, след като се разгори огънят. През цялото време кучето седеше и го наблюдаваше с тъжен, копнеещ поглед, защото очакваше от човека огън, а огънят се бавеше. Когато всичко беше готово, човекът бръкна в джоба си за второ парче брезова кора. Знаеше, че кората е там и въпреки че не можеше да я почувствува с пръстите си, чуваше ясно нейното шумолене, докато я търсеше. Колкото и да се мъчеше, не успя да я хване. През цялото време в съзнанието му се въртеше мисълта, че краката му замръзват. Тази мисъл го хвърляше в тревога, но той се бореше с нея и се мъчеше да остане спокоен. Надяна ръкавиците си със зъби, размаха ръце напредназад,и заудря с всички сили длани в бедрата си. Той вършеше това седнал, след това се изправи и пак продължи;

а кучето през това време седеше на снега, обвило предните си лапи с топлата си пухеста вълча опашка, и наблюдаваше човека, наострило съсредоточено напред вълчите си уши. А човекът, докато размахваше ръце и ги удряше в бедрата си, чувствуваше как в него се надига долна завист към животното, което беше на топло и безопасно място в своята естествена одежда.

След малко усети първите смътни признаци на чувствителност в премръзналите си пръсти. Слабото гъделичкане постепенно се усили, докато се превърна в щипеща, мъчителна болка, която човекът посрещна със задоволство. Той свали ръкавицата от дясната си ръка и извади брезовата коричка. Голите му пръсти отново започнаха да се вцепеняват. След това извади снопче серни клечки кибрит. Но страшният студ беше пропъдил живота от неговите пръсти. В усилията си да измъкне една от клечките, изпусна цялото снопче и то падна на земята. Опита се да го вдигне, но не успя. Безчувствените пръсти не можеха нито да хващат, нито да държат. Стана много внимателен, отпъди от съзнанието си мисълта за замръзващия си нос, за краката и бузите си и посвети цялото си внимание на кибрита. Той бе нащрек, като използуваше зрителното си възприятие вместо осезанието, и когато видя как пръстите му обгръщат снопчето кибритени клечки, той ги затвори — по-точно пожела да ги затвори, — но връзката с тях беше прекъсната и те не се подчиниха. Нахлузи ръкавицата на дясната си ръка и започна да я д:

удря яростно в коляното. След това притисна клечките между двете си ръце, като загреба и част от снега, и ги постави на колената си. Но това не беше достатъчно. След няколко опита успя да задържи снопчето между пъхнатите си в ръкавиците ръце. Той ги поднесе към устата си. Ледът започна да пука и хрущи, когато с отчаяно усилие отвори уста. Издаде устни, сви горната и започна да драска снопчето със зъби в стремежа си да захапе една от клечките. Успя да отдели една, която пусна на скута си. Но с това не се свършваше работата. Сега пък не можеше да я вдигне. След малко измисли начин. Вдигна клечката със зъби и започна да я търка о крака си. Двадесет пъти драска безуспешно, докато най-сетне успя да я запали. Когато пламна, той я поднесе към брезовата коричка. Но димът от изгорялата сяра влезе в ноздрите му, оттам в дробовете и го накара да се закашля конвулсивно. Клечката падна върху снега и угасна.

„Старецът от Серния ручей е прав — помисли си той, като потисна отчаянието си, — човек наистина трябва да пътува с другар, когато температурата мине петдесет градуса под нулата.“ Той отново заудря ръцете си, но те оставаха безчувствени както преди. Внезапно издърпа ръкавиците със зъби и оголи и двете си ръце. Стисна цялото снопче между дланите на ръцете си. Раменните му мускули не бяха замръзнали и му помогнаха да притисне силно клечките. след това драсна снопчето по крака си. Седемдесетте серни кибритени клечки пламнаха едновременно. Не духаше вятър, който да ги угаси. Той извърна глава встрани, за да избегне задушливия пушек, и поднесе горящото снопче към брезовата коричка. Като правеше това, изведнъж почувствува, че пръстите му се съживяват. Гореше месото. Той почувствува мириса му. Някъде дълбоко под повърхността на кожата си той почувствува болка, която постепенно се усилваше. Въпреки това той я понесе и продължи да придържа непохватно горящите .клечки към коричката, която не можеше да се запали бързо, понеже собствените горящи длани му пречеха и поглъщаха по-голямата част от пламъка.

Най-сетне, като не можеше да понася повече нетърпимата болка, той разтвори ръце. Горящите клечки се разпиляха със съскане по снега, но брезовата коричка пламна. Той започна да подхранва пламъка със суха трева и тънки вейки. Не можеше да подбира, защото вдигаше горивото, като притискаше двете си длани о него. Парченца изгнило дърво и зелен мъх се закачваха по вейките и той ги отстраняваше, доколкото можеше, със зъби. Подклаждаше огъня внимателно и несръчно. За него той бе живот, не трябваше да угасне. Оттеглянето на кръвта от повърхността на тялото му го накара да почне да трепери, движенията му ставаха все по-неловки. Едно голямо парче зелен мъх падна точно върху слабия огън. Той се опита да го избута с пръсти; но ръката му трепереше, тласна мъха .повече, отколкото бе необходимо, и разпръсна зародиша на слабия огън. Горящата трева и тънките вейчици се разпиляха. Опита се да ги събере наново, но въпреки голямото старание,не можеше да преодолее треперенето и клонките безмилостно се разпръсваха. Едно след друго те пропукваха, изпускаха по малко дим и угасваха. Запалената кора също угасна. Той се огледа апатично около себе си и очите му се опряха на кучето, седнало на снега от другата страна на останките от отъня. То правеше някакви подозрителни движения, пристъпваше от едната си лапа на другата и ту ставаше, ту клякаше и го наблюдаваше с нетърпение.

Видът на кучето го наведе на една безумна мисъл. Спомни си .разказа за човека, застигнат от виелица, който убил един бивол, вмъкнал се в трупа му и се спасил. Можеше да убие кучето и да мушне ръцете си в топлото тяло, докато се възвърне чувствителността им. След това ще може да запали нов огън. Той заговори на кучето и го извика при себе си, но в гласа му звучеше странна нотка на страх, която изплаши животното. Никога по-рано то не беше чувало човека да говори така. Тук имаше нещо нередно и подозрително, което предвещаваше опасност; то не съзнаваше каква точно опасност, но някъде дълбоко в мозъка му се зароди мрачно предчувствие. Отпусна уши, като чу гласа на човека и видя неспокойните му, подозрителни движения и запристъпва припряно на предните си лапи, но не се приближи до него. Тогава човекът се вдигна на ръце и колене и запълзя към кучето. Необикновената му поза отново възбуди подозрението на кучето и то плахо се отстрани.

Човекът седна на снега и се помъчи да се успокои. След това с помощта на зъбите си надяна ръкавиците и се изправи на крака. Погледна първо надолу, за да се убеди, че наистина се бе изправил, защото липсата на чувствителност в краката го караше да мисли, че се намира във въздуха. Видът на изправения човек разсея съмненията на кучето и когато той заговори заповеднически, с глас, наподобяващ удари,на бич, кучето изпълни обичайния си дълг и тръгна към него. Когато дойде достатъчно близо, човекът изгуби самообладание. Той простря мигновено ръце към кучето и се слиса, когато разбра, че пръстите му отказаха да се прегъват и са като вкаменени. Бе забравил за момент, че пръстите му са замръзнали и ставаха все по-безчувствени. Всичко стана за миг и преди животното да успее да се отдалечи, човекът сграбчи тялото му с ръце. Той седна на снега и притисна кучето към себе си, а то се дърпаше с ръмжене и скимтеше.

Човекът не можеше да направи нищо друго, освен да държи кучето в прегръдките си и да седи на снега. Той разбра, че не е в състояние да го убие. Нямаше никаква възможност Да направи това. С безпомощните си ръце не можеше нито да изтегли, нито да държи ножа в ръцете си, а още по-малко да удуши кучето. Той пусна животното и то се втурна яростно с ръмжене и с подвига, между краката опашка. Спря се на около четиридесет крачки от човека и започна да го наблюдава любопитно с щръкнали напред уши.

Човекът потърси с поглед ръцете си и откри, че висят право надолу от китките. Направи му впечатление, че трябва да търси ръцете си с очи, за да открие къде са. Той започна да ги размахва и да удря длани в бедрата си. Пет минути удря яростно ръце, докато сърцето му успя да изтласка достатъчно кръв до повърхността на тялото. Тръпките престанаха, но чувствителността на ръцете не се възвърна. Струваше му се, че висят като гири на китките, без да може да си обясни на какво се дължи това впечатление.

Обзе го тъп и угнетяващ страх от смъртта. Този страх бързо се превърна в болезнено чувство, когато

осъзна, че въпросът сега не се свежда до това, дали Ще измръзнат пръстите на ръцете или краката, или ще загуби самите си ръце и крака. Това бе въпрос на живот или смърт, при който всичко бе против него. Тази мисъл го хвърли в паника, той се обърна и се втурна по коритото на потока, по старата, едва забележима пъртина. Кучето веднага го последва. Той тичаше слепешката, без посока, обладан от страх, какъвто не беше изпитвал никога през живота си. Лека-полека, като се спъваше и затъваше в снега, той започна отново да различава окръжаващите го предмети — бреговете на потока, гъсталака на стария лес, голите трепетлики и небето. Тичането му подействува добре. Сега не трепереше. Може би, ако продължеше да тича, краката му щяха да се размръзнат; а освен това успееше ли да прибяга по-далече, възможно бе да се добере до стана и другарите. Без съмнение щеше да загуби някои от пръстите на ръцете и краката и част от лицето си, но момчетата ще се погрижат за него и ще спасят това, което може да се спаси, когато стигне там. В същото време в главата му се въртеше и друга мисъл, че никога няма да стигне до стана и момчетата; че дотам има много път; че ръцете и краката му са вече съвсем замръзнали; че скоро ще се вкочани и ще умре. Той потискаше тази мисъл и отказваше да й вярва. Понякога тя се прокрадваше на повърхността и настояваше да бъде чута, но той я отхвърляше и започваше да мисли за друго.

Остана изумен, че може изобщо да тича с такива премръзнали крака, които не чувствуваше как докосват земята и поддържат тежестта на тялото му. Струваше му се, че се носи бързо над повърхността на земята, без да се докосва до нея. Беше виждал някъде изображението на крилатия Меркурий и сега се чудеше дали Меркурий не се е чувствувал като него, когато е летял над земята.

Идеята му да тича, докато стигне до стана и момчетата, имаше един недостатък — не му достигаха сили. Няколко пъти се препъва, накрая залитна и падна. Опита се да се привдигне отново на крака, но не успя. Реши да поседи и да си почине, а след това да тръгне и да не спира. Като поседя и си отдъхна, забеляза, че му става топло и приятно. Вече не го побиваха тръпки, а даже му се стори, че по гърдите и тялото му се разлива приятна топлина. Въпреки това, когато докосна носа и бузите си, разбра, че те са напълно безчувствени. Тичането не можа да ги размръзне, както не размръзна ръцете и краката. После му дойде наум, че замръзналата част на тялото му сигурно се увеличава. Той се опита да потисне тази мисъл, да я забрави, да мисли за нещо друго, обаче чувствуваше паниката, която тя поражда, а той се боеше от паниката. Мисълта се натрапваше, настояваше, докато го накара да си представи, че цялото му тяло е замръзнало. Това бе твърде много и той отново се втурна в див бяг по пъртината. Веднъж забави крачките си, но мисълта, че замръзналата част на тялото му непрестанно се увеличава, го накара да се затича отново.

През цялото време кучето го следваше по петите. Когато човекът падна за втори път, то клекна пред него, уви предните си лапи с опашката си и го загледа втренчено, внимателно и с любопитство. Видът на кучето, което се чувствуваше, на топло и сигурно място в кожата си, го вбеси и той започна да ругае, докато кучето не подви виновно опашка. Този път тръпките на тялото му се възобновиха много бързо. Той губеше в борбата с мраза, който се промъкваше в тялото му от всички страни. Опита се отново да тича, .но пробяга не повече от стотина крачки, залитна и се просна върху снега. Това беше последният пристъп на страх. Когато си отдъхна и се успокои, той приседна и започна да премисля как да посрещне смъртта с достойнство. Всъщност мислите му не се движеха в такъв порядък. Той се убеди, че се беше държал като последен глупак, който се мята насам-натам като пиле с отрязана глава — такова сравнение му мина през ума. Е, какво пък, било му писано да замръзне; той ще посрещне това както подобава. Заедно с току-що настъпилото успокоение се появиха и първите признаци на сънливост. Наистина не било никак лошо да заспиш и да

не се събудиш вече никога, мислеше си той. Също като упойка. Да замръзнеш не било чак толкова страшно, колкото се струва на хората. Има толкова по-страшни начини да умреш.

Той си представи как момчетата намират тялото му на следния ден. Изведнъж му се стори, че и той ходи заедно с тях по пъртината и търси собственото

си тяло. Ето минават един завой и го намират легнал на снега. Той не принадлежеше повече на себе си, а се намираше някъде извън съществото си, между другарите, и гледаше заедно с тях към собственото си тяло, проснато на снега. „Наистина е адски студено — мислеше, — Когато се върна в Щатите, непременно ще разкажа на близките си какво се казва истински студ.“ Изведнъж си представи стареца от Серния ручей. Той го виждаше съвсем ясно, седнал удобно край огъня с димяща лула в уста.

— Ти беше прав, дъртако, съвсем прав — промълви той, като се обърна към стареца от Серния ручей.

След това човекът потъна в някакъв сладък и приятен сън, какъвто не беше изпитвал през целия си живот. Кучето седеше срещу него и чакаше. Краткият ден премина в дълъг, бавен полумрак. Нямаше никакви изгледи да се кладе огън, а при това кучето не беше виждало никога досега човек да седи така в снега и да не пали огън. Когато полумракът се сгъсти, желанието да се прислони до огъня така го завладя, че като пристъпяше на предните си лапи, то започна да скимти, след това сви уши, като очакваше, че човекът ще му се скара. Но човекът мълчеше. Кучето заскимтя по-силно. След това се примъкна до човека и усети дъха на смъртта.. Това го накара да настръхне и да отскочи назад. То се спря и започна да вие проточено под звездите, които потрепваха и блестяха ярко върху замръзналото небе. След това се обърна и побягна по пъртината, по посока на познатия стан; където бяха другите дарители на храна и огън.

Северна одисея

I

Плазовете пееха несекващата си плачевна песен, съпроводена от скърцането на хамутите и дрънкането на звънчетата на водачите, но хората и кучетата бяха уморени и не издаваха ни звук. Пъртината беше засипана с прясно навалял сняг, а те идваха отдалече и шейните, претоварени със станали на камък късове замръзнало еленско месо, се впиваха неотстъпчиво в неутъпкания път и дърпаха назад кажи-речи с човешка упоритост. Мръкваше, но тази вечер нямаше да спират на стан. В неподвижния въздух тихо валеше сняг не на парцали, а на мънички, нежни като дантела кристали скреж. Беше

много топло — само двадесет и три градуса под нулата — и хората бяха доволни. Майърс и Бетълс бяха вдигнали наушниците си, а Мейлмют Кид дори си беше свалил ръкавиците.

Кучетата бяха капнали още рано следобед, но сега започнаха да проявяват нови сили. Сред по-впечатлителните се долавяше известно неспокойство — те се дразнеха от задържащите ги тегличи, някак нерешително ускоряваха хода си, душеха въздуха, наостряха уши. Ядосваха се на по-флегматичните си събратя и току ги хапеха хитро отзад, за да ги накарат да побързат. Смъмрени по този начин, мързеливците също се заразяваха и засилваха общата възбуда. Най-после водачът на първата шейна рязко заскимтя от радост, приведе се по-ниско до снега и силно напъна хамута. Другите направиха същото. Задните каиши се събраха, тегличите се опънаха, шейните се устремиха напред, а хората се вкопчиха в управляващите пръти и с всички сили зачестиха крачките си, за да не попадат под плазовете. Умората на деня се стопи и те заподвикваха ободрително на впряговете. Кучетата им отговаряха с весел лай. Те се носеха през сгъстяващия се мрак във вихрен галоп.

— Джи! Джи! — провикваха се един подир друг мъжете, когато шейните им остро извиваха от главната пъртина, наклонили се на един плаз като подгонени от вятъра платноходки. Последваха стотина ярда надпрепускване до сведещото прозорче от пергаментова хартия, което говореше за домашната обстановка в хижата, за бумтящата юконска печка и за вдигащите пара канчета с чай. Но в тяхната хижа имаше пришълци. Шестдесетина ескимоски кучета предизвикателно се разлаяха, шестдесетина космати тела се нахвърлиха върху кучетата, които теглеха първата шейна. Вратата стремително се отвори и някакъв мъж с червена куртка на Северозападната полиция нагази до колене в снега сред разярените псета и започна спокойно и безпристрастно да раздава умиротворяващо правосъдие с дръжката на кучешкия бич. След това мъжете се ръкуваха и по този начин Мейлмют Кид бе посрещнат в собствената си хижа от чужд човек.

Стаили Принс, който трябваше да го посрещне и който бе натоварен с грижите за споменатите вече юконска печка и горещ чай, беше зает с гостите. Бяха десетина души — надали по-чудновата сбирщина е служила някога на кралицата за съблюдаване на нейните закони или за доставка на нейната поща. Бяха от най-различно потекло, но съвместният живот бе създал от тях определен тип хора — сухи и жилави мъже със заякнали от пътуването мускули, почернели от слънцето лица и спокойни души, които прозираха в открития поглед на ясните, трезви очи. Те караха кучетата на кралицата, всяваха страх в сърцата на нейните врагове, хранеха се с оскъдните дажби и бяха щастливи. Бяха видели много нещо в живота, бяха извършвали подвизи и бяха преживели много романтични премеждия, но не го- съзнаваха.

И се чувствуваха съвсем като у дома си. Двама се бяха изтегнали върху леглото на Мейлмют Кид й пееха песнички, които френските им прадеди са пели в дните, когато най-напред навлезли в Северозападния край и си взели индианки за жени. Леглото на Бетълс беше пострадало от също такова нашествие: трима-четирима яки Уоуаски[2] мушнали крака под одеялата, слушаха разказа на едного, който служил в бригадата на Уулсли, когато генералът си пробил път до Хартум. А когато той се умори, един каубой заразправя за дворци и крале, за лордове и лейди, които видял, когато Бъфало д Бил обикалял столиците на Европа. В ъгъла двама мелези, стари бойни другари от загубената борба, кърпеха хамути и си говореха за дните, когато на Северозапад бушувало въстание и Луи Риел бил крал.

От всички страни се чуваха груби закачки и още по-груби шеги, а за големи опасности, преживени на м пъртината и по реката, се говореше като за нещо най-обикновено, което заслужава да се спомене само заради някоя малка духовитост или смешна случка. Принс се захласна в тези неувенчани със слава герои, видели как се гради история, които смятаха великото и романтичното за нещо обикновено и случайно във всекидневния си живот Той ги черпеше със скъпоценния си тютюн с безгрижна разточителност и в негова чест се разплитаха ръждясалите вериги на спомените и се възкресяваха забравени одисеи.

Когато приказките секнаха и пътниците напълниха за последен път лулите си и развързаха здраво стегнатите си спални чували, Принс взе да разпитва своя другар, за да научи нещо повече.

— Е, ти знаеш какво представлява каубоят — отговори Мейлмют Кид и започна да развървя мокасините си и не е никак мъчно да разбереш, че в жилите на другаря ти по легло тече английска кръв. А другите, те всички са деца на своите народи със смесица на бог знае колко други видове кръв. Двамата, които си лягат до вратата, са обикновени „мелези“ или онзи младеж с вълненото шалче — обърни внимание на веждите и издадената му челюст — веднага му личи, че в опушения вигвам на майка му е проплакал шотландец. А този хубав мъж, дето слага шинела си под главата, е наполовина французин — нали го чу как говори; той не е особено приятелски настроен към двамата индианци, дето си лягат до него. Виждаш ли, когато „мелезите“ вдигнаха въстание под водачеството на Риел,

——

1 Соиге- (фр.) — френски или канадски ловци и търговци, прекосили американските гори. Б. пр.

 

2 ВоЬги (фр.) — буквално „изгорели дърва“, това са първите френски заселници в Канада, ловци. Б. пр.

 

индианците не се присъединиха към тях и оттогава те не изпитват много голяма обич едни към други.

— Добре, ами какъв е този мрачен човек там при печката? Готов съм да се закълна, че не знае английски. Цялата вечер не си е отворил устата.

— Грешиш. Той прекрасно разбира английски. Не забеляза ли как ни гледаше, когато слушаше? Аз забелязах. Но той няма нищо общо с другите. Когато те говореха на своя диалект, личеше, че не ги разбира. Аз също се чудя какъв ли е. Хайде да разузнаем! Хвърли едно-две дървета в печката! — високо заповяда Мейлмют Кид, втренчил поглед право в човека, за когото говореха.

Той веднага изпълни нареждането.

— Някъде са го научили на дисциплина — забеляза полугласно Принс.

Мейлмют Кид кимна, събу чорапите си и предпазливо запристъпва между налягалите хора към печката. Там той закачи влажните чорапи между двадесетина други.

— Кога смятате да стигнете в Доусън? — попига той за опит.

Непознатият съсредоточено го изгледа и след това отговори:

— Казват, че е седемдесет и пет мили. Така ли? Може би за два, дена.

У него се долавяше съвсем лек акцент, но не се

забелязваше нерешително колебание или търсене на думи.

— Бил ли си по тия места и преди?

— Не.

— В Северозападната територия?

— Да.

— Оттам ли си?

— Не.

— Че откъде си, дявол да го вземе? Ти не си от тия — Мейлмют Кид посочи с широко движение на ръката водачите на кучетата, като включи дори и двамата полицаи, настанили се на леглото на Принс. — Къде ти е родното място? Виждал съм лица като твоето и преди, само че не мога да си спомня точно къде.

— Аз познавам вас — каза неочаквано непознатият и с това отклони въпросите на Мейлмют Кид.

— Откъде? Виждал ли си ме някога?

— Не — от ваш другар, дето свещеник, в Пастилик, но то отдавна. Той пита мене дали аз вижда вас, Мейлмют Кид. Той ми дава храна. Аз не се бави

много. Вие чува него говори за мен?

— А, ти си тоя, дето срещу видрови кожи е купил

гучета?

Непознатият кимна, изтърси лулата си и се зави

в кожения си спален чувал, за да покаже нежеланието си да разговаря. Мейлмют Кид духна лоения светлик и се мушна под одеялото при Принс.

— Е, какъв е?

— Не знам… успя да измести разговора и се затвори като мида в черупката си. Но е човек, който може да ти разпали любопитството. Чувал съм за него. Преди осем години цялото крайбрежие му се чудеше какъв ли е и кой е. Тайнствена личност, значи Пристигнал от север в най-дълбока зима на много хиляди мили оттука по крайбрежието на Берингово море и бързал, сякаш бягал от дявола. Никой не успял да научи откъде идва, но сигурно е идвал отдалеч. Когато взел храна от шведския мисионер в залива на Головия и го разпитвал за пътя на юг, бил съвсем капнал от пътуването. Ние чухме за това по-късно. После изоставил крайбрежието и се насочил направо през пролива на Нортън. Времето било лошо — виелици и бури, — но той оцелял, при все че хиляда други на негово място биха загинали, объркал пътя и вместо при Сейнт Майкъл излязъл

на брега при Пастилик. Останал само с две кучета бил на умиране от глад. Толкова желал да продължи, че отец Рубо му дал храна, но не могъл да му услужи с кучета, защото само чакал да пристигна аз, за да потегли и той на път. Господин Одисеи знаел много добре какво значи да тръгнеш без кучета и се тормозил няколко дни. На шейната си имал куп прекрасно обработени видрови кожи, от морски видри, нали знаеш, дето струват теглото си в злато. А в Пастилик имаше и един руски търговец, същински Шейлок, който имаше безброй кучета. Е, те не се пазарили много дълго, но когато непознатият потеглил нататък, на юг, пред него тичал чудесен впряг. Господин Шейлок между другото станал собственик на видровите кожи. Аз ги видях, бяха великолепни. Ние му направихме сметката и открихме, че е спечелил най-малко по петстотин долара на куче. А никой

не би казал, че непознатият не е знаел колко струва морската видра; той бил някакъв индианец, но от малкото му приказки личало, че е живял сред бели хора. Когато морето се очисти от лед, до нас стигнаха слухове от остров Нунивак, че непознатият се отбил там, за да се запаси с храна. После се изгуби и от осем години не бяхме чули нищо за него. Въпросът е откъде е дошъл? И какво е правил там? И защо е дошъл оттам? Той е индианец, бил е кой знае къде и се е научил на дисциплина, което е необичайно за един индианец. Ето ти още една загадка на Севера за разрешаване, Принс.

— Много ти благодаря, но и бездруго съм насъбрал вече доста такива — отговори му неговият другар.

Мейлнют Кид вече хъркаше, а младият минен инженер все още гледаше право напред в непрогледния мрак и чакаше да мине странната възбуда, която вълнуваше кръвта му. А когато най-сетне заспа, мозъкът му продължи да работи — той пресичаше незнайни бели простори, преодоляваше с кучетата безкрайни пътища и виждаше мъже да живеят, да се трудят и да умират като мъже.

На другата сутрин, дълго преди да се съмне, куриерите и полицаите потеглиха за Доусън. Но властите, които се грижеха за интересите на нейно величество и се разпореждаха със съдбините на по-дребните й поданици, не дадоха на куриерите дълга почивка, защото след една седмица те се появиха на реката Стюърт, тежко натоварени с поща за Солената вода. Вярно е, че кучетата им бяха сменени с нови; но само кучетата!

Хората се бяха надявали, че ще имат някакъв престой и ще могат да си починат; освен това този Клондайк беше нова област на Севера и беше им се искало да видят нещо от Златния град, където златният пясък се леел като вода, а танцувалните салони ехтели от нестихващи веселби. Но те сушаха чорапите и пушеха лулите си със същото удоволствие, както и при първото посещение, макар че един или двама по-дръзки по дух говореха за дезертиране и за възможността да минат през неизследваните Скалисти планини на изток, а оттам по долината на река Макензи да стигнат до старите си свърталища в

страната на племето чипеуа. Двама или трима дори решиха, когато изтече срокът на службата им, да се върнат у дома по този път и веднага започнаха да кроят планове за това опасно предприятие, горе-долу със същата радост, с каквато един градски жител би замислял неделен излет в гората.

Мъжът с видровите кожи изглеждаше неспокоен, при все че не проявяваше особен интерес към общия разговор, и най-после дръпна настрана Мейлмют Кид и доста време приказва с него полугласно. Принс току хвърляше към тях любопитни погледи, но държането им стана още по-загадъчно, когато двамата си сложиха шапките и ръкавиците и излязоха на вън. Когато се върнаха, Мейлмют Кид извади на масата везните за злато, претегли шестдесет унции златен пясък и го изсипа в торбичката на непознатия. След това към тайния съвет се присъедини и началникът на куриерите и с него бе сключена някаква сделка. На другия ден керванът потегли нагоре по реката, а тоя с видровите кожи взе няколко фунта храна и се запъти обратно към Доусън.

— Нищо не можах да разбера — каза Мейлмют Кид в отговор на въпросите на Принс, — но по една или друга причина тоя нещастник искаше да се отърве от службата… изглежда, че за него това беше извънредно важно, макар че не поиска да обясни защо. Виждаш ли, тяхната работа е също както в армията: той е постъпил за две години и единственият начин да се освободи е да се откупи. Не би могъл да дезертира и да остане тука, а той беше готов на всичко само да не напуска тия места. Решил го, когато стигнал в Доусън, както ми каза; но никой не го познавал, нямал пукната пара и аз съм бил единственият човек, с когото бил разменил някоя и друга дума. Затова поговорил с губернатора и уредил да го уволнят, в случай че; успее да вземе парите от мен… назаем, разбира се. Каза, че щял да ми ги върне още тази година, а ако поискам, щял да ми посочи богато находище. Никога не го бил виждал, но знаел, че е богато. А какво ли не изприказва! Ами че когато ме измъкна навън, беше готов да се разплаче. Молеше м умоляваше, падна в снега пред мене и не стана, докато не го вдигнах. Дърдореше като някой луд. Кълнеше се, че работил години и години, за Да постигне това, и не би могъл да понесе едно разочарование сега. Попитах го за какво е работил, но не щял да ми отговори. Каза, че може да го оставят да пътува по другата половина от маршрута и тогава две години няма да види Доусън, а след това вече ще е твърде късно. През живота си не съм виждал някой така да се вайка. А когато му обещах, че ще му дам парите, трябваше пак да го измъквам от снега. Казах му да смята, че ме е взел за съдружник. Мислиш, че го прие? Не щя и да чуе! Взе да се кълне, че щял да ми даде всичко, каквото намери, да ме направи по-богат, отколкото може да мечтае най-големият скъперник, и други такива. Да ти призная, човек, който влиза в такова съдружие и жертвува живота и времето си срещу храна и снаряжение, обикновено смята, че е много трудно да даде и половината от намереното. В тая работа има нещо, помни ми думата! Ще има още да чуем за него, ако остане по тия места…

— Ами ако не остане?

— Тогава ще си изпатя заради своята доброта и ще загубя някакви си шестдесетина унции злато.

Бяха настъпили студовете и дългите нощи, слънцето беше подхванало отколешната си игра на криеница по заснежения кръгозор на юг, а за длъжника на Мейлмют Кид не се чуваше нищо. И после една мъждива утрин в началото на януари тежко натоварен керван от кучешки впрягове спря пред хижата му край река Стюърт. С него беше онзи с видровите кожи и още един човек от тези, които боговете почти са забравили да създават. Хората никога не заговаряха за сполука и смелост и за невероятни добиви на злато, без да намесят името на Аксел Гундеросн; започнеха ли да разправят край вечерния огън истории за хладнокръвие, за сила и храброст, в тях винаги се преплиташе и неговата личност. А секнеше ли разговорът, той се подемаше наново, щом се споменеше името на жената, която споделяше неговата съдба.

Както вече се каза, при сътворяването на Аксел Гуядерсон боговете си бяха спомняли някогашната си вещина и го бяха изковали по подобие на хората, които са се раждали, когато светът е бил млад. Цели седем фута се извишаваше той, облечен в живописните си дрехи на крал на Елдорадо. Имаше гърди, врат, ръце и крака на великан. За да издържат тристата фунта кости и мускули, снегоходките му бяха най-малко с един ярд по-големи от снегоходките на другите мъже. Грубо изсечено, с изпъкнало чело и издадена челюст, с нетрепващи съвсем светли сини очи, лицето му

подсказваше, че той познава само закона на силата. Жълта, като ресите на зряла царевица, заскрежената му коса светеше като ден сред нощта и падаше ниско на кожуха от меча кожа. Както крачеше по тясната пъртина пред кучетата, от него лъхаше на стари морски предания;

той започна да чука на вратата на Мейлмют Кид с дръжката на кучешкия бич, както някой норвежки морски разбойник, дошъл за плячка на юг, би блъскал портите на замъка, за да му отворят.

Разголил женствените си ръце, Принс месеше кисел хляб .и току поглеждаше тримата гости — трима гости, каквито един път в живота си човек може да види събрани под един покрив. Непознатият, когото Мейлмют Кид беше нарекъл Одисеи, все още го занимаваше, но вниманието му бе устремено главно към Аксел Гундерсон и жената на Аксел Гуидерсон. Изминатият през деня път й се беше отразил, защото многото дни, прекарани в удобни хижи след като съпругът й бе завладял богатството на замръзналите златоносни жили, я бяха изнежили, и сега бе уморена. Тя си почиваше, опряна на широките му гърди като крехко цвете на някоя стена, лениво отговаряше на добродушните закачки на Мейлмют Кид и странно вълнуваше кръвта не с някой и друг случаен поглед на дълбоките си черни очи. Защото Принс беше мъж, здрав мъж, и беше виждал малко жени от много месеци насам. А тя беше по-дъзрастна от него и освен това бе индианка. Но не приличаше на някоя от туземките, омъжени за бели, които бе срещал; тя беше пътувала — между другото бе ходила и в неговата родина, както той разбра от разговора; знаеше почти всичко, което знаеха и жените от неговата раса, и много други неща, които за тях не бе присъщо да знаят. Можеше да сготви ядене от сушена риба и Да направи легло в снега, а не дразнеше с мъчителните подробности на обеди с много ястия и будеше у тях странни противоречиви чувства, когато изброяваше различни гозби, които те бяха вече кажи-речи забравили. Знаеше навиците на елена, на мечката, на малката сребърна лисица и на дивите земноводни от северните морета; горите и потоците не криеха никакви тайни за нея, а следите на човек, птица и звяр, оставени по тънката снежна корица, бяха за нея отворена книга; обаче Принс забеляза веселите пламъчета в очите й, когато тя прочете правилника на златотърсаческата стая. Този правилник бе съчинен от неизтощимия Бетълс по времето, когато кръвта му бе кипяла, и Се отличаваше с изразителната недвусмисленост на своята духовитост. Принс винаги го обръщаше с лице към стената, когато се очакваше да дойдат дами, но кой би могъл да допусне, че тази индианка? … Е, Сега вече беше твърде късно.

Тази значи беше съпругата на Аксел Гундерсон, жената, чието име и слава ръка за ръка с името и славата на мъжа й бяха обиколили целия Север! На масата Мейлмют Кид я закачаше с непринудеността на стар приятел; Прйнс се отърси от стеснението на първото запознанство и се присъедини към него. Но тя не се предаваше в неравната борба, а мъжът й, който не беше толкова остроумен, се задоволяваше само да одобрява забележките й. А той много се гордееше с нея; от всеки негов поглед и движение личеше колко голямо място заема тя в живота му. Тоя с видровите кожи ядеше и не проговаряше, Равен във веселото словесно сражение, и дълго преди да свършат другите, стана от масата и излезе при кучетата. Всъщност и спътниците му доста скоро си сложиха ръкавиците и париите и го последваха.

От много дни не беше валяло и шейната се плъзгаше по здраво утъпканата юконска пъртина леко като по гладък лед. Одисеи водеше първата шейна; с втората вървяха Принс и жената на Аксел Гундерсон, а Мейлмют Кид и жълтокосият великан завършваха шествието с третата.

— Това е само някакво предположение, Кид — казваше Аисел Гундерсон, — но ми се струва, че работата е сигурна. Той никога не е бил там, ала това, дето го разправя, звучи правдоподобно, а ми показа и една карта, за която бях чувал, когато преди години бях на река Кутине. Искаше ми се да дойдеш с нас, но той е много особен и направо се закле, че ще зареже цялата работа, ако вземем още

някого. Когато се върна обаче, ти пръв ще научиш всичко и ще ти запазя участък до моя, а освен това ще те направя съдружник на равни начала за землището на града.

— Не, не! — възкликна той, когато Мейлмют Кид се опита да го прекъсне. — Това си е моя работа и преди да я свърша, за нея ще трябват две глави. Ако излезе вярно, бога ми, това ще бъде втори КРИпъл Крийк, човече! Чуваш ли? Втори Крипъл Крийк! Там е кварцова жила, да знаеш, не е нанос и ако поведем работата както трябва, ще турим ръка на всичко — милиони и милиони! Чувал съм за това място и преди, ти също. Ще вдигнем град… хиляди работници… хубави водни пътища… параходни линии. .. големи превози по вода… леки кораби, които да стигат до горното течение… може да прокараме железопътна линия… дъскорезници… електрическа централа… ще си основем своя банка… търговско дружество… синдикат… Слушай, само си мълчи, докато се върна!

Шейните опряха, където пъртината пресичаше устието на река Стюърт. Едно непрекъснато снежно море, проточило широкия си простор далече към незнайния изток. Свалиха пристегнатите върху шейните снегоходки. Аксел Гундерсон се ръкува за сбогом и тръгна напред, огромните му плетени снегоходки хлътваха цели две педи в пухкавата повърхност и утъпкваха снега, за да не затъват кучетата. Жена му закрачи зад последната шейна и във вещината, с която се справяше с тежките снегоходки, проличаваше дългогодишен опит. В тишината прозвучаха бодри прощални думи; кучетата заскимтяха; тоя с видровите кожи жегна с бича един непокорен теглач.

След един час керванът заприлича на черен молив, пълзящ по дълга права линия през някакъв огромен лист хартия.

II

Една вечер подир много седмици Мейлмют Кид и Принс се бяха заловили да решават шахматните задачи на откъснатата от някакво старо списание страница. Кид току-що се беше върнал от владенията си в Бонанза и почиваше, преди да тръгне на продължителен лов за елени. Принз също беше прекарал почти цялата зима по реките и пъртините и беше зажаднял за една седмица блажен живот в хижата.

— Прикрий се с черния кон и дай шах. Не, нищо няма да стане. Виж следващия ход…

— Защо ще местиш пионкага през две полета?; Човек може да я вземе пътем, а понеже офицерът вече не играе…

— Чакай малко! Така тука остава открито и…

— Не, тук е защитено. Продължавай! Ще видиш, че ще стане.

Беше място интересно. Някой почука на вратата за втори път, преди Мейлмют Кид да каже „Влез“. Вратата се отвори. Някакво същество със залитане прекрачи навътре. Принс вдигна глава да погледне и скочи на крака. Ужасът, изписал се в очите му, накара Мейлмют да се обърне; той също се стресна макар и да бе виждал страшни неща през живота си. Съществото слепешката се запъти към тях, Принс заотстъпва, докато стигна пирона, на който висеше револверът му.

— Боже мой! Какво е това? — пошепна той на Мейлмют Кид.

— Не знам. Прилича на някой пострадал от замръзване и останал без храна — отговори Кид и

се дръпна на противоположмата страна. — Пази се!! Може да е луд! — предупреди Кид, след като затвори вратата и се върна.

Съществото се запъти към масата. Яркият пламък на лоения светилник привлече вниманието му. Той се развесели и издаде някакво зловещо грачене, което означаваше радост. После изведнъж той — защото това беше човек — залитна назад, подръпна кожените си панталони и запя песенчица, каквато пеят моряците, когато въртят шпила и морето ръмжи в ушите им:

Плава кораб по реката… Тъй, момчета! Ха така!

Кой ли му е капитанът? Тъй, момчета! Ха така!

Джоунс от Южна Каролина. Тъй, момчета…

Непознатият рязко спря, изръмжа като вълк, затътри се с несигурни крачки до полицата с храната и преди да успеят да го спрат, заръфа къс сурова сланина. После яростно се сборичка с втурналия се към него Мейлмют Кид, но силата, породена от безумието, го напусна така внезапно, както се беше появила, и той безпомощно остави плячката си. С общи усилия го сложиха на една табуретка и той се отпусна полулегнал върху масата. Няколко глътки уиски го подкрепиха дотолкова, че да може да бръкне с лъжица в захарницата, която Мейлмют Кид сложи пред него. След като гладът му се поуталожи, Дрино, потресен, му подаде капаче слаб говежди бульон.

В очите на това същество светеше мрачна лудост, която пламваше и гаснеше при всяка глътка. Лицето му беше останало почти без кожа. Всъщност това лице, изпито и измършавяло, много малко приличаше на човешки лик. Мразът го беше хващал много пъти надълбоко и всяко замръзване беше оставяло Нов слой струпеи върху полузаздравелите белези на предишните. Тази суха, втвърдена повърхност имаше кървавочерен цвят,и беше нацепена от отвратителни пукнатини, от които прозираше живо месо, Кожените му дрехи бяха мръсни и дрипави, а опърлената и избеляла козирка от едната страна подсказваше, че е лежал върху огън.

Мейлмют Кид посочи едно място, където сушената на слънце кожа е била изрязана ивьца по ивица — страшния белег на глада.

— Кой… си… ти? — бавно и ясно изговори Кид. Човекът не му обърна внимание.

— Откъде идваш?

— „Плава кораб по реката…“ — затрептя в отговор гласът на нещастника.

— То се знае, че е плавал по реката — каза Кид и го разтърси с надеждата, че ще изтръгне от него нещо по-разбрано. Гостът извика от допира и се хвана с ръка за страната, явно от болка. Сетне бавно се изправи, полуоблегнат на масата.

— Тя ми се изсмя… ей така… с омраза в очите… и тя… не… поиска… да дойде.

Гласът му замря и той понечи да се отпусне отново на стола, обаче Мейлмют Кид го стисна за китката и изкрещя:

— Кой? Кой не поиска да дойде?

— Тя, Унга. Тя се изсмя и ме удари, ей така и ей така. И после…

— Да?

— И после…

— И после какво?

— И после той остана да лежи много тихо на снега, дълго време. Той е… още… на… снега. Двамата мъже безпомощно се спогледаха.

— Кой е на снега?

— Тя, Унга. Тя ме изгледа с омраза в очите и после…

— Какво после?

— И после взе ножа, ей така; и — раз, два… Тя беше слаба. Аз вървях много бавно. А там има много злато, на това място, много злато.

— Къде е Унга? — „Кой знае — помисли си Мейлмют Кид, — може би тя умира на една миля от хижата!“ И безпощадно задруса нещастника и заповтаря: — Къде е Унга? Коя е Унга?

— Тя… е… на… снега.

— Продължавай! — Кид жестоко го стисна за китката.

— Аз … също … щях… да … остана … на … снега… но … аз … трябваше … да … изплатя… един … дълг. Много … ми … тежеше … аз … трябваше … да … изплатя … един … дълг … да … изплатя. .. дълг… трябваше … — Разпокъсаните несвързани думи секнаха, непознатият затършува в торбата си и измъкна кесия от еленова кожа. — Дълг… да … изплатя … пет… фунта … злато … заем … Мейл … мют … Кид … аз … — Изнемощял, мъжът клюмна глава на масата и Мейлмют Кид не можа вече да го събуди.

— Това е Одисеи — спокойно каза той и хвърли кесията със златния пясък на масата. — Изглежда, че с Аисел Гундерсон и жената е свършено. Хайде да го сложим да легне. Той е индианец, ще оживее, а освен това ще ни разправи нещичко.

Когато разрязваха дрехите му, близо до дясната гръд видяха две незаздравели, засъхнали По края рани от нож.

III

— Ще ви разкажа за нещата, които са се случили, както умея, но вие ще разберете. Ще започна от самото начало и ще ви разкажа за себе си и за жената, а после и за мъжа.

Мъжът с видровите кожи се придръпна към печката, както правят хора, дето са били лишени от огъня и се боят, че този дар на Прометей може всеки миг да изчезне. Мейлмют Кид пооправи лоения светилник и го сложи тъй, че светлината да пада върху лицето на разказващия. Принс се вдигна от леглото и се присъедини към тях.

— Аз съм Наас, вожд и син на вожд, роден между залез и изгрев сред бурно море в миака на баща ми. Цяла нощ мъжете работели с греблата, а жените изчерпвали водата от вълните, които се нахвърляли отгоре ни, и ние сме се борили с бурята. Солените пръски замръзвали по гърдиТе на майка ми, докато дъхът й спрял със спирането на прилива. Но аз — аз съм издигнал гласа си сред вятъра и бурята и не съм умрял. Ние живеехме на Акатан…

— Къде? — попита Мейлмют Кид.

— Акатан, това е на Алеутите; Акатан, оттатък Чигник, оттатък Кардалак, оттатък Унимак. Както казах, ние живеехме на Акатан, който лежи посред морено на края на света. Ловяхме в солените морета риба, тюлени и видри, а хижите ни се притискаха една до друга на скалистата ивица между гората и жълтия пясък, където лежаха каяците ни. Не бяхме много и светът беше много малък. На изток имаше непознати земи — острови като Акатан; затова мислехме, че целият свят е само от острови и не искахме да знаем нищо повече.

Аз бях по-друг от хората на племето ми. По пясъците на брега се търкаляха изкривени греди и изкорубени от вълните дъски от лодка, каквато моят народ никога не бе правил; и аз си спомням, че на носа в края на острова, откъдето на три страни се виждаше океанът, се издигаше бор, какъвто никога не е расъл там, гладък, здрав и висок. Разправят, че двама мъже идвали подред на това място в течение на много дни и стояли на стража до мръкване. Тези

——

Умиак — голяма ескимоска лодка. Б. пр. двама мъже дошли от морето, с лодката, парчетата от която лежаха на брега. И те били бели като вас и слаби като малките деца, когато тюлените си отидат и ловците се връщат у дома с празни ръце. Аз научих тия неща от старците и стариците, които

бяха чули от своите бащи и майки. Тия пели пришълци първо не харесвали нашите обичаи, но заякнали благодарение на рибата и лойта и станали свирепи. И двамата си построили по една хижа и си взели най-хубавите жени и след време им се родили деца. Така, се родил тоя, който трябвало да стане баща на бащата на моя баща.

Както казах, аз бях по-друг от хората на племето ми защото в мен течеше силната, чужда кръв на белия човек, дошъл от морето. Разправят, че в дните, преди да дойдат тия хора, ние сме имали други закони;,но те били свирепи и свадливи и воювали с нашите мъже, докато не останал никой, които смеел да излезе насреща им. Тогава се провъзгласили за наши вождове, отменили старите ни закони и ни дали нови, та дори мъжът ставал син на баща си, а не на майка си, както било дотогава. Наредили също първородният да получава всичко, което, било на баща му преди, а братята и сестрите да се грижат сами за себе си. Дали ни и други закони. Научили ни по-лесно да ловим риба и да бием мечките, които гъмжали в нашите гори; научили ни също да слагаме повече настрана за гладни времена. И тези неща били добри.

Но когато станали вождове и нямало вече мъже,

върху които да изкарват яда си, те започнали, тия странни бели хора, да се бият един с друг. И тоя, чиято кръв тече в моите жили, пробол с копието си за тюлени, дълго колкото цяла ръка, тялото на другия. Децата им продължили враждата, а след това и децата на техните деца; и имало голяма омраза между тях й черни дела, чак до моето време, когато в двете семейства останал жив само по един човек,

който да продължи рода на тия, който са живели преди нас. От моя род бях останал само аз; от рода на другия имаше само едно момиче, Унга, която живееше с майка си. Нейният баща и моят баща не се завърнаха от риболов една вечер, но после големите вълни ги изхвърлиха на брега и те бяха здраво вкопчени един в друг.

Хората се чудеха на омразата между двата рода, а старците клатеха глави и казваха, че враждата щяла да продължи, когато на нея и на мен се родят деца. Те ни доказваха, когато бях още момче, докато им повярвах и започнах да гледам на Унга като на враг, бъдеща майка на деца, които ще воюват с моите. Аз мислех за тези неща всеки ден. д ала когато пораснах и станах юноша, запитах защо трябва да бъде така. И ми отговориха: „Не знаем, но така са правили вашите бащи.“ И аз не можех да се начудя, че тези, които ще се родят, трябва да продължат борбата на онези, които са си отишли, и това не ми се виждаше право. Но хората казваха, че така трябвало да бъде, а аз бях невръстен юноша.

А те казваха, че трябва да побързам, та моите деца да бъдат по-големи и да заякнат преди нейните. Това беше лесно, понеже бях главатар и хората ме уважаваха заради делата и законите на моите отць и заради моето богатство. Всяка девойка би дошла при мене, но аз не можех да намеря нито една, която да ми допадне. А старците и майките на девойките ми казваха да побързам, защото вече имаше ловци, които предлагаха голям откуп на майката на Унта, а отраснеха ли нейните деца преди моите, моите сигурно щяха да умрат.

Но аз все не можех да си намеря девойка, докато не я открих една вечер, когато се връщах от риболов. Слънцето беше слязло ниско, ей така, и светлината блестеше право в очите, духаше вятър и каяците се надбягваха с белите вълни. Изведнъж каякът на Унга се стрелна край моя и тя ме погледна, ей така, а черната й коса се вееше като облак в нощта и по бузите й имаше мокри пръски. Както казах, слънцето блестеше право в очите и аз бях невръстен юноша, някак си всичко ми стана ясно и аз разбрах, че това е зовът на еднаквата ни кръв. Когато излетя напред, тя се обърна от разстояние на два удара с греблото и ме погледна, както можеше да погледне само жената Унга, и аз пак разбрах, че Това е зовът на кръвта. Хората закрещяха, когато ние се понесохме край тромавите каяци и ги оставихме назад. Тя беше много бърза с греблото, а моето сърце беше като издуто от вятъра платно, но не можех да я настигна. Вятърът се засили, морето побеля, а ние като тюлени, които се гмуркат в гонени от вятъра вълни, се носехме по златната пътека на слънцето… Наас седеше на крайчеца на табуретката, приведен напред, в положението на човек, който гребе, и преживяваше отново надбягването. Някъде оттатък печката той виждаше мятащия се каяк и развените коси на Унга. Ревът на вятъра звучеше в ушите му, а в ноздрите,му се набиваше соленият дъх на морето.

— Но тя стигна брега и със смях изтича по пясъка към хижата на майка си. И една велика мисъл ми дойде тази вечер — мисъл, достойна за този, който беше вожд на целия народ на Дкатан. И когато изгря луната; отидох край хижата на майка й и погледнах даровете на Яш Нуш, които бяха отрупани при вратата — даровете на Яш Нуш, силния ловец, който искаше да стане баща на децата на Унга. И други младежи бяха струпвали дарове там и бяха си ги прибирали пак;,и всеки младеж беше струпвал повече, отколкото бе имало в предишния куп.

И аз се засмях на луната и на звездите, и отидох в хижата, където пазех богатствата си. И много пъти ходих напред и назад, докато моят куп стана по-висок отколкото пръстите на едната ми ръка от купа на Яш Нуш. Там имаше риба, сушена на слънце, и пушена; и четиридесет кожи от тюлени и двадесет кожи от морски котки, и всяка кожа беше вързана на гърлото и напълнена ..с лой; и десет кожи от мечки, които бях убил в горите, когато излизаха от леговищата си напролет. Имаше и мъниста, и одеяла, и алени платове, купени от хора, които живееха на изток и който ги бяха купили от хора, които живееха още по на изток. Погледнах купа на Яш Нуш и се изсмях, защото аз бях главатар на Дкатан и моето богатство бе по-голямо от богатството на всичките ми младежи, а моите отци бяха вършили подвизи и установявали закони и името им никога не ще слезе от устата на хората.

После, когато настъпи утрото, слязох до брега и пътем погледнах с крайчеца на окото къщата на Унга и майка й. Даровете ми още стояха недокоснати. жените се подсмиваха и си подхвърляха присмехулни думи. Бях изненадан, защото никой още не беше предлагал такъв откуп, и тази нощ добавих още дарове към купа и сложих до него каяк от добре ощавена кожа, който никога още не беше плавал в морето. Но на другия ден те още си бяха там и ме правеха за смях пред хората. Майката на Унга бе хитра и аз се ядосах, че така ме срами пред моя народ. Затова следващата нощ, занесох още дарове и струпах голяма камара, и домъкнах своя умиак, който струваше колкото двадесет каяка. И на сутринта

купът беше прибран.

Тогава се заприготвях за сватба и дори хора, които живееха далече на изток, дойдоха за гощавката на тоя потлач и за сватбените дарове. Унга беше по-възрастна от мене с четири слънца според начина, по който брояхме годините. Аз бях още юноша, обаче бях вожд и син на вожд и възрастта нямаше значение.

Една сутрин някакъв кораб изду платна над морската шир и взе да расте с всеки порив на вятъра. От страничните му отвори течеше бистра вода и моряците припряно работеха на помпите. На носа стоеше грамаден мъж; той следеше дълбочината на водата и даваше заповеди с гръмовит глас. Очите му бяха бледосини като дълбоките води, а на главата си имаше грива като морски лъв. И косите му бяха жълти като сламата от южните жита или като манилски коноп, от който моряците плетат въжа.

През последните години бяхме виждали кораби отдалеч, но този първи спря край брега на Дкатан. Пиршеството се прекъсна, жените и децата се изпокриха в хижите, а ние, мъжете, опънахме лъкове и зачакахме с копия в ръце. Но когато носът на кораба се удари в пясъка, чужденците, заети с работата си, не ни обърнаха никакво внимание. Щом започна отливът, те наклониха кораба и започнаха да кърпят една голяма дупка на дъното му. Тогава жените наизлязоха пак и пиршеството продължи.

Когато дойде приливът, морските странници откараха шхуната в дълбоки води и след това дойдоха при нас. Те носеха подаръци и се държаха дружелюбно; затова им направих място и с цялото си великодушие ги дарих, както бях дарил и другите гости, защото това беше моят сватбен ден, а аз бях главатарят на Дкатан. И тоя с гривата на морски лъв бе там, толкова висок и толкова силен, че сякаш земята се тресеше от стъпките на неговите нозе. Той дълго гледа право в Унга, със скръстени ръце, ей така, и стоя, докато си отиде слънцето и излязоха звездите. Тогава се върна на своя кораб. След това аз хванах Унга за ръка и я поведох към моята хижа. И имаше песни и много смях, а жените подхвърляха присмехулни думи, както правят всички жени при такива случаи. Но ние не им обръщахме внимание. Тогава хората ни оставиха сами и се прибраха.

Последните провиквания още не бяха заглъхнали, когато вождът на морските странници влезе през вратата. Той донесе черни бутилки, от които ние пихме и се веселихме. Виждате ли, аз бях още юноша и бях прекарал всичките си дни на края на света. И кръвта ми стана като огън, а сърцето леко като пяната, която хвърчи от вълните, разбиващи се в крайбрежните скали. Унга седеше мълчаливо сред кожите в ъгъла с широко отворени очи, като че я беше страх. А тоя с гривата на морски лъв дълго гледа право в нея. После неговите хора дойдоха с вързопи и той струпа пред мене богатство, каквото нямаше в целия Акатан. Там имаше пушки, и големи, и малки, и барут, и сачми, и патрони, и лъскави брадви, и стоманени ножове, и чудни сечива, и странни неща, подобни на които никога не бях виждал. Когато ми показа със знак, че всичко това е мое, аз реших, че е велик човек, щом е толкова щедър; но той ми показа също, че Унга трябва да отиде с него на кораба му. Разбирате ли?… Че Унга трябва да отиде с него на кораба му! Кръвта на моите отци

закипя изведнъж в мене и аз замахнах да го пробода с копието си. Но духът, затворен в бутилките, беше лишил ръката ми от живот и той ме хвана за врата, ей така, и удари главата ми о стената на хижата. И аз станах безсилен като новородено дете и краката се подкосиха под мене. Унга пищеше и се вкопчваше и събаряше всичко по пътя, когато той я помъкна към вратата. После той я вдигна с големите си ръце, а когато тя заскуба жълтите му коси, избухна в смях, който звучеше като рева на големия мъжки тюлен по време на бесуване.

Изпълзях на брега и взех да викам хората си, ала те се страхуваха. Само Яш Нуш се показа като мъж, но те го удариха с гребло по главата така, че той се захлупи по лице на пясъка и не се мръдна

вече. А те вдигнаха платната под звуците на песните си и корабът потегли, носен от вятъра. м

Хората казваха, че така било добре, защото нямало вече да има кръвна вражда в Акатан; но аз не пророних нито дума и изчаках да настъпи пълнолуние, а тогава сложих риба и лой в каяка си и отплавах на изток. Видях много острови и много хора и аз, който бях живял на края, видях, че светът е много голям. Обяснявах със знаци, но никой не беше виждал шхуна нито човек с гривата на морски лъв и всички ми сочеха все на изток. Спях на странни места, ядях чудновати неща и виждах непознати лица. Мнозина ми се смееха, защото ме смятаха за побъркан; но понякога старци ме обръщаха с лице към светлината и ме благославяха, а очите на младите жени се замъгляваха, когато ме разпитваха за чуждоземния кораб, за Унга и за хората, дошли от морето.

И по този начин, през буйни вълни и страшни бури, стигнах до Аляска. Там имаше две шхуни, но нито едната, нито другата беше тази, която търсех. Продължих на изток, светът ставаше все по-голям, но и на остров Унамок никой не знаеше нищо за кораба, нито на Кадиак, нито на Атопнак. И така един ден стигнах до скалистата страна, където хората копаеха големи дупки в планината. И там имаше шхуна, но не моята шхуна, и хората я товареха с изкопаните камъни. Това ми се видя детска работа, защото целият свят е направен от камъни; обаче те ми дадоха храна и ме накараха да работя. Когато шхуната затъна дълбоко във водата, капитанът ми даде пари и ми каза да си вървя, но аз го попитах накъде ще пътува и той показа на юг. Казах му със знаци, че искам да тръгна с него; той първо се изсмя, но после, понеже не му достигаха хората, ме взе да помагам на моряците. Така се научих да говоря като тях, да тегля въжета, да събирам коравите платна, когато изневиделица налети буря, и когато ми дойде ред, да стоя на кормилото. Но в това нямаше нищо чудно, защото кръвта на моите отци бе кръв на мореплаватели.

Бях смятал, че ще е лесно да намеря този, когото търся, щом се озова сред неговия народ; а когато един ден стигнахме суша и влязохме през портите на морето в пристанище, очаквах, че може би ще

видя толкова шхуни, колкото пръсти имам на ръцете си. Но там имаше цели мили пристани и корабите бяха наредени като множество дребни рибки; а когато взех да ги обикалям и да разпитвам за човек с грива на морски лъв, моряците ми се смееха и ми

отговаряха на езиците на много народи. И открих, че са дошли от всички краища на земята.

Отидох в града и заоглеждах всеки срещнат в лицето. Но те бяха като рибата моруна, когато минава на стада край бреговете, и не можех да ги преброя. А шумът така се блъскаше в ушите ми, че оглушах и ми се замая свят от толкова блъсканица. Продължавах все нататък и нататък през земи, които пееха в топлия слънчев блясък, където в равнините зрееше богата жетва и където огромни градове гъмжаха от мъже, които живееха като жени, с лъжливи думи на уста и с черни сърца, жадни за злато. А през цялото това време в Акатан моят народ ходеше на лов за зверове и риба и живееше щастлив с мисълта, че светът е малък.

Но погледът в очите на Унга, завръщаща се от риболов, не ме напускаше нито за миг и аз знаех, че ще я намеря, когато му дойде времето. Тя вървеше пред мен по тихи улички във вечерния здрач или ме караше да я гоня през натежали от зърна ниви, мокри от утринна роса, и в очите й имаше обещание, каквото можеше да даде само жената Унга.

Така пребродих хиляди градове. Някои хора бяха добри и ми даваха храна, други ми се смееха, а трети ме ругаеха; но аз държах езика си зад зъбите, живеех по чужд за мен начин и виждах чужди за мен гледки. Понякога аз, който бях вожд и син на вожд, работех за хората — хора груби в приказките и корави като желязо, които печелеха злато от потта и скърбите на техните братя хора. Ала нито дума отговор не получих на моите въпроси, докато не се върнах при морето, както тюленът се връща там, където отглежда малките си. Но това стана в друго пристанище, в друга страна, която лежи на север. И там чух неясни слухове за жълтокосия морски скитник и научих, че бил ловец на тюлени и дори в този миг бил някъде по океана.

Тогава постъпих на ловна шхуна, карана от мързеливи сиваши, и отплавах по тази пъртина без следи на север, където ловът за тюлени бе в разгара

си. Прекарахме много тежки месеци на път и говорехме с много моряци от ловните кораби, и чувахме много за безразсъдните подвизи на тоя, когото търсех, но нито веднъж не го зърнахме по моретата. Отидохме на север чак до островите на Прибилов и избивахме тюлените на цели стада по брега, и ги носехме още топли на борда, докато от страничните отвори протичаше мас и кръв и ставаше толкова хлъзгаво, че човек не можеше да се задържи на крака на палубата. После ни подгони боен кораб, който се движеше с пара, и откри срещу нас огън с големи оръдия. Но ние вдигахме платно след платно, докато вълните взеха да преливат през борда и измиха палубата от кръвта, и се загубихме в мъглата.

Говори се, че по същото време, когато сме бягали със страх в сърцата, жълтокосият морски скитник влязъл в пристанището на островите на Прибилов, спрял точно пред търговското представителство и докато една част от моряците му задържали служещите на дружеството, останалите натоварили десет хиляди прясно осолени кожи от складовете. Казвам, че се говори, но аз вярвам, защото, където и да слизах на брега, макар никога да не съм го срещнал, северните морета гърмяха от разкази за неговите безчинства и смелост, та най-после трите .народа, които имат владения там, започнаха да го търсят с корабите си. Чувах и за Унга, защото капитаните я

превъзнасяха, и тя била винаги с него. Свикнала с

обичаите на неговия народ, казваха: те, и била щастлива. Но аз не вярвах — аз вярвах, че сърцето се стреми назад при нейния народ, към жълтия бряг на Акатан.

Затова след много време се върнах в пристанището, което е при портите на морето, и там научих, че той е прекосил цялата шир на Великия океан, за да лови тюлени на изток от топлата страна, която лежи на юг от руските морета. И аз, вече моряк, отплавах заедно с хора от неговия народ и поех по-неговия път на лов за тюлени. И край тая нова земя имаше малко кораби, но ние плавахме на север наред със стадо тюлени и ги бихме през цялата пролет. А когато женските натежаха от плод и минаха в руски води, нашите моряци се уплашиха и взеха да роптаят. Защото имаше много мъгла и всеки ден губехме хора и лодки. Те отказаха да работят и затова капитанът обърна кораба обратно по пътя, по който бяхме дошли. Но аз знаех, че жълтокосият морски скитник не се страхува и ще гони стадото чак до руските острови, където малцина отиват. Затова взех лодка в мрака на нощта, когато вахтеният задряма на горната палуба, и потеглих сам към топлата дълга страна. Пътувах на юг, докато в залива Йедо срещнах хора, буйни и безстрашни. А девойките от Иошивара бяха дребнички и гиздави, и привлекателни; но аз не можех да спирам, защото знаех, че Унга се люшка по мятащите се вълни край свърталищата на тюлените на север.

Мъжете в залива Иедо се бяха събрали от всички краища на земята, не признаваха ни бог, ни дом и плаваха под японско знаме. С тях отидох до богатите брегове на Медния остров, където струпахме големи купища пресовани кожи. В това безлюдно море не видяхме жива душа, докато не се приготвихме за обратен път. Тогава един ден силен порив на вятъра разпръсна мъглата; подир нас летеше някаква шхуна, а по петите й димеше с комините си руски военен параход. Понесохме се срещу вятъра, но шхуната идваше все по-наблизо, понеже напредваше с три фута срещу всеки два, изминати от нас. А на кърмата й стоеше човекът с гривата на морски лъв, шхуната му се беше наклонила под издутите платна, а той се смееше от изблик на жизнена сила. Унга също бе там — аз я познах в същия миг, — но той я изпрати долу, когато топовете заговориха през морето. Както казах, те се носеха напред с три фута срещу всеки два, изминати от нас, докато позеленялото им кормило започна да се мярка пред очите ни всеки път, щом ги издигнеше вълна, а аз стисках кормилното колело и проклинах, застанал гърбом към руските снаряди. Защото разбирахме, че той е решил да излезе пред нас, за да може да избяга, а да бъдем хванати ние. И те ни оставиха без мачти, и вятърът ни повлече като ранена чайка, а той изчезна зад хоризонта — той и Унта.

Какво можехме да направим? Пресните кожи говореха сами за себе си. Затова ни отведоха в руско пристанище, а след това в една безлюдна страна, където ни накараха да работим в солните мини. И някои умряха, а някои… някои не умряха.

Наас дръпна одеялото от гърба си и разголи сбръчкано и разкривено тяло, по което ясно личеха белези от камшик. Принс побърза да го наметне пак, защото гледката не беше приятна.

— Времето течеше мъчително бавно и понякога хората бягаха на юг, но винаги ги докарваха обратно. Затова, когато ние, дошлите от залива Йедо, се вдигнахме една нощ и взехме пушките на охраната, се запътихме на север. Страната беше много обширна, с подгизнали равнини и огромни гори. Настъпиха студове, земята се покри с дебел сняг, а никой не знаеше пътя. Дълги месеци пътувахме, през безкрайните гори — не помня вече колко, защото храната ни беше малко и често лягахме и чакахме смъртта. И най-после стигнахме при студеното море, ала само трима доживяха да го видят. Единият бе тръгнал от Иедо като капитан и знаеше наизуст положението на големите земи и мястото, където човек може да премине от една на друга по леда. И той ни поведе — не зная колко време ни води, толкова дълго беше, — докато останахме само двама. Когато дойдохме на това място, намерихме пет души от непознатия народ, който живее в тая страна: те имаха кучета и кожи, а ние бяхме много бедни. Ние се бихме на снега, докато те умряха, умря и капитанът, а кучетата и кожите станаха мои. Тогава тръгнах през леда, който беше напукан, и веднъж ме повлече, докато западен вятър не ме докара до брега. А след Това — заливът Головин, Пастилик и свещеникът. После на юг, на юг към топлите слънчеви страни, където бях бродил отначало.

Но ловът в морето не беше вече толкова богат и тия, които отиваха да бият тюлени, докарваха малка печалба, а се излагаха на големи опасности. Ловните флотилии се разпръснаха и капитаните и моряците не знаеха нищо за тия, които търсех. Затова се отвърнах от океана, който никога не знае покой, и тръгнах да бродя по земите, където дърветата, къщите и планините стоят винаги на едно и също място и не се движат. Стигнах много далече и се научих на много неща, дори и да чета книги и да пиша. Добре беше, че го направих, защото си мислех, че Унга сигурно знае тия неща и някой ден, когато му дойде времето… ние… нали разбирате?… когато му дойде времето.

Тъй скитах аз като ония малки рибарски лодчици, които вдигат платно на попътния вятър, но не могат да се управляват. Ала очите и ушите ми бяха винаги отворени и аз обикалях хора, които са много пътували, защото знаех, че стига да са зърнали тия, които търсех, ще са ги запомнили. Най-после срещнах човек, току-що дошъл от планините с парчета скала, в които, имаше късчета самородно злато, големи колкото грахови зърна, и той беше чувал за тях, беше ги срещал и ги познаваше. Били богати, каза той, и живеели там, където вадели злато от земята.

Това беше в дива страна и много далече, но с време аз намерих стана, окраден сред планините, където хората работеха ден и нощ, без да виждат слънце. Ала времето още не беше дошло. Аз се вслушвах в хорските приказки. Той заминал… те заминали… за Англия, както казваха, за да събере хора с много пари и да направи дружество. Видях къщата,-в която са живели; тя повече приличаше на дворец, от тези, които човек вижда в старите земи. Една нощ се промъкнах през прозореца, за да видя какъв живот й бе създал той. Обикалях стая след стая и си мислех, че така сигурно живеят царе и царици — толкова хубаво беше всичко. А хората наоколо говореха, че се държал с нея като с царица, и мнозина се чудеха от какво ли племе е тая жена, защото друга кръв тече в жилите й и тя се отличава от жените на Акатан, а никой не знаеше нищо за нея. Да, тя беше царица, но аз бях вожд и син на вожд и бях платил за нея нечуван откуп в кожи, лодки и мъниста.

Но защо са толкова много думи? Аз бях моряк и знаех пътищата на корабите по моретата. Последвах ги в Англия, а после и в други страни. Понякога

чувах да се говори за тях, понякога четях във вестниците за тях, но нито веднъж не сполучих да ги настигна, защото те имаха много пари и пътуваха бързо, а аз бях бедняк. После ги сполетя беда и един ден богатството им се изгуби като дим. Вестниците бяха пълни с тая новина на времето, но след това не писаха нищо повече и аз разбрах, че са се върнали там, където можеха да извадят още злато от земята.;

Те изчезнаха от света, защото сега бяха бедни, и

аз тръгнах да странствувам от стан на стан чак до долината на Кугиие на север, където открих загубилата се следа. Бяха дошли и си бяха отишли — едни казваха насам, други — натам, а трети твърдяха, че са отишли на Юкон. И аз тръгвах насам, отивах натам, все пътувах от място на място, докато ми се стори, че светът ми е омръзнал, понеже е толкова голям. Но в Кутине изминах дълъг път по лоша пъртина с един мелез от северозапад, който намери за благоразумно да умре, когато ни притисна гладът. Беше ходил на Юкон по някакъв неизвестен път през планините и когато разбра, че края му е наближил, ми даде картата и ми разкри тайната за едно находище, като се закле в боговете си че там имало много злато.

След това целият свят започна да се стича на север. Аз бях бедняк; .продадох се и станах водач на кучешки впряг. Останалото знаете. Срещнах него и нея в Доусън. Тя не ме позна, защото навремето бях още юноша, а тя бе живяла голям живот и не бе имала време да си спомня за този, който бе дал за нея нечуван откуп.

Нали така? Ти плати заради мене остатъка от службата ми. Тогава се върнах, за да направя всичко, както аз исках, защото бях чакал дълго, и сега, когато той ми беше в ръцете, нямаше защо да бързам. Както казвам, бях решил да направя всичко, както аз исках, защото мислено се върнах през целия си живот, през всичко, което бях видял и изстрадал, и си спомних студа и глада в безкрайните гори край руските морета. Както знаете, аз го поведох на изток — него и Унга, — на изток, където мнозина са отивали и откъдето малко са се върнали. Поведох ги към мястото, където костите и проклятията на хората пазят златото, което не им е било съдено да притежават.

Пътят беше дълъг, пъртината не беше утъпкана. Кучетата ни бяха много и ядяха по много, а шейните не можеха да носят толкова, колкото ни трябваше до пукването на пролетта. Трябваше да се върнем, преди реката да се очисти от лед. Затова тук и там правихме хранилища с припаси, за да олекнат шейните и за да не ни застигне глад на обратния път. На Мак Куесчън имаше трима души и ние направихме хранилище близо до тях, същото направихме и на Мейо, където имаше ловен стан на десетина души от племето пели, минали през вододела на юг. След това, по целия път нататък, на изток, не видяхме никакви хора; само заспалата река, окованата гора и Бялото мълчание на Севера. Както казах, пътят беше дълъг, а пъртината неутъпкана. Понякога за цял ден тежък труд изминавахме не повече от осем или Десет мили и вечерта заспивахме мъртвешки сън. Й нито веднъж дори и наум не им дойде, че аз съм Наас, главатарят на Акатан отмъстителят за неправдата.

Сега правехме по-малки хранилища и за мен бе дребна работа да се върна нощем по утъпканата пъртина и да скрия храната на друго място така че да си каже човек, че е била открадната ог росомахите. А има места, където реката прави праг и течението е буйно: отгоре хваща лед, а отдолу водата го разяжда. На такива места шейната, която карах аз, пропадна заедно с кучетата; за него и за Унга това беше само лош късмет и нищо повече. А на тази шейна имаше много храна и в нея бяха впрегнати най-силните кучета. Но той се изсмя, защото преливаше от жизнени сили, и започна да дава на останалите кучета малко храна, а после ги разпрягахме едно по едно и хранехме с тях другарите им. Щели сме да се връщаме без товар, казваше той, без кучета и шейни, и да се снабдяваме с храна от хранилище на хранилище; и това беше вярно, защото храната ни беше много малко и последното куче умря в тегличите същата вечер, когато стигнахме при златото и костите, и проклятията на хората.

За да стигнем До това място в недрата на големите планини — картата не лъжеше, — трябваше да изсечем стъпала в заледения склон на вододела. Всеки би рекъл, че оттатък има долина, но долина нямаше; там се стелеха безкрайни снегове, гладки като огромните плодородни равнини, и тук-таме край нас високи планини издигаха белите си глави чак до звездите. А насред тая странна, равнина, която трябваше да бъде долина, земята и снегът изведнъж пропаднаха в дупка, която слизаше направо към сърцето на земята. Ако не бяхме моряци, щеше да ни се завие свят от тая гледка; но ние останахме на шеметния ръб, за да потърсим път за слизане. И от едната страна, само от едната страна, отвесната стена се беше свлякла под стръмен наклон като корабна палуба при силен вятър. Не зная защо беше станало тъй, но тъй беше. „Това е вратата на ада — каза той, — хайде да слезем долу.“ И слязохме.

А на дъното имаше хижа, построена от някого с трупи, които бе хвърлял отгоре. Беше много стара хижа, защото разни хора бяха умирали тука сами в различни времена, и на парчета брезова кора, които намерихме там, ние прочетохме последните им думи и проклятия. Един умрял от скорбут; другарят на друг ограбил последната му храна и барут и избягал; трети бил разкъсан от мечка гризли; четвърти търсил дивеч и умрял от глад — и така си вървяло, но никой не искал да остави златото и всички умирали до като по един или друг начин. А непотребното злато, което бяха събрали, се жълтееше по пода като на сън.

Но той, човекът, когото бях завел така далече, имаше здрав дух и ясен ум. „Ние нямаме никаква храна — каза той, — затова само ще погледнем златото, ще видим откъде са го добивали и колко е. След това веднага ще си отидем, преди да ни е заслепило и лишило от разум. Така ще можем да се върнем сетне с повече храна и да го завладеем.“ И ние огледахме огромната жила, която се открояваше в отвесния склон на дупката като истинска жила, и я измерихме и проследихме от горе до долу, и забихме колове, за да запазим участъците си, и белязахме с брадва дърветата в знак на нашите права. След това, макар че краката ни се подгъваха от недояждане, макар че ни се гадеше и разтуптените ни сърца сякаш бяха заседнали в гърлата, ние се изкачихме по непристъпния склон за последен път, обърнахме гръб на находището и потеглихме обратно.

Към края на прехода и двамата влачехме Унга и често падахме, и най-после стигнахме хранилището. Но какво излезе? В него нямаше храна! Добре беше скроено, защото той помисли, че са го направили росомахи, и зина, та прокълна и тях, и своите богове. Но Унга се държеше смело и се усмихна, и сложи ръката си в неговата, а аз трябваше да се обърна, за да се сдържа. „Ще си починем край огъня до сутринта — каза тя — и ще подкрепим силите си с мокасините.“ .Нарязахме горнището на мокасините си на ивици и ги варихме половин нощ, за да можем да ги сдъвчем и преглътнем. А на утрото поговорихме за нашите възможности. До следващото хранилище имаше пет дена път; нямаше да издържим. Трябваше да намерим дивеч.

— Ще тръгнем на лов — каза той.

— Да — казах аз, — ще отидем на лов. Той нареди Унга да остане край огъня и да пести силите си. А ние тръгнахме — той да търси елени, а аз при скритата от мен храна. Но ядох малко, за да не забележат колко са ми нараснали силите. А вечерта, когато се прибираше в стана, той падаше и ставаше безброй пъти. Аз също се преструвах, че съм съвсем отпаднал, и се препъвах със снегоходките си, сякаш всяка крачка можеше да ми докара смъртта. И ние се подкрепихме с мокасините си.

Той беше мъжествен човек. Духът крепеше тялото му до сетния миг и само заради Унга сдържаше стоновете си. На втория ден тръгнах подире му, за да не пропусна неговия край. Той често лягаше да си почине. Тази нощ насмалко не свърши, но на утрото изруга със слаб глас и пак отиде да търси дивеч. Приличаше на пиян и много пъти ми се струваше, че ей сега ще свърши, но той обладаваше силата на силните, а душата му бе душа на исполин, защото успя да се наложи на тялото си до края на изнурителния ден. И удари две яребици, но не поиска да ги изяде. За това нямаше нужда от огън, а те криеха в себе си живота, но той мислеше за Унга и тръгна образно към стана. Вече не вървеше, а пълзеше по ръце и колене в снега. Аз се приближих и видях от очите му да ме гледа смъртта. Дори и тогава още не беше късно да яде от яребиците. Той захвърли пушката си и понесе птиците със зъби, като куче. Вървях до него, изправен. А той ме гледаше, когато спираше да си почине, и се чудеше, че имам толкова сили. Разбирах го по погледа, макар че вече не говореше, а когато устните му се движеха, те се движеха беззвучно. Както казах, той беше мъжествен човек и в сърцето ми проговори състраданието, но аз се върнах в мислите си през целия си живот и си спомних студа и глада в безкрайната гора .край руските морета. Освен това Унга бе моя и аз бях платил за нея нечуван откуп в кожи, лодки и мъниста.

И така вървяхме ние през бялата гора и мълчанието ни потискаше като тежка морска мъгла. И сенките на миналото витаеха във въздуха и навсякъде около нас; и аз виждах жълтия бряг на Ака о;

тан, и каяците, които бързаха да се приберат от д риболов, и хижите, където започваше гората. Там бяха и мъжете, които бяха станали наши вождове й законодатели, чиято кръв течеше в мен и с чиято кръв се бях сродил и чрез Унга. Да, и Яш Нуш вървеше до мен с мокър пясък в косите си и бойното му копие, пречупило се, когато бе паднал отгоре му, бе още в неговата ръка. И аз разбрах, че времето беше дошло, и виждах обещанието в очите на Унга.

Както казах, ние вървяхме така през гората, докато миризмата на пушека от стана загъделичка ноздрите ни. И аз се наведох над него и дръпнах яребиците от зъбите му. Той се обърна на една страна и спря, в очите му се изписа учудване, а ръката, която беше под тялото, бавно се плъзна към ножа на хълбока. Но аз го взех и се изсмях право в лицето му. Ала той не разбра дори и тогава. Й аз му показах как съм пил от черните бутилки, как съм трупал на снега висок куп от даровете и възкресих пред него всичко, което ме сполетя през нощта на моята сватба. Не промълвих нито дума, но той разбра. И въпреки това не се уплаши. Устните му се изкривиха от присмех и студена злоба и това, което научи, му даде нови сили. Не беше далеч, но снегът бе дълбок, а той се влачеше много бавно. Веднъж остана да лежи Толкова дълго, че аз го обърнах и то погледнах в очите. В тях ту проблясваше живот, ту ги забулваше смъртта. А когато го пуснах, той пак запълзя напред. Така стигнахме до огъня. Унга веднага се озова до него. Устните му се движеха, без да издават звук; после ме посочи на Унга, за да й обясни. А след това остана да лежи на снега, без да се мръдне, за дълго време. Той и сега е там на снега.

Аз не промълвих нито дума, докато не опекох яребиците. Тогава й заговорих на родния й език, който не беше чувала от много години. Тя се изправи, ей така, отвори широко очи от изненада и ме попита кой съм и къде съм научил тоя език.

— Аз съм Наас — казах.

— Ти? — рече тя. — Ти? — И допълзя по-близо, за да може да ме види.

— Да — отговорих, — аз съм Наас, вождът на Акатая, последният от моя род, както ти си последната от твоя.

И тя се изсмя. Кълна се във всичко, което съм видял, и във всичките дела, които съм извършил, че не бих искал никога пак да чуя такъв смях. Той смрази душата ми и аз седях там, сред Бялото мълчание, сам със смъртта и с тая жена, която продължаваше да се смее.

— Хайде! — казах, защото мислех, че тя бълнува. — Яж от храната и да тръгваме. Оттук до Акатан е далече.

Но тя зарови лице в жълтата му грива и продължи да се смее, та чак ми се стори, че небесата ще се сгромолясат отгоре ни. Бях мислил, че ще бъде вън от себе си от радост, когато ме види, и с радост ще се върне към спомените за стари времена, но този начин да се радва ми се видя много чудноват.

— Хайде! — извиках аз и здраво я хванах,за ръката. — Пътят е дълъг и тъмен. Да побързаме!

— Къде? — попита тя, седна и се изтръгна от странното си веселие.

— На Акатан — отговорих аз, убеден, че лицето й ще светне, когато й го кажа. Но тя заприлича на неговото и устните й се изкривиха от присмех и студена злоба.

— Да — каза тя, — ще отидем, ръка за ръка на Акатаи, ти и аз. И ще живеем в мръсните хижи, и ще се храним с риба и лой, и ще си родим наследник — наследник, с когото ще се гордеем цял живот. Ще забравим за света и, ще бъдем щастливи, много щастливи. Това е хубаво, чудесно! Хайде, да побързаме! Да се върнем на Акатан!

И тя прокара ръка през жълтите му коси и се усмихна с усмивка, която не беше добра. И нямаше обещание в нейните очи.

Аз седях, мълчах и не можех да се начудя на странната природа на жената. Върнах се в мислите си към нощта, когато той я отвлече от мене, а тя крещеше и му скубеше косите — неговите коси, които сега галеше и от които не можеше да се откъсне. Тогава си спомних за откупа и за дългите години на чакане; и я стиснах в ръцете си, и я повлякох, както я беше повлякъл той. А тя се дърпаше, също както през оная нощ, и се бореше, както котка се бори заради малките си. И когато огънят бе още между нас и мъжа, аз я пуснах и тя седна и взе да ме слуша. И аз й разказах за цялото изминало време, за всичко, което ми се бе случило по непознатите морета, за всичко, което бях правил в непознати страни; за безкрайното си търсене, за гладните години и за обещанието, което бе дала първо на мен. Да, разказах й всичко, дори и това, което бе станало между мен и мъжа в този ден и през наскоро миналите дни. И докато говорех, виждах обещанието да расте в очите й, щедро и разточително като пукването на зората. И прочетох в тях съжаление, женската нежност, обичта, сърцето и душата на Унга. Аз станах отново юноша, защото този поглед беше погледът на Унга, когато със смях беше изтичала нагоре по брега към хижата на майка си. Свърши се безмилостната тревога, и гладът, и безкрайното чакане! Времето беше дошло. Почувствувах, че тя ме зове, и ми се стори, че трябва да сложа глава на нейните гърди и да забравя. Тя отвори обятията си и аз се хвърлих към нея. Тогава изведнъж в очите й пламна омраза и ръката й посегна към хълбока ми. И — веднъж, дваж — тя ме удари с ножа.

— Куче! — присмя ми се тя и ме блъсна в снега. — Свиня! — И избухна в смях, който раздра тишината, и се върна при своя мъртвец.

Както казах, тя ме удари с ножа веднъж и още веднъж; но нямаше сили от глад и не ми бе писано да умра. И все пак ми се искаше да остана на това място и да затворя очи за сетния дълъг сън заедно с тези, чийто живот се бе сплел с моя и беше повел краката ми по незнайни пътища. Но имах дълг и това ми тежеше и не ми даваше покой.

А пътят бе дълъг, студът — лют, храната — малко. Хората от племето пели не бяха намерили елени и бяха ограбили моето хранилище. Същото бяха направили и тримата бели, но те лежаха измършавели и мъртви в хижата , когато минах оттам. После не помня нищо освен това, че дойдох тука и намерих храна и огън — топъл огън…

Когато свърши, той се помести близо и някак си жадно към печката. Дълго време сенките от светилника покъртително играха по стената.

— Ами Унга! — възкликна Принс, потресен от представилата се пред него картина.

— Унга? Тя не поиска да яде от яребиците. Тя лежеше, прегърнала врата му, заровила лице в жълтата му коса. Аз придърпах огъня, за да не усеща студа, но тя изпълзя на другата страна. Запалих огън там, но нямаше полза, защото тя не искаше да яде. И така те още лежат там, на снега.

— Ти? — попита Мейлмют Кид.

— Не зная, но Акатан е малък и не ми се иска да се върна и да живея на края на света. Няма и голям смисъл да живея. Може да отида при капитан Конютантайн и той да ми сложи, белезници, а един ден да ми вържат въже, ей тъй, и аз да заспя хубав сън. И пак… не знам.

— Но, Кид! — възбудено рече Принс. — Това е убийство!

— Мълчи! — заповяда Мейлмют Кид. — Има неща, по-велики от нашата мъдрост, надвишаващи нашето правосъдие. Ние не можем да кажем кой е прав и кой е крив в случая и не е наша работа да съдим.

Наас се помести още по-близо до огъня. Настъпи дълбоко мълчание и пред очите на тримата мъже се заредиха безбройни картини.

Синът на вълка

Мъжът рядко цени както трябва жената, поне докато не се е лишил от нея. Той не си дава сметка за недоловимата топлота, излъчвана от женския пол, докато е обкръжен от нея; обаче отнемат ли му я, започва да усеща все по-голяма празнота в съществуването си и да изпитва някакъв смътен глад за нещо тъй неопределено, че не може да каже какво е то. Ако другарите му нямат повече опит от самия него, те поклащат със съмнение глави и му дават силно очистително. Но гладът не минава, а се засилва; той загубва интерес към всекидневието си и става мрачен, а един ден, когато тази празнота е вече непоносима, изведнъж настъпва миг на прозрение.

Когато се случи такова нещо на Юкон, мъжът обикновено слага храна в лодката, ако това става през лятото, запряга кучетата си, или ако е през зимата, поема на Юг. След няколко месеца, стига да надделее верността му към Севера, той се завръща с жена, която трябва да сподели с него тази вярна любов, а наред с нея и лишенията. Това е само още едно доказателство за вродения егоизъм на мъжа. То ни довежда и до премеждието, преживяно от Скръф Макензи в отдавнашните дни, преди вълната от чечако да нахлуе и да раздели целия край на златотърсачески участъци, когато Клондайк бе известен само като чудесно място за лов на сьомга.

Личеше си, че Скръф Макензи е роден пионер и води живота на пионер. Лицето му носеше печата на двадесет и петте години неспирна борба с природата и най-суровите й прояви — особено на последните две, най-сурови и най-трудни години, които бе прекарал в търсене на злато, скрито в сянката на Полярния кръг. Когато го завладя този мъчителен копнеж, Скръф не се изненада, защото бе практичен човек, а беше виждал и други мъже да страдат от същата болка. Но той с нищо не показа неразположението си, а само заработи по-настървено. Цяло лято воюва с комарите и промива богатите със

злато пясъчни наноси на реката Стюърт, за да може да се запаси с храна за двама души. След това направи сал от трупи, слезе с него по Юкон до Четиридесета миля и си построи една от най-удобните хижи, с които би могло да се похвали селището. Наистина тя имаше такъв уютен вид, че много златотърсачи пожелаха да му станат другари и да заживеят там с него. Но той разби надеждите им с груби приказки, които се отличаваха със силата и краткостта си, и купи двоен запас храна от търговския пункт.

Както вече отбелязахме, Скръф Макензи беше практичен човек. Поискаше ли нещо, обикновено постигаше целта си, и то без да полага повече от необходимите за това усилия. При все че беше научен на тежък труд и лишения, съвсем не го привличаше мисълта да пропътува шестстотин мили по леда, след това две хиляди мили по океана и още хиляда мили до местата, където бе живял преди, и то само за да си намери жена. Животът е твърде кратък. Затова впрегна кучетата си, стегна с ремъци чудноват товар върху шейната и потегли на път през вододела, от западните склонове на който събира водите си река Танана.

Скръф бе издръжлив на ходене, а кучетата му можеха да работят повече и да пътуват по-бързо и с по-малко храна от всеки друг впряг на Юкон. След три седмици той влезе в ловния стан на племето стиси от горното течение на Танана. Индианците се изумиха от безстрашието му, защото им беше излязло име и се знаеше, че са убивали бели хора заради нищо и никаква остра брадва,или счупена пушка. Но той се появи сред тях съвсем самичък и в държанието му очарователно се смесваха смирение, непринуденост, хладнокръвие и дързост. Човек трябваше да бъде много ловък и да познава дълбоко психологията на примитивните хора, за да може успешно да борави с толкова разнообразно оръжие, но Скръф бе голям майстор в това изкуство и знаеше кога да предразположи, и кога да заплаши като разгневен гръмовержец.

Първо той изрази почитта си към вожда Тлинг Тинех и му поднесе няколко фунта черен чай и тютюн, с което спечели най-сърдечното му разположение. Сетне се позавъртя край мъжете и девойките,

а вечерта им даде потлач1.

Снегът бе утъпкан в

овал — стотина фута на дължина и двадесет и петйна на ширина. В средата накладоха продълговат огън, а от двете му страни настлаха елхови клони. Шатрите се опразниха и стотина души от племето подеха народните си песни в чест на своя гост.

През последните две години Скръф Макензи беше научил няколкото стотин думи, от които се състоеше техният език, овладял беше и гърлените им звуци, заплетените изрази и изречения, почтителните им обръщения и частици. И той им държа реч по техния начин, като,се помъчи да задоволи вродената им обич към поетичното с изблици на грубовато красноречие,и подходящи метафори. След като Тлинг Тинех и шаманът му отговориха със същото, той раздаде дребни подаръци на мъжете, запя заедно с тях и се оказа познавач на хазартната им игра с петдесет и две клечки.

А те пушеха неговия тютюн и бяха доволни. Ала сред по-младите мъже се долавяше предизвикателство, стремеж да се покажат, причината за което лесно можеше да се разбере от грубите подмятания на беззъбите баби и кискането на девойките. Те бяха познавали .малко бели мъже, „Синове на Вълка“, но тези малцина им бяха дали няколко чудновати урока.

Въпреки привидното си безгрижие, Скръф Макензи също не пропусна да отбележи тези прояви. И наистина, когато се зави с кожените си одеяла, той обмисли още веднъж цялата работа, обмисли я сериозно и изпуши много лули тютюн, докато състави план за действие. Само една девойка му беше хванала окото, не друга, а Заринска, дъщерята на вожда. Чертите на лицето, фигурата, целият и външен вид отговаряха най-много на представите на белия мъж за красота — тя беше почти изключение сред съплеменничките си. Той,ще я завладее, ще я направи своя, жена и ще я нарече. . . а, ще я нарече Гертруда! След като реши това, Скръф се обърна на една страна и заспа, истински син на всепобедната си раса.

Това беше бавна работа, напрегната игра, но

——

’ Потлач — гощавка с раздаване на дарове у североамериканските индианци. Б. пр.

 

к Скръф Макензи я водеше хитро, с равнодушие, което озадачаваше индианците. Той положи големи усилия да направи впечатление на мъжете с безпогрешната си стрелба и изключителните си качества на ловец и целият стан заехтя от възторжени викове, когато удари елен от шестстотин ярда разстояние. Една вечер посети вожда Тлинг Тинех в шатрата му от еленови кожи, разправя големи работи, и щедро го черпи с тютюн. Не пропусна да окаже същата чест и на шамана, защото си даваше сметка за влиянието на магьосника върху племето и държеше да го спечели за съюзник. Но този достоен мъж се държа високомерно, и отказа да се умилостиви и бе със сигурност отбелязан като сигурен бъдещ враг.,

Макар,? и да не му се отдаваше случай да поприказва със Заринска, Макензи току я поглеждаше скришом и с това й даваше да разбере какви са намеренията му. Тя много добре схващаше това, но кокетничеше и се заобикаляше с кръг жени, колчем наоколо нямаше мъже и Скръф би могъл да й заговори. Но Скръф не бързаше; освен това беше сигурен, че тя не може да не мисли за него, а няколко дена такова мислене само щеше да засили позициите му.

Най-после, една вечер, когато реши, че моментът е назрял, той внезапно напусна опушеното жилище на вожда,и забърза към съседната шатра. Както обикновено Заринска седеше заобиколена от жени и девойки, всички заети с шиене на мокасини и обшиване на дрехи с мъниста. Те го посрещнаха със смях и от всички страни се посипаха закачки, в които името на Заринска се свързваше с неговото. Но една след друга те се видяха безцеремонно изхвърлени вън на снега и побързаха да разпространят новината из целия стан.

Каузата му бе добре защитена, на нейния език, понеже тя не знаеше неговия, и след два часа той стана да си върви.

— И тъй, Заринска ще дойде в шатрата,на белия мъж? Добре! Сега отивам да говоря с баща ти, защото той може и да не е съгласен. И ще му дам много дарове; но не бива да ми иска прекалено много. Ами ако каже „не“? Добре! Заринска пак ще дойде в шатрата на белия мъж.

Той вече беше вдигнал кожата, която служеше

за врата, и бе понечил да излезе, когато тих възглас го накара да се върне при девойката. Тя коленичи на постилката от меча кожа с лице, светнало като на истинска Ева, и свенливо разкопча тежкия му колан. Скръф я гледаше озадачено, с подозрение, наострил уши за най-лекия шум, долитащ отвън, но следващото й движение разсея съмненията му и той се усмихна от удоволствие. Заринска извади от н своята торба с ръкоделия кания от еленова кожа, извезана с фантастични шарки от пъстри мъниста, а Тя измъкна големия му ловджийски нож, загледа със страхопочитание добре наточеното острие, обзета от изкушение да го опита с палеца си, и го сложи в новата кания. След това надяна канията на колана,и я избута на мястото й, точно над хълбока.

Това беше съвсем като в стари времена: дама и нейният рицар. Макензи я вдигна на крака и бръсна червените й устни с мустаците си — непознатата за нея милувка на Вълка. Това бе среща на каменния век с века на стоманата.

Навред из стана се долавяше някаква възбуда, .когато Скръф Макензи с обемист вързоп под мишница вдигна кожата пред входа на шатрата на Тлинг Тинех. Дечурлига тичаха наоколо и влачеха сухи дърва на определеното за потлач място, дърдоренето,на жените ставаше все по-високо, младежите с мрачен вид се съвещаваха на купчинки, а от шатрата на шамана се носеха зловещите звуци на някакво

заклинание.

Вождът беше сам с гуреливата си жена, но Макензи разбра от пръв поглед, че новината е вече остаряла. Затова той веднага заговори за това, което го бе довело, като премести обшитата с мъниста кания на най-видно място отпред, за да подчертае,

че годежът е станал.

— О, Тлинг Тинех, могъщ вожд на стивснте и господар на страната Танана, повелител на сьомгата, на мечката и елена! Белият човек е дошъл при тебе с велика цел. Много луни е била празна шатрата му и той е самотен. Сърцето му се е топило в мълчание и е жадувало за жена, която да седи до него в шатрата му, да го посреща от лов със запален огън и вкусна храна. Той е чувал странни неща: топуркане на бебешки мокасини и звук на детски гласчета. А една нощ му се яви видение и той

позна Гарвана, твоя баща, великия Гарван, бащата на всички стикси. И Гарвана заговори на самотния бял мъж и каза: „Вържи мокасините на краката си, сложи си снегоходките и стегни на шейната си храна за много нощувки и хубави дарове за вожда Тлинг Тинех. Защото трябва да се обърнеш с лице натам, където пролетното слънце потъва в земята, и да отидеш в ловищата на тоя велик вожд. Там ще поднесеш големи дарове и Тлинг Тинех, който е мой син, ще ти стане като баща. В неговата шатра има девойка, в която съм вдъхнал дъха на живота за теб. Тази девойка ще вземеш ти за жена.“ Така, о, вожде, ми каза великият Гарван, така слагам даровете си в твоите крака, така съм дошъл да взема твоята дъщеря!

Старецът загърна Кожената си наметка с грубо, царствено движение, обаче се забави с отговора, а в това време в шатрата се промъкна един хлапак, съобщи му с две-три думи, че трябвало да се яви в племенния съвет, и изчезна.

— О, бели човече, когото сме нарекли Убиеца на елени, известен също като Вълка и Сина на Вълка! Ние знаем, че си рожба на велико племе; ние сме горди да си гост на нашия лотлач; но царската сьомга не се събира с дребната риба, нито пък гарванът с вълка.

— Не е така! възкликна Макензи. — Аз съм срещал дъщери на Гарвана в становете на Вълка:

жената на МорТимър, жената на Треджидго, жената на Барнаби, която дойде преди два ледохода, а съм чувал и за други жени, макар и да не съм ги виждал с очите си.

— Ти казваш самата истина, но това ще бъде лошо съчетание, като съчетание на вода с пясък, като съчетание на снежинка със слънцето. Ами не си ли срещал някой си Мейсън и неговата жена? Не? Той дойде преди десет ледохода, първият от всички Вълци. А с него имаше един снажен мъж, прав като върбова издънка и висок, як като мечката гризли, със сърце като пълната луна лете; — неговото. ..

— прекъсна го Макензи, познал тази знаменитост на Севера. — Мейлмют Кид!

— Същият, як мъж. Не си ли виждал жената? Тя беше родна сестра на Зариника.

— Не, вожде, но съм чувал за нея. Мейсън…

далече, далече на север един бор, натежал от годините си, се сгромолясал и му взел живота. Но любовта му била голяма и той имал много злато. Със златото и със сина си жената пропътувала безброй нощувки натам, където и през зимата грее пладнешко слънце, и още живее там; там няма хапещ студ, няма сняг, няма полунощно слънце през лятото, няма пладнешки мрак през зимата, Втори пратеник прекъсна разговора им и съобщи, д че вождът трябва да отиде на съвет. Когато го изхвърли на снега, Макензи забеляза сенки да се поклащат край огъня на съвета, чу ритмичното пеене на ниски мъжки гласове и разбра, че шаманът разпалва гнева на племето. Времето не чакаше. Той

се обърна към вожда:

— Разбери! Аз искам детето ти. Още сега. Виж:

ето ти тютюн, чай, много чаши захар, топли одеяла, носни кърпи, и здрави, и големи, а ето ти и истинска пушка с много куршуми и много барут.

— Не — отговори старецът въпреки съблазънта на голямото богатство, наредено пред него. — Моето племе вече се е събрало. Те не искат тая женитба.

— Но ти си вождът!

— Да, но младежите ми се гневят, защото Вълците вземат девойките им и те не могат да се оженят.

— Слушай, о, Тлитаг Тинех! Преди нощта да премине в ден. Вълка ще подкара кучетата си към Източните планини и ще отиде в страната на Юкон. И Зариника ще проправя пъртината за кучетата му.

— И преди да се преполови нощта, моите младежи ще хвърлят на кучетата месата на Вълка, а костите му ще лежат пръснати в снега, докато не ги оголи пролетта.

Това беше заплаха и насрещна заплаха. Бронзовото лице на Макензи, се изчерви и потъмня. Той повиши глас. Старата жена на вожда, която досега бе седяла като безстрастен зрител, се опита да се промъкне край него до входа. Песента на мъжете внезапно секна, а когато той грубо захвърли старицата на направеното й от кожи легло, чу се глъчка на много гласове.

— Пак те моля… Чуй ме, о, Тлинг Тинех! Вълка умира със здраво сключени челюсти, а заедно с него ще се простят с живота десет от най-здравите ти мъже, мъже, от които имаш нужда, защото ловът едва започва, а само след няколко луни идва и риболовът. А какво ще спечелиш, ако умра? Аз зная обичаите на племето ти; твоят дял от богатствата ми ще бъде много малък. Дай ми детето си и всичко ще бъде твое. Да ти кажа още и това, че братята ми ще дойдат, а те са много и търбусите им са ненаситни. И дъщерите на Гарвана ще раждат деца в шатрите на Вълка. Мой то племе е по-велико от твойто. Такава е съдбата. Дай ми детето си и цялото това богатство е твое.

Снегът заскърца под мокасините вън. Макензи вдигна спусъка на пушката си и разкопча кобурите на двата револвера на колана си.

— Дай ми я, о, вожде!

— Но племето ми пак ще каже „не“.

— Дай ми я и богатството е твое. А след това аз ще се разбера с племето ти.

— Да бъде, както иска Вълка. Аз ще взема даровете му, но исках да го Предупредя.

Макензи му даде донесените дарове, като се погрижи да постави предпазителя на пушката, и прибави към уговореното шарена копринена кърпа. В шатрата влезе шаманът с пет-шест млади воини, но той дръзко ги разблъска и излезе.

— Стягай се! — кратко рече той на Заринска вместо поздрав на минаване край шатрата й:и побърза да впрегне кучетата си.

След няколко минути той пристигна при огъня на съвета, повел своя впряг; Заринска вървеше до него. Макензи зае мястото си в горния край на продълговатата утъпкана площ, до вожда. Отляво, една крачка зад себе си, той сложи Заринска — мястото, което й се падаше по право. Освен това можеше да очаква разни неприятни изненади и трябваше някой да го пази откъм гърба.

Мъжете се бяха привели от двете страни на огъня, а гласовете им се издигаха в народен напев от забравени времена. Изпъстрен със странни, пресекливи извивки и натрапчиви повторения, този напев не беше красив. Можеше да се нарече „страшен“, макар и да не бе съвсем точно. В долния край. под надзора на шамана, танцуваха десетина жени. Той сурово кореше тези, които не се забравяха все

цяло в унеса на обреда. Наполовина закрити от тежките си, разчорлени и падащи до кръста гарванови коси, те бавно се поклащаха насам-натам и кършеха снаги в непрекъснато променящия се ритъм.

Това бе странна гледка — анахронизъм. На юг изтичаха сетните няколко години от последното десетилетие на деветнадесетия век; тука процъфтяваше първобитният човек, сянка, останала от предисторическия пещерен жител, забравена отломка от древния свят. Жълтокафявите кучета седяха между своите облечени с кожи господари или се биеха за място край отъня и светлината на пламъците се отразяваше в червените им очи и по слюнчасалите зъби. Гората, загърнала се с призрачен саван, спеше и не искаше нищо да знае. Бялото мълчание, за миг пропъдено до заграждащите стана дървета, сякаш непрекъснато се стремеше да завладее всичко отново;

звездите буйно танцуваха, както винаги правят по време на Великия студ, а Полярните духове раздипляха разкошните си наметала по целия небосклон.

Скръф Макензи смътно си даваше сметка за дивото величие на тази гледка, а очите му обикаляха двете редици облечени с кожи хора и търсеха липсващи лица. Те се спряха за миг върху новороденото дете, което сучеше от голата гръд на майка си. Беше четиридесет градуса под нулата. Той си помисли за нежните жени на своята раса и мрачно се усмихна. Беше роден от една такава нежна жена с наследени царствени качества — качества, които даваха на него и Подобните му власт над сушата и морето, над животните и народите по всички краища на света. Самичък срещу сто души, обкръжен от полярната зима, далече от своите, той чувствуваше да се надига у него наследеният подтик, желанието да завладява, неудържимата любов към опасности, трепетът на борбата, волята да победи

или да умре.

Пеенето и танците секнаха и шаманът разпалено заговори с грубо красноречие. Той хитро използуваше тяхната безпределна и заплетена митология, за да повлияе върху лековерието на племето си. Доводите .му бяха много силни. На творческите начала, въплътени във Враната и Гарвана, той противопостави Макензи, като го заклейми с името Вълк, въплъщение на нападателното и унищожителното начало. Двубоят на тези сили не е само духовен, бият се и хората, всеки за своя тотем. Те са деца на Джелчс, Гарвана, носителя на Прометеевия огън; Макензи е рожба на Вълка или, с Други думи, на дявола. Да прекратят тази вечна война, да започнат да женят своите дъщери за заклетите свой врагове, за тях е предателство и върховно светотатство. Няма достатъчно резки думи, няма достатъчно гадни изрази, с които да се заклейми Макензи като подъл натрапник и пратеник на сатаната. Дълбоко от гърдите на слушателите му се изтръгна сподавен дивашки рев, когато той буйно завърши:

— Да, братя мои, Джелчс е всемогъщ! Не ни ли донесе той родения в небето огън, та да можем да се сгреем? Не изкара ли той слънцето, месеца и звездите от техните леговища, та да можем да виждаме? Не ни ли научи как да се борим с духовете на глада и студа? Но сега Джелчс се е разгневил на децата си, та от тях е останала само една шепа, а той не иска да им помага. Защото те са го забравили и вършат лоши неща, и са тръгнали до лоши пътища, и приемат неговите врагове да седят край огъня в шатрите им. И Гарвана е наскърбен от нечестивостта на своите деца; но когато те се вдигнат и докажат, че са се върнали при него, Джелчс ще излезе от мрака, за да им помогне. О, братя! Носителят на огъня е посветил своя шаман във волята си и вие ще я чуете. Нека младежите отведат девойките в шатрите си; нека хванат Вълка за гърлото;

нека бъдат безсмъртни в своята вражда! .Тогава жените им ще раждат деца, те ще се умножат и ще станат могъщ народ! А Гарвана ще доведе великите племена на техните отци и на отците на техните отци от Север и те ще громят Вълците, докато заприличат на пепелища от миналогодишни огньове, а самите те отново ще владеят цялата страна! Така ми каза Джелчс, Гарвана!

Това предвещание за идването на месия изтръгна от стиксите дрезгав вой и те наскачаха на крака. Макензи измъкна палците си от ръкавиците и зачака. Всички се развикаха да излезе Лисицата и не млъкнаха, докато един от младежите не пристъпи напред и не заговори:

— Братя! Шаманът говори мъдро. Вълците вземат нашите жени и мъжете ни нямат деца. Ние сме

останали само една шепа. Вълците вземат от нас топлите кожи и ни дават срещу тях зли духове, които живеят в бутилки, и дрехи не от боброви и рисови кожи, а направени от трева. И те не топлят и нашите мъже умират от Непознати болести. Аз, Лисицата, не съм си взел жена; а защо? Два пъти девойките, които съм харесвал, отиват в становете на Вълка. Ето, и сега съм събрал боброви И еленови кожи, за да спечеля благоволение в очите на Тлинг Тинех, та да мога да се оженя за Заринска, неговата дъщеря. И ето че тя е вързала снегоходките си, готова да проправя пъртина за кучетата на Вълка. А аз не говоря само за себе си. Каквото съм правил аз, правил го е и Мечката. Той също на драго сърце би станал баща на нейните деца и много кожи е изсушил досега. Аз говоря заради всички младежи, които си нямат жени. Вълците са вечно гладни. Те винаги заграбват най-хубавите .късове месо от плячката. За Гарваните остават огризките.

— Ето я Гугкла! — извика той и грубо посочи една от жените, която беше саката. — Краката й са криви като ребрата на брезово кану. Тя не може да събира дърва, нито да гони дивеча на ловците. Избрали ли са я Вълците?

— Ай! Ай! — завикаха съплеменниците му.

— Ето я Мойри, на която Злият дух е разкривил очите. ДОри и кърмачетата се плашат, когато я погледнат, а казват, че и мечката гризли се маха от пътя й. Избрали ли са нея?

Отново екна ожесточеният вик на одобрение.

— Ей там седи Писчет. Тя не чува думите ми. Никога не е чувала нито своя брътвеж, нито гласа на мъжа си, нито чуруликането на детето си. Тя живее в Бялото мълчание. Поглеждали ли са я някога Вълците? Не! За тях са най-хубавите късове от плячката, за нас огризките. Братя, няма вече да е т ага! Вълците няма вече да обикалят нашите огньове. Дошло е времето!

Огромни огнени езици на Северното сияние, пурпурни, зелени и жълти, пламнаха над главите им и заляха небето от единия край до другия. Лисицата отметна глава, вдигна ръце и патетично завърши:

— Вижте! Духовете на нашите бащи са се надигнали и велики дела ще се извършат тая нощ! Лисицата се дръпна и друг младеж малко нерешително излезе напред, подбутван от другарите си. Той беше цяла глава по-висок от тях, широките му гърди бяха разголени напук на студа. Той неуверено запристъпва от крак на крак. Не можеше да проговори и беше смутен. Лицето му,беше страшно наглед, разкъсано някога наполовина от страхотен удар. Най-после той се тупна с юмрук в гърдите и те избумтяха като тъпан, а гласът му затътна като шум на вълни в някоя пещера край брега на океана.

— Аз съм Мечката, Сребърното острие и син на Сребърното острие! Още когато гласът ми беше като момиче, аз убивах рисове и елени; когато стана дрезгав като вика на хванал се в капан росомаха, аз се прехвърлих през Южните планини и убих трима от племето на Бялата река; когато стана като рева на инук, аз срещнах мечка гризли и не й дадох път.

Той позамълча и многозначително прокара ръка по страшните си белези.

— Аз не съм като Лисицата. Езикът ми е замръзнал като реката. Не умея да разправям големи работи. Нямам много думи. Лисицата казва, че велики дела ще се извършат тая нощ. Добре! Думите се леят от езика му като пролетни води, но той се пази от дела. Тая нощ аз ще водя бой с Вълка. Аз ще го убия и ЗаринИка ще седи край моя огън. Това казва Мечката.

Макар край него и да се развилня същински ад, Скръф Макензи не трепна. Понеже съзнаваше колко безполезна е пушката от близко разстояние, той бутна двата кобура с готовите за действие пистолети напред и смъкна ръкавиците си така, че краищата им едва закриваха ръцете му. Знаеше, че няма на какво да се надява, ако бъде нападнат от всички вкупом, но верен на хвалбата си, беше готов да умре със стиснати зъби. Ала Мечката сдържа другарите си, а най-поривистите отблъсна назад със страшния си юмрук. Когато врявата започна да стихва, Макензи хвърли бърз поглед към Заринска. Гледката бе великолепна. Тя се беше навела напред на снегоходките си, с леко отворени устни и трептящи ноздри, като готова да скочи тигрица. Големите й черни очи бяха впити в съплеменниците й със страх,и заплаха. Напрежението й бе толкова голямо, че бе забравила да диша. Сякаш се беше вкаменила с

една ръка спазматично притисната към гърдите, а с другата стиснала също тъй силно кучешкия бич. Но щом той я погледна, напрежението изчезна. Мускулите й се отпуснаха, тя дълбоко въздъхна, изправи се и му отвърна с поглед, в който имаше нещо повече от любов.

Тлннг Тинех се опитваше да заговори, но гласът му се губеше в общата глъчка. Тогава Макензи направи крачка напред. Лисицата зина и щеше пронизително да изпищи, но Макензи се обърна към него така свирепо, че той уплашено се дръпна назад и потиснатият вик заклокочи в гърлото му. Объркването му бе посрещнато с гръмлив смях, който помогна на другарите му да се успокоят и да се приготвят да слушат.

— Братя! Белият човек, когото пожелахте да наречете Вълк, дойде при вас с благи думи. Той не е като ескимосИте и не ви е лъгал. Той дойде като приятел, като човек, който иска да стане ваш брат. Но вашите мъже казаха думата си и вече не е време за сладки приказки. Първо искам да ви кажа, че шаманът има злобен език и че е лъжлив прорицател, че думите, които ви предаде, не са думи на Носителя на огъня. Ушите му са заключени за гласа на Гарвана, той сам изплита коварните измислици и ви прави на глупаци. Той няма никаква сила. Когато колехте и ядяхте кучетата и ви беше тежко на стомаха от нещавената кожа и мокасините; когато умираха старците и стариците, и кърмачетата на пресъхналите, гърди на майките; когато мрак цареше над земята и вие гинехте, както загива сьомгата наесен; да, когато ви мореше глад, измоли ли шаманът сполука за вашите ловци?. Напълни ли шаманът коремите ви с месо? Пак ви казвам:

шаманът няма никаква сила. Ето! Аз го заглинам в лицето!

Макар и да бяха смаяни от това светотатство, никой не се развика. Някои от жените дори се уплашиха, а сред мъжете настъпи подем, сякаш в очакване на някакво чудо. Очите на всички се устремиха към двете главни действуващи лица. Жрецът схвана колко решителен е този миг, почувствува, че властта му се клати, отвори уста за заплахи, но побърза да отстъпи пред яростно настъпващия с вдигнат юмрук и бляскащи очи Макензи. Скръф презрително се изсмя и продължи:

— Е, паднах ли мъртъв! Изпепели ли ме светкавица? Паднаха ли звездите от небето, за да ме смачкат? Пфу! Аз свърших с това куче. Сега искам да ви разкажа за моето племе, което е по-могъщо от всички други племена, което властвува във всички страни. Първо ние ловуваме,, както ловувам аз, самички. След това ловуваме на глутници; и най-после, като еленските стада, изпълваме цялата страна. Тези, които прибираме в шатрите си, остават живи; тези,. които не искат да дойдат, измират. Заринска е хубава девойка, снажна и силна, достойна за майка на Вълците. Дори ако аз умра, тя пак ще стане майка на Вълците, защото братята ми са много и ще дойдат по следите на моите кучета. Чуйте закона на Вълка: Който вземе живота на един Вълк, ще плати с живота на десет души от племето си. В много страни са заплащали с тази цена и още в много страни ще я заплащат. Сега ще поговоря с Лисицата и Мечката. Изглежда, те са хвърлили око на тая девойка. Така ли? Вижте: аз я купих! Тлинг Тинех се е опрял на пушката, другите неща, с които я платих, лежат край огъня му. Въпреки това искам да бъда справедлив към младежите. На Лисицата, чийто език е пресъхнал от многото думи, ще дам пет дълги пръчки пресован тютюн. Така устата му ще се навлажни, за да може да вдига повече шум в съвета. Но на Мечката, с чието познанство се гордея, ще дам одеяла — две, брашно — двадесет чаши, тютюн — два пъти повече, отколкото на Лисицата; а ако прекоси с мене Източните планини, ще му дам пушка, същата, като тая на Тлинг Тннех. Ако не иска добре! Вълка се умори да говори. Но още веднъж ще ви каже закона: Който вземе живота на един Вълк, ще плати с живота на десет души от племето си.

Макензи се върна на старото си място с усмивка, но душата му беше пълна с тревога. Нощта бе още тъмна. Момичето застана до него и той внимателно го заслуша, докато то му описваше хитростите, към които прибягва Мечката в бой с нож.

Решено беше да се бият. След миг десетки мокасини разширяваха утъпканото пространство около огъня. Много приказки се изприказваха за очевидното поражение на шамана; някои твърдяха, че той не пожелал да покаже силата си, докато други припомняха минали събиТия и бяха съгласни с Вълка. Мечката застана по средата на бойния кръг с дълъг ловджийски нож, руска изработка, в ръка. Лисицата обърна внимание върху револверите на Макензи, тогава той свали колана си и го препаса на Заринска, в чиито ръце повери и пушката си. Тя поклати глава в знак, че не умее да стреля — пада ли се случай на една жена да похваща такива скъпоценности!

— Тогава, ако ме заплаши опасност в гърба, извикай силно: „МуЬивЬапс!!“ Не; така: МуЬи5Ьап(1!

Той се засмя, когато тя повтори думите му, щипна я по бузата и влезе отново в кръга. Мечката го превъзхождаше не само с дължината на ръцете и по ръст, но и ножът му беше поне три пръста по-дълъг. Снръф Макензи беше гледал в очите на смели мъже и преди и сега разбра, че срещу него се е изправил истински мъж, обаче блясъкът на светлината по стоманата разпали кръвта му, събуди господствуващия подтик на неговия род.

Отново и отново противникът му го изблъскваше при самия огън или до дълбокия сняг и отново и отново с похватите на опитен боксьор той го изтикваше обратно в средата на кръга. Нито един глас не се обади да поощри Макензи, докато всички насърчаваха противника му с похвали, съвети и предупреждения. Но Макензи само стискаше по-силно зъби, когато ножовете се удряха един о друг, и нанасяше или избягваше удари с хладнокръвие, което се ражда от съзнанието за собствена сила. Отначало той изпитваше състрадание към неприятеля си, но това чувство отстъпи пред първобитния инстинкт за самозапазване, който на свой ред прерасна в жажда да убива. Десетте хиляди години култура се смъкнаха от гърба му и той се превърна в пещерен жител, който се бие за женската си.

Два пъти той бодна Мечката и остана незасегнат, но на третия път се видя натясно и за да се спаси, трябваше да хване противника си и всеки от тях със свободната си ръка стисна въоръжената ръка на другия. Едва тогава Макензи си даде сметка

—

МуЬизЬаПсП (англ.). Съпруже мой! 5. пр.

за огромната сила на противника си. Мускулите му се свиха болезнено в топки, жилите и сухожилията заплашваха да се пръснат от напрежение, а руската стомана се приближаваше все повече и повече. Той се опита да се откъсне, но само загуби от това. Облечените с кожи хора стесниха кръга, сигурни в поражението му и нетърпеливи да видят решаващия удар. Но Макензи използува похвата на борците, люшна се малко настрана и удари противника си с главата. Мечката неволно се наведе назад и загуби равновесие. В същия миг Макензи съвсем се откопчи, хвърли се напред с цялата си тежест и запрати Мечката през кръга направо в дълбокия сняг. Индианецът се измъкна оттам и се втурна обратно.

— О, съпруже мой! — звънна гласът на Заринска. треперещ от уплаха.

Бръмна отпусната тетива на лък, но Макензи се притисна До земята и стрелата с костен връх мина над него и се заби в гърдите на Мечката, който залитна и се строполи върху приклекналия си враг. В следващия миг Макензи беше пак на крака. Мечката лежеше, без да се помръдне, но оттатък огъня шаманът се целеше с втора стрела.

Макензи подхвърли ножа си във въздуха и го хвана за върха. Острието заблестя, когато ножът полетя над огъня. Той се заби до дръжката в гърлото на шамана и старецът падна по лице върху горящите главни.

Щрак, щрак! — Лисицата беше изтръгнал пушката от Тлинг Тинех и напразно се мъчеше да я напълни. Но когато чу смеха на Макензи, я изпусна.

— Е, Лисицата още не умее да борави с тая играчка? Той е още жена. Ела тука! Донеси я да ти покажа как става тая работа!

Лисицата се колебаеше.

— Ела тука, ти казвам!

Лисицата се дотътри като бито псе.

— Така… и така. Ето как трябва. — Патронът се Плъзна в патронника, спусъкът изщрака и Макензи вдигна пушката.

— Лисицата каза, че велики дела щели да се извършат тая нощ, и каза самата истина. Велики дела се извършиха, но най-малки между тях бяха делата на Лисицата. Още ли се кани той да заведе

Заринска в своята шатра? Иска ли му се да стъпи на пъртината, проправена вече от шамана и Мечката?

— Не!

— Добре! — Макензи презрително се извърна и издърпа ножа си от гърлото на жреца. — Иска ли го някой от другите младежи? Ако има такива, Вълка ще се бие с по двама, по трима, докато не остане нито един. Няма ли? Добре! Тлинг Тинех, давам ти пушката за втори път. Ако в бъдните дни ти се отвори път към Юкон, да знаеш, че за тебе винаги има място и много храна край огъня на Вълка. Нощта вече преминава в ден. Аз си тръгвам, но може Да дойда пак. И за последен път ви казвам:

помнете закона на Вълка!

В техните очи той беше свръхестествено същество, когато отново се приближи към Заринска. Тя зае мястото си пред впряга и кучетата потеглиха. След няколко мига те бяха погълнати от призрачната гора. Макензи ги изчака да се скрият, след това стъпи на снегоходките си, за да ги последва.

— Да не е забравил Вълка за петте дълги пръчки тютюн?

Макензи ядосано се обърна към Лисицата, но изведнъж го досмеша.

— Ще ти дам само една къса пръчка.

— Както Вълка сметне за добре — покорно отговори Лисицата и протегна ръка.

Съюзът на старците

В казармата съдеха човек. Той беше стар местен жител от поречието на река Бяла риба, която се влива в Юкон, под езерото Льо Барж. Не само целият Доусън, но и жителите на Юконския край, на хиляда мили нагоре и надолу по течението на реката, се развълнуваха от случката. За англосаксонеца — завоевател на земи и морета — беше обичайно да раздава правосъдие на покорените народи, като много често таваното правосъдие бе твърде сурово. Но при делото на Имбер правосъдието за първи път се оказа недостатъчно и слабо. От гледна точка на прецизността наказанието нямаше да отговаря на това, което бе извършил. Че ще го накажат, нямаше никакво съмнение и въпреки че наказанието щеше да е голямо, Имбер имаше само един живот, а беше похитил живота на мнозина.

Всъщност ръцете му бяха изцапани от кръвта на толкова много хора, че приписаните му убийства не можеха да се преброят. Пушейки лулите си край пъртината или седейки на топло край печките, мъжете грубо пресмятаха броя на хората, които бяха загинали от неговата ръка. Те всички бяха бели, тези нещастници, и бяха избивани поотделно, по двама или на групи. Тези убийства бяха толкова безпричинни и произволни, че дълго време представляваха загадка за конната полиция, даже по време на капитаните, а дори и по-късно, когато хората започнаха да добиват злато и правителството на доминиона изпрати губернатор, който да застави този край да плаща за своето забогатяване.

Но още по-загадъчно беше пристигането на самия Имбер в Доусън, за да се предаде на правосъдието. Бе към края на пролетта. Юкон ревеше и се мяташе под леда, когато старият индианец се отклони от пъртината, която минаваше по реката, с мъка се изкачи по брега и застана на главната улица с примигващи очи. Хората, които го видяха, забелязаха, че е слаб и че му се преплитат краката.

Като залиташе, той се дотътри до купчина греди и седна. Седя така през целия ден, отправил поглед право пред себе си, към безкрайния поток от бели хора, който течеше около него. Много хора го поглеждаха с любопитство и пускаха разни забележки по адрес на стария сиваш, който имаше толкова странен израз на лицето. Мнозина си спомняха по-късно, че необикновеният му вид им направил силно впечатление, и се гордееха с острата си проницателност за необикновеното.

Но на Дикенс, на Малкия Дикенсън, беше съдено да стане герой на тази случка. Малкия Дикенсън бе пристигнал в страната с големи мечти и с джоб, пълен с пари, но заедно с парите се стопиха и мечтите и за да спечели пари за обратния път до Щатите, той бе приел чиновническа длъжност в комисионерската фирма на Холбрук и Мейзън. Купчината греди, на която седеше Имбер, се намираше точно срещу кантората на Холбрук и Мейзън. Дикенсън погледна към Имбер, преди да отиде на обяд; когато се върна, той отново погледна през прозореца — старият сиваш беше още там.

Дикенсън продължи да гледа през прозореца и винаги след това, подобно на останалите, се гордееше с острата си наблюдателност. Малкия Дикенсън имаше романтична душа и в неподвижния стар езичник видя някакво олицетворение на сивашкия народ, който се взира с непроницаемо спокойствие в тълпата англосаксонски завоеватели. Часовете се нижеха, но Имбер не променяше положението си; не трепваше даже и един мускул от тялото му. Това напомни на Дикенсън за друг човек, който също така беше седял изправен в една шейна на главната улица, а хората минаваха нагоре-надолу край него. Всички мислеха, че човекът си почива, но по-късно, когато се докоснаха до него, откриха, че тялото му е сковано и студено, и разбраха, че човекът е умрял от замръзване, и то точно по средата на многолюдната улица. За да може да се намести тялото му в ковчега, те се принудиха да го завлекат до един огън, малко да се размрази. Ледени тръпки полазиха по гърба на Дикенсън при този спомен.

Малко по-късно Дикенсън излезе да се поразхлади и да изпуши една пура на тротоара пред кантората. Не след дълго оттам мина Емили Трейвис. Тя

бе изискана, деликатна и нежна и независимо дали се намираше в Лондон или Клондайк, се обличаше както подобава на дъщерята на минен инженер, притежател на милиони. Малкия Дикенсън остави пурата на перваза на един прозорец, откъдето да може да я вземе отново, и свали шапка.

Те вече бъбреха десетина минути, когато Емили Трейвис погледна през рамото на Дикенсън и нададе изплашен вик. Дикенсън се обърна и също се изплаши. Имбер бе пресякъл улицата и стоеше зад него като мрачна сянка, приковал поглед в момичето.

— Какво искаш? — попита Малкия Дикенсън със смел, но несигурен глас.

Имбер измърмори нещо и се приближи до Емили Трейвис. Той я огледа от главата до петите с остър и изучаващ поглед. Изглежда, особено го привлякоха копринените кестеняви коси на момичето и руменият цвят на бузите й, покрити с нежен мъшец като крилото на пеперудата. Той се завъртя около нея, като я оглеждаше с преценяващото око на човек, който изучава телосложението на кон или конструкцията на лодка. Обикаляйки я, ухото й попадна между погледа му и лъчите на залязващото слънце и той се спря да съзерцава, удивен, неговата розова прозрачност. След това пак спря поглед върху лицето й и дълго и настойчиво гледа в сините й очи.. Той отново измърмори, нещо, хвана ръката й между рамото и лакътя и я прегърна с другата си ръка. Отвращение и учудване се изписаха по лицето му и той пусна ръката на момичето с презрително мърморене. След това произнесе няколко гърлени срички, обърна й гръб и запита нещо Дикенсън.

Дикенсън не разбра нищо и Емили Трейвис се засмя. Имбер се обръщаше ту към единия, ту към другия, като се мръщеше, но и двамата клатеха отрицателно глави. Той се канеше да си тръгне, когато момичето извика:

— Ей, Джими! Ела тук!

Джими дойде от насрещната страна на улицата, Той беше висок, тромав индианец, облечен по модата на белите, с широкопола шапка, подобна на тези, които носят кралете на Елдорадо. Той заговори на Имбер със заекване и гърлени звуци. Джими беше ситканец и имаше съвсем слаби познания по диалектите, на който говореха във вътрешността на страната.

— Той от племе Бяла риба — обърна се Джими към Емили Трейвис. — Мене не разбира него много добре. Той иска види вожда на бели хора.

— Губернаторът — подсказа му Дикенсън. Джими поговори още малко с индианеца от племето Бяла риба и на лицето му легна мрачна сянка

и недоумение.

— Мисля, търси капитан Алегзандър — обясни

той. — Казва, убил бял мъж, бял жена, бял момче. Много бели хора убил. Той иска умира.

— Сигурно е побъркан — каза Дикенсън.

— Какво е това? — попита Джими. Дикенсън вдигна пръст и като даде вид, че го пъха в главата си, и го завъртя.

— Може да, може да — каза, Джими, като се обърна към Имбер, който все още настояваше да види вожда на белите хора.

Един конен полицай (в Клондайк конната полиция не използува коне) се присъедини към групата и чу желанието на Имбер. Той беше едър млад мъж с широки рамене, голям гръден кош и стройни крака, които сега беше разкрачил широко. Въпреки че Имбер бе висок, той го надвишаваше с половин глава. Очите му бяха хладни и сиви, погледът — решителен; държеше се с особена увереност в силата, наследена от поколения. Прекрасната му мъжественост се подчертаваше от неговата младост — той бе почти момче, а по загладените му бузи руменината пламваше така бързо, както по бузите на което и да било момиче.

Той веднага привлече вниманието на Имбер. В очите на индианеца блесна пламък при вида на сабления белег, който разсичаше бузата на полицая. Той прекара сухата си ръка надолу по бедрото на младежа и поглади изпъкналите му мускули. С кокалчетата на пръстите си почука по широките му гърди, след това опипа и мушна с пръст твърдите мускули, които обвиваха раменете му подобно на броня. Към групата се присъединиха любопитни минувачи — златотърсачи, планинари и жители от пограничните райони, синове на дългокраки и широкоплещести поколения. Имбер местеше погледа си от един на друг, след това заговори високо на езика

на племето Бяла риба.

— Какво казва индианецът? — попита Дикенсън.

— Казва, всички направени като един човек, като полицая — преведе Джими.

Малкия Дикенсън беше дребен на ръст. Какво щеше да си помисли сега мис Трейвис? Той се разкая, че зададе подобен въпрос.

Полицаят съжали Дикенсън и реши да му помогне. — Струва ми се, че от тази история ще излезе нещо. Ще го заведа на разпит при капитана. Кажи му да дойде с мен, Джими!

Джими започна отново да предъвква звуците, а Имбер смънка нещо с доволен вид.

— Попитай го, Джими, какво искаше да каже, когато ме хвана за ръката.

Джими преведе въпроса на Емили Трейвис и Имбер отговори.

— Казва, че вие не страхлива — обясни Джими. Емили Трейвис остана доволна.

— Казва, че вие не силна, но много пухкава като малко бебе. Той може вас счупи с две ръце. Той мисли много смешно и много чудно как може вие бъде майка на такива големи и силни мъже като този полицай.

Бузите на ЕМИЛИ Трейвис пламнаха, но тя не наведе глава. Малкия Дикенсън се изчерви и много се смути. Кръвта зарумени лицето и на полицая.

— Ей ти, тръгвай! — извика грубо той, като проби с рамото си път сред тълпата.

Така Имбер попадна в казармата, направи пълно и доброволно признание и вече не излезе оттам.

Имбер изглеждаше много уморен. По лицето му се четеше умората и унинието на възрастта. Раменете му бяха сведени безпомощно надолу, а в очите му нямаше блясък. Косите му биха били бели, но слънцето и времето ги бяха изгорили и похабили така, че те висяха безжизнени и безцветни. Той не се интересуваше от това, което ставаше около него. Заседателната стая беше претъпкана със златотърсачи и ловци и зловещите нотки в гърления им брътвеж долитаха до ушите му като грохота на морето от дълбоки пещери.

Той седеше близо до един прозорец и от време на време отправяше безразличен поглед към тъжния пейзаж, който се разстилаше отвън. Небето беше забулено от облаци и ръмеше ситен сив дъждец.

Настъпило бе пълноводието на Юкон. Ледът беше отплавал и сега реката заливаше града. По главната улица, нагоре и надолу, кръстосваха лодки с хора, които никога не почиваха. Имбер често виждаше как някои от лодките се отбиваха от главната улица и навлизаха в наводнения плац на казармата. Понякога те изчезваха от погледа му и той ги чуваше как се блъскаха в дървените греди на сградата и как пътниците се покатерваха през прозорците. След туй до него долиташе плясъкът на водата под краката на мъжете, докато пресичаха залятата от Юкон голяма стая и се изкачваха по стълбите. След това се показваха на вратата със свалени шапки, обути с ботуши, от които се стичаше вода, и се присъединяваха към чакащата тълпа.

Докато хората насочваха погледите си към него и с враждебно очакване се радваха на наказанието, което трябваше да понесе, Имбер ги наблюдаваше и размишляваше за техния живот и за техния закон, който никога не спеше, а действуваше непрестанно, в добри и лоши времена, при наводнения и

глад, при беди, ужаси и смърт и щеше да съществува, както си мислеше той, до края на света.

Някакъв мъж почука силно по масата и глъчката стихна. Имбер погледна към него. Изглеждаше да е от главните, но Имбер предполагаше, че човекът с четвъртитото чело, седнал на друга маса малко по-назад, е най-главният и стои над всички даже и над човека, който беше почукал по масата. Един друг мъж от същата маса стана, взе в ръцете си тънки листове хартия и започна да ги чете на глас.:В началото на всеки лист той прочистваше гърлото си, а в края наплюнчваше пръсти. Имбер не разбираше нищо от неговата реч, но другите я разбираха и той знаеше, че това ги разгневява. Понякога те се разгневяваха много, а един мъж даже го изруга с кратки и гневни думи, докато друг човек от масата тропна, и той млъкна.

Човекът чете безкрайно дълго. Неговият монотонен и напевен глас приспиваше Имбер и когато: човекът престана да чете, той вече спеше дълбок сън. Изведнъж някакъв глас му заговори на езика на

племето Бяла риба; той се събуди и без да се изненада, видя лицето на сина на сестра си, младежа,

който преди няколко години бе напуснал племето, за да се засели при белите.

— Ти сигурно не си спомняш за мен — каза той вместо поздрав.

— Помня те — отвърна Имбер. — Ти си Хаукан, който ни напусна отдавна. Твоята майка е мъртва.

— Тя беше стара жена — каза Хаукан. Но Имбер не го слушаше; тогава Хаукан постави ръка на рамото му и го събуди отново.

— Аз ще ти разкажа всичко, което каза човекът;

за злимите, които си извършил и за които си разказал, глупчо такъв, на капитан Алегзандър. Сега трябва да кажеш дали това, което ще чуеш, е истина, или не. Така е заповядано.

Хаукан беше попаднал сред мисионери, които го бяха научили на писмо и четмо. Сега той държеше в ръцете си многобройните тънки листове хартия, които човекът прочете на глас и които бяха написани от един чиновник, когато Имбер, с помощта на Джими, бе направил първото самопризнание пред капитан Алегзандър. Хаукан започна да чете. Имбер се заслуша, по лицето му се изписа удивление и той го прекъсна рязко.

— Това са мои думи, Хаукан. Те идват от твоите уста, а твоите уши не са ги чували никога.

Хаукан се усмихна самодоволно и приглади вчесаните си на път коси.

— Не, о Имбер, защото думите идват от хартията. Моите уши никога не са ги чували. Те идват от хартията, чрез очите отиват в главата ми, а после моите уста ги съобщават на тебе. Ето откъде идват.

— Оттам ли идват? Значи думите са върху хартията? — попита с благоговеен шепот Имбер, попипа с два пръста листовете хартия и погледна със страхопочитание към знаците, които бяха надраскани на тях. — Това е голяма магия, Хаукан, а ти си истински магьосник.

— Това е дребна работа, дребна работа — отвърна небрежно и гордо младежът. Той зачете наслуки от документа: — „В тази година, преди да се бе разпукал ледът, пристигна един старец с момче, което куцаше с единия си крак. Тях аз също убих, а старият човек вдигаше такъв шум…“

— Истина е — прекъсна го Имбер със задъхан глас. — Той крещеше през цялото време и не искаше да умира. Но откъде знаеш всичко това, Хаукан? Да не би да ти го е казал вождът на белите хора? — Никой не ме е видял, а аз съм го казал само на него.

Хаукан поклати нетърпеливо глава:

— Не ти ли казах, глупчо такъв, че всичко това е написано върху хартията? и

Имбер внимателно разгледа надраскания с мастилени знаци лист. — Също както когато ловецът разглежда снега и казва: „Вчера оттук е минал заек; тук до върбата се е спрял й се е ослушал, дочул е нещо и се е уплашил; тук се е обърнал и е побягнал назад, после се е затичал презглава с големи скокове, но по-бързо и с по-големи скокове е тичал рисът; а тук, където и ноктите му са потънали по-дълбоко в снега, той е направил огромен скок, малко по-нататък е сграбчил заека, търкулнал се е по гръб и от тук нататък водят само стъпките на риса, а от заешките няма и следа.“ И ти ли можеш така, както ловецът гледа следите, останали върху снега, и знае какво се е случило тук и там, да гледаш хартията и да откриваш делата, които е извършил старият Имбер?

— Точно така — отвърна Хаукан. — А сега слушай и дръж бъбривия си език между зъбите, докато не ти кажат да говориш.

Дълго чете Хаукан неговите показания, а Имбер мълчеше, потънал в мисли. Накрая той каза:

— Това са мои думи и всички думи са прави, но аз съм стар, Хаукан, и неща, които съм забравил, сега идват в главата ми, а добре е главният там на масата да знае и за тях. Веднъж от Ледените планини дойде мъж, който носеше хитро измайсторени железни капани; той ловеше бобри по река Бяла риба. Аз го убих. След това, а то беше отдавна, трима мъже търсеха злато, пак в река Бяла риба. Тях също убих и ги оставих за храна на дивите зверове. А при Петте пръста убих един човек, той плаваше със сал и имаше много месо.

Когато Имбер спираше за малко, за да си припомни миналото, Хаукан превеждаше, а един чиновник записваше думите му. Всички в съдебната стая слушаха като вкаменени всяка от тия неукрасени малки трагедии, докато Имбер разказа за червеноокия мъж с кривогледите очи, когото убил с

необикновено далечен удар със стрела.

— По дяволите! — извика някакъв мъж от предната редица на зрителите. В гласа му звучеше силна

мъка. Косата му бе червена. — По дяволите — повтори той. — Та това е моят брат Бил!

И от време на време в стаята се чуваше неговото

мрачно „По дяволите“ и нито приятелите му, нито

човекът на масата можеха да го накарат да млъкне.

Главата на Имбер клюмна отново, очите му се замъглиха, като че пред тях се спусна някаква завеса, която го отдели от заобикалящия го свят. Той се замисли дълбоко, така както само старостта може да се замисля върху безсмислените постъпки на младостта.

Хаукан го събуди отново и му каза:

— Стани, о Имбер. Нареждат ти да кажеш защо си извършил всички тези престъпления, убивал си хора, а накрая си дошъл тука да дириш закрила.

Имбер се повдигна с мъка на крака и се олюля. Той започна да говори с нисък, леко треперещ глас, но Хаукан го прекъсна.

— Този старец е НАПЪЛНО полудял — каза той на английски, като се обърна към човека с четвъртитото чело. — Говори глупости като някое малко дете.

— Ние ще изслушаме неговите думи, нищо, че са глупави — отвърна човекът с четвъртитото чело. — И ще го изслушаме дума по дума, до края. Разбра ли?

Хаукан разбра и в очите на Имбер проблесна пламък; той се досети за какво говореха синът на сестра му и началникът. Даже започна разказът, епичният разказ на един патриот с бронзова кожа, чиито думи заслужаваха да се излеят от бронз за идните поколения. Тълпата слушаше като онемяла, а съдията с четвъртитото чело бе подпрял глава на ръката си и размишляваше за душата на цялата негова раса. Във въздуха се носеше само басовият тембър на Имбер, редуващ се с резкия глас на преводача, и от време на време, подобно на църковна камбана, долиташе учуденото възклицание „По дяволите“ на червенокосия.

— Аз съм Имбер от племето Бяла риба — започна да превежда Хаукам. Наследеният от Хаукан див инстинкт изведнъж се пробуди, той потисна повърхностното възпитание, което бе получил при мисионерите, когато долови в разказа на Имбер ритъма на първобитния живот. — Моят баща, Отсоаок, беше силен човек. Слънце и радост заливаха земята ни, когато бях малко момче. Хората не ламтяха по чуждото и животът на нашите бащи беше и техен живот. Жените намираха одобрение в очите на младежите, а младежите ги гледаха със задоволство. Жените кърмеха бебета на гърдите си и слабините им бяха изтощени от непрестанното увеличение на племето. Мъжете тогава бяха истински мъже. В мир и изобилие, във война и глад те се държаха като истински мъже.

В реките имаше повече риба, отколкото сега, а в горите повече дивеч. Кучетата ни бяха вълча порода, с топла рунтава козина, издръжливи на бури и мраз. Както кучетата, така и ние издържахме на бурите и мраза. Когато племето пели нахлуваше по нашите земи, ние го избивахме и нас ни избиваха, защото бяхме мъже ние, от племето Бяла риба, и нашите бащи и бащите на нашите бащи са се били срещу хората от племето пели и са определили границите на нашите земи.

Както казах, и ние бяхме издръжливи като кучетата. И един ден три нас дойде първият бял човек. Той пълзеше на четири крака по снега. Кожата му бе силно изопната и костите му стърчаха под нея. Никога преди това не бяхме виждали такъв човек и се чудехме от кое ли племе и земя е дошъл. Човекът беше много слаб, толкова слаб, че приличаше на малко дете. Сложихме го да легне на топли кожи край огъня и го нахранихме така, както се хранят малки деца.

Със себе си човекът водеше куче, три пъти по-голямо от нашите кучета, но също много отслабнало. Козината на кучето беше с къси косми и не го топлеше, а опашката му бе замръзнала и краят й окапа. И на това особено куче също дадохме храна, подслонихме го край огъня и го бранехме от нашите кучета, които иначе щяха да го разкъсат. От еленовото месо и сушената лакерда човекът и кучето възвърнаха силите си, напериха се и станаха смели. Човекът започна да говори големи приказки, да се присмива на старците и на младежите, да гледа дръзко девойките. Кучето му се биеше с нашите кучета и въпреки меката си и къса козина разкъса три от тях само в един ден.

Когато запитахме човека за неговото племе, той каза „Аз имам много братя“ и се засмя така, както не трябва да се смее. Когато силите му се възвърнаха напълно, той си замина, а с него отиде и Нода, дъщерята на вожда. Наскоро след това една от нашите кучки се окучи. Никога не бяхме виждали такава порода кученца — с големи глави и силни челюсти, с къса козина и съвсем безпомощни. Аз си спомням добре моя баща, Отсбаок, силния човек. Лицето му потъмня от гняв при вида на тяхната безпомощност. Той взе един камък, замахна и от безпомощните кучета не остана и следа. След две лета Нода се върна с момченце на ръце.

Това беше началото. След това дойде втори бял човек, с кучета с къса козина, които остави, когато си замина. Той отведе със себе си шест от нашите най-силни кучета, за които в задяна даде на Ку-Со-Ти, брата на моята майка, чуден пистолет, с който можеше да се стреля бързо шест пъти по ред. Ку-Со-Ти се гордееше много с този пистолет и започна да се присмива на нашите лъкове и стрели. Той ги наричаше женски работи и с пистолет в ръка се нахвърли на една мечка. Сега всички знаем, че на лов за мечки не се ходи с пистолет, но откъде можехме да знаем тогава? Откъде можеше да знае и КУ-Со-Ти? И така той тръгна безстрашно към мечката и стреля бързо шест пъти поред; но мечката изръмжа и го хвана за гърдите, смачка го като че мачка яйце, а мозъкът му изтече върху земята като мед от гнездото на пчели. Той беше добър ловец и нямаше вече кой да носи месо на неговата индианка и на децата. Ние всички се натъжихме и казахме:

„Това, което е добро за белия човек, не е добро за нас.“ И това е истина. Белите хора са много и са дебели, но заради тях ние се изтощихме и станахме по-малко на брой.

Дойде и третият бял човек с голямо богатство от различни неща и хубава храна. Той взе двадесет от нашите най-силни кучета заради някои от тези неща. Къде с подаръци, къде с обещания той отведе със себе си,и десет от нашите млади ловци и никой не можа да каже накъде заминаха. Казват, че измрели в снеговете на Ледените планини, където никога не е стъпвал човешки крак, или по Хълмовете на мълчанието, които се намират на края на света. Но така или иначе никой от племето Бяла риба не видя повече кучетата и младите ловци.

Времето минаваше и идваха все повече и повече бели хора. С възнаграждения и подаръци те отвеждаха младите мъже със себе си. Понякога някои от тях се завръщаха и разказваха небивали истории за трудностите и опасностите по местата, които лежат оттатък земите на племето пели, но обикновено не се завръщаше никой. Ние си казахме: „Ако белите не се страхуват от нищо, то е, защото са много, но ние, хората от племето Бяла риба, сме малко, затова младите няма да заминават повече с тях.“ Но младите продължаваха да заминават, заминаваха и девойките, а нашият гняв растеше.

Вярно е, че ние ядяхме брашно и солено свинско и пиехме чай, който ни доставяше голямо удоволствие; когато не можехме да си набавим чай, беше много лошо: тогава приказвахме малко и бързо се дразнехме. Така започнахме да изпитваме глад към нещата, с които търгуваха белите хора. Търговия! Търговия! Нищо друго не правехме, а само търговия. Една зима продадохме месото си за будилници;и часовници с развалени пружини, за изхабени пили и за негодни пистолети, защото липсваха патрони. Тогава настъпи глад, Нямахме никакво месо и преди настъпването на пролетта умряха четиридесет души.

„Сега сме много слаби — казвахме ние, — хората от племето пели ще ни нападнат и ще заграбят земите ни.“ Но бедата беше връхлетяла не само върху нас, а и върху племето пели. И те бяха твърде слаби, за да се решат да ни нападнат.

Моят баща, Отобаск, силният човек, по това време бе вече много стар и много мъдър. Той каза на вожда такива думи: „Погледни, нашите кучета не са годни за нищо. Козината им не е вече гъста, не са вече силни и измират от мраза и от хамутите на шейните. Искаш ли да отделим кучетата вълча порода и да ги пуснем през нощта в гората да се кръстосат с дивите вълци, а останалите да избием? Така отново ще имаме силни кучета с топла козина.“

Вождът се вслуша в думите му и скоро племето Бяла риба се прочу със своите кучета, от които нямаше по-добри из целия край. Прочухме се само с кучетата, но не и с хората. Най-добрите млади мъже и жени бяха заминали с белите хора да скитат по пъртини и реки към далечни места. Младите жени се връщаха като Нода, остарели и съсипани, или не се връщаха изобщо. И младежите, ако се върнеха, не се заседаваха дълго край огньовете; те говореха лоши думи и се държаха грубо, пиеха дяволски питиета и по цели дни и нощи играеха на комар, а сърцата им винаги бяха пълни с безпокойство. Когато до тях достигаше зовът на белите хора, те тръгваха наново към непознати земи. Те бяха вече без чест и чувство за уважение, подиграваха се със старинните ни обичаи и се присмиваха в лицата,на вожда и на шаманите.

Както вече казах, ние, хората от племето Бяла риба, много отслабнахме. Заменихме топлите си дрехи и кожуси за тютюн и уиски и за тънки памучни дрехи, които ни караха да треперим от студ. Нападна ни и болестта, от която човек непрестанно кашля;

мъже и жени кашляха и се топяха през дългите нощи, а ловците храчеха кръв по снега. Днес на един, утре на друг кръвта потичаше изведнъж от устата и той умираше. Жените започнаха да раждат малко деца, а тези, които раждаха, бяха слаби и болнави. От белите хора прихванахме и други болести, за които не знаехме и не бяхме чували нищо. По-късно разбрах, че ги наричат едра шарка и дребна шарка. Ние измирахме от тях така, както измира лакердата при водовъртежите, след като есенес хвърли хайвера си и няма защо повече да живее.

Най-чудното е, че белите хора дойдоха при нас като смъртен полъх, всичките им пътища водят към смъртта, самият им дъх е пълен със смърт и въпреки това те не умират. Техни са уискито, тютюнът и кучетата с къса козина; техни са безбройните болести: едрата шарка, дребната шарка, кашлицата и кървавите храчки; кожата им е бяла и те не издържат на студа и виелиците; техни са и негодните пистолети, които могат да стрелят бързо шест пъти поред. И въпреки многобройните им болести те пълнеят и преуспяват, простират тежката си ръка върху целия свят и потискат всички народи. Техните жени са нежни като малки бебета, крехки на вид, но иначе здрави, майки на силни мъже. И излиза, че

от цялата тази изнеженост, болести и слабост се ражда сила, мощ и власт. Белите хора са или богове, или дяволи. Аз не зная. Какво ли пък зная и аз, старият Имбер от племето Бяла риба? Едно ми е ясно само: никой не може да разбере тези бели хора, скитници и воини, където и да се намират те.

Както казах, дивечът в гората ставаше все то-малко и по-малко. Истина е, че пушката на белия човек е чудесно оръжие и може да убива от голямо разстояние, но каква е ползата от нея, когато няма по какво да се стреля? Когато бях малко момче от племето Бяла риба, по всеки хълм се виждаха елени и всяка година идваха безброй много карибу. Сега ловецът може да пътува десет дни по пъртината и нито един елен да не зарадва погледа му, да не споменавам това, че безбройните стада карибу сега съвсем изчезнаха. Аз казвам: малка е ползата от пушката, която убива от далечно разстояние тогава, когато няма нищо за убиване.

И аз, Имбер, се замислих върху тези неща, като гледах как хората от племето Бяла риба, от племето пели и от всички други племена по нашите земи гинеха, както гинеше дивечът в гората. Дълго размишлявах. Говорих с шаманите и с мъдрите старци. За да не ми пречи шумът, излязох извън селото, престанах да ям месо, за да не тежи на стомаха ми и да притъпява остротата на зрението и слуха ми. Дълго седях в гората, забравил сън и почивка, и с отворени очи и наострени уши чаках да доловя думата, която трябваше да дойде. Лутах се сам в тъмнината на нощта по брега на реката, където стенеше вятърът и плачеше водата, и сред дърветата дирех мъдрост от духовете на умрелите шамани.

Накрая пред очите ми се изпречиха като видение омразните кучета с къса козина и изведнъж всичко ми стана ясно. Благодарение на мъдростта на Отсбаок, мой баща и силен човек, кръвта на нашите кучета вълча порода се запази чиста, затова те имаха топла козина и издържаха в хамутите на шейните. Аз се върнах в селото и казах своята дума на мъжете. „Белите хора има племе — казах аз, — тяхното племе е много голямо, сигурно в страната им дивечът се е свършил, затова те са дошли при нас, за да отнемат земята ни. Белите хора ни направиха слаби и ние измираме. Те са много гладно племе. Ние вече нямаме дивеч и добре ще е, ако искаме да живеем, да се разправим с тях така, както се разправихме с техните кучета.“

Аз казах още много думи и ги съветвах да се бием. Мъжете от нашето племе слушаха, едни казваха едно, други — друго, а трети говореха за съвсем глупави неща, но нито един не заговори смели думи за подвизи и борба. Но докато младите се показваха слаби и страхливи, аз забелязах, че старите воини седят мълчаливи и в очите им от време на време проблясват пламъчета. По-късно, когато цялото село заспа, аз заведох старците в гората и им говорих още. Сега ние постигнахме съгласие, спомнихме си хубавите младежки години, за свободната ни земя, за дните на изобилие, радости и слънце,и решихме отсега нататък да се наричаме братя, обещахме да пазим великата тайна и дадохме тържествена клетва да очистим нашата земя от злото племе, което дойде при нас. Ясно е, че бяхме глупави, но откъде можехме да знаем това ние, старците от племето Бяла риба?

За да окуража другите, аз извърших първия подвиг. Стоях на пост край Юкон, докато се появи първото кану. В него имаше двама бели. Аз се изправих на крака и вдигнах ръка, те отбиха кануто и се насочиха към мен. Когато мъжът на носа дигна глава да разбере какво исках от него, моята стрела профуча във въздуха и се заби в гърлото му. И той разбра. Вторият мъж, който седеше на кърмата .и управляваше кануто, не беше успял да вдигне пушката до рамото си, когато едното от трите ми копия го прониза.

„Тези са първите — казах аз на старите воини, когато дойдоха при мене. — По-късно ще съберем старите воини от всички племена, а след това и всички младежи, у които има още сили, и работата ще тръгне по-леко.“

След това хвърлихме труповете на двамата бели мъже в реката. Кануто, което беше много хубаво, запалихме заедно с нещата в него. Но първо разгледахме нещата. Там имаше кожени чували, които разрязахме с ножове. Те бяха пълни с книжа като тези, от които чете ти, Хаукан, с разни знаци по тях, на които се чудехме и които не успяхме да разгадаем. Сега съм по-умен и разбирам, както ми каза

и ти, че това са словата на белите хора.

В заседателната стая се понесе шепот и глъч, кога го Хаукан преведе случката с лодката.

— Това е пощата, която изчезна през 91-ва година — обади се някакъв глас; — носеха я Питър Джеймс и Делени. Последен ги е видял Матюс при езерото Льо Барж.

Чиновникът записваше усилено; към историята на Севера се прибавяше нова глава.

— Има още малко — продължи бавно Имбер. — Върху книгата е записано всичко, което извършихме. Всички бяхме стари хора и не разбирахме добре какво вършим. Аз, Имбер, и сега не разбирам. Ние убивахме тайно, защото годините ни бяха научили на сръчност и на това да вършимм работата си добре, без да прибързваме. Веднъж при нас дойдоха бели мъже, изгледаха ни с мрачни погледи, наговориха ни груби думи, след това отделиха шест младежи и ги завързаха с железни вериги; тогава разбрахме, че трябва да убиваме повече. Един по един ние, старите хора, се отправяхме към непознати земи, нагоре и надолу по течението на реката. За тази работа се изискваше смелост. Ние бяхме стари и безстрашни, но далечните места все пак винаги всяват страх в сърцата на старците.

И така, ние избивахме хитро белите, без да бързаме. Ние ги избивахме и при Чилкут, и при Делтата, от планинските проходи до морето, навсякъде, където белите хора стануваха или пробиваха пъртина в снега. Вярно, че те измираха, но това не ни донасяше никаква полза. Те нахлуваха непрестанно през планините, броят им нарастваше бързо, докато ние, старците, ставахме все по-малко и по-малко. Помня още стана на белия човек край Еленовия проход. Той беше дребен човечец и трима от нашите старци го нападнали, докато спял. На следния ден аз се натъкнах и на четиримата. Само белият човек дишаше още, но му бяха останали достатъчно сили да ме прокълне ядовито, преди да умре.

Така вървеше цялата работа: днес умираше един старец, утре друг. Понякога минаваше доста време, преди да научим за смъртта на някой от нашите, Друг път не научавахме нищо. Старците отт другите племена бяха слаби и страхливи и не искаха да се бият. Един по един

всички си отидоха, докато останах сам. Аз съм Имбер от племето Бяла риба. Мой баща е Отобаок, силен човек. От племето Бяла риба не остана вече никой. Аз съм последният от старците на нашето племе. Младите хора ни напуснаха, едни отидоха при племето пели, други при племето Лакерда, а най-много се заселиха при белите. Сега съм много стар и много уморен и понеже е безсмислено да се боря против закова, както казваш ти, Хаукан, аз дойдох да потърся този закон тук при вас.

— О Имбер, ти наистина си полудял — отвърна Хаукан.

Но Имбер не го чу, потънал в мислите си. Съдията с четвъртитото чело също се беше замислил; пред погледа му се изправи като огромно привидение цялата негова раса — подкована със стомана, обвита в броня, раздаваща закони и определяща съдбата на другите народи. Той видя зората на своето бяло племе да блести с червени отблясъци в тъмнината на горите и мрачните морета; той видя как тази зора се разгаря в кървавочервени пламъци и преминава в тържествен и сияещ ден; а в подножието на потъналите в сянка склонове той видя кървавочервени пясъци да потъват в нощта. И зад всичко това той видя Закона — безмилостен и могъщ, неотменим и неизбежен, по-велик от нищожните човешки същества, които го изпълняват или умират, притиснати от неговата тежест, по-силен от самия него — съдията, чието сърце желаеше опрощение.

Богът на неговите деди

I

Навред наоколо се ширеше предвечната гора — рожденото място на шумна комедия и безмълвна трагедия. Тук борбата за съществуване все още се водеше с цялата й древна жестокост. Британецът и русинът още не се бяха натъкнали един на друг в тази земя, наричана Краят на дъгата — а това беше самото й сърце, — нито пък златото на янките бе откупило необятните й предели. Вълчата глутница не изоставяше стадото елени Карибу, отделяше слабите и стелните кошути и ги поваляше безпощадно, както преди хиляди поколения. Пръснатите тук-там туземци все още признаваха властта на вождовете и шаманите, гонеха злите духове, изгаряха вещиците, воюваха със съседите си и изяждаха враговете с апетит, който говореше добре за стомасите им. Но това беше, когато наближаваше краят на каменния век. По незнайни пътеки и през неотбелязани на картата пустоти пристигаха вече предвестници на стоманата — светлолики, синеоки, непоклатими мъже, въплъщения на неспокойната си раса. Случайно или преднамерено, самотни или по двама-трима, те идваха кой знае откъде и отиваха кой знае накъде. Шаманите беснееха против тях, вождовете призоваваха воините си и камък се удряше в стомана, ала напусто. Като вода, която се процежда от някакъв огромен водоем, те прииждаха през тъмните гори и планински проходи, проправяйки водни пътища с канута от брезова кора или утъпкваики пъртина за кучетата с мокасините си. Те бяха от велик род и майките им бяха много, но облечените с кожи обитатели на Севера тепърва щяха да узнаят това. И така мнозина невъзпети скиталци се бореха докрай и умираха под студения огън на северното сияние, както техни братя умираха в парещите пясъци и задушливите джунтли и както ще продължават да умират, докато удари часът да се изпълни предопределението на расата им.

Наближаваше дванадесет. На северния хоризонт с розов отблясък, избледняващ към запад и сгъстяващ се към изток, отбелязваше невидимия заник на полунощното слънце. Здрачаването и съмването се смесваха така, че нямаше нощ — просто едно преливане на ден в ден, едва забележимо наслагване на два слънчеви кръга. Някакво птиче изчурулика плахо „лека нощ“, червеношийки провъзгласиха „добро утро“. От един остров сред Юкон колония диви патици се оплака от нескончаемите си неволи, а един гмурец им се изсмя подигравателно насреща от тихо

заливче в реката.

На Преден план, край брега на мързелив въртоп, по две и три на ред се виждаха канута от брезова кора. Копия с остриета от моржови зъби, стрели с костени наконечници, лъкове с тетива от еленска кожа и прости, плетени от върбови вейки кошове подсказваха, че в калното течение на реката има пасаж от сьомга. На заден план, зад безредието от кожени вигвами и стойки за сушене на риба, ехтяха гласовете .на рибарите. Млади .мъже се закачаха едни други или задиряха девойките, а по-старите индианки, лишени от това удоволствие, понеже бяха постигнали Noцелта на съществуването си с продължаването на човешкия род, клюкарствуваха и плетяха въжета от зелени корени,на пълзящи растения. В краката им заедно с кафеникавите кучета вълча порода играеха, караха се или се търкаляха в мърсотията голите им рожби.

Настрана от този стан, очебийно отделени от него, бяха опънати две други палатки. Но това беше стан на бял човек. Ако не друго, то поне изборът на разполагането му служеше за явно доказателство. В случай на нападение той държеше индианското селище под обстрел на около сто крачки; при нужда от отбрана щеше да му помогне по-издигнатото положение и разчистеното пространство помежду; при поражение — стръмният наклон от двадесетина крачки надолу до лодките. От едната палатка долиташе раздразненият плач на болно дете и успокояващата песен на майката. На отарито пред тлеещ прегорял огън водеха разговор двама мъже.

— Е? Аз обичам църквата като добър християнин. С толкова велика любов, че съм прекарвал дните си

в бягане от нея, а нощите в сънища за разплата. Разбираш ли? — Гласът на мелеза се извиси до злобно ръмжене. — Аз съм роден на Червената река. Баща ми беше бял, бял като тебе. Но ти си янки, а той беше британец и син на човек от потекло. А майка ми беше дъщеря на вожд и аз бях мъж. Да, човек трябваше да се повгледа, за да разбере каква кръв тече в жилите ми, защото аз живеех сред белите и бях един от тях, и в гърдите ми туптеше сърцето на моя баща. Случи се така, че имаше една девойка, бяла, която погледна благосклонно на мен. Баща й имаше много земя и много коне; освен това беше голям човек между своите хора, а кръвта му

бе кръв на французин. Той каза, че момичето само не знае какво иска, и какво ли не му наговори и се ядоса, че може да се случи такова нещо. Но тя знаеше какво иска, защото ние побързахме да отидем при свещеника. Ала баща й беше ни изпреварил с лъжливи думи, измамни обещания и не знам какво още; и така свещеникът се опъна и отказа да направи тъй, че да можем да живеем един с друг. Както в началото църквата бе тази, която не пожела да благослови раждането ми, така и сега църквата бе тази, която отказа да ме венчае и заля ръцете ми с кръвта на човеци. Тъй че има защо да обичам църквата. Аз ударих свещеника през женската му уста и ние препуснахме с бързи коне, момичето и аз, до Форт Пиер, където имаше пастор с добро сърце. Но по петите ни следваха баща й и братята, и други мъже, които той беше събрал. И ние се бихме, препускайки, докато три седла останаха празни от моите куршуми, а другите се отказаха и продължиха до Форт Пиер. Тогава ние, момичето и аз, обърнахме на изток, към планините и горите, и живяхме един с друг, без да сме венчани — това бе делото на добрата църква, която обичам като син.

Но забележи, защото това е чудното у жената, чиито постъпки мъжът никога не може да разбере. Едно от седлата, останали празни от моите куршуми, беше на баща й, а копитата на идващите подир него го затъпкаха в земята. Ние видяхме това, момичето и аз, и аз щях да го забравя, ако тя не го помнеше. И във вечерната тишина, след като свършваше ловът през деня, то се препречваше между нас в мълчанието на нощта, когато лежахме под звездите и трябваше да бъдем едно. То беше винаги там. Тя никога не отвори дума, но то седеше край нашия огън и вечно ни държеше разделени. Тя се мъчеше да го забрави, но в такъв миг то се надигаше, та чак можех да го прочета в очите й, дори и като поемаше дъх.

Така най-сетне тя ми роди дете, женско чедо, но умря. Тогава аз отидох при племето на майка ми, за да може детето да се захрани от топла гръд и да остане живо. Но ръцете ми бяха облени от човешка кръв, нали разбираш, заради църквата, облени от човешка кръв. И Северната конна полиция дойде да ме вземе, но братът на майка ми, който беше тогава по право вожд, ме укри и ми даде коне и храна. И ние избягахме, женската ми рожба и аз, чак в земята край Хъдсъновия залив, където белите хора бяха малцина и въпросите, които задаваха, не бяха много. И аз работих за Дружеството на Хъдзъновия залив като ловец, като водач, като шейнар, докато моята женска рожба стана жена, висока, стройна и хубава наглед.

Ти познаваш зимата, дълга и самотна, която подхранва лоши помисли и зли дела. Главният агент беше жесток човек и безсъвестен. И не беше от тия, които биха зарадвали погледа на една жена. Но той хвърли око на женската ми рожба, която бе станала жена. Майко божия! Той ме изпрати на дълго пътуване с кучета, за да може… ти разбираш, той беше жесток човек и безсърдечен. Тя беше повече бяла, и душата й беше бяла, и беше добра жена, и…е, тя умря.

Беше люто студена вечер, когато се върнах; бях пътувал с месеци и кучетата бяха съвсем окуцели, когато стигнах във форта. Индианците и мелезите ме гледаха, без да проговорят, и мен ме обзе страх, а не знаех от какво, но не питах нищо, докато не нахраниха кучетата и сам аз не се нахраних, както трябва да се нахрани човек, който има да върши работа. Тогава заговорих и поисках да ми кажат какво има, но те се дръпнаха от страх пред моя гняв и това, което можех да направя; все пак ми разказаха какво се бе случило, низката история, дума по дума, деяние подир деяние, и се смаяха, че останах тъй безучастен.

Когато свършиха разказа, отидох в дома на агенда по-спокоен, отколкото съм сега, когато го разправям. Той се беше уплашил и бе повикал на помощ, мелезите, но те негодуваха против извършеното и го бяха оставили да сърба каквото бе надробил. Затова беше избягал в дома на свещеника. Отидох да го потърся там. Ала когато стигнах, свещеникът ми прегради пътя, заговори с благи думи и каза, че разгневеният човек не бива да върши нищо, без да избира пътя, а да се обърне направо към господа. Поисках да ме пусне с правото на бащинския гняв,

а той отвърна, че ще мога да мина само през трупа му, и пожела да се помоли с мен. Виждаш ли, пак църквата, все църквата; така аз минах през трупа му и изпратих агента да се срещне с женската ми рожба пред неговия бог, който е лош бог и е богът на белите.

Тогава се вдигна олелия и започна гоненица, защото за станалото обадиха долу в станцията, и аз побягнах. През Голямото робско езеро, надолу по долината на Макензи към вечните ледове, през Белите скалисти планини, Големия завой на Юкон и чак до тука. И твоето е първото лице от народа на баща ми, което съм видял оттогава до днес. Дано да е последното! Това племе е моето племе и аз спечелих неговата почит. Моята дума за него е закон, а шаманите му вършат каквото наредя аз, иначе няма да ги търпя. Когато се застъпвам за тях, застъпвам се за себе си. Ние искаме да ни оставите на мира. Ние не искаме хора от твоето племе. Ако ви позволим да седите до нашите огньове, след вас ще дойдат вашите свещеници и вашите богове. И да знаеш също, че всеки бял, който дойде в моето селище, ще го накарам да се отрече от своя бог. Ти си първият и аз ти давам отсрочка. Затова ще е добре да си отидеш и да си отидеш по-скоро.

— Аз не нося отговорност,за моите братя — заговори вторият мъж и със замислен вид напълни лулата си. Хей Стокард бе понякога толкова предпазлив в думите си, колкото необуздан в действията;

обаче само понякога.

— Но аз ви познавам вас — възрази първият. — Твоите братя са много и тъкмо ти и такива като тебе проправят пъртина за другите да дойдат. След време те ще дойдат, за да завладеят земята, но не в мое време. Те, както чух, вече са стигнали горното течение на Голямата река, а далече надолу са русите.

Хей Сдакард изненадано вдигна глава… Това бе поразителна географска новина. Хората от станцията на Дружеството на Хъдсъновия залив във Форт Юкон имаха друга представа за пътя на реката и вярваха, че тя се влива в Северния ледовит океан.

— Значи Юкон се влива в Берингово море? — попита той.

— Не зная, но там долу има руси, много руси. Което няма нищо общо с нашата работа. Можеш да продължиш напред и сам да го провериш, можеш да се върнеш при своите братя, обаче нагоре по Коюкук няма да отидеш, докато шаманите и воините се подчиняват на заповедите ми. Така повелявам аз, аз, Баптист Червения, понеже думата ми е закон и съм вожд на това племе.

— Ами ако не отида надолу при русите, нито обратно при братята ми?

— Тогава бързо-бързо ще отидеш при своя бог, който е лош бог и е бог на белите хора.

Червеното слънце се стрелна над хоризонта на север, — кърваво. Баптист Червения се изправи на крака, кимна рязко и се върна в своя, стан сред пурпурните сенки и песните на червеношийките.

Хей Стакард допуши лулата си край огъня, като си представяше сред пушека и въглените незнайното горно течение на непознатата река Коюкук, чието арктическо странствуване свършваше тук и тя вливаше водите си в калния поток на Юкон. Някъде там горе — ако можеше да се вярва на предсмъртните думи на претърпелия крушение моряк, извършил страхотното пътешествие през сушата, и ако стъкленицата със златни зърна в кесията му можеха да послужат за доказателство, — някъде там горе, в това царство на зимата, се намираше съкровищницата на Севера. И като неин вратар Баптист Червения, английски мелез и отстъпник, препречваше пътя.

— Ба! — Той разпръсна с крак жаравата, изправи се в цял ръст, протегна се мързеливо и се загледа в поруменелия север, без да си слага грижа на сърцето.

II

Хей Стокард изруга — грубо, с чепатите едносрични думи на майчиния си език. Жена му вдигна очи от тенджерите и тиганите, проследи погледа му и се взря в реката. Тя беше от племето теслин и долавяше разликата в ругатните на мъжа си, когато зазвучаваха напрегнато. От една изхлузила се от снегоходката ремъчка до заплахата от внезапна смърт тя можеше да познае случая по резкостта и продължителността на сквернословията. Затова долови, че сегашният случай заслужава внимание. Дълго кану с гребла, проблясващи в лъчите на клонящото към заник слънце, прекосяваше течението отгоре и завиваше към крайбрежния вир. Хей Стока р д го наблюдаваше съсредоточено. Трима мъже се надигаха и забиваха, надигаха се и забиваха греблата с ритмична точност, но това, което спря и прикова погледа му, бе червената кърпа, вързана на главата на единия.

— Бил! — извика той. — Ей, Бил!

Тромав, непохватен великан изпълзя мудно от едната палатка и се запрозява и затърка очи. Той зърна чуждото кану и МИГНОВЕНО съвсем се разсъни.

— Да пукна макар! Тоя проклет божи служител! Хей Стокард кимна ядно, понечи да грабне пушката си, после сви рамене.

— Я му тегли куршума и уреди въпроса веднага — подкани го Бил. — Иначе като нищо ще си изпатим край него.

Но Стокард отхвърли тази драстична мярка, обърна гръб на реката, каза на жената да си гледа работата и повика Бил да не стои на брега. Двамата индианци вързаха лодката в края на вира, а белият пътник, който биеше на очи с великолепната си забрадка, се заизкачва нагоре по брега.

— Като Пакет от Тареус ви поздравявам. Благодат вам и от бога отца. На теб. Хей Стокард, богохулника и филистимлянина2, поздрав. Ти криеш

——

Първоначално Савел, сетне Павел според преданието повярвал в Христа седем години след възкресението. Един от най-ревностните проповедници на християнската вяра, причислен от църквата към апостолите. Б. пр.

2 Филистимлянин — член на библейското племе филистимляни; лицемер. Б. пр.

 

в сърцето си похотта на Мамена, в ума си лукави бесове, в палатката си тая жена, с която живееш в прелюбодейство; но въпреки всички тия грехове, ей о тук, в пустошта, аз, Стърджес Оуен, апостол господен, те призовавам и да се разкаеш, и да се отречеш от прегрешенията си.

— Пести си песнопенията! Пести си песнопенията! — сопнато го прегъсна Хей Стокард. — Те ще ти трябват всичките за Червения Баптист ей там, даже още нещо отгоре.

Той махна с ръка към индианския стан, където мелезът втренчено се вглеждаше в тях и се мъчеше да разбере какви са новодошлите. Стърджес Оуен, носител на светлина и апостол господен, отиде до ръба на откоса и нареди на хората си да донесат горе снаряжението. Стокард го последва.

— Виж какво — властно заговори той, като хвана мисионера за рамото и го завъртя кръгом. — Скъпа ли ти е кожата?

— Моят живот е в ръцете на господа, а аз само се трудя в неговото лозе — тържествено отвърна той.

— Я зарежи това! Да не търсиш мъченичество?

— Ако е такава волята господня.

— Добре, тука ще го намериш, но първо ще ти дам един съвет. Пък дали ще го приемеш, твоя работа. Ако останеш тук, ще бъдеш пречукан, докато ги поучаваш. И не само ти, а и хората ти, Бил, жена ми…

— Която е дъщеря на сатаната и не следва истинната вяра.

— .. .н аз. Ще навлечеш беда не само върху себе си, но и върху нас. Миналата зима бях скован от ледовете заедно с теб, както сигурно добре си спомняш, и знам, че си добър човек и глупак. Ако смяташ за свой дълг да се подвизаваш сред езичниците, нямам нищо против; но влагай и малко разум в това, което вършиш. Тоя човек. Червения Баптист, не е индианец. Той е от същия корен с нас, но е по-малко дебелоглав от мен и толкова щур фанатик в своите убеждения, колкото си ти в твоите. Като се съберете двамата, и дяволът няма да може да се оправи, и нямам никакво желание да се забърквам в тая каша. Разбра ли? Затова вслушай се в съвета ми и

——

Мамон тук олицетворение на сатаната. Б. пр.

се махай оттук. Ако продължиш надолу по течението, ще стигнеш до русите. Сред тях сигурно има православни попове и те ще ти помогнат да стигнеш здрав и читав до Берингово море — Юкон се влива в него, — а от там няма да е трудно да се върнеш в цивилизования свят. Повярвай на думите ми и се измъквай оттук колкото можеш по-бързо.

— Този, който носи господа в сърцето и Евангелието в ръката си, не се бои от козните на човеците или на сатаната — решително отговори мисионерът. — Ще се срещна с този човек и ще се преборя с него. Всеки отстъпник, завърнал се в божието стадо, е по-голяма победа, отколкото хиляда езичници. Този, който е силен в злото, може да бъде не по-малко могъщ в доброто: спомни си за Савел, когато е пътувал за Дамаск, за да доведе пленените християни в Ерусалим, и гласът на спасителя стигнал до него с думите: „Савеле, Савеле, защо ме хулиш?“ И тогава Павел минал на страната господня и станал най-велик в спасяването на душите. И също като тебе, Павле от Тарс, също като тебе работя аз. в лозето господне, понасям горести и изпитания, глуми и присмех, обиди и наказания в неговото скъпо име.

— Донесете горе торбичката с чая и чайник с вода — извика той веднага след това на лодкарите си, — и да не забравите еленския бут и тигана.

Когато слугите му, обърнати в християнство от самия него, стигнаха брега, тримата паднаха на колене, както бяха, с пътно снаряжение в ръце и на гърба, и поднесоха благодарност за преминаването през пустошта и благополучното пристигане. Хей Стокард наблюдаваше тази церемония с презрително неодобрение — прозаичната му душа не можеше да се трогне от романтиката и тържествеността на гледката. Баптист Червения, все още загледан към тях, забеляза познатите пози и си спомни момичето, което бе споделяло постелята му под звездите по планинските била и в горите, и женската си рожба, която лежеше някъде край мрачния Хъдсънов залив.

III

— Дявол да го вземе. Баптист, не мога и да помисля за такова нещо. Нито за миг. Да приемем, че този човек;е глупак и от него положително има много малко полза, но все пак, разбираш ли, аз не мога да го оставя; — Хей Стокард замълча, като търсеше думи, с които да изрази вълнуващите го грубовати чувства. — Той ме е тровил и в миналото,,и сега, Баптист, и ме е вкарвал в какви ли не неприятности, но не можеш ли да разбереш: той е от моето племе. .. бял… и… и… ами че аз не бих могъл да откупя моя живот с неговия, дори да беше негър.

— Тъй да бъде — беше отговорът на Баптист. — Аз ти дадох отсрочка и избор. Сега ще дойда с моите шамани и воини и или ще те убия, или ти ще се отречеш от своя бог. Ако оставиш свещеника да го правя каквото аз искам, можеш спокойно да си тръгнеш. В противен случай пъртината ти свършва тук. Моите хора всичките са против теб, дори и невръстните деца. Ей ги, сега крадат твоите канута.

Той посочи надолу към реката. Голи момчета бяха доплували от издатината по-горе, бяха отвързали лодките и вече ги бяха избутали по течението. Когато се отдалечиха извън обсега на пушечен изстрел, те се покатериха вътре и загребаха към брега.

— Дай ми свещеника и ще можеш да си ги получиш обратно. Хайде! Решавай, но без да прибързваш.

Стокард поклати глава. Погледът му се плъзна към жената от племето теслин, която кърмеше неговия син, и щеше да се разколебае, ако не беше вдигнал очи към мъжете пред него.

— Аз не се боя — заговори Стърджес Оуен. — Господ ме пази с десницата си и аз съм готов да вляза сам в стана на неверника. Още не е много късно. Вярата планини премества. Дори и в дванадесетия час може да спечеля душата му за истинската вяра.

— Препъни го тоя мръсник и го вържи — дрезгаво пошепна Бил на ухото на старшия си другар, догато мисионерът говореше и се мъчеше да пребори езичника. — Вземи го като заложник и му тегли куршума, ако се опитат да се нахвърлят върху ни.

— Не — отвърна Стокард. — Аз му дадох дума,

че може да говори с нас без всякаква опасност. Правила за водене на война. Бил, правила за водене на война. Той постъпи честно, предупреди ви и така нататък и… ами че, по дяволите, човече, аз не мога да престъпя думата си!

— Той ще устои на своята, ще видиш.

— Не се и съмнявам, но няма да се оставя един мелез да излезе по-почтен от мен! Защо да не направим каквото той иска: да му дадем мисионера и да сложим край на цялата работа?

— Ннее… — измънка колебливо Бил.

— Стяга те обувката, а?

Бил се изчерви и се отказа да спори. Баптист Червения все още чакаше окончателното решение. Стокард отиде при него.

— Нещата стоят така, Баптист. Аз дойдох в твоя стан с намерението да отида нагоре по Коюкук. Нямах нищо лошо наум. В сърцето си не таях никакво зло. И още .не тая. Пристига тоя пол, както ти го наричаш. Не съм го довел аз. Той щеше да дойде и да бях тук, и да не бях. Но сега, щом е вече тук, като е от моето племе, трябва да го защищавам. И ще го направя. Нещо повече, това няма да е детска игра. Когато свършиш, селището ти ще бъде безмълвно и празно, хората ти оредели като след стихиен глад. Вярно е, нас няма да ни има, но и най-

отбраните ти воини…

— Но тия, дето ще останат, ще живеят в спокойствие и нито думите на чужди богове, нито езикът на чужди свещеници ще бръмчи в ушите им.

И двамата свиха рамене и се разделиха — мелезът се върна в своя стан. Мисионерът извика двамата си верующи и те се заловиха да четат молитви. Стокард и Бил се нахвърлиха с брадви върху няколко близки бора и ги повалиха така, че да служат за удобно прикритие. Детето беше заспало; жената го сложи върху куп кожи и се зае да помага за укрепването на стана. Сега бяха защитени от три страни, стръмният склон отзад изключваше нападение от тази посока. Когато тези приготовления бяха завършени, двамата мъже излязоха на откритата поляна и разчистиха тук и там храстите. От противниковия стан долиташе бумтене на бойни тъпани и гласовете на шаманите, които разпалваха гнева

на племето.

— Най-лошото е, че те ще нападат на вълни —

каза недоволно Бил, когато двамата се връщаха,

д нарамили брадвите.

— И ще чакат до полунощ, когато здрачевината

ще пречи да стреляме.

— Значи трябва да започнем представлението колкото може по-рано.

Бил остави брадвата, взе една пушка и грижливо избра място за стрелба. Един от шаманите, който се извисяваше над съплемениците си, се открояваше много ясно. Бил го взе на мушка.

— Готово ли е всичко? — попита той.

Стокард отвори сандъка с мунициите, настани жената там, където можеше безопасно да пълни:

пушките, и даде знак. Шаманът падна. За миг настъпи тишина, след това се надигна див вой и облак костени стрели паднаха, недостигнали целта.

— Бих искал да го видя тоя никаквец — рече Бил, докато слагаше нов патрон. — Готов съм да се закълна, че го ударих точно между очите.

— Не помогна — Стокард мрачно поклати глава Бабтист очевидно беше обуздал някои от по-войнствените си последователи и вместо да предизвика атака в ярката дневна светлина, изстрелът стана причина за бързо отстъпление — индианците се изтеглиха от стана извън обсега на отъня.

В разгара на проповедническия си жар, воден от божията ръка, Стърджес Оуен би се втурнал самичък в стана на неверниците, еднакво готов за чудо или мъченичество, но през последвалото изчакване треската на сляпата вяра постепенно отмина и започна да надделява естественото човешко начало.. Физическият страх измести духовната надежда, а любовта към живота — любовта към бога. Това не беше нещо ново. Той ясно усещаше как го обзема тази слабост и тя му беше позната от миналото. Беше се борил с нея и я беше изпитвал и преди. Спомняше си как, когато другите бяха забивали като луди греблата в застиналата и бучаща ледена каша, в критичния миг, обладан от смута на плътски ужас, той бе захвърлял греблото, за да се моли безумно на своя бог за милост. А имало бе и други случаи. Споменът не беше приятен, караше го да се срамува, че духът му е толкова слаб, а плътта толкова силна. Но любовта към живота! Любовта

към живота! Не можеше да се отърве от нея. Заради нея незнайните му прадеди бяха продължавали рода си; заради нея той е бил предопределен да продължи своя. Неговата смелост, ако тя можеше

да се нарече смелост, се подхранваше от фанатизъм. Смелостта на Стокард и Бил се пораждаше от верността към дълбоко вкоренени идеали. Не че жаждата им за живот бе по-малка, но любовта към традицията на расата бе по-голяма; не че не ги беше страх да умрат, но те бяха достатъчно храбри, за да не живеят с цената на позора.

Мисионерът се изправи, за миг завладян от желанието да се жертвува. Той вече кажи-речи запълзя към барикадата, за да отиде в другия стан, но се дръпна назад и се разрида: — Както духът повелява! Както духът повелява! Кой съм, та да не се подчинявам на промислите божии? Още преди сътворението на света всичко това е било писано в книгата на живота. Та аз ли, който не съм повече от червей, ще затрия една страница или част от нея? Каквато е волята божия, тъй и духът ще ми повелява!

Бил посегна, вдигна го на крака и го разтърси — яростно, без да проговори. След това отпусна кълбото тресящи се нерви и съсредоточи вниманието си върху новопокръстените. Но те проявяваха не толкова страх, колкото бодра готовност за предстоящото стълкновение.

Стокард, който говореше полугласно с жената от

племето теслин, погледна към мисионера.

— Доведи го тука — нареди на Бил.

— Сега — заповяда той, когато Стърджес Оуен бе изправен пред него, — направи ни мъж и жена, и по-живичко! — После, извинявайки се, се обърна към Бил: — Знаем ли как ще свърши всичко това, та

реших да си оправя отношенията.Жената изпълни повелението на белия си господар. За нея церемонията нямаше никакъв смисъл. Според дейните разбирания тя бе негова жена от деня, в който се бяха събрали. Покръстените индианци послужиха за свидетели. Бил стоеше зад мисионера и му подсказваше, когато той се запъваше. Стокард нашепваше на жената дума по дума отговорите, а когато му дойде времето, поради липса на нещо друго, което да послужи за халка, обхвана безименния й пръст с палеца и показалеца си.

— Целуни младоженката! — кресна Бил. Стър джес Оуен бе твърде отмалял, за да не му се подчини. — Сега кръсти детето!

— Чиста работа — забеляза Бил.

— Когато човек тръгва по нова пъртина, трябва да има всичко необходимо — обясни бащата и взе момченцето от ръцете на майка му. — Веднъж ме екипираха и снабдиха с храна, за да отида да търся злато на каокадите, и имах Мляко в торбата, освен сол. Никога няма да го забравя. И ако жената й малкият прехвърлят билото тази вечер, защо да не са готови за всякакъв непредвиден случай. Гледам прекалено далече напред, Бил, между нас казано но какво ли ще загубя, ако не стигна дотам.

С чаша вода се извърши кръщенето и бебето бе сложено в сигурно ъгълче на барикадата. Мъжете накладоха огън и приготвиха вечерята.

Слънцето бързаше на север и клонеше все по-близо до хоризонта. Небето нататък се зачерви и стана кърваво. Сенките се издължиха; в мрачните глъбини на гората животът бавно замираше. Дори й дивите птици по реката бяха посмекчили дрезгавите си крясъци и разиграваха вечерния си фарс, че се готвят да спят. Само глъчката на индианците се засили: бойните тъпани думкаха, гласовете се издигаха в дивашки песни. Но щом слънцето залезе, те прекъснаха врявата. Общото среднощно смълчаване бе пълно. Стокард се надигна на колене и се завзира над повалените дървета. По едно време детето изплака от болка и го смути. Майката се наведе над малкия, но той вече пак беше заспал. Мълчанието бе дълбоко, безпределно. После червеношийките внезапно избухнаха в звънка песен. Нощта беше минала.

Поток от тъмни фигури кипеше на откритото пространство. Свистяха стрели, пееха тетиви. Пушките им отговаряха с пронизителен глас. Едно копие, метнато с мощен замах, прониза жената от племето теслин, както се надвесваше над детето. Загубила скорост стрела мина между натрупаните дървета и се заби в ръката на мисионера.

Устремът нямаше край. Средата на откритото пространство бе отрупана с убити, но останалите се носеха Напред, налитаха срещу барикадата и се

прехвърляха през нея като океанска вълна. Стър д джес Оуен избяга в палатката, а другите мъже бяха повалени, прегазени от човешкия валяк. Хей Стокард единствен бе успял да се изправи над тях и отблъскваше туземците, налитащи като скимтящи м псета. Беше докопал една брадва. Мургава ръка грабна детето за голото краче и го издърпа изпод майка му. На разстояние от един разтег мъничкото телце описа кръг във въздуха и се разби до смърт в дърветата. Стокард разсече главата на индианеца до брадичката и се залови да разчиства място наоколо. Кръгът от дивашки лица се сключи около него; те го засипаха с копия и стрели с костени наконечници. Слънцето се издигна нависоко и биещите се се залюшкаха напредназад в багрените сенки. На два пъти, когато брадвата му засядаше от твърде дълбок удар, те се нахвърляха отгоре му, но и двата пъти той ги отблъсна. Те падаха под краката му и той тъпчеше и умрелите, и умиращите, понеже земята беше хлъзгава от кръв. И въпреки това денят се разгаряше и червеношийките пееха. Най-после враговете се отдръпнаха от него със страхопочитание и той се опря задъхан на брадвата си.

— Кълна се в душата си — възкликна Баптист Червения, — и ти ако не си мъж! Отречи се от своя

бог и ще останеш жив.

Стокард изруга и отказа — безсилно, но достойно.

— Я гледай! Баба! — Пред мелеза бяха изправили Стърджес Оуен.

Освен драскотината на ръката, той беше останал незасегнат. Ала очите му шареха насам-натам в безумен страх. Геройската фигура на богохулника, покрит с рани и набучен със стрели, облегнал се предизвикателно на брадвата, безразличен, невъзмутим, безподобен, привлече блуждаещия му поглед. И той изпита огромна завист към човека, който можеше да се изправи спокоен пред тъмните порти на смъртта. Положително Христос, а не той, Стърджес Оуен, е бил изваян така. А защо не и той? Стърджес долавяше смътно проклятието на потеклото, слабостта на духа, наследена от миналото, и у него се надигна гняв срещу съзидателната сила, каквато и да си я представяше, която бе направила него, своя служител, толкова слаб. Защото дори за по-силен човек: този гняв и напорът на обстоятелствата бяха достатъчни да го подтикнат към отстъпничество, а за Стърджес Оуен това бе неизбежно. От страх пред човешкия гняв той беше готов да събуди гнева на господа. Беше възпитан да служи на бога само за да бъде отблъснат. Бяха му вдъхнали вяра без силата да вярва; бяха му вдъхнали дух без издръжливостта на духа. Това беше несправедливо.

— Къде е сега твоят бог? — обърна се към него мелезът.

— Не зная. — Стърджес стоеше изправен и скован като дете, което повтаря заучен урок. — Имаш ли тогава изобщо някакъв бог?

— Имах.

— А сега?

— Нямам.

Хей Стокард избърса кръвта от очите си и се изсмя. Мисионерът го погледна учудено, като насън. Обзе го чувство, че се намира на огромно разстояние, сякаш безкрайно се бе отдалечил. С това, което се бе случило и което щеше да се случи, той нямаше нищо общо. Той беше зрител — от безкрайно разстояние, да, от разстояние. Думите на Баптист долетяха до него едва чуто:

— Много добре. Погрижете се този човек да си отиде свободно и да не го сполети нищо лошо. Нека си отиде с мир. Дайте му кану и храна. Обърнете го с лице към русите, та да може да разкаже на техните свещеници за Баптист Червения, в чиято страна няма бог.

Заведоха го до ръба на стръмнината, където спряха, за да видят края на трагедията. Мелезът се обърна към Хей Стокард.

— Няма бог — подхвърли му той. В отговор Стокард се изсмя. Един от младите воини вдигна бойно копие, готов да го запрати.

— Ти имаш ли бог?

— Да, богът на моите деди.

Той премести брадвата, за да я хване по-сигурно. Баптист Червения даде знак и копието полетя срещу гърдите на Стокард. Стърджес Оуен видя как наконечникът от моржов зъб щръкна от гърба му, видя го да залита със смях и дръжката да се пречупва, когато той падна върху нея. След това слезе при реката, за да занесе на русите посланието на Баптист Червения, в чиято страна нямаше бог.

Обичаят на белия

„Дойдох да си сготвя на огнището ти и да преспя под твоя покрив“ — бях оповестил аз при влизането си в колибата на стария Ебитс; а той ме беше погледнал безучастно през сълзливите очи, докато Зила ме удостои с кисела гримаса и презрително сумтене. Зила беше негова жена и няма да намерите по Юкон по-злоезична и непреклонна индианка от нея. Пък и аз нямаше да спра там, ако кучетата ми не бяха толкова изморени или ако останалата част от селището беше обитавана. Но само в тази колиба намерих хора и в тази колиба, по необходимост, се подслоних.

Сегизтогиз старият Ебитс събираше заплетените си мисли и в очите му ту проблясваха, ту изчезваха искрици разум. Докато приготвях вечерята си, направи даже няколко радушни опита да се осведоми за здравето ми, за състоянието и броя на кучетата ми и за разстоянието, което бях пропътувал този ден. И всеки път Зила правеше все по-кисели физиономии и сумтеше още по-презрително.

Но трябва да призная, че наистина нямаше никакви основания да чакам добро настроение от тяхна страна. Те се гушеха край огъня, двамината, в края на живота си, стари, повехнали, безпомощни; измъчени от ревматизъм, разядени от глад и раздразнени непоносимо от аромата на изобилното месо, което пържех в тигана. Поклащаха се напредназад бавно и с отчаяние, и редовно — на всеки пет минути — Ебитс изпъшкваше приглушено. Пъшкането идваше не толкова от самото страдание, колкото от причиненото от него изтощение. Беше потиснат от бремето и мъките на това нещо, наречено живот, и още по-угнетен от страха пред смъртта. Той преживяваше вечната трагедия на старите хора, за които радостите на живота са отминали, но които все още не могат да се примирят с мисълта за смъртта.

Когато еленовото месо зацвърча шумно в тигана, забелязах, че ноздрите на стария Ебитс трепнаха и се разшириха, докато поемаха аромата на храната. За известно време той престана да се клати и забрави да пъшка, а лицето му прие разумно изражение.

Зила пък се заклати по-бързо и за пръв път даде израз на своята мъка с кратки, пронизителни изскимтявания. Хрумна ми, че тяхното държане наподобява това на изгладнели кучета, и в този ред на нещата нямаше да се учудя, ако Зила изведнъж се сдобиеше с опашка и заблъскаше с нея по пода; точно както правят кучетата. Ебитс твърде често спираше да се клати, за да се наведе напред и пъхне носа си по-близо до източника на вкусовата възбуда.

Поднесох и на двамата по чиния пържено месо, те започнаха да ядат лакомо и шумно — дъвчеха с похабените си зъби, смучеха и си поемаха дъх, непрекъснато пръскаха слюнки и фъфлеха. След това, когато им подадох по канче врял чай тези шумове престанаха. По лицата им се изписа облекчение и блаженство. Зила отхлаби за миг присвитите устни с въздишка на задоволство. И двамата не се поклащаха вече и изглежда изпаднаха в тих размисъл. После очите на Ебитс овлажняха и аз разбрах, че изпитва болката на самосъжаление! Но Търсенето, което се наложи, за да намерят лулите си, показа ясно, че отдавна не са виждали тютюн; а нетърпението на стареца да поеме наркотика го направи безпомощен, та бях принуден сам да му запаля лулата.

— Защо сте съвсем сами в селището? — попитах аз. Другите измряха ли? Да не е имало голяма болест? Само вие ли останахте живи?

Старият Ебитс поклати глава и каза:

— Не, не е имало никаква голяма болест. Хората от селището отидоха на лов за месо. Ние сме много стари, нашите крака не са силни, нито гърбовете ни могат да носят тежести те на пътя и бивака. Ето защо ние оставаме тук и се чуди! кога младите мъже ще се върнат с месо.

— Че какво като младите мъже се върнат с месо? — за пита Зила рязко.

— Те може да се върнат с много месо — каза той с надежда в разтреперания си глас.

— Даже и така да е, с много месо — продължи тя още по-рязко. — Какво значи това за теб и за мен? Няколко кокал! да глозгаме на стари години с беззъбите си уста. Ама тлъстите бутове, бъбреците и езиците — те ще отидат в устите на други, а не в твоята и в моята, старче.

Ебитс кимна глава и заплака безгласно.

— Няма кой да ни носи месо, никой! — извика тя, като се обърна яростно към мен.

Държането й обвиняваше и аз свих рамене в знак на това, че не съм виновен за незнайното престъпление, което ми се приписваше.

— Знай, о бели човече, че заради такива като теб, заради теб и всички бели, моят мъж и аз нямаме никакво месо на стари години и седим без тютюн на студа.

— Не! — рече Ебитс тежко, с по-голямо чувство за справедливост. — Сториха ни зло, право е; но белият човек не е искал да ни стори зло.

— А къде е Моклан? — попита тя. — Къде е твоят силен син Моклан и рибата, която всякога беше готов да донесе, та да ядеш?

Старецът поклати глава.

— И къде е Бидаршик, твоят силен син? Той всякогаш беше много голям ловец и винаги ти носеше хубави тлъсти бутове и сладки изсушени езици от лос и карибу. Няма вече тлъсти бутове, няма сладки изсушени езици. Денем стомахът ти е пълен с празнота, и трябваше един човек от един много лош и лъжлив народ да ти даде да ядеш.

— Не — прекъсна я с мекота в гласа си старият Ебитс, — народът на белия човек не е лъжлив. Белият човек говори истина. Белият човек винаги говори истината. .        .

Той спря и се огледа наоколо, сякаш търсеше думи, с които да смекчи суровостта на това, което се готвеше да каже.

— … Но белият човек говори истината по различни начини. Днес той говори истината по един начин, утре той говори истината по друг начин, и не можеш да разбереш нито него, нито обичая му.

— Днес говориш истина по един начин, утре говориш истина по друг начин — значи да лъжеш! — отсъди Зила авторитетно.        . .

— Не можеш да разбереш белия човек — продължи Ебитс твърдоглаво.

Изглежда месото, чаят и тютюнът го върнаха отново към живот и той се вкопчи по-здраво в идеята, родила се зад насълзените от старост очи. Поизправи се някак си. Киселата, хленчеща нотка изчезна от гласа му и той стана уверен и силен. Обърна се към мен с достойнство и ме заговори като равен с равен:

— Очите на белия човек не са затворени — започна той. — Белият човек вижда всички неща, мисли много и е много мъдър. Но белият човек днес не е белият човек на другия ден, и не можеш да го разбереш. Той не прави нещата винаги по един и същи начин. А какъв ще бъде следващият му начин, човек не може да знае. Винаги индианецът прави едно и също нещо по един и същ начин. Винаги лосът слиза от високите планини, когато зимата е тук. Винаги сьомгата идва през пролетта, когато ледът е изчезнал от реката. Винаги всички неща стават по един и същ начин, и индианецът знае и разбира. Но белият човек не прави всички неща по един и същ начин, и индианецът не знае и не разбира.

Тютюнът е много хубаво. Той е храна за гладния човек.

Той прави силния човек по-силен, а сърдитият човек да забрави, че е сърдит. Тютюнът също е ценен. Той е много ценен. Индианецът дава голяма сьомга за един лист тютюн и той дъвче тютюна дълго време. Нали сокът на тютюна е хубавото нещо. Когато потече надолу по гърлото, той прави индианеца се чувствува добре вътре. Но белият човек, Когато неговата уста е пълна със сока, какво прави той? Този сок, този много ценен сок, той го изплюва на снега и го хаби. Харесва ли белият човек тютюна? Аз не зная. Но ако той харесва тютюн защо изплюва неговата ценност и я хаби на снега? Това е голяма глупост и не може да се разбере.

Той млъкна, подръпна от лулата, разбра, че е изгаснала и я подаде на Зила, която махна от устните си предназначената за белия човек подигравателна усмивка. Ебитс изглежда затъваше отново в своята изкуфялост, без да довърши разказа, и аз попитах:

— А какво стана с твоите синове Моклан и Бидаршик? как стана, че ти и твоята старица сте без месо в края на живота ви?

Той се разбуди сякаш от сън и се поизправи с мъка.

— Не е добре да се краде — рече той. — Когато куче вземе твоето месо, ти биеш кучето с тояга. Такъв е законът. Това е законът, който човекът е дал на кучето, и кучето трябва да живее по този закон, иначе ще бъде наказано с тояга. Когато човек вземе твоето месо, или твоето кану, или твоя; жена, ти убиваш този човек. Такъв е законът и това е добър закон. Не е добре да се краде, та затова законът е, че човек! който краде, трябва да умре. Който и да нарушава закона, трябва да изтърпи болка. Голяма болка е да умреш.

— Но ако убиват човека, защо не убиват кучето? — почнах аз.

Старият Ебитс ме погледна с детинско учудване, а се захили открито на нелепостта на моя въпрос.

— Такъв си е белият човек — промърмори Ебитс с видимо примирение.

— Такава е глупостта на белия човек! — отсече Зила.

— Нека тогава старият Ебитс научи белия човек на нещо. — казах аз меко.

— Кучето не го убиват, защото то трябва да тегли шейната на белия човек. Никой човек не тегли шейната на човек, затова човека го убиват.

— О-о! — промърморих аз.

— Такъв е законът — продължи старият Ебитс. — почакай сега, о бели човече, и аз ще ти разправя за една глупост. Има един индианец. Името му е Мобитс. От човек той открадна два фунта брашно. Какво прави белият човек? Набива ли Мобитс? Не. Убива ли Мобитс? Не. Какво прави той на Мобитс? Аз ще ти кажа, о бели човече! Той има

къща. Той слага Мобитс в тази къща. Покривът е добър. Стените са дебели. Той кладе огън, та да е топло на Мобитс. Той дава на Мобитс много храна да яде. Това е добра храна. Никога през всичките си дни Мобитс не яде толкова добра храна. Има пушена сланина, и хляб, и фасул — безкрайно много. Мобитс прекарва много добре.

Има голям катинар на вратата, та Мобитс да не избяга. Това също е голяма глупост. Мобитс няма да избяга. През цялото време има много храна на това място, и топли одеяла, и голям огън. Много глупаво да бяга. Мобитс не е глупав. Три месеца Мобитс стои на това място. Той открадна два фунта брашно. За това белият човек се грижи много за него. Мобитс яде много фунтове брашно, много фунтове захар, сланина, фасул — безкрайно много. Също, Мобитс пие много чай. След три месеца белият човек отваря вратата и казва на Мобитс той трябва да си ходи. Мобитс не иска да си отива. Той е като куче, което е хранено дълго време на едно място. Той иска да остане на това място, а белият човек трябва да изгони Мобитс. И така Мобитс се връща в това село, и той е много дебел. Това е обичаят на белия човек, и не можеш да го разбереш. Това е глупост, голяма глупост.

— Но твоите синове? — настоях аз. — Твоите много силни синове и твоят глад на старини?

— Имаше Моклан… — започна Ебитс.

— Силен човек! — прекъсна го майката. — Той можеше да кара кану цял ден и цяла нощ и да не спира, та да почине. Той беше умен и знаеше обичая на сьомгата и на водата. Той беше много умен.

— Имаше Моклан — повтори Ебитс, без да обръща внимание на прекъсването. — През пролетта той слезе по Юкон с младите мъже да търгува във форт Кембъл. Там има станция, пълна със стоките на белия човек, и един търговец, чието име е Джоунз. Има там също един бял шаман, дето му казвате мисионер. Има също лоша вода във форт Кембъл, където Юкон става тънък като девица и теченията вървят насам и нататък и се събират, и има въртопи и водовъртежи, и винаги теченията се изменят, и повърхността на водата се изменя, та никога не е съща два пъти. Моклан е мой син, затова той е храбър човек…

— Моят баща не беше ли храбър човек? — попита Зила.

— Твоят баща беше храбър — потвърди Ебитс с вид на човек, който е решен да поддържа мира в дома си на всяка Цена. — Моклан е твой син и мой, затова той е храбър. Може Пък, поради твоя много храбър баща, Моклан е твърде храбър. То е като гърнето — сложиш ли му много вода — прелиВа Така у Моклан е сложена много храброст и храбростта прелива.

Младите мъже се страхуват много от лошата вода при

форт Кембъл. Но Моклан не се плаши. Той се смее силно — ха! ха! — и той навлиза в лошата вода. Но където теченията; се събират, кануто се преобръща. Въртопът хваща Моклан за краката, и той се върти, върти и потъва, потъва и го няма вече.

— Ай! Ай! — занарежда Зила. — Хитър и умен беше той, и беше моя първороден.

— Аз съм баща на Моклан — рече Ебитс, след като търпеливо позволи на жената да погълчи. — Аз се качвам на кануто и отивам долу във форт Кембъл да си взема данъка.

— Данък! — прекъснах го аз. — Какъв данък?

— Данъкът от Джоунз, който е главен търговец — дойде отговорът. — Такъв е законът, когато пътуваш в чужда страна!

Разтърсих глава да покажа своето невежество и Ебитс ме изгледа съчувствено, а Зила изсумтя необичайното си презрение.

— Слушай, о бели човече — рече той. — В твоя стан им куче, дето хапе. Когато кучето ухапе човек, ти даваш на тоз човек подарък, защото съжаляваш и защото то е твое куче. Ти правиш заплащане. Не е ли така? Също, ако в твоята страна има лош лов или лоша вода, ти трябва да направиш засищане. Това е законът. Нали братът на моя баща отиде в страната на таваните и го уби една мечка? И нали племето Тана заплати на моя баща с много одеяла и хубави кожи. Това беше справедливо. Това беше лош лов и тананите правиха заплащане за лошия лов.        И така аз, Ебитс, отидох във форт Кембъл да събера данъка. Джоунз, който е главен търговец, ме погледа и се засмя. Той направи голям смях и не искаше да даде заплащане! Аз отидох при шамана, дето му викате мисионер, и имах голям разговор с него за лошата вода и за заплащането, което да ми се даде. А мисионерът говори за други неща. Той говори за това къде отишъл Моклан сега, когато е умрял. Има големи огньове на това място и ако мисионерът говори вярно аз знам, че на Моклан няма вече да му е студено. Също мисионера не отт говори за това къде ще отида аз, когато умра. И каза лоши неща. Той каза, че аз съм сляп. Което е лъжа. каза, че аз съм в голяма тъмнина. Което е лъжа. И каза, че денят идва и нощта идва еднакво за всички и че в моето селище не е по-тъмно, отколкото във форт Кембъл. Също аз казах че тъмнината и светлината и това къде ще идем, когато умрем са различни неща от заплащането на справедлив данък за лошата вода. Тогава мисионерът направи голямо сърдене и нарече с лоши имена, и ми каза да си вървя. Така аз се върнах от форт Кембъл и никакво заплащане не беше направено, Моклан е умрял, и на стари години аз съм без риба и месо.

— Заради белия човек — рече Зила.

— Заради белия човек — съгласи се Ебитс. — И други

неща заради белия човек. Имаше Бидаршик. Белият човек се разправи с него по един начин; а по друг начин за същото нещо белият човек се разправи с Ямикан. И първо трябва да ти кажа за Ямикан, който беше млад мъж от това село и който се случи да убие един бял човек. Не е добре да убиваш човек от друг народ. Винаги има голяма беда. Това не беше грешка на Ямикан, че той уби белия човек. Ямикан винаги говореше тихи думи и бягаше от гнева като куче от тояга. Но този бял човек пи много уиски, и през нощта дойде в къщата на Ямикан и направи голям бой. Ямикан не може да избяга и белият човек се опитва да го убие. Ямикан не харесва да умре, и така той убива белия човек.

После цялото село е в беда. Ние сме много изплашени, че трябва да направим голямо заплащане на народа на белия човек, и ние крием нашите одеяла, и нашите кожи, и всичкото наше богатство, така че да изглежда, че ние сме беден народ и можем да направим само малко заплащане. След дълго време идват бели мъже. Те са войници бели мъже и отвеждат Ямикан със себе си. Неговата майка прави голям шум и хвърля пепел на косите си, защото тя знае, че Ямикан е мъртъв. И цялото село знае, че Ямикан е мъртъв и се радва, че не поискаха никакво заплащане.

Това е през пролетта, когато ледът е изчезнал от реката. Една година минава, две години минават. Пак идва пролет и ледът е изчезнал от реката. И тогава Ямикан, който е умрял, се връща при нас и той не е умрял, а много дебел, и ние знаем, че е спал на топло и имал много храна за ядене. Той има много и хубави дрехи и е все едно като бял човек; и той е събрал много мъдрост, та стана много бързо вожд в селото,

И той има странни неща да разказва за обичая на белия човек, защото той е бил много време с белия човек и е направил много голямо пътуване в страната на белия човек. Първо, войниците бели мъже го водят надолу по реката дълго време. Те го водят надолу по реката през целия път до края, където реката изтича в едно езеро, което е по-голямо от цялата земя и е голямо като небето. Аз не зная, че Юкон е толкова голяма река, но Ямикан е видял с очите си. Аз мисля, че няма езеро по-голямо от цялата земя и голямо колкото небето, но Ямикан е видял. Също той ми каза, че водите на това езеро са солени, което е странно нещо и не може да се разбере.

Но белият човек сам знае всички тези чудеса, та аз няма Да го уморявам с разказа за тези неща. Само ще му кажа какво е станало с Ямикан. Белият човек дава на Ямикан много и хубава храна. През цялото време Ямикан яде и през цялото вРеме има още много храна. Белият човек живее под слънцето, така каза Ямикан, където има много топлина и животните имат само косми и никаква кожа, и зелените неща растат големи и силни и стават на брашно, и фасул, и картофи. И под слънцето никога няма глад. Винаги има много храна. Аз не зная. Ямикан каза така.

И ето, странно нещо се случило с Ямикан. Никога белият човек не го наранил. Те само му давали топло легло през нощта и много и хубава храна. Те го вземат през соленото езеро дето е голямо колкото небето. Той се качил в огнената лодка на белия човек, дето я наричате параход, само че той бил параход може би двайсет пъти по-голям от парахода по Юкон! Също, той е направен от желязо, този параход, но пак не потъва. Това аз не разбирам, но Ямикан каза: „Аз пътувах далеч с желязната лодка; и.ето виж! Аз съм още жив.“ Това военна лодка на белия човек с много войници в нея.

След много нощи пътуване — дълго, дълго време — Ямикан идва до една земя, където няма никакъв сняг. Аз не мога да повярвам това. Не е редно, когато зимата идва, да няма никакъв сняг. Но Ямикан е видял. Също, аз съм питал бели хора и те казваха да, няма никакъв сняг в тази страна. Но аз не мога да повярвам и сега те питам дали никога не идва сняг в тази страна. Също искам да чуя името на тази страна Аз съм чувал името преди, но ще го чуя пак да видя дали е същото — така ще знам дали съм чул лъжи или истински приказки.

Старият Ебитс ме гледаше с копнеещ поглед. Той искаше да знае истината на всяка цена, макар че желанието му беше да запази вярата си в чудесата, които не бе виждал никога.

— Да! — казах аз. — Истински приказки си чул. Няма никакъв сняг в тази страна и нейното име е Калифорния.

— Калифорния — измънка той два пъти, три пъти като се вслушваше напрегнато в звуковете на сричките, които се ронеха измежду устните му. Той поклати глава утвърдително. — Да, това е същата страна, за която разправяше Ямикан

Помислих си, че приключението на Ямикан би могло да стане в ранните дни, когато Аляска за пръв път премина във владение на Съединените щати. Напълно е възможно подобен случай на убийство, станал преди въвеждането на териториалните закони и пристигането на съответните длъжностни лица в Аляска, да е бил прехвърлен за разглеждане в някой федерален съд в Щатите.

— Когато Ямикан е в тази страна, където няма никакъв сняг — продължи старият Ебитс, — той е отведен в голяма къща, където много хора приказват много приказки. Дълго време говорят тези хора. Също, за много неща питат те Ямикан. Скоро те казват на Ямикан, че той няма повече беди. Ямикан не разбира, защото никога той не е имал беди. През цялото време те му давали топло място да спи и много храна.

Но след това те му дават много по-хубава храна, и те к дават пари, и го водят на много места в страната на белия човек, и той вижда много странни неща, които са неразбираеми за Ебитс, който е стар човек и не е пътувал далеч. След две години Ямикан идва обратно в това село, и той е вожд и е много мъдър чак докато умря.

Но преди да умре, много пъти той седи край моето огнище и прави разговор за странните неща, които е видял. И!Бидаршик, който е мой син, седи край огъня и слуша; и неговите очи са много широки и големи поради нещата, които слуша. Една вечер, след като Ямикан си отиде в къщи, БиДарШйк се изправя, много висок, и удря гърдите си с юмрук и казва: „Когато стана мъж, аз ще пътувам по далечни места, даже до земята, където няма никакъв сняг, и ще видя сам нещата.“

— Винаги Бидаршик пътуваше до далечни места! — намеси се гордо Зила.

— Вярно — съгласи се Ебитс важно. — И винаги той се връщаше, и сядаше край огнището, и искаше много да отиде и на други незнайни и далечни места.

— И той винаги мислеше за соленото езеро, дето е голямо колкото небето, и за страната, дето няма никакъв сняг — продума Зила. .

— И винаги казваше той: „Когато добия цялата сила на мъжа, аз ще отида и ще видя сам дали приказките на Ямикан са верни приказки“ — рече Ебитс.

— Но нямаше никакъв начин да стигне до страната на белия човек — каза Зила.

— И не отиде ли той до соленото езеро, дето е голямо колкото небето? — запитах Ебитс.

— И нямаше никакъв път за него през соленото езеро — рече Зила.

— Освен в огнената лодка на белия човек, която е от желязо и е по-голяма от двайсет парахода на Юкон — каза Ебитс.

Той се навъси към Зила, чиито повехнали устни се канеха отново да се затърчат в реч, и я принуди да млъкне.

— Но белият човек не му даваше да премине соленото езеро с огнената лодка, и той се връщаше, сядаше край огъня и искаше много да отиде в страната под слънцето, където няма никакъв сняг.

— Ама на соленото езеро той беше видял огнената лодка от желязо, която не потъва — извика Зила, неудържимата.

— Да — рече Ебитс, — и той видял, че Ямикан е говорил верни приказки за нещата, които беше видял. Но нямаше никакъв начин за Бидаршик да отиде до земята на белия човек, която се намира под слънцето, и стана болнав и изтощен като стар човек и не се махаше от огнището. Той вече не излизаше на лов за месо…

— И вече не ядеше месото, поставено пред него! — вмъкна Зила. — Той клатеше глава и казваше: „Искам само да ям храната на белия човек и да надебелея като Ямикан.“

— И той не ядеше месото — продължи Ебитс. — И болестта на Бидаршик стана голяма болест, и аз си мислех, че ще; умре. Това не беше болест на тялото, а на главата. Това беше болест на искането. Аз, Ебитс, който съм негов баща, направих голямо мислене. Аз нямам повече синове и аз не искам; Бидаршик да умре. Това е болест на главата и има само един начин да се справи. Бидаршик трябва да премине езерото, голямо колкото небето, и да отиде в страната, където няма никакъв сняг, иначе той ще умре. Аз правя много голямо мислене и виждам начинът, по който Бидаршик ще отиде.

И така, една вечер, когато той седи край огъня, но болнав, с увиснала глава, аз казвам: „Сине мой, аз разбрах начина, по който ще идеш в страната на белия човек.“ Той ме погледна, и лицето му е радостно. „Върви — казвам аз, — даже както отиде Ямикан.“ Но Бидаршик е болен и не разбира „Иди — казвам аз, — и намери един бял човек, и както Яма кан, убий този бял човек. Тогава войниците бели мъже ще дойдат и ще те вземат, както взеха Ямикан, и ще те закарат през соленото езеро до земята на белия човек. А после, точно като Ямикан, ти ще се върнеш много дебел, очите ти ще бъдат пълни с нещата, които си видял, главата ти пълна с мъдрост.

— И Бидаршик става много бързо, и ръката му пое! към пушката. «Къде отиваш?» — питам аз. «Да убия бел» човек“ — казва той. И аз виждам, че моите думи са били лекари за душата на Бидаршик и че той ще се оправи пак. Но аз знам, че моите думи са били мъдри.

— Има един бял човек, който дойде в това село. Той търси злато по земята, нито кожи в гората. През цялото време той търси буболечки и мухи. Той не яде буболечките и мухите, тогава защо ги търси? Аз не зная. Зная само, че той много смешен бял човек. Той търси също яйцата на птици Той не яде тези яйца. Изважда всичко, което е вътре и взема само черупката. Яйчената черупка не е добра за ядене. Пък той не яде тези черупки, а ги слага в меки кутии, където няма да се счупят. Той хваща много малки птици. Но той не яде птиците. Той взема само перата и ги слага в кутии. Също харесва костите. Костите не са добри за ядене. И тоя странен бял човек най-много харесва костите отпреди време, които той изкопава от земята.

— Но той не е силен бял човек и аз знам, че ще умре м! по-лесно, та казвам на Бидаршик: „Сине мой, това е белия човек, който трябва да убиеш.“ И Бидаршик казва, че думи ми са мъдри. Така той отива на едно място, където знае има много кости в земята. Той изкопава много от тези кости и ги носи в стана на странния бял човек. Белият човек става много радостен. Лицето му блести като слънцето и той се смее с много радост, докато гледа костите. Той навежда главата да види костите добре, и тогава Бидарщик го удря:силно по

главата с брадвата — ей така! — веднъж, и странният бял човек рита и е мъртъв.

„Сега — казвам аз на Бидаршик, — белите войници мъже ще дойдат и ще те отведат в страната под слънцето, където ти ще ядеш много и ще надебелееш.“ Бидаршик е щастлив. Болестта вече се е махнала от него, и той седи край огъня и чака идването на белите мъже войници.

— Как можех да зная, че обичаят на белия човек никога не е един и същ два пъти? — попита старецът, като се обърна яростно към мен. — Как можех да зная, че каквото белият човек прави вчера, няма да го направи и днес, и че каквото прави днес, няма да направи утре? — Ебитс разтърси глава тъжно. — Няма как да разбереш белия човек. Вчера той взема Ямикан в страната под слънцето и го прави дебел с много храна. Днес той отвежда Бидаршик… и какво прави с Бидаршик? Да ти кажа ли какво прави с Бидаршик?

— Аз, Ебитс, неговият баща, ще ти кажа. Той отвежда Бидаршик във форт Кембъл, и прекарва едно въже около врата му — ей така! — и когато краката му не стигат вече земята, той умира.

— Ай! Ай! — занарежда Зила. — И никога той не премина езерото, голямо колкото небето, и не видя земята под слънцето, където няма никакъв сняг.

— Затова — каза старият Ебитс с тежко достойнство — няма кой да ходи на лов за месо и да ми дава месо, когато вече съм стар, и аз седя край огъня гладен и разказвам моята история на белия човек, който ми даде храна, и силен чай, и тютюн за лулата ми.

— И това е заради лъжливите и много лица провъзгласи Зила пискливо.

— Не — отвърна й старецът с кротка увереност, т Заради обичая на белия човек, който не можеш да го разбереш и които никога не е един и същ два пъти.

Преданието за Киш

Киш живял много отдавна на брега на Полярното море; избран за вожд на своето племе, той управлявал дълги години, изпълнени с благоденствие, и накрая умрял с почести, славен от всички. Киш живял толкова отдавна, че само най-старите хора помнеха името му, името и преданието за него, което научили от старите хора, живели преди тях, и което бъдещите старци ще разказват на своите деца и на децата на своите деца дотогава, докато свят светува. В зимния мрак, когато северните ветрове залудуват по безкрайните ледени полета, въздухът побелее от танцуващи снежинки и никой не смее да надникне навън, настъпва времето, когато започват да разказват как Киш, който се родил в най-сиромашкото иглу на селото, успял да се издигне над всички по способност и положение.

Киш бил умно момче, така реди преданието, здраво и силно, видяло тринадесет слънца, тръгнали да отброяват хода на времето. Защото всяка зима слънцето оставя земята в мрак, а на следната година изгрява ново слънце и тогава пак става топло и хората могат да се гледат в очите. Бащата на Киш бил много храбър мъж, но срещнал смъртта в една година на страшен глад, когато, за да спаси хората от своето племе, се опитал да убие голяма полярна мечка. В желанието си да я убие на всяка цена той се вкопчил в нея и тя натрошила костите му, но мечката имала много месо и хората били спасени.

Киш бил единственият му син и след неговата смърт заживял с майка си. Но хората имат склонност да забравят и скоро никой не си спомнял вече за подвига на баща му и тъй като Киш бил малко момче, а майка му слаба жена, бързо забравили и тях, и двамата заживели в най-бедното иглу на селото.

Една вечер, когато в голямото иглу на КлошКуан, вожда на племето, заседавал съветът, Киш показал чия кръв тече в жилите му и мъжеството,

което го карало да не превива гръб. С достойнството на възрастен той станал и сред шумната глъчка

зачакал да настъпи тишина.

— Истина е, че аз и моята майка получаваме месо — казал той. — Често обаче месото е старо и жилаво, а освен това пълно с кокали.

Ловците, побелели и мрачни, буйни и млади, слушали като вцепенени. Такова нещо не се било случвало никога досега. Едно дете говорело като възрастен и им казвало дръзки неща право в очите.

Киш продължил да говори спокойно и сериозно:

— Защото зная, че моят баща, Бок, беше велик ловец, затова казвам тези думи. Разказват, че Бок носел повече месо, отколкото двама от най-добрите ловци заедно, че се заемал сам да го разпределя и сам следял всяка старица и всеки старец да получат

своя дял.

— Ха! — извикали мъжете. — Изхвърлете това

дете! Пратете го да спи! Още не е пораснало, за да разговаря така с мъже и белобради старци.

Киш изчакал спокойно, докато утихне глъчката.

— Ти имаш жена, УгГлук — казал той, — и се застъпваш за нея. А ти, Масук, освен жена имаш майка и закриляш и двете. Моята майка няма никого освен мен, затова аз закрилям нея. Както казах, въпреки че Бок е мъртъв, защото е бил прекалено смел на лов, справедливо е аз, неговият син, и Айкига, моята майка и негова жена, да имаме достатъчно месо, щом цялото племе има месо в изобилие. Аз, Киш, синът на Бок, свърших!

Той седнал и се заслушал внимателно в пороя от гняв и възмущение, който рукнал след неговите думи.

— Така е, когато и децата започнат да говорят в съвета! — мърморел старият УгГлук.

Пеленачетата ли ще учат нас, мъжете, какво трябва да правим? — питал със силен глас Масук. — Що за мъж съм, ако всяко момче, което циври за месо, започне да ми се подиграва?

Гневът запламтял като разкалено желязо. Те му заповядали да върви да спи, заплашили,го, че няма да получава изобщо никакво месо, и се заканили да го напердашат здравата за неговата самонадеяност. Очите на Киш засвяткали, кръвта започнала да пулсира в жилите му. Всред гневните обиди Киш скочил на крака.

— Чуйте ме, о, мъже! — извикал той. — Никога вече няма да говоря в съвета, никога, докато мъжете сами не дойдат при мен и не кажат: „Добре ще е, Киш, ако говориш в съвета, добре ще е и това е нашето желание.“ Чуйте сега и моята последна

дума: Бок, моят баща, беше велик ловец. Аз, неговият син, също ще тръгна да убивам сам месото, което ям. И нека се знае отсега, разпределението на това, което убивам, ще бъде честно! Нито една вдовица, нито един немощен човек от племето няма да плачат нощем от глад, докато в същото време силните мъже стенат от болки, защото са преяли. Ще дойдат дни, когато силните мъже ще се срамуват, че са преяждали. Аз, Киш, казах това!

Подигравки и презрителен смях се чули зад гърба му, когато излизал от иглуто, но той стиснал зъби — и се запътил право напред, без да поглежда нито наляво, нито надясно.

На следния ден Киш тръгнал по брега, където се срещали ледът и земята. Онези, които го видели, забелязали, че носи лъка си и голям запас от стрели с костени върхове, а на рамо — голямото ловджийско копие на баща си. Хората се смели и дълго говорили за тази случка. Дотогава не било се случвало подобно нещо. Никога по-рано момчетата на неговата крехка възраст не били излизали на лов, при това сами. Хората поклащали глави, мърморели разни предсказания, а жените поглеждали Айкига със съжаление, но нейното лице било мрачно,и тъжно.

— Той скоро ще се върне — казали те весело.

— Нека върви, това ще му бъде за урок — говорели ловците. — Той скоро ще се върне и речта му ще стане кротка и смирена.

Изминал ден, втори и на третия се разразила страшна буря, но от Киш нямало и следа. Айкига, заскубала коси и намазала лицето си със сажди от тюленова мас в знак на скръб, а жените се нахвърлили върху мъжете с люти думи и ги обвинили, че са се отнесли зле с момчето и са го изпратили на сигурна смърт. Мъжете мълчали и се готвели да тръгнат да търсят тялото му, щом престане бурята.

Но рано на другата сутрин Киш се завърнал в селото. По лицето му не бил изписан никакъв срам. На раменете си носел месо от току-що убито животно. Походката му била важна, а речта — надменна,

— Ей, мъже, тръгнете с кучета и шейни по пътя, по който вървях аз! — извикал той. — Когато вървите почти цял ден, върху леда ще намерите много месо, мечка с две малки мечета.

Айкига щяла да полудее от радост, но той посрещнал изблика на нейните чувства като истински мъж. д

— Хайде, Айкига, ела да се нахраним! След това ще легна да спя, защото съм уморен.

Той влязъл в тяхното иглу, нахранил се до насита и след това спал цели двадесет часа. Отначало всички се съмнявали много в това, което били чули, съмнявали се и спорели. Да Се убие полярна мечка, е много опасно, но три пъти, дори три пъти по три е по-опасно да се убие мечка с мечета. Мъжете не можели да повярват, че Киш, едно момче, без ничия помощ е могъл да извърши такова голямо .чудо. Но жените разказвали за месото на току-що убитото животно, което бил донесъл на гръб, и това било едно неоспоримо доказателство за тяхното безверие. Най-сетне мъжете решили да тръгнат, като мърморели недоволно, че даже и всичко да е истина, той по всяка вероятност е забравил да нареже дивеча. На Север е необходимо това да се направи веднага, след като се убие животното. В противен случай месото така замръзва, че острието и на най-острия нож се прегъва при рязане, а да се натовари на шейна и да се тегли,по грапавия лед една замръзнала мечка, която тежи триста фунта, съвсем не е шега работа. Но когато пристигнали на мястото, те не само че намерили убитата мечка с мечетата,;в което се съмнявали, но видели, че Киш е нарязал животните и извадил вътрешностите им по всички правила на ловджийското изкуство.

Така се родила тайната на Киш, тайна, която се забулвала с всеки изминат ден. При следващото отиване на лов той убил една млада, но едра мечка, а на по-следващото — две големи мечки, мъжка и женска. Обикновено отсъствувал по три, четири дни, но понякога скитал и цяла седмица по ледените равнини. Той винаги отказвал да взима когото и да било със себе си и хората се чудели Как прави всичко това? — питали се те един други. — Той никога не води куче със себе си, а кучетата са много

полезни в такива случаи.

— Защо ходиш на лов само за мечки? — осмелил

се веднъж да го запита КлошКуан.

— Защото е добре известно, че мечката има много месо — отвърнал му съвсем на място Киш.

ц В селото се говорело, че зад цялата тази работа

се крие някаква магия.

— Той ходи на лов със зли духове — твърдели някои хора, — затова ловът му е винаги сполучлив. Как може да е другояче, ако не му помагат злите духове?

— Може тези духове да не са зли, а добри казвали други. — Всички знаят, че баща му беше велик ловец. А може би самият Бок ходи с него на лов и го учи на ловджийското изкуство, на търпение и ловкост? Кой знае?

Въпреки това успехът му продължавал и по-неопитните ловци често отивали да докарват в селото убития от него дивеч. В разпределението на месото Киш бил справедлив. Подобно на баща си той следял последната старица и последният старец да получат справедлива част, като не задържал за себе си повече, отколкото се нуждаел. Заради това и заради големите му заслуги като ловец към него започнали да се отнасят не само с уважение, но и с благоговение; заговорило се дори да го изберат за вожд след смъртта на стария КлошКуан. След всичко, което бил направил, хората очаквали, че той отново ще се яви в съвета, но Киш не отивал, а те се срамували да го поканят.

— Намислил съм да си построя ново иглу — казал един ден Киш на КлошКуан и на неколцина от ловците. — Искам това иглу да бъде голямо, за да можем Айкита и аз да живеем удобно.

— Да — кимнали сериозно те.

— Но аз нямам време. Моето задължение е да ходя на лов, а то отнема цялото ми време. Затова ще бъде справедливо, ако мъжете и жените от селото, които ядат моето месо, ми построят иглу.

Иглуто било построено и по големина превъзхождало дори това на КлошКуан. Киш и майка му се преместили в него и това било първото богатство, което получила Айкига след смъртта на Бок. Но тя се радвала не само на материално благополучие. Благодарение на своя славен син и на положението, до което я бил издигнал той, на Айкига

взели да гледат като на първа жена в селото; сега

другите жени я търсели за съвет и когато спорели

помежду си или с мъжете си, те се позовавали на

нейните мъдри думи.

Но тайната на чудния лов на Киш заемала главното място в мислите на хората. Един ден УгГлук го обвинил направо в лицето, че си служи с магьосничество.

— Обвиняват те — заговорил зловещо УгГлук, — че имаш работа със зли духове, затова и ловът ти е толкова богат.

— Месото не е ли хубаво? — попитал Киш. — Разболял ли се е някой от селото, след като е ял от него? Откъде знаеш тогава, че тук има замесена някаква магия? Или предполагаш това само защото те човърка завистта?

УгГлук заотстъпвал объркан, изпратен от подигравките на жените.

Една нощ в съвета, след дълго обмисляне, се решило, когато Киш тръгне на лов, да изпратят след него шпиони, които да научат тайната му. И така, следващия път Бим и Баун, двама млади мъже, най-опитните измежду ловците, тръгнали след Киш, но така, че да не ги забележи. След пет дни те се върнали с опулени очи и с треперещи от вълнение езици да разкажат час по-скоро това, което били видели. Свикали бързо съвета в жилището на КлошКуак и Бим започнал разказа си:

— Братя! Както бе заповядано, ние тръгнахме по следите на Киш, но се движехме предпазливо, за да не ни забележи. По средата на първия ден той срещна една много голяма мечка. Ама наистина много голяма мечка!

— По-голяма от нея не може да се намери — потвърдил Баун и сам продължил да разказва: — Мечката нямаше намерение да се бори, обърна се и закрачи бавно по леда. Ние видяхме това от крайбрежните скали. Мечката се упъти към нас, а Киш тръгна безстрашно след нея. Той викаше сърдито по мечката, размахваше ръце и вдигаше голям шум. Тогава мечката се разгневи, обърна се, изправи се на задните си лапи и изрева. Но Киш продължаваше да върви право към нея.

— Да — подел сега Бим. — Киш .вървеше право към мечката. Тогава тя се втурна към него, а той побягна. Но както бягаше, Киш,хвърли едно малко кръгло топче върху леда. Мечката се спря, подуши го и го лапна. Киш продължаваше да бяга и да хвърля малки кръгли топчета, а мечката ги Гълташе.

Чули се възклицания и викове на съмнение, а УгГлук изразил открито своето недоверие.

— Видяхме го със собствените си очи — потвърдил Бим.

А Баун продължил:

— Да, със собствените си очи. И това продължи, докато мечката изведнъж се изправи на задните си лапи, изрева силно от болка и замаха лудо предните си лапи във въздуха. Киш продължаваше да се движи по леда на безопасно разстояние. Но мечката не му обръщаше повече никакво внимание, заета с болките, които й причиняваха в стомаха малките кръгли топчета.

— Да, вътре в стомаха — прекъснал го Бим. — Защото тя се дращеше с нокти, скачаше по леда

като игриво кученце, но от начина, по който ревеше и скимтеше, се разбираше, че това не бе игра, а болка. Никога не бях виждал такова чудо!

— И аз не съм виждал никога такова нещо — подел Еаун — И при това мечката беше много голяма!

— Магьосничество! — подхвърлил УтГлук.

— Не Зная — отвърнал Баун. — Аз ви разказвам това, което видяха очите ми. След малко мечката отслабна и се умори защото беше много тежка и скачаше много силно; след това тръгна по леда, край брега, като клатеше бавно глава от една страна на друга, от време на време сядаше, скимтеше и ревеше. Киш вървеше след мечката, а ние след Киш. През този ден и още три други дни ние вървяхме след тях. Мечката ставаше все по-слаба и по-слаба и не спираше нито за мит да реве от болка.

— Това е магия! — възкликнал УгГлуг. — Разбира

се, че е магия.

— Може и да е.

Този път Бим продължил вместо Баун:

— Мечката се луташе ту насам, ту натам, вървеше напред, връщаше се назад, пресичаше пътя си, като описваше кръгове, така че накрая дойде близо до мястото, където Киш я срещна за първи път. Сега вече мечката беше съвсем болна и не можеше повече да се движи, тогава Киш приближи до нея и я уби с копието си.

— А после? — попитал КлошКуан.

— После оставихме Киш да дере мечката, а ние се затичахме насам, за да разкажем за този лов.

Същия ден следобед жените докарали месото на мечката, докато мъжете се били събрали на съвет. Когато Киш се завърнал, при него дотичал пратеник, който го повикал да отиде в съвета. Той отговорил, че е много гладен и уморен и че неговото иглу е голямо и удобно и може да побере много мъже.

Любопитството на мъжете било толкова голямо, че целият съвет, начело с КлошКуан, се надигнал и отишъл в иглуто на Киш. Той се хранел, но ги посрещнал с уважение и настанил всеки според сана му. Айкига се чувствувала ту горда, ту смутена, но Киш бил съвсем спокоен.

КлошКуан съобщил донесената от Бим и Бауч вест и накрая казал със строг глас:

— И така, искаме обяснение, о Киш, за твоя начин на лов. Има ли тук някаква магия? Киш го погледнал и се усмихнал.

— Не, о, КлошнКуан. Нима може едно момче да разбира от магии, та и аз да разбирам нещо от тях, Измислих само един начин, с който мога лесно да убивам полярни мечки, това е всичко. Но това е

умение,не магия.

— Може ли всеки да прави това, което правиш ти?

— Може.

Настъпило дълго мълчание. Мъжете се споглеждали, а Киш продължил да дъвче.

— А… а… ще кажеш ли и на нас, о, Киш? — попитал накрая КлошКуан с разтреперан глас.

— Да, ще ви кажа. — Киш изсмукал един кокал и се изправил. — Много е просто. Ето!

Той взел една тънка лентичка от китова кост и я

показал на всички. Краищата й били остри като игли. Той навил внимателно костта и тя се скрила в ръката му. След туй изведнъж разтворил ръка и:

тя се изпънала. После взел парче китова мас.

— И така — започнал той, — вземете малко китова мас, правете я във форма на топче, което издълбавате от едната страна. В дупката слагате добре

навита китова кост, а с друго парче мас замазвате дупката. След това го изнасяте навън, където замръзва и се получава малко кръгло топче. Мечката лапва малкото кръгло топче, маста се разтопява, китовата кост се изправя и с острите си краища се забива в стомаха й. Тя се разболява, а когато се разболее съвсем, я убивате с копие. Всичко е толкова просто.

УгГлук казал:

— А!

КлошКуан възкликнал:

— А!

Всеки един от мъжете измърморил по нещо, но всички го разбрали добре.

И ето, това е преданието за Киш, който живял преди много години на брега на Полярното море. Затова, че употребил умение, а не магия, той се издигнал от най-бедното иглу, станал вожд на своето племе и през целия му живот, както реди преданието, племето му благоденствувало и нито една вдовица, нито един немощен човек не плачели нощем от глад.

Болестта на самотния вожд

Тази история ми бе разказана от двама старци. Седяхме по хладина, а тя настъпваше едва в полунощ, сред гъстия дим на огъня, който трябваше да ни предпази от комарите, и сегиз-тогиз, по времена разказа, замахвахме с все сила по онези от крилатите гадини, които се осмеляваха да проникнат през дима, за да посмучат от кръвта ни. Вдясно, на около двайсет фута под нас надолу .по ронливия бряг, лениво бълбукаше Юкон. Вляво, по обагрените в розово била на ниските хълмове тлееше сънливото слънце, което тази нощ не позна съня, както не му бе отредено да познае сън още много нощи.

Старците, които седяха с мен и героично поразяваха комарите, бяха Самотния вожд и Мутсак, нявга другари по оръжие, а сега съсухрени съкровищници на спомени за древни обичаи и събития. Те бяха последните от своето поколение и не се радваха на почитта на младите, които бяха отраснали в най-крайните предели на света на златотърсачите. Но кой се интересуваше от древните обичаи в тези дни, когато всеки сам можеше да извика духовете от черните бутилки, а черните бутилки можеха да се получават от услужливите бели мъже срещу неколко-часов тежък труд или пък за една проскубана кожа? Каква власт върху умовете!можеха да имат всяващите ужас заклинателни обреди на маскираните шамани, когато всеки ден това живо чудо — параходът, сред гъргорене и водни пръски плаваше нагоре и надолу по Юкон в противоречие с всички природни закони, едно истинско огнедишащо чудовище? И кой ли ценеше наследеното от дедите положение, когато най-уважаван сред другарите си бе онзи, който сега можеше да нацепи най-много дърва или най-умело да преведе парахода през лабиринта от острови?

И наистина за двамата старци — Самотния вожд и Мутсак, които живееха вече твърде дълго, бяха настанали лоши времена и в този нов живот за тях нямаше нито почит, нито място. Затова те безрадостно очакваха смъртта, но сега сърцата им бяха трогнати от непознатия бял мъж, който се мъчеше заедно с тях сред смъдящия дим, пропъждащ комарите, и с интерес слушаше разказите им за старото време, преди да дойде параходът.

— И тъй, избраха ми момиче — разказваше Самотния вожд. Гласът му, остър и креслив, от време на време рязко спадаше и прогърмяваше в дрезгав бас и тъкмо когато човек привикнеше, отново се извисяваше в писклив дискант — сякаш се редуваха цвъртеж на щурче и жабешко крякане.

— И тъй, избраха ми момиче — разказваше Самотния вожд. — Защото баща ми, Касктака, или Видрата, бе разгневен, че не се заглеждам в жените. Стар човек бе той и вожд на племето. Аз бях последният останал жив от синовете му и само чрез мен Можеше да се надява той кръвта му да премине в жилите на тия, дето ще дойдат след нас и още не са родени. Но знай, о, бели човече, че аз бях болен; не ме радваха нито ловът, нито риболовът, а месото не сгряваше корема ми. Как тогава можех да гледам благосклонно на жените, да се готвя за сватбен пир или пък да очаквам с нетърпение бърборенето и лудориите на малки деца?

— Така е — прекъсна го Мутсак. — Та нима Самотния вожд не се бе борил с една грамадна мечка, докато главата му се пукна, а от ушите му потече кръв?

Самотния вожд закима в потвърждение.

— Мугсак казва истина. След тази случка главата ми беше добре, и не беше. Защото плътта оздравя и раната зарасна, ама болестта пак си остана отвътре. Когато ходех, нозете ми се разтреперваха, а когато погледнех срещу светлината, очите ми се насълзяваха. И когато отворех очи, светът отвън се въртеше ли въртеше, а когато затворех очи, главата ми отвътре се въртеше и въртеше и всички неща, които бях виждал някога, се въртяха и въртяха в главата ми. А над очите усещах силна болка, сякаш все ме притискаше нещо тежко или пък имаше здраво стегнат обръч, от който много боли. И речта ми бе бавна, и аз дълго чаках всяка вярна дума да дойде на езика ми. А когато не чаках дълго, се тълпяха какви ли не думи и ст устата ми излизаше безсмислен брътвеж. Много болен бях и когато баща ми, Видрата, доведе при мен момичето Касаан…

— А тя бе млада и здрава, моя сестрина дъщеря — обади се Мутсак. — Със силни бедра бе Касаан, създадена да ражда деца, и с прави крака бе, и бързонога. Правеше по-хубави мокасини, отколкото коя да е от всички други девойки, а въжетата от лико, изплетени от нея, бяха най-здрави. В очите й имаше усмивка, а върху устните й — смях, не бе сприхава по нрав и не забравяше, че мъжете повеляват, а жените винаги се подчиняват.

— Та, както казвам, бях много болен — подхвана отново Самотния вожд. — И когато баща ми Видрата, доведе при мен момичето Касаан, рекох им, че по-добре ще е да ме приготвят за погребение, а не за сватба. Тогава лицето на баща ми потъмня от гняв и той каза, че желанието ми ще бъде изпълнено, и заповяда да ме приготвят за смъртта, мен, все още живия, сякаш съм вече мъртъв…

— А нашият народ не постъпва така, о, бели човече — обади се Мутсак. — Знай, че тези неща, кои го направиха със Самотния вожд, по обичай се правят само с мъртвите. Но Видрата беше много разгневен.

— Да — каза Самотния вожд. — Баща ми, Видрата, беше човек, за когото реченото бе все едно сторено. И той заповяда цялото племе да се събере пред моето типи. А когато се събраха, заповяда им да оплачат сина му, който е мъртъв…

— И пред типито те запяха песента на смъртта:

О-о-о-о-о-о-ахаахааичклу-кукичклу-кук — изви глас Мутсак, така добре имитирайки оплаквачите, че по гърба ме полазиха мравки и целият настръхнах от съчувствие.

— А вътре в типито — продължи Самотния вожд майка ми начерни лицето си със сажди и хвърли пепел върху главата си, и ме заоплаква, сякаш вече бях мъртъв; защото нали така бе заповядал баща ми. И тъй, Окиакута, майка ми, шумно занарежда, като се удряше в гърдите и скубеше косите си. Същото правеха и Хуниак, сестра ми, и Сийната, сестрата на майка ми, и от този шум силно ме заболя главата, и аз почувствувах, че наистина ще умра, и то веднага.

А старейшините на племето се скупчиха край постелята ми и заговориха за пътя, по който трябва Да поеме душата ми. Един разказа за безкрайните

непроходими лесове, където, ридаейки, бродели прокълнати души и където можело да се залутам и аз, без някога да стигна до края. Друг разказа за големите реки с бързеи от лоша вода, където зли духове пищели и протягали безформените си ръце, за да

те сграбчат за косите и да те завлекат на дъното. За тези реки, рекоха всички вкупом, ми трябвало кану. Трети пък разказа за невижданите от жив човек бури, когато звездите се посипвали от небето като дъжд, а земята широко се озъбвала в безброй пукнатини, през които реките се втурвали от сърцето й.във всички посоки. Тогава тези, които бяха насядали край мен, вдигнаха нагоре ръце и високо заридаха, а онези отвън ги чуха и заридаха още по-високо. И както те ме смятаха за мъртъв, така и аз си мислех, че съм мъртъв. Не знаех кога, нито как, но знаех си, че съм наистина умрял.

И Окиакута, майка ми, положи до мен парката ми от катерича кожа. До нея положи и парката от еленова кожа, и дъждобрана от тюленови черва, и муклуките1 ми за дъждовно време, та на душата ми да й е топло и сухо по дългия й път. После някой спомена за стръмен хълм, обрасъл с трънаци и бодливи храсти, и тя донесе дебели мокасини, та да ми е лесно да вървя.

И когато старейшините разказаха за грамадните зверове, които трябва да убия, младежите положиха до мен най-здравия ми лък и най-правите стрели, бойната ми тояга, копието и ножа ми. А когато старейшините разказаха за мрака и тишината на огромните пространства, които трябва да преброди душата ми, майка ми занарежда още по-високо и хвърли още пепел върху главата си.

А момичето Касаан се промъкна вътре, много плаха и безмълвна, и пусна малка торбичка върху вещите за пътуването ми. А в малката торбичка, знаех, имаше кремък и огниво и добре изсушена прахан за огньовете, които трябваше да накладе душата ми. Бяха избрани и одеялата, с които щяха да ме увият. Подбраха и робите, които щяха да бъдат убити, та да може душата ми да си има спътници. Седмина щяха да са робите, понеже баща ми бе богат и могъщ и аз, неговият син, трябваше да бъда

——

Ескимоски ботуши от тюленова кожа. Б. пр.

 

погребан както подобава. Тези роби бяха пленници от войната с мукумуките, които живеят надолу по Юкон. На другия ден Сколка, шаманът, щеше да ги убие един по един, та душите им да поемат заедно

с моята по незнайния път през Неизвестното. Между другото те щяха да носят кануто ми, докато стигнем голямата река с бързеи от лоша вода. А по-нататък нямаше да продължат, тъй като кануто е о тясно, а пък те щяха да са свършили работата си и затова щяха да останат и завинаги да вият в мрачния и безкраен лес. и

И като се загледах в хубавите си топли дрехи, в одеялата и бойните оръжия, и като си помислих за седемте роба, които щяха да бъдат убити,ме обзе гордост, че ще имам такова погребение, и знаех, че сигурно много мъже ми завиждат. А баща ми. Видрата, през цялото време седеше мълчалив и мрачен. И през целия този ден, и през цялата нощ хората пееха песента на моята смърт и удряха тъпаните, докато започна да ми се струва, че съм наистина умрял хиляди пъти.

Но на сутринта баща ми се изправи и заговори. През целия си живот, каза той, е бил воин, както всички знаели. Също така всички знаели, че е по-голяма чест да умреш с оръжие в ръка, отколкото върху меките кожи край огъня. И понеже аз тъй или инак съм щял да умра, по-добре било да потегля срещу мукумуките и да бъда убит. Така съм щял да заслужа чест и слава и да стана вожд в сетната обител на мъртвите, а и баща ми, Видрата, нямало да доживее дните си в безчестие. Затова той заповяда да се събере боен отряд и да се приготви да отплава надолу по реката. И когато стигнем до мукумуките, аз трябваше да изляза напред сам, да се престоря, че ги нападам, и така да намеря смъртта си.

— Чуй ме, о, бели човече! — извика Мутсак, който повече не можеше да се сдържа. — Онази нощ Сколка, шаманът, дълго бе шептял в ухото на Видрата и негово дело бе Самотния вожд да бъде изпратен на смърт. Защото Видрата бе стар, а Самотния вожд — последният от синовете му, и Сколжа си бе наумил самият той да стане вожд на племето. И след като хората бяха вдигали оглушителен шум цял Ден и цяла нощ, а Самотния вожд все още бе жив.

Сколка взе да го хваща страх, че той няма да умре. Така че езикът на Видрата изрече мислите на Сколка, прикрити зад красиви слова за чест и подвизи.

— Така е — потвърди Самотния вожд. — Добре знаех аз, че това е дело на Сколка, но ми беше все едно, толкова болен бях. Сърце нямах да се гневя, сили нямах за храбри слова, а и малко ме беше грижа дали ще стане тъй или инак, исках само да умра и всичко да свърши. И така, о, бели човече, бойният отряд бе готов. Нямаше в него нито изпитани бойци, нито пък някой от вещите, мъдри старейшини, а едва сто младежи, невидели много битки. Цялото село се събра над брега на реката, за да види заминаването ни, И ние потеглихме сред всеобщо веселие, изпроводени от хвалебствени възгласи за моите достойнства. Дори и ти, о, бели човече, би възкликнал при вида на младеж, потеглил на бран, макар и той да е обречен,на смърт.

И тъй, потеглихме ние, стоте младежи, и Мутсак бе с нас, нали той също бе млад и неопитен. И както бе заповядал баща ми, Видрата, моето кану бе привързано за кануто на Мутсак от едната страна и за кануто;на Канакут от другата. Това бе, за да не остана без сили от работата с греблата и да мога, макар и болен, храбро да посрещна края си. Така заплавахме ние надолу по реката.

Не ще ви досаждам с разказа за пътуването ни, което бе кратко. Малко над селото на мукумуките се натъкнахме на двама от техните бойци в канута, които побягнаха, щом ни зърнаха. И тогава, както бе заповядал баща ми, кануто ми бе отвързано и аз се понесох надолу по реката сам. Той бе заповядал също младежите да видят смъртта ми, та като се върнат, да разкажат как съм умрял. Това бе казано съвсем ясно и баща ми Видрата, и Сколка, шаманът, бяха заплашили със сурови наказания, ако не бъде изпълнено.

Аз натиснах греблото и закрещях презрително след побягналите воини. И обидните ми слова ги разгневиха, и те обърнаха глави и видяха, че отрядът е изостанал назад, а аз напредвам сам. Затова, когато вече бяха на безопасно разстояние, двамата воини раздалечиха малко канутата си и зачакаха един до друг да мина между тях. И аз стигнах до тях с копие в ръка, пеейки песента на войната на

моя народ. Те метнаха копията си, но аз се наведох, копията изсвистяха над мен, а аз останах невредйм. Тогава — всички ние, и тримата, бяхме в една редица — аз метнах допието си към този отдясно и то прониза гърлото му, и той падна заднишком във

водата. Голяма бе изненадата ми от това, защото бях убил човек. Обърнах се към онзи отляво и здравата стиснах греблото, за да срещна Смъртта очи в очи;

неговото второ копие, което бе и последното му, само ме одраска по рамото. Тогава се нахвърлих върху него, но не метнах копието си, а опрях заострения връх в гърдите му и с двете си ръце го занатисках все по-дълбоко и до-дълбоко. И докато натисках с всичка сила, той ме удари по главата, веднъж и втори път с широката част на греблото си. Дори в мига, в който върхът на копието изскочи откъм гърба му, той ме удари по главата. Пред очите ми блесна светкавица и усетих как вътре в главата ми нещо поддаде и прещрака — ето така, прещрака. И тежестта, която толкова отдавна ме Притискаше над очите, вече я нямаше, а обръчът, който толкова силно стягаше челото ми, бе счупен. И ме обзе голямо задоволство, а сърцето ми запя от радост.

Това ще да е смъртта, помислих си аз; а щом е тъй, помислих си, то смъртта е много добра. И тогава видях двете празни канута, и разбрах, че не съм мъртъв, а отново здрав. Ударите с греблото .по главата ме бяха изцелили. Знаех, че съм убил, и вкусът да кръвта ме накара да освирепея, и аз забих греблото в гръдта на Юкон и подгоних кануто към селото на мукумуките. Младежите зад мен нададоха силен вик. Погледнах през рамо и видях побелялата, разпенена от греблата им вода…

— Да, водата бе закипяла от греблата ни — рече Мутсак. — Защото ние не бяхме забравили заповедта на Видрата и на Сколка, че трябва със собствените си очи да видим как ще умре Самотния вожд. Един младеж от мукумуките, тръгнал да провери мрежите за сьомга, съзря Самотния вожд и стоте младежи зад него. И той побягна в кануто си право към селото, та да вдигне тревога и да се приготвят. Но Самотния вожд загреба бързо след него, ние загребахме след Самотния вожд, за да видим как ще

умре. Обаче точно пред селото, когато младежът скочи на брега. Самотният вожд се изправи в кануто си и силно метна копието си. И то .прониза тялото на младежа над хълбока и той падна по очи.

Тогава Самотния вожд скочи на брега и с тояга,в ръка и с боен вик на уста се втурна в селото. Първият човек, когото срещна, бе Итуили, вождът на мукумужите, и Самотния вожд го удари по главата,с бойната си тояга и той рухна мъртъв на земята. И от страх, че може да не видим как ще умре Самотния вожд, ние, стоте младежи, също скочихме на брега и го последвахме в селото. Обаче мукумуките не разбраха това, а си помислиха, че сме дошли да се бием с тях. Тетивите на лъковете им заехтяха, а стрелите им засвириха край нас. Тогава забравихме поръчението си и с копия и с тояги се нахвърлихме върху тях, и тъй .като ги заварихме неподготвени, настана голямо кръвопролитие…

— Със собствените си ръце убих техния шаман — гордо рече Самотния вожд, а върху набръчканото му лице се изписа оживление при спомена за този отминал ден. — Със собствените си ръце го убих, а той бе по-велик шаман от Сколка, нашия шаман. И всеки път, когато се изправях пред някого, си казвах: „Ето, иде Смъртта“, и всеки път убивах врага си, а Смъртта не идеше. Изглежда, силно бе у мен диханието на живота и не можех да умра…

— А ние следвахме Самотния вожд през цялото село и после обратно — продължи Мутсак. — Като глутница вълци вървяхме след него напредназад,. насам-натам, докато не остана и един мукумук, годен да се бие. Тогава събрахме сто роби мъже и двойно повече жени, и безчет деца, опожарихме всички колиби и типита и потеглихме обратно. И това бе краят на мукумуките.

— И това бе краят на мукумуките — тържествуващо повтори Самотния вожд. — А когато се върнахме в нашето село, хората бяха изумени от огромния товар богатства и роби, а още повече бяха изумени, че съм жив. А баща ми, Видрата, трепереше от радост за това, което бях извършил. Защото той бе стар, а аз — последният от синовете му. Надойдоха всички изпитани бойци и вещите и мъдри старейшини, събра се цялото племе. И тогава аз се изправих с глас като гръмотевица заповядах на Сколка, шамана, да излезе напред…

— Така беше, о, бели човече — възкликна Мутсак. — С глас като гръмотевица, който вся страх у хората и нозете им се разтрепераха.

— И когато Сколка излезе напред — продължи ., Самотния вожд, — аз казах, че нямам намерение да умирам. Също казах, че не е хубаво да разочароваме злите духове, които чакат отвъд гроба. Затова, рекох им, мисля, че душата на Сколка трябва да поеме към Неизвестното, където без съмнение завинаги ще вие в мрачния и безкраен лес. А после го убих, както си стоеше там, пред очите на цялото племе. Точно аз, Самотния вожд, със собствените си ръце убих Сколка, шамана, пред очите на цялото племе. И когато се надигна ропот, аз високо извиках…

— С глас като гръмотевица — подсказа Мутсак.

— Да, с глас като гръмотевица аз извиках: „Чуй ме, о, народе мой! Аз съм Самотния вожд, който срази Сколка, лъжливия шаман. Единствен от всички хора преминах аз през дверите на Смъртта и се върнах обратно. Невиждани неща видяха очите ми. Неизречени слова чуха ушите ми. По-велик съм аз от Сколка, шамана. По-велик съм от всички шамани. Също така по-велик вожд съм аз и от баща ми, Видрата. Всичките дни на живота си воюваше той с мукумуките, а вижте, за един само ден аз ги унищожих. Унищожих ги за миг, кратък като дихание. И тъй като баща ми, Видрата, е стар, а Сколка, шаманът — мъртъв, аз ще бъда и вожд, и шаман. От днес насетне, о, народе мой, ще бъда и вожд, и шаман. А ако някой не е съгласен, я сека да излезе напред!“

Почаках малко, ала никой не излезе. Тогава извиках: „Хо! Аз усетих вкуса на кръвта! А сега ми донесете месо, гладен съм. Разбийте хранилищата, разграбете запасите от риба, нека бъде славен пир! Нека има веселие и песни, но не за погребение, а за сватба. И накрая доведете, момичето Касаан, което ще бъде майката на децата на Самотния вожд!“

И при думите ми, и понеже беше много стар, баща ми, Видрата, заплака като жена и обви с ръце коленете ми. И от този ден аз бях и вожд, и шаман. И всички ме почитаха и ми се подчиняваха.

— Докато не дойде параходът — подсказа Мутсак.

— Да — рече вождът. — Докато, не дойде параходът.

Законът на живота

Старият Коскуш жадно се ослушваше. Въпреки че зрението му отдавна беше угаснало, неговият слух бе все още остър и най-слабият звук проникваше в мъждукащото съзнание, което продължаваше да живее зад съсухреното чело, чуждо на всичко земно по света. А! Това е СитКумТо-Ха, която проклинаше кучетата с писклив глас и с бой ги впрягаше в хамутите. СитКумТо-Ха беше дъщеря на неговата дъщеря, но сега беше твърде заета и нямаше време да мисли за стария си съсипан дядо, седнал сам на снега, забравен и безпомощен. Станът трябваше да се вдига. Очакваше ги безкрайната снежна пъртина, а краткият ден не искаше да се бави. Животът я зовеше и задълженията към него — не смъртта. А той сега бе много близо до смъртта.

При тази мисъл мигновен ужас обзе старика. Той протегна немощната си ръка и опипа с треперещи пръсти малката купчина сухи дърва, оставена до него. Като се убеди, че тя наистина е там, той скри ръка под вехтия кожух и отново се превърна в слух. Скръбен пукот на полузамръзналата кожа му подсказа, че колибата на вожда, направена от еленови кожи, е вече скатана и сега я притягаха в удобен за носене вързоп. Вождът, снажен и силен, главатар на цялото племе и прочут ловец, бе негов син. Докато жените стягаха багажа, гласът му се надигна и започна да ги мъмри заради мудността им. Старият Коскуш наостри слух. Той чуваше този глас,за последен път. Развалиха колибата на Джихау! И на Туксен! Седма, осма девета; изглежда, че е останала само колибата на шамана. Ето! Сега се заемат и с нея. Той чуваше мърморенето на шамана, докато товареше колибата си на шейната. Разплака се дете и жена започна да го утешава, като запя нежно с тих гърлен глас. Това е малкият Ку-ти, помисли си старецът, капризно и болнаво дете. Сигурно скоро ще умре, тогава ще прегорят дупка в замръзналата тундра и ще натрупат отгоре му камъни, за да не

го нападат дивите зверове. Всъщност какво значение има всичко това? В най-добрия случай ще поживее още няколко години и ще ходи по-често с празен стомах, отколкото с пълен. И в края на краищата пак няма да убегне на смъртта — винаги гладна, най-гладната от всички тях.

това какво е? Да, мъжете завързват шейните и затягат здраво ремъците. Старецът се вслушваше за последен път. Камшиците изсъскаха и се стовариха върху гърбовете на кучетата. Ето ги, ръмжат! Как мразеха работата и дългия път! Тръгнаха! Една след Друга шейните бавно се плъзгаха в тишината. Заминаха. Откъснаха се от неговия живот и го оставиха да посрещне сам своя последен горчив час. Не! ..Снегът заскърца под нечии мокасини. До него се спря мъж и постави нежно ръка на главата му. Колко добър беше синът му! Той си спомни за други старци, чиито синове не бяха останали след заминаването на племето. Но неговият син не е като тях. Старецът се унесе в мисли за миналото, докато гласът на младия мъж не го върна в действителността. — Добре ли ти е? — попита той. Старецът отвърна:

— Добре ми е.

— До теб има дърва — продължи младият мъж, — а огънят се е разгорял силно. Утрото е мрачно и денят намалява. Скоро ще завали сняг. Даже и сега прехвръкват снежинки.

— Хората от племето бързат. Товарите им са тежки, а стомасите — празни. Пътят е дълъг и те се, Движат бързо. Аз тръгвам. Ти си добре, нали?

— Добре. Аз съм като последен есенен лист, койТо едва се крепи на стеблото. При първия полъх на вятъра и аз ще падна. Гласът ми е изтънял като на стара жена. Очите вече не показват пътя на краката, а краката ми са натежали и се чувствувам много уморен. Всичко е както трябва да бъде. Той наведе примирено глава, докато в далечината не заглъхнаха последните звуци от жалното поскърцване на снега, и разбра, че синът му не може повече да го чуе. Тогава ръката му се протегна бързо към снопчето клонки. Единствено то стоеше между него и очакващата го вечност. Ръчагът клонки беше мярката на неговия живот. Една по една клонките щяха да поддържат огъня и подобно на тях, стъпка по стъпка, смъртта щеше да се прокрадва към него. Когато и последната клонка отдадеше топлината си, тогава щеше да настъпи царството на студа. Първо ще замръзнат стъпалата,

след това ръцете и вцепенението ще пълзи бавно от крайниците към тялото. Главата ще клюмне на колената и той най-после ще си почине. Това е лесно. На всички е писано да умрат.

Той не се оплакваше. Животът е такъв, но е справедлив. Коскуш се бе родил близо до земята, живял бе близо до нея и нейният закон му беше добре известен. Това бе законът на всяка плът. Природата е безмилостна към живите същества. Тя не се интересува от отделната личност. Нейният интерес е насочен към видовете, към рода. Това представляваше най-дълбоката абстракция, на която бе способен примитивният ум на старя Коскуш, но той я съзнаваше превъзходно. Той видя, че правотата й се доказваше от целия живот. Изпълването на дървото със сок, зеленината на разпукалата се върбова пъпка, окапването на пожълтелия лист — в това се състоеше всичко. Природата поставя една задача на всеки жив организъм. Не я ли изпълни, той умира. Изпълни ли я, все едно — пак умира. Природата е безучастна; много са тези, които й се подчиняват, но вечността е отсъдена само на подчинението, а не на тези, които се подчиняват. Племето на Коскуш беше много старо. Старците, които познаваше като малко момче, познаваха от своя страна старци, живели много преди тях. Следователно истина е, че племето живееше, то олицетворяваше подчинението на всички негови членове от далечното забравено минало, чиито гробове не се помнеха. Те не оставяха следи, бяха краткотрайни явления и отминаваха като летни облаци. И Коскуш бе такова явление, което щеше да изчезне. Природата не се грижеше за това. Тя бе поставила на живота една задача, беше му изковала един закон. Задачата бе продължението на живота, а законът — смъртта. Девойката е същество, приятно за гледане, силна и с пълна гръд, с кръшна походка и огън в очите. Но задачата й още не е изпълнена. Огънят в очите й се разгаря, походката й става още по-кръшна и тя е ту смела, ту свенлива с младежите

така ги заразява със своето безпокойство. Тя става все по-красива и по-красива, докато някой ловец, който не може повече да се въздържа, не я вземе в своята колиба да му готви и работи и да стане майка на неговите деца. С раждането на детето красотата започва да я напуска. Походката й става провлачена и бавна, очите загубват своя блясък и потъмняват и само малките деца се притискат с радост до сбръчканата буза на старицата, седнала край огъня. Тя вече е изпълнила задачата си. След това при първата опасност от глад или при първия дълъг преход я изоставят така, както изоставиха и него, на снега, с малък наръч дърва. Такъв е законът.

Коскуш постави внимателно една клонка в огъня и се впусна отново в размишления. Така е навсякъде и с всичко. Комарите изчезват при първия мраз. Малката катеричка отива да умре надалеч. Когато старостта налегне заека, той става муден и тежък и не може да бяга пред неприятелите си. Даже и мечката става тромава и раздразнителна, ослепява и накрая става жертва на шепа джавкащи кучета. Той си спомни как една зима изостави своя собствен баща в Клондайк, зимата, преди да пристигне мисионерът с молитвените си книги и сандъка с лекарствата. Неведнъж Коскуш, беше преглъщал при спомена за този сандък, но сега в устата му нямаше никаква влага. Особено му бе харесал „умъртвителят на болките“. Въпреки всичко мисионерът им бе в тежест, защото не носеше месо в стана, а ядеше с охота и ловците недоволствуваха. Той се простуди при разклонението на реката Майо и кучетата след това разбутаха камъните и се спречкаха за кокалите му.

Коскуш хвърли нова вейка в огъня и потъна още по-дълбоко в миналото. По времето на големия глад старците се свиваха с празни стомаси край огъня и от устните им се ронеха смътни предания за това, как в незапомнени времена Юкон цели три зими влачел свободно водите си, а след това стоял скован в лед цели три лета. Той изгуби майка си в този глад. През лятото не се появи никаква лакерда и племето зачака с нетърпение зимата и идването на елените. Зимата настъпи, но елени не се появиха. Никога по-рано не се бе случвало подобно

Д нещо, даже и старците не помнеха. Цели седем години не се появиха елени, зайците престанаха да се плодят и кучетата заприличаха на чували с кокали. През дългата полярна нощ децата плачеха и умираха, а заедно с тях — жените и старците.

На десет човека от племето по един доживя да посрещне слънцето през пролетта. Това бе страшен глад!

Но той беше видял и дни на изобилие, когато имаше толкова много месо, че се разваляше, а затлъстелите кучета не можеха да вършат нищо от преяждане — времена, когато пропускаха дивеча, без да го убиват, когато жените бяха плодовити и из колибите пълзяха момченца и момиченца. Тогава мъжете забравяха стомасите си, подновяваха древните вражди, пресичаха вододелите и се отправяха на юг да избиват племето пели или отиваха на запад, за да се порадват на угасналите огньове на племето танана. Той си спомни, как още като дете, през дните на изобилие, видя вълци да нападат елен. ЗингХа лежеше заедно с него на снега и наблюдаваше — ЗингХа, който по-късно стана най-изкусен измежду ловците и който накрая пропадна в една дупка на замръзналия Юкон. Месец по-късно го откриха, замръзнал до кръста в леда, така както се беше опитвал да се измъкне от реката.

Но за елена. Двамата със ЗингХа бяха излезли този ден да играят на ловци, да подражават на своите бащи. По коритото на замръзналия поток те се натъкнаха на пресните следи на елен и на следите на преследващата го голяма глутница вълци.

— Стар елен — каза ЗингХа, който умееше да разпознава бързо следите. — Това е стар елен, който няма сили да се движи повече със стадото си. Вълците са го отбили от неговите братя и сега няма да го изпуснат.

Това бе истина. Такъв е вълчият обичай. Ден и нощ, без почивка, те щяха да го преследват по петите, да тракат зъби под самия му нос и да го дебнат докрай. Кръвта на двете момчета закипя. Краят заслужаваше да се види.

Горящи от нетърпение, те тръгнаха по следите и даже той, Коскуш, който нямаше остър поглед и не бе опитен в разчитане на следи, би могъл да върви със завързани очи, толкова широка бе оставената диря. Движеха се запъхтени по петите на преследвачите и на всяка крачка разчитаха мрачната, току-що написана трагедия. Стигнаха до мястото, където се беше спирал еленът. Снегът беше разровен и изпотъпкан във всички посоки на разстояние три човешки боя. В средата се виждаха дълбоките отпечатъци от широките копита на елена, а навсякъде около тях — леките следи на вълчите лапи. Някои от вълците са почивали, полегнали Върху снега, докато другите техни събратя са се нахвърляли на жертвата. Отпечатъците от продълговатите им туловища бяха така ясни, като че току-що бяха направени. Един вълк бе намерил смъртта си под копитата на обезумялата жертва. Няколко добре оглозгани кости потвърждаваха това.

На второто място, на което се беше спирал еленът, те отново престанаха да крачат със снегоходките. Тук едрото животно се беше борило отчаяно. На два пъти го бяха поваляли, както свидетелствуваше снегът, и двата пъти еленът се бе освобождавал от нападателите си и се бе изправял на крака. Той бе изпълнил отдавна своята задача, но въпреки това Животът му беше скъп. ЗингХа каза, че е много странно веднъж повален елен да се изправи отново на крака, но този наистина се беше изправял. Шаманът щеше да види разни чудеса и предзнаменования, когато му разкажеха всичко това.

Накрая стигнаха до мястото, където еленът бе искал да се изкачи по брега и да се скрие в гората. Но неприятелите му се бяха нахвърлили върху него, той се бе изправил на задните си крака, бе паднал върху вълците и бе смазал два от тях. Ясно беше, че смъртта на елена бе предстояща, защото убитите вълци бяха оставени непокътнати от своите събратя. Отминаха още две места, много близко едно до друго, на които животните се бяха счепкали отново. Сега следите бяха почервенели от кръв, а плавният ход на голямото животно бе станал неравномерен и объркан. След туй те чуха първите звуци на борбата — това не беше гръмогласният вой на преследвачите, а краткият, отривист лай, който говореше за близостта на вълчите зъби до тялото на елена. Като се придвижваха срещу вятъра, ЗингХа запълзя по корем върху снега, а след него се запромъква и той, Коскуш, на когото предстоеше

през следващите години да стане вожд на племето. Разтвориха долните клонки на млада ела и погледнаха. Видяха само края.

Картината, подобно на всички впечатления от юношеските години, беше все още свежа в паметта му, и сега, с помръкналия си поглед, той видя края на битката така ясно, както в ония далечен ден. Коскуш се бе изумил от зрелището, въпреки че последствие, когато го избраха за вожд на мъжете и глава на съвета, той извърши велики подвизи и името му се произнасяше с проклятие от племето пели, да не споменаваме за белия чужденец, когото бе убил с нож в ръкопашен бой.

Още дълго размишлява той за дните на своята младост, докато огънят започна да гасне, а студът се засили. Този път той хвърли в огъня две клонки, а с тези, които останаха, измери дължината на живота си. Ако СитКумТо-Ха си беше спомнила за своя дядо и бе събрала повече дърва, часовете на неговия живот щяха да бъдат по-многобройни. Тогава щеше да е по-лесно. Но тя винаги си е била нехайна, а откакто Бобъра, синът на ЗингХа, й хвърли око, тя престана да уважава своите прародители. Всъщност какво значение имаше всичко това? Не беше ли се държал и той по същия начин през своята така бързо изживяна младост? Той се ослуша за миг в тишината. Може би сърцето на неговия син ще се смекчи и той ще се върне с кучетата, за да отведе стария си баща заедно с племето там, където има много елени с тлъсто месо.

Той напрегна слух, мозъкът му за момент преустанови своята дейност. Никакъв шум, нищо. Единствен той дишаше сред пълната тишина. Каква самота! А! Какво е това? По гърба му полазиха тръпки. Познат проточен вой проряза безмълвието някъде наблизо. Тогава пред помътнелите очи на стареца се изпречи еленът, старият елен, с разкъсани и окървавени хълбоци, оръфана козина и наведени грамадни разклонени рога, отбраняващ се с последни сили. Той видя мяркащите се с бързината на мълния сиви тела, блестящите очи, изплезените езици, зъбите, от които се процеждаха лиги. Той видя как неумолимият кръг се стесняваше все повече и повече, докато се сля в една черна точка всред разровения сняг.

Една влажна муцуна се завря в бузата му и при нейното докосване душата му отново се върна в настоящето. Той протегна ръка и измъкна една горяща главня от огъня. Обладан от своя наследствен страх от човека, зверът отстъпи, като нададе проточен вой към своите събратя. Те отговориха настървени и кръгът от приведените сиви тела с лигави челюсти се разтегна. Старецът се ослушваше В шума около него. Той размаха безумно главнята и душенето се превърна в ръмжене, но запъхтените зверове не отстъпиха. Един придвижи гърди напред, като провлачваше задните си крака, после втори, трети, но нито един не се дръпна назад. „Защо трябва да се вкопчвам за живота?“ — запита се той и пусна пламтящата главня в снега. Тя засъска и угасна. Кръгът започна да ръмжи неспокойно, но не се помръдна. Отново пред очите му се мярна последното сражение на стария елен. Тогава Коскуш отпусна уморено глава на коленете си. Какво значение имаше в края на краищата всичко това? Нима това не е законът на живота?

Загубеното лице

Това беше краят. Субенков беше извървял дълга пъртина на горчилки и ужаси, като някой пощенски гълъб, винаги устремен обратно към европейските столици, но тук, далече от всеки друг път, в руска Америка, пъртината свършваше. Той седеше в снега с ръце, вързани на гърба, в очакване на изтезанията и гледаше с любопитство грамадния казак, който лежеше проснат пред него и стенеше от болка. Мъжете бяха приключили с измъчването на великана и го бяха оставили на жените. За това, че те надминаваха мъжете по жестокост, свидетелствуваха писъците на жертвата.

Субенков гледаше и тръпнеше. Не го беше страх от смъртта. Твърде дълго бе рискувал живота си по изнурителния път от Варшава до Нулато, за да изтръпва пред някаква си смърт. Обаче не можеше да се помири с изтезанията. Те оскърбяваха душата му. А това оскърбление на свой ред не се дължеше на някакви си болки, които предстоеше да изтърпи, а на жалката гледка, която щеше да представлява заради тях. Знаеше, че ще моли, ще проси, ще умолява също както Големия Иван и другите преди него. Това нямаше да е приятно. Да загине смело, без унижение, с усмивка и присмех — о, това би отговаряло на желанието му! Но да загуби самообладание, душата му да се преобърне от гърчовете на плътта, да писка и да ломоти като маймуна, да се превърне в животно — о, това бе ужасното за него!

Не бе имало никакъв шанс да се избави. От самото начало, когато бе горял от пламенната мечта за независимостта на Полша, беше станал марионетка в ръцете на съдбата. От самото начало във Варшава, в Санкт Петербург, в сибирските рудници, на

——

1 Поначало Аляска е била открита от руски пътешественици в 1780 г. В 1798 г. е било създадено Руско-американското дружество с монополни права за лов и добиване на изкопаеми. В 1867 г. е била продадена от царското правителство на САЩ. Б. пр.

 

Камчатка, по разнебитените кораби на крадци на кожи, съдбата го беше водила към този край. Без Съмнение този край е бил изсечен върху основите на живота за него — за него, който беше толкова йзтънчен и чувствителен, чиито нерви стигаха кажи-речи до повърхността на кожата, който беше мечтател и поет, и художник. Преди някой да бе помислил за него, вече е било предопределено това Тръпнещо кълбо чувствителност, каквото представляваше, да бъде обречено да живее сред жестоки, стръвни диваци и да умре в тази далечна полунощна страна, в това безпросветно място отвъд сетните предели на света.

Той въздъхна. И тъй това нещо пред него беше Големия Йоан — Големия Иван, великанът, човекът без нерви, казакът, станал пират, който беше флегматичен като вол, с толкова нечувствителна нервна система, че онова, което беше болка за обикновените хора, за него бе само нещо като гъделичкане. Да, да, и тези индианци от Нулато, ако и те не умееха да намерят нервите на Големия Иван и да ги проследят до корените на гърчещата му се душа! Умееха, и то как! Не беше за вярване, че някой може толкова да страда и пак да остава жив. Големия Иван плащаше за нечувствителните си нерви. Вече беше изтърпял двойно повече от другите.

На Субенков му се струваше, че не ще може още дълго да издържи страданията на казака. Защо Иван не умираше? Той щеше да полудее, ако тези писъци не престанеха. Но когато те престанеха, щеше да дойде неговият ред. А пък и Якага го чакаше и отсега още му се хилеше — Якага, когото едва миналата седмица беше изритал от форта и когото беше шибнал с кучешкия камшик през лицето. Якага щеше да се позанимае с него. Без съмнение Якага пазеше за него по-изтънчени мъчения, по-изискано терзание на нервите. О, това сега трябва да е било нещо изключително, ако се съдеше по вопъла на Иван! Навелите се над него индианки отстъпиха назад със смях и пляскане на ръце. Субенков видя чудовищното нещо, което бяха извършили, и избухна в истеричен кикот. Индианците го изгледаха, смаяни, че може да се смее. Но Субенков нямаше сили да спре.

Това нямаше да помогне. Той се овладя, спазматичните пристъпи бавно стихнаха. Наложи си да

мисли за други неща и се върна към миналото си. Сети се за майка си и баща си, за малкото пъстро пони и французина възпитател, който го учеше да танцува и тайничко му беше дал старо оръфано томче на Волтер. Той видя отново Париж и скучния

Лондон, и веселата Виена, и Рим. И пак видя тази буйна група студенти, лелеяли като него мечтата за независима Полша с полски крал във Варшава. Аха, точно там започна тази дълга пъртина. Е, той бе надживял всички други. Един по един, като започна с двамата екзекутирани в Санкт Петербург, той прехвърли наум как бяха загинали тези смели по дух другари. Тук един бит до смърт от тъмничар, а там, по този път, обагрен с кръвта на заточениците, по който бяха крачили безкрайни месеци, бит и измъчван от казашкия конвой, падна мъртъв втори. Това винаги е било зверство — безогледно, сатанинско зверство. Бяха умирали от треска, в мините, под бича. Последните двама бяха умрели след бягството в бой с казаците и само той бе стигнал до Камчатка, с откраднатите документи и пари на пътник, когото бе оставил повален в снега.

Било е зверство и само зверство. Всичките тези

години, докато със сърцето си беше в ателиета на художници, в театри, в царски дворове, той е бил затворен в кръг от зверства. Беше откупил живота си с проливане на кръв. Всички бяха убивали. Той бе убил този пътник, за да вземе паспорта му. Беше показал, че не е какъв да е човек, като се беше дуелирал с двама руски офицери в един ден. Трябвало бе да покаже колко струва, за да спечели място сред крадците на кожи. Трябвало бе да се добере до това място тука. Зад гърба си имаше хилядогодишния път през цял Сибир и Русия. Не бе могъл да побегне в тази посока. Единственият път е бил напред през мрачното ледено море на Беринг към Аляска. Пътят го бе водил от зверщина към по-безпросветна зверщина. По пламналите от скорбут кораби на крадците на кожи, без храна и без вода, мятани от нескончаемите бури на това бурно море, моряците се бяха превърнали в животни. На три пъти беше потеглял от Камчатка. И три пъти, след какви ли не лишения и страдания, оживелите се бяха връщали обратно на Камчатка. Не бе имало откъде да се измъкне и не бе могъл да се върне по пътя,

по който бе дошъл, защото там го очакваха рудниците и бичът.

У Отново, за четвърти и последен път, бе отплавал на изток. Беше с онези, които първи бяха намерили Прословутите Тюленови острови, но;не се беше върнал с тях, за да подели безценните кожи в разюзданите оргии на Камчатка. Беше се заклел да не се връща. Знаеше, че за да стигне до скъпите му столици на Европа, трябва да върви напред. Затова се беше местил от кораб на кораб и бе оставал в безрадостните нови земи. Другарите му бяха смоленски ловци и руски авантюристи, монголци, татари сибирски туземци; и те си бяха проправили кървав път през диваците на новия свят. Бяха избивали цели селища, които отказвали да платят данък в кожи, а самите те на свой ред бяха избивани от екипажите на корабите. Той и един финландец бяха останали единствените живи от такъв екипаж. Бяха прекарали самотна и гладна зима на безлюден Алеутски остров и спасяването им през пролетта от друг кораб на крадци на кожи бе нещо, което се случва веднъж на хиляда пъти.

Но винаги е бил обкръжен от жестоко зверство. Както беше минавал от кораб на кораб и неизменно беше отказвал да се върне, бе попаднал на кораб, който изследваше южните области. По цялото крайбрежие на Аляска не бяха се натъкнали на нищо освен на пълчища диваци. Всяко пускане на котвата сред стръмните каменисти острови или под навъсените скали на материка бе означавало битка или буря. Или налитаха щормове, които ги заплашваха с гибел, или от брега потегляха канута, управлявани от диви туземци с бойни шарки по лицата, които идваха, за да се запознаят с кървавите достойнства на пиратския барут. На юг, на юг плаваха те, покрай бреговата линия, чак до приказната земя Калифорния. Тук, както се говореше, имало испански авантюристи, които си пробили път нагоре от Мексико. Той беше подхранвал надежди за тези мексикански авантюристи. Избягаше ли при тях, останалото щеше да бъде лесно: година или две (какво значение щеше да има дали са повече или по-малко?) и щеше да стигне в Мексико, сетне — някой кораб и Европа щеше да бъде негова. Но те не срещнаха никакви испанци. Бяха се натъквали само на същата непробиваема стена от зверщина. Обитателите на крайните предели на света, боядисани с бойни шарки, бяха ги пропъждали от бреговете. Най-после, когато една тяхна лодка бе отрязана и моряците избити до един, капитанът бе изоставил търсенията си и бе

отплавал обратно на север.

Бяха минали години. Беше служил под командуването на Тебенков, когато бе изграден Михаеловсският редут. Беше прекарал две години край реката Кускоквим. Две лета бе успявал да стигне до пролива Коцебу. По това време племената се събираха тук за разменна търговия; човек можеше да намери кожи от елен лопатар от Сибир, .мамутова кост от Диомндовите острови, моржови кожи от бреговете на Северния ледовит океан, чудновати каменни светилници, които при размяната минават от едно племе в друго, без някой да знае по какъв начин, а веднъж се появи и ловджийски нож английска направа;

и Субенков разбра, че тук бе училището, където се учи география. Защото се срещаше с ескимоси от Нортъновия залив, от остров Кинг и остров Свети Лаврентий, от нос Принц Уелски и нос Бароу. Тези места имаха други имена и разстоянията до тях се! измерваха с дни.

Огромно беше пространството, от което идваха да търгуват тези туземци, а още по-огромно — пространството, от което чрез препродажба бяха дошли каменните им светилници и този стоманен нож. Субенков заплашваше, предумваше, подкупваше. При него довеждаха всеки далечен пришълец, всеки туземец от непознато племе. Споменаваха се безбройни и невъобразими опасности, както и диви зверове. враждебни племена, непроходими гори и могъщи планински вериги; но винаги от отвъдните земи идваха слухове и разкази за белокожи хора със сини очи и руса коса, които се биели като демони и търсели кожи. Те били на изток — далече, далече на изток. Никой не ги бил виждал, но мълвата се предавала от човек на човек.

Това беше трудна школа. Човек не можеше чак толкова лесно да учи география чрез непознати езици, от невежи умове, които смесваха действителността с измислиците и измерваха разстоянията с „нощувания“, а броят на нощуванията се променяше според трудността на преходите. Но най-после до Суков стигна слух, който му вдъхна смелост. На изток имало голяма река, където живеели тези синеокй хора. Реката се казвала Юкон. На юг от Миловския редут в морето се вливала друга голяма

река, която русите наричали Квикпж. Тези две реки били една и съща, гласеше слухът. Субенков се върна в Михаеловск. Цяла година настоява той да уредят експедиция нагоре по Квикш. Тогава се надигна Малаков, руският мелез, за да поведе най-необузданата и свирепа сбирщина от всякакви изчадия мелези авантюристи, надошли от Камчатка. Субенков беше негов помощник. Те преодоляха лабиринтите на необятната делта, стигнаха до Урвите ниски възвишения по северния бряг на КвикИнк и цели петстотин мили с кожени канута, натоварени догоре със стоки за размяна и с муниции, се бориха срещу течението от пет възла на реката, разляла се от две до десет мили на ширина в корито, дълбоко много фадома. Малаков реши да построи форт в Нулато. Субенков настояваше да продължат нататък. Но скоро се примири с Нулато. Наближаваше дългата зима. Щеше да е по-добре да почака. Рано на следващото лято, когато реката се очистеше от леда, той щеше да изчезне нагоре по Квикиак и да доплава до станциите на Дружеството на Хъдсъновия залив. Малаков изобщо не беше чул слуха, че Квик пак е Юкон, а Субенко не му го казваше.

Започнаха да строят форта. Това бе принудителен труд. Високите стени от трупи се вдигаха под звуците на въздишки и стенания на тамошните индианци. Бичът ги шибаше по гърбовете и беше размахван от железните ръце на пиратите. Имаше индианци, които бягаха, а когато ги залавяха, довеждаха ги обратно и ги разпъваха на земята пред форта, където те и тяхното племе се запознаваха със силата на бича. Двама умряха при побоя, други осакагяха за цял живот, а останалите си взеха добра бележка от урока и вече не бягаха. Снегът заваля,? преди фортът да бъде довършен, и тогава настъпи

Времето за кожи. На племето бе наложен тежък данък. Побоищата с юмруци и бич продължиха, а за Да бъде данъкът заплатен, жените и децата бяха

——

един фадом се равнява на шест фута (182 см.) Б. пр.

задържани като заложници и спрямо тях се отнасяха с жестокостта, позната само на крадците на кожи.

Е, това е била сеитбата на кръв, а сега беше дошла жетвата. Фортът бе унищожен. В пламъците на пожара му бяха посечени половината крадци на кожи. Другата половина бе издъхнала при изтезанията. Останал беше само Субенков или Субенков ’и Големия Иван, ако това скимтящо, стенещо нещо на снега можеше да се нарече Големия Иван. Субенков забеляза, че Якага му се хили. Не можеше да се каже нищо против Якага. Белегът от бича още личеше на лицето му. В края на краищата Субенков не можеше да не го оправдае, но не му харесваше мисълта за това, което Якага щеше да прави с него. Помисли си дали да не помоли за милост Мкамък, главния вожд, но разумът му подсказа, че такава молба би била безполезна. После му дойде наум да скъса вървите, с които бе вързан, и да умре в бой. Такъв край щеше да бъде бърз. Но не можеше да ги скъса. Ремъците от еленова кожа бяха много здрави. Докато продължаваше да крои, сети се за нещо друго. Той направи знак да доведат Макамък с преводач, който знаеше езика на крайбрежието.

— О, Макамък — заговори Субенков, — аз нямам намерение да умирам. Аз съм голям човек и би било глупаво да умра. И то си е така: аз няма да умра, Аз не съм като тия, другите мърши.

Той погледна стенещото нещо, било някога Големия Иван, и го побутна презрително с крак.

— Аз съм твърде мъдър, за да умра. Чуй, аз притежавам чудно лекарство. Само аз го зная. И понеже няма да умра, ще разменя това лекарство с теб,

— Какво е това лекарство? — попита Макамък.

— То е необикновено.

Субенков се замисли за миг, сякаш не му се искаше да разкрие тайната.

— Ще ти кажа. Малко от това лекарство, натрито-в кожата, я прави твърда като камък, твърда като желязо, така че никакво режещо оръжие не може да я разреже. Най-силният удар с режещо оръжие е безсилен срещу него. Костен нож става като буца. кал, от него ще се огъне острието на железните ножове, които ние донесохме при вас. Какво ще ми дадеш за тайната на това лекарство?

— Ще ти дам твоя живот — отвърна Макамък

чрез преводача.

Субенков презрително се изсмя.

— И ще бъдеш роб в дома ми, докато умреш. Полякът се изсмя още по-презрително.

— Развържи ми ръцете и краката и да поприказваме — рече той.

Вождът даде знак и когато се видя свободен,

Субенков сви цигара и я запали.

— Това са глупави приказки — поде Макамък. — Няма такова лекарство. Не може да има. Режещото острие е по-силно от всяко лекарство.

Вождът не вярваше, но все пак се колебаеше. Беше видял твърде много успешни магии от крадците на кожи. Не можеше да се усъмни напълно.

— Ще ти подаря живота, но няма да бъдеш роб —

заяви той.

— Още нещо. — Субенков играеше играта си така хладнокръвно, като че се пазареше за лисича кожа. — Това е много необикновено лекарство. Спасявало ми е живота много пъти. Искам шейна и кучета, и шестима от твоите ловци да дойдат с мен надолу по реката да ме пазят, докато стигнем на едно нощуване от Михаеловския редут.

— Трябва да живееш тук и да ни научиш на

всичките ваши магии.

Субенков сви рамене и не проговори. Той пускаше дима от цигарата на студения въздух и гледаше с любопитство това, което бе останало от едрия казак.

— Тоя белег! — каза ненадейно Макамък и посочи врата на поляка, където синкава резка напомняше за удара с нож при едно спречкване на Камчатка. — Лекарството не е добро. Режещото острие е било по-силно от лекарството.

— Ударът бе нанесен от силен мъж. — Субенков се позамисли. — По-силен .от теб, по-силен от най-силния ти ловец, по-силен от него.

С носа на мокасина той допря казака — зловеща гледка, вече в безсъзнание, — чието разпокъсано тяло изтерзаният от болки живот все още не искаше

да напусне.

— А и лекарството беше слабо. Защото на онова място нямаше едни особени зърнести плодове, от

които, както виждам, имате предостатъчно по тия места. Тук лекарството ще бъде силно.

— Ще те пусна да си отидеш надолу по реката — каза Макамък, — ще я имаш и шейната, и кучетата, и шестте ловци да те пазят.

— Ти много се бавиш — хладно му възрази полякът. — Ти нанесе оскърбление на моето лекарство с това, че не прие веднага условията ми. Знай, сега искам повече. Искам сто боброви кожи. — (Макамък се засмя подигравателно). — Искам сто фунта сушена риба. — (Макамък кимна, тъй като риба имаше в изобилие и беше евтина). — Искам две шейни, една за мен и една за моите кожи и риба. II моята пушка трябва да ми бъде върната. Ако не ти харесва цената, след малко тя ще порасне.

Якага зашепна нещо на вожда.

— Ами как ще разбера, че твоето лекарство е истинско лекарство? — попита Макамък.

— Това е много лесно. Първо аз ще отида в гората. ..

Якага пак зашепна на вожда, който с подозрение направи знак на несъгласие.

— Можеш да изпратиш с мене двайсет ловци — продължи Субенков. — Виждаш ли, трябва да набера плодовете и корените, от които ще направя лекарството. После, когато докараш двете шейни и ги натовариш с рибата и бобровите кожи,,и пушката, и след това определиш шестимата ловци, които ще дойдат с мене, когато всичко бъде готово, ще натрия врата си с лекарството, ей така; и ще сложа главата си там, на онова дърво. Тогава най-силният ти ловец може да вземе секирата и да ме удари три пъти по врата. Може и сам ти да ме удариш три пъти.

Макамък стоеше със зяпнала уста, прехласнат от тази най-нова и най-удивителна магия на крадеца на кожи.

— Но първо — побърза да добави полякът, — след всеки удар трябва да си слагам прясно лекарство. Секирата е тежка и остра и не искам да стане някаква грешка.

— Всичко, което искаш, ще го имаш — възкликна Макамък, обладан от отстъпчивост. — Върви да направиш лекарството.

Субенков прикри ликуването си. Той водеше отчаяна игра и трябваше да се пази да не се издаде.

За това възрази безочливо:

Много се забави. Моето лекарство е оскърбено.

За да да поправиш оскърблението, трябва да ми дадеш

дъщеря си.

Той посочи момичето, хилаво създание, кривогледо с едното око и с щръкнал от устата кучешки зъб. Макамък се разгневи, но полякът остана невъзмутим и си сви и запали нова цигара.

— Побързай! — заплаши той. — Ако не бързаш, ще поискам още повече.

В настъпилото мълчание мрачната северна гледка избледня пред него и той видя отново родната страна и Франция, и изведнъж, като погледна момичето с щръкналия зъб, си спомни, друга девойка,;певица и танцьорка, която бе познавал като младеж, когато бе дошъл за първи път в Париж. — Защо ти е момичето? — попита Макамък. — Да дойде надолу по реката с мен. — Субенков го огледа критично. — Тя ще бъде добра жена, а да се оженя за твоя кръвна дъщеря е чест, достойна за моето лекарство.

Субенков пак си спомни за певицата и танцьорката и високо затананика песента, която бе научил от нея. Той изживяваше наново стария си живот, но някак отстрани, без да участвува в нето, и гледаше изникващите в паметта си картини от собствения живот, сякаш бяха в книга за нечие чуждо минало. Гласът на вожда рязко наруши тишината и го стресна.

— Така да бъде — каза Макамък. — Момичето ще дойде с теб надолу по реката. Но да се разберем: трите удара със секира по врата ти ще нанеса самият аз.

— Обаче всеки път аз ще си слагам от лекарството — отговори Субенков, като си даде вид, че едва може да прикрие тревогата си.

— Ти ще си слагаш от лекарството преди всеки удар. Ето ги ловците, които ще те пазят да не избягаш. Върви в гората и набери билките си.

Ненаситността на поляка беше накарала МакаМък да повярва в достойнствата на лекарството. Положително нищо друго, освен най-великото между лекарствата, не можеше да даде на някого сили да се Държи така в сянката на смъртта и да се пазари като някоя стара баба.

— Освен това — пошепна Якага, когато полякът и пазачите му се загубиха сред смърчовете, — когато научиш лекарството, ще можеш лесно да го премахнеш. — Че как ще мога да го премахна? — възрази

Макамък. — Неговото лекарство няма да ми позволи да го премахна.

— Все ще има някоя част, която да не е натрил с лекарството — отговори Якага. — Ще го унищожим чрез тая част. Може да са ушите. Чудесно: ще забием копие в едното, та да излезе през другото. Може да са очите. Сигурно лекарството ще бъде прекалено силно, за да го натрива в очите си. Вождът кимна.

— Ти си умен, Якага. Ако той няма други дяволски магии, ще го премахнем.

Субенков не губеше време при събирането на съставки за лекарството. Спираше се на всичко, каквото му паднеше под ръка, като игли от смърч, вътрешна кора от върба, ивица брезова кора и доста блатни ягоди, които накара ловците да му изкопаят изпод снега. Няколко замръзнали корена допълниха събраното и той тръгна обратно към стана.

Макамък и Якага, клекнали до него, си вземаха бележка за количествата на съставките, които слагаше в гърнето с вряща вода.: — Трябва да внимавате блатните ягоди да се слагат първи — обясняваше той.

— И… о, да, още едно нещо: човешки пръст. Ето, Яката, дай да ти отрежа един пръст.

Но Якага скри ръцете си зад гърба и се навъси.

— Само кутрето — настоя Субенков.

— Якага, дай му пръста си — заповяда Макамък.

— Пръсти колкото щеш наоколо — изсумтя Якага и посочи останките от двадесетината измъчени до смърт жертви, пръснати по снега.

— Трябва да бъде пръст от жив човек — възпротиви се полякът.

— Тогава ще ти дам пръст от жив човек. — Якага отиде при казака и отряза един пръст.

— Още не е умрял — заяви той и хвърли кървавото парче на снега в краката на поляка.

Субенков го мушна в огъня под гърнето и запя. Това, което пееше много тържествено над врящата отвара, беше френска любовна песен.

— Без тия думи, които изричам над него, лекарството остава безсилно — обясни той. — В думите — е най-голямата му сила. Ето, готово!

— Кажи думите бавно, че да ги науча — заповяда Макамък.

— Не преди изпитанието. Когато секирата отскочи три пъти от врата ми, ще ти кажа тайната на думите.

— Ами ако лекарството не е добро лекарство? — загрижено попита Макамък. Субенков се нахвърли върху него разгневено:

— Моето лекарство е винаги добро. Ако не е добро, тогава правете с мен това, което направихте с другите. Режете ме парченце по парченце, както го рязахте него — той посочи казака. — Лекарството е вече изстинало. Ето така ще го натрия на врата си с други магически думи.

Като някакво заклинание той подхвана началото на Марсилезата и в същото време натриваше старателно гадната отвара на врата си.

Един вопъл прекъсна разиграваната от него комедия. Огромният казак с последен порив на безграничната си жизненост беше се вдигнал на колене. Смях и викове на изненада и възхищение избухнаха сред нулатските индианци, когато Големия Иван се замята в снега със страхотно гърчене.

На Субенков му се повдигна при тази гледка, но той потисна гаденето и се престори на ядосан.

— Така не може — възкликна той. — Довършете го и тогава ще проведем изпитанието. Хей ти, Якага, погрижи се да спреш тия крясъци.

Докато другите се занимаваха с тази задача, Субенков се обърна към Макамък:

— И помни, че трябва да удряш силно. Това не е детска работа. Слушай, я вземи секирата и удари дървото, че да мога да видя дали удряш като мъж.

Макамък го послуша, удари два пъти, точно със сила, от която се откърти голяма треска.

— Това е добре. — Субенков обиколи с поглед кръга от дивашки лица, които сякаш символизираха стената от зверщина, затворила се около него, откакто царската полиция го беше арестувала за първи път във Варшава. — Вземи секирата, Макамък, и застани ей така. Аз ще легна. Когато си вдигна ръката, удряй с цялата си сила. И внимавай да няма

някой зад тебе. Лекарството е добро и секирата може да отскочи от врата ми и да я изтървеш.

Той загледа двете шейни, запрегнати с кучета и натоварени с кожи и риба. Пушката му лежеше отгоре върху бобровите кожи. Шестимата ловци, които трябваше да тръгнат с него като охрана, стояха до шейните.

— Къде е момичето? — заповеднически запита полякът. — Доведете го при шейните, преди да започне изпитанието.

Когато това бе направено, Субенков легна на снега и сложи главата си на дръвника като уморено дете, което се кани да заспи. Беше преживял толкова много безрадостни години, че беше наистина уморен.

— Смея се на теб и на силата ти, о Макамък — каза той. — Удряй и удряй силно.

Той вдигна ръка. Макамък замахна със секирата — широка секира за дялане на греди от трупи. Лъскавата стомана блесна на мразовития въздух, спря |се за едва доловим миг над главата на вожда, след това се стовари върху голия врат на Субенков. Тя мина леко през плътта и костите и се заби дълбоко в дървото отдолу. Изумените индианци видяха главата да отскача на цяла крачка от тялото, от което бликаше кръв.

Настъпи голямо смущение и мълчание, докато бавно в създанието им проблесна, че не е имало никакво магическо лекарство. Крадецът на кожи ги беше надхитрил. Единствен от всичките им пленници той бе избегнал изтезанията. Това е била картата, на която бе заложил. Гръмна страхотен смях. Макамък обори глава от срам. Крадецът на кожи го бе изиграл. Вождът бе загубил достойнството, лицето си пред цялото племе. А те продължаваха да реват от смях. Макамък се обърна и с обронена глава се отдалечи. Знаеше, че отсега нататък нямаше вече да бъде известен като Макамък. Щеше да бъде Загубеното лице; мълвата за неговия позор щеше да го преследва, докато умре; и всеки път, когато племената се съберат напролет за лова на сьомгата или лете за разменната търговия, на вечерните огньове в становете ще обикаля историята, как крадецът на кожи умрял спокойно от един-единствен удар от ръката на Загубеното лице.

— Кой е бил Загубеното лице? — струваше му се, че чува въпроса на някой безочлив млад ловец. И щяха да му отговорят:

— О, Загубеното лице е този, който е бил Макамък през дните, преди да отсече главата на крадеца на кожи.

Жената на един крал

I

Едно време, когато Северът бе много млад, обществените и гражданските добродетели удивително си приличаха по това, че бяха много малко и много прости. Когато бремето на домашните задължения започнеше да натежава, а копнежът за домашно огнище се превърнеше в непрекъснат протест срещу безрадостната самота, любителите на приключения от Юг, по нямане на нещо по-добро, плащаха установената цена и си взимаха местни жени. Това беше преддверие на рая за жените, защото трябва да се признае, че белите пришълци се грижеха за тях много повече и се отнасяха много по-добре, отколкото техните събратя индианци. Разбира се, самите бели мъже оставаха доволни от такива сделки, доволни оставаха и индианците. След като продадяха своите дъщеря и сестри за памучни одеяла и стари пушки обменяха топлите си кожи срещу тънка басма и лошо уиски, синовете на земята бързо и на драго сърце измираха от скоротечна охтика и други бързо действуващи болести, съпътствуващи благата на една по-висша цивилизация.

Тъкмо в тези дни на арктическа простота Кал Галбрейт пътуваше през страната и на Долната река се разболя. Той внесе живителна струя в живота на добрите сестри от ордена на Светия кръст, които му дадоха подслон и лекарства; обаче и през ум не им минаваше .какъв горещ еликсир .протичаше .по жилите му при допира на меките им ръце и при нежните им грижи. Странни мисли започнаха да вълнуват Кал Галбрейт и да поглъщат цялото му внимание, докато погледът му не бе привлечен от прислужницата на мисията Мадлен. Но Кал с нищо не се издаде и търпеливо зачака по-благоприятно време. Той се посъвзе с идването на пролетта и когато слънцето започна да описва златен кръг в небесата и цялата земя се изпълни с радостта и тръпките на живота, събра още слабите си сили и тръгна на път.

Мадлен, прислужницата на мисията, беше сираче. Белият й баща един ден не успял да се отстрани

от пътя на плешива мечка и умрял от бърза смърт. гава майка й, индианка, останала без мъж, който й набави храна за през зимата, се решила на рискован опит да изчака идването на сьомгата с петдесет фунта брашно и два пъти по-малко бекон. След, това бебето Чукра било прибрано от добрите сестри. От този ден било наречено с друго име.

Но Мадлен все още имаше роднини и най-близкият от тях беше един покварен вуйчо, който се тровеше с прекомерни количества уиски, донесено от белите хора. Той всеки ден се стремеше да постигне единственото блаженство и по този начин насочваше стъпките си към гроба по най-късите пътища. Когато беше трезв, вуйчото страдаше от адски мъки. Той нямаше съвест. Кал Галбрейт не закъсня да се появи при този стар нехранимайко и много приказки се изприказваха, и много тютюн се изпуши в последвалия разговор. Бяха дадени и обещания и накрая Старият езичник сложи няколко фунта сушена сьомга в брезентовото си кану и потегли за мисията на Светия кръст.

Не бе съдено на света да узнае какви обещания е дал и какви лъжи изредил — сестрите никога не клюкарствуват; но когато се завърна, на мургавите му гърди имаше пиринчен кръст, а в кануто седеше племенницата му Мадлен. Тази вечер бе отпразнувана богата сватба и има потлач, тъй че два дена след това никой от селището не излезе на риболов. Но сутринта Мадлен отърси праха на Долната река от мокасините си и с лодка, карана с пръти, отиде заедно с мъжа си да живее на Горната река, в местата, известни като Долната земя. След това години наред тя беше добра жена, споделяше лишенията на мъжа си и му готвеше храна. И го пазеше да не Кривне от правия път, докато той се научи да пести златния си пясък и да работи здравата. Най-после Кал попадна на богата жила, построи хижа в Съркъл Сити и заживя така щастливо, че мъжете, които идваха на гости в дома му, губеха спокойствие и много му завиждаха.

Но Северът започна да встъпва в своята зрелост, започнаха да се появяват и светските удоволствия. Досега Югът бе изпращал тук синовете си; но сега той изригна нова вълна, този път от негови дъщери.

Те не бяха сестри и съпруги, но не закъсняха да събудят нови помисли в главите на мъжете и да повдигнат тона на живота по своеобразен, присъщ. само на тях начин. Жените индианки не се събираха вече на танците, не се носеха шумно в хубавите стари вирджински кадрили, нито се веселяха в буйния танц „Дан Тър“. Те потърсиха утеха във вродения си стоицизъм и без да се оплакват, наблюдаваха от хижите господството на белите си сестри.

Сетне нова вълна нахлу през планините от плодовития Юг. Този път това бяха жени, които превзеха властта в цялата страна. Тяхната дума беше закон; техният закон беше несъкрушим. Те гледаха накриво жените индианки, а другите жени омекнаха и се свиха. Имаше страхливци, които започнаха да се срамуват от старите си връзки с щерките на земята, които гледаха с ново чувство на неодобрение тъмнокожите си деца; но имаше и други — мъже! — които останаха верни и се гордееха с брачния си съюз с туземците. Когато излезе модата да се развеждат с индианките, Кал Галбрейт запази мъжкото си достойнство, но веднага усети тежката ръка на жените, които бяха дошли последни, които разбираха най-малко, но управляваха страната.

Един ден се разнесе слух, че Горната земя, която лежи много по-нагоре от Съркъл Сити, била богата със злато. Кучешки впрягове занесоха новината до Солената вода; натоварени със злато кораби закараха съблазнителната вест оттатък северните простори на Тихия океан; телеграфни жици и кабели забръмчаха от съобщения и светът за първи път чу за реката Клондайк и за Юконския край.

Кал Галбрейт всичките тези години беше живял тихо. Бе останал добър съпруг и Мадлен му беше родила син. Но така или иначе взе да изпитва недоволство; обзе го неясен копнеж за хора като самия него, за живота, от който е бил откъснат — някакво неопределено желание, което мъжете понякога изпитват, да се отскубне и да вкуси от сладостите на живота. Освен това надолу по реката се носеха невероятни слухове за чудното Елдорадо, бляскави описания на града от дървени хижи и палатки и смешни разкази за чечако, които бяха нахълтали и трескаво търсеха злато в цялата страна. Съркъл Сити замря. Светът се беше преместил нагоре по реката и се бе превърнал в нов, по-чудесен свят.

Кал Галбрейт, останал настрана от кипежа на живота, загуби покой и закопня да види всичко със собствените си очи. И тъй, щом привърши промиването, той отмери стотина-двеста фунта златен пясък в големите везни на Дружеството и взе чек за получаване на същата сума в Доусън. След това повери находищата си на Том Диксън, целуна Мадлен за сбогом, обеща да се върне преди първия лед и замина с параход нагоре по реката.

Мадлен го чакаше — чака го до края на трите топли месеца. Хранеше кучетата, посвещаваше повечето от времето си за малкия Кал, наблюдаваше как гасне краткотрайното лято и слънцето поема по дългия си път на Юг. И много се молеше, както я бяха учили сестрите на Светия кръст. Настъпи есен, с нея се появи и първият лед по Юкон и кралете на Съркъл Сити започнаха да се завръщат за зимната работа в находищата си, но Кал Галбрейт не си идваше. Обаче Том Диксън получи от него писмо, Защото работниците му им докараха с шейни запас от сухи борови дърва за през зимата. Дружеството получи писмо, защото кучешките му впрягове напълниха склада с най-добри провизии, и се каза, че може да ползува неограничен кредит.

През всички векове мъжът е бил смятан за главен причинител на мъките на жената; но в този случай мъжете държаха езика си зад зъбите и здравата ругаеха едного, който не беше между тях, докато жените не се и опитваха да се съревновават с тях. Така много скоро Мадлен чу странни истории за делата на Кал Галбрейт; чу и за някаква гръцка танцьорка, която си играела с мъжете, както децата си играят със сапунени мехури. Мадлен беше индианка, а освен това нямаше приятелка, при която да отиде за мъдър съвет. Тя ту се молеше, ту кроеше какво да прави и една вечер, понеже беше решителна и предприемчива, запрегна кучетата, пристегна здраво малкия Кал на шейната и без никому да се обади, тръгна на път.

При все че Юкон още не беше замръзнал, по плитчините ледът растеше и с всеки ден реката все повече се смаляваше в кишава водна нишка. Само човек, извършил такова нещо, може да разбере какво преживя Мадлен, докато измине сто мили по крайбрежния лед; само той ще разбере колко труд и мъка струва да проправяш пъртина през двеста мили ледени блокове, струпали се, след като реката окончателно замръзна. Но тя беше индианка, затова изтърпя всичко, и една вечер на вратата на Мейлмют

Кид се почука. Той нахрани впряга изгладнели кучета, настани в леглото си здравото момченце и съсредоточи вниманието си върху капналата от умора жена. Докато слушаше разказа й, той свали заледените й мокасини и взе да забива върха на ножа си в нейните крака, за да разбере доколко са замръзнали.

Въпреки безкрайната му мъжественост, у Мейлмют Кид имаше нещо нежно, женствено, което печелеше доверието на ръмжащото полудиво куче и изтръгваше признания от най-студеното сърце. Не че ги търсеше. Сърцата се разкриваха пред него сами, както цветята се отварят на слънцето. Знаеше се, че дори и свещеникът отец Рубо се изповядваше пред него, а мъжете и жените на Севера непрекъснато чукаха на неговата врата — врата, която никога не се заключваше. Според Мадлен той никога не можеше да извърши зло, да направи грешка. Тя го познаваше от първите дни, когато свърза съдбата си с хората от бащиното си племе, и сполуварварския си ум смяташе, че той е събрал мъдростта на вековете и нищо не може да забули бъдещето от неговия взор.

В страната имаше лъжливи идеали. Нравствените ограничения в Доусън не съвпадаха с ограниченията на предишната ера и бързото съзряване на Севера водеше със себе си много злини. Мейлмют Кид съзнаваше това и знаеше точно какво представлява Кал Галбрейт. Той разбираше, че една прибързана дума може много да навреди; освен това му се искаше да даде добър урок на този човек и да го засрами. Затова на другата вечер покани на съвещание Станли Принс, младия минен инженер, и Щастливеца Джек Харингтън с неговата цигулка. Същата вечер Бетълс, който бе много задължен на Мейлмют Кид, запрегна кучетата на Кал Галбрейт, пристегна Кал Галбрейт младши на шейната и тихомълком потегли към река Стюърт.

II

— Така: едно-две-три, едно-две-три. Сега обратно! 1е, не! Започни отначало, Джек. Виж… ей така. — Принс повтори стъпките като човек, който е свикнал да води котильон. — Сега: едно-две-три, едно-две-три. Обратно! А, това беше по-добре. Опитай още веднъж. Слушай, нали ти казах да не си гледаш краката. Едно-две-три, едно-две-три. По-къси крачки! Сега не управляваш шейна. Опитай още веднъж. 1То, така трябва! Едно-две-три, едно-две-три…

Принс и Мадлен се въртяха в безкраен валс. Масата и табуретките бяха бутнати до стената, за да се освободи повече място. Мейлмют Кид седеше на леглото, опрял брадичка на коленете си, и наблюдаваше с голям интерес. Джек Харингтън седеше до него, стържеше на цигулката си и се мъчеше да бъде в такт с танцуващите.

Невиждано и нечувано нещо — това, което бяха намислили да направят тези трима мъже с жената. Може би най-трогателното в цялата работа беше сериозният начин, по който се занимаваха с нея. Никой атлет още не е бил трениран по-сурово за предстоящо състезание, никое куче не е било по-строго обучавано да влачи шейна. Но те имаха пред себе си добър материал, защото, за разлика от повечето свои съплеменнички, в детството си Мадлен не беше носила тежки товари, нито бе проправяла пъртина в снега. Освен това беше стройно, гъвкаво създание и притежаваше голяма грация, която никой досега не беше забелязал. Тъкмо тази грация те се мъчеха да изтъкнат и усъвършенствуват.

— Бедата с нея е там, че поначало се е научила да танцува съвсем неправилно — забеляза Принс на седящите на леглото, след като настани задъханата си ученичка на масата. — Тя схваща бързо, но по-лесно щях да я науча, ако никога не беше танцувала нито една крачка. Да ти кажа, Кид, не мога да разбера ей това. — Принс повтори едно особено движение на раменете и главата — недостатък, от който Мадлен страдаше при ходенето.

— Тя има късмет, че е отрасла в мисията — отговори Мейлмют Кид. — Това е от носене на товар, от ремъка през челото. У другите индианки то личи много повече, но тя не е носила товар, докато не се

омъжи, пък и тогава само отначало. Доста е патила със своя хубосник. Те изкараха заедно глада на Четиридесета миля.

— Но можем ли да я отучим от това?

— Не знам. Може би дълги разходки с нейните учители ще оправят положението. Все поне малко ще го подобрят, нали, Мадлен?

Младата жена кимна в знак на съгласие. Щом го казва Мейлмют Кид, който знае всичко, значи е така. Нямаше повече какво да се говори за това.

Тя се беше приближила до тях, нетърпелива да започне отново. Харингтън с внимателен поглед проучи снагата й, горе-долу по същия начин, както мъжете оглеждат коне. Огледът положително не го разочарова, защото я запита с внезапно събудил се интерес:

— И какво получи за теб жалкият ти вуйчо?

— Една пушка, едно одеяло, двадесет бутилки евтина ракия. Пушката счупена. — Мадлен изрече последните думи с презрение, сякаш бе погнусена от ниската цена на моминството си.

Тя говореше сносен английски с много особености, присъщи на говора на мъжа й, но все пак се чувствуваше индианският акцент с обичайните за него странни гърлени звуци. Учителите й се бяха заловили да я отучат дори и от това, и с доста голям успех.

По време на следващата почивка Принс откри ново затруднение.

— Слушай, Кид — каза той, — ние сме на грешен път, съвсем на грешен път. Тя не може да се научи да танцува с мокасини. Обуй я с пантофки, пусни я на лъснат под… ехей!

Мадлен повдигна крак и озадачено заразглежда безформения си домашен мокасин. Предишните зими, и в Съркъл Сити, и на Четиридесета миля, беше танцувала много вечери, обута по същия начин, и в това не бе имало нищо лошо. Но сега… е, ако нещо не е наред, Мейлмют Кид ще разбере къде е болката.

И Мейлмют Кид наистина разбра, а той имаше вярно око; затова си сложи шапката и ръкавиците и се запъти надолу по реката, да посети госпожа Епингуел. Нейният мъж, Клоув Епингуел, като един от висшите правителствени чиновници, бе и един от личните жители на селището. Една вечер, на бал у губернатора, Кид беше забелязал стройния й малък

крак. А понеже знаеше, че е толкова умна, колкото хубава, нищо не го спираше да я помоли за една малка услуга.

След завръщането му Мадлен влезе за малко във Утрешната стая. Когато се появи отново, Принс се разсмя.

— Дявол да го вземе! — едва можа да промълви той. — Кой би допуснал подобно нещо! Гледай я тая хубавица! Ами че сестра ми…, — Сестра ти е англичанка с английски крак — прекъсна го Мейлмют Кид. — Това момиче е от племе с малки крака. Мокасините само са поразширили малко краката й, но тя не ги е обезформила с тичане подир кучешкия впряг в детските си години.

Това обяснение съвсем не успя да охлади възторга на Принс. У Харингтън се събуди инстинктът на търговеца и както гледаше изящно изваяния й крак и глезен, през ума му премина жалкият списък:

„Една пушка, едно одеяло, двадесет бутилки евтина ракия.“

Мадлен беше жена на крал — крал, чиито жълти съкровища можеха да му купят всеки миг двадесетина наконтени по последна мода кукли, и въпреки това цял живот краката й не бяха познавали други обувки освен мокасини от щавена еленова кожа. В първия миг тя погледна с благоговение мъничките бели сатенени пантофки, но почти веднага долови възхищението, мъжкото възхищение, което светеше в очите на мъжете. Лицето й поруменя от гордост. За малко тя се опияни от женския си чар, а после промърмори с още по-голямо презрение:

— И една пушка, счупена. Обучението продължи. Всеки ден Мейлмют Кид извеждаше младата жена на дълги разходки, предназначени да поправят стойката й и да скъсят нейната крачка. Вероятността да открият коя е бе твърде малка, тъй като Кал Галбрейт и другите стари златотърсачи се губеха сред множеството пришълци, нахълтали в страната. Освен това северният студ имаше остри зъби и нежните южнячки обикновено носеха платнени маски, за да запазят бузите си от хапещите му милувки. Със закрити лица и снаги, загубили се в парки от катеричи кожи, ако се срещнеха на пъртината, майка и дъщеря можеха да се разминат, без да се познаят.

А Учението вече напредваше бързо. Отначало беше вървяло бавно, но после изведнъж се забеляза неочаквано подобрение. Това започна от онзи миг, когато Мадлен сложи на краката си белите сатенени пантофки и доби самоувереност. В тази минута, независимо от чувството на собствено достойнство, което й бе присъщо поначало, тя започна да се гордее с пропадналия си баща. Дотогава се беше смятала за жена от чужда кръв, от по-долен произход, купена по благоволението на своя господар. Беше гледала на мъжа си като на бог, който без всякакви особени заслуги от нейна страна я бе издигнал до собственото си божествено равнище. Но никога не беше забравяла, дори когато й се роди малкият Кал, че не принадлежи към неговото племе. Както бе смятала него за бог, така жените от неговия род бе смятала за богини. Понякога бе виждала разликите между себе си и тях, но никога не беше потърсила прилики. Може да е вярно, че колкото по-добре познаваш някого, толкова повече виждаш недостатъците му — както и да е, — но най-после тя успя да разбере тези странствуващи бели мъже и да ги прецени колко струват. Наистина умът й не бе способен съзнателно да анализира, обаче тя не беше лишена от женската прозорливост, когато се стигнеше до такива положения. Вечерта, когато си сложи пантофките, тя забеляза явното, нескрито възхищение на тримата си приятели и тогава за първи път й дойде наум да се сравни с другите жени. Тя сравни само крака и глезена си, но… естествено, сравнението не можеше да свърши само с това. Мадлен приложи към себе си тяхното мерило и от божествеността на белите й сестри не остана нищо. В края на краищата те бяха само жени — какво й пречеше да се издигне до тяхното положение? При сравнението и преценката тя установи какво не й достига, а с осъзнаването на слабостите дойде и силата. И тя залягаше така усърдно, че тримата й учители често до късна нощ се чудеха на предвечната тайна на жената.

Наближаваше Денят на благодарността. От време на време Бетълс се обаждаше от река Стюърт

——

1Ден на благодарността — последният четвъртък на ноември, празнуван в САЩ като ден на жетвата, на благата, получени през годината. Б. пр.

дда съобщи за здравето на малкия Кал. Наближаваше Моментът на връщането им. Неведнъж случаен гост, дочул танцова музика и отмерено тропане, се отбиваше в хижата, но заварваше само Харингтън да стърже на цигулката, а другите двама да отмерват такт с крак или шумно да се карат за някоя спорна стъпка. Мадлен никога не беше при тях,; защото презглава избягваше във вътрешната стая.

Една такава вечер при тях намина Кал Галбрейт. От река Стюърт току-що бяха получили насърчителни новини и Мадлен бе надминала себе си — не само в походката, стойката и грацията, но и в женската дяволитост. Те я обсипаха с духовити закачки и тя блестящо се защити, а след това, опиянена от момента и от собствената си сила, започна да ги напада, да ги подчинява на волята си, да ги ласкае, да проявява снизхождение с изумителен успех. И те несъзнателно, неволно се преклониха не пред нейната красота, съобразителност и остроумие, а пред това неопределимо нещо у жената, на което мъжът се покорява, без да може да го назове. Стаята се залюля от безграничен възторг, когато тя се завъртя с Принс в последния за тази вечер танц. Харингтън добавяше от себе си невероятни извивки, а Мейлмют Кид в пълна самозабрава грабна метлата и се спусна безумно да кръжи подир тях.

В този миг вратата се затресе от силни удари, погледите им се стрелнаха към нея и видяха, че мандалото се повдига. Но те бяха изпадали в подобни положения и преди. Харингтън продължи да свири. Мадлен се втурна през отворената врата във вътрешната стая. Метлата изхвърча под леглото и когато Кал Галбрейт и Луи Савой мушнаха вътре глави, Мейлмют Кид и Принс, прегърнати, се носеха по стаята в луда полка.

Като правило индианките нямат навика да припадат при силни изживявания, обаче Мадлен никога в живота си не се бе оказвала толкова близо до припадъка. Цял час седя тя свита на пода и се вслушва в плътните мъжки гласове, които ту се извисяваха, ту се снишаваха като някаква гръмотевица. Всяка извивка, всяка особеност в гласа на мъжа й проникваше дълбоко в душата й като звуци на познати от детинство напеви и караха сърцето й да се свива, а коленете да се подгъват, докато най-после, наполовина загубила свяст, се просна пред вратата. Хубаво беше, че не можа нито да го види, нито да го чуе, когато той си тръгна.

— Кога смяташ да се върнеш в Съркъл Сити? — невинно го попита Мейлмют Кид.

— Не съм се замислял за това — отговори Кал. — Не вярвам да е, преди реката да се очисти от лед.

— А Мадлен?

Кал се изчерви при този въпрос и бързо сведе очи. Мейлмют Кид би .могъл да изпита презрение към него, ако не познаваше мъжете толкова добре. В случая обаче изпита отвращение към жените и дъщерите, които биха дошли в страната и без да се задоволят с това, че са обсебили мястото на местните жени, будеха нечисти помисли в главите на мъжете и ги караха да се срамуват от себе си.

— Предполагам, че е добре — побърза да отговори с извиняващ се вид кралят на Съркъл Сити. — Том Диксън ме замества там, както знаеш, и се грижи тя да има всичко, каквото й трябва.

Мейлмют Кид сложи ръка на рамото му и го накара изведнъж да млъкне. Бяха излезли навън. Над главите им Северното сияние, тази гиздава разпътница, блестеше с разкошни багри; в краката им лежеше заспалият град. Далече долу се обади самотно куче. Кралят пак заговори, но Кид стисна рамото му да мълчи. Звукът се размножи. Куче след куче подемаше песента, докато мощта се изпълни с многогласия им хор. За този, който чува тази зловеща песен за първи път, тя разкрива първата и най-велика тайна на Севера; за този, който я е чувал често, тя е погребален звън за пропилени усилия. Тя е ридание на измъчени души, защото в нея звучи цялото наследие на Севера, страданието на безбройни поколения — предупреждение и реквием за блудните синове на света.

Кал Галбрейт леко потрепери, когато песента замря в полузадавени стонове. Кид прочете без усилие мислите му и заедно с него се върна към мъчителните дни на глада и болестите, когато с него беше и търпеливата Мадлен, споделяща всички скърби и опасности без всякакви съмнения, без всякакви оплаквания. Пред вътрешния му поглед трептяха десетки картини, сурови, отчетливи, и ръката на миналото стисна сърцето му с жилавите си пръсти. Това беше подходящият момент. Мейлмют Кид изпита нетърпение да хвърли своя коз и да спечели играта; така урокът нямаше да има достатъчно тежест Й той не се възползува от момента. След миг те си Приемаха ръце и оскърбеният сняг запротестира под Нашитите с мъниста мокасини на краля, които заскърцаха по надолнището.

Премалялата Мадлен съвсем не приличаше на дяволитото създание, което се беше смяло така заразително преди един час и чиято ярка руменина и дляскащи очи бяха накарали учителите й да забравят, че това е тя. Отпаднала и посърнала, тя седна на стола в същото положение, в което я бяха оставили там Принс и Харингтън. Мейлмют Кид се навъси. Така нищо нямаше да излезе. Когато дойдеше времето да се срещне с мъжа си, тя трябваше да изиграе ролята си с властно високомерие. Много важно бе да се държи така, както се държат белите жени, иначе ползада й нямаше да е никаква. Затова той поговори с нея строго, без да търси по-меки изрази, и я посвети в слабостите на своя пол, така че тя разбра какви простаци са в края на Краищата мъжете и защо думата на техните жени за тях е закон.

Няколко дена преди Празника на благодарността Мейлмют Кид пак се отби при госпожа Епингуел. Тя веднага прегледа женските си богатства, отиде в магазина на Тихоокеанското дружество, където се забави в манифактурния отдел, и се върна, с Кид, за да се запознае с Мадлен. След това настъпиха дни, през които в хижата се вършеха невиждани дотогава неща, и заради кроенето, и меренето, и тропосването, и шиенето заговорниците от мъжки пол повечето време не бяха пускани вътре. В такива минути пред тях гостоприемно се отваряха двойните врати на пивница „Опера“. Те толкова често си шушукаха и вдигаха толкова много чудновати наздравици, че на безделниците взеха да им се мяркат

Нечувано богати находища, а ..както се говореше, нЯколко чечако и дори един стар златотърсач държели походните си торби, скрити зад тезгяха, готови да се втурнат да търсят златото всеки миг.

Госпожа Епингуел бе способна жена и когато им представи Мадлен вечерта в Деня на благодарността, младата индианка бе така преобразена, че те си

глътнаха езика пред нея. Принс, с шеговита почит в която имаше повече искреност, отколкото преструвка, я загърна с тежко кожено одеяло, а за Мейлмют Кид, когото тя хвана под ръка, бе жестоко изпитание да влезе в обичайната си роля на наставник. Харингтън, който все още не можеше да забрави цената, за която тя е била продадена, се влачеше подир тях и нито веднъж не отвори уста по целия д път, докато слизаха към града. Когато стигнаха до задната врата на „Опера“, те свалиха одеялото от раменете на Мадлен и го постлаха, на снега. Тя измъкна краката си от мокасините на Принс и стъпи на одеялото с нови сатенени пантофки. Балът с маски бе в разгара си. Мадлен се колебаеше, но те дръпнаха вратата и я бутнаха вътре. След това тримата тичешком обиколиха сградата, за да влязат през главния вход.

III

„Къде е Фреда?“ — питаха старите златотърсачи, докато чечако не по-малко настойчиво питаха коя е Фреда. Името й бръмчеше из цялата зала. То бе на всяка уста. Побелели „кореняци“, надничари в находищата, но горди със званието си, или проявяваха снизхождение към издокараните новаци и сладкодумно лъжеха „кореняците“ сякаш бяха създадени да си играят с истината, или ги измерваха със зверски поглед, възмутени от невежеството им. Горе-долу четиридесетина крале от Горната и Долната земя се бяха събрали в залата и всеки смяташе, че е попаднал на вярната следа, и решително подкрепяше убеждението си с жълтия пясък на своето кралство. На човека, комуто се падна тежката задача да мери торбичките със злато на везните, изпратиха помощник, а няколко комарджии, запознати в най-големи подробности със законите на случая, се нагърбиха с увлекателната работа да съставят списъка на участвуващите в облозите и техните фаворитки.

Коя е Фреда? Много пъти им се струваше, че са открили гръцката танцьорка, всяко предположение всяваше паника сред обзалагащите се, последвана от трескаво внасяне на нови облози от страна на

тези, които искаха да се презастраховат. Мейлмют Кид прояви интерес към търсенето на танцьорката, а след като бе посрещнат с буйни възгласи от веселившите се, които до го познаваха. Кид имаше набито око за особеностите в разни походки и остър слух за всяка извивка в гласа и в себе си се спря на прекрасно създание, което блестеше като „Северно сияние“. Но гръцката танцьорка бе твърде неузнаваема дори и за неговия проницателен поглед. Повечето от участвуващите в играта като че ли бяха се установили на „Руската княгиня“, която беше най-грациозната жена в залата и следователно не можеше да бъде друга освен Фреда Молуф.

По време на кадрила се вдигна ликуваща врява. Фреда беше открита! На предишни балове във фигурата „колело“ Фреда беше правила една особена стъпка, едно изменение, внесено лично от нея. Когато бе обявена тази фигура, снагата, ръцете и краката на „Руската княгиня“ се залюляха в същия ритъм. Дяланите греди на тавана затрепериха от гръмогласните „Нали ти казах!“, но изведнъж всички забелязаха, че „Северно сияние“ и друга маска — „Полярен дух“, танцуват тази стъпка не по-зле от нея. А когато новите близнаци „Лъжливи слънца“ и „Царицата на студа“ последваха примера им, на човека, който теглеше златото, изпратиха втори помощник.

Бетълс, завърнал се от път в разгара на веселбата, се втурна в залата, обгърнат от снежен вихър. Заскрежените му вежди се превърнаха в буйни потоци, когато се понесе в танца; неразмразилите се още мустаци като че ли бяха осеяни със скъпоценни камъни и пречупваха светлината в многоцветни блясъци; краката му хвърчаха и се подхлъзваха върху парченцата лед, които със звън падаха от мокасините и от дебелите му вълнени чорапи. Танците на Север са нещо съвсем неофициално, мъжете от находищата и пъртините са изгубили и сетната изтънченост, която едно време може да са притежавали, и само в кръговете на висшите чиновници се спазват известни условности. Тук кастовите различия нямат никакво значение. Милионери и бедняци, водачи на кучета и полицаи се хващат ръка за ръка с „дамите по средата“ и обикалят кръга с най-чудновати подскачания. Първобитни в удоволствията си, буйни

и недодялани, те не проявяват грубост, а се държат по-скоро с простовата галантност, която не отстъпва на най-изтънчената учтивост.

Като търсеше гръцката танцьорка, Кал Галбрейт успя да се нареди в едната от четирите двойки, където танцуваше и „Руската княгиня“, която бе център на всеобщите предположения. Но докато завърши първия си тур с нея, беше готов да заложи милиониде си не само за това, че тя не е Фреда, но и че ръката му е прихващала същия кръст и преди. Кога или къде — не можеше да каже, обаче изненадващото чувство за нещо познато така го завладя, че той съсредоточи цялото си внимание, за да открие коя е тя. Мейлмют Кид би могъл да му помогне, вместо от време на време да му отнема „Княгинята“ за няколко тура и разпалено да й разправя нещо шепнешком. Но най-усърдно я ухажваше Джек Харингтън. Веднъж той дръпна Кал Галбрейт настрана, изказа най-невероятни догадки за самоличността на „Руската княгиня“ и му довери, че смята да я спечели. Това жегна краля на Сьркъл Сити, защото мъжът не е едноженец по природа, и той забрави и Мадлен, и Фреда, увлечен от новото приключение.

Скоро се заговори, че „Руската княгиня“ не била Фреда Молуф. Интересът се разрасна. Това беше нова загадка. Те познаваха Фреда, макар и да не можеха да я открият, но сега пред тях беше някоя, която бяха открили, но не знаеха коя е. Дори и жените не можеха да кажат нищо за нея, а те познаваха всички, които танцуваха добре в селището. Мнозина смятаха, че това е някоя дама от висшите кръгове, решила да си направи глупава шега. Доста от тях твърдяха, че тя щяла да изчезне преди свалянето на маските. Други бяха не по-малко сигурни, че е репортьорка на канзаския вестник „Стар“, дошла да ги опише срещу деветдесет долара за колона. И мъжете при везните трябваше да работят без почивка.

В един след полунощ всички двойки се наредиха сред залата. Сред смях и веселие, безгрижни като децата, започнаха свалянето на маските. Охканията и ахканията при вдигането на всяка нова маска нямаха край. Под маската на блестящото „Северно сияние“ се криеше снажната негърка, която переше дрехите на жителите и си докарваше към петстотин долара месечно. Близнаците „Лъжливи слънца“ се оказаха с мустаци и всички познаха в тях двама братя, крале на Елдорадо. В една от най-личните групи, която се бавеше със свалянето на маските, беше Кал Галбрейт с „Полярния дух“. Срещу него беШе Джек Харинттън с „Руската княгиня“. Останалите бяха свалили маските си, но гръцката танцьорка все още не се виждаше. Очите на всички бяха устремени към тази група. Подтикнат от виковете им, Кал Галбрейт вдигна маската на партньорката си. Пред тях се откри прекрасното лице и

блеснаха искрящите очи на Фреда. Вдигналата се; глъчка изведнъж стихна пред новата всепоглъщаща загадка — коя е „Руската княгиня“? Лицето и все още бе скрито и Джек Харингтън се мъчеше да й свали маската. Танцьорите едва се сдържаха от нетърпение. Харингтън грубо смачка елегантния й костюм и тогава… и тогава все едно че в залата избухна бомба. Те бяха измамени! Цяла нощ бяха танцували с отречена от обществото индианка!

Но тези, които знаеха, а те не бяха малко, рязко замълчаха и в залата настъпи тишина. Кал Галбрейт, ядосан, с широки крачки се приближи и заговори на Мадлен на чинукско наречие. Обаче тя запази самообладание и сякаш без да забележи, че към нея са устремени всички погледи, отговори на английски. Тя не прояви нито уплаха, нито яд и Кид се засмя на благовъзпитаната й сдържаност. Кралят бе объркан, сразен; простата му жена, индианка от племето на сивашите, се беше показала по-силна от него.

— Хайде! — каза той най-после. — Хайде да си вървим.

— Извинете — отвърна Мадлен. — Аз обещах на господин Харингтън да вечерям с него. Освен това съм обещала и не знам колко танца.

Харингтън й подаде ръка, за да я отведе. Той с нищо не показа, че го е страх да се обърне с гръб, обаче Мейлмют Кид вече беше успял да си пробие път по-наблизо. Кралят на Съркъл Сити беше смаян. Два пъти ръката му посегна към колана и двата пъти Кид се приготви за скок, но отдалечаващата се двойка мина безпрепятствено през вратата на трапезарията, където се сервираха консервирани стриди по пет долара порцията. Тълпата шумно въздъхна, раздели се на двойки и пое подир тях. Фреда се нацупи и влезе заедно с Кал Галбрейт, но тя имаше добро сърце и остър език и се погрижи стридите да не му се усладят. Какво му каза, не е важно, но лицето му ту се изчервяваше, ту пребледняваше и той яростно се ругаеше.

Трапезарията ечеше от глъчката на много гласове, която внезапно секна, когато Кал Галбрейт се приближи до масата на жена си. След свалянето на маските значителни количества златен пясък бяха заложени за това, каква Ще е развръзката. Всички го загледаха със затаен дъх. Сините очи на Харингтън не трепнаха, но под увисналата покривка на масата на коленете му лежеше неговият „Смит и Уесън“. Мадлен го погледна небрежно и с безразличие.

— Мога ли… мога ли да ви поканя за следващия валс? — измънка кралят.

Жената на краля погледна програмата си и кимна с глава.

Историята на Джийс Ък

Има жертви и жертви. Но същината на жертвата винаги е била една и съща. Парадоксът е в това, че хората жертвуват най-скъпото нещо в света за друго, още по-скъпо. Никога не е било другояче. Така е било, когато Авел е принесъл в жертва първородените овци от своето стадо и тяхната мазнина. Първородените от неговото стадо и тяхната мазнина били най-скъпите му неща в света, но при все това той се разделил с тях, за да бъде в добри отношения с бога. Така е било и с Аврам, когато решил да постави на жертвеника собствения си син Исак. Исак му бил много скъп, но бог по непонятни причини му бил още по-скъп. Може би Аврам се е страхувал от бога. Дали е било истина или не, но оттогава насам милиарди хора решили, че Аврам е обичал бога и е искал да му служи. — След като се е решило, че любовта е служене и че да се жертвуваш, значи да служиш, тогава следва, че Джийс Ък, обикновената тъмнокожа девойка, е обичала с безгранична любов. Тя не знаеше нищо по история и умееше да разчита само природните явления и следите на дивеча; така че никога не беше чувала за Авел и за Аврам, нито пък беше срещала добрите сестри на Светия кръст, затова никой не й бе разказвал историята на моавитянката Рут, която се отказала от своя бог заради някаква непозната жена от чужда страна. Джийс Ък познаваше само един вид жертва — тази, която се прави под заплахата на всесилната тояга, така както принуждават кучето да се откаже от откраднатата кост. И все пак, когато дойде времето, тя доказа, че е достойна да се издигне до царствената висота на белоликата раса и да принесе своята жертва по царствен начин.

Това е историята на Джийс Ък, а също така и на Нийл Бонър и Кити Бонър, и на две от децата на Нийл Бонър.

Вярно е, че кожата на Джийс Ък беше тъмна, но въпреки това тя не бе нито индианка, нито ескимоска, нито инуитка. Ако според устни предания се върнем назад, ще се натъкнем на някой си Сколкс, индианец тойат от Юкон, който в младите си години е пътувал надолу към Великата делта, където живеели инуитите и където се срещнал с една жена на име Олили. Нейната майка била ескимоска, а баща й ияуит. На Сколкс и Олили се родила дъщеря Хали, наполовина, индианка тойатка, една четвърт инуитка, а другата четвърт ескимоска. Хали е бабата на Джийс Ък.

Хали обаче, в чиито жили се смесила кръвта на три племена, не страдала от абсолютно никакви предразсъдъци срещу по-нататъшно смешение и се съчетала с един русин, търговец на кожи, наречен Шпак, известен още и като Дебелия. Шпак е наречен тук русин по липса на по-точен термин, защото неговият баща бил руски каторжник, който избягал от живачните мини в Северен Сибир, там срещнал имба, жена от племето Елен, която станала майка на Шпак, дядото на Джийс Ък.

Но ако Шпак не е бил откраднат още като дете от Хората на морето, които влачели своето мизерно съществувание по брега на Ледовития океан, той нямаше да стане дядо на Джийс Ък и тогава тази история нямаше да съществува. Но след като бил отвлечен от Хората на морето, той избягал от тях и се отправил към Камчатка, а оттам с един норвежки китоловен кораб се добрал до Балтийско море. Наскоро след това Шпак се озовал в Петербург, но не минали и няколко години и той се отправил на изток по същия тежък път, който неговият баща около половин столетие преди това преминал със страшни мъки. Само че Шпак бил свободен човек, служител в голямата Руска компания за кожи. Изпълнявайки своите служебни задължения, той се придвижвал все по на изток и по на изток, докато прекосил Берингово море и се озовал в руска Америка, където отседнал, край Великата делта на Юкон, станал мъж на Хали, бабата на Джийс Ък. От този съюз се родило момиченцето Тюксен.

По нареждане на Компанията Шпак се отправил към поста Нулато, като изминал с кану няколкото стотин мили нагоре по течението на Юкон. Той взел със себе си Хали и бебето Тюксен. Това станало през 1850 година, а в 1850 година индианците от поречието нападнали поста Нулато и го заличили от лицето на земята. Така завършили живота си Шпак и Хали. През тази ужасна нощ Тюксен изчезнала. И

до ден днешен тойатите твърдят, че нямат пръст в тази работа. Даже и така да е, факт е, че малката Дюксен израснала сред тях.

Тюксен се омъжила едно след друго за двама братя

— тойати, но и от двамата останала бездетна. Поради това жените клатели глави и се чудели къде се намирал трети който, който да се осмели да се ожени за бездетната вдовица. По същото време на стотици мили нагоре, във Форт Юкон, живеел един мъж на име дайк О’Бриен. Форт Юкон принадлежал на Дружеството на Хъдсъновия залив, а Спайк бил един от неговите служители. Той бил добър служител, но дошъл до извода, че службата е лоша, с течение на времето свикнал с тази мисъл и накрая дезертирал. Трябвало да пътува цяла година, ако е искал по веригата на постовете да достигне до Иоркската агенция на Хъдсъновия залив. Освен това повечето принадлежали на Дружеството и той знаел, че по този път няма да успее да се изплъзне от неговите лапи. Не останал друг изход, освен да се спусне Надолу по Юкон. Наистина дотогава нито един бял човек не знаел дали Юкон се влива в Ледовития океан или в Берингово море, но Спайк О’Бриен бил келт и рискът за него винаги представлявал голямо Изкушение.

Няколко седмици след това, доста изнемощял, прегладнял и полумъртъв от речна треска, той врязал носа на своето кану в землистия бряг на поселището на тойатите и веднага изгубил съзнание. Докато възстановявал силите си през следващите Седмици, той видял Тюксен и я харесал. Подобно на бащата на Шпак, който живял до дълбока старост в сибирското племе Елен, Спайк О’Бриен също щял да дочака старините си и да остави кости при тойатите. Но жаждата за приключения, обхванала сърцето му, го принудила да се впусне отново на път. Както изминал пътя от Йоркското агентство до Форт Юкон, така можел пръв да пропътува и от Юкон до морето и да завоюва славата на първия човек, минал Северозападния проход по суша. И така, той се спуснал надолу по реката и спечелил славата, но останал неизвестен и невъзпят. По-късно

е станал собственик на общежитие за моряци в Сан Франциско и се прочул като най-забележителния лъжец, загдето разказвал безспорни истини. А бездетната Тюксен родила дете. И това дете беше Джийс ц Ък. Нейното родословие бе проследено толкова далеч, за да се докаже, че тя не беше индианка, нито ескимоска, нито инуитка, нито каквато и да било, а също така да се покаже какви скитнически поколения сме ние, всички до един, и колко странни са криволиците на зародиша, от който сме създадени.

Въпреки скитническата си кръв и наследените черти от смесицата на много раси Джийс Ък израсна чудна млада красавица. Красотата й бе може би странна, източните й черти можеха да заблудят всеки етнолог. Тя се отличаваше със стройност и грация. Освен живото въображение у нея нямаше нищо друго келтско. Това може би бе вляло горещата кръв във вените й и бе направило лицето й по-малко мургаво и кожата на тялото по-светла, но това можеше да се дължи и на Шпак Дебелия, който беше наследил цвета на кожата от своя баща славянин. Тя имаше големи, блестящи очи, кръгли и изразителни, което показваше смешението на тъмната и бялата раса. Съзнанието, че във вените й тече кръвта на бял човек, я караше да бъде амбициозна. Иначе във възпитанието и разбиранията си за живота тя беше напълно индианка тойатка.

Една зима, когато беше още съвсем млада, тя срещна Нийл Бонър. В живота й той се появи с известна неохота, така както се появи и в Аляска. Всъщност идването му в страната съвсем противоречеше на неговата воля. С баща, който изрязваше купони от акции и отглеждаше рози, и майка, влюбена в светския живот, Нийл Бонър израсна много буен. Той не беше порочен по природа, но ако човек е с пълен стомах и не върши никаква работа на този свят, той трябва някак си да изразходва своята енергия, а Нийл Бонър беше точно такъв. Той прахосваше енергията си така разточително, че когато настъпи неизбежната катастрофа, неговият баща Нийл Бонър старши се откъсна уплашен от своите рози и погледна сина си с изумени очи. След това забърза към един свой стар приятел със същите влечения като неговите, с когото имаше навик да се съветва за купоните и розите, и двамата решиха

участта на младия Нийл Бонър. Той трябваше да замине и с изпитания да изкупи своите безобидни лудории, за да може да се издигне до тяхното превъзходно социално положение.

Когато това се реши, младият Нийл Бонър малко се поразкая, доста се позасрами, а останалото се нареди лесно. Старите приятели бяха солидни акционери в Компанията на тихоокеанското крайбрежие. Компанията притежаваше флотилии от речни и океански параходи и въртеше търговия не само из регата, но и върху стотина хиляди квадратни мили от земята, която върху картите на географите обикновено се обозначава с бели петна. Така Компанията на тихоокеанското крайбрежие изпрати младия Нийл Ц ’Бонър на север, там, където са разположени белите петна, да изпълнява нейните нареждания и да стане достоен син на своя баща. „Пет години примитивен живот, близо до природата и далеч от изкушенията, ще направят от него истински мъж.“ Така каза старият Нийл Бонър и се върна отново при своите рози. Младият Нийл стисна зъби, вирна брадичка и запретна ръкави. Като низш чиновник той вършеше работата си добре и спечели похвалите на началниците си. Не че в работата намираше някакво удоволствие, но тя единствено го предпазваше от полудяване.

Първата година му се искаше да умре. Втората година започна да проклина господ. През третата ту му се искаше да умре, ту проклинаше господ и в този безпорядък от мисли се спречка с един влиятелен човек. От спора излезе победител той, но влиятелният човек имаше право на последна дума и тази дума изпрати Нийл Бонър на заточение, в сравнение с което старото място му се струваше като рай. Но той замина без хленчене, защото Северът успя да направи от него мъж.

Тук-там по белите петна на картата има малки кръгчета, прилични на буквата „о“, а от едната или от другата им страна — названия като Форт ХамиЯНьн, Пост Янана, Двадесета миля, и това кара човек

да си мисли, че тези бели пространства са богато Осеяни с градове и села. Това впечатление е съвсем погрешно. Двадесета миля, която е досущ като всички останали постове, представлява една дървена постройка с размери на обикновена бакалница, отгоре

д със стаи. В задния двор има склад, издигнат на високи подпори, а също и няколко пристройки. Задният двор не е ограден и се простира до самия хоризонт, даже и зад него. Наоколо не се виждат никакви други постройки, въпреки че тойатите понякога разполагат зимния си стан на една-две мили надолу по Юкон. ЕТО такава е Двадесета миля, едно от многобройните пипала на Компанията на тихоокеанското крайбрежие. Тук агентът на Компанията и един помощник разменят с индианците стоки срещу кожи и въртят със скитащите златотърсачи нередна търговия със златен прах. Тук агентът и неговият помощник мечтаят цяла зима за пролетта, а когато тя настъпи, спят на покрива и проклинат всичко на света, докато Юкон мие долния етаж на помещението. Точно тук на четвъртата година от своето пребиваване в страната пристигна Нийл Бонър, за да се заеме с работите на Компанията.

Той не отне мястото на никого, защото агентът, който заемаше длъжността преди него, се беше простил сам с живота си „поради суровостта на мястото“, както му съобщи помощникът, макар че тойатите говореха друго вечер край огньовете си. Помощникът имаше тесни рамене, хлътнали гърди, мъртвешки бледо лице и мършави страни, които рядката му черна брада не можеше да скрие. Той кашляше много, като че белите му дробове бяха разядени от туберкулоза, а в очите му светеше налудничавият и трескав блясък, присъщ на туберкулозните в последния стадий на болеста. Той се казваше Пентли, Ей-мът Пентли, и Бонър не го обичаше, въпреки че изпитваше съжаление към това самотно и отчаяно създание. Те не се разбираха, а разбирателството беше нужно най-вече на тях двамата, за да посрещнат студа, безмълвието и мрака на дългата зима.

Накрая Бонър дойде до заключението, че Еймъс не е съвсем нормален, остави го на спокойствие и се нагърби сам с цялата работа освен с готвенето. Но даже и тогава Еймъс не преставаше да го стрелка със злобни погледи и да проявява нескритата си омраза към него. Това беше твърде тежко за Бонър, защото усмихнатото лице на себеподобния, бодрата дума, съчувствието на приятеля, с когото делиш несгодите, тук струваха много. Зимата беше едва на прага, когато Бонър започна да разбира, че с такъв

Помощник предишният агент е имал достатъчно причини да посегне на живота си.

На Двадесета миля беше самотно. Мрачна пустош се ширеше от всички страни. Снегът, или по-скоро скрежът, разпростря своята мантия върху земята и Всичко потъна в гробно мълчание. Дни наред беше ясно и студено и термометърът показваше постоянно четиридесет-петдесет градуса под нулата. След това настъпи промяна. Малкото влага, която се бе изпарила в атмосферата, се превърна в тъмносиви, безформени облаци. Стана топло, термометърът се покачи до двадесет градуса под нулата и влагата от небето почна да пада на малки замръзнали зрънца,

които хрускаха под краката като захар или сух пясък. След това времето отново се проясни и застудя, докато се насъбра достатъчно влага, която закри земята от студа. Това беше всичко. Нищо друго не се случваше. Не вилнееха бури, реката не се разливаше, не се чуваше трясък на разцепващи се дървета, нищо освен ритмичното падане на суграшицата, образувана от насъбралата се в атмосферата влага. Може би най-значителното събитие, което стана през отегчителните седмици, беше покачването на температурата до неотбелязана дотогава височина — петнадесет градуса под нулата. След това, като че за отмъщение, мразът отново скова земята, живакът замръзна и спиртният термометър две седмици наред показваше малко повече от седемдесет градуса под нулата, докато най-сетне се пръсна. Сега вече студът не можеше да се измерва. Друго събитие, монотонно със своята последователност, беше непрестанното уголемяване на нощите, докато накрая денят се превърна в един кратък проблясък на светлина, разкъсваща за миг мрака.

Нийл Бонър обичаше да общува с хората. Предишното му поведение, което сега изкупваше, се дължеше на неговата изключителна общителност. И тук на четвъртата година от своето заточение той попадна в обществото — каква подигравка — на един; мрачен и мълчалив човек, в чиито помътнели очи се таеше безпричинна, но дълбока ненавист. И Бонър, за когото сладката приказка и приятелството бяха необходими като въздуха, водеше призрачно съществуване, изпълнено с мъчителни спомени за миналото. През деня устните му бяха стиснати, а

д лицето мрачно, но през нощта той чупеше пръсти, мяташе се в леглото и плачеше на глас като малко дете. Често си спомняше за един влиятелен мъж и го проклинаше през дългите часове на нощта. Той проклинаше и бога. Но бог го разбираше. Бог не осъждаше слабите смъртни, които богохулстваха в

Аляска. И тук, на Двадесета миля, се появи Джийс Ък, за да купи брашно и бекон, мъниста и яркочервен плат за бродерия. Но освен това, съвсем несъзнателно, тя се появи на Двадесета миля, за да направи самотния мъж още по-самотен и да го накара да протяга насън ръце във въздуха, защото Нийл Бонър беше мъж. Когато тя се появи за първи път в магазина, той я гледа дълго, както прежаднял човек гледа водата в потока. А тя, в чиито вени течеше кръвта на Спайк О’Бриен, отвърна смело на погледа и му се усмихна право в лицето, не така, както трябва да се усмихват тъмнокожите на царствуващата раса, а така, както жена се усмихва на мъж. Останалото беше неизбежно, само че той не го разбираше и се съпротивяваше на своя стремеж толкова силно и страстно, колкото Джийс Ък го привличаше към себе си. А тя? Тя беше Джийс Ък, истинска индианка от племето на тойатите.

Джийс Ък често идваше да прави покупки на поста и често сядаше край голямата печка и бъбреше на развален английски с Нийл Бонър. Той започна да очаква нейните посещения, а в дните, когато тя не идваше, се измъчваше и не можеше да си намери място. Понякога преставаше да мисли и я посрещаше студено, със сдържаност, която я смущаваше и наскърбяваше, въпреки че не бе искрена — Джийс Ък бе убедена в това. Но по-често той не се решаваше да се замисля и тогава всичко вървеше добре и наоколо се разнасяше глъч и смях. А Еймъс Пентли, задъхвайки се като риба на сухо, разтърсван от глуха кашлица, която идеше като че изпод земята, гледаше всичко това и се хилеше. На Еймъс, който обичаше живота, не беше съдено да му се радва и душата му се терзаеше, че другите могат да живеят. Той мразеше Бонър, който беше така жизнен и в чиито очи бликваше радост при вида на Джийс Ък. А що се отнася до Еймъс, самата мисъл за момичето беше достатъчна, за да му причини кръвоизлив.

За Джийс Ък, която имаше прост ум, мислеше примитивно и не беше навикнала да преценява живота откъм неговата коварна страна, Еймъс беше като отворена книга. Тя предупреждаваше Бонър ясно и прямо, без излишни думи, но навикнал на сложността на цивилизования живот, той не можеше да си изясни положението и само се смееше над нейния ясно изразен страх. Той смяташе Еймъс за окаян

злощастник, който се влачи отчаяно към гроба. След многото страдания за Бонър беше лесно да прощава

великодушно.

Но една ужасно студена сутрин той стана от масата и влезе в магазина. Джийс Ък, поруменяла от ходенето, го чакаше да купи чувал брашно. Няколко минути по-късно той излезе навън и започна да привързва чувала върху шейната й. Когато се наведе, почувствува, че му се схваща вратът и че го обзема някакво предчувствие за приближаваща опасност. Като направи последния клуп и се опита да се изправи, силни спазми обхванаха тялото му и той падна на снега. Нийл лежеше възбуден и треперещ, с отметната назад глава, с прострени ръце и крака, с извит гръб, със свити и изкривени устни, като че разкъсваха тялото му на парчета. Без да издаде звук, Джийс Ък коленичи до него в снега, но той я

сграбчи за китките и докато траяха конвулсиите, тя не успя да направи нищо. След малко припадъкът премина, обхвана го силна отпадналост, по челото му избиха капки пот, устните му се покриха с пяна.

— Бързо! — промълви той със странен, дрезгав глас. Бързо! Вътре!

Той започна да лази по снега, но тя го привдигна и подпрян на силното й рамо, успя да се придвижи по-бързо. Когато влезе в магазина, конвулсиите започнаха отново, тя не успя да удържи тялото му и той се търколи на пода, обзет от страшни гърчове. Еймъс Пентлн влезе и започна да следи всичко с интерес.

— О, Еймъс! — извика тя, ужасена от мрачно предчувствие и безпомощност. — Той умира, ти как мислиш? Но Еймъс сви рамене и продължи да наблюдава. Тялото на Бонър се успокои, напрегнатите мускули се отпуснаха, на лицето му се появи израз на облекчение.

— Бързо! — процеди той през зъби, а устните му се изкривиха от приближаващите се нови конвулсии и от усилието да ги преодолее. — Бързо, Джийс Ък! Лекарството! Не се бой! Изтегли ме!

Джийс Ък знаеше, че аптечката с лекарствата се намира на дъното на стаята, над печката; тя хвана Бонър за краката и повлече нататък тръпнещото му тяло. Когато припадъкът премина, той започна отпаднало да преглежда съдържанието на аптечката. Нийл бе виждал да умират кучета със симптоми, подобни на неговите, и знаеше какво трябва да се направи. Той извади едно флаконче с хлорхидрат, но безжизнените му пръсти не бяха в състояние да извадят запушалката. Това направи вместо него Джийс Ък, а той изпадна в нова конвулсия. Когато дойде на себе си, Нийл намери флакона отворен, погледна в големите черни очи на жената и прочете в тях онова, което мъжете прочитат винаги в очите на жената приятел. Като взе пълна доза от лекарството, той се отпусна назад, докато премине и следващият припадък. След това се надигна несигурно на лакът.

— Слушай, Джийс Ък — каза много бавно той, сякаш съзнаваше, че трябва да се бърза, и все пак се боеше от това. — Прави каквото ти казвам! Стой до мен, но не ме пипай! Трябва да бъда в покой, но ти не си отивай,

Нийл Бонър стисна челюсти, лицето му започна да потръпва и да се криви от настъпващите болки, но той преглъщаше и се мъчеше да ги превъзмогне.

— Не си отивай! Не оставяй и Еймъс да излиза! Разбери! Еймъс трябва да остане тук.

Тя кимна с глава. Конвулсиите следваха една след друга и постепенно ставаха все по-слаби. Джийс Ък стоеше наведена над него, но помнеше наставленията му и не смееше да го докосне. По едно време Еймъс стана неспокоен;и като че искаше да отиде към кухнята, но пронизващият блясък в очите й го спря и след това само тежкото дишане и глухата му кашлица Напомняха за неговото присъствие.

Бонър спеше. Проблясъкът на светлината на краткия ден угасна. Следен от погледа на младата жена, Еймъс запали газените лампи. Вечерта настъпи. Къс

небе, което се виждаше през северния прозорец, пламна от блясъка на северното сияние, след това играта на огнените мечове се смени с тъмнина. Малко след това Нийл Бонър се събуди. Той първо се обърна да види дали Еймъс все още е в стаята, след това се усмихна на Джийс Ък и се надигна. Всички мускули на тялото му бяха схванати и го боляха. Усмихна се унило, като се опипваше, сякаш да установи размера на опустошението. След това лицето му придоби сурово и делово изражение.

— Джийс Ък — каза той, — вземи една свещ! Иди в кухнята! На масата ще намериш сухари, боб и бекон, а на печката съд с кафе. Донеси всичко тук на дезгяха! Донеси също чаши, вода и уиски, което ще Изнамериш на най-горната полица на шкафа. Не забравяй уискито!

Той изпи чаша чисто уиски и започна да разглежда внимателно съдържанието на аптечката, като от време на време с някаква определена цел изваждаше

настрани някои от шишенцата. След това малко примитивно се зае да прави химически анализ на храната. В колежа беше правил опити в химическата лаборатория и имаше достатъчен опит, за да може сега

с тия оскъдни химикали да постигне някакъв резултат. Симптомите на тетенус, с които се характеризираше неговият припадък, опростяваха задачата и той се зае със своя опит. Изследването на кафето не даде резултат, нито на боба. Особено внимателно изследва сухара. Еймъс не разбираше нищо от химия и наблюдаваше всичко с голям интерес. Джийс Ък имаше безкрайна вяра в мъдростта на белия човек и особено в мъдростта на Нийл Бонър, но съзнаваше, че не разбира нищо, затова вместо в ръцете беше впила поглед в лицето му.

Той използува последователно всички възможности, докато достигна до последния опит. За епруветка използуваше малко флаконче. Вдигна го срещу светлината и забеляза как в разтвора се утайва някаква сол. Не каза нищо, но видя това, което очакваше. Джийс Ък, с втренчени в лицето му очи, също откри нещо, което я накара да се хвърли като тигрица върху Еймъс; тя го сграбчи и с учудваща гъвкавост и сила преви назад тялото му върху коляното си. .Вдигнатият й нож блесна на светлината на лампата. Еймъс издаваше хрипливи звуци, но преди острието

на ножа да се бе спуснало надолу, Бонър се намеси.

— Джийс Ък, ти си добро момиче. Това не е нужно. Остави го!

Тя го пусна покорно, въпреки че на лицето й се изписа недоволство. Тялото на Еймъс падна на пода. Бонър го побутна с обутия си в мокасина крак.

— Станете, Еймъс! — заповяда му той. — Приберете веднага нещата си и напуснете още тази вечер.

— Да не искате да кажете, че… — промърмори яростно Еймъс.

— Искам да кажа, че вие се опитахте да ме убиете — продължи Нийл със студен и равен глас. — Искам да кажа, че вие сте убили Бърдсол, макар всички в Компанията да вярват, че се е самоубил. Мен се опитахте да отровите със стрихинин. Господ, знае с какво сте довършили него. Аз не мога да ви обеся. Вие и без това сте с единия крак в гроба. На Двадесета миля няма място за двама ни, затова вие трябва да напуснете. До Светия кръст има двеста мили. Ако разпределите правилно силите си, ще се доберете дотам. Ще ви дам храна, шейна и три кучета. Ще бъдете на сигурно място, все едно че сте в затвор, защото от страната не можете да се измъкнете. Давам ви една възможност. Вие сте пред прага на смъртта. Добре. До пролетта няма да съобщавам

нищо в Компанията. Единственото, което ви остава дотогава, е да умрете. А сега махайте се оттук!

— Ти си легни — настояваше Джийс Ък, когато Еймъс потъна в нощта по посока на Светия кръст. — Ти още болен, Нийл.

— А ти си едно добро момиче, Джийс Ък — отвърна той. — Дай да ти стисна ръката. Но сега ти трябва да си отидеш в къщи.

— Ти не ме харесваш — каза тя непринудено. Той се усмихна, помогна й да облече шубата си и я изпрати до вратата.

— Твърде много ми харесваш, Джийс Ък — отвърна той меко. — Твърде много!

След това плащат на арктическата нощ обви още по-плътно земята. Нийл Бонър разбра, че не беше оценил правилно дори мрачното лице на жестокия и обречен на смърт Еймъс. На Двадесета миля стана ужасно самотно. „За бога, Прентис, изпрати ми някакъв човек“ — писа той на агента на Компанията във Форт Хамилтън, който отстоеше на триста мили разстояние нагоре по реката. След шест седмици разносвачът индианец донесе отговор. „Тук е същински ад. Премръзнаха и двата ми крака. И аз се нуждая от човек. Прентис“

На всичко отгоре повечето от тоиатите се намираха във вътрешността на страната по следите на стадо карибу и Джийс Ък бе с тях. Когато я нямаше, сякаш му ставаше по-скъпа и си я представяше в своето въображение ту в стана, ту по снежната пъртина. Страшно е да си сам! Често, гологлав и обезумял, той излизаше от притихналия магазин и замахваше с юмрук към светлинката на юг, която ознаменуваше деня. В тихи, студени нощи той ставаше от леглото си, препъвайки се в студения мрак, крещеше срещу тишината с все сила, като че тя беше някакво осезаемо, живо същество, което можеше да се събуди, к или пък викаше на заспалите кучета, докато те почваха да вият. Той пусна едно рошаво куче вътре в поста, като си представяше, че това е новият му помощник, изпратен от Прентис. Опита се да научи кучето да спи нощно време с одеяла, да седи на масата и да се храни като човек, но животното, истински опитомен вълк, се противеше, ръмжеше, криеше се, из тъмните ъгли, ухапа го по крака и накрая Нийл го наби и го изгони.

След това Нийл Бонър беше обзет от манията да одушевява всичко. Заобикалящите го сили се превърнаха в живи същества и се преселиха да живеят с него. Той отново издигна първобитния пантеон, жертвеник на слънцето и гореше в него лой за свещи и мас от бекон, а в неоградения двор, близо до склада с високите подпори, направи снежен дявол, на когото се кривеше и подиграваше, когато живакът на термометъра спадаше. Всичко това беше, разбира се, игра. Той си казваше, че всичко това е На шега, и си го повтаряше отново и отново, за да се увери, като не знаеше, че безумието често се изразява в преструвки и игри.

Един ден, по средата на зимата, на Двадесета

миля дойде йезуитският мисионер отец Шампро. Бонър се хвърли върху него, завлече го в магазина, прегърна го и така се разплака, че и самият мисионер зарида от съчувствие към него. След това Бонър се развесели лудо, приготви богат обяд, като се кълнеше, че няма да пусне госта да си отиде. Но отец Шампро бързаше за Солената вода по неотложна работа на своя орден и потегли на другата сутрин със заплахата, че кръвта на Бонър ще тежи на д неговата съвест.

И заплахата щеше да се осъществи, ако тойатите след дългото ловуване не бяха се завърнали в зимния си стан. Те донесоха много кожи и на Двадесета миля закипя оживена търговия. Джийс Ък дойде да купи мъниста, яркочервени платове и разни други неща и Бонър започна постепенно да идва на себе си. Цяла седмица той се бори с увлечението си към нея. Една вечер, когато тя се накани да си отива, дойде развръзката. Тя помнеше, че я бяха отблъснали, но в себе си носеше гордостта на Спайк О’Бриен, гордост, която го беше подтикнала да открие сухоземния Северозападен проход.

— Аз си отивам — каза тя. — Лека нощ, Нийл. Той се приближи зад нея.

— Не, остани, моля те — каза Бонър.

И когато Джийс Ък обърна към него озареното си от внезапното щастие лице, той се наведе напред и бавно и тържествено, като че извършваше свещенодействие, я целуна по устните. Тойатите никога не бяха я учили какво означава целувката по устните, но тя разбра и беше щастлива.

С идването на Джийс Ък всичко изведнъж се промени. Тя беше царствена в своето щастие, извор на непрестанно блаженство. Простотата на нейния начин на мислене, съчетан с наивното й кокетство, удивляваха и възхищаваха преситения от цивилизацията мъж, който се беше снижил до нейното равнище. Тя не само бе утеха за самотността му, но нейната естественост освежаваше изтощената му душа. Като че след дълго странствуване той се бе върнал да склони глава в скута на майката природа. Накратко, в Джийс Ък той откри младостта на света — младостта, силата и радостта.

И като че да запълни и последната празнина в живота му и да попречи да не си омръзнат с Джийс Ък, на Двадесета миля пристигна Сонди Макферсън, необикновено общителен човек, който винаги си подсвиркваше по пъртината или запяваше край огъня в стана. Един йезуитски свещеник се натъкнал на неговия стан на неколкостотин мили нагоре по Юкон точно навреме, за да прочете молитва над

тялото на другаря му. На тръгване свещеникът казал: — Брате мой, тук ще се чувствуваш самотен. Сонди кимнал унило с глава. — На Двадесета миля — добавил свещеникът — има друг самотник. Вие се нуждаете един от друг, сине мой.

Ето как Сенди стана желаният трети човек на форта, брат на мъжа и жената, които го обитаваха. Той водеше Бонър на лов за елени и го учеше да поставя капани за вълци; в замяна на това Бонър извади на бял свят един смачкан и овехтял том и го Запозна дотолкова с Шекспир, че Сенди започна да декламира ямбически пентаметри на кучетата си, догато се бунтуваха. През дългите вечерни часове Те играеха крибидж1, говореха и спореха за вселената, докато Джийс Ък се поклащаше важно на люлеещия се стол и кърпеше чорапите и мокасините им. Пролетта настъпи. Слънцето блесна откъм юг.

Земята смени сивата си одежда с премяната на кокотка. Всичко се къпеше в светлина, живот кипеше навсякъде. Дните се проточиха дълги, а нощите се смаляваха, докато съвсем изчезнаха. Реката разкри гръдта си и пухтенето на параходите прокуди пустотата. Стана шумно и многолюдно, идваха нови хора, чуваха се новини. На Двадесета миля пристигна помощник и Сенди Макферсън замина да изследва долината на река Койукук с група златотърсачи. Нийл Бонър получи вестници, списания и писма. к Джийс Ък наблюдаваше обезпокоена, защото знаеше, че Нийл разговаря със своите роднини отвъд океана.

Нийл посрещна без особено вълнение смъртта на

баща си. Той получи писмо, изпълнено с нежни извинителни слова, продиктувано от баща му в предсмъртния час. Компанията му пращаше официални писма, в които предлагаше учтиво да предаде поста на своя помощник и му разрешаваше да напусне работа, когато пожелае. Дълъг документ, изготвен от адвокатите, го уведомяваше за безконечния списък на акции и облигации, недвижимо имущество, наеми и други богатства, които ставаха негова собственост съгласно волята на баща му. Изящен лист за писмо

——

1 Вид игра на карти. Б. пр.

 

с печат и монограм умоляваше скъпия Нийл да се завърне при своята неутешима и любеща майка.

Нийл Бонър взе незабавно решение и когато „Юконската красавица“ изпухтя до брега на път за Берингово море, той замина — замина с древната лъжа за скорошно завръщане, която в неговите уста прозвуча убедително и бодро.

— Аз ще се върна, скъпа Джийс Ък, преди да падне първият сняг — обеща той между прощалните целувки на мостика.

Нийл Бонър не само обеща, но подобно на болшинството мъже при подобни обстоятелства вярваше на своето обещание. Той нареди на Джон Томпсън — новия агент, да открие неограничен кредит на неговата съпруга Джийс Ък. Като се огледа за последен път от палубата на „Юконската красавица“, Нийл Бонър видя около дузина работници да изправят греди, с които щяха да построят най-удобния дом по протежение на хиляда мили от брега на реката — дома на Джийс Ък, който щеше да стане и негов преди падането на първия сняг. Той напълно искрено мислеше да се завърне. Джийс Ък му беше скъпа, а освен това на Севера предстоеше златно бъдеще. Възнамеряваше да заложи парите, завещани от баща му, на това бъдеще. Примамваше го честолюбива мечта. Той щеше да се завърне и със своя четиригодишен опит и приятелското сътрудничество на Компанията щеше да стане Родее за Аляска. Ще се завърне колкото се може по-скоро, веднага след като оправи работите на баща си, когото никога не опозна, и след като утеши майка си, която беше вече забравил.

Завръщането на Нийл Бонър от Севера вдигна голям шум. Запалиха се огньове, закъкриха казани с месо, Нийл Бонър вкуси от всичко и много му хареса. Той се завърна не само обгорял от слънцето и вятъра, но съвсем променен човек — прозорлив, сдържан и сериозен. Приятелите му останаха изумени, когато отказа да участвува в предишните забавления, а старият приятел на баща му потриваше доволно ръце и оттогава стана признат авторитет по превъзпитанието на своенравни и лекомислени младежи.

За четири години съзнанието на Нийл Бонър бе възприело малко нови впечатления, но то бе претърпяло промени. Беше, така да се каже, прочистено от всичко дребнаво и повърхностно. Нийл бе прекарал; буйни години в този свят и едва в пущинаците — му се бе отдала възможност да постави в порядък хаоса на своите преживявания. Повърхностните му възгледи се бяха разпилели по вятъра, а на тяхно място бяха възникнали нови върху основата на по-дълбоки и обикновени обобщения. Що се касае до цивилизацията, той бе заминал с известни преценки за нея, а се бе завърнал със съвсем други. Пропит с дъха на земята и нейната необятност, той можа да разбере скритото значение на цивилизацията, да съзнае ясно нейните недостатъци и нейната сила. ь Новата философия на Бонър беше проста. Честният живот води към добродетелност. Изпълненият дълг е оправдание за живота. Човек трябва да живее честно, да изпълнява своя дълг, за да може да се труди. В труда е спасението. А да се работи и да се добива все повече и повече в живота, означава да се следва природата на нещата и волята на бога.; Нийл беше преди всичко градско чедо. Току-що

К придобитата привързаност към земята и мъжественото тълкуване на човешката природа му бяха дали възможност да опознае по-дълбоко и да се привърже по-силно към цивилизацията. Ден след ден той чувствуваше хората от града все по-близки, а света по-огромен. Ден след ден Аляска потъваше в забрава й нереалност. След това срещна Кити Шарон — жена от неговата среда, която му подаде ръка и го привлече към себе си така, че той забрави деня, часа и сезона, когато над Юкон започват да прехвръкват първите снежинки.

Джийс Ък се премести в своята голяма дървена къща и прекара в мечти три златни летни месеца. но След това дойде есента, предвестникът на настъпващата зима. Въздухът стана хладен и рязък, дните студени и къси. Реката влачеше лениво водите си, а по тихите места се образуваше тънка ледена корица. Всичко живо се отправи на юг и върху земята легна тишина. Задухаха първите снежни вихрушки, а последният параход отчаяно пробиваше пътя си през плаващата ледена каша. След това дебел лед скова реката, струпаха се ледени блокове, Юкон издигна нивото си и го изравни с бреговете.

После всичко замря, само проблясъците на кратките дни се губеха в тъмнината на нощта.

Джон Томпсън, новият агент, се подсмихваше, но Джийс Ък мислеше за трудностите по пътя. Нийл Бонър можеше да е премръзнал някъде по пътя, между Чилкутския проход и Сейнт Майкъл, защото последните пътници за годината винаги се натъкваха на леда, заменяха лодката с шейна и се впускаха в продължение на дълги часове след летящите кучета.

Но никакви кучета не минаха нито нагоре, нито надолу по пъртината на Двадесета миля. Тогава Джон Томпсън със зле прикрита радост каза на Джийс Ък, че Бонър никога няма да се завърне, и съвсем грубо предложи себе си. Джийс Ък се изсмя в лицето му и се прибра в голямата си дървена къща. Точно в разгара на зимата, когато умират всички надежди и животът едвам трепти, Джийс Ък узна, че нейният кредит в магазина се прекратява. Това се дължеше на Томпсън. Той потриваше ръце, ходеше напредназад, приближаваше се до вратата, поглеждаше към къщата на Джийс Ък и чакаше. И продължаваше да чака. Джийс Ък продаде кучетата си на група златотърсачи и започна да заплаща храната, която купуваше. А когато Томпсън отказа да приема и парите й, индианци тойати правеха вместо нея покупки и нощем ги докарваха до къщата й.

През февруари по леда пристигна първата поща и Джон Томпсън прочете в колоната за светски новости на един вестник отпреди пет месеца за сватбата на Нийл Бонър и Кити Шарен. Джийс Ък отвори вратата,но не разреши на Томпсън да влезе вътре, докато той й съобщаваше новината. Когато й разказа всичко, тя се засмя гордо и не повярва. През март, съвсем сама, тя роди момченце, прекрасна частица нов живот, която я изпълни с удивление. По същото време, една година по-късно, Нийл Бонър седеше на друго легло и се удивляваше на друга частица нов живот, която се беше появила на този свят.

Снегът се стопи, а ледът на Юкон се пропука. Дните се удължиха, а след това започнаха отново да се скъсяват; парите, получени от продажбата на кучетата, се свършиха и Джийс Ък се завърна при хората от своето племе. Оч Иш, един добър ловец, й предложи да убива дивеч и да лови лакерда за нея и бебето, ако тя се омъжи за него. Същото предложение направиха и смелите млади ловци Имего, Са йо и Уи Нуч. Но тя предпочете да живее сама, сама да търси дивеч и риба. Джийс Ък шиеше мокасини, кожени шуби и ръкавици — топли, удобни и красиви, украсени с пискюлчета и мъниста. Тя ги продаваше на златотърсачите, които от година на година ставаха все повече и повече в страната. Така Джийс Ък не само припечелваше своята прехрана тази на детето, но и успя да спести пари и един ден „Юконската красавица“ я отнесе надолу по реката.

В Сейнт Майкъл тя прие да мие чинии в кухнята на поста. Служителите на Компанията се чудеха коя е, тази чудна жена с това чудно дете, но не задаваха никакви въпроси, а и тя не разказваше нищо. Точно преди да приключи пътуването по Берингово море годината, тя се отправи на юг на борда на една случайно попаднала в Сейнт Майкъл тюленоловна

шхуна. През тази зима Джийс Ък работи като готвачка в дома на капитан Маркхайм в Аляска, напролет продължи пътя си на юг към Ситка с една голяма гемия, натоварена с уиски. По-късно тя се появи в Метлакатла, недалеч от Сейнт Мери, в южната част на Пенхендл, където работи в консервната фабрика през сезона на лакердата. Когато настъпи есента и сивашите рибари се застягаха да се прибират в залива Пюджит, тя се качи с други две семейства в едно голямо кедрово кану. Заедно с тях Джийс Ък се промъкна през опасния лабиринт от крайбрежни островчета на Аляска и Канада, докато оставиха зад себе си пролива Хуан де Фука, а след това поведе за ръка своя син по павираните улици на Сиатъл.

Там, на един ветровит ъгъл, Джийс Ък срещна СдСенди Макферсън. Той остана много изненадан, когато я видя, и много се ядоса, след като изслуша нейния разказ. Щеше да се разгневи още повече, ако беше узнал за Кити Шарон, но Джийс Ък не отрони и думица за нея, защото тя не бе повярвала. Сенди, който мислеше, че това е един обикновен случай на подло изоставяне, се опита да я разубеди от пътуването до Сан Франциско, където отсядаше Нийл Бонър, когато си беше у дома. Като не успя да стори това, той я настани удобно, купи и билетите за влака и като я изпращаше на гарата, й се усмихваше и мърмореше под носа си „гнусна подлост“.

С грохот и рев, денем и нощем, люшкани и клатушкани непрестанно, извисявайки се до заснежени върхове, потъвайки в слънчеви долини, заобикаляйки и прескачайки пропасти, пробивайки планини, Джийс Ък и синът д се носеха на юг. Тя не изпитваше страх от железния жребец, нито я зашеметяваше могъщата цивилизация на хората, към които принадлежеше Нийл Бонър. Сега почувствува още по-ясно странното чудо, че човек от тази божествена раса я бе държал в прегръдките си. Не я смути и шумната бъркотия на Сан Франциско с безспирното движение на параходите, бълващите дим комини на фабриките и шума на уличното движение. Вместо това веднага схвана колко жалки бяха Двадесета миля и поселището на тойатите с хижите, покрити с кожи. Тя погледна надолу към момчето, което стискаше ръката й, и се удивляваше, че е син на такъв баща.

Джийс Ък плати на файтонджията петорно повече и се изкачи по каменните .стъпала на централния вход на къщата на Нийл Бонър. Един японец с дръпнати очи след дълъг и безрезултатен разговор я пусна да влезе вътре и изчезна. Тя остана в хола, който в нейните наивни представи изглеждаше на гостна стая — мястото, където са наредени на показ всички съкровища на домакина, за да смайват посетителите. Стените и таванът бяха облицовани с полирано червено дърво. Подът беше по-гладък и от най-гладкия лед и тя потърси опора върху една голяма кожа, която й даваше чувство на сигурност всред лъскавата повърхност. На отсрещната стена зееше огромна камина, която Джийс Ък .намери за прекалено странна. Поток светлина, смекчена от цветните стъкла, пресичаше стаята, а в дъното се белееше някаква мраморна статуя.

Докато разгледа всичко това, японецът с дръпнатите очи се върна, преведе я през втора стая, която тя едва успя да зърне, и я въведе в трета. И двете стаи затъмняваха разкоша на хола. На Джийс Ък се струваше, че в тази къща има безброй такива стаи. В тях имаше толкова много простор, а таваните бяха така нависоко! За първи път, откакто навлезе в цивилизования живот на белите хора, я обхвана чувство на благоговение. Нийл, нейният Нийл живееше в този дом, дишаше неговия въздух, спеше в него нощем. Всичко, което я заобикаляше, беше красиво и приятно за окото, но тя чувствуваше, че зад него се крие мъдрост и сила. Това беше едно реално проявление на сила, изразена чрез средствата на красотата, и именно тази сила тя почувствува непогрешимо.

После влезе жена с царствена осанка, увенчана с корона от блестящи като слънце коси. Тя се приближаваше към Джийс Ък като тиха музика над заспали води, дрехата й се спущаше подобно на песен, а тялото й се полюляваше ритмично. Самата Джийс Ък беше покорителка на мъжки сърца. Достатъчно беше да се изброят Оч Иш и Името, и Ха Ио, и Уи Нуч, без да се споменават Нийл Бонър, Джон Томпсън и други бели мъже, които бяха изпитали нейната власт. Но тя гледаше големите сини очи и розовата кожа на жената, която идваше срещу нея, и я оцени така, както оценяват мъжете, и почувствува, че става малка и нищожна пред това сияещо и блестящо същество.

— Вие искате да видите моя съпруг? — попита жената и Джийс Ък се .изуми от чистия сребрист глас, който никога не се беше провиквал грубо към ръмжащите кучета-вълци, не бе привикнал на гърлената реч, нито пък бе загрубял от бурите, мраза и дима на огъня в стана.

— Не — отвърна бавно Джийс Ък, като подбираше старателно думите си, за да покаже познанията си по английски език. — Аз искам да видя Нийл Бонър.

— Той е мой съпруг — усмихна се жената. Значи всичко е истина! Джон Томпсън не я бе лъгал в онзи мрачен февруарски ден, когато тя се изсмя гордо и тръшна вратата под носа му. Както някога бе проснала Еймъс Пентли върху коляното си и бе вдигнала нож над него, така и сега я теглеше неудържимо желание да се хвърли върху тази жена, да я повали на земята и да изтръгне живота от нейното прекрасно тяло. Мислите се носеха като вихър в главата на Джийс Ък, но тя с нищо не ги издаде и Кити Бонър не можа и да си представи колко близко се намираше в тази минута до смъртта. Джийс Ък кимна с глава, че е разбрала, тогава

Кити Бонър обясни, че всеки момент очакват завръщането на Ннйл. След това седнаха в едни смешно удобни столове и Кити се опита да забавлява своята странна гостенка, а Джийс Ък и помагаше в това, колкото й беше възможно.

— Вие сте срещали моя съпруг на Север? — попита Кити.

— Да. Перях му дрехи — отвърна Джийс Ък и почувствува, че английският й език започва рязко да се влошава.

— А това е вашият син, нали? Аз имам дъщеря. Кити накара да повикат дъщеря й и докато децата се опознаваха по техен начин, двете жени се впуснаха в присъщ на майките разговор и пиеха чай от такива крехки чаши, че Джинс Ък се опасяваше да не би нейната чаша да се строши на парченца между пръстите й. Никога по-рано не беше виждала

толкова изящни и нежни чаши. Тя мислено сравни чашите с жената, която наливаше чая, след това пред погледа й неволно изплуваха тиквените кратуни и канчетата на тойатите и грубите канчета на Двадесета миля, които оприличи със себе си. По такъв начин пред Джийс Ък изникна една задача. Тя беше победена. Това беше жена, различна от нея, по-достойна да роди и отгледа децата на Нийл Бонър. Така както неговото племе превъзхождаше нейното, така и жените от неговото племе превъзхождаха

нея. Те покоряваха мъжете така, както мъжете им покоряваха света. Джийс Ък погледна нежната розова кожа на Кити Бонър и си представи своето загоряло от слънцето лице. След туй премести поглед от мургавата ръка към бялата — едната загрубяла от работа, покрита с мазоли от дръжката на бич; и веслото на лодката, другата непознала труд — нежна и мека като ръката на новородено. въпреки явната нежност и слабост Джинс Ък погледна в сините очи на жената и забеляза онази сила, която беше видяла в очите на Нийл Бонър н в очите на хората от неговото племе.

— Та това е Джийс Ък! — извика Ннйл Бонър, когато влезе в стаята. Той изрече думите спокойно, даже твърде сърдечно; приближи до нея и стисна и двете й ръце, но в погледа му, насочен в нейните очи, се четеше тревога, която тя веднага разбра.

— Здравей, Нийл — каза тя. — Изглеждаш много добре. — Отлично, отлично, Джийс Ък — отвърна сърдечно той, поглеждайки крадешком към Кити, като се стараеше да разбере какво се бе случило между двете жени. Бонър познаваше твърде добре своята жена, за да очаква някакъв израз по лицето й даже И да се бе случило най-лошото. — Не мога да кажа колко се радвам, че те виждам — продължи той. — Какво се е случило? Да не си открила златна мина? Кога пристигна? Аз пристигнала днес — отвърна тя с глас, който инстинктивно се пригоди към гърлените звуци. — Не съм открила златна мина, Нийл. Знаеш капитан Маркхайм, Аляска? Аз готвила в негов дом, дълго. Пари не харчила, събрала много. Аз решила заминава и види земя на бели. Много красива земя имат бели хора. Много красиво — добави тя.

Нийл се учуди на лошия английски език, който говореше Джийс Ък. Той я Сенди я бяха учили старателно и тя се бе оказала способна ученичка. А сега говореше като всички останали индианци. По лицето й беше изписано простодушие, невъзмутимо простодушие, и от него не можеше да се разбере нищо. Спокойното изражение на Кити също го смущаваше. Какво се бе случило? За какво бяха говорили? Какво бяха успели да разберат от казаните думи?

Докато Нийл се измъчваше от тези въпроси, а Джийс Ък от своята задача — Нийл никога не бе изглеждал така прекрасен и внушителен, — настъпи мълчание.

— Като си помисля само, че вие сте срещали моя съпруг в Аляска! — каза тихо Кити.

Че го е срещала! Джийс Ък не успя да се въздържи да не погледне към момчето, което му беше родила. Нийл машинално проследи погледа й към прозореца, където играеха двете деца. Като че някакъв железен обръч стегна челото му. Колената му се подкосиха, а сърцето му заудря подобно на чук в гърдите му. Неговият син! Подобно нещо той не беше и сънувал.

Малката Кити Бонър, прилична на приказно създание в ефирната батиста, с розови бузки и тъмносини игриви очи, протягаше ръце, присвиваше подканящо устнички и се опитваше да целуне момчето. То, стройно и гъвкаво, обгоряло и потъмняло от слънцето, Облечено с кожени дрехи с пришити на тях вълнени пискюлчета и ресни, избелели от слънцето, устояваше хладно на нейните закачки. То държеше тялото си изправено и напрегнато, присъщо на децата от дивите племена. Чужденец в тази чужда страна, то не бе нито смутено, нито изплашено, а приличаше на диво зверче, мълчаливо и дебнещо. Черните му очи стрелкаха лицата на заобикалящите го хора спокойно, докато всичко около него е спокойно, но готово всеки миг, при най-малката опасност да се хвърли, да дращи и разкъсва в борбата за живот.

Контрастът между момчето и момичето беше огромен, но не пораждаше чувство на съжаление. От потомъка на Шпак, Спайк О’Бриен и Бонър лъхаше твърде много сила. Чертите му, с тяхната почти класическа строгост, криеха мъжеството и енергията на неговия баща, на прадядото Шпак, известен с прозвището Дебелия, който беше отвлечен от Хората на морето, а после избягал от тях в Камчатка.

Нийл Бонър потисна вълнението си, преглътна и го задуши, въпреки че лицето му се усмихваше с добродушие и радостна усмивка, с каквато се среща приятел.

— Това е твоят син, а, Джийс Ък? — попита той и като се обърна към Кити, добави: — Красиво момче? Няма да пропилее напразно времето си на този свят.

Кити кимна с глава в знак на съгласие.

— Как се казваш? — попита тя момчето. Младото зверче я стрелна с очи и задържа погледа си върху нея, като се мъчеше да разбере защо му задават подобен въпрос.

— Нийл — отвърна бавно то, задоволено от резултата на своя поглед.

— Той индианец — намеси се Джийс Ък, като бързо намери изход от затрудненото положение. — Той говори индиански, „ний-ал“ значи „бонбон“. Кога бил бебе, той много обичал бонбони. Непрестанно говорел „ний-ал, ний-ал“. Тогава решила — нека да го наричат така. Оттогава му казват Ний-ал.

Лъжата на Джийс Ък прозвуча като благословена песен в ушите на Нийл Бонър. Ето къде било обяснението на спокойното изражение на Кити!

— А баща му? — попита Кити. — Той трябва да е бил красив човек. — Ооа, да — отвърна тя. — Неговият баща е красив, да. — Ти познаваше ли го, Нийл? — заинтересува се Кити. — Дали съм го познавал? Разбира се, и то много добре — отвърна Нийл и пред погледа му изплува мрачната обстановка на Двадесета миля и човекът, обкръжен от бялото безмълвие, останал сам със своите мисли.

Историята на Джийс Ък може да свърши дотук, но остава да се спомене как тя увенча с ореол своята жертва. Когато се завърна на Север и се засели отново в голямата дървена къща, Джон Томпсън узна, че Компанията е решила да се справя занапред и без неговата помощ. Новият агент, така също и неговите приемници получиха нареждане да отпускат на жената на име Джийс Ък стоки и храна в количества, в каквито пожелаеше тя, без да отбелязват това в книгите. В допълнение Компанията плащаше на Джийс Ък годишна пенсия от пет хиляди долара.

Когато момчето порасна, отец Шампро му даде благословията си и наскоро след това Джийс Ък започна Да получава редовно писма от йезуитския колеж в Мериленд. По-късно писмата започнаха да пристигат от Италия, а още по-късно — от Франция. Накрая в Аляска се завърна един отец Нийл — много полезен за своята страна, влюбен в майка си, — който разви обширна дейност и се издигна до високо

положение в своя орден.

Джийс Ък беше още много млада, когато се завърна на Север, и мъжете не преставаха да я заглеждат и да копнеят за нея. Но тя живееше честно и за нея се говореха само добри неща. Тя прекара известно време при добрите сестри от мисията на Светия кръст, там се научи да чете и пише и да разбира от медицина и хирургия. След това се завърна в голямата си дървена къща, събираше при себе си девойките от поселището на тойатите и им посочваше правия път в живота.

Училището в къщата, построена от Нийл Бонър, за Джийс Ък, неговата жена, не е нито протестантско, нито католическо, но мисионерите гледат на него с добро око. Неговите врати са широко отворени и уморени златотърсачи и измъчени от дългия път пътници се отбиват от реката или от замръзналата пъртина, за да си отдъхнат и да се посгреят край огъня на Джийс Ък. А Кити Бонър, която живее на юг в Щатите, се радва на интереса, който нейният съпруг проявява към въпросите на образованието в Аляска, и на големите суми които изразходва за тази цел, и въпреки че често го дразни и му се надсмива за това, дълбоко в душата си тя тайно се гордее с него.

Краят на историята

Масата беше от дялани на ръка чамови дъски и мъжете, които играеха уист1, трудно притегляха към себе си картите по неравната повърхност. Макар че седяха по долни ризи, по лицата им избиваше и се процеждаше пот. Но краката им, здраво обути в тежки мокасини и вълнени чорапи, изтръпваха под щипенето на студа. Такава разлика имаше в малката барака между температурата на равнището на пода и няколко стъпки по-високо. Тенекиената печка с дълги кюнци бучеше, загрята до червено, но на няколко крачки от нея, на лавицата, ниско край вратата, лежеха здраво замръзнали късове лосово месо и бекон. Цяла една трета от вратата, нагоре от пода, беше покрита с дебел слой лед. В пукнатините между гредите зад наровете блестеше бял скреж. Прозорец от намаслена хартия пропускаше светлина.

Играеха важен робер, защото загубилата двойка трябваше да изкопае дупка за ловене на риба в дебелия човешки бой пласт лед и сняг, покрили река Юкон.

— Много необичайно, такова рязко застудяване през март — подметна мъжът, който размесваше картите. — Колко градуса има според теб, Боб?

— Сигурно е четиридесет и девет — петдесет под нулата, не по-малко. Колко е според теб, докторе?

Докторът обърна глава, погледна долната част на вратата и прецени:

— Не е по-ниско от четиридесет и пет. Дори може би е малко по-високо — да речем четиридесет и четири. Виж леда на вратата. Точно е на нивото за четиридесет и пет, но горният ръб е нащърбен. Когато беше паднало до петдесет и пет, ледът се вдигна нагоре цяла педя.

——

1 Уист (или вйст) — игра на карти, предшественик на бриджа. Манш и робер са двете части на играта. — Б. пр.

 

Той взе картите си и без да престане да ги подрежда извика „Влез!“, защото на вратата се почука.

Мъжът който влезе, беше широкоплещест швед, макар че националността му можа да бъде определена едва след като той свали шапката си с наушници и разчисти леда, който се беше образувал по брадата и мустаците и криеше като маска лицето му. Докато се занимаваше с това, мъжете на масата изиграха раздаването.

— Чух, че някакъв доктор спрял в този лагер — каза шведът въпросително и прехвърли тревожен поглед от лице на лице. Собственото му лице бе изпито и измъчено от силна, дълго търпяна болка. — Идвам от далеч. От северния разклон на река Уайоу.

— Аз съм докторът. Какво има?

В отговор мъжът протегна лявата си ръка. Вторият пръст бе чудовищно подут. Същевременно той започна да разказва объркана, несвързана история за началото и развитието на страданието си.

— Дай да погледна! — прекъсна го нетърпеливо докторът. — Сложи ръката на масата! Ето така.

Мъжът изпълни нареждането предпазливо, като че ръката му беше голям цирей.

— Хм! — измърмори докторът. — Разтегнато сухожилие. И заради него е пътувал сто мили. Ще те излекувам ей-сега. Ти гледай как става, за да можеш друг път сам да се оправяш.

Без предупреждение, отмерено под прав ъгъл и безжалостно докторът стовари ръба на дланта си върху подутия и изкривен пръст. Шведът изрева от смайване и болка. Викът му напомняше по-скоро вик на диво животно и лицето му беше лице на диво животно, а сам той беше готов да се нахвърли върху човека, който си беше позволил такава шега.

— Нищо! — умири го остро и властно докторът. — Как се чувствуваш? По-добре, нали? Разбира се. Следващия път сам ще го направиш… Раздавай картите, Стротърз! Май ще ви бием.

Бавно, като у вол, по лицето на шведа се появи облекчение и разбиране. Острата болка премина. Вече не го измъчваше. Той разгледа пръста си любопитно, с учудени очи, бавно го сви няколко пъти. Бръкна в джоба си и извади кесия със златен пясък.

— Колко?

Докторът поклати глава нетърпеливо.

— Нищо, не практикувам… Ти играеш, Боб. Шведът се раздвижи тежко върху краката си, пак разгледа пръста и обърна възхитен поглед върху доктора.

— Ти си добър човек. Как ти е името?

— Линди. Доктор — отговори Стротърз, сякаш желаеше да предпази противника си от ново раздразнение.

— Денят е на свършване — каза Линди на шведа след края на разиграването, когато размесваше картите. — Най-добре остани да нощуваш. Много е студено за пътуване. Има свободен нар.

Линди беше строен брюнет с тясно лице, тънки устни, силен. Гладко обръснатото му лице имаше здрав бледен цвят. Всичките му движения бяха бързи и точни. Той не опипваше несигурно картите. Очите му бяха черни, гледаха открито и проницателно, създаваха впечатление, че виждат под повърхността на нещата. Ръцете му, тънки, изящни и нервни, изглеждаха създадени за деликатна работа, оставяха от пръв поглед впечатление за сила.

— Печелим манша — обяви той и притегли по масата последната взятка. — Хайде сега робера и ще видим кой ще копае дупка в леда.

На вратата се почука и той бързо възкликна.

— Май просто не можем да свършим този робер! — оплака се той. Вратата се отвори. — На тебе пък какво ти е? — Това беше отправено към непознатия, който влезе.

Новодошлият напразно се помъчи да раздвижи скованите си от лед челюсти. Явно беше, че е бил на път дълги часове и дни. Кожата над скулите беше почерняла от многократно измръзване. От носа до брадичката му имаше плътна маса лед, пробита от дупка, през която дишаше. През нея той също така беше плюл тютюнев сок, който при изцеждането си бе замръзнал в ледена висулка с кехлибарен цвят, щръкнала като вандайкова брадичка.

Той безмълвно поклати глава, ухили се с очи и се промъкна до печката, за да размрази устата си и да може да говори. Помагаше на топенето с пръсти, чупеше парчета лед, които тракаха и пращяха върху печката.

— На мен нищо ми няма — обяви той накрая. — Но ако тука при вас има доктор, той много трябва. Горе по река Малка Пеко има един човек, който изкара схватка с пантера. Как го е издрала не е за разправяне.

— Колко далеч? — попита доктор Линди,

— Има-няма сто мили.

— Преди колко време?

— Пътувам от три дни.

— Зле ли беше?

— Рамото е изкълчено. Няколко ребра сигурно са счупени. Дясната ръка е счупена. Издран е до кокалите почти навсякъде, освен по лицето. Ние го зашихме временно на едно-две места, където беше най-лошо и завързахме артериите с канап.

— Това е решило въпроса — подигра го Линди. — Къде го шихте?

— Стомаха.

— Той вече е свършил.

— А, не, за нищо на света. Преди да го шием, изчистихме с лекарство против дървеници. Само временно, разбира се. Имахме само ленени конци, но промихме и тях.

— Бройте го за умрял — беше преценката на доктор Линди. Той гневно опипваше картите си.

— А, не. Този човек няма да умре. Той знае, че съм дошъл за доктор и ще изкара, докато ти пристигнеш. Няма да се остави да умре. Познавам го.

— Научно християнство и гангрена, а? — присмя се докторът. — Във всеки случай аз не практикувам. И не мога да се видя как пътувам сто мили при четиридесет и пет градуса под нулата заради един мъртвец.

— Аз пък мога да те видя, и то за човек, който съвсем не е умрял.

Линди поклати глава.

— Съжалявам, че си се разкарвал за нищо. Най-добре остани да нощуваш.

— А, не. Тръгваме след десет минути.

— Защо си толкова самонадеян? — сопна се Линди. Сега Том Доу произнесе най-хубавата реч в живота си.

— Защото той ще живее, докато ти дойдеш, даже ако се колебаеш цяла седмица. Освен това жена му е с него и тя не рони сълзи или такива работи, а му помага да оживее до твоето идване. Те двамата много се имат, а и нейната воля е като неговата. Ако той нещо се огъне, тя ще сложи безсмъртната си душа в неговата и ще го запази жив. Ама той не се огъва, можеш да си сигурен. Аз съм сигурен. Залагам три срещу една унции злато, че той ще е жив, когато ти пристигнеш. Имам кучета долу до брега. Трябва да се приготвиш за път за десет минути и ние ще пристигнем за по-малко от три дни, защото пъртината е вече преправена. Сега отивам долу при кучетата и ще те чакам след десет минути.

Том Доу смъкна наушниците, навлече ръкавиците и излезе.

— По дяволите! — изкрещя Линди и погледна кръвнишки затворената врата.

През тази нощ, дълго след смрачаване, с двадесет и пет мили зад гърба, Линди и Том Доу стъкмиха лагер за нощуване. Той беше прост, но задоволителен — запален на снега огън, край него кожите за спане, прострени в едно легло

за двамата върху подставка от смърчови клони. Зад леглото беше опънато продълговато платно, за да отразява топлината. Доу нахрани кучетата и наряза лед и дърва за огъня. Измръзналите бузи на Линди пареха, но той клекна да сготви. Ядоха много, изпушиха по една лула и побъбриха, докато сушеха на огъня мокасините си, после заспаха дълбокия сън, който идва от умора и здраве.

Утрото завари безпрецедентното застудяване поотминало. Линди прецени, че температурата е около двадесет и шест градуса под нулата и продължаваше да се повишава. Доу бе загрижен. През този ден трябваше да стигнат до каньона, обясни той, и ако настъпи пролетното размразяване, там ще потече открита вода. Стените на каньона бяха високи от стотици до хиляди стъпки. По тях можеха да се изкачат, но много ще се забавят.

Вечерта, настанени добре на лагер в мрачната и неприветлива клисура, пушейки лулите си, те се оплакаха от горещина. Единодушни бяха, че термометърът сигурно показваше около седемнадесет градуса под нулата — за пръв път от шест месеца.

— Никой не е чувал пантера да дойде толкова далеч на север — разказваше Доу. — Челика я нарече пума. Но аз съм убил много от тях долу в окръга Кари, в Орегон, аз съм оттам. У нас ги наричаме пантери. Във всеки случай по-голяма котка не съм виждал. Чудовищна котка, няма грешка. Как ли се е улисала в лов, та да стигне до тези затънтени места? Това е въпросът.

Линди не каза нищо. Главата му клюмаше. Подпрени на пръчки, мокасините му изпущаха пара, без някой да се сети да ги обърне. Кучетата спяха на снега, свити в космати топки. В огъня изпращя един въглен и само подчерта пълната тишина, която цареше. Линди се сепна в съня си и погледна Доу, който кимна и върна погледа му. Двамата се заслушаха. От далеч се носеше неясен шум, който прерасна в много силен и застрашителен тътнеж. Той приближаваше все по-силен, проникваше до върховете на планините и до бездните на каньона, огъваше гората пред себе си, превиваше хилавите борове с корени в цепнатините на стръмните стени. Те разбраха какво е това. Силен и топъл вятър, мек вихър премина край тях и изхвърли от огъня сноп искри. Кучетата, разбудени, приклекнаха, вдигнаха нагоре голите си носове и завиха дълго, по вълчи.

— Чинукът1 — каза Доу.

— С други думи пътеката по реката, нали?

— Точно така. А десет мили по нея се ходят по-леко отколкото една миля по върховете. — Доу огледа Линди дълго,

——

1 Чинук — топъл, сух вятър, който духа на запад от Скалистите планини. — Б. пр.

 

преценяващо. — На път сме вече петнадесет часа — извика той, за да надвие вятъра. В гласа му имаше колебание, той пак зачака. — Докторе — каза той накрая, — държи ли ти?

Вместо отговор Линди изчука лулата си и започна да изхлузва влажните мокасини. За няколко минути двамата, превиващи се под напора на вятъра, впрегнаха кучетата, разтуриха лагера, завързаха на шейната готварските съдове и неизползуваните кожи за спане. После те поеха в тъмнината и цяла нощ биха път по дирите, оставени от Доу преди почти една седмица. Цяла нощ рева чинукът, а те подкарваха изнурените кучета и пресилваха собствените си изтощени мускули. Това продължи цели дванадесет часа. Спряха да закусят, след като бяха вървели двадесет и седем часа.

— Един час сън — каза Доу, след като бяха изяли с вълчи апетит килограми лосово месо, опържено с бекон.

Той остави спътника си да спи два часа, но сам се боеше да затвори очи. Запълни времето си, като правеше резки по меката повърхност на топящия се сняг. Той се топеше пред очите. За два часа равнището му падна с четири пръста. От всички посоки, едва чуто и много близко, под гласа на пролетния вятър се долавяше шуртенето на скрити води. Малката Пеко, засилена от многобройните поточета, се вдигна против оковите на зимата и започна да разкъсва леда с грохот и трясък.

Доу докосна Линди по рамото, докосна го повторно, разтърси го, после го разтърси силно.

— Докторе! — В гласа му имаше възхищение. — Как спиш само!

Изнурените, почернели очи под тежките клепачи потвърдиха правотата на комплимента.

— Но не е това въпросът. Как само е разкъсан Челика, не е за разправяне. Казах ти вече, и аз помагах да го шием вътре. Докторе!… — Той разтърси мъжа, чиито очи се бяха отново затворили. — Казвам ти, докторе! Въпросът е, можеш ли още малко? Чуваш ли? Казвам, можеш ли още малко?

Изтощените кучета се зъбеха и скимтяха, докато ги будеха с ритници. Придвижваха се бавно — не повече от две мили в час, а животните използуваха всяка възможност да легнат в мокрия сняг.

— Още двайсет мили и ще излезем от теснината — обнадеждяваше Доу. — После ледът може да върви по дяволите, защото ще минем по брега и ще ни останат само десет мили до лагера. Хей, докторе, ние сме почти там! А като оправиш Челика, ще можеш да слезеш с лодка само за един ден.

Но ледът под тях ставаше все по-несигурен, откършваше се от бреговете и се надигаше равномерно сантиметър по сантиметър. На местата, където още се държеше за брега, водата го заливаше и те газеха през кишата. Малката Пеко

 

ръмжеше и тътнеше. Навсякъде се образуваха цепнатини и разпуквания, а те водеха битка с милите, всяка една от които беше равна на десет горе по върховете.

— Качи се на шейната, докторе, и дремни — подкани го Доу.

Свирепият поглед на черните очи го предупреди да не повтаря предложението.

Още към средата на деня те получиха недвусмислено предупреждение за началото на края. Буци лед, носени надолу от бързото течение, започнаха да думкат под леда, по който вървяха. Кучетата заскимтяха и страхливо се устремиха към брега.;

— Това значи, че нагоре има открита вода — обясни Доу. — Доста скоро някъде ще се задръсти и реката ще се вдигне със сто стъпки за стотина минути. Трябва да се катерим по върховете, стига да намерим от къде. Хайде! Бутай шейната нагоре! Да му се не види, а Юкон ще остане замръзнала със седмици!

Каньонът беше необичайно тесен на това място, стените му — много стръмни и не беше възможно да се излази по тях. Доу и Линди бяха принудени да вървят напред. И те вървяха, докато не връхлетя бедата. Със силен шум на взрив ледът се разпука под средата на впряга. Двете животни в центъра на редицата паднаха в пукнатината, течението помъкна телата им и въвлече в реката водача на впряга. Трите тела изчезнаха под леда и започнаха да теглят към дупката Останалите две кучета, които скимтяха. Мъжете отчаяно дърпаха назад шейната, но бяха бавно повличани след нея. Всичко свърши за няколко секунди. Доу преряза с ножа си ремъците на последното куче от впряга, животното цамбурна през ръба на дупката и изчезва. Ледът, върху който стояха, се разпука на големи, въртящи се блокове, които се чукаха и трошеха в леда и скалите на брега. Двамата измъкнаха шейната на брега, после и нагоре до една малка тераса точно навреме, за да видят как леденият блок се изправи, потъна и изчезна от погледа.

Месото и кожите за спане стегнаха във вързопи, шейната изоставиха. Линди се възпротиви, че Доу взема по-тежкия вързоп, но Доу се наложи.

— Ти трябва да работиш веднага щом пристигнем. Хайде!

Беше следобед, когато започнаха да се катерят. В осем часа вечерта те превалиха през ръба на стената и половин час лежаха там, където бяха паднали от изтощение. После запалиха огън, приготвиха кафе и огромни порции лосово месо. Но най-напред Линди опита на ръка тежестта на двата вързопа и откри, че неговият е два пъти по-лек.

— Ти си железен човек, Доу — възхити се той.

— Кой? Аз? Вятър! Трябва да видиш Челика. Той е на

 

правен от платина, и от броня, и от чисто злато, и от всички други яки неща. Аз съм планинец, но той е къде-къде по-жилав от мен. Долу в Кари момчетата само дето не се тръшкаха на земята, когато гонехме мечки и те се мъчеха да държат с мен. И когато се хванах с Челика, при първия лов реших да му покажа това-онова. Тръгнах, както аз си мога, кажи-речи заедно с кучетата, а Челика все по петите ми. Знам аз, и така той няма да издържи дълго, но взех та отпрах със всички сили. Мина още един час, а той си върви по петите ми все така равномерно и нищо му няма. Аз малко нещо се позасегнах „Може, — викам, — да искаш отпред, да ми покажеш как се ходи?“. „Може“, вика. И като тръгна! Аз не изостанах, но сам си знам какво ми беше, когато накрая мечката не издържа и се изкачи на едно дърво… За този човек няма спиране. От нищо не го е страх. Миналата есен преди замръзване тръгнахме за лагера по здрач. Аз бях останал без патрони — яребици стреляхме, — а той имаше само един. Кучетата да вземат да спипат на едно дърво мечка, а тя гризли. Мъничка. Има-няма сто и петдесет килограма, но гризли — знаеш ги какви са. „Недей — викам, когато той вдигна пушката към нея. — Един патрон имаш, а и тъмно е, нищо не се вижда.“ „Качи се на някое дърво“ — вика. На дървото аз не се качих, ама когато тази мечка слезе и се разфуча между кучетата, едва-едва одраскана, трябва да ти кажа, много ми се искаше да съм се качил. Каква врява беше! Ама после дойде най-лошото. Мечката се смъкна в падината, до един голям пън. От едната й страна пънът и оттам кучетата не могат да стигнат до нея. От другата страна — много стръмно, чакълесто такова и кучетата се подхлъзват и право при мечката. Назад да скочат не могат и тя ги мачка, както й идват. Едни шубраци, и тъмно станало, и патрони няма, нищо… Какво мислиш направи Челика? Легна до пъна, пусна ръка с ножа и почна да го размахва. Но стига само до бута на мечката, а тя разкъсва кучетата едно след друго. Първо, па второ, па трето. Челика пощуря. Не искаше да си губи кучетата. Скочи на пъна, хвана мечката за козината на бута и я изтегли горе до себе си на пъна. Че като паднат от едно двайсет стъпки височина… всички на куп — мечка, кучета, та и Челика. .. летят надолу, ругаят, драскат — цамбур в реката, а там два човешки боя вода. Един по един изплуваха, все от разни места… Не, мечката му избяга, но спаси кучетата. Такъв е Челика. Не можеш да го спреш, щом си реши нещо.

В следващия лагер, на който спряха, Линди чу как е бил ранен Челика.

„- Бях нагоре по реката, на около една миля от бараката. Търсех брезов клон за дръжка на брадва. Връщам се аз и чувам страшен шум там, където сме поставили капан за мечки. Един трапер оставил капана в старо скривалище и Челика го

поправи. А, та историята. Там бяха Челика и брат му Хари. Първо чувам единият вика и се смее, после другият. На игра някаква ми прилича. И каква мислиш беше щурата им игра? Долу в Кари съм виждал някои големи куражлии, ама като тях двамата други няма. Една пантера, страшно голяма, взела, че се хванала в капана, а те двамата се редуват да я чукат по носа с една тънка пръчица. И да не мислиш, че това е всичко? Като излязох от храстите, гледам Хари я чука. После чупи от пръчицата една педя и я подава на Челика. Нали разбираш, пръчицата става все по-къса. И тая работа не е толкова лесна, колкото си мислиш. Пантерата се свила назад, приклекнала на задни крака, съска и много ловко бяга от пръчицата. А не я знаеш кога ще скочи. Хванала се беше за заден крак — това, знаеш, е чудно, — но така можеше да скочи, че не ти е работа, слушай мене… Играеха си да видят кой се страхува по-малко. Пръчицата става все по-къса, а пантерата все по-бясна и по-бясна. Мина малко време и от пръчицата почти нищо не остана — само някакво парченце, половин педя дълго. И дошъл ред на Челика. «Хайде, стига!» — вика Хари. «Защо» — вика Челика. «Защото ако ти я чук

неш, за мене нищо няма да остане» — отговори му Хари. «Тогава ти отпадаш, а аз печеля», казва Челика, смее се и тръгва… Втори път такова нещо не искам да видя. Тази котка се сви назад и надолу, остави си място за скок. А на Челика пръчицата — няма и половин педя. Котката го докопа. Не можеше да видиш къде е той, къде е тя. Няма как и да стреляш. Хари, най-после, заби ножа в шията на пантерата.

— Ако знаех как е станало всичко, нямаше да дойда — каза Линди.

Доу кимна, съгласи се.

— И тя така ми каза. Каза ми нито дума да не разправям как е станало всичко.

— Той луд ли е? — попита Линди в гнева си.

— Те всички са луди. Той и брат му все се закачат един друг да вършат щури работи. Виждал съм ги да преплуват бързея. Миналата есен беше, а там лоша вода, киша, лед. На бас се бяха хванали. Не се е случвало те да се изплашат от нещо. И жена му не е по-стока от него. Тя също няма страх. Всичко прави, стига Челика да й разреши. Но към нея той е много внимателен, държи се така, сякаш тя е царица. За нея в лагера няма работа или такива неща. Затова са ни наели мен и един друг човек и добре ни плащат. И много се имат двамата — като не знам какво. «Тук май ще има добър лов» — вика Челика, като дойдохме на това място миналата есен. «Тук да направим лагера» — вика Хари. А аз все си мислех, че те търсят злато. Злато! Едно корито пясък не са промили цяла зима.

Гневът на Линди нарасна.

— Нямам търпение да се занимавам с глупаци. Готов съм и назад да си тръгна.

— А, не, няма да си тръгнеш — каза му Доу уверено. — За обратния път храната няма да стигне, а в лагера ще пристигнем утре. Само да превалим последния хребет и ще се спуснем към бараката. А и друга причина има. Много далеч си дошъл, а аз, разбира се, няма да ти позволя да се върнеш.

Колкото и изтощен да беше Линди, искрите в черните му очи предупредиха Доу, че е прекалил. Ръката му се вдигна в примирителен жест.

— Сбърках, докторе. Все едно, че нищо не съм казал. Откак загубих кучетата нещо- не ме бива.

Не след един, а след три дни двамата мъже, след като на върха попаднаха в пролетна снежна буря, клатушкайки се, се добраха до хижата, издигната в плодородната низина край тътнещата река Малка Пеко. Влизайки от ярката слънчева светлина в тъмната хижа, Линди почти не разгледа хората вътре. Едва забеляза двама мъже и една жена. Те не го интересуваха. Отиде право до нара, на който беше раненият. Лежеше на гръб със затворени очи. Линди забеляза тънките дъги на веждите и къдравата коприна на кестенявата коса. Слабо и изнурено, лицето му изглеждаше дребно за мускулестата шия, но все пак изящните черти, макар и излинели, говореха за твърд характер. .

— Какво сте слагали на раните? — попита той жената.

— Живачен хлорид, нормален разтвор — бе отговорът.

Той я погледна бързо, хвърли още по-бърз поглед върху лицето на ранения и се изправи. Тя пое въздух рязко, после пак така рязко, с усилие на волята, спря дъха си; Линди се обърна към мъжете.

— Махайте се! Нацепете дърва или свършете нещо друго. Махайте се!

Единият се заколеба.

— Случаят е сериозен — продължи Линди. — Искам да

говоря с жена му.

— Аз съм му брат — каза другият.

Жената го погледна, в очите й имаше молба. Той кимна с глава неохотно и се насочи към вратата.

— И аз ли? — попита Доу от пейката, на която се беше тръшнал.

— И ти.

Докато хижата се опразваше, Линди запълни времето, като прегледа отгоре-отгоре пациента.

— Значи така! — каза той. — Значи това е твоят Рекс Странг.

Тя сведе очи към мъжа на нара, като че за да се увери кой е той, после мълчаливо върна погледа на Линди.

— Защо не кажеш нещо? Тя сви рамене.

— Какъв смисъл има? Ти знаеш, че е Рекс Странг.

— Благодаря. Все пак мога да ти напомня, че го виждам за пръв път. Седни! — Той посочи с жест едно столче, а сам седна на пейката. — Аз май съвсем съм капнал. От Юкон до тук няма шосе.

Измъкна джобно ножче и започна да вади попаднал в пръста му трън.

— Какво ще правиш? — попита тя след кратко мълчание.

— Ще ям и ще отдъхна, преди да потегля обратно.

— Какво ще правиш с… — Тя посочи с глава мъжа, който лежеше в безсъзнание.

— Нищо.

Тя отиде до нара и докосна леко с пръсти ситните къдри.

— Искаш да кажеш, че ще го убиеш — каза тя бавно. — Да го убиеш, като не направиш нищо. Защото можеш да го спасиш, ако искаш.

— Разбирай го така. — Той помисли за миг, после продължи, като придружи мисълта си с дрезгав смях. — От незапомнени времена в този отегчителен стар свят не е рядък обичаят именно така да се уреждат сметките с крадците на чужди жени.

— Не си справедлив, Грант — отговори тя кротко. — Забравяш, че аз не се противех, аз желаех. Действувах по собствена воля. Рекс не ме е откраднал. Ти ме загуби. Аз отидох при него с готовност, с желание, с песен на уста. Със същото основание можеш да обвиниш и мен, че съм го откраднала. Ние тръгнахме заедно.

— И така може да се погледне на нещата — съгласи се Линди. — Виждам, че мисълта ти е все тъй остра, Мадж. Сигурно това му е създавало грижи.

— Човек с остра мисъл може да бъде и добър любовник…

— И не толкова глупав — прекъсна я той.

— Значи признаваш, че съм действувала разумно? Той вдигна ръце с раздразнение.

— Това е бедата, когато разговаряш с умни жени. Все забравяш и попадаш в клопката. Няма да ми е чудно, ако си го спечелила с някакъв силогизъм.

Вместо отговор в откритите й сини очи се появи нещо като усмивка, а цялото й физическо същество сякаш излъчи женска гордост.

— Не, вземам си думите обратно, Мадж. Даже ако беше тъпа като гъска, пак щеше да го спечелиш — пък и всеки

друг — с хубостта си, с фигурата си, с осанката си. Би трябвало да знам. Тази попара и аз съм я сърбал и — да ме вземат мътните — май още не съм се отървал.

Той говореше както винаги бързо, нервно и раздразнено и — тя знаеше — както винаги искрено. Мадж подхвана нишката от последната му забележка.

— Помниш ли Женевското езеро?

— Би трябвало да го помня. Там бях някак абсурдно щастлив.

Тя кимна, а очите й блестяха.

— Има такова нещо… памет за миналото. Няма ли да си спомниш, моля ти се, Грант… малко… съвсем малко… какво бяхме един за друг… тогава?

— Искаш да ме надхитриш — усмихна се той и отново се зае с палеца си. Извади тръна, разгледа го критично и заключи. — Не, благодаря. Не играя на добрия самарянин.

— Но ти измина този тежък път заради един непознат — настоя тя.

Раздразнението на Линди се прояви в остро избухване.

— Да не мислиш, че щях да направя и една крачка, ако знаех, че той е любовникът на жена ми?

— Но ти си тук… сега. И ето го — той лежи. Какво ще направиш?

— Нищо. Защо трябва да правя нещо? Аз не съм на служба у този човек. Той ме ограби.

Тя се готвеше да заговори, когато се почука.

— Вън! — извика Линди.        . .

— Ако трябва моята помощ…

— Вън! Донеси кофа вода! Остави я пред вратата!

— Ти ще….- започна тя развълнувано.

— Ще се измия.

Тя трепна, отвратена от жестокостта му, устните й се

свиха.

— Слушай, Грант! — каза тя твърдо. — Ще кажа на

брат му. Познавам породата им. Щом ти можеш да забравиш миналото, и аз мога. Ако не направиш нищо, той ще те . . . Том Доу ще те убие, ако му кажа.

Трябвало да ме познаваш по-добре и да не ме заплашваш укори я той сериозно, после добави с присмех. —

не виждам как моята смърт ще помогне на твоя. . .

е, сви устни, видя, че бързите му очи забелязаха, че

започна да трепери.

Не е истерия, Грант — възкликна тя бързо с тракащи зъби. — Никога не си ме виждал в истерия.

Не съм имала истерия. Не знам какво е, но ще се почувствам извън себе си. Донякъде от яд… Освен това опасения, страх. Не искам да го загубя.

Обичам го, Грант. Той е моят крал, моят любовник. А съм седяла до леглото му вече толкова дни, ужасни дни. О, Грант, моля ти се, моля ти се!

— Просто нерви — отбеляза той сухо. — Обуздай ги. Можеш да се овладееш. Ако беше мъж, щях да ти кажа да запалиш цигара.

Тя се върна несигурно до столчето, загледа се в него и се мъчеше да възвърне контрола над себе си. От грубото огнище се донесе песента на щурец. Отвън две кучета вълча порода се джавкаха. Виждаше се как гърдите на ранения се вдигат и спускат под кожените дрехи. Тя забеляза, че на устните на Линди се очертава усмивка — не съвсем приятна.

— Много ли го обичаш? — попита той.

Гърдите й поеха въздух и се вдигнаха, очите й заблестяха с горда и незасрамена светлина. Той кимна, че е разбрал отговора.

— Имаш ли нещо против, ако ти отнема малко време? — Спря, помъчи се да намери с какво да започне. — Помня, четох един разказ от — мисля — Хърбърт Шоу1. Искам да ти го разкажа. Имало една жена — млада;, красива. Имало и еди“ великолепен мъж, красив любовник и скитник. Не знам доколко е приличал на твоя Рекс Странг, но, струва ми се, има някаква прилика. добре, този мъж бил художник, бохем, скитник. Той я целунал — е добре, целувал я много пъти — и си заминал. Тя изпитвала към него това, което мислех, че ти изпитваше към мен… на Женевското езеро. За десет години от плач лицето ти изгубило красотата си. Да, но случило се така, че мъжът ослепял и след десет години се върнал при нея — водели го за ръка като дете. Нищо не му било останало. Не можел вече да рисува. А тя била много щастлива, радвала се, че той не може да види погрознялото й лице. Не забравяй, той се прекланял пред красотата. Продължавал да я държи в обятията си и да вярва, че е все още красива. Споменът за красотата й бил жив в паметта му. Не преставал да говори за нея и да тъжи, че не може вече да я види… Един ден й разказал за петте велики картини, които искал да нарисува. Само да можело да му се върне зрението, за да ги нарисува, той щял да счита делото си завършено и да бъде доволен. Тогава, не е важно как, в ръцете й попаднал някакъв елексир. Намазан на очите, той връщал зрението сигурно и изцяло.

Линди сви рамене.

— Нали разбираш душевната й борба. Ако той прогледне, ще нарисува петте си картини. Но и ще я напусне. Красотата била за него религия. Невъзможно било да понесе —

——

1 Авторът вероятно има предвид американския писател хуморист Хенри Уилър Шоу (1818–1885). — Б. пр.

съсипаното й лице. Пет дни се борила със себе си. После намазала очите му.

Линди престана да говори и потърси Мадж с поглед, в блестящите му черни очи бе фокусирана възбуда.

— Въпросът е, дали обичаш Рекс Странг чак толкова.

— А ако го обичам? — парира тя.

— Отговори ми!

— Да.

— Можеш да се пожертвуваш? Можеш да се откажеш

от него?

Нейното „да“ дойде бавно, неохотно.

— И ще дойдеш с мен?-

— Да. — Гласът й се беше смалил до шепот. — Когато той е добре — да.

— Нали разбираш? Ще бъде пак като на Женевското езеро. Ти ще бъдеш моя жена.

Изглеждаше, че тя се смали и клюмна, но кимна с глава.

— Много добре. — Той се изправи чевръсто, отиде до вързопа с вещите и започна да го развързва. — Имам нужда от помощ. Извикай брат му! Извикай всички! Кипяща вода… да има много. Превръзки съм донесъл, но дай да видя какво имате вие… Ей, Доу! Запали огъня и сложи да ври колкото може повече вода. Ей ти! — към другия мъж. — Вземи тази маса и я постави под прозореца! Изчисти я, изтъркай я, попари я с вода! Чисти, човече, чисти, както никога не си чистил! Вие, госпожа Странг, ще ми бъдете помощник. Сигурно нямате чаршафи? Е, някак ще се справим. Вие сте негов брат, господине? Сега аз ще му дам упойка, после вие ще продължите. Сега слушайте да ви инструктирам. Най-напред… Но преди това, умеете ли да мерите пулса?

Известен с дързостта си и успеха си като хирург, през дните и седмиците, които последваха, Линди надмина себе си. Не беше се сблъсквал никога с такъв ужасен случай — разкъсванията и счупванията бяха страхотни, а бе изминало и много време. Но и никога не бе имал възможност да работи върху по-жилава човешка развалина. Въпреки това нямаше да успее, ако пациентът не притежаваше котешка жизненост и естествена физическа и душевна стръв към живота, имаше дни на висока температура и делириум; дни, когато отпадаше и пулсът едва се усещаше; дни, когато лежеше в съзнание, очите му изнурени и хлътнали, по лицето му избиваше пот. Линди бе неуморим, жеггентен, дързък, а му и вървеше. Поемаше риск след риск, печелеше. Не му стигаше просто да върне човека

към живота. Посветил себе на сложната и пълна с опасности задача да го сътвори отново цял и силен.

— Инвалид ли ще остане? — попита Мадж.

— Той няма просто да ходи и говори, няма да бъде жалко подобие на предишния Рекс Странг — каза й Линди. — Той ще бяга, ще скача, ще плува през бързеи, ще гони мечки, ще се бие с пантери, колкото му душа иска да се отдава на глупашките си прищевки. И, предупреждавам те, ще омайва жените както някога. Това ще ти хареса ли? Доволна ли си? Не забравяй, ти няма да си с него.

— Продължавай, продължавай! — задъха се тя. — Направи го цял! Направи го, какъвто беше!

Неведнъж, когато състоянието на възстановяващия се Странг позволяваше, Линди го поставяше под упойка и вършеше над него ужасни неща — режеше, шиеше, отново свързваше и скърпваше разкъсаните органи. По-късно стана ясно, че мускулите на лявата ръка са схванати. Странг можеше да я вдигна само донякъде. Линди се зае с този проблем. Пак някакви жили се бяха свили, изкривили, разкъсали.И пак докторът ряза, премества, отхлабва, разплита. Само огромната жизненост и здравето на плътта спасиха Странг.

— Ще го убиете — оплака се брат му. — Оставете го на мира! За бога, оставете го на мира! По-добре жив инвалид, отколкото цял мъртвец.

Линди пламна в гняв.

— Вън оттук! Вън от тази хижа и да не се връщате, докато не сте готов да кажете, че без мен той няма да живее! Помагайте, за бога, човече, помагайте ми с цялата си душа Животът на брат ви виси на косъм. Разбирате ли? Даже една мисъл може да скъса косъма. Сега вън оттук и да се върнете мил и кротък, убеден до крайна степен, че той ще живее и ще бъде това, което е бил, когато вие двамата сте правили заедно глупащини. Вън оттук, казвам ви!

Братът, със стиснати юмруци и закана в очите, погледна Мадж за съвет.

— Излез, излез, моля ти се! — каза тя. — Той е прав. Знам, че е прав.

Друг път, когато състоянието на Странг изглеждаше по-обещаващо, братът каза:

— Докторе, вие сте чудо. А аз досега не съм се сетил да питам за името ви.

— Не е ваша работа. Не ме безпокойте. Вън оттук! Разкъсаната дясна ръка престана да оздравява, отново се откри ужасяваща рана.

— Гангрена — каза Линди.

— Край на всичко — изпъшка братът.

— Млък! — озъби се Линди. — Вън оттук! Вземете със

себе си Доу! Вземете и Бил! Намерете зайци — живи, здрави зайци. Хванете ги с капани! Сложете капани навсякъде!

— Колко трябват? — попита братът.

— Четиридесет, четири хиляди, четиридесет милиона — всички, които можете да хванете. Вие ще ми помогнете, госпожо Странг. Ще се поровя в тази ръка, за да видя какви са повредите. Вие излизайте! Вървете за зайци!

И той започна да човърка ръката — бързо, безпогрешно. Изтръгна прогнилата кост, установи размера на разлагането.

— Това никога нямаше да се случи — каза той на Мадж, — ако жизнеността му не беше нужна за толкова много други неща. Даже неговата жизненост не стига за всичко. Виждах какво става, но трябваше да почакам и да рискувам. Това парче трябва да се махне. Може да се мине и без него, но кост от заек ще го направи каквото е било.

Той дълго се занимава със стотиците донесени зайци — сортира, хвърля, избира, изпробва, отново избира и изпробва, докато накрая се спря на един. Използува последния останал хлороформ и осъществи присаждането на кост — жива кост към жива кост, жив човек и жив заек неподвижни и неразривно превързани и завързани един за друг, докато жизнените им процеси в единен ход не създадоха отново една безукорна ръка.

През целия този мъчителен период, особено докато здравето на Странг отиваше към подобрение, се случваше Линди и Мадж да разменят по няколко думи. Благ той не беше, нито тя непокорна.

— Досадно е — казваше той, — но законът си е закон и ще трябва да се разведеш, преди да можем да се оженим отново. Какво ще кажеш? Ще отидем ли на Женевското езеро?

— Както искаш — отговаряше тя.

И пак той, друг път:

— И какво, дявол да го вземе, все пак намери в него? Знам, има пари. Но ти и аз успявахме да се оправяме при това с някакъв комфорт. Тогава моята практика ми докарваше около четиридесет хиляди годишно — аз прегледах сметките след това. Дворци и парни яхти бяха комай единствените неща, които не можеше да си позволиш.

— Може би ти даде обяснението — отговори тя; — Може би се интересуваше прекалено много от своята практика. Може би забравяше за мен.

— Хм! — присмя се той. — А твоят Рекс Странг не се ли интересува прекалено много от пантери и къси пръчки?

Той непрекъснато я караше да обясни своето заслепение, както го наричаше, от другия мъж.

Няма обяснение — отговаряше тя. Накрая тя веднъж какво да му каже. — Никой не може да обясни любовта, аз най-малко от всички. Знаех само любовта — този свят е неопровержим факт, нищо повече. Веднъж във Форт Ванкувър един магнат от Компанията на Хъдзъновия залив нахокал местния свещеник от англиканската църква. Духовникът се бил оплакал с писмо до Англия, че хората на компанията, от главните до нисшите, били пристрастни към индианките. „Защо не обясни смекчаващите вината обстоятелства?“ попитал магнатът. Духовникът отговорил: „Опашката на кравата расте надолу. Аз не се опитвам да обясня защо опашката на кравата расте надолу. Само посочвам факта.“

— Дяволски умна жена! — възкликна Линди, в очите му пламна раздразнение.

— Какво те доведе в Клондайк? — попита тя веднъж.

— Прекалено много пари. Няма жена да ги харчи. Исках да си почина. Може би бях преуморен. Опитах Колорадо, но телеграмите на болните ме преследваха, някои от тях дори ме последваха. Отидох в Сиатъл. Същата история. Рансън изпрати жена си при мен със специален влак. Нямаше как да се отърва. Операцията излезе сполучлива. Местните вестници подушиха. Можеш да си представиш останалото. Трябваше да се крия и избягах в Клондайк. И ето Том Доу ме намери, докато играех уист в една барака край Юкон.

Дойде денят, когато леглото на Странг бе изнесено пред вратата и поставено на слънце.

— Нека му кажа сега — помоли Мадж.

— Не, чакай — отговори той.

По-късно Странг вече можеше да сяда на края на леглото, можеше да направи първите си несигурни крачки, подкрепян от двете страни.

— Нека му кажа сега — помоли Мадж.

— Не. Тази работа ще я докарам докрай. Не искам състоянието му да се влоши. Лявата му ръка е все още леко схваната. Дребна работа, но искам да го направя отново такъв, какъвто господ го е създал. Утре мислех да се заема с ръката й да премахна схващането й. Това значи, че ще трябва да полежи на гръб един-два дена. Жалко, че няма повече хлороформ. Ще трябва той просто да стиска зъби и търпи. Той може. Воля има за десет души.

Дойде лятото. Снегът се стопи навсякъде, освен по най-далечните върхове на Скалистите планини на изток. Дните ставаха все по-дълги, накрая изобщо не се мръкваше, само слънцето падаше по за няколко минути под хоризонта. Линди не се отделяше от Странг. Изучаваше походката му, движенията на тялото му, отново и отново го караше да се съблича и за хиляден път да свива всичките си мускули. Правеха му се безброй масажи. След време Линди дори заяви, че Том Доу, Бил и братът могат спокойно да постъпят на работа като масажисти в турска баня или болница.

Но Линди все още не беше доволен. Той караше Странг да изпълнява целия му репертоар от трудни физически упражнения, търсеше скрити слабости. Отново го сложи на легло за една седмица, разтвори крака му, ловко поскърпи по-малките вени, изстърга парче кост не по-голямо от кафеено зърно. Повърхността отгоре остана със здрав розов цвят и над нея бе зашито живото месо.

— Нека да му кажа — молеше Мадж.

— Не още — беше отговорът. — Ще му кажеш само когато аз съм готов.

Юли отмина, август клонеше към края, когато той нареди на Странг да излезе на лов и убие лос. Линди вървеше по петите му, наблюдаваше, го, изучаваше го. Странг беше строен, котка в силата на мускулите си, а походка като неговата Линди не беше виждал у никого — ходеше без усилие, с цяло тяло, изглеждаше, че гъвкавите мускули вдигат краката до раменете. Не се чувствуваше никаква тромавост, движенията бяха толкова леки, че придаваха на мъжа своеобразна грациозност, толкова леки, че за окото скоростта беше измамна. А това беше убийственото темпо, от което се беше оплакал Том Доу. Линди едва-едва успяваше да върви отзад, потеше се и се задъхваше. От време на време, когато теренът позволяваше, пробягваше няколко крачки, за да не изостане. След като изминаха десет мили, той му каза да спре и се хвърли на обрасналата с мъх земя.

— Стига! — извика той. — Не мога да издържам на твоето темпо.

Линди избърса разгорещеното си лице. Странг седна на един пън от смърч, усмихна се на доктора и — с другарското чувство на пантеист — на целия пейзаж.

— Някакви щракания, някакви болки, колкото и да са слаби? — попита Линди.

Странг поклати къдравата си глава и опъна гъвкавото си тяло, наслаждавайки се на всяка фибра в него.

— Ще те бъде, Странг. Една-две зими можеш да очакваш старите рани да реагират на топло и студено. Но това ще премине, а може и изобщо да не се случи.

— Ей, богу, докторе, вие извършихте чудеса с мен. Не знам как да ви се отблагодаря. Не знам дори името ви.

— То няма значение. Вдигнах те на крака, това е важното.

— Но сигурно името ви е известно в света. Бас ловя, че ще се сетя за вас, ако ми го кажете.

— Мисля, че ще се сетиш — беше отговорът на Линди. — Но това не е съществено. Едно последно изпитание и свършвам с тебе. Отвъд хребета, край извора на този поток тече един приток на река Голяма Ветрена. Доу ми разказа, че миналата година сте отишли дотам, надолу до средния приток и обратно

за три дни. Казва, че едва не си го убил с темпото си. Прекарай нощта тук на лагер. Ще изпратя Доу с нужните вещи. След това трябва да отидете до средния приток и да се върнете обратно за същото време както миналата година.

— Хайде! — каза Линди на Мадж. — Имаш един час да стегнеш багажа си. Аз отивам да приготвя лодката. Бил носи насам лоса и няма да се върне до мръкване. Днес ще стигнем до моята барака, а след седмица ще сме в Досън.

— Аз се надявах… — Тя гордо прекъсна мисълта си.

— Че ще се откажа от възнаграждението си ли?

— Е, споразумението си е споразумение. Но нямаше защо да бъдеш толкова отвратителен, когато събираш дълга. Не беше почтено. Изпрати го далеч за три дни и ми отне възможността да му кажа последните си думи.

— Остави писмо.;        — Ще му кажа всичко.

— Да не му кажеш всичко ще бъде нечестно спрямо трима ни — беше отговорът на Линди.

Когато той се върна от лодката, багажът бе събран, писмото — написано.

— Дай да го прочета! — каза той. — Ако нямаш нищо против.

Тя се поколеба за миг, после му подаде писмото.

— Доста прямо — каза той, след като го прочете. — Сега, готова ли си?

Той пренесе вързопа с вещите й до брега и, клекнал на едно коляно, задържа лодката неподвижно с една ръка, а другата й подаде, за да я подкрепи. Наблюдаваше я внимателно, но тя пое ръката му, без да трепне и се приготви да стъпи на борда.

— Почакай — каза той. — Един момент. Помниш ли разказа за елексира, който ти разказах. Не ти казах края. Когато тя намазала очите му и се приготвила да си тръгне, случайно се видяла в едно огледало и забелязала, че красотата й била; възвърната. А той отворил радостно очи, радостно възкликнал при вида на нейната красота и я взел в обятията си.

Тя го зачака да продължи, възбудена, но владееща се. По лицето и очите й започна да се изписва учудване.;        — Ти си много красива, Мадж. — Той спря, после добави сухо. — Останалото е ясно. Струва ми се ръцете на Рекс Странг няма да останат дълго празни. Сбогом!

— Грант… — каза, почти прошепна тя и в гласа й бяха всички думи, които могат да се разберат, без да са изречени. Той се засмя късо, неприятно.

— Просто исках да покажа, че не съм чак толкова пропаднал тип На злото с добро, както се казва.

— Грант…

Той стъпи в лодката и подаде тънката си, нервна ръка.

— Сбогом — каза той.

Тя сграбчи ръката му с двете свои.

— Мила, силна ръка — прошепна тя, наведе се и я целуна.

Той дръпна рязко ръката си, оттласна лодката от брега, потопи веслото в бързата струя на течението и навлезе в началото на бързея, където водата се лееше гладка като стъкло, преди да се пръсне в шеметната белота на пяната.

Където пътят се разделя

Дали трябва, дали трябва в чужди край да ходя, мила, сам без тебе?

ШВАБСКА НАРОДНА ПЕСЕН

Певецът с ясно лице и весели очи, се наведе и доля вода в тенджерата в врящия боб, после стана и разгони с пръчка кучетата, обикалящи около сандъка с храната и принадлежностите за готвене. Очите му бяха сини, дългата коса — златиста, беше удоволствие да спреш поглед върху здравото му и свежо лице. Нова луна провираше неясно очертан рог над бялата линия на снежните калпаци, нахлупени на гъсто разположените борове, които тясно обграждаха лагера и го изолираха от. целия свят. Толкова ясна и студена беше нощта, че звездите танцуваха с бързи, пулсиращи движения. На югоизток едва забележимо зеленикаво зарево възвестяваше започващото чудо на северното сияние. На преден план двама мъже лежаха върху меча кожа, която бе тяхното легло. Между кожата и снега имаше дебел слой борови клонки. Одеялата бяха навити. Отзад завет държеше лек навес — платно, опънато между две дървета под ъгъл от четиридесет и пет градуса. То препречваше пътя на излъчваната от огъня топлина и я отразяваше върху кожата. Друг мъж седеше върху шейна, докарана близо до пламъка, и кърпеше мокасини. Отдясно купчина замръзнал златоносен пясък и една груба лебедка показваха къде мъжете се трепеха всеки ден в нерадостно търсене на богата жила. Отляво бяха изправени четири чифта ски — с тях се пътуваше, когато отъпканият сняг в лагера оставаше зад гърба.

Швабската народна песен звучеше странно и прочувствено под студените северни небеса, но не действуваше добре

на мъжете, които се излежаваха около огъня след тежкия дневен труд. Тя вливаше в сърцата им тъпа болка и копнеж, някак сроден на глада, пращаше душите им да се реят през хребетите на юг, в земите, където грее слънце.

— За бога, Зигмунд, млъкни! — заропта един от мъжете. Юмруците му бяха болезнено свити, но той ги криеше под гънките на мечата кожа, върху която лежеше.

— Защо, Дейв Верц? — попита Зигмунд. — Защо да не пея, щом сърцето се радва?

— Защото нямаш основание да се радваш, ето защо! Огледай се, човече! Помисли за изкопите, в които цапаме телата си вече дванадесет месеца! Помисли за това, че живеем и работим като животни!

При този упрек Зигмунд, златокосият, огледа всичко наоколо — заскрежените кучета вълча порода и парата, която излизаше при дишането на мъжете.

— А защо да не се радва сърцето? — засмя се той. — Хубаво е, всичко е хубаво. Колкото до изкопите… — Той сви лакет и погали изпъкналите си мускули. — Ако живеем и работим като животни, нали получаваме като крале? Тази жила ни дава по двадесет долара от всяко промито корито пясък, а знаем, че е дълбока осем стъпки. Това е нов Клондайк… всички знаем… ето там до тебе Джим Хоуз знае и не се оплаква. А ето и Хичкок. Кърпи мокасини като някоя стара баба и чака да дойде времето. Само ти не можеш да чакаш и да работиш до пролетта, когато ще промием всичкия пясък. Тогава ще станем богати, богати като крале. Но ти не умееш да чакаш. Искаш да се върнеш в Щатите. И аз искам, там съм роден, но мога да чакам, щом всеки ден златото в коритото жълтее като масло, когато го биеш в буталката. А ти искаш лек живот и плачеш като дете за него. Хе! Защо да не пея?

След година, след година, щом настъпи есен.,

пак ще се завърна.

Ако още, ако още, мила, ме обичаш,

пак ще те прегърна.

След година, след година ще се събереме с тебе, моя вярна.

Ако още, ако още, мила, ме обичаш, пак ще те прегърна.

Кучетата настръхнаха и заръмжаха, примъкнаха се по-близо до огъня. Чу се монотонно хруптене на снега под широки снегоходки, преплетено с шипене, когато задната им част се влачеше по земята — звук, напомнящ за пресяване на захар. Зигмунд прекъсна песента, изруга животните и ги замери с парчета дърво. В светлината се очерта силуетът на облечена

в кожи фигура и една индианка смъкна снегоходките, отметна назад качулката на парката1 си от кожи на катерици и застана сред кучетата. Зигмунд и двамата на мечата кожа я поздравиха с обичайното „здрасти“ и я нарекоха Сипсу, а Хичкок се отмести, за да й направи място да седне до него на шейната.

— Как сме, Сипсу? — каза той и се опита да говори по подобие на нея на смесица от беден английски и развален чинук2. — Още ли много глад в лагера? И откри ли вече шаманът причината защо оскъден е дивечът и няма лос по земята?

— Да, така е. Малко е дивеч и готвим се ние да ядем кучета. Също откри шаманът причина на всички беди и утре даваме ние жертва и пречистваме ние лагер.

— Кой ще е жертва? Някое новородено или някоя стара индианка, такова бреме за лагера, че по-добре да я няма?

— Не така мъдро се случи. Защото велика беше нуждата и избра шаманът самата дъщеря на вожда, самата мен, Сипсу.

— По дяволите! — Хичкок изговори тези думи бавно, те излязоха от устата му сочно и от дълбоко, лицето му издаваше учудване и загриженост.

— Затова стоим ние, където пътят се разделя, ти и аз — продължи тя спокойно. — И дойдох аз, за да можем ние да видим един друг още веднъж и само още веднъж.

Тя беше родена в първобитен род, първобитни бяха и традициите, и дните й. Затова гледаше на живота със стоицизъм, човешките жертви за нея бяха неразделна част от естествения ред на нещата. Силите, които властвуват над деня и тъмнината, над наводненията и студа, над разпукването на пъпката и увяхването на листа, бяха сърдити и трябваше да се омилостивят. Те вземаха своето по много начини — има смърт в лоша вода под коварната ледена кора, в лапите на гризли или чрез омаломощяваща болест, която напада човека в собственото му жилище и той започва да кашля, докато животът на дробовете му не излезе през устата и ноздрите. Силите получаваха също така и жертвоприношения. Всичко беше едно. А шаманът беше вещ в мислите на тези сили и избираше безпогрешно. Всичко това беше много естествено. Смъртта идва по много начини, но в крайна сметка всички те са едно — проява на всевластното и непостижимото.

Но Хичкок принадлежеше към по-късна човешка порода, Неговите традиции бяха по-маЛко конкретни и без фатализъм. Той каза:

— Не е тъй, Сипсу. Млада си ти и още в пълната радост

——

1 Парка — кожена ескимоска дреха. — Б. пр.

2 Чинукското наречие на индианските племена е било разпространено в северозападните райони на САЩ и Западна Канада. — Б. пр.

на живота. Глупак е шаманът, зъл е изборът, който е направил. Това нещо няма да бъде. Тя се усмихна и каза.

— Не е благ животът и по много причини. Първо, направи той нас двамата единия бял, а другия червен, това е лошо. После, събра той пътеките ни, а сега отново ги разделя. И не можем ние да направим нищо. Преди, когато веднъж пак бяха сърдити боговете, дойдоха в лагера твои братя. Трима бяха те, големи мъже и бели. И казаха те, че това нещо няма да бъде. Но умряха те бързо и нещото беше.

Хичкок кимна, че е чул, обърна се и повиши глас.

— Слушайте, момчета. Някакви щуротии стават там в лагера на индианците, готвят се да убият Сипсу. Какво ще кажете?

Верц погледна Хоуз, Хоуз върна погледа му, но и двамата не казаха нищо. Зигмунд наведе глава и погали овчарското куче, свило се между краката му. Той беше довел Шеп със себе си и много държеше на него. Всъщност, едно момиче, което непрекъснато занимаваше мислите му и чийто портрет в медальончето на гърдите му често го караше да пее, му беше дало кучето заедно с благословията си, когато те се бяха целунали за сбогом и той пое митарствата си в Севера.

— Какво ще кажете? — повтори Хичкок.

— Може да не е толкова сериозно — отговори Хоуз отмерено. — Сигурно това са само женски приказки.

— Не е там работата! — Хичкок почувствува как го залива гореща вълна гняв поради тяхното очевидно нежелание да направят нещо. — Въпросът е, ако това е вярно, ние ще го допуснем ли? Какво ще направим?

— Не виждам защо трябва да се бъркаме — каза Верц. — Ако е вярно, значи е вярно и толкоз. Тези хора си имат свои нрави. Такава си е тяхната религия. Всичко това не е наша работа. Нашата работа е да извадим пясъка и после да се измъкнем от тези затънтени места. Тук е само за животни. А и тези червени дяволи не са ли чисто на просто животни? Освен това, ако се намесим, ще се поставим в много неизгодно положение.

— И аз така мисля — намеси се Хоуз. — Ние четиримата сме тук сами, на триста мили от Юкон или от друго бяло лице. Какво можем да направим против петдесетина индианци? Ако се скараме с тях, ще трябва да офейкаме, ако се сбием, ще бъдем пометени. Освен това попаднахме на богата жила и, „слава богу“, вие не знам, но аз няма да я оставя току-така.

— Аз съм на същото мнение — добави Верц.

Хичкок се обърна към Зигмунд, който тихо пееше

След година, след година, щом настъпи есен, пак ще се завърна..

— Ами, така стоят нещата, Хичкок — каза той най-сетне. — Аз съм с останалите. Ако тези петдесет-шестдесет червенокожи са решили да убият момичето… е какво, ние не сме криви. Ще връхлетят върху нас и ще ни изтребят. И каква ще е ползата? Момичето пак ще е в ръцете им. Няма смисъл да се върви против обичаите на хората, освен ако силата не е в теб.

— Но силата е в нас! — прекъсна го Хичкок. — Четирима бели струват колкото сто пъти повече червени. Помислете и за момичето!

Зигмунд погали кучето замислено.

— Та аз именно за момичето мисля. Очите й са сини като лятно небе, смехът й е като лятно море, косите й са жълти като моите, сплетени са на плитки, дебели като мъжка ръка. Тя ме чака — там, в по-добрите земи. Тя ме е чакала дълго. А сега богатството ми е почти в ръцете и аз няма да го захвърля.

— И срамно ще ми бъде да погледна в сините очи на момичето и да си спомня за черните очи на другото, чиято кръв е по ръцете ми — подигра го Хичкок.

Зигмунд поклати глава.

— Няма да ме ядосаш, Хичкок. Няма да ме накараш да върша щури неща, защото ти си щур. От мен се иска да дам мнение спокойно и делово, в края на краищата става дума за факти. Не съм дошъл тук току-така. Нещо повече, не ни е възможно дори да вдигнем ръка. Щом положението е такова, жалко за момичето и толкоз. Тия хора вършат подобни неща от хиляди, хиляди години, и сега ще го сторят, ще го вършат и в бъдеще. Освен това те не са като нас. Не е като нас и момичето. Не, не, аз съм на мнението на Верц и Хоуз и…

В този момент кучетата заръмжаха и се събраха на куп. Зигмунд спря да говори и се заслуша в хруптенето на много снегоходки. В светлината на огъня гордо закрачиха индианец след индианец — високи и мрачни, облечени в кожи и мълчаливи. Сенките им танцуваха чудато върху снега. Един от тях, шаманът, заговори гърлено на Сипсу. Лицето му беше покрито с дивашки рисунки на петна, раменете — наметнати с вълча кожа, като жестоката муцуна с блестящи зъби беше нагласена върху главата му. Златотърсачите не се обадиха. Сипсу стана и нахлузи снегоходките.

— Сбогом, о, мъж — каза тя на Хичкок.

Мъжът, който седеше до нея на шейната, не направи никакъв знак, дори не вдигна глава. Индианците се изнизаха в бялата от снега гора.

За разлика от много други мъже умението на Хичкок да се приспособява никога не му беше подсказало изгодата от временни връзки с жени на Севера. Широкият му космополитизъм никога не беше го подбудил да влезе в брак с дъщеря на земята. Ако се беше стигнало до там, жизнената му философия нямаше да бъде пречка. Но просто дотам не беше се стигало.

Сипсу? Той получаваше удоволствие да побъбри с нея край лагерния огън, но не като мъж, който знае, че е мъж, пък тя жена, а както се бъбри с дете, както човек с неговата натура непременно прави, ако не за друго, то поне за да разнообрази скуката на безрадостното съществувание. Това беше всичко. Но в жилите му течеше гореща кръв, която го тласкаше към рицарство, въпреки потеклото му на янки и възпитанието му в Нова Англия. Беше устроен така, че материалната страна на живота често му се струваше безсмислена, противоречеше на по-дълбоките му импулси.

Хичкок седеше мълчаливо, главата му бе наведена надолу, а в него бушуваше някаква органична мощ — по-силна от него, силна като расата му. Верц и Хоуз го поглеждаха от време на време накриво, в държанието им се чувствуваше слаба, но забележима боязън. Зигмунд изпитваше същото. Хичкок беше як, силата му им беше правила впечатление в много епизоди от пълния им с опасности живот. Затова сега в държането им имаше и любопитство, и страхопочитание. Затова искаха да знаят какво ще бъде поведението му, когато се стигне до дела.

Но мълчанието му продължи дълго. Огънят беше почти изгаснал, когато Верц се протегна, прозя се и реши, че е време да ляга. Едва сега Хичкок се изправи в целия си ръст.

— Да изпрати бог душите ви в най-дълбоките бездни на ада, жалки страхливци! Нямам вече нищо общо с вас! — Той каза това доста спокойно, но силата му прозираше във всяка сричка, а всяка нотка на гласа му издаваше решителност. — Хайде — продължи той, — разтваряйте кесиите. Собственик съм на четвърт от печалбите от участъка, вижда се от договора ни. От опитните промивки в торбата има двадесет и пет-тридесет унции злато. Донесете везните! Сега ще делим. А ти, Зигмунд притегли ми една четвърт от храната и я постави настрана. Четири от кучетата са мои, искам още четири. За тях ще ви дам моя дял от лагерните съоръжения и обзавеждането на мината. Към него ще прибавя своите шест или седем унции злато и резервната ловна пушка с мунициите. Какво ще кажете?        Тримата мъже се отделиха и обсъдиха предложението. Когато се върнаха, заговори Зигмунд.

— Ще делим честно, Хичкок. Ти ще получиш своята I твъртина от всичко — нито повече, нито по-малко. Ако искаш приеми, ако не щеш, недей. Но на нас кучетата ни трябват колкото и на тебе, така че ти ще получиш четири и нищо повече. А щом не искаш да вземеш своя дял от снаряженията.. това си е твоя работа. Ако искаш — вземи си го, ако не — остави го.

— Буквата на закона — присмя се Хичкок. — Продължавай! Искам. И побързай! Искам час по-скоро да се измъкна от този лагер и да се отърва от такава паплач.

Дележътт бе извършен без повече коментарии. Хичкок завърза оскъдното си имущество на една от шейните, примами четири кучета и ги впрегна. Полагаемата му се част от снаряженията и оборудването не докосна, но хвърли на шейната пет-шест хамута за кучета и с поглед предизвика мъжете да се намесят. Те обаче само свиха рамене и го следяха с очи, докато изчезна в гората.

Един мъж пълзеше по корем в снега. От двете му страни се издигаха лагерни жилища от лосови кожи. От време на време някое злочесто куче започваше да вие или изръмжаваше злобно против съседа си. Веднъж едно от тях се приближи до пълзящия човек, но той се вцепени. Кучето приближи и подуши, приближи още, докато носът му не докосна странния предмет, който не се намираше там, когато падна тъмнината. Тогава Хичкок, защото това беше Хичкок, рязко се изправи и хвана с гола ръка косматата шия на животното. А кучето разбра, че с тези стискащи лапи е дошла смъртта му, и когато мъжът продължи пътя си, то остана под звездите с пречупена шия.

По такъв начин Хичкок стигна до жилището на вожда. Дълго лежа в снега отвън, прислушваше се в гласовете на хората вътре и се мъчеше да определи къде е Сипсу. Очевидно в палатката имаше много хора, а ако се съдеше по гласовете им, те бяха твърде възбудени.

Накрая чу гласа на момичето и допълзя до там, така че ги делеше само лосовата кожа. После разри снега и бавно провря главата и раменете си отдолу. Щом топлият въздух отвътре го удари в лицето, спря и зачака, краката и по-голямата част от тялото му все още бяха отвън. Не можа да види нищо, не посмя и да вдигне глава. От едната му страна имаше вързоп в кожа. Можеше да го подуши, но все пак, за да бъде сигурен, го опипа внимателно. От другата страна лицето му едва се докосваше до кожена дреха и той знаеше, че там има човек. Това трябваше да бъде Сипсу. Би желал тя пак да заговори, но реши да рискува.

Той чу как вождът и шаманът говореха на висок глас, а в другия ъгъл някакво гладно дете хленчеше пред заспиване. Извъртя се на една страна, внимателно вдигна глава, все още едва докосвайки кожената дреха. Заслуша се в дишането. То беше женско, ще опита.

Хичкок натисна леко, но настойчиво страната на тялото, усети как то трепна от допира. Отново зачака. След малко една проучваща ръка се плъзна по главата му и спря в къдрите. В следващия миг ръката обърна внимателно лицето му нагоре и той гледаше в очите на Сипсу.

Тя запази самообладание. Небрежно измени положението на тялото си, облегна лакет върху вързопа в кожата, подпря се на него с цяло тяло, оправи парката си. И той остана изцяло закрит. После все тъй небрежно тя се наведе към него, така че той можеше да диша между ръката и гърдите й, наведе глава и ухото й леко докосна устните му.

— Когато настане време, върви! — прошепна той. — Вън от жилището, по снега надолу по вятъра, до боровете при завоя на рекичката. Там ще намериш моите кучета и шейната,! стегнати за път. Тази нощ ще стигнем до Юкон и тъй като трябва да бързаме, хвани колкото можеш кучета за врата и ги докарай до завоя на рекичката.

Сипсу поклати глава в знак на несъгласие. А очите светнаха от радост, тя се гордееше, че този мъж проявява към нея такова разположение. Но и тя, както всички жени от расата й, беше родена, за да се подчинява на мъжката воля, Хичкок повтори властно „Върви!“ и макар че тя не отговори! той знаеше, че желанието му е закон.

— Недей слага хамути на кучетата — добави той, готвейки се да си тръгне. — Ще чакам. Но не губи време. Денят гони нощта и не се бави заради човек.

След половин час, като тупаше крак в крак и размахваше ръце край шейната, той я видя да идва с по едно озъбено куче във всяка ръка. С приближаването им собствените му животни станаха по-агресивни и той ги угости с дръжката на камшика си, докато утихнаха. До лагера той се беше добрал, като вървеше срещу вятъра, и сега имаше само една опасност шумът да издаде присъствието му.

— Впрегни ги откъм шейната — каза той, щом тя надяна хамутите на двете кучета. — Искам моите водачи отпред.

Обаче когато тя стори това, изместените животни се нахвърлиха върху чуждите. Въпреки че Хичкок се спусна срещу тях, хванал пушката за цевта, вдигна се невероятен шум, който премина над заспалия лагер.        ,

— Сега ще имаме кучета в изобилие — отбеляза той мрачно и измъкна от вързаните върху шейната вещи една брадва. — Връзвай тези, които ти хвърля и не забравяй за впряга.

Той пристъпи напред и зачака между два бора. Кучета от лагера раздираха нощната тишина със силния си лай и той следеше кога ще дойдат. Тъмно, бързо растящо петно се очерта върху матовобялата снежна шир. Това беше първото куче то се движеше на скокове и по маниера на вълците с лай сочеше посоката на братята си. Хичкок стоеше в сянката. Когато то скочи край него, той протегна ръка, хвана предните му крака във въздуха и го завъртя към земята. После му нанесе отмерен удар между ушите и го хвърли на Сипсу. Докато тя затягаше хамута, той пазеше с брадва в ръка прохода между дърветата. Не след дълго вълна от космати тела, бели зъби и блестящи очи се надигна и замръзна точно извън обсега на ръцете му. Сипсу работеше бързо. Когато свърши, той направи скок напред, хвана и зашемети второ куче и го хвърли към нея. Това се повтори още три пъти и щом в шейната бяха впрегнати десет зъбещи се кучета, той извика „Стига!“

Но в този момент един пъргав млад индианец, първият от племето, започна да гази през кучетата, нанасяйки удари наляво и надясно и се опита да мине през прохода. Прикладът на пушката на Хичкок го свали на колене, после той се смъкна странешком. Шаманът, който тичаше със силни движения, видя как бе нанесен ударът.

Хичкок извика на Сипсу да потегля. При острия й вик влудените животни тръгнаха бързо, шейната подскочи силно и тя едва не падна от нея. Силите очевидно бяха сърдити на шамана, защото в този момент го поставиха точно на пътя на шейната. Водачът на впряга настъпи снегоходките на шамана и го спъна. Цялата шейна мина през него с тъп удар. Той обаче се изправи бързо на крака и нещата през тази нощ можеха да свършат другояче, ако Сипсу не замахна с дългия камшик и не му нанесе по очите удар, който го заслепи. Хичкок, който бързаше да настигне шейната, се сблъска с него, докато той се олюляваше от болка между оставените от шейната дири. После, когато този първобитен теолог се върна в жилището на вожда, той беше изпълнен с повече мъдрост по въпроса колко ефикасни са юмруците на белите хора.

 

— Измъквайте се, готовани! Измъквайте се! Закуската ще е готова, преди да се обуете.

Дейв Верц отметна мечата кожа, седна и се прозя.

Хоуз се протегна, усети, че един мускул на ръката му се е схванал и го разтри сънливо.

— Къде ли е спал Хичкок снощи? — каза той и протегна ръка за мокасините си. Те бяха замръзнали и той внимателно пристъпи по чорапи до огъня, за да ги размрази. — Добре, че си отиде — добави той, — макар че беше страшно добър работник.

— Ъ-хъ. Много властен. Това му беше лошото. Да му мисли Сипсу. Смяташ ли, че много я обичаше?

— Едва ли! Просто принципи. Нищо повече. Според него не беше право… и разбира се, че не е, но това не е причина Да се бъркаме, та да ни изхвърлят оттатък хребетите, преди да сме свършили.

— Принципите са си принципи, те са добри на мястото си, но най-добре е да ги оставиш в къщи, щом си тръгнал за Аляска. Нали? — Верц беше дошъл при другаря си и двамата се мъчеха да размразят вкочанелите мокасини. — Мислиш ли, че трябваше да се намесим?

Зигмунд поклати глава. Той беше зает. В кафеничето се надигаше слой пяна с цвят на шоколад, а беконът трябваше да се обърне. Освен това той мислеше за момичето с очи като лятно море и си тананикаше.

Другарите му се позасмяха и престанаха да говорят. Минаваше седем, но до разсъмване оставаха три часа. Северното сияние бе изчезнало от небето и лагерът представляваше оазис от светлина в центъра на пълен мрак. В тази светлина фигурите на тримата мъже се очертаваха ясно. Поощрен от тишината, Зигмунд повиши глас и подхвана последната строфа от старата песен.

След година, след година, щом настъпи есен.,.

Нощта бе разцепена от трясъка на залп пушечни изстрели. Хоуз въздъхна, направи опит да се изправи и рухна на земята. Верц се повали на лакет, главата му увисна. Той се задави, от устата му потече тъмна струя. А Зигмунд, златокосият, песента още напираше в гърлото му, вдигна ръце и падна тежко в огъня.        ! Очите на шамана бяха в синини, настроението му не беше, най-добро. Скара се с вожда за пушката на Верц, от останалия в торбата фасул взе повече, отколкото му се полагаше.! Освен това обсеби мечата кожа, с което предизвика недоволство у съплеменниците си. Накрая се опита да убие кучето на Зигмунд — това, което му бе дало момичето, — но кучето избяга, а сам той падна в изкопа и изкълчи рамото си. След като плячкосаха лагера, индианците се върнаха в жилищата си и жените им изпитаха много радост. Освен това объркало стадо лосове премина през южния хребет и попадна пред ловците, така че шаманът се сдоби с още по-голяма слава и хората си шепнеха, че той се съветва направо с боговете. По-късно, когато всички си отидоха, овчарското куче допълзя до изоставения лагер и ви цяла нощ и цял ден за мъртВИТЕ . После то изчезна, но не изминаха много години и индианските ловци забелязаха промени в породата на горските вълци. Някои от тях вече имаха светли петна и разнообразни други белези, каквито никой вълк не бе имал преди.

В далечна страна

Когато човек отиде в далечна страна, трябва да е готов да забрави много от нещата, които е научил, да придобие навици, присъщи на живота в новата земя; трябва да се отрече от старите идеали и старите си божества, а често дори коренно да промени самите си разбирания за чест, служили до тогава за ръководно начало на поведението му. За онези, които притежават изключителна способност да се нагаждат, новото при такава промяна може да стане дори източник на удоволствие; ала за хора, сраснали с всекидневието, в което са се родили, тежестите в променената обстановка са непоносими и те се терзаят телом и духом от новите ограничения, които не разбират. Това терзание нерядко оказва своето действие и противодействие, поражда най-различни Вини и води към всевъзможни злополучия. Защото човек, който не може да се приспособи към новия строй на живота, би било по-добре да се върне в родината си; ако отлага това прекалено дълго, той, положително ще умре.

Човек, който обръща гръб на удобствата на една цивилизация, за да се сблъска с неопитната младост, с първобитната простота на Севера, може да смята, че успехът му ще е обратно пропорционален на количеството и качеството на безнадеждно закостенелите му навици. Той скоро ще открие (ако е способен на такова нещо), че навиците, свързани с материалния живот, са най-маловажни. Да смени такива неща като изискано меню с проста храна, стегнати кожени обувки с меки безформени мокасини, пухено легло със спане на снега, в края на краищата е много лесно. Истинското затруднение ще дойде, когато му се наложи да си изработи правилно отношение към всичко, което го заобикаля, а особено към ближния си. Учтивостта в обикновения живот трябва да замести със себеотрицание, сдържаност и търпимост. Така и само така може да спечели този скъпоценен бисер — истинското другарство. Трябва не да изказва благодарност, а да я проявява, без да си отваря устата, и да я доказва, като се отплаща по същия начин. Накъсо трябва да замени думите с дела, външната форма с вътрешно съдържание.

Когато вестта за полярното злато прогърмя из целия свят и обаянието на Севера плени сърцата на хората, Картър Уедърби напусна спокойната си чиновническа служба, даде половината от спестяванията на жена си, а с остатъка си купи необходимото снаряжение. Той не беше романтичен по природа — робската работа на търговски служещ бе смазала у него всичко това; просто му беше омръзнало непрекъснатото еднообразие и му се поиска да рискува и да се изложи на големи опасности с надеждата те да му донесат големи печалби. Както много други глупци, презрели утъпканите пътища, използувани от пионерите на Севера вече от двадесетина години, той побърза да замине през пролетта за Едмънтън и там, за свое лично нещастие, влезе в съдружие с група златотърсачи.

В тази група нямаше нищо необикновено освен плановете й. Дори крайната й цел, както и на всички други групи, беше Клондайк. Обаче пътят, който си бяха начертали за достигането на тази цел, можеше да смае и най-каления туземец, роден и отрасъл сред превратностите на Северозапада. Изненада се дори и Жан Батист, синът на пропаднал уоуаски и индианка от племето чипеуа, проплакал за първи път в шатра от еленови кожи, северно от шестдесет и петия паралел, и умирил се, смучейки блажено сурова лой. Макар че им продаде услугите си и се съгласи да отиде чак до вечните ледове, той злокобно поклати глава, когато го попитаха за съвет.

Сигурно тъкмо тогава беше изгряла и нещастната звезда на Пърси Кътфърт, защото и той се присъедини към тази компания аргонавти. Пърси беше обикновен човек с банкова сметка, неизчерпаема, както и културата му, което вече значи много нещо. Той нямаше никаква причина да се впуска в подобно начинание — съвсем никаква наистина, освен дето страдаше от извънредно голяма сантименталност. Пърси погрешно я смяташе за истински романтизъм и любов към приключения. Много други мъже бяха смятали така и бяха направили същата съдбоносна дрешка. Пукването на пролетта завари златотърсачите на току-що очистилата се от ледовете Еленова река. Това беше внушителна флотилия, защото групата и беше голяма, а освен това я придружаваха и събрани от кол и от въже мелези водачи с жените и децата им. Ден след ден се трудеха те на своите лодки и кану, воюваха с комарите и други подобни напасти накацали по тях. Те се потяха и псуваха, когато трябваше да пренасят лодките на гръб. Такъв тежък труд разголва човека до дъното на душата и преди още езерото в Атабаока да се загуби на юг зад гърба им, всеки член на групата се беше показал в истинската си светлина.

Картър Уедърби и Пърси Кътфърт вечно кръшкаха и мърмореха. Всички останали, взети заедно, се оплакваха по-малко от своите болки и страдания, отколкото тези двамата, взети поотделно. Нито веднъж те не се нагърбиха с някое от безбройните задължения в стана. Имаше ли нужда да се донесе кофа вода, да се нацепи още един наръч дърва, да се измият и избършат чиниите или да се потърси в багажа някой станал изведнъж необходим предмет, и тези две немощни издънки на цивилизацията веднага откриваха у себе си навехнати стави или плюски, които изискваха незабавното им внимание. Те първи си лягаха вечер и оставяха недовършени двадесетина свои задължения; ставаха последни сутрин, когато всичко трябваше да бъде готово за тръгване още преди закуска. Първи сядаха да се хранят и последни се наемаха да помогнат в готвенето; първи посягаха към оскъдните лакомства, последни забелязваха, че са добавили към дажбата си падащото се на някой друг. Когато беше техен ред да гребат, хитро разцепваха водата с всеки удар и оставяха устремът на лодката да вдигне греблата. Мислеха си, че никой не забелязва, ала другарите им тихо ги псуваха и ги намразваха все повече, а Жак Батист открито ги подиграваше и ги кълнеше от сутрин до вечер. Но Жак Батист не беше джентълмен.

При Голямото робско езеро златотърсачите купиха впрегатни кучета и флотилията затъна до самите бордове от допълнителния товар от сушена риба и пемикан. След това бързото течение на Макензи понесе каиутата и лодките и те навлязоха във Великата безплодна земя. Изследваха всеки „даващ — надежда“ приток, но неуловимият златоносен пясък сякаш бягаше все по на север. При Голямото мечо езеро, обзети от общия ужас пред Непознатата земя, куриерите започнаха да ги напускат, а при Форт Добра Надежда последните и най-храбрите прехвърлиха през рамо въжета и помъкнаха лодките си нагоре по коварното течение, което толкова лесно ги беше носило насам. Остана само Жак Батист. Не беше ли се заклел да отиде чак до вечните ледове?

Сега постоянно се съветваха с лъжливите карти, съставени главно по разни слухове. А чувствуваха, че трябва да бързат, понеже слънцето вече беше минало точката на лятното слънцестоене и водеше зимата отново на юг. Минаха край бреговете на залива, където Макензи се влива в Ледовития океан, и навлязоха в устието на Литъл Пил. Тогава започна мъчителното пътуване нагоре по течението, а двамата некадърници заработиха още по-лошо. Да теглиш лодка с въже, да я бутащ с прът, да гребеш, да минаваш прагове и да пренасяш целия товар на гръб — тези мъчения помогнаха на единия да се изпълни с дълбоко отвращение към рискованите начинания, а за другия заклеймиха с огнен печат истинската романтика и любовта към приключенията Един ден те се разбунтуваха и след като Жак Батист ги нападна с най-грозни ругатни, не си замълчаха, защото понякога и червеят надига глава. Но мелезът им тегли хубав бой и целите ожулени и разкървавени, ги изпрати да си гледат работата. Това беше за тях първият бой в живота им.

Златотърсачите оставиха лодките в горното течение на Литъл Пил и до края на лятото пренасяха снаряжението си по тежкия път през вододела на река Макензи до река Уест Рат. Това поточе се влива в Таралежовата река, която на свой ред се втича в Юкон, където този велик воден път на Севера на два пъти пресича Полярния кръг. Но не успяха да изпреварят зимата — един ден вързаха саловете си за дебелия лед на вировете и побързаха да свалят всичкия багаж на брега. Тази нощ реката на няколко пъти се задръстваше с лед и отново протичаше; на другата сутрин тя беше потънала в непробуден сън.

— Не може да сме на повече от четиристотин мили от Юкон — отсъди Слоупър, след като измери разстоянието по картата с нокътя на палеца си и ГО умножи по съответния брой мили според мащаба, Съветът, пред който двамата некадърници напразно бяха хленчили, наближаваше своя край. Пункта на Дружеството на Хъдсъновия залив, имаше пункт тук много отдавна. Сега няма. — Бащата на Жак Батист минал едно време по тоя път за Кожухарското дружество и между другото след това останал с два замръзнали пръста на крака си.

— Тоя се е побъркал! — провикна се Друг златотърсач. — Тук няма бели?

— Никакви бели — наставнически потвърди Слоупър; — но има още само петстотин мили нагоре по Юкон до Доусън. Едно на друго хиляда мили от Тука.

Уедърби и Кътфърт изпъшкаха в един глас:

— Колко време ще отнеме това, Батист? Мелезът се позамисли за миг.

— Работи като дявол, никой кръшка, десет… двайсе, четирийсе, пейсе дена. Тези пеленачета дойде — той кимна към некадърниците, — никой не знае кота стигне. Може би, кога адът замръзне; може би и тогава не.

Всички, които правеха снегоходки и мокасини, спряха да работят. Някой извика по име едного от отсъствуващите членове на експедицията и той излезе от стара хижа до самия огън и се присъедини към другите. Хижата представляваше една от многото загадки, които се таят в безпределните простори на Севера. Никой не можеше да каже кога и от кого е била построена. Двата гроба наблизо с високо натрупани на тях камъни може би криеха в себе си тайната на тези ранни пришълци. Но чия ръка бе струпала камъните?

Настъпи решителният миг. Жак Батист спря да натъкмява хамутите и притисна борещото се куче на снега. Готвачът мълчаливо изрази недоволството си от бавенето, хвърли малко бекон в къкрещата тенджера с боб и се обърна към другите. Слоупър се изправи на крака. Тялото му представляваше смешна противоположност на цветущото здраве на некадърниците. Жълт и слаб, избягал от заразата на треската в някаква южноамериканска дупка, той беше преминал без спиране през всичките климатични пояси и още можеше да работи наред с другите. Тежеше сигурно деветдесет фунта заедно с тежкия си ловджийски нож, а прошарената му коса говореше за отминала вече младост. Неизтощените млади мускули и на Уедърби, и на Кътфърт бяха десет пъти по-жилави от неговите, но той можеше да ги умори до смърт, ако се опитаха да ходят наравно с него един ден. И целия този ден той беше убеждавал по-силните си другари да се решат на хиляда мили най-тежки изпитания, каквито може да си представи човек. В него бе въплътен неспокойният дух на расата му, а древното тевтонско твърдоглавие, към което се добавяше схватливостта и предприемчивостта на янки, държаха плътта в подчинение на духа.

— Всички, които са съгласни да продължим с кучетата, щом реката замръзне, да кажат „да“.

— Да — екнаха осем гласа, — гласове, на които бе съдено да оставят диря от проклятия по протежение на много стотин мили страдания.

— Някой на обратно мнение?

— Аз! — За първи път двамата некадърници бяха единодушни, без да правят някакъв компромис с личните си интереси.

— Е, какво ще правите сега? — свадливо добави У едър би.

— Мнозинството печели! Мнозинството печели! — завикаха другите.

— Зная, че ако не дойдете, експедицията може да се провали — любезно отвърна Слоупър; — но смятам, че ако се напънем здравата, ще можем да минем и без вас. Какво ще кажете, момчета?

Въздухът екна от общото одобрение.

— Питам се, знаете ли — страхливо се обади Кътфърт — какво трябва да прави човек като мене?

— Няма ли да дойдеш с нас?

— Нее!

— Тогава прави, каквото си искаш, дявол да го вземе. Ние няма да ти се бъркаме.

— Чини ми се, че можеш да я решиш тая работа със сърдечния си приятел — подхвърли един западняк от Дакота и посочи Уедърби. — Той като нищо ще те пита какво ще правиш, като се стигне до готвене и събиране на дърва.

— Тогава да смятаме, че всичко е уредено — заключи Слоупър. — Утре тръгваме и ще спрем на пет мили по-нататък само колкото окончателно стегнем всичко и да си помислим дали не сме забравили нещо.

Шейните заскърцаха на окованите си със стомана лазове; кучетата, приведени, напъваха хамутите, което от рождение им е било съдено да умрат. Жак Батист се спря до Слоупър, за да хвърли сетен оглед към хижата. От кюнеца на конската печка бавно се виеше дим. Двамата некадърници ги наблюдаваха от прага. Слоупър сложи ръка на рамото на мелеза.

— Жак Батист, чувал ли си някога приказката за котките от Килкени? Мелезът поклати глава.

— Да ти кажа, приятелю и добър другар: котките от Килкени се били, докато от тях не останало нито кожа, нито косъм, нито помен. Разбираш ли? До като не останало нищо. Та така. Тези двамата там не обичат да работят. Те няма да работят. Ние го Знаем. Те ще бъдат самички в тая хижа цялата зима, безкрайно дълга, тъмна зима. Котки от Килкени, разбра ли?

Французинът в Батист сви рамене, а индианецът в него не промълви нито дума. Въпреки всичко свиването на раменете беше много красноречиво, изпълнено с пророчество.

Отначало в хижата всичко вървеше чудесно. Грубите закачки на другарите бяха накарали Уедърби и Кътфърт да разберат стоварилата се върху тях Взаимна отговорност; освен това в края на краищата нямаше и чак толкова много работа за двама здрави мъже. Отърваването от вдигнатия над главите им камшик или, с други думи, от тормозещия ги мелез донесе със себе си радостна промяна. Първо всеки от тях се мъчеше да надмине другия и те извършваха всякакви дребни задължения с такова усърдие, че ако можеха да ги видят другарите им, които сега си вадеха душите по Дългата пъртина, биха зяпнали от учудване.

За тях вече нямаше никакви грижи. Гората, която ги заграждаше от три страни, предлагаше неизчерпаем запас от дърва. На няколко крачки от хижата спеше Таралежовата река и една дупка, изсечена в зимната й завивка, образуваше бълболещ извор от кристално чиста и до болка студена вода. Но много скоро те започнаха да се дразнят дори от това. Дупката постоянно замръзваше и изсичането на леда им струваше много мъчителни часове труд. Неизвестните строители на хижата бяха продължили двете странични стени така, че отзад да се образува помещение за склад. Там беше натрупана по-голяма част от припасите на експедицията. Храната можеше богато да стигне за тройно повече хора от тези, за които беше предопределена. Обаче повечето беше от този вид, който поддържа силите — и издръжливостта, но не задоволява изтънчения вкус. Наистина захарта беше предостатъчно за двама обикновени мъже, ала тези двама малко се различаваха от деца. Те веднага откриха достойнствата на горещата вода с много захар в нея и започнаха обилно да поливат палачинките и да топят тиганиците в гъст бял сироп. Унищожаваха я безмилостно с кафе и чай и особено със сушените плодове. За първи път се спречкаха заради захарта. А положението става наистина сериозно, когато двама души, принудени да прекарват цялото си време съвсем сами, започнат да се карат.

Уедърби обичаше да спори шумно за политика докато Кътфърт, който бе предпочитал да реже купоните от облигациите си и да оставя държавата да си крета сама колкото може, или не му обръщаше внимание, или изригваше удивителни епиграми. Но писарушката бе твърде тъп, за да може да оцени изтънчената форма на мислите му, и Кътфърт се дразнеше, че напразно си хаби барута. Свикнал да заслепява хората с бляскавото си красноречие, той започна да страда от тази липса на слушатели. Кътфърт се чувствуваше лично засегнат и без сам да си дава сметка, държеше отговорен за това положение плиткоумния си другар.

Освен съвместното съществуване те нямаха нищо общо — нито една допирна точка. Уедърби беше чиновник, който през целия си живот не бе знаел друго освен чиновничеството, Кътфърт беше магистър на изкуствата, рисуваше с маслени бои и имаше доста литературни трудове. Единият беше човек от низшата класа, който се смяташе за джентълмен, Другият беше джентълмен, който знаеше, че е аскет. Оттука може да се заключи, че човек може да бъде джентълмен, без да притежава и основното чувство за истинско другарство. Чиновникът беше Похотлив в същата степен, в каквато другият беше: естет, и любовните му приключения, разказвани на; дълго и нашироко и изкалъпени главно от въображението му, действуваха върху свръхчувствителния магистър на изкуствата, както би му подействувала, вонята от някоя клоака. Той смяташе писарушката за мръсно, необразовано животно, чието място е сред Нечистотиите със свинете и му го казваше; в замяна го осведомяваха, че той е блудкав глезльо и дебелак. Уедърби за нищо на света не би могъл да обясни какво е „дебелак“, но думата постигаше желания ефект, което като че ли в края на краищата е най-важното в живота.

Уедърби фалшивеше на всяка трета нота и с часове не прекъсваше да пее такива песни като „Бостънският бандит“ и „Хубавият юнга“, а Кътфърт плачеше от яд, когато не можеше да издържи повече, изскачаше вън на студа. Но нямаше спасение. Човек не можеше да остане за дълго на нетърпимия мраз, а хижичката беше тясна за двамата — легла, печка, маса, и всичко това на площ от десет на дванадесет фута. Самото присъствие на всекиго от тях се превърна в лично оскърбление да другия и те започнаха да изпадат в мрачно мълчание, което ставаше все по-продължително и по-дълбоко с течение на дните. От време на време не успяваха да сдържат някой мигновен поглед или изкривяване на устните, макар и да се мъчеха съвсем да не се забелязват един другиго, докато траеха тези периоди на онемяване. А в душата си всеки от тях не можеше да се начуди какво е накарало господа да създаде другия.

Понеже нямаха почти никаква работа, времето се превърна за тях в непоносимо бреме. Това естествено ги направи още по-мързеливи. Те изпаднаха в някакво телесно вцепенение, от което нямаше начин да се избавят и което ги караше да се бунтуват против извършването и на най-малката домакинска работа. Една сутрин, когато беше негов ред да приготви общата закуска, Уедърби се измъкна изпод одеялата и под съпровод от хъркането на другаря си запали първо лоения светилник, а след това печката. Водата в съдовете беше замръзнала и в хижата нямаше с какво да се измие. Но това не го разтревожи. Докато чакаше да се размрази водата, той наряза бекона и се зае с омразната задача да замеси тесто за тиганиците. Кътфърт го беше наблюдавал крадешком през полузатворените си клепачи. Последва разправия, в която те щедро се благославяха един другиго и накрая решиха отсега нататък всеки да си готви сам. Подир една седмица Кътфърт пренебрегна утринното миене, но въпреки това с удоволствие изяде закуската, която си беше сготвил. Уедърби се подсмихна. След това глупавият обичай на миенето бе зачеркнат в техния живот.

Тъй като запасът от захар и други дребни лакомства понамаля, взе да ги хваща страх, че неизяли полагащите им се дажби и за да не би единият да бъде измамен от другия, започнаха да се тъпчат с храна. От това ненаситно надяждане пострадаха, и лакомствата, и хората. Поради липса на пресни зеленчуци и движение кръвта им стана по-слаба и телата им се покриха с противни морави петна. Но те не пожелаха да си вземат бележка от това предупреждение. След това мускулите и ставите им започнаха да отичат, месата им почерняха, а устата, венците и устните добиха цвета на гъст каймак. Вместо да се почувствуват по-близки в общото си нещастие, всеки от тях злорадствуваше при явните признаци на скорбута у другия.

И двамата престанаха да обръщат каквото и да било внимание на външния си вид, а наред с това и на обикновеното приличие. Хижата се превърна в свинска кочина, престанаха да си оправят леглата и да настилат пресни борови клони на пода. Биха предпочели изобщо да не се измъкват изпод одеялата, но студът бе неумолим и печката поглъщаше много гориво. Косите й брадите им бяха станали дълги и рошави, а облеклото им би отвратило дори и вехтошар. Но това не ги интересуваше. Бяха болни — нямаше кой да ги види, освен това да се движат беше много болезнено. Е Към всичко това се прибави нова беда — страхът на Севера. Този страх бе обща рожба на Великия дух и Великото мълчание и се роди в декемврийския мрак, когато слънцето окончателно се спусна зад южния хоризонт. Той действуваше на всеки от двамата според неговия нрав. Уедърби стана жертва на невъобразими суеверия и по всевъзможни начини възкресяваше духовете, които спяха в забравените гробове. Това го увличаше и те идваха при него насън от студа вън, сгушваха се под одеялата и му разправяха за мъките и бедите, които бяха преживели, преди да умрат. Уедърби се дърпаше от лепкавия им допир, те се притискаха все по-близо сплитаха замръзналите си ръце около него, а когато започваха да му шепнат на ухото какво го чака, в хижата екваха уплашените му писъци. Кътфърт нищо не разбираше — те отдавна не си говореха — и когато се събудеше от тези викове, неизменно грабваше револвера си. След това сядаше в леглото, обзет от нервни тръпки, насочил револвера срещу спящия човек. Кътфърт смяташе, че Уедърби е на път да се побърка и започна да се страхува за живота си. Неговото заболяване пък имаше по-неопределена форма. Тайнственият строител, който дърво по дърво бе изградил хижата, беше сложил на върха на покрива ветропоказател. Кътфърт забеляза, че той винаги сочи на юг и един ден, раздразнен от упоритото му постоянство, го обърна на изток. Жадно го наблюдаваше, но ни най-малък полъх не раздвижваше ветропоказателя. Тогава Кътфърт го обърна на север и се заклета. Не го докосва, докато не излезе вятър. Но въздухът го плашеше със свръх естествената си неподвижност и той често ставаше посред нощ да види дали не се е завъртял ветропоказателят — би се задоволил и с десет градуса. Но не, ветропоказателят се издигаше над главата му, непоклатим като съдба. Въображението му се разюзда така, че ветропоказателят се превърна за него във фетиш. Понякога тръгваше по пътя, който той сочеше през мрачните простори, докато душата му прелееше от страх. Размишляваше за невидимото и незнайното, докато започнеше да му се струва, че ще го смаже бремето на вечността; Всичко на Север имаше това смазващо действие: липсата на живот и движение, тъмнината, безграничното спокойствие на унеслата се земя, злокобната тишина, която превръщаше всеки отглас от ударите на сърцето му в светотатство, величествената гора, която сякаш пазеше някаква страшна, недостижима тайна, неизразима нито с думи, нито с мисли.

Светът, който наскоро беше напуснал, и неговите дейни народи и велики предприятия му се струваха много далечни. Понякога му се натрапваха спомени — спомени за тържища, галерии и изпълнени с хора улици във вечерно облекло и светски задължения, за добри мъже и мили жени, които бе познавал, — но това бяха смътни възпоминания за живот, който бе живял преди дълги столетия на някаква друга планета. Тази призрачна обстановка беше действителност. Застанал под ветропоказателя и втренчил поглед в полярното небе, той не можеше да убеди себе си, че Югът наистина съществува, че в същия този миг там кипи живот и дейност. Няма никакъв Юг, няма мъже, родени от жени, никой не се жени. Отвъд неприветливия му кръгозор се простират безпределни самоти, а зад тях — още по-безпределни самоти. Няма страни, огрени от слънце, потънали в ухание на цветя. Всичко това са само стари мечти за рая. Слънчевите земи на Запада и напоените с мирис на подправки земи на Изтока, засмените Аркадии и честите Острови на блажените…

— Хахаха! — Смехът му разцепи пустошта и той сам се стресна от непривичния звук. Нямаше никакво слънце. Това беше вселената, мъртва, студена и тъмна, и той бе единственият й обитател. Уедърби ли? В такива мигове Уедърби не влизаше в сметката. Уедърби беше някакъв Калиоан, чудовищен призрак, прикован към него за безброй векове наказание за някакво забравено престъпление.

Той живееше със Смъртта сред мъртъвци, омаломощен от чувството за собствено нищожество, смазан от безучастното господство на дремещите векове. Огромните размери на всичко наоколо го плашеха. Всичко, освен самия него, бе изключително — съвършеното отсъствие на всякакъв вятър и движение, безпределността на заснежената пустиня, висотата на небето и дълбочината на мълчанието. Този ветропоказател… само да искаше да се раздвижи! Да паднеше гръм или гората да лумнеше в пламъци! Небето да се разтвореше, да дойдеше второто пришествие — само да станеше нещо! Но не, нищо не помръдваше; мълчанието го обгръщаше от всички страни и страхът от Севера стягаше с ледени пръсти сърцето му.

Веднъж, като някакъв нов Робинзон Крузо, той забеляза край брега на реката следа — едва забележими дири на заек върху тънката снежна кора. Това бе откровение. Имало живот на Север! Той Ще го проследи, ще го види, ще му се нарадва! Кътфърт забрави за отеклите си мускули и се втурна Напред през дълбокия сняг, обзет от възторга на очакването. Гората го погълна и краткият пладнешки здрач помръкна, но той продължи търсенето, докато крайното изтощение не го повали безпомощен на снега. Изстена и се прокълна за глупостта си, Защото разбра, че следата е била рожба на въображението му; късно вечерта се домъкна до хижата на четири крака, със замръзнали бузи и някак си странно изтръпнали ходила. Уедърби злобно се усмихна, но не предложи да му помогне. Кътфърт се залови да боде пръстите на краката си с игла и да ги размразява край печката. След една седмица започнаха да гангренясват.

— А писарушката си имаше свои грижи. Сега мъртъвците излизаха по-често от гробовете си и рядко го напускаха и насън, и наяве. Той свикна да ги чака и да се страхува от идването им и не можеше да мине край двете грамади от камъни, без да потрепери. Една нощ те дойдоха при него насън и го изведоха навън, за да извърши някаква работа. Онемял от ужас, той се събуди между двете купчини камъни и като безумен се втурна обратно в хижата. Но вече беше лежал на снега известно време, защото и неговите ходила и бузи бяха замръзнали.

Понякога се вбесяваше от натрапчивото им присъствие, започваше да скача из хижата, да цепи празния въздух с брадва и да руши всичко. По време на такива сражения с призраците, Кътфърт се свиваше под одеялата си и следеше побъркания с револвер в ръка, готов да го разстреля, ако дойде твърде близо. Но веднъж, когато се съвзе от такъв пристъп на безумие, чиновникът забеляза насоченото срещу него оръжие. Това събуди подозрението му и от този миг и той заживя в страх за живота си. Те започнаха внимателно да се следят и стреснато да се обръщат, когато единият минаваше зад гърба на другия. Тази подозрителност се превърна в мания, която не ги оставяше дори и насън. Взаимният страх ги доведе до мълчаливото споразумение да оставят светилника да гори цялата нощ и да се грижат да има в него достатъчно лой, преди да си легнат. Най-лекото размърдване на единия беше достатъчно да събуди другия и много пъти двамата се дебнеха с погледи мълчешком, разтреперани под завивките си, сложили пръст върху спусъка на револвера.

Под влиянието на страха от Севера, нервното напрежение и пораженията на болестта те окончателно загубиха всякакъв човешки вид и заприличаха на диви зверове, подгонени и настървени. От замръзването бузите и носовете им почерняха. Замръзналите пръсти на краката започнаха да скапват до първата и втората става. Всяко движение предизвикваше болка, но печката беше ненаситна и ги караше да терзаят нещастните си тела. Ден след ден тя си искаше храната — също както Шейлок бе искал по един фунт месо — и те се измъкваха в гората, за да секат на колене дърва. Веднъж двамата се затътриха да търсят сухи съчки, без да знаят един за друг, и навлязоха в гъстака от противоположни страни. Неочаквано, без всякакво предупреждение, между дърветата се показаха една срещу друга две облещени мъртвешки глави. Страданията ги бяха променили толкова, че беше невъзможно да се познаят. Те скочиха на крака и с викове на ужас се втурнаха да бягат с осакатените си чукани и строполили се пред вратата на хижата, се вкопчиха един в друг и започнаха да се дерат като дяволи, докато не откриха грешката си.

Случваше се и да дойдат на себе си и по време на едно от тези прояснения разделиха по равно захарта — главната ябълка на раздора. Всеки ревниво пазеше своята торбичка в склада, защото им оставаха само по няколко чаши захар, а си нямаха никаква вяра. Но един ден Кътфърт сгреши. Беше почти съвсем загубил способност да се движи, прилошаваше му от болки, виеше му се свят, пред очите му беше причерняло и когато се дотътра до склада с кутийката за захар в ръка, сбърка и взе торбичката на Уедърби вместо своята.

Това се случи, когато бяха минали едва няколко часа от януари. Слънцето беше вече изминало най-ниското си южно отклонение и сега по пладне хвърляше ярки ивици жълта светлина върху северното небе. На другия ден след грешката със захарта Кътфърт се почувствува по-добре и телом, и духом, когато наближи пладне и просветля, той се измъкна навън, за да се наслади на краткотрайното сияние, което беше за него залог за бъдещите намерения на слънцето. Уедърби също се чувствуваше малко по-добре и изпълзя вън при него. Те се изправиха на снега под неподвижния ветропоказател и зачакаха.

Безмълвието на смъртта ги обгръщаше от всички страни. По други места, когато природата така занемее, се долавя сдържана надежда, очакване някакво гласче да подхване прекъснатия напев. На Север не е тъй. Двамата мъже като че ли бяха живели цяла вечност в този злокобен покой. Те не можеха да си припомнят никаква песен от миналото, не можеха да събудят във въображението си никаква песен на бъдещето. Тази зловеща тишина бе съществувала винаги — това спокойно мълчание на вечността.

Те не откъсваха поглед от север. Невидимо зад гърба им, зад възвишаващите се на юг планини, слънцето се издигаше към зенита на други небеса, мечта на техните мисли. Единствени зрители на тази величествена картина, те наблюдаваха бавното разгаряне на лъжливата зора. Първо припламна и се замержеля слабо сияние. Постепенно то се засили и започна да прелива в червеникаво-жълто, пурпурно и шафра. Скоро Блясъкът стана толкова ярък, че Кътфърт си помисли: „Ей сега ще се покаже слънцето. Ще стане чудо и слънцето ще изгрее от север!“ Изведнъж, без всякакъв преход и без да избледнява, цялата картина угасна. В небето нямаше вече никакви багри. Дневната светлина помръкна. Дъхът на двамата мъже секна в сподавено ридание. Но какво е това! Въздухът заблестя от посипал се искрящ скреж и там, на север, върху снега неясно изпъкнаха очертанията на ветропоказателя. Сянка! Сянка! Беше точно пладне. Те бързо обърнаха глави на юг. Златно крайче надзърна през заснежената снага на планината, усмихна им се за миг и пак изчезна от погледа.

Те се спогледаха и от очите им бликнаха сълзи. Обзе ги странна разнеженост. Нещо непреодолимо ги влечеше един към друг. Слънцето се връщаше. То ще дойде при тях утре, други ден, по други ден. И всеки път ще остава все по-дълго, а ще дойде време, когато ще обикаля тяхното небе ден и нощ, без нито веднъж да се спусне зад кръгозора. Няма да има нощ. Скованата от леда зима ще свърши; ще задухат ветрове и горите ще им отговорят; земята ще се къпе в благословената слънчева светлина и животът ще се поднови. Те ще се отърсят от този страшен сън и ръка за ръка ще потеглят обратно на Юг. Двамата залитнаха слепешката напред и ръцете им се срещнаха — скритите в ръкавици бедни, осакатени ръце, подпухнали и обезобразени.

Но на този оброк бе съдено да остане неизпълнен. Северът си е Север и чувствата на хората там се подчиняват на странни правила, които други хора, непътували в далечни страни, не могат никога да проумеят.

Подир един час Кътфърт сложи питки във фурничката и се задълбочи в размишления какво ще могат да направят лекарите с неговите крака, когато се върне у дома. Родното място не му се виждаше така далечно сега. Уедърби тършуваше в склада. Внезапно той изригна поток ругатни, които секнаха със същата удивителна ненадейност. Другият беше откраднал от захарта му. И все пак всичко можеше да свърши другояче, да не бяха двамата мъртъвци, излезли изпод камъните и пресекли ядните думи, които напираха в гърлото му. Те го изведоха съвсем тихичко от склада, който той забравил да затвори. Развръзката бе наближила: това, което му бяха нашепвали в неговите сънища, щеше да стане. Тихо, много тихо те го заведоха при купчината дърва и там сложиха в ръцете му брадвата. След това му помогнаха да отвори вратата на хижата и той беше сигурен, че я затвори след него — но не я чу да се хлопва и мандалото рязко да изщраква. Сега знаеше, че те го чакат пред вратата, чакат го да довърши делото си.

— Картър! Хей, Каргър!

Пърси Кътфърм се уплаши от изражението на чиновника и побърза да дръпне масата помежду им. Картър Уедърби настъпваше, без да бърза и без въодушевление. По лицето МУ не се четеше нито Съжаление, нито гняв, то имаше по-скоро търпеливия, безстрастен вид на човек, който трябва да свърши дадена работа и я върши методично. — Слушай, какво има?

Писарушката се дръпна назад, за да му препречи пътя към вратата, но не отвори уста.

— Слушай, Картър, казвам ти: хайде да поговорим. Бъди разумен.

Магистърът на изкуствата мислеше бързо и с умело флангово движение стигна леглото, където лежеше неговият „Смит и Уесън“. Без да свали поглед от лудия, той се търколи заднишком на одъра и същевременно сграбчи пистолета.

— Картър!

Барутът блесна право в лицето на Уедърби, но той замахна с оръжието си и се хвърли напред. Брадвата се заби дълбоко в долната част на гръбнака и Пърси Кътфърт усети, че краката му изтръпнаха. След това чиновникът тежко се повали върху него и впи отслабнали пръсти в гърлото му. Силният удар на брадвата накара Кътфърт да изтърве пистолета и сега, запъхтян от усилието да се освободи, той напразно се мъчеше да го напипа между одеялата. После се сети. Ръката му се хлъзна по колана на чиновника към ловджийския му нож; и те се притиснаха много близо един до друг в тази последна схватка.

Пърси Кътфърт чувствуваше, че силите го напускат. Долната половина на тялото му съвсем не го слушаше. Неподвижната тежест на Уедърби го Смазваше — смазваше и приковаваше там като някоя мечка, хванала се в капан. Хижата се изпълни с позната миризма и той се сети, че питките започват да изгарят. Но какво значение имаше това? Те вече нямаше да му трябват. А в склада имаше цели шест чаши захар — ако беше предвидил това, нямаше да бъде толкова пестелив през последните няколко дни. Дали ветропоказателят ще се раздвижи някога? Може да се върти и сега. Защо пък не? Нали беше видял слънцето днес? Ще отиде да види. Не, не може да се помръдне. Не беше мислил, че писарушката е толкова тежък.

Колко бързо изстива хижата! Огънят трябва да е угаснал. Студът нахлува вътре. Трябва вече да е под нулата и ледът сигурно пълзи нагоре по вътрешната страна на вратата. Той не може да го види, но опитът от миналото му помага да преценя това по температурата в хижата. Долната панта трябва вече да е побеляла. Дали светът ще чуе някога за всичко това? Как ли ще го приемат приятелите му? Най-вероятно ще го прочетат във вестника, докато си пият кафето сутринта, и ще обсъждат новината в клубовете. Можеше много ясно да си ги представи. „Бедничкият Кътфърт — ще промърморят те, — съвсем не беше лош човек в края на краищата.“ Той се усмихна на хвалебствията им и се запъти мислено да търси турска баня. Улиците все така гъмжат от хора. Чудно, че не забелязват неговите мокасини от еленова кожа и окъсаните вълнени чорапи. Ще вземе файтон. А след банята няма да е зле да се обръсне. Не, първо ще яде. Пържола с картофи;и зеленчуци — колко прясно е всичко! Това пък какво е? Медена пита, преляла от течен кехлибар! Но защо са донесли толкова много? Хаха! Никога не ще може да изяде всичкия. Да си лъсне обувките ли? Ами, разбира се. Той слага крак на сандъчето. Ваксаджийчето с учудване вдига очи към него, той се сеща за мокасините от еленова кожа и бързо си отива.

Ш-шшт! Ветропоказателят положително се върти. Не, само ушите му пищят. Само толкова — пищят му ушите. Ледът трябва вече да се е качил над мандалото. Много вероятно е да се е покрила и горната панта. По мъха, натъпкан в пролуките между гредите на тавана, започват да се появяват малки точици от скреж. Колко бавно растат! Не, не чак толкова бавно. Ето още една, и още една. Две… три… четири никнат толкова бързо, че не може да ги преброи. Ето че две се сляха. Ето и трета се е присъединила към тях. Ами че то вече няма петна! Те са се слели в едно, образували са едно цяло.

Е, ще си има и другар. Ако архангел Гавраил наруши някога тишината на Севера, те ще застанат заедно, ръка за ръка, пред великия бял престол. И господ ще отсъди кой от двамата е прав, господ ще съди!

След това Пърси Кътфърт затвори очи и се унесе в сън.

Белязаният

Вече нямам високо мнение за Стивън Макей, въпреки че по-рано се кълняха в него. Беше време, когато го обичах повече от родния си брат. Ако някога срещна отново Стивън Макей, не отговарям за себе си. Не мога да повярвам, че човекът, с когото деляхме храна и завивки и с когото преминахме по Чилкутската пъртина, може да постъпи като него. Винаги съм считал Стив за почтен човек и искрен приятел, без капка отмъстителност или злоба. Никога вече няма да вярвам в хората. Аз бдях над леглото на този човек, когато се разболя от тиф;

гладувахме заедно при изворите на река Стюърт, а при Малката лакерда той спаси живота ми. И сега, след като сме били толкова години заедно, мога да кажа за Стивън Макей само едно: той е най-долният човек, когото някога съм срещал.

Ние тръгнахме за Клондайк през есента на 1897 година, в разгара на златната треска, но тръгнахме твърде късно, за да прехвърлим Чилкутския проход, преди да се застуди времето. Бяхме изминали почти половината от пътя, натоварени с цялото наше снаряжение, когато започнаха да прехвръкват първите снежинки. Тогава се наложи да купим кучета, за да продължим пътя си с шейна. Ето как се сдобихме с Белязания. Цените на кучетата бяха високи и ние платихме за него сто и десет долара. Видът му заслужаваше тази цена. Казвам „видът“, защото той беше най-красивото куче, което някога съм виждал. Тежеше шестдесет фунта и притежаваше всички качества на отлично впрегатно куче. Не можахме да открием породата му. Не бе нито хъск, нито мейлмют, нито хъдсън бея. Приличаше на всички тези породи, а същевременно на нито една от тях; на всичко това отгоре имаше нещо у себе си и от кучетата на белите, защото от едната му страна, сред жълтокафявия и мръснобял цвят, имаше едно катраненочерно петно, голямо колкото отвор на кофа за вода. Затова го нарекохме Белязания.

На вид той беше чудесен. Когато беше добре хранен, мускулите му изпъкваха по цялото тяло. Из цяла Аляска не съм виждал по-силно и по-умно на вид куче от него. Като го погледнеш, струва ти се, че има сили да тегли повече и от три кучета с неговия ръст. Може и така да е било, но аз нито веднъж не го видях да прави това. Неговата интилигентност не се проявяваше в това направление. Изкуството да краде и отмъква различни неща владееше до съвършенство. Освен това притежаваше буден нюх. Предчувствуваше кога предстои работа

и винаги офейкваше навреме. Да изчезва, когато се наложи, и да се появява наново в най-удобното за него време, бе негово дарование. Дойдеше ли време за работа, цялата му интелигентност се изпаряваше: пред нас заставаше едно размекнато, треперещо съзздание, същинска пихтия, при вида на което сърцето ви се облива в кръв.

Понякога ми се струваше, че това не бе от глупост. Може би, подобно на някои мъже, които познавам добре, той да бе твърде умен, за да работи.

Не бих се учудил, ако разбера че с този свой ум той просто се е подигравал с нас. А може би беше Преценил всичко и бе решил, че малко бои от време на време, без да работи, е къде-къде по-добре, отколкото да работи от тъмно до тъмно, без да яде бой. Той имаше достатъчно ум да си направи тази сметка. Казвам ви, седял съм и съм гледал в очите на това куче; такава интелигентност се излъчваше от тях, че по гръбнака ми полазваха тръпки. Просто не зная как да я обясня, защото тя не може да се предаде с думи. Тя може само да се види, както я вйдях аз, това е всичко. Понякога, като се вглеждах в очите му, ми се струваше, че надниквам в човешка душа. Това, което виждах, ме плашеше и в главата ми почваха да се въртят разни мисли за превъплъщение на душата и ред други глупости. Казвам Ви, в очите на това животно чувствувах нещо, като че искаше нещо да ми каже, но аз не бях чак толкова умен, за да го разбера. Каквото и да беше то (зная, че ставам просто смешен), но, каквото и Да беше, то ме объркваше. Не съм в състояние даже да ви дам и най- малка представа за онова, което виждах в очите на това животно. То не бе някаква светлина нито пък цвят, а нещо, което се движеше, докато самите очи оставаха неподвижни. По-точно казано, аз не видях да се появява нещо в тях, по-скоро чувствувах, че се появява. Това бе изразителност — точно така — и тя ми въздействуваше. Не, то бе нещо повече и по-различно от една обикновена изразителност. Не зная какво беше точно, това но породи у мен чувство на близост. Не, не, съвсем й не сантиментално чувство. То бе по-скоро чувство за равенство. Тези очи никога не молеха, както очите на елена например. Те предизвикваха. Всъщност не бе и предизвикателство в истинския смисъл на думата. То бе просто едно спокойно проявление на равенство. Не мисля, че всичко това бе преднамерено. Убеден съм, че кучето не го съзнаваше. То беше там, защото съществуваше, и кучето не можеше да му попречи да проблясва. Не, не проблясваше, движеше се. Съзнавам, че говоря глупости, но ако и вие имахте възможност да погледнете в очите на кучето, както това се случваше с мен, тогава щяхте да разберете. И със Стив се случи същото, както с мен. Веднъж се опитах да убия Белязания — той не бе годен за нищо — и се провалих. Поведох го към храсталака и той ме последва бавно и с нежелание. Досещаше се какво го очаква. Спрях се на едно подходящо място, застъпих с крак въжето, с което го водех, и издърпах големия си револвер система „Колт“. А кучето клекна и започна да ме гледа. Казвам ви, то не молеше. Просто ме наблюдаваше. И аз видях в очите му да се движат различни непонятни неща, да, просто да се движат. Всъщност не виждах нещо да се движи, струваше ми се, че виждам може би само защото, както казах и преди, смятах, че само ги чувствувам. И ще ви кажа направо, не се осмелявах да предприема нищо. Като че трябваше да убия човек, съзнателен, храбър човек, който гледа спокойно в оръжието и като че иска да каже: „Е, кой се страхува?“ Изведнъж ми се стори, че долавям нещо от това, което излъчваше неговият поглед, и вместо да натисна бързо спусъка, аз се забавих, за да успея да го доловя. Ето го, то бе точно пред мен и проблясваше в очите му. След това стана вече късно. Изплаших се. Разтреперах се като лист, а в стомаха си почувствувах силни спазми, като че ме бе хванала морска болест. Тогава седнах на земята и започнах да гледам кучето, то също не сваляше погледа си от мен, докато почувствувах, че ще полудея. Искате ли да знаете какво направих? Захвърлих пистолета и се затичах към стана с изпълнено със страх от бога сърце, и Стив ми се присмя. Една седмица по-късно забелязах, че Стив отведе Белязания в гората със същата цел и се върна сам, но малко след това се прибра и кучето.

Всеки случай Белязания не се захващаше за никаква работа. Бяхме платили за него сто и десет долара от последните си пари, а той не желаеше; да работи. Не само това, той не искаше даже да опъне тегличите. Стив се опита да му говори, когато за първи път го впрегнахме, но той само потрепера леко и това беше всичко. Поне да бе дръпнал тегличите, а той не направи даже и това. Стоеше като закован и се тресеше, същинска пихтия. Тогава Стив го плесна с камшика. Той изджафка, но не се помръдна. Стив го плесна отново, този път по-силно, и кучето започна да вие проточено като същински вълк. Това подлуди Стив и той стовари половин дузина удари върху него. Тогава не издържах, изскочих от палатката и затичах с все сили към тях. Казах на Стив, че се отнася грубо с животното,

и ние се поскарахме, а дотогава не си бяхме казвали една крива дума. Той хвърли камшика на снега и се отдалечи, подлудял от гняв. Аз вдигнах камшика и се приближих до кучето. То се разтрепера и се сви от страх, преди да замахна с камшика. Още при първия удар зави като изгубена в ада душа и легна на снега. Подкарах останалите кучета и те го повлякоха напред, а аз продължавах да го шибам с камшика. Тогава то се търколи по гръб и се завлачи по снега, размахало във въздуха лапи, а от гърлото му излизаше проточен вой, като че го прекарваха през машина за кълцане на месо. Стив се върна и започна да ми се присмива, а аз се извиних за думите, които му бях наговорил.

Никакви средства не можеха да принудят Белязания да се залови за работа, затова пък за първи път в живота си виждах такава лакома свиня, облечена в кучешка кожа. На всичкото отгоре той бе един от най-изкусните крадци. Невъзможно беше Да бъде надхитрен. Неведнъж оставахме без бекон за закуска, защото Белязания успяваше да го излапа преди нас. И пак благодарение на него насмалко не умряхме от глад по горното течение на Стюърт. Успял да се добере до сандъка, в който държахме месото, и това, което не бе успял да изяде сам, го довършили останалите кучета от впряга. Той не подбираше. Крадеше от всички. Винаги неспокоен, пъхаше носа си навсякъде или пък се запиляваше нанякъде. На разстояние пет мили около нас нямаше стан, който да не бе нападал. Най-лошото беше, че, хората винаги идваха при нас да им заплащаме неговите сметки, и напълно справедливо; такъв бе законът на страната. Това много ни затрудняваше, особено първата зима на Чилкут, когато се разорихме, защото трябваше да плащаме цели свински бутове и пушени гърди, които не бяхме даже и вкусили. Белязания умееше и да се бие. Той можеше да върши абсолютно всичко, само не и да работи, Тегличите не бе опънал нито веднъж, но командуваше целия кучешки впряг. Начинът, по който принуждаваше останалите кучета да се държат на почтено разстояние, представляваше много поучителна гледка. Непрестанно ги дразнеше и едно-две кучета винаги носеха върху си пресни следи от неговите остри зъби. Но той бе нещо повече от побойник. Нито едно същество, което ходеше на четири крака, Не можеше да го уплаши. Виждал съм го-да се вмъква сам-самичък всред чужди впрягове и без ни най-малък повод от тяхна страна да ги разпердушинва всичките. Казах ли ви, че ядеше много? Веднъж го хванах да яде камшика. Точно така. Беше започнал от ремъка и когато го хванах, беше стигнал до дръжката и продължаваше да яде,

Но външният му вид беше чудесен. В края на първата седмица го продадохме за седемдесет и пет долара на един отряд от конната полиция. Те имаха опитни водачи и ние вярвахме, че докато изминат шестстотинте мили до Доусън, от него ще стане добро впрегатно куче. Аз казах „вярвахме“, защото току-що се бяхме запознали с Белязания. По-късно не Смеехме да вярваме в нищо, което имаше нещо общо с него. Седмица по-късно една сутрин се събудихме от най-шумната кучешка врява, която някога бяхме чували. Белязания се беше завърнал и сега вкарваше в ред кучешкия впряг. Мога да ви уверя, че закусвахме твърде опечалени тази сутрин, но два

часа по-късно отново се ободрихме, защото успяхме пак да го продадем на един правителствен куриер, който бе на път за Доусън с правителствени поръчения. Този път Белязания се бави само три дни и както обикновено отпразнува своето завръщане, като се сби с останалите кучета.

След като прехвърлихме съоръженията си през прохода, цялата зима и пролетта превозвахме съоръженията на други златотърсачи и спечелихме тлъстичка сума. Спечелихме също и от Белязания. След като го продадохме първия път, ние го препродавахме още двадесет пъти. Той винаги се завръщаше и никой не пожелаваше парите си обратно. Ние също не се нуждаехме от техните пари. Самите бихме заплатили добре, стига да се намереше някой, който да ни отърве завинаги от него. Трябваше да се отървем от него, но не можехме да го подарим, защото това щеше да се види подозрително. Но Той бе толкова хубав, че не представляваше никаква Трудност да го продаваме. „Не е обучен“ — казвахме ние и ни заплащаха, без да се пазарят. Веднъж то продадохме само за двадесет и пет долара, а друг път взехме сто и петдесет долара. Човекът,

който плати тези пари, върна лично кучето, отказа да вземе обратно парите си и ужасно ни наруга. Той каза, че цената, която е платил, е твърде ниска, за да се заплати с нея онова, което мисли за нас. Ние разбирахме, че той е прав, и не възразихме нищо. От този ден насам, след като чух всичко, което каза този човек за нас, аз загубих уважение към себе си.

Когато езерата и реката се очистиха от ледовете, натоварихме снаряжението на една лодка и по езерото Бренет се отправихме към Доусън. Кучешкият ни впряг беше много добър, затова натоварихме него върху снаряжението. Белязания също беше тук — нямахме никаква възможност да се отървем от него. През първия ден десетки пъти се сби и блъскаше ту, едно, ту друго куче във водата. В лодката беше тесничко, а той не обичаше да го притесняват.

— На това куче е нужен простор — каза Стив на втория ден. — Хайде да го оставим на някой остров!

Така и направихме. Приближихме се до брега при Еленовия проход, за да може кучето да скочи на сушата. Две от останалите кучета, при това много добри, го последваха и ние изгубихме цели два дни да ги търсим. Повече не видяхме тези кучета, но спокойствието и облекчението, на които се радвахме, ни накараха да решим, подобно на човека, който отказа да вземе обратно своите сто и петдесет долара, че сме се отървали евтино. За първи път от няколко месеца Стив и аз започнахме да се смеем, да свирим и да пеем. Бяхме ужасно щастливи. Свършили се бяха черните дни. Кошмарът се бе разсеял. Белязания вече го нямаше.

Изминаха три седмици. Една сутрин двамата със Стив стояхме на брега на Доусън. Една малка лодка пристигаше от езерото Бенет. Забелязах как Стив нещо и промърмори нещо не твърде прилично и не особено тихо. Погледнах към лодката. На кърмата с щръкнали уши стоеше Белязания. Ние със Стив веднага се измъкнахме, подобно на бити кучета, като страхливци, като престъпници, преследвани от правосъдието. Точно това си помисли и поручикът от полицията, когато забеляза как се измъкваме. Той предположи, че в лодката има представители на закона, които са по петите ни. Без да губи време да разбере, той ни проследи и в полицейското управление ни притисна до стената. Състоя се доста весел разговор, защото ние отказвахме да се върнем при лодката и да се срещнем с Белязания. Най-после поручикът ни остави под наблюдението на един полицай и сам отиде до лодката да си изясни случая. След като ни освободиха, ние се отправихме към нашата колиба и когато пристигнахме, видяхме, че Белязания седи пред нея и ни чака. А как беше узнал, че живеем точно тук? Това лято в Доусън имаше четиридесет хиляди души и как се изхитри пустото му куче да открие нашата колиба сред всички останали? Как разбра, че ние бяхме точно в Доусън? Оставам вие да си блъскате главата над тези въпроси. Не забравяйте само това, което ви казах за неговия ум и за блясъка в очите му, показващ като че ли безсмъртието на душата му.

Сега вече нямаше никаква възможност да се отървем от него. В Доусън имаше много хора, които го бяха купували нагоре по Чилкут, и мълвата за него бързо се разпространи наоколо. Шест пъти и повече го качвахме на параходи, които плаваха надолу по

Юкон, но той чисто и просто слизаше при първото спиране на парахода и се връщаше обратно по брега. Не можехме да го продадем, не можехме да го убием (и двамата със Стив вече бяхме опитвали), а и никой друг не беше в състояние да го убие. Като че беше омагьосан. Видях го да се бие на главната улица и върху него да се нахвърлят петдесет кучета и когато се разпръснаха, той се появи изправен на крака, невредим, а две от кучетата, които се бяха хвърлили отгоре му, лежаха мъртви.

Веднъж го видях как отмъкна от склада на майор Динуиди едно толкова голямо парче еленово месо, че едва можеше да бяга с него на една крачка пред готвачката индианка на мисис Динуиди, която го гонеше с брадва в ръка. Когато се изкачи по хълма, след като готвачката се отказа от преследването, самият майор Динуиди излезе от къщи и изпразни своя уинчестър след него. Той изпразни още два пъти оръжието, но не можа да улучи Белязания. След това дойде един полицай и арестува майора за това, че си служи с огнестрелно оръжие в чертите на града. Майор Динуиди заплати глобата, а ние със Стив му платихме еленовото месо по един долар фунта заедно с кокалите. Той го бил купил на тази цена. Месото бе скъпо тази година.

Аз ви разказвам само неща, които съм видял със собствените си очи. Сега ще ви разкажа нещо Друго. Видях веднъж Белязания да пропада в една дупка на леда. Ледът беше дебел три стъпки и половина и течението го поде като сламка. На триста ярда по-надолу имаше друга голяма дупка, през която болницата се снабдяваше с вода. Белязания изпълзя от тази дупка, изблиза веднага водата от себе си, огриза леда от лапите си, затича по брега и се нахвърли върху едно голямо нюфаундлендско куче, собственост на инспектора по златните мини.

През есента на 1898 година Стив и аз се придвижихме нагоре по Юкон, малко преди замръзването на водата, с намерение да отидем към реката Стюърт. Взехме с нас всички кучета освен Белязания. Решихме, че прекалено много сме го хранили. Толкова време бяхме изгубили с него, толкова безпокойства, пари и храна, особено храна, че бяхме изхарчили за него много повече, отколкото бяхме взели, когато го продавахме из Чилкут. И така ние със

Стив го завързахме в нашата колиба и натоварихме багажа в лодката. Същата вечер станувахме при Устието на Индийската река. Двамата със Стив бяхме изпълнени с радост, че най-сетне сме успели да Се отървем от него. Стив умееше да разказва смешни истории и аз се заливах от смях, увит в одеялата. Изведнъж сякаш ураган връхлетя върху стана. Косите на човек настръхват от начина, по който Белязания връхлиташе върху кучетата и ги разДърпваше. Как се е освободил ли? Оставям вие сами да си отговорите. Аз нямам представа за това. И как е пресякъл реката Клондайк? Ето ви още една загадка. Но най-важното е как е узнал, че сме заминали нагоре по Юкон? Ние пътувахме по реката, така че не е имал възможност да надуши следите ни. Това куче ни накара да станем суеверни. То започна да ми действува на нервите и между нас казано, започнахме по малко да се страхуваме от него.

Когато пристигнахме при устието на потока Хендерсън, реката замръзна, тогава успяхме да разменим кучето за два чувала брашно с една експедиция, която се беше упътила към Бялата река да търси медна руда. След това цялата експедиция изчезна. Никаква следа от хора, кучета, шейни — нищо не се намери от тях. Като че се провалиха вдън земя. Това бе едно от най-загадъчните произшествия в цялата страна. Стив и аз продължихме нагоре по Стюърт и шест седмици след това Белязания се довлече до стана. Приличаше на живи мощи, и едва мъкнеше краката си, но все пак се добра до нас. И (не мога да си обясня: кой му каза, че ние сме заминали нагоре по Стюърт? Можехме да сме отишли на хиляди други места. Как е узнал? Кажете ми, че и аз да ви кажа.)

Не можахме да се отървем от него и това си е. При Мейо той се сдърпа с едно индианско куче. Индианецът, на когото принадлежеше кучето, се завтече към тях, замахна с една брадва, но пропусна Белязания и уби своето куче. А сега говорете за разни там магии, с които може да се отклоняват куршуми. На мен ми се струва, че е много по-трудно да се отклони брадва, като се има предвид, че с нея замахва здравеняк. Аз видях със собствените си очи как кучето извърши това. Човекът съвсем не

искаше да убие своето куче, повярвайте ми.

Разказах ви как Белязания се добра до сандъка, в който държахме месото. За нас това бе равносилно на смърт. Нямаше никакъв дивеч, а освен месото нямахме нищо друго за ядене. Елените бяха отишли на неколкостотин мили навътре в страната, а с тях и индианците. А ние бяхме тук. Пролетта бе настъпила, но трябваше да чакаме, докато се размръзне реката. Бяхме доста отънели, когато решихме да изядем кучетата и решението бе да започнем с Белязания. Знаете ли какво направи това куче? Измъкна се от стана. Как бе надушило нашите намерения да го изядем? Стояхме будни по цели нощи заради него, но той не се весна и ние започнахме да ядем другите кучета. Така изядохме целия впряг.

Чуйте сега какво се случи по-нататък. Представяте ли си какво става, когато една голяма река се размръзне и милиони тонове лед се понесат надолу по течението! Тогава ледените блокове се търкалят и се разтрошават. Точно когато ледът по Стюърт се разпукваше с тътен и грохот, ние видяхме Белязания всред самата ледена бъркотия. Сигурно се бе опитвал да премине през реката, някъде нагоре по нейното течение, когато ледът се е разпукал. Ние със Стив крещяхме от радост, тичахме напредназад по брега и хвърляхме шапки във въздуха. От време на време се спирахме, прегръщахме се, лудувахме от щастие, като виждахме края на Белязания. Възможността да се спаси беше по-малка от едно към един милион. Какво ти, нямаше никаква възможност. След като реката се очисти от ледовете, с едно кану се спуснахме до Юкон, а след това по Юкон до Доусън. Там спряхме за една седмица да се поохраним в селището, разположено при устието на потока Хендерсън. Когато излязохме на брега при Дсусън, там ни чакаше Белязания. Седнал на земята, той бе наострил уши и размахваше опашка, като че ни поздравяваше за добре дошли. Как се бе измъкнал от леда? Откъде знаеше, че пристигаме в Доусън, за да ни посрещне точно в този час и тази минута?

Колкото повече си мисля за Белязания, толкова повече се убеждавам, че на този свят има неща, които са извън обсега на науката. Никаква наука не е в състояние да обясни държането на Белязания. Това е някакво физическо явление, мистицизъм или нещо от този род и доколкото разбирам, примесено с голяма доза теософия. Клондайк е хубава страна. Може би и досега щях да живея там и даже да съм станал милионер, ако не беше това куче. То действуваше на нервите ми. Търпях го цели две години, след което силите ми се изчерпаха. През лятото на 1899 година ми дойде до гуша. Не казах нищо на Стив. Чисто и просто си обрах крушите. Но всичко уредих много добре. Написах на Стив една бележка и приложих към нея пакет „отрова за плъхове“ с наставление какво да прави с него. Така се бях изтощил от това куче, че бях само кожа и кости и толкова изнервен, че понякога скачах и се оглеждах, когато наоколо нямаше жива душа. Удивително беше колко бързо дойдох на себе си, след като се отървах от това куче. Преди още да пристигна в Сан Франциско, напълнях с двадесет фунта, а когато се отправих с ферибота към Оуклънд, съвсем възвърнах предишния си вид. така че дори и собствената ми жена напразно се взираше в мен, за да открие някаква промяна.

Стив ми писа само веднъж и в писмото му личеше раздразнение. Той се бе засегнал от това, че съм го оставил сам с Белязания. Писа ми, че е използувал „отрова за плъхове“ съгласно предписанието, но без никакъв резултат. Измина една година. Аз се върнах отново в кантората и работите ми потръгнаха много добре, даже малко понапълнях. Неочаквано Стив се завърна, но даже не ми се и обади. Прочетох името му в списъка на пасажерите, които пристигаха с парахода, и се зачудих защо е дошъл Учудването ми не трая дълго. Една сутрин се събудих и видях Белязания, завързан за дирека на вратата, а на почтително разстояние от него — млекаря, който не смееше да мине. Разбрах, че още същата сутрин Стив заминал на Север, за Сиатъл. Оттогава насам престанах да пълнея. Жена ми ме накара да купя на кучето нашийник с марка, не мина и час и той изрази своята благодарност, като уби нейната любима персийска котка. Нищо не е в състояние да ме отърве сега от Белязания. Ще ме придружава до моята смърт, защото той никога няма да умре. Откакто пристигна Белязания, целият ми апетит се уби и жена ми твърди, че имам болнав вид. Снощи Белязания се намъкнал в курника на мистър Харви (Харви е мой съсед) и издушил деветнадесет от най-породистите му кокошки. Сега ще трябва да му ги платя. Другите съседи се скараха с жена ми и се преместиха на друго място. Разбира се, причината за това е пак Белязания. Ето защо се разочаровах от Стивън Макей. И през ум не ми е минавало, че може да се окаже такъв долен подлец.

Златният пролом

В самото зелено сърце на пролома, където скалните масиви се отдръпват назад от суровата околност и смекчават своята строга линия, се бе образувало малко закътано ъгълче, изпълнено с безкрайна нежност, заобленост и кротост. Тук всичко бе в покой. Даже тясното поточе, забързано надолу, бе;

приглушило своята бълбукаща песен и се бе разстлало в тихо езерце. С отпусната глава и полуразтворени очи, застанал до колене във водата, дремеше един елен с червена кожа и големи разклонени рога.

От едната страна на езерцето, като че от самата вода, започваше малка морава; прохладната и свежа зеленина се простираше до подножието на смръщената скала. От другата страна брегът постепенно се издигаше нагоре и се сливаше с отсрещната каменна стена. Чудесна трева покриваше този склон —

трева, изпъстрена с цветя тук-таме оранжеви, виолетови и златисти петна. От долната си страна проломът беше закрит от скали и не се виждаше нищо. Скалните масиви рязко се свеждаха един към друг и проломът завършваше в един хаос от покрити с мъх скали, скрити под зелената завеса от диви лози, пълзящи растения и клони на дървета. Нагоре по пролома се извисяваха хълмове и върхове, ширеха се далечни подножия, покрити с иглолистни гори. Още по-нагоре, подобно на облаци, издигнали се високо в небето, се изправяха бели минарета; там вечните снегове на Сиера блестяха строго на слънчевите лъчи.

В пролома нямаше прах. Листата на дърветата и цветята бяха чисти и девствени. Младата трева се стелеше като кадифе. Над малкото езерце три Тополи ръсеха снежнобял мъшец и той се рееше бавно в неподвижния въздух. По склона цветчетата на мансанитата все още изпълваха въздуха с пролетен аромат, докато листата й, помъдрели от опитността, започваха вече да се увиват във вертикални фунийки, за да се предпазят от сушата на настъпващото лято. По откритите места на склона, където не достигаше и най-дългата сянка на мансанитата, спокойно извисяваха стебла перуники, подобни на облак пурпурно крилати молци, внезапно застинали в своя си

полет, но готови всеки миг да затрептят с крилца и отново да полетят. Тук и там този горски арлекин — мадронът, разрешил да го издебват в момент, когато променя тъмнозелената окраска на стеблото си в червена, издишваше аромата си във въздуха от своите големи восъчни камбанки. Кремавобели като момини сълзи, тези камбанки изпущаха чудното ухание на пролетта.

Не се чувствуваше и най-слаб полъх на вятъра. Наситен с аромат, въздухът беше задрямал. Това благоухание би било силно, ако въздухът бе тежък и влажен. Но той бе резлив и ефирен. Сякаш бе просмукал звездната светлина, пронизана и затоплена от лъчите на слънцето и напоена със сладкия дъх на цветята.

Една случайна пеперуда прелиташе наоколо и се гмуркаше ту в осветените, ту в сенчестите места. От всички страни се носеше ниското и сънно жужене на планински пчели — веселите сибарити, които се блъскаха една в друга, без да имат време да проявяват груба неучтивост. Малкото поточе ромолеше безшумно през пролома, като само от време на време водата тихо проплясваше. Ромонът на поточето

приличаше на сънен шепот, който ту замираше в съня, ту разбуден се издигаше отново нагоре.

В сърцето на пролома като че всичко бе застинало. Слънчевите лъчи и пеперудите бавно се промъкваха между дърветата. Жуженето на пчелите и

ромонът на поточето също така бавно се носеха във въздуха. Тези застинали звуци и цветове се преплитаха в някаква нежна и неосезаема материя, която представляваше духът на пролома. Това бе духът на спокойствието, но не на смъртта, с равномерно биещ пулс на живота, на тишината, но не на мълчанието, на движението, което не бе действие, на Отмората, изпълнена с жизнени сили, далечна на жестоките борби и тежкия труд. Духът на пролома беше дух на покоя на живите, сънлив от спокойствие и доволство, необезпокояван от тътена на далечни войни.

Подчинен на властта на витаещия в пролома дух; червенокожият елен с разклонени рога дремеше, затънал до колене в прохладното, сенчесто езерце. Тук не го безпокояха никакви мухи и отпуснат, той си почиваше. Понякога ушите му помръдваха, долавяйки шепота на пробудилото се поточе, но те помръдваха лениво, защото той знаеше, че това бе самият поток, който ставаше бъбрив, когато откриеше, че е задрямал.

Изведнъж ушите на елена щръкнаха в очакване да доловят звука. Той извърна глава надолу към пролома. Чувствителните му трептящи ноздри задушиха въздуха. Очите му не можеха да пронижат зелената стена, зад която, бълбукайки, се скриваше поточето, .но до слуха му достигна гласът на човек.

Той бе равномерен и напевен. След това до ушите на елена долетя рязък удар на метал върху скала. При този звук той изпръхтя и с един скок прелетя над водата и се озова на полянката, където копитата му потънаха в кадифето на младата трева. Там той отново наостри уши и подуши въздуха. После премина през малката морава, като от време на време се спираше да се ослуша, и подобно на привидение изчезна безшумно от пролома.

Започнаха да се чуват удари от подковани с габъри ботуши и гласът на мъжа се усили. Той се извиси в песен и ставаше все по-отчетлив, така че сега можеха да се различат и думите.

Обърни се, погледни този куп от добрини… Ти греха презираш, зная! Хвърляй тежката торба с греховете от гърба — утре сутрин ще си в рая!

Песента се придружаваше от шум от катерене и духът на пролома изведнъж отлетя, носен от копитата на червенокожия .елен. Зелената завеса се разтвори на едно място и в отвора се показа мъж, който се загледа в моравата, езерото и стръмния склон. Човекът не обичаше да бърза. Той обгърна с поглед открилата му се пред него картина, след това прокара очи по всички подробности, за да провери първото си впечатление. Едва след това отвори уста и тържествено и живо изрази своето одобрение:

— Какво чудо на природата! Погледни само! Гора и трева, и вода, и склон! Истинско място за златотърсачи! Същински рай! И свежа зеленина за уморени очи! Само мързеливците няма да го харесат. Тайно пасбище за златотърсачи и място за почивка на изморени магарета. Чудно е, дявол да го вземе!

Лицето му имаше землист цвят. От него лъхаше сърдечност и весел нрав. Всяка мисъл, всяко вътрешно настроение мигновено се изписваха по това подвижно лице. Мислите му се четяха като отворена книга. Те пробягваха по лицето като вятър по повърхността на езеро. Косата му, рядка и невчесана, имаше неопределения цвят на лицето му. Изглежда, всичкият цвят, определен за неговото тяло, е бил изразходван за очите, които бяха поразяващо сини. Засмени и весели, от тези очи струеше наивност и детско изумление, а заедно с това лъхаше голяма самоувереност и силна целенасоченост, основани на личен опит и познание за света.

Иззад завесата от диви лози и пълзящи растения той хвърли на полянката миньорската кирка, лопата и корито за промиване на злато, а след това сам излезе на откритото място. Беше облечен в избелели от слънцето панталони и черна памучна риза, на краката си носеше груби, подковани обуща, а на главата шапка, толкова безформена и мръсна, че самият й вид говореше за сурова борба с ветрове, дъжд, слънце и дим от огньове. Той стоеше изправен, устремил очи към пълната с тайнственост картина, вдишваше топлото, сладостно дихание на този пролом-градина с пълни гърди. Ноздрите му се бяха разширили и потрепваха от наслада. Засмените му очи замижаха и заприличаха на две сини резки, лицето му се разтопи от удоволствие, устата му се разтвори в усмивка и той се провикна силно:

— Танцуващи глухарчета и весели ружи, тук мирише чудесно! Който си няма работа, да говори за розово масло и парфюмерийни фабрики. Та те не могат и да се мерят с всичко това!

Човекът имаше навик да разговаря сам със себе си. Одухотвореното му лице издаваше всяка негова мисъл и настроение, а езикът се стараеше да не изостава, като повтаряше всичко това на глас. Човекът легна до брега на езерцето и пи дълго и жадно от водата.

— Вкусна е — промърмори, повдигайки глава, и докато си избърсваше устните с опакото на ръката, се загледа към насрещния бряг. Той привлече вниманието му.

Все още легнал по корем, мъжът дълго и внимателно разучава образуванията, на склона. Това бе поглед на опитен човек, той се плъзгаше нагоре по склона и по ронливата скалиста стена на пролома, а после отново се спущаше до самия край на водата. Мъжът се изправи на крака и удостои склона с втори поглед.

— Бива си го! — каза в заключение и вдигна от земята кирката, лопатата, и коритото за промиване.

Той пресече поточето малко по-долу от езерцето, стъпвайки леко от камък на камък. Там, където склонът опираше до самата вода, човекът загреба една лопата пръст и я изсипа, в коритото за промиване на злато. Той приклекна, стисна коритото с двете си ръце и го потопи наполовина във водата. След това с ловки движения започна Да го разклаща и да промива земята и чакъла. По-леките частици изплаваха на повърхността. С едно ловко навеждане на коритото той ги изхвърли навън. От време на време, за да ускори работата, той поставяше коритото на земята и изтребваше с ръце големите камъни и парчетата скала.

Съдържанието на коритото бързо намаляваше, докато в него остана тънък пласт земя и мънички камъчета. Сега човекът започна да работи много бавно и внимателно. Работата бе твърде деликатна

и той промиваше все по-внимателно и по-внимателно, оглеждаше щателно дъното и вършеше всичко с леки движения. Накрая в коритото като че не остана нищо друго освен вода. С бързо тръсване човекът изхвърли водата обратно в потока, и на дъното на коритото се откри слой тъмен пясък. Толкова тънък бе този слой, че приличаше по-скоро на цветна драсканица. Той я изследва внимателно. В средата й проблесна златна люспица. Човекът гребна малко вода през ниския ръб на коритото. С едно

бързо тръсване той накара водата да се плъзне по дъното и да размърда песъчинките. Втора златна люспица възнагради усилието му.

Сега човекът започна да промива с такова внимание, каквото не бе нужно при обикновеното промиване на златоносен пясък. Той пускаше от време на време малка част от пясъка да излиза над ниския ръб на коритото. Оглеждаше внимателно и най-малката песъчинка, преди да я пусне да се плъзне над ръба на коритото и да изчезне в потока. Пускаше ревниво песъчинка след песъчинка. Малко златно зрънце, не по-голямо от върха на топлийка, се появи на ръба на коритото, но с помощта на водата той го върна обратно на дъното. По същия начин; върна и други златни зрънца. Човекът полагаше големи грижи за тях. Подобно на пастир, той вардеше своето стадо от златни зрънца така, щото нито едно да не се изгуби. Накрая в коритото не остана нищо друго освен златните зрънца. Той ги преброи и след толкова много труд с едно последно завъртване на коритото ги изхвърли.

Когато се изправи на крака, сините му очи блестяха от желание. „Седем“ — измърмори той, като уточняваше броя на златните зрънца, заради които толкова много се бе трудил и които така безцеремонно бе изхвърлил. „Седем“ — повтори той с натъртване, като се опитваше с това да запечата цифрата в паметта си.

Човекът стоя дълго време неподвижно, оглеждайки склона. Сега в очите му гореше любопитство. Той потрепваше от възбуда и желание, подобно на хищно животно, попаднало на прясната следа на дивеча.

Направи няколко крачки надолу по ручея и отново загреба пръст с лопатата.

Наново започна внимателното промиване, ревнивото задържане на златните зрънца и рязкото движение, с което ги изхвърляше обратно в потока. Златното му стадо намаляваше.

— Четири, пет — мърмореше той и накрая повтори: — Пет!

Не можа да се въздържи да не огледа наново хълма, преди да напълни коритото малко по-надолу. Неговото златно стадо непрестанно намаляваше. „Четири, три, две, едно“ — броеше той на глас, като се спущаше надолу по течението на поточето. Когато само едно златно зрънце го възнагради за труда, той прекрати промиването и запали огън със сухи клонки. След това пъхна коритото за промиване на златоносен пясък в огъня и го държа в него, докато цветът му не стана синкавочерен. После вдигна коритото, огледа го с критичен поглед и кимна одобрително с глава. На такъв фон и най-малкото златно зрънце нямаше да убегне от погледа му.

Той се спусна още по-надолу по течението и напълни наново коритото. Наградата му бе едно-единствено зрънце. След третото напълване в коритото не остана никакво злато. Това не го задоволи и той

напълни коритото още три пъти, като загребваше пръстта от места, разположени на един фут едно от друго. След всяко промиване в коритото не оставаха никакви златни зрънца, но вместо да го отчая, това го изпълваше със задоволство. След всяко безрезултатно промиване неговото вълнение растеше и накрая, изправяйки се, той възкликна с ликуващ глас:

— Господ да ме убие, ако не съм открил това, което търся!

Той се върна до мястото, откъдето бе взел първите проби, и започна отново да промива, като този път тръгна нагоре по течението. Отначало златното му стадо се увеличаваше — увеличаваше се невероятно бързо. „Четиринадесет, осемнадесет, двадесет и едно, двадесет и шест“ — продължаваше да брои той на глас. Точно над езерцето той получи най-много — тридесет и пет златни зрънца.

— Това почти заслужава Да се прибере — каза той със съжаление, като позволи на водата да отнесе златните зрънца.

Слънцето се издигна на зенита. Човекът продължаваше да работи. Корито след корито той се движеше нагоре по потока, но сега резултатът на неговия труд постоянно намаляваше.

— Просто е чудно как намалява — възкликна той, когато в една цяла лопата пръст имаше само едно златно зрънце.

И когато при следващите няколко промивания не намери никакво злато, той се изправи и огледа хълма със самоуверен поглед.

— Хей, госпожице Златна жила! — извика той, като че се обръщаше към някакъв слушател, скрит в недрата на склона, издигнал се пред него. — Хей, госпожице Златна жила! Аз идвам, идвам и непременно ще се добера до вас. Чувате ли ме, госпожице Златна жила? Ще се добера до вас, това е сигурно, както две и две четири.

Той се обърна и хвърли преценяващ поглед към слънцето, издигнало се в синевата на безоблачното небе точно над главата му. След това тръгна надолу по пролома покрай дупките, от които, бе вземал пръстта за промиване, пресече потока под езерцето и изчезна зад зелената завеса. Духът на пролома със своята тишина и спокойствие нямаше възможност да се върне, защото гласът на човека, запял весела песничка, продължаваше да цари наоколо.

След малко, като вдигаше голям шум, стъпвайки с подкованите обуща по камъните, той се върна. Зелената завеса изведнъж се разтресе. Тя се огъваше назад и напред, като че се съпротивляваше на някого. Разнесе се силно стържене и дрънкане на метал. Гласът на човека се извиси и прозвуча рязко и заповеднически. Някакво едро тяло се промъкваше с пръхтене през гъсталака. Чу се дращене на счупени клони,и под дъжд от падащи листа от зеления гъсталак изскочи кон. На гърба си носеше вързоп, от който висяха отчупени клонки дива лоза и пълзящи растения. Животното огледа с учудени очи полянката, на която го бяха избутали, после наведе глава и започна доволно да пасе. От гъсталака се появи втори кон, подхлъзна се на покритите с мъх камъни и успя да се задържи на крака едва когато копитата му потънаха в обраслата с трева морава. Въпреки че не го яздеше никой, на гърба му бе привързано голямо мексиканско седло, износено и избеляло от дълга употреба.

Шествието завършваше човекът. Той хвърли на земята вързопа и седлото, определи място за стануване и остави животните да пасат на свобода. После разтвори вързопа и извади от него тиган и кафениче. След това събра наръч сухи клонки и с няколко камъка направи огнище.

— Еха! — възкликна той. — Имам страшен апетит. Ако ме поканят, няма да откажа и на железни стружки и клинци, само ще благодаря учтиво на домакинята и ще си взема отново.

Той се изправи и докато тършуваше из джобовете си за кибрит, зашари с очи по насрещния хълм. Пръстите му бяха хванали кибритената кутийка, но се разтвориха и той измъкна ръката си празна от

джоба. Човекът явно се колебаеше. Той погледна нещата, с които искаше да приготви обяда си, погледна и хълма.

— Ще опитам още веднъж — реши и се отправи към потока. Зная, че няма никакъв смисъл — говореше той, като че се оправдаваше пред някого, — но няма да ми стане нищо, ако се нахраня след един час.

На няколко крачки от първия ред дупки той започна да копае втори. Слънцето взе да клони на запад, сенките се удължиха, но човекът — продължаваше да работи. Започна и трети ред дупки. Като се изкачваше постепенно по хълма, той го разсичаше с хоризонтални редове. Центърът на всеки ред даваше най-много злато, докато в краищата му не се получаваше даже и зрънце. С изкачването му нагоре по хълма редовете ставаха все по-къси. Те се скъсяваха равномерно, което показваше, че някъде към върха на склона последният ред ще се състои само от една дупка. Редовете придобиваха форма на обърнато „V“. Страните на това „V“ обозначаваха границите на златоносния пясък.

Човекът очевидно се стремеше към връхната точка на обърнатото „V“. Той често вдигаше очи към върха, като се стремеше да определи точката, в която щеше да свърши златоносният пясък. Към тази въображаема точка, разположена в хълма някъде над него, той се обръщаше с фамилиарното име „госпожице Златна жила“.

— Слезте долу, госпожице Златна жила! Бъдете така добра и любезна и слезте долу!

— Добре — добави той след малко и в гласа му прозвуча решителност. — Добре, госпожице Златна жила. Разбрах, че трябва да се изкача горе и да ви пипна в ръчичките си. И ще го направя, ще го направя! — добави малко след това със заплашителен глас.

Той занасяше всяко корито с пясък до водата, за да го промие, и колкото по-нагоре се изкачваше по хълма, толкова повече злато добиваше, докато най-сетне започна да го събира в една празна кутия от бакпулвер, която слагаше небрежно в задния джоб на панталона си. Той бе така погълнат от работа, че не забеляза бавното падане на сумрака, предвестник на настъпващата нощ. Разбра, че денят е свършил едва когато, въпреки цялото си старание да открие златни зрънца по дъното на коритото, не успя да види нищо. Той рязко се изправи. Престорен ужас и учудване се изписаха по лицето му, когато процеди през зъби:

— По дяволите! Съвсем си изгубих ума; и обяда даже забравих!

Като се препъваше в тъмното, той пресече потока и запали своя закъснял огън. Вечерята му се състоеше от питки с бекон и претоплен боб. След като се нахрани, човекът запали лулата си и седна край тлеещия огън, заслушан в звуците на нощта и загледан в лунните лъчи, които струяха през пролома. Малко по-късно той застла леглото си, събу тежките си обуща и дръпна одеялата до брадата си. На лунната светлина лицето му изглеждаше бледо като на мъртвец. Но този мъртвец знаеше кога да възкръсва, защото мъжът изведнъж се надигна на лакът и впи поглед в своя хълм.

— Лека нощ, госпожице Златна жила — извика той със сънен глас. — Лека нощ!

Човекът проспа сивите предутринни часове, докато косите лъчи на слънцето не паднаха върху затворените му клепачи. Той се стресна и се събуди, после дълго се оглежда наоколо, докато се убеди в собственото си съществуване и връзката си със събитията от вчерашния ден и настоящата минута.

За да се облече, трябваше само да, нахлузи обущата на краката си. Той погледна към огнището, после към хълма, поколеба се, но надви изкушението и запали огъня.

— Не бързай, Бил, не бързай! — съветваше се той сам. — Какъв смисъл има да бързаш. Само се мориш и потиш. Госпожица Златна жила ще те почака. Тя няма да избяга, преди да изядеш закуската си. А сега, Бил, ти се нуждаеш от нещо ново в менюто. Хайде, запретвай ръкави!

На брега на потока човекът отряза една къса пръчка, след това извади от джоба си въдичарски конец и една окаяна, но била навремето си чудесна въдичарска муха.

— Може би днес ще кълват от заранта — говореше си той под носа и хвърли въдицата. Миг след това извика весело: — Какво ви казвах, а? Какво ви казвах?

Той нямаше въдичарска макара, а не искаше да губи и време, затова издърпа бързо въдичарския конец и измъкна от водата една лъскава десетинчова пъстърва. Още три пъстърви, които хвана за кратко време, осигуриха закуската му. Докато пресичаше поточето, стъпвайки по камъните, една неочаквана мисъл го порази за миг и той се спря.

— Няма да е лошо да се поразходя надолу по потока — каза. — Не се знае кой може да дебне наоколо.

Прекосявайки поточето, той си говореше: „Непременно трябва да наобиколя.“ Мисълта да вземе предпазни мерки обаче изхвръкна от главата му и той се зае с работата.

Изправи гръб едва привечер. Кръстът му се бе схванал от наведеното положение, в което работеше, и разтривайки изтръпналите си мускули с ръка, каза:

— Е, как ти се струва тази работа? Отново забравих да обядвам. Ако не внимавам, ще се превърна в чудак, който се храни само сутрин и вечер.

— Златните жили наистина могат да накарат човека да си изгуби ума — разговаряше той със себе си, като се увиваше в одеялата. Не забрави да поздрави и хълма. — Лека нощ, госпожице Златна жила! Лека нощ!

Той стана с изгрева на слънцето, изгълта надве-натри закуската си и се захвана рано за работа. Завладяваше го някаква треска, която даже увеличаващото се златно съдържание на коритото не можеше да успокои. Бузите му поруменяха, но не,от топлината на слънцето; той не чувствуваше умора, не забелязваше как лети времето. Като напълнеше коритото с пръст, той се спущаше тичешком по хълма, за да го промие, след това, дишайки тежко, с препъване и ругатни, без да може да устои на желанието, отново се затичваше нагоре по хълма, където пак пълнеше коритото.

Сега се намираше на сто ярда над водата и обърнатото „V“ започна да добива завършен вид. Ширината на редовете, от които получаваше златните зрънца, постепенно намаляваше и човекът мислено продължи страните на обърнатото „V“ до мястото, където щяха да се срещнат. Това бе неговата цел, връхната точка на това „V“, заради което промиваше корито след корито в старанието си да я достигне.

— Точно на два ярда над мансанитата и един ярд надясно — реши най-после той.

Изведнъж го овладя изкушението.

— Всичко е ясно като бял ден — каза той и като прекрати работата си, се изкачи до набелязания връх. Напълни коритото с пръст и се спусна до потока да го промие. В пръстта нямаше и следа от злато. Копаеше дълбоко, копаеше плитко, .напълни и проми дванадесетина корита, но трудът му не бе възнаграден даже и с едно нищожно златно зрънце. Той се ядоса на себе си и започна да се ругае безпощадно за това, че се бе поддал на изкушението. После се върна долу и продължи да копае.

— Бавно, но сигурно, Бил. Бавно, но сигурно — говореше си с напевен глас. — Крайно време е да разбереш, че сляпото щастие не е за тебе. Умната, Бил, умната. .Бавно, но сигурно, това е единственото разумно нещо, което можеш да направиш. Карай така и не се бой!

С намаляване дължината на редовете страните на обърнатото „V“ все повече се доближаваха, но заедно с това се увеличаваше и дълбочината. Златната следа постепенно потъваше в склона на хълма. Сега в коритото попадаха златни зрънца само от тридесет инча дълбочина. Земята, която вадеше от двадесет и пет инча, а после и от тридесет и пет инча, не съдържаше никакво злато. В самата основа на „V“, до брега на потока, той извличаше златото току от самите корени на тревата. Колкото се изкачваше по-нагоре по хълма, толкова златото потъваше по-дълбоко. Да изкопае яма, дълбока три фута, за да промие само едно корито, не беше лека работа, а преди да се добере до върха на това „V“, сигурно трябваше да изкопае още много такива дупки.

— Бог знае колко надълбоко отива следата — въздъхна човекът, като прекъсна за момент работата си и започна да разтрива с ръка схванатия си кръст.

Трескав от нетърпение, със схванат кръст и вцепенени мускули, мъжът дълбаеше меката кафява пръст с кирка и лопата и пълзеше бавно нагоре по хълма. Пред него се разстилаше гладкият склон, изпъстрен с цветя и напоен с тяхното ароматно дихание. Зад него земята бе опустошена. Като че гладката повърхност на хълма бе поразена от някакво изригване. Със своето бавно придвижване напред той приличаше на плужек, който осквернява красотата, като оставя зад себе си отвратителна следа.

Въпреки че потъващата златна следа увеличаваше усилията на човека, той намираше утешение в непрестанното увеличаване на златното съдържание на коритото. Двадесет цента, тридесет цента, петдесет цента, шестдесет цента — така оценяваше златото, което оставаше в коритото, а привечер постави рекорд; стойността на златото, добито от една лопата пръст, бе равностойно на цял долар.

— Бас ловя, че някой любопитен ще си напъха носа в тази работа, такъв е моят късмет — промърмори той със сънен глас, като дръпна одеялата до брадата си.

Изведнъж се надигна и седна.

— Бил — извика той рязко. — Слушай какво ще ти кажа, Бил. Чуваш ли ме? Утре сутринта ще обиколиш наоколо и ще хвърлиш,по едно око навсякъде. Ясно ли ти е? Утре сутринта, и да не забравиш!

Той се прозя, погледна към своя хълм и каза:

— Лека нощ, госпожице Златна жила! Сутринта човекът се надигна преди изгрева на слънцето; когато първите му лъчи се плъзнаха по него, бе привършил вече закуската си и се катереше по каменистата стена на пролома, избирайки ронлйвите места, понеже даваха по-добра опора за краката. Като се изкачи на върха и се огледа наоколо, той видя, че се намира в центъра на уединението. Докъдето стигаше погледът му, се редяха планински вериги. Той отправи очи на изток и като прескачаше милите, които отделяха планинските вериги, се спря накрая върху снежните върхове на Сиера — главната планинска верига, която като че отбелязваше задната граница на запада, издигнала се чак до небето. На север и на юг той виждаше по-отчетливо плетеницата на планинските вериги, която се вливаше в морето от планини. На запад веригите постепенно се снишаваха, превръщаха се в закръглени подножия, които пък се спущаха към голямата долина, която той не можеше да види.

В целия този величествен простор той не забелязваше никаква следа от човек, нито от човешко

творение освен разкъсаната гръд на хълма под нозете си. Човекът гледа дълго и внимателно. Веднъж му се стори, че далече надолу под неговия пролом вижда да се издига тънка струйка дим. Вгледа се отново и реши, че това е пурпурна омара, която на фона на нагънатата зад нея каменна стена на пролома изглеждаше тъмна.

— Хей, госпожице Златна жила — извика той, като се наведе над пролома. — Излизайте от своето скривалище. Аз идвам, госпожице Златна жила! Идвам!

Тежките обуща на краката му придаваха тромав вид, но той се спусна надолу от шеметната височина леко и пъргаво, подобно на дива коза. На самия ръб на пропастта стъпи върху един камък, който се хлъзна под краката му, но това не го смути ни най-малко. Човекът като че знаеше с точност кога може да последва нещастие и междувременно успяваше да използува несигурната опора, за да се Отхвърли от нея и да попадне на сигурно място. Там, където наклонът ставаше толкова стръмен, че не Можеше да застане изправен даже и за една секунда, човекът Не се колебаеше. Краката му стъпваха за по-малко и от секунда на фаталното място, но това бе достатъчно, за да използува опората, от която отскачаше по-нататък. Там, където не можеше да се използува тази част от секундата, човекът прехвърляше тялото си напред, като впиваше за миг ръце в някоя издадена скала или пукнатина, или пък се хващаше за някой храст със съмнително дълбоки корени. Накрая той изкрещя диво и с един скок се откъсна от скалата, падна върху рохкавата пръст и завърши слизането си сред тонове свличаща се земя и камъни.

От първото корито тази сутрин той получи злато, примесено с пясък, на стойност два долара. Извади то точно от центъра на обърнатото „V“. От двете страни на центъра количеството злато бързо намаляваше. Редовете на дупките ставаха все по-къси. Доближаващите се страни на обърнатото „V“ отстояха само на няколко ярда една от друга. Точката, в която трябваше да се срещнат, се намираше на няколко ярда над него. Но златната следа потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в земята. Рано следобед той копаеше дупките на пет фута дълбочина, за да намери златната следа.

Всъщност тя се бе превърнала в нещо повече от Обикновена следа; това бе истинска златна мина и човекът реши, след като открие самата жила, да се върне и поработи на повърхността на земята. Нарастващото златно съдържание в коритото за промиване започна да го тревожи. Късно следобед от всяко промиване той получаваше злато за три-четири долара. Човекът се почеса объркано по главата и хвърли поглед към храста мансанита, който растеше на няколко крачки зад него, където приблизително се намираше връхната точка на обърнатото „V“. Той кимна с глава и каза пророчески:

— Има две положения; Бил, точно две положения. Или госпожица Златна жила се е разпиляла

навсякъде по хълма, или пък е толкова богата, че ти няма да можеш да я отнесеш със себе си. А това

ще е голям срам за тебе, а? — изкиска се той, като размишляваше над тази толкова приятна задача.

Нощта го завари край потока. Очите му се бореха със сгъстяващия се мрак, докато промиваше последното корито, в което имаше злато за пет долара.

— Жалко, че нямам електрическо фенерче, за да продължа работата — каза той.

Тази,нощ му беше трудно да заспи. Лежеше неподвижно, затваряше очи и се надяваше, че ще заспи, но силното желание бушуваше в кръвта му, той отново ги отваряше и промърморваше уморено:

— Иска ми се вече да е съмнало.

Сънят най-после го налегна, но блясъкът на звездите едва бе започнал да избледнява, когато очите му се отвориха. Сивите предутринни часове го завариха закусил и тръгнал нагоре по хълма, по посока на тайнственото убежище на госпожица Златна жила.

В първия ред, който изкопа, имаше място само за още три ями, златната следа се бе стеснила много и той се бе приближил до нейния извор, към който се стремеше вече четвърти ден.

— Спокойно, Бил, спокойно — увещаваше се той, започвайки последната дупка, където страните на обърнатото „V“ най-сетне се срещнаха в една точка.

— Най-после ми паднахте в ръчичките, госпожице Златна жила, и сега няма начин да се отървете от мен — повтори той няколко пъти, като копаеше все по-надълбоко и по-надълбоко в ямата.

Четири фута, пет фута, шест фута потъваше той

в земята. Ставаше все по-трудно да се копае. Кирката удари в скала и я разчупи. Човекът разгледа внимателно скалата.

— Отлежал кварц — каза в заключение и изчисти с лопатата, пръстта от дъното на ямата. Човекът започна да копае с лопатата кварца, който, след всеки удар се разчупваше на парчета. Загреба изкопаната рохка маса с лопатата. Изведнъж нещо проблесна с жълтеникав оттенък. Той захвърли лопатата и веднага клекна долу. Както и земеделецът очиства пръстта от току-що изровените картофи, така и човекът започна да чисти земята от парчето кварц, което стискаше в ръцете си.

— Горкият Сарданапал! — извика той. — Цели парчета и буци! Цели парчета и буци!

Парчето, което държеше в ръцете си, беше наполовината кварц, а другата му половина бе чисто злато. Той го пусна в коритото за промиване и започна да изучава друго парче. Тук-таме по него се забелязваше жълт цвят, но той разчупи кварца със силните си пръсти, докато и двете му шепи се напълниха с блестящо злато. Човекът чистеше парче след парче от полепналата пръст и ги слагаше в коритото за промиване. Ямата сега представляваше цяло съкровище. Кварцът така се бе разпаднал, че бе по-малко от златото. От време на време той намираше парчета, по които не бе полепнало нищо, това бяха парчета чисто злато. Там, където кирката попадаше в самата сърцевина на жилата, разкъсаната й гръд искреше, подобно на шепа жълти скъпоценни камъни, и човекът навеждаше глава към нея и бавно я въртеше наоколо, като се любуваше на ослепителната

игра на светлината.

— Хвалете се с вашите златни находки — пръхтеше презрително човекът. — Та те не струват и тридесет цента пред тази жила. Тук излиза само чисто злато. По дяволите, отсега нататък ще наричат това място „Златният пролом“.

Все още седнал с подгънати крака, човекът продължаваше да разглежда парчетата и да ги отделя в коритото за промиване. Изведнъж го обзе предчувствие за приближаваща се опасност. Стори му се, че върху него падна някаква сянка. Но сянка нямаше. Сърцето подскочи в гърдите му и нещо го стисна за гърлото. После кръвта му бавно започна

да се охлажда и той почувствува как потната риза се вледенява върху тялото му. Той не скочи, нито се огледа наоколо. Не се помръдна. Обмисляше характера на предупреждението, което бе получил, като се стараеше да определи източника на тайнствената сила, която го бе предупредила да улови присъствието на това невидимо същество, което го заплашваше. Има предчувствия за надвиснала опасност, които ни действуват по незнайни пътища, неуловими за нашите сетива; сега човекът изпитваше същото това предчувствие, но не знаеше откъде идва то. Като че облак бе затулил ненадейно слънцето. Между него и живота повея нещо мрачно, задушаващо. Някакъв мрак, който погълна живота и доведе смъртта — неговата смърт.

Цялото му същество го заставяше да скочи и да застане лице срещу лице с невидимата опасност, но волята се наложи над уплахата и той остана седнал с подвити крака, стиснал бучка злато в ръцете си. Не смееше да се огледа наоколо, но сега разбра, че зад него, някъде горе, се крие нещо. Той се престори, че е много задълбочен в златото, което държеше в ръцете си. Разглеждаше внимателно златната бучка, въртеше я, обръщаше я от всички страни и чистеше полепналата по нея пръст. През цялото време знаеше, че зад него стои някой и гледа златото през рамото му.

Като даваше вид, че вниманието му все още е погълнато от бучката злато в ръцете му, той се ослуша напрегнато и долови зад себе си някакво дишане. Очите му зашариха по земята пред него с надежда да открият нещо, което може да му послужи вместо оръжие, но видя само изровеното злато, което в този случай нямаше абсолютно никаква стойност. До него лежеше кирката, доста удобно оръжие в някои случаи, но не и в сегашния. Човекът съзнаваше своето безсилие. Намираше се в тясна дупка, дълбока седем стъпки, така че даже и главата му бе под повърхността на земята. Той бе в капан.

Човекът продължаваше да седи с подгънати крака. Спокойствието и хладнокръвието не го бяха напуснали, но като преценяваше в ума си всяка, възможност за спасение, все повече се убеждаваше в своята безпомощност. Все пак той продължи да чисти златните бучки от пръстта и да ги хвърля в коритото за промиване. Нищо друго не му оставаше да прави. Все пак знаеше, че рано или късно ще се наложи да се изправи и да погледне опасността в лицето на този, които сега дишаше зад гърба му. Минутите летяха и с отминаването на всяка една от тях той знаеше, че все повече и повече се приближаваше до момента, когато ще трябва да се изправи или — и той отново почувствува леденостудената к риза върху тялото си — да посрещне смъртта така, както се бе надвесил над своето съкровище. Все още продължаваше да седи с подгънати крака, чистеше пръстта, полепнала по златните бучки, и не преставаше да мисли как да се изправи, Можеше да скочи изведнъж и да се измъкне от ямата, а на равното място да посрещне опасността в лицето. Или пък да се изправи бавно и небрежно и уж случайно да открие този, който дишаше зад гърба му. Имстинктът му и всяка фибра на неговото тяло го призоваваха да скочи внезапно и веднага да се измъкне от ямата. Разумът и хитростта го караха да не бърза, а предпазливо да се срещне с врага, който го заплашваше и когото той не можеше да види. Докато размишляваше, над главата му се разнесе оглушителен трясък. В същото време нещо със страшна сила го удари по лявата страна на гърба и от мястото на удара по цялото му тяло, плъзнаха огнени вълни. Той се хвърли нагоре, но преди да успее да се изправи, се строполи на земята. Тялото му се сгърчи като лист, повехнал от внезапна горещина, краката му се преплетоха и той се повали на дъното на тясната дупка. Гърдите му се удариха в коритото със злато, а лицето в изкопаната земя и парчетата скала. Краката му се свиха конвулсивно няколко пъти, а тялото му затрепера като от силна треска. Белите му дробове бавно се разшириха в дълбока въздишка. След това той започна бавно, много бавно да издишва въздуха и също така бавно тялото му се отпусна и остана неподвижно.

Застанал на ръба на ямата, с револвер в ръка, един мъж надничаше надолу. Дълго се взира той в проснатото под него безжизнено тяло. След малко непознатият седна на края на ямата така, че да може да гледа в нея, и постави револвера,на коляното си. Бръкна с една ръка в джоба си и извади оттам парченце кафява книжка. Върху нея изсипа няколко щипки тютюн и сви цигара, кафява и дебела, с подгънати краища. Не откъсваше даже и за минутка очи от простряното на дъното на ямата тяло. Запали цигарата и смукна с наслада тютюневия дим. Той пушеше, без да бърза. Веднъж цигарата му угасна и той наново я запали. И през цялото време продължаваше да наблюдава тялото; под себе си. Накрая хвърли фаса и се изправи на крака, приближи се до самия ръб на ямата. Като все още стискаше револвера в дясната си ръка, той се надвеси, опря ръце в краищата на ямата и спусна тялото си надолу. Когато краката му стигнаха на един фут от дъното, той пусна ръцете си и скочи долу.

В момента, в който стъпалата му докоснаха дъното, той видя ръката на златотърсача да се повдига и почувствува как го прихваща, светкавично през .краката и го поваля долу. В момента на скока непознатият държеше револвера си над главата. Той насочи револвера надолу със същата бързина, с която златотърсачът бе сграбчил краката му. Тялото му се намираше още във въздуха, когато натисна спусъка. Изстрелът тресна оглушително, в тясното пространство. Пушекът изпълни дупката и той не можеше да различи нищо. Непознатият падна по гръб и златотърсачът с котешка пъргавина скочи върху него. Непознатият отпусна дясната си ръка и натисна отново спусъка, но златотърсачът му нанесе с лакът светкавичен удар в китката. Дулото се насочи нагоре и куршумът се заби в стената на ямата.

В следващия миг непознатият почувствува как ръката на златотърсача сграбчи китката му. Борбата сега се водеше за револвера. Всеки един се стремеше да го насочи в тялото на другия. Пушекът в ямата започна да се разсейва. Легнал по гръб, непознатият взе да различава слабо предметите. Но внезапно той бе заслепен от шепа пръст, хвърлена нарочно в очите му. От това неочаквано действие той разтвори пръсти и изпусна револвера. В следващия миг той почувствува съкрушителен удар в главата си, а след това всичко потъна в мрак.

Златотърсачът стреля отново, и отново, докато изстреля всички патрони. След това захвърли револвера настрани и като дишаше тежко, седна върху краката на мъртвеца.

Златотърсачът хълцаше и едва поемаше дъха си.

— Мръсен пор — едва изговори той, — да се влачи подире ми, да. ме остави да работя и след това да стреля в гърба ми.

Той едва не заплака от яд и изтощение, след това се вгледа в лицето на мъртвеца. То бе така засипано с пръст и чакъл, че бе трудно, да се разпознаят чертите му.

— Никога не съм го виждал преди — реши златотърсачът, като довърши прегледа. — Обикновен крадец, да го вземе дяволът. Да стреля в гърба ми! В гърба ми!

Той разкопча ризата си и опипа лявата страна на гърдите и гърба си.

— Куршумът е преминал през месото, но раната не е опасна — си каза радостно,. — Много добре се е прицелил, това не може да се отрече, но при дръпването на спусъка е вдигнал дулото нагоре, псето му с псе. Но и аз го наредих добре! Даже много добре.

Пръстите му опипаха раната, направена от куршума, и по лицето му премина сянка на досада.

— Ще ме боли здравата — каза. — Трябва някак си да се закърпя и да изчезвам оттук.

Той изпълзя от ямата и се спусна по хълма към своя стан. След половин час се завърна, като водеше след себе си товарния си кон. Под отворената му риза се виждаше грубата превръзка, която бе направил на раната си. Движеше бавно и с мъка лявата си ръка, но въпреки това си служеше с нея.

Прекара въжето, с което превързваше своя вързоп, под рамената на мъртвеца и така успя да го измъкне от ямата. След това започна да прибира златото. Няколко часа той работи упорито, често спираше, за да отпочине схванатото му рамо, и тогава възкликваше:

— Да стреля в гърба ми, мръсният му пор! Да стреля в гърба ми!

Когато очисти всичкото злато от пръстта и го зави на сигурно място в няколко вързопа, загънати в одеяла, той пресметна стойността му.

— Да ме вземат мътните, ако тук няма четиристотин паунда — заключи той. — Да кажем, че двеста паунда са кварц и земя, това означава, че остават двеста паунда чисто злато. Ей, Бил, събуди

се! Двеста паунда злато! Четиридесет хиляди долара! И това е твое… всичкото е твое!

От удоволствие се почеса по главата и пръстите му напипаха някаква незабелязана дотогава драскотина. Пръстите му зашариха по нея. Тази драскотина на главата му бе направил вторият куршум.

Той пристъпи гневно към мъртвеца.

— Ах, ти! — извика заплашително. — Но добре те наредих аз тебе! Ще бъдеш погребан както подобава. Ти нямаше да направиш и половината от това за мен.

Той дотътри тялото до ямата и го хвърли в нея. То падна на дъното с тъп удар и главата се обърна с лицето нагоре. Златотърсачът се взря в него.

— А ти да стреляш в гърба ми! — каза той с укор.

Зари дупката с кирката и лопатата. След това натовари златото на коня. Товарът бе доста тежък за животното, затова, когато стигна до стана, той прехвърли част от него върху коня за езда. Дори и така човекът се видя принуден да изхвърли част от снаряжението си — кирката, лопатата, коритото за промиване, храна и кухненски съдове и разни други дреболии.

Слънцето се бе издигнало в зенита, когато подкара конете си през гъсталака от диви лози и пълзящи растения. За да изкачат големите обли камъни, конете се принудиха да се изправят на задните си крака и да се борят слепешката с гъсто оплелите се растения. Веднъж конят за езда падна тежко на земята и човекът свали вързопа от гърба му, за да може животното да се изправи на крака. Когато конят продължи отново пътя си, човекът провря глава през гъсталака и погледна нагоре към хълма.

— Гаден пор! — каза той и се скри.

От зеления гъсталак долиташе шум от пращене и чупене на клони. Дръвчетата се поклащаха напред-назад и отбелязваха пътя на животните през гъсталака. Чуваше се дрънчене от подковани копита о камъни, а от време на време и резки команди. След това човекът запя:

Обърни се, погледни

този куп от добрини…

Ти греха презираш, зная!

Хвърляй тежката торба с греховете от гърба — утре сутрин ще си в рая!

Песента постепенно заглъхваше и заедно с тишината наоколо се промъкваше и духът на пролома. Поточето отново зашептя сънливо, дочу се приспивното жужене на планинските пчели. В напоения с аромат въздух започна да прехвръква снежнобелият мъшец на тополите. Пеперудите затрептяха между дърветата и спокойните слънчеви лъчи се разляха наоколо. Само следите на конските копита върху поляната и разкъсаната гръд на хълма останаха да напомнят за бурния живот, който бе нарушил покоя на пролома и бе отшумял нататък.

Подслон за един ден

Никога не съм виждал такава дяволска суматоха. По леда се носеха хиляди кучешки впрягове, просто не можеш ги види от парата. Трима души измръзнаха до смърт през онази година, а десетина други съсипаха завинаги белите си дробове. Сам не видях ли с очите си дъното на дупката в леда? Жълтееше от злато като хардал! Та затова оградих с колчета и си запазих един периметър на Юкон. Тая моя заявка докара сухата . А после там не се намери нищо. Да, точно така —

Още не мога да си обясня тая работа.

 

Разказът на Мадч

Джон Меснър се държеше с облечената си в ръкавица ръка за управляващия прът и насочваше шейната по пъртина! С другата ръка — също в ръкавица — час по час разтриваше бузите и носа си. Всъщност, разтриваше ги почти непрекъснато, а от време на време, когато се вцепеняваха повече, търкаше яростно. Челото му беше защитено от козирката на голямата шапка, чиито наушници закриваха ушите, а гъстата светлокафява брада, покрита със скреж, предпазваше останалата част от лицето. Зад него подскачаше тежко натоварена юконска шейна, отпред бягаше впряг от пет кучета. Ремъкът, с чиято помощ те влачеха шейната Се търкаше о крака на Меснър. Когато кучетата извиваха, следвайки кривулиците на пъртината, той прекрачваше ремъка. Завои имаше много, и беше принуден да го прекрачва често. Понякога се препъваше в ремъка или залиташе, движенията му винаги бяха неловки и издаваха такава голяма умора, че сегиз-тогиз шейната го чукаше по гърдите. Когато излезе на една права отсечка от пътя, по която шейната можеше да се придвижва за известно време без управление, той пусна пръта и, заблъска отсечено с дясната си ръка по твърдото дърво. Разбра, че е трудно да поддържа кръвообращението в тази ръка. Но докато удряше с нея по дървото, непрекъснато разтриваше с другата ръка носа и бузите си.

— Каквото и да казват, в такъв студ не е за пътуване — каза той. Говореше високо, както говорят хората, които прекарват повечето време в самота. — Само един глупак ще тръгне на път при такава температура! Сигурно е не по-малко от шейсет под нулата.

Извади часовника си, повъртя го в ръката, и го пъхна обратно във вътрешния джоб на плътната вълнена куртка. После огледа небето и плъзна поглед по бялата линия на хоризонта на юг.

— Дванайсет часът — промърмори Меснър. — Небето е ясно, а няма никакво слънце.

Десетина минути продължи да бъхти мълчаливо, а после сякаш не е правил никак пауза, добави:

— И не съм напреднал почти никак. Такъв студ не е за пътуване.

Изведнъж той подвикна „Сто-ой!“ на кучетата и спря. Обзе го див страх за дясната му ръка и яростно заудря с нея по управляващия прът.

— Ех… вие… клетници! — обърна се той към кучетата, които се отпуснаха тежко на леда, за да поотдъхнат. Говореше задавено, с прекъсване, поради усилията, с които блъскаше вцепенената си ръка о дървото. — С какво ли сте се провинили, та друго двуного животно идва, запряга ви, подавя всички ваши природни инстинкти и ви превръща в роби?

Затърка носа си — не в размисъл, а с дива ярост, за да предизвика прилив на кръв — и накара кучетата да се вдигнат отново. Меснър пътуваше по замръзналата повърхност на голяма река. Тя се проточваше зад него в огромна извивка на много мили, чезнеше сред фантастична грамада от безмълвни, покрити със сняг планини. Пред него реката се разделяше на много ръкави, за да побере товара от острови, който носеше на гръдта си. Островите бяха притихнали в бяло. Никакви животни, нито даже бръмчене на насекоми не нарушаваше тишината. В мразовития въздух не прелитаха никакви птици. Не се чуваше човешки глас, нямаше и следа от нещо, сътворено от човешка ръка. Светът спеше, застинал сякаш в мъртвешки сън.

Царящото наоколо безмълвие, изглежда, се предаде и на Джон Меснър. Студът сковаваше ума му. Той се мъкнеше напред с отпусната глава, без да вижда нещо край себе си, само Разтъркваше несъзнателно носа и бузите си, а когато шейната излизаше на права отсечка по пътя, блъскаше с дясната ръка по управляващия прът.

Но кучетата бяха бдителни. Изведнъж те спряха, извърнаха глави и загледаха господаря си с копнеещи и питащи очи. Ресниците на очите им бяха побелели от скреж, муцуните също, и този скреж и изтощението придаваха на животните немощен вид.        : Човекът се канеше да ги подгони напред, но после се овладя, посъживи се с мъка и се огледа наоколо. Кучетата бяха спрели пред една дупка в леда — не пукнатина, а дупка, пробита от човешка ръка, изсечена старателно с брадва в дебелия три и половина фута лед. Плътната кора от нов лед показваше, че дупката не е използувана скоро. Меснър се огледа. Кучетата вече сочеха пътя — техните тъжни, побелели муцуни бяха обърнати към едва забележима пътечка в снега, която се отклоняваше от главния път по коритото на реката и пълзеше нагоре по брега на острова.

— Добре, зверчетата ми,. подбиха ви се лапите — рече той. — Ще ида да видя кое как е. И аз не по-малко от вас искам да поотпочина. Изкачи се по брега и изчезна. Кучетата не легнаха, а очакваха нетърпеливо на крака завръщането му. Той се върна, взе от предницата на шейната едно въже за теглене и го прехвърли през плещите си. После обърна впряга надясно и подгони животните нагоре по брега. Изкачването беше трудно, но умората изчезна от кучетата, докато пълзяха с почти прилепнали към снега кореми, заскимтели от нетърпение и радост. Когато някое от тях се подхлъзваше или залиташе, кучето зад него го хапеше по задницата. Човекът ги насърчаваше и заплашваше с викове, и опъваше закаченото за шейната въже с цялата тежест на тялото си.

Изкачиха склона стремително, свърнаха наляво и хукнаха към малка дървена колиба. Тя беше изоставена и имаше една, единствена стая с размери осем на десет фута. Меснър разпрегна животните, разтовари шейната и влезе в колибата. последният случаен обитател беше оставил там запаси от дърва, Меснър внесе вътре леката си тенекиена печка и накладе огън. Сложи във фурничката пет сушени сьомги — храната на кучетата — за да се размразят, и напълни с вода от дупката в леда кафеника и тенджерата.

Докато чакаше водата да кипне, той наведе лице над печката. Влагата от неговия дъх беше полепнала по брадата и студът я беше превърнал в големи бучки лед, които той започна да размразява. Когато падаха върху печката, те изсъскваха и вдигаха пара около него. За да ускори процеса, Меснър започна да скубе с пръсти по-малките парчета лед и затропаха по пода.

Бесният лай на кучетата отвън не го откъсна от тези занимания. Той дочу ръмженето и скимтенето на чужди кучета, както и нечии гласове. На вратата се почука.

— Влез! — извика Меснър приглушено, защото точно тогава смучеше парченце лед, залепнало на горната му устна. Вратата се отвори и през облака от пара около него той видя, застанали на прага, мъж и жена.

— Влезте — рече той решително, — и затворете вратата!

Меснър се взираше през парата, но едва можеше да различи външността на новодошлите. Плетеният шал, увит около носа и бузите на жената, и наметнатото на главата и раменете й одеяло, позволяваха да се видят само черните очи. Мъжът също беше черноок, с гладко избръснато лице и с мустаци, които бяха толкова заскрежени, че скриваха устата.

— Искаме само да попитаме дали наблизо има някоя друга колиба — рече той, като същевременно оглеждаше почти голата стая. — Мислехме, че тук няма никой.

— Тя не е моя — отговори Меснър. — И аз дойдох преди няколко минути. Влизайте и се разполагайте. Мястото е достатъчно и няма да се нуждаете от вашата печка. Ще се спестим някак си.

Когато чу гласа му, жената хвърли бърз любопитен поглед към Меснър.

— Съблечи се — каза й нейният спътник. — Ще разпрегна кучетата и ще донеса вода, та да си сготвим.

Меснър излезе с размразената риба и я даде на кучетата. Наложи се да ги пази от чуждия впряг, докато се хранеха, а когато се върна в колибата, мъжът вече беше разтоварил шейната и донесъл вода. Водата в кафеника на Меснър кипеше. Той сложи кафе, прибави половин чаша студена вода, за да го утаи, и свали кафеника от печката. Мушна във фурничката няколко квасни сухара, за да се отвърнат, и същевременно подгря в тенджерата боба, който беше сварил предишната вечер и който цяла сутрин беше стоял замръзнал в шейната.

След това махна своите съдове от печката, за да даде възможност на новодошлите да си приготвят храна, седна върху спалния си чувал и започна да се храни. За маса му служеше сандъкът за провизии. Между залъците поведе разговор за пътя и за кучетата с непознатия, който — навел глава над печката — разтапяше леда от мустаците си. Като свърши тази работа, непознатият хвърли своя спален чувал на един от двата нара в колибата:

— Ние ще легнем тук — рече той, — стига да не предпочитате този нар. Дошли сте пръв и имате право на избор.

— Не се безпокойте — отвърна Меснър. — И двата нара са еднакви.

Той разстла завивките си на втория нар и приседна накрая. Вместо възглавница, непознатият пъхна под единият край на одеялото малка лекарска чанта.

— Лекар? — попита Меснър.

— Да — последва отговор. — Но, уверявам ви, не съм доШъл в Клондайк да практикувам.

Жената се зае да готви, а нейният спътник режеше бекон

и подклаждаше огъня. В колибата беше полумрак — светлината се процеждаше през малък прозорец, направен от лист хартия за писма, напоена със свинска мас, така че Джон Ме нър не можеше да разгледа жената добре. Пък не се и опитваше. Като че ли не се интересуваше от нея. Но жената време на време хвърляше любопитен поглед към тъмния ъгъл където седеше той.

— Славен е животът тук — каза лекарят възторжено, той прекъсна за миг да точи ножа си о кюнеца на печката. Харесва ми борбата в него, стремежът да постигнеш всичко със собствените си ръце, неговата първобитност, неговата реалност.

— Температурата е доста реална — разсмя се Меснър.

— Знаете ли всъщност колко градуса е! — попита лекарят.

Меснър поклати глава:

— О, ще ви кажа. Петдесет и седем под нулата по спиртния термометър, който нося в шейната. Студеничко за пътуване, а?

— Чисто самоубийство! — отсъди лекарят. — Човек насилва организма си. Диша тежко, поема в дробовете си студ, който ги простудява и смразява повърхностния слой на тъканите. После идва сухата, раздираща кашлица докато се втвърди мъртвата тъкан, и на другото лято човекът умира! пневмония, като се чуди откъде му е дошло. Ще остана в колибата цяла седмица, освен ако термометърът не се вдигне поне до трийсет под нулата.

— Слушай, Тес — рече той след малко. — Не ти ли се струва, че кафето ще кипне.

Като чу името на жената, Джон Меснър изведнъж изтръпна. Хвърли бърз поглед към нея, а по лицето му пробягна сянка — призракът на някаква отдавна погребана и сега внезапно възкръснала мъка. Но след миг, напрегнал волята си, йзгони този призрак. Лицето му отново придоби спокойния израз, макар че той остана нащрек, недоволен от слабата светлина, която му пречеше да разгледа добре лицето на жената.

Първото й несъзнателно движение беше да свали кафеника от огъня. Едва след като направи това, погледна към нара. Но той вече се беше съвзел. Тя видя само един мъж, той седнал на края на нара — гледаше с безразличие върховете на мокасините си. Но когато с нехаен вид се обърна да продължи работата си, Меснър отново хвърли бърз поглед към нея. Жената също така бързо се обърна и улови този поглед. Той изви очи от нея и оценил хитрата й уловка, присви усни в едва доловима усмивка.

Жената извади от сандъка за провизии свещ и я запали. Един поглед към осветеното й лице беше достатъчен за Меснър. В тясната колиба най-голямото разстояние беше само

няколко крачки, и след миг тя застана до него. Нарочно приближи свещта до лицето му и впери в него разширените си от страх очи. Тя го позна. Меснър й отвърна със спокойна усмивка.

— Какво търсиш, Тес? — попита лекарят.        ч

— Фуркети — отговори тя, като подмина Меснър и започна да рови в торбата с дрехите, оставена на нара.

Сложиха яденето на своя сандък за провизии, като седнаха на сандъка на Меснър с лице към него. Той беше се изтегнал на нара да си почине и лежеше на хълбок, подложил ръка под главата. В тясното пространство изглеждаше като че ли и тримата са седнали около сандъка.

— От кой край на Щатите идвате? — попита Меснър.

— Сан Франциско — отвърна лекарят. — Но вече стана две години, откакто съм тук.

— И аз съм от Калифорния — обади се Меснър. Жената го погледна умолително, но той се усмихна и продължи:

— От Бъркли…

Това възбуди интереса на другия.

— От Калифорнийския университет? — попита той.

— Да, випуска от осемдесет и шеста година.

— Пък аз ви взех за професор — обясни лекарят. — Имате вид на такъв.

— Много жалко — усмихна му се Меснър. — Бих предпочел да мина за златотърсач или водач на впрягове.

— Мисля, че той прилича толкова на професор, колкото ти на лекар — намеси се жената.

— Благодаря ви — каза Меснър. После се обърна към нейния спътник: — Впрочем, докторе, мога ли да попитам как се казвате?

— Хейторн. Но ще трябва да повярвате на думите ми. Оставих визитните картички заедно с цивилизацията.

— А това е, разбира се, мисис Хейторн… — Меснър се поклони с усмивка.

Тя го стрелна с поглед, в който сега вече имаше повече гняв, отколкото молба.

Хейторн се канеше да попита за неговото име и вече беше отворил уста, но Меснър го изпревари.

— Впрочем, докторе, вие може би ще бъдете в състояние Да задоволите любопитството ми. Преди две години във факултетските среди стана някакъв скандал. Жената на един от професорите… хм… простете, мисис Хейторн… избягала, както говореха, с някакъв лекар от Сан Франциско — сега просто съм забравил името му. Спомняте ли си за този случай?

Хейторн кимна:

— Тази история вдигна доста шум на времето. Наричаха

го Уомбъл. Греъм Уомбъл. Лекар с великолепна практика. Познавах го донякъде.

— Хм, интересуваше ме именно какво е станало с тях. Може би сте чули нещо. Казват, изчезнали безследно.

— Да, той прикри ловко всички следи. — Хейторн се поизкашли . — Носеше се слух, че отплавали с търговска шхуна към южните морета и загинали там по време на тайфун или

нещо подобно.

— Виж, това не знаех — рече Меснър. — А вие помните ли тази история, мисис Хейторн?

— Напълно — отвърна жената и спокойният й глас контрастираше поразително, с блесналия в очите гняв. Тя обърна глава встрани, така че Хейторн да не забележи това.        . .

Лекарят отново се канеше да попита Меснър за името, и той отбеляза:

— Този доктор Уомбъл… казват, че бил много красив имал… хм… голям успех сред жените.

— Може и така да е, но тази история го довърши — промърмори Хейторн.

— А жената била същинска хегера, така поне съм чувал. Мнозина в Бъркли считаха, че съвсем не е създала… хм. д райски живот на съпруга си.

— Такова нещо не съм чул — отвърна Хейторн. — В Сан Франциско пък говореха точно обратното.

— Жената мъченица, така ли? Разпъната на кръста съпружеския живот?

Лекарят кимна. В сивите очи на Меснър се четеше леко любопитство. Той продължи:

— Така и трябваше да се очаква: всеки въпрос има две страни. Живеейки тогава в Бъркли, аз познавах само едната. Изглежда, тази жена често е ходила в Сан Франциско.

— Налей ми, моля ти се, кафе — рече Хейторн. Жената напълни канчето му и избухна в смях.

— Сплетничите като стари клюкари — сгълча ги тя.

— Но това е така интересно — усмихна й се Меснър, после отново се обърна към лекаря:

— Съпругът май не се е ползувал с добра репутация в Сан Франциско?

— Напротив, той бил педант в морала — изтърси Хейторн някак си прекалено разпалено. — Педантичен дребосък капка гореща кръв.

— Познавахте ли го?

— Никога не съм го виждал. Не се въртях в университетските среди.

— Значи, пак само едната страна на въпроса — рече Меснър с такъв тон, сякаш разглеждаше нещата безпристрастно Макар че наистина не е бил кой знае какво — искам да кажа външност — едва ли бих се съгласил, че е бил чак толкова лош. Увличал се е по спорта заедно със студентите. Имал е и известен талант. Веднъж написал някаква пиеса на тема Рождество Христово, която имала голям успех сред местната общественост. Чух също, че искали да го правят декан на факултета по английски език, но точно тогава станала тази история, той подал оставка и заминал някъде. Изглежда, тази история провали кариерата му. Във всеки случай, в нашите среди считаха, че няма да се съвземе след този удар. Говореше се, че много обичал жена си.

Хейторн допи кафето, промърмори нещо с безразличен тон и запали лулата си.

— За щастие, те нямали деца — продължи Меснър. Но Хейторн хвърли поглед към печката и си сложи шапката и ръкавиците.

— Отивам за дърва — рече той. — После мога да сваля мокасините и да се чувствувам по-удобно.

Вратата хлопна зад гърба му. Една дълга минута измина в мълчание. Мъжът продължаваше да седи на нара в същата поза. Жената седеше на сандъка с лице към него.

— Какво смяташ да правиш? — попита тя рязко. Меснър я погледна лениво и нерешително.

— Какво трябва да правя според теб? Надявам се да минем без драми. Пътят, знаеш, ме измори, а този нар е толкова удобен.

Жената прехапа устни в няма злоба.

— Но… — започна тя разпалено, после стисна ръцете си една в друга и млъкна.

— Надявам се, че не искаш да убия мистър… ъ-ъ… Хейторн — рече той кротко, почти умоляващо. — Би било много печално и… уверявам те, съвсем излишно.

— Но ти трябва да направиш нещо! — извика тя.

— Напротив, много вероятно е да не предприема нищо.

— Ще останеш тук? Той кимна.

Тя с отчаяние огледа колибата и завивките, приготвени на Другия нар.

— Скоро ще мръкне. Не бива да оставаш тук. Не бива! Разбери, това е просто невъзможно!

— Как не! Бих могъл да ти припомня, че аз пръв намерих тази колиба, а вие сте мои гости.

Погледът й отново зашари из стаята и когато спря на Другия нар, в очите й се изписа ужас.

— Тогава ще тръгнем ние — заяви тя решително.

— Невъзможно. Ти кашляш със същата тази суха, раздираща кашлица, която мистър… ъ-ъ… Хейторн описа така Добре. Дробовете ти вече са леко простудени. Пък и той е лекар, разбира тези неща, и никога няма да ти позволи да излезеш.

— Но какво ще правиш ти тогава? — запита тя отново. Гласът й звучеше тихо, но напрегнато — затишие пред буря.

Меснър я наблюдаваше с почти бащински поглед, съумяЛ да го насити с максимум състрадание и търпение.

— Скъпа Тереза, казах ти вече — не зная. Наистина не съм мислил по това.

— О, влудяваш ме! — Тя скочи от сандъка и закърши ръце в безсилна ярост. — Никога не си бил такъв преди.

— Да, аз бях олицетворение на мекостта и нежността кимна той в съгласие. — Затова ли ме напусна?

— Ти си толкова променен, така зловещо спокоен… Плашиш ме! Чувствувам, че през цялото време кроиш нещо ужасно… Но каквото и да е то, не прави нищо прибързано! Недей да губиш самообладание…

— Откакто си отиде, вече не губя самообладание — прекъсна я Меснър.

— Постигнал си удивителен… напредък! — отбеляза тя язвително.

Той се усмихна в знак на съгласие.

— Докато намисля как да постъпя, ще ти кажа какво трябва да направиш ти: кажи на мистър… ъ-ъ… Хейторн кой съм аз. Може би това ще направи престоя ни в колибата… как да се изразя… по-общителен?

— Защо си тръгнал след мен в тази ужасна страна? попита тя неочаквано.

— Недей да мислиш, че дойдох тук да те търся, Тереза Няма да можеш да погъделичкаш суетата си с подобно заблуждение. Нашата среща е съвсем случайна. Скъсах с университетския живот и трябваше да ида някъде. Откровено казано, дойдох в Клондайк, защото именно тук — повече от всички други места — не съм очаквал да те срещна.

Резето на вратата изтрака, вратата се разтвори и Хейторн влезе с наръч дърва. Още при първия звук Тереза започна да събира небрежно съдовете. Хейторн излезе пак да донесе още дърва.

— Защо не ни запозна? — попита Меснър.

— Ще му кажа! — отвърна тя, като отметна глава. — недей да мислиш, че се страхувам.

— Не съм забелязал досега да се страхуваш особено много от каквото и да било.

— Не се боя и от изповед — каза тя и гласът й звучеше по-нежно, а изражението на лицето й омекна.

— Страхувам се, че за теб изповедта е средство за експлоатация по косвен път, за получаване на изгода чрез хитрос и самовъзвеличаване за сметка на бога.

— Не се изразявай така книжно — каза тя капризно, все по-нежен тон. — Никога не съм харесвала духовитите спи рове. Освен това не ме е страх да те помоля за прошка.

— Няма какво да ти прощавам, Тереза. Всъщност, аз трябва да ти благодаря. Наистина, отначало страдах, а после — сякаш милосърдното дихание на пролетта — ме осени мисълта, че съм щастлив, много щастлив. Това беше страшно удивително откритие.

— А какво ще стане, ако се върна при теб? — попита тя.

— Това би ме хвърлило в голям смут — каза той, като я погледна с насмешка.

— Аз съм твоя жена. Та нали изобщо не си получил развод.

— Не. — Той се замисли. — Небрежност от моя страна. Това ще бъде едно от първите неща, за които ще се погрижа. Тя приближи до него и сложи ръка на рамото му.

— Не ме ли искаш, Джон? — Гласът й беше нежен и ласкав, ръката й мамеше. — А ако ти кажа, че сбърках? Че съм много нещастна? Да… нещастна съм. И наистина сбърках.

Меснър почувствува, че го обзема страх. Струваше му се, че силите му изчезват под лекия допир на нейната ръка. Положението се изплъзваше от ръцете му, прехваленото му спокойствие чезнеше. Тя го гледаше с разнежени очи, неговите също се овлажниха и той се размекна. Чувствуваше се на ръба на някаква пропаст, безсилен да се противопостави на силата, която го мамеше натам.

— Ще се върна при теб, Джон. Ще се върна днес… сега.

Като в някакъв тягостен сън, той се мъчеше да се освободи от тази ръка. Докато тя говореше, стори му се, че слуша нежния ромон на песента за Лорелай. Сякаш някъде далеч някой свиреше на пиано и самата тази мелодия звучеше натрапчиво в ушите му.

Той скочи на крака, отблъсна я от себе си, докато тя се опитваше да го прегърне, и отстъпи към вратата. Обзе го паника.

— Ще направя нещо безразсъдно! — изкрещя той.

— Предупредих те да не губиш самообладание. — Тя се разсмя подигравателно и се залови да мие съдовете. — Не си притрябвал на никого. Просто се пошегувах. С него съм по-щастлива.

Но Меснър не й повярва. Припомни си лекотата, с която тя променяше тактиката. Току-що беше направила същото. Експлоатацията по косвен път! Тя не беше щастлива с другия. Беше осъзнала грешката си. Тази мисъл разгоря пламъка на самолюбието му. Тя искаше да се върне при него, но именно това не му беше нужно. Ръката му несъзнателно хвана резето на вратата и то изтропа.

— Не бягай — разсмя се тя, — няма да те ухапя.

— Не бягам — отвърна той с някаква детинска предизвикателност, като същевременно изхлузваше ръкавиците. — Просто отивам за вода.

Събра празните кофи и тенджерите и отвори вратата. Погледна назад към нея.

— Не забравяй да кажеш на мистър… ъ-ъ… Хейторн кой съм аз.

Меснър разби ледената кора, покрила за по-малко от час дупката в леда, и напълни кофите. Но не се върна веднага колибата. Остави кофите на пътеката и се заразхожда бързо напредназад, за да не замръзне, защото студът пареше кожата като огън. Дъхът му се превръщаше в скреж и брадата му вече беше побеляла, когато набръчканото в недоумение чело се изглади и на лицето се изписа решителност. Планът за действие беше оформен и по замръзналите устни и бузи цъфна злорада усмивка. Водата в кофите беше хванала вече тънка корица лед, когато ги вдигна и се отправи към колибата.

Вътре завари другия в очакване, изправен близо до печката. Държането му издаваше някаква напрегната неловкост нерешителност. Меснър остави кофите на пода.

— Приятно ми е да се запознаем, Греъм Уомбъл — произнесе той официално, сякаш току-що бяха представени един на друг.

Не протегна ръка. Уомбъл се раздвижи неловко, изпитвайки към другия ненавистта, която сме склонни да изпитваме към човек, комуто сме напакостили.

— Значи, вие сте този човек — каза Меснър с удивление. — Такаа… Знаете ли, наистина ми е приятно да се запознаем Много ми се искаше… хм… да разбера какво е намерила Тереза у вас… какво — ако мога да се изразя така — я е привлекло към вас. Даа…

Той го огледа от главата до петите, както оглеждат кон.

— Разбирам какво мислите за мен… — започна Уомбт

— Моля ви се! — прекъсна го Меснър. Тонът и държането му бяха преувеличено сърдечни. — Просто исках да знам как намирате Тереза. Оправда ли очакванията ви? Годините не й личат, нали? И си живеете като в някакъв блажен сън.

— Не дрънкай глупости! — подхвърли Тереза.

— Какво да правя, вродена черта! — оплака се Меснър

— Това не ви пречи да бъдете същевременно ловък! практичен — отсече Уомбъл. — Интересува ни просто какво смятате да правите?        . Меснър разпери ръце с умело престорена безпомощност.

— Наистина не зная. Това е едно от тези невъзможни положения, от които човек трудно намира някакъв изход.

— Не можем и тримата да прекараме нощта в тази колиба.

Меснър кимна:

— Значи, някой трябва да се махне.

— Това също е неоспорим факт — съгласи се Меснър.

Когато три тела не могат да заемат едновременно дадено пространство, едно от тях трябва да изчезне.

— И това сте вие — заяви Уомбъл мрачно. — Разстоянието до най-близкия бивак е десет мили, но вие можете да го изминете като нищо.

— И това е първата грешка въз вашите разсъждения — възрази Меснър. — Защо пък непременно аз трябва да бъда този, който ще се махне? Аз намерих колибата пръв.

— Но Тес не бива да пътува — обясни Уомбъл. — Дробовете й са вече леко простудени.

— Съгласен съм с вас. Тя не може да си позволи десет мили в този студ. Разбира се, че трябва да остане.

— Значи, остава това, което казах — заяви Уомбъл категорично.

Меснър се прокашли.

— Вашите дробове са в ред, нали?

— Да, но какво от това?

Меснър отново се закашли и заговори бавно, разсъдливо и безпристрастно:

— О, нищо… бих казал… освен това, че според вашите разсъждения, нищо не ви пречи да излезете и да се поразходите — така да се каже — на студа някакви си десетина мили. Ще ги изминете като нищо.

Уомбъл хвърли бърз и изпълнен с подозрение поглед към Тереза и забеляза, че в очите й блесна радостно удивление.

— Ти какво ще кажеш? — попита той.

Тя се подвоуми и вълна от гняв помрачи лицето му. Той се обърна ядосано към Меснър.

— Стига глупости! Не можеш да останеш тук.

— Ще остана.

— Няма да ти позволя! — Уомбъл изправи рамене заплашително. — Тук аз решавам нещата.

— Аз пък ще остана — упорствуваше Меснър.

— Ще те изхвърля!

— А аз ще вляза отново.

Уомбъл млъкна за малко, за да овладее гласа си и себе си. После заговори бавно, тихо, сподавено:

— Слушай, Меснър, ако не излезеш с добро, ще те набъхтя. Тук не е Калифорния. Ще те направя на пихтия с тези два юмрука.

Меснър сви рамене.

— Ако направиш това, ще събера златотърсачите и ще виДя как ще виснеш на първото дърво. Както каза и ти, тук не е Калифорния. Те са простосърдечни хора, тези златотърсачи. Ще се наложи само да им покажа следите от побоя, да разкажа истината за теб и да предявя претенции за жена си.

Жената се опита да каже нещо, но Уомбъл се нахвърли гРУбо върху нея.

— Ти да не се бъркаш! — кресна той. Подчертано спокойно Меснър каза:

— Моля те, не ни пречи, Тереза.

Гневът и трудно сдържаното вълнение раздразниха дробовете на жената и предизвикаха сухата, раздираща кашлица. Лицето й поруменя от прилива на кръв и притиснала към гръдта си, тя чакаше да мине пристъпът.

Уомбъл я гледаше навъсено, прислушвайки се в кашлицата.

— Трябва да се направи нещо — рече той. — Но дробовете й няма да издържат на студа. Тя не може да пътува, като не се затопли. А аз не възнамерявам да ти я отстъпя.

Меснър измънка нещо, поокашли се, отново замънка уморено и накрая каза:

— Трябват ми пари…

На лицето на Уомбъл веднага се изписа презрение, че накрая другият затъна в подлост по-дълбоко от него!

— Имаш злато на прах в завързаната торбичка — продължи Меснър. — Видях те, когато я сваляше от шейната.:

— Колко искаш? — попита Уомбъл и в гласа му прозвуча презрение, равно на изписаното по лицето му.

— Пресметнах приблизително колко може да тежи торбичката и… такова… мисля, че има двайсетина фута. Какво ще кажеш за четири хиляди?

— Но това е всичко, което имам, човече! — възкликна Уомбъл.

— Нали имаш Тереза — утеши го Меснър. — Тя положително струва толкова. Помисли си само от какво се ощетявам! Не, цената наистина е разумна.

— Добре! — Уомбъл се втурна през стаята към торбичката със злато. — Бих искал да свършим по-бързо тази работа. Ех, ти… нищожество!

— Е, тук грешиш — възрази Меснър с усмивка. — Но от етична гледна точка този, който дава подкуп, е по-лош, отколкото този, който го взема. Укривателят на крадени вещи не е по-добър от крадеца, нали? И няма защо да се утешаваш с привидното си нравствено превъзходство в тази сметчица.

— По дяволите твоята етика! — избухна другият. — тук и гледай, докато претеглям праха. Може да те метна,

И жената, облегнала се на нара, с ярост и безсилие следеше как на малките везни, поставени върху сандъка за провизии, отмерваха нейната цена в жълт прах и парчета самородно злато. Везните бяха малки, наложи се да теглят няколко пъти и Меснър проверяваше с педантично старание всяка отделна купчинка.

— Твърде много сребро има в това злато — отбеляза той, докато завързваше торбичката. — Струва ми се, че чистото

съдържание на злато едва ли е повече от три четвърти на унция. Ти ме мина малко, Уомбъл.

Той прихвана нежно торбичката и отдавайки нужното внимание към ценното й съдържание, я изнесе навън в шейната. Върна се, събра съдовете, опакова сандъка за провизии и прибра завивките. След като привърза товара към шейната и впрегна недоволните кучета, върна се в колибата за ръкавиците си.

— Сбогом, Тес! — рече той, като стоеше до отворената врата.

Тя се обърна към него, като се мъчеше в гнева си да намери думи, с които да изрази кипящата в нея ярост.

— Сбогом, Тес — повтори меко Меснър.

— Животно! — произнесе тя най-после.

Обърна се, домъкна се със залитане до нара, хвърли се на него по очи и захълца: „Животни! Ах вие, животни такива!“

Джон Меснър притвори тихо вратата зад гърба си, и докато подкарваше кучетата, с голямо облекчение хвърли поглед назад към колибата. Като се спусна по брега, той спря шейната до дупката в леда. Измъкна торбичката със злато изпод въжетата, които крепяха товара, и се обърна към дупката. Водата в нея вече бе хванала тънка ледена корица. Той я разтроши с юмрук. Развърза със зъби възела на торбичката и изпразни съдържанието й във водата. Реката беше плитка на това място и на два фута под водата Меснър видя дъното — матово жълто под чезнещата дневна светлина. Тази гледка го накара да се изхрачи в дупката.

Подгони кучетата по пъртината на Юкон. Животните скимтяха апатично и теглеха шейната без охота. Държейки се с дясната ръка за управляващия прът и разтривайки с другата носа и бузите, Меснър се препъна в ремъка, когато кучетата направиха завой.

— Напред, клети хромчовци! — подвикна той. — Така, напред!

Доверие

Развързаха всички въжета и „Сиатъл“ започна бавно да се отдалечава от брега. Палубите на парахода бяха отрупани с големи купчини стока и багаж и претъпкани от пъстра тълпа индианци, кучета, водачи на кучета, авантюристи, търговци и упътили се за в къщи златотърсачи. Голяма част от жителите на Доусън се бяха наредили край брега, за да се сбогуват със своите близки. Когато изтеглиха трапа и носът на парахода се вряза в течението, глъчката стана нетърпима. В последния момент на раздялата всички си спомниха разни забравени поръчки и започнаха да се провикват през непрестанно растящата между парахода и брега водна ивица. Луис Вондел подръпваше с една ръка рижите си мустаци, а с другата отпуснато помахваше на приятелите си на брега, когато изведнъж си спомни за нещо и се втурна към перилата.

— Ей, Фред — изкрещя той. — Ей, Фред! Въпросният Фред разбута с рамената си първата редица на застаналите по брега изпращачи и се опита да долови думите на Бондел. Лицето на Луис почервеня от напразните усилия да го чуят. При това водната бразда между парахода и брега продължаваше непрестанно да се разширява.

— Капитан Скот! — извика той към кабината на кормчията. — Спрете парахода!

Гонговете удариха, голямото колело на кърмата се превъртя обратно и параходът спря. Всички хора по брега и на палубата побързаха да се възползуват от внезапното спиране на парахода, за да разменят последните току-що дошли в главите им неотложни мисли. Усилието на Луис Бондел да го чуят от брега сега стана съвсем напразно. Носът на „Сиатъл“ промени посоката си и взе да се завърта бавно по течението. Наложи се капитан Скот да придвижи парахода малко напред, да го завърти срещу течението и отново да спре. Фигурата на капитана в кормчийската кабина изчезна и миг след това се появи отново с голям мегафон пред устата си.

Сега гласът на капитан Скот стана изключително силен. Той извика „Тишина“ на тълпите, събрани на палубата и на брега, с такава сила, че гласът му можеше да се чуе чак до върха на планината Еленова кожа и до Клондайк. Тази официална забележка откъм кормчийската кабина усмири веднага врявата.

— А сега какво искате да кажете? — попита капитан Скот.

— Съобщете на Фред Чърчил, той е оттатък на брега, кажете му да отиде при Макдоналд. В неговата каса има една моя чанта. Нека я вземе и донесе у дома, когато си тръгне оттук.

В настъпилата тишина капитан Скот предаде съобщението на брега чрез мегафона.

— Ей, Фред Чърчил, отидете при Макдоналд… в неговата каса… малка чанта… собственост на Луис Вондел… много важна. Вземете я, когато си тръгнете към дома. Разбрахте ли?

Чърчил размаха ръка в знак, че е разбрал. Всъщност, ако Макдоналд, който живееше на около половин миля от това място, бе отворил в този момент прозореца си, също щеше да чуе всичко. Врявата от човешки гласове отново се надигна, гонговете удариха и „Сиатъл“ продължи пътя си, навлезе в течението, завъртя се около кърмата и пое курс към Юкон. Бондел и Чърчил размахваха ръка за сбогом до последния миг, като с това изразяваха привързаността си един към друг.

Това се случи към средата на лятото. През есента на същата година параходът „У. Х. Уилис“ потегли нагоре по Юкон, натоварил на борда си двеста пътници, упътили се към дома си. Сред тях бе и Чърчил. Чантата на Луис Бондел се намираше в каютата му, поставена в една торба с дрехи. Чантата беше малка, изработена от кожа, но съдържанието й, което тежеше около четиридесет фунта, винаги караше Чърчил да се озърта неспокойно, когато се отдалечаваше на по-голямо разстояние от нея. Мъжът от съседната каюта носеше цяло състояние от златен прах, което също беше скрил в една торба с дрехи. Двамата решиха да стоят на стража. Докато единият от тях слизаше долу да се нахрани, другият наблюдаваше вратите и на двете каюти. Когато на Чърчил му се доиграеше вист[3], вторият поемаше дежурството; когато другият човек пожелаеше да разведри душата си, Чърчил се зачиташе в един стар вестник отпреди четири месеца, седнал на походно столче между двете врати.

Времето предсказваше ранна зима и пътниците от зори до късен мрак спореха дали ще успеят да се измъкнат, преди всичко да замръзне, или ще бъдат принудени да изоставят парахода и да продължат по-нататък по леда. Параходът често спираше и това дразнеше хората. Машините на два пъти се повреждаха и се наложи да ги поправят, а през това време във въздуха прехвръкваха снежинки и ги предупреждаваха за неизбежността на зимата. Девет пъти се опитва „У. Х. Уилис“ да изкачи праговете на Петте пръста със своите повредени машини и когато най-сетне успя, беше закъснял с цели четири дни от разписанието. Въпросът, който възникна, бе дали параходът „Флора“ ще ги чака над пролома Бокс.[4] Участъкът между края на праговете на Петте пръста и началото на пролома Бокс бе непроходим за параходи, затова пътниците се прехвърляха пешком от единия на другия параход, като заобикаляха праговете. В страната нямаше телефони, следователно не съществуваше никакъв начин да се съобщи на чакащата „Флора“, че „Уилис“ е закъснял с четири дни, но е на път да пристигне.

Когато „У. Х. Уилис“ навлезе в пристанище Белия кон, се узна, че „Флора“ бе чакала три дни повече и бе отплавала само преди няколко часа. Стана известно още, че същият параход ще тръгне от поста Тагиш в неделя сутрин в девет часа. А сега бе събота, четири часът следобед. Пътниците свикаха събрание. На борда на парахода се намираше едно голямо питърбърско кану, предназначено за полицейския пост, разположен в началото на езерото Бенет. Те решиха да използуват кануто и да го предадат невредимо в поста. След това попитаха за доброволци. — Нужни бяха двама души, които да настигнат „Флора“. Двадесетина мъже веднага изказаха желание да тръгнат. Между тях беше и Чърчил. Природата му бе такава, че даде съгласие, преди да помисли за чантата на Бондел. Когато му мина през ума за това, той започна да се надява, че няма да го изберат, но човек, който си бе извоювал име на капитан на футболен отбор в колежа, на председател на атлетически клуб, на водач на кучета и на най-бързия човек по Юкон, и които, освен това притежаваше такива силни рамене, нямаше право да се отказва от тази чест. Изборът падна на него и на един гигант немец на име Ник Антонсен.

Докато група пътници нарамиха кануто, за да го пренесат, Чърчил изтича до своята каюта. Той изтърси съдържанието на торбата за дрехи на пода и взе чантата с намерение да я повери на мъжа от съседната каюта. След туй му мина през ума, че чантата не е негова и следователно няма право да я изоставя. Той се втурна към брега с нея, като я местеше често от едната ръка в другата и се чудеше дали не тежи повече от четиридесет фунта.

Двамата мъже потеглиха в четири часа и половина следобед. Течението на река Тридесета миля беше толкова силно, че те рядко можеха да си служат с греблата. Мъжете се движеха по брега и теглеха лодката с въже, преметнато през рамената им, спъваха се о камъните, пробиваха път през шубраците, подхлъзваха се, падаха във водата, понякога минаваха бродове и затъваха в реката до колене или до кръста; когато се натъкваха на някоя непреодолима стръмнина по брега, те се качваха в кануто, с бясно гребане пресичаха течението и се озоваваха на другия бряг, а след това отново нарамваха въжето със завързаната на него лодка. Работата беше крайно изтощителна. Антонсен се трудеше като гигант, какъвто си беше в действителност, упорито и без ропот, подтикван от несломимата воля на Чърчил. Те не спираха да си почиват. Вървяха и вървяха непрекъснато. Студен вятър бръснеше по реката и вкочаняваше ръцете им така, че те се виждаха принудени от време на време да ги удрят по бедрата си, за да възвърнат кръвообръщението в безчувствените си пръсти.

С настъпването на нощта двамата се оставиха изцяло в ръцете на провидението. Натъкваха се непрестанно на непроходими места по брега; а храстите, които не се виждаха в тъмнината, раздираха дрехите им. И двамата бяха страшно изподраскани и окървавени. Около дванадесетина пъти, при безумните им набези от бряг на бряг, те се удряха в стърчащи във водата клони, които преобръщаха кануто. Първия път, когато се случи това, Чърчил се потопи на три фута във водата, за да търси пипнешком чантата. Той изгуби половин час, докато я намери, после я пренесе в лодката и здраво я привърза с въже. Сега, докато кануто плаваше, чантата се намираше в безопасност. Антонсен гледаше с насмешка на цялата тази работа, а на разсъмване започна да ругае, но Чърчил не го удостои с никакви обяснения.

Препятствията и несполуките нямаха край. На един завой на реката, където течението беше много бързо и се бе образувал праг, те изгубиха два часа. Направиха около двадесетина безуспешни опита да го прекосят и два пъти се преобърнаха. На това място реката бе оградена от двете си страни с непристъпни стръмнини, които се извисяваха направо от дълбочините на водата, така че мъжете не можеха нито да минат по брега и да теглят лодката, нито да я бутат с прът, а да се гребе срещу течението, беше немислимо. При всеки опит те натискаха здраво греблата, сърцата им се пръскаха от напрежение, но всеки път силите не им достигаха и течението ги връщаше назад. Най-сетне една случайност им донесе желания успех. Всред най-бързото течение, когато опитът им да преминат щеше да се провали наново, една прищявка на бързея отскубна лодката от контрола на Чърчил и я запрати срещу стръмния бряг. Чърчил скочи наслуки в тъмнината и попадна в една цепнатина на склона. Хванал се с едната ръка за цепнатината, с другата задържаше залятата лодка, докато Антонсен се измъкваше от водата. След това издърпаха кануто и спряха да си отдъхнат. Следващият опит да се измъкнат от това критично място ги изведе от бързея. Те се добраха до брега, излязоха на суша и отново опънаха въжето със завързаната на него лодка.

Зората ги завари далече под поста Тагиш. В неделя, в девет часа сутринта, те чуха сирената на „Флора“, която напускаше пристанището. Когато в десет часа се довлякоха до поста, далеч на юг успяха да забележат само пушека на „Флора“. Капитан Джонс от конната полиция посрещна двамата изтощени дрипльовци и ги нахрани и както твърдеше по-късно, двамата яли с такъв огромен апетит, какъвто не бил виждал дотогава. Двамата мъже легнаха с мокрите дрехи край печката и заспаха. След два часа Чърчил се надигна, срита Антонсен да се събуди, пренесе в кануто чантата на Бондел, която бе използувал за възглавница, и двамата отново се впуснаха по петите на „Флора“.

— Никой не знае какво може да се случи, я някоя машинария ще се счупи, я нещо друго ще стане — отвърна Чърчил на увещанията на капитан Джонс. — Аз ще настигна парахода на всяка цена и ще го пратя да прибере момчетата.

От силния вятър, който духаше право в лицата им, водите на езерото Тагиш бяха побелели. Големи вълни заливаха кануто и принуждаваха единия от мъжете да изгребва влязлата вътре вода, а другия — да гребе. Беше невъзможно да се придвижат напред. Натъкнаха се на крайбрежните плитчини и слязоха от лодката. Единият я теглеше с въжето, а другият я буташе отзад. Бореха се с вятъра, нагазили до кръста в ледената вода. Често затъваха до гърдите или съвсем изчезваха под водата, заливани от големи пенести вълни. Нямаше почивка, нито минутка отдих в тази мрачна, съкрушителна битка. Същата нощ сред рева на снежната буря, на края на езерото Тагиш, те настигнаха „Флора“.

Антонсен едва успя да промълви: „Върнете се до Белия кон“ и моментално заспа.

Чърчил приличаше на луд. Дрехите едва се държаха на тялото му. Лицето му бе премръзнало и подпухнало от непрекъснатото двадесет и четири часово напрежение. Ръцете му бяха толкова подути, че не можеше да прегъва пръстите си, а краката така го боляха, че едва се крепеше на тях.

Капитанът на „Флора“ не искаше да се върне обратно до Белия кон. Чърчил настояваше и не отстъпваше; капитанът пък държеше упорито на своето. Накрая той изтъкна, че е безпредметно да се върне обратно, защото единственият презокеански параход в Даий, „Атинянинът“, тръгвал във вторник сутринта, а той нямало да успее да се върне до Белия кон и да докара безпомощните пътници навреме, за да хванат връзката.

— В колко часа тръгва „Атинянинът“? — попита Чърчил.

— Във вторник, в седем часа сутринта.

— Добре — каза Чърчил и в същото време ръгна няколко пъти в ребрата хъркащия Антонсен. — Вие се върнете в Белия кон, а ние ще продължим напред и ще задържим „Атинянинът“.

Антонсен, който все още не се бе събудил напълно и мигаше глупаво с очи, беше наблъскан в лодката и дойде на себе си едва тогава, когато го плисна една голяма леденостудена вълна. Той чу гласа на Чърчил, който ръмжеше в тъмнината.

— Хайде, почвай да гребеш или искаш да те залеят вълните?

Зората ги завари при Еленовия проход. Вятърът затихваше. Антонсен бе толкова изтощен, че не можеше повече да гребе. Чърчил издърпа кануто на едно защитено от вятъра място на брега и двамата легнаха да спят. Понеже се страхуваше да не се успи, той сложи ръка под главата си. На всеки няколко минути ръката му изтръпваше и болката го събуждаше. Той поглеждаше часовника си и поставяше другата ръка под главата си. След два часа с усилие събуди Антонсен. Потеглиха отново. Езерото Бенет бе дълго около тридесет мили и приличаше на воденичен яз. По средата на езерото ги посрещна силен вятър, който идеше от юг. Водата закипя. Часовете минаваха един след друг, а те се бореха така, както при езерото Тагиш. Дърпаха лодката, бутаха я отзад, а ледената вода ги заливаше до кръста, до гърдите, а понякога вълните прескачаха и над главите им. Накрая добродушният гигант изчерпа всичките си сили. Чърчил го подтикваше безмилостно, но когато немецът залитна и падна във водата, дълбока три фута, и щеше да се удави, Чърчил го натика в кануто. След това продължи борбата сам и рано следобед пристигна в полицейския пост, разположен на края на езерото Бенет. Опита се да помогне на Антонсен да се измъкне от лодката, но не успя. Той слушаше тежкото дишане на изтощения до смърт човек и му завиждаше, като си помислеше за това, което очакваше него самия занапред. Антонсен можеше да остане тук и да спи, но той трябваше да прехвърли величествения Чилкутски проход и да се спусне до морския бряг. Истинската битка тепърва му предстоеше и той съжаляваше за силата, която бе останала зад него, заради мъките, на които щеше да подложи

тялото му.

Чърчил издърпа кануто на брега на езерото, взе чантата на Бонддел и с бързи, несигурни стъпки се насочи към полицейския пост.

— На брега има едно кану, което ви пращат от Доусън — побърза да съобщи той на офицера, който отговори на почукването му, — в него има един почти примрял човек. Нищо особено не му се е случило;

изтощен е от умора. Погрижете се за него. Налага се да бързам. Довиждане. Искам да хвана „Атинянинът“.

Един провлак, дълъг цяла миля, свързваше езерото Бенет с езерото Линдерман. Последните думи Чърчил изрече през рамо и веднага продължи бързия си ход. Всяка стъпка му причиняваше ужасни болки, но той стискаше зъби и продължаваше да върви, като повечето време забравяше за болките, обладан от трескавата възбуда, с която се отнасяше към чантата на Бондел. Тя много му пречеше. Непрестанно я местеше ту в едната, ту в другата си ръка. Слагаше я под мишница; прихващаше я с една ръка и я премяташе през рамо, но тя подскачаше и се удряше в гърба му, докато тичаше по пътя. Чърчил едва държеше чантата с наранените си и подпухнали пръсти и няколко пъти я изпуща. Веднъж, като я прехвърляше от едната си ръка в другата, не успя да я задържи, чантата падна пред него, препъна го, той политна и се строполи тежко на земята.

На края на провлака той купи за един долар два стари ремъка за багаж и привърза с тях чантата. Нае моторница, с която преплава шестте мили до горния край на езерото Линдерман, където пристигна в четири часа следобед. „Атинянинът“ тръгваше от Даий в седем часа на следната сутрин. Даий отстоеше на двадесет и осем мили оттук, но по средата на пътя се издигаше Чилкут. Той седна на земята, за да пристегне обущата си за предстоящото дълго изкачване, и изведнъж се събуди. Бе задрямал в момента, в който беше седнал, и бе спал не повече

от тридесет секунди. Чърчил се страхуваше да не заспи по за дълго, затова довърши пристягането на обущата си прав. Даже и сега за малко не задряма. За миг почувствува, че губи съзнание, но разбра това едва когато отпуснатото му тяло се наклони към земята; той напрегна воля, стегна мускули с едно конвулсивно свиване на тялото и предотврати падането. От внезапното възвръщане на съзнанието му прилоша и той потрепери. Чърчил удари главата си с длани, като искаше с това да разбуди задрямалия си мозък.

Керванът от мулета на Джек Бърнс, който превозваше товари, се връщаше празен към Езерото наКратерите и Чърчил се възползува от поканата да възседне едно от животните. Бърнс искаше да постави чантата върху друго муле, но Чърчил не се съгласи и я закрепи върху своето седло. Но той задряма и чантата непрестанно се изхлузваше ту от единия, ту от другия край на седлото и всеки път Чърчил се събуждаше с болезнено сепване. В Застъпилия здрач мулето го закачи за един стърчащ клон, който раздра бузата му. Като капак на всичко мулето се отклони от пътеката и падна на земята, като изхвърли ездача и чантата върху скалите. След това Чърчил предпочете да ходи или по-скоро да се препъва и да води мулето след себе си. От двете страни на пътеката се носеше отвратителна миризма, която напомняше за конете, измрели в щурма за злато. Чърчил не обръщаше внимание на всичко това. Ужасно му се спеше. Когато достигнаха Дългото езеро, той се разсъни, а при Дълбокото езеро даде чантата на Бърнс. След това обаче, при бледата светлина на звездите, той не сваляше очи от Бърнс. С чантата не биваше да се случи нищо.

При Езерото на кратерите керванът се прибра на стан, а Чърчил привърза чантата на гърба си и започна да се изкачва по стръмния склон към върха. За първи път на тази отвесна стена той разбра колко е уморен. Чърчил пълзеше и се влачеше като рак, превит от тежестта на крайниците си. Всяко повдигане на крака изискваше болезнено напрежение на волята. Изведнъж му се стори, че е обут с оловни обуща, като тези на водолазите, и с усилие устояваше на желанието си да се наведе и пипне тези оловни обуща. А колкото до чантата на Бондел, беше невероятно, че четиридесет фунта могат да тежат толкова много. Тя го притискаше, сякаш беше цяла планина, и той се оглеждаше назад към изминатия път и не вярваше, че преди една година бе минал по него със сто и петдесет фунта товар на гърба си. Ако багажът тогава е тежал сто и петдесет фунта, то чантата на Бондел тежеше сега петстотин.

Първото изкачване на вододела откъм Езерото на кратерите минаваше през малък ледник. Тук пътеката бе ясно очертана. Над ледника обаче, който се намираше по-високо от пояса на иглолистните дървета, нямаше нищо друго освен хаос от голи скали и огромни обли камъни. Тъмнината пречеше на Чърчил да различава пътеката и той непрестанно се объркваше, като за всяка крачка изразходваше три пъти повече усилия, отколкото бяха необходими. Той стигна до върха при воя на вятъра и снежната буря и се препъна о, една, като че пратена от самото провидение, малка, изоставена палатка, в която се вмъкна веднага. Там намери няколко отдавна изпържени картофа и половин дузина сурови яйца, които побърза да изгълта.

Когато снегът престана и вятърът утихна, той започна да се спуща по склона, което бе почти невъзможно. Пътека нямаше, той се препъваше и често в последния момент разбираше, че се намира на самия ръб на отвесни скали или стръмни наклони, на които не можеше да се види краят. Малко по-надолу по склона облаци отново затулиха звездите и в настъпилия мрак той се подхлъзна, претърколи се около стотина фута и се спря, изподран и окървавен, на дъното на голяма, немного дълбока яма. Навсякъде около него се носеше вонята на умрели коне. Ямата се намираше до самата пътека и хората имаха обичай да хвърлят в нея сакатите и умиращи животни. Вонята го задушаваше и Чърчил почувствува, че му прилошава. Той започна да се измъква от нея като в кошмар. Някъде по средата си спомни за чантата на Бондел. Тя бе паднала в ямата заедно с него; каишите очевидно се бяха скъсали и той я бе забравил. Чърчил се върна обратно в заразната гробница, където в продължение на половин час, застанал на длани и колене,

я търси пипнешком. Напипа и изброи седемнадесет умрели коня (и един още жив, който застреля с пистолета си), преди да открие чантата на Бондел. Когато по-късно правеше равносметка на своя живот, в който не липсваха геройства и достижения, той без колебание заяви пред самия себе си, че връщането му обратно в ямата е най-героичното дело, което някога е извършвал. Толкова героизъм бе вложил в тая своя постъпка, че на два пъти бе на границата на припадъка, преди да успее да изпълзи от ямата.

Когато се спусна до Везните, стръмните склонове на Чилкут останаха зад него и пътят стана по-лек. Всъщност той съвсем не бе лек .на повечето места, но сега бе поносим. Чърчил щеше да се движи по него добре, ако не беше така уморен, ако имаше фенер, който да му осветява пътя, и ако не беше чантата на Бондел. В изтощеното състояние, в което се намираше, тя бе за него последната сламка. Той едва имаше сили да се движи напред, а допълнителната тежест на чантата бе достатъчна, за да го повали на земята всеки път, когато залитнеше или се препънеше. Ако не се препъваше, то от тъмнината се протягаха клони, които се закачваха за чантата на гърба му и го дърпаха назад.

Той реши, че ако изпусне „Атинянинът“, ще бъде виновна единствено чантата. Всъщност в неговото съзнание останаха само две неща — чантата на Бондел и параходът. Той не мислеше за нищо друго освен за тях и те се превърнаха в тежка задача, за изпълнението, на която пътуваше и се трудеше сякаш от векове насам. Той вървеше и се бореше като в сън. Част от този сън бе и пристигането му в Овчия стан. Залитайки, влезе в една кръчма, измъкна .рамената си от каишите и се приготви да постави чантата до краката си. Тя се изплъзна от пръстите му, падна на пода с тъп удар и привлече погледите на двама мъже, които в този момент излизаха навън.- Чърчил изпи чаша уиски, заръча на кръчмаря да го събуди след десет минути и седна на пода, като сложи краката си върху чантата, а главата на коленете си.

Тялото му така се бе схванало, че след като го събудиха, му бяха нужни нови десет минути и втора

чаша уиски, докато успее да опъне ръцете и краката си и да раздвижи мускулите си.

— Хей! Не натам! — извика кръчмарят, след като излезе навън и го насочи в тъмнината към Каньон Сити.

Някакво вътрешно чувство подсказа на Чърчил, че избраната от него посока бе права, но въпреки това като насън той тръгна по посочения от кръчмаря път. Чърчил не можа да разбере откъде дойде предупреждението, но след като му се стори, че бе пътувал цели няколко века, той почувствува наближаването на опасността и извади пистолета си. Все още като насън той видя двама мъже, които пристъпиха към него и му казаха да спре. Четири пъти изтрещя пистолетът му, той видя пламъците и чу изстрелите на техните пистолети. Почувствува също, че го улучиха в бедрото. Видя как единият от мъжете се свлече на земята и когато вторият се хвърли към него, Чърчил му нанесе силен удар с тежкия пистолет право в лицето. След това се обърна и побягна. Малко след това се отърси от съня и установи, че се движи бързо и с накуцване по пътеката. Първата му мисъл бе за чантата. Тя все още беше на гърба му. Той бе убеден, че всичко, което преживя, е било сън, но когато потърси пистолета си, установи, че е изчезнал. След това почувствува остра болка в бедрото, опипа мястото и забеляза, че ръката му се изцапа с топла кръв. Раната бе повърхностна, но неоспорима. Той съвсем се разсъни и продължи да тича тежко по посока на Каньон Сити.

Чърчил намери човек, който имаше коне и фургон и срещу двадесет долара се съгласи да стане от леглото и да ги впрегне. Чърчил изпълзя на леглото на фургона и заспа с чантата на гърба си. Пътуването беше трудно по измитите от водата големи камъни надолу по долината на Даий, но той се будеше само когато фургонът се удряше в най-големите камъни. Поклащанията на тялото не му пречеха да спи. Колата измина последната миля по равен път и той заспа дълбоко.

Пристигнаха призори, коларят го разтърси грубо и изкрещя в ухото му, че „Атинянинът“ е заминал. Чърчил огледа тъпо празното пристанище.

— Над Скагуей се вижда пушек — каза коларят.

Клепачите на Чърчил бяха така подпухнали, че той не можеше да вижда толкова надалеч, но каза:

— Това е параходът. Намери ми веднага лодка, Коларят беше услужлив човек и намери една лека гребна лодка и един мъж, който се съгласи да гребе срещу десет долара, платени в аванс. Чърчил плати сумата и подпомогнат от мъжете, влезе В лодката. Силите не му достигаха, за да направи това сам. Скагуей отстоеше на шест мили и в главата му се въртеше блажената мисъл, че дотам ще може да поспи. Човекът обаче не знаеше да гребе и Чърчил се принуди да се хване за веслата и да гребе, както му се стори, още цели няколко века. Това бяха най-дългите и най-мъчителни шест мили в неговия живот. В малкия залив задуха лек вятър, който го забавяше. В стомаха си чувствуваше неприятна болка, измъчваха го слабост и вцепенение. По негово настояване човекът от лодката го плисна в лицето със солена вода.

„Атинянинът“ бе вдигнал котва, когато те се изравниха с неговия корпус. Чърчил се намираше на края на силите си.

— Спрете парахода! Спрете парахода! — крещеше той с дрезгав глас. — Нося важно съобщение! Спрете парахода!;

След това главата му клюмна на гърдите и той заспа. Когато шестима мъже го понесоха нагоре по мостика, той се събуди, посегна към чантата и се хвана за нея така, както давещият се хваща за сламка.

На палубата Чърчил предизвика ужас и любопитство. От дрехите, които носеше в Белия кон, бяха останали няколко дрипи, а самият той бе изподран като дрехите си. Бе пътувал петдесет и пет часа при най-голяма степен на напрежение. През цялото това време бе спал само шест часа и бе отслабнал двадесет фунта. Лицето, ръцете и цялото му тяло бяха изподраскани и контузени и той едва гледаше. Опита се да се изправи, но не успя и се просна на палубата. Като стискаше чантата, той предаде своето поръчение.

— А сега искам да спя! — каза накрая. — Ще ям, когато се събудя.

Те му оказаха голяма чест, като го пренесоха мръсен и парцалив заедно с чантата на Бондел и

го настаниха в каютата за младоженци, която,бе най-голямата и най-луксозната каюта в целия параход. Той спа цели две денонощия. Когато двестата пътници от „Белия кон“ пристигнаха, вече се бе изкъпал, обръснал и нахранил и облегнат на перилата, пушеше пура.

Когато „Атинянинът“ пристигна в Сиатъл, Чърчил се бе съвзел напълно. Той слезе на брега с чантата на Бондел в ръка. Чувствуваше се много горд. Чантата бе за него олицетворение на изпълнен дълг, честност и доверие. „Все пак аз донесох чантата“ — така той изрази пред себе си тези различни, сложни чувства.

Беше рано вечерта и отиде право в къщата на Бондел. Луис Бондел се зарадва много, когато го видя. Стисна двете му ръце и го помъкна към къщата.

— О, благодаря ти много, братко, много мило, че я донесе — каза Бондел, когато получи чантата.

Захвърли я небрежно върху една кушетка и Чърчил забеляза с оценяващ поглед как от тежестта си тя подскочи върху пружината. Бондел го обсипа с град от въпроси.

— Как изкара? А момчетата как са? Какво стана с Бил Смитърс? Дел Бишоп, още ли е с Пиърс? Той продаде ли кучетата си? Излезе ли нещо от Сярното дъно? Изглеждаш чудесно. С кой параход пристигна?

Чърчил отговори на всички въпроси и след половин час настъпи първата пауза в разговора.

— Не е ли по-добре да я прегледаш? — подхвърли той, като кимна с глава към чантата.

— О, всичко е в ред — отвърна Бондел. — Ямата на Митчел даде ли това, което очакваше от нея?

— Струва ми се, че е по-добре да погледнеш — настояваше Чърчил. — Когато донеса нещо, искам да се убедя, че всичко е в ред. Винаги е имало възможност, докато съм спал или съм вършел нещо друго, някой да е бърникал из нея.

— Слушай, братко, в чантата няма нищо важно — отвърна Мондел със смях.

— Нищо важно! — повтори думите му Чърчил с тих глас. След това заговори решително. — Слушай, Бондел, искам да зная какво има в тази чанта!

Луис го погледна с любопитство, след това излезе от стаята и се завърна с връзка ключове. Той пъхна ръката си в чантата и извади от нея голям, 44-калибров пистолет, колт. След него извади още няколко кутии муниции за пистолета и още няколко кутии патрони за пушка.

Чърчил взе чантата и погледна в нея. След това я обърна с дъното нагоре и леко я разтърси.

— Пистолетът е ръждясал целият — каза Мондел. — Сигурно е бил държан на дъжд.

— Да — отвърна Чърчил. — Жалко, че се е измокрил. Признавам, че не бях достатъчно внимателен.

Той се изправи и излезе навън. След десет минути Луис Бондел също излезе и го намери седнал на стълбите, подпрял лакти на колената си и скрил -брада в ръцете си, с вперен в тъмнината поглед.

Човекът с белега

Джейкъб Кент през целия си живот бе страдал от алчност. Тя от своя страна породи у него постоянна недоверчивост и характерът му дотолкова се промени, че бе твърде неприятно човек да има нещо общо с него. Кент бе жертва и на своите лунатични наклонности и се отличаваше с упорството си. Откакто се помнеше, беше тъкач, докато Клондайкската треска изведнъж проникна в кръвта му и го откъсна от стана. Неговата колиба се намираше по средата между Шестдесета миля и река Стюърт и хората, които пътуваха непрекъснато по пъртината към Доусън, го оприличаваха на барон разбойник, чучнал в своята крепост и събиращ налози от керваните, които преминаваха по неговите изоставени пътища. Но да се направи подобно сравнение, се изискваха известни познания по история, затова слабо образованите златотърсачи от реката Стюърт го характеризираха по един по-примитивен начин, в който изобилствуваха силните епитети.

Впрочем колибата не беше негова, тъй като бе построена преди няколко години от двама златотърсачи, които изтеглиха на това място от реката един сал дърва. Двамата бяха много гостоприемни хора и след като напуснаха колибата, пътниците, които знаеха къде се намира, обикновено се стараеха да се доберат до нея преди настъпването на нощта. Това бе твърде удобно, защото им спестяваше време и труд за построяване на стаи; съществуваше и неписано правило — последният нощувал в колибата човек да оставя за следващия наръч дърва за горене. Рядко минаваше нощ десетина-oldkdoeiej мъже да не потърсят нейния подслон. Джейкъб Кент откри това и се самонастани в нея, без да има каквото и да е право. Оттогава уморените пътници трябваше да плащат по долар на човек за привилегията да спят на пода. Джейкъб Кент сам претегляше златния прах, с който му заплащаха, и никога не пропущаше да задигне явилата се в повече разлика. При това той дотолкова се изхитри, че временните му гости цепеха дърва и носеха вода вместо него. Това бе явно разбойничество, но жертвите му бяха все добродушни хора и макар че го ненавиждаха, те всъщност му даваха възможност да преуспява в своето мошеничество.

Един априлски следобед той седеше до вратата на своята колиба като хищен паяк, наслаждаваше се на топлината на върналото се отново слънце и наблюдаваше пъртината, очаквайки нови мухи за своята паяжина. Долу, под него, подобно на заледено море се простираше Юкон; реката се губеше от погледа на север и на юг, зад два големи завоя, разстлала се от бряг до бряг на цели две мили. По неравната й гръд се бе проточила пъртината — затънала в снега тясна ивица, осемнадесет инча широка и две хиляди мили дълга. На всеки линеен фут от този път се падаха повече проклятия, отколкото на който и да е друг път в целия християнски свят и извън него.

Този следобед Джейкъб Кент беше в отлично настроение. Предната нощ бе счупил рекорда; беше продал гостоприемството си на цели двадесет и осем посетители. Наистина не беше много удобно й четирима от тях хъркаха цялата нощ току под самото му легло, но затова пък чувалчето, в което държеше златния прах, чувствително натежа. Това чувалче със своето блестящо златно съкровище пораждаше най-висшата наслада и в същото време най-висшето терзание в живота на Кент. В него се бяха побрали и небето, и адът. Тъй като колибата се състоеше само от една стая и естествено, не даваше възможност да се укрива каквото и да било от чужди погледи, Кент се тормозеше от постоянен страх да не го ограбят. На тези брадясали и свирепи мъже нямаше да им струва нищо да задигнат чувалчето. Често му се присънваше точно това и той се събуждаше, измъчван от кошмари. В сънищата му постоянно го преследваха група разбойници, така че той запомни много добре лицата им и особено бронзовото от загара лице на главатаря с белег на дясната буза. Този човек беше най-упорит от всички. Подбуждан от страха, който той му причиняваше, Кент обмисляше десетки скривалища в колибата и извън нея веднага след като се пробудеше. Когато намереше ново скривалище и скриеше своето съкровище, той си отдъхваше с облекчение и няколко нощи спеше спокойно, след това отново му се присънваше как се нахвърля върху човека с белега в момента, в който той изравяше чувалчето от земята. В разгара на борбата с крадеца Кент се събуждаше, скачаше от леглото и преместваше чувалчето в друго, по-сигурно скривалище. Не може да се каже, че Кент бе напълно жертва на своите халюцинации, но той вярваше в предаването на мисли от разстояние и смяташе, че разбойниците от сънищата,са всъщност астрални отражения на реални, живи хора, които в същия този момент, независимо от това къде се намират, кроят мислено планове как да задигнат неговото богатство. Така или иначе той продължаваше да изстисква нещастниците, които прекрачваха неговия праг, като в същото време усилваше собственото си терзание с всяка нова унция златен прах, която попадаше в чувалчето му.

Както се припичаше на слънцето, Джейкъб Кент скочи изведнъж на крака, поразен от една мисъл. Най-голямо удоволствие в живота;му доставяше непрестанно да мери и отново да премерва събрания златен прах, но това приятно занимание се помрачаваше от едно обстоятелство, което и досега не беше успял да отстрани. Везните, с които мереше златото, бяха съвсем малки и с тях не можеше да се премери наведнъж повече от един фунт и половина, тоест осемнадесет унции, а неговото съкровище беше три пъти и една трета повече от това. Никога досега Кент не беше успял да премери цялото злато наведнъж и му се струваше, че по този начин се лишава от възможността да види своето съкровище в цялото му великолепие. Така половината от удоволствието, че го притежава, се губеше, но не само това — на него му се струваше, че тази нищо и никаква пречка намалява не само значението, но и самия факт, че притежава злато. Именно разрешението на този въпрос, което изведнъж проблесна в ума му, го накара да скочи на крака. Кент огледа внимателно пъртината по всички посоки. Не се виждаше нищо и той влезе вътре.

За няколко секунди очисти масата и сложи върху нея везните. На едното блюдо постави железни дискове, равняващи се на петнадесет унции, и ги

уравновеси,със златен прах, който постави на другото блюдо. След това замени тежестите със злато и по този начин измери точно тридесет унции. След това събра тридесетте унции злато върху едното блюдо и го уравновеси с ново злато. Сега вече всичкото злато се намираше върху везните, а той целият бе длувнал в пот. Кент трепереше от възторг, а възхищението му нямаше граници. Въпреки това той изтръска чувалчето до последната прашинка, докато равновесието се наруши и едното блюдо се спусна надолу. За Да го възстанови наново, той сложи на другото блюдо тежест, равна на една двадесета от унцията, и пет песъчинки злато. Той стоеше с отметната назад глава й поглед, прикован във везните. Чувалчето беше празно, но възможностите на везните ставаха неограничени. С тях можеше вече да измерва всякакво количество злато, от най-дребната песъчинка до цели фунтове. Мамон1 впи нокти

в сърцето на Кент. Залязващото слънце проблесна през отворената врата и освети везните,с техния златен товар. Скъпоценните купчинки, подобно на

златни гърди на бронзова Клеопатра, отразяваха

слънчевите лъчи с мека светлина. Времето,и пространството престанаха да съществуват.

— Да ме убие господ, ако тук няма злато за няколко гвинеи?

Джейкъб Кент рязко се обърна и в същия миг протегна ръка към заредената двуцевка. Но когато погледът му падна върху лицето на неканения гост, той отстъпи назад ужасен. Това беше лицето на човека с белега!

Новодошлият погледна Кент с любопитство.

— Е, не се бой — каза той, като махна успокоително с ръка. — Няма да докосна нито тебе, нито проклетото ти злато. Чудак си ти, чудак — добави замислено човекът, като забеляза, че по лицето на Кент струяха ручейчета пот, а коленете му се олюляваха.

— Какво си млъкнал като риба? — продължи той, докато другият се мъчеше да си поеме дъх. — Да не си глътнал езика си или пък ти се е случило нещо?

— Оооткъде имаш това? — успя най-сетне да промълви Кент, като повдигна треперещия си палец

——

М а м о н — бог на богатството и парите. Б, пр.

към страшния белег, който разсичаше бузата на мъжа.

д — Един матрос ме удари с уреда за разсукване на въжето. Хвърли го от топсела на главната мачта. А какво те интересува моят белег, питам аз. Влиза

ли ти нещо в работата? Кажи де? Да ме убие господ! Пречи ли ти нещо! На такива като тебе той не се харесва, а? Така ли е?

— Не, не — отвърна Кент с измъчена усмивка, като се отпусна тежко на трикракото столче. — Просто се чудех.

— Виждал ли си някога такъв белег? — попита нападателно другият.

— Не.

— Красив е, нали?

— Да — кимна одобрително с глава Кент, като се стараеше да умилостиви този странен посетител, но не очакваше ни най-малко, че намерението му да бъде любезен с него ще предизвика бурята, която-последва.

— Ах ти, проклетнико, парцал такъв. Значи така, а, според тебе най-страшната уродливост, с която господ бог е заклеймявал човешкото лице, може да се нарече красота? Какво си мислиш ти…

На това място този буен морски син избълва цял ураган от сквернословия, като смесваше богове в дяволи, хора и целия им род. Произнасяше всичко с такава дива страст, че Джейкъб Кент просто онемя. Той се сви и вдигна ръце пред себе си, сякаш да се предпази от удари. Кент имаше такъв уплашен вид, че новодошлият изведнъж спря по средата на заключителната тирада и избухна в гръмогласен смях.

— Слънцето опря борда си до пъртината — каза Човека с белега между последните избухвания от смях. — Надявам се, че компанията на такъв човек като мене ще ти е приятна. Запали пещта и дигни парата. Аз отивам да разпрегна кучетата и да ги нахраня. Не се стеснявай, моето момче, а донеси повечко дърва, в гората има колкото щеш; та кой освен тебе има повече време да върти брадвата! И донеси на връщане ведро с вода. По-живо, иначе ще те направя на кайма, бога ми!

Това беше нещо нечувано. Джейкъб Кент разпалваше огъня, цепеше дърва, носеше вода — с

други думи, обслужваше своя гост. Когато Джим Кардиджи напусна Доусън, в главата му се въртяха безбройните беззакония, вършени в крайпътната хижа от този Шейлок, а по пътя непрестанно срещаше негови жертви, които добавяха по нещо към м списъка от престъпления, извършени от Кент. И така Джим Кардиджи, който подобно на всички моряци обичаше да се шегува, реши, когато попадне в хижата, да посмачка фасона на нейния стопанин. Явно бе, че това му се удаде в по-голяма степен, отколкото предполагаше, не му беше ясно само каква роля играеше в случая белегът на неговата буза. Джим виждаше, че той всява у Кент неописуем ужас, и реши да го използува без всякакво

угризение на съвестта, така както един търговец би извлякъл най-голямата полза от ценната стока.

— Да окьоравея, ако ти не си пъргав мъж — каза той с възхищение, наклонил глава на една страна, докато неговият домакин шеташе наоколо. — Напразно си се впуснал в златотърсаческия занаят. Ти си се родил само за кръчмар. Слушал съм да се говори много за тебе по цялата река, но нямах представа, че си бил такъв голям сладур.

Джейкъб Кент изпита страшно желание да изпразни в него заредената си пушка, но магическото влияние на белега беше твърде силно. Пред него стоеше самият Човек с белега, мъжът, който толкова често го беше обирал във въображението му. Значи това бе човешкото превъплъщение на образа, който се явяваше в сънищата му, човекът, който толкова често кроеше планове да задигне неговото съкровище! Човека с белега се беше явил сега в човешкия си образ, за да го ограби. Друго заключение не можеше да има. А този белег! Кент не можеше да откъсне поглед от него, така както не можеше да спре туптенето на сърцето си. Колкото и да се стараеше, очите му се насочваха така неотклонно към лицето с белега, както стрелката на компаса се насочва към полюса.

— Пречи ли ти моят белег? — прогърмя неочаквано гласът на Джим Кардиджи, който разстилаше на пода одеялото си и повдигнал случайно глава, срещна напрегнатия поглед,на Кент. — Щом моят белег ти пречи толкова, струва ми се, най-добре ще направиш да свиеш платна, да угасиш светлината и да лягаш да спиш. Слушай какво ти говоря, парцал такъв, иначе бог ми е свидетел, че ще ти разбия мутрата.

Кент бе толкова развълнуван, че трябваше да духне три пъти, преди да успее да загаси лампата, след това се мушна под одеялата, без даже да свали мокасините си. Морякът скоро захърка здравата на своето твърдо легло на пода, но Кент лежеше с втренчен в тъмнината поглед и с ръка на пушката, решен да не мигне през цялата нощ. Той не успя да скрие своите пет фунта злато, сега те лежаха в кутията с муниции, поставена до главата му. Колкото и да се противеше, накрая заспа, но и в съня му златото тежеше като огромен товар върху душата му. Ако не беше заспал в такова неспокойно състояние,на духа, нямаше да го навести демонът на лунатизма, нито пък Джим Кардидж.и щеше на следния ден да работи с коритото за промиване на златен пясък.

Пламъците се съпротивляваха отчаяно, но накрая огънят угасна, а след него през пролуките между гредите, запушени с мъх, се промъкна студът и в стаята захладня. Кучетата отвън престанаха да вият;и сгушени под снега, сънуваха, че са в рая, пълен с риба, без господари и бичове. Вътре морякът спеше като заклан, а домакинът се въртеше неспокойно, жертва на странни видения. Към полунощ той неочаквано отхвърли настрани одеялата и скочи на крака. Удивителното беше, че той успя да извърши всичко, което бе намислил, без да драсне и клечка кибрит. Дали затова, че беше тъмно, или за да не гледа ужасния .белег върху бузата на своя гост, но той държеше очите си затворени; така или иначе, като опипваше предметите, Кент отвори кутията с мунициите, насипа обилен заряд в цевите на пушката, без да разпилее и прашинка от него, след това натъпка двойна доза сачми, постави всички неща по местата им и си легна.

Джейкъб Кент се събуди точно когато зората докосна със стоманеносивите си пръсти облепения с пергамент прозорец. Повдигна се на лакът и надзърна в кутията с мунициите. Това, което видя, или по-скоро това, което не видя, му оказа особено въздействие, като се има предвид раздразнителният му характер. Кент хвърли поглед към спящия на пода човек, затвори внимателно капака и се обърна по гръб. Лицето му бе необикновено спокойно. Не потрепваше нито един мускул. По него не се забелязваше и най-слабият белег на вълнение или безпокойство. Той лежа така дълго време, като непрестанно размишляваше, а когато стана от леглото, движенията му бяха спокойни и целенасочени, вършеше всичко, без да бърза и без да вдига шум.

Случайно в гредата на тавана, точно над главата на спящия Джим Кардяджи, стърчеше забит голям дървен клин. Джейкъб Кент внимателно прехвърли през него въже, дебело около половин инч, а двата му края спусна към земята. Единия край завърза за китката на ръката си, а на другия направи клуп. След това вдигна петлето на пушката и я постави така до купчината ремъци, направени от еленова кожа, че да може да я вземе само с едно пресягане на ръката. С голямо усилие на волята се принуди да погледне към белега, докато нахлузваше клупа на врата на спящия човек, след това го затегна, като изпъна назад цялото си тяло. После се пресегна, взе пушката и я насочи към матроса.

Джим Кардиджи се събуди, задушавайки се, и погледна смаян двете зинали пред него железни дула.

— Къде е? — попита Кент, като поотпусна въжето.

— Ах ти, проклет…

Кент дръпна назад тялото си, въжето се опъна и прекъсна дъха на матроса.

— Глупак… Разбой… ах…

— Къде е? — повтори Кент.

— Кое? — попита Кардиджи, след като успя да си поеме дъх.

— Златният прах.

— Какъв златен прах? — удиви се обърканият матрос.

— Много добре знаеш — моят.

— Не съм го и виждал. За какво ме вземаш ти мене? За огнеупорна каса ли? Много ми е притрябвало твоето злато.

— Може би знаеш, може би не знаеш, но няма да ти дам да дишаш, докато не си спомниш. Само да си посмял да мръднеш даже и с пръст, веднага ще ти пръсна черепа.

— О, небеса! — изхриптя Кардиджи, когато клупът се затегна около врата му. д Кент го разхлаби за миг и морякът започна да върти глава, като че вратът му бе много стегнат, и се изхитри да разтегне клупа така, че въжето да мине под брадата.

Е? — попита Кент, .като очакваше признание. Кардиджи се ухили.

— Карай, беси ме, проклет мерзавецо. След това, както предвиждаше матросът, трагедията се превърна във фарс. Кардиджи беше по-тежкият от двамата и колкото и Кент да се напъваше и да навеждаше тялото си надолу и назад, пак не успя да го вдигне о г земята. Въпреки усилията му краката на матроса,не се отделяха от пода и поддържаха част от тежестта на тялото му. Въжето, което минаваше под брадата, му служеше за допълнителна опора. Като се убеди, че не може да го обеси, Кент затегна въжето с намерение да го удуши постепенно или да го принуди да каже какво е направил с неговото съкровище. Но Човека с белега не искаше да се задуши. Изминаха пет, десет, петнадесет минути и накрая, отчаян, Кент спусна своя пленник на земята.

— Добре! — каза той, като избърсваше потта. си. — Щом не искаш да те обеся, тогава ще те застрелям. Изглежда, че на някои хора не е писано да бъдат обесени.

— И ще изпоцапаш целия под на хижата. — Кардиджи се мъчеше да печели време. — Слушай, аз ще ти кажа какво да правиме. Нека си понапънем мозъците и да помислим заедно. Ти си изгубил златния си прах и твърдиш, че зная къде е, аз пък ти казвам, че не зная. Хайде да помислим и да определим курса…

— О, небеса! — прекъсна го Кент, като го имитираше злобно. — В тази къща ще се разпореждам само аз, ти гледай, но ако се опиташ да правиш нещо друго, ще те надупча за едното чудо.

— Смили се заради моята майка…

— Да я благослови господ, ако те обича. А! Така ли? — Кент спря едно подозрително движение на матроса и допря студените дула до челото му. — Стой мирно! Ако мръднеш само на косъм, и с тебе е свършено.

— Задачата не беше лесна, защото Кент държеше палеца си непрекъснато върху спусъка на пушката, но той ненапразно беше тъкач по професия и само За няколко минути успя да завърже ръцете и краката на матроса. След това го издърпа навън и го намести до колибата, така че да може да гледа и към реката и слънцето, което си издигаше към зенита. ^

— Давам ти срок до обед и след това…

— Какво след това? о,

— След това ще се отправиш направо към ада. у Ако дотогава кажеш къде е златото, ще те задържа, докато оттук мине полицейският патрул.

— Боже господи, какво ми дойде до главата! Аз съм невинен като агънце, а ти съвсем си се побъркал, нищо не вземаш предвид и искаш така на вятъра да ми светиш маслото. Ах ти, стари пирате! Ах ти…

Джим Кардиджи избухна в такова ругателство, че надмина себе си. Джейкъб; Кент донесе от колибата едно трикрако столче, за да може да се любува по-удобно на матроса. Като изчерпа всички възможни комбинации на своя речник, матросът притихна и се замисли дълбоко, а очите му непрестанно следяха слънцето, което се издигаше по източната страна на небето с необичайна бързина. Кучетата му, изненадани от това, че ги държат така дълго, без да ги впрягат в хамутите, го заобиколиха. Безпомощното състояние на техния господар ги тревожеше. Те чувствуваха, че нещо не е в ред, но не разбираха какво, затова обикаляха около него и с жаловит вой изразяваха своето съчувствие.

— Марш! Махайте се! — извика той, като се огъваше подобно на червей и искаше да ги ритне. Точно тогава откри, че се намира на ръба на някакъв наклон. След като разгони кучетата, той се замисли за този наклон, който не виждаше, а само чувствуваше. И скоро дойде до правилния извод. „Човек по природа е мързелив“ — разсъждаваше Джим. Той никога не върши повече от това, което е необходимо. Когато строи колиба, трябва да посипе покрива й с пръст. От гледна точка на тези разсъждения логично е да взема пръстта колкото се може от по-близко разстояние. Следователно той лежеше на ръба на ямата, от която бе взета пръстта за покрива на колибата на Джейкъб Кент. Това откритие, стига да съумееше да го използува добре, можеше да продължи живота му. Сега Джим насочи вниманието си към ремъците, направени от еленова

кожа, с които беше омотан. Ръцете му, вързани зад гърба, се намокриха от снега. Джим знаеше, че когато суровата еленова кожа се овлажни, тя лесно се разтяга. Като се стараеше да върши всичко незабелязано, той разтягаше все повече и повече каишите.

В същото време той жадно наблюдаваше пъртината и когато откъм Шестдесета миля върху белия

фон на една ледена грамада за миг се показа черна точка той хвърли тревожен поглед към слънцето. То се бе издигнало почти до зенита. От време на време Джим виждаше как черната точка ту се изкачва върху натрупаните ледени блокове, ту слиза между тях, но не смееше да гледа открито в тази посока, защото се страхуваше да не възбуди подозрението на своя неприятел. Веднъж, когато Кент ненадейно се изправи и започна да разглежда внимателно пъртината, сърцето на Кардиджи замря от

страх, но в този момент кучешкият впряг се движеше зад един голям леден блок и, се появи отново, когато опасността беше вече преминала.

— Уверен съм, че заради тази работа ще те обесят — заплашваше Кардиджи, като се опитваше с това да отвлече вниманието на Кент. — И ти ще гниеш в ада, бъди сигурен в това.

— Слушай — извика след малко Джим, — вярваш ли в духове? — Кент изведнъж потръпна и Джим продължи, като се увери, че е на прав път. — Духовете се явяват на такива хора, които не държат на обещанията си. Така че да не си посмял да ме пращаш на онзи свят, докато камбаната не удари осем пъти, искам да кажа, докато не стане дванадесет часа, защото, ако направиш това, аз ще ти се явя след моята смърт. Чуваш ли? Убий ме една минутка, една секунда по-рано и аз ще ти се явя, заклевам ти се в това.

Джейкъб Кент се подвоуми, но не каза нищо.

— Какъв е твоят хронометър? На каква географска дължина се намираш? Откъде знаеш, че твоят хронометър е верен? — настояваше Кардиджи, като напразно се надяваше да откопчи от своя палач още няколко минути. — По кое време се водиш, по това на Казармата или по това на Компанията? Помни, ако извършиш, всичко преди дванадесет, аз няма

Да се успокоя на онзи свят. Предупреждавам те Местно! Ще се върна. Ако нямаш точно време, как

ще разбереш тогава кога ще стане дванадесет часа? Кажи де, как ще узнаеш?

— Ще те изпратя на онзи свят точно навреме, бъди спокоен за това — отвърна Кент. — Тук имам слънчев часовник.

— Тези часовници не струват нищо. Стрелката може да има отклонение с тридесет и два градуса.

— Всичко е съвсем точно нагласено.

— А как е нагласено? С компас ли?

— Не, по Полярната звезда.

— Истина ли?

— Истина.

Кардиджи изпъшка, след това хвърли крадешком поглед към пъртината. Шейната вече се очертаваше ясно и се намираше на около миля от хижата, а

кучетата тичаха леко и бързо.

— Далече ли е сянката от чертата? Кент се приближи до примитивния слънчев часовник и се загледа в него.

— Още три инча — съобщи той, като го проучи внимателно.

— Виж какво, извикай „осмата камбана“, преди;

да стреляш. Съгласен ли си?

Кент се съгласи и двамата млъкнаха. Каишите, с които бяха завързани китките на Кардиджи, бавно се разтягаха и той започна да ги изхлузва от ръцете си.

— Колко остана до чертата?

— Един инч.

Матросът се изви внимателно, за да се увери, че ще може в нужния момент да се претърколи надолу в ямата, и измъкна първата намотка от ремъците.

— Колко остана?

— Половин инч.

Точно тогава Кент чу скриптенето от плазовете на шейната и обърна поглед към пъртината. Човекът лежеше върху шейната, а кучетата се носеха право към колибата. Кент се обърна и. опря приклада на пушката о рамото си

— Още не е настанало време за осмата камбана — започна да протестира Кардиджи. — Непременно ще ти се явя, внимавай!

Джейкъб Кент се поколеба. Той стоеше до слънчевия часовник, на около десетина крачки от своята

жертва. Човекът на шейната вероятно бе забелязал, че при колибата става нещо нередно, защото се бе изправил на колене и свистеше яростно с бича си върху гърбовете на кучетата.

Сянката падна върху чертата. Кент се прицели.

— Приготви се! — изкомандува тържествено той. — Осмата к…

Но с частица от секундата Кардиджи го изпревари и се претърколи назад в ямата. Кент не даде изстрел, а се затича към него. Бум! Пушката изтрещя право в лицето на матроса в момента, в който той се изправяше на крака. Но от цевта не излезе никакъв дим. Вместо това отзад до приклада изскочи голям пламък и Джейкъб Кент падна на земята. Кучетата се втурнаха към ямата и шейната мина през тялото му. Мъжът скочи от шейната в момента, когато Кардиджи освобождаваше ръцете си и се измъкваше от дупката.

— Джим! — извика новодошлият, като го позна.- Какво става?

— Какво става ли? Нищо. Просто правя упражнение за укрепване на здравето си. Ах ти, проклет глупако! Какво става, а? Развържи ме по-скоро или веднага ще ти покажа какво е станало! По-живо, иначе ще омета палубата с главата ти!

— Уф! — въздъхна с облекчение той, когато мъжът започна да разрязва каишите с ножа си. — Какво се е случило ли? Та и аз самият искам да разбера. Ха кажи ми ти де!

Когато го обърнаха по гръб, видяха, че Кент е мъртъв. Пушката му, старомодно оръжие, което се зарежда откъм цевта, лежеше край него. Прикладът се беше откъснал от цевите. На дясната цев зееше цепнатина, дълга няколко инча. Матросът вдигна оръжието. От пукнатината рукна блестящ поток от златен прах. Едва сега Джим Кардиджи разбра всичко.

— Да пукна дано! — изрева той. — Ама че работа! Ето къде бил проклетият прах. Да ме убие господ, и тебе също, Чарли, ако не отърчиш веднага да донесеш коритото за промиване.

Изчезването на Маркъс О’Брайън

— Решението на съда е да си обираш партушините от стана… по приетия начин, драги, по приетия начин.

Съдията Маркъс О’Брайън се разсея и Чарли Маклъка го го смушка в ребрата. Маркъс О’Брайън прочисти гърлото си и продължи:

— Като взима под внимание тежестта на престъплението и смекчаващите вината обстоятелства, драги, съдът изказва мнението и постановява да бъдеш снабден с храна за три дни. Смятам, че това е достатъчно.

Джак Аризонеца хвърли мрачен поглед към Юкон. Реката представляваше придошъл шоколадов поток, станал една миля широк и никой не знаеше колко дълбок. Брегът, на който стоеше, обикновено се издигаше десетина фута над равнището на водата, но сега реката ръмжеше на самия му ръб и всеки миг поглъщаше по мъничка частица от горния слой на пръстта. Тези частици се понасяха към зиналите уста на безкрайни пълчища кафяви въртопи и изчезваха. Още няколко инча и Червената крава щеше да бъде наводнена.

— Не е достатъчно — рече намръщено Джак Аризонеца. — Храна за три дни не стига.

— Спомняш ли си за Манчестър? — отвърна сурово Маркъс О’Брайън. — Той не получи никаква храна.

— И останките му бяха намерени изхвърлени на Долната река, наполовина изядени от кучета — тросна се Джак Аризонеца. — А той извърши убийството, без да бъде предизвикан. Джо Дийвс не беше направил съвсем нищо, не беше йздъхнал. И само защото стомахът му не бил в ред, Манчестър скочи и му тегли куршума. Не си справедлив спрямо мен, О’Брайън, да ти го кажа направо. Дай ми храна за една седмица, тогава може и да спечеля играта. С храна за три дни ми е спукана работата.

— Защо уби Фъргюсън? — го попита рязко

о’Браян. — Не мога да търпя вече тези безпричинни убийства. И те трябва да спрат. Червената крава не е чак толкова пренаселена. Тя е хубав стан и по-рано никога не е имало убийства. А сега са като епидемия. Жал ми е за тебе, Джак, но ти трябва да послужиш за пример. Фъргюсън не те е предизвикал толкова, че да го убиеш.

— Предизвикал! — изсумтя Джак Аризонеца. — Казвам ти, О’Брайън, ти не разбираш, У тебе няма артистични чувства. Защо съм убил Фъргюсън? Защо Фъргюсън пееше «Тогава исках да съм малко птиче»? Ето, това искам да зная. Защо пееше «Малко птиче, малко птиче»? Едно малко птиче стигаше. Едно малко птиче можех да понеса. Ама не,. трябвало му да пее за две малки птичета. Аз го предупредих. Отидох при него най-учтиво и поисках да бъде любезен и да се откаже от едното малко птиче. Молих му се. Имаше и свидетели, дето го потвърдиха.

— Пък и Фъргюсън не беше от най-сладкогласните певци — обади се някой от насъбралите се. о’Браян изглеждаше разколебан.

— Няма ли човек право да има артистични чувства? — настоя Джак Аризонеца. — Предупредих го. Да ги слушам .неговите малки птичета беше оскърбление за чувствата ми. Ами че то има познавачи на музика толкова чувствителни и с такъв изтънчен слух, дето биха извършили убийство за много по-малко нещо от мен. Готов съм да си платя, задето имам артистични чувства. Ще преглътна лекарството и ще оближа лъжицата, но храна за три дни е много тънка работа, така е, с тази присъда аз се пиша направо приритал. Хайде, пристъпвайте към погребението.

О’Брайън все още се колебаеше. Той погледна въпросително Чарли Мъклъка.

— Аз бих казал, господин съдия, че храна за три дни е доста строгичко — изказа се Чарли, — но парада го командуваш ти. Когато те избрахме да оглавяваш този наш съд, се условихме да не оспорваме решенията ти и, бога ми, не сме ги оспорвали и ще продължаваме да държим на тях.

— Може малко да съм го попрекалил, Джак — заговори О’Брайън с тон на извинение. — Толкова съм се изнервил с тия убийства; съгласен съм: ще

направим храната за една седмица. — Той внушително се поизкашля и хвърли бърз поглед наоколо. — А сега нищо не ни пречи да продължим и да я приключим тая работа. Лодката е готова. Иди и донеси храната, Льоклер. Сметката ще я уредим после.

Джак Аризонеца доби благодарен вид, измърмори нещо за «проклетите птичета» и се качи в откритата лодка, която неспирно триеше борда си о брега. Беше голяма гребна лодка, направена от разбичени на ръка нерендосани борови дъски от току-що отсечени дървета край езерото Линдърмън, на неколкостотин мили по-нагоре по течението, в подножието на Чилкут. В лодката бяха оставени чифт гребла и одеялата на Джак Аризонеца. Льоклер донесе храната, вързана в чувал от брашно. Когато я слагаше, пошепна:

— Отмерил съм ти я богато, Джак. Ти си бил предизвикан да го направиш.

— Пускайте! — извика Джак Аризонеца. Някой отвърза фалината и я хвърли вътре. Течението грабна лодката, завъртя я и я понесе надолу. Убиецът не си даде труд да хване греблата, а се настани на кърмата и се залови да си свива цигара. Когато привърши, драсна клечка кибрит и я запали. Тези, които го наблюдаваха, можеха да видят клъбцата дим. Мъжете останаха на брега, докато лодката се скри зад завоя половин миля по-надолу. Правосъдието бе казало думата си.

Жителите на Червената крава спазваха закона и привеждаха присъдите в изпълнение без забавянето, присъщо на мекушавостта на цивилизацията. На Юкон нямаше други закони, освен тези, които те сами изковаваха за себе си. Бяха принудени да ги създават за себе си. Червената крава процъфтяваше на Юкон в онези ранни времена — 1887 година — и Клондайк с многолюдните му главоломни надпреварвания дремеше още в неподозираното бъдеще. Мъжете от Червената крава не знаеха дори дали стаНът им е разположен в Аляска, или в Северозападната територия, дали дишат под звездното знаме, или под британския флаг. До този

——

1 Северозападна територия Канада, западно от Хъдсъновия

тогава част от доминиона.

Момент никой случайно мярнал се топограф не беше определил географската им ширина и дължина. Червената крава беше някъде на Юкон и това им стигаше. Колкото до знамената, станът не се намираше в никоя подведомствена област. А що се отнася до закона, те бяха на ничия земя.

Създаваха си свои закони, и то много прости. Юкон привеждаше в изпълнение решенията им. На около две хиляди мили надолу от Червената крава Юкон се вливаше в Берингово море през делта, широка стотина мили. Всяка една от тези две хиляди мили представляваше дива пустош. Наистина отвъд Полярния кръг, там, където Юкон приема водите на Поркюпайн, имаше станция на Дружеството на Хъдсъновия залив. Но тя беше на много стотици мили от тях. Разправяха също, че на още много стотици мили по-нататък имало мисии. Ала това вече беше само слух; мъжете от Червената крава никога не бяха минавали оттам. Те бяха пристигали в тази безлюдна страна през Чилкут и изворите на Юкон.

Мъжете от Червената крава не отдаваха значение на никакви по-дребни провинения. Да се напиеш, да буйствуваш, да използуваш мръсен език се смяташе за естествено и неотменно право. Мъжете от Червената крава бяха индивидуалисти и смятаха за свещени само две неща — собствеността и живота. Между тях нямаше жени, които да усложняват простите им нрави. В Червената крава имаше само три хижи от цели трупи. Повечето от четиридесетте заселници живееха в палатки или колиби, струпани от вършини; нямаше и затвор, където да държат злосторниците, понеже всички бяха толкова заети да ровят земята за злато или да търсят злато, че не можеха да отделят един ден за изграждане на затвор. Освен това неразрешимият въпрос за храната правеше подобно начинание нецелесъобразно. Поради това, когато някой нарушеше правото на собственост и на съществуване, качваха го в открита лодка и го пускаха надолу по Юкон. Количеството на отпусканата му храна се определяше според тежестта на престъплението. Така дребен крадец можеше да получи храна за две седмици; дързък крадец — не повече от половината на това количество. Убиецът не получаваше нищо. Виновният в непредумишлено

убийство получаваше храна за три дни до една седмица. А Маркъс О’Брайън бе избран за съдия и беше този, който определяше количеството храна. Престъпилият закона трябваше да се примири със съдбата си. Юкон го понасяше и той можеше да стигне, а можеше и да не стигне до Берингово море. Неколкодневната дажба, изразходвана крайно Пестеливо, можеше да му осигури успех. Липсата на храна бе всъщност равносилна на смъртна присъда, макар и да оставаше все пак някаква надежда за спасение, но всичко зависеше от годишното време.

След като се отърваха от Джак Аризонеца и го видяха да изчезва от погледите им, заселниците напуснаха брега и отидоха да работят по участъците си — всички, с изключение на Джим Къдравия, който държеше единствената комарджийница в целия Север и покрай това спекулираше със златоносни находища. В този ден се случиха две важни неща. Късно сутринта щастието се усмихна на Мар д къс О’Брайън. Той проми един долар, долар и половина и два долара от три корита едно след друго. Беше попаднал на златоносна жила. Джим Къдравия погледна изкопа, сам проми няколко корита и

предложи на О’Брайън десет хиляди долара за пълни права — пет хиляди в златен пясък, а вместо останалите пет хиляди — половината доходи от комарджийницата си. О’Брайън му отказа. Бил дошъл да вади пари от земята, разгорещено заяви той, а не да ги печели от другарите си. Бездруго не обичал комара. Освен това смятал, че находката му струва къде повече от десет хиляди.

Второто важно събитие се случи следобед, когато Сиски Пърли пристана с лодката си и я върза до брега. Той идваше направо от Външния свят и носеше вестник с четиримесечна давност. Нещо повече — докара шест бурета уиски, всичкото предназначено за Джим Къдравия. Жителите на Червената крава прекъснаха работата си. Те опитваха уискито — по долар чашката, отмерваха златото с везните на Къдравия и разискваха новините. Тъй всичко щеше да си върви добре, ако на Джим не му бе хрумнала нечестива мисъл, а именно, първо, Да напие Маркъс О’Брайън, а след това да купи от него мината.

Първата половина от изпълнението на този план

вървеше чудесно. Той започна рано вечерта и към девет часа О’Брайън пропя. Беше обвил с една ръка врата на Джим Къдравия и дори се опитваше да изпее песента на непрежалимия покоен Фъргюсън за малките птичета. Смяташе, че това е съвсем безопасно, като се вземеше под внимание фактът, че единственият човек в стана с артистични чувства се носеше в този миг надолу по Юкон, влачен от течението с бързина от пет мили в час.

Обаче втората половина от плана все не можеше да се съчетае с първата. Колкото и уиски да наливаше в гърлото му, Джим Къдравия не успяваше да го накара да осъзнае, че да продаде периметъра си бе негов морален и приятелски дълг. О’Браян се колебаеше наистина и току губеше решителността си, готов да се предаде. Ала в помътения си ум се подсмиваше. Играта на Джим Къдравия му допадаше и му харесваше да бие картите на противника си. Уискито беше добро. Беше от специално буре и горе-долу десетина пъти по-добро, отколкото в другите пет.

Сиски Пърли пълнеше чашите на останалото население на Червената крава в бара, а оргията на О’Брайън и Къдравия се разгаряше в кухнята. Но О’Брайън беше човек с широка ръка. Той отиде в бара и се завърна с Чарли Мъклъка и Пърси Льоклер.

— Мои приятели, дделови приятели — заяви той, като им намигна многозначително и сърдечно се усмихна на Къдравия. — Ввинаги имам вяра в тяхното мнение, ввинаги им вярвам. Те са ммомчета на място. Дай им малко от огнената вода, Къдравия, и дда я обсъдим тая работа.

Това дойде неочаквано, но Джим Къдравия набързо прецени отново участъка и като си спомни че в последното корито, което бе промил, имаше злато за седем долара, реши, че си заслужава добавъчното количество уиски, макар то да се продаваше в съседното помещение по долар чашата.

— Ааз ммай няма да приема — пелтечеше О’Брайън на двамата си приятели, като се мъчеше да им обясни за какво става дума. — Кой? Аз ли?… Да го продам за десет хиляди? Не, дума да не става! Сам ще го копая златото, а после ще отида в Благословената земя… Южна Калифорния…

ето ккъде искам да ззавърша сетните си дни… шъ си направя… ддето казах преди, шъ направя… икво казах, че шъ внаправя?

— Развъдник за щрауси — подсказа Чарли

Мъклъка.

— Вярно, точно това шъ направя. — О’Брайън

изведнъж се прекъсна и загледа Чарли Мъклъка с дълбоко уважение. — Оотде позна? Нникога не съм го казвал. Ссамо си мислех, че съм го казал. Амчи, ти ччетеш мислите, Чарли! Айде да ппием още

по една…

Джим Къдравия напълни чашите и има удоволствието да види как изчезва уиски за четири долара, при което с единия долар наказваше сам себе си: О’Брайън настояваше и той да пие наред с гостите си.

— По-добре земи парите сега — убеждаваше го

Льоклер. — Ще отидат две , докато го изкопаеш от участъка, а през ццялото туй време можеш да вътиш мънинки щраусчета и да скубеш перата

от гголемите.

О’Брайън прецени предложението и кимна одобрително. Джим Къдравия хвърли благодарен поглед

към Льоклер и напълни отново чашите.

— Ччакай маалко! — забърбори Мъклъка, чийто език беше започнал да се върти като откачен и да се заплита. — Ккато ттвой изповедник… еей, и аз пък таквоз… ккато твой брат… Оо, ддявол дъ гго

земя! — Той се поспря и събра сили да започне отначало. — Ккато приятел, ттвой дделови пприятел,

; ббих казал, ббих посъветвал… нне, ббих си ппо-скоро, дет иима една ддума, да спомена… иискам

да кажа, дда тти внуша, чче мможе да има пповече щрауси… Ппо ддяволите! — Той обърна още

една чаша и продължи по-внимателно: — Ттуй, дет го иммам предвид, е… Ккво иммам предвид, бе? — Чарли се шибна десетина пъти по главата с опакото на ръката, за да поразмърда мислите си. — Осетих се! — тържествуващо извика той, — Ами ако в тая жжила има1 сумати нещо повече от ддесет ххиляди ддолара!

О’Брайън, който сякаш беше съвсем склонил да сключи сделката, промени решението си.

— Зззнамменито! — провикна се той. — Ччудесно си се сетил. Нне съм ппомислил зза такова нещо! —

Той топло стисна ръката на Чарли Мъклъка. — Ддобър пприятел! Ддобър ссъдружник! — След това се нахвърли войнствено върху Джим: — Може дда има о сто ххиляди в тая ммина! Нняма да огграбиш ссвой стар пприятел, Къдравия, ннали няма? Рразбира се, няма! Ааз те познавам… ппо-до^бре, отколкото се познаваш тти сам. А дда пием още ппо една! Нний сме ддобри пприятели ссичките, ннали, ссичките?

И така се нижеха приказките, така се нижеха чашките, така се нижеха насърчителните и обезсърчаващите изгледи за Джим Къдравия. Веднъж Льо-клер се изказваше за незабавна продажба и кажи-речи спечелваше опъващия се О’Брайън на своя страна, за да го загуби след това пред по-блестЯщите съображения на Чарли Мъклъка. После Мъклъка беше този, който излагаше убедителни основания за продажбата, а Пърси Льоклер упорито се опълчваше против. Подир малко самият О’Брайън настояваше да сключи продажбата, а двамата приятели със сълзи и ругатни се мъчеха да го разубедят. Колкото повече уиски поглъщаха, толкова по-богато ставаше въображението им. Срещу едно трезво «за» или «против» те намираха двадесетина пиянски аргумента и се убеждаваха един другиго

толкова лесно, че непрекъснато променяха мнението си в спора.

Настъпи момент, когато и Чарли Мъклъка, и Льоклер се произнесоха твърдо за продажбата и с ликуване се заеха да разгромяват възраженията на О’Брайън, щом ги изречеше. О’Брайън изпадна в отчаяние. Беше изчерпал и сетните си аргументи и седеше онемял. Само гледаше умолително приятелите, които го бяха изоставили. Той ритна Чарли Мъклъка по пищялите под масата, но този безсрамен герой незабавно изтъкна ново и най-логично основание в полза на продажбата. Джим Къдравия донесе перо, мастило и хартия и написа договора. О’Брайън седеше, стиснал перото в ръка.

— Ссипи дда пием още по една, ппреди да се огкка.жа писмено ооот сто ххиляди долара.

Джим Къдравия напълни победоносно чашите. О’Брайън гаврътна уискито и се наведе напред с треперещо перо, за да сложи подписа си. Но преди още да допре листа, изведнъж се надигна, подтикнат от някакво хрумване, осенило съзнанието му.

Той застана прав пред тях, поклащайки се напред и назад, а в разтревожените му очи можеше да се съзре мисловният процес, който протичаше в неговия ..ум. Най-после стигна до някакво заключение. Сияещо великодушие заля лицето му. Той се обърна към собственика на комарджийницата, хвана го за ръка и тържествено заговори: .. — Кккъдравия, ти си ми пприятел. Ето мойта 1а рръка. Стисни я. Ннее, ддруже, нняма да го направя. Нняма да го продам. Нняма да огграбя един приятел. Нникой ккучи син нняма да може нникога а;

да каже, че Ммаркъс О’Брайън е огграбил свой приятел, щото при приятеля му бил ппиян. Ти си ппиян, д Къдравия, и ааз няма да те огграбя. Ееей сега ми дойде наум. . . нникога ддосега не съм го ппомислял. Представи си, ссамо си го представи, Ккъдравия, щ сстар мой приятелю, ссамо си го ппредстави, чче в д ццелия тоз ппроклет участък няяма десет ххиляди долара! Тти ще сей огграбен, бе! Ннее, ддраги, нняма да го направя! Маркъс О’Брайън ввади пари от зземята, нне от пприятелите си.

Пърси Льоклер и Чарли Мъклъка заглушиха продестите на комарджията с хвалебствия за този благороден подтик. Те прегърнаха О’Брайън от двете страни, обвиха обично ръце около врата му и излиянията им бяха толкова многословни, че не можеха да чуят предложението на Къдравия да добавят в договора уговорка в смисъл, че ако участъкът не даде десет хиляди, на него ще му бъде върната разликата между добива и продажната цена. Колкото по-дълго говореха, толкова по-прочувствено и по-благородно ставаше разискването. Изоставени бяха всички низки подбуди: те бяха трима филантропи, които се стремяха да спасят Джим Къдравия от собствената му филантропия. Настояваха, че той е филантроп. Отказваха да допуснат дори за миг, че могат да открият у него и една-единствена недостойна мисъл на тоя свят. Пълзяха, катереха се и прехвърляха високи и стръмни била на етиката и се давеха в метафизични морета на сантименталността.

Къдравия се потеше, кипеше от яд и сипваше уиски. Чувствуваше, че разполага с десетина довода, нито един от които нямаше нищо общо със златната мина, която искаше да купи. Колкото повече

приказваха, толкова повече се отдалечаваха от тази златна мина, и в два часа след полунощ Джим Къдравия се призна за победен. Той преведе един по един през кухнята безпомощните си гости и ги изхвърли навън. О’Брайън беше последен и тримата, хванали се за ръце, за да се крепят, затъпкаха пред вратата.

М- много те бива за зделки, Къдравия — казваше О’Брайян — Ттрябва да кажа, че ми ха… харесват похватите ти… финно, с широка рръка, щедро госто… ггосто.. .ггостоприемство. Праправи тти ччест. Ннищо долно, инито кккористно в ннрава тти. Ддето гго мказах…

Но тъкмо в този миг съдържателят на комарджийницата затръшва вратата. Тримата безгрижно се закикотиха пред прага. Смяха се много дълго. После Чарли Мъклъка произнесе реч:

— Ччудна рработа… толкова да ше шмеем… нне, нне е ттуй, дет ишка;м дда кажа. Ммоята мишъл е… ква беше, а? Ахъ, шетах ше! Ччудно ннещо, как ше ишплъжват мишлите! Плъ-плъжгави ммишли… Хходил ли ши няиоташ дда гониш жайчи, Пърши, пприятелю? Иимах аж ино ккуче… штрашен жайчар! Ккак му ббеше името? Ние жная имме… ннииогаш нне е иммало имме… ннеее… плъжгава мишъл, амма аж ше шеетих… тттуй, дет ишшкам дда ккажа, беше… Ааа, дда го вжемат мътните!

След това за дълго настъпи мълчание. О’Брайън се изхлузи от прегръдките им до седнало положение пред вратата и там леко заспа. Чарли Мъклъка гонеше изплъзващата се мисъл из всичките кътчета и гънки на гаснещото си съзнание. Льоклер, очарован, чакаше недовършеното изказване. Изведнъж ръката на приятеля му го прасна по гърба:

— Шетих ше! — гръмовито изкрещя Чарли Мъклъка.

Сътресението от внезапния удар наруши последователността на мисловния процес у Льоклер.

— Кой ппроми в икоритото? — попита той.

— Ккоритото, ввятър! — Чарли Мъклъка се ядоса. — Ммишълта… фаяах я… ффанах я жа’пашката… ппипнах я!

По лицето на Льоклер се изписа захласнато, възхитено изражение и погледът му пак се закова върху устните на приятеля.

— …Ааа, дда ппукна ммакар! — рече Чарли Мъклъка.

В този миг вратата на кухнята се открехна и Джим Къдравия изкрещя:

— Я си вървете в къщи!

— Чччудна работа — каза Чарли Мъклъка. — Шшъштата мишъл… шшъвшем шъштата ккато ммойта. Ххайде дда ши вървим у ддома.

Те прихванаха О’Брайън от двете страни и потеглиха. Чарли Мъклъка започна да преследва на глас друга мисъл. Льоклер с въодушевление следеше преследването. Но О’Брайън не го следеше. Той нито чуваше, нито виждаше, нито разбираше нещо. Беше само един клатушкащ се автомат, подкрепян предано и несигурно от двамата сй делови приятели.

Те поеха по пътеката надолу край Юкон. Жилището им не беше там, но изплъзващата се мисъл ги водеше натам. Чарли Мъклъка се кикотеше заради мисълта, която не можеше да хване, за да поучи с нея Льоклер. Тримата стигнаха до мястото, където лодката на Сиси Пърли беше оставена до брега. Въжето, с което бе вързана, минаваше през пътеката до един боров пън. Те се препънаха и се строполиха, О’Брайън под двамата други. Слаб проблясък на съзнание освети мозъка му. Той усети телата им да се стоварват отгоре му и за миг заудря бясно с юмруци. След това пак се унесе. Лекото му похъркване зазвуча във въздуха и Чарли Мъклъка се закиска.

— Ннова мишъл — заговори той, — шшъвшем ннова мишъл. Ей шега я ффанах… шъвшем ббеж да я ггоня. Ттака ши дойде и аж я поммилвах по гглавичката. Тя ши е ммоя. О’Брайън ппиян… ппнян като швиня. Ттова е ллодката на Ппърли. Шшлагаме О’Брайън в ллоднката на Ппърли. Ббутам я… оошштав’я’ме я дда ттръгне ннадолу по. Юкон. О’Брайън ше шшъбужда шуттринта. Ттечението… мммного шилно… ннне мможе да гребе, шрешту течението… ттрябва да ш.. ввърне пнешша. Иддва ллудполлу-дял. Тти и аш, нние шъ фангем ггората. Шше му ддадем идин уурок, икато ннищо идин уррок.

Лодката на Сиокию Пърли беше празна, имаше само един чифт гребла. Планширът й се търкаше о брега до самия О’Брайън. Те го търкулнаха вътре. Чарли Мъклъка отвърза фалината, а Льоклер бутна

лодката по течението. След това, капнали от тежкия си труд, двамата легнаха на брега и заспаха.

Сутринта цялата Червена крава знаеше за шегата, изиграна на Маркъс О’Брайън. Сключваха се облози на невероятни суми за това, което, щеше да се случи на двамата виновници, когато жертвата се върнеше. Следобеда сложиха човек да пази, та да узнаят, че вече пристига. Всички искаха да го видят, когато си дойде. Но той не дойде, макар и да го чакаха, без да си легнат цялата нощ. Не дойде и на другия ден, нито на по-другия. Червената крава никога вече не видя Маркъс О’Брайън и въпреки че се правеха много предположения, никога не се стигна до сигурно разкритие, което да разпръсне мистерията около изчезването му.

Знаеше я само Маркъс О’Брайън, а той изобщо не се върна, за да им я каже. На другата сутрин той се събуди, измъчван от страшно страдание. Стомахът му гореше от неимоверното количество изпито уиски като суха, пламтяща пещ. Цялата глава го болеше — и отвътре, и отвън, а още по-страшна беше болката До лицето. Шест часа от него се бяха хранили безброй хиляди комари и от неблагодарната им отрова то беше жестоко подпухнало. Само с крайно усилие на волята той успя да отвори тесни цепки на лицето си, през които да може да надникне. Случайно помръдна ръцете си и те го заболяха. Той изкриви очи към тях, но не можа да ги познае, толкова се бяха подули от отровата на комарите. Беше се загубил, или по-скоро беше загубил себе си. В него нямаше нищо познато, което по мисловен път да накара да се събуди в разсъдъка му връзката със съществуването му. Беше се откъснал съвършено от миналото си, понеже около него нямаше нищо, което да възкреси в съзнанието му спомен за това минало. Освен това чувствуваше се толкова зле и отпаднал, че мямаше сили и желание да се помъчи и разбере кой е и какво представлява.

Чак когато откри едно изкривяване (в кутрето причинено от неоправено счупване преди много години, позна, че е Маркъс О’Брайън. В същия миг миналото нахълта в съзнанието му. Когато откри под нокътя на палеца кървав мехур от миналата седмица, можа да определи самоличността си с двойна сигурност и разбра, че тези непознати ръце Принадлежат на Маркъс О’Брайън или, което бе не По-малко важно, че Маркъс О’Брайън принадлежи на тези ръце. Първата му мисъл бе, че е болен — че има речна треска. Толкова много го болеше да отвори очите си, че не се и опитваше да то стори. Едно плаващо клонче се удари рязко в лодката.

Той помисли, че някой чука на вратата на хижата

му, и каза «Влез!». Почака малко и сетне рече раздразнено: «Остани си тогава вънка, да те вземат дяволите!» Но въпреки това му се искаше, който и да беше, да влезе и да каже нещо за болестта му.

Ала както си лежеше, изминалата нощ започна да се възстановява в паметта му. Той съвсем не е болен, беше следващата мисъл, само е бил пиян, а сега трябваше вече да стане и да отиде на работа. Работата беше свързана с мината и тогава си спомни, че беше отказал да вземе десет хиляди долара за нея. О’Брайън рязко седна и с мъка отвори очи. Видя, че е в лодка и плава по придошлите кафяви води на Юкон. Обраслите със смърчове брегове и острови бяха непознати. Известно време беше смаян. Не можеше да разбере какво е станало. Спомняше си оргията от предишната вечер, но не виждаше връзка между нея и сегашното положение.

Той затвори очи и стисна с ръце болната си глава. Какво се е случило? Бавно в ума му възникна ужасна мисъл. О’Брайън се бореше с нея, мъчеше се да я пропъди, но тя не го оставяше: той е убил някого. Само с това можеше да се обясни защо е в отворена лодка и се носи надолу по Юкон. Законът на Червената крава, който беше прилагал толкова дълго, сега е бил приложен спрямо него. Беше убил някого и го бяха изпъдили с лодката. Но кого? Той търсеше отговор в измъчения си мозък, обаче единственото, което можа да си спомни, беше, че някакви тела паднаха отгоре му и той ги удряше. Кои са били те? Може да е убил не само един. Посегна към колана си. Ножа го нямаше в канията. Положително беше извършил убийство с него. Но е трябвало да има причина за това. О’Брайън отвори очи и уплашен затърси из лодката. Храна нямаше, нито трохичка храна. Той седна със стон. Беше убил, без да е бил предизвикан. Законът е бил приложен към него с цялата му строгост.

Половин час О’Брайън стоя неподвижен, стиснал глава, и се мъчеше да мисли. След това разхлади стомаха си с малко вода от реката и се почувствува по-добре. Той се изправи самичък сред широко разлелия се Юкон, където не можеше да го чуе никой, освен първобитната пустош, и прокълна спиртните питиета. След това се върза за огромен плаващ бор, потънал в течението по-дълбоко от лодката, поради което се движеше по-бързо. Изми лицето и ръцете си, седна на кърмата и отново поразмисли. До Берингово море имаше две хиляди мили. Лодката се движеше средно с пет мили в час. В тези високи ширини по това време на годината нямаше нощи и той можеше да плава по реката двадесет и четири часа на денонощие. Това правеше сто и двадесет мили на ден. Да свали по двадесет за разни премеждия, оставаха по сто мили на ден. За двадесет дни щеше да стигне до Берингово море. И това нямаше да изисква изразходване на енергия: работата щеше да се върши от реката. Той можеше да лежи на дъното на лодката и да пази силите си.

Два дена не яде нищо. После, отнесен в плитчините на Юкон, слезе на брега на ниско разположените острови и събра яйца от диви гъски и патици. Нямаше кибрит и ядеше яйцата сурови. Те бяха вмирисани, .но уталожваха глада. Когато пресече Северния полярен кръг, намери станцията на Дружеството на Хъдсъновия залив. Бригадата още не беше пристигнала от Макензи и в станцията нямаше никаква храна. Предложиха му яйца от диви патици, но той отвърна, че има достатъчно в лодката си. Предложиха му и чаша уиски, но той отказа, като прояви буйно отвращение. Обаче се сдоби с кибрит и след това вареше яйцата. Към устието на реката го забавиха насрещни ветрове и двадесет и четири дена прекара на яйчена диета, За съжаление той спеше, когато минаваше покрай двете мисии — на свети Павел и на Пречистия кръст. И можеше искрено да твърди, както и правеше след това, че всичките приказки за мисии на Юкон са чисти измишльотини. Нямало никакви мисии и кой друг можел да го знае, ако не той.

Стигнал веднъж Берингово море, той смени яйчената диета с тюленова и докрай не можа да реши коя му беше по-противна. Към края на годината го

прибра един щатски митнически катер и следващата зима той пожъна голям успех в Сан Франциско със сказките си за въздържанието. В тази област намери призванието си. «Избягвай бутилката» бе негов девиз и боен зов. Сполучваше изтънко да внуши впечатлението, че бутилката е станала причина за голяма беда в собствения му живот. Споменаваше дори за загубата на цяло състояние по вина на тази пъклена примамка на дявола, но зад тази случка слушателите му винаги са долавяли призрака на някакво невъобразимо зло, докарано от бутилката. Той спечели успех в това свое призвание, побеля и се ползуваше с уважение в кръстоносния поход против спиртните питиета. Ала на Юкон изчезването на Маркъс О’Брайън си остана легенда. То е мистерия, не по-малка от изчезването на сър Джон Франклин’

——

’Сър Джон Франклин (1786–1847) — английски изследовател на Арктика, загинал при втората си експедиция. б. пр.

Големият въпрос

Госпожа Сейтър премина през Досън като — най-меко казано — метеор. Тя пристигна през пролетта с кучешки шейни и френско-канадски уоуадекз1, сия ярко на местния хоризонт само един месец и замина нагоре по реката веднага щом свърши ледоходът. Останалият без жени Досън така и не разбра това прибързано отпътуване, а цветът на местното общество се чувствуваше огорчен и самотен до стачката в Ноум, когато старите сензации отстъпиха пред нови. Градът прие с отворени обятия госпожа Сейтър. Тя беше хубава, обаятелна и, нещо повече, вдовица. По тази причина за нея веднага се залепи цял орляк — крале на Елдорадо, служебни лица и останали без наследство младежи с авантюристични склонности — все хора, чийто слух жадуваше за шумолене на дамски поли.

Минните инженери почитаха паметта на нейния съпруг, покойния полковник Сейтър, а промишлениците и организаторите на акционерни дружества разказваха с благоговение за сделките и машинациите му. Долу в Щатите той беше известен като великан на минното дело, а в Лондон имаше още по-голяма репутация. Защо не кой да е, а тъкмо неговата вдовица се вдигна да дойде до тези места — това беше големият въпрос. Но те, хората на Севера, бяха практично племе, не зачитаха теориите и държаха здраво на фактите. А за мнозина от тях Карин Сейтър представляваше много съществен факт. Но че тя не виждаше нещата в тази светлина, пролича от рязкостта и бързината, с която отказите следваха предложенията по време на четириседмичния й престой. Заедно с нея изчезна фактът, остана само въпросът.

Случаят благоволи да подскаже къде да се търси отговорът. Джек Каугрън — последната жертва на госпожа Сейтър, — след като положи безплодно в нейните нозе и сърцето,

——

1 Уоуадеигз (фр.-кан.) — водач, същевременно лодкар и водач на кучета, обикновено на служба у компаниите за търговия с къфки. — Б. пр.

и двестаметровия си участък на една рекичка, богата на златоносен пясък, отпразнува несполуката си, като прекара цяла нощ в буйни развлечения.

В разгара на тази нощ той попадна на самия Пиер Фонтен, шеф на уоуадеигз на Карин Сейтър. Двамата си допаднаха, почерпиха се и в крайна сметка стигнаха заедно до мътилката на пиянството.

— Е? — говореше дрезгаво не след дълго Пиер Фонтен. — Какво прави мадам Сейтър визита тази страна? Най-много хубаво с нея говори. Аз знам нищо, само… само дето всичко време тя пита име на едно човек. „Пиер — говори тя с мене, — Пиер, ти трябва намери това човек и аз дам тебе много — хиляда долара, ако ти намери това човек.“ Това човек? А, ош. Име това човек… как беше… Дейвид Пейн. Ош, човек, Дейвид Пейн. Всичко време тя говори това име. И всичко време аз търси много, работи като дявол, не мога никак намери това проклет човек и няма никак вземе хиляда долара. Проклето! Е? Веднъж идва хора от Съркъл Сити, знам, казва, това човек. Той, казва, там, на река Брезова. А мадам? Тя казва „Воп!“ И става много щастливо. И тя говори с мене. „Пиер — казва, — впрягай кучетата. Ние отива бързо. Ако ние намери това човек, аз тебе дам още един път хиляда долара.“ Аз казва: „Ош, бързо. АПопз, мадам!“ Ето, казва аз на мене, две хиляда долара за мене. Да, ама на! После идва още хора отт Съркъл Сити и те казва не, това човек, Дейвид Пейн, дойде в Досън има вече малко време. И тогава мадам и аз никак не пътува. Ош, човек Днес деня мадам казва: „Пиер — казва и дава петстотин долара, — иди купи лодка и прътове. Утре ние отива нагоре по река.“ А, ош, утре нагоре по река. А това проклето Ситка Чарли кара мене дам за лодка петстотин долара. Проклето!

На следващия ден, когато Джек Каугрън сподели наученото, цял Досън започна да се чуди кой е този Дейвид Пейн и какво свързва неговото съществувание с Карин Сейтър. Но през същия ден, както беше казал Пиер Фонтен, госпожа Сейтър и екипажът й от варвари — уоуадеигз отпътува с лодка нагоре покрай източния бряг на реката до Клондайк Сити, пресече към западния бряг, за да избегне скалите, и изчезна в лабиринта от островчета на юг.

— Ош, мадам, ето това място. Едно, две, три остров след река Стюърд. Ето три остров.

Докато говореше, Пиер Фонтен заби в брега пръта, с който управляваше лодката, и задържа кърмата срещу течението.

Това обърна носа навътре, а пъргавият екипаж се изкачи на брега и завърза въжето.

— Един малък време, мадам, аз отива ще види. Хоров кучешки лай избухна, когато Пиер превали през възвишението на брега, но той се върна съвсем скоро.

— Ош, мадам, тук това хижа. Аз прави проучи. Никак няма човек в къща. Но той не много далече, иначе няма остави кучета. Той дойде бързо, аз сигурен.

— Помогни ми да изляза, Пиер. Съвсем капнах от тази лодка. Можеше поне седалката да направиш по-мека!

Гнездото от кожи в средата на лодката се разтвори и Карин Сейтър изправи стройното си и красиво тяло. Тя изглеждаше крехка като цвете в това царство на природните стихии, но впечатлението за слабост бързо бе опровергано от здравите пръсти, които хванаха ръката на Пиер, от твърдите мускули, които проличаха, когато прехвърли тялото си през борда, от пъргавостта на краката, докато се изкачваше по отвесния бряг. Тя беше изящна в нежната си стройност, но тялото й криеше сила.

И все пак, въпреки небрежната лекота, с която излезе на брега, цветът на лицето й беше по-топъл от обикновено, а сърцето й биеше осезаемо по-бързо. Приближи до хижата с любопитство, което изглеждаше някак благоговейно, а бузите й пламнаха в още по-зряла и сочна руменина.

— Виж, гледай! — Пиер посочи треските, разхвърлени около купчината дърва. — тук отскоро — две, три ден, не повече.

Госпожа Сейтър кимна. Тя се взря през малкото прозорче, но то беше направено от намаслена пергаментова хартия, която пропускаше светлината, но не позволяваше на погледа да проникне. Не успя да види нищо, отиде до вратата, вдигна грубото резе, за да влезе, но се отказа и пусна обратно резето. После изведнъж падна на едното си коляно и целуна грубо одялания праг. Ако Пиер Фонтен я видя, той все едно с нищо не се издаде, а и в бъдеще с никого не сподели. Но в следващия миг един от лодкарите, който спокойно палеше лулата си, бе сепнат от необичайната острота в гласа на капитана.

— Ей, ти, Льогоар! Прави на мадам по-меко! — изкомандува Пиер. — Много меча кожа, много одеяло. Проклето!

Скоро обаче мекото гнездо бе разтурено и повечето кожи и одеяла изнесени на възвишението край брега, където госпожа Сейтър легна и зачака. Облегнала се на лакът, тя гледаше над широкия Юкон. Над планините отвъд оттатъшния бряг небето бе мрачно-от дима на скрити за погледа горски пожари, през които следобедното слънце проникваше едва-едва, хвърляйки на земята разсеяно сияние и нереални сенки. До хоризонта в четирите посоки се простираше недокосната пустош — острови, покрити със смърчове, тъмни води, скалисти

хребети, набраздени с ледени ивици. Нито следа от човешко съществувание не нарушаваше самотата, нито звук — тишината. Земята изглеждаше скована под нереалността на неизвестното, обвита в тегнещата тайнственост на големите пространства.

Може би това действуваше на нервите на госпожа Сейтър. Тя постоянно променяше положението на тялото си, гледаше нагоре по реката, после надолу, после бегло изучаваше мрачните брегове, за да открие полускритите устия на тъмните канали. След около час лодкарите бяха изпратени да подготвят лагер за нощуване на брега, но Пиер с господарката си остана да наблюдава.

— А, той идва това път — каза той шепнешком след дълго мълчание, погледът му бе насочен нагоре по реката, към началото на острова.

Надолу по течението се спускаше малка лодка, веслата се мяркаха от двете й страни. Мъжка фигура на кърмата и женска на носа гребяха ритмично. Госпожа Сейтър дори не погледна жената, докато лодката не приближи, и нейната чудновата хубост не се натрапи властно на вниманието. Прилепнала до тялото блуза от кожа на лос, осеяна с мъниста във фантастично съчетание, очертаваше ясно добре закръглено тяло, а копринена забрадка, ярка и живописно надиплена, закриваше донякъде гъста и дълга синьочерна коса. Но погледът на госпожа Сейтър хвана и задържа за момент нейното лице, отлято сякаш от бронз. Очите, проницателни, черни и големи, едва забележимо полегати, бледи под ясно очертани дъговидни вежди. Бузите без да придават на жената вид на мъртвец, макар че скулите бяха високи и издадени, рязко хлътваха към тънките устни, криещи мека сила. Лицето издаваше слаби следи от монголска кръв, говореше за връщане, след многовековни лъкатушения, към белезите на праотците. Това впечатление се засилваше от изящния орлов нос с тънки, трептящи ноздри и от общия вид на орлова необузданост, която изглежда характеризираше не само лицето, но и цялото същество на жената. Тя беше действително от татарски тип, видоизменен в посока към съвършенство, а индианското племе можеше да се гордее, че е способно да даде живот на такова неповторимо тяло веднъж в двадесетина поколения.

С дълги, силни удари на веслата момичето в единодействие с мъжа внезапно завъртя малката лодка срещу течението и внимателно я докара до брега. Само за миг, нарамила бут от току-що убит лос, тя изкачи възвишението на брега. Мъжът я последва и двамата заедно с едно рязко движение издърпаха лодката нагоре. Кучетата се струпаха около тях в скимтяща маса, момичето се наведе да ги погали, а погледът на мъжа падна върху госпожа Сейтър, която беше станала. Той се втренчи, потърка несъзнателно очите си, сякаш зрението му го лъжеше и отново вдигна поглед.

— Карин — каза той просто, приближи и протегна ръка. — За момент помислих, че сънувам. Бях за известно време заслепен от снежна виелица тази пролет и оттогава понякога очите ми изневеряват.

Госпожа Сейтър, в чието лице бе нахлула още кръв и чието сърце биеше на болезнени тласъци, беше очаквала почти всичко, но не и тази спокойно протегната ръка. Все пак тя тактично се сдържа и сърдечно пое ръката му с двете свои.

— Знаеш ли, Дейв, често се канех да дойда и щях да дойда, само че… само че…

— Само че аз не те подсетих.

Дейвид Пейн се засмя и погледна индианката, която изчезна в бараката.

— О, разбирам, Дейв. И аз на твое място сигурно щях да направя същото. Но ето, аз дойдох.

— Тогава ела и до хижата да хапнеш — каза той приветливо, без да обърне внимание или без да забележи женствените нотки в гласа й, опита й да го предразположи. — Сигурно си уморена. По кой път дойде? Нагоре по реката ли? Значи си прекарала зимата в Досън или си пристигнала там по последния лед. Това твоят лагер ли е?

Той погледна обкръжилите запаления под открито небе огън уоуадеигз, дръпна вратата и я покани да влезе.

— Дойдох по леда от Съркъл Сити през миналата зима — продължи той. — Установих се тук за някое време. Търся злато в река Хендерсън. Ако не намеря, през есента ще си опитам щастието на река Стюърд.

— Не си се променил много, нали? — запита тя без връзка. Мъчеше се да постави разговора на по-лична основа.

— Поотслабнал съм, може би мускулите са позаякнали. Това ли искаше да кажеш?

Но тя сви рамене и се вгледа под слабата светлина в индианката, която бе запалила огъня и пържеше големи късове лосово месо заедно с тънки резенчета сланина.

— Дълго ли стоя в Досън?

Мъжът дялаше груба дръжка за брадва от брезов клон, въпроса зададе, без да вдигне глава.

— Няколко дена — отговори тя, като следеше с очи момичето и едва надаваше ухо към него. — Какво каза? В Досън ли? Цял месец фактически, измъкнах се оттам с удоволствие. Арктическият мъж е, знаеш, първичен и някак изнурително ожесточен в чувствата си.

— Няма как иначе, щом е насаме с природата. Условностите оставя в къщи, заедно с пружинения креват. Но ти добре си избрала времето за обратния път. Ще си вън от тези места преди сезона на комарите, а това е благодат, която с твоята липса на опит едва ли можеш да оцениш.

— Сигурно. Но разкажи ми за себе си, за живота си. Какви са съседите ти? Имаш ли изобщо съседи?

Докато задаваше въпросите, наблюдаваше как момичето мели кафе върху парче, откъснато от чувал за брашно и поставено върху каменната плоча на огнището. С усърдие и умение, които показваха, че нервите й са толкова първобитни, колкото и използуваният метод, тя мачкаше едно по едно зърната с тежък къс кварц. Дейвид Пейн забеляза погледа на гостенката и устните му се опънаха в лека усмивка.

— Имах няколко — отговори той. — Момчета от Мисури, единдвама корнуолци. Но те слязоха долу в Елдорадо. Сега работят срещу надници, за да спечелят пари и започнат свой

участък.

Госпожа Сейтър хвърли върху момичето замислен поглед.

— Но, разбира се, наоколо има много индианци.

— Всички са отишли в Досън твърде отдавна. По тия места няма нито един туземец, освен ето Уинапи, но тя е от племето койокук — на около хиляда мили надолу по реката.

Госпожа Сейтър изведнъж се почувствува без сили. Макар и усмивката на вежлив интерес да не изчезна от устата й, лицето на мъжа сякаш изведнъж се отдръпна много далеч, а редовете греди на хижата се завъртяха като пияни. Обаче я поканиха да седне на масата и по време на яденето тя отново намери мястото си във времето и пространството. Говори малко, и то главно за местата и за времето, а мъжът надълго и нашироко описва разликата между плитките летни изкопи в Долния район и дълбоките зимни изкопи в Горния район.

— Не си ме питал защо дойдох в Севера? — каза тя — Сигурно знаеш. — Бяха станали от масата и Дейвид Пейн отново се беше заловил с дръжката за брадва. — Получи ли писмото ми?

— Кое? Някое от последните ли? Не, струва ми се. Най-вероятно то е на път някъде в района на река Брезова или е в хижата на някой търговец по Долната река. Тук пощата е позорно неуредена. Никакъв ред, никаква система, никакво…

— Не бъди от дърво, Дейв! Помогни ми! — Този път тя говореше рязко, обсебвайки власт, основаваща се върху миналото. — Защо не попиташ за мен? За хората, които познавахме на времето? Не се ли интересуваш повече от света? Знаеш ли, че мъжът ми почина?

— Наистина ли! Моите съболезнования. Преди колко

време?…

— Дейвид! — Тя беше готова да се разплаче от раздразнение, но упрекът, който вложи в гласа си, я облегчи. — Получи ли поне някое от писмата ми? Не може да не си получил нито едно, макар че нито веднъж не отговори.

— Е, не съм получил последното, в което очевидно съобщаваш за смъртта на мъжа си. Навярно и други са се залутали. Но някои получих. Аз… хм!… четях ги на глас на Уинапи като предупреждение… така де… така да се каже, исках да донеса до съзнанието й колко са греховни белите й сестри. И аз… хм… мисля, че те й подействуваха добре. Ти не мислиш ли?

Тя пренебрегна жлъчния намек и продължи:

— В последното писмо, което не си получил, аз ти пишех, както се досещаш, за смъртта на полковник Сейтър. Това беше преди година. Пишех също, че ако не дойдеш при мен, аз ще дойда при теб. И както често обещавах, ето дойдох.

— Не знам никакво обещание.

— Как и от предишните писма ли?

— Да, обещаваше, но тъй като аз нито съм те питал, нито съм ти отговарял, обещанието не бе ратифицирано. Така че не знам за такова обещание. Но знам едно друго, което и ти, може би, ще си спомниш. Беше много отдавна… — Той пусна на пода дръжката за брадва и вдигна глава. — Беше толкова отдавна, но все пак си спомням ясно деня, времето, всяка подробност. Бяхме в розова градина, ти и аз… в розовата градина на майка ти. Всичко живо напълваше, цъфтеше, жизнените сокове на пролетта бяха и в кръвта ни. Аз те притеглих… това беше за пръв път… и те целунах по устните. Не помниш ли?

— Недей за това, Дейв! Недей! Срам ме е от всяка дума, която ще кажеш. Колко пъти съм плакала! Само ако знаеш как съм страдала…

— Ти ми обеща тогава… и още хиляди пъти през чудните следващи дни. Всеки поглед на очите ти, всеки допир на ръката ти, всяка сричка, която се откъсваше от устните ти, беше обещание. И после… Как да го кажа?… Появи се един мъж. Беше стар… толкова стар, че можеше да ти бъде баща. .. Не беше и хубав, но — както се казва — ръцете му бяха чисти. Не беше правил нищо нередно, спазвал беше буквата на закона, беше почтен. Освен това — и по същество — той имаше няколко жалки мини… фактически двадесетина… няма значение… Имаше и цели мили земя, кроеше сделки, играеше си с акции. Той…

— Но имаше и друго — прекъсна го тя. — Казвала съм ти. Принуда… парични въпроси… нужда… роднините ми… неприятности. Ти разбираше цялото гнусно положение. Не можех да направя нищо. То не стана по моя воля. Бях пожертвувана или аз се пожертвувах — както искаш. Но, господи! Дейв, та аз бях принудена да се откажа от теб. Ти никога не си бил справедлив към мен. Помисли само какво съм преживяла!

— Не беше по твоя воля ли? Принуда? Под това небе не съществува нищо, което може да те принуди да влезеш в леглото на този или онзи.

— Не съм преставала да те обичам.

— Не бях привикнал към твоята мярка за любов. И сега не съм привикнал. Не те разбирам.

— Но сега, сега?

— Говорехме за този човек, когото ти намери за уместно да приемеш като свой мъж. Що за човек беше той? С какво омая душата ти? Какви толкова огромни добродетели имаше? Вярно, той умееше да хваща в златни клещи… всемогъщи златни клещи. Познаваше курсовете. Беше изкусен с процентите. Имаше ограничен ум и превъзходно умение да преценява низките страсти, което му помагаше да пренася в джоба си парите на този, и на онзи, и на третия. А законът се усмихваше. А щом законът не осъждаше, християнският морал одобряваше. По обществени стандарти той не беше лош човек. Но по твоите стандарти, Карин, по моите, по нашите стандарти от розовата градина, какъв човек беше той?

— Не забравяй, той е мъртъв.

— Това не променя факта. Какъв беше той? Голямо, грубо, материалистично същество, глухо за песни, сляпо за красота, мъртво за душевните стойности. Беше тлъст от мързел, с увиснали бузи, шкембето му показваше колко е лаком…

— Но той е мъртъв. А ние съществуваме сега. Сега! Сега! Не чуваш ли? Прав си, бях невярна. Прегреших. Добре. Но не трябва ли и ти да кажеш рессау!1? Ако аз не устоях на обещанието си, ти устоя ли? Любовта ти към розовата градина щеше да остане завинаги, поне така казваше. Къде е тя сега?

— Тук е! И сега! — възкликна той и възбудено удари със свит юмрук гърдите си. — Винаги е била тук!

— Любовта ти беше велика любов, най-великата, която може да съществува — продължи тя. — Поне така казваше в розовата градина. Нима тя все пак не е достатъчно благородна, достатъчно силна, за да ми простиш сега, когато плача тук в краката ти?

Мъжът се поколеба. Устата му се отвори, на устните му напираха неизречени думи. Тя го беше принудила да разголи сърцето си и да каже гласно неща, които беше крил и от себе си. А тя беше и красива, изправена във величието на страстта, навяваща стари асоциации, напомняща по-топъл живот. Той обърна глава, за да не я гледа, но тя се отмести настрани и се изправи пред погледа му.

— Погледни ме, Дейв! Погледни ме! Аз съм същата в края на краищата. И ти си същият, стига да поискаш да разбереш. Ти не си се променил.

Ръката на Карин се отпусна на рамото му, а неговата беше почти обгърнала неловко нейното тяло, когато острото пращене на запалена клечка кибрит го сепна и той се овладя.

——

1 рессау! — Б. пр.

(лат.) — признаване на грях, буквално „аз прегреших“.

Уинапи, чужда на сцената, палеше трудно разгарящия се фитил на фенер. Тя се открояваше релефно на напълно черния фон. Осветена от внезапно разгорелия се пламък, бронзовата й красота засия в пищни златни оттенъци.

— Виждаш, невъзможно е — изпъшка той и леко избута русата жена надалеч от себе си. — Невъзможно е! — повтори той. — Невъзможно е!

— Не съм момиче, Дейв, нямам момичешки илюзии — каза тя меко, макар и да не смееше да приближи отново до него. — Като жена аз те разбирам. Мъжете са си мъже. Това е обичайно по тези места. Не се шокирам. Досетих се от самото начало. Но… това е само местен брак, нали?… Не е истински брак?

— Такива въпроси в Аляска не задаваме — каза той безсилно.

— Знам, но…

— Е да, само местен брак… нищо повече.

— Деца няма?

— Няма.

— Нито…

— Не, не, няма… но не е възможно.

— Възможно е. — Тя отново приближи до него, ръката й докосваше леко, галещо обгорялата му от слънцето китка. — Добре познавам тукашните обичаи. Мъжете го правят редовно. Те не искат да останат тук, затворени за света, до края на дните си. Затова поръчват от Тихоокеанската компания провизии за една година, дават на ръка и малко пари и момичето остава доволно. А като изтече малко време, някой мъж… — Тя сви рамене. — Така ще направим и с това момиче. От компанията ще поръчаме за нея провизии не за една година, а за цял живот. Какво е била тя, когато ти си я намерил? Дивачка, яла е сурово месо. Риба през лятото, лосово месо през зимата, яла е, когато има, гладувала е, когато няма. Ако не си бил ти, тя е щяла да си остане такава. Станала е по-щастлива с идването ти. След заминаването ти, щом й е осигурен живот на сравнителен разкош, няма ли да е по-щастлива, отколкото ако хи изобщо не беше се появявал?

— Не, не — възрази той. — Не е вярно.

— Слушай, Дейв, трябва да разбереш. Тя не е за теб. Липсва расовото сродство. Тя е туземка, излязла е от земята, но останала близо до земята и не е по силите й да се откъсне от земята. Родена дивачка, тя ще умре дивачка. Но ние — ти и аз — от господствуващата, развита раса… солта на земята, господарите на земята. Ние сме един за друг. Висшият зов е зовът на породата, а ние сме от една порода. И разумът, и чувствата го диктуват. Самите ти инстинкти го налагат. Не можеш да отречеш. Не можеш да избягаш в поколенията преди теб. Твоят ред е оцелял през хиляди векове, през стотици хиляди векове и не бива да прекъсне с теб. Не може. Родословието ти не позволява. Инстинктът е по-силен от волята. Расата е по-могъща от теб. Хайде, Дейв, да вървим! Още сме млади, животът е хубав. Хайде!

Вниманието на мъжа се насочи към Уинапи, която излизаше от хижата, за да нахрани кучетата. Той клатеше глава и безсилно повтаряше казаното. Но ръката на Карин се плъзна около шията му, бузата й се долепи до неговата. В съзнанието му изведнъж изплуваха картини от суровия му живот напразната борба с безмилостни сили, мрачните години на студ и глад, острите, разтърсващи сблъсквания със стихиите, болезнената пустота, която животинското му съществование не можеше да запълни. А тук, до него самата съблазън, нашепваща за по-светли, по-топли земи, за музика, светлина и радост, му напомни миналото. Той си го представи несъзнателно. В паметта му нахлуха лица, моменти от забравени сцени, спомени за весели часове, мелодии на песни и трели смях…

— Хайде, Дейв, хайде. Имам и за двамата. Пътят е лек. — Тя огледа жалко обзаведената хижа. — Имам и за двамата. Светът е в краката ни, всички радости са за нас. Хайде, хайде!

Тя беше в ръцете му, тръпнеща, той я притисна силно към себе си. Изправи се… Обаче ръмженето на гладни кучета и пронизителните викове на Уинапи, която въдворяваше мир между враждуващите, проникнаха до ушите му. В съзнанието му проблясна друга сцена. Битка в гората… гризли без козина на муцуната, със счупен крак, ужасяваща… ръмженето на кучетата и пронизителните викове на Уинапи, която ги насъскваше да нападнат… сам той в центъра на схватката, задъхан, едва поемащ въздух, мъчещ се да забави червената смърт… кучета с пречупени гръбнаци и изтърбушени кореми вият в безсилна мъка и цапат снега… девствената белота стана алена от кръвта на човека и животните… мечката, свирепа, неудържима, лежи на задни крака, мачка, хруска, добира се до сърцевината на живота му… и Уинапи, най-сетне попаднала в разгара на тази ужасяваща бъркотия, с разпилени коси, с пламнали очи, олицетворение на самата ярост, размахва отново и отново дългия ловджийски нож…

По челото му изби пот. Той отблъсна прилепналата до него жена и олюлявайки се, отиде до стената. А тя, разбрала, че е дошъл моментът, но не е в състояние да се досети какво става вътре в него, почувствува как й се изплъзва всичко, което беше спечелила.

— Дейв! Дейв! — възкликна тя. — Няма да се откажа от теб! Няма да се откажа от теб! Ако не искаш да дойдеш с мен, аз ще остана. Ще остана с теб. За мен светът значи по-малко, отколкото ти. Ще ти стана жена на Севера. Ще ти готвя храна, ще храня кучетата, ще ти отварям пъртина, ще греба заедно с теб. Мога да правя всичко това. Повярвай, силна съм.

Той не се съмняваше, тя беше пред очите му, но я държеше далеч от себе си. Лицето му беше станало неприветливо и сиво, а топлината изчезна от очите му.

— Ще платя на Пиер и лодкарите и ще ги пусна да си вървят. Ще остана с теб… със или без поп, със или без благословия. Ще вървя с теб навсякъде! Дейв! Дейв! Послушай ме! Казваш, в миналото съм постъпила с теб несправедливо — дай ми да поправя стореното, дай ми да изкупя вината си. Ако преди мярката ми за любов е била невярна, дай ми да покажа, че сега не е.

Тя падна на пода, обви с ръце коленете му, зарида.

— А ти ме обичаш. Ти ме обичаш. Помисли! Дългите години, когато съм чакала, страдала! Ти не можеш да знаеш! Той се наведе и я вдигна на крака.

— Слушай! — заповяда той, отвори вратата и я избута, почти изнесе навън. — Това не може да стане. Трябва да се съобразяваме не само със себе си. Трябва да си отидеш. Пожелавам ти благополучно пътуване. След шейсетата миля пътят ще стане по-труден, но в света няма по-добри лодкари от твоите и ще успееш да преминеш. Ще ми кажеш ли сбогом?

Тя вече се владееше, изгледа го безнадеждно.

— Ако… ако… ако Уинапи внезапно…

Гласът й трепна и тя спря. Но той схвана неизречената мисъл и й отговори:

— Да. — После, поразен от чудовищността на предположението: — Не може и да се мисли. Няма никаква вероятност. Не бива да се хранят и илюзии.

— Целуни ме — прошепна тя, лицето й светна. После се обърна и отдалечи.

— Разтуряй лагера, Пиер! — нареди тя на лодкаря, който единствен бе останал буден да я чака. — Трябва да тръгваме.

В светлината на огъня острите му очи видяха на лицето й мъката, но той прие необичайната заповед, като че тя беше най-естественото нещо на света.

— Ош, мадам — съгласи се той. — Къде? Досън?

— Не — отговори тя сякаш без усилие. — Нагоре. Навън. Към Даони.

Той се нахвърли върху спящите уоуадеигз, започна да ги издърпва със сумтене изпод одеялата, впрегна ги в работа, а гласът му, трептящ от напрежение, кънтеше пронизително над Целия лагер. В миг малката палатка на госпожа Сейтър беше съборена, тенджери и тигани — събрани, одеялата — навити На рола и хората се заклатушкаха под товарите към лодката.

Тук на брега госпожа Сейтър почака да натоварят багажа както трябва и да подготвят гнездото й.

— Ние влачи до начало остров — обясни Пиер, докато размотаваше дългото въже за теглене на лодката. — После ние вземе заден канал, там вода не бързо и аз мисли ние пътува добре.

Някакво тътрене и шум от крачки в миналогодишната трева не избягна от бързото му ухо и той обърна глава. Индианката, обкръжена от наежени кучета вълча порода, приближаваше към тях. Госпожа Сейтър забеляза, че лицето й, което бе апатично, докато траеше сцената в бараката, сега пламтеше гневно.

— Какво направи ти на мой мъж? — рязко попита индианката госпожа Сейтър. — Той легна в нар и той има лош вид всичко време. Аз казвам: „Какво има, Дейв? Ти болен?“ Но той казва нищо. След това той казва: „Бъди добро момиче, Уинапи, остави ме. Скоро ще ми мине.“ Какво направи на мой

мъж? Ти лоша жена.

Госпожа Сейтър изгледа любопитно дивачката, която разделяше живота на този мъж, докато тя си отиваше сама в нощния мрак.

— Аз мисля ти лоша жена — повтори Уинапи с бавната методичност на човек, който търси непознати думи в чужд език. — Аз мисля ти по-хубаво върви си, недей идва никак повече. А? Какво ти мисли? Аз има един мъж. Аз индианско момиче. Ти американска жена. Ти хубава. Ти намери много мъж. Твои очи сини като небе. Твоя кожа така бяла, така мека.

Тя невъзмутимо протегна кафявия си показалец и натисна меката буза на другата жена. И за чест на Карин Сейтър тя дори не трепна. Пиер се поколеба, готов да се приближи, но тя му направи жест да се отстрани, макар и сърцето й да се изпълни с тайна благодарност.

— Нищо, Пиер — каза тя. — Моля те, иди настрана. Той почтително се оттегли, за да не чува и роптаейки на ум, започна да измерва разстоянието в скокове.

— Той бяло, той меко — като бебе.

Уинапи докосна и другата буза и дръпна ръката си.

— Скоро идва комар. Кожа стане на петна, стане боли. Той издуе, о, много голям. Той боли, о, много. Много комар, много петно. Аз мисля ти върви си, преди да идва комар. Там — тя посочи надолу по течението — ти отива Санмайкъл. Там — посочи нагоре — ти отива Дайн. Най-хубаво ти отива Дайн. Сбогом.

Тогава госпожа Сейтър направи нещо, което много учуди Пиер. Тя прегърна индианката, целуна я и избухна в сълзи

— Бъди добра към него! — каза тя. — Бъди добра.

После тя се свлече по стръмния бряг, извика нагоре „Сбогом“ и се отпусна в средата на лодката. Пиер я последва и отвърза лодката. Той нагласи веслото за управление и даде знак. Льогоар подхвана стара френска песен. Мъжете, наредени в редица, подобни на духове в мъглявата светлина на звездите, наведоха гърбове над въжето, веслото зацепи остро черното течение и лодката изчезна в нощта.

Дъщеря на северното сияние

— Вие… как му казвате у вас… лентяй; вие, лентяй, искате аз да става твоя жена? Напразно опитвате се. Никога, не, не; никога лентяй няма мой съпруг да стане.

Така говореше Джой Молино на Джек Харингтън, въпреки че предната вечер бе казала същото, но с по-обикновени думи и на неговия роден език на Луи Савой.

— Слушай, Джой…

— Не, не, защо трябва да слуша лентяй? Това много лошо, ти обикаля непрестанно около мене, идва в моя хижа, а не се захваща с нищо. Как ще храниш твоя жена? Защо та няма златен прах? Други мъже има много.

— Но аз се претрегвам от работа, Джон. Не минава ден да не съм на път или да не обикалям потока. Даже сега тъкмо се прибирам. Кучетата ми са още уморени. Другите мъже имат късмет и намират много злато, но на мен просто не ми върви.

— Ами! А Маикормак, който има жена индианка, кога открил Клондайк, ти не отишъл. Други мъже заминали и сега богати.

— Ти знаеш, че аз тогава,се надявах да открия нещо при устието на Танана — възрази Харингтън — и не знаех нищо за Елдорадо и Бонанза, докато не стана твърде късно.

— Това е друго, само че ти… сбъркал.

— Какво?

— Сбъркал. Като… да… като на тъмно. Но никога не е късно. Тук по ручей Елдорадо има много богата мина. Един мъж я оградил с колчета и заминал. Никой не знае какво станало с него. Човекът, тоз, който,набил колчета, не се яви повече. Шейсет дни никой не може да получи документ за туй място. После други мъже, много други мъже се втурнат. както вие казва, и завладеят туй място. Те литнат,

——

семейство. Б. пр

така литнат бързо като вятър и се сдобият с д®ку-0 мейт за туй място. Един стане богат. Той получи много храна. о Харинггън не показа колко силно го заинтересува това съобщение.

— Кога изтича срокът? — попита той. — И къде се намира това място?

— Снощи аз говорила с Луи Савс за това — продължи тя, без да обръща внимание на думите му. — Аз мисля, той ще го спечели.

— По дяволите Лун Савой!

— Луи Савой казал снощи в моя хижа: «Джой, аз съм силен човек. Кучетата ми са добри. При това съм и издръжлив. Аз ще спечеля този участък. Ще ме вземеш ли тогава за мъж?» И аз отговорила на него, аз отговорела…

— Какво му отговори?

— Аз казала: «Ако Луи Савой спечели участъка, тогава ще ме има за жена.»

— Ами ако не спечели?

— Тогава Луи Савой, как казвате вие… няма да стане баща на мои деца.

— Ако спечеля аз?

— Ти — победител? Хаха! Никога!

Смехът на Джой Молино бе приятен за слуха, въпреки че сега в него звучаха подигравателни нотки. Харинггън не им обърна внимание. Отдавна им беше навикнал. При това той не бе единственият. Джой Молино принуждаваше всички свои поклонници да страдат До един и същи начин. Точно сега тя беше твърде привлекателна — с полуотворени устни, с поруменели ог хапливите милувки на студа бузи и с очи, излъчващи онази съблазън, която няма равна на себе си и която може да се забележи само в очите на жените. Кучетата се трупаха около нея, подобно на огромно космато кълбо, а водачът на впряга, Вълчия зъб, опря леко муцуна върху колената й.

— А ако спечеля аз? — попита настойчиво Харингтън.

Тя отправи поглед към своя поклонник, а след това — отново към кучето.

— Какво казваш ти. Вълчи зъб? Ако той силен човек и получи документ за участък, ще стана ли него жена? Е, какво казваш?

Вълчия зъб наостри уши и изръмжа към Харингтън.

— Много е студено — каза внезапно с присъщата на жените непоследователност Джой Молино, изправи се на крака и подвикна на кучетата от впряга, и

Поклонникът я гледаше неподвижно. Тя го държеше в неустановеност от самото начало на тяхното познанство и оттогава насам към неговите добродетели се прибави и търпението.

— Ей! Вълчи зъб! — извика Джой и скочи на шейната в момента, в който тя внезапно се втурна напред. — Ай! Яа! Дий!

С крайчеца на очите си Харинггън видя как тя свърна надолу по пъртината към Четиридесета миля. Там, където пътят се разклоняваше и пресичаше реката за Форт Кудахи, тя спря кучетата и се обърна.

— Ей, мистър Лентяй! — провикна се тя. — Вълчи зъб казва «да»… ако вие побеждава! Но някак си, както обикновено става в подобни случаи, всичко излезе наяве и обитателите на Четиридесета миля, които дотогава безуспешно си блъскаха главите върху кого от двамата последни поклонници ще падне изборът и, а Джой Молино, сега се впуснаха да правят облози и предположения кой ще излезе победител в предстоящото състезание. Лагерът се раздели на две групи, като всяка една полагаше крайни усилия да осигури първото място на финала за своя фаворит. Настана страшна надпревара за намиране на най-добрите кучета из целия край, защото от кучетата, и то от най-добриТе, зависеше преди всичко успехът. А той означаваше много за победителя. Освен жената, която щеше да притежава, подобна на която не бе още родена, той придобиваше право и на една мина, която струваше най-малко милион.

Тази есен, когато се разчу новината за откритието на Маккормак при Бонанза, всички от Низината, Кръглия град и Четиридесета миля се бяха юрнали каТо луди нагоре по Юкон, всички с изключение на такива като Джек Харинттън и Луи Савой, които се бяха отправили да търсят злато на запад. Еленови пасища и потоци безразборно се ограждаха с колчета. Съвсем случайно оградиха и Елдорадо — един

от най-малко обещаващите потоци. Олаф Нелсън сложи ръка на един участък от около петстотинстъпки, огради го с колчета, изпрати без протакане своето искане по пощата и наскоро след това се запиля нанякъде. По това време най-близката кантора, в която се отправяха тези искания и се регистрираха участъците, се помещаваше в полицейските казарми на Форд Кудахи, разположени през реката, точно срещу Четиридесета миля. Когато се разнесе навред, че потокът Елдорадо представлява истинска.;

съкровищница, бързо се разкри, че Олаф Нелсън г пропуснал да се спусне по Юкон, за да регистрира собствеността сй. Мъжете хвърляха жадни погледи към безстопанствения участък, където знаеха, че хиляди, хиляди долари чакаха само лопатата и коритото за промиване. Въпреки това те не смееха да се докоснат до него, защото съществуваше закон, който даваше право участъкът да се регистрира в течение на шестдесет дни от побиваме на колчетата,-като през това време се счита за неприкосновен. Из целия край се знаеше, че Олаф Нелсън бе изчезнал нанякъде, и множество златотърсачи чакаха да изтече срокът, за да побият колчета и да се впуснат след това като вихър към Форт Кудахи.

Но съперничеството на Четиридесета миля бе слабо. Тъй като целият лагер бе посветил своите усилия в подготовката на Джек Харингтън и Луи Савой, останалите мъже се оказаха достатъчно разумни да не се впускат сами в това състезание. Разстоянието до регистрационната кантора беше стек мили и затова беше решено двамата избраници да разполагат по маршрута с четири смени кучета и шейни. Естествено, последната част от пътя щеше да бъде решителна, затова за тези двадесет и пет мили техните привърженици се стремяха да осигурят възможно най-силните животни. Между двете групи се разгоря остра борба, която се водеше с такъв размах, че цените на кучетата отскочиха толкова високо, колкото не се бяха покачвали никога дотогава в историята на този край. И както се случва в подобни моменти, борбата за кучетата насочи още по-силно вниманието върху Джой Молино. Тя не само бе причината за всички вълнения, но притежаваше и най-доброто впрегатно куче от Чилкут до Берингово море. Като организатор и водач на кучешкия впряг..

Вълчия зъб нямаше равен на себе си. Този чиято шейна би повел в последната четвърт от пътя, щеше непременно да спечели. В това нямаше никакво съмнение. Хората имат вродено чувство за това кое е възможно и кое не, затова Джой Молино не бе обезпокоена нито веднъж с предложение да използуват нейното куче. И двете страни се утешаваха, че щом единият от мъжете не може да се възползува от него, това нямаше да стори и другият.

Тъй като мъжете, взети поотделно или вкупом, са така устроени, че често прекарват целия си живот в блажено неведение относно силата на лукавството у другата половина на човешкия род, и мъжете на Четиридесета миля също се оказаха неспособни да разгадаят дяволитите намерения на Джой Молино. Те признаха по-късно, че не бяха успели да оценят правилно тази черноока дъщеря на Северното сияние, отворила за първи път очи при пламтящите северни светлини, чийто баща бе въртял търговия с кожи из този край, преди още на тях да им беше минало и през ума да го завладяват. Впрочем случайността, че се бе родила тук, не й пречеше да бъде истинска жена и не ограничаваше способността й да се ориентира правилно в природата на мъжете. Мъжете знаеха, че тя си играе с тях, но не разбираха мъдростта на нейната игра, дълбочината и хитрината й. В играта те преценяваха само откритите карти и до последната минута всички от Четиридесета миля бяха в състояние на приятно заблуждение, затова, когато,тя хвърли и последния си коз, не им остана нищо друго, освен да пресметнат резултата.

В началото на седмицата целият лагер излезе да изпрати Джек Харингтън и Луи Савой. Те тръгнаха по-рано, защото искаха да пристигнат при участъка на Олаф Нелсън няколко дни преди изтичането на шестдесетдневния срок, да отпочинат заедно с кучетата и с пресни сили да се впуснат в първата четвърт от маршрута. По пътя си те срещнаха хора от Доусън, които вече настаняваха сменни впрягове по маршрута; това показваше, че никой не се бе скъпил пред изгледите да спечели милиони.

Няколко дни след като изпрати своите шампиони, Четиридесета миля се зае да разпраща сменни кучета — първо на пункта на седемдесет и петата миля, след туй на петдесетата и най-после на двадесет и петата миля. Впряговете, определени за последната четвърт,маршрута, бяха великолепни а и толкова си приличаха, че в продължение на цял час при петдесет градуса под нулата лагерът обсъжда и сравнява техните достойнства, докато най-после им разрешиха да тръгнат. В последния миг Джой щ Молино изскочи сред тях с шейната си. Тя дръпна настрани Лон Макфейн, който подреждаше кучешкия впряг на Харингтън, и още първите думи не бяха излезли от устата й, когато всички забелязаха, че той зяпна с такъв учуден вид, който ясно говореше, че е научил нещо важно. Лон Макфейн отпрегна Вълчия зъб от нейната шейна, сложи го начело на впряга на Харингтън и подгони кучетата по пъртината на Юкон. — Бедният Луи Савой! — възкликнаха мъжете, но Джой Молино ги стрелна дръзко с черните си очи и обърна шейната към хижата на баща си.

На участъка на Олаф Нелсън наближаваше полунощ. Неколкостотин облечени в кожи мъже бяха предпочели шестдесетградусовия студ и надпреварването пред изкушението на топлите хижи и удобните легла. Някои от тях бяха приготвили колчета за забиване и държаха кучетата си под ръка. Една група конни полицаи на капитан Константайн беше получила нареждане да стои на пост, за да може всичко да протече справедливо. Излезе заповед, че не се разрешава на никого да забива колчета, докато и последната секунда от деня не отлети във вечността. На Север подобни заповеди са равносилни на тези на Йехова; куршумите думдум са бързи и сигурни като мълния. Беше ясно и студено. Северното сияние нарисува трептящи цветни лъчи по небосклона. Вълни на хладен розов блясък заляха зенита, а големи блестящи решетки със зеленикаво-бял цвят затъмниха звездите. Ръката на гигант издигаше величествени арки над полюса. При това великолепно зрелище кучетата вълча порода виеха като своите прародители в древни времена.

Един полицай, облечен в меча кожа, пристъпи тежко напред с часовник в ръка. Мъже се суетяха между кучетата, вдигаха ги на крака, оправяха замотаните каиши и ги затягаха. Участниците в състезанието се приближиха до линията, като стискаха здраво

в ръце колчетата и отличителните знаци. Те бяха преминавали толкова често през границите на участъка, че сега можеха да извършат всичко и със завързани очи. Полицаят вдигна ръка. Като захвърлиха от плещите си излишните кожи и одеяла и и притегнаха за последен път ремъците, мъжете притихнаха в очакване.

— Готови! Шестдесет чифта ръце се освободиха от ръкавиците; още толкова чифта мокасини стъпиха по-здраво върху снега.

— Тръгни! м Мъжете се втурнаха към широкото пусто пространство от четирите му страни, забиваха отличителни знаци на всеки ъгъл и в средата, където трябваше да се поставят двете централни колчета. След туй скочиха към шейните, които ги чакаха на замръзналото корито на ручея. Настъпи страшна бъркотия от движения и шум. Шейните се заблъскаха, а кучешките впрягове, озъбени и с настръхнала козина, връхлитаха един върху друг. Коритото на тесния поток се задръсти от скупчилите се хора и животни. Камшици и дръжки на камшици се стоварваха безразборно върху хора и животни. На това отгоре всеки участник имаше по една сюрия приятели, които се стремяха да му помогнат да се измъкне от навалицата. Но една след друга, като си пробиваха път със сила, шейните се измъкваха и потъваха в мрака, който хвърляха надвисналите брегове.

Джек Харингтън беше предвидил тази блъсканица и сега чакаше спокойно край своята шейна, докато всичко утихне. Луи Савой познаваше голямото изкуство на своя съперник в карането на кучета, затова последва неговия пример и също зачака. След като гъмжилото притихна, те се впуснаха по пъртината и преди да бяха изминали десетте мили до Бонанза, настигнаха шейните, които се движеха плътно една зад друга. Не се чуваше почти никакъв шум, защото на този участък от пътя нямаше възможност за задминаване. Ширината на шейните, от плаз до плаз, беше шестнадесет инча, а пъртината — осемнадесет. Утъпкана добре от движението по нея, тя приличаше на канавка. От двете й страни се простираше пухкав кристален сняг. Ако някой от мъжете се опиташе да свърне по него с намерение да задмине предната шейна, кучетата му неминуемо щяха да затънат до коремите си в снега и щяха да се движат не по-бързо от охлюви. Така че мъжете лежаха на своите подскачащи шейни и чакаха. По протежение на петнадесетте мили надолу по Бонанза и Клондайк. до Доусън, където трябваше да пресекат Юкон, не настъпиха никакви промени. Тук ги очакваше първата смяна кучета и шейни. Харингтън,-и Савой, решени, ако се наложи, да, уморят кучетата си, бяха разположили смените на няколко мили след тези на останалите участници. Те използуваха настъпилата бъркотия при смяната на шейните и успяха да задминат половината от тях. Когато литнаха по широката гръд на Юкон, отпреде им имаше не повече от тридесет мъже. Тук щеше да се развие борбата. Когато есенес реката почне да замръзва откъм бреговете, между двете мощни ледени ивици остава около миля течаща вода. Поради бързото течение тя едва наскоро се бе покрила с ледена кора и сега ледът бе гладък, твърд и хлъзгав като под на танцова зала. В момента, в който шейната докосна блестящия лед, Харингтън застана на колене и като се придържаше несигурно с едната сй ръка, с другата засвистя яростно с камшика над главите на кучетата, а край ушите им зафучаха заканителни проклятия. Впряговете се разпростряха върху гладкия лед и всеки теглеше с всички сили. Малко хора на Север можеха да гонят кучетата си като Джек Харингтън. Неговата шейна изведнъж литна напред, а зад него с отчаяни усилия го следваше Луи Савой, водачите на впряга му почти докосваха шейната на неговия съперник.

По средата на ледения простор сменните шейни излетяха откъм брега. Харингтън не загуби нито минута при смяната. Като изчака новата шейна да го доближи, той скочи с вик в нея и веднага подгони кучетата. Мъжът, който караше шейната, скочи долу. Савой направи същото със своя впряг, а изоставените на произвола шейни се замятаха наляво и надясно, следващите впрягове налетяха върху тях и на леда настана страшна бъркотия. Харингтън набираше скорост, Савой го следваше по петите. Към края на ледената равнина те се изравниха с първата шейна. Когато се впуснаха в тясната пъртина, прокарана в пухкавия сняг, те излязоха начело и жителите на Доусън, които наблюдаваха състезанието при светлината на Северното сияние, се кълняха, че всичко е направено много майсторски.

Когато температурата падне под шестдесет градуса, човек не може да издържи дълго време без огън или енергични движения и умира. Харингтън и Савой прибягнаха до стария обичай «на шейна и бегом». Като скачаха от шейните, хванали ремъците в ръце, те тичаха след тях дотогава, докато кръвта възстановяваше своето естествено обръщение и прогонеше студа от тялото, след туй се мятаха оггново на шейните, докато студът не сковеше отново телата им. Така, като ту се возеха, ту тичаха, те преминаха втората и третата част от маршрута. Няколко пъти, като излизаха на гладкия лед, Савой подгонваше кучетата, но всеки път опитите му да излезе напред завършваха с неуспех. На около пет мили зад тях, нанизани една след друга, останалите шейни се опитваха напразно да ги застигнат. Само на Луи Савой се падна честта да издържи на убийствената скорост, наложена от Джек Харингтън.

Когато се приближиха към поста на седемдесет и петата миля, Лон Макфейн тръгна с кучетата успоредно на пъртината. Вълчия зъб, начело на впряга, привлече погледа на Харингтън и той разбра, че победата е негова. Из целия Север нямаше впряг, който да може да го настигне в последните двадесет и пет мили. Когато Луи Савой видя Вълчия зъб, застанал начело на впряга на своя противник, той разбра, че е изгубил състезанието, и изруга тихо в себе си така, както най-често се ругаят жените. Но той продължаваше да лети в снежния прах по следите на другия, като се надяваше и на последната възможност. На югоизток започна да се зазорява, а те се носеха напред, като се чудеха — единият изпълнен с радост, а другият със съжаление — на това, което беше направила Джой Молино.

Четиридесета миля беше изпълзяла рано изпод кожените си завивки и се бе скупчила близо до края на пъртината. От това място пъртината се виждаше няколко мили нагоре по Юкон, до първия завой. Виждаше се как тя пресича реката и стига до финала при Форт Кудахи, където чакаше обхванатият от нетърпение инспектор по златните мини. Джой Молино бе заела място малко встрани от пъртината и

предвид обстоятелствата, останалите жители на Четиридесета миля се стараеха да не й пречат. Така пространството между нея и едва очертаната в снега линия на пъртината беше съвсем свободно. Горяха огньове и край тях златотърсачите се обзалагаха на

златен прах и кучета, като най-големите шансове се възлагаха на Вълчия зъб.

— Идат! — раздаде се от върха на висок бор пискливото гласче на едно момче индианче.

Върху снега от горната страна на Юкон се появи черно петно, а наблизо зад него — друго. Петната бързо нарастваха, като на известно разстояние зад тях започнаха да се показват и други. Постепенно те приеха форми на кучета, шейни и мъже, легнали върху тях.

— Вълчия зъб е начело! — прошепна един полицейски лейтенант на Джой Молино.

Тя му отвърна с усмивка, като не скриваше заинтересоваността си.

— Десет към едно .за Харингтън! — извика един крал на Ручея на брезите, като измъкна торбичка със златен прах.

— Кралицата няма ли да ви плати много? — попита Джой Молино.

Лейтенантът поклати глава.

— Ти имаш златен прах, колко е? — продължи тя. Той разтвори своята торбичка. С бърз поглед тя оцени нейното съдържание.

— Може би… да кажем… двеста, а? Добре! Сега аз ще давам на тебе… как се казва… таен съвет. Приемай облога!

Джой се усмихна загадъчно. Лейтенантът се колебаеше. Той погледна нагоре по пъртината. Двамата мъже се бяха изправили на колене и удряха настървено кучетата с камшици. Начело се носеше Харингтън.

— Десет към едно за Харингтън! — крещеше кралят на Ручея на брезите, като размахваше торбичката си под носа на лейтенанта.

— Приемай облога! — подшушна Джой. Той се подчини, като сви рамене в знак, че отстъпва не пред гласа на своя разум, а пред нейния чар. Джой кимна окуражително с глава.

Брътвежът изведнъж стихна. Мъжете престанаха да се обзалагат.

Като се поднасяха настрани, подскачаха и се накланяха, подобно на малки платноходки в бурно море, шейните летяха лудо към тях. По лицето на Луи Савой, въпреки че водачът на неговия впряг тичаше току зад шейната на Джек Харингтън, бе изписана безнадеждност. Харингтън, стиснал устни, не поглеждаше нито наляво, нито надясно. Кучетата му бягаха с чудесен ритъм, със сигурна крачка, без да се отбиват от пъртината, а Вълчия зъб с ниско наведена напред глава скимтеше тихо и предвождаше идеално другарите си.

Четиридесета миля затаи дъх. Не се чуваше нищо освен ръмженето на кучетата и плющенето на камшиците.

Внезапно във въздуха се извиси звънкият глас на Джой Молино.

— Ай! Яа! Вълчи зъб! Вълчи зъб!

Вълчи зъб я чу. Той изви рязко от пъртината и се насочи право към своята господарка. Останалите кучета от впряга се втурнаха след него, шейната се наклони, изправи се на единия си плаз и изхвърли Харингтън в снега,. Савой префуча край него като вихър. Харингтън се изправи на крака и видя как неговия съперник се приближава през замръзналата река към инспектора по златните мини. В този момент той неволно чу разговора зад себе си.

— А, той извършил всичко много добре — обясняваше Джой Молино на лейтенанта. — Той… както вие казвате… удържа на темпото. Да, той удържа отлично на темпото.

Презрението на жените

I

Веднъж Фреда и госпожа Епингуел се сблъскаха. Трябва да знаете, че Фреда беше гъркиня и танцьорка. Поне се представяше за гъркиня, но мнозина се съмняваха в това, понеже от класическите й черти лъхаше прекалено много твърдост, а сатанинският пламък, който се разгаряше в очите, правеше в редки моменти произхода й още по-съмнителен. Неколцина мъже са били удостоени да видят този пламък и макар че оттогава може да са минали дълги години, те все още не са го забравили, нито изобщо някога ще го забравят. Тя никога не говореше за себе си, та по-добре ще е да се съгласим, че когато не беше възбудена или обладана от лоши чувства, положително приличаше на гъркиня. Кожите, с които се обличаше, бяха най-великолепните в целия край от Чилкут до Сейнт Майкъл и името й често беше на устата на мъжете. Но госпожа Епингуел беше жена на капитан; тя също беше звезда от първа величина и орбитата й набелязваше кръга на най-отбраното общество в Доусън — кръга, който непосветените наричаха „официалната клика“. Ситка Чарли беше пътувал с нея по пъртината веднъж, когато върлуваше глад и човешкият живот струваше по-малко от чаша брашно, и я поставяше над всички други жени. Ситка Чарли беше индианец и неговите мерила бяха примитивни, но думата му се приемаше безпрекословно, а преценките му се смятаха за безпогрешни във всички станове надолу от Полярния кръг.

Тези две жени бяха машини за покоряване и подчиняване на мъже — всяка по свой начин, а начините им бяха различни. Госпожа Епингуел царуваше в своя дом и в казармата, където служеха сума по-млади синчета на видни семейства, да не говорим за началствата в полицията, представителите на администрацията и съдопроизводството. Фреда царуваше в града, но мъжете, над които царуваше, бяха същите, които служеха в казармата или бяха гощавани с чай и консерви от госпожа Епингуел в хижата и от грубо одялани трупи на планинския склон. Едната знаеше за съществуването на другата, но живееха тъй, сякаш едната беше на Северния полюс, а другата на Южния, и макар че вероятно чуваха случайно по нещичко една за друга и изпитваха любопитство, никой не ги беше чул да задават въпроси. И нямаше да се стигне до никакви главоболия, ако по първия лед с великолепен впряг кучета и обкръжена от световна слава, не беше дошла една свободна жена, позирала преди на художници като модел. Лорен Лиснаи — превзета унгарка със звучно име — ускори избухването на конфликта и заради нея госпожа Епингуел слезе от планинския си склон и нахълта във владенията на Фреда, а Фреда от своя страна се изкачи от града по нагорнището и вся смущение и объркване на бала на губернатора.

Всичко това може да е прастара история, що се отнася до Клондайк, но малцина са онези дори и в Доусън, които знаят истината по въпроса, нито пък някой друг освен тези малцина е способен да оцени. жената на капитана или гъркинята танцьорка. А за това, че сега на всички се дава възможност да ги узнаят, заслугата се пада на Ситка Чарли. Неговите уста отрониха главните факти от повествованието, изложени в настоящото. Трудно е да се допусне, че самата Фреда би се доверила на някакъв си там драскач, нито пък че госпожа Епингуел би споменала по-подробно за случилото се. Може и да са разправяли, но то е малко вероятно.

II

Флойд Вандерлип беше силен мъж — това му личеше. Тежък труд и груба храна не го плашеха, за което свидетелствуваха разказите за първите му години по тия места. В опасност се проявяваше като лъв, а когато обуздавал петстотин изгладнели мъже, както му се наложило веднъж, казваха, че надали някой друг е гледал по-хладнокръвно бляскащия на слънцето мерник на пушката. Имаше само една слабост, но дори и тя, породена от силата му, беше силна. Чертите на характера му бяха силни, но им липсваше съгласуваност. И стана тъй, че макар и да се отличаваше с подчертана влюбчивост, тя бе оставала заспала и не се бе обаждала през годините, когато се беше хранил с еленско месо и сьомга и се беше стремил към приказни златни находища през сковани от студ била. Обаче когато най-сетне заби ъгловия стълб и централните колове на един от най-богатите участъци на Клондайк, тази влюбчивост започна да се съживява; а когато зае мястото си в обществото като признат крал на Бонанза, тя се събуди и го завладя. Изведнъж той си спомни за едно момиче в Щатите и доста настойчиво взе да го преследва мисълта, че момичето може би все още го чака и че една съпруга е много приятна придобивка за човек, който живее няколко градуса на север от петдесет и третия паралел. Тогава той написа подходящо писъмце, приложи към него кредитно писмо за достатъчно щедра сума, която да покрие всички разноски, включващи чеиз и придружителка, и го адресира до някоя си Флоси. Флоси ли? Останалото човек можеше да си го представи сам. Така или иначе след това той построи уютна хижа на периметъра си, купи още една в Доусън и съобщи новината на приятелите си.

И точно тогава се прояви липсата на съгласуваност. Чакането му дотегна и дълго потисканата влюбчивост не можеше да търпи повече отлагане. Флоси, идваше, но Лорен Лиснаи беше вече дошла. И не само че Лорен Лиснаи беше дошла, но световната й слава бе вече малко поизбледняла и тя не беше вече толкова млада, колкото е била, когато е позирала в ателиетата на прочути художнички, а кардинали и князе бяха оставяли визитните си картички в нейната приемна. Пък и финансите й бяха поразклатени. Вкусила навремето си всичките излишества, сега тя нямаше нищо против да се опита да си създаде връзка с един крал на Бонанза, чието състояние бе тъй голямо, че той не можеше да го вмести в шестзначно число. Като видял и патил войник, който след дълги години служба търси спокоен кът да си отдъхне, тя беше дошла на Север, за да се омъжи. Така един ден очите й стрелнаха очите на Флойд Вандерлип, когато той купуваше покривки и салфетки за Флоси в големия магазин, и всичко се нареди в същия миг.

Когато един мъж е свободен, могат да му се простят много неща, срещу които обществото тутакси ще започне да протестира, ако той се обремени

необмислено с брачни окови. Тъй стана и с Флойд Вандерлип. Флоси идваше, но сред хората се надигна полугласно мърморене, когато Лорен Лиснаи мина по главната улица с шейна, теглена от неговите кучета вълча порода. Тя придружаваше репортерката на „Звездата на град Канзас“, когато снимаха златните му мини на Бонанза; и наблюдаваше как се раждат шестте колони на дописката. По това време те вечеряха царски в хижата на Флоси, върху покривката на Флоси. През тези дни имаше много посещения тук и там и гуляи, между другото напълно благоприлични, които караха мъжете да подхвърлят остри забележки, а жените да се озлобяват. Само госпожа Епингуел не се вслушваше. Брътвежът на клюкарските езици долиташе до нея, ала тя обичаше да вярва в доброто у хората и си запушваше ушите за злото — затова не му обръщаше внимание.

Не беше тъй с Фреда. Тя нямаше основание да обича мъжете, но поради някаква чудновата алхимия в природата си съчувствуваше от сърце на жените, които имаше още по-малко основание да обича. И тя съжали от сърце Флоси, която пътуваше сега по Голямата пъртина и навлизаше в суровия Север, за да дойде при мъж, който може би нямаше вече да я чака. Едно плахо, обичливо девойче — така си я представяше Фреда, — със слабоволева уста и хубави меки устнички, хвърчаща, със слънчев отблясък коса и очи, грейнали от простодушие веселие и наивна жизнерадост. Но си представяше Флоси и с полумаска на носа против замръзване, цялата покрита със скреж, да крета уморено след кучетата. И това я накара една вечер, както танцуваше, да се усмихне на Флойд Вандерлип.

Малко са мъжете, които се отличават с такава устойчивост, че усмивката на Фреда да не ги развълнува, нито пък Флойд Вандерлип може да бъде причислен към тях. Благоволението, с което се бе отнесла към него жената модел, го бе накарало да преоцени себе си, а благосклонността, проявена сега от гръцката танцьорка, го караше да се чувствува двойно мъж. Очевидно той притежаваше незнайни качества и скрити достойнства, които те долавяха. Той не знаеше какви точно бяха тези качества и достойнства, но смътно схващаше, че ги имаше някъде, и много се възгордя. Мъж, който можеше да накара две такива жени да спрат погледа си върху него, положително беше изключителен. Някой ден, когато има време, ще седне да анализира в какво се състои силата му, но сега, тъкмо сега ще приеме каквото му поднасят боговете. Обаче след това го зачопли една мисълчица и той започна да се чуди какво пък толкова бе видял във Флоси и да съжалява безкрайно, че бе я повикал да дойде. Разбира се, Фреда не можеше да влезе в сметката. Неговите находища бяха най-богатите на рекичката Бонанза и най-големи, а и той беше човек солиден и с положение. Виж, Лорен Лиснаи — тя беше тъкмо подходяща жена. Беше живяла широк живот, можеше с чест да води домакинството му и да придаде блясък на неговите долари.

Но Фреда се усмихна и продължи да се усмихва, докато той започна да прекарва много време с нея. Когато и тя мина по улицата, возена от неговите кучета, жената модел имаше за какво да се позамисли и следващия път, когато беше с него, го зашемети със своите князе и кардинали и с интимни анекдотчета за дворци и крале. Показа му и изискани послания, които започваха с „Моя мила Лорен“, завършваха с „обичащата Ви“ и бяха подписани с малкото име на истинска, жива и царуваща кралица. И в душата си той не можеше да се начуди, че такава високопоставена жена благоволява да отдели дори и един миг за него. Но тя си играеше с Флойд Вандерлип много хитро, изтъкваше ласкателни разлики и го сравняваше с благородните призраци, родени главно от фантазията й, а той се разделяше с нея, замаян от възхищение пред самия себе си и обзет от съжаление към висшето общество, до което тъй дълго не бе имал достъп. Фреда бе по-изкусна. Ако ласкаеше, никой не го разбираше. Ако се унижаваше, унижението оставаше незабелязано. Ако някой мъж долавяше, че е разположена към него, тя го подсказваше тъй фино, щото човек не можеше за нищо на света да разбере с какво и как го е заслужил. Така тя го хвана здраво в ръцете си и всеки ден се возеше с неговите кучета.

И тъкмо тук стана грешката. Мълвата се надигаше все по-гръмка и по-определена, свързана сега с името на танцьорката, и госпожа Епингуел я чу. Тя също си помисли за Флоси, как крачи безкрайни часове с обутите си в мокасини крака, и Флойд Вандерлип бе

поканен на чай на планинския склон и поканите зачестиха. Това съвсем му взе ума и той се опи от самовъзхищение. Никога още с един мъж не бяха си играли по такъв начин. Сърцето му се бе превърнало в нещо, към което се домогваха три жени, а четвъртата пътуваше, за да предяви правата си над него. При това три такива жени! д

Но да се върнем към госпожа Епингуел и направената от нея грешка. Като начало тя заговори за тази работа на Ситка Чарли, който бе продал на гъркинята кучета. Но и двамата не споменаха никакви имена. Най-близко до това госпожа Епингуел беше, когато каза „Тази… ъъ…. ужасна жена“, а Ситка Чарли, който не можеше да се отърве в мислите си та от жената модел, откликна: „Тая… ъъ… ужасна жена.“ И се съгласи с госпожа Епингуел, че е подло една жена да се препречи между мъжа и момичето, за което той се кани да се ожени.

— Съвсем младо момиче, Чарли — каза госпожа Епингуел, — сигурна съм, че е така. А тя идва в непозната страна и когато дойде, няма да има нито един приятел. Трябва да направим нещо.

Ситка Чарли обеща да помогне и си отиде с мисълта, каква подла жена трябва да е тая Лорен Лиснай, а и също колко благородни жени са госпожа Епингуел и Фреда, за да се заинтересуват от съдбата на непознатата Флоси.

Трябва да знаете, че в мислите си госпожа Епингуел бе чиста като безоблачен ден. На Ситка Чарли, който веднъж я преведе през Планините на мълчанието, се пада славата за увековечаването на ясния й поглед, ясния й звънлив глас и безпределната й пряма откровеност. Устните й умееха да се извият строго, когато заповядваше, и беше свикнала да говори без заобикалки. След като разбра, що за човек е Флойд Вандерлип, тя не посмя да отиде направо при него, но не се побоя да слезе долу в града при Фреда. И отиде посред бял ден долу, в дома на танцьорката. Тя, както и съпругът й, капитанът, стоеше над злите езици. Искаше да види тази жена и да поговори с нея и не виждаше никаква причина да не го направи. И тъй тя се оказа пред вратата на гъркинята при петдесет градуса студ и преговаря цели пет минути с камериерката. Има също удоволствието да бъде върната от тази врата и да се качи обратно по

нагорнището, разгневена от нанесената й обида. „Коя е тази жена, та да откаже да ме приеме?“ — питаше се тя. Можеше да се помисли, че положението бе обратното и самата тя, проста танцьорка, е била върната от вратата на съпругата на един капитан. Тя знаеше, че ако при такова положение Фреда беше дошла при нея (без значение по каква работа), тя щеше да я настани сърдечно пред камината и те щяха да поседят там като две жени и да си поговорят само като две жени. Тя беше престъпила общоприетите условности и се беше унизила, но приемаше тези неща по-различно от жените долу в града. И сега я беше срам, че така се е изложила, и не мислеше нищо добро за Фреда.

А Фреда не заслужаваше това. Госпожа Епингуел се беше принизила да дойде при нея, отхвърлената от обществото, а тя, запазила строго традициите на предишното си положение, не бе допуснала това да стане. Тя можеше да боготвори такава жена и не би искала по-голяма радост от тази да я покани в своята хижа и да поседи с нея — само да поседи с нея един час. Обаче уважението й към госпожа Епингуел и уважението към самата себе си, която не бе уважавана от никого, не й позволи да направи това, което желаеше най-много.

Макар още да не се беше съвзела съвсем от скорошното посещение на госпожа Макфи, жената на пастора, нахълтала и нахвърлила се върху нея с буря от увещания, примесени с огън и жупел, Фреда не можеше да си представи каква е била подбудата за посещението на госпожа Епингуел. Не се сещаше да е извършила нещо лошо, а тази жена, която чакаше на вратата, не се интересуваше от спасяването на душата й. Защо ли беше дошла? Въпреки голямото си любопитство, което изпитваше, без да ще, тя се ожесточи с гордостта на онези, които са лишени от гордост, и тръпнеше във вътрешната стая като девойка след първата милувка на своя любим. Ако

госпожа Епингуел страдаше, когато се качваше нагоре по склона, тя също страдаше, проснала се по лице на леглото, мълком, със сухи очи и пресъхнали устни.

Госпожа Епингуел познаваше издълбоко човешката природа. Стремеше се да я разбере всестранно. Беше открила, че не е трудно да се откъсне от цивилизованото виждане и да съди за нещата от гледището на дивака. Можеше да си обясни известни първични и други подобни черти у гладно куче или умиращ от глад човек и да обоснове линиите на поведението, които ще следва единият или другият при подобни обстоятелства. За нея една жена оставаше жена — и тази в царски пурпур, и тази в дрипите на бордея; Фреда беше жена. Госпожа Епингуел нямаше да се изненада, ако танцьорката я беше приела в хижата си и се беше държала с нея като с равна;

нито пък щеше да се изненада, ако я беше приела и се бе държала високомерно, с надменността на жена, лишена от гордост. Но да се отнесе към нея така, както се беше отнесла, бе неочаквано и обезсърчително. Следователно тя не беше разбрала гледището на Фреда. И това беше добре. Има гледища, които човек не може да придобие освен с много родилни мъки и самоизтезания, и за света би било добре неговите госпожи Епингуел в известни отношения да не постигат всестранно разбиране. Човек не може да разбере какво значи да се омърси, без да допре с ръка катран, който е много лепкав, ала все пак се намират предостатъчно желаещи да направят този опит. Но в случая нищо от тези неща няма значение освен обстоятелството, че то стана повод да огорчи госпожа Епингуел и събуди още по-голяма обич към нея в сърцето на младата гъркиня.

III

И така си вървяха нещата цял месец — госпожа Епингуел се мъчеше да запази Флойд Вандерлип от ухажването на гръцката танцьорка, докато пристигне Флоси; Флоси всеки ден намаляваше броя на милите по отегчителната пъртина; Фреда се бореше срещу жената модел; жената модел напрягаше и сетния си нерв, за да докопа желаната плячка, а Флойд Вандерлип се мяташе насам-натам в тази обстановка като летяща совалка, много възгордян от себе си, повярвал, че е втори Дон Жуан.

Никой друг освен самия него не беше виновен, че Лорен Лиснай най-сетне го бе хванала на въдицата си. Начинът, по който един мъж покорява девойка, може да е твърде чуден, за да го разберем, обаче начинът, по който една жена покорява мъжа, надминава всички представи; поради това наистина неразумен би бил пророкът, който би дръзнал да докаже постъпките на Флойд Ваидерлип през следващите Двадесет и четири часа. Може би чарът на жената модел се криеше в това, че хващаше окото като хубаво животно; може би тя го обвиваше със старосветските си приказки за дворци и князе; така или иначе тя го заслепяваше — него, чийто живот бе протекъл в сурова и некултурна среда, и той най-после прие предложението й да отидат надолу по реката ида се венчаят на Четиридесетата миля. За да удостовери намерението си, той купи кучета от Сижа Чарли (когато жена като Лорен Лиснаи тръгва на път по пъртината, само една шейна не стига) и след това отиде нагоре по Бонанза, да се разпореди за надзора в мините си, докато отсъствува.

Той спомена малко неясно, че кучетата му трябвали, за да превозва дървен материал от дъскорезницата по улеите за промиване на рудата, и тъкмо тука Ситка Чарли показа колко е досетлив. Той се съгласи да достави кучетата на определената дата но щом Флойд Вандерлип се запъти нагоре по потока, се затича разтревожен при Лорен Лиснаи. Знае ли тя къде е отишъл господин Вандерлип? Той поел задължението да достави на този господин в уречен срок голям впряг кучета, но тоя безсрамник, немският търговец Майерс, закупувал на едро животните иподбил пазара. Съвсем наложително било да види господин Вандерлип, защото заради тоя безсрамник щял да закъснее цяла седмица с изпълнението на договора. Не знае ли тя къде е отишъл? Нагоре по Бонанза? Добре! Щял веднага да тръгне подир него да му обади за непредвиденото закъснение. Правилно ли е разбрал от господин Вандерлип, че кучетата му трябвали за петък вечер? Че трябва да ги има дотогава? Много жалко, но виновен е безсрамникът, дето е покачил цените. Те скочили на петдесет долара за куче и ако той купува на повишените цени, ще бъде на загуба. Той се чуди дали господин Вандерлип ще се съгласи да плати по-високите цени. Тя е сигурна, че ще се съгласи? Понеже е приятелка на господин Вандерлип, готова е да плати разликата и самата тя? И той не бива да казва нищо за това? Тя е толкова любезна да се грижи така за неговите интереси.

В петък вечер ли, казва тя? Добре! Кучетата ще бъдат доставени.

Подир един час Фреда знаеше, че двойката се готви да избяга в петък вечер, а също и това, че Флойд Вандерлип е отишъл нагоре по Бонанза и че ръцете й са вързани. В петък сутринта пристигна Деверб, правителственият куриер, и донесе официалната поща за губернатора. Освен официалната поща донесе и новини за Флоси. Бил задминал нейния стан на Шестдесетата миля; хората и кучетата били в добро състояние и тя положително щяла да пристигне на другия ден. Госпожа Епингуел изпита голямо облекчение, когато го чу; Флойд Вандерлип беше на сигурно място горе на Бонанза и преди гъркинята да може да сложи ръка на него, годеницата му ще е дошла. Този ден следобед големият й санбернар, който доблестно пазеше входната врата, бе повален от глутница търсещи храна изгладнели от път кучета мейлмюти. Той остана затрупан под косматата камара около тридесет секунди, докато не го спасиха двама яки мъжаги, въоръжени с брадви. Ако беше останал повален за две минути, имаше голяма вероятност да бъде .разделен горе-долу по равно и отнесен в търбусите на нападателите; в случая той беше само грижливо и успешно изпохапан. Ситка Чарли дойде да оправя нанесените щети, в частност дясната предна лапа, която по невнимание бе останала за част от секундата по-дълго в устата на някое от кучетата. Когато си слагаше ръкавиците, преди да си тръгне, стана дума за Флоси и съвсем естествено разговорът се извъртя към тая … ъъ… ужасна жена. Ситка Чарли забеляза между другото, че тя се канела да отскочи тая вечер надолу по реката с Флойд Вандерлип и че по това време на годината не били изключени разни нещастни случаи.

Така мнението на госпожа Епингуел за Фреда падна още по-ниско. Тя написа бележка, адресира, я до въпросния мъж и я повери на човек, който да го дочака при устието на Бонанза. Друг човек с бележка от Фреда също го чакаше на този стратегически пункт. Случи се така, че Флод Вандерлип, който в сгъстяващия се вече здрач слизаше весело надолу с шейната си, получи бележките едновременно. Тази от Фреда той скъса. Не, нямаше, да отиде при нея. Тази вечер предстояха, по-важни събития.. Освен това Фреда нямаше шансове да спечели играта. Но госпожа Епингуел! Той щеше да изпълни последното й желание… или, по-правилно, последното й желание, което щеше да има възможност да изпълни — и щеше да се срещне с нея на бала на губернатора и да чуе какво има да му каже. Според тона на писъмцето очевидно беше нещо важно — може би… Той се усмихна разнежено, ала не можа да дродължи мисълта си. Дявол да го вземе,- какъв щастливец е поне с жените! Той пръсна на вятъра накъсаното й писмо и подкара кучетата в буен галоп към хижата си. Това щеше да бъде бал с маски и Флойд Вандерлип трябваше да изрови костюма, с който бе ходил преди няколко месеца в операта. Трябваше и да се обръсне, и да се нахрани. Така стана, че той единствен от всички заинтересовани нямаше прецстава колко близко е вече Флоси.

— Докарай ги точно в полунощ при дупката за вадене на вода, дето е край болницата. Да не ме излъжеш! — каза той на Ситка Чарли, когато индианецът се отби да съобщи, че не достига още само едно куче, за да попълни впряга, и че и него ще получи след часчас и половина. — Ето ти торбичката. Претегли си сам златото и не ми се пречкай повече. Трябва да се приготвя за бала.

Ситка Чарли отмери колкото му се полагаше и си отиде с писмо за Лорен Лиснаи, като се досещаше правилно, че съдържанието му-се отнася за среща при дупката за вадене на вода край болницата точно в полунощ.

IV

Два пъти изпраща Фреда хора в казармата, където танците бяха в разгара си, но и двата пъти изпратените се върнаха без отговор. Тогава тя направи каквото можеше да направи само Фреда: облече скъпите си кожи, сложи си доминото и отиде сама горе на губернаторския бал. Имаше обаче един обичай (в никакъв случай не оригинален), отдавна възприет от официалната клика. Беше много умен обичай, понеже осигуряваше закрила за жените и дъщерите на чиновниците, както и присъствието само на по-отбрано общество на такива увеселения. Всеки път, когато

имаше бал с маски, се избираше комисия, единственото задължение на която бе да стои на вратата и да наднича под всяка маска. Повечето мъже съвсем не искаха да попаднат в тази комисия, но пък най-много се търсеха услугите тъкмо на онези, които най-малко желаеха тази чест. Свещеникът не познаваше добре лицата и общественото положение на хората от града, за да знае кого да пусне и кого да върне. Същото важеше и за неколцина други почтени господа, които на драго сърце биха поели това задължение. Госпожа Макфи бе готова да рискува шанса за спасяване на душата си, само и само да поеме тази горещо желана длъжност, и наистина го рискува, когато една вечер доста известна троица се промъкна въпреки бдителния й поглед и забърка хубава каша, преди да установят самоличността им. След това избираха вече само годните за това място, макар те да го приемаха с голямо нежелание.

Вечерта, за която става дума, на вратата стоеше Принс. Бяха упражнили върху него натиск и той още не можеше да се отърси от изненадата, че се е съгласил да поеме длъжност, покрай която имаше изгледи само да загуби половината от приятелите си, за да угоди на другата половина. Трима-четирима от тези, които беше отказал да пусне, бяха негови познати от находищата и пъртината — добри другари, но не съвсем подходящи за такова отбрано общество. Той тъкмо размишляваше, че трябва час по-скоро да се откаже от възложената му задача, когато под фенера бързо мина една жена. Фреда! Можеше да се закълне, че това бяха нейните скъпи кожи, нима не му беше и толкова добре познат този наклон на главата! Никога не би могъл да допусне, че тя може да дойде! Беше я смятал за по-умна й че няма да се изложи на унижението да я върнат или, ако влезе, на презрителното държане на жените. Той поклати глава, без да проверява, познаваше я твърде добре, за да сгреши. Но тя се доближи повече, повдигна черното си копринено домино и бързо го спусна. За една мигновена, безкрайна секунда той видя нейното лице. Нетоку-така,в цялата околност хората говореха, че Фреда си играела с мъжете, както някое дете със сапунени мехури. Не се Промълви нито дума. Принс се дръпна да й даде път, а след една-две минути, възбуден, с несвързани думи той вече се отказваше от задължението, което не бе спазил.

 

Една жена с гъвкава снага, стройна, със сила, скрита във всяко ритмично движение, ту се спираше пред една група, ту се вглеждаше в друга и неспокойно обикаляше веселящите се. Мъжете познаваха скъпите кожи и се удивляваха — тези, които би следвало да бъдат в комисията за допускане на гостите; но те предпочитаха да си мълчат. Обаче с жените не беше така. Техните очи забелязваха по-добре извивките на тялото, отликите в стойката и долавяха, че тази фигура не им е позната, непознати са и скъпите кожи. На излизане от столовата, където всичко бе готово за вечеря, госпожа Макфи забеляза изведнъж как търсещите очи блеснаха през прорезите на копринената маска .и трепна. Помъчи се да си спомни къде е виждала такъв поглед и пред нея изникна живият образ .на една горда и непокорна грешница, с която беше се спречкала веднъж при безуспешен опит да спаси душата й.

И така тази добродетелна особа тръгна по стъпките й, обзета от ожесточен и благочестив гняв, и в края на краищата се намери пред госпожа Епингуел и Флойд Вандерлип. Госпожа Епингуел току-що беше намерила удобен случай да поговори с този господин. Беше решила сега, когато Флоси бе тъй близо, да действува без заобикалки и един малък нравоучителен разговор тъкмо вече гъделичкаше крайчеца на езика й, когато те двамата станаха трима. Тя забеляза, и то с удоволствие, лекия чуждестранен акцент в обръщението „Извинете!“, с което облечената със скъпи кожи жена внезапно й отне Флойд Вандерлип, и учтиво кимна в знак на съгласие те да се дръпнат малко настрана.

Точно тогава добродетелната ръка на госпожа Макфи се вдигна и със замах свали черното домино на жената. Чудно лице и бляскави очи се откриха за смълчаното любопитство на онези, които гледаха в тази посока, а това бяха всички. Флойд Вандерлип бе много смутен. Положението изискваше незабавно да направи нещо като човек, който цени своето достойнство, но той съвсем се обърка. Флойд Вандерлип гледаше безпомощно наоколо си. Госпожа Епингуел бе озадачена. Тя не можеше да разбере. Някой трябваше да даде някакво обяснение и госпожа Макфи не закъсня да го направи.

— Госпожо Епингуел — пискливо прозвуча келтският й глас, — за мене е голямо удоволствие да ви запозная с Фреда Молуф, госпожица Фреда Молуф, доколкото ми е известно.

Фреда неволно се обърна. С открито лице тя се чувствуваше като насън, гола, с обърнати към нея покрити лица и святкащи очи на сключилия се наоколо кръг от маскирани хора. Струваше й се, че е заобиколена от глутница гладни вълци, готови да я повалят долу. Може някой да я съжалява — помисли си тя и тази мисъл я ожесточи. Много повече би предпочела да я презират. Тя беше смела, тази жена, и макар да беше достигнала жертвата си вътре в самата глутница, пред госпожа Епингуел и въпреки госпожа Епингуел, тя не можеше да се откаже от плячката си.

Но тогава госпожа Епингуел направи странно нещо. Значи това най-после бе Фреда — помисли си тя, — танцьорката, опустошителката на мъжките сърца, жената, от чиято врата я бяха върнали! И тя също усети голотата на това властно създание,като да беше оголена самата тя. Може това да е било саксонското нежелание да нападне поставен натясно противник, може би всъщност защото то е щяло да я направи по-силна в борбата за мъжа, а може да е било и по малко от двете, но ето че тя направи това странно нещо. Когато прозвуча тънкият, треперещ от злост глас на госпожа Макфи и Фреда неволно сег обърна, госпожа Епингуел също се обърна, свали маската си и наклони глава, както се прави при запознаване.

Това бе също една мигновена и нескончаема секунда, през време на която двете жени се изгледаха една друга. Едната с пламтящи, заслепяващи очи, сякаш притисната до стената; враждебна, предварително отхвърлила презрението и присмеха, и оскърблението, които си беше навлякла сама — горящ и бълващ лава вулкан от плът и дух. А другата — с ясен поглед, спокойно изражение, ведра, силна със своята чистота, с вярата в себе си, съвсем непринудена, безстрастна, несмутима — образ, изваян от къс студен мрамор. Каквато й пропаст да ги делеше, тя не показваше, че я вижда. Нямаше нужда от мост,

нито от принизяваме. Държането й бе на равен към равен. Тя спокойно подчертаваше, че и двете са само жени. И това вбеси Фреда. Нямаше да е така, ако стоеше по-ниско по дух, но душата й не познаваше непостижими предели и тя можеше да проследи другата жена до дълбините на най-дълбоките й глъбини и да прочете безпогрешно мислите й. „Защо не отдръпнеш полата си, за да не се омърсиш?“ — поиска и се да закрещи в тази блеснала, заслепяваща секунда. — „Заплюй ме, оскърби ме, то ще бъде по-голяма милост за мене!“ Фреда трепереше. Ноздрите й се бяха раздули и потрепваха. Но тя се овладя, кимна на свой ред и се обърна към мъжа.

— Елате с мен, Флойд — каза тя простичко. — Вие ми трябвате сега.

— Какво по… — избухна той и тутакси се прекъсна достатъчно благоразумен да не довърши възклицанието. Къде, по дяволите, му беше умът? Имало ли е някога човек в по-глупаво положение? Нещо изгъргори дълбоко в гърлото му, сетне той се поизкашля, вдигна по-решително снажните си рамене и загледа умолително двете жени.

— Моля да ме извините за един миг, но мога ли първо да поговоря с господин Вандерлип? — Гласът на госпожа Епингуел напомняше флейта и беше тих, но във всяка негова извивка звучеше воля.

Флойд я погледна с благодарност. Той поне бе готов да се позабави с нея.

— Много съжалявам — отговори Фреда, — но няма време. Той трябва да дойде веднага.

Общоприетите фрази се отронваха леко от устните й, обаче тя не можа да се сдържи и да не се усмихне вътрешно: те бяха тъй неубедителни и слаби.. Би й се искало по-скоро да закрещи.

— Но, госпожице Молуф, коя сте вие, че да можете да се налагате на господин Вандерлип и да му нареждате какво да прави?

При тези думи лицето на Флойд Вандерлип светна от облекчение и той се усмихна одобрително. Можеше да разчита на госпожа Епинтуел да го измъкне от тази бъркотия. Този път Фреда се оказа срещу достойна съперница.

— Аз… аз… — Фреда се двоумеше, докато женският й ум проработи: — А коя сте вие, да ми задавате тоя въпрос?

— Аз ли? Аз съм госпожа Епинтуел и…

— Разбира се — рязко я прекъсна противницата й. — Вие сте жена на капитан и той е ваш съпруг. Аз съм само танцьорка. Какво общо имате с тоя мъж?

— Какво нечувано нахалство! — Госпожа Макфи ^ настръхна и се приготви за действие, но госпожа

Епингуел й запуши устата с поглед и се впусна в ново нападение, д

— Понеже госпожица Молуф като че ли предявява върху вас някакви .права, господин Вандерлип, и и толкова бърза, че не може да отдели няколко секунди от вашето време, принудена съм да се обърна към самия вас. Мога ли да поговоря с вас насаме, и то веднага?

Челюстите на госпожа Макфи се затвориха с щракане. Това уреждаше позорното положение.

— Ами, ъъ… тоест, защо не — запелтечи Флойд Вандерлип. — Разбира се, разбира се — стана той по-многословен пред перспективата да се избави.

Мъжете са само стадни гръбначни твари, опитомени и еволюирали, и много голяма е вероятността младата гъркиня навремето си да е имала работа с по-диви мъжки животни в човешки образ, защото тя се обърна към Флойд Вандерлип с адски пламъци, заиграли в бляскащите й очи, както някоя жена в обсипана с пайети рокля сеобръща към лъв, обладан изведнъж от пагубната представа, че е свободен в действията си. И животното в него се заподмилква пред камшика.

— Искам да кажа… ъъ… по-после. Утре, госпожо Епингуел, да, утре. Точно това исках да кажа. — Той се утешаваше с мисълта, че ако остане, положението ще се усложни още повече. Освен това имаше и уречена среща, на която трябваше да отиде след малко долу на брега при болницата. Божичко! Какво е знаел досега за Фреда! Не е ли тя чудесна!

— Ще ви бъда благодарна, ако ми върнете доминото, госпожо Макфи.

Тази дама, онемяла както никога, й подаде въпросната вещ.

— Лека нощ, госпожице Молуф! — Госпожа Епингуел, дори сразена, се държеше царствено.

Фреда й отговори, макар и да й струваше голямо усилие да се пребори с подтика да прегърне колената на Тази жена и да й поиска прошка… не. не

прошка, и тя не знаеше какво, но въпреки всичко силно го желаеше.

Флойд Вандерлип й предложи ръката си, но тя беше уловила плячката сред самата глутница и това, което бе карало царете да влачат победените си противници вързани зад колесницата, я накара да се запъти към вратата сама, а Флойд Вандерлип я последва по петите, като се мъчеше да. възстанови душевното си равновесие.

V

Беше лют студ. Криволичещата пъртина ги доведе след четвърт миля до хижата на танцьорката и за това време влажният дъх вече бе покрил лицето й със скреж, а от неговия буйните му мустаци така бяха замръзнали, че говоренето му причиняваше болка. В зеленикавата светлина на северното сияние можеше да се види живакът, замръзнал в топчето на термометъра, закачен пред вратата. Хиляда кучета в жалостив хор оплакваха древните си теглила и се молеха за милост на безучастните звезди. Не се усещаше никакъв полъх. Кучетата нямаха къде да се подслонят от студа, нямаше уютни кътчета на завет, където тайничко да се вмъкнат. Мразът се ширеше навред;

и те лежаха на открито и току изпъваха сковалите се от изминатия път мускули и надаваха проточения вълчи вой.

Те не заговориха веднага, Фреда и Флойд Вандерлип. Докато камериерката помагаше на Фреда да свали кожите си, Флойд стъкна огъня и зачака камериерката да се оттегли във вътрешната стая, като остана с наведена над печката глава, зает с разтопяването на леда над горната си устна. След това си сви цигара и отпуснато загледа домакинята през ароматните кълба дим. Фреда погледна крадешком към стенния часовник. До полунощ оставаше половин час. Как да го задържи? Дали й се сърди за това, което бе направила? Какво ли му е настроението? Как да го предразположи? Не че се съмняваше в себе си. Не, не! Можеше да го задържи, ако станеше, нужда, срещу дулото на пистолет, докато Ситка Чарли свърши работата си, и Деверо също.

Имаше много начини и докато си мислешетова,

презрението й към този мъж се засили. Тя подпря глава на ръката си и пред нея се мярна мимолетно видение на собственото й моминство с печалния пубертет, завършил така трагично, и за миг й се дощя да го накара да се поучи от тази история. Боже! Само една гадина, по-долна от скот в човешки облик, би могла да остане незавладяна от такъв разказ, разказан както можеше да го разкаже тя, не… Ами! Той не го заслужаваше, нито заслужаваше болката, която щеше да изпита тя. Свещта беше поставена много добре и докато Фреда мислеше за тези неща, святи и срамни за нея, Флойд Вандерлип се наслаждаваше на прозрачно-розовото й ушенце. Фреда забеляза погледа му, взе си бележка и извърна глава така, че той да вижда лицето й в пълен профил. А този профил не беше между най-малките й достойнства. Тя не можеше да промени извивките на тялото и чертите на лицето, с които бе създадена, а те бяха много добри; но много отдавна беше проучила тези извивки и черти и макар, че съвсем не беше необходимо, не се отказваше да ги използува колкото може повече. Свещта запримига. Фреда не умееше да прави нищо без грация, но това не й попречи да подсили малко вродената си прелест, когато посегна и сръчно оправи червения фитил сред жълтия пламък. Сетне опря глава на ръката, този път загледана умислено в мъжа пред себе си, а всеки мъж изпитва удоволствие, когато го гледа така някоя хубава жена.

Тя не бързаше да започне. Щом на него му харесваше да се бави, тя също нямаше нищо против. Той се чувствуваше добре, услаждаше дробовете си с никотин и й се любуваше. Тук беше закътано и топло, а долу, при дупката за вода, започваше пъртината, по която скоро щеше да потегли за дълги мразовити часове. Чувствуваше, че би трябвало да се разсърди на Фреда за направената сцена, но някак не беше ни най-малко ядосан. По ссяка вероятност нямаше да има никаква сцена, ако не беше това женище Макфи. Ако той беше губернатор, щеше да обложи с данък от сто унции злато нея, и другите като нея, и всички лицемерни проповедници и праведни попове. Пък и Фреда положително се беше държала съвсем като дама и освен другото, беше държала на своето пред госпожа Епингуел. Никога не беше вярвал това момиче да е толкова смело. Той я разглеждаше, без да бърза, и току се връщаше към очите, но не можеше Да долови, че зад задълбочената им сериозност се криеше още по-дълбока подигравка. И, божичко, как е докарана! Интересно, защо го гледа така? Дали не иска да се омъжи за него? Много вероятно, но не е само тя. Външността и говори в нейна полза, нали? И е млада, по-млада от Лорен Лиснаи. Надали е на повече от двайсет и три или четири, най-много да е на двайсет и пет. И никога няма да стане дебела. Всеки ще го каже от пръв поглед. Не би могъл да каже същото за Лорен. Тя положително е натрупала тлъстинка от дните, когато е позирала като модел. Е, веднъж като тръгне с нея по пъртината, ще й я смъкне! Ще й сложи снегоходките, да утъпква снега пред кучетата. Не си спомня случай това да не е помогнало. Но мислите му се зареяха напред, към двореца под средиземноморското небе… и какво ли щеше да стане с Лорен тогава? Без мраз, без пъртина, без глад, които от време на време да нарушат еднообразието и стареенето, и затлъстяването с всеки божи ден? А това момиче, Фреда… — той изля във въздишка съжалението си, че е сгрешил и не се е родил под знамето на Турция с нейното многоженство, и се върна в Аляска.

— Е? — Двете стрелки на часовника, изправени нагоре, сочеха полунощ и беше крайно време да тръгне надолу, към дупката за вода.

— Ох! — стресна се Фреда и направи това тъй мило, че го очарова, както подобните на него винаги са се очаровали от представителките на женския пол. Когато някой мъж бъде накаран да повярва, че загледалата го замислено жена се е унесла в мечти по него, той трябва да бъде извънредно хладнокръвна личност, за да може да опъне платната, да отвори очите си на четири и да отплава в свободни води.

— Само се чудя за какво искахте да ме видите — обясни той и придърпа стола към нейния до масата.

— Флойд — тя го загледа право в очите, — всичко това ми е омръзнало. Искам да замина. Не мога да дочакам тук, докато реката се освободи от леда. АКО река да остана, ще умра. Сигурна съм. Искам да скъсам с всичко и да се махна, искам да се махна веднага. С няма молба Фреда сложи ръка върху неговата, но той обърна своята и я хвана. „Ето още една ми се

увисва на врата — помисли си той, — Ако питат мен, м на Лорен няма да й стане нищо, ако краката й помръзнат още малко край дупката за вода.“ к

— Е? — обади се този път Фреда, но тихо и плахо.

— Не зная какво да кажа — побърза да отговори Флойд и добави на себе си, че нещата се развиват по-бързо, отколкото бе очаквал. — Не бих могъл да пожелая нищо по-хубаво, Фреда. Вие го знаете достатъчно добре. — Той стисна ръката й, длан срещу длан. Фреда кимна. Имаше ли нещо чудно, че презираше цялата тази пасмина? к

— Но виждате ли, аз… аз съм сгоден. Разбира се, вие го знаете. И момичето идва тук, за да се омъжи за мен. Не знам къде ми е бил умът, когато й направих предложение, но то беше много отдавна и аз бях д,

съвсем млад и зелен.

— Искам да се махна оттук, където и да било — продължи тя, без да обърне внимание на препятствието, с което той се загради и за което се извини. — Изреждах си наум познатите мъже и стигнах до заключението, че… че…

— Че аз съм най-подходящият от всички? Тя се усмихна, за да му благодари, че й е спестил неудобството да прави признание. Той притегли със свободната ръка главата й на рамото си и уханието на косата й стигна някак до ноздрите му. Тогава откри, че един и същи пулс тупти, тупти, тупти в допрените им длани. Това явление е напълно понятно от физиологична гледна точка, но за човек, който го открива за първи път, то е безкрайно удивително нещо. В живота си Флойд Вандерлип беше галил повече дръжки на лопати, отколкото женски ръце, и това усещане бе съвършено ново и възхитително. А когато Фреда пообърна глава на рамото му и косата и докосна неговата буза, а очите му се срещнаха с нейните, широко отворени и съвсем близки, лъчисти, да, и нежни — кой можеше да бъде виновен, че той напълно загуби и ума; и дума? Беше изневерил на Флоси, защо да не изневери и на Лорен? Но дори жените и да не го оставяха на мира, това не му даваше основание да взема прибързани решения. Ами че той имаше купища пари и Фреда беше тъкмо такова момиче, което щеше да краси богатството му. Тя щеше да е съпруга, за която да му завиждатдругите. Но да не бърза. Трябва да бъде предпазлив.

— Да имате случайно слабост към дворци, а? — попита той.

Фреда поклати глава.

— Знаете ли, аз мечтаех за тях, когато размишлявах наскоро, и стигнах горе-долу до заключението, че като живее в дворци, човек ще затлъстее, ще се

размекне и измързеливи.

— Да, то е хубаво за кратко време, но, струва ми се, скоро омръзва — побърза да го увери тя. — Висшето общество е хубаво, но животът трябва да бъде многостранен. Да се бориш с трудности и да поскиташ за известно време, а после да се установиш някъде. Да отидеш с яхта до Южните морета, после да поостанеш в Париж; една зима в Южна Америка и едно лято в Норвегия; няколко месеца в Англия…

— В добро общество?

— Естествено, най-доброто; а после, хайде! При кучетата и шейните към Хъдсъновия залив. Разнообразие, нали разбирате? Силен, здрав мъж като вас, преливащ от жизненост и енергия, надали би могъл да издържи повече от една година в дворец. То е чудесно за женствени мъже, но вие не сте били създаден за такъв живот. Вие сте мъжествен, прекомерно мъжествен.

— Така ли мислите?

— За това няма нужда от мислене. Аз го зная. Не сте ли забелязали колко лесно карате жените да се влюбват във вас?

Съмнителната му наивност бе безподобна.

— То е много просто. А защо? Защото сте мъжествен. Вие засягате най-дълбоките струни в сърцето на жената. Вие сте нещо, на което ти се иска да се облегнеш: мускулест, силен и смел. Накъсо казано, защото сте мъж.

Тя хвърли поглед към часовника. Бе минал половин час след уреченото време. Беше предвидила за Ситка Чарли половин час, докато се справи, а кога ще пристигне Деверо, сега нямаше значение. Тя беше свършила работата си. Фреда вдигна глава, разсмя се от сърце, освободи ръката си, изправи се и повика камериерката.

— Алис, помогни на господин Вандерлип,да облече парката си. Ръкавиците му са на прозореца до печката.

Флойд нищо не разбираше,

— Мога ли да ви поблагодаря за вашата любезност, Флойд. Вашето време беше извънредно скъпо за мен и това беше много мило от ваша страна. Когато излезете от хижата, завоят наляво води най-пряко до дупката за вода. Лека нощ. Аз си лягам.

Флойд Вандерлип прибягна до силни думи, за да изрази недоумението и разочарованието си. Алис не обичаше да слуша мъже, които псуват, и затова захвърли парката му на пода и тупна ръкавиците отгоре. Тогава той се спусна към Фреда, но тя осуети бягството си във вътрешната стая, като се препъна върху парката. Той я вдигна на крака, при което д грубо я стисна за китката. Но тя само се изсмя. Не я беше страх от мъже. Не бяха ли й сторили те най-голямото зло и не беше ли устояла въпреки това?

— Не ставайте груб — рече тя най-после. — Като си помислих — и тя погледна неговата задържаща, я ръка, — реших още да не си лягам. Хайде, седнете? и се отпуснете, вместо да ставате смешен. Да имате някакви въпроси?

— Да, уважаема госпожице, и да поискам от вас сметка. — Той все още държеше ръката й. — Какво знаете относно дупката за вода? Какво искате да кажете с това, няма значение. Ще задавам въпросите си един по един.

— О, почти нищо. Ситка Чарли имал там среща с някого, може да знаете с кого, и понеже държеше да не присъствува мъж с чар, всеизвестен като вашия, помоли ме да бъда така любезна да му помогна. Това е всичко. Те вече са тръгнали преди повече от половин час.

— Закъде? Надолу по реката и без мен? При това той е индианец! . .

— Вкусовете са толкова различни, нали знаете, особено у жените.

— Но къде съм аз в тая сделка? Загубих кучета за четири хиляди долара и една съблазнителна фуста и не получих нищо насреща. Освен вас — поправи се той, — а на тая цена ми излязохте много евтино..

Фреда сви рамене.

— Нищо не пречи да се приготвите. Аз отивам да взема назаем два впряга кучета и ще тръгнем след единдва часа.

— Много съжалявам, но аз отивам да си легна.

— Ако си знаете интереса, ще си стегнете багажа.

Дали ще си легнете или не, когато докарам кучетата пред вратата, човек да не съм, ако не ви сложа на шейната.. Може да сте си правили шеги с мен, но аз ще Отмина вашия блъф и ще приема, че сте говорили сериозно. Чувате ли ме?

Той стисна китката й така, че я заболя, но устните й се извиха в усмивка и тя като че ли се ослуша в някакъв шум отвън. Чу се звънтене на шейна и мъжки глас подвикна „Хо!“, кучешки впряг изви на завоя и спря пред хижата,

— Ще ме оставите ли да си легна сега? С тези думи Фреда отвори вратата. В топлата стая нахлу мраз и на прага, с износени по пъртината кожени Дрехи, обвита до колене с кълба пара, на фона на припламнало северно сияние нерешително се появи жена. Тя махна предпазната маска от носа и остана тъй, заслепена от бялата светлина на свещта. Флойд Вандерлип залитна напред.

— Флойд! — възкликна новодошлата с облекчение и радост и уморено се спусна към него.

Какво Друго можеше да направи той, освен да разцелува това увито в кожи създание? А то беше хубаво, това създание, гушнало се в прегръдката му, капнало и щастливо.

— Беше много мило от твоя страна — заговори създанието — да изпратиш господин Деверо с отпочинали кучета да ме пресрещне; иначе нямаше да стигна до утре.

Флойд Ваидерлип хвърли озадачен поглед към Фреда, но изведнъж истината проблесна в ума муи той рече:

— Не беше ли много любезно и от страна на Деверо да дойде?

— Не си могъл вече да чакаш повече, нали, скъпи? — Флоси се притисна по-силно.

— Е, да, един вид бях започнал да губя търпение — призна той, без да се запъне, и същевременно я повдигна, докато краката й се отделиха от пода, и я изнесе от хижата.

Същата нощ нещо необяснимо се случи на преподобния Джеймс Браун, мисионер, който живееше сред туземците няколко мили по-надолу, по Юкон и се грижеше пъртините, по които те ходят, да водят към рая на белите. Той бе събуден от непознат индианец, който повери на грижите му не само душата, но и тялото на някаква жена и след това побърза да замине. Тази жена беше пълна и хубава, и ядна, и от гняв устата й редяха мръсни думи. Това шокира достойния човечец, но той беше млад и нейното присъствие щеше да бъде пагубно (в очите на простодушното му паство), ако тя не беше тръгнала пеша за Доусън, щом започна да се развиделява.

Доусън бе шокиран много дни след това, когато лятото бе вече настъпило и населението чествуваше известна коронована дама в Уиндзор: наредило се на брега на Юкон, то наблюдаваше как Ситка Чарли се появи с бързо забиващо се във водата гребло и пресече с първото кану линията на финиша. В този ден на състезанията госпожа Епингуел, която бе добила нови и променила стари възгледи върху много неща, видя Фреда за първи път след вечерта на бала. „Пред очите на всички, забележете добре — както се изрази госпожа Макфи, — без да взима под внимание и без да зачита нравствеността на обществото“, тя отиде при танцьорката и й протегна ръка. Първо, това бе запомнено от тези, които го видяха, Фреда, прочутата Фреда се отдръпна, после двете размениха няколко думи и Фреда не издържа и се разплака върху рамото на жената на капитана. На Доусън не беше дадено да знае защо госпожа Епингуел е трябвало да иска прошка от гръцката танцьорка, но тя го направи публично и това беше неприлично.

Добре би било да не забравяме госпожа Макфи. Тя си взе кабина в първия отплавал от Доусън параход. Госпожа Макфи отнесе със себе си теория, която бе разработила през мълчаливите бдения в дългите тъмни нощи: тя се бе убедила, че Северът не се поддава на духовно обновление, понеже там е толкова студено. Страх от огъня на ада не може да бъде събуден в хладилник. Може това да изглежда тесногръдо, но такава бе теорията на госпожа Макфи.

[Авторът има предвид кралица Виктория. Доусън се намира в Канада, която по онова време е била английска колония. Б. пр.]

Мъжеството на жената

Вълча муцуна с тъжни очи, цялата в скреж, бутна платнището и се мушна в палатката.

— Хей, Сиваш! Марш! Махай се оттук, дяволско изчадие! — закрещяха в един глас хората в палатката. Бетьлз удари кучето по муцуната с калайдисана чиния и главата тозчас изчезна. Луи Савой върза края на платнището, което затваряше входа, катурна с крак нагорещилия се тиган и взе да си топли ръцете. Вън беше лют мраз. Преди две денонощия спиртният термометър показа шестдесет и два градуса под нулата и се пръсна, а ставаше все по-студено и по-студено; мъчно можеше да се каже още колко ще продължат тези страшни студове. И не беше никак разумно, освен ако такава бе волята на боговете, да се отделя човек много от печката в подобно време и да увеличава поемания от него леден въздух. Понякога хората го правят и тогава простудяват белите си дробове. Това води до суха, дразнеща кашлица, която особено се засилва, когато наблизо пържат сланина. А сетне, напролет или през лятото, запалват огън, за да размекнат замръзналата пръст, и изравят дупка. В нея спускат човешки труп, покрит с мъх, и го оставят тъй, напълно сигурни, че в съдния ден запазеният от студа покойник ще възкръсне цял и невредим. На маловерните, скептично гледащи на физическото възкресение, е трудно да се препоръча по-подходящо място за умиране от Клондайк. Но от това съвсем не бива да се заключи, че Клондайк е място, подходящо за нормален живот.

Вън беше лют мраз, но и в палатката не беше чак толкова топло. Единственият предмет, който можеше да мине тука за мебел, бе печката и хората без преструвки се притискаха към нея. Част от пода беше настлана с борови клони, върху тях бяха застлани кожените одеяла, а отдолу лежеше извалелият през зимата сняг. В останалата част от пода снегът беше утъпкан с мокасини и осеян с тенджери, тигани и друга покъщнина, която може да се види във всеки полярен стан. В нажежената до червено печка силно пращяха дърва, но само на три крачки от нея лежеше къс лед с толкова остри ръбове

и така твърд, сякаш току-що го бяха изкъртили от дъното на ручея. От притока на студения въздух отвън всичката топлина се вдигаше нагоре. Точно над печката, там, където кюнецът излизаше през горния отвор, се белееше мъничко кръгче сух брезент; след това, все около кюнеца, личеше кръг брезент, от който се вдигаше пара; после следваше кръг влажен брезент, от който капеше вода, и най-сетне, останалата част от палатката — таванът и стените — бяха покрити с бял, половин пръст дебел слой скреж.

— О-о-о! О-ох! О-ох! — изпъшка насън един младеж, брадясал, изпит и изнурен, който лежеше завит с кожени одеяла.

Без да се събуди, той застена все по-силно и по-мъчително. Наполовина подалото се изпод одеялата тяло конвулсивно потрепваше и се свиваше, сякаш лежеше на постелка от коприва.

— Я го обърнете! — заповяда Бетълз. — Пак има гърчове.

И веднага пет-шест души с готовност сграбчиха болния и започнаха безмилостно да го въртят на всички страни, да го мачкат и удрят, докато му мине припадъкът.

— Дявол да я вземе тая пъртина! — промърмори младежът, отметна одеялата и седна на леглото. — Тренирах кроскънтри, три сезона тичах по ръце и как ли не се калявах; след това дойдох в тоя проклет край и излезе, че съм изнежен и хилав като някой женствен атинянин, лишен от всякаква мъжественост!

Той се примъкна по-близо до огъня и си сви цигара.

— О, аз не хленча! Не, аз мога да понеса поражението, мога! Просто ме е срам от самия себе си и туйто… Минах някакви си трийсет мили и се чувствувам толкова разнебитен и болен, като елегантен слабак, поразходил се пет мили по извънградско шосе! Отвратително!… Има ли някой кибрит?

— Не се горещи, момче! — Бетълз подаде на болния исканото огънче и продължи с бащински тон: — Иска време, докато свикне човек. Измъчил си се до капване! Нима не си спомням моето първо пътуване по пъртината? Схванал си се! Амии на мене ми се е случвало, като се напия от дупката в леда, после цели десет минути не мога да се изправя на крака: всичките стави те въртят, всичките кокали те болят тъй, просто да полудееш! Ами гърчовете? Така ме е свивало, че целият стан половин ден да се чуди какво да ме прави! Може да си новак, ама юнак излезе, момче с воля! Догодина по това време всичките нас, старите вълци, в джоба си ще ни сложиш. А най-важното ти предимство е, че ги нямаш тия излишни тлъстини в тялото, които са изпращали мнозина здравеняци в лоното Авраамово много преди да им е дошло времето.

— Тлъстини ли?

— Да. Те вървят с многото месища. Не са едрите мъжаги вай-нагодените за пъртина.

— Виж, това не го знаех.

— Не си знаял? Това си е най-всеизвестната истина, можеш да не се съмняваш. Многото месища са горе-долу добри за някое страхотно изсилване, но без устойчивост пукната пара не чинат; а устойчивостта и многото месища не се погаждат. Дребните, жилавите са тия, дето, като се стигне до работа, знаят да се държат здраво, както мършавите псета се вкопчват в кокал. Не, дявол да го вземе, дебелите не ги бива за работа.

— Ти право казва — намеси се Луи Савой. — Аз познава един мъж, той голям колко бизон. Кога всички прави надбягване за участъци на Серния ручей, с него отива там един дребен мъж, Лон Макфейн, — тоя дребен ирландец с червена коса, дето все смее. Е, те върви, върви, върви — цял ден върви и цяла нощ върви. И голям мъж, той стана много уморен и той ляга много на сняг. А дребен мъж, той рита голям мъж, и голям мъж, той плаче също като… как го казва вие… а, дето казва дечко! А дребен мъж, той рита, и рита, и рита, и все така, дълго време, дълъг път и докара него с ритник мойто колиба. Три дена той търкаля под мойто одеяло. Никога аз не види голям мъж такава баба. Той има дето ти казва тлъстини!

— Ами Аксел Гундерсън? — попита Принс. Огромният скандинавец и трагичните събития, хвърлили сянка върху кончината му, бяха направили дълбоко впечатление на младия инженер. — Той лежи там някъде…. — И Принс неопределено; посочи с ръка към тайнствения изток.

— Най-снажният мъж, дошъл тука някога от бреговете на Солената вода или излизал срещу рогач с безкрайно мъжество — съгласи се Бетълз. — Но той е онова изключение, което потвърждава правилото. Ами помниш ли жена му Унга? Сто и десет фунта чисти мускули и нито една унция тлъстини. И нейното мъжество може би надвишаваше неговото; тая жена понасяше всичко и се грижеше само за него. Нямаше на света нищо, което не би сторила за него.

— Но тя го е обичала — възрази инженерът.!        — Не е там работата! Тя…

— Слушайте, братя — прекъсна ги Ситка Чарли, който седеше на сандък с хранителни припаси. — Вие говорихте за излишните тлъстини, които правят слаби едрите мъже, за мъжеството на жените и за любовта, и приказките ви бяха прави; и ето че ми дойдоха на ум неща, които се случиха по онова време, когато тоя край бе млад, а запалените от хора отньове — редки, както звездите по небето. Тогава ми се случи да имам работа с един едър мъж, с излишни тлъстини и една жена. А жената бе дребна, обаче имаше голямо сърце — по-голямо от бизонското сърце на мъжа — и имаше мъжество, ние вървяхме по труден път, чак до Солената вода, а мразът беше лют, снегът — дълбок, а гладът — голям. А любовта на

жената беше велика — само тъй може да се нарече такава любов.

Ситка замълча. Той отчупи с брадвата няколко парчета от буцата лед до него и ги хвърли в коритото за промиване на злато, сложено на печката, в което топяха вода за пиене. Мъжете се примъкнаха по-наблизо, а болният младеж напразно се мъчеше да седне по-удобно, та да не го боли свитото от гърчове тяло.

— Братя — продължи Ситка, — в жилите ми тече червената кръв на сивашите, но сърцето ми е бяло. Едното дължа на греховете на моите деди, второто — на добродетелите на приятелите ми. Голяма истина се разкри пред мен, когато бях още момче. Аз разбрах, че цялата земя принадлежи на вашия род и на вас, че сивашите не могат да устоят срещу вас и трябва да загинат в снеговете, както загиват мечките и елените. Тогава дойдох на топло, седнах сред вас, край вашите огньове и ето че станах като вас. Много неща съм видял в живота си. Научих странни неща и много пътища изминах с хора от много племена. И поради всичко това аз преценявам делата като вас, и съдя за хората, и мисля мисли. Затова, когато се изказвам сурово за някого от вашия род, зная, че правилно ще ме разберете; а когато похваля някого от племето на моите деди, не ще се решите да кажете: „Ситка Чарли е сиваш, има лъжливо пламъче в очите му, а езикът му лъже.“ Не е ли така?

С дълбок гърлен звук кръгът около печката изрази съгласието си.

— Жената се казваше Пасук. Аз честно я купих от племето й, което живееше на крайбрежието, в края на един солен ръкав на морето. Тази жена не ми беше по сърце, нито си бях направил труда да я разгледам. Защото тя, кажи-речи, не вдигаше очи от земята и беше свенлива и плаха като всяка девойка, хвърлена в прегръдките на човек, когото никога не е виждала. Както казах, в сърцето ми нямаше място, където би могла да се промъкне, защото се канех да потегля на далечен път и имах нужда от някой, който да храни кучетата и да ми помага да греба през дългите дни по реката. Нали с едно одеяло може да се завият и двама; и аз си избрах Пасук.

Казвал ли съм ви, че по онова време бях на правителствена служба? Ако не съм, добре е да го знаете. Затова ме натовариха на един военен кораб заедно с шейните, кучетата и кондензирани храни; и Пасук дойде с мене. Потеглихме на север, към зимната граница на ледовете в Берингово море и там ни свалиха: мене, Пасук и кучетата. Дадоха ми и държавни пари, понеже бях държавен служител, карти на места, които човешко око не бе никога виждало, и писма. Писмата бяха запечатани, добре запазени от влага и аз трябваше да ги преДам на китоловните кораби в Арктика, които стояха сковани от ледовете на великата Макензи. Няма друга такава голяма

река на света, ако не смятаме само родния ни Юкон, майката на всички реки.

Но тези работи съвсем не са толкова важни, понеже моята история няма нищо общо нито с китоловните кораби, нито със зимата, която прекарах пленен от айсбергите край Макензи. После, през пролетта, когато дните станаха по-дълги и снегът хвана кора, ние с Пасук тръгнахме на юг, към Юконския край. Беше тежко, изнурително пътешествие, но слънцето сочеше пътя на краката ни. Това беше, както вече ви казах, безлюден край и ние потеглихме срещу течението, като ту тласкахме лодката напред с пръта, ту гребяхме с веслата, докато стигнахме на Четирийсета миля. Приятно беше да видиш отново бели лица и ние слязохме на брега. Тая зима бе много люта. Настъпиха студ и мрак, а заедно с тях дойде и гладът. Агентът на Компанията раздаде само по четирийсет фунта брашно и по двайсет фунта сланина на човек. Боб изобщо нямаше. Кучетата непрекъснато виеха, стомасите ни присвиваха от глад, по лицата ни се врязваха дълбоки бръчки, силните отслабваха, а слабите умираха. Имаше и много скорбут.

Тогава една вечер се събрахме в склада и като видяхме празните лавици, още по-болезнено усетихме празните си стомаси. Ние тихо беседвахме на светлината от огнището, защото свещите бяха скътани за онези, които ще издържат до пролетта. И тогава решихме да изпратим някого до Солената вода, за да съобщи на хората за бедствието ни. Погледите на всички се устремиха към мене, защото се знаеше, че съм опитен пътешественик.

— До мисията Хейнз на брега на морето има седемстотин мили — казах аз — и целият път трябва да се измине със снегоходки. Дайте ми най-отбраните кучета, най-добрата храна и ще отида. С мене ще дойде и Пасук.

Хората се съгласиха. Обаче тогава стана Дългия Джеф, един янки с големи кости и големи мускули. Приказките му също бяха големи. Каза, че той също бил велик пътешественик, роден да ходи със снегоходки и закърмен с бизонско мляко. Щял да тръгне с мене, та ако загина по пътя, да стигне той до мисията и да изпълни заръката. Тогава бях млад и не познавах янките. Отде можех да зная, че големите приказки са признак на излишни тлъстини, а онези, които са способни за големи дела, държат езика си зад зъбите? Така ние взехме най-отбраните кучета, най-добрата храна и потеглихме тримата: Пасук, Дългия Джеф и аз.

Всеки от вас е правил пъртина по девствени снегове, държал е управляващия прът на шейни и си е пробивал път през натрупани един връз друг късове лед по реките, затова няма, да ви разправям за трудностите на пътуването; ще кажа само, че понякога минавахме по десет мили на ден, а друг път

тридесет, но най-често десет. И най-добрата храна не беше чак толкова добра, а освен това трябваше да я пестим още от самото начало. Най-отбраните кучета не струваха и ние с голяма мъка ги карахме да теглят шейните. Когато стигнахме до Бялата река, от три впряга имахме вече само два, а бяхме изминали едва двеста мили! Наистина, не бяхме изгубили нищо: умрелите кучета бяха отишли в стомасите на живите.

Никъде не се чуваше човешки глас, не се виждаше струйка дим, докато не стигнахме в Пели. Смятах там да получа храна, а също смятах да оставя там Дългия Джеф, който хленчеше и беше изнемощял от пътуването. Обаче белите дробове на агента свиреха, очите му трескаво блестяха, складът му беше почти празен; и той ни показа празния склад на мисионера и гроба му, затрупан с камъни, за да го запази от кучетата. Там имаше група индианци, но между тях нямаше вече нито деца, нито старци и ние разбрахме, че малцина ще доживеят до пролетта.

И тъй, ние продължихме пътя си на лек стомах и с натежали сърца, а между нас и мисията Хейнз край морето имаше петстотин мили снегове и мълчание.

Бяха най-тъмните дни и на пладне слънцето не можеше да се издигне до линията на хоризонта на юг. Но струпванията на ледени блокове ставаха по-малки и се вървеше по-лесно, затова аз стягах здравата кучетата и ние пътувахме почти без почивка. Както бях казал, на Четирийсета миля и сетната крачка трябваше да се мине със снегоходки. А снегоходките ни подбиваха краката, стъпалата се напукваха и покриваха със струпеи, но не заздравяваха. От ден на ден тези рани боляха все повече и повече, та сутрин, когато си слагахме снегоходките, Дългия Джеф плачеше като дете. Изпратих го да прави пъртина за леката шейна, но той, за по-лесно, смъкнал снегоходките. Затова пътят не се утъпкваше, мокасините му правеха големи дупки в снега и кучетата пропадаха в тях. Бяха толкова измършавели, че кокалите им стърчеха под кожата и те се движеха с голяма мъка. Аз се накарах строго на Джеф й той обеща да не сваля вече снегоходките, но не устоя на думата си. Тогава го набих с кучешкия бич и след това кучетата вече не пропадаха в снега. Джеф беше малко дете — болките и онова, което ти нарече излишни тлъстини, го бяха превърнали в дете.

Но Пасук! Докато мъжът лежеше край огъня и плачеше, тя готвеше, сутрин ми помагаше да впрегна кучетата, а вечер Да ги разпрегна. И пестеше силите на кучетата. Винаги крачеше отпред, вдигаше плетените снегоходки и им утъпкваше пътя. Пасук… какво да ви кажа!… Тогава смятах, че е длъжна да прави всичко това, и над нищо не се замислях повече. Защото умът ми беше зает с друго, а освен туй бях млад и

малко познавах жените. Едва по-късно, когато си спомнях за онова време, разбрах каква жена съм имал.

А мъжът беше станал излишен товар. Кучетата и без това нямаха сили, а той крадешком лягаше на шейната, когато останеше назад. Пасук се нагърби да води единия впряг и за Джеф не остана никаква работа. Сутрин честно му давах неговата дажба храна и го пусках да върви напред сам, а ние събирахме вещите си, натоварвахме шейните и впрягахме кучетата. На пладне, когато слънцето ни залъгваше за миг, ние го настигахме — със сълзи, замръзнали по бузите му — и го задминавахме. Вечер спирахме на стан, отделяхме му честно неговата дажба храна и постилахме коженото му одеяло. Запалвахме и голям огън, за да може да ни види.-И часове по-късно той се дотътряше куцешком, изяждаше с пъшкане и стонове храната и заспиваше. Той не беше болен, този човек. Беше само капнал от път, измъчен и изнемощял от глад. Но нали Пасук и аз също бяхме капнали от път, измъчени и изнемощели от глад, но вършехме цялата работа, а той не правеше нищо. Обаче всичко е било в онези излишни тлъстини, за които ни говори братът Бетълз. Освен това ние винаги честно му оставяхме неговата дажба храна.

После веднъж срещнахме по пътя два призрака, които странствуваха сред бялото мълчание — мъж и момче, — и те бяха бели. На езерото Льо Барж започнал да се чупи ледът и цялото им имущество потънало: двамата носеха на гръб само по едно одеяло. Вечер запалвали огън и лежали край него до сутринта. Имали още малко брашно. Разбърквали го с топла вода и го пиели. Мъжът ми показа осем канчета брашно всичкото, което имали, а до Пели, където върлуваше глад, оставаха още двеста мили. Разказваха ни също, че подир тях вървял един индианец, че те честно делили храната си с него, ала той не можел да върви наравно-с тях. Но аз не можех да им повярвам, че са делили храната си честно с индианеца, защото тогава индианецът нямаше да изостане. Не можех да им дам никаква храна. Те се опитаха да ни откраднат едно куче най-охраненото, което също бе много слабо, но аз ги заплаших с револвера си и им заповядах да се махат. И те продължиха, тези два призрака, като пияни, сред бялото мълчание по посока на Пели.

Оставаха ми само три кучета и една шейна и кучетата бяха кожа и кости. Когато имаш малко дърва, огънят гори слабо и в хижата ти става студено. Същото беше и с нас. Когато ядеш малко, студът хапе жестоко и лицата ни бяха помръзнали и толкова почернели, че и родната ни майка надали би ни познала. Краката много ни боляха. Сутрин, когато потегляхме, пот ме избиваше — едва се сдържах да не извикам — такава болка ми причиняваха снегоходките. Без да издаде нито

звук, Пасук тръгваше напред да прави пъртина. Мъжът цивреше.

Течението около Трийсета миля е бързо, на места то беше разтопило леда изотдолу и имаше много дупки и пукнатини и много пространства без никакъв лед. И ето веднъж ние настигнахме Джеф, който бе тръгнал, както обикновено, преди нас и сега си почиваше. Помежду ни имаше вода. Той беше я заобиколил по тясна ивица лед, но за шейната тя беше твърде тясна. Намерихме един леден мост. Пасук беше лека и вдигнала дългия прът водоравно, та да се задържи, ако пропадне, тръгна първа. Но тя беше лека, снегоходките й бяха широки и Пасук мина благополучно на другата страна. След това повика кучетата; те нямаха пръти, нито снегоходки, пропаднаха и течението веднага ги повлече. Аз хванах здраво задния край на шейната и я задържах, обаче ремъците се скъсаха и кучетата изчезнаха под леда. Бяха много измършавели, но въпреки това бях разчитал на тях като храна за цяла седмица, а ето че ги изгубихме.

На другата сутрин разделих всичката храна, която беше малко, на три части. И казах на Дългия Джеф, че може да върви с нас или да не върви — както иска, — защото сега ще ходим с по-лек товар и по-бързо. Но той взе да вика и да се оплаква от изранените си крака и от другите несгоди и да ме упреква, че съм бил лош другар. Краката на Пасук и моите бяха също разранени — по-разранени от неговите, защото бяхме правили пъртина за кучетата; на нас също не ни беше леко. Дългия Джеф се кълнеше, че щял да умре, но нямало да мръдне повече; тогава Пасук взе едно кожено одеяло, аз — тенджера и брадва и се приготвихме да тръгнем. Но жената погледна отделената за Джеф дажба и рече: „Глупаво е да се изхаби толкова храна за едно бебе. За него е по-добре да умре.“ Аз поклатих глава и отвърнах, че другарят винаги си остава другар. Тогава Пасук ми заговори за хората от Четирийсета миля: че там имало много мъже и те били добри и всички чакали храна от мен през пролетта. Когато пак й казах „не“, тя измъкна светкавично пистолета от пояса ми и както го рече нашият брат Бетълз, Дългия Джеф замина за лоното Авраамово дълго преди да му беше дошло времето. Накарах се на Пасук, но тя не прояви никакво съжаление, нито се нажали. В Душата си обаче съзнавах, че тя е права.

Ситка Чарли замълча и пак хвърли няколко парчета лед в сложеното на печката корито. Мъжете мълчаха, по гърба им полазваха тръпки от сърцераздирателния вой на кучетата, които сякаш оплакваха страшната си съдба вън на студа.

— И ден след ден ние минавахме, Пасук и аз, край местата, където ония два призрака бяха нощували направо върХУ снега, и знаехме, че и ние неведнъж ще се радваме на поДобна нощувка, преди да стигнем до Солената вода. После

срещнахме трети призрак — индианеца, който също отиваше в Пели. Той ни разказа, че мъжът и момчето постъпили нечестно спрямо него, излъгали го с храната и вече три дена нямал брашно. Всяка вечер варял в канче парчета от мокасините си и ги ядял. Сега от мокасините не бе останало почти нищо. Този индианец беше родом от крайбрежието и говореше с мен с помощта на Пасук, която знаеше езика му. Беше пришелец в Юконския край и не знаеше пътя, но въпреки това отиваше в Пели. Колко е далече? Две спанета? Десет? Сто? Той не знаеше, но отиваше в Пели. Твърде далече беше стигнал, за да се върне обратно — можеше да върви само напред.

Не поиска от нас храна, защото виждаше, че самите ние сме много зле. Пасук гледаше ту индианеца, ту мене, сякаш не знаеше какво да направи, като яребица, чиито малки са в опасност.

Обърнах се към нея и казах:

— С тоя човек са постъпили нечестно. Да му дадем ли малко от нашата храна?

Видях, че в очите й блесна радост, но тя продължително изгледа и него, и мене, устата й сурово и решително се сви, и най-сетне рече:

— Не. До Солената вода е още далече и смъртта ни дебне по пътя. По-добре ще е тя да грабне тоя непознат и да остави жив моя мъж Чарли.

И тогава индианецът изчезна сред бялото мълчание по посока на Пели.

Тази нощ Пасук плака. Никога преди не бях я виждал да рони сълзи. Не беше виновен и пушекът от огъня, защото дървата бяха съвсем сухи. Скръбта й ме учуди и аз си помислих, че мракът и болките са сломили мъжеството й.

Чудно нещо е животът. Много съм мислил за него, дълго съм премислял, но от ден на ден, вместо да го разбера, вижда ми се по-непонятен. Защо е тая жажда за живот? Той е игра, от която никой не излиза победител. Да живееш, значи тежко да се трудиш и да страдаш, докато те издебне и ти натежи старостта, и тогава отпускаш ръце върху студената пепел от угасналите огньове. Трудно е да живееш. Детето се ражда с мъка, старецът с мъка изпуска последния си дъх и всичките ни дни са изпълнени със скърби и грижи: и все пак човекът отива към отворените обятия на смъртта без желание, спъва се, пада, озърта се назад и се бори до сетно издихание. А смъртта е добра. Само животът и всичко свързано с живота причинява страдания. Въпреки това ние обичаме живота и мразим смъртта! Това е много чудно.

Ние си говорихме малко през последвалите дни, Пасук и аз. Нощем лежахме на снега като мъртви, а сутрин отново потегляхме на път като мъртъвци. И всичко наоколо бе мъртво. Нямаше нито яребици, нито катерици, нито зайци — нищо.

Реката беше безмълвна под бялото си покривало. Мъзгата бе замръзнала в гората. И стана студено, както е сега; нощем звездите изглеждаха близки и големи, те скачаха и танцуваха; а денем слънчеви отблясъци дразнеха очите, докато започнеше да ни се струва, че виждаме множество слънца; въздухът блестеше и искреше, а снегът приличаше на елмазен прах. И нямаше ни топлинка, ни звук — само студ и бяло мълчание. Както казах, ние вървяхме като мъртъвци, като насън, и не брояхме дните. Само очите ни бяха устремени към Солената вода, мислите ни бяха приковани към Солената вода и краката сами ни носеха към Солената вода. Спряхме на стан до Такина и не я познахме. Очите ни гледаха Белия кон и не го видяха. Краката ни стъпваха по пътеката на Каньона и не я усетиха. Ние нищо не чувствувахме. Често падахме край пътя, но дори и тогава — падахме винаги с лице към Солената вода. Свършихме последната си храна, която бяхме делили по равно, Пасук и аз, обаче тя падаше по-често и край Еленовото кръстовище силите й изневериха. Сутринта останахме да лежим под единственото си одеяло и не тръгнахме на път. Бях си наумил да остана там и да посрещна смъртта ръка за ръка с Пасук, защото бях възмъжал и бях започнал да разбирам любовта на жената. До мисията Хейнз оставаха още осемдесет мили, но в далечината, насред пътя, великият Чилкат издигаше над горите обруления си от бурите връх. И тогава Пасук ми заговори тихо, допряла устни до моето ухо, та да мога да я чуя. И сега, когато вече не я беше страх от гнева ми, разкри пред мене душата си, заговори за обичта си и за много други неща, които не бях разбирал. И каза:

— Ти си мой мъж, Чарли, и аз ти бях добра жена. Винаги съм ти кладяла огън, готвила съм ти ядене, хранила съм кучетата ти, гребала съм с веслото, правила съм пъртина и никога не съм се оплаквала. Никога не съм казвала, че във вигвама на баща ми е било по-топло и че у нас в Чилкат е имало повече храна. Когато ти говореше, аз слушах. Когато ти заповядваше, аз се подчинявах. Не е ли тъй, Чарли?

И аз й отговорих:

— Да, така е. И тя каза:

— Когато ти за първи път дойде при нас в Чилкат и ме купи, без дори да ме погледнеш, както се купува куче, и ме отведе със себе си, сърцето ми възнегодува против тебе и се изпълни с огорчение и страх. Но това беше много отдавна. Ги ме съжаляваше, Чарли, както добрият човек съжалява кучето си. Сърцето ти оставаше студено и в него нямаше място За мене, но винаги си се държал честно с мене и постъпките ти бяха справедливи. Бях с тебе, когато ти извършваше смели Дела и лице с лице посрещаше големи опасности, и аз те сравнявах с мъжете от други племена и виждах, че умееш да пазиш честта си и думите ти са мъдри, а езикът ти е правдив. Започнах да се гордея с тебе, докато стана така, че ти изпълни цялото ми сърце и мислех само за тебе. Ти беше за мене като слънце в разгара на лятото, когато върви по златна пътека и нито за час не напуска небето. Където и да обърнех очи, навсякъде виждах слънцето. Ала в твоето сърце, Чарли, царуваше студ, в него нямаше място за мене. И аз й отговорих:

— Да, така беше. Сърцето ми бе студено и в него нямаше място за тебе. Но така беше по-рано. Сега сърцето ми прилича на снега напролет, когато се връща слънцето. В сърцето ми всичко се топи, в него бъбрят поточета и всичко напъпва и се раззеленява. Чуват се Гласове на яребици, песни на червеношийки и гърми музика, защото зимата е победена, Пасук, и аз съм познал любовта на жената.

Тя се усмихна и се пОобърна така, че да я притисна по-силно. После каза:

— Радвам се.

След това дълго лежа, без да продума, и дишаше едва чуто, сложила глава на моите гърди. Сетне пошепна:

— Пътят свършва тука, аз се уморих. Но първо искам да ти разправя друго нещо. Веднъж, много отдавна, когато бях момиченце в Чилкат, играех сама сред надиплените кожи на баща си, понеже всички мъже бяха на лов, а жените и момчетата прекарваха месото. Беше през пролетта и аз бях сама. Огромна кафява мечка, току-що събудила се от зимния си сън, изпосталяла и гладна, мушна глава във вигвама и изрева: „У-у-уф!“ Брат ми пристигна тичешком с първата шейна, натоварена с месо. Той грабна пламтящи главни от огнището и се хвърли да се бие с мечката, а кучетата, както си бяха впрегнати, повлякоха подире си шейната и се вкопчиха в нея. Развихри се голям бой и се вдигна много шум. Те се търколиха в огъня, разпръснаха надиплените кожи, събориха вигвама. Накрая мечката издъхна, но с пръстите на брат ми в устата си и остави белези от ноктите си по лицето му. Забеляза ли онзи индианец, който отиваше към Пели, ръкавицата без палец, ръката, която грееше на огъня?… Беше брат ми. Но аз казах да не му даваш храна и той се изгуби в бялото мълчание без храна.

Ето, братя, каква беше любовта на Пасук, която умря в снеговете край Еленовото кръстовище. Това бе голяма любов, защото тя се отрече от брат си заради мъжа, който я доведе по тежки пътища до печалния край. Нещо повече — любовта на тази жена бе толкова силна, че тя не пожали самата себе си. Преди очите й да се затворят за сетен път, тя хвана ръката ми и я мушна под парката си от катеричи кожи. Аз; напипах на кръста й здраво натъпкана торбичка и разбрах тайната на секналите й сили. Ден след ден бяхме делили храната си по равно до последната хапка и ден след ден тя бе изяждала само половината. Другата половина бе скътвала в тази торбичка. И тя каза:

— Това е краят на пъртината за Пасук, а твоята пъртина, Чарли, върви напред и напред, през великия Чилкат, до мисията Хейнз край морето. Тя води все по-нататък и по-нататък, към блясъка на много слънца, през чужди земи и непознати води, към дълголетен живот, почит и велика слава. Тя ще те заведе до жилищата на много жени, добри жени, но никога не ще те заведе при по-голяма любов от любовта на Пасук.

И аз разбрах, че тя казва истината. Но ме обхвана безумие и аз захвърлих плътно натъпканата торбичка и се заклех, че пътят ми е стигнал своя край; но уморените очи на Пасук овлажняха от сълзи и тя рече:

— Хората винаги са смятали Сйтка Чарли за честен и с всяка своя дума той е говорил истината. Нима е забравил честта си сега, та казва излишни думи тук, до Еленовото кръстовище? Нима е забравил хората от Четирийсета миля, които му дадоха най-добрата си храна, най-отбраните си кучета? Пасук винаги се е гордяла с мъжа си. Нека стане, нека си сложи снегоходките и тръгне на път, та да може Пасук да се гордее с него, както досега.

И когато тялото й изстина в прегръдките ми, аз станах, намерих здраво натъпканата торбичка, сложих си снегоходките и тръгнах на път със залитане, защото усещах слабост в колената, виеше ми се свят, в ушите ми шумеше, а пред очите припламваха искри. В паметта ми се мяркаха забравени картини от детството. Аз седях на потлач, пред пълни паници, гладът ми се извишаваше в песен и аз танцувах под еднообразния напев на мъже и девойки и звуци на тъпани от моржова кожа. А Пасук ме държеше за ръка и през цялото време вървеше до мен. Когато заспивах, тя ме будеше. Когато се препъвах и падах, тя ме вдигаше. Когато блуждаех в дълбоки снегове, тя ме извеждаше на пъртината. И тъй, като човек, загубил разума си, който вижда чудновати видения, понеже главата му е лека от вино, стигнах в мисията Хейнз край морето.

Ситка Чарли отметна платнището на входа. Беше пладне. На юг, точно над мъглявия Хендърсънов вододел, висеше студеният диск на слънцето. От двете страни горяха лъжливи слънца. Въздухът приличаше на паяжина от бляскав скреж. Отпред, край пъртината, седеше подобен на вълк пес с щръкнала заскрежена козина и вирнал муцуна нагоре, жаловито виеше,

Родената в нощта

Беше в стария клуб „Алта Иньо“ — топла вечер за Сан Франциско — и през отворените прозорци приглушено и отдалече долиташе уличната глъч. Разговорът се беше извъртял от Закона против незаконното забогатяване и най-новите признаци, че в града ще излезе наяве всичко — до най-грозното користолюбие и поквара, човешка злоба и подлост, — когато се спомена името на О’Брайън. — О’Брайън, многообещаващ млад боксьор, който бил убит на ринга предишната вечер. Изведнъж атмосферата като че ли се разведри. О’Брайън беше чист младеж, идеалист. Нито пиеше, нито пушеше, нито приказваше мръсотии, а в тялото приличаше на прекрасен млад бог. Носил молитвеника си дори и на ринга. Намерили го в джоба на сакото му в съблекалнята. .. след като бил убит.

Той бил самата Младост, чиста и здрава, неопетнена — нещо, за което мъжете говорят с гордост и възхищение… след като са я загубили и навлезли в средната възраст. И ние с такова увлечение се занимавахме с нея, че ни споходи Романтиката и за един час ни отведе далече от човешкия град и ръмжащия му громол. Донякъде Бардуел беше този, който подхвана темата с цитат от Торо, обаче Трефетън, плешив и с двойна брадичка, се възползува от цитата и за цял час след това се превърна във въплъщение на Романтиката. Отначало може да сме се чудили колко ли чаши уиски е изпил след вечеря, но много скоро всичко това бе забравено.

— Това стана в 1898 година, тогава бях на тридесет и пет — започна той. — Да, зная, че пресмятате годините. Вие сте прави. Сега съм на четиридесет и седем; изглеждам десет години по-стар, а лекарите казват… да ги вземат дяволите лекарите!

Той вдигна високата чаша до устните и я изпи бавно, за да уталожи раздразнението си.

— Но аз бях млад… едно време. Бях млад преди дванадесет години и имах коса на главата си, а, коремът ми беше стегнат като на бегач и най-дългият ден не ми се виждаше достатъчно дълъг. Бях здравеняк тогава, в деветдесет и осма. Ти ме помниш, Милнър. Ти ме познаваше тогава. Не бях ли мъж и половина?

Милнър кимна и потвърди. И той като Трефетън беше минен инженер и беше натрупал състояние в Клондайк.

— Беше, и още какъв, приятелю — каза Милнър. — Никога няма да забравя как се оправи с ония секачи в кръчмата нея вечер, когато онова журналистче предизвика сбиването. Славни беше по това време някъде във вътрешността — добави той за нас, — а неговият управител искаше да подхване кавга с Трефетън.

— Да, вижте ме сега! — ядно ни подвикна Трефетън. — Ето какво направи от мене Голдстид: само бог знае колко милиони, но в душата ми не останало нищо… нито в жилите ми. Няма я горещата червена кръв. Аз съм медуза, огромна гадна маса друсаща се протоплазма, един, един. ..

Но думите не му достигнаха и той потърси утеха във високата чаша.

— Жените ме заглеждаха… тогава; и се обръщаха след мен още веднъж. Чудно, че не съм се оженил. Но момичето… Точно това започнах да ви разказвам. Срещнах го на хиляда мили откъдето и да сметнете и още по-далече. И тя ми цитира същите думи на Торо, които преди малко изрече Бардуел: за боговете, родени в деня и в нощта.

Това стана, след като бях запазил своя периметър на Голдстид, без да зная още каква съкровищница ще се окаже тая рекичка — тогава бях тръгнал на изток, през Скалистите планини, а оттам към Голямото робско езеро. Там горе, на Север, Скалистите планини са нещо повече от хребет. Те са граница, преградна линия, стена, недостъпна и непревземаема. През тях няма връзка, макар понякога още от най-стари времена ловци да са минавали отвъд, но повечето са загивали по пътя, преди да стигнат до долу. И точно затова се бях заел с. тази задача. Това беше преход, с който можеше да се гордее всеки мъж. Аз и сега се гордея с него повече, отколкото с всичко друго, което съм направил някога. Това е непозната страна. Големи части от нея никога не са били изследвани. Има обширни долини, където никога не е стъпвал кракът на белия човек, и индиански племена, първобитни както преди десет хиляди години… почти, защото все пак са влизали в допир с белите. Отделни групи са прекосявали понякога планините, за да търгуват, но нищо повече. Дори Дружеството на Хъдзъновия залив не е сполучило да ги намери и опитоми. А сега за момичето. Вървях нагоре покрай един поток — в Калифорния щяхте да го наречете река, — неотбелязан на карта и без име. Долината беше прекрасна, ту заградена от високи скалисти стени, ту пак се отваряше в прекрасни широки и дълги поляни с трева до рамената в низините, в ливади, осеяни с цветя, и малки горички от смърчове — непокътнати и величествени. Кучетата носеха товара на гръб и бяха с подбити крака и капнали, а пък аз търсех някой стан на индианци, от които да се снабдя с шейни и водачи, та да продължа с първия сняг. Беше късна есен, но свежестта на цветята ме изненадваше. Уж бях в предполярна Америка и високо сред чукарите на Скалистите планини, а пък цялото това ширине беше покрито с цветя. Някой ден там ще се настанят бели заселници и ще сеят жито в цялата долина.

И тогава забелязах пушек и чух лай на кучета, индиански кучета, и стигнах до стана. Трябва да имаше към петстотин души, при това истински индианци, а по стойките за сушене на месо можах да разбера, че есенният лов е бил богат. И тогава я срещнах нея — Люси. Така се казваше. Езикът на жестовете — това беше единственият начин да се разбираме, докато ме заведоха при голям заслон — полупалатка, нали знаете, отворена откъм страната, където гори огънят. Беше целият от лосови кожи, този заслон — лосови кожи, опушени и обработени на ръка, златистокафяви. Под навеса всичко беше спретнато и подредено, както никога не е в индиански стан. Постелята беше сложена върху свежи смърчови вейки. Бяха натрупани много дивечови кожи, а най-отгоре имаше наметало от лебедови кожи, бели лебедови кожи, — никога не съм виждал подобно на това наметало. Там с ПОДБИТИ крака седеше Люси. Кожата й беше с цвят на орех. Нарекох я момиче. Но не беше момиче. Беше жена, жена с орехово-кафява кожа, амазонка, пълнокръвна, пълногръда жена, царствено зряла. А очите й бяха сини.

Това е, което ми взе ума — нейните очи — сини, не порцеланово-сини, а наситено сини, като морето и небето, слети в едно, и много ярки. Нещо повече:

в тях искреше смях, топъл смях, слънчево-топъл и човечен и… дали да го нарека женствен. Те бяха такива. Бяха очи на жена, очи на истинска жена. Знаете какво значи това. Мога ли да кажа нещо повече? И още, в тези сини очи имаше същевременно неудържим трепет, тъжен копнеж и безграничен покой, нещо като всемъдро и философско спокойствие.

Трефетън рязко се прекъсна.

— Вие, приятелчета, мислите, че съм се насвяткал. Не съм. Това е само петата ми чаша след вечеря. Трезвен съм. Седнал съм тук със скъпата си младост. Не е „старият“ Трефетън, който ви говори, а е моята младост и моята младост е тази, която твърди, че това са били най-прекрасните очи, които някога съм виждал — толкова спокойни и толкова тревожни;

толкова мъдри и толкова любознателни; толкова стари и толкова млади; толкова сити и въпреки това стаили толкова тъжен копнеж. Момчета, не мога да ви ги опиша. След като ви разкажа за нея, ще го разберете по-добре сами.

Тя не се изправи. Но ми протегна ръка.

— Страннико — каза, — много се радвам да те видя.

Не зная как бихте го приели вие — този твърд говор от крайните западни области. Можете да си представите какво съм почувствувал. Това беше жена, бяла жена, но този говор! Изумителното беше, че е бяла жена, там, отвъд края на света… но този изговор. Казвам ви, че от него ме болеше. Той режеше слуха като фалшива нота. И въпреки това тази жена беше поет. Ще видите.

Тя каза на индианците да си вървят. И, бога ми, те си отидоха. Изслушаха заповедите й и сляпо й се подчиниха. Тя беше върховен вожд. Тя нареди на мъжете да ми направят подслон и да се погрижат за кучетата ми. И те го направиха като нищо. И не си позволиха да отмъкнат дори и връзка за мокасин от

снаряжението ми. Тя беше истинска — Тази на която трябва да се подчиняваш и трябва да ви призная, че бях направо потресен, че усещах тръпки да пробягват по целия ми гръбнак — да срещна бяла жена там, начело на племе диваци, хиляда мили отвъд Ничията земя.

— Страннико — каза тя, — смятам, че си първият бял, чийто крак е стъпил в тази долина. Седни да си поприказваме, а после ще похапнем. Накъде си се

запътил?

И пак този изговор! Но отсега до края на разказа ми искам да забравите за него. Уверявам ви, че аз го забравих, както седях там на крайчеца на това лебедово наметало и слушах и гледах най-възхитителната жена, оживяла някога изпод перото на Торо или на кой да е друг писател.

Останах там една седмица. По нейна покана. Тя обеща да ме снабди с кучета и шейни и с индианци, които щели да ме преведат през най-добрия проход в Скалистите планини на петстотин мили наоколо. Нейният заслон беше настрана от другите, на висок бряг край реката, и една-две индиански девойки й готвеха и вършеха всичко необходимо. И ние приказвахме и приказвахме, докато заваля първият сняг и продължи да вали и да подготвя пътя за шейните ми. Ето и нейната история.

Била родом от границата, дете на бедни заселници, а вие знаете какво значи това: работа, работа, вечна работа, премного работа и без край.

— Аз никога не виждах красотата на света — разказваше тя. — Нямах време. Знаех, че е съвсем близо, навред около хижата ни, където и да погледнех, но винаги имаше хляб за месене, имаше чистене и пране и работа, която никога не свършваше. Понякога направо умирах от желание само да поизляза да я видя, особено напролет, когато птичките съвсем ме подлудяваха с песните си. Искаше ми се да тичам през високата трева на пасбището, да си намокря краката в росата и да се покатеря през оградата, и да продължа нататък и нататък, чак през билото, за да мога да видя всичко наоколо. О, за какво ли не копнеех: да се изкачвам по дъното на проломи, да брода от вир до вир, да се сприятеля с видрите и пъстрите пъстърви; да надзъртам тайничко и да наблюдавам катеричките и зайците и малките пухкави животинчета, да видя какво правят и да науча тайните на техния живот. Струваше ми се, че ако имах време, бих могла да се промъкна между цветята и ако мирувам и пазя тишина, да доловя как си шепнат и си разказват какви ли не умни неща, каквито обикновените хора никога не знаят.

Трефетън спря, докато му напълнят отново чашата.

— Друг път каза: „Искаше ми се да тичам нощем като диво създание, само да тичам на лунна светлина и под звездите, да тичам бяла и гола в мрака, който знаех, че трябва да се усеща като хладно кадифе, и да тичам и тичам, и все да тичам. Една вечер, съвсем капнала — беше след ужасно горещ ден, и хлябът не втасваше, и маслото не се сбиваше, и аз бях ядосана и изнервена… — е, тая вечер споменах на татко за това мое желание да тичам. Той ме изгледа някак чудновато и малко уплашено. След това ме накара да глътна две хапчета. Каза ми да си легна и добре да си отспя, и сутринта нищо нямало да ми има. Затова никога вече не заговорих за копнежите си нито с него, нито с някой друг.“

Планинското стопанство западнало — предполагам, са гладували — и семейството се преместило да живее в Сиатъл. Там тя работила във фабрика: дълъг работен ден, нали знаете, и така нататък, убийствена работа. А след една година станала келнерка в евтина гостилница — тя я нарече буламачница.

Веднъж ми каза: „Романтика, струва ми се, е това, което исках. Но никаква романтика нямаше между тиганите и мивките, нито във фабриките и кръчмите.“

Когато навършила осемнадесет години, тя се омъжила за едного, който заминавал за Джуно да отвори ресторант. Имал спестен някой и друг долар и имал вид на заможен. Не го обичала — тя подчертаваше това, — но била преуморена и искала да се отърве от безкрайната робия. Освен това Джуно бил в Аляска и копнението й се превърнало в желание да види тази страна на чудесата. Но тя видяла много малко от нея. Мъжът й отворил ресторанта — малка евтина гостилничка — и тя скоро разбрала защо се оженил той за нея… за да няма нужда да плаща заплата. Тя трябвало горе-долу сама да се оправя със заведението и да върши цялата работа от сервирането до

миенето на чиниите. Освен това цял ден готвела. И така минали четири години.

Можете ли да си я представите, това диво горско създание, вълнувано от всевъзможни стари първобитни инстинкти, закопняло за волни простори, вързано в мръсна кръчмичка, да се блъска и трепе четири убийствени години?

— Всичко беше безсмислено — каза тя. — За какво ми беше всичко това. За какво се бях родила? В това ли се състоеше целият смисъл на живота — само да работя, да работя и да съм вечно уморена? Да си лягам уморена и да се събуждам уморена и всеки следващ ден да бъде като предишните, ако не и по-труден?

Била чувала приказки за безсмъртния живот от проповедници шарлатани, но не можела да повярва, че това, което вършела, било подобаваща подготовка за безсмъртие.

Тя все още си мечтаела, макар и по-рядко. Прочела няколко книги — какви, е много трудно да си представя, най-вероятно романи от Крайморска библиотека; все пак те били храна за въображението й.

— Понякога — каза тя, — когато главата ми така се замаеше от горещината на готварската печка, че можех да припадна, ако не поемех глътка свеж въздух, подавах глава през кухненския прозорец, затварях очи и виждах най-прекрасни неща. Изведнъж се виждах да вървя по селски път и всичко наоколо беше чисто и тихо, без прах, без кал; само поточета, които бълболеха по чудни ливади, играещи агънца, ветрец, носещ дъх на цветя, и галещи слънчеви лъчи над всичко; и хубави крави, нагазили мързеливо до колене в тихи вирове, и млади момичета, къпещи се на завоя на потока, бели, стройни и простодушни, и тогава си мислех, че съм в Аркадия. Веднъж бях чела за тая страна в една книга. А някой път рицари, целите блеснали на слънцето, се задаваха на коне иззад завоя на пътя, или някоя дама на млечнобяла кобила, а в далечината виждах да се издигат кули на замък или просто ми се струваше, че след близкия завой щях да стигна до някакъв дворец, целия бял и въздушен, и приказен, с бликащи водоскоци, и цветя навред, и пауни на моравата… а после отварях очи и жегата от кухненската печка ме удряше, и чувах Джейк, моя мъж, да казва: „Защо не си сипала тоя

боб? Мислиш, че мога да чакам тук цял ден?“ Романтика! … Май че най-близкият ми досег с нея е бил, когато пиян арменец готвач се развилня и се опита да ми пререже гърлото с нож за белене на картофи и аз си изгорих ръката на печката, преди да го халосам с бъркалката за пюре. Исках спокоен живот и хубави неща, и романтика, и всичко такова, но просто като че ли нямах никакъв късмет и съм била родена единствено и специално за да готвя и мия чинии. Имаше разюздани хора в Джуно в ония дни, но аз гледах другите жени и техният начин на живот не ме привличаше. Да ти кажа, аз исках да бъда чиста. Не зная защо; мисля, че просто така ми се искаше; и ми се струваше, че и като мия чинии, ще си умра също така, както умираха те."

Трефетън прекъсна разказа си за миг, за да проследи нишката на мислите си.

— Ето, това е жената, която срещнах там, в Арктика, която държеше във властта си племе диви индианци и няколко хиляди квадратни мили ловни площи. И всичко това се е случило много просто, макар всъщност е могло да се случи и така, че тя да прекара живота сй и да умре сред тенджери и тигани. Но „Чу се шепот, мерна се видението.“ Не й беше нужно нищо повече и тя постигна желанието си. „— Един ден се пробудих — каза тя. — Ей тъй случайно се натъквах на това в едно парче от вестник. Запомнила съм го дума по дума и мога да ти го повторя. И тя ми цитира «Викът човешки» от Торо:

Младите борчета, които всяка година поникват в царевичната нива, са радостно явление. Ние говорим за цивилизоването на индианеца, но това не е едно и също с издигането му. Покрай бдителната независимост и отчужденост на живота в сумрачните гори той запазва връзката с древните си богове и от време на време има случай за рядко и своеобразно общуване с природата. Той има мигове на близост със звездите, която е чужда за нашите кръчми. Непрестанното просветление на неговия дух, смътно само защото е отдалечено, е подобно на слабата, но достатъчна светлина на звездите в сравнение със заслепяващия, ала оскъден и краткотраен блясък на свещите. Жителите от Островите на дружбата са имали богове, родени в деня, но те не са се смятали за равни по древност с боговете, родени в нощта.

Тя направи точно това: повтори ми го дума по дума и аз забравих изговора й, защото той звучеше д тържествено — верую на една религия, езическа, ако о щете, но облечена с всичките въжделения на самата нея.

— А останалото беше откъснато — добави тя с голямо униние в гласа. — Беше само парченце от вестник. Но този Торо е бил умен човек. Иска ми се да зная повече за него. — Тя замълча за миг и кълна се, че лицето й бе неизразимо непорочно, когато добави: — Аз щях да бъда добра жена за него.“

А след малко продължи: „Веднага щом го прочетох, разбрах какво ми е. Аз съм родена в нощта. Аз, която цял живот съм живяла с родените в деня, съм родена в нощта. Ето защо никога не ме е задоволявало готвенето и миенето на чинии; ето защо съм копняла да тичам гола на лунна светлина. И разбрах, че тая мръсна малка буламачница в Джуно не е за мен. И в същия миг си казах: «Махам се оттук!» Събрах малкото си дрипи и тръгнах. Джейк ме видя и се опита да ме спре.

— Какво правиш? — пита той.

— Развеждам се с теб — казвам. — Отивам в гората, където ми е мястото.

— Дума да не става! — казва той и посяга да ме спре. — То от готвенето ти се е замаяла главата. Я чуй какво ще ти кажа, преди да си направила нещо прибързано.

Но аз насочвам срещу него револвер, малък колт, и му казвам: «Ей това ще ти отговори вместо мен.» И си отидох.“

Трефетън допи чашата си и поръча още една.

— Момчета, знаете ли какво направило това момиче? Била е на двайсет и две. Била прекарала живота си над тигана и не е знаела за света повече, отколкото аз зная за четвъртото измерение или за петото. Всички пътища я водели към мечтаното. Не, не тръгнала към танцувалните салони. В тая част на Аляска е за предпочитане да пътуваш по вода. Тя отишла на брега. Едно индианско кану тръгвало за Дайи, нали ги знаете тия, издълбани от дърво, тесни, дълбоки и дълги шейсет фута. Дала им няколко долара и се качила.

— Романтика ли? — каза ми тя. — Това беше романтика от първата крачка. В лодката имаше всичко

на всичко три семейства и беше тясно — човек не можеше да се обърне: навсякъде се въргаляха кучета и индианчета и всички въртяха гребла. А навред наоколо — високи величествени планини и разпокъсани върволици от облаци, и слънце. И каква тишина! Велика, чудна тишина! А на едно място — пушек от ловджийски стан, кой знае къде в далечината, се издигаше между дърветата. Беше като пикник, чудесен пикник и аз виждах мечтите ми да се сбъдват и чаках всеки миг да се случи нещо. И то се случи.

И този първи стан на острова! И момчетата ловяха с копие риба в устието на едно поточе; ами големия елен, който един от младежите уби тъкмо зад завоя. И навред имаше цветя, а малко по-нататък на брега тревата беше гъста, буйна и висока до раменете. И няколко момичета дойдоха с мен през тревата и ние се качихме по склона оттатък и брахме ягоди и корени, които накиселяваха и бяха вкусни. А в малинака се натъкнахме на една мечка, която вечеряше, и тя рече „Уф!“ и избяга, уплашена не по-малко от нас. А после станът и пушекът от огъня, н миризмата на печеното прясно еленско месо. Беше прекрасно! Най-после бях с родените в нощта и чувствувах, че съм там, където ми е мястото. И както ми се стори, за първи път в живота тази вечер легнах да спя щастлива и надзъртах изпод ъгълчето на платнището към звездите, откроили се край голямо рамо на планината, и се вслушвах в нощните шумове, и си казах, че така ще бъде и на другия ден н винаги занапред, защото нямаше да се върна. И не се върнах вече.

Романтика ли! Сблъсках се с нея на другия ден. Трябваше да прекосим голям океански залив, най-малко дванайсет или петнайсет мили, и излезе буря, когато бяхме по средата. Тази нощ се намерих на брега с едно куче и бях единствената останала жива."

— Представете си го — прекъсна разказа си Трефетън. — Кануто претърпяло крушение и потънало, всички, освен нея, се разбили в скалите и загинали. Тя стигнала брега; хванала се за опашката на едно куче, като избягнала скалите, и била отнесена на мъничка пясъчна ивица, единствена на мили наоколо.

„— За мой късмет това беше материкът — разказа ми тя. — И аз се запътих навътре в сушата през горите и планините, направо нанякъде. Като че ли

търсех нещо и знаех, че ще го намеря. Не ме беше страх. Аз бях родена в нощта и великата гора не можеше да ме погуби. А на втория ден намерих търсеното. Излязох на малка полянка с порутена хижа. Никой не бе идвал там от години и години. Покривът беше рухнал. По наровете лежаха изгнили одеяла, на печката имаше тенджери и тигани. Но най-интересното не беше това. Не можеш да отгатнеш какво намерих вън, край дърветата. Скелети на осем коня, всеки вързан за едно дърво. Предполагам, че бяха умрели от глад, и от тях бяха останали само пръснати тук и там купчинки кости. И всеки кон беше носил товар на гърба си. Товарът лежеше между костите: чували от боядисано платно, а в тях торби от лосова кожа, вътре в кожените торби… какво, мислиш, имаше в тях?“

Тя замълча, посегна към края на постелката между смърчовите вейки и издърпа отдолу една кожена торба. Развърза отвора и изсипа в ръката ми такава великолепна струя злато, каквато никога не бях виждал — едър златен пясък, пясък от златна жила, но най-много бяха самородните късове, и беше толкова свежо и ръбато, че почти не се забелязваха следи от промиване с вода.

„— Ти казваш, че си минен инженер — пак заговори тя — и познаваш тези места. Можеш ли да назовеш златоносен поток, златото от който да има този цвят?“

Не можех. В него нямаше и следа от сребро. Беше почти чисто, нямаше никакъв примес и аз й го казах.

„— Няма я! — рече тя. — Аз го продавам по деветнайсет долара унцията. За златото от Елдорадо не дават повече от седемнайсет, а от Минук върои по около осемнайсет. Да, това е каквото намерих между костите — осем конски товара по сто и петдесет фунта всеки.“

— Четвърт милион долара! — възкликнах аз.

„— Толкова горе-долу ги изкарах и аз — отговори Люси. — И ще приказваме за романтика! А аз да робувам така години наред, пък щом събрах смелост да се изтръгна, ето какво стана само за три дни! А какво ли е сполетяло мъжете, дето бяха добили това злато? Често, много често съм се чудила на това. Зарязали конете си, натоварени и вързани, и направо изчезнали от лицето на земята и не оставили ни вест, ни кост за себе си. Никога не съм чула да се говори за тях. Никой не знае нищо за тях. Е, понеже съм родена в нощта, мисля си, че бях тяхна законна наследница.“

Трефетън спря да запали пура.

— Знаете ли какво е направило това момиче? Скрила златото на сигурно място, като си оставила трийсет фунта, с които се върнала на брега. Там дала знак на минаващо кану, отишла до факторията на Пат Хили в Дайи, снабдила се с всичко необходимо и се прехвърлила през Чилкутския проход. Това било в осемдесет и осма, осем години преди откриването на златото в Клондайк, и Юкон е бил дива пустош. Било я страх от мъже индианци, затова взела със себе си две млади индианки, преплавала езерата и слязла надолу по реката до първите станове по Долния Юкон. Скитала няколко години из страната и после стигнала там, където я срещнах. Мястото й се харесало, когато видяла — според собствените й думи — едър рогач карибу, нагазил до колене в пурпурни перуники долу в долината. Събрала се с индианците, лекувала ги, спечелила доверието им и постепенно станала техен вожд. Тя напуснала това място само веднъж — тогава с дружина млади индианци се прехвърлила през Чилкут, изкопала златото от хранилището и го донесла със себе си.

„— И ето ме тук, страннико — привърши тя разказа си, — а това е най-скъпоценното нещо, което притежавам.“

Тя издърпа малка кесийка от еленска кожа, която носеше на врата си като медальон, и я отвори. Вътре, увито в напоена с мас коприна, пожълтяло от годините, оръфано и изтъркано, беше парчето вестник с цитата от Торо.

— Ами щастлива ли си?… Задоволена? — попитах аз. — С четвърт милион долара нямаше да имаш нужда да работиш в Щатите. Сигурно ти липсват много неща.

„— Не чак толкова — отговори тя. — Не бих си сменила мястото с никоя жена от Щатите. Това са мои хора, мястото ми е тука. Но има моменти… — и в очите й припламна този гладен копнеж, за който споменах, — има моменти, когато ужасно много ми се иска тоя човек Торо,да се озове тук.“

— Защо? — попитах аз.

„— За да мога да се омъжа за него. От време на време съм страшно самотна. Аз съм само една жена, истинска жена. Чувала съм да разказват за друг вид жени, които се запилявали като мене и вършили смахнати неща — такива, дето ставали войници в някоя армия или моряци на кораб. Но тия жени са си смахнати. Те повече приличат на мъже, отколкото на жени; те приличат на мъже и не изпитват нуждите на обикновените жени. Не жадуват за любов, нито за малки деца в прегръдките си или на скута. Аз не съм като тях. Хайде кажи го ти, страннико:

приличам ли на мъж?“

Тя не приличаше на мъж. Тя беше жена, красива, с ореховокафява кожа, със здрава, закръглена женска снага и прекрасни тъмносини женски очи.

„— Не съм ли жена? — настойчиво повтори тя. — Жена съм. Аз съм кажи-речи от глава до пети жена и нещо повече! Но чудноватото е, че макар и да съм родена в нощта за всичко друго, не съм такава, когато се стигне до любовта. Мисля си, че всеки най-много харесва своето си племе. Поне така е с мен и така е било през всичките тия години.“

— Искаш да ми кажеш, че… — започнах аз. — Никога! — прекъсна ме тя и в нейните очи, които погледнаха право в моите, се четеше, че това е самата истина. — Имала съм само един мъж и него го наричам Волът; и предполагам, че си е още в Джуно и държи своята буламачница. Потърси го, ако някога се върнеш там, и ще се увериш, че правилно съм го нарекла така."

И аз наистина го потърсих, две години след това. Той беше точно такъв, какъвто го беше описала — тежък, як и тъп, Вол, — влачеше крака из заведението и прислужваше на масите.

— Трябва ви жена, за да ви помага — подхвърлих аз.

— Едно време имах — бе неговият отговор.

— Вдовец?

— Да. Чална се. Винаги разправяше, че кухненската жега ще й види сметката, и така стана. Един ден ме заплаши с револвер и избяга с някакви сиваши с кану. На морския бряг ги застигнала буря и всички се издавили.

Трефетън Съсредоточи вниманието си върху чашата и замълча.

— Ами момичето? — подсети го Милър. — Ти прекъсна разказа си тъкмо когато беше започнал да става интересен, деликатен. Така ли свърши всичко?

— Така — отговори Трефетън. — Както сама го каза, тя беше дивачка във всичко, освен в любовта, и искаше мъж от своето племе. Беше много мила по въпроса, но го каза направо, без заобикалки; Искаше да се омъжи за мен.

„— Страннико — заговори тя, — много те искам. Ти харесваш този живот, иначе нямаше да си тук и да се опитваш да се прехвърлиш през Скалистите планини есенно време. Мястото тук е много хубаво. Надали ще се намери по-хубаво. Защо да не останеш? Аз ще ти бъда добра жена.“

И тогава трябваше аз да реша. Тя чакаше. Трябва да призная, че съблазънта беше твърде голяма. Бездруго бях наполовина влюбен в нея. Знаете, че си останах ерген. И съм готов да добавя, като си спомня целия си живот, че тя е единствената жена, която така ме е привличала. Но беше толкова нелепа, цялата тая работа, и аз излъгах като джентълмен. Казах й, че съм вече женен.

„—Жена ти чака ли те?“ — попита тя.

Казах, че ме чака.

„— И те обича?“

Казах, че ме обича.

И това беше всичко. Тя повече не повтори предложението си… освен веднъж, и тогава прояви известна страст.

„— Достатъчно е само да заповядам — каза тя, — и ти няма да заминеш оттук. Ако заповядам, ти ще останеш… Но няма да заповядам. Не бих те искала, ако ти не искаш да те искат… и ако ти не ме искаш.“

Тя се разпореди и ме снабди с всичко необходимо, и дойде да ме изпрати.

„— Много жалко, страннико — каза тя на раздяла. — Ти си хубав мъж и аз те харесвам. Ако някога промениш решението си, върни се.“

Ала имаше едно нещо, което ми се искаше да направя, и то беше да я целуна за сбогом, обаче не знаех как да й го кажа, нито как тя ще го приеме. Казвам ви, че бях наполовина влюбен в нея. Но самата тя заговори първа.

„— Целуни ме — каза тя. — Нещо, което да остане и да си спомням.“

И ние се целунахме, там на снега, в тази долина при Скалистите планини, и аз я оставих да стои на пъртината и тръгнах подир кучетата си. Изтече месец и половина, докато минах през прохода и слязох долу до първата фактория на Голямото робско езеро."

Уличният шум долиташе до нас като далечен морски прибой. Келнер с безшумни стъпки донесе нови бутилки със сода. И сред мълчанието гласът на Трефетън прозвуча като погребална камбана:

— Щеше да е по-добре, ако бях останал. Я ме погледнете!

Ние видяхме прошарените му мустаци, плешивото теме, торбичките под очите, увисналите бузи, двойната брадичка, общата умора, отпуснатост и затлъстялост, целия упадък и разруха на човек, който е бил някога здрав, но е живял твърде лесно и твърде добре.

— Още не е прекалено късно, приятелю — рече почти шепнешком Бардуел.

— Бога ми! Ако не бях такъв страхливец! — провикна се Трефетън в отговор. — Бих могъл да се върна при нея. Тя си е там, сега. Бих могъл да се стегна и да живея още дълги години… с нея… там, горе. Да остана тук е равно на самоубийство. Но аз съм старец… на четирийсет и седем… погледнете ме. Бедата е там — той вдигна чашата си и я погледна, — бедата е там, че такова самоубийство е твърде лесно. Аз съм се отпуснал и размекнал. Мисълта да пътувам дълъг ден с кучета ме ужасява; мисълта за острия студ сутрин и за замръзналите ремъци на шейната ме плаши…

Чашата машинално се вдигаше към устните му. Във внезапен порив на гняв той сякаш понечи да я запрати на земята. След това се поколеба и промени решението си. Чашата се вдигна до устните и спря. Той се изсмя пресипнало и горчиво, но думите му прозвучаха тържествено:

— Е, за здравето на Родената в нощта! Тя беше прекрасна.

Правото на свещеника

Това е историята на мъж, който не ценеше съпругата си, а също и на жена, която му оказа твърде голяма чест, когато стана негова съпруга. Между другото тя засяга и един йезуитски свещеник, известен с това, че никога не е лъгал. Той беше неразделен и много необходим придатък на Юконския край, докато присъствието на първите двама беше съвсем случайно. Те бяха представители на многото чудновати несретници, които или се издигат до гребена на вълната на златната треска, или кретат в

опашката й.

Едуин Бентъм и Грейс Бентъм бяха несретници и спадаха към тези, които кретаха в опашката, защото златната треска на Клондайк от 1897 година отдавна беше отшумяла надолу по реката и заглъхнала в измъчвания от глад Доусън. Когато Юкон приключи дейността си и заспа под три фута дебел леден чаршаф, тази странствуваща двойка се озова на бързеите Петте пръста, а Златният град оставаше все още на много нощувки на север.

Не малко добитък е бил изклан тука през есента и отпадъците представляваха внушителен куп. Тримата спътници на Едуин Бентъм и жена му огледаха купчината, направиха си малка сметка, разбраха, че са открили златна мина и решиха да останат. И цяла зима продаваха торби с кокали и замръзнали кожи за изгладнелите кучешки впрягове. Цената, която искаха, беше скромна — по долар на фунт, както дойдеше, без избор. Подир шест месеца, когато слънцето се върна и Юкон се събуди, те запасаха пояси, натежали от златен пясък, и се върнаха на Юг, където живеят и досега и лъжат наляво и надясно за Клондайк, който никога не са видели.

А Едуин Бентъм… той беше мързелив човек и да си нямаше жена, с удоволствие щеше да се присъедини към доходната спекулация с месо за кучета. Но жена му залагаше на неговата суетност и му разправяше колко е велик и силен, как мъж като него може да превъзмогне всички препятствия и положително може да се докопа до златното руно. И той си придаде мъжествен вид, продаде своя дял от кокалите д и кожите за шейна и едно куче и обърна снегоходките си към север. Излишно е да кажем, че снегоходките на Грейс Бентъм не оставаха далеч от пресните му дири. Преди да изтекат три дни от техните патила, мъжът вече вървеше отзад, а

жената проправяше пъртината отпред. Разбира се, щом някой се мернеше пред тях, местата веднага се

разменяха. Така мъжкото му достойнство остана не осквернено пред пътниците, които минаваха като сенки по безмълвната пъртина. Има такива мъже в д този свят.

Как са могли такъв мъж и такава жена да се вземат за радост и мъка, не е от значение за този разказ. Такива неща са познати на всички ни и онези, които се мъчат Да ги разрешат или дори прекалено много се замислят над тях, може да загубят прекрасната вяра в това, което е известно като предвечна хармония.

Едуин Бентъм беше момче, озовало се по някакво нещастно стечение на обстоятелствата в тялото на възрастен мъж — момче, което с удоволствие, крило по крило, можеше да разкъса една пеперуда или да се свие от подъл страх пред някое мършаво безстрашно хлапе, два пъти по-малко от него. Той беше егоистичен ревльо, прикрил се зад мъжки мустаци и фигура и лъснат с тъничък външен слой лустро на културата и общоприетото благоприличие. Да, той членуваше в клубове и беше светски човек, от тези, които красят светските сборища и с неописуем чар и плам говорят глупости; от тези, които се кичат с големи приказки и плачат от зъбобол; от тези, които превръщат живота на една жена в по-непоносим ад само като се оженят за нея, отколкото най-безсрамният развратник, който някога е търсил забранени наслади. Ние срещаме такива мъже всеки ден, но рядко долавяме какво представляват те всъщност. Най-добрият начин да узнаеш всичко това, освен като се ожениш за тях, е да се храниш от същата паница и да се завиваш със същото одеяло с тях в продължение… е, да речем, на една седмица, няма нужда да е по-дълго.

Да видиш Грейс Бентъм, значеше да видиш стройно създание с моминска външност; да я опознаеш, значеше да опознаеш душа, пред която собствената ти душа издребнява и която все пак запазва всички отличителни белези на вечната женственост. Такава беше жената, която подтикваше и насърчаваше мъжа си в неговия устрем към Север, която проправяше пъртина за него, когато никой не гледаше, и тайно плачеше заради слабите сили на женското си тяло.

Така тази толкова неподходяща двойка измина пътя до стария Форт Селкърк, а оттам стоте мили през печалната пустош до река Стюърт. А когато краткият ден ги напусна и мъжът легна на снега и зарева с глас, жената го върза върху шейната, захапа устни от болката в разнебитената си снага и помогна на кучето да го замъкне до хижата на Мейлмют Кид. Мейлмют Кид не беше у дома си, но Май-ерс, немецът, търговец на кожи, приготви големи пържоли от еленско месо и им направи легло от пресни елови вейки.

Лейк, Лангъм и Паркър бяха развълнувани и ненапразно, ако се вземеше пред вид причината.

— Хей, Санди! Слушай, можеш ли да кажеш кое е филе и кое е контрафиле? Я ела тука да ми помогнеш! — Този вик за помощ долетя от склада, където Лангъм безуспешно се бореше с различни парчета замръзнало еленско месо.

— Да не си посмял да зарежеш тия чинии! — заповяда Паркър.

— Виж какво, Санди… хайде бъди добричък… изтичай до стана Мисури и вземи назаем малко канела — замоли се Лейк.

— Ох! Ох! По-бързо! Защо не… — Но трясъкът на събарящите се късове месо и сандъци изведнъж заглуши тези заповеднически подканвания.

— Хайде, Санди, колко е да отидеш до Мисури. ..

— Остави го на мира — прекъсна го Паркър. — Как мога да замеся питките, докато не е разтребена масата?

Санди нерешително се спря, докато изведнъж се сети, че е „прислужник“ на Лангъм. Тогава той гузно захвърли мръсната кърпа за чинии и изтича да помага на своя господар.

Тези многообещаващи чеда на заможни родители бяха дошли на Север, за да жънат лаври, с много

излишни пари и с по един „прислужник“ всеки. Другите двама „прислужници“, за тяхно щастие, бяха изпратени нагоре по Бялата река да търсят някаква легендарна златоносна жила, тъй че Санди трябваше мъжествено да се справя със заповедите на трима здрави господари, всеки от които имаше собствени готварски хрумвания. Два пъти тази сутрин съжителството им се изправяше пред разрив, избягнат само благодарение на огромните отстъпки, направени от един от тези рицари на кухненската печка пред друг. Най-после съвместното им творение — един наистина изискан обед — беше готово. Тогава те седнаха да играят карти до пълната победа на единия — процедура, която премахваше всички предпоставки за бъдещи раздори и позволяваше на победителя да изпълни едно извънредно важно поръчение.

Това щастие се падна на Паркър, който си среса косите на прав път, сложи си ръкавиците и мечия калпак и се запъти към хижата на Мейлмют Кид. А когато се върна, съпровождаха го Грейс Бентъм и Мейлмют Кид, при което Грейс изрази искрените си съжаления, че нейният съпруг не можел да се възползува заедно с нея от тяхното гостоприемство, понеже отишъл да огледа златните находища по потока Хендерсън, а Кид бе още малко схванат от едно пътуване без пъртина надолу по река Стюърт.. Мейерс отказал на поканата, понеже бил много зает с опит да замеси тесто с хмел вместо с мая.

Е, можеха да минат и без съпруга, но жената… ами че те не бяха виждали жена цялата зима и присъствието на тази обещаваше нова хегира2 в живота им. Те имаха висше образование и бяха джентълмени, тези трима младежи, и жадуваха за светски удоволствия, от които бяха лишени толкова дълго. Вероятно Грейс Бентъм страдаше от същата жажда, поне тази покана означаваше много за нея — първият светъл час след много седмици мрак.

Но едва чудното първо ястие, творба на големия майстор Лейк, бе сложено на масата, когато на вратата силно се почука.

— А, Заповядайте, влезте, господин Бентъм! —

——

2Хегира — бягството на Мохамед от Мека в Медик",

което се смята за начало на нова ера от мохамеданите (622 г. от и. е.). Б. пр.

каза Паркър, който отвори вратата да види кой е

дошъл.

д" — Тука ли е жена ми? — грубо отвърна този достоен мъж."

— Ами да. Ние помолихме господин Майерс да ви обади — Паркър се мъчеше да направи гласа си

колкото може по-сладък, а вътрешно се чудеше какво ли, по дяволите, значи всичко това. — Няма ли да

влезете? Чакахме ви да дойдете всеки миг и сложихме прибори и за вас. Идвате тъкмо навреме за първото ястие.

— Влизай, мили Едуин — изчурулика Грейс Бентъм от мястото си на трапезата.

Паркър дори се дръпна да му стори път.

— Трябва ми жена ми — повтори дрезгаво Бентъм и в гласа му неприятно прозвуча чувството на собственик.

Паркър се сащиса, насмалко не шибна грубия си гост с юмрук в лицето, но макар и трудно, успя да се сдържи. Всички се изправиха. Лейк загуби и ума, и дума и едва не рече: „Трябва ли да си вървите?“

След това се посипаха прощални възклицания:

— Толкова мило от ваша страна…

— Ужасно съжалявам…

— Боже мой! Как ни светна пред очите…

— Право да ви кажа, вие…

— Много, много ви благодаря…

— Приятно пътуване до Доусън…

С безброй подобни забележки жертвеното агне облече парката си и бе поведено на заколение. Вратата се тръшна и всички горестно впериха очи в опустялата трапеза.

— По дяволите! — Лангъм страдаше от известни непълноти в ранното си възпитание и ругатните му бяха слаби и еднообразни. — По дяволите! — повтори той със смътното съзнание, че това звучи незавършено, и напразно затърси по-силен израз.

Само една умна жена може да допълни многото слаби места у един некадърен мъж, със собствената си упоритост да заякчи колебливата му природа, да вдъхне честолюбието на своята душа в неговата и да го подтикне към велики постижения. И само една наистина много умна и тактична жена може да извърши всичко това и да го извърши така умело, че цялата заслуга да се падне на мъжа и той в дълбините на душата си да повярва, че всичко се дължи на него и единствено на самия него.

Точно с това се залови Грейс Бентъм. Веднага щом пристигнаха в Доусън с малко брашно и няколко препоръчителни писма, тя се зае със задачата да избута голямото си бебе на преден план. Тя беше тази, която стопи каменното сърце на грубия варварин, в чиито ръце бяха съдбините на Тихоокеанското търговско дружество, и изтръгна от него заем; обаче Едуин Бентъм бе този, на когото официално бяха отпуснати парите. Тя бе тази, която мъкнеше своето бебе нагоре и надолу по разни рекички, през бърда и вододели и на десетина луди надпреварвания за нови участъци, но всички говореха колко енергичен човек бил тоя Бентъм. Тя беше тази, която проучваше карти и разпитваше златотърсачи, и набиваше географски и топографски данни в празната му глава, а всички се чудеха на широките му познания за този;

край и осведомеността му за положението. Разбира се, казваха, че жена му била юнак, и само неколцина по-прозорливи я ценяха и съжаляваха.

Тя вършеше работата, той получаваше похвалите и наградите. В Северозападната територия омъжена жена не може да запази участък или да запише на свое име бряг на рекичка, открито находище или златоносна жила; затова Едуин Бентъм отиде при комисаря по добива на златото и зарегистрира участък 23, втори ред, в откритото находище на Френския хълм. А с идването на април те вече промиваха злато за хиляда долара на ден, с много, много такива дни пред себе си.

В подножието на Френския хълм течеше рекичката Елдорадо, а на един крайбрежен участък се намираше хижата на Клайд Уортън. Засега той не промиваше по хиляда долара на ден, но купищата изкопана пръст непрекъснато растяха и щеше да дойде време, когато тези купища щяха да минат през неговите улеи за промиване и за петшест дни да оставят на дъното неколкостотин хиляди долара. Той често седеше в хижата си, пушеше лула и се унасяше в красиви малки мечти — мечти, които нямаха нищо общо с Купищата пръст, нито с половината тон златен пясък в голямата каса на Тихоокеанското търговско дружество.

А Грейс Бентъм миеше тенекиените чинии в хижата си на хълма, честичко поглеждаше надолу към рекичката Елдорадо и мечтаеше, но не за купища златоносна пръст, нито за златен пясък. Те се срещаха често, понеже пътеката към единия участък се пресичаше с пътеката към другия, а северната пролет поражда много теми за разговор, но нито веднъж, нито с блясък в погледа, нито с изтървана дума, не разкриха сърцата си.

Така беше отначало. Но един ден Едуин Бентъм се държа грубо. Всички момчета са такива; освен това, станал сега един от кралете на Френския хълм, той започна да се мисли за голям човек и да забравя всичко, което дължеше на жена си. Същия ден Уортън чу за това, причака Грейс Бентъм и пламенно й заговори. Това я направи много щастлива, при все че не пожела да го изслуша и го накара да обещае, че няма вече да й казва такива неща. Часът й още не беше ударил.

Но слънцето пое обратно по пътя си на север, полунощният мрак се смени със стоманената сивота на зазоряването, снегът се смъкна, водата отново рукна по ледниковите наноси и промиването на златото започна. Ден и нощ жълтата глина и натрошената руда бързаха през стръмните улеи и оставяха богат откуп на силните мъже от Юг. И в това усилно време удари часът на Грейс Бентъм.

За всички ни по някое време удря такъв час — поне за тези от нас, които не са прекалено отпуснати. Някои хора са добри не поради вродената си любов към добродетелта, а само от мързел. Онези от нас, които са преживели мигове на слабост, може и да го разберат.

Докато Едуин Бентъм плащаше със златен пясък сметката си на тезгяха в кръчмата на Раздела (общо взето, твърде много от златото му минаваше през боровите дъски на този тезгях, жена му слезе по надолнището и се шмугна в хижата на Клайд Уортън. Уортън не я очакваше, но това не промени нищо. И много произтекли от това мъки и безполезно чакане можеше да се избягнат, ако отец Рубо не беше я забелязал и не беше свърнал от главната пъртина по рекичката.

— Чадо…

— Чакайте, отец Рубо! Макар и да не съм от вашата

вяра, аз ви уважавам; обаче вие не можете да заставате между тая жена и мен!

— Знаете ли какво вършите?

— Дали го зная! Да бяхте всемогъщият бог, готов да ме хвърли във вечния огън на ада, пак бих ви се противопоставил по тоя въпрос!

Уортън беше настанил Грейс на една табуретка и стоеше войнствено пред нея.

— Седнете на тоя стол и мълчете — продължи той, като се обърна към йезуита. — Първо аз ще си кажа урока. Сетне можете и вие да кажете вашия. Отец Рубо учтиво се поклони и се подчини. Той беше добродушен човек и се беше научил да не прибързва. Уортън придърпа една табуретка до тази на жената и стисна ръката й в своята.

— Значи ти ме обичаш и ще ме отведеш оттука? Лицето й сякаш отразяваше спокойствието на този човек, към когото можеше да се притисне и да

потърси закрила.

— Скъпа, не си ли спомняш какво ти казах преди? Разбира се, аз…

— Но как можеш? … Промиването?

— Мислиш ли, че то може да попречи? Ами че аз ще възложа тая работа, да кажем, на отец Рубо. Мога да му имам доверието, че ще предаде златото здраво и невредимо на дружеството.

— Само като си помисля!… Няма вече никога да го видя!

— Слава богу!

— И да отида… О, Клайд, не мога! Не мога!

— Хайде, хайде; разбира се, че можеш. Остави тая работа на мене. Да знаеш, щом съберем това-онова, ще тръгнем и…

— Ами ако той се върне?

— Ще му изпочупя всичките…

— Не, не! Без бой, Клайд! Обещай ми.

— Добре! Само ще кажа на работниците да го изхвърлят от участъка. Те видяха как се отнесе той към тебе и не изпитват особено голяма обич към него.

— Не бива да правиш това. Не бива да му причиняваш болка.

— А какво да правя? Да го оставя да дойде тука и да те отведе пред очите ми?

— Нее — полугласно проточи тя и го погали нежно по ръката.

— Тогава ще ме оставиш аз да се разправям и няма да се тревожиш. Ще гледам да не му стане нещо. Като че ли много го е било грижа дали ти ще пострадаш, или не! Няма да се връщаме в Доусън. Ще обадя едно-две от момчетата да ни стегнат лодка и да я докарат нагоре по Юкон. Ще превалим вододела и със сал ще потеглим насреща им по Индианската река. После…

— И после?

Главата й лежеше на рамото му. Гласовете им се

снишиха и зазвучаха по-нежно. Йезуитът неспокойно се размърда.

— И после? — повтори тя.

— Ами ще плаваме все нагоре и нагоре и ще влачим лодката по сухо край бързеите Белия кон и прулома Кутията.

— После?

— Сетне Шестдесетмилевата река, а после езерата, Чилкут, Дайи и Солената вода.

— Но, мили, аз не умея да карам лодка с прът,

— Глупавичката ми! Аз ще повикам Ситка Чарли; той знае всички добри водни пътища и най-добрите места за стануване и е най-добрият пътник, който съм виждал, нищо, че е индианец. Ти ще трябва само да седиш по средата на лодката, да пееш песни и да играеш ролята на Клеопатра, и да воюваш… не, имаме късмет — още е много рано за комари.

— А после, о, мой Антоний?

— А после параходът, Сан Франциско и светът. И никакво връщане в тая проклета дупка. Само си го представи! Целият свят ще е наш: където поискаме, там ще отидем! Аз ще продам всичко. Ами че ние сме богати! Синдикатът Уолдуърт ще ми даде половин милион за това, което е още в земята, а аз имам два пъти по толкова в изкопаната пръст и в Тихоокеанското търговско дружество. Ще отидем на изложението в Париж през хиляда и деветстотната година. Ще отидем в Ерусалим, стига да поискаш. Ще си купим италиански дворец и ти можеш до насита да играеш ролята на Клеопатра. Не, ти ще бъдеш Лукреция, Актея или която и да пожелае скъпата ти душичка. Но не бива, наистина не бива…-

— Жената на Цезар ще стои по-високо от всякакви упреци.

— Разбира се, но…

— Но аз няма да съм ти жена, нали, скъпи?

— Не съм искал да кажа такова нещо.

— Но ти ще ме обичаш също като че ли съм ти жена и никога няма дори и да помислиш… ах! Зная, че ще бъдеш като другите мъже: аз ще ти омръзна и… и…

— Не те ли е срам? Аз…

— Обещай ми.

— Да, да,обещавам.

— Казваш го толкова лесно, скъпи, но отде да знаеш?… Или отде аз да зная? Мога да ти дам толкова малко и въпреки това то е толкова много! О, Клайд, обещай ми, че няма да ти омръзна!

— Хайде, хайде! Не бива още отсега да започваш да се съмняваш. „Дорде смъртта ни раздели“ — нали знаеш?

— Само като си помисля! Едно време аз казах това на… на него, а сега?

— А сега, сладката ми женичка, няма да се тревожиш повече за такива неща. Разбира се, аз никога, никога не ще…

И за първи път трепетни устни се допряха до трепетни устни. Отец Рубо отдавна вече наблюдаваше главната пъртина през прозореца, но не можа повече да издържи напрежението. Той се изкашля и се обърна.

— Сега е ваш ред, отче! — Лицето на Уортън беше пламнало от огъня на първата прегръдка. В гласа му звънтеше ликуване, когато се отказа от правата си в полза на другия. Той не се съмняваше в

изхода. Не се съмняваше и Грейс, защото, когато се обърна към свещеника, на устните й играеше усмивка.

— Чадо — започна той, — сърцето ми се облива в кръв заради теб. Това е хубава мечта, но тя не може да се сбъдне.

— А защо, отче? Аз казах „да“.

— Но не си знаела какво вършиш. Не си помислила за клетвата, която си дала пред бога на човека, който е твой съпруг. Мой дълг е да те накарам да разбереш светостта на такава клетва.

— Ами ако я разбера и все пак откажа?

— Тогава бог…

— Кой бог? Мъжът ми има бог, комуто аз не искам да се кланям. Трябва да има много такива богове.

— Чадо! Вземи назад тия думи! О, ти не ги изрече от сърце! Разбирам те. И аз съм изживявал подобни минути. — За миг той се видя в родната си Франция и едно посърнало лице с тъжни очи изникна като през мъгла между него и седящата пред него жена.

— Тогава, отче, нима моят бог ме е изоставил? Аз не съм по-безпътна от другите жени. Много съм се намъчила с него. Защо да се мъча повече? Трябва

ли да се откажа от щастие? Не мога, не искам да се върна при него!

— По-скоро ти си изоставила своя бог. Върни се. Излей мъката си пред него и мракът ще се разпръсне. О, чадо…

— Не, няма смисъл; каквото съм си постлала, на такова ще легна. Поела съм вече по тоя път. И ако господ ме накаже, все някак ще понеса наказанието. Вие не разбирате. Вие не сте жена.

— Майка ми е била жена.

— Но…

— И Христос е бил роден от жена. Тя не отговори. Настъпи мълчание. Уортън нетърпеливо дърпаше мустака си и не сваляше очи от

пъртината. Грейс се облегна с лакът на масата, на лицето й се четеше непреклонна решителност. Усмивката беше угаснала. Отец Рубо промени тактиката си.

— Имаш ли деца?

— По едно време исках… но сега… не! И съм благодарна, че нямам.

— А майка?

— Да.

— Обича ли те тя?

— Да. — Тя отговаряше шепнешком.

— А брат?… Това няма значение, той е мъж. Но имаш ли сестра?

Тя плахо кимна с глава.

— По-млада? Много по-млада?

— Седем години.

— Добре ли си обмислила всичко? Помислила ли си за тях? За майка си? Ами за сестра си? Тя стои пред прага на зрелия си живот и твоето безразсъдство може да има голямо значение за нея. Ще можеш ли да застанеш пред нея, да погледнеш свежото й младо лице, да стиснеш нейната ръка в своята или да притиснеш бузата си до нейната?

Тези думи събудиха във въображението й живи образи и най-после с вик „Стига! Стига!“ тя се сви, както впрегнатите кучета се свиват пред бича.

— Но ще трябва да се изправиш пред всичко това и по-добре е да го направиш още сега.

В очите му, които тя не можеше да види, се четеше дълбоко състрадание, но лицето, напрегнато и потрепващо, оставаше все тъй безпощадно. Тя вдигна глава от масата, преглътна сълзите си и се помъчи да се овладее.

— Аз ще замина. Те никога вече не ще ме видят и постепенно ще ме забравят. Все едно че ще съм умряла за тях. И… аз ще замина с Клайд… днес.

Това прозвуча окончателно. Уортън пристъпи напред, но свещеникът му махна да се дръпне.

— Ти си желала да имаш деца? Мълчаливо кимване.

— И си се молила да имаш?

— Често.

— А помислила ли си какво ще стане, ако имаш деца? — Очите на отец Рубо се спряха за миг върху мъжа край прозореца.

Лицето й светна от радост. После тя схвана пълното значение на този въпрос. Тя умолително вдигна ръка, но свещеникът продължи:

— Можеш ли да сй представиш невинно детенце в своите прегръдки? Момче? Светът не е толкова жесток спрямо едно момиче. Ами че дори млякото в гърдите ти ще се превърне в жлъчка! Нима би могла да се гордееш и да се радваш на своето момче, когато гледаш другите деца? …

— Смилете се! Млъкнете!

— Изкупителна жертва…

— Стига! Стига! Аз ще се върна! — Тя падна в краката му.

— Дете, което ще расте, без да познава злото, и един ден светът ще му лепне обидно име на челото!

— О, боже мой! Боже мой!

Тя се захлупи на пода. Свещеникът въздъхна и я вдигна. Уортън се запъти към нея, но Грейс му махна с ръка.

— Не се приближавай до мен, Клайд! Аз се връщам обратно! — Сълзи се стичаха по лицето й, но тя не се опитваше да ги избърше.

— След всичко това? Не можеш да го направиш? Аз няма да те пусна!

— Не ме докосвай, Клайд! — Тя потрепери и се дръпна.

— Защо не? Ти си моя! Чуваш ли? Ти си моя! — След това се обърна стремително към свещеника. — О, какъв глупак бях да ви позволя да развържете глупавия си език! Благодарете на своя бог, че не сте обикновен човек, защото щях… Но трябвало е да упражните правото на свещеника, а? Е, добре, вие го упражнихте. Сега махайте се от моя дом, докато не съм забравил кой сте и какъв сте!

Отец Рубо се поклони, хвана я за ръка и се запъти към вратата. Обаче Уортън им прегради пътя,

— Грейс! Нали ми каза, че ме обичаш?

— Казах.

— Обичаш ли ме и сега?

— Обичам те.

— Кажи го пак.

— Обичам те, Клайд, обичам те!

— Ето на, свещенико! — възкликна той. — Ти го чу и с тези думи на устата й си готов да я изпратиш обратно да живее в лъжа и мъки с тоя мъж?

Но отец Рубо бързо бутна жената във вътрешната стая и затвори вратата.

— Никакви приказки! — пошепна той на Уортън и седна в непринудена поза на табуретката. — Помнете, заради нея! — добави той.

В стаята отекна грубо почукване на вратата, след това мандалото се вдигна и вътре влезе Едуин Бентъм.

— Да сте виждали жена ми? — попита той веднага след размяната на поздравите.

Двамата поклатиха отрицателно глава.

— Видях следите й да водят надолу — продължи да опипва почвата Бентъм, — те се губят на главната пъртина тъкмо срещу вашата хижа.

Мъжете изглеждаха отегчени.

— И аз… аз си помислих.. .

— Че тя е тук! — изрева Уортън.

Свещеникът с поглед го накара да млъкне.

— Видели ли сте нейни следи, които да водят към Тая хижа. синко?

Хитрият отец Рубо! Той се беше погрижил добре

да ги заличи, когато дойде по същата пътека преди един час.

— Не съм се бавил да гледам, аз… — Очите му с подозрение се спряха на вратата към другата стая, след това въпросително се устремиха към свещеника. Отец Рубо поклати глава, но това като че ли не успя да разсее съмнението.

Отец Рубо бързо прочете наум една молитва и се изправи.

— Ако не ми вярвате, аз… — Той понечи уж да отвори вратата.

Свещеник не може да лъже. Едуин Бентъм често беше чувал това и го вярваше.

— Разбира се, че ви вярвам, отче — побърза да го прекъсне той. — Само се чудех къде ли е отишла жена ми и си помислих, че може да е… Сигурно

горе при госпожа Стантън във Френската клисура. Чудесно време, нали? Чухте ли новината? Брашното е поевтиняло на четиридесет долара за сто фунта и както разправят, чечако на цели тълпи слизали надолу по реката. Но трябва да вървя, тъй че довиждане.

Вратата се затръшна и през прозореца те го видяха да се запътва към Френската клисура да търси жена сй.

Подир няколко седмици, тъкмо след юнското пълноводие, двама мъже излязоха с кану насред реката и се вързаха за плаващ бор. Въжето се опъна и повлече леката ладийка като на буксир. Отец Рубо беше получил нареждане да напусне горния край и да се върне при мургавите си чеда в Минук. Бели хора дошли при тях и те посвещавали твърде малко време на риболова и твърде много на едно божество с временно местопребиваване в безброй черни бутилки. Мейлмют Кид също имаше работа в долния край и затова те тръгнаха заедно.

Само един човек в целия Север познаваше човека Пол Рубо и това беше Мейлмют Кид. Единствено пред него отецът захвърляше свещеническите сй одежди и разголваше душата си. И защо не? Тези двама мъже се познаваха. Не бяха ли делили последното късче риба, последната щипка тютюн, последната и най-съкровена мисъл в пустинните простори на Берингово море, в съсипващите лабиринти на

Великата делта, през страхотното зимно пътуване от нос Бароу до Таралежовата река?

Отец Рубо усилено смучеше старата си, видяла много път лула и гледаше червения диск на слънцето, увиснало над ръба на северния кръгозор. Мейлмют нави часовника си. Беше полунощ.

— Стига си го мислил, приятелю! — Кид очевидно подемаше нишката на прекъснат разговор. — Господ положително ще прости такава лъжа. Ще ти повторя думите на човек, който е напипал истината:

Рече ли нещо тя, сложи на устните печат —

да бъде куче тоз, чиито думи Хъруърд издадат!

Грози ли я беда и можеш я спаси с най-черна клевета,

лъжи, докато имаш глас и има живи хора на света.

Отец Рубо извади лулата от устата си и замислено заговори:

— Правилно го е казал, но не е това, което ме кара да се измъчвам. Лъжата и изкуплението зависят от господа, но… но…

— Какво друго тогава? Ти за нищо не си виновен.

— Не е така, Кид. Много съм мислил и положението все си остава същото. Аз знаех и въпреки това я накарах да се върне.

Звънката песен на червенушка екна от гористия бряг, в далечината се обади яребица, един елен шумно нагази тих вир, а двамата мъже продължаваха да пушат в мълчание.

Верността на мъжете

— Да ти кажа ли какво ще направим? Ще хвърлим зарове.

— Нямам нищо против — отговори другият и още докато отговаряше, се обърна към индианеца, който кърпеше снегоходки в ъгъла на хижата: — Слушай, Билбедам, хайде бъди добричък да изтичаш до хижата на Олсън и да му кажеш, че го молим да ни услужи със заровете си.

Тази неочаквана молба посред разговор за надниците на работниците, за дървен материал и храна учуди Билбедам. Освен това беше още рано през деня, а никога досега не беше забелязвал белите от калибъра на Пентфийлд и Хъчинсън да хвърлят зарове и да играят на комар, преди да са свършили дневната работа. Но когато намъкна ръкавиците си и излезе, лицето му остана безстрастно, както трябваше да бъде лицето на един юконски индианец.

Макар и да минаваше осем часът, вън беше тъмно и хижата беше осветена от лоена свещ, втикната в празна бутилка от уиски. Тя стоеше на маса от борови дъски, сред натрупани немити тенекиени чинии. Лойта от безбройни свещи се беше стичала по дългата шийка на бутилката и се бе втвърдила в миниатюрен ледник. В стаичката, заемаща цялата вътрешност на хижата, цареше същото безредие, както върху масата. А в единия край до стената имаше два одъра, един над друг, с отметнати одеяла, както двамата мъже се бяха измъкнали от леглата сутринта.

Лорънс Пентфийлд и Кори Хъчинсън бяха милионери, макар това да не им личеше. В тях като че ли нямаше нищо необикновено и те можеха спокойно да минат за прекрасни образци на секачи от кой да е мичигански дърварски стан. Но вън в мрака, където в земята зееха изкопи, много работници вдигаха с винчове разкопаната пръст и чакъл, и злато от дупките, а други работници получаваха по петнадесет долара на ден, за да копаят и къртят дъното. Всеки ден от каменистото дъно се къртеше и вадеше на повърхността злато за хиляди долари и то всичкото принадлежеше на Пентфийлд и Хъчинсън, които заемаха място сред най-богатите крале на Бонанза.

Пентфилд наруши мълчанието, настъпило след излизането на Билбедам, като накамари по-високо мръсните чинии и затропа с пръсти по освободеното пространство. Хъчинсън оправи пушещата свещ и замислено разтри саждите между палеца и показалеца си.

— Бога ми, бих искал да можехме да отидем и двамата! — рязко възкликна той. — Това би решило изцяло въпроса.

Пентфийлд го загледа мрачно.

— Ако не беше проклетият ти инат, пак всичко щеше да се реши. Достатъчно е само да проявиш решителност. Аз ще се оправям тук, а идущата зима може да тръгна аз.

— Защо трябва да отивам? Аз нямам никого, който да ме чака…

— Старите — грубо го прекъсна Пентфийлд.

— … като теб — продължи Хъчинсън. — Момиче, искам да кажа, и ти го знаеш. Пентфийлд навъсено сви рамене.

— Смятам, че тя може да почака.

— Но тя те чака вече от две години.

— И от още една няма да остарее толкова, че да не мога да я позная.

— Така ще станат три години. Само си помисли, драги, три години в тоя край на земята, тая преизподня за прокълнатите! — Хъчинсън махна с ръка и малко остана да изстене.

Той беше няколко години по-млад от съдружника си, не повече от двадесет и шест годишен, и от лицето му лъхаше известна тъга, която се изписва по лицата на хората, когато напразно копнеят за нещо, от което отдавна са били лишени. Същата тъга се четеше и по лицето на Пентфийлд и тя съвсем явно пролича, когато той сви рамене.

— Снощи сънувах, че съм у Зинканд — заговори той. — Музика, звън на чаши, бръмчене на гласове, женски смях, а аз си поръчвах яйца… да, драги мой, яйца, пържени на очи, бъркани, рохки, твърди и по всички други възможни начини, и ги нагъвах, както ми ги носеха.

— Аз щях да си поръчвам салати и зеленчуци — лакомо му възрази Хъчинсън, — голям бифтек алангле, зелен лук и репички, от тия, дето хрускат между зъбите.

— Аз сигурно щях да ги поръчам след яйцата, ако не бях се събудил — отговори Пентфийлд.

Той вдигна от пода изпочукано по пъртините банджо и подръпна струните. Хъчинсън трепна и задиша тежко.

— Спри! — избухна той с внезапна ярост, когато другарят му подхвана игрива песенчица. — Ще ме подлудиш! Не мога да търпя!

Пентфийлд захвърли банджото на единия одър и издекламира:

Ще изрека, каквото другите мълвят наум —

аз Споменът съм, Мъката, аз съм Градът

и всичко друго, свързано с вечерния костюм!

Хъчинсън пак потрепна и както седеше, оброни глава на масата. Пентфийлд отново забарабани монотонно с пръсти. Нещо изпращя силно откъм вратата и привлече вниманието му. Скрежът пълзеше нагоре по вътрешната страна в бял пласт и Пентфийлд затананика:

Стадата са на топло; клоните са голи

и сьомга във реките вече няма;

да знаеш, скъпа, как душата ми се моли

със тебе да се събереме двама.

Настъпи мълчание и то остана ненарушено, докато не пристигна Билбедам, който хвърли чашата със заровете на масата.

— То много студ — съобщи той. — Олсън говори мене, каза то Юкон замръзна тая нощ.

— Чуваш ли, приятелче! — възкликна Пентфийлд и плесна Хъчинсън по рамото. — Който спечели, може утре заран по това време да потегли по пъртината за Благословената земя.

Той вдигна с оживление чашата със заровете и я разклати.

— Как ще играем?

— Обикновен покер — отвърна Хъчинсън. — Хайде, хвърляй!

Пентфийлд с трясък помете чиниите на пода и изсипа петте зарчета. Двамата с нетърпение занадничаха. Нямаше две еднакви и най-високото беше петица.

— Заникъде! — изпъшка Пентфийлд. След продължително размишление той събра петте зара и ги сложи в чашата.

— Ако бях на твое място, щях да оставя петицата — забеляза Хъчинсън.

— Нямаше да я оставиш, като видиш ей това — отвърна Пентфийлд и хвърли заровете.

Пак нямаше два еднакви, а този път се наредиха последователно от двойка до шестица.

— Втори път нищо! — изстена той. — Няма смисъл и ти да хвърляш. Кори Няма начин да загубиш.

По-младият, без да продума, събра заровете, разбърка ги и със замах ги хвърли на масата, но видя, че и той има само от двойка до шестица.

— Поне се изравних с тебе, но трябва да се постарая да изкарам повече от това — каза той, като прибра четири от зарчетата и остави шестицата. — Ето сега, виж как те бия!

Обаче на масата се търколиха двойка, тройка, четворка и петица — пак празна работа и нито по-добра, нито по-лоша, отколкото у Пентфийлд.

Хъчинсън въздъхна.

— Такова нещо може да се случи веднъж на милион пъти — рече той.

— Нито в милион живота — добави Пентфилд, събра заровете и бързо ги хвърли. Излязоха три петици и след доста забавяне той бе възнаграден с четвърта петица при повторно хвърляне. Хъчинсън като че бе загубил и последната си надежда.

Но още при първия път излязоха три шестици. В очите на Пентфийлд мина сянка на съмнение, а у Хъчинсън пък проблясна надежда. Още една шестица и щеше да тръгне по леда към Солената вода и Оттатък.

Той разклати заровете в чашата, понечи да ги хвърли, разколеба се и продължи да ги разклаща.

— Хайде! Хайде! Няма да се бавиш цяла нощ с тая работа! — остро викна Пентфийлд и стисна масата така, че чак ноктите му се подвиха от усилието да се овладее.

Заровете се търколиха и в очите им се наби зар

с обърната нагоре шестица. Двамата мъже седяха, втренчили се в нея. Настъпи дълго мълчание. Хъчинсън хвърли скришом поглед към съдружника си, който още по-потайно срещна неговите очи и сви устни в опит да покаже безразличието си.

Хъчинсън се изсмя и се изправи. Беше нервен, тревожен смях. Това беше случай, в който бе по-неудобно да спечелиш, отколкото да загубиш. Той се запъти към съдружника си, който яростно се нахвърли върху му.

— Сега да си затваряш устата, Кори! Зная всичко, което ще ми кажеш: че би предпочел да останеш, та аз да тръгна, нали така? По-добре не го казвай. Ти си имаш родители в Детройт, с които да се видиш, и това е достатъчно. Освен другото, ти можеш да направиш за мене тъкмо това, което смятах да направя аз, ако отидех там.

— И то е? …

Пентфийлд прочете остатъка от въпроса в очите на съдружника си и отговори:

— Да, точно това. Ти можеш да я доведеш: при мен. Единствената разлика ще бъде сватбата в Доусън вместо в Сан Франциско.

— Какви ги измисляш! — запротестира Кори Хъчинсън. — Как, за бога, мога да я доведа аз? Да не сме брат и сестра? Ами че аз дори не я познавам и няма да е съвсем редно, знаеш ли, да пътуваме заедно. Разбира се, в това няма да има нищо лошо, ти и аз си го знаем, но помисли как ще изглежда тая работа, човече!

Пентфийлд изруга полугласно, като изпрати условностите на това положение в по-малко мразовита област от Аляска.

— Сега, само ако ме послушаш и не си придаваш веднага толкова важност — продължи съдружникът му, — ще видиш, че единственото правилно решение при тия обстоятелства е да те оставя тая година да заминеш ти. До идущата има само една година и тогава ще мога и аз да си поживея.

Пентфийлд поклати глава, макар и да му личеше, че се бори с изкушението.

— Няма да го бъде, Кори, приягелю драги. Ценя твоята отзивчивост и така нататък, но няма да го бъде. Ще ме хваща срам всеки път, като си помисля как робуваш тук вместо мен.

Изведнъж сякаш му дойде нещо наум. Той затършува из леглото си и след като го разтури от нетърпение, намери бележник и молив, седна на масата и се залови бързо и уверено да пише.

— Ето — рече той и пъхна надрасканото писмо в ръката на съдружника си. — Ти само ще предадеш това и всичко ще се нареди.

Хъчинсън го прочете набързо и го сложи на масата.

— Отде знаеш, че брат й ще се съгласи на това кошмарно пътуване дотук? — поиска да знае той.

— О, ще го направи заради мен… и заради сестра си — отговори Пентфийлд. — Знаеш ли, той никога не е виждал зор и аз не бих я оставил само на него. Но ако ти си с тях, пътуването ще е леко и сигурно. Щом стигнеш там, ще отидеш при нея и ще я подготвиш. После можеш да си продължиш на Изток, при твоите хора, а напролет тя и брат й ще бъдат готови да тръгнат с теб. Ти ще я харесаш веднага, сигурен съм в това, а като видиш ей туй тука, ще я познаеш още от пръв поглед.

С тези думи той отвори капака на часовника си и показа залепената на вътрешната му страна снимка на една девойка. Кори Хъчинсън я погледна и в очите му блесна възхищение.

— Мейбъл й е името — продължи Пентфийлд. — И няма да е зле да знаеш как да намериш къщата. Щом стигнеш във Фриоко, вземи файтон и кажи само „Домът на Холмс, Мирдън авеню…“. Съмнявам се, че ще е нужно да споменаваш Мирдън авеню. Файтонджията ще знае къде живее съдията Холмс.

— И виж какво — продължи Пентфийлд след кратка пауза, — много намясто ще е да ми купиш някои дреболии, която… ъъъ…

— Които един женен човек трябва да има в дома Си — изтърси с усмивка Хъчинсън. Пентфийлд му се захили в отговор.

— Точно така, салфетки и покривки, чаршафи и калъфки за възглавници и така нататък. А би могъл да вземеш и някой хубав сервиз. Нали знаеш, може да й бъде трудно да свикне на тия наши работи тук. Можеш да ги изпратиш с параход през Берингово море. И слушай, какво ще кажеш за едно пиано?

Хъчинсън от все сърце одобри това хрумване. Не

желанието му се беше стопило и възложеното поръчение започваше да му харесва.

— Бога ми, Лорънс — каза той, когато двамата приключиха съвещанието и се изправиха на крака, — аз ще го доведа това твое момиче и още как! Ще готвя, ще се грижа за кучетата и за това нейно братле ще остане само да мисли за удобството й и да прави за нея това, което съм забравил да направя аз.

На другия ден Лорънс Пентфийлд му стисна ръката и остана да го гледа как тича с кучетата и изчезва нагоре по замръзналия Юкон, на път към Солената вода и Оттатък. Пентфийлд се върна в мината си на Бонанза, която беше станала многократно по-безрадостна отпреди, и смело се приготви за дългата зима. Чакаше го работа, да наглежда работниците и да проучва изкопите по извивките на непостоянната златоносна жила; но работеше без сърце. Нито влагаше сърце в коя да е работа, докато не започнаха да се издигат стените от дървени трупи на нова хижа на хълма зад мината. Беше великолепна хижа, построена богато вътре, с три удобни стаи. Всяка греда беше одялана четвъртито на ръка и огладена — скъпа прищявка, когато на секачите се плаща по петнадесет долара на ден; но на него нищо не му се виждаше прекалено скъпо за дома, в който щеше да живее Мейбъл Холтц.

Занимаваше се със строежа на хижата и пееше:

„Да знаеш, скъпа, как душата ми се моли със тебе да се събереме двама!“ И още — сложи календар над масата и първото нещо всяка сутрин беше да зачеркне изминалия ден и да преброи колко дни остават до пролетта, докато съдружникът му се появи забързан надолу по леда на Юкон. Друга прищявка беше .да не позволява на никого да спи в новата хижа на хълма. Тя трябваше да бъде запазена свежа за обитателката си, както свежи бяха гладко одяланите

трупи; и когато беше готова, Пентфийлд сложи катинар на вратата. Никой не влизаше вътре освен самия него, а той обикновено прекарваше там дълги часове и излизаше с необикновено сияещо лице, а в очите му грееше радостна топла светлина.

През декември получи писмо от Кори Хъчинсън.. Току-що бил видял Мейбъл Холмс. Тя била точно такава, каквато трябвало да бъде, за да стане съпруга на Лорънс Пентфийлд — пишеше той. Беше

във възторг и от неговото писмо кръвта се разигра в жилите на Пентфийлд. Последваха нови писма едно подир друго, а случваше се, когато няколко пратки се застигаха, и по две-три наведнъж. И всичките бяха в същия дух. Кори току-що се бил върнал от Мирдън авеню, Кори ей сега отивал на Мирдън авеню;

или Кори в момента бил на Мирдън авеню. И той се бавеше и бавеше в Сан Франциско и дори не споменаваше за отиването си в Детройт.

Лорънс Пентфийлд започна да мисли, че съдружникът му прекарва в компанията на Мейбъл Холмс твърде много време за човек, който отива на Изток да се види с родителите си. Дори се улавяше понякога това да го тревожи, макар че то щеше да го тревожи повече, ако не познаваше Мейбъл и Кори толкова добре. В писмата на Мейбъл, от друга страна, също се говореше много за Кори. Освен това в тях прозвучаваше нотка на плахост и нежелание във връзка с пътуването по леда и сватбата в Доусън. Пентфийлд в сърдечните си отговори се смееше на страховете й, които приемаше по-скоро само като физически страх от опасностите и трудностите, отколкото като опасения, събудени от моминска скромност.

Но дългата зима и отегчителното чакане непосредствено след двете предишни дълги зими започваха да му действуват. Надзираването на работниците и проследяването на златоносната жила не можеха да нарушат скуката на всекидневното еднообразие и към края на януари той започна да се мярка от време на време в Доусън, където на игралните маси можеше да забрави за малко личния си живот. Понеже нищо не му пречеше да си позволи да губи, печелеше и „пентфийлдовски късмет“ се превърна в нарицателен израз сред играещите на фараон.

Късметът не го напусна до втората седмица на февруари. Колко още щеше да продължи това, никой не можеше да предположи, защото след една голяма игра той не играеше повторно.

Това се случи в „Опера“; като че в продължение на цял час той не можеше да заложи парите си на някоя карта, която да не спечели. В момент на затишие в играта, докато крупието разбъркваше картите, съдържателят на игралния дом подхвърли ей тъй между другото:

— Хей, Пентфийлд, както виждам, тоя ваш съдружник го е ударил на лудории оттатък, в Щатите.

— И Кори ако не знае как да си поживее — отговори Пентфийлд, — особено след като го е заслужил.

— Всеки по своя вкус — засмя се Ник Инууд, — но аз едва ли бих казал, че „ще си поживее“, като

се ожени.

— Кори да се е оженил! — провикна се с недоверие Пентфийлд, съвсем объркан за миг.

— Точно така — потвърди Инууд. — Прочетох във вестника от Фриско, дето пристигна по леда отзарана.

— Е, и кое е момичето? — запита Пентфийлд с вид на търпелива самоувереност, с която човек налапва хвърлената му въдица и е същевременно сигурен, че ей сега за негова сметка ще гръмне голям смях.

Ник Инууд измъкна вестника от джоба си и го заразглежда с думите:

— Нямам особено силна памет за имена, но май че беше нещо като Мейбъл… а, да, ето го: Мейбъл Холмс, дъщеря на съдията Холмс, който и да е той.

Лорънс Пентфийлд не трепна, макар и да се изненада, че някой тук на Север може да знае името й. Той обходи невъзмутимо с поглед лице след лице, дано да забележи някой случаен знак за устроената му шега, но по лицата не се четеше нищо освен живо любопитство. Тогава той се обърна към комарджията и каза със студен, равен глас:

— Инууд, имам тук точно петстотин долара, които потвърждават, че това, което току-що ми каза, го няма черно на бяло във вестника.

Комарджията го изгледа с насмешка и изненада.

— Хайде, хайде, мойто момче! Вашите пари не ми трябват.

— Така си и мислех — подметна му презрително Пентфийлд, обърна се към масата и заложи на една-две карти.

Ник Инууд се изчерви и сякаш усъмнил се дали е с ума си, внимателно прегледа четвърт колона във вестника, след това се обърна към Лорънс Пентфийлд.

— Вижте какво, Пентфийлд — заговори той нервно и бързо, — не мога да допусна това, знаете ли…

— Да допуснеш какво? — грубо запита Пентфийлд.

— Вие подметнахте, че аз лъжа.

— Нищо подобно — беше отговорът. — Аз исках

да кажа само, че ти се опита неуместно да се пошегуваш.

— Залагайте, господа — обади се крупието.

— Но аз ви казвам, че това е вярно — настоя Ник Инууд.

— А пък аз ти казвам, че имам петстотин долара, които доказват, че във вестника това го няма — отговори Пентфийлд и хвърли на масата тежка торбичка със златен пясък.

— Съжалявам, че ще трябва да взема парите ви — сопна се Инууд и тикна вестника в ръката на Пентфийлд.

Пентфийлд видя, при все че не можеше съвсем да се накара да го повярва. Той хвърли поглед на заглавието „Младият Лохинвар дойде от Север“ и бегло плъзна погледа си, докато в очите му се набиха имената Мейбъл Холмс и Кори Хъчинсън, свързани едно с друго; тогава се върна към горния край на страницата: вестникът беше от Сан Франциско.

— Парите са твои, Инууд — подхвърли той и кратко се изсмя. — Никой не може да каже докъде ще стигне тоя мой съдружник, като му отпусне края.

След това се върна към дописката и я прочете дума по дума, бавно и много внимателно. Не можеше вече да има съмнение. Безспорно Кори Хъчинсън се беше оженил за Мейбъл Холмс. „Един от кралете на Бонанза — гласеше съобщението, — съдружник на Лорънс Пентфийлд (когото обществото в Сан Франциско още не е забравило) и съсобственик заедно с този господин на други богати периметри в Клондайк.“ По-нататък и накрая прочете, че „гн и гжа Хъчинсън, след кратко отбиване на Изток, в Детройт, ще тръгнат на истинското си сватбено пътешествие до омайния клондайкски край.“

— Ей сега ще се върна, запазете ми мястото — каза Пентфийлд, изправи се и прибра торбичката си, която междувременно беше пропътувала до везните и се бе върнала по-лека с петстотин долара.

Той излезе на улицата и купи сиатълския вестник. В него се даваха същите сведения, макар и малко по-сбито. Кори и Мейбъл без всяко съмнение се бяха оженили. Пентфийлд се върна в „Операта“ и отново зае мястото си на игралната маса. Той поиска да се премахнат ограниченията на залозите.

— Искате нещо по-възбудително — засмя се Ник

Инууд и кимна на крупието в знак на съгласие. — Щях да ходя до магазина, но май ще остана да погледам как ще ме разорите.

И точно това направи Лорънс Пентфийлд след

два часа безразсъдна игра, когато крупието отхапа крайчето на нова пура, запали клечка кибрит и обяви, че банката е фалирала. Пентфийлд прибра четиридесет хиляди долара, стисна ръка на Ник Инууд и заяви, че това било за последен път и че вече никога нямало да играе при него, нито в някой друг игрален дом.

Никой не знаеше, че е понесъл загуба, тежка загуба. В държането му не личеше никаква промяна. Една седмица си гледа работата, кажи-речи както винаги, докато прочете съобщение за женитбата и в един портландски вестник. Тогава повика свой приятел да поеме грижите за мината му и замина нагоре по Юкон подир кучетата си. Пътува по посока на Солената вода, докато стигна Бялата река и тогава сви по нея. Подир пет дена видя ловджийски стан на индианци от Бялата река. Вечерта имаше гощавка и той седя на почетно място до вожда, а на другия ден пое с кучетата си обратно към Юкон. Но вече не пътуваше сам. Тази вечер млада индианка хранеше кучетата му и помагаше да се настанят за нощта. Газена в детството си от мечка, тя сега понакуцваше. Казваше се Лашка и отначало се стесняваше от белия мъж — дошъл от Незнайното, взел я за жена почти без да я погледне или да й рече дума, — той сега я отвеждаше със себе си обратно в Незнайното.

Но Лашка имаше по-голям късмет от късмета на повечето индиански девойки, които заживяват с бели мъже на Север. Щом стигнаха Доусън, съединилата ги езическа женитба бе осветена от свещеник според обичаите на белите. От Доусън, в който за нея всичко бе чудо и сън, Пентфийлд я заведе направо в мината на Бонанза и я настани на хълма в хижата от гладко одялани трупи.

Шумът, който се вдигна, се дължеше не толкова на това, че Лорънс Пентфийлд бе прибрал в леглото и на трапезата си индианка, колкото на церемонията, узаконила тази връзка. Онова, което оставаше непонятно за обществото, бе официално утвърдената женитба. Но никой не закачаше Пентфийлд за това! Докато нечии приумици не причиняваха особена вреда на обществото, обществото оставяше мъжа на мира и на Пентфийлд не беше отказан достъпът в хижите на мъже с бели съпруги. След сватбената церемония не можеха вече да го смятат за мъж, съжителствуващ с индианка, и не можеха да му отправят никакъв морален упрек, при все че имаше мъже, които не можеха да се съгласят с вкуса му по отношение на жените.

От Щатите вече не идваха писма. Шест шейни, натоварени с поща, се бяха загубили на Голямата сьомга. Освен това Пентфийлд знаеше, че Кори и младата му съпруга по това време трябва да са тръгнали по пъртината. Сега те бяха вече на сватбеното си пътешествие — сватбеното пътешествие, за което бе мечтал сам той две отегчителни години. Устните му се свиха от огорчение при тази мисъл, но той с нищо не го показа, освен с по-милото си държане спрямо Лашка.

Беше минал март и наближаваше краят на април, когато една пролетна сутрин Лашка поиска позволение да отиде няколко мили надолу по Бонанза до хижата на сиваша Пийт. Жената на Пийт, индианка от реката Стюърт, й била обадила, че нещо не било наред с детето й, и Лашка, която беше преди всичко жена-майка и смяташе, че наистина разбира от детски болести, не пропускаше случай да бави децата на други жени, които засега бяха по-щастливи от нея.

Пентфийлд запрегна кучетата и с Лашка на шейната пое по пъртината надолу по Бонанза. Миришеше на пролет. Мразът не хапеше люто както досега и при все че земята все още беше покрита със сняг, бълболенето и кълколенето на вода свидетелствуваше, че зимата е поотпуснала железните си лапи. Пъртината пропадаше и тук-таме бе отъпкана нова диря около отворилите се дупки. На едно такова място, където не можеха да се разминат две шейни, Пентфийлд чу приближаващи се звънчета и спря кучетата си.

Иззад тесния завой се появи уморен впряг, последван от тежко натоварена шейна. Управляващия прът държеше мъж, чиито движения му се видяха познати, а зад шейната вървяха две жени. Погледът му се върна към мъжа на управляващия прът. Беше Кори. Пентфийлд се изправи и зачака. Радваше се, че Лашка беше с него. Срещата не можеше да бъде по-сполучлива, дори да беше предварително уговорена. И докато чакаше, чудеше се какво ли щяха да кажат, какво ли биха могли да кажат. Колкото за "самия него, той нямаше нужда да казва каквото и да било. Те бяха тези, които трябваше да обясняват, " той беше готов да ги изслуша.

Когато се изравниха, Кори го позна и спря кучетата си. С едно „Здравей, братле!“ той протегна ръка.

Пентфийлд я стисна студено и безмълвно. По това време двете жени стигнаха до тях и той видя, че втората бе Дора Холмс. Пентфийлд свали калпака си с увиснали наушници, ръкува се с нея и се обърна към Мейбъл. Тя се устреми към него, прекрасна и сияеща, но спря неуверено пред протегнатата му ръка. Беше възнамерявал да каже „Здравейте, госпожо .Хъчинсън“, но това „госпожо Хъчинсън“ някак заседна в гърлото му и единственото, което можа да изрече, беше „Здравейте“. Обстановката бе по-напрегната и неловка, отколкото би могъл да пожелае. Мейбъл прояви вълнение, което отговаряше на положението й, а Дора, доведена явно като един вид помирителка,заговори:

— Е, какво се е случило, Лорънс? Преди той да успее да отговори, Кори го хвана за ръкава и го дръпна малко настрана.

— Слушай, драги, какво значи това? — попита той полугласно и посочи с поглед Лашка.

— Не мога да разбера, Кори, какво те интересува тоя въпрос — отговори подигравателно Пентфийлд. Но Кори продължи без заобикалки:

— Какво търси тая индианка на твоята шейна? И ти ако не си забъркал някоя каша, аз ли да я оправям сега! Дано само да може да се оправи. Коя е тя? Чия е?

Тогава Лорънс Пентфийлд нанесе своя удар и го нанесе с някаква спокойна приповдигнатост на духа, която като че беше донякъде възмездие за стореното му зло.

— Тая индианка е моя жена — каза той. — Госпожа Пентфийлд, ако нямаш нищо против.

На Кори Хъчинсън му се пресече дъхът, а Пентфийлд го остави и се върна при двете жени. Мейбъл,

с тревожно изражение на лицето, се държеше някак настрана. Той се обърна към Дора и попита доста жизнерадостно, сякаш всичко в света беше слънчево:

— Е, как понесохте пътуването? Трудно ли беше да се стопляте нощем?

— А как го понесе госпожа Хъчинсън? — продължи той, като се обърна към Мейбъл.

— О, миличкият ми глупчо! — провикна се Дора., сключи ръце на врата му и го прегърна. — Значи и ти си го видял? Помислих си аз, че нещо не е наред държеше се толкова странно!

— Аз… аз не мога да разбера — запелтечи той.

— Те напечатаха поправка в следващия брой — не спираше да бъбри Дора. — И през ум не ни е минало, че може да си го видял! Във всички други вестници беше съобщено правилно, но, разбира се, трябвало е ти да видиш тоя нещастен вестник!

— Чакай малко! Какво искаш да кажеш? — пресече я Пентфийлд с внезапен страх в душата, защото се усети на ръба на дълбока пропаст.

Но Дора;не млъкваше и дърдореше нататък:

— Та нали, когато се узна, че Мейбъл и аз отиваме в Клондайк, „Двуседмичник“ писа, че като заминем, дните на Мирдън авеню щели да минават много будно, което, разбира се, е трябвало да бъде „мудно“.

— Искаш да кажеш…

— Че госпожа Хъчинсън съм аз — отговори Дора, — а ти през цялото време си мислил, че е Мейбъл.

— Точно така е станало — бавно промълви Пентфийлд. — Но сега разбирам. Репортьорът е сбъркал имената. Сиатълският и портландският вестник са препечатали грешката.

Той постоя малко, без да проговори. Лицето на Мейбъл бе обърнато към него и той можеше да види блясъка на очакването в очите й. Кори задълбочено разглеждаше опърпания нос на единия си мокасин, а Дора поглеждаше крадешком равнодушното лице на седящата в шейната Лашка. Лорънс Пентфийлд гледаше право напред в безрадостното бъдеще, в

сивия безкрай на което се виждаше да кара кучешкия впряг на шейна с куцата Лашка до себе си.

Най-после той проговори съвсем просто, загледал Мейбъл в очите:

— Много съжалявам. Такова нещо и насън не можеше да ми дойде наум. Аз повярвах, че си се омъжила за Кори. Жената там на шейната е госпожа Пентфийлд.

Мейбъл Холмс безсилно се обърна към сестра си,

сякаш смазана изведнъж от умората на дългото пътуване. Дора я прихвана през кръста. Кори Хъчинсън все още се занимаваше с мокасините си. Пентфийлд ги погледна бързо един след друг и се обърна към шейната си.

— Не мога да се бавя тук цял ден, детето на Пийт ни чака — рече той на Лашка.

Дългият бич изсвистя, кучетата опънаха тегличите, шейната се наклони и рязко полетя напред.

— Да, Кори — подвикна Пентфийлд, като се обърна назад, — по-добре ще е да се настаниш в старата хижа. Тя дълго е стояла празна. Аз построих нова на хълма.

Допълнителна информация

$id = 331

$source = Моята библиотека

Издание:

Джек Лондон. Том четвърти. Разкази и новели

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1987

Съставител: Христо Стефанов

Преводачи: Анелия Бошнакова, Борис Дамянов, Желяз Янков, Иво Николов, Сидер Флорин

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Художник: Иван Кенаров

Технически редактор: Добринка Маринкова, Светла Карагеоргиева

Коректори: Елена Върбанова, Тошка Начева

Американска, първо издание

Дадена за набор на 6. III. 1987 г. Подписана за печат на 27. V. 1987 г.

Излязла от печат м. юни 1987 г. Изд. №2067 Формат 84X108/32

Печ. коли 33 Изд. коли 27,72 УИК 28,95 Цена 3,95 лв.

ЕКП 9537672611; 5557–203–87

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

ДП „Стоян Добрев-Странджата“ — Варна. Пор. №116

Печат на обложката ДП „Офсетграфик“ — София

 

Ч 820/73/32

Jack London. Selected Short Stories

Lost Face. Mills & Boon, Limited London, W.

The Faith of Men and other Stories

© 1904, The Macmillan Company, New York

The God of his Fathers

© 1901, McClure, Phillips & Co.

Children of the frost

© 1902 by the Macmillan Company

The Night-Born

© 1913 by the Century Co.

© Христо Стефанов, съставител, 1986

© Анелия Бошнакова, Борис Дамянов, Желяз Янков, Иво Николов, Сидер Флорин, преводачи, 1987

с/о Jusautor, Sofia

Бележки

[1] Парка — кожена връхна дреха. Б. пр. ↑

[2] Уоуаски (фр.) — професионални куриери и лодкари в Канада и Аляска, предимно от френско потекло. Б. пр. ↑

[3] Вист — вид игра на карти. Б. пр. ↑

[4] Бокс (англ.) — кутия. Б. пр. ↑